Какво искат жените

Даниел Бергнър

„Нова перспектива към изворите на женското сексуално желание...

Ще изненада мнозина. И ще очарова, всички.
Даян Акерман

Съблюдавайки правото на анонимност на жените, чиито сексуален живот и интимни

отношения са описани в тази книга, аз смених имената им, както и някои други маловажни
обстоятелства, свързани е тяхното идентифициране.

Посвещавам на ТК

Първа глава
ЖИВОТНИ
По темата за жените и секса Мередит Чийвърс беше обърнала гръб на цивилизования свят.
Социалните конвенции, списъкът с грехове, недоказуемите въздействия - всичко това беше
загърбено. „Посветих много време - сподели тя - на опитите да изровя от главата си някаква
представа за живота на проточовеците.“
За първи път се срещнах с Чийвърс преди седем години, когато тя беше в средата на
трийсетте. Беше обула черни ботуши с висок ток, стегнати с връзки почти до коленете, носеше
стилни тесни очила с правоъгълна форма. Русата й коса се стелеше върху черна блуза с деколте тип
лодка. Беше млад, но вече изтъкнат учен, избрал дисциплина, чието име - сексология, звучи като
шега, като погрешно сдвояване на префикс и суфикс, на елементарни познания и ерудиция.
Стремежът към „помирение“ между секса и логоса продължава да е във фокуса на вниманието -
амбициите в тази област винаги са били големи. Мечтите на Чийвърс също. Тя се надяваше да
вникне в механизмите на психиката, размишлявайки върху начина на живот, лишен от последиците
на културното развитие и възпитанието, на всичко, което е научено, и да се домогне до истината за
първичната, „оголена“ женска същност - един фундаментален набор от откровения за секса, които
всъщност са неговата сърцевина.
Мъжете са животни. По отношение на ероса1 сме приели това твърдение като някаква
психологическа аксиома. Обществото опитомява и често ограничава мъжете и все пак не ги потиска
до такава степен, че да са принудени да крият естествените си склонности, и те, мъжете, ги
манифестират по безброй начини - чрез порнографията, безразборните връзки, неизменния
втренчен поглед в гъвкавите тела, мяркащи се наоколо им. И това се потвърждава от неизброимите
1
В тази книга понятието се използва вместо термините либидо и либидна енергия, въведени от Зигмунд Фройд. - Б. пр.
1
научнопопулярни писания: в мъжкия ум лесно взимат надмощие нисшите, по-слаборазвитите
невронни участъци на мозъка; мъжете са програмирани от природата да се взират похотливо всеки
път, когато регистрират с поглед определени физически характеристики и пропорции като
например идеалното съотношение талия-ханш 0,7, което, изглежда, разпалва всички
хетеросексуални мъже на планетата, от Америка до Гвинея-Бисау; мъжете са задължени, отново под
диктата на законите на еволюцията, да увеличат шанса за просъществуването на своите гени във
вечността, а оттук следва, че са принудени да разпръскват семето си, т.е. да копнеят за колкото
може повече пропорции от типа 0,7.
Но защо да не определяме и жените като животни? Чийвърс се опитваше да разкрие
основанията за подобен въпрос.
Тя беше извършила проучвания в редица градове: в Ивънстьн, щата Илинойс - изследване,
направено наскоро след проучването в Чикаго, след това в Торонто и накрая в Кингстън, Онтарио -
изследване, осъществено напълно самостоятелно, малко като обхват и деликатно. Летището в
Кингстън е малко по-голямо от хангар. Белокаменната архитектура на града примамва със своята
солидност и непроницаемост, ала това не прогонва усещането, че скромната централна търговска
зона, обособила се на миниатюрното място, където езерото Онтарио дава отток на река Сейнт
Лорънс, не е по-впечатляващо от своя праобраз - онзи френски пункт за търговия с кожи от XVII в.
Кингстън е домът на Университета „Куинс“, уважавана институция на знанието, в която Чийвърс
беше професор по психология, но градчето е твърде мрачно и бедно и не е трудно да си представим
някогашната празнота, липсата на сгради и тротоари, наличието на вечнозелени растения, сняг и
нищо повече.
Когато я посетих там, мястото ми се стори подходящо. Защото, за да стигне до прозренията,
към които се стремеше, тя не само трябваше да отстрани обществените кодове. Тя трябваше да се
освободи и от всички улици, от всички материални и нематериални структури, влияещи върху
съзнанието и подсъзнанието. Тя искаше да възсъздаде онзи „чист“, необременен първоначален
контекст, за да може после да заяви: „Ето къде е сърцевината на женската сексуалност“.
По разбираеми причини такива условия за провеждане на изследователска дейност никой не
може да осигури. Също толкова неоспоримо е, че чиста, първична среда никога не е съществувала,
защото проточовеците, нискочелият хайделбергски човек и родезийският човек, които са наши
прародители отпреди стотици хиляди години, са имали протокултура. Но това, което Чийвърс
притежаваше, беше плетизмограф2 - миниатюрна крушка и светлинен сензор, който се поставя във
вагината.
Ето какво правеха пациентките, разполагайки се върху кафяв стол, тапициран с изкуствена
кожа, дело на La-Z-Boy 3, в малката, слабо осветена лаборатория на Чийвърс в Торонто, в която тя за
първи път ми спомена за експериментите си. Полуизлегната на въпросния стол, всяка пациентка
гледа серия от порнофилмчета на един стар, обемист компютърен монитор. Дългата два инча
прозрачна тръба на плетизмографа осветява стените на вагината и регистрира отразената светлина.
По този начин се измерва кръвотокът към вагината. Приливите на кръв пораждат процес, наречен
вагинална трансудация4- просмукване на влагата в клетките на лигавицата на канала. Така,
индиректно, плетизмографът измерва влажността на вагината. Това е начин да се заобиколят
„смущенията“, които умът причинява, да се неутрализира вмешателството на „репресивните“ горни
участъци на мозъка и да се покаже какво възбужда жените.
Записвайки се за участие в изследването, пациентките на Чийвърс се идентифицираха като хе-
теросексуални или лесбийки. Ето какво всъщност наблюдаваше всяка от тях:
Жена с пищни форми се е излегнала под тялото на своя любовник - в гора, върху одеяло в цвят
милитъри. Косата на мъжа е късо подстригана, раменете - широки. Той подпира торса си на силните
си, здрави ръце и се хлъзва в нея. Тя повдига бедра и го притиска с прасците си. Темпото на
тласъците постепенно се усилва, мускулите на задните му части започват да пулсират, тя изопва
пръсти и сграбчва трицепсите му.
След всеки деветдесетсекунден порноклип пациентките гледат видео, което връща
показанията на плетизмографа в изходно състояние. Камерата регистрира „назъбени планини“ и си
2
Всяко устройство, което измерва изменения в обема на даден орган или на цялото тяло (обикновено свързани с
флуктуации в потока на кръвта и въздуха в тялото). Плетизмографията е метод за функционално изследване на
състоянието на дихателната система, половата система и др. - Б. пр.
3
Компания - производител на мебели, базирана в Монро, Мичиган, САЩ. - Б. пр.
4
Процес на излизане на течната съставка на кръвта от капилярите в тьканните пространства и телесните кухини. - Б. пр.
2
почива върху „заравненостите на платото“.
После се появява гол мъж на плажа. Гърбът му е с форма на буква V, а от изпъкналите му
мускули погледът на зрителя се насочва към слабините над стегнатите му бедра. Той мята камък
към плискащите се вълни. Гръдният му кош е масивен. Същото се отнася и за задните му части, но
няма и намек за подкожна тлъстина. Крачи бързо покрай стръмен скалист участък. Пенисът му е
отпуснат и се полюшва настрани. Запраща още един камък към водата и изпъва внушителния си
гръб.
Стройна жена с деликатно овално лице и черна къдрава коса е седнала на ръба на огромна
вана. Кожата й има загар, ареолите й са тъмни. Друга жена се изправя от водата, мократа й руса
коса е събрана зад ушите. Тя мушва лице между бедрата на брюнетката и започва да движи езика си
енергично.
Застанал на колене, брадат мъж ближе порядъчно голям пенис, навирен пред съвършен
мускулест корем.
Жена с дълга черна коса се е навела и се е подпряла на облегалката на един шезлонг, гладките
й задни части са вирнати нагоре. След малко намества слабото си и загоряло от слънцето тяло върху
бялата тапицерия. Краката й са дълги, гърдите й са едри и стегнати. Тя облизва върховете на
пръстите си и гали своя клитор с тях. После прибира разперените си колене. С другата ръка
манипулира гърдата си. Бедрата й се трият едно в друго и бавно се повдигат.
Мъж прониква в друг мъж, а последният пъшка признателно; жена свива и изпъва крака в
самостоятелна гола сесия от упражнения за загряване; очилат мъж с изваяно тяло лежи по гръб и
мастурбира; мъж смъква черните прашки на партньорката си и започва да я третира с език; жена
възсяда друга жена, която е надянала колан с дилдо (изкуствен пенис).
После се появява двойка човекоподобни маймуни от вида бонобо. Те пробягват през тревиста
поляна, на преден план е розовият, еректирал член на мъжкия екземпляр. Женската рязко се
навежда, ляга на тревата и вдига краката си във въздуха. Партньорът й мушка половия си орган в
нея, а докато траят бесните тласъци, женската изтегля ръце над главата си, сякаш за да се отдаде на
удоволствието докрай.
Удобно разположилите се на стола пациентки на Чийвърс, били те хетеросексуални или
лесбийки, се възбуждат светкавично от всички тези гледки, включително от съвкуплението на
маймуните. Да се вгледаш в данните, акумулирани посредством плетизмографа, означава да се
сблъскаш с демонстрация на анархистична сексуална възбуда.
Това бяха първите ми впечатления от усилията на сексологията да разбули мистерията на
женското желание. Съпругът на Чийвърс, психолог, чиито възгледи смятам да проуча във връзка
със следваща моя книга, посветена на секса, ме въведе в нея. Скоро разширих познанията си не
само благодарение на Чийвърс, но и покрай контактите си с редица изследователки, които тя
определяше като „критична маса“ от жени учени, решени да разгадаят проявленията на ероса при
нежния пол.
Сред тях бяха Марта Меана със своя хайтек уред за айтракинг 5 и Лиза Даймънд с
нискотехнологичните си дългосрочни изследвания върху еротичния живот на жените. В групата
влизаше и Тери Фишър със своя полиграф - т.нар. детектор на лъжата. Мъже също бяха включени в
този проект. Участваше Ким Уолън със своите маймуни и Джим Пфаус с прословутите си плъхове.
Част от екипа беше Адриан Туитен - с генетичния скрининг и специално проектираните
афродизиаци - либридо и либридос, медикаменти, които бяха тествани в клинични проучвания в
САЩ и бяха получили одобрение от Комисията за храните и лекарствата (FDA).
Докато ме развеждаха из своите лаборатории и животински обсерватории, аз се вслушвах и в
разказите на множеството жени, които срещах всекидневно и които споделяха опита си,
съкровените си желания, но също объркването и недоумението, свързано със собствената им
сексуалност. Някои от техните истории са вплетени в текста на тази книга. Сред тях е Изабел, жена
в началото на трийсетте, измъчвана от фундаменталния въпрос дали да се омъжи за красивия си
приятел, който я боготвори и към когото някога е изпитвала влечение, но желанието й постепенно
се е изпарило. Случвало се да седнат в някой бар и по някое време тя да възкликне: „Целуни ме
така, сякаш никога не сме се срещали досега“. Не че той не отговарял на желанието й, не че не й
5
Определяне или на гледната точка (мястото, от което човек наблюдава), или на движението на окото спрямо позицията
на главата. Айтракер се нарича и устройството за проследяване на позицията на очите и тяхното движение. Айтракери
се използват за проучване на зрителната система, в психологията, когнитивната лингвистика и продуктовия дизайн. - Б.
пр.
3
въздействал, но ефектът бил слаб и страстта постепенно утихвала. Момчето дори й се присмивало,
повтаряйки й, че не бива да го моли за такива неща. „Та аз дори не съм навършила трийсет и пет
години“, оплака ми се тя. „А трепетът? Нима никога повече няма да го изпитам?“ Сещам се и за
Уенди, която е с десет години по-възрастна от Изабел. Уенди се беше записала за тест с либридо и
либридос, за да види дали експерименталното хапче би могло да компенсира дефицита на страст,
който беше застигнал семейството й, дало живот на две деца.
Сред останалите пациентки беше Черил, която бавно и предпазливо се опитваше да си върне
чувствеността, след като тялото й беше претърпяло хирургическа интервенция за отстраняване на
тумор. Ема, която настояваше да проведем първия си разговор в стриптийз клуба, където е
изкарвала прехраната си десетилетие по-рано, не се появява в тези глави, но ги изпълва с живот,
макар този процес да е невидим за очите.
Интервюирах, интервюирах и пак интервюирах с надеждата да събера колкото може повече
гледни точки, а накрая съвременната наука и гласът на жените се сляха в очевидни изводи:
Женското сексуално желание, неговият естествен обхват и инстинктивната му мощ е
недооценена и потискана енергия дори в наши дни, когато сексът ни залива отвсякъде и ни се
струва, че задръжките са паднали окончателно.
Независимо от схващанията, които съвременната култура продължава да насажда, тази сила
рядко е в състояние да се прояви, развихри и съхрани при наличието на емоционална близост и
безопасност. Тъкмо върху това твърдение акцентира Марта Меана, независимо дали е застанала
пред своя айтракинг уред, или край подиума на казиното.
Едно от най-удобните допускания, представляващо утеха главно за мъжете, но поддържано и
от нежния пол, а именно, че женският ерос е пригоден в по-голяма степен за моногамия, отколкото
мъжкото либидо, е вярно колкото вълшебна приказка.
Моногамията е сред най-здраво установените и най-високо ценените от нашата култура
идеали. Може да поставим този стандарт под съмнение, чудейки се дали не се опитват да ни
заблудят, може дори да се провалим в съблюдаването му и въпреки това го приемаме като нещо
окуражително и безусловно правилно. Той определя характера на романтичните ни стремления; той
диктува структурата на нашите семейства и семейните ни мечти; той формира убежденията ни по
темата за добрите родители. Моногамията е (или чувстваме, че е) част от онази съдбовна плетеница,
която приобщава индивидите, превръща ги в общество и не позволява то да се разпадне.
Съгласно този стандарт жените се възприемат като по-естествени съюзници, бранители и
детегледачки, а предвид тяхната сексуална натура, поне от биологична гледна точка, и като по-
способни да бъдат предани. Държим се здраво за тази приказка. Държим се за нея не без помощта
на еволюционната психология - дисциплина, чиято основополагаща сексуална теория сравнява
мъжете и жените; и макар тази теория да е непопулярна и уязвима, тя просмуква съзнанието ни и
успокоява страховете ни. А междувременно фармацевтичните компании издирват медикамент, лек
за жени, който да ги изцери от моногамията.

Втора глава
ТЕЛА И УМОВЕ
Чийвърс наследила склонността си към събиране на данни от своя баща, канадски полковник
от военновъздушните сили. С магистърска степен в областта на човешкия фактор в инженеринга
той създал ефикасни пилотски кабини за изтребители, изучавал времето за реакция на сигнали и
оптималната организация на контрола на самолетите. Именно той я научил да уважава емпиричните
наблюдения. Откъртвал камък и й разказвал за геоложките формации, изравял земни червеи и й
обяснявал за аерацията на почвата. Когато пристигнел седмичният вестник, в рубриката за
телевизионните програми тя си подчертавала всички предавания за наука. За домашните си
хамстери строяла лабиринти от картонени кутии. Избирала най-подходящия стимул - миризмата на
фъстъченото масло й се сторила малко агресивна и объркваща, затова решила да използва
зеленчуци - и провеждала експерименти, за да установи дали нощните гризачи през нощта се
ориентират по-добре и надушват правилния маршрут към храната по-бързо.
В сутеренната работилница на баща си под негов надзор тя конструирала хладилник с
мънички телени панти; поставила и конюшня към куклената къща, която той й измайсторил. Тя
била омагьосана от начина, по който нещата — одушевени или не, се свързват и функционират. В
колежа учела неврология и се интересувала от биохимия и биофизика, но един приятел й

4
предложил да запише нещо леко - курс в областта на сексуалността. Шестстотин студенти
посещавали тези лекции. Един ден професорът им показвал някакви слайдове. Изведнъж близкият
план на женски гениталии с всичките им хребети и падини изпълнил екрана и предизвикал всеобщо
отвращение - реакцията на множеството жени била „Ауу!“ като знак, че гледката ги отблъсква. В
същото време едрият план на пенис не породил реакция на ужас, не изтръгнал абсолютно никакви
възклицания.
Някога в средното училище пред група съученици от силния пол Чийвърс направила скица на
устройството на вулвата с цел момчетата да разберат къде се намира клиторът. А сега в
обкръжението на тези обхванати от неудобство жени с техните неволни гримаси тя си помислила:
„Това ли е начинът, по който се отнасяте към собственото си тяло?“.
След приключването на лекционния курс тя се записала в семинар, фокусиран върху
сексуалността. Направила презентация за проблемите на жените по отношение на оргазма и
предложила видеоразказ на шейсетгодишна жена, сдобила се с нов партньор и преоткрила своята
сексуалност, макар и в по-късна възраст. Провела една поразителна дискусия, която въодушевила
аудиторията, но все още не можела да си представи кариера, свързана пряко със секса, като се
изключи дейността на сексолозите, ала Чийвърс не желаела да става сексолог. Оставайки вярна на
невропсихологията, накрая разработила експериментално изследване, което генерирало нов
материал в подкрепа на тезата: хомосексуалните мъже се представят по-зле от хетеросексуалните на
тест, включващ работа с триизмерни фигури, така както (средно) резултатите на жените били по-
лоши от резултатите на мъжете.
Изводите от това скромно студентско изследване не звучали политически коректно. Те
попадали на територията на една научна област, разпъвана от яростни дебати най-вече по
отношение на индикаторите за наличието па определени различия в интелигентността на мъжете и
жените, различия, обусловени от гените, а не от културната среда. Само че Чийвърс не се вълнувала
особено от политика; тя се интересувала от следната интригуваща връзка: между половете (липса на
съответствие между уменията, които жените и мъжете демонстрират, въртейки наум триизмерните
фигури), желанието (аналогични различия се наблюдавали между хомосексуалните и
хетеросексуалните) и неврологичните характеристики, които биха могли да са и вродени. След
дипломирането си тя си проправила път до позицията асистент в същата лаборатория в Торонто, в
която по-късно, след като защитила доктората си, се поместил онзи смущаващ кабинет с
прословутия плетизмограф и стол La-Z-Boy. Лабораторията принадлежала на един от най-
престижните психиатрични институти в Канада. Пристигнала там едва двайсет и две годишна,
Чийвърс се оказала единствената жена на етажа. Мъжката сексуалност била единственият фокус на
науката по онова време. Един ден Чийвърс се обърнала към иконата на сексологията, осемдесет и
една годишния изследовател Курт Фройнд, с въпроса защо никога не е насочвал вниманието си към
жените.
Плешив, с нос, наподобяващ острие, с гигантски уши, сякаш таен инструмент за
наблюденията му, половин столетие по-рано чехословашкият психиатър Фройнд бил нает от
чешките военни, за да идентифицира войниците, подлежащи на задължителна военна служба, които
се опитвали да я избегнат под предлог, че са хомосексуалисти. Той изобретил мъжка версия на
плетизмографа и това се случило много преди да се появи апаратурата на Чийвърс. Върху пениса се
поставяла стъклена тръба с херметично уплътнение в основата. След това мъжете наблюдавали
различни обекти, функциониращи като аудиовизуални стимули. Уредът измервал половата възбуда,
свързана с флуктуациите на кръвното налягане и съответната промяна в големината на органа.
Когато кръвното на призования на военна служба не се вдигало при стимулиране с провокативни
снимки на млади мъже, той бил изпращан в армията.
Фройнд не изградил кариерата си, преследвайки хомосексуалисти. В началото се опитвал да
помага на момчетата чрез психоанализа, но след това ги канел, за да им върне парите. Убеждавайки
обществеността, че хомосексуалността е обусловена по-скоро от пренаталната биология, отколкото
от възпитанието, поради което не подлежи на лечение, той се борил с чешките закони, които
криминализирали секса между партньори от един пол. След като се измъкнал от комунистическия
режим, той се установил в Торонто, където възгледът му за неизменността на сексуалната
ориентация на мъжете му помогнал да убеди Американската психиатрична асоциация през 1973 г.
да зачеркне хомосексуализма от списъка с менталните разстройства.
Подобно на останалите учени в лабораторията в Торонто Фройнд подчертавал вродения

5
характер на сексуалното желание. Възпитанието може да е в постоянно взаимодействие с
природата, но това партньорство не е равностойно. Отговаряйки на Чийвърс, той самият задал
въпрос: „Откъде бих могъл да знам какво е да си жена? Кой съм аз да разсъждавам над женската
сексуалност, при положение че не съм жена?“. Неговите думи били в разрез с нейните изводи - цяла
бездна ги деляла, смятал той. А тя схващала това като форма на предизвикателство. Налагало се да
се проведат експерименти, да се съберат данни, да се направят умозаключения и да се обосноват
резултатите. Тя си мечтаела един ден да създаде карта, пресъздаваща стихията на женския ерос.
Когато се срещнахме, Чийвърс ми каза: „Чувствам се като първооткривател в периферията на
гигантска гора. Има път, по който да тръгнеш, но осъзнаваш, че не е отъпкан“.
В усета й за приключения отекваха думите на Фройд към принцеса Мари Бонапарт,
произнесени почти столетие назад. Правнучката на Люсиен Бонапарт, брат на Наполеон, изучавала
психоанализа - била ученичка на Фройд. „Най-големият въпрос, на който никой не е отговорил
досега, включително и аз самият, въпреки моите трийсет години, преминали в изследвания на
женската душевност, е: Какво иска жената?“
***
Докато гледаха еротични клипове, пациентките на Чийвърс не само бяха „оборудвани“ с
плетизмограф, а разполагаха и с клавиатура. Така те имали възможност да преценят нивото на
собствената си възбуда. Чийвърс се сдобивала с психологически резултати, от една страна, а от
друга — с набор от самооценки. Обективна и субективна информация. Рядко се случвало да има
съвпадение между тях, нещо повече, дисонансът бил удивителен. И този дисонанс резонирал силно
в констатациите на другите изследователи.
Жени с жени, мъже с мъже, мъже с жени, само мъже или жени, които мастурбират —
резултатите от изследванията на Чийвърс давали представа за т.нар. амплитуда на вагиналния пулс,
а отчетените стойности били поразително високи, без значение какво показвало видеото и кой
извършвал съответните действия - сам, с представител на своя или на срещуположния пол.
Порноепизодите катализирали сластта, кръвотокът чупел рекорди, капилярите пулсирали неистово.
Забелязвали се разлики, вариации в силата на пулсациите, една от които била особено любопитна:
гледката на сношаващите се бонобо не стимулирала прилива на кръв толкова, колкото клипчетата с
хората, с едно чудновато изключение. На жените, били те лесбийки или хетеросексуални,
движенията на двете развратни човекоподобни маймуни им въздействали по-силно, отколкото
изваяният мъж, крачещ сам на плажа - макар и същински Адонис. На какво се дължал този факт?
Известни различия се наблюдавали и при лесбийките. Чийвърс провела цяла поредица
изследвания, за да се увери, че резултатите й не са плод на случайни съвпадения. И установила, че
амплитудата на вагиналния пулс скача по-осезаемо на фона на видео с женски персонажи. В
допълнение на това кръвта на лесбийките завирала при сцените с мъжко гей порно. Чийвърс
анализирала данните, изпращани от вагиналните мембрани към сензора и софтуера, и ги
представила във вид на стълбови диаграми. Изводът бил: женското либидо изглежда всеядно.
Самооценките се разминавали с показанията на плетизмографа, при това изцяло. Умът
отричал прищевките на тялото. Субективният материал „свидетелствал“ за безразличие към
действията на двете маймуни. И това било само началото. По отношение на филмите,
демонстриращи секс между жени или мастурбация, хладните резултати на хетеросексуалните дами
се разминавали значително с температурата на техните гениталии. Откъсите с мъжко гей порно
предизвикали още по-драстично отклонение на данните, излъчени чрез плетизмографа, от една
страна, и съзнателните лични оценки, от друга. Чийвърс онемяла от почуда и при сравняването на
резултатите на лесбийките, наблюдавали мъже, които правят секс или мастурбират.
Тя подложила хомосексуални и хетеросексуални мъже на същата процедура. Приклещени от
мъжкия плетизмограф, техните гениталии били по-красноречиви от тези на жените - отговорите им
следвали предвидим модел, който Чийвърс нарекла „специфична категория“. Членовете на
хетеросексуалните мъже набъбвали леко, когато наблюдавали мастурбиращи мъже, и малко повече,
когато гледали двойки мъже, но физиологичната възбуда си казвала думата в случаите, когато
участниците във филмите били жени, жени с мъже и особено жени с жени. Моделът „специфична
категория“ се проявявал още по-чувствително при хомосексуалните мъже. Стойностите скачали
рязко при мастурбиращите мъже, буквално се изстрелвали нагоре при секс между мъже и се
покачвали, макар и не толкова дръзко, при клипчета с мъже и жени. При хомосексуалистите
плетизмографът замирал, щом екранът се запълвал от жени.

6
 Колкото до боноботата, всяка предварителна нагласа, че нещо силно примитивно в мъжката
сексуалност би могло да бъде провокирано от гледката на съвкупляващи се животни, била
опровергана. Гениталиите както на хетеро-, така и на хомосексуалните мъже реагирали на
действията на приматите така, сякаш те визуализирали природни картини или мастурбиращи
планини и плата. Освен това при мъжете между действително отчетените резултати и субективните
оценки имало синхрон. Телата и умовете разказвали една и съща история.
Как да си обясним противоречието между твърденията на жените и реакциите на техните
гениталии? Правдивите причини могат да бъдат няколко. Анатомията, смята Чийвърс, би могла да
бъде единият фактор. Пенисът се разширява и издува дрехата, а после се свива и сбръчква - и това е
повече от очевидно. В този смисъл, докато растат, момчетата са винаги нащрек. Техните умове са
свикнали да се хранят с информация, произтичаща от слабините им. Затворената верига между
тялото и съзнанието, които си влияят взаимно, излиза наяве - информацията протича бързо и
гладко. Структурата на жената прикрива гениталиите им и посланията не са толкова ясни, затова е
лесно да бъдат пропуснати.
Но дали жените съзнателно редуцират (или несъзнателно потулват) свидетелствата в полза на
тезата, че много неща ги палят, при това светкавично, и стимулират жаждата им за сексуални
удоволствия?
Анализите на Чийвърс се родееха с резултатите от проучването, извършено от Тери Фишър,
професор по психология в Държавния университет в Охайо, която помолила двеста студенти - мъже
и жени, да попълнят въпросник, отнасящ се до мастурбацията и гледането на порно. Респондентите
били разделени на три групи и действали при следните условия: първите били инструктирани да
връчат попълнените въпросници на свои състуденти, които чакали при отворена врата и можели да
наблюдават работата на колегите си; на втората група студенти било дадено ясно уверение, че
отговорите ще останат анонимни; спрямо студентите от третата група приложили импровизиран
полиграф с фалшиви електроди, залепени по ръцете, китките и шията.
Отговорите на мъжете били едни и същи и в трите случая, докато при жените условията се
оказали от решаващо значение. Много от дамите в първата група явно са се смущавали от това, че
колегите им ще видят техните отговори, и по тази причина обявили, че никога не мастурбират, не
гледат порно и вулгарни предавания. Жените, които получили категорично обещание, че данните
ще останат анонимни, декларирали, че тези неща им се случват. А отговорите на студентките, които
били подложени на детектора, били почти идентични с тези на мъжете.
Заради деликатния начин, по който формулирала въпросите, без да изисква конкретика в
цифри, както и поради консервативния оттенък, характерен за кампуса. Фишър сподели, че
изследването нямало как да поднесе точна информация за процента на студентите, които
мастурбират или гледат порно; и все пак това проучване не оставяло и сянка на съмнение, че
повечето жени се стесняват да правят признания относно интензитета на своето либидо. Когато при
същите три условия им задала въпрос за броя на интимните партньори до момента, отговорите на
респондентите от първата група формирали сбор от числа със 70 процента по-скромен от този на
дамите с фалшивите електроди. Фишър провела тази част от експеримента още веднъж с триста
нови участници. Жените, които били подложени на полиграфа, признали по-голям брой партньори
в сравнение с останалите, а и числата, които дали, били по-големи не само от резултатите на
другата група представители на нежния пол, но и от „бройките“ на мъжете.
Тази форма на съзнателно занижаване или премълчаване на фактите навярно е изкривила
резултатите и в самоотчетите на хетеросексуалните жени на Чийвърс, но дали не се е промъкнала и
в отговорите на лесбийките? Много от тях навярно са възприели позицията на съпротива относно
обсъждането на сексуалността им, но възможно ли е това да е потиснало импулса към неискрени
твърдения? Възможно е, само че тук на преден план излиза друг тип спирачка - необходимостта от
лоялност към собствената сексуална ориентация и към правата на сексуалните малцинства изобщо.
Изследването на Фишър показваше преднамерено отричане. От своя страна Чийвърс беше
убедена, че и нещо по-неуловимо играе роля в случая. В дневниците тя попаднала на проблясъци на
доказателства - макар и непотвърдени и несъществени, и много искала да им се довери, да разчита
на тях в процеса на „сглобяване“ на истината за секса, а именно, че жените са по-малко свързани с
физическите си усещания и по-неосведомени за тях от мъжете, но не от еротична гледна точка,
разбира се, а в други отношения. Да не би да съществува някакъв невронен филтър между телата на
жените и царството на съзнанието в техните глави? Някакво много фино различие, свързано с

7
невронните пътеки? И дали то не предопределя естеството на сексуалните сигнали при дамите? И
ако има такъв феномен, дали е свързан с гените, или с обществените кодове? Нима момичетата и
жените са обучени да поддържат определена дистанция между психиката и физиката си? Някъде в
началото на нашия седемгодишен диалог Чийвърс говореше прямо за вроденото и облагороденото,
за природата и възпитанието и за женското либидо. Известно време обаче тя не правеше никакви
изявления. Научните й цели бяха агресивни - тя искаше да изолира вроденото от социалните
наслоения, да изложи на показ естеството, повдигайки булото на общественото благоприличие. В
същото време я дебнеше предпазливостта на изследователя, резервираността на емпирика,
нежеланието да оповести повече истини, отколкото данните биха могли да подкрепят.
Междувременно Фишър беше категорична по отношение на самоналоженото изкривяване на
информацията, съответно на резултатите: „Да бъдеш същество, което е сексуално, същество, на
което е позволено да бъде сексуално - това е свобода, присъдена от обществото в далеч по-голяма
степен на мъжете, отколкото на жените“. Показанията на нейния детектор на лъжата били
недвусмислени.
Ребека беше четирийсет и две годишна учителка по музика в начално училище, с три деца.
Един следобед на компютъра, който ползвал и съпругът й, намерила снимка на жена - очевидно
негова любовница. Ребека била смазана. Разликата във възрастта на двете жени личала съвсем ясно.
Бюстът на непознатата предизвиквал специално внимание — доста коварна демонстрация, между
другото, защото превъзхождал спаружените гърди на Ребека по много причини, неизбежната от
които - кърменето. И внезапно я връхлетяла мисълта, че съпругът й се е надявал тя да открие тази
снимка, да разкрие тяхната любовна афера - тъй като нямал куража да прекрати брака им и да
заживее с тази жена, изпращаща ексцентрична целувка от екрана, - без яростен и съсипващ скан дал,
който да послужи като камуфлаж на дълго обмисляното решение. Ребека се вслушала в съвета на
своя терапевт и решила да не умолява съпруга си да остане. Лобирала чрез приятели. Подарила на
мъжа си книга за стремежа към духовно удовлетворение за сметка на преследването на нова любов.
Но в течение на седмици тя била просто една самотна майка, висяща порядъчно дълго време на
компютъра, сравнявайки себе си с полуоблечената жена от снимката, която препратила на
собствения си имейл.
Ребека беше една от жените, на разговорите с които посветих времето си. Умеех да разпитвам
безмилостно. Тя притежаваше дарбата да се самоподценява, да пренебрегва себе си. И тази дарба
обхващаше всичко - от тялото до кариерата й. Как беше запалила четвъртокласници да учат флейта
и кларинет, без тя самата да е свирила някога, като се изключат почивките по време на студентските
рецитали? И как, чудеше се също тя, беше успяла да се забие точно в Портланд, Орегон, и да води
това скучно съществуване в града на американските хипстьри?
И все пак умението й да омаловажава способностите си беше съпроводено от блестяща
гъвкавост. Образът на двайсет и девет годишното девойче на монитора й бързо бил заменен от
началната страница на сайт за интернет запознанства.
Постепенно свикнала да определя срещи. И ето че попаднала на мъж, мил и привлекателен,
комуто доверила свое интимно желание още преди да са стигнали до леглото, по време на вечеря в
тайландски ресторант. Осъзнала, че споделя с него нещо, което се е въздържала да каже на съпруга
си цели четиринайсет години. Искала да направят тройка с жена. Разминаванията и преструвките,
които изпълваха разкритията на Чийвърс и Фишър, не занимаваха нейната глава. Защо й се е
наложило да чака толкова дълго, преди да сподели желанието си със своя съпруг - това не беше в
състояние да си обясни. Навярно поради доза плахост, но тя хранела и едно подозрение, което след
време се оказало прозрение: той не демонстрирал интерес. Може би, мислела си тя, той не изявява
такова желание, понеже в присъствието на друга жена в спалнята ще лъсне истината за
отношението му към самата нея - липса на всякакъв интерес. Във всеки случай нейният приятел се
съгласил да направят тройка с жена. За известно време загърбили темата, започнали да спят заедно,
а няколко месеца по-късно пак станало дума за това. Тя заявила, че му поверява организацията на
мероприятието.
Попитал дали има някакви изисквания. Тя нямала опит с тройки до момента, нито в други
подобни сексуални приключения. Затова изискванията й били малко особени. Различен от нейния
цвят на косата. Не твърде висока. В прилична форма. Бяла или с латинско излъчване. Имало и още
нещо, което владеело мислите й години наред - големи гърди. Най-малко чашка С, но само ако са
истински.

8
 Ребека и приятелят й се шегували, че тя е толкова мъжествена, колкото може да бъде
карикатура на мъж. Тъй като и той нямал опит в подобни контакти, му отнело известно време да й
предложи варианти. Показал й снимка на жена от някакъв сайт за случайни запознанства, която
сякаш била излязла от фантазиите на Ребека. За съжаление, имейл кореспонденцията им с нея била
непостоянна и тази възможност отпаднала. Чудели се дали да не наемат момиче на повикване.
Поради първоначалните неудачи от време на време Ребека била обземана от страх - ами ако жената
я възприеме като стара и отблъскваща? Младежът й вдъхвал увереност и сексуалното й желание
вземало връх над безпокойството. И докато двамата разсъждавали дали да наемат компаньонка, тя
си дала сметка, че собственият й външен вид не е толкова важен в случая.
Накрая, след като намерили бавачка, подходяща да поеме грижата за децата, те се озовали в
апартамента му в очакване на момичето, което избрали, преравяйки множество редове с кратки
описания. Искали да покажат, че са любезни домакини, а и да приглушат неудобните аспекти на
срещата, затова запалили ароматни чаени свещи и изстудили бутилка хубаво вино. Ала когато
момичето звъннало на входната врата, те надникнали от прозореца на всекидневната и усетили, че
няма да е лесно да игнорират неочакваните характеристики на ситуацията.
Въпреки високата цена компаньонката имала съвсем непретенциозно изражение, а фигурата й
била тромава и безформена. Ребека подшушнала, че тази грозноватост може да се дължи на
осветлението на верандата и че всичко щяло да се нареди, когато отворят вратата. От друга страна,
си отдъхнала, защото не се налагало да се притеснява за своята външност. Само че когато отворили
вратата и поканили жената, тя пристъпила плахо във вестибюла - приличала по-скоро на
камериерка, отколкото на момиче на повикване, и двамата осъзнали, че впечатлението им се
затвърждава. Била с около десет години по-възрастна от Ребека. Проблемът сменил очертанията си.
Ребека вече разсъждавала дали е способна да участва в това само за да не нарани чув ствата на
жената, и бързо прехвърляла през ума си всички възможни начини да се освободят от компа нията й,
без новодошлата да остане с усещането, че „не става за употреба“.
Ребека се молела приятелят й да измисли някакво решение. Той казал на жената, че
приятелката му се разболяла внезапно и нямала настроение за палава вечер - извинение, което не
звучало по-убедително от оправданията на нейните четвъртокласници, когато не са се упражнявали
на инструмента си. Независимо от това компаньонката се усмихнала любезно - изглежда, приела
обяснението като правдоподобно... или просто била благодарна, че я освобождават от ангажимент.
Той й дал малко пари, за да компенсира похабеното време, Ребека й казала „довиждане“ с най-
благата възможна интонация, след което двамата се втурнали към компютъра и започнали да
разглеждат нови снимки, борейки се с недоумението си от драстичното несъответствие между
образа и човека. Чудели се как другите клиенти неутрализират този риск, дали винаги съществува
такъв и как е възможно да бъде избегнат. Накрая Ребека му казала: „Струва ми се, че трябва да
похарчиш повече пари“.
Така и сторили. Следващата жена била млада и хубава. В началото Ребека била скептична, но
малко по-късно била погълната от всичко, за което били платили - гърди, бедра, устни... изгубила се
в лабиринта от телеса, гледки и ухания, а впоследствие изпитала нещо близко до еуфория, понеже
след много години на копнеж успяла да преодолее границите между собственото си и друго женско
тяло и в този смисъл се простила с девствеността си; освен този пробив изпитвала неописуемо
удоволствие, докато зърната на непознатата били в устата й.
Когато разговарях с Ребека, тя сподели, че макар да се надява на още подобни изживявания в
тройка с жена и да допуска контакти с жени, никога не е мислела за себе си като за лесбийка, нито
дори като за бисексуална. Изобщо не се е съмнявала, че предпочита интимната компания на мъже.
Предимно представители на мъжкия пол населявали фантазиите й, все още се срещала с въпросния
младеж и определено не желаела да го замени с жена. Разказах й за плетизмографа на Чийвърс и
тълкуванията по този повод и я попитах за мнението й. „Това не означава, че жените тайно се
надяват да правят секс с бонобо“, започна тя през смях. И било нелепо да се залепва етикет
„бисексуални“ на всички жени, които също като нея понякога искат да правят секс с жени. И си
позволяват да го признаят. „Трудно е да се намерят точните думи - каза тя. - Фразата, която
продължава да циркулира в главата ми, за да опише това, е бременна с желание. „Бременност“ не е
приятна дума, защото означава тежест, пълнота, раждане. Желанието винаги е свързано с някакъв
потенциал, с чакане нещо да се случи. Толкова много неща могат да го насърчат. И неща, които
желаеш, и такива, които не харесваш. Да бъдеш бременна. Пълна. Да си бременна с желание. Не

9
мога да го обясня по друг начин.“

Непознат. Близък приятел. Дългогодишен любовник.

Това беше фокусът на нов експеримент, който Чийвърс завършваше по време на едно от моите
посещения. Резултатите учестяваха пулса й.
Работата й невинаги беше така вълнуваща. Ежедневните й проучвания бяха неимоверно
усърдни, а кабинетът й в Кингстън навяваше асоциации с монашеска килия. Сивите тухлени стени
бяха почти голи. Над бюрото й бяха закрепени няколко цапаници в пурпурно и зелено, дело на
прохождащия й син. На срещуположната стена висеше малък фотографски триптих - снимки на
каменна резба, които беше направила в един индийски храм. На първата от тях мъж се сношаваше с
кобила, докато друг мастурбираше, на втората снимка двойка мъж и жена ближеха взаимно
гениталиите си, а на последната седем човешки фигури се бяха развихрили в необуздана оргия. При
все цялата тази възбуда триптихът беше миниатюрен и погледът лесно можеше да го пропусне.
Сивите тухли доминираха, което минимизираше вероятността от разсейване на вниманието, а тя ис-
каше тъкмо това. Представяше си, че е заобиколена от онова, в което се впускаше - дебрите на
женското желание.
Една ноемврийска сутрин я заварила наведена над лаптопа на металното й бюро, слабата
светлина едва се процеждала през прозореца, а тя размишлявала върху показанията на
плетизмографа - плод на последното й проучване. Очите й проследили назъбена червена линия,
бягаща през екрана — линията на кръвотока на една от пациентките, секунда по секунда. Преди да
използва съответния компютърен софтуер, за да свали и организира данните, Чийвърс трябвало да
елиминира грешките: например случаите, в които дадена пациентка сменя позицията си на стола,
защото това предизвиква леко стягане на таза и раздрусване на плетизмографа, пораждащо от своя
страна колебания в показанията и изкривяване на резултатите като цяло. Внимателно проследила
зигзагообразната линия, търсейки необичайно високите, връхните точки спрямо възвишенията до
тях, които означавали липса на възбуда в съответния момент, т.е. интервали, ирелевантни на
нейното изследване. Подчертала и изтрила малка секция с отклонения, след което продължила
огледа. Близо два часа посвещавала на подготовката на данните за всеки пациент, следвайки този
подход. „Ще ослепея“, каза веднъж тя, докато се взираше в една съмнителна амплитуда.
Въпреки това Чийвърс се вълнуваше от фактите, които нейните експерименти разкриваха -
вълнуваше я принадлежността й към критичната маса, едно безпрецедентно женско усилие.
Дисциплината сексология, възникнала в края на XIX в., винаги е била мъжка област на изява. Дори
понастоящем жените са по-малко от една трета от членовете на най-престижната организация в тази
сфера - Международната академия за изследвания на сексуалността, и по-малко от една трета от
редколегията (на която сътрудничеше и Чийвърс) на академичното издание. С други думи, за
изучаване на женския ерос никога не е влагана достатъчно енергия, макар и да са били налице
специалисти за целта. Сред героините на Чийвърс се открояваше достолепната Джулия Хейман,
директор на „Кинси“ - прочутия Институт за изследване на секса към Университета в Индиана. Тя
ми каза, че в продължение на десетилетия сексологията се занимавала по-скоро с документиране на
поведението, вместо да се вглежда в чувства като сластта или страстта, да речем, които определят
мотивите на действие. Дори работата на бащата на сексологията, Алфред Кинси, в средата на
миналия век не разкрила много за спецификата на женското желание. Той стартирал кариерата си
като ентомолог - изготвял каталог с описания на видовете оси. Предпочитал да не се рови в дебрите
на емоциите. Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън заснели половите сношения на стотици свои
„пациенти“ в лабораторията, но следващите анализи били концентрирани върху сексуалната
функция, а не върху механизмите на желанието. Едва през 70- те сексолозите насочили вниманието
си към онова, което жените искат, за сметка на онова, което правят. После се появила болестта
СПИН и погълнала вниманието на учените. Всички започнали да говорят за превенция срещу ХИВ
инфекция. Чак в края на деветдесетте започнали комплексни изследвания в областта на женското
сексуално желание.
В новия си експеримент с хетеросексуални жени Чийвърс беше заложила на аудио-, а не на
видеоматериали с порнографско съдържание. Болезнено педантична, винаги готова да провери
резултатите си чрез смяна на гледната точка, сега тя искаше да установи дали въздействието на
аудиоразказа се различава и какъв е ефектът му върху кръвообращението, върху психиката,
съответно и върху луфта между показанията на плетизмографа и индивидуалната работа с

10
клавиатурата. „Срещаш се с агента по недвижими имоти пред сградата. Той ти показва празния
апартамент...“ „Забелязваш жена, облечена в прилепнала черна рокля, която те наблюдава. После
тръгва след теб. Затваря вратата и я залоства.“ Аудиосцените били най-различни. Понякога
съблазнителите били жени, друг път — мъже. В сценариите участвали както непознати хора, така и
приятели от двата пола или дългогодишни любовници: млад съквартирант, непозната жена в
съблекалнята, приятелка в мокър бански костюм, застанала до ръба на някакъв басейн... Всички
били обрисувани като изкусителни персонажи, а някои основни параметри или пикантни детайли
оставали непроменени - ритъмът на деветдесетсекундните аудиофилми, рязкото втвърдяване на
пениса, набъбването на зърната.
След като анализирала резултатите, отново се очертало драматично разминаване между
отговорите в самоотчетите и показанията на плетизмографа. Жените декларирали, че сцените с
мъже ги възбуждат много по-интензивно от сцените с жени, но плетизмографът опровергавал тези
„признания“. Чийвърс беше удовлетворена от потвърждението на заключенията, направени от нея
до момента. Само че този път забелязала още нещо интересно.
Гениталиите пулсирали, докато притежателките им слушали за интимни приключения с
приятелки, но кръвта им кипвала два пъти по-мощно на фона на аудиоразказите за авантюри с
непознати жени. Широкоплещестите им приятели попарвали сексуалните им ламтежи - докато
дамите слушали за тях, вагиналният им пулс търпял пълен погром; за сметка на това непознатите
мъже предизвиквали осем пъти по-голям ефект!
Пациентките на Чийвърс поддържали твърдението, че от всички мъже непознатите персони ги
възбуждали най-слабо. Ала плетизмографът показвал точно обратното. Дългогодишни любовници -
мъже и жени, били победени от неизвестни лица - дори когато любовниците изглеждали
съвършено. Явно сексът с непознати кара кръвта да бушува.
Този извод не се вписваше в общоприетата представа за женската сексуалност, според която
страстта на дамите е обусловена от емоционалната им обвързаност, регламентираната интимност и
усещането за сигурност. Оказваше се, че еротиката се задейства най-силно от нещо все още
„сурово“, „необработено“. Тази идея не била нова, но често била представяна като изключение от
правилото: от „сурови“ емоции се нуждаят малко жени, те са важни единствено за периодичното
захранване на фантазиите им и т.н. Но ето че вече бяха налице системни доказателства за обратното
- Чийвърс предлагаше нова, неподправена норма. Нейната работа акцентираше върху разногласията
между тялото и ума, но така също и върху разминаването на очакванията с реалността. И други
изследователи от нейното обкръжение бяха поставили старите конвенции под съмнение - като
например възгледа, че женската сексуалност поначало не е толкова „зрителна“, колкото мъжката.
Ким Уолън, професор по психология към Университета „Емори“ в САЩ, с чиито стада от макаци
резус6 се запознах в периода на консултациите с Чийвърс (в сътрудничество с Хедър Ръп, нейна
бивша студентка, сексолог в Института „Кинси“), също провеждаше любопитно изследване: по-
казваше набор от еротични фотографии на представители на двата пола. Времето за наблюдение,
т.е. интересът към снимките, се измервало с точност, близка до една хилядна от секундата. Жените
се взирали в порнофотосите не по-малко лакомо от мъжете. Оказало се, че такъв тип материали
приковават вниманието на мъжете и жените еднакво.
Тери Конли, психолог към Университета в Мичиган, от години се придържала към
резултатите от поредица изследвания (от последните четири десетилетия), затвърждаващи
нагласата, че мъжете приветстват идеята за секс със случаен партньор, за разлика от повечето жени.
В два от тези експерименти „средно привлекателни“ представители на двата пола, както ги описват
изследователите, на възраст около двайсет и две години били изпратени в кампуса на един колеж, за
да отправят предложение на двеста мъже и жени от срещуположния пол. Условието било или да
предложат среща, или да зададат въпроса: „Ще си легнете ли с мен тази вечер?“. Еднакъв брой
мъже и жени - близо 50 процента, отговорили утвърдително на поканата за среща. Близо три
четвърти от респондентите мъже се съгласили да правят секс, но нито една жена не изявила
готовност за това. Тези резултати често били използвани като основание да се отстояват твърдения
за съществени, мащабни различия в интимните желания на двата пола. Конли изготвила въпросник,

6
Сравнително добре проучен представител от семейство Коткоподобни маймуни с кафеникава до сива окраска на
козината, с розово неокосмено лице. Според Червения списък на световно застрашените видове макакът резус е
незастрашен вид поради широкото му разпространение, относително големите естествени популации и толерантността
му към разнообразни местообитания. Макакът резус се среща в Южна, Централна и Югоизточна Азия. - Б. пр.
11
който позволявал на темата да се погледне от друг ъгъл.
Обърнала се към двестата колежани, до един хетеросексуални, с молба да си представят
сценарии, подобни на този: „Имате късмета да прекарате зимния си отпуск в Лос Анджелис. Един
ден, близо седмица след като сте кацнали там, решавате да посетите някакво модерно кафене в
Малибу с изглед към океана. Докато отпивате от питието, се оглеждате наоколо и забелязвате, че
актьорът Джони Деп се е разположил само на няколко маси разстояние от вашата. Не можете да
повярвате на очите си! И което е по-удивително в случая, той улавя погледа ви, след което се
приближава към вас...“.
„Ще си легнете ли с мен тази вечер?“ Самият Джони Деп задавал на дамите този въпрос. В
аналогични сценарии участвали Брад Пит и Доналд Тръмп. Разбира се, вместо мъже към момчетата
пристъпвали знаменити жени - Анджелина Джоли, Кристи Бринкли (избрана от Конли, за да
установи дали фактът, че е на петдесет години, ще се отрази на реакциите на младежите независимо
от изключителния й магнетизъм — е, изглежда възрастта не ги е отблъснала) и Роузан Бар.
Експериментът оголвал обществените очаквания, както и чисто физическите рискове, подкопаващи
склонността на жените да казват „да“ на идеята за секс с непознати мъже. Сценариите на Конли
оставяли фантазията да се вихри свободно, а това позволявало по-непосредствено вникване в
аргументите на женското желание. В конкретния случай респондентите описали и начина, по който
всяко от предложенията ги карало да се чувстват. Жените демонстрирали готовност за интимност с
Деп и Пит, идентична с тази, която показали мъжете по отношение на Джоли и Бринкли. Жените
били точно толкова жадни, импулсивни и нахъсани, колкото и мъжете. Тръмп събрал същото
количество антипатия (и откази), каквото пожънала и Бар.
Докато планираше следващото си проучване, Чийвърс се беше натъкнала на нещо, което
комплицирало наблюденията, направени до момента. Същевременно суровият портрет на женското
сексуално желание, кристализирал в нейната работа и в резултатите на колегите й, се очертаваше
още по-ясно.
Група хетеросексуални жени разглеждали фотоси на мъжки и женски гениталии. Имало
четири варианта на изображение, информира ме Чийвърс, влагайки характерната доза ирония:
полюшващ се пенис; пенис в ерекция; вагина, която наднича свенливо между полуоткрехнати
бедра; вагина на абсолютен показ. Четирите кадъра строго рамкирали гениталиите, изолирайки ги
от останалата част на тялото. Този път вълнението на изследваните лица не било безразборно и
сляпо. Приливът на кръв при вида на еректиралия пенис бил много по-мощен в сравнение с ефекта
от останалите три снимки. Парадоксално, но факт - в конкретния случай реакцията на дамите била
категорична.
Този резултат кореспондираше с изявлението на Ребека, която не се възприемаше като
бисексуална, защото предпочитанието й към мъжете все пак доминираше, независимо че понякога и
жени разгаряха интимните й страсти. Изводът се свързваше и с по-ранните наблюдения на Чийвърс
- спомняте си бледите физиологични реакции на нейните пациенти при гледката на онзи гол
красавец с отпуснат член, който се разхожда край морето. Сякаш тази „безформеност“ анулираше
цялостното впечатление от атлетичното му тяло. От друга страна, гледката на един-единствен твърд
фалос издуваше вагиналните кръвоносни съдове и изстрелваше червената линия на плетизмографа
нагоре. Изтънчеността се изпаряваше, конвенциите се пропукваха. В основата си женското
сексуално желание изглеждаше хищно, диво, животинско - нито повече, нито по-малко от това.

Трета глава
СЕКСУАЛНИТЕ МИТОВЕ НА ЕВОЛЮЦИОННАТА НАУКА
Историята на сексуалността, навярно най-вече историята на женската сексуалност, е
фрагментарна дисциплина. С малки изключения мъжете стоят в основата на тези парченца знание
за древните, средновековните и модерните идеи за женския ерос. Това са по-скоро проблясъци на
знание и стойността им не бива да се надценява. Едно е сигурно - тези фрагменти по някакъв начин
допълват баланса (или дисбаланса) между приемането и дори възхвалата на желанието и възбудата,
от една страна, и победата на страха, от друга.
Възлюбената: Песен на песните Соломонови [5:2-4]: Заспала съм, но сърцето ми е будно;
ето, гласът на моя възлюбен, който чука: отвори ми, сестро, моя мила, моя гълъбице, моя
съвършена! Защото главата ми е цяла с роса покрита и къдрите ми — с нощна влага. [...] Моят
възлюбен протегна ръка през пролуката и сърцето ми се развълнува от него.

12
 Възлюбеният: [Песен на песн. 8:6]: [...] защото любовта е силна като смърт; ревността -
люта като преизподня; стрелите й са стрели огнени.
Няма никакъв знак за безпокойство в този пасаж, а само смирено, свещено тържество на
проникването и трепета. Признание за женските сексуални желания можем да открием в Изход,
втората книга от Стария завет: „If he take him another wife; her food, her raiment, and her duty of
marriage, shall he not diminish“7. Начинът на изразяване в архаичната версия на Библията на крал
Джеймс е в състояние да попречи на актуалното схващане на смисъла. Същият пасаж на
осъвременен библейски език звучи така: „Не must not neglect the rights of the first wife to food,
clothing, and sexual intimacy“ [букв.: Той не бива да пренебрегва правата на първата жена на храна,
дрехи и сексуална близост].
Из Първо послание на апостол Павел към коринтяните, в Библията на крал Джеймс: „Let the
husband render unto the wife due benevolence“ 8 [букв.: И нека съпругът отдава дължимото
благоволение на съпругата си]. В осъвремененото издание на тази версия due benevolence [дължимо
благоволение] се превежда така: „The husband should fulfill his wife sexually“ [букв.: Съпругът е
длъжен да задоволява сексуално своята съпруга].
Неотклонима жар и настойчивост извира от божествения плектър на съставителите на Биб-
лията през класическата епоха, както и от класическата поезия, митовете и медицинските текстове.
„Ерос ме разлюлява и подкосява нозете ми, неудържимо, сладко-горчиво, подмолно чудовище“ 9,
пише Сафо. Мъдрецът Тирезий (познат от „Метаморфози“ на Овидий), който живял и като мъж, и
като жена, твърди, че жената извлича девет пъти по-голямо удоволствие от секса в сравнение с
мъжа. Га- лен от Пергам, анатом, философ, лекар на римския император и влиятелен изследовател
на античната медицина, обявява, че женският оргазъм е необходим за зачеването: жената също
трябва да е влажна и да отделя най-много секрет в кулминационния момент на мъжката еякулация.
Съдържанието на тази женска „субстанция“ навярно никога не е било установено с точност, но
изискването за екстаз, което явно съответства на дефинициите, използвани и днес, е било
абсолютно задължително според Гален.
През следващото хилядолетие-хилядолетие и половина разбиранията на Гален доминират в
науката. За византийския медик Аеций от Амида, живял през VI в., проявлението на „известни
вибрации“ на жената по време на половото сношение е ключ към създаването на потомство.
Персийският учен Авицена, чийто труд „Канонът на медицината“ датира от XI в. и се изучава в цял
свят, изразява опасение, че скромният размер на пениса може да е пречка за репродукцията. Жената
можела да не се възбуди, да не изпита онова блаженство на спазмите, съпроводени с отделянето на
„сперма“ от нейното тяло, а при това положение нямало как да забременее. Италианският анатом и
хирург Габриеле Фалопио, отривател на фалопиевите тръби през XVI в., смята, че малформациите
на препуциума могат да осуетят женския оргазъм и оплождането в резултат на това.
Защо схващането на Гален се е поддържало толкова упорито? Издръжливостта на неговото
учение е още по-смайваща, като се има предвид, че само около една трета от жените в наши дни
твърдят, че могат да стигнат да оргазъм при проникване във вагината. Възможно ли е мъжете и
жените по времето на Гален, а и дълго след това, да са били толкова изкусни в третирането на
клитора в рамките на половия акт? Или са били по-вещи в техниките за постигане на вагинален
оргазъм? Фрагментите, които са достигнали до нас, не предлагат отговори на тези въпроси. Но ако
приемем, че сексуалните умения тогава не са били по-различни от сегашните, то нима жените са
изявявали желание да заченат само и единствено при условие че стигнат до въпросните конвулсии?
През следващите векове възникват различни теории и предположения, че размножаването не е
свързано с удоволственото усещане, но въпреки това учението на Гален, неговата мъдрост, успява
да оцелее. Към края на XVII в. популярният английски наръчник за акушерки, озаглавен
„Шедьовърът на Аристотел“ (Aristotle’s Masterpiece), поднася научно потвърждение на допускането
на Тирезий за женския сексуален екстаз, чиято интензивност „превъзхожда“ удоволствието на
мъжа. Текстът описва ролята на жената в процеса на зачеване по следния начин: „По природа с
повече наслада е съпроводено изхвърлянето на семето заради внезапното бликване на набъбналия
живот и изопнатите жили“.
И все пак това схващане за женската сексуалност, проследено от Изход насам, не бива да се

7
„...ако ли му вземе друга, първата не бива да остави без храна, дрехи и съпружеско съжителство“ (Изход 21:10). - Б. р.
8
„Мъжът да отдава на жена си дължимата любов“ (1 Кор. 7:3).-Б.р.
9
Превод от старогръцки Яна Букова. - Б. пр.
13
счита за доминиращ етос10 през всеки един период. Бдителността и ограниченията по отношение на
женския ерос крият корените си в древността — едва ли е необходимо да ви убеждаваме в това.
Всички знаем, че Ева е тази, която извършва първородния грях: вкусва ябълката, изкушава Адам, а
това води до изгонване от рая. Тертулиан, който е водещ теолог, апологет и автор на християнска
литература, приписва грехопадението на Ева на женския род като цяло. Жените са обречени да
бъдат „порти на Сатаната“. Известни са и Моисеевите „транскрипции“ на Божиите предписания,
отразени в Левит. Когато евреите разполагат лагера си в планината Синай по време на своето
пътуване към Земята на млякото и меда, Бог се спуска върху един облак и за пореден път дава да се
разбере, че центърът на женската интимност е преизпълнен с ужас заради ежемесечния кървав
„фонтан“, който е толкова чудовищен, че жената трябва да бъде поставяна под карантина, „да стои
отделена седем дни, докле се очисти; и всеки, който се допре до нея, да бъде нечист до вечерта“
[Левит 15:19].
Натякването на тази дамга продължава, при това все така безмилостно, докато не се стигне до
божествената повеля онзи, който се „допре“ до „фонтана“ и прави секс с жената, да бъде изгонен от
племето и отхвърлен от човешкия род.
За гърците първата жена е Пандора. Изваяна от глина по волята на боговете, тя е символ на
омая и заробваща хубост - „красиво зло... обвито в изключителна премяна“ в интерпретацията на
Хезиод; нейният „безсрамен ум и коварната й природа“ я правят не по-малко опасна от Ева. Пияни
от похот, вещиците на Средновековието „приглаждат“ мъжете, освобождавайки ги от напрежението
в гениталиите; към дългата редица от постоянни кошмари - резултат от женската чувственост,
френски и холандски анатоми от XVII в. добавят наблюдението, че при повече галене клиторът се
издува и придобива формата на малък фалос - така жените се превръщат в мъже, които потискат
бившия си пол. Но ако Западът от предпросвещенската епоха винаги се е страхувал от страстта на
нежния пол, макар понякога да я величае, а друг път да я обуздава посредством брачни вериги -
дали заради женската, или заради мъжката сексуална свобода, - раннопротестантският английски
клир регламентира честотата на съпружеските контакти: точно три пъти в месеца, т.е. с една
седмица „почивка“ заради менструацията. Разбира се, през викторианската епоха се наблюдават
целенасочени усилия това правило да бъде анулирано. Напоследък историците обясняват, че
викторианската ера в Европа и Америка не е била толкова срамежлива, колкото сме склонни да
мислим; и въпреки това, когато става дума за женско сексуално желание, това е период на неговото
ревностно отричане. Както всички тектонични размествания в историята, това също е имало своите
комплексни основания. Едно от обясненията води началото си от XVI в., когато се заражда
знанието за яйцето и неговата роля в процеса на репродукцията. Бавно и постепенно заветите на
Гален потъват в забрава; става ясно, че женският плам и способността за забременяване не са не-
разделни. Натрапчивото женско либидо вече не било толкова необходимо. Вече нямало какво да го
оправдава.
И така, на прага на XIX в. назряващите феминистки движения и християните евангелисти
издигат глас и се обединяват по въпроса за безупречния женски морал. Двете групи взаимно
насърчават посланията си.
През XIX в. феминистите превръщат спасението на човечеството, тук на земята и завинаги, в
своя женска мисия, а християнството номинира жените за образцов пол. Американската феми-
нистка Близа Фарнхам, известна и като аболиционист и активист за реформа на затворите, пропо-
вядва, че „чистотата на жената е постоянна преграда, в която се разбиват приливите на мъжкото
сладострастие“. Без тази женска барикада „ще настъпи потресаващ хаос“. Ема Уилард, един ис-
тински кръстоносец в образованието, обявява, че жените трябва да пребивават „в орбитата... около
Свещения център на съвършенството, за да държат мъжете в правия път“.
Едно популярно американско ръководство за млади булки все пак успява да улови общия дух
на феминистките и евангелистките лозунги: жените „преодоляват несъвършенството на човешката
природа, за да се доближат до ангелите“.
Изглежда, че е извървян дълъг път от „по природа с повече наслада е съпроводено
изхвърлянето на семето“. Вроденото благочестие замества изначално плътското. Новата реторика
налага и същевременно отразява промяната. В средата на XIX в. в едно писмо по повод сексуалните

10
От гр. ethos - морален характер, природа, предразположение, навик, обичай. Тук понятието сс използва от гледна
точка на социологията и се отнася за онези схващания, убеждения и идеали, които са специфични за определена
личност или доминират в дадена общност, народ, култура. - Б. пр.
14
прегрешения на свещениците в източните щати Хариет Бичър Стоу пише на съпруга си: „Какви
ужасни изкушения препречват пътя на твоя пол - никога досега не съм го осъзнавала, тъй като те
обичах безумно още преди да се оженим и никога не съм знаела, нито съм изпитвала вълнение,
което да ми подскаже, че е било възможно и аз да се изкуша по онзи начин. Дори не съм допускала,
че можеш някак да ме заблудиш - защото те обичах така, както сега обичам Бог“. Междувременно
прочутият британски гинеколог и автор на медицинска литература Уилям Актън дава ясно да се
разбере, че „множеството жени, за щастие на обществото, не се вълнуват особено от каквито и да
било сексуални преживявания“.
Ала отвъд науката за репродукцията, феминизма и религията индустриалната революция
оказва неимоверно влияние върху представите на западния човек за женската същност. Класовите
бариери започват да се рушат, всички мъже вече могат да се изкачват в социалната йерархия. На
работата и професионалните амбиции се придава по-голяма тежест от всякога, защото сега за
паричната възвръщаемост няма ограничения. А работата, нека заимстваме от Фройд, който е живял
през викторианската епоха през едната половина от живота си, изисква сублимация 11. Еросът трябва
да бъде потъпкан, а либидото - отклонено по посока към постиженията. Викторианството възлага
тази отговорност предимно на жените - тяхна е задачата да гарантират сексуалното въздържание на
двата пола.
Колко път сме изминали през последните стотина години? От една страна, викторианството е
антика, обречена да остане в сандъка на миналото - неговата измъчена нравственост лесно
предизвиква присмех. Този довод разчита на поредица свидетелства, които се отклоняват драстично
от посоката на омаловажаване или отричане на женската сексуалност, минава през
безпристрастните проучвания на Фройд по отношение на женската чувственост, през нахалната
епоха на джаза и безсрамието на младите момичета. Минава и през създаването на противоза-
чатъчните таблетки, през обществения подем на 60-те и сексуалната революция, за да стигне до
Мадона с нейните агресивни конусовидни нагръдници и до порнографските снимки на неизвестен
брой известни жени от сферата на шоубизнеса. Противоположният аргумент също започва с Фройд,
с онази част от неговите писания, която представя жените като същества с „по-слаб сексуален
инстинкт“ и посредствена чувственост, и минава през книжките със съвети от периода след Първата
световна война, една от които лансира тезата, че „броят жени, изпитващи неудовлетвореност от
интимно общуване с един- единствен партньор, е пренебрежимо малък“. При повечето мъже било
обратно. През 40-те и 50-те нашумява историята на Алфред Кинси, чийто фонд за изследвания бива
закрит поради непростимия факт, че ученият преустановява описанията на сексуалния живот на
мъжете, за да публикува „Сексуалното поведение при жените“. После идва краят на 60-те, а с него и
абсолютният бестселър „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса“ на д-р Дейвид Рубен,
сексуален наръчник, отстояващ принципа на емоцията: „Преди една жена да има сексуална връзка с
мъж, тя трябва да е общувала с него известно време“. Накрая се проявява тенденцията за сливане на
различните „напеви“ в съвременната мисъл, за хармонизиране на евангелистките декрети за дев-
ствеността, адресирани предимно към момичета и млади жени, изблиците на паника и сексуален
протекционизъм, които застигат и светската култура, когато става въпрос за момичета, но не и за
момчета, и широко разпространената (макар и слабо подкрепена) теза на еволюционната
психология, че за разлика от мъжете, които са програмирани да ловуват, за да усетят секса като
трофей, жените са обзаведени с гени, предразполагащи към дирене на спокойствие и подкрепа във
взаимоотношенията.
Това сливане е красноречиво. Изглежда, викторианското схващане за жените и секса не е
чуждо и на нашата епоха - присъствието му е фино, но съвсем не и пренебрежимо. И влиянието на
науката еволюционна психология е неочаквано консервативно. Традиционната еволюционна теория
ловко обяснява нашите физиологични особености, като се започне от палците, които се
противопоставят на останалите пръсти за по-добър захват, мине се през изправената ни стойка и се
стигне до строежа на имунната ни система. От друга страна, еволюционната психология, една
дисциплина, която претърпя разцвет през последните десетилетия, използва същите Дарвинови
принципи, за да осветли характеристиките на човешката психика - от склонността ни да си
сътрудничим до влеченията ни в една от основните области на изследване на тази дисциплина -

11
Процес на трансформиране на либидото в „социално полезни“ постижения, основно изкуство. Психоаналитиците чес-
то определят сублимацията като единствения истински успешен защитен механизъм. В класическата теория на Фройд
на еротичната енергия е позволено само ограничено изразяване поради ограниченията на обществото. - Б. пр.
15
секса. Амбициите на въпросната област са колкото примамливи, толкова и неуловими: примамливи,
понеже удържат обещанието на величавата Дарвинова логика да ни въоръжи с всеобхватно знание
за нашата истинска същност, и неуловими, тъй като характеристиките са толкова оплетени, че биха
могли да бъдат следствие по-скоро на културни наслоения, отколкото на наследствени хромозоми.
Еволюционните психолози вярват безусловно в идеята, че нашите модели на поведение, емоции и
мотиви са преди всичко израз на гените ни. От гледна точка на хромозомите нещата са такива,
каквито са - зададени от природата. И според еволюционните психолози доказателство за това е
фактът, че всички си имаме палци, които позволяват да хващаме и стискаме разни неща, но също и
фактът, че мъжете, ако се съди по външните изяви, са далеч по-похотливият пол.
Ролята на социалното учене, на средата явно се подценява от лидерите в тази област на
знанието. Ако безразборните сексуални контакти се считаха за нормални при тийнейджърките, но
не и при тийнейджърите; ако бяха насърчавани при момичетата и осъждани като нещо отблъскващо
и гнусно при момчетата; ако младите жени (а не младите мъже) се гордееха със завоеванията си в
леглото, нямаше ли да се различава поведението на двата пола - най-вече по отношение на онези
интимни нагласи, които еволюционните психолози считат за неотменими? Все въпроси, които не
вълнуват особено експертите в тази сфера като Дейвид Бас например, еволюционен психолог и
професор в Тексаския университет в Остин, един от водещите теоретици в областта на секса. Той не
дава шанс на подобни предизвикателства, защото е натрупал свидетелства, че мъжката
разпуснатост и женската умереност се толерират и ценят по всички краища на света. А широко
разпространените феномени според него доказват наличието на някаква предопределеност, която е
генетично кодирана. В един от академичните манифести на дисциплината той включва отговорите
на въпроса за идеалния брой сексуални партньори в рамките на един живот, посочени от студентите
в случайно подбран колеж. Проучването сочи, че мъжете са дали по-големи числа от жените. Нека
да видим що за предпочитания имат партньорите в една връзка. От Замбия, през арабските градове
в Палестина и чак до Америка обществата ценят изключително високо целомъдрието,
благоприличието и/или резервираността на жените. Страниците, изписани от Бас, преливат от
свидетелства за това. Към комплекса от универсални характеристики на сексуалните партньорства
той добавя още факти. От Замбия до Америка, твърди Бас, се ценят мъжете, които са перспективни
от гледна точка на финансовите си възможности. И това наблюдение го отвежда до едно от
кардиналните внушения на еволюционната психология. Сред експертите в областта то е известно
като „теория за родителските инвестиции“. На широката публика тази формулировка едва ли
говори нещо. Повечето хора навярно имат бегла представа за компонентите на теорията. И все пак
тази заблуда, родена в академичните среди, се разпространява чрез медиите и просмуква масовото
съзнание. Днес тя е толкова добре абсорбирана и популярна, че се е сляла с народната мъдрост.
Теорията за родителските инвестиции звучи така: тъй като мъжете разполагат с неограничени
възможности за осеменяване, а жените имат ограничен брой яйцеклетки, излиза, че мъжете не
влагат много в репродукцията, за разлика от жените, които влагат не само своите яйцеклетки, но и
телата си, като поемат всички рискове на бременността и раждането, а впоследствие и на кърменето
(инвестиция, която се изразява във време, допълнителни калории и отложена възможност за
зачеване на друго дете). И заради тази икономика на приноса, далеч по-релевантна с битието на
нашите праисторически предци, с нашите прародители, живели под непрестанна заплаха, за разлика
от хората днес, от древността насам мъжете са програмирани да обезпечат и разширят своето
генетично наследство, като разпръскват своето „евтино“ семе; в същото време жените са
подготвени да максимизират възвръщаемостта на своето вложение, проявявайки придирчивост при
избора на мъжки екземпляр - тяхната цел е да намерят партньор с качествени гени, способен да
бъде глава на семейство в дългосрочен план и да се грижи за тях и потомството им.
Всичко това е в стриктно съответствие с данните от проучванията, направени в Замбия,
Югославия, градовете на Палестина, Австралия, Америка и Япония. Тези чисто икономически
постановки на теорията звучат разумно и са трудно опровержими. Нашата еротична същност,
различията в сексуалното желание при двата пола са неизбежна проява на еволюционните сили
отпреди хилядолетия. Теорията за родителските инвестиции удовлетворява един от нашите най-
изявени копнежи: за семпъл отговор на въпроса защо сме такива, каквито сме.
Само че основите на тази теория са, меко казано, съмнителни. Очакванията, че жените в
Лусака, Ню Йорк, Кабул, Кандахар, Канзас Сити и Карачи представляват по-сдържания от двата
пола, доказват ли нещо, свързано с вродената ни чувственост? Възможно ли е това споделено

16
възприятие за женското благоприличие по-скоро да показва, че съответните култури са доминирани
от мъже и от исторически страхове, свързани с женската сексуалност, отколкото да насочва към
някакви безусловни биологични дадености?
А какво да кажем за плетизмографа на Чийвърс, който развенчава мита за благоприличието? И
как да обясним импулсите, стаени някъде под повърхността, потиснати от множеството
ограничения? Прозренията на еволюционната психология в областта на секса понякога звучат като
консервативна фикция, може би непреднамерено консервативна, но, така или иначе, толерираща
традициите и покровителстваща статуквото. Според тази парадигма по природа жените са
сексуално по-сдържани от мъжете и това се третира като вродена норма, т.е. това е нормалното
положение на нещата. А нормалните неща излъчват мощ, която ги самоутвърждава и увековечава
влиянието им. Защото малцина дръзват да се отдалечат или да въстанат срещу тях.
Един актуален и много популярен психологически мегабестселър със заглавие „Женският
мозък“ започва с уроци, основани на теорията за родителските инвестиции, и обобщава начините,
по които еволюционната психология разпространява визията си за сексуалността. Мозъкът на
момичето е „машина, създадена да установява връзки“, да поражда привързаност. „Ето какво води
жената от самото й раждане. Това е резултат от хилядолетия генетично и еволюционно
вкореняване.“ „Мозъчната машина на момчето“ е много различна; тя е предназначена за
„безумията“ на страстта. Подобно на много четива от жанра на популярната психология тази книга
претендира, че обосновава своята еволюционна теория с реални факти, по-конкретно с
технологията, известна като ядрено-магнитна резонансна образна диагностика, или ЯМР - картини
на мозъчната дейност. Ала тази технология съвсем не решава задачата. Да разходваш време в
лабораториите за ядрено- магнитен резонанс, да се взираш редом с невролозите, докато данните за
състоянието на пациентите постъпват в компютърните лаборатории, да слушаш как същите тези
невролози се мъчат да разчетат и анализират картините на мозъчните слоеве, изобразени на техните
монитори, както направих аз, и безцеремонно да задаваш въпроси относно състоянието на това
удивително „оборудване“, чиито способности медиите често преувеличават, означава да проумееш,
че въпросната технология не е чак толкова прецизна, за да обследва подразделенията и
миниатюрните подрегиони на мозъка и взаимосвързаните мозъчни системи, които продуцират
цялата съвкупност на емоциите ни, включително желанието да правим секс. Когато по време на
новинарска емисия чуем (или прочетем в списание) нещо от рода на: „Хипокампусът се освети,
когато пациентите погледнаха към фотографиите на...“, придобиваме знание, чиято тежест е
сравнима с коментарите на телевизионен репортер за интензивността на уличното движение от
хеликоптер, които могат да се сведат до: „Някъде в Северен Ню Джърси движението е много
натоварено“. Невролозите са повтаряли многократно, че образната диагностика на мозъка не може
да предостави меродавна информация, разграничаваща мъжката от женската неврология на
емоциите. Поне засега това е невъзможно. И тази технология навярно никога няма да бъде
подходящ метод за изследване на вродените различия между половете, защото опитът - свикването
и отвикването, позитивните и негативните подкрепления, представляват непрестанно променящи се
неврологични системи, които усилват някои и отслабват други от тези различия.
Апели като тези в „Женският мозък“, противопоставящи „близостта и безумието“ и
внушаващи условията, при които една жена се чувства удовлетворена в секса, а именно: „тя трябва
да изпитва комфорт, да усеща топлина и уют“, и, което е най-важното, „да вярва на човека, с когото
е“, са в поразителен синхрон с фундаменталните постановки на християнството. Светската версия
не е толкова крайна, но посланията са сходни. В качеството си на програми за здравно образование,
моделирани от евангелисти и приложени в хиляди държавни училища, те ни уведомяват за „петте
ключови потребности на жените“ в брака, като на върха на пирамидата са „привързаността“ и
„разговорът“. Сексът не присъства в тази йерархия. Списъкът с най-важните потребности на
срещуположния пол се оглавява от „сексуалното удовлетворение“. В един друг комикс, озаглавен
„Момчетата са различни от момичетата“, при девойките има знак за равенство между „секс“ и
„лични отношения“. При момчетата този знак е задраскан.
И така, научнообоснована или благословена от Господ, тази теория казва на момичетата и
жените как трябва да се чувстват.

Четвърта глава

17
 МАЙМУНИ И ПЛЪХОВЕ
Дейдра седеше до Опенхаймер. Непокорните червено-руси косми на главата й образуваха
кичурчета отгоре. Докосваше с уста ухото му. После ближеше гърдите му. Целуваше корема му
отново и отново, потривайки устни в него всеки път. След известно време той се дръпна и се
отдалечи от нея, ала хвърли поглед през рамо, за да види дали тя го следва. Да. Тя тръгна след него.
Когато седнаха един до друг на бетонния бордюр, Дейдра, която се смяташе за една от най-
сдържаните женски маймуни в двора, отново започна да се занимава с неговия белокосмест торс.
Хабитатът12 беше с площ сто и двайсет квадратни фута и снабден със стълби, въжета и специално
подбрани уреди, дарение на местна противопожарна служба и на „Макдоналдс“; естествена среда от
дървета и увивни растения би погълнала много средства, пък и изисква редовна поддръжка. Три
маймунчета се спуснаха към една тръба, скриха се вътре, след малко се изсулиха от другия край и
се втурнаха обратно, за да повторят опита, обезумели от радост.
Заедно с Ким Уолън наблюдавахме случващото се от платформата на една стоманена кула.
Брадата му вече беше посребряла, но очите му светеха. Психолог и невроендокринолог, той
прекарваше голяма част от времето си тук, в Йеркс, център за изследване на примати към
Университета „Емори“ в Атланта, обитаван от две хиляди маймуни. Бяхме вторачили поглед към
седемдесет и петте макаци резус долу в хабитата - онзи вид маймуни, които американците
изстрелваха в Космоса през 50-те и 60-те години на XX в. Те служеха за дубльори на хората в
опитите им да установят възможно ли е да оцелеят при пътешествия до Луната. Като дете Уолън е
живял във ферма, където баща му, също психолог, решил да осъществи една своя утопична мечта
— кооперативно отглеждане на кози. Наблюденията на Уолън върху животинската сексуалност
започнали още в този период. От десетилетия изучавал поведението на маймуните.
„Женските са пасивни. Такава беше теорията в средата на 70-те. Виждаш колко е била
проникновена“, припомняше си старта на кариерата си той. Лицето на Дейдра, винаги малко по-
червено от останалите, тази сутрин пламтеше, а в момента, когато се дръпна от гърдите на
Опенхаймер, беше алено от сласт. „Господства моделът, според който женските хормони влияят
върху женските феромони, съответно определят миризмата на женските екземпляри и доколко
атрактивни са те за другия пол. Мъжките макаци се явяват изключителен инициатор на сексуални
действия.“ Науката беше успяла да изпусне нещо важно при наблюденията върху маймуните или
старателно го беше изтрила, и това е женското сексуално желание.
Нещо повече. При тази порода маймуни, използвани като астронавти, женските изпълняват
ролята на побойници и убийци - те са фактическите генерали в битките, те са и по-ефикасните
водачи. В журналистически материали от 30-те и 40-те години са фигурирали сведения за това, но
те не са намерили съответния отзвук; по-късно статиите са били заровени някъде, а наблюденията -
забравени, колкото и странно да звучи. „Тези факти се опълчват на наложените представи за
доминиращата роля на мъжете - каза Уолън, - затова биват игнорирани.“ Онова, което повечето
учени са очаквали, а навярно и предпочитали да установят, изглежда ги е засле пило. Кариерата на
Уолън бе посветена на идеята да махне наочниците.
В момента под нас една женска маймуна свирепо заби ноктите си в тялото на друга, захапа я
за крака, започна да я мята напред-назад като някаква безтегловна кукла. Мъчителни крясъци
разрязаха въздуха. Още четири или пет маймуни се присъединиха и се нахвърлиха върху първата,
която някак си успя да избяга, придвижвайки се бързо, но я настигнаха. Крясъците станаха по-
жаловити и още по-пронизителни, нападателите се скупчиха, явно с цел убийство, а после се
отказаха по непонятни за нас причини. Атаки, подобни на тази, пламвали често, но Уолън и негови -
ят екип не бяха събрали достатъчно информация за причините. Същинска битка, предвождана от
женска маймуна, битка, в която едно семейство се опитва да пребори друго, рядко се случвала. Но
пък пораждала смърт - отчасти заради раните и както ветеринарите смятаха, поради самия шок и
ужас. Понякога дворът се задръствал от трупове.
Когато разсъждаваше за причините, поради които науката се беше разсеяла и пропуснала да
регистрира похотливостта на женските маймуни, Уолън не обвиняваше единствено предубеждения-
та в тази област, а и самия сексуален акт. „Когато наблюдаваш сексуалното взаимодействие, е лесно
да видиш какво точно прави мъжкият екземпляр — той мушка своя полов орган. Необходима е
голяма концентрация върху целия процес, за да разбереш какво прави женският индивид, но ако
веднъж го забележиш, никога повече няма да го пренебрегнеш.“
12
Естествената околна среда, в която живеят индивидите от конкретен вид или популация. - Б. пр.

18
 Дейдра опипваше корема на Опенхаймер, галеше го, отчаяно жадуваше неговите ласки. Той се
стовари с лице към земята и се изтегна по протежението на една слънчева ивица. Тя целуваше
каквото можеше да достигне и успя отново да се докопа до ухото му. Червенината на лицето й вече
придобиваше неонов цвят. Беше в овулация или поне непосредствено преди нея, хормоните на
страстта й имаха високи стойности. Що се отнася до менструалния цикъл и секса, женските
маймуни се нареждат някъде между нисшите бозайници и хората; чифтосването при макаците резус
не е ограничено до периода на овулацията, но обикновено се случва тъкмо тогава.
Случващото се между яйчниците на Дейдра и нейния мозък, докато тя дебнеше и милваше
Опенхаймер, е донякъде разбираемо, но начинът, по който биохимичните процеси рефлектират
върху желанието на жените, е много по-сложен. В основата си сексхормоните, които яйчниците и
надбъбречните жлези произвеждат - тестостерон и сстроген, инструктират най-старата област в
мозъка. Тази територия се намира недалеч от мозъчния ствол на повечето видове: от homo sapiens
до гущера. Хормоналният „дъжд“ засяга сложната система от невротрансмитери (един от тях е
допаминът), които изпращат сигнали в рамките на самия мозък, а това на свой ред влияе върху
усещанията и възприятията и събужда сексуалния инстинкт - при хората и маймуните, при кучетата
и плъховете. „Погрешно е убеждението, че животните и най-вече видовете, които са по-просто
устроени от приматите, не изпитват сетивна наслада, че съешаването им е програмирано като
действие на някакви сексуални автомати“, скоро щеше да сподели с мен Джим Пфаус, невролог към
Университета „Конкордия“ в Монреал. Сега от другата страна на въжетата и стълбите Дейдра дъв-
чеше ухото на Опенхаймер още по-пламенно.
Тромав и вял, Опенхаймер, както и останалите мъжки екземпляри в хабитата, не участваше
пълноценно в живота на двора. Те не принадлежаха към определено семейство, а бяха чисто и
просто оплодители, и техният периферен статут имитираше ролята на мъжките индивиди в дивата
природа. Там, в азиатските планини и равнинните гори, зрелите мъжки маймуни се промъкват до
териториите, в които преобладават женските, а последните ги приканват да обслужат сексуалните
им нужди. И мъжките остават в тяхното владение, но само докато са желани и потребни. След това
женските маймуни ги отпращат и ги заменят с други екземпляри. Уолън сменяше оплодителите в
своя район на всеки три години - време напълно достатъчно, за да станат неподходящи, обаянието
им да избледнее, а честотата на копулациите, почти винаги инициирано от женските, да намалее. В
дивата природа тези плодовити мъжки животни се задържат малко по-дълго.
„Женските макаци резус са големи ксенофоби, когато става дума за други женски индивиди
— обясни Уолън. - Вкарайте нова женска маймуна в двора и тя ще бъде преследвана безмилостно,
докато не умре. Ала що се отнася до мъжките екземпляри - представителите на нежния пол са по-
благосклонни към свежата кръв.“
Опенхаймер със своята бледа муцуна и червеникавокафяв гръб отскочи още веднъж, а Дейдра
отново се доближи до него. Едно от нейните деца, ненавършило година, припряно я следваше.
Сътрудниците на Уолън се възхищаваха на Дейдра. Харесваха буйните й кичури, нейната
индивидуалност, кроткото достойнство, което излъчваше през повечето време, ако не и винаги;
харесваха и майчината й всеотдайност. След един катаклизъм в центъра миналата година тя и
децата й станали по-уязвими. Ужасно уплашени, те се залепили за нея и не я оста вили на мира.
„Буквално не можеше да се изправи и да започне да върви, без малките да я повлекат надолу -
започна разказа си асистентката Ейми Хенри. - Едно я държеше за опашката. Не я изпускаха и за
секунда. А тя приемаше това с охота. Винаги се е отличавала със сдържаност. Вълнението й
ескалира само когато й предстои раждане. Много силно се привързва. Наблюдавах я как носи
дъщеря си на гърба; и това продължи доста време, чак до момента, в който трябваше да роди друго
маймунче. Не всички майки правят така.“
Със суетенето около Опенхаймер майчинският й инстинкт беше улегнал. Сега изглеждаше
така, сякаш нито забелязва, нито знае къде е бебето й; постоянно го оставяше само, а то току се
втурваше да я настигне. Разположена точно пред Опенхаймер, леко приведена, Дейдра потупваше с
ръка земята в ритъм стакато. Потупването беше упорито и представляваше нещо като еквивалент на
сцена с мъж, който разкопчава колана си. Независимо от всичко жестът й издаваше мъничко
колебливост. „Предпазлива е, защото всички женски маймуни наоколо са с по-висок ранг - каза
Уолън. - Ако по някаква причина решат, че не искат тя да прави секс с Опенхаймер, те и техните
семейства могат да я нападнат и да я нахапят до смърт.“
Реализацията на Уолън като изследовател започнала през 70-те, когато още като студент

19
регистрирал данни, че женските макаци резус са агресори в секса. В неговия университет имало
двойки възрастни маймуни - мъжка и женска, затворени в клетки за наблюдение с размер десет на
осем фута. В лаборатория във Великобритания, за чиято дейност се информирал, клетките били
значително по-малки. От двете страни на океана яйчниците на женски макаци резус били
отстранени, а учените пресмятали броя на сношенията в отсъствието на хормони, произвеждани от
половите жлези. Уолън, който сравнявал резултатите от този експеримент, бил удивен от факта, че
двойките в по-тесните клетки правят много повече секс. „Изрових литература, която дава сведения
за подобни тестове в клетки с различна големина, и резултатите се оказаха аналогични - в най-
малките клетки сексът е най-интензивен, в клетките с максимален размер честотата на сношенията е
най-малка, а в средните по размер клетки стойностите са... усреднени.“
Скоро след това Уолън посетил Йеркс и докато наблюдавал поведението на макаците резус в
обширния двор на центъра - хабитата, който възпроизвеждал близка до естествената среда на
маймуните, той развил тезата си, че начинът, по който се провеждат повечето експерименти - в
ограничено пространство, - обслужва и потвърждава общоприетите схващания за сексуалността на
маймуните, т.е. подценява ролята на женските индивиди и така изкривява истината.
Поставете маймуни от двата пола в една малка клетка и без значение какъв е хормоналният
баланс на женската, без значение дали изобщо има яйчници, ще станете свидетели на множество
сексуални контакти. (Уолън стигнал до съответните изводи отчасти и благодарение на
наблюденията си върху поведението на Дейдра по отношение на Опенхаймер.) Сексуалните
сигнали, които задава тясното пространство, възбужда мъжките екземпляри и те действат. И излиза,
че мъжките маймуни са по-инициативни. Поставете обаче макаците резус в една не толкова
изкуствена среда и ще заключите, че сексуалната активност зависи предимно от женските маймуни
- те непрестанно дебнат мъжките, докосват ги с устни, галят ги и ги целуват по корема, почукват с
пръсти, изразяват копнеж. Без приток на женски хормони и съответните реакции на мозъка копула-
циите няма как да се осъществят.
Женските индивиди ли са отявлените секс ловци и при останалите видове маймуни? Според
Уолън на този етап това не е ясно, науката още не е провела толкова щателни проучвания.
Капуцини, тонкински макаци и свинеопашати макаци са сред видовете, при които женските влизат
в ролята на преследвачи. Със своите дълги опашки и абаносовочерни муцунки женските лангури са
особено изразителни и жарки в инициирането на съвкупления. Към края на 80-те сред едрите
орангутани за първи път били документирани сцени като следната: мъжките маймуни са се
разположили по гръб, излагайки на показ еректиралите си полови органи, и чакат пасивно;
женските се спускат към тях, възсядат ги и ги изтощават. Колкото до бонобо с тяхната странно
разделена козина на главата и репутацията им на неверници, женските са ненаситни на секс - както
с мъжки партньори, така и помежду си.
И да завършим с Дейдра и нейната бясна морзова азбука, чиято цел беше да предаде послание
на Опенхаймер. Той застана зад нея и постави ръце върху бедрата й. Миг по-късно тя беше
постигнала онова, което искаше - бързи тласъци. Той започна да извършва трескави движения
напред-назад. После спря, изтегли се рязко, докосна слабините й и се плъзна в нея отново в пореден
пристъп на сласт. Няколко пъти влизаше и се отдръпваше енергично. Когато той настъпваше,
бедрата й започваха да се тресат, очите й помътняваха, тя се усукваше, обръщаше лицето си към
него, бързо мляскаше с уста, навеждаше се назад в опита си да го сграбчи, а след това силно го
придърпваше напред. Удовлетворението й след изпразването траеше кратко. Няколко минути по-
късно тя отново го преследваше безмилостно.
В друг момент би било възможно просто да насочи вниманието си към друг мъжки екземпляр.
„Тя прави секс - обобщи Уолън, имайки предвид женските макаци резус изобщо. - И как постъпва,
когато той изпада в дрямка след еякулацията? Моментално се изправя, отдалечава се и намира
друг.“ Докато следеше действията на маймуните в центъра, Уолън често се питаше дали либидото
на жените няма подобен заряд и дали „заради социалните конвенции и императиви жените не
потискат желанието си в повечето случаи. Дали понякога подценяват или дори не осъзнават
съдържанието на мотивацията си - нещо, с което женските маймуни очевидно нямат проблем“. И
после си отговаряше сам: „Уверен съм, че това е истината“.
Уолън нямаше предвид, че е налице пълно съответствие между поведението на Дейдра и
средностатистическата жена. Част от различията включвали влиянието на овулацията, което при
жените е далеч по-сложно. Той и неговият бивш докторант — Хелън Ръп, се опитали да проумеят

20
механизмите, чрез които ежемесечният прилив на хормони при жените пришпорва сексуалното
желание. В едно от изследванията те ангажирали три групи хетеросексуални жени и им показали
стотици еднакви картинки с порнографско съдържание, изобразяващи представители на двата пола.
Изследването протекло в три кръга, защото имало за цел да отрази реакциите на различни етапи от
месечния цикъл на дамите. И в този случай Уолън и Ръп използвали времето, за което съответната
картинка задържа вниманието, като мерило за интереса към порносъдържанието. Един от
резултатите бил лесно предвидим — жените, на които им предстояла овулация, се взирали по-дълго
в сравнение с останалите. Имало обаче нещо, което удивило експертите. Жените, подложили се на
изследването за първи път в средата на своя цикъл, когато организмът произвежда най-много
естроген и тестостерон, били също толкова обсебени от гледките и в последвалите два кръга на
експеримента, въпреки че междувременно въздействието на въпросните хормони отслабнало.
Жените, които гледали порнокартинките за първи път в периода на по-ниски хормонални нива, не
били погълнати от съответното съдържание и по-късно, когато били в овулация. Оставали си по-
слабо ангажирани с видяното в сравнение с другата група. Навярно някакво условно вълнение (или
равнодушие) взема превес, разсъждаваше Уолън. Във втори и трети кръг жените несъзнателно
продължавали да свързват средата в лабораторията, оборудването и порнокартинките с реакциите
си на първия етап.
„Ето един безценен урок за мъжете - пошегува се Уолън: - Внимавайте на кой етап от
менструалния цикъл се запознавате с жената, привлякла вниманието ви. Никога не ще можете да
поправите щетите.“

Разговорът ни на платформата, извисяваща се над двора на центъра, се върна обратно към

приматологията, към интуицията, която са развили нашите животински предшественици. Уолън
коментираше изобилието от похот при Дейдра и задръжките на жените, отразяващи общественото
усещане за опасност и полуосъзнатия страх от социална дезинтеграция. Докато го слушах, а и по-
късно, докато разсъждавах върху тези наблюдения, си мислех за историческите ужаси и архетипите
на плътските страсти: вещиците, чиято порочност е свързвана със „сексуалното желание, което при
жените е ненаситно“, според християнската доктрина по времето на Инквизицията; „отворът на
утробата им... е толкова алчен, че за да удовлетворят похотливостта си, те са готови да се съюзят
дори с дявола“; а какво да кажем за Ева, на чиято греховност се уповава християнството като цяло
— Ева, заради чиято порочност Божият син е трябвало да умре, да жертва себе си, за да получи
човечеството шанс за изкупление. И това е фундаментът, на който стъпва една от най-
разпространените и най-уважавани религии на нашето съвремие, чиито постановки са почти
бетонирани в общественото съзнание. Мислех си и за моногамията: за нашата рудиментарна идея за
моногамията като средство за овладяване на социалния хаос и разпад, за представата, че женското
либидо е сакато, а жените са естествените стражи на моногамията - все отчаяни опити за
преодоляване на ужаса. За управление на страха.
Защо от самото начало, когато е била лансирана в съмнителни академични публикации,
теорията за родителските инвестиции е започнала да просмуква мисленето за културата и този
процес е продължил и през последните десетилетия, докато светът на маймуните и поведенческите
им прояви са останали непопулярни? Защото се ангажираме с науката, която ни утешава и ни дава
онова, което искаме да чуем.
„Този орган служи за бог на удоволствието“, каза Джим Пфаус. Държеше пластмасов модел
на човешки мозък в ръцете си. Брада в стил Ван Дайк и обици с форма на халки украсяваха
оживеното му лице. Големите фармацевтични компании използвали неговата експертиза като
невролог в лабораториите на Университета „Конкордия“ винаги когато искали да тестват ново
лекарство върху плъхове - препарат с характеристики на афродизиак за жени. За съжаление, нито
един не се оказал подходящ за целта, поне до този момент. И той започнал да изучава въпросните
плъхове, които били поставени в различни клетки в една операционна зала. Отстранявал мозъците
им, големи колкото човешки палец - от средната става до върха на пръста. Пфаус бил завладян от
начина, по който плъховете виждат и чувстват, трупат знание и изразяват желанието си. Когато
поискал да узнае точно кой комплекс неврони се възбужда от определен вид стимулация - например
напомнящо за копулация бодване на цервикса или вълнение, породено от гледката на
привлекателен мъжки екземпляр, - един от методите, който приложил, бил обезпечаване на
женската със съответния „жизнен опит“; следвало умъртвяването й, изваждането и замразяването

21
на нейния мозък, позиционирането му върху уред с вид на миниатюрна машина за студено рязане
на деликатеси и извършването на безкрайно фино и специфично напречно сечение. Вглеждайки се в
него с помощта на микроскоп, той можел да характеризира нервната дейност, като отбелязва
мъничките черни точки, указващи къде се произвеждат определени протеинови молекули -
вторичен продукт от клетъчните сигнали.
Пфаус, наричан Молд в свободното си време, когато се изявявал като водещ изпълнител в
пънк-банда, бил привлечен от тази специалност покрай познанството си с една жена. До края на 70-
те учените не били изследвали сексуалното желание при женските плъхове, не го и забелязвали,
следователно то не съществувало; също както при макаците резус те се съсредоточавали върху
поведението на женския екземпляр при самия акт и пренебрегвали обстоятелствата, които го
предхождат. А ето какво се случвало по време на половия акт — женската се парализирала.
Застивала в позиция тип лордоза13, свивайки гръбнак и издигайки таз, така че мъжкият да може да
проникне в нея. Съвкуплението при плъховете налагало женската да изглежда вцепенена, досущ
като мъртвец. Ето защо не било трудно женският плъх да се възприеме като абсолютно пасивен
екземпляр, като съд по течението, чийто непреднамерен мирис предизвиква сексуалната активност
на мъжкия. Сходно научно невежество е захранило представите ни за женския пол в цялото
животинско царство и ключовата дума тук е „възприятия“.
Тогава Марта Макклинток по примера на Уолън помогнала на експертите да задълбочат
изследванията си. Макклинток станала известна доста години по-рано, докато все още била в
колежа „Уелсли“ — едно изцяло женско владение. Тя създала ситуация, при която жените,
живеещи в съседство, реагирали взаимно на хормоналните си аромати и в резултат —
менструалните им цикли се уеднаквявали. Нейният труд бил публикуван в уважаваното списание
Nature. Скоро тя привлякла вниманието към настоятелното поведение на женските плъхове, към
техните специфични подскоци и атаки, към указанията, които дават с глава и с изправянето на
задните крака - все техники за насърчаване на мъжкия да сложи предните си лапи на хълбоците на
женската, да позиционира крайниците си така, че въртеливото потупване по хълбоците внезапно да
я прикове на едно място, сякаш е изпаднала в хипноза, и после мъжкият да плъзне органа си в нея.
Докато разговаряхме с Пфаус пред редицата клетки от плексиглас, една от женските отиде по-
далеч, както често се случвало. Приближи се към очевидно флегматичен мъжки екземпляр, който не
проявяваше сексуален интерес. Спря се зад него, сетне яхна задните му части и започна да имитира
сношение, като че ли искаше да го подсети какво трябва да направи. Възможно ли е, чудеше се
Пфаус, науката да не е забелязала това?
Макклинток документирала и още нещо - ако размерите на клетката й го позволявали,
женската винаги се изплъзвала по средата на съвкуплението, за да не позволи сексът да приключи
твърде бързо за нея. При всички положения при плъховете, както и при маймуните, женските
животни привличат, сношават се и отблъскват партньорите си, после отново се лепват за тях,
докато мъжките не еякулират. Експериментите показват, че женският плъх се опитва да разтегли
процеса във времето, да го направи по-продължителен, макар мъжкият да не проявява подобна
нагласа. Всичко това - тази предварителна активност и настоятелност на женските животни, както и
предпочитанието им към по-продължително сношение, внушава наличие на воля и желание за секс.
Макклинток установила, че чрез контролиране на темпото на сношението, по-продължително
стимулиране и установяване на ритъм, който й се нрави, женската може да увеличи шансовете си за
забременяване. При това чувствително. Допълнителните тласъци според Пфаус предизвикват
свиване на мускулите и облекчават движението на спермата по посока към матката. А по-дълбокото
навлизане в женската - усещайки, че е далеч от момента на еякулацията, мъжкият плъх започва да
„помпи“ по-усилено - води до огъване и вибриране на маточната шийка, което предполага
освобождаване на хормони, подпомагащи задържането на оплоденото яйце.
Бременността обаче не мотивира действията на животните - както Макклинток и Пфаус, така
и Уолън със своите маймуни отчитаха това. Бременността е критична точка. Животинските видове
са проектирани от еволюцията така, че да „продължават рода“ до безкрай, да се репродуцират, но
няма животински индивид, който да се стреми към това. Женският плъх не си мисли „Искам да
имам бебе“. Това планиране е отвъд усещанията му. Инстинктите му означават дирене на незабавна
наслада, удоволствие тук и сега. И удовлетворението трябва да бъде достатъчно голямо, за да
компенсира разхода на енергия и страха от нараняване, свързан с евентуалната поява на хищници и
13
Изкривяване на гръбнака (мед.). - Б. пр.
22
конкуренти за „плячката“. Удовлетворението трябва да надделява над ужаса от това да бъдеш
разкъсан, докато се съвокупляваш. Възвръщаемостта от секса трябва да е изключително висока.
Пфаус поддържаше прозренията на Макклинток. Отчасти благодарение на нейните
изследвания той забелязал, че мозъкът на плъха не е просто мозък, а ум, че психологическият опит
на плъховете е показателен за този на хората - заключение, в полза на което свидетелства цяла
поредица от експерименти: анализ на мозъчни сегменти, инжектиране на химични вещества,
усилващи (или блокиращи) един или друг невротрансмитер, наблюдения на плъхове, които вземат
решения в най-различна среда, в прецизно изградени хабитати. Едната посока на проучванията,
основаващи се на опита на Макклинток, изисквала специална клетка с преграда от плексиглас,
минаваща точно по средата. По самата преграда имало дупки, които позволявали на женския, но не
и на мъжкия плъх да се промушва от другата страна. Така женската можела да определя темпото на
сексуалния контакт, шмугвайки се през дупките на разделителя ту в едната, ту в другата посока.
„Женските плъхове правят онова, което ги кара да се чувстват добре. Благодарение на преградата
сексът им е по-удовлетворителен. Подобрява се вагиналната и клиторната стимулация. Както и
цервикалната стимулация.“ Той описал едно изследване, което показвало, че половото сношение
стимулира клитора на женския плъх: негов колега боядисал с мастило няколко плъха от мъжки пол,
а после проследил следите по телата на техните партньорки. Що се отнася до оргазмите, Пфаус не
беше сигурен дали женските плъхове ги изживяват - поради отсъствието на измерими показатели за
разлика, да речем, от еякулацията при мъжките, маркираща индивидуалната експлозия на
удоволствието. Пфаус беше сигурен обаче относно удоволствието и интензивността на желанието.
Ето какво доказателство съществувало: първо, ако непосредствено след финала на
продължително сношение женската бъде изолирана в друго помещение, тя започва да го асоциира
със сексуалния контакт, приключил току-що; второ, ако женската има избор да предпочете трето,
непознато за нея помещение, тя ще остане в онова, което асоциира със секса. Ще остане в него даже
ако то е ярко осветено и крещи за смъртна опасност, вместо да предпочете сигурността и да избере
мястото, в което цари пълен мрак. Но ако същият тест бъде приложен спрямо женски плъх, който е
имал бърз, незадоволителен секс, то той ще се ориентира към тъмната кутийка.
Един от бившите студенти на Пфаус наскоро завършил и филмирал една много проста и
недвусмислена демонстрация на желание - на мотивация, свързана със заученото очакване за
награда — нещо особено характерно за човешките отношения. Докато седях с него в офиса му,
разположен няколко етажа над камерите с плъховете, Пфаус реши да ми пусне видеото. Студентка
взема женски плъх и с една много фина четчица започва да гали клитора му, който изпъква на фона
на останалите органи. Гали го няколко пъти, след което връща плъха обратно в клетката.
Създанието бързо мушка муцунка през отворената врата. Забива зъбки в белия ръкав на
лабораторната престилка на момичето и придърпва ръката му в клетката. Младата жена отново
започва да докосва леко клитора на плъха, после го пуска на земята. Гризачът пак захапва ръкава й
и започва да я тегли към себе си, давайки ясен израз на онова, към което се стреми. И това се случва
пак и пак, и пак...
Докато наблюдавахме, Пфаус отбеляза анатомичните пропуски, които бяха деформирали
схващането ни за клитора - човешкия и този на женския плъх - допреди десетилетие. Органът има
значително удължение, което остава скрито отвътре, във формата на малки разширения и „кулиси“.
Част от тях са разположени точно зад предната стена на вагината. Затова е чудно, че тези богати на
нерви образувания са останали незабелязани от много съвременни анатоми, които въобще не са ги
отразявали в илюстрациите или просто не са им отдали значение. Изглежда, науката доброволно
омаловажава ролята на този орган, орязва го, образно казано. Ето още един урок по подценяване на
женското сексуално желание. По-късно, в края на 90-те години, австралийската уроложка Хелън
О’Конъл описва в детайли клитора, сантиметър по сантиметър, докато е в отпуснато състояние. И
доказва неговата чувствителност към натиск през вагиналната стена - чувствителност, отговорна за
вагиналния оргазъм и вероятно обясняваща т.нар. Г-точка - тема, която се дискутира оживено, но е
източник и на доста измислици. О’Конъл е безцеремонна по отношение на „затворените очи“ на
предшествениците си в тази научна област. „Всъщност всичко се свежда до идеята, че има два вида
полови сношения - сексуални и репродуктивни“, обобщава тя.
Сега Пфаус разполови своя пластмасов модел на човешки мозък и зарови пръсти между
гънките. Започна да говори за невротрансмитерите, които обуславят женския и мъжкия ерос.
Либидото има, така да се каже, две стъпала. На първото, по-ниското стъпало, хормоните се отделят

23
от яйчниците и пад- бъбречните жлези и чрез кръвта достигат до мозъка, захранвайки
производството на невротрансмитери. Как точно се осъществява това захранване, все още е
мистерия, няма яснота и какво количество „гориво“ е необходимо, за да обезпечи нормалното про-
тичане на този процес. Втората стъпка е самият мозък, т.е. областта на невротрансмитерите.
Именно тези биохимични вещества, а не хормоните от предходното стъпало, определят същността
на сексуалната страст.
Атомите на допамина, подредени във вид на главичка с антени и остра опашница, се явяват
молекулно въплъщение на желанието, негов основен химически катализатор. Това не е всичко:
допаминът е в контакт с други невротрансмитери и участва в регулацията на множество процеси на
централната и периферната нервна система, а влиянието му има много проявления - от контрол на
моторните функции (треморът и понижената активност, наблюдавани при болестта на Паркинсон,
произхождат от недостиг на допамин) до процесите на мотивация, концентрация и запаметяване на
факти. Но допаминът е същността на сексуалното желание.
С помощта на своя минислайсър за месо и месни деликатеси Пфаус стеснил кръга на
наблюдението, фокусирайки се върху две малки територии в най-старата и примитивна част на
мозъка - медиалната преоптична област и вентралния дял на средния мозък. „Ето къде е центърът
на допаминовата система на чувствеността - каза той, - кота нула на сексуалната страст.“
От този примитивен епицентър допаминът се емитира навън, в организма. „Приливът на допа-
мин означава чувствено удоволствие — продължи Пфаус. - Това означава усилване на желанието
във всеки смисъл. Изостряне на обонянието и желание да усетиш миризмата на партньора, да
вдишаш аромата на неговата дреха. Но това е и откровено желание „да се чукаш“, желание да
желаеш, желание да получаваш повече, отколкото имаш.“
И все пак заради това прекомерно вълнение, заради тази фиксация върху обекти на желанието,
която допаминът провокира, и за да си остане страстта страст, вместо вниманието ни да се разфо-
кусира в безброй посоки, съществуват други невротрансмитери, които осигуряват баланс. На първо
място това е серотонинът. За разлика от допамина, който изостря желанието, каза Пфаус,
серотонинът го охлажда. За разлика от допамина, който поражда сласт, серотонинът създава
усещане за преситеност. Залейте женските плъхове с антидепресанти като SSRI (Selective serotonin
reuptake inhibitors) - селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (серотонинов
реъптейк), които потискат връщането на отделения серотонин в отделящата го нервна клетка, и те
ще посвещават по-малко време на ухажването на мъжките екземпляри. Женската ще започне да
свива гръбнак по-резервирано и ще повдига задните си части само донякъде, когато се нагажда за
чифтосване с партньора.
Важно е, подчерта Пфаус, да бъдат ясни достойнствата на серотонина. Те съвсем не се ограни-
чават с това да държат депресията на разстояние. Невротрансмитерът позволява на мозъчния фрон-
тален лоб - областта, която отговаря за планирането и самоконтрола, да комуникира ефективно с
другите участъци на този орган, да упражнява, така да се каже, административна функция.
Серотонинът потиска внезапните импулси и настоятелните жела- пия и фасилитира здравомислието
и организираните действия. Проблемът е, че ако съотношението с допамина е в полза на
серотонина, докато прави любов, жената най-вероятно ще си мисли за графика на задачите си за
идния ден, вместо да остави любовният копнеж и плътската наслада да я погълнат. Ако между тях е
налице баланс, еротичната енергия нито ще бъде изтласкана от мисълта за бъдещите ангажименти,
нито ще избухне в хаос, който не търпи овладяване. При наличие на хармония между фронталния
лоб и либидния център сексуалното желание ще съхрани и силата, и формата си.
При цялата ловкост на своя минислайсер, който може да се настрои така, че да реже
повърхности с ширина един микрон, Пфаус не беше в състояние да схване докрай сложното
взаимодействие на невротрансмитерите. Наркотичните вещества (опиоиди) са трети тип
трансмитер, чието влияние върху ероса е съществено - освен че се увеличават по време на оргазма,
в тандем с допамина те стимулират привличането. Тогава само един поглед към мускулестите гърди
на партньора или четенето на еротичен параграф от някакъв текст може да предизвика вълна от
опияняващо блаженство. Описвайки това удоволствие, той имаше предвид най-мощните раз-
новидности на опиатите, а именно продуктите на мака: морфин и хероин. Изпратете тези наркотици
в мозъка и удовлетворението ще бъде пълно - далеч по-пълно в сравнение с благоразположението,
което серотонинът гарантира. Инертността взема връх. Както „административният“ регион, така и
центърът на сладострастието биват обуздани; указанията и импулсите са обезсилени. При по-леките

24
упойващи вещества приливът по време на оргазъм утихва при по-ниски нива. Междувременно се
откроява един парадоксален процес. Дори тогава, когато опиатите приглушават мотивацията, те
подготвят мозъка да бъде мотивиран отново, като подклаждат, така да се каже, системата на
допамина. Оргазмите едновременно покоряват мозъка и го „учат“ да се стреми към повече
кулминации. Нека оставим оргазма настрана - Пфаус все пак не беше сигурен дали женските
плъхове изживяват върховно сексуално удоволствие, но беше свидетел на опиоидната еуфория в
своята лаборатория. „Влейте на женския плъх химикал, който блокира този екстаз, и той ще изгуби
желанието си за секс изцяло.“
Пфаус, чиято халка току проблясваше, докато мислите му прескачаха между гризачите и
хората, превърна това откритие в мнение, съставено от няколко думи: мъжете се представят по-
добре; те учат по-добре, по-добре възпроизвеждат и ще продължават в този дух. Не че това решава
проблемите на мъжете или разсейва безпокойствата им. Една сутрин Пфаус преподавал на
студентите си за ефекта на Кулидж - стандарт в учебниците за сексуалността, към чието
съдържание се отнасяше с презрение като към някакъв комедиен номер на еволюционната
психология. Ефектът на Кулидж произхожда от популярна история, която звучи така: Един ден
президентът Кулидж и неговата съпруга посетили държавна ферма. Обслужващият персонал ги
повел на обиколка поотделно. Когато показали на госпожа Кулидж кокошарниците, тя попитала
дали петелът се сношава повече от веднъж на ден. „Десетки пъти“, отвърнал водачът. „Моля,
кажете това на президента, когато мине оттук“, помолила госпожа Кулидж. Когато показали на
президента кокошарниците и му казали за петела, той попитал: „Все с една и съща кокошка ли го
прави?“. „О, не, всеки път с различна.“ Президентът заръчал: „Кажете това на госпожа Кулидж“.
Тази история се експлоатира, за да закове принципа за мъжката сласт, която се захранва от
повече и различни партньорки. Пфаус се присмял на убеждението, че женската чувственост не е
толкова „всеядна“. Женските гризачи, информирал той студентите си, скачат и атакуват мъжките
много по-енергично. Женският плъх дори се снишава, за да облекчи мъжкия в опита му да
проникне...
По време на един от нашите разговори Пфаус се отклони от свидетелствата, които беше
натрупал, и се спусна по пътя на спекулациите. „Когато това поколение млади хора завърши
образованието си - започна той, набирайки скорост, - ще започнем да забелязваме по-мъжко
поведение при жените — повече дами ще свалят мъже, ще правят любов с тях и ще ги напускат, без
да се надяват на по-сериозна обвързаност, повече момичета ще висят на компютрите в своите стаи,
ще кликват из порносайтовете, докато мастурбират, а после ще се ориентират към домашното за
училище.“
Не беше ясно за коя възрастова група говореше той - дали за момичетата, които в момента
бяха на по дванайсет години, или за жените, навършили двайсет и четири. Не беше ясно и как си
обясняваше склонността към неангажиращи връзки - а той осъзнаваше, че е налице такава
тенденция, макар факторът интернет да не е напълно надежден. Има ли конкретни индикации,
чудех се аз, посоката, в която разсъждава, да се окаже вярна? Наистина ли все по- често се случва
момичета и жени да се взират в екрана, докато текат „мръсни“ филми? Възможно ли е сърфирането
из порносайтове при момичетата да не отстъпва на интереса на момчетата? Отговорите на тези
въпроси бяха доста разпилени и представляваха отломки от доказателства. Най-правдоподобното от
тях постъпи от „Нилсен“, компания за проучвания на потребителските нагласи, която докладваше,
че един от всеки трима потребители на порностраници онлайн е жена - преди четири години
съотношението между двата пола било различно: един от четирима бил жена. Пресата цитира
твърденията на консултантите в областта на порнопристрастяването, според които напоследък
делът на жените сред техните клиенти нараства. Една от най-ярките следи в тази посока водеше до
групата от поклонници на Джеймс Дийн.
Дийн, който сам е избрал името си и неговото изписване, е порнозвезда и е заснел две хиляди
сцени през последните осем години. Обикновено влиза в ролята на доставчик, когото канят вътре за
едно фелацио, докато директорът на дадено училище преподава урок на новоназначена учителка -
окована блондинка със запушена уста, която в крайна сметка се предава, или сексуално изкусителна
жена в по-зряла възраст, която е принудена да се подчини на желанието му. Повечето сцени във
филмите, продуцирани от порноиндустрията (реализираща 13 милиарда долара годишно), са
вариации на тази и по презумпция са адресирани до мъжете. Само дето сцените се нравят и на
тийнейджърите от женски пол. Тийнейджъри и млади жени преобладават сред десетките хиляди

25
последователи на Дийн в туитър. Гледат го в PornHub, Brazzers и Kink.com 12\ търгуват с
изображенията му, настройват компютрите си така, че да ловят всяко споменаване на името му, из-
пращат му предложения за брак. Ето как Nightline14 отразява това: „Младият мъж, когото вашата
подрастваща дъщеря гледа тайно - следва лека модулация в представянето: - Порнозвезда за
фейсбук поколението“, и това подклажда манията. Медии като GQ, New York Observer и Guardian в
Англия също гъмжат от публикации в тази връзка. Някои почитателки на Дийн твърдят, че са
привлечени от вида му на „момче от съседния апартамент“, други изтъкват начина, по който гледа
партньорката си, докато извършва съответните действия, но наред със стройната му фигура и
относително по-продължителния контакт с очи в сравнение със средностатистическия порножребец
не се пропуска основното: максимална ерекция, минимум диалог, порция насилие („Практикувам
бурен секс през голямата част от времето си - споделя той в едно интервю, - така че... все нещо
поназнайвам“), много женски стеналия и гениталии в близък план.
Както славата на Джеймс Дийн, така и популярността на Суки Дънам в качеството й на пред-
приемач показват, че се случва промяна. В нейния случай промените засягат възрастовите групи. В
градче с четири хиляди жители, разположено в Ню Хемпшър, в един стопански двор, граничещ с
ограда от бели колове, Дънам изготвя дизайна на модерни вибратори от типа „Freestyle“ и „Club
Vibe 2.0h“. В задната част на двора имало дърво с къщичка - там си играели децата й.
Предшествениците на нейните уреди били в употреба повече от десетилетие - първоначално
помагали на лекарите и медицинските сестри, които вярвали, че пациентите се нуждаят от
масажи ,до припадък“ като средство за лечение на хистерия. Но през последните няколко
десетилетия процентът на жените, заявили, че ползват вибратор, скочил от 1 до над 50, а преди
няколко години вибраторите се появили по рафтовете на магазини като „Уолмарт“, „Дуейн Рийд“ и
„CVS“. Компанията „Троджан“ - водеща в продажбата на кондоми в САЩ, забелязала благоприятна
възможност, излязла на пазара, лансирайки Tri-Phoria по телевизията, и регистрирала скок в
продажбите в период на гигантски икономически упадък. „Дюрскс“, друг голям производител на
презервативи, направил същото и постигнал сходни резултати. Дънам е отраснала в градче в
Пенсилвания, специализирано във въгледобив, а баща й управлява малък екип за изкопни работи.
Същата тази жена разработва ниша за продукти от най-ново поколение.
Преди това Дънам, която има жадна, тьнкоуста усмивка, работила девет години за „Apple“,
където продавала iMacs. Една Коледа в средата на трийсетте си години в чорапа край камината
намерила iPod и вибратор - подаръци от нейния съпруг, който често пътувал по бизнес.
Едновременната употреба на тези две изобретения я навела на мисли, които се оказали
продуктивни, в резултат на което днес разполага със склад, натъпкан със стока. Тя експедира
продукти за трийсет държави, а отскоро си сътрудничи с една телевизионна риалити звезда, която
осигурява на Дънам и нейните уреди постоянно присъствие в шоуто. Компанията й продава гладки
и извити вибратори, силно оребрени вибратори, дискретно заоблени вибратори, както и приспособ-
ление, позволяващо на купувача да програмира уреда така, че той да пулсира и вибрира в
съответствие с ритъма на мелодията от айпода. Най-новият артикул е куршумообразният 2.Oh,
който се носи в джобче със същата форма, пришито към прашките.
Докато наблюдавахме всички тези женски екземпляри. които подскачаха и препускаха пред
нас, Пфаус зададе въпрос: „Защо сме измислили кутията на Пандора? Защо сме захлупили женската
сексуалност? Защо продължаваме да потискаме желанието на жените? Ние, мъжете, се страхуваме,
че ако отворим кутията, ще изгубим контрол върху ситуацията, а това повишава риска някой ден да
се събудим рогоносци“.
Той се засмя, когато му разказах свой спомен: неотдавна включих една кабелна телевизия в
Ню Йорк, чиито порнопредавания се контролират от закона със синя точка. Въпросната точка обаче
се движеше на екрана така, че да прикрива мъжкия полов орган. Същевременно женските прелести
бяха изцяло на показ.
И се сетих за местата по света, които съм посещавал във връзка с моето литературно занятие -
не навсякъде синята точка се манипулира по този комичен начин. Веднъж бях в едно изолирано
селце в Северна Кения. Попитах група мъже от племето самбуру защо тяхната култура практикува
отстраняване на клитора. Те отвърнаха сухо: „Така жените ни остават предани“.
По-късно по някакъв повод отново се видях с Чийвърс. Моделираше нов експеримент с
изображения, ориентирани към несъзнаваното - още едно средство да се копае под съзнанието, а
14
Късни вечерни новини на телевизионния канал АВС. - Б. пр.
26
вероятно и отвъд културата.
Тъкмо излагаше схемата на изследването, когато сподели, че напоследък често си мисли за
сцената в лекционната зала в колежа преди двайсет години, за онова „Ауу!“ - кратко, полукомично
и незабравимо възклицание, израз на толкова история и предистория на всички видове забрани и
лимитиращи перспективи относно женската сексуалност. Тя внезапно извиси глас: „Погледни
бариерите! Виж всички тези препятствия! Но не те ме удивляват“.
Тя е взискателен учен, избрал да се обгради с едва декорирани сиви тухли, да прекарва дните
си в нещо подобно на монашеска килия, да избягва изявленията и да остави резултатите от
проучванията да говорят сами. Сега обаче беше игнорирала научната сдържаност. „Тези бариери са
свидетелство за самата мощ на сексуалната енергия. Не особено благонадеждно свидетелство
всъщност. Защото сексуалният инстинкт е толкова силен, че може да погази всяка подобна
съпротива.“

Пета глава
НАРЦИСИЗЪМ
Една от стените в тесния университетски кабинет на Марта Меана беше покрита с
репродукции с размер на пощенски картички - портрети, датиращи от столетия. Всичките бяха на
жени. Лицата на девойките в „Момичето с перлената обица“ и „Портрет на млада дама“ на Вермеер
се открояваха на тъмния фон, кожата им сияеше, а очите им бяха вторачени в нещо или някого,
който се намираше зад тях.
Получи се хубава закачка - бяхме застанали точно под репродукциите, когато Меана ми връчи
снимки на „контролните панели“. Едната символизираше движението на мъжкото сексуално же-
лание, а другата - на женското. На едната имаше едно-единствено копче за включване и
изключване, а другата беше осеяна с копчета. „Да проумееш какво искат жените, каза тя, е истинска
дилема.“ Тази дилема ангажираше вниманието й като учен, като семеен консултант и президент на
Обществото за сексуална терапия и проучвания, най-популярната организация в тази клинична
област, влиятелна по-своему (както и дейността на Чийвърс).
И това беше дилема, която Изабел, адвокат в една нестопанска организация, се опитваше да
разреши, колебаейки се дали да остане с приятеля си Ерик, с когото имаше осемнайсетмесечна
връзка, или да се омъжи за него, в случай че й предложи, а тя чувстваше, че той ще го направи.
Проблемът беше, че независимо от приятната му външност, интелекта, добротата и уменията в
леглото рядко й се правеше любов с него.
Изабел, която не беше сред пациентите на Меана, но пък беше една от жените, с които
прекарвах доста време и от които се учех, разказа една случка от последния Св. Валентин. В нейния
малък апартамент в Манхатън Ерик й приготвил вана, сложил ароматизирани соли, около нея
наредил свещи и съзнателно оставил Изабел да се изкъпе сама. Когато излязла от банята, намерила
спалнята си цялата осветена от свещи. Леглото й било обсипано с розови венчелистчета,
аранжирани във формата на сърце. Тя положила значителни усилия да покаже, че се чувства
съблазнена от този жест, и успяла. Докато Ерик на свой ред влязъл в банята, за да се изкъпе, тя се
излегнала, махнала розовите листенца по средата на устните си и отстранила няколко, полепнали по
раменете и гърдите. След като Ерик излязъл от банята, тя все пак изпитала удоволствие, когато се
надвесил с широките си плещи и плъзнал члена си в нея. Само че удоволствието било някак
разколебано. Много нощи тя участвала в подобни сцени, въоръжавайки се с търпение или дори с
нещо по-лошо.
Била сигурна, че го обича. И разказа следната история: „Спомням си първия път, когато
заведох Ерик вкъщи в Сейнт Луис, за да се запознае с баща ми, с втората ми майка и с баба ми,
която е на 88 години. Баба помогнала в отглеждането ми, когато родителите ми се разделили.
Наричаме я „Милувчицата“. Ако седне до вас, със сигурност ще си хареса някоя част от тялото ви и
ще започне да ви гали. Ще прокара ръка по дланта, по коляното или по ръцете. И ще гали, гали,
гали, докато си бъбрите. Тя е излючително специална за мен, невероятно предана и любяща. Почти
е глуха. Мисля, че по тази причина е толкова „тактилна“, способността й да комуникира е
нарушена. У баба има нещо инфантилно. Един следобед по време на въпросното посещение влязох
във всекидневната и ги видях двамата с Ерик да седят на дивана хванати за ръце. Той изглеждаше
съвършено спокоен. В изражението му нямаше нищо иронично. Мисля, че бяха разговаряли, ала
разговорите със стара жена са трудоемки, и сега двамата гледаха телевизия. Навярно го беше

27
милвала, а в заключение се държаха за ръце. Мисля, че повечето мъже биха се притеснили. Към
ситуация като тази биха се отнесли с ирония. А за Ерик това беше нещо естествено“.
Изабел допълни разказа си: „Транспарантите в моята стая пропускат известно количество
светлина и той винаги покрива лицето си с нещо - тишърт, възглавница, ръката си или и с трите
заедно, не мога да разбера как диша. Забавно си е. На сутринта го лишавам от всички тези „защитни
средства“ в опит да изровя лицето му. Нужен ми е контакт с очи“. Веднъж в седмицата изтърпявала
секса с него, а жадувала за чувствени преживявания всеки ден. „Когато се добера до очите му изпод
всичките пластове, изчаквам клепачите му да се отворят, а после намирам място за тялото си и се
притискам в неговото.“
Тя беше очарована от нежността на погледа му и се измъчваше от факта, че страстта й към
него беше поизбледняла за няколкото месеца, през които бяха гаджета. Същевременно
предвкусваше предложението му за женитба. Това я ужасяваше. Тя бе в началото на трийсетте.
Беше убедена, че не може да си позволи несполучлив избор, и докато най-рационално претегляше
истините за връзката с Ерик, нямаше как да не я сравнява с отношенията с предишния си приятел.
Когато се обличала заради Майкъл, изборът на дрехи се превръщал в тиха инквизиция. „Нима съм
кукла?“, се питала тя, докато се взирала в изражението си в огледалото или докато се развя вала в
пробната на някой бутик, колебаейки се дали да купи нещо. „Фантазия ли съм?“ Предпочитанията
на Майкъл не били крайни, но били недвусмислени. Обувки с високи токове, къса пола. Или
прилепнали дънки и блузка, която оголва едното рамо, порядъчно големи халки на ушите, черна
очна линия.
Бил десет години по-възрастен от нея. И бил придирчив, макар изискванията му никога да не
звучали императивно. Тя винаги обличала онова, което искал той. Той я осведомявал (ясно и
енергично) за своя вкус: сутиен с черна дантела, през който се виждат зърната на гърдите й. Ала
решението дали да изпълни желанието му, в края на краищата зависело изцяло от нея.
Проблемът бил, че тя искала да удовлетворява предпочитанията му, макар нейният вкус за
дрехи да не съвпадал с неговия. В какво се беше провалила? Случвало се сама да се смъмря. В
същото време не чувствала да е рухнала. Дантелените прашки в синхрон със сутиена, тесните дънки
или миниатюрната пола, високите ботуши... Всички тези жестове упражнявали влияние върху него,
приковавали го. Тя владеела тази сила. Когато се обличала за него, тялото й кипяло от живот.
Кожата й била винаги нащрек.
С Ерик нямало защо да обвинява себе си в капитулация. Тя харесвала каквото харесвал и той и
считала това за знак. Когато излизали през лятото, тя често слагала широка пастелнозелена рокля,
която си била купила по време на едно пътешествие до Гватемала. Била момичешка, това си личало,
и Изабел се самоиронизирала по този повод. Но Ерик ценял това нейно качество. Да бъде онази,
която Майкъл харесвал, означавало да отмерва с крачки бездната и да се пуска по ръба на
пропастта, пропъждайки гласа, който я предупреждавал да внимава с желанията му. Жените, които
се обличали, водени от упоритата, неуправляема необходимост да следват желанията на мъжете,
можели да отплават и да потънат някъде дълбоко с нея - нещо като повей на презрение,
инстинктивна омраза към проявена слабост или към рана. И все пак винаги когато влизала в
ресторант, в който Майкъл я чакал на бара, погледът му сякаш я отскубвал от въздуха, после я
оставял да се устреми надолу и някъде по средата на падането я придърпвал към себе си. Неговият
поглед излъчвал обвързаност, тотално различна от тази, която Ерик демонстрирал сега. Ерик я
обожавал. Майкъл й се любувал. Тя била притежание - токовете на обувките, които избирала заради
него, я превеждали през многолюдните помещения и я носели към нейния господар. Обувките били
нещо като рамките и пиедесталите, които той избирал за снимките и скулптурите в галерията си.
Той имал особено мнение за най-подходящия начин, по който тя можела да излага тялото си.
Когато сядала да вечеря с него, мислите й вече се люлеели, но успявала да запази баланса на
изражението си. Изразът, който му се нравел, зависел от определена степен на гъвкавост. В разго-
ворите тя била ловка и тялото й било подвижно, ала когато дъхът или ръката му леко я докоснели, а
дори и когато помежду им нямало контакт, но той бил в непосредствена близост до нея, тя можела
така да обезумее от желание, че да я обхване ярост. „Ако не ме докоснеш сега, точно сега, ще
крещя“, случвало се да го моли тихо тя. „За бога, докосни ме сега. Моля те, Господи, трябва да
направим нещо тук и сега.“ Когато след вечеря се озовавали в леглото, тя свършвала бързо, по
няколко пъти. Самата увереност, че ще изпита оргазъм, я тласкала към него. Нямало защо да се
съмнява и съмнението не се изпречвало на пътя й. Умът й не се измъчвал от вътрешни съпротиви, в

28
продължение на вечерта те се стопявали.
Влиянието на Майкъл върху нея отчасти се дължало на начина, по който тя гледала на
собственото си тяло. Когато била на седем години, й отредили ролята на шаферка по време на една
лятна сватба. Облекли я в рокля с розови волани, обрамчена с дантела; имала розов пояс на кръста,
корона от розички и... бебешки дъх. Нямало как да бъде по-щастлива, никога до момента не била
обличала нещо толкова прелестно. Ала когато зърнала момичето, което вървяло редом с нея и
носело рокля със същите волани, дантела и пояс, но било два пъти по-слабо от нея, магията и
радостта от приказните дрехи бързо се изпарили и били заменени от смущение, а после и от
отчаяние, че две седемгодишни момиченца в еднакви рокли могат да изглеждат толкова различно.
Оттогава насетне все й се струвало, че е покрита с излишен слой тлъстина, понякога непоносимо де-
бел, друг път сравнително тънък. Тя измъчвала тази плът с диети, в най-добрия случай я
игнорирала, но никога не я забравяла. И макар че години по-късно, когато станала зряла жена, си
дала сметка, че отдавна никой не я е нарича „буца“, онази „телесна подплънка“ продължавала да я
плаши. Взорът на Майкъл сякаш я шпакловал, карал я да се чувства по-прибрана и фина. Острите
му очи очертавали тялото й и го „орязвали“ до линии, които изглеждали приемливо. Ерик не
притежавал тази способност. Ерик бил мил, докато Майкъл - кавалер. Ерик изпитвал емпатия,
Майкъл бил едновременно копнеещ и доминиращ. Възхищението на Майкъл я накарало да повярва
в своята привлекателност - Ерик й казвал, че е красива, но ефектът не бил същият.
Общуването й с Майкъл приключило само защото Изабел осъзнала, че той никога няма да се
обвърже с нея, че няма да се оженят, нито ще живеят под един покрив, но всъщност връзката им
съвсем не била приключила. Месеци след като се разделили, те решили да вечерят заедно. След
вечерята излезли навън, той повдигнал яката на връхната й дреха, извикал й такси и тя си тръгнала.
Пет минути по-късно получила съобщение с текст: „Пътувам към теб“. Малко след това вече му
шепнела нещо, въвеждайки го в сградата, където живее. Имало и други подобни отклонения от
правилото на раздялата, после пак и пак. Краят в отношенията им все се отлагал - тя току
изненадвала приятелите си с информация за поредната им среща. Някой ден наистина щяла да
сложи край. (Когато вече нямало да й бъде удобно да се изповядва пред тях.)
„Не можах да се отлъча от него - каза тя. - Не успях да го избия от главата си.“
Меана беше професор по психология в Университета на Невада в Лас Вегас и малко преди да
отлетя за среща с нея, тя ме уведоми, че първо трябва да посетим шоуто на Сирк дьо Солей в едно
от казината. Малко след като самолетът ми кацна, вече бяхме се разположили в притъмнена
театрална зала с формата на буквата U. Тъкмо започвахме разговор, когато две голи до кръста
тъмнокоси жени с прашки се хвърлиха заднишком в една гигантска чаша за шампанско, поставена
на сцената и пълна с вода. Гмурнаха се от противоположните страни на „басейна“, заплуваха една
към друга и се омотаха като змиорки. Пълзяха по стените, извивайки гръбнак, а гърдите им се
хлъзгаха по стъклото.
После на сцената се появи една тънка блондинка, която подскачаше като ученичка. Носеше
малка плисирана поличка и кършеше ханш, а набор от хавайски обръчи се въртеше около кръста й.
Внезапно едно дебело въже я отскубна от земята, издигна я над публиката и я понесе нависоко.
Това беше кулминационният момент от нейния номер - символично отвличане. Нимфетката
разтвори широко крака над очите ни, раздалечавайки ги един от друг повече, отколкото ни се
струваше възможно, беше някак жестоко.
После една жилава чернокожа жена, която излезе само по огърлица, изтощи своето
блещукащо тяло в еротичния ритъм на някакъв племенен ритуален танц. Тези софтпорносцени се
сменяха бързо, а сцената се изпълваше с жени, които приковаваха вниманието на зрителите. В
публиката двата пола присъстваха поравно. Накрая церемониалмайсторът, който носеше
платиненоруса перука, извика: „Къде е говеждото?“, и дългокос мъж в каубойска риза и гамаши
изпълзя през един отвор на пода. Започна да се перчи, разхождайки се напред-назад, разголи
плочките на корема си. После свали гамашите, остави прикрити само слабините си и застана на
едно място, демонстрирайки мускулите на задника си. И макар тази мъжка голота да беше на показ
само за няколко минути, цяла дузина женски тела обградиха „каубоя“.
Меана, която беше в началото на петдесетте и тази вечер носеше рокля тип дълга риза и
чорапогащник, а косата й се отличаваше с бронзовия си цвят и добре оформения бретон, изобщо не
се съмняваше какви са обичайните обяснения за численото превъзходство на жените на сцената,
макар да не вярваше, че те хвърлят светлина върху истината. А въпросните обяснения гласят

29
следното: Мъжете в публиката биха се почувствали неловко при повече мъжка голота на показ.
Заради тях, по-точно заради хетеросексуалните сред тях, каубоят следва да бъде облечен от кръста
надолу. От друга страна, женската голота удовлетворява склонността, ако не и пристрастеностга на
нежния пол към съпоставките - дамите могат да оценят собствения си външен вид на фона на тази
иконична красота. И така, всички закупили билети за шоуто бяха доволни, тъй като виждаха живата
версия на онова, към което бяха привикнали - милионите образи от билбордовете, списанията,
телевизионните предавания. За мъжете това беше двигател на сластта, а за жените - възможност за
сравнение.
Меана виждаше нещо повече от очебийния дисбаланс на сцената. И тя го обясни простичко, а
смисълът на думите й беше в съответствие с установеното от Чийвърс чрез нейния плетизмограф,
докато онзи Адонис с отпуснат член хвърляше камъчета на плажа. „Без значение възбудено ли е,
или не, женското тяло изглежда по един и същ начин. Докато тялото на мъжа, който не е в ерекция,
натрапва на публиката липсата на възбуда. Видът на женското тяло по всяко време представлява
обещание или намек за секс. Намек, който се зарежда и реализира чрез енергията на двата пола.“
Дисбалансът служи на жените и по друг начин, който е много съществен - и тъкмо той
занимаваше Меана. Сърцевината на женското желание се състои в това да бъдеш желана.
Нарцисизмът, и тя използваше тази дума непреднамерено, а не като осъдителна присъда, е в
основата на женската сексуална нагласа. Вторачени в изпълнителките на сцената, жените в залата
изпитваха еротично вълнение, представяйки си, че собствените им тела са също толкова
изпепеляващо желани.
На един от двата портрета на Вермеер, които Меана беше закачила на стената в кабинета си,
младата жена рееше поглед някъде назад и отвъд онова, което я заобикаля, а тънките й устни бяха
застинали на платното в боязлива усмивка - сякаш не беше докрай уверена, че някой я забелязва. На
другия, който изобразяваше фигурата в по-едър план, открехнатите устни на момичето изобщо не
се усмихваха. То беше сигурно, че някой го наблюдава.
„Да си желана, е вече оргазъм“, изрази се малко метафорично Меана. Жената копнее да бъде
желана, същевременно фактът, че някой я желае, разискря копнежа й. Увереността на Меана в този
нарцистичен двигател извираше отчасти от обгърнатото със завеси пространство в нейната
лаборатория, от един уред, който изглеждаше по-достоен за кабинета на някой офталмолог.
Приковали брадички върху рамката на този уред, нейните пациентки се взираха в екрана,
наблюдавайки серия от снимки със софтпорносюжети. Уредът отчиташе стотици показания в
секунда - красноречиви свидетелства за начина, по който блуждаят очите им, както и за точките,
върху които погледът се задържа.
В течение на няколко години Меана беше съпоставила моделите на фокусиране при двата
пола. Преди много време тя спечелила стипендия за магистърска степен по литература и планирала
да преподава внушенията на великите романи. Но после установила, че не е по силите й да стои
права пред цял клас, насърчавайки учениците да споделят собствените й чувства. „Не исках да
опетня представите им“, каза тя. И се върнала да учи, за да придобие необходимата база от знания,
за да започне докторантура по психология.
В едно от изследванията, които тъкмо беше публикувала, тя представяше наблюденията си
върху свои хетеросексуални пациенти, вторачени в снимки на мъже и жени по време на любовна
игра. Например двойка, застанала до кухненска мивка: мъжът е зад жената, силно притиснат към
нея, гениталиите им са извън зоната на видимост за зрителя, двамата са „облечени“ в малко
сапунена пяна от препарат за миене на съдове. Наблюдавайки снимките в тяхната
последователност, мъжете се взирали далеч повече в жените на екрана, в лицата и телата им,
отколкото в мъжките фигури и атрибути. Вниманието на жените било разпределено поравно между
представителите на двата пола - очите им поглъщали израженията на мъжките лица, от една страна,
и следели извивките и движенията на женските тела, от друга страна. Сякаш искали да установят
кое точно притегля мъжете към въпросните дами. Жените се разгорещявали в резултат от
настоятелността на мъжете, но ги разпалвала и самата способност на нежния пол да отключва
енергията на мъжкото желание.
Меана трябвало да провери тези наблюдения. Искала да бъде сигурна, че пациентките не
измерват с поглед жените на екрана единствено за да ги съпоставят със собствения си външния вид.
Меана осъзнавала, че тази причина неминуемо е фактор, но държала да се убеди, че ролята му е
второстепенна, за да докаже, че изследваните лица се взират в онова, което ги възбужда.

30
 Един от методите предполагал да бъде проведен същият експеримент, но докато пациентите
мастурбират. Според очакванията погледът им трябвало да бъде фокусиран върху онова, което
оказва най-силно еротично въздействие. Но шансът такъв тип експеримент да бъде одобрен от
Университетския борд (URB) бил твърде малък, а дори и да минел през въпросната комисия, със
своите мастурбиращи жени Меана щяла да си навлече възмутеното презрение на консервативната
преса в Лас Вегас - присъда, която можела да застраши и останалите й проучвания. Лас Вегас е
място на парадоксите - всичката тази гъделичкаща реклама и лицензирана проституция, заляла
магистралите, съжителства с някакъв лъжем орал, който сякаш изпълва въздуха в знак на съпротива
срещу животинските инстинкти на стичащата се тук тълпа. Тази раздвоена психика е екстремна
версия на двойствеността, характеризираща духа в страната като цяло. Еротиката е едновременно
вездесъща и недостъпна за сериозни изследвания. Това отчасти е била причината, поради която
Чийвърс, получила докторска степен и провела първия от експериментите си с плетизмографа в
Щатите, да се върне в Канада след завършване на образованието си. По време на престоя й в САЩ
изследванията й станали мишена на подигравки. „Уошинггьн Таймс“ отправил възражение срещу
харченето на американски правителствени долари за целите на нейната дейност. „Проучване,
финансирано на федерално ниво, измерва възбудата от порнопредавания“, гласели заглавията. Един
конгресмен дори поискал да се проведе разследване. Врявата около нейния малък проект скоро
заглъхнала, но остро изразеното нежелание на американците да се фокусират върху сексуалността
по-задълбочено, не дало мира на Чийвърс.
Меана действала внимателно предвид съветите на Университетския борд. Разработила модел
за проучване, който се основавал на наблюденията върху погледа на участниците, докато текат неп-
ристойни видеофилмчета. Те ги възбуждали много по-бързо в сравнение със снимките,
илюстриращи софтпорно. Дали сега, когато били в по-уязвима позиция, позиция не толкова
благоприятна за провеждане на анализи и съпоставки, участничките в експеримента щели да бъдат
погълнати от всичко мъжко пред себе си за сметка на женските прелести? Едва ли. Меана очаквала
резултатите от това проучване да повторят структурата на предходното, защото, когато става дума
за плът, женската фигура винаги генерира повече електричество.
Докато изготвяла модела на своето ново проучване, надявайки се на одобрение от страна на
Университетския борд, Меана все още не знаела за опитите на Чийвърс със снимки на изолирани
гениталии. Онези резултати навярно са щели да я доведат до въпроса дали в нейния
видеоексперимент дамите не биха дирили освен женски тела и еректирали полови органи като този
на Дийн - чисто въплъщение на мъжкото желание. Идеите на Меана се кореняха както в резултатите
от нейните лабораторни проучвания, така и в опита й като клиницист, когато помагала на много
жени да се справят с т.нар. диспарения - болка при полов контакт. Това състояние по същество не е
следствие от липсата на сексуален апетит, макар пациентите да докладвали за по-слаб дискомфорт в
ситуации, в които изпитвали силно желание. И така, предизвикателството отчасти се състояло в
това как да се усили страстта, а отговорът - в разрез с доминиращите „проникновения“ по темата -
нямал много общо с „изграждането на стабилни взаимоотношения“ и насърчаване на общуването
между пациентите й и техните партньори.
Тя присвивала очи при подобни изявления. Давала за пример пациентка, чийто нежен
любовник по време на секс често й задавал въпроса: Така добре ли е? Което всъщност осуетявало
възбудата и на дамата, макар да представлявало мила загриженост. Меана се стряскала при
констатирането на превратно тълкуване на неговите деликатни усилия - „липсвал хъс“, нямало жар,
отсъствал знак от страна на мъжа, че сексуалният му глад по отношение на партньорката му не
подлежи на контрол.
Разговорите с Меана ме накараха да мисля за Фройд и един от неговите последователи -
австрийско-британската психоаналитичка Мелани Клайн. Сексолозите нямат много време за
психоаналитична теория. Те имат склонност да игнорират или да иронизират идеите му като
неоснователни по отношение на емпиричната база, определяща тяхната дисциплина. Меана никога
не споменаваше Фройд, нито тезите на Клайн, но тяхното мислене прозираше зад нагласата й.
Същото се отнася и за Чийвърс - около нейните интерпретации кръжаха идеите на тези двама видни
психоаналитици.
Според Фройд сексуалността е „гравирана“ в нашата психика чрез екстаза в най-ранна
възраст; нейният източник е ослепителната майчина гръд, „засмукването на зърната - това е първата
и най-съществена дейност на детето“, пише той столетие назад. „Всеки, който е виждал как бебето

31
се оттегля сито от гърдите на майката и потъва в съня със зачервени бузки и блажена усмивка на
личицето, не може да избяга от представата за тази картина като прототип на изражението, което
сексуалното удовлетворение носи на един по-късен етап от живота.“ Първичната нужда от храна
диктува на детето първия урок в сферата на ероса - инстинкт за оцеляване и чувственост в едно.
„Устните на детето от наша гледна точка функционират като ерогенна зона или дразнител с
ерогенен характер и няма никакво съмнение, че потокът от топло мляко е стимул, причиняващ
приятно усещане.“ Детското съзнание е залято, ако не и потопено в мигове, заредени с (почти)
оргазмена енергия.
„Намирането на обект всъщност е неговото преоткриване.“ Така Фройд очертава механизма,
по който се формира желанието в младежките ни години и в по-зряла възраст. Ние се обръщаме към
миналото, търсим удоволствията, които сме получавали някога от нашите майки не само при
храненето; тяхната грижа за децата, за разлика от бащиното внимание (и личният опит на Фройд
потвърждава това), има множество форми: от къпането и измиването на гениталиите, през
гушкането до здравото стискане и мачкане при изблик на радост. „Една майка навярно би била
ужасена, ако осъзнае факта, че събужда сексуалния инстинкт на детето и го подготвя за
интензивните усещания по-късно“, продължава Фройд. „Тя смята действията си за асексуални,
чисти и безобидни...; в края на краищата тя предпазливо избягва да „наелектризира“ детските гени-
талии повече, отколкото е необходимо в редовната, ежедневна грижа за мъничето. И не би трябвало
да се упреква дори и след като стигне до това „озарение“, защото всичко, което прави, е нейна
задача: да учи детето на обич.“
Еротичната енергия на момичетата в теорията на Фройд бързо е преведена през едни сложни
емоционални маршрути и реканализирана от връзката с майката към връзката с бащата. Ала най-
ранните уроци са неизличими - сексуалната притегателна сила на майката не може да бъде
елиминирана.
По-късно Клайн разширява концепцията. За Фройд в крайна сметка кърменето и женската
гръд са далеч по-маловажни от фалоса или неговата липса, когато става дума за психическия код на
момчетата и момичетата. Клайн катурва неговата йерархия. Според нея женският бюст е просто
огромен. Навярно е било неизбежно Фройд, бидейки мъж, да величае преди всичко фалоса, а после
да се появи жена психоаналитик, която да развенчае внушенията му. Може би мисленето на Клайн
се уповава не толкова на личния й опит като жена, а на нейната работа; като клиницист тя работела
с малки деца и наблюдавала психиката им от най-крехката им възраст в посока към опита, който те
постепенно акумулират; тя не се опитвала да реконструира преживяванията от детството въз основа
на живота на родителите, както процедирал Фройд. Независимо от причините Клайн обявява, че
женските гърди окупират изцяло вниманието на кърмачето. Всичко друго изчезва. Женската гръд го
успокоява и след това се оттегля, изкушава го и го лишава от храна, предлага му се и се пази от
него, учи го на любов, но и на ярост. Пазвата „поглъща“ детето - щедра, преливаща от животворен
сок, неизтощима и досадна. Тя изпива бебешкото ни съзнание и на практика никога не изгубва
своята удивителна роля.
Фройд вярвал, че хомосексуалните влечения при жените се пораждат заради преживяванията
им като бебета. Неговата теория, както и визията на Клайн предлагат обяснение за кипежа на кръвта
на участничките в експеримента на Чийвърс - те се вълнували при гледката на съблазнителни жени,
упражняващи сексуално действие (сами или с други жени), защото гърдите са първият локус на
желанието, а женското тяло е техен повелител. Всички ние сме на лов, за да се намерим отново.
Несъмнено и майката на Фройд, и още повече майката на Клайн са имали своя принос за
дълбочината, до която стига мисленето на Меана за женския сексуален нарцисизъм. От женските
тела в нейната лаборатория или на сцената на казиното, през почти голите модели, миещи чинии на
кухненската мивка, до топлес плувкините, гмуркащи се в гигантска чаша за шампанско, жените
косвено или несъзнателно се превръщат в реципиенти на онова неуправляемо желание, което
самите те са изпитвали някога - към телата на своите майки. Те постигат еротичното всемогъщество
на своите майки.
На една от стените в лабораторията извън обгърнатото от завеси пространство, предназначено
за движенията на женските зеници, имаше постер от концерт на Ани Ленъкс, на който Меана
присъствала. Бях в състояние да доловя пронизителния, магичен глас на Ленъкс, нейните
непоколебими слова, ледения електронен саунд на групата, когато Меана ми разказваше за този
концерт. „От това са съставени всички сладки мечти, коя ли съм аз да оспорвам съдби? Пребродих

32
света и моретата седем, но коя ли съм аз да оспорвам мечти?“, пее Ленъкс. И след това изброява,
без да укорява някого или да се жалва, неизбежните лица на страстта.
Лицето на Меана е кръгло, докато това на Ленъкс е продълговато, бретонът на Меана е доста
палавичък, докато косата на шотландската певица стърчи на половин инч от главата й. Гласът на
Меана се бе разделил с онази неуморна настойчивост, която се чете в гласа на Ленъкс. Но двете,
изглежда, еднакво жадуват историите за страстта, които се разказват. Чертите на лицето на Меана
се оживяваха и ставаха по-изразителни, а устата й лекичко се изкривяваше в нещо подобно на
гримаса. И това се случваше винаги, когато говореше за онзи легион от брачни консултанти,
поддръжници на идеята, че що се отнася до жените, отгледаната и пораснала близост винаги води
до по-добър секс.
Емпатия и близост - предполага се, че това са решенията. Според Меана тези пътеки наистина
може да отведат жените на прекрасни местенца. Ала страстта не е между тях.
„Женското желание - потвърди Меана резултатите от експеримента на Чийвърс с близки
приятели и с непознати - не се ръководи от фактори на взаимоотношенията, колкото и да ни се иска
женската сексуалност да е в някакъв контраст с мъжката.“ Тя планираше да публикува проучване,
основаващо се на продължителни интервюта с жени, чийто брак е лишен от секс. Може и да е
вярно, че обтегнатите взаимоотношения са в състояние да убият желанието, каза ми тя, но гладките
съвсем не го гарантират. „Целуваме се. Прегръщаме се. Споделям с него, че не разбирам какво
става“, цитира една от своите пациентки Меана. „Имаме страхотни взаимоотношения, като се
изключи една-единствена област.“ Имала предвид леглото.
Важно е да се прави разлика, продължи Меана, между онова, което се цени високо в живота, и
изворите на сластта. Погрешно е да се смята, че гладките взаимоотношения са първичен източник
на женското сексуално желание само защото дамите избират да живеят в съответствие с идеала си
за заедност, разбиране, постоянство и вярност. И тя отново подчерта нарцисизма на жената и
желанието й да бъде „обект от първа необходимост“.
Осъществяването на това желание, настояваше тя, не изисква близост, а известна дистанция.
По презумпция обектът на сластта е някъде на разстояние. Тя предупреждава да не залитаме по
очакванията и надеждите, свързани с популярните романтични представи за една връзка - за
сливане с партньора, за възможността да кажеш: „Ти ме допълваш“. Това е грешен стандарт за
любовта. Този тип връзка между двама души, дори самият стремеж към нея е в състояние да задуши
еротичното желание. Бракосъчетанието не оставя пространство за прекосяване; то стопява
разстоянието, което поривът на любимия трябва да преодолее, за да се добере до крайната точка - а
това е начинът да се изпита истинско удоволствие от освобождаването на сексуалното напрежение.
„Понякога се събуждаме с очи, вперени един в друг“, сподели Изабел. В този абсолютен
синхрон на разбуждането имало някаква топлота; едновременното отваряне на очите,
приближаването на зениците и ирисите, поради което виждаш другия замъглено - всичко показвало,
че тя и Ерик са на границата да се разтворят в близостта помежду си. Следваше още по-симпатична,
просто прекрасна сцена: тя повдига завивката от лицето му, той открехва клепачи и я вижда,
разпознава усещането за уют, наслаждава му се.
Тогава защо, питаше се тя, изследваше се и се самообвиняваше, изпитваше такава апатия -
защо, ако трябваше да бъде честна със себе си, беше започнала да се отдръпва в моментите, в които
той протяга ръка в знак, че иска интимност? Тя не можеше да проумее това. На партито, на което се
запознали, тя първа го забелязала; на първата им среща тя първа го целунала; през първите им
месеци заедно изпитвала такава страст, че „пълзяла по него като по дърво“. Сега, година и половина
по-късно, тя се била вкопчила в него, „сякаш двамата са тик-так копчета“. Изпитвала ежедневната
тръпка от току- що открехнатите му клепачи, но се чувствала така, като че ли някой е откраднал
сексуалното й желание, някой пакостлив мъничък бог.
Тя предприела съответните действия. Осмелила се да влезе в изискан магазин за секс играчки
и купила наслуки някакво еротично масажно масло. Целта била не да изолира от погледа си
неговите привлекателни черти, а да преобразува ефекта от докосванията. Опити като този имали
успех, но скромен, пък и временен. Какво точно не било наред? Понякога й се искало „той да се
държи като мародер“ - да притисне рязко раменете й към леглото или стената, да захапе грубо
зърната на гърдите й, яростно да дръпне езика й. Но се отказвала да го сподели с него. „Защото той
би се почувствал неловко и жестовете му биха били фалшиви - нещо като пародия на онова, което
искам. Работата е там, че тези неща следва да се усещат, да се случват инстинктивно. Дори самата-

33
идея, че аз ги изисквам...“ Гласът й заглъхна. Беше ли възможно, питаше се тя, да има както оно ва,
което й даваше Майкъл - неговият хищен подход напомнял репертоара на хипнотизатор, така и
другото, което й даряваше Ерик - пълна искреност и посвещение? За какво трябваше да се улови, че
да остане при него? Трябваше ли да се оттегли, без значение колко мъчително би било това?
По време на втората им зима заедно голяма снежна буря връхлетяла Ню Йорк. Затрупала
перилата с перушина, покрила первазите с плюшено було. Прогонила таксиметровите шофьори от
улиците, избутвайки току-що паркираните им коли. Фъртуната причинила битови неуредици, още
повече че до Коледа оставали само няколко дни. Малко преди това двамата с Ерик се погрижили за
елхата - закрепили дръвчето върху специална стоика за коледни дръвчета и го украсили. Докато
заканвала една блестяща червена топка на високо клонче, очите й внезапно се насълзили от
благодарност, че той споделя с нея този симпатичен ритуал.
После настъпил онзи съботен следобед - виелицата още върлувала, когато тя се прибрала
вкъщи с празнични покупки и му ги показала в кухнята. Той почти не реагирал, не се включил в
еуфорията с никакъв коментар. Малко след това дори напуснал стаята - излязъл във вестибюла.
Спрял и се обърнал. Изведнъж осъзнала, че ръцете му са скръстени отзад на гърба. Може би,
помислила си тя, е купил подарък преди нея. Той се върнал в кухнята и застанал на колене.
- Какво правиш?
- Моля те да се омъжиш за мен.
- Сериозно? Точно сега?
Жестът бил недвусмислен - той стоял пред нея с протегната ръка, в която имало пръстен. Тя
обаче продължила да залага на мисълта, че се шегува, понеже коленичил някак рязко, пък и кухнята
се явявала странен декор за такава инициатива.
- Ще кажеш ли нещо?
Тя мълчала.
- Това ДА ли означава?
Въпросът бил напоен с толкова много надежда - надежда, която кореспондирала с нейните
чувства, с нейното отчаяно желание да съхрани всичко изградено помежду им.
- Да, това означава ДА.
И тя коленичила на кухненския под. Внимателно сложила накита на пръста си - гравиран
диамантен пръстен с форма на хексагон. Бил го избрал, без изобщо да му е давала знак. Както
обикновено вкусовете им съвпаднали. Казал й, че няколко часа по-рано звъннал на родителите й, за
да поиска тяхната благословия. Това също й се поправило.
Докато се прегръщали така, коленичили на балатума, те изпили една бутилка шампанско,
закупена от него за случая. Той изтъкнал всички причини, поради които искал да сподели живота си
с нея, накрая се надигнали, за да излязат от кухнята. Само че не се запътили към спалнята, а излезли
навън и се слели с тъмнината на вечерта, нищо че снегът се стелел безспирно. Вървели, снегът
продължавал да се трупа по первазите и да поглъща вцепенилите се коли. Всичко се давело в
белота. Всичко било заровено от снега.

Шеста глава
ЗАДЪНЕНА УЛИЦА
За своя двайсет и четвърти рожден ден Ндулу събрала приятели в ресторант в централната
част на града. Ресторантът бил порядъчно и скромно местенце, но и животът на Ндулу бил
порядъчен и скромен. Няколко от нейните приятели били мъже с гей ориентация и съвсем не се
притеснявали (като нея) за това кое е подходящо и кое не. Пък и вечерята включвала питиета.
Вечерята била към края си, когато Дейвид извикал сервитьора и му съобщил, че Ндулу се
нуждае от целувка за рождения си ден. Дейвид бил по средата на увертюрата, когато Ндулу навела
главата си и покрила лице с ръце. Дейвид нямал никаква представа до каква степен външният вид
на келнера съответствал на копнежите й. И нито Дейвид, нито Ндулу можели да знаят, че неговите
желания съвпадали с нейните фантазии.
Келнерът бил застанал точно зад нея и изобщо не схванал молбата на Дейвид като шега. Не
отговорил отрицателно, но и не предложил на Ндулу въпросната целувка. Вместо това се навел над
рамото й и доближил устни до ухото й. „Отиди в тоалетната“, казал тихо, но не толкова тихо, че
приятелите й да не разчетат смисъла.
Тя останала на мястото си. Нейните хора и особено Дейвид, амбициозен музикант с

34
множество сексуални завоевания в актива си, който постоянно се сражавал със сдържаността на
Ндулу, се оживили и развеселили покрай това неочаквано развитие на ситуацията. Започнали да я
бутат с ръце, да я насърчават с думи. Накрая все пак успели да я устремят по посока на дървената
врата на тоалетната...
Ето някои фантазии - първата от тях е на Изабел, - които таят и други жени:
„Директорът на моята гимназия. Аз съм с пола. На единайсет-дванайсет години съм. Косата
му е посребряла, с наднормено тегло е, носи блейзър. Намира начин да ме покани в кабинета си.
Женен е. Има милиони причини да не прави това. Не е перверзно, че го намирам за атрактивен. По-
важното е, че СЪМ привлечена от факта, че той ме намира за атрактивна. Рискува някой да нахлуе в
кабинета му, рискува цялата си кариера заради мен.“
„Вземам душ в хотел заедно с други хора.“
„Случаен мъж на улицата. Не е нужно да е паднал здрач.“
„Орален секс с мъж, комуто мога да се доверя. Знам, че звучи банално, но това желание
навярно се корени в средата ми - израснах в консервативния, самотен свят на Кентъки, където
аналният секс беше в реда на нещата, свирките се обсъждаха с охота, но да се храниш навън, беше
или признак на недодяланост, или изобщо не се коментираше.“
„Аз съм млада девствена селянка, чието семейство е сред наетите да обработват земята на
едър земевладелец; последният (или синът му) ме принуждава да бъда с него и аз нямам друг избор,
освен да го оставя да прави с мен каквото иска. Или съм училищната развратница. Или някой
социален маргинал - жена, върху която се изреждат членовете на цял футболен отбор. Още се
опитвам да се примиря с факта, че неща, които намирам за осъдителни - като изнасилването или
злоупотребата с беззащитни същества, оформят представите, които ме докарват до
умопомрачителни оргазми.“
„Никакви образи. В главата ми се въргалят само усещания за тъкан и повърхнина.“
„Друга двойка прави секс някъде наблизо, така че да мога да ги наблюдавам. Някой ме
облизва или ме докосва, може би двама души, след което един мъж прониква в мен изотзад. Не бих
казала, че го прави ожесточено, а по-скоро енергично. Освен ако думата не звучи идиотски.“
„Сцената с изнасилването във филма „Обвинените“, колкото и да ме е срам да го призная.“
„Женен по-възрастен мъж, с когото работя в училище и който дори не ме привлича, ме чука
отзад, а аз съм с лице към бялата дъска; той блъска лицето ми в дъската, а после внезапно ме
обръща към себе си, аз му правя фелацио, накрая свършва върху лицето ми.“
„От време на време си мечтая за нещо - целуваме се и се храним взаимно с пухкав десерт.
Доста често си представям, че ме обслужват много мъже едновременно.“
„Непознат мъж, в повечето случаи висок и снажен, наднича през прозореца ми.“
„Най-вече изнасилвания. Започнах да мастурбирам, когато бях на десет или единайсет години
- най-често си представях плешив мъж на средна възраст, който сякаш ме опиваше и парализираше.
Когато ме изнасилваха, не чувствах вина за удоволствието, което изпитвах. Не се налагаше да давам
обяснения на Господ или на родителите си. Нямам представа откъде изникна този плешив мъж. По-
късно, когато започнах да правя секс със съпруга си, се оказа, че оргазмът струва много усилия. За
него беше важно да изпитам върховна наслада по време на секс, а и сексът с него беше приятен, но
за да стигна до оргазъм, трябваше да фантазирам. Плешивият мъж отново влезе в роля.“
„Представям си момичета от рекламите в Крейгслист15 в интимни сцени помежду си.“
„Отегчената домакиня, която позволява на куриера от FedEx да се възползва от нея само за да
я види пощальонът, който после на свой ред да приложи способностите си върху нея. Отегчената
тийнейджърка, която се преструва на заспала, докато се излежава край басейна с хлабаво завързан
бански - тип прашка, докато една строителна бригада (каква случайност) работи наблизо.“
„Онзи епизод от Ескалибур, в който бащата на Артур приема облика на друг мъж и прави секс
с майката на Артур, без да сваля окървавената си ризница.“
„Някога фантазиите ми бяха свързани с изнасилвания, а сега си представям как влизам в една
стая и заварвам приятеля си седнал на стол. Обърната с лице към него, някаква девойка на възрастта
на колежанка го е възседнала. Винаги е слаба, с големи гърди - звучи толкова стереотипно,
съжалявам, и с дълга, лъскава коса, стигаща чак до кръста. С едната си ръка е обхванала тази коса, а
пръстите на другата й ръка докосват неговия анус.“
„В по-ранните години харесвах ухажването - парковете, съзерцанието на луната. Насилието
15
Craigslist - уебсайт с реклами, групирани по теми. - Б. пр.
35
като аспект на интимността не ме занимаваше, докато не назряха проблемите с първия ми брак.
Омъжих се повторно и резултатът е налице - вече съм свръхкомпетентна. Аз ръководя
домакинството, 99% от грижата за децата е моя заслуга, имам докторска степен и успешна кариера.
През цялото време държа нещата под контрол. В леглото единствено фантазията ми помага да
излизам от контрол, макар че упражнявам контрол. Не се раздавам, но си представям, че се
раздавам докрай. „Низки радости“, би казал Уърдсуърт. Не е така, аз си представям как ме
отвличат и ми се иска в живота ми да има повече такива моменти. Иска ми се съпругът ми да
поеме контрола, ала той не е в състояние да го стори. Не знам дали някой не му е преподавал, че
„НЕ значи НЕ“ в часовете по здравно възпитание в средното училище. И така, налага се да
сътворявам цял свят във въображението си.“
„Вързана съм, имам превръзка на очите. Някой, когото обичам, ме дели с други мъже, които
не съм в състояние да видя. Много хора ме желаят и се занимават с тялото ми. Ако се чувствам
особено уморена или нещастна и тялото ми не реагира, представите ми са още по-груби. Това ме
освобождава от всички мисли - от безпокойството за домашното на сина ми до изтичащия срок на
ипотеката.“
„Имах афера с мъж, който е с единайсет години по-млад от мен, фактически момче. Тази
година бракът ми навършва десет години. Аз съм на трийсет и осем. С младежа се виждахме само
веднъж месечно, понякога за по-дълго. И никога не обменяхме имейли, нито разговаряхме по
телефона, освен за да уговорим следващата среща. Тази афера вече е в миналото. И сега
продължавам да си купувам тоалети според неговия вкус, нищо че никога няма да ги види. Жадна
съм за начина, по който ме изпиваше с очи в мига, когато отварях вратата. Да не говорим за
следобеда, в който ме учеше да духам качествено - беше в задния двор близо до басейна. Къпехме
се в слънчева светлина. Никога през живота си не съм се наслаждавала повече на пенис, изпълващ
устата ми. Сега ми се случва да извършвам същите движения с дилдо (изкуствен пенис), но го пазя
на скришно място. С мъжа ми просто се любим.“
„Това, което бих искала да правя с моя приятел. На публично място, на перона в метрото или в
парка.“
„Звуците, които любовникът ми издава, докато свършва.“
„Ние сме консервативна двойка, съпругът ми е единственият мъж, с когото някога съм била,
затова, когато затворя очи, виждам единствено неговото тяло. Секс между лесбийки,
прелюбодеяния... Да, понякога си позволявам да мисля за забранени неща, но бързо прогонвам тези
мисли. Неговото тяло е еротично за мен. То е мое. Знам го. И го разбирам. Понякога си фантазирам
как сме в леглото и аз му прошепвам, че искам да завържа ръцете му на гърба, за да ме наблюдава
как мастурбирам. Винаги са ми били забавни реакциите на хората, с които съм споделяла, че до
сватбата си бях девствена (по свой избор!). Намират ме за наивна или твърде скромна. Ако само
можеха да надникнат в главата ми.“
„Мъже и жени - когато не бях омъжена, бяха предимно мъже; сега преобладават фантазиите
ми с жени. Безобидни образи като очертанията на женски бедра например или нещо хардкор като
пълно подчиняване на някого.“
„Инцестна връзка между брат и неговата по-малка сестра (сигурно трябва да вметна, че съм
единствено дете).“
„Посещение при гинеколог, мъж. Аз съм гола на стола за преглед. Докторът пъха разни
инструменти в мен, използва пръстите си, за да се увери, че шийката на матката е нормална.
Сексапилна сестра започва да преглежда гърдите ми, опипвайки ги. Млади мъже, студенти по
медицина, влизат да наблюдават, защото им предстои изпит за органите, разположени в областта на
таза. Докторът инструктира сестрата да си играе с гърдите ми с цел да се увери, че механизмът на
възбудата действа. Проверява клитора ми. Аз започвам да се гърча от удоволствие. Уязвима съм,
тялото ми е тотално изложено на показ и съм в ръцете на компетентни хора, които упражняват
властта си върху мен. В друга моя фантазия ме изнасилват. Звучи като някакъв ексцентричен
парадокс, но в моята глава изнасилването е равно на упражняване на контрол, което означава
доверие. Не се налага да се тревожа за нищо, защото другият човек има власт над мен. Знам, че
може дори да ме убие, ето защо отговорността за моята сигурност е изцяло негова. Насилникът
обикновено е войник - сърбин или руснак, никога американец, навярно заради популярния
стереотип, че мъжете от Източна Европа са по-сурови и доминиращи. Винаги е непознат мъж.
Използва собствената си сила, а не въже, нито оръжие, за да ме застави да се подчиня, най-често

36
приковава китките ми към стената над главата ми. Най-напред се противя, не го искам, но той
усеща в кой момент започва да ми харесва. Понякога си фантазирам, че ме изнасилват, за да ме
накажат за моите антифеминистки фантазии.“
„Възрастен мъж, който седи на стол и мастурбира, докато аз правя секс.“
„Винаги съм водила битка с теглото си. Представям си, че съм някой друг и изглеждам
съвършено различно. Секс със знаменитост, секс с онзи сладък барман, секс на сцената под
светлината на прожектора... и онзи стол от филма „Кабаре“. Усещането, че слабините на
присъстващите изгарят от желание по мен.“
„Първите фантазии, които си спомням, са свързани със секс с мъже на възраст двайсет-
трийсет години. Бях изровила някакви порносписания от колекцията на баща ми. Бях на около
единайсет години. Любимата ми сцена е с мъж на трийсетина години, който се приближава към мен
изотзад и ме тласка силно напред към някаква телена ограда, после рязко избутва дрехите ми
настрана. Винаги ме сграбчва и стиска здраво тялото ми. Годеникът ми сега е в Ирак. Деветдесет и
пет процента от фантазиите ми са с негово участие. Изпращаме си снимки един на друг. Чувам, че
вече съм нещо като звездата на контингента там - снимките ми са окачени по стените.“
„Моят шеф; непознат в някой бар; приятел на моя баща. Надървен, силен и трудно задоволим.
Толкова обсебен от мен, че не е в състояние да се сдържа. Като студентка смятах, че трябва да
контролирам съгласието между вътрешния си свят (или психичния си живот) и обществените си
възгледи. С други думи, ако наистина вярвах, че мъжете и жените са равни, то би следвало да правя
или да си представям секс, който отразява начина ми на мислене, т.е. никакво доминиране, никакви
фантазии за насилие, упражнено от мъже. В резултат на което се омъжих за много приятен човек с
либерална нагласа, който споделя убежденията ми относно секса. Седем години по-късно се
разведохме.“
„Едно много сексапилно момиче се е излегнало в моята спалня. Аз потърквам вагината си в
лицето й и грубо я заставям да ме ближе.“
„Изнасилване - макар доскоро да не смеех да го призная дори пред себе си. Защото самата
идея е в разрез с всички мои участия в Take Back the Night16 демонстрациите в колежа, всички онези
курсове на тема „женски права“. Мъжете ме блъскат напред и се изреждат върху мен.“
Зовът на принудата - като представа или реалност - преследваше Меана и Чийвърс и поведе
нашите разговори към неловки теми. Двама от техните колеги сексолози - Джени Бивона и Джоузеф
Крители от Университета на Северен Тексас (UNT), събрали данни от девет по-ранни проучвания и
предложили обяснение за начина, по който множество жени се възбуждат. „За целите на настоящия
преглед“ Бивона и Крители направили следната формулировка: „Приемаме, че терминът „фантазия
за изнасилване“ изхожда от правните дефиниции за „изнасилване“ и „сексуално насилие“. Този
термин ще се отнася за употребата на физическа сила, заплаха от насилие или лишаване от
възможност за съпротива, когато - посредством сънотворни хапчета или опиати например, жената е
принуждавана да прави секс против волята си“. Според резултатите от проучването между 30 и 60
процента от жените признавали, че извличат удоволствие от такъв тип представи. Авторите
считали, че действителният процент е още по-висок. Изследваните лица призовавали във въ-
ображението си тези сцени по време на секс, приветствали появата им, докато мастурбирали, тайно
си мечтаели да им се случат.
Едно от възможните обяснения се позовавало на разсъжденията на онази дама, която казва:
„Не се налагаше да давам обяснения на Господ“. Фантазиите за изнасилване отстраняват чувството
за вина. Жените се възползват от тях, защото така се освобождават от срама и ограниченията,
наложени върху тяхната сексуалност и сексуална активност още с навлизането им в девича възраст
- срам, чиито корени са в далечното минало.
Друга теория схваща фантазията за изнасилване и физическата наслада от нея като форма на
разбиване на табу.
Изследване, проведено в един увеселителен парк от Синди Местън, професор по психология
към Тексаския университет в Остин, осигурило още едно вероятно обяснение. На няколкостотин
хетеросексуални жени и мъже, които посещавали парка заради влакчето на ужасите, били показани
снимки на представители на срещуположния пол, преди да се качат и след като слязат от влакчето.
Трябвало да поставят оценки на въпросните изображения, а критерият бил „привлекателен/а за

16
Название на международни събития и на организация с нестопанска цел, чиято мисия е прекратяване на сексуалното
насилие във всичките му форми. - Б. пр.
37
запознанство и срещи“. Тръпката от страха, изглежда, се пренасяла върху еротичното усещане:
оценките, дадени от лицата след като вече са се возили на влакчето, били по-високи. Явлението,
което Местьн окачествил като „трансфер на възбудата“, загатвало за преплитане на мозъчните
вериги на усещанията за ужас и сексуална възбуда; навярно това е придавало смисъл на
откровенията на онази жена, която ми каза, че фантазиите за изнасилване имали моментален
физически ефект и веднага разгорещявали слабините й, причинявайки й оргазмени конвулсии.
Има анатомична логика в идеята, че пораждането на мисъл за изнасилване и чувството на
страх или чувството на срам, причинено от погазването на табуто, бързо може да провокира
оргазмени спазми. Теорията принадлежи на Пол Федороф, психиатър в Института за проучвания на
психичното здраве към Университета в Отава, който се занимава с парафилици 17 - хора, чиито
основни еротични компулсии18 прекрачват и силно се отклоняват от рамките на нормалното
поведение: фетишисти, ексхибиционисти, зоофили, сексуални серийни убийци, педофили. При
условие че сме заобиколени от толкова много неизследвани докрай сексуални характери, доводите
на Федороф сигурно са подкрепени с добре обосновани хипотези, а не толкова с доказателства, но
това не пречи теорията му да резонира силно. Докато правех проучването си във връзка с книгата за
парафилиите, той сподели с мен, че някои от неговите пациенти страдат от нещо, което той
определя като „ленив ключ“ или превключвател, регулиращ тяхната симпатикова и
парасимпатикова нервна система. Това всъщност са двата дяла на вегетативната нервна система -
невронните мрежи, управляващи автоматични функции като съкращенията на сърцето, изпотяване-
то, отделянето на слюнка. Парасимпатиковата система контролира възбудата, докато симпатиковата
предизвиква оргазма. „Естественият процес по време на секс, казва той, предполага първоначално
да се задействат парасимпатиковите нерви, а по някое време, когато сме вече много възбудени, един
„ключ“ щраква и активира симпатиковите нерви, които ни позволяват да изживеем оргазъм. Но
ключът на нещастния парафилик е по-муден и проблематичен, т.е. той се нуждае от нещо
екстремно, за да се активира ролята на симпатиковите нерви.“ Освен че отговаря за оргазма,
симпатиковият дял на нервната система поема контрола в критични непредвидени ситуации. Идеята
на Федороф е, че парафилиците използват сексуалната девиация, т.е. забраненото, абнормно
поведение, за да подклаждат чувството си за опасност или самобичуване; така те създават
извънредна емоционална ситуация, упражняват допълнителен натиск върху онзи толкова устойчив
превключвател, разчистват невронните пътеки на симпатиковата система и тласкат ума и тялото
към екстаз.
Много от пациентите на Федороф са осъдени престъпници, но той ми разказа и за един
случай, който съвсем не е криминален. Хетеросексуална двойка го издирвала, защото жената вече
не била в състояние да изпита оргазъм, не и с партньора си. Тя започнала да прави групов секс, да
гледа видео с жени, които се съвкупляват с животни, и да запечатва самата себе си на видеофилми,
докато мастурбира - тези въздействия я карали да изживява върховно удоволствие. Сексът с
достигане до оргазъм с нейния партньор бил обречена мисия до момента, в който Федороф не
публикувал един журналистически материал, в който е направено следното заключение: „Беше
установено, че е поглъщала сериозни количества елтриптофан, който може да се намери във
веригите за здравословно хранене, с цел да заспива по-лесно. Това всъщност е субстанция, която се
превръща в серотонин, а последният е известен като причинител на проблеми с оргазма. Бе
посъветвана да прекрати приема на елтриптофан. Скоро след това способността й да изпитва
оргазъм по време на полово сношение се възстанови, а в резултат парафиличният й интерес към
групов секс, ексхибиционизъм и зоофилия изчезна“.
Съгласно теорията на Федороф фантазиите за сексуално насилие може да послужат чудесно
на дамите, които нямат парафилични отклонения - те са начин да се поразмърда споменатият вече
„ключ“ и да се осигури прилив на емоционални резерви за постигане на кулминационна възбуда.
За Меана корените на фантазиите за изнасилване са в нарцисизма, който насърчава и
отприщва сексуалната енергия. Както вече бе казано, тя сведе идеите си до следната сцена: Жена,
която е изнасилена на улицата, след като е отвлечена и притисната към някоя стена. Нейната
1717
Парафилии - състояния на постигане на сексуална възбуда или удовлетворение чрез обекти, ситуации или индивиди,
които не отговарят на нормативно приетата сексуална стимулация; тези състояния предизвикват дистрес или сериозни
проблеми за парафилика или хората, които са асоциирани с него или нея. - Б. пр.
18
Компулсиите са действия, които хората чувстват, че трябва да повтарят, за да се предпазят от определена тревожност
или за да предотвратят нещо лошо, което може да се случи. Повечето хора с обсесивно-компулсивно разстройство
страдат как- то от обсесии, така и от компулсии. - Б. пр.
38
представа извиква крайния символ на женската сласт. Насилникът, победен от жаждата си по тази
жена, не може да се въздържи и нарушава всички установени кодове, закони и публични
конвенции, за да я прелъсти; тя от своя страна се чувства уникален обект на неговото желание,
решение на една непреодолима потребност - и тази страст я побеждава. Веднага след това обаче
Меана побърза да уточни (сякаш съжали за току-що направеното описание), че сцената с
притискането до стената в някоя тясна уличка е по-скоро символична. Не беше използвала
думичката „изнасилване“, но самата сцена поражда тази представа.
„Мразя израза „фантазия за изнасилване“, каза бързо Меана. Звучи парадоксално, подчерта тя,
и е лишен от смисъл. „Във фантазиите си ние упражняваме контрол върху стимулите.
Изнасилването не предполага какъвто и да било контрол от страна на жената.“ Двете идеи са
несъвместими.
„Истината е, че това са фантазии за подчинение“, продължи тя, като се съсредоточи върху
удоволствието от това да се чувстваш толкова желана, че нападателят да бъде погълнат от
желанието да вземе надмощие, да те покори. „Но тук става дума за агресия, за надмощие -
уточняваше тя понятията, които й идваха наум, докато дефинираше спецификата на желанието. -
Трябва да намеря по-удачни думи. Дори „подчинение“ не е подходяща.“ Тя не отразявала онова,
което жените си мислят в кулминационните моменти от сцените на Меана: тяхното мълчаливо
съгласие.
И все пак тя изглеждаше някак разколебана - знаеше, че езиковият анализ не е същинският
проблем тук. Фантазията за уличката, без значение как ще я вербализираме, носи своята аура на
насилие. Както посочват Бивона и Крители, налице е логически парадокс - представата, че са
лишени от възможност да упражняват контрол, не означава, че тези фантазиращи жени не си
въобразяват някакъв вид сексуално насилие. То не е действително, разбира се, потапянето в тази
представа е само частично, ала проявата на насилие и изобщо на превъзходство съществува, макар
и само в ума. Фантазиите населяват пространство, което е безкрайно далече от реалността и
същевременно, чисто психологически, твърде близо до нея. Различни ли са те от които и да било
интензивно преживени, ала неосъществени? Да извършиш престъпление и да забогатееш? Да
нанесеш опустошителна вреда на врага си? Ние не действаме съобразно тези наши представи и в
известен смисъл не желаем да ги пренасяме от света на съзнанието в реалността. Изобщо не искаме
да се реализират, по-скоро тъкмо обратното - квалифицираме ги като кошмари. И все пак нашите
фантазии са красноречиви относно желанията ни.
Когато Меана за първи път спомена пред мен за „произшествието“ на тясната уличка, я
интервюирах за статия в едно списание. Малко преди материалът да излезе, разговаряхме по
телефона. Тя предложи промяна в начина, по който представям нещата: трябваше да уточня, че
човекът, който притиска жената до стената, не е непознат, а напротив.
Нямах спомен за този детайл от нашата дискусия. Попитах я дали е убедена, че промяната
съответства на истината за начина й на мислене. Тя се поколеба. Притесняваше се, че без това
уточнение сцената ще прилича твърде много на изнасилване и тя самата би звучала като
поддръжник на подобни атаки. Уверих я, че съм направил ясно разграничение между ефектите от
въображаемото и ужаса от действителното преживяване. Но нещо я тормозеше. Опасяваше се, че
целият й труд ще бъде сведен до случая с уличката, че хората ще запомнят тъкмо него.
Застрашителна тежест беше придобило това мрачно местенце в ума й, напоследък говореше пре-
димно за него. Връщахме се отново и отново върху бележката, че мъжът не е непознат. Аз я
попитах: „Кой е той в такъв случай?“. И обсъждахме възможности: той е нейно гадже или някой, с
когото скоро е започнала да се среща. Така и не заковахме определена версия. Беше по-коректно -
не само спрямо собствените й представи, но и спрямо вариантите на женските фантазии - да не
конкретизира характеристики на въпросното лице с изключение на силата на желанието му.
Решихме да не променяме нищо, макар тя все още да изпитваше силно неудобство - искаше й
се някак да омекоти сцената. Когато статията излезе, Меана беше залята от въпроси. Електронната й
поща се напълни със стотици писма. Опра я покани да гостува в шоуто й. „Превърнах се в дама с
влияние“, каза ми Меана по-късно, когато се срещнахме отново в Лас Вегас. Случаят с
изнасилването на улицата беше станал главен повод за реакции, насочени към нея. Някои от тях
бяха доста разпалени. „Имаше омраза. Хората твърдяха, че съм част от механизма, който унижава
жените, че подстрекавам мъжете към насилие.“
В същото време имаше и друг тип реакции. Опра даде израз на собствения си смут по

39
отношение на тази сцена, но в началото на предаването пусна запис на интервю с една наперена
средностатистическа жена, която потвърди примамливостта на сценария на Меана. Заваляха и
имейли, пълни с благодарности. „Имаше много писма от високопоставени дами, които ми
благодаряха за смелостта да дискутирам елементите на сексуалността, без да обръщам внимание на
идеологическите капани.“ Меана беше почувствала облекчение: „Една жена от артсредите в Ню
Йорк ми каза: „Не мога да произнеса твърденията ви, без да се засрамя, защото излиза, че половата
ми възбудимост ме прави доброволен поддръжник на патриархалните нрави“.
И все пак Меана оставаше някак несигурна. Цялото това внимание беше избутало на
повърхността нещо скрито - латентното отвращение от проучванията, свързани със секса, срама от
него, както и страха. „Дори ние, които се занимаваме с тези изследвания, сме интернализирали
културата на сексофобията. Когато съм сама в лабораторията или общувам с моите студенти,
всичко е наред. Но светлината на прожекторите ме изнервя. Принуждава ме да се питам защо се
занимавам с нещо толкова незначително. Защо не се захванах с депресията, да речем? Или със
самоубийствата? Трябваше да си сложа спирачки. Не биваше да забравям случаите, в които сексът
не е толкова важен.“
Тя млъкна. „Нямам колебания относно феминизма си - каза тя. - Стъпила съм на солидна
основа. Статията ми просто се измества встрани от онова, което е станало конвенция,
предизвиквайки удобния дискурс за женската сексуалност - деликатността, популярните представи
за нея, които карат колкото може повече хора да се чувстват добре. И да не се объркват. Не мисля,
че твърденията ми граничат с мизогинията. Пито смятам, че вредят някому. Знам ли дали някои
еротични стимули не действат тъкмо защото социалната структура поначало лишава жените от
власт, равна с тази на мъжете? И дали някои фантазии не еротизират властта, която им е отнета?
Всъщност не зная. Когато погледна на света с очите на феминистката, виждам, че част от него
предпочита жените да са такива, каквито са сексуалните им фантазии.“
Сега звучеше по-спокойно. Изглежда, наистина беше намерила здрава почва за заключенията
си. Ала стъпваше внимателно, сякаш тя всеки момент можеше да я предаде. Тясната уличка се оказа
задънена.
Възможно ли е фантазиите за подчинение, както казваше Меана, „да възбуждат само поради
характера на социалната структура“? Какво да кажем за нарцистичния копнеж, който се таи отдолу
и чиято нишка води до директора на гимназията, до сина на фермера, до фантазията за изнасилване
с участието на пинбол машина като тази във филма „Обвинената“? Беше ли това „еротизация на
отнетата власт“? Меана всъщност съживяваше щекотливия въпрос: култура или гени?
Да се върнем към случая с Дейдра, който е красноречив по отношение на огромното социално
влияние. Какво друго, ако не културата обяснява фрапантните различия между агресивната
сексуалност на Дейдра, начина, по който тя дебне съответния самец, и желанието на жената да бъде
желана - желание, диктуващо удоволствието от това мъжете да те преследват? Мъжете третират
момичетата и жените като обекти; девойките и жените обитават този свят, управляван предимно от
мъже, и са усвоили мъжката гледна точка за себе си, приели са я за своя и често се държат като
обекти. Нима културата не е трансформирала сексуалната енергия на Дейдра? Макар и отчасти,
обществото я е обуздало и й е придало далеч по-благовидна форма.
Когато размишляваше върху психиката, Меана говореше за себе си предимно като
есенциалист19 Колкото до взаимодействието между природните фактори и възпитанието, тя
придаваше повече тежест на вроденото, макар да беше предпазлива в тези оценки. Нейният
есенциализъм бе по-скоро усещане или подозрение за есенциализъм; тя знаеше, че няма начин да се
измери относителната тежест на вроденото и придобитото, не и към настоящия момент; че е
невъзможно да се определят като процентно съотношение ролята и приносът им за нарцисизма и
фантазиите, свързани с насилие. (Обилно количество четива от областта на популярната психология
заявяват уверено, че е налице определяща връзка между вродените нива на тестостерона и
множеството форми на агресия или пасивност, особено сексуални, както при мъжете, така и при
жените. Генетичните фактори предписват на момчетата и мъжете много по-голямо количество от
този хормон, както свидетелства кръвният анализ, и това прави момчетата и мъжете далеч по-
агресивни. В списъка от проблеми, произтичащи от тази изкусително проста логика, са фактите,
свързани с поведението на Дейдра например. В сравнение с мъжките макаци резус женските имат

19
От лат. essentia - същност: възглед върху познанието, свързан с идеята за неизменен набор от качества и свойства,
които произтичат от същността (същината) на предметите, явленията и хората. - Б. пр.
40
малко тестостерон - точно толкова малко, колкото имат жените спрямо мъжете. Независимо от това
женските резус маймуни движат сексуалното шоу, разпалват борбата, управляват политическите
маневри в света на макаците.)
Интуитивното предпочитание на Меана към присъщото по природа допринасяше за нейното
безпокойство по отношение на притегателната сила на сцената в тясната уличка. Тя акцентира
върху факта, че от генетичното никой не може да избяга, което значи, че привличането има
фундаментално значение.
Чийвърс имаше сходни терзания. Виждаше безмилостното моделиране на женската
сексуалност от културата, но мисията й беше да надниква отвъд видимото, да търси и проучва
онова, което стои зад общественото достояние. Това я поставяше в остра конфронтация с
изнасилването. Чийвърс узнала, че са се появили резултати от сходни експерименти на нейни
колеги: притокът на кръв към гениталиите се усилва, когато жените, поставени в лабораторна среда,
чуват звуци, съпътстващи сцени на изнасилване. (Нейният собствен експеримент също демонс-
трирал, че ситуации на страх и еуфорично вълнение не ускоряват вагиналния пулс, ако не включват
секс. В един от опитите за сравнение тя пуснала видеофилми с участието на жена, подгонена по
стълбите от изнасилван - в единия случай, и от бясно куче - в другия. Само сексуалната сцена
предизвикала прилив на кръв в гениталиите.) Тя се фокусирала върху проучвания на жертви на
изнасилване, които документирали, че оргазмът може да бъде следствие както на лубрикация 20, така
и на сексуално насилие. От времето на работата си върху научния труд, защитен в Торонто, където
е работила като терапевт, тя си спомняше, че някои от жените, претърпели изнасилване, й
споделяли, че са изпитали възбуда или оргазъм.
Как да си обясним този феномен? Как да възприемем тези мъчителни свидетелства? Дали не
се отключва нещо предначертано, присъщо по рождение?
Чийвърс чувствала, че това е обяснението. И подплатила усещането си, развивайки цяла
теория: праисторическите жени постоянно са били обект на сексуални атаки и възможността
автоматично да отделят вагинален секрет в отговор на многообразните сексуални сигнали е била
генетично заложена като защита срещу вагинални разкъсвания, инфекции, безплодие или смърт,
която можела да последва. Не е задължително гениталната възбуда да се дължи на сексуално
желание, твърдеше Чийвърс, напротив, тя може да е по-скоро част от една чисто рефлексивна,
еротично неутрална система на реакция, която е някак обвързана, същевременно обособена от нев-
ронната мрежа, определяща женското либидо.
И все пак тази теория за самостоятелните системи се оказала малко претенциозна и
необоснована. Тя хвърляла предизвикателство към по-простите разбирания за секса: че да си
влажен, означава да си възбуден; че сексът не е кой знае какво и че е логично да си безразлична
точно колкото е логична представата за мъжете и тяхната лесна възбудимост. Постепенно Чийвърс
приела за истинно онова, което навярно е било очевидно през цялото време, сподели с мен тя.
Напълно е възможно човек да се възбуди от много неща, които не желае. От гледката на секс между
бонобо до секс, който включва насилие.
„Балансирам по ръба на политическата и персоналната търпимост, като говоря прямо за
изнасилването - каза тя. - Разбира се, никога, никога не бих излъчила послание, че е допустимо
някой да отнеме свободата на жената да упражнява контрол върху собственото си тяло. Възбудата
не означава съгласие.“
***
Ето една от фантазиите на Ндулу: „Безизразен бял мъж ме блъсва към някаква стена,
застопорява ме с лакът и междувременно започва да гали с ръка своя твърд като камък пенис.
Шепне в ухото ми всички мръсни неща, които иска да прави с тялото ми. Казва ми, че ще пъхне
пениса си толкова дълбоко в моята вагина, че ще го почувствам чак в корема си. Казва, че ако не се
държа добре, ще извика приятеля си, който е залепил ухо към вратата от външната страна и
мастурбира енергично, да ме чука отзад. „Това ли искаш? - пита ме той. - Какво ще кажеш за два
горещи кура, заврени в тялото ти?“ Хваща ме здраво и грубо изотзад така, както сме прави. В
момента, в който започва да вика силно, прониквайки в мен, нахлува приятелят му и се заема със
задника ми. Двамата така викат от удоволствие, изглежда сякаш реват“.
Обикновено фантазиите на Ндулу протичаха по този начин. Насилието, упражнявано от

20
Отделянето на вагинален секрет от бартолиновите жлези (Glandulae vestibulares majorcs) при жената или при мъжа
(предеякулат) при полова възбуда. - Б. пр.
41
мъжете, тяхната необуздана похот, техният екстаз, който се изливаше в „звуци, прилични на рев“ -
всичко това беше още по-нагорещяващо и ужасно болезнено за нея заради расата. Ндулу беше
отраснала в района на Американската петролна компания в Западна Африка и Европа, беше
посещавала колеж в американския Среден запад, а сега живееше в Ню Йорк, където работеше като
графичен дизайнер. По време на своето детство, юношество и ранна зрялост се бе научила да вярва,
че кожата, косата и чертите й допълват цялостния й облик, който понякога определяше като сносен,
друг път като непоносим. Това се отнасяше преди всичко до нюансите на нейния тен. „През зимата,
каза тя, той е сравнително мек. Но през лятото, независимо какво правя, става по-тъмен. През
лятото изобщо не мога да се гледам!“
Тя спомена как майка й винаги давала ясно да се разбере, че по-светлата кожа е по-
привлекателна от тъмната. По време на собственото си детство майката на Ндулу улавяла очите на
своята майка, вперени с обожание в бледото лице на лелята на Ндулу. „В черните семейства винаги
съществува такъв проблем - споделя Ндулу. - В Африка не е по-различно. Леля ми беше
красавицата на селото заради по-светлата кожа. Моята баба посвещаваше цялото си време на нея.“
Като тийнейджър Ндулу правела това, което всички момичета в нейния западноафрикански
град правели и което научила от майка си още преди да е започнала да говори. Напластявала върху
косата си смазка - на цвят бледожълта като яйчен крем, за да не стои толкова къдрава. „Не беше
плътна като масло, но беше гъста все пак, и беше по-мазна от масло, така че трябваше да си сложиш
голямо количество. На слънце се случваше да прокапе отстрани.“
Сега в Ню Йорк се опитвала да се раздели със смазката, за целта започнала да подстригва
косата си доста късо. Ала още не била се отучила от този навик, пък и не предполагала, че скоро ще
успее. „Това е много популярна практика. Не мисля, че познавам черна жена, която да не го е
правила. Това е нещо, което трябва да правим. Така косите ни изглеждат по-светли. Мразя го,
защото ми напомня коя съм. И коя не съм.“
След малко тя добави: „Чела съм „Най-синьото око“, и започна да разказва какво е научила от
романа на Тони Морисън. „Знам как би трябвало да се чувствам и как е редно да стоят нещата -
всичко, свързано с равноправието и т.н. В колежа пишех страстно есета на тази тема, твърдях, че
всички хора са равни и еднакво красиви. Но не го чувствам.“
Почти сто процента от нейните състуденти в колежа били бели. Нейните приятелки били
изолирана групичка тъмнокожи жени. Често обсъждали тъмнокожи попзвезди, както и елита сред
колегите им мъже от черната раса - размера на техните полови органи, неокосмените им тела.
Нейните настоящи гей приятели, азиатци по произход, правели същото. И въпреки това тя през
цялото време си въобразявала, че е обект на насилие от страна на бели мъже: „Във всичките ми
фантазии мъжът е бял и с изключение на случаите, в които е безизразен, той е красив, красив отвъд
думите; висок, с лазурни очи и тъмна, гъста коса“; би могло да се каже без капка съмнение, че в
тази фантазия тя е привлекателна за него.
Келнерът бил достатъчно висок, с широки рамене, сини очи и тъмна коса. „Беше невероятен“,
каза ми тя по-късно. Тя пристъпила в банята, той я последвал, отвъртял крана докрай, водата
шурнала. „Колко шумна може да бъде една целувка?“, попитала тихо тя, когато започнали да се
целуват. Той се облегнал на стената отзад, придърпвайки я към себе си. Тя опряла длани на
плочките от двете страни на раменете му, пръстите му обхванали задните й части. В един момент
измъкнал члена от панталона си, тя го усетила втвърден. Пожелала си тя да е тази, която е с гръб
към стената, но това нямало значение - мисълта й била светкавично смазана от силата на неговите
ръце.
Кранчето продължавало да вдига своя бял шум.
- Смучи го - казал й той. Сега гласът му сякаш извирал директно от въображението й, от
недрата на собствената й сласт, и бил по-бистър от чертите на лицето му: начинът, по който той
изговорил тези две думи, не съдържал и оттенък на въпрос.
Тя отдръпнала ръцете си от стената, изправила се и направила крачка назад. Той още веднъж
казал какво иска.
- Трябва да тръгвам - отговорила тя.
- Не, не трябва.
- Трябва.
- Остани.
Опитала се да се измъкне, обърнала се, но не успяла да отключи вратата.

42
 - Бях пила - съпротивлявала се тя на желанието му. - Имам приятел.
- Наистина ли? - Той я задържал насила.
- Имам приятел - излъгала тя. - И наистина трябва да тръгвам.
Изражението му мигновено се сменило и когато заговорил отново, гласът му бил лишен от
всякаква самонадеяност, сякаш някаква приливна вълна я отмила. Той се огледал объркан,
дезориентиран. „Окей“, казал. Този път успяла да се измъкне.
Приятелите й вдигали голяма врява, когато се появила. Предположили, че е отишла отвъд
целувките. Дейвид настоявал за описание на половия член. Той често я забавлявал с
характеристиките на своите завоевания. „Нямам намерение да говоря за това“, казала тя. Секунди
по-късно признала, че не стигнала докрай. Всички започнали да мърморят и тя се извинила,
попитали я защо, тя отвърнала, че не знае. „Просто не можах“, казала. После се прибрала вкъщи,
излегнала се и оставила сцената да се разгърне в съзнанието й по различен начин — от момента, в
който той изразил желанието си, през невъзможността тя да си отвори вратата, а след това си пред-
ставяла сцената, докато се докосвала; разтворила се в емоцията и стигнала до оргазъм, оставяйки
усещането да натроши разума й и да я заличи; оставила го да я заличи отново на другата сутрин, на
следвалата вечер и още много, неизброими утрини и нощи.

Седма глава
МОНОГАМИЯТА
Съпругът на Алисън, Томас, бил треньор на младежите от баскетболната лига. Преподавал
игра в офанзива, отбранителни позиции, правилния начин за посрещане на пас, подготовка за
наказателен удар. Вярвал в правилата. Вярвал, че дори и неговите единайсетгодишни играчи да не
научат нищо друго и никога повече да не докоснат баскетболна топка след сезона си с него, тяхната
игра и тренировките под негово ръководство ще си струват, ако са усвоили комплекта от дванайсет
базови баскетболни умения, най-малкото, ако са се убедили в значимостта й. Смятал, че животът е и
въпрос на правила; и се надявал, че ще има принос в подготовката на децата - стремежът му не бил
да станат победители в сферата на спорта, а да просперират дълги години напред. Томас
практикувал и като корпоративен адвокат, но чакал вечерните тренировки на „Блейзърс“ в сряда и
игрите в съботните утрини с далеч по-голямо нетърпение от която и да е бизнес среща, свързана с
високоплатената му професия.
Алисън знаела дванайсетте правила наизуст. Във всеки случай успявала да изброи девет от тях
преди четири години, когато Дерек, синът им, започнал баскетболната си кариера. Само че преди
две години Дерек се оттеглил. Станал официален генерален мениджър, отбелязвал резултатите,
провеждал тренировки, неофициално носел вода и хавлии - започнал работа в отбора на баща си;
оттогава насам Алисън се сещала за основните правила все по-рядко.
Оттеглянето на Дерек дошло с осъзнаването, застигнало го в четвърти клас, а именно: той не
приличал на играч, не само че бил нисък и пълничък, но и мудничък и координацията му куцала в
сравнение с тази на съотборниците му. Повдигнал въпроса пред родителите си без много
драматизъм. Когато им казал, че предпочита място във „фронтофиса“, те започнали да се смеят,
после обсъдили решението заедно, накрая го прегърнали и... се съгласили с него. Независимо от
това през първия сезон на новата му позиция Алисън постепенно престанала да посещава
тренировките, а скоро и игрите на отбора заради собствените си ангажименти като редактор - така
казала на съпруга си и на Дерек. Пък и сестрата на Дерек - по-малка от него, вече била достатъчно
зряла, за да определя сама графика си. Това обаче, което Алисън подозираше, това, от което по
някакъв начин дори се ужасяваше, беше, че не просто е избягвала „гукането“ и похвалите за Дерек
от страна на другите майки или гледката как синът й намята хавлийките около раменете на
момичетата и момчетата от отбора (тимът беше смесен). Не, тя по-скоро е избягвала да види Томас
в една нова, макар и частично, светлина. Не е искала да го наблюдава как ги учи на бокс-аут
техники или как чертае схемата на следващата игра по време на съвещанието през почивката.
После започнал вторият сезон на Дерек като фронтофис мениджър и той я помолил да гледа
откриването. И така, след като приготвила съботните палачинки, почистила скарата, напълнила
миялната машина и откарала Дерек в общинския център в Ню Джърси, за да се убеди, че имат
готовност за пристигането на „Блейзърс“, Алисън помогнала на дъщеря си да избере подходящ
тоалет и потеглила с колата си.
Една окръжност и една линия определят дебата в сексологията - дебат за естественото женско

43
поведение и скоростта на желанието при нежния пол. Тази дискусия включва въпроса: Как се
отразяват бракът и моногамията на женското либидо?
Роузмари Басън, терапевт и професор по психиатрия и гинекология в Университета на
Британска Колумбия, измислила и започнала да проектира тази окръжност преди повече от
десетилетие, екипирайки я за своите пациенти жени и за двойки, за жени, обезпокоени от липсата
на страст. Сега тъкмо беше прехвърлила шейсетте, имаше перушинеста кафява коса, подстригана
над ушите. Гласът й беше тънък, кожата - бледа. Докато разговаряхме на кафе в кабинета й във
Ванкувър - беше облечена с раздиплена пола с десен на листа, - тя изглеждаше почти безплътна,
ефирна. И въпреки това в излъчването й имаше нещо неумолимо и назидателно, изражението й
подсказваше, че не е способна да изрече глупост. Сферата на ероса я притеглила, докато била на
работа като интернист в Англия. Тъй като била назначена в отделение с пациенти с травми на гръб-
начния мозък - един етаж, на който редовно имало случаи на парализирани след мотоциклетни
злополуки, от време на време разговаряла с мъж, който веднъж събрал куража да я попита как (или
дали) би могъл да прави секс в бъдеще. Тя се обърнала за съвет към началника на смяната.
„Сменете темата - казал й той. - Просто сменяйте темата.“ Тя още си спомняше тона му - напрегнат,
паникьосан. Оттогава Басън се занимавала с темата за секса.
С молив между бледите си пръсти тя рисуваше своята кръгова диаграма заради мен. С гордост
си припомняше първата си публикация в пресата. А сега библията на психиатричната професия -
„Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“, беше на път да приюти
мисленето й между страниците си. Масивна книга, пълна с критерии за най-различни състояния - от
аутизъм до сексуални дисфункции, наръчникът има за цел да разграничи нормалното от
анормалното. Чрез диаграмата Басън възпроизвежда картината на женското сексуално желание като
нещо, което поначало се поражда много бавно. То е резултат от последователни решения и трудно
може да се определи като нагон. „Ние, жените, не говорим за вроден, инстинктивен глад.“
Предназначението на тази сложна диаграма е да илюстрира благоприятното развитие на
сексуалния опит на жената стъпка по стъпка, като се започне от сегмента от окръжността, маркиращ
сексуалната среща и обозначен с фразата „причини за секс“. Грубото, първичното желание не се
третира като причина, макар диаграмата да не го изключва като възможност. Докато чертаеше,
Басън каза, че жената обикновено прави напълно съзнателна оценка на ситуацията, основана на
надеждите й за резултат от рода на „да чувствам положителна емоция, да се усещам обичана“. След
около две пети от окръжността по посока на резултата се появява сегментът, означен с думичката
„възбуда“, а след нея следва сегментът „желание“, т.е. на този късен етап физическите усещания,
удоволствието и жаждата в някаква степен взимат връх. Но това зависи, обясни тя, от усещането за
„сигурност“ на жената, от това дали партньорът й показва „уважение“, от „подходящия контекст“,
когато говорим за двойки, от вниманието на партньора и начина на докосване, който трябва да бъде
„правилен“. Трудно е да не се сетим за вслушването в другия, да не си представим поднесения
букет цветя, приглушеното осветление в спалнята (или угасената лампа), жена, която е склонна да
се гушка, мъж, който я гали нежно.
Какво стои в сегмента в края на този път? В какво се изразява кулминацията? „Сексуално
удовлетворение плюс/минус оргазми“, маркира тя в случая, но в някои версии на диаграмата тази
формулировка дори не присъства, т.е. физическото, плътското няма такова значение. В самия край
на пътя по тази окръжност стоят надписи като „несексуални награди... интимност“.
За Роузмари Басън естественото състояние на женската сексуалност е такова. Басън не развила
модела си въз основа на формални изследвания; създала диаграмата, опирайки се на клиничния си
опит, а благодарните й пациенти я умолявали да я публикува. И макар да изглежда, че схемата
представя адекватно тъжната реалност в спалните на много жени, твърдението на Басън, че е извела
модел на естественото състояние на нещата, означава да игнорираме незабавните реакции на
половите органи на жените, изследвани от Чийвърс, да пропуснем плъховете на Пфаус и
впечатляващо разгонените маймуни на Уолън. Басън лансира един малко старомоден и скромен
портрет и което е по-странното и смайващото в случая, този модел е възприет от представителите
на психиатричната професия - от редакторите на „Диагностичен и статистически наръчник на
психическите разстройства“ до масата от сексолози, - сякаш е нещо мъдро и ново.
Една от причините за това залитане назад е естетическа и политическа. Окръжността на Басън
измества една линия - диаграмата, която се приписва на Мастърс и Джонсън в сътрудничество с
психотерапевта и сексолог Хелън Сингър Каплан. Това е модел, прилаган дълго време спрямо двата

44
пола, и сексуалната връзка съгласно него се развива по следния начин: желание/страст (по-скоро на
първо място, отколкото на опашката или близо до нея), последвано от физическа възбуда и от
изживяване на удоволствие. От феминистка гледна точка тази линия, този линеарен модел може да
напомня фалически или патриархален символ, във всеки случай нещо не съвсем „женско“, затова в
един момент Басън е поднесла алтернативна схема във формата на окръжност, нищо че нейната
лишена от сласт жена е образец на викторианска дама.
Другата причина е свързана с битка от типа „Давид срещу Голиат“: някои терапевти смятат, че
водят тъкмо такава героична борба с фармацевтичната индустрия и с нейната треска да открие
нещо, което се определя доста свободно като „женска виагра“. Разбира се, същата тази индустрия се
бори да получи одобрение от Американската администрация за храни и лекарства (FDA) и от
пазара. От края на 90-те години, когато фармацевтичните компании вече правели милиарди,
улеснявайки ерекцията с химикал, въздействащ на капилярите в пениса, корпорациите започнали да
търсят еквивалент за жените. Целта не била леснопостижима, защото женските сексуални проблеми
обикновено не са генитални - те са укрепени с усложнения от психологически характер.
Междувременно група клиницисти предприели кампания, основно в рамките на психиатричното
съсловие, но също и чрез медиите, за да уверят, че индустрията не се справя в опитите си да убеди
огромното множество жени, че се нуждаят от средство за усилване на нагона, т.е. от фарма-
цевтичния продукт, който скоро ще бъде открит, за да им помогне за тази цел. Окръжността
послужила за емблема на кампанията, водена от професора по психиатрия към Нюйоркския
университет Леонор Тайфер, автор на серия полемични текстове. Заглавието „Сексът не е естествен
акт“ подчертавало ефекта от думите на Басън: „Ние просто не говорим за вроден глад за секс“.
Колкото до отношението на самата Басън към стремежите на индустрията, тя ми каза следното:
„Вече има достатъчно средства, насърчаващи изнасилванията“. Мъжете ще дебнат за тези хапчета
за разгаряне на женското желание вместо за сънотворни таблетки, за да сипват от тях в питиетата на
жените и по този начин да улеснят атаките си. Женското спокойствие се нуждае от закрила.
Вероятно тази окръжност е ръкоположена за психиатрична доктрина най-вече поради факта,
че дава на сексолозите и семейните терапевти решение на един от най-преобладаващите и най-
упорити проблеми — слабото или несъществуващо сексуално желание на жените спрямо техните
съпрузи или дългогодишни партньори. Решението се нарича „ниски очаквания“. Затова
клиницистите бяха залепнали за тази диаграма. Бяха дестилирали урок от три думи и го
преподаваха в хода на лечението: „желанието следва възбудата“. Учеха, че възбудата може да
струва известно време. Че търпението е необходимост, бавният процес и слабият нагон са напълно
нормални, а думичката „сласт“ трябва да бъде натирена от речника. Логиката на въпросната
окръжност снабдяваше терапевтите със стандарт за лечение, който все някога би им послужил.
И през цялото време моногамията, както изглеждаше, кръжеше като някакъв невидим ангел
над диаграмата на Басън. От време на време и тя самата признаваше, че „новото“ може да бъде
ключ към изгарящ трепет. Но според нея обвързаността, предаността, доверието и постигнатата
вече близост са истинските съюзници на женския ерос. Нежността и интимността тласкат жените
напред по онази окръжност към голямата награда, а тя е... още повече нежност и интимност.
Лори Брото, колега на Басън от Университета на Британска Колумбия, участваше в комисията
за преработка на „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“.
(Цялостната ревизия на изданието започнала в началото на 90- те години.) Групата, ангажирана с
тази задача, се състоеше от тринайсет души, а лично Брото отговаряше за преработката на
ръководството в частта за женското сексуално желание. Брото беше с високи скули, ъгловато лице,
модна прическа - косата й падаше на нивото над брадичката. Относно състоянието, определено в
съществуващия диагностичен наръчник като „хипоактивно разстройство на сексуалното желание“ 21
(HSDD - hypoactive sexual desire disorder), тя ми каза следното: „Понякога се чудя дали това
описание не се занимава с отегчението вместо с женското либидо“. За нея моногамията беше по-
скоро неумолим убиец на желанието, от- колкото кръжащо ангелче.
В ролята си на психолог, чиито проучвания на сексуалността започваха с хормоните и стигаха
до акупунктурата, Брото лекуваше жените, диагностицирани с HSDD, в индивидуална или групова
терапия. „Като изключим доживотното HSDD, което е рядък случай, въздействието на
продължителността на връзката е нещо неминуемо.“ За жените на средна възраст, каза тя,

21
Сексуална аномалия, изразяваща се в сексуална апатия и липса на желание за секс. При жените се използва понятието
„фригидност“. - Б. пр.
45
насочвайки ме към едно австралийско изследване, проследяващо състоянието на стотици пациентки
на възраст от четирийсет години нагоре, които са преминали менопаузата, хормоните вероятно не
са толкова голям проблем, колкото продължителността на връзката с постоянния партньор.
(Австралийската психиатьрка Лорейн Денърстейн, която е провела това изследване, е още по-
категорична: „Сексуалното вълнение, предизвикано от старта на нова връзка, лесно преборва
хормоналния фактор“.)
И все пак Брото, която беше в средата на трийсетте, омъжена от осем години и бременна с
третото си дете, когато се срещнахме за първи път на една конференция по психиатрия, нямаше
намерение да придава всеобхватност на идеала за дългосрочните лоялни взаимоотношения. Тя
говореше за един от аспектите им - за секса. И понеже моногамията е широко разпространена и
наложена като стандарт за успеха на една двойка - не само в културата на съвремието ни, но и в
рамките на нейната професия, - съответно статутът на моногамията рядко биваше поставян под
въпрос от членовете на комисията и диагностичният наръчник отразяваше идеите на Басън. Все
постановки, които Брото използваше в работата със своите пациентки, повечето от които
поддържаха дългогодишна връзка с един партньор. Тя ги „осветляваше“ за онази окръжност, учеше
ги, че „желанието следва възбудата“, внушаваше им тази концепция, адресираща тяхната
незаинтересованост към секса.
Седем години? Две? По-малко? Невъзможно било да се определи „дълъг период на обвърза-
ност“, защото опитът за такава дефиниция се препъвал в случаи, които са непредвидими. Но ако
Брото успеела да насърчи своите пациентки да бъдат по- отзивчиви към докосванията от страна на
партньорите си, ако можела да им помогне да изживяват по-често физическа възбуда, тогава, дори и
в началото па съприкосновението с партньорите си да са били безразлични към техните увертюри,
след това биха били в състояние да изпитат сексуална страст. За илюстрация на тази идея тя
използваше малка купичка със стафиди, която минаваше от ръка в ръка по време на нейните
сбирки: шест жени, седнали край две събрани бежови маси в малка конферентна зала без прозорци.
Канеше всяка жена да си вземе само една стафида. „Обърнете внимание на нейната топография -
инструктираше тя с равномерен тон, канадският й акцент съкращаваше някои гласни. - Долчинките
и възвишенията, връхните точки и цепнатините.“
Нейната кариера, пътят й до упражнението със стафидите и специалното й присъствие в
комисията за диагностичния наръчник били предначертани от случайността. Като студентка първа
година тя знаела само, че иска да се занимава с изследвания без оглед на дисциплината. Изобщо не
смятала да се занимава с темата за секса. „Израснах в строга италианска католическа атмосфера от
типа „тук не се говори за секс“. Дори сега на огледалото за обратно виждане в колата й висеше
сребърно кръстче. Чукала безразборно на вратите на професорските кабинети с надеждата някой да
я пожелае за асистентка. Никой не искал - била твърде млада. Накрая един все пак я поканил да му
помогне в изследването на антидепресантите и тяхното влияние върху либидото на мъжките
плъхове и ето че през следващите няколко години тя държала здраво секундомера и пресмятала
времето на копулациите. После, когато се захванала с доктората си, тя отклонила вниманието си от
проучванията с животни към клиничната работа, защото, както обясни, „стаята с плъховете
вонеше“.
По време на специализираното си обучение тя се ограничила с пациенти с гранично личностно
разстройство. Това състояние изопачава представата за собствения Аз до степен на ужас:
възприятието за себе си става отблъскващо; хората се самонараняват - стигат дотам да си режат
вените и да се самозапалват, копнеят да заменят безкрайното отчаяние с временна болка.
Ръководителят на проекта на Брото разработил лечение, което заимствало техники за
самоосъзнаване от будизма. Идеята е, че рязкото осъзнаване на някакво непосредствено и
безкрайно незначително на пръв поглед преживяване - включително акта на дишането и ударите на
сърцето, може да помогне на пациентите да се задържат в настоящето и да редуцират безкрайно
мъчителните усещания.
Докато работела с този ръководител, Брото се опитвала да помага и на пациентки,
диагностицирани с гинекологично онкологично заболяване, да разрешат сексуалните си проблеми
след хирургическата интервенция. Жените, които говорели за изчезналото си либидо, описвали
отчуждението и унинието си по време на секс така, както пациентите с гранични езикови
разстройства обрисували целия си живот. Тя разсъждавала върху това дали самоосъзнаването може
да изолира тези жени от самотата им и да ги свърже с някакви чувствени преживявания.

46
 Направила няколко експеримента със себе си. Не се възприемала като жена, на която й липсва
желание, но понякога искала да разглежда себе си като „n of one“22, да се подложи на тест, за да
докаже тезите си. Редом със самоосъзнаването, лечението, което нейният ръководител планирал за
пациенти с гранично личностно разстройство, включвало когнитивна терапия 23 с акцент върху
трансформацията на модела на мислене, отмяна на навика да се правят осъдителни самооценки.
Един ден в класа по йога Брото пробвала комбинацията. Докато заемала обичайните йога
пози, тя се опитала да перифразира мислите си през призмата на когнитивната терапия. „Повтарях
си отново и отново, сякаш това беше мантра, че съм силно сексуална жена, отзивчива и щедра към
мъжете. Не че не бях сексуално активна, но сега съвсем съзнателно си повтарях тези неща,
приемайки себе си за такъв тип личност. Упражнявах техниката със само- осъзнаването. Тя, така
или иначе, присъства в йогата - осъзнаваш в дълбочина какво прави и усеща тялото ти. Но този път
имах съзнателното намерение не просто да слушам тялото си дори по-внимателно, отколкото йогата
предполага, а да интерпретирам знаците му като знаци на моята сексуална идентичност. И така,
дишането ми бе не просто дишане в определена поза, а дишане, защото бях силно сексуална жена.“
Усещанията и представата за себе си се свързали помежду си. Тя била в много трудна позиция
- наведена напред, балансираща на един крак, с обърната ръка, - когато изпитала усещане за
пълнота. Не че сам по себе си психичният й опит сега бил нещо съвършено ново за нея - силата на
позитивното мислене е просто едно клише. Но строгата концентрация върху сетивното означавала и
вслушване в инструкциите на Мастърс и Джонсън, чиито стил на сексуална терапия е известен от
десетилетия. Сякаш вследствие от комбинирането на знание за двете теории й се случило
откровение. Изведнъж започнала да схваща разтегнатите си мускули и препускащото сърце като
потвърждение на сексуалната си енергия и на фината си възбудимост. Приключила със занятието за
деня, излязла на улицата и яхнала велосипеда си по посока към дома, придружена от освежаващото
усещане за собственото си тяло, за неговия потенциал.
В лечението на пациенти с гранична личност - идеята за стафидите тръгнала тъкмо от този
тренинг - Брото прилагаше както наученото, така и откритията си в рамките на заниманията с йога.
Изпробвала ги първо с пациентките, лекувани от рак, а след това и сред по-широк кръг жени,
окайващи оскъдното си сексуално желание. През следващите дни тя изпращаше членовете на
групите си вкъщи да повтарят отново и отново: „Тялото ми е живо и сексапилно“, без значение дали
вярват в това. А в конферентната заличка ги наставляваше: „Доближете стафидата до устните си...
Забележете как устата ви започва да се пълни със слюнка... Сложете стафидата вътре, без да я
дъвчете... Затворете очи и се отдайте на усещанията си... Забележете положението на езика и как
слюнката се ражда в устата ви... Забележете как зъбите ви се впиват в повърхността... Обърнете
внимание на траекторията на аромата от момента, в който той избликне, почувствайте прилива на
слюнка и начина, по който ароматът на стафидата се мени под влияние на химикалите, които се
отделят в тялото ви. Забележете как стискате зъбите си, докато дъвчете, и какво усещане изпитвате,
когато стафидата се плъзга към гърлото ви и вие я преглъщате. Усетете нейния вкус и привкус, а
после и ехото от нейния вкус.“
Резултатите й, публикувани във водещи издания за проучвания в областта на секса, сочеха, че
пациентите й декларират по-силно либидо и по-здрави връзки с партньорите си в сравнение с
действителното състояние на нещата. Тя бързо уловила този момент: желанието трудно се измерва;
хората са склонни да представят по-благоприятни резултати във въпросниците в зависимост от това
кой ги анализира след това; явно всеки метод, който се занимава по един или друг начин със секса,
може да усили желанието за самия акт. Брото не се ангажираше с обещанието, че може да даде на
пациентките си онова, от което имат нужда. Цитира ми извадки от техните досиета: „Искам да
правя секс когато и където ме налегне копнеж“. И въздъхна. Нямало как да се справи с това, не и
без помощта на някое (полу)чудо или нови мъже в леглата на пациентките.
Зададох й въпрос, подчертаващ иронията спрямо работата й с наръчника: При положение че
разстройствата на личността се смятат за анормални, как е възможно хипоактивното разстройство
на сексуалното желание (HSDD) да се разглежда едва ли не като нормална абнормност - състояние,
22
Клиничен опит, който се провежда само с един пациент. - Б. пр.
23
Когнитивната терапия е вид психотерапия, разработена от американския психиатър Арън Бек. Той описва как хората
могат да изпаднат в депресия поради изкривено мислене. Примери за такова мислене са фокусирането върху провала, а
не върху успеха, убеждението, че един провал означава тотален провал, и различни когнитивни тенденции на мисленето
за себе си в отрицателна светлина. Терапията се състои в осъзнаването на тези тенденции и в изпълнението на домашни
задачи, предназначени да доставят преживяване на успех. - Б. пр.
47
което не е толкова психиатричен случай, колкото плод на най-обикновен „вътрешен порядък“? Това
било потвърдено от всички жени, с които се е срещала и които, продължи тя, не са престанали да
изпитват сексуално желание, а просто са спрели да искат или имат проблеми с желанието по
отношение на партньорите си. Да, съгласи се тя, съществува бъркотия в аргументите на
психиатричното съсловие.
Тя се спря за минута на начина, по който нашите мечти и обещания за вечност на любовта,
изглежда, неизбежно влизат в противоречие със сексуалната ни природа. „Има един елемент на тъга
— каза тя, — когато мисля за жената, която съм видяла, за двойките, с които съм се срещнала, и
лично за себе си.“ Тя изпусна още една въздишка или нещо прилично на въздишка - неизразима с
думи нотка на печал в по-ниска октава.
Облегнат на парапета в своята наблюдателна кула, Уолън гледаше надолу към своите
маймунки, припомняйки си малките клетки, които изкривявали сексуалното взаимодействие между
мъжките и женските. Той беше на мнение, че моногамията е културна клетка за жените - една от
множеството културни клетки, съсипващи либидото. Говореше за проучването, което беше
споменала Брото: стотици жени - в рамките на петнайсет или повече години, - чиито
взаимоотношения, биохимия и сексуално желание бяха неумолимо регистрирани. „Представата, че
моногамията обслужва естествената сексуалност на жените, навярно не е много прецизна“, каза той.
Меана беше сигурна, че не е прецизна. „Имам приятели мъже, които ми разказват за новите си
връзки. Споделят, че „никога не са били с жена, която е по-сексуална“. Виждам как се вълнуват. И
си мисля - само почакайте.“ Моногамията не само не повишава женската сексуалност, но вероятно
ограбва повече жените, отколкото мъжете. Нямало достатъчно проучвания по тази тема, но тя
спомена някакво немско изследване на дългогодишни двойки, което показвало, че женската страст
в леглото гасне по-бързо от мъжката.
Според Меана една от причините за това произтича от нарцистичната потребност.
Ограниченията, които налага взаимната преданост, правят така, че копнежът да бъдеш желан с
времето избледнява, и то не защото партньорът на жената е изгубил някаква доза интерес, а защото
тя чувства, и това е по-сериозната причина, че той е „в капан“, че за него вече липсва възможност за
избор - а тъкмо изборът на партньорка за секс е свързан с необузданата страст.
Както Брото, така и Меана не се опълчваше срещу лоялността, т.е. срещу брака. Тя често
споменаваше своя съпруг с благоговение, описваше кариерата му на професор по литература,
допълвайки, че някога и тя имала желание за развитие в тази област. Но когато говореше за
работата си със семейните двойки, тя ясно даваше да се разбере, че очаква скромен успех в полето
на ероса, ако мерило за този успех е възраждането на сладострастието. При около само една трета
от своите случаи тя можела да помогне за възвръщането на една сравнително приглушена страст.
Нейният метод понякога се свеждаше до планиране на секса, до определянето му като желан
или нежелан, в случай че не се стигне до него. Беше се превърнала в наставник, който привежда в
действие спазването на указания. Изглеждаше така, сякаш се опитва яростно да изрови нещо
погребано. „Майната й на нощта“, язвително реагирала на тези опити една от пациентките й. Сред
омъжените дами, които интервюирала, имало и такива, които гледали на този вид планиране малко
по-ведро: „Това е като да правиш физически упражнения, а да принадлежиш към мнозинството
хора, които биха предпочели да четат или да си гледат телевизия. Когато напускаш фитнес залата с
освободените междувременно ендорфини, си доволна, че си прекарала там част от времето си, но не
чакаш с нетърпение следващия ден, за да се върнеш пак“.
Меана смяташе, че терапевтите, които твърдят, че редовно възстановяват сексуалната страст и
едва ли не я „насаждат“ у повечето си пациенти, не са достатъчно строги в оценката на своите
резултати, заблуждават самите себе си, мамят и останалите. По време на една конференция тя
изнесла импровизиран доклад за своята практика. След това някакъв терапевт се приближил до нея
и й разказал за свой случай. По време на сесиите една омъжена жена обявила, че ако мъжът й се
включва в повече домашни дейности, желанието й за секс ще бликне веднага. И терапевтът му
създал съответната нагласа. Съпругът започнал да лъска тенджери. Да разтребва. Да води децата на
училище и да ги връща. Само че секс не последвал. „Казваме на мъжете, че трябва да поливат този
мъничък бонсай на женското желание - обърна се към мен Меана. — Казваме им, че този бонсай
трябва да бъде отглеждан — и познай какво следва?“
Тя не възразяваше срещу мъжете, които се включват в домакинската работа, но пък красноре-
чивите й гримаси относно интимността говореха, че не иска консултациите й да захранват и

48
насърчават емпатията в двойките. Ставаше дума, че е малко вероятно тези неща да развеселят
свитите клончета на бонсая.
Докато Меана обясняваше проблема с моногамията чрез теорията си за нарцисизма, Сара
Блафър Харди, професор по приматология и антропология в Университета Калифорния-Дейвис,
изтъкваше еволюционни причини. Нейните идеи предизвикваха еволюционните психолози, които
настояваха, че жените са по-малко либидния пол, че са „по-пригодни“ да бъдат моногамни. В
началото на кариерата си Харди изучавала лангурите в Индия. Мъжките маймуни от тази порода
със своите гарвановочерни лица, оградени от козина, бухнала като облак, били безмилостни
детеубийци. Те буквално връхлитали и убивали новородените, които не са техни. Мъжките
маймуни при много видове примати имали аналогично поведение. Харди вярваше, че
промискуитетът на женските лангури и павианите (наричани още коткоподобни маймуни) е широко
разпространен и защото изпълнявал ролята на щит - маскирал бащинството на малките. Ако
мъжкият не бил сигурен дали маймунчетата са негови, вероятността да ги убие била по-малка. Това
прозрение обаче съвсем не се отнася за всички от нашите животински предшественици - при
макаците резус например мъжките са по-склонни да внимават, а детеубийствата са рядкост. Видимо
сглобяването на еволюционната логика е ставало постепенно и при изобилие от дефектни модели и
основания, които нямат универсален характер. Ала Харди със своята теория за промискуитета като
защитна реакция беше добавила необорим аргумент към концепцията за предните си.
Редом с тази теория Харди беше изложила идея, която би могла да се отнася за безброй
породи. И тази идея се върти около оргазма. Еволюционните психолози гледат на женския оргазъм
при хората и - в случаи че съществува - при животните като на незначителен вторичен продукт,
нещо като злополучен братовчед на мъжкия оргазъм, защото възбудата на жените няма отношение
към репродуктивния процес. Зърната на гърдите при мъжете попадат в същата категория; мъжете не
дават мляко, а и не е необходимо да го правят, за да се продължи родът. Миниатюрните размери на
клитора в сравнение с пениса са помогнали за възникването на твърдението, че женският оргазъм
няма никакво „дарвинистко“ значение, защото клиторът в края на краищата напомня недоразвит
полов член.
Тази перспектива някак е съхранила съвременната карта на женските полови органи с всички
онези разширения и „кулиси“, разположени около клитора. Времето, необходимо на една жена, за
да стигне до оргазъм, е в подкрепа на довода за „вторичния продукт“, т.е. ако оргазмът на жената
има значение от гледна точка на еволюцията, не би бил толкова неуловим и негарантиран. И поне в
рамките на половото сношение би могъл да бъде по-лесно постижим.
Но при докосване в резултат на стимулирането на вагината разширението на клитора се
конкурира с пениса по площ на нервните окончания. Колкото до скоростта на екстаза, Харди
обръща преобладаващото схващане с главата надолу. Нейната визия е ярък пример за замяна на
женския обектив с мъжки. Може да се приеме, че женският оргазъм съответства на този на
животните, когато става дума за нашите прародители. Бавенето, необходимостта от продължително
съприкосновение не е в противоречие, а потвърждава този извод; явно това е един вид еволюционен
метод, който следва да ни увери, че жените са развратници (или поне по-свободомислещи), че
преминават по-експедитивно от един рунд в секса към следващия, а често и от един партньор към
следващия, че са способни да прехвърлят възбудата си от едно съприкосновение към стимулира-
нето на друго, и така, докато настъпи кулминацията.
Възможността за многократен оргазъм се съдържа в мотива за свободомислието. Новият при-
лив на еуфория или серията от еуфорични вълни обезпечават следващи сношения. Харди настоява,
че предимствата, които женските животни извличат от поведението си, ориентирано към търсенето
на удоволствие, варират от предпазна мярка срещу детеубийства при някои видове примати до
събиране на сперма от различни екземпляри и увеличаване на шансовете за генетична
съвместимост, за забременяване, раждане и отглеждане на здраво потомство - което важи за всички
видове.
Позицията на Харди за женския оргазъм като нещо много по-значимо от една еволюционна
бележка под линия е подкрепена и по друг начин. Данните, за които говореше Пфаус - за
приличащите на оргазъм спазми при плъховете, увеличаващи вероятността за зачеване,
наподобяват новите, макар и спорни свидетелства на жените, убедени, че кулминационните спазми
насочват спермата към матката. Но дори ако женските животни не изпитват оргазъм и си спестяват
целия този всепоглъщащ субективен опит, базисната позиция на Харди за женското удоволствие

49
остава в сила. Обилното стимулиране на съответните органи само по себе си е награда, а
репродуктивните ползи са крайната отплата и за нашите прародители това е било красноречив знак
срещу моногамията.
Харди е отбелязала аналогични тенденции и при видове, по-далечни от човека - полиандрията
(многомъжието) е характерна както за степните кучета, така и за врабчетата. Или да вземем
например женската на арахнида, наричан още книжен скорпион. Оставете я да прави секс с един
паяк и по-късно й предложете същия партньор. Четирийсет и осем часа трябва да минат, преди тя да
прояви интерес към ново съвкупление, макар мъжкият да е пълен със сперма и достатъчно
мотивиран. В нея, изглежда, е заложен стремежът да увеличава асортимента от любовници,
респективно „банката“ със сперма. Предложете й нов партньор, и тя ще е готова за секс след около
час и половина.
Меана, Уолън, Чийвърс, Пфаус, Брото, Харди - всеки от тях по свой начин, чрез работата си в
лабораторията, на наблюдателния пункт, сред дивите животни или по време на терапевтични сесии,
е извлякъл своите заключения и хипотези относно жените, секса, верността. Дойде ред на Лиза
Даймънд. Поредицата разговори с нея започна с акцент върху емоционалната връзка като основа на
женското сексуално желание.
Даймънд, професор по психология и джендър изследвания към Университета в 1Ота, беше
дребна жена, чийто решителен дрезгав глас винаги бе съпроводен от жестикулации. Тя говореше с
ръцете си, с раменете си, с шията си и с тъмните си вежди. Когато двамата се срещнахме за пръв
път, тя беше поканена от Чийвърс да изнесе лекция в нейния отдел - вече беше пожънала известност
благодарение на книгата си „Сексуална изменчивост“ (Sexual Fluidity), за чието издаване бе
получила академичната благословия на Харвардското университетско издателство. „През 1997 г. -
пише тя във встъплението - актрисата Ан Хечи започва широко огласена романтична връзка с Елън
Дедженеръс, чия- то сексуална ориентация е недвусмислено лесбийска, макар че никога преди това
не е поддържала интимни отношения, нито е изпитвала привличане към представители на своя пол.
Две години по-късно връзката с Дедженеръс се разпада, а Хечи се сгодява за мъж. Актрисата
Синтия Никсън от сериала на НВО „Сексът и градът“ влиза в сериозна връзка с жена през 2004 г.
след края на петнайсетгодишно съжителство с мъж. През 1988 г. Джули Сайфър оставя зад гърба си
хетеросексуален брак заради певицата Мелиса Етеридж. След дванайсет години, прекарани заедно,
двойката се разпада и Сайфър, както Хечи, отново се ориентира към хетеросексуални отношения.“
Уводът продължава с каталог на сексуалните „превключвания“ в двете посоки на още няколко
известни жени, след което идва въпросът: „Какво става?“.
Даймънд е неуморен изследовател; проучването, което е на фокус в книгата й, продължава
повече от десетилетие. Посредством дълги въпросници и интервюта тя следи еротичните
въжделения на сто жени, които в самото начало се обявяват за лесбийки или бисексуални, като се
изключат случаите, в които не са склонили да декларират сексуалните си предпочитания. Въз
основа на анализа на техните скокове от една сексуална идентичност към друга и на разказите им,
съдържащи подробни описания на сексуалния им живот, Даймънд заключава, че посоката на
женското желание е, общо взето, променлива. След издаването на книгата й тя започва да събира
данни от хетеросексуални жени; благодарение на тези данни аргументацията й се затвърждава, тъй
като те не допускат размиване на резултатите от свидетелства на респонденти с податлива на тран-
сформации сексуалност.
Даймънд, чийто дългосрочен партньор беше жена, не твърдеше, че жените нямат заложена
сексуална ориентация. Ала поддържаше мнението, че женската страст се поражда (дори в по-голяма
степен, отколкото се е предполагало доскоро) от емоционалното обвързване. Според нея
привързаността съдържа такъв сексуален заряд, че естествената ориентация може да бъде
преодоляна. Независимо от провокативното заглавие на книгата й, тезисът й не е особено далеч от
конвенционалното схващане за близостта - при жената близостта е всичко.
И все пак нещо убягвало, оставало отвъд обхвата на предпоставките и идеите й за
„изменчивостта“; нейните пациентки невинаги оставали предани дълго време на един и същ
партньор. Понякога злоупотребявали с доверието на другия, а какво да кажем за сексуалните
фантазии - там „предателството“ било перманентно. И ето че две години след първата ни среща,
когато й споменах за проблема на една жена (ще ви разкажа историята след малко), Даймънд каза:
„В лесбийските общности с моногамията се злоупотребява все повече и повече. От години насам
хомосексуалните мъже си уреждат съвсем открито срещи извън рамките на двойката. Напоследък

50
се увеличава броят на жените, които правят същото. Интересното е, че лесбийките обичат да
говорят за „полиаморност“ сякаш за да акцентират върху любовта и приятелството, а не върху секса
като водещ мотив във взаимоотношенията“. Звучеше почти като Меана; не притежаваше нужното
търпение, за да шлифова фразите си. Даймънд продължи, като обърна внимание на лесбийските
вкусове в „неприличните“ филми и по-точно на „разликата между онова, което жената одобрява, и
другото, което я възбужда“, както и на съмнителните предположения, че жените се нуждаят от
повече приказки и емоционално съдържание в порнофилмите, докато мъжете са ориентирани към
видимото и обективното. „Стереотипите, свързани с противопоставяне на мъжкото и женското
желание и дефиниращи мъжките страсти като далеч по- безразборни, изглеждат все по-
проблематични.“
Масажно масло, превръзка за очи: това са продуктите, които си купила Изабел - с надежда да
промени усещането от докосванията на Ерик, - когато се осмелила да влезе в бутика за секс
играчки. Кала и Джип не били толкова сдържани по време на посещението си в магазина. Няколко
месеца по-рано те си купили двойно дилдо - дълга дръжка с две глави. Правилното позициониране
на телата позволявало взаимно проникване.
А сега ще ви представя четири двойки, т.е. четири истории за верността и нейните
ограничения.
1.
„Джил е по-крайна от мен, мисленето й е черно-бяло - каза Кала за приятелката си. - Има
характер на войник. Жилава е. За нея нещата са или/или. Струва ми се, че смята обвързването някак
за по-естествено. Веднъж, може би беше през втората ни година заедно, вървяхме надолу по
улицата, по-точно слизахме по едни стълби на Куин Ан Хил — те бяха обвити с бръшлян, - и аз се
разплаках. Обясних й, че никога не съм изпитвала такава безусловна любов.“ Ето така Кала гледаше
на жената, която бе срещнала четири години по-рано в един бар за лесбийки - същата жена, с която
вече живееше. Фразата „такава безусловна любов“ щеше отново да отекне в съзнанието ми по-
късно, когато слушах Меана и нейния разказ за специфичния й подход към няколко двойки.
Барът бил на две нива. Джил стояла горе, а Кала — на долния етаж, когато погледите им се
засекли. Джил отказвала да отмести своя и Кала си помислила: „Дръзка е“. Кала се върна назад във
времето и си припомни и други първоначални впечатления: острите черти на Джил, комбинацията
от тъмноруси къдрици и зелени ириси, гъвкавостта на атлетичното й тяло и начина, по който
изникнала в момента, в който Кала се отдръпнала след първия им разговор, за да флиртува с някого
другиго. „Със своя странен усет за ситуацията Джил оповести, че възнамерява да се конкурира за
мен.“ Кала я отвела в дома си. През по-голямата част от годината, предхождаща тяхната среща,
Кала, която била в началото на четирийсетте, се въздържала от полов живот в усилието си да се
пречисти от всички сили, потопили я в последната й връзка - последния й даден набързо,
нетърпелив обет за вярност, последния й опит за споделен живот, последното й разочарование,
последния й полет и последната й репетиция за този процес. И в онази нощ с Джил, дребничката,
жилава, безсрамна Джил, сексът продължил цяла вечност, сякаш една година трябвало да бъде ком-
пенсирана за няколко часа.
Кала си спомни важен момент. Един следобед в средното училище, в час по физкултура на
един волейболен корт - два корта отвъд нейното игрище с всички онези сини и бели топки, черни и
бели мрежи, прекъсвания и шорти помежду им, - тя забелязала своя съученичка, момиче, което била
зървала и дори заговаряла за кратко и преди, но никога не го била възприемала както сега - с тези
реакции, с това усещане за нахлуващ хаос. Обсебена от страх, тя сама се подложила на тест:
„Превъртах в главата си представата, че обсипвам тялото й с ласки - каза тя. - И когато приключих,
си помислих: не, не искам да правя това.“ За нейно огромно облекчение това значело, че не е
лесбийка.
Скоро след това вече пишела стихове на девойката. Започнали да използват гримовете си
заедно и да си повтарят една на друга колко добре изглеждат. Кала прекарвала почти всичките си
нощи в къщата на момичето, в неговото легло. Лежали двете по бельо, гъделичкали се и прокарвали
пръсти по протежение на крайниците си. Нещата не стигали по-далеч. Едва през първата година в
колежа веднъж Кала се измъкнала от някакво парти, отишла да танцува в университетския ЛГБТ
център24, там била тотално погълната от едно женско тяло - никога преди това не й се било случвало

24
ЛГБТ (или ГЛБТ) е акроним, означаващ всички лесбийки, гей, бисексуални и транеджендър хора. Този термин се
счита за по-точен, по-приемлив и не толкова противоречив, колкото налаганият от джендьр науката през 90-те термин
51
- и на сутринта се събудила в леглото на въпросната абсолвентка, за да осъзнае „колко я влудяват
момичетата“.
Оттогава били изминали две десетилетия. Тя предпазливо отложила съжителството с Джил,
докато не улегне първоначалната омая; педантично пресметнала плюсовете и минусите на техните
взаимоотношения; настоятелно обещавала на себе си, че няма да повтаря предателствата и
бягствата от миналото. Малкият апартамент, който споделяли, бил на Куин Ан, където се
разплакала от благодарност на обвитите с бръшлян стълби. Напоследък след вечер, прекарана
заедно, те заставали на прозореца с лице към Пюджит Саунд 25, за да изпушат заедно цигара,
взирайки се в тъмните води и неясните очертания на острова. Сексът понякога започвал там,
обикновено след шест, седем или осем - все прилични часове. „Трябва ли?“, питала Джил с
хумористична модулация на гласа, която дяволито препращала към нощите, които пропускали.
Кала отговаряла утвърдително. „Не звучиш много развълнувана. Влизай в леглото. Махни
играчката и се съблечи.“
„Насилвах се да си пробия път през собствената си съпротива - каза ми тя. - Когато Джил
искаше това, усещах, че... как да кажа, че не го искам наистина, но знаех, че трябва да го искам, и
това ме караше да изпитвам чувство за вина. Казвах си, че е наложително да го направим, защото е
минало много време. И после, когато започвахме, си внушавах, че трябва да се отпусна, да ми стане
закачливо, чувствах как тя се възбужда, а това правеше и моето тяло по-концентрирано.
Междувременно фантазирах - понякога. За други жени в повечето случаи, а понякога и за мъже.
Има ли нещо нередно в това, че трябваше да фантазирам, за да бъда с нея? Мисля, че може и да има.
Нямаше нужда да се мисли в началото. Както и да е, аз стигам до оргазъм доста лесно, Джил също,
през повечето време изживявахме върховно удоволствие заедно, а това винаги е равно на
освобождаване. След това главата ми беше празна и независимо от всички фантазии и представи в
съзнанието си чувствах Джил по-близка. И понякога я питах: „Защо не го правим всяка нощ?“.
Казвах й: „Трябва да го правим всяка нощ“. После минаваше една нощ. И още една. Оставях ги да
се изнизват, позволявах им да се изнижат. Не зная защо. Минаваха много нощи.“
2.
Сюзан искала ниска табла за леглото. Спалнята й била с множество прозорци; искала таблата
да е ориентирана надясно, за да не блокира гледката. „А всъщност исках да бъде подходяща за
захващане по време на секс, което навярно означаваше, че трябва да е старомодна, с месингова
решетка, но пък щеше да е твърде висока. Така че намерих дървена табла, която вървеше с
платформа за легло - с онези изрязани кръгли неща, кръгли отвори.“
Прозорците гледали към предградията, където живеела със своя съпруг. Долу се виждали
брезички, имало и хранилка за птици, която направила за техния син. Само че през нощта
„прозорците малко ме сащисваха - спомняше си тя. - Бяха твърде много и имаха вид на черни дупки
в нищото. Навярно съм ги свързвала по някакъв начин с мисълта за моя баща. Когато той умираше,
хората от приюта го преместиха от леглото му, което, между другото, имаше красива табла със синя
копринена тапицерия, на болнично легло пред един прозорец, който гледаше към вентилационната
шахта“. Той бил в началото на петдесетте си години, нямал жена до себе си. С майка й се развели
преди години. „Бях в колежа и когато се връщах в Ню Йорк да го навестя, имах усещането, че някой
ще влезе вкъщи и ще го отвлече. Знаех, че, така или иначе, ще умре някога, но се чувствах така,
сякаш това ще се случи скоро. Изглеждаше толкова беззащитен до този заден прозорец. Като че ли
той изсмукваше енергията му. Това е малко смешно, защото в апартамента му имаше още един
прозорец, ред от прозорци. Спомням си голите хора, които си правеха слънчеви бани отвън.
Излегнати върху хавлии на покрива. Трябва да е било източно изложение. Светлината тогава беше
прекрасна.“
Без да прави преход, тя каза: „Бях много разочарована, когато осъзнах, че съпругът ми вече не
е толкова притегателен за мен. Не можех да говоря за това. Не исках да го нараня. По един доста
суеверен начин чувствах, че ако призная това високо, на глас, изгубеното няма никога да се върне.
А аз се молех да не е така. Имам усещането, че жените изстиват по-бързо в чувствата си от мъжете.
Стигам до предположението, че жените са по-неудовлетворени от мъжете. Това е правилото, но за
него не се говори и много жени се борят с реалността, със съзнанието, че съпрузите им не ги
привличат повече - а това са мъжете, с които се очаква да прекарат остатъка от живота си“.

куиър (от англ. queer - странен, особен). - Б. пр.

25
Залив в Тихия океан, щата Вашингтон, САЩ. - Б. пр.
52
 „В началото бяхме много страстни. Смятам, че битува цялото това грешно схващане за
необходимостта на жените да влагат емоции. Мисля си, че може и да е по-скоро обратното, че в
началото на връзката привързването е следствие на самото привличане. При дългосрочните връзки
може и да настъпва момент, в който сексът е подчинен на изградените отдавна отношения, но в
началото отношенията се развиват в услуга на съществуващото сексуално привличане.“
„И все пак не знам. Нормално ли е това? Бяхме приятели, преди всичко друго. Не беше като да
погледна към него с мисълта: О, колко жар излъчва. Не. Въздействаше ми начинът, по който
звучеше, харесваше ми миризмата на тялото му. Личността на човека като цяло. И определено го
намирах атрактивен.“
„Спомням си как една нощ по-малката ни дъщеря влезе в стаята ни. Тъкмо бяхме започнали да
се любим. Гушнахме се с нея. Нямах никакво желание за физическа близост с моя съпруг. От
известно време бяхме така - онази табла не свърши много работа. Тя наистина се гушка хубаво, а
онези прозорци криеха заплаха. Усещах присъствието им. Бях поръчала да ушият завеси. Зимните
бяха кадифени, падаха тежко. Правехме секс долу-горе веднъж седмично, но той не достигаше до
мен. Дори когато тялото ми отговаряше на ласките, удоволствието беше сравнимо с онова, което
изпитвам, като връщам книгите си в библиотеката.“
„Имах приятел, който казваше: „Колкото по-дълго си женен, толкова по-голямо легло ти тряб-
ва“. Вече възприемах тялото си като стая, която не бива да бъде цапана, и неговите опити за намеса
ме отблъскваха. За разлика от възприятието ми в началото - тогава тялото ми беше отворена,
приветлива стая и аз нямах нищо против той да влиза дори с обувките, - когато исках да го
направи.“
„Да, той понапълня, немного - дори не мисля, че забелязах кога стана. Сигурно и аз съм
качила някое и друго кило. Звучи грубо. Навярно са шест- седем килограма. Учили са ни, че тези
неща не бива да имат значение. Освен това той започна да оплешивява. Той е евреин - черна коса,
мургава кожа, кафяви очи. Тази визия ме привличаше силно. Аз съм светъл тип, с лунички. Така де,
той имаше такава хубава черна коса, която започна да пада прогресивно, а аз се притеснявах, че не
прави нищо по въпроса - знаеше колко харесвам косата му, а не предприемаше нищо. Та аз полагах
всички онези усилия да изглеждам добре, защо не можеше да го прави и той? Казваше, че няма
значение. А аз реагирах: „Нима? Значи, нямаш нищо против да кача четирийсет и пет килограма?“.
А той отговаряше: „Бих бил загрижен за здравето ти“.
„Сякаш изгубих щедростта си към него. Не зная как се получи. Със сигурност нещата не
опираха само да външния му вид. За жените в тези отношения няма състезание за красота, не
непременно. Великодушието към партньора е нещо различно от страстта, но може да помогне на
сексуалния живот, да направи ситуацията в спалнята по-жизнерадостна.“
„Имам приятел, който веднъж ми каза, че е чел статия за „подгряването“ на брака. Едно от
положенията в списъка било „съпругът да те нападне неочаквано в пералното помещение“. Тя
просто се изсмяла. „Съпругът ми се чувства като мой брат.“
„Никога не бяхме ходили на психолог до самия край, когато бяхме готови да се разведем.
Смятах, че от срещата с терапевта ще си тръгнем с много повече съвети от тези, за които чета в
книгите - книгите, написани от терапевти. Можехме да използваме сто различни упражнения с
емоциите. Можехме да ползваме нови позиции.“
„И така, аз просто лежах в леглото, а дъщеря ни беше в обятията ми. Тя има талант да се гуш -
ка, наистина. Беше като да взимаш релаксант за мускули. Бях се вкопчила в нея и през главата ми се
въртяха нездрави мисли: „Тя е последният човек, с когото ще съм изпитала физическа близост,
преди да умра, тя е последният човек, с когото ще съм изпитала физическа близост, преди да умра“.
Продължавах да усещам и онези прозорци, независимо че завесите бяха спуснати.“
3.
Романсът на Софи и Пол започнал още в училището за медицински сестри. Една нощ, десет
години назад, група студенти отишли на бар. По едно време решили да играят на развален телефон.
Пол седял точно от дясната страна на Софи. „Софи - прошепнал той, - ще излезеш ли с мен?“
Въпросът обиколил целия кръг от студенти, дума по дума.
Бяха женени от осем години. Имаха три малки деца, най-малкото нямаше годинка; и двамата
работеха, а времето, което можеха да споделят като двойка, той посвещаваше на обучения и
тренинги за придобиване на по-висока степен. И въпреки това спалнята им изглеждаше
миропомазана.

53
 Когато за първи път споменала на приятелите си, че й се иска - при това много силно, Пол да я
покани да излязат, те били озадачени. „Наистина?“, реагирали те. Гледали на него като на надежден
приятел, но не и като на обект на нечии сънища. Мъжът, с когото Софи току-що скъсала, бил
художник с обица на зърното, която проблясвала на фона на мускулестите му гърди. Преди време
дори й направил мрачно пищен портрет, изобразявайки я като труп. Сега всичко това изглеждало
мелодраматично по един комичен начин, ала доста дълго време тя била опиянена както от
произведението в готически стил, от отблясъка на бижутата и от трупа, така и от безразличието,
което излъчвал художникът. Независимо че рядко си правел труда да измие зъбите си, жените се
тълпели около него. Той редовно й изневерявал.
И ето че един ден в медицинското училище, малко след като връзката й с художника стигнала
до точката на катаклизма, Пол изтъргувал своя светло- син медицински екип за тъмносин костюм и
изнесъл презентация, която му била възложена. Трябвало да дискутира етична дилема, с която
всяко медицинско лице можело да се сблъска. Превърнал задачата в Джепърди игра 26 - той бил
домакинът, а състуденти- те му печелели точки при поставяне на точните въпроси, правилно
анализиране и адресиране на проблема. Бил толкова въодушевен, изведнъж оживял пред очите й. Тя
се възхитила от неговата находчивост и плам - той към нищо не оставал равнодушен. Споменът за
това как е била представена в обилни зловещи краски, като жена, започнала да вехне, почти готова
за погребение, остро контрастирал на усещането й за Пол.
В началото на първата им среща - непосредствено след играта на развален телефон - Пол свил
встрани от пътя, спрял, изскочил навън, отворил багажника и се върнал при нея с букет рози. Казал,
че решил да не й подарява цветя пред вратата на дома й, защото живеела с родителите си и можело
да стане малко неловко. Тя била очарована от този знак на свенливост, но най-вече от решението му
да й вземе букет. Те били внимателни един с друг. Срещите им продължавали цели нощи, но
отлагали секса два месеца, защото не искали да се случва в къщата пито на неговите, пито на
нейните родители (и той живеел с родителите си). Планирали събитието. Той запазил стая в
курортно селище наблизо. Когато приключили с първия си интимен акт - той продължил толкова
кратко, колкото очаквала предвид времето, изминало в очакване, - очите й се напълнили със сълзи.
Попитал я да не би да я е наранил. Тя го уверила, че няма такова нещо. Попитал я дали е
разочарована. Тя отвърнала, че се вълнува, защото осъзнала, че никога повече няма да прави секс с
друг мъж, а той й казал, че изпитва същото като нея - че се чувства благодарен. Тя почувствала и
съжаление в някаква степен, но го запазила за себе си, някакъв оттенък на загуба, но след малко
отново вплели тела и този път правили любов дълго, и така през следващите две години, докато не
се оженили и не се нанесли в собствено жилище. Преди това все заговорничели, уговаряли
подходящи часове за срещи в жилищата на родителите си, опитвали се да не им причиняват
дискомфорт; съзнателното намерение, което се съдържало в това тяхно взаимодействие, недвус-
мислената демонстрация на сексуално привличане, отсъствието на каквито и да било резерви
относно чувствата им един към друг - всичко това ги накарало да разберат, че с повече искреност и
прямота може да се постигне някаква особена магия.
Скуката не изпълзявала иззад тази практика на прозрачност в отношенията. За тях еротичното
желание не било свързано с напрежение или безпокойство спрямо взаимността. С три малки деца
някои неща са невъзможни. Необходимостта тя да откликва на нуждите на децата си, от една
страна, и нощите на Пол, от друга, били знак, че тя вече не можела да спи гола - лъчистото
удоволствие от усещането за нейната голота вече не представлявало постоянна провокация.
Взривовете на детска енергия през съботните утрини означавали, че тези часове вече не са запазени
за удовлетворяване на нейното желание и желанието на Пол. А напоследък обучението му ги
разделяло вечер. И все пак ангажиментите и умората не били пресушили страстта. Отсъствието на
каквито и да било хитрости в отношенията им поддържало привличането между тях.
„Ние изобщо не сме изтънчени в разговорите помежду си - сподели тя. - Моят стих звучи така:
„Имаш ли намерение да ми обърнеш внимание тази вечер?“. Или пък той ми казва: „Има ли шанс за
някакъв екшън тази вечер?“. И аз му отговарям: „Е, ако загърбиш зова на науката и се качиш горе,
преди да съм заспала...“. Понякога се разбираме часовникът да ни събуди в три часа сутринта.“
Тя продължи: „Никога не спираме да се възхищаваме един от друг. Аз например му казвам:
„Подстригал си се. Прическата ти е чудесна“. А той и след като се родиха децата, не престана да ми
повтаря колко добре изглеждам. Ооо, ето го един от най-деликатните му изрази: „Харесваш ми в
26
Американско телевизионно състезателно шоу. - Б. пр.
54
тези дънки, мога ли да се промъкна в тях?“. Правим секс в кухнята. Докато гледаме телевизия, аз го
докосвам или той гали гърдите ми - дори и да няма начин да стигнем до секс в съответния момент.
Харесва ми, че ме харесва в този прилепнал сив панталон за йога, който носех в медицинското
училище“.
После тя направи рязък завой и спомена нещо потайно. Била фен на бейзбола и когато имала
проблем с оргазма или искала да прави секс с Пол, но чувствала, че възбудата й е далеч и й трябва
някоя примамлива представа, си мислела за шортстопера на янките Дерек Джитьр. Усмихна се
заради комизма на това признание. „Тази „външна подкрепа“ ми е необходима много рядко - обясни
тя. - Джитьр е чистокръвен янки. Висок, американец отвсякъде, всички го обичат - това е то.
Представям си как ме навестява вкъщи след победа на ежегодния бейзболен шампионат. Без да е
свалил бейзболния си екип, ме хвърля на леглото, започва да ме целува лудо по цялото тяло и
прониква в мен, преди да съм съвсем готова. Опустошава ме просто.“
След като вече беше споменала име на друг мъж, тя каза, че усеща лека дистанция от съпруга
си. Никога не били говорили на тази тема. „Никога не сме си задавали въпроси в този смисъл. Не
смятам, че партньорът трябва да знае. Фантазията е само средство. Когато си с един и същ човек
дълго време, е чудесно да използваш ума си за подобни бягства. Каквото и да фантазирам, аз съм
със съпруга си. Докосвам съпруга си. И оставам с него.“
4.
Жена с каубойска шапка на черно-бели райета лежи върху синя надуваема лодка в по-
плитките води на басейна. Паси, която я наблюдава, е в края на петдесетте си години. Жената е
излетната по гръб, единият й крак небрежно е увиснал от ръба на лодката и краят му се полюшва
над водата. Дълга тъмна коса излиза изпод черно-бялата шапка, тънка верижка украсява единия
глезен и, между другото, тялото й е закръглено, без да е дебела. „Около нея имаше поне дванайсет
мъже - сподели с мен Паси. - Беше гола. С големи гърди. И гласът й се чуваше, защото въпросните
индивиди си играеха с абсолютно всяка част от тялото й.“
Четири десетилетия назад, когато най-представителната сграда в родния й град, поддържана с
благоговение, отваряла врати за посещения (традицията повелявала това да се случва всяка година в
рамките на една пролетна седмица), Паси била избрана за домакин. Някога експедирали огромни
количества памук през този център на Юга. Повече от столетие по-късно, в края на 50-те и началото
на 60-те години на XX в., когато Паси била в средното училище и в колежа, градът изливал своята
крехка гордост в тези ежегодни прояви. Тя сядала на единия портик. Миртата цъфтяла - цветове в
мораво, бяло и диненорозово се кълбели по поляните и се диплели край пътеките. Нейната
кринолинена бледорозова пола се издувала около тялото й. Дългите й ръкавици били в тон с нея.
„Усещането е сюрреалистично - каза тя сега, - ...да си израснал в това време, на това място.“
Когато била на дванайсет, в Южната баптистка църква - там баща й преподавал в неделното
училище, а тя пеела в хора - Паси пристъпила към олтара, за да може свещеникът да притисне ръка
към главата й, после да я поведе назад към баптистерия, за да бъде... спасена. В края на
тийнейджърските си години дала обет да спазва стандартите за „малките южни дебютантки“: „по
всяко време да пази честта си“ и да „представлява порядъчното американско момиче“. На
територията на най-добрия колеж за жени в района я обучавали как да се завърти, преди да влезе и
след като излезе от автомобила, как да изчаква даден джентълмен да я поведе по стълбището
надолу, как да позира за групова снимка, ако е на първия ред - с прибрани крака и ръце, леко
обърната на една страна, така че тялото й да образува елегантна и сдържана S-форма под
изправената, балансирана шия. „До ден днешен разглеждам снимки и си мисля, че ако жените
заемаха по-прилични пози, щяха да изглеждат много по-добре.“
По време на обучението в колежа тя се „врекла“. Ето какъв бил пулсът на онези четири
години. Първо започнала да се среща с момче от държавния университет, който се намирал
наблизо. После той й дал висулка с инициалите на своето братство, за да я носи гордо около шията
си. „Вричаш ли ми се?“, я попитал след това, за да може, ако отговорът й е „да“, да закачи релефния
символ на братството на блузата й, точно над сърцето. Около седмица по- късно той и всичките му
братя щели да се появят под верандата на общежитието. Тя щяла да излезе, а те да изпълнят
серенада, съпроводена с песен на тяхното братство: „И луната обсипва с лъчи жената на моите
мечти“.
„Имах традиционна представа за живота, която съвпадаше с представата на принцесите от
приказките. Копнеех някой очарователен принц от съседен дворец да дойде и да ме отнесе. Когато

55
бях дете, страстите ми се свеждаха до желанието да притежавам нова дреха. Като тийнейджър исках
да имам подходящ партньор за партита. В колежа жадувах да се сдобия със значка на братството от
човек, в когото да се влюбя. Имаш си любима песен и танцуваш на забавите през футболните
уикенди, мислиш си как той ще стане твой съпруг. Сладострастието не е фактор в тези мечти, то не
е движеща сила.“
Нелсън пристигнал за сляпа среща с нейната съквартирантка, когато Паси, вече приключила с
дипломирането, преподавала френски в един колеж през няколко щата. В известен смисъл
нарушила конвенцията, защото предпочела кариерата пред бързата женитба, точно както избутала
традицията на един по-ранен етап от живота си: спечелила конкурси за публична реч, докато била
студентка, и била избрана за президент на Младежкия конгрес в нейния щат. Била първата жена на
този пост. След като сляпата среща със съквартирантката не проработила, на чаша кока-кола
Нелсън и Паси установили малкото неща, които ги свързвали: любовта към театъра (той продавал
силози, за да се издържа, иначе играел в градската самодейна театрална трупа) и класическата
музика. „Оказа се, че е привлекателна личност. Пък и изглеждаше добре. Не страховито красив, но
привлекателен. По онова време се срещах с моя тип мъже — саможиви, погълнати от себе си. Той
правеше неща, с които ме караше да се чувствам специална. Пътувах много с екипа за чужди езици
и винаги, когато се прибирах късно, намирах в хладилника храна, която той беше предвидил за мен.
Харесваше му да оставя радиото настроено на станция „Индианаполис“, чиито вълни се откло-
няваха на около триста мили.“
Докато тя си припомняше това, бяхме заедно в тяхната кухня - Паси, Нелсън и аз. Нелсън
седеше в кожено кресло с облегалки, а тя от другата страна на кухненския плот приготвяше месно
блюдо за вечеря и брауни за десерт. Домът им се намираше близо до колежа (тя продължаваше да
преподава) и само на няколко мили от компанията за силози, от която Нелсън се беше пенсионирал.
Едноетажна тухлена къща на една потънала в зеленина, спретната, глуха улица. Такава улица
можеше да се види в хиляди американски квартали в стотици градчета и градове - млади дръвчета,
гладко асфалтирани пресечки, баскетболни кошове. Вътре стените на къщата на Паси и Нелсън
бяха украсени с пейзажи: езеро с рибар, който мята въдицата от една малка лодка; ограда от колове
и коне, привели глави към свежата трева. Нелсън носеше зелена риза за игра на голф, запасана в
панталона, но хлабава около кръста; лицето и шията му излъчваха едновременно мекота и сила,
щедрост и независимост. Тя беше сложила светла блуза с флорални мотиви и джинси, които даваха
свобода на стройното й подвижно тяло.
Приблизително преди седем години (и трийсет години след датата на тяхната сватба) били на
почивка с децата и внуците си и една вечер, докато другите от семейството се шляели по пазарите,
двамата излезли да вечерят в ресторант от любимата им верига. Тогава избухнал лют спор - от
онези, дето се броели на пръсти през десетилетията, в които живеели заедно. Тя вече не спяла в
общото им легло у дома. Най-напред започнала от време на време да спи в работната стая, тъй като
имала проблем със съня, но временното споразумение за отделно спане се трансформирало в
постоянен договор. Някога, в годините преди да се появят децата, те прекарвали цял уикенд в
леглото. По-късно, когато създали семейство и когато оставали само двамата в колата, тя обичала да
му чете на глас писмата от неговите списания „Пентхаус“ и това я възбуждало. Когато навлезли в
петдесетте си години, тя го навестявала в леглото, което вече било негово, веднъж седмично,
обикновено в петък вечер, и то само за няколко минути. Той се опитвал да я възбужда, пробвал
всички начини, които практикували през годините, когато се учели взаимно, били внимателни -
всеки към тялото на другия, и се вслушвали в зова на кожата. Но плътта й била много далеч от нея
самата, какво оставало за него, и дори чисто механичен оргазъм не била в състояние да изпита. Той
свършвал, гушвали се, после напускала стаята.
По време на почивката нейната толерантност се разпаднала. През цялата седмица се чувствала
в капана на неговото желание. С децата и внуците около тях в този временно нает апартамент тя не
може- ла да предложи абсолютно нищо. „Така няма да я бъде - избухнала в ресторанта Паси. - Знам,
че си ядосан. И аз съм ядосана. Ако се случи само още веднъж, като се приберем у дома, да дойдеш
при мен някоя петъчна вечер и да ми кажеш: „Ехо, петък вечер е, знаеш какво означава това“, ще
напусна къщата. Няма да правя секс с теб повече. Не мога. Просто няма да го правя.“
„Не мисля, че казах много онази вечер - припомни си Нелсън. - Чувствах интензивността на
нейното раздразнение от известно време, но никога не бяхме говорили за това. Знаех, че нещо не е
наред, но не знаех какво да сторя.“

56
 Като се прибрали у дома, започнали да си купуват и да четат книги със съвети за брака.
Решителността претърпяла поражение. Когато Нелсън чул един свой познат да казва, че е посетил
нудистки хотел на Карибите, споменал за въпросния курорт на Паси полушеговито, сякаш се
опитвал да изсмуче от пръстите си идея, която да спаси брака им. „Когато повдигна въпроса,
осъзнах, че проявявам интерес, макар и много, много несигурен. Не бях уверена, че съм в състояние
да се разголя. Не знаех дали имам кураж. Няма жена, която да е убедена по всяко време, че
изглежда достатъчно добре, за да направи това - особено ако е надхвърлила петдесетте. Мислехме,
че предизвикателството е само голотата, но там има и лайфстайл седмици, когато нещата не са
толкова прости.“
Месец по-късно те се настанили на съответното място за един уикенд — в лоби бара отпред
голота- та не била позволена, а иначе извън стаята стъпвали предпазливо, по бански костюми, тя се
движела увита в хавлия.
„Още не бях стигнала басейна, когато захвърлих предпазливостта. Банският ми костюм се
смъкна. Зарових го в голямата си чанта. Възрастта на гостите варираше от двайсет и пет до
осемдесет. Имаше жени, до които никога не се опитах да застана, защото изглеждаха твърде добре,
а имаше и такива, които изобщо не изглеждаха добре. Виждаха се белези от цезарови сечения и
хистеректомии, жени, чиито тела бяха безформени, и аз си мислех: след като те нямат проблем и се
излагат на показ, без да се смущават, защо аз да се притеснявам? Телата не са съвършени. Басейнът
се намираше на една платформа, човек трябваше да повърви пет-шест крачки, за да се добе ре до
него. На всеки шезлонг имаше човек без дрехи. Едно момиче галеше еректирал член, но не разгова -
ряше със собственика му, а с някого другиго. Имаше момиче, обсипващо с интимни ласки някаква
жена. А онези мъже въртяха надуваемата лодка с жената с раираната черно-бяла шапка, галеха
ръцете й, целуваха гърдите й, милваха краката й, ближеха клитора й. Отделих трийсет минути, за да
ги наблюдавам.“
„Започнах да окайвам себе си за това, че никога в живота си няма да опитам секс с друга
жена“, обади се Нелсън от своя кожен стол. Докато Паси приготвяше вечерята в другия край на
кухненския плот, той разказа за два или три сеанса с жени за последните седем години, по време на
разни събития, които посещавали заедно - засичали се веднъж на няколко месеца в хотели в съседни
щати. Тонът, с който говореше за това, беше някак механичен и объркан. Във всеки случай не
звучеше празнично.
- Исках да загърбя задръжките си. Реших, че тази жена ще стане мой ролеви модел - каза Паси
по адрес на жената в лодката.
- Връщайки се към миналото, си мисля, че тя е имала по-силно желание за връзки с други
партньори - сподели той. - Струва ми се, че тя знаеше това преди първото пътешествие.
- Подсъзнателно - потвърди тя и постави на масата една кошничка с хляб, който беше продукт
на техния стопански район и претендираше за статут на откритие.
- Все още правим секс. - Изглежда, за него беше важно аз да зная това.
- Нелсън е мой съпруг - каза Паси. - Аз го обичам. Той е баща на децата ми. Когато казвам, че
го обичам, наистина го мисля. - Тя обясни, че по време на събитията първо държала да се увери, че
той си е намерил забавление, след което навестявала дома на другия мъж.
„Това е парадокс, който излагам пред тях“, Меана говореше за един метод, който изпробвала
само с няколко от своите двойки. Повечето от пациентите й не били готови, не искали да поемат
такива рискове. Нейното предписание не включвало никакви събирания с хора с алтернативен стил
на живот. И все пак изисквало някакъв вид раздяла. Това означавало „връщане към сигурността“.
Тя се върна към една фраза, една мечта, към която по-рано била критична: ,Допълваш ме“.
Търсенето на любовник, който да олицетворява тези думи; копнежът за любов, която да се окаже
безусловна; търсенето на съюз, който е абсолютен; чувството, че нашите партньори трябва да ни
дават онова, което получаваме от нашите родители, или просто онова, което заслужаваме; жаждата
за постигане на увереност в себе си: кажи ми, че съм специална, кажи ми, че съм красива, кажи ми,
че съм умна, кажи, че съм успешна, кажи, че ме обичаш, кажи, че е завинаги - без значение какво
ще се случи, докато смъртта ни раздели“ - всички тези фрази са не по-значими от крясъци на дете,
считаше Меана. И все пак повечето от нас не биха понесли раздялата с мечтанията си. Повечето от
нас не биха се отказали от копнежа си по някого, който да ги удовлетворява, да утвърждава вярата
им и да ги кара да се чувстват пълноценни; защото да отпратим тази надежда, означава да признаем,
че по неизбежност управляваме живота си сами, да, подкрепяни от нечия любов, в случай че ни

57
споходи късметът, но в края на краищата оставаме сами. Малцина от нас предпочитат да пилотират
живота си.
„Трябва да съществува Другият, за да се чувстваш сексапилна“, каза тя. Независимо от това,
опитвайки се да се спасим от самотата си, ние се напъваме да направим Другия същия като нас, да
се слеем в едно. Бъхтим се, драпаме да постигнем своето. Молим се разделните ни същности да се
предадат, душите ни да се съчетаят. Еросът, сексуалната страст, е една от силите, които впрягаме в
тази борба, и тази сила рухва, докато се опитваме да стопим завинаги дистанцията в нашия семеен
живот. Тя не намекваше, че двойките не бива да търсят един в друг подкрепа и утеха. „Любовта
трябва да има различни измерения.“ И все пак в нейните очи повечето от нас живеят в някакъв
дисбаланс: на копнежа да си зависим, да бъдеш подкрепян и защитаван се придава твърде голяма
тежест.
Тя обичала да пита двойките, съхранили сексуалното си желание (така поне изглеждали):
„Защо тя трябва да те желае?“ или „Защо той трябва да те желае?“. И настоявала: „Кажете ми кое
е привлекателното у вас“?. „Понякога ме поглеждат по начин, който казва: „Не мога да повярвам, че
ми задавате този въпрос“. Друг път го приемат като обида, едва ли не като шамар. Има случаи, в
които въпросът ми виси във въздуха седмици наред. Макар и бавно, те осъзнават какво правя.
Искам да се фокусират върху действителността, да знаят как стоят нещата в действителност.
Искам да поработят върху онова, което намират за привлекателно у себе си, да подчертаят своите
предимства. Искам да помислят за най-привлекателния профил на един любовник и да се опитат да
се впишат в него. Искам постепенно да се усъвършенстват.“
Нейната техника включваше и трикове за освобождаване. Излизането на вечеря например
означавало мъжът и жената да стигнат до ресторанта поотделно. Вечерната среща трябвало да се
придържа към формата - това е среща, не нещо друго. Трябвало да се възползваме от
възможностите да виждаме съпрузите/съпругите си отстрани. „Ако можех, щях да ги накарам да
наблюдават своите партньори, докато изпълняват функции, нямащи нищо общо с тях.
Когато съпругът ми участва в някоя литературна беседа, а аз го слушам в дъното на залата, е
повече от изумително колко атрактивен ми се вижда. Той стои отпред, изявата му няма нищо общо
с мен и моят поглед прилича на погледа на непознат, който се взира в него.“
Тези моменти, каза тя, няма да ви доведат до нищо зрелищно и грандиозно нито всеки път,
пито дори половината пъти, когато правите любов, тъй като годините ви заедно се множат. Ала
понякога, въпреки че жаждата вече е секнала, може да изпитате нещо парадоксално, нещо като
мигновено чудо - кратко сливане в края на краищата. „То е като да се погледнете по средата на
сексуалния акт и всеки изведнъж да осъзнае, че се е потопил в другия като в басейн. То е като да си
поразен. И да се чувстваш без дъх от това гмуркане. От този съюз. Това е подобие на „синтез“ на
два индивида без никакви различия помежду им в конкретен момент. Това е пълно себеотдаване: аз-
съм-твой-ти-си-моя-не зная-къде-започва-моето-тяло-и-къде-свършва-твоето.“
Ако причината да се въздържа от посещения на игрите на „Блейзърс“ е била свързана
единствено с неуспеха на Дерек като играч, то Алисън би могла да си изнесе наум една бърза
лекция, след което да се озове край страничната линия на игрището. Ако нещата са опирали до
неговото закръглено тяло, до ролята му на момче, кръжащо с кърпата, и до престорените похвали от
страна на другите майки, които са щели да я нападнат, то тя би могла да си каже, че е възможно
комплиментите да са искрели по свой начин и да си припомни, че синът й е едно невероятно будно
и дружелюбно дете. Въпреки че навярно би се чувствала различно като майка на водещия играч на
„Блейзърс“ вместо на страстния помощник на отбора, тя е щяла да минава през общинския център
всяка събота с извоювана гордост.
Всъщност истински я тормозел фактът, че нейните дребни разногласия с Дерек и баскетбола
отразявали по-трудно пренебрежимите проблеми със съпруга й и съвместния им живот. Тя се
опитвала да не прави паралели. Но тъй като беше заета жена с кариера на редактор, чиято глава
лесно може да изтласка едни мисли за сметка на други, понякога успявала да се абстрахира от това.
Но беше и аналитична жена, която рефлексивно свързва нещата: Томас е топчест, пък и никога не е
имал тяло на атлет, а маниакалното му посвещаване да преподава на деца в началното училище
позициите за опазване на коша от противниковите играчи е същото като усърдието на Дерек с
кърпите - или почти същото, като се има предвид, че ролята на Дерек в тима е положителна част от
този, който той е, докато ангажиментът на Томас да насажда баскетболни правила сякаш се
превръща в негова същност. И изглежда - все повече определяща го.

58
 Допреди две години, когато Дерек бил на дванайсет и все още играел, Алисън възприемала
вярата на съпруга си в потенциала на неговите дванайсет баскетболни начала за изграждане на
характера като нещо безумно, но от друга страна, и като нещо очарователно и трогателно, като
мъничък фактор за развитието на децата. Но откакто Дерек се оттеглил, гледката на съпруга й с
клипборда вече не й се струвала толкова сантиментална. И дългото му говорене по време на
семейните вечери за новия метод за налагане на един от дванайсетте му урока, който би могъл да
помогне на играчите му да изградят процъфтяваща кариера и щастлив брак в бъдеще, я карало да
усеща, че излежава доживотна присъда. Понякога си представяла нещо ужасяващо: че някой ден
някоя от онези майки ще се приближи към нея, отдавайки дължимото на съпруга й вероятно чрез
същата порция сладникави хвалби, каквито чуваше за сина си.
И докато всичко това ставало в общинския център и в нейната глава, се случили още две неща.
Томас купил някакви еластични ленти, гири и видеомонитор и започнал да тества издръжливостта
си с редовна, упорита, макар и злополучна програма в сутерена. Освен това тя и съпругът й
напускали манхатънските си офиси веднъж седмично, за да се срещнат заедно с терапевт, който
обичал да им предписва упражнения. В едно от тях те седели с лице един към друг, с длани,
положени върху дланите на другия, и синхронизирано дишали. Скоро преминали към ухажване -
както били облечени, Ллисън заставала зад Томас и поставяла едната си ръка на сърцето му, а
другата на слабините му или обратно - той заемал същата поза, след което вдишвали и издишвали,
гърдите им се вдигали и отпускали в лек и хармоничен ритъм. Трябвало да позволят на страстта да
се завихри постепенно със собствено темпо и да отложат всичко по-сексуално, докато ин-
дивидуалното желание не обхване и другия и вече не усещат никаква вътрешна съпротива да
продължат с действията след края на упражнението, осъзнавайки как могат да минават седмиците
им. Трябвало просто да усетят това единство на дишането си и да оставят хармонията да се
разпростре до техните сърца и гениталии. Ала тя, чието желание беше угаснало и представляваше
„цел“ на въпросната програма, не почувствала никаква промяна, като се оставят настрана всички
детинщини...
Общо взето, така стоели нещата по времето, когато влизала в салона на спортно-
възстановителния център, стискайки здраво ръката на прелестната по- малка сестра на Дерек.
Последният бил там - около петнайсет минути преди джъмпбола на първата игра за сезона той
разтривал рамото на капитана на „Блейзърс“. Малко по-нататък край страничната линия стоял
Томас, облечен с традиционната черна фланелка на отбора. Това било нещо невиждано от нея -
съпругът й носел горната част на спортния екип над джинсите си, а повечето треньори слагали риза
с къси ръкави или горнище на анцуг, както й самият Томас до този момент. За нея било доста
дразнещо. Макар да не го виждала ясно, можела да долови, че на мястото на онази полубезформена
фигура, на онова подпухнало и бледно тяло сега се очертавали рамене и ръце. Тя тъкмо започвала
да си повтаря, че тази заблуда с избора на облекло няма значение и че е симпатична демонстрация
на съпричастност към неговия (и на Дерек) отбор, когато съзряла една майка да слиза откъм местата
на открито, преминавайки с бързи крачки от ниво към ниво с обувки с висок ток, стигащи до
глезените. Накрая се спряла при Томас. Неговите рамене и ръце, Алисън забелязала това през
следващите няколко секунди, а го осъзнала през последвалите минути, може и да били призрачно
бледи, но изобщо не били пълни.
Силуетът му изпъквал с някаква непохватна сила. Жената с велурените обувки, която била
майка на един от най-добрите играчи на „Блейзърс“, застанала рамо до рамо с него и започнала
разговор, усмихвайки се. Независимо от съдържанието на диалога - навярно нещо свързано с
баскетбола, предположила Алисън, било ясно като бял ден, че тази жена изпитва привързаност към
него. И докато минутите минавали, си проличало, че флиртува с баскетболния треньор на нейния
син, с този як и решителен мъж, който наливал принципи в главата на детето й - все уроци, пропити
със смисъл.
Алисън чакала реда си. Когато Томас останал сам, тя бързо се приближила и се притиснала
към него, изотзад. Сложила едната си ръка върху сърцето му, казала му къде би желала да сложи
другата си ръка и как си представяла вечерта, след което се върнала при дъщеря си, за да
наблюдават играта заедно.

Осма глава

59
 ЧЕТИРИ ОРГАЗМА
Шанти, бивш модел, тъкмо навършила петдесет, свали черните си обувки, махна черните си
ръкавели и синьо-червено-жълтата си огърлица, представляваща тантра воин. Смъкна роклята си,
свали всичко от себе си, нагласи тялото си под един чаршаф, а русата си глава мушна в отвора на
цилиндър за функционален ядрено-магнитен резонанс. Това се случваше в Нюарк, в лаборатория на
Университета „Рутгерс“, където широки четириъгълни стъкла деляха пространството на две стаи.
Гигантският цилиндър беше разположен от едната страна на прозореца, а Бари Комисарук,
невролог от „Рутгерс“, и Нан Уайс, сексолог и кандидат за доктор на науките в своята област, бяха
от другата страна. Наблюдаваха как Шанти се настанява.
През следващия час тя трябваше да мастурбира по няколко различни начина. Трябваше да
използва пръста си за фрикция на външната страна на клитора, както и дилдо, за да стимулира
своята Г-точка и цервикса. Клитор, Г-точка, цервикс — чрез Шанти (както и чрез останалите
пациенти) учените се опитваха да постигнат ясни и отчетливи изображения на мозъчните участъци,
които се задействат по време на тези три типа оргазъм. Комисарук, приятен мъж в края на шейсетте
с къдрава сива коса във вид на подкова, сам моделирал и създал полупрозрачните аеродинамични
дилдота, за да улеснят вътрешното стимулиране, без да се осъществява контакт с клитора отвън.
Купил продълговати пластмасови изделия, загрял ги във фурната в своя дом и ги обработил така, че
да придобият съответните характеристики.
Тантра воин - това беше професията на Шанти, измислена от нея самата. Някога се появявала
на корицата на Elie, а сега си изкарваше хляба около Манхатън и курортните градчета на Лонг
Айлънд, пръскайки еротичната си мъдрост по соаретата, организирани от объркани хора, дирещи
чувствени наслади. Комисарук и Уайс се нуждаеха от пациенти като нея - които нямат проблем с
публичното мастурбиране, както и с шумовете, съпровождащи изследването с машината за ядрено-
магнитен резонанс.
— Когато си на път да стигнеш до оргазъм, просто вдигни едната си ръка - каза Уайс на
Шанти по интеркома.
Шанти започна с галене на клитора под чаршафа. Към Комисарук, облечен с панталон в цвят
каки и изискана светлосиня риза, и Уайс с нейната безупречно изгладена черна пола и копринена
блуза, се присъедини Уен-Чинг Лиу, китайски физик и експерт в интерпретирането на мозъчни
картини, в бяла лабораторна престилка. Всички последователно хвърлиха поглед през прозореца и
се взряха в монитора от своята страна на стъклото, наблюдавайки картата на мозъка на Шанти,
осветена от точкови съзвездия.
Комисарук изследваше оргазма от десетилетия - от времената, в които жена му била във
финален стадий на смъртоносен рак на гърдата. Срещнали се по време на лятна почивка, когато той
бил на петнайсет, а тя с две години по-малка от него. Тръгнали сериозно и пет години по-късно се
оженили. Тя била диагностицирана на двайсет и девет годишна възраст. Тъкмо родила второто им
дете. Метастазите се разпространили бързо, тялото й се изпълнило с течност и това й причинявало
такива мъчителни болки, че тя късала тръбичките за интравенозна терапия и започвала да пълзи по
пода на болницата, опитвайки се да избяга от агонията си. „Аз стоях там онемял - спомняше си той,
- неспособен да сторя каквото и да е.“
Работата му в момента търсеше отговори на въпроса как сексуалното стимулиране блокира
болката при женските плъхове, област на проучвания, към която той се насочил, след като решил да
следва голямата си амбиция, датираща още от времето в колежа, а именно: да търси неврологичните
основи на съзнанието. Когато видял съпругата си на пода, той си казал, че трябва да направи нещо
полезно. Заклел се пред себе си, че ще се посвети изцяло на опита да разбере болката и да установи
дали сексът може да служи като естествен аналгетик. Дали е възможно да извлече органичен блокер
на болката, за да спаси страдалци като съпругата си? С течение на времето след смъртта й неговите
изследвания с плъховете привлекли вниманието на Бевърли Уипъл, медицинска сестра, сексолог и
автор на бестселъра от началото на 80-те „Г-точката и други открития за човешката сексуалност“.
Издирвайки въпросния аналгетик, той започнал да си партнира с Уипъл в провеждането на
експерименти, свързани с невронните пътеки и видовете оргазми при жените, което го довело тук.
- Ето че се получи! - възкликна той, вторачен в екрана, докато Шанти изпълняваше
съответните движения. Точковите клъстери ставаха все по-плътни.
- Уау! - реагира Уайс. - Това е коледна елха!
- Действа много бързо - отбеляза Комисарук, местейки поглед от екрана към момичето и

60
обратно.
- ...за Тантра момиче - допълни Уайс.
По-късно Шанти разказа какво си е представяла: „Моят любовник ме докосва; някой друг му
показва как да ме докосва; събрали са се много хора да гледат; една редица мъже чакат, за да ме
галят и да ме ближат; после едно симпатично и агресивно момиченце пъхва ръка под полата ми“.
- Доближава се до кулминацията - каза Комисарук. - Това е цял остров!
Шанти вдигна свободната си ръка.
- Това е мозък на пуканки! - каза Уайс, вдъхновена от количеството осветени точки.
Въпреки това сесията на Шанти не се увенча с голям успех. Явно е станало някакво
недоразумение, когато са я регистрирали като обект на изследване. Може да е била еротичен гуру,
въпреки че след това тя ми сподели, че не помнела някога да е изживявала оргазъм в резултат от
стимулиране на Г-точката. Освен това беше сигурна, че никога не й се е случвал вагинален оргазъм.
Усилията й с дилдото на Комисарук, макар и домашно производство, не произведоха очакваните
данни.
Навярно Комисарук е бил прекалено оптимистично настроен в стремежа си да разграничи
оргазмите чрез мозъчни изображения. В последвалите месеци той не успя да постите тази цел,
макар че прави експерименти с много и различни от Шанти жени. Нужният инструментариум все
още не съществуваше и Комисарук беше наясно с това, но не си позволи да се обезсърчи. Реши да
отговори на изобилието от научни предизвикателства с конкретни проучвания. Мозъчните региони
се очертавали, но теренът отвътре не се виждал, не ставал ясен и начинът, по който си
взаимодействат отделните зони. Мозъчните региони, подлежащи на идентифициране, били
обширни и неизмеримо сложни. „Островът“, чието отражение накара гласът на Комисарук да се
извиси, бил неврологична територия както на болката, така и на удоволствието.
Когато всички дами, обекти на това изследване, минаха по реда си, Комисарук беше в
състояние да разграничи онези места в мозъка, които търпят „сътресение“ при докосване на
клиторната повърхност, вагиналните стени или шийката на матката, но това се оказваше дълъг,
много дълъг процес. Процес, който налага да се отделят безкрайно заплетените системи на екстаза,
обхващащи голяма част от мозъка, като се тръгне от фронталната към средната и задната област, от
префронталната мозъчна кора към хипоталамуса до малкия мозък, в трио от оргазми.
В основата на тези изследвания стои предположението, че трите вида оргазми са реалност, че
Г-точката и вагиналните кулминации не са плод на популярни внушения и персонални фантазии.
Относно върховете на женското сексуално удоволствие съществува спирала от несигурност,
бъркотия от ожесточени научни и политически дебати и тези научни експерименти всъщност
напомнят, че в началото на XXI в. не са разрешени не само психологическите въпроси на женския
ерос, но и нещо много по-базисно, а именно механичното функциониране на женските гениталии.
Поредицата от възможни оргазми е препратка и към Тирезий. Според мита той живял седем
години като жена и осведомил Зевс и Хера, че на жените е даден по-големият дял от екстаза.
Историята, която стои зад експеримента на Комисарук, води началото си от заключенията на
Фройд. Бащата на психоанализата, който провъзгласява сексуалното желание за основно
съдържание на психиката ни, отсъжда, че стимулирането на повърхността на клитора - той не е
имал никаква представа за „кулисите и разширенията“ - е като „борови стърготини“ в сравнение с
„твърдата дървесина“ на вагината, разпалваща огъня. Жена, която разчита на клитора си за своите
оргазми, има проблем, заключена е в рамките на своята незряла сексуалност, разстроена е както
физически, така и психически. Еротичната зрялост е белязана от оргазми чрез вагинално сношение.
Но Фройд е бил в неведение по отношение на едно - на един физиологичен проблем, който все
още смущава изследванията на сексолозите. Фройд не е отчел факта, че при сношението клиторът
понякога бива докосван, ожулван, притискан. Дали е смятал, че зрелите женствени кулминации са
единствено вътрешни, или е отчитал и външното стимулиране и притискане на клитора?
Невъзможно е да узнаем колко много жени са се упражнявали, за да покрият стандарта за
женския оргазъм по Фройд, чиято интерпретация се е възприемала за меродавна, но знаем, че Мари
Бонапарт - същата френска психоаналитичка, на която той е поставил въпроса „Какво иска жената?“
- се е измъчвала от неговия „декрет“. Водена от невъзможността да постигне оргазъм чрез
вагинален контакт, тя е изтълкувала посланията на Фройд по втория начин. През двайсетте години
на XX в. тя привлича за каузата си лекари, които да измерят разстоянието между върха на клитора -
главичката, и горния край на вагиналния канал при своите пациенти. След като заедно с лекарите

61
събира отчетите на жените за преживения екстаз и подробно разглежда резултатите, Бонапарт Ci
ига до заключението, че личният й провал се дължи на трите сантиметра, разделящи въпросните
органи. Два и половина сантиметра се оказва прагът, фиксиран благодарение на натрупаните
сведения - при по-малко разстояние жената би имала шанс да изживее блаженство при проникване
на мъжкия член.
И така, Бонапарт се консултирала с виенски хирург. Клъцнали клиторните лигаменти27 и
главичката на клитора се „преместила“. Макар че нервите на органа оцелели, операцията не довела
до удовлетворяване на нейните копнения. Вторият опит също не дал резултат. Бонапарт започнала
да гледа на себе си като на жена, обречена на „фригидност“ - термин, измислен от самата нея. Но
продължила с изследванията си, насочвайки се към африкански жени, чиито клитори са изрязвани
ритуално. Поради загубата на клиторните усещания тя си задала следния въпрос: „Дали
африканските жени постигат вагинален оргазъм по-често и възможно ли е той да е по-интензивен от
този на европейките?“. Преди да започне да интервюира жени и да описва разкритията си, тя се
сприятелила с Джомо Кенята, който скоро повел кенийците във въстанието им срещу британското
управление, една война за освобождение, водена отчасти и за да се запази кенийският обичай
клитородектомия28.
Изглежда, Бонапарт е изоставила африканския проект, без да се е сдобила с достатъчно
доказателства. А към средата на века научната доктрина започва да се променя. Както Кинси със
своите интервюта с хиляди жени, така и Мастърс и Джонсън с множеството наблюдения на жени,
правещи секс и мастурбиращи в тяхната лаборатория, започват да се съмняват в съществуването на
вътрешен оргазъм. По-късно, през 1970 г., писателката феминистка Сюзан Лайдън публикува
„манифест на клитора“. Мъжете са „определили завинаги женската сексуалност по начин, който ги
устройва максимално. Защото, ако женското удоволствие се реализира през вагината, то тогава
жената е изцяло зависима от еректиралия мъжки пенис и постига върховна наслада само в пакет с
мъжкия оргазъм“. И продължава: „С други думи, дефинирането на нормалната сексуалност като
вагинална е част от потисничеството на жените, от тяхното сексуално, по аналогия с
икономическото, социалното и политическото, подчинение“. Но с подходящо популяризиране на
клиторния оргазъм жените най-сетне ще направят първата си крачка към своята еманципация, към
постигането на наслада от различните форми на индивидуалната сексуалност.
Скоро манифестът се промъква в сексологията. Разпространява се т.нар. клиторен
абсолютизъм. С бестселъра си от 70-те „Докладът Хайт за женската сексуалност“ (The Hite Report
on Female Sexuality) изследователката Шиър Хайт покорява публика от десетки милиони читатели.
Тя обявява, че клиторът е единственият локус на женския екстаз. Дали с намесата на езика,
пръстите или вследствие на търкане по време на сношение, клиторът според нея е единственият
външен женски орган, който осигурява оргазъм.
Абсолютното се превръща в общоприета истина, която завладява масовата психика. Но през
1982 г. Бевърли Уипъл, която влиза и в ролята на сътрудник на Бари Комисарук, публикува своята
книга за Г-точката. Уипъл и съавторите й поддържат мнението, че има една област по протежение
на предната част на вагиналната стена, която е в състояние да предизвика удивителни оргазми. За
първи път тя установява този феномен по време на работата си като медицинска сестра с пациенти,
имащи проблем с пикочния мехур. Въпросната зона е трудно „уловима“, предупреждава тя, и
локализирането й при някои жени изисква истинска ловкост. Понякога кулминациите с участието
на Г-точката водят до еякулации - не излиза урина, пояснява Уипъл, а течност, която „наподобява
обезмаслено мляко и има сладък вкус“. Тя кръщава тази магическа част от женската анатомия на
името на германския гинеколог Ернст Графенберг, в чиито забравени писания отпреди десетки
години се споменава същата зона от женското тяло.
Графенберг обаче не е първият й откривател. Един холандски учен от XVII в. също е
документирал тази област. Но Уипъл е човекът, който я прави широко известна. Нейната книга,
преведена на деветнайсет езика, разпалва стихия от дискусии в цял свят. Критиците се обединяват
около твърдението, че изследването й е анекдотично и повърхностно, че изпраща жените на
невъзможен лов по протежение на вагиналния канал - едно донкихотовско пътешествие в търсене
на удоволствие, пътешествие, чиято цел е удоволствието като своеобразен Свещен Граал. Според

27
Връзка, обикновено здрава съединителнотъканна ивица. В организма лигаментите свързват костите или поддържат
вътрешни органи. - Б. пр.
28
Частично или цялостно отстраняване на клитора. - Б. пр.
62
тях тя възражда угнетителните фройдистки идеи и превъзнася патриархалния секс. Г-точката,
настояват нейните опоненти, е просто измама.
В наши дни, въпреки всички възможности на съвременната наука, привидно простият
анатомичен въпрос относно съществуването на Г-точката още не е намерил отговор. Скептиците
разглеждат феномена като вид психосоматично блаженство и изтъкват редица свидетелства. Едно
от тях е наскоро проведено проучване на британски учени, които изпратили въпросници на хиляди
двойки женски близнаци, еднояйчни и двуяйчни. Ако Г-точката съществува, предполагали учените,
ако е част от плътта на жената, а не изфабрикувана статия, плод на нечия нездрава вяра, то тогава
би било далеч по-вероятно еднояйчните близнаци, чиито тела са почти съвършени анатомични
копия едно на друго, да потвърдят, че притежават такава зона. Експериментът с близнаците бил с
класическа структура - такива експерименти се провеждали често с цел да се разграничи
генетичното от наученото, обективното от субективното, само че в други области до момента.
Когато въпросниците се върнали, количеството на положителните отговори било едно и също в
двете групи. „Какъв антиоргазъм: Г-точката е мит“, обявява Сънди Таймс. Жените са спасени,
произнася се един от изследователите, от стремежа си да достигнат една фикция, свързана с
възбудата, съответно с чувството, че са непълноценни.
Междувременно Уипъл и Комисарук, заедно и поотделно, акумулирали данни, водещи до
различни заключения, при това някои от свидетелствата се основавали на оргазми на жени,
страдащи от параплегия29. Установено е, че при жените и при женските плъхове четири невронни
пътеки провеждат сигнали от гениталиите до мозъка. Две от тях минават право нагоре през
гръбначния мозък. Но един трети, хипогастричен нерв заобикаля, не се присъединява към
гръбначния стълб, докато не излезе над таза, на равнището на човешкия пъп. И четвъртият нерв,
т.нар. вагус, чието име на лачински означава „блуждаещ“, си проправя път до мозъка, без да раз-
чита на гръбначния стълб изобщо.
Работейки с жени със сериозни увреждания на гръбначния мозък, които чисто теоретично не
би следвало да чувстват каквото и да било под кръста, Комисарук и Уипъл показали значимостта на
тази многомерна карта на оргазмените усещания. Техните гениталии не трябвало да усещат нищо.
И при прегледите в лабораторията клиторните главички на жените с параплегия наистина се
оказали мъртви. Но вътрешната фронтална стена на техните вагини и маточните им шийки били
много чувствителни. Докато мастурбирали посредством стимулиране на цервикалната стена,
пациентките декларирали, че изпитват оргазъм. Учените „регламентирали“ твърденията им,
измервайки техния пулс, усещането за болка и степента на разширяване на зениците. Сексологията
вече била верифицирала подобни показания като маркери на оргазма: болката изчезва, пулсът се
учестява, зениците се разширяват. Седнала край мастурбиращите жени, Уипъл събирала данните с
една малка калибрирана игла и пупилометър. Заедно с Комисарук тя публикувала документи,
привеждащи доводи, че вагусът, а в някои случаи и хипогастричните канали съпровождат
екстатичните послания на вагината към точката на увреждане на гръбначния стълб - за разлика от
сигналите на клиторната повърхност, които зависят от долната част на гръбнака и затова биват
прекъснати. Това, разсъждават те, показва, че вагиналните оргазми са реални и разграничими, т.е.
не се дължат на страничното дразнене и на натиск върху клиторната повърхност. Тези обиколни
нервни пътища - вагусът и хипогастричният, са причината физически здрави жени да описват
вагиналните оргазми като преживяване, различно от външното, клиторното усещане. Вагиналният
оргазъм е „по-дълбок“, „пулсиращ“ и „силен“. Това усещане е свързано именно с нелинейните,
лъкатушни, вградени невронни пътеки.
Дори тези, които отхвърлят свидетелства като изследването на близнаците и се доверяват на
уроците от експеримента с парализираните жени и на данните за вътрешния оргазъм, смятат, че
някаква първична мистерия замъглява истината за женския оргазъм. Какъв е точният анатомичен
източник или съчетание от физиологични източници на това блаженство? Точка ли е Г-точката, или
е миниатюрна област, която трансформира и разлива чувственото усещане? Дали е тъкан,
принадлежаща на самата вагинална стена, или е свързана с площта зад нея - с богато инервираните
разширения на клитора и т.нар. „кулиси“, открити към края на 90-те? Ако е свързана с клиторните
разширения и тяхното стимулиране през вагиналната стена по време на сексуален акт, не са ли
вагиналните оргазми клиторни по същество? Или Комисарук е прав в своето заключение въз основа
на опитите с параплегиците, че случаят не е такъв, тъй като при тези парализирани жени нервните
29
Парализа на двата долни или на двата горни крайника. - Б. пр.
63
пътища от разширенията следва да бъдат прекъснати точно както нервите от главичката на
клитора?
И как би могъл човек да проумее схващането за механиката и невронните маршрути при
третия вид сексуален екстаз, чието съществуване се предполага - цервикалния оргазъм, това
позакъсняло допълнение към дебата за оргазма, навярно свързано с репродуктивния процес? Като
при плъховете например, където стимулирането на цервикса улеснява освобождаването на хормони,
което може, макар и в неопределена степен, да подпомогне оплодената яйцеклетка. Няма как да се
установи и да се обоснове научно твърдението, че съществува цервикален оргазъм. Трудно е да си
представим как този опит може да бъде изолиран - трудно е да си представим дилдо, домашно
произведен или по друг начин моделиран „орган“, който е в състояние да подмине вагиналната
стена, да избегне стимулирането на вагината и да докосва единствено края или най-задната част на
канала.
Заемайки се със задачата да разбудят мистерията поне около Г-точката, а защо не и да
изчистят съмненията, свързани с цервикса, наскоро двама френски лекари подложили на
експеримент жена, която твърдяла, че получава вагинални оргазми, поставяйки я на
гинекологичния стол. Накарали любовникът й да плъзне члена си в нея, а те направили сонограма
на нейния таз. Картината на сношението разкрила двойка вътрешни издатини на клитора, които
навярно представлявали решение на загадката с Г-точката. Тези издатини обгръщат гъбестата,
изобилстваща от нерви лигавица на уретрата. Сонограмата показала, че когато пенисът докосва
дадена зона от предната стена на вагината, разширенията се размърдват в нещо като режещо
движение, което масажира лигавицата на уретрата. Според новата теория това създава
свръхнатоварване на невронната активност на лигавицата и предизвиква оргазъм при жената.
Комисарук и Уипъл пуснали ръководство за масовия читател: „Ако един или два пръста се
пъхнат във вагината (при обърната нагоре длан) в положение от типа ела тук“, въпросната зона
може да бъде напипана. „Жените споделят, че им е трудно сами да намерят и да стимулират Г-
точката (освен с помощта на дилдо, вибратор за Г-точката или подобно средство), от друга страна,
не срещат затруднения с идентифицирането на самото еротично усещане, когато техните партньори
стимулират мястото. Стимулацията на Г-точката но време на полово сношение изисква жената да е
„отгоре“ или партньорът й да проникне в нея отзад. Оргазмът, който произтича от въздействие
върху Г-точката, се усеща интензивно.“
Усилията на нито една от двете групи не слага край на дебатите около ефекта от вагиналното
и външното стимулиране. Поне така изглежда. Около половината от всички жени вярват, че имат Г-
точка, другата половина мислят обратното. Ала Комисарук и Уипъл - с помощта на своето
убождащо устройство тип ланцета и на пупилометъра - доказали нещо, което надхвърля границите
на анатомията и не оставя много място за съмнение: има жени, които могат да изпитат оргазъм, без
да е налице докосване от какъвто и да било характер. По неясни досега причини тази способност е
далеч по-осезаема при жените, отколкото при мъжете. В лабораторията на Комисарук и Уипъл
представителки на нежния пол стигали до екстаз, визуализирайки любовниците си или под
влиянието на определени музикални пасажи.
Един следобед наблюдавах как Уайс, партньорката на Комисарук в проучването с ядрено-
магнитния резонанс, се излета в цилиндъра, за да направи демонстрация. „Всичко опира до
дишането - каза ми тя, преди да се пъхне в апарата, - до силата на таза и яснотата относно
циркулацията на енергията.“ Тя продължаваше да дава предпочитание на фантазиите си.
Попитах я дали това в действителност е оргазъм.
„Има най-различни видове кихане - каза тя, — но няма съмнение, когато някой киха, нали?“
Сега тя стоеше неподвижно под чаршафа. На екрана съзвездията от точки ставаха все по-
плътни и по-плътни, все по-необуздани. Пет минути и деветнайсет секунди след началото тя вдигна
ръка.

Девета глава
МАГИЯТА
Мартина Милър, координаторката, отброяваше таблетките. Уенди попълваше въпросник.
Гордееше се с ефективността си, а в случая определено беше ефективна. Седна на бюрото на Милър
с лице към снимките й, онези „безгрижни“ снимки с магнитизирани рамки, които са част от нейната
картотека. Отстрани кламера, стегнал листата на въпросника, бързо прехвърли всяка точка, също

64
така бързо сложи отметки в квадратчетата пред избраните отговори и когато приключи, с рязко
движение изпъна страниците - хоп-хоп, върху бялата като емайл папка на Милър, постави отново
кламера и подаде документа на координаторката.
На свой ред Милър връчи на Уенди нова порция лекарства. С червен памучен панталон и
яркожълто шалче с оранжева ивица по края - от Уенди струеше светлина и оптимизъм. Тя
благодари на Милър, изкиска се за части от секундата, прибра бурканчето с хапчетата и закопча
ципа на лъскавата си дамска чанта, която носеше през рамо. Но тук възникна проблем.
Проверявайки информацията в компютъра, Милър посочи, че Уенди е пропуснала да направи
няколко отчета - не е въвеждала данни в своя онлайн дневник всеки път, когато е поставяла
таблетка на езика си.
„Знам, знам - призна Уенди. - Там е пълна каша. Все забравям.“
В разстояние на две или три минути нейната весела броня се пропука. Когато се отбиваше тук,
в центъра за сексуална медицина в предградието на Мериленд, нямаше сълзи, само страх, изразен в
свежи тонове. Скоро щеше да бъде навън, в своята кола, паркирана на слънце. Щеше да потегли
през майския следобед към своята десетгодишна дъщеричка, която в момента тренираше лакрос.
Преди това обясни на Милър, че е взела хапчето, но не е почувствала нищо, не са правили нищо със
съпруга си, заспали, а тя игнорирала дневника на следващия ден, защото трябвало да отрази провал.
Надявала се, че първата порция от тези хапчета е била плацебо.
В отговор на реклами, излъчвани по радиото и публикувани в пресата, както и в Крейгслист,
жените се записвали за експериментите през цялата есен и зима. Наблюдавах този етап от процеса в
друга клиника, близо до центъра на Вашингтон, окръг Колумбия. Малката фармацевтична
компания, наречена „Емоционалният мозък“, поддържаше центрове в цялата страна, в това число
клиники, управлявани от психолози, гинеколози и общопрактикуващи лекари, като някои от тях
взимали участие просто защото медицинските опити били един от аспектите на тяхната работа, а
други вярвали, че инвенциите на „Емоционалният мозък“ - либридо и либридос, ще се окажат
достатъчно различни от по-ранните химикали на други компании и не по-малко находчиви като
съдържание. Разбира се, важно било и как ще се предписват - още едно условие, за да станат
първите афродизиаци, покрили изискванията на Комисията по храните и лекарствата. Така лекарите
щели да разполагат с надеждно и одобрено от държавата средство, което можело да служи на жени
като Уенди.
„Те придават особено значение на някои термини, това са думи на бясно отчаяние“, каза за
своите пациенти Андрю Голдщайн, който ръководеше центъра на ЛГБТ общността в окръг
Колумбия. Светлината в офиса му беше мека. Срещу дипломите му висеше снимка на черешово
дърво в близък план. „Това е като да ти отрежат ръката; не се виждам по този начин; сякаш нещо е
изтръгнато и отнето от мен. Сякаш са ми откраднали нещо.“ Той беше сред най-видните гинеколози
в страната и президент на Международното дружество за изследвания на женското сексуално
здраве. И беше всичко друго, но не и екзалтиран. Не държеше толкова на финансовата изгода, в
случай че данните от експериментите покажеха добър резултат, двете хапчета действаха по-
успешно от плацебо таблетките, страничните ефекти се окажеха безобидни, а Комисията по храните
и лекарства дадеше благословията си. В миналото е бил ангажиран и с опити, свързани с други
лекарства — все молекули, адресирани от фармацевтичните гиганти към същото отчаяние, към
усещането за изчезващо желание, към същия пазар, който реализира стойност над четири милиарда
долара на година само в Америка. Погълнат от чувството за неудовлетвореност, Голдщайн изпаднал
в дупка в продължение на две години. Но либридо и либридос отново разискрили надеждата му.
Предчувствал, че е налице решение. И не само това. Диагностичният метод на ЕМ („Емоционалният
мозък“), основаващ се на факти за вроденото и придобитото знание, установени чрез кръвни
изследвания и множество интервюта, на определен алгоритъм за събиране и обработка на
въпросните данни, щял да позволи по-различен поглед към женския мозък и към нагласата на
жената по отношение на секса.
„Инструментите, които използвахме досега, са като ножове от кремък.“ Средствата,
необходими за анализ и третиране на проблеми в неговата област, били груби и похабени -
принадлежали на каменната ера. Разговаряхме между прегледите на евентуалните му пациенти; той
носеше риза на фини синьо-бели райета и бяла лабораторна престилка. Гласът му беше висок и
скърцащ. Имаше ангелско лице и напълно сива коса, затова понякога изражението му беше
инфантилно, а друг път излъчваше достолепие. Сивото сякаш изчезваше, когато заговореше за

65
алгоритъма на ЕМ и за хапчетата. „Бог да ви благослови! Това се казва прецизна работа!“
Ако фокус на проучване стане емоционалният мозък, каза той, ще има фантастични промени,
конкретни и изчерпателни. Би разполагал с лек, който ще предписва на отделно подмножество свои
пациентки — жени на антидепресанти, задушаващи тяхното желание. Би имал ключ към
разгадаване на една от главоблъсканиците в своята област: защо хапчетата за контрол върху
раждаемостта потискат сексуалната страст при някои, макар и далеч не при всички жени. Би имал
достъп до нещо много по- адекватно от неясните схващания за ефекта на тестостерона върху
женското либидо. И преди всичко друго, независимо от типа и характера на съответните жени, би
бил в състояние да възстанови онова, което те смятали за изгубено.
Афроамериканка, студентка по право, която след пет години близост със своя приятел вече
нямало как да се самозалъгва, че го желае както по-рано, а можела единствено да се преструва пред
него. „Използвам лубрикант, но той не знае“, каза тя на Голдщайн, докато я интервюираше за
каузата на ЕМ.
Разведена майка на три деца, която усещала, че в сексуалната връзка с партньора й се
промъква безразличието, а то й било добре известно, защото имала зад гърба си един брак. „Когато
се разделихме - сподели тя за бившия си съпруг, - преживях нещо като втори пубертет. И приписах
онова, което беше изчезнало помежду ни, на неговата особа.“ Тя отдавала несполуките в брака и на
децата си, които изсмуквали енергията й, на назначената ежеседмична физическа и трудова терапия
за сина й, който бил инвалид. Но когато безразличието се завърнало, тя се усъмнила в тези
заключения и започнала да се чуди дали проблемът не е в самата нея.
Банкова служителка, която отговаряше на въпросите на Голдщайн, разказвайки за своето
минало, спомена мястото, където се е запознала със съпруга си: „На Международното летище в
Нашвил“.
- Как се запознахте на летището?
Подробности от този род нямаха никакво отношение към решението кой да се включи в
изследванията на емоционалния мозък, но и Голдщайн си имаше свои особености на характера. Той
искаше да опознае жените, които сядаха срещу неговото бюро, дори когато нямаше вероятност да
станат негови пациентки, дори когато щяха да влязат и излязат от помещението само няколко пъти,
за да вземат определени таблетки и да отговорят на последвалите въпроси, дори ако изчезнеха
завинаги след това.
- Бях контрольор - припомни си банковата служителка. - Бях в колежа и работех като
контрольор с непълно работно време. Връщах се от обедна почивка, бях с униформа, а той ме
гледаше и аз му казах: „Не е учтиво да се вглеждате в непозната жена така, без да кажете здравей“.
Обърнах се, а той ме последва.
- Очевидно е имал да каже нещо.
- Очевидно - отговори тя и двамата с Голдщайн прихнаха да се смеят в един глас.
- Колко дълго се срещахте?
- Всичко се разви изключително бързо. Срещнахме се през юни, а през март вече бяхме
женени.
И в продължение на години, даже когато децата им били малки, тя имала усещане за тази
скорост - усещане, че връзката им е предначертана; разчитала на тази стремителност, на
нетърпението да слеят телата си. Сега беше в края на трийсетте и всичко се случвало бавно, във
всичко се спазвало известна дистанция. Тя често симулирала оргазми.
- Чувствате ли някакво безпокойство, когато той инициира секс?
-Да.
- Напрежение?
- Опитвам се да не го показвам.
Всяка жена, която искаше да се запише, имаше свой кръг от причини: изискванията на
висшето училище по право, сина инвалид, съзнанието за наддадени килограми, хирургическа
интервенция за отстраняване на фиброма, която привидно е нанесла щета, макар неврологът да
твърдял, че не е налице загуба на чувствителност. „Когато си играе с мен, когато се опитва да
ускори възбудата ми, като се зарови отдолу, не изпитвам наслада, не разбирам защо - каза банковата
служителка. - Ето защо искам да взема участие в това изследване.“ Винаги има много фактори, каза
ми Голдщайн. Но докато го слушах, на моменти си мислех, че факторът е само един. Нямаше нищо
изтръгнато, нищо откраднато и присвоено. Имаше единствено минало. Изминало време. Страстта

66
беше някъде там. Това беше всичко. И беше достатъчно значимо.
Либридо, либридос. Фармацевтичните усилия, които бяха излезли на преден план още преди
тях, неизчислимите милиони или милиарди, които индустрията беше наляла в изследвания - цялото
това състезание търсеше средство за лекуване на моногамията. Такъв беше пазарът. Пазар, който
обещава най-голямата възвръщаемост.
„Просто искам да знам - настояваше една жена в края на интервюто, дала подробно описание
на мъжа, с когото била прекарала седем години в любов и сговор. - Работи ли това лекарство? Ще
си върна ли обратно моя маниак?“
През една майска вечер две години назад. Уенди и нейни съседки са се разположили на
градински шезлонги в предния двор. Зад жените се виждат къщите им - притихнали,
благоприлични, със сходни фасади; до тях има преносимо градинско огнище с железни крака, чиито
кръстосващи се пламъци излъчват топлина във въздуха, между пролетта и лятото. Горните
прозорци са широко отворени, за да се смени въздухът в стаите. Децата им кръжат около въжената
люлка зад къщата на Уенди, съпрузите им са на мач на „Ориолес“, а те отпиват от чашите с вино.
Изведнъж някаква аларма започва да звъни, първо слабо, после по-силно и настоятелно,
нарушавайки покоя в предградието. Съседът на Уенди подскача. Изследването, в което Уенди и две
от останалите участват през тази година, е малко по-различно от експериментите с ЕМ: електронни
дневници; регистри за полови сношения и чувства, които трябва да се актуализират всеки ден;
приятелят на Уенди, който търчи вътре, за да заглуши автоматичната аларма на компанията, преди
да е огласила цялата околност. Вземат флибансерин. Жените нахвърлят отговорите и продължават
разговора помежду си и с другите си приятелки край огнището, които следят техния прогрес - искат
да разберат дали експерименталното хапче действа. Чудят се каква ли е вероятността на две от тях
или и на трите да са дали плацебо хапче. През вечери като тази или на сутрешно кафе, след като ка -
чат децата в училищния автобус, те стигат до извода, че каквото и да са им дали, няма ефект, макар
едната от тях да смята, че има шанс да изпита нещо.
Интринса и либигел, флибансерин и бремеланотид - това са някои от лекарствата, претърпели
поражение, преди да се появят либридо и либридос. Интринса и либигел, пластир и мазило,
доставят тестостерон, а неуспехът на тези средства пред Комисията по храните и лекарствата
показва колко малко е постигнала науката, когато става дума за биохимията на женското сексуално
желание.
По някакъв начин, чрез механизми, които все още не са детайлно изучени, тестостеронът от-
ключва производството и функциите на допамина, мозъчния посланик на „спешно“ желание. Този
„инструктаж“ се случва съвсем близо до хипоталамуса, който е голям колкото бадемова ядка и е
разположен в основата на междинния мозък. Хипоталамусът помага в управлението на базовите
инстинкти и телесни състояния: глад, жажда, сласт, телесна температура. Интринса и либигел имат
за цел да повлияят върху допаминовите вериги на удоволствието от секса, като изпращат повече
тестостерон по кръвен път до мозъка.
Директният прием на допамин, вместо да се използва тестостерон, може да причини
неприятности. Механизмът не е съвършен. В резултат може да се стигне до прекомерно ускоряване
на мозъчната дейност и превъзбуда, до нарушаване на моторния контрол и тежко гадене, както и до
риск от пристрастяване, ако приемът е редовен. Освен това Пфаус ми каза, че тестостеронът може
да увеличи желанието в по-голяма степен от допамина, като предизвика изменения на други важни
невротрансмитери. Като се има предвид всичко това, медикамент, който осигурява допълнителен
тестостерон, изглежда като обещаващо средство. Но е свързан с непреодолими усложнения. И те са
били известни, преди да се разработят афродизиаци на основата на тестостерон и да започнат
опитите с тях. Дали защото в крайна сметка тестостеронът не е главен „възпламенител“, както
твърдят някои учени, или защото в играта участват твърде много биохимични вещества, пъзелът се
изразява в следното: вливаш тестостерон в кръвта на жената, но това не води непременно до
повишаване на желанието; ограничаваш активността на хормона, но това не води непременно до
потискане на либидото.
Оралните контрацептиви, каза Голдщайн, впускайки се в лекция за хормоналната бъркотия,
могат да унищожат тестостерона на жената, който се пренася чрез кръвта. „При жените, които
взимат противозачатъчни хапчета, свободните нива на тестостерона възлизат на една десета до една
дванайсета част от нормалните.“ Ситуацията невинаги е била толкова драстична. Фармацевтичните
компании напоследък произвеждат контрацептиви, които упражняват натиск върху тестостерона,

67
понижават го, за да усилят страничния ефект на приятния „търговски“ вид - като елиминират
акнето. При много от жените хормоналният дисбаланс, изглежда, не се отразява на сексуалното
желание. При други хапчето вероятно поражда сексуален апетит, продължи Голдщайн, защото е по-
вероятно жените, които не се притесняват, че ще забременеят, с по-слабо или нередовно
кръвотечение да търсят секс по-упорито. Ала за останалите оралните контрацептиви водят до
срутване на либидото. Защо някои жени са ощетени от минималните равнища на тестостерона, а
други остават незасегнати?
Менопаузата допринася за затъмнението около феномена с хормоните. Жените на средна
възраст и много от техните терапевти са склонни да винят менопаузата за изчезването на
сексуалното желание. Лекарите посочват тестостерона като мярка, но „извън етикета“, като
нерегламентирано или полузаконно лекарство, защото не е одобрено от Комисията по храните и
лекарствата. Някои жени съобщават за сполучливи резултати. И все пак въпреки общоприетото
схващане за онзи отрязък от живота, в който хормонът намалява, менопаузата фактически съвсем не
води до редукция на тестостерона, дори напротив, наблюдава се обратно действие, макар и не
толкова чувствително. Истината е, че устойчивото влошаване на положението започва много по-
рано, още докато жената е в двайсетте или трийсетте години, и мащабът на „упадъка“ не е по-голям
от онзи, който се случва незабелязано при безброй жени, ползващи хапчето.
Има ли начин да се приведе в ред всичко това? Съществува ли начин да се изведат някакви
здрави връзки между физиологичното състояние (независимо дали е нещо по-разбираемо - като
картината на хормоните, или по-комплексно - като менопаузата) и състоянието на либидото? С
естрогена, може би. Около менопаузата загубата на естроген при някои жени води до сухота, която
може да подкопае сексуалното желание. (Независимо от това обаче, ако се приложи плетизмограф и
им се пуснат порно- филмчета, кръвта им ще заври както при по-младите пациентки.) Просто
тъканите вече не произвеждат толкова течност при приток на кръв. И така, психологическите
маршрути на страстта са непокътнати, но химичните реакции, отговорни за овлажняването, са
увредени. Самите тъкани изтъняват. А това може да доведе до очевидни проблеми: ако половото
сношение създава дискомфорт, има вероятност да му обърнеш гръб; ако е откровено болезнено,
най-вероятно ще го избегнеш; във всеки от двата случая има вероятност да престанеш да мислиш за
него, а това (най-вероятно) означава, че желанието е съсипано. И друго е очевидно: че има различни
начини да правиш секс. Но е налице дефицит - неизмерим, може би дори огромен дефицит. Твоят
мозък вече ле е склонен да се вслушва в посланията на гениталиите ти така стриктно, както някога.
А и комуникацията може да е по-слаба, на първо място. Експериментите на Чийвърс показваха
тъкмо това. Понякога нейните пациентки сякаш били глухи за зова на гениталиите си.
Овлажняването било част от този език - без него похотливите съобщения можели да бъдат
заглушени, а умът да остане безразличен към повика на плътта. Мозъкът и тялото много по-трудно
влизали в капана на копнежа.
Има едно австралийско проучване по темата: новите връзки лесно прецакват менопаузата,
когато става въпрос за сласт. И Голдщайн говори за лекотата, с която сухотата и атрофията си
заминават с помощта на естроген - в малки, безопасни дози: овлажняването се възстановява,
тъканите възвръщат свежестта си, но няма гаранция, че либидото ще възкръсне; хормоналните
ефекти упорито отказват да се подчинят на логиката; понякога сексуалното желание сякаш се
скрива от науката.
Голдщайн се върна на темата за тестостерона. Той беше сред хилядите лекари, които го
препоръчваха „извън етикета“, пренебрегвайки духа, ако не буквата на закона. Не се колебаеше да
дискутира това. Чувстваше, че трябва да прави за пациентите си всичко, което е във възможностите
му. Жените идваха при него, след като бяха пренебрегвани от семейните лекари или от други
гинеколози. „Ако взимах по монета всеки път, когато жени ми споделяха, че при подобни
оплаквания техните лекари са им казвали: „Просто изпийте една чаша вино!“, сега щях да съм
богат. Той предписвал хормона на жени от всички възрасти, макар и не безразборно - използвал
свои критерии и интуицията си, за да преценява кой би могъл да извлече полза от него. Следял за
кръвни показатели, които означавали нисък тестостерон, колкото и трудно предвидими да били
резултатите. Претеглял историите, които чувал по време на интервютата, слушал за изчезването на
еротичните мечти. За него това бил красноречив знак, че сексът е изчезнал от несъзнателния живот
на пациентката. Спирал се на следите, на които се натъквал, и следвал предчувствията си. Досещал
се, че процедирайки по този начин, помага на повече жени — не само на онези, които „обезпечавал“

68
с хормона. Много от неговите пациентки обаче оставали без обяснение и без отговор на въпроса
защо не отговарят на изискванията, според принципите на неговата висша математика, за
съответното хормонално лечение. Той трябвало да разчита мечти и да практикува медицина
съобразно система, която не била особено... систематична.
Тази бъркотия, тази неяснота и невъзможността да се прогнозира бъдещето принадлежи на
рамките, в които се осъществява битката на тестостерона с Комисията по храните и лекарствата
напоследък. Чрез опити с хиляда жени една фармацевтична компания е събрала множество данни,
за да защити своя продукт - либигел. Продуктът изглежда работи - до известна степен. Общо взето,
насърчава желанието - умерено. И въпреки това по време на тези опити един фалшив гел, вид
плацебо, подпомогнал либидото точно толкова, колкото и лекарството. Явно самовнушението е не
по-малко ефикасно.
Край преносимото градинско огнище или след като училищният автобус потегли, разговорът
за флибансерина ставал лек и гарниран с една-две шеги, както на Уенди й харесвало. И все пак,
когато приятелките й си заминели след чаша вино или кафе, тя имала усещането, че нещо я дебне,
някаква безпомощност, лошо предчувствие или чувство, че не би била в състояние да се защити - да
защити какво? Не своя брак, съвсем не. Тя вярваше, че ще останат заедно със своя съпруг. Любовта
е тази, която има нужда от защита, казваше тя. Защото „любовта е щастие“ - тя използваше най-
простата възможна думичка. Бореше се, за да предотврати по-нататъшното отдръпване на страстта.
След като завършила колежа, тя срещнала съпруга си в един спортен бар. Посмели се двамата,
докато играли джаги, смели се още повече същата вечер, докато той се правел на клоун,
съчинявайки си някакви танци. Това се случило в Ню Йорк, където живеела от няколко години;
възнамерявала да се върне у дома в Мидуест, да се омъжи там и да изгради живота си близо до
семейството си. Но ето че този мъж я обезоръжил, при това не изпитала желание да се скрие, което
било нещо ново за нея. Тя се възхищавала на „начина, по който се шегува и забавлява, без да засяга
когото и да било от компанията“. Имало и моменти, които били твърде незначителни, за да бъдат
коментирани. Една вечер отишли във видеотеката, влели се в тълпата, която очаквала служителят
да изнесе партида филми, и когато се появил филмът, който искала да гледа, изчакала за миг, преди
да посегне, защото имало още един кандидат за него. И тя му дала път. Жестът много се поправил
на бъдещия й съпруг и дълги години след това тя все още си спомняла неговата простичка,
полуплаха похвала и удоволствието, което му доставил нейният жест. По време на срещите им тя
постепенно се очаровала от него. Когато излизали с други двойки, си мислела: „Искам да се
прибера вкъщи с него, просто искам да се прибера вкъщи с него“. После създали общия си дом -
къща в колониален стил с три спални, живот, за който никога не съжалила. Била само много
уплашена.
Години наред в тази къща тя хващала ръката му и нетърпеливо го повеждала към спалнята на
горния етаж. Сега изчаквала, сякаш била плячка, макар хищникът да бил нежен, скъп човек. „Ще се
промъкне до мен в леглото, ще ме обгърне с ръка или ще се отърка в гърба ми.“ Веднъж седмично
той се опитвал да пробие невидимите бариери, които изграждала тя. Веднъж седмично тя се
опитвала да не му отказва. И като добре смазана машина достигала до оргазъм всеки път, когато
правели любов, и никога не пропускали седмица. Вечерта след това тя отново се превръщала в
жената, взела превес у нея напоследък - жената, която искала да се наспи или да се съсредоточи
изцяло върху книгата си, когато се настани в леглото. Да се чуди човек как се променят стълбите до
спалнята!
За разлика от либигела, флибансеринът директно се заигравал с невротрансмитерите, но
заигравките му били твърде деликатни. Не се представял достатъчно добре в експериментите, за да
постите успех пред Комисията по храните и лекарствата. Уенди и нейните приятелки били много
точен барометър. С другите лечебни средства възниквали проблеми от различно естество. Преди
няколко години групата на Уенди се записала за участие в такива проучвания, по щастливо
стечение на обстоятелствата било се появило лекарство. Екип от учени от Университета на Аризона
изследвали един химикал в качеството му на своеобразен автобронзант - съединение, което
захранва комплекс от клетки, отговарящи за пигментацията на кожата, т.нар. меланоцити. Ала
когато учените направили опити с малък брой мъже, неочаквано получили обратна информация от
почти всички: внезапна и доста устойчива ерекция. За разлика от ефекта на виаграта, свързан с
хидравличния ефект на кръвта, бронзантьт атакувал мозъка, оставяйки го замаян от сласт. Виаграта
причинявала твърдост тогава, когато нагонът работел, а бронзантът гарантирал и едното, и другото.

69
 Никой не бил сигурен във всичко, което химичното вещество върши с мозъка, докато придава
на тялото загар, ала с всяка доза медиалната преоптична зона на хипоталамуса, която е част от „кота
нула на желанието“ според теорията на Пфаус, осигурявала допълнителна циркулация на допамин
през сивото мозъчно вещество в продължение на няколко часа. Апетитът за секс се изстрелвал
нагоре, а апетитът за храна умирал. Това отпращало връзката на отделните подучастъци на
хипоталамуса към връзката между базисните мотиватори: секс, храна, подслон. Ако желанието за
едното от тях вземело връх, другите губели значение.
Компанията, закупила правата за този химикал, вярвала, че притежава нещо забележително.
Тя изваяла съединението, като отделила агента за образуването на тена и този, който притъпява
апетита за храна, запазила онези ефекти на лекарствата, които предполагали развитие по-късно, и се
концентрирала върху секса. За да разполага с предварителна прогноза за действието на лекарството,
наречено бремеланотид, компанията изпратила по FedEx една кутийка на Пфаус, който изпробвал
новата молекула посредством минишапчица на своите плъхове. Извънредно висок процент от
мъжките плъхове избухнали в ерекция. Това била добра новина за компанията предвид факта, че
виаграта и нейните химически братовчеди не работели при близо една трета от импотентните мъже.
Ала корпоративното веселие било вдъхновено от женската реакция. Множество подскоци, изстрел-
вания напред, сочене с глава и беснеене, сядане върху задницата на мъжкия и извършване на
демонстративни движения, които означавали „желая те“ на езика на женските плъхове. И
кулминация на възбудата.
След това компанията се обърнала към стотици жени, оплакващи състоянието на своето
либидо. „Изживях го сто процента!“ Те регистрирали своите преживявания след приемането на
една доза бремеланотид чрез вдишване. „Всичко в мен пулсираше и тръпнеше.“ „Бях фокусирана
върху секса. Не мислех за нищо друго.“ „Преживях такъв оргазъм, какъвто имах някога.“ „Бях в
състояние да стигна кулминация много пъти.“ В клиниката за сексуална терапия в Мериленд,
където сега Уенди приемаше хапчетата на ЕМ, водещият психолог също имал високи очаквания за
бремеланотида. Неговият център участвал в това изследване и той си спомняше за една жена, която
вдишала този химикал. След това поседнала в чакалнята, преди да проверят жизнените й показатели
за някакви негативни странични ефекти. Завладяна от метаморфозата на мисълта и гениталиите си,
тя обявила на всеослушание пред всички, които можели да я чуят: „Трябва да телефонирам на
съпруга си, за да съм сигурна, че ще е вкъщи, когато се прибера“.
Разгласата за бремеланотида била впечатляваща. Влиятелно списание изнесло хапчето на
корицата си на фона на Централен Манхатън - такова било решението на художника илюстратор:
таксита с внезапно ударили спирачки; вихреща се оргия по капаците и предните стъкла на колите,
по покривите на автобусите, по паважа на пешеходните островчета.
Но препятствието, спомняше си психологът от клиниката в Мерилевд, се изразявало в
следното: докато някои от жените в чакалнята признавали, че вечерта ще празнуват, други тичали
към тоалетната, за да повръщат. Освен пристъпите на гадене кръвното налягане на някои пациентки
рязко се повишавало. След като половината път до благословията на Комисията по храните и
лекарствата бил извървян, а десетки милиони жени все още чакали да се подложат на експеримента,
компанията внимателно оттеглила документите си със съзнанието, че никога няма да получи
одобрение за афродизиак с такива рискове. После започнала да прави проучвания за версия на
лекарството, предполагаща то да се приема венозно. Така прилошава- нето и хипертензията щели да
бъдат избегнати, но оставал въпросът колко жени биха били склонни да се бодат с игла в името на
сексуалната страст.
Компанията непрестанно се измъчвала и по още една причина. В началните фази от
налагането на бремеланотида, когато се проявила похотливостта на женските плъхове, жените
бълвали еуфорични рапорти, а по кориците на списанията се вихрели оргии, служителите на
фирмата се поизплашили, ако и да били много щастливи. По време на срещите с Пфаус той им
подсказвал, че са налице предположения Комисията да възприеме лекарството като прекалено
ефикасно, че образите на възбудени жени, натръшкани по асфалта или вплели крака около
непознати мъже, може да я стреснат и изплашат. Все още не се чували приказки, че Комисията е
развяла призрака на сексуалната анархия, а и в момента, в който молбата на дружеството стигнала
до последния етап от процедурата по одобрението, то се обърнало към изследователи като Пфаус,
за да попита дали има някакви данни, които да внушават на агенцията, че влиянието на химикала
ще бъде „селективно“, че съпругите и дъщерите им няма да се втурнат да търсят футболен отбор,

70
който да прекарат веднага след като подушат бремеланотида.
Това беше в съзвучие с разказите на Голдщайн, свързани с флибансерина. В опитите с
флибансерин той не влязъл в обичайната си роля на аутсайдер, който раздава медикаменти.
Голдщайн бил нает като консултант от корпорацията собственик на молекулата, участвал в
стратегическите сесии. „Когато се явяваш пред Комисията с такъв тип лекарствено средство, от
една страна, ти се иска ефектите му да бъдат оценени, но от друга, се опасяваш да не би да бъдат
оценени твърде високо“, каза той. Е, проблемът на флибансерина не бил в прекомерната му
ефикасност, но ето кое било любопитното според Голдщайн: „Имаше сериозни експертни дискусии
в залата и те бяха свързани с нежеланието жените да се превръщат в нимфоманки. Съществуваше
предразсъдък - предразсъдък или по-скоро страх от сексуално агресивната жена. А този страх опира
до представата за рухнало общество“.
Елегантна и решителна, с оранжевожълто шалче, увито под брадичката, Уенди осведомяваше
координатора, който поддържаше информацията в дневниците на пациентите актуална и сега й
търсеше сметка за липсващите записи в нейния - че рядко фантазира за други мъже; дори
прекосяващите съзнанието й образи били рядкост. „Имам силно привличане към моя съпруг“, каза
ми тя, но в иначе жизнерадостния й глас имаше един едва доловим стоманен полутон. Подобен
отговор вече бях чувал и от други, макар и немного, жени, с които бях разговарял. Сякаш чувствата
им към техните партньори се нуждаеха от охрана - не биваше да ги предават дори в ми сълта си.
Тези дами се придържаха, съзнателно или инстинктивно, към извечната представа за жената. За
това каква може и каква не може да бъде. Дали тази представа не е взела своята дан и при сексу-
алните маршрути на невротрансмитерите, които по аналогия с всички останали невронни пътеки
подлежат на усилване, укрепване или на отмиране в курса на човешкия живот? Самоналоженото
ограничение върху еротичните мисли не води ли до отслабване на каналите, по които тези мисли
пътуват в рамките на мозъка? Води ли това ограничение до изтъняване в редиците на
невротрансмитерите, които прелитат по тези пътеки, и обратно, не предизвиква ли допълнително
„стягане“ на мисълта? Как са се отразявали на тези маршрути уроците за това кое е естествено,
нормално или ненормално, изнасяни пред девойки* те? Дали са заздравявали въпросните
маршрути? Което означава, че са разширявали противоположните писти - каналите на серотонина,
който се втурва да обуздава неприемливите импулси.
„Аз тайно се зазяпвам в него, гледам го изпод миглите си как чака реда си да бъде обслужен.
Можех да го наблюдавам цял ден. Той е висок, с широки рамене, строен, пък и онези панталони
така хубаво висяха под бедрата му...“
Уенди току-що беше прочела „Петдесет нюанса сиво“, първата книга от еротичната трилогия,
която в Америка скоро щеше да постигне двайсет милиона продадени екземпляра и да счупи всички
рекорди за обем на седмичните продажби. Всъщност Уенди, пък и много други млади жени, й бяха
лепнали етикет с насмешка: „маминото порно“. Това не беше нейният тип четиво. Тя
възпроизвеждаше сцени като тази, в която Анастасия, героинята, разказва за началото на своята
садомазохистична връзка с Кристиан, за неговото хладнокръвие и сдържаност, за „елегантните“ му
пръсти и изобщо за неговата „спираща дъха красота“.
- Означава ли това, че ще правите любов с мен тази нощ, Кристиан?
- Не, Анастасия, не значи. Първо, аз не правя любов. Аз чукам... здраво.
И малко по-нататък: „Достигам оргазъм незабавно, отново и отново, разпадам се под него, а
той продължава възхитителните си тласъци“.
И по-късно идва нещо подобно на това - Кристиан вече й нарежда: „’Изнеси ръцете си напред,
сякаш се молиш...’ Той взима един дебел кабел и го завързва около китките ми, затяга го. „Дръж се
за стойката“, казва той... Той е застанал зад мен, сграбчва бедрата ми... Плясва ме отзад с ръка...
„Разтвори крака“... Той се пресяга през мен, хваща връвта за края и я усуква около своята китка към
тила ми, като държи главата ми в една и съща позиция... Много бавно се облекчава в мен, дърпайки
косата ми същевременно... Другата му ръка се впива силно в бедрото ми, а после блъска члена си в
мен и ме тръшва напред... Хващам се по-стабилно за Стойката... Той продължава своята
безмилостна атака... Скалпът ме заболява, защото непрестанно дърпа косата ми... Страхувам се от
моя оргазъм... Ако го достигна, ще колабирам... Дъхът му е пронизващ... Тласъците са наистина
дълбоки... На устните му е моето име... Превръщам се цялата в тяло, в спираловидно усещане, в
сладко, сладко освобождение, а малко по-сетне изпадам в тотална безпаметност.“
Докато Уенди четяла от своя айпад, буря прекъснала електрозахранването в нейния район за

71
седмица; това объркало семейния порядък - наложило се да спят в къщата на съседи и тя нямало как
да заключи дали книгата е отговорна за финализирането на онова, което флибансеринът и първата
доза хапчета за емоционалния мозък били започнали, или вълнението, причинено от книгата, се е
просмукало в чувствата й към нейния съпруг. През тази седмица животът й бил истинска бъркотия.
И тя предполагаше, че това се дължи на „Петдесетте нюанса“. Може би ефектът на книгата не би
могъл да се сравни с този на хапчетата и все пак - имаше нещо.
Меана - като се има предвид как властното чувство за собственост на Кристиан отпушва
„стенания“ и „бесни тласъци“, а Анастасия - вързана и превита, е сведена от него до съвършения
обект на желанието му - беше близо до предположенията на Уенди. Но аз мислех за гледната точка
на Пфаус. „Допамин, допамин, допамин“, така описа той въздействието на книгата. „Петдесет
нюанса сиво“ активира цялата неврохимична супа на желанието.“ За Уенди ефектът е бил като този
от серия инжекции (продължаващи часове наред) в мозъка, който обичайно държи фантазиите и
невронните ефекти на разстояние.
Пфаус добави: „Дендритите“. Това са нежни, ефирни като пипала окончания, които свързват
нервните влакна в нашия мозък. Нашите преживявания могат да направят тези мрежи от пипала по-
гъсти, точно както корените на растенията се сгъстяват и заплитат, когато почвата е богата, и това
развитие, обясни той, означава че „невронните мрежи са по-силни, по- чувствителни и по-способни
да бъдат активирани“. Беше възможно да си представя как Уенди поглъща цялата трилогия, след
като е изчела „Петдесетте нюанса“, как това разискря фантазията й, как мъжете на улицата със
своите внушителни рамене и гъвкави бедра пораждат огън от страст у нея, как „разклоненията на
дендритите“ се увеличават и тя поне мъничко зажаднява за своя съпруг, макар неговите рамене да
не са така широки, а бедрата му - така източени; макар да не се чука така яростно, или просто
различно, като Кристиан. И макар всеки път, когато произнася името й, тя да не получава
световъртеж.
„Да“, каза Адриан Туитен, потвърждавайки, че в процеса на разработване на либридо и
либридос е мислил често за това укрепване и занемаряване, за възможното усилване или отслабване
на желанието. Той е създателят на теорията за емоционалния мозък.
Туитен беше холандски изследовател в края на своите петдесет, с докторат по
психофармакология, с несиметрична яка на ризата и чорлава коса, чието безредие беше наполовина
стил, наполовина хаос. Срещахме се периодично, когато беше в Ню Йорк, за да провери как вървят
експериментите, да продаде правата за партньорство и да прибере милиони за проучванията, които
Комисията по храните и лекарствата изискваше. Всичко влагаше в идеята да се заслужи първо
одобрението на американската агенция преди това на нейния еквивалент в Европа; беше твърде
скъпо да се действа на двата фронта едновременно. Докато се разхождахме в Манхатън и бъбрехме
над чаша кафе, той се възмущаваше, че в Холандия понякога виждал хора да ровят в него вия
боклук. Международните компании, значително по-мащабни от собствения му екип, включващ че-
тирийсет души, изпращали шпиони, за да разучат тайните му. Прониквали в компютрите на
„Емоционалният мозък“. Неговите големи очила с цветни стъкла скриваха очи, пълни с тревога.
Изглежда, от време на време го спохождаше параноята и заприличваше на луд. Но доколко
маниакални бяха неговите подозрения всъщност? Залогът възлизаше на много пари. И учени като
Пфаус (чиито плъхове не бяха включени в изследванията на емоционалния мозък), които познаваха
тази област вероятно по-добре от всеки друг с незначителна роля на консултант в разработването на
либридо и либридос, и нямаха финансова изгода от успеха на ЕМ концепцията, признаваха, че
Туитен може и да се окаже единствен.
Независимо от това, когато Туитен говореше за концепцията на своите лекарства,
споменаваше, че историята за тази научна изобретателност и монументална потенциална печалба
започва от драмата на един млад човек с разбито сърце. Не беше нещо, за което искаше да си
спомня. „Това, върху което работя сега, е функционално независимо от миналото“, сподели той.
После бавно допълни: „Началото на всичко това е лична история“.
Когато бил на двайсет и няколко години, неговата приятелка, жена, в която бил влюбен от
тринайсет- годишната си възраст и с която живеел от години, внезапно обявила, че го напуска. „Бях
слисан. Мога ли да се изразя така? - попита ме той на своя скован, несигурен, но претенциозен
английски, за да се убеди, че е използвал правилната дума. - Бях шокиран. Страдах. В този момент
тя ми каза нещо. Каза, че се почувствала толкова облекчена от решението си, че менструацията й се
възстановила.“ Две години по- рано спряла да използва орални контрацептиви, но цикълът й не се

72
нормализирал, не и до деня, в който обявила, че с връзката им е приключено. Тя вярвала, че тялото
й потвърждава правилността на взетото решение, без значение колко мъчително е то.
Бил поразен. Не след дълго я помолил да му даде втори шанс и успял да си я върне. „След
една година сцената се повтори.“ Отново започнала да взема хапчето, после спряла, минали месеци
без овулация и менструация; междувременно тя осъзнала, че наистина не е родена да бъде с този
мъж, с когото била впримчена половин живот. Накарала го да разбере, че между тях всичко е
свършено. И след ден-два мензисът й я изненадал.
Съкрушен от тази космическа присъда, той се обърнал към сестрата на жена си, която му
съчувствала, но го информирала, че емоционални фактори са в състояние да повлияят върху
менструацията и да предизвикат периоди на прекъсване. Така всичко си идвало на мястото. Тогава
той още не бил учен. Бил позакъснял студент, който доскоро имал намерение да се занимава с
производство на мебели. Само че отново бил привлечен от училището благодарение на книгите,
които приятелите му подарили, книги, които започнали да го омагьосват - томове от философа и
логик Бъртранд Ръсел, както и от Йоханес Линсхотен, холандски експериментален психолог.
Мозъкът му започнал да се променя, ставал все по- жаден за знание и по-аналитичен. Разбрал, че
нещо не е както трябва. Ако „официалното“ скъсване на отношенията им обяснявало факта, че
тялото на неговата сродна душа започнало отново да кърви, как би било възможно това да се случи
в рамките на двайсет и четири или четирийсет и осем часа?
Как, мислел си той, тя е пропуснала предишната овулация и двете седмици, които принципно
трябва да изтекат? Нейната матка не би могла да компресира в един или два дни това, което изисква
половин месец време. Да, наистина възможно било и двата пъти да е взела решението две седмици
преди да го извести, но тя поддържала друга версия и той разсъждавал как е могъл да бъде толкова
заслепен и да свърши разбит след всичко и как е възможно това да се случи два пъти. „Стоях под
душа и мислех ли, мислех.“ Започнал да разглежда логиката на приятелката си от всички страни,
логика, която нейната сестра потвърдила. Това обръщане на логиката дошло като прозрение или
като проблясък и постепенно придобило плътност, когато започнал да тършува из разни тайни
дневници и да изучава всичко, което можело да има поне една допирна точка с неговата идея. „Аз
съм малко... е, не чак луд. Не. Но у мен се породи потребността да разбера личния си живот по този
начин, да имам теория, инструмент, средство за контрол.“
Неговата приятелка спортувала, била вегетарианка, пазела диети. Това била рецепта за
аменорея, прекъсване на менструалния цикъл - рецепта, която не била много изследвана през онези
дни. Нейният режим нанесъл поражения на хормоналната й система и забавил възстановяването на
менструацията, след като тя преустановила приема на хапчето. Туитен стигнал до това заключение,
изчитайки какво- то успял да намери по темата. Всичко това придало нови очертания на „нейния
афективен живот“, каза той, докато разговаряхме в едно кафене; тази сдържана професионална
дума „афективен“ беше в противоречие с изражението му, както и с тона на гласа му. Трийсет
години по-късно той излъчваше горест, изглеждаше лишен от надежда. Тя изгубила желанието си за
интимност с него за доста дълъг период от време, след като аменореята опустошила хормоните и
биохимията на нейния мозък. А с угасването на желанието любовта й изгубила своята свежест. Ала
в крайна сметка с помощта на хапчето от снимките, а вероятно и с незабележимата подкрепа на
тичането и на нейната диета хормоните й се възродили, овулацията се върнала. Молекулите на
еротиката в мозъка й сякаш възкръснали. Само че това не възстановило чувствата й към него.
Пробудилият се отново сексуален нагон се отклонил, насочил се директно към желанията на други
мъже. „Биологията промени афективната й нагласа спрямо мен“, съкрушен, Туитен отново използва
тази научна думичка. Тя решила да скъса тази връзка, да се освободи от него. Това внезапно
щракване на молекулно ниво му струвало любовта на живота му.
И двата пъти, съвсем случайно, на приятелката му й отнело две седмици, за да стигне до
решението си. Мислел си, че тя и нейната сестра са объркали нещо. Хормоналното състояние не е
било продиктувано от психологията. По-скоро обратно, биохимията е определила траекторията на
страстта и любовта. И унищожила всичко.
Разсъжденията на Туитен го насърчили да напише и публикува първия си научен труд, докато
все още работел върху магистърската си теза (изложението било свързано с разпознаване на
причинно-следствени връзки, но нямало „нищо общо с неговите страдания“), докато търсел
подходящата докторска програма, докато проучвал биохимичната вихрушка, която всмуква
момичетата в бездната на анорексията, и докато изучавал феномени в областта на секса. През целия

73
този период имало теми, чиито нишки постепенно се преплитали във фокуса на настоящото му
откритие. Едната тема била за властта на химичното в рамките на психологичното; другата тема - за
синхронизацията. Зад собствената му трагедия стоял онзи „молекулярен“ наратив, хронологията на
биохимичното. Той преподредил силите, които дърпат девойките към анорексията. След като имал
вече опит и с друга партньорка, той можел да разгледа щателно молекулярните взаимовръзки, които
въвличат някои жени в остър предменструален синдром - с остра загуба на серотонин при някои от
тях, с падане на редица задръжки и с апогей на сластта при други. По-късно се появило и неговото
изследване за периода на забавяне на ефекта от количеството на тестостерона върху изблика на
желание при жените, които реагират на вливането на хормона.
Защо някои жени са по-предразположени от други към рязък спад на желанието към своите
дългосрочни партньори, при положение че навикът и укрепената обвързаност са ограбили
възбудата, лишили са я от нейния блясък? Защо някои са по-малко или повече способни на една
умерена страст? Защо са толкова малко онези, които са способни да изпитват жар и възхищение
десетилетия наред? Изходното количество на хормона, който се пренася чрез кръвта, не е много
надежден показател, но Туитен и неговите ЕМ експерти изследвали ефикасността, с която клетките
на женския мозък тласкат молекулата на тестостерона навътре, за да може хормонът да свърши
работата си по преобразуване, отключвайки химични промени, които стимулират еротичното
желание. Клетките, които извършват това ръководство „с неохота“, защото молекулните им
рецептори се съпротивляват, могат да направят така, че обилно количество от свободния
тестостерон да се окаже частично ирелевантен. „Гостоприемните“ рецептори, от друга страна,
могат много да помогнат на жената дори С минимално количество. Едната нишка от мрежовидната
концепция на Туитен за лекарствата водеше началото си от генетичното кодиране, което намеква за
характера на рецепторите. Този генетичен код подлежи на разчитане чрез изследване на кръвта.
Именно така може да се идентифицира характерът на рецепторите. Това е един от аспектите на
усилието, което поддръжниците на ЕМ полагат, за да надникнат при компонентите на сексуалната
психика на отделната жена на молекулно равнище. Това беше една от причините, поради които
Голдщайн виждаше работата на компанията като пробив и като възможен отговор на своите
въпроси, свързани с тестостерона.
Друга гледна точка към системата на тестостерона и нейния капацитет да подстрекава
допамина се основава на нещо далеч по-грубо от генетичното кодиране - мерене на втория и
четвъртия пръст на лявата и дясната ръка при жената и определяне на връзката между показалеца и
пръста, на който се носи пръстен. Когато били интервюирани за пръв път, Уенди и всички останали
пациентки, участвали в експериментите за ЕМ, трябвало да поставят ръцете си върху компютърен
скенер. След това снимките били изпращани в централата на компанията. Въз основа на появилите
се свидетелства от експериментите както с хора, така и с плъхове Туитен изградил тезата си, че
разликата в дължината на двата пръста е още едно отражение на това доколко са „отзивчиви“
клетките на човека към тестостерона в мозъка и в костите.
После идвала мрежата на серотонина, ориентирана към предния дял на мозъка, мрежа, която
може да „прегази“ допамина, която филтрира нашите подбуди и приглушава поривите, която е
отговорна за нашето спокойствие, рационалност, организираност. За да погледне в мрежата на
серотонина, Туитен се съсредоточил върху друг генетичен код, като го осветил с помощта на
флуоресцентна боя, електризиращ гел.
Всичко това обаче се отнасяло за вроденото у човека. Туитен инкорпорирал също така,
доколко- то било възможно, и придобитото знание. Знаел, че социалното въздействие върху
системите на серотонина и допамина, върху относителното им здраве и начина, по който си
сътрудничат или се състезават, има решаващо значение. Серотонинът е в състояние да добави
последната, най-необходима капка съгласуваност по отношение на сексуалния мозък или обратно,
може да се намеси и да възпрепятства, ако не и направо да задуши еротичното желание. Той
знаеше, че онова, което културата потиска или възнаграждава, моделира тези мрежи. За да измери
влиянието, използвал поредица от въпроси, засягащи възбудата, оргазма и честотата на
мастурбиране. Комбинирани така, отговорите говорели, макар и многозначително, макар и не
докрай, за силата на задръжките. Той поставил отговорите на жените, генетичният код и
съотношенията между дължината на пръстите в едно уравнение, в един алгоритъм. Уравнението
използвало единайсет елемента. По този начин той сглобил цялостна визия за женската еротична
неврология.

74
 Това може и да звучи като лудост, но представлява най-обстойният опит за разбиране на
темата в сравнение с опита на която и да било фармацевтична компания до момента. Той
осигурявал информация, нужна за състава на двете лекарства и мотивираща решението на
емоционалния мозък на дадена жена към кое от тях да се насочи. Лекарствата трябвало да бъдат
приемани няколко часа преди еротичното желание да я завладее. Всяко хапче се състояло от две
части: покритие с вкус на мента, което се топи в устата, и сърцевина, която се поглъща, след като
ментата изчезне.
При либридо хапчето било братовчед на виаграта. При либридос хапчето представлявало
съединение, наречено буспирон. И тук на преден план излязла дългосрочната обсесия на Туитен от
синхронизацията. Той осъзнал, че е възможно да се уреждат срещи, когато пиковите часове на
тестостерона, осигуряващ сексуален заряд, съвпадат с приема на съответния медикамент. В случая с
виаграта тази допълнителна помощ предизвиквала максимална изпъкналост на гениталиите и силна
сетивна възбуда и активирала мозъка да произвежда повече допамин. В случая с буспирона се
задействало овлажняването, причинено от серотонина. Макар и по различен начин, либридо и
либридос променяли взаимодействието между серотонина и допамина..
Навярно тъкмо либридос е по-интригуващото откритие, защото е чист пример за фиксацията
на Туитен върху синхрона. Буспиронът е антидепресант. И като всички останали антидепресанти
той повишавал нивото на серотонина. Но има и своите особености. За разлика от най-популярните
средства срещу депресия, селективните инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSR.I),
буспиронът причинява, на първо място, кратко забавяне в освобождаването на невротрансмитера. И
ако приемът на буспирон не е ежедневен, постепенното повишаване на серотонина няма да се
случи. Критичният ефект е това потискане на серотонина за съвсем кратък период. Ако се
прибавели към него ключовите часове на тестостерона, който подклажда допамина, и дори това
възпламеняване да е половинчато заради „недружелюбните“ рецептори, Туитен можел да
провокира интервал на сексуална страст; той можел да осигури реплика на онова, което жената е
изпитвала много назад във времето, когато всички тези манипулации не са били необходими,
защото новичкият любим подлудявал биохимикалите.
Изглеждаше, че Туитен, така както си беше разчорлен и с необратимо разбито сърце, е
удивително богат. Ето я простата, но фрапантна причина за това: над петнайсет милиона жени в
Америка и безброй много в цял свят са зависими от антидепресанта SSRI, който им помага в
битката срещу меланхолията. (Някои от тях чакаха да влязат в списъка за следващата фаза от
експериментите.) С покачването на серотонина, което SSRI причиняват, в повечето случаи се стига
до изчезване на страстта. Желанието става смътно, неуловимо. И тази ситуация може допълнително
да се влоши от факта, че излишъкът на серотонин в тялото прекъсва физическия механизъм на
оргазма, възпрепятства мускулните съкращения, като по този начин кулминацията се отдалечава
все повече и повече във времето, докато накрая стане непостижима. За жените, приемащи SSRI,
всяка таблетка от либридос с неговата способност да блокира временно серотонина, ще помилва и
ще даде отсрочка на сексуалното желание.
Преди всичко останало обаче, ако Туитен е прав в своите разсъждения, ако данните, събрани
на базата на предварителните проучвания с ограничен кръг жени, намерят своето потвърждение при
по-мащабни експерименти, значи, той е призовал на помощ две лекарства, които се явяват
противоотрова срещу моногамията. Неговият медикамент обещава да анулира годините!
Сладострастието в своите върхови моменти е в състояние да ни тласне извън собствените ни
граници, отвъд света и отвъд времето. Животът ни предлага тази забрава. Колко прекрасен е този
транс - ц/ш колко прекрасен ще си мислим, че е бил, ако по-късно започнем да жертваме тези
моменти, губейки се в търсене на друг вид бягство: към сигурността и постоянството, към
гаранциите, че няма да остареем сами и сами да понасяме ужасите на времето. Можеха ли хапчетата
на Туитен да влязат в ролята на магия, която да позволи на екстаза да съществува редом със
спокойствието? Да гарантира двата вида бягство? Способни ли бяха химикалите на Туитен на този
трик?
Уенди се молеше нейният първи курс с ЕМ таблетки да е залагал на плацебо ефект. Ако за нея
лекарствата на Туитен се окажели неподходящи, то „тогава ще намерим нещо друго“, казваше тя.
„Има толкова много медикаменти за толкова различни психиатрични случаи. Трябва да изникне
нещо, подходящо за мен. Нали? Нали? Нали?“
Всичко, за което се молеше, беше този курс с медикаменти, които сега отнасяше у дома си, да

75
преустановят или да преобърнат така нареченото „залязваме“ на желанието. Всичко, за което сс
молеше, беше лекарството да я накара да хване съпруга си за ръката в подножието на стълбището и
да го поведе нагоре. Това беше всичко, което искаше: да ликвидира влиянието на изминалото
време.

Десета глава
НАЧАЛО
Наставникът вдига ръка, натиска малък звънец и извиква: „Господа, смяна!“. Във фоайето на
коктейл-бара, наето за вечерта, всички мъже стават едновременно и се отдалечават от
правоъгълните масички и от дамите, с които са разговаряли до момента, за да пристъпят към
следващата среща. Жените не напускат местата си; те чакат, седнали по протежение на ниска Г-
образна мебел. Розова блузка с предизвикателно деколте, стегната черна жилетка, рокля с мрежести
ръкави - те са там, украсяват тъмнокафявата тапицерия, втренчили поглед напред, в очакване да
разберат кой е следващият. Мъжете сменят местата си за секунди - правят само няколко крачки в
това пространство, обгърнато от мека светлина.
Това са бързи срещи. Траят четири минути и биват прекъсвани от пронизителния звук на
специален звънец. В края на сесията всички мъже и жени изпращат лично решенията си на
компанията организатор. В картончето отбелязват да или не срещу името на всеки от десетимата, с
които са се срещнали, изразяват интерес или липса на такъв. Всяка двойка, при която има
съвпадение, осъществява контакт след това.
Обстоятелствата могат да бъдат различни. Звънецът понякога е шеговит гонг, друг път -
подадена команда. Четирите минути понякога са осем, друг път са три. Но един от аспектите рядко
търпи промяна: мъжете са тези, които се движат - стават, пристъпват към следващата партньорка и
заемат стола срещу нея. Жените остават безшумно по местата си. Компаниите обясняват това с
факта, че жените имат дамски чанти и придвижването до следващия партньор би отнемало повече
време. Намесва се и факторът на очакванията: мъжете правят този символичен жест на кавалерство,
ставайки от столовете и поемайки инициативата, докато жените са се настанили удобно и чакат да
им се засвидетелства внимание. Така стоят нещата.
Бързите срещи бързо се разпространиха в Америка и Европа след възникването на идеята в
края на 90-те години. Заслугата е на един равин от Лос Анджелис, който отчаяно търсел партньорка
от еврейски произход. От тогава насам изследователите изпробват различни модели на желанието.
Проучили статистиката на компания, наречена Hurrydate, съгласувайки изборите на десет хиляди
клиенти. Дори организирали собствени вечери с бързи срещи в съответствие с традицията и след
това направили равносметка. Отново наяве излязъл същият контраст: когато въпросът опирал до
втора среща, до истинска среща, жените селектирали далеч по-внимателно от мъжете, далеч не
били толкова склонни да кажат „да“.
Според еволюционните психолози това просто потвърждава онези несъмнени факти, които
вече са установени. Мъжете са програмирани да преследват и оплождат и пак да преследват и
оплождат, а жените - да избират точния партньор. От гледна точка на родословието мъжете са
проектирани така, че да желаят бясно, а при жените желанието се проявява умерено.
Ала двама психолози, Ели Финкел от Северозападния университет и Пол Истуик от Тексаския
университет в Остин, забелязали онова, което в средите на учените е известно като „смущение“ -
фактор, който навярно изкривява данните, внушавайки една илюзия, дегизирана като прозрение.
Факторът бил очевиден, но въпреки това никой от изследователите на бързите запознанства не го
отчитал. Никой не го дискутирал в академични трудове, никой не го третирал като релевантен.
Какво би се случило, чудели се Финкел и Истуик, ако инструкцията е: „Дами, смяна!“, т.е. ако
мъжете си седят кротко в очакване на инициатива от жените?
Научните постановки и размислите, които събрах в тази книга, са само началото, нищо повече.
Никой от изследователите, от които черпих информация - Мередит Чийвърс и Ким Уолън, Марта
Меана и Джим Пфаус, - няма претенции, че може да даде точен и изчерпателен отговор на въпроса
за женското сексуално желание. Всички те, без значение колко предизвикателни са съответните
експерименти и колко проникновени са заключенията, имат тънък усет за пластовете от неизвестни
и за пречките да се проникне през тях. Ровенето из женското сексуално съзнание, като изключим
фармацевтичните търсения, се слави с печално финансиране; странно, но факт - държавната
подкрепа за тази кауза е обратнопропорционална на нейната значимост. Еротичното желание е

76
неразделно от истината за човешката природа. А ние избягваме това есенциално знание за себе си
като човеци. И го избягваме най-вече когато става дума за разбиране на женската сексуалност. В
област, в която би трябвало да има изобилие от проучвания, са налице единствено популярни
схващания, недоказани твърдения, политически предразсъдъци и слепи предположения.
Веднъж попитах Чийвърс защо се получи така, че нито веднъж не телефонирах на катедрите
по психология в Харвард, Йейл или Принстън, защо не се срещнах с техни професори, защо толкова
малко на брой от елитните университети в Америка удостояват с внимание нейното поле за изява.
„Защото има някакъв вид табу - отговори тя. - Защото ние, които се занимаваме с тази дейност, сме
считани за второкласни граждани.“ Второкласни граждани, защото дълбаем в първичното,
примитивното, изначалното.
Презумпцията, че мъжкото желание тегли силния пол към животинския свят, а женската
страст е естествено ориентирана към цивилизацията; вярата, че предните дялове на женския мозък,
областите на предвидливостта и самоконтрола, са така моделирани от нашата наследственост, че да
укротяват либидото; предпоставката, че за жените емоционалната обвързаност е мощен и родово
обусловен афродизиак; идеята, че женският ерос прави жените орисани, макар и несъвършени
пазители на моногамията - колко ли още истини ще се появят на хоризонта, при положение че тези
убеждения продължат да функционират по инерция?
Финкел и Истуик организирали петнайсет събития от типа „бързи срещи“ с общ брой на
участниците триста и петдесет жени и мъже. При половината от тях мъжете влизали в ролята на
инициатори. В останалите случаи тази чест се падала на дамите - в разстояние на един час
традиционните романтични роли били разменени. Ситуации, които напомнят за Дейдра -
сексуалното преследване, характерно за женските макаци резус, намерило място в правилата на
тази игра.
Изследователите молели участниците не само да отразяват отговор да или не след всяка
четириминутна среща, но и да дават оценка на своите сексуални чувства по отношение на
партньора.
Резултатите били недвусмислени: социалната структура - или нещо от нашата физиология,
заложено в самия акт на инициирането - може би променя възприятията, решенията, желанието.
Звучи невероятно, но грешка няма: смяната на ролите веднага проработва. Цифрите били повече от
красноречиви. Когато жените поемали инициативата да се приближат и да заговорят съответните
партньори, положителните отговори били точно толкова чести и безсистемни, колкото и тези на
мъжете в същата роля. Когато жените прекосявали стаята и сядали срещу непознатите господа,
рейтингите на желанието се оказвали не по-ниски от тези на мъжете в същата роля. Корекцията на
правилата за известно време разкрила една нова реалност.

ЛИТЕРАТУРА
Зад тази книга стои цял лабиринт от четива. Много от тях заемат рафтове на собствената ми
библиотека - от „Секс и разум“ (Sex and Reason), анализ на разходи- ползи на еротичната мотивация
от Ричард Поснър, до „Женската психология“ (Feminine Psychology), преоценка на Фройд, дело на
Карен Хорни; от сборника с биографии на сексолози - „Как се запознах със секса“ (How I Got into
Sex), през, Дневниците на тестостерона“ (The Testosterone Files), мемоари за метаморфозата на един
транссексуален мъж от Макс Улф Валерио, до легиона от заглавия за самопомощ в областта на сек-
са, обхващащи както прагматични, така и духовни аспекти на проблема. В списъка с литература,
приложен тук, включвам някои книги, които са пряко свързани с темите, засегнати от мен, както и
академични трудове, детайлизиращи редица изследвания, които съм разгледал (макар че
извлеченото от тези материали е нищожно в сравнение с онова, което научих от разговорите си с
изследователите). Те предлагат ключ на всеки, който желае да се вмъкне в лабиринта на научното
знание за секса, където аз живях през последните осем години.
Започвам с Мередит Чийвърс, чиято работа обсъждам в първа, втора и шеста глава.
(Болезнено прецизна - тя е едновременно смел сексолог и внимателен статистик, - Чийвърс ме
помоли да отбележа, че сравнението на отговорите на непознати лица и близки приятели във втора
глава се позовава на стандартното отклонение в противовес на абсолютните стойности.) Трудовете
на Чийвърс, използвани за целите на тази книга, са подредени според датата на издаването:
Chivers, М. L., & Timmers, A. D. (2012). The effects of gender and relationship context cues in
audio narratives on heterosexual women’s and men’ genital and subjective sexual response. Archives of

77
Sexual Behaviour, 41,187-197.
Chivers, M. L., Seto, M. C., Lalumiere, M. L., Laan, E., & Grimbos, T. (2010). Agreement of genital
and subjective measures of sexual arousal in men and women: a meta-analysis. Archives of Sexual Beha-
viour, 39, 5-56.
Suschinsky, K., Lalumiere, M. L., & Chivers, M. L. (2009). Sex differences in patterns of genital
arousal: measurement artifact or true phenomenon? Archives of Sexual Behaviour, 38, 559-573.
Chivers, M. L., Seto, M. C., & Blanchard, R. (2007). Gender and sexual orientation differences in
sexual response to the sexual activities versus the gender of actors in sexual films. Journal of Personality
and Social Psychology, 1108-1121.
Chivers, M. L., &Bailey, J. M. (2005). A sex difference in features that elicit genital response.
Biological Psychology, 70, 115-120.
Chivers, M. L., Rieger, G., Latty, E., & Bailey, J. M. (2004). A sex difference in the specificity of
sexual arousal. Psychological Science, 15,736-744.

Проучвания на Тери Филтър и Тери Конли се появяват във втора глава и те са:
Alexander, М. G., Fisher, Т. D. (2003). Truth and consequences: using the bogus pipeline to examine
sex differences in self-reported sexuality. Journal of Sex Research, 40,27-35.
Fisher, T. D. (in press). Gender roles and pressure to be truthful: the bogus pipeline modifies gender
differences in sexual but not non-sexual behavior. Sex Roles.
Conley, T. D. (2011). Perceived proposer personality characteristics and gender differences in accep-
tance of casual sex offers. Journal of Personality and Social Psychology, 100, 309-329.

За по-нататъшното изучаване на историята на женската сексуалност от класическата епоха

насам (или по-скоро за изучаване на начина, по който се е възприемала тя) ерудицията на Томас
Лаквор може би е най- добрата отправна точка. Трета глава от тази книга се опира именно на нея:
Laqueur, Т. (1990). Making Sex: body and gender from the Greeks to Freud. Cambridge, MA:
Harvard University Press.

В своето изследване на сексуалните и обществените трансформации през XVII и XVIII в.

Фарамерц Дахойвала дълбае в широк кръг от културни фактори, които допринасят за това през XIX,
XX и началото на XXI в. жените да бъдат считани за по-малко либидния пол:
Dabhoiwala, F. (2012). The origins of sex: a history of the first sexual revolution. New York: Oxford
University Press.

Нанси Кот ОТ своя страна предлага анализ на викторианската представа:

Cott, N. (1978). Passionlessness: an interpretation of Victorian sexual ideology, 1790-1850. Signs:
Journal of Women in Culture and Society, 4,219-236.

Дейността на Дейвид Бас заема централно място в оформянето на позицията на

еволюционната психология за женската сексуалност, а Луан Бризендайн е автор на популярно
заглавие в този план:
Buss, D. М. (1995). The evolution of desire: strategies of human mating. New York: Basic Books.
Buss, D. M., & Schmitt, D. P. (1993). Sexual strategies theory: an evolutionary perspective on human
mating. Psychological Review, 100,204-232.
Brizendine, L. (2006). Thefemale brain. New York: Broadway Books.

Образователните програми в областта на здравето, цитирани в трета глава, влизат в курса на

обучение, публикуван от Choosing the Best Publishing of Atlanta, Georgia, както и от Center for
Relationship Education of Denver, Colorado.

Четвърта глава е посветена преди всичко на изследванията на Ким Уолън и Джим Пфаус,
който акцентира върху значимостта на експериментите, ръководени от Раул Паредес:
Wallen, К., &Rupp, Н. А. (2010). Women’s interest in visual sexual stimuli varies with menstrual
cycle phase at first exposure and predicts later interest. Hormones and Behavior, 57,263-268.
Rupp, H. A., & Wallen, K. (2007). Sex differences in viewing sexual stimuli: an eye-tracking study

78
in men and women. Hormones and Behavior, 51, 524-533.
Wallen, К. (2000). Risky business: social context and hormonal modulation of primate sexual desire.
In: K. Wallen & J. Schneider (Eds). Reproduction in context: social and environmental influences on
reproductive physiology and behavior (289-323). Cambridge, MA: MIT Press.
Wallen, K. (1990). Desire and ability: hormones and the regulation of female sexual behavior.
Neuroscience and Biobehavioral Reviews, 14,233-241.
Wallen, K. (1982). Influence of female hormonal state on rhesus sexual behavior varies with space
for social interaction. Science, 217,375-377.
Pfaus, J. G., Rippin, T. E., Coria-Avila, G. A., Gelez, H., Afonso, V. M., Ismail, N., & Parada, M.
(2012). Who, what, where, when (and maybe even why): how the experience of sexual reward connects
sexual desire, preference, and performance. Archives of Sexual Be- havoir, 41,31-62.
Georgiadis, J. R., Kringelbach, M. L., & Pfaus, J. G. (2012). Sex for fun: a synthesis of human an
animal neurobiology. Nature Reviews Urology, 9, 486-498.
Pfaus, J. G., Wilkins, M. E, DiPietro, N., Benibgui, M., Toledano, R., Rowe, A., &Crouch, M. C.
(2010). Inhibitory and disinhibitcry effects of psychomotor stimulants and depressants on the sexual
behavior of male and female rats. Hormones and Behavior, 58,163-176.
Pfaus, J. G. (2009). Pathways of sexual desire. Journal of Sexual Medicine, 6, 1506-1533.
Pfaus, J. G., Giuliano, Francois, &Gelez, H. (2007). Bremelanotide: an overview of preclinical CNS
effects on female sexual function. Journal of Sexual Medicine, 4,269-279.
Martinez, I., & Paredes, R. G. (2001). Only selfpaced mating is rewarding in rats of both sexes. Hor-
mones and Behavior, 40,510-517.
Paredes, R. G., & Vasquez, B. (1999). What do female rats like about sex? Paced mating.
Behavioural Brain Research, 105, 117-127.

Нарцистичният елемент на женското желание, широко разпространените фантазии за

изнасилване, както и някои други любопитни факти, които са изложени в пета и шеста глава, се
изследват в:
Lykins, A. D., Meana, М., & Strauss, G. Р. (2008). Sex differences in visual attention to erotic and
nonerotic stimuli. Archives of Sexual Behavior, 37, 219- 228.
Sims, K. E., & Meana, M. (2010). Why did passion wane? A qualitative study of married women’s
attributions for declines in sexual desire. Journal of Sex and Marital Therapy, 36, 360-380.
Young-Bruehl, E. (Ed.). (1990). Freud on women: a reader. New York: W.W. Norton.
Klein, M. (1975). Envy and gratitude and other works, 1946-1963. New York: Delacorte Press/S.
Lawrence.
Critelli, J. W., & Bivona, J. M. (2008). Women’s erotic rape fantasies: an evaluation of theory and re-
search. Journal of Sex Research, 1, 57-70.
Meston, C. M., & Frohlich, P. F. (2003). Love at first sight: partner salience moderates roller-coaster
induced excitation transfer. Archives of Sexual Behavior, 32, 537-544.
Fedoroff, J. P., Fishell, A., & Fedoroff, B. (1999). A case series of women evaluated for paraphilic
disorders.
The Canadian Journal of Human Sexuality, 8,127-140.

В седма глава се спирам на моногамията - дискусията там се опира на , Диагностичен и

статистически наръчник на психичните разстройства“, който по време на създаването на тази книга
претърпя четвърто издание: Text Revision, Arlington, VA: American Psychiatric Association. Петото
издание (DSM-V) беше публикувано през 2013 г. За да се проумее величината на промените в
отношението към женското сексуално желание, включени в петото издание, е необходимо да се
проследи съдържанието на предните издания на наръчника - поне до DSM-III от 1980 г. Един доста
красноречив детайл в новата версия е замяната на израза сексуално желание с израза сексуален
интерес. По този, а и по други начини визията на Басън за рационалните, немотивирани от
сексуално привличане решения в противовес на еротичните импулси е кодифицирана като женска
норма. С цел обстойна дискусия върху езика на DSM-V и обосновката зад него, можете да
прочетете в: Brotto, L. А. (2010).
The DSM diagnostic criteria for hypoactive sexual desire disorder in women. Archives of Sexual
Behavior, 39, 221-239.

79
 Заглавията по-долу оправдават значимостта на темите, засегнати в седма глава:
Basson, R. (2000). The female sexual response: a different model. Journal of Sex and Marital
Therapy, 26,51-65.
Basson, R. (2003). Biopsychological models of women’s sexual response: applications to
management of “desire disorders“. Sexual and Relationship Therapy, 18,107-115.
Brotto, L. A., Erskine, Y., Carey, M., Ehlen, T, Finlayson, S., Heywood, M., Kwon, J., McAlpine, J.,
Stuart, G., Thompson, S., &Miller, D. (2012). A brief mindfulness-based cognitive behavioral intervention
improves sexual functioning versus wait-list control in women treated for gynecological cancer.
Gynecological Oncology, 125,320-325.
Brotto, L. A., Basson, R., & Luria, M. (2008). A mindfulness-based group psychoeducational
intervention targeting sexual arousal disorder in women. Journal of Sexual Medicine, 5, 1646-1659.
Brotto, L. A., Heiman, J. R., Goff, B., Greer, B., Lentz, G. M. Swisher, E., Tamimi, H., Blaricom,
A.V. (2008). A psychoeducational intervention for sexual disfunction in women with gynecological cancer.
Archives of Sexual Behavior, 37, 317-329.
Hrdy, S. B. (2000). The optimal number of fathers: evolution, demography, and history in the
shaping of female mate preferences. Annals of New York Academy of Sciences, 907, 75-96.
Hrdy, S. B. (1997). Raising Darwin’s consciousness: female sexuality and the prehominid origins of
patriarchy. Human Nature, 8, 1-49.
Hrdy, S. B. (1981). The Woman That Never Evolved. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Hrdy, S. B. (1979). Infanticide among animals: a review, classification, and examination of the
implications for the reproductive strategies of females. Ethology and Sociobiology, 1, 13-40.
Zeh, J. A., Newcomer, S. D., & Zeh, D. W. (1998). Polyandrous females discriminate against
previous mates. Proceedings of the National Academy of Sciences, 95, 13732-13736.
Diamond, L. M. (2008). Sexual Fluidity: understanding womens love and desire. Cambridge, MA:
Harvard University Press.

Полемиките относно видовете женски оргазъм, изложени в осма глава, са разгледани на

страниците на Journal of Sexual Medicine - полезно начало на дискусията по тази тема:
Jannini, Е. A., Rubio-Casillas, A., Whipple, В., Buisson, О., Komisaruk, В. R., & Brody, S. (2012).
Female orgasm(s); one, two, several. Journal of Sexual Medicine, 9,956-965.

Следва по-прагматичното ръководство в науката за оргазма, подписано от Вари Комисарук и

Бевърли Уипъл:
Komisaruk, В. R., Beyer-Flores, С., & Whipple, В. (2006). The Science of Orgasm. Baltimore: Johns
Hopkins University Press.

Най-новата история на медикаментите за женското сексуално желание, отразени в хрониките

на девета глава, се основават предимно на безбройните ми разговори с експерти в тази сфера, но в
мейнстрийм пресата могат да се намерят обширни материали за въпросните несполуки, а интернет
ще ви пред ложи истинско богатство за по-нататъшно информиране, ако въведете имената на
лекарствата: от интринса (Intrinsa) до бремела- нотид (Bremelanotide), от флибансерин (Flibanserin)
до либигел (Libigel).
И накрая - относно бързите срещи:
Finkel, Е. J., & Eastwick, Р. W. (2009). Arbitrary social norms influence sex differences in romantic
selectivity. Psychological Science, 20, 1290-1295.

На корицата:
Какво искат жените
По следите на науката за женското желание
ДАНИЕЛ БЕРГНЪР е журналист в сп. „Ню Йорк Таймс“ и автор на няколко
документални книги, високо оценени от критиката и заели първо място в престижни
80
литературни класации. Носител е на наградата на Overseas Press Club за
значими журналистически постижения, както и на Lettre Ulysses Award for
the Art of Reportage.
„Какво искат жените?“ е провокативна и новаторска книга, която преоб-
ръща традиционното мислене за женската сексуалност, черпейки аргументи от
последните научни изследвания и експерименти. Въз основа на обширни
интервюта с известни сексолози, психолози и средностатистически жени тя
развенчава митове и разнищва множество теми, свързани със сексуалните
взаимоотношения между половете и тайните на женското желание.
Дръзко пътешествие в света на женската еротичност, книгата търси отговори на рядко
задавани и от науката въпроси:
• Възможно ли е жените да са по-малко моногамният пол?
• Как се отразява емоционалната близост върху страстта?
• Каква е ролята на нарцисизма, т.е. на желанието да бъдем желани?
•Наистина ли социално-политическото еманципиране на жените се оказва пагубно за тяхната
сексуалност?
Проницателна и интелигентно написана, преведена на над петнайсет езика, „Какво искат
жените?“ разпалва дискусии, които ще бъдат актуални години напред.

„Една от най-горещите книги, която добавя експлозиви в разговора за това какво

означава да бъдеш жена днес.“
Vogue

Превела от английски Юлия Петкова

81