ЕТИКАТА И МЕДИЦИНСКАТА ЕТИКА

КАТО НАУЧНИ ДИСЦИПЛИНИ –

ПРЕДМЕТ, СТРУКТУРА, МЕТОДИ,
ТЕОРИИ. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА
МЕДИЦИНСКАТА ЕТИКА.
ХИПОКРАТОВИЯ МОРАЛНО – ЕТИЧЕН
КОДЕКС.

доц. Г. Янкова, дм
I. Определение и предмет на етиката
Думата "етика" произлиза от гръцки ethos - обичай и има няколко значения, всяко едно
от които се отнася до принципите, ръководещи поведението:
1. Етиката е това, "което трябва да бъде ".
2. Терминът "етика" може да се използва за обичаите и вярванията на определена
група лица, напр. религиозна етика, сестринска етика, лекарска етика.
3. Етиката се отнася също така до стандартите и очакваното поведение от
членовете на дадена група, описано в кодекса за професионално поведение на тази
група. Така например, от сестрите/акушерките/лек. асистенти се очаква да поддържат
определени стандарти на етично поведение в ежедневната си професионална дейност,
които са описани в съответните професионални етични кодекси.
4. Думата "етика" може да се отнася и до вида на философското изследване, което
ни помага да вникнем в моралните измерения на човешкото поведение. В този смисъл,
етиката изследва кое действие е правилно или неправилно, кое човешко поведение е
добро или лошо и по такъв начин тя спомага за изясняване на моралните измерения на
човешкото поведение.
 Най-кратко ЕТИКАТА може да се определи като наука за морала.
МОРАЛЪТ е съвкупност от нравствени ценности, определящи поведението
на човека и взаимоотношенията между хората.
Моралът е форма на обществено съзнание и област на индивидуално съзнание
на личността, представляваща исторически конкретна съвкупност от нравствени
изисквания, изразени в норми, принципи, категории и идеали, на основата на които
обществото и личността правят оценка на човешкото поведение и на явленията в
социалния и духовния живот.
Моралът има две основни функции - възпитаваща и регулираща.
* Възпитаващата функция се състои в това обществените морални изисквания,
посредством нравственото възпитание, да се превърнат в лични нравствени
ценности.
* Регулиращата функция на морала се изразява в указания, забрани, норми,
които определят поведението и взаимоотношенията между хората
II. СТРУКТУРА НА ЕТИКАТА
Според предметната си област етиката има следната структура:
1. Нормативна етика - изследва стандартите (нормите) и критериите
за правилно и неправилно поведение.
Опирайки се на различни етични теории, тя защитава определена
система от морални принципи и правила с цел да определи кои действия са
правилни или неправилни.
2. Ненормативна етика. Тя включва две форми на изследване:
• Описателна етика - изследва феномените на моралните убеждения и
поведение;
• Метаетика - анализира езика и понятийния апарат на морала и
логиката на моралните съждения
III. МЕТОДИ НА ЕТИКАТА
Могат да се използват разнообразни методи за изследване и оценка на
морала, на културално - обусловените морални цели и правилата, които
ръководят постигането на тези цели.
Тъй като етиката е вид философско изследване, то в основата на етичните
решения е аргументацията, т.е. опиране на определени аргументи (доводи).
Могат да се посочат 4 вида аргументи
 1. "Позоваване на авторитетен източник".
Според този довод човек трябва или не трябва да извършва някое действие,
защото определен авторитет (специалист, познавач, експерт в дадена област)
препоръчва да се действа по този начин. Авторитетът, на който се позоваваме,
може да бъде близък човек (майка, баща), група лица (напр. група лекари, сестри),
определена институция (напр. църква или здравна институция) или даже
хипотетично лице.
Ефективността на този метод зависи от индивидуалните убеждения и
доверието на лицето към посочения авторитетен източник

2. "Позоваване на консенсус".
В основата на този аргумент лежи предполагаемо споразумение между хора
или групи от хора по даден въпрос с цел да се определи конкретна етична
позиция. Както при първия метод, този аргумент се опира на индивидуалните
убеждения и вярата в хората, които са постигнали съгласие по проблема.
 3."Позоваване на интуиция". Според този аргумент очевидността на
нещата сама по себе си е надеждна форма на етично познание. При много
специфични случаи в ежедневната практика лекарят или сестрата често се
опират на интуитивни усещания, които обезпечават добри и адекватни решения
на съответните етични проблеми. Някои автори обаче разглеждат "позоваването
на интуицията" като не особено надежден метод, обосновавайки се с това, че
личната интуиция често се променя с времето. Освен това, условията, или
обстоятелствата, които засилват интуицията, също могат да се променят.

4. Диалектически метод или метод на Сократ.

Този метод започва със задаване на въпроси и последващи ги отговори, които са
подкрепени от разумни основания и логично мислене. Методът на Сократ се радва
на дълга традиция в етиката и неговата сила се дължи на това, че той се опира на
здравия разум или рационалност.
IV. ТЕОРИИ НА ЕТИКАТА

Етичните теории представляват сбор от принципи и правила,

направляващи избора при наличието на конфликт на ценностите.

1. Класически и съвременни теории.

1.1. Класическите теории имат богата история и се занимават с "добрия

живот" и как да бъде достигнат той. Примери за класически теории са:

• Хедонизъм - подкрепя схващането, че удоволствието е единственото

добро в човешкия живот.

• Стоицизъм - подкрепя безразличието към удоволствието, потискането на

емоциите или болката и подчинението на волята без съпротива.
 1.2. Съвременните теории се опират на философския анализ на етичното
поведение с цел да разкрият значението на отделните теоретични понятия и
твърдения. Примери за съвременни теории са:

• Натурализъм - поддържа схващането, че моралните преценки са верни

или неверни и могат да се сведат до понятия от естествените науки.

• Емотивизъм - според тази теория моралните съждения не могат да бъдат

потвърдени или изопачени, чрез научни процедури - те са просто
съждения за чувствата на дадено лице.

• Интуитивизъм - подкрепя схващането, че основните етични принципи и

ценности са интуитивни. Хората познават значението на моралните
понятия и принципи, защото ги виждат в човешкия опит и долавят тяхната
значимост интуитивно.
V. ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА МЕДИЦИНСКАТА ЕТИКА

Медицинската етика е може би исторически най-старата професионална

етика. Тя е неделима част от медицината от началото на нейното развитие.
През различните исторически епохи тя се е променяла и развивала в
съответствие с развитието на медицината, промените в човешкото съзнание,
динамиката на обществото и неговите функции.
Античността, Средновековието и Новото време установяват своите
специфични акценти, довеждат до нови разширения и ограничения, но от 19
век в медицината се появява самостоятелна традиция на медико-етическите
отражения и ценности.
МЕДИЦИНСКАТА ЕТИКА ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА
Още в архаичните общества на древните цивилизации е имало изисквания към
лечителя и се формирали правила за лекарското му поведение. Това е документирано в
законите на Хамураби (във Вавилон 1750г. пр.н.е.) и дори още в по-древни шумерийски
писания. От тях личи, че социалния статус на пациента е определял до голяма степен
дейността на лекаря. За успешното лечение лекарите са получавали възнаграждение
пропорционално на социалния статус на пациента си. А ако операция се окаже
неуспешна ръцете им бивали отрязвани. Тези закони са примитивни и сурови, но те
показват,че от самото начало на организираното общество се е чувствала нуждата от
регулиране на правата и задълженията на лечителя.
Има интересни сведения за състоянието на медицината в Китай от 1 хилядолетие
пр.н.е. освен характерните методи на лечение като акупунктура, фитотерапия и др.,има
данни за насърчаване на профилактиката в дейността на лекаря. Във феодалната
върхушка е имало семейни лекари, които са получавали възнаграждение само ако не е
допуснато нито едно заболяване в семейството.
 Една от най-ярките личности в древността, с която се свързва и основополагането
на научната медицина е Хипократ (460-337г. пр.н.е.), наричан „баща на
медицината“.
Основни принципи в клиничната практика на Хипократ, които са
актуални и за съвременната медицина са:
1) Primum non nocere - Преди всичко да не се вреди.
2) Contraria contraries curantur - Противоположното да се лекува с противо-
положно.
3) Medicus curat, natura sanat - При лечението да се подпомага природата и
всички действия да се съобразяват с усилията на организма да се справи с
болестта.
4) Dosis sola facit venenum - Да се щадят силите на болния. Да не се сменят
внезапно лекарствата. Да се използват по-активни лекарства и по-високи
дози само когато сме се уверили, че другите не действат
 Всичко останало от времето на Хипократ е събрано в “ Corpus
Hypocraticum”- Хипократовия сборник, създаден през 3 в. пр.н.е. от лекари и
статии за тези, които изучават лекарската етика.
В пасаж под надслов „За лекаря” се описват изискванията спрямо вида,
облеклото и говора на образцовия лекар : „Авторитета на лекаря придава добрият
му вид и да е добре охранен, тъй като тези,които нямат добър вид на тялото си ,
по мнение на тълпата не може да се грижат добре за хората. Освен това той
трябва да изглежда чист, характерът му да е сдържан. Той трябва да се държи
като човек на честта, като такъв трябва да се отнася сериозно и любезно с
всички хора. Лекар, който се залива от смях и е твърде доволен от всичко се
възприема като недеен човек – от това също да се пази”.
 Хипократ и неговите ученици възприемат медицината не само като наука, а и
като изкуство- в смисъл на майсторство при разпитване на болния, изкусно
осъществено лечение, умение да се прилагат всички постижения на медицината.
Според Хипократ лечебното изкуство включва:
 Безкористност
 Тактичност
 Чистота на характера
 Познания за това кое е нужно и необходимо в живота
 Липса на суеверност
Най- значимото произведение на Хипократ в областта на медицинската етика е
неговата „ Клетва ” , в която той събира и систематизира основните етични
норми и правила
 „Клетвата” представлява един морално- етичен кодекс и ядро на
медицинската етика през наши дни. През този период се оформя
разбирането за етичния дълг на лекаря за информиране на пациента.
Приема се,че разясняването и осмислянето могат да бъдат полезни при
вземане на решение за правилни лечение, а неблагоприятните прогнози не
бива да се споделят с пациента. Зачита се отказът на болния от терапия и
дори се практикува лечение на безнадеждно болни без предварителното
им уведомяване. От пациентите се изисква активна подкрепа на усилията
на лекаря: „Болният трябва заедно с лекаря да се съпротивлява срещу
болестта.”
Медицинската етика през Средновековието
През Средновековието (ранно:V-XI в., развито: XI-XV в., и късно: XV-XVIII в.) в
страните с източноправославна религия се оформя църковно-медицинската медицина и
много от християнските свещенослужители се занимават с лечебна дейност. В
поведението си и отношението към болните те са се придържали към Хипократовата
клетва.
Седемте християнски добродетели (справедливост, мъдрост, смелост, скромност,
вяра, надежда и любов) са били валидни както за лекаря, така и за пациента. В
ислямската медицина Хипократовата клетва също се счита за задължителна.
В средновековието подкрепата по време на болест и смърт се приема за съществено
задължение на лекаря към болния или умиращия и стои над всяко лечение. Градските
лекари полагали при своето назначаване специфични клетви. Задължението за
поддръжка и подкрепа на болния обаче не се изисква при всички обстоятелства- при
чумни епидемии например продължителното присъствие на лекаря при болния се
избягва.
 Медицинска етика през Ренесанса (15- 18 век)
Развитието на природните науки през Ренесанса оказва силно влияние върху медицинската
етика и тя получава централна функция в медицината. В този период се повдигат въпросите:
• За добродетелта, като обобщена характеристика на положителни морални качества на
личността на лекаря. Включват се и гражданските добродетели – трудолюбие, ред, чистота.
• Любовта се проповядва като основна добродетел на лекаря, а търпението – като централна
добродетел на пациента. Според Парацелз (швейцарски лекар) истински лекар е само този,
който изцяло се жертва за болния, а не онзи, който мисли за своето благополучие. „Там,
където няма любов към болния, там и не съществува лекарско изкуство”. Съществени
качества са скромността и самоограничението.
• за моралното и коректното поведение на лекарите не само в контакт с болния, но и при
експерименталното лечение;
• Оценява се положително евтаназията - Утописти като Томас Мор (1516г.) и Франсис Бейкър
(1623г. ) различават „euthanasia interior“ като морална подкрепа и подготовка на душата за
смъртта и „euthanasia exterior“ като физическо прекратяване на живота;
• Съществено внимание се отделя на въпроса за хуманността в лечението на душевно болните,
както и проблема за осведомяването на болните.
 Медицинската етика в края на XVIII и нач. на XIX век
Това е времето на зараждане на съвременната етика като научна теория.
• През 1789 г. в Манчестър възниква епидемия, която създава много трудности на
болничния персонал поради липса на ясни правила при решаване на етичните
проблеми. На местния лекар Томас Пърсивал било възложено да очертае схеми за
професионално поведение. Така през 1803 г. Той създава „ Кодекс по медицинска
етика”, в който централни теми са :
 Задълженията на лекаря към пациента и обратно
 Задълженията на лекарите един към друг
 Задълженията на медицината към обществото и на обществото към
медицината.
• В началото на 19 в. изгрява едно от най-светлите имена, свързано не само с
развитието на медицинските грижи, но и с несъмнен принос за влагане на нов
практически смисъл в медицинската етика- Флоранс Найтингел.

Най-общите характеристики на медицинската етика през 19 век са:

 Задължително осведомяване на пациента
 Неограничено спазване на лекарската тайна
 Изрична забрана на евтаназията
 Ангажимент на лекаря не само към отделния болен, но и към обществото
 Дистанциране от религията и метафизиката
Медицинската етика през XX век
През 20 век, и особено след Втората световна война, се поемат различни
инициативи за обосноваване и налагане на етичните норми в медицината, тяхното
интернационализиране, все по- задълбочено се обсъждат етичните проблеми и
деонтологични изисквания в различните медицински дисциплини и при конкретни
диагностично- терапевтични ситуации.
• През 1900 г. В Париж се провежда Първият конгрес по медицинска етика и тя се
включва като предмет за изучване в медицинските институти и колежи.
• през 1947 г. се създава Световната медицинска асоциация като федерация на
националните медицински асоциации.
• Приет е Нюрнбергския Кодекс, формулиращ основните принципи, които трябва да
се съблюдават при експерименти с участието на хора, така че те да удовлетворяват
моралните, етични и правни идеи.
• С приемането му се постига интернационализация на директивите на медицинската
етика, поставя се акцент върху уважението към личността и получаването на
свободно и информирано съгласие при експериментите с хора.
 В следващите години се появяват такива важни документи като:
 1948г. – Женевската декларация
 1949г. – Международен кодекс на лекарската етика
 1964г. – Хелзинкска декларация, предназначена да ръководи лекарите при
биомедицински изследвания на човека
 1975г. – Декларация на Токио за ръководните принципи за лекарите относно
избягване на измъчване и други жестокости или унизително третиране на
задържани и осъдени хора
 1981г. – Декларация на Манила относно създаване на комитети по медицинска
етика
 1973г. – Законопроект на Американската медицинска асоциация за правата на
пациентите
 1983г. – Декларация от Венеция относно терминалните състояния
 1987г. – Декларация от Мадрид относно трансплантация на човешки органи и
много други