Излекувай ме, ако можеш

За промяната в отношението и други истории от един щастлив терапевт

Калин Ненков

Съдържание
I. ЕНЕРГИЙНА ХИГИЕНА НА ТЕРАПЕВТА
1. Енергийната хигиена като хигиена на взаимоотношенията
2. Грижата за себе си успоредно с грижата за другите
3. Градим работата си върху взаимно уважение
4. Кои са "нашите" пациенти, или доколко ние като терапевти сме отговорни за успеха на терапията
и доколко пациентът носи отговорност за собствения си оздравителен процес?
5. Всеки човек е уникален и затова всяка терапия може да се разглежда като експериментална, без
конкретни обещания или прогнози
6. Най-здравословно и за двете страни е, ако работим с ритъма и темпото на пациента, а не със
своите собствени
7. Лекуваме или присъстваме и подкрепяме?
8. Границата между релаксация и терапия
9. Обратната връзка, липсата на обратна връзка, фрустрацията, удовлетворението
10. Признанието
11. Сравнението с колеги и други терапевти
12. Отношението към компанията, за която работим, и работното ни място
13. Духовно-материалният съюз
14. Предразсъдъци за парите
15. Ценообразуването
III. МОИТЕ ЛЕЧЕБНИ КРИЗИ
1. Потиснатият гняв, чувството за вина и болките в корема
2. Преумората, болките в кръста и излизане от инертността
3. Страхът от провал, чувството за вина и операцията
4. Страхът от "раздяла", чувството за вина, високата температура и болките в кръста
5. Чувството за вина, срамът, унижението, силният световъртеж и поставянето на здравословни
граници
6. Припадането и споменът за чувството за вина
IV. ВЯРАТА, ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА И ОТГОВОРНОСТТА
1. Откриването на призванието и изборът на професия
2. Кредитите, фалитите и поемането на пълната отговорност

www.spiralata.net 1
 3. В какво влагаме енергията си, пилеем ли я, подаряваме ли я, или я насочваме в развитието на
собствения си потенциал?

БЛАГОДАРНОСТИ
Пиша този текст в отговор на въпросите, които пациентите и студентите са ми задавали през
времето. Завърших специалност, която на различни места в света е позната с различни имена. В САЩ я
наричат "Physical Therapy", в някои страни в Европа "Physiotherapy", в други "Kinesitherapy". Живея в
България, страна в Източна Европа, където много голям процент от дипломираните физиотерапевти
избират да работят като масажисти заради по-високите доходи. На 33 години съм, с малко над
деветгодишна практика като масажист, физиотерапевт и преподавател по тайландски масаж. Работил
съм с хиляди клиенти/пациенти и стотици хора са посещавали курсовете ми по тай масаж. Вярвам, че
благополучието на всички заедно по някакъв начин зависи от благополучието на всеки един поотделно.
За да бъде едно общество здраво, то се нуждае от здрави индивиди, здрави личности. За да бъде едно
общество щастливо, то се нуждае от щастливи индивиди, щастливи личности. Осъзнато общество се
гради от осъзнати индивиди. Не може да искаме обществото ни да е здраво и силно, ако ние сами не сме
извадили най-доброто от своята индивидуалност и не сме развили уникалния потенциал, който носим в
себе си.
Ще се опитам да разгледам личната отговорност за личното ни благополучие като основен принос
за просперитета на едно общество. Основен фундамент на благополучието е доброто здраве и като
професионалист, чиято работа е свързана с възстановяване и поддържане на здравето на хората, това ще
е призмата, през която ще изразя идеите си. Ще представя гледната си точка на терапевт, на пациент и
чисто човешката си гледна точка. Ще обърна внимание и на професионалните и личните
взаимоотношения между хората, защото здрави индивиди сами по себе си, без да имат здравословни
взаимоотношения помежду си, не могат да сформират здраво общество. Колкото по-осъзнати сме за
личната отговорност, толкова по-лесно ще можем да възприемем здравето и щастието като наш
собствен избор, който сме в състояние да правим във всеки един момент.

I. ЕНЕРГИЙНА ХИГИЕНА НА ТЕРАПЕВТА

1. Енергийната хигиена като хигиена на взаимоотношенията
Тук няма да разглеждам различни мистични ритуали, свързани с изграждането на "невидима
енергийна защита" около нас, която да ни предпазва от "негативните вибрации" на някои от
пациентите, а по-скоро ще обърна внимание на хигиената на взаимоотношенията с тях. Фактът,
че сме в едно пространство с човек, води до преплитане на аурите ни, независимо дали си
говорим, гледаме филм, правим масаж, пием кафе или правим секс. В този смисъл ще разгледам
енергийната хигиена като установяване на здравословни граници във взаимоотношенията в това
общо пространство.

2. Грижата за себе си успоредно с грижата за другите

За да имаме здравословни взаимоотношения с другите, е важно първо да изградим такива със
самите себе си. В контекста на работата ни, а именно грижата за здравето на пациентите под една
или друга форма, е добре да се погрижим най-напред за своето собствено здраве, защото човек
дава това, което има. Няма как да дадем нещо, което нямаме, и ако искаме да помагаме на хората
да бъдат здрави, е важно да поддържаме собственото си здраве. Ако искаме да осигурим за тях
пространство, изпълнено със спокойствие и доверие, за да можем да улесним комуникацията, е
важно да отворим място на спокойствие и доверие вътре в себе си преди това.

3. Градим работата си върху взаимно уважение

В основата на здравословните и хигиенични взаимоотношения стои уважението. Уважението
към себе си и уважението към клиента. Работих в един център, където собственикът изискваше от
терапевтите да имат отношение към него и клиентите от типа "слуга към господар". Независимо
от отношението им ние трябваше да се "подчиняваме", като оставяме на заден план достойнство,
себеуважение и собствената си ценностна система в името на просперитета на шефа. При този
нездравословен климат за няколко години във въпросния център на работните позиции се

www.spiralata.net 2
смениха над 300 колеги. Никой не можеше да издържи повече от няколко месеца. Виждал съм и
обратната позиция, когато ръководени от егото си терапевти и собственик на здравен център
третират пациентите си, демонстрирайки превъзходство, базирано на позицията "аз съм знаещ,
можещ и ти зависиш от мен". Бях свидетел на това как тази структура се разпадна за няколко
години не заради качеството на услугата, което беше безспорно високо, а заради високомерното
отношение и вменяването на чувство за неравнопоставеност.

Вярвам, че нашата работа е свързана със служене и ние сме в услуга на пациентите си, но има
разлика между служа и слугувам. На Изток след края на всяка процедура терапевтът благодари на
клиента/пациента, че е избрал да работи с него. Пациентите зависят от нашите знания и умения, но и
ние зависим от техния избор на терапевт и терапия. Ако работим от егото си, е лесно да влезем във
всякакви драматични игри на комуникацията. Имах една колежка, която, ако някой неин клиент
закъснееше с 5-10 мин. за процедура, при следващото му посещение се криеше и го посрещаше на
рецепцията със също толкова закъснение, за да му го върне. Но тя никога не напомняше на клиентите си
за важността на това да идват навреме. Кое е по-лесно – единият вариант е да помолим клиента да идва
навреме, като му обясним, че е важно за нас и за хората след него. В тази позиция е налице уважение
към нашето време, към времето на останалите клиенти, както и към въпросния клиент, защото сме
честни с него. Другият вариант е да се чувстваме зле всеки път когато той закъснява и после да му
"отмъщаваме", и това да продължава с години. В последната нагласа липсва уважение към собственото
време, към времето на останалите клиенти, които забавяме, както и към закъсняващия, защото
следващия път, когато той е навреме, ние всъщност го наказваме, като закъснеем, и посланието, което
стига до него, реално е: "Точността не е важна".

4. Кои са "нашите" пациенти, или доколко ние като терапевти сме отговорни за успеха на
терапията и доколко пациентът носи отговорност за собствения си оздравителен процес?
Винаги съм вярвал, че работата ми е да стимулирам собствената жизнена енергия на пациента,
която да работи за неговия организъм, а не да съм "проводник на космическа или универсална енергия",
която преминава през мен и се влива в пациента. Разбира се, не искам да подценявам терапевтите, които
следват тази теория или практика, но ще използвам една метафора: ако си представим как през една
тръба наливаме кристално чиста изворна вода в чаша, какво ще се получи, ако тръбата е ръждясала
отвътре или по стените й са се натрупали през времето шлаки и мръсотии - с какво ли всъщност ще се
напълни чашата? И точно защото не искам да поставям пациента в позиция, зависеща от моите
собствени енергийни блокажи, а и защото вярвам, че всеки организъм разполага със собствен ресурс да
се справи със собствените си блокажи, съм избрал за себе си този подход.
Нагласата, че пациентът има ресурс да се справи с проблема, за който е дошъл да потърси помощ,
ме води към въпроса доколко ние като терапевти сме отговорни за успеха на терапията и доколко
пациентът носи отговорност за собствения си оздравителен процес. Искам да уточня, че малко по-
напред, когато разглеждам споделянето на отговорността, нямам предвид бягането от отговорност от
страна на терапевта. На мнение съм, че всеки трябва да е отговорен за действията си и да не
злоупотребява с доверието на пациента, както и да се спазват всички законови, нормативни и етични
правила в работата. Това, което имам предвид под споделяне на отговорността, е, че ние работим и сме
в пряк контакт с пациента в продължение на един час веднъж или два пъти в седмицата, в някои случаи
по-често, в други по-рядко. През останалото време обаче ние нямаме контрол върху начина, по който
той живее живота си и върху това дали полага за себе си необходимите грижи, подкрепящи
оздравителния процес.
Имаше време в началото на практиката ми, когато бях много ентусиазиран и си мислех, че само от
мен и моите действия зависи успехът на терапията. Да ме избави от тази илюзия дойде моя близка,
която винаги се оплаква от здравето си. В работата си тя седи на стол, без да се движи, по девет-десет
часа на ден и очевидно обездвижването при нея е фактор, който става причина за болки в гърба и
периферните стави. За млад и ентусиазиран физиотерапевт като мен какъв по-удобен случай от този да
се докаже пред близките си и да получи признание и уважение. Веднага се заех и всеки път, когато се
прибирах в града на родителите ми, което беше най-рядко веднъж в месеца, полагах огромно старание
да направя най-ефективния масаж, който знам. Като още в началото изготвих и специален комплекс от

www.spiralata.net 3
упражнения, съобразени с нуждите на моята близка, който й препоръчах да прави до следващото ми
посещение. Предложих също танци или йога като форма на двигателна активност. Минаха няколко
месеца и дори година, през които единственото случващо се нещо беше оплакването, че болките в гърба
и ставите продължават, следвано от масаж. Без промяна в начина на живот, без изпълняване на
въпросните упражнения. С времето забелязах, че усмивката на лицето й, когато се оплаква, беше по-
голяма дори от тази, която се появяваше след масажа. Също така няколко пъти получих категорично
отрицание на всяко предложение за промяна на двигателната активност под предлог "стара съм за
такива работи". Осъзнах, макар и бавно, че няма какво повече да направя за нея.
Ние като терапевти имаме отговорността да представим коректно професионалното си мнение и да
направим всичко, което знаем и можем, в рамките на посещението, както и да дадем насоки за промяна
в начина на живот, но нямаме контрол върху действията на пациентите и тяхната нагласа към
собственото им здраве. Понякога здравето е въпрос на избор и ако този избор не се направи от
пациента, ние не можем да го направим вместо него.
Като поставих тази граница на отговорността, много естествено се получи така, че при мен
започнаха да идват предимно хора, които са мотивирани и разбират значимостта на собствените си
избори по отношение на здравето. Осъзнах, че не мога да помогна на всички и особено на тези, които не
искат да им бъде помогнато, а използват болестта си като манипулативно средство за привличане на
внимание във взаимоотношенията си с другите. Това от своя страна ми даде спокойствието, че мога да
работя само с "моите" пациенти и не е нужно да влагам усилия там, където няма смисъл, като по този
начин пестя енергийния си ресурс. И под пестя енергийния си ресурс нямам предвид, че работя по-
малко качествено с хора, които не са осъзнати за собствената си отговорност и избор, а това, че давам
професионалното си мнение коректно и неутрално, без да съм привързан към това дали те ще изберат да
работят с мен или не.
Имах клиент, който беше отслабнал с 30 кг за два месеца и кожата на корема му висеше. Без
предварителен разговор той се съблече, легна и заяви, че иска да му стегна кожата с масаж. Чувал бил,
че може. Малко се поколебах и отвърнах, че аз не съм пластичен хирург и не познавам техники, с които
да удовлетворя желанието му, и че бързото и драстично редуциране на теглото си има и своите
негативни странични естетически последици. Този диалог продължи около двадесет минути, през които
и двамата повтаряхме своите реплики, но с все повече напрежение в тона, като накрая аз категорично
заявих, че съм грешният за него човек и че е попаднал на грешното място, и не мога да направя
абсолютно нищо за него. Той се оплака на управителя, че съм бил груб. Единственото, което аз
направих, е да съм честен и директен с него. Той си спести пари, а аз не се втурнах да отговарям на
очаквания, за които беше ясно, че не мога да изпълня. Ако бях бизнес ориентиран и се бях наел да
работя по начина, по който той си представяше нещата, освен разочарованието от липсата на ефект
щяхме да имаме и като бонус неудовлетворението от работата и общуването помежду ни. Всъщност
точно това се получи, когато той отиде при колежката ми със същото искане плюс още едно - да работят
в 7 ч. сутринта при начало на работното време на кабинета в 14 ч. следобед. Тя се захвана, но издържаха
едва седмица, след което и тя прекрати драматично работата си с него. В този смисъл, ако се доверим на
себе си за това къде има и къде няма смисъл да влагаме енергия, това би ни подкрепило много в
дългосрочен план, независимо че в краткосрочен изглежда така, сякаш губим финансови средства, като
се отказваме да работим с някого.

5. Всеки човек е уникален и затова всяка терапия може да се разглежда като

експериментална, без конкретни обещания или прогнози
Веднъж избрали да работят с нас, един от първите въпроси, които пациентите задават, е колко
процедури ще са нужни, за да се реши проблемът. Докато учех физиотерапия в университета, имахме
клинични и стажантски практики в различни болнични отделения, като ортопедия и травматология,
неврология, вътрешни болести и други. Едно от нещата, които ни преподаваха, е прогноза на
заболяването, забележете, сякаш болестта си съществува сама, независимо от хората. За тази прогноза
информираме пациента в началото, дали ще бъде пълно възстановяване или по скоро поддържане на
състоянието и превенция на усложненията, колко време отнема, каква ще е дозировката на процедурите.
Разбира се, тези заключения са направени след дългогодишен професионален опит на хиляди
специалисти и аз самият използвам тази синтезирана информация. Няколко години по-късно обаче,

www.spiralata.net 4
когато специализирах в Тайланд, срещнах подхода на източната медицина, която третира човека, а не
болестта. Тя разглежда човека като единна енергийна система, съставена от тяло, емоции и психика и
взаимовръзките помежду им. Една от теориите е, че всеки блокаж, преди да се открие физически в
тялото, се заражда в психо-емоционален аспект. Тоест за всяка болест има психическа и емоционална
причина, която за всеки отделен пациент, макар и със същите физически симптоми, може да бъде
различна. И именно за това източните лечители се фокусират върху човека, а не върху болестта.
Аз уважавам безкрайно и източната, и западната медицина и не отричам нито едната, нито другата.
Ако не беше технологичното развитие на западната, сега нямаше да съм сред живите, но за това ще
говоря по-късно. Ако успеем да вземем най-доброто и от двата типа медицина, например философията
и подхода на източната и технологиите на западната, ще постигнем една чудесна симбиоза в полза на
крайния потребител - пациентите.
Но да се върнем към прогнозата. Случвало ми се е на база на опита ми с пациенти с проблеми с
междупрешленовите дискове на гръбначния стълб да се изкуша да прогнозирам, че пет процедури ще са
достатъчни, а впоследствие да решим проблема с една-единствена. Както и обратното - прогнозираме
една, а се оказват пет. След снемането на анамнеза и запознаване с всички обективни фактори насочвам
вниманието на пациента към това, че всяко тяло е уникално и реагира по различен начин на различните
терапевтични процедури. Поради това е много трудно да се направи прогноза и да се обещае конкретен
резултат за определен срок. Също така отново ангажираността на пациента във времето извън
процедурата оказва влияние. Обещаем ли, отново поставяме себе си под напрежение, защото, ако не се
получи, доверието на пациента към нас изчезва.
Имах един пациент, треньор по тенис, който идваше при мен заради проблеми с кръста. На въпроса
ми има ли други съпътстващи заболявания и травми в миналото и настоящето той отговори с не. След
първата ни процедура каза, че има силни болки в коленете. Като част от тази процедура имахме
разтягане на ишиокруралната мускулатура (тази по задната част на краката). Впоследствие се оказа, че е
със скъсани менискуси и на двата крака, които не са възстановени оперативно, а това е
противопоказание за екстензия в колянна става. На въпроса ми защо не ми е съобщил в първия ни
разговор за миналите травми той каза, че не го е сметнал за необходимо. Той повече не дойде при мен,
защото работата ми го травмирала. Понякога колкото и добре да снемем анамнеза, колкото и формуляри
за състоянието си да попълват пациентите, пропускат важна информация, която може да стигне до нас и
след няколко процедури. Затова по отношение на прогнозата можем да дадем минимум и максимум
процедури с известен толеранс за застраховка, но е добре да избягваме да даваме обещание, защото
винаги може да се окаже, че малка важна частица информация не ни е известна.
Също така, като имаме предвид психосоматичните връзки и това, че невинаги пациентите са
отворени да споделят друга информация освен за физическото си състояние, е добре да сме наясно, че
под маската на симптома може да се крият много и различни причини. Избрал съм за себе си подход
към всеки пациент като за експериментално лечение или терапия, независимо от това дали за първи или
стотен път срещам оплакванията, с които той идва. Никой не може да отнеме опита и знанията,
интегрирани в практиката ни, и те винаги ще работят за нас, но уникалността на всеки човек предполага
уникалност в хода на терапията.

6. Най-здравословно и за двете страни е, ако работим с ритъма и темпото на пациента, а не

със своите собствени
Когато вече сме информирали пациента и той се е съгласил да работим заедно, е много лесно да се
изкушим да търсим бързи резултати и да предложим идеалния според нас интензитет на терапията. Ако
се замислим, нашето идеално предложение е чудесно и би било валидно в един идеален свят, в който
всеки има неограничени финансови средства и време. В реалния свят обаче всеки разполага с различни
възможности. Ако настояваме пред пациентите, че не биха имали добър резултат, ако не следват
идеалния според нас ритъм, то е много вероятно да ги загубим като клиенти. А ако се опитаме да
представим идеалния вариант на пациента и в същото време му дадем пространство да реши според
собствените си средства и време с какъв интензитет да работим, може да изградим индивидуален ритъм
на работа заедно с него, който не би носил напрежение и за двете страни. И да не забравяме, че можем
да дадем на тялото такова количество и интензитет на терапията, каквото то може да поеме. Ако е по-
малко, пациентът ще усети дефицит, ако е повече, ще има съпротива и ефектът от работата ще се

www.spiralata.net 5
загуби.
Имах пациент с остри болки в кръста, който дойде и ми каза, че до утре трябва да е здрав, защото
отива в командировка и трябва да може да шофира и да работи. Предложих му да си остави кръста и да
дойде да си го вземе утре, за да имам време да поработя над него. Последва леко стъписване, преди да
разбере, че се шегувам. Процедурата мина чудесно, без болка, имаше и лекота в движенията, когато се
обръщаше по корем и по гръб, и в страничен лег. От разговора ни разбрах, че не е склонен да си почива
при никакви обстоятелства. И тъкмо когато си помислих, че ще успеем да го вдигнем на крака за
предстоящото пътуване, защото всичко показваше точно това, аз, увлечен от неговото желание, се
поддадох на собствения си ентусиазъм, или по-скоро нетърпение, и направих грешката да му подам
ръка, за да му помогна да стане. Целта ми беше да бъда максимално полезен, но в случая това беше
капката, която преля чашата. Като хвана ръката ми и се набра да се изправи, той мобилизира и стегна
цялото си тяло и най-вече мускулите на гърба, кръста и краката си. Точно този момент превърна
лекарството в отрова. Той замръзна на едно място и не можеше да помръдне повече. Аз се изплаших, но
осъзнах какво е станало и му помогнах да се облече. Той отиде до болницата отсреща, където му
сложиха обезболяваща инжекция и го оставиха да лежи за няколко часа там. След два дни го срещнах в
сауната, беше си здрав и невредим след принудителната почивка, но този случай ми остана като обица
на ухото. В стремежа си да постигнем бърз резултат, следвайки желанията на ума, пренебрегнахме
нуждите на тялото му и го форсирахме така, че се получи никому ненужно усложнение. Не можем да
дадем на тялото повече, отколкото то може да поеме в този момент.
В този смисъл най-здравословно и за двете страни е, ако работим с ритъма и темпото на пациента, в
случай че е по-бавно, а не със своето собствено темпо. И като казвам ритъма на пациента, имам предвид
възможностите на тялото му, а не желанията на ума му.

7. Лекуваме или присъстваме и подкрепяме?

Както споменах по-рано, ако погледнем на терапията като процес, в който терапевтът и пациентът
участват заедно и всеки носи собствената си отговорност по пътя към общата цел, а именно
възстановяването на пациента, то тогава не бихме могли да твърдим, че ние го лекуваме. Случвало ми
се е да чувам колеги да споделят как са излекували някого, когато резултатът от терапията е налице, и
да казват, че са свършили тяхната работа, но пациентът не е свършил своето, когато резултатът не е
налице. Тази позиция показва двоен стандарт – ако сме отговорни за успеха, би трябвало да носим
отговорност и за неуспеха.
Много пъти, когато съм бил ентусиазиран да се погрижа за някого, без да съм чувствителен за
неговата готовност да се погрижи за себе си и без да му оставя пространство да поеме своята
отговорност, съм се провалял. В случаите, когато съм подхождал с търпение, приемане и толерантност
към нагласата на пациента и съм го подкрепял да бъде малко по-осъзнат за отговорността към себе си,
без да съдя "вредните" му навици или бездействието му, съм имал много добри резултати. С времето
осъзнах, че аз не мога да лекувам никого. Единственото, което мога, е да създам уютно и безопасно
пространство за пациента, изпълнено с емпатия, грижа и приемане и в същото време достатъчно
предизвикателно – пространство, в което със знанията, уменията и опита си да подпомогна
оздравяването му и трансформацията му, ако той сам ги желае.

8. Границата между релаксация и терапия

Много студенти ме питат каква е разликата между релаксацията и терапията. Да, техниките са
класифицирани като едни или други, но къде е границата. Здравето е симптом за вътрешен баланс и
хармония в психо-емоционален и физически аспект.
Когато имаме нарушен баланс, релаксирането или стимулирането на организма могат да бъдат път
към връщането на този баланс. Както споменах по-рано, оздравителните процеси се задвижват най-
лесно в тялото, когато то е в състояние на спокойствие и когато жизнената енергия е стимулирана да се
движи свободно. От физиологична гледна точка, когато мозъкът разпознае една ситуация като опасна за
живота, той вкарва организма в състояние на „бойна готовност“, в което клетките спират да се хранят
нормално и спират да отделят токсини. Тялото се подготвя за водене на битка или за това да избяга и да
се спаси и цялата му енергия е насочена в тези две посоки, което, както казахме, стопира нормалното
функциониране на клетките в него. Този процес сам по себе си е много важен, защото увеличава

www.spiralata.net 6
многократно възможността за оцеляване в опасни ситуации. Ако се замислим обаче, колко често в
живота си попадаме в ситуации, които наистина застрашават живота ни. Ако броим такива, като
инциденти, катастрофи и природни бедствия, може би са един, два, пет, десет случая за целия ни живот.
Истинският проблем идва, когато влизаме в състояние на „бойна готовност“ в обикновени ситуации в
ежедневието ни, в работата ни, в семейните ни взаимоотношения. Това се случва, когато се чувстваме
застрашени от нещо или от някого. Ако се чувстваме така в тези чести, понякога по няколко на ден,
микростресови ситуации, то мозъкът ни реагира по същия начин и отново спира нормалното хранене на
клетките ни и отделянето на токсините от тях. Така естествените самооздравителни процеси са
възпрепятствани.
В този смисъл релаксацията е всъщност основен компонент на терапията. В днешно време, когато
повечето хора страдат от преумора, липса на достатъчно сън, стрес в работата или напрежение във
взаимоотношенията си с близките, мога да кажа, че релаксацията е много успешна терапия. Нашата
работа е да помогнем на пациентите си да си върнат състоянието на покой на организма и по този начин
и нормалното функциониране на клетките, органите и системите.

9. Обратната връзка, липсата на обратна връзка, фрустрацията, удовлетворението

Обратната връзка от пациентите за тяхното състояние след нашата работа е важна по отношение на
изграждане на собствения ни авторитет. Всеки от нас има случаи в работата си, след които изпитва
фрустрация или пък удовлетворение, в зависимост от това дали обратната връзка от пациента е
положителна, отрицателна, или пък напълно липсва. Опитът ми показва, че пациентите са склонни да се
свързват с мен, докато все още имат нужда от услугите ми, т.е. докато все още имат известно
неразположение. Веднъж когато се възстановят напълно, лесно забравят за това, че са имали
дискомфорт, и рядко се случва някой да се обади и да сподели, че вече се чувства добре, независимо от
обясненията ми, че комуникацията е важна до края на възстановителния процес. В началото ми се
случваше много да се фрустрирам, когато полагам голямо старание, за да помогна на някого, и се окаже,
че той не ми дава информация за резултата от работата ни заедно.
Том дойде при мен със силни болки в кръста и с препоръки от негов приятел, с когото съм работил.
След първата ни процедура той повече не се появи. Разстроих се, защото особено когато човек идва с
препоръка от друг, аз завишавам очакванията към себе си и проявявам самокритичност повече от
обичайното. Всичките ми съмнения в качеството на работата ми отново излязоха на повърхността и ме
обзеха, и това се случваше при всеки подобен случай. Година по-късно Том ми позвъни и ме попита:
"Помниш ли ме, аз съм Том, преди година ме болеше кръстът и с една процедура при теб се
възстанових, и всичко ми мина, сега имам подобен проблем и искам отново да си запиша час." В този
момент ми се отвори различна перспектива, че причината, поради която много от хората не се обаждат
след първата, втората или третата процедура, е възможно да са добре свършената работа и тяхното
удовлетворение.
До този момент приемах липсата на обратна връзка като негативна такава, а оттогава насам
започнах да я виждам и като позитивна. Не искам да абсолютизирам и да твърдя, че причините са
винаги само едни или само други. Просто това преживяване ме накара да се вгледам навътре в себе си и
да изследвам защо съм склонен при липса на обратна връзка да се приемам по-скоро като неспособен,
отколкото като способен. Защо мислите ми генерират по подразбиране чувство за вина, а не
удовлетворение? Доколко самоувереността ми, високата ми самооценка и удовлетворението от работата
ми са стабилни и доколко позволявам да зависят дори не от действията на хората, а от моите фантазии
по отношение на техните действия? Понякога получаваме позитивна, друг път негативна обратна връзка
и тя е необходим коректив в личностното и професионалното ни израстване и развитие. Това доколко
сме зависими от нея обаче по отношение на начина, по който се възприемаме, по отношение на
завишената ни самокритичност, чувството ни за вина и липсата на удовлетворение – всичко това е плод
на собствените ни мисли и ограничаващи вярвания за себе си.

10. Признанието
Колко е важно да получаваме признание за работата си? Доколко наистина е важно да бъдем
признати от професионалната гилдия или от някоя браншова асоциация или от семейството и близките
ни? Това са деликатни въпроси.

www.spiralata.net 7
 Когато баща ми веднъж го заболя силно кръстът (той е с диагностицирана дискова херния, която от
време на време му създава проблеми), аз имах много работа и не можех да отида до града, в който той
живее – на 100 км разстояние от града, в който аз живея. Поканих го да ми гостува за една седмица, за
да се погрижа за него, но той отказа. Реших, че си е негова работа и няма да го насилвам, въпреки че се
чувствах малко виновен за това, че не отивам при него, когато той има нужда от мен. След няколко дни
му се обадих да го питам как се чувства и, меко казано, се шокирах. Разбрах, че пътува за друг град на
същото разстояние, но в противоположната посока, и тъкмо пристига при един много известен
чекръкчия, за да се погрижи за болките си в кръста. Наистина не знаех какво да кажа... пожелах му
успех и затворих телефона.
Преживях тази случка много болезнено, защото той знае с какво се занимавам, поканих го да се
погрижа за него и очевидно пътуването не беше проблем в случая, но той избра да отиде при друг с
мотива, че не обича столицата, където аз живея, и при мен отнема време и няколко процедури, а онзи
човек, другият, за пет минути върши работа, която му носи облекчение. Въпреки чутите мотиви една
част в мен сякаш рухна, почувствах се малък, неспособен, неуважаван и неподкрепен от един от най-
близките ми, баща ми. Дори изпитах доза унижение. След седмица все пак му се обадих и разбрах, че се
чувства по-добре и сега води и приятеля си Джон при същия този човек да се погрижи и за неговия
кръст. Предадох се и дълго време не звънях и не се интересувах как е и какво прави. Сякаш всичките
хора, на които бях помогнал през годините, не можеха да запълнят дупката, която се беше отворила от
липсата на получено признание от баща ми. Навярно той изобщо и не подозира как съм се чувствал,
защото мотивите му са били различни, нямащи за цел да ме наранят.
Половин година по-късно, когато аз работех с Джон, на когото онзи човек така и не беше успял да
помогне, за което ще разкажа в главата за лечебните кризи, споделих тази история със студентите си и
се оказа, че всички с изключение на един са преживели подобни ситуации в семействата си. Джон се
вижда с баща ми всеки ден и след като му бях помогнал да се справи с проблема си дълготрайно и
устойчиво, усетих и промяна в отношението на баща ми. Понякога е най-трудно да получим и да дадем
признание на най-близките си. И когато сме най-малко уверени и най-болезнено се нуждаем от него, то
не се появява, а идва тъкмо тогава, когато имаме висока самооценка и не се интересуваме от него.
Когато се дипломирах и започнах да си търся работа, без да имам някакъв стаж, бях на две
интервюта, на които без особено ясни критерии за подбор с лекота отхвърлиха кандидатурата ми.
Тогава още се фрустрирах заради липсата на обратна връзка. Третото място, на което кандидатствах,
беше работа в морски курорт. Още по телефона ми съобщиха колко са впечатлени от CV-то ми и че съм
сред наетите кандидати. Само трябваше да отида на формално интервю в град, отдалечен на 400 км от
моя, защото там беше офисът на фирмата. Mесец по-късно се озовах в един от водещите SPA центрове
по българското Черноморие. Бях много изненадан, когато дамата от първото от двете интервюта, на
които не бях одобрен, се появи и резервира час при мен, без да ме помни естествено, все пак бяха
минали около два месеца от първата ни среща. След като остана много доволна и ми остави щедър
бакшиш, ме попита дали след туристическия сезон не си търся работа, защото тя притежава салон и има
нужда от кадри като мен. Учудена от усмивката ми, тя каза, че говори сериозно и не се шегува. Тогава й
припомних, че преди два месеца самата тя ме е отхвърлила на интервю за работа за собствения й салон.
Беше толкова шокирана, че ме попита дали знам защо се е получило така. Наистина нищо не можех да
отговоря на този въпрос, но с радост установих, че проблемът не е бил в мен.
Сякаш тогава беше седмицата за възмездие, защото след три дни се появи и дамата от второто
интервю, която отхвърли кандидатурата ми за SPA центъра към луксозен хотел в София. Отново се
падна на мен удоволствието да работя с нея. Не можех да си представя по-блестящо стечение на
обстоятелствата. Сценарият се повтори, само че с нея продължихме контакта си и по-късно – след около
две години тя ме нае да обуча персонала във веригата от центрове, на които беше управител. В една от
почивките тогава ме попита: "Добре де, защо не работим заедно по принцип?" Аз се усмихнах и
шеговито отвърнах, че знае отговора. "Добре де, това е ясно, беше преди години, защо сега не работим
заедно" – продължи тя. Аз обаче вече бях попаднал на място, където се чувствах удовлетворен,
уважаван и подкрепян от работодателите си и нямах намерение да се местя скоро. По ирония на съдбата
тенис клубът, в който работех, беше от другата страна на улицата срещу един от нейните центрове.
Има моменти, в които работим усилено и се стараем неистово да получим шанс за изява и
признание. В тези моменти забравяме, че най-важното е да следваме пътя си, сърцето си и да

www.spiralata.net 8
преживяваме удовлетворение от самата работа, а не от оценките на другите хора. Става така, че
неусетно стигаме до място в себе си, от което, като работим работата, за която сме призвани и
изпитваме същинско удовлетворение от нея, нуждата от външно признание намалява и почти изчезва. И
точно тогава то започва да се появява и да ни застига от най-различни страни и посоки.
Когато стабилната ми самоувереност като физиотерапевт и масажист се интегрира в мен и се заех
да популяризирам изкуството на тай масажа в България, като го преподавам, продължавах да срещам
същите ситуации по пътя си. Моите преподаватели от университета не проявяват интерес към метода,
от асоциацията и съюза на физиотерапевтите – също. Единствено от асоциацията по спортна медицина
ми предложиха да водя курс за тях, но отношението им беше повече от арогантно. За щастие научих
уроците си и фрустрациите липсват. За сметка на това стъпка по стъпка се свързах с колеги от други
университети и вече правя външни курсове за техните студенти. На този етап участието ми в каквито и
да било академични структури или асоциации ми се вижда безсмислено, тъй като вътрешните
взаимоотношения между колегите там, макар че са в една организация, не стъпват на стабилна основа,
изградена върху взаимно уважение и екипна работа, а са се превърнали в борба на егото и плетене на
интриги. Единственото, което мога да правя на този етап и вече го правя, е да осигуря за моите студенти
пространство в общност, която сами изграждаме, така че да можем да се подкрепяме едни други и всеки
себе си вътре в нея.

11. Сравнението с колеги и други терапевти

Слаб, посредствен, добър, много добър, най-добър – от коя ли група специалисти съм? Много
клиенти и колеги споделят за един или друг специалист колко е добър или как за нищо не става. Чувал
съм и двете характеристики за едни и същи хора, както съм сигурен, че и за мен може да се чуят
полярни мнения и оценки. Какво означава да си добър специалист? Да приемем, че говорим за тези
специалисти, които спазват законовите норми и професионалната етика. Ако има такива, които не го
правят, то не си заслужава да ги дискутираме. Всеки специалист е добър, ако работата, която върши, е
част от призванието му. В индивидуалната работа е като с партньорите в личния живот, с един си
пасваме, с друг не. И ако не си пасваме с някого, това прави ли ни лоши хора? Не! Ако не сме щастливи
с някого, намираме друг, с когото сме. Същото е и с терапевта – ако не ни върши работа, намираме друг,
който успява да удовлетвори нуждите ни. Абсурдно е да твърдим, че някой специалист не е добър, ако
има клиенти или пациенти, които продължават да го посещават. На всички студенти в университета и в
допълнителните курсове се преподава един и същ материал, едни и същи техники, но всеки ги използва
и прилага по различен начин, пречупвайки ги през своята уникалност, и точно в това е чарът. Не искам
да си мисля какво би било, ако всички използват едни и същи похвати по един и същи начин.
Когато преподавам, една от най-често дискутираните теми е как да подберем от всички техники,
които знаем, най-подходящите, защото не можем да направим всичко в рамките на един час или час и
половина. Отговорът ми винаги е един и същ. Препоръчвам на всеки да избере похватите и стила на
работа, които му носят най-голямо удоволствие на него самия. Когато изпитваме истинско удоволствие
от работата си, пациентите го усещат и това им харесва и ги привлича. От друга страна, ако изпитваме и
малко напрежение от това, което правим, то също се предава на пациента. В този смисъл добър
специалист бих нарекъл този, който работи с любимите си средства и изпитва удоволствие от работата.
Един терапевт с едни средства може да постигне същите резултати като друг терапевт с други средства.
Кой от двамата е по-добър? Ако това беше спорт или състезание, щяха да се сравняват резултати. Няма
по-добър и по-малко добър терапевт, всеки е успешен, ако работи с любимите си средства и методи.
Всеки е добър за клиентите, които продължават да избират да го посещават. И всеки пациент намира
точния за него терапевт с точната за него терапия. Да се сравняваме с някого е игра на егото, която
може да изсмуче цялата ни енергия и да ни отклони от нашия собствен път. Да се осъждаме, че не сме
успели да помогнем на някого, на когото друг е успял, е като да се хвалим, че сме помогнали на някого,
на когото друг не е могъл да помогне. Всеки терапевт е уникален и всеки пациент е уникален и е въпрос
на това да се срещнат тези, които са подходящи един за друг, в точния момент.

12. Отношението към компанията, за която работим, и работното ни място

Някои от нас работят за себе си, други работят във фирма като служители. Някои са способни да
поемат риска и цялата отговорност на собствения бизнес, други се чувстват по-комфортно, когато

www.spiralata.net 9
отговорността им е ограничена и друг поема икономическите рискове. Минах по пътя на това да съм
служител, след което партньор с по-голяма компания и дори за кратко работодател. В момента имам
фирма и сам се грижа за дейността си, без началници, партньори или служители. Когато в началото на
кариерата си работех в различни екипи, непрекъснато се чудех защо някои от колегите непрестанно се
оплакват от условията на работа, ниското си заплащане или пък от отношението на началника. Някои от
тях дори нарочно занижаваха качеството на труда си с идеята, че по този начин си връщат на шефа или
на съдбата. Кой е големият губещ обаче в тази ситуация? Ако изхождаме от подобна позиция, е твърде
вероятно тотално да пропиляваме времето си с оправдания от рода на това, че не сме достатъчно
ценени, че шефът ни не ни мотивира, в чудене защо да го правя за друг, като на него не му пука, и още
много подобни. Ако имаме и колега, който се чувства по подобен начин, е още по-лесно да влезем в
капана на оплакването. Пием кафе в почивките и обсъждаме колко е несправедлив животът. Дали обаче
тези действия подкрепят развитието ни?
Докато работим "за друг", имаме уникалната възможност да експериментираме и да се развиваме в
желаната от нас посока в реална ситуация, без да поемаме непресметнати рискове. Ако използваме това
време пълноценно и подхождаме към всяко свое действие с нагласата, че го правим за себе си, а не за
шефовете си, всъщност изграждаме стабилна основа, трупайки безценен опит. В един момент този опит
ни утвърждава пред самите нас и пред света като готови да направим следващата стъпка по посока на
професионалното си развитие и ни дава увереността, която ни е нужна, за да се справим с новите
предизвикателства. Възможно е да стигнем до етап, в който наистина сме дали всичко от себе си на
дадено място и все пак да не изпитваме удовлетворение. Тогава може би просто е дошъл моментът да си
тръгнем оттам и да поемем риска да следваме пътя си, а не да потъваме в инертността. Като казвам това,
нямам предвид да загърбваме здравия разум и сляпо да се втурваме напред или пък излишно да
страдаме на място, на което сме осъзнали, че не си струва. Точно обратното, ако уважаваме времето и
труда си и осъзнаваме възможностите си, много по-лесно ще можем да направим избор дали да работим
за себе си, да го правим в партньорство, или да бъдем служители в друга компания и този избор,
независимо какъв е, да ни носи удовлетворение.
Всеки път, когато се чувстваме слаби, уязвими, неуверени и застрашени, можем да се запитаме дали
се грижим достатъчно за себе си, или улисани в работата си и грижата за другите сме пренебрегнали
своите собствени нужди? Дали уважаваме себе си и труда си достатъчно, дали отстояваме ценностите
си? Дали уважаваме и сме благодарни на пациентите си за това, че виждат в наше лице човек, на когото
да разчитат, или сме се поддали на инертността? Дали сме спокойни и насочваме енергията си към
подходящите за нас пациенти, или полагаме напразни усилия и се изтощаваме, за да спечелим клиенти
или пациенти, които не са за нас? Дали осъзнаваме границите на отговорността си, или се натоварваме
да поемем цялата отговорност за лечебния процес и това ни тежи? Дали се свързваме и изразяваме
собствената си уникалност? Дали възприемаме пациента като човек, личност, индивидуалност, или го
третираме като "случай"? Дали сме отворени и приемаме непредвидимостта на терапевтичния процес,
или следваме стриктно начертани рамки? Дали даваме прогнози и обещания, които ни тежат
впоследствие, или приемаме неизвестността и сме будни за откриващите се възможности или
появяващите се ограничения? Дали сме достатъчно чувствителни и уважаващи ограниченията, ритъма и
темпото на пациента, или в стремежа си да се докажем пред себе си и другите форсираме процеса, за да
постигнем бързи резултати? Дали сме достатъчно емпатични, подкрепящи и вдъхновяващи за пациента,
или по-скоро гордостта ни взема връх? Дали сме склонни да сме зависими от оценката на околните и да
се фрустрираме лесно, да изпитваме чувство за вина и да сме безпощадни в това да се критикуваме, или
приемаме адекватно обратната връзка, отчитаме обективно реалността и сме мили със себе си? Дали
живеем и работим спокойно, признавайки собствения си авторитет, както и този на другите, или се
сравняваме непрекъснато с тях, завиждаме им и прахосваме енергията си в това да се състезаваме с тях?
Дали изпитваме истинско щастие и удовлетворение от работата си, или се борим упорито и болезнено
да получим външно признание?

13. Духовно-материалният съюз

Няма да разказвам за попа с големия златен ланец, който си продаде ролекса, за да плати сметките
за ток на църквата, защото такава била "Божията воля". Това между другото е истинска история, която
наскоро се случи в един красив български град, но не точно това другаруване на "духовното" с

www.spiralata.net 10
материалното имам предвид. Нито пък говоря за богатите хора от Запада, които отиват на Изток, за да
търсят себе си, като чистят тоалетните на някой ашрам в три през нощта, а през останалото време
„мижитират” (думичка, родила се в разговор със сестра ми, илюстрираща форма на "медитация", в
която мижим в поза "Лотус" и излъчваме "духовност" с всички сили в очакване на псевдопросветление).
Това, за което говоря, са предразсъдъците по отношение на парите, вътрешните борби по отношение на
това кой път да изберем, духовния или материалния, и има ли конфликт между тях, или можем ли да
бъдем духовни и в същото време да не се отричаме от материалните блага, а, напротив, да създаваме
изобилие в живота си.

14. Предразсъдъци за парите

Още от малък си спомням как ме учеха, че "много пари с честен труд не се изкарват", че "не можеш
да забогатееш по честен начин", че "добрите хора са бедни", че "пари при пари отиват", че "богатите не
спят спокойно", че "който има най-малко, е най-близо до Бога". Има и още много такива поговорки,
които програмират у нас негативно отношение към парите и дори създават нагласата, че наличието им е
в противоречие с духовността. С други думи, да си духовен, сиреч беден, е добро, а да си богат е лошо.
И понеже аз естествено исках да поддържам образа на добър човек и пред себе си и пациентите си, и
пред света изобщо, някак си неизменно чувствах вина всеки път, когато разполагам с повече пари от
някой друг или пък някой ми каже, че не може да си позволи услугите ми, защото са му много скъпи.
Говорил съм си с доста от колегите и студентите ми и се оказва, че много малко от тях са намерили
смелостта и увереността да заявят цената, която мислят, че заслужават, и спокойствието да я
комуникират с клиентите си. Повечето, общо взето, се люлеят между неудовлетворението от ниската им
цена и чувството за вина от високата им цена и напрежението от комуникирането й с клиентите.
Същото преживявах и аз.
Но въпреки всички тези формирани в детството ми представи една част в мен винаги е знаела, че е
възможно да си богат, щастлив, добър и духовен едновременно, че духовното и материалното могат да
вървят ръка за ръка. Все пак сме заобиколени от материя, живеем в материален свят, разменната монета
за всичко са парите. Хлябът, домът, дрехите, всичко струва пари, такава е реалността. Какво е
духовността? Тя е въпрос на будност, въпрос на това да осъзнаем, че освен тяло имаме и дух. И както
тялото се нуждае от духа, за да е живо, така и духът се нуждае от тялото, за да е тук, на земята. Тоест
самият живот така или иначе сам по себе си вече е проявление на духовно-материалния съюз, няма
нужда да отричаме допълнително и нарочно едното, за да преживяваме другото. Няма нужда да караме
тялото ни да страда и да неглижираме нуждите си, за да се стремим към духовност, и, обратното, няма
нужда да захвърлим вярата си и да се отказваме от духовната си същност, когато правим бизнес.
Осъзнавайки тези неща, реших да предприема действие в посока на това да интегрирам новите си
вярвания и представи в живота си и на практика да свържа двата аспекта, без да има конфликт между
тях. Реших да сложа висока цена на услугите си. Истинският шок за мен дойде, когато забелязах
следния парадокс, че в миналото, докато работех за друг, много лесно комуникирах високата за нашите
стандарти цена. А по-късно, когато работех за себе си, ми беше по-трудно да заявявам дори по-ниска
цена. Оказа се, че в първия случай, когато говоря за някакви абстрактни суми - казвам абстрактни,
защото моята комисиона беше доста ниска и аз реално не докосвах парите от високата цена, - нямах
никакви бариери в комуникацията. Някой друг, в случая собственикът на центъра, според старите ми
представи, които доминираха тогава, беше "лошият" богаташ. Друг беше "нечестният" и този, който е
"далече от Бога". Аз просто си бях добър и беден и най-вече духовен, вършех си работата и доволно,
заедно с останалите колеги го съдехме за богатството му.
Няколко години по-късно, когато вече бях променил в ума си нагласата си към парите и имах
луксозен център, в който бях съдружник, ми се наложи да преодолявам бариери в комуникацията, които
дотогава не бях срещал. Най-предизвикателната от тях беше чувството за вина, за това, че не съм
достъпен ценово за много хора. Конфликтът се беше пренесъл от едно място на друго, беше се настанил
между новите и старите представи. Бях убеден в истинността на новите, но старите драпаха с всичка
сила да запазят господството си. Не беше никак лесно да срещам разочарованието и обвинението в
очите на някои приятели, колеги и клиенти по повод промяната, която бях направил, и да оставам
спокоен с тях. Борех се отново с до болка познатото ми чувство за вина, но след достатъчно на брой
подобни ситуации изградих истинската си увереност, защото видях, че да се чувствам виновен заради

www.spiralata.net 11
емоциите и реакциите на хората е все едно да поема аз отговорността за тях. И понеже така или иначе
това не е възможно, просто свикнах с идеята, че каквато и цена да имам, пак няма да съм достъпен за
всички, а и през времето видях, че и при 20 лева (1 евро е приблизително равно на 2 лева), и при 130
лева броят на недоволните не се променя, просто хората са различни. В началото на кариерата ми се
случи да правя масаж на адрес в частен дом за 20 лева и клиентът да иска секс услуга от мен за тази
цена. Когато му отказах, той се ядоса и каза, че цената ми е висока и че има много колеги, които за по-
малко пари предлагат и екстри. Освен шока и фрустрацията, които преживях, разбрах, че цената може
да сложи и хигиенни граници, тоест ако клиентът плаща ниска цена, може да си позволи да се държи
неуважително и арогантно, но ако плати висока цена, е много по-малко вероятно да рискува парите си с
неуважение към терапевта. В този ред на мисли стигаме до ценообразуването.

15. Ценообразуването
Не съм експерт в ценообразуването и нямам финансово образование. И понеже услугите не са
стока, свързана с материали, производствен процес и ясни параметри на ценообразуването, в случая
говорим за цена на преживяването, което доставяме на клиентите си. След като изчислим нужните
консумативи и съпътстващи разходи, остава да добавим и стойността на собственото ни образование и
труд и накрая да я декорираме със стойността на преживяването, което създаваме за клиента. Ясните и
фиксирани параметри са наем на помещение, режийни разходи, консумативи, такси, данъци и други
подобни, след което се пренасяме в деликатната част, а именно не толкова ясните и фиксирани
параметри, като труд, инвестиции в образованието (неясни, защото не е ясно за какъв период от време
сме заложили да се възвърнат при конкретната цена), чувството, което създаваме у клиента и пациента,
и цялостното му преживяване от контакта му с нас. Предвид всичко това, най-важното в цената на
услугата за мен си остава спокойното и увереното й комуникиране с клиента. Ако тя ни носи и малка
доза напрежение, породено от чувство за вина, колебание, неувереност или каквото и да било друго, то
се предава на клиента и услугата става непродаваема. Ако работим в екип, колкото и ние да сме
спокойни и уверени в цената си, ако администраторът или рецепционистът не е, а пък той продава
услугата, това пак се усеща от клиента и тя отново е непродаваема. Ако пък и те са спокойни и уверени,
но освен нас има и служители терапевти, които не са, то отново услугата става непродаваема.
Работех в център, където бях наел още един служител, който беше отличен специалист като
качество на работа. Вече се бях справил със собствените си бариери, бях придобил увереността да
представям високите цени и успявах да привличам клиенти. Веднъж попаднали в неговата смяна обаче,
те не се връщаха повече при нас. Аз познавах качеството му на работа и не се съмнявах в него, но един
ден той открито ми заяви, че е абсурдно да се работи на такива цени. Парадоксалното беше, че на
мястото, от което той идваше, работеха на по-високи. Видяхме, че няма как да продължим да работим
заедно при тези различия в схващанията ни. Останах сам, но много по-спокоен. След време се оказа, че
същия проблем имат и хората от администрацията, които приемаха плащанията. И понеже те
обслужваха целия комплекс, а аз бях само наемател на едно от помещенията, нямах права да
упражнявам какъвто и да било контрол. В един момент ми стана ясно, че дори и да се справя със
собствените си бариери, няма как да се справя с бариерите на хората, с които съм в дадено
партньорство. По естествен път излязох от това партньорство и започнах да работя сам, като този път
сложих една средна за стандарта ни цена, но тя на практика вече обслужваше много по-малко звена и
моят процент, оставащ след всички разходи, се оказа по-висок, отколкото беше при високата цена в
големия комплекс. Вече няколко години работя по този начин и наблюдавам устойчив ръст на
приходите.
Интересното е, че в много редки случаи отново ме налягат стари предразсъдъци и решавам да
направя отстъпка на някого, без той да си я е поискал, като решавам вместо него, че има нужда, а
впоследствие се оказва, че всъщност човекът няма никакъв проблем с цената. Но това идва, за да ми
напомни да не поемам чуждата отговорност и да не си измислям истории за хората. Няма нищо лошо в
добре представената отстъпка, но тя както позитиви, може да донесе и негативи. Защо? Защото реално
отстъпката, която правим, е от неясните параметри. Правим компромис с труда си, с образованието и
квалификацията си и със способността си да доставяме качествено преживяване. Ние не отстъпваме от
номинала, покриващ разходите ни. В този смисъл, ако ние можем да си позволим да извършваме услуга
на по-ниска от обявената ни цена, как после ще убедим клиентите, че като искаме обявената цена, не

www.spiralata.net 12
спекулираме. Въпросът е много деликатен и е добре всяка отстъпка, която правим, да е частен случай, а
не на някакъв принцип. Съпругата ми също работи в сферата на услугите и последните три години
прави промоции в своята дейност с отстъпки за Свети Валентин, през юни за рождения ден на студиото
и за Коледа. Тази година в края на януари и началото на февруари клиентите, които се обаждаха, не
питаха за свободни часове в графика й, а директно "кога ще бъде следващата промоция". Оказа се, че
колкото повече популярност носи една промоция, толкова по-трудно се продава услугата на обявената й
цена. И да не забравяме, че в индивидуалните терапевтични сеанси ние имаме възможност да работим
само и единствено с един човек в даден момент, тоест няма как да масажираме трима или десет души за
един час, че да им направим групова отстъпка. Това не е стока, не е и групова услуга. Това е специално
индивидуално преживяване, което е много лично и подходът е много личен към всеки един пациент или
клиент поотделно. И ако искаме да сме способни да доставяме услугата си по този специален начин,
именно от неговата стойност в цената, където са нефиксираните параметри, не трябва да отстъпваме.

ІІ. ЛЕЧЕБНИТЕ КРИЗИ

Лечебната криза е нещото, за което нито един преподавател в университета не ни разказа

нищо. Някои споменаваха, че след масаж или дадена физиотерапевтична процедура може да има
и негативна реакция в организма и това е всичко, което научих по темата за четирите години
следване. По-късно, когато започнах да се лекувам с хомеопатия, чух този термин от моя лекар,
също и от един колега от университета, при когото отидох на масаж заради болките си в кръста от
преумора. Любопитството ми бе провокирано до такава степен, че реших да помоля специално
избрани пациенти да си записват всичко, което забележат като реакция в първите три дни след
всяка процедура, като на четвъртия идваха за нова процедура. Като млад специалист усещах
огромна пропаст между теоретичната подготовка в университета и практическата работа без
супервизия в реална среда. Обратната връзка от пациентите ми спомогна до голяма степен за
изграждането на мост между тях, който ми донесе спокойствие и увереност във воденето на
терапевтичния процес. Все още си мисля, че най-лесната част от работата ни е техническата. С
времето все по-лесно избираме подходящите средства, но тъй като всеки човек е уникален, най-
труден за мен си остава процесът на комуникация с пациента и задържането на доверието му,
особено по време на лечебна криза.

И така, лечебната криза е периодът след терапевтична процедура, в който организмът е влязъл в
режим на детоксикация, стимулиран от освобождаването на енергийните блокажи. В това състояние
тялото се балансира и пречиства по естествен път, подпомогнато от работата на терапевта. Кризите
могат да са с различна продължителност и различна сила, с най-различни симптоми и да се появят още
след първата процедура или да са нужни няколко процедури, за да се активират. Също така не са
задължително явление, съпътстващо всяка терапия и всеки пациент. Може изобщо да не се забележат.
Обичам да използвам една метафора, когато представям на пациентите си метода на работа и ги
запознавам с евентуалните реакции в организма. Ако имаме една мръсна чаша и искаме да я измием,
кризата е моментът, в който мръсната вода изтича от чашата.
В днешния модерен свят едно от най-модерните неща се оказва стресът. Голяма част от хората са
загубили напълно рефлекса да се грижат за себе си. Много от тях до такава степен са свикнали с
напрежението, болката и дискомфорта, трупани с години по една или друга причина, че възприемат
главоболието, нервния стомах и болките в гърба като признаци на добро здраве. Когато някой ми каже,
че от две години го боли гърбът, но за него това си е нормално и предприема действие чак сега, защото
вече не може да се движи, или че е нормално да си го боли глава през деня, докато е на работа, но идва
сега, защото вече не може и да спи, и дори аналгинът не му помага, се чудя дали инстинктът им за
самосъхранение е притъпен, или приоритетите са се извратили и са оставили здравето някъде на
опашката след кариерата, колата, айфона, уискито, бирата, партньора и децата. Без да подценявам
всички тези неща, си мисля дали ще са също толкова важни, ако здравето ни липсва? Дали ще им
придаваме същото значение, дали ще се стремим по същия начин към материалните придобивки, дали
пак ще избираме да се грижим за близките си приоритетно и за сметка на собственото си здраве, дали
ще можем да се радваме на връзката си с тях пълноценно? Казвам всичко това, защото ако човек трупа

www.spiralata.net 13
напрежение с години, няма как то да се изпари от тялото и да изчезне незабавно и незабелязано.
Колкото по-стар е проблемът, толкова е по-голяма вероятността да се преживее по-дълга и по-тежка
лечебна криза. Колкото по-навреме се погрижим, толкова по-леко и безсимптомно протича процесът на
възстановяване.
В същия този модерен свят фармацевтичните компании произвеждат модерни лекарства с идеята да
ни абонират за продуктите си за максимално дълъг период. Повечето от тях са обезболяващи и
потискащи симптомите, които ни дава тялото. В нито една реклама не се казва "работи по-малко и се
наспивай, за да не те боли глава", всеки препоръчва "продължи да се стресираш и пий от нашите
уникални хапчета по три пъти на ден". Или да сте чули "променете храненето си"? Не, "продължавайте
да не внимавате каква храна поемате, но с всяко хранене пийте по едно от нашите хапчета за стомах".
Дори вече рекламират лекарствата като вкусни, не е ли извратено? Но кой носи отговорността за тази
перверзия? Не са фармацевтите, които произвеждат вкусни лекарства, притъпяващи сетивата ни, не са и
докторите, на които им се плаща, за да ги предписват. За мен отговорността си остава в крайния клиент
– хората. Какво е болката? Тя е сигнал, че нещо в тялото ни е извън баланс. Какво правим, когато нещо
ни заболи. Вслушваме ли се в тези сигнали, преосмисляме ли двигателната си активност и хранителните
си навици, грижим ли се за това да разпознаем чувствата си и психологическите си модели на
поведение, които са ни довели до състояние на стрес и изтощение, или е по-лесно да вземем хапче, да
ни сложат инжекция и да се обезболим, без да поемем отговорност за емоциите си и начина си на
живот. В краткосрочен план изглежда по-лесно, но в дългосрочен тази инертност може да ни погуби.
Един от принципите на пазарната икономика гласи: "докато има търсене, ще има предлагане". Докато
имаме нужда да потискаме симптомите и да отлагаме поемането на отговорност за грижата за здравето
си, добрите бизнесмени ще се грижат да произвеждат и доставят продуктите, които да задоволяват
точно тези нужди. Ако сме будни и осъзнати за отговорността, която носим, и изборите, които правим
по отношение на здравето и живота си, и търсим адекватни средства да се грижим за себе си, то ще се
появяват и хора и науки, които да предлагат тези средства. Все повече хора се обръщат към
алтернативните методи на лечение, които постепенно, но устойчиво се превръщат в част от
традиционната медицина, и вярвам, че когато будните хора стигнат критична маса, тогава естествено
времето на вкусните лекарства ще бъде отминало.
Но нека да се върна към лечебните кризи. Много често пациентите не ги разпознават като такива,
защото са свикнали с идеята, че като вземем едно лекарство, обикновено болкоуспокояващо, болката и
дискомфортът просто намаляват временно, без да изчезват. При холистичните методи на терапия, като
хомеопатия, иглотерапия, аюрведична медицина, тайландска медицина и други, целта е възстановяване
на естествения баланс в организма и укрепване на имунната система. По тази причина, когато е налице
енергиен блокаж и когато той започне да се освобождава, блокираната енергия започва да циркулира по
енергийните канали и предизвиква най-различни реакции. Ще използвам друга метафора, за да ги
опиша. Ако преградим коритото на една река и се събере много вода, когато бентът се отпуши, докато
се нормализира потокът, е вероятно вълни да залеят бреговете и да нанесат поражения. За това всички
тези науки подкрепят бавното и устойчиво възстановяване на организма. Колкото и да сме умели в
средствата, които използваме, колкото и "правилна" да бъде дозировката ни, понякога не можем да
контролираме реакциите на тялото, причинени от освободената енергия.
Опитът ми с тайландския масаж показва, че след процедурите тялото ни започва да иска и да си
взема това, от което има най-много нужда. Ако пациентът е преуморен, е възможно в следващите дни да
спи дълго. Ако е бил дълго време в застой, може да се превъзбуди и да не може да спи например.
Наблюдавал съм няколко типа реакции по отношение на телесната температура. Една от тях е
повишаване на локалната температура и излъчване на силна топлина по време на масажа от зоната на
блокажа или цялото тяло, която може да се усети дори от около 50 сантиметра разстояние. Втори
вариант - може да се наблюдава обилно изпотяване в зоната или цялото тяло. И в двата случая
освободената енергия се отделя навън, което не причинява голям дискомфорт на пациента. Има и трети
вариант, когато тази топлина от освободената енергия се насочи навътре в тялото и тогава се вдига
висока температура, което помага на организма да се пребори с "вредителите" и да се пречисти.Тези
реакции не зависят от подбора на техниките и не са плод на съзнателен избор на терапевта или
пациента. Тялото избира това, което е най-полезно за него в конкретния момент. По отношение на
емоционалните блокажи, които, както споменах по-рано, имат пряка връзка с физическите блокажи, съм

www.spiralata.net 14
наблюдавал как по време на процедурите или непосредствено след тях се отключват и започват да текат
неизразени емоции. Често хората започват да се смеят на пръв поглед без причина и контрол, но когато
дълго си потискал радостта си, тя започва да си проправя път навън. Случвало се е пациенти да
започнат да плачат по същия начин, без да разбират защо, или да изникват спомени от моменти в
миналото, които са им нанесли емоционални травми, но тогава тъгата не е била изразена и сега й се дава
свобода. Други пациенти споделят, че се свързват с гнева си и стават много по-решителни в действията
си, както и че спират толерантността си към хората и действията спрямо тях, които провокират гнева
им. Една от много положителните реакции, които понякога хората, с които сме заобиколени, са склонни
да нарекат "криза" и нещо ненормално, е по-свободното изразяване на емоциите и по-голямото
самоуважение, себеприемане и увереност в резултат на това. Други типове реакции ще опиша малко по-
късно, като представя няколко конкретни случая.
Обикновено по време на първата процедура работим за снемане на повърхностния слой напрежение
или разбиване на така наречената мускулна броня. Запознаваме се с прага на чувствителност към
болката и резистентността на пациента. Всичко това е важно, защото, като снемаме това напрежение,
както и съпротивителните сили, довеждаме тялото в състояние на покой, в което то вече е способно да
активира самооздравителните си процеси. Ако се опитаме да форсираме процеса и работим със силна
болка извън комфорта на пациента, най-вероятно ще се получи обратен ефект на допълнителна
мобилизация и засилване на резистентността му. За това няма правило "колкото е по-болезнено, толкова
е по-ефективно". Опитът ми показва, че когато правим терапия, са необходими три-четири дни
технологично време след процедурата, през които самооздравителните процеси в тялото да се задвижат.
След това е добре да ги стимулираме с нова процедура. Ако интервалът помежду им е по-кратък и
процедурите се правят всеки ден или през ден, е твърде вероятно, ако се активират кризи, това да стане
известно време след последната процедура. В тези случаи кризите могат да бъдат по-тежки и да траят
по-дълго време. А ако интервалът е по-голям (веднъж в седмицата или веднъж на две седмици), то
тогава процесът тече по-бавно и не толкова интензивно.
Ще опиша няколко конкретни случая, които са ключови като типове реакции и съм ги виждал да се
повтарят и при други пациенти. Ще се фокусирам предимно върху физическия аспект на състоянията,
през които преминават пациентите по пътя към възстановяването. Имената, разбира се, са сменени
поради конфиденциалност.

Деси, 45 г., дойде при мен с оплакване за силни болки във врата и раменете и мигрена, от която
главата я болеше постоянно. Оказа се, че има ошипяване в шийния дял на гръбначния стълб, а при
палпация се усещаше буца от лявата страна на нивото на трети и четвърти шиен прешлен. Тя беше
много заета и имаше възможност да работим с нея само през уикендите. Реши, че е време да започне да
се грижи за себе си отговорно и постоянно в дългосрочен план, и затова не бързахме с по-голям
интензитет на терапията, а подходихме към нея с темпото за профилактика. В началото всеки път,
когато обработвах горната част на гърба между лопатките, цялото й тяло се изпотяваше бързо и обилно
от главата до ходилата. Споделяше, че след първите няколко процедури е усещала в пъти по-силно
главоболие от обикновено за около два до три дни след всяка процедура. А когато използвахме техники
от Nerve touch стила от тайландския масаж, при който се стимулира мощно периферната нервна
система, която пък от своя страна активира много бързо самооздравителните процеси, в дните след
процедурите се наблюдаваше теч на гной през носа и отделяне на храчки. След всеки такъв теч буцата в
шийния дял, за която говорих, намаляше размера си и болките в цялата зона намаляваха постепенно.
Друга интересна реакция беше появата на херпеси по устните и екзема над киткената става на дясната
ръка след някои от процедурите. С времето мигрената изчезна, подвижността във врата се възвърна
почти напълно, остана само лека болка в крайния обем на движения при ротация наляво, буцата също
изчезна. Вече няколко години продължаваме да работим с нея веднъж в седмицата профилактично, като
подобни кризи липсват и от процедурите остана само удоволствието, както и поддържане на добър
физически тонус.

Ребека, 35 г., дойде при мен, след като доктори й бяха установили протрузия на прешлените, както
и дискови хернии в шийния и поясния дял на гръбначния стълб. Оплакваше се от липса на
чувствителност от коленете надолу до степен, в която да не усеща, когато някой я настъпи по крака.

www.spiralata.net 15
Другите й оплаквания бяха изтръпване, слабост и болки в ръцете. Докторите й бяха казали, че от този
проблем не се умира, но ще си живее с него, освен ако не реши да се оперира. Беше преминала курс от
инжекции с противовъзпалителни и обезболяващи с препоръката всеки път, когато се обостри болката,
този курс да се повтаря. С нея направихме терапия от 12 процедури, по две на седмица. След първите
няколко процедури Ребека имаше силно главоболие, силни болки във врата, гърба и кръста, предимно
вечер и нощем, без да й ограничават движението. Изпитваше също лека замаяност и трудност при
запазването на концентрация, както и пулсиращи болки по краката и ръцете. Тези кризи намаляха към
края на терапията, когато единствено се наблюдаваше засилване на чувствителността в краката и ръцете
до пълното й възвръщане. След месец и половина интензивна терапия от две процедури седмично
преминахме на профилактичен режим с една процедура в месеца, дори и по-рядко. Вече четири години
по-късно тя поддържа добър физически тонус и оплаквания липсват. Тя промени в известна степен и
двигателната си активност, като започна да практикува различни видове спорт общо три пъти в
седмицата и още толкова пъти да плува.

Поли, 41 г., дойде при мен заради шийната си остеохондроза с главоболие, болки във врата, гърба и
раменете. По време на разговора ни тя сподели, че от няколко години е и с язвен колит, силни стомашни
болки и нередовен стомах и че приема медикаменти. Каза също, че заради падане в час по физическо в
ученическите си години е усукала кръстните връзки в дясното си коляно и че не може да се качва и
слиза по стълби повече от половин етаж. Като цяло обаче беше доста скептично настроена и настояваше
да работим само за гърба й. След малко проявено търпение и доза неутрална упоритост от моя страна тя
се съгласи да работим за цялото тяло и за всички оплаквания. По време на първите няколко процедури
изпитваше болезненост по цялото тяло от натиска, който прилагах, а от работата върху корема
локалната температура се повишаваше силно и топлината можеше да се усети с ръка от половин метър.
Обикновено след процедурите тя имаше силно главоболие и пулсиращи болки в коляното, придружени
с усещане за слабост в колянната става, а след една конкретна процедура имаше три поредни безсънни
нощи. Ще си позволя да я цитирам: "Когато коремът ми се отпусна и болката изчезна, буквално усетих,
че разполагам с всичката си енергия, а тя беше толкова много, че не можех да заспя три поредни нощи,
а през деня бях изключително бодра и работоспособна." В резултат на терапията болките в главата,
врата, раменете и гърба изчезнаха напълно, тези от корема също. Тя спря медикаментите, а функцията
на дебелото черво се възстанови. Болките и сковаността в колянната става изчезнаха и тя започна да
танцува народни танци два пъти седмично. В близкото бъдеще коренно промени начина си на живот,
смени работата си с такава, която й носеше повече удовлетворение и по-малко напрежение, започна
отново да отделя време за хобитата си.

Джон, 55 г., имаше радикулит на седалищния нерв от повече от шест месеца. Оплакваше се от
силни болки в кръста и по задната част на десния крак, довели до невъзможност за навеждане и клякане.
Той е приятел на родителите ми и ме потърси, когато бях в града им да преподавам на студенти
физиотерапевти от местния университет. Предвид краткия ми престой в града и заетостта ми, той се
съгласи да бъде модел и аз да работя с него пред студентите. За първи път по време на курс имах
възможността да демонстрирам пред студенти как работя в реална ситуация. Направихме три
процедури, като първите две бяха в поредни дни, а третата - два дни след втората. След първата
процедура нямаше никаква промяна или разлика. В деня след втората Джон ми се обади по телефона и
ми съобщи, че лежи на плочките на земята в кухнята, защото изпитва парализиращи болки в кръста и
крака и единственото възможно нещо за него е да лежи на твърдо равно и студено място. Когато казвам,
че най-трудната част за мен си остава комуникацията и воденето на терапевтичния процес, имам
предвид точно тези моменти. Много е трудно, като виждам болката на пациента и като усещам как
доверието му в мен и в метода на работа се изплъзва, независимо че е информиран предварително за
възможните кризи, да успея да му вдъхна спокойствие и вяра. Тогава казах нещо от рода на: "Знам, че
навярно ти идва да ме наругаеш и сигурно ти е трудно да ми повярваш точно сега, докато те боли, но
ако нямаш неотложна работа, остани, където си. Може да отнеме няколко часа." Студентите
присъстваха на телефонния разговор и за части от секундата усетих и разколебаване от тяхна страна по
отношение на участието им в моя курс. Беше лято и денят беше дълъг.
След занятията се прибрах у дома, след което отидох до градината на баща ми, която беше

www.spiralata.net 16
непосредствено до тази на Джон. Останах приятно изненадан от гледката, която се откри пред мен, а
именно краката на Джон до кладенеца. Беше се навел и тялото му не се виждаше, след малко се изправи
с тежка кофа вода, която беше напълнил и беше теглил с въже. Като ме видя, се усмихна и започна
доволно да се навежда и да кляка, за да ми покаже колко е добре и как лесно се движи. Цитирам:
"Чувствам се така, сякаш нищо не ме е боляло никога." Два дни по-късно направихме още една
процедура. Шест месеца по-късно, когато отидох да проведа курс с нова група студенти, го срещнах в
градината и той сподели, че оттогава е добре и няма оплаквания. Знам също, че той добави към деня си
кратък комплекс от упражнения за профилактика, които му показах.

Питър, 30 г., е професионален тенисист на маса, когото познавам от студентските си години. Той се
състезава няколко години в Кипър и когато го видях един път в България и го попитах как е, сподели, че
е прекратил състезателната си дейност заради болки в кръста и трудна подвижност. Беше се изследвал и
диагнозата беше дископатия и радикулит на седалищния нерв. Предложих му да му помогна, той се
съгласи, но така и не дойде. Година по-късно го срещнах отново в обедната му почивка, оказа се, че
работим на една и съща улица. Отново сподели, че не се състезава вече от година и половина заради
същия проблем и че работи на бюро, което го съсипва. Аз изразих учудването си и малко му се ядосах,
защото сме близки, предложил съм си услугите, а той само се оплаква, без да предприеме действия. Все
пак един ден дойде в обедната си почивка. В началото беше малко скептичен, защото беше пробвал
различни терапии, включително и инжекции, без особен успех. Започнахме да работим веднъж в
седмицата. До първите три процедури нямаше никаква промяна или криза. След четвъртата обаче, в
която включих и горещ билков компрес в травмираната зона, се случи така, че да не може да спи цяла
нощ от силни парализиращи болки в кръста и седалищната мускулатура. На сутринта след това обаче
подвижността му се беше подобрила, направихме още няколко процедури до връщане на пълния обем
на движение и изчезването на всички болки. Веднага поднови спортната си дейност, а скоро след това и
състезателната. Това, което промени в живота си, всъщност беше, че се върна в България при
семейството си и спря да живее и да се състезава в чужбина.

Анна, 42 г., дойде при мен с преумора, главоболие и болки в гърба. В разговора ни тя сподели, че не
е боледувала от 10 години, работи седем дни в седмицата, защото има собствен бизнес, и почива два
пъти в годината по две седмици на големи пътешествия със семейството си. След четвъртата процедура
вдигна температура над 39,5 градуса и остана на легло за две седмици. Когато се възстанови, забеляза,
че вече няма главоболие и гърбът й също е добре. Продължихме да работим по-рядко. Забелязал съм, че
тази реакция с вдигането на висока температура се появява най-вече, но не само, при хора, които обичат
да държат всичко под контрол. Те обикновено са непрекъснато мобилизирани и в състояние на
активност и тялото няма време и пространство да се погрижи за себе си. Когато им смъкнем
съпротивителните сили, даваме нужното пространство на тялото да вземе това, от което има нужда, и
ако то е да бъде в състояние на покой, обикновено се вдига висока температура, която "принуждава"
пациента да стои в леглото.

Боб, 32 г., дойде при мен с тендовагинит. От една година изпитвал болки по време на работа в
дясната предмишница и в киткената става и от три месеца болката вече се усещала и в покой. Беше пил
много противовъзпалителни и обезболяващи без ефект. Тъй като живееше далеч от София и пътуваше
рядко, направихме една-единствена процедура. След седмица ми се обади по телефона да каже, че
първите два дни е имал слабост в ръката до невъзможност да държи вилица, както и пулсиращи болки,
след което е чувствал мястото като натъртено през третия и четвъртия ден и след това болките са
изчезнали. Месец по-късно се чухме и той сподели, че от време на време, когато е наистина преуморен,
се появява усещане, подчертавам, усещане, а не болка в киткената става.

Дейна, 65 г., дойде при мен с дискова херния в поясния дял на гръбначния стълб, която се е появила
преди повече от десет години. Беше пробвала много и различни терапии, които са давали резултат за
известно време. Аз бях поредният, при когото идваше за съдействие. Тя също не живееше в София и за
това направихме седем процедури в поредни дни. В рамките на тази седмица тя изпитваше болка от
натиска ми и единствено облекчение в кръста и гърба след всяка следваща процедура.

www.spiralata.net 17
Паравертебралната мускулатура (тази покрай гръбначния стълб) беше толкова спастична, че мен ме
боляха ръцете след работа, въпреки че използвах предимно лакти и предмишници, за да прилагам
натиск. Нямах усещане, че изобщо имаме някакъв напредък. Предпочитах да работим по-рядко и за по-
дълго време, но нейният избор беше такъв. Както споменах в началото, след такъв режим на работа
кризите започват известно време след последната процедура. След около месец ми се обади да каже, че
е прекарала тежка пневмония, започнала седмица след края на нашата работа, и е била на легло дълго
време, след което гърбът и кръстът й били много по-добре.

Нещата, за които пиша, съм ги научил от опита си и от поддържането на постоянна комуникация с

пациентите, както и от процеса на собственото ми лекуване от различни състояния с различни методи
през времето. Много е лесно, когато не сме информирали предварително пациента за възможните
реакции на тялото, той да помисли, че нашата работа всъщност е причина за влошаване на състоянието
му, особено ако прекъсне връзка с нас по време на някоя от кризите. Възможно е и да не се направи
връзка между терапията и кризите. Още са малко хората, които възприемат болестта или симптомите за
нея като пречистване на организма и като сигнал да се вгледат в психоемоционалния си дисбаланс.
Наша работа е да ги информираме търпеливо и да им помагаме да не се страхуват от високата
температура, язвата или силното главоболие. Може би в държава, в която хората се съдят за всичко,
този процес би бил дори още по-труден. Имах студент, който живее и работи във Вашингтон. Той е
кинезитерапевт и лицензиран масажист в Щатите. По време на курса често повтаряше, че не би имал
право да прилага някои от техниките за разтягане на своите клиенти, защото биха могли да го съдят.
Същото може да се случи и ако някой от клиентите му изпита подобна криза. Наскоро работих и с
двама клиенти американци. Мъжът имаше проблем с кръста. Беше много скептичен по отношение на
стила ми на работа и техниките, които прилагам. Бях го информирал предварително за вероятните
реакции. Направи си три процедури, като след първата имаше известен дискомфорт. След третата
сподели, че продължава да не разбира нищо, но вече има по-добър ефект от посещенията му при
кинезитерапевта в неговия град. В крайна сметка остана доволен и изпрати при мен съпругата си, която
имаше болки в гърба. В рамките на два дни след първата процедура тя имаше силен дискомфорт,
последван от голямо облекчение в третия ден, но не дойде втори път, защото не искаше да минава
отново през подобна криза. За щастие подобен тип информация, а и всяка друга вече е налична и
леснодостъпна в интернет пространството за всеки, който проявява интерес.

III. МОИТЕ ЛЕЧЕБНИ КРИЗИ

Няколко часа преди да започна тази глава, припаднах за пръв път през живота си. Изправих
се малко рязко, след като бях седял по турски на дивана, и леко се замаях. Не се притесних,
защото и друг път ми се е случвало. Само че този път чух удар и изплашените викове на
съпругата ми. Едва тогава осъзнах, че се намирам на земята и че звукът от удара е бил от моето
падане. Слава Богу, след като адреналинът ме пусна, усетих, че гърбът ми е поел основния удар.
За кратко бях изгубил съзнание. Беше момент в живота ми, в който окончателно реших, че искам
да се справя с токсичното чувство за вина, което изпитвам в най-различни на пръв поглед
безобидни ситуации.

Работя по този въпрос от много години с различни средства, като участие и асистиране в
психологически семинари за личностно развитие, семинари за лидерство, терапия чрез метода
"Семейни констелации", фамилна терапия, обучение в метода "Транзакционен анализ", запознаване със
системата "Хюман дизайн". Давам си сметка, че в случаите, когато съм имал някакво заболяване или
инцидент, са били във време, в което съм изпитвал силно чувство на вина, страх, гняв или съм имал
нужда от признание и подкрепа, без да съм го осъзнавал в момента и без да съм разпознавал
отговорността си в тези ситуации. Моменти, в които съм се чувствал жертва на собствените си избори.
А защо съм правил избори, от които се чувствам зле и съм страдал? Отговорът е много прост. Правил
съм ги неосъзнато. Или пък съм знаел, че не ми харесват, но впоследствие много бързо съм забравял
този факт и съм приемал позицията на "жертва".
Ще разкажа за няколко такива ситуации, които се оказаха ключови в живота ми, както и за няколко

www.spiralata.net 18
ежедневни случки.

1. Потиснатият гняв, чувството за вина и болките в корема

Ще започна с първите ми по-сериозни кризи със стомашни болки. През времето, докато ходех на
училище, докато бях в армията и в студентските ми години, съм изпитвал такива болки, но тогава все
още не бях си изградил рефлекс за самонаблюдение. Пиех ранитидин и се молех да се излекувам някак
си, защото не си представях живота си, сгънат на кълбо от болка с блистер хапчета до чинията с храна.
Когато започнах да схващам идеята за психосоматичните връзки, започнах да наблюдавам какво се
случва в живота ми, когато ме боли стомахът. Едни от най-тежките ми кризи бяха, когато работех в SPA
център на българското Черноморие през 2005 г. Бунтувах се много срещу отношението на
собствениците и методите им на управление, но в същото време оставах там и не си тръгвах, защото
имах нужда от пари, а и не смеех да си помисля да изразя гнева си. Не знаех как да го направя, а и ме
беше страх от евентуалните последствия. Израснах в семейство, в което не се оставя много
пространство на емоция като гнева и някак си в мен се беше загнездила представата, че ядосаният и
гневен човек е лош човек и че добрият човек не се ядосва и не се гневи. И така, опитвайки се всячески
да поддържам представата си за себе си като за добър човек, гълтах всяка от тези "лоши" емоции. Бях
склонен да толерирам поведение, което би ме наранило, и в същото време да се чувствам виновен всеки
път, когато направя опит да отстоявам себе си. В крайна сметка рискувах и изразих всичко, което бях
задържал, на една среща на екипа в SPA центъра, когато собственичката реши да намали процента на
комисионите точно когато бяхме стигнали пика на работа в разгара на сезона, а нямахме твърда заплата
и разчитахме само на тях. Напуснах още същата вечер. Два часа по-късно ме назначиха отново с
обещания, че комисионите няма да се променят, а дори ще се променят и режимът на управление, и
климатът на работа към по-благоприятен. Имаше кратка промяна за седмица, след което всичко се
върна постарому. Окончателно, но дипломатично напуснах след още две седмици.
Подобна криза преживях и когато за първи път бях в Тайланд на специализация. В страната на
усмивките, където остана и част от сърцето ми, се срещнах с напълно нова и непозната за мен до този
момент култура. Не че бях усвоил вече тънкостите на свободното изразяване на емоциите, но
смирението и благоприличието, които изпълваха въздуха там и от които аз вдишвах с пълни дробове,
засилваха многократно чувството ми за вина във всяка ситуация, в която експресивният ми темперамент
искаше да проправи път към повърхността на всяка по-бурна емоция.

2. Преумората, болките в кръста и излизане от инертността

В един момент от кариерата си правех между шест и десет масажа на ден в работната ми седмица.
Съответно в делничните дни работех по шест часа, а уикендите по десет. Редувах седем работни дни със
седем почивни, като през почивните вече набираха скорост и обученията по тай масаж, които водех.
Огромният поток от клиенти и пациенти, които преминаваха през мен, се отрази на физическото ми
състояние, защото все още практикувах много и различни стилове в масажа, които бяха много по-
изморителни в сравнение с тайландския. След седем дни работа с пълен график, в една неделя, в която
бях работил с 12 клиенти, влязох в сауната и джакузито, за да релаксирам. При опита ми да изляза от
водата за пръв път през живота си усетих силна болка в кръста, която не ми даваше възможност да се
движа свободно. Не можех да се изправя. В почивната си седмица си направих две-три процедури при
колеги, които малко облекчиха състоянието ми, но болките си оставаха. С наближаване на новата
работна седмица реших да се обадя на колега от университета, който работеше в здравен център и се
занимаваше единствено с лечебен масаж. Помолих го да се погрижи за мен, за да мога да съм в
състояние да поема клиентите си през новата седмица. С една процедура от техния специален масаж
усетих моментално подобрение, а до два дни нямах и спомен от болката. Специалното в техния масаж
се оказа мощното стимулиране на периферната нервна система, което подтиква организма да активира
самооздравителните си процеси. Със същия колега за първи път си поговорихме по-обстойно за
лечебните кризи, които се предизвикват с този тип работа. В моя случай тогава преживях много лека
такава, изразяваща се във виене на свят, замаяност и сънливост.
По това време отдавна вече исках да спра да правя всички други стилове масаж. Тай масажът вече
беше привлякъл интереса ми до такава степен, че ако зависеше от мен, щях да му се посветя изцяло.
Тогава обаче работех като служител и договорът ми изискваше да правя всичко от менюто с масажи на

www.spiralata.net 19
центъра. Благодарение на срещата ни с колегата ми си спомних за единия от стиловете в тай масажа,
"Nerve touch", който бях усвоил по време на първата ми визита в Тайланд. В този стил се третираше
също толкова мощно нервната система, но аз все още не бях открил лечебните му свойства. След като
изпитах на свой гръб как действа, вече имах повод да изляза от инертността на работата с много
клиенти и да фокусирам усилията си в това да ги убедя в предимствата на терапевтичните свойства на
тай масажа. Постепенно стана така, че петдесет процента от клиентите ми си правеха тай. Отне ми
около година множество предварителни разговори с всеки клиент, като понякога отегчавах сам себе си,
повтаряйки едни и същи неща, а и срещах съпротива към малко по-високата цена. Но знаех, че си
струва. Бях натрупал вече много впечатления за резултатите, което ми донесе увереност в това, което
правя. Имах и спокойствието да комуникирам цените и вида на услугите и неусетно се бях научил
търпеливо и деликатно да поддържам комуникацията с клиентите. Малко преди да замина за втори път
за Тайланд, моите клиенти, както и новите клиенти вече свързваха името ми предимно с тай масажа.
Това беше и целта ми. Тези две години между първата и втората част от програмата, която
специализирах в Тайланд, се оказаха преходът към това от универсален спа терапевт да се посветя на
единственото, което ме вдъхновяваше – практикуването и преподаването на тай масажа.

3. Страхът от провал, чувството за вина и операцията

Малко по-късно дойде момент в живота ми, в който реших да призная съществуването на гнева
вътре в мен и да му отдам нужното уважение. Обучението ми по "Транзакционен анализ" ми потвърди,
че всяка емоция е необходимо да се признае, уважи и заяви. И когато това стане, силата й намалява
многократно, без да е нужно да има драматични последствия. Дълго време след това нямах болки в
корема и за моя радост при втората ми визита в Тайланд имах щастието да се насладя на всеки един
момент от престоя си, включително и на великолепната храна, която първия път беше основен
заподозрян за моите несгоди.
Усещах се много по-свободен, способен да крача с по-големи крачки през живота, да поемам по-
големи рискове, както и че имам ресурс да се справям с по-големи предизвикателства. Така и стана.
Захванах се с много смел за моите представи проект точно когато икономическата криза в края на 2008
г. и началото на 2009 г. застигна България. Бях подписал нов договор с клуба, в който работех от три
години като служител, за партньорство в новооткрит луксозен кабинет за тайландски масаж на тяхна
територия. Аз инвестирах в образованието си, а те в пространството, което аз трябваше да управлявам.
Бях решил да предлагам луксозна, бутикова услуга на два пъти по-висока цена от тази в стария кабинет.
Поради множество причини този проект не се оказа успешен. Около половин година след старта му
болките в корема ми започнаха отново. Част от мен, която е интуицията ми, озъзнаваше, че проекът в
тази му форма е обречен, но от друга страна заради лоялността и завишеното ми чувство за отговорност
към партньорите и страха от провал не исках да го призная. След още половин година борба за
оцеляване, вътрешни конфликти между представата ми за реалността и самата реалност, както и
засилващо се чувство за вина се озовах по спешност в операционната, където установиха, че имам
перитонит. Десет дни бях живял със спукан апандисит и благодаря на Бог, че тялото ми издържа.
Благодаря и на докторите, които, както те се изразиха, са ме изчистили добре. Бях около месец
предимно на легло и около два месеца почивах у дома. Имах достатъчно време да си дам равносметка и
да преосмисля приоритетите си и моделите си на поведение. В този момент с помощта на съпругата ми
поставих категорично здравето си на първо място и наистина реших, че ще обръщам внимание на
потиснатите и неизразени емоции навреме и няма да чакам да се стига до физически сътресения в
тялото ми, за да се спра и погледна накъде вървя. Започнах да посещавам лекаря си хомеопат по-често.
По това време се запознах и със системата "Хюман дизайн", която комбинира знания от
астрологията, нумерологията, китайската книга "И дзин" и индийската система за енергийните центрове
– чакрите. Оказа се, че едно от най-съществените неща в моя профил е да не си поставям цели, както и
да не давам обещания. Не било здравословно за мен, защото съм готов да обърна света и да ги
осъществя, макар и за сметка на здравето си. Сега, няколко години по-късно, потвърждавам, че живея
много по-спокойно и лесно, като следвам тези препоръки. Върнах се на работа след два месеца
болнични, но вече с много по-малко напрежение и готовност да приема неуспеха, без да се осъждам.

4. Страхът от "раздяла", чувството за вина, високата температура и болките в кръста

www.spiralata.net 20
 Година след операцията, след като бях и фалирал няколко пъти и освен това работех на загуба и
трупах задължения към партньорите си, дойде моментът, в който реших, че е време за промяна. Исках
промяна, но не знаех каква точно и също така подсъзнателно й се съпротивлявах. Продължавах да
изпитвам чувство за вина, защото исках да прекратя това партньорство, което беше изградено върху
взаимно доверие, уважение и подкрепа, които продължавах да получавам въпреки неуспешната
реализация на проекта. В този момент вдигнах висока температура, която ме остави на легло за
десетина дни, след което веднага ме заболя кръстът и останах на легло за около още десет дни.
Осигурих си оправдание за това да отложа промяната с още малко. След около месец предоговорих
взаимоотношенията си и продължих ангажимента си в клуба само през уикендите. В делничните дни
стартирах работа в студиото ни, което няколко месеца по-рано бяхме създали със съпругата ми. След
още половин година окончателно приключих с клуба и продължих самостоятелно.
Ключовата дума за мен в тези и следващите ситуации, за които говоря, е съпротивление. Моето
собствено съпротивление. В началото се чувствах така, сякаш се съпротивлявам на реалността, сякаш се
боря с нея и не я приемам такава, каквато е. Случва се нещо, което не ми харесва, и аз започвам да се
бунтувам срещу него, защото изважда на повърхността всички "негативни" емоции в мен – яд, гняв,
страх, тъга. За това всячески правех опити да поправям ситуациите, да коригирам реалността, да не
допускам да се стига изобщо до такива ситуации. Със съжаление обаче установих, че когато в един
процес участват повече хора, аз нямам пълен контрол и не всичко зависи от мен, колкото и тривиално
да звучи това. Затова обърнах внимание на нещото, което наистина зависи само и единствено от мен –
реакциите ми в тези ситуации и чувствата, които те провокират. Изненадах се, като осъзнах, че през
цялото време аз всъщност не се съпротивлявам на случващото се, а на емоциите, които то изважда от
мен. Съпротивлявам се на гнева си, когато той се появи, съпротивлявам се на страха си, когато ме
обземе, съпротивлявам се на тъгата, когато ме налегне. Искам да ги потисна и дори да отрека
съществуването им. Уморих се да се съпротивлявам... трябваше буквално да ми се спука коремът, за да
се усетя. Трудно е да приемаме всичко с усмивка, трудно е да изпитваме само любов, само радост, само
щастие. Животът е пъстър поток и ми е трудно да си представя хармонията само като спокойствие, мир
и неутралност. По-скоро си я представям като букет от любов и гняв, радост и тъга, надежда и страх. Да
изразяваме само "положителни" емоции може да бъде също толкова нездравословно, колкото и да
изразяваме само "отрицателни". Ако погледнем в скандинавските страни, там са едни от най-високите
проценти на самоубийства, което според много експерти е свързано с факта, че за дълги периоди от
годината в тази част на света или дните са много дълги, или нощите са безкрайни. Уморих се от
представите ми за добро и лошо, правилно и грешно, нормално и ненормално. Всяка една такава ме
кара да се съпротивлявам на "лошите", "грешните" и "ненормалните" неща, а всяко съпротивление ме
изтощава.
Напоследък изследвам продуктивността на гнева си. Всеки път, когато се генерира по някакъв
повод, аз му се отдавам, без да се съпротивлявам, просто насочвам и използвам всичката му енергия за
подемна и двигателна сила в избрана от мен посока. Оказа се, че радостта и любовта ми помагат да
генерирам много идеи, като използвам лекотата, мекотата и топлината им, а ядът и гневът ми помагат
да ги реализирам, като използвам силата, устрема и мощта им. Страхът и тъгата ми помагат да бъда по-
смирен и по-вярващ. В този смисъл, ако спрем да окачествяваме дадена емоция като негативна, ще
спрем да товарим и себе си, когато я преживяваме, и ще бъдем спокойни, като я изпитваме. Направих си
и един експеримент с високата температура. Когато извади на повърхността яда ми и гнева ми, около
пет минути крещях силно от дъното на корема си, в резултат на което от 39°C се понижи до 38°C.

5. Чувството за вина, срамът, унижението, силният световъртеж и поставянето на

здравословни граници
Наскоро със съпругата ми пътувахме из Европа. Три години след сватбата ни си направихме нашето
сватбено пътешествие. Една от спирките ни беше в малко и красиво студентско градче в Португалия,
където живееше мъж, с когото тя е имала флирт в миналото, но който в момента си има партньорка в
живота. И понеже ние много си говорим за нас, за взаимоотношенията ни, за взаимоотношенията между
хората по принцип, аз знаех за тази история отдавна. Обсъдихме маршрута и двамата решихме, че ще е
страхотно, ако някой местен ни отдели време и ни представи града извън туристическата му светлина.
Аз бях дори ентусиазиран и в нито един момент не усещах ревност или заплаха.

www.spiralata.net 21
 Когато наближи нашето пристигане там, се оказа, че партньорката му ще е в командировка извън
града по това време и той ще е сам. Тук дойде момент, в който аз усетих лек дискомфорт, тъй като си
бях представял, че ще се видим четиримата по двойки и ще се забавляваме, но в тази ситуация нещата
се променяха. Нещо в мен ми подсказваше, че в такава конфигурация аз предпочитам да не участвам.
Решихме да отделим време, в което те двамата да се видят и да поговорят, докато аз разглеждам града,
след което ние с нея да си продължим, без да се срещаме тримата с него. Аз не се чувствах спокоен.
Абсолютно вярвам на Маргарита и знаех, че нямам поводи за притеснение. Въпреки това подсъзнателно
сам си организирах ситуация на въображаемо съревнование с друг мъж и в съзнанието ми излязоха
всички моменти от миналото, когато бях тийнейджър, а и след това, когато не съм бил избиран и когато
съм изпитвал срам или унижение. Тогава много често, когато с някой приятел харесвахме едно и също
момиче, аз автоматично отстъпвах, не смеех да се боря, не вярвах, че заслужавам да ме изберат. Сега
една част в мен бурно искаше да забравим за този човек и да се отдадем на заслужена почивка. В
същото време разсъдъкът ми казваше, че всичко е наред, че няма повод за притеснения и че наистина
ще можем да усетим града и атмосферата в него, когато някой ни заведе на точните места, вместо да
търсим на случаен принцип. И така, аз поех на вглъбена и струваща ми се безкрайна разходка, бидейки
така "добър" да им дам малко време да се видят и поговорят. Бях едновременно утихнал в очакване и
превъзбуден. Като че ли това преживяване ми помогна да видя Маргарита в нова и различна светлина.
Спрях да я приемам за даденост, започнах да се чувствам много по-присъстващ в собствената ми
връзка.
Бях загубил представа за времето, докато обикалям местните забележителности, когато тя ми се
обади да каже, че са приключили. Оказа се, че се намираме на 100 метра един от друг. Това, от което
най-много се страхувах в този момент, ме връхлетя – предложението да се видим заедно тримата
вечерта. Изпитвах сериозен вътрешен конфликт, конфликта между моите собствени вярвания и
предразсъдъците ми. Адреналинът ми се беше вдигнал, инстинктите ми се бяха обострили. Страхът
казваше не, възбудата казваше да. Предварително бях решил, че моите лични граници стигат дотук,
давам им време да се видят, без аз да участвам в това. Впоследствие преодолях страха си и
предразсъдъците си и се съгласих да излезем. Беше най-забавната ни вечер до този момент на
пътуването и видяхме неща, които нямаше да видим без този човек. През цялото време имаше голямо
уважение между трима ни и се забавлявахме истински. В по-късен час той се прибра и ни остави в една
кръчма, където млада жена пееше фадо така страстно и красиво, че всички присъстващи се влюбихме в
нея. Малко по-късно се прибрахме в хотела и решихме да удължим престоя си с още един ден. През
цялото ни време заедно аз бях най-щастливият човек, защото бях уважаван и избран. Не че съм имал
съмнения, че ще е различно, но преживяването ми донесе удовлетворение, бях уверен в цялата си
мъжественост. На сутринта, когато се събудихме, с Маргарита много си говорихме и така увлечени, аз
забравих за мъжко-женските ни взаимоотношения и по-скоро се държах като най-добрия й приятел.
Това отново ме върна в спомените ми, когато се държах с жените, които харесвам, като най-добрия им
приятел. Тази роля ми беше много позната и се чувствах много комфортно в нея. Комфорт, който дълго
избирах за сметка на щастието. Само че сега вече исках да съм щастлив, а не да ми е комфортно и за
това отново без никакви външни поводи и провокации аз се настроих за борба, борба за територия,
борба за щастие, борба за жената, която обичам. От благородния и толерантен кавалер се превърнах в
ревнив, бранещ и налагащ ограничения съпруг. Когато отново излязохме тримата следващата вечер, аз
през цялото време бях нащрек и се опитвах да контролирам ситуацията. Бях напрегнат и нямах и спомен
от приятното изкарване предишната вечер.
На следващия ден заминахме за Холандия на гости у приятел. Едва когато влязохме в неговия дом и
се почувствах уютно, осъзнах колко напрежение ми е коствала цялата тази ситуация и колко съм
щастлив, че е приключила. На третия ден от престоя ни в Холандия много рано сутринта получих за
първи път в живота си силен световъртеж, докато бях още в леглото, без да съм употребявал наркотици
или алкохол в количество, което да предизвика интоксикация. Чувството ми беше абсолютно непознато.
На следващата сутрин се повтори, но многократно по-силно. В този момент имах чувството, че ще
експлодирам, имах нужда да крещя, но съвестта ми надделя и не си позволих да безпокоя любезния ни
домакин и неговите хазяи и съседи. Изпитах срама, унижението и болката от всички ситуации в
миналото, в които границите ми не са били уважавани, защото не съм бил способен да ги поставя ясно и
категорично. Изпитвах и силно чувство за вина, защото последните дни се опитвах да ги поставям

www.spiralata.net 22
здравословно за мен, както и да поставям своите нужди на първо място. Изпитвах чувство за вина,
защото избирах себе си, но бях с ясното съзнание, че в бъдеще ще бъда категоричен и безкомпромисен в
това отношение. След като посетих медицинския център в близост и установих, че кръвното ми
налягане и кръвната захар са в норма, се отправихме към България, където имах същия световъртеж
още една сутрин, но вече си бях у дома и можех с глас да изразя всичко - тъга, болка, гняв, ярост... През
цялото време обаче имах странното усещането, че през мен минават не само моите, но и потиснатите
емоции на всички мъже в рода ни. След като посетих лекаря си хомеопат и взех лекарство,
световъртежите веднага спряха. Остана само лека замаяност за няколко дни. Когато се чух с майка ми и
й споделих за странния световъртеж, тя каза, че и баща ми го е имал в същите дни като мен, а ден по-
късно, когато се видях с брат ми, и той каза, че го е имал по същото време.
Това ме подсети за преживяването, което имах на семейните констилации (терапевтичен метод,
разглеждащ енергийните взаимовръзки в семейството като система и причинно-следствените връзки за
енергийни блокажи, предавани през поколенията), които бях посетил преди около 7 месеца. Причината
да потърся съдействие в тази посока е, че наистина в на пръв поглед безобидни ситуации, а и не само,
автоматично обвинявам себе си и дори съм склонен да поемам чуждата отговорност и да страдам и
заради нея. В този метод, подобно на психодрамата, си избираш хора, които да представляват
роднините ти, близките ти и в някои случаи теб самия, ако водещият прецени. В моя случай аз бях себе
си и участвах, вместо да се гледам отстрани. Специфичното тук е, че не се дават сценарий, сюжет или
готови реплики, а след като са раздадени ролите, участниците се оставят да бъдат водени от интуицията
си, като получават насоки и инструкции от водещия в ключови моменти. В конфигурацията, в която
участвах, се разигра случка от миналото, в която дядо ми, мир на душата му, е бил заставен да извърши
нещо ужасно против волята си. По думите на баба ми той е бил принуден от тогавашните власти да
извърши тежко престъпление, а семейството му (баба ми и леля ми, която е била току-що родена) е било
заплашено, в случай че той откажел. Не искам да си представя какво е изпитал този човек и как е живял
с мисълта за стореното, за вината, която е изпитвал, с тайната, която е пазел. Не мога и да го съдя, че е
избрал да спаси семейството си. Но след като разбрах за тази дълго пазена тайна от баба ми и след като
отработих тази ситуация в семейните констилации, някак си с времето това токсично чувство за вина
започна да ме напуска. Бавно, но, надявам се, устойчиво.

6. Припадането и споменът за чувството за вина

Ето че стигнах там, откъдето започнах, а именно първото ми припадане, което описах в началото на
тази глава. Беше една безобидна битова ситуация, в която изпитах лека вина за това, че не правя нещо,
което не исках да направя, а оставах с усещане, че се очаква от мен да го свърша. Без да влизам в
детайли, искам само да кажа, че колкото повече осъзнавам емоциите си, имам чувството, че сигналите,
които получавам от живота, когато не съм автентичен, са все по-ясни и силни. Много е важно да се
обръща внимание както на физическия аспект на едно състояние, така и на психоемоционалния. Когато
разказвам за всичките си емоционални процеси, нямам предвид, че този аспект е по-важен от
физическия. Еднакво важни са и заслужават еднакво внимание. Да осъзнаваме ограничаващите ни
модели на поведение и да работим върху тях, да осъзнаваме емоциите си и да ги приемаме, да ги
уважаваме и да работим за свободното им изразяване са процеси, към които е важно да се обърнем,
когато имаме физическо заболяване или неразположение, но те далеч не са единствената ни грижа.
След тези световъртежи посетих един медицински център, в който използват сравнително точен
метод за обективно изследване, наречен "Кожно съпротивление на биологично активни точки и
биорезонанс", с помощта на който ми установиха наличие на паразит в носоглътката, който нося от
детството си. Един от възможните симптоми се оказа засягане на вестибуларния апарат и предизвикване
на силен световъртеж. С хомеопатичното лекарство отстраних този паразит, като преминах през
десетдневно чистене на гной от носа си. Възможно е да имаме добра имунна система и тялото ни да се
справя добре с вирусите, микробите, паразитите и други физически причинители на заболяванията.
Когато обаче назрее силен емоционален процес, той може да отключи всички тези латентни състояния и
да прояви симптомите им. Също така, когато физическото ни тяло претърпи сътресение, това може да
отключи стари емоционални травми и да ни покаже старите и неотработени ограничаващи модели на
поведение и блокирани емоции. И ако искаме да се грижим за себе си и здравето си стабилно и
устойчиво, е важно да отдадем нужното внимание на всички компоненти - тяло, ум, чувства и емоции.

www.spiralata.net 23
 IV. ВЯРАТА, ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА И ОТГОВОРНОСТТА

1. Откриването на призванието и изборът на професия

Разказвам тази част, защото вярвам, че докато човек открие призванието си, понякога може
да му се наложи да измине много дълъг път - път, по който не е лесно да се върви, особено в
трудните и тежки моменти. Като малък танцувах балет, народни танци, свирех на китара,
тренирах таекуондо, направих и опит да танцувам и спортни танци и да тренирам бейзбол, но
нищо от това не задържа достатъчно дълго интереса ми. Получавах много упреци, че все
захващам нещо и никога не го довършвам. Бях сравняван с брат ми и сестра ми, които бяха
усърдни и упорити в това, с което се захванат. Въпросът беше, че на мен ми предлагаха да правя
същите неща като тях, които аз не усещах като свои. На двадесет и една започнах да тренирам
тенис на маса и да танцувам салса. Това продължава вече дванадесет години и все още държи
интереса ми буден. Да, това са хобитата ми, но ако бях спрял някъде на балета или китарата само
и само за да доведа нещо докрай, може би никога нямаше да открия и стигна до моето нещо, което
ми носи истинско удовлетворение. С избора ми на професия се случи същото нещо.

Средното си образование завърших в техникум по текстил и облекло в специалност

"Технология на облеклото". Кое беше решаващо за избора ми? Сега, като се върна назад, си
спомням, че майка ми ми предлагаше след седми клас да кандидатствам в езикова или
математическа гимназия, но аз не обичах нито литературата, нито математиката и изобщо не се
виждах сред елитните ученици. Исках да завърша максимално бързо и да започвам да работя, без
да губя време в излишно и безсмислено учене. И така, след като пропуснах възможността да
кандидатствам след седми клас в гимназия, пред мен остана възможността да избирам техникум
след осми клас или да си остана в непрофилиран гимназиален клас. В града имаше няколко
техникума - икономически, строителен, механо-, електро- и текстилен. Изборът беше очевиден
поне за мен. Бях изправен пред перспективата да съм единствено момче в класа, ако се запиша в
текстилния техникум, от една страна, или, от друга, да няма представител на женския пол в
целия випуск в което и да било от другите три училища. Икономиката оттогава още не ме
привличаше изобщо и затова я изключих предварително. Избрах училището си по полов признак,
а това, че критериите не бяха особено високи, беше голям бонус, защото, както казах, тогава още
не бях открил афинитет към никоя учебна дисциплина освен физическото възпитание и
граматиката на българския език. Слава Богу, бяхме две момчета в класа с двадесет и пет
момичета. Оказа се, че е важно, не знам как щях да се справя, ако бях сам.

Въпреки избора ми на училище приемах себе си като интелигентен и умен младеж. В един
момент вече не се чувствах на мястото си, но беше късно за смяна на учебното заведение.
Всичките ми приятели учеха в гимназии, вече говореха по два западни езика, а аз не можех да
кажа, че съм виртуоз на шевната машина. Нещо не беше както трябва, или поне както ми се
искаше. Когато дойде време за абитуриентския ми бал и за завършването, вече бях убеден, че
това, което учех, не е моето нещо. Единственият "плюс" на училището се оказа високият успех в
дипломата ми - както споменах, критериите не бяха високи и когато някой умен и интелигентен
(и скромен) като мен се появеше, той ярко се открояваше сред останалите. Учителите бяха много
радостни от този факт и това ми помогна да мина по линията на най-малкото съпротивление. С
най-малко усилия имах високи оценки. Какво от това обаче?

Малко за минусите - след като четири години бях приспивал рефлекса си да уча, изобщо не
си представях как е възможно да продължа с висше образование, което да има смисъл за мен, а да
не е просто протоколно. Не знаех никакви езици и постоянното ми сравнение с брат ми, сестра ми
и приятелите ми, които учеха в елитни гимназии и всички знаеха какво ще кандидатстват, малко
посмачка крехкото ми самочувствие. Самоувереността за мен беше нещо, което не се учеше в
нашето училище. Не помня чие точно хрумване беше да кандидатствам за строителен инженер, но
ходех на уроци по математика и се подготвях, само че се отегчавах и не усещах тръпка,

www.spiralata.net 24
привличане или вдъхновение. Набързо се отказах, което беше прието от баща ми като поредния
ми житейски провал – не станах китарист, нито технолог-конструктор на дрехи, а сега и
инженерството пропадна. Дори един път подхвърли саркастично, че нищо не става от мен, и то
пред един мой приятел, който току-що беше приет във всички университети, където беше
кандидатствал, който все още ме побеждаваше на тенис на маса, а и с жените се справяше по-
добре. Да чуя тези думи си беше много тежко, камо ли пред човек, с когото се сравнявах и
очевидно се чувствах превъзхождан по всички показатели. И понеже в града ни имаше много
шивашки цехове, не беше трудно да си намеря работа като шивач, поне това можех. С помощта
на една съседка и баща ми, които имаха контакти, започнах в един от тях, докато чаках да ме
призоват за редовна военна служба. Прекарах няколко месеца в среда, наподобяваща класа ми в
училище, само че мисълта, че животът ми може да мине сред хора, с които нямам нищо общо и се
чувствам коренно различен от тях, ме стресираше ужасно. Даже се усетих как вече чакам с
нетърпение да вляза в армията, а за да се чувствам така, значи перспективата наистина е била
ужасна. Въпреки че не виждах перспективи за бъдещето си към този момент, не си представях
живота рутинен, труден и отегчителен. Част от мен вярваше, че смисълът му е в това да съм
щастлив, да изпитвам радост и да намеря това, което наистина искам да правя и да го правя. Не
чаках дълго.

Когато вече знаех датата, на която трябва да се явя като войник, напуснах цеха. Сестра ми,
която е с две години по-голяма от мен, беше посетила един семинар за личностно развитие и
горещо ми го препоръча. Щял да ми преобърне възгледите за живота в хубава посока. Записах се
и това се оказаха най-разтърсващите пет дни в живота ми до този момент. Темите и
упражненията в семинара бяха насочени към това да подкрепят участниците в осъзнаване на
ограничаващите им модели на поведение и в трансформирането им в модели, които подпомагат
личностното развитие, както и осъзнаването на положителните качества на всеки един и
практикуване на това да живеем живота си от сърцето, да следваме мечтите си и да ги сбъдваме.
Чувствах се в свои води, сякаш бях намерил най-сетне мястото си в подкрепяща среда с хора,
които споделяха моите възгледи. Все пак последните няколко години бях слушал колко е тежък и
труден животът след училище и бях свидетел колко скучен и отегчителен можеше да бъде, ако бях
останал в тогавашното си обкръжение. Семинарът свърши за пет дни, а след още две седмици
влязох в армията. Противно на всеобщото мнение, че казармата прави от момчето мъж, нямах
усещането, че тече подобна трансформация нито при мен, нито при останалите войници.
Възхищавах се на глупостта и безсмислието на тази форма на дълг към родината. Не мога да
кажа, че правех нещо смислено вътре, освен това, че имах преживяването да стрелям с автомат
„Калашников”, което другаде не би могло да ми се случи. Харесва ми да стрелям по предмети (не
мога да си представя да го правя по живи мишени) и съм добър стрелец. Имах една година да
преживея ограничаване на личната свобода, което за мен се оказа ключово. За толкова време, в
което не можех да правя нищо, което ме вдъхновява, акумулирах достатъчно енергия и
ентусиазъм и жаждата ми за вълнуващ живот се увеличи многократно. След точно една година се
уволних.

Имах нужда от около месец, за да се адаптирам отново към цивилния живот. Вече с много
ентусиазъм, но все още без ясна посока. И когато нямах посока, най-логичното се случи, отново се
поддадох на инертността и започнах в един шивашки цех, чийто собственик беше грък. Издържах
едва месец, разбрах, че не искам да работя с машини, а искам да работя с хора, че имам нужда от
пълноценно общуване, а и защото човекът имаше склонност да експлоатира работниците си. Взех
си заплатата от 150 лева, което е около 80 евро, родителите също ми дадоха някаква сума, която
не помня с точност, и бях твърдо решен да се отправя към столицата да си търся късмета и
никога повече да не се връщам в тази индустрия. Тогава сестра ми вече беше студентка и можех
да остана при нея в общежитието за седмица-две, докато си намеря работа и квартира. Най-
трудно от цялата работа ми беше да се хвърля в неизвестното и да се доверя на живота, че ще се
погрижи за мен. Дните минаваха, а аз навсякъде получавах откази за работа, като кандидатствах
предимно за продавач-консултант в различни магазини. Ентусиазмът бавно ме напускаше и

www.spiralata.net 25
въпреки че не намирах много смисъл в ходенето по тези интервюта, интуицията ме караше да
продължавам. Стигна се до момент, в който вече две седмици преживявах отхвърляне след
отхвърляне. Беше ми много драматично. Но така или иначе бях в Студентски град - мястото на
вечния купон, където да попадна по собствени заслуги за мен изглеждаше като една голяма
илюзия, а в същото време ми беше ясно, че скоро щях да се връщам при родителите си, защото
заплатата, с която тръгнах, вече привършваше и щеше да се наложи отново да се заточа в
шивашките цехове, та реших да се възползвам от облагите на този "рай".

Моите връстници, които след училище влязоха веднага в университет и пропуснаха

казармата, вече бяха втори курс. Чух се с някои от тях и се оказа, че същата вечер има четири
партита. Какво по-хубаво за един отчаян и безперспективен младеж като мен, какъвто се усещах
по това време, от това да излезе и да се позабавлява с приятели и да бъде част от свят, на който не
принадлежи. Вечерта дойде и аз бодро се запътих към първото парти. Беше учудващо тихо, когато
приближих вратата на стаята. За мое съжаление се оказа, че в последният момент домакинът се е
отказал да го организира, защото е в сесия и трябва да се готви за изпити. Разстроих се, но не
беше фатално, защото имаше още три алтернативи. Блок след блок, стая след стая се оказа, че
същата участ е сполетяла и останалите партита. Това ме довърши, чувствах се самотен, изоставен
и много тъжен. Отправих се към стаята на сестра ми, която в този момент се беше прибрала при
родителите ми, а съквартирантката й ми беше казала, че ще ходи на романтична вечеря у
приятеля си. Очертаваше се да остана сам. Приятелите ми учеха за изпити, мен не ме взимаха на
работа, амбицията ми да се забавлявам беше раздробена на малки парченца. Предадох се.
Прибрах се в стаята, но когато отключих вратата, видях приглушената светлина от свещите на
масата. Съквартирантката на сестра ми и нейният приятел си бяха направили романтичната
вечеря в нашата стая, защото аз бях заявил, че ще вилнея до зори. Стана ми кофти, че им
развалям момента, но те все пак ме поканиха да остана, дали от неудобство, дали от съжаление -
не знам, но аз приех. Една романтична вечеря на свещи с хора, които не ме очакваха, щеше да
промени живота ми. За да избегнем неловката ситуация, те извикаха още един техен приятел и
след минути той се присъедини. Разказах им историята си и те някак си бяха съпричастни с
всичко, което ми се случва.

Новодошлото момче започна да разказва за себе си, за това, че учи в Националната спортна
академия за учител по физическо възпитание, защото не са го приели кинезитерапия, каквото
било първото му желание. За първи път чух тази дума „кинезитерапия”. Попитах каква е тази
специалност и той ми отговори, че всъщност думата означава лечение чрез движение, а в
специалността се подготвят специалисти, които да могат да възстановяват пациенти след
различни травми, контузии, операции и други състояния с помощта на специални двигателни
упражнения и мануални техники. Това обяснение осмисли всичките ми лутания и страдания до
момента. Златната рибка преплува през целия ми стомах и гръден кош. Говоря за онова усещане,
когато всичко в теб се преобръща от вълнение. Един ясен мощен лъч интуиция ми каза, че това е
моето нещо, почувствах страхотен ентусиазъм и прилив на енергия и в същото време дълбоко
спокойствие. В останалата част от вечерта настроението коренно се промени, получих много
разяснения за това как се кандидатства, какви изпити се държат и всичко необходимо, за да знам,
че ще мога да се справя. Ще мога да бъда част от света, който до този момент изглеждаше като
мираж. На следващия ден се обадих на родителите си да им кажа, че съм се отказал да си търся
работа и ще ставам студент. Усетих как майка ми се подсмихна по телефона и аз я заподозрях, че
не ме приема сериозно. Тя отвърна, че ме приема точно толкова сериозно, колкото аз самият се
приемам. Това ми беше достатъчно. Бях минал през ограничаването на свободата, през силен
ентусиазъм без ясна посока, през инертността и поемането на риска да скоча в неизвестното, през
отчаянието заради всички откази да получа работа и през разочарованието. И когато се предадох
и най-малко очаквах, точното послание дойде при мен. След два дни имах рожден ден и помолих
брат ми и сестра ми да ми организират партито у дома и да поканят приятелите ми. Прибрах се и
отпразнувах един от най-хубавите си рождени дни.

www.spiralata.net 26
 Беше средата на април, когато започнах да се готвя за изпитите по биология, спортни
дисциплини и български език. Имах на разположение три месеца и понеже познанията ми по
граматика бяха на високо ниво, фокусирах усилията си върху биологията и спортните умения.
Бях си изградил стриктен режим. Като поглеждах напред, виждах студентския живот и
смисленото образование, а като поглеждах назад, виждах шивашките цехове. В добавка дойде и
един съвет от майка ми, че най-важният изпит в цялото образование е кандидатстудентският,
защото се явяваш един път. Веднъж като си влязъл, може и да си позволиш да те скъсат или да
имаш слаби резултати, защото имаш шанс за поправка, но на приемния изпит не е така. Той
трябва да бъде взет с високи резултати. Бях едновременно мотивиран и вдъхновен от собствените
си преживявания и силно подкрепен от семейството ми. Бях разработил и научил всички теми от
конспекта по биология наизуст с изключение на една, защото я нямаше в учебниците. Но
учителката, която ме консултираше, ми даде ценен жокер, който впоследствие използвах, защото
тази тема беше една от изтеглените на изпита. В езиковата култура бях стабилен, оставаха само
спортните нормативи, където оценяването беше субективно. През всичките три месеца на
подготовка слушах как в тази специалност се приемат само връзкари и как няма смисъл изобщо
да пробвам, защото напливът от желаещи е огромен, а местата - твърде малко. Не обръщах
внимание на тези приказки. В деня на спортния изпит сестра ми ме придружи. Получих средна
оценка, което за мен беше шокиращо и ощетяващо на фона на това, което показах в сравнение с
другите присъстващи и техните оценки. Излязох плачейки, но тогава сестра ми каза: "Понякога е
важно да изкараш достатъчна оценка, а не висока." Това моментално възвърна спокойствието и
увереността ми. Имах високи оценки на другите два изпита, а и оценките ми от средното
образование, които се взимаха предвид, също бяха високи. Впоследствие всичко това наистина се
оказа достатъчно, за да бъда приет.

И така някак си, без да имам време да се усетя, бях сбъднал нещо, което дълго време ми
изглеждаше невъзможно. Бях студент. А това, че разпознах тази специалност като призвание и
бях успял да се преборя за място в нея, много съвпадаше с моята представа, че когато човек
върви по неговия си път, има и предизвикателства, но получава и подкрепа, за да се справи с тях.
Трудно ми беше да стигна до този път, но веднъж като стъпих на него, Вселената като че ли
пренастрои честотите си по отношение на мен. Започнах да преживявам идеите, в които вярвах,
радостта, щастието и лекотата в живота, намирането и пълното отдаване на призванието, което
бях разпознал. Благославях непостоянството си, то ме водеше през цялото време от едно нещо
към друго, за да стигна до това, което е наистина мое.

2. Кредитите, фалитите и поемането на пълната отговорност

Преди да започна тази част, ще поясня, че живея в България, една страна, която вече над 20 години
се мъчи в прехода от комунистическия строй към демокрацията и все още сме някъде по средата.
Минималната заплата тук през 2013 г. е около 300 лева (1 евро е равно приблизително на 2 лева),
средната заплата е около 700 лева и това е така сега, почти цели седем години след като сме се
присъединили към Европейския съюз. Ако бях избрал да работя в болница като физиотерапевт, щях да
получавам между 400 и 600 лева на месец. Наемът на жилището ми е 400 лева на месец, сметката ми за
ток 200 лева на месец, няма да споменавам останалите разходи. Както повечето от моите колеги, и аз се
реших да се насоча в сферата на SPA услугите и да работя като масажист и SPA терапевт, където
спокойно можех да си докарвам около 1500 лева на месец. Постепенно с времето се опитвах да намеря
начина и формата, по която да се върна към работата с пациенти. Специализацията ми по традиционен и
терапевтичен тайландски масаж в Тайланд ми даде тази възможност. Сега комбинирам знанията и
уменията си от стандартната кинезитерапия и древното източно изкуство, благодарение на което, за мое
щастие, към мен се обръщат хора предимно за рехабилитация и възстановяване от различни състояния.
Пътят да открия и стигна до това да работя в частния сектор и да ме търсят не просто за релаксиращ
масаж или спа процедури с по-скоро козметичен характер, а за терапия и профилактика на различни
състояния, беше дълъг и изпълнен с много предизвикателства.
Вече бях напуснал SPA центъра на морето. С връщането ми в София заживяхме заедно с
Маргарита. Дадох си почти два месеца почивка, преди да започна да работя в тенис клуба на най-

www.spiralata.net 27
успешните тенисистки в българската история, сестри Малееви. Вълнувах се от срещата си с тях. Идвах
от място, където служителите се третираха като слуги, без права, само с отговорности, и попаднах на
място, където взаимоотношенията бяха основани върху доверие, уважение и подкрепа. Те имаха нужда
да им се разработи центърът за уелнес и рекреация, а аз имах ентусиазъм да реализирам потенциала си.
Сработихме се отлично. Само за няколко месеца постигнахме целите, които си бяхме поставили.
Доверието помежду ни се затвърди. По това време учех магистърска програма по спортна психология и
тази година беше последният ми шанс да замина по програма "Work and travel" за САЩ. През лятото,
докато работех на морето, се бях запознал и живял заедно с колеги от Индонезия. Опознах добре стила
им на работа и бях много вдъхновен от тяхното отношение към клиентите и към самата работа. Реших,
че искам да вдишам от въздуха на Азия, да усетя културата им и да усвоя някой от източните стилове в
масажа. Кандидатствах по американската програма, защото беше добър вариант за припечелване на
достатъчно средства, за да мога да си позволя пътуване в Азия. От клуба ме подкрепиха с уверението,
че ще ми пазят място, когато се върна. В моята представа пътят ми към Изтока минаваше през Запада –
тоест печеля пари в Америка и ги харча в Азия. Супер, само че ми отказаха виза. Депресирах се.
Няколко месеца обвинявах целия свят за това нещастие. Мечтата ми се отдалечаваше.
Вече бях направил проучване за източните стилове в масажа и установих, че единственият, който
липсва в България все още, е тайландският масаж. Бях слушал много за него. Исках да отида в Тайланд,
да го усвоя и да мога да го популяризирам в родината си. Когато открих една от школите, която
предлага инструкторска програма, усетих отново онова вълнение - същото, което преживях и когато
разбрах за специалността кинезитерапия. Мисълта, че ще мога да преподавам и да създам филиал на
тази школа в България, а не само да практикувам, разкри нови перспективи и хоризонти пред мен. И
понеже вече се бях срещнал с решителността и увереността и ги бях опознал, поисках финансиране от
клуба за това мое начинание. За моя радост те приеха отворено идеята и ми дадоха безлихвен заем, като
подписахме договор, с който аз се ангажирах в следващите две години да работя за тях и на равни
месечни вноски да го изплатя. Взех още 2000 лева от роднина и няколко месеца по-късно вече бях на
другия край на света, и започнах обучението си. Бях учил английски само четири месеца и половина и
през първите две седмици от престоя ми в Тайланд имах ужасно главоболие, причинено от
неимоверните усилия, които полагах, за да разбирам колегите си и да се изразявам разбираемо. На
третия месец дори и преподавах на английски, бях много щастлив, защото бях запълнил дефицита от
средното си образование и вече имах спокойствието да говоря разбираемо западен език.
Когато се прибрах в България, вече знаех, че искам да практикувам само този стил и нищо друго, но
подписаният договор ме задължаваше да предлагам и останалите услуги от менюто поне още две
години. Бяха години, в които имах много работа и много свободно време, защото с колегата ми се
редувахме на смени от по една седмица. Използвах почивните си седмици, за да дам старт на
преподавателската си дейност. В началото срещах доста съпротивление по отношение на цените (300
лева) на курсовете, които бях сложил, като за сравнение подобни курсове в съседните страни струваха
между 800 и 1500 лева. България е страна, в която доскоро образованието беше безплатно заради
комунистическия режим и на хората още им е трудно да свикнат с идеята, че да научиш нещо, от което
ще печелиш пари, струва пари. Макар и бавно, успях да се преборя с манталитета на колегите. Но нямах
и много избор, защото изплащах собственото си обучение. През следващата година отново се включих в
организацията на един семинар за лидерство. Там се учехме да преодоляваме собствените си граници и
да реализираме на пръв поглед невъзможни за нас идеи, мечти и проекти. Вдъхновен и мотивиран,
начертах посоките и целите, които към момента ми се струваха трудни за изпълнение, но в същото
време много ме изкушаваха и привличаха. Бяха три неща: първо, да карам влак или поне да се возя в
локомотива; второ, да отида до Тайланд за втори път и да завърша докрай инструкторската програма;
трето, да посетя Куба, дългогодишна моя мечта, която покрай танцуването на салса винаги си остана
актуална.
Карането на влака се опитах да го направя по всички законни начини, като се срещнах поетапно с
началник-гарата на София, после с лице от централното управление на БДЖ и накрая с представител на
министерството на транспорта. На всички места ми обясниха колко е забранено и невъзможно, защото
може да съм терорист. Беше ми хем забавно, хем тъжно, защото, повярвайте ми, ако бях терорист,
нямаше да търся позволение от министъра на транспорта, просто щях да избегна бюрокрацията и да
взривя каквото там съм си наумил. Но всички чиновници бяха толкова щастливи, че някой ги поставя в

www.spiralata.net 28
позиция, в която нещо да зависи от тях, че бяха безкрайно всеотдайни и непоколебими в ролята си. Не
ми остана нищо друго, освен да заобиколя закона и да се обадя на един познат, за когото сестра ми ми
напомни, че работи като машинист, който ми каза, че почти всеки ден качва хора в локомотива, най-
вече бащи с малки деца, въпреки че е строго забранено. На следващия ден се озовах в един от
експресните влакове и пътувах малко над два часа в локомотива.
Дотук добре. Все още изплащах първото си пътуване до Тайланд, а вече мислех за второ, както и за
пътуване до САЩ, където живее сестрата на Маргарита, а те не бяха се виждали от цели седем години,
и до Куба, която беше моята най-желана дестинация. И понеже мечтите са, за да се сбъдват, а работата
ми вървеше, си мислех, че ще мога да изплащам и втори кредит. Изтеглих 8000 лева от банка, с които
заминахме заедно с Маргарита. Беше вълнуващо. Въпреки че ми бяха отказали американска виза година
по-рано, този път ни дадоха десетгодишни визи и на двамата. Обратно на моята представа се оказа, че
пътят ми към Запада е минавал през Изтока. В Тайланд учех с един колега с американско гражданство,
който ни изпрати покана и гарантира за нас. Това беше достатъчно, за да вземем визи. Когато се
върнахме в края на ноември 2007 г. в България след триседмично пътешествие в САЩ и Куба, работата
продължаваше да се увеличава, а и в курсовете ми по тай масаж започнаха да се записват все повече
студенти. Много бързо, само за няколко месеца, възстанових сумата по втория кредит, но тук
безкрайният ни оптимизъм ни накара отново да ги използваме за поредното пътуване, този път до
Швеция през май 2008. Изхарчихме ги.
Един ден получих писмо от училището в Тайланд, че са решили да затварят врати, бяха обявили
последни дати до края на годината за тези, които искат да ги посетят. Това не влизаше в сметките ми.
Оказа се, че връщам два кредита и имам нужда от трети, за да завърша квалификацията си. Трябваше да
замина в началото на октомври. Вече съжалявах за прибързаното пътуване до Швеция. Успях да
изплатя сумата за първото ми ходене до Тайланд предсрочно до края на септември. Подписах нов
договор с клуба за още две години за отваряне на нов луксозен кабинет, но този път не исках
финансиране от тях, защото вече не бях техен служител, а партньор във въпросния проект. Регистрирах
си фирма, с която да подхвана собствен бизнес. Взех нови 12 000 лева от роднина с уговорката да ги
върна за две години, като в същото време очаквах да връщам и другите 8000, които бяхме похарчили за
пътувания. Беше октомври 2008 г., когато изведнъж си дадох сметка, че позитивното мислене и
изначално оптимистичната ми нагласа ме бяха дарили със задължения за 20 000 лева и риска на
стартирането на собствен бизнес. Всичко това, без да знам, че се задава световната икономическа криза.
Когато в края на декември се върнах, тя вече беше застигнала и България. Предусещах трудните
времена. В проекта бяха заложени двойно по-високи цени на услугите от тези в стария кабинет, като
целяхме да привлечем друга таргет група от клиенти. Една колежка с опит в SPA мениджмънта ми беше
споделила собственото си преживяване, че е много по-лесно да отвориш нов център с по-високи цени,
отколкото да вдигнеш цените на същото място, където работиш. Ние направихме нещо средно.
Отворихме нов кабинет в същия клуб, като старият продължи да функционира. Както и очаквах,
загубих 99% от старите си клиенти и бавно започнах да изграждам услугата пред новата целева група.
Последваха две много тежки години, в които освен въпросните кредити имахме и три празни кредитни
карти, по които плащахме лихви ежемесечно. Един ден, когато освен заемите и празните кредитни
карти не си бяхме плащали и наема на жилището от два месеца, ми се случи да остана с 80 стотинки в
себе си и това да са ни всички налични лични и служебни пари. По това време имах средно по един
клиент на седмица и нямах и никакви резервации в графика. За пръв път изпадах в подобна ситуация и
не знаех какво да правя. Държах си стотинките в ръка, гледах ги и взех решение да си купя чаша кафе от
бара в клуба, като помолих бармана да ме почерпи с мляко, защото не ми достигаха с малко. Седнах на
дивана във фоайето и се загледах през прозореца навън към кортовете. Беше слънчев летен ден през
2010 г., само няколко месеца след операцията ми от перитонит. Предадох се. Казах си: "Господи, ако
това означава да съм фалирал и това е волята ти, нека така да бъде. Предавам се и ти се доверявам."
Изпитах едно особено чувство на безтегловност и приятна безотговорност. Бях стигнал дъното, имах
куп финансови задължения и нищо в джоба си. Спокойствието идваше от това, че когато си на дъното,
няма надолу, има само нагоре. Няма как да стане по-зле, можеше само да става по-добре, или поне така
си мислех аз. Отпих глътка ароматно кафе, за да гарнирам фалита си с доза разкош, когато някой ме
потупа по рамото. Обърнах се и видях един от клиентите ми, който учтиво ми се извини за
безпокойството и за това, че идва без предварителна резервация и съответно ми прекъсва почивката.

www.spiralata.net 29
Попита ме дали съм склонен да го приема сега, или да ме почака. Едва ме нави, приех го. С 43-те лева,
които ми плати, аз се чувствах като най-богатия човек на света, сякаш бях ударил джакпота от
лотарията. За 11 лева напазарувах продукти, с които можеше да се храним три дни, и разполагахме с 32
лева в брой. Интересно е колко крехко и променливо може да бъде чувството за бедност и богатство. В
един момент оперирах с хиляди и ми се случваше да усещам дефицит, в следващия разполагах с 20 – 30
лева и преживявах изобилие. Това преживяване се повтори още два пъти до края на лятото, общо взето,
се движех по ръба много дълго време.
Имах щастието леля ми да не ме притиска за бързото връщане на заема, а и кредитът от банката
позволяваше да харча сумата, която остава след удържането на лихвата от месечните вноски, т.е. две
години плащах само лихви на банката. Едно от най-трудните предизвикателства в този период от
живота ми беше да остана верен на призванието си и да продължа да му се отдавам по начина, който е
възможен в тази критична ситуация. За щастие имах любовта и подкрепата на съпругата ми, с която
винаги сме приемали само и единствено най-доброто за себе си, независимо от цената, която ни се е
налагало да плащаме за него през времето. Имах също и подкрепата на родителите си. Предложиха ми
да изтеглят кредит на тяхно име, с който да погася този към банката и да върна парите на леля си.
Майка ми като държавен служител имаше право на преференциални лихви. Изпитах голямо
облекчение, защото те имаха възможност в този момент да ни помагат с вноските, когато имахме
затруднения. Може би щеше да е по-лесно, ако бях започнал пак да практикувам и останалите стилове в
масажа, които владея, защото, когато прекратих с тях, всъщност загубих и голяма част от клиентите си.
Не го направих. Знаех, че не е част от пътя ми.
Дойде момент, в който трябваше да предприема някакви крайни мерки. Никакви промоции и
маркетингови трикове не помагаха. По-скоро отлагаха неизбежното. Срещнах се със собствениците на
клуба и им казах, че вече е въпрос на оцеляване и е може би по-добре да прекратим сътрудничеството
си. Те от своя страна ми предложиха да ползвам безвъзмездно кабинета, докато си стъпя на краката. Аз
не плащах наем, а имахме процентно разпределение на приходите. Въпреки неуспеха до този момент
получих нов кредит на доверие. С това предложение те се отказваха от техния дял за неограничено
време в моя полза. Не приех, защото според мен това не дава стабилна бизнес основа на
взаимоотношенията, а е по-скоро приятелски жест. Аз обаче нямах нужда да бъда спасен. Имах нужда
да изградя нещо работещо и функциониращо. Колкото и чисти взаимоотношения да имах със
собствениците, това не можа да помогне на някои от колегите и останалите служители на клуба да
приемат промяната в статута ми, както и да възприемат новата и бутикова услуга адекватно, когато
отворихме студиото. Бях се поставил в ситуация да завися от колегите на рецепцията за представяне на
услугата, а те очевидно изпитваха притеснение да комуникират новите по-високи цени с клиентите.
Единственото, което ми оставаше да направя, е да престана да завися от друг под каквато и да било
форма, защото това щеше да ми донесе както пълната отговорност, така и пълен контрол над
ситуацията.
Започнах в делничните дни да практикувам в студиото, което с Маргарита бяхме отворили преди
няколко месеца с пореден заем за нейната практика в друга сфера. Уикендите продължавах да ходя в
клуба, където всеки спечелен лев директно отиваше за погасяване на задълженията, които бях натрупал
към тях. След няколко месеца, точно когато изплатих дължимото, те назначиха друг колега на
постоянна работа и аз престанах да ходя там. Останах само в студиото си. Не знам как се получи, но
веднага започнах да имам отново работа и сега, година и половина по-късно, вече сме изплатили и
затворили кредитните си карти, както и заемите към физически лица и сега ни остава само основният
кредит от 20 000 лева, който вече сме изплатили наполовина. Какво ми донесе цялото това
преживяване? Донесе ми опита на служител, партньор и работодател, защото в началото на проекта бях
наел още един колега, но се получи така, че аз работех, за да му плащам заплата на него, докато
Маргарита с нейната заплата издържаше нас. Освободих го след няколко месеца и продължих сам. Сега
работя сам, без партньори и служители в моята сфера. Единственият партньор е съпругата ми
Маргарита, но всеки си отговаря за своята дейност и си помагаме, когато имаме нужда. Фирмата ни се
казва "Щастливи хора" ООД. Името го избра тя, а то ни осигурява леко и усмихнато обслужване на
всяко едно гише, на което застана по повод фирмени дела.
Поемането на рискове води до поемане на отговорност за последствията от тях. Понякога са
положителни, друг път отрицателни. А понякога първо отрицателни, а впоследствие положителни,

www.spiralata.net 30
както се оказа в моя случай. Въпросът е да правим осъзнати и информирани избори и да поемаме
отговорността за последствията. Всяка една позиция на наемник, на партньор, на работодател или на
фрилансър си има своите предимства. Няма някоя от тях, която да е по-добра от другата, и за мен беше
полезно да премина през всички в различните етапи на кариерата си. А за всеки човек различните етапи
могат да бъдат различно дълги. Въпросът е да сме наясно с отговорностите и предимствата, но и с
ограниченията на всяка една позиция. Така не се чувстваме жертви на собствения си избор, а сме
способни да поемем отговорност за него. Понякога, когато сме в затруднено положение, избираме най-
доброто за нас едва когато сме опрени до стената и изтощени и не ни остава друг избор. За да
предприема действие, което изцяло подкрепя мен и просперитета ми, аз преживях операция и няколко
"фалита". Така се получи, защото не бях достатъчно гъвкав и адекватен към променилата се
икономическа ситуация, както и към професионалните си взаимоотношения с колегите вътре в екипа.
След момента, в който разбрах, че няма начин проектът да проработи в първоначално замисления му
вариант, всеки мой опит да потисна интуицията си и да се придържам към първоначалната идея,
правейки козметични промени в движение, удължаваше агонията ми. Това е може би и най-ценният
урок за мен. За да променим реалността си, ако не я харесваме, най-напред е нужно да я признаем.
Колкото по-честни сме спрямо една ситуация, толкова по-ефективни биха били действията ни в нея.
Поддържането на илюзиите води до тежка агония и изтощение.

3. В какво влагаме енергията си, пилеем ли я, подаряваме ли я, или я насочваме в развитието

на собствения си потенциал?
През цялото това време и покрай всички предизвикателства, през които минах, имах възможността
да наблюдавам ефективността си, как се променя тя и от какво се влияе. Аз съм емоционален човек,
бързо се привързвам към различни каузи и лесно се въвличам в нещата, които са ми интересни. Всичко
това е чудесно, докато не се ангажирам с тях повече, отколкото има нужда, което отнема от времето ми
за основните ми дейности. Обичам спорта. По-рано гледах футбол, волейбол, тенис и ходех да гледам
турнири по тенис на маса, в които мои приятели се състезават. Асистирах активно в организирането на
семинари за личностно развитие около седем години, в които като асистент работата ми е да подкрепям
участниците. Постепенно започнах да си давам сметка за това колко много време отделям, за да
подкрепям други хора. Нямаше нищо лошо в това да подкрепям другите, но осъзнах, че някак си
оставям себе си на заден план.
Когато гледам спорт по телевизията и съпреживявам играта, и се изразходвам емоционално заради
победата или загубата, всъщност доброволно отдавам енергията си на хора, които извършват
професионалните си задължения. Ако се чудим или се възмущаваме защо спортистите печелят безумно
много пари, единствената причина е, че много други хора доброволно отделят от времето и енергията си
в тяхна полза, вместо да я насочат към себе си и в развитието на собствения си потенциал. Големият
зрителски интерес води до много приходи от реклами и спонсорства, откъдето те получават хонорарите
си. Като се замисля, всеки път, когато седим пред телевизора или на живо на стадиона и подкрепяме
емоционално един състезател или отбор, това носи приходи и на него, но и на противника, който
обикновено не харесваме. Не съдя високите приходи, сигурен съм, че най-добрите в света във всяка
професия заслужено са много добре платени. Въпросът е в това, че ние виждаме само резултата, когато
те са завършени специалисти, а не следим целия процес на това да станат толкова добри и пътя, по
който минават, за да заслужат високите приходи, които получават. От съвсем малки тези хора развиват
себе си и привличат други хора, които да им помагат да се развиват, и обикновено посвещават живота
си на това, което правят. Търпят много, много лишения в името на собственото си развитие. Далеч съм
от мисълта да спра изцяло да гледам спорт, но вече го правя със съзнанието, че той е просто работа за
спортистите, както всяка една друга. Ако ни носи наслада и наблюдаваме красива игра, винаги е
удоволствие, но колко пъти всъщност повече се ядосваме за нечия загуба или се дразним от
посредствеността в играта? И колко време след това отделяме да анализираме играта и да си
представяме печеливши сценарии? А какво ще е, ако впрегнем всичките си аналитични способности и
ги обърнем към себе си и своята дейност?
Веднъж, когато водих едно индивидуално обучение, курсистката ми беше бивша волейболистка.
Докато работехме, компютърът ми беше до нас и хвърляхме по едно око на резултата от олимпийския
волейболен двубой между България и Полша. Като видяхме, че нашите имат нужда от три точки за

www.spiralata.net 31
победа, пуснахме телевизора, за да видим края на мача. Зарадвахме се на победата, а тя каза: "Те
свършиха тяхната работа, сега и ние да се връщаме да работим." И това ми го каза спортист. Почти
спрях да гледам спорт, но започнах да спортувам аз самият. Преживявах същите емоции, както и докато
гледах, но сега аз бях главният герой, аз бях в центъра, а това е и много по-здравословно от седенето на
дивана пред телевизора. Тренирам тенис на маса, но когато започнах да се вманиачавам с
няколкочасови тренировки няколко пъти в седмицата и да искам да се сравнявам с професионалистите,
осъзнах, че това ми отнема повече енергия, отколкото ми дава. Намалих амбицията си и насочих
енергията си към собствените ми работни проекти. Продължавам да тренирам, но само и единствено за
удоволствие.
По време на подготовката на един от семинарите, на които асистирах доброволно (винаги е
доброволно, защото срещу труда си имаш шанса да присъстваш на семинара), се случи така, че свърших
много работа в моя ресор. Първоначално мнението и предложенията ми бяха отхвърлени при вземането
на решения, но седмица преди началото на самия семинар ми казаха да променим всичко и да го
направим така, както аз го бях задал преди месец. Наложи ми се да върша едно нещо няколко пъти
заради неадекватността на хората, които взимат решения. Ако получавахме хонорар за труда си, може
би щеше да ми е все едно, но когато доброволно отдавам от времето си и енергията си и отсреща не се
уважават положените усилия, тогава няма баланс между даването и получаването. Излязох от
организацията, което ми отвори много свободно пространство за моите идеи и проекти.
Не искам да кажа, че човек трябва само и единствено да работи, без да се забавлява и да има хобита.
Точно обратното, особено ако работата не ни доставя удоволствие и я вършим, защото ни се налага.
Въпросът е в това да използваме своята творческа енергия за развитието на собствения си потенциал, а
за това е нужно широко вътрешно пространство, чисто и спокойно, ненатоварено и незамърсено. И
когато изпитваме истинско удовлетворение от нещата, които вършим, естествено ще подбираме и
стойностни неща, които да правим и гледаме, когато не работим, няма да се задоволяваме с
посредствени продукции. Ще сме се научили да ценим труда си и този на другите. Тогава перспективата
се обръща, вече не отдаваме енергията си напразно на други, а точно обратното, те ще трябва наистина
да се потрудят, за да ни доставят удоволствие и да ни спечелят като зрители. Това не се отнася само за
спорта, той е просто пример. Колко често се фокусираме в проблемите на наши близки и приятели и се
ангажираме да им помагаме, докато те самите не правят нищо за себе си. Ако всеки се погрижи най-
напред за себе си и после мисли за другите, всичко ще е много лесно. И ако някой ни обвинява в
егоизъм, може да се замислим за това кой е по-голям егоист – този, който се грижи за себе си, или
всъщност този, който иска някой друг да се грижи за него. Тук, естествено, нямам предвид хората в
неравностойно положение или хората със специални нужди, те винаги ще се нуждаят от грижи и
внимание и може само да адмирираме тези, които им се посвещават.
Понякога, за да намерим себе си, призванието и успеха си, е важно да се откажем в началото от
много странични неща, които ни задръстват. А след като веднъж намерим посоката си и канализираме
енергията си, автоматично вътре в нас се отваря пространство и за откриването и правенето на различни
приятни неща извън работата ни.

Ако всеки един поотделно поеме отговорността за здравето и щастието си, ако е достатъчно честен
със себе си и автентичен, буден и търпелив по пътя на откриване на призванието си и достатъчно
отдаден да разгърне потенциала си в пълния му блясък, след като го е открил, ако осъзнато поставя
здравословни граници в личните и професионалните взаимоотношения, в които влиза, може би всички
заедно ще преживяваме повече удовлетворение, радост и щастие в живота си.

БЛАГОДАРНОСТИ
Специална благодарност и признание искам да изразя към съпругата си Маргарита, която през
всичките години, откакто сме заедно, присъства до мен и подкрепя всяка една моя мечта. Обичам те!
Благодаря на родителите ми за любовта, с която са ме отгледали, и пространството, което са ми
осигурили да вярвам в себе си и да бъда себе си, както и за помощта им в трудните моменти.
Благодаря на леля ми Анастасия за паричния заем, с помощта на който осъществих второто си
пътуване до Тайланд, както и за търпението й в най-тежките моменти.
Благодаря и на всички мои близки, които са ме вдъхновявали да поема отговорността за живота си и

www.spiralata.net 32
здравето си, давайки ми личен пример със собствените си действия и постъпки.
Най-голяма заслуга за съществуването на този текст имат всичките ми пациенти, клиенти, колеги и
студенти, чиито въпроси и споделяния държат и до днес интереса ми към работата буден и които ме
подтикнаха да напиша това четиво. Благодаря ви за доверието и откритото общуване през последните
10 години. Познанството и контактът ми с вас ми помагат да бъда професионалистът, който винаги съм
искал да бъда, и да продължавам да развивам както професионалните си умения, така и чисто
човешките си качества. Благодаря също така и на всички, които са ми помагали и продължават да ми
помагат да поддържам доброто си здраве.
Благодаря на всичките ми работодатели и партньори в работата, като най-специална признателност
искам да изразя към собствениците на тенис клуб "Малееви" за безусловното доверие и подкрепа през
шестте години съвместна работа. Там се изградих и развих като специалист.
Искрена благодарност искам да изразя на основателите на "Thai Massage School of Chiang Mai" Jan
Chaithavuthi и Kanchanoo Muangsiri, както и на целия екип на училището, чийто безупречен
професионализъм, всеотдайност в общуването и отдаденост на работния процес докоснаха сърцето ми и
до днес ме вдъхновяват да продължавам да споделям опита си със студентите. Благодаря и на "Lek
Chaiya Nerve-Touch Traditional Thai Massage School", където обогатих познанията си в областта на
терапевтичния тайландски масаж. Благодаря и на Pichest Boonthumme, който със своя уникален стил и
маниер ми представи колко е важно и същевременно лесно да се грижа за себе си по време на работа.
Благодаря на Ива Рудникова за безрезервната й подкрепа в процеса на създаване на тази книжка.
Благодаря на Екатерина Петрова за отдадеността и професионализма й при превода на текста, нейна
е заслугата той да съществува на английски език. Благодаря на Анджела Родел за прекрасната й
редакторска работа. Благодаря на дизайнера на корицата Ахи за чудесното й творение.

www.spiralata.net 33