January 2016: Natalia Alexandrova

See discussions, stats, and author profiles for this publication at: https://www.researchgate.
net/publication/315789678
Психология
Book · January 2016
CITATIONS READS
0 3,901
1 author:
Natalia Alexandrova
International Business School, Botevgrad
11 PUBLICATIONS 9 CITATIONS
SEE PROFILE
All content following this page was uploaded by Natalia Alexandrova on 05 April 2017.
The user has requested enhancement of the downloaded file.

Наталия Хр. Александрова
ПСИХОЛОГИЯ
Рецензенти:
Проф. Борис Минчев
Доц. Елмира Банчева
Второ допълнено и преработено издание
© Проф. дпсн Наталия Хр. Александрова, автор
© ИК „Проф. Петко Венедиков“, издател
ISBN: 978-954-9870-91-6
Наталия Хр. Александрова
учебник за студентите – бакалавърска степен
от международното висше бизнес училище –

Ботевград
София, 2016
СЪДЪРЖАНИЕ
Увод ................................................................................................ 7
Предмет и направления в психологията на човека .............. 10
Психологически методи
за изучаване на човека – психодиагностика ......................... 20
Личността в психологията ...................................................... 53
Самосъзнанието в психологията ........................................... 91
Мотивацията в психологията .............................................. 125
Общуването в психологията ................................................ 181
Емоциите и чувствата в психологията .............................. 210
Емоционалната интелигентност в психологията ............. 231
Личностни особености на лидера в управлението ........... 259
Тревожността в психологията ................................................ 286
Емоционалното изтощение
и бърнаут явлението в психологията .................................... 320
Основни аспекти на икономическата психология ......... 343
Използвана литература ............................................................. 367

Увод
Увод
УВОД
Всяка една сфера на бизнеса трябва да изгради собствена

система от психологическо информационно знание, очертавайки
своите бизнес целеви ориентири и нужди, потребности, които
се базират и произтичат от същностното психологическо знание.
Всеки един, посветил се на икономическата сфера на нашия об-
ществен живот, е необходимо да е психологически образован,
което съвсем не значи да бъде професионален психолог. Зада-
чата на учебното пособие е да запознае студентите със съвре-
менните проблеми на психологията, като при това се прави опит
за системно представяне на най-съществените направления и
становища в науката. Авторът не си е поставял за задача да със-
тавя енциклопедия по психология, а се е стремил да очертае про-
блемни области, в които студентите биха могли самостоятелно
да придобиват знания. Съдържанието на пособието е ориентира-
но към иницииране на диалог, размисли, поставяне на въпроси
и търсене на техния отговор. Авторската позиция е представе-
на в съдържанието и структурата на пособието по психология,
проличава и в оценката на различни психологически школи и
направления. Съдържанието на това пособие представя факти,
понятия, теории, които се отнасят към различни клонове на пси-
хологическата наука: обща психология, психология на личност-
та, социална, възрастова и др. При структуриране на психологи-
ческия материал съзнателно е следвана логиката на проблемните
области в бизнес пространството и икономическия живот, като
при това съзнателно не е следвана логиката на психологията
като наука. Предмет на психологията е субективната реалност
и закономерностите на нейното развитие в онтогенеза. В този
смисъл предмет на изучаване е вътрешният, субективен свят на
човека, а именно човекът в проявата на неговите субектни, лич-
ностни, индивидуални и универсални свойства; в системата на
неговите взаимовръзки и отношения с другите хора. Задачата на
пособието е да покаже на студентите сложността на душевния и
7
Увод
духовен живот на човека, да се опита да създаде цялостен образ

на човешката психология, да формира интерес към познаването
на другия човек и самия себе си и на тази основа да изгради цен-
ностно отношение и уважение към другите и към себе си.
Основните умения, включени в заключенията на Европей-
ския съвет в Лисабон, са развитието на умения за работа с ин-
формационни и комуникационни технологии, чуждоезикови
умения, технологична култура, предприемчивост и социални
умения. Социалните умения като увереност, самоориентиране
и способност за поемане на рискове също стават особено важни,
защото от хората се очаква да бъдат много по-самостоятелни.
Да се научиш да учиш, да се приспособяваш към промените и
да развиеш усет за огромния информационен поток – това са
основните умения, които всеки трябва да придобие. Все пове-
че времето и образователната среда изискват от обучаващите
способности за саморегулирано учене, за бързо придобиване
на нови умения, за лесно приспособяване към нови ситуации и
предизвикателства.
Животът и работата в информационното общество изис-
кват не само активни граждани, но и такива специалисти, които
са мотивирани да разгръщат собственото си личностно и про-
фесионално развитие, а това е особено актуално за бизнес ори-
ентираните специалисти.
Успехът и напредъкът във всяка професионална сфера се
предопределят от компетентностите, знанията и уменията,
които притежава личността, както и от нейната мотивация за
постигане на целите в работата. Успешната реализация на ли-
чността се дължи на адекватните решения за избор на профе-
сия, за започване на работа и за развитие в кариерата. Те засягат
жизнените планове на личността на специалистите и се отра-
зяват върху междуличностните ѝ отношения в бизнес среда, в
семейството. Развитието в кариерата се определя от уменията
на личността, като успехът в професията зависи съществено от
социалните и междуличностните или така наречените „меки“
или гъвкави умения на личността.
8
Увод
В пособието авторът се е опитал да насочи вниманието на сту-

дентите към един ключов парадигмален аспект на психологическа-
та и на икономическата наука –активността на човека в неговите
най-широки психологически реализации и измерения, а именно във
взаимоотношенията, осъществяващи се в бизнеса, лично и профе-
сионално развитие и самоусъвършенстване, субективно благополу-
чие. Особен акцент е разглеждането на тази активност в контекста
на субекта на човешката личност в качеството си на способност да
бъде деятел на своя живот и дейност.
В тази връзка от психологическа гледна точка бихме могли
да детайлизираме и отделим следните психологически страни,
които съдействат за реализирането на активността на човека и
развитието на неговите умения, които имат често пъти реша-
ваща роля за професионалното развитие на личността от една
страна, а от друга имат съществено значение за осъществява-
нето на качествено образование: емпатия и емоционална инте-
лигентност; мотивация за успех; самооценяване и личностно
развитие; комуникативни умения и др.
Приложените психологически тестове в края на всяка ру-
брика от психологическите текстове, разкриващи различни пси-
хологически сфери и феномени, имат за цел да Ви ориентират
в самооценката по отношение на определени психологически
особености. Тази оценка не е абсолютна и не се идентифицира
изцяло с Вашата личностна специфика, но това може да реализи-
рате с помощта на професионален психолог. Тези тестове имат за
цел не само да Ви ориентират донякъде в лабиринта на Вашата
личност, но и да Ви убедят в нееднозначността и сложността на
професията на психолога.
Авторът очаква критични бележки и препоръки относно
съдържанието, структурата, оформянето на пособието.
9
Предмет и направления
ПРЕДМЕТ И НАПРАВЛЕНИЯ
В ПСИХОЛОГИЯТА НА ЧОВЕКА
Определения Съвременната психология е сложно ор-

на предмета ганизирана и широко разгърната система
на психологията от знания, която служи за основа за много
хуманитарни практики. Психологията е на-
ука, която изучава човешкото поведение и
мисленето. Тя изучава влиянието на опита
върху мисленето и действието, ролята на
биологичните фактори върху наследстве-
ността, съзнанието и неговите прояви. Пси-
хологията проследява пътя на развитието
на човека, изучава социалнопсихологиче-
ските фактори, които влияят на човека. В
този смисъл тя се опитва да обясни защо хо-
рата мислят, постъпват и се чувстват така, а
не иначе. Почти всички психолози изучават
поведението от някаква гледна точка. Така в
отделните сфери и направления на психоло-
гията за човека се отделят много специали-
зации, като всяка една от тях е фокусирана
върху някакъв определен аспект от човеш-
кият опит. Не всички психолози попадат в
една специализация или направление. Ин-
тересите и работата на много от тях се на-
мират на границата на различни проблемни
сфери и специализации.
Исторически първа форма на психологията
е учението за душата. Нейното самостоя-
телно и суверенно обособяване от филосо-
фията е свързано с разбирането ѝ като наука
за психиката, нейното функциониране, ус-
тановяване и развитие. И така, предмет на
10
традиционната психология е психиката. Но

психика притежават и хората, и животните.
Психологията на човека е особена дисци-
плина, която изучава неговата психологиче-
ска специфика, която е ориентирана към из-
следването и разбирането на същностните
психологически характеристики на човека.
Такава важна характеристика е вътрешният
живот на човека, неговият субективен свят,
който може би ще бъде предмет на психо-
логическата антропология. В този смисъл
също така традиционно задачите на пси-
хологията се обособяват по следния начин:
1) познаване на психическата реалност;
2) на тази основа тези знания изработват
средствата за практическата помощ на хо-
рата в различни области.
Отделяйки се от философията, психологи-
ята влиза в своята история в качеството си
на естественонаучна дисциплина. Именно
от естествознанието психологията заимства
експерименталния метод, което има реша-
ваща роля за обособяването ѝ като самос-
тоятелна наука. От този момент от психоло-
гията отпадат такива категории и термини
като „душа“, „вътрешен свят на човека“,
„субективност“ и др. Обекти на психоло-
гията са „психика“, психически явления“,
„психически свойства“ и др.
Психическата реалност на човека в различ- Направления

ните направления и школи е представена и се в психологията
разглежда под различен ъгъл, отделни стра-
ни на неговия психически живот се поставят
на първо място и се изучават задълбочено и
детайлно, а други или не се изучават, или по-
лучават някаква по-частична интерпретация.
11
Направления в Предмет на изучаване

психологията
Психология на съзнанието Съзнанието
Бихевиоризъм Поведението
Фройдизъм Несъзнателното
Когнитивна психология Познавателни процеси + процеси
на преработка на информацията
Хуманистична психология Индивидуалността, личността на
човека
Психологията в Русия Психика
Началото на психологията е свързано със

създаването на първата лаборатория по
психология през 1879 г. в Лайпцигския
университет от Вилхелм Вунд. Той решава
да изучава съдържанието и структурата на
съзнанието и то на научна основа. Поставя
се началото на структуралистичния подход
за изучаване на съзнанието. Съзнанието се
разбива на психологически елементи, като
основен материал за съзнанието са усе-
щанията, образите и чувствата. Ролята на
психологията е да даде колкото може по-
детайлно описание на тези елементи. За
постигането на тази цел структуралистите
прилагат метода експериментална интрос-
пекция, т. е. изследваният разказва, описва
какво чувства, когато се намира в една или
друга ситуация.
По-късно през 1881 г. от Уилям Джеймс и
сътрудниците му се обособява идеята, че
проблемът е не от какво е построено съз-
нанието, а да се разбере неговата функция,
както и ролята му за съществуването на ин-
Вилхелм Вунд дивидите. Според тях ролята на съзнанието
(1832–1920) се състои в това, да се даде възможност на
12
индивида да се приспособи към различни

ситуации, които възникват в живота на ин-
дивидите или да повтаря вече изработени
форми на поведение. Така се заражда функ-
ционалистичният подход, който най-общо
се представя от Уилям Джеймс, който из-
тъква, че „съзнателният живот представля-
ва един непрекъснат поток“.
Бихевиоризмът свежда съзнанието към не- Бихевиористичен

говите наблюдаеми поведенчески прояви. подход
Основната теза на бихевиоризма (пове-
денческата психология) е, че поведението
е непосредствено следствие от влиянието
на средата. Както твърдят Милър и Долард,
„в своята най-проста форма тя (поведен-
ческата психология) проучва условията,
при които се свързват ответната реакция и
съответният стимул“. Според Дж. Уотсън
цялото многообразие на поведението на чо-
века може да бъде описано чрез формулата
SR. Всички прояви на човешкото поведе-
ние се обясняват чрез поведението, свеждат
се до сума от реакции. След като е завърше-
но ученето, реакцията и стимулът се свърз-
ват по такъв начин, че появата на стимула
да предизвиква съответната реакция. Резул-
татите от научаването се свеждат единстве-
но до измененията във външното поведение
и се изследват ефектите на външните съби-
тия за индивида. Бихевиоризмът отхвърля
интроспекцията като метод в психологията.
Според бихевиористите поведението тряб-
ва да се изследва с методи, които са харак-
терни за естествените науки: наблюдение и
експеримент. Тук психологическите прояви
13
на поведението на човека се обясняват чрез

поведението, свеждат се до сума от реакции.
При тази теоретична ориентация усилията
са насочени към разкриване особеностите
и закономерностите на класическото и опе-
рантно кондициониране, както и на социал-
ното научаване.
Фройдизъм Направлението носи името на австрийския

лекар и психолог З. Фройд. В своето разби-
ране за психологията на човека З. Фройд се
опира на естествените науки и медицината.
Именно медицинската му практика му позво-
лява да разработи психологическа концепция
за природата на неврозите и тяхното лечение.
Това става основа на психоаналитичната тео-
рия и метод. Според З. Фройд невротичната
болест се развива в резултат на изведени от
съзнанието травмени преживявания, които
образуват в сферата на несъзнателното осо-
бен център – афективен комплекс. Задачата
на психотерапията е в това, да се разкрият
травмените преживявания и да освободи от
тях личността. З. Фройд разработва редица
методи за разкриване на афективните ком-
плекси – усъвършенства хипнозата, прави
анализ на сънищата, анализ на свободните
асоциации, анализ и интерпретация на худо-
жествени произведения. Тези методи пред-
полагат активна работа на психолога, тъй
като полученият от тях материал е основа за
анализ. Оттук този метод и самата концепция
се нарича психоанализа. Първоначално съз-
даден за лечението на неврозите, психоана-
лизата като метод се пренася и разпростра-
нява от З. Фройд за обяснение на нормалния
14
психически живот на хората. Същност на

психоанализата като психологическо направ-
ление е учението за несъзнателното. Психо-
логията на човека започва да се тълкува като
обусловена от несъзнателни сили – влечения.
Основни влечения са сексуалното влечение и
влечението към смърт.
Фройдизмът получава широко разпрос-
транение по целия свят. Причината е, че в
психоанализата на преден план се поставят
въпросите, които се отнасят до реалните
житейски нужди и проблеми на хората. Раз-
витието на психоанализата превръща фрой-
дизма във философска доктрина, където ос-
новните понятия и теоретични конструкти
се екстраполират не само на човека, но и
върху редица сфери на човешката култура.
В последните двайсетина години на ХХ Когнитивен

век когнитивният подход се очертава като подход
едно от най-влиятелните направления в съ- в психологията
временната психология. В днешно време
съществува твърде голямо многообразие от
теории и изследвания, чиято пресечна точка
са вътрешните познавателни процеси, про-
цесите на преработка на информацията. За
когнитивните психолози поведението не се
свежда само до неговите външни, наблюда-
еми свойства, но предполага обяснение на
ниво умствени репрезентации, намерения,
убеждения и т.н. Когнитивната психология
се занимава с това, как и защо хората пра-
вят избор и вземат решение, как се структу-
рира и съхранява информацията в паметта,
как се оперира с понятия, как се изграждат
понятийните схеми и много други. Когни-
15
тивната психология прекрасно прилага на-

учните емпирични методи, но често просто
привежда съзнанието до неговите обектив-
ни аспекти, невронни механизми, биоком-
пютърни функции.
Представителите на това направление раз-
бират ученето като активен умствен про-
цес, чийто основен компонент е знанието.
Хората не са пасивни получатели на влияния
от средата, а активно преработват информа-
цията за света. Така се получават нови пре-
живявания, натрупва се нов опит, който води
към научаване. Ученето води до придобива-
не на знания, а промените в знанията правят
възможни промените в поведението. Важен
компонент на процеса е обратната връзка,
която дава информация за правилността и
уместността на изпълненото действие. Об-
ратната връзка намалява неопределеността
и така води до разбиране и чувство за съвър-
шенство. Когнитивният подход към ученето
не се центрира около една унифицирана тео-
рия. Обединяващо звено е понятийният апа-
рат и предметът на изследванията.
Хуманистична Хуманистичната психология представлява

психология комплексна междудисциплинарна наука за
човека, като обединява редица становища на
философи, психолози, социолози. Същност-
на основа на хуманистичната психология е
философското течение на екзистенциализма
с неговата ориентираност на проблемите,
свързани с личностния избор и отговорност
в определяне на смисъла за съществуване.
Екзистенциализмът свежда съзнанието към
личностните структури и модуси на интен-
16
ционалността. Водещи представители на ху-

манистичното направление са Г. Олпорт, Х.
Мюрей, К. Роджърс, А. Маслоу и др.
Предмет на изследване на хуманистичната
психология е уникалната и неповторима лич-
ност, която осъзнава своето място в живота,
регулира границите на своята субективна сво-
бода. Хуманистичната психология се опира
на положението, че човек притежава потен-
циал за непрекъснато развитие и реализация
на творческите възможности и се приема за
личност, можеща да управлява собственото
си развитие. Според това направление чове-
кът по своята природа е активно, творческо
същество, способно за саморазвитие. Прин-
ципно съществено за хуманистичната психо-
логия е виждането за цялостната природа на
психическия живот на човека. Хуманистич-
ната психология създава нов подход в прак-
тиката на консултирането и психотерапията.
Психологията в Русия представлява сложна Психологията

и разчленена система по научни представи в русия
за психичното. Да се обхване в една схема
или формула психологията в Русия е трудна
задача.
Проблемът за обществено-историческата
обусловеност на психиката на човека раз-
работва Л. С. Виготски. Често очертавайки
приносите на Л. С. Виготски в психология-
та, редица изследователи го наричат „Мо-
царт в психологията“. Той създава култур-
но-историческата концепция за развитието
на човека, въвежда в психологията поня-
тието за висшите психични функции като
17
специфични човешки форми на психиката

и формулира закона за тяхното развитие, а
именно: „Всяка висша психична функция
се проявява в процеса на развитието на по-
ведението два пъти: отначало като функция
на колективното поведение, като форма на
сътрудничество или взаимодействие, като
средство за социално приспособяване, т. е.
като категория интерпсихологическа, а след
това като начин за индивидуално поведение,
като средство за лично приспособяване, като
Л. С. Виготски вътрешен процес на поведение, т. е. като ка-
(1896–1934)
тегория интрапсихологическа“.
Друг аспект на обществено-историческия
подход за изучаване на психиката на човека
е проблемът за съзнанието и дейността. Съ-
ществен принос за анализа на този проблем
има С. Л. Рубинщайн. Според него основен
закон за историческото развитие на човека
е в това, че човек се развива, трудейки се;
променя своята природа и така самият той
се променя; по този начин поражда в своята
дейност (теоретична и практическа) пре-
дметното битие, като заедно с това проме-
ня, формира, развива своята собствена пси-
хическа природа. Той формулира принципа
за единство на съзнание и дейност, който е
водещ принцип в психологията в Русия.
Категорията дейност в психологията е разра-
ботена от А. Н. Леонтиев. Тази категория той
приема за важна и изходна за построяването
на цялостна система в психологията и при-
ема, че нейното въвеждане в психологията
сменя целия понятиен апарат на психологи-
ческото знание. Според него психологичес
18
кото развитие на човека е процес на развитие

на дейността, съзнанието и личността. Той
изтъква, че дейността е съдържателен про-
цес, при който субектът осъществява прео-
бразуващи действия с предметния свят. Чрез
дейността човекът се включва в системата
от обществени връзки и отношения.
Обобщавайки основните положения в раз-
личните направления, трябва да подчерта-
ем, че тези отделни теоретични проекции за
психологията на човека в качеството на ба-
зови категории за обяснителните принципи
на природата на психическото са се офор-
мяли в отделни научни доктрини. Всяка на-
учна школа на основата на своята категория
и представа за природата на психическото е
изграждала собствена представа за човека
и на тази основа се създават различни прак-
тики и психотехники.
Въпроси за дискусия:
1. Закономерно ли е според Вас съществуването на редица на-
правления в психологията?
2. С какво и как според Вас може да се обясни доминирането на
едно или друго психологическо направление или школа в обще-
ството?
3. Можете ли да се съгласите с твърдението, че за целите на
ефективния бизнес е необходимо по-доброто, задълбочено позна-
ване и разбиране на проблемите във фирмата, отчитайки анали-
за на същностни психологически факти и явления?
4. Смятате ли, че само една единствена теория би съдействала
за по-доброто познаване на човека и човешките взаимоотношения
в бизнес средата? И ако „да“ – то коя от тях е най-ефективна,
според Вас?
19
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ МЕТОДИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ

НА ЧОВЕКА – ПСИХОДИАГНОСТИКА
Основен акцент в психологическата антро-

пология е разликата в рамките на философ-
ската антропология на естественонаучния и
на хуманистичния подход за обяснението и
разбирането на човека. В качеството на ме-
тодологическа основа на психологическата
антропология може да бъде определена фи-
лософската антропология като учение за ця-
лостната човешка реалност. Благодарение на
Густав Фехнер учените за първи път измер-
ват ума към средата на ХІХ век. Той използ-
ва начин за прилагане на количественото из-
мерване на ума. Самият В. Вунд утвърждава,
че именно Г. Фехнер пръв въвежда в психо-
логията научните методи, точните принципи
на измерване и наблюдение за изучаване на
психическите явление, като по този начин
открива перспективи за развитие на психо-
логическата наука. Съществен е приносът
на Г. Фехнер за развитието на емпирическа-
та, „измерима“ психология, като същността
на неговата психофизика е в това, че духът
и материята са неразделни, тъй като са две
страни на една реалност и опитите му са на-
сочени към измерване аспектите на ума, кое-
то е с цел да покаже тази неразделност, а не
да свежда душата към материалните обекти,
и разбира се да не отрича самото съществу-
ване на душата или духа. Редица изследова-
тели смятат, че подходът на Г. Фехнер в този
20
смисъл е един интегрален подход, тъй като

се стреми да използва методите на емпири-
ческия анализ и научното измерване не за да
отрича душата и духа, но за да им даде ясно-
та и конкретика.
Различието между естественонаучния и ху-
манистичния подход в науката ясно се про-
явяват в психологията. В края на ХІХ в. се
очертава неадекватността на методологията
на естествознанието по отношение на психо-
логическото познаване на човека. Това дава
основание на В. Дилтай да опише и проти-
вопостави обясняващата на разбиращата
психология. Различията, които В. Дилтай из-
вежда за обяснителната и описателната пси-
хология, не са загубили своята актуалност и
в наши дни. Определено трябва да кажем, че
ориентацията към обективност, измерване
и експеримент като прояви на научност са
преобладаващи в съвременната психология.
През последните години в рамките и за нуж-
дите на психологическата практика се оф-
ормя интерес и развитие на хуманистичния
подход в психологията. От психологическа
гледна точка човекът е многомерно същество
и има различни прояви. За различните проя-
ви на човека съответстват и различни методи.
Обективното изучаване на човешката су-
бективност предполага изучаване на таки-
ва прояви, които са изразени във външното
поведение на човека, отразени са в проду-
ктите на дейностите на човека, проявяват
се в общуването и във взаимоотношенията
му с другите.
21
Възможно ли е по принцип да съдим за въ-

трешния свят на човека по външните факти
на поведението му? Определено можем да
кажем, че за житейската психология не съ-
ществува въпросът може или не да се съди
по фактите на поведението за явленията на
субективния свят. Тук отговорът е еднозначно
положителен. В този смисъл научната психо-
логия също дава утвърдителен отговор, но на
езика на понятията. И както се утвърждава в
научната психология, взаимовръзката между
психика и поведение, съзнание и дейност в
техните конкретни и изменящи се форми е
не само обект, но и средство за психологиче-
ско изследване. Сложността при реализаци-
ята на принципа на единство на съзнание и
дейност в изследванията е в установяването
на характера, съдържанието на връзката и от-
ношенията на вътрешните процеси и външ-
ните прояви. Задача на методите на обектив-
ното психологическо изследване е да разкрие
адекватно това отношение и така по характе-
ра и особеностите на външното протичане на
действието да се определи неговата вътрешна
психологическа природа.
И така, естественонаучната парадигма
предполага извеждане на общи зависимо-
сти и закони, формулиране на хипотези и
тяхната последваща опитна проверка. Тук не
се анализира единичният, отделният случай.
При този случай човекът се изучава както
всеки друг обект от нашата действителност.
Човекът се превръща в източник на инфор-
мация. При естественонаучната парадигма
22
има обективни изследвания и методи, кои-

то обясняват психологическото развитие и
същност на човека. Основни изследовател-
ски методи тук са наблюдението и експе-
римента.
Наблюдението – това е преднамерено сис-
тематично и целенасочено възприятие на
външното поведение на човека с цел пос-
ледващ анализ и обяснение. Методът на-
блюдение трябва да отговаря на определе-
ни изисквания, а именно то е избирателно,
планово, систематично, необходима е пъл-
нота на наблюдението.
Експериментът е основен метод на обяс-
нителната психология. Тук е редно да спо-
менем, че статус на самостоятелна наука
психологията придобива заедно с експери-
менталния метод. Експериментът се отли-
чава от наблюдението по редица особено-
сти, а именно:
1. При експеримента изследователят сам пре-
дизвиква изучаваното от него явление за раз-
лика от наблюдението, където той не може ак-
тивно да се намесва в ситуацията.
2. При експеримента изследователят може
да променя условията на протичане и проя-
вата на изучавания процес.
3. При експеримента изследователят сам
периодически може да изключва отделни
условия.
4. При експеримента изследователят си
разрешава да променя и количественото
23
съотношение на условията, допуска се и

математическа обработка на получените в
изследванията данни.
В психологията са обособени три вида
експеримент – лабораторен, естествен и
формиращ:
● лабораторен психологически експери-
мент – протича при специално създадени и
контролирани условия, и обикновено с при-
лагане на специална апаратура и прибори.
Отличителна особеност на този експери-
мент е съблюдаване на условията на изслед-
ване и точността на получените данни. За
прилагането на лабораторния експеримент
в икономическата психология съществуват
ограничения като аналитичност, изкустве-
ност, влиянието на експериментатора и т.н.;
● естествен психологически експеримент
– съчетаване на експерименталност на из-
следването с естественост на условията на
провеждане;
● формиращ психологически експеримент
– това е метод на изследване на психиче-
ското развитие на човека в условията на
специално организиран експериментален
процес. Среща се и с други названия като
преобразуващ, генетико-моделиращ, метод
за активно формиране на психиката.
Особено значение за по-нататъшното раз-
витие на икономическата психология има
разширяването на приложението на експе-
рименталния метод. За прилагането на екс-
24
перимента в икономико-психологически-
те изследвания е необходима трисъставна
структура на експерименталния модел, кой-
то изисква едновременно отчитане на изме-
ненията на реалните социално-икономиче-
ски отношения, динамиката на съвместната
дейност и индивидуалните психологически
характеристики.
Извеждането на интегративен подход в ико-
номическата психология е възможен само
при условие на провеждане на комплексни
икономико-психологически експерименти,
при които в качеството на зависими про-
менливи са фиксирани от експериментато-
ра, като едновременно се включват и ико-
номическите, и психологическите процеси,
закономерности и явления. В повечето слу-
чаи независимите променливи трябва да са
няколко, което е основание да се отнесат
икономико-психологическите експеримен-
ти по-скоро към факторните.
Към специфичните обективни научноиз-
следователски методи на психологията от-
насяме и психодиагностиката.
В условията на живот особена важност
придобива проблемът за индивидуалните
различия на хората, включващ въпросите
за разкриване природата на тези различия,
тяхното измерване. Освен това психодиаг-
ностическите методи са един методически
инструментариум на научните изследвания
в областта на психологията на личност-
та, междуличностните отношения и др. В
25
практиката на психолога се срещат различни

проблеми, свързани с решаването на задачи за
изучаване на междуличностните отношения,
подбор на персонала във фирмите, професио-
налната ориентация и др. Във всеки един от
случаите стои проблемът за психологическа-
та оценка на личността, измерване на спо-
собностите на човека, неговата мотивация,
общуване и др. Всяка психологическа оценка
се базира от една страна на възможностите за
измерване на особеностите на личността или
групата и на достоверността на измерителни-
те средства, от друга страна. В този смисъл
обективността на психологическата оценка
се определя от достоверността на измерител-
ните техники, т. е. познаването на методите
на психодиагностиката, умението да бъдат
употребявани и опита на самия изследовател.
Оценяването на хората, техните личностни
качества, особеностите на професионалната
дейност – всичко това са сложни и отговор-
ни задачи. В психодиагностиката важно мяс-
то заема задачата по подбор на методите за
измерване на свойствата и особеностите на
личността, нейната мотивация, поведенчески
реакции и т. н.
Същност Психодиагностиката обхваща три области

и особености на психологическото знание:
на психо
диагностиката ● предметна област от психологията, коя-
то изучава дадени явления;
● психометрика – наука за измерване на
индивидуалните различия в диагностици-
раните променливи и
26
● практиката на използване на психологи-

ческото знание.
Психологическата диагностика е първо-
начално неделима от експерименталната
психология и зависима от нейните успехи.
Психодиагностиката започва да се отделя в
самостоятелна област на изследване с поява-
та на интерес към индивидуалните различия в
психиката. Най-голямо значение за установя-
ване на психологическата диагностика имат
работите на Р. Кетел, Галтон, Ебинхауз, А.
Бине. В тези изследвания за първи път започ-
ва да се използва нов, базиран на статисти-
ката инструмент за изучаване на индивиду-
алните различия – тест. Неговото създаване
приоритетно принадлежи на Галтон, основа-
тел на психометричното направление в пси-
хологията. Първоначално тестът се появява
като метод за измерване на ума. Под „психо-
метрия“ се разбира обхващане и измерване
числото на операциите на ума.
Според изследователите, психологическата
диагностика, както и самото понятие, се по-
явява през 20-те години на миналия век. Така
например в този период излиза известната
работа на Роршах „Психодиагностика“.
Понятието психодиагностика бързо се раз-
пространява и намира широко приложение,
като при това обикновено в него се включва
съвкупност от всички методи, насочени към
изучаване на индивида. Може да се каже, че
с появата на книгата на Роршах се започва
нов период в развитието на психологическа-
та диагностика, който е свързан с появата
27
на качествено различни по отношение към

психометрията методи за изследване на ли-
чността, а именно проективните методи.
В психодиагностиката съществуват редица
въпроси, които представляват и предмет на
психодиагностиката:
● теоретически и конкретно-методически
принципи на построяване на психодиагнос-
тични техники и формулиране на психоди-
агностичните заключения;
● конкретни методики и методи на психоди-
агностиката за изследване на такива особено-
сти, като чертите на личността, способности-
те, мотивите, съзнанието и самосъзнанието,
междуличностните отношения;
● диференциалната психометрика – като
математизиран подход за разкриване на
между индивидуалните различия;
● изисквания за норма към методиките.
Най-общо може да се каже, че психодиаг-
ностиката е наука и практика за поставяне-
то на психологически диагнози. Според Б.
Г. Ананиев, психологическата диагностика
трябва да се разглежда като направление на
психологическите изследвания, които имат
за цел определяне нивото на развитие на
психофизиологическите функции, процеси,
състояния и свойства на личността.
В психологическата литература, като съ-
ществен психодиагностичен инструмента-
риум и техника е тестът, за който същест-
28
вуват различни гледни точки и схващания.

Най-общо тестът в качеството на измерите-
лен инструмент е съвкупност от стимулни
задачи и въпроси. Тестът представлява мо-
делна ситуация, с чиято помощ ние получа-
ваме образци на поведение или преживява-
не, които приемаме за сбор от показатели по
отношение на изследвания признак. А. Ана-
стази определя психологическия тест като
обективно и стандартизирано измерване на
поведението.
Психолозите често в търсенето на адек- Класификация

ватни измерителни средства се обръщат на методите
към различни класификации на методите, на психо
извършват подбор на валидните тестове диагностиката
и въпросници. В психологическата прак-
тика в хода на оценяването и изучаването
на различни психодиагностични проблеми
важно място заема проблемът за цялостен
подход. В процеса на един цялостен ана-
лиз могат да се прилагат различни методи
за психологическата оценка. Изборът на
адекватни методи е сложна задача за пси-
холога, но значителна помощ в дадения
случай може да е класификацията на пси-
ходиагностичните методи. Така класифи-
кацията на психодиагностичните методи,
която е построена на основата на групира-
нето на тестовете на ниво обективност на
интерпретираните емпирични данни дава
възможност на психолога да реализира в
своята конкретна професионална дейност
цялостния подход.
29
Обективните тестове са методики, при

които е възможен правилен отговор, т.е.
правилно изпълнение на задачата. Тези те-
стове имат широка представеност сред тес-
товете за изследване на интелекта.
Тест Стенфорд-Бине – Този тест намира
широко приложение при работа с деца от
две до шестнадесет години. В него има ска-
ли за измерване на общата осведоменост,
нивото на вербалното развитие, възприятие,
памет, способностите за логическо мисле-
не. Всички задачи са разпределени по въз-
растови нива. Показателят IQ се определя
при сравняване на показателя на отделното
дете със средногруповите показатели за да-
дена възрастова група.
Тест на Векслер (Уекслер) – скали за из-
мерване на интелекта на Векслер, една от
които се прилага при работа с деца от че-
тири до шест години, а другата от седем до
16 години. Методиките се състоят от субте-
стове, насочени към измерване на опреде-
лени навици: владеене на речниковия запас;
разкриване на различни и сходни елементи;
на различия и сходства и т.н. Резултатите на
субтестовете се обединяват в два показате-
ля: ВИП – вербален интелектуален показа-
тел, обединяващ резултатите от изпълнение
на тези задачи, където активно се използва
речта; НИП – невербален интелектуален
показател, който обединява резултатите на
тези задачи, при които речта практически
не се използва (например събиране на раз-
лични фигури). ОИП – общ интелектуа-
30
лен показател – това е сумата от вербални

и невербални показатели. Независимо от
различията в процедурата на провеждане,
резултатите от теста на Векслер високо ко-
релират с резултатите от теста на Стенфорд–
Бине. В качеството си на тестове за изучава-
не на нивото на интелекта са още тестовете
на Рейвън, Амтауер, Мейли и др.
Тестовете-въпросници предлагат сбор от
пунктове (айтеми – items). Една или друга
психологическа променлива е представена
от група от айтеми (не по-малко от 6–7).
Айтемите на теста-въпросник могат да бъ-
дат преки, непосредствено насочени или
към опита на субекта, или към мненията,
определенията на изследвания, в които кос-
вено се проявява неговият личен опит или
преживявания. Въпросниците се изграждат
като едномерни или многомерни, включва-
щи цял ред психологически променливи.
Откритите въпросници не изискват стан-
дартизирани отговори от изследваните. Тук
стандартизацията върви по пътя на отнася-
нето на произволните отговори при обработ-
ката към стандартни категории.
Скалови техники предполагат оценка на
едни или други обекти по изразеността в тях
на качества, положения в скалата. Обикно-
вено се използват три, пет и седемстепен-
ни скали. Особен вариант на скалиране е
субективната класификация, предполагаща
разкриване на субективното структуриране
на обектите на ниво скала по наименова-
31
ния. Пример за скалова техника е СД – се-

мантичен диференциал.
Семантичният диференциал е предложен в
началото на 50-те години от група американ-
ски психолози, главно Ч. Осгууд и Таненбаум.
Създаването на личностния диференциал е
ориентирано към структуриране на един ком-
пактен и валиден инструмент за диагностика
на определени личностни свойства, самосъз-
нанието на личността, междуличностните
отношения, социалните перцепции. Универ-
салният характер на скалата на семантичния
диференциал позволява нейното прилагане в
различни изследвания. Това прави процеду-
рата икономична и осигурява сравнимост на
резултатите.
Семантичният диференциал притежава
високи показатели на надеждност и валид-
ност. Семантичният диференциал може да
се каже, че демонстрира възможности за
метафорично кодиране, за изразяване на
субективни явления. На дадено емпирично
ниво, при което се оперира с конкретни екс-
периментални данни, можем да говорим за
субектен подход при анализа на личностна-
та субектност.
Личностният семантичен диференциал е
полезен там, където е необходимо количест-
вено да бъдат описани индивидуални, су-
бективни отношения на изследваното лице,
някакъв аспект от неговото обкръжение или
неговия вътрешен свят. С помощта на този
метод може да бъдат конструирани личност-
32
та и нейният образ, като система от лично-

стни представи, качества и отношения.
Многобройните изследвания, реализирани
чрез личностния семантичен диференциал,
дават съгласувани резултати и в повечето
случаи се обособяват три фактора, а именно:
оценка (О), сила (С) и активност (А). В това
тримерно пространство, образувано от тези
три фактора, се диференцират и значения-
та на такива сложни обекти като социални
роли и събития, личностни особености и т.н.
Тази трифакторна структура създава общо
универсално семантично пространство, в
което може да се помести, да се ранжира и
да се опише цялото богатство от субективни
отношения на човека към различни страни
на неговото обкръжение, неговият живот,
дейност и отношение към самия себе си.
Оценъчното измерване или факторът оцен-
ка е изразено чрез скалите: добър–лош,
чист–мръсен, сладък–кисел, добър–жесток,
приятен–неприятен и т.н. Факторът сила:
голям–малък, силен–слаб, тежък–лек и
т.н. Факторът активност: активен–пасивен,
бърз–бавен и пр. Като цяло, най-голяма на-
товареност на фактора имат скалите по отно-
шение на оценката.
Семантичният диференциал, освен че отразя-
ва емоционално-оценъчните значения, отра-
зява и значенията на когнитивните компонен-
ти. Двете системи от значения – афективна и
денотативна – едновременно са въвлечени в
ситуации, описани от човека като субект.
33
Всяка от скалите на семантическия дифе-

ренциал носи някаква афективна или ня-
каква денотативна натовареност, макар че
те основно представят афективната сфера.
Дадените скали – денотативни или афек-
тивни – дават възможност да се използва
семантичният диференциал или за отразя-
ване на обективни признаци, или за измер-
ване на емоционално-оценъчни компонен-
ти на субектите.
По своята същност личностният семанти-
чен диференциал представлява биполярна
скала, при това всяка една от тези скали
е съставена от прилагателни-антоними с
инструкция да се оцени степента на съот-
ветствие на стимула по всяка скала, която
в повечето случаи е представена от седем
бала. Системата от скали е структурирана
от личностни термини и представлява вали-
ден инструмент за измерване на личността,
нейното самосъзнание и съставящите я па-
раметри.
В личностния семантичен диференциал са
представени 22 личностни черти, които от-
говарят на определени условия: 1) екстремни
оценки по съответната скала на семантичния
диференциал; 2) значима натовареност на
определени черти по отношение на единия
фактор от тази трифакторна структура; 3)
достатъчно високи оценки на чертите, които
влизат в един фактор. Този метод позволява
да бъдат разкрити в съвкупност обобщени
данни, независимо от съдържателно-интер-
претираните параметри, към които в опреде-
34
лен смисъл се отнася изследваната съвкуп-

ност. При работа с тази методическа техника
на факторизация се извежда матрица от дан-
ни, която се състои от усреднени оценки по
отношение на получените данни.
Личностният семантичен диференциал
може да бъде използван във всички случаи,
когато е необходимо да се получи информа-
ция за субективните аспекти на изследва-
ните лица по отношение на другите и към
самите себе си. С негова помощ могат да
бъдат получени субективни, емоционално-
смислови представи на човека за другите и
за себе си.
Оценъчните скали и схеми за наблюдение са
измерителни средства, които служат за по-
нагледна и планирана работа. В психоди-
агностиката те са особено разпространени
поради своята несложност и поради това,
че представляват намеса в естествената
среда и живот на изследваните лица. Оце-
нъчната скала съдържа списък от признаци,
по които се води наблюдението, а така също
и степени, които се отнасят към всеки един
от признаците.
Анкети и оценъчни скали – индивидуално-
ориентираните техники от типа на реперто-
арните решетки могат по форма да съвпадат
със скалите, въпросниците като методи, на-
помнят беседата или интервюто. Тяхната ос-
новна разлика от теста-въпросник се състои
в това, че параметрите, които оценяват (кон-
структи), не се дават отвън, а се конструират
35
на основата на индивидуалните отговори на

даденото конкретно изследвано лице. Ме-
тодът на репертоарните решетки позволява
да се осъществява прилагане на съвременен
статистически апарат и прави надеждни ди-
агностичните променливи относно индиви-
дуалните особености на субекта. Пример за
такава методическа техника е методът на ре-
пертоарните решетки на Дж. Кели.
Репертоарните решетки – това е метод,
който не е само инструмент за изследва-
не, но и представлява ефективно средство
за самопознание и развитие на човека. Дж.
Кели гради теорията си, като я извежда фак-
тически от един фундаментален постулат, а
именно, че психическите процеси психоло-
гически се осъществяват чрез начините, с
които човек оценява и предсказва събитията,
Основното понятие е залегнало и в метода
на репертоарните решетки. Конструктът е
особено обективно средство, създадено от
самия човек и проверено от самия него в
практиката, което му помага да възприема,
да разбира (т. е. да конструира) обкръжава-
щата действителност, да оценява и прогно-
зира събития. В най-общ вид конструктът
е биполярен признак, алтернатива, противо-
положни отношения или начини на поведе-
ние. Като въвежда понятието конструкт, Дж.
Кели фактически обединява две функции:
функцията на обобщенията (установяване
на сходство, абстрахиране) и функцията на
противопоставянето. Представите на Дж.
Кели за принципа биполярност имат реди-
36
ца паралели с някои лингвистични и психо-

лингвистични концепции.
Конструктът в концепцията на Дж. Кели има
достатъчно широко значение и приложение.
Това е начин на поведение, форма на отно-
шение. В понятието конструкт се отразяват
представите на Дж. Кели за единство и ця-
лостност на човешката психика.
Конструктът е начин за тълкуване, обясня-
ване на различни реалии, като той пред-
ставлява „една улица“, по която може да се
движи човек в две посоки от единия към
другия край и обратно („добър–лош“). Фор-
мирането на новия конструкт прави въз-
можно мисленото движение в нова посока
и личността конструира, подобно на лично-
стна характеристика.
Прилагането на клъстерите придобива ак-
туалност в съвременната икономическа те-
ория, тъй като повишава производителнос-
тта, креативността на компаниите и развива
техните конкурентни предимства. Използва-
нето на клъстерния подход както в психоло-
гията, така и в развитието на икономиката
води до създаването на мрежи от заинтере-
совани и технологично свързани фирми с
цел постигане на по-ефективно концентри-
ране на ресурси. Подобно на психологиче-
ските клъстери, които дават възможност за
по-задълбочено проучване на човешката ре-
алност, така и клъстеризацията в икономи-
ката дава възможност за по-висока ефектив-
ност и конкурентоспособност във възможно
37
най-много сфери на дейност в съвременния

бизнес. Отчитайки същностните характе-
ристики и структура подобно на психологи-
ческите клъстери, така и клъстерите в ико-
номиката са самоорганизираща се система,
в която фирмите си сътрудничат във верти-
кални и хоризонтални вериги. Също както
при психологическия клъстер основен метод
и подход е мисленето, като при клъстериза-
цията също се разчита на опита в сътрудни-
чеството на група фирми, съставящи даден
клъстер.
Проективната техника възниква и се
развива като своеобразна реакция против
бихевиоризма и тясно психометрическия
подход, който не дава възможност да се
обособи и изследва цялостната личност.
Проективните техники са основани на това,
че недостатъчно структуриран материал се
проявява като „стимул“ при съответната ор-
ганизация на експерименти. Особено раз-
пространено е определението на Линдзи за
проективния метод. Проективният метод е
инструмент, който е особено чувствителен
Тест Роршах Тематичен аперцептивен тест ТАТ
38
за разкриването на скритите и несъзнател-

ни аспекти на поведението. Общото за тези
методи са следните признаци: 1) неопреде-
леност, нееднозначност на стимулите; 2)
отсъствие на ограничения в избора на от-
говор; 3) отсъствие на оценка на отгово-
рите като „правилни“ или „грешни“.
Диалогическите техники – чрез тях се влиза
в контакт с изследваното лице. Така довери-
телният контакт е необходим при диагно-
стика на семейните проблеми, характера на
личностното развитие на човека. Диалогиче-
ските техники могат да бъдат вербални (ин-
тервю, беседа) и невербални (напр. играта с
детето може да бъде невербална диагностич-
на процедура).
Диагностично интервю – основно средство
за установяване на тесен контакт с изслед-
ваното лице. Диагностичното интервю не-
рядко е единственият метод за изследване
на дадено лице.
Анкетни методи – принадлежат към раз-
пространените методи за диагностика на
личността, където, благодарение на значи-
телна простота, се дават нейни оценки и
интерпретации. Анкетите са методи на кос-
вената самооценка.
Анкетните методи се класифицират обик-
новено по отношение на комплексността
им, която измерва специфични черти – на-
пример: а) анкети, показващи наличие на оп-
ределено нарушение на нормата; б) особена
категория са анкетите, които изследват ин-
39
тересите, позициите, значенията; в) самос-

тоятелна група са анкетите за измерване на
адаптивността на детето към отделни страни
от обкръжаващата среда.
Психометрични Към въпросите на психометрията се отнасят

изисквания редица проблеми на техниката на измерване,
на психо т. е. определяне надеждността, точността,
диагностиката адекватността и чувствителността на пси-
ходиагностичния инструментариум. Досто-
верността на средствата на психологическо-
то изследване е едно относително понятие.
Адекватността на тестовите данни, напри-
мер, зависи от валидността и надеждността
на теста от една страна, и валидността на
организацията и провеждането на самото
изследване, от друга. Достоверността на по-
казателите на теста се определя от степента
на неговата адаптираност към условията на
конкретната практическа работа. Всяка гру-
па тестове се отличава със свои конструк-
тивни свойства и различна мярка на обек-
тивност. Затова и тяхната валидност в
различните групи изследвания и изследвани
лица не е еднаква. Преди да решим да прило-
жим един или друг тест, е необходимо да си
отговорим на следните въпроси:
Каква е целта на теста? За каква група от лица
най-много подхожда? Доколко е точен и до-
колко са надеждни резултатите му? Доколко
адекватни и доколко действителни са негови-
те резултати? Доколко е чувствителен? До-
колко може да е сравним с други тестове? Как
се прилага – индивидуално или групово?
40
От всеки инструмент за измерване се изисква Точност

да бъде колкото се може по-точен. Точност- и надеждност
та може да се разбира като мярка за досто- на теста
верност, с какъв тест се измерва това, което
трябва да се измерва. Надеждността на те-
ста е съгласуваност на показателите, полу-
чени при самите изследвания при повторно
тестиране със същия тест или еквивалентна
негова форма. Понятието „надеждност“ на
теста може да се отнесе към различни аспекти
на съгласуваност на резултатите. Надежд-
ност – разбира се съгласуваност на теста,
получен при повторното му прилагане към
същите изследвани лица в различно време, с
използването на различни еквивалентни зада-
чи. Надеждността е точност и устойчивост на
процедурата на измерване, нейната независи-
мост от вариращите случайни фактори.
Концепцията за надеждността представлява
една от основите за преосмисляне на същ-
ността на теста, а така също и една от не-
говите характеристики. Надеждността на
теста е необходимо условие за неговата ва-
лидност. Надеждността на теста не може да
бъде валидна и обратно, валидният тест е ви-
наги надежден. Надеждността на теста също
така не може да бъде по-малка от неговата
валидност, а валидността не може да преви-
шава надеждността.
Освен надеждност на теста имаме и валид-
ност. Съвременният тест е не само надеж-
ден, но и валиден. Адекватност и дейст-
веност на теста – или още в психологията
41
говорим за валидност на теста. Това озна-

чава, доколко тестът действително измерва
това, което трябва да измерва. Валидността
показва степента, чрез която тестът дейст-
вително измерва това, за което е предназ-
начен.
Съществуват главно две стратегии, с по-
мощта на които се доказва наличието на
връзка между теста и това, което той трябва
да измерва: емпирическа и теоретическа
валидизация.
Емпирическа валидизация – изследваният
признак се проявява посредством няколко
показателя, от които някои са очевидни и не
е необходимо да се провеждат трудоемки из-
мервания. Те може адекватно да се опреде-
лят с помощта на вече проверен тест. Такива
показатели се наричат критерии. В зависи-
мост от характера на проблема критерий –
независим може да бъде: мнението на рабо-
тодателя, колегата, част от екипа, а може да
бъде по-рано проведен и успешен тест.
Теоретическа валидизация – изисква поста-
вяне на хипотези за резултатите на скалите
по изследвания признак в различна степен
– например, в поведението, в професията и
т.н. Колкото е по-голямо тъждеството между
резултатите на теста и хипотезата, толкова е
по-висока теоретическата валидност. Теоре-
тическата валидност също може да бъде па-
ралелна, диагностична и прогностична.
Важен етап в стандартизацията на теста е
определянето на нормите. За да може тестът
42
на практика да се прилага за определяне на

интензивността на изследвания признак и
за определяне на различията и интензив-
ността между отделните лица, и също така
за определяне на различията, той трябва да
се нормализира. Нормализация означава
трансформиране на общите резултати на
теста в т.нар. нормални резултати (score).
Тази трансформация се осъществява по
три начина:
● възрастови норми – в повечето случаи
се постъпва, като по всяка част от теста се
установява колко процента от децата в от-
делните възрастови групи я решават. Така е
била определена умствената възраст в теста
на А. Бине.
● центили и децили – изразяват величина-
та на изследваното явление в проценти от
лицата, получили дадения общ резултат.
По-точно определя поредното място на из-
следвания по скалата от 100 (най-добри) до
1 (най-лоши), при това постигнатото значе-
ние на центила определя колко процента от
лицата по изучавания признак отстъпват на
лицата, постигнали дадените значения.
● стандартно измерване на резултатите –
изразява отдалеченост на отделните инди-
види от средно нормализираната съвкуп-
ност с помощта на стандартна величина.
Най-общо можем да обобщим, че под стан-
дартизация на теста се разбира еднообразие
на процедурите на провеждане и оценка на
изпълнение на теста.
43
Стандартизирането на теста се осъществява

чрез провеждането на голяма репрезента-
тивна (представителна) извадка на изследва-
ните лица, за които той е предназначен. По
отношение на тази група изследвани лица се
изработват нормите.
Репрезентативност на теста – съответстви-
ето на тестовите норми на избора (подбора) за
стандартизация на тестовите норми на тази по-
пулация, на която се прилага теста.
Във връзка с определянето на всяка норма е
необходимо да различаваме понятията извад-
ка и популация на изследваните лица. Извад-
ката обозначава група, която реално се под-
лага на тестиране. Популацията се отнася до
по-широк кръг от хора, от която се формира
извадката. Въпросът за репрезентативността
на извадката непосредствено се отнася до не-
обходимостта от определяне на специфична
популация, към която са приложими получе-
ните норми. Един от начините за осигуряване
на репрезентативност на извадката е огранича-
ване на популацията съобразно особеностите
на извадката.
Съществен и много важен момент на пси-
ходиагностичното изследване е неговата
организация и реализиране.
Експериментално-психологическият под-
ход в диагностиката се осъществява чрез
следните етапи на провеждане:
● формулиране на проблема на основата на
изучаване на цялата информация за индиви-
44
да или индивидите, който трябва да се под-

ложи на психологическо изследване;
● формулиране на хипотезите и избор на
диагностичните методи;
● организация и провеждане на тестови и апа-
ратни методи. Анализ на връзките между сти-
мулиращите ситуации и отговори;
● формулиране на заключенията за основни-
те функции на наблюдаваните компоненти на
личността на изследваното лице;
● заключение за възрастовите изменения по
отделни частични структури;
● екстраполиране върху поведението на ин-
дивида в естествени условия и прогноза за
неговото развитие;
● този етап на диагностическото развитие
е мост между потребностите на практиката
и експерименталните и качествени данни,
тяхната интерпретация и включването им в
едно по-широко приложение.
● формулиране на дейности и инициативи,
които са желателни според психологиче-
ските изводи и обобщения.
Тя е свързана със знанието за собствено чо- Хуманистична

вешкото у човека, с познаване на човешката парадигма
субективност. Хуманитарната парадигма,
това е познаване на природата, обществото и
самия човек, и то от антропологична гледна
точка. За нея е характерно използването на
общи принципи, правила, които се отнасят до
45
анализа на исторически и обществени съби-

тия. Хуманитарното познание представлява
ценностно-смислово познаване на човеш-
кото битие. Негови обекти са обществото,
човекът, като един от основните начини за
познаването на човека е разбирането. Раз-
бирането, това е не само знание, но също
така съчувствие, преживяване към другия.
Хуманитарните науки използват т. нар. су-
бектен подход. При този подход човекът се
възприема от изследователя като активен
субект на общуването.
Това обособяване на естественонаучната
и хуманистичната парадигма, както вече
споменахме, прави за първи път В. Дил-
тай в края на 19 в. Тези подходи определят
различни групи методи, които вече по-горе
разгледахме – методите в рамките на естест-
венонаучната парадигма и в контекста на ху-
манистичната парадигма, като вече говорим
за описателна или разбираща психология.
Важна особеност на хуманистичната пара-
дигма е, че разбирането на душевните със-
тояния става чрез разкриване на преживява-
нията, на личния душевен и духовен опит.
По отношение на методите на описателната
психология трябва да подчертаем, че разби-
рането в хуманистичната психология е същ-
ностен научен подход, а също така особен
метод. Разбирането е и процес, и резултат на
познанието. Разгръща се в различни форми
или моменти на познанието. В качеството
на конкретни форми или методи на описа-
телната психология можем да представим:
46
интроспекцията, самоотчета, включеното

наблюдение, емпатичното слушане, иденти-
фикацията, беседата като диалог, биографич-
ния метод, интуицията, интерпретацията на
вътрешния свят на човека, херменевтиката
и др. Представяйки така изведените методи
на описателната психология, тази класифи-
кация, макар че се споделя не само от автора
на пособието, но и от други представители
на научната психология, но тя не претенди-
ра за изискването за пълнота, систематич-
ност и завършеност. Това е само опит за по- Вилхелм Дилтай
конкретно представяне. (1833–1911)
Методът интроспекция или самонаблюде-

ние – опира се на фундаменталната особе-
ност на човешката психика, а това е нейната
рефлексивна природа. Това е вглеждане във
вътрешните процеси на съзнанието и така,
както външното обективно възприятие се
реализира с помощта на логически проце-
си като анализ, абстракция, синтез и обоб-
щение, то по същия начин се реализират и
вътрешните процеси. С помощта на само-
наблюдението се разкриват собствените пре-
живявания, чувства, мисли. Тук се изисква
особена вътрешна работа по отношение на
тяхното осмисляне, тълкуване, разбиране.
Метод на самоотчета – представлява сло-
весен или писмен отчет за резултатите на
самонаблюдението – описание на човека
на самия себе си в една относителна цялост
по отношение на неговите психични проя-
ви. Културно оформени видове самоотчети
– това са писма, автобиографии, изповеди,
47
дневници. Тук е представена уникалност-

та на вътрешния свят на човека в единство
с преживяванията, разбиранията и тяхната
отразеност в самосъзнанието на автора. В са-
моотчета човекът е представен в един опре-
делен отрязък от неговия живот и то при ва-
жен, ключов момент от неговия жизнен път.
Включено наблюдение – специфична фор-
ма на наблюдение. За разлика от обектив-
ното наблюдение тук се предполага реално
участие на изследователя в експеримента,
в груповата дискусия. Изследователят е
равноправен с изследваното лице участ-
ник в проявата на преживявания, проява на
своите ценности и нагласи. В психология-
та включеното наблюдение се прилага при
психотерапевтичната практика.
Емпатично слушане – метод на хуманистич-
ната психология, който се основава на спо-
собността на човека да разбере събеседника
в неговите преживявания. Изследователят
преживява същите емоционални състояния,
които изпитва и събеседникът. Това е техни-
ка, изведена и използвана в психотерапев-
тичната практика от К. Роджърс. Като начин
на общуване със събеседника емпатичното
слушане представлява определена техника
на поведение от страна на субекта-изследо-
вател и субекта-изследвано лице. Самият К.
Роджърс изтъква, че емпатичното слушане
изисква определено майсторство за проник-
ване в чуждия емоционален свят.
Идентификация – метод за разбиране на
другия. Способност на човека мислено да
48
поставя себе си на мястото на другия. За

разлика от емпатията идентификацията из-
ползва интелектуални логически операции
– сравнения, анализ.
Диалогическа беседа – изгражда се върху
принципите на равноправното, равнопози-
ционно общуване. При този диалог активни
са двамата събеседника. Право на въпроси
има не само водещият беседата, но и него-
вият партньор. Хуманистичното познание се
превръща в активен процес на диалогическо
общуване и взаимодействие.
Биографичен метод – начин за познаване на
човека, който се основава на изучаването на
психологията на човека, и то в контекста на
описание на неговата история. Разбирането
на вътрешния свят на човека, развитието на
душевния живот се осъществява чрез опи-
сание на минали етапи от живота на човека.
Това е психологическа реконструкция на
целия жизнен път на дадена личност.
Интуиция – определя се като знание, което
възниква без осъзнаването на пътищата и ус-
ловията за неговото получаване. Най-общо
интуицията в психологията се представя като
цялостно схващане на ситуацията и това е въз-
можно, ако човек притежава голям практичес-
ки опит при работата си и общуването с хората.
Интерпретация на вътрешния свят на дру-
гия човек – този метод се основава на използ-
ването от субекта на съвкупност от вътреш-
ни психологически средства, а така също и
на своя психологически опит. Методът се
реализира чрез механизма на аналогиите.
49
При интерпретацията на вътрешния свят на

другия човек се използват множество све-
дения за външното поведение – постъпки,
действия, мимики, жестове.
Херменевтика – общ метод за науките за
обществото, културата и човека. Това е из-
куство и теория за тълкуване на различен
род текстове – научни, исторически. От
тази гледна точка говорим за психологиче-
ска херменевтика като изкуство и теория за
тълкуване или разбиране на психологиче-
ския опит. Този опит може да бъде предста-
вен в редица продукти както на материал-
ната, така и на духовната култура – разкази,
автобиографии, рисунки и т.н.
1. Смятате ли, че представените методи в психологията мо-
гат да дадат възможност за цялостно изучаване на човека?
2. Кои методи поред Вас са най-ефективни за използване при
проучване на личността, нейните междуличностни отноше-
ния с другите в контекста на бизнес взаимоотношенията?
Следните твърдения описват различни типове поведения. Преце-

нете в каква степен всяко от тези твърдения е характерно или ти-
пично за Вас, като използвате следната скала за отговори.
Тест за самооценка на увереността в себе си
Отчасти не е
Изобщо не е По-скоро не характерно, По-скоро е Напълно е
характерно е характерно oтчасти е характерно характерно
характерно
1 2 3 4 5
50
1 2 3 4 5
1. (*) Повечето хора явно са по-агресивни и
уверени в себе си, отколкото Аз.
2. (*) Заради срамежливостта си не мога да се
реша да определям срещи и да приемам покани за
срещи.
3. Когато храната в ресторанта не ми харесва,
оплаквам се на сервитьора.
4. (*) Избягвам да засягам чувствата на другите
хора, дори да са ме оскърбили.
5. (*) Ако продавачът се е постарал да ми
рекламира стока, която не ми подхожда, трудно ми
е да му кажа „не“.
6. Когато ме молят за нещо да направя нещо, аз
задължително питам и обяснявам защо.
7. Предпочитам да използвам силни аргументи
и доводи.
8. Старая се да бъда сред първите, както повечето
хора.
9. (*) Честно казано, хората често ме използват
за свои интереси.
10. Получавам удоволствие от общуването с
непознати хора.
11. (*) Често не знам какво е по-добре да кажа на
привлекателен мъж (жена).
12. (*) Усещам нерешителност, когато е нужно да
се обадя по телефон в учреждение.
13. (*) Предпочитам да се обърна с писмена
молба да бъда приет(а) на работа или записан(а) да
се уча, отколкото да отида на събеседване.
14. (*) Притеснявам се да върна покупката.
15. (*) Ако близък и уважаван роднина ме дразни,
аз по-скоро ще скрия чувствата си, отколкото да
изразя раздразнението си.
16. (*) Избягвам да задавам въпроси от страх да
не се покажа глупав(а).
17. (*) При спор, дискусия понякога се боя, че ще
се вълнувам и треперя.
18. Ако известен и уважаван лектор изкаже
своята гледна точка, която за мене е невярна, карам
аудиторията да изслуша и моята гледна точка.
19. (*) Избягвам да споря и да се пазаря за цената.
20. Старая се и другите да разберат, когато
направя нещо важно и стойностно.
51
21. Откровен(а) и искрен(а) съм в чувствата си.

22. Стремя се да поговоря открито, ако някой
клюкарства за мене.
23. (*) Често ми е да трудно кажа „не“.
24. (*) Склонен(на) съм да сдържам емоциите си,
а не да правя сцени.
25. Оплаквам се от лошото обслужване и
безпорядъка.
26. (*) Не зная какво да отговоря, когато ми
правят комплимент.
27. Правя забележка, ако например в театъра или
на лекция ми пречат с разговори.
28. Този, който се опитва да ме пререди на
опашката, получава отпор.
29. Винаги изказвам мнението си.
30. (*) Понякога абсолютно нямам какво да кажа.
Този тест дава възможност да се определи нивото на увереност

в себе си. За да оцените увереността си, следвайте следната
процедура.
1. Съберете точките, които сте получили от въпросите, които
не са отбелязани със звездичка (това са номера 3, 6, 7, 8, 10, 18,
20, 21, 22, 25, 27, 28, 29).
2. Намерете сумата от въпросите, отбелязани със звездичка (това
са номера 1, 2, 4, 5, 9, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 19, 23, 24, 26, 30).
3. Прибавете към първата сума числото 72 и извадете вто-
рата сума.
Резултати:
1–24 – много ниско ниво на увереност в
себе си (много неуверен);
25–48 – по-скоро неувереност, отколкото
увереност в себе си;
49–72 – средно ниво на увереност в себе си;
73–96 – по-скоро увереност в себе си, от-
колкото неуверен;
97–120 – прекалена увереност в себе си.
52
Личността в психологията
ЛИЧНОСТТА В ПСИХОЛОГИЯТА
Знаем малко или не знаем нищо за много Дефиниции

хора, с които се срещаме, работим, живеем. и основни подходи
Особено важно за нас е ефективната ни ре- за изучаване
ализация като професионалисти, родители, на личността
приятели и да разберем, че и психологът, и
обикновеният човек извършват една и съща
процедура, опирайки се на редица предста-
ви, теории за това, какво е това „личност“,
как тя функционира и кои са нейните съ-
щностни структурни компоненти. Разли-
ката тук е в това, че психологът изгражда
своята теория на личността открито, а обик-
новеният човек по правило я структурира за
себе си, в един само за него свят от мнения,
преживявания и характеристики. Познава-
нето на основни теории и схващания, кон-
цепции за личността има съществен принос
за развитието на бизнес секторите в нашата
икономика, макар това да има един инди-
ректен ефект в това отношение. Нека да не
забравяме, че човекът е основен ресурс на
пазарната икономика.
В най-общи линии необходимо е да подчер-
таем, че адекватна теория за личността още
не е създадена. Това положение се потвърж-
дава и от мнението на Г. Олпорт, който в
своето време е успял да обособи 50 опреде-
ления за личността, като подчертава тяхната
свързаност с философията, теологията, пра-
вото, социологията и психологията. Такова
разнообразие от определения за личността
53
утвърждава и Л. Рапопорт. Някои от по-чес-

тите определения за личността се свеждат до
следното – под личност се разбира съвкуп-
ност от относително устойчиви свойства и
склонности на индивида, които го отличават
от другите. В този дух може да се направи
следното заключение, че личността може да
бъде комплексна хипотетична конструкция.
По- конкретно Д. Бири изтъква, че личност-
та може да бъде определена като комбинация
от всички относително устойчиви индиви-
дуални различия, които могат да бъдат изме-
Гордън Олпорт рени. Изучаването на личността е изучаване
(1897–1967) на хората и как те стават това, което са.
Използването на множество разнообразни
определения разширява и задълбочава на-
шето разбиране за личността. В този смисъл
могат да се отделят четири основни подхода в
изучаването на личността: биологически, екс-
периментален, социален и психометричен.
Първо, биологическият подход – това е
изучаване на личността, което се осъщест-
вява от гледна точка на ранно придобития
опит, генетическите предпоставки и еволю-
ционното развитие. Взаимодействието на
поведенческите аспекти и биологическата
основа на развитието представляват и са
предмет на особено внимание от биологи-
ческия подход.
Второ, експериментален подход. Основа за
изучаване на личността е изучаването на
процесите на възприятие, научаване и ви-
сшата нервна дейност. Разбирането на тези
процеси води към разбиране на това, как
конкретните събития влияят на последва-
54
щото поведение на индивида чрез въздейст-

вието на структурата на неговата личност.
Трето, социалният подход – изучаването на
социалното обкръжение на индивида и не-
говото въздействие върху развитието на ли-
чността, т. е. изучаване на влиянието на мо-
дели, на социални роли и култури като цяло.
Четвърто, психометричен метод. Изучава-
нето на личността се основава на изуча-
ването на признаците, които се отразяват
на вътрешната структура на свойствата на
личността. Измерването на личностните
свойства и тяхното различаване се базира
на наблюденията на поведението на инди-
вида, на самоотчетите, на непреките оцен-
ки и характеристики.
Подчертава се приносът на изучаването на
индивидуалните различия като логически
ключ за обясняване и изучаване на пробле-
мите на личността. По този начин личност-
та може да бъде представена като уникална
сума от нейни свойства.
За по-пълното определяне на личността
изследователите смятат извеждането на
различни критерии, които да включват
всички аспекти на личността, а именно:
изменчивост (независимост от наслед-
ствеността, личността се отличава с по-
стоянни прояви на адаптация), структури-
раност и организираност (личността не е
изолирана и при нея се отделят различни
характеристики), уникалност, индиви-
дуалност (нито един човек не е напълно
еднакъв, идентичен с друг). Личността е
55
ясно изразен феномен, който се разкрива

чрез това, как човек се държи, какво той
чувства при междуличностните отноше-
ния, общуването, но и определя характер-
ния индивидуален стил на поведението в
широк спектър от ситуации.
Също често срещано дефиниране на ли-
чността е виждането, че тя е съвкупност от
фактори, които правят всеки отделен човек
индивид и представител на човечеството;
мисленето, чувствата и начините за поведе-
ние са общи за всички хора, а така също и
особени индивидуални модели на тези еле-
менти, които правят всеки човек уникален.
Изследователите често подчертават интег-
рираната и динамична природа на личност-
та на човека, а така също важната роля на
несъзнателните процеси, които могат да бъ-
дат скрити от самия индивид, но могат да се
възприемат от другите хора.
Основни теории Теориите за личността водят своето начало

за личността от учението на Аристотел, Платон и други
древни учени. Изследователите Хол, Линд-
зи и Кемпбел привеждат списък от 20 ос-
новни теории, които могат да се разделят на
няколко направления. Човекът и неговият
живот са особено сложни и многообразни,
богати на събития и интереси, за да може да
бъдат отнесени към определена категория
или да бъдат обяснени с помощта на една
от съществуващите теории.
Бихевиористичен Наблюдаваното поведение на човека е един-

подход ственото, от което се е интересувал в проуч-
ванията си Дж. Уотсън. Желанието му е било
56
да се изследват връзките между стимулите

и ответните реакции. Бихевиористичното
изследване на личността е свързано с обек-
тивната експериментална проверка на хи-
потезите в контролни лабораторни условия.
Бихевиористите широко използват животни
в рамките на лабораторните изследвания,
като са пренасяли резултатите от тези откри-
тия върху хората. Подобно на Дж. Уотсън, Б.
Скинър разглежда процеса на формиране на
условния рефлекс като ключов. Смятал е, че
наградата и положителната подкрепа са по-
ефективен начин за формирането на поведе- Джон Уотсън
(1878–1958)
нието, отколкото наказанието. Наказанието
показва на човека от какви форми на поведе-
нието трябва да се откаже, докато наградата
показва, че определен модел на поведение
трябва активно да се прилага.
Съществен принос за анализиране на ли- Теория

чността е теорията на Зигмунд Фройд, кой- за личността
то подчертава, че у човека има различни на Зигмунд Фройд
влечения, но основно и определящо е сексу- (1856–1939)
алното влечение, в което той включва и това
за самосъхранение, и обозначава с поняти-
ето либидо. Друго съществено влечение е
неговата противоположност –влечението
към разрушение и смърт. З. Фройд определя
либидото, като му дава твърде широко раз-
биране – като жизнен нагон, жизнена тен-
денция, жизнен порив, обикновено сексу-
ално влечение, количество полова енергия,
полов глад и любов. З. Фройд разграничава
два основни етапа в сексуалното развитие
на човека; предгенитален и следгенитален
(същински полов живот).
57
В резултат на своите изследвания Фройд

създава два вида структури, а именно: то-
пична (пространствена) и функционална.
Топичната структура се състои от три дяла
– несъзнавано, предсъзнавано, съзнавано.
Несъзнаваното е област, в която бушуват
либидните желания, които са биологични
по произход и същност, не зависят нито
от времето, нито от външните условия.
Те са в непрекъсната борба с цензурата.
Предсъзнаваното е промеждутъчна част,
в която влизат приемливите за цензурата
психични актове. Тук са всички психич-
ни процеси, които идват от външния или
вътрешния свят. Предсъзнаваното е нещо
като резервоар на съзнаваното. Съзнавано-
то е най-късно възникналата съставка на
човешката психика. Ролята му е да приема
или да отбягва дразненията, които идват
от външния свят. Вътрешните влечения и
желания могат да достигнат до съзнавано-
то само ако не противоречат на принципа
за реалност и ако бъдат допуснати от цен-
зурата. Съзнаваното е своеобразен буфер
между принципа за удоволствие и този за
реалност. За съдържанието на несъзнава-
ното, съзнанието не е уведомено. Класиче-
ската психоанализа съдържа четири мето-
да: хипноза, тълкуване на сънища, анализ
и интерпретация на свободните асоциации
и интерпретация на художествени произ-
ведения. З. Фройд извежда тезата, че мо-
тивацията на човешкото поведение е преди
всичко преобладаващо несъзнавана. Из-
точник на процесите на несъзнаваното са
преди всичко влеченията.
58
В хода на своите изследвания З. Фройд ос-

ъзнава, че тази структура – топичната – не
разкрива достатъчно функционалните взаи-
моотношения и интегрирането на отделни-
те психични слоеве и разработва втора т. н.
функционална структура, в която психиката
се дели на „То“ (Ид), „Аз“ (Его) и „Свръх
Аз“ (СуперЕго). С термина „То“ се обозна-
чава несъзнаваното, представено от силни
влечения, сексуални, агресивни, а с „Аз“
– съзнаваното, рационалното. Тук Фройд
уточнява, че между „То“ и „Аз“ няма ряз-
ка разлика, доколкото цензурата действа от Зигмунд Фройд
позицията на изискванията на принципа
за реалност, а също така и изтласкването е
несъзнавано, от което следва, че и част от
„Аз“-а е също несъзнавано. „СуперЕгото“
е част от нашата личност, която определя
какво е правилно и какво не, определя как
коректно да се държим, мислим и чувства-
ме. „Свръх Аз“-ът, най-кратко казано, оз-
начава субективираната външна социална
действителност, която е закрепена в опреде-
лени норми, изисквания, традиции, морал.
„Свръх Аз“-ът или „Идеал Аз“-ът е това,
което индивидът желае да бъде, с което той
се идентифицира и същевременно от което
се страхува и му се подчинява. То е нещо
като съвест в най-широк смисъл.
Според З. Фройд първите години от живо-
та на човека са решаващи за формирането
на личността. Той говори за динамичност
на несъзнателното и свързаните с него
психологически процеси, които той нари-
ча психодинамични. З. Фройд постулира,
че психичният живот се определя от наго-
59
ните. Нагонът е генетично детерминирано

образование, чието действие създава оп-
ределена възбуда. Той достига до идеята
за съществуването на два основни нагона
– сексуален и агресивен. Най-общо те се
обозначават като нагон към живота и нагон
към смъртта.
Последователите на З. Фройд се разделят в
различни направления като основна разде-
лителна черта става теорията на нагоните.
Основният въпрос е, доколко конфликтът
между нагоните и защитите е обяснителен
модел, или въздействието на обкръжението
и обектните отношения предоставят обяс-
нителния модел на психичния живот.
Алфред Адлер Алфред Адлер е един от високо ценени-

(1870–1937) те ученици на З. Фройд, но теоретичните
различия между тях ги довеждат до реди-
ца разногласия. Според Адлер, З. Фройд
надценява значението на сексуалната те-
ория и агресията, а много по-важен, осо-
бено в проявите на поведението, е стре-
межът към превъзходство. Теоретичните
виждания на Алфред Адлер са известни
под общото наименование индивидуална
психология. А. Адлер използва понятие-
то комплекс за малоценност, за да озна-
чи чувството за неадекватност и слабост,
което е универсално и вродено. Основни-
ят подход в Адлеровата терапия е насър-
чаването, чрез което индивидът може да
превъзмогне чувството за малоценност.
Човешката свързаност и общуване, спо-
ред него, води до по-малко изолация и по-
голяма принадлежност към обществото.
60
Индивидуалната психология на А. Адлер

разглежда и изследва индивида включен
в обществото. Всяко човешко поведение в
Адлеровата теория се интерпретира в со-
циален контекст. По тази причина у всяко
човешко същество се наблюдава естествено
чувство за общност или социален интерес
– вроден стремеж към социални взаимоот-
ношения и сътрудничество. Според А. Ад-
лер, същността на еволюцията се състои в Алфред Адлер
преодоляване на чувството за малоценност
и развитие на общностното чувство.
Двигателят на човешкото развитие всъщ-
ност се крие в стремежа за компенсиране на
чувството за малоценност. Ето какво казва
Адлер: „Преди всичко то (детето) се нами-
ра постоянно под влияние на чувството за
малоценност и произтичащия от него стре-
меж към власт. Човекът е извънредно добра
почва за малоценностни чувства от всяка-
къв вид. Едва в момента, в който се появи
чувство за малоценност, всъщност започва
процесът на неговия душевен живот, безпо-
койството, което търси баланс, което изис-
ква сигурност и пълноценност, за да може
да се наслаждава на живота в спокойствие
и радост.“
Стремежът за превъзходство може да бъде
позитивен или негативен. В позитивните
му прояви е свързан със самоутвърждава-
не, но не в ущърб на другите, а чрез тях-
ното подпомагане и подкрепа. Негативните
проявления на стремежа за превъзходство
се демонстрират с желание за доминиране
чрез егоизъм, завист, отмъстителност.
61
Карл Густав Юнг Швейцарският психиатър Карл Густав Юнг

(1875–1961) създава психоаналитично направление, из-
вестно като аналитична психология. Юнг
е един от най-талантливите ученици на З.
Фройд, но поради сериозни научни проти-
воречия и разногласия отношенията са се-
риозно раздалечени. К. Г. Юнг разширява
понятието за несъзнаваното, като извежда
колективното несъзнавано, което съдържа
общото митологично и символно минало
за човечеството. Колективното несъзнавано
включва архетиповете – типични образи и
конфигурации с универсално символно зна-
чение. Такива архетипни фигури са майка-
та, детето, героят и др. Архетиповете имат
отношение към комплексите – идеи, наси-
тени с чувства, които възникват в резултат
на взаимодействието между личния опит и
архетипните образи.
●Личното несъзнавано: придобито в ин-
дивидуалния живот. Включва:
– забравено
– изтласкано
– неосъзнати възприятия.
● Колективното несъзнавано: вродени
предразположения към определени форми
на поведение и преживяване. Колективният
опит на човечеството, натрупан през разви-
тието му и фиксиран в структурите на мо-
зъка. Отнася се до основните жизнени ситу-
ации и форми на поведение. Колективното
нсз не е конкретно знание, а предпоставка
за формиране на поведението и преживя-
Карл Густав Юнг ването в индивидуалното развитие – „ма-
62
трица“, върху която се натрупва индивиду-

алният опит. Елементите на колективното
нсз – архетипи. Един архетип се отнася до
отделна сфера на преживяване и поведение
– напр. архетипът на майката. Архетипните
образи в голямата си част са символични.
Пример – майката: богиня, царица, фея, ма-
гьосница, къща, пещера, подземно царство.
● Его (Аз): център на съзнанието; самосъз-
нание, идентичност, съзнателна воля.
● Комплексите: емоционално натоварени
теми. Могат да имат различна степен на ос-
ъзнатост, а корените им са в архетипа.
Той разглежда и анализира човека и опре-
деля неговата личност на 1) съзнателно Аз
(частица от огромния океан на несъзнава-
ното); 2) лично несъзнавано; 3) колективно
несъзнавано (съдържа кумулативния опит
на предишни поколения). Според него жиз-
нената ни цел е да осъзнаем себе си.
Личното несъзнание се изгражда в рамките
на индивидуалния опит на човека и пред-
ставлява неговото съдържание. Колектив-
ното несъзнавано съдържа в себе си опита
на човечеството, така представлява дълбин-
ния план на психиката. Личното несъзнава-
но на Юнг съдържа комплекси. Комплексът
представлява система от черти, образи и
преживявания, които се градят върху цен-
трално върхово преживяване и съществуват
у човека несъзнателно и автономно. Докато
колективното несъзнавано е съставено от
архетипи, и тези архетипи (първообрази)
могат да бъдат припознати в митологията.
63
Структурата на личното несъзнавано

включва сложни образования, комплекси,
чието възникване е свързано със системни
грешки във възпитанието, психичен дис-
комфорт, психична травма, емоционална
криза, морален и личен конфликт и др.,
които оказват силно влияние върху лично-
стното развитие. Съдържанието на колек-
тивното несъзнавано, за да достигне до съз-
нанието, минава през личното несъзнавано
и съответно се деформира от комплексите;
така последните са важен фактор за култур-
но-личностното развитие на човека. Лично-
то несъзнавано се изгражда върху основата
на личния и наследствен опит. То е индиви-
дуално и уникално за всеки човек.
Процесът индивидуация – това е процес на
търсене от човека на душевна хармония,
интeграция, цялостност, усмисленост. Той
смята, че душевният живот е безкрайно
странстване вътре в себе си. Според К. Г.
Юнг душата представлява една нефизична
реалност, която е изпълнена с енергия. Тя
фактически е изпълнена с противополож-
ности, което означава, че съдържа вътреш-
ни конфликти.
Процесът на индивидуация е основен етап
в личностното развитие. Той е непрекъснат
динамичен процес, стремеж към баланси-
ране, уравновесяване на психиката. Същ-
ността ѝ е в самоопознаването и развитието
по посока на хармонизирането, единството,
целостта, баланса, допълването на проти-
воположностите в реалната личност. Про-
цесът на индивидуация води до хармония в
64
структурата на Аз-а, интегрираност на Аз-

а, опознаване и осъзнаване на собствената
личност, себеуважение, възможност за раз-
витие, промяна, възможност за самореали-
зация, съзидател на самия себе си, на своя
живот, способност да се изживеят върхови
преживявания, способност за разбиране и
приемане на другите такива, каквито са.
Задачата на индивидуацията е да носи мъд-
рост, като не игнорираме несъзнаваното, да
го приобщаваме към съзнаваното, понякога
съзнателно да се подчиняваме на неговата
сила, като активираме интуицията ни да
участва в решения, които вземаме, за да се
развиваме и реализираме.
К. Г. Юнг развива типологията на личност-
та. Тя включва различаването на екстро-
версията и интроверсията. Интровертите
са хора, които предпочитат вътрешния свят
на мисли, чувства, фантазии, мечти, дока-
то екстравертите – външния свят на неща
и хора в действия. Без значение какъв е ти-
път ни, всички ние имаме нужда от връзка
и с външния, и с вътрешния свят. И всеки
от нас има свой начин за постигане на това.
Юнг нарича тези начини функции. Първата
е усещането: получаване на информация
чрез сетивата. Нарича я ирационална, тъй
като включва повече възприятие, откол-
кото оценка на информацията. Втората е
мисленето: рационална, логична преценка
на информацията или идеите. Юнг я на-
рича рационална. Третата е интуицията:
вид възприятие, което действа извън оби-
чайните съзнавани процеси. Четвъртата е
чувството.
65
Едно от основните различия между теори-

ите на З. Фройд и К. Г. Юнг е по отноше-
ние на либидото: Фройд е убеден в негова-
та сексуална енергия, докато К. Г. Юнг го
разглежда като генерализирана жизнена
енергия. Друго различие между двамата е
в детерминистичното гледище на З. Фройд
относно влиянието на детството върху ли-
чността. К. Г. Юнг е убеден, че личността е
много по-пластична и може да се променя в
по-късни етапи на живота.
Вилхелм Райх През 30-те години на 20 в. в САЩ В. Райх

(1897–1957) открива нова могъща физическа енергия
и посвещава следващите две десетилетия
от живота си на изследването на законите
и свойствата ѝ. Той открива, че тази енер-
гия съществува в човешкото тяло, както
и в атмосферата, създава инструменти за
нейното наблюдение, събиране и използва-
не за различни цели – за лекуване на рак,
като гориво за двигатели или средство за
експерименти с времето. В. Райх нарекъл
това откритие „Оргонна енергия“, която
циркулира както през човешкото тяло, така
и в цялата вселена. Райх постулира, че по-
голяма част от културите развиват практики
и табута, които блокират циркулацията на
оргона в човешкото тяло и психика.
Ерик Ериксън Като съвкупно (централно, интегративно)

(1902–1994) качество на психиката, включващо нейните
социални качества, Е. Ериксон приема ней-
ната „идентичност“, в съответствие с кое-
то развитието на индивидуалната психика
представлява развитие на нейната „иден-
66
тичност“. Това развитие преминава през

поредица етапи, всеки от който предста-
влява ново, по-високо равнище на „иден-
тичност“ на индивида. Според Е. Ериксън
в своето развитие „Аз“-ът преминава през
различни етапи на изграждане на иден-
тичността. Според него социалната среда
е различна за всеки възрастов етап. Взаи-
модействието между социалната среда и
човека на всеки възрастов етап се проявява
в две основни тенденции, противоположни Вилхелм Райх
една на друга. Противоречието между тези
две тенденции е движеща сила на разви-
тието през един или друг възрастов период.
Всеки възрастов период се представя като
една специфична „криза“ (основно проти-
воречие), чието разрешаване се осъщест-
вява в края на периода и се преминава към
следващия. Целта е да се постигне идентич-
ност. Формирането на его-идентичността
или целостта на личността се осъществява
в продължение на целия живот на човека.
Развитието и формирането на его-идентич-
ността на човека създава чувство на устой-
чивост и непрекъснатост на неговото „Аз“.
Константа на личностната идентичност на
човека през всички негови възрастови пе-
риоди е „Аз-образът“, който представлява
резултат и предпоставка в развитието на
тази идентичност. Зрелостта на личността
според Е. Ериксън се разбира като идентич-
ност или психосоциална тъждественост на
личността, при това тук се разбира усвоя-
ването на личностно приетия „Аз-образ“
в цялостното богатство от отношения на
личността с обкръжаващия свят. В индиви- Ерик Ериксън
67
дуален план да се постигне психосоциална

идентичност означава да има реалистична
„Аз-концепция“, реалистичен „Аз-образ“,
който включва едновременно физическо,
когнитивно, емоционално, социално овла-
дяване на средата, според Е. Ериксън. Към
съдържанието на идентичността се отнася
и духовното овладяване на битието на чо-
века, което ѝ придава онтологичен характер
и екзистенциално значение. На Е. Ериксън
принадлежи разгърнатото интерпретиране
на идентичността като основа на психиче-
ското здраве и зрялост. Така идентичност-
та бързо се приема и представлява крачка
по отношение на нормалното развитие на
човека. Основното, което утвърждава Е.
Ериксън, е, че идентичността възниква от
взаимодействието между психичното и
социалното, както и от взаимодействието
между онтогенетичното и културно-исто-
рическото, като този процес е залегнал в
същността на индивида и в същността на
неговата култура – процес, който формира
идентичността. За всеки стадий от жизне-
ния път на човека е характерна специфична
задача, която се поставя от обществото. Раз-
решаването на тази задача води до устано-
вяване определено динамично равновесие,
при това развитието на личността е резул-
тат от постигане на решенията на задачите
в развитието на всеки стадий и завършва с
придобиването на нова форма на неговата
идентичност. На различни етапи от жизне-
ния цикъл адаптацията към тези задачи пре-
дизвиква емоционална криза, чието успеш-
но разрешаване усилва егото. Функцията на
68
силното Его в концепцията на Е. Ериксън е

в развитието на социалната адаптация, като
постиженията и съхраняването на идентич-
ността са смисълът на жизнения път на чо-
века и успешното преодоляване на кризите
в живота, които гарантират формирането
на здрава, психо-социална идентичност.
Е. Ериксън е тясно свързан с психоанали-
тичната теория на З. Фройд, но Е. Ериксън
разглежда личността като продукт на соци-
алните взаимодействия, и изборите, които
правим в живота си.
Ерих Фром разграничава пет типа характер. Ерих Фром

Всеки човек може да притежава качества, (1900–1980)
характерни за един или няколко от типове-
те. Петте типа са: 1) рецептивна личност
– пасивна; 2) експлоататорска личност –
манипулираща; 3) пазарна личност – про-
менлива и опортюнистична; 4) натрупваща
личност – спестява и се запасява; 5) продук-
тивна личност – зряла, изпитва удоволствие
от любовта и работата. Петте ориентации и
социалния характер според Е. Фром:
● ориентация на характера – начините на
индивида за съотнасяне със света и опреде-
ляне на собствения основен характер.
● асимилация и социализация – описват как
човек може да се развие, в зависимост от
начина, по който отговаря на конфликтите
в живота.
● непродуктивни характери – Рецепти-
вен, Експлоататорски, Скъпернически и
Пазарен.
Ерих Фром
69
● продуктивен характер – способността на

човека да прилага своите сили, като осъ-
ществява заложените в него възможности.
● социален характер – съществено ядро на
структурата на характера на мнозинството
от групата, формирал се в резултат на об-
щите за тази група основни дейности и на-
чин на живот.
Като цяло теорията на Е. Фром се определя
като хуманистичен психоанализ.
Хуманистична Същностното разглеждане, изучаване и

теория разбиране на взаимовръзките между чове-
на личността ка и неговата работа, както и самият човек
и неговите уникални, индивидуални осо-
бености са във фокуса на изучаваните от
хуманистичната психология проблеми. За
хуманистичната психология е характерен
оптимистичен подход по отношение на съ-
ществуването на креативност и потенциал
за ръста на всеки един човек. В хуманис-
тичната психология предмет на изследване
е уникалната и неповторима личност. Хума-
нистичната психология се основава на ня-
колко водещи принципа. Същностни, най-
важни са следните:
 изгражда положителен модел на човека
и неговия опит;
 холистичен подход към човешката пси-
хика;
 творчеството е универсална характерис-
тика на човешката природа.
В центъра на изследователския интерес на
психологията се поставя психичното здраве.
70
Водещи представители на това направле-

ние, както вече по-горе споменахме, са Г.
Олпорт, Х. Мюрей, К. Роджърс, А. Маслоу
и др. Карл Роджърс заедно с Ейбрахам Мас-
лоу са основатели на хуманистичния под-
ход в психологията.
К. Роджърс разглежда личността, като тук Теорията

ключово понятие и структура е самосъзна- на Карл Роджърс
нието, и то от гледна точка на развитието (1902–1987)
у човека на позитивно самовъзприятие. Ре-
зултат от самосъзнанието е приемането на
себе си, но и вяра в себе си, способността
да се направи правилен избор по отношение
на самия себе си. Един от начините за оказ-
ване на помощ на личността е в решаването
на психологически проблеми, с изменение
на тяхната Аз-концепция на личността и
то в позитивна посока. Карл Роджърс е със
съществен принос в създаването на водеща
методика за консултиране, която се отнася
до измененията на Аз концепцията. Кон-
цепцията на К. Роджърс е ориентирана към
вярата в личностния растеж на човека. Тази
теория застъпва виждането, че за членовете
на групата е важно разгръщането към сво-
бодно изразяване на своите чувства, прие-
мането на другите.
Карл Роджърс вярва, че всички създания
се стремят да извлекат най-доброто от съ-
ществуването си. Роджърс се опитва да оп-
ише здравата личност като терминът, който
използва за това, е „напълно функционира-
ща“ и включва следните качества:
1. Отвореност към преживявания. Същ- Карл Роджърс
71
ността на това качество е точното възпри-

емане на преживяванията ни. То съдържа в
себе си и умението да приемем реалността.
2. Екзистенциален живот. Това е животът
тук и сега. Роджърс твърди, че за да сме в
единство с реалността, не бива да живеем
в миналото или в бъдещето. Настоящето е
единствената реалност, но обърнете вни-
мание, че това не означава, че не трябва
да помним и да се учим от миналото. Нито
пък значи, че не бива да планираме или да
мислим за бъдещето. Само разпознавайки
тези неща като това, което те са всъщност,
са преживяванията в настоящето.
3. Доверие към организма. Тук той изтъква
водещата функция на истинския „Аз“, на
вярата ни към него. А това е възможно само
ако сме отворени за новия опит.
4. Свобода на опита. Роджърс смята, че
напълно функциониращият човек познава
усещането да се чувства свободен и да има
различни избори като поема отговорността
за изборите, които прави.
5. Съзидателност. Според него, ако човек се
чувства свободен и отговорен, ще действа в
съответствие с това и ще е активната част
от света. Напълно функциониращият човек
се докосва с актуализацията и ще доприна-
ся за актуализацията на другите.
Основните тези на Карл Роджърс са следните:
● най-дълбоката същност на човешката
природа е движението напред, развитието,
себеосъществяването;
72
● човешката природа е позитивна, разумна,

хармонична;
● водещ принцип в човешкия живот е тен-
денцията към актуализация. Тя е главният
мотивационен конструкт, обединяващ чо-
вешките потребности, мотиви, интереси;
● стремежът към себеактуализация е цен-
трален енергетичен източник за човешкото
поведение;
● изграждането на Аз-концепцията като
представа на човека за това, какво предста-
влява в собствените си очи, в очите на дру-
гите, представата за идеалното Аз;
● очертаване параметрите на цялостния Аз
и особеностите в личностното развитие;
● основните фактори за изграждане на по-
зитивен Аз-образ, на позитивно самовъз-
приятие.
Тази страна от всеки от нас, която се корени
в тенденцията за актуализация, следва оце-
няването на организма, нуждае се от пози-
тивно отношение към себе си и от другите.
Създаваме това позитивно отношение към
себе си като преживяваме позитивно отно-
шение, което другите изразяват към нас.
Това Карл Роджърс нарича „истински Аз“.
Но когато обществото не е в синхрон с тен-
денцията за актуализация, и сме принудени
да живеем в условията на оцеляване, и ко-
гато получаваме условно позитивно отно-
шение от другите и от себе си, развиваме
вместо „истински Аз“ един „идеален Аз“.
Тази разлика между истинския Аз и идеал-
ния Аз се нарича „несъответствие“, „некон-
груентност“. Това означава да не бъдеш в
хармония със собственото си Аз.
73
Карл Роджърс е известен с приноса си към

терапията, ориентирана (центрирана) на
клиента или още роджерианска психотера-
пия. Според Карл Роджърс съществуват 3
необходими и достатъчни условия за лично-
стни изменения и това са емпатия, безуслов-
но позитивно отношение към личността, ис-
креност и неподправеност в общуването.
Емпатия – емпатийното преживяване изис-
ква от човека пълно съсредоточаване върху
положителното възприемане на вътрешния
свят на другия. Изразяването на емпатиче-
ското отношение дава на нуждаещото се
от съчувствие, разбиране и приемане лице
одобряващо усещане, че не е само, че го
разбират и го приемат такъв, какъвто е той.
К. Роджърс предлага и някои характерис-
тики на психолога, които показват неговата
способност за емпатия. Те са: 1) Проява на
търпимост по отношението на изразява-
нето на емоциите от страна на нуждаещите
се лица; 2) Способност дълбоко да вникне в
субективния вътрешен свят на другия, като
при това не разкрива своя вътрешен свят; 3)
Готовност да адаптира своето възприятие
към възприетото на другия човек с цел по-
стигане по-голямо разбиране на този човек.
Безусловно позитивно отношение към лич
ността – едно от най-важните условия за
развитието на личността в изграждането
на позитивна Аз-концепция, която се отна-
ся до безусловно приемане на самата нея с
всички достойнства и недостатъци. Прие-
мането на личността определено съдейства
за формирането у нея на позитивна Аз-кон-
74
цепция. В резултат на това позитивно прие-

мане у нея се развива висока самооценка от
действието на 2 механизма:
1. личността не се страхува да бъде отблъс-
ната, ако тя обсъжда и проявява своите уяз-
вими и слаби страни;
2. тя е уверена, че към нея се отнасят благо-
склонно независимо от нейните успехи или
неуспехи.
Искреност и неподправеност в общуване-
то. Това е проява на неподправеност при
изразяване на реакциите по отношение на
чувствата към индивида от страна на пси-
холога. Тази искреност предполага естест-
вени реакции и то към нуждаещите се от
помощ лица.
Хуманистичните психолози смятат, че във Теорията на

всеки един човек има силно желание да се Абрахам Маслоу
реализира пълният личностен потенциал, (1908–1970)
да се постигне ниво на самоуправление и
самоактуализация. За да докаже, че хората
не просто сляпо реагират на ситуации, но
се и опитват да постигнат нещо по-голямо,
Маслоу решава да проучи психично здрави
хора, без никакви психологични проблеми.
Групата, която изследва, включва 18 инди-
вида, от които 9 негови съвременници и 9
исторически личности – Абрахам Линкълн,
Томас Джеферсън, Алберт Айнщайн, Ели-
нор Рузвелт, Джейн Адам, Уилям Джеймс,
Алберт Швайцер, Олдъс Хъксли и Барух
Спиноза.
Той разделя изследваните в три групи ка-
тегории:
75
„Случаи на постигната самоактуализация“,

„Случаи на почти постигната самоакту-
ализация“ и „Потенциални случаи на само-
актуализация“. Първата група той изследва
чрез биографичен метод, втората група из-
следва чрез ТАТ, интервюта, свободни асо-
циации, а в третата изследва хора, които не
са успели да се самоактуализират.
Изследването обаче има сериозни недоста-
тъци, например не е възможен количествен
анализ, а данните са статистически нева-
Абрахам Маслоу лидни. Критериите за избора на хора за из-
следването са субективни, защото Маслоу
избира такива, на които се възхищава.
Маслоу посочва следните характеристики
на себеактуализираните хора:
1. По-ефективно възприемане на действи-
телността и по-комфортни отношения с нея;
2. Приемане на себе си, на другите, на при-
родата;
3. Спонтанност, простота, естественост;
4. Центрираност към задачата за разлика от
центрираност към себе си;
5. Известна усамотеност и потребност от
усамотяване;
6. Автономия, независимост от културата и
средата;
7. Постоянна свежест на оценките;
8. Мистичност и опит във висшите състоя-
ния;
9. Чувства на съпричастност и свързаност
с другите;
10. По-дълбоки междуличностни отношения;
76
11. Демократична структура на характера;

12. Различаване на средства и цели, на до-
бро и зло;
13. Философско, невраждебно чувство за
хумор;
14. Творчество;
15. Съпротива към акултурацията, трансцен-
диране на отделните части на културата.
В последните си проучвания Маслоу опис-
ва осем пътя, осем типа поведение, които
водят до себеактуализация:
1. Преди всичко себеактуализацията озна-
чава пълно, живо, концентрирано прежи-
вяване, преживяване с пълна отдаденост.
Обикновено ние осъзнаваме сравнително
малко от онова, което става в самите нас
или около нас. Но има моменти на пови-
шено осъзнаване, на интензивен интерес и
имено тези моменти Маслоу нарича себеак-
туализиращи.
2. Ако си представяме живота като процес
от нашите избори, то себеактуализацията
означава, че всеки избор се прави в полза на
израстването. Често ни се налага да правим
избор между развитието и безопасността,
между прогреса и регреса. Всеки избор има
своите положителни и негативни аспекти.
Ако изберем безопасността, ще останем
при познатото, при известното. Да изберем
израстването – означава да открием за себе
си нов и неочакван опит, както и да риску-
ваме да попаднем в неизвестното.
3. Да се актуализираш – означава да ста-
неш реален, да съществуваш фактически, а
77
не само като потенциал. В разбирането на

Маслоу себеактуализацията означава да се
научим да се настройваме съобразно собст-
вената си вътрешна природа – например да
определим за себе си дали ни харесва нещо
или не, без да се влияем от мнението на
другите.
4. Не можеш мъдро за избираш в живота,
ако не смееш да се вслушаш в себе си, в
собствената си същност във всеки момент
от живота. Честността и приемането на от-
говорност за своите действия са съществе-
ни моменти от себеактуализацията. Маслоу
препоръчва да търсим отговорите вътре в
нас, а не да позираме и да се стараем да из-
глеждаме добре или да удовлетворяваме с
отговорите си другите хора. Всеки път, ко-
гато търсим отговорите в себе си, се докос-
ваме до вътрешната си същност.
5. Първите пет крачки помагат да развият
способността за „най-добър жизнен избор“.
Учим се да вярваме на собствените си съж-
дения и инстинкти и да действаме в съот-
ветствие с тях.
6. Самоактуализацията е постоянен процес
на развитие на собствения потенциал. Това
означава да използваме своите способности
и разум и да работим в името на добре свър-
шената работа. Самоактуализацията не е
вещ, която можем да имаме или да нямаме.
Тя е процес без край, подобно на будисткия
Път към просветлението. Тя е начин на жи-
вот, на работа и отношения със света, а не
единично постижение.
78
7. Пиковите преживявания са преходни мо-

менти на самоактуализацията.
8. По-нататъшната крачка на себеактуали-
зацията е да открием своите „защити“ и да
работим, за да се откажем от тях. Трябва да
осъзнаем по-добре как изкривяваме пред-
ставите за самите себе си и представите си
за външния свят чрез регресията, проекци-
ята и другите защитни механизми.
Един от вай-актуалните въпроси на съвре- Концепцията

менната икономическа психология е кате- за личностната
горизацията на феномена „икономически субектност
субект“. Субектът се променя и заедно с в психологията
това преобразува и външната среда, като се
променя и съдържанието, и измененията на
нейните граници. Именно в рамките на ре-
дица психологически концепции се развива
категорията „субект“ като самотворческо
начало в човека. Проблемът за личността в
значителна степен е представен през при-
змата на адекватността на психическото от-
ражение на човека на обкръжаващия го свят.
В този смисъл още веднъж се очертава в
рамките на редица психологически концеп-
ции като се развива категорията „субект“
като самотворческо начало в човека. Разби-
рането за субекта добива своето значение в
екзистенциалните концепции за мястото на
човека в света. В хуманистичната парадигма
източникът на развитие се намира в самия
субект, в неговия вътрешен ръст – това е не-
съмнено силната страна на тази парадигма.
На съвременния етап от развитието на
психологията на субекта една от главните
79
задачи е разработването на теоретични-

те основи на прилагане в практическата
дейност на всичко това, което е натрупала
науката за същността на субектното битие
на човека. В редица психологически раз-
работки, ориентирани към бъдещето на
психологията, се изтъква, че то може да
се представи като интензивно развитие на
много нови дисциплини на теоретичната и
приложната психология.
Приема се, че една от основните характе-
ристики на личността като субект на дей-
ността е механизмът на съгласуваност на
активността на личността и изискванията
на дейността. Ставайки субект, личността
изработва индивидуален начин на организа-
ция на живот и дейност. Субектът се явява
интегрираща, централизираща, координи-
раща инстанция на живота и дейността. Той
съгласува цялата система на своите инди-
видни, психофизиологически, физически
и личностни възможности, особености, с
условията и изискванията на дейността не
частично, а в цялостен образ, цялостно. Чо-
векът като субект на този живот и дейност
– това е субект на изменението и развитието
на основните условия на своето битие, т.е.
обозначава един обективен процес, който се
осъществява чрез активни действия. Този
процес има сложен противоречив характер,
което и създава обективна необходимост от
възникване на особена вътрешна инстанция.
Субектът като цялостност се формира не
само в хода на историческото, но и в хода
на индивидуалното развитие. Разбирането
80
на субекта се свързва с качеството да бъде

активен, самостоятелен. В по-широк кон-
текст субектът се разглежда като творец на
собствения живот. Човекът като субект е
„способен да се отнася към самия себе си,
да оценява своите начини на живот и дей-
ност“. Човешкият индивид става субект в
процеса на общуването в хода на своя жи-
вот и дейност. При това се различава чо-
векът като субект на живота и дейността,
както и като „субект на вътрешния психо-
логически свят“. Човекът като субект пред-
ставлява цялостност на душевния живот, на
психо-социалната реалност и съдържание
на „субектния начин на битуване“. Субе-
ктът постоянно решава задачата на усъвър-
шенстването и в това е неговата човешка
същност. Духовният живот на човека вина-
ги е обърнат към човешкия род и към самия
себе си. Духовността на човека се проявява
в неговата способност да познава света, са-
мия себе си и своето място в този свят.
Подчертавайки субектните характеристики
на човека, С. Л. Рубинщайн изтъква, че пси-
хологически механизъм на преобразуване и
изменение е личността, която се разбира
като съвкупност от характеристики на мо-
тивационно-смисловата сфера на човека.
Личността е резултат и едновременно из-
точник на измененията. Външните прояви
на личността и вътрешният свят са тясно
свързани и преобразуването на вътрешните
характеристики неизбежно водят до пре-
образуване на външните. Личността сама
формира и структурира своя психически
облик. Личността е ресурс за преобразу-
81
ващите свойства на субекта. Само тогава

субектът се разкрива в своята истинска са-
мобитност, самостоятелност, проявява сво-
еобразна самоорганизация на активността.
Субектът в психологията е преди всичко
носител на активност. Развитието на човека
според С. Л. Рубинщайн включва не само
саморазвитие, но и самоусъвършенстване.
Тук идеята за развитието съвпада с катего-
рията субект или саморазвитието на субекта
е в резултат на активното изменение на све-
та. Анализът на изучаването на субектната
природа на човека в контекста на научната
школа на С. Л. Рубинщайн води до разби-
рането на субектността като способност на
човека да осъществява взаимнообусловени
изменения в света и самия себе. Проявите
на човека като субект го характеризират
като субектност. Според С. Л. Рубинщайн,
който развива ключовата идея за хумани-
тарните науки, а именно идеята за субекта,
в своите ръкописи обособява две понятия,
които характеризират човека, а именно:
личност и субект. И при това субектът се
разглежда като субект на съзнателната дей-
ност. В концепцията на С. Л. Рубинщайн
субектното начало на човека се реализира
в личностното пространство, което се раз-
бира като интегратор на всички психични
процеси на човека.
Субектността открива себе си в основна-
та способност на човека: способността да
превръща собствената си жизнена дейност
в предмет на практическо преобразование,
което му дава възможност да бъде истински
автор на своя собствен живот. Субектност-
82
та като личностно свойство отразява в себе

си съдържанието на всички компоненти на
структурата на личността. Субектността
на личността се проявява в нейната ця-
лостност и независимост от влиянията на
факторите на средата, както външни, така
и вътрешни. Субектността предполага не
просто налична обективна констатация на
сложността на Аз-концепцията, а разбира-
не на сложността и многообразието на своя
вътрешен свят.
Субектността възниква на определено ниво
на развитие на личността и представлява
ново системно качество на личността, въз-
никва на определена степен от развитието
на онтогенезата и е детерминирана от зако-
номерностите на развитието на самосъзна-
нието и мотивационната сфера на човека.
Субектността не е само важна диферен-
циално-психологическа характеристика и
измерване на онтогенетичното развитие:
това понятие дава възможност за хвърля-
не на мост към процесите на социалното
конструиране на съзнанието, личността и
поведенческите практики, а така също от-
крива път към изучаване на мястото на ре-
флексивното самоотношение в жизнената
дейност на човека и неговото саморазви-
тие. Доколкото субектността е свойство на
личността, личностните детерминанти ще
я детерминират у човека. Опирайки се на
структурата на личността, предложена от
С. Л. Рубинщайн, възможно е да се пред-
положи наличие в субектността на проек-
ции по отношение особеностите на харак-
тера на човека.
83
Човекът не става субект, а се изгражда

доколкото субектността се изразява в са-
мореализацията, саморазвитието, самоут-
върждаването, които протичат под форма-
та на самосъзнание, самооценка на своите
особености, възможности и способности.
Субектността като свойство на личността
предполага, че субектността не съществува
вън от личността, т. е. личността иманентно
съдържа у себе си субектността. Генерира-
нето на психологическите търсения водят
към разбирането, че понятието субектност
потенциално включва в себе си цялата съв-
купност от прояви на човешката психоло-
гия и представлява особен род цялостност.
Субектността може да се разглежда като
основа на личността, като интегрална спо-
собност на човека да изгради живота в съот-
ветствие със собствените цели и ценности.
Теорията Тя се причислява към биологичния тип те-

на Ханс Айзенк ории за личността и, разбира се, по своята
(1916–1997) същност е вътрешно интегрирана с биоло-
гично обусловени характеристики и при-
добити социални свойства, които винаги
си взаимодействат в реалното поведение
на човека. За разлика от много други пси-
холози Х. Айзенк е убеден, че е погрешно
да се слага ударение само върху биологич-
ните (генетични, физиологични, ендокрин-
ни), или само върху социалните фактори
(исторически, икономически, интерактив-
ни). Убеждението му е, че човек е продукт
на еволюцията, все още носещ със себе си
следите от милиони години развитие от
ранните форми на живот и това е важен
84
компонент за същественото и правилното

разбиране на човека и неговата психика.
Подходът на Х. Айзенк се определя като
биологичен и като основа на личността се
приемат характеристики, типични за мозъч-
ната дейност. Разработките му са свързвани
с изследвания, проведени и строго контро-
лирани експериментални условия.
Разглеждането на равнището на индиви-
дуалната психическа възбудимост в зави-
симост от вътрешни и външни стимули е
позволило на Карл Юнг да създаде теория
за интровертно-екстровертните нагласи на Ханс Айзенк
личността и да обособи два типа индивиди
– интроверти и екстроверти. Историческото
развитие на системата за описание на ли-
чността от древността (Хипократ и Гален)
до изследванията през 60-те години на ми-
налия век са обобщени от Х. Айзенк. Той
предлага за базисни 2 параметъра на инди-
видуалността: екстроверсия–интроверсия
и емоционална неустойчивост (нестабил-
ност)–устойчивост (стабилност). Според
него човешката личност в по-голямата си
част е генетично предопределена и може да
се изрази строго индивидуално в следните
основни скали: ЕКСТРОВЕРСИЯ–ИНТРО-
ВЕРСИЯ, НЕВРОТИЗЪМ и ПСИХОТИЗЪМ.
Интровертът е най-успешен в условията
на изолация и тишина. Той е внимателен,
сдържан, тих, жизнената си активност чер-
пи от вътрешния си свят, обича реда, избяг-
ва шумните компании, има малко приятели,
на които е предан. Интровертът е насочен
навътре, вглъбен в себе си, зает със собстве-
85
ния си вътрешен свят. Малко е дистанциран

от външните събития. Обича да работи сам.
Предпочита тиха и спокойна работна среда
и работа по собствена инициатива.
Екстровертът е общителен, стреми се
към нови знания, склонен да рискува, оби-
ча промените, готов за бърза реакция, оп-
тимистично настроен, весел, подвижен.
Екстровертът проявява силен интерес към
външната среда, общителен, обича промен-
лива, разнообразна и предразполагаща към
действие работна среда.
Емоционалната стабилност (устойчи-
вост) се характеризира с уравновесеност,
студенина, липса на гъвкавост, липса на съ-
чувствие към другите. Тези свойства рядко
са представени в своите крайни форми.
Емоционалната неустойчивост (неста-
билност) се характеризира с постоянно
емоционално напрежение, съществуване,
придружено с чувство за страх, повишена
чувствителност към грешки и несполуки,
непрекъснат стремеж към самоусъвър-
шенстване.
Невротизмът – показва наличието на сил-
на тревожност, безпокойство и страх от
„това, какво може да се случи“. Х. Айзенк
намира обяснения за това в симпатиковата
нервна система. Тя действа отделно от цен-
тралната нервна система и контролира го-
ляма част от емоционалния ни отговор на
извънредните ситуации.
Психотизмът – не означава непременно
наличието на психични отклонения, а по-
86
скоро индивидуален стил на живот, често

правещ впечатление на околните, казано
на обикновен език, за „екстравагантност“.
Само изключително високите резултати по
тази скала могат да показват начало на пси-
хична проблематика. Невротизмът и психо-
тизмът не означават, че хората са психопа-
ти или че са обречени да станат такива, а
само, че показват качества, често срещани
сред психопатите и невротиците. Това са
определена невъздържаност, незачитане на
здравия разум или установените норми и
степен на неуместен емоционален израз.
Интро-екстровертивната теория на Х. Ай-
зенк е практически значима за управление-
то на човешките ресурси – при подбора на
персонал, при определянето на работното
подвижен
тих активен
ригиден обидчив
тревожен неспокоен
сдържан агресивен
и необщителен непостоянен е
н песимистичен импулсивен к
т склонен към оптимистичен с
р размисъл чувствителен т
о лесно раним меланхолик холерик
поддаващ се
на настроение
р
в о
е пасивен общителен
в
р спокоен
флегматик сангвиник
открит е
т надежден приказлив р
е уравновесен достъпен т
н неконфликтен отзивчив е
миролюбив
разсъдлив
жизнерадостен
безгрижен
н
доброжелателен инициативен
грижовен
стабилен Схема 1
87
място, за кариерното развитие на служи-

телите и особено при мотивирането на хо-
рата. Редица изследвания показват, че сред
управленския персонал по-често се среща
екстравертният тип и това е обяснимо, до-
колкото управленските длъжности предпо-
лагат интензивна работа с хора.
Въпросникът на Х. Айзенк за личността
има широка обяснителна и прогностична
стойност.
1. Смятате ли, че всяка една от представените теории би могла
да намери конкретно приложение в изучаването на личностните
особености на членовете на фирмата, в която работите с цел
подобряване на емоционалния ѝ бизнес климат?
2. Споделяте ли твърдението, че доброто познаване на лично-
стния и професионален потенциал на служителите е по-надеж-
ден и сигурен гарант за успеха на дадена фирма, отколкото него-
вото лъскаво, луксозно представяне пред партньорите?
3. Кои от представените по-горе теории имат по-голяма степен
на приложимост в настоящата за българските фирми и органи-
зации бизнес среда?
Тест за самооценка
1. Какво предпочитате?
а) не много близки приятели;
б) голяма приятелска компания.
2. Какви книги предпочитате да четете?
а) със занимателен сюжет;
б) с разкриване преживяванията на другите.
88
3. Какво е възможно по-често да допуснете в работата си?

а) закъснение;
б) грешки.
4. Ако извършите глупава постъпка, то...
а) силно преживявате;
б) не се вълнувате много.
5. Как се сближавате с хората?
а) бързо, леко;
б) бавно, внимателно.
6. Смятате ли се за обидчив?
а) да;
б) не.
7. Склонен ли сте да се смеете от душа?

а) да;
б) не.
8. Смятате ли се за ...
а) мълчалив;
б) приказлив.
9. Откровен, открит ли сте или сте сдържан?
а) откровен, открит;
б) сдържан.
10. Обичате ли да анализирате своите преживявания?

а) да;
б) не.
11. Намирайки се сред хора, Вие предпочитате...

а) да говорите;
б) да слушате.
12. Често ли преживявате неудовлетвореност от себе си?
а) да;
б) не.
89
13. Обичате ли да организирате нещо?

а) да;
б) не.
14. Бихте ли искали да си водите интимен дневник?
а) да;
б) не.
15. Бързо ли преминавате от решение към изпълнение?
а) да;
б) не.
16. Лесно ли се променя Вашето настроение?
а) лесно;
б) трудно.
17. Обичате ли да убеждавате другите, като им налагате
своите възгледи?
а) да;
б) не.
18. Вашите движения са ...
а) бързи;
б) забавени.
19. Силно се безпокоите за възможни неприятности.
а) често;
б) рядко.
20. В тежки случаи Вие...
а) бързате да се обърнете за помощ;
б) не се обръщате за помощ.
Показатели за екстроверсия: 1б, 2а, 3б, 4б, 6б, 7б, 8б, 9а, 10б,
11а, 12б, 13а, 14б, 15а, 16а, 17а, 18а, 19б, 20а.
Съвпадащите отговори се събират и сумата се умножава по
5. Баловете от 0–35 – интроверсия; 35–65 – амбиверсия; 65–
100 – екстроверсия.
90
Самосъзнанието в психологията
САМОСЪЗНАНИЕТО В ПСИХОЛОГИЯТА
Самосъзнанието е един от най-важните Същност

структурни компоненти на личността, пред- и специфика на
ставляващ този вътрешен механизъм, чрез самосъзнанието
който човек е способен не само съзнателно
да възприема въздействията на обкръжава-
щата среда, но и самостоятелно да осъзнава
своите възможности, да определя характера
и степента на своята активност. Стремежи-
те „да си личност“ благодарение на идеите
на субектността могат да се изразят в же-
ланието да бъдеш субект на самосъзнание-
то, т. е. процес на зараждане на системата
за представата за себе си, за своята същ-
ност, зараждане на образа на своето „Аз“.
Разглеждането на самосъзнанието в този
смисъл, в който С. Л. Рубинщайн го приема
като качество на субекта.
Изследванията на самосъзнанието показват
взаимната обусловеност на системите на
представите и системите на самооценките
на човека. Откритостта на Аз-концепцията
към нов опит, нейната гъвкавост и развитие
във времето и пространството са важни ус-
ловия на субектността.
Субектността за разлика от субективност-
та подчертава активната страна в психи-
ческата организация на човека. Личността
потенциално съдържа субектността, а тя
от своя страна поставя акцент на активно-
преобразуващата функция на личността.
Субектността включва в себе си компонен-
91
ти от различни структури на личностната

организация и живота на човека. Субект-
ността се проявява в активната творческа
позиция на човека при решаването на жиз-
нените задачи, в способността за саморе-
гулация и саморефлексия на собствената
жизнена дейност. Така развитието на са-
мосъзнанието съдейства за формирането
на субектността.
Процесите на самосъзнанието заемат цен-
трално място във формирането на личност-
та, като в голяма степен определят способ-
ностите към саморегулация на поведението,
имат водеща роля в самоорганизацията и
саморазвитието на човека. Самосъзнанието
отразява по специфичен начин отношени-
ята, които се установяват между човека и
обкръжаващата го среда, дава му представа
за неговото място сред приятели, колеги, в
семейство. Самосъзнанието дава възмож-
ност на личността да отдели себе си в този
свят, да познава своя вътрешен свят като го
преживява и така по определен начин да се
отнася към него.
Една от главните функции на самосъзна-
нието е да направи достъпни за човека не-
говите мотиви, резултатите от постъпките
му и така да даде възможност да се разбере
какъв е той, да оцени себе си, като това ще
даде възможност за създаване на нагласа,
установка за самоусъвършенстване.
Самосъзнанието в психологическата наука
се разглежда на различни нива по отноше-
ние на развитието на човека. Така например
то се разглежда на ниво организъм, социален
92
индивид и личност. Това дава възможност

да се определи самосъзнанието в качеството
на функция на „Аз“ като субект, като актив-
но действено начало, което е насочено към
създаване на „Аз-образа“. От своя страна
„Аз-образът“ се включва в структурата на
„Аз“ като субект и може да го измени като
изпълнява регулиращи функции. По този
начин самооценяването и саморегулирането
представляват две страни на самосъзнание-
то, което дава възможност за диалог в сис-
темата „Аз–Аз“ и определя и единството и
целостта на човешкото „Аз“. Представата за
себе си, т.е. „Аз-а“ представлява продукт на
самосъзнанието, като едновременно с това
е негово съществено условие, структурен
елемент (момент) от този процес.
Традиционно е прието изследването на са-
мосъзнанието да е насочено към разкриване
на продукта на самосъзнанието, а именно
представата за себе си. Приема се, че „Аз-
концепцията“ не е просто продукт на са-
мосъзнанието, но и важен фактор за детер-
миниране на поведението на човека. Това
е една динамична система от представи на
човека за себе си, на неговите физически,
интелектуални качества, а така също само-
оценката и субективното възприемане на
външните фактори, които влияят на дадена
личност. Аз-концепцията възниква у чове-
ка в процеса на социалното взаимодейст-
вие, така че първоначално тя е зависима от
външните влияния, но впоследствие има
самостоятелна функция в живота на човека.
Така средата, представите за другите хора
се пречупват през призмата на Аз-концеп-
93
цията, която се формира в процеса на со-

циализацията на подрастващия.
Най-общо в психологията се предлага от ре-
дица изследователи да се отделят две нива
на самосъзнанието по критерия за съотна-
сяне на знанията за себе си, т.е. на Аз-об-
раза. На първото ниво съотнасянето става
в рамките на съпоставянето на „Аз“ и дру-
гия човек. На второто ниво се осъществява
съотношение на знанията за себе си, т. е. в
рамките на „Аз и Аз“. На това второ ниво
личността се отнася към своето поведение
с мотивацията, която тя реализира.
В качеството на основни конституенти на
самосъзнанието можем да разгледаме само-
оценката, Аз-образът, рефлексията, само-
познанието и т.н.
Функциите на самосъзнанието се коренят
в представите на Аз-образа и идеалното
„Аз“, като отразяват и противоречието меж-
ду тези две структури на самосъзнанието.
Функциите на самосъзнанието Л. С. Вигот-
ски е нарекъл „третични“, тъй като са про-
изводни, както от непосредственото общу-
ване, така и от неговите интериоризирани,
вторични психични функции.
Развитието на структурните компоненти на
самосъзнанието като самооценката, само-
познанието, самовъзприятието и др. пред-
ставляват важна психологическа предпос-
тавка и условие за цялостното развитие на
самосъзнанието, което пък от своя страна
дава възможност за динамично разгръща-
не на тези съставящи го психологически
единици. Това още веднъж показва, че са-
94
мосъзнанието на човека е едновременно

и продукт и процес на развитие, което от
своя страна определя възможностите за
личностно развитие и растеж на самата
личност. Самосъзнанието предполага оп-
ределено ниво на развитие на личността,
наличие на способности за анализ и само-
анализ на своите постъпки и постъпките
на другите хора, а също така и наличие на
установки за самоусъвършенстване. Отно-
шението на индивида към своите потен-
циални възможности, правилната самоо-
ценка, умението да се видят собствените
недостатъци характеризират зрелостта на
личността и са предпоставки за нейното
адекватно самовъзприятие и личностен
растеж.
Понятието самосъзнание се използва като
родово обозначаване на една голяма област,
която включва както процесуални, така и
структурни характеристики. Термините „са-
мопознание“, „представа за себе си“ се при-
лагат за описание на когнитивната страна
на самосъзнанието, знание на човека за себе
си. Първият означава процес на познание на
човека на самия себе си, а вторият – резул-
тат от това познание. Емоционалната страна
на самосъзнанието се описва с помощта на
термините „отношение към себе си“ и „са-
мооценка“. На всяко самосъзнание съответ-
ства своя „АЗ“-концепция, свое емоционал-
но-ценностно отношение към себе си, свои
особености на автодиалога.
Формирането на мислите и представите за
самите личности се осъществява в процеса
на контактите на хората с различни инди-
95
види в течение на целия живот. Формира-

нето на образа за собствената ни личност
води до изграждането на чувство за собст-
веното „АЗ“, т. е. чувство за собствена
идентичност. Утвърждаването на някакво
описание на собствената личност винаги
се съпътства от процеса на натрупване на
различни оценки за самата тази личност,
което води до формирането на чувство за
собствена ценност. Чувството за собст-
вена ценност и чувството за собствена
идентичност представляват двата основни
фундамента на цялостната личност на чо-
века. Собственото АЗ се ражда в хода на
съвместното съжителство с другите хора.
В зависимост от това, какво е било качест-
вото на контактите с тях, се увеличават
или намаляват шансовете за утвърждаване
и укрепване на собственото „АЗ“. Следо-
вателно, в резултат на добрите контакти
на индивидите, между контактуващите
се наблюдава засилване на чувството за
идентичност и нарастване на чувството
за собствена ценност. Утвърждаването на
собствената личност в хода на комуники-
рането на хората е извънредно важен фак-
тор за развитието на личността.
В детството у човека се формира самосъз-
нание и започват да се обособяват първите
представи за самия него; възникват устой-
чиви форми на социалното взаимодейст-
вие. В края на началната училищна въз-
раст осъзнаването на себе си става сложна
и относително устойчива система на само-
възприятие. Детето вече може да се иден-
тифицира с определен пол и да осъзнае
96
себе си като член на определена социална

група. Тук се наблюдават началните проя-
ви на емпатия и самоконтрол, които стават
едни от основните черти на личността и
поведението на човека.
На всяка възраст в зависимост от нивото на
осъзнаване на собствената личност и пози-
циите във взаимодействие с външния свят
са свойствени определени възможности и
способности за саморазвитие и самоусъ-
вършенстване. Самоусъвършенстването е
личностно значим процес за човешкия ин-
дивид. Условие, начин за реализиране на
самоусъвършенстването са възможностите,
които се представят в общуването с хора,
приятели, колеги, като кръгът на това общу-
ване с годините непрекъснато се разширява
и обогатява.
Развитието на самосъзнанието е кумулати- Аз-образът –

вен и многоаспектен процес и Аз-образът, особености
като съдържателен продукт, отразява ниво- и психологическа
то на развитие на самосъзнанието. Лично- предпоставка
стно-психологическият подход разглежда за самоусъвър
Аз-образа като съвкупност от представи шенстване
или организирани конфигурации от възпри-
ятия за собствената личност, за същностни-
те устойчиви личностни свойства или като
структура от атрибуциите, които човек си
приписва. Широко разпространено е дефи-
нирането на Аз-образа като нагласа и съот-
ветно трикомпонентна структура на тази
нагласа (когнитивен, афективен и поведен-
чески компонент). Аз-образът се опреде-
ля като система от нагласи за собствената
личност. Той се свежда до цялата съхранена
в паметта информация за собствената лич-
97
ност и свързаните с нея оценки, очаквания

и поведенчески тенденции. Разглежда се
като резултат от приемането и обработ-
ката на информация за собствената лич-
ност и тази информация е организирана
в Аз-перцепции, Аз-схеми, Аз-концепти,
съставящи Аз-образа единици. Ч. Кули и
Дж. Мийд като представители на символ-
ния интеракционизъм предлагат теорията
на „огледалния Аз“ като система от пред-
стави на индивида за това, как го възприе-
мат и оценяват другите. „Огледалният Аз“
възниква на основата на символното взаи-
модействие с обкръжаващата среда, с раз-
личните групи. Аз-образът се формира в
процеса на усвояване на ценности, нагласи
и роли.
Във формирането на личността на чове-
ка се включва и установяването на отно-
сително устойчив Аз-образ, т.е. цялостна
представа за себе си, което представлява
сложно психологическо явление, което не
се свежда до просто осъзнаване на своите
качества или съвкупност от самооценки.
Това предполага наличието на цялостна
представа за себе си, обособена в създава-
нето на психологически автопортрет. Във
връзка с това трябва да подчертаем, че
Аз-образът не е просто отражение на ня-
какви обективно дадени и независещи от
осъзнаването на личността на качества и
свойства, а отношение на личността към
себе си. Създаването на този психологи-
чески автопортрет, т.е. на Аз-образа, пред-
ставлява по своята същност освен система
от качества и съвкупност от самооценки,
така също и система от възгледи за себе си.
98
Един от сериозните източници за форми-

рането на този психологически автопорт-
рет са реакциите на другите хора по отно-
шение на личността на човека.
А. В. Мудрик разглежда Аз-образа като от-
ношение към самия себе си, т.е. това, което
е той за себе си, като подчертава, че „мно-
гообразната, нееднозначна самооценка по-
ражда своеобразно явление, в резултат на
което съществува не един „Аз“ , като този
многолик Аз-образ се формира в процеса
на дейността и общуването.
За Н. И. Непомняща в личността се обеди-
няват две страни – обективно-съдържател-
на и субективно-личностна особеност на
представата за себе си.
Аз-образът, като всеки психичен образ,
упражнява ориентировъчна и регулатив-
на функция по отношение на поведение-
то и в психичната регулация на дейността
следват принципите, посочени във връзка
с преработката на информация за собстве-
ната личност. Адаптивното поведение се
осъществява благодарение на вярното от-
разяване на собствените физически и пси-
хически особености в Аз-образа. С адап-
тивни функции е свързан и принципът за
консистентност на Аз-образа, който създа-
ва сигурност в познавателната ориентация
на поведението и от които произтичат ня-
кои характерни поведенчески тенденции,
насочени към постигане на съгласуваност
между отделни елементи на Аз-образа,
както и между него и поведението. Също
така поведенческото значение на Аз-об-
раза се изразява в склонност към такова
99
поведение, което да осигурява възможно

най-благоприятното негово съдържание.
Проявите на тези принципи могат да се
проследят във всяка фаза от регулативния
процес, а също така и насочват към усъ-
вършенстване на личността.
Освен избора на роли, Аз-образът определя
и избора на модели (стандарти) на поведе-
ние, формирането на цели и нивото на пре-
тенции, което те изразяват. Целеполагането
се реализира въз основа на прогностичното
себеоценяване, което е резултат от съпос-
тавянето на целите със собствената компе-
тентност. В съответствие с оформянето на
стабилна самооценка и нивото на претен-
ции се очертава като устойчива характе-
ристика на личността. Разграничават се две
взаимосвързани нива на претенции:
Първо ниво – ситуационно (по отношение
на конкретна дейност в конкретна ситуа-
ция) и социалния статус, който личността
се стреми да заеме чрез постигането на зна-
чими перспективни цели.
Второто ниво може да се приеме за функ-
ция на идеалния Аз-образ с произтичащи-
те от него идеални цели. Според В. Братус,
в основата на конкретното целеполагане
стои съотнасянето на идеалните с реалните
цели. Това положение може да се интерпре-
тира като взаимодействие на принципа на
реалността с принципа за повишаване на
себеуважението. Според друг автор (Хи-
мелвайт), нивото на претенции е себеува-
жението и е резултат от три тенденции – ре-
алистичната преценка на компетентността,
основана на миналия опит; стремеж към за-
100
щита на себеоценката (избягване на неуспе-

ха) и желание да се повиши себеоценката.
Широка популярност има определянето на
Аз-образа чрез понятието „атитюд“ (соци-
ална нагласа). В съответствие с разбирането
за сложната структура на Аз-образа, той се
дефинира като система от нагласи спрямо
собствената личност. Твърде разпростра-
нено е и виждането, което определя Аз-об-
раза единствено от гледна точка на негова-
та емоционално-оценъчна страна – той се
синхронизира с понятията „себеоценка“ и
„себеуважение“ и се говори за позитивен и
негативен Аз-образ.
По-нов тип подходи са израз на тенденцията
да се преодолеят преди всичко личностната
и социално-психологическата ориентация на
изследванията върху Аз-образа и се започне
изучаването му със средствата на когнитив-
ната психология и могат да бъдат определени
като „когнитивно-психологически“. Целта е
да се приложат познанията за преработката
на информация от човека, тъй като по съще-
ство Аз-образът може да се разглежда като
резултат от приемането и преработването на
информация за собствената личност. По от-
ношение организацията на тази информация
се използват понятията „когнитивна схема“
или „когнитивен концепт“ и се говори съот-
ветно за Аз-схема или Аз-концепти като със-
тавящи Аз-образа единици.
Необходимо е да разгледаме специфичните
му функции в процеса на междуличностно-
то общуване. Аз-образът се разглежда като
фактор, определящ социалната компетент-
101
ност, т.е. като една от личностните предпос-

тавки за ефективност на социалното взаи-
модействие. От решаващо значение за тази
ефективност е реалистичността, както на
актуалния Аз-образ (т.е. адекватното отра-
жение на собствените личностни особено-
сти в тяхната връзка с конкретната ситуация
на взаимодействието), така и на социалния
Аз-образ (представата на личността за това,
как я възприема и оценява партньорът в об-
щуването). За безконфликтното общуване е
необходимо личността да приеме този со-
циален Аз-образ. Понятието „Аз“ предпо-
лага вътрешно единство и тъждественост
на личността, фактически индивидът има
множество Аз-образи. Могат да се различат
четири признака, по които се структурира
съдържанието на Аз-образа.
На първо място, йерархическият принцип,
който представя Аз-образа като йерархиче-
ска структура, в която когнитивните схеми,
отразяващи по-частни свойства на личност-
та, се синтезират в схеми от по-висок поря-
дък, които отразяват по-общи свойства.
Втори признак на систематизиране съдър-
жанието на Аз-образа е сферата на опи-
та, която то отразява. Многообразието на
жизнения опит трудно може да направи
изчерпателна класификация на елементите
на Аз-образа по този признак. Една от под-
структурите е телесният Аз-образ – сумата,
сборът от всички преживявания, свързани
със собственото тяло и довели до една ця-
лостна представа за него въз основа на усе-
щанията, ефекта от собствените действия,
102
оценката на другите за физическия облик

на личността. „Социалната идентичност“
съставлява друга съществена подструкту-
ра на Аз-образа, която включва съзнанието
за принадлежност към различни социални
групи за изпълнение на различни социални
роли. Във връзка с нея се намира и уникал-
ната комбинация от биографични данни за
човека, която се определя като „личностна
идентичност“. Друга подструктура на Аз-
образа е представата за собствените пси-
хични особености или „психологическия
авторитет“ на личността, който съдържа
определени психични диспозиции и пред-
стави за механизмите, чрез които тези дис-
позиции влияят върху поведението.
Като особена съставна част на Аз-образа
може да се разглежда т.нар. „социален Аз-
образ“ – представата на индивида за това,
как го възприемат и оценяват другите хора.
Социалният Аз-образ също е йерархично
организиран.
Четвъртият признак, според който се де-
финират определени подструктури на Аз-
образа може да се нарече „отношение към
реалността“. Той е свързан с процеса на
себеоценяване. Всяко качество, което ли-
чността си приписва, се придружава от
оценка, определяща кои негови степени на
изразеност са субективно и/или социално
желани. От тази себеоценка произтичат оп-
ределени представи на индивида относно
това, какъв той би трябвало, би искал, би
могъл да бъде. Те се разграничават от пред-
ставата му какъв е в настоящия момент,
103
Структура на Аз-образа
означена като реален или актуален Аз-об-

раз, който обикновено се противопоставя
на идеалния, определян в емпиричните из-
следвания като представата на индивида за
това, какъв би желал да бъде.
Във връзка със структурата на Аз-образа
следва да се отдели специално внимание
на общата самооценка, която се разглежда
най-често като отделен негов компонент.
Широко популярно е допускането, че тя
се образува от всички оценки, които човек
придава на отделните свои качества, чрез
процеса на обобщаването.
104
Самооценката оказва непосредствено и ре- Самооценката –

шаващо влияние върху самочувствието и важен
самоуважението, които са предпоставка за психологически
човешките постижения. Тя се характеризира източник
с два параметъра: ниво и устойчивост. Ни- за самоусъвър
вото може да се колебае от ниско до високо шенстване
и саморазвитие
и обратно, но не бива да спада до една су-
бективно определена долна граница. Устой-
чивостта дава информация за стабилността
на самооценката. Смята се, че тя е консерва-
тивен елемент на самосъзнанието и за нея не
са присъщи резките и значителни колебания
на нивото, т. е. тя е относително устойчива.
Индивидите с ниско ниво на самооценка се
ориентират към избягване на провалите. Те
обикновено са неуверени във възможности-
те си и трудно се справят с предизвикател-
ствата в живота, макар че не им липсват спо-
собности и компетентности. Лицата с високо
ниво на самооценка демонстрират стремеж
към запазване и засилване на собствения
престиж и репутацията си на компетентен
човек. Високото ниво на самооценка може
да е защитна стратегия, която компенсира
чувството за малоценност. Устойчивостта на
самооценката е не по-малко важна от ней-
ното ниво. Изследванията показват, че нес-
табилната самооценка е фактор за проява на
себевъзпрепятстване. Това е поведенчески
стил, изразяващ се в това, че човек създава
пред себе си препятствия, които му пречат
да осъществи своите постижения. Среща
се при хора с високо или ниско ниво на са-
мооценката, които се страхуват от неуспех.
Хората, които се страхуват от провал, не по-
лагат достатъчно усилия в своята дейност, за
да оправдаят провалите си с нестабилна вът
105
решна причина (усилия) и да избегнат при-

писването им на липсата на лични качества.
Ако постигнат успехи, постижения, винаги
ги приписват на своите лични способности
и компетентност. Така те запазват или дори
повишават нивото на самооценката си.
Условие за развитието на самооценката
представляват два фактора – общуването
с обкръжаващите и собствената дейност
на субекта. Самооценката се формира под
въздействието на няколко вътрешни факто-
ри и един външен. Вътрешните фактори са:
1) самонаблюдение, себеразбиране; 2) срав-
нението с другите хора; 3) самопредставя-
нето. Външен фактор е оценката на окол-
ните, която зависи до известна степен от
това, как човек ще се представи пред тях т.
е. самопредставянето. Самопредставянето е
свързано с със саморазкриването. Самонаб-
людение е процес, чрез който човек опоз-
нава себе си. То е много тясно свързано със
самосъзнанието и себеразбирането. Срав-
няването с другите хора е от особено значе-
ние за опознаване на себе си и формирането
на самооценката. Правилното отношение
към себе си, реалната оценка на собстве-
ните качества, способности, компетенции
ни помагат разумно да разпределяме сили-
те си, да си поставяме постижими цели, да
съхраним душевното си равновесие.
Самооценката се отнася към ядрото на ли-
чността и е важен регулатор на нейното пове-
дение. От нивото на развитие на самооценка-
та зависят взаимоотношенията на личността
на подрастващите с обкръжаващите. Самоо-
ценката дава най-големи възможности да се
106
даде пълна характеристика на процеса са-

моусъвършенстване. Самооценката изразява
афективното изменение на Аз-концепцията.
Тя отразява как Аз-ът приема себе си, разкри-
ва значимостта и незначимостта на съдържа-
нието, съставящо Аз-образа за самия Аз.
Систематичен анализ на процеса на форми-
ране на самосъзнанието прави Л. И. Божо-
вич. Авторката подчертава, че особеностите
на самооценката и пътищата за възникване-
то ѝ, нейните функции на личността показ-
ват големи индивидуални различия. Според
Р. Бърнс самооценката винаги носи субек-
тивен характер.
Съществуват два подхода при обяснението на
оценъчното отношение на Аза към себе си.
Единият е на Уилям Джеймс (1892). Самоо-
ценката се определя от отношението между
реалния Аз и идеалния Аз. В класическото
разбиране на Джеймс самооценката е опре-
делена чрез отношението между реалните
постижения на индивида и неговите претен-
ции. Самооценката на човека ще зависи от
това, какво иска да стане, от мястото, което
ще заеме в света, от жизнената самоопре-
деленост. В зависимост от личностния ръст
личността изгражда своите претенции. Ако
тези претенции бъдат постигнати, това ще
повиши самооценката, но ако те останат не-
реализирани, самооценката на човека ще се
понижи и той ще обясни своето поражение,
като използва различни рационализации,
като промени нивото на своите претенции
или се насочи към цели и дейности, които
биха му осигурили по-голям успех.
107
Уилям Джеймс предлага самооценката да

се интерпретира съобразно следната зави-
симост:
Самооценка = Успехи
Претенции
Предложената формула представя самоо-

ценката като зависима от успехите, които
постига личността и от нейните претенции.
Колкото успехите, постигнати от човека, са
по-големи, толкова неговата самооценка е
Уилям Джеймс
(1842–1910) по-висока. Ако обаче с повишаването на ус-
пехите расте и равнището на претенциите,
самооценката остава една и съща. Според
формулата повишаването на претенциите
при непроменливи или намаляващи успе-
хи води до понижаване на самооценката. В
този случай запазването на една постоянна
самооценка е осъществимо, ако при невъз-
можност за увеличаване на успехите ли-
чността не увеличава претенциите си.
Другото разбиране за самооценката е на Ч.
Кули и Дж. Мийд и то е твърде различно от
това на У. Джеймс. Тук идеята е, че самоо-
ценката (себеуважението) е непосредствено
свързана с това, какво аз мисля, че другите
мислят за мен. Как „аз-виждам-себе-си“ за-
виси от това как „ме-виждат-другите“, как
„аз-мисля-че-другите-ме-виждат“.
Във всички изследвания самооценката се
свързва с оценъчните функции на само-
съзнанието, което концентрира в себе си
емоционално-ценностно отношение на ли-
чността към себе си, отразяващо специфи-
ката на разбирането на самия себе си.
108
К. Купърсмит нарича самооценката отно-

шението на индивида към себе си, което се
натрупва постепенно и придобива привичен
характер: то се проявява като одобрение или
неодобрение, степента на което определя убе-
деността на индивида в своята значимост. Са-
мооценката е личностно съждение за собстве-
ната ценност, която се отразява в установки,
свойствени на индивида. Приблизително
така определя самооценката и М. Розенберг.
За него това е позитивна или негативна уста-
новка, насочена към определен специфичен
обект, наречен „Аз“. Така самооценката отра-
зява степента у индивида на чувство за само-
уважение, усещане на собствената ценност
и позитивното отношение към всичко това,
което влиза в сферата на Аз-образа.
Самооценката, разглеждана като сложна
структурна система, функционира в раз-
лични форми, видове, на различни нива на
организиране като развиваща се система.
Нейната структура се представя от два ком-
понента: 1) когнитивен и 2) емоционален.
Някои изследователи отделят и поведенчес-
ки. Когнитивният компонент отразява зна-
нията на човека за себе си с различна степен
на оформеност и обобщеност – от елемен-
тарни представи до концептуално-понятий-
ни; емоционален – отношението на човека
към себе си, което е свързано с мярката за
удовлетвореност от своите действия.
Анализът на съществуващите в литература-
та данни позволява да се разглежда динами-
ката на съотношението между когнитивния
и емоционалния компонент във възрастов
аспект. В началото на подрастващата въз-
109
раст ролята на самооценката в живота на

детето се засилва, започва една преориента-
ция от външните оценки към самооценката.
Усложнява се съдържанието на самооценка-
та, в нея се включват нравствените прояви,
отношението с окръжаващите, собствените
възможности. В подрастващата възраст по-
ярко се развива емоционално-ценностното
отношение към себе си, което става водещо
преживяване по отношение на вътрешния
живот на подрастващия. Засилва се възпри-
емането на външните оценки и самовъзпри-
ятието, оценката на собствените качества;
преминаването в юношеската възраст се
характеризира с балансиране на развитието
между когнитивния и емоционалния ком-
понент на самооценката.
До близки по своята същност заключения
стига и М. Розенбърг. Високата самооцен-
ка е свързана с изграждането на усещане
за собствената ценност и достойнство, а
това е възможно само в отношения, изпъл-
нени с искреност, заинтересованост, емо-
ционална поддръжка и грижа. Ниската са-
мооценка според М. Розенбърг е свързана
с отношението на безразличие. Хладните
и враждебни отношения към личността
пораждат чувство на несигурност, на изо-
ставеност, което се отразява върху самоо-
ценката на човека.
Класическите модели на самооценката на
У. Джеймс, М. Розенбърг и К. Купърсмит
си приличат по това, че разглеждат само-
оценката на личността като функция от
възприетото несъответствие между нейния
реален и идеален Аз. Основна предпостав-
110
ка на теорията за несъответствие на Аз-а

е, че процесът на саморегулация може да
се концептуализира като функция от дина-
мични взаимоотношения между различни-
те представи за Аз-а. Теорията разглежда
две основни негови дименсии: области на
Аз-а и гледни точки към него. Диферен-
цират се идеален, необходим и реален Аз.
Реалният Аз включва „представи за атри-
бутите, които личността смята и чувства,
че действително притежава“. Теорията за
несъответствие на Аз-а представя два ин-
тернализирани стандарта за оценяване на
собствената личност: идеален Аз и необ-
ходим Аз. Първият включва потребности-
те и желанията на индивида, а вторият се
отнася до неговите морални задължения и
отговорности. Тези две различни структу-
ри участват в регулирането на емоциите,
преживявани от реалния Аз. Идеалният
Аз е репрезентация за атрибутите, които
индивидът или другите биха искали той/
тя да притежава. Необходимият Аз се от-
нася до представите на личността за ка-
чествата, които е длъжна да притежава.
Релацията реален–идеален Аз предопреде-
ля самооценката на личността и е значимо
свързана с нея, за разлика от отношението
„реален–необходим Аз“, което оказва мно-
го по-слабо влияние върху самооценката.
Наред с областите на Аз-а съществуват и
различни гледни точки към него, които се
дефинират като позиции, спрямо които ли-
чността бива оценявана. Както по отноше-
ние на идеалния Аз, така и по отношение
на необходимия Аз индивидите могат да
оценяват своето постижение, изхождайки
111
или от собствената си гледна точка, или от

гледната точка на значимите други.
Артур Реан приема, че един от критериите
за адекватност на самооценката е умерено-
то, нито много изразено, нито много слабо
несъответствие между образите на иде-
алното и реалното Аз на личността, което
отговаря на средна самооценка. Тяхната
относителна близост, от една страна, може
да се интерпретира като отсъствие на цели
за саморазвитие. Особено силното им несъ-
ответствие пък, от друга страна, се приема
за показател на неудовлетвореност и ниска
степен на себеприемане.
Особен комплекс от показатели за самоо-
ценката представляват нейните процесуал-
ни характеристики, които отразяват особе-
ностите на нейното пораждане, формиране
и функциониране: обоснованост, рефле-
ксивност, надеждност и действеност като
механизъм на саморегулация.
Ако трябва да обобщим, необходимо е да се
представи самооценката като особена фор-
ма на отражение на човека на самия себе
си; опосредствано познаване на външния
свят, при което самооценката представлява
социално образувание; като цялостна сис-
тема самооценката е включена в множество
връзки и отношения с другите психически
образувания; структурата на самооценката
е представена функциониращо в неразрив-
ното единство на двата компонента – ког-
нитивния и емоционалния, които отразяват
знанията на субекта за себе си и отноше-
нието към себе си; онтогенезисът на само-
оценката е свързан с формирането у човека
112
на диференцирани и обобщени знания за

себе си, като вътрешно условия за развитие-
то на устойчиви ориентации по отношение
на себе си; условие за развитието на самоо-
ценката представляват два основни фактора
– общуването с окръжаващите и собствената
дейност на субекта. При това са установени
няколко нива на развитие на самооценката.
Първото ниво на самооценката е проце-
суално-ситуативно. Характерното за това
ниво е, че тук хората не установяват връз-
ка между своите постъпки и качества на
личността. Самоизменението на това ниво
на самооценката има характер на самокори-
гиране на постъпките, като индивидите тук
нямат предвид развитието на свойствата на
личността, а я разбират като извършване на
определени постъпки или част от тях.
Второто ниво на самооценката е качестве-
но-ситуативно, като при него се установяват
преки връзки между постъпки и качества на
хората, при което отделна постъпка се от-
ъждествява с наличието на съществуващо
определено качество. Самооценката на това
ниво се характеризира с необективност и
неустойчивост.
Третото ниво е качествено-статично, при
което става разрушаване на преките фор-
мални връзки между постъпки и качества.
Водещо значение за самооценката има кон-
статацията на вече достигнато развитие на
свойствата на личността.
Четвъртото ниво е качествено-динамично,
при което протича осъзнаване на диалек-
тичната връзка между качествата на ли-
113
чността и нейните постъпки. На това ниво

самооценката носи характера вече на обек-
тивност, динамичност.
Петото ниво е качествено-перспективно.
Самооценката се дава като се отчита отно-
шението към възможностите за саморазви-
тие на личността. На това ниво индивидът
се оценява и по отношение на потенциал-
ните възможности на развитие на своята
личност, а не само по качествата, които вече
притежава.
По своята психологическа същност само-
оценката представлява сложно личностно
образование. Различават се няколко нива на
самооценката, като тя може да бъде адек-
ватна и неадекватна, при това адекватната
самооценка се разглежда в две разновидно-
сти, а именно занижена и повишена само-
оценка. Значителното отклонение на само-
оценката от адекватната у човека води до
нарушаване на душевното равновесие, като
се променя и цялото поведение. Занижена-
та самооценка се проявява в една повишена
тревожност, повишена ранимост, което кара
човека да намали, да страни в контактите с
други хора. Тази занижена самооценка на-
малява у личността надеждите за хубаво
отношение към нея, а реалните свои успехи
и положителната оценка на обкръжаващите
човек възприема като временни и случайни.
За хората със занижена самооценка много
проблеми изглеждат неразрешими.
Високата самооценка създава условия у
човека да се ръководи от своите принципи
независимо от мнението на обкръжаващите
го. Ако самооценката не е много завишена,
114
то тя може да окаже положително влияние

на самочувствието. В тези случай човек сам
знае цената си, мнението на заобикалящите
го за него няма решаващо значение.
Съществен проблем е проблемът за т. нар.
самооценъчна тревожност – възприемане от
човека на относително неутрална ситуация,
като съдържаща заплаха за самооценката,
представата за себе си и преживявания, в
резултат на което се развива силно вълне-
ние, тревога, страх. Повишаването на ниво-
то на самооценъчната тревожност може да
се разглежда като показател за потребност
от удовлетворяване на отношението към
себе си.
Моментът на сравняване е особено важен
там, където като оценява себе си, индиви-
дът сравнява себе си с другите, отчитай-
ки не само своите собствени постижения
и успехи, но и цялата социална ситуация.
Изследванията показват, че сравнението не
трябва да носи случаен и стихиен харак-
тер. Сравнението трябва да се осъществява
като не се надценяват едни и се подценяват
други, а да се стимулират индивидите към
постигане на по-добри резултати и усъвър-
шенстване на своята личност. Необходимо
е сравнението да се осъществява и разглеж-
да като важен фактор и начин за въздейст-
вие върху личностното развитие на човека
със строгото съблюдаване на неговите ин-
дивидуални особености. Формирането на
адекватната самооценка представлява пси-
хологическо условие за самото реализира-
не на самоусъвършенстването на човека.
Формирането на самооценката като особе-
115
но психологическо образувание предста-

влява условие и средство за формирането
на такива резултативни феномени на само-
съзнанието, като Аз-образа. Самооценката
представлява санкциониращ механизъм по
отношение на Аз-концепцията, която оси-
гурява йерархизация на знанията на човека
за себе си. Р. Бърнс отбелязва, че в по-тесен
смисъл Аз-концепцията представлява само-
оценката. Самооценката притежава относи-
телна константност, но същевременно е ди-
намична величина, която има възможност
да се променя в съответствие с промяната
на обстоятелствата.
Самопознанието, Познаването на себе си се извършва по пътя

саморегулирането на анализа на резултатите преди всичко от
– психологически собствената дейност. Самопознанието се
предпоставки актуализира и в процеса на общуването,
за самоусъвър като при това, колкото е по-широк кръгът
шенстване на общуване на човека, толкова са по-голе-
ми възможностите за сравняване и познава-
не на своята собствена личност.
Рефлексивните способности – психологи-
ческо условие за саморазвитие и самоусъ-
вършенстване. Развитието на рефлексията,
това е готовността на личността за самоана-
лиз и развитието на тези възможности за от-
ношение към другите и към себе си, с дру-
гите и със самия себе си. Формирането на
рефлексивните способности е особено ва-
жно по силата на две обстоятелства, от кои-
то в много отношения зависи развитието на
личността и нейните прояви в обществото.
Първо, „развитата рефлексия е основа на
самовъзпитанието на личността, за нейно-
то саморазвитие в нужната за обществото
116
посока“. Второ, човек с развита рефлексия

създава във въображението си много раз-
лични постъпки, възможните последствия
от тези постъпки, своята реакция и реакци-
ята на другите при тези постъпки и техните
последствия. По този начин той сякаш из-
живява подбудителните причини на тези по-
стъпки и не е задължително да ги реализира
в живота. Ето защо всяка причина може да
го доведе до реална постъпка. Развитието
на рефлексията протича в хода на цялостно-
то психическо развитие на човека. „Само-
анализът на личността преминава в проце-
са на вътрешния диалог с обкръжаващите
и със себе си“. Развитието на рефлексията
е важен момент във формирането на ли-
чността. От това, доколко дълбоко личност-
та познава себе си и обкръжаващите, много
зависи от неговото отношение към света,
към другите и към себе си. Има основание
да се смята, че ако в училищните години
човек не е придобил навици за самоанализ,
то по-късно това става малко реално. Това
предполага такова развитие на самосъзна-
нието на личността на учащия се, което да
е способно за нравствена рефлексия. Нрав-
ствената рефлексия предполага умението
да осмисляш своите подбуди, да предвидиш
последствията от своите постъпки, както и
постъпките на другите, умението да опре-
делиш по-далечните и близки цели, които
да съотнесеш със съществуващите средства
за тяхното постигане.
Развитието на рефлексивните способности
представлява своеобразна психологическа
предпоставка за функционирането на ли-
чността като саморегулираща се система.
117
Умението за саморегулация представлява

важно психологическо условие за реализи-
рането на процеса на самоусъвършенства-
не, като саморегулацията включва:
1. готовност за правилно възприемане на
изискванията на другите хора, на колектива;
2. готовност за анализ на ситуацията, в
която трябва да се действа във връзка с реа-
лизацията на тези изисквания;
3. готовност за анализ на собствените
възможности за успешно изпълнение на из-
искванията;
4. умение да се планират различни сфери
на живота съобразно външните условия и
вътрешните възможности;
5. готовност на личността да предявява
изисквания към самата себе си;
6. умения за структуриране на собствени
мотиви и да се съсредоточи върху изпълне-
нието на предявяваните към самата нея из-
исквания.
Саморегулацията е преодоляване на обек-
тивните и субективните трудности на дей-
ността като осигурява готовност на субекта
за неочакваното. При това чрез понятието
саморегулация бихме могли да разберем
общия принцип за организиране на отно-
шенията на субекта със света. В този сми-
съл специфично човешко ниво на саморегу-
лация е проблемът за активното отношение
на субекта към самия себе си като обект на
своето рефлексивно и дейно отношение,
което М. Фуко нарича „култура на себе си“.
Тенденциите на съвременните подходи раз-
118
криват ясна насока на засилване на връзката

на проблема за субектността с изследване
на процесите на саморегулация и самоде-
терминация на личността.
Развитието на саморегулацията у човека
протича в процеса на целия му живот. Мо-
щен стимул и условие за самоусъвършенст-
ване представляват художествената литера-
тура, изкуството. Чрез силата на яркостта
на художествените образи в литературата
и изкуството се оказва действено влияние
върху съзнанието на читателите, реципи-
ентите. Произведенията на изкуството и
литературата дават не само знания, но и
пораждат мисли и чувства, които стимули-
рат въображението, мобилизират волята за
действие, за саморегулация.
За К. Роджърс самосъзнанието е ключово
понятие за личността и то от гледна точка
на развитието у човека на позитивно само-
възприятие. Резултат от самосъзнанието е
приемането на себе си, но и вяра в себе си,
способността да се направи правилен избор
по отношение на самия себе си. Един от на-
чините за оказване на помощ на личността е
в решаването на психологически проблеми,
с изменение на тяхната Аз-концепция на
личността, и то в позитивна посока. Според
Карл Роджърс съществуват 3 необходими и
достатъчни условия за личностни измене-
ния и това са емпатия, безусловни позитив-
но отношение към личността, искреност и
неподправеност в общуването.
Съществени и важни психологически препо-
ръки са фокусирани върху личностната промя-
на и израстването на човека в личностен план:
119
1. Подобряване на социалната адаптация.

2. Себепознаване и адекватно формиране
на самооценката.
3. Откриване на личностни способности.
4. Установяване на професионалната на-
соченост.
5. Обучение за преодоляване на личната
и социално-психологическа криза.
6. Усвояване на техники за самоконтрол.
7. Формиране на умения, необходими за
преодоляването на неадекватно поведение
и стрес.
8. Изучаване на конструктивни методи за
разрешаване на различни конфликти.
9. Изграждане на асертивно поведение.
10. Придобиване на умения за преодоля-
ване на гнева и справяне с житейски труд-
ности и проблеми.
Съдържанието на тези препоръки ясно
очертава редица актуални области от пси-
хологията, част от които ще бъдат предста-
вени и разгледани в последващите теми.
1. Каква е взаимовръзката между самосъзнанието и самоусъвър-
шенстването?
2. Посочете специфичните функции на отделните психологиче-
ски предпоставки за развитието на самосъзнанието и оттам
за самоусъвършенстването на човека:
а) на Аз-образа;
б) на самооценката;
б) на рефлексивните способности и др.
120
3. Опитайте се да анализирате поведението си в конфликтна си-

туация с близък човек, колега, като формулирате обективно
проявените качества. Кои от тези качества имат връзка със
самооценката Ви, с цялостния Аз-образ?
4. Смятате ли, че детайлното познаване на Аз-образа и адек-
ватната самооценка са важен критерий и необходимост за
просперитета на фирмата, в която работите?
Тест на Филипс
Отговори: 1 – въобще не е вярно; 2 – наполовина вярно; 3 – вярно
1. Моите собствени решения относно проблеми гледам да се ока-

жат (да са) добри.
2. Хващам се, че чувствам необходимостта да се извинявам за мо-
ето поведение.
3. Ако някой ме критикува очи в очи, това ме прави да се чувствам
много ниско и неценен/а, без стойност.
4. Променям мнението си (или начина, по който правя нещата), за
да бъде приятно за някой друг.
5. Съжалявам за мои минали действия, които съм извършил/а, ко-
гато открия, че поведението ми е засегнало някой друг.
6. Безпокоя се, като си помисля, че някой от моите приятели или
познати могат да не ме харесат.
7. Чувствам се слабо оценен/а като човек от някои от моите прия-
тели.
8. Трябва да бъда внимателен/а на гости или общи събирания (ве-
черинки) поради страха, че ще направя или ще кажа неща, кои-
то другите не ще харесат.
9. Безпокои ме, че не мога да измисля нещо достатъчно бързо и вед-
нага.
10. Чувствам, че много малко хора могат да допринесат за благо-
получието на другите.
11. Чувствам, че бих могъл/а да се проваля, ако не направя някои
промени в поведението си (или в живота си).
12. Трябват ми няколко дни или повече да преодолея провала, кой-
то преживях.
121
13. Когато срещам човек за първи път, нетърпелив/а съм да кажа,

че той (тя) ми харесва или не ми харесва.
14. Паникьосвам се, когато мисля за нещо, което погрешно съм
правил/а, или бих могъл/а да направя погрешно в бъдеще.
15. Макар хората понякога да ми правят комплименти, чувствам,
че действително не ги заслужавам.
16. Смятам се за различен/а от моите приятели и познати.
17. Не вдигам шум или разтягам локуми в компания на приятели,
така че да не покажа пред тях, че съм различен/а (или мисля
различно) от тях.
18. Моите чувства са лесно раними.
19. Като мисля за миналото си, има моменти, за които се срамувам.
20. Мисля, че бих бил/а по-щастлив/а, ако нямах някои ограниче-
ния.
21. Съмнявам се, че плановете ми се реализират по начин, по кой-
то аз искам.
22. Мисля, че съм много срамежлив/а.
23. В група (или в клас) не ми харесва да изказвам мнението си, за-
щото се страхувам, че другите могат да не приемат добре това
(или да не приемат мене).
24. Критикувам се, след като направя нещо глупаво и неуместно в
някои ситуации.
25. Ако чуя, че някой изразява лошо мнение за мен, най-добре
следващия път, като го срещна, да го впечатля приятно и благо-
склонно към себе си, колкото мога.
Усилията на Е. Филипс се основават на из-
следванията на Шерър за конструирането
на скала за изучаване на самоприемането.
Шерър предлага хипотеза, като предпола-
га, че вероятно Аз-образът и приемането на
другите са позитивно съотнесени. Тази ска-
ла по мнението на авторите в голяма степен
разкрива самоприемането в някакъв социа-
лен контекст. Всеки айтем има за отговор
петстепенна скала, която започва с „въобще
не е вярно“ до „напълно вярно“. Скалата
122
съдържа 25 айтема. Отрицателният отговор

отразява висока степен на самоприемане.
В този смисъл нивата на самоприемане са
представени по следния начин: сумата до 25
точки – много високо ниво на самоприема-
не; от 25 до 50 точки – средновисоко или за-
вишено ниво; от 50 до 75 – средно ниво, от
75 до 100 – занижено (среднониско) и над
100 – ниско ниво.
Скалата на Филипс е използвана при из-
следване на студенти и стари хора. Уста-
новено е, че тя има своята валидност, при
това този метод и реализираните досега
изследвания въз основа на него представля-
ват една адекватна скала за изучаване на са-
моприемането.
Разгръщането на комуникативните уме- Самооценяване

ния, възможностите за разрешаване на и саморазвитие
конфликтите и мотивацията за професио- на личността
нално израстване и самоусъвършенстване
са невъзможни без наличието на способ-
ности за адекватно самооценяване. Това се
отнася и до успешната Ви реализация на
работното място. И така, проверете това!
Оценка на личните способности за саморазвитие

Отговорете на въпросите, като оцените в каква степен всяко от
следните твърдения съответства на действителността:
Напълно не По-скоро не Нито По-скоро Напълно

съответства на съответства съответства, съответства, съответства на
действителността нито не отколкото не действителността
съответства
1 2 3 4 5
123
1 Стремя се непрекъснато да изучавам себе си 1 2 3 4 5

2 Оставям си време за развитие, независимо от 1 2 3 4 5
работата и ангажиментите ми.
3 Възникващите препятствия стимулират моята 1 2 3 4 5
активност.
4 Търся обратна връзка за това, как се справям, 1 2 3 4 5
тъй като това ми помага да разбирам и ценя по-
добре себе си.
5 Анализирам дейността си, като отделям 1 2 3 4 5
специално внимание на това.
6 Анализирам чувствата и опита си. 1 2 3 4 5
7 Много чета. 1 2 3 4 5
8 Широко дискутирам интересуващите ме 1 2 3 4 5
въпроси.
9 Вярвам във възможностите си. 1 2 3 4 5
10 Стремя се да бъда по-открит/а. 1 2 3 4 5
11 Осъзнавам влиянието, което ми оказват 1 2 3 4 5
обкръжаващите ме.
12 Управлявам своето професионално развитие и 1 2 3 4 5
получавам положителни резултати.
13 Получавам удоволствие от усвояването на 1 2 3 4 5
новото.
14 Не ме плаши нарастващата отговорност. 1 2 3 4 5
15 Положително се отнасям към моето 1 2 3 4 5
придвижване (растеж) в службата.
Изчислете общата сума от дадените отговори:

От 55 до 75 точки – налице е изразен стремеж към активно
саморазвитие;
От 36 до 54 точки – липсва установена система за саморазвитие;
ориентацията на развитието много зависи от условията;
От 15 до 35 точки – липсва ясно изразен стремеж към развитие.
124
Мотивацията в психологията
МОТИВАЦИЯТА В ПСИХОЛОГИЯТА
Мотивацията е едно от тези понятия, които Същност на

намират разнообразно приложение и се из- мотивацията
ползва за огромен брой модели на поведе-
ние. В психологията с понятието мотива-
ция се описва доста широк кръг от явления:
желания, предпочитания, влечения, стреме-
жи, очаквания, нагласи, стимули, ценности
и значения на ситуативните условия, цели,
намерения и т. н. С мотивация се обознача-
ва активирането, насочването и регулиране-
то на поведението и дейността.
В редица психологически издания, публи-
кации, проучвания мотивацията се опреде-
ля като явление, което има огромно значе-
ние, но трудно се детерминира като строго
определено понятие. Сред тях се откроява
с определена конкретика по отношение на
приложимост в мениджмънта и по-широ-
ката му интерпретация, термин, който обо-
значава всяка една част от хипотетичния
психологически процес, който включва в
себе си преживявания на потребности и
желания, а така също и поведение, насоче-
но към удовлетворяване на тези желания
и потребности. Ключови думи в това оп-
ределение са потребности, желания, цел и
удовлетворение. Съдържателният и сравни-
телният анализ на личностовата проекция
на човека разкрива два основни фактора,
които влияят на качеството и развитието
на субектността на човека, а това са моти-
125
вационно-смисловата сфера на личността и

самосъзнанието.
Мотивацията е тясно свързана с емоциите, а
именно емоциите са този проблем, с който
трудно се справят в различните организации.
Същностен въпрос в рамките на изучаване-
то на мотивацията е: процес или система е
мотивацията?
Мотивационен Според Х. Хекхаузен, мотивацията е

процес процес на избор между различни възмож-
ности за действие, чрез който се осъ-
ществява регулация и насочване на пове-
дението за достигане на специфично за
даден мотив крайно целево състояние.
Подбуждането и мотивирането е неравно-
мерно, създава се от разнородни процеси,
които осъществяват саморегулацията на
отделните етапи от поведенческия акт –
преди всичко до и след изпълнението на
действието.
Фигуративно мотивационният процес
може да се представи като:
oценка на вземане на избор оценка на

подбуда ситуациятa решения на цел резултатите
Първата фаза на мотивационния процес е

актуализацията на подбудата. Тя най-общо
се описва с желанието, влечението, стреме-
жа, склонността към извършването на оп-
ределено действие или с очакването да се
постигне определен резултат.
126
На втората фаза възприетата и прерабо-

тена информация за ситуацията се отнася
към съдържанието на подбудата. Търсят
се значимите и ценни елементи или усло-
вия, които могат да повишат вероятността
за удовлетворяване на подбудата. В случая
оценката може да има подчертано емоцио-
нален характер и да изразява пристрас-
тността на личността. Тя е строго субек-
тивна и може да приема или пренебрегва
обективни значения на ситуацията. Оцен-
ката на ситуацията може да засили или да
намали активиращата роля на подбудата, в
зависимост от вероятността за постигане на
очакването или удовлетворяването на жела-
нието или стремежа.
Оценката на ситуацията и съпоставянето ѝ
със съдържанието на подбудата водят към
третата фаза – вземане на решение. То
се отнася към това, дали да се предприемат
действия за достигане на крайното целево
състояние или временно да се отложи за-
доволяването на актуалната подбуда. Ре-
шението включва и посоката, и начина на
действие. Например, ако ситуативните ус-
ловия са преценени като препятстващи, то-
гава има следните вероятни решения:
 действия за преодоляване или преобразу-
ване на препятстващите условия;
 действия за заобикаляне на препятствието;
 временно отлагане на действията;
 отказ от вземане на решение и измества-
не съдържанието на подбудата към света на
фантазиите и „дневното сънуване“.
127
Четвъртата фаза – избор на цел – кон-

кретизира посоката на действието, като
го обвързва с представата за постигане на
определени резултати, съответстващи на
съдържанието на подбудата в дадения мо-
мент или в по-далечна перспектива. Целта
най-непосредствено насочва действието и
ролята си на най-пряко „предусещане“ на
резултата. Но формулирането на целта е
следствие от съпоставянето на съдържание-
то на подбудата със ситуативните условия и
характера на взетото решение.
Петата фаза на мотивационния процес
е текущата оценка на поведенческите ре-
зултати. Тя се влияе пряко от съдържание-
то на целта и косвено от съдържанието на
подбудата. Оценява се както вероятността
за реализирането на целта, така и за пости-
гане на очакванията или задоволяването на
стремежа, желанието, склонността. В зави-
симост от тенденцията за удовлетворяване
на подбудата, оценката на поведенческите
резултати може да доведе до преформули-
ране на целта, а в по-критични случаи – и
до промяна на взетото решение.
Както отбелязва Х. Хекхаузен, мотивация-
та не изчерпва дейността. Въпреки че вся-
ка дейност е мотивирана, мотивационният
процес е само една страна на дейността,
която ѝ придава избирателен и целенасочен
характер. Мотивационният процес стесня-
ва избора между различните варианти за
действие, стеснява или разширява модела
на възприемане на външната информация,
определя посоката на преработване на ин-
формацията и варира интензивността на
128
полаганите усилия за извършване на дейст-

вията и постигане на резултатите от тях.
А. Н. Леонтиев издига идеята за две под-
структури на дейността:
 функционална – съдържа действията, на-
чините, операциите, средствата и действия-
та за осъществяване на дейността.
 регулативна – състои се от източниците
за активиране, организиране, насочване и
контрол на дейността.
Според логиката на А. Н. Леонгиев мотива-
ционният процес се описва по схемата:
потребност мотив цел условие
Основната характеристика на мотивацион-
ния процес на дейността е взаимовръзката
и взаимната обратимост на компонентите.
И така в хода на психичното развитие се
променя и обогатява съдържанието на едни
компоненти на процеса за сметка на автома-
тизацията на други от тях. Цялостното изме-
нение на мотивационния процес води и до
цялостна промяна на дейността – на проце-
са на нейното осъществяване. Това от своя
страна поражда нови потребности и т.н.
Изследванията на мотивацията като процес
акцентират върху динамиката, обратимост-
та и развитието на психичната регулация.
Личността обаче се описва с термините на
относително устойчива цялост. Като система,
изградената личност има свойството да запаз-
ва своя интегритет и да бъде относително не-
зависима от ситуативните условия.
Ендрю Силаги представя основния модел на
мотивацията по-разгърнато. Изводите на ав-
129
тора се свеждат до следното: първо, появата

на дадена потребност създава състояние на
напрежение (или неравновесие) у индиви-
да, което той ще се опита да намали посред-
ством поведението си; второ, индивидът ще
търси и ще избере конкретно поведение или
стратегия, за да задоволи тази потребност;
трето, в резултат на това се поражда целе-
во поведение или действителната дейност.
Между избора на поведение и реалното
поведение се намесва важна индивидуална
характеристика – способността. Това е така,
защото индивидите могат да не притежават
необходимата основа (напр. умения, опит
или знания), за да задоволят съответната по-
требност; четвърто, извършва се преценка
на дейността на индивида от самия индивид
или от други лица. Ефективността на дей-
ността, насочена към удовлетворяването на
такава потребност, каквато е развиването на
чувство на гордост от работата, която вър-
ши, обикновено се преценява от индивида.
От друга страна, дейност, каквато е удовлет-
воряването на такава потребност, каквато е
финансовата нужда, обикновено се оценява
от друго лице, като например висшестоящия
ръководител; пето, в зависимост от равни-
щето на дейността се дават награди или се
налагат наказания. И накрая шесто, индиви-
дът преценява степента, в която избраното
поведение е удовлетворило първоначалната
потребност. Ако този мотивационен цикъл
е удовлетворил потребността, съществува
състояние на равновесие или удовлетворе-
ност. Ако потребността е останала незадо-
волена, мотивационният цикъл се повтаря,
като е възможно да се получи избор на друго
мотивационно поведение.
130
Мотивацията не е просто ситуативно яв- Мотивационна

ление, тя изразява цялата „история“ на система
личността. С извършването на определе-
но поведение или действие не се прекра-
тява съществуването на неговата подбуда.
Мотивацията се проявява като относи-
телно устойчиво личностно образувание,
като цялостна насоченост на личността.
Мотивационната система е изградена
от компоненти, които не само се допъл-
ват, но и си противоречат. Много често
конфликтните мотивационни тенденции
предизвикват колебания, нерешителност,
неадекватен избор на цели за действие.
Всъщност, това е израз на вътрешната
противоречивост на самата личност. Спо-
ред изследванията своеобразието на мо-
тивацията като личностна подсистема се
обособява в единството на съдържателни-
те и динамичните ѝ характеристики.
На ниво личност, развитието на мотиваци-
ята е представено като йерархична система
от подбуди, които са проява на човешките
потребности.
Последователите на А. Н. Леонтиев опис-
ват няколко съдържателни и динамически
характеристики на компонентите на моти-
вационната система.
Съдържателни характеристики:
 Ниво на осъзнатост. Различните подбуди
може напълно да се осъзнават, да са частич-
но осъзнати или неосъзнавани. Човешката
психика не е изцяло съзнателна и мотиваци-
ята не винаги е предмет на съзнанието.
131
От своя страна осъзнаването на подбудите

е продукт на развитието и зависи от реал-
ните психични възможности на човека на
определен етап от неговото онтогенетично
развитие. Високата степен на осъзнатост на
подбудите съдейства за произволната регу-
лация на действията и адекватния избор на
цели. По думите на А. Н. Леонтиев, осъзна-
ването на мотива го превръща в мотив-цел,
т. е. в актуална подбудителна сила. Наред с
това, не може да се подценява влиянието на
неосъзнатите или слабо осъзнати подбуди,
които съставляват немалка част от мотива-
ционната система.
 Степен на действеност. Действеността
на подбудите е свързана с тяхната осъзна-
тост и удовлетвореност. Реализирането и
удовлетворяването на подбудите закрепва
тяхното съдържание и увереността в лич-
ната им значимост. Наред с това се консо-
лидират техните избирателни и насочващи
възможности и се запазва тяхната адекват-
ност в екстремни ситуации. Реалната дейст-
веност да подбудите се проявява особено в
случаите на морален избор. Същевременно,
някои от мотивите придават само потенци-
ална готовност за действие и могат да се
превърнат в реално действащи при условие
на достатъчна резултативност в дейността.
 Място в структурата на мотивацията.
Йерархичната структура на мотивацията
предполага различна степен на подчине-
ност на компонентите. Така в определен
момент една подбуда може да заема водеща
позиция и да подчинява останалите на свое-
то влияние. Колкото по-ниска е позицията
132
на даден мотив в йерархията, толкова по-

слабо е неговото избирателно и насочващо
въздействие. Съдържанието на водещата
подбуда определя до голяма степен общата
мотивационна насоченост.
Динамични характеристики:
 Емоционална модалност. Емоционална-
та модалност има връзка с удовлетворяване-
то на подбудите и увереността в успешното
реализиране на действията. Положителната
емоционална модалност на подбудата при-
дава обща ориентация към избор и реали-
зация на целта. Отрицателната емоционал-
на модалност – към избягване и отказ от
действие.
 Интензивност. Зависи от темпераменто-
вите особености, но и от съдържанието на
подбудата. Изразява се в силата на актива-
цията и енергичността в реализацията на
действието.
 Устойчивост. Изразява се в независи-
мостта на подбудата от ситуативните вли-
яния. Колкото по-лесно се променя съ-
държанието на една подбуда, толкова тя е
по-неустойчива.
Мотивационните теории за съдържанието Потребностите

на потребностите акцентират на въпроса: като ядро на
„Какво подбужда, стимулира или поставя мотивационната
началото на дадено поведение?“ Отговорът система
на този въпрос е свързан с концепцията, че
потребностите карат индивидите да постъп-
ват по определен начин. Счита се, че по-
требността е вътрешно състояние на човека.
Гладът (потребността от храна), постоянна-
та работа (нуждата от сигурност) или напре-
133
дъкът в кариерата (потребността от издига-

не) се разглеждат като потребности, които
подбуждат индивидите да избират конкрет-
ни действия или линии на поведение.
Потребностите са най-дълбоката същност
на мотивацията. Те са основният източник
на човешката активност. Приема се, потреб-
ностите са тези устойчиви свойства, които
осигуряват нормалното функциониране на
системата. Всяко нарушение в нормалното
удовлетворяване на потребностите създа-
ва промени в активността, доста често със
знак на неадекватност.
Една от най-популярните и влиятелни сис-
тематизации на човешките потребности е
концепцията на А. Маслоу. Негова е идеята
за йерархизацията на потребностите.
Той разработва теорията за йерархизация
на потребностите. А. Маслоу структурира
йерархията на човешките потребности на
базата на две основни групи потребности:
– потребност от дефицити;
– потребност от развитие.
Първата група потребности, намиращи се
на по-ниско стъпало, изисква задоволяване,
преди да се премине към следващата, нами-
раща се на по-високо стъпало потребност.
Първата група потребности е обособена в
четири групи:
– първа група – физиологични потребности
(глад, жажда, топлина, покрив и т. н.)
– втора група потребности – потребности
от сигурност;
134
– трета група потребности – потребност от

любов и принадлежност;
– четвърта група потребности – потребно-
сти от одобрение, приемане и уважение.
Схема 2. Пирамидата на Маслоу
Според А. Маслоу човекът преминава към

потребностите на развитието тогава, когато
потребностите от дефицитарната сфера са
задоволени. Концепцията на А. Маслоу по
отношение на потребността от развитие е
ориентирана към потребността от самоак-
туализация. Така потребността от самоак-
туализация включва потребност от знание
и познание, естетическа потребност и по-
требност от себеактуализация. Според него
актуализирането на потребностите от по-
високите нива може да се осъществи един-
ствено след задоволяване на по-низшите.
Единствено изключение прави потребност-
135
та от самоактуализация, която функциони-

ра независимо от останалите потребности в
системата. Специфичното за потребностите
от първите 4 нива: след тяхното задоволя-
ване активността им намалява, получили
сигурност, адекватна оценка, лицата се
успокояват и снижават активността си, но
се появява следващият дефицит. Втората
група потребности, отнасящи се до потреб-
ността от развитие, се характеризира с това,
че след тяхното задоволяване активността
на личността не прекъсва, а напротив уве-
личава се в търсене на повече и повече за-
доволяване. Функционира независимо от
удовлетворяването на другите потребности.
Основната теза на А. Маслоу е, че колкото
по-себеактуализиращ става един човек, тол-
кова повече той се стреми към личностно
израстване и помъдряване, което го прави
по-уверен и знаещ при решаване на редица
проблеми и ситуации.
Най-ниско стоящите в йерархията потреб-
ности от оцеляване и сигурност имат ви-
тално значение, тъй като осигуряват хра-
на, въздух, вода, комфорт и избягване на
опасностите за организма. Тези потребно-
сти активират поведението до момента на
своето задоволяване. След като са осигу-
рени физическият комфорт и сигурността
на човека, се активират потребностите на
следващите нива – от любов и принадлеж-
ност и от адекватна оценка и самооценка.
При нормално удовлетворяване и на тези
нива се задействат потребностите от инте-
лектуални постижения и естетически пре-
живявания. Най-високо в йерархията стои
136
потребността от самоактуализация, т. е.
самоосъществяване и реализация на лично-
стния потенциал на индивида. Според Мас-
лоу, актуализирането на потребностите
от по-високите нива може да се осъщест-
ви след задоволяване на по-нисшите. Един-
ствено изключение прави потребността от
самоактуализация, която функционира не-
зависимо от останалите в системата.
А. Маслоу прави и едно допълнително раз-
граничаване на потребностите в зависимост
от начина на активиране на поведението:
 Потребности, осигуряващи възстано-
вяване на равновесието чрез ликвидира-
не на дефицити. Това са потребностите от
първите четири нива. Особеното при тях е,
че след задоволяването им активността на-
малява. Получили сигурност или адекватна
оценка, лицата се успокояват и снижават
активността си в това направление до поя-
вата на следващия дефицит.
 Потребности, осигуряващи нормалното
съществуване или нормалното развитие. В
тази група Маслоу отнася потребностите от
горните три нива. След удовлетворяването
им активността не прекъсва, а напротив –
увеличава се в търсене на повече и повече
задоволяване. Например, колкото по-добре
разбира материала, толкова повече усилия
влага ученикът за да постигне нова степен
на разбиране и знание. За разлика от пър-
вата група, потребностите от познание и
разбиране, естетическите потребности и
потребността от самоактуализация, по мне-
137
нието на Маслоу, никога не могат да бъдат

напълно задоволени, защото водят до ново
развитие и нови стремежи. Следователно
подбужданата от тях активност постоянно
се подновява и повишава.
Въпреки че потребностите сами по себе си
не насочват поведението, те са в основата
на всяка мотивация и опосредствано влияят
на дейността. Освен това, същественото и
продължително блокиране на тяхното задо-
воляване може да предизвика редица „не-
мотивирани“ действия, несигурност, неуве-
реност и незаинтересованост.
Вътрешна Под вътрешна мотивация се разбират оне-

и външна зи вътрешно-психични фактори, плод пре-
мотивация ди всичко на възпитание, но също така и на
нагласа, генетично наследяване, интуиция и
Вътрешна други, които влияят на хората да се държат
мотивация по определен начин или да следват опреде-
лена цел. Тези фактори включват чувството
за отговорност, възможността на хората да
се развиват и ползват умения и способности,
свободата на действие, възможностите за
развитие, интересната работа и т.н. Несъм-
нено, една организация, каквато и мотива-
ционна система да създаде, трудно би могла
да преодолее липсата на съответната нагла-
са – резултат, например, от възпитанието на
един човек. Поради тази причина системата
за подбор трябва да служи като организацио-
нен механизъм, който да умее да „пресява“
хората, при които отсъства или не е доста-
тъчна вътрешната мотивация за осъществя-
ването на организационните цели.
138
Когато говорим за външна мотивация, раз- Външна

бираме системата от управленски действия, мотивация
средства и подходи за мотивиране на сътруд-
ниците към постигането на целите на органи-
зацията. Тя включва фактори, с които се вли-
яе върху индивидуалното поведение. Важен
за отбелязване е фактът, че често външните
стимули могат да имат бърз и силен ефект, но
рядко продължителен, за разлика от вътреш-
ните, които имат дълбок и траен ефект пора-
ди това, че са присъщи на индивида, а не са
му наложени отвън. От друга страна, не бива
да се забравя, че двете форми на мотивация –
вътрешна и външна, са взаимно свързани и си
въздействат една на друга.
Теориите за мотивацията се подразделят Мотивационни

на съдържателни и процесуални. Съдър- теории
жателните теории се базират на основни-
те потребности, които мотивират човека, а
процесуалните са фокусирани върху проце-
сите, които насочват човека да постъпва по
един или друг начин. Към съдържателните
отнасяме тази на А. Маслоу, ЕRG-теория-
та на Алдерфер, теорията на МакКлиланд,
двуфакторната теория на Херцберг. Проце-
суалните мотивационни теории са предста-
вени от теорията за очакванията, теорията
на равновесието, теорията на целите.
Една от първите теории в областта на моти- Съдържателни

вирането на персонала е тази на Хенри Мъ- мотивационни
рей за изявата на потребностите, създадена теории
през 1938 г. Мърей предлага разнообразна
съвкупност от 20 вида потребности, чрез Теорията
които човек задоволява себе си и своето от-
ношение към другите, включително и към на Хенри Мърей
139
труда. Неговата систематизация е известна

под името „Потребностна таксономия на
Мърей“ и характерно за нея е, че не се оп-
итва да отделя инстинкти от потребности, не
търси базов инстинкт, не се стреми да фик-
сира някаква съподчиненост, значимост на
някоя от потребностите, а ги подрежда по
азбучен ред. Основната теза в нея е, че само
разнообразието от потребности може да мо-
тивира поведението за определено време.
Потребностите на индивида се променят в
резултат на опита и познанието му, но чрез
тях той показва, т.е. демонстрира себе си,
а също и своето отношение към другите,
включително и отношението си към труда.
Мърей предлага разнообразна съвкупност от
двадесет вида потребности, които поотделно
или в комбинация лежат в основата на всяко
човешко поведение. Съвкупността включва:
споделяне: съобразяване (с) и даване на
другите;
постигане: преодоляване на препятствия
и постигане на успех при предизвикателни
задачи;
приобщаване: установяване на пълноцен-
ни социални отношения, приобщаване към
групи, нужда от обич;
агресия: физическо или психическо увреж-
дане на други хора;
автономия: преодоляване на влиянието на
другите и стремеж към независимост;
противодействие: защита на собствената
чест и гордо отблъскване на чужда агресия;
подчиненост: служене на другите чрез
следване на указания и напътствия;
140
оправдание: самозащита чрез обяснения,

уточняване обстоятелства и причини;
доминиране: ръководене, лидерство и кон-
трол над другите;
показване: привличане на вниманието към
себе си;
самосъхранение: избягване на ситуации и
дейности, криещи опасност;
застраховане: избягване на провал, срам,
унижение или насмешка;
грижовност: оказване на помощ или под-
крепа на нуждаещи се;
ред: поддържане на подреденост, организа-
ция, прецизност;
игра: отпускане, шега, забавление;
отхвърляне: игнориране на други или от-
хвърлянето им от дейности;
осезателност: желание за допир, усещане;
секс: желание за сексуални отношения или
полов акт;
подкрепа: търсене на помощ или съчувст-
вие от други;
разбиране: дефиниране на взаимовръзки,
идеи и концепции.
Според Мърей, всяка потребност се харак-
теризира с два параметъра: направление и
сила. Направлението, това са обектът, ли-
чността, събитието, към които е ориентира-
на потребността, а силата са нейният сми-
съл, ценност, значение, които всеки човек
по своему влага в съответните потребности.
Потребностите се пораждат към конкретни
141
условия и предпоставки, разнообразието

от потребности мотивира поведението за
определено време, като опитът и знанията
на хората променят потребностите. Таксо-
номията на Мърей е сред първите опити за
изчерпателно и систематизирано обхваща-
не на човешките потребности като детер-
минанти на целенасоченото поведение.
Мотивационните изследователски пости-
жения на Мърей служат за основа на много
от по-късните концепции в тази област, въ-
преки че не са сред най-цитираните. Едно
от най-ценните им качества е, че те са сред
първите опити за изчерпателно и система-
тизирано обхващане на човешките потреб-
ности като детерминанти на поведението.
Двуфакторна През 1959 г. Фредерик Хърцбърг излиза с
(хигиенна) теория модела на още една теория за мотивация,
на Ф. Хърцбърг получила наименованието двуфакторна.
Той се опира на тезата, че са налице две
групи фактори, които влияят върху удовлет-
вореността от труда у хората, върху начина
им на поведение при изпълнение на зада-
чите. Базира своята теория върху изучава-
нето на задоволяването на потребностите и
фиксирания мотивационен ефект от това за-
доволяване върху 200 инженери и счетово-
дители. На основата на това изследванията
стига до извода, че съществуват:
1. Поддържащи (хигиенни) фактори – тях-
ната липса води до неудовлетворение, де-
мотивация у служителите. Наличието на
тези условия не създава силна мотивация.
Хърцбърг ги нарича поддържащи фактори,
тъй като те са необходими за поддържане-
142
то на разумно равнище на задоволство. Из-

веждат се следните поддържащи фактори:
– Политика и администрирането на компа-
нията;
– Технически надзор над работата;
– Междуличностните отношения с контро-
лиращия, надзираващия;
– Междуличностните отношения с равните;
– Междуличностните отношения с подчи-
нените;
– Заплатата;
– Сигурността на работното място;
– Личният живот, условията на труд;
– Статусът в групата.
2. Мотивационни (задоволяващи) фак-
тори – факторите от тази група водят до
силна мотивация и задоволство, когато са
на нужното равнище в организацията. От-
съствието им обаче не води до силно неу-
довлетворение. Хъртцърг описва шест от
тези фактори:
 Постигане на нещо;
 Признание;
 Служебно повишение;
 Самата работа;
 Възможност за развитие на личността;
 Отговорност и автономия.
Разграничението между двата вида фактори
наподобява това между вътрешно присъщи
и външно присъщи мотиватори. Вътрешно
присъщите мотиватори са част от длъж-
ността и оказват силно мотивационно въз-
действие, докато външно присъщите (на-
гради, заплащане) не са свързани пряко с
143
дейността и имат значение след извършва-

нето на работата.
Друг важен принос на неговите изследва-
ния е, че когато сътрудниците са високо
мотивирани, те се отнасят много толерант-
но към неудовлетворенията, които са след-
ствие от хигиенните фактори.
Можем да обобщим, че теорията на Хърц-
бърг гласи, че удовлетвореността на инди-
вида е резултат от самата работа, а неговата
неудовлетвореност – от условията на труд.
Интересната работа го задоволява, но ру-
тинната не го отблъсква. От своя страна
лошите условия на труд го отблъскват, но
подходящите не го задоволяват.
Методът, който Хърцбърг препоръчва за
прилагане на теорията му, се нарича „обо-
Принципи на вертикално натоварване на работата
Принципи Включен мотиватор

Прехвърляне на някои контролни функции със Отговорност и
запазване на отговорностите индивидуални
постижения
Увеличаване на отговорността за индивидуална Отговорност и
работа признание
Задаване на цяла естествено обособена единица Отговорност,
работа (модул, подразделение) постижения и
признание
Гарантиране на допълнителни правомощия на Отговорност,
даден служител в неговата дейност, професио- постижения и
нална свобода признание
Периодични доклади, които достигат директно Вътрешно признание
до работника, а не чрез прекия му началник
Поставяне на нови и по-трудни задачи, върху Развитие и обучение
които не е работено преди
Задаване на индивидуални, специфични и спе- Отговорност,
циализирани задачи, позволяващи на служите- развитие и
лите да станат експерти в областта си напредване
144
гатяване на работата“. Неговата същност

най-добре се разбира на основата на т. нар.
принципи на „вертикално натоварване на
работата“.
Съществуват общи моменти между теории-
те на А. Маслоу и Ф. Хърцбърг. Едно срав-
нително изследване показва, че мотива-
ционните фактори отговарят на това, което
в йерархията на потребностите се изразява
с категориите самоосъществяване и ува-
жение. Съответно поддържащите фактори
отговарят на физиологичните потребности,
сигурността и социалните потребности.
Моделът на Ф. Хърцбърг допълва модела
на А. Маслоу, тъй като прави допълнително
разделение на петте равнища в две катего-
рии, ориентирани повече към длъжността.
Между двете теории съществуват и доста
различия. По отношение на ориентацията
теорията на Маслоу е ориентирана към всич-
ки хора, а тази на Хърцбърг – към „белите
якички“. За А. Маслоу финансовото възна-
граждение играе роля на мотиватор, докато
за Ф. Хърцбърг то не е ключов мотиватор.
Теорията на А. Маслоу се отнася до всички
хора във всеки момент, докато тази на Ф.
Хърцбърг е ориентирана към работата.
През 1969 г. бихевиористът Клейтън Ал- ЕRG-теория
дерфер модифицира теорията на А. Маслоу на Алдерфер
и предлага нов подход за определяне на мо-
тивацията. Класифицира потребностите в
три групи, като се абстрахира от строгата
им йерархия. Концепцията получава наи-
менованието ЕRG , абревиатура на англий-
ските думи Existence, Relatedness, Growth
145
– Съществуване, Обвързаност и Растеж.

Теорията на К. Алдерфер обръща внимание
на субективните състояния на задоволство
и желание, като феномени тясно свързани,
но не идентични с потребността. Задовол-
ството се отнася до резултата от взаимо-
действието между индивида и средата му и
може да бъде определено като чувство, като
субективна реакция при постигане на жела-
ното. Самото желание е още по-субективно,
защото се отнася до вътрешно състояние на
индивида, свързано с неговите потребно-
сти, предпочитания и мотиви.
ЕRG-теорията възприема подхода на „от-
ворената система“ към разбирането на чо-
вешката личност. К. Алдерфер формулира
своите категории потребности, обособени в
следната тристепенна йерархия:
– потребности от съществуване (Е) – в
ключват се физиологичните потребности и
тези за сигурност;
– потребности от обвързване (R) – потреб-
ност от принадлежност;
– потребности от растеж (G) – включват
се вторичните две равнища на Маслоу.
К. Алдерфер твърди, че трите категории по-
требности са подредени йерархично само
по отношение на намаляваща конкретност
и увеличаваща се абстрактност. Начините
за задоволяване на потребностите за съ-
ществуване са конкретни. При „изкачва-
нето“ през потребности за обвързване към
такива за растеж, начините за задоволява-
не стават все по-абстрактни. Задоволява-
146
нето на потребностите от съществуване и

обвързаност намалява значението им като
мотиватор, докато задоволяването на по-
требностите от растеж ги прави по-силно
мотивиращи.
За разлика от Маслоу, Алдерфер смята че:
1. Може да действат едновременно повече
от една потребност; 2. Ако не може да се
удовлетвори някоя потребност от по-високо
равнище, нараства желанието за удовлетво-
ряване на по-ниско равнище, докато концеп-
цията на Маслоу се характеризира с твърда
прогресия. Алдерфер споделя последовател-
ното възходящо задоволяване на потребно-
стите, но той въвежда и понятието регресия
на фрустрацията. Фрустрацията включва
сбора от неблагоприятни последствия за ин-
дивида поради неудовлетворените потреб-
ности. Регресия на фрустрацията означава,
че неуспехът при задоволяване на по-аб-
страктните потребности води до нарастващо
значение като мотиватор на по-конкретните.
Определено може да се приеме, че теорията
на К. Алдерфер представлява един по-гъв-
кав вариант на концепцията за йерархия на
потребностите. В този смисъл тя може да
има голямо значение за хората в практиката.
Теория на социално придобитите мотиви на
Дейвид МакКлелънд
Теорията на МакКлелънд се основава на
тезата, че голяма част от потребностите не
са биологични и универсални, а социално
придобити. Социално придобитите мотиви
според него са:
147
(1) Постижения (успех) – потребност от

конкурентен успех, съизмерен и с персо-
налните стандарти за съвършенство;
(2) Принадлежност – потребност от топло-
та, от приятелски и сърдечни взаимоотно-
шения;
(3) Власт – потребност от контрол и влия-
ние над други лица.
МакКлелънд акцентира върху групата по-
требности, които според него се усвояват чрез
заучаване. По-късно той добавя и четвърта
група потребности – за компетентност. Под
тази потребност се разбира стремежът да си
добър в това, което правиш. Съответно може
да се говори за различни типове личности
или начини на поведение, при които преобла-
дава една или друга потребност. Така сравни-
телно ясно се открояват четири типа трудови
поведения или ориентации.
Типът, акцентиращ върху постижение-
то, преследва и превзема цел след цел, из-
качвайки се по стълбицата на успеха. Из-
пълнението, завършването на една задача
са важни сами по себе си като постигане,
а не толкова поради възнаграждението, с
което може да са свързани. Хората от този
тип ще работят по-добре, ако усещат, че
усилията им ще бъдат забелязани, ако не са
изправени пред голям риск от неуспех и ако
получават пълноценна обратна връзка за
качеството на своето представяне. В ролята
си на мениджъри тези хора очакват същата
ориентация и от подчинените си и нерядко
имат проблеми с делегирането на функции,
права и отговорности.
148
Типът с доминантни подбуди от характе-

ра „приобщаване“ – хората от този тип са
подчинени на стремежа да се заобикалят с
близки и приятни хора. Те се нуждаят по-
интензивно от близост и приятелства и за-
това предпочитат работа, която им дава сво-
бода на общуването. Когато бъде натоварен
с управленски отговорности, този тип може
да има сериозни проблеми поради противо-
речието между желанието да бъде приет и
харесван и необходимостта да поставя зада-
чи, да следи за изпълнението им и да наказ-
ва, ако е необходимо.
Властовият мотивационен тип се нуждае
от това, да въздейства върху организацията
и е готов да поема рискове в името на това
свое желание. Веднъж придобил власт, той
може да я ползва или конструктивно, или
деструктивно. Хората от този тип обикно-
вено са много добри мениджъри, особено
ако подтикът им е по-скоро към организа-
ционна, а не към персонална власт.
Комплексният тип мотивационна ориен-
тация е свързан с акцент върху нивото на
собствените способности. Представителите
на този тип изпитват вътрешно удовлетво-
рение по-скоро от самото добро изпълнение
на работата. Управленските проблеми тук са
свързани преди всичко със следната опас-
ност – опиянението от компетентността, от
умението и от самата работа може много
често да предизвика изкривено възприемане
и недооценка на междуличностните отноше-
ния и на рационалните (нормалните, опти-
малните, смислените) нива на изява.
149
Най-важният принос на МакКлелънд е, че

разработва методика за развиване на по-
требността от постижения. Въз основа на
изследванията си той разработва практи-
чески програми за развиване на потреб-
ността от постижения, които прилага в ре-
дица фирми в САЩ.
Процесуални Тази мотивационна теория е създадена през

мотивационни 1963 г. от Ст. Адамс. Според нея хората су-
теории бективно определят отношението на полу-
ченото възнаграждение спрямо изразход-
Теория за ваните усилия и след това го сравняват с
справедливостта възнаграждението на други хора, изпълнява-
(социалното щи аналогична работа. Ако сметнат, че е въз-
сравнение) никнала несправедливост към тях, възниква
психологическо напрежение и следователно
е нужно да се възстанови справедливостта и
да се премахне дисбаланса. Изследванията
показват, че обикновено, когато хората смя-
тат, че не им се плаща достатъчно, те снижа-
ват интензивността на работата си. Но в об-
ратния случай, когато смятат, че им плащат
повече, често това не оказва влияние върху
интензивността на работата.
В основата на концепцията стои наличието
на правопропорционална връзка на равен-
ството (справедливостта) с мотивиранос-
тта. Главният извод от приложението на
теорията на справедливостта в практиката
се свежда до това, че докато персоналът не
възприеме, че получава справедливо възна-
граждение, той ще работи некачествено.
Възприемането на оценката има относи-
телен и субективен, а не абсолютен харак-
150
тер. Когато съществува несправедливост,

възникват противоречия, които водят до
промяна в трудовото поведение на рабо-
тещите. Тук е задължителна намесата на
ръководството, за да се възстанови „равно-
весието“. Изследванията обаче показват, че
едностранно повишаване на заплащането
води до предотвратяване на конфликтите в
краткосрочен ефект и решение.
Справедливостта изисква комплексни ме-
роприятия в икономически и психологиче-
ски план.
Справедливостта се възприема в четири
последователни стъпки. Първата формира
у индивида чувството, как другите го оце-
няват и как гледат на него. При втората той
установява как фирмата оценява другите.
При третата сравнява двете оценки. При
четвъртата осмисля и извежда заключение
за справедливо или несправедливо отноше-
ние към него. В концепцията на Ст. Адамс
се използват следните основни понятия :
 въвеждане – това е приносът на „Аз“-а
за фирмата;
 резултат – това, което „Аз“-ът получава
срещу своя принос от самата фирма;
 двустранна перцепция – възприемане и
сравнение на въвеждането и резултата на
другите (за максимална яснота произходът
на думата „перцепция“ е от латински език и
едно от нейните значения е непосредствено
възприемане на обективната действител-
ност чрез сетивата; възприятие);
 справедливост – усещане, чувство, при
което възприемането и сравнението на при-
151
носа и резултата на другия е равно на при-

носа и резултата на „Аз“-а;
 негативна несправедливост – мнение, че
приносите на „Аз“-а и на другия са еднак-
ви, но резултатът на другия е по-голям от
резултата на „Аз“-а;
 позитивна несправедливост – мнение, че
приносите на „Аз“-а и на другия са еднак-
ви, но резултатът на „Аз“-а е по-голям от
резултата на другия.
Много въпроси се повдигат в теорията за
справедливостта, като на някои от тях дори
се дава отговор. Така например: Защо по-
високо образованите са склонни да „надце-
няват“ образованието си, а тези с по-дълъг
стаж – стажа и опита си? Защо повечето от
заетите са склонни да си избират за сравне-
ние лица или групи, стоящи по-високо от
тях поне по отношение на заплащането на
труда, а не се сравняват с неблагоприятни
за тях случаи? Защо много от хората имат
устойчива и висока оценка за собствено-
то Аз, на която много трудно могат да гле-
дат безпристрастно и обективно отстрани?
Защо стремежът към балансиране съвсем не
е абсолютен и някои предпочитат да бъдат
„подценявани“, а други – „надценявани“?
За отбелязване е, че освен с очевидното си
съответствие на реалната действителност
тази концепция дава на фирмения менидж-
мънт, респективно на мениджърите, ори-
ентация накъде и как да бъдат насочени
усилията им за неутрализиране на неспра-
ведливостта в техните фирми; доколко съ-
ществено значение има доброто познаване
на представите на фирмения персонал от
152
различните равнища за справедливост и не-

справедливост и на тази база – мотивацията
чрез осигуряване най-вече на справедливо
трудово възнаграждение.
Тази теория е разработена през 1964 г. от Теория
Виктор Вруум като процес за управление на за очакванията
избора. Тя представлява опит да се разбере на В. Вруум
мотивацията като се изследват процесите
от полагането на някакви усилия до пости-
гането на крайните резултати. Основава се
на идеята, че не само наличието на активна
потребност тласка човека към постигане на
определена цел, но и надеждата, че избра-
ният от него тип поведение ще доведе до
удовлетворение на потребността. В. Врум
разглежда мотивацията като производна от
три фактора: очаквания, инструменталност,
валентност (предпочитание). Изходна точ-
ка на теорията за очакванията е изборното
поведение, което може да доведе до жела-
ните награди. В частност теорията гласи, че
индивидите оценяват различните стратегии
на поведение и след това избират онова по-
ведение, което според тях ще доведе до по-
следствия или награди, свързани с работата
и които те ценят високо.
На основата на изследванията на други уче-
ни бихевиористи Виктор X. Вруум дава най-
пълна формулировка на теорията за очаква-
нията, включваща три основни променливи
– очакване, възнаграждение и валентност,
които произтичат от взаимоотношението
между усилие, дейност и последствия или
награди. Очакването се разглежда като
оценка на личността за вероятността на оп-
ределено събитие. То, както и вероятността,
153
може да варира от 0 до +1. При анализа

на мотивацията за труд основните гра-
дивни елементи на теорията се намират
в следната зависимост: разходи за труд
(изпълнение) – резултат от труд – възна-
граждение – валентност (удовлетворение
от възнаграждението).
Очакването в отношението „разходи на
труд – резултати“ характеризира съотно-
шението между изразходваните усилия и
получените резултати, от една страна, и
осъзнаването, разбирането от индивида
на наличието или отсъствието на пряка
връзка между двете, от друга. Ако напри-
мер човек чувства, че такава пряка връзка
липсва, то съгласно теорията на очаква-
нията мотивацията отслабва, и обратно –
тя нараства при наличие на пряка връзка.
Очакването в отношението „резултати –
възнаграждение“ е очакване на определе-
но възнаграждение, поощрение в отговор
на постигнатото равнище на резултата. И
тук наличието или отсъствието на пряка
връзка увеличават или намаляват мотива-
цията на индивида в труда.
Валентността характеризира очакваната
от индивида ценност, привлекателност
на възнаграждението. Тя бива вътрешна
и външна. Валентността може да има по-
ложителна или отрицателна стойност, оп-
ределена от индивида. Например, в даде-
на работна ситуация можем да очакваме
последици или награди от рода на пови-
шаване на заплатата, повишаване в длъж-
ност или призвание. В този случай имаме
154
положителни валентности. Последствия от

рода на забележки, напрежение в работата,
стрес и междуличностни конфликти могат
да имат отрицателни валентности. Теорети-
чески едно последствие или награда при-
тежават валентност, тъй като са свързани с
потребностите на индивида. Следователно
тази променлива показва връзката с теори-
ите за съдържанието.
Математическата формула на модела е:
М = (Е – Р) х Z(Р – 0) V,
където:
М – мотивация;
(Е–Р) – очаквания „усилие – изпълнение“;
(Р–0) – очаквания „изпълнение – резултати“;
V – валентност за определен резултат.
Очакването е вероятността, че дадена ак-
тивност (действие) ще доведе до опреде-
лен резултат. Тази вероятност се определя
субективно от лицето, което взема решение
дали да предприеме действие или не.
Инструменталността (средството) също е
субективна вероятност, отразяваща доколко
вземащият решение вярва, че постигането
на резултата ще доведе до получаване на
желаното. Желаното може да бъде морално
или материално възнаграждение.
Предпочитанието (валентността) е степен-
та на относително удовлетворение или не-
удовлетворение, възникващо вследствие на
получаването на определено възнагражде-
155
ние, изразено чрез латинската буква V. Ва-

лентността може да бъде положителна или
отрицателна.
Мотивацията е възможна само когато съ-
ществува ясна връзка между трудовата из-
ява и резултата и когато този резултат се
възприема като средство за задоволяване на
някаква потребност. С това твърдение може
да се обясни защо стимулите (външните
мотиватори) работят само когато връзката
между усилие и възнаграждение е ясна и
когато възнаграждението си заслужава уси-
лията. Много маркетингови усилия се бази-
рат на мотивационната теория на очакване-
то. Според тези проучвания мотивацията на
човека е продукт от анализа на възможните
възнаграждения, свързани с конкретно по-
ведение и доколко е вероятно да постигне
тези възнаграждения. Моделът на В. Вруум
поставя акцента предимно върху индивиду-
алните различия в мотивирането и изследва
отношенията между мотивацията и орга-
низационните цели. Моделът е определен
като „ситуационен“, тъй като акцентира
върху анализа на поведението на човека в
конкретната работна ситуация. Той обаче е
по-комплексен и се отличава със значител-
но по-голяма гъвкавост и приложимост от
моделите на А. Маслоу и Ф. Хърцбърг.
Теория за Тази теория е разработена от Брем. Тя се
реактивността основава на предположението, че при да-
дена степен, в която индивидът е наясно с
потребностите си и с необходимото за пос-
тигането им поведение и при условие, че е
налице свобода на избора, той ще избере
156
поведение, максимално задоволяващо по-

требностите му. Индивидът е мотивацион-
но активиран срещу възможни ограничения
на свободата му.
Според тази теория индивидите не са па-
сивни приемници на въздействия, а актив-
но се стремят да осмислят средата, в която
се трудят, и да намалят неопределеността
в нея чрез контролиране на факторите, от
които зависи възнаграждението им.
Подходите за мотивиране на персонала
трябва да бъдат възприети като смислени и
приемливи от обектите на мотивацията и да
са в съответствие с техните собствени цен-
ности и ориентации.
Тази теория, публикувана през 1968 г., до- Интегриращ
развива идеите на В. Вруум. Мнозина я оп- модел на
ределят като комплексна, тъй като в нея са Портър–Лаулър
включени елементи на теорията на очаква-
нето и на теорията на справедливостта.
Основната идея в концепцията на Портър
и Лоулър се свежда до това, че резултати-
те, които даден индивид постига, зависят
от усилията му, от способностите и от ха-
рактерните му особености, от степента на
осъзнаване на ролята, която изпълнява.
Степента на неговите усилия се определя
от ценността на възнаграждението и от сте-
пента на увереност, че тези усилия ще до-
ведат наистина до определено равнище на
възнаграждение.
Основните пунктове в мотивационната схе-
ма на Портър и Лоулър са:
157
 Ценността на възнаграждението за инди-

вида, доколкото то задоволява неговите по-
требности от сигурност, социална оценка,
независимост и себереализация. Казано с
други думи, удовлетворението, което може
да изпита индивидът след успешно извър-
шена работа, чувството за компетентност и
самоуважение от това, което е постигнал;
 Вероятността възнагражденията да зави-
сят от усилията, така както я преценява ин-
дивидът, т.е. неговите очаквания за взаимна-
та връзка между усилия и възнаграждение.
Следователно колкото по-голяма е ценност-
та на възнаграждението в представата на
индивида и колкото по-силно е убеждение-
то му, че получаването на това възнаграж-
дение зависи от собствените му усилия,
толкова по-голямо и ще бъде вложеното от
него усилие. Но само абстрактното усилие
не е достатъчно. Необходимо е ефективно
усилие или включване в модела и на след-
ните допълнителни променливи: вложе-
ни усилия (количество енергия, влагана в
дейността), способности и особености на
личността под формата на знания, индиви-
дуални умения, навици, психологически и
социални характерни белези и други роле-
ви възприятия – или това, което индивидът
мисли, че от него се изисква да прави, и от-
ношението на личността към така разбира-
ната нейна роля.
В крайна сметка може да се каже, че ин-
струменталната теория на Вруум и Пор-
тър и Лоулър разглежда задоволеността на
индивида като произтичаща и зависеща от
158
конкретните постижения (резултати). При

нея се генерализират следните изводи:
 Индивидът е мотивиран за конкретни по-
стижения, тъй като те са свързани с очак-
вания, които в момента той преценява като
позитивни от гледна точка на постигането
на неговата цел;
 За да има постижение, мотивацията за това
трябва да бъде съчетана и със способност за
неговото осъществяване, а не само с желание;
 Удовлетвореността е непосредствен ре-
зултат от конкретното постижение; индиви-
дът оценява удовлетворението си като въз-
награждение;
 Постигнатото удовлетворение потвърж-
дава и подобрява позитивната оценка на
очакванията и това от своя страна засилва
мотивацията.
Един от най-важните изводи от модела на
Портър–Лаулър е този, че резултативният
труд води до удовлетворение. Това е в пря-
ко противоречие с виждането, залегнало в
концепцията за „човешките отношения“ ,
която се опира на предпоставката, че удо-
влетворението води до висока резултатност.
В тази теория се разглежда използването на Теория за
подсилващи и задържащи фактори, за да се подсилването
мотивира или да се създаде подходяща сре- на Торндайк
да за мотивиране. Тази теория не разглеж-
да потребностите или причините, поради
които индивидите осъществяват определен
избор, а фокусира върху външната средата
и нейното значение за индивида.
159
Важен момент в теорията е законът на Торн-

дайк за ефекта, който гласи: поведение, в
резултат на което се получават благопри-
ятни последствия, ще бъде предпочитано
и повтаряно в бъдеще; обратно, поведение,
от което следват неблагоприятни резултати,
ще бъде отбягвано. На практика мениджъ-
рите според тази теория могат да използват
четири типа подсилване:
– Позитивно подсилване, което включва
различни възнаграждения (признание, пох-
вали, парични бонуси);
Едуард Торндайк
(1874–1949) – Негативно подсилване, при което възна-
гражденията са свързани с отбягване на оп-
ределени негативни последствия;
– Прекратяване (въздържане от положител-
но подсилване);
– Използване на санкции.
При прилагане на позитивно подсилване, за
да се мотивира желаното поведение, мени-
джърите могат да използват два вида про-
грами:
 Програма за непрекъснато, постоянно по-
ложително подсилване, която е свързана с
отдаване на възнаграждение винаги, когато
е налице желано поведение;
 Програма на неравномерно позитивно под-
силване, която е свързана с периодично въз-
награждаване на желаното поведение. При
нея резултатът е по-бавен, но и по-стабилен.
Теорията съдържа определени недостатъ-
ци – използва се за манипулиране на пове-
дението, акцентира само върху външното
160
възнаграждение. Съществуват и някои неи-

зяснени въпроси: кое подсилване трябва да
се използва и от кого; каква е продължител-
ността на подсилването и др.
Към проблемите на трудовата мотивация се Теориите
обръща и Дъглас Макгрегър, представяйки „Х“ и „У“
два крайно различни възгледа за човека в на Макгрегър
организацията – негативната –теория „Х“,
и позитивната – „У“.
Теорията „Х“ акцентира върху тактиката на
контрола, върху процедурите и методите,
които дават възможност да се предписва на
хората какво трябва да правят, да се конста-
тира изпълняват ли те това и да се прилагат
насърчения или наказания. В тази теория
Макгрегър разглежда нормалния среднос-
татистически човек като индивид, който
по всякакъв начин се стреми да „бяга“ от
работата и по тази причина трябва да бъде
непрекъснато строго контролиран, включи-
телно заплашван с наказания, за да изпъл-
нява това, което се иска от него в трудовия
процес. Този човек не желае да поема отго-
ворност, винаги търси формално указание
или заповед, не демонстрира никакви амби-
ции. Теорията съдържа негативни оценки за
човека като участник в трудовата дейност.
Картината е мрачна, защото въздействието
в случая се основава на принудата.
Теория „У“ изисква повишено внимание
към характера на взаимоотношенията, на
създаването на среда, благоприятна за въз-
никване на преданост към организационни-
те цели и даваща възможност за максимално
проявяване на инициатива, изобретателност
161
и самостоятелност при постигането им. Те-

ория „У“ е противоположна на теория „Х“.
Д. Макгрегър представя съвсем друга кар-
тина за човека, участник в трудовия процес.
Според нея нормалният средностатисти-
чески сътрудник с удоволствие изпълнява
своите задължения; способен е на само-
контрол, ако е убеден в необходимостта от
постигане целите на организацията; може
да бъде научен не само да поема отговор-
ност, но и да се стреми към нея; способен е
да взема новаторски решения, да проявява
сравнително висока степен на въображе-
ние, изобретателност и творчество при ре-
шаването на организационните проблеми.
Необходимо е само той да бъде подходящо
мотивиран за това.
Трудно е да се определи кое от двете виж-
дания, Х или У, е по-валидно, това зависи
до голяма степен от конкретната ситуация.
И може би трябва да се търси едно взаимно
комбиниране, допълване между двете, тъй
като са доста крайни позициите. В заключе-
ние трябва да изтъкнем, че в реалния живот
нещата не са толкова крайни и определени
и един ръководител трябва да създава всич-
ки възможности, даже и да съществува об-
становка, подобна на описаната в теория Х,
да се променя в посока на това, което опис-
ва теория У.
Теория за В средата на 60-те години на миналия век
дейностните Търнър и Лоурънс провеждат изследване с
характеристики цел да определят ефекта, който оказват раз-
личните дейности върху степента на удо-
влетворение на сътрудниците и отсъствия-
162
та им от работа. Резултатите се обобщават в

концепция, наречена теория за нужните ха-
рактеристики от дейността. Съгласно тази
теория сътрудниците в една организация
предпочитат сложните дейности, предлага-
щи определени предизвикателства. Слож-
ността и предизвикателството се подреждат
в шест дейностни характеристики:
1. разнообразие;
2. автономност;
3. отговорност;
4. знания и умения;
5. широки обществени взаимодействия;
6. възможности за обществени взаимо-
действия.
Също така различните индивидуални ха-
рактеристики оказват влияние върху пове-
дението. Тази теория е важна за практиката
на управление на организацията според три
момента: първо, във връзка с разбирането,
че сътрудниците по различен начин реаги-
рат на различните типове дейности; второ,
идеята, че трябва така да се проектират за-
дачите на различните работни места, че да
се формира комплекс от дейности, предла-
гащи определени предизвикателства; трето,
да се обърне внимание на факторите извън
работата, влияещи върху равнището на удо-
влетворение от самата работа.
В теорията има различни класификации на Основни

различните школи за мотивация, които ние мотивационни
частично се опитахме да представим по-го- модели
ре. Заслужава внимание, макар и накратко,
да се спомене тази класификации, която е
163
изградена с използване на историческия

признак – появата на теорията във време-
то през изминалия XX век. Някои автори
разглеждат тази класификация като мотива-
ционни модели. Нещо повече, мотивацията
е модел и на управлението, в частност и на
управлението на човешки ресурси, тъй като
управленският процес може да се разглеж-
да и като мотивационен процес. Посочена-
та квалификация очертава пет основни мо-
дела: модел на икономически рационалния
човек, модел на социалните човешки отно-
шения, модел на самообновяването (или
себереализацията), модел на комплексния
човек, японски модел на мотивацията.
Моделът на икономически рационалния
човек е свързан най-вече с концепцията на
Фредерик Тейлър, който полага основите
на фирменото научно управление. Той из-
вършва редица промени в съществуващото
управление, като въвежда функционалното
разделение на труда. Обособяват се функ-
ционалните отдели в организацията. Тейлър
определя и въвежда понятието „достатъчна
дневна заработка“ и го обвързва пряко със
заплащането на труда. Чрез хронометричен
анализ се определя точното време за из-
вършване на дадена операция и на тази ос-
нова се създават работни стандарти – норми
за измерване на труда и оценка на извърш-
ваната дейност. Човекът в концепцията на
Тейлър е ресурс като машините и сурови-
ните и се подчинява на строг ред. Според
икономическия модел хората са мотивира-
ни преди всичко и най-силно от икономиче-
ски възнаграждения. Предполага се, че ин-
164
дивидът ще бъде мотивиран към ефективен

труд, ако възнагражденията и наказанията
му са обвързани пряко с неговото предста-
вяне. Тейлър е първият, който предлага хо-
рата да бъдат мотивирани чрез работната
заплата – за по-високи резултати да се дава
и по-висока заплата или възнаграждение. В
обратния случай би трябвало да следват на-
казания или санкции. Освен това работата
трябва да се възлага на работниците в съот-
ветствие с тяхната квалификация. Увеличе-
ната производителност на труда в резултат
на използването на този подход, съчетан с
ефективна специализация на работниците,
за времето си е впечатляваща.
Теорията за целите е разработена в основа-
та си от Латам и Локи, а изследванията по
тяхната методика са правени в продължение
на двадесет години, в периода между 1960
и 1980 г. Те доказват, че мотивираността и
изявата са по-високи, когато пред индивида
са поставени ясни и конкретни цели, когато
тези цели са трудни, но достижими и приети.
Освен това индивидите трябва да бъдат убе-
дени в ценността и значимостта на тези цели
лично за тях. Ако целите стават все по-труд-
ни, то и качеството и количеството на изпъл-
нението ще се стабилизират. Качеството и
количеството обаче се влошават, ако целите
се превръщат в невъзможни за изпълнение.
Всяка цел, която е съпричастна на изпълни-
теля, се възприема като висша цел, особено
ако бъде сравнена с друга цел, например с
така наречената „наложена цел“.
По-късно поставянето на цели е използ-
вано в специалната мениджърска техника,
165
наречена „управление чрез цели“ (МВО –

Management By Objectives). Възникнала в
началото на 60-те години, до голяма степен
тя е дискредитирана – главно поради това,
че към прилагането ѝ се подхожда бюро-
кратично и без осигурена поддръжка на
тези, които ще бъдат управлявани, както и
без надеждни системи за обратна връзка.
Понастоящем теорията е в основата на из-
вестните в управлението на човешките ре-
сурси управленски системи за оценка на изя-
вата, които са наследници на концепцията за
целевото управление. Става дума за системи-
те, в които управленският персонал планира
работата си и се оценява и самооценява на
базата на т. нар. „ключови целеви области“,
декомпозирани в срокове, задачи и пр. Хората
си вършат по-добре работата, ако има обратна
връзка, която да оцени как те осъществяват
целите си. В случая обратната връзка действа
като ръководство за осъществяване на необ-
ходимото поведение. От особена ценност е
самооценката, т. е. възможността на сътруд-
ника да наблюдава и оценява собственото си
поведение. От значение е и участието на съ-
трудника при формирането на целите. Трябва
да се отбележи, че тази теория помага изклю-
чително много в разработката на практически
подходи за управление.
Още по-ясно тейлъризмът е представен от
А. Файол, който формулира 14 принципа на
управление:
• Разделение на труда. Според този прин-
цип специализацията е естественото със-
тояние на нещата, като целта е да се изпъл-
166
нява повече по обем работа и с по-добро

качество при същите условия.
• Власт. На всеки човек, извършващ ня-
каква дейност, трябва да се делегира дос-
татъчно власт, за да бъде той способен да я
свърши.
• Дисциплина. Предполага признаване и
подчинение на постигнатите споразумения
между организацията и работниците.
• Единоначалие, или принципът, че всеки
един служител трябва да получава заповеди
само от един пряк ръководител.
• Единство на целите. Всяка група, работе-
ща за постигането на дадена цел, трябва да
бъде обединена от един план и един ръко-
водител.
• Подчинение на личните цели на общите,
т.е. интересите на един или група служите-
ли не трябва да се налагат над интересите и
целите на организацията.
• Възнаграждение. За да се осигури лоял-
ност и поддръжка от страна на персонала,
служителите трябва да получават справед-
лива заплата и възнаграждение за своя труд.
• Централизация, която също като разделе-
нието на труда е естествено състояние на
нещата. Степента на централизация се оп-
ределя от правата (властта), предоставени
на съответното йерархично ниво и е свърза-
на с отговорността.
• Йерархична верига – т.е. разпространение
на заповедите от най-висшите към най-нис-
шите ръководители в структурата. Същест-
вуващата йерархична верига определя и
пътя на комуникацията.
167
• Ред.
• Справедливост.
• Стабилност на персонала. Бързата или
честа смяна на служители намалява ефек-
тивността на организацията.
• Инициатива. Мениджърите трябва да сти-
мулират и подкрепят инициативата на под-
чинените си.
• Корпоративен дух, или единство на цели-
те на сътрудниците и организацията.
Моделът на икономическата рационалност
се базира преди всичко на външен контрол
и не отчита наличието на сложен комплекс
от разнообразни фактори и отношения (като
например човешките потребности). За ня-
кои хора и при определени обстоятелства
този подход е добър, но ефектът може да
бъде само краткосрочен и неговата неспо-
собност да отчете, че има и други човешки
нужди, означава, че неговата изключителна
употреба във всички ситуации вероятно ще
доведе до дългосрочни вреди.
Моделът на човешките отношения е раз-
работен от Елтън Мейо и неговата школа.
Основната идея на този модел е, че индиви-
дът има социални потребности и в мотива-
цията му за труд стои потребността от при-
надлежност към дадена група или социална
система. Ето защо силна мотивираща сила
има груповият труд. Основоположниците
на тази концепция – Джордж Елтън Мейо
(1880–1949) и сътрудниците му провеждат
през периода 1927–1932 г. редица експери-
ментални изследвания в американски фир-
168
ми. Доказва се, че производителността на

труда не нараства вследствие на фактори
като условия на труд или работна запла-
та. Разкриват се нови, непознати дотогава
фактори – груповата мотивация, ролята на
формалните и неформалните групи в упра-
влението. Оттук следва и необходимостта
от възприемане на нова концепция за мяс-
тото на човека в организацията. Започва да
се дава приоритет на човека, на неговите
потребности от социални отношения, идеи
и реакции. Икономическият човек, който е
изпълнител и се подчинява на строгия ред,
се заменя от социалния човек, който трябва
да бъде мотивиран чрез удовлетворение на
неговите социални потребности. На преден
план излиза сътрудничеството, вниманието
към служителите и съобразяването с мне-
нието им, създаването на добър социален
климат, който да води до удовлетвореност
от труда, и на тази основа – до по-висока
ефективност. В този контекст концепцията
на Мейо и неговите сътрудници намира ши-
рок прием и се разпространява чрез т. нар.
школа на човешките отношения. За пред-
ставителите ѝ производителността на труда
е в непосредствена зависимост от удовлет-
ворението от труда, а резултатите от труда
са по-високи, ако самият индивид харесва
колегите си и има приятни ръководители.
Следователно при този подход се акцентира
върху отношенията на индивидите в обще-
ството, т.е. върху потребностите от социал-
ни отношения, климата в организацията и
др., като се подценяват някои икономиче-
ски и психологически аспекти. Този подход
169
пренебрегва силното влияние на директно

мотивиращите външни фактори като запла-
щането, например. Той предполага също, че
задоволството от работата води до подобре-
но изпълнение, което не винаги е така.
Моделът за самообновяването е разрабо-
тен от А. Маслоу и Ф. Хърцбърг на база-
та на техните анализи на потребностите е
изграден върху принципа, че индивидите са
мотивирани от съвкупност от разнообразни
човешки потребности, като изключително
важно значение сред тях има потребност-
та от себереализация, самообновяване и
развитие. Според този модел, най-важните
нужди от гледна точка на дългосрочната
мотивация са тези, които се отнасят до изя-
вата и самоусъвършенстването. Тези нужди
са вътрешни за хората и не са предмет на
външна контролна система. Силно влияние
върху тази школа оказват Дъглас МакГре-
гър, който отбелязва, че „хората ще упраж-
няват самонасочване и самоконтрол при
постигането на целите на организацията,
до степен, до която те самите са съпричаст-
ни на тези цели“, и К. Аргирис, според ко-
гото „всеки индивид притежава потенциал
за съвместна реализация с компанията при
наличието на взаимен интерес“. Те оба-
че, както и изследователите в областта на
фирменото поведение, които развиват този
модел, са склонни да подценяват важност-
та на външните екзогенни мотивационни
фактори (стимулите от типа на наградите
и наказанията), въпреки че им признават
правото на съществуване като краткосроч-
ни и второстепенни мотиватори. Ясно е, че
170
моделът за самообновяването също страда

от определена едностранчивост, тъй като
подценява ролята на парите като мотива-
тор. Може да се спори дали парите трябва
да бъдат основен мотивиращ фактор, защо-
то те самите са средство за задоволяване на
други нужди – като например признанието,
постиженията, статута, самоизявата. Моде-
лът също пропуска да обърне внимание на
комплексната връзка между задоволството
от работата и качеството на изпълнението,
както и влиянието на очакванията.
Мотивацията е комплексен фактор, първо,
защото хората са сложни, с многообразни
нужди и очаквания, второ, защото ситуаци-
ите, в които работят, се различават и оказват
различно влияние върху схемите за мотива-
ция, и трето, защото тези хора и ситуации
сами по себе си са в постоянно състояние
на промяна. Моделът за комплексния човек
на Шайн се опитва да опише тези сложни
взаимоотношения. Този подход се основава
на теорията за „отворената система“, която
поддържа интерактивни връзки с околната
среда. Индивидът се разглежда като сис-
тема, включваща потребности и желания,
способности, очаквания и ролеви предста-
ви (идеята и чувствата за това, което инди-
видът иска да прави или мисли, че е прину-
ден да прави), а системата на околната за
индивида среда – като съставена от няколко
елемента, между които са технологичните
фактори, външният натиск, новите задачи и
новопридобитият опит, ролевата промяна.
Според този модел възнаграждението (фи-
нансово и нефинансово) също може да по-
171
влияе върху индивидуалната изява, но няма

решаващо значение при реализирането на
задачата за високи трудови постижения.
Японският модел за мотивация е основан
на схващането, че най-добрият начин за мо-
тивиране на индивидите е те да бъдат напъл-
но обвързани с ценностите на фирмата по-
средством умело ръководство – лидерство,
и предоставяне на възможност за участие
във вземането на решения. Най-известни за-
стъпници на този модел са Питърс и Уотър-
ман. Моделът работи прекрасно в Япония и
според цитираните автори и в „най-съвър-
шените фирми“ другаде по света (въпреки
че повечето от тях вече не само не са сред
съвършените, но не са и сред съществуващи-
те). Предлаганият от тях подход също спо-
ред редица изследователи страда от известна
едностранчивост и опростеност и силно за-
виси от характера и особеностите на нацио-
налните и фирмените култури.
Теория Теорията на подсилването (понякога нари-

на чана теория на настройването) разглежда
стимулирането главно механизма на награждаване, използ-
ван от мениджърите. Тя води началото си
от работите на Б. Ф. Скинър. В основата
на тази теория стои твърдението, че пове-
дението или мотивацията на хората е функ-
ция на последствията (наградите). С други
думи, ако хората се награждават за добрите
резултати от труда им, в бъдеще те отново
ще се трудят добре, тъй като ще знаят, че
усилията им ще бъдат възнаградени.
Четири фундаментални принципа предста-
вляват основата на теорията за подсилва-
172
нето в мотивацията. Те обхващат фокуса,

типовете на утвърждаване, графиците на
утвърждаване и естеството на наградата.
1. Фокус. Фокусът на теорията на утвър-
ждаването е обективното, измеримо пове-
дение (напр. брой на произведените арти-
кули или процент на брака) за разлика от
вътрешноличностните състояния (напр.
потребности), които трудно се наблюдават
и измерват. Това е една от главните отличи-
Б. Ф. Скинър
телни черти на теорията на утвърждаването (1904–1990)
в сравнение с теориите на йерархията на
потребностите, на двата фактора и теорията
на очакванията.
2. Видове (типове) утвърждаване. Има че-
тири основни вида утвърждаване:
 положително утвърждаване – използва
се, за да се засили вероятността желаното
поведение на фирмата да бъде повторено от
работниците;
 наказание – използва се за намаляване на
вероятността нежеланото поведение на ин-
дивида да бъде повторено.
 избягване – използва се от мениджърите,
за да осигуряват желаното поведение;
 отстраняване (премахване) – тази фор-
ма, както и наказанието, се използва за
намаляване или отстраняване на нежелано
поведение.
3. Графици за утвърждаване. Дефинирани
са две широки класификации на графиците
за утвърждаване: непрекъснато и прекъсна-
173
то. При непрекъснатото утвърждаване всяко

поведение се затвърдява всеки път, когато
се прояви. При прекъснатото утвърждава-
не се правят две разграничавания. Първо,
дава се на утвърждаващите се определено
време (интервален график) или определен
брой приемливи поведения (съотносителен
график). Второ, дава се на утвърждаващите
се непроменлив формат (фиксиран график)
или постоянно изменящ се формат (вариан-
тен график). Комбинацията на тези видове
дава четири основни типа утвърждаващи
графици: фиксиран интервал (напр. седмич-
но заплащане), фиксиран съотносителен
интервал (напр. комисионна от продажби-
те), вариантен интервал (напр. повишение)
и вариантен съотносителен интервал (напр.
признание).
4. Същност на наградата. Естеството на на-
градата по отношение на нейния размер и
ценност за индивида може силно да повли-
яе на по-нататъшното поведение. От основ-
но значение за мениджърите е фактът, че
хората се различават по предпочитанията
си спрямо отделните награди. Всеки работ-
ник може ефективно да реагира на честите
похвали и признание. От друга страна, под-
чинен, който желае повишение, може да не
отговаря добре „при потупване по рамото“.
Теорията на подсилването също не е застра-
хована от недостатъци. Като основни могат
да се посочат следните: опростява поведе-
нието, не взема предвид важни индивиду-
ални характеристики, например потребно-
стите, дава приоритет на външните награди,
174
без да се отчита фактът, че някои индивиди

могат да се мотивират от самата работа и
остава открит въпросът за правомощията
на мениджъра по отношение на наградите,
с които може да оперира във фирмата.
Удовлетвореността от труда като понятие Мотивация и
отразява характера на чувствата, който хо- удовлетвореност
рата изпитват от своя труд, включително и от труда
на резултатите от него. Удовлетвореността
от труда се предизвиква от няколко групи
фактори, непосредствено свързани със са-
мия труд, заплащането на труда, менидж-
мънта, качествата на мениджъра, работните
групи. Това са:
 Вътрешномотивационни фактори – свър-
зани с: а) съдържанието на труда (съвкуп-
ността от предмети, оръдия, продукт, който
се произвежда); б) предизвикателствата на
труда – уменията, качествата и знанията,
които изпълнителите трябва да „предизвик-
ват“ в себе си и непрекъснато да ги изявяват;
в) степента на пригодност (критерии за при-
годност) на отделния изпълнител за труда;
г) личностните особености като интереси,
цели, навици, характер, възраст, пол, семей-
на среда, приятели, колеги и пр.
 Външномотивационни фактори – свър-
зани са със заплащането на труда и с усло-
вията на труда в широк смисъл. Счита се,
че парите като монетарно възнаграждение
са само външен (несвойствен) фактор за
удовлетвореност. Хърцбърг уточнява, че
недостатъчното количество пари може да
предизвика неудовлетвореност, но самите
пари невинаги носят удовлетворение. От
175
теорията за йерархията на потребностите

на А. Маслоу следва, че парите осигуряват
задоволяването на основни потребности на
живота – храна, подслон, сигурност и само-
уважение. В такъв смисъл парите са израз
на икономическата принуда към труд. При
положение обаче, че получаваното количе-
ство от тях надхвърли жизнения ни мини-
мум (или поне собствената ни представа за
такъв), парите коренно променят мотива-
ционната си природа, защото стават и сим-
вол. Следователно те са мощно средство и
са свързани директно и индиректно с удов-
летворяването на редица потребности.
 Фактори на трудовия екип. Основопо-
ложникът на школата на човешките отноше-
ния Елтън Мейо защитава тезата, че жела-
нието на човека да бъде приобщен в труда си
към други хора е силна, ако не и най-силната
човешка черта. Действително социалното
взаимодействие в процеса на труда се оце-
нява високо от много хора и е важен фактор
за постигането на удовлетвореност от труда.
 Фактори на успеха и неуспеха. Безспор-
но успехът е генератор на удовлетвореност,
особено ако дава възможност на индивиди-
те да докажат на самите себе си, че той се
дължи на ефективното използване на собст-
вените им умения и способности.
 Формите на удовлетвореност от труда
могат да бъдат систематизирани по следния
начин:
– прогресивна удовлетвореност (основана е
върху оценка на удовлетвореността на по-
176
требностите и очакванията на човека и е

свързана с желание и/или очакване за нови
постижения);
– стабилизираща удовлетвореност (близка
до прогресивната, но с тази разлика, че е
свързана с желание за запазване на постиг-
натото);
– резигнативна удовлетвореност (свързана
с понижаване на равнището на претенции,
с търпение и примиряване с негативните
параметри на средата);
– псевдоудовлетвореност (оценка, направе-
на с помощта на защитни механизми, фал-
шифициращи възприятията – „оневинява-
не“, „омекотяване“ на обстоятелствата);
– фиксирана неудовлетвореност (стабилна,
при запазени нива на претенции, без изгле-
ди за подобрение);
– конструктивна удовлетвореност (свърза-
на е с представи и инициативи за преодо
ляването ѝ).
1. Смятате ли, че представените теории и концепции отразяват
реалните проблеми и въпроси на мотивацията за труд?
2. Идентифицирате ли някоя от теориите като подходящи за
мотивиране на служителите от Вашата организация, фирма?
3. Ако сте ръководител, коя от представените теории бихте изу-
чили по-задълбочено, с цел по-ефективна работа и мотивация на
работния Ви екип?
177
Тест за установяване на мотивацията Ви за успех

Моля, отговорете на всеки един от въпросите с „ДА“ или „НЕ“.
ТВЪРДЕНИЯ ДА НЕ
1. Когато имам избор между два варианта, по-добре е да го
направя бързо, отколкото да отлагам.
2. Лесно се ядосвам, когато виждам, че не мога да изпълня
поставена задача на 100%.
3. Когато работя, всичко изглежда сякаш е поставено на
открити карти.
4. Когато възниква проблемна ситуация, много често съм
сред последните, които вземат решение.
5. Губя спокойствие, когато два дни подред нямам работа.
6. Има дни, когато успехите ми са под средното ниво.
7. По отношение на себе си съм по-строг/а, отколкото съм
към другите.
8. Аз съм по-доброжелателен/на, отколкото са другите.
9. Когато се отказвам от трудна задача, по-късно строго се
осъждам, тъй като зная, че бих могъл да я реша успешно.
10. В процеса на работа се нуждая от малки паузи на
почивка.
11. Усърдието не е основната ми черта.
12. Трудовите ми постижения не винаги са еднакви.
13. Повече ме привлича друга работа, отколкото тази, с
която съм ангажиран/а.
14. Порицанието ме стимулира повече, отколкото похвалата.
15. Знам, че колегите ме смятат за човек на действията.
16. Препятствията правят решенията ми по-категорични.
17. Лесно е да се предизвика у мене честолюбието.
18. Обикновено се забелязва, когато работя без вдъхновение.
19. При изпълнение на определена работа не разчитам на
помощта на другите.
20. Понякога отлагам това, което трябва да направя сега.
21. Трябва да разчиташ само на себе си.
178
22. В живота има малко неща, които са по-важни от парите.

23. Винаги, когато ми предстои изпълнение на важна задача,
мисля само за това.
24. По-малко честолюбив/а съм от много други.
25. В края на отпуската обикновено се радвам, че скоро ще
тръгна на работа.
26. Когато съм настроен/а за работа, върша я добре и по-
квалифицирано от другите.
27. За мене е по-лесно и по-просто да общувам с хора, които
могат упорито да работят.
28. Чувствам се не на себе си, когато съм без работа.
29. Случва ми се да изпълнявам отговорна работа по-често,
отколкото другите.
30. Когато ми се налага да вземам решение, се старая да го
правя колкото се може по-добре.
31. Приятелите ми ме смятат понякога за мързелив/а.
32. Моите успехи зависят в определена степен от колегите
ми.
33. Безсмислено е да се противодейства на желанията на
ръководителя.
34. Понякога не знаеш каква работа ще се наложи да
изпълняваш.
35. Нетърпелив/а съм, когато нещо не става.
36. Обикновено не придавам значение на своите
постижения.
37. Когато работя заедно с други, моята работа дава по-
добри резултати, отколкото работата на другите.
38. Не довеждам докрай повечето неща, с които се
захващам.
39. Завиждам на хората, които не са натоварени с работа.
40. Не завиждам на тези, които се стремят към власт и
положение.
41. Когато съм сигурен/на, че съм на прав път, предприемам
крайни мерки, за да го докажа.
Припишете си по 1 точка, ако сте отговорили с „ДА“ на следни-

те въпроси: 2, 3, 4, 5, 7, 8, 9, 10, 14, 15, 16, 17, 21, 22, 25, 26, 27, 28,
29, 30, 32, 37, 41.
179
Също така си припишете по 1 точка, ако сте отговорили с „НЕ“

на въпроси: 6, 13, 18, 20, 24, 31, 36, 38, 39.
Отговорите на въпроси: 1, 11, 12, 19, 23, 33, 34, 35, 40 не се от-
читат.
Изчислете сумата от получените точки.
Резултати:
От 1 до 10 точки: ниска мотивация за успех;
От 12 до 15 точки: средно ниво на мотивация за успех;
От 17 до 20 точки: умерено високо ниво на мотивация;
Повече от 21 точки: особено високо ниво на мотивация за успех.
Предложеният тест дава възможност да се

установи степента, в която хората са ориен-
тирани да постигат успех. Някои се стремят
да постигнат успех на всяка цена, докато
други се стремят преди всичко да избегнат
неуспеха.
При ниска мотивация за успех може да не

се постигнат поставените цели и ориента-
цията е към избягване на неуспеха.
Ако е налице прекалено силна мотивация

за постигане на успех, това също може да
блокира постигането на целите. Личността
насочва усилията си към успеха, но наред с
това има по-слаби очаквания, че ще се спра-
ви и успее.
Умерената степен на мотивация за постига-

не на успех е подходяща за оптимално из-
пълнение в работата, тъй като тогава хората
планират реалистични и адекватни цели,
избират си средно трудни задачи за изпъл-
нение и вземат умерено рискови решения.
180
Общуването в психологията
ОБЩУВАНЕТО В ПСИХОЛОГИЯТА
Проблемът за общуването е един от глобал- Същност

ните проблеми на психологията, доколко- и особености
то общуването се разглежда като основно на общуването
условие на развитието на човека и е важен
фактор във формирането на личността. Об-
щуването е необходим фактор и условие за
успешно и ефективно развитие и личностно
изграждане на човека.
Същностен фокус на психологията като
наука е да разглежда човека като инди-
вид, който е във взаимодействие с обкръ-
жаващата го среда. Хората се обединяват
в общности, за да реализират определени
дейности, както и социални такива. Няма
човешка общност, която да се развива пъл-
ноценно в своите дейности, ако преди това
не бъде постигнато необходимото взаимно
разбиране между нейните членове. Вза-
иморазбирането се изразява в съвпадение,
сходство или съзвучие у различните хора на
възгледите им за света и ценностите, разби-
ране на индивидуалните им особености и
проницателност по отношение на мотиви-
те за поведение. Общуването е в основата
на човешките взаимоотношения, то е про-
цес на размяна на идеи, информация меж-
ду хората. То е важен фактор за цялостното
развитие на личността. Собственото Аз се
ражда и развива в хода на съвместното съ-
жителство с другите хора. В зависимост от
това, как сме общували, се увеличават или
181
намаляват шансовете за укрепване и утвър-

ждаване на собственото Аз. Човек е необ-
ходимо да общува с другите, за да може да
осъзнае своето собствено Аз. Важен аспект
на комуникативния процес е обратната
връзка – информация, предоставена от дру-
гия за това, доколко ефективно общуваме.
За ефективното общуване са особено важни
три специфични комуникационни умения:
задаване на въпроси, обяснение и слушане.
Да бъдеш личност, значи да бъдеш субект на
общуването. Общуването е производство от
индивидите на нещо общо, което предпола-
га постигане на взаимно идеална представа
на взаимодействащи си страни. Психоло-
гическите изследвания на личността като
субект на общуването са представени в об-
ластта на символическия интеракционизъм
(Дж. Мид), транзакционния анализ (Е. Бърн
и неговата школа), социалната перцепция
(Г. М. Андреева, А. Хараш и др.), социално-
то влияние и властта (Тибо, Кели, Е. Танен-
баум и др.), диалогическото съзнание (М.
М. Бахтин, А. Хараш).
Общуването е сложен феномен, който се
проявява като процес на взаимодействие
между хората и е фактор за цялостното им
развитие. Този сложен феномен може да се
представи като отношение, информация,
влияние, съпреживяване, взаиморазбиране.
В отделните разработки сред психолози-
те се прави опит да се определи понятие-
то общуване и да се отделят неговите ос-
новни критерии. Много често общуването
се разглежда като информационен процес,
182
където термините „общуване“ и „комуника-

ция“ се използват еднозначно. Някои авто-
ри разбират под общуване всяко действие,
което носи информация за партньора. Дж.
Брунер дава едно по-конкретно определе-
ние като изтъква, че общуването е осъзнато
въздействие върху партньора, което включ-
ва зрително възприемане на партньора,
определена осъзната цел, настойчивост в
постигането на целта и търсенето на дру-
ги действия за нейното постигане и накрая
отказ от общуване след постигане на цел-
та. Тези критерии имат крайно прагматичен
характер. Друго конкретно и съдържателно
определение за общуване представя Рос,
където се отделят следните критерии на ко-
муникативния акт:
• насоченост към партньора, с цел при-
вличането му в процеса на общуване;
• потенциална способност да се приема
информация за целите на партньора;
• комуникативните действия трябва да са
достъпни за разбирането на партньора и
да могат да предизвикат неговото съгла-
сие за постигане на целта.
Общуването е съвместна дейност на хората,
чиито участници се отнасят към другите и
към самите себе си, като към субекти. Оп-
ределянето на общуването, като субект-су-
бектно взаимодействие дава възможност
да се разкрие на ниво междуличностни
контакти, т.е. обикновено при трактовка
на общуването като „персонификация“ на
обществените отношения, но и на ниво –
183
вътреличностно. Така общуването се оказва

не само междуличностно взаимодействие,
но и вътрешен диалог (самообщуване). По
този начин връзките на индивида с другите
хора протичат на две нива и обхващат как-
то външното общуване, така и вътрешно-
то, което представя другите в субективния
свят на мислите, представите. В резултат
на добрите контакти на индивидите, меж-
ду контактуващите се наблюдава засилване
на чувството за идентичност и нарастване
на чувството за собствена ценност. Утвър-
ждаването на собствената личност в хода на
комуникирането на хората е извънредно ва-
жен фактор за развитието на личността. По
отношение на генезиса на самосъзнанието,
общуването и взаимодействието с другите
са определящи фактори. Трудните ситуации
и проблеми предизвикват сериозни наруше-
ния в общуването със заобикалящата среда,
което води до нарушаване на вътрешното
общуване.
Редица психолози смятат, че общуването е
особен вид дейност, която обслужва пред-
метно-практическата дейност на човека и
съдейства за формирането на типични за
човека общи характеристики. Във връзка с
това трябва да отбележим, че общуването
се разбира от различните психолози неед-
накво. Едни утвърждават, че общуването –
това е дейност или поне частен случай на
дейността, а други смятат, че това са два
самостоятелни и равноправни процеса.
Друга насока на разбиране и анализ на
общуването е, че дейността и общуване-
184
то представляват два аспекта, две страни

от живота на личността. Тук се акцентира
върху формиращия характер на общуването
като се изтъква, че в него се формира, раз-
вива и проявява цялостният свят на човека
и най-вече основните свойства на индиви-
дуалното съзнание, които могат да бъдат
разбирани чрез анализиране на процеса об-
щуване.
В психологията е разработена трикомпо-
нентна схема за реализирането на общува-
нето от В. И. Мясищев, която се разбира
като многостранно взаимодействие. Трите
компонента на общуването са: първо, пси-
хическото отражение на участниците в
него един с друг; второ, отношението на
единия към другия и трето, обръщението на
единия към другия. Употребявайки термина
отражение, се има предвид познанието, а
когато се говори за отношение, се има пред-
вид характера на емоционалния отклик. А
терминът обръщение се употребява, за да
се отделят особеностите на поведението.
В рамките на различните психологически
направления се дават различни аспекти и
интерпретации на понятието общуване,
където то може да се срещне като иденти-
фицирано с понятието комуникация, или
пък само като междуличностно общуване,
а също така като осъзнато въздействие, като
защитен механизъм и др. Независимо от
различните трактовки на общуването еди-
нодушни са специалистите, че то има три
важни страни – комуникативна, интерак-
тивна и перцептивна.
185
Комуникативната страна на общуването

се състои в обмена на информация между
общуващите индивиди. Комуникативната
страна включва в себе си предаване, прие-
мане и съхраняване на информация между
участниците в съвместната дейност. Нуж-
но е да се прави разлика между комуни-
кация и интеракция. При комуникацията
реципиентът може да не се ангажира с вза-
имодействие, което е в основата на проце-
са на интеракция. При комуникацията во-
дещо е вербалното ниво на общуване.
Интерактивният аспект се отнася до ор-
ганизиране на взаимодействието между
общуващите си индивиди, т. е. обмен не
само на знания, идеи, но и действия. Ин-
теракцията означава взаимодействие, вза-
имно влияние между хората. Интеракци-
ята е събитие, което се случва най-малко
между два субекта, което се характеризи-
ра като обмен на действия и в резултат на
което се стига до промяна във външното
поведение на общуващите.
Перцептивната страна означава процес на
възприятие между партньорите и установя-
ване на тази основа на взаимно разбиране.
Общуването – това е сложен и многостра-
нен процес, който може в едно и също
време да се прояви и като процес на взаи-
модействие между индивидите, и като ин-
формационен процес, и като отношение на
хората един към друг, както и като процес
на тяхното взаимно влияние, и като про-
цес на съпреживяване и взаимно разбиране
един към друг.
186
Общуването като взаимодействие. Учас-

тието едновременно на много хора в дей-
ността означава, че всеки е длъжен да вне-
се своя дял в тази дейност. Това позволява
да се интерпретира взаимодействието като
организация на съвместната дейност. В
психологията видовете взаимодействия се
разделят на два противоположни вида: ко-
ооперация (сътрудничество) и конкуренция
(конфликт). Кооперацията е взаимодейст-
вие, което съдейства за организиране на
съвместната дейност за постигане на гру-
пова цел. Конфликтът е сблъсък на про-
тивоположно поставени цели, интереси,
принципи, гледни точки на взаимодейст-
вие. Традиционно конфликтът се разглежда
като негативен тип взаимодействие. Понас-
тоящем са проведени много изследвания,
които разкриват позитивните страни на
конфликта.
Общуването като взаимно разбиране. Са-
мото взаимно разбиране има две страни:
1) разбиране на мотивите, целите, установ-
ките на партньорите във взаимодействието;
2) не само разбиране, но и приемане, споде-
ляне на тези цели, мотиви, установки. Въз-
приемането на човек от човека предполага
процеси на идентификация и рефлексия.
Общуването, като необходимо условие за
осъществяване на цялостния живот на чо-
века, създава образци и модели на процеси-
те, които протичат вътре в индивида. Ана-
лизирането, оценяването, наблюдаването и
разбирането на другите и себе си са резул-
187
тат от общуването. Във всеки един човек,

в неговия вътрешен живот, функционира
някаква вътрешна комуникация, т.е. раз-
лични вътрешни диалози, спорове, вътреш-
на критика и др. Така някаква част от об-
щуването с другите преминава вътре в нас,
т.е. във вътрешно общуване. Общуването е
едно преоткриване и осъществяване на себе
си. Процесът общуване може да се оцени с
няколко критерия: ефективност на общува-
нето, задоволяване на потребността от изра-
зяване на чувствата, дали начинът на общу-
ване се използва за да се оказва помощ или
да се разрешат проблеми или конфликти.
Диалогичен Диалогът не е само последователен обмен

характер на информация, съждения, оценки между
на общуването хората. Диалогът представлява специфична
форма на общуване, в която другият човек
се възприема като равен събеседник с пра-
вото на собствена позиция, със свой инди-
видуален начин на възприемане на света.
Отличителна черта на диалога или на ди-
алогичното общуване е равенството на
позициите при взаимодействието, тяхно-
то взаимно проникване в света на единия
в другия, наличието на обща емоционал-
на духовна атмосфера, която предполага
частична заинтересованост в другия, емо-
ционална включеност в контактите с него,
безкористно отношение към партньора и
т. н. Диалогичното общуване се състои от
съответни действия на партньорите, които
съдържат в себе си елементи на диалогич-
ност. Тази степен на диалогичност характе-
ризира своеобразието на индивидуалните
188
действия или индивидуалния начин на об-

щуване в ситуациите на междуличностно
взаимодействие.
Задълбочен анализ на диалогичната при-
рода на общуването прави М. М. Бахтин,
който разглежда диалога като първичен,
изходен факт на общуването. По-точно
той отделя две взаимносвързани значения
на понятието „диалог“:
• Диалогът като общочовешка реалност от
една страна е предпоставка, условие на чо-
вешкото съзнание и самосъзнание, а от дру-
га основна форма на тяхната реализация.
• В по-тесен смисъл значението на диалога
се разбира като конкретно събитие на об-
щуването, при което протича като среща на
хората един с друг, което се фиксира в поня-
тието „комуникация“ или общуване.
Диалогичността е неотменно свойство на
човешката природа. Диалогът е момент от
актуализацията на човека на неговата ис-
тинска природа. Проблемите на диалога са
най-тясно свързани с актуалните задачи на
практическата психология. Качеството на
диалога има своето актуално значение и е
фактор за успешност в бизнес отношения-
та, развитието на бизнеса.
Функциите на общуването се определят в Функции

съответствие с неговото съдържание. Раз- и стилове
граничават се следните основни функции на общуването
на общуването:
 инструментална функция – характери-
зира общуването като социален механизъм
189
за управление и предаване на информация,

необходима за изпълнение ва определени
действия;
 интегративна функция – разкрива об-
щуването като средство за обединяване на
хората;
 функция на самоизразяване – определя
общуването като форма на взаимно разби-
ране на психологическия контекст;
Към функциите на общуването можем да
отнесем и експресивната му функция – емо-
ционални състояния, преживявани и др.
Потребността от общуване е стремеж към
приобщаване в действията, ценностите,
преживяванията на другия и разкриване
своите собствени. Това е стремеж да се спо-
делят моментите от личния живот с другия,
да се разчупят тесните рамки на своето
„Аз“ и сливането му с „Аз“-а на другия чо-
век. Това е стремеж да се създава социално
качество на човешкото същество – качест-
вото „Ние“.
Уилям Шутц изработва система за раз-
личните стилове на общуване между хо-
рата. Разработва също така нови методи за
психологическо въздействие, с оглед по-
добряване на съвместното съжителстване
на хората. Системата от различни стилове
е базирано на твърдението, че човекът се
нуждае от други хора и това е основна не-
гова потребност. Определянето и задоволя-
ването на тази потребност се осъществява
по твърде различни начини. Хората се раз-
личават по своята готовност и желание да
прекарат известно време заедно с другите,
190
т.е. имат по-малка или по-голяма потреб-

ност от общуване. Някои хора предпочи-
тат такава форма на контакти, при която се
преживяват по-интензивни чувства, а други
„по-хладната“ атмосфера, по-ниската ин-
тензивност на преживяванията.
Всеки един човек има собствени схеми на
поведение, които са специфични за всеки
тип потребности. Съвкупността от тези схе-
ми У. Шутц нарича базисна ориентация на
личността в общуването. Всеки се стреми
да постъпва в съответствие със собствената
си ориентация. Така начинът на поведение
в контактите с хората често се различава от
този индивидуален стил или модел на об-
щуване.
Централно място в структурата на личност-
та заемат нейните комуникативни качест-
ва, които характеризират особеностите на
нейното поведение в различни ситуации на
общуване със значимите други, а така също
възможностите на нейната саморегулация
в общуването. Психологически базис на
комуникативните качества на личността са
нейните комуникативни установки, които
осигуряват нейната готовност да се форми-
рат отношенията в определен стил и с опре-
делен тип предпочитани партньори.
Така например В. Сайтър е установил чети-
ри стила на общуване.
Първият е помирителен, при който ли-
чността приема всичко в името на мира. Тя
винаги иска извинение, съгласява се, чув-
ства се слаба и зависима. Изказванията ѝ са
191
приблизително такива „Мога ли да ти услу-

жа с нещо?“ или „Мога да направя каквото
искаш за тебе.“
Вторият е обвиняващ стил. Това са хора,
които винаги се въртят около някой друг. Те
критикуват, конфликтни са, непрекъснато
откриват грешки. Обикновено техните из-
рази са: „Всичко това е твоя грешка!“
Третият стил е компютърният. Тези хора са
свръх рационални, тихи са, спокойни, тво-
рящи и благоразумни. Те подбират думите
си внимателно, отричат собствените си чув-
ства, позовават се на факти. Всичко при тях
е точно и логично. Те се изказват примерно
така: „Разбира се, че съм добре.“
Четвъртият стил е на разсеяните. Те имат
вид на отчаяни, не могат да гледат другите
в очите, не могат да отговарят на директни
въпроси. Имат склонност да игнорират или
да сменят темата. Те са плахи и несигурни.
Тези хора могат да кажат нещо подобно
като: „Имахме ли определена среща?“
Според В. Сайтър всичките четири стила
отразяват ниско ниво на самооценка. Най-
резултатен е така наречения балансиращ
стил. При този стил се наблюдава топли-
на, искреност, чувствителност. Тези хора
не обвиняват другите за пътя, който са из-
брали. Те не отричат своите чувства и при-
емат чувствата на другите. Балансьорите
са хора, които са сърдечни, зрели, творя-
щи и живи. Обикновено се изразяват така:
„Разбирам проблема ти и съм тук, ако се
нуждаеш от мене.“
192
Потребността от определен стил на съв-

местно съжителство може да бъде харак-
теризирано от две гледни точки. Едната
се отнася до „Аз–другите“, т. е. това, кое-
то най-много допада на дадено лице в не-
говите действия по отношение на другите.
Другата гледна точка се отнася до „Други-
те–Аз“. Тя включва това, което допада на
дадено лице в действията на другите хора,
насочени към него.
От гледна точка на активността за постига-
не на целите различаваме три стила на об-
щуване:
 асертивен – защита на собствени интере-
си, без да се наранява другия, самоуважение;
 агресивен – доминиране, насилие, липса
на уважение, пренебрегване на възгледите
на другите;
 пасивен – слаба активност, за да се из-
бегне конфликт, би пренебрегнал интереси-
те си, за да угоди на другия.
Общуването между хората е процес, който Изграждане на

се изразява в непрекъснатото вършене на междуличностни
нещо – говорене, мислене, гледане, слуша- умения
не. Съществуват основания да се говори за
наличието на умения, които играят важна
роля за определяне качеството на между-
личностните контакти. Може да се твърди,
че в това отношение междуличностните
контакти могат да се развиват и усъвършен-
стват. Междуличностните умения трябва
да бъдат насочени към създаване на такива
условия и атмосфера на междуличностни-
те отношения, които да благоприятстват
193
развитието на човека и реализацията на

неговите възможности. Обособяват се три
основни типа индивидуални потребности и
желания, отнасящи се до формите на кон-
тактуване с другите: а) общуване с хора; б)
оказване на влияние върху хората; в) емо-
ционално ангажиране.
Дж. Мид подчертава, че социалните навици
се развиват чрез способността да се приема
роля, която се развива още в играта на деца-
та. В редица психологически проучвания се
извеждат множество и разнообразни уме-
ния с цел разгръщане на междуличностни-
те отношения. Най-общо цялата тази съв-
купност от междуличностни умения може
да се представи в следния вид:
– умение за наблюдаване и разбиране на хо-
рата;
– умение за подпомагане и за оказване на
влияние;
– умение за разрешаване на проблеми и
конфликти.
Умението за наблюдаване и разбиране на
хората не се изразява в бързото изработва-
не на неподдаващи се на промени мнения за
хората и за себе си. Изразява се преди всич-
ко в способността за разбиране на връзките
между собственото поведение и реакции-
те на другите хора, както и между поведе-
нието на другите и собствените реакции.
Тези взаимни връзки и взаимодопълващи
се отношения са ключ към разбиране на
протичането на общуването между тези
лица. Познаването на тези особености из-
194
исква включването на откритостта, довери-

ето, възприемането. За по-доброто взаимно
опознаване е необходимо по-високо ниво на
доверие. Взаимното опознаване изисква по-
голяма степен на откритост, която се обу-
славя от самосъзнанието на партньорите в
общуването.
При разглеждането на умението за подпо-
магане и за оказване на влияние е необходи-
мо да се обърне внимание преди всичко на
въпроса за оказване на психологическа вза-
имопомощ. Съществуват два основни типа
обстоятелства, които определят оказване-
то и приемането на помощ. Единият тип е
свързан с такива ситуации, в които човек
се чувства зле, има трудности, което пра-
ви невъзможно самостоятелното справяне
с проблемите. Другият тип се отнася до
ситуации, в които съществува възможност
и потребност от промени, които могат да
подобрят положението на човека. Особено
важно е изграждането на такава форма на
взаимоотношения, при която у нуждаещото
се от помощ лице да нарасне способността
само да си помогне.
Основният механизъм за формиране на
контактите с хората и за влияние върху тях
е собствената личност. Така същността за
оказването на влияние и въздействието върху
другите се изразява в умението да се увеличи
относителния дял на въздействието и сътруд-
ничеството в контактите с другите хора.
Един от основните елементи на умението
за разрешаване на конфликтите между хо-
рата е способността за пълно осъзнаване на
детайлите, характерът, формата на същест-
195
вуващите противоречия, както и необходи-

мостта от открито общуване с партньорите.
Във взаимоотношенията между хората има
много проблеми, които създават трудности в
общуването, но не са конфликтни. Те могат
да произтичат от наличието на индивидуал-
ни различия между хората по тяхната житей-
ска активност и инициативност, особености
на темперамента и интересите. Решаваща
роля при разрешаването на такива проблеми
има умението за проявяване на взаимна толе-
рантност по отношение на тези индивидуал-
ни различия, а също така и толерантност към
възможностите за промяна на партньорите.
Така толерантността се формира и развива в
резултат на умението за съвместно съжител-
стване на комуникиращите личности.
Развиването на така представените между-
личностни умения се осъществява при човека
чрез учене от собствения опит в контактите с
хората, което е един от основните начини за
учене. Другият начин се изразява във възпри-
емането и усвояването на знания под формата
на готови възгледи и принципи на мислене,
преживяване и действие. Усвояването и раз-
виването на собствените умения, които са ва-
жни за контактите с хората и за развитието на
личния опит е атрибутирано от:
• доверието и значимостта на своя субекти-
вен опит, т.е. личността да приеме в себе си
чувствата и възприятията, да разкрие значе-
нието на собствените си проблеми;
• експериментиране със себе си, т.е. търсе-
не по подходящ начин на поведение, оцен-
ка, като проверява своите предположения
и оценки;
196
• търсене в заобикалящия свят на обратна

връзка, информация, т.е. реални резултати
от собствените си действия и по-точно как-
ви реакции и чувства предизвиква в други-
те хора неговото поведение;
• наличие на съзнание и способност да пра-
ви избор и да взема решения за собственото
си поведение;
• анализиране на собствените си успехи
и неуспехи и да не разглежда успеха като
случайно явление, което е източник на удо-
влетворение или да не приема неуспеха
като поражение.
Определено се смята, че основен източник
на трудности в общуването е отсъствието
на доверие между партньорите. Недоста-
тъчното взаимно познаване на партньо-
рите благоприятства тяхната сдържаност
и резервираност във взаимоотношенията.
Развитието на комуникативните умения,
на комуникативните компетенции изискват
и развитие на личностни механизми и въз-
можности за самоизучаване, управление на
собствения личен потенциал и неговото са-
моразвитие и самоусъвършенстване, за да
се осигури професионално и лично израст-
ване и кариерно развитие.
Общуването представлява професионален Психологически

инструмент, а общителността и комуника- условия и
тивната култура са задължителни качества изисквания за
за личност на човека. От голямо значение за реализиране
ефективността на общуването е достовер- формиращите
ността на предлаганата информация. В функции на
това отношение са проведени изследвания, общуването
които показват качествата на подателите на
197
информация, които я правят достоверна и

така те разполагат с по-големи възможности
за оказване на влияние върху получателите
на тази информация. Определени качества
на подателя на информацията могат да до-
ведат до повишаване на достоверността на
информацията. А тези качества са:
• Откритост и достоверност на намерени-
ята на подателя на информацията;
• Проявява на топлота и доброжелателност
от страна на подателя на информация;
• Доверие и респект по отношение на по-
дателя като източник на информация;
• Динамика в подаваната от подателя ин-
формация.
Можем да кажем, че достоверността на по-
даваната информация създава субективна
нагласа на получателя, която се изразява
в определена готовност за доверие в това,
което се съобщава от подателя. Описани-
те качества на поведението на подателя на
информацията могат да доведат до изграж-
дането на същите нагласи и в получателя.
Подчертахме, че откритостта изпълнява
важна роля в ситуациите на кризи в меж-
дуличностните отношения и зависи от сте-
пента на самовъзприемането и осъзнаване-
то на самия себе си.
Много е важно обратната информация да
бъде осигурена така, че да не предизвиква
мобилизиране на психологичната защита
на човека. За тази цел е необходимо при из-
казването си личността да се концентрира
върху поведението на партньора, неговата
198
експресия, мимика. Необходимо е повече

да се говори за наблюденията, отколкото да
се изказват квалификации, крайни заключе-
ния, констатации. Важно е вниманието да е
насочено преобладаващо повече върху оп-
исанията и обясненията на поведенческите
актове, отколкото върху оценките. Обратна-
та връзка в общуването е техника и начин
за получаване на информация за партньора
при общуването, използвани от събеседни-
ка за коригиране на собственото поведение
в процеса на общуване. Обратната връзка
предполага умението да виждаш себе си от-
страни и правилно да преценяваш как парт-
ньорът ти се възприема в общуването. Ме-
ханизмът на обратната връзка предполага
умението на партньора да съотнесе своите
реакции с оценките за собствените си дейст-
вия. Умението да използваш обратната връз-
ка в общуването е един от най-важните мо-
менти, влизащи в процеса на комуникация
и в структурата на комуникативните спо-
собности на човека. Обратната информация
трябва да е насочена към ползите, помощта
и подкрепата на лицето, за което се отнася, а
не за собствено удовлетворение.
За възникването и осъществяването на ди-
алога е необходим взаимен стремеж на не-
говите участници за установяване на исти-
ната, единство на целите, способността да
се изслушва гледната точка на събеседника.
Диалогът е невъзможен без заинтересова-
ното, съчувствено отношение на събесе-
дниците един към друг, готовността на все-
ки да представи и да разбере проблемите
на другия. Психолозите разглеждат диалога
199
като „открито общуване“, доколкото него-

вите участници се уведомяват един друг за
това, което с тях действително става. Учас-
тниците в диалога са партньори в конкрет-
ния смисъл на думата, събеседници, които
са свързани в отношения си за взаимна под-
дръжка и взаимопомощ.
В арсенала на професионалните средства
на психолога в рамките на общуването,
като едно от най-важните, е умението да
се слуша. Така К. Роджърс смята, че един
от основополагащите принципи на качест-
веното и ефективно общуване е „доброто
слушане“. Първото, което е необходимо за
доброто слушане, е умението за съсредото-
чаване върху събеседника, концентриране
вниманието върху човека, който се обръ-
ща за помощ. За да се слуша събеседникът,
нужно е да се обръща внимание не само на
неговите думи, но и на мимиката, жестове-
те, интонацията. Да се слуша събеседникът,
означава да се разбере какво той преживява.
Не трябва да забравяме, че емоционалното
напрежение, тревогата на хората, често се
скриват зад външното безразличие, неуве-
реност, дори агресия. Погледът в очите е
гаранция за това, че събеседникът ще бъде
изслушан. Разгръщането на умението за
добро слушане е ключово не само за пси-
холога. Наличието на това комуникатив-
но качество е от съществено значение и за
ефективната бизнес комуникация на раз-
лични нива и сфери в бизнеса.
Ефективността на общуването в голяма сте-
пен зависи от начините на общуване на чо-
200
века, а именно достатъчно ли такт, търпи-

мост и уважение има той към събеседника
си. Самокритичността на личността в това
отношение дава своите резултати.
Корекционната работа по общуването се
провежда в условията на доверителна ат-
мосфера, открито общуване, в което се при-
лага приемането на обратната връзка. Съз-
дава се възможност да се преживее новият
опит на взаимоотношенията с другите. С.
Джурард смята, че в сферата на междулич-
ностните отношения човек встъпва, за да
обогати своето съществуване и своята лич-
ност. В качеството на характеристики на
междуличностните отношения той отделя:
• общуване между двама души чрез са-
моразкриване един на друг в рамките на
комуникацията;
• изискванията един към друг да са реа-
листични и съгласувани;
• уважават и поддържат стремежа към
растеж и щастие на всеки един от тях;
• всеки пази свободата на другия за самия
себе си и не се опитва да го контролира.
Единственият начин за опознаването на
хората помежду си, това е взаимното само-
разкриване. За ефективността на общуване-
то, за неговото пълноценно реализиране по
посока на усъвършенстването на междулич-
ностните отношения, от голямо значение е
проявата на психологическа проницател-
ност. Психологическата проницателност
може да се определи като способност за
бързо и адекватно познаване на хората и
201
отношенията, които се реализират между

тях в определена ситуация, и за прогнози-
ране на поведението на партньора при об-
щуването.
По отношение на спецификата на психо-
логическата проницателност, то тя влиза
в системата на комуникативните умения,
които в значителна степен определят ефек-
тивността на общуването. В това отноше-
ние от особено значение е и провеждането
на система от специализирано емоционал-
но-комуникативно обучение.
Развитие Обучението в общуване чрез разнообразни

и обучение конкретни методи се реализира чрез два ос-
на общуването новни подхода:
• поведенчески – ориентиран към тре-
нинг на комуникативните умения и
• личностно-развиващ – насочен към из-
менение на личността на обучавания, с
помощта на въздействието на тренинго-
вите групи.
Привържениците на поведенческия подход
разглеждат общуването като обикновен вид
дейност, детайлизиран в отделни умения
– технологически последователности на
определени действия, на които може да се
научи човек под ръководството на инструк-
тор или по пътя на усвояване на съответни
пособия. Поведенческият тренинг, като се
базира на личностния смисъл в междули-
чностното взаимодействие, поставя значе-
нието на поведението по-скоро в рамките
на самото поведение, отколкото в субект-
202
субектен контекст. Така личностният сми-

съл се отчуждава от личността на индивида
и се вмества в поведенческия акт.
Личностно-развиващият подход е насочен
към изказване и деклариране на хуманис-
тични послания и декларации. При оце-
няване на резултативността на методите,
насочени за повишаване на психолого-ко-
муникативното развитие, е необходимо да
се прецени балансирано и конкретно из-
ползването на всеки един от представените
подходи за постигане целите на тренинг и
обученост в общуването.
Прието е да се смята в психологическата
литература, че оптималното психологиче-
ско общуване е това, което създава най-до-
бри условия за развитието на мотивацията
и творческия характер на дейността, най-
добри условия за правилно формиране на
личността, като осигурява благоприятен
емоционален климат и за личностен растеж.
Предложената по-горе класификация на
психологическите типове общуване позво-
лява да се диагностира нивото на органи-
зиране на общуването, а също така и да се
организира професионално обучение в съ-
ответствие с характера на процеса общува-
не. Това обучение се формира като се опира
в началния етап на познаването на инди-
видите на собствените индивидуални ти-
пологически особености, формирането на
психологически умения, които се осъщест-
вяват на основата на цялостното развитие
на емоционално-комуникативните качества
на човека. От особено значение е и провеж-
203
дането на система от специализирано емо-

ционално-комуникативно обучение, което
е свързано с включването на самите инди-
види в разнообразни видове комуникативна
дейност, близка по съдържание и форма на
бъдещата професионална работа.
Примерно можем да предложим система
от упражнения (тренинги), която включва:
 Упражнения, които са насочени към овла-
дяване на умения за комуникация, които
способстват за развитието на комуникатив-
ните способности. Тук се придобиват нави-
ци за управление на общуването, на умение
последователно и пълноценно да се действа
в обстановка сред много хора, на развитието
на проява на внимателност, наблюдателност
и съсредоточеност в общуването. Необхо-
димо е да се обърне внимание на развитие-
то на навиците за общуване, на развитие на
умението за управление на инициативата в
общуването, на развитие мимиката и панто-
мимата, на уменията за проява на преживя-
ванията, на реализирането на външно-рече-
вото и вътрешно-речевото общуване и др.
 Упражнения за цялостно действие – об-
щуване в дадена конкретна ситуация. Във
връзка с това е необходимо изучаването на
съответни методики за въздействие върху
растежа на личността, упражнения за раз-
витието на въображението, интуицията, на-
виците за искрено и пълноценно общуване.
Упражняване на действия в ситуации, които
са близки към реалния процес на професио-
налната практика на бизнес пространството
и бизнес отношенията. Упражнения, свър-
204
зани с търсенето на собствен стил за общу-

ване и формиране на индивидуален стил на
общуване.
За развитието на общуването на човека с
другите са градивни тренировката, отработ-
ването на навиците за поведение в разноо-
бразни конкретни ситуации и конфликти
задължително. Това може да се осъществи
както в ежедневното общуване, така и при
специално организирани практически за-
нятия, като например симулиране и импро-
визиране на конфликтни ситуации, спор и
детайлен анализ и обсъждане поведението
на участниците в конфликта. Междулич-
ностното общуване е в основата на взаи-
модействието между хората. Ефективната
комуникация в процеса на работа не само
допринася за успешното изпълнение, но и
е източник на адекватна самооценка и са-
мочувствие на личността и създава поло-
жителен емоционален фон. В процеса на
комуникация се дава и се получава обратна
връзка за изпълнението, оценява се поведе-
нието и се влияе върху емоциите и прежи-
вяванията на другите. Ако хората искат да
променят преживяванията си в положител-
на насока, тогава тази оценка, която полу-
чават, ще въздейства индиректно, а именно
чрез начините, по които хората си взаимо-
действат и си влияят един на друг. Разви-
тието на уменията, на комуникативните
компетенции и на професионализма изис-
кват и развитие на личностни механизми и
възможности за самоизучаване, управление
на собствения личен потенциал и неговото
саморазвитие и самоусъвършенстване, за
205
да се осигури професионално израстване и

кариерно развитие. Проявата и подобрява-
нето на комуникативните умения в значи-
телна степен е предпоставена от наличи-
ето или отсъствието на общителност като
личностно качество, създаващо условия за
развитието на тези умения.
1. Разкрийте съдържанието на понятието общуване.
2. Кои съществени характеристики на общуването най-често се
актуализират в рамките на бизнес отношенията?
3. Кои форми на обучение за ефективна комуникация са най-под-
ходящи за Вашата фирма, организация?

Тестове за самооценка
Общо ниво на общителност
На Вашето внимание се предлагат няколко обикновени въпроса.
Моля, отговаряйте бързо и еднозначно с „да“, „не“ и „понякога“.
ТВЪРДЕНИЯ ДА НЕ ПОНЯКОГА
1. Предстои Ви обикновена или делова среща.

Изкарва ли Ви от релси чакането?
2. Предизвиква ли у Вас притеснение и неудоволст-
вие изискването да излезете с доклад, съобщение,
информация на някакво съвещание, събрание или
подобно мероприятие?
3. Не отлагате ли посещението при лекаря до пос
ледния момент?
4. Предлагат Ви да заминете в командировка в
град, където Вие никога не сте били. Ще положите
ли максимум усилия, за да избегнете тази коман-
дировка?
5. Обичате ли да споделяте преживяванията си с
когото и да било?
206
6. Дразните ли се, ако непознат на улицата се обър-

не към Вас с молба (да му покажете пътя, да по-
пита колко е часът или да отговорите на някакъв
въпрос)?
7. Вярвате ли, че съществува проблем „деца и ро-
дители“ и че хората от различни поколения трудно
се разбират?
8. Ще се притесните ли да напомните на познат, че
той е забравил да Ви върне парите, които сте му
дали назаем преди няколко месеца?
9. В ресторант, в заведение са Ви сервирали нека-
чествена, развалена храна. Ще си премълчите ли
или само недоволно ще отстраните чинията?
10. Останали насаме с непознат човек, Вие няма да
беседвате с него и ще Ви бъде тягостно, ако пръв
той заговори. Така ли е?
11. Ужасява Ви каквато и да е дълга опашка, където
и да е (в магазина, библиотеката, за билети на кон-
церт). Предпочитате ли да се откажете от своето
намерение или ще застанете на опашка в очакване?
12. Страхувате ли се да участвате в каквато и да е ко-
мисия по разглеждане на конфликтни ситуации?
13. Имате собствени строго индивидуални крите-
рии за оценка на произведения на литературата, из-
куството, културата и никакви чужди мнения в това
отношение не приемате. Така ли е?
14. Чувайки някъде по кулоарите изказвания от
грешна гледна точка по добре известен на Вас въ-
прос, предпочитате ли да премълчите и да не вли-
зате в спор?
15. Предизвиква ли у Вас досада каквато и да е
молба да помогнете да се разреши един или друг
служебен въпрос или учебна тема?
16. По-добре ли излагате своя гледна точка (мнение,
оценка) в писмена форма, отколкото в устна?
Оценка на отговорите: „Да“ – 2 точки, „понякога“ – 1 точка, „не“ – 0 точки.
Получените точки се сумират и се определя към коя от следните кате-
гории се отнасят изследваните лица.
30–32 точки. Вие явно не сте комуникативен и в това е Вашата беда, тъй
като от това страдате най-вече Вие. Но и на близките около Вас не е лес-
но. Трудно Ви е да се захванете за нещо, което изисква групови усилия.
Старайте се да бъдете по-общителен, контролирайте се.
25–29 точки. Вие сте затворен, неприказлив, предпочитате самотата,
затова имате малко приятели. Новата работа и необходимостта от нови
207
контакти, ако не Ви паникьосва, то за дълго Ви изкарва от равновесие.

Знаете тази особеност на Вашия характер и сте недоволни от себе си.
Но не се ограничавайте само от това недоволство – във Ваши ръце е да
промените тези особености на характера. Нима не се случва при някаква
увлеченост в работата Вие напълно да сте комуникативни?
19–24 точки. Вие в известна степен сте общителни и в непозната обста-
новка се чувствате напълно уверено. Новите проблеми не Ви плашат. И
все пак с новите хора подхождате предпазливо, в споровете и дискусиите
участвате неохотно. Във Вашите изказвания има твърде много сарказъм
и то без всякакво основание. Тези недостатъци са поправими.
14–18 точки. Вие имате нормална общителност. Вие сте любознателни,
охотно слушате интересен събеседник, достатъчно търпеливи сте в общу-
ването с другите, отстоявате своята гледна точка без избухвания. Срещате с
нови хора без неприятни преживявания, но в същото време не обичате шум-
ните компании, екстравагантните прояви и многословието, които Ви дразнят.
9–13 точки. Вие сте доста общителни (даже малко повече), любопитни,
приказливи, обичате да се изказвате по различни въпроси, което поняко-
га предизвиква раздразнителност сред окръжаващите. Охотно, с желание
се запознавате с други, нови хора. Обичате да сте в центъра на внима-
нието, на всекиго откликвате на молбите, макар че не винаги можете да
ги изпълните. Случва се да избухнете и бързо Ви минава. Какво не Ви
достига – това е търпение и обмисляне при поява на сериозни проблеми.
При желание може да си наложите да не отстъпвате.
4–8 точки. Вие сте душата на компанията. Общителността е непрекъснато
с Вас. Винаги сте в течение на всичко, което се случва. Обичате да взема-
те участие във всички дискусии, макар че сериозните теми предизвикват
у Вас главоболие. С желание вземате думата по всякакви въпроси, даже
ако имате за тях повърхностна представа. Навсякъде се чувствате уютно.
Хващате се за всяко нещо, макар че не винаги можете успешно да доведете
всичко докрай. Поради тази причина ръководители и колеги се отнасят
към Вас с някакви съмнения и опасения. Замислете се над тези факти.
3 точки и по-малко. Вашата комуникативност носи болезнен характер.
Вие сте приказливи, многословни, намесвате се в неща, които нямат ни-
какво отношение към Вас. Хващате се да съдите за проблеми, по които сте
съвършено некомпетентни. Волно или неволно Вие често ставате причина
за различен род конфликти във Вашето обкръжение. Избухливи сте, обид-
чиви, често сте субективни. Сериозната работа не е за Вас. На хората и в
работата, и у дома и въобще навсякъде е трудно с Вас. Да, Вие трябва да
поработите над себе си и своя характер. Преди всичко възпитайте в себе си
търпение и сдържаност, уважително се отнасяйте към хората и накрая по-
мислете за здравето си – такъв начин на живот не минава без последствия.
208
Какви са Вашите умения за слушане?

За всяко от следните твърдения зачертайте този отговор, който
най-добре описва Вашето поведение, когато разговаряте с друг човек.
Изобщо не съм Не съм Нито не съм съгласен/а, Съгласен/а съм Напълно съм
съгласен/а съгласен/а нито съм съгласен/а съгласен/а
1 2 3 4 5
1 Докато слушам другите, мисля за това, какво 5 4 3 2 1

ще кажа после.
2 Винаги се опитвам да поддържам добър зри- 1 2 3 4 5
телен контакт с този, с когото разговарям.
3 Винаги се стремя да имам последната дума в 5 4 3 2 1
разговора.
4 Въздържам се давам преценка или мнение, 1 2 3 4 5
докато говорещият не е свършил да говори.
5 Често задавам въпроси на говорещите, за да 1 2 3 4 5
изясня какво те са казали.
6 Слушам съдържанието на това, което се го- 1 2 3 4 5
вори, но едновременно с това отчитам и емо-
цията, скрита зад думите
7 Външният вид и начинът на говорене ми каз- 5 4 3 2 1
ват много за качествата на съобщението на го-
ворещия.
8 Опитвам са да разбера не само основното, но 1 2 3 4 5
и конкретните факти или детайли в съобще-
нието на говорещия.
9 Опитвам са да се поставя на мястото на гово- 1 2 3 4 5
рещия, за да разбера по-добре неговата/нейна-
та гледна точка.
10 Винаги се опитвам да преценя логиката и по- 1 2 3 4 5
следователността на това, което се казва.
Този въпросник оценява Вашата степен на внимателност при слуша-

не или разговор с други хора. За да оцените вашите резултати, суми-
райте отговорите, които сте заградили.
Ако Вашият резултат е от 10 до 25 точки, Вие имате слаби умения за
слушане.
Ако Вашият резултат е от 26 до 39 точки, Вие имате средни умения
за слушане.
Ако Вашият резултат е от 40 до 50 точки, Вие имате превъзходни
умения за слушане.
209
Емоциите и чувствата
ЕМОЦИИТЕ И ЧУВСТВАТА В ПСИХОЛОГИЯТА
Същност на Универсалността на емоциите означава,

емоциите че емоционална окраска получават всички
и чувствата форми на психичен живот. Емоцията прави
личността по-възприемчива към един вид
сигнали и по-малко чувствителна към други.
Емоционалната оценка става факт на съзна-
нието под формата на преживяване, което
се получава при съпоставяне на образите и
вижданията за външния свят със субектив-
ната значимост на отразените предмети и
събития. Оценъчната функция на емоциите
не се отнася само до обектите от обкръжа-
ващата реалност. Тя се отнася и до поставя-
не на оценка на собствените преживявания.
Функциите на емоциите нямат постоянна
йерархичност. Тези функции действат ед-
новременно, но коя от тях ще заеме доми-
нираща роля в определен момент от живота
на човека зависи от значимостта на външ-
ния или вътрешния фактори за личността.
Емоциите сигнализират удовлетворяването
на потребностите.
Емоционалните преживявания имат неед-
нозначен характер. Три са важните източни-
ци на трудности при изразяване на чувства-
та: тенденция към отричане на собствените
чувства, както и на чуждите такива; неже-
лание за непосредствено общуване; ограни-
чено осъзнаване и непризнаване на собст-
вените чувства. Един и същ обект може да
210
предизвика несъгласувани, противоречиви

емоционални отношения. Това явление се
нарича амбивалентност на чувствата. Оби-
чайно амбивалентността е предизвикана от
това, че отделните особености на сложен
обект по различен начин влияят на потреб-
ностите и ценностите на човека. Амбива-
лентността може да бъде породена от про-
тиворечието между устойчивите чувства
към предметите и развиващите се от тях
ситуативни емоции.
Човешките чувства имат продължителна
история на филогенетично ниво, в хода на
което те започват да изпълняват редица спе-
цифични функции. Чувствата имат много
разнообразни прояви. Те притежават раз-
лична степен на интензивност и продължи-
телност. Цялото многообразие от чувства
може да се раздели (по тяхното субективно
преживяване) на две категории:
 чувства с положителна последовател-
ност, свързани с неудовлетворение на жиз-
нените потребности на човека и доставящи
удоволствие;
 чувства с отрицателна натовареност,
свързани с неудовлетворение на жизнените
потребности и доставящи неудоволствие.
По съдържание всички чувства могат
да се класифицират на прости и сложни
в зависимост от това, какво ниво на по-
требности удовлетворяват у човека. Към
най-простите се отнасят гневът, страхът,
радостта, мъката, завистта, ревността,
към по-сложните – моралните.
211
Чувствата и емоциите представляват пре-

живявания на човека, на неговото отноше-
ние към това, което той познава или прави,
към другите хора и към самия себе си. Емо-
циите на човека говорят за основното съ-
държание на личността, защото помагат да
се разкрива вътрешния свят на хората.
Емоциите и чувствата не съществуват вън
от усещанията, възприятията, представите,
вън от познанието на човека, вън от него-
вата професионална дейност. Характерът
на емоциите на човека много говори на
обкръжаващите за неговата изграждаща се
личност. В този смисъл емоциите му пред-
ставляват своеобразни индикатори, които
показват доколко благополучно се е форми-
рала и се развива неговата личност.
Емоциите представляват особен клас психи-
чески процеси и състояния, които са свърза-
ни с инстинктите, потребностите и мотивите,
отразяващи се във формата на непосредстве-
но преживяване (удоволствие, радост, страх
и т.н.), както и значимостта на действащите
на индивида явления и ситуации за осъщест-
вяване на неговата дейност, за съдържанието
и характера на неговия живот.
Според редица изследователи, при едно
широко трактуване на емоциите тяхно-
то възникване се свързва „с устойчивите,
обикновени условия на съществуване, та-
кива като отразяване на въздействията или
на предмета (емоциите изразяват тяхното
субективно значение), засилените потреб-
ности (емоциите сигнализират за това на
субекта)“ и т.н. Докато при тясното разби-
212
ране на емоциите, те се обособяват като

реакция на по-специфични условия, ситуа-
ции, например като невъзможност за адек-
ватно поведение, реакция при неочаквано
събитие, конфликтно развитие на ситуация
и т.н. Емоциите съпровождат всяка проява
на активност от страна на субекта в неговия
живот и дейност, конкретно в неговия мно-
гостранен живот в работната среда, в се-
мейството, на улицата и т.н. Намаляването,
редуцирането на съдържанието и нивото на
проява на субектността е свързано с нали-
чието и проявата на афектогенни ситуации.
Голямо значение за уточняване на проблема
за емоциите имат формулираните в психо-
логията от Л. С. Виготски и по-късно от Л.
И. Божович положения за преживяването
като централна емоционална единица на
психическото, която по специфичен начин
е обагрена от отношението на човека към
събитията, към хората, към себе си. Мяс-
тото, ролята и функциите на преживяване-
то в структурата на личността се променят
в хода на цялостното психическо развитие.
Разбирането на характера на преживявания-
та означава разбиране на това, как даден ин-
дивид възприема действителността, хората.
Към особеностите, които непосредствено
характеризират преживяването, се отнасят
качествените и съдържателни черти на емо-
циите, които представляват центъра на емо-
ционалните особености.
Интересно е становището на С. Шехтер,
основал двуфакторните теории за емоции-
те, където се различават физиологически-
213
те компоненти и когнитивен компонент. За

определянето на емоциите е необходима
когнитивна интерпретация, свързана с кон-
кретните ситуации на поводите и причи-
ните на вътрешното състояние на възбуда.
Когнитивният компонент на оценката на
ситуацията С. Шехтер определя като съоб-
щение за преживяваната емоция по отно-
шение на съдържание, насоченост, модал-
ност. Нивото на активация се определя от
него като обща енергетична функция. Той
постулира върху мултипликативната връзка
между тези два компонента. Необходимост-
та от собствено психологическо изследване
на въпроса за емоциите намира своето акту-
ално и задълбочено разглеждане в научните
разработки на В. К. Вилюнас върху феноме-
нологията на емоциите. Авторът анализира
цялостното емоционално явление като осо-
бено психологическо образование, което
се състои от два момента: „от една страна
– някакво отразено съдържание, а от друга
– емоционално преживяване, т.е. специфич-
ната окраска, с която даденото съдържание
се отразява на субекта, на личността.
Едни от най-важните свойства в структу-
рата на личността на човека представляват
емоционалните особености. Емоционални-
те свойства на човека, т.е. способността му
да изпитва емоции, се нарича емоционал-
ност. Емоционалността се разглежда като
едно от основните свойства, които съставят
темперамента. Това положение има особе-
но значение за развитото от А. Е. Олшан-
никова схващане за качествените харак-
теристики на емоциите, които са основни,
214
водещи в структурата на емоционалността.

При това в психологическата литература
и в изследванията в качественото многоо-
бразие на различните емоции са заложени
и се анализират четири емоции, които са
първични и представляват основните еди-
ници като съставна част на съдържанието
на повечето други емоции. Тези емоции са
радост, гняв, страх и печал. Типът на съ-
отношението между посочените емоции е
важна характеристика на емоционалността,
която определя различните емоционални
типове хора. Знанието за особеностите на
емоционалните типове хора е необходимо
особено и за практическите апликации на
психологията в различни сфери на общест-
вения живот, респективно за бизнеса.
Необходимостта от разглеждане на про-
блема за емоциите е обусловена не само от
теоретически интерес. Психологическата
наука разкрива ролята на емоциите за ця-
лостното развитие на психиката на човека
и ги разглежда като мощен инструмент за
развитието на неговата личност. Емоции-
те представляват една от най-важните ха-
рактеристики на човешката личност. Те се
отнасят към главното съдържание на ли-
чността, защото спомагат за разкриване на
вътрешния свят на хората.
Между психолозите няма пълно единоду- Различия между

шие относно същността и различията на чувства и емоции
понятията „чувство“ и „емоции“. До неот- и връзката им
давна за термина „емоция“ беше прието да с потребностите
се използва като определяне и обособяване-
то им в качеството на най-прости преживя-
215
вания, които са свързани с първичните, ор-

ганически потребности. Понастоящем все
по-голям прием получава разбирането, че
емоциите са относително кратковременни
процеси, които имат подчертано ситуати-
вен характер. При едно такова разбиране
на емоциите те не може да се отнасят само
към органическите потребности. Емоции-
те се смятат за група психични процеси и
състояния, свързани с потребностите и мо-
тивите на хората. Те отразяват значимостта
на явленията върху жизнената дейност на
личността и в същото време оказват влия-
ние върху тази дейност. Емоциите възник-
ват винаги при конкретни поводи, т. е. те са
конкретни, ситуативни и в резултат на това
много разнообразни.
Чувствата за разлика от емоциите се ха-
рактеризират с устойчивост и са свързани
с отношението към определен обект, човек,
клас, училище, произведение на изкуство-
то. Неотменен, постоянен признак на чув-
ствата освен устойчивостта и свързаността
им с определен обект е и тяхната полярност
или амбивалентност. Това свойство се изра-
зява в това, че едни и същи обекти могат да
предизвикват противоположни по съдържа-
ние чувства.
Емоциите представляват важен фактор
за регулацията на познавателните проце-
си. Емоционалната обагреност е едно от ус-
ловията, което определя непреднамереното
внимание и запомняне, като този фактор е
в състояние съществено да облекчи или за-
трудни протичането на тези процеси. При
216
определен стимулен материал или при из-

разена интензивност на емоциите могат да
се променят и процесите на възприятието.
От емоциите зависят цяла поредица от ха-
рактеристики на речта, натрупват се данни
за тяхното регулиращо влияние върху ми-
словните процеси. Всичко това подчертава
още веднъж положението за единство на
двете страни от развитието на личността:
мотивационно-потребностна и познавател-
на. В хода на развитието на психиката на
човека поведението му става все по-пред-
намерено, т.е. той овладява способността
да подчинява своите постъпки на целите,
които съзнателно поставя пред себе си.
При разглеждането на връзката между по-
требностите и емоциите необходимо е да
подчертаем, че преживяването на нужда от
нещо е задължителен компонент на потреб-
ностите. Потребностите на хората се разви-
ват и усъвършенстват във връзка с проме-
ните на социалната ситуация на развитието
на личността, с което се задълбочава, обо-
гатява и усъвършенства целият арсенал от
емоционални техни преживявания. Потреб-
ностите обуславят характера, динамиката
на емоциите и чувствата и по този начин
индиректно оказват влияние върху поведе-
нието на човека.
Фактически емоциите представляват су-
бективна форма на съществуването на по-
требностите. Въпросът за съотношението
на емоциите и мотивацията в най-концен-
триран вид е представен във формулиров-
ката, в която се потвърждава, че емоциите
217
са субективна форма на съществуването на

потребностите (мотивацията). Това означа-
ва, че мотивацията се разкрива пред субе-
кта във вид на емоционални явления, които
му сигнализират за потребностното значе-
ние на обектите и подбуждат насочеността
на дейността. Подчертава се, че емоциите и
мотивацията не се отъждествяват, а по-ско-
ро емоционалните преживявания предста-
вляват резултативна и подбуждаща форма
на съществуването на мотивацията.
Необходимо е да се подчертае ролята на
емоциите и за общуването, където те се
проявяват като специфичен вид човеш-
ка активност. Тук емоциите играят ролята
на регулатори на човешкото общуване. По
външните изразителни движения, които
съпровождат емоционалното преживяване
(мимика, жест, поза), а също и чрез речевата
интонация ние съдим за вътрешните състо-
яния, преживяванията на обкръжаващите.
Външните изразителни движения предста-
вляват експресивната функция на емоциите
като осигуряват невербалното комуникира-
не при общуването. Основен източник, как-
то за възникването, така и за развитието на
емоциите и чувствата при човека е общува-
нето с околните.
Способността на личността за владеене на
своите чувства се развива и усъвършенства
от година на година. По своята психологи-
ческа природа те представляват психическо
отражение във формата на непосредстве-
но пристрастно преживяване на жизнения
смисъл на явленията и ситуациите. Главна
218
емоционална единица, която по специфи-

чен начин е обагрена от отношението на чо-
века е преживяването.
При всеки човек емоциите преминават сло-
жен път на развитие. Това развитие се осъ-
ществява в постепенната диференциация на
емоциите, която води до обогатяване качест-
вото на проявяванията. Едновременно с това
се променя съдържанието на емоциите.
Съществува още една група от динамични
емоционални признаци, които характери-
зират протичането на емоционалните пре-
живявания (дълбочина, продължителност,
честота на възникването) и особености на
външния израз на емоциите в поведението
— емоционална експресия (мимика, жесто-
ве, интонация). Динамическите признаци
представляват само форма на съществуване
на емоциите като се проявяват в качеството
си на индикатор на преживяванията и об-
лекчават взаимоотношенията, контактите
между хората.
Съдържателните особености на емоциите
се формират под въздействието на социал-
ната среда. Динамичните и качествени чер-
ти на емоционалността не определят това
дали дадена личност ще бъде емоционално
отзивчива. Но все пак е по-лесно да се сфор-
мира способност към съпреживяване при
тези лица, които в арсенала на своите емо-
ции гневът не е доминираща емоция. Така
също и емоционалната впечатлителност
като динамично свойство е по-благоприятна
почва за формирането на отзивчивост, до-
брожелателност. Затова при развитието, из-
219
граждането на емоциите е необходимо уме-

ло да се съчетава стратегията за отчитане на
емоционалните особености със стратегията
за тяхното активно формиране.
Основният източник за развитието на по-
ложителните и на отрицателните прежи-
вявания при хората е свързан с характера и
съдържанието на жизнения път на човека,
с резултатите от неговата професионална
дейност, със семейството и качеството на
контактите с околните, със смисъла и съ-
държанието на неговата ценностна система.
Характерният за всеки човек качествен
емоционален настрой и неговото съдър-
жание са най-съществените черти на емо-
ционалността. В цялата си съвкупност те
говорят за отношението на индивида към
обкръжаващата действителност. Едни хора
са доброжелателни, могат да съпреживяват,
други са равнодушни към чуждите радости
и мъки, трети могат да злорадстват. Тези
черти са свързани с нравствените особено-
сти на личността на човека и се отнасят до
съдържателните емоционални свойства.
Изграждане на Съдържанието на чувствата определя една

чувствата и от най-важните характеристики на личност-
емоционалните та. Особена група представляват чувствата,
качества които отразяват цялото многообразие от
емоционални отношения на човека към со-
циалната действителност.
Формирането на чувствата е свързано мно-
го тясно с развитието на личността. Фор-
мирането и развитието на чувствата е свър-
зано с изграждането на отзивчивост към
220
преживяванията на другите, в проявата на

съпреживяване и съчувствие, което най-об-
що се нарича в емпатия. В емоционалния
отклик на преживяванията към другия се
различават емпатийни реакции с различна
модалност. Това е сърадост, състрадание,
съчувствие, жалост. Емпатийните преживя-
вания или са идентични на наблюдаваните
(страдание, страх, тъга), или са противо-
положни (радост в отговор на тъга, тъга в
отговор на радост), т.е. егоцентрични. Про-
явата на емпатия е умение да се разпозна-
ват чувствата на другите и да им се отговаря
адекватно. Това означава:
 Навлизане в личния свят на другите, без да
даваш оценка или да „произнасяш присъди“;
 Не само да чуеш и разбереш това, което
другият казва, но и да му покажеш, че го
разбираш;
 Внимателно да изслушаш другия, като
му покажеш, че го приемаш такъв, какъвто е.
Емпатийното развитие предполага раз-
гръщане на способността на човека да се
отзовава на широк кръг събития от окръ-
жаващия свят. Емпатичната способност
се развива и обогатява с разширяването и
разгръщането на жизнения опит. Според Д.
Голман способността за емпатично прежи-
вяване на чувствата и емоциите на другия
е пряко свързано със способността за пре-
живяване на собствените чувства и въз-
можностите за тяхното идентифициране. В
този смисъл тя е свързана с личния опит и
самопознанието. Степента на проява на ем-
221
патията е строго индивидуална. Емпатията

насърчава личната отговорност и управле-
нието на собствената личност. Тя изпитва
загриженост за чувствата и потребностите
на другите. Истинската емпатия произти-
ча от дълбокото осъзнаване на собствената
личност. Тя е базисен фундамент на градив-
ното общуване. На ниво личност ползите
от развитието и тренинга на емпатията се
изразява преди всичко в следното:
• взаимоотношенията стават по-стабилни;
• комуникацията става по-ефективна;
• по-малко вероятно е човек да се ядоса
на другите, като е подготвен за тяхното
поведение и реакции;
• подобрява се доверието и сътрудни-
чеството.
Емпатичната способност се изразява в от-
ношенията на личността към обкръжава-
щите и атрибутира т.нар. алтруистично
поведение, което е същностна част от про-
социалното поведение. Това поведение оз-
начава обхващането на широк кръг от яв-
ления, които са свързани с емоционалната
отзивчивост, съпреживяването, които от
своя страна намират отражение в алтруис-
тичните актове, постъпките. Според редица
концепции в основата на алтруистичното
поведение лежи предразположеността към
съпреживяване емоционалното състояние
на другия човек.
Много изследователи са разкрили, че съ-
ществено се засилва алтруизмът с възраст
222
та на човека. Експериментално е показано,

че от 4 до 8–9 години нагоре се повишава
интереса на децата към чуждото емоцио-
нално състояние, увеличава се желанието
да се помогне на другите. Изследванията
единодушно също така показват, че взаимо-
отношенията между приятели връстници
се характеризират в голяма степен с алтру-
изъм. Интересен е подходът, предложен от
хуманистичното направление, според който
хуманните отношения възникват при разби-
ране и приемане преживяванията на другия.
Кои са по-важните емоционални качества,
които се формират в хода на онтогенетич-
ното развитие на човека и които е желател-
но да притежава зрялата личност? Качест-
ва, които ще оптимизират и ще направят
по-резултативна професионалната изява и
дейност при конкретното реализиране на
бизнес отношенията.
1. Емоционална впечатлителност – изра-
зява се в способността на индивида за на-
временно реагиране по отношение на емо-
ционално значими обекти и ситуации в
действителността и живота.
2. Способност за емпатия – способност на
индивида емоционално да се отзовава на
преживяванията на други хора.
3. Емоционална отзивчивост – изразява се
в проявата на действено емоционално отно-
шение към другите.
4. Емоционална саморегулация – проявява
се в емоционалното регулиране на инди-
вида, на съдържателните и динамическите
качества на своите емоции.
223
5. Култура на чувствата – качество, което се

определя както от диапазона на чувствата,
така и от характера и формата на тяхната
проява.
6. Богатство на чувствата – съставна едини-
ца е на културата на чувствата, като разкри-
ва разнообразието от чувства на индивида.
7. Дълбочина на чувствата – съставна еди-
ница на културата на чувствата, която се из-
разява в силата на преживяване на дадено
чувство.
8. Емоционална устойчивост – при една
по-широка трактовка тя се разглежда като
качество на личността и като психическо
състояние, което осигурява целесъобразно
поведение в екстремни ситуации. Устой-
чивото преобладаване на положителните
емоции е една от главните детерминанти на
емоционалната устойчивост.
Основна задача, която трябва да се реализи-
ра в емоционалното развитие, е преди всич-
ко изграждането на емоционална култура.
Тя обхваща емоционалната отзивчивост на
личността на човека към изкуството в него-
вите разнообразни прояви, като тук се отна-
ся и способността на индивида да разбира,
цени чувствата на другите хора, способнос-
тта за съпреживяване с другите и художест-
вените образи, а така също умението за спо-
деляне на своите преживявания, чувства.
Емоционалното развитие на мотивите за
учене се определя и формира от степента
на развитие и проява на любознателността
и развитието на интересите, от резултатите
на цялостната дейност и живот на човека.
224
Особено голям е делът на изкуството като

средство и условие за формиране на чув-
ствата, респ. за цялостното развитие на
емоционалната сфера на личността.
Важно психологическо условие за форми-
рането на емоционалния свят на хората е
умението да се тълкуват и анализират емо-
ционалните състояния на обкръжаващите
ги човешки същества.
Необходимо е емоционалното развитие на
човека да протича без психологически емо-
ционален дискомфорт, без травми. Таки-
ва травми могат да бъдат предизвикани от
страх, преживяна обида, несправедливост,
страх от неуспехи в работата и живота. Те
предизвикват у индивидите състояние на
повишена тревожност и се отразяват на
тяхното поведение.
1. В какво се проявява спецификата на чувствата и емоциите в
рамките на работната среда?
2. Кои са основните психологически условия и изисквания за фор-
миране на емоционалността в развитието на човека?
3. Смятате ли, че проявата на емпатия на работното място
в контекста на професионалните взаимоотношения има своето
конструктивно влияние за повишаване ефективността на дей-
ността на фирмата, в която работите?
Тест за самооценяване на способността за емпатия

За разкриването на нивото на емпатията е необходимо да отго-
ворите на 36 твърдения. Моля, отговорете на всички твърдения
колкото може по-искрено.
225
Не зная Не, никога Понякога Често Почти винаги Да, винаги

1 2 3 4 5 6
ТВЪРДЕНИЯ 1 2 3 4 5 6
1. Харесват ми повече книги за пътешествия,
отколкото книги от серията „Животът на
забележителните хора“.
2. Големите деца се дразнят от грижата на ро-
дителите.
3. Харесва ми да размишлявам и да анали-
зирам причините за успехи и неуспехи на
другите хора.
4. От всички музикални направления предпо-
читам музиката в съвременни ритми.
5. Прекомерната раздразнителност и неспра-
ведливите упреци от страна на болния
трябва да се търпят, даже ако продължават
с години.
6. На болния човек може да се помогне даже
с думи.
7. Странични хора не е редно да се намесват в
конфликт между двама.
8. Старите хора по правило са обидчиви без
причина.
9. Когато в детството съм слушал/а тъжна ис-
тория, очите ми се пълнеха със сълзи.
10. Раздразнителното състояние на моите ро-
дители влияе на настроението ми.
11. Равнодушен/а съм към критиката по мой
адрес.
12. Повече ми харесва да разглеждам портре-
ти, отколкото картини с пейзажи.
13. Винаги съм прощавал/а на родителите си,
дори когато те не са били прави.
14. Ако конят слабо дърпа, трябва да се удря с
камшик.
15. Когато чета за драматични събития в жи-
вота на хората, имам чувството, че това се
случва с мене.
16. Родителите се отнасят към децата си спра-
ведливо.
226
17. Когато виждам каращи се тийнейджъри

или възрастни, аз се намесвам (вземам от-
ношение).
18. Не обръщам внимание на родителите си.
19. Дълго наблюдавам поведението на живот-
ните, като отлагам други неща.
20. Филмите и книгите могат да предизвикат
сълзи само у несериозните хора.
21. Харесва ми да наблюдавам изражението на
лицето и поведението на непознати.
22. В детството носех у дома бездомни кучета
и котки.
23. Всички хора са неоснователно озлобени.
24. Гледайки непознат, искам да разбера какъв
е неговият живот.
25. В детството малките ходеха по петите ми.
26. Когато видя ранено животно, се старая да
му помогна.
27. На човек ще му стане по-добре , ако внима-
телно се вслушате в оплакванията му.
28. Когато виждам улично произшествие, старая
се да не попадам в числото на свидетелите.
29. На по-младите им харесва, когато им предла-
гам своя идея, развлечение и нещо подобно.
30. Хората преувеличават способността на жи-
вотните да чувстват настроението на своя
стопанин.
31. От трудна конфликтна ситуация човек
трябва да излиза сам.
32. Ако детето плаче, то затова си има причина.
33. Младежите трябва да удовлетворяват ви-
наги различните молби и чудачества (при-
щевки) на старите.
34. Иска ми се да разбера защо някои мои съу-
ченици понякога бяха замислени.
35. Безпризорните домашни животни трябва
да бъдат хващани и унищожавани.
36. Ако моите приятели започнат да обсъждат
с мене своите лични проблеми, аз се старая
да пренеса разговора на друга тема.
227
Преди да започнете да изчислявате получените резултати, прове-

рете степента на откровеност, с която Вие отговаряте. Установете
дали не сте ли отговорили с „не знам“ на твърдения № 3, 9, 11, 13,
28, 36, а така също не сте ли дали отговор „да, винаги“ на твърде-
ния №11, 13, 15, 27? Ако това е така, то Вие не сте пожелали да
бъдете откровен пред себе си, а в някои случаи сте се стремили да
изглеждате в по-добра светлина. Резултатите от тестирането може
да са достоверни, ако по всички посочени твърдения Вие сте дали
не повече от три неискрени отговора, при четири вече може да се
съмнявате в достоверността, а при пет – може да смятате, че на-
празно сте си губили времето да отговаряте на теста.
Изчислявате за всеки отговор следните точки, ако сте отгово-

рили съответно с:
1 – не знам – 0 т.;
2 – не, никога – 1 т.;
3 – понякога – 2 т.;
4 – често – 3 т.;
5 – почти винаги – 4 т.;
6 – да, винаги – 5 т.
Сега изчислете всички точки, дадени на айтеми № 2, 5, 8, 9, 10,

12, 13, 15, 16 19, 21, 22, 24, 25, 26, 27, 29, 32. Съотнесете резул-
татите със скалата за развитост на тенденциите за проява на
емпатия.
Ако сте събрали от 82 до 90 точки – това е много висока степен на

емпатийност. Имате болезнено развито чувство за съпреживяване.
Като барометър тънко реагирате на настроението на събеседника,
който не е успял да каже още дума. Трудно Ви е от това, че обкръ-
жаващите Ви използват в качеството на гръмоотвод, стоварвайки
Ви своето емоционално състояние. Неуютно се чувствате в при-
съствието на „трудни, тежки хора“. Възрастните и децата охот-
но Ви доверяват своите тайни и идват за съвет. Често изпитвате
комплекс за вина, като се страхувате, че ще причините на хората
грижи. Тревогите за роднини и близки не Ви напускат. В същото
228
време Вие сте много раними. Страдате при вида на ранено живот-
но или не си намирате място от случайното хладно приветствие
на Вашия шеф. Вашата впечатлителност не Ви дава да заспите.
Бидейки разстроени, Вие се нуждаете от емоционална поддръжка.
При такова отношение към живота, Вие сте близко до невротични
сривове. Погрижете се за своето психическо здраве.
От 63 до 81 точки – висока емпатийност. Вие сте чувствителни
към нуждите и проблемите на окръжаващите, великодушни сте и
сте склонни да прощавате много неща. С искрен интерес се отна-
сяте към хората. Харесва Ви да „четете“ по лицата им и да гледате
в тях тяхното бъдеще. Вие сте емоционално отзивчив, общителен,
бързо установявате контакт и намирате общ език. Окръжаващите
ценят Вашата душевност. Вие се стараете да не допускате конфли-
кти и намирате компромисни решения. Добре понасяте критиката
по свой адрес. При оценка на събитията повече се доверявате на
своите чувства и интуиция, отколкото на аналитичните изводи.
Предпочитате да работите с хора, отколкото сами. Постоянно се
нуждаете от социално одобрение на своите действия. При всички
изброени качества, Вие не винаги сте акуратни в точната, изисква-
ща прецизност работа. Не е трудно да Ви изкарат от равновесие.
От 37 до 62 точки – нормално ниво на емпатия, присъщо за по-

вечето хора. Обкръжаващите не могат да Ви нарекат „дебелокож“,
но в същото време Вие не се числите към особено чувствителните
хора. В междуличностните отношения сте по- склонни да съдите
за другите по техните постъпки, отколкото да доверявате личните
си впечатления. На Вас не са Ви чужди емоционалните прояви,
но в повечето случаи те са под самоконтрол. В общуването сте
внимателни, стараете се да разберете повече, отколкото е казано с
думи, но губите търпение при излишни излияния от страна на съ-
беседника. Предпочитате деликатно да не изказвате своята гледна
точка, тъй като не сте уверени, че тя ще бъде приета. При четене
на художествени произведения и гледане на филми по-често сле-
дите действията, отколкото преживяванията на героите. Затрудня-
вате се да прогнозирате развитието на отношенията между хората,
затова се случва техните постъпки се оказват за Вас неочаквани.
Нямате емоционална откритост и това Ви пречи пълноценно да
възприемате хората.
229
12–36 точки – ниско ниво на емпатийност. Вие изпитвате затруд-

нения при установяването на контакти с хората, неуютно се чувст-
вате в шумна компания. Емоционалните прояви в постъпките на
окръжаващите Ви се струват непонятни и лишени от смисъл. Да-
вате предпочитания на уединени занимания и дейности, а не на
работа с хора. Вие сте привърженик на точните формулировки
и рационални решения. Вероятно имате малко приятели, а тези,
които имате, цените повече за деловите им качества и ясния ум,
отколкото за вниманието и отзивчивостта. Хората Ви се отплащат
със същото: има моменти, когато Вие чувствате своята отчужде-
ност, а обкръжаващите не Ви обръщат нужното внимание. Но това
е поправимо, ако Вие станете по-открити, започнете внимателно
да се вглеждате в поведението на своите близки и да приемате тех-
ните потребности като свои.
11 точки и по-малко – много ниско ниво. Емпатийните тенден-
ции на личността са слабо развити или почти не са развити. За-
труднявате се първи да започнете разговор, държите се особено с
колегите си. Особено трудни са контактите с децата и лицата, по-
големи от Вас. В междуличностните отношения се оказвате често
в неловко положение. В много отношения не намирате взаимно
разбиране с обкръжаващите. Обичате силните усещания, спорт-
ните състезания, предпочитате изкуството. В работата си сте сил-
но центрирани към себе си. Вие можете да бъдете много продук-
тивни при индивидуална работа, но при взаимодействие с другите
не винаги показвате себе си в най-добра светлина. С ирония се
отнасяте към сантименталните прояви. Болезнено понасяте кри-
тиката по свой адрес, макар че можете и да не реагирате бурно на
нея. Необходими са Ви упражнения за чувствата.
230
Емоционалната интелигентност
ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕЛИГЕНТНОСТ
В ПСИХОЛОГИЯТА
Емоционалната интелигентност, която има Същност и

своето комплексно съдържание, детерми- специфични
нира качеството и ефективността на ко- особености на
муникативността и е същностна страна на емоционалната
човека като индивидуално качество и лич- интелигентност
ностна опитност. В този дух бихме могли
да разгледаме емоционалната интелигент-
ност като съществена съставна част, еле-
мент и предпоставка за професионализъм и
професионално развитие на личността.
Доколкото емоционалната интелигентност
представлява комплексно образование с ор-
ганизирана структура, която носи не анали-
тичен, а синтетичен характер, необходимо е
цялостно изследване на емоционалната ин-
телигентност, което предполага анализ на
взаимодействието на нейните компоненти.
Емоционалната интелигентност се разглеж-
да в рамките на концепцията на множестве-
ната интелигентност и се трактува като част
от социалната интелигентност.
Хауърд Гарднър формулира идеята за мно-
жествената интелигентност, която според
него включва междуличностна интелигент-
ност (способност да се разбират намерени-
ята, мотивациите, и желанията на другите
хора) и вътреличностна (интраличностна-
та) интелигентност (способност на човека
да разбира себе си, своите чувства, страхо-
ве и мотивации). Според Х. Гарднър тради-
231
ционните типове интелигентност, например

IQ, не успяват да дадат пълно обяснение на
когнитивната способност.
Концепциите на Майер и Саловей дефи-
нират емоционалната интелигентност като
способност да се възприемат емоциите,
чувствата, с цел улесняване на интегри-
рането на мисълта и емоциите и тяхното
регулиране, за да се насърчава личностно-
то израстване. Майер и Саловей разработ-
ват първия и най-известен в психологията
модел на емоционалната интелигентност,
който се състои от три подструктури: 1)
идентификация и изразяване на емоциите;
2) регулация на емоциите; 3) използване на
емоционалната информация в мисленето и
дейността.
След няколко години Майер и Саловей до-
работват теорията в съавторство с Карузо.
Този вариант на модела поставя акцент вър-
ху това, че емоциите съдържат информация
за връзката на човека с другите хора, при
това емоциите информират човека за харак-
тера на тези връзки. Този модел включва че-
тири вида способности:
1. Възприемане на емоциите, оценяване и
изразяване – основен аспект на емоционал-
ната интелигентност;
2. Способност да се изживяват, да се пре-
дизвикат емоциите;
3. Разбиране на емоциите, идентифицира-
нето им – способност да се разбират емо-
циите, както и сложните взаимоотношения
между тях;
232
4. Управление на емоциите – способност за

регулиране на емоциите.
Моделът на Бар-он включва пет сфери
на компетентности, които могат да бъдат
отъждествени с пет компонента на емоцио-
налната интелигентност: познаване на себе
си; навици за междуличностно общуване;
способност към адаптация; управление на
стресовите ситуации и преобладаващото
настроение.
Основна съдържателна характеристика на
емоционалната интелигентност, която обе-
динява и генерализира различните теории
е, че тя е съвкупност от способности за раз-
биране и управление на собствените емо-
ции, разбирания и управление на емоциите
на другите. В този смисъл можем да кажем,
че тези процеси и способности, разгледани
в психологически и още по-конкретно в ли-
чностнопсихологически план, вървят ръка
за ръка и включват разбирането на личната
ни емоционална същност, да бъдем „в час“
с нуждите на другите хора и да използваме
това знание, за да ги мотивираме, не само
за да работят ефективно, но и за да развият
своя потенциал. Да разберете как се държат
хората (особено лидерите, за които емо-
ционалната интелигентност е централен
проблем в психологията) е важно, но още
по-важно е да се установи как и защо се
развива лидерският потенциал.
ХХІ век би следвало да даде възможност да
се развие самоусъвършенстващата се и уче-
щата се личност, която поема отговорност
за собственото си развитие. Успешното уп-
233
равление и лидерство трябва да бъде израз
на същностното ни желание за самоосъзна-
тост и себепознаване. Емоционалната ин-
телигентност е способността да разбираме
нашите емоции и как те работят за нас, за
да увеличим нивото на нашата мотивация.
Това разбиране може да затвърди и нашите
взаимоотношения с другите хора, като ни
позволи да участваме в тях по положителен
начин.
В теорията на емоционалната интелигент-
ност са взаимосвързани четири съществени
компонента:
1. Синхронът между емоции и чувства и
разбирането как те влияят на поведението
на човека;
2. Използване на емоционалното себепоз-
нание за успешно управление на поведе-
нието и поддържане нивата на мотивация;
3. Разбиране нуждите на другите и използ-
ване на това знание, за да им се помогне да
осъзнаят собствените си нужди за развитие;
4. Наличие на ефективно взаимодействие
с останалите и постигане на резултати по-
средством ефективна комуникация, догова-
ряне и сътрудничество.
Направления и В рамките на анализа от психологическа

изследвания на гледна точка на качествата, необходими за
емоционалната реализирането и резултативната дейност на
интелигентност управлението, можем да представим виж-
данията на Д. Голман. Това е една от кон-
цепциите за ефективен лидер, която под-
чертава необходимостта от лични качества
234
като условие за разгръщането и изгражда-

нето на такъв конструктивен, ефективен
лидер. Д. Голман изтъква, че различните
ситуации изискват различни лидерски под-
ходи. Той смята, че различните лидери си
приличат по една много съществена осо-
беност, а именно, че всички те имат висо-
ка емоционална интелигентност. В компо-
нентите на емоционалната интелигентност
включва самосъзнанието, самоконтрола,
мотивацията, социалните умения и емпа-
тията. Изследванията на Д. Голман по от-
ношение на емоционалната интелигентност
показват, че тя играе съществена роля за
управлението на дадена организация, неза-
висимо от нивото на техническите умения.
Изследванията показват, че емоционалната
интелигентност е не само характерна и осо-
бена черта на личността, но и е предпостав-
ка за проява на постижения в различни дей-
ности и прояви на живот. Така например в
труда на Д. Голман изрично се подчертава,
че емоционалната интелигентност е задъл-
жително условие за ефективна реализация,
което убедително показва връзката между
успеха в професионални и лични форми на
дейност. Също така се подчертава, че хора-
та при правилен подход и обучение могат
да развият своята емоционална интели-
гентност. Емоционалната интелигентност
включва пет компонента, които са предста-
вени на схемата по-долу.
Самосъзнанието и формираността на него- Самосъзнание

вите компоненти са съществена предпос-
тавка за функционирането на личностно-
235
Компоненти на емоционалната интелигентност

Пет компонента Дефиниции Критерии
на емоционалната
интелигентност
Самосъзнание Способност за разпозна- Самоувереност, реа-
ване и разбиране на на- листично самооценява-
строенията, емоциите и не, чувство за хумор.
влеченията, както и тяхно-
то влияние върху другите.
Саморегулация Способност за контрол Стойностност и ин-
или преодоляване на тегративност, комфорт
негативните импулси и с двусмисленост, готов-
настроения; готовност ност за промяна.
за изказване на катего-
рични, безапелационни
мнения и импулсивни
действия.
Мотивация Охота, страст за работа, Силно изразено жела-
която носи престижност; ние за постижение, оп-
готовност за осъщесвя- тимизъм, организирано
ване на целите упорито, ангажиране.
енергично.
Емпатия Способност за разбиране Кроскултурална чувст-
на емоционалния свят на вителност; готовност за
другите хора; умение за услужливост и доброна-
отношение и прояви на мереност към другите.
хората според техните
емоционални реакции.
Социални умения Умения за управление Ефективност в упра-
на взаимоотношенията и влението на отношени-
способност да се намери ята, убедителност, оп-
общ език и структуриран итност в съставянето и
диалог. управлението на екипи.
психологическите качества и прояви на

ефективност в различните аспекти от жиз-
нения път на човека. Самосъзнанието се от-
нася до разбирането на собствените ценнос-
ти и цели. Неговите особености и функции
се проявяват в способността на личността
за реалистична самооценка. Лица с разви-
ти самосъзнателни механизми са искрени и
236
могат да признаят своите неуспехи и да раз-

казват за тях с усмивка, според Д. Голман.
Един от отличителните белези на самосъз-
нанието е проявата на самоирония. Хората
с развити самосъзнателни механизми спо-
койно разговарят за своите слаби и силни
страни и често проявяват конструктивна
критика. Обратното пък, хора с ниско само-
съзнание тълкуват конструктивната крити-
ка като заплаха или знак за провал. Хората с
развито самосъзнание също така знаят кога
да помолят за помощ, както и рисковете,
които поемат, са премерени и изчислени. Те
се опират на своите силни страни. Същият
спор съществува и относно емоционална-
та интелигентност, а също така раждат ли
се хората с определена емпатия или я при-
добиват в течение на живота и жизнения
опит. Преобладаващо е мнението, че емо-
ционалната интелигентност е генетично
предпоставена, но също така изследванията
и самата практика показват, че тя може да
бъде развивана и научена. Установено е, че
емоционалната интелигентност се развива
с възрастта. Постоянството и практиката,
провеждането на тренинги може да доведе
до трайни резултати относно развитието на
емоционалната интелигентност. Важно е да
подчертаем, че изграждането на емоцио-
налната интелигентност не би могло да се
развие без искреното желание и усилия от
страна на самата личност.
Самоконтролът, който се анализира от Д. Самоконтрол

Голман като непрекъсващ вътрешен диа-
лог, както вече споменахме, е компонент на
237
емоционалната интелигентност. Контролът

върху чувствата и импулсите дават възмож-
ност на личността да създаде атмосфера
на доверие и справедливост. Тези инди-
види, които контролират чувствата си, са
способни да посрещнат промените и да не
изпаднат в състояние на паника. Умението
за осъществяване на самоконтрол е много
важна предпоставка за осъществяването
на конкуренцията. Важността при изявата
на самоконтрол при реализиране на редица
функции е с особено значение за проявите
на почтеност, която има значение не само
като лична добродетел, но и като организа-
ционна сила. Голяма част от неприятните
ситуации и неуспехи се дължат на проявите
на импулсивно поведение. Някои от при-
знаците на емоционалния самоконтрол са
следните: 1) предразположеност към раз-
мисъл и внимание; 2) лесно приемане на
неточностите и промяната; 3) почтеност –
способност да казваме „не“ на импулсивни-
те пориви. Определено трябва да изтъкнем,
че ярко изразените прояви на негативни
емоции не са силната страна на функциони-
рането на емоционалната интелигентност.
Мотивация Характерна и специфична черта на ефек-

тивната емоционална интелигентност е
мотивацията. Много от хората са мотивира-
ни от външни фактори, докато при лицата
с разгърната емоционална интелигентност
мотивацията им е атрибутирана от дълбоко
вътрешно желание да се реализират, зара-
ди постиженията. Първият признак за тези
лица, това е страстта към самата работа –
238
търсене на творчески предизвикателства,

желание за учене и гордост и удовлетворе-
ние от добре свършената работа. Те са на-
стойчиви в желанието си да разберат защо
нещата се правят по един начин, а не по
друг и са изпълнени с желание да прила-
гат нови подходи в работата си. Интересен
е фактът, че хора с висока мотивация про-
дължават да бъдат оптимистично настрое-
ни дори, когато резултатите им са обратни
по отношение на техните очаквания. В тези
случаи самоконтролът им се комбинира с
мотивацията за постижение по посока пре-
одоляване на безсилието и неувереността,
които настъпват след временния неуспех
или провал. Лица, които преследват високи
цели и заинтересованост за поддържане на
резултатите могат да създават екип, чиито
членове са със същите характеристики. Раз-
бира се от особено значение за ефективното
управление са оптимизмът и предаността
към организацията.
Емпатията е силен компонент на емоцио- Емпатия

налната интелигентност. Тя насърчава лич-
ната отговорност и управлението на собст-
вената личност. Тя изпитва загриженост
за чувствата и потребностите на другите.
Да се развие емпатия, означава също така
да се постави тънка граница между свръх-
ангажираността и насърчаването на хората
сами да поемат отговорност за себе си. Ус-
пешното развиване на емпатията (да се от-
читат емоциите, чувствата и потребностите
на другите) и използването на това знание
за най-добър резултат е сложен процес. Ис-
239
тинската емпатия произтича от дълбокото

осъзнаване на собствената личност. Може-
те да започнете да разбирате другите само
ако разбирате влиянията, които са оформи-
ли вашето поведение и действия. Емпатия-
та често пъти се поражда от преживявания,
където човек или признава, че с него са се
отнесли несправедливо, или разбира, че
ползотворна намеса е подпомогнала него-
вия напредък, учене и чувството му за отго-
ворност. Какво е емпатия?
Емпатията по същество е да бъдем способни
„емоционално да сменим мястото си с дру-
гите“, „да приемем тяхната гледна точка“,
„да ни е грижа за тях“ и „да ги приемаме
като поне равни, а понякога дори по-важни
от нас самите“. Водената от егото арогант-
ност или егоизмът не могат да участват при
проявата на емпатия. Емпатията е част от
емоционалната интелигентност и е сред-
ство, което се съчетава с емоционалното
себеосъзнаване, за да ви даде възможност
да разберете потребностите на другите и
ефективно да взаимодействате с тях.
Емпатията може и трябва да се проявява на
различни нива. Емпатията е важна част от
помагането на другите да учат и следова-
телно тя е съществен елемент на насърчава-
нето и менторството. Освен това, тя е най-
важното съображение при сплотяването
на индивидите при трудни обстоятелства.
Липсата на емпатия е една от най-широко
разпространените причини за стрес.
Емпатията е съществено важна за разви-
ването на емоционалната интелигентност,
240
която следва осъзнаването на това, кои сте

вие и на какво държите, и способността да
управлявате емоциите и поведението си.
Емпатията работи чрез емоционалното съз-
нание. Това можем да илюстрираме чрез
разглеждането на трите компонента на ем-
патията, които Пол Екман идентифицира:
– когнитивна емпатия – когато вие разбира-
те какво чувства другия човек;
– емоционална емпатия – когато вие всъщ-
ност чувствате какво чувства другия човек;
– състрадателна емпатия – когато вие иска-
те да помогнете на човек да се справи със
собствената си ситуация и емоции.
Когнитивната емпатия е важна за проявите
на емоционалната и състрадателната емпа-
тия, но състрадателната емпатия може да се
реализира без проявите на емоционалната
емпатия. Разбирането на трите различни
аспекта на емпатията помага и да се обяс-
ни разликата между съчувствие и емпатия
(които често се бъркат). Съчувствието често
възниква от преживяването само на когни-
тивна емпатия. Съчувствието е изцяло об-
мислен ментален процес, който не включва
да сме в хармония с емоциите на другия
човек. При преживяването на съчувствие
е по-вероятно да ви стане мъчно за човека,
целта ви ще бъде да му помогнете и може да
не успеете да балансирате неговите нужди
с други критерии, като например необходи-
мостта той да може сам да си помогне. В ра-
ботна ситуация, ако изпитвате съчувствие,
може да означава, че вие загърбвате нужди-
241
те на организацията за сметка на нуждите

на човека. При съчувствието когнитивното
ви съзнание работи при отсъствие на емо-
ции и преценката ви е ограничена, тъй като
не сте способни да се свържете емоционал-
но с другия човек.
Умението да бъдем емпатични се основава
на това, да сме в хармония с нашите емо-
ции, да можем да откриваме емоциите си
във физическите си усещания и да използ-
ваме това знание, за да управляваме пове-
дението си.
От всички компоненти на емоционалната
интелигентност емпатията най-лесно се
идентифицира. За един индивид това оз-
начава да възприема емоциите на другите
като свои собствени, но и означава внима-
телно обмисляне на чувствата на другите и
емоционалните им състояния.
Социални умения Първите три компонента на емоционалната

интелигентност са умения за самоконтрол.
Последните два – емпатията и социални-
те умения – се отнасят до способността
на човека да управлява и балансира взаи-
моотношенията си с другите. Социалните
умения са отношения, които се разгръщат с
цел насочването на хората в посока, в която
човекът иска. Социалните умения са кулми-
нацията на другите измерения на емоцио-
налната интелигентност. Човек е склонен
ефективно да развива и ръководи взаимо-
отношенията си, което означава, че може
да разбира и да контролира собствените си
емоции и да бъде съпричастен към чувства-
242
та на другите. Наблюденията показват, че

мотивацията допринася за разгръщането на
социалните умения. Това означава, че когато
хората желаят да се усъвършенстват, обик-
новено са оптимистично настроени, дори
когато се срещат с временен неуспех или
провал. Именно социалните умения дават
възможността да се реализират, да се изяви
емоционалната интелигентност. Определено
според Д. Голман емоционалната интели-
гентност може да се развива, да бъде науче-
на като той смята, че емоционалната инте-
лигентност може да играе по-голяма роля и
значение, отколкото интелекта на човека.
Предвид многокомпонентната и интегрална

характеристика на субектността, то самата
структура и компоненти на емоционална-
та интелигентност детерминират нейното
съдържание в контекста на структурата и
характеристиките на личностната субект-
243
ност. Субектността на човека е системно

качество на личността, интегриращо в себе
си такива характеристики като активност,
самостоятелност, отговорност, рефлексив-
ност, конструктивно взаимодействие с ок-
ръжаващата среда, самосъзнателни меха-
низми, способност за саморазвитие. Така
структурирано, съдържанието на субект-
ността на човека ярко илюстрира своята
взаимообусловеност със съдържателните
характеристики на самосъзнанието, кои-
то са водещи компоненти в структурата на
емоционалната интелигентност.
В този смисъл, отчитайки компонентите и
съдържанието на емоционалната интели-
гентност, можем да я съотнесем към съдър-
жателните характеристики на субектност-
та на човека. Същностното присъствие на
самосъзнателните компоненти в емоцио-
налната интелигентност са предпоставка
за нейната принадлежност и обусловеност
към и от многокомпонентната структура
на субектността. Всичко това иде да пока-
же динамиката и взаимната обусловеност в
съдържателно-психологически контекст от
психологията на човека на неговата цялост,
както и търсенето на адекватни изследова-
телски инструменти по посока на реализи-
рането на този холистичен подход.
Модели на Учените и изследователите, изучаващи про-

емоционалната блемите на емоционалната интелигентност,
интелигентност разглеждат два различни подхода. Сейлови,
Майер и Карузо описват един от подходите
като „смесен модел“, който е социо-емо-
ционален подход, включващ не само спо-
244
собности, но и личностни характеристики.

Първият модел представлява широко ин-
терпретиране, разглеждане и дефиниране
на емоционалната интелигентност. Втори-
ят модел е описан като „модел на способ-
ностите“. Този подход дефинира емоцио-
налната интелигентност много по-тясно,
редуцирано и изключва много от лично-
стните характеристики, които са включени
в смесения модел. За да разберем по-добре
двете гледни точки е необходим кратък пре-
глед на разликите между тях и съответно на
научния принос на всяка една.
Д. Голман е един от първите поддръжници Смесеният

на смесения модел на емоционалната ин- модел на
телигентност. Той я определя като човешка емоционалната
способност, която мотивира, контролира интелигентност
импулсите и отлага удовлетворяването им,
регулира настроенията и не позволява на
тревогата да потисне умението да се мисли,
съпреживява и надява. По-нататък той опис-
ва емоционалната интелигентност като на-
бор от характеристики (черти), които сборно
биха могли да се нарекат „характер“. Редица
изследователи разглеждат емоционалната
интелигентност от гледна точка на смесе-
ния модел, като я определят като „арсенал
от способности, компетентности и умения,
които влияят върху способността на инди-
вида успешно да се справи с изискванията и
натиска от страна на околната среда“. Сей-
лови и Майер подчертават, че първата им
дефиниция за емоционалната интелигент-
ност се отнася повече към същностните ха-
рактеристики на смесения модел.
245
Дръскейт и Уолф изучават количествената

оценка на емоционалната интелигентност
и нейното взаимодействие в група от хора.
Те откриват, че екипите могат да развият
по-голяма емоционалната интелигентност
и в процеса на това да реализират по-до-
бри резултати. Основата на емоционалната
интелигентност, която те ползват като база
за тяхното изследване, повече наподобява
комплексно-смесения подход на Д. Гол-
ман. Трудността при всички тези разноо-
бразни дефиниции на смесения модел е, че
те твърде общо се обръщат към конструк-
цията на емоционалната интелигентност.
Освен това, тези по-широки дефиниции в
рамките на смесения модел водят до се-
рия от описания на просоциални типове
поведение и личностни черти, а не до по-
конкретно определение на емоционалната
интелигентност. Много автори, пишещи по
темата за емоционалната интелигентност,
използват разнообразни форми на смесе-
ния модел, като го описват по начин, който
създава широк спектър на същността. По-
целенасочената, ограничена дефиниция на
модела за способностите в емоционалната
интелигентност предоставя алтернативен
път за изследване, тъй като тези компонен-
ти не са изследвани (обяснени) от същест-
вуващите теории за личността.
Същност на Концепциите на Майер и Саловей дефи-

модела на нират емоционалната интелигентност като
способностите способност да се възприемат емоциите,
чувствата, с цел улесняване на интегри-
рането на мисълта и емоциите и тяхното
246
регулиране, за да се насърчава личностно-

то израстване. Майер и Саловей разработ-
ват първия и най-известен в психологията
модел на емоционалната интелигентност,
който се състои от три подструктури: 1)
идентификация и изразяване на емоциите;
2) регулация на емоциите; 3) използване
на емоционалната информация в мислене-
то и дейността.
Сейлови и Майер видоизменят своята де-
финиция, за да пояснят някои потенциал-
ни празноти и недоразумения и още пове-
че да премахнат ограниченията в своето
становище, така че да го фокусират върху
способностите. Модифицираната им де-
финиция звучи така: Емоционалната ин-
телигентност включва способността да
възприемем правилно, оценим и изразим
емоция, способността да достигнем до
или породим чувства, когато те улесняват
мисълта, способността да разберем емо-
цията или емоционалното познание, както
и способността да регулираме емоциите,
за да насърчим емоциите и интелектуал-
ния растеж. Ключовото положение на тази
дефиниция е връзката между емоцията и
интелекта. Това е способността да се раз-
съждава интелигентно, а емоциите, както
и способността да използваме емоциите за
да мислим интелигентно и да вземем ин-
формирани решения, което е ключово за
подхода на Сейлови и Майер. По-тясната
перспектива ограничава определението за
емоционалната интелигентност до друг
тип интелигентност, която може да бъде
измерена.
247
След няколко години Майер и Саловей до-

работват теорията в съавторство с Карузо.
Този вариант на модела поставя акцент вър-
ху това, че емоциите съдържат информация
за връзката на човека с другите хора, при
това емоциите информират човека за харак-
тера на тези връзки. Този модел включва че-
тири вида способности:
1. Възприемане на емоциите, оценяване и
изразяване – основен аспект на емоционал-
ната интелигентност;
2. Способност да се изживяват, да се пре-
дизвикат емоциите;
3. Разбиране на емоциите, идентифицира-
нето им – способност да се разбират емо-
циите, както и сложните взаимоотношения
между тях;
4. Управление на емоциите – способност за
регулиране на емоциите.
Сейлови, Майер и Карузо са единствените
изследователи, които предлагат по-тясно
детерминирано виждане за емоционална-
та интелигентност в рамките на модела
на способностите. Едно от най-големи-
те ограничения на подхода на модела на
способностите е малкия брой на учените,
които го използват. Освен това, понеже
се смята, че този подход е толкова тесен,
ограничен, то той е загубил частично своя-
та прагматичност от гледна точка на науч-
ното изследване. Например, компонентът
емпатия (съпреживяване) не се включва в
модела на способностите, но е включен в
смесения модел.
248
Изучаването на емоциите на работното мяс- Емоционалната

то се обособява в две направления: интелигентност
и развитие на
▪ социологически подход, реализиращ се човешките
чрез управлението на емоциите; ресурси
▪ психологически подход, реализиращ се
чрез емоционалната интелигентност.
Голяма част от социологическите изслед- Социологически
вания на емоциите в работата се базира на подход
изследването на Хочшилд. В своята работа
тя предлага виждането, че управлението на
емоциите е призма, през която можем да ин-
спектираме себе си, взаимодействията ни и
структурите. Тя идентифицира „правила за
чувствата“, които са ръководни начала в ор-
ганизацията и които управляват какво хората
да чувстват или да не чувстват по подходящи
за тях начини в различните ситуации. Упра-
влението на емоциите е този тип работа, коя-
то е необходима за да се справим с правилата
за чувствата в дадена организация.
Емоциите могат да бъдат показатели за бла-
госъстояние и щастие. Емоцията е компо-
нент от общуването и за да може емоцията
да внуши дадено послание, то трябва да е
кодирано от източника и декодирано от по-
лучателя (Озгууд и Таненбаум). Тези емо-
ционални послания и изяви трябва да бъдат
преподавани на подрастващите, студентите,
чрез приучване към съответните дейности,
социализация (неформално общуване меж-
ду тях), неформална организация, подбор и
дори награди. Наградите се използват, за да
се насърчи или ограничи изявата на опреде-
лени емоции.
249
Психологически Моделът на способностите при емоционал-

подход ната интелигентност, както е определен от
Майер и Сейлови, се отличава с по-тесен
и по-фокусиран подход в сравнение с мно-
жеството дефиниции на смесения модел,
издигнат от Д. Голман и други. Различни-
те дефиниции на областта на изучаване не
се ограничават до емоционалната интели-
гентност. Емоционалната интелигентност
и нейните отношения (връзки) с различни
форми на експертни умения определят при-
ложимостта на тази конструкция за разви-
тие на човешките ресурси.
Емоционалната Повечето публикации възприемат ползи-

интелигентност те от емоционалната интелигентност като
в организацията ключова база за успеха на организацията.
Абрахам разглежда ролята на емоционална-
та интелигентност и нейното въздействие
върху контрола на работното място. Авто-
рът констатира, че емоционалната инте-
лигентност е в значителна степен свързана
с предаността към организацията и че тя
предполага големи различия и по отноше-
ние на удовлетвореността и в проявите на
преданост към организацията. По-доброто
разбиране на живота в организацията би
се получило според него чрез проучване на
емоционалното взаимодействие вътре в нея.
Лидерство и Емоциите са част от организационния жи-

емоционална вот и се отнасят до лидерството. Днес съ-
интелигентност ществуват много различни организационни
теории за лидерството. Сосик и Мегезиян
изучават отношенията между отделни стра-
ни и компоненти на емоционалната интели-
250
гентност и поведението на преобразуващо-

то лидерство, на промяната. Установява се,
че мениджърите, които проявяват по-висо-
ки нива на самосъзнание, притежават пове-
че аспекти на емоционална интелигентност
и са определени като по-ефективни за ор-
ганизацията. Това подтиква изследователи-
те в областта на мениджмънта да изучават
ролята на емоционалната интелигентност в
рамките на управлението на организациите.
Това е важно за тези изследователи, които
споделят виждането, че „работата на орга-
низацията може да се подобри, когато се по-
виши емоционалната интелигентност на чо-
века“. Лангли и Герсън използват конструкта
на Д. Голман за емоционалната интелигент-
ност като база за своите изследвания.
За сферата на емоционалната интелигент- Измерване на

ност има разработени диагностични ин- емоционалната
струменти от гледна точка на смесения мо- интелигентност
дел и от този на модела на способностите.
Разпознаването на силните и слабите стра-
ни на всички тези техники и тестове дава
на изследователя необходимото основание
да избере този, който ще е най-подходящ.
Понастоящем съществуват четири широко
използвани теста за измерване на емоцио-
налната интелигентност. Три от тях са пред-
назначени за измерване на емоционалната
интелигентност в контекста на смесения
модел, а един – в контекста на модела на
способностите. Измерванията по смесения
модел включват Измерване на Емоционал-
ния Коефициент (ЕQI), Измерване на Емо-
ционалната Компетентност (ЕСI) и скала
на Trait-Меtа-Мооd – Sсаlе /ТММS). Тестът
251
МЕIS, сега преработен като МSСЕIТ, е тест

за измерване чрез модела на способностите.
ЕQI- на Бар-он е първият, който разработва
измерителен инструмент за емоционалната
интелигентност. Познат като ЕQI, този тест
установява потенциала на личността за ус-
пех в живота като цяло, като разглежда пет
области, които са свързани с успеха:
а) междуличностни умения;
б) вътрешноличностни умения;
в) адаптивност;
г) управление на стреса;
д) общо настроение (Бар-он; Грейвс)
В съответствие с дефиницията на Бар-он за
емоционалната интелигентност, в теста се
включва не само измерване на емоционал-
ното самосъзнание и междуличностните
взаимоотношения, но се измерват и ком-
поненти като мнение за себе си, щастие и
себеактуализация. Тази широка дефиниция
включва много личностни характеристики
като тези, които съставляват междулично-
стните връзки. Следователно този инстру-
мент не измерва тесен и ограничен аспект
по отношение на съдържанието на емо-
ционалната интелигентност. Инструментът
широко се използва като средство за само-
оценка при измерването на емоционалната
интелигентност.
ЕСI – Тестът ЕСI е преработван няколко
пъти от 1998 г. и сега се състои от четири
групи на компетентности:
а) самосъзнание;
252
б) самоуправление;
в) социално съзнание;
г) социални умения.
ТММS –Тестът ТММS е разработен и като
инструмент измерва една структура от три
фактора:
а) внимание към чувствата;
б) яснота на чувствата като означава да раз-
бираш собствените си чувства;
в) промяна на настроението – опит за коре-
кция на неприятните настроения и поддър-
жане на приятните такива.
Смесеният модел е по-популярен сред ор-
ганизациите, поради популярността на
трудовете на Д. Голман и факта, че научна-
та работа не е достъпна до практиката на
организацията и до практиката на висшите
ръководители в бизнеса.
МЕIS – Майер, Сейлови и Карузо опреде-
лят емоционалната интелигентност така, че
да отговаря на традиционните стандарти за
интелигентността. Тези автори приемат, че
за да може нещо да се детерминира като ин-
телигентност, то трябва:
а) да може да се представи операционално
като множество способности;
б) да отговаря определено на корелативни
критерии;
в) да може да се развива с възрастта.
С дефиницията за емоционалната интели-
гентност на Майер, Сейлови се разработва
тестът МЕIS и се детайлизира, като се струк-
турират 12 работни теста на способностите
253
за емоционална интелигентност. Тестът

МЕIS е разделен на 4 типа способности.
а) възприемане;
б) асимилиране;
в) разбиране;
г) управление на емоциите.
Чрез проучванията си авторите предпола-
гат, че човек може най-добре да концепту-
ализира емоционалната интелигентност
като се приеме, че тя включва З първосте-
пенни фактора (Възприемане, Разбиране,
Управление на емоциите). Общият фактор
на емоционалната интелигентност обеди-
нява и трите. Те твърдят, че емоционалната
интелигентност е по-широка от социалната
интелигентност и включва не само „разум-
ни разсъждения по отношение на емоции-
те в социалните отношения, но и разумно
разсъждение за вътрешните емоции, които
са важни за личностния растеж“. Освен
това емоционалната интелигентност е по-
фокусирана от социалната интелигентност
в това, че тя се отнася предимно към емо-
ционалните проблеми, включени в лично-
стните и социални проблеми. МЕIS не е
инструмент за самоописание, за разлика от
ЕQI, ЕСI и ТММS и поради тази причина
авторите убедително изтъкват виждането,
че емоционалната интелигентност е една
нова област на интелигентността на човека.
1. Кой от посочените модели на емоционалната интелигентност
според Вас е най-подходящ за реализирането на ефективно упра-
вление и развитие на Вашата организация, фирма?
254
2. До каква степен компонентите на емоционалната интели-

гентност ще допринесат за развитието на бизнес отношенията
на работното място? Опитайте се да подредите компонентите
на емоционалната интелигентност по значимост за изгражда-
нето на качествено кариерно развитие в бизнеса.
3. Опитайте се да си спомните за човек, на когото намирате за
трудно да предложите помощ. Този човек може да бъде колега,
на когото му липсва ентусиазъм и мотивация, но бидейки ароган-
тен, не го признава. Помислете за два-три случая, когато сте си
дали сметка, че начинът, по който сте се опитали да ентусиази-
рате и мотивирате този човек, не е успял.
4. А сега се съсредоточете върху себе си по време на тези взаи-
модействия:
Какви емоции изпитвахте? Къде ги изпитахте физически? Какво
беше вашето поведение? Бяхте ли в състояние да се отнасяте с
този човек като с по-важен от вас?
Успяхте ли да се поставите на негово място? Резултатът беше
ли успешен за всички? Сравнете как сте се чувствали и как сте
се държали с този човек и изхода със ситуация, при която от вас
се е изисквало да проявите емпатия към някого, на когото много
държите.
5. А сега се опитайте да тестирате вашата емпатия.
Фокусирайте се отново върху себе си и помислете върху горните
въпроси. По какво се различават отговорите ви?
За да развиете емпатия, първо трябва да се фокусирате върху
собствените ви емоции, чувства и поведение и да разберете как
те влияят на емпатията, която може да почувствате и прояви-
те към другите.
6. Ако сте отделили време да помислите, може би сте видели,
че имате нужда да поработите върху многобройните аспекти
на себеосъзнаването. Сега, когато имате известни познания вър-
ху значението на емоционалната роля за проявата на емпатия,
следващата стъпка е да се научите да „четете“ хората.
255
Целта на следващия въпросник е да определите тенденциите и
уменията си в сферата на емоционалната интелигентност. Въ-
просникът измерва следните аспекти:
• Емоционална осъзнатост;
• Способност да контролираш и показваш чувствата си;
• Вътрешна мотивация;
• Съпричастност;
• Способност да влияеш на емоциите на другите.
Моля, оценете всяко твърдение, зачертавайки една цифра (от 1
до 6), като имате предвид, че те означават следното:
Въобще Не съм Не съм Съгласен/а Съгласен/а Напълно
не съм съгласен/а съгласен/а съм в съм до съм
съгласен/а до известна в малка малка известна съгласен/а
степен степен степен степен
1 2 3 4 5 6
ТВЪРДЕНИЯ 1 2 3 4 5 6
1. Използвам и отрицателните, и положителните
си емоции като източник на мъдрост как да упра-
влявам живота си за в бъдеще.
2. Негативните чувства ми помагат да анализирам
какво още трябва да променя в живота си.
3. Спокоен/спокойна съм при напрежение.
4. Способен/а съм да наблюдавам и контролирам
емоциите си от време на време.
5. Когато имам трудности, успявам да се успокоя
навреме и се настройвам да мисля върху житей-
ските изисквания.
6. Когато имам трудности, съм способен/а да гене-
рирам много положителни емоции, смея се, имам
борбен дух, чувство за хумор.
7. Знам защо съчувствам, когато чувствам, че нося
отговорност за нещо.
8. След като нещо ме огорчи, лесно се успокоявам.
9. Мога да слушам хората и разбирам проблемите
на другите.
256
10. Не „зациклям“ и не се концентрирам в нега-

тивните си емоции.
11. Чувствителен/а съм към емоционалните нуж-
ди на другите.
12. Мога да действам успокоително на другите.
13. Мога да се мотивирам и отново и отново да
правя нещо, въпреки предишните неуспехи.
14. Опитвам се да бъда творчески настроен/а към
предизвикателствата на живота.
15. Отговарям разумно и според очакванията на
емоциите, настроенията и желанията на другите.
16. Мога с лекота да се настроя на „вълна“ спокой-
ствие, душевно равновесие и концентрация.
17. Когато времето ми позволява, се „срещам лице
в лице“ с истинските си чувства и анализирам
проблема си.
18. Мога да се успокоя сам/а след лошо преживя-
ване.
19. Много важно за щастието ми е да познавам ис-
тинските си чувства.
20. Разпознавам чувствата на другите много до-
бре, дори и те да не ги показват явно.
21. Много добре разпознавам емоциите на хората
само по лицето им.
22. Когато ситуацията изисква действие, много
бързо „забравям“ отрицателните си емоции.
23. Разбирам добре дори и най-слабите сигнали,
които показват от какво имат нужда другите хора.
24. Хората ме възприемат като човек, който влияе
добре на емоциите им.
25. Хората, които осъзнават истинските си емо-
ции, могат да контролират живота си по-добре от
другите.
26. Често мога да повдигна духа и настроението
на другите.
27. Аз съм човек, при когото хората идват за съвет
за личния си живот и взаимоотношения.
28. Изпитвам много силно съчувствие и се влияя
от емоциите на другите.
29. Помагам на другите да осъзнаят чувствата и
потребностите си, за да постигат целите си.
30. Лесно мога да се отърся от отрицателните си
чувства.
257
РЕЗУЛТАТИ
Емоционална компетентност Номер на въпроса Резултат
1. Емоционална осъзнатост 1+2+4+17+19+25

2. Способност да контролираш и 3+7+8+10+18+30
показваш чувствата си
3. Вътрешна мотивация 5+6+13+14+16+22
4. Съпричастност 9+11+20+21+23+28
5. Способност да влияеш на 12+15+24+26+27+29
емоциите на другите
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА РЕЗУЛТАТИТЕ
В таблицата по-долу проверете къде се намирате вие по отношение на
емоционалните способности, според получения от вас резултат, в срав-
нение с други мениджъри и професионалисти.
Нуждаят
Нуждаят
Емоционални Определено се от
се от
компетентности силни съществено
подобрение подобрение
1. Емоционална 31 или над 31 26–30 25 или под 25
осъзнатост
2. Способност да 32 или над 32 27–31 26 или под 26
контролираш и показваш
чувствата си
3. Вътрешна мотивация 31 или над 31 27–30 26 или под 26
4. Съпричастност 31 или над 31 26–30 25 или под 25
5.Способност да влияеш 31 или над 31 27–30 26 или под 26
на емоциите на другите
Всяка една от горепосочените способности е важна не само при изпъл-

нението на професионалните задължения, но и в реалния живот. Сле-
дователно вие трябва да си създадете план за развитие за тези области,
където резултатът ви е бил „нуждаят се от подобрение“ или „нуждаят
се от съществено подобрение“. На тези теми се провеждат курсове и
семинари и са написани книги. Започнете с посещение в най-близката
книжарница или библиотека – потърсете материали, свързани с емо-
ционалните способности, или се консултирайте с психолог.
258
Личностни особености на лидера
ЛИЧНОСТНИ ОСОБЕНОСТИ НА ЛИДЕРА

В УПРАВЛЕНИЕТО
В началото на ХХ в. учените започват да Изучаването

изучават интензивно психологията на ли- на личността
чността на лидера. Така в периода 30-те на лидера –
до 50-те години на ХХ в. се осъществяват исторически
редица системни изследвания, свързани аспекти
с лидерството. В тази насока се пред-
ставят редица качества и характеристи-
ки на личността, които детерминират
личността като лидер. Най-общо могат
да бъдат представени така: физически
особености; интелигентност, познания,
способности, проява на справедливост;
биографични – опит, образование, со-
циален статус; характеристики, свързани
с работата – инициативност, настоятел-
ност, отговорност, стремеж към успех;
личностни характеристики – доминира-
не, откритост на характера, агресивност,
независимост, решителност, ентусиазъм,
убеденост в правотата си.
Немските психолози от края на ХIХ и
началото на ХХ в. приемат, че лидерите
притежават вродени личностни качества
и характерни черти, а авторитетът и вли-
янието на лидера сред последователите
са резултат от проявяването именно на
тези качества. Така в по-ранните разби-
рания за личността на лидера преоблада-
ващо е виждането, че лидерите се раждат.
Основно вниманието е насочено не към
откриването, намирането на лидера, а
259
към неговото развитие и обучение. Основни

характеристики на този тип лидери са та-
кива качества като здраве – добри физиче-
ски данни; социално изграден – образован,
тактичен, ориентиран към сътрудничество;
личностно изграден – упорит, емоционално
стабилен, адаптивен, асертивен; поведен-
чески ефективен и изявен – целеустремен,
инициативен, отговорен, ярък, изпълните-
лен по отношение на обещанията си.
Самият З. Фройд в книгата си „Масова-
та психология и анализ на човешкото „Аз“
изтъква, че лидерството е източник за въз-
никване, функциониране и съществуване на
самата група. Според него първичната група
представлява съвкупност от индивиди, кои-
то възприемат лидера за свой идеал. Първо-
начално те се идентифицират с него и благо-
дарение на тази идентификация могат да се
идентифицират с групата на по-високо ниво.
Ралф Стогдил прави задълбочен обзор на
повече от 100 концепции за лидерството и
стига да извода, че лидерът от средна вели-
чина превъзхожда средния човек по отно-
шение на интелект, знания, сигурност при
изпълнение на отговорни дейности, актив-
но участие в обществени прояви, социал-
но-икономически статус. Едвин Гизели в
разработките си сочи, че осем личностни
черти и пет мотивационни характеристики
са особено важни за успешността на лиде-
ра. А те са: лични черти –интелигентност,
инициативност, способност за ръководство,
увереност в себе си (асертивност), сходство
с подчинените си, решителност, мъжест-
веност (женственост), личностна зрялост.
260
А мотивационните характеристики са:

потребност от сигурност за работа, нуж-
да от финансова подкрепа, потребност
от власт над другите, нужда от самоут-
върждаване, потребност от положение в
службата. Гизели съставя тест за диагно-
стика на личността на лидера, известна
като „скала на Гизели“.
Изследването на качествата на лидера в
теорията на характерните черти в повече-
то случаи се свързва с успеха на лидер-
ството. Някои изследователи подчерта-
ват, че за лидера могат да бъдат присъщи
и черти, придобити чрез обучение и прак-
тически опит.
При анализирането и изучаването на Същност на

лидерството от особено значение е ли- лидерството –
чността на лидера. Разбирането на лидер- психологически
ството от гледна точка на качествата му и аспекти
характера, които трябва да притежава и
да са ярко изразени, не е загубило своята
актуалност в нашето съвремие. Феноме-
нът лидерство е сред тези, за които няма
единно становище при определянето,
нито единство в това, каква е същността
им. Представите за лидерството се обога-
тяват с различни теории, които разширя-
ват разбирането за неговата природа.
Съществуват множество дефиниции на
лидерството. По-голямата част от тези
определения наблягат на влиянието на
лидера за постигане на организационни-
те цели.
Познаването на личността има своите
рефлексии по отношение на управление-
261
то на човешките ресурси, по отношение на

кариерното развитие на лицата, посвети-
ли професионалния си живот на бизнеса и
икономиката, по отношение на управление-
то и лидерството в бизнеса, особено актуал-
но е проявата на гъвкав мениджмънт и ли-
диране във фирменото развитие на бизнес
средата, нужна е проявата на сензитивност
по отношение на настъпващите промени
в пазарното развитие. Всичко това изис-
ква освен конкретни и модерни познания в
рамките на икономическите познания, но и
психологически познания, отнасящи се до
личността и нейни същностни характерис-
тики и особеност. Различните определения
на лидерството в специализираната лите-
ратура по въпроса се опират на описания,
които включват в същността на лидерство-
то влиянието върху другите хора, което се
появява в контекста на групата и за пости-
гането на определена цел. В друг аспект
са разгледани характеристиките на лидер-
ството в ранните изследвания в началото
на ХХ век. Особено внимание се отделя на
взимоотношенията между лидери и подчи-
нени, като значението на последователите
се разглежда в смисъла на легитимиране
на лидерството. В редица изследвания се
поставя акцент, не толкова на влиянието,
колкото на упражняването на властта. Това
е последвано от разграничаването на поня-
тията „лидерство“ и „мениджмънт“, което
става по оста на спецификата на дейности-
те, включени в тях.
Виждането за решаващата роля на качест-
вата, притежавани от лидера като условие
за ефективно въздействие върху поведение-
262
то на членовете на групата е разгърнато в

теоретичните търсения на Макс Вебер. Той
смята, че лидерът е чаровен, притежава ха-
ризма. Харизмата означава „благодат сви-
ше“ и като качество на личността я прави
надарена, недостъпна за другите. Вебер за-
щитава идеята за решаващата роля на прите-
жаваните от индивида качества като лидер.
Теорията за чертите на лидера придобива
голяма популярност сред американските
социални психолози през 20-те г. на мина-
лия век. Така през 40-те г. К. Бърл съставя
списък от 79 потенциални лидерски качест-
ва. Сред тях са такива като инициативност,
общителност, чувство за хумор, ентуси-
азъм, увереност, дружелюбие. Р. Стогдил
добавя към тях и бдителност, популярност,
красноречие. П. Дракър се опитва да анали-
зира и коментира лидерската ефективност
като изтъква, че различни са по своята същ-
ност и характеристики лидерите, но това,
което е общото за тях, е „способността да
вършат точно тази работа, която трябва да
се свърши“. Според П. Дракър ефектив-
ността е навик, комплекс от практики – ор-
ганизиране на времето, насоченост на уси-
лията към конкретни резултати, насоченост
към хората, избор на приоритет, вземане на
ефективни решения.
Юкъл определя като важни характеристи-
ки: високото ниво на енергичност, устой-
чивост към стресови ситуации, вътрешна
локализация на контрола, емоционална ста-
билност, зрялост и социално ориентирана
мотивация за власт, умерено висока мотива-
ция за успех и слаба афилация (потребност
от тесен контакт и взаимодействие с окръ-
263
жаващите), които в своето цялостно прояв-

ление могат да бъдат добри предиктори на
лидерската ефективност.
Широко е разпространено убеждението, че
всички лидери притежават определени ха-
рактеристики без значение кога и къде са
живели. Идеята за голямата личност или
виждането за необходимостта от личностни
качества в лидерството предполага, че опре-
делени личности стават лидери, защото при-
тежават определени съществени качества.
Антонио Менегети определя лидера преди
всичко като важна личност, човек, който,
удовлетворявайки собствения си егоизъм,
реализира обществените интереси. Той го
дефинира като „йерарх“ на функционира-
нето в смисъл на това, че той конструира,
контролира, развива, управлява множество
функции и отношения винаги в съответствие
на някаква конкретна цел. Менегети смята,
че лидерът това е личност, която, поставяйки
пред себе си цел, намира средства и създа-
ва колектив, способен да постигне тази цел.
При това всички отношения, които зависят
от него, са само инструментални причини; т.
е. той е „икономически стратег на средства-
та за постигане на целта“. Същностна ха-
рактеристика на лидера – това е умението да
приведе във функционално единство дейст-
вието, което се съотнася до множество по-
требности, способности и средства. Според
неговата концепция за лидерството, лидерът
е личност, която утвърждава чрез собствения
си живот статуса си на успешна икономиче-
ски, политически или социално функцио-
нираща личност в микро или макросреда.
264
Такива лидери се характеризират с това, че

умеят да създават нови работни места, да но-
сят печалби, приходи и да съдействат за раз-
витието на сферата от различни услуги, рес-
пективно и образователни такива. Менегети
акцентира и върху това, че лидерът прите-
жава етическа чувствителност, като изтъква
мястото и значението на онтопсихологията
като наука, която съдейства за привеждане
на рационалността на лидера в негова инту-
иция. Смисълът и приносът на онтопсихо-
логията се заключава в това, че тя поставя
пред човека принципи, които се отнасят пре-
ди всичко до неговата интуиция и особено
до интуицията на лидера. Според Менегети
онтопсихологическият метод формира спо-
собност за идентифициране и прилагане на
собствената интуиция във всеки момент от
живота.
В рамките на анализа от психологическа
гледна точка на качествата, необходими за
реализирането и резултативната дейност на
лидерите, можем да представим вижданията
на Д. Големан. Това е една от концепциите
за ефективен лидер, която подчертава необ-
ходимостта от лични качества като условие
за разгръщането и изграждането на такъв
конструктивен, ефективен лидер. Д. Голе-
ман изтъква, че различните ситуации изис-
кват различни лидерски подходи. Той смята,
че различните лидери си приличат по един
много съществен начин, а именно, че всич-
ки те имат висока емоционална интелигент-
ност. Тази емоционална интелигентност е
задължително условие за ефективното функ-
циониране на лидерството. В компонентите
на емоционалната интелигентност се включ-
265
ват самосъзнанието, самоконтролът, моти-

вацията, социалните умения и емпатията.
Изследванията на Д. Големан по отношение
на емоционалната интелигентност показват,
че тя играе съществена роля за ръководни-
те нива на управление на дадена компания,
където различията и нивото на техническите
умения не са от голямо значение. Или както
самият той подчертава, колкото по-високо е
нивото на личността в рамките на управле-
нието, толкова повече емоционалната инте-
лигентност е решаваща в нейната ръководна
функция. Изследванията показват, че емо-
ционалната интелигентност е не само харак-
терна и особена черта на лидерството, но и е
предпоставка за проява на постижения в дей-
ността. Така например Д. Макклелънд като
изследовател на човешкото и организацион-
но поведение изтъква, че при ръководители
с проява на емоционална интелигентност,
техните фирми вдигат годишната си печалба
с 20%. Изрично се подчертава в труда на Д.
Големан, че емоционалната интелигентност
е задължително условие за ефективно ли-
дерство, което убедително показва връзка-
та между успеха в управлението и емоцио-
налната интелигентност на лидерите. Също
така се подчертава, че хората при правилен
подход и обучение могат да развият своята
емоционална интелигентност.
Подходи за Два са основните подходи по отношение на

описание на описанието на личността като цяло, респек-
личността тивно личността на лидера в частност:
• използването на личностни качества и
• типология на личността.
266
Личностното качество – това е дълго съ-

ществуваща и стабилна черта, която се про-
явява в едно голямо разнообразие от ситу-
ации. Свойствата на личността могат да се
проявяват на различни нива и е нужно да
бъдат различавани.
Развитието на кариерата, нейния вид, ско-
ростта на преминаването през отделните
длъжности, насочеността през отделните
стадии се определят и от личностни факто-
ри като лични качества, мотивация и квали-
фикация. Всеки човек, за да се развива в ка-
риерата, трябва да се отличава с подходящи
лични качества, да бъде мотивиран за ка-
риерно развитие и да притежава съответни
знания, умения и навици в избраната сфера
на дейност.
Има много характеристики, по които всич-
ки хора (големи национални, възрастови,
етнически и други групи от тях) си прили-
чат, но в същото време всеки отделен човек
е уникален, има специфични характерис-
тики и личностни свойства, налице са ин-
дивидуални различия. Психологията като
наука групира индивидуалните различия по
психически процеси, състояния и свойства
на личността: усещане, възприятие, памет,
представи, въображение, мислене, внима-
ние, реч, емоции и чувства, воля, темпера-
мент, характер, способности. Очевидно е,
че хората са твърде различни по много по-
казатели, но за управлението на човешките
ресурси, управлението на организационни-
те структури, респективно за управлението
на кариерата най-важни са различията по
начина на възприемане и взаимодействие
267
със света, личностните особености като ин-

тровертност и екстровертност и някои дру-
ги качества.
Личностни Най-ранните опити за построяване на концеп-

черти и ция за лидерството са свързани с търсенето
лидерство на специфични черти на личността, които са
присъщи за лидера. Основното тук е разглеж-
дането на личността на лидера като резултат
от разгърнати физически и психологически
характеристики, които го отделят като ярка и
впечатляваща личност от другите.
Лидерите притежават определени качества,
които ги отличават от останалите като на-
пример: нивото на интелекта, активността,
харизматичната външност, инициативност-
та, увереността в себе си, въпреки че са за-
висими от ситуацията до голяма степен.
Теорията за качествата на личността включ-
ва следните допускания (по Хенди):
• човек е по-важен от ситуацията;
• ако могат да бъдат разпознати отделните
характеристики на успешните лидери, то
изследователите и практиците ще имат ус-
пешно разрешен проблем за качествата на
личността на лидера;
• ако не могат да се създадат добри лидери
(да бъдат родени такива), то намирането на
отличителните им черти разкрива възмож-
ности да се подберат добри лидери. Устой-
чивите личностни черти на лидера, които
ги отличават от техните последователи, се
очертават по отношение на интелигент-
ността; доминантността; познанията за
268
задачите и за ситуацията; самоувереността;

енергичността; активността.
Подходите и теориите за личностните чер-
ти на лидерите допускат, че всеки може да е
ефективен лидер, ако проявява правилното
поведение и се съобразява със специфики-
те на ситуацията, което не е непременно с
наследствени или придобити поведенчески
характеристики.
Специфичен фокус върху анализа на лидер- Личностни

ството и необходимите качества за реали- качества
зиране на ефективно ръководство е пред- на лидера и
ставен от разработките в Дж. Каценбах в психология
рамките на теориите за средата. Ефектив- на средата
ността на ръководството той вижда в лице-
то на лидерите за истински промени, които
според него се срещат рядко. Според него
„традиционните мениджъри“ рядко израст-
ват като добри лидери. Причината за това
се крие преди всичко в начина на мислене,
а именно: 1) добрите мениджъри се опит-
ват да държат нещата под контрол, докато
лидерите за истинска промяна знаят как
да организират работата си; 2) добрите ме-
ниджъри постигат резултати посредством
дялове, проценти, бюджети, а лидерите за
истинска промяна постигат целите си като
мобилизират много хора. Също така често
срещана мотивация при добрите мениджъ-
ри е собственият успех, а за лидерите за
истинска промяна е характерно желанието
да се представят всеки път по различен на-
чин. Лидерите за истинска промяна смятат,
че най-добрата мотивация е фокусирана в
самия пазар. Лидерите за истинска промя-
на са способни да предизвикат промяна в
269
действията на хората около тях. Лидерите

за истинска промяна са убедени, че успеш-
ният бизнес е в ефективността на икономи-
ческите и социални институции. Те смятат,
че усложняването на стандартите на работа,
възнагражденията на служителите са много
важни. Също така формулирането на на-
бор от принципи, като в този процес вземат
участие всички заинтересувани. Тези прин-
ципи могат и трябва да развият творческата
сила у всеки един от служителите.
Типология на Съществуват редица типологии на лич

личността на ността. Принадлежността към един или
лидера друг тип има относителен характер. Тео-
ретичният подход за класификация на ли-
чностните типове е по-скоро традиционно
емпиричен подход, който разкрива действи-
телно съществуващи в популацията черти и
ги осмисля в теоретични термини. В съвре-
менните изследвания типовете личности се
разглеждат като групи индивиди, обедине-
ни по силата на няколко непрекъснато изме-
нящи се параметри.
Един подход, насочен към установяването
на типа личност по К. Юнг, но разгърнат и
детайлно операционализиран за прилагане
и ефективна диагностика на личността в
контекста на работата в екип на управлен-
ско ниво. Според изследванията в социо-
никата се установява, че успешното ръко-
водство на дадена организация може да се
осъществява само от човек, който има чер-
ти на екстроверт. Той е отговорен за своите
дела, за хората, с които работи, като при това
всичко върши с удоволствие. В екстремни
условия стават активни, уверени. Със своя
270
пример и оживеност увлича другите, бла-

годарение на творческите си способности
стимулира хората за работа. Смята, че е не-
обходимо по-добре да вдъхнови и подтик-
не сътрудниците си, а не да ги контролира.
Добрите ръководители могат да управля-
ват посредством действията и работата на
своите сътрудници, които разбират, че от
техните усилия зависи успехът в работата.
Този тип ръководител винаги приема чове-
ка такъв, какъвто е, цени индивидуалността
и личността на всеки един. Такъв ръково-
дител е инициативен, максимално реализи-
ра собствените си възможности и не пречи
на другите да проявяват своите, като дава
възможност на всеки да реализира себе си.
Стреми се към прогресивни, новаторски
действия и подходи. Такива личности са ро-
дени лидери и само в позицията на ръково-
дители могат напълно да се реализират.
Други са особеностите на лидера-интро-
верт. Този лидер заема позицията на злат-
ната среда, като обикновено не се стреми
към позицията на лидер, освен само ако
го поканят, не обича отговорността и кон-
куренцията. Спокойно приема и се чув-
ства добре, когато изпълнява задължения,
не прави излишни усилия. Този тип лидер
е постоянно неуверен, не може самосто-
ятелно да взема решения, а по отношение
на подчинените си е невъздържан и груб,
безкомпромисен, подчинява всички на себе
си, дели хората на свои и чужди. Сами себе
си хвалят, а на другите не дават възможност
да се проявяват. Особено хората с изявени
възможности и способности не получават
условия и благоприятна атмосфера за рабо-
271
та и реализация. Такъв ръководител пречи

за внедряването на прогресивни, перспек-
тивни начинания и иновации. Според по-
лучените резултати и тяхната интерпрета-
ция на данните, получени от изследването
посредством методиката за изучаване на
сионистичните типове личност, не е жела-
телно личности-интроверти да заемат ръко-
водна длъжност, тъй като те не се отличават
с отговорност, активност, инициативност и
в качеството си на ръководители губят ко-
ректното си общуване с хората.
Пълното представяне на човешката личност
в рамките на психологията е възможно само
в рамките на един цялостен подход към ли-
чността. В този смисъл това е особено важно
за дефиниране на личността на лидера. Тук
трябва да подчертаем, че личността се изра-
зява в целостта на характера, в непротиво-
речивостта на мотивационните тенденции,
които имат вътрешна логика на развитието.
В продължение на .дълги години психолози-
те дискутират същността и особеностите на
характера на личността. Определено се смя-
та, че характерът на човека има оценъчно
значение. Човек с характер се обособява като
устойчив в своето отношение към обкръ-
жаващите, проявява определеност в своите
действия и постъпки. В психологията харак-
терът се определя като съвкупност от устой-
чиви индивидуални свойства на човека, кои-
то се изграждат и се проявяват в дейността и
в общуването и обуславят типичните за него
начини на поведение. В характера се раз-
крива избирателната насоченост на човека.
Той се изразява в единството на отношени-
ята и начините на действия или характерът е
272
действено отношение, избирателно, същест-

вено, устойчиво отношение на субекта към
главните условия на неговия живот, които се
реализират чрез типични за него начини на
действие и поведение. Водеща роля в струк-
турата на характера имат чертите, които из-
разяват отношението на човека към другите
хора. Основен въпрос в психологията на ха-
рактера е това, как подбудите и мотивите са
свързани с обстоятелствата, при които човек
попада и които се превръщат в устойчиви
свойства на характера.
От 20-те до 70-те години на ХХ век социо- Личностни

лози и политолози се опитват да разглеждат характеристики
проблема за харизматичното лидерство, но на
те го разглеждат само в обществено-поли- харизматичния
тически контекст или използват опита на лидер
военните. От тях заслужава внимание оп-
итът на Макс Вебер (1947), при който той
се опитва да разбере феномена на харизма-
тичното лидерство, проучвайки опита на
лидерите от завършилата Втора световна
война. Други автори като Хюз, Гинет и Къл-
фи обясняват проблема за харизматичното
лидерство, обобщавайки всички опити то
да бъде анализирано преди тях с факторна
система, обясняваща персоналните особе-
ности на лидера, спецификата на последо-
вателите и характеристиката на ситуацията.
Първата значима група фактори – лично-
стните характеристики – включва няколко
фактора, най-общо описвани като: лидер-
ски поглед – способността да обобщава и
синтезира идващи от различни посоки и в
някои случаи противоречиви помежду си
идеи и информации. Друга особеност на
273
личностните характеристики е, че тази ин-

формация, обобщена и синтезирана, трябва
да се сподели с подчинените устно, тъй като
в този случай поднасянето ѝ е много по-въз-
действащо и убедително, което означава, че
всъщност реторичните умения са вторият
по значимост фактор от личностните ха-
рактеристики на лидера. Често срещани
при споделяне на идеите с последователи-
те са техники като използване на метафори,
митове, аналогии, умение за трансформи-
ране на непривлекателността на настояще-
то в привлекателността на бъдещето. Съв-
сем естествено е, че тези два фактора от
личностовите характеристики трябва да се
съчетават с имиджа на лидера и умението
му да внушава доверие. По принцип хариз
матичните лидери изграждат у последова-
телите си доверие към себе си и към своя
поглед, давайки си вид на самоуверени,
непоклатимо уверени в правотата на убеж-
денията си, притежаващи висока морална
сила. Това дава възможност те да бъдат
възприемани от последователите си като
изключително способни, необикновени,
успешни независимо от трудностите, които
стоят пред тях. Друго личностово качест-
во, което е изключително полезно и с което
като правило се отличават харизматичните
лидери, това е паметта. Важно обстоятел-
ство и фактор, обуславящ харизматичния
лидер, е персонализацията. Разбирана не
толкова като зададена необходимост лиде-
рът да бъде открояваща се личност, колкото
като идеята харизмата да бъде свързана с
индивидуалността на лидера, а не с него-
вата позиция в йерархията. Последовате-
274
лите се чувстват изгубени без оценката на

лидера за собствената им ценност, без въз-
действието на всеки негов поглед и жест.
В този смисъл лидерът няма заместници и
приемници.
Друг основен фактор е характеристиката
на последователите – на преден план тук
изпъква емоционалната им обвързаност с
лидера и фуннкционирането на механизма
на идентификацията, чрез който всички се
отъждествяват с лидера си. С този факт е
свързана и следващата характеристика на
последователите, която е специфична за
харизматичното лидерство, а именно готов-
ността за подчинение. В условията на ха-
ризматичното лидерство последователите
приемат лидера безусловно, желаят да му
се подчиняват и вярват в правилността на
неговите идеи.
Следващият основен фактор – характерис-
тиката на ситуацията. Ситуацията има
своето специфично значение за разгръ-
щането на потенциала на харизматично-
то лидерство, понякога нейното влияние е
благоприятно, а понякога пречи за негово-
то реализиране. За особено благоприятно
стечение на обстоятелствата в ситуацията
се приема, ако са налице две нейни характе-
ристики: – наличие на някаква криза – това
е ситуация, при която членовете на група-
та са обсебени от идеята за харизма, което
се обяснява с факта, че нещо застрашава
реализацията на базовите потребности за
сигурност, а у тях не са налице достатъч-
но собствени сили и предотвратяване или
справяне с кризата; – наличие на взаимо
275
свързани задачи – обозначаващо степента,

в която изпълнението на определена зада-
ча изисква общи координирани усилия от
страна на членовете на групата, което в ня-
каква степен улеснява и възприемането на
лидера като харизматичен.
Според А. Дюбрен определени лидерски
качества и форми на поведение доприна-
сят за ефективно лидерство при широко
разнообразие от ситуации. Така са устано-
вени такива характеристики, от които зави-
си лидерството на ръководителя, а именно
ниво на интелигентност, сензитивност към
ситуацията, ефективни трудови навици,
подкрепящо и поддържащо поведение към
сътрудниците, ангажирано и внимателно,
отзивчиво отношение към хората и техните
резултати, както и подкрепяне, поддържане
високите очаквания на хората.
Към подхода за личностните черти трябва
да се отнесат т. нар. теории за харизматич-
ното лидерство. Личностните особености
на лидера в рамките на тази теория са ли-
дерското прозрение, поглед в бъдещето,
реторичното майсторство и умението да се
печели доверие.
Като особено важни личностни лидерски
качества се определят: комуникативността,
която предполага способност за установя-
ване на добри взаимоотношения; способ-
ност за създаване на такива взаимоотноше-
ния, които са най-характерни и необходими
за екипа, групата, колектива; разгърната
и адекватна Аз-концепция и самоконтрол;
устойчивост към стресови ситуации.
276
Личните качества се смятат за много ва-

жен фактор, който изгражда самия лидер.
Различните изследователи имат различно
мнение относно списъка от необходимите
лидерски качества. Теориите, основаващи
се на подхода за съществените черти на ли-
дера, наричани още харизматична теории, са
сред най-ранните. В психологията се срещат
с различни наименования – теория за „вели-
кия човек“, теория за „големия човек“, тео-
рия за качествата на личността и т. н.
Според Берон Р. С. харизматичният лидер
притежава черти като упоритост, честност
и откритост, мотивация за лидерство, са-
моувереност, интелектуален потенциал,
креативност, адаптивност, компетентност.
Особено важна характеристика на лидера
според повечето изследователи е високо-
то ниво на адаптивност, способността да
осъзнава какви действия или подходи се
изискват в дадена ситуация и след това да
се действа в съответствие с тях. Чалдини
Р. изтъква, че ефективният лидер действа,
като приспособява своя стил към потребно-
стите на групата и обръща особено внима-
ние на това, че някои лидери са ефективни
като са способни не само като предизвикват
одобрение от своите подчинени, но и като
показват висока продуктивност. Такива ли-
дери с такива личностни особености нари-
чаме харизматични. Те изграждат стремежи
и Аз-концепцията на последователите, като
успехът на цялата група е и личен успех на
последователите, а целта на лидера става
тяхна собствена цел. Такива лидери инте-
лектуално стимулират своите последовате-
ли, убеждават ги, че те лично имат важна
277
роля и съществен принос за общото дело.

Резултатите от проучванията на Хоуел и
Фрост сочат, че харизматичният тип лидер
очертава цел, показва възможности за реа-
лизиране на високи очаквания, като вдъхва
увереност у подчинените си и демонстрира
високо ниво на динамизъм и енергичност
като всичко това осъществява същевре-
менно с един спокоен тон. Според Хоуел
и Фрост харизматичните лидери могат да
постигнат най-добрите резултати в сравне-
ние с другите два типа лидери, като създават
високи нива на резултативност и удовлет-
вореност у подчинените си. Определено ха-
ризматичните лидери демонстрират специ-
фични модели на поведение (енергичност,
самоотдаване, увереност и вяра в последова-
телите). Едновременно с това те притежават
специфични социални умения. Изследвани-
ята показват, че мъжете и жените лидери не
се различават по отношение на изпълнение-
то на поставените им задачи и характера на
междуличностните им отношения. Все пак
преобладава виждането, че жените-лидери
са склонни да приемат по-демократичния
стил в лидерството, отколкото мъжете.
Мелиса Х. определя 14 ключови черти на
глобалните лидери: 1) да мисли с глобални
категории; 2) да предвиди потенциалните
възможности ; 3) да създава общо виждане
за бъдещето; 4) способства за развитието
на способностите на хората, делегира пъл-
номощия; 5) цени различията при хората;
6) развива команден подход в работата; 7)
чувство за партньорство; 8) приветства
промените; 9) демонстрира знания за тех-
278
нологиите; 10) поощрява конструктивните

виждания, мнения; 11) осигурява удовлет-
вореността на клиентите; 12) постига ус-
пехи в съревнование с конкурентите; 13)
проявява готовност за колективно ръковод-
ство; 14) действа в съответствие с приетите
ценности.
Питър Сенге отбелязва, че повечето лиде-
ри се отличават с яснота и убедителност на
идеите, дълбочина на убежденията и посто-
янна готовност да се учат. Той подчертава,
че в програмата за развитие на водещи ли-
дерски качества трябва да се акцентира на
индивидуалните особености и характерис-
тики като системното мислене, работа с ин-
телектуални модели и лично усъвършенст-
ване и умението да се учи.
Психологическата готовност за лидерство
може да се разглежда като една възможност
за мобилизация на лидерския потенциал,
който предполага наличие на съответни по-
требности и мотиви, а така също определе-
но ниво на отговорност за своите действия
и постъпки.
Джефри Кон в опита си да обособи опре-
делен набор от качества на лидера извеж-
да седем основни лидерски качества, които
са водещи в реализирането на лидерските
функции. Тези базови лидерски качества са:
1. морален код (integrity) – вътрешна осъз-
натост, честност и потребност от съблюда-
ване на етични норми и правила в професи-
ята и работата. На това качество се отдава
особено голямо значение и се разглежда
като ключова лидерска компетенция. Сами-
ят Джефри Кон изтъква, че липсата на това
279
качество затруднява кредита на доверие при

лидера от страна на подчинените му;
2. страст – увлеченост, ентусиазъм по от-
ношение на работата;
3. Мъжество – тук Джефри Кон цитира
Аристотел: „Мъжество има този, който на-
пълно осъзнато тръгва към опасността в
името на доброто и не се бои от нея“;
4. визия –според Кон това не е просто биз-
нес умение, а личностна характеристика,
която определя степента на зрялост. Това
качество се приема още като мъдрост, про-
зорливост, прогностичност;
5. разсъдливост – това качество е необхо-
димо за изработването на стратегия, даваща
възможност за постигане на целите;
6. емпатия –способност да откликнеш, да
съпреживееш емоционалното състояние на
другия, да се поставиш на неговото място.
Отсъствието на това качество често води до
провал, и то на успешни лидери с високо
ниво на интелигентност и проява на спо-
собности;
7. емоционална интелигентност – способ-
ност за тълкуване на собствените емоции и
емоциите на другите, както и умение за са-
моанализ и рефлексия. Джефри Кон смята,
че липсата на емоционална интелигентност
може да направи лидера подвластен на гор-
деливостта и започва да надценява властта
си. Той изтъква, че изброените седем ка-
чества са характерни и особено важни за
реализирането на успешните лидери.
Джим Колинс след дълго и упорито търсене
на модела за успешното лидерство струк-
турира концептуална рамка, диференцира-
280
на на шест етапа. Първият етап разглежда

„лидерството от пето ниво“. Този процес
обхваща следните нива: първо ниво (мно-
го способен човек) – индивид с големи за-
ложби, който допринася продуктивно за
работата в резултат на своите способности,
познания, умения; второто ниво (сътруд-
ник) – той е всеотдаен член на екипа и това
се изразява в отдаване на неговите сили и
енергия за постигане на общите цели, като
работи ефективно в екипа; трето ниво (ком-
петентен мениджър) – той е един компетен-
тен лидер, който умее да организира хората
за постигане на очертаните цели; четвърто
ниво (ефективен лидер) –той е ефективен
лидер, който генерира у хората преданост
към ясно формулирана и предизвикателна
визия за компанията, фирмата, както и си-
лен стремеж и всеотдайност за осъщест-
вяването ѝ, като стимулира високи нива
на изявата им; пето ниво (изпълнителен
директор) – той гради устойчиво развитие
чрез синтезирането на лични качества като
скромност и професионална воля. Високи-
те постижения на една организация пред-
полагат наличието на лидер от пето ниво.
Именно лидерите от пето ниво са ярки, но
скромни, не изтъкват себе си при успехите
на дадена компания, фирма.
Лидерите за истински промени споделят
мнението, че самоуправлението и разпреде-
лението на отговорностите е важно условие
за реализирането на ефективното ръковод-
ство в институциите, а също така, че диа-
логът и различните форми на интеракция
могат да разрешат конфликтите и конфлик-
тните ситуации.
281
Генериращо качество, което характеризи-

ра облика на лидерите за реална промяна,
е решителността за постигане на по-до-
бри резултати чрез рационално използва-
не на човешкия потенциал. За тези лидери
може да се каже, че притежават близки по
съдържание качества. Така например те
смятат, че бъдещето на организацията, на
институцията зависи от ефективността на
полаганите усилия за промяна, за нейното
усъвършенстване. Решителни действия и
адекватно реагиране на предизвикателства-
та, на рисковете в процеса на ръководене,
а също така инициативност за скъсване с
ограниченията и разрешаването на непред-
видени проблеми, като те не се отчайват от
временните неуспехи. Този тип лидери са
високо мотивирани и изграждат атмосфера
на заинтересованост, енергичност, опти-
мизъм. Те също така проявяват заинтере-
сованост към отношенията и взаимоотно-
шенията на хората, като са справедливи и
решени да дадат възможност на останалите
за успех. Те не биха манипулирали или екс-
плоатирали сътрудници и хора умишлено.
Тяхна цел е подпомагането на всеки един
човек, така че той да достигне максимал-
но разгръщане на своя потенциал. Лидери-
те за реална промяна притежават чувство
за хумор, което им помага да се справят в
трудни ситуации. Самата промяна изисква
инициативност, енергичност, вдъхновение
и наличието на ръководни качества и уме-
ния. Лидерите за реални промени поддър-
жат управление, като изискват индивиду-
ална и групова отговорност за резултатите.
Смятат, че е особено важно да се отличават,
282
забелязват в йерархията, а не толкова да се

изкачват и издигат в нея. Този тип ръково-
дители признават обикновено недостатъци-
те си и се опитват да изграждат и развиват
опита и уменията, които им липсват.
Р. Черън, Ст. Дротъри, Дж. Ноел разработват
модела на лидерство пайплайн (pipeline),
който е резултатът от 30 г. консултантска
дейност. Моделът помага на организации-
те да развиват и изграждат вътреорганиза-
ционни лидери на всяко ниво. Според този
модел по-старите лидери в организацията
ще обучават и съветват по-младите. Етапите
(коридорите), през които преминава разви-
тието на лидера, според този модел предпо-
лагат следната последователност:
1. Управлявай себе си, за да управляваш
другите;
2. Управлявай другите, за да управляваш ме-
нажерите;
3. Управлявай менажерите, за да управля-
ваш функциите;
4. От функционален мениджър към бизнес
мениджър;
5. От бизнес мениджър към групов мени-
джър.
6. От групов мениджър към мениджър на
предприятие.
От представените етапи на развитие на ли-
дера в средата според тази теория се виж-
да ясно мястото на познаването на себе си,
уменията за самоконтрол, компетентност,
непрекъснато учене, самоусъвършенстване,
умение за работа с хора като базови качест-
ва на личността на лидера.
283
Според концепцията на Ст. Кови в основа-

та на лидерската ефективност са залегна-
ли седем базови навика. Тези особености
представляват възможност за повишаване
на личната ефективност, развитието на ли-
дерския потенциал и промяната, която води
към по-висока реализация и успешност. В
същностната структура на тези навици е
схващането за лидерско развитие отвътре-
навън. А тези седем навика са:
1. Бъдете проактивни;
2. Започнете с идеята за края;
3. Поставете първостепенните неща наис-
тина първи;
4. Мислете в посока печеля–печелиш;
5. Стремете се първо да разберете, а после
да бъдете разбрани;
6. Синергизирайте;
7. „Наточете триона“.
Особено важно в лидерската работа е ли-
чността да реализира лична и междулично-
стна ефективност, което в определена сте-
пен е предпоставено от нейния характер.
Франклин Кови определя и говори за „вели-
ки лидери“, като подчертава, че те притежа-
ват четири императива:
1. Вдъхват доверие – изграждане на на-
деждни лидери, на които хората да вярват
и се доверяват;
2. Изясняват предназначението – ясни и
точни послания, които мобилизират хората
да дадат най-доброто от себе си;
3. Синхрон на системите – създаване на ус-
пешни системи, които подкрепят организа-
284
цията и позволяват на хората да изпълняват

качествено работата си, като могат да рабо-
тят независимо от ръководителя си;
4. Развиват таланта – изграждане на успе-
шен екип, в който хората проявяват и раз-
гръщат способностите си, което стимулира
техния растеж и този на организацията.
Представените практически инструменти
и стратегии за разгръщането на успешното
лидерство по посока на развитие на навици
или на обособяване на ключови опори не
биха могли да се реализират без наличието
на формирани личностни качества на лиде-
рите. В този смисъл именно тези изградени
личностни особености са в основата на ре-
ализиране на ефективни лидерски практики
и стилове на управление на организацион-
ните структури.
1. Какво е специфичното по отношение на водещите черти на
лидера и тези на харизматичния лидер?
2. Наблюдавайки и анализирайки качествата на лидера (ръко-
водителя) на Вашата фирма, компания и един от мениджъри-
те в нея?
3. Как Вие си представяте в контекста на водещите лично-
стни качества идеалния лидер? Опишете го като списък от
черти и качества на лидера.
4. Кое според Вас е по-работещо като концепция – типове ли-
дерски личности или личности с лидерски качества?
285
Тревожността в психологията
ТРЕВОЖНОСТТА В ПСИХОЛОГИЯТА
Определeния на На тревожността се отделя изключител-

тревожността но важна роля, обособява се за централен
проблем в теорията на личността, дори като
най-значителната психологическа характе-
ристика на съвременната цивилизация. Тре-
вожността се отнася към един от модерните
проблеми на съвременната психология.
Тревожността може да се определи като не-
приятна емоция, носеща в себе си чувството
на непоносимост, безпокойство, нервност
или страх. Тази емоция може да се преживее
вследствие на случка, ситуация, неприятни,
травмени преживявания, причинени от хора
или в очакването на такива. В този смисъл
стимулите могат да бъдат външни, напр.
буря, пожар или вътрешни. Като вътрешен
стимул може да се приеме негативната ми-
съл, като мисълта за лошо здравословно
състояние. Тази неприятна емоция често е
съпътствана от чувство за безпомощност и
човек усеща, че не контролира ситуацията в
която се намира. Също така човек може да
изпита и физически симптоми, като: потене,
задух, ускорено сърцебиене, повдигане или
замайване. В опита си да се справи с дис-
баланса и дискомфорта човек се опитва да
предотврати ситуацията, пораждаща тези
чувства. Това поведение на предотвратяване
е честа характеристика на тревожността.
Същностното съдържание на тревожност-
та можем да представим в една по-обща
286
теоретична рамка. Тревогата като цяло е

детерминирана с антиципативен когнити-
вен процес, който включва мисли и образи
със съдържание, което продуцира страх,
свързан с възможни травматични събития
и техните потенциално катастрофални по-
следствия. Подобни мисли могат да имат
преимуществено ендогенен произход или
да са подтикнати от външни дразнители.
Така също подобни мисли могат да нахлуят
спонтанно, когато потребностите от внима-
ние са ниски.
Л. Бърковиц и Матюс описват няколко ва-
жни черти на тревожността. Първо, съдър-
жанието ѝ е предимно самореферентно по
природа. Второ, тревожността е предимно
антиципативна по природа. Л. Бърковиц
и сътрудници са установили, че съдържа-
нието на тревогата е свързано предимно с
бъдещи възможности. Когато се разглеж-
дат минали събития, то е по отношение на
възможните им бъдещи последствия. Трето,
веднъж иницииран, процесът на тревога се
оказва труден за контролиране, поне сред
тревожните индивиди. Четвърто, тревож-
ните са значително по-опитни при обоб-
щаването на катастрофични събития, които
могат да последват появата на очакваните
заплашващи възможности и те възприемат
тези последователности от събития като по-
вероятни от нормално протичащите. В уни-
сон с тези резултати Бек и Емери твърдят,
че тревожните индивиди се характеризират
с тенденция към „катастрофизиране“ на
възможните последствия от очакваните за-
плахи. Настоящите теории за тревогата на-
287
блягат на ролята на подобно катастрофично

мислене.
Процесът на тревогата обичайно включва
повече, отколкото простото очакване на едно
единствено заплашващо събитие. Напротив,
тревожещият се обмисля много подобни
ситуации, преувеличава вероятността и го-
лемината на потенциалните им негативни
участия. Едно изследване на МагЛауд под-
крепя възгледа, че хората, които хронично
се тревожат, постоянно предполагат най-ло-
шото за бъдещите лични събития. Подобни
мисли могат спираловидно да излязат извън
контрол с нарастването на възбудата и сте-
сняването на фокуса на вниманието на тре-
вожещата се личност и го насочва към въ-
трешни и външни загатнати заплаха.
Според Каламан терминът тревожност в
повечето случаи се свързва с разбирането
за неговото клинично съдържание. От дру-
га страна, тревожността може да се диагно-
стицира, когато общата функционалност е
на по-ниско ниво и е придружена от такива
симптоми, като главоболие вследствие на
напрежение.
Тревожността най-общо е вид отговор или
реакция. Присъствието ѝ не означава не-
пременно някакво ненормално състояние.
Тревожността може да бъде една полез-
на, необходима реакция по отношение на
една предизвикана ситуация, а може да се
превърне и в изключително деструктивна.
Изследванията върху тревожността показ-
ват, че страхът е основна, фундаментална,
дискретна емоция, която може да се проя-
288
ви през годините и то през различни етапи

от онтогенеза. Тревожността в този сми-
съл има една ясна функционална стойност
в житейския смисъл и е жизнено важна за
оцеляването. Тя също така е предпоставка
за успеха. Редица изследвания показват, че
средното ниво на тревожност води до подо-
бряване на изявите, докато високите и ни-
ските нива на тревожността водят до една
по-слаба проява и постижение.
Страхът и притеснението са важни елемен- Характерни

ти от нейната природа. Човек се притесня- черти на
ва, защото се страхува, че нещо нежелано тревожността
ще се случи или пък е разтревожен, защото
е уплашен от нещо. Въпреки че страхът се
смята за доминантна черта по отношение на
тревожността, общоприето е, че може да има
и други емоции, като страданието, мъката,
срама, яда, вината. Различни комбинации от
тези емоции могат да се проявяват в различ-
ни ситуации във времето, т.е. определянето
на тревожността, нейната природа, зависи от
концепцията за тревожността, а именно, че
тя обхваща различни реакции, а също така
отнася се до редица различни по своята същ-
ност преживявания. Според редица изследо-
ватели няма общоприета дефиниция.
Основните аспекти при определянето на
тревожността могат да бъдат обособени по
следния начин: първо, неприятна емоция
като ужас или страх; второ, последствия от
определени външни или вътрешни съби-
тия; трето, чувството, че си извън контрол;
четвърто, резултат от усилията да се предо-
тврати ситуацията-стимул.
289
Най-общо тревожността е термин за опи-

сание на състоянието тревожност, което не
може да бъде фокусирано по отношение на
определена цел или ситуация. Тревожната
личност е термин, който се използва като
обръщение към някого, който е притеснен
за редица ситуации, и то били те важни
или не. Тук индивидуалната тревожност се
смята като черта от характера. Тя влияе на
мисленето и поведението. Например тре-
вожната личност няма да приеме голямата
промяна в живота като предизвикателство,
а като нещо, за което трябва да се притес-
нява и да се страхува. Предполага се, че
различието между тревожната личност и
човека в тежко състояние на тревожност е
в количеството, в нивото на тревожността.
Няма доказателство, което да потвърди, че
клиничният синдром – тревожност, т.е. като
нарушение, е наследствен.
Ч. Спилбъргър смята тревожността за лич-
ностна черта, която определя оценката на
външните или вътрешните стимули. Той раз-
личава чертата тревожност като личностна,
от тревожно състояние, което е емоционално
състояние. Според модела на Ч. Спилбъргър
за тревожността, а именно, че е състояние –
характерна черта за човека и този човек чес-
то е в състояние на тревожност, то той има
силно развита личностна тревожност. Този
модел позволява да се прави разграничение
между често срещаните тревожни реакции и
по-дълбоката, продължителна проява на тре-
вожност като личностна черта.
Много хора се обръщат за помощ поради
нервност или тревожност. Разпростране-
290
нието на тревожността като цяло показва

нейната широка проява сред хората и това е
най-често срещаният психологически про-
блем. Тревожността показва едно голямо
разнообразие на видове:
1. определена фобия може да бъде посочена
като главен проблем;
2. основна трудност може да представлява
неспособността за справяне в работата или
в дома, в общуването;
3. наблюдават се известни тревоги във връз-
ка със здравословното състояние, придру-
жено с болки, за което няма медицинско
основание;
4. скорошна голяма травма или загуба могат
да представляват трудност за преодоляване;
5. често повтарящи се неприятни настрое-
ния могат да бъдат основен проблем.
Състоянието на тревожност има многопла-
нов характер. Така наред с емоционалните
и мотивационни процеси, голяма роля се
отрежда и на перцептивните, интелектуал-
ните, мнемичните (паметови) и двигателни
процеси.
Емпирично е установено, че съществува
зависимост между състоянието на тревож-
ност и ефективността на изпълняваната
дейност. При изпълнението на относително
прости, елементарни дейности тази емоция
осигурява по-висока ефективност, докато
с усложняването на дейностите тя се пре-
връща в дезорганизиращ фактор. Високото
ниво на тревожност оказва дезорганизира-
291
що влияние върху познавателните процеси,

като особено се отразява на устойчивостта
на вниманието. Тревожността се определя
като такова състояние на човешката пси-
хика, което се предизвиква от възможни
или вероятни неприятности, отлагане на
желаното и приятното, изменение в обкръ-
жаващата среда, т.е. от особени нестан-
дартни ситуации с подчертана значимост
за личността. Това състояние се изразява в
специфични реакции и преживявания, като
безпокойство, напрегнато очакване, неясна
заплаха, неувереност, непредсказуемо пове-
дение и т.н.
Тревожността много често се отъждествява
със стреса или се възприема като един от не-
говите видове. Някои автори я отделят като
самостоятелно емоционално състояние. От
такъв аспект на изследване тревожност-
та се възприема и се отнася изключително
към отрицателните емоции, предимно към
страха. Р. Мей например определя тревож-
ността като предчувствие за заплаха, като
безпокойство, което възниква у индивида
при най-разнообразни опасности – реални
или пък въображаеми.
Тревожността се разбира като дифузно емо-
ционално състояние за разлика от страха.
Страхът е насочена емоция. Могат да се по-
сочат и други съществени признаци на със-
тоянието тревожност. То е неприятно, което
го прави трудно за преживяване от личност-
та и е насочено към бъдещето, за разлика от
вината или съжалението, които са насочени
към миналото.
292
Схващането на Н. Левитов е актуално с

определението на тревожността като пси-
хическо състояние, което се предизвиква
от възможни или вероятни неприятности,
неочаквани изменения в привичната обста-
новка и дейност, задръжки на приятното,
желаното и се изразява в специфични пре-
живявания – опасения, вълнения, наруша-
ване на покоя и др.
Един друг конкретно психологически под-
ход за изучаването на тревожността пред-
лага А. М. Прихожан, която се придържа
към виждането, че тревожността, това е
преживяване на емоционален дискомфорт,
свързан с очакването за неблагополучие, с
предчувствието за опасност. В психологи-
ческата литература в контекста на психо-
логическия анализ се представя виждането
за различаване на тревожността, като
емоционално състояние и като устойчиво
свойство, като черта на личността или
темперамента. Тя изтъква, че тревожност-
та, според нея, може да се разглежда като
показател на предневротично състояние,
нейната роля е особено висока и по отно-
шение на нарушаване на поведението. В
този смисъл значението на психопрофилак-
тиката на тревожността, нейното преодоля-
ване е особено важно за психологическата
практика. Според авторката някакво ниво
на тревожност и то в рамките на нормата
е характерно за всички хора и е необходи-
мо за оптималното приспособяване на чо-
века към действителността. Наличието на
тревожност като устойчиво образувание
свидетелства за нарушения в личностно-
293
то развитие. Една такава тревожност пре-

чи за нормалната дейност, пълноценното
общуване и поведението. А. М. Прихожан
конкретно се придържа към разглеждане на
тревожността като емоционално-личностно
образувание, което като всяко друго сложно
психологическо образувание има когнити-
вен, емоционален и операционален аспект.
Сред множеството фактори, които предпос-
тавят различната устойчивост на отделе-
ните индивиди в състояние на тревожност,
важно място се отрежда на адекватността
на самооценката на личността и то с оглед
взаимодействието с разнообразието от жи-
тейски събития и ситуации.
Значителен интерес представляват тези из-
следвания, които характеризират връзката
на тревожността с неудовлетвореността от
водещите потребности, доколкото това е
може би едно от най-важните следствия от
вътрешноличностния конфликт. Разнопо-
сочността на мотивационните тенденции,
които се пораждат от сблъсъка на различни
компоненти на „Аз“-концепцията, води към
неудовлетворяване на основните потребно-
сти, които Я. Райковски определя като по-
требности на „Аз“-а, отнасяйки към тях по-
требността за съхраняване на интегралния
„Аз“, потребност от запазване на собстве-
ните ценности и потребностите от запазва-
не контрола над себе си и обкръжаващите.
Според А. Прихожан тревожността като ли-
чностно образувание преминава същия път
на развитие, както качествата на личността
като система, включваща устойчив мотив и
294
привични форми на неговата реализация в

поведението и дейността. Тя смята, че нали-
чието на конфликт в сферата на „Аз“-а води
до неудовлетворяване на потребностите,
чиято разнопосочност поражда състояние-
то на тревога. Тук представата за връзката
на тревожността с водещите потребности е
преди всичко потребността по отношение
на устойчивата, удовлетворяваща предста-
ва за себе си. По-късно протича закрепване
и се обособява в самостоятелно образува-
ние, като придобива собствена логика на
развитие. Така, получавайки достатъчно
подбудителна сила, тревогата започва да из-
пълнява функцията на мотивация на общу-
ването, стимулира към успех и заема място
сред важните личностни образувания.
В съвременната психология се налага ста-
новището, че тревожността може да се ин-
терпретира и като характеристика на ли-
чността. В този случай тя се разбира като
устойчива предразположеност към тревож-
но реагиране в различни ситуации.
Някои автори свързват личностната тре-
вожност с нагласа, диспозиция към дадено
емоционално реагиране само в стресови
ситуации. Тревожността като личностно
свойство се определя като „склонност към
емоционален стрес“. Даденото становище
очевидно стеснява обхвата от конкретна со-
циална ситуация, в която се проявява лич-
ностната тревожност.
Без да се пренебрегва ролята на стресовите
ситуации, възникването и генерализирането
на тревожността, изследванията показват,
295
че личностната диспозиция към тревожно

реагиране се разкрива в най-различни ситу-
ации в много случаи далеч от параметрите
на стреса. Според Ч. Спилбъргър тревож-
ността е сложен психофизиологичен про-
цес, който включва и основни променливи
– стрес, заплаха и състояние на тревожност.
Това е поредица от афективни физиологич-
ни, познавателни и поведенчески действия.
„Тревожността представлява ядрото, сър-
цевината на този процес“. Според вижда-
нията на Лазарус причината за възникване
на тревожността се появява тогава, когато
е налице оценка за заплаха при липса на
източник на заплахата, което довежда до
неясна тенденция за действие. Породената
тревожност от реално съществуваща запла-
ха се обозначава като нормална, когато за-
плахата отмине и тревожността изчезва. За
разлика от този вид, невротичната тревож-
ност се проявява от усилията на индивида
да избяга от предизвикателствата, които да-
дена ситуация предоставя.
Х. Айзенк предлага биологична теория за
тревожността, която е базирана на различ-
ни нива на коровата възбуда. Положител-
ните или приятни емоции са свързани със
средни нива на възбуда, докато негативните
или неприятни емоции са свързани или с
прекалено високи, или са с прекалено ни-
ски нива на възбуда. Тревожните индиви-
ди се приема, че притежават високи нива
на корова възбуда в състояние на почивка
и активност на нервната система. Тревож-
ността като черта на личността може да се
обясни с относително устойчиви индиви-
296
дуални различия, т. е. различия между от-

делните индивиди по отношение на тяхната
реакция на ситуации, възприемани като за-
плашващи или неприятни, с повишаване на
интензивността на тревожното състояние.
Веднъж иницииран, процесът на тревога се
оказва труден за контролиране, поне сред
тревожните индивиди.
Понятието „реактивна тревожност“ използва
Ч. Спилбъргър, за да се разграничи от лично-
стната тревожност, разбирана като свойство
или характеристика на личността. Реактив-
ната тревожност отразява емоционалното
състояние или определената съвкупност от
реакции, които възникват у личността, у
субекта, който възприема дадена ситуация
като опасна, заплашваща неговата личност,
независимо от факта дали тази опасност е
обективна или недействителна. Въпреки че
стресът е причина за появата на тревожност,
решаваща роля при неговото възникване иг-
раят когнитивните фактори. Състоянието ре-
активна тревожност може да възникне при
субективна нереална оценка от индивида за
ситуации, съдържащи в себе си физическа
или психологическа опасност за него.
Анализът на тревожността се свързва през Изследване на

60-те години преди всичко с особености- тревожността
те на ситуациите и въздействащите върху
човека стимули. Този подход се свежда до
това, че изследователите търсят факторите
от обкръжаващата среда, които действат в
качеството на стресори, а след това измер-
ват степента и насочеността на съответните
им изменения.
297
Оказва се, че при едни и същия условия,

в една и съща ситуация различните инди-
види реагират нееднакво, като се очертава
една специфичност на реакциите, която
навежда на мисълта, че възникващата тре-
вожност се обуславя не само от характера
на външната стимулация, но и от психич-
ните особености на субекта. Вниманието на
изследователите се насочва към изучаване
на измененията настъпили у човека, които
са измерими и наблюдавани, както във фи-
зиологичен план, така и по отношение на
неговото поведение и дейност. Постига се
определено съгласие по отношение на това,
че състоянието на тревожност е психобио-
логично понятие. Това от своя страна дава
основание за обособяване на проучвания-
та в две насоки. Представителите на едно-
то направление концентрират усилията си
върху измерване на физиологичните компо-
ненти на тревожността. А представителите
на другото направление полагат усилия за
измерване на субективните преживявания
по отношение на напрежение и безпокой-
ство, които определят феноменологичния
компонент на тревожните състояния.
Във всички тези проучвания и в двете на-
правления се издига предположението за
една определена стабилност в съотноше-
нието между физичните и психологични
компоненти на тревожността като психич-
но състояние. Изследователите стигат до
заключение, че при лица с генерализирани
тревожни състояния се установява по-скоро
задръжка, отколкото засилване и повишава-
не. Това се дължи в значителна степен на
факта, че вегетативните прояви на тревож-
298
ността отразяват не само общите биоло-

гични закономерности на функциониране
на организма в сложни условия, но едно-
временно с това са и в тясна зависимост от
психичните фактори на личността. Според
Хр. Попов тези подходи се характеризират
с един общ недостатък, а именно, че никой
от тях не разкрива взаимодействието меж-
ду личността като цялостно образувание
и конкретната ситуация. А в това взаимо-
действие съществено място заема извърш-
ваната от личността дейност.
Действително физиологичните промени
представляват важни индикатори на тре-
вожността като психично състояние. Те
дават възможност да се даде количествена
оценка на тревожността, като нейното изу-
чаване се опира на обективно контролирани
данни и това разширява възможностите на
психологическия анализ на това състояние.
Различия се наблюдават при интерпретаци-
ята на тези индикатори.
При първата е характерно прякото съпос-
тавяне на психичните характеристики на
състоянието с физиологичните промени и
резултативността на дейността. Това пряко
съпоставяне се базира на предположението
за непосредствената детерминираност на
тревожността от външните стимули. При
втората интерпретация психичната същност
на тревожността се изучава на основата на
обективни външни резултати, при което се
разкриват предпоставки и закономерности,
криещи се зад тези резултати – наблюдава-
ните прояви на тревожност са опосредства-
ни от вътрешни или от психични условия.
299
Основа за изследване на тревожността се

приема и учението за предметността на чо-
вешката дейност. Схващането за дейността
като практическо самоосъществяване на
личността дава възможност структурата и
функциите на тревожността да се изяснят
на основата на вътрешния строеж на дей-
ността. Теорията за дейността анализира
тревожността в нейните специфични фор-
ми, съответни на дейността и особените
условия на нейното протичане, т.е. не като
някакъв пряк резултат на тези условия, а
като непосредствено интегрално отражение
на значимата за субекта ситуация, в която
се изпълнява тази дейност. Възниквайки в
процеса на дейността, тревожността оказва
върху нея непосредствен динамичен ефект.
Ето защо анализът на това състояние пред-
полага определяне на мястото и ролята на
тревожността в системата от психични ре-
гулации на предметната дейност.
При изследванията на психичните състоя-
ние на човека, в т.ч. и на тревожността,
придържайки се към системния подход, В.
Хансен и В. Юрченко се базират на физи-
ологичното ниво за неврофизиологичните
характеристики, морфологични и биохи-
мични промени, както и промени във фи-
зиологичните функции. Психофизиологич-
ното ниво обхваща вегетативните реакции,
промените в психомоториката, в сетивнос-
тта, а психологичното ниво се представя
от измененията в психичните функции и
настроенията на човека. Особеностите на
поведението, дейността и отношенията на
човека са обединени на социално-психо-
300
логическо ниво. Те фактически представят

структурната схема, като програма за екс-
периментално изследване на тревожността
в рамките на системния подход.
За изучаването на тревожността се при-
лага един широк спектър от методически
инструменти, използвани при различни-
те подходи. Ето защо в изследователската
практика на психологическите проучвания
все по-остро се чувства необходимостта не
само от разширяване, но и от усъвършенст-
ване на методическия арсенал за проучване
в естествени условия, както на тревожност-
та като личностова черта, така и на преход-
ното, ситуативно обособено психично със-
тояние на тревожност.
Влиянието на тревожността (както ситу-
ативна, така и устойчива) върху дейността
широко се изучава в школата на социалното
научаване, представено от К. Спенс и Дж.
Тейлър. Авторите разглеждат тревожността
като придобито влечение с устойчив харак-
тер, интересува ги енергетичната функция
на това влечение, което има ненасочен об-
щоактивиращ характер. Въвежда се поня-
тието ниво на тревожност, което според Дж.
Тейлър не трябва да се приравнява към ниво
на подбудата. Тревожността от гледна точка
на Дж. Тейлър по някакъв начин е свързана
с емоционалната чувствителност, която на
свой ред има свой принос по отношение на
нивото на подбудата.
В началото на 50-те години Тейлър и Спенс
разработват метод, посредством който се
изучава тревожността. Методът се оказва
301
особено плодотворен за изследване мотиви-

те на личността. Базирайки се на тези свои
виждания и положения, Дж. Тейлър разра-
ботва скала за изследване на тревожността
(МАС), която оказва особено влияние върху
изучаването на тревожността в много психо-
логически школи и направления. Факторни-
ят анализ на скалата разкрива пет съставящи
я фактора, които характеризират устойчива-
та тревожност: 1) хроническа тревожност;
2) нарастване на психологическото и (или)
соматичното напрежение; 3) нарушаване на
съня и свързаното с него вътрешно напреже-
ние; 4) чувство на лична неадекватност; 5)
моторна скованост, неловкост.
Тревожността в ситуации на изпит зависи от
преживявания и мисли, които са свързани със
самооценката – потиснатост, когато собстве-
ните способности се оценяват отстрани.
Разбирането на тревожността като сравни-
телно устойчива личностна характеристика
изисква да се обърне особено внимание на
ролята по отношение на нейното възникване
и закрепване на личностни и социални факто-
ри, преди всичко особености на общуването.
Един от важните въпроси за разбирането на
причините за тревожността е решаването
на проблема за нейната локализация.
Причини На настоящия етап се отделят два основни

за поява на типа източници на тревожността: дългата
тревожността външна стресова ситуация, която възник-
ва в резултат на честото преживяване на
състоянието тревожност, от една страна,
302
и вътрешните психологически или психо-

физиологически, от друга страна. Споделя
се виждането за това, че различната лока-
лизация на източниците на тревожността
поражда различни типове тревожност и се
предлага да се въведе терминът външна и
вътрешна личностна тревожност.
Особено продуктивен е подходът, при който
се обединяват външният източник на стре-
са и неговата субективна оценка. В редица
изследвания на тревожността субективно-
то състояние на тревожност се разглежда
като психологически еквивалент във все-
ки един конфликт. При това конфликтът се
разбира основно като противоречие между
оценката на индивида по отношение на оп-
ределена ситуация, която е заплашваща, и
отсъствието на необходимите средства за
нейното преодоляване или избягване. Тази
представа се намира най-вече в теорията
на психологическия стрес и тревожността
като негов компонент – това е теория, която
свързва тяхното възникване с когнитивната
оценка на заплахата.
Заплахата предполага, че процесът, който е
подобен на оценката, се състои от няколко
етапа: първо, непосредствената оценка на
ситуацията като заплашваща; второ, търсе-
не и подбор на средствата за преодоляване
на заплахата; трето, когнитивната оценка
на ситуацията и изменение на отношение-
то към нея. Тревожността възниква тогава,
когато оценката от външната заплаха се съ-
единява с представите за невъзможността
да се намерят подходящи средства за ней-
303
ното преодоляване, а нейната профилакти-

ка и преодоляване се разбира като обучение
„преоценка на ситуацията“.
Дългото и многократно въздействие на
стресова ситуация при съответна нейна
оценка от страна на индивида се разглежда
като основен източник на невротичните и
предневротични състояния, в т.ч. и тревож-
ността. В качеството на външен източник
на тревожността, в литературата се обосо-
бява и посттравматичният стрес. Общата
тревожност е един от централните компо-
ненти на посттравматическия синдром при
възрастните.
Голям брой изследвания са посветени на
тревожността, която възниква в резултат на
такива травматически фактори като аварии,
природни катастрофи, хирургически опера-
ции, развод, загуба на близки и др. Можем
да кажем, че е допустимо отделянето на
два фактора по отношение на личностна-
та тревожност. Проучванията показват, че
източникът на тревожността е не само за-
плашващата обстановка, колкото неопреде-
леността на самата жизнена ситуация, ней-
ната нееднозначност, степента и характерът
за нейната информираност, а така също и
за нейните последствия. Тази обстановка е
един опосредстващ фактор по отношение
на проявата на личностите особености на
хората, на техните преживявания.. Можем
да подчертаем, че изследванията показват,
че състоянието на тревожност се влияе от
стреса, в т.ч. и травматическият стрес, който
се оказва опосредстван от вътреличностни-
304
те фактори и което се отразява в известни-

те феномени на оценката и преоценката на
стресовите ситуации.
Много често, и като проява, и като научен Видове

проблем е т. нар. скрита тревожност, коя- и форми на
то се среща по-рядко, отколкото откритата. тревожността
Една от нейните форми е „неадекватното
спокойствие“. В тези случаи индивидът,
скривайки тревогата както от другите, така
и от самия себе си, изработва силни и ри-
гидни начини за защита от нея, които пре-
пятстват осъзнаването на определени за-
плахи в окръжаващия свят и на собствените
преживявания. Създава се впечатление, че
неадекватното спокойствие представлява
някаква временна почивка от тревогата, ко-
гато нейното действие придобива реално
заплашващ физическото или психологиче-
ското здраве на индивида характер.
Под форма на тревожност се разбира осо-
бено съчетаване на характера на преживя-
ванията, осъзнаването, вербалното и невер-
балното изразяване в характеристиките на
поведението, общуването и дейността, в
различните житейски ситуации. Формите
на тревожността се проявяват в стихийно
формиралите се начини за нейното прео-
доляване и компенсация. А. Прихожан из-
вежда две основни категории тревожност:
първо, открита – съзнателно преживяване и
проява в поведението и дейността във вид
на състояние тревожност; второ, скрита –
в различна степен неосъзнавана и която се
проявява или чрез прекомерно спокойствие,
безчувственост към реално неблагополучие
305
и даже негово отричане, или по косвен път

чрез специфични начини на поведение. Въ-
тре в тези две категории се обособяват раз-
лични форми на тревожност, а те са:
1) остра, нерегулирана или слаборегулира-
на тревожност – силно осъзнавана проява
на външна тревожност и то чрез симптоми-
те на тревожността. С тази форма на тре-
вожност индивидът не може да се справи,
да я преодолее сам.
2) Регулируема и компенсирана тревож-
ност, при която лицето самостоятелно изра-
ботва достатъчно ефективни начини, които
му дават възможност да се справи с тревож-
ността. Според характеристиките вътре в
тази форма на тревожност се отделят две
подформи:
а) понижено ниво на тревожност и
б) нейното използване за стимулиране на
собствената дейност и повишаване на ак-
тивността.
Важна характеристика на двете форми е об-
стоятелството, че и при двете лицата я оце-
няват като неприятно, тежко преживяване,
от което те искат да се освободят.
3) Култивирана тревожност. В този слу-
чай, за разлика от предходните две форми
на тревожност, тя се оценява като някакво
ценно за личността качество, което ѝ поз-
волява да постигне желаното. Култивирана-
та тревожност се проявява в няколко вари-
анта. Първият вариант се характеризира с
това, че тя може да се признава като осно-
306
вен регулатор на неговата активност, който

осигурява нейната организираност и отго-
ворност. Второ, тя може да представлява
някаква мирогледна и ценностна установ-
ка. Трето, тя често се проявява в търсенето
на определена условна изгода и се изразява
чрез усилване на симптомите.
Култивираната тревожност може да бъде
разгледана като форма, при която постоян-
но лицето разиграва в мислите си най-тре-
вожните за него събития, постоянни разго-
вори за това, като по този начин се усилва
неговият механизъм и се получава затворен
психологически кръг.
Когато говорим за формите на тревожност,
не можем да не засегнем проблема за мас-
кираната тревожност. Представите за „мас-
ките“ на емоционалните разстройства са
заимствани от психиатрията и психосо-
матичната медицина, където под термина
маска се разбира основно соматизация на
невротични и психически разстройства. За-
едно с това в психосоматичната медицина
понятието маска се използва при несъот-
ветствие на външното поведение по вид на
пациентите с разпространените представи
за типични прояви на едно или друго емо-
ционално състояние. Трябва да подчертаем
също, че в качеството на маска на тревож-
ността често в литературата се описва аг-
ресивността, апатията, прекомерната меч-
тателност и др.
А. Прихожан обобщава, че маските на тре-
вожност се срещат още в предучилищната
възраст. „Маската“ фактически не спася-
307
ва детето от субективното преживяване на

тревожността, но дава възможност малко
или повече да я скрие от обкръжаващите.
Можем да кажем, че тези маски на тревож-
ността са не само защита, но също така и
начин за регулация и компенсация на тре-
вожността и дават възможност за постро-
яването на тяхна основа, структуриране,
изграждане на практическа психологическа
работа за преодоляване на тревожността,
както и работа с нейната превенция. Имен-
но тук е и разликата между маските на тре-
вожността във вид на определени лично-
стни особености.
Устойчивостта и интензивността на прежи-
вяването тревожност разширява кръга на
ситуации и обстоятелства, които се оказват
за човека значими, съответстващи на пред-
ставата за такова ниво на проява на тревож-
ност, когато по-рано неутралните стимули
стават емоционално значими и придобиват
негативна окраска.
Анализът на литературата, отразяваща фор-
мите на тревожността, свидетелства за това,
че тя често изпълнява защитна функция.
Това може да бъде подкрепено с проявата
на амбивалентна реакция по отношение на
тревожните лица. Тревожността придобива
собствена подбудителна сила, явява се като
мотив, който има достатъчно устойчиви,
привични форми за неговата реализация
в поведението, което е специфична особе-
ност на сложните психологически обра-
зувания. Особеност на тревожността като
личностно образование е това, че по опре-
308
деление и доминиране на емоционалните

аспекти и изразеността ѝ в операционални-
те компоненти, обхваща компесаторни и за-
щитни прояви. В този смисъл тревожността
има собствена подбудителна сила и тя може
да оказва не само негативно, но и позитив-
но влияние върху дейността и развитието
на личността. Това ѝ придава определена
приспособителна и адаптивна функция.
Познаването на същностните особености на Сродни на

психичните състояния (агресия, фрустра- тревожността
ция, ригидност) ще даде възможност да се психични
придобият научни представи за взаимна- състояния
та им свързаност и взаимна обусловеност
в психиката на човека. Тяхното познаване
дава възможност за разглеждане на човека
в цялостната му същност и психика, както
и търсене на личностни стратегии и ресурс
за техния контрол и регулация.
Понятията агресия, агресивно поведение,
агресивност често се употребяват като
взаимозаменяеми. Необходимо е да се въ-
ведат някои уточнения. За агресия и агре-
сивно действие може да се говори, когато
имаме реална проява на агресивност, и то
като ситуативна реакция, като действие в
определени условия на провокация. Кога-
то има повторение на агресивни действия
при близки по съдържание ситуации, може
да се говори за агресивно поведение. При
разглеждането на агресивността като трай-
но закрепено качество на личността може
да се говори при транситуативната личност,
като личностна особеност, която може да се
актуализира като състояние на агресивност,
309
нападателност или състояние, съпътстващо

самото агресивно поведение. Агресивност-
та е генетически заложена у човека, но ней-
ната специфика зависи както от условията,
стимулиращи или задържащи нейното про-
явяване, така и от процесите на научаване
– подкрепление или наказание. Специално
място в теорията на социалното научаване
има А. Бандура, според когото агресията
е специфично социално поведение, което
А. Бандура се усвоява и поддържа както другите фор-
(1925) ми на социално поведение. Агресията като
социално поведение включва действия, зад
които стоят сложни навици, изискващи все-
странно изучаване. Разнообразието от кон-
цепции, изследващи и изучаващи агресия-
та, би могло да бъде представено в няколко
направления:
а) агресията като вроден инстинкт и подбу-
да;
б) агресията като отговор на потребност, ат-
рибутирана от външни сили;
в) агресията като познавателен (когнити-
вен) и емоционален процес;
г) агресията в рамките на теорията на соци-
алното учене.
Разглеждането на агресията като вроден ин-
стинкт и подбуда е заложено в психоанали-
тичния подход. Според някои изследовател-
ски теории, агресията води своето начало
от агресивната подбуда, която е залегнала
в основата на фрустрационната теория за
агресията. Виждането на Дж. Долард се за-
ключава в две основни положения. Първо,
310
възникването на фрустрация винаги засил-

ва тенденцията у даден индивид или орга-
низъм да реагира агресивно. И второ, когато
един организъм реагира агресивно, това е
убедително доказателство за предшестваща
възникнала фрустрация. Или най-общо каза-
но, според тази теория фрустрацията непре-
менно води до агресия, а агресията говори
за наличие на предшестваща фрустрация.
При това се смята, че фрустрацията прово-
кира агресията, атрибутира нейната поява и
действие, което облекчава проявата на агре-
сия и поддържа агресивното поведение.
Отбранителната агресия, според Е. Фром, е
фактор на биологическата адаптация. Цел-
та на отбранителната агресия се състои не
в разрушаването, а в съхраняването на жи-
вота. Доколкото отбранителната агресия
е генетически програмирана реакция по
отношение на заплахата, засягаща витал-
ните интереси на индивида, промяната на
нейната биологическа основа е невъзмож-
на. Основно условие за понижаване на от-
бранителната агресия е намаляване броя на
факторите, които реално провокират тази
агресия. Е. Фром подчертава, че биологи-
чески адаптивната агресия служи за дело-
то на живота. Той се опитва да докаже, че
деструктивността възниква като възможна
реакция на психологическите потребности,
които дълбоко са се вкоренили в човешкия
живот, и е резултат от взаимодействието на
различни социални условия и екзистенци-
ални потребности на човека.
В качеството на външни детерминанти на
агресията могат да бъдат шумът, замърсе-
311
ният въздух, горещината. Все още се търсят

надеждни обяснения и изследвания за това,
как тези детерминанти обуславят агресив-
ното поведение. По отношение вътрешни-
те детерминанти на агресията съществуват
емпирични данни, които в значителна сте-
пен свидетелстват, че чертите на характера
обуславят склонността към агресия.
При наличие на сходство при дадени ситуа-
ции може да се появи състояние на фрустра-
ция, чиято сила и специфично управление са
в зависимост от редица фактори.
Доколкото фрустрацията е свързана с де-
зорганизацията на съзнанието, с дейността
и поведението на човека, дотолкова нейните
характеристики могат да се превърнат в ин-
дикатори за адаптационните възможности
на личността към социалното обкръжение.
Битува и виждането, че под фрустрация
трябва да се разбира такова психично със-
тояние, което възниква в отговор на обек-
тивно преодолими трудности, които бло-
кират задоволяването на потребностите и
мотивите. В редица случаи фрустрацията
води до дезорганизация на съзнанието,
дейността и поведението на човека. Тако-
ва състояние включва често и елементи на
подчертана тревожност, прояви на агресия,
регресия и под формата на конструктивни
решения – преодоляване на препятствия
към постигане на целта.
Тревожността може да се породи от отлага-
нето или задържането в появата на очаквани
обект или действие. Именно тук проличава
и връзката между тревожността и фрустра-
312
цията. Повечето от познавателните фактори

на ригидността биха могли да се обобщят
и обособят, като се отчете, че и промените
в невербалната интелигентност, бързината
на реакцията, готовността и вниманието са
тясно свързани. Те могат да се разглеждат
и като проява на един и същ процес в рам-
ките на възрастовата промяна в централ-
ната нервна система, в основата на която е
намалената функционална лабилност, т.е.
понижено ниво на възбудимост и намалена
подвижност на нервните процеси.
Според изследователите не съществува
просто ригидност, а множество различни
форми и прояви на ригидно поведение, кои-
то не могат да бъдат разглеждани едностран-
но. Ригидното поведение не се дължи на ця-
лостни възрастови промени/изменения, а в
определена степен ригидността се определя
от културни и ситуационни фактори.
Според психолозите ригидността е обща
характеристика не само за мисловната дей-
ност, но и за цялостното поведение на хо-
рата. Изразява се в редуцирана склонност
или неприемане на промяната, когато тя е
необходима.
1. Смятате ли, че проявите на тревожност са често явление
както на работното място, така и във взаимоотношенията на
хората?
2. Кои са същностните показатели, които отличават тревож-
ността като личностна черта или ситуативна проява?
3. Как биха могли да се предотвратят първите симптоми на про-
ява на тревожността?
313
Тест за самооценка на проявите на тревожността

За да разберете по-добре Вашите чувства и начина, по който
реагирате в различни ситуации, моля, отговорете на следните
въпроси с „Да“ или „Не“.
ВЪПРОСИ ДА НЕ
1. Случвало ли Ви се е да се вълнувате от някакви мисли и да
не можете да седите спокойно?
2. Безпокои ли Ви някаква „неспокойна мисъл“, която
непрекъснато се върти в главата Ви?
3. Бързо ли може да бъдете разубедени?
4. Смятате ли, че на Вашата дума може да се вярва?
5. Можете ли да забравите за задълженията си и да отидете
да се веселите в приятна компания?
6. Случвало ли Ви се е често да сте взели решение твърде
късно?
7. Смятате ли, че Вашата работа е част от ежедневието Ви ?
8. Обичате ли работа, която изисква силно съсредоточаване
на вниманието?
9. Обичате ли да водите разговори за миналото си?
10. Трудно ли Ви е да забравите за задълженията си и за
всичко останало на оживено място?
11. Преследват ли Ви понякога мисли и образи, така че да не
можете да спите?
12. Когато сте зает/а със своята основна работа, интересувате
ли се от работата на своите близки?
13. Често ли се случва да искате да останете сам/а?
14. Смятате ли се за щастлив човек?
15. Смущавате ли се в присъствието на другия пол?
16. Безпокои ли Ви чувството за вина?
17. Закъснявали ли сте някога за занятия, за работа или за
среща?
18. Трудно ли Ви е да превключвате от една работа на друга?
19. Често ли се чувствате самотен/а?
314
20. Много ли време прекарвате в спомени за по-добри

времена от миналото Ви?
21. Предпочитате ли да останете незабелязан/а на гости?
22. Вярно ли е, че е трудно да Ви обидят?
23. Често ли се чувствате неудовлетворен/а?
24. Склонни ли сте да доведете докрай дадена работа, дори
да Ви предстои друга, по-интересна?
25. Имате ли чувството, че Вашата работа е всичко в живота
за Вас?
26. Трудно ли Ви е да се откажете от навици и привички,
които са Ви по душа?
27. Обичате ли да размишлявате по миналото си?
28. Смятате ли се за щастлив човек, на когото в живота
всичко лесно се отдава?
29. Лесно ли е да Ви засегнат или обидят по различни поводи?
30. Склонни ли сте за бързи и решителни действия?
31. Винаги ли смятате, че бихте постъпили по друг начин,
след като вече сте постъпили иначе?
32. Лесно ли преминавате от една работа на друга?
33. Имате ли понякога усещането за самота?
34. Понякога работите ли така, като че ли от това зависи
Вашият живот?
35. Можете ли бързо да прекъснете започнатата работа и
веднага да пристъпите към изпълнение на друга?
Предложеният тест дава възможност да установите своите лично-

стни особености, които могат да определят успеха ви при работа.
Вие можете да оцените тревожността си, екстроверсията, която се
проявява в откритост в общуването и взаимодействието с другите
и ригидността или гъвкавостта в поведението си. Тези личностни
качества имат значение тогава, когато работата е свързана с об-
служване или взаимодействие с клиенти и колеги, когато трябва
да се решават проблеми и да се реагира гъвкаво в спешни и бързо
променящи се ситуации.
315
Тревожността е преживяване на емоционален дискомфорт, свър-

зан с очакването за неблагополучие, с предчувствието за опасност,
чувство за безпокойство, нервност.
Екстроверсията предполага откритост, насоченост към другите и
установяване на контакти с лекота и се проявява в оптимистични
житейски нагласи към другите и към самия себе си.
Ригидността е липса на гъвкавост при вземане на решения, при
пренасочване на хода на мислите, при промяна в намеренията и
начините на поведение съобразно ситуацията.
Тревожност:
1 точка за отговори „ ДА“ на въпроси 1, 2, 4, 10, 11, 16, 23, 25,
29, 31, 34 и за отговор „НЕ“ на въпроси 5, 7, 14, 15, 17, 22, 28.
При тревожните лица сумата е над 9 т.
Високата тревожност може да пречи на трудовото изпълнение
и да води до по-голям стрес в работата.
Екстроверсия:
1 точка за отговори „ ДА“ на въпроси 6, 8, 9, 13, 19, 20, 21, 27,
33
и за отговор „ НЕ“ на въпрос 30.
Ако резултатът е над 5 точки, Вие сте интровертен тип. Това
означава, че ще сте чувствате добре в работа, при която няма
много възможности за контакти, общуване и взаимодействие с
други хора.
Ако резултатът е под 5 точки, Вие сте екстроверт. Работата,
свързана с хора, с общуване и със създаване на нови контакти,
в значителна степен е подходяща за Вас.
Ригидност:
1 точка за отговори „ДА“ на въпроси 18, 24, 26 и за отговори „
НЕ“ на въпроси 3, 12, 32, 35.
316
При ригидните индивиди сумата е над или равна на 4, а при

гъвкавите – по-малко или равно на 3.
Ако сте ригиден тип, за Вас са подходящи длъжности, които
предлагат ясни и точни изисквания и правила и не изискват
промяна в поведението или начините на реагиране.
Ако сте гъвкав тип, Вие може да се справите с предизвикател-
ни и нови ситуации, за които няма ясни предписания относно
Вашето поведение и начини на реагиране. Вие можете да ре-
агирате съобразно обстоятелствата и да проявите гъвкавост и
находчивост при решаване на проблеми и справяне с критични
ситуации.
Скала на тревогата
Предлагат Ви се 60 твърдения, които трябва да приемете (с
„ДА“) или да отхвърлите (с „НЕ“)
1. Мога да работя продължително, без да се уморя.
2. Винаги изпълнявам обещанията си, без да се съобразявам дали
това ми е удобно.
3. Обикновено ръцете и краката ми са топли.
4. Рядко имам главоболие.
5. Уверен съм в силите си.
6. Очакването ме изнервя.
7. Понякога ми се струва, че за нищо не ме бива.
8. Обикновено се чувствам напълно щастлив.
9. Не мога да се съсредоточа само върху едно нещо.
10. В детството си винаги незабавно и безропотно съм изпълнявал
всичко, което са ми поръчвали
11. Един път месечно или по-често имам проблеми със стомаха.
12. Често се улавям да мисля, че нещо ме тревожи.
13. Мисля, че не съм по-нервен от останалите хора.
14. Не съм много срамежлив.
15. Животът за мене почти винаги е свързан с голямо напрежение.
16. Понякога се случва да говоря за неща, от които не разбирам.
17. Изчервявам се не по-често от другите.
317
18. Често се ядосвам за глупости.

19. Рядко получавам сърцебиене или се запъхтявам.
20. Не всички хора, които познавам, ми харесват.
21. Не мога да заспя, ако нещо ме тревожи.
22. Обикновено съм спокоен и трудно мога да бъда изваден от рав-
новесие.
23. Често през нощта ме мъчат кошмари.
24. Склонен съм да приемам всичко насериозно.
25. Когато нервнича, започвам силно да се потя.
26. Спя неспокойно и често се събуждам.
27. Когато играя на нещо, предпочитам по-скоро да печеля, откол-
кото да губя.
28. По-чувствителен съм от много други хора.
29. Понякога нескромните шеги и майтапи ме развеселяват.
30. Бих желал да бъда също така доволен от живота, както вероят-
но са доволни другите.
31. Стомахът ми силно ме безпокои.
32. Постоянно мисля за своите материални и служебни дела.
33. Нащрек съм по отношение на някои хора, макар да зная, че не
могат да ми навредят.
34. Понякога ми се струва, че пред мен има планина от трудности,
която не мога да преодолея.
35. Лесно се обърквам.
36. От време на време нервната ми система толкова се възбужда,
че не мога да заспя.
37. Предпочитам да избягвам конфликтите и проблематичните си-
туации.
38. Имам пристъпи на гадене и повръщане.
39. Никога не съм закъснявал за срещи или за работа.
40. Понякога определено се чувствам безполезен.
41. Понякога ми се иска да се наругая.
42. Почти винаги се тревожа за нещо или за някого.
43. Безпокоят ме възможните неуспехи.
44. Често се притеснявам, че още миг и ще се изчервя.
45. Често ме обхваща отчаяние.
46. Аз съм нервен и лесно избухлив човек.
318
47. Често забелязвам, че ръцете ми треперят, когато се опитвам да

направя нещо.
48. Почти винаги съм гладен.
49. Не ми достига увереност в себе си.
50. Лесно се потя дори и в хладни дни.
51. Често си мечтая за такива неща, за които е по-добре да не раз-
казвам на другите.
52. Много рядко ме боли стомах.
53. Смятам, че ми е много трудно да се съсредоточа върху някоя
задача или работа.
54. Имам периоди на толкова силно безпокойство, че не ме свърта
на едно място.
55. Отговарям на писмата веднага след като ги прочета.
56. Лесно се разстройвам.
57. Практически никога не се изчервявам.
58. Имам много по-малко опасения и страхове, отколкото прияте-
лите и познатите ми.
59. Случва се да отложа за утре онова, което трябва да свърша днес.
60. Обикновено работя с голямо напрежение.
По една точка получават:

Отговорите „ДА“ към твърдения 6, 7, 9, 11, 12, 13, 15, 18, 21, 23,
24, 25, 26, 28, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 40, 42, 44, 45, 46, 47,
48, 49, 50, 53, 54, 56, 60
Отговорите „НЕ“ към твърдения 1, 3, 4, 5, 8, 14, 17, 19, 22, 39,
43, 52, 57, 58
За неверни се смятат:
Отговори „ДА“ на твърдения 2, 10, 55
Отговори „НЕ“ на твърдения 16, 20, 27, 29, 41, 51, 59
Сумарна оценка:
40–50 т. – са показател за много високо ниво на тревога
25–40 т. – свидетелстват за високо ниво на тревога
15–25 т. – за средно (с тенденция за високо) ниво
5–15 т. – за средно (с тенденция за ниско) ниво
0–5 т. – за ниско ниво на тревога
319
Емоционалното изтощение и бърнаут явлението
ЕМОЦИОНАЛНОТО ИЗТОЩЕНИЕ
И БЪРНАУТ ЯВЛЕНИЕТО В ПСИХОЛОГИЯТА
Определяне В психологическата литература понятието

на бърнаут в бърнаут се появява през 1974 г., преди това
психологията е билo описванo като стрес, депресия, от-
чуждение, изчерпване, обща тревожност.
От началото на осемдесетте години се по-
вишава интересът към състоянието на про-
фесионално изтощение, наблюдавано при
работещи в сферата на обслужването. Към
средата на осемдесетте години описват бър-
наут като душевно състояние, настъпващо
често при лица, които работят с други хора
и в отношенията с тях, с началниците или с
колегите си са „даващите“. Това състояние
се характеризира с ред симптоми, а имен-
но общото състояние на човека е влошено,
той се чувства физически и психически из-
морен, безпомощен и без надежда, без ни-
какво желание за работа. Това състояние е
предпоставка при този контингент от хора
да се наблюдават възможни поведенчески
последствия като неоправдани отсъствия,
желанието за смяна на професията и вло-
шаване на работоспособността им. То коре-
лира с най-различни субективни показатели
като физическо изтощение, безсъние, пови-
шена употреба на медикаменти, брачни и
семейни проблеми. Изчерпването настъпва
най-често не като последствие на опреде-
лени травмиращи преживявания, а като по-
степенно душевно опустошаване.
320
Синдромът бърнаут засяга преди всичко

индивиди, започващи професионалната си
кариера с висока мотивация и ентусиазъм,
които се сблъскват с рестриктивните ре-
ални условия и резултати, неотговарящи
на вътрешните им стандарти и очаквания.
Това са отлично подготвените специалисти
в определени професионални групи, чиято
ефективност намалява и те постепенно из-
падат във фрустрация.
Причина за възникването на бърнаут е по-
стоянното напрежение и ежедневният стрес,
чиито последствия са неблагоприятни, ко-
гато продължителното натоварване е при-
дружено от липса на признание и социална
подкрепа. Изтощеният човек в състояние на
бърнаут се чувства изолиран, онеправдан,
срамува се от своето състояние и с това то
още повече се влошава. В основата на синд-
рома стои емоционалното изтощение, тъй
като емоционалните ресурси на работещия
човек се изчерпват той не е в състояние да
даде нищо повече то себе си на психологи-
ческо ниво. При работещите в сфери, изис-
кващи тесен контакт и съвместна дейност с
други хора, се забелязва отрицателната им
себеоценка като друг аспект на синдрома, а
именно чувстват се нещастни и недоволни от
себе си, неудовлетворени от професионал-
ните си умения и успешност. От това страда
не само чувството за собствената ценност,
но са засегнати и други хора от обкръжение-
то като семейство, приятели, колеги.
За възникването на бърнаут синдрома роля
играят както факторите на средата, така и
321
субективното възприятие на тази среда от

индивида. Друг важен момент е емоцио-
налното изтощение като резултат от посто-
янното натоварване вследствие на много-
бройните междуличностни контакти. При
всички професии се явяват стресори като
дългото работно време, липса на достатъч-
но и своевременно предоставена информа-
ция, недостатъчна подготовка, разногласия
в организацията.
Потребностите на съвременния човек, на-
влизайки в епохата на глобалните проме-
ни, са отстъпили място предимно на пси-
хологическите изисквания, интересите и
стремежите към високо качество на живот
– потребности, които имат тясна връзка със
стреса и често се разглеждат като негови
качествени характеристики. Причините,
които предизвикват стрес, са социално-пси-
хологическите конфликти, тежка и умори-
телна работа, свързана с физическо и пси-
хическо напрежение, страх, отговорности,
усилия, безработица, конкуренция, безсъ-
ние, ограничаване на свободата на индиви-
да и обществото, както и изолацията. Това
са част от причините, които предизвикват
индивидуален, масов или хроничен стрес.
Чувствителността и устойчивостта на ин-
дивида към стреса зависят от приспособе-
ността към изискванията и ситуациите.
Стресът в Стресът като понятие се свързва със значе-

психологията нието за силно напрежение, съпоставено с
неприятни преживявания, снижаване на ра-
ботоспособността и дезорганизация на дей-
ността. Стресът е естествена предпазна ре-
322
акция на организма, позволяваща адаптация

към настъпилата промяна. Поредица от стре-
сове, причинени от различни по вид, време-
траене и диапазон на въздействие стресори,
не позволяват на организма да се приспособи
към промяната. Проблемът не е в това, да се
избегне или премахне стресът изобщо, да се
предотврати така нареченият от Х. Селие дис-
трес – увреждащ или неприятен стрес, с който
организма не може да се прибори. Дистресът
се свързва не толкова с продължителността
на работния процес и с тежестта на работата,
а със самата неудовлетвореност от нея.
Понятието стрес обхваща както действието
на стресора, така и реакцията на организма.
Общият адаптационен синдром бърнаут се
проявява първоначално с реакция на преду-
преждението, т. е. индивидът реагира, като
навлиза в състояние на тревога и се моби-
лизират адаптационните възможности на
организма. Но той не може да издържи, ако
е постоянно в състояние на тревога – него-
вата съпротива намалява и ако стресорът е
толкова силен, че действието му надхвърля
съпротивителните възможности, настъпва
следващ стадий на съпротива. Признаците,
характерни за реакцията на тревога, практи-
чески изчезват, а съпротивата нараства над
нормалното. Този етап подготвя организма
за борба или бягство по отношение на стре-
сора. Ако стресорът продължи да действа,
рано или късно настъпва трети стадий на
изтощението или бърнаут синдромът.
Един от най-типичните източници за дос-
тигане на бърнаут синдром е неизвестност-
323
та, защото човек, разполагащ с достатъчно

информация за предстоящите събития, реа-
гира спокойно, без да изпитва напрежение.
При едно и също излагане на стрес различ-
ните типове хора реагират различно на про-
фесионалните стресори, с които се сблъск-
ват. Психичните стресори имат различно
въздействие, индивидуално върху всеки
човек. Американски кардиолог различава
два типа хора, според техните индивидуал-
ни особености това са „Тип А“ и „Тип Б“.
Първият тип са хора, силно подложени на
болестите на стреса, като инфаркт на мио-
карда – тези хора са болезнено амбициозни,
напористи, припрени, забързани, желаят и
се стремят да свършат колкото могат пове-
че работа за определено време. Те са дей-
ни, енергични, „нахвърлят се на работата“,
не почиват и максимално се изразходват в
емоционално отношение, често са неудо-
влетворени от постигнатото поради жела-
нието да постигнат още и още. Способни са
да се справят само със силни, но кратковре-
менни стресори. Другият „Тип Б“ са проти-
воположни на предходния, или спокойни,
инертни, последователни, ритмично реду-
ват труд и почивка, успехите им осигуря-
ват позитивни емоционални преживявания,
удовлетворени са от живота и дейността си,
винаги намират време да се порадват на ус-
пеха. Този тип хора много по-сполучливо се
приспособяват към постоянно действащи,
но не особено силни стресори.
Симптомите на синдрома на изпепелява-
не са физиологични, когнитивни, емоцио-
нални и поведенчески. Физиологичните
324
се изразяват в хронична умора, понижена

устойчивост по отношение на простудни и
вирусни инфекции, главоболие, загуба на
теглото. Когнитивните симптоми се проявя-
ват в дистанциране и защитна нагласа спря-
мо проблемите, които трябва да се решат,
отрицателно или цинично отношение към
колегите. Чувството за професионален про-
вал, безпомощност и безнадеждност, раз-
дразнителност, намалена чувственост и не-
доверие в хората, с които се работи – това са
емоционалните симптоми. Поведенческите
се проявяват в това, че някои индивиди за-
почват често да се оплакват, превръщайки
се в хронично недоволни мърморковци, при
други се повишава склонността към риско-
во поведение или приемане на опиати, дру-
ги намаляват темпото и ефективността на
работата, увеличавайки прекъсванията и
отсъствията от работа, удължените почив-
ки зачестяват.
Нормалният социален живот изисква прис-
пособяване към условията на средата. Но в
много случаи поради една или друга при-
чина това не е възможно, което води до
нарушена способност за адаптация към
обстоятелствата на живота. Вътрешна-
та самоограниченост създава усещане за
захвърленост и безпокойство, засилено от
неприемането на себе си, на своето подце-
няване. Засилващото се безпокойство под-
тиква към затваряне в собствените граници.
Отчаянието се превръща в непоносимост и
изпълва със страх, тревожност. Хронични-
ят емоционален стрес е предпоставка за
поява на бърнаут.
325
Стресът като понятие се свързва с напреже-

нието, съпътствано с неприятни преживя-
вания, снижаване на работоспособността и
дезорганизация на дейността. Когато човек
се намира в състояние на стрес, мисленето
му става непродуктивно. Започва да мисли
прибързано и необмислено или става паси-
вен. Симптомите за поява на стрес са труд-
ност при вземане на решения, засилени при-
теснения относно отделна област от живота,
поява на враждебност, засилени негативни
мисли и чувство за малоценност. Свързани-
ят с работата стрес може да резултира в мно-
го неприятни форми за индивидите.
Концепцията за стреса е терминология, коя-
то се въвежда от Хан Селие. Присъствие-
то на стреса е практически неизбежно във
всяка работна среда и много от неговите
елементи са естествен продукт на взаимо-
действие на здравата човешка личност със
средата. В крайните си форми, описани от
специализираната литература като „дис-
трес“, води до натрупване на напрежение и
до повече или по-малко увреждания в емо-
ционалната и мисловната сфера.
Работната среда създава стресори и влияе
както върху самия процес на стресиране
и върху овладяването му (копинга), така и
върху резултатите от последствията от тях.
Появата на стрес в работна среда, както и
последствията, могат да траят седмици,
дори и месеци, а хроничният емоционален
стрес, който преминава в бърнаут синдром
е възможно да се задържи и години. „Хро-
ническите стресори представляват дълго-
трайни и/или повтарящи се многократно
326
тежки изпитания за личността.“ Като такъв

вид стресор е посочено именно професио-
налното натоварване.
Много често бърнаут се асоциира със стре-
са, но те са различни. По-скоро бихме мог-
ли да ги диференцираме, като уподобим
стреса като високата температура на бър-
наут явлението. Основните различия между
стреса и бърнаут са:
• стресът винаги е свързан с идеята за пре-
калено много напрежение, което изисква
от личността прекалено много физически
и емоционални усилия; прекалена заетост,
склонност към бурни реакции, усещане за
нещо да се направи бързо, свръхактивност,
чувство за тревога и нетърпение, послед-
ствията са основно физически;
• бърнаут води до липса на интерес към ка-
квато и да е заетост, чувство на безразличие,
усещане за безпомощност и безнадеждност,
загуба на мотивация, надежда и желание,
отделяне и изолиране от света, последстви-
ята са основно емоционални.
Изтощението е усещане, което е изпитал Бърнаут

поне един път всеки един човек. В съвре- синдромът и
менния свят се ценят активните, дейните емоционалното
и успяващите хора. Ето защо хората си из- изтощение
граждат нагласата да преодоляват умората и
да работят пряко силите си. Така се изграж-
да неразумен стил на живот, според който
да си уморен е срамно, дори заслужава пре-
зрение. Затова много хора продължават да
работят и в състояние, при което е по-раз-
умно да поспрат и да отдъхнат. Те полагат
327
свръхусилия да преодолеят натрупалата се

свръхумора в организма и в психиката, като
по този начин достигат до крайно изтоще-
ние. Умората, получена в резултат на разум-
но натоварване и напрежение, е естествено
състояние, при което след нужната почивка
човек е в състояние да продължи да рабо-
ти. Изтощението е неестествено състояние,
вследствие на което сериозно се нарушава
регулацията на поведението и се действа
неадекватно. Изпадналият в свръхвъзбуда
човек се втурва да действа, за да навакса
или да преодолее неуспехите в работата си.
Той приема натоварвания, които не може да
контролира и да понесе. Външното му пове-
дение е ярко типично – движенията и жесто-
вете са бързи, резки, отсечени, думите му се
леят като порой. Създава се впечатление, че
блика от енергия, но това е измама, защото
човекът действа свръх сили, като изчерпва
последните запаси от енергия. Вместо да си
даде отдих, той продължава изтощителни-
те действия. Това поведение е придруже-
но и от взривообразни изблици на емоции.
Емоционалното напрежение е основна
причина за нарастването на процента за-
болявания на сърдечно-съдовата система,
язвената болест, редица функционални и
органични заболявания на нервната систе-
ма, кожните екземи и прочие. Напрежение-
то и тревожността могат да се задържат в
централната нервна система, дори когато е
престанал да действа стимулът. В тези слу-
чаи напрежението се разпространява във
вегетативната нервна система, откъдето
преминава върху органите и предизвиква
хиперинтензивни реакции.
328
Изтощението е предупреждение, че човек

трябва да прекрати дейността, за да въз-
станови своите физически и емоционални
сили. Но индивидът рядко се съобразява с
това, затова все повече се чувства изтощен,
напрегнат. Умората се превръща в начин на
живот, който не може да се преодолее дори
и с дълга почивка. Независимо от разру-
шителната сила, не ѝ се обръща внимание,
защото тя не се приема от хората, защото
в свят, изпълнен с надпревара, с търсене
на успех и реализиране в дадена сфера,
няма място за умора и изтощение, зато-
ва за нейното преодоляване се полагат все
повече усилия. За бърнаут или синдрома
на физическото и емоционално изтощение
се смята, че всички професии са уязвими,
но някои професии са значително по-уяз-
вими. Понастоящем бърнаут-синдромът се
разглежда като емоционално изтощение,
отрицателни цинични нагласи и чувства по
отношение на хората, тенденция за отрица-
телна самооценка.
Симптомите на емоционалното изгаряне
са: 1) Физиологични – хронична умора, гла-
воболие и др.; 2) когнитивни – ригидност
в мисленето и действията, отрицателно
отношение към работата и колегите, дис-
танциране спрямо проблемите в работата;
3) емоционални – чувство за емоционален
провал, безпомощност и безнадеждност,
чувство за вина по отношение на търсещи-
те помощ, скука, раздразнителност, нама-
лена чувствителност и недоверие в хората,
с които се работи; 4) поведенчески – чести
оплаквания, склонност към рисково пове-
дение, увеличават се прекъсванията и от-
329
съствията от работа, удължените почивки

зачестяват; 5) социални – липса на време
за социална активност, намаляване на ин-
тереса към хобитата, редуциране на соци-
алните контакти, неразбиране на другите и
чувството, че те не го разбират, странене от
приятели, дори от семейството.
Факторите, които способстват за появата
на синдрома на професионалното изгаряне
са: личностни, ролеви и организационни. А.
Фройденбергер описва човека, склонен към
професионално изгаряне, като съчувстващ,
хуманен, идеалист, ориентиран към хора-
та и взаимоотношенията и едновременно с
това неустойчив, интровертен, пламенен и
солидарен, а що се отнася до ръководители-
те, авторитарен и с ниска степен на емпатия.
Друга предпоставка е наличието на ролеви
конфликт. Това е ситуация, в която човек се
стреми да се справи с конфронтиращи се
личности и отговорности. Резултатът е в по-
вечето случаи изтощение и чувство за без-
помощност, което е предпоставка за бърнаут.
Много често причина за професионалното
изгаряне са погрешни очаквания и нереално
оценени възможности.
К. Маслач представя шест фактора, които
в една или друга степен са в основата на
професионалното изпепеляване: 1) работно
натоварване; 2) контрол; 3) възнагражде-
нието; 4) справедливо отношение; 5) об-
ществото; 6) ценностите. Изследванията
за взаимодействието на тези шест фактора
показват основното значение на ценностите
като медиатор за другите области от живота
на организацията.
330
Разделят се на две групи: непосредствени и

дълготрайни. Непосредствените включват
физиологичните промени, позитивните и
негативните емоции. Дълготрайните от своя
страна – психично благополучие или психич-
ни разстройства и социално функциониране.
Симптоми при преживяване на стрес: Ефектите

Емоционални – характеризират се с лошо от бърнаут
настроение, възбуда, тревожност, депресия, синдрома
ниска мотивация, раздразнителност, прис-
тъпи на паника, чувство за загуба на кон-
трол, обърканост, неспокоен сън, загуба на
сексуален интерес. Поведенческите проме-
ни са истеричен смях, често потропване с
крак или барабанене с пръсти, невротично
поведение, слаба концентрация, намалено
социално взаимодействие, семейни кон-
фликти, загуба на интерес към физическия
облик, внезапни промени в социалните на-
вици. Физическите симптоми се свързват с
главоболие, пресъхване на устата и гърло-
то, намаляване или увеличаване на апетита,
напълняване или отслабване, пробождания
в сърдечната област, студени ръце или кра-
ка, силно потене, прекалено спане, алергии,
умора, отслабване на имунната система,
болки в гърба, мускулно напрежение, сто-
машни заболявания, високо кръвно наляга-
не, сърдечни заболявания.
Физическото и психическото здраве на чо-
век е подложено на риск. Вредните ефекти
на стреса, последващ от синдрома бърнаут,
се разпространяват във всички области на
живота. В работата индивидът започва да
допуска грешки, съпротивлява се срещу
промени, не спазва работното време, спъва
331
процеса за вземане на решения, ниско ниво

на мотивация и удовлетвореност от труда.
Като основни причини на бърнаут синдро-
ма се посочват всекидневният стрес, при-
дружен с липса на признание и социална
подкрепа. Развитието на бърнаут синдрома
преминава в четири етапа:
Първи етап. Високи очаквания и идеализация

Симптоми: Ентусиазъм в работата.
Посветеност на работата.
Високо ниво на енергичност и постижения.
Позитивни и конструктивни нагласи.
Втори етап. Песимизъм и ранна неудовлетвореност от работата

Симптоми: Физическа и психическа умора.
Фрустрация и загуба на илюзиите.
Отегчение и досада.
Ранни стрес симптоми.
Трети етап. Оттегляне и изолация

Симптоми: Избягване на контакти с колеги.
Гняв и враждебност.
Силен негативизъм.
Депресия и други емоционални разстройства.
Неспособност за мислене и концентриране.
Силна физическа и психическа умора.
Много и различни стрес симптоми.
Четвърти етап. Необратимо отделяне и загуба на интерес

Симптоми: Много ниска самооценка.
Тотален цинизъм.
Постоянни негативни чувства за работата.
Силно изразени физически, поведенчески и
емоционални стресови симптоми.
Неспособност за взаимодействие с другите хора.
332
„Превенцията е работа с мисъл напред във Превенция за

времето. Тя в известен смисъл отразява спо- справянето
собността на човека да бъде подготвен с ин- със синдрома
формация, знания и нагласа на ума за цената на прегаряне
на неговите избори. Тя предоставя възмож-
ност за собствено изследване на негативните
и позитивни страни при вземане на решение.
Тя може да осигури и алтернативни ходове
преди да е настъпило дадено събитие.“
Превенция на бърнаут означава, от една
страна, стабилизиране на удовлетвореност-
та от труда чрез отстраняване на стресорите
или повишаване устойчивостта към неиз-
бежни стресори при едновременно укреп-
ване на наличните мотиватори. Затова е от
голямо значение да се познават условията,
съдействащи развитието на бърнаут и да се
знае кои фактори противодействат на про-
цеса или забавят развитието му.
В практиката при противодействие срещу
стреса по-ефективна е социалната превен-
ция. Тя може да бъде осъществена на ня-
колко нива: първична, вторична и третична.
При първична превенция главното е от-
страняването на психосоциални фактори
със стресогенни влияния, които водят до
психични проблеми и деформации в пове-
дението. Противодейства се на стресогено
податливия начин на живот.
Вторичната превенция по същество пред-
ставлява ранна диагноза на вече съществу-
ващ стрес и своевременни психологически,
психотерапевтични процедури и интервен-
ции с цел предотвратяване на развитието му.
333
Третичната превенция обхваща действия-

та за ограничаване на последствията вслед-
ствие на психичните разстройства, предиз-
викани от стреса.
Копингът е процес на овладяване от стра-
на на личността на хроничния стрес, който
води до синдрома на изпепеляване. Пред-
ставлява справяне с възприеманите като за-
трудняващи или като превишаващи ресур-
сите на изисквания на реалната ситуация. В
известен смисъл изглежда като адаптиране
към ситуацията. Процес на преодоляване на
чувството за загуба и на чувството за запла-
ха, както и на негативните преживявания и
породената от тях тревога.
Основните копинг стратегии са две: или по-
лагане на усилия за разрешаване на пробле-
ма, или регулиране на собствените емоции.
Най-често копингът представлява съчетание
на усилия в двете посоки, но се срещат вари-
анти, при които се приема само единият.
Целта на копинга е постигане на равно-
весие както в самата личностна психика,
така и в отношенията и преживяванията на
личността спрямо обстоятелствата на кри-
тичната ситуация. Това равновесие може да
се постигне с промени в ситуацията или с
промени в човешката психика. Самият про-
блем в повечето случаи е със социално пси-
хологически измерения, откъдето следва,
че успешността зависи от социалнопсихо-
логическата компетентност. Емоциите, на-
строението и чувствата на личността, към
които е насочен вторият тип стратегии, са
пряко свързани с обществените преживява-
ния, влияят се от механизмите на психично
334
заразяване, поддържане. Успешното спра-

вяне с изпепеляващия синдром, наречен
бърнаут, изисква емоционална стабилност.
Ясно е, че при хора с ниски нейни стой-
ности въздействието на един стресор ще е
по-силно, стресът – по-голям, а копингът
– по-труден. От друга страна, влиянието
на емоционалната стабилност при копинга
е една от най-разпространените техники.
Друга личностна характеристика, имаща
пряко отношение към синдрома и копинга,
е от волеви порядък. Става въпрос за ду-
шевното здраве и способността на човек да
се справя с проблеми, възникнали в работ-
ната среда. Необходимо е да се подчертае,
че съществува и една изключително значи-
ма за копинга група личностни фактори, до
които прибягва всеки страдащ от синдрома.
Това са различните психични защити като
проекция, сублимация, регресия, иденти-
фикация, отрицание, рационализация.
Основните стратегии за справяне със стре-
са на работното място са бягство или про-
мяна. При стратегията за избягване хората
преценяват, че не съществува възможност
нещата да се променят в положителна по-
сока и напускат работното си място. Спра-
вянето с бърнаут зависи и от собствените
възможности на индивида. Препоръките за
преодоляване на хроничния емоционален
стрес чрез хигиена на всекидневното общу-
ване и запазване на емоционалното равно-
весие според Ханс Селие са както следват:
• човек да се стреми да печели и запазва
любовта на близките хора, доколкото това
е възможно;
335
• съвършенството е невъзможно, ето защо

във всяка една избрана дейност индивидът
си има свой връх на развитие, който по пътя
на изкачване го радва с постигнатото;
• показността не е нужна, както изкустве-
ността и прекалената усложненост в дър-
жанието – това предизвиква неприязън в
другите хора;
• вниманието е препоръчително да се на-
сочва към светлите страни на живота и вър-
ху действията, които могат да подобрят по-
ложението;
• след поражение човек може да се пребори
с угнетяващите го мисли за несполуката с
помощта на спомените за минали успехи;
• в случай, че предстои да се върши непри-
ятна работа, която е необходима за достига-
не на цел – не трябва да се отлага;
• хората не се раждат равни, въпреки че в
едно общество хората трябва да се опреде-
лят от техните постижения, но винаги ще
има последователи и водачи, които са нуж-
ни дотогава, докато служат на своите по-
следователи, заслужавайки тяхната любов
и благодарност.
Ако все пак стресът не може да се преодо-
лее и той настъпва, най-добре за преодоля-
ването му е да се захващате с любимо за-
нимание, общувате с приятен за Вас човек,
активно да се пренасочвате към физическа
работа, да правите нещо за себе си. Други
обаче се отдават на агресивни действия –
нахвърлят се върху някого, като избухват в
336
яростни крясъци и плач. Най-полезният из-

вод е, че когато човек изпадне в състояние
на бърнаут, трябва да се направи нещо и да
се стреми активно да излезе от нежеланото
състояние. В противен случай, разтърсен от
силна емоционална възбуда, човек не може
да си намери място. Приема се, че в мозъч-
ната кора е възникнало устойчиво възбу-
дено огнище, което доминира и подчинява
на себе си цялата дейност на организма и
всички постъпки и мисли на човека. За да
се премахне емоционалният стрес, трябва
да се премахне или отслаби огнището или
да се създаде ново, което да го контроли-
ра. Такъв е смисълът на превключване към
друга дейност, най-добре е тя да бъде люби-
ма и привлекателна.
Справянето се дефинира и като когнитивни
и поведенчески усилия за минимизиране
на отрицателните последици за личността
и управляване несъответствията на взаимо-
отношението личност–среда, справянето е
свързано с усилията, а не с резултата, емо-
циите. Класическият когнитивен подход на
Лазарус обособява стратегиите за справяне
със стреса в две основни групи: проблем-
но-фокусирано, или често определяно като
активно справяне, и емоционално-фокуси-
рано, или пасивно справяне. Първата група
стратегии описва поведението като изпра-
вяне срещу проблема и въздействие върху
стресовия фактор за премахване на негово-
то влияние, както и промяна на собствено-
то отношение към източника на стрес. Ак-
тивното справяне е насочено към промяна
на реалното взаимоотношение между ли-
337
чността и средата. Емоционално-фокусира-

ното справяне включва избягване на опити
за директно справяне с проблема и опити
за контрол, снижаване на отрицателните
емоции, регулиране на емоционалния дис-
трес. Този вид справяне не е насочено към
реалното взаимоотношение, а към промяна
на неговото значение, а следователно и на
емоционалната реакция. Ако успешно се
избягва да се мисли за заплахата, тревож-
ността, свързана с нея, може да се отложи
във времето. Проблемно-фокусираното
справяне включва стратегии като активно
справяне, планиране, потискане на конку-
риращите се активности, търсене на ин-
струментална подкрепа. При другия вид
справяне специфични стратегии са емоци-
ите, отричане, приемане, търсене на емо-
ционална подкрепа, поведенческа дезан-
гажираност, психическа дезангажираност.
Въздържанието от действие има за цел
изясняване на ситуацията и изчакване на
удобен момент за предприемане на нещо
– това е проблемно-фокусирана страте-
гия. Ако обаче въздържането от действия
продължи дълго, т. е. не е последвано от
действия, свързани с опити за отстранява-
не на стресовите фактори, тогава този вид
стратегия се отнася към емоционално-фо-
кусираното справяне.
Чувството за хумор, високото ниво на лич-
ностна автономност, усещането за принад-
лежност към цялото човечество, всичко това
е разумна личностна стратегия и може да
предпази в много случаи от нежелан стрес и
да осуети появата на бърнаут синдром.
338
1. Смятате ли, че проблемът за емоционалното изтощение е
особено актуален както на работното място, така и в личния
Ви живот? Ако това е така, напишете есе и се опитайте да от-
криете в него някои от характеристиките на емоционалното из-
тощение.
2. Кои особености на личността на човека са най-уязвими за про-
явата на бърнаут симптома?
3. Опитайте се да опишете поведението на свой познат, близък,
който според Вас определено е тревожен, припрян. Открихте ли
прояви, типични за симптоматиката на бърнаут синдрома?
Управлението на стреса изисква добро лично самопознание и под-
ходящи подходи, които да се използват, за да се реагира на проблема
или стресиращата ситуация. За да установите психическите особено-
сти, които в определена степен въздействат и определят равнището
на стрес, моля, попълнете следния въпросник.
Не съм съгласен/а Съмнявам се Напълно съм съгласен/а
0 1 2
ТВЪРДЕНИЯ 0 1 2
1. Не се чувствам уверен/а в себе си.
2. Често за глупости се изчервявам.
3. Сънят ми е неспокоен.
4. Лесно изпадам в униние.
5. Безпокоя се само за въображаеми неща.
6. Страхувам се от трудности.
7. Обичам да се ровя в недостатъците си.
8. Лесно е да ме убедят.
9. Мнителен/а съм.
10. Трудно понасям времето в очакване на нещо.
11. Често ми се струват безизходни положения, на
които може да се намери решение.
12. Неприятностите много ме разстройват.
13. При големи неприятности съм склонен/а без
достатъчни основания да виня себе си.
14. Неуспехите и нещастията не ме учат на нищо.
339
15. Често се отказвам от борбата, като я смятам за

ненужна.
16. Често се чувствам беззащитен/а.
17. Чувствам се объркан/а пред трудностите.
18. Чувствам се объркан/а сред други хора, пред
непознати.
19. В трудни минути от живота понякога се държа по
детски и ми се иска да ме съжаляват.
20. Смятам недостатъците на своя характер за
непоправими.
21. Оставям за себе си последната дума.
22. Често в разговор прекъсвам събеседника.
23. Лесно е да се разсърдя.
24. Обичам да правя забележки на другите.
25. Искам да бъда авторитет за другите.
26. Не съм доволен/а от малко, искам повече.
27. Държа се лошо, когато се разгневя.
28. Предпочитам да ръководя, отколкото да се
подчинявам.
29. Имам рязка, грубовата жестикулация.
30. Отмъстителен/а съм.
31. Трудно променям навиците, привичките си.
32. Трудно превключвам вниманието си.
33. С недоверие се отнасям към всичко ново.
34. Трудно е да бъда преубеден/а.
35. Често от главата ми не излизат мисли, от които би
следвало да се освободя.
36. Трудно се сближавам с хората.
37. Разстройват ме даже незначителни промени в
планираното вече.
38. Често проявявам инат.
39. С нежелание, с неохота рискувам.
40. Силно преживявам промените в приетия от мен
дневен режим.
Съответно за отговор 0 се дава 0 точки; за отговор 1 – 1 точка;

за отговор 2 – 2 точки.
340
Обработка и анализ на резултатите:

Тревожност
Получените резултати от 1 до 10 твърдение представят нивото на
тревожност.
Ако резултатът е над 16 точки, личността е със сериозни безпо-
койства и проблеми, силно преживява дискомфортни емоционал-
ни състояния и поради това е силно податлива на стрес.
Ако резултатът е от 10 до 15 точки, има наличие на дискомфортни
преживявания, но те не застрашават личността и нейното пове-
дение. Те са сигнал, че е необходимо да се вземат мерки, за да се
преодолее стреса.
При резултат под 10 точки личността има ниско ниво на тревож-
ност и стрес и поради това ще реагира по-адекватно в стресиращи
ситуации.
Фрустрационни преживявания
От 11 до 20 твърдение са представени фрустрационните преживя-
вания на личността. Приема се, че фрустрацията възниква тогава,
когато личността преживява трудности при постигане на своите
цели. Тя може да причини намаляване на способностите за адап-
тация към социалната среда и също така да е свързана с дезорга-
низацията на дейността и поведението на човека.
Ако резултатът е над 16 точки, личността има фрустриращи пре-
живявания, които могат да доведат до чувство на безпомощност и
неуспех. Това може да влоши или да намали успешното трудово
изпълнение.
Ако резултатът е от 10 до 15 точки има възможност за дезоргани-
зираност на поведението и дейността. Това означава, че личността
трябва да предприеме действия, за да преодолее негативните пре-
живявания и фрустрацията, за да избегне влошаване на трудовото
изпълнение.
При резултат под 10 точки не съществуват фрустриращи прежи-
вявания, които могат да създадат проблеми в поведението на ли-
чността и в нейното трудово изпълнение.
341
Агресивност
От 21 до 30 твърдение са представени нивата на агресивност, коя-
то може да бъде преживяна и да намери израз в поведението.
Ако резултатът е над 16 точки, това показва наличие на определен
брой агресивни реакции в междуличностното общуване и в пове-
дението, които могат да намалят трудово изпълнение и да влошат
взаимодействието с колегите и клиентите.
Ако резултатът е между 10 и 15 точки, възможно е личността да
реагира агресивно в работата и в общуването. Това е сигнал да се
предприемат действия за намаляване на агресивните тенденции.
Ако резултатът е под 10 точки, вербалното и невербалното пове-
дение не се характеризират с агресивни реакции и не създават ни-
какви трудности в изпълнението на работата и в социалните вза-
имоотношения.
Ригидност
Ригидност е липсата на гъвкавост при решаването на проблеми,
при пренасочване на мислите, при промяна на намеренията и по-
ведението в съответствие със ситуацията.
Нивото на ригидност се определя от твърдения от 31 до 40.
Ригидното поведение е силно изразено при равнище над 16 точки,
което показва липса на гъвкавост и тенденция да не се приемат
промените, когато не са необходими.
Ако резултатът е между 10 и 15 точки, тенденцията да не се при-
емат промените не е толкова силно изразена, което дава възмож-
ност личността да реагира по-гъвкаво, когато се изискват промени
в поведението.
Ако резултатът е под 10 точки, налице е гъвкавост и способност да
се предприемат личностни и поведенчески промени.
342
Основни аспекти на икономическата психология
ОСНОВНИ АСПЕКТИ
НА ИКОНОМИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ
Икономическата психология най-общо се

свързва с разбирането на човешкия опит
и поведението на човека в контекста на
икономиката. Икономическата психология
е дял в психологията, който изучава пси-
хическите особености на субекта на иконо-
мическата дейност, формите на психическо
отражение на икономическите явления в
съзнанието на индивидите, групите, на-
родите, а така също и икономическото им
поведение. Икономическата психология
представлява междудисциплинарно знание
за човека и човешките отношения, които се
установяват в процеса на икономическата
дейност, използва теоретичните отноше-
ния и методи от различни отрасли на пси-
хологията и икономическите дисциплини,
а така също социологията, антропологията,
невробиологията и др., като изучава аспе-
ктите на икономическото поведение, ико-
номическата дейност на индивидите. Ико-
номическата психология се различава от
икономическите науки с това, че предмет на
нейното изследване са преди всичко хората,
участващи в икономическите процеси.
Терминът „икономическа психология“ е за Зараждане и

първи път използван от френския психолог източници на
Габриел Тард. Според определението на Г. икономическата
Тард, икономическата психология се съот- психология
343
нася с психологическите основи на иконо-

миката, с психологическите положения, на
които се основава икономическата теория.
Той поставя основата на „социално ори-
ентираната психология на икономическия
живот“, което от методологическа гледна
точка съответства на утвърденото понасто-
ящем понятие „икономическа психология“.
Немският психолог Х. Мюнстерберг, който
е и основател на психотехниката, се е за-
Габриел Тард нимавал емпирично, като осъществява ре-
(1843–1904)
дица изследвания в областта на труда и ре-
кламата. Характерна особеност на неговия
научен подход е насочеността преди всич-
ко към сферата на микроикономическите
отношение, като се изследват въпросите за
монотонноста на труда, неговата организа-
ция, степен на справедливост за получава-
ното заплащане.
Източници за историята на икономическа-
та психология могат да бъдат намерени в
трудовете на такива икономисти, като А.
Смит, Дж. Бентам и др. Адам Смит поста-
вя основите на теоретическите представи
за „икономическия човек“ като егоистичен,
рационален и склонен към лъжа индивид.
Дж. Бентам пък формулира принципа за
максимализиране на удоволствията и ми-
нимизиране на страданията като основен
закон на човешкото поведение. В утилита-
ризма и прагматизма подбудите, мотивите
на „икономическия човек“ се образуват от
два основни компонента – наслада и стра-
дание, не се свеждат до чисто парично нат-
рупване и често са основани на алтруизма,
страстите, любовта (Дж. Бентам).
344
Представите за психическите особености

на „икономическия човек“ са еволюирали
по няколко направления. В най-известните
от тях личността и подбудите на субекта на
икономическата дейност се свързват с „его-
изъм“ и „лични интереси“ (Т. Хобс, К. Хел-
веций, Р. Камбърленд, Б. Мандевил и др.).
Принципът на полезността и изгодата като
основа на икономическите мотиви на ли-
чността у Дж. Дюи се допълва от цялостно-
то разбиране на човека като единство на би-
ологичното и социалното. Мотивиращата
нагласа се разглежда от тях като личностен
компонент на дейността, свързан с тради-
циите, обичаите на обществото. Обичаите,
правилата на поведение и привичките, нор-
мите като характеристики на субективния
свят на „икономическия човек“ се разкри-
ват в концепциите на Т. Уеблън като инди-
видуално-личностни и културно-истори-
чески източници на макроикономическото
поведение, в резултат на което в структура-
та на икономическите подбуди са въведени
ирационални, безполезни стремежи.
Джордж Катън е първият психолог, който
съсредоточава вниманието си върху психо-
логическите проблеми на макроикономиче-
ско ниво. Той въвежда такива понятия, като
„отношение към нещо“, „настроение“, „оч-
акване“. Смята се за бащата на икономиче-
ската психология. Пръв започва да прилага
систематично психологическата теория и
методите за изследване на икономически-
те проблеми. Така пръв формулира една от
базовите идеи на икономическата психоло-
345
гия, а именно „покупката зависи не само от

способностите (икономическите възмож-
ности) да се осъществи покупка, но и от
желанието тя да бъде направена (психоло-
гическите нагласи)“. В книгата му „Психо-
логическа икономика“ са описани неговите
теоретични представи за съотношението
психология и икономика. Основната задача
при използването на психологията за ико-
номическите изследвания се състои според
него в разкриването и анализа на вътреш-
ните тенденции, залегнали в основата на
икономическите процеси. Икономиката без
психологията не може успешно да изслед-
ва най-важните икономически процеси,
така както и психологията без икономиката
няма възможност да изследва най-важните
аспекти на човешкото поведение. Прециз-
ното проучване и определяне на мястото
на психологията и бизнеса в голяма степен
можем да илюстрираме с твърденията и
вижданията на Джордж Катън, а именно,
че икономиката без психологията не може
успешно да изследва най-важните иконо-
мически процеси, така също както и психо-
логията без икономиката няма възможност
да изследва най-важните аспекти на човеш-
кото поведение.
Дж. Катън и Гюнтер Шмолдерс очертават
основните проблематики на психология-
та на макроикономическите процеси. Така
Дж. Катън изтъква, че икономическата пси-
хология е ясно описана като се подчертава,
че основните потребности на психологията
в икономическите изследвания се съдър-
жат в необходимостта да открива и да ана-
346
лизира силата на въздействията върху ико-

номическите процеси.
Социално-историческата насоченост на из-
следванията на субекта на икономическата
дейност се анализират от неговата зави-
симост от социалния слой, група, народ в
тяхното историческо развитие (А. Вагнер,
Л. Гумильов и др.). Друго направление на
изследванията на „икономическия човек“ е
разкриване на морално-ценностните аспе-
кти на неговото съзнание. В съвременните
разработки предмет на изучаване е етиката
на предприемачеството, етичните аспекти
на собствеността (А. Риан, Д. Холуел). От
средата на ХХ в. собствено психологическо
направление на изследване на „икономиче-
ския човек“ придобива особено развитие
в резултат на работите на К. Уарнърд, П.
Уебли, Дж. Катън,О. Денейка, А. Китов, С.
Малахов и др.).
Икономическият субект е елемент на соци- Същност на
ално-икономическата и природна среда и икономическата
е способен на налични възможности, като психология
така става единственият инициатор на тран-
сформация на окръжаващата среда в посо-
ка на своите прогнозируеми потребности.
Икономическите субекти са преди всичко
интегрални образования. В икономиката се
удовлетворяват потребностите не само на
икономическите субекти, при това количе-
ството на последните не е тъждествено на
количеството на населението на Земята.
Икономиката и психологията са два отрасъ-
ла на знанието, които изучават един и същи
общ за двете науки обект – човека. Иконо-
347
мическата психология разкрива процеса

на познание на икономическата реалност,
който включва следните взаимно свързани
аспекти на изучаване: подбуди или мотиви
на дейността на икономическия човек; ико-
номическото съзнание на личността, което
се формира на основата на преживяванията
и натрупания опит; несъзнателното начало
на психиката на индивида, взаимовръзка-
та с емоциите; икономическото поведение,
активните волеви действия, променящи об-
кръжаващата среда.
Подходът на икономиката към психология-
та е утилитарен и се определя от това, че
психологията може да даде полезното за
повишаването на успешността на икономи-
ческата дейност. Подходът на психологията
към икономиката е хуманистичен – интере-
сува се какъв е човекът в рамките на пазар-
ната дейност, какво чувства, какви са него-
вите преживявания при осъществяването
на тази дейност.
Съвременната икономическа психология
е един от най-активно развиващите се от-
расли на психологията, тя е чувствителна
към новите идеи, нови интерпретации, схе-
ми и концепции. Икономистите определят
икономическата психология като научно
направление, което включва изучаване на
мотивите на икономическото поведение на
човека или групите, икономическото съзна-
ние, рационалното начало в икономическо-
то поведение и ролята на несъзнателното.
Във връзка със застаряването на населе-
нието се извеждат стратегически политики
348
и проекти към инвестиране в подкрепа на

хора в напреднала възраст с различни фор-
ми на ръководене при тези възрастови гру-
пи. Стратегии и политики са насочени към
регулация пазара на труда, ниво на заетост
в по-напреднали възрастови групи, осигу-
рени форми на професионално развитие и
кариера при застаряващите лица, изучаване
и преодоляване на проблемите на ейджизма
и геронтокрацията. На редица форуми се
изтъква, че е необходимо разработването на
ефективен мениджмънт за напреднали във
възрастта групи, разработване на национал-
ни стратегии по въпросите на стареенето в
контекста на развитието на икономиката на
макро и микроикономическо ниво.
По-традиционното психологическо опре-
деляне на икономическата психология се
базира на необходимостта от изучаване на
психологическите особености на субекта
на икономическата дейност, а така също
и на формите на психическо отражение
на икономическите явления в съзнанието
на хората и икономическото поведение.
Икономическата психология интегрира
междудисциплинарното знание за човека
и човешките отношения и изучава психо-
логическото пространство на субектите на
икономическите процеси.
През 90-те години на миналия век П. Лунт
изтъква, че опитите на икономически ори-
ентираните психолози, които адаптират
икономическите тенденции и въвеждат ико-
номическия инсайт в развитието и усъвър-
шенстването на икономическите модели.
Според него психолозите трябва да насочат
349
усилията си да изследват икономическите

концепции за установяване на нови въз-
можности за сътрудничество, което ще поз-
воли прилагането на специфичните психо-
логически тези към икономиката.
Икономическите проблеми през последни-
те години активизират междудисциплинар-
ните изследвания, които обединяват психо-
лози, социолози и антрополози, което дава
възможност да се концентрират усилията
върху такива актуални проблеми на съв-
ременността, като масовото потребление в
контекста на социалната идентичност, из-
следване на бедността и безработицата, за-
дълженията, конфиденциалността в бизне-
са, търсене на нови методи за изучаване на
субекта и неговото отношение към потреб-
лението и др. (Х. Диттмар; П. Лунт).
Особен интерес представлява изучаването
на процеса на икономическата социализа-
ция, като се използват привични за психо-
логическия методологически апарат схеми
и е необходимо да се определи психологи-
ческият прочит на съдържанието на тази
икономическа социализация.
По своя статус икономическата психоло-
гия е междудисциплинарна научна дис-
циплина, обединяваща теоретични поло-
жения, методи и резултати на изследване,
натрупани както в психологическата на-
ука, така и в икономиката. Анализът и
обобщението на различни източници, в
които са направени опити за дефиниране
на икономическата психология, показват,
че тя е комплексен, приложен отрасъл на
350
психологическата наука, който напоследък

интензивно се развива.
Предмет на икономическата психология е
икономическото съзнание и психологиче-
ските закономерности на икономическото
поведение на различни слоеве от населе-
нието, свързани с производството, разпре-
делението, размяната, обменът и потребле-
нието на стоки и услуги.
В качеството си на единна фундаментална
категория на икономическата психология е
икономическата активност на субекта. Тази
категория дава възможност за единно раз-
глеждане на ключови за съвременната пси-
хология и икономическа теория категории
като икономическо поведение, икономиче-
ска дейност, икономически установки, ико-
номически субекти и т. н.
Методите, които се използват в икономиче- Методи и

ската психология, могат да бъдат разделени подходи на
на три групи: икономическата
психология
▪ Първа група – методи, които са тради-
ционни и се използват в психологически-
те изследвания (наблюдение, експеримент,
анкетиране, различни видове въпросници и
интервюта, тестиране, математико-статисти-
чески методи за обработка на данните и т. н.);
▪ Втора група – методи, които се използ-
ват в междудисциплинарните изследвания
и научни направления;
▪ Трета група – собствени методи на ико-
номическата психология, разработени за
351
отчитане спецификата на дадената научна

дисциплина.
Нееднократно се отбелязва, че развитие-
то на икономическата психология е към
разгръщане на процесите на интегрира-
не. Практиката на икономическия живот
и еволюцията в тази насока все повече са
белязани от психологията, което е предпос-
тавено и обусловено от психологическа-
та насоченост на икономическата наука и
едновременно е икономически фокус към
хуманитарното знание. Все пак социално-
психологическите фактори са не само след-
ствие от икономическите изменения, но и
те самите оказват своето влияние на състоя-
нието и динамиката на социално-психоло-
гическите условия.
Икономическата психология е интегра-
ционно научно поле, което синтезира в себе
си елементи на икономическата теория и
психология (на гносеологично ниво) и ико-
номиката като сфера на жизнената дейност
на човека и човешката психика (на онтоло-
гично ниво). При това могат да бъдат отде-
лени пет базови подхода:
1. Икономически – когато в традиционната
икономическа теория се привнасят субек-
тивни и психологически компоненти;
2. Психологически – когато в традиционна-
та психология се включват елементи, свър-
зани с особеностите на функциониране на
психиката според икономическата сфера;
3. Психолого-икономически – когато се
изучават психологическите компоненти на
352
икономическото поведение и дейност;

4. Икономико-психологически – когато се
изучава трансформацията на психиката на
човека в условията на социално-икономи-
ческите изменения;
5. Интегративен – когато икономиката и
психиката се изучават в диалектическо
единство, а резултат от изследването е зна-
нието, което е релевантно на двете дисци-
плини.
Особено актуален и обещаващ като подход
в икономическата психология е последният,
интегративният, който дава възможност да
се види междудисциплинарната релевант-
ност, която се изразява в равнопоставеност
както на икономическото знание, така и на
психологическото такова. Широко се при-
ема мнението, че интегративният подход
е възможен само при провеждане на ком-
плексни икономико-психологически експе-
рименти. Интегративният подход е възмо-
жен в икономическата психология само при
условия на провеждане на комплексни ико-
номико-психологически експерименти, при
които в качеството на зависими променли-
ви, фиксирани от експериментатора едно-
временно са икономическите и психиче-
ските процеси, закономерности и явления.
По своя научен статус икономическата
психология е комплексно междудисципли-
нарно знание, чиято основа е съставена от
положения, залегнали методи и резултати
от изследвания, натрупани както в психо-
логическата наука, така и в теоретическата
икономика.
353
Разпространена е концептуалната схема на

Ф. Ван Райджн, според която са представени
изследователските проблеми на икономиче-
ската психология, като схемата представля-
ва еталонен модел на икономическата пси-
хология. Тук са представени преди всичко
тези, които в по-голяма степен изискват и
психологически подход. Според тази схема
са възможни следните изследвания:
Лични Ситуация
(събитията
фактори наоколо)
Възприемане на Поведение
икономическите
условия
Икономическата Субективно
обстановка благополучие
Общи Социална
икономически неудовлетво
условия реност
Схема 3. Общ модел на икономическата психология по Ван Райджн
– възприемане на различни страни и факто-

ри на икономическата реалност;
– особености на възприятието, предпочита-
нията, установките и мненията, свързани с
поведението;
354
– удовлетвореност и претенции на потреби-

теля;
– търсене и предлагане на стоки и услуги;
– дизайн и разработка на продукти, услуги
и програми, които се основават на удов-
летворяването на изискванията и опита на
участниците;
– доколко са оправданите и неоправдани
очаквания на потребителя, които променят
неговото възприемане на пазара и продук-
цията;
– съотношението на общите икономически
условия и личните финансови възможности
на семействата;
– влиянието на типа личност, когнитивния
стил и стила на живот на възприемане и ка-
тегоризиране на икономическата реалност;
– влиянието на ситуационните въздействия
на икономическото поведение;
– съотношение между удовлетвореността
от брака, работата и живота като цяло от
една страна и потреблението и икономиче-
ската удовлетвореност от друга.
Тази схема в голяма степен дава широки
възможности за разширяване на потенци-
алното поле на изследвания. Като основни
съставящи икономическата психология се
приемат психологията на личността, обща-
та психология, диференциалната психоло-
гия, психология на развитието и др.
355
В контекста на психология на личността и

психологията на индивидуалните различия
се изследва влиянието на индивидуално-
психологическите фактори на възприятие-
то и оценката на социално-икономическите
явления и особености на икономическото
поведение на субектите.
Принципи на Съществени принципи на икономическата

икономическата психология са: принципът на културно-
психология историческа обусловеност – законите на
икономическото поведение не са универ-
сални, не исторически, психологическите
особености на икономическото поведение
носят културно обусловен характер и се оп-
ределят от особеностите на историческото
развитие на общността; принцип на су-
бектността – човек не е пасивен обект на
икономическите въздействия и влияния на
икономическите условия, но активен су-
бект, реализиращ различните видове иконо-
мическо поведение, влизащ в икономическо
взаимодействие и икономически отноше-
ния с другите икономически субекти (инди-
видуални и групови). Основни признаци на
субектността са: активност, цялостност и
избирателност; принцип на взаимовръзка
и взаимно влияние на икономическите и
психологическите явления – наличие на
взаимодействие на икономическите и соци-
ално-психологическите явления при детер-
минирането на психологическите явления,
свързани с отразяването на различни стра-
ни от икономическата психология и регула-
цията на икономическото поведение на ин-
дивидите и групови субекти; принцип на
356
комплексност и междудисциплинарност
– предполага се разглеждане на взаимната
връзка на три типа икономически реално-
сти (пазар, бизнес и отношенията между
обществото и индивидите); принцип на ху-
манитарно-личностен подход – позволява
да се свърже еволюцията на обществото с
типа култура и типа личност.
Един от важните проблеми на икономи-
ческата психология е проблемът за иконо-
мическата идентичност на личността. Тя
се разглежда като системообразуваща част
на икономическото Аз на личността, като
продукт на икономическото самосъзнание.
Икономическата идентичност на личността
според изследователите е предпоставка за
социалното поведение на личността, основа
за формирането на личностната идентич-
ност. Този феномен е винаги личностно обус-
ловен и благодарение на него протича ико-
номическата самопрезентация на личността,
като се формира индивидуалната позиция
в системата на икономическите отношения
на индивида в качеството на икономически
субект. Икономическата идентичност не съв-
пада с икономическия статус на личността.
Субективният икономически статус е когни-
тивен компонент на икономическата иден-
тичност, която се опира не само на оценката
на човека за неговото реално благополучие,
но и на очакваното ниво в съответствие с
икономическите претенции на личността. В
редица проучвания се отбелязват същностни
акценти на изследвания в съвременната ико-
номико-психологическа наука:
357
1. Изследвания на самодетерминацията и
променящата активност на субекта.
2. Изследвания върху духовни, нравствени
и други позитивни явления (процеси, със-
тояния и свойства), които са основа на жи-
вота и дейността.
3. Разработването на психосоциални про-
блеми.
4. Анализи и изследване на взаимодейст-
вието на индивидуалния и групов субект и
социалното обкръжение.
5. Отчитане и проучване на психологиче-
ските явления, времевата перспектива в
живота на субекта.
6. Анализ и разработване на многоплано-
востта и многоаспектността на битието.
7. Нарастване на интегрираността при изу-
чаването на различните психологически
феномени. Нараства броят на проучвани-
ята, посветени на сложни, цялостни, ин-
тегративни психологически феномени.
Икономическата психология като инте-
грална дисциплина е призвана да образува
своеобразен междудисциплинарен „мост“
между икономическите и психологиче-
ските модели, като нейна основна задача
е да разкрие емпиричния модел на иконо-
мическия субект. Именно интегративни-
ят подход в икономическата психология е
възможен при условие провеждане на ком-
плексни икономико-психологически екс-
перименти.
358
Като се отчитат съвременните нива на раз-

витие на науките, икономическата психо-
логия трябва да се развива като синтетич-
на дисциплина, чийто основен предмет на
изучаване са сложните системни образу-
вания, включващи в себе си психически
и икономически елементи. Актуално е
разработването на разгърната икономико-
психологическа теория, като за тази цел е
необходимо разработването на специфич-
ни методи, които осигуряват познаването
на системни икономико-психологически
феномени. Тези разработки и изследвания
ще създадат обективни условия за усъвър-
шенстване на механизмите и принципите
за прогнозиране на социално-психологиче-
ската динамика, да се осигури платформа
за по-комплексно разбиране на процесите,
които протичат в реалния живот на хората.
Към основните проблеми на икономиче- Аспекти на

ската психология се отнасят проблемите микро-
на човека като субект на икономическата и макроиконо
дейност, проблемите на психологията на мическата
психология
собствеността, психология на разпределе-
нието и потреблението, проблеми на по-
требностите и тяхното развитие, проблеми
на психология на заетостта, психология на
предприемачеството, психология на фи-
нансите, психология на спестяванията,
икономическото поведение в обществото,
макроикономическа психология, микроико-
номическа психология и т. н.
Спецификата на икономическата психоло-
гия се изразява преди всичко в ориентира-
359
нето върху проблемите на субективните,

психологически фактори, свързани с отра-
зеността на човека на икономическата сфе-
ра на живот и дейност и регулирането им в
икономическото поведение.
Икономическата психология изучава не
само отделните форми на икономическо по-
ведение, това е наука и за взаимовръзките
на духовния живот на индивидите и лица-
та, групите с икономическа, стопанска ак-
тивност. Този отрасъл в науката изучава и
формулира закономерностите на човешкото
поведение и живот, дейност във всичките
им форми, т. е. икономическа психология
на макро- и микроикономиката. Микроико-
номическото и макроикономическото ниво
разглеждат влиянието на човешкия фактор
върху различните икономически процеси и
така определят сферата на интереси на ико-
номическата психология.
Задълбоченото проучване на поведението,
както и на субекта (личността) на човека в
рамките на пазарната икономика и бизнеса
налага и едно диференциране на психоло-
гическите феномени, поведението на чове-
ка както на макроикономическо, така и на
микроикономическо ниво. Отчитайки ма-
щабите на нашата страна и специфичните
пазарни тенденции, съществени обекти на
изучаване на микроикономиката са фирми,
предприятия, отделни индивиди. Именно
микроикономическата психология е особе-
но ориентирана към човешкия фактор на
психологическо ниво, като се отчитат харак-
теристиките на личността, проблемите на
360
мотивацията и управлението на човешките

ресурси и потенциал, професионалното са-
моопределение на човека, професионални-
ят избор и кариерно развитие, психичното
здраве на личността и психосоциалните про-
блеми на заетите в микроикономическите и
макроикономическите сектори на бизнеса и
икономиката. Все по-ясно се очертават тен-
денции, които определят микроикономиче-
ското, а и не само микроикономическото и
макроикономическото развитие на бизнеса
и икономиката към нейното хуманизиране
и ярко очертаващи се тенденции и ориен-
тации към личността, нейния емоционален
и духовен комфорт. В този смисъл в редица
психолого-икономически проучвания все
повече се отчита сериозен изследователски
интерес към изучаване на такива проблеми,
които имат особено теоретично и практи-
ческо значение за развитието на бизнеса и
икономиката, като психология на икономика
на културата, психология на организациите
и организационната култура, психология на
взаимоотношенията в икономиката и бизне-
са на микроикономическо ниво, психология
на заетостта, психолого-професионална и
икономическа стратификация, икономиче-
ска психология на знанието и др. Този опит
за систематизиране и извеждане на част от
проблемите, които в значителна степен са
в рамките на микроикономиката в своята
същност и съдържание, изисква прилагане-
то на специфични психологически знания,
свързани и отнасящи се към ефективното
развитие на различни области на микро-
икономиката. Не можем да не се съгласим
и да не приемем, че всичко това рефлектира
361
като професионално изискване към по-за-

дълбочената и конкретно психологически
ориентирана подготовка на специалистите
в областта на управление на човешките ре-
сурси. В рамките на реализирането на тези
специалисти в различни области на микро-
икономическата сфера ни се налага необхо-
димостта от професионално и задълбочено
познаване, респективно знания в областта
на психологията на самосъзнателните меха-
низми на личността, интелекта, емоциите,
тревожността, агресивни форми на поведе-
ние в работна среда и тяхното изучаване и
т. н. Познаването на тези особености и спе-
цифики ще допринесе за ефективни рефле-
ксии и практики по отношение на управле-
нието, мотивацията, кариерното развитие на
лицата, работещи във фирми и организации.
Микроикономиката обхваща като свои обек-
ти психологическите проблеми, които се от-
насят до индивидуалните различия на малки-
те групи, екипи, човека, личността и нейните
потребности, механизми и особености на са-
мосъзнанието, нейните тревоги, безпокой-
ства, характеристики на личността, особе-
ностите на нейното поведение, проблеми на
социализацията на децата в семейството, изу-
чаване на психологическите закономерности
на взаимодействието и взаимоотношенията
между търговци и клиенти и др.
В рамките на микроикономиката като обект
на емпирични изследвания са семейството
и икономическото поведение в бита. В този
смисъл се проучват психологическите осо-
бености на печалбата, цените, загубите, изу-
чават се отношенията между участниците на
362
пазара, производителите, потребителите и

характеристиките на конкуренцията. Мик-
роикономическата психология дава отговор
на субектите на икономическите отношения
в микроикономическата среда по отношение
на това, как да организират и оптимизират
дейността на тези икономически субекти по
редица икономически показатели. За създа-
тел на микроикономическата теория се при-
ема Алфред Маршал (1842–1924).
Микроикономическата психология отгова-
ря на такива въпроси, при които се отчита
човешкият фактор на психологическо ниво:
спецификите на личността, особеностите на
нейното поведение и дейност, приемането
на решения в сферата на личните бюджети,
проблемът за икономическата социализа-
ция на децата в семейството, използването
на икономически стимули в управлението,
психология на потребителя, психология на
рекламата, проблеми на потребителското и
спестовно поведение на субектите, изуча-
ване на психологическите закономерности
на взаимодействието и взаимоотношенията
между продавачи и купувачи, психология
на други стопански дейности в микроико-
номическата сфера.
Макроикономиката пък в основни линии се
отнася до такива социалнопсихологически
проблеми като сфера на икономическите
отношения на индивида в обществото, ико-
номическата реалност, в която действа ико-
номически активният човек.
Макроикономиката е наука, която разкрива
икономическото развитие на основата на вза-
имните връзки между основните структурни
363
пропорции, които обобщават показателите

на стопанството. Обектите на макроиконо-
миката са държавата, големите социални
групи и такива макроикономически явления
като икономическа политика, икономическо
благосъстояние и др. Макроикономиката
оперира с понятия като обществено благо-
състояние, пропорции на разпределение на
националния доход, инфлацията и др.
Авторът на теорията на макроикономиката
Джон Кейнс формулира основния психоло-
гически закон в контекста на макроиконо-
мическия аспект: „склонността към потреб-
ление в обществото се повишава според
размера на ръста на доходите и се понижава
според размера на тяхното понижаване, но
по-бавно“. Това обяснява действието на со-
циално-психологическите фактори (ригид-
ност, инертност, навици, традиции). Джон
Кейнс така намира връзката между психо-
логията на поведението и реалните иконо-
мически процеси, като обособява връзката
между склонността на хората към спестов-
ност и инвестиране в икономиката.
Психологически Измененията относно модела на човека в

етапи на модела икономическата психология в общи линии
на икономическия изследователите са обособили в шест етапа:
човек и неговите
особености • Докласически, когато протича обоснова-
ването на дисциплината и се определят ос-
новните понятия, като се въвеждат ключови
термини;
• Класически, когато се сформира общият
дисциплинарен подход, разработват се пър-
вите системи понятия;
364
• Неокласически или етап на професиона-

лизация, когато се оформя методологиче-
ското ядро, върви по-нататъшна разработка
на категориалния апарат, създават се работ-
ни модели и инструментариум. Наблюдава
се интеграция на дисциплината и нейното
обособяване от други области на знанието.
• Етап на професионална зрялост, когато
протича относително обособяване на раз-
витието на икономическата психология и
нейното доизграждане. Обособяват се ос-
новните изследователски направления.
• Етап на кризис и експанзия. Осъществява
се преразпределение на собствените гра-
ници, прави се опит за навлизане в други
области, активно се използва междудисци-
плинарният подход.
• Етап на фрагментация и ново оформяне,
когато възникват няколко нови относително
самостоятелни отрасли на знанието, в из-
вестна степен се миксират с гранични дис-
циплини.
Не е трудно да се установи, че през докла-
сическия етап не става дума все още за
обособяване на „икономическия човек“ от
общата метафизическа представа за него.
Заслужава внимание етапът на професио-
нална зрялост, където се проследява вли-
янието на психологията върху модела на
икономическия човек. Важен етап за уста-
новяване на икономическата психология е
разработването на субективно-психологи-
ческата теория в икономиката. Трудовете
на икономистите от тази субективно-пси-
365
хологическата теория поставят основите на

съвременната микроикономика.
Самият Джон Кейнс се опитва да изведе съ-
щностните, важни качества на икономиста:
 Трябва да умее да вижда в частното об-
щото, едновременно с това да помни, да дър-
жи в главата си абстрактното и конкретното.
 Трябва да изучава настоящето в светли-
ната на миналото в името на предвиждане-
то на бъдещето.
 Нито една страна от природата на чо-
века и неговите институти икономистът не
трябва напълно да оставя без внимание.
 Трябва да бъде едновременно целена-
сочен и обективен, безпристрастен и непод-
купен, като художник, но заедно с това по-
някога така близко до реалния живот, като
политически деятел.
Смятате ли, че нашето съвремие е едно предизвикателство за
разгръщане на ролята и мястото на психологията в бизнеса?
Какви са по своя характер проблемите във Вашата фирма, ор-
ганизация? Към областта на макроикономическите психологиче-
ски проблеми ли бихте ги отнесли или към микроикономическите
психологически?
Смятате ли, че новите професионални позиции в икономическа-
та сфера изискват и усвояването на психологически знания и
компетенции?
366
Използвана литература
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Айзенк, Х. Модел за личност. С., 1987.

Абульханова-Славская, К. А. Стратегия жизни. М., 1991.
Абульханова-Славская, К. А., А. В. Брушлинский. Философско-
психологическая концепция С. Л. Рубинштейна. М., Наука, 1989.
Абульханова, К. А., Т. Н. Березина. Время личности и время жиз-
ни. СПб.: Алетейя, 2001. 304 с.
Албрехт К., Социалната интелигентност. София, 2006.
Александер, Ф., Ш. Селесник. Человек и его душа. В: Познание и
врачевание от древности и до наших дней. М., 1995.
Александрова, Н. Тревожност при хора в напреднала и старческа
възраст. София, 2003.
Александрова, Н. и кол. Социониката в социалната сфера. София,
2004.
Александрова Н. Стареенето – психологически особености. Уни-
верситетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2010.
Ангелов, А. Организационно поведение. София, 1994.
Анцыферова, Л. И. Психология самоактуализирующейся лич
ности в работах Абрахама Маслоу „Вопросы психологии“. № 4,
1996.
Аргайл, М., М. Хендерсън. Анатомия на човешките взаимоотно-
шения. Н. И., С., 1989.
Арънсън, Е. Човекът – социално животно. С., 1984.
Березин, Ф. Б., М. П. Мирошникова, Р. В. Рожанец. Методика мно-
гостороннего исследования личности: структура, основы интер-
претации, некоторые области применения. М., 1994.
Бороздина, Л. В., Е. А. Залученова. Увеличение индекса тревож-
ности при расхождении самооценки и притязаний. – Вопросы
психологии, 1993, № 1.
Бэрон, Р., Д. Ричардсон. Агрессия. Санкт-Петербург, 1998.
Бренър, Ч. Психоанализа. Основен анализ. Основен курс, София,
Н. И., Ф-я Отворено общество, 1993.
367
Ванев, Б. Клъстери и иновации – възможна парадигма на обно-

влението.// Иновациите – Европейски, национални и регионални
политики. С., 2008.
Величков, А. Психология на индивидуалното социално поведе-
ние. София, 2004.
Гозман, Л. Я. Психология эмоциональных отношений. М., 1987.
Гарет, Л., Обучаващият мениджър. София, 2001.
Гримак, Л., Резервите на човешката психика. С., 1989.
Гудионс, Х. Социализация, най-важни теории и резултати. Сп.
Компас, 2/ 1994.
Десев, Л. Речник по психология. С., 2010.
Джонев, С., Социална психология. С., Софи-Р, 1996.
Джонев С., Социална организация. София, 2000.
Енциклопедия Психология. С., Наука и изкуство, 1998.
Иванов, И. Приложна социална психология. 2007.
Изард, К. Эмоции человека. М., 1980.
Камю, А. Бунтующий человек. М., 1990.
Канеман, Д. Карты ограниченной рациональности: психология
для поведенческой экономики.// Психологический журнал, 2006,
№ 2, т. 27, с. 5-28.
Кант, И. Сочинения в 6 т., Т. 5. М., 1966.
Киркегор, С. Болка за умиране. Варна, 1991.
Китаев-Смык, Л. А. Психология стресса. М., 1983.
Кьеркегор, С. Страх и трепет. М., 1993.
Кони, С. Откриването на „Аз“, С., Наука и изкуство, 1990.
Корсини, Р. Дж. (ред.). Енциклопедия по психология. С., Наука и
изкуство, 1998.
Лейбин, В. М. Фрейд, психоанализ и современные западные фи-
лософии. М., 1990.
Леонова, А. Б., А. С. Кузнецова. Психопрофилактика стрессов. М., 1993.
Леонтьев, Д. А. Что дает психологии понятие субъекта: субъект-
ность как измерение личности. 2010. Эпистемология & филосо-
фия науки, т. 25, №3, с. 136-153.
Митевска-Енчева, М. Иновативни клъстери и организационна
368
култура. С., 2012.

Морган, У. П., К. А. Элинсон. Ситуативная тревога и результатив-
ность деятельности. – Вопросы психологии, 1990, № 3.
Неверов, А.Н. Экономико-психологические факторы обществен-
ного развития. – Саратов: СГСЭУ, 2008.
Обуховски, К., Психология на човешките стремежи, С., 1981
Попов, Хр. Тревожност. С., 1994.
Психологическая диагностика. М., 2005.
Прихожан, А. М. Тревожность у детей и подростков: психологи-
ческая природа и возрастная динамика. М., 2000.
Рейковский, Я. Экспериментальная психология эмоции. М., 1979.
Ригио, Роналд. Въведение в индустриалната/организационната
психология. С., Дилок, 2006.
Риман, Ф. Основни форми на страх. София, 2002.
Рогов, Е. Настольная книга практического психолога. М., 1998.
Селие, Х. Стрес без дистрес. С., 1982.
Сергиенко, Е. А. Природа субъекта: онтогенетический подход
// Проблема субъекта в психологической науке /под ред. А. В.
Брушлинского, М. И. Воловиковой, В. Н. Дружинина. М., 2000.
С. 185.
Силами, Н. Речник по психология. П., 1996.
Слободчиков, В., Е. Исаев. Психология человека. М., 1995.
Слободчиков, В. И. О соотношении категорий «субъект «и
«личность» в контексте психологической антропологии/ Личност
в парадигмах и метафорах: ментальность – коммуникация – толе-
рантность: под ред. В. И. Кабрина, Томск, 2002, с. 27.
Смит В. Экспериментальная экономика. М., 2008, 808 с.
Стаматов, Р. Психология на общуването. 2006.
Статт, Д. Психология и менедмент. М., 2003.
Стефанов, С. Мениджмънт на персонала. София, 1997.
Спилбергер, Ч. Концептуальные и методологические проблемы
исследования тревоги. – В: Стресс и тревога в спорте. М., 1983.
Стреляу, Я. Роль темперамента в психическом развитии. М. 1982.
Тодоров, Е. Социална психология. С., 1994.
369
Тончев Г. Основни функции на мениджъра. София, 1992.

Фром, Е. Душата на човека. С., 2000.
Экономико-психологическое моделирование. / под ред. на А. Н.
Неверов, В. А. Маркова. Саратов, 2010.
Фромм, Э. Анатомия человеческой деструктивности. М., 1994.
Хекхаузен, Х. Мотивация и деятельность. Т. 1, 2. М., 1986.
Хьел, Л., Д. Зиглер. Теории личности. Санкт-Петербург, 1997.
Шванцара, Й. и кол. Диагностика психического развития. Прага,
1978.
Ясперс, К. Смысл и назначение истории. М., 1991.
Ясперс, К. Малка школа за философско мислене. С., 1995.
Anxiety and Self-Focused Attention. Ed. R. Schwarzer &, R. Wicklund.
L., 1991.
Bandura, A. Self-efficacy. The exercise of control. New York, 1997.
Barlow, D. H. Disorders of Emotion. – Psychological Inquire,1991,
№ 2.
Bass, B. M. Stodgill’s handbook of leadership: A survey of theory and
research. New York: Free Press, 1981.
Bass, B. M. Bass and Stogdill’s handbook of leadership: Theory,
research and managerial applications. New York: Free Press, 1990.
Bowlby, J. Separation: Anxiety and Anger. London, 1973.
Callanan, M. Anxiety. – In: Adult Psychological Рroblems. London,
1995.
De Charms, R. Personal causaition: The internal affective determinants
of behavior. N. Y., Acad. Press, 1968.
Cooper, R. K. Applying Emotional Intelligence at work place.
Training&Development, 51(12), 31-39, 1997.
Costa, P., R. McCrae. Psychological Stress and Coping in Old Age. –
In: Handbook of Stress: Theoretical and Clinical Aspects. New York,
1993.
Edelman, R. J. Anxiety: Theory, Research and Intervention in Cinical
and Health Psychology. Toronto, 1992.
Eysenck, M. Anxiety and Cognition. London, 1997.
Harre R. 1983. Personal Being. Oxford. 1983. 256 p.
370
Goleman D. Emotional Intelligence, New York,1995

Lasher, K., P. Faulkender. Measurement of Aging Anxiety:
Development of the Anxiety about aging scale. – Journal of Aging and
Human Development, 1993, Vol. 37, 4.
Lisa Weinberger, Emotional Intelligence: theory and practice. 2002,
Sage Publication. Vol. 1,
Marcus H. R., Kitayama S. 2003. Models of Agency: Sociocultural
Diversity in the Construction of Action/ Nebraska Symposium on
Motivation. Vol.49. Cross-cultural Differeces in perspectives on the
Self. Lincoln, p. 5.
Maudsley Personality Inventory (Gillian Maudsley)-London, 1967,
1997.
Northouse, P. Northouse examines leadership behaviors and categorizes
them into two groups: tasks ... Leadership: Theory and practice.
(Thousand Oaks: Sage), 2009.
Peterson, R., S. Reiss. Anxiety Sensetivity Index Manual. Worthinton,
1992.
Rachman, S. Anxiety. London, 1997.
Salovey P., Mayer J. Emotional Intelligence. Imagination,cognition
and Personality,9(3), 185-211.
Sheikh, J. I. Anxiety and its Disorders in Old Age. – In: Handbook of
Mental Health and Aging. San Diego, 1992.
Steers, R., Black, J.S. Organizational behavior. Harper Collins College
Publishers, 1994.
Stogdill, Ralph M. Handbook of leadership: A survey of theory and
research,1974.
Taylor, S. Anxiety Sensitivity: Theoretical Perspectives and Recent
Findings. – Behavior Research and Therapy, 1995.
Wilkinson, E. J., A. S. Chamove. Anxiety and Desire for Control. –
Journal of Psychology, 1992, № 2.
Zapf, D., Seifert, C., Schmutte, B., Mertini, H. Emotin work and job
stressors and their effects on burnout. Psychology of Health, 16, 527-
545, 2001.
http://www.francisflynn.com/papers/Benjamin_Flynn_2006.pdf
http://www.turknett.com/wpcontent/uploads/2013/07/HarrisKuhnert
LENS07article2.pdf
371
учебник за студентите – бакалавърска степен
от международното висше бизнес училище – ботевград
Второ преработено и допълнено издание

Автор: Проф. дпсн Наталия Христова Александрова
Рецензенти: Проф. Борис Минчев, Доц. Елмира Банчева

ISBN: 978-954-9870-91-6
София, 2016 г.
Коректор: Екатерина Грънчрова
Предпечат и корица: Теодора Венедикова
Издателство „Проф. Петко Венедиков“
1164 София, бул. Свети Наум 45а
028650264, tvenedikova@hotmail.com
View publication stats

January 2016: Natalia Alexandrova

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

January 2016: Natalia Alexandrova

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

See discussions, stats, and author profiles for this publication at: https://www.researchgate.

Book · January 2016

The user has requested enhancement of the downloaded file.

Второ допълнено и преработено издание

© Проф. дпсн Наталия Хр. Александрова, автор

© ИК „Проф. Петко Венедиков“, издател

от международното висше бизнес училище –

Предмет и направления в психологията на човека .............. 10

Личността в психологията ...................................................... 53

Самосъзнанието в психологията ........................................... 91

Мотивацията в психологията .............................................. 125

Общуването в психологията ................................................ 181

Емоциите и чувствата в психологията .............................. 210

Емоционалната интелигентност в психологията ............. 231

Личностни особености на лидера в управлението ........... 259

Тревожността в психологията ................................................ 286

Основни аспекти на икономическата психология ......... 343

Използвана литература ............................................................. 367

Всяка една сфера на бизнеса трябва да изгради собствена

духовен живот на човека, да се опита да създаде цялостен образ

В пособието авторът се е опитал да насочи вниманието на сту-

Определения Съвременната психология е сложно ор-

традиционната психология е психиката. Но

Психическата реалност на човека в различ- Направления

Направления в Предмет на изучаване

Началото на психологията е свързано със

индивида да се приспособи към различни

Бихевиоризмът свежда съзнанието към не- Бихевиористичен

на поведението на човека се обясняват чрез

Фройдизъм Направлението носи името на австрийския

психически живот на хората. Същност на

В последните двайсетина години на ХХ Когнитивен

тивната психология прекрасно прилага на-

Хуманистична Хуманистичната психология представлява

ционалността. Водещи представители на ху-

Психологията в Русия представлява сложна Психологията

специфични човешки форми на психиката

кото развитие на човека е процес на развитие

ПСИХОЛОГИЧЕСКИ МЕТОДИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ

Основен акцент в психологическата антро-

смисъл е един интегрален подход, тъй като

Възможно ли е по принцип да съдим за въ-

има обективни изследвания и методи, кои-

съотношение на условията, допуска се и

практиката на психолога се срещат различни

Същност Психодиагностиката обхваща три области

● практиката на използване на психологи-

на качествено различни по отношение към

вуват различни гледни точки и схващания.

Психолозите често в търсенето на адек- Класификация

Обективните тестове са методики, при

лен показател – това е сумата от вербални

ния. Пример за скалова техника е СД – се-

та и нейният образ, като система от лично-

Всяка от скалите на семантическия дифе-

лен смисъл се отнася изследваната съвкуп-

на основата на индивидуалните отговори на

ца паралели с някои лингвистични и психо-

най-много сфери на дейност в съвременния

Тест Роршах Тематичен аперцептивен тест ТАТ

за разкриването на скритите и несъзнател-

тересите, позициите, значенията; в) самос-

Психометрични Към въпросите на психометрията се отнасят