Илия Илиев, Русалии и калушари: историческа етнология

на един ритуал, дисертация, 1999 г.

Черковица и Дебово: "Ням", наричан още "мут", е можел доскоро да бъде видян на
още няколко места в България. В две от тях, селата Черковица и Дебово, Никополско,
ритуалът някои от характеристиките както на калуша от Северозападна България, така и
на русалиите от Свищов. Впрочем, в двете села битуват успоредно и двете названия -
според местните хора двете значели едно и също нещо, само дето "русалии" било по
български, а "калуш" - по румънски; съответно играчите бяха наричани и "русалии", и
"калушари". В разговорите те бяха използвани като пълни синоними.

И в двете села ритуалът е започвал в неделя на Петдесетница, призори. Според някои

местни хора още след Първата световна война калушарите имали навика да обикалят
кръчмите в селото и да играят там, за да съберат "по някоя пара". След това обаче се
събирали на една поляна недалеч от селото, където преспивали през нощта. Общото
обяснение е, че спели там, защото докато играели калуш, не трябвало да имат никакви
сношения с жени, а като на млади мъже не можело да им се има пълно доверие. Още
по-малко пък - на съпругите им, тъй като "това е жена, разбира ли тя". На тази поляна
спели било през цялата Русалска неделя - от Петдесетница до следващата неделя -
било само до вторник сутринта, в зависимост от това на колко места щели да играят.
Ако били поканени на по-малко места, съответно приключвали във вторник.

Водачът – ватаф (В Дебово и Черковица се произнася "ватау") става доста преди

другите призори и прави знамето. Прътът за него, от акация или топола (защото се
дялат по-лесно) е приготвен от него преди няколко дни. Прътът бил дълъг към метър и
половина. Платът, дълго и тясно платно, е взел от къщата си. Няма значение кой го е
тъкал. Чесънът е от неговата градина, а пелинът го е набрал току-що, за да не увехне.
Край поляната, на която са се събирали хората от Дебово, растял пелин. За Черковица
не могат да кажат със сигурност дали наблизо е имало пелин или не. Докато подготвял
знамето, ватафът казвал над него различни тайни думи. Сетне заклевал калушарите
един по един пред знамето. От този момент те не бивало да пият вино и да спят с жена.
Иначе нямало забрана да говорят с други хора. Когато дружината се разпускала - в
неделя или във вторник привечер - ватафът развързвал калушарите от клетвата, а сетне
развързвал знамето на същото място на края на селото. Давал на всеки от играчите по
една глава чесън и по малко пелин и разделяли припечеленото. Обикновените играчи
вземали по равно, но ватафът можел да задели за себе си по-голям дял.

Освен обикновените играчи, в дружината влизали и музикант - цигулар и ням;

цигуларят също вземал по-голям дял, особено ако е роднина на ватафа, както бил
случаят в Дебово; немият вземал колкото редовите играчи.
Играчите са били облечени в дълги бели ризи до глезени. Според местните хора това е
старовремска носия, характерна в миналото и за мъжете, и за жените. На пазвите
имали червени шевици. Носели дълги бели гащи. На гърдите си имали препасани на
кръст женски забрадки. На краката им имало завързани звънчета. По джобовете си
понякога слагали дребни женски предмети - кърпи, огледалца. Сетне момите, на които
са тези украшения, щели да събират погледите на младежите по същия начин, по който
всички зяпали калушарите. Имали тояги, дълги по около метър, които сами дялали и
които пазели през останалото време по къщите си. Калушарите се събирали по двойки.
Това било необходимо за танците - когато играели "на място", мъжете от всяка двойка
играели един срещу друг, хванати за ръце. Когато един от калушарите вече не го
бивало за игра, на негово място вземали друг и този калушар, който останел без
партньор го обучавал. Обикновено калушарите имали на главите си червени шапки -
фесове, с китки пелин и чесън. За да изглеждат по-автентични и старовремски,
местната група в Черковица понякога слагала калпаци, когато трябвало да се представя
на конкурс. Немият пък носел старовремска филцова шапка.

Немият имал и друг атрибут - заешка кожа, пълна със сено или парцали, наречена
"чок". Понякога я размахвал в ръка, а понякога я завързвал отпред на копчалъка си.
Освен това носел червена сабя, направена от дърво. Той сам си правел сабята, от
каквото дърво сметне за добре. Само той бил принуден по време на ритуала да пази
мълчание - затова се наричал и ням.

Когато играели, ватафът давал нареждания на играчите - кога какъв танц да подхванат.
Немият пък следял дали се стараят и налагал със сабята мързеливите. Той следял и за
реда сред децата, които следвали групата русалии. Тя давала два типа представления -
за лекуване на болен и по дворовете, за здраве и плодородие. Когато играели по
дворовете, ги следвала доста голяма тълпа. Немият внимавал зяпачите да не
изпотъпчат градината на домакина и децата да не изкрадат плодовете по дърветата.
Той също така забавлявал зрителите - особено жените много обичали, когато правел
смешки със завързания на копчалъка му "чок". И накрая, немият събирал в един чувал
подаръците от всяка къща. Подаръците били в натура - вълна, сол, по-рядко жито.
Стопанинът ги слагал в средата на двора на две купчинки, една за играчите и една за
него. Сетне немият прибирал дела на калушарите, а стопанинът - своя. Той гледал в
неговата купчинка да има повече сол, защото когато животните сетне я ближели,
имали повече вълна и по-голям приплод.

В зависимост от щедростта на стопанина, играта продължавала различно време във

всяка къща, от пет минути до един час. Според местните хора танците са донакъде
различни по различните села. В Черковица и Дебово например се стремели да скачат
колкото се може по-нависоко, докато в Сомовит и Любеново, където в старо време
също имало калушарски дружини, играели по "на дупе" - с повече прикляквания. В
Белене пък дори играели полулегнали на гръб, подпрени с ръце за земята.
Игрите били разнообразявани от пантомими. Например някой от играчите се криел.
Немият го търсел и като го намерел, го налагал със сабята за радост на зрителите.
Имало и по-тежко наказание - ватафът нареждал на двама играчи да го вдигнат на
тоягите си и го налагал по петите. Имало и друг вариант - някой от калушарите или
немият се правел на умрял. Възкресяването ставало по същия начин - с бой по петите .
Ватафът давал знак кога някой да се прави на умрял, като смигвал на когото трябва.

(В Дебово ватафът имаше теория по въпроса - че от играта кръвта слизала в петите и

затова на най-уморените трябвало да се възстанови кръвообращението. Затова в
Дебово само играчите вземали участие в тази пантомима.В Черковица това се случвало
по-често с немия.)

Там, където стопанинът бил най-щедър, и ватафът забивал знамето в някой ъгъл и се
включвал в играта. За разлика от Ломско, всеки от играчите можел да носи знамето, а
не само ватафът. Това до голяма степен зависело от него - ако е по-усърден, си го носел
най-вече той, но можел да се разпореди и някой друг да го вземе . (Както се изрази
един стар ватаф, "да не съм им чирак, че да го мъкна".) Само мутът не бивало да го
носи. По време на играта никой не бивало да минава между играчите, знамето и
свирача. Когато това се случело, набивали виновника, ако е дете и цялата процедура
започвала отначало. По същия начин пазели и знамето - ако някой се допирал до него,
го биели. Няма данни той да се е разболявал.

Лечението ставало призори или привечер, на същата поляна, на която спели русалиите.
Болният бивал докаран на черга. Отгоре го завивали с друга черга, за да не вижда
какво става. До него поставяли нова паница, пълна с вода (или саламура), оцет, пелин и
чесън. Сетне по знак на ватафа цигулката засвирвала съвсем тихичко. Впрочем, по-
старият ватаф в Дебово не давал и на цигулката да свири. Когато играели по дворовете,
калушарите тропали с всичка сила, звънтели с хлопките и се провиквали. Играта около
болния ставала в пълно мълчание. Гледали да стъпват колкото се може по-лекичко,
така че той дори да не ги чува под завивката, само звънчетата феерично позвънявали
от време на време - около него и над него, защото русалиите го прескачали по време
на играта. Ватафът давал разпорежданията си само със знаци, а немият стоял настрани.
Знамето също било забито малко встрани. Според един калушар от с. Дебово бил
позволен само един възглас - "жалъша" , но тихичко.

(Пак по този възглас се познавало, че някой е болен от русалска болест. Ударените от

русалии викали "жалъша"; според някои местни старци дори животните, ударени от
русалии, надавали викове, в които можело да се различи "жалъша".)

Накрая играчите прескачали над болния за последен път - пръв ватафа, сетне русалиите
един по един и накрая немия. Немият удрял със сабята си гърнето и то се пръсвало.
Сетне всички хуквали да бягат. Когато болният подадял глава изпод завивките, не
трябвало да види никой от играчите - иначе болестта щяла да се прехвърли на тях.
Впрочем, това бил и най-сигурният начин болният да се излекува, така че понякога той
не им давал особено много време да се скрият и те тичали не на шега.

В Черковица и Дебово през последното десетилетие не са играли калушари. И преди

това, "през перестройката" (т.е. след 1985 г.), се събирали кажи-речи само за
фестивалите по народно творчество или по изричната молба на специалисти от музея в
Плевен, които искали да запишат ритуала. Допреди няколко десетилетия в близките
села Сомовит и Любеново също имало русалски дружини, които изпълнявали сходен
ритуал.