ВТУ „СВ.СВ.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ „
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА „ НОВА И НАЙ-НОВА ИСТОРИЯ ”

ДИСЦИПЛИНА: АРХИВИСТИКА

РЕФЕРАТ

Изграждане на националната архивна мрежа в България

1951-1989 г.

Студент: Дияна Ценкова Проверил: доц. д-р. Анка Игнатова

Специалност: История Подпис:
задочно, 1 курс
Фак. № 62033

Велико Търново
2017

1
Изграждането и организацията на архивното дело на една държава зависи от
състоянието, промените и переспективите на обществено-икономическото и
културно развитие, които са отражение на съществуващата държавна
организация. Основните принципи на организирането на архивното дело в една
държава са децентрализирането и централизиране на системата.
За изграждането и централизирането на архивната мрежа в България има
множество публикации. Съществуващите до 1951 г. архивни сбирки и средища,
организирани към отделни институции, не са в състояние да изпълняват
функцията на държавни архиви.
Много дейци на науката, литературата, изкуството и отделни лица, разработват
проектозакони, отправайки предложения до различни институции за
изграждането на държавен архив в България или система от архиви. Част от
предложенията са по примера на съветският модел на централизираното
архивно дело.
В по-напредналите страни, като Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия
и др. още през XIX век са изградени национални и местни архивни мрежи,
макар и непълна на места централизирана.
До 1951 г. архивните средища у нас не приемат целенасочено и планомерно
архивни фондове и документи. Документите на учрежденията и организациите
са под разпореждането на създателите и притежателите им, липсва цялостна
нормативна уредба.
Държавната политика и създаването на стройна система от архивни органи и
хранилища се споменава едва след 1951 г. Дотогава всички идеи и
предложения в това направление, дело на отделни лица и институции остават
нереализирани.
В следосвобожденската ни действителност, оцелелите архивни документи
нямат особено значение. Новосъздадена българска държава се стреми да се
приобщи към модерния европейски свят, разграничавайки се от историческото
наследство на Османската империя, която се индетифицира с предишната ни
изостаналост. За разлика от периода на Възраждането, когато свидетелствата
вече се издирват, събират и публикуват целенасочено като пример за
пробуждане на националното ни самосъзнание в борбата за духовна и културна
еманципация, а също и извоюване на политическа независимост и
възстановяването на българската държавност.
Ето защо създадената през 1951 г архивна система в нормативно-методическо,
организационно, технологично и кадрово отношение и архивните мрежи
отразяващи закономерностите, спецификите и промените в развитието на
общоисторическия процес у нас в хронологични граници на съвременния
период. От друга страна извършващите се промени след 1989 г., прехода от
тоталитаризъм към съвременните демократични ценности на пазарното
стопанство, изисква една адекватна периодизация на съвременното архивно
дело. Тук ясно се открояват два различни етапа. Първият етап е времето и
съществуването на тоталитарната държава и управление, по-конкретно 1951-
1989 г., на комуто ще обърнем внимание и вторият е свързан с прехода и с
усилията за присъединяването на държавата ни Европейския съюз и НАТО.
Това логично поражда нови очаквания към дейността на съществуващите
държавни архивни институции. Държавните ни архиви, трябва да се
реформират в съотвествие на обществено-политически, стопански и
технологични условия на съвременното информационно и гражданско
общество.

2
Изграждането на българските държавни архивни учреждения се свързва с
датата 10 октомври 1951 г. с обнародването на Указ № 515 на тогавашния
Президиум на Народното събрание за създаването на Държавен архивен фонд
на страната (ДАФ) и мрежата от държавни архиви. В организационно
положение е взет съветския модел, който съотвества на политическата
парадигма, обществени отношения, присъщи за тоталитарния тип държава и
управление, които са установени у нас след Втората световна война. Дори
понятието „Държавен архивен фонд“ е заимствано от съветската архивна
теория и практика (Государственый архивний фонд)-синоним на националното
ни архивно богатство.
Новосъздадените държавни архиви се определят в съответните нормативни
документи, като „органи за управление на ДАФ“. Освен тази категория архиви-
централни и местни(окръжни), същите функции се възлагат на някои неархивни
институции относно собствените им документи или събраните от тях архивни
колекции, представляващи интерес за ДАФ. Това са т.нар „ведомствени архиви
с постоянен състав на документите“, които съгласно закона на ДАФ от 1974 г. и
Правилника за неговото прилагане(1975 г.), имат правото и задължението да
съхраняват ценните си документи. Всички останали държавни институции,
учреждения и организации като фондообразуватели на държавните архиви по
закон са задължени да предават документите си периодично, определени за
постоянно запазване.
В състава на ДАФ се включват и документи, които са собственост на български
граждани и на техни организации. Както е посочено в Указ № 515 от 10
октомври 1951 г., това са документи от вида на частна кореспонденция,
мемоари, дневници, ръкописи на научни и художествени произведения,
чертежи, рисунки, снимки, кинофилми, записи и др.
Със Закона за ДАФ от 1974 г. се регламентира възможността за набавяне на
документи или копия на документи от чуждестранни архиви и институти, които
представляват интерес за националната ни история.
Като цяло документите в състава на Държавен архивен фонд, се обявяват за
държавна собственост, което е постулат в архивното ни законодателство и
дейност на архивните учреждения през разглеждания период.
В самото начало ДАФ е организиран в една отворена система, която постоянно
се допълва с различен по вид и исторически ценни документи, създадени не
само в миналото, но и през съвременния период.
Съгласно архивното законодателство, придобиване на документи от личен
характер, зависи от волята на техните създатели, наследници и колекционери.
От средата на 70 -те години на XX век, архивното законодателство, зачита
правото на собствениците за избор при предаването на притежаваните от тях
документи от личен произход, представляващи интерес за ДАФ.
От гледна точка на възприетата периодизация на националната ни история до
1989 г., документите в състава на държавните архиви-централни иместни, също
се делят на епохи.
Съвременните документи и фондове се обособяват в отделен комплекс т.нар
„социалистическа епоха“, а тези които са създадени преди това
„капиталистическа“ или „докапиталистическа“. Хронологичната граница е между
съвременния и след освобожденски период-9 септември 1944 г.
Включително и документите и фондовете, намиращи се в мрежата от архиви,
се разпределят по комплекси с национално или регионално значение, както в

3
зависимост от тяхното създаване и принадлежност към специфични отрасли,
дейности и др.
През 1951-1952 г. се създават първите два централни архива: Централен
държавен исторически архив (ЦДИА) и Централен държавен архив на Народна
република България (ЦДА на НРБ). Обект на комплектуването, регистрирането,
научно-техническата обработка, съхраняването и предоставянето за
използване от центалните архиви са документи и архивни фондове с
национално значение, които са създадени от „учреждения, предприятия и
организации“ или лица през посочените периоди: ЦДИА(1878-9. IX.1944 г.), ЦДА
на НРБ (след 9.IX.1944 г.).
През 1974 г. се учредява още един централен архив-Централен държавен
технически архив (ЦДТА). Неговата задача е да: „...регистрира, комплектува,
обработва, съхранява, отчита и предоставя за ползване цялата ценна
техническа документация( проектопланова, конструкторска, технологическа,
патенти, открития и изобретения и др.) от явен и поверителен характер на
учрежденията и организациите и на видни личности от национален мащаб за
периода след 9 септември 1944 г.“ Същите документи и фондове, създадени
през периода 1878-1944 г., се съхраняват и в ЦДИА.
Освен първите два централни архива, през 1952 г. се създават 12 окръжни
архива : София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Ст. Загора, Плевен, Враца,
Шумен, Хасково, Благоевград и Велико Търново . В началото на 1959 г. се
увеличават на 27, в това число и „Софийският градски и окръжен държавен
архив“ (СГОДА), съобразно промяната извършена в административно-
териториално деление на страната. Местните архиви имат същите компетенции
като централните, но по отношение на архивните фондове и документи с
регионално значение, независимо от времето и вида на създаването им. Някои
архиви наследяват свой собствен методически регламент относно архивната
работата.
До началото на 50 -те години, когато се учредяват архивните ни учреждения, в
библиотеката са събрани значителен брой архивни свидетелства за по-ранните
исторически периоди. На това основание Ръкописно-документалният център,
който е наследник на предишния Архивен отдел, съхранява позиците си и
значението си на архив с национално значение за документите и фондовете от
българското средновековие, османотурския период и Възраждането ни, но на
практика документи и от по-ново време.
През 60 -те години на XX век самостоятелен статут в административно
отношение придобива и Научният архив на Българската академия на науките.
Неговата история предхожда създаването на държавните архивни учреждения
у нас. Кратка ретроспекция, началото на БАН се поставя далеч с архивните
сбирки на Книжовното дружество в Браила и София (1882 г.), академията се
учреждава 1911 г.
Към Библиотеката на БАН през 1947 г. се обособява Архивен отдел, който на
следващата година се обособява като самостоятелно звено, 1949 г. е
реорганизиран в Архивен институт. През 1960 г. институтът е прехвърлен към
Президиума на БАН отново със статут на отдел-Архив на БАН. През 1973 г.
този отдел е включен към създадения Център за научна информация с
Централна библиотека и Научен архив.
През разглеждания период успоредно с изграждането на мрежа от ведомствени
и държавни архиви, които са с постоянен състав на документите ( 3 централни
архива, 27 окръжни и 10 ведомствени) се създават и функционират архивите на

4
Българската комунистическа партия-Централен партиен архив и окръжните
партийни архиви наброяват 28. Техният статут и функции се определят от
вътрешно партийни дела. През разглеждания период официални сведения за
фондовата им наличност и информационна система липсват.
Достъпът до тях е ограничен и чрез процедура целяща предварителната
селекция на читатели. Сред тях са преобладавали научни сътрудници на
тогавашните партийни институти.
Оставайки извън архивното законодателство и визия, партийният архивен
комплекс през този период се ползва главно за поръчкови изседвания.
Известно е, че в системата на партийните архиви се намират документи,
отнасящи се до управленските решения във всички обществени сфери,
включителни и в областта на архивното дело, които се вземат по йерархията на
партийно-държавната система. Освен това партийните архиви разполагат с
най-модерната и материално-техническа база за това време, осигуряващи
основните архивни процеси и дейности.
Ограничаването на читателите в тези архиви, се отнася и за ограниченият
достъп във ведомствените архиви на Министерствата на вътрешните и външни
рсаботи и на отбраната. Предишните български специални служби изпълняват
специализирани функции и определени задачи в областта на външното
разузнаване, военно контраразузнаване, идеалогическа диверсия, следствие и
др.
Техните документи и фондове, които са регистрирани и създадени през
периода 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г. се намират в служба
„Информация и Архив“ към Министерство на вътршните работи. Извън
посочените масиви са архивите, свързани с дейността на бившите Първо
главно управление и Разузнавателно управление при Министерството на
народната отбрана.
Трябва де се отбележи, че в повечето държави по света, тези архиви също
имат специален статут, заради категорията „класифицирана информация“.
Причината, е че въпросните документи са свързани с определени национални
или политически интереси не само в миналото.
Дейността на специалните служби се осъществява на практика на
предварително подбрани и професионално подготвени щатни служители,
защото в тях преобладават две основни групи документи:
 общоразпределителна документация, свързана с тяхната
административно-управленска дейност, като част от държавната
администрация;
 оперативна документация, влизаща в състава на т.нар „Оперативен
отчет“.
„Оперативния отчет“ е изградена система за събиране, регистриране,
съхраняване и предоставяне на сведения и данни за лица, свързани с
дейностите на специалните служби.
В организираната дейност на „Оперативния архив“, който е структурна част на
„Оперативния отчет“, се съхраняват делата на „изключените от работа“ или
„замразените временно сътрудници“, на практика запазва значението си като
информационен източник за дейността на специалните служби за
продължително време. Достъпът до документите е регламентиран, до колкото
въпросните документи са категория „строго секретни“ и „секретни от особена
важност“, предназначени за определени оперативни цели.

5
Изградената през периода 1951-1989 г. архивна мрежа е част от
съществуващата тоталитарна държава и управление. Обслужвайки
господстващата идеалогия и политика на партията-държава, българските
архивни учреждения изпълняват това, което се изисква и очаква от тях. Ето
защо извършените промени в нормативната уредба, структурата, статута и
приоритетните им задачи се вземат от тогавашното партийно-държавно
ръководство. Според Правилника за устройството, задачите и дейността на
Главно управление на архивите от 1977 г., то е:
„...държавен орган с функционална компетентност и с ранг на комитет при
Министерския съвет, което произвежда политиката на Българската
комунистическа партия и на правителството в областта на архивното дело в НР
България...“
Това означава, че вътрешните ресурси на архивната система, сред които
професионалната квалификация на кадрите и комуникациите не се
съобразяват с обществените потребности относно достъпа и ефективното
ползване на архивни документи. Така се създава необходимата организация и
осигуряване, комплектуване на отделните архивни държавни учреждения с
документи от техните фондообразуватели. Още първата генерация архивисти
успяват за сравнително кратко време да концентрират един значителен по
обем архивен ресурс в мрежата от държавни архиви. Извършват се
регистрирането и обработката на архивните фондове, които са приети.
Създават се необходимите архивни справочници, осигуряващи на практика
тяхното ползване. Създават се две списания, в които редовно се публикуват
теоретико-методически разработки на българските архивисти по основните
архивни проблеми-„Архивен преглед“ и „Известия на държавните архиви“.
Отделно се публикуват пътеводители на архивистите, описи на архивните
фондове, тематични каталози и прегледи, сборници с документи и др.
Своеобразното признание за постигнатото от съвременните български архиви
равнище в теоретико-методическо и професионално отношение е тяхното
приемане през 1959 г. за член на Международния съвет на архивите.
За по-нататъшното раширяване и използване на приетите архивни фондове,
ще трябва да се изготви необходимият справочен апарат, за са се обслугват
по-добре нуждите на научните институти и общество.
Централна задача пред местните държавни архиви и за в бъдеще си оставя
работата с учрежденията-основната база, от която държавните архиви
попълват своята фондова наличност, тъй като от създадения правилен ред в
текущото деловодство и в общите архиви на учрежденията ще зависи изцяло и
тяхната работа.

Използвана библиография:

6
Нейкова А., „Съдбата на националното документално наследство до
създаването на българските архивни учреждения“, с.162-172, С.,1991 г.
Минцев Д., „Към историята на организирането на архивно дело в България“,
ИДА, № 80-5-29, С.,2000 г.
ДВ, бр.54, 1974- гл I, чл. 2, ал.3
Кузманова М. „История на архивите и организация на архивното дело в
България“, Наука и изкуство, с.256, С., 1966 г.
Кузманова М., „По някои проблеми в организацията на архивното дело в
България“, ИБИД, №25, 389-396 с., С., 1967 г.