Алек Попов

МИТОЛОГИЯ НА
ПРЕХОДА

© Алек Попов, автор

© Дамян Дамянов, художник на корицата
София • 2011
© Сиела
© http://openbooks.tk
ISBN 978-954-28-0888-6
 Съдържание

Съдържание ............................................................................2
СПАСИТЕЛЯТ ........................................................................3
ДИРЕКТОР НА ПИОНЕРСКИЯ ДВОРЕЦ ......................... 10
ДРУГИ СВЕТЛИНИ .............................................................32
СИСТЕМА ЗА КОНТРОЛ .................................................... 36
РАПОРТ ДАДЕН .................................................................. 38
ТРУДНА ИЗПОВЕД ............................................................. 41
СЛУЧАЯТ АНЮТА* ............................................................. 46
МЕТАБОЛИТНИТЕ ХОРА .................................................. 53
МИСТЕРИОЗНАТА ЦИСТЕРНА ........................................ 55
ПОРНОСМЪРТ ..................................................................... 76
БАНКАТА НА ВСИ СВЕТИИ ...............................................87
ЗЕЛЕВИЯТ ЦИКЪЛ ............................................................ 96
СПОМЕНИ ЗА КОСАЧКАТА ............................................. 103
ПЪТЯТ КЪМ СИРАКУЗА.................................................... 111
ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА ..................................... 121

2
 СПАСИТЕЛЯТ
Направи добро, па го хвърли в морето.
Народна пословица

Аз съм един нахакан дангалак, който е дошъл на тази бригада само за да отбие номера.
Иначе няма да ме запишат в университета. Външният ми вид често мами, казват: „Хубаво момче“.
Наистина изглеждам прибран и свестен, но имам един лош навик, който ме проваля. Присвивам
уморено очи, а погледът ми тече бавно като жълта река. Това не минава, хората обичат да ги
гледаш честно и открито дори като ги лъжеш.
Ние работим в консервен комбинат, където затварят плодове и зеленчуци. Смърди
отвратително и е много мръсно. Работят главно момичета. Нещо привлекателно на пръв поглед,
обаче повечето не струват. Да, ама се оказа, че не съм си отварял добре заспалите очи... Още
първите дни се залюбих с една самотна лелка, отговорничка на цех, която ми попълваше
присъствената карта. Оттогава не прекрачих заводския праг повече от два-три пъти, и то само за
очи. Колебаех се дали цената, на която се продавам, не е прекалено ниска.
Тя се наричаше Флора и напълно съответстваше на представата ми за жена с подобно име:
около четиридесетте, едрогърда, с млечнобяла кожа и живи миши очета изпод кестенявия
бретон. Вдовица. Имаше син в казармата, живееше сама. Беше є писнало от космати запотени
самци, затова избра мен. Аз съм много интелигентен.
Бяхме тип-топ. В малката є квартира, затрупана от вещи, тя съумяваше да вдъхне уют, който,
при все че имаше нездрав дъх, беше достатъчен да задържи човек като мен, копнеещ за ласки и
топлина. Мебелите бяха пропити с миризма на манджа – тя готвеше превъзходно. „Жорж!“ –
провикваше се тя от кухнята, бях я научил да ми вика така, макар че се казвах съвсем иначе;
харесваше ми пролетарският акцент, с който го произнасяше. Обикновено дремех на един
омазнен диван като тлъст котарак. Устройвахме си малки чревоугодни празници. Тя подбираше
най-вкусните мръвки, потапяше ги в сос, завърташе ги на вилицата си и ги тикаше в лакомата ми
уста. Привикнах да вдигам чашата с господарски замах. След вечеря ме чакаше вана, над която
танцуваха облачета пара, а тя присядаше на трикрако столче и триеше в упоение гърба ми.
Нощем разбрицаното легло скрибуцаше като каруца на път за оня свят, едно от онези
старовремски легла с изписани мечета и горички върху таблите. Покойникът от снимката на
стената наместваше с треперещи пръсти очилата си. Събуждах се към единадесет, до леглото ме
чакаше термос с кафе. Към един часа Флора се връщаше от работа, обядвахме разкошно, после
отново заминаваше, а в мен нахлуваше пустотата на ранния следобед. Вземах пари и излизах
навън, знаех едно закътано барче в старата част на града. Беше есен, опашката на лятото се
влачеше по тротоарите. Скитайки, се опитвах да формулирам мисли за разделението на труда.

3
Срещах се с познати от бригадата, в очите им се таеше завист – биха дали мило и драго да загазя
по някакъв начин...
Един ден случайно слязох в завода, Флора се обади да є донеса нещо. Шляех се из цеховете
като муха без глава. Пред машината за доматено пюре неочаквано спрях. Един ангел в мърлява
бяла престилка храбро бъркаше доматите с дълъг прът. Светъл перчем дръзко пресичаше
прелестното чисто личице. „Тия са луди! – възкликнах наум. – Мястото на ангелите е край
леглото, а не над копанята!“ Заобленото є телце ме наведе на мисълта, че мога донякъде да
изправя тази несправедливост. Като начало реших да є помогна. Зачудена, тя ме стрелна
признателно с пъстрите си очи. Гнусливо улових лепкавото гребло, но за щастие машината спря.
Тя се облегна неловко на поточната линия, помоли ме за цигара. Пушеше от притеснение.
Наричаше се Вилма. Тъкмо се разговорихме, когато изникнаха приятелките є. Бяха зарязали
глупачето само да се справя с живота. Разбира се, и трите не приличаха на нищо, но си личеше,
че са хитруши. Ходеха да пикаят заедно по три часа, а през това време яребичката гребеше
самоотвержено в червения бълвоч. Наложи се да се запозная и с тях. Внезапно машината
потегли. Тези допотопни чудовища са непредсказуеми! Вилма залитна, подхлъзна се и падна
върху поточната лента... Всъщност не направих нищо особено – спуснах се и я дръпнах. Просто
там, където щеше да попадне главата є, попаднаха моите пръсти. Кръв, писъци, сълзи – трябваше
да припадна, за да бъде картинката пълна. Пък и си ме болеше...
Сега се излежавам в окръжната болница и очаквам свиждане с родителите си. Някой глупак
се обадил. Бригадата е към края си. Ще ме представят за награда. Посещават ме – същите хора,
в чиито очи доскоро се таеше завист, сега ми съчувстват най-искрено. Предполагат навярно, че
ще осакатея. Каква ли физиономия ще направят, ако научат, че ще се отърва само с малък белег.
Така поне твърдят лекарите, Флора редовно изпраща храна. Тук дават някаква помия. В това
отношение няма грешка. Укорява ме, че съм бил толкова непредпазлив. Понякога и аз се
разкайвам мъничко пред себе си, ако наистина бях осакатял, нямаше да си го простя. Иначе
всичко е тип-топ. По цял ден пляскам карти с другите болни. В отделението имаше една сестра,
веднага є хвърлих око – руса, висока кобила. Викаха є Зойка. Изострената похотливост на болните
сякаш се предава и на обслужващия персонал. Скоро се пожелахме взаимно. Повлия донякъде
и репутацията ми на герой. Беше омъжена, но това не попречи да задоволим прищявката си още
при първото є нощно дежурство. В дъното на коридора имаше тясна стаичка, натъпкана с мръсно
бельо, пижами и покривки, събрани за пране на големи вързопи. Промъквах се там след вечеря
и се забавлявах, доколкото мога. Зойка не беше лишена от привлекателност, но аз като че ли бях
охладнял към тази порода. Прелестите є будеха у мен чисто животински възторг. Освен това не
беше твърде умна, а пък аз изпитвах нужда да разговарям за възвишени неща. Междувременно
идваше моята яребичка, Вилма. Носеше ми цветя... Присядаше на ръба на леглото и мило се
разбъбряше. Всеки път є правех място, за да седне по-навътре, но тя сякаш не забелязваше и
сядаше винаги открая. Личеше си, че благодарността напира в нея, но не умееше подходящо да
я изрази. Исках да є помогна. Стремях се да разпаля у нея чувството за вина: често я прекъсвах,
стенейки, и скърцах със зъби, при все че вече съвсем не ме болеше. Описвах с подробности
състоянието на раната: „Това огнище, което пулсира!“ Уверявах я, че ще остана сакат; ръката ми,
Божичко, бедната ми ръчичка! Тя плаче и кърши ръце.
– По-добре да бях умряла! – изтръгва се от нея.
„Да, по-добре! – стараех се да є го набия в главата. – По-добре да беше пукнала, отколкото
твоят спасител да оплаква младостта си и да крие ръката си в черна ръкавица.“
Най-сетне се довлякоха и нашите. Имах да уреждам сметки с тях. Майка ми е лекарка, но
баща ми є забрани да ми издава медицинско за бригадата! Деспот! Досега винаги ме спасяваха,
а сега почти ме изгониха: върви се труди. Един вид съм наказан. Сърдеха се, че не помагам
вкъщи, изкарвам лоши бележки и не получавам стипендия. Лично на мен ми е все едно, аз съм
за чистата наука. Но те роптаят – той, а тя го слуша за всичко.
– Имаш посещение! – смигна ми Зойка.

4
 Възприех строг, съднически вид. Баща ми е внушителен, майка ми не. Някога е минавала за
миньонче, сега прилича на пекинез. Но двамата заедно изглеждат добре. Баща ми носи черна
пазарска торба, натъпкана с лакомства, която го прави малко смешен. Майка ми се спуска да ми
оправи възглавницата, налага се да изтърпя целувките є. Не я харесвам като жена.
– Разбрахме за твоя подвиг – тържествено казва баща ми.– Спасих от смърт едно момиче
– скромно поясних. – Гордеем се с теб – поде майка ми.
При тях гражданските емоции изпреварват човешките. Мълчаливо протегнах бинтованата си
ръка.
– Слава Богу, не е страшно!... – възкликна радостно тя,но тутакси разбра грешката си.
Попречиха ми със сила да се обърна към стената. Един през друг заизваждаха подаръците от
торбата, потърсиха къде да ги сложат, но шкафчето ми бе натъпкано с провизии от Флора.
– Кой е надонесъл всичко това? – изненада се баща мине чак дотам приятно.
– Работници... – промърморих.
– Искаш ли да се поразходим навън? – попита майками, колкото да каже нещо.
– Изгубих доста кръв... – отговорих уклончиво.
– Можем ли да направим нещо за теб?
Не смеят да ме погледнат, вече съм сигурен, че изпитват угризения. „Абе я пътувайте...“,
викам си на ума, но тъй като ги щадях все пак, им рекох най-приятелски:
– Вижте какво, аз защитих с чест семейното име, с кое-то доказах, че съм способен за
самостоятелен живот. Искам да ми намерите отделна квартира и повече да не ми се бъркате за
нищо. Разбрах колко струват вашите съвети, стига ми само вашата подкрепа.
Забелязах с удоволствие как фасонът им се смачка. Вече не изглеждаха толкова добре. Бяха
хванати натясно. Започнаха да мънкат, не понасям това. Не исках да виждам повече огорчените
им лица, затова ги излъгах, че ми се вие свят и съм уморен. Странно, когато си тръгнаха, наистина
изпитах облекчение. Вживявам се.
Ясно бе, че Вилма ще ми бъде благодарна до гроб. Но също така бе ясно, че не е влюбена в
своя спасител. Не че това е кой знае колко важно, но аз държах да получа своето. Тя беше
възпитана някак особено глупаво, дори нелепо за нашата съвременна епоха. Избягваше да ме
целува по устните и пъдеше ръката ми от коляното си. Подразбрах и нещичко, което окончателно
ме вбеси. Един ден довтаса с някакъв русоляв дръвник, когото представи за свой приятел. И този
тип има наглостта да ми благодари! Но върхът, върхът е, че той носи китара! Предлага да ми
подрънка, ако другите в стаята нямат нищо против. То се знае, останалите болни са очаровани и
аз вече не мога да го изгоня или да го фрасна по главата с лютеницата на Флора. Дрънка цяла
вечност, ръкопляскат му.
– Какво ти става? Много ли те боли!? – уплашено питаВилма.
„Почакай малко, гадна мръснице! – викам си на ума. – Неблагодарница, ще ти дам да
разбереш! Затова ли рискувах живота си. Да беше станала на лютеница!“ Не бях на себе си от
злоба. Реших да не отлагам повече. Задържах я две минути, онзи вече си бе излязъл. Казах є, че
утре рано ми предстои сложна процедура, може дълго да не се видим, затова я моля да дойде
за малко вечерта.
– Трябва да ти кажа нещо много важно – прибавих за-гадъчно.
Нямаше как да ми откаже, в края на краищата тя беше причината да стигна дотук. Нищо не
можеше да ми откаже! Две нощи подред Зойка беше дежурна, тази вечер щеше да си нанка у
дома. Имах половинка водка и бутилка вино за всеки случай, макар че, право да си кажа, ми се
струваше унизително да се подмилквам и да я черпя, след като є бях спасил живота. В уреченото
време Вилма дойде сама. Беше силно смутена, когато я заведох в своята бърлога, но както вече
споменах, тя имаше глупаво възпитание. Обясних є, че ключът ми е даден заради смелата
постъпка, в знак на благодарност. Накарах я да седне върху един вързоп, застанах пред нея и
мълчах цяла минута, втренчен в миловидното є личице като жив укор. Най-сетне тя не издържа
и ме попита какво искам да є кажа. Тогава є съобщих следното:

5
 – Аз ти спасих живота, като пролях кръвта си, а ти какми се отплащаш за това!? Ето, аз съм
инвалид по твоя вина, заради твоето безразсъдство и непростимо кокетство. Моралната страна
на въпроса ми е безразлична, но каква ще бъде действителната стойност на моята награда, освен
насмешките и презрението на момичетата – размахах пред очите є бинтованата си ръка. – В
техните очи аз съм урод! Ала двойно по-уродлива е твоята неблагодарност. Водиш ми тук своя
приятел и още се хвалиш колко умело свири той с десетте си пръста. Но искам да те запитам къде
беше той, когато ти падна върху лентата? Сигурно е дрънкал някъде, докато аз ти спасявах
живота. Или си мислиш, че съм бил длъжен? Напротив, ти си длъжна да ме възнаградиш за
стореното добро. Затова те извиках тук.
Силни думи – тя ридаеше. Изглеждаше толкова безпомощна... Измъкнах шишето.
– Пийни си – казах, – ще ти олекне.
Тя жадно надигна бутилката. Личеше си, че не е свикнала, пиеше бързо, на големи глътки,
които навярно изгаряха гърлото є. Уплаших се да не повърне и дръпнах шишето от ръцете є.
– Имай мярка! – смъмрих я.
Оставих бутилката на земята, казах є да стане и да се съблече. Тя се подчини, като хълцаше и
бършеше сълзи. От това заключих, че най-сетне може би е разбрала благородството на моя
порив. После всичко се нареди от само себе си. Беше тип-топ. Обичам яребичките. Не зная дали
те ме обичат, но аз ги обичам. Когато я изпращах до задния вход, моята яребичка мълчеше с
наведена глава. Навън се съмваше нежно и аз в прилив на доброта я погалих по косата.
– Нямаш основание да се измъчваш – ласкаво є казах.– Сега квит ли сме? – тихо попита тя.
Това бе арогантен въпрос, който никак не подхождаше на тона є. Нима трябваше да се
пазарим? Все пак аз є бях спасил живота.
След два дена ме изписаха. През това време тя не дойде нито веднъж. Изглежда, беше
забравила какво бях сторил за нея. Същия ден свърши и бригадата. Всички се разотиваха кой
откъдето е. Видях я на автогарата с голям сак, седеше встрани от другите и гледаше празно.
Научих, че през последните дни в нея настъпила някаква странна промяна: затворила се в себе
си, рядко говорела, страняла от всички. Приближих се и я заговорих:
– Здравей, как си?
Изгледа ме като обезумяла. Очевидно се стресна, тъй като я бях заобиколил откъм гърба.
Изчаках да си възвърне дар-слово и попитах:
– Къде е твоят приятел?
– Скарахме се... – промърмори тя.
При все че бях информиран, достави ми удоволствие да го чуя от нейната устичка, която
знаеше така сладко да целува. Настаних сака си до нейния и седнах на пейката.
Наоколо – старци, деца, бригадири, цигани, войници, бременни... Бохчи, денкове, кашони,
живи пилета и кокошки, струпани направо върху земята. Лъскави храчки блещукат между
краката като монети от двадесет стотинки. Богата страна сме! Хем зяпам народа, хем нея под око
държа. Времената сега са такива, че много не може да се разчита на хорската благодарност. Най-
сетне по микрофона – за рейс номер еди-кой си, отпътуващ за градчето К. Тя трепна, грабна сака
си и се запъти към автобуса. Аз – подир нея.
– Сякаш сме в една посока – усмихнато отбелязах, катоє направих път да се качи.
Тя пребледня, олюля се, щеше да падне. Бях разучил и подготвил всичко отпреди. Побутнах
я лекичко отзад, сякаш я конвоирах. Настаних се до нея с пеещо сърце. Потеглихме. През
прозореца зърнах Флора с работната є манта, връщаше се от болницата, тромава и нажалена.
Минах на две крачки от нея, не желаех въздушни целувки и дръпнах мръсната завеска с надпис
„Автотранспорт“. Пътувахме мълчаливо. Напразно се опитвах да подхвана разговор. Скучаех.
К. се оказа неголямо балканско градче. Огромен надпис край пътя известяваше, че то има
славни традиции. Имаше нарисуван един човек, предположих, че това е портрет на кмета.
Попитах хората наоколо дали това е кметът, те ме изгледаха мрачно, ала не казаха нищо. Свити
хорица. Рейсът ни свали насред площада. Полека-лека другите пътници се разотидоха,
останахме само ние двамата. Това, че не ме заряза веднага, бе добър знак. Но така не можеше
6
да продължава вечно. Местните ни бяха забелязали, вече дори ни сочеха – тук в провинцията
хората не са много дискретни.
– Виж какво – казах твърдо аз, – дойдох чак дотук, зада те подсетя за нещо... Очаквах сама
да се сетиш, но очевидно за теб границите на човещината са твърде тесни. Аз ти спасих живота,
при това пострадах, а как ми се отблагодаряваш ти? С пот на челото изпросвам всяка трошица!
За всичко трябва да ти се напомня! Хайде, заведи ме у дома и ме представи на роднините си.
Разкажи на всички за доброто, което ти сторих.
Не зная как успя да запази самообладание, мисля, че донякъде го очакваше. По улицата ни
спираха, тук всички се познават: питат, разпитват. Стрелват ме с очи и многозначително се
подсмихват. За какъв ме вземат? Озовахме се пред бяла двуетажна къща, в жълтия есенен двор
стърчеше кокетна беседка. Около входа грееха високи ярко оранжеви цветя като факли. Едва
прекрачихме прага, изквича невидимо прасе и в миг разголи хищническата природа на този
благовиден пейзаж. Посрещна ни майката, овчедушна на вид, с рокля на точки.
– Тоя ми спаси живота – посочи ме Вилма, изу си обув-ките и влезе:
– Аз є спасих живота – подадох делово ръка.
Жената се стъписа и най-почтително ме покани.
Холът вонеше на нафталин, личеше си, че не се използва достатъчно. Видях, че няма
пепелници и веднага ми се допуши, запалих. Като някакво човече на пружини тя скокна и ми
донесе един розов стъклен пепелник. Свикнала е да прислужва – тази естествена склонност у
жените, изглежда, е причина за тяхното неравноправно положение. Нямаше търпение да научи
всичко. Вместо това я попитах дали има кафе? Тя усети, че нейното любопитство е станало
причина да прекрачи най-елементарните закони на гостоприемството. Сконфузи се и зашляпа
към кухнята, като мънкаше извинения.
Гълтах тютюневия дим, сърбах кафе и с увлечение разказвах за подвига си. Аз не се
срамувам от това, което съм извършил. Тя слушаше, ахкаше високо и разглеждаше бинтованата
ми ръка като най-скъпа реликва. После се прибраха от работа бащата и сестрата. Оставих
майката да им разкаже всичко, като кимах от време на време на най-патетичните места. Баща є
бе тлъстичък чиновник в кметството, а сестра є – учителка. Тя беше две или три години по-
голяма от Вилма, преподаваше в отделенията. Високо, стройно момиче със спокойни черти.
Вилма, студентка, бе надеждата на фамилията: нямаше да го понесат, ако нещо лошо є се
случи. И ето, аз я избавям от явна смърт... Но къде е тя? Неблагодарно същество! Бързо я викат
да слезе. Те са възбудени.
– Вилме, благодари ли на този храбър младеж, койтое пострадал заради теб?! – гракнаха
в хор.
Крива усмивка се изписа по лицето є. Наложи се да ми благодари пред всички.
– Мили хора – подех аз, – наистина подобно нещо несе случва всеки ден. Трябва да се
отпразнува! Най-голямото богатство на този свят е животът, с главно „Ж“, останалото е суета.
Разбрах, че имате прасе. Предлагам да го заколим, да поканим гости и да се повеселим като
награда за преживяната опасност.
При тези думи бащата и майката увесиха нос. Обади се дребнособственическият им
инстинкт. В очите на Вилма просветна злорадо пламъче.
– Ама какво има да се умува! – намеси се разпалено се-стра є. – Да не беше той, нямаше
да я има нея!
Удивително вярна мисъл. Това момиче започва да ми допада. Излязох на двора, за да видя
как ще заколят прасето. Този закръглен тип се оказа хладнокръвен убиец. Чак ме хвана страх,
като гледах окървавените му ръце; топлата баня възбуждаше пълничките бели пръсти, които
радостно танцуваха по дръжката на ножа... Но лицето му запази служебния си израз, дори
отсянка на лека тъга. Тогава не обърнах достатъчно внимание на този факт. През това време
майката обикаляше близки и познати, канеше ги на прасе. Сестрата надзърташе иззад пердето
на втория етаж.

7
 Вечеряхме заедно като едно голямо семейство. Надойде сума ти народ. Повечето си
мислеха, че става дума за годеж, и учудено повдигаха вежди, щом узнаеха истинската причина
за празника. „Спасил є живота! – предаваше се от уста на уста. – Спасил є живота!“ Вдигаха
тостове за нейно и за мое здраве. Тя седеше до мен и с вида си сякаш искаше да внуши: „По-
добре да бях пукнала!“ Когато я питаха: „Така ли беше?“, процеждаше само „да“, забила поглед
в чинията, без да хапва хапка. От другата ми страна седеше сестра є, която се червеше заради
малката неблагодарница. Вече няколко пъти смутено ми прошепва:
– Простете є, тя е много горда...
Влажният є дъх нежно гали ухото ми. Кимам великодушно.
– Имах случай да се убедя... – но в гласа ми се прокрадвагорчивина.
– Ах, простете є!
Тя ми се нравеше все повече и повече. Пийнах си доста и се натъпках с печено. Зави ми се
свят. Виждах масата през пелена от цигарен дим. Вилма беше отишла да спи, останалите бяха
пияни, дори не можеха да станат. Излязох да подишам чист въздух. Евгения – така се наричаше
сестрата – не се отделяше от мен. Седнахме в беседката. Беше хладно и миришеше на прясно
заклано прасе. Тя ме гледаше с ей такива очи.
– Безкрайно съм огорчен – казах, – че веселбата пре-мина в безпросветно пиянство. Повече
не съм нужен на никого. Сестра ти е жива и здрава – за вас това е повод за пир, но за мен е извор
на страдания. Направих є добро, а тя ми се изплю в лицето. Как да разбирам това? Явно целият
ви род е такъв, щом мълчиш и дори не се опитваш да вникнеш в ужасното ми положение – тикнах
ръката си пред лицето є. – По ваша вина! Не съм грозен, а всички ме смятат за половин човек.
Докажи ми, че не е така в името на сестра ти, която спасих от явна смърт!
Тя ридаеше, хванах я за ръката и я замъкнах в сухия царевичак зад беседката. Подпрях я на
един дирек. Мокрото є лице бе втренчено в облаците, устните є беззвучно се движеха, сякаш
мълвяха молитва.
– Няма бог! – рекох назидателно и вдигнах полата є.
Отдръпнах се като опарен. Тя нямаше гащи!
– Какво значи това? – извиках потресен. – Къде са?
Нощта бе тъмна, царевичакът загадъчно шушнеше. Изпитах почти мистичен ужас.
– Тук – простичко рече тя и се потупа по джоба.
Вече не хлипаше. Държеше си полата вдигната, а краката є се белееха в очакване. Извърнах
се и побягнах към къщата.
Цяла нощ се мятах в кошмари. Счуваха ми се стъпки и дишане край вратата, дори на два пъти
се почука. Същевременно изгарях от срам, но какво можех да направя. Бруталните обстоятелства
ме смазаха. Съвзех се чак призори. „Бягай оттук, Жорж!“ – ми нашепваше моят вътрешен глас,
но гордостта ми жадуваше за реванш. Утрото дойде със ситен дъждец и лепкава тежка мъгла
като пара. Беше работен ден, въпреки снощното пиянство в кухнята тракаха съдове. Дълго се
плисках на мивката с ледена вода, докато лицето ми изтръпне. Струваше ми се, че няма да бъда
мъж, ако сега се откажа... Тази сган трябваше да получи последен урок. Неблагодарници! С яда
ми се възвръщаше и силата. Заварих ги да дробят попара в дълбоки паници. На миндера къртеше
смрадлив дъртак. Голямата дъщеря бе заминала да преподава, а малката още спеше. Някакъв
свако, останал да пренощува, търкаше с юмруци заспалата си мутра. Изгледаха ме тъповато, с
телешко учудване, като нещо паднало от небето. Какво съм? Кой съм? Защо съм тук? Разясних
им го просто и ясно:
– Аз спасих дъщеря ви от сигурна смърт. В резултатна това пострадах. Зная, че тя ви е най-
скъпото, да видим как ще ми се отблагодарите... Наслушах се на красиви думи! Очаквам да
получа нещо конкретно в замяна на пролятата кръв. Зная, че съм в правото си да искам много
дори само поради факта, че вие не ми предложихте нищо. Но за да видите, че не съм алчен, ще
ви поискам само толкова, колкото да ви спася от угризенията на съвестта и справедливия укор
на обществото. Дайте ми две хиляди лева и нека се разделим като добри приятели.
В очите им пробягаха няколко нули. Лицата им се ожесточиха.
8
 – Това са много пари... – възкликна бащата.
– Пазарлъкът е излишен! – възмутено отвърнах. – Всич-ки вие се надявате, че този, който
ви стори добро, някак си ще забрави за това и няма да ви досажда с натякване и молби... Така е,
защото хората, които вършат добро, по правило са благородни и никога не изискват нещо в
замяна. Ако обаче се случи, както сега, човек да ви поиска нещо дребно, започвате да го
укорявате в корист и да извъртате работата така, че вместо вие да се червите, черви се той и
накрая предпочита да избяга с празни ръце. Но дори човекът да е лош, това не изменя същността
на стореното добро и той заслужава толкова, колкото и добрият. Няма да помръдна оттук, докато
не получа тези пари, които ми се полагат!
Моите думи видимо ги умърлушиха. Свакото зацъка с език. Облак от мисли засенчи погледа
на бащата.
– Как пък ги изчисли! – злобно подхвърли майката.
Но в този момент подобни язвителни забележки не можеха да ме засегнат. Закръгленият
чиновник се надигна от масата и излезе навън, като повика и другите. Зад вратата се разрази глух
спор: „Ти луд ли си, толкова пари!“, „Тя е моя дъщеря и това са мои пари!“... Гласовете полека-
лека стихнаха, изглежда, се споразумяха. Нямаше да се изненадам, ако се върнат с парите. Те
приличаха на хора, които държат големи суми, зашити в дюшеците. Изминаха десетина минути,
през това време старецът върху миндера с пъшкане се обърна на другия хълбок. Върнаха се и
наистина донесоха пари, дебела пачка, увита във вестник. Сложиха я пред мен. Надникнах вътре
да не би да има празни листове и скрих пачката в якето си. Нарамих сака, нямах повече работа
тук.
– Почакай – спря ме свакото на излизане, – искаме дасе убедим, че още днес ще си
тръгнеш, за да не плъзнат слухове из града. След петнадесет минути има влак, само че гарата е
далеч оттук. Ако нямаш нищо против, ние ще те закараме, за да не го изпуснеш.
За миг ми се стори, че тези хора са се вразумили, и с радост приех. Едва после разбрах колко
наивен съм бил и колко слабо съм познавал човешката природа... Пътят виеше през неравна,
пресечена местност; от двете страни се редяха жълто-кафяви шубраци, в дола шумеше буен
поток. Шосето беше пусто. Свакото караше, до него седях аз, на задната седалка – бащата.
Двамата бяха неспокойни. Ръцете на шофьора се потяха и той ги бършеше в панталона си.
Внезапно направи някакво рязко движение, при което моторът изрева и се разтрака. Не вярвам
да беше нещо важно, ала свакото наби спирачки. Тези еснафи треперят за всеки болт. Спряхме
отстрани на пътя. Слязох да се поразтъпча. Двамата мъже отвориха капака на двигателя и се
завряха вътре. Изпиках се зад един храст. Мислех си, че сигурно ще закъснея, когато ме повикаха.
Щом ги зърнах, подуших нещо недобро. Всеки държеше по една щанга в ръка и бавно
приближаваха.
– Давай парите! – изхриптя бащата.
Значи така: вълкът кожата си мени, но нрава – не.
– Няма! – отвърнах. – Те са мои.
– Не са...
Отстъпих, понечих да избягам, ала зад гърба ми зееше дълбока урва. Нямаше да се оставя да
бъда така подло ограбен. Сграбчих два камъка от земята, за нещастие не бяха достатъчно едри.
Двамата мълчаливо настъпваха, омагьосани от злата сила на парите. Мерех се в лицата, но
улучих вратовете. Това ги разяри. Счепкахме се. Сигурен съм, че не искаха да ме убиват нарочно.
Стана случайно с едно от железата. Дори не ме заболя. Изведнъж видях всичко отгоре: локва
кръв, две изплашени фигурки, които се суетят. Хващат тялото ми за ръцете и краката, напъхват
го в багажника. Обръщат колата и дават газ. Аз – над тях.
Всичко се нареди тип-топ. Проведе се издирване, което не даде резултат. Родителите ми
изглеждаха безутешни. Сега си мисля, че те заслужаваха точно това, само че тогава не ми
хрумваше, пък и много се боях от смъртта. Всъщност не мога да им простя, че тъй дълго са
скривали от мен, че душата е безсмъртна. Възможно е и те самите да не са го знаели, но всичко

9
това го пишело някъде – аз не съм го прочел. Защо? По чия вина? Тук съм на голяма почит,
понеже съм жертва.
Имам право да се шляя навсякъде и никой с нищо не ми досажда. Едва сега разбирам колко
глупаво съм търсел награда за доброто, което сторих, ТАМ; когато тя ме е чакала ТУК. Спокоен
съм, че моите убийци няма да избягнат възмездието, както това вече се случи долу. ТУК на
практика важи великият принцип – от всекиму според възможностите, на всекиму според делата.
През пролетта пазачът на язовира, близо до К, се натъкна случайно на едно полуизгнило и
полуизядено от рибите тяло. Следствените органи прибързаха да заключат, че тъкмо това е
моето тяло. Истината е друга. Тленните ми останки почиват недалеч оттам, в една горичка,
където никой няма да ги намери. Не изключвам самият аз да съм внушил на убийците си тази
идея, докато съм кръжал над тях, но може и те самите да са се досетили. Ако е така, сърдечно
благодаря. Полека-лека тялото ми изгаря в земята, превръща се в тлъсти бучки пръст, а над него
току-що разлистените буки сладостно шумолят.
През лятото на същата година майка ми и баща ми посетиха един от онези домове за деца
без родители. След дълго взиране, избиране и колебание те се спряха на едно хилаво
тригодишно момченце с голяма стригана глава. Когато доволни откарваха детето вкъщи, аз
прочетох мислите им. „Този нещастник, казваха си те, ще ни бъде благодарен до гроб за доброто,
което му сторихме. Ще ни слуша за всичко и няма да се отделя от нас чак до старини. Ще бъде
съвсем различен от родния ни син, който по всичко си личеше, че ще бъде неблагодарник.“
Гениално прозрение! Но в този миг на мен ми беше страшно мъчно за детето в жълта тениска,
което уплашено седеше в таксито и се дърпаше в ъгъла като зверче. И като предчувствах
бъдещите му, с нищо незаслужени страдания, аз се стрелнах нагоре, за да измоля най-ужасното
наказание за неговите благодетели.

ДИРЕКТОР НА ПИОНЕРСКИЯ ДВОРЕЦ

Друсахме се мълчаливо в един раздрънкан автобус през центъра на града. Стъклата бяха
матовожълти от дебелия слой прах, полепнал от външната страна. Бяхме тринадесет души: аз,
жена ми, тъщата, шофьорът и посрещачите. Седях, прегърнал съпругата си през рамо, и
безуспешно се опитвах да надзърна през прозореца. Любопитно ми беше как се е променил
градът. Дали изобщо се е променил? През отдушника падаше ярък сноп светлина, в който бързо
се въртяха позлатени прашинки. Седяхме точно над колелото, усещахме всяка неравност по пътя.
Тъщата се бе настанила отпред, до шофьора; срещу нас – рижата Лила и Мишел с кръглите
очилца. От другата страна на пътеката се редяха празни седалки от изкуствена кожа. Единствено
голата глава на Гошо стърчеше над коравите облегалки. Останалите другари бяха се
разположили на последния ред. Не можех да ги видя, но подозирах, че са кръстосали крака по
един и същи начин. Продълговатите сиви очи на Лила гледаха през мен, Мишел неспокойно
премигваше. Освен „здравей“ и „здрасти“ досега не бяхме разменили нито дума. Жена ми
учудено въртеше глава, дебелата є плитка се завираше във врата ми. Напразно се опитвах да си
придам по-празничен вид, още щом седнахме в автобуса, разбрах, че между мен и другарите ми
от училище много неща са се променили. Аз вече не бях един от тях... Все пак дойдоха да ме
посрещнат и ми помогнаха да натоваря багажа. Значеше ли това, че нещата могат да се оправят?
Седяха като истукани – изправени, с плътно прибрани колене и каменни лица. Само Мишел
премигваше. Бяха облечени почти еднакво с тъмносини панталони и светлосини ризи. Стройните
бедра на Лила, обути в яркочервен чорапогащник, изпъваха правата пола. Гърдите є изглеждаха
особено твърди под простата риза с мъжка кройка. От гладката є бяла шия лъхаше боров хлад.
Спрях поглед върху присвитите є устни, тя сякаш беше дошла да надзирава останалите. Дали
слагаше червило?... Подобна мисъл ме характеризираше напълно. Бях се разплул в широкия, не
по мярка костюм с остри ревери; кремавото жабо на копринената риза стърчеше пораздърпано
10
и поизцапано от дългия път. До мен – жена ми с висока дантелена якичка и кръгъл медальон
върху скромната гръд. Приличаше на принцеса от куклена пиеса. Сламенорусата є плитка се
завираше във врата ми. Питах се какво по-точно имам: принцеса или кукла. Изведнъж ми стана
много жал за нея, тя беше толкова благородна...
Няколко секунди тъпо се взирах в прашния фамилен герб върху вратата на автобуса. После
се обърнах с лице към огромната желязна порта, завързана с ръждясала верига. Паркът беше
опасан от висока стена. През решетката на портала видях кръгло езерце с шадраван и стълби,
които се губеха сред дърветата. Лъхна ме плътна миризма на зелени листа. Докато шофьорът се
мъчеше да свали веригата, тъщата ме издебна и ме улови под ръка.
– Е, драги, доживяхме най-сетне! – сълзливо рече тя,като тракаше с ужасните си гердани.
Костеливите є пръсти бяха отрупани с едри пръстени. Бързо измъкнах ръката си и се спуснах
да помогна на другарите си, които разтоварваха багажа.
– Остави – мрачно рече един.
– Пази се – извика друг, преминавайки с два големи ку-фара.
Отдръпнах се смутено и застанах до жена си. Портата се разтвори със страшно скърцане,
тъщата се втурна навътре с радостен крясък. Един по един след нея влязоха момчетата с багажа.
Лила стоеше отстрани с ръце на гърба като строг портиер. Обърна се към нас и ни кимна
насмешливо. Изпитах странно вълнение, прекрачвайки прага. Жена ми си беше у дома, но аз не
бях. Това беше един свят на стари традиции, за който си нямах представа. Запустялата,
диворастяща градина ми се видя тайнствена и чужда, дърветата – необикновено високи. Не
исках да оставам в този пущинак сам. Езерцето беше пълно с клечки и ланшна шума. От двете
страни на стълбата се редяха мръснобели статуи на голи момичета. Лила вървеше няколко
крачки зад нас, усещах погледа є като щик, опрян между плешките. После изникна къщата –
портикът с каменен герб. Не разбирам нищо от гербове, но това беше донякъде и мой герб.
Извърнах се крадешком, надявах се да зърна поне известен респект в сивите издължени очи. Но
срещнах само презрение и може би съвсем малко съжаление. Къщата бе двуетажна с две
симетрично разположени крила, потънали в буйна растителност. На прозорците имаше капаци.
Вратата зееше, облъхна ме миризма на плесен и вековен мухъл. Подушила родно ухание, жена
ми изтича вътре, тропайки с обувки като малко дете.
Антрето ме посрещна с огромни, излющени по края огледала. Образът ми се размножи,
прашен, жълтеникав и вехт. В първия миг се обърках: човечетата бяха средни на ръст, по-скоро
ниски, доста хилави в раменете, а надолу се издуваха като круша. Кое от тях бях аз? Озъртаха се
неловко, носовете им бяха леко криви и по-червени, отколкото трябва.
– Хайде! – подвикна ми Лила от стълбите.
Гласът є отекна звънко сред старите стени.
Багажът бе струпан в големия хол на първи етаж, другарите стояха прави наоколо. Мебелите
се белееха в сумрака, загърнати в чаршафи. От портретите по стените надничаха непознати
восъчни лица. Стъпките на жена ми и тъщата долитаха все по-отдалеч. Хлопаха врати.
– Е, ние да тръгваме... – подхвърли някой.
– Почакайте! – казах аз почти уплашено.
– Тук е доста хладно – обади се друг.
– Ще запалим огън – предложих услужливо. – Къде мо-жем да седнем? – обърнах се към
шофьора, мрачен мъжага с хлътнала в раменете шия.
– В кухнята има дърва – намусено отвърна той.
Полутъмният коридор заплетено криволичеше през стаите, на места се стесняваше, на места
се разширяваше. Шофьорът бързаше напред, като от време на време святкаше със запалката си.
Трябваше да се хванем за ръце, за да не се изпогубим. Напипах в тъмното нечия топла, влажна
длан и здраво я стиснах.
Бършех прах от бутилките, които шофьорът ми подаваше от избата, и се чувствах стопанин.
Другарите бяха насядали край грубата дълга маса. В камината пламтеше буен огън и пръскаше
оранжеви отблясъци по лицата. Лила бавно се разхождаше около масата, зяпаше сводестия
11
таван, потънал в паяжини, и почукваше с токче по каменния под. Къдриците є припламваха като
живи въглени. Цепениците в огнището пращяха и съскаха. Бутилките се отваряха с глух, басов
звук.
– Наздраве! – казах.
Виното бе разлято по чашите, но никой не помръдваше. Ръцете лежаха като оловни на
масата. Кристалните столчета сипеха рубинени искри. Може би го казах прекалено тихо? –
Наздраве!
Няколко ръце дори се скриха под масата. Изпразних чашата на един дъх. Беше някакво тежко
и стипчиво вино. Усетих прилив на топлина и смелост. Налях си отново.
Щеше ми се да разчупя леда.
– Какво се е случило? – непринудено се обърнах къмГошо. – Защо си офъкан нула номер?
Последва гробна пауза. Някои се изкашля в шепа.
– Нашият приятел всичко е забравил! – обади се Лила,гласът є звънна като метална жица.
– Гошо го остригаха още във втори клас, имаше паразити.
Сконфузих се, наистина бях забравил.
– Защо не пиете, виното е хубаво... – казах първото,което ми хрумна.
– Известни обстоятелства – поде неуверено Мишел,като свали от притеснение очилата си
– налагат преоценка на нашите взаимоотношения...
– Няма какво да усукваш! – сряза го Лила. – Мисля, четой знае отлично причината за нашето
отдръпване. Ожени се за аристократка – отгоре на това иска да го приемаме и уважаваме. Аз
сякаш предчувствах, че той ще направи нещо такова...
„Значи е мислила за мен?“ – неволно ми хрумна.
– Тегли ни чертата, а сега иска нас да изкара виновни! –обади се някой от края на масата.
– Не си ли помисли ти, другарю – рязко се обърна тякъм мен, – че като се жениш за
аристократка, поставяш нас, старите ти другари, в неизгодно, лакейско положение. Другарството
означава равенство, а за какво равенство може да става дума, когато ти си вече наполовина
аристократ? Нещата биха стояли малко по-иначе, може би ако ние все пак хранехме известно
съчувствие към тази анахронична прослойка. Ако ние самите искахме да се доближим до нея, за
да изучим привичките є и да възприемем някои идеи. Но ти прекрасно знаеш, че това не е така.
Ние не само не храним никакви симпатии към аристократите, но от най-ранна детска възраст сме
закърмени с ненавист и неприязън към тях. За нас е свята връзката с народа. Скъсат ли се
връзките, заживеем ли ние своя живот, а народът – своя, това ще бъде беда... А ти с кого си? С
тъща си и жена си. Кой си ти изобщо?
– Лумпен!... – изстреля тя след кратка пауза. – Защо-то всъщност не си женен за никаква
аристократка. Как би могъл да се ожениш за аристократка, когато в нашата страна няма
аристократи? Умът ми не го побира, как успя да го нагласиш този номер! Това е някаква болна
илюзия, в която се опитваш да ни накараш да повярваме. Решихме все пак да се срещнем с теб,
за да се убедим в безумните ти претенции. Но считаме, че общуването с теб няма да ни донесе
полза. Не че ще повярваме, че си женен за аристократка, пък и в действителност това едва ли
има особено значение, след като самият ти прибягваш до всякакви фокуси, за да ни го внушиш.
Важен е твоят мироглед! Ние категорично го отхвърляме, следователно не можем да имаме
нищо общо с теб.
Тя стоеше пред огъня разкрачена, скръстила ръце под гърдите си. Страните є – зачервени,
очите – пронизващи като пламъка на газова горелка. Сянката є пресичаше масата и падаше върху
стената. В знак на одобрение една по една чашите се вдигнаха, но аз бях толкова разстроен, че
дори не посегнах към своята. Трескаво преценявах шансовете си. Другите пиеха, наливаха се, но
аз имах чувството, че ей сега ще си тръгнат и повече никога няма да ги видя. Огънят щеше да
изгасне и в недопитите чаши да се завъдят мухи винарки... Не, не исках да си ходят! Скочих.
– Приятели – извиках, – зле сте ме разбрали! Аз не сеопитвам да ви внуша нищо, още по-
малко се имам за нещо повече от вас. Така ви се струва! Аз самият не мога да разбера какво
точно става с мен... Сякаш сме се разделили вчера, а толкова неща са се променили! Възможно
12
е, признавам, да не съм бил чак дотам бдителен. Но това се дължи по-скоро на характера и
възпитанието ми – може би винаги съм бил по-затворен и честолюбив, отколкото трябва. Ала
дълбоко в себе си съм като всички вас. И аз съм с народа!
Смях.
– Не се смейте! Положението е ужасно, но аз почти ня-мам вина за това. Има неща, вътре
в нас – механизми, способни да трансформират действителността, просто ей така... – щракнах с
пръсти като фокусник. – На всеки може да се случи!
– Не може! – злобно ме прекъсна някой.
– Не може, съгласен съм – продължих със сетни сили. –Аз се оказах по-неустойчив и
податлив към съблазните на фантазията. Но ако сега ме отхвърлите, какво ще стане с мен? Готов
съм да се поправя, готов съм да съм полезен! Само ми кажете как.
Стана тихо. В камината играеха огнени езици: лицата около масата ту припламваха, ту
помръкваха, само скулите им белееха като черепи. Лила ровеше с дългия ръжен в жаравата и
сякаш си мислеше за нещо странично.
– Как да ти помогнем – обади се Мишел, – когато типродължаваш да си вярваш?
– Помогнете ми да се върна в реалността!
– Коя по-точно?... – помръдна иронично вежди той.
Млъкнах объркано.
– А не можем ли все пак да използваме този бутафо-рен реквизит? След като вече е
съществувал... – Лила измъкна ръжена от огъня и размаха зачервения му край във въздуха.
Желязото меко светеше в полумрака. Тя почука по стената и рече: – Солидна база. Обаче
надстройката е гнила. Ще се наложат революционни преобразувания. Каква ще е ползата?
– Пионерски дворец! – поде въодушевено Мишел. –Сградата е достатъчно голяма. Има и
градина. И стена... – Нашите блянове срещу неговите? Доста смело! Въпросът следва да се отнесе
към Градския комитет. А ти? – обърна се Лила към мен. – Какво ще кажеш? Готов ли си да
участваш в този експеримент? Ще бъдеш директор на Пионерския дворец.
Трепнах. Какво да кажа? Нямах представа какво точно означава това.
– Мисля, че ще успеем да ти издействаме зелен панталони офицерски обуща, ала не се
надявай, че тутакси ще те приемем с разтворени обятия – предупреди ме тя.
Но думите є звучаха като щедро обещание, поне за мен. Във въображението ми се
развихриха ярки картини... Зелен панталон и високи обувки! Мисля, че засега се нуждаех точно
от това. Горещо се съгласих.
– Утре ще ти съобщим окончателното решение – каза тя.
Допиха мълчаливо виното си и станаха. Завистливо обгърнах с поглед сините ризи. Вече в
коридора недоволен глас отбеляза:
– Тоя винаги ни е създавал мъчнотии!
Шофьорът ме въведе в огромна спалня с мрачни тавани. Освен едно широко легло, в стаята
нямаше нищо друго. Беше студено и тъмно. Легнах си с дрехите, понеже нямаше с какво да се
завия. Бях нервен и малко уплашен, до слуха ми, изострен от възбуденото състояние, достигаха
въздишки, шепот, стъпки... Навярно жена ми и тъщата сновяха наоколо. Лежах вцепенен,
вкочанен и чаках някой да ме повика. Осъмнах почти мъртъв.
Те дойдоха призори. Грохотът на приближаващите им стъпки се разнесе още от парка.
Изтичах да ги посрещна, прелетях през стаи и коридори, под стрелите на надменните погледи от
портретите. Втурнах се в антрето тъкмо когато те влизаха. Заедно с мен нахлуха и моите
отражения, задъхани, чорлави, раздърпани... Лила и Гошо вървяха начело, отзад вкупом
пристъпваха останалите – цяла армия спретнати сини човечета. Още с влизането им разбрах, че
моят въпрос се урежда. Гошо носеше изрядно скатан зелен панталон, върху него като на скъп
поднос бяха положени новиновенички високи обувки.
– Градският комитет е съгласен – заяви Лила. –Държиш ли още на думите си?
– Да! – рекох панически, представих си как се обръщарязко, токчетата – трак-трак –
здравите глезени се скриват като отрязани.
13
 – Обличай се тогава – каза тя.
Нерешително взех обувките в една ръка, в другата – панталоните. Премерих ги по крака си,
без да се събувам, бяха таман.
– Какво се туткаш! – подкани ме Лила.
Изпитвах силно неудобство да си сваля панталоните пред нея. Краката ми бяха кльощави,
космати и бели. Нямаше къде да се дяна: наоколо – огледала. Един чифт крака, макар кльощави,
космати, бели, все пак е нещо поносимо, но аз си представих десетки кльощави, космати, бели
отражения и това ме изпълни с ужас. Още се колебаех, когато Лила нетърпеливо се извърна.
Жестът є изразяваше по-скоро презрение, отколкото такт. Започнах трескаво да се преобличам,
сконфузен не толкова поради своята голота, колкото от неуместния си свян. С безредни,
объркани движения навлякох новите панталони и набутах крачолите във високите обувки.
Лицето ми пареше и се потеше. Стегнах до болка връзките. Изправих се, все още зачервен, но
горд, и се огледах. Странно животно – полуфрант, полуфелдфебел. Мръсното жабо
предизвикателно стърчеше между острите ревери на сакото. Завъртях се на място, гумените
подметки свежо изскърцаха. Изпитах прилив на сила и изритах кекавите ми половинки, които се
валяха на пода.
– Истински директор – рече Лила със задоволство, катозатъкна палци в колана на полата
си. – Остава да стъкмим Пионерския дворец. Това няма да е лесно. Аз ще бъда инспектор, Мишел
– твой заместник, останалите помощници.
Щеше ми се да извика „Мирно!“ и аз да се изпъна като струна. Но не извика. Закрачи
делово по коридора, като сочеше наляво, надясно и даваше указания. В старанието си да не
изоставам от дългите є крака подтичвах до нея и дори я изпреварвах. В тези мигове имах
чувството, че тя ще ме спъне отзад, и затаявах дъх. Харесваше ми да си мисля така.
– Тези мутри ще изчезнат – гласът є звънко ехтеше всводестия коридор. – Гледат мрачно и
надуто. На тяхно място ще закачим портретите на нашите вождове. Стените ще се боядисат бели.
Кой е този? – попита тя, спирайки пред някакъв портрет.
Свих рамене. Откъде да знам? Очите на всички си приличаха – дребни, надменно присвити
очички; струваше ми се, че отвсякъде наднича един и същ човек.
– Кой е този? – едва чуто повтори тя и добави сякашна себе си: – Прилича на баща ми...
После бързо отмина. Постоях няколко секунди, зашеметен от невидима, но мощна плесница.
Стъпките се отдалечиха, изтичах да ги настигна.
– Що е Пионерски дворец? – рече Лила и ни изгледавъпросително.
Същото исках да знам и аз. Бяхме в големия хол, кой облегнат на стената, кой приседнал на
обвитите с чаршафи кресла. Тя стоеше по средата, пред една малка масичка с остри ръбове.
– Школа за комунизъм – обади се някой.
– По-скоро лаборатория – намеси се предпазливо Ми-шел.
– Еталон за бъдещето – извика друг.
– Оазис на надеждата!
Върху опънатото є лице се изписа крива усмивка.
– А ти какво ще кажеш? – обърна се тя неочаквано къммен.
– Ами... както ти кажеш! – отвърнах след кратко ко-лебание.
Тя се отпусна върху острия ръб на масичката, примижа и кръстоса яркочервените си крака.
– Точно така – едва открехнати, устните є оформихадумите като въздишка.
Почувствах се като куче, донесло хвърлена от господаря пръчка. „Браво!“, дружески го
почесва той с пръчката. И кучето върти опашка.
– Да се отворят прозорците! Да се изхвърли бо-клукът! Да се измият плодовете! Ето най-
близката цел! – извика тя с променен глас, отдръпна се рязко от масичката и забързано излезе.
Открих жена ми и тъщата, приседнали на стълбата за тавана. Изглеждаха уморени, не бяха
спали цяла нощ. Жена ми дъвчеше разсеяно крайчеца на плитката си, а тъщата разтриваше
подутите си глезени. Ако не знаех, че са аристократки, щях да ги взема за слугини. Надявах се

14
тайно, че са си отишли. Че са изчезнали някак си, както са шетали по стаите – влизат в някакъв
стар гардероб и край. Но те бяха тук. Изгледаха ме, сякаш за пръв път ме виждаха.
– Решихме тук да бъде Пионерски дворец – казах неу-верено, като се закашлях за повече
тежест. – Аз ще бъда директорът, а вие трябва да ме слушате за всичко.
Сводът над нас бе обвит с дебели паяжини. Миришеше на старо дърво, на излинял плюш и
кадифе. Профилът на жена ми нежно сияеше като скъпоценен съд, забравен на прашна полица.
Прищя ми се да се наредя до нея и да остана завинаги там. Тъщата неспокойно се размърда,
герданите изтракаха. Отвори уста, но не успя да каже нещо. Лъхна ме сладникав дъх на гнило,
гнили аристократки! Хвърлих им две тъмносини престилки.
– Облечете това! – заповядах. – Подът трябва да се из-мие!
Днес разтоварихме портретите на Вождовете от един закрит камион. Деветстотин портрета
всичко. Вождовете са трима: двама си приличат – с рошави коси и дълги бради, гледат страшно,
но честно.
Третият – с блестящо чело и заострена, умна брадичка, а очите му добри, добри... Работата
беше деликатна, изискваше такт и особена техника, за да не би случайно да се накърни
достойнството на Вождовете. Например да се пренасят с главата надолу. Аз трябваше да следя
как се изпълнява това. Изтичах да доложа на Лила, че портретите са в къщата. Изобщо умирах да
є докладвам за щяло и нещяло. Открих я на втория етаж до прозореца, зад пердето. Не ни
изпускаше от очи; отстрани навярно є се струвахме отвратителни. Особено аз. Исках да ми го
каже! Долу бяха нахвърляни портретите на старите величия. Някои бяха със строшени рамки,
други – разкъсани, опръскани с боя.
– Какво ще правим с тях? – попита тя.
Не бях свикнал да ми искат мнението, но този път не се стърпях:
– Да ги изгорим?
– Дали са ценни? – рече тя по-скоро на себе си, но послемахна с ръка. – Да вървят на
майната си!
Седях на стълбите пред входа и зяпах високите пламъци. Платната се гърчеха и цвърчаха.
Суха жега напичаше коленете ми. Бях сам, червените езици на огъня се стрелкаха към тъмното
небе. Рошави, светли дрипи се катереха по дърветата. Изгряха няколко звезди, но бързо се
потулиха в дима. От къщата долитаха удари с чук, другарите още ковяха портретите на
Вождовете. Подухна ветрец и довя мирис на прясна боя и влажен паркет. Прозорците бяха
широко разтворени. Внезапно близкият храст прошумоля, сред листата изникна голяма глава с
мазна, сплъстена коса.
– Сссст, господарю!
Шофьорът! Не очаквах да го срещна тук. Всички смятахме, че подло е избягал. Бях силно
смутен, той ми напомняше нещо, което се опитвах да забравя... Малките му очи трескаво
святкаха, огънят хвърляше бакърени отблясъци по твърдите косъмчета на брадата му.
– Господарю – ниско изръмжа той, – скрил съм наблизоавтобуса. Искате ли да избягате?
Вземете и госпожите!
Помислих си, че е достатъчно само да скоча в храстите. Между дърветата беше тъмно.
Представих си как се провирам сред бодливите клонаци, съчките пукат, прилепи прехвърчат
изневиделица над главата ми. Русата плитка на жена ми като златна змия. Горящите рамки се
срутиха с глух трясък. Огънят изхвърли сноп искри в небето. Някъде зад мен бодро отекваха
чукчетата на другарите.
– Господарю! – повтори шофьорът.
– И къде ще отидем?
– Госпожите разполагат с много други имения!
– Не, не! – извиках. – Не мога без приятелите си!
Той ме изгледа диво.
– Нали няма да ме издадете?
Очите му лъщяха като две кладенчета.
15
 – Няма – казах.
Шофьорът потъна в храстите; известно време чувах как едрото му тяло бръсне клони и шума,
после всичко утихна.
Беше доста късно, когато се прибрах. На двора дотляваше куп червени кости, оглозгани от
пламъците. В антрето гореше малка свещ, жълтото езиче осветяваше в огледалата два безкрайни
стъклени коридора. Долових глъчка, тропот – другарите ми се забавляваха в трапезарията. Лила
навярно спеше. Спеше ли? Наострих уши: звън на чаши, смях и някакъв странен звук – слаб вик
или силен стон... Взех свещта с разтреперани ръце. „Не си поканен! Не си поканен!“, повтарях си,
докато се изкачвах по стълбите. Тесният светъл кръг около мен се люлееше като пиян. На втория
етаж беше тихо. Движех се покрай стената като боязливо насекомо, от мрака изплуваха
портретите на Вождовете. Могъщите им чела се белееха в ореол от божествена тъмнина; една
непрекъсната верига, по която протичаха тайнствени мозъчни токове с високо напрежение.
Струваше ми се, че се оплитам в невидимо силово поле. Внезапно слаб шум разкъса мрежата на
това мощно внушение – плясък на вода, джвакане, шляпане... Наведох свещта и предпазливо
тръгнах напред, сякаш търсех изпусната монета. След няколко крачки се очертаха два
прегърбени силуета, коленичили на пода. Между тях мръсно сивееше тенекиена кофа.
Светлината привлече вниманието им. Разпознах жена ми и тъщата, облечени в сини престилки.
Дълъг, навит кичур, изплъзнал се от плитката, пресичаше лицето на жена ми. Тя изстиска парцала
си в кофата и продължи да търка, все едно че ме нямаше. Почувствах се излишен и отминах. Зад
гърба ми още дълго се разнасяше приглушеното шляпане на парцалите, но аз не се обърнах.
Прибрах се в стаята си, седнах на леглото и стиснах главата си в шепи.
Събудих се призори от стъпки в коридора. Сънят се изпари от очите ми, ментовият хлад на
утрото облиза тялото ми. Сякаш някаква пружинка ме изхвърли от леглото, прокраднах се на
пръсти до вратата и долепих ухо до ключалката: туп-туп, бързи, енергични стъпки, като че ли
подскачаше гумена топка. Изпитах необикновено вълнение. Синкавият въздух зад прозореца
свенливо розовееше. Открехнах вратата и предпазливо подадох глава навън. Няколко портала
зееха широко един след друг, смаляваха се и чезнеха в далечината. Изведнъж премалях.
Насреща ми тичаше Лила боса, по тънко червено трико. Бедрата є се стрелкаха като хрътки.
Гърдите є ту се сливаха с гъвкавата снага, ту отскачаха волно напред, увличайки тялото като два
червени снаряда. Косите є разбъркано летяха около нея.
Бързо затворих вратата и се облегнах на стената. Не смеех да дишам. Имах чувството, че съм
видял нещо забранено.
След закуска камионите докараха произведенията на Вождовете – хиляди тъмночервени
томове с твърди корици и златни букви. Взех наслуки един, дебел и тежък като тухла. Миришеше
на прясна кожа, разтворих го, гланцираните листове с пукот се отделиха един от друг. Загледах
се в красивия черен шрифт, дори се опитах да прочета нещо, но нищо не разбрах. Това ме
изпълни със страхопочитание и повиши изключително авторитета на Вождовете в моите очи.
Книгите трябваше да се подредят на специални лавици между портретите. Хрумна ми, че от тях
може да се построи цяла къща.
Този ден ни се отвори доста работа. Пристигнаха две гигантски платформи, теглени от мощни
влекачи. Те пренасяха стар самолет и танк, участници в революцията, боядисани червени. Подир
тях пъплеше подвижен кран. Наличието на толкова техника ме хвърли във възторг; суетнята
около грамадните прашни колела, ръмженето на двигателя, миризмата на изгорели газове –
това даваше усещането, че се върши нещо сериозно. Задачата бе ветераните да се разположат
от двете страни на кръглото езерце. Сложна операция, вратата се оказа тясна, но оперативните
работници се справиха с чест. Скоро червеният самолет се издигна плавно над стената, подхванат
от куката на крана. Красив като коледна играчка!
На първа линия стоеше мъж с каска и правеше знаци на краниста: вдигни, свали, надясно,
наляво. Крилата на червената птица тежко се заклатиха, силно пожелах да бъда в пилотската
кабина.

16
 – Тези неща разпалват въображението – отбеляза Лиласъс задоволство. – Те ще ни
направят съпричастни към ударната мощ на нашата революция.
Долових топлината на дъха є, беше само на крачка зад мен. Можех да се обърна и да я хвана
за ръката.
– Пионерският дворец е чудесно нещо! – възкликнахискрено.
– О, ти още нищо не си видял! – рече тя.
Самолетът се приземи точно на определеното място.
Всички изръкопляскахме. По същия начин бе прехвърлен и танкът. Оръдието щракна
победоносно сред дърветата.
Известно време обикалях около ветераните, опипвах металните детайли и надзъртах във
всяка дупка. Неусетно се свечери.
Вечеряхме в трапезарията, все още бях низвергнат начело на масата, но поне храната бе
еднаква – спагети будьоновки. Специалитет, впрочем доста лютичък. Хранехме се безшумно с
изключение на Лила, която засмукваше макароните направо от чинията – това є харесваше, –
белите опашчици свистяха и се мятаха между пълните є устни. По брадичката є се стичаше тънка
струйка сос.
– Какво ще правим сега? – попитах, когато при-вършихме.
Нямах нищо особено предвид, просто бях в добро настроение. Но другарите ми се
спогледаха. Един по един започнаха мълчаливо да стават и да се измъкват.
– Имаме още малко работа... – сконфузено про-мърмори Мишел.
Някой ядосано го дръпна за ръкава. Лила грижливо избърса устните си, хвърли салфетката
насред масата. Изгледа ме насмешливо и също тръгна, без да каже дума. Посегнах да си налея
още вино, но само стиснах гърлото на бутилката. Масата се простираше пред мен без покривка,
с мръсни чинии и полупразни чаши. Така и не разбрах кой се грижи за всичко това. Не бях аз. Аз
съм директор. Постоях няколко минути, докато реша какво да правя. После станах, като взех и
бутилката. В коридора дочух тичане, смях, боричкане, идващи от другото крило. Побързах да
изляза навън.
Ветераните чернееха срещу входа на парка като средновековни стражи. Оръдието на танка
бе взело на мушка дебелата жълта луна. Облегнах се на една от статуите покрай стълбите и
надигнах шишето. Погледът ми се натъкна на каменния бюст. Замаян от виното, издрапах върху
купола на танка. Отместих с мъка тежкия капак на люка. Вътре беше тъмно като в рог. Облъхна
ме миризма на влага, ръжда и масло. Плътната броня не пропускаше никакъв звук. Пролазих
опипом напред. Невидим ръб се заби в хълбока ми, издрънча празна кутия. Напипах жици,
шнурове, пружина. Най-сетне се добрах до лостовете за управление, приседнах на твърдата
седалка. Тялото ми бе омекнало – сигурно така се чувстват охлювите на дъното на своята черупка.
Мракът сънено ме обгръщаше, усетих, че нямам сили да изпълзя оттук, нито да извикам. Стана
ми топло, унесох се. Мисля, че никога не съм спал по-добре. Събуждането в затоплената утроба
на танка напомняше раждане. В устата си имах дъх на ръжда, прииска ми се да изпия нещо много
мазно, някакво масло, за да си прочистя вътрешностите. Но иначе се чувствах твърде удобно.
Като стар двигател. Не ми се излизаше навън, сигурно беше доста късно. Спомних си, че съм
директор, и уплашено се размърдах. Запълзях към люка, като се борех по пътя с дръжки, колела,
ръчки. Денят ме обсипа с остри слънчеви стрелички. Седнах върху купола и удивено разтърках
очи. Краката на статуите бяха червени! По стълбите имаше кофи с боя, другарите размахваха
четки: клепаха мръснобелите задници и кореми. Това занимание очевидно им се нравеше,
подсвиркваха си безгрижно. Боята гъсто капеше от камъка. Голите фигури изглеждаха обути в
червени чорапогащници. На най-горното стъпало стоеше Лила и почукваше нетърпеливо с ток.
Скочих от танка и се спуснах към нея, като вземах по няколко стъпала наведнъж. На две крачки
от нея стъпих погрешка в една кофа, спънах се и треснах брадичка в подножието на високите є
глезени. Изправих се бързо от страх да не си помисли, че искам да надникна под полата є.
Всъщност исках. Кофата дрънчеше надолу по стълбите. Цялата ми обувка беше червена, дланите

17
ми бяха ожулени, а брадичката ми кървеше. Бях доста жалък и очаквах, че тя ще каже нещо,
което ще задълбочи унижението. Вместо това рече:
– Вълнуващи са, нали? Червените ангели на револю-цията!
Другарите боядисваха и си подсвиркваха, голите статуи изглеждаха облечени със същото
прилепнало по тялото трико, с каквото Лила играеше гимнастика. Наистина беше вълнуващо.
Гошо се прокрадна до мен с парцал и се хвърли да бърше обувката ми. Понечих да се измъкна,
но той се вкопчи тъй здраво, че трябваше да го ритна. Не исках. Неочаквано зад стената на парка
се надигна мощен рев, сякаш стадо лъвове се готвеше за скок. Върховете на дърветата се
разлюляха, листата зашумяха като приглушено ехо. – Какво е това? – попитах стъписано.
– Децата – отвърна Лила, очите є засияха със стоманенаяснота. – Бъдещите пионери –
поясни тържествено тя. – Те очакват своя Пионерски дворец. Нека побързаме!
Крачех по коридора с пеещо сърце, когато зърнах в един ъгъл синя риза. Кой не беше на
работната площадка?! Мястото бе толкова тясно, че се налагаше човекът да стои на куц крак.
Полуизвърнат към светлината, той прелистваше нервно някаква книга. Енергично се приближих
и плеснах с ръце. Той се стресна: изтърва книгата, очилата му ужасено проблеснаха.
– Мишел! – възкликнах учудено. – Какво правиш?
Наведох се и вдигнах книгата – червена, с твърди корици и златни букви. Това ме уби. Значи
той на своя глава се опитва да прочете съчиненията на Вождовете! Но как е възможно? Какво ще
разбере той? Няма ли да се усъмни?
Той не знаеше какво върши!
– Защо, Мишел? – попитах с чужд глас.
– Не е забранено – оправда се той, – не е забранено!Но лицето му се потеше от
притеснение.
– Не е забранено – повторих аз и добавих загрижено, –но може да се изтълкува зле.
Мишел, ти съмняваш ли се във Вождовете? След като аз, един страничен човек, доскоро съвсем
непричастен към световния революционен процес, не се осмелявам да се ровя в произведенията
на Вождовете, то колко повече ти би трябвало да храниш почит и боязън към тях? О, нима не
съзнаваш, че всеки прочит вече е едно съмнение, негласен спор, дребнаво заяждане! Аз съм
само директор на Пионерски дворец, но съм длъжен според силите си да опазя престижа на
Вождовете, да предпазя и теб от самия теб. Ето, вземам тази книга и я оставям на мястото є в
библиотеката, а ти ела с мен да поработим за общото дело.
Казах всичко това на един дъх, както го почувствах. Книгата послушно влезе в редицата
позлатени заглавия и рафтът между двата портрета засия с цялата си пълнота. Изпитах огромно
удовлетворение, сякаш чух благосклонния, малко глух глас на Вождовете: „Прав си, другарю
директор!“ Ала Мишел изглеждаше все така неспокоен, поклащаше се напред-назад и триеше
късите си пръсти в панталона.
– Не казвай на никого! – изхриптя той. – Ако си прия-тел, не казвай!
И тогава разбрах, че пак ще се върне да чете, ще чете през нощта и на следващия ден, и през
следващата нощ... Обаче Мишел бе споменал едно могъщо заклинание, срещу което не можех
да направя нищо. Бях доста посърнал, не знаех какво да кажа на Лила, как да я предупредя, че
нещо става с нашия другар, без да го злепоставя. Бях обвързан с един свят на сенки и
недомлъвки. Ала в този миг на Лила съвсем не є беше до мен.
Пред нея лежаха знаците.
Знаците – сърп и чук, бяха тъй чудовищно големи, че бе немислимо да се използват за нещо
в реалния живот. Очевидно бяха замислени само като знаци, лети от бронз, здраво скрепени
един за друг. Донякъде напомняха герб, гърлото ми се сви на топка. Другарите ми стояха
наоколо, свели почтително глави. Неочаквано с пронизителен вик Лила се спусна към знаците и
падна в безсъзнание върху тях. Хвърлих се да є помогна, но другарите ме задърпаха, сякаш
нарушавах някакъв тайнствен ритуал. Няколко секунди червеният крак потрепваше конвулсивно.
После ръката є се плъзна по извивката на сърпа, а другата обхвана квадратната глава на чука.
Гледах вцепенен дългите бели пръсти, милващи студения метал. И разбрах – знаците са
18
магически. Знаците са всемогъщи! Тя се надигна, рязко изправи глава и се изви в кръста като
гумена палка. Очите є святкаха със сух, страшен блясък.
– Ссссст! – изсъска тя срещу нас и скочи на крака, за-редена с непозната енергия, която се
излъчваше през дрехите є.
Чудо! Поисках тутакси да падна на колене, но краката ми се бяха вкаменили от ужас и
възторг. Тя посочи с пръст фронтона на къщата, където бе старият герб, и отсече гръмко:
– Там!!!
Всички като че ли се размразихме и се защурахме насам-натам, понесли въжета и стълби в
трескаво усърдие. Гербът рухна под ударите на железните пръти, на негово място бяха издигнати
Знаците. Краищата им бойко щръкнаха изпод триъгълната козирка. Още дълги часове щях да им
се чудя и дивя, ако в двора не беше нахълтал нов камион. Товарът му предизвика нова буря от
емоции. Другарите ми се запрегръщаха и разцелуваха. Полудял от радост, Гошо се премяташе
направо върху плочите. Не знаех как да постъпя, предпочетох да ликувам вътрешно, като се
надявах, че очите ми изпускат празнични искри. Не разбирах добре смисъла, само чувствах, че
ме обзема неудържима бодрост, един прекрасен фанатизъм – това бяха стотина ламаринени
петолъчки, които щяха да украсят покрива. Керемидите бяха силно наклонени и хлъзгави от
вечерната роса, но другарите ми смело изпълзяха през капандурите. Помислих си, че близките
им с право могат да се гордеят с тях. Първите звезди кълняха в потъмнялото небе. Една по една
петолъчките се възправяха над комините, близки и топли. Излъчваха меко кървавочервено
сияние, изглежда, бяха намазани с фосфоресцираща боя. Сенките на другарите се провираха
между тях, сновяха нагоре-надолу, а в резултат никнеха нови и нови петолъчки – могъщо
рубинено съзвездие, подобно на дракон. Лила бе отскочила до Градския комитет, може би точно
сега тя сочи към нас от някой висок прозорец и гордо обяснява: „Ето Пионерския дворец!“...
Обикалях зашеметен около къщата, без да откъсвам поглед от зрелището, когато сред храстите
изникна едрата глава на шофьора.
– Господарю – изръмжа той, – рейсът чака!
Мълчаливо го сграбчих за ушите и го натиках обратно в храстите.
– Аааа! – проплака жално той.
Ще разлага фронта, мракобесна мутра! И отново вдигнах очи: стори ми се, че рубиненият
дракон ей сега ще се откъсне от покрива, ще плесне с опашка и ще посипе огън и жупел над
света. Красота! Гибел! Минаваше полунощ, Лила още я нямаше. И тази нощ спах в танка. Добре
ми беше там.
– Събуди се! Ставай, ставай! – отекна пронизителнов металната коруба.
През кръглия отвор на люка надничаше Лила, косата є свободно се вееше. Тя огледа с
интерес вътрешността на танка, дори размаха ръка в празното. Стори ми се, че влетя някаква
бяла птица. Изпълзях нагоре. Лицето є все така изпълваше люка. Дъхът є се плъзна по челото ми.
Защо ми пречеше да изляза? Повдигнах се още малко, лицата ни почти се срещаха, когато тя се
отдръпна рязко.
– Исках да те видя отблизо – каза Лила, чевръсто сеспусна по купола и скочи на земята.
Последвах я умърлушено.
– Защо се криеш в тази дупка? – развика се тя. – Це-пиш се от колектива значи? Докога ще
капризничиш? Ако те хвана още веднъж, ще те обеся на дулото!
Последните є думи прозвучаха особено интимно.
Като грохот на прииждаща вълна зад стената се разнесе ревът на бъдещите пионери.
– Няма време – въздъхна Лила. – Трябва да изпрева-рим историята.
Въпреки яркото слънце отнякъде полъхваше студ. Едва тогава забелязах огромната планина
замразено месо пред входа. Наоколо се суетяха хора с бели престилки. Мятаха замразените
бутове на рамо и тичаха към къщата – капаците на мазето зееха широко.
– Какво се чудиш – обади се мрачно Лила, – пионер-четата не се хранят с въздух.
Двама другари поемаха заскрежените късове и с радостен възглас ги предаваха навътре. От
студа месото бе станало яркочервено, върху белите тлъстини личаха отровносини печати, сърп и
19
чук. Имаше още цели прасенца, агнета, няколко малки телета, а също и опаковани за износ
зайци, пуйки, кокошки, пилета. Очевидно един Пионерски дворец трябва да бъде добре запасен.
После разтовариха около двеста тенекии сирене, още толкова пити кашкавал, деветстотин
пръчки луканка, триста щафети салам, сто бута шунка, деветдесет бурканчета горчица, каца
маслини, три чувалчета ориз. Стовариха и няколко тона зеленчуци... И плодове: банани от
Острова на свободата, ананаси от Напалмовата република, портокали, ябълки, грозде, пъпеши,
кайсии... Почувствах се изгубен сред лабиринта от щайги, кашони, каси. Чувах само жуженето на
пчелите, връхлетели зрелите плодове. Мъхестият сладникав въздух ме гъделичкаше под носа и
под клепачите, аха да кихна, когато наблизо се разнесе безгрижен смях и някой подхвърли:
– Слон такъв!
Това беше нейният глас, затаих дъх.
– Ще те щипна по...
– Ох, простако!
И прас, нещо рикошира в щайгите.
– Ха-ха-ха! – подеха всички. – Пада му се!
Проврях се между касите и ги открих, насядали в сянката на един висок ред. Всеки дъвчеше
някакъв плод, блажено изпружил крака. Лакомо клатеха глави, а по сините ризи капеше сладък
сок. Разположена върху един кашон, Лила царствено белеше голям банан. Отстрани двама
другари, облегнати на твърдите є бедра, широко се усмихваха. Появата ми предизвика сдържан
кикот. Лила ми подхвърли един портокал.
– Дръж – рече тя, – плюскането укрепва чувството заравенство.
От смущение го изтървах, оранжевата топка се търкулна между касите. Спуснах се да я гоня.
Така случайно се натъкнах на Мишел, сврян в една ниша, отделно от другите. Очите му бяха
подути и зачервени. На коленете му лежеше разтворена книга. Беше бледен, устните му
трепереха. Изглежда, словото на Вождовете е съкрушително. Наведох се и внимателно взех
портокала. Нейния портокал.
Най-сетне всички продукти бяха прибрани на сигурно място, беше късно следобед.
Изгърбени, другарите ми се движеха с полюляващи се пред тялото крайници като маймуни. От
време на време зад стената се разнасяше ревът на бъдещите пионери. Това доста ни изнервяше.
Лила заканително поклати глава:
– Ще ми паднете, сополанковци!
Трима пролетарии се трудеха около езерцето. Бяха отместили бетонния капак на
канализацията и бърникаха нещо вътре: подаваха си ключове, кълчища, сглобки, вадеха тръби,
слагаха нови... Пролетариатът е авангард!
– Какво правят? – попитах.
– Готвят се да пуснат идеологическата струя – обясниЛила.
Не разбрах, каква струя?
– Утре ще видиш – рече тя. – Много ефикасно средствоза възбуждане социалния инстинкт
на масите. Революция в канализационното дело!
Хвърлих око на двореца: от всеки прозорец се вееше червено флагче, стъклата светеха от
чистота и отразяваха флагчетата, феерично!
– Утре – каза Лила, като ни събра край себе си – от-криваме Пионерския дворец.
Обучението, както знаете, е денонощно, така че няма да има много време за спане. Трябва още
отсега да ви предупредя, пионерчетата са жилави гадинки. Не се съмнявам, че ще се справим,
хъм... дори ще бъде весело. Все пак нека си починем, полага ни се. Утре ще станем много рано,
за да се приведем в подобаваща форма. Сверете си часовниците – точно в пет!
Не видях никой от нас да има часовник. Единственият часовник в къщата се намираше в
антрето – висока червена кутия с изпъкнал циферблат и гладко жълто махало. Преди го нямаше.
Отново се намерих сам в огромната гола спалня с мрачни тавани. Не бях достатъчно уморен,
за да заспя веднага. Струваше ми се, че лежа на една тясна дъска, а от двете страни зее бездънна
пропаст. Не смеех да помръдна от страх да не наруша равновесието и да полетя в празното.
20
Някаква машинка кръжеше над двореца и бръмчеше под сурдинка. Листата в парка тихо пукаха,
сякаш ръмеше. Колко оставаше до пет? Станах полека и се измъкнах от стаята. Тръгнах
слепешката с протегната ръка, опипваща плахо мрака. След няколко крачки дочух слаби звуци:
плясък на вода, джвакане, шляпане. Замириса на влажен под. Вече знаех, това са жена ми и
тъщата. Подозираха ли, че съм толкова наблизо? Тъпа болка заблъска сърцето ми. Продължих
внимателно напред, имах чувството, че ще съборя кофа или ще настъпя нечии пръсти. Ръката на
жена ми е крехка като порцелан. Може би тайно очаквах да се сблъскаме?... Но крачките ми се
редяха гладко и безшумно. Звуците останаха някъде встрани и постепенно заглъхнаха. Слязох по
стълбите, като се придържах за парапета. Високата кула на часовника призрачно стърчеше в
антрето. Циферблатът смътно се белееше, отразен безброй пъти в огледалните стени. Махалото
плавно се поклащаше като лунен диск. Втренчих се в размазаните стрелки и приклекнах в
очакване. Невидимият механизъм отмерваше един и същ такт: тик-так, тик-так...
Денят започна точно в пет. Шадраванът в езерцето жизнерадостно бълбукаше. Пурпурни
вълнички диплеха повърхността и весело се плискаха в бордюра. Червената течност щедро
бликаше от бронзовата топка на фонтана, пръските образуваха розов фон, който се издигаше към
изгрева. Изведнъж осъзнах, че всичко наоколо е червено – дърветата, храстите, тревата! Вчера
бяха зелени. Обхвана ме страх: нима съм болен, далтонист? Добре ли си спомням? Наистина ли
са били зелени? Опитвах се трескаво да си спомня: как изглежда зеленото? Крадешком откъснах
едно листо, смачках го на топче и го стрих между пръстите си. Пихтията бавно позеленя, а по
ръцете ми останаха червени петна. Не бях далтонист. През нощта бяха поръсили парка с някакъв
оцветител. Това беше грандиозно! Досега бях виждал червени листа само през есента. Гората бе
чудно красива, но съзнанието за победата над природата ме правеше двойно по-горд и щастлив.
Казах си: ето, днес пролетариатът боядисва водата, небето, гората, а утре пролетариатът ще
прави каквото си поиска – ще превръща реките в мляко и въздуха в хляб. Учението на Вождовете
е вярно, защото е всесилно!
Всеки от нас получи новите си дрехи в картонени кутии с червени панделки. Униформата на
другарите ми бе заприличала на парцал. Новите дрехи по нищо не се различаваха от
предишните: сини ризи и тъмносини панталони. За другарите ми подобно облекло беше нещо
естествено, ала за мен бе обект на завист и копнеж. Развързах червената панделка с треперещи
пръсти, как ми се щеше да захвърля шутовските си одеяния! Съжалявах единствено за обувките:
стъпваш сигурно и твърдо, мачкаш насекомите... Ала какъв беше ужасът ми, когато вместо
скромната униформа се натъкнах на нещо крещящо и лъскаво! Идеше ми да се разрева. Какво
беше това? Във всеки случай не символът на равенството. Предпазливо измъкнах плюшена
червена шапка с формата на клюн. Отстрани стърчаха рошави червени пера. После тежък червен
фрак, обсипан с едри рубини. Червени атлазени панталони. Колан със златна тока – сърп и чук.
Най-сетне високи ботуши от червена кожа.
– Нима трябва да облека всичко това!? – възкликнахотчаяно.
– Налага се, другарю – рече строго Лила.
Въздъхнах безпомощно няколко пъти, останалите поклатиха недоволно глави.
– Стига преструвки – отсече тя. – Хайде, обличайте се!
И разкопча горното копче на ризата си. Но в този миг бях сляп. Ужасните дрехи бяха
приковали изцяло вниманието ми. Събличах се бавно като осъден на позорния стълб. Не смеех
да погледна встрани. С несдържана погнуса нахлузих хлъзгавите панталони, ботушите – усетих,
че ставам по-висок, без това да ме радва. Сърпът и чукът се сключиха на корема ми, тежкият фрак
легна върху раменете ми. Одрасках пръста си на един рубин. Накрая с последно мъчително
усилие закрепих шапката на главата си и стегнах каишката под брадичката. Едва тогава намерих
сили да се огледам наоколо. Върху клепачите ми тегнеше плътен слой пот. Другарите ми отдавна
се бяха облекли и ме наблюдаваха с жив интерес. Лила стоеше на стълбите леко разкрачена с
ръце на гърба. Чорапогащникът є бе по-червен от всякога, а тялото є още не бе разчупило
ръбовете на новите дрехи. Изпитах необикновено прояснение, сякаш срамът и унижението бяха
изстискали някаква гной от мозъка ми. Ако трябва, бих облякъл дори костюм на щраус!
21
 – Много добре, другарю директор – рече тя със задо-волство. – Сега не могат да ви сбъркат
с друг. Знаете, децата са малко разсеяни...
Помъчих се да открия ирония в думите є, но гласът є звучеше съвсем доволно. Аз бях
директор. Един директор трябва да си личи. Сигурно е така.
– Готови ли сте? – попита Лила. – Часът е шест. Къдее Мишел?
Ала Мишел го нямаше.
– Къде е Мишел? – повтори раздразнено тя.
Никой не знаеше.
– Може би се е успал, някой да го събуди!
Един другар изтича нагоре по стълбите. Възцари се неловко мълчание. Лила нервно
потропваше с крак. От втория етаж се разнесе вик:
– Няма го! Няма го!
Сутрешният поздрав на пионерите разцепи ясния, хладен въздух. Имах чувството, че пред
двореца са се събрали несметни тълпи. Децата напираха, искаха да влязат – глутница малки
тигърчета. Обхвана ме страх, че могат да строшат желязната врата на парка и да нахлуят...
– Търсете Мишел! – бясно изкряска Лила.
Лицето є болезнено се изкриви и пребледня.
Понесохме се в различни посоки, настана страшна бъркотия: претършувахме всички стаи,
килери, долапи, надзъртахме дори в комините – напразно. Суматохата се пренесе в парка,
ниските клони шибаха лицата ни и ги боядисваха на червени ивици. Преровихме всяко кътче: от
Мишел нито следа. Когато отново се събрахме, приличахме на индианци, завърнали се от война.
Разбити, смачкани индианци. Лила седеше на стълбите широко разкрачена с отпуснати ръце.
Досещах се какво ще каже...
– Нашият другар е избягал, това е.
Думите є потънаха в рева на пионерите. Часът беше осем и половина. Положението ставаше
доста напечено. Децата искаха да влязат. Не се съмнявах, че Мишел е избягал. Плъзнах ужасено
поглед по червените рафтове с позлатени заглавия. Не можех да си простя, че го оставих да чете.
Той не знаеше какво прави! И аз не знаех... Вероятно шофьорът му е помогнал да избяга.
Избягали са заедно! Докато аз съм ги прикривал с мълчанието си. А сега малодушно се спотайвах.
Колко зорко бяха прозрели другарите гнилата ми същност! Аз им се натрапих, всмуках ги в
измисления си свят с неясното обещание да го променим заедно, а какво излезе? Моето
социално зрение е безнадеждно увредено. Общият поток винаги ще ме изтласква встрани, но аз
винаги ще се присламчвам. Ще тегля назад, ще хленча, ще греша, ще се пречкам в краката, ще
създавам невралгични пунктове. Отвън кънтеше все по-неудържимо ревът на пионерите. Дали
все пак да не си направя самокритика?...
– Другари! – поде Лила, като се изправи. – Не бива дапредприемаме нищо сами.
Положението следва да се обсъди в Градския комитет. Това е сериозен срив в системата. Аз
отивам, нека двама ме придружат. Ти стой тук! – Посочи ме тя с неприязън.
Глъчката зад оградата не пресекваше: крясъци, писъци, викове, които често се сливаха в един
могъщ грохот. Пионерите бяха нетърпеливи деца. Седяхме оклюмали от жега и шумотевица на
външната стълба. От сутринта не бяхме разменили нито дума, зяпахме мухите, които с всеки
изминал час се множаха. Лила се върна чак следобед, държеше лист хартия, свит на руло. Челото
є блестеше от пот, случайно залепнала къдрица се виеше като змийче.
– Другари, между нас е имало ренегат – рече горчивотя. – Вчера Мишел изглеждаше
странен: може би се е борил със съвестта си, а може би просто е обмислял гнусното си бягство.
Както и да е. Интелигентската природа у него надделя! Отдавна го подозирах: той обичаше
прекалено много да чете. Спомняте ли си как се натискаше да го приемем? Това показва две
неща. Първо: комунист не се става, комунист се раждаш. Второ: нашата бдителност е сериозно
притъпена. Защо? – Очите є изстреляха гневен залп срещу мен. – Ние предприехме съмнителна
от идеологическа гледна точка авантюра. Нас ни предупреждаваха, другари! Тя разгъна хартията
и зачете със сух глас.
22
 – Възпитанието на подрастващите е най-свята грижана нашето общество. Градският
комитет счита за нецелесъобразно да повери подобна отговорна задача на колектив, застрашен
от упадъчни влияния. Градският комитет препоръчва колективът да бъде поставен под карантина
до изясняване на обстоятелствата. Със заповед № 307 на Градския съвет достъпът до Двореца на
пионерите се прекратява. Със заповед № 103 на директора на Народната милиция районът около
двореца се поставя под контрола на Гранични войски. Градският комитет препоръчва на
колектива да се придържа в очертанията на оградата.
Тя сви отново листа и рече:
– Разбирате ли какво означава това, другари? Ние смеизолирани! Но не това е най-
страшното. Ако бяхме затворени в трудов лагер, карцер или дори най-обикновено мазе на
Народната милиция, бедата щеше да бъде половин беда. Рано или късно правдата щеше да
възтържествува и най-важното, щяхме да бъдем на твърд бряг. Но ето че сега сме изолирани в
съмнителния свят на този объркан тип, който все още не заслужава нашето доверие. Напротив,
с последните събития можем все по-малко да се осланяме на неговата лоялност. Довечера ще
накажем Гошо – все някой трябва да опере пешкира, нали, за да сме начисто със съвестта си. А
утре, какво ще правим утре? И след утре? – промълви тя сякаш на себе си. – Няма ли с всеки
изминал ден животворните вибрации от Центъра да отслабват? Няма ли все повече да губим
връзка с епохата, времето? И няма ли да стават все по-основателни критиките на Градския
комитет срещу нас? – в гласа є прозвуча уплаха от този нов, генерален извод.
Червеният фонтан рязко спадна, последваха все по-вяли изригвания, течността порозовя и
немощно запъпли по бронзовата топка. Вълничките се разпиляха като ситни къдрици, полека-
лека повърхността се уталожи. Идеологическата струя секна. Това упражни зловещ ефект върху
нас. Червената гора, глухите червени просеки, застиналите червени листа, всичко пораждаше
усещането, че сме се загубили в някаква червена пещера. Зад оградата се разнесе сиренен вой,
вряза се в неспокойната глъчка на децата. От небето се спусна лъскава машина като едър
бръмбар и увисна над тълпата. Перките є насякоха облаците на малки бели листчета, които се
посипаха върху бъдещите пионери. Едно листче прехвръкна оградата и кацна върху храстите.
Там пишеше нещо, но не посмях да отида и да го прочета.
– Разпръсни се! Разпръсни се! – ечаха гръмко мегафони.А сирените виеха.
– Ти – изсъска Лила срещу мен – си виновен за всич-ко. С твоето развратно въображение и
бълнуване. С безумните си претенции за някакъв по-висш произход! – Тя направи ужасна
гримаса, заби пръст в челото си и го завъртя като свредел.
Помислих си, че ще ме удари; бях твърде подходящ с това облекло... Но тя не го стори, нито
накара някой друг. Стоеше насреща ми и само пулеше очи. Кой знае защо, ми хрумна, че малко
се боят от мен. Това не беше съвсем в правилата на играта и доста ме обърка. Тя се извърна рязко
и бързо влезе в къщата. Останалите един по един я последваха умърлушени. Шумотевицата зад
оградата бавно заглъхваше. Помислих си, че ще ми липсва.
В една кофа с вода бе натопен сноп тънки жилави пръчки. Огънят в камината лудо се мяташе,
сякаш пръчките шибаха него. Напечените стени излъчваха жега, беше влажно и задушно като в
баня. Въпреки яркия пламък кухнята изглеждаше почти тъмна. Гошо беше проснат по корем
чисто гол върху дългата маса. Ръцете му бяха завързани за краката на масата, раменете и гърбът
– нашарени на кървави резки. Пръчките неумолимо свистяха и хищно се впиваха в изнурената
плът. Сребърна пот беше избила по гладкия череп на жертвата. При всеки удар кожата се
отдръпваше и оголваше червени ивици месо, хвърчаха кървави трески. Наоколо се суетяха
неясни сенки, дори въглените в косите на Лила бяха угаснали. Цялата светлина падаше върху
измъченото тяло. Глухи стонове се блъскаха в ниския таван – това бях аз, изправен в ъгъла,
стенех... може би от чувство за вина, а може би от завист.
Вали, дъждът чука по стъклата – наблюдавах как листата постепенно възвръщат зеления си
цвят. Ето, вече стърчат цели зелени клончета. Нямах желание да излизам навън, локвите цапаха.
От кухнята се носеше апетитна миризма, другарите готвеха. Пожелах да се присъединя към тях,
но те все ме избутваха от печката. Не ме оставяха да метна дори едно картофче в тенджерата. А
23
при това положение е излишно да стоиш в кухнята. Гледах дъжда. И дърветата: по-ниските клони
все още са червени, но върховете позеленяват. Небето над тях е мътнобяло. Помислих си, че
гледката напомня българското знаме, и ми стана тъжно. Българите са малък народ – на
изчезване. Ако не се лъжа, дядо ми е бил българин... Обичам българите и ми е мъчно за тях. Зад
гърба ми се разнесе познато шляпане на мокри парцали. Обърнах се: двете жени оставяха след
себе си широка лъскава диря като охлюви. Местеха стъпка по стъпка коленете си и климаха в такт
с търкането.
– Хей! – подвикнах им; исках да ги предупредя, че седвижат срещу стената.
Но те не ми обърнаха никакво внимание. Едва когато чукнаха глави в стената, спряха за миг,
после предпазливо изместиха посоката. Тогава забелязах, че очите им са затворени. Спяха! А
кога се хранеха?
Лила не дойде на обяд. Дългата маса бе отрупана с ястия: студени и топли закуски, месо,
птици, салати, а по средата царствено димеше голям супник. Обстоятелството, че точно тук се бе
състояла ужасната екзекуция, съвсем не пречеше на апетита ми. Напротив, дори придаваше
известна пикантност...
– Заповядайте, другарю директор, хапнете си! – под-каняха ме другарите и се
надпреварваха да пълнят чинията ми. – Вземете си шунка с майонеза. И сирене... Още едно
парченце!
– Варено яйце...
– Доматче!
– Малко копър.
Стараех се да угодя на всички. Когато се задавех, някой услужливо ме потупваше по гърба.
Бяха любезни до дързост. Сигурно, защото съм директор. Колко жалко.
– Заповядайте, другарю директор, пийнете си! – под-каняха ме другарите и се
надпреварваха да ми наливат вино.
– Вземете си супа!
Супата пареше.
– Яжте бързо, бързо – крещяха другарите, – докато нее изстинала!
Самите те чакаха да изстине. От очите ми течаха сълзи, устата ми гореше. Зърнах размазания
силует на Гошо, понесъл нанякъде огромен поднос.
– Хапнете си печено, другарю директор!
Чевръсто ми подпъхнаха нова чиния.
– Ето ви от плешката – смигна ми някой. – Обичате липлешка?
– Ето ви от бутчето – изчурулика друг.
– От всичко, от всичко! – изкряска трети.
– Другарю директор, искате ли тази воденичка!?
Само кимах с пълна уста. Не смогвах да усетя вкуса на храната. Чиниите се сменяха. Понякога
изневиделица се присягаше нечия вилица и буташе в устата ми тлъста мръвка. Не можех да
откажа тези дребни жестове. Пиех много, за да преглъщам по-лесно. Лицето ми плуваше в пот и
мазнина. Разкопчах колана си.
– Хапнете си няколко банана за десерт, другарю ди-ректор!
– Вземете си праскова!
– Ще ви обеля един портокал.
– Мисля – обади се един по-басов глас, – че вие за-бравихте да опитате моята руска салата.
Ето как стана това: разтворих безучастно уста, три големи лъжици бързо запълниха кухината,
после един залък хляб, затъкнат на вилица като бутало, изтика храната в гърлото ми. Отпуснах се
тежко назад, имах усещане, че съм налапал края на дебела тояга. Другарите ми напрегнато
зачакаха да се случи нещо. Дори забравиха да ядат, супата им съвсем изстина. Гледаха ме
втренчено как се хващам с две ръце за корема и внимателно го опипвам, сякаш проверявам да
не се е спукал. Прочетох надежда в очите им... Все пак изгълтах тоягата. Не повърнах. И коремът
ми беше цял, само дето не можех да помръдна. В очите им нямаше вече надежда, загубиха
24
всякакъв интерес към мен и започнаха да се хранят, все едно че ме няма. Мисля, че това беше
първото покушение срещу мен.
Изминаха няколко дълги и скучни дни. Другарите гуляеха, Гошо ми носеше храна в стаята –
сигурен знак, че не желаят да им се пречкам. Нестройният им дрезгав хор огласяше цялата къща:
„Бой последен е този, дружно вси да вървим!“... Лила бягаше всяка сутрин до изнемога, сякаш
тренираше за световно първенство. Наблюдавах я скришом. Жена ми и тъщата миеха подовете.
Бутаха пред себе си ламаринената кофа и шляпаха с парцалите. Докато един ден забелязах, че
жена ми е сама. Спеше и търкаше. Толкова бях свикнал да ги виждам заедно, че не повярвах на
очите си. Откога я няма? Къде беше? Все пак аз бях директор и не можех да стоя безразличен.
Спуснах се към жена си, разтърсих я за рамото.
– Къде е майка ти?
Очите є с мъка се разлепиха.
– Къде е майка ти? – повторих нетърпеливо.
Тя се огледа изненадано, но нищо не каза. Може би криеше. А може би не знаеше. Помислих
си, че тъщата е избягала, но се сетих, че няма начин да се измъкне. Може би е отишла по нужда.
– А ти ходиш ли по нужда? – попитах с жив интерес.
Но жена ми отново беше заспала. Сигурно е доста уморена, бедната. Изпълних се с гняв и
неприязън срещу тъщата. Защо се бави? Защо съществува? Събудих жена си.
– Майка ти я няма!
Този път нямаше да оставя това така. Гласност, бдителност – ето какво ни трябва! Ще доложа
на Лила за случая. Хванах жена си за ръка, поведох я с мен. Лила обитаваше апартамента в лявото
крило на къщата. Напоследък почти не излизаше оттам, освен за сутрешна гимнастика. Почуках
плахо на вратата. Никакъв звук. Почуках пак – нищо. Дали не спи? Дали е тук?... Обзе ме дръзко
любопитство, натиснах дръжката и открехнах вратата. Подадох глава, после се вмъкнах, без да
изпускам ръката на жена си. Приемната беше пуста. Един съборен стол бе навирил крака до
стената. Следващата врата зееше: въздухът в приемната беше застоял, масата – неразтребена.
Пристъпвах на пръсти, жена ми се тътреше полузаспала до мен и въртеше безсмислено глава.
Ужасно се страхувах, а нейното безразличие ме вбесяваше. Вратата на спалнята също зееше:
грамадно легло с пораздърпан синкав балдахин изпълваше стаята. Лила лежеше по корем,
опряла глава на лакът и редеше пасианс. Картите бяха живописно разпръснати в кръг. Тя
замислено държеше в ръка седмица спатия и се колебаеше в коя колонка да я постави. Беше
свила червения си крак, токчето на обувката є сочеше към тавана. Изхълцах от изненада. Без да
вдига глава, тя направи знак да пазим тишина.
Замръзнах на място. Хрумна ми, че нейната постъпка не е съвсем идеологически издържана,
тъй като картите са измислени от гнилите аристократи. Изплаших се. Единственото нещо в стаята,
което говореше за нейния мироглед, беше червеният кът. Парче червен плат, свряно в ъгъла,
няколко фотографии, три черни статуетки и мъничко угаснало кандило. Защо не гори? Жена ми
отново беше заспала. Полека-лека Лила губеше търпение: вале спатия е затрупало седмица пика,
деветка купа – десетка спатия, дама каро – поп пика... Внезапно с един замах тя разбърка картите
и ги бутна настрана.
– Не излиза! – извика тя отчаяна. – Не излиза! Нищоняма да се получи, няма да построим
Пионерския дворец! Няма, разбрахте ли! Ех, какво ще правим сега?
Това ме шокира: какво общо имат картите с комунизма, само половината от тях са червени?...
После се сетих защо съм дошъл.
– Майка є е изчезнала – казах, но вече мислех за друго.
Добре би било, ако всички карти са червени. Тогава комунизмът би се получил по-лесно. Що
е комунизъм? Може би абсолютната завършеност на света...
– Майка є, казваш... – рече Лила и седна на леглото, –че къде може да е?
Изненадах се от лекотата, с която премина от глобалните проблеми към несравнимо по-
дребните. Очаквах поне да ни наругае, че я занимаваме с подобни глупости, но тя прояви жив
интерес.
25
 – Разпитахте ли другарите? Може би някой знае къде е...
Поклатих глава, изобщо не ми хрумна за другарите. Харесваше ми да долагам, а на тях
можех само да заповядвам. Аз съм директор, мисля, че това е разликата между нас. Но един
директор също се нуждае от заповеди, по възможност по-грубички.
– Елате да проверим – подкани ни тя.
Сръгах жена ми да се събуди. От кухнята се разнасяше тракане на прибори, чаши и дрезгава,
уморена песен: „Бой последен е този, дружно вси да вървим!“. Лила смело блъсна вратата, лъхна
ни винена смрад и миризма на печено. Другарите бяха насядали около масата – брадясали,
разгърдени, космати. Огънят свети безумно в камината: жега, пот, бой последен... А по средата
се мъдри тъщата. Не друг, а тъщата! Усетих, че се побърквам. Седи си тя къдрава, напомадена,
начервена върху коленете на един другар, подрусва се, трака с герданите и писка предвзето:
– Ау, тука е цяла ферма за щипалки!
И се киска. Двама са клюмнали върху старческата є гръд, а тя роши сплъстените им коси.
Кошмар!
– Какво правите, бе! – извика Лила.
Настъпи гробна тишина, нарушена единствено от тракането на герданите.
– Имаме нужда от жена – обясни делово някой.
– Съблазнили сте старицата!? – удиви се Лила.
– Ау, тук е цяла ферма за щипалки! – обади се игривотъщата.
Нищо чудно сама да е изтичала...
– Имаме нужда от жена! Имаме нужда от жена! – за-грачиха другарите в хор.
Погледите им алчно опипваха жена ми. Бедната, не беше съвсем наясно какво става. Зная,
че не бива да проявявам дребнособственически чувства, но допуснах идеологическа грешка:
заканих им се с пръст. Доста вяло, за да не се обидят. Но те ужасно се изплашиха и забиха носове
в чиниите си. Изглежда, самите другари все още страдат от някои предразсъдъци... Въпросът е
докога? Може би чакаха знак от мен? Лила също бе вперила очи в жена ми, сякаш правеше
някакво откритие. По устните є заигра особена усмивка. Хвана жена ми за ръка, извърна се към
другарите и рече:
– Само да сте посмели да я докоснете!
Помогна є да съблече престилката, хвърли я в огъня и добави предизвикателно:
– Оправяйте се както знаете!
– Ау, тук е цяла ферма за щипалки!
– Да се махаме оттук – рече Лила и двете излязоха.
Мисля, че тя единствено не страдаше от предразсъдъци.
Изкушавах се да надникна в някоя от дебелите книги със златни букви. Но участта на Мишел
тегнеше като заплаха над мен. Пред очите ми изплуваше разкривеното от страх и болка лице,
безумният поглед на осъден. Вървях покрай червените томове и не смеех да ги докосна, освен
за да избърша праха по тях. Защото никой друг не се сеща. Другарите гуляят и блудстват с тъщата,
но може би просто задоволяват потребностите си, а това не е лошо. Лила и жена ми рядко
напускат апартамента. Понякога ги виждах на терасата да пият заедно чай, Гошо стои отстрани и
сервира... Прахът е прилепчив към книгите, прахът е забрава, творчеството на Вождовете не бива
да потъва в забрава. Желателно е парцалът за прах да бъде вълнен и леко влажен. За мен това
беше не само дълг, но и развлечение. Опитвах се да сглобя по-пълна представа за учението на
Вождовете от откъслечни и подочути фрази, които бях скътал дълбоко в себе си. Не беше никак
лесно.
Изглежда, светът прилича на сложен пасианс, от който зависи щастието на хората. Всички
страдания идват от лошото подреждане на картите. Светът, както и картите, трябва да се подреди
в стройни, последователни редове; склонен съм да мисля, че тъкмо това е същината на учението
за комунизма. Но учението на Вождовете има и друга страна – учението за революцията.
Образно казано, това е учение за разбъркване на картите. Преди да се подреди, светът трябва
да се разбърка. Всички предишни уредби на света са били несполучливи, доказателство за това
26
са неизброимите нещастия на човечеството. Причината може би се крие в небрежното
разбъркване на картите, което е позволило на много злощастни комбинации да се пренесат в
готов вид при новото раздаване. Учението на Вождовете в първата си част предвижда такова
разбъркване на света, при което няма да остане дори сянка от миналото. Оттук нататък учението
за комунизма се грижи за правилното подреждане на света. Комунизмът увенчава правилната
уредба на света с мига на щастлива завършеност, когато се сбъдват всички желания! Добре
съзнавам своята незначителност, но в системата на тотална всеобхватност аз също имам свое
място, Пионерският дворец – също. Според учението на Вождовете ние трябва да бъдем брънка
от някаква верига, но сега се намираме в положение на затрупана карта – няма значение вале
или седмак. Ако не бъдем включени в някаква комбинация, рано или късно пасиансът няма да
излезе... Тук Лила безспорно е права! Бях силно развълнуван, порази ме величавата мащабност
на Учението. Вождовете бяха помислили за всяка прашинка във Вселената. Изпълних се с гордост
и чувство за собствена значимост. Не се съмнявах, че в Градския комитет работят опитни и ловки
люде, които добре разбират смисъла на великото Учение. Нашата изолация е временна! Може
би резултат от други комбинации, но рано или късно ние ще се окажем жизненонеобходими за
строителството на комунизма, вярвах в това. Исках тутакси да споделя откритието си с някого, да
влея бодрост и оптимизъм в сърцата. Аз съм директор, на мен се пада честта да сплотя колектива
около безсмъртното Учение!
Смело почуках на вратата на Лила. Бях особено възбуден от съзнанието, че съм прозрял една
спасителна истина. Бях нетърпелив, готвех се да нахълтам без покана, когато ми отвориха.
Посрещна ме Гошо със свещник в ръка. В преддверието беше доста тъмно. Направи ми
впечатление, че Гошо е облечен странно – с лъскава ливрея и високи до коленете чорапи. Но
най-много ме порази бялата перука. Защо са го предрешили така? Моят случай е друг – аз съм
директор. Той ме въведе в гостната и важно обяви:
– Другарят директор.
– Гледай ти! – възкликна Лила. – На какво дължа тазичест?
Върху масата горяха два свещника; Лила и жена ми седяха една срещу друга. Завесите бяха
спуснати; дебелите плюшени гънки придаваха дълбочина на мрака. Стаята изглеждаше
необятна. Масата бе отрупана с плодове и сладки. Върховете на колосаните салфетки стърчаха
като айсберги, а в подножието им проблясваха сребърни прибори. Високите кристални чаши
студено искряха.
– Искаш да кажеш нещо? – осведоми се Лила. –Тъкмо вечеряме.
Жена ми сведе съучастнически ресници. Косата є, бухнала разкошна грива, падаше свободна
на гърба. Беше облечена с дълга бяла рокля, потънала в дантели и панделки. Около шията є
сияеше брилянтено колие. Хубава жена... Но Лила ме втрещи. Къде беше синята риза с мъжка
кройка? Скромната права пола? Прогресивният червен чорапогащник? Какъв е този маскарад!?
Бедрото є в мрежест чорап се мяркаше чак до мракобесния жартиер през чудовищната цепка на
роклята. Червена тясна рокля с голи рамене. Гърдите є се издуваха като кълбовидни мълнии в
изрязаното деколте. Лъскавите є червени къдри бяха сресани на една страна и грижливо
подрязани.
Глътнах си езика като последен мухльо.
– Развълнуван си – отбеляза Лила. – Седни малко, успо-кой си.
Гошо услужливо ми поднесе стол, седнах. Жена ми лениво си взе една праскова и я захапа.
Лила отпи от чашата си.
– Открих нещо важно... – подех неуверено. – Мисля,че карантината скоро ще бъде
вдигната.
– Виж ти – подхвърли Лила, – той мисли.
Нямах намерение да се обиждам.
– Ние сме част от този свят и имаме свое място в него –продължих аз по-бодро. – Нищо
няма право да съществува просто така. Ако не днес, утре може да се окажем безкрайно нужни
за строителството на комунизма. Въпреки нашата незначителност и грубо несъвършенство и
27
противоречива идеологическа същност нищо чудно някъде да се нуждаят от нас точно такива,
каквито сме. Всяка прашинка е длъжна да заеме своето място в системата на вселенския
порядък, длъжна е да се свърже с друга, с много други, да участва в някаква конструкция. Иначе
се получава хаос! А Градският комитет не може да допусне хаос, Градският комитет е отговорен
за строителството на комунизма.
Лила замислено въртеше полупразната чаша в ръка, усмихваше се. Жена ми беше изяла
прасковата и държеше костилката с два пръста.
– Виж, драги – рече тя, – похвално е, че си се опиталда разгадаеш учението на Вождовете.
Ала това не означава още, че си прав. Твоят случай е типичен за хората с твърде високо
самомнение. Не изключвам и себе си от тази група. Понякога ми се струва, че е невъзможно да
се изгради комунизъм без мен. Едва ли не се налага да акуширам при раждането му! Жестока
илюзия... Без съмнение, когато са създавали своето учение, Вождовете са помислили за всички
и за всичко, дори за прашинките, както ти казваш. Но обективната природа на техния гений и
мащабите на мозъчните им операции нито за миг не са ги подвели да смятат прашинките за нещо
друго освен за прашинки. Излишно е, мисля, да подчертавам, че Вождовете никога не грешат в
преценката си. Ето как, веднъж завинаги, се сложило край на прекомерното човешко
самочувствие: съизмерена с мащабите на Учението, реалната цена на човека не се различава
съществено от тази на заблудената в Космоса прашинка... Но за повечето хора истината за самите
тях е непосилно бреме. Те упорито се залъгват с теории и теорийки за някакво по-висше
предназначение на човешкия род, докато животът безмилостно ги опровергава. От всички хора
най-яростно отказват да се съобразяват с реалната значимост на своето съществуване
аристократите и американците. И това им носи безкрайни огорчения. Докато пролетариатът,
особено съветският, много по-лесно преглъща истината за себе си, той е закърмен с тази истина,
следователно няма какво да се гнуси от нея. Неслучайно Вождовете са насочили взор именно
към пролетариата!
– След всичко казано – продължи Лила – не мислиш ли,другарю директор, че Градският
комитет всъщност ни е поставил на мястото, което заслужаваме. Ние не само че не сме
изолирани, в смисъла, който ти влагаш в това понятие, но вече сме съставна част от една
комбинация, независимо дали това ни харесва, или не. Нима можем да упрекнем Градския
комитет, че зле е изтълкувал учението на Вождовете? – Тя ме изгледа с явно превъзходство. –
Питам се не може ли да говорим за нещо друго. Считах, че този въпрос е изчерпан. Аз самата
вече отдавна не мисля за това. За какво мисля?... – Тя обърна сивите си очи към тавана и открехна
мечтателно устни.
Жена ми още държеше костилката с два пръста... Внезапно нещо изтопурка на пода,
заскимтя. От мрака изприпка сиво кученце с клепнали уши. Зверчето весело въртеше опашка и
кокореше влажните си очи.
– Я, откъде се взе! – възкликна Лила.
Кутрето направи кръг около масата, като преплиташе смешно дебелите си лапи, туп-туп.
– Дръж, Гошо! – плесна с ръце тя.
Той се спусна като орел, улови животинчето и го подаде на Лила.
– Какво си сладичко!
Тя го сгуши между гърдите си и пъхна на шега пръст в устата му. Кутрето беше щастливец. Аз
бях глупак... Нямах представа за учението, което обикнах най-искрено, изобщо нямах късмет.
– Но какво ще правим?! – извиках в пристъп на от-чаяние.
Свещите неспокойно трепнаха. Лила обърна кутрето по гръб и внимателно го разгледа.
– Мъжко е! – отбеляза със задоволство.
Почеса го по корема, то изскимтя от удоволствие.
– Искаш ли да го подържиш? – обърна се тя към женами.
Жена ми кимна радостно. Гошо взе животното и го положи в скута є с дълбок поклон. Тя го
обърна по гръб и на свой ред го разгледа.
– Мъжко е!
28
 За пръв път чувах гласа є от началото на тази объркана история. Глас на сребърно звънче.
– Трябва да го кръстим някак – пропя звънчето.
– Иван – отсече Лила.
– Гладен ли си, Иван?
Станах тихомълком и се измъкнах. На излизане не се стърпях и блъснах вратата. Забързано
се отдалечих в тъмното. За първи път без да се страхувам, че ще се спъна в жена ми и тъщата.
Една сутрин ме разбуди невъобразима глъч под прозореца. Седнах сънен в леглото,
придошлата светлина заливаше стаята. Шапката се бе килнала над ухото ми, изправих я, като
сверих посоката на червения клюн с носа си. После станах и отидох да видя какво става. Но какво
е това? Изглежда, още сънувам!... По алеята шумно се движеше непристойно шествие. Начело
вървяха двама души, голи до кръста, с барабани и думкаха. Друг, на крачка зад тях, надуваше
закривен рог. Останалите, в разтеглен строй, размахваха допотопни арбалети и ръждясали
алебарди. По средата се търкаляше тромаво същество с огромна резедава шапка. Многобройни
лъскави гердани се полюшваха отпред. Тъщата! Подире є се влачеше неприлично дълъг
парцалив шлейф като крокодилска опашка. Другарите бяха нахлузили стари бойни шлемове,
обкичени с пъстри рошави пера. Мяркаха се дантелени якички, копринени ленти, златисти
пискюли и нашивки. Вместо панталони бяха обули високи кожени ботуши. Около кръста им
свободно се мандахерцаха широки колани от метални плочки. Отворих прозореца и вън от себе
си извиках:
– Другари, какво правите!
Шлемовете учудено се завъртяха.
– Организираме лов, другарю директор – обади се гласот дълбините на един шлем. – Лов
на катерици!
Нещо избръмча, в рамката на прозореца се заби къса стрела. На педя от челото ми!
Панически се скрих. Стрелата неприятно вибрираше. Мисля, че това беше вторият опит за
покушение срещу мен. Шествието отмина с весел смях – дум, дум, дум! – и потъна в буйната
зеленина, по която тук-там вече избиваха ръждиви петна.
Не разбирах какво става. Защо е този карнавал? Или наистина животворните вибрации от
Центъра бяха заглъхнали?... Промъкнах се в трапезарията на първия етаж. Нещо ми подсказваше
днес, че никой няма да ми донесе закуска. Бях наплашен, но гладен. По масата личаха следите
на разгулна нощ: дървото бе набъбнало от разлято вино, а по средата се издигаше камара
оглозгани кости, накацани от мухи. В огнището дотляваше жарава, достатъчна, за да се опече цял
вол. Капакът на избата зееше. Хранителните остатъци, полепнали с трохи, миришеха лошо – това
не пречеше на мухите, забили стръвно хоботчета в мазната обстановка, но пречеше на мен.
Открих, че съм гнуслив. Предразсъдък, с който трябваше да се боря. Но сега нямах сили. Исках
да се махна оттук, когато купчини парцали зад вратата привлече вниманието ми. Това не бяха
просто парцали... Стаих дъх, та това са!... Бленуваните сини ризи и панталони.
Презрени, лекьосани, смачкани – купчина стари дрехи, струпани в очакване на вехтошаря.
Никому ненужни! „Не – решително си помислих, – така не може!“ Разрових трескаво купа:
измъкнах една по-чиста риза, панталон, избрах и две еднакви обувки. Премерих ги на око,
изгарях от нетърпение. Скътах ги крадешком под мишница и побързах да офейкам.
Първата ми работа бе да изпера новите си одеяния със същото старание, с каквото рицар
лъска бронята си. После грижливо ги прострях на леглото. Известно време останах надвесен над
тях в плен на неясни предчувствия. Тази вечер спах на пода, свит върху килимчето пред леглото.
Креватът бе достатъчно широк, но аз се боях да не би в съня си някак да измачкам крайчеца на
скъпоценните сини доспехи. Често се будех, надигах глава и проверявах дали са на мястото си,
дали не са изчезнали под магическата лунна светлина. Няколко дена избягвах да се появявам с
новите дрехи. Само късно вечер се прокрадвах в антрето и там в сребристия сумрак на
огледалата попивах жадно среднощните си отражения. Бях развълнуван и горд: колко спретнати
сини човечета! Вече не се питах кое от тях съм аз. Някой от масата. Високата кутия на часовника
се извисяваше над мен като строг, но мълчалив командир. Застиналият циферблат излъчваше
29
равен поток от мигове, устремени към вечността... Постепенно свикнах да нося синята униформа,
забелязах със задоволство, че ме прави по-напет. Все по-рядко я свалях, дори през деня. Движех
се все по-уверено, по-свободно. Веднъж срещнах един другар: той ме изгледа недоумяващо със
зачервени, подути очи, нищо не каза и отмина нанякъде. Добър знак. Срещнах и други, докато
бършех прах от книгите. Бърчеха чела, като че ли се опитваха да си спомнят нещо, и отминаваха.
Изтръпвах при мисълта, че някой ще си познае дрехите и ще се вкопчи в мен. Ала тъщата бе
изпила ума им, сещаха се единствено за естествените си нужди. Продължавах да бърша прах с
удвоено усърдие. Златните букви царствено сияеха върху червените пагони на Учението. Вече се
досещах какво е прочел Мишел в дебелата книга. Неумолимата истина за себе си, избликнала
със силата на гръмотевица. Истината за това кой е, или по-точно кой не е. И знаех какво е изпитал:
ритника на Вождовете, който с един удар го е запратил сред космическите ледове на Вселената.
Оглушал, онемял, ослепял от мащабите на собственото си нищожество. Изглежда, Лила наистина
е права, че за повечето хора истината за самите тях е непосилно бреме... Особено когато ги
връхлита неочаквано и наведнъж. Но аз също достигнах до тази истина. И не избягах. Може би
защото никъде не я прочетох. Тя проникна бавно и неусетно в мен заедно с праха, който усърдно
бършех от книгите. Не повиши глас, не ме изплаши, положи меката си длан върху сърцето ми и
успокои забързания му ритъм. Сега съм атом. Струва ми се, че трябва да забърша портретите на
Вождовете. Нека блеснат! Какви ли нови истини ще прелеят в мен от магнетичните им чела?...
Всичко е допир, заучено, монотонно действие. Нищо чудно мокрият парцал да е научил жена ми
на същото, което научих аз, докато бършех прах. Едва ли иначе Лила щеше да я допусне до себе
си. Сега двете се залъгват с разни женски щуротии: кроят, шият, прекрояват, пробват обувки,
накити, измислят прически. Но все пак си мисля, че помнят главното. Напротив, струва ми се, че
аз съм прекалено нов в материята, прекалено самоотвержен и непримирим по един показен
начин, който замества дълбоката вътрешна убеденост. И това ми пречи да разбера другарите.
Изглежда, наистина комунистите се раждат, а не стават, както и аристократите...

Есен е, дърветата са узрели за истината – полезните дървета имат червени листа. Още сега
трябва да се отбележат, за да не сбъркаме през зимата, когато сечем за огрев. Дните започват да
стават хладни. Започва да се мръква все по-рано. Кучето Иван ревниво ме ухапа по крака. „Не се
натрапвай!“, искаше да каже. Бързо порасна, цяло магаре. Ушите му се изправиха. Не се отделя
от Лила и жена ми.
Следя ги отдалеч: пристъпват ситно-ситно, сякаш носят вода. Облечени в тежки златоткани
роби, измъкнати от някой древен скрин. На главите им стърчат високи, заострени шапки като
фунии. А кучето бдително снове наоколо, източило влажната си муцуна. Понякога любовно се
стрелва между тях, гладкият му жилав гръб предано се отърква в полите им. Но такива разходки
бяха рядкост. Обикновено си стояха в покоите. Денем връзваха кучето пред вратата, а щом се
смрачеше, го пускаха из къщата. Аз се затварях благоразумно в стаята си. Долавях учестеното му
дишане зад вратата, твърдите стъпки, сякаш мачкаше хлебарки – цък, цък, цък... Представях си
кървавочервения му език, изплезен в мрака. Често се навърташе пред моята стая, сякаш
надушваше, че вътре има един, дето се опитва да залъже бдителността му. Остреше си ноктите
на вратата и се чешеше като добиче в бравата. Тежко въздишаше, после се оригваше. На сутринта
се натъквах на дълбоки белези по дървото като изчегъртани с едър гвоздей. Така и не разбрах
каква порода е този Иван...
Дните все повече застудяваха и дърветата отново станаха привидно еднакви: голи, черни
клони, забили костеливи пръсти в облаците. Един ден се събудих, заварих ги подпухнали и бели.
Така започна зимата. Гледах сребристите снежинки и си мислех няма ли начин да се оцветят
червени. Например да се обстрелват облаците със снаряди с боя на прах. Идейно... Жалко, че
няма как да съобщя идеята си на Градския комитет. От устата ми излиза пара, в стаята е доста
студено. Често стоплям ръце с дъха си. Няма храна, никой не ми носи. Промъквах се в кухнята,
прегладнял, брадясал, наметнат с един вехт шинел. Открих го в будката на портиера. Другарите
мрачно седяха около масата, окаменели, с подпрени на лакът глави. Не съм сигурен дали изобщо
30
ме забелязваха. Тъщата се разплуваше в огромно, пищно като трон кресло, довлечено от хола.
Главата є, потънала в жълтеникавите гънки на разточителния врат, изглеждаше мека, сплескана.
В провисналите торбички под очите є сякаш се събираше гной. Широките жабешки устни шумно
сърбаха зеленикавата слуз, която се стичаше от носа. Подпряна отвсякъде с дантелени
възглавнички, тя прехвърляше в сладостен унес перлените зърна на герданите като броеница.
Какво брои? Мухите са се изпокрили. Някаква гнусна миризма витаеше във въздуха, дълго се
чудех откъде се взема. По-късно открих, че изхвърлят изпражненията си в огъня. От това
пламъците бяха станали зеленикави. Така безспорно е по-хигиенично, но аз предпочитах да се
храня навън. Измъквах къс месо от общата тава, отчупвах къшей хляб, понякога отнасях и
начената бутилка вино. Лила и жена ми бяха недосегаеми.
Една сутрин открих, че ветераните от борбата са изчезнали. Изпаднах в тежък смут, аз съм
директор и всичко ми се води. Изтичах навън през дълбоките преспи. След оглед на място се
оказа, че реликвите са затрупани. Дулото на танка безпомощно стърчеше като самотен клон,
върху който снегът бе затрупал висок бял гребен. Самият аз бях затънал до кръста, зад гърба ми
криволичеше широка бразда. Очевидно зимата саботираше нагледната агитация. Червените
ангели на революцията бяха нахлупили някакви упадъчни бели шапчици. Зад решетката на
входната врата се стелеше рядка туберкулозна мъгла. В далечината смътно се очертаваше фигура
на часовой. Хрумна ми, че ако вдигнат неочаквано карантината, пионерите няма как да се
доберат до своя дворец. Усетих прилив на енергия, творчески заряд! В бараката за инструменти
намерих широка дървена лопата. Върнах се на алеята и бодро започнах да рина сняг. Скоро
изникна куполът на танка, шасито, веригата – лопатата звънко отскачаше от метала. После
разкрих опашката на самолета, пилотската кабина, крилото... Ветераните отново се възправиха в
истинските мащаби на революционното си величие. До вечерта разчистих цялата алея и
стълбището. Накрая пометох упадъчните шапчици от главите на Червените ангели. Огледах със
задоволство работата си. Цяла поема. Едва сега забелязах другарите, скупчени на най-горната
площадка. Стоях облегнат на лопатата и мислено превъзнасях ползата от труда си. А другарите
ме гледаха с омраза и потръпваха от студ. Пътят свършваше като отрязан пред желязната врата.
Много ми се щеше да отпразнуваме заедно Нова година. Ала никой нямаше ни най-малка
представа кога точно се пада. Дните си приличаха, а зарята не стигна до нас.
Риенето на сняг ми хареса. Ставах сутрин, нарамвах лопатата и излизах навън. Харесваше ми
да почуквам с дългата дръжка по ниските, превити от тежест клони. Върху главата ми се срутва
цяла лавина, а клоните, освободени от снежното бреме, излитат нагоре като прашки. Следобед
се грижех за портретите и творчеството на Вождовете. Уплътнявах времето си. Исках да съм
предан докрай. Мислех си със страх за деня, когато вече нямаше да има сняг. Не зная колко
продължи зимата, снегът ставаше все по-лепкав и по-мокър, така разбрах, че наближава краят.
Ледените висулки с трясък се откъртваха от покрива и се забиваха в преспите покрай стените.
Капчуците запяха. Стана ми жал да рина снега. И без това ставаше все по-малко. Наблюдавах,
подпрян на голямата лопата, как се стопява някое бяло петънце: разводнява се, губи цвят и се
слива с пръстта. Паднаха първите дъждове... Покривът оплешивя, само покрай улуците още се
трупаше мръсна каша, примесена с ланшна шума. При свличането си дебелият сняг беше
повредил петолъчките. Килнати смешно на всички страни, напомняха тръстика, през която е
минал тайфун. Изпитах срам, покривът се виждаше отдалеч. Може би важен другар гледа сега
насам с бинокъл от прозорците на Градския комитет. Клати глава и си шепне: „Ех, ех, прави си
бяхме...“ Аз съм директор, аз съм отговорен! Едва ли можеше да се разчита вече на другарите,
затова реших сам да се кача горе и да поправя щетите. Щях да изгреба и кишата, за да не
подгизват таваните. Изпитах приятен гъдел от собствената си съзнателност. Пъхнах в джоба си
парче тел, навито на руло, взех една тесла и лопатата. Изпълзях през капандурата на четири
крака. Керемидите бяха хлъзгави. Внимателно се изправих, като се придържах за близкия комин.
Вятърът тънко изсвири в ухото ми. Облаците се разкъсаха, пекна слънце. Бледото небе небрежно
посиня. Огледах се – паркът се виждаше като на длан: дърветата, кръглото езерце, танкът и
самолетът... По-нататък гледката беше като изрязана. Залових се за работа и една по една
31
започнах да изправям петолъчките. Лъчите им деряха като бодли на рози. А може би това
наистина са някакъв особен сорт рози. Припомних си песничката за грижливия градинар...
Омотавах здраво телта, усуквах, после – клъц с теслата. Добре излизаше. Избърсах потта от
челото си и хвърлих поглед надолу. По алеята изтича голямо куче, подир него се зададоха две
странни фигурки. Клатеха се тромаво, от време на време поспираха и се облягаха една на друга.
Не беше за вярване – Лила и жена ми с кореми. Изпуснах теслата. С огромни кореми!
„Много странна кройка – казах си наум и поклатих глава – какво ли не правят роклите.“ Но
веднага се досетих, че нещо бъркам. Преди да родят, жените носят малките бебета в корема си,
това се нарича бременност. Значи жена ми и Лила са бременни!? Недоумявах: от кого са
бременни? Тази работа не става ей така... От мен не бяха. Другарите?... Хъм. Или просто климатът
тук е такъв? Какво е мнението на Вождовете по този въпрос? Предполагам, че едва ли се
интересуват от кого забременяват жените. Важен е резултатът – малките бебета. Бъдещите
пионерчета! Две – две, кой ти ги дава? Осени ме щастливо предчувствие: щеше да го бъде нашия
Пионерски дворец. Опиянен от възторга, ми хрумна, че навярно Градският комитет е очаквал
точно това от нас: сами да произвеждаме пионерчета. Велика задача! Велико изпитание! Велико
доверие! Ето какво значи да се приложи творчески учението на Вождовете. Смело, другари!
Горях от нетърпение да поздравя тези майки героини, да влея бодрост в сърцата им. Те едва ли
подозираха, че съм толкова високо. Размахвах ръце и викнах колкото ми глас държи:
– Ееееее, еееееееееее!
Жените трепнаха, вдигнаха глави. Иван бясно се разлая. Но преди това се случи нещо ужасно:
загубих равновесие, лопатата се заплете в краката ми. Пльоснах върху керемидите и се
затъркалях надолу. Пътем изтръгнах една-две петолъчки. Хързулнах се по мръсния сняг,
преметнах се в празното, но с последни сили се вкопчих в улука. Чух как лопатата тупна на земята.
Гърчех се във въздуха като червей. Под мен имаше малка пряспа, не бях сигурен доколко ще
смекчи удара – високо беше. Опитах се да се покатеря обратно, но тялото ми се оказа прекалено
тежко. Нуждаех се от помощ. Погледът ми падна върху двете жени. Скръстили ръце на коремите
си, чакаха какво ще стане. Кучето лаеше. Студената ламарина режеше пръстите ми и едва
доловимо поддаваше. Отново се помъчих да изпълзя на покрива – неуспешно. Погледнах надолу
и видях другарите, скупчени около тъщата. Гледаха ме с очакване, което не беше трудно да
отгатна. Сухожилията ми пращяха, ламарината предателски се огъваше. Висях с изкривени
надолу очи, пълни с ужас. Един другар се отдели от групата, взе лопатата и невъзмутимо започна
да разчиства снега под мен. Отдолу се показа мокър сив цимент. Хрумна ми, че скоро всички ще
бъдем свободни.
ДРУГИ СВЕТЛИНИ

Тя си отиде, като остави камара мръсни чинии в умивалника. Ето че живея цял час без нея.
Значи ли това, че ще мога да преживея и другите часове? Жилището е в безпорядък. Нейният
любим порядък. Навсякъде – преливащи пепелници, цигарени и кибритени кутии, натъпкани с
фасове. И чаши от кафе, пълни с фасове. Няма да проверявам, за да подишам още известно
време нейния въздух. Ето нейното кресло. Нейното петно върху мокета. А ето и нейната
възглавница. Върху розовата калъфка са полепнали дълги руси косми. Гардеробът зее, нейното
крило е празно. Не съвсем. Забравила е два чифта гащи и едно цикламено чорапче. Случайно
или нарочно?
Седях до прозореца и гледах как здрачът попива в небето, в равните бели покриви, в стените
на кухнята. Всяко блокче от паметта ми беше изпълнено с нейното име. Един огромен шкаф с
оловни букви. Мозъкът ми трескаво отпечатваше мисли с нейното име. Иде ми да отворя
прозореца и да ги разпръсна като позиви. Най-важното е сега да не потъвам в спомени, никакви
спомени!
Спомням си инатливото изражение, с което отказваше да измие чиниите през последния
месец. Пухкавата долна устна. Презрението, с което подминаваше прахосмукачката, пералнята,
32
парцала в банята. Никога вкъщи не е било помръсно и неуютно. Тя се правеше, че нищо не
забелязва; твърдеше, че е късогледа. Спомням си разхвърляното легло, списанието и тънката
струя дим, която се виеше над разтворените корици. Белият крак, подаващ се изпод розовата
завивка. Мамеше ме, дявол я взел. Чиниите се трупат в кухнята, а тя ме мами. Още ме мами.
Работата е там, че тя беше от онази изчезваща порода, дето още живее в Центъра. Всеки знае
какво представлява Центърът днес. Обаче аз не живея в Центъра, никога не съм живял там, само
понякога слизам. Спомням си... О, стига вече, край! Каква глупава машинка е това паметта,
истинска латерна. А навън е тъмно, нощ.
Неочаквано върху покрива на съседния блок проблясна фенер. Някой бързо потули
светлината. Странно, какво може да търси човек по това време горе. Ето пак! Лъчът светкавично
прониза мрака и угасна. И така няколко пъти. Знаех, че лунатиците се разхождат нощем по
покривите, но никога не съм допускал, че носят фенери. Жълтият сноп се стрелна към небето,
рязко се заклати, като че ли даваше сигнал на някого. После се скри и повече не се появи. Почаках
още малко. Дали пък не беше действително сигнал... Във всеки случай това ми помогна да не
мисля за нея известно време. Стори ми се, че няма да сбъркам, ако си легна. Добрах се
пипнешком до спалнята. Не исках да паля лампата. Нейното изтляващо присъствие ме дебнеше
отвсякъде, нейните фасове са нейни мощи. В сумрака чаршафите меко розовееха като някакъв
далечен призрак на утрото. Сметох ги с един замах – и те са нейни. Изглежда, нарочно ги е
оставила, за да се мъча още дълго из дебрите на нейните ухания. Вещица! Само че аз не искам
да се мъча. И без това съм измъчен. Измъкнах спалния си чувал и се загърнах с него. Леглото –
широко, не знам накъде да се обърна. Сетих се за онзи с фенера. Какво търсеше на покрива?
Неусетно съм заспал.
Събудих се много рано. Стаята преливаше от светлина като халба пиво, ослепително бяла
пяна нежно шумолеше над клепачите ми. Устата ми бе пресъхнала от съня и жадно премляснах.
Тутакси забравих какво съм сънувал. Станах и отидох до прозореца. Бледа руменина беше заляла
плоските покриви. Перести златисти облаци плуваха като златисти ладии на хоризонта. По навик
понечих да се обърна, за да се полюбувам на спящото є лице, но веднага се сетих, че сега съм
сам, един изоставен мъж, и останах с гръб към леглото. Докъдето поглед стигаше, върху
покривите стърчаха антени като изсъхнали тръстики. Изпитах силна нужда от чист въздух и
отворих прозореца. Нещо бързо излетя навън. Отначало си помислих, че това е само миризмата
на ферментиращи фасове; после се сетих, че това беше нейната атмосфера. Ала вече бе късно.
Въздухът, хладен и бистър, току-що филтриран, но силно наелектризиран, лепнеше по откритите
части на тялото ми, по лицето, шията, краката и особено върху горната ми устна, сякаш пиех
мляко с каймак. Причината е навярно в близката електроцентрала. Неизменно долавям
монотонното є жужене, щом отворя прозореца. Комини на червени и бели ивици се извисяват
над покривите, а малко под тях два могъщи пресечени конуса като задрямали вулкани. Това
непрекъснато жужене съвсем не ме дразни, дори би ми липсвало, ако някак изведнъж изчезне.
Тя обаче не можа да свикне. Затова настояваше прозорците да бъдат винаги затворени. Разбирах
я: досега беше живяла само в Центъра, където всичко е различно и където, струва ми се, пък аз
никога не бих успял да се приспособя...
Центърът представлява днес една буренясала дупка. Къщите се рушат, повечето магазини са
затворени. По разкъртените булеварди, обрасли с трева, рядко се движат коли, само тук-там по
някой отнесен пешеходец. Прозорците на големите здания, някогашни учреждения, зеят с
изпочупени стъкла. Изоставена зона. И все пак това място излъчва очарование, което кара
младежите от комплексите да слизат тук на тумби през почивните дни. Страничните улички се
давят в зеленина, краят им не се вижда от диворастящи храсти, дървета, плевели. Имаш
чувството, че си попаднал в оазис. И къщите са едни такива смешни, с кулички, тераски,
балкончета, с кръгли прозорчета и нащърбени гипсови корнизи. По тротоарите са паркирани
стари изгнили автомобили, в чиито тленни останки се е загнездил особен червеникав бурен. В
Центъра живеят най-хубавите момичета... Това е така, а защо, не знам. Не могат да се сравнят с
нашите от комплекса: мършави, плоски, с големи зъби и пясъчна кожа. Искам да кажа, че тези са
33
страшни сладурани, имат си всичко и остава... Танцуват чудесно, умеят да се обличат, обичат да
се веселят. Известно време не проумявах къде се дяват през седмицата, с какво се занимават.
Нищо особено: стоят си у дома, говорят по телефона, шият, четат, зяпат през балкона, разхождат
се – събират сили за събота и неделя. През почивните дни локалите в Центъра са отворени чак
до зори. Идват момчета, мъже. Ей така си живееха.
Отначало бях влюбен във всички, после в три или четири, накрая само в нея. Защо?...
Музиката гърми, а под дърветата танцуват ли, танцуват. В клоните е замотана жица с
разноцветни крушки. На бара в запотени високи чаши сервират „Северно сияние“. Тя върти
разсеяно чашата в бялата си ръка, алените є устни се къдрят в радостно очакване. Нощта е топла
и миризлива, сребристите є очи се топят като бучки лед, а в сумрака тумбестите храсти нежно
въздишат. Точно над Центъра в керемиденото небе е останало тъмносиньо кладенче, в което
надничат ту звезди, ту рогче на луна.
Питах се не върша ли кощунство, изхвърляйки фасовете є. Изсипах ги върху един вестник,
свих го на топка и го запратих в шахтата. А може би така є се пада? Но не бях убеден. Влязох да
се изкъпя. Докато водните капки чукаха по ушите ми, продължих да си мисля за нея и за мен. Не
беше прието да се водят момичета от Центъра вкъщи. Но това си беше моя работа. В нашия вход
има тридесет апартамента и на никого не му е до другия. Едва ли някой е забелязал, че е живяла
тук, че си е отишла. Само аз...
Последните капки вода се отцеждаха по краката ми. Стоях самотен и гол насред банята с
глупавата слушалка на душа в ръка.
Мръкна се неусетно, както се скитах из празните стаи. Вече не миришеше толкова на фасове,
ала от това ми ставаше само по-празно. Хрумна ми да запаля цигара, но не намерих. Гледах в
тъмното зад прозореца. Вечер електроцентралата изпуска някакви частици, които поглъщат
светлината. Те са съвсем безвредни и до сутринта се разпадат, така че на никого не пречат. Само
дето небето над комплекса е винаги тъмно, без луна и звезди, с цвят на препечена глина.
Насреща блещукаха червените лампички на комините, помислих си, че това също е красиво,
когато върху съседния покрив проблясна лъч и веднага се скри. Човекът с фенера! Какво търси
там? Ето го пак! Лъчът се плъзна ниско, осветявайки пръчките на антените. В този миг изгарях от
любопитство. Идеше ми да изтичам отсреща и да се кача горе. Но съобразих, че дотогава онзи
ще офейка. Внезапно окото на фенера се втренчи в моя прозорец. Неволно се отдръпнах, макар
че добре разбирах, че това е случайно. Жълтият сноп се залута отново сред антените, после
прониза небето и се скри. Изчаках малко. Покривите тънеха в мрак. Помислих си, че нейното
присъствие би ме отървало от това излишно любопитство. Но нея я нямаше. И сякаш някакъв
вакуум неумолимо ме всмукваше.
Събуди ме пронизителен звън. Денят беше като ослепителен фенер, заврян в очите. Бях
отвикнал от телефона, така че не реагирах веднага. Оставих го да звънне три-четири пъти, докато
си размърдам задника. Вдигнах слушалката, сигналът далечно отекна в ухото ми: свободно,
свободно, свободно... Връхлетя ме необяснима, разкъсваща мъка. Жълти и розови облачета
затанцуваха по белите латексови стени. Приседнах на един стол. Стаята изглеждаше съвсем гола,
само подът – осеян с боклуци. През големите прозорци без пердета печеше едро ултравиолетово
слънце. Въздухът беше неподвижен и сух. Хрумна ми, че ако остана още малко в това положение,
ще се превърна на сол. Затова реших да измия чиниите.
През целия ден, докато чистех, мисълта за фенера на покрива не ми даваше мира. Имах
малък план за довечера и това ми вдъхваше бодрост. Сега, когато тя си беше отишла, се нуждаех
от нещо, с което да запълня часовете без нея. След като измих мръсните съдове, измих пода на
кухнята и минах по другите стаи с прахосмукачката. Беше късно следобед, когато от нея нямаше
вече и следа. И миризмата беше по-друга, по-скоро нямаше никаква миризма. Чашите съхнеха
върху една кърпа на масата. Навън се смрачаваше. Чистото бельо приятно скърцаше под
дрехите. Чувствах се леко напрегнат, но иначе бях доволен от себе си. Оставаше да потърся
фенерчето си.

34
 Усетих хладната вечер по раменете си и неочаквано се почувствах много лек, почти щастлив.
Въздухът едва доловимо вибрираше. Бялата мараня на лампите висеше над задрямалите
автомобили. Единствено червените сигнални лампички на комините бяха пробили неоновия
свод. Зад боклукчийските кофи изскочи напето старче в анцуг. Сребриста пот оросяваше
слепоочията му. То премина в кравешки тръс покрай мен с фанатично устремен напред поглед.
Гуменките му самотно шляпаха по влажния нощен асфалт. Пресякох затревената площ между
блоковете и хлътнах в отсрещния вход. Извиках асансьора. Разнебитеният брояч над вратата
анемично просветна. Нетърпеливо надникнах през строшеното прозорче. Стоманените въжета
глухо свистяха в шахтата. Слизащият асансьор изтласка в лицето ми струя леден въздух. След
минута бях горе.
Покривът напомняше повърхността на друга планета. Стъпвах по напукания от жега и студ
дзифт, като внимавах да не се спъна в кабелите, сякаш бяха нещо живо, пипала или змии. Лъчът
на фенерчето шареше няколко крачки пред мен. Антените хвърляха сенки като гигантски комари.
Сиянието на уличните лампи се мяркаше като рядък белезникав дим между покривите. Внезапно
комините ми заприличаха на източени от блатото шии на динозаври. Червените им очи
любопитно светкаха. Опомних се плувнал в пот. За пръв път се качвах на покрив. Изглежда, тук
вибрациите на електроцентралата са доста по-силни. Това е нещо като морска болест, както я
описват по книгите. Жълтият сноп се луташе безплодно в краката ми. Тласкан от любопитство,
бях дошъл да открия нещо – не знаех точно какво – и сега се чувствах объркан. Претърсих целия
покрив, но не се натъкнах на нищо особено. Само пукнатините на дзифта се разклоняваха и
чезнеха в мрака, загадъчни и глухи като линиите на дланта. Вдигнах разочаровано поглед, когато
зърнах светлина на съседния покрив. Но в следващия миг угасна, сякаш бе усетила, че съм я
забелязал. Автоматично загасих фенера. Няколко секунди стоях в тъмното, сграбчен от някакъв
мощен рефлекс, без да разсъждавам. После ми хрумна, че може би само така ми се струва. Поех
си дъх и запалих фенерчето. След миг припламна и жълта точка оттатък. Не, не беше
халюцинация! И тогава видях другите светлини...
Върху всеки покрив блещукаше фенер – стотици, хиляди. Вибрациите пречупваха лъчите и
караха светлинките да трептят. Открояваха се цели съзвездия. Погледнах сухата неприветлива
твърд над главата си и помислих, че светът се е преобърнал. Облаците са изпаднали в празното
и небето е чисто. И аз съм на небето. Свят ми се зави, но не от морска болест. Както я описват по
книгите. Забелязах, че най-близката светлина се движи. Нагоре, надолу.
Изведнъж си дадох сметка, че това са хора. Светлината се движеше. Даваха ми знак! Малко
непохватно вдигнах фенера и повторих движението. Стори ми се, че всички други направиха
същото. После настрани. И нагоре.
Сноп светлини се люшнаха като изкласила нива. Обхвана ме неописуемо вълнение. В този
миг се почувствах като брънка от една общност, това единствено имаше значение за мене. Не
бях сам, не бях тъжен. Не знаех кой пръв се е качил на покрива и е размахал оттам фенера си,
малко се интересувах и защо го е направил. Обзе ме непреодолимо желание да поздравя
другите, да им дам знак за себе си, както те на мен. Вдигнах високо фенера и описах дъга над
главата си. Ала какъв беше възторгът ми, когато видях другите да изпълняват моето движение.
Не, това не беше заговор. Не беше нашествие на инопланетяни. Не беше и секта на лунатици.
Беше братство на хора. Хора като мен, избрали най-универсалния код за общуване – светлината.
Така прекарах много нощи. Бях щастлив и нехаех за нищо. Често се случваше да изкача някой
покрив, който вече бе зает. Тогава се налагаше да потърся друг – такова беше неписаното
правило на играта. Слава Богу, в града имаше толкова покриви! Докато един ден не дойде
заповед до всички домоуправители, която гласеше: „По съображения за повече сигурност
нареждам с датата на получаване да се ЗАКЛЮЧВАТ всички изходи към покривите. За
неизпълнение отговорните лица ще отговарят пред закона, както следва“. Запечатаха изходите
и сложиха по един войник с пушка да пази.

35
 СИСТЕМА ЗА КОНТРОЛ

Извинете, номер тридесет и три? – През три преки, третата къща.

Точно така, значи това е човекът – всичко е наред, – белите връзки на черните обувки,
вестникът стърчи две трети от левия джоб с прегънато дясно крайче, това е човекът на Щирер.
– Наричайте ме Макс – кимва той.
– Казвайте ми Алекс.
Имената, разбира се, са фиктивни. Обстановката е спокойна: небе, къщи, павета, спрели
коли... И няколко души пред супера, макар че какви хора са това – истинските хора винаги имат
едно наум, никога не се застояват дълго на едно място, камо ли да пазаруват така открито.
Истинският човек дебне притаен в очакване до антената си някъде в някоя канализация или
боклукчийска кофа, дори в саксия, ако трябва.
– Сега ще вляза в първия вход – предпазливо обясняваМакс, – последвайте ме веднага,
щом се убедите, че наоколо е чисто.
Изглежда опитен, макар че отскоро е при нас. Оглеждам се и хлътвам в посочения вход.
Подавам му запалката, вътре около патрона е навито симпатично фолио със закодирана
информация. Проявителят е в патрона на запалката. – Чакам инструкции – прошепнах с
готовност.
– Ще ги получите с писмо от леля ви, както обикновенона гърба на пощенската марка. Аз
тръгвам, излезте малко след мен.
Макс ще се срещне с Щирер, може би пак на улицата, може би в някой вход – ще му предаде
запалката и ще се скрие от хоризонта до ново повикване. Задачата на Щирер е да пренесе
информацията до нашата тайна лаборатория и да я предаде на Питър. Дискретна операция, за
която малцина се досещат освен Щирер, шефът и Джуди. Възниква въпрос: коя е Джуди? Много
просто – Джуди е вторият канал. Тя живее с Питър, ала никой не подозира колко е предана на
шефа, вероятно негова бивша любовница.
Аз пък се прибирам у дома. Живея сам, полулегално – официално съм регистриран на
несъществуващ адрес. Свалям черната перука, отлепям изкуствените мустаци. Имам щастието
да притежавам незабележима фигура, мършава, с мъгляви контури, която се вписва добре
навсякъде. Често пъти ми се струва, че когато свалям било мустаците, било брадата, според
случая, оставам без лице.
Щирер вече е поел към тайната лаборатория. Тя се намира в центъра и за да стигне човек
дотам, не е нужно да взема никакъв превоз. Макар че, съгласно предписанията, той ще трябва
да отиде с автобус 904 до крайградските жилищни комплекси, оттам с метро до Централна гара
и отново с автобус, този път 104, до Градската градина, после пеш – така ще заблуди
евентуалните преследвачи, ако се наложи.
На външен вид сградата е на четири етажа, но това е само фасадата – съществуват още два,
за които никой не подозира. Дори Щирер. Едно дълго и две кратки позвънявания са уговореният
сигнал – ще отвори Джуди. Паролата: „Доктор Кубрик?“ – Щирер. „Съжалявам, семейство
адвентисти от седмия ден“ – Джуди. Междувременно тя ще постави контейнера с информация
в деколтето си, ще го изчака да слезе два етажа надолу и предпазливо ще затвори вратата. Джуди
ще се промъкне до голямото виенско огледало в хола и лекичко ще подраска по стъклото. Питър
ще открехне тайния вход, тя ще се вмъкне при него. След около половин час информацията ще
бъде обработена в общодостъпен вид, той ще отиде да си измие ръцете в банята. В същото
време Джуди ще преснеме материала. Само че Питър не е вчерашен, беше завербуван още от
самото начало. Той би могъл да заподозре Джуди, ако я види да се навърта около работната му
маса. И за да бъде целият план двойно подсигурен, за да не остане и сянка от съмнение у Питър,
тя ще спи с него... После ще се облекат, стоп! Съгласно предписанията трябва да го правят
облечени – клопки и засади дебнат на всяка крачка, човек не бива да се оставя да го изненадат.
Изваждам тефтерчето си и записвам в раздела за контрол: „Информация – спазват ли
36
сътрудниците нормативните постановления на точка трета от устава: видове секс, надстройка
върху конспиративна база. Информатор И.Д. 333а.“ Всичко това засекретявам в следния текст:
„Теменугите не обичат яркото слънце“.
Време е вече Питър да приключи с Джуди, колкото и привлекателна да е тя, както някога
постъпи и самият шеф в интерес на дълга. Време е да се обади на Майк, за да си насрочат среща
в близките два часа. Те ще пътуват като напълно непознати до последната спирка на автобус 303,
където ще си разменят информацията. През това време Джуди ще напусне квартирата и ще се
добере до блок 33, само на три преки оттук, ще пусне негативите в пощенската кутия на
апартамент 23 и ще се прибере вкъщи. Само десетина минути след Джуди Майк ще се озове във
входа на същия блок, с тази разлика, че ще остави информацията в кутията на д-р Цвах, после ще
завърти телефона на шефа... Момент така, звъни се.
– Ало, представителството на „Кодак“ ли е? – това епаролата.
– Имате грешка – затварям.
Всичко е наред: остава само да си прибера онова, което ме чака търпеливо в пощенските
кутии на блок 33, нищо работа. Едва ли има смисъл да пояснявам, че шефът съм аз, алфата и
омегата. Измислих лично цялата игра. Ето сега ще отида да си взема информацията, макар и
прекрасно да знам за какво става дума: всекидневието на гражданина 03, неговото поведение,
неговите доходи, неговите близки, приятели, срещите му, разговорите, пощата, най-сетне
неговите мисли. Възниква оправдано недоумение – писмата, думите, как да е, но мислите?
Ами ето как, лицето 03 също съм аз. Да, аз.
Идеята да следя сам себе си ме осени най-внезапно преди година, няколко седмици след
като ме пенсионираха. Тогава за пръв път се усъмних в себе си и причината бе... моята
благонадеждност. На пръв поглед изглежда смешно, ала нещата стоят малко по-иначе за един
бивш инструктор от Спецотдела. Врагът никога не прониква във вражеския лагер като враг.
Напротив, използва най-благовидни предлози и най-силни препоръки. Съществува поговорка
„Прекален светец и Богу не е драг“. Така че няма нищо по-подозрително от съвършената
благонадеждност. Започнах да се ровя в биографията си, да записвам думите си, да изследвам
мислите си. И ето че се натъкнах на странни подробности, неизяснени обстоятелства – всичко
това би се сторило на някой непосветен дребно и незначително, ала за мен това бяха брънките
на една верига, която водеше неотстъпно към предателството. Аз се заклех да разкрия този
подъл тип! За целта отделям цялата си пенсия, изтеглил съм заем от един милион, като
ипотекирах вилата, наследство от леля ми. Напоследък обаче ме гложди едно безпокойство:
Алекс знае повече, отколкото трябва, знае колкото шефа! Ще кажете, шефът и Алекс са едно,
нали? Но къде оставяте онзи кошмарен 03, близостта му с Алекс е повече от подозрителна. Нищо
чудно вече да е завербуван и да знае всичко. Всичко! Разбира се, това не бива да остане така – в
края на краищата кой е шефът? Грабвам телефона.
– Ало, Майк!
– Слушам, шефе!
– Утре в три следобед под часовника на Централна гараще чака един мъж, на дясната ръка
ще носи жълта ръкавица с отпран палец. Лесно ще го познаете: средно висок, с рижа брада и
шапка, мека шапка.
– Да, шефе.
– Този човек... Трябва да ликвидирате този човек.
– Слушам, шефе, да се ликвидира!

37
 РАПОРТ ДАДЕН

По онова време бях страшно горд, че работя в Държавна сигурност, макар че длъжността ми
беше съвсем нищожна. Сутрин, към девет, минавах по канцелариите, събирах рапортите и ги
оставях в Приемната. Следобед, към пет, отново минавах, за да сменя изхабените ленти на
пишещите машини и да ги заредя с бели листове. Движех се по коридора с едно сребристо
електрокарче: харесваше ми да се засилвам по гладката мозайка, а малките тумбести гуми да
свирят на завоите. Това беше всичко.
През деня в цялата огромна сграда на Държавна сигурност няма повече от трима души:
портиерът, Ани и аз. Малко е потискащо, но затова пък работим спокойно. Портиерът рядко
напуска стъклената будка до входа – мрачен тип в сив мундир, без отличителни белези. Неговото
значение е по-скоро формално; сензорната система на входа внимателно изучава отпечатъка на
дланта ми, преди да ме пропусне. Портиерът си тръгва към осем вечерта, заключва вратата и
слага една дебела ръждива верига. Изчислил съм, че той прекарва повече от дванадесет часа в
будката. Кога яде? Кога си почива? Може би става дума за двама души, които просто си
приличат? Понякога си мисля същото за себе си и за Ани... Ани би могла да мине за истинска
хубавица, ако не беше празният є блуждаещ поглед. Едра, стройна, руса... Ала в нейната
професия се ценят съвсем други качества. Тя е сляпа. И има най-дългия език, който може да си
представите. Понякога се изплъзва от устата є и увисва под брадичката, розов, блеснал от
слюнка. Сутрин Ани идва към седем, цели два часа преди мен, и тръгва по стаите, като се движи
опипом до стените. По средата на всяка канцелария има малко бюро с пишеща машина –
изписаните листове лежат отдясно, а чистите – отляво. Задачата на Ани е да сложи изписаните
листове в един голям жълтеникав плик. После идва ред на сочния є супердълъг език. Пляс! Това
се налага, за да не би някой от персонала да се изкуши да надзърне в рапортите. Ани също не би
могла, дори да иска. Веднъж я питам: „Абе, Ани, не ти ли омръзва да лепиш пликове?“ Тя се
усмихна, извади от престилката си кутийка с дражета – дребни такива, синички. Опитах едно –
кисело, устата ми потъна в гъста лепкава слюнка.
Ани е образцов служител, но дори най-големите професионалисти не са застраховани от
грешки. Една сутрин изпълнявах обичайните си задължения, когато се натъкнах на нещо ужасно.
Един лист хартия на пода. Изпуснат лист! Известно време наблюдавах втренчено бялото парче
хартия, през което се мержелееха черните редове. После внимателно го вдигнах. Нямаше
съмнение – беше част от някакъв рапорт. Ани случайно е изпуснала листа, друго обяснение не
виждах. Припари ми на пръстите – това беше секретна информация. Свръхсекретна! Спрях
поглед върху големия жълтеникав плик с номера на оперативния работник. Хрумна ми да го
отворя и да напъхам обратно изплъзналия се лист. Но се сетих, че така щях да извърша още
поголямо нарушение... Можех да смачкам листа и да го хвърля в кофите за смет някъде навън.
Ала този, за когото бе предназначен рапортът, навярно щеше да забележи липсващата страница.
Ще започне разследване – как, кога, къде се е загубил. И рано или късно щяха да стигнат до нас:
Ани е природно сляпа, значи аз единствен мога да имам интерес. Ани го е изпуснала, аз пък съм
го откраднал! Нея ще я уволнят, а мен ще ме съдят...! Ще ме смажат! Дори самият факт, че съм
прочел цяла страница секретна информация – никой няма да повярва, че не съм, – вече е
достатъчно условие за разправа с мен.
През целия ден тягостното предчувствие не ме напускаше. Не можех да изхвърля този
проклет лист, още помалко да го задържа у себе си. Не знаех къде да го занеса. За мен винаги е
било тайна кой пише рапортите. Кога? Предполагах, че оперативните работници идват късно
вечер, след дванадесет, през деня сигурно следят враговете. Това обяснение ми се струваше
единствено логично. Представях си как през нощта сградата се оживява. Машините тракат, по
коридорите сноват забързани делови мъже... Внезапно ме осени спасителна идея. Ще занеса
листа на оперативния работник, от чийто рапорт е изпаднал! Ще му го предам лично и ще му
обясня случая. Макар че имаше изрична забрана никой от персонала да не остава в сградата след
38
осем часа, това решение ми се струваше най-приемливо. Още повече, имах обективна причина.
Може би ще ме похвалят? Може би ще ме повишат?
В сумрачния коридор с огнен блясък светеха червените стопове на електрокара. В дъното
висеше огромна петолъчка от кована мед. Намирах се на петия етаж, пред вратата на
канцеларията, където намерих изпуснатия лист. Минаваше десет часът. Сградата беше пуста.
Между студените каменни стени тегнеше глуха тишина. Страхувах се. На няколко пъти ми хрумна
да избягам. Но продължавах да стоя, омагьосан от тишината и сумрака, пронизан от червените
очи на електрокара. Ослушвах се: всеки миг очаквах забързаните стъпки на оперативните
работници да отекнат в пустите коридори. Ала никой не идваше. Минутите се нижеха бавно.
Тишината ставаше все по-плътна. Може би днес имаха почивен ден?... Внезапно се разнесе остър
стържещ звук, който смрази кръвта ми. Мрачният силует на петолъчката в дъното на коридора
се раздвижи. Лъчите тромаво се завъртяха надолу и звездата се преобърна наопаки. Отново
стана тихо. Но вече нищо не беше както преди. Усещах невидимо, студено лъчение да ме
пронизва през фибрите на кожата. Обърнатата петолъчка напомняше ужасна глава – между
двата є дебели рога се концентрираше някаква черна сила. Измина още четвърт час в напрегнато
очакване, когато зад близката врата се разнесе тракане на пишеща машина. Промъкнал се е, без
да го усетя! Доближих ухо до ключалката: машината тракаше като картечница. Събрах кураж и
почуках. Ала никой не се обади, отвътре се носеше само чукането на клавишите. Сигурно нищо
не чува, докато пише. Обхванаха ме смущение и неловкост, че ще наруша ритъма на работата
му. И все пак натиснах дръжката. Влязох... Тясната канцелария беше осветена от синкава
луминесцентна лампа. Тъкмо се канех да изломотя някакво извинение, когато осъзнах, че зад
бюрото няма никого. Стаята беше празна! Но въпреки това машината пишеше с бясна скорост;
клавишите подскачаха, валякът сновеше наляво-надясно, а табулаторът стоманено звънеше в
края на всеки ред. И сам не разбрах как се озовах навън. Ченето ми потракваше. Посрещна ме
бясната канонада на десетки, стотици пишещи машини. В дъното на коридора отново се изпречи
зловещият силует на обърнатата звезда. Спуснах се отчаяно към съседната врата: стаята беше
пуста, а машината лакомо гризеше хартията. В следващата канцелария – също. Лутах се по
коридора, като отварях безразборно вратите. Машините усърдно пишеха ли, пишеха. Клавишите
дупчеха хартията, дупчеха главата ми. Вратите зееха, в стаите нямаше жива душа, само
призрачното сияние на неоновите лампи. Трябваше да се махна оттук. На всяка цена! Изтичах
към асансьора и забих пръст в мекото копче.
Металната врата безшумно се отвори. На прага на яркоосветената кабина стоеше огромен
човек. Мъжът беше висок около два метра, облечен в разкошен синкав мундир с лъскави
генералски пагони. Ниско над челото му беше прихлупена фуражка с рубинена петолъчка,
обърната наопаки.
– Какво търсиш тук, момко, по това време? – попитатой.
Гласът му не звучеше нито учудено, нито гневно. Спокоен и малко глух глас, безизразен.
– Другарю генерал – смотолевих аз и объркано за-тършувах из джобовете си, – намерих
един лист, искам да го предам.
Не можех да откъсна очи от лицето му: челюстта, носът, скулите бяха обрасли с мека рижа
козина. Очите му не се виждаха под козирката. Най-сетне открих листа и му го подадох треперещ.
Но той не прояви интерес. Имаше вид на човек, който знае всичко.
– Ела с мен – рече той.
Влязох в кабината. Асансьорът ни качи на последния етаж. Извита метална стълба водеше
към покрива. Горе духаше студен вятър и небето имаше мръсно керемиден оттенък. Облаците
загадъчно се местеха, сякаш някой подреждаше гигантски пъзел. Върху равния плосък покрив
мътно проблясваха няколко продълговати влажни петна. Градът беше тъмен, само уличните
лампи очертаваха трепкаща синкава мрежа. Тракането на пишещите машини далечно отекваше
в нощта като ехо от проливен дъжд.
– Млади момко, ти си нарушил правилника – обърнасе генералът към мен – въпреки
благородните си подбуди...
39
 Продължавах да стискам листа от рапорта като свое единствено оправдание.
– Освен това си бил в пряк досег със свръхсекретна ин-формация – добави той. – Какво да
те правя?
Побиха ме ледени тръпки. Очаквах присъдата си... Генералът мълчеше, огромната му фигура
заплашително се извисяваше над мен.
– Какво друго ми остава, освен да те повиша?... – не-очаквано промърмори той. – Все пак
не си лошо момче.
Усетих коленете ми да омекват от вълнение. Да ме повишат, не можех да повярвам. И все
пак той го каза: „Не си лошо момче, какво друго ми остава?“ Значи?...
– Ще ми бъдеш ли верен? – попита строго той.
– Да! – трепетно отговорих.
– И ще изпълняваш, каквото ти се каже?
– Да, да! – повтарях глупаво.
– Трябва да се подпишеш – каза делово грамадният мъж,като измъкна от задния си джоб
кожен тефтер.
Сграбчи ръката ми и я вдигна към устата си. Усетих остри като игли зъби да се впиват в
показалеца ми. Прониза ме адска болка. Зъбите разкъсаха кожата, месото и опряха до костта.
Кръвта опръска тънките му устни. Сложи кървящия ми пръст върху хартията. Надрасках някакъв
йероглиф...
– Честито! – поздрави ме той. – От днес ще бъдеш окои ухо на държавата. Вечер ще идваш
тук и ще пишеш рапорти – какво си видял, какво си чул. Ще имаш своя канцелария и своя пишеща
машина.
Гледах го неразбиращ, изтръпнал от болка и ужас.
– Не се ли радваш? – попита той.
Генералът се усмихна; тънките му остри зъби бяха потънали в жълтеникава плесен. Лъхна ме
тежък, смраден дъх. Внезапно той протегна грамадните си ръчища, хвана ме през кръста и ме
вдигна над главата си. Размахах крайници като безпомощно насекомо. За миг ме простреляха
пламтящите пурпурни топчета на очите му. Рижата четина на лицето му настръхна. Пристъпи с
големи крачки към ръба на покрива и ме запрати със страшна сила в бездната.
Няколко метра преди да се разбия в циментовата настилка, вече бях мъртъв от страх.
Измъкнах се ловко и бързо от падащото като камък тяло. Бях много лек и подвижен.
Кръжах около уличните лампи като невидима нощна пеперуда. Още бях твърде объркан. Но
скоро установих, че не съм сам. Ние бяхме много! Другарите ми помогнаха да се ориентирам в
новата обстановка и да свикна с необичайното си положение. И ето, вече съм един от тях.
Промъквам се през стените, сядам на масите на хората и слушам какво си говорят. Или се
спотайвам в телефонните слушалки. Понякога присядам на рамото на някой човек и той ме носи
цял ден със себе си, без да усети. Не се отделям от него нито в клозета, нито в леглото. Бдя... А
късно нощем, когато чуя непреодолимия зов на обърнатата звезда, заедно с всички останали
отлитам към огромната сграда в центъра на града. Там е моята канцелария. Пишещата машина
ме очаква, прислужникът е заредил нов, снежнобял лист. Остава само да натракам поредния си
рапорт.

40
 ТРУДНА ИЗПОВЕД

...Направи му впечатление, че днес клубът е някак различен. Дори необичаен. Беше

разхвърлян. Столовете бяха разместени, по паркета личаха кални следи, портретите от стените
бяха изчезнали. Сякаш тайфун беше минал през залата; Геодон недоверчиво изучаваше
остатъците от храна, пръснати по заседателната маса, празните шишета, угарките... Кой е вилнял
тук? Какво? Изпита хлад. Усети несигурност. Залата изведнъж му се стори огромна. В дъното є
самотно стърчеше тясна кабинка от червен плат. Той се запъти бързо натам, сякаш търсеше
убежище от безпорядъка наоколо. Паркетът жалостиво проскърца.
Кабинката беше разделена на две части. До стената имаше висока груба табуретка. Геодон
седна и доближи лице до малкото зарешетено прозорче, изрязано в шперплатовата преграда.
– Другарю – прошепна плахо той, – аз дойдох.
Не очакваше да получи отговор и все пак изчака около минута, преди да подхване своята
дълга, мрачна изповед. Каква кошмарна седмица! Хората направо бяха пощурели. Толкова
лекомислени и злонамерени изказвания! Толкова необмислени и опасни постъпки! Господи,
каква мръсотия... Чувстваше се по-задръстен отвсякога. Защо, защо хората бяха тъй зли и
притворни, та нямаха доблестта да се явят сами пред милостивия служител и да му разкажат за
думите и делата си, да му разкрият тайните си нечестиви помисли? Не се съмняваше, че ще им
олекне. Но те предпочитаха (изглежда, такава е природата на грешниците) да се крият в мишите
си дупки, да се събират скрито, по късна доба, и да хулят, озъртайки се боязливо; да хулят всичко
онова, на което се крепеше мирозданието. Да хулят. Да хулят.
Ала има, има една по-висша промисъл, която бди над човека и го предпазва от окончателна
гибел. И ето че той, Геодон, беше станал част от нея, поемайки драговолно кръста да изповядва
чужди грехове. Вече двадесет години. Всяка неделя. Мозъкът му се бе превърнал в магнетофон
– паметта му запечатваше всяка изтървана дума, всеки случаен жест. Понякога му се струваше,
че помни прекалено много неща; на пръв поглед неща безобидни, безполезни и незначителни
– сведения, които служителят можеше и да откаже да приеме. Ала това не се случваше никога.
Напротив, човекът от другата страна на прозорчето беше ненаситен. Винаги искаше да знае
всичко, и още, и повече. Задаваше въпроси. Изгребваше паметта му до последното зрънце.
Днес служителят беше странно мълчалив. Геодон говореше бавно, несигурно; думите
лъкатушеха като тясна пътечка през тресавището на паметта му – хлъзгави, коварни, нестабилни.
Движеше се предпазливо от дума на дума; спираше, връщаше се и отново продължаваше,
изпитвайки предварително всяка – няма ли да го подведе. Липсваха му насочващите,
ободряващи въпроси. Разбирането. Интересът. Онази невидима връзка, която осъществяваше
трафика на информация, сякаш бе прекъсната.
– Другарю... – прошепна той умоляващо.
Ала никой не му отговори. Почувства се изоставен, предаден. Опита се да продължи, но се
запъна, заплете се; започна да пелтечи. Думите рикошираха в стената от мълчание и се връщаха
обратно в главата му.
– Другарю! – повтори отчаян.
*
* *

Няколко минути остана неподвижен, с натежала от думи глава. Докато се реши. Стана,
заобиколи кабинката и надникна в другата половина. Там нямаше никого. Табуретката беше
обърната нагоре с краката. На пода съхнеше голямо лайно. Миришеше. „Вандали!“ – каза си той.
Добра се до средата на залата и се тръшна на един стол. Главата го болеше. Разни изречения
циркулираха безсмислено из гънките на мозъка му като детски влакчета с безброй вагончета –
звънят, свирят, тракат. Омагьосан кръг...

41
 Обикновено се прибираше за обяд в твърде приповдигнато настроение. Отрезвен,
пречистен, мозъкът му празнично сияеше. О, какви прекрасни, прости мисли се раждаха в
главата му тогава! Но сега...
– Какво ти е? – изумено го попита жена му. – Да не сивлюбен?
Влюбен ли?... Беше скапан. Затвори се в спалнята и дръпна пердето. Не искаше да вижда. Не
искаше да чува. Искаше да легне по гръб и да забрави всичко. Лежеше и си представяше, че
главата му е празна. Празна тъмна дупка. Това не помагаше, защото не беше истина: вътре
гъмжеше от хиляди неща. Хиляди глупости. Не, какви ти глупости! Сетивата му бяха нащрек. През
стената долиташе сигналът на вражеска радиостанция. Съседите коментираха нещо на висок
глас. Невидимо копче включи допотопния магнетофон в главата му: тежките ролки се завъртяха,
проскърцвайки ритмично. Трупаха думи. Още думи в бедната му глава. Не можеше да ги спре.
Ролките се въртяха. Придърпа две възглавници и ги притисна към ушите си.
На другата сутрин, вместо да иде на работа, Геодон отново се запъти към клуба. Имаше
недоспал, измъчен вид. Мозъкът му цяла нощ беше жужал и бръмчал като разбунен кошер.
Вървеше бързо, с малки твърди крачки като механична играчка, пусната на високи обороти. Беше
ветровит ноемврийски ден с ята от мъртви листа, кръжащи над сградите. Уличният прахоляк
драскаше обувките. Клубът беше заключен. Заключен и запечатан. Геодон не можеше да
повярва; няколко пъти натисна дръжката. Напразно. Долепи лице до един от прозорците и
надникна вътре. Дори не беше почистено... Кабинката унило стърчеше в дъното, ала Геодон
знаеше – там няма никого. Дъхът му остави печална мъглявина върху стъклото. Сгуши се в
полушубката си и застина в една ниша, недалеч от входа. Зачака – час, може би два. Вятърът
премяташе листа по керемидите, гугутките мързеливо прелитаха от стряха на стряха и гукаха. Гу-
гу-гу... Какво искат да кажат с това „гу“? По инерция мозъкът му прещрака и записа
подозрителния звук. Гу. Гу. Гу. По дяволите! „Май че откачам“ – каза си Геодон.
Прекара остатъка от деня в безцелно скитане по улици и по градинки. Но както и да се
шляеше, накрая стъпките му неизменно го отвеждаха пред клуба. Опитва бравата – заключена.
Лепенките с печатите стоят непокътнати. И пак поема – безкрайни скучни обиколки. С вдигната
яка и прихлупен каскет. А под каскета думите дрънчат ли, дрънчат като гайки в метална кутия.
Вечеряха мълчаливо. Малко преди да седнат на масата, жена му беше казала:
– Изглеждаш уморен.
– Ти също... – бе отвърнал той.
Имаше чувството, че дъвче хартия. Голата крушка по средата на тавана пръскаше безцветна
светлина. Стените на кухничката бяха отрупани с рафтове. Рафтовете – натъпкани с буркани. През
мътната саламура надзъртаха камби и краставици със сплескани мутри.
– Ще взема да си легна – рече той, след като се навечеря.
В зъбите му се бяха заплели жилави месни конци. „Що за гадости ни пробутват
напоследък!...“, хрумна му неочаквано. После се сети, че това е твърде неподходяща и опасна
мисъл, и побърза да я забрави. Обаче мисълта не си отиваше; стоеше си в главата му, залепнала
като муха върху мухоловка. Ролките се въртяха.
– Ами лягай си... – подкани го жена му.
– Ти няма ли да си лягаш? – осведоми се механично той.– След като измия чиниите –
отвърна тя.
Отдавна не спяха заедно. Лежаха един до друг като два чувала пясък върху грубата везна на
пружината. Тежаха еднакво. Когато единият захъркаше, тялото му постепенно пропадаше
надолу, натежало от сънища и умора. Скоро след това обикновено заспиваше и другият, и
везната отново се изравняваше...
– Спиш ли, Лукреция? – прошепна той в тъмнината.
Едрото є тяло се размърда под завивката. Лъхна го дъх на престояла плът.
– Лукреция, искам да ти кажа нещо – рече той.
Тя се обърна тежко по гръб. Ухото є зейна срещу него. – Казвай – промърмори в полусън.

42
 Геодон се поколеба. Все пак това беше секретна информация... Но чувстваше, че ако не
започне да говори, главата му ще се пръсне като стар гноен цирей. Естествено няма да изпее
всичко. Далеч не всичко и не най-важното. Само една малка част, колкото да свали налягането
под черепа.
– Лукреция – поде предпазливо той, – съседите отно-во слушат чужди радиостанции...
Старият Рунев по цял ден се хвали с вносните си маратонки. А синът му седнал да разправя
вицове пред блока. Дъщерята на Куфов пее на английски. Димитър от службата ми каза под
секрет, че купил сто долара. Гълъбите гукат накриво, Лукреция...
Думите потъваха в зеещото ухо, лутаха се известно време из сънения, негостоприемен мозък
на жена му и излитаха през другото ухо. Известно време се рееха в тъмнината като уплашени
пеперуди и неполучили прием отникъде, се връщаха отново в главата му.
– Лукреция, чуваш ли ме? – прошепна той.
– Говориш глупости – рече тя с каменен глас.
– Не, не са... – опита се да спори той, ала никой не муотвърна. Пружината от другата страна
бавно започна да хлътва.
От сутринта ръмеше ситен леден дъждец. Мокри улици. Мокри автомобили. Чадъри.
Подгизналите им краища унило приплясват като криле на измръзнал птеродактил. Геодон
седеше в кварталната кръчма, сам на масата в дъното, и обръщаше чашка след чашка. Отново не
беше на работа. Не можеше да го понесе: колегите му не правеха нищо друго, освен да
сплетничат и да злословят. Не и днес! Отпи солидна глътка. Това помагаше. Засега. В главата му
се бе спуснала плътна завеса. Иззад нея долавяше приглушено шумолене. Като мравки в
кибритена кутия. Кръчмата постепенно се пълнеше; задимяваше се. Изведнъж установи, че вече
не е сам на масата. Насреща му се бе разположил непознат мъж. Изглеждаше така, сякаш бе
седял тук от самото начало. Кръстосал крак връз крак, подпрял бодливата си буза на лакът. Беше
млад. Пръстите му неспокойно танцуваха по стените на пълната чаша, очите му шареха.
– Здрасти, как я караш! – живо подхвърли той, щом усе-ти, че е забелязан.
Геодон изумено премигна:
– Наздраве! – непознатият вдигна чашата си.
Геодон вдигна своята. Познаваха ли се? А може би онзи го познаваше. Откъде? Изведнъж го
осени особено подозрение. Самият той през всички тези години никога не беше виждал
служителя, пред когото изливаше съкровищницата на паметта си. Чуваше гласа му, усещаше
дъха му – невинаги твърде приятен, но самият човек винаги бе оставал скрит от погледа му в
съседния отсек на кабината.
– Как я караш? – повтори непознатият. – Как си, ис-кам да кажа... Какво ново по тия места?
Беше му трудно да прецени – познава ли гласа. Самият служител понякога също променяше
гласа си, от което Геодон бе заключил – понякога те се сменят. Или ги сменят. Какво целеше с тия
въпроси? Дъхът му със сигурност беше противен. Имаше лоши зъби. Така ли изглеждат
служителите? А може би се прикрива под фалшива външност. Значи преградата между тях още
стои. Както досега. Онова, което ни разделя, всъщност ни съединява. Странна мисъл, нали?
– Защо мълчиш? – подхвърли озадачен непознатият. –Толкова ли нямаш какво да
кажеш?...
Той! Точно той!
– Ами... – подхвана Геодон съучастнически, – съседитеотново слушат чужди радиостанции.
Старият Рунев се хвали с вносните си маратонки. Синът му разправя вицове. Дъщерята на Куфов
пее на английски. Димитър от службата купил сто долара на черно. Гълъбите, такова, и те...
– Какви ги дрънкаш – прекъсна го мъжът. – Какви гидрънкаш!
Сложи пръст на челото си и го завъртя многозначително. Геодон млъкна виновно. Завесата
се беше вдигнала: мравките отново пълзяха под черепа му. Косата му настръхна едва доловимо.
Клепачите му нервно затрепериха. Непознатият му хвърли дълъг поглед, изпълнен с досада, взе
чашата си и се премести другаде. Глъчката постепенно се усилваше; без да иска, Геодон започна
да попива разговорите от съседните маси. Грубите високи гласове нахлуваха в главата му като
43
пияни каубои. Ритаха, удряха, стреляха. Ролките на стария магнетофон заскрибуцаха. Стените на
черепа му започнаха застрашително да пращят. Плати и побягна.
На стълбите едва не се сблъска с Рунев. Слизаше да изхвърли боклука. Напет, жизнен старец,
бивш треньор по плуване. Беше обул демонстративно новите си вносни маратонки.
– Екстра са! – отбеляза той, поглеждайки към крака-та си.
Геодон понечи да се шмугне мълчаливо нагоре, но онзи му препречи пътя със смрадливата
кофа.
– Това се казва обувка... – рече замечтано Рунев. – Вижсамо каква кожа, а? Каква
подметка... Супер, нали! Ние след сто години само езиците им не можем да направим. Да. Помни
ми думата: след сто години! Това е. Изкуство, братко! Изкуство...
Гласът му остана да кънти в главата на Геодон дълго след като отмина надолу с проклетата
си кофа.
Заредиха се скучни, мъчителни дни. Не смееше да си подаде носа навън от страх да не се
натъкне на нещо, което по силата на инерцията и дадения обет щеше да го обремени. Но и
стоенето вкъщи по цял ден сам не даваше подобри резултати. В задръстената му глава протичаха
необясними, крайно обезпокоителни процеси. Насъбраната престояла информация като че ли
започваше да гние и да отравя собствените му, доскоро благочестиви мисли. Понякога например
си казваше: „За всичко е виновна системата“ или „Рибата се вмирисва откъм главата“ или пък
нещо друго, не по-малко двусмислено и опасно. Никога досега не бяха му хрумвали подобни
мисли и това безкрайно го натъжаваше. Ала по-страшното бе, че мозъкът му педантично
записваше тези лекомислени хрумки, сякаш бяха изречени от случаен минувач. Складираше ги
механично в паметта му, без да се интересува от болките и пращенето по шевовете на черепа.
Ролките се въртяха. И дори когато седеше сам, напълно сам, стиснал в отчаяние главата си
между дланите, долавяше жалното им скрибуцане... Записваха собствените му мисли. В такива
мигове предпочиташе да бъде навън – да тича между дърветата в кварталната градинка или да
събаря боклукчийски кофи по улиците. Харесваха му трясъкът, дрънченето и целият този боклук,
пръснат по паважа като изкормена памет. Ала понякога се случваше да го изпреварят: оказваше
се, че някой друг е минал преди него и е обърнал всички кофи. Напразно надзърташе по дворове
и входове. Беше времето на обърнатите боклукчийски кофи...
Стовари се запъхтян на една пейка. Свали каскета си и избърса запотено чело. Пейката беше
мокра. Беше валяло. До крака му имаше продълговата локвичка. В дъждовната вода плуваше
кафяво листо. Разбъркани, разбити на букви и срички, думите в главата му отново се
съединяваха; търсеха се една друга и се подреждаха като атоми на дълга, чудовищна молекула.
Някакъв пес изскочи между дърветата, приближи се и започна да го души. Голямо, кално
животно. Доколкото можа да прецени – сетер. Кучето се изправи на задните си крака и се
втренчи в лицето му.
– Ти да не си се загубил, а? – промърмори Геодон.
От изплезения език на кучето се вдигаше пара.
– Да не си избягал, а?... – продължи да го подпитва Гео-дон.
Животното мълчеше, вперило умните си очи в неговите.
Внезапно Геодон се наведе към кучето, сложи ръка на устата си и рече:
– Ще ти кажа нещо, ама ще си траеш.
Сетерът кимна.
– Съседите – подхвана шепнешком той – слушат чуж-ди радиостанции. Имам и един друг
съсед... – Гласът му неочаквано се оживи. Заговори бързо и отсечено, сякаш докладваше пред
някаква висша инстанция.
Озадачено от доверието, което му се оказваше, кучето остана няколко минути в позата на
прилежен слушател.
После без видима причина стана, подви опашка и побягна нанякъде.
Геодон млъкна и тъпо се загледа след него.

44
 Пустите алеи сивееха в здрача. От булеварда долиташе ръмжене на претоварени автобуси.
Дълги жълти светлини се стрелкаха между дърветата. Беше студено. Геодон седеше на пейката
– вдървен, свит в полушубката си. Ролките скърцаха тънко и протяжно в главата му като
прещипани щурци. Седеше и не помръдваше. Сякаш бяха източили кръвта от тялото му и бяха
налели живак. Една катерица се шмугна зад него и чевръсто се покатери върху близкото дърво.
Изведнъж му се стори, че някой стои зад гърба му и го наблюдава. Сковано завъртя глава. Вратът
му изпука. Зърна размазания силует на едър човек.
– Ей, какво си ме зяпнал! – изръмжа прегракнало той.Човекът мълчеше.
– Какво искаш? – попита Геодон и добави кисело: – Азсъм мъж. – Онзи не каза нищо.
Просто си стоеше и го гледаше. Беше доста едър. Добре сложен тип.
Геодон с мъка изправи вдървеното си тяло и се приближи до непознатия.
– Хм – изсумтя той и се почеса по напращялата от думиглава. Срещу него стоеше паметник.
Това не му направи особено впечатление. Облегна се на каменната ръка, стиснала остър
предмет с неясно предназначение, и каза:
– Странни работи стават напоследък... Съседите слу-шат чужди радиостанции. Дъщерята
на Куфов пак се е разпяла на английски. И Рунев с тия вносни маратонки...
Замълча. Вдигна поглед към каменното лице. Изглеждаше спокойно и съсредоточено. Лице
на човек, който слуша. Окуражен, Геодон продължи да говори. Да излива мръсния боклук на
паметта си. Говори дълго. Каза всичко. Човекът слушаше.
Беше добър слушател. Не знаеше дори името му. Бронзовите букви бяха паднали, в камъка
личаха само дупчиците, като извънземна азбука. Геодон продължи да идва. Всяка седмица. В
петък, след пет, когато градинката опустява. Идва тук и докладва. Какво казал този, какво
направил онзи. Хората са толкова непредпазливи и злонамерени!...
Човекът слуша. Геодон говори.
И това като че ли е всичко.
Един ден Геодон отново пристига. Както винаги в петък, след пет. Мозъкът му искри и
припуква като претоварена електрическа мрежа. Ролките фалшиво скрибуцат. Но паметника го
няма. Не може да повярва. Дълго се взира в разкъртения постамент. Как така? Защо? Тихо е.
Прехвърчат снежинки. През тънкото снежно було се виждат потъмнели листа. В земята личат
дълбоки черни стъпки. Стъпки на тежък човек.

45
 СЛУЧАЯТ АНЮТА*

Всички погледи бяха втренчени в монитора. На екрана потрепваше продълговата зеленикава

графика. Не беше нужно човек да притежава специални познания, за да разпознае очертанията
на голям пенис. Пенисът на Люк Болтън.
В контролната зала на Центъра за астробиологически изследвания в Кейп Канаверал беше
тихо и сумрачно. Тук бяха професор Бърнар Уудс, помощниците му д-р Рита Ек и д-р Дон Робъртс,
както и съветските им колеги – академик Юрий Воронцов и професор Ливановски. Присъстваха

* Написването на разказа „Случаят Анюта“ бе съпътствано от едно интересно обстоятелство. Съветският съюз се

разпадна. Разпадна се някак подло и изведнъж, само две-три седмици след като завърших разказа. Спомням си, че се
почувствах много ограбен. Как така? Съществуването му бе продължило повече от 70 години, не можеше ли да изчака
още поне два месеца?! Но историята бе неумолима... И така аз се оказах в неловко положение. В живота Съветският
съюз вече не съществуваше, а в разказа ми продължаваше да го има и да си функционира с неизменните му атрибути:
КГБ, космически програми, битова мизерия... „Случаят Анюта“ остана в чекмеджето ми няколко години. Навярно друг
автор би подходил по-прагматично и просто би заменил Съветския съюз с Русия. Периодично препрочитах разказа и
се убеждавах, че това е невъзможно. Духът на великата съветска страна яростно се съпротивляваше. С течение на
времето установих, че за разлика от мен героите ми се чувстват чудесно в този абсурден исторически контекст. Някъде
там Студената война още продължаваше, нещата бяха ясно регламентирани, животът бе прекрасен. И тогава ми
хрумна, че литературата може би е по-силна от историята. Реших, че трябва да публикувам разказа на всяка цена,
преди да са възстановили Съветския съюз. – Бел. автора.
още полковник Спъг от Генералния щаб и генералът от ВВС Афанасий Юсупов; съветниците
Хувър и Александър Милосердних. Зад тях надничаха някой си Джо Кели, федерален агент, както
и един мълчалив руски разведчик, Лев Курягин. Всички напрегнато следяха екрана. Времето
мъчително течеше; компютърната графика потрепваше монотонно, без да изменя контурите си.
– Какво става, колеги? – възкликна старецът Воронцовсъс силен руски акцент. – Вашият
човек май не реагира!
В думите му още нямаше ирония, по-скоро изразяваха разочарование, но полковник Спъг
усети болезнен патриотичен спазъм.
– Тук се крие някаква обективна причина – рече той,като се закашля авторитетно. – Люк е
най-добрият!

На „Лубянка“ всичко беше спокойно. Генерал Андроник Ципун лениво прелистваше

внушителния каталог на оперативните работнички за специални поръчения. Беше получил
заповед да подбере няколко момичета за отговорна международна мисия. Този път не се
касаеше за саботаж, премахване, заличаване или взривяване. „Times change!“, както
подхвърляха напоследък младоците от управлението с полуидиотска усмивка. Change не change,
имаше си параметри, които трябваше да се спазят. Оттук-оттам беше подочул, че става дума за
грандиозен космически експеримент – напоследък криеха всичко от него, стария боец. Мамка
им перестроечна! Той отгръщаше мълчаливо тежките страници, пълни със снимки на голи
момичета, и усещаше в душата му да узрява горчивият плод на носталгията. Добри момичета
бяха, истински красавици! Но той... Той вече беше стар. Ето я КУ-754, милата! Колко щастливи
мигове беше прекарал с тази рижа палавница... Доста вода е изтекла оттогава. Сега КУ-754 не е
вече между живите. Наложи се да я ликвидират след отстъплението в Женева. И КУ-678 не беше
лоша, но и нея вече няма. Агентите на Гоминдана изпратиха главата є по пощата. Да, случват се
такива работи... тъжно си мислеше Ципун и пръстът му шареше по снимките. Ето я и КУ-328! Не
жена, а огън! Но годините минават и сега КУ-328 е баба. Няма да понесе пътуване в Космоса.
Жалко. Новите другарки бяха страшна пасмина. Да вземем КУ0788А например. Истинска малка
проститутка! Миналата седмица имаше нещо с нея – нищо и никакво, между нас казано, – ала
оная веднага отвори уста за назначение на Запад. Само знаят да искат, мръсниците! Иначе си ги

46
бива, дума да няма. Готини парчета. Като извадени от онова проклето „Плейбой“. Той зацъка
самодоволно...
На вратата приглушено се почука. Лев Курягин се вмъкна с котешки стъпки в полутъмния
кабинет на началника и застана почтително до бюрото му.
– Разрешете да остана, Андроник Михайлович...
Генералът махна небрежно с ръка, но уставната формула приятно засладни на душата му...
Ех, този Курягин! Умееше да се пласира, копелето недно.
– Как върви разработката, Лев Никифорович? – запи-та той.
– Нормално, другарю генерал, ето сам вижте. Тук сапоследните сводки – рече Курягин и
протегна тънка папчица без опознавателни знаци.
Генералът я пое с професионален респект и зачете. После се втренчи във вестникарската
изрезка, прикрепена към листовете. Беше снимка на жена в работнически дрехи. На бузата є
личеше следа от машинно масло, а на гърдите є грееше петолъчка. По устните му заигра
сатанинска усмив-чица. Той затръшна каталога на оперативните гърли и бодро поде:
– Е какво, Лев Никифорович, май е време да започва-ме?...
– Тъй вярно, другарю генерал! – рапортува Курягин.
Ципун отпрати подчинения си с насърчително кимване. После мрачно стрелна червения
телефон. „Виж го ти, какво му се дощяло на Белязания!“, помисли си той с презрение. Да се
сношаваме с гнъсните империалисти пред очите на цял свят... Изпъна възлестия си, корав среден
пръст и почука многозначително по шайбата. На, на! Дегенерат такъв! После вдигна слушалката
на белия телефон и набра някакъв номер.
– КУ-13286А слуша!
– А ти ли си... – тежко провлачи той. – Ще ме чакаш в„Россия“! Стая 308.
– Андроник Михайлович – мазно пропя гласът. – Дане забравите да донесете от ония
розовичките, с грайфери...
Старият генерал хлопна слушалката омерзен. „Всичко се разпада!“, с болка си помисли той.

Природата бе надарила Анюта Фьодоровна с крепко здраве, а партията майчица – със

званието Герой на социалистическия труд. Всичко това предопредели съдбата є. Един ден я
повикаха за преглед в лекарския кабинет на завода. Беше много дълъг и обстоен преглед. След
месец получи повиквателна заповед – червена такава, гланцова, с държавния герб. На Анюта є
беше мъчно да остави съпруга си Витка, с когото се бяха събрали само преди година. Но нима
може да се откаже такава висока чест? Събра малко дрехи, взе значките и ордените си, качи се
на влака и замина неизвестно къде... След около половин година снимката є се появи на първа
страница в „Правда“, придружена от обширна статия. Описваше се накратко трудовият живот на
Анюта, подготовката є за полета, стартът в Байконур и скачването с астробиологическата станция
„Цирцея“. След седмица предстоеше стиковане с американската совалка „Хормон“. Астронавтът
Люк Болтън и космонавтката Анюта Фьодоровна Илишна трябваше да прекарат заедно година и
половина на борда на „Цирцея“. Въпросът, който тревожеше учените, бе: възможно ли е да се
зачене в условията на безтегловност? И какво става след това? Лекарите щяха внимателно да
изследват биологичните процеси по време на половия акт, момента на зачеване и фазите на
ембрионално развитие. Функциите на двамата се изчерпваха с една-единствена задача – любов.
И тази прекрасна дума сякаш символизираше дружбата между двата велики народа...
Но за Витка, съпруга на Анюта, нещата изглеждаха поиначе. Той погледна мрачно към небето,
затулено от промишлени облаци, и злобно процеди: „Курва!“. После се упъти към Градския
комитет на партията, за да дири справедливост. Там пък вдигаха рамене и мънкаха, а зад гърба
му се кикотеха. Накрая го изпъдиха. Витка се озова сам на безлюдния площад. В центъра
безмълвно се извисяваше статуята на Владимир Илич, излята от бронз. Хрумна му да отиде в
кръчмата, но там всички го познаваха и положително щяха да му се смеят. „Ще я пребия – закани
се той, – само да се върне, ще є строша главичката!...“ И се запъти към кръчмата.

47
 Люк Болтън беше глуповат младеж, чието призвание бе да се шляе по плажовете на Маями.
От време на време прескачаше до някоя козметична лаборатория, продаваше семето си за малко
долари, които похарчваше по същия начин, както ги беше спечелил. Веднъж го попитаха: „Ей,
Люк, от какво живееш?“ Той се замисли и рече: „Търгувам с деца...“ Може би не беше чак толкова
глупав. Но един копой случайно чу думите му и го предаде в полицията. Беше задържан и
разследван. После всички се смяха с изключение на копоя. Историята се разчу и най-неочаквано
НАСА се заинтересува от скромната личност на Люк. Кандидатите за космически плейбой
трябваше да имат здрава ерекция и да не са боледували от венерически болести. Люк Болтън
отговаряше и на двете условия, плюс едно основно преимущество: излизаше добре на снимки.
Беше среден на ръст, добре сложен, със светла коса и златист тен, типичен англосаксонец.
Имаше симпатична усмивка, а панталонът му се издуваше многозначително отпред. На
репортерите обясняваше, че е лаборант. Ерекцията му бе оценена приблизително на един
милион долара. За пръв път чуваше такава цифра. Подсвирна и бръкна в панталона си, сякаш да
се увери, че богатството още е там. „Ще трябва да си купя железни гащи с шифър“, подхвърли
той пред екипа на професор Бърнард. Рита Ек се захили особено.

Междинният шлюз се отвори с тихо съскане, тялото на Люк плавно се плъзна вътре,
изтласкано от налягането в неговия отсек. Отвътре „Цирцея“ напомняше раковина. Бледорозови
луминесцентни лампи излъчваха равномерна светлина. Стените изглеждаха полупрозрачни, с
плавни меки извивки. Камерите бяха дискретно замаскирани, останалата апаратура с нищо не се
отличаваше от домакинското оборудване на луксозен модерен апартамент. На тавана беше
вградено огромно огледало. В илюминатора ярко блестеше част от Земята като хребет на
заснежена планина. Две надуваеми кресла във формата на гигантски гъби плуваха ниско над
пода.
– Хей, здрасти! – провикна се той озадачен, че никойне го посреща.
Последва мълчание, Люк се озърна с безпокойство.
– Добре дошъл, другарю Болтън – разнесе се глас отколоните.
Люк се стресна. Не виждаше никого, обзе го чувството, че отнякъде внимателно следят всяко
негово действие.
– Аз намира се в отсек на „Съюз“ – обади се гласът наразвален английски. – Идва, ти не
тревожи се...
От шлюза се разнесе познатото свистене и в другия край на станцията изплува Анюта.
Значките рубинено проблясваха върху мощната є гръд, медалите безтегловно се люлееха. Под
носа є тъмнееше рядък мъх. Плоското є селско лице излъчваше вродено достойнство. Беше
облечена в широк тъмносин анцуг, произведен в България, с герба на СССР върху ръкава. Обута
в гуменки на босо, от които стърчаха дебели зачервени глезени. Ситно накъдрената є коса
издаваше някакво тъмно кокетство.
– Аз съм Люк Болтън – представи се той и несигурноподаде ръка.
– Анюта Фьодоровна Илишна – рече тя и здраво стис-на десницата му.
– Тук е доста топло – промърмори той след неловкапауза.
Измъкна се ловко от белия гащеризон и остана по шарени къси панталонки и жълта фланелка
с картинка на сърф – както бе свикнал да си ходи в Маями. Анюта се опули насреща му, а по гърба
є премина тръпка на погнуса.

Над компютрите се носеше зеленикава мъгла, операторите все така прилежно обработваха
постъпващите данни, но в залата вече кълняха първите признаци на безпокойството и взаимното
недоверие. Най-важната новина се бавеше... Отвън, пред вратите, чакаха дузина журналисти и
всички се питаха какво по дяволите ще им кажат. Зеленикавата графика лениво се поклащаше на
екрана като водорасло, залепнало на дъното на океана.
– Ех, колеги! – не се стърпя старият академик. – Да бях-те изпратили мен, а?

48
 Генералът и съветникът нетактично се разсмяха. Полковник Спъг усети как кръвта се качва в
лицето му.
– Дайте ми връзка с Болтън! – хладнокръвно наредипрофесор Уудс.
Настроението на „Цирцея“ беше малко над абсолютната нула. Люк унило разтриваше
слабините си. Анюта пък се беше свила на едно кресло и се мъчеше да не го гледа. Неочаквано
един от екраните светна.
– Навигатор Болтън, какъв е проблемът? – строго по-пита професорът.
– Не мога да се възбудя, сър – засрамено призна Люк.– Виждам! – прекъсна го Уудс. –
Защо?
Люк хвърли поглед към голата Анюта, за момент се усъмни дали това все пак е истинската
причина, но тутакси отхвърли всяко колебание. Още щом Анюта съблече проклетия си анцуг,
почувства, че нищо няма да излезе от тая работа. Отдолу се показаха чудовищен кафяв сутиен и
груби дълги гащи. В тяло Анюта приличаше на работещ кон – яка и ръбата. Ръцете и краката є
бяха обрасли с гъсти черни косми, а гърбът є – покрит с дебел мъх. Вълната є буйно изригваше
между краката и подмишниците като задушлив тежък дим. Тя смирено зае поза на очакване, но
Люк вече знаеше: нищо няма да излезе.
– Каква е причината, Болтън? – повтори въпроса д-рРобъртс.
– Жената... – измънка Люк.
– Картина на жената! – изкомандва професор Уудс.
– Нищо є няма на жената – простодушно отбеляза ге-нерал Воронцов. – Има си всичко и
остава...
– Да бяхте пратили колхозната крава! – подхвърли РитаЕк.
– Моля? – като един се извърнаха членовете на съвет-ската делегация и свъсиха вежди.
– Няма нищо – намеси се дипломатично съветникът напрезидента. – И утре е ден.

Два дена по-късно, в броя си от 21 март, ежедневникът „Правда“ излезе със следната
информация: „Американският астронавт Люк Болтън се оказа напълно импотентен.
Уникален космически експеримент на стойност един милиард долара се проваля не по наша
вина. Самочувствието на съветската космонавтка Анюта Фьодоровна е добро.“ Пиян от щастие,
съпругът на Анюта, Витка, занесе вестника в кръчмата и го показа на всички.
– А ти не бързай да се радваш, Витенка – подхвърлизлобно водопроводчикът Яков.

Люк зяпаше някакъв мръсничък филм на видеото и напразно се мъчеше да възкреси

спортната тръпка от плажовете. Бронзовите лъскави тела изглеждаха измислени и нереални като
излети от пластмаса. Струваше му се, че никога през живота си не е срещал истинска жена, от
плът и кръв, а само разни куклички без вкус и мирис. А може би той самият не беше съвсем
наред? Може би той е също такава кукличка за любов?... Внезапно екранът запращя, преминаха
няколко морави черти, после се изпълни със зрънца, накрая се появи образ. Беше възрастен мъж
с угрижено лице и малко коса. Люк подскочи от изненада.
– Синко! – рече мъжът. Гласът му звучеше безкрайноуморено. – С тебе говори твоят
президент. Знам, че си безделник и те мързи дори да гласуваш, но искам да видиш нещо и да си
направиш извода за твоята отговорност пред нацията в този момент. Размърдай си инструмента,
защото знам поне хиляда души в тази страна, които с радост ще ти го отрежат, ако продължаваш
да пикаеш върху знамето. И аз няма да им попреча.
Екранът се изпълни с необятно множество от хора, знамена и плакати. Хората крещяха
яростно, размахваха юмруци, а камерата нарочно фиксираше плакатите: „Вдигни го, Люк!“, „Ние
сме с теб!“, „Давай смело, Люк!“, „Начукай є го, Люк!“, „Ти мъж ли си?!“, „Събуди се, тъпо
копеле!“, „Съветски плъх!“, „Скапан евнух!“, „Ти не си американец!“... и още много, много
окуражаващи надписи. Някакво разрошено момиче, яхнало приятеля си, внезапно разкъса
фланелката си и завря острите си свежи цици в обектива. Големите вестници се погрижиха да
запечатат този кадър за вечни времена. Всеки ден Люк получаваше по видеопощата изрезки от

49
пресата. Името му скоро се превърна в символ на всеобща покруса. Дори не можеше да се обеси,
тъй като се намираше в безтегловност! Рееше се голямата раковина като пъстра безпомощна
риба.

Вече повече от месец Витка ходеше пиян. Анюта докладваше по три пъти на ден, че
самочувствието є е добро. През останалото време тъгуваше и скучаеше. Понякога залепяше нос
до хладното стъкло на илюминатора и с часове съзерцаваше Земята и Съюза на съветските
социалистически републики. И всеки път Съветският съюз є се струваше много по-голям... Очите
є преливаха от сълзи на гордост и носталгия, но тя храбро ги гълташе и търсеше през сребристите
перести облаци рубинените отблясъци на кремълската звезда.
Американският астронавт изглеждаше кисел и потиснат. Макар и отблъскващ във всяко
отношение, на Анюта є беше жал за него. Щеше є се някак да му помогне, да го утеши по
човешки, но не знаеше как. Когато нейният Витка плачеше безпомощен и пиян в скута є, тя
разчесваше сплъстените му коси, проветрявайки главата му, докато спиртната мъгла се разнесе,
а после го целуваше страстно сякаш за да изсмуче и последните капчици отрова. Но този тук беше
напълно трезвен, наливаше се с мляко като жаба и тя просто не знаеше как да постъпи. Докато
един ден...
След поредния, мъчителен и за двамата опит за сношение Люк събра кураж и є рече:
– Анюта Фьодоровна, защо не се пообръснеш малко?– Не разбира какво искаш кажеш –
искрено отвърна тя. – Викам да си обръснеш мишниците и краката! – изтърси Люк, вече не му
пукаше от нищо.
Анюта остана потресена. Сякаш я замериха с кал, тя потръпна, за да се отърси от мръсотията.
Значи ето какъв си бил! Ако нейният Витка є беше сервирал подобна мерзост, нямаше да се
размине с дръжката на метлата. Но на „Цирцея“ нямаше метли. Пък и обстановката беше сложна
от международна гледна точка. Налагаше се да действа по-дипломатично. Анюта преглътна яда
си и се постара да отговори със сдържано достойнство.
– Аз съм съветска жена, мистър Болтън.
Вече беше уверена, че тоя перверзен тип крои някаква гнусна провокация срещу нея,
съветската гражданка, и оттук нататък съдбата на Люк є стана съвършено безразлична.
– Знам какво трябва да се направи – заяви уверено Рита Ек.
Колегите є я гледаха без особен ентусиазъм. Полковник Спъг махна съкрушен с ръка. Вече
никой не вярваше, че е възможно да се направи нещо. Федералният агент дори изказа
предположение, че Люк се готви да търси политическо убежище.
– Трябва да изпратим друга жена – рече д-р Ек. – Щеструва доста, но мисля, че си струва.
– Парите не може да са проблем, когато са засегнатиустоите на националното
самочувствие – възрази съветникът Хувър.
– Имам една племенница, Гленда Роуз – поде бързо РитаЕк, – мисля, че тя ще се справи.
Май си пада по Люк.
– Пада си по тоя парцал! – избухна Спъг. – За Бога,жено, та целият свят знае, че той е
импотентен. По-добре да изпратим друг мъж.
– Не сте прав – отвърна тя. – Страхотен е!
Две седмици по-късно Гленда Роуз излетя със совалката „Хормон“. Гленда беше само на
деветнадесет и във вените є течеше доста смесена кръв, обстоятелство, което работеше с пълна
пара за междурасовия консенсус. Гленда имаше меки, изящни черти и бухнали, чувствени устни.
Познаваше Люк от вестниците и разказите на своята леля! Обичаше да рискува и този път реши
да заложи всичко върху симпатичната му усмивка.
В знак на протест съветската страна отзова Анюта от борда на „Цирцея“. На 28 май модулът
на нейния „Съюз“ се приземи сред пясъците на Казахстан. Витка спечели двадесет рубли от
водопроводчика Яков, който упорито твърдеше, че Анюта ще се върне непразна. Но „Правда“
категорично го опроверга.

50
 – Разрешете да докладвам, другарю генерал! – Лев Ку-рягин се изпъна като струна пред
бюрото на началника.
– Седни, Лев Никифорович, седни. Ще пийнеш ли чаец –радушно го посрещна Ципун.
Но Курягин продължи да стърчи пред него с фанатичен блясък в очите.
– Операция „Ледена тръпка“ завърши успешно! – из-стреля той.
– Молодец! Знаех си, че няма да се изложим – довол-но потри ръце генералът. – Искам да
ми разкажеш всичко в подробности.
Курягин се разположи удобно върху коженото канапе под портрета на Илич. Камериерката
донесе чай, препечен хляб и масло. Генералът му смигна заговорнически и измъкна от личния
си хладилник заскрежена половинка водка и кутия черен хайвер с размерите на противопехотна
мина.
– Жизнь может быть прекрасна! – подхвърли той и сетръшна до Курягин.
Скоро в полутъмния кабинет отекна кристален звън на чаши, примесен с енергично
мляскане... Курягин разказваше, генералът слушаше. От време на време Ципун избухваше в
бурен кикот и прекъсваше подчинения си:
– Ама така ли є каза? Защо не се пообръснеш? – пи-таше той със сълзи на очи. – И бяха
доста унили, а? Ха-хаха! Тъпанари!
Курягин охотно се връщаше назад, преразказваше думите и имитираше жестовете на
злополучните участници в експеримента.
– Не може да бъде! – пляскаше се по коляното гене-ралът. – Пръднала, казваш!
– Мощно, Андроник Михайлович, мощно! – уточнявашеЛев Курягин, силно развеселен.
– Е, драги ми Лев Никифорович – сложи ръка на ра-мото му старият генерал, – виждаш ли
сега какво богатство са нашите съветски хора! Ние имаме злато и нефт, уран и диаманти, имаме
безброй ракети и танкове, имаме прекрасни учени, генерали и шпиони, но нашата истинска сила
– запомни добре това! – са съветските хора! Защото съветският човек, драги, е съвършено
непробиваем. И нека разните му там плазмодии дрънкат, каквото си щат... Нека се мляскат с
капиталистите, нека си режат ракетите, нека си се размразяват! Съветският човек ще победи. На
него се надявам!
Курягин кимаше и попиваше откровенията на ветерана от Студената война. И на душата му
ставаше светло и уютно. Предчувстваше той наградата и се облизваше наум. И ето че
признанието не закъсня.
– Отличи се ти, Курягин, много се отличи – тежко подегенерал Ципун. – Засега орден не
мога да ти дам по обясними причини, но времето е пред нас. Смятам да те изпратя в Париж. Ще
се внедриш в прочутото Прет-а-порте.
– Мисията е изключително отговорна... – той снишиглас. – Имаме сведения, че ЦРУ
инвестира огромни суми в ателието на Ив Сен Лоран, където при най-строги мерки на секретност
се разработва ново поколение еротично бельо. Разбираш какво означава това за нашия отдел?...
– Аз съм Гленда – рече тя с приветлива усмивка. – Хелоу!
Станцията беше доста разхвърляна: дрехи и предмети плуваха в безтегловност, а сред тях и
един огромен кафяв сутиен, забравен от Анюта, който пораждаше особено тягостно чувство.
Брадясал и отслабнал, Люк я наблюдаваше недоверчиво като извънземно. Беше се навлякъл с
пуловер и анцуг, но въпреки това изглеждаше, че мръзне.
– Колко топло е тук – промълви тя.
Дръпна ципа между гърдите си и разтвори белия гащеризон. Лъскавите є твърди кичури се
пръснаха върху силните, матови рамене. Гърдите є изскочиха навън – гладки и стегнати, с
вирнати носове като лодки. Лекото трико се свлече със свистене по тялото є, откривайки твърд
корем и дълги кафяви бедра. Кожата є излъчваше блясъка и свежестта на прясно излят шоколад.
Гленда се оттласна с върха на пръстите си, издигна се плавно нагоре, изви се гъвкаво и заплува
около Люк.
– Мили Боже! – извика полковникът.

51
 Останалите мълчаха, стиснали зъби, и не откъсваха очи от екраните. Рита Ек пушеше
привидно безучастна и издухваше надменно дима над главите им. Тя имаше доверие в
красивата си племенница, която в момента снимаше найскъпия видеоклип на света. „Давай,
малката! – окуражаваше я тя на ум. – Скоро ще бъдеш най-търсеният фотомодел от двете страни
на Океана...“
Люк изпита особен трепет – като пролетния стон, с който се пропукват ледовете. В гърдите
му отекнаха началните акорди на могъща симфония. Усети, че го пронизват невидими потоци
космическа енергия, сякаш бе център на Вселената. А музиката набираше сила, разливаше се
нашироко и властно го изпълваше. Нежната какаова пеперудка грациозно кръжеше около него
и подхвърляше банални, изтъркани фрази:
– Оо, Люк, прекрасно е да летиш. Толкова съм лека,че чак ме е гъдел... Не искаш ли да
потанцуваме?
Но на него му звучаха като кристална поезия. Босото є краче го перна по носа. Той я сграбчи
за глезена и я притегли към себе си. Усети надигането, онова великолепно набъбване,
изправяне, втвърдяване, което прави света тесен като детски слип, опънат върху Хималаите.
– Браво, Люк! Браво! – отекна радостен възглас.
Последва взрив от ръкопляскания. Операторите наскачаха от местата си и се запрегръщаха.
Новината мълниеносно се разнесе из цялата страна и над градовете избухнаха огнени рози.
Развяха се знамена. Хората наизлизаха по улиците и радостно крещяха към ослепителното небе.
И мъжете вече не се заканваха нагоре с юмруци, а жените изпращаха въздушни целувки.

Люк и Гленда донесоха от Космоса едно съвсем здраво и читаво бебе, на име Дейвид. Малко
преди да се роди, двамата сключиха брак на „Цирцея“ като благочестиви християни.
Церемонията се предаваше едновременно по всички най-големи канали на Северна Америка.
По този случай самият президент се обърна директно към нацията.
– Познавам този тип мъже – заяви той с омекнал отвълнение глас. – Горди и непокорни
потомци на първите заселници. За тях свободата и правото на избор са свещени! Понякога
забравяме, че те съществуват. Докато не се появи някой като Люк, скромен, ала упорит, за да ни
припомни, че тези люде още са сред нас и продължават да носят духа на онези, които потеглиха
на Запад, уповавайки се единствено на Провидението и силните си мишци! Защото какво щеше
да бъде днес Америка без тези уникални индивиди, решени да отстояват неповторимата си
идентичност и личен избор с цената на всичко? Какво биха значили всички наши богатства и
интелектуални ресурси без тях?
О, наивни технократи! Тези прости, ала честни ръце държат ключа на нашата независимост
и нашия просперитет!
Както винаги няколко самотни хипари се събраха пред Белия дом и изгориха знамето в знак
на протест. Протестираха също леви студенти в Париж, Берлин и Сеул. Но това съвсем не се
отрази върху астрономичните хонорари на космическите младоженци... На космодрума Люк и
Гленда бяха посрещнати с огромна колкото слон торта, подарък от семейство Марс.

А през това време съдбата на Анюта се развиваше според суровите закони на житейската
правда. Един ден преди да се приземи, в „Правда“ излезе указ за повторното є награждаване с
високото звание герой на СССР. Но тя така и не прочете този брой. Още с кацането си бе
посрещната от екип на КГБ, задържана и изолирана. Витка я чакаше, чакаше, накрая се досети
какво е станало и окончателно се пропи. Разпитваха я надълго и нашироко. Анюта изписа много
листове и все твърдеше, че е невинна, но това само усилваше подозрението... Накрая никой не
се съмняваше, че е домъкнала някакъв подъл идеологически вирус от Космоса. Остатъка от
живота си Анюта прекара в Сибир, далеч от съпруга си. Работеше на едно сечище и отново беше
ударничка. Омъжи се повторно за някакъв шофьор, който за разлика от Люк имаше силата и
куража да я желае.

52
 МЕТАБОЛИТНИТЕ ХОРА

През 1998 едно научно откритие с невероятна практическа стойност накара Цивилизована
Европа облекчено да отдъхне. Мъчителният проблем с помощите за Изтока като че ли намери
своето окончателно разрешение в изгода и за двете страни. Без съмнение в международните
отношения се задавала нова ера; ера, лишена от дребни бакалски сметки, ера, изпълнена с
хуманизъм и чисти пориви...
Когато през 1989 г. професор Густав Шмайхел бе отлъчен от Обединения европейски център
по диетология в Баден-Баден под влияние на местните клерикали, едва ли някой е предполагал,
че десет години по-късно същият човек ще изплува от дълбоката френска провинция като
Прометей на XXI век. Тогава, в края на 80-те, експериментите на Густав Шмайхел изглеждали в
очите на мнозина чудовищни и отблъскващи. А самия професор, навярно поради немския му
произход, възприемали като кошмарен призрак на д-р Менгеле, възкръснал от пепелта на
Третия райх. Всъщност Густав Шмайхел специализирал в съвършено различна област на науката.
Той се интересувал преди всичко от вторичната преработка на отходите продукти при обмяната
на веществата у човека. Той сякаш предчувствал тежката морална и материална отговорност,
която ще легне върху плещите на Цивилизования свят след края на Студената война...
По онова време Густав Шмайхел работел с трима доброволци – виетнамски емигранти,
осъдени за дребни престъпления. На пръв поглед той ги принуждавал да вършат същото, което
карал да вършат своите герои Пиер Паоло Пазолиии, подтикнат от естетически съображения, в
безсмъртната си творба „120-те дни на Гомор“. Иначе казано: да ядат лайна. Но мотивите за това
били строго научни. Прогонен от центъра по диетология в Баден-Баден, Густав Шмайхел се
установил в Южна Франция. Той наел едно малко, запуснато имение в Предпиренеите, където
се посветил на своите изследвания. От 1989 до 1992 г. поради липса на средства и доброволци
професорът бил принуден да се ограничи в рамките на теорията. И едва в края на 1992 г. с
посредничеството на неортодоксалната благотворителна фондация „Вия долороза“ успява да
привлече за участие в експеримента десетина бедстващи албанци, подлежащи на репатриране.
Чрез системи от оригинални процедури професор Шмайхел съумял да адаптира процеса на
обмяна на веществата към спецификата на първичната хранителна субстанция, каквато в случая
се явяват екскрементите. През 1996 г. трима от общо десетте албанци вече били в състояние да
ги консумират в натурален вид без съществена опасност за здравето и психиката в дългосрочна
перспектива. Следващите две години от живота си професорът посвещава на усъвършенстването
на своя „директен метод“, като за целта най-удачни се оказали хуманитарните изпражнения, тъй
като по състав и по произход били най-близко до човешката природа. Още в средата на 1997 г.
Густав Шмайхел патентова своето откритие в Женева и го прави достояние на широката
общественост чрез серия от публикации в авторитетното научно списание „Сайънс обзървър“. В
края на същата година комисията, излъчена от Каролинския медико-хирургически институт в
Стокхолм, му присъжда Нобелова награда за постижения в областта на физиологията и борбата
срещу глада.
Толкова за учения Густав Шмайхел.
Политиците и финансистите бързо схванали огромната полза от „директния метод“ на
Шмайхел. Той щял да реши завинаги проблемите на гладните и много ядосани народи от Изток,
които вече десет години виснели като воденичен камък на врата на Цивилизована Европа.
Възникнал обаче тежък дипломатически въпрос: как да съобщят добрата вест на източните
правителства, без да накърнят националната им гордост? Следващите две години били
посветени на този сложен казус. Най-сетне през 2001 г. в резултат на усилена дипломатическа
совалка била подписана Общоевропейската конвенция за хуманитарно подсигуряване на
Източна Европа. Клерикалите напразно се цупели. Прогресът тържествувал.
Първият танкер с лайна „Сан Себастиан“ (вместимост 240 000 тона!) отплавал тържествено
от Марсилия за Одеса на 17 ноември 2001 г. През зимата на 2003 г. бил открит първият
53
трансевропейски тръбопровод за директна доставка на суровината. Общият обем на операциите
по трансфера на лайната нараствал стабилно с не по-малко от десет процента всяка година.
Нетната маса на реализираната продукция през 2001 г. била 850 000 тона, а през 2005 – над 10
000 000. Според прогнозите на експерти през 2010 тя ще надхвърли 20 000 000 тона!
Лайната обилно се леели на Изток. Това наложило през 2004 г. по инициатива на британски
парламентаристи да бъде внесена поправка в член 19 на Конвенцията. Думата „безвъзмездно“
в текста била заменена от неопределената по съдържание, но важна по смисъл фраза „на
минимални цени“. Мотивът бил, че безвъзмездната помощ действа развращаващо. От друга
страна, се налагало да отбият атаките на Черния континент. Борческите народи на Африка не
могли да преглътнат новината, че някъде се раздава нещо просто ей така, и отново се
почувствали пренебрегнати и оскърбени. Чернокожи студенти задръстили кръстовищата на
европейските столици с плакати от рода „Дори лайната не стигнаха до нас!“ и прочее
патриотични лозунги.
С новите, макар и минимални цени на лайната, щекотливият въпрос с безвъзмездната помощ
автоматично отпаднал.
Междувременно източноевропейците живот си живеели. По-заможните, разбира се,
емигрирали. Останалите, все по-масово и ентусиазирано загърбили слизестите предразсъдъци
на миналото, се стичали в пунктовете, организирани от международната асоциация „Густав
Шмайхел“, където срещу скромна такса се подлагали на метаболитна терапия. Постепенно, след
като първоначалният глад бил заситен, хората започнали да усвояват тънкостите на
екскрементарното хранене. Оформили се различни вкусове.
Новият начин на хранене разкрил неподозирани предимства. Така например той не
предизвиквал отделяне на изпражнения, а само – на летливи газове. Хората престанали да ходят
по нужда и това някак си ги възвисило в собствените им очи, компенсирайки обстоятелството, че
ядат лайна. „Но поне не ги произвеждаме, нали?!“, заявил по този повод виден източен
хуморист, лукаво усмихнат над халбата с бира. Били спестени хиляди тонове тоалетна хартия,
което позволило да бъдат отпечатани множество ценни книги. Изобщо, след като се справили
успешно с досадния проблем за хляба насъщен, хората от Изток започнали да отделят
значително повече време за културни нужди. Мнозина се посветили на артистични занимания.
Други – на философията, не били малко и онези, които се заели с точни науки. За кратко време в
духовната сфера бил осъществен невиждан напредък. Изявили се безброй таланти – писатели,
поети, художници, артисти, философи, учени... Достатъчно е да приведем следните
красноречиви цифри за 2006 г., извлечени от архивите на Общоевропейския статистически
институт в Кьолн: 70% от всички издадени книги в Европа били издадени на Изток, 65% от
авторите им били източноевропейци. От 730 фестивални прояви, посветени на изкуството, 650
били проведени в Източна Европа, а от 1245 научни конференции – 1090. Само за периода 2003–
2005 г. броят на висшите учебни заведения в Източна Европа нараснал три пъти, а на театрите –
пет пъти! Очевидно, избавени от суетните грижи на битието, хората на Изток активно се отдали
на самоусъвършенстване. Хвърлили много време и сили, за да подобрят физическата си форма.
Лайната по принцип са диетична храна, богата на витамини, но съчетани със спорт и разходки на
открито, дали просто зашеметяващи резултати... Днес хората от Изток се отличават освен с
изтънчен ум и добри обноски, но и със завиден физически облик. Отношенията между тях са
сърдечни, лишени от враждебност и хищнически страсти. Най-разпространеният поздрав е
целувка по устата.
Толкова за Източна Европа.
Първоначално хората от Запад възприели идеята на своите правителства с подозрение и
нескрита насмешка. В пресата се изсипали купища шеги и остроумия, въпреки официалната
политика на максимална дискретност по въпроса. Но вследствие на широката разяснителна
кампания и на някои дребни данъчни облекчения населението масово се включило в
структурите на учредените специално за случая регионални канализационни центрове (РеКаЦе).
Дейностите, свързани със съхраняването, консервирането и транспорта на екскрементите, скоро
54
прераснали в индустрия, която дала препитание на цяла социална прослойка. Натискът на
емигрантската вълна от Изток значително отслабнал. Животът в Цивилизования свят станал още
по-сигурен и спокоен. В съзнанието на западняците се загнездило убеждението, че дългът им
към човечеството се изчерпва, след като се наплюскат и (обезателно!) изсерат. През 2002 г. на
глава от населението се падало да предаде средно по 30 кг суровина – нищожно количество,
като се има предвид капацитетът на дребнобуржоазния търбух... Ала само след две години това
количество нараснало на 300 кг,
т.е. цели десет пъти! Мнозина политици си задали въпроса не е ли време да се ограничат
доставките. Но в клаузите на международните договорености нямало фиксирани квоти и така
Западът се оказал впримчен в капана на собствената си щедрост. Метаболитната трансформация
била необратим процес. И дума не можело да става за някакво връщане назад. Гладни,
измамени и разярени, хората от Изток щели да връхлетят през границата и да разрушат техния
прекрасен свят. Формулата на оцеляването била проста: лайна, още лайна! Това означавало още
храна. Но за възможностите на богатия Запад храната не била проблем... РеКаЦе обхванали
плътно всички социални групи. Въведена била всеобща екскрементарна повинност. Този обрат
на нещата, естествено, все по-малко се нравел на тамошните хора, но какво да се прави? На карта
били заложени комфортът и удобството им. Тъпчели се до пръсване и ставали все по-дебели.
Постепенно се изпълвали с омерзение към собствените си тела. Защо живеем? Какъв е
смисълът? Отговорът на подобни въпроси се натрапвал от само себе си... За голяма част от
интелигенцията това било равносилно на емоционален срив – мнозина дори посегнали на
живота си, за да избягнат фаталното предопределение на съдбата. Други, напротив – приели го
с екзистенциално спокойствие и усмивка. Широките маси пък изобщо не си задавали такива
неудобни въпроси. Просто се хранели редовно. И лайната си течали на Изток. Плавно и
величествено. Скоро жълтата блудкава мъгла на забравата обвила дебелите кули на
средновековните замъци и островърхите камбанарии. Дворците и музеите потънали в прах и
паяжини. Книжарниците се превърнали в колбасарници, а кината и театрите – в обществени
закусвални. Така например само през 2005 г. магазините за хранителни стоки се увеличили
съответно: в Париж – с 5869, в Берлин – с 5700, в Лондон – с 5380, в Милано – с 5100, и т.н.
Подобна тенденция към рязко нарастване бележат и заведенията на самообслужване за сметка
на луксозните ресторанти. От общо 250 703 заглавия, пуснати на пазара в Западна Европа през
2006 г. (с 80% по-малко в сравнение с 1998 г.!), повече от две трети са посветени на кулинарията.
Предпочитан сюжет сред художниците от тази епоха е натюрмортът – с дивеч, с прасенце, с риба,
с плодове и т.н. Скучен и монотонен станал животът в Цивилизования свят. По улиците на
големите градове се щурали безцелно унили, тромави дебелаци с чипс, сладолед и шоколад в
ръце. А в подножието на спретнатите фасади рекламите на РеКаЦе се обливали в неонова
светлина... И само на метър пред тях гостоприемно разтваряло двери следващото бистро или
магазинче за морски деликатеси... Понякога РеКаЦе били инсталирани в самите ресторанти.
Понякога обратното. Неусетно Цивилизованият свят се превърнал в гигантска машина за лайна.
През 2010 г. вече никой, включително на Изток, не наричал тази част от света с това претенциозно
название. Кискали се презрително и сочели с пръст на запад, откъдето се разнасяло само лакомо
мляскане и гъгниво боботене на сифони. Машината за лайна работела.
ЕТ
МИСТЕРИОЗНАТА ЦИСТЕРНА

1
Нещо сте се умълчали, господине. Искате ли да ви разкажа една история? Нищо, че
намирисва леко... Смърди! Казвате, че смърди? И така да е, но затова пък е истинска. Случва се
истинските неща да смърдят, нали така? Само че нека ви споделя една малка тайна. (Пауза.) Аз
вярвам. (Пауза.) Нещата няма да останат винаги такива. Рано или късно това положение ще се
55
промени. Да. Тогава може би и вашето мнение ще стане по-различно. Искам да кажа, че ще
погледнете на тези неща от друг ъгъл. Да. Може би дори ще потърсите някаква форма на
съдружие... Знам, знам, че е смешно. Но нека все пак ви разкажа как точно се стигна дотук.
В началото беше Идеята.
...Седеше на паркинга малко встрани от другите автомобили, като лошо дете, с което никой
не иска да играе. „Това е!“, казах си още щом я зърнах. Ето го – отговора на всичките ти въпроси.
Пред теб. Беше цистерна IFA, модел 1968, боядисана в кремаворозов цвят. Изглеждаше отлично
запазена. Като ме видя да се навъртам край автомобила, собственикът на автокъщата се
приближи и подхвърли с оня привидно неангажиращ и безобиден тон, присъщ на изпечените
мошеници:
– Няма да сбъркате, повярвайте ми. Машината си ябива.
Бях нащрек. Замълчах недоверчиво. Но когато усетих, че се кани да ме зареже,
контраатакувах с въпрос, който ми се стори уместен.
– На колко хиляди километра е?
– Има-няма седемдесет хиляди – живо отвърна той илюбезно предложи: – Искате ли да
хвърлите едно око – на двигателя?
Беше шишкав тип с дебел златен ланец и риза на цветя. На китката му имаше татуирана
русалка, предположих, че навремето е работил нещо, свързано с морето. Не, смигна ми той,
дори не можел да плува, ха-ха. Бил шофьор на камион, тираджия. Но бъбреците му се скапали
от друсането. Както се казва, всяко зло за добро. „Още една поука“, отбелязах си наум. Току-що
бях изгубил мястото си на асистент по класическа филология в Софийския университет и подобни
истории страшно ми импонираха. Нищо не е изгубено. Още не. Животът е пълен с изненадващи
обрати.
Той отвори капака на двигателя. Пъхнах глава, като си давах вид на познавач. Макар да имам
професионална книжка, не мога да се похваля, че съм на „ти“ с моторите. Общо взето,
състоянието ми се видя задоволително. Кимнах. Капакът хлопна. Търговецът ми показа и
шофьорската кабина. После неочаквано ми предложи да направя едно кръгче. Отказах: не съм
карал камион, откакто бях в казармата. Предпочетох да разгледам цистерната.
– Аха – поклати глава търговецът, – много разумно...Цистерната е един път, сам ще се
убедите. Побира четири тона и половина. Сега такива цистерни са направо златни. И помпа има.
Много мощна помпа. За всичко става.
Изпълзях върху цилиндричното туловище, отхлупих металния люк и надникнах в дупката.
Лъхна ме тежка смрад.
Едва не се търкулнах на земята.
– Лайнарка, а? – казах язвително.
– Е – сви рамене търговецът, – зависи...
– И защо се продава, като е толкова ценна? – попитахпредпазливо.
– Закъсал човекът... – неопределено рече той. – Давая направо без пари...
– Колко? – попитах аз.
Каза ми сумата. Подсвирнах от изненада. Наистина без пари! Споменът за вонята тутакси се
изпари от съзнанието ми. „Това ще бъде“, повторих си наум. Вдъхновението, което ме беше
обзело от пръв поглед, започна да приема очертанията на строен план. Казах на търговеца, че
утре ще доведа съдружника си. Още нямах такъв, но бях сигурен, че ще намеря. Идеята си
струваше!
В нашия блок живее един Спас с карирана риза и кръгла глава. Абе свястно момче, шофьорче.
Преди месец го бяха съкратили и нещо беше увесил нос. Отивам при него и му казвам: така и
така, имам страшна идея. Разказвам му за цистерната и за необятните ловни полета, които се
разкриват пред едно подобно начинание. Спас клати глава, съгласява се. Да, това сега било
супердалавера. Частните фирми търсели цистерни под дърво и камък. За какво ли не: риба,
мляко, олио, бензин... Щяла да се изплати за половин година. Наистина си струвало човек да се

56
захване. Само дето той не можел да участва. Тук в гласа му се прокрадваха особено тъжни нотки.
Нямал пукнат лев. Все пак щял да дойде да є хвърли едно око. Цената изглеждала съмнителна.
Прекарах остатъка от деня в сметки. Това занимание доста ме изтощи, но в края на краищата
ми донесе известно удовлетворение. Установих, че ако продам ладата, взема назаем от
родителите си и – в краен случай – заложа златните джунджурии на жена си, ще мога и сам да
събера нужната сума. Почувствах се отново силен. Оставаше да убедя най-важния човек. Сещате
ли се кого? Поканих я след вечеря на терасата. Имаме прекрасен изглед към Витоша. Беше краят
на лятото, мръкваше се късно. Планината плуваше в невероятните полутонове на лекия здрач.
Синът ни гледаше телевизия в хола, през открехнатата врата долитаха изстрели и скърцане на
гуми. Хрумна ми, че големите планове винаги са обвити в атмосфера на известна романтика...
Останало ни беше още малко вино от вечеря. Звънът на чашите отекна малко комично на фона
на провлечената ориенталска мелодия, която се носеше от долните етажи.
– Наздраве – казах сериозно, като я гледах в хубави-те зеленикави очи, – за големите
планове.
Сякаш очакваше да чуе нещо друго. Повдигна скептично вежди и попита подозрително:
– Какви планове?
Говорих, без да спирам, почти половин час. Показах є изчисленията. Не мисля, че беше силно
впечатлена.
– Не можа ли да измислиш нещо по-хитро? – попитанакрая.
– Не – отсякох и подех леко раздразнен: – Виж, ако неси размърдаме задниците, ще
изпуснем и последния влак! Нали не искаш да подсмърчаш на перона? Нали? Барабар с
отрепките. Ето, всичко е в нашите ръце.
– Хъм... – замисли се тя.
– Хайде, кажи „да“ – настоявах упорито.
– Добре де – измърмори тя неохотно.
– Мъжка приказка – казах и взех ръката є. Последвавяло ръкостискане. Беше качила крака
върху парапета на балкона. Късата дънкова пола откриваше бедрата є чак до дъното на евтините
є пликчета.
– Знаеш ли коя ще бъде първата ми грижа, когато... –наведох се и зашепнах в ухото є през
гъделичкащите ме русоляви къдрици. Тя се засмя.
Спас огледа IFA-та отвсякъде и отсече тежко: бива. Знаех си. Виждах го как се чеше по врата
и сумти от завист. Но такъв е животът. Предложих му да работи за мен, при условие че няма да
се забърква с никакви синдикати. Това беше шега естествено. Като видя, че намеренията ми са
съвсем сериозни, лукавият собственик на автокъщата предложи още по-изгодни условия.
Разсрочено плащане на две вноски – шестдесет процента сега, останалите четиридесет след два
месеца, без лихвени надбавки.
– Абе, подарявам ви я! – щедро размахваше той ме-сестите си ръчища. – Вземайте,
подарявам ви я!
Дните до края на седмицата бяха посветени на събирането на парите според набелязания
план.
Купих я в петък. Слушайте добре: в петък сутринта аз, Светозар Буковски, станах собственик
на тази гротескна машина, предназначена да чисти нужници, и която аз, с божията помощ, се
надявах да използвам за по-възвишени цели. Такава е истината.
Караше Спас. Бавно и тържествено IFA-та напусна оградения паркинг. В шофьорската кабина
миришеше слабо на белина. Личеше си, че тапицерията и седалките бяха прани наскоро. Подът
беше застлан с нов линолеум. Излязохме на околовръстния път и направихме пълна обиколка на
града. Вървеше като хала. От време на време моторът мазно се оригваше с оня нисък, малко
бръмчащ призвук, който имат големите коли. Денят бе слънчев и топъл. Отворих прозореца и
подадох ръка навън. Въздухът се усука между пръстите ми като мека дъвка. Почуках по вратата,
после по покрива сякаш за да се уверя, че всичко е истинско.
– Няма грешка, а? – казах самодоволно.
57
 – Уха! – поклати глава Спас и натисна газта до дупка.Задминахме няколко автомобила.
Нямаше грешка.
Подхванах някаква изтъркана мелодийка и започнах да барабаня в такт по покрива.
Харесваше ми, че разни тежкари със скъпи коли панически се отдръпват и правят път на
лайнарката. На една лайнарка, мили Боже! Бях толкова доволен, че накарах Спас да обиколи още
веднъж града. И още веднъж. Точният израз е „насирам се от кеф“. Мисля, че подхождаше сто
процента за случая.
Спряхме на едно крайпътно бистро, за да се почерпим.
По-точно почерпих се аз, Спас беше на служба, ха-ха. На служба при мен. Хапваме, пийваме;
по някое време към нас се присламчва съдържателят на дупката. Любезен, топчест, плешив.
Наздраве, казва. Наздраве, казвам. И прихвам, защото се сещам за оня смешен бар „Наздраве“
от сериала; мисля си – толкова ли съм тъп, че да помня такива дивотии... Май си бях пийнал
повече: водка, малко бира, канех се да обърна и едно коняче за десерт. Просто ме беше хванало,
не знам. Но поне си имах повод.
– Ваша ли е тая лайнарка, между другото... – подхвърлитой, като посочи към
кремаворозовата цистерна.
– Моя е – казах горделиво. – Лично моя.
– Можем да се спазарим... – подхвана сговорчиво чо-вечецът. – Отходната ми шахта се е
препълнила. Та какво ще кажете да я изпомпате, а? Плащам на ръка, веднага. – Замисли се и
добави: – Почерпката също е от мен.
– Аа, не! – казах в пристъп на високомерие. Посочихкъм паркираната IFA от другата страна
на шосето. – Виж я добре. Тя само прилича на лайнарка. Но всъщност не е.
Вече не е!
– А какво е? – попита подигравателно кръчмарят.
Тук допуснах една капитална грешка, като го посветих в най-съкровените си планове, вместо
да му обърна гръб, както заслужваше. Защото собствениците на големи камиони не са длъжни
да дават обяснение никому.
Той се опули насреща ми и рече, силно развълнуван, като правеше големи паузи между
думите:
– Чакай, чакай; значи – ти – смяташ – да караш – с този –стар – лайновоз – олио, така ли?
Да сипваш вътре олио, а? – Кръчмарят се хвана с две ръце за корема и експлодира в истеричен
кикот.
Това много ме обиди. Опитах се да му разясня колко не е прав, дето се хили така на сериозни
неща, но идиотът му с идиот беше изключил напълно. Само се държеше за тумбака и „хо-хо-хо!“
като крокодил. Тогава го праснах по главата. И стана тя... На български съществува твърде
сполучлив израз, „голямо мазано“, за подобна ситуация. Та значи: голямо мазано.
Прибрахме се към пет следобед, леко замаяни. Влачехме се едва-едва, но с подчертано
достолепие. Слава Богу, драскотините ни не кървяха вече. Спас се беше сдобил с голяма красива
цицина на челото, а пък аз – с морав оток под окото. В тупаника на страната на кръчмаря се
включиха жена му, дъщеря му и момчето от кухнята. В суматохата успях да стисна двете жени за
циците, с което смятах, че съм извоювал моралната победа на нашия тим. О’йе! Лайнарите срещу
Гостилничарите. Иначе казано, гъзът и устата се скарали...
Пред блока започнах да натискам клаксона. Исках Петя, жена ми, да се покаже на балкона и
да ме види. Наизлезе сума ти народ. Децата на улицата зарязаха играта и се втренчиха в
цистерната. Продължих упорито да надувам тромбата. Найсетне се появи жена ми. Видях я, че
погледна надолу, но не можах да схвана точно смисъла на мълчаливото є послание. После се
прибра. Изкуших се да си помисля, че може би тя ще слезе до долу, нетърпелива да разгледа
отблизо новата семейна придобивка. Останах в колата още пет минути. Но нея я нямаше никаква.
Спас си беше тръгнал, установих, че ако поседя още няколко минути вътре, ще заспя. Излязох и
затворих вратата. Край колата се бяха насъбрали хлапетии. Стори ми се, че гледат пакостливо.
Попитах ги:
58
 – Какво зяпате?
Мълчаха.
– Хайде, чупката! – казах и вдигнах заканителнопръст.
Край на ден първи.
Ден втори – събота; Божи ден, мързелив ден, но мен ме чакаше доста работа. Бях се разбрал
с двама цигани от съседния вход да измият цистерната отвътре със сапун и белина и после да я
боядисат с блажна боя. За целта пуснах един маркуч от кухнята до IFA-та. Ние живеем на шестия
етаж, така че доста се проточи; приличаше на тънко розово черво и предизвикваше неприятни
асоциации. Впрочем идеята да се мие лайнарката пред блока, и то тъкмо днес, в събота сутрин,
като че ли не беше особено сполучлива... Не бях отварял люка на цистерната от оня паметен ден,
когато между нас припламна първата искра на взаимна симпатия. (Сега си мисля, че искрата е
била само от моя страна, но кой знае...) Бях забравил какво е реалното положение. А то се оказа
„много мръсно“ в буквалния смисъл на думата... Оставих Спас да наглежда циганите и се качих
вкъщи да си допия кафето. Нямаше още девет, жена ми и малкият спяха. Взех един том от
„Диалозите“ на Платон, излязох на балкона и се зачетох. Ранното слънце меко напичаше
колената ми. От време на време вдигах поглед от книгата, за да се полюбувам на планината,
мержелееща се безплътно в далечината... Слънцето неусетно се изкачи. От кухнята започнаха да
долитат характерни шумове. Обади се гласчето на сина ми. Наближаваше обяд, когато усетих
една особена миризма във въздуха. Сякаш някаква тръба се беше спукала. Вонята се усилваше,
докато стана просто невъзможно да си седя просто ей тъй, потънал в безгрижно съзерцание.
Прекосих малкия апартамент и излязох на другия балкон, който гледаше към улицата.
Около IFA-та се беше образувала огромна мътна локва, в която плуваха остатъци от
изпражения. Цистерната преливаше. Смърдеше невъобразимо. Локвата се разпростираше и под
другите коли, паркирани пред блока. Един съсед напразно се опитваше да се вмъкне в
автомобила си, без да се измокри. Псуваше ужасно, тъй като вече бе цопнал веднъж и краят на
панталона му бе подгизнал. По прозорците и балконите се виждаха множество изкривени от яд
лица. Спас и двамата цигани стояха на десетина метра от бедствието, чешеха се едновременно
по тила и гледаха тъпо. Една бутилка се разби с трясък пред краката им. Помислих си, че все пак
имам късмет, защото хората още не бяха съвсем наясно на кого точно трябва да благодарят за
тази кафява фиеста. Но късметът е относително нещо, казах си, когато безмълвната фигура на
жена ми се изправи до мен. Направих є знак да спре водата. Маркучът увисна безжизнено между
етажите. Почивка.
– Не мога да повярвам! – нареждаше тя със стаенаярост. – Не мога да повярвам, че съм се
омъжила за кръгъл идиот! Да изтегли всичко от банката, до последната стотинка, да продаде
колата, че и да затъне в дългове до гуша – за какво! За една цистерна, пълна с лайна! – Петя беше
толкова развълнувана, че ту подскачаше като убодена, ту се тръшваше безутешно върху мекия
диван в хола. При това краката є рязко се вирваха нагоре и гащичките є отново се виждаха.
Досмеша ме.
– И се хилиш, а? – избухна тя с нова ярост. – Ти ме из-лъга!
– Не – казах, – просто премълчах някои подробности.
– Значи това според теб са подробности... – злъчно местрелна тя и добави със зловеща
сериозност: – Ами какво ще кажеш да ти сервирам за обяд малко „подробности“, както ти ги
наричаш...
Какво да кажа? Мисля, че на женската проклетия є трябват около осем години, за да
ферментира до нужния градус. Твърдя го от опит.
– Всичко ще се оправи, любезна ми Ксантипо! – казахс апломб. – Имай малко търпение...
– Какво? Коя? – очите є изригнаха искри.
Оттук нататък диалогът става прекалено театрален, за да бъде истински. Ще добавя само:
женската глупост винаги ме е разнежвала.

59
 В бедната откъм традиции и събития история на нашия панелен квартал тези два дена
станаха известни като „лайняния уикенд“... „Е, хее, спомняте ли си лайняния уикенд?“, току ще
подхвърли някой от мъжете, насядали пред местната бирария. И всички ще се захилят.
Обектът ми беше предаден тържествено в понеделник по обяд.
– Ооо... – извиках в отворения люк. Празната цистер-на звънко отекна. Пъхнах глава в
дупката и огледах всяко кътче. Блестеше от чистота. Белите цилиндрични стени улавяха
светлината и не є даваха да избяга.
На дъното беше залепнало жълто листо, довяно бог знае откъде. Листото светеше като късче
самородно злато, дълго не можах да откъсна очи от него... Във въздуха се усещаше съвсем слаб
дъх на блажна боя.
– Добра работа сте свършили, момчета – казах, катоседнах отгоре върху капака. Спас и
двамата цигани стояха долу и ме гледаха с източени вратове. Върху търбуха на цистерната с
огромни сини букви беше изписано името ми в съчетание с магическата абревиатура ЕТ. Бях
доволен.
Разплатих се с циганите и казах:
– Започваме.
Спас вдигна палец.
– Не така, бе! – скастрих го остро: – Ще ни урочасаш! –Вдигнах два пръста: – Така!
2
А сега, ако имате случайно по-слаб стомах или нежна психика, най-приятелски ви предлагам
да спрем дотук... Било, каквото било. Един човек искал да започне честен бизнес; купил си IFA,
тя била лайнарка, между другото, но той я почистил, боядисал я и... Не е ли смешно! Честен
бизнес, представяте ли си? Та, значи, ако имате някакви задръжки – моля. Ама вие какво,
засегнахте ли се? Това, за бизнеса ли... Аз така си говоря. Има и честен бизнес. Е, как?! Например
моят. Или пък вашият...?
Сключих договор с една фирма да є прекарам наливно олио от провинцията. Разстоянието
беше малко, някакви си сто-сто и петдесет километра по магистрала „Тракия“. Работа за един
ден. Адски на сметка. Грижливо инструктирах Спас, тикнах му товарителните документи и го
изпратих по живо, по здраво. Беше съвсем рано сутринта. Видях как голямото ми синьо име
отплува в хладната розова мъгла; изпитах странно вълнение. Обикновените хора още не бяха
тръгнали за работа. Само тук-там от топлите входове, издишащи сънна пара, се изнизваха
отделни индивиди; озъртаха се гузно и отпрашваха нанякъде. Изглежда, бързахме за един и същ
влак. Имаше нещо поетично в този хъс. После започнах да се прозявам. Осъзнах, че цистерната
е заминала отдавна и висенето ми навън е безпредметно. Качих се вкъщи, за да си доспя. В
просъницата, сред още топлите завивки чух как входната врата хлопна. Жена ми отиде на работа.
Тя е учителка. Събудих се някъде към единадесет. Денят обещаваше да бъде хубав.
Открих с чувство на известна вина, че синът ми също си е в леглото. И вместо да учи
проклетите си уроци, играе с камиончета, колички и войници между гънките на чаршафите.
Майната му, казах си, днес е празник. Поиграх си известно време с него, после се скарахме за
един танк. И нали по-умният винаги отстъпва... Облякох се и излязох. Това беше голям ден и
трябваше да се изживее както подобава. Петя се връщаше обикновено към два следобед. Щях
да є подготвя малка изненада. Хлапакът беше на училище чак до седем. Казва се Крум, ако още
не знаете.
Петя се върна към два следобед. Чаках я с бутилка шампанско и един плосък пакет, загърнат
в сребрист целофан. Бяхме сами. Тя изглеждаше доста уморена. Под очите є личеше сивкавият
отпечатък на безутешната скука, който є оставаше винаги след изпълнение на служебните
задължения. Носеше един хляб. Взех го и сложих в ръцете є моя пакет. Целунах я по устните.
Казах:
– Днес ще се отдадем на игри леки и пиянство.
– По какъв повод... – обезкуражено промълви тя.

60
 Беше се изчервила; миглите є затрептяха. Такива неща не се случваха често между нас
напоследък. Възможно е, разбира се, да преиграваше...
– Първият курс – казах и повторих тържествено: –Първият курс. Не вярваше, нали? – подех
разпалено. – Че някой ще иска да си има работа с тази смрадлива купчина желязо. Но ето, оказва
се, че хората се нуждаят тъкмо от нея, от моята цистерна. Готови са дори да плащат скъпо и
прескъпо, за да се ползват от услугите є! И ето, тя е на път – погледнах часовника си – и вече
сигурно е заработила толкова пари, че да живеем цяла седмица като царе!
Междувременно тя разопаковаше подаръка ми сръчно и чевръсто. Изобщо не ме слушаше,
омагьосана от шумоленето на лъскавата хартия. Отвори кутията. Наблюдавах я внимателно. След
кратко колебание на лицето є бавно изгря срамежлива усмивка, която сякаш по инерция се
разтегна с още половин сантиметър извън границите на приличието, издавайки подмолно
сладострастие.
– Не искаш ли да го... изпробваш? – попитах неувере-но, обзет от внезапно смущение.
– Трябва... първо да се изкъпя – каза тя, без да сваляусмивката от лицето си.
Събу обувките си и тръгна към банята.
Извадих шампанското от хладилника. Обелих станиола от тапата. Свалих и две високи чаши.
Сложих всичко върху малък емайлиран поднос и зачаках.
Плющенето на душа се носеше из целия апартамент. Нищо не е по-вълнуващо от това да
чакаш жена, която се къпе. Ако се вслушваш внимателно, можеш да доловиш звука на всяка
струйка. Водата шуми различно, когато облива тялото и когато се плиска върху плочките. Плющи
различно и върху всяка част от тялото... Долавям формите сред ехото на пороя; чувам как
слушалката на подвижния душ се обръща срещу гърдите, чувам ги как назряват във влажната
гореща мъгла... После някой внезапно затвори крана, формите, породени от шума на водата,
потънаха в аморфна тишина. Вратата на банята хлопна. В коридора зашляпаха мокри ходила.
Помислих си, че сигурно ще бъде много ефектно, ако се появя чисто гол с подноса... Бързо се
съблякох. Изчаках още няколко минути пред вратата на спалнята. Чуваше се как трие кожата си
с мека хавлиена кърпа. След това се разнесе нежно шушнене на тънка, фина материя... Подносът
натежаваше в ръката ми и застрашително се накланяше на една страна. Едри ледени плюски бяха
избили по запотената повърхност на бутилката. Хрумна ми какво ли прави сега Спас? Представих
си как IFA-та препуска по магистралата, а Спас върти кормилото, вперил зорко поглед в
маркировъчната линия. Бог да пази IFA-та!
Сега внимавайте! На латински важните места в текста се отбелязват с „NB“ или „Nota bene!“,
което ще рече: „Обърни внимание!“. Латинският е класически език, който не се говори отдавна.
Но забележките на латински, кой знае защо, продължават да вдъхват респект. Особено на
простите хорица.
NB! Тогава се позвъни. Дълго и пронизително, както звънят само инкасаторите. Не мислех да
отварям. Ако ще да беше царят от Мадрид! Продължаваше да звъни. Звънеше, звънеше. Никой
нормален човек не звъни така. Най-малкото царят...
– Детето! – извика Петя от спалнята. – Сигурно има сво-боден час. Хайде, отвори му!
Скапан живот. Скапано хлапе. Скапано шампанско. Отидох да отворя гол. Напук на всички
досадници.
Както вече казах, бях гол... На прага ме блъсна убийствена смрад. Беше Спас. Един страшно
унил и вонящ Спас.
– За Бога, човече, какво ти се е случило?! – извиках нена себе си.
Но той само хълцаше и въртеше безумно очи. Ей такива очи! Оплескан от главата до петите с
изпражнения. Иначе казано – лайна. Добре чухте, нали? Интересно все пак, защо не си е отишъл
първо вкъщи да се представи така на жена си? Гледката не беше за изпускане. Някой се задаваше
по стълбите, осъзнах, че не бива да го оставям пред вратата си в този вид.
– Хайде, прибирай се у дома – казах настойчиво. – Из-къпи се, оправи се и ела да ми
разкажеш какво се е случило.

61
 Никаква реакция. Стоеше като истукан на прага, вонеше си и гледаше безумно. Стъпките
наближаваха.
– Влизай, по дяволите! – изругах и се отдръпнах. Върхуцимента пред входа се беше
образувала малка локвичка. Погледнах със съжаление към чистите бели плочки в антрето.
– Сам разбираш, че не мога да те поканя в хола... – ка-зах.
Нямаше претенции. Хвърлих едно око през шпионката. Някаква жена се връщаше от пазар с
две гигантски торби. Асансьорът пак се беше повредил. Тя поспря да си поеме дъх на
площадката. Намръщи се.
Погледна локвичката. После се втренчи във вратата.
Не можах да устоя на честния є трудов поглед и се махнах.
– Какво става тук бе, каква е тая воня! – рязко отекнагласът на жена ми. Високите є чехли
изтракаха в коридора. Обърнах се и я видях.
Изправена до стената, само по лъскавото розово бельо, което є подарих, с разбъркана коса,
леко замаяна от горещия душ, единият є чорап бе смъкнат. Ангел убиец. Спас издаде особен
гърлен звук и се опита да наподоби стойка „мирно“, нещо много трудно с подгизнали дрехи.
– Бизнес, скъпа... – смотолевих.
– Нещастници... – въздъхна тя. И затрака обратно къмспалнята. Представих си как се
тръшва по гръб в леглото и надига бутилката.
– Ама ти си гол, бе! – изломоти неочаквано Спас.
– Ей, как така проговори? – възкликнах язвително и до-бавих: – Е, да, не съм покрит с
лайна...
Той се огледа с горчивина и поклати глава. Тогава ми хрумна, че може би нещо се е случило
със Средството ми за производство. Изведнъж почувствах такъв студ, че грабнах от закачалката
шлифера на жена ми и се наметнах.
– IFA-та наред ли е? – попитах треперещ.
Той кимна унило. Отдъхнах си.
– Само дето пак ще трябва да се мие... – уточни той споловин уста.
– Какво искаш да кажеш? – прекъснах го нервно.
Мълчеше.
– Карай по ред! – подканих го.
– Не съм виновен. Нямам никаква вина – бяха първитему думи. – Може би няма да ми
повярваш, но е така – последва кратка пауза. Шофьорът си пое дълбоко дъх и продължи.
Денят започнал обещаващо. IFA-та вървяла като бясна. Пристигнал в завода за растителни
масла малко преди обяд. Не се наложило да чака дълго. Документите били в ред. Натоварили
проклетото олио. Присъствал лично; видял как пъхат края на един маркуч в цистерната. И чул как
течността се източва на мазни глътки гъл, гъл, гъл. След десетина минути му казали, че е пълна.
Показали му брояча: четири хиляди литра. Всичко било окей. Поне така изглеждало. Метнал се
зад волана и потеглил обратно. На връщане карал по-бавно, защото возел товар за около
деветдесет и шест хиляди лева по цени на дребно. С толкова олио можел да изкара до края на
живота си... И пак да му остане за кандило! Толкова се старал да пристигне навреме (първи
курс!), че дори не посмял да се отбие някъде да хапне. Бил в склада на фирмата към три
следобед. Посрещнали го твърде радушно, дори подхвърлили нещо в смисъл: ако всички
превозвачи бяха като вас, щяхме да им плащаме двойно и тройно. (В художествения език това
се нарича хипербола и никой не го схваща сериозно.) Нежните чувства обаче били дотук.
Започнали да прехвърлят олиото в няколко варела по двеста литра. Разсмърдяло се. Някой
подхвърлил на шега: „Ей, да не си докарал лайна!“ Нямал представа колко е прав. След малко
вече знаел. Но предпочитал да не бъде толкова прав. Спас твърдеше, че ако ставало дума за едно
или две случайно изплували лайна, всичко щяло да се размине. Търговците били хора с широк
поглед върху нещата и щели просто да махнат с ръка. Не било така обаче. Цялата цистерна била
фрашкана с лайна! И никакво олио. Нито следа! Тогава бил моментът да избяга. Ония били като
зашеметени с торбички пясък. Но той се впуснал в безпредметни, никому ненужни оправдания.
62
Което окончателно ги вбесило. По-точно разярило. Не, нито викали, нито го били. Сграбчили го
и тихомълком го наврели във варела с лайната. С главата надолу естествено. Ритал няколко
минути във въздуха. Безмалко да се удави, но успял да събори варела и да се измъкне. Онези
били заминали нанякъде. Качил се в колата и офейкал. Не се сетили да я разбият... Долових в
думите му известно учудване.
– Къде е? – попитах силно възбуден. – Трябва да видятова с очите си!
– Паркирал съм на едно друго място – рече той.
– Защо? – попитах мнително.
Имал чувството, че ония са се запътили натука. Къде? Натука?! Изпитах силно желание да
направя една дългадълга разходка – някъде в Хималаите или по Екватора.
– Нали ти си шефът... – смънка Спас. – Аз, таковата,в един нищо и никакъв варел щях да се
удавя... – неопределено подхвърли той.
– Какви са тези намеци? – смръщих чело.
– А, нищо... – запъна се той, – само си рекох, че по-доб-ре IFA-та да не им се мярка пред
очите. Много са ядосани, значи...
На български съществува твърде живописен израз за подобни състояния: „кипнали са му
лайната“.
На вратата се позвъни. Сложих пръст на устните си и стиснах зъби. Двамата замръзнахме на
място. Представих си как площадката отвън е отесняла от мъже в тъмни дрехи. Делеше ни само
една паянтова врата. Чувствах се ужасно, гол, в шлифера на жена си, започнах пак да треперя.
Нямах сили дори да надзърна през шпионката. В съзнанието ми упорито се беше набил кадър от
някакъв филм: героят наднича през шпионката и зърва чудовищно уголемено дуло на пистолет.
Никога не успява да се дръпне навреме... Болезнен, грозен край. Онези (не можеше да има
съмнение, че са те) продължаваха да звънят. И звъняха упорито. Сякаш виждах ръката в черна
ръкавица, която натиска безжалостно копчето. Траехме си геройски. По вратата отекнаха гневни
удари. Тресеше се като рогозка.
– Абе вие съвсем полудяхте или...? – разнесе сегласът на жена ми. – Защо не отваряте?!
И преди да се усетим, тя прекоси антрето – трак, трак – само по един тънък пеньоар, отключи
рязко и отвори вратата широко.
– Ти пък какво си се разтропал! – изфуча Петя.
– Забравих си ключа, мамо – рече небрежно малкиятКрум. – А вие защо не ми отваряте?
Тя ни измери с гнуслив, насмешлив поглед.
– Абе защо мирише така тука? – попита малкият. – Квому е на тоя чичо? А, чичо Спас... Той,
какво, да не е болен нещо?
– Хайде, хайде – подбра го тя. – Още си малък, не раз-бираш. Това е бизнес. Баща ти е
бизнесмен.
Сигурно е така...
Укривах се ловко в продължение на цели два дни. На третия все пак ме спипаха в един
мрачен тъмен ъгъл. Бяха убедени, че работя за конкуренцията, за щастие градусът на
първоначалния им гняв беше спаднал. Искаха само да знаят кой стои зад този мръсен номер.
Заклех се, че нямам представа. Приеха го доста скептично. Усетих, че се колебаят какво да
предприемат по-нататък. Бяха трима здравеняци с огромни юмруци, които издуваха джобовете
им. Не исках да им предоставям голям избор. Затова някак припряно се заех да им обяснявам,
че направо е невъзможно да се извърши подобна сложна операция само за няколко часа. Пък и
нека размислим трезво: ако сме ние, защо да си усложняваме живота, когато просто сме могли
да задигнем олиото, без риск да дразним допълнително потърпевшите. Не е много умно, нали?
Тук бяха напълно съгласни. Изтъкнах, че този номер сигурно ни е скроен още там, на място, в
завода за растителни масла. Налели са ни – наблягах особено на частицата „ни“, изразяваща
съпричастност към общата загуба – лайна вместо олио. Тези мръсни копелета! Как ли са го
постигнали? Ясно как – включили са ни към канализационната мрежа. Сигурно са го правили и
друг път... Не, тук категорично не бяха съгласни: досега изобщо не им са се случвали такива
63
работи (като се изключат плуващите фасове, мишки, гущерчета и други невинни шеги...). И
доколкото са осведомени, още на никого не се е случвало подобно нещо! Значи някой ви е имал
много зъб – заключих мъдро. Попитах ги дали се сещат за някого, дето им има зъб? Тримата се
замислиха. Струваше им доста усилия, ако се съди по росата, избила по зачервените им чела.
Внезапно единият щракна с пръсти. Зарязаха ме и хукнаха нанякъде.
Сега знам, че някой е пострадал съвсем незаслужено. Но какво мога да направя? И нима
всичко, което ни се случва, не е незаслужено?... Бях на червено, а IFA-та беше задръстена от
лайна. Трябваше да се измие. Но хората не са склонни да вършат такава услуги за едната добра
дума. Освен когато са много гузни за нещо си... Като Спас. Той се чувстваше гузен. Беше убеден,
че се е провалил. (И аз мислех така.) Нещо повече, боеше се да не го заподозра, че има пръст в
тази афера. (Това също си го мислех.) Не искаше да загуби работата си. Като си помислиш само
каква власт дава едно такова нищо и никакво средство за производство...!
Имах един познат, който беше леководолаз. Поисках му на заем неопреновия костюм; вече
не си спомням какво точно го излъгах, но със сигурност беше за негово добро... Костюмът беше
японски, изглеждаше устойчив, дори елегантен в известен смисъл. Черен, с широка червена
лента отстрани. Спас го навлече, като пуфтеше и се гърчеше, беше му тесен. Помогнах му да
вдигне ципа и отбелязах със задоволство:
– Приличаш на подводен генерал...
Това не му направи никакво впечатление. Беше си все така унил. Обу мълчаливо чифт високи
ботуши. Подадох му противогаза. Той се намръщи, но все пак разтегна гумената маска и
послушно напъха глава вътре. Беше стар противогаз, който бях задигнал още навремето от
казармата. Понякога си го нахлузвах вкъщи и се наблюдавах в огледалото. Плашех и хлапака,
когато не слуша. Но в сравнение със Спас бях само безобиден палячо. Ако Крум го зърнеше в
този вид, повече нямаше да се налага да го плаша... Зелената филтърна кутия пружинираше
между краката му, зловещо увиснала на радиалния си маркуч. От гумената зурла долитаха
нечленоразделни звуци. Добре, че нямаше никого наоколо. Предвидливо бяхме отишли чак
накрая на града. Зад нас се извисяваха бетонните конструкции на изоставен строеж. Отпред се
простираше голо поле. Земята беше прясно разорана, по черните буци бяха полепнали сламки.
Беше тих слънчев ден. Ред тополи в далечината плавно се гънеха като мокри четки. Едри гарвани
облитаха излинелия небесен купол. От IFA-та беше изтекъл мътен кафяв поток и попиваше в края
на нивата. Спас влезе в цистерната, а аз седнах върху купола на люка с един маркуч. Вонеше
мощно. От маркуча се точеше гладка сребриста струя и плющеше на дъното. Вътре беше тъмно,
от стените висяха кафяви сталактити. Гледах го как се лута в тази лайняна пещера, в странната си
екипировка, как усърдно търка стените, и продължавах да си мисля: възможно ли е той да ми е
свил този номер? Стока за деветдесет и шест хиляди! И търка ли, търка... Хитро го е намислил,
дяволът. И аз щях да търкам, ако ме топлеха деветдесет и шест хилядарки. Четири тона олио.
Къде ли го е дянал? Има ли съучастник? И тия шофьорчета са една мафия! Ами ако не е той? Ами
ако е? Чувствах се като пълен глупак. В бизнеса това е най-лошото. След него е само фалитът. Но
то е по-скоро юридическа формалност. Изводът е: по-добре да си строг, отколкото справедлив.
Наведох се и викнах с все сили в дупката:
– Спасе, Спасе, къде е олиото! – сигурно така е зву-чал гласът на Господ от Стария завет.
Търкането спря. Известно време се чуваше само плякането на водата в цистерната. После се
разнесе познатото нечленоразделно ръмжене. Гумената зурла изникна точно под мен. Кръглите
прозорчета на очите отразяваха светлината с черен блясък. Внезапно ме обзе ужас, че той ще се
протегне, ще ме сграбчи и ще ме завлече вътре. Отдръпнах се инстинктивно.
– Е, къде е олиото? – повторих въпроса от разумна дис-танция.
Дъхът му свистеше през клапите на респиратора. Кръглите очи мятаха мълнии. Беше в капан.
И за да му докажа, че единствено честните самопризнания могат да го спасят, тръшнах капака на
люка и седнах върху него.
Както вече казах, беше хубав ден... Запалих цигара и се втренчих в гаргите по полето. После
запалих още една. И още една. Спас глухо думкаше в железния търбух. Сетих се, че навремето
64
китайците са имали подобно мъчение: затваряли жертвите в корема на някакъв метален уред и
го нажежавали отвън, докато хората вътре започнат да реват от болки. Наричали са го „железния
бик“ или нещо такова. Китайците са били изискани хора и едва ли би им хрумнало да затворят
някого в цистерна за лайна. Кой знае... Сигурно не ги познавам достатъчно.
Внезапно думкането престана. Ослушах се. Нищо. Представих си колко е тъмно вътре, как
смърди; хрумна ми също, че може би му е свършил въздухът или са се образували отровни
газове. На свой ред потропах с крак. Никакъв отговор. А може би се преструва, копелето. Сетих
се, че наскоро бях прочел как двама работници се задушили в някаква цистерна. Само това
оставаше: и трупове... Имиджът на IFA-та щеше да рухне окончателно. Повдигнах люка.
– Хайде, излизай – извиках.
Известно време дупката остана празна и глуха. После се разнесе слаб глас:
– Няма! – произнесе го неочаквано твърдо.
– Каквоо? – изумих се аз. – Я излизай веднага! Товае моя цистерна и никой няма право да
седи вътре без мое позволение!
Реакция не последва. Надникнах предпазливо. Можеше да е капан. Не беше. Спас седеше в
един ъгъл; беше свалил противогаза, лицето му просветваше, влажно и бледо.
– Какво ти става? – попитах раздразнено. – Толкова лити харесва вътре?
– Не – равнодушно отбеляза той, – но няма да изляза,докато не ми повярваш, че нямам
нищо общо с това.
Онемях. Eгa ти нахалството!
– Ами ако не ти повярвам?
Замълча. Корав човек. Четири тона олио, вярно, не са малко, ама чак пък толкова зор...
– Добре, вярвам ти!
А може би наистина му вярвах?
Помогнах му да излезе и да се освободи от екипировката си.
– Било каквото било – казах великодушно и му пода-дох ръка, – започваме начисто.
Помисли малко и пое ръката ми. Мисля, че и двамата нямахме особен избор...
За мое голямо разочарование аферата с лайната бе добила печална популярност сред
търговците на растителни масла. „О, човекът с лайнарката!“, подмятаха те с характерно
намигане, сякаш ставаше дума за картина на битово-реалистичен художник. Ето защо решихме
да се преориентираме към някой от другите „течни“ браншове.
Получихме оферта от една частна мандра да возим мляко от софийските села. Работата
беше малко пипкава; трябваше всяка сутрин да минаваме от къща на къща и да събираме още
топлото мляко. Иначе бяхме доста на сметка, пък и не се налагаше да се лашкаме по четирите
краища на страната.
...Беше наивно от моя страна да си въобразявам, че такъв номер може да мине два пъти; още
повече млякото не е такава стока, която лесно се краде или да не я виждаш, когато ти я наливат.
Въпреки това онази сутрин бях решил твърдо да бъда със Спас, независимо как щеше да
изтълкува моето присъствие. Най-много да се завре отново в цистерната. Не се стигна дотам
обаче. Прие го съвсем естествено и дори с известно облекчение. IFA-та нежно розовееше в
ранното утро. Не знам защо, но ми се стори, че долавям около нея слабо ухание на рози. Да, на
рози... Дали пък не беше обяснение в любов?
Още беше рано и по пътя нямаше много коли, освен профучаващи нарядко камиони и
автомобили с чужда регистрация, бързащи за границата. Росното шосе матово лъщеше. В
кабината беше хладно и дъхът ни запотяваше стъклата. Малко преди селото застигнахме самотна
каруца. Беше празна и много дълга. Спас бибипна на каруцаря да се изтегли встрани, но оня дори
не се обърна. Няколко минути се влачихме подир него. Задното му колело играеше, имах
чувството, че всеки момент ще се откъсне и ще се изтърколи по средата на платното. Минахме
покрай порутените сгради на стария кооператив. В разградения двор стърчаха останките на
ръждясал трактор. Върху асфалта се подмятаха сухи фъшкии. Замириса на кравешки тор. Спас
даде газ и започна да изпреварва каруцата. Този момент някак ми се губи... Видях как проклетото
65
играещо колело остана вдясно от колата, а после изведнъж сякаш цялата останала част на
каруцата се разтегли като ластик и стана страшно дълга. Спас затъпка педала на газта панически,
моторът изфуча, усетих как потъвам в седалката си. Дървеното тяло на каруцата се проточи край
прозореца като уродлив скелет на някаква безкрайна змия. В далечината като малки точици се
мяркаха гърбът на каруцаря и задницата на коня. После внезапно, отново като ластик, двете
части на каруцата се свиха и ние се оказахме далеч пред нея, изстреляни като куршум. В
огледалото за обратно виждане зърнах полузадрямал мъж на капрата, който вяло размахваше
малко камшиче. Влетяхме в селото поне със сто километра в час и едва не се забихме в сградата
на общината. Спирачките оглушително изскърцаха. Малкият площад беше пуст. Известно време
само дишахме тежко, без да говорим.
После Спас рече:
– Чудна работа.
– Много чудна... – додадох с половин уста.
Беше точно седем. Селяните вече ни очакваха пред домовете си с бидони и гюмове, пълни с
мляко.
Няма да забравя онази сутрин, не. Резливият есенен въздух. Жълтите градини. Жълтите
плодове. Една млада жена ни подава две канчета с мляко, още сънено и димящо, изтекло само
преди минути от топлото виме на кравата. Гъсто и мазно, с масленожълтеникав оттенък и дъх на
трева. Пием жадно, без да откъсваме устни от ръба на канчетата, докато видим дъното. И после
сме като пияни. Клепачите ни натежават, вие ни се свят. А селянката се усмихва. Гладкото є
розово лице навява утеха и безразличие. Боса е, червените є глезени стърчат от гумените галоши.
– Искате ли още? – пита тя.
Клатя глава. Струва ми се, че ако обърнем още по едно канче, ще забравим окончателно кои
сме и защо сме дошли, сякаш сме пили направо от изворите на Лета. Тя се обръща, влиза за
малко в двора и взема две ябълки от щайгата, оставена на стълбището. Плодовете греят във
всички нюанси на червено и жълто. Избърсва ги в края на вълнената си жилетка, докато лъснат,
и ни ги подава. Ябълките са сочни, сладко-кисели на вкус. Ароматът им се смесва с дъха на
прясното мляко. И ето, старите рани заздравяват, обидите и униженията потъват в забрава, ето
ни причестени и преродени за нов живот и друго начало.
...Кратка беше онази утрин.
Около обяд бяхме стигнали до края на списъка. В цистерната имаше малко повече от три тона
мляко. Лично го бяхме приели, описали и излели вътре. Чувствахме се като пребити, но затова
пък бяхме напълно сигурни, че в цистерната има само мляко и нищо друго. Което беше страшно
важно за душевното равновесие на нашата малка, но задружна стопанска единица.
– Виждал ли си толкова много мляко? – попитахСпас.
– Не – поклати глава той.
Лицата ни, надзъртащи през люка, бледо се отразяваха в млечното езеро.
Масленозлатистата повърхност трептеше, набраздена от малки вълнички. Край стените се бяха
образували синджири от гъста пяна.
– Мирише хубаво – рече Спас, като вдишваше жадно.– Да тръгваме – казах делово и
хлопнах капака.
Друсахме се лениво на път за мандрата. Дълга пладнешка върволица от автомобили
пъплеше по околовръстното. В кабината беше топло и уютно. През открехнатия прозорец нежно
подухваше. От време на време, при някоя по-рязка маневра, млякото избълбукваше зад гърба
ни, кротко и приглушено. Унесох се в лека дрямка. Изглежда, съм видял нещо невъобразимо
ужасно насън, защото се събудих с вик и започнах яростно да търкам очи, за да смажа, да излича
кошмарното видение. Ала то се шмугна нейде между гънките на мозъка ми като подгонено
змийче, изчезващо в процепите между камъните.
– Ей, какво ти става? – изненада се Спас.
Змийчето дебнеше, притаено в шуплите на мислите ми...
– Спри! – казах внезапно.
66
 Той отби встрани от пътя. Отворих вратата и изскочих навън. Покатерих се чевръсто на гърба
на цистерната. Спас ме последва, крайно озадачен.
– Какво има? – попита той, запъхтян от тази неочак-вана гимнастика.
Отворих люка и се насилих да погледна вътре.
– Е? – рече той, изпълзявайки до мен.
– Нищо – казах, – всичко е наред.
(Змийчето се размърда неспокойно в дупката си.) Спас надникна през рамото ми. Няколко
секунди останахме втренчени в трептящата млечножълта повърхност.
– Не усещаш ли някакъв особен дъх? – подхвърли не-брежно той.
– Какъв дъх? – настръхнах аз.
– Не знам... – сви рамене Спас.
Започнахме да душим.
– Не усещам нищо – казах след малко.
– Да, сигурно така ми се е сторило – потвърди той.
Качихме се отново в колата и потеглихме. Безгрижната ми отпуснатост се беше изпарила.
Единственото ми желание бе да стигнем колкото се може по-бързо до мандрата и да се отървем
от товара си. Колоната от автомобили ме дразнеше, защото ни бавеше излишно. Имах чувството,
че не разполагаме с много време. Безпокойството ми като че ли се предаде и на Спас.
Движенията му станаха по-резки, често се озърташе, натискаше клаксона. Тягостно мълчание
изпълваше кабината. Една мисъл се въртеше в главата ми като пумпал. По-точно, една миризма...
Змийчето беше изпълзяло отново.
„Няма никаква миризма!“, възразявах си яростно. Но миризмата все пак бликаше от
дълбочините на съзнанието ми като малки газирани мехурчета, които изплуват на повърхността
– пук, пук, пук... Отначало беше само един слаб далечен дъх, постепенно обаче мехурчетата
ставаха все поедри, по-чести, по-плътни, по-смрадливи. Ето, целият ми мозък ври и бълбука,
обгърнат от гъста зловонна пелена. – Спри! – извиках. – Спри веднага!
– Почти стигнахме... – каза Спас с нотка на отчаяниев гласа. Но побърза да отбие встрани.
Изгаси мотора и пусна волана. Перката на двигателя продължаваше да трака по инерция.
– Не! – каза внезапно Спас. – Това не може да бъде!– Кое? – попитах тихо.
– Просто не е възможно! – продължи той, без да мечува. – Абсолютно.
– Сигурен ли си, че говорим за едно и също? – обадихсе предпазливо.
В очите му се появи идиотски блясък.
– Слушай! – поде въодушевено той. – Дай да се обза-ложим. Аз казвам, че това е
невъзможно. Ти какво казваш?
Не казах нищо. Гледах тъпо шосето и преминаващите коли.
– Добре – рече Спас, – отивам да проверя.
Вратата хлопна подир него. Чух как се катери. Обувките му трополяха върху металния гръб
на цистерната. Чух го как отваря тежкия люк. Последва кратка пауза. И веднага след това се
разнесе протяжен вопъл.
– Ъъъъъ!!!
Змийчето го беше ухапало.
И после – едно характерно „туп!“, свидетелстващо за енергично приземяване. След малко го
чух да изтупва дрехите си от праха. Значи беше оживял все пак. Почука по страничното стъкло.
Свалих го докрая.
– Печелиш – каза Спас със странна усмивка. – Цяла ци-стерна с говна. Твои са! Можеш да
си ги туриш на срочен влог, да стават повече...
И продължи нататък по пътя. Застана на около стотина метра от IFA-та и започна да стопира
колите. Знаех, че е безсмислено да го викам. Една лада му спря. Качи се, без да се обръща. Може
би и аз трябваше да го последвам и да зарежа всичко. Но не можех. IFA-та беше моя. Ключовете
самотно се поклащаха на таблото срещу празното шофьорско място. Седях в кабината и
треперех. Четири процента от четири хиляди литра прави сто и шейсет литра чисто отгоре. Всеки
67
месец! Толкова излиза лихвата за един месец, изчислена според основния лихвен процент на
БНБ за момента.

3
Умът ми енергично отхвърляше всякакво обяснение за случилото се. Приемаше само голия
свършен факт. А фактът бе, че цистерната отново е пълна с лайна. Наистина, изисква се голямо
въображение, за да не приемеш нещо толкова очевидно. И значителна доза наивност, ако си си
наумил да търсиш някакво разумно обяснение. Такова просто няма. И не може да има. Твърдо
вярвам в това.
Оттук нататък се разкриват много възможности. За да ги допуснеш обаче, е нужно самият ти
да си малко „по така“... Мисля, че аз бях именно „по-така“. И то не малко! Напълно в духа на
жълтите блудкави истории, които заливат днешните вестници, ми хрумна, че може би в
цистерната се е вселила нечиста сила. Или полтъргайст. Също, мина ми през ума, че може би е
омагьосана. Прокълната. Бедата е, че всички предположения от такъв характер изглеждат
еднакво правдоподобни. Исках да поговоря за това със Спас, но той упорито ме отбягваше, сякаш
бях самият дявол. Де да бях...
Всичко това аз си го мислех полу на шега, полу на сериозно, но всъщност ми служеше най-
вече да разсейва мрачните облаци, които се трупаха над главата ми. Когато три тона прясно краве
мляко изведнъж се превърнат в три тона фекалии, последното, което ще трогне
заинтересуваните лица, са истории за вещици, магии и полтъргайсти. Дори самата идея за
подобна метаморфоза ще ги направи по-нервни, отколкото е полезно за здравето. Моето здраве,
имам предвид. Затова и най-благоразумно премълчах тази част от историята и ловко съчиних
една по-приемлива версия като за хора, лишени от полет на фантазията. Накратко: кранът за
оттичане бил разхлабен и млякото изтекло по пътя. Усетили сме – късно! Да, било е много късно
за съжаление. Изтекло до последната капка... Престъпна небрежност наистина. Съжалявам.
Естествено, отказаха се от услугите на фирмата ми завинаги. Призован съм да заплатя щетите по
съдебен път. Все едно. В най-лошия случай работата щеше да опре до пари. Не до мъст. Страшна
е мъстта.
Жена ми нямаше представа какво точно става, но явно подушваше, че нещо не е наред. Най-
вече семейният бюджет. Беше навъсена, подозрителна и крайно несексапилна. Аз също не
можех да събера достатъчно смелост и да є призная новия си провал. Защото бях сигурен, че тя
щеше да го изтълкува именно по този начин – като провал. „Ти се провали!“, сякаш я чувам да
казва с писклив, нетърпящ възражение глас, без да се интересува от нищо друго. Може би
трябваше да се обърна към някое специализирано ведомство или научен институт? Но се
досещах какво ще стане, ако изобщо ми обърнат внимание: щяха да експериментират, да
разглобяват, да ровят, да човъркат, докато съсипят окончателно всичко. И пак щяха да вдигат
глупаво рамене. Но дори ако узнаеха нещо, едва ли щяха да ми кажат. Накрая щяха да
конфискуват IFA-та. В името на науката или някоя друга глупост. Винаги намират да се заядат за
нещо. Абе що не вървят по дяволите всички. Налагаше се да взема бързо решение. Накъде оттук
нататък? Естествено, първият ми порив бе да се отърва от IFA-та – сигурно доказателство, че
здравият разум не ме беше напуснал все още. Странно, дилърът, който така горещо ми я беше
препоръчал, сега прояви ледено безразличие към идеята да си я вземе обратно, макар и със
значителна отстъпка.
– Но защо? – сумтеше той гузно. – Защо сте си наумилида се разделите с тази безценна
цистерна? Та тя е едно истинско съкровище!
Може би трябваше да му го кажа в очите. Но аз продължавах глупаво да тая в себе си някаква
надежда и измислях всевъзможни доводи, само и само да не заподозре, че причината е тъкмо в
машината.

68
 – Да, наистина – подемах въодушевено, – бива си я! Про-сто е страхотна! Само че не мога
да си го позволя, такава ценна машина трябва да се поддържа, изисква грижи, а мен не ме бива
много... Пък и нямам достатъчно средства да завъртя бизнес. Ето, дори не мога да погася втората
вноска!
– Ще сбъркате, много ще сбъркате... – клатеше главадилърът. И неочаквано предложи
отсрочка на плащането с още два месеца при нищожна лихва. – Виждам колко сте привързан
към тази чудесна кола и не искам да бъда причина да се разделяте с нея! – възкликна той.
Внезапно ми хрумна, че бившият собственик трябва да е твърде наясно по въпроса, и ако не
друго, може поне да ми даде ключ към загадката. Дилърът обаче категорично отказа да ми
съобщи координатите му. В чужбина бил, твърдеше, не можел да му хване дирите, дори не знаел
къде да му превежда сумите. Ако се появял случайно, щял да му даде телефона ми, увери ме, но
като че ли самият той не си вярваше особено...
– А вие впрочем осветихте ли я? – подхвърли неочак-вано.
– Не, от къде на къде? – зяпнах.
– Така е прието сега – побърза да добави той. – Все-ки ден освещават по нещо, не гледате
ли телевизия? Офиси, цехове, кораби, автобуси... Няма да навреди, повярвайте. Хората една
проста тенджера под налягане си купуват и търчат при попа...
После се извини, че има друг клиент, и отпраши нанякъде. Почаках още малко, помотах се
около IFA-та и си тръгнах. През цялото време имах усещането, че ме наблюдава от скривалището
си.
Естествено, винаги има начин да се отървеш от нещо, ако си решил да го направиш на всяка
цена. Например като го засилиш в някоя пропаст и после друснеш една опашата лъжа, за да му
прибереш застраховката. Тогава дори си на сметка. Само че аз, изглежда, не бях достатъчно
твърд. Нямах необходимия опит. Или просто се страхувах да го направя. Или не исках. Може би
продължавах да храня някакви илюзии? Или просто бях прекалено любопитен, повече,
отколкото е полезно... А нищо чудно и да таях известна подсъзнателна привързаност.
Цистерната беше паркирана пред блока, на мястото, където преди стоеше ладата. От време
на време излизах на кухненския балкон и се втренчвах в издутия є розов търбух. Гледана
отвисоко, приличаше на голям глупав бръмбар. Синът ми все врънкаше да го повозя. Нямах друга
работа и го закарах до училище. Прибра се много разстроен. Цял ден му се подигравали, че е
дошъл на училище с машина за лайна. Жена ми, която е удивително изобретателна в такива
случаи, му каза със смразяващ тон:
– Всеки път, когато донесеш двойка или тройка, бащати ще те кара на училище с
лайнарката, така да знаеш!
– Няма, няма! – ревна той с пълно гърло.
Дотам я бяхме докарали...
Отвори ми се най-ненадейно една работа, която приех, без да се замислям много-много...
Защото иначе никога нямаше да се реша. На нищо! Трябваше да се прекарат няколко тона
контрабанден бензин до македонската граница. Имаше, разбира се, известен риск, но с малко
повече късмет, щях да се измъкна от финансовата дупка за половин година напред. По онова
време това беше златен бизнес – заради югоембаргото, нали се сещате... Естествено, хората,
които се бяха посветили на благородната задача да облекчат живота на страдащия народ оттатък
границата, не се доверяваха на случайни хора. Работата уреди един стар познайник от
университета, с когото случайно се бяхме засекли преди две седмици. Седнахме да пийнем по
едно. Изглеждаше много изтупан, работел за някаква смесена фирма; аз от своя страна веднага
му се похвалих, че притежавам цистерна. Независимо че беше толкова изтупан, моят приятел
прояви жив интерес към цистерната. Каква е, колко побира, бързо ли върви? Да си призная,
почувствах се страшно поласкан. Неусетно се бях озовал на върха, в един бляскав свят, от който
телевизията показваше само малки апетитни късчета сякаш за да изостри глада на
простолюдието. Свят на преуспяващи, където се водят престижни разговори на изискани теми за
истински важни неща: за камиони, вагони, тонове, захар, телета, шилета, жито, ориз, желязо,
69
тръби, петрол... О, колко жалка ми се струваше класическата провинция, от която идвах, със
своите смешни грижи и дървени философи! Моят преуспяващ приятел си записа грижливо
телефона ми в тънко кожено тефтерче със златни инициали и ми подари елегантната си визитка.
Разбира се, аз веднага загубих картичката, но той, изглежда, добре пазеше своите неща. И не
беше забравил за мен...
Бях отвикнал да въртя волана на толкова голяма кола. Но нямах друг избор. Въпреки това се
справях изненадващо добре. Или поне на мен така ми се струваше. Всъщност гледах да се
придържам в очертанията на шосето. Няма по-важно, ако искаш да стигнеш до някъде... Пътят
минаваше през неравна хълмиста местност. Кървавата диря на слънцето, отстъпващо на запад,
криволичеше по ръбовете на разпокъсаните оловни облаци, легнали ниско над голите ридове.
Зад тях надзърташе ясно небе. Високо горе, под синкавия купол се рееше гигантска
златисторозова мъглявина във формата на вретено. Независимо от извивките на шосето, този
причудлив знак изплуваше винаги пред мен, върху предното ми стъкло, като съдбовна
предопределеност. Западните покрайнини никога не са се славили като особено гостоприемен
район, но през онези години представляваха истинско свърталище на бандитски шайки. Тук
редовно се губеха стоки, животни, автомобили и хора. Твърдеше се, че това не било само дело
на разбойниците, а имало и някаква друга причина, свързана с многобройните аномални
явления, регистрирани по тези места напоследък... Бях инструктиран да не спирам никъде,
каквото ще да става. Не е ли смешно, да ме плашат – точно мен! – с аномални явления... Така
де. Поддържах умерена скорост, като внимателно избягвах мисли, които биха ме разстроили.
Пътят беше съвършено пуст. Съседната седалка също беше празна, излъсканата кожа студено
блестеше. Металните части в кабината вибрираха с тънък, режещ призвук, сякаш въздухът беше
пълен с бръснарски ножчета. На един от сенниците бях окачил освежител на въздуха с дъх на
кокос. Малката оранжева фигурка се мяташе като пияна. От нея ми се завиваше свят. Пък и
миришеше прекалено силно... Установих, че с течение на времето дребните подробности стават
не по-малко обезпокоителни от големия, капитален въпрос, който зрееше дълбоко в мен още
от първия миг на тази мисия... Втренчих се в пътя, чиито бледи маркировки призрачно се
мяркаха в сивеещата здрачина на отиващия си ден. Високо над главата ми мистериозният
облак се къпеше в златисторозови отблясъци. Сетих се за Платон и ми хрумна, че може би това
там беше трансцендентната форма на моята цистерна...
Продължавах да натискам педала с някакво тъпо упорство. Скоростта нарастваше. Вятърът
пищеше в тънкия процеп на стъклото. Не исках да знам нищо. Нищо не ме интересуваше. Имах
задача: да прекарам пълната цистерна от точка А до точка Б, което и правех. Какво друго да прави
един шофьор? Не си пъхай носа в чуждите работи, братче, по-добре недей! Ако ти кажат да
возиш бензин – ще возиш бензин. Ако ти кажат друго – ще возиш друго. Не питай, а изпълнявай!
И все пак, и все пак – цвъртеше някакво подличко гласче в мен като щурче, загубено в мрака, –
ако ти кажат да караш бензин, а ти им докараш нещо друго, няма ли да се разсърдят? „Не! –
рязко му отвръщах, като подавах солидна порция газ на двигателя. – Няма, защото им карам
именно бензин!“ А откъде си толкова сигурен, пееше щурчето. „Защото съм взел всички мерки,
ето защо!“, тържествувах аз. Мерките всъщност бяха доста смешни; преди да тръгна, хвърлих в
цистерната няколко глави чесън и една книжна иконка – не че толкова разчитах на тях, но кой
знае, може би тъмните сили щяха да ги възприемат по-сериозно. Що се отнася до мен, бях си
въобразил, че най-важното е да не допускам определен кръг от мисли в главата си, под никакъв
предлог, сякаш мислите ми имаха способността да се материализират. Струваше ми се, че всички
предишни провали се дължат не толкова на някаква обективна причина, колкото на известна
неопределеност, витаеща в ума ми, която ми пречеше да си изградя постоянни и обективни
критерии за нещата. Тази плахост ме караше по-скоро да се адаптирам към случайността,
отколкото да отстоявам истината. Платон твърди, че нещата всъщност не се променят, а сияят с
вечен непомръкващ блясък в сферата на идеите. Променят се само нашите представи за тях,
които сякаш не могат да издържат градуса на първичната им огнена субстанция, а търсят връзка
с мъртвото, студено и деформирано отражение. Затова мозъкът на философа трябва да бъде от
издръжлив материал, за да устоява на истината, независимо от материалната форма, която ще

70
приеме. Аз не бях философ. Бях филолог. Мъчех се да си представя как трябва да се държи един
философ в ситуация като моята. С какви точно думи трябва да се обърна към аудиторията,
тънеща в грубо невежество относно съкровената същност на нещата. Виждах се в позата на
Галилей: „И все пак това е олио!“ или „И все пак това е мляко!“, „И все пак...!“, „И все пак...!“; не,
не, по-скоро като Джордано Бруно или като Сократ, защото преданото служене на идеята е
невъзможно без саможертва. Колко глупаво.
Наковах рязко спирачките, за да избегна удара с два леки автомобила, спрени насред пътя.
Колите бяха черни и трудно се забелязваха в сгъстяващия се здрач. Стоповете им излъчваха
равна червена светлина, чиито отблясъци пламтяха по излъсканите брони и капаци. Нямаше
жива душа наоколо. Това ми се стори доста странно. И подозрително... Може би чисто и просто
трябваше да ги изблъскам встрани с предницата на големия си камион и да продължа. И може
би наистина щях да го направя, ако през процепа на страничното стъкло не се беше подало едно
черно, мазно дуло.
– Чш! Ае, слизай! – просъска нисък глас.
Сковано завъртях глава, при което дулото почти опря в челото ми. Отвън на прозореца беше
увиснал човек с груба черна маска. Влажните му зачервени устни стърчаха през дупката за устата
като листенца на месесто растение. Дъхът му беше оставил потна следа върху стъклото. Внезапно
другата врата се отвори и в кабината нахлу втори тип с маска.
– Слизай, бе! – свирепо повтори той, като набута ре-волвера си в ухото ми.
Хрумва ми, че ако бяха гръмнали едновременно, щяха да се застрелят със сигурност. Имаше
само едно дребно неудобство: куршумите трябваше да минат през главата ми. Слязох от
кабината с вдигнати ръце.
Долу имаше още няколко души, изскочили явно от крайпътните храсталаци. Двама от тях
демонстративно размахваха АК със сгъваеми приклади. Изпитах известно неудобство, тъй като
не можех да противопоставя на ентусиазма им нищо повече от голите си вдигнати ръце.
Изглежда, и тях самите ги обзе разочарование от безинтересната ситуация, свалиха автоматите
и погледнаха с очакване към храстите. Голите шубраци се разклатиха и оттам излезе изтупан тип,
без маска, но с мутра, която трудно може да се опише.
– Едно птиче ми обади – поде той с блудкав хриптящглас, – че оттук щяла да мине голяма
цистерна, пълна с бензин... А, тъй ли е?
Предните му зъби липсваха. Бяха избити или изгнили, на тяхно място стърчаха почернели
пънчета.
– Е, щом птичето ви е казало, така ще да е... – отвърнахаз с цялата почтителност, на която
бях способен.
– Да го опаткаме ли, шефе? – обади се някой зад гърба ми.
Шефът не каза нищо. Лицето му остана неподвижно като маска от гьон. Не се колебаеше. По-
скоро се наслаждаваше от ефекта на своето мълчание.
– Вземам я – рече той най-сетне, като отваряше власт-но сричките, сякаш бяха бирени
капачки. – Вземам и цистерната, и всичко останало.
Свих рамене. Давах си сметка, че се отървавам от IFAта веднъж завинаги. Както и от
необходимостта да отстоявам някакви философски принципи. Оставаше да се спазаря за живота
си. Макар че какво струва живот без принципи...?
Един от маскираните чевръсто се покатери върху гърба на цистерната и с хищен замах отвори
люка. Пиратският крясък застина в гърлото му.
– Шефе! – изхриптя мъжът. – Вътре няма бензин...
– А кво има, бе, лайна ли! – изръмжа онзи.
– Ъъъъ... май точно това има, май... – изхленчибоецът.
Стана много тихо. Мутрата от гьон не трепваше, но нещо зад нея слабо проскърцваше и
припукваше. Под челото є се очерта неправилна буца. Стори ми се, че гьонът ще се спука и
отвътре ще изригне противна слуз. Съществото, наричано шеф, бавно извъртя глава и вторачи в

71
мен бодливите си изпъкнали очички. Почувствах се като пеперудка със забодени крилца върху
парче стиропор.
– Ти кво ще кажеш, бе?
„Кво“ да кажа ли? Знам ли... Може би трябваше да заявя на всеослушание: „Не, господа, това
е бензин! Въпреки всичко, това е бензин!“ Не го казах, естествено. Отново свих рамене.
С нетърпелив, рязък жест шефът изпрати още един от хората си да провери. Той пропълзя
върху цистерната, запали джобно фенерче и го пъхна в дупката.
– Лайна са, шефе – сломено констатира той.
„Бензин е! Бензин е!“, упорито ми нашепваше някакъв вътрешен глас. Само че аз не го
слушах, защото добре си спомнях вица за онзи, който прекалено се вслушвал във вътрешния си
глас.
– Номерца, а? – рече смразяващо шефът.
„Сега ти трябва да му кажеш, че той греши – настояваше гласът. – Че това всъщност е бензин,
независимо как изглежда и как мирише! Това е бензин! Хайде, кажи му го;
бъди мъж, бъди философ!“
– Номерца, а? – повтори той с глас, изтънял като струй-ка пара, излитаща от капака на
нажежен чайник.
Тогава ме осени едно съмнение. А дали пък... Откъде всъщност бях толкова сигурен, че това
изобщо някога е било бензин? Че идеята не е била друга...? Моментът не беше подходящ за
сериозен анализ. Но аз се вкопчих в тази мъничка сламка, която ми подсказа верния отговор.
– Никакви номера – възразих дръзко. – Но ако си мис-лите, че в кенефите има нещо друго
освен лайна – наистина грешите.
– Да го опаткаме ли, шефе? – отново се обади позна-тият вече глас.
– Ше те опаткам аз тебе! – избухна така нареченият шефи му се закани с късия си месест
пръст. После отново се обърна към мен: – И кво сеа? Ти кой си?
Не пусках сламката.
– Изпомпвам клозетите по селата – излъгах.
– Хъ – недоверчиво измуча той и започна да се чешепо ниско остригания тил. – Кенефите...
Хъ-хъ – напуши го злобен кикот. – Копелета, гепили сме лайнарка!
– Уаааааа! – заприглася му цялата шайка.
Внезапно се намуси, погледна часовника си и отсече:
– Три минути.
Продължавах глупаво да стърча.
– Имаш точно три минути, за да се изметеш оттук –поясни многозначително той.
Някой небрежно подхвърли:
– И не разваляй рахата на ченгетата. По това време иг-раят карти.
Три минути! И една беше достатъчна. Озовах се в кабината. Запалих, дадох заден ход,
направих обратен завой и отпраших по пътя. Винаги съм мислил, че така става само по филмите...

4
Карах дълго в една посока, без да се интересувам къде отивам. През градове и села. Селата
спяха, но градовете още светеха. Носеше се музика – сръбско, диско... Мигаха сини, розови,
зелени лампи. По улиците имаше хора. Момичета с къси поли. Момчета с лъскави якета. Мъже
с работни дрехи. Пияници. Жени пред къщите. IFA-та преминаваше край тях като призрак,
трополенето на тежките гуми ги караше да се обръщат. Виждах лицата им, бели, отпуснати,
обикновени. Отминавах и пак потъвах в мрака на безкрайното поле. Къде бях? Къде отивах?
Какво мислех? Ето, цистерната беше пълна отново с лайна.
Но защо отново? И откъде всъщност знаех, че не е била винаги пълна единствено и само с
лайна? Подозрението се разрастваше и добиваше очертанията на печална увереност. Да, в тази
72
проклета цистерна никога е нямало нищо друго. Тя беше една пътуваща алхимична лаборатория,
предназначена да демаскира първичната субстанция, независимо от лъскавите є
превъплъщения. Стана ми много тъжно. Нима цялата съвременна физика, библейската
космогония, митологиите не са нищо друго освен евфемистични притчи?!...
Събудих се страшно скапан, с пълен и тежък мехур като виме. Бях спал в кабината. Нямах
представа къде се намирам. Слана беше заскрежила плътно стъклата; хрумна ми, че може би
балансирам на ръба на някоя пропаст. Скрежът нежно розовееше. Бутнах вратата и се изтъркалях
навън. Оказа се, че съм спрял в края на един опоскан от комбайните царевичен блок. Земята
беше покрита с дълги жълти листа като уши. Беше хладно. Нямаше облаци. Обърнах се към
полето и започнах да пикая, широко разкрачен. Димящата жълта струя барабанеше по сухите
листа. Разхвърляните хълмове на хоризонта тънеха в бледа утринна мараня. Редките коли по
шосето прошумяваха зад гърба ми като повеи на вятъра. Гледах с премрежени очи едрото
червеникаво слънце и слушах барабаненето на струята си; имах чувството, че леко се издигам...
От дъното на полето се зададе тъмна точка. Движеше се по черния път между блоковете и
ставаше все по-голяма. Имаше очукан уродлив вид и едва когато наближи, установих, че е стар
москвич с отрязана задница, приспособен за пикап. Колата спря на няколко метра от мен. В
товарния отсек лежаха две мръсни жълтеникави овци. От кабината излезе сух жилест селянин и
се втренчи в цистерната.
– Добро утро – поздравих го аз.
– От ХЕИ-то ли си? – попита той без много заобикалки.
– He – казах.
– Мааму стара! – изсумтя той.
Облегна се на вратата и измъкна от джоба на шаячния си клин омачкан пакет цигари.
Стомахът ми беше празен. Представих си лютивия суров вкус на грубия тютюн, смесен с
резливия есенен въздух, и страшно ми се допуши.
– Може ли една цигара? – попитах.
– Може – рече човекът и протегна към мен пакета си.Поднесе ми и огънче. После добави:
– Извинявай. Помислих си, че си от ХЕИ-то.
– Не, не съм – повторих. Дръпнах силно от цигарата.
Сухата трева запращя, остър тютюнев дим изпълни дробовете ми. Беше истинско.
– Значи не си... – въздъхна той. – Мааму стара, цял ме-сец чакаме една лайнарка от ХЕИ-то
да изпомпа кенефите у маалата, ама не идва. Обещаха, уж...
Продължавах да опъвам фаса си.
– Това лайнарка ли е? – попита той.
– Сто процента! – казах, без да мисля. Лайнарка сибеше, да знаете.
– Бичиш частно, а? – подхвърли той.
– Мъчим се... – измърморих.
– Абе – подхвана селянинът, – що не минеш и през наш-та маала. А, кво ще кажеш? Така и
така, туй ти е работата.
Гледай ти, каква страхотна идея! Сякаш ме пернаха с мокър парцал по главата. Да си призная,
никога не ми беше хрумвало какво ще стане, ако напълня проклетата цистерна с истински лайна.
Да, със смърдящи, тлъсти лайна! А може би...? Знае ли човек какво може... Въпросът стоеше така:
имах ли нещо да губя. А отговорът недвусмислено гласеше: не, нищо. Пък и мисля, че тъкмо това
заслужаваше. Защото аз се опитах да я облагородя, да я въведа в обществото на почтените,
уважавани цистерни, а как ми се отблагодари тя? Е, знаете как...
– Става – казах, – ама съм пълен до козирката.
– Не е проблем – рече селянинът, – на километър попътя има едно дере. Там ще
разтовариш.
– Не е екологично – отвърнах.
– Майната є на екологията – изръмжа той. – Кенефитепреливат. – И попита подозрително:
– Ти по колко вземаш?
73
 – А колко ви взема ХЕИ-то? – заинтересувах се аз.
Каза колко. Не беше зле.
– На кенеф?
– На кенеф – уточни той. – Плюс обяд.
– Тръгвам – казах.
– Карай все по този път – посочи той черните коловози,криволичещи през полето. –
Махалата се казва „Три петли“. Кажи им, че си говорил с мен.
– А ти кой си? – попитах.
– Хайтов – рече селянинът. И влезе в москвича си.
– Къде ги караш тия овци? – извиках, преди да се качав кабината.
– Овни са! – извика Хайтов през прозореца на колатаси. И отмина. Гумите на москвича
подскачаха по бабуните като тенис топки.
Аз потеглих в другата посока. През полето.
Една шантава мисъл беше заседнала в главата ми като жаба в блато. Ала освен че беше
шантава като всичко, което ми се случваше напоследък, мисълта бе и крайно съблазнителна.
Изглеждаше горе-долу така:
Олиото се превръща в лайна.
Млякото се превръща в лайна.
Бензинът се превръща в лайна.
А в какво се превръщат лайната?
„В какво? В какво?“, квакаше жабата. Лесно є беше на нея... Друсах се по черния път и здраво
стисках кормилото. Не смеех да си представя нищо конкретно, за да не се побъркам
окончателно. От радост. Или алчност. Усещах как фантазията ми пърха на ръба на някаква
пропаст, трябваше є само лек тласък, за да полети... Внимавай, корях се наум, алчността е лош
съветник. Въпреки това настъпвах газта, сякаш там някъде ме очакваха кладенци със злато. А кой
знае? Жабата се превръща в принцеса...
Стигнах до дерето и го напълних с лайна, както ме посъветва Хайтов. Долу криволичеше
тънко поточе, което изведнъж се превърна в буйна кафява река и стремително пое нанякъде.
„Приятно пътуване“, казах на реката и се метнах в кабината.
КЛАДЕНЦИ СЪС ЗЛАТО!!!
Положението, в което заварих малобройната колония, обитаваща този забравен от Бога и
хигиената кът, може да се опише най-добре със самобитния български израз: „затънали в лайна
до ушите“. Така си беше. Мътни зеленикави вади струяха изпод гнилите тараби на селските
писоари, лъкатушеха между плетовете и се събираха в два слузести зловонни ръкава отстрани
на пътя. Кокошки, кози, прасета газеха в тази отровна помия, ровеха съсредоточено с крака и от
време на време крадливо поглъщаха по нещо. Цялата махала се стече да гледа как ще изпомпвам
кенефите. Гледаха ме като спасител. И наистина, аз бях техният спасител. Маркучът на
цистерната се проточи през мърлявите дворища. Помпата забоботи. Кенефите забълбукаха.
КЛАДЕНЦИ СЪС ЗЛАТО?
Стоях с ръце на кръста и надзъртах в дупките, между стъпалцата за клякане. Равнището на
кафявата помия слизаше бавно надолу. Мракът ставаше все по-дълбок. Имах чувството, че ще
ме глътне. Радиалните стени на дебелия маркуч лакомо пулсираха. Тъмнината пълзеше надолу.
Под краката ми зееше мрачна бездна. Помпата продължаваше да смуче. Представих си, че
цялото земно кълбо е кухо и пълно с лайна. През една дупка ги изпомпват, през друга ги наливат
обратно. Диалектика. Търбухът на цистерната мощно вибрираше. Обзе ме ужас, че може да се
пръсне. Ала нищо подобно не се случи. Напротив, постепенно започна да ми се струва, че
розовото туловище набъбва и леко се издува. „Гълтай, гълтай!“ – мислено потривах ръце.
КЛАДЕНЦИ СЪС ЗЛАТО...
Кладенците бяха изпомпани. Земята беше празна и лека. Наведох се и през една дупка
извиках „Ееееее!“. Ехото ми празнично зазвъня, стори ми се, че дори мазните бучици пръст
потрепват. Усещах необикновена волност в крайниците си, имах чувството, че при първия полъх
74
на вятъра ще се разлетят в пространството. Притеглянето беше толкова слабо, че дребните
животни едва докосваха земята с крака, сякаш плуваха във въздуха. Селяните се смееха щастливо
и се чешеха по коремите. На този фон, сред приказна безтегловност, цистерната изглеждаше
чудовищно разплута, малко килната на една страна като гигантска, преяла свиня, която трудно
пази равновесие.
– Юначе, ела да хапнеш – умилено възкликна една стринка, – опекла съм ти пиленце.
Бях гладен като вълк, ала изведнъж си представих мърлявите кокошки, които ровят в
нечистотиите, и инстинктивно отказах. Взех само парите. Натъпках ги механично в задния си
джоб и се сбогувах набързо. Чувствах се някак гузен... Лекотата беше изчезнала. Бях впримчен
като безпомощна муха в зловещото гравитационно поле на IFA-та. С натежали стъпки се върнах
в кабината, седалката жаловито изпращя под гъза ми. Ръцете ми залепнаха върху каменното
кормило. Моторът глухо забоботи на бавни обороти. Отвън селяните продължаваха да се кискат
и да си чешат търбусите. Дребните животни се носеха ниско над земята. Кухата є утроба звънеше.
Колата тромаво изви и се заклати надолу по пътя.
На един завой се разминах с рязания москвич на Хайтов. Той ме поздрави с клаксон. Но аз
префучах край него, глух и сляп като носорог. Мислите ми кръжаха хипнотизирани около въпроса
на живота ми. В какво се превръщат ТЕ? В какво се превръщат? В какво?! Лутах се в прибързани,
лекомислени догадки. Вече не владеех юздите на ума си и той препускаше необуздано през
джунглата на найбезумните фантазии. Отминах дерето, където бях разтоварил сутринта, и скоро
излязох в полето. Неусетно бе притъмняло. Небето беше чисто. Огромна бледа луна, разлята като
зърно на спяща гръд, плуваше над ниските хълмове в края на равнината. Запалих фаровете. По
изровения път заподскачаха призрачни сенки като подплашени зли духчета. Карах бързо. Всичко
наоколо се тресеше и люлееше; представях си как лайната се блъскат и разбъркват в цистерната
като в шейкър. Хрумна ми, че това сигурно е полезно за процеса, който протичаше вътре. В
същото време ме изгаряха нетърпение и любопитство да разбера какво всъщност става вътре.
Изпитвах страх. И отчасти погнуса... Но най-вече нетърпение. Стисках зъби и натисках газта. В
далечината изплува шосето, трасирано от светлините на преминаващите автомобили. Реших, че
това ще бъде границата. Яростно взех последния километър, форсирах полегатия наклон и
стъпих върху асфалта като завоевател. Някаква кола се стрелна с отчаян вопъл в отсрещното
платно. Без да изгасвам двигателя, изскочих навън и чевръсто пропълзях върху цистерната.
Отворих люка и надзърнах.
Тъмнина. Чуваше се само бурно плискане. Не можех да се доверя на обонянието си;
напоследък така се беше атрофирало, че дори да ми поднесяха есенция от рози, щях да твърдя,
че смърди на лайна. Бръкнах предпазливо с ръка. Извадих пълна шепа от нещата, дето плуваха
вътре, и ги разгледах отблизо. Гледай ти, колко интересно. Хъм. Гледай ти... лайна.
ЛАЙНА, ЛАЙНА, ЛАЙНА, ЛАЙНА, ЛАЙНА, ЛАЙНА, ЛАЙНАААААА!!!!
Идеалната форма на нещата, учи Платон, остава постоянна и непроменлива, независимо от
въздействията на природните стихии.
„Слушай сега, малко си разстроен, но ще ти мине. Давай по-спокойно. Нищо не е загубено.
Грешката е твоя. Бързаш, много бързаш! Бързата кучка слепи ги ражда. Не става така. Това е
сложен процес. Труден процес. Изисква търпение. Хайде, качи се в колата и карай.“
Чий беше този глас? Няма значение. Качих се в колата и бавно подкарах.
„Видя ли? Браво, много добре. Продължавай.“
Карах може би час или два. Като сомнамбул. После отбих встрани. Излязох и отново се
покатерих върху гърба на цистерната. Отворих капака. Бръкнах...
„Пак бързаш! – избухна гласът. – Нямаш търпение! Искаш всичко да стане веднага. Не може.
Процесът е сложен. И труден. Но ти не се отчайвай. Хайде, давай!“
И аз давах... Луната се изкачи високо в небето, стана по-плътна и по-ярка. Носех се по пустите
шосета като живо въплъщение на възмездието за първородния грях. С крайчеца на окото следях
стрелката на бензина, която клонеше към нулата. Ето, горивото скоро ще свърши и ще спрем,
подло злорадствах. И наистина, само след около половин час моторът започна да хърка и да
75
гасне. Е, това е, край, казах си и рязко завих към банкета с последното издихание на карбуратора.
Сега какво? Никой не казваше. Излязох и се изпиках до задната гума. Огледах се, местността
беше непозната. Бях прекосил поне половината страна. Намирах се на върха на някакъв гол хълм.
Луната светеше ярко в очите ми. Покачих се върху цистерната и отново – може би за десети път!
– отворих люка. Погледнах вътре. И ахнах...
Блестеше като живак, с блед жълтеникав оттенък. Приличаше на някаква космическа
течност... Страхувах се да го докосна. Нямах представа за какво служи. Дали изобщо е ценно?
Гледах го като омагьосан. Накрая се престраших и протегнах ръка. Светлината се разпиля на
малки лъскави вълнички. Зърнах и собственото си отражение – като в криво огледало. После и
то избяга. Ръката ми отново се оказа пълна с нещо познато.
Много бързаш!
– Майната ти! – изкрещях в дупката. – Майната ти! Майната ти! Майната ти! Майната ти! –
докато пресипнах от хладния нощен въздух. Идваше ми да скоча в лайната и да се удавя.
Не скочих. Останах в бизнеса. Ето, стават вече три години. Кръстосвам страната. Смуча лайна.
И чакам. Виждате ли, това е сложен процес. Труден процес. Изисква много търпение. Може би и
късмет. Но аз не се отчайвам. (Пауза) Нямам право да се отчайвам. Олиото се превръща...
Млякото се превръща... Бензинът се превръща... Може би някой ден лайната също ще се
превърнат. (Пауза) В нещо. Вече не съм толкова алчен и не се отдавам на разточителни блянове.
В каквото и да се превърнат, все ще е от полза, така мисля. Тази цистерна е много особена.
Помнете ми думата, един ден и това ще стане. Един ден, помнете ми думата! Аз чакам.
„ВСИЧКО ТЕЧЕ, ВСИЧКО СЕ ПРОМЕНЯ.“
ПОРНОСМЪРТ

Чудеше се какво да прави с откраднатия задник. В едната ръка още държеше ножицата, а в
другата – задника, прясно изрязан от гланцовите страници на старичък „Плейбой“. Под него,
върху светещия плот на монтажната маса, лежеше макетът на собственото му вестниче. Господин
Тътев се колебаеше къде да сложи задника. И дали изобщо да го слага. При това съвсем не се
боеше, че ще го уличат в кражба, нито пък изпитваше скрупули пред самия себе си. Задникът му
харесваше и беше сигурен, че ще се хареса и на читателите. Проблемът беше друг.
В обществото господин Тътев се славеше като издател на порнографски вестник. Но той
самият имаше различно мнение за себе си и тази незаслужено сурова оценка го потискаше.
Някой нахален младок сигурно би махнал с ръка, потупвайки се недвусмислено по джоба, ала
господин Тътев беше малко старомоден и твърде срамежлив. Достолепен на вид, с посребрени
слепоочия и елегантно шкембенце, с благ и хрисим израз на руменото лице. Спретнат и чистичък.
Той можеше преспокойно да мине за училищен инспектор или за началник на банков клон. Но
не и за съдържател на подобно изданийце. Впрочем той попадна в бизнеса съвсем случайно,
воден от страст към бързо забогатяване. На пазара имаше глад за голи жени. И господин Тътев
започна срамежливо да пробутва стоката си – осем жълти странички с препечатки от
безсрамната западна преса. За известно време като че ли алчността надделя над
предразсъдъците, наследени от мрачната тоталитарна епоха. Издателят живя в омаята на
първоначалното натрупване повече от година. Ала постепенно жаждата за пари отстъпи на
провинциалната носталгия по доброто име. На Тътев му се прищя отново да почувства топлината
и уюта на общественото благоразположение.
Стоеше с ножицата в едната ръка и крадения задник в другата. Двоумеше се. После смачка
изрезката и я хвърли в кошчето до крака на масата. Порови в плика с резервен материал,
измъкна снимка на момиче по сутиен и с видима неохота я помести в прозорчето между
колонките. Огледа критично готовата страница. Като читател Тътев се чувстваше малко
неудовлетворен, но като издател беше напълно спокоен. Този брой щеше да бъде различен от
всички останали. Голотиите бяха изхвърлени, а текстовете – грижливо цензурирани. Само името
на вестника беше старото...
76
 За господин Тътев вестникът не беше просто къс жълтеникава хартия. Не беше нито черните
колонки с думи, нито мамещите цветни снимки. Вестникът бе огромен и сложен. Тиражът му бе
достатъчен, за да се облепи цялата многоетажна сграда на печатницата. И макар да си го
получаваше прилежно сгънат и опакован, Тътев не можеше да се отърве от натрапчивата
представа за този хартиен айсберг. Части от него плуваха из града като самотни островчета в
ръцете на нетърпеливите читатели. А после потъваха в кошчета за боклук и чекмеджета. Но само
след няколко дни айсбергът отново изплуваше на рампата на печатницата, разломяваше се по
сергиите на пласьорите и поемаше из града... И все пак Тътев добре знаеше, че книжното тяло
далеч не е целият вестник. Навярно малцина предполагаха какъв чудовищен механизъм се крие
зад крехката фасада. Той обаче беше наясно. И когато разгръщаше някой прясно отпечатан брой,
уханието на мастило и грес, с които бяха пропити страниците, като далечно ехо му напомняше за
грохота на машините в печатарския цех. Пред очите му се завърташе огромният барабан и
хартията потичаше по лентите, гъвкава и пъстра като змия. Да, отвътре вестникът съвсем не
изглеждаше толкова гладък, подреден и безопасен, какъвто го намира читателят по сергиите.
Отвътре бучи един голям мотор, просторният търбух е озарен от призрачно сияние, тракат
колела, свистят ножове... Страшно е. Самият Тътев в този момент се чувства безпомощен и
излишен. Вестникът е тръгнал и сякаш няма сила, която да го спре. Като лавина.

– Стоп! Стоп! – отчаяно изрева Тътев и подскочи къмпоточната линия.

Работниците уплашено се засуетиха. Машината забави оборотите с глух вой и плавно спря.
Нейде в електронните дебри замига жълта лампичка.
– Какво, по дяволите, става? – ядосано попита шефътна смяната.
Тътев измъкна един полуготов брой и като обезумял го размаха под носа му. Хартията беше
още топла.
– Това не е моят вестник! – заяви той.
Прекрасно си спомняше, че на първа страница трябва да има лирична снимка на влюбено
момиче с маргаритка пред лицето. Съвсем невинна снимка от реклама за крем. Но вместо това
под главата със запазен знак се мъдреха две ужасни голи лесбийки...
– А чий? – изсумтя печатарят. – Ти в ред ли си бе,Тътев?
– Да... – съкрушено се съгласи Тътев и добави виро-главо: – Ама не!
Сякаш някакъв зъл, присмехулен дух бе вършал по страниците. Рубриката „Пишат ни“
изглеждаше като преписана от стените на обществен клозет. Нежната и дискретна по замисъл
страница „Самотни сърца“ изобилстваше от предложения като „сексуслуги срещу пет лева в
плик“ и „младо семейство търси такова за интимни връзки“. Добродушните съвети на
пенсионирания професор по медицина се бяха трансформирали по някакъв мистериозен начин
в злостна и безсрамна изповед на стара проститутка. Следваше кошмарен низ от снимки,
запечатали най-бруталното и долното в човешката природа. А за капак – невероятно цинични
карикатури с политически привкус.
– Тътев – обади се шефът на смяната, – давай да говъртим, че имаме график. Чети си го
вкъщи!
– Тези неща ги нямаше преди! – изплака с трагичен гласиздателят. – Откъде са се взели?!
– Кои неща? – позаинтересува се работникът.
Той посочи снимките. Наоколо се струпаха любопитни.
– Готини парчета – подхвърли някой.
– Бяха облечени – отбеляза раздразнено Тътев. – И тозитекст с отвратителното заглавие го
нямаше. И този! И този!... Какво ще кажете?
– Не е логично да са облечени... – намеси се компе-тентно някакъв дългуч с кръгли цайси.
– Това решавам аз! – озъби се Тътев.
Но веднага се усети, че е изтърсил голяма глупост. След всичко станало... Изглежда, нищо не
зависеше от него.
– Ей, я ела за малко – дръпна го настрана шефът на смя-ната.
77
 Беше стар печатар, от оная рядка порода, преживяла всички фази на техническия прогрес.
Оставаха му две години до пенсия и гледаше да се пази от излишни тревоги. Беше тръгнал от
обикновен словослагател в наборния цех на старата печатница, за да се издигне до началник-
смяна тук, в новия корпус, оборудван с най-съвременна техника. Познаваше машините като
пръстите на ръцете си, почернели от дългогодишно съприкосновение с разни видове мастила.
Лицето му бе придобило жълтеникавия цвят на престояла хартия и вдъхваше доверие като
изхабена от четене книга. Особено носът – кръгъл, тежък, масивен.
Напомняше малко Жан Габен в „Опасни муцуни“. Само че се казваше Коста. Бай Коста.
– Ще ти кажа нещо под секрет, приятелю – рече бай Ко-ста на объркания издател. – Откакто
се зная в този занаят, знаеш, редовно слушам подобни оплаквания. На един едно му изчезнало,
на друг – друго. Трети получил нещо повече. Отначало всички се сърдят, протестират, но колкото
и проверки да правят, не могат да открият причината. Повечето свикват и скоро изобщо
престават да забелязват тези малки изненади...
– Но досега не е имало никакви изненади! – възразиенергично Тътев. – И тъкмо когато
реших да облагородя вестника, да го направя по-изискан, по-интелигентен – такъв провал!
– Боя се, че си се захванал с непосилно дело, прияте-лю – въздъхна старият печатар. – Вече
сто години правя вестници и съм се убедил, че всеки вестник има свой характер, своя душа, ако
мога така да се изразя. А характерът трудно се променя... Спомням си какво се случи с един
комунистически вестник. Издателите му упорито се мъчеха да го променят. Но вестникът не се
даваше и сякаш напук ставаше още по-комунистически. Хората се хванаха за главата. Дори
разглобиха машината, понеже смятаха, че проблемът е там. Но проблемът според мен си беше
в характера на вестника...
– Какви ги плещиш, човече! – избухна Тътев. – Тук мие заложена на карта репутацията, а ти
дрънкаш врели-некипели!
– О, другите разправяха същото – кимна бай Коста раз-биращо.
– И какво се случи с тях? – глупаво попита Тътев.
– Ми, свикнаха – простичко отвърна печатарят.
– А репутацията?
– Репутацията, та репутацията – въздъхна с досада байКоста. – Ако спипам внучка си с твоя
парцал, ще я нашляпам, така да знаеш!
Тътев унило сведе поглед. Последва кратка пауза. Сините очи на майстора искряха с ясен чист
пламък. Светлината им се отразяваше като сребърен прах върху потното плешиво теме на
издателя.
– Какво ще кажеш да го извъртим на бърза ръка, а? – речестарият печатар и го потупа по
рамото. – Имаме график.
Въпреки всичко това си беше неговият вестник. В подножието на рампата бе накацало ято
разпространители и дебнеше с източени вратове. С инстинкта си на собственик и търговец Тътев
пласира набързо новия брой, насърчаван от одобрителните възгласи на хората от бранша.
Касиерът едва смогваше да отчете приходите и да ги складира в обемистото черно куфарче. При
друг повод Тътев щеше да скача до небето. Но сега бяха примесени по-висши съображения...

Две седмици по-късно.

Директорът на печатницата го посрещна особено радушно, дори заръча на секретарката да
донесе кафе. Тътев беше тлъста риба и трябваше да се ухажва. Повечето вестникари са въздух
под налягане, само гледат да изклинчат отсрочка по плащанията. Голтаци! Тътев – не. Ех, всички
да бяха като него! Ето сега е дошъл сигурно да увеличи тиража. С колко? С десет, с двадесет, с
тридесет хиляди? Директорът потърка нетърпеливо бледите си пълни длани. Тътев не бързаше
да говори. Изглеждаше умърлушен. В погледа му се мярна сянка на неплатежоспособност,
директорът настръхна.
– Искам да ликвидирам вестника – най-сетне изплюкамъчето издателят.
– Каквооо? – опули се директорът.
78
 – Да – твърдо рече той. – Ще го ликвидирам.
– Защо, не върви ли? – попита отпаднал директорът.– Върви – унило призна Тътев, – но
реших да го спра. Много е вулгарен... Опитах се да го променя, но не става. В обществото не ме
приемат. Скарах се с родителите си. А пък жените ме отбягват, мислят ме за извратен. Опитах се
да го продам, но никой не иска да го купи – очакват всеки момент да го спрат от прокуратурата.
Поне наистина да го спрат! Явно им се харесва да прибират данъци... Но аз не мога повече да
чакам! Знам, че това е крайна мярка, обаче реших. Край!
Междувременно директорът се беше поокопитил и го слушаше с нарастващо раздразнение.
– Ти добре си го решил, Тътев – поде ехидно той, – самоче си забравил една малка
подробност. Ние с теб имаме договор за още половин година. И аз не горя от желание да
отпечатвам твоя парцал, но сметките са си сметки и от тях зависи хлябът на много хора. Няма да
те оставя да се измъкнеш заради един каприз. Скъпичко ще ти излезе...
Тътев напусна директорския кабинет в много лошо психическо състояние. То и физиката му
беше скапана. Размаза се на един стол в коридора и тъповато се втренчи в стената отсреща.
Имаше три възможности. Първата: да ипотекира цялото си имущество, за да погаси неустойката.
Втората: да се прави, че нищо не забелязва. Третата беше да се бори. Срещу собствения си
вестник! Ако каже това на някого, ще го обявят за луд. Беше сам. Объркан и плах. А вестникът
имаше сто хиляди лица. Беше агресивен и груб. И не му пукаше от нищо. Ала Тътев избра именно
тази възможност. Сякаш изведнъж почувства, че става дума за нещо повече от репутацията му.
Какво? Родителите му бяха починали, преди да захване този проклет бизнес. Защо излъга? А пък
на жените не им пука какъв си, щом размахваш тлъста пачка. И обществото е като жените... По
дяволите, трябва да се бори! Заради себе си.
Отец Рангел Митов от столичния православен храм „Покров Богородичен“ рееше замислен
поглед в мекия жълтеникав здрач под купола, когато към него се приближи снажен господин
около петдесетте с елегантен костюм и неспокойни зачервени очи.
– Отче – рече той почтително. – Може ли за момент.Възрастният свещеник го изгледа от
глава до пети.
„Май е от новичките... – помисли той със смесени чувства. – Ще моли да му осветя фирмата...“
Беше против тази мода. Смяташе за неуместно да занимава своя Господар с подобни суетни,
земни дела. Навремето сам Господ беше изгонил търговците от храма. Но те продължаваха да
се присламчват.
– Имам голям проблем, отче – прошепна мъжът.
Свещеникът се вгледа отблизо в лицето му и се укори, че е отсъдил прибързано.
– Кажете – кимна му той.
– Първо да ви се представя – рече онзи. – Казвам сеТътев и издавам вестник.
– Кой вестник? – любезно се осведоми отецът.
Тътев пламна до ушите, но все пак каза името на вестника си и сведе поглед като девица.
– Не съм го чел – някак смутено вдигна рамене све-щеникът и добави колебливо, – но
заглавието звучи библейски.
Тътев въздъхна облекчено. Но грижите го връхлетяха отново. Въздухът в църквата бе хладен,
пропит с ухание на восък, тамян и старо дърво. В сумрака плавно се поклащаха жълтите езичета
на свещите. Мъжделивото им сияние озаряваше напукани от времето фрески и надписи.
Витаеше тайнствено мълчание.
– Отче – сниши поверително глас Тътев, – боя се, чев моя вестник се е вселил зъл дух.
Рангел Митов го изгледа с лек уплах. „Не е от новичките – помисли си разтревожен той, – от
лудичките е...“ Преди месец, значи, цъфна един побъркан и заяви, че съседът му е вампир.
Увещаваше го да разбият дома му, да поръсят вампира със светена вода и да забият дървен кол
в сърцето му. Той се опита да го разубеди, но онзи беше дяволски упорит. Накрая го изпъди.
После съжали, че не му е взел координатите. Цяла седмица напрегнато следеше новините в
очакване да чуе, че някой си X е намерен убит с дървен кол в сърцето. Този път се размина. Може

79
би. Хората нещо са откачили в последно време. Вярват в какво ли не, само не и в Бога. Оттогава
Рангел Митов си даде обет да бъде по-внимателен.
– Сигурно си мислите, че съм луд – тъжно поде изда-телят. – Напоследък и аз си мисля
същото. Но ще ви призная, че доскоро не само че не вярвах в подобни глупости, но дори бях
атеист. Само че играта загрубя...
– Всеки е малко или повече атеист, преди да предадеБогу дух... – подхвърли загадъчно и
предпазливо отец Рангел.
Тътев зиморничаво се сви. Не му се говореше за това точно сега.
– Позволете да ви разкажа своята история – рече умо-ляващо той.
– Разбира се, синко – добродушно каза побелелият све-щеник. – Ако искаш, да седнем
навън в градинката.
Издателят го последва.
По улицата с дрънчене се разминаваха жълти есенни трамваи. Листата в градинката
безшумно се ронеха, в шумата се гонеха деца, а по пейките се припичаха баби и дядовци. Отец
Рангел и Тътев седяха в най-отдалечения край, под една кичеста върба, като в златен кафез.
Тънките дълги клони ги скриваха от любопитни очи. На пейката обикновено пушеха и се
натискаха ученици от близкото училище, по облегалката бяха издълбани сърца, стрели и букви.
Тътев се чувстваше малко неловко, струваше му се, че духът на влюбените витае наоколо и го
гледа навъсено, под вежди.
– За пръв път чувам толкова странна история! –възкликна отец Рангел, когато издателят
приключи разказа си. – От думите ви наистина излиза, че във вестника се е вселила нечиста
сила... Защо все пак се обърнахте към мен?
– Ами живея наблизо и... – запъна се Тътев.
Звучеше правдоподобно. Свещеникът потъна в размисъл, като приглаждаше с една ръка
пепелявата си брада. Него ако питаха, нечисти сили се бяха вселили във всички вестници. И не
само там. Какво можеше да направи? Да тръгне да обикаля столичните редакции с кандило,
кръст и китка? Струваше му се несериозно, дори еретично...
– Един познат твърди, че причината била в характерана вестника – обади се плахо Тътев.
Свещеникът учудено повдигна вежди.
– Нима вярвате, че вестникът е жив? – попита той и раз-очаровано добави: – Днешните
хора са истински езичници. Така е по-лесно, нали? Със същия успех шофьорът, прегазил дете на
улицата, може да твърди, че в колата му се е вселил зъл дух. Суеверието, драги ми господине, е
най-лесният начин да прехвърлим своята лична отговорност върху мъртвата материя. Затова
суеверието винаги е на мода – всеки бърза да хвърли вината върху дявола и да избяга от себе си.
Не мислите ли?
– Не знам... – смотолеви Тътев. – Аз... аз ужасно се сра-мувам от своя вестник и всякак се
опитвам да го променя.
– Срамувате се от голите жени и мръсните истории, такали? – живо се заинтересува
свещеникът.
– Срамувам се – потвърди Тътев.
– Не от тях трябва да се срамувате, синко – отбелязаиронично отец Рангел, – а от
собствената си алчност, която е в основата на цялото ви нещастие. Струва ми се, че напразно си
губите времето да променяте вестника. Той е отражение на собствената ви – ако позволите така
да се изразя – долна същност. Не! Промяната трябва да започне от самия вас.
– И какво ще ме посъветвате? – попита Тътев, пре-сипнал от вълнение.
– Та аз вече ви посъветвах – възкликна отец Рангел, –упорствайте!
– Нима няма да дойдете да изгоните злия дух с кръсти молитва! – извика отчаян Тътев. –
Аз ще ви платя!
– Ха! – засмя се отец Рангел. – Напоследък людете сипредставят Лукавия в твърде
популярен, изопачен вид. Като дребен битов злосторник, многолик и палав демон, който
обърква съдбите им. Ще ви разкрия една малка мистична тайна, господине. Дяволът е голям,
80
голям и много горделив. Няма време, нито желание да се рови в мръсните дупки на живота. Той
ви очаква в края на веригата от човешки слабости сами да пропълзите в нозете му. Господ ви
казва „Стоп!“, а той ви нашепва „Продължавай, продължавай!“ – ето разликата... На мен обаче
ми се струва, че вие още си нямате работа с дявола. Затова и аз съм безсилен да се намеся. Това
е преди всичко стълкновение на вас със самия себе си. Дяволът може да бъде прогонен със
светена вода и тамян, но спрямо вас тези мерки едва ли ще бъдат тъй ефикасни... Вие, синко,
дори признахте, че сте атеист! Промяната трябва да започне от вас – повтори убедително
свещеникът.

Господин Тътев възприе твърда тактика.

Подготвяше най-старателно и добросъвестно всеки брой, както го виждаше в мечтите си –
апология на любовта, на доброто и красивото. Дни и нощи бдеше над тази романтична фикция
в малката си уютна редакция. Тук се чувстваше сигурен и защитен като в пилотска кабина.
Вестникът плуваше още в ембрионално състояние, синкав и нереален зад екрана на компютъра.
И Тътев беше спокоен – държеше го под контрол. С едно натискане на клавиша можеше да
изхвърли всяка дума, която не му харесва, или да изтрие цяла страница, ако се наложи. Беше
всемогъщ. Вестникът, изглежда, знаеше това и кротуваше. Но в трепкащите букви зад дебелия
екран бе стаено яростно нетърпение, сякаш чакаха само да излетят навън, за да се подредят,
както на тях им харесва. Дори на снимките не можеше да се разчита. На пръв поглед съвсем
безобидни снимчици... Но щом станеха част от неговия вестник, нещо в тях недоловимо се
променяше. Момичетата започваха да гледат лукаво и предизвикателно, сякаш искаха да
внушат, че те само се преструват на влюбени и романтични, но щом се отърват от досадната му
опека, веднага ще се съблекат чисто голи и ще заемат най-отвратителни пози. И Тътев знаеше,
че този миг ще дойде рано или късно. Не можеше безкрайно да държи думите затворени в
електронния кафез, нито момичетата – приковани с лепенки върху масата. Трябваше да ги пусне.
А се боеше... В печатницата вестникът претърпяваше дивашка метаморфоза. Връщаше се при
него мръсен, зъл и просташки. Разголен, изпъчен, надупен. Готов да подсвирква по тротоарите,
да щипе, да се бие, да изнасилва, фиркан до козирката. Но господин Тътев проявяваше
забележително хладнокръвие. Натоварваше целия тираж на един закрит камион и въпреки
яростните протести на пласьорите го откарваше на градското бунище. Там, в пълно уединение,
като че ли изпълняваше магически обред, драсваше клечка кибрит и я хвърляше сред
подгизналия от нафта куп. Ха-ха! Може и да беше мръднал, но видът му изразяваше истинско
задоволство. Да видим кой кого...
Вестникът гореше неохотно със синкав лютив дим и съскаше отровно. Момичетата излитаха
от почернелите снимки – хрисими, облечени, целомъдрени – и тичаха по димната стълба към
скута на всемилостивия Бог. Защото това бяха пламъците на очистението.

Две седмици по-късно.

– Не си играй с огъня, Тътев... – предупреди го еднасутрин бай Коста.
Тиражът беше извъртян и струпан на рампата. Двама работници го товареха в камиона, за
да го откарат на боклука. Скупчени отстрани, разпространителите го пронизваха с малки зли
очи като карфици в игленик.
– Вестникът си е мой и ще правя с него каквото си ис-кам! – заяви Тътев. – А ти, байно, си
гледай работата!
– Вестникът е зло животно, приятел – рече замисленстарият печатар. – А твоят има особено
мръсен характер. Пази се...
Тътев изсумтя неразбираемо и се метна в кабината на камиона. Към кладата! Към кладата!
Бай Коста се настани на стълбите пред печатницата, загледан подир разпадащата се диря на
ауспуха. Смяната бе свършила. Утринното слънце бавно загряваше въздуха. Лятото бе отминало.
Сухият есенен вятър премяташе парцаливи вестници по двора и ги трупаше край металната
решетка на оградата. Мъртви вестници... През кариерата си старият печатар беше видял да

81
умират много вестници. Постепенно губеха жизненост и енергия, отхвърлени, забравени от
читателите, докато накрая ги изхвърлят и от самата печатница. Мъртвият вестник е нещо
различно от стария вестник. Старият вестник може все пак да намери някакво приложение. В
него увиват разни вехтории и долнокачествени стоки, използват го за подпалки и търкане на
прозорци... Обратно, мъртвият вестник рядко напуска складовете, откъдето отива направо за
претопяване. Така че с него не можеш да си избършеш дори гъза.
Но вестникът на Тътев не беше мъртъв. Старият печатар знаеше това. Хората продължаваха
да го търсят, а разпространителите се тълпяха в напразно очакване край рампата. Вестникът
беше жив въпреки жалките напъни на своя ограничен и тъп издател. Мъртвият вестник няма
читатели. А този имаше. Макар и само един. Но ревностен... Бай Коста бръкна в предния джоб
на работния си гащеризон и измъкна един грижливо сгънат брой. Ръката му леко потрепваше,
докато си слагаше очилата. Това беше любимият му вестник. Налагаше се скришом да си краде
новия брой, понеже глупакът Тътев обираше целия тираж до шушка. В началото старият печатар
недоумяваше къде го откарва, предполагаше, че го продава изгодно в провинцията. Но веднъж
разпита шофьора на камиона и остана гръмнат, като узна истината. Любимият вестник изгаря на
бунището! Бай Коста мразеше по принцип всички вестници. Познаваше ги прекалено добре и не
искаше да се превръща в придатък на никой от тях. Достатъчно бе, че им слугува. Вестникът е
подла твар. Брой след брой неусетно те всмуква в своя изкривен и подъл свят. Постепенно се
сливате... Старият печатар познаваше много хора-вестници. Повечето хора са такива. Но един
мъж според него трябваше да има свое мнение. Затова се почувства безкрайно озадачен, когато
изведнъж се оказа впримчен в орбитата на Тътевия вестник. Виновни бяха, то се знае, голите
женици. Виновни бяха майка му и баща му, че са го родили мъж. Виновно беше и дъртото му
космато женище. Никой не беше виновен. Цялата работа бе, че вестникът на Тътев – съвършено
ново явление в този бранш – свари бай Коста неподготвен. Вестниците дотогава приличаха на
активни борци, стегнати в колосани яки, с ред ордени на ревера. Не беше особено трудно да
устоиш на подобно „изкушение“. Курвето на Тътев оказа върху него такъв ефект, какъвто би
предизвикала Лепа Брена, ако кацне с хеликоптер в двора на Централния софийски затвор.
Смигна му нахално, завъртя задник и докато се усети – капанът щракна. И сега не пропуска брой...
Ако зърне внучка си да прелиства този парцал, сигурно хубавко ще я нашляпа. И тези палавници,
дето се снимат без дрехи, и те заслужават един хубавичък пердах. И Тътев заслужава ритник в
задника. И той, дъртият пръч, дето колекционира тази мръсотия, заслужава да го поотупат едно
хубавичко, та да помни. Обаче никакви заплахи не помагаха. Просто не можеше да се откъсне.
Курвето го беше омагьосало. Скиташе се изгубен, замаян из тесните зловонни коридори на този
полуизмислен свят, населен с всякаква измет: проститутки, сутеньори, канибали, мафиоти,
изнасилвачи на баби, рокери, палачи, диктатори, аморални бащи, блудни майки, попзвезди и
принцеси със съмнителна репутация. Този свят го ужасяваше със своята жестокост, безсрамие и
разкош. И едновременно тайнствено го привличаше, блазнеше, опияняваше – него, стария
уважаван работник, носител на престижния орден „Червено знаме на труда“. „Ела, братко, хайде
ела – мамеха го мръсниците от снимките. – Ммммм! Ще те схрускаме, печатарчегъбарче!“
Неочаквано от вътрешната страна на бедрото му пропълзя странно усещане. Странно, но не
неприятно. Обля го гореща вълна. Предпазливо повдигна вестника. Мургава тънка ръка го
галеше по бедрото. Десетина сребърни гривни подрънкваха върху китката, нереално и далечно
като звънци на изгубено в мъглата стадо. Крадливо извърна поглед. На стълбите до него седеше
чисто голо момиче и го разстрелваше от упор с жълто-зелените си очи. Можеше да се закълне,
че това е момичето от първа страница.
– Хелоу, бай Коста! – усмихна му се тя с огромните сииздути устни.
Само че малко грешеше. Бай Коста беше умрял точно преди три секунди. Насреща є се
пулеше едно напълно обезумяло говедо. Тя го ощипа силно по крака. Той изохка.
– Аха, виждам, че си още жив – отбеляза момичето иприятелски му се изплези.
Беше ясен ден. Наоколо бъкаше от хора. По рампата сновяха пласьори, издатели,
експедитори. Пред лавката на входа се тълпяха работници. Но сякаш никой не забелязваше
82
чаровната компаньонка на бай Коста, седнала на припек върху стъпалата. Старият печатар не
смееше да шавне. Момичето го държеше здраво за бедрото, дългите є, старателно поддържани
нокти се впиваха в крачола му. Нямаше съмнение, че е истинска. Гола, на високи сребристи
токчета, с дълъг перлен гердан, който се спуска между налетите є гърди чак до пъпа. Кожата є
бронзово лъщи. Порнографско изчадие! Очакваше всеки миг погледите да се приковат върху нея.
Нищо подобно. Минаваха познати, махаха му за поздрав, дори поспираха да побъбрят, но той
само кимаше дървено. Дали не се преструват? Беше нащрек.
– Коуста, Коуста! – поде тя със силен чуждестраненакцент. – Ти не си никакъв джентълмен.
Очите ти изтекоха по мен, а когато дойдох тук да се веселим, се правиш на тараба. Ах, този
болкански манталитет! Вярвам, че поне няма да ми откажеш една малка услуга.
– Каква услуга? – попита подозрително бай Коста иостана твърде учуден да чуе собствения
си глас.
Значи се включи в играта все пак.
– Да ме закараш с твоя моусквич до едно място – рече тя.
– Къде? – тъпо попита той.
Откъде знае за москвича?
– Едно много спешъл място – загадъчно прошепна тя, –ще ти хареса, бой, хайде къмон!
Крайчецът на езика є се стрелна в косматото му ухо.
Старият печатар настръхна.
– Бай Коста, откога си говориш сам? – тупна го по ра-мото един познат, който минаваше
покрай него.
Бай Коста си помисли, че може би няма да сбърка, ако го помоли да го заведе до лекарския
кабинет. Ала в същия миг усети силно пощипване по лакътя. Мадамата го теглеше към
паркинга. Той се усмихна сконфузено и тромаво я последва. Онзи го гледаше с недоумение.
Може би още не беше късно?
– Няма да ми избягаш, бой! – предупреди го тя.
Сложи ръката му върху загорелия си хълбок и се пъхна под мишницата му. Отърка се в ризата.
Беше късно.
– Ти май четеш мислите ми? – дрезгаво рече той.
– Хо-хо! – звънко се изкикоти тя. – Докато ти четешвестника, вестникът също те изчита.
Човекът, бой, не е нищо друго освен торба със стари вестници.
Зеленият москвич стоеше някак изолиран на края на паркинга. Тягостна отломка от една
изчезнала цивилизация. Безформен, очукан, ръждясал, от него се излъчваха безвремие и застой.
Такси за ада. Наоколо се навъртаха три крайно подозрителни субекта. Бай Коста зина от
изумление.
– Това е моята компания – рече тържествено тя. – Дамии господа, това е бай Коуста, нашият
най-ревностен и за съжаление единствен почитател!
В последните думи бяха стаени обида и ярост. Той отстъпи крачка назад. Не беше ставало
дума за никаква компания. Почувства се изигран.
– Скъпи ми Коуста – поде тя, – ти сигурно познаваштези мили хора от последния брой на
твоя любим вестник. Не се ли сещаш? Това е господин Джефри Дамър от шеста страница,
известен людоед!
Мъжът кимна и се усмихна през рехавите си русоляви мустаци. Лицето му мазно лъщеше.
Среден на ръст, със синкава каубойска риза. Господин Дамър дружелюбно му подаде ръка.
Старият печатар сковано я пое. Дланта беше мека и топла, но в пръстите прозираше някаква
призрачна жилавост.
– А ето го и господин Слеш с новото му гадже от сед-ма страница. Още са малко друсани,
фотографът ги е издебнал в леглото. Нали знаеш кой е господин Слеш?
Не знаеше и нямаше особено желание да научи. Онова, което виждаше, му стигаше.
Господин Слеш, мършав наглед млад човек, с плоски космати гърди, се клатушкаше полугол,
загърнат само с мръсен чаршаф. Хилеше се идиотски, метнал ръка през раменете на гаджето си.
83
То пък беше съвсем голо, ако не броим прозрачните изрязани пликчета. Надзърташе с мътни,
подути очи иззад дългия си бретон и ломотеше неразбрано с надебелял език.
– Сладката малка Сюзи!
Малката Сюзи направи неприличен жест. Господин Слеш гъгниво се засмя. С другата си ръка
придържаше нещо гладко и розово, което поразително напомняше на...
– А това е задникът от втора страница – представи гомомичето, като го шляпна свойски по
бузата, – забележителна личност, горещо ви го препоръчвам!
Задникът учтиво изпуфтя. Бай Коста извърна глава.
– Май че забравих себе си – скромно добави тя: – Кен-ди от първа страница... Е, мисля, че
се събрахме страхотна компания!
Натовариха се мълчаливо в колата. Вратите хлопнаха. Бай Коста пъхна решително ключа в
таблото. Моторът изръмжа. Отново усети горещата длан на Кенди върху бедрото си. Обърна
глава.
– Какво има?
– Харесва ми как палиш – измърка тя.
Гумите на москвича рязко изсвириха. Зелената консерва се стрелна покрай изпуления
портиер на портала и отпраши по улицата. Минувачите уплашено отскачаха встрани. – О, йе –
измуча господин Слеш, протегна се от задната седалка и подаде някаква касета.
Кенди я пъхна в очукания радиокасетофон на колата и го наду до дупка. Жълтата мъхната
материя, с която бяха тапицирани седалките, настръхна.
– О, йе – повтори господин Слеш.
Но в грохота на музиката никой не го чу. Кенди тактуваше с токче. Бай Коста установи, че
пръстите му сами подскачат върху волана в дяволския ритъм на песента. В огледалото за обратно
виждане господин Слеш размяташе грива, малката Сюзи климаше на рамото му. Джефри Дамър
лакомо гледаше към скута им, където се спотайваше лъскавият задник. Кенди му се закани с
пръст, без да се обръща. Внезапно Коста закова спирачките. Улицата свършваше като отрязана
пред висока бяла стена.
– А сега накъде? – попита той.
Музиката трещеше оглушително.
– Сега накъде! – изкрещя старият печатар.
– Напред! – извика в отговор Кенди. – Аванти!
– Е?
Моторът глухо боботеше. Бай Коста тъпо се взираше в гладката бяла стена. Кенди се
възползва от вцепенението му, ловко преметна крак и натисна до дупка педала на газта. Острото
є токче се заби в стъпалото му. Колата подскочи с рев напред. Той изквича сърцераздирателно
като ударник, който вижда името си в графата за служебни порицания. Опита се да извие волана
в последния момент. Късно! Колата се вряза в стената. Светна жълт надпис: „Играта свърши!“.
Играта продължаваше. Имаше сигурни доказателства – музиката, господин Слеш, малката
Сюзи, оборила погрешка глава върху рамото на Джефри Дамър, който съзерцаваше бялото є ухо
със светнали очи. И токчето на Кенди. Кракът є – гладък, мускулест, загорял, преметнат върху
неговия. Бай Коста учудено свали ръце от лицето си. Беше закрил очи, за да не види смъртта. Но
смъртта се оказа само бял хартиен параван – животът отвъд продължаваше. Прас! Немощната
тръпка на хартиената преграда премина през бронята и достигна до него слаба като удар на
топче за пинг-понг. С крайчеца на окото си зърна парче разкъсан лист и това беше всичко. Кенди
здраво държеше волана вместо него. Досрамя го. Колата се друсаше по изровена уличка между
тухлените фасади на ниски двуетажни домове. Прозорците бяха заковани, дюкяните – със
спуснати кепенци. Нямаше жива душа. „Къде съм?“, учуди се бай Коста. Музиката гърмеше.
– Стоп! – внезапно извика Кенди и махна крака си отнеговия.
Инстинктивно натисна спирачките. Колата подскочи и спря. Намираха се насред малък
каменен площад. Кенди изключи касетофона. Господин Слеш тутакси усети, че му се повдига от
тишината, чевръсто отвори вратата и кротко се издрайфа навън. „Свястно момче е този Слеш –
84
помисли си бай Коста, – макар че има вид на такъв, дето ще ти повърне във врата...“ Площадът
лъщеше с оловен блясък. Небето имаше хартиен сив оттенък.
– Къде отиваме? – попита загрижен бай Коста.
– Вече стигнахме – рече Кенди и прошепна загадъчно: –Избрани ястия за избрани гости,
ценители на добрата кухня. И все пак посетителите на този мистериозен клуб не идват с
единствената цел да похапнат...
– Какво, какво?! – изуми се бай Коста, думите му звуча-ха познато.
– Обикновена тухлена фасада – продължи да шепне тясъс същия загадъчен глас.
Отстрани на входа върху неголяма медна табела бе гравирано „Деликатесен клуб О“.
Страница четвърта.
– О! – възкликна старият печатар.
– В знак на признателност и топли чувства към твоя-та скромна особа – каза – нашата
компания реши да те покани на обяд в едно от най-прелестните кътчета на любимия ти вестник.
Господин Дамър сочно се облиза.

„Този необикновен ресторант е възникнал в края на 70-те и води началото си от един

луксозен публичен дом. Веднъж пийналият си граф фон X. поискал да му сервират една
проститутка под формата на печено прасенце; намазана с масло, с лимон в устата и варен
морков в задника... Този ексцентричен начин за консумиране на платената любов
изключително допаднал на останалите посетители.
Клиентите, вещи гастрономи, се кълнат, че храната придобива съвсем различен вкус
след съприкосновение с женското тяло. Дали пък това не е някакъв далечен отглас от ерата
на канибализма?“
(... брой 10, година II, 14.VI.1992, стр. 4)

Във фоайето, застлано с дебела червена пътека, ги посрещна внушителен портиер в зелен
мундир.
– Имаме запазена маса – рече Кенди.
– На чие име? – осведоми се подозрително той.
– На бай Коста – невъзмутимо отвърна тя, този път безникакъв акцент.
Бай Коста неспокойно се размърда. Портиерът разтвори тежката дебела книга, която лежеше
на масичката му. Показалецът му бдително се извиси над страниците, пълни с имена, и кацна в
долния є край.
– Да – каза той с почтителна интонация, – добре дошли!
И натисна невидим звънец. Появи се оберкелнерът с любезна усмивка и бяло сако.
– Заповядайте! – покани ги той с лек професионаленпоклон.
Но внезапно смръщи вежди и посочи задника.
– А, не! – поклати глава той. – Забранено е да се носиот вкъщи! Оставете го тук!
Господин Слеш ревниво притисна задника към себе си.
– Ама той е страшно интелигентен! – намеси се раз-палено Кенди.
Задникът дискретно въздъхна. Оберкелнерът подозрително го изгледа.
– Можеш ли да говориш? – попита той.
Задникът мълчеше.
– Щом мълчи, значи може! – отбеляза Кенди.
Оберкелнерът кимна разбиращо.
Озоваха се в просторен салон. По средата имаше голяма кръгла маса за дванадесет души.
Стените бяха тапицирани с червен плюш. Плътните завеси скриваха прозорците. Оберкелнерът
ги поведе към едно луксозно сепаре, оградено с висок параван на винени цветя. Изчака ги да се
настанят във високите кресла и им поднесе менюто в дълъг калъф от червеникава кожа.
– Спагети за всички – изкиска се Кенди. – И по-живо,че няма време!

85
 „Защо да няма време?“ – недоумяваше бай Коста, разположен удобно между двете
момичета. Беше изпил чаша гъсто червено вино, това го накара да се отпусне приятно, но
дълбоко в него остана чувството, че крият нещо от него...
Двама снажни сервитьори избутаха в сепарето количка с огромна продълговата чиния като
лодка. В нея сред спагети и обилен сос плуваше голо момиче. Двамата сложиха с пъшкане
чинията на масата и побързаха да изчезнат. Сосът и спагетите бяха съвсем истински, момичето –
също. Премигваше равнодушно, сгушено между дългите макарони, като натъпкано с
приспивателни. Бай Коста дивашки се блещеше насреща му.
– Бон апети! – усмихна се Кенди.
Момичето в чинията изпищя. Сосът се разплиска и опръска покривката. Протестът беше
съвсем основателен. Господин Дамър я беше захапал за крака. Слеш и Сюзи глупаво се хилеха.
Кенди настръхна от възмущение.
– Веднага я пусни! – викна му тя. – Ако не се държишизискано, ще заповядам да те
изхвърлят. Момичето не е за гризане, а за...
В същия миг и тя избухна в неудържим безпричинен смях. Гърдите є вълнуващо се
разлюляха, герданите затракаха. Момичето седна в чинията и се разплака. Макароните лепнеха
по голите му рамене. Господин Дамър я гледаше с нямо възхищение, мутрата му беше
изплескана с червен сос. Внезапно се разнесе силен мирис на изгоряло. Зад паравана се
разнесоха забързани стъпки, дрънчене на съдове.
– Пожар! – извика някой панически.
По лицето на Кенди премина сянка на досада.
– Оня педераст пак е запалил вестника – отбеляза тя.– Ъ? – протегна шия господин Слеш.
Джефри Дамър взе колосаната салфетка и си избърса муцуната с отсянка на погнуса, сякаш
бе консумирал простосмъртно свинско. Момичето рипна от чинията и побягна, оставяйки мазни
апетитни стъпки.
– Какво? Какво? – объркано попита бай Коста.
– Оня педераст е подпалил вестника – повтори тя.
Но гласът є вече не звучеше толкова самоуверено. Сепарето се пълнеше с дим.
– Уф... – кимна задникът.
– Пожар! Пожар! – писна малката Сюзи.
Завесите в салона горяха. Таванът беше черен.
– Ами сега какво ще правим?! – попита с растяща тре-вога бай Коста.
Ужасно съжаляваше, че се забърка в тази нелепа история.
– Ами сега – рече Кенди, – кой откъдето е!
В стената се отвориха три тесни вратички, облени в неонова светлина. Над първата
трептеше розов надпис „Пентхауз“, над втората – жълт, „Пари мач“, а над третата – син,
„Щерн“.
– Всички ние – обясни Кенди – идваме от различни спи-сания.
– А какво ще стане с мен?! – отчаяно разпери ръце байКоста.
– Няма начин да дойдеш с нас – поклати глава тя. – Тиси от друг свят. Бягай!
И скочи във вратата „Пентхауз“. Господин Слеш и гаджето му хлътнаха в „Пари мач“.
Надписите угаснаха един подир друг. Джефри Дамър невъзмутимо прекрачи в „Щерн“. Вратата
остана отворена още няколко секунди и бай Коста си помисли, че може би не е късно да го
последва. Но перспективата да се озове насаме с фамозния людоед го отблъсна от тази поредна
авантюра. В суматохата бяха забравили задника. Бедната розова буца пухтеше и се въртеше като
пумпал на пода. Господин Дамър отново изскочи от „Щерн“ с вид на човек, който си е забравил
портфейла. Озърна се крадливо, грабна задника и се втурна обратно в светлия процеп. После
вратата се затвори. Бай Коста остана сам сред съскащите жълти пламъци.
Верният стар москвич го чакаше на площада. Печатарят го пришпори с всички познати
ругатни на този свят и се втурна в огнения тунел. Курвенският свят гореше, пламъците шибаха
стъклата. Беше красиво. Но той не разбираше това...
86
 Издателят Тътев наблюдаваше огъня с радостно ожесточение. Устните му беззвучно
мърдаха, сякаш произнасяха тайнствени заклинания. Жегата напичаше лицето му, но той не
помръдваше, вторачен с насълзени очи в жълтите езици. Цветните страници се гърчеха и
почерняваха. Пламъците на очистението! Слънцето плуваше в димни облаци. Над бунището се
носеше противна, задушлива воня. Горяха нечистите помисли, думи и образи. Горяха пари,
нерви, изгубено време. Но кой можеше да гарантира, че това е краят, че и следващия път няма
да се повтори същото? Поскоро обратното! Беше почти сигурен, че и следващия път ще бъде
същото... Нечистите помисли, образи и думи щяха да изпълзят като гнусни хлебарки от тъмните
ъгълчета на съзнанието му и да нападнат беззащитната хартия. Но той гореше именно хартията.
Може би от страх? Може би оня странен поп все пак имаше право – причината е в него.
Отблясъците от пожара осветяваха една тъмна влажна дупка, където пъплеше и съскаше
невидима коварна гмеж. Там не можеш да драснеш клечка кибрит, камо ли огън – прекалено
мокро е и няма достатъчно кислород. Той дори се боеше да надникне там... в себе си. А там вече
се набираше следващият брой, още по-мръсен и разюздан от предишния. Подмолно и
неумолимо набираше инерция. Като хищна птица. Като тъмен валяк. Може би, ако скочи в
пламъците?... Тътев отстъпи крачка назад, сякаш за да се опази от необмислени пориви. Все още
бе преизпълнен със здрав разум въпреки искрите на безумие, които прехвърчаха в мрачната
пещера. Здравият разум бързаше да ги схруска като пуканки. Здравият разум, съскащ в тъмните
ниши, съставен от безброй рационални причини, хлъзгави, студени, подли...
Овъглените страници потрепваха като гигантски дрипави пеперуди. От ярките дълбини на
огъня долиташе някакво странно бучене. Издателят отстъпи крачка назад: напичаше нетърпимо.
Вкопчен във волана, бай Коста натискаше газта до дупка. Струваше му се, че всеки миг предното
стъкло ще се пръсне от жегата. Горящите къщи от двете страни на улицата се срутваха с грохот.
Хвърчаха въглени и искри. Ослепителни жълти пукнатини бяха нацепили небето, въздухът се
точеше покрай колата, лепкав и гъст като сироп. Насреща адът бе отворил гостоприемно порти...
През пламъците се мярна човек, а може би дявол? Бай Коста натисна пронизително клаксона.
Тътев чу предупредителния вой на сирената, но само зина в ням ужас. Тъпата предница на
москвича изплува сред облак жарава. Лицето на печатаря се мярна, озарено от демонски блясък.
„Я, Тътев!“, учуди се бай Коста. Беше твърде късно. Ивица кръв с плясък се залепи на предното
стъкло. Тялото на издателя отскочи леко от нажежената броня и се разпльока върху купчина
боклук.
Край спуканата глава на Тътев пъплеха черни лъскави буболечки. Клекнал над тях, бай Коста
се чудеше дали влизат, или излизат отвътре. За всеки случай ги мачкаше яростно, докато чакаше
някой да дойде.
БАНКАТА НА ВСИ СВЕТИИ
Богатите също плачат...

„Никой нищо не е загубил, а истинската печалба тепърва предстои...“ – твърди Руслана от

Варна седмици след скандалното рухване на финансовите пирамиди в Северна България,
фирмите предлагаха баснословни месечни дивиденти, които примамиха десетки хиляди
вложители. Лихвите на първите инвеститори се изплащаха със средствата, постъпващи от
следващите. Няколко месеца по-късно пирамидите преустановиха плащанията. Вложителите
загубиха спестявания на стойност милиарди левове. Стотици разорени семейства бяха хвърлени
в отчаяние. Град Варна бе заплашен от безредици. „Класическа форма на измама“ – коментираха
политици, юристи и финансисти. Руслана обаче не мисли така. „Парите не са откраднати –
настоява тя, – а са вложени изгодно, макар и далече оттук...“
Руслана е на 30, юристка от Варна и държи на всяка цена анонимността є да бъде запазена.
За нея е безразлично дали версията є ще бъде възприета сериозно, но се чувства длъжна да я
сподели в името на хилядите обезверени и нещастни хорица, доведени до ръба. „Не бива да се
87
гледа еднозначно на случилото се – съветва тя. – Най-лесно е човек да приеме, че е жертва, и да
изпадне в депресия. Но това не е изход. Едно губиш, друго печелиш. Така е на този свят. И не
само на този...“
Руслана се запознава с К. Б. случайно през пролетта на 1992 г. Късен дъждовен следобед.
Била сама в кантората си на приземния етаж в сградата срещу съда. Ровела из папките, когато я
сепнала силна гръмотевица. Изведнъж установила, че вече не е сама. В ъгъла стояла мокра,
раздърпана персона и втренчено я наблюдавала иззад подгизналия си бретон. „Едва не
припаднах... – признава Руслана. – Изглеждаше като предвестник на Апокалипсиса. Помислих
си, че ще се хвърли срещу мен и ще ми издере очите.“ К. Б. обаче се оказва обикновен клиент.
Искала да регистрира фирма. Преглеждайки документите є, Руслана установява с известно
вътрешно неудобство, че непознатата е родена на нейната дата. Зодия Скорпион. Съвпадението
изглежда случайно, ала Руслана не може да се отърве от чувството, че е срещнала някакъв
уродлив двойник... По онова време К. Б. прави първите си стъпки в бизнеса и често се обръща
към нея за съвет и помощ. „Беше невероятно предприемчива – спомня си младата юристка. –
Попиваше всяка откачена идея и се заемаше да я осъществи. Това често я вкарваше в рискови
начинания.“
К. Б. обитавала просторен таван в центъра на Варна заедно с деветгодишната си дъщеря.
Детето било глухонямо. Самата К. Б. не обичала да говори за миналото си. Не защото имала от
какво да се срамува, а защото го ненавиждала... Останала рано сирак. Завършила някакъв
техникум. Работила във военния завод. Направили є дете. Нямало къде да живее. После є дали
този таван, но я изхвърлили от работа. Най-щастливият миг от живота є бил, когато станала
шампионка по спортна стрелба на завода. Преди седем години. Най-нещастният – когато
разбрала, че дъщеря є е глухоняма. Било само два дена преди да стане шампионка. „Представях
си, че се целя в главата на баща є“ – споделила веднъж тя...
К. Б. напразно се мъчела да накара детето да проговори, твърдят комшии. Чували я да му
приказва. Задавала му въпроси и отговаряла вместо него. Постепенно обаче повишавала тон и
започвала да му крещи. „Бълваше змии и гущери – оплаква се съседката от долния етаж. – Гласът
є кънтеше в цялата къща. Беше непоносимо!“ Въпреки това всички са единодушни, че К. Б. никога
не посягала на дъщеря си. Някои си спомнят, че често са я виждали на прозорчето на
капандурата, застинала като препариран гларус. „Стоеше и гледаше града – споделя очевидец, –
сякаш обмисляше някакъв план. Можеше да остане така час или два, докато се стъмни... Още
тогава ми хрумна, че тази жена може би крои нещо недобро. Не знам. Случвало се е да се
прибера късно, след полунощ, и пак съм я виждал: луната я осветява, неподвижна като мумия,
втренчена в спящия
град. Ако знаех тогава какво е замислила...“
Скоро пътищата ни се разделиха – разказва Руслана. – Всъщност бях доволна. Сделките є
ставаха все по-съмнителни от правна гледна точка и не ми се щеше да рискувам репутацията си,
като се забърквам в подобни операции. Тя сякаш усещаше това и не се натрапваше. Отбиваше се
от време на време, за да изпием по едно кафе и да си побъбрим. „Няма да те занимавам с
глупости – обичаше да казва, – но когато наистина ми потрябваш, ще те потърся.“ Наблягаше на
думата „наистина“. Нямах представа какво има предвид, а и тя не беше съвсем наясно; по-скоро
я глождеше някакво предчувствие... Не знам. Не беше от бъбривите, но с мен се отпускаше. Беше
си втълпила, че съм є помогнала в началото. Истината е, че бих го направила за всеки клиент...
Тя ме плашеше. На моменти имах чувството, че тази жена е моя близначка; уродливо копие,
което се движи в някакво друго измерение. Гледала съм се в огледалото и съм си мислила: аз
съм нормална, моят свят е нормален. Между нас цари хармония, дори само заради факта, че
Господ ми е дал тези големи гърди, които толкова се харесват в обществото. Докосвах се и си
казвах: ето това си ти. Но може би съществуват други измерения – като криви огледала, където
съм лишена от всичко, което имам: прекрасните гърди, дипломата си, грижите и обичта на
близките... Скитам се немила-недрага и призовавам небесната мъст да разруши този зъл свят.

88
 Един ден К. Б. ми се обади по телефона и ме помоли да отида у тях – продължава Руслана...
– Гласът є звучеше много особено. Предположих, че нещо е загазила. Нямах желание да ходя у
тях. Предложих є да дойде в кантората, но тя настояваше на своето... Беше в разгара на лятото.
Таванът приличаше на пещ. Нажежените керемиди излъчваха топлина, макар че слънцето
отдавна се бе скрило. За пръв път идвах тук. Обзавеждането представляваше нелепа смес от
вехтории и скъпи домакински уреди. Глухонямото момиче седеше на леглото и втренчено ме
наблюдаваше. Имаше плътни оранжеви устни, които плуваха в жегата като разтопен восък. К. Б.
ме посрещна силно развълнувана. Показа ми три стола, сложени по средата на стаята. „Имах
посещение...“ – прошепна загадъчно тя.
Било към три следобед, в най-страшния пек. К. Б. се отбила покрай вкъщи, за да вземе
някакви документи. Изведнъж є се доспало. Полегнала уж за малко и потънала в дълбок сън.
Когато се събудила, в стаята имало трима мъже. Стените и въздухът изглеждали червени от
залеза. Дъщеря є търкаляла по пода безформена топка като гигантски презрял домат. Мъжете
седели един до друг. Носели тъмни очила и черни дрехи. Лицата им проблясвали от пот, което
ги правело отчетливо реални. Представили се, без да стават, само с кимване.
Господин Куб, господин Гав и господин Фак.
„Ние отдавна ви наблюдаваме“ – рекъл є Гав. К. Б. седяла в леглото, още сънена, но това
очевидно не ги смущавало. Те заявили, че са агенти на могъщ инвестиционен фонд. Управата на
фонда ги упълномощила да се свържат с нея и да преговарят относно евентуална съвместна
дейност. К. Б. не знаела какво да отговори. Имала чувството, че е попаднала в някакъв лепкав
кошмар; мъчела се да се откопчи, ала не можела. Куб и Гав продължавали да бърборят. Детето
се занимавало с топката си и сякаш не ги забелязвало. Неочаквано Фак се обърнал към него и му
заговорил на непознат език. Звучало като кудкудякане. Момичето се приближило, Фак є казал
още нещо и тя се разсмяла беззвучно. После седнала на коляното му. Отначало К. Б. не загряла
какво се е случило. Виждала само, че дъщеря є седи на коляното на непознатия, и това не є
харесвало. Но имало и нещо друго... Било є трудно да го проумее веднага. И все пак... „Тя чува,
по дяволите!“ – проблеснало в съзнанието є. Дъщеря є чувала! Креснала є да се разкара оттам,
ала детето не реагирало. Гледало тъповато и поклащало крака, обгърнато в тишина. Извикала го
по име няколко пъти. Без резултат. Тогава Фак отново заговорил на своя откачен език: момичето
кимнало и отишло при майка си...
– Нямах представа какво цели с тази смахната история – признава Руслана. – Бях нащрек. И в
същото време се чувствах страшно неудобно, защото тя говореше съвсем сериозно. Искаше да є
вляза в положението. Аз обаче се дърпах. Стърчах насред стаята и се блещех недоверчиво. Кой
знае защо, трите стола ужасно ме изнервяха. Тогава тя се обърна към детето и му каза нещо.
Нещо на оня език. Звуците се изтърколиха от устата є като топчета за пингпонг. Може би
приличаше на китайски. Не знам. Ойо ко-ко ии пе мо... Нещо такова. Момичето стана от леглото
и се покатери на единия стол. „Тук беше Фак“ – обясни К. Б. Хвана ме за ръката и почти насила
ме накара да седна на средния стол. „Куб!“ – рече тя. Настани се от другата ми страна и отсече:
„Гав!“ Така. Значи аз бях господин Куб. Седях на неговото място, опряла гръб в твърдата дървена
облегалка, и се питах дали не сънувам. Изведнъж си ги представих ясно и тримата: гладко
избръснати, седнали в редица, с черни костюми и тъмни очила...
Заявили, че са изпратени, за да се погрижат за спестяванията на населението, фондът се
занимавал с дългосрочни инвестиции в области, все още недостъпни за човешкото познание...
Гарантирали стабилни дивиденти, защитени сто процента от инфлацията. К. Б. слушала разсеяно
и си мислела само за това, как дъщеря є вече може да чува. Внезапно Фак се намесил: предложил
є да я научи на своя шантав език, ако се приобщи към тяхното дело. Естествено казал го по-иначе,
не така грубо, но смисълът бил горе-долу този. Поне за нея. Съгласила се, без да му мисли. Куб я
предупредил, че поема огромна отговорност. „Ние не сме шарлатани – рекъл є той. – Но хората
невинаги разбират кое е най-добре за тях...“ Според Гав над две трети от вложителите не
успявали да се възползват приживе от спестяванията си. Трупаното с цената на толкова мъки и
лишения обикновено престоявало в сметките на корумпирани финансови институции,
89
инвестирало се в напълно безполезни дейности и се обезценявало безвъзвратно. Но дори
привидно изгодните вложения, направени приживе в недвижими имоти, кухненско
обзавеждане или вносни автомобили, на практика били ефимерни. Това било ясно за всеки
относително интелигентен човек. За съжаление повечето хора не били такива. Вкопчени в
илюзорни представи за благосъстояние, те не усещали как им се изплъзва реалната стойност на
нещата. Наистина човешкият живот приличал на бавно разорение! Смъртта и фалитът били две
лица на една и съща монета. Затова била създадена тази благословена институция – от най-
висше място и с най-безкористна цел, – за да помогне на хората да направят правилен избор и
да получават възможно най-изгодни дивиденти за вечни времена.
„Амин! – щеше ми се да добавя... – Това прилича на погребална агенция.“ Обзе ме
неудържимо желание да се махна от този дом, където се бе вселила лудостта – продължава
разказа си Руслана. – Но бях като залепнала за проклетия стол. Майката и дъщерята седяха от
двете ми страни и гледаха с празен поглед навън, в изрязания от прозореца здрач. Имах
усещането, че духовете им кръжат над града и се надвикват с морските птици. Почувствах се
съвсем сама, изоставена в хармоничното ми тяло с хармонична биография. Прииска ми се да
запаля лампата, но както вече казах, не можех да помръдна; сякаш тежката сянка на господин
Куб се беше отпечатала върху мене.
Хората – твърдял Куб – още не били дорасли умствено, за да инвестират директно в тяхната
корпорация. Затова се налагало да се измислят по-приемливи форми за участие, които привидно
да съответстват на утвърдените в обществото структури. Подобни предприятия, действащи на
принципа на обикновени финансово-кредитни дружества, вече били създадени в някои съседни
страни и успели да привлекат огромен брой вложители. К. Б. се мъчела да слуша внимателно, но
усещала, че клепачите є натежават. Била като хипнотизирана. Равният глас на Куб трамбовал
мозъчните є клетки. Това направи, онова направи – сипел указания. „Ние ще идваме за парите
всяка седмица“ – били последните думи, които си спомняла. После заспала. Събудила се
плувнала в пот – лежала с дрехите, а яркото следобедно слънце печало върху краката є. „Какъв
глупав сън“ – помислила си тя. Дъщеря є седяла до нея на леглото и гледала втренчено трите
празни стола. „Ти ли ги сложи там?!“ – попитала изумено К. Б., но тутакси осъзнала, че произнася
нещо съвсем различно. Детето се обърнало и поклатило глава – не. Обзела я паника. В устата є
се роели невъобразими звуци като гадни малки насекоми. Изломотила първото, което є дошло
на езика, сякаш за да ги изтръска оттам. Нямала представа какво казва и била ужасена... Но
детето не се развълнувало особено: отишло до чешмата, наляло чаша вода и се върнало. „Това
ли казах?“ – плахо попитала тя. Мъчела се да не чува какво излиза от устата є. Момичето
кимнало.
„И тогава разбрах, че не съм сънувала! Бях сключила сделка и ТЕ бяха изпълнили своята част.
Аз също ще изпълня моята!“
Беше крайно възбудена – спомня си Руслана, – седеше вдървено със стиснати устни, а очите
є стъклено блестяха. Вече не се съмнявах, че е преживяла нещо необикновено, но не виждах как
мога да є помогна. В края на краищата аз бях само прост юрист, а тази материя очевидно се
простираше извън моята компетентност. Чувствах се напълно безпомощна. Внезапно тя се
плесна силно по коляното и забърбори на оня език, високо и бързо като картечница. „Око-воко
ю му...“ Гръклянът є изпъкна, затрепери, стори ми се, че ще се пръсне. Зяпах я втрещена, когато
дочух пляскане и от другата ми страна. Нямата уста безумно зееше. Момичето блъскаше с
разперена длан по коляното си... Сякаш някаква пружина се заби в задника ми и ме изстреля от
стола. На прага ме застигна глух глас: „Не казвай на никого за това!“
Прибрах се вкъщи със силно главоболие – продължава Руслана. – Легнах си като пребита и
цяла нощ сънувах столове. Изникваха на всевъзможни места, в редица по три, оставяйки
впечатление, че само допреди минута някой е седял на тях. Но аз все закъснявах и столовете бяха
винаги празни. Този сън ме преследваше още няколко дни. Терзаех се от мисълта какво прави К.
Б., но така и не намерих сили да є се обадя. Тя също не ме потърси. Оттук-оттам подочувах, че се
е захванала с нещо голямо и развива трескава делова активност. Наемала хора, откривала
90
офиси... Скоро тръгна масирана рекламна кампания в местните вестници и радио. Обещаваше
невероятни неща. Едва тогава си дадох сметка, че се е заела сериозно да осъществи
налудничавия си план. Но вече беше късно. Хората се юрнаха да влагат спестяванията си при нея.
Винаги имаше опашка пред централния є офис. Дори аз понякога се изкушавах от мисълта да є
поверя известна сума. Естествено не го направих, макар че, кой знае, може би не би било съвсем
излишно... За няколко месеца тя страхотно се издигна. Стана най-уважаваната бизнесдама на
града. Фучеше нагоре-надолу с черното си ауди, обградена от бодигардове. Но продължи да
живее на тавана. Говореше се, че презира светския живот. Никога не ходела по коктейли, макар
че постоянно я канели. Вечер се прибирала вкъщи и прекарвала дълги часове насаме с дъщеря
си. Междувременно се пръкнаха още няколко фирми със сходен предмет на дейност. Клоновете
им постепенно обхванаха целия град – почти нямах познат, който да не е вложил пари в някоя от
тях. Всеки месец си получаваха тлъстия дивидент и не се интересуваха от нищо друго. Но аз знаех,
че това е само фасада. И се питах ДОКОГА? И какво щеше да стане ПОСЛЕ?... Защото бях
абсолютно сигурна, че всички тези фирми са свързани по някакъв мистериозен начин помежду
си.
Минават почти две години. През пролетта на 1995-а из града плъзват тревожни слухове, че
фирмата на К. Б. е преустановила всякакви плащания. Пред офисите започват да се трупат
километрични опашки. Гражданите гневно размахват доверителни разписки с подписа на К. Б.
Истерии. Припадъци. Но касиерките само вдигат рамене. Няма пари. К. Б. също е потънала вдън
земя... Това беше знак. Тя ми се обади два или три дни по-късно – разказва Руслана. – Очаквах
го, знаех, че ще се обади, когато ВСИЧКО ЗАПОЧНЕ...
Срещнахме се в Морската градина, недалеч от Делфинариума. Беше сутрин. Тя ме чакаше на
една пейка, загърната в шлифера си, с тъмни очила. Наоколо не се мяркаше жива душа. Седнах
до нея. Известно време мълчахме. През клоните на дърветата се виждаха сребристите ленти на
морето. Подухваше лек ветрец. „Аз бях дотук– рече тя най-сетне. – Моята мисия е изпълнена.“
Изглеждаше напълно спокойна, като човек, разчистил всичките си сметки. Деловият є устрем се
беше стопил, от лицето є вееше равнодушие и благост. Попитах я какво ще стане все пак със
спестяванията на хорицата. К. Б. леко се усмихна; никой нищо не е загубил, а истинската печалба
тепърва предстои, заяви тя с непонятна за мен увереност. Това било тайна и за самата нея
ДОСЕГА...
В продължение на година и половина мъжете идвали за парите всяка седмица, както били
обещали. К. Б. нямала представа къде ги отнасят и какво правят с тях. Оставяли є колкото да
обслужва текущите лихви. Постепенно започнала да се тревожи, защото катастрофата се
очертавала ясно на хоризонта. Всеки ден виждала стотици люде, чакащи доверчиво пред
гишетата, за да си получат лихвата. Спирала поглед върху ръцете, които стискали снопчета
банкноти – повечето от тях били сбръчкани, но имало и гладки, добре поддържани ръце, и
грапави от труд, и мургави, и бели; в съзнанието є се набило радостното оживление на пръстите,
листещи краищата на пачките. И все се питала какво ще стане, когато един ден всички тези ръце
останат празни. А денят неумолимо наближавал. Мъжете продължавали да идват, делови и
мълчаливи. Мъчела се да отгатне по-нататъшните им намерения, но є отговаряли уклончиво:
„Око мо и...“ Нали вече разговаряли на един и същ език. Утехата не била кой знае каква, но поне
оставяла вратичка за бъдещето. Внезапно без всякакво предупреждение мъжете престанали да
идват. Това се случило преди два месеца. „Прекарах най-кошмарните дни в живота си!“ – призна
тя. Била убедена, че са я изоставили. Следяла с ужас как изтичат последните є наличности и си
представяла стесняващата се основа на пирамидата. „Знаех точно кога ще рухне!“ Щяло да бъде
вторник. На тази дата в сметката є щяло да има цифром и словом 33 лева и 14 стотинки... Една
особена мисъл се въртяла в главата є през това време, показателна за душевното є равновесие.
Мислела си: по документи всеки отделен човек се води като една цяла единица, но дали това
съответства на истината? Никой не казвал тук има 12 души и половина или пък – в този град
живеят 253 725 души и 25 стотни... Във вестника пишели – „убити 9“, но дали всъщност не са 8 и
две четвърти? Така например тя имала 17 926 клиенти, а не 17 925 и 75 стотни. Или 17,096? А
91
може би 0,17? Струвало є се, че ако реши този проблем, може би ще є бъде по-леко да
разпредели справедливо останалите средства. Но кой можел да є направи толкова прецизна
сметка?... Междувременно се срещала тайно с шефовете на сродни компании и се мъчела да
откопчи от тях информация за „посетителите“. Естествено подхождала крайно предпазливо; ако
човек не бил посветен, никога нямало да се досети за какво става дума. „Всички те се държаха
като „посетени“ – твърдеше тя, – но никой не се издаде!“ Отчаяна, К. Б. се затваряла на тавана и
прекарвала дълги часове с дъщеря си, предчувствайки, че скоро няма да бъдат заедно. Понякога
излизали с черното ауди извън града, шляели се по плажовете. Тя говорела, детето слушало.
Често, разхождайки се така безцелно по хладния пясък, є се струвало, че времето е свършило –
секунди, минути, часове, години, изтекли като песъчинки от някаква стъкленица, сега лежали
край морето, инертни и мъртви. Но стъкленицата не била празна; макар невидимо, времето се
сипело над главите им и ето – настъпил фаталният ден вторник.
Утрото я сварило будна. Седяла в леглото с подути очи и чакала да дойде краят на света. Но
краят, кой знае защо, се бавел. Детето спяло до нея, свито на кълбо, и лекичко похърквало. Отвън
долитали шумовете на разбуждащия се град. Светлината се очиствала от синкавите примеси на
нощта и ставала все по-бяла. Хрумнало є, че краят може би вече е настъпил, а тя някак си е
пропуснала да го забележи... Нямало тътен и светкавици, земята не се отворила и небесата не
излели кървав дъжд. И все пак това било краят. Тази мисъл є подействала неочаквано
успокояващо. Сгушила се до детето и скоро се унесла в дълбок, здрав сън. Събудила се с
чувството, че е спала цяла вечност. Стаята отново тънела в червеникав сумрак. Било
необикновено тихо. Дъщеря є продължавала да спи. И тогава ги видяла. Господин Куб, господин
Гав и господин Фак. Седели срещу нея с гладки, безизразни лица, като восъчни отливки. „Мо те
ойо у“ – рекъл Куб. Което буквално означавало: „Време е!“ Мъжете станали. „Трябва да дойдеш
е нас“ – пояснил Гав. Тя посочила спящото дете. Той поклатил глава: нямало да се бавят. Излезли
на улицата. Веднага є направило впечатление, че навън няма жива душа. Същата убита
червеникава светлина заливала града. Мъжете вървели бързо в колона един зад друг; К. Б.
подтичвала след тях като пале и смаяно се озъртала. Минали през центъра на града и се насочили
към Морската градина. По пътя не срещнали абсолютно никого. Мъжете не казвали нищо.
Обхванал я страх... Искала да попита къде отиват. Изведнъж забелязала висока сребриста сграда,
която се издигала в източния край на градината. Върхът є бил забулен в червеникава мъгла.
К. Б. замълча, втренчена в малката полянка отсреща. „Беше ей тук!“ – каза неочаквано тя и
повдигна брадичка. Зяпнах изумена – спомня си Руслана, – там нямаше нищо, дори тревата не
беше смачкана! К. Б. обаче упорито твърдеше, че сградата се намирала точно тук – стърчала
насред поляната, тясна и правоъгълна, без прозорци, облицована с блестящи панели като люспи.
Краят є се губел в небето. Куб долепил длан до сребристата повърхност и в стената безшумно се
отворила врата. Мъжете влезли. Тя се колебаела. Една ръка се протегнала отвътре и є направила
знак да побърза. Озовала се разкошна зала с колони от зеленикав мрамор и позлатени тавани. В
дъното се виждали часовници и голямо табло, по което пробягвали невнятни светещи цифри.
Между колоните имало гишета с тъмни стъкла. Очевидно се намирала в банков салон.
Надникнала през прозорчето на едно от гишетата. Нямало никого. Пръстите є оставили
отпечатъци по прашното стъкло. Останалите гишета също били пусти, изоставени сякаш от
години... Озадачена, тя се върнала в средата на залата. Точно под масивния полилей имало
мозайка, изобразяваща шестоъгълна звезда. Основната фигура била тъмночервена, а зад нея
струели ярки пламъци. К. Б. стояла в центъра на звездата и усещала странна топлина. Подът едва
доловимо вибрирал, сякаш някъде долу работел мощен двигател. Лек звън я накарал да се
обърне. Белите метални врати на асансьора мазно се отместили... и отвътре излязъл един мъж.
Този индивид изглеждал крайно фантастично – появата му сякаш бележела някакъв предел,
отвъд който връщане нямало. Бил облечен в бяла римска тога, извезана по края със златни
нишки, носел златен венец и държал къса блестяща пръчка, напомняща жезъл. Тези
величествени одеяния някак смешно се разминавали с делничната му осанка: среден на ръст,
възпълен, с очила и бухнала кестенява коса. Във физиономията му имало нещо дяволски
92
познато. К. Б. можела да се закълне, че го е виждала някъде преди. По телевизията или във
вестниците?... „Мео-и ока те по!“ – приветствал я тържествено той, вдигайки жезъла. Тя смутено
навела очи. „Не, недей да скромничиш! – подел разпалено мъжът. – Ти направи нещо голямо за
този град и трябва да се гордееш!“ „Чак пък толкова...“ – рекла си тя наум. Мъчела се да си
спомни откъде го познава... „Виж сега – продължил той, – хората сигурно никога няма да оценят
какво си сторила за тях; ще те обиждат, ще те клеветят, възможно е дори да пострадаш. Говоря
от личен опит. Но ти недей да униваш.“ „Кой сте вие?!“ – ужасено попитала тя. „Аз съм Сергей
Мавроди – представил се мъжът. – Аз съм най-великият финансист на света.“ Тя направила рязко
движение назад, като че ли искала да се предпази от удар по лицето, и замръзнала в това
положение. Мъжът се усмихнал саркастично: „О, знам какво си мислиш! Този негодник
Мавроди, този нагъл мошеник, който опропасти 10 000 000 души... Нали така? Не се безпокой:
отвори вестниците утре и ще прочетеш същото за себе си. Разликата е само в мащабите. Хиляди
дребни спестители – разорени! Изгоряха левчетата ни! Финансов крах! Трагедия!...“ „Защо не ми
казахте, че ще стане така?!“ – извикала тя към тримата мъже. Куб, Гав и Фак стояли безучастно
като изключени автомати. „Как?! – възкликнал Мавроди. – Нима не разбираш, жено, че това е
бълнуване на заслепени мозъци? Няма такова нещо! Ние сме почтена институция!“ К. Б.
изпаднала в пълно недоумение. „Не вярваш ли? – рязко попитал Мавроди. – Колко пари са
останали в сметката ти?“ Казала му. „Тъкмо това е... Повратната точка! – отбелязал той с явно
задоволство. – От днес нашата институция поема изцяло контрола върху постъпилите вложения.
Дивидентите ще се превеждат директно. Естествено никой няма да разбере това веднага. В
началото всички ще бъдат нещастни и отчаяни – средствата, събирани с цената на толкова труд,
време и жертви, изведнъж ще изчезнат от хоризонта. Тях просто няма да ги има и хората ще се
почувстват жестоко ограбени. Но ще мине време и в мрака ще просветнат лъчи. Тази светлина
ще става все по-ярка, лъчите є постепенно ще прогонят тъмнината и тогава всички те с изумление
ще открият, че са попаднали в пещерата на Али Баба – претъпкана с безценните съкровища на
духа. Неща, които никога не губят стойността си, независимо от кризите, инфлацията, войните,
смъртта... Казвам ти: всички, които сега ридаят, един ден ще бъдат богати!“ Последните думи
Сергей Мавроди изрекъл със своеобразен патос. Брадичката му потрепвала. Приближил се,
подал є ръка и я повел към асансьора. „Като годеница“ – минало є през ума. Вратите се
затворили. Усетила как се издигат. Златист сумрак изпълвал кабината. Зад стените се носело
тънко свистене. Мавроди продължавал да държи ръката є.
„Знаеш ли – поде дрезгаво К. Б., – ТАМ все смятат и пресмятат, и всички са толкова сериозни!
Не може да стане никаква грешка. За всеки влог се грижи отделен чиновник. Дори за най-
нищожните!...“ Чиновниците седели един зад друг в дълги редици и щракали със сметачните си
машинки, без да вдигат глави. Подът бил засипан с безкрайни хартиени ленти. Ниско от тавана
висели неонови лампи. Стените на залата били сиви, тук-там се подавали едри болтове. Въздухът
миришел на смазка. Двамата вървели между редиците, Сергей Мавроди разпалено обяснявал
нещо... Лентите шумолели и се заплитали в краката им като сухи плевели. „Всеки човек –
обяснявал Мавроди – се ражда с определен духовен капитал. Малцина обаче съумяват да го
съхранят, а още по-малко – да го умножат. Повечето хора го прахосват най-безразсъдно.
Обсебени от заблуди и низки страсти, те са готови да жертват най-ценното от себе си в името на
фалшиви блага. Ежедневно, бих казал ежечасно, те изразходват духовния си капитал в погрешна
посока – да трупат пари, пари, още пари... Докато не им остане нищо, ама нищичко, освен
купчина шарени хартийки! Разбира се, срещат се хитреци като господин Джордж Сорос, които
ловко реинвестират част от парите си в духовни дейности, но обикновените хорица по правило
са твърде далеч от подобни комбинации. Не е ли жалко – искрено се възмущавал Мавроди, – че
по света непрекъснато се свикват конференции за борба с бедността, когато истинският и
навярно единствен проблем на човечеството е духовната мизерия?! Милиони, милиарди
духовни просяци бродят не само на този свят, но и на онзи! Те остават в ниските етажи на
Астрала, защото нямат средства да се доберат до райските планети. Дрипавите им сенки се
трупат край окъпаните в светлина кораби на заминаващите. О, едва ли можеш да си представиш
93
по-скръбна гледка: едните, отрупани в безценни скъпоценности, дефилират като филмови
звезди, а другите – притихнали, следят жадно всеки техен жест; случва се щастливците щедро да
загребат от богатствата си и да разпръснат златни облаци. И тогава настава такова боричкане...“
Мавроди драматично замълчал. Тракането на сметачниците мигновено превзело малката ниша
от тишина. Двамата стояли на пътеката, затънали до глезени в хартиени ленти, а от двете им
страни се редели плоски черни гърбове. Той протегнал жезъла и докоснал найблизкия.
Чиновникът се изпънал като струна. „Как се казваш?“ – попитал Мавроди. „Вилк!“ – изкрещял
мъжът. Имал сухо, безполово лице и кльощава фигура. Костюмът му изглеждал изтъркан от
седене. „За кого работиш?“ – заинтересувал се Мавроди. „За Иван Павлович Мужин“ – отговорил
Вилк, без да се замисля. Сергей Мавроди сбърчил чело и поклатил глава. „Не го познавам – рекъл
той. – А какъв е духовният баланс на Иван Павлович?“ Лицето на чиновника грейнало. Грабнал
дебелия тефтер, който лежал до сметачния автомат, и чевръсто го разлистил. „Беше на червено
преди десет месеца – бързо заговорил Вилк. – Но откакто продаде апартамента си и вложи
парите при нас, положението му лека-полека се подобри. През последните месеци той получи...
хм, значителни количества душевна утеха. Простете, че не споменавам цифри – сконфузил се
Вилк, – нали разбирате, тайната на влоговете е неприкосновена...“ „Спокойно, момчето ми –
потупал го по рамото Мавроди, – продължавай да се трудиш. Виждаш ли? – обърнал се той към
К. Б. – Тук не ограбват никого. Хората сами се ограбват, а после плачат, че били нещастни... Бас
държа, че този човек със смешна фамилия често идва и стои пред вратата на някогашния си
апартамент; виси по цели часове, опърпан и спиртосан, докато не го изгонят. Сега той си няма
нищо: нито пари, нито имот, а в душата му зее такава пустота, че свят да ти се завие. Ето в такива
мигове осъзнаваш всички пропуснати ползи и започваш да се окайваш за безсмислено
пропиления си живот! Но тогава се намесваме ние. И сякаш от дъното на тази празнота избликва
вълшебно изворче. И той започва да ПОЛУЧАВА – той, който винаги и само е давал, сега
ПОЛУЧАВА! Как ти се струва? Всеки месец, всеки ден, всеки час към него тече пълноводна река
от духовни благини. И не само утеха носи тя, но и радост, и любов, и надежда, и мир, и всичко
друго, което парите са му взели... Затвори очи, опитай се да си представиш този безценен поток!
Не можеш. Никой не може! Можем само да се досещаме какво става в душата на такъв човек...
Знаеш ли, понякога аз тайно напускам офиса си и скитам из града. Тези хора се познават отдалеч.
Запуснати на вид, отнесени, случва се да просят по ъглите или да ровят в кофите, да, и това го
има, но важното са очите – оня блеснал поглед, в който се отразява скритото им съкровище.
Впрочем някои от тях доста залитат, зер такова богатство трудно се носи, случва се дори да
лазят...“ – неочаквано приключил излиянието си Мавроди.
Отново били в асансьора и летели нагоре. Цифрите бързо се сменяли в прозорчето на
електронния брояч. Няколко пъти спирали и Мавроди я развеждал по етажите. Но всички си
приличали: чиновници, шум на касови автомати, безкрайни ленти... После пътували дълго, без
да спрат никъде. Златистото сияние в кабината помръкнало. През отдушниците нахлул хладен
въздух. К. Б. усещала в корема си странна лекота... Асансьорът се заковал на място, сякаш ударил
тавана на небето. Броячът показвал 936-и етаж. Първото, което є направило впечатление, било
тишината. Намирала се в просторно помещение, осветено от бледи продълговати крушки.
Миришело на стара суха хартия. Купища банкноти се издигали чак до тавана, разхвърляни
безразборно като преспи мръсен сняг. Рубли, марки, долари, лири... Усетила как краката є се
подкосяват и се стоварила върху най-близкия куп. Мавроди я наблюдавал иронично.
Инстинктивно протегнала ръка и загребала шепа пари. Били крехки и леки като есенни листа.
Хрущяли между пръстите є и се чупели. За пръв път виждала такива банкноти; внимателно взела
една и я доближила до лицето си. Изглеждала много стара: цветовете є били избледнели,
хартията била почти прозрачна, прорязана само от жилките на водните знаци като крило на
пеперуда... Стиснала я лекичко и банкнотата се разпаднала. „Така умират парите – обадил се
Мавроди. – Това са мъртви пари.“ Помогнал є да се изправи и я повел сред камарите бледи
хартийки. Слабо пращене се носело под краката им, сякаш стъпвали по скелети на малки
гущерчета. Озовали се пред голям и сравнително правилен куб от пачки, наредени една върху
94
друга като тухли. Това били левове... Сърцето є се разхлопало бързобързо; пристъпила и
плъзнала ръце върху парите. Изглеждали доста по-нови и по-запазени от банкнотите, които се
валяли наоколо; върху бандеролите ясно личал печатът на собствената є фирма. „Нищо им
няма!“ – извикала тя облекчено. Мавроди изникнал от другата страна на куба и тайнствено я
повикал с пръст. Заобиколила и с ужас открила, че банкнотите от този край имат същия блед,
износен вид като останалите – сякаш някаква зловеща болест пъплела по тях и скоро щяла да
погълне цялата купчина... „Парите са особен вид плевели – подел доверително Мавроди.
Измъкнал пачка от запазените банкноти и я огънал пред очите є. – Виж колко са гъвкави и
жилави, докато са още живи... Те се хранят с нас! Хищни и лакоми като всеки плевел, изсмукват
цялата ни вътрешна енергия и задушават всичко останало... Не знам как са дошли тук, на Земята,
кой ги е донесъл? Кой ги е измислил?... Важното е, че са тук. Вече няколко хиляди години –
оцеляват през всички епохи, мутират и се размножават благодарение на хорската глупост. Има
само един начин да се справиш с тях. Покоят. Това ги убива. Иначе те постоянно са в движение,
въртят се и стават все повече. Скоро ще бъдат съвсем неуловими: няма да можеш да ги пипнеш,
да ги смачкаш, да ги изгориш... Ще циркулират невидимо край нас под формата на електронни
импулси, оплитайки цялата Земя в мрежата си. Нямаме много време. Те се променят. Стават все
по-абстрактни и неусетно се превръщат във функция на мислите ни. Накрая всички ще приличаме
на ходещи касови автомати. Кукли без душа, осъдени да загинат в мрак. Сега разбираш ли ЗАЩО
трябва да ги спрем? Толкова е просто! Достатъчно е да ги извадиш от обращение. Ето така... –
той върнал пачката обратно в купа. – Стоп. Това е всичко.“
Картината внезапно се сменила, сякаш някой превключил канала на телевизора. Мавроди
изчезнал. Намирала се вкъщи, седяла на леглото и смаяно се озъртала. От улицата се носела
глъч. Слънцето греело. Станала и си направила пълна кана с кафе. Дъщеря є се мотаела из двора.
Помислила си, че трябва да заминат някъде за известно време...
И сега идва най-страшното – спомня си Руслана. Но в гласа є няма уплаха. – Изведнъж си
дадох сметка, че гледам поляната през тъмните є очила... Усещах шумовете и миризмите на
тялото є, мазното пулсиране на чуждите органи. Бях затворена вътре в нея. Обзе ме дива паника.
Сковано извърнах глава и срещнах собствените си сини очи. Гледаха ме подигравателно, със
зрънце недоверие. Това продължи само миг. После всичко отиде по местата си. Отново бях в
тялото си и се виждах отразена в тъмните є очила. Но вече знаех, че аз самата – по чуден начин
– лично съм присъствала на всичко... Бях уплашена и разстроена. К. Б. ми се усмихна дружелюбно
и взе ръцете ми в своите. „Ко и е ме бо“ – гърлено произнесе тя. Бях адски смутена. „Благодаря
ти!“ – прошепна на човешки. Отвърнах, че не съм направила нищо особено. Тя поклати
мълчаливо глава в знак на несъгласие. Пръстите є бяха топли, леко влажни... Каза ми, че повече
няма да се видим. Стана и бавно се отдалечи по алеята, без да се обръща. Нямам представа къде
е отишла. Беше продала колата си. Просто се изпари. Заедно с дъщеря си.
Руслана се натъжава. Отваря чантичката си и изважда плоско тефтерче. Разтваря го
внимателно. Между страниците е пъхната излиняла банкнота от един долар. Хартията е тънка
като паяжина, ръбовете са отчупени. „Намерих я в тревата – обяснява тя, – на поляната.“

95
 ЗЕЛЕВИЯТ ЦИКЪЛ

За Ховав казваха, че е силен, строг, мълчалив и твърд във вярата си. Говореха също, че е
особняк... Аз бях негов син и ще свидетелствам, че това беше истина.
Тогава, по Божия воля, обитавахме едно панелно гето на края на София, наречено Дружба-2.
Бяхме четирима: татко Ховав, майка ми, аз и малкият ми брат. Живеехме в неголям апартамент
с криви ъгли на седмия етаж. Холът и кухнята гледаха към полето. Другите две стаи бяха обърнати
към съседните блокове. Всяка сутрин баща ми се обличаше, изпиваше чаша мляко и заминаваше
за работа. Връщаше се чак привечер и изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл. Каменно
лице, тъмен сюртук, лъснати ботуши, висока шапка... Нямах представа с какво се занимава. Той
не обичаше да говори за това вкъщи. Носеха се слухове, че търгува с дървен материал. Майка ми
не отричаше. Тя бе кръгла ниска женица, фанатично предана на мъжа си. Спомням си я –
неизменно спретната, с престилка на квадратчета и бяла платнена шапчица. Майка ми беше
домакиня. Ховав печелеше достатъчно, за да не се лишаваме от нищо необходимо. Ние с брат
ми ходехме в кварталното училище. Имахме приятели, вършехме лудории. Външно животът ни
по нищо не се различаваше от този на останалите. Но имаше моменти на изпитание, за които
никой не се досещаше...
Ноември беше месецът на киселото зеле. За баща ми това беше най-великото събитие в
годината, по-значимо от Коледа, Великден и всички останали празници. О, той умееше да прави
зеле! Знаеше как, искам да кажа – това беше стара семейна традиция, която той неотстъпно
следваше. Киселото му зеле нямаше равно на света. Беше нещо повече от зеле. Беше мироглед.
Само като си спомня онези кехлибареножълти зелки, стегнати и хрупкави, усещам, че ми
прималява. Ами зелевият сок? Нектар! Леко розовеещ, кисело-тръпчив и свеж като роса, Боже
всемогъщи! Бащите на моите съученици също слагаха зеле за зимата, но колко далече бяха те от
съвършенството на татко! Тяхното винаги изглеждаше скапано, с цвят на плесен, вмирисано. Не
умееха да го докарат и на вкус: беше ту пресолено, ту безсолно, най-често вкиснато, а понякога
дори ферментирало като дрожди... Напролет от мазетата им се надигаше такава воня, че се
просмукваше в целия блок. „Каквито хората, такова и зелето... – обичаше да подхвърля татко,
скръстил набожно ръце. – Никой не е по-голям от кацата.“ Вкъщи имахме стара готварска книга;
там между другото беше описано как се приготвя кисело зеле. Реших да се похваля пред татко
колко знам. Той ме запита кои са елементите на киселото зеле? Отвърнах наперено: вода, сол и
зеле. Ховав ме изгледа насмешливо. И още?... Мълчах. Той вдигна три пръста и ги прегъна един
след друг: чистота, дух и себеотдаване. „Повтори!“ – заповяда.
Чистота, дух, себеотдаване.
Това не беше някакво самотно хоби на баща ми, а своеобразна симфония, в която живо
участваха всички членове на семейството под вещото диригентство на Ховав. Самият той
започнал да слага зеле едва когато се оженил и му се родило дете. Дотогава само помагал на
баща си с надеждата един ден да има собствена каца и сам да ръководи процеса. Както и
станало. За сватбата получил нова-новеничка каца за зеле. Донесъл му я лично старият чак от
далечните северни краища на страната.
И така всяка година в началото на ноември майка ми цъфваше в училище с бележка от един
познат доктор и ни освобождаваше до края на месеца. Това естествено будеше люта завист сред
нашите съученици, макар ако знаеха какво ни очаква, със сигурност щяха да бъдат по-
снизходителни. Но ние с брат ми се бяхме клели пред татко с ръка върху кацата, че няма да
издаваме какво се върши вкъщи. Сега по много причини тази забрана е отпаднала, което ми дава
право да говоря.
Спомням си как отивахме да купуваме зелето. За случая се обличахме най-тържествено: аз и
брат ми – в костюмчета, майка сваляше престилката и слагаше нова шапка. Подреждахме се един
зад друг по височина и тръгвахме към пазара. Най-отпред, то се знае, крачеше татко – улегнал,
консервативен, в ръката му тежко се поклащаше бастун с кръгла месингова дръжка. Ботушите му
96
както винаги лъщяха с катранен блясък. Носеше дълга черна дреха, закопчана чак до брадичката.
Удивителна шапка с форма на обърната кофа красеше главата му. Хората се обръщаха след нас
с недоумение и боязън, но ние продължавахме гордо да крачим. Отивахме за зеле! Нашата каца
побираше двадесет средно големи зелки. Татко ги избираше много внимателно: да са еднакви,
да са стегнати и да нямат дупки по листата. Важно значение имаше и сортът на зелето. По нашите
пазари се срещат главно два вида: едното е бяло, обло и крехко, другото стои по-зелено, но е
жилаво и става само за сарми; Ховав го нарича „свинска глава“ и никога не купува от него. Татко
твърди, че бялото зеле се храни със светлина и милост, затова е тъй сладко и хрупкаво като
ангелско сърчице, казва му още „душевно зеле“... А „свинската глава“ се налива със земен сок и
злоба, затова люти и стърже между зъбите. Проклета да е! Продавачите доста се изнервяха с
татко, но не смееха да протестират, явно респектирани от бастуна и зеленикавия пламък в очите
му. Връщахме се от пазара в същия благословен ред: най-отпред крачи татко с десет зелки, после
майка – с пет, следвах аз – с три, а най-отзад се тътреше малкият ми брат с две зелки под
мишница.
Следобед изваждахме кацата, татко махаше капака и я оставяше на балкона „да диша“. Беше
хубава дъбова каца, потъмняла от времето, с яки железни обръчи. Ухаеше нежно на зелев сок и
дърво и кънтеше звънко като камбана. Навремето ми изгледаше огромна. Татко имаше навика
да ме вдига и да ме слага вътре. Искаше да свикна с нея, да попия миризмата є, да усетя как ме
обгръща... Напразно ревях и протягах ръчички. Ховав надничаше през кръглия отвор и ме
наблюдаваше, строг и неумолим. Когато пораснах, започна да върши същото с брат ми. „Светът
е една голяма каца, сине! – учеше ме той, докато малкият пищеше. – Бог ни слага вътре, за да
узреем...“ По това време на годината можеше да се видят много български мъже по балконите.
Запретнали ръкави, те усърдно търкаха и плакнеха големи пластмасови бидони. Татко се
отнасяше към тези заблудени индивиди с дълбоко презрение. За него нямаше по-голяма
простащина от това да се слага зелето в бидон. Гняв и болка се трупаха в сърцето му, но какво
можеше да стори? Скърцаше със зъби и още по-ревностно се предаваше на задълженията си,
сякаш за да изкупи и тяхното безчестие. Вечеряхме рано. Преди да си легнем, майка завиваше
зелето с одеяло, за да не измръзне, ако нощта се случи студена. Утре ни предстоеше още много
работа.
Когато навърших тринадесет години, преживях голямо вълнение. Татко ми каза, че трябва да
дойда с него да потърсим камък. Дотогава винаги беше ходил сам; излизаше сутринта, а майка
ми, брат ми и аз го гледахме как се смалява в полето. Връщаше се чак привечер, каталясал,
изгладнял... Едва ли е нужно да обяснявам колко важен е камъкът! Ако не затиснеш хубаво
зелето, то изплува и се разваля. Невежите хора използват за затискане каквото им попадне –
тухли, павета... Но истината е, че те не знаят какво вършат. Как биха се почувствали, ако вместо
възглавница им подложат тухла? Така и зелето обича да му е удобно, иначе се вкисва. За целта
най-подходящ е речният камък. Объл и гладък, той поляга меко върху зелките, без да им убива.
Не ги притеснява, а, така да се каже, ги убеждава да останат под водата за тяхно добро. Всяка
година баща ми отиваше до реката на няколко километра от града, за да търси такъв убедителен
камък. Вкъщи имахме вече цяла дузина, но татко настояваше всеки път да използваме нов. В
тяхното семейство съществуваше традиция, когато мъжете починат, да струпат върху гроба им
събраните по този начин камъни. Ховав се гордееше с някакъв прадядо, който имал цели сто
зелеви камъка на гроба си. Истински светец! „Ех, дай, Боже, всекиму!“ – въздишаше татко,
съзнавайки, че такава награда зависи изцяло от милостта на Всевишния.
В оня паметен ден майка приготви суха храна за двама. Подаде ми вързопчето и ме закле да
се подчинявам на татко. Брат ми проплака, че иска да дойде и той, но Ховав го изгледа както си
знаеше и хленченето секна. Тогава той беше на осем години. На неговата възраст и аз си стоях
вкъщи; помагах на мама да измие кацата. Това също е отговорна задача. Кацата се мие с гореща
вода и сода, после се прекажда с тамян, за да се очисти от бактерии и микроби. Миенето на
кацата е напълно женска работа и не знам защо някои си въобразяват, че вършат особено
геройство, като се захващат с това. Мъжка работа е да се намери подходящ камък! Спомням си
97
как поехме по черния път покрай ред унили тополи. Мама и братчето ми стояха на балкона и ни
махаха. Полето е осеяно с ями и купчини строителни отпадъци – тъжна гледка. Навремето баща
ми мечтаел да го изчисти и да го засади със зеле, но преценил, че начинанието е обречено
поради манталитета на общинските власти. Отказал се. Сега вървеше и сякаш не забелязваше
нищо, погълнат единствено от мисълта за камъка. Гъста като пластилин кал лепнеше по обувките
ми. Времето беше хладно. Слънцето се криеше зад дълги сиви облаци. Пътят извеждаше под
моста на магистралата, оттам поехме по шосето за Самоков, покрай Панчаревското езеро. По
този маршрут се движат и рейсове, но татко настояваше да ходим пеш. Пристигнахме около
обяд. Реката шумеше в дерето отляво на пътя. Спуснахме се по някаква пътечка до брега и
седнахме да похапнем. Водата бързо течеше край нас, носейки листа и клечки; облите камъни
по дъното жълтееха с мътен блясък. Татко бавно дъвчеше храната, приготвена от мама. Той
винаги дъвчеше бавно, усвоявайки скъпернически всяка калория. Никога не говореше. Обядът
беше скромен: хляб, парче сирене, ябълка. Вкъщи презирахме разточителството. Особено в
такъв момент, когато духът трябва изцяло да се съсредоточи в себе си. След като се нахранихме,
татко поблагодари на Бога и развърза обувките си. В този момент от гористите склонове долетя
камбанен звън. Ховав остана невъзмутим. Нареди ми да се събуя. Реката не беше дълбока, но
студената вода ме преряза като натрошено стъкло. Дъното беше хлъзгаво и трудно пазех
равновесие. Баща ми вадеше речните камъни един по един, претегляше ги съсредоточено в ръка
и ги пускаше отново във водата. Аз стоях по средата на бързото течение и треперех. Крачолите
ми подгизваха. Не беше лесно да се намери подходящ камък... „Ако е лек, ще го отхвърлят, ако
е тежък, ще ги смачка“ – шепнеше си татко. Сянката му трепкаше над реката; вълните сякаш я
разтегляха и тя ставаше все по-дълга. После изведнъж се откъсна и се понесе по течението.
Ужасен наблюдавах как минава между вкочанените ми крака. Вдигнах очи. Татко беше изчезнал.
Изпаднах в паника. Тогава дочух гласа му. „Сине! Сине!“ – повика ме той. Обърнах се. Татко
стоеше на десетина крачки зад мен и държеше объл зеленикав камък. „Намерих го! Хвала на
Бога!“ – извика той и повдигна камъка над главата си. Дрехите му бяха съвършено сухи.
Наистина, какво ли не върши вярата! Излязохме на брега. Камъкът тежеше няколко килограма и
беше неудобен за носене. Според Закона трябваше да се редуваме: татко изминаваше сто крачки
с камъка, после ми го даваше. Аз го носех двадесет и му го връщах. Татко стриктно броеше
крачките. Тази система беше твърде изтощителна и ние се движехме много бавно... Със завист
проследявах профучаващите коли и срещах учудените лица на пътуващите. Неочаквано татко
запя с пълен глас: „Леко е бремето ти, Господи, защото вървя по твоите пътеки.“ На мен обаче
не ми беше никак леко. Ръцете ми отмаляваха, изоставах, препъвах се, но Ховав сякаш не
забелязваше телесната ми отпадналост. „Уповавай се! Мисли за зелето! – съветваше ме той и
подхващаше с нова сила: – Готово е сърцето ми, Боже, готово е, ще пея и ще те славя!“ Едва
кретах... Пътят ми се струваше безкраен. Неусетно беше притъмняло. Блокът се очертаваше на
края на полето, надупчен от жълти светлини като буца сирене. Бях на предела на силите си,
когато татко отново ми тикна камъка. Изтървах го. Приседнах на една строшена тоалетна чиния
в подножието на купчина отпадъци. Имах чувството, че езикът ми е слязъл между коленете.
„Недей така, сине! – чух глас над главата си. – Не ме карай да ти строша главата с този свет камък.“
Знаех, че ще го стори. Не можех да го спра... Заплаках. Ховав остана безучастен. Силуетът му
мрачно се извисяваше пред мен като символ на неумолимото Провидение. В този момент
долових приглушено хихикане... Повдигнах глава и пред очите ми се разкри чудна гледка. Малки
ангелчета бяха накацали по клоните на близката топола, люлееха се и се смееха. Обгръщаше ги
нежно златисто сияние. И забелязах нещо още по-чудно: крилцата им бяха от зелеви листа!
Ангелчетата се спуснаха към мен на рояк: две ме хванаха под мишница, две ме уловиха за
дрехите, а други четири повдигнаха камъка. Останалите запърхаха във въздуха с крехките си
зелени крилца. Смигаха ми палаво и повдигаха палец: „Ще успееш, момченце! Давай, малкият!“
Усетих прилив на енергия. Камъкът ми се стори лек като перце. А от устата ми се изляха
необикновени слова: „Ето, Бог е мой помощник! – провикнах се силно. – Господ подкрепя душата
ми!“ И се затичах с камъка към къщи. „Алилуя! Алилуя!“– възкликна татко подире ми. Тичах през
98
целия път, а ангелчетата се редуваха да ми помагат. Ховав очевидно не ги забелязваше – не му
беше дадено, – но той чувстваше намесата на по-висши сили и беше дълбоко респектиран.
Защото благословията посрами закона. И досега, след толкова години, в мигове на униние сякаш
долавям свежия полъх на зелевите крилца и дочувам нежния смях на малките пратеници. И в
сърцето ми отекват думите на Иудит: „...не е в множеството Твоята сила и не в мощните – Твоята
мощ, но ти си Бог на смирените, ти си помощник на унизени, застъпник на немощни, покровител
на паднали духом, спасител на безнадеждни.“ Вкъщи татко нареди веднага да коленичим пред
кацата и стояхме така, в мълчание, може би половин час. После ядохме и спахме, както се полага
на честни люде.
На третия ден сутринта зелето се почиства и се прави разтвор от сол и вода, с който после се
залива. Това също е задължение на майка. Междувременно татко се съсредоточава, чете
Книгата, ходи замислен от стая в стая, защото след обяд му предстои най-важната работа... Ние
с брат ми се суетим в кухнята и помагаме с каквото можем. Майка изчиства горните листа на
зелките, изрязва кочана до основата и ги разрязва на кръст с дълбочина три-четири сантиметра.
Разтворът се приготвя, като на всеки десет литра вода се добавят шестстотин грама сол, или по
три чаени чаши. После се бърка. Голяма грешка допускат онези, които не изчакват солта да се
разтвори докрай. Ние не бързаме заникъде. Майка ми спокойно разбърква солената течност, в
този миг тя изглежда малко отнесена, дори тъжна; приклонила глава към рамо като гугутка, тя
сякаш гребе в морето на спомените си. Понякога дава и на нас, но ние все ще се скараме кой да
бърка повече... Обядваме само тримата. За Ховав това е ден на пълно въздържание. Той вече е
достигнал такава фаза, че трудно може да се влезе в контакт с него. Дрехите му са
наелектризирани и сухо припукват при всяко движение. От време на време устата му се разтегля
механично и той изстрелва през зъби една-единствена дума: „Ззеле! Ззеле!“
Спомням си, че когато се случи чудото с камъка, бях допуснат и до следващия етап на
процеса. Сложиха ме да клекна в ъгъла на кухнята и ми наредиха да пазя тишина. Майка ми и
брат ми излязоха на разходка. Бяхме сами с татко и зелето. Бледото есенно слънце плуваше в
блудкавата саламура на градското небе. Леко кривите ъгли на стаята пораждаха странна
перспектива; имах чувството, че центърът на земното привличане се е изместил и всички
предмети ще изпопадат. Единствен татко седеше непоклатим на стола, втренчен в зелето. Бях
свидетел как овладява лицевите си мускули и всмуква навътре енергията, освободена при
екзалтацията. Сега погледът му бе ясен и решителен, между него и зелето се бе установила
невидима връзка – намираше се на изходна позиция. Знам хора, които само гледат да нахакат
зелките в кацата, както им дойде, и се залъгват, че работата е опечена. Неправилно! По този
начин зелето се обезличава и се превръща в инертна мъртва маса, от която не може да излезе
нищо свястно. Системата на татко бе сложна, ала ефикасна. Ховав разглеждаше всяка зелка сама
за себе си и целта му бе да съхрани тъкмо тази своеобразна уникалност. За мен това продължава
да бъде загадка, но той имаше дарбата мислено да разгръща листата им и да прониква до
съкровената сърцевина... Просто вземаше зелката в ръка, завърташе я пред очите си и тя му се
разкриваше без остатък като влюбена девица. Тогава я кръщаваше. Всички зелки в кацата имаха
имена. Татко ги редеше една след друга с кочана нагоре: Амос, Илия, Тома, Воз, Мария, Тамас,
Еном, Гок... Понякога нещо му прищракваше: изваждаше ги и отново ги подреждаше. Не можех
да схвана логиката на тази тайнствена последователност. Може би нямаше. Беше инстинкт. Ще
отбележа само, че татко строго съблюдаваше да се спазва обратният ред, когато вадехме зелето
за ядене...
Още ечи гласът му в ушите ми: „Кръщавам ви със сол и вода! Бъдете благословени! Да се
преродите за живот вечен в края на дните!“ Не помня по-тържествен миг от този! Татко възлива
разтвора над притихналите зелки. Загребва от кофата с малка сребърна каничка и повтаря
неуморно: „Кръщавам ви! Кръщавам ви!“ Намираме се в „студения килер“. Татко е изградил това
малко помещение специално за зелето. Вътре е сухо и тъмно, а температурата е постоянно ниска.
Зелето трябва да живее при хора, смята той. Ако го зарежеш в мазето или на балкона, то се
чувства самотно и се вгорчава. Килерът е нещо като светая светих за всички нас. Подът е насипан
99
с червеникава пръст, донесена чак от родния край на татко. Вътре никога не се влиза с обувки, а
в определени дни от месеца на майка също е забранено да прекрачва прага му. По принцип само
татко има право да бърка в кацата, тъй като единствен е наясно с реда, по който са сложени
зелките. Когато отсъства, задължително оставя белег коя глава е наред да се вади. Случвало се
е: татко го няма, а мама е под възбрана, тогава на мен се падаше честта да извадя набелязаната
зелка. Да си призная, малко се страхувах... Вътре миришеше особено, на дърво и кисело; беше
тъмно и ми се счуваше, че от кацата се разнасят зловещи шумове – гъргорене, цвърчене,
въздишки... Повдигах тежкия капак: главите меко жълтееха под зелевия сок. По средата
стърчеше камъкът като остров. Зелката беше обозначена с малко синьо знаменце. Изведнъж ме
обземаше див ужас, сякаш там долу се спотайваше някаква гадна риба с остри зъби. Взирах се
напрегнато, но освен зелки не виждах нищо. Само от време на време някой случаен мехур глухо
избълбукваше. Затварях очи и бърках вътре като осъден... Зелката беше мокра и хлъзгава като
новородено. Татко често казваше, че зелето има човешка съдба: всяка година се ражда в
огромно количество, но само нищожен брой избрани глави попадат в каците на праведници като
него. Останалите споделят участта на отхвърлените – изгниват или стават храна на свинете.
Истината е, че за него превръщането на зелето в кисело зеле имаше стойността на възкресение.
Ето защо той упорито отказваше да гледа на този процес като на обикновена химическа реакция.
Ховав твърдеше, че това е преди всичко духовно усилие, духовен подвиг, в който трябва да
участваме всички. И ние участвахме – самоотвержено, с цялото си същество!
Веднага след като сложеше зелето, Ховав се захващаше с нас... Аз, майка и брат ми лягахме
в голямата спалня, а татко ни завиваше хубаво с дебелия пухен юрган. Чаршафите са сменени,
ухаят на свежо, леглото е меко, но аз се чувствам напрегнат. Търся ръката на майка. Брат ми
подсмърча от другата страна. „Кураж, сине!“ – прошепва тя и стиска ръката ми. Междувременно
Ховав затъмнява плътно стаята, запалва една свещ и я закрепва върху рамката на кревата. После
натопява китка здравец в остатъка от разтвора и започва да ръси над главите ни. „Кръщавам ви
със сол и вода – мърмори си той. – Да узреете като зелки, да втасате и да се преродите в края на
дните... А сега заспивайте!“ – заповядва ни той най-безцеремонно и се настанява от другата
страна на свещта. Предпазливо облизвам солените пръски от устните си. Бледото лице на татко
призрачно се очертава зад тънкия нетрепващ пламък. Дрехите му се сливат с мрака. Очите му,
разположени от двете страни на свещта, поглъщат светлината като бездънни ями. „Сега ще броя
– долита властният му глас: – едно, две, три, четири...“ Усещам как се вцепенявам; крайниците
ми сякаш се отдалечават от мен. Угасва волята. Угасва съзнанието. Пламъкът на жизнената ми
енергия се смалява, изтънява като кибритена клечица. „Десет“ – казва татко и духва свещта. Ние
спим.
Прекарвахме в това състояние повече от двадесет дена, загърнати като буби.
Междувременно татко претакаше зелето, бдеше над нас и се молеше. В началото, докъм пет
годинки, бях абсолютно сигурен, че съм умрял – запратен в небитието, разложен на атоми.
Гласът на татко ме съживяваше и всеки път бях убеден, че съм нов човек. Постепенно обаче
започвах да си припомням предишните съществувания и установих, че продължавам да съм,
общо взето, същият. Макар в духовно отношение да не бях съвсем същият – така, както киселото
зеле стои несравнимо по-високо от суровото, така и аз бях достигнал ново, по-високо стъпало в
развитието си. Слава на Бога! Спомням си, лежах упоен от съня, с натежали крайници, замаян, а
отвътре ме изпълваше необикновено усещане за зрялост, сякаш в душата ми бе протекъл процес
на магическа сублимация. Не ми се ставаше и се опитвах да избягам от дневната светлина под
завивките. Ховав седеше отсреща и за пръв път от много дни се усмихваше. Изглеждаше
изтощен, но не и победен. „Радвайте се, чеда мои! – възкликваше той. – Нося ви добра вест.
Зелето е станало!“
И животът отново продължаваше... Майка подхващаше обичайните си домакински
задължения. Татко отново тръгваше на работа. А ние с брат ми трескаво се захващахме да
наваксаме пропуснатия учебен материал. Което никак не беше лесно, защото, макар въздигнати
духом, бяхме силно затъпели от дългия сън и учението не ни вървеше особено. Но това малко
100
тревожеше нашите родители. Нищо не можеше да се сравни с радостта, че зелето е станало и
тази година, че благословията не ни е отминала и Господ бди над кацата ни. Всяка вечер се
събирахме на трапезата: Ховав, майка ми, аз и брат ми. И хрупахме зеле до насита и славехме
Бога. Защото Той е благ и милостта му е вечна. Алилуя!
Вероятно този естествен и свят живот щеше да продължава и досега, ако не беше едно
извънредно нелепо произшествие. Това се случи, когато бях на четиринадесет... След като сложи
зелето, татко загърна и нас, поръси ни с разтвор и ни приспа. Плувах блажено в съня и втасвах
вътрешно, когато някой се опита да ме събуди. Инстинктивно усещах, че още е рано, и се
съпротивлявах. Но съзнанието ми се размърда неспокойно. Постепенно олеквах и изплувах
нагоре към пяната на битието... Брат ми стоеше от моята страна на леглото и упорито ме
подръпваше за ръкава. Макар и сънен, веднага се досетих, че има нещо нередно. В стаята беше
тъмно, пердетата бяха спуснати. Отвън плющеше дъжд. Майка спеше от другата ми страна. Брат
ми трепереше. „Какво става?“ – попитах го шепнешком. „Пишка ми се...“ – рече плачливо той. За
мен и досега остава загадка как се е събудил. Но и той самият не може да си го обясни! В един
момент просто установил, че лежи с отворени очи, прикован от тътена на гръмотевиците, и
ужасно му се пикаело. Тогава решил да ме събуди... Станах полека и открехнах пердето. Беше
нощ. Бурята бушуваше с пълна сила. Светкавиците сипеха електрически отблясъци върху
мокрите улици. Тогава дочух гласа на татко. Нещо средно между мърморене и опяване. Казах на
брат ми веднага да си ляга и да се преструва на заспал. Миг по-късно го последвах под завивките.
Стиснах очи и затаих дъх. Вратата се отвори. Чух стъпки. Леко отпуснах клепачи и надзърнах през
решетката на миглите си. Ховав стоеше прав до леглото и втренчено ни наблюдаваше. „Зелки“ –
прошепна той с отсянка на нежност и излезе. След малко брат ми се обади отново, че му се ходи
до тоалетна. Посъветвах го да се облекчи в ъгъла.
Ховав не биваше да разбере, че сме будни. „Ще ни убие ли?“ – долетя уплашеният глас на
малкия. Не знаех какво да му отговоря. Трябваше да заспим отново. Казах му да се връща в
леглото. Останахме така повече от час със затворени очи, без да мърдаме, но сънят все не
идваше. Бурята продължаваше с неутихваща сила. После брат ми захленчи, че е жаден... Обзе
ме дълбоко отчаяние. Нямах представа колко дни са минали, нито колко още ни предстоят. Един,
два, десет?... Но дотогава със сигурност щяхме да умрем! Оставаше ни само една надежда.
Майка! Тя беше дълбоко заспала и се наложи да положим значителни усилия, за да я разбудим.
Като разбра какво се е случило, тази смела жена видимо пребледня и прехапа устни. „Трябва да
му поискаме прошка! – реши тя незабавно. – И да се покаем!“ Надигнахме се предпазливо и
излязохме на пръсти в коридора. Движехме се като привидения, облечени в дълги бели
нощници до петите. Татко седеше на едно ниско столче пред кацата и претакаше зелето в
набожен унес. Внезапно нещо го сепна и той отклони поглед от кофата, където се събираше
течността. Няма да забравя лицето му. В разстояние на няколко минути по него преминаха вълни
на изненада, отчаяние и гняв. Самите ние бяхме тъй парализирани от ужас, че забравихме да
реагираме както бяхме намислили – да паднем на колене и да молим за милост. Стърчахме
глупаво в коридора и го зяпахме. И тогава, за капак на цялото ни нещастие, малкият ми брат се
обади: „Я, кофата преляла!“ Татко погледна надолу: в краката му бързо се образуваше локвичка.
Скъпоценният сок се изливаше направо на пода! Не беше нужно да видя повече, за да разбера,
че това е краят. Вик на дълбоко страдание прониза панелните стени. Баща ми скочи напълно
обезумял и ритна кофата. Зелевият сок плисна по балатума чак до босите ни ходила. После татко
сграбчи кацата и я обърна. Грабна бастуна и шапката си и побягна от къщи, като сипеше
проклятия.
Майка ми се спусна след него с отчаян вопъл: „Къде отиваш, мъжо!...“ „Да диря вечен
живот!“ – изкрещя той, без да се обръща. „Вечен живот!!!“ – страшно отекна стълбището. Това
бяха последните му думи. Видяхме го как се втурна навън, под синкавия блясък на мълниите;
прескачаше локвите с огромни подскоци и бързо се отдалечаваше, докато се стопи в нощта.
После майка припадна.

101
 Тъй изчезна Ховав и нямахме вест от него в продължение на седем години. Майка беше
безутешна, а ние с брат ми за пръв път вкусихме горчивината на житейските несгоди. Наложи се
да живеем крайно икономично, особено в началото. Слава Богу, в кантората на татко бе открита
малка сума, благодарение на която посрещнахме някои неотложни разходи. Впоследствие с
посредничеството на добри хора майка си намери работа при един богат търговец на кожи –
нали беше грамотна. Той много я харесваше и дори милостиво є предложи да се омъжи за него,
но тя предпочете да остане докрай вярна на баща ни. Всяка година в началото на ноември майка
изваждаше кацата на балкона, измиваше я старателно със сода и вряла вода, прекаждаше я и
чакаше татко. Но той все не идваше. Ние, разбира се, никога не се осмелихме да сложим зеле
без него. В спомените ни винаги изникваше болезнената гледка на обърнатата каца, като
изкормена родилка. Зелките са пръснати по пода, изтръгнати от мирния си сън, голи, бледи,
мъртви... Една вечер на вратата се позвъни. Отново беше есен и навън вилнееше студена буря.
На прага стоеше непознат мъж, около четиридесетте, загърнат в черна мушама с качулка. Имаше
вид на пътник, който идва отдалеч: брадясал, с охлузени кални ботуши... През рамо носеше
моряшка торба, а в другата ръка държеше опушен газен фенер. „Казвам се Исмаил – дрезгаво
рече той. – Ховав ме праща.“ Майка веднага го покани вкъщи. Заедно с него в антрето нахлу и
някаква странна морска миризма. От мушамата се отцеждаха водни струйки. Той вдигна фенера
и духна пламъчето. След малко вече седеше на масата с чаша силно бренди в ръка. „Ховав ви
прощава – рече Исмаил. Сърцата ни радостно подскочиха. – Но заръча да ви предам – продължи
той, – никога не се опитвайте да правите кисело зеле. Няма да стане! Това ще бъде вашето
проклятие.“ После бръкна в пояса си, измъкна тежка кожена кесия и я побутна към майка ми.
„Завещава я на вас – рече Исмаил. – Той беше много спестовен човек...“ Майка щеше да падне
от стола. „Но какво се е случило?!“ – извика тя. „Това е рискована професия, госпожо...“ – мрачно
отбеляза гостенинът и отпи голяма глътка бренди. Изискваха се доста усилия, за да изкопчим
повече сведения от тази закоравяла душа. Така се очерта някаква странна и твърде
противоречива история. Неизвестно как татко бе съумял да се добере до далечния остров
Нантъкит. Там благодарение на дърводелските си умения бил нает на китоловния кораб „Пекут“,
който заминавал на дълга експедиция в Тихия океан. Цели седем години Ховав кръстосвал
моретата. Станал добър моряк и изкусен харпунджия. При последната експедиция обаче лодката
му налетяла на гигантски побеснял кит, който я направил на пух и прах с опашка. Загинали
всичките дванадесет мъже на борда, а от татко останал само един крак. Консервирали го в сол и
го погребали на брега. Това беше горчивата истина.
Спомням си, че когато се местехме в новата къща, възникна голямо колебание какво да
правим с кацата. Брат ми, със свойствената си непочтителност, предложи да я зарежем, но ние с
майка се чувствахме някак вътрешно свързани с нея и решихме да я вземем с нас. Естествено
тази благоприятна промяна дължахме най-вече на щедрото завещание на Ховав. Сянката на
проклятието обаче помрачаваше радостта ни. И колкото повече възмъжавах, толкова по-
болезнено го чувствах. Бях като скопен. Струваше ми се, че никога няма да достигна блажена
зрялост и ще си увехна суров и невеж като забравена на полето зелка... Тайно се молех на Бога и
се надявах да получа опрощение. Ожених се рано. Миналата година ми се роди син. Тогава си
рекох: „Да става каквото ще, но ще се опитам!“ Жена ми остана твърде озадачена от
тържествените приготовления и категорично отказа да участва в тях. Наложи се да свърша всичко
сам. През цялото време си повтарях: „Ето, Бог е мой помощник! Господ подкрепя душата ми!“
Купих зеле, намерих камък, смесих сол и вода; сложих зелките в кацата и ги кръстих, както бях
видял да прави татко. Вкъщи нямаме специално помещение за зеле – кацата стоеше в мазето.
Казах на жената, че заминавам в командировка за един месец и се преместих да живея долу. Бях
си спретнал истинско леговище между вехториите. Късно вечер притичвах до денонощния, за да
попълня запасите си от храна. Водата също не беше проблем – в общото мазе имаше чешма.
Чувствах се като пътник без билет, скрит в трюма на презокеански кораб. Прекарах дълги,
изтощителни часове насаме със зелето. Говорех му, четях му, претаках го.

102
 Увещавах го, че трябва да стане. „Виж какво, зеле – нареждах, – аз съм твой приятел. Не ме
предавай, моля те! Господ ми е свидетел, че те уважавам. Наистина те уважавам!“ От време на
време ме обземаше панически страх, че жена ми ще слезе долу и ще ме открие. Тя нямаше да
разбере... Тя не разбира нищо от традиции. Млада зелка! Въздухът в мазето беше лош, в процеса
на ферментация, изглежда, се образуваха газове, които ми влияеха зле. Чувствах се отпаднал,
болеше ме глава, постоянно ми се спеше. През това време бях споходен от много и чудни
видения, които за съжаление не съм в състояние да опиша, тъй като всяко следващо тутакси
изтриваше спомена за предишното. Отбелязвах дните с нарези върху кацата. Вече бяха двадесет
и един. Продължавах упорито да претаквам зелето, без да обръщам внимание на белезникавата
слуз, която се точеше от маркуча... Още малко, казвах си. Въздухът вече бе станал негоден за
дишане. Налагаше се всяка вечер да излизам на открито поне за половин час, за да не
колабирам. Гледах нагоре, към бездънната делва на нощта, и страстно призовавах Небето на
помощ. Но чудото се бавеше. Зелевите ангелчета бяха отлетели да помагат на други. Бях сам в
немощта. Отхвърлен. Прокълнат. На двадесет и седмия ден реших най-сетне да проверя...
Събрах смелост и махнах капака. Вонята ме зашемети. Извърнах глава и поех дълбоко въздух.
Надникнах. Белезникава, сбръчкана като кожа плесен плуваше над зелките. Потиснах
отвращението си и бръкнах вътре. Напипах нещо лигаво и меко като медуза... Измъкнах го. Беше
главата на Ховав. Зеленикавото му, гниещо лице, от което капеше слуз, се изкриви в
подигравателна гримаса. „Сине – изфъфли главата, като изригна фонтан от пръски, – нося ти лоша
вест, сине. Зелето се е скапало. Кхъ, кхъ, кхъ...“ Изпищях сърцераздирателно и хвърлих главата
на пода. Тя се разпльока като пюре. Тогава разбрах, че това е обикновена зелка. Олюлявайки се,
излязох от мазето и се стоварих на пейката пред входа. Навън валеше сняг. „Прости ми, Боже! –
прошепнах горестно. – Престъпих волята на своя отец и съгреших. Но сега се разкайвам и
приемам присъдата. Защото Твоят съд е праведен. Амин.“
И тогава, пред лицето на настъпващата зима, дадох страшен обет. Няма да вкуся кисело зеле
до края на дните си! Мисля, че Ховав ще бъде удовлетворен. И в следващия живот може би ще
бъда допуснат отново до кацата...
СПОМЕНИ ЗА КОСАЧКАТА

Кони Лапалайнен бе простовата финландска девойка, кръглолика, с тежки руси плитки.

Когато навърши шестнадесет, родителите є решиха да я изпратят на сенокос в Русия заедно с по-
големите є братя Айко и Коле. Времената бяха тежки и всяка допълнителна копейка щеше да
бъде от полза за многочленното семейство...
От юг пълзяха оловни облаци. Косачите поеха по прашния друм надолу към границата в
безредна върволица. Беше тихо и крайпътните храсти ярко зеленееха. Сламените патъци унило
поскърцваха. Във въздуха трептеше гъста мараня като слуз. Кони припкаше между двамата си
братя с вързопче на рамо, озърташе се и недоумяваше защо всички са толкова сериозни.
Годината беше 1917-а. Тогава, през онова задушно и мъгливо лято, младото момиче щеше да
преживее нещо необикновено – нещо, което, меко казано, промени живота є в неочаквана
посока...
Косачите отседнаха в местността Разлив, на тридесетина километра от столицата Санкт
Петербург. Беше средата на юли. Живееха в прости колиби от клони и сено, пръснати сред
ливадите. Областта беше дива и блатиста, привечер от езерата се надигаха рояци комари и
връхлитаха уморените труженици. Тази година всички бяха някак странно угрижени и делови. От
руската столица долитаха мрачни слухове. Локомотивите сновяха неуморно между гарите;
пищяха свирки, над дърветата се кълбеше черен дим.
Вятърът разнасяше тревожен дъх на сажди и го наслагваше връз прясно окосеното сено.
Финландците гледаха час по-скоро да си свършат работата и да се завърнат по родните места,
скътали мизерните си надници.

103
 Кони и братята є работеха в най-затънтения край на местността. Мъжете косяха, а момичето
разстилаше сеното с гребло; после го трупаха на купи. Кони трябваше да се грижи и за оскъдното
им домакинство. Пращаха я за провизии до гара Разлив, переше и кърпеше ризите на братята,
носеше им обяда. Истината е, че тя си представяше това лято доста по-иначе... Но Айко и Коле
бяха тъпанари, по цял ден мълчаха и размахваха косите, а най-близките им съседи бяха на
половин верста през шубраците. Там бе и гласовитият Оке, за когото в редките мигове на отдих
Кони тайно мислеше. Ала братята не я оставяха да се шляе сама без работа. „Времената са
смутни, щъкат всякакви гадове!“, въсеха се двамата здравеняци.
Един ден Кони Лапалайнен се връщаше от гарата с пълна кошница. Бе особено горда, че се е
сдобила с бутилка прясно мляко от някакъв мужик. Тананикаше си нещо и бодро крачеше по
дебелия килим от мъх и борови иглички. Пътеката криволичеше през влажната гора. Слънцето
клонеше към залез. Изведнъж девойката почувства, че нещо не е наред. Забави крачки и се
огледа. От елите повяваше хлад. Не си спомняше да е минавала друг път оттук. Наблизо шуртеше
поток. Тя преджапа плитката мочурлива вада и продължи по пътечката. Надяваше се да срещне
някого от сънародниците си, пръснати из Разлива, който да я упъти. След малко излезе на брега
на голямо езеро. Залезът изливаше гъста червена светлина над водата. В далечината прелиташе
ято диви гъски. Брегът беше пуст, обрасъл с храсти и висока трева. Сепна я ритмично пляскане.
Самотният плувец уверено пореше вълните. Той подмина тръстиковото островче, обърна се по
гръб и с явна наслада направи няколко задни маха. Плешивото му теме алено припламна. Мъжът
излезе от водата и застана разкрачен на брега като древен войн. Лъскавите струйки се оттекоха
по тялото му и тя с ужас забеляза, че целият е червен, сякаш излизаше от нажежена сауна. Той
се усмихна и тръгна към нея. Кони понечи да побегне, но не можа да направи и крачка. Стоеше
като вкопана. Беше среден на ръст, широкоплещест, с малък корем. Изглеждаше на възрастта на
баща є. Свит от студа, пенисът му стърчеше като стреличка. Пътем той откачи от храстите един
пешкир и го наметна върху раменете си.
– Здравей, душичке! – рече мъжът на руски. – Ти майси се загубила, а?
Кони мълчеше и се блещеше. Непознатият весело присви очи. Посочи кошницата, от която
се подаваше гърлото на бутилката, и лукаво попита:
– Това млекце ли е?
Тя кимна вдървено.
– Ех, че късмет! – възкликна той и се разприказва: –Ще ти предложа нещо. Днес се пекох
на слънце, цял следобед. Виж, заприличал съм на рак. Кожата ми гори! Намажи ме с мляко, а
пък аз ще ти покажа пътя. Става ли?
Тонът му бе приятелски, но произнасяше буквата „р“ особено, сякаш раздираше плат със
зъби. Кони си спомни приказката за злия трол Муко, който се преструвал на красавица, за да
мами пътниците. Но юнакът го познал, защото не можел да казва „р“...
– Хайде идвай! – подкани я той. – Живея наблизо.
Тя го последва, разкъсвана от съмнения. Какво правя аз!? Та той е чисто гол?... Желязната му
прямота бе прекършила волята є като житна сламка. В главата є се въртяха отломки от молитви
и заклинания; завихряха се в мощен водовъртеж, който изсмукваше разсъдъка є...
Пред колибата на видно място стояха коси и гребла.
Имаше нещо нагласено в това; Кони беше сигурна, че новият є познат не е косач. Тя спря
нерешително на прага... Сенчестият отвор я изпълваше със страх. Червените слънчеви лъчи
пронизваха рехавите стени на колибата. Вътре имаше огнище и два пъна. Единият служеше за
маса, другият – за стол. В ъгъла бе струпана цяла камара вестници. Сламеното легло бе застлано
с чисти завивки. Той избута към нея по-ниския пън и се тръшна върху сламеника.
– Хайде!
Кони въздъхна, отпуши бутилката и отля малко от свидната течност върху гърба му. Млякото
мазно потече по зачервената кожа. Тя започна внимателно да го разтрива с длан. Едва се
сдържаше да не ревне. Гърбът пареше.
– Още... – блажено изстена мъжът.
104
 Кони усърдно втриваше млякото в жадната плът. Омекналите є длани свенливо се
придвижваха към задника му.
– Давай по-смело! – насърчаваше я той.
После се обърна по гръб и тя намаза гърдите му. Космите му бяха руси и меки. Ръката є се
плъзна надолу, размаза гъстата течност по корема, слабините, бедрата... Накрая мъжът взе
бутилката и лакомо изгълта останалото мляко.
– Мерси! – изпуфтя той; отпусна се назад и остана ня-колко минути със затворени очи.
Сега изглеждаше студен и безцветен като парче дърво, извадено от реката. Цялата му
червенина сякаш бе преляла у нея; усещаше я да пълзи под дългата ленена риза и да се изкачва
към лицето є.
– Трябва да си вървя! – прошепна Кони.
Мъжът скочи чевръсто, облече се и нахлупи сив, безличен каскет. По пътя се осведоми
подробно за семейството є, за родния є край, за нея самата... Разказа няколко смешки, които тя
не успя да схване, но той се смя от сърце.
Думите му произведоха неотразимо въздействие върху простоватата є селска натура.
Чувстваше се едновременно унизена и поласкана от вниманието на този образован и насмешлив
човек.
Свечеряваше се. Стори є се, че дочува гласовете на братята си. Мъжът се сгуши във вехтия си
шинел и спря до едно дърво.
– Е, радвам се, че се запознахме, Кони! – рече той и ле-кичко я погали по бузата.
– Мога ли да дойда пак? – срамежливо попита тя.
– Но няма да казваш на никого, нали? – строго я изгледатой. – Това ще бъде нашата тайна.
Заклеваш ли се?
Тя кимна мълчаливо и се шмугна между храстите. Той остана да гледа подир нея. После
килна назад каскета си и пое през тъмната гора, като си подсвиркваше...
Тази нощ малката Кони дълго не можеше да заспи. На другия ден беше като замаяна.
Слънцето ниско прежуряше. В блестящата му сърцевина пулсираха виолетови петна. Насълзен
от тежкото ухание на трева, погледът є се плъзгаше по върховете на дърветата... Косите на Коле
и Айко глухо свистяха в лятната задуха. Кони се подпираше на греблото и чакаше знак, че има
Бог, който бди над нея. Някаква буболечка пъплеше по крака є. Утре беше неделя.
Братята облякоха чисти ризи, избелени от слънцето, и тържествено се приготвиха да ходят на
кръчма. Оставиха Кони да пере и да наглежда колибата. Чувстваха се съвсем спокойни:
гласовитият Оке идваше с тях, а също и другите, тъй че нямаше опасност някой нахалник да се
присламчи към сестра им. Така си мислеха двамата здравеняци и важно пуфтяха с тръстиковите
си лулички...
– Довиждане, сестрице! Няма да се бавим... – помахахає те и се скриха сред листата.
Но тя знаеше, че ще се върнат чак след залез, смърдящи на водка; щяха да се тръшнат върху
сеното и да захъркат! Кони седна пред колибата, заслушана в отдалечаващите се стъпки. Сърцето
є бързо заби.
Тя изприпка чевръсто по пътечката, като се стараеше да не мисли къде извежда. Влажният
горски въздух пълнеше дробовете є с аромат на гъби и смола. Късчета светлина се сипеха през
гъстите клонаци като ситно нарязана хартия.
Внезапно тя спря и строго си рече: „Глупачка такава, веднага се връщай!“ И зачака, сякаш
заповедта трябваше да се изпълни от само себе си. Нищо подобно не се случи.
Момичето въздъхна и продължи по пътя си, свело срамежливо лице.
Мъжът пишеше съсредоточено; изглежда, мислите му следваха определен ритъм, защото
едва доловимо си тактуваше с глава. От време на време лукаво се подсмихваше. До ръката му
имаше чаша чай.
– Знам, че си тук – обади се неочаквано той, без да вди-га поглед от листа. – Остават ми
още няколко реда. Разходи се край брега. Идвам след малко.

105
 Изумена, Кони се отдръпна от входа на колибата. Водите на езерото кадифено се диплеха.
Тя приседна на един дънер и се заигра с плитката си. Над дърветата подаде нос огромен облак.
Въздухът натежа и доби метален привкус. Усети, че дрехите є лепнат. Внезапно едно плоско
камъче цопна пред нея и заподскача навътре като жабче. Тя се стресна. Обърна глава. Мъжът
стоеше зад нея по риза и тиранти и си подхвърляше няколко камъчета в шепата.
– Можеш ли да правиш „жабки“? – попита я той.
– Мога – рече Кони и се изчерви.
Той є подаде едно камъче. Тя зажумя, приклекна и ловко го плъзна по гладката повърхност.
То подскочи десетина пъти. Човекът подсвирна възхитено. Известно време двамата правеха
„жабки“, съревновавайки се мълчаливо. Кони определено беше майсторка на тази игра.
– Хайде да поплуваме! – изведнъж предложи мъжът.
Тя го изгледа с недоумение.
– Водата е като чай – продължи той и добави най-се-риозно: – Не се притеснявай, няма да
те гледам.
И демонстративно се обърна с гръб към нея.
Кони се колебаеше. Всяко лято тя плуваше в реките и езерата на родината си и малко се
тревожеше, че разни момчетии надничат зад храстите. Беше свикнала с човешката голота, както
повечето си сънародници, но сега беше друго. И все пак тя разкопча едно копче, после още
едно... След малко дрехите є лежаха в тревата. Кони пристъпи предпазливо по крайбрежния
чакъл. Зърна отражението си – кожата є златисто проблясваше. Приглади с пръст щръкналото
окосмение под корема си и разпусна коси. Копринената им мекота я обгърна и тя се почувства
отново облечена. Нагази във водата...
– Готова ли си? – извика той.
Отговор не последва. Кони стоеше, потопена до брадичката, и потракваше със зъби. Той се
обърна, видя я и се захили със своя леко циничен, ала ясен смях. Започна да се съблича... Избра
едно по-високо място. Засили се и пъргаво скочи във водата. Изригнаха пръски. Главата му лъсна
на няколко метра от нея.
– Нали знаеш да плуваш? – попита той.
Тя се оттласна мълчаливо от дъното и загреба в прохладните води. Той заплува редом до
нея, като пляскаше безобразно насам-натам. Очевидно се забавляваше добре.
Излязоха от залива и езерото се ширна пред тях в целия си блясък. Върху вълните се
поклащаха два снежнобели лебеда и разчепкваха перушината си с клюн.
– Ех, че прелест! – възкликна той. Посочи ниско пар-че земя в далечината, обрасло с камъш,
и рече: – Искаш ли да видим кой ще стигне по-бързо дотам?
Този човек умира да се състезава, отбеляза Кони. Тя се плъзна на една страна и зацепи
вълните с бързи енергични удари. Слънцето блясваше и се скриваше под мишницата є, окъпано
в бисерни капчици.
Докосна тинестото дъно, но продължи по инерция... Последните движения я изхвърлиха на
брега. Кони се тръшна победоносно в камъша, останала без дъх. След малко се появи и той.
Изпълзя от водата и се пльосна до нея.
– Печелиш! – обяви мъжът. – Стар съм вече, ех!
В този миг облакът погълна слънцето. Задухата се сгъсти... Притъмня.
– Боже! – извика уплашено тя. – Ще има буря!
– Аз съм бурята... – тихо изръмжа той.
Улови я за брадичката и завъртя лицето є. Целуна я някак диво, изсмуквайки целия є
въздух. Мокрото му тяло се прилепи към нейното. Ръцете є го обгърнаха инстинктивно...
Сграбчи я за глезените и рязко я повдигна. Ставите є сухо изпукаха. Подпря краката є на
раменете си. Гърбът му релефено изпъкна; тазът му се разлюля напред-назад като
средновековен таран. Тя изстена жаловито. Отвори очи и го зърна; изправен над нея, огромен, с
блеснал череп, опрян в облаците. Лицето му изразяваше хладна ярост. Движеше се в нея като

106
мощно бутало, редуващо цикли на болка и удоволствие... Тънки виолетови светкавици нацепиха
небето без звук. Сякаш излизаха от главата му!
Свърши в нея със смразяващ кръвта хохот, който се плъзна ниско над водата и набразди
оловната є повърхност... Рибите се разбягаха на всички страни като карфици.
Изведнъж рукна проливен дъжд. Двамата лежаха един до друг, а едрите горещи капки
плющяха върху телата им, отмивайки кръвта и греха. „Ето, вече съм жена...“, мислеше си Кони,
по-скоро учудена, отколкото развълнувана. Острите листа бяха издрали гърба є. Небето
постепенно олекваше и се издигаше нагоре.
– Ще се ожениш ли за мен? – попита тя.
– Не – спокойно отвърна той.
Плуваха бавно на връщане... Кони усещаше тялото си натежало като котва; струваше є доста
усилия да се задържи на повърхността. Водата беше гъста и лепкава. Пепеляви отблясъци се
гонеха по вълничките. Лебедите все така се полюшваха край брега. Сега бяха чисто черни, но тя
можеше да се закълне, че са същите. Изглеждаха задрямали. Обзе я паника, че трябва да мине
покрай тях. Струваше є се, че ще проточат дългите си гнусни шии и ще я прокълнат.
Дрехите им бяха вир-вода от дъжда. Влязоха в колибата, за да се изсушат. Той стъкна огъня
и сложи вода в котлето. Тук, в светлината на игривите пламъци, отново се отдадоха на онова
страшно и приятно занимание, проснати върху стенещия хрипливо сламеник. Този път нямаше
кръв, само мъничко болка и още повече удоволствие, като дебело намазана филия с мармалад.
Телата им се потяха с блатен мирис, а одраните места по кожата им ярко пламтяха.
Пролуките на колибата бързо се пълнеха със здрач. Мъжът се присегна, измъкна часовника
си от панталона и повдигна капачето.
– Трябва да си вървиш – рече той. – Не можеш да оста-неш тук след залез слънце.
Думите му я наскърбиха; бяха казани студено и делово, сякаш не бяха правили любов току-
що, а бяха закусвали варен телешки език... Кони навлече неохотно все още влажните дрехи.
Белята беше свършена и тя не изпитваше особени угризения. Той все още лежеше и си играеше
със смачканата курабия между краката. Нямаше срам този човек! – Довиждане! – троснато рече
тя.
– Никога не идвай след залез слънце! – напомни є той,без да става.
„Изобщо няма да дойда повече, скапан гадняр!“, ядосано си помисли тя. Изниза се
мълчаливо и изчезна сред храстите.
Огънят домашно припукваше. Мъжът остана, заслушан в горските шумове, които поглъщаха
стъпките на момичето като тресавище. Облече се и си запари чай.
Коле и Айко се върнаха около полунощ. Пиянските им гласове ечаха отдалеч...
– Сестрице! Сестрице! Ей ни нЎ!
Струите им шурнаха почти едновременно и заискриха, посребрени от луната. Братята ги
кръстосаха като шпаги. Айко рязко се извъртя и опръска Коле чак до брадичката.
– Убит си! – ревна той и отскочи назад, за да избегнеподобна участ.
– Копеле! – измуча брат му, като се бършеше със сноптрева.
Усети една груба ръка, която рязко отметна завивката є. Лъхна я на спирт.
– Кони! Малка Кони! – прошепна Айко тръпнещо и секандилна до нея в сеното. Ръцете му
зашариха под ризата є. Беше свикнала да я опипват от време на време братята, но сега изобщо
не беше в настроение за такива закачки.
Опита се да го отлепи от себе си. Беше трудно. Не мирясваше. Тогава най-неочаквано – бух!
– Айко простена и се търкулна настрани. В тъмното се разнесе отмъстителният глас на Коле.
– Боклук такъв... Ще се ебава със стария си брат. Бивали тъй? А, сестрице?!
И се метна връз нея, както си беше опикан и разгащен. Не се шегуваше; запретна ризата є...
Кони риташе и се извиваше като змия.
– Какво си намислил, братко! – пъшкаше тя. – Пусниме, свиня такава!
Мисълта, че той ще разбере истинското є положение, я ужасяваше повече от всичко. Ръцете
му бяха силни и корави; водката ги беше направила безчувствени. Междувременно Айко се
107
посъвзе и с ръмжене се нахвърли върху брат си. Кони се възползва от схватката, скочи и побягна
навън. Влажната нощ я всмука в себе си с далечен писък на сова.
Вече не чуваше гласовете на пропадналите си братя... Мокрите студени треви стигаха чак до
бедрата є. Луната беше слязла ниско и се пулеше иззад една самотна гърбица сено като грамадна
палачинка. Нощните гадини пронизително се надпяваха. Внезапно се разнесе остро съскане,
сякаш невидима коса бе обръснала върховете на дърветата. Над гората се извиси огромен
зеленикав стълб. Долната му част бе плътна и слабо пулсираше. Нагоре постепенно
изсветляваше и се губеше сред звездите. Кони зяпна изумена. На фона на това величествено
зрелище собствените є беди избледняха. Омагьосана, тя пое през гората, като се провираше
смело между клони и храсти. Скоро звучният полски хор отстъпи на гъгнивите резки крясъци на
нощните птици. Кони нагази в някакъв поток, който течеше направо между дърветата. Ризата є
подгизна. Измъкна се зъзнеща на брега и се огледа. През гъстото сито на листата се процеждаха
зеленикави отблясъци. Приклекна крадливо и освободи мехура си с няколко спазъма. Почувства
се по-добре. „Да става каквото ще!“, помисли си тя и продължи напред.
Светлината ставаше все по-ярка – лепкава и тежка като желе. Изумруденото сияние
пронизваше плътта є чак до костите. Всичко това бе съпроводено от някакъв влудяващ звук,
който постепенно се усилваше. Прас-прас! Като че някой методично дробеше стъкла. Тя
пропълзя още десетина метра и се спотаи зад един храст. Изведнъж мястото є се стори познато...
Зеленикавото отражение на стълба мазно се полюшваше върху гладкото езеро.
„Никога не идвай тук след залез слънце!“, прозвуча неласкав глас в главата є.
Предупреждаваше я. Но тя беше дошла. И сега умираше от страх!
Светлината струеше от една широка дупка по средата на поляната. Десетина мъже стояха в
кръг около гъстия сноп. Бяха чисто голи и скелетите им смътно прозираха през плътта. Тук беше
и ТОЙ, нейният любовник. Изглеждаше тържествен и заплашителен. Черепът му сякаш се бе
уголемил, за да приеме огромно количество нови мисли... Зад гладките му стени прозираше
зеленикава пихтия, която слабо пулсираше в ритъма на стълба. Той протегна ръце и пристъпи
напред със затворени очи. Докосна изумрудения лъч с върха на пръстите си. В очите на мъжете
трепнаха зеленикави пламъчета. Той направи още една крачка и фигурата му се разтопи сред
блясъка. После отново изплува и плавно се издигна нагоре. Кони го наблюдаваше, изцъклена от
ужас. Мъжете се хванаха за ръце и започнаха да обикалят около светлината, като повтаряха
отсечено: „Сса! Сса! Сса!“ Пристъпваха бавно от крак на крак, без да откъсват поглед от мрачния
силует, увиснал във вътрешността на стълба като паяк. Мина є през ума, че той може да я види
отгоре... Залегна плътно под храста и заби нос във влажната шума. Пращенето настойчиво я
обсаждаше. Струваше є се, че в тъмното лазят безброй насекоми; промъкват се към нея от дупки
и цепнатини и си отхапват по малко от тялото є. Представи си как пъплят обратно, стиснали
парченца плът в челюстите си... До сутринта щяха да я оглозгат! Тя стисна зъби. Когато най-сетне
се осмели да надзърне отново, зеленият сноп беше изчезнал. На мястото на дупката
проблясваше само трева. Беше тихо. Мъжете се запътиха към езерото, забулено в сутрешни
изпарения. Дрехите им бяха разхвърляни на брега. Те се облякоха мълчаливо и избутаха във
водата две дълги плоскодънни лодки. Мъглата бавно ги погълна. Веслата приглушено
приплясваха...
Кони изпълзя от укритието си и се изтупа от мравките. Сега поляната беше пуста, само
отъпканата трева свидетелстваше за тайнствения ритуал. От колибата се разнасяше равномерно
похъркване. Момичето се приближи на пръсти до тъмния вход и надзърна... Лежеше на една
страна, загърнат в неизменния си шинел. Беше пъхнал ръце под възглавницата и сладко спеше.
Черепът му продължаваше да излъчва слабо зеленикаво сияние. „Изверг! Чудовище!“, помисли
си тя. Погледът є се плъзна по косата, опряна на стената. Розова струйка зора се стичаше по
наточеното є острие. Обзе я мрачното желание да сграбчи смъртоносното сечиво и да го забие в
спящия... Прилоша є. Пристъпи слепешката и взе първото, което є попадна. Беше някаква книга.
Притисна я до гърдите си и побягна.

108
 Айко се събуди с лице в пепелта. Носът му беше черен и го болеше. По брадичката му бе
полепнала кръв. Той се надигна с пъшкане и плъзна учудено поглед върху терена на
полесражението. Най му дожаля за обърнатото котле. Кашата бе изтекла на земята и безкрайни
колони от ранобудни мравки бързаха да я усвоят. Коле шумно хъркаше в другия край... През
зеещия отвор на колибата струеше хладна утринна мъглица. Кони я нямаше. „Брей!“, рече си
Айко с неясна тревога. Още му беше трудно да слепи частите на паметта си. Примъкна котлето и
огреба с пръст останалата каша. После се втренчи в разхвърляния сламеник. Забеляза голямо
кафяво петно върху чергата. Кръв?! Тази страшна дума като магически код сглоби мозъка му.
Изведнъж си спомни как ровеше под ризата на сестра си. „Не, братко, пусни ме!“, долетяха
отчаяните є писъци... Айко пребледня и срита брат си.
– Бате, бате! Ставай!
Коле седна и неразбиращо се огледа. Окото му бе насинено. Бръкна в устата си и извади един
строшен зъб.
– Кво е ставало тук?... – изпъшка той.
– Таковали сме си сестрицата! – съкрушено му обадиАйко.
– Ъ?! Не може да бъде... – възкликна ужасено големиятбрат. Наведе очи и зърна
свлечените си панталони. Вдигна ги панически.
– Виж и това! – рече Айко и тикна чергата под носа му.
Цяла минута двамата разглеждаха кафявото петно, пипаха го с пръсти, душеха го...
– Леле, що сторихме! – внезапно проплака Коле.
Жалните им вопли огласиха поляната:
– Кони! Сестрице! Кони!
– Няма я... – въздъхна Айко.
– Сигурно е отишла да се удави... – извика през сълзиКоле; застана до най-близкото дърво
и започна да си бие челото в кората.
Кони ги чу да се вайкат отдалеч. „Сигурно са гладни...“, разсеяно си помисли тя. Скри книгата
под ризата си и ускори крачка. Среднощното видение не излизаше от ума є. Не можеше да мисли
за нищо друго. Отровните лъчи бяха заседнали в тялото є като невидими трънчета и коварно я
боцкаха.
– Ето я! – възкликна Айко. – Не се е удавила!
Двамата пропълзяха в краката на изуменото момиче.
– Прости ни, сестрице! Пияни бяхме, не знаехме как-во вършим!...
Веждите є леко трепнаха. Някакъв спомен напъна да пробие дървената обвивка на мозъка
є...
– Много сме грешни, прости ни... – опяваха братята.
– Трябва да є намерим мъж! – неочаквано заключиАйко.
Кони наостри уши.
– Ти само кажи! – подкрепи го Коле.
Тя се втренчи в единия, после – в другия. Изглеждаха трезви и нещастни. От дъното на
сърцето є бликна безсилна омраза към горското същество, което я бе омагьосало и обладало.
Усети болезнена празнота, която разсичаше тялото є като дълбока, черна цепнатина...
Зави є се свят. Братята я подхванаха.
– Искаш ли да се омъжиш за Оке, а? – лукаво попитаАйко. – Той много те харесва!
Бледа руменина обагри страните є.
– Искам – тихо промълви тя.
Братята косиха цял ден, а привечер отпрашиха нанякъде, като се побутваха многозначително
и намигаха на сестра си. Кони остана да чака пред колибата, боса и умислена, преметнала плитка
през рамо. Морният синкав здрач нежно я обгърна. Самотен щурец подхвана безкрайна,
изтощителна ария. „Прости ми, Боже! – горестно се помоли тя. – Направих много глупости, но
вече ще внимавам!“ Ниско над дърветата заблестяха три звездици като знак за опрощение.
Момичето се втренчи в далечните точици и преглътна няколко сълзи. „Ето, Бог не ме е
109
забравил!“, умилено си рече тя. Внезапно светлините трепнаха и се плъзнаха над гората. Кони с
ужас ги наблюдаваше как се носят към нея и стават все по-ярки... Приличаха на обърнати паници.
Светещите предмети увиснаха над главата є, заливайки я с отровния си зелен блясък. Усети
странно изтръпване в крайниците, което постепенно обхвана цялото є тяло. Кошмарното
пращене отново изпълваше въздуха. Дълбоко в съзнанието є се зароди някаква мрачна
вибрация, която започна бавно да се изкачва по етажите на мозъка є, като стъпкваше и смилаше
всяка разумна мисъл по пътя. Боро-боро-боро-боро-борооооооороророоо... Очите є се
втвърдиха като сварени яйца. Тя се изправи сковано и тръгна към гората.
ТОЙ я чакаше под едно старо дърво с дебели изпъкнали корени като вени. Стоеше, нехайно
облегнат, и си дялкаше нещо с джобното ножче.
– Ах, ти, малко непослушно момиче! – закани є се тойс пръст.
В този миг Кони забеляза още десетина фигури, застинали между дърветата. Зяпаха я
втренчено. Светлината се изливаше косо над лицата им и оставяше дълбоки сенки като отхапани
места. „Сса!“, обади се някой шепнешком и започна да блъска юмрук в дланта си. „Сса! Сса!“,
подхванаха останалите и тръгнаха към нея, като се клатушкаха тромаво. Тя се напъна да
раздвижи вдървеното си тяло, но вече беше късно. Беше обкръжена. ТОЙ побутна назад каскета
си и широко се усмихна. В очите му припламна странна нежност. После продължи да си дялка.
Разнесе се сподавен вопъл. От клоните на старото дърво изхвърчаха рояк прилепи.
Светещите тела леко се плъзнаха настрани и се стопиха в нощта. Небето рязко потъмня.
Около полунощ по пътечката се зададе една твърде развеселена компания. Гласовитият Оке
се люшкаше по средата, подкрепян от братята на Кони. Беше по-нисък от тях, което значително
ги улесняваше. Перчемът му висеше пред очите като сламена козирка и той не виждаше къде го
водят. Както винаги Оке се опитваше да пее, но количеството погълната водка доста го
затрудняваше. От гърлото му се изтръгваха само дрезгави, призрачни крясъци. Айко и Коле му
пригласяха.
– Сестрице! Сестрице! – гракнаха двамата още отда-леч. – Виж кой ни е дошъл на гости!
Ала сестрицата я нямаше. Коле надникна в колибата. Беше празна.
– Кооони! – завалено пропя Оке. Викът потъна в нощта.
Братята тревожно се спогледаха. Подпряха бъдещия годеник на една купа сено и се спуснаха
да дирят сестра си. Тук сестрица, там сестрица... Стигнаха до началото на гората и се спряха
нерешително пред увисналите черни клони. Зад гърба им долетя блажено похъркване. Двамата
тръгнаха предпазливо по ръба на гората. Разгръщаха листата, викаха „Кони“ и се ослушваха.
Очите им постепенно свикнаха с мрака и проникваха все по-навътре в мрачните заплетени
коридори между дърветата. От момичето нямаше следа.
– Какво ще правим сега! – изпъшка Коле.
Невидима катерица пробягна над главите им. Мъжете вдигнаха очи...
Тялото висеше на клона, забито в тъмнината като пирон. Самотен лунен лъч осветяваше
разкривено от страх лице. Грубото въже безмилостно бе захапало бялата шия. – Сестрице! –
изхлипа Айко. – Какво си сторила?!
Коле се вкопчи в ледените, отекли крака на трупа и се опита да ги повдигне. Тежаха като
метални пръти. Братята се свлякоха на земята и заплакаха:
– Господ ни наказа, задето посегнахме на сестрицатаси!
– Как ще се върнем сега у дома? С какви очи ще по-гледнем старите си родители!?
Риданията им дълго отекваха в нощта, съпроводени от звучното похъркване на Оке. Птиците
се свиха в гнездата си. Таралежи и зайци притихнаха в дупките си. Насекомите боязливо
замлъкнаха. Само безсърдечните, упорити мравки продължаваха неуморно да сноват под
тревата и да изграждат своя тайнствен, добре организиран свят...
Както си му беше редът, щом отвори очи, гласовитият младеж прочисти гърлото си и запя.
Ранното слънце галеше страните му, а по дъхавото сено трептяха капчици роса. Оке пееше за
това колко хубаво е да се събудиш сутрин на полето и да видиш синьото небе. Водката се беше
изпарила.
110
 Ръцете го сърбяха да грабне косата и да се развърти. Огледа се, надзърна в колибата, но не
намери никого. Младежът сви рамене и се запъти към голямото дърво на края на поляната.
Подкара веселата песничка за градинаря, който пикаел върху зелките. Струята му щедро поръси
горските листа, когато забеляза нещо твърде необичайно...
Пред носа му висяха три чифта крака!
Песента рязко секна. Оке погледна нагоре с плаха надежда, че това са само крака и нищо
повече. Но краката си имаха тела, а телата – вратове... Опита се да каже нещо, но гласът му бе
потънал дълбоко в стомаха. Струята му пръскаше безразборно. Кони, Айко и Коле го гледаха
насмешливо с посинелите си лица и сякаш го питаха „Защо не пееш, певецо?“

Тъй завършва тази тъжна история, за която никой никога не съчини песен.
Впоследствие в колибата на косачите беше открита мистериозна книга, подвързана с груба
кожа. Беше издадена със средства на самия автор, някой си Шигалев, издирван от полицията за
подривна дейност. В книгата бяха изложени принципите на примитивна социална теория. По-
специален интерес будеше едно двусмислено посвещение, изписано с нервен почерк в
началото:
„Скъпи Владимир Илич, изпращам ви скромния си труд с надежда да допринеса за бъдещото
устройство на света. Друг начин няма и вие го знаете!“ Отдолу се мъдреше резолюция:
„Глупости!“
ПЪТЯТ КЪМ СИРАКУЗА

Лошите вести идват бързо. Долавяш миризмата – като остър дим, после се разнася
трескавото пращене на огъня и докато се обърнеш, светът около теб вече гори и животът ти се
превръща в пепел... Мислеше си Гром, заслушан в уплашените стъпки на слугата, който се
отдалечаваше в тъмнината. Лошите вести винаги се оказват истински. Да, и химикът вещаеше
някаква промяна. От известно време пробите показваха странни отклонения. Незначителни, но
показателни. Защото възможностите бяха ограничени. А годините неусетно бяха препълнили
чашата до ръба на очакването. Така че в известен смисъл той беше подготвен. И все пак никой
не може да каже, че е подготвен, когато нещата наистина се случват.
Гром плъзна поглед по дългите рафтове, които се събираха в дъното на коридора. От
лавиците стърчаха картончета с цифри, водещи назад във времето. Стъклениците жълтеникаво
проблясваха, строени по години и месеци като някаква фантастична течна библиотека. Сега беше
тихо. С известна почуда Гром установи, че още държи колбата, която слугата почтително му бе
връчил преди малко. Вдигна я пред очите си и тъповато се взря в бистрата течност. Поклати глава.
Обикновена пикня. После внимателно я постави върху лавицата. Както винаги с етикета навън.
Редът е хубаво нещо. Но сега... Той потръпна конвулсивно. Редът беше обречен.
Гром заключи тежката врата на хранилището, пъхна ключа в пояса си и излезе на двора.
Вятърът разроши рехавите влакнести кичури, които маскираха темето му. Прозорецът на химика
още светеше. От комина прехвърчаха искри. Лабораторията се помещаваше в малка пристройка,
долепена до стената на хранилището. Гром си представи потното лице на учения, ръцете му,
облечени в груби гумени ръкавици, мангала, епруветките, тефтерите с формули. Помисли си, че
може би е редно да му съобщи новината. В края на краищата бяха прекарали повече от 20 години
заедно – Пазителят и Химикът. 20 години. Никога не станаха близки. Ученият просто се мотаеше
наоколо като живо доказателство за безсилието на разума пред Чудото. Дали да му каже?...
Какво по-точно? Далечен звън го избави от колебанието и той забърза към канцеларията си.
Вдигна слушалката на допотопния бакелитов телефон и вяло промърмори:
– Да, моля...
Последва жужене, прещракване. Обади се мазен глас:
– Пазителю, председателят Map би желал да разгова-ря с вас...

111
 Изминаха няколко секунди. После в слушалката се разнесе издайническо дишане. Гром
познаваше тази игра на криеница и рязко се намеси:
– Слушам ви, господин Председателю.
– Да, Гром... – поде хриплив изнервен глас, – имам спе-циална новина за вас. Тук настъпиха
някои промени. Доста неочаквано. Мисля, че това ви засяга пряко като пазител на... онези
проклети неща.
– Знам – сухо отвърна Гром. – Бях известен. Предималко.
– Така ли? Вече! – трепна гласът. – Значи мълвата серазнася, а?
– Лети – въздъхна Гром. – Освен ако не е някакъв слух.Поредният слух.
– Не! Не, за съжаление! – енергично го прекъсна пред-седателят Map. – Потвърдено е!
– Прекъснал е, така ли?
– Не още, но е заявил намерението си. И то доста ясно.
– Поискал е храна? – предположи Гром с нотка на по-гнуса.
– По-лошо! Поискал е менюто!
– Какво меню? – изненада се Пазителят.
– Ама какво знаете вие? Нищо не знаете! – избухнагласът отсреща. – Днес, около пет и
половина, тоест преди час. Той казал на стражата да му донесе менюто на ресторант „Империал“.
И там били, нали знаете, обичайната тълпа, и всичко това било чуто. И после някакъв келнер
дотърчал веднага с менюто. Онова, просташкото меню със златни букви – няма начин да го
сбъркаш. И той започва да го чете, да го изучава с най-сериозен вид и очевидно се кани да
поръчва...
– А поръчал ли е? – неволно полюбопитства Гром.
– Не се знае още! – възкликна нервно гласът. – Но ско-ро ще узнаем, разбира се.
Предполага се, че няма да бъде нещо скромно и изискано. Такова е усещането тук.
– Направо отблъскващо!
– Нали? И аз това казвам, факт сам по себе си обез-сърчителен, но има и нещо арогантно в
самия начин... Нещо дълбоко враждебно към установения ред. Към реда въобще!
– А той самият какво казва? Защо се отказва? – попи-та Гром.
– Ами всъщност – объркано рече председателят Map –няма някакво специално
изявление...
– Никакъв мотив?!
– Не още... нямаме представа.
– Много важно е да разберете какви точно са мотивитему – строго поде Гром. – Има
различни видове мотиви. Някои от тях може да се окажат подходящи... Трябва да се реагира
съобразно мотивацията. Да. Нищо друго не ви остава.
– Разумен съвет, наистина... Но какво е вашето личномнение за ситуацията?
– Мисля – въздъхна Гром, – че това е краят.
– Благодаря ви – унило се съгласи председателят Map. –И аз мисля така. Ще ви държа в
течение.
Гром постоя известно време над телефона и отново излезе на въздух. Вечерта бе прохладна;
над града се носеха тъмносиви облаци, поръбени от червеникавите отблясъци на залеза.
Недалеч се издигаха мрачните силуети на причудливите астрономически съоръжения, които
Гром бе наредил да се издигнат преди десетина години. Изчисленията придаваха допълнителна
тежест на дейността му; правеха я още по-загадъчна и недостъпна за умовете на простолюдието.
При все това години наред той беше склонен да вярва, че между небесните цикли и
скъпоценната течност – „слънчевата роса“, както още я наричаха – съществува невидима, ала
ясно изразена зависимост. Например течността, събрана под знака на Козата в третия дом на
Сатурн, помагаше срещу язва. Същото не можеше да се каже за серията, добита в периода на
равноденствието в годината на Дървената змия, макар че при Девите, родени след полунощ,
помагаше срещу аритмия... Подагра се лекуваше с реколта, събрана в дните на Скорпиона, през
първата фаза на новолунието. Серията на Водолея пък беше съвършено безвредна и можеше да
112
се пие преди ядене. Или преди лягане. И така нататък... В съответствие с тези свои наблюдения
Гром си бе изработил своеобразна методика и най-добросъвестно я прилагаше.
До днес!
Стотина крачки по-нататък, в здрача, се очертаваше самотната фигура на войник. Острието
на копието мътно проблясваше, килнато небрежно на една страна. До смяната на караула
оставаше половин час. Гром отправи поглед надолу, към блещукащите точки на уличните
фенери. Хранилището бе построено на едно възвишение в източния край на града. Оттук се
виждаше цялото Софийско поле. Стадионът, Амфитеатърът, продънените кубета на старата баня,
руините на изгорелия цирк... Каналът на Вълко Червенков лъкатушеше през града като ленив
охранен смок. Няколко кораба се поклащат лениво на пристана. И всичко изглежда толкова
делнично, толкова познато, само белият квадрат на форума е почернял от народ. Отсреща се
издига Дворецът на Републиката – сива, безлика грамада от камъни. Сега сградата е съвършено
тъмна, сякаш внезапно опустяла. Но Гром знае, че вътре седи един малък объркан човек и
надзърта през тежките завеси към площада. Там, върху белите плочи, има една страшна черна
клетка. И в клетката също седи човек. Висок, много слаб мъж с дълга брада. Мъжът разлиства
тежкото кожено меню, а до него се извисява огромен келнер със сребърен поднос и бяло сако
като всемогъщия ангел на Възмездието.
– Стой! – сепна го дрезгав крясък.
Гром завъртя глава. Войникът бе препречил пътя на една уплашена женица. Беше българка,
от селата по горното течение на Искъра – жилава и кокалеста, облечена цялата в черно.
Забрадката небрежно откриваше посивелите є коси. Изглеждаше към петдесетте. До гърдите си
притискаше малко дете, увито в парцалива черга.
– Пусни ме, войниче! – замоли се тя. – Болно ми е де-тенцето!
– Хайде, върви си! – рече грубо войникът, побутвай-ки я с дръжката на копието. – Има си
ред, трябва първо да се запишеш, толкова ли не знаеш. Ела утре!
– Много е болно, войниче, молим ти се! – запря се тяна пътеката.
– Махай се! Затворено е! Утре ти казвам! – ядосвашесе войникът.
– Няма да изтрае до утре, молим те, пусни ни! – не сепредаваше жената.
Гром се приближи и кратко нареди:
– Пусни я!
Жената се затътри след него, като сипеше благодарности. Гром отключи портата на
хранилището. От студеното тъмно антре го лъхна миризма на влажен камък. Той запали
електрическата крушка и посочи на жената една дървена пейка до стената.
– Как се казваш? – попита Гром.
– Илийца! – с готовност отвърна тя. – Илийца от Дол-ни Богров.
Детето немощно проплака. Гром повдигна чергата и се втренчи в зачервеното личице. Беше
му трудно да разбере защо бебетата се появяват на този свят. Докосна с пръст топлото малко
чело.
– Треска... – рече той по-скоро на себе си.
– От два дена, все така – поде жената. – Стопи го таяпуста огненица! А няма още година...
Майка му се помина лани.
Всъщност това не го интересуваше особено. Гром отгърна плътния кожен тефтер, който
стоеше в нишата до вратата, и попита сухо:
– Име?
– Борис.
Писецът заскърца по грапавата хартия.
– Година на раждане, ден, месец, час...
Той вписа внимателно данните, които угрижената селянка успя да му съобщи. Направи
обичайните пресмятания и установи, че детето се нуждае от целебната серия, произведена под
знака на Сатурн в годината на Дебелото прасе.
– Чакай тук – рече той на Илийца и влезе в хранили-щето.
113
 Изведнъж го обзе предателско чувство на безсилие. Спря по средата на коридора и се огледа.
Магията беше свършила. Всички стъкленици изглеждаха еднакви, пълни с бистра неподвижна
пикня. Идваше му да грабне първата от рафта и да се върне обратно, ала някакво смътно
съзнание за професионална чест надделя. Продължи нататък, докато открие необходимата
секция. Беше изобилна тази серия на Прасето! И колко рядко се използваше... Би могла да му
стигне за още много лета при други обстоятелства.
Въпреки това инстинктът му за пестеливост се пробуди още щом докосна съда. С отмерени,
изпитани движения Гром отля малко от течността в едно шишенце. После запуши старателно
стъкленицата и я върна на мястото є.
Детето лежеше голо в скута на българката и риташе във въздуха. Гром напръска коремчето и
лицето му, подръпна малката пишка.
– Ще го бива – заключи небрежно той и подаде на же-ната шишенцето с остатъка от
течността. – Един път на ден, три капки, до края на седмицата... – гласяха инструкциите.
Илийца чевръсто загърна малкото; бръкна в пазвата си и извади една недотам чиста кърпица.
В кърпата имаше сребърна пара.
– Боговете да те поживят, Пазителю! – прошепна тя,свела ниско очи.
Гром се поколеба няколко секунди и взе парата.
Краищата на облаците бяха потъмнели като прегоряла хартия. Българката забърза надолу по
пътеката, понесла малкия вързоп до гърдите си. Гром остана да гледа подир нея, докато
забрадката є се изгуби сред маслиновите дръвчета в подножието на хълма.
Телефонът отново звънеше. Гром се върна в канцеларията и вдигна слушалката.
– Радиото – прозвуча изтормозеният глас на предсе-дателя Map. – Слушате ли?
– Не – рече Гром.
– Пуснете го! Бързо! Той поръчва... Предават го наживо!
Гром въздъхна с досада, отиде до прашния дървен апарат в ъгъла и натисна някакъв бутон.
Бледо зеленикаво сияние освети кръглото прозорче на честотната скала. Колоната припука. В
жужащия ефир изплува немощен глас:
– ...опашка от морска котка със сос от вино и скари-ди, задушени зеленчуци... сладоледена
торта, кокосов сладкиш, компот от череши, кафе...
– Чувате ли?! – възкликна председателят Map. – Товае някаква демонстрация!
– Нямам представа – отвърна искрено Гром.
– Очаква се да направи изявление. Не изключвайте ра-диото!
Връзката прекъсна. Гром се втренчи с неприязън в говорещата кутия. Съобщаваха за
безредици в северните предградия. После някакъв политик започна да чете декларация. След
него друг... „Размърдаха се“, рече си Пазителят отвратен, сякаш ставаше дума за внезапно
изпълзели хлебарки. Измъкна ръка от джоба си и разтвори шепа. Монетата бе залепнала за
дланта му. Сребърният лик на Григорий Map се пулеше изумено.
– Илия! Илия! – провикна се Гром и плесна с ръце.
По стълбите отекна нестройно трополене и рошавата глава на слугата щръкна зад вратата.
– Приготви колата! Ще пътуваме – кратко нареди Гром.– Ъхъ – ухили се слугата до ушите и
изчезна.
Бръмченето на радиото отново привлече вниманието му.
– Каквоу ще каажете на своите съграждани след тоол-кова гоодиини?... – питаше някаква
журналистка с невъзможна интонация.
Последва дълга пауза, през която ясно се чуваше как тълпата съска и пращи наблизо като
подпалена нива.
– Огладнях – рече Едон невъзмутимо.
– Самоу това лии?!
– Огладнях – повтори той с мрачна наслада. – Оставетеме на мира.
После от кутията се изсипаха всевъзможни, най-нелепи коментари, оценки и мнения.
Телефонът започна истерично да звъни, но този път Гром не го вдигна. Накрая дойде новината:
114
председателят Map беше подал оставка. „Стига толкова!“, ядоса се Гром и врътна копчетата на
апарата докрай. Едно изречение увисна във въздуха, разсечено на две. Светлината угасна.
Тежката бронирана камионетка излезе на стария римски път и заподскача по острите
камъни. Същата бричка превозваше и свещения екстракт от клетката до Хранилището, за да го
предпазва от преднамерени или спонтанни посегателства. Гром придържаше с две ръце
масивно сандъче, обшито с метални ленти. Погледът му неспокойно се местеше. Ту стрелваше
изпитателно слугата Илия, ту се втренчваше в пустия път, обрасъл с бурени, под които се криеха
коварни дупки... Сандъкът издайнически подрънкваше. Пътят стръмно се изкачваше нагоре.
Моторът сърдито изръмжа под пластовете допълнителна ламарина. Замириса на изгорели
газове.
– Внимавай с тая бракма – обади се Гром. – Път ни чака!
– Ще, ще... – промърмори слугата, без да откъсва очиот бледите полукръгове, очертани от
фаровете.
Колата с мъка изпълзя до плешивото било на планината. Внезапно Луната разкъса рехавите
облаци и освети една разкривена бесилка, на която се полюшваха два спаружени трупа. От
третия бе останало само въжето... Малко по-нататък стърчеше обрасъл с лишеи граничен камък.
– Ето и последния знак на цивилизацията – отбелязаГром. – Законът и правото остават зад
нас. Готов ли си да ме последваш, верни прислужнико?
– Ъхъ! – закима Илия и даде газ.
„Къде ще ходиш, тъпанар“, рече си Гром. Под тях се разстилаше гъста непрогледна гора.
Колата се изтъркаля надолу по пътя и скоро потъна сред дърветата. Ниските клони бръснеха
покрива. Гром се сви в ъгъла на кабината и стисна още по-здраво сандъка. Илия се сниши над
волана. От време на време някой заблуден прилеп плясваше по стъклото и двамата мъже
уплашено се дръпваха назад. От двете страни на пътя се редяха дебели черни стволове.
Дълбокият мрак всмукваше слабата светлина на фаровете като ненаситен сюнгер. Гром имаше
чувството, че се движи в огромен подземен храм... Внезапно предните колела хлътнаха в някаква
дупка. Колата заора на място. В следващия миг се разнесе ужасен трясък. Дим и пламъци
изпълниха кабината. Вратата неочаквано зейна и Гром се изтъркаля навън, без да изпуска
скъпоценното сандъче. Носът му опря в чифт високи кални ботуши.
След кратка, ала яростна съпротива сандъчето му бе отнето. На светлината на горящата
камионетка Гром различи десетина души, облечени в петнисти горски дрехи, брадясали и
страшни. Един от тях победоносно размахваше дълга димяща цев. Няколко крачки по-встрани се
олюляваше слугата Илия с опърлени вежди и разцепена устна. Двама мъже здраво го държаха.
– Кой е главният тук? – извика Гром.
Вместо отговор получи плесница. После им вързаха очите и ги поведоха нанякъде...
Вървяха няколко часа, без да спират, през дерета, потоци и мочури. От време на време
странни звуци пронизваха тишината; Гром предполагаше, че разбойниците разменят сигнали.
После рязко започнаха да слизат надолу. Облъхна го студено влажно течение, сякаш слизаше в
гърлото на кладенец... Изброи 130 крачки. Изведнъж усети приятна топлина; миризма на печено
подразни ноздрите му. Свалиха му превръзката. Намираше се в обширна пещера, осветена от
буен огън. Край огъня седеше млад човек с рехава брада и безцелно ръчкаше въглените с дълга
пръчка. Върху шапката му проблясваше малка червена петолъчка. Двама души оставиха плячката
пред краката му. Някой ритна капака. Сандъкът грейна, пълен догоре със сребърни монети.
Мъжът подсвирна. Загреба шепа сребро и гневно стрелна Гром.
– Кой си ти и как си натрупал това богатство?!
– Казвам се Гром и съм прост търговец на урина – гла-сеше отговорът.
Беше обмислял тези прями, честни слова през целия път. Вече нямаше смисъл да заблуждава
никого...
Възцари се мъртва тишина. Пращенето на съчките звънко отекваше под каменния купол.
Внезапно мъжете избухнаха в гръмък невъздържан смях. Това продължи докато младият вожд
не вдигна ръка. Смехът секна. Лицето му остана сериозно и мрачно.
115
 – Подиграваш ли се с нас, дебелако? – попита раз-дразнено той.
– Не, господарю, истина говоря! – възкликна Гром ипонечи да се смъкне на колене.
Чифт здрави ръце го върнаха на мястото му.
– Какъв господар! Какви ги дрънкаш! – ядоса се мла-дият мъж. – Ние сме борци за свобода.
Казвам се Ернесто Гевара, а това са моите верни другари. Ние сме guerrilla и мразим всички
господари. Да живее въоръжената борба!
Този възглас се посрещна с видимо въодушевление. Гром изчака страстите да поутихнат и
сговорчиво поде:
– Извинявайте, почитаеми guerrilla, не исках да ви оби-дя. Аз идвам от една особена
държава, където доскоро нямаше никакъв политически живот, така че не съм наясно със
съвременната терминология. Няма да ви лъжа – аз наистина продавах урина години наред. Ако
не вярвате, попитайте моя помощник. Той е представител на народа и може да му имате пълно
доверие.
Всички погледи се насочиха към Илия. Той се ухили глуповато и кимна:
– Ъхъ. Това е Пазителят на слънчевата роса.
– Сега пък роса! – извика Гевара. – Нищо не разбирам!
– Езикова фигура... – намеси се Гром. – Народът оби-ча да ги използва.
– Тук се крие някаква отвратителна конспирация. Къдеси хукнал по никое време с толкова
пари? Бягаш ли?
– Нещата в моята родина доста се объркаха – въздъхнаГром. – Урината вече не е това, което
беше... Затова съм тръгнал за град Сиракуза, където от няколко години управлява тиранинът
Дионисий. Той е поканил редица изтъкнати личности, сред които самият Платон, да се
присъединят към двора му.
Ернесто повдигна смаяно вежди и рече:
– Бедни човече, виждам, че несправедливите социал-но-икономически условия, в които си
живял, съвсем са помътили разсъдъка ти. Затова бъди така добър да ни разкажеш всичко от край
до край в последователен ред, без да изпускаш нищо съществено, и ние ще преценим дали си
наш враг, или заслужаваш Милост.
– Оценявам вашето желание първо да ме изслушате –поде Гром, душейки жадно въздуха,
– но искам да ви предупредя, че след тази крайно поучителна история никой от нас няма да има
апетит, а времето напредва, затова ви предлагам да похапнем преди това.
– Добре говориш – кимна Ернесто Гевара. – Всички смегладни.
Guerrilla се разшетаха начаса: свалиха печеното от огъня и наизвадиха мехове с вино.
Известно време пещерата се огласяше само от мляскане и буйни наздравици. После всички
налягаха край огъня, сред кръг от оглозгани кости, и наостриха уши. Гром опипа със задоволство
натежалото си шкембенце.
– Тогава, през деветдесет и трета, още имахме демо-кратически институции – рече той и
се оригна. – Искам да кажа, че току-що бяхме избрали Григорий Map за председател на
републиката и вярвахме, че нещата най-сетне ще потръгнат. Да, големи надежди възлагахме на
този човек. Не беше като останалите. Така си мислехме. Славата не го блазни. Не е алчен. Почита
боговете. Вятър! След година беше затънал до шия в лайна. И то какви! Представете си, да отцепи
половината от градския стадион, за да пусне пъпчивите си евфеминистични племенници да
играят бадмингтон!... Тогава се надигна голямо брожение сред водачите на различни партии,
известни още като Единадесетте.
И рекоха: „Стига! Това не може да се търпи. Да си ходи!“ Добре, ама ние си го бяхме избрали
за цели пет години, тоя мизерник. И сега какво да го правим – добър, лош, това е... Нали сме
правова държава. Ще ви кажа, млади приятели, че тъкмо тук се крие разликата между
благородните сърца и робския ум. Защото благородното сърце не може да търпи неправдата
нито час повече, след като е прозряло зад лицемерното є було; за него формалните мандати не
важат и то настоява за незабавно възстановяване на моралното равновесие. По онова време аз
бях само на 23 и по една случайност работех в щаба на Единадесетте. Спомням си, че нямах дори
116
обувки и естествено никой не ме вземаше на сериозно. Бях момче за всичко – иди там, ела тук;
отнеси това, вземи онова... Пълна мизерия. Бяха ми обещали, че за зимата ще ми намерят
обувки. Това ме крепеше. Беше в разгара на лятото... Една сутрин заварих мястото необикновено
притихнало. Мъжете сновяха насам-натам като халосани, разменяха си тревожни погледи,
говореха с недомлъвки и дебнеха жадно за клюки. Едва към обяд разбрах какво се е случило.
Благородният Едон беше спрял да яде. Този Едон беше един от Единадесетте и се славеше с
възвишения си, непреклонен характер. Мнозина се бояха от справедливата му критика и
избягваха да спорят с него. Едон бе сред най-отявлените противници на председателя Map. Сега
как точно е станало, вече трудно може да се установи. Разправят, че предишната вечер той се
прибрал от някакво събрание много ядосан и тръшнал вратата на стаята си. Оттогава, по думите
на слугите, не бил сложил хапка в устата си. Веднага надошли приятели и роднини, обезпокоени
за здравето му, ала той упорито мълчал и само се мръщел. И тогава, някак спонтанно, всички
решили, че Едон гладува в знак на протест срещу председателя Map.
Сигурно са имали основание да мислят така. Възможно е на онова събрание самият Едон да
е намекнал за подобна решителна стъпка, вбесен от мекушавата позиция на съратниците си...
Както и да е. Този въпрос остава малко неизяснен. Явно никой не беше подготвен за такъв
драматичен обрат. Настъпи страхотна бъркотия. Добре си спомням този ден; трябваше да търча
в най-големия пек и да разнасям прокламации из целия град. Имах чувството, че краката ми ще
се опържат върху нагорещените плочи.
Късно вечерта на Форума се състоя грандиозен митинг със запалени факли.
Още на следващия ден председателят Map излезе с обръщение към гражданите. Твърдеше,
че няма да се поддаде на вулгарния уличен натиск и ще продължи да изпълнява дълга си
съгласно закона. Тогава издигнаха онази ужасна клетка по средата на Форума и Едон се премести
да живее вътре, сякаш за да напомня на властта всекидневния є позор. Спомням си безкрайната
върволица от хора, които се точеха покрай зловещия черен кафез. Едон не им обръщаше никакво
внимание: седеше с подвити крака, вглъбен в мисията си, понякога четеше, спеше, пиеше вода...
говореше. Дългата му фигура излъчваше спокойна решителност. Жегата и политическите страсти
разпалиха духовете до крайност. Мнозина, без да отчитат ограничените си възможности, също
излязоха да гладуват. Човек можеше да ги види по площадите, пльоснати върху някой парцалив
сламеник, облещени под слънчевата преса. Веднага си личеше, че тези хора нямат никакъв
метод и са просто едни жалки епигони. Повечето от тях се отказаха още на втората седмица,
тихомълком скатаха сламениците и се ометоха под прикритието на нощта. Но някои се оказаха
страшно упорити. Те са погребани в градинката зад банята. Мисля, че там дори има някакъв
паметник...
Както обикновено, аз се подвизавах в една съвсем маргинална сфера, далеч от трибуните и
овациите на тълпата. С всеки изминал ден интересът към физическото състояние на гладуващия
неотстъпно нарастваше. За него се грижеше цял екип от лечители. Най-редовно го мереха и
преслушваха. Анализираха урината му... Резултатите се оповестяваха тържествено всяка вечер
пред смълчаното множество. Моята задача беше твърде проста: отивах сутрин, вземах проба от
урината на Едон и я отнасях в градската лаборатория. Чаках няколко часа, докато излязат
резултатите, и тичах в щаба, където умниците крояха всевъзможни планове. По онова време
никой не се съмняваше в клетата участ на благородния Едон; във въздуха витаеше дух на
патетика и трагизъм, на всеки му се щеше да бъде герой, дори на мен. Тогава още нямах същия
философски поглед към нещата и страдах от наранено самолюбие. Защото, макар обеднял,
родът ми беше много стар и имах прилично образование. В този смисъл длъжността „разносвач
на урина“ съвсем не ми допадаше. Спомням си как тръгвах всяка сутрин, понесъл още топлия
съд, с наведена от срам глава. О, колко го мразех в този миг, благородния му кучи син! Та той
дори не ме забелязваше! Вадеше небрежно заспалия си хуй и пикаеше в буркана с поглед,
зареян из облаците. Дори не си правеше труда да уцелва! Да пукне дано по-бързо, пожелавах
му от дъното на сърцето си.

117
 Всеки ден минавах по едни и същи улици, така че скоро се превърнах в нещо като градска
забележителност. Ала какво бе учудването ми, когато вместо присмех и неприлични
подмятания, неизменно се натъквах на дълбоко уважение. Да, всички тези гостилничари,
баничари, гайтанджии, търговци на вино и платове надзъртаха боязливо от дюкяните си, а
минувачите ми правеха път. Дори тежките каруци по кръстовищата забавяха ход пред скромната
ми личност. Често разни улични хлапета се лепваха за мен и ме следваха по петите чак до
болницата. Мисля, че мнозина нарочно се отбиваха от пътя си, за да видят това необикновено
шествие. А дните се нижеха един след друг, безмилостно горещи, ясни и сини като през чумавото
лято. И ето че отмина критичният 40-и ден, когато всички очакваха да се случи най-лошото. Ала
нищо особено не се случи: както винаги Едон се изпика невъзмутимо в буркана и аз поех по
стъпките на покълващата слава... После се възцари някакво тягостно затишие. Състоянието на
гладуващия не се променяше: макар измършавял до неузнаваемост, организмът му
продължаваше да функционира. Анализът на урината показваше забележителна вътрешна
хармония. Явно боговете се бяха намесили...
Проницателните тълкуватели на историята справедливо посочват, че чудесата бележат
залеза на демокрацията. Защото демократичната уредба на държавата е плод на разума, или по-
скоро на вярата в разума... А чудесата свидетелстват точно за обратното. Но тогава малцина го
съзнаваха. И двете партии се надпреварваха да извлекат максимална изгода от ситуацията.
Привържениците на Едон гръмогласно се хвалеха, че боговете са подкрепили справедливата им
кауза. От лагера на председателя Map лукаво изтъкваха, че това е по-скоро знак на неодобрение
към една толкова крайна позиция. Едните твърдяха, че гладуващият се е украсил с ореола на
саможертвата. Другите бяха на мнение, че ореолът е бил отказан, защото няма никаква
саможертва. Самият Едон се отнасяше с презрение към този нелеп спор, сякаш все повече се
отдалечаваше от светската суматоха и се затваряше в сферата на моралното си превъзходство. И
мисля, че единствено народът със свойствената му интуиция долавяше диалектическата природа
на това противопоставяне. И сега, когато честната гражданска мисъл триумфираше на площада,
той беше готов още по-охотно да влачи хомота на властта. Защото нямаше справедлива власт на
света, всяка власт беше порочна и нечиста в същността си и простите хора сякаш инстинктивно
страняха от нея. Поради собственото ми онеправдано положение аз самият се чувствах много
по-близо до народа, отколкото до така наречения елит, и често споделях неговите прозрения. Не
ме напускаше чувството, че между Едон и Map се е породила някаква тайнствена зависимост,
едно неосъзнато, ала жизненонеобходимо сътрудничество. Между клетката и Двореца сякаш
циркулираше гигантска невидима осморка, където се пресичаха потоците на властта и морала,
на позора и добродетелта, взаимно се пречистваха и черпеха енергия един от друг. Боях се, че
това може да продължи вечно...
70 кръгли дена се изрониха от броеницата на Хронос, без да усетим. Хладни ветрове довяха
първите жълти листа. Настъпиха рибните месеци. По пазарите наизлязоха мустакати търговци с
огромни кошове, преливащи от блясъка на змиорки, сафриди, скумрии, кефали и други
безименни твари, изсипани щедро от рога на морския бог. Между сребристите тела още лазеха
малки рачета. По балконите виснаха нанизи със съхнеща риба. Кучетата влачеха рибешки глави.
Миризма на сол и водорасли изпълни града. Спомням си, че на ченгела пред хана на Ставропулос
окачиха една сирена, уловена край бреговете на Вълчия остров. Беше едра и стара, върхът на
куката стърчеше през носа є, а опашката се влачеше по земята. Сумати народ се извървя пред
хана да се диви на бледите є, накацани от мухи гърди. А после кир Ставропулос я сготви с много
лук. Защо казвам всичко това?... Ами животът си течеше. Хората си гледаха бизнеса. Правеха се
деца. Провеждаха се различни състезания. Славата на политиците бързо вехнеше в сянката на
високите принципи, обсебили сферата на политическото. Обичайните игри, компромиси и
комбинации вече изглеждаха неуместни. Къде бяха сега тези ловки и надменни демагози?
Скитаха се немилинедраги, присламчваха се към някоя случайна групичка и се опитваха да я
поведат нанякъде с неясни обещания. Ала хората враждебно ги изтласкваха или се разотиваха.
Никакви обещания, никаква програма, никакъв лозунг или крилата фраза не можеха да изтръгнат
118
обществото ни от мъртвешкия баланс, наложен му от боговете за поука и назидание.
Политическият живот беше угаснал. И сред това пепелище от страсти и амбиции крачех аз, най-
нищожният служител на Историята, понесъл неизменния буркан...
Добре си спомням оня тайнствен жест, с който ме повика търговецът на вино. Известно време
се колебаех дали да го последвам, ала в погледа му имаше такава молба и страдание, че не
можех да устоя и прекрачих прага на сенчестия дюкян. Качихме се на втория етаж в една тъмна
стаичка. Тук заварих странно същество, загърнато с черен шал, с бледо, почти прозрачно лице и
блуждаещ поглед. Беше дъщеря му. Момичето страдало от припадъци и не можело да понася
слънчева светлина. Лекували го, опитали всичко – без резултат. И ето, оставало им само тази
надежда – урината на благочестивия мъж, някаква врачка ги посъветвала да опитат... Бях силно
смутен. Струваше ми се, че това не е съвсем редно. От друга страна, виждах, че не им е никак
леко, а за мен, в края на краищата, нямаше особено значение; нали не трябваше да я пия аз. Не
исках да се показвам бездушен. Отлях малко в една чаша и наблюдавах как момичето я изпи, без
да променя восъчната си маска. Няколко минути мълчахме, без да откъсваме очи от нея, сякаш
очаквахме мигновено изцеление. След това си тръгнах. На излизане някой пъхна нещо в джоба
ми и аз не го извадих.
Така започва историята на моя възход. На следващия ден ме спря друг нещастник със същата
отблъскваща молба, след него втори, трети... Накрая в буркана бяха останали само няколко
капки, а в джоба ми весело подрънкваха десетина монети. Реших, че трябва да изразходвам
попестеливо скъпоценната течност. Същия ден си купих обувки и най-сетне се почувствах
пълноправен гражданин. Обаче вътрешно се презирах. Истината е, че силно се съмнявах в
целебните свойства на урината, макар да произлизаше от такъв авторитетен източник. И все пак,
когато срещнах онази грациозна девойка е нежен профил пред банята, нещо в моя
интелектуален скепсис се пропука. Спомням си как тя се хвърли в краката ми с възглас на ранена
гугутка. Беше току-що излязла от горещия басейн и сред широките є дрехи се носеха вълни от
скъпи източни благоухания. Лицето є бе алено и влажно. Изведнъж през сълзите и воплите на
благодарност разпознах онова призрачно същество, затворено в тъмната стая, което бе
разцъфнало в приказна красавица само за два дни. Изцелена! Тя беше напълно изцелена! Поне
така изглеждаше... Мълвата за чудото се разнесе светкавично из града. Скоро бях обсаден от
просители. За моя изненада далеч не всички бяха болни и сакати. Мнозина бързаха да вкусят от
модния цяр ей така, за всеки случай. Бяха склонни дори да бутат рушвети. Наложи се да въведа
известен ред. Разделих чакащите на групи, изготвих списъци, въведох строг лимит – толкова за
лечение, толкова за изследване, толкова за резерв. Неусетно усложнявах и институционализирах
дейността си. Не мисля, че го правех съзнателно. Поне не в началото. Тази ненаситна за чудеса
тълпа ме плашеше. Мъчех се някак си да отклоня вниманието от мен, като се скрия в лабиринта
на бюрокрацията. Можех да видя изкривените от завист лица на бившите си господари.
Изведнъж бях станал важен човек.
Един ден дойде пратеник от Двореца. Самият Map настояваше да се срещне с мен. Нямах
представа защо. Боях се да не ме отровят, както бе прието във висшите кръгове. Гледах
новичките си обувки, с още неизтъркани подметки, и се окайвах наум: ето, значи, дори не можах
да си походя... С надежда да умилостивя властелина взех шишенце със скъпоценната течност.
Носех го пред себе си като амулет, който трябваше да отблъсква тъмните сили. За пръв път идвах
в Двореца. Поканиха ме в овална, полутъмна зала с много ниши, откъдето се пулеха мраморните
бюстове на философи и поети. На масата имаше огромна купа с плодове. След малко влезе
председателят Map. Вмъкна се с леки котешки стъпки, издаващи притворния му характер.
Малкото му тяло бе загърнато с груб вълнен плащ. Знаех, че се опитва да подражава на стоиците,
което би било достойно за уважение, ако бе докрай искрено. Последва размяна на официални
любезности. Домакинът прояви жив интерес към подаръка. Отпуши шишенцето и го помириса.
Няма да забравя гнусливото помръдване на веждите. После дълго се взира в течността на
светлината на един самотен лъч, който се процеждаше през спуснатите завеси. Попита ме дали
наистина е тъй лековита, както разправят. Отговорих уклончиво – понякога да, понякога не.
119
Самият аз не бях сигурен. Нямах идея какво става вътре в тялото на великия постник. Виждах го
как изпива по няколко литра вода на ден. Малко по-късно водата изтичаше от другия край – леко
оцветена и затоплена. Останалото беше тайна. Представях си как течността се движи по
незнайните канали на тялото му и отмива частици от божествената му аура като златен пясък. За
съжаление тази поетична визия не намираше подкрепа в медицинските заключения. Химиците
не можеха да открият никакви необикновени съставки. Консистенцията оставаше постоянна –
без утайка, бе захари и белтъци... Здрава, чиста урина. Това беше всичко. „Да, науката е безсилна
да се справи с явления от морален порядък“, въздъхна председателят Map. Отиде до прозореца
и ме повика с пръст. Едон се беше проснал в клетката като гигантски изсушен гущер. Над главата
му се разхождаше голяма бяла птица и чукаше с клюн по решетките. Група граждани
наблюдаваха гладуващия с респект и благоговение. „Аз също му се възхищавам – долетя
заговорнически глас. – Не искам това да престава. Сега в обществото цари такава хармония.
Съвестта на гражданите е спокойна, администрацията функционира по-добре от всякога...“
„Няма гаранция, че това ще продължава вечно“ – отбелязах предпазливо. „Знам – отвърна той,
– но виждате ли друг изход?“ Съгласих се, че няма друг изход. После ме попита дали се нуждая
от нещо. Казах му, че няма къде да съхранявам резерва си. „Това е сериозен проблем“ – кимна
той и обеща да се погрижи.
Градежът на хранилището започна в началото на зимата. Вече имах няколко помощници,
които дежуряха пред клетката, като пчелички. Не исках да изгубя и капка от скъпоценната
течност. Както винаги, Едон показваше забележително безразличие към дейността ни. Хората
идваха отдалеч, записваха се и чакаха за глътка от благочестивата му пикня. Това не го
притесняваше. Нямаше никакви претенции за собствеността на продукта. Така изминаха цели
три години. Хранилището постепенно се пълнеше и се утвърждаваше като най-авторитетната
институция на страната. Аз бях неговият върховен жрец. Започнах да нося специални дрехи –
дълга червена туника със златно слънце, извезано на гърдите. Получих някои привилегии.
Позакръглих се. И ето, дойде време за нови избори. Но избори нямаше. Говореше се, че
председателят Map е получил найвисшата санкция за своето управление... Естествено, знатните
скрито роптаеха, но народът като цяло остана инертен. Самият Едон не прояви особен интерес
към съдбата на демокрацията; остана втренчен в мамещите дълбочини на поста, откъдето
бликаха чистота и покой.

Ако трябва да опиша накратко управлението през следващите 20 години, ще кажа само, че
беше относително добро и напълно еднолично. Властта и моралът останаха разделени, което
правеше тиранията по-поносима. Държавата работеше, без да се опитва да спаси душите на
гражданите. Моралът не търсеше протекциите на властта, за да възпитава насила. В този смисъл
отношенията бяха пределно ясни. Плащаш данъци и получаваш пътища. Пиеш свещена урина и
добиваш благословия. Както обичаше да повтаря председателят Map: това е формулата на
социалната хармония. Едва ли си даваше сметка колко лесно може да рухне тази негова
хармония. Мисля, че беше забравил. Затова се почувства тъй безпомощен и объркан, когато Едон
изведнъж заяви, че спира да гладува. Та нали беше разчитал на този човек толкова години! И
сега какво? Бил гладен, казва. Огладнях. Нищо повече. Сякаш е паднал от Луната. Тук според мен
се крие някакво изтънчено отмъщение... Защото знам, че той беше далеч от нас през всичките
тези години. Навярно е пирувал в компанията на боговете и техните палави наложници. Изчаквал
е да свикнем с Чудото. Да приспим своята бдителност. И тогава се е върнал, за да издърпа
килимчето под краката ни... С един замах да разруши култа. Нашият култ. Не знам. Вече нищо не
е както преди: гладуващият не гладува, а властникът не властва. Апетитът на тълпите се
възвръща. Мисля, че ще настъпи хаос. Едно е сигурно – повече никой не се нуждае от мен. Затова
се махам...

Известно време никой не продума. Огънят се бе превърнал в огромна купчина от тлеещи

кости. По стените танцуваха червеникави отблясъци. Половината мъже бяха заспали, някои още

120
стискаха полупразни мехове. Слугата Илия хъркаше по гръб, прегърнал братски съседния
guerrillas. Ернесто вдигна поглед от въглените и се втренчи в Гром.
– Твоят разказ дълбоко ме впечатли – рече той. – Сегазнам, че съм на прав път. Пасивната
съпротива само укрепва властта на тираните и единствено въоръжената борба може да разсече
този съдбоносен възел от невежество, суеверие и апатия. Чувате ли, другари мои! – провикна се
младият командир с блеснали очи. – До какви уродства води опортюнизмът на интелигенцията!!!
Няколко души сънено се прозяха. Видимо подразнен, Ернесто Гевара скочи и разрита
спящите си другари.
– Ставайте! Размърдайте си задниците!
Мъжете се надигнаха с пъшкане и разтъркаха подутите си очи.
– Какво има? Какво става?
– Тръгваме да правим революция – нетърпеливо речеЕрнесто. – Условията са назрели!
– Къде? Къде? – наостриха уши другите.
– Ще видите. Там цари ужасна бъркотия и масите саготови да въстанат! Нали така,
приятелю? – обърна се той към Гром.
– О, да! Напълно! – потвърди Пазителят. – Направо сапощръклели.
– Чувате ли? – извика Ернесто. – Хайде! Отиваме давземаме властта!
Мъжете радостно се засуетиха край оръжията си.
– Гром, ти си свободен – отсече командирът. – Пари-те се конфискуват в полза на
революцията. Не се отчайвай, ще спечелиш нови – физиологията предлага неограничени
възможности. На добър път!
– Ааааа! Ставам guerrilla! – проехтя мощен рев.
Илия, верният слуга, беше стъпил на една канара и размахваше дълга стара пушка. Косата му
бясно хвърчеше на всички страни. Разнесоха се бурни ръкопляскания.
– Честито – измърмори Гром.
Казаха му да брои до сто, преди да свали превръзката... Стъпките им постепенно се сляха с
шумоленето на листата. Сега беше съвсем сам. До краката му лежеше торба с провизии. В ръка
държеше тежка тояга. Утринният ветрец подухваше в лицето му. Намираше се на края на гората.
Старият римски път сечеше хълмовете пред него. Гром метна торбата през рамо и закрачи към
обетованата земя на тираните.
ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА

Иска ми се първо да предупредя уважаемата комисия, че участието ми в тази анкета е

съвършено неофициално. Всеки опит да се припише юридическа или документална стойност на
излаганите тук факти ще срещне моята решителна съпротива. Открито заявявам, че се изправям
пред вас, воден само и единствено от патриотични съображения. Защото намирам, че
общественото мнение е несправедливо към моя народ и хвърля сянка върху предстоящите
исторически събития. Ние, българите, очакваме този изключителен миг повече от 20 години! И
сега, когато с трепет и страхопочитание пристъпвам прага на нашия Общ Европейски Дом, нищо
не е по-оскърбително от недомлъвките и слуховете, които ни съпътстват по този дълъг и
мъчителен път. От друга страна, не мога да отрека, че естеството на вашите предположения е
крайно тревожно, и аз, доколкото ми стигат силите, ще се постарая да допринеса за изясняването
на проблема.
Имаше ли глад в България? Разбирам вашето объркване и предполагам, че се дължи на
противоречивите сведения, които достигат до вас. Ако проследим емисиите на електронните
медии, контролирани от тогавашното правителство, оставаме с впечатление, че нещата са на
задоволително равнище. Има, разбира се, някои трудности в снабдяването, но те са
незначителни и са в процес на преодоляване. Точно обратното се твърди в независимата преса.
Там нещата се описват в най-черни краски. Сега не ми се ще да правя обобщения; по онова време
бях само на 11 и мога да разкажа как я карахме ние, моето семейство. Защото гладът издига
121
невидими прегради между хората. Семействата се затварят в черупките си, престават да общуват
помежду си, отчуждават се. Всеки подозира другия, че притежава някакви тайни запаси, че тайно
се тъпче между стените на апартамента си и злорадства над чуждото нещастие. Дори членовете
на самото семейство започват да се гледат накриво!...
Връщайки се мислено назад, към онези изпълнени с поука и страдание дни, ясно си спомням
как стоките започнаха да изчезват от магазините: отначало една по една, после всички вкупом,
сякаш вихрушка ги бе измела от щандовете. Родителите ми предприемаха дълги, изтощителни
походи до различни точки на града с надежда да открият някоя забравена консерва или пакет
макарони, но най-често се връщаха с празни ръце. Усмихваха се смутено и сваляха от лавицата
поредния буркан зимнина. Не бяха останали много. По онова време ядяхме главно
консервирани зеленчуци, лютеница и туршия, от които стомасите ни стържеха и се образуваха
газове. Ходехме като балони. Не мога да кажа как стоеше положението при другите хора.
Възможно е някои да са били по-предвидливи от нас – да са затворили повече и по-разнообразни
буркани. Като гледах обаче пожълтелите, сгърчени физиономии на съучениците си, нямах
чувството, че се хранят много по-различно. Веднъж татко донесе куче. Беше го купил от две
циганчета на спирката с последните остатъци от заплатата си. Татко не беше жесток човек и
кучето остана цял следобед на балкона, примряло от студ и глад. Баща ми седеше в кухнята и го
гледаше през стъклената врата. Беше още млад, нямаше 40, с дълго уморено лице и черна права
коса, паднала пред очите му. Мисля, че се надяваше псето да пукне от само себе си. Тогава се
появи дядо, като тътреше проскубаните си чехли.
– Кога ще вечеряме? – попита той и се втренчи поди-гравателно в татко.
Баща ми сви устни, но не каза нищо. Напоследък дядо често го дразнеше и се заяждаше с
него, сякаш той лично беше виновен за катастрофата, и не пропускаше да му напомни, че по
негово време никой не е гладувал. (Знаеш ли колко струваше едно кебапче!?) Тогава дядо беше
на 78, побелял и тромав, като излят от тежка, лепкава кал. Понякога ми се струваше, че той и ние
сме направени от различна материя, че той е по-устойчив и по-пригоден от нас да оцелява. Дори
бях убеден, че ще ни надживее и ще тържествува над хлътналите ни от глад тела. Защото той
очевидно разполагаше с някакви други източници, от които черпеше жизнена сила, съвършено
недостъпни за нас...
Предусетило нерадостната си участ, кучето скимтеше и се мяташе от единия до другия край
на балкона. Майка ме изтика от кухнята и затвори вратата. Не чух нищо. На вечеря имаше кисело
зеле с месо. Беше вкусно.
Следващата седмица татко донесе гарга. Беше я ударил на поляната зад блока със
собственоръчно изработена прашка.
– Едричка, а? – гордо изрече той и я стовари на масата.
– Едричка... – презрително изсумтя дядо. – Едно вре-ме какви гарги имаше!
Двамата се гледаха втренчено, с инстинктивна неприязън.
– Свърши онова време... – отмъстително процеди татко.
– Не! – дядо почука с безформения си пръст по ръбана масата. – Тук си е!
После избухна в груб плътен смях, сякаш беше казал някакъв майтап, и излезе от кухнята.
Майка въздъхна и започна да готви гаргата.
Скоро тварите в околността съвсем изчезнаха. Кучета, котки, гълъби, гарги... Дори
врабчетата! Татко напразно скиташе по улици и по градинки, стиснал войнствено прашката.
Последни си отидоха домашните любимци: булонката на съседите, апетитният дакел от втория
етаж, лигавият сетер Мери... В нашия блок живееха поне десетина екземпляра! Един след друг
гласовете им замлъкваха, а по стълбите се възцаряваше тягостна тишина. Често виждах
стопаните им да се разхождат долу по навик, с посърнали лица. От джобовете им висяха празни
каишки.
В началото на февруари упорито се заговори, че получаваме хуманитарна помощ от чужбина.
Спомням как всяка вечер клечахме пред телевизора и жадно поглъщахме засуканата
говорителка в очакване на голямата новина. Представяхме си как камионите спират пред блока
122
и усмихнати служители на ООН започват да раздават пакети с храна. Тази наша мекушавост и
липса на национално достойнство вбесяваше дядо. Според него в страната имаше
предостатъчно храна, но спекулантите я били изпокрили. Горе-долу същото твърдеше и
симпатичната говорителка. Дядо тържествуваше. Естествено, при наличието на толкова много
укрита храна надеждата да получим помощ отвън ставаше все по-бледа и скоро дори
престанахме да се залъгваме с тази съблазнителна, ала невъзможна алтернатива. Може би така
беше справедливо. В края на краищата имаше още по-бедни народи, които не разполагаха с
подобни скрити резерви. Понякога си представях спекулантите като трудолюбиви мравчици,
които сноват насам-натам в охолните, безоблачни дни, събират всяка изпаднала трошица и я
кътат в дълбоките си тайници. Но този път очевидно се бяха престарали... Храната беше скрита
толкова дълбоко, че дори самите спекуланти не можеха да я открият.
Всяка вечер се събирахме край жалките остатъци от зимнина и дъвчехме бавно, много бавно,
както ни препоръчваха специалистите от Министерството на здравеопазването. Татко и майка
виновно мълчаха. Дядо сипеше сарказми. Това беше неговият час, неговият малък празник. Пред
лицето на днешната оскъдица той обичаше да разправя за доброто старо време; връщаше се
назад, назад в спомените си и открехваше все по-широко вратата на миналото. Гласът му ставаше
леко писклив, докато изреждаше безкрайния списък от провизии, за които не можехме дори да
сънуваме. Планини от хляб. Снежнобели буци сирене. Огромни пити кашкавал. Масло, яйца,
кренвирши... (Боже!) И естествено – вездесъщите кебапчета, цвърчащи апетитно върху скарата,
дълги цяла педя. Да, той имаше дарбата да описва! Като опитен психолог правеше малки паузи,
за да си представим храната по-добре, да вдъхнем аромата є... Оставяше вратата широко
отворена, докато устите ни прелеят от слюнка. После ревниво я тръшваше под носа ни. Ставаше
от масата и се оттегляше в стаята си, сумтейки презрително.
Не можех да повярвам, че бурканите ще свършат. Възприемах ги като неотменима участ и
единствено спасение. От тях се пърдеше лошо, но пълнеха стомаха. Предпочитах да има още
много буркани. Но една вечер майка просто каза:
– Този е последният...
Изядохме го веднага. След три дни беше Националният празник. Очакваше се по този случай
правителството да раздаде малко храна. Каквото и да говорим, това е велико събитие за нашия
народ! На 3 март 1878 г. ние сме се освободили от турците. Турското робство продължило цели
пет века! През това време сме нямали никакви права. Сега обаче не е така. Сами сме си
господари на живота, искам да кажа. Водим собствена външна и вътрешна политика. България е
суверенна държава.
В навечерието на празника говорителят на правителството цъфна на екрана и прочете кратко
приветствие. Говореше за тежката историческа съдба на нашия народ и пословичната му
издръжливост. Призоваваше ни да изчакаме до новата реколта. Учените обещавали, че годината
ще бъде плодородна.
До новата реколта оставаха само три месеца...
Оная нощ изобщо не мигнах. Опитвах се да смеля суровия факт, че няма повече храна и скоро
няма да има. Запасите бяха изчерпани. Край. От стомаха ми се изтръгнаха скръбни тонове. Въртях
се в тъмното и се тюхках, че не съм се родил 50 години по-рано, в охолния и справедлив век на
дядо. Родителите ми също не спяха. Гласовете долитаха през стената. Нямах представа какво си
говорят, бяха доста развълнувани. След това започнаха да се карат. После стана тихо. Усещах, че
са будни. Стори ми се, някой от тях плачеше. Не исках да слушам, ала звукът се процеждаше през
стената като тънка струйка и гъделичкаше ушите ми. Изведнъж разбрах, че това не е плач. Беше
смях! Тънък, истеричен кикот, който се врязваше безмилостно в съзнанието ми. Обзе ме паника;
започнах да треперя и се завих презглава. Смехът продължи дълго.
На сутринта всички изглеждахме променени, освен дядо. Не и той! Седеше си невъзмутимо
в стаята и слушаше маршовете по държавното радио. Спомням си как татко влезе при него с
бавни, решителни крачки. Беше много блед. Устните му имаха оловен оттенък, сякаш беше
закусвал метални стружки. В очите му припламваха безумни искри. Майка бясно шеташе в
123
кухнята. Беше изпаднала в необяснима еуфория: подреждаше съдовете, бършеше пода, търкаше
печката... От време на време събаряше разни неща, които се разбиваха с трясък на пода.
Промъкнах се в коридора, за да чуя какво си говорят дядо и татко.
– ...ще сметнеш, че е лицемерие – долетя гласът на тат-ко. – Това не ме интересува. Искам
да ми простиш. Трябва да ми простиш!
– Едно време – поде хрипливо дядо – по празницитеимаше знамена. От всеки балкон
висеше знаме, спомняш ли си? Вече никой не се сеща за тези работи... Затова сме на този хал.
Затова!
– Стига! – прекъсна го татко и рязко изключи радио-то. – Дошъл съм да ти искам прошка...
– Виж го ти, сетил се! – промърмори дядо. – Стоплими душата, няма що...
– Ние скоро ще умрем от глад – хладно рече татко.
– Е, да не би аз да съм виновен? – избухна дядо. – Азли съм докарал нещата дотук?...
– Този разговор сме го водили много пъти – някак умо-рено поде баща ми. – Всеки има
свое мнение по въпроса. Но сега... не съм дошъл да спорим. Исках само да ти се извиня. Сигурно
има защо. Винаги има... Никой не е безгрешен. Ти също. Но аз вече не ти се сърдя. За нищо!
Искам и ти да ми простиш. Жалко, че стана така...
– Виж се!... – просъска старецът. – Погледни се самокакъв си лигльо!
– Така или иначе... – мъгляво додаде баща ми. – По-доб-ре да си простим.
– Много бързаш! – прекъсна го дядо. – Аз не се каняда умирам! Това е най-лесното. Трябва
да се борим!
– Нищо не може да се направи!
– Може! – разпалено поде дядо. – Спекулантите да сеизбесят, а земята да се окрупни! –
Боя се, че е невъзможно...
– Не, ти не ме познаваш! – заинати се старецът.
– Лъжеш се! – прекъсна го татко. – Времената са други...
– Дошъл си да ме дразниш, така ли? – сприхаво подедядо. – Да се гавриш с мен, да
тържествуваш над идеите ми! Знам какво си намислил. Искаш да ме умориш, за да ми вземеш
стаята!
– Какви ги плещиш! – възкликна баща ми. – Какво меинтересува въшливата ти бърлога?!
Ние тук умираме от глад! УМИРАМЕ БЕ, ЧОВЕК!
– И съвсем заслужено, ако питаш мен – процеди от-мъстително старецът. – Кой разсипа
селското стопанство, а? – Кой го е разсипал?!
– Такива като теб!
Последва дълга пауза. Чувах как баща ми крачи нервно из стаята. Страхувах се, че може рязко
да отвори вратата и да ме види. От кухнята се носеше истерично дрънчене. Продължих да
подслушвам.
– Добре де – съгласи се татко. – Няма значение. Прие-мам всичките ти упреци, макар че аз
самият нямам, както и ти всъщност, нищо общо със земеделието. Но може би тъкмо тази моя
индиферентност в такъв съдбоносен момент да се е оказала фатална за селското стопанство. Кой
знае. Ето, признавам вината си. Ще ми простиш ли?
– Нее! – с дълбоко задоволство отбеляза дядо. –Всичко бих ти простил, синко, само не и
това лекомислено отношение към българското село. Ти се изсра върху мечтата на цял един
народ! Няма прошка за такива грехове...
Баща ми се закова на място. Гласът му потрепери:
– Нима ще си отидеш с толкова обида в сърцето, а?
– Какво!? Никъде няма да ходя! – рипна дядо като ужи-лен; пружините на старото кресло
жално изстенаха. – Кроиш ли ми нещо, изверг такъв? Казвай веднага!
– Просто сме изнервени. Доста сме гладни, искам дакажа...
– И аз съм гладен. Какво от това?
– Това е всичко! – отсече татко.

124
 Стъпките му се насочиха към вратата. Отскочих и побързах да се скрия в стаята си. Пъхнах се
под завивките. Тук беше топло и уютно, но едно тревожно предчувствие не ми даваше мира.
„Какво са намислили?“, питах се ужасен. Стомахът ми се сгърчи от притеснение и изстреля в
устата ми пълна порция киселини. Изплюх се на пода. Втренчих се в тънкия процеп под вратата.
Стори ми се, че оттам ще избие широка локва... кръв! Беше тихо и мрачно. Зад прозореца се
стелеха безформени сивкави облаци, замръзнали над града като ледена кора. Надигнах се
предпазливо и отново се промъкнах в коридора. Родителите ми спореха в кухнята.
– Не иска да прости... – дочух унилия глас на татко. –Всичко друго бих простил, казва, само
това – не!
– Ами майната му тогава! – рече майка.
– Исках да стане по-цивилизовано... – промърмори той.
– Не може да стане цивилизовано! Няма начин! – пре-късна го тя. – Когато става дума за
месо...
– Трябва ли непременно да се изразяваш така? – из-бухна татко.
– Тази работа се върши без много приказки! – сряза готя. – Раз-два!
Моята нежна майчица! И досега си я спомням: беше заприличала на вещица – кльощава, с
изпъкнали длъгнести цици и едри зъби, способни да схрускат всичко по пътя. Покъсно, в
годините на просперитет, тя напълня и доста се разхубави; дори смени зъбите си, които явно є
напомняха за онази гладна зима. Сянката є обаче си остана все така хърбава и заплашителна.
Това понякога стряска хората, но истината е, че много българи страдат от този дефект. Учените
продължават да го изследват без особен успех.
Сепна ме бясно дрънчене на кухненски сечива. Някой ровеше в чекмеджетата и ги изсипваше
безразборно върху масата.
– ...не става – долетя гласът на баща ми. – Много е тъп.После майка каза нещо и татко
избухна:
– Я се разкарай с този тирбушон! – И го запрати на-някъде.
Продължиха да тършуват припряно... Майка ми пак се обади:
– Вземи брадвата...
– Стига! – ревна той. – Престани да ми се бъркаш! Азсъм, който решава. Старецът е мой!
Разбра ли?
– Ще изпукаме от глад, докато ти се натуткаш!
Точно тъй рече, не си измислям! Думите є ме блъснаха в гърдите и ме изхвърлиха от
разговора, към който се бях прилепил неканен. Почувствах се като изстъргана ваденка. Опрях
гръб до стената и си рекох: „Те ще го направят!“ Не разбирах всичко, което си казваха, ала усещах
как се острят вътрешно, как се ожесточават и озлобяват. Трябваше да сторя нещо, за да
предотвратя това ужасно злодеяние. Втурнах се към стаята на дядо...
Заварих го в креслото му, застинал с открехната уста и блуждаещ поглед. Видът му
изразяваше пълно отсъствие. Сякаш отново се беше преселил в миналото, сред планини от
всевъзможни лакомства. Радиото продължаваше да излъчва маршове.
– Дядо! Дядо! – прошепнах трескаво и го дръпнах заръкава. – Трябва да бягаш!
– Какво има!? – сепна се той. – Комсомолец!
Мразех да ме нарича така, но в момента ми беше все тая. – Бягай, дядо! Бягай! – повторих
припряно.
Пръстите му се вкопчиха в рамото ми с граблив спазъм. Лъхна ме спарен дъх на гнило.
Думите изхвърчаха от гърлото му като прилепи.
– Какви ги дрънкаш, момко?
Явно беше решил да изпробва върху мен целия арсенал от нежности като комсомолец,
младежо, момко, млади човече, синко и тъй нататък.
– Искат... те казаха... щели да те изядат – казах, заеквайкиот ужас.
Вътрешностите му заклокочиха като тоалетно казанче. Режещ смях, примесен със слюнка,
обръсна челото ми.
125
 – Хо-хо-хо! Ще ме ядете, а? Това ли успяхте да из-мислите, капути недни?!
– Не! Не! – изхлипах истерично. – Никога няма да гонаправя, заклевам се!
От кухнята долетя протяжен вой. Дядо сякаш не му обърна внимание. Сложи ме да седна на
коленете му и преметна костеливата си ръка през кръста ми. Почувствах се нелепо: вече не бях
дете и краката ми опираха пода. Сухата му грапава длан похлупи главата ми като оловно листо.
– Искаш ли да ти разкажа една приказка, момче? – про-шепна той на ухото ми.
– Няма време! – трепнах уплашено.
– Времето е наше, малкият... – ухили се той.
Тогава се случи нещо адски странно. Дядо затвори очи. Бръчките му се втвърдиха. Усетих как
широката му длан ме притиска надолу, сякаш се мъчеше да ме натика обратно в малката топчица
на детството. Без да бърза, като опитен хамалин той подложи гръб и пое тежестта... Слабо
пращене изпълни въздуха, сякаш бе подпрял огромна невидима скала. Изведнъж стана хладно.
Стаята се покри с лек, безцветен прашец, който притъпяваше светлината и убиваше шума. И
тогава с ужас разбрах. Дядо беше спрял времето!
Без да отваря очи, той поде с равен студен глас:
– Имало едно време...
Изпод клепачите му се плъзна червена ивица светлина.
– ...този цар бил много зъл и глупав – продължавашеневъзмутимо той. – Но още по-зла и
тъпа била невръстната му съпруга. Та наумили си те да затрият всички стари хора в царството...
Щеше ми се да го прекъсна и да му кажа, че вече съм я слушал тази приказка. Поне триста
пъти! Беше любимата му приказка – всъщност единствената, която някога ми беше разказвал. Но
времето беше спряло. Сърцето ми биеше слабо, като на птичка, а думите плуваха с обърнати
кореми в устата ми.
– ...не ги бивало за нищо, пък много ядели и смърде-ли лошо. Речено – сторено. Изпратили
глашатаи да обявят, че който не доведе старите си родители в двореца до края на седмицата, ще
му отрежат главата – мелеше безизразно дядо.
Налагаше се да изтърпя отново цялата вехта притча за добрия син, който скрил баща си на
тавана и продължил да се грижи за него, да му слугува не знам колко години. И как после в
страната настъпил нечуван глад, защото младите били некомпетентни и съсипали земеделието.
И как само старият, единствено той, знаел какво трябва да направи, за да оцелеят. Как синът
отишъл при глупавия цар и изпърцаната му съпруга, които вече си ядели лайната. Хо-хо! И им
казал, че може да спаси страната, ако му обещаят да пощадят стареца. И къде ще ходят –
обещали му... Тогава старецът излязъл на площада, извадил един списък и прочел имената на
богаташите, които били скрили тонове жито в зимниците. А народът това и чакал – погнал
чорбаджиите и взел житото. След това обесили фашисткия цар и дрисливата му женичка пред
двореца, а стареца сложили начело на държавата. И живял той още хиляда години и мъдро
ръководил народа, поколение след поколение.
Правеше ми впечатление, че всеки път, щом стигнеше дотук, дядо неусетно увеличаваше
годините. Отначало, спомням си, старецът управляваше само сто години – какъвто е обичайният
мандат в приказките. С течение времето обаче този период се разтегляше все повече, докато
обхвана цяла епоха. Хиляда години. Две хиляди, три хиляди! Но вече и това не стигаше! Сега от
думите на дядо излизаше, че старецът още е жив и здрав и все така продължава да ръководи
народните дела с крепка ръка... А който не вярва, нека само да отиде в онази далечна страна и
да провери с очите си. Там всички са сити и честити, навсякъде висят портрети на стареца, земята,
разбира се, е обща. И никой дори не помисля да недоволства...
Тогава нахълта баща ми. Беше гол до кръста – мършавото му тяло блестеше от пот. Вените
му ярко изпъкваха под кожата като червени и сини жици. Държеше чинийка с димяща чаша.
Дядо изпъшка едва доловимо; снагата му се изправи, поскърцвайки като стара, ръждясала
пружина. Времето отново се затъркаля по склона на живота.
– Нося ти чая... – рече татко с горчива гримаса, извърналглава към прозореца.
Чинийката се люлееше в ръката му. Течността инфарктно се плискаше.
126
 – Недей, тате!... – стрелна се през гърлото ми.
Той се обърна рязко.
– Какво правиш тук?! Веднага изчезвай! Измитай се,чуваш ли?! Веднага!!!
Пръстите на стареца инстинктивно се сгърчиха; той ме привлече в сухите си обятия като
граблив храст и ме стисна още по-здраво. Дъхът ми секна.
– Пусни го! – мрачно рече баща ми.
– Защо? – изхриптя дядо. – Нали ще пием чай?
Чашата заплашително се разклати. Няколко капки преляха в чинийката.
– Много хитро, няма що... – подхвана дядо, като се тре-сеше от ярост. – Страхливец такъв!
Ще ти се всичко да мине гладко и чистичко, нали? Без да усетиш нищо! Избий си го от главата!
Трябва да минеш през кръвта и болката, за да стигнеш до тенджерата. Обещавам ти да
преживееш целия ужас заедно с мен... Няма да ти се размине!
Ярка светлина обля мозъка ми. Почувствах, че ще загубя съзнание. Нямах нищо против.
Картината пред очите ми се огъна и бавно почерня. За миг изгубих връзката с действителността.
После отново дочух гласа на татко, изопнат като въже, на което бе окачена цяла планина...
– И как? Как точно ще ме готвите? – злобно подпит-ваше дядо.
– Не говори така пред детето! – извиси глас баща ми.
– Ще му убия апетита ли?...
– Млък!
Изведнъж го видях. Беше само на крачка от мен. Ръката с чашата почти докосваше лицето
ми. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане. Обзе ме желание да грабна
проклетата чаша и да я изпия на един дъх. Но дядо ме държеше здраво в сухите си прегръдки.
Брадата му остърга слепоочието ми.
– Искам да ми обещаеш нещо, сине! – изфъфли пре-сторено той.
Баща ми ледено кимна.
– Обещай да не ядеш старите ми топки! Поне тях ува-жи...
Видях как чашата трепна. Стори ми се, че ще я лисне в лицето му. Тогава не бях съвсем наясно
какво искаше да каже дядо, но сега си давам сметка. Жестоки думи! Татко очевидно не беше
подготвен за тях.
Без да охлабва хватката около тялото ми, дядо се наведе напред и шумно се изхрачи в
чашата.
– Ти си го пий!
Главата ми отново започна да се пълни със светлина, но вече имах известен имунитет и не се
давах толкова лесно. Татко вдигна полека чашата и се втренчи изумен в плуващата на
повърхността субстанция.
Понечих да се изскубна, но дядо ме притегли грубо към себе си. Рамото ми сухо изпука.
– Слушай, сине – рече той, без да обръща внимание нанемощната ми съпротива. –
Оценявам твоята загриженост за прехраната на семейството. Това е доста мъжествено... Но
допускаш една капитална грешка; голяма грешка! Не знам кой ти е пуснал тази муха в главата,
всъщност досещам се... Е, няма значение. Важното е сега да разбереш. Аз съм твоят баща. Твоят
създател. Единствен и неповторим! Нека бъдем разумни. Виж това дете. Аз също съм гладен –
не си мисли, че не съм. Знаеш ли колко проклети яйца има в корема на жена ти?... А колко попови
лъжички шават в ташаците ти?! Досещаш се, нали? Можеш да си направиш още хиляда деца. Но
как ще си направиш баща? Как ще създадеш бащата?!
– Какво? Какво предлагаш? – изломоти баща ми за-шеметен.
Няма никога да забравя този негов поглед. Няма да му го простя! Та той се колебаеше! Видях
го ясно; беше изписано по лицето му... Сякаш се опитваше да почувства всички онези неродени
деца, дето шаваха в топките му.
Дядо ме поглади по главата.

127
 – Виж го какъв е крехък и сочен – звучно примляснатой. – А ти си тръгнал да глождиш
старите ми кокали! Не си чупи зъбите, синко... Ще си направите друго момченце. Колко му е!
Млади сте още. Две момченца ще си направите!
Ръцете му бавно се придвижиха към шията ми. Изстинах! Татко стоеше неподвижен само на
крачка от мен.
– Той е нашето спасение – обади се дядо шепнешком. –До новата реколта, а? Мога и аз да
го направя... Какво ще кажеш? Да го направя ли? Бързо ще стане. Стой мирно, момче!
Ръката коварно опипваше гърлото ми. Поех си въздух и със сетни сили забих зъби в коравата
сбръчкана плът. Той изохка и ме отблъсна инстинктивно. Устата ми се напълни с кръв – солена,
гъста като смола. Бях свободен! Скочих на земята и се втурнах към вратата.
Сблъсках се с майка ми, която тъкмо влизаше. По-точно – влетя полугола с разпуснати коси и
позеленяло лице като хтоническа богиня. Босите є ходила страшно гърмяха. В едната си ръка
стискаше дълга двуостра вилица, а в другата размахваше тежък чугунен тиган. Тя се закова
насред стаята и обгърна с пламтящ, гневен взор двамата мъже. Трудно ми е да опиша звука,
който се изцеди от гърлото є – нещо средно между тънък лай и болнаво цвилене. После започна
бясно да блъска с вилицата по тигана. Притиснах се ужасен до стената. Баща ми трепна и замахна
с ръка, сякаш разкъсваше някаква паяжина около себе си.
– Какво правиш?! – смаяно извика той.
Майка не каза нищо. Посочи стареца с вилицата и страховито изръмжа. Дядо уплашено
премигна. Цялото му високомерие се беше изпарило. Сега, във фокуса на вторачените ни
погледи седеше куха развалина, в която червеите на времето изгризваха последните атомчета
живот. Капка по капка сърцето ми отново се изпълни с жалост към стария човек въпреки грозното
му предателство.
– Няма как, старче... – въздъхна татко. – Не искам дати причинявам болка. Повярвай ми! Не
искам да страдаш. Ето, изпий тази чаша. Няма да усетиш нищо. Просто ще заспиш...
Майка удари с вилицата по тигана. Долната є челюст войнствено изпъкна.
– Ррррррррр!...
Баща ми сякаш се сконфузи и побърза да ни избута от стаята. Обърна се през рамо и рече
многозначително:
– Десет минути!
„Ще ядем дядо!“, мислех си трескаво, докато висяхме в коридора и чакахме. Ще ядем дядо!
Ще ядем... Разбира се, аз нямаше да вкуся и хапка от тази прокълната храна! Това като че ли не
подлежеше на съмнение. И все пак нямаше ли да ме принудят да го сторя? И нима всичко не се
правеше в името на моето мизерно оцеляване? Имах ли право да откажа? Нямаше ли да
капитулирам в края на краищата пред гъстата чорба?... Спомних си за чудната способност на дядо
да спира времето. Щеше ми се той отново да подложи гръб и да запуши пробойната, през която
проклетите минути нахлуваха в нашия свят. Но дядо вече не притежаваше оная мощ. Беше
изхабен, сломен от напора на годините, които се блъскаха яростно на входа и постепенно го
разширяваха – беше невъзможно да ги спре. Дочувах глухия им тътен. И виждах как времето се
излива над него и го покрива с мътните си води като самотен дънер в долината на миналото.
Стори ми се, че дочух смях зад вратата. Майка и татко застанаха нащрек, стиснали нелепите
си оръжия. Не исках да гледам какво ще се случи по-нататък, но чувствах, че нямам право да се
махна точно сега. Клекнах до стената и обгърнах глава. Внезапно се разнесе тъп удар. Усетих го
– направо през пода. Целият блок се разлюля. По стената пробяга тънка цепнатина. Възможно е
да беше халюцинация... Ударът сякаш бе отекнал дълбоко под земната повърхност, срутвайки
цели пластове; ехото му долетя обратно като мощен тътен, окъпано в яростта на огнените недра.
Звукът влезе през петите ми и се разля по цялото ми тяло, карайки всяка костичка да вибрира.
Имах чувството, че се разпадам. Видях как родителите ми се втурнаха в стаята... Лъхна ме студен
въздух. Прозорецът широко зееше.
Стаята беше празна.
Майка се надвеси навън и каза безизразно:
128
 – Край.
– Сега какво ще правим? – изхлипа баща ми. – Каквонаправихме!
– Не се е мъчил – сухо отбеляза тя. – Трябва да го при-берем от долу...
– Какво говориш? – уплашено извика баща ми. – Амисъседите?
– Съседите?...
– Не може да не са видели! Сигурно ще извикат по-лиция... – объркано рече татко. – Не
знам. Той е мъртъв. – Е, и? – предизвикателно рече тя. – На кого ли му пука. Скоро всички ще са
мъртви! Общественият ред отдавна се е разпаднал, но хората са твърде изтощени, за да се
възползват... Нямат сили да предприемат нищо извън черупките си!
Запомнил съм тези думи.
– Това е само труп – убедено заключи тя. – Хайде даго приберем!
Минаха покрай мен като зомби, без да ме забележат. Вратата хлопна след тях.
В стаята беше студено. Стори ми се, че е станала голяма. Беше някак зловещо стерилна.
Вещите изглеждаха изпразнени от съдържание, безцветни, навяващи чувство за отсъствие.
Вятърът размяташе прозрачните бели завеси. Под прозореца се търкаляше проскубаният пантоф
на дядо, свидетелство за онази последна, фатална крачка. Представих си го проснат върху
циментовата пътека, разпльокан като книжна кесия, а сградите наоколо – опръскани с кръв.
Седнах в опразненото кресло с гръб към прозореца. Течението обръщаше страниците на някакъв
вестник, забравен до леглото. Чашата стоеше недокосната на масата. На повърхността още
плуваше жълтеникава храчка.
Отвън долетя сподавен крясък. Надвих отвращението и предпазливо подадох глава. Имах
гадното усещане, че бордюрът ще се откърти и ще полетя в празното...
Долу нямаше никого. Дори петънце!
Майка ми и баща ми се суетяха пред блока: претърсваха рехавите храсталаци, надничаха
между грохналите паркирани коли, под пейката, зад кофите... Направи ми впечатление, че
прозорците на съседните сгради са плътно затворени, по балконите не се мяркаше жива душа.
Спомням си как баща ми се изправи в този кладенец от ледено безразличие, плъзна поглед по
вцепенените плоски фасади и се провикна с пълно гърло.
– Еееей, върнете ми гооо! Той е мой! Върнете ми го-ооо!!!
Гласът му отекна глухо сред мъртвите стени. Наблюдавах внимателно прозорците. Нищо.
Дори пердетата не трепваха.
– Мръсни крадци! – извика прегракнало майка.
Двамата се стовариха на пейката пред входа и се облегнаха един на друг. Изведнъж проумях:
някой беше откраднал трупа на дядо! Някой по-бърз и по-гладен от тях. В този миг изпитах
истинско облекчение. Нямаше да ядем дядо! Бях спасен!
Спомням си как се довлякоха в онзи късен сив следобед – като пребити псета. Изправиха се
пред мен, олюляващи се от слабост, и ме фиксираха с тежки, гузни погледи. Внезапно в главата
ми отекнаха зловещите слова на дядо: „Ще си направите друго момченце! Две момченца ще си
направите!“
Сега безпощадната му логика изглеждаше още по-непоклатима. Нямаше друг избор. Те
двамата или аз! Те бяха цялото, което раждаше такива като мен. Аз бях само филиз, пролетен
стрък, осъден да увехне без памет, без потомство... Догодина ще да поникне друг. Никога през
целия си живот не съм се чувствал по-незначителен, по-лесно заменим и ненужен! Тогава за пръв
път осъзнах източника и основанието на тази огромна власт, която те имаха над мен. И знам, че
всичко, всичко в този живот, включително и факта, че сега говоря пред вас, дължа на тяхната
върховна милост! Защото те го имаха това божествено право, наследено още от Сътворението,
но не пожелаха да го използват. Отказаха се от него; презряха стария закон, за да тръгнат по нов
път.
Гледах как се приготвят мълчаливо – раници, топли дрехи, високи обуща, шапки, ръкавици.
После препасаха оръжията. Обзе ме смътно чувство, че вече съм присъствал на подобна сцена.

129
Долавях през жълтеникавите наноси на вековете нещо познато в движенията и начина, по който
се извършваха тези приготовления. Беше много странно. Татко сложи ръка на рамото ми и каза:
– Синко, ние отиваме да търсим храна. Ти оставаш туки няма да отваряш на никого!
Абсолютно на никого! Ще ни чакаш, докато се върнем.
Бях сигурен, че ги виждам за последен път. Но едва покъсно, сред мрака и тишината на
изсмукващия ме до кости глад, осъзнах дълбочината на предстоящата самота. Майка силно ме
прегърна.
– Няма да се предаваш! – прошепна тя в ухото ми.
Сухите є устни одраскаха челото ми.
– Трябва да се измъкнем незабелязано – бяха послед-ните думи на баща ми.
Ключалката старателно прещрака. Бях погребан в пустия апартамент.
Следващите часове прекарах в някаква летаргия. Всички пердета бяха спуснати. Лежах пред
телевизора и зяпах. Струваше ми се, че дават един и същ безкраен филм. В изтощеното ми
съзнание образите се смесваха, сюжетите се преплитаха, границите се размиваха... От време на
време ставах да пия вода – бяха ми заръчали да поглъщам много течности. Усещах как се събира
в корема ми, хладна и тежка като локва живак. Връщах се, целият бълбукащ, и се пльосвах на
дивана. Често се унасях, виждах разни неща, но всичко ми се изплъзваше и скоро пак се озовавах
пред екрана, втренчен в електронната мътилка. Вече бях нежелан в страната на сънищата! Пред
мен лежеше необятната сурова вселена на Смъртта; долавях печалните є тласъци, които малко
по малко отмиваха бреговете на моя пясъчен остров... И тогава той излезе от Смъртта и застана
в ъгъла на стаята – огромен и подут като разварена наденица. Дрехите му висяха на парцали,
тялото му изпускаше гъста пара. Нямаше коса, главата му бе покрита с мехури.
Очите му – облещени като порцеланови топчета.
– Дядо! – прошепнах ужасен. – Ти ли си, дядо?
Знаех, че е той! Босите му крака шляпаха като сурови пържоли. Усетих приближаващата
топлина. Дядо се надвеси над мен и тикна под носа ми димящата си ръка.
– Яж! – дрезгаво нареди той.
Стиснах устни и извърнах глава.
Зад гърба ми се разнесе звучно мляскане. Надзърнах през рамо и видях как той отхапа
голямо парче от ръката си. Миризмата на варено месо ме влуди. Напразно се мъчех да си внуша,
че това е само кошмар. Дядо стоеше пред мен болезнено реален и продължаваше да дъвче
невъзмутимо. – Хапни си, момко! – рече той и отново протегна ръка. През отхапаното се виждаше
жълтеникава кост.
Дръпнах се рязко назад, а дядо се разхили и пак заръфа крайника си. Ноктите му бяха
окапали.
– Глупаво момче! – изръмжа той с пълна уста.
Видях го да си тръгва, прегърбен и димящ, а стените сякаш се отдръпваха пред него и стаята
ставаше все по-голяма. Оглозганата му ръка висеше край бедрото като метална щипка. Гледах
след него, докато се стопи в безкрайната равнина на нищото...
Лежах, унесен в затихващия ритъм на органите си, когато долових подозрително щракане.
Идваше от антрето. Пердетата скъпернически пропускаха мърляви струйки светлина. Отдавна
бях изгубил представа за времето. Телевизорът продължаваше да излъчва салата от образи и
думи. „Надушили са ме!“, казах си. Нямах сили да предприема нищо. Чух как входната врата се
отвори. Представих си няколко яки мъже с кръвясали очи. Знаех, че е безполезно да моля за
милост. Щяха да ме схрускат като пържена рибка!
Зърнах ги през пелена от сълзи... Два размазани силуета. Различих гласа на майка ми.
Звучеше уплашено. Повдигнаха ме, избърсаха лицето ми. Чух баща ми да казва: „Спокойно, дай
му да хапне...“
Да хапне.
Поднесоха ми пълна шепа с нещо бяло... Имаше хлебен вкус. Леко сладнеше и се топеше в
устата ми, оставяйки странна топлина, която постепенно се разливаше по тялото ми. Погълнах
130
няколко шепи една след друга; имах чувството, че мога да изям цяла планина от този
необикновен продукт. Дори не се сещах да попитам какво е... Просто се тъпчех. Ако беше
обикновена храна, със сигурност щях да получа преплитане на червата. Но това беше различно.
Да. Сякаш се усвояваше директно от организма, без да слиза до стомаха. Никога не бях ял
подобно нещо!
За съжаление не разполагам с образци от тази благословена субстанция. По стар навик майка
ми се опита да консервира известно количество от нея, ала претърпя тотален провал. Още на
втория ден храната започна да гние, в бурканите се завъдиха някакви дебели червеи и ние се
принудихме да ги изхвърлим. Така че преки доказателства липсват. И все пак цели четиридесет
дена аз се хранех само с това – виждах как всяка вечер родителите ми се стягат за път и излизат,
за да се върнат на другия ден с пълни раници. Нямам представа колко души са се възползвали
от това необикновено явление. Дали някой друг изобщо го е забелязал, освен майка ми и баща
ми?... Ще ви припомня, че нито вестниците, нито телевизията по онова време съобщават нещо
за подобен феномен. От друга страна, мащабите на явлението са такива, че изглежда крайно
невероятно то да остане незабелязано. Предполагам, че с течение на времето ще се появят и
други свидетели. Иначе би било твърде жалко.
Често съм се чудел – защо тъкмо те? Моите родители! С какво бяха заслужили тази висша
благодат? Не знам. Може би – просто късмет. Не мисля, че са били специално избрани. В това
няма никаква логика. Разказвали са ми, че след като излезли в полето, изведнъж задухал силен
вятър. Двамата се скрили в някаква яма и почти веднага заспали, смазани от недохранване и
емоционално изтощение. Събудили се чак призори, сгушени един в друг като малки деца,
потраквайки със зъби. Полето било покрито със слана. Хладното оранжево слънце плавно се
издигало над хълмовете. Вятърът бил издухал облаците. В далечината се мержелеел скучният
контур на града, пронизан от няколко комина. Двамата напразно се озъртали с надежда да
мернат някой помияр. Но светът изглеждал съвършено необитаем. И чак тогава се сетили да
погледнат в краката си... Сред искрящите нишки на ледената паяжина открили някакви бели
топчици. Помислили, че са гъби. Събрали известно количество. Били меки и лепкави като тесто.
Престрашили се и ги опитали. И веднага разбрали, че това е най-чистата, най-питателната храна,
която някога са вкусвали! Ядели и плачели от щастие. Цялото поле било застлано с този
необикновен продукт. Едва по обяд установили, че топчиците започват бързо да се топят и да
изчезват, но те вече били натъпкали раниците си.
Майка и татко свидетелстват, че на полето нямало никой друг освен тях. И все пак полето е
твърде голямо... Винаги съм се питал защо те не споделиха откритието си с някой друг – съсед
или, да речем, роднина. Отговаряли са ми, че на тях също никой не им е казал. Напротив, платили
цялата жестока цена на своето познание. Изтъкваха не без основание, че полето си е стояло там,
накрай града, през цялото време – достатъчно било човек да излезе сутрин рано и да събере
храната. Следователно, както вече казах, не може да се твърди, че те са били призвани да
разкрият пред населението някаква тайна. Защото нямало никаква тайна. Всичко било явно,
дори очебийно! Значи нямало нужда и от пророци. Не по-малко учудващо бе отношението им
към самата храна. Никога не са проявявали особен интерес към произхода є, макар че
изпробваха различни варианти на приготвяне – варена, печена, задушена... Винаги беше
превъзходна и стигаше точно за трима ни. Но не съм ги чувал да благодарят на никого за това
изобилие.
Така завърши нашата гладна одисея. В средата на пролетта държавата ни получи оня
дългоочакван заем от 700 милиона долара и нещата бавно започнаха да се оправят. Отново се
появиха разни стоки... После дойде богатата реколта и през есента вече никой не гладуваше.
Естествено, преживяното остави дълбоки следи в психиката на много хора. Неслучайно никой не
обича да говори за този период от живота си. Предпочита да го заключи в себе си, ако може
съвсем да го изличи от паметта си. Поне с моите родители е така. Както знаете, хората от тяхното
поколение категорично отказват да сътрудничат на международната общност за установяването
на истината.
131
 Често си мисля за дядо... Нещо ме кара да се съмнявам, че е мъртъв. Тогава в суматохата не
отчетохме, че живеем само на втория етаж. Скокът от такава височина рядко е смъртоносен,
нали. По-вероятно ми се струва дядо да се е престорил на умрял. Защо не? На следващата година
получихме мистериозна картичка от Северна Корея без текст. Може пък и да е грешка. Нямам
представа как би се добрал дотам. И все пак тази мисъл ми харесва. За всекиго трябва да има
място под слънцето.
Днес ние, българите, сме сред най-младите нации в света... На фона на безнадеждно
застаряващата Европа това би следвало да бъде едно неоспоримо предимство за членството ни
в тази благословена структура. За съжаление мнозина от хората там не мислят така. Те са по-
скоро уплашени от неяснотата, забулваща някои аспекти на най-новата ни история. Понякога
играещи край блоковете деца се натъкват на подозрителни останки – челюсти, прешлени, кости...
Намират се, искам да кажа, макар и не всеки ден. Децата обичат да си правят разни украшения
от тях, носят ги на шиите си, разменят си ги... Това поражда известни тревоги в цивилизования
свят. Но не доказва нищо. Където живеят хора, винаги остава по нещо, нали?

132
 Алек Попов
МИТОЛОГИЯ НА ПРЕХОДА

Българска
Първо издание

Отговорен редактор Красимир Гетов

Коректор Мариана Христова
Предпечат на подготов ка Петър Дамянов
Технически редактор Божидар Стоянов

Формат 84/108/32 Печатни коли 19

Сиела софт енд паблишинг АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9 тел./ факс (02) 954 10 30
www.ciela.bg e-mail: booksales@ciela.net Печатна база СИЕЛА

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от интернет книжарница www.mobilis.bg, от

книжарници СИЕЛА Книгомания в
Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101,
City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2,
The Mall, Public, бул. Цариградско шосе № 115,
Летище София – Терминал 2,
Public, бул. Сливница № 24, Варна,
Mall Plovdiv, ул. Перущица № 8,
Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора, както и от всички добри книжарници в страната.