Атанас Далчев

Далчев, Атанас Христов (Солун, 12.06.1904 – София, 17.01.1978). Баща му Христо Далчев работи
като адвокат и учител в Солун, там се ражда вторият му син – Атанас. От 1908 до 1912 семейството
живее в Цариград, където Христо Далчев е народен представител на българското население от
Серска област в турския парламент, а синът му учи в българското училище. По време на
Балканската война се връщат в Солун, после се изселват в Дедеагач (дн. Александруполис), а през
1914 се установяват в София. Там Атанас Далчев завършва класически профил на Първа мъжка
гимназия (1922) и философия и педагогика в Софийския университет (1927). Заминава за Италия
при брат си, скулптора Любомир Далчев, с когото няколко месеца обикалят страната. Далчев учи
италиански език, в Рим слуша лекции по история на изкуството. През 1928–1929 пътува из
Франция, посещава лекции в Парижкия университет, отива и до Лондон. В периода 1930–1936
работи като училищен инспектор и учител по български език. По време на второто си пребиваване
във Франция (1936–1937) живее в Тулуза, завършва курс за преподаватели по френски език към
Сорбоната, отново пътува из страната. През 1937 по предложение на Н. Фурнаджиев го назначават
за учител в българското училище в Цариград, но турските власти не му позволяват да практикува.
Остава в града около шест месеца. В годините до 1947 заема различни длъжности в сферата на
образованието: инспектор на прогимназиалните училища, директор на Първа прогимназия
„Христо Ботев“, началник на отдел „Обществено възпитание“ на Министерството на
информацията и изкуствата. От 1947 до 1952 е без щатна работа, занимава се активно с преводи. В
периода 1952–1956 е редактор в сп. „Пламъче“, продължава да превежда, вече и съвместно с
главния редактор на списанието Александър Муратов. В следващите години преводите остават
основният източник на доходи за издръжка на шестчленното семейство на Далчев.

По данни на Ал. Муратов поетическият дебют на Далчев са две стихотворения, издадени в

ученическото списание „Фар“ (1921, кн. 3) под псевдоними („Залези“ и „Аз своя тъмен и безславен
ден проклинам...“)[1]. Далчев избира да не включи тези творби в книгите си, за разлика от
публикуваното в сп. „Хиперион“ (1923, кн. 1) стихотворение „Хижи“. През 1923 излиза
поетическият сборник „Мост“, съдържащ стихотворения на Димитър Пантелеев, Георги
Караиванов и Атанас Далчев. Оформилата се около в. „Изток“ група интелектуалци през 1927
създава и свой вестник – „Стрелец“. Атанас Далчев е важна фигура в тази група, известна като
литературен кръг „Стрелец“, настояваща още в своята програма за изравняване на „двете начала в
душата на българския писател: източното и западното“, и за оформяне на писателите на новото
време като „българи и все пак европейци“. Свои стихове, преводи, критически текстове Далчев
публикува също и във „Вестник на жената“, в. „Мисъл“, в. „Литературни новини“, списанията
„Българска мисъл“, „Хиперион“, „Демократически преглед“, „Изкуство и критика“, „Изкуство“,
„Пламъче“ и др.

Заради неголемия брой свои стихотворения (общо близо 80), неразточителния си стил и дългите
периоди, през които не публикува нови свои творби, Далчев често е определян като поет на
мълчанието. Първите му три стихосбирки излизат през 2 години: „Прозорец“ (1926),
„Стихотворения“ (1928), „Париж“ (1930), а четвъртата – след цели 13: „Ангелът на Шартър“ (1943).
Следващите няколко нови стихотворения ще се появят едва през 1965 в книгата „Стихотворения“,
която съдържа тях и предишните му 4 стихосбирки. Самият Далчев обяснява тази своя сдържаност
и самовзискателност така: „Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а
лошите съм криел. Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите“. На много места из
своите фрагменти, бележки и писма той настоява на това, че „количеството само по себе си има
малко значение в изкуството“, че писателят „личи и по това, което той не си позволява да пише“,
че „за поезията е нужен не само талант, но и вкус, високи изисквания“.

Ерудит с изключителна хуманитарна култура, по собствените му думи „непрактичен, занесен

човек“, Далчев никога не се приспособява към идеологически и политически принуди. Живее
повече от скромно, издържа съпругата си и четирите си деца с преводи, не се оплаква, изолира се
от неразбирането, арогантността и раболепието. Сред най-често изтъкваните му в последните
десетилетия качества е именно моралната безкомпромисност, с която той се разграничава от
„лъжата, угодничеството, интригантството, заговорничеството, груповщината, умишленото
изопачаване“.

Лириката на Далчев се смята за основа на философска поетическа линия в българската поезия,

част от която стават поети като Ал. Геров, Ив. Пейчев, В. Петров, Ал. Вутимски, Н. Кънчев, К. Павлов
и др. Творчеството му изкушава множество литературоведи и хуманитаристи – общ за
критическия поглед на мнозинството от тях върху поезията на Далчев е акцентът върху нейната
предметност, вещност, вещественост. Тази всепризната предметност обаче се тълкува в широк
диапазон: от бездушна формалистичност и антисоциалност (през 50-те) до „изразител на
философско и социално съдържание“ (Р. Ликова). В интериорния веществен свят на Далчев се
виждат „въплътени емоции“ (Д. Аврамов), зад материалното се търси абстрактното: „обективно-
пластичните картини на Далчев са максимално наситени със субективност“ (Св. Игов).

Стихотворенията на Далчев са многоизмерни, съчетават различни пластове и философски посоки.

Външно поезията му е ясна, подредена и стройна; вътрешно тя е сложна, екзистенциално
блъскаща се, дълбока. За Далчев основната задача на добрия писател е не „хубавият език“, а това
„да извади от дълбочината на душата си един свят и да му даде форма“. По следите на
философски въпроси и отговори той насища поетическия си свят с повествователни елементи и
мъдра разсъдъчност. Основен герой, който невидимо присъства навсякъде в лириката му, е
времето. Основно действие е гледането – за Далчев то е „познавателен процес“, „вмислена
описателност“ (К. Гълъбов).

Поезията му е определяна като „философско-мистична“ и с „образно мислене“ (К. Гълъбов),

„есеистична“ (Ж. Николова-Гълъбова), „визуалнопластична“ и „натюрмортна“ (Св. Игов), а някои
негови стихотворения („Болница“, „Път“, „Къщата“, „Убийство“, „Дяволско“ и „Метафизически
сонет“) дори са характеризирани като „типично диаболични творби и по концепция, и по образен
реквизит, и по звучене“ (Ив. Сарандев). Самият Далчев скромно настоява предимно на своята
мисловност: „Да, всъщност аз не съм бил никога писател. За мене е била достатъчна само
мисълта. Тя ме радва. Всичко след нея ми е неприятно“.

Именно тази „липса на думи“ и тази мисъл, която по собствения му израз у него „се ражда гола“,
най-пълноценно се въплъщава в поетично-философските бележки на Далчев, в неговите
фрагменти, мисли и впечатления, събрани първоначално в сборника „Фрагменти“ (1967), а сетне и
в други издания. Кратки, точни, прецизно афористични или литературнокритически и теоретични,
някои дори своеобразни лирически миниатюри, те най-красноречиво доказват твърдението на
самия Далчев: „Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти“.

Освен философски, поетически и естетически, размислите на Далчев са и литературоведски: той

посвещава немалко свои наблюдения на различни аспекти на литературата, на конкретни автори
и произведения от българската и световната литература и култура, на елементи от творческия и
възприемателския процес. Тези проблеми Далчев разглежда както във фрагментите си, така и в
свои есета и по-обемисти статии. Сред най-известните от тях са: публикуваният през 1927 във в.
„Изток“ текст срещу естетиката на символизма „Поезия и действителност“; скандално нашумялата
му статия срещу Лилиев, написана през 1925 съвместно с Д. Пантелеев, „Мъртва поезия“;
оригиналните наблюдения „Религиозното чувство в българската лирика“ (1929); размислите му за
Дебелянов, Ботев, Яворов и мн. др. И в критическите си текстове, както и в поетическите, писането
на Далчев се отличава с интелектуалност и „блестящо точен език, без клишета“ (Здр. Чолаков).

Атанас Далчев е сред най-изтъкнатите български преводачи на художествена литература. Сам (а

често и заедно с Ал. Муратов) е превел хиляди литературни творби от различни езици с вещина,
ерудираност и внимание; съставител е на преводни поетически антологии. Сред по-известните му
преводи са произведения на Дюма, Ларошфуко, Лафонтен, Стендал (от френски), Паустовски,
Пушкин, Ал. Толстой, Чехов, Шолохов (от руски), Гьоте, Хьолдерлин (от немски, съвм. с Ч.
Шишманов), Лорка, Неруда, Ретамар (от испански), хиляди стихотворения (вкл. от гръцки,
индийски, италиански, полски, чешки, унгарски, фламандски автори) и мн. др. Макар да му помага
да се справя с тежкото материално положение на семейството си и макар да влага много сили и
енергия в него, Далчев оценява превеждането и като убиващо поезията, т.е. като една от главните
причини за пестеливото му поетическо творчество в късните десетилетия. По собствените му
думи: „Малцина писатели си дават сметка за опасността от превеждането. […] Свикнал да
предаваш и улавяш чуждите мисли и чувства, преставаш да имаш свои, ставаш автомат“.

През 1925, 1927 и 1930 Далчев получава парични награди от Фонда за поощрение на родната
литература и изкуство при Министерството на народната просвета. Носител на Знак почета, орден
на Президиума на Върховния съвет на СССР – за приноса му в популяризирането на руската и
съветската литература (1967); званието Заслужил деятел на културата (1967); наградата Готфрид
фон Хердер на Виенския университет за цялостно творчество (1972); званието Народен деятел на
изкуството и културата (1974); орден Народна република България, III степен (1974).