Глава 17.

Вълнови свойства на светлината

На основата на натрупаният опит и развитие в представата за светлината в

края на XVII век възникват две теории за светлината: корпускулна и вълнова.
Съгласно корпускулната теория (свързана с Нютон) светлината представлява
поток от частици (корпускули), изпускани от светещите тела и движещи се по права
линия. Движението на светлинните частици Нютон подчинява на формулираните от
него закони на механиката.
Съгласно вълновата теория (Р. Хук и Хр. Нюйгенс), светлината представлява
еластична вълна, разпространяваща се в еластична среда – етер.
По този начин, в началото на XVIII век съществували два противоположни
подхода при обяснението на природата на светлината. Тези теории обясняват
праволинейното движение на светлината, законите на отражение и пречупване.
Натрупаните познания при взаимодействието на светлинните, магнитни и
електрични явления позволяват на Максвел през 70те години на XIX век да
формулира електромагнитната теория за светлината. Съгласно тази теория
c
   n , където c и v е съответно скоростта на светлината във вакуум и в среда
v
с диелектрична и магнитна проницаемост ε и μ. Съгласно тази теория ε и μ не
зависят от дължината на вълната. По тази причина е било невъзможно да се обясни
явлението дисперсия (зависимост на показателя на пречупване n от дължината на
вълната). В края на XIX век Лоренц създава електронната теория, съгласно която
диелектричната проницаемост зависи от дължината на вълната.
Независимо от успехите на електромагнитната теория на Максвел и
електронната теория на Лоренц остават явления, които не са могли да бъдат
обяснени: процесите на изпускане и поглъщане на светлината, фотоелектричния
фотоефект, взаимодействието на светлината с веществото, топлинното излъчване.
През 1900 г немския физик М. Планк допуска, че излъчването на светлината се
извършва не непрекъснато, а дискретно, на определени порции (кванти), енергията
на които е свързана с честотата:
(17.1)  0  h ,
където h e константата на Планк. По-късно, през 1905 г Айнщайн създава квантовата
теория на светлината, съгласно която не само излъчването, но и разпространението
на светлината се извършва във вид на светлинни кванти-фотони, енергията на които
се определя от (17.1), а масата е :

226
 0 h
(17.2) mf   .
c 2
c
Квантовата теория обяснява добре законите на излъчване и поглъщане на
светлината, взаимодействието на светлината с веществото.
Въпреки това явления като интерференция, дифракция и поляризация на
светлината много по-лесно се обясняват на основата на вълновата теория на
светлината.
Цялото многообразие на закони и свойства на светлината показват, че тя има
сложна природа. Светлината има двойствена, вълново-корпускулна природа.
Уравнения (17.1) и (17.2) свързват корпускулните характеристики-маса и енергия на
кванта с вълновите-честота и дължина на вълната. По този начин светлината
представлява единство на дискретност и непрекъснатост.
17.1. Кохерентност и монохроматичност на светлината.
Кохерентност се нарича съгласуваното протичане във времето и
пространството на няколко колебателни и вълнови процеса. Това условие се
удовлетворява от условието за монохроматичност – вълна със строго фиксирана
честота.
Няма реален източник, който да даде строго монохроматична вълна. За да се
разбере причината за некохерентността и немонохроматичността на източниците на
светлина, трябва за разгледаме физичния механизъм на излъчване на светлината.
Всеки атом или молекула излъчва светлинни вълни независимо от другите атоми
(молекули). Във всеки атом процеса на излъчване е краен и продължава кратко

време -   108 s. От казаното следва, че вълните от два независими източници

никога не могат да бъдат кохерентни. Нещо повече, вълните от един атом, но от два
различни, дори последователни пакета, не са кохерентни. Фазата на вълна,
образувана от множество вълнови пакета, излъчени от отделните атоми, не може да
се изменя със скок. Фазата се изменя с неголеми стъпки, които са случайни.
Времето кох , за което случайното изменението на фазата на вълната достига

значение π се нарича време на кохерентност. За това време колебанието

“забравя“ своето първоначално състояние и става некохерентно на самото себе си.
За да се регистрира ясна кохерентна картина, времето за разрешение на прибора
трябва да е по-малко от кох . Разстоянието l кох  cкох , което изминава вълната за

време кох , се нарича разстояние на кохерентност. След изминаване на това

разстояние две или повече вълни не са вече кохерентни помежду си.

227
Следователно, интерферентна картина е възможно да се наблюдава само при
оптична разлика в пътищата по-малка от lкох. Колкото по-близо е една вълна към
монохроматичността, толкова по-малка е широчината Δω на честотния спектър.
Може да се докаже, че в този случай расте времето за кохерентност и дължината на
кохерентност.
Пространствена кохерентност. Ако временната кохерентност е свързана с
изменение на модула на честотата Δω на вълната, то пространствената
кохерентност е свързана с изменението на пространственото направление на
светлинната вълна. Фазата на колебание на светлинните вълни при преминаване от
една точка в пространството до друга се променя съвършено произволно. Това
означава, че две вълни, които в определена точка в пространството са били
кохерентни, след преминаване на определено разстояние те могат да не са вече
кохерентни. Разстоянието rкох , при изминаването на което една вълна сменя своята

фаза на π, се нарича дължина на пространствената кохерентност или радиус на


кохерентност. Установено е, че rкох , където φ е ъгловия размер на източника, λ

– дължината на вълната. Например, ъгловия коефициент на Слънцето е φ ~0,01 rad,
дължината на вълната е λ~0,5 μm. В този случай rкох  0,05mm. При такъв радиус на

кохерентност не може да се наблюдава от човешкото око интерференция, тъй като

разрешаващата способност на окото в най-добрия случай е 0,1 mm.
17.2. Интерференция на светлината. Явлението, при което се извършва
наслагване на две или няколко кохерентни светлинни вълни с последващо
пространствено преразпределение на светлинния поток, като в едни точки възниква
максимум, а в други минимум на интензивността, се нарича интерференция.
За получаване на интерферентна картина от обикновени източници (не лазери)
е необходимо да се получат кохерентни светлинни снопове За тази цел се
използуват различни методи. Тяхната същност се състои в това, че от един
източник, с помощта на екрани, процепи, огледала и пречупващи тела се отделят и
наслагват две или повече светлинни лъчи. Във всеки един такъв лъч излъчването е
осъществено от едни и същи атоми и по този начин системата от вълни са
кохерентни и интерферират по между си.

228
 17.2.1. Метод на Юнг.Ще
разгледаме един от
възможните методи за
получаване на
интерференция- метод на
Юнг. Той за първи път е
получил интерферентна
картина през 1802 г. Източник
на светлинни лъчи служи ярко
Фиг. 17.1. Опит на Юг
осветен малък отвор S на екран
А1-фиг.17.1. Светлината пада на непрозрачен екран А2, успореден на А1, на който се
намират два отвора S1 и S2, които са на равни разстояния от S. Отворите S1 и S2 са
източници на интерфериращи вълни. Интерферентната картина се наблюдава на
екран Е, намиращ се зад А2 и успореден на него. Нека в точка от екрана Е се
наслагват две монохроматични вълни, които възбуждат в определена точка в
пространството трептения с еднакво направление: s1  A1 sin  t  1  и

s2  A 2 sin  t  2  . Амплитудата на резултантното колебание, съгласно (13.13) е

A 2  A12  A 22  2A1A 2 cos  1  2  .

Фиг. 17.2. Опит на Юнг – усилване и отслабване на

светлината

229
 Интензивността на резултантната вълна (I A 2 ,14.18) е:

I  I1  I 2  2 I1I 2 cos  1  2  . Ако I1  I 2 , то в условията на максимум I max  4I ,

при наличие на минимум I=0. В т. М0 вълните пристигат с еднакви фази и в нея ще
има усилване интензитета на светлината, която ще бъде 4 пъти по-голяма от
интензитета на светлината, идваща от единия отвор. В т.М, която е на разстояние
r1 от S1 и r2 от S2 ще има усилване или отслабване в зависимост от
геометричната разлика на хода на лъчите(14.23) и (14.25), фиг.17.2.
Нека М0М = x, разстоянието между А2 и Е е L, a разстоянието между S1 и S2 е d-
2 2
 d  d
фиг.17.1. Тогава : r12  L  x   ;
2
r22  L  x   .
2
 2  2
Изваждаме:
2 2
d d d d
r22  r12  L2  x 2  2x     L2  x 2  2x   
2 2 2 2
 
r22  r12  r2  r1 r2  r1  2xd; 
Приемамe, че r1  r2  2L , тогава получаваме:

 r2  r1  .2L  2xd;
(17.3) xd .
r2  r1 
L
За да получим усилване в т. М, е необходимо:
xd 
r2  r1   2n ;
L 2
(17.4)
L
x  n , n  0, 1, 2,...
d
За минимум:
xd 
r2  r1    2n  1 ;
L 2
(17.5)
L
x    2n  1 , n  0, 1, 2,...
d2
За последователността на минимумите и максимумите- виж Фиг.17.3.
Разстоянието между два съседни (последователни) интерферентни минимума или
максимума се нарича ширина на интерферентната ивица:
L
(17.6) x 2  x1  x 2  x1  .
d

230
 Фиг.17.3. Условие
за минимум и
максимум при
опита на Юнг.

c
За да има ясна интерферентна картина, е необходимо L lk , където lk  ,
b
с- разстоянието между екраните А1 и А2, b- широчината на отвора на S1. Ширината
на интерферентната ивица зависи от дължината на вълната λ. Само в центъра на
екрана, при x = 0, ще съвпаднат максимумите на всички дължини на вълните. При
източник на бяла светлина при отдалечаване от центъра на екрана максимумите на
различните цветове се изместват един спрямо друг все повече и повече. Това
довежда до размиване на интерферентната картина на белия цвят. При
монохроматични излъчване числото на забележимите интерферентни полоси
нараства значително. Интензивността на светлината в максимумите не би трябвало
да зависи от порядъка (номера) на интерферентната ивица. С увеличение на
порядъка на n се увеличава разстоянието r, което довежда до намаляване
амплитудата на вълната. Нарушава
се условието за временна и
пространствена интерферентност. В
резултат на това минимумите и
максимумите се размиват и на
практика само на първите ивици
интензивността е почти еднаква.
17.2.2.Оптичен път. Както бе
отбелязано, за получаване на
Фиг.18.2
Фиг.19.2
интерферентни картини е необходимо Фиг.17.4. Оптичен път
разделяне и последващо събиране на

231
светлинни лъчи, идващи от един източник. Съгласно фиг.17.4, нека разделянето
става в т. S, намираща се на границата на две среди и показатели на пречупване n1
и n2, като лъчите преминават разстояние S1 и S2. Ако в точна S двете вълни са
 S   S 
имали фаза ωt, то в точката О те ще имат фази 1    t  1  и  2    t  2  .
 v1   v2 
Резултатът от интерференцията в т.О ще зависи от разликата във фазите
S S  2
   2  1    2  1   S2 n2  S1n1  .
 v 2 v1  

(17.7) 
2 *


L2  L*1 2 *  *

   .
c
c c  2
Отчетени са зависимостите: v1  ; v2  и  , където 0 е
n1 n2 c 0
дължината на вълната във вакуум.

Величината L*  nS се нарича оптичен път светлината, а разликата

*  L*2  L*1 се нарича оптична разлика във хода на светлината. Ако *  n , то се


наблюдава интерферентен максимум. Ако *   2n  1 , то е интерферентен
2
минимум.
17.3. Дифракция на светлината. В най-общия смисъл на думата дифракцията
е отклонение на всяко вълново движение от законите на геометричната оптика. В
по-тесен смисъл на думата дифракцията е отклонение на светлинните вълни от
праволинейното разпространение в еднородна среда при преминаване край
преграда. За първи път ефектите на дифракцията са наблюдавани от Франческо
Грималди и публикувани през 1665 година.
Между интерференцията и дифракцията няма съществена разлика. И двете
явления се състоят в преразпределение на светлинния поток и интензивността му,
възникващо при суперпозицията на вълните.
Когато става въпрос за преразпределение на интензивността на светлинния
поток, възбуждан от крайно число дискретни кохерентни източници, то това явление
е интерференция. Преразпределението на интензивността на светлинния поток,
предизвикван от кохерентни източници, разположени непрекъснато, се нарича
дифракция.
17.3.1. Принцип на Хюйгенс-Френел. Този принцип гласи:

232
 А) Всяка точка от вълновия фронт може да се разглежда като източник на
вторични вълни, движещи се в същата посока и със същата скорост. Новото
положение на вълновия фронт съвпада с
обхващащата елементарните вълни, Фиг.17.6;
Б) Вторичните вълни са кохерентни и
интеферират помежду си;
В) Амплитудата dA на всеки източник на
вторични вълни в произволна точка М се
определя от израза-фиг.17.7:
f ()a 0dS
(17.13) dA  ,
r
където dS е елементарната повърхнина от
вълновия фронт S, а0-амплитудата на вълната
Фиг.17.6.Към принципа на
в мястото dS, r- разстоянието от dS до т.М.
Хюйгенс-Френел
Функцията f(α) зависи от ъгъла между
нормалата към dS и направлението към т.М.
Функцията f(α) монотонно намалява с
увеличаване на α. Ако α = 0 то f(α)=1, при α
≥π/2 то f(α)=0, Фиг.17.7.
Различаваме два основни вида
дифракции: дифракция с паралелни лъчи
(дифракция на Фраунхофер) и дифракция на
сферични вълни (дифракция на Френел).
Фиг.19.4
Фиг.18.4
Фиг.17.7.Към принципа на
17.3.2. Зони на Френел. Хюйгенс-Френел
От източник S се
разпространява светлинна
сферична вълна, която след
време Δt се намира на
разстояние R  c.t . Съгласно
принципа на Хюйгенс-Френел
всяка точка от вълновия фронт е
източник на сферични вторични
вълни, които интерферират в
т.М. За да определим резултата
от интерференцията, ще

Фиг.19.5
Фиг.17.8. Зони на Френел
Фиг.18.5
233
разбием вълновия фронт на пръстенови зони, построени така, че разстоянието от
края на всеки пръстен до т.М се различава с λ/2. Така построените зони, фиг.17.8, се
наричат зони на Френел. От фиг.17.8 се вижда, че разстоянието от външния край на
 
всяка зона на Френел до т.М е: b n  b  n ; b  b n  b n 1  . Следователно от
2 2
разликата във фазите е π, колебанията на две съседни зони са в противофаза и
амплитудите извършват противоположни трептения.
Може да се докаже, че площите на зоните на Френел са приблизително
еднакви. Следователно съгласно принципа на Хюйгенс-Френел 17.3.1 амплитудите
на трептенията на зоните монотонно ще намаляват:
(17.14) А1  А 2  А 3  ...  А n  .
Монотонното намаляване се определя по две причини- увеличава се
разстоянието r от всяка следваща зона до т.М, намалява функцията f(α) заедно с
нарастване на ъгъл α. Амплитудата в т.М е равна на сумата от амплитудата на
всички зони, като се отчита, че две съседни амплитуди са в противофаза:
(17.15) А  А1  А 2  А3  А 4  ...
Записваме горния израз по следния начин:
А1  А1 А  А А 
(17.16) А   А2  3    3  А4  5   ...
2  2 2   2 2 
A n 1  A n 1
Поради монотонното намаляване А n  изразите в скобите ще са
2
нула и:
А1
(17.17) А .
2
Вижда се, че осветлението в т.М се определя само от централната зона. Да

2
намерим радиуса на първата зона: 0  b12  b02  b0  . Тъй като
4

2
b0  , то 0  b0 . За жълтата светлина   6.104 mm , b0  100 mm и
4
0  0,25mm . Въпреки принципа на Хюйгенс-Френел светлината се разпространява
праволинейно поради малката дължина на вълната.
Ако на пътя се постави непрозрачен екран с отвор, откриващ само централната
зона на Френел, то амплитудата в т.М ще бъде два пъти по-голяма-А1. Интензитетът

234
на светлината в т.М ще бъде четири пъти по-голяма по сравнение с отсъствието на
преграда.

17.3.3. Дифракция на Френел.

Дифракция на Френел през кръгъл отвор.
Да поставим на пътя на
лъчите екран с кръгъл отвор с
радиус r0 – фиг.17.9 Разбиваме
откритата част на вълновата
повърхност на зони на Френел,
които ще бъдат краен брой. Ако
броя на зоните е четно число, то
съгласно (17.15) и (17.16):
A1 A n
(17.18) A 
2 2
и ще има отслабване на
светлината.
Ако броя на зоните на
Френел е нечетно число, Фиг.17.9. Дифракция на Френел през
кръгъл отвор
A1 A n
(17.19) A  ,
2 2
ще има усилване на светлината.
Ако отворът е много малък, то през него минават малко на брой амплитуди,
които по причина монотонното намаляване са близки по между си. В този случай при
A1 A n
четен брой зони ще имаме минимум, A   0 . При нечетен брой-
2 2
A1 A n
максимум- A    А1 . По-нататък на екрана, зад геометричната сянка, ще
2 2
А1
има последователност от светли и тъмни ивици. Ако се махне преградата, А  .
2
Ако отворът е голям, А1 Аn и независимо от честността на зоните

A1 A n A1 A A A А
A   ; A  1  n  1 . Амплитудата А  1 при случай, когато
2 2 2 2 2 2 2
отсъства екран. Не се наблюдава дифракционна картина, светлината се
разпространява праволинейно.

235
 Дифракция на кръгъл диск. Поставяме между източника S и точката на
наблюдение М диск – фиг.17.10. Ако дискът закрива първите n зони на Френел:
(17.20)

A  A n 1 _ A n  2  A n  3  ...;
А n 1  А n 1 А  А
А   A n  2  n  3   n  3  ...
2  2 2  2

и отново изразите в скобите ще

са нула и
А n 1
(17.21) А .
2
В т.М има винаги
интерферентен максимум,
равен на половината на
Фиг.17.10. Дифракция на Френел на
първата открита зона на Френел.
кръгъл диск
Централният максимум е
обкръжен от концентрични тъмни
и светли пръстени, интензивността на максимумите намалява с увеличаване на
разстоянието от центъра на картината.
Ако дискът е достатъчно малък и се закриват само няколко зони на Френел, то
А1
Аn+1 малко че се отличава от А1 и амплитудата А -както при отсъствие на
2
преграда. Ако А n 1 A1 интензивността на първата открита зона на Френел е много
слаба, дифракционната картина е силно размита и практически интензивността и
може да се смята за нула. Дифракцията може да се пренебрегне и праволинейното
разпространение на светлината не се нарушава.
17.3.4. Дифракция на Фраунхофер на един процеп. Този тип дифракция се
наблюдава при плоски светлинни вълни или дифракция на успоредни лъчи. При
този тип дифракция източникът и точката за наблюдение са безкрайно отдалечени
от препятствието, предизвикващо дифракцията. Да разгледаме дифракция на
Фраунхофер от безкрайно дълъг процеп. Нека плоска монохроматична вълна пада
нормално на плоскостта на процепа с ширина а. В съответствие с принципа на
Хюйгенс-Френел всяка точка на процепа се явява източник на вторични вълни,
трептящи в една фаза. Оптичната разлика в ходовете на крайните лъчи MC и ND,
идващи от процепа под ъгъл φ, е- фиг.17.11:

236
 (17.22)   NF  a sin  ,
където F е основата на перпендикуляра от т.М
към лъча ND.
Да разбием откритата част на вълновата
повърхност в плоскостта на процепа MN на
зони на Френел във вид на полоси, успоредни
на ръба М на процепа. Ширината на всяка зона
има дължина λ/2. По този начин в процепа има
общо Δ:λ/2 зони на Френел.
Всички вторични вълни от зоните на
Френел имат еднаква амплитуда, защото
зоните на Френел имат еднаква площ и са
еднакво наклонени спрямо направлението на
трептене. Поставяме събирателна леща на
пътя на вторичните вълни, разпространяващи
се след процепа Тъй като вторичните вълни от
зоните на Френел са в противофаза, сумата на
амплитудата всяка двойка вълни е нула.
Следователно, ако броя на зоните на Френел е
четен

(17.23) a sin   2n , n  1, 2,... ,
2
в точката В ще се наблюдава дифракционен Фиг.17.11. Дифракция на Фраунхофер
минимум. Ако броя на зоните на Френел е на един процеп.
нечетен:

(17.24) a sin    2n  1 , n  1, 2,... ,
2
то се наблюдава дифракционен максимум, отговарящ на действието на една зона,
останала не компенсирана Ако φ = 0, то процепът действа като една зона на Френел
и в това направление светлината се разпространява с най-голяма интензивност, в
т.В0 се наблюдава централен дифракционен максимум. Пресмятанията показват,
че отношението на интензивността на централния максимум към останалите
максимуми се отнася както 1: 0,047: 0,017: 0,0083..., т.е. основната част от
светлинната енергия с съсредоточена в централния максимум.

237
 Опитът и пресмятанията показват, че ширината на централния максимум
зависи от ширината на процепа а. Ако процепът е много тесен, то всички максимуми
са много широки и дифракционната картина е малко контрастна. Ако процепът е по-
широк (а>λ), то картината е по-ярка, но дифракционните полоси са по-тесни и повече
на брой. При а>>λ в центъра се появява рязко изображение на източника на
светлината, т.е. има място праволинейно разпространение на светлината.
Положението на дифракционните максимуми зависи от дължината на вълната,
ето защо разгледаната дифракционна картина се отнася за монохроматична
светлина. При осветление с бяла светлина централния максимум има вид на бяла
полоса, той е общ за всички дължини на вълните. Страничните максимуми са
оцветени като дъга. Пълно гасене на светлината не се наблюдава, защото
максимумите и минимумите на светлината с различни λ се припокриват.

17.4. Поляризация. Съгласно на теорията на Максвел светлината представлява

електромагнитна вълна, където векторите на електричното и магнитно поле Е и Н

са взаимно перпендикулярни по между си трептят перпендикулярно на вектора на

скоростта v на разпространение на вълната. Ето защо за описание на
закономерностите на разпространение на светлината достатъчно е да се знае
поведението на единия от двата вектора. За светлинен вектор се избира вектора на

електричното поле Е . Основна причина е, че при взаимодействие на светлината е

веществото основно значение има векторът на електрическата съставляваща,
действащ на електроните в атомите на веществото.
Светлината представлява сумарно електромагнитно излъчване на множество
атоми. Атомите излъчват светлинни вълни независимо един от друг, като посоката
на излъчване на всеки атом в пространството е съвършено произволно. По този
начин светлинната вълна се характеризира с всевъзможни равновероятни
(сферично симетрични) колебания на светлинния вектор. Такава светлина се нарича
естествена.

238
 Светлина, при която
има преимуществено
трептене в
пространството на
светлинния вектор се
нарича поляризирана
(или частично
поляризирана).
Светлина, при която светлинния вектор трепти само е едно направление, се нарича
линейно (плоско) поляризирана. Поляризацията може да се състои и тогава, когато
светлинния вектор извършва
движение около посоката на Фиг.17.14. Видове поляризация на светлината
разпространение на лъча,
едновременно пулсирайки по величина.
Тази светлина се нарича елиптично
поляризирана. В частност, ако при въртене
си амплитудата на светлинния вектор е
постоянна, светлината е кръгово
поляризирана, Фиг.17.14. Ако се погледне
срещу идващата вълна и посоката на
въртене светлинния вектор е по
Фиг.18.11
Фиг.17.15. Въртене на поляризираната
посоката на часовниковата стрелка, Фиг.19.11
светлина
тогава въртенето е ляво- фиг.17.15,а
Ако въртенето е в посока, обратна на часовниковата стрелка, то е дясно-
фиг.17.15,б.
Степен на поляризация се нарича величината:
I I
(17.30) P  max min ,
I max  I min
където I max и I min са максималната и минимална интензивност на светлината,

съответстващи на две взаимноперпендикулярни компоненти на вектора Е . За

естествената светлина I max  I min и Р  0 , за плоско поляризираната светлина
I min  0 и P  1 .
Естествената светлина може да се превърне в плоскo поляризирана с помощта на
специални кристали, наречени поляризатори. Това са материали, имащи естествен

239
или изкуствен произход, които пропускат трептенията само в едно направление. От
природните кристали най-известен е турмалинът.
17.4.1. Поляризация на светлината при преминаване през оптична среда.
Да разгледаме класически опит с турмалин. За тази цел използуваме кристал,
изрязан успоредно на неговата оптична ос ОО - фиг.17.16.
Естественият лъч пада перпендикулярно на плоскостта на първия поляризатор.
След като премине през пластината, която пропуска само в направление на
оптичната ос, светлинния лъч става линейно поляризиран. Тази пластина се нарича
поляризатор. Нека на пътя на линейно поляризирания лъч се постави втора
пластина (която се нарича анализатор) и започнем да я въртим около
направлението на лъча. Интензивността на преминалата през анализатора светлина
ще се изменя по закона (закон на Малюс):

(17.31) I  I0 cos2  ,

Фиг.17.16. Поляризация на светлината.

където I 0 и I са съответно интензитета на

падналата и преминалата светлина през

анализатора, ъгъл α е между оптичните
оси на двете пластини.
17.4.2. Поляризация при отражение
и пречупване на границата на два
диелектрика . Ако естествена светлина
пада на границата на два диелектрика
(например въздух и стъкло), то част от Фиг.19.13
Фиг.18.13
Фиг.17.17. Поляризация на
светлината при отражение и
пречупване

240
нея се отразява, а част се пречупва и разпространява във втората среда. Ако се
изследва поляризацията на двата лъча с анализатор се оказва се оказва, че те са
частично поляризирани. В отразения лъч преобладават трептения, перпендикулярни
на плоскостта на падане, а в
пречупения лъч- трептения, успоредни
на плоскостта на падане-фиг.17.17.
Степента на поляризация на двата
лъча зависи от ъгъла на падане и
показателя на пречупване на двете
среди. Установено е, че при ъгъл на
падане (ъгъл на Брюстер):
(17.32) tgi B  n 21 ,

където n 21 е показателя на пречупване

Фиг.19.14
Фиг.18.14
на втората среда относително първата.
Отразеният лъч е плоско поляризиран с
Фиг.17.18. Ъгъл на Брюстер
колебания, перпендикулярни на
плоскостта на падане, а пречупения е
максимално (но не изцяло) поляризиран с трептения, успоредни на плоскостта на
падане-фиг.17.18. На фигура 17.17 и фиг. 17.18 трептенията на отразения лъч са
показани с точки, а на отразения- със стрелки.
Ако светлината пада на границата на две среди под ъгъл на Брюстер, то
отразения и пречупения лъч са взаимноперпендикулярни.

241