Annotation

Животът в българската държава след възраждането на нейната самостоятелност и

независимост през 1878 г. е проникнат от засилващо се политическо противопоставяне.
Първоначално то протича между двата основни политически субекта — Консервативната и
Либералната партия, но се придобива ново качество и масовост след появата на Българската
социалдемократическа партия през 1891 г. и на Български земеделски съюз през 1899 г.
Трайно формиралият се ляво-десен двуполюсен политически модел в началото на ХХ
век, затихващ през втората му половина и разгарящ се отново в началото на ХХІ век,
ангажира в противоборство за властта силови и репресивни държавни органи —
първоначално общополицейски, а впоследствие — специализирани. В периода до края на
Втората световна война дясното е постоянен победител. В 45-те години от 1944 до 1989 г.
ролите са разменени — лявото господства и си връща „тъпкано” за бедите и нещастията,
които бедните са понесли от управлявалата ги буржоазия. Резултатът е пълна съветизация на
обществено политическия живот и натрупване на критична маса от нови обществени
противоречия. Периодът, който обхваща последните две десетилетия, в които ние сме
активни участници, най-общо води до демократизация с неясни перспективи за развитието
на обществото и на службите за сигурност.

ДИМИТЪР ИВАНОВ — HISTORIA INCOGNITA: КРАТКА ИСТОРИЯ НА ДЪРЖАВНА

СИГУРНОСТ В БЪЛГАРИЯ (1907–2013)
ПРЕДГОВОР
ОСНОВНИ КАТЕГОРИИ И ПРИНЦИПИ НА АГЕНТУРНАТА ДЕЙНОСТ

Оперативни категории
Принципи на агентурната дейност
РАЗВИТИЕ НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ В СВЕТА

В древността
През Средновековието
Кралски тайни служби
Специални служби на буржоазните държави
Тоталитарните органи за сигурност
КОЙ КОЙ Е В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ (1907–2013)
Предистория на разузнаването
Държавна сигурност в Царство България
Държавна сигурност в Народна Република България
Служби за сигурност в Република България
ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
МАТЕРИАЛИ, ИЗСЛЕДВАНИЯ, СПРАВОЧНИЦИ
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ — ПОГЛЕД ОТ БЪДЕЩЕТО

АНКЕТА
 АБСУРДИТЕ В МОЯ ЖИВОТ
БЯХ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БАРИКАДАТА ЕДНОВРЕМЕННО
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — I
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — II
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — III
10 НОЕМВРИ — ЗАКОНОМЕРНА ПРОМЯНА
АГЕНТИ, ДЕЛА, ИЛЮЗИИ
АКО БЯХМЕ ЗАПАЗИЛИ АГЕНТИТЕ!
АРХИВЪТ НА ШЕСТИ ОТДЕЛ БЕ ПРОЧИСТЕН ПРЕДИ ДЕСЕТИ
ЗА ДЕЙНОСТТА НА ШЕСТИ ОТДЕЛ В ШЕСТО УПРАВЛЕНИЕ
СЛУЖБИТЕ ОТНОВО ЩЕ СТЪПЯТ НА КРАКА
ДЪРЖАВАТА И МАФИЯТА
АХИЛЕСОВИЯТ ДОКЛАД „АНТИМАФИЯ”
И КГБ, И ЦРУ СА ОЩЕ ТУК
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И НОМЕНКЛАТУРАТА
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СПАСЯВАШЕ ХОРА
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НАСЛЕДИ ГЕШЕВ
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ПОЛЗВАШЕ ДОРИ И ВАНГА
ЗНАЕХМЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ЧЕРВИМ ЗА ИМЕНАТА
ДС НЕ Е РОЖБА НА КОМУНИЗМА
ГЕОРГИ МАРКОВ Е БИВШ СЪТРУДНИК НА ДС И АНГЛИЙСКИТЕ
СПЕЦСЛУЖБИ
ЖИВКОВ ПАДНА СЛЕД ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕВРАТ
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЯМА НИЩО ОБЩО С ПАЛЕЖА НА
ПАРТИЙНИЯ ДОМ
ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, ЖИВКОВ, СИМЕОН И ТАЙНИТЕ ИМ
ЗАЩО БИВШИ ОХРАНИТЕЛИ И БАРЕТИ СТАНАХА МИЛИОНЕРИ?*
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И „ПРИНЦОВЕТЕ НА СОЦИАЛИЗМА”
ИЗПОЛЗВАХМЕ СРС-ТА В СЕМЕЙСТВОТО НА ЖИВКОВ
ЗА КЛЕВЕТИТЕ СРЕЩУ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СРЕЩУ КОРУПЦИЯТА
В ДС НЯМАШЕ ДАННИ ЗА КРАЯ НА СВЕТА
БОЙКО БОРИСОВ НЕ Е БИЛ АГЕНТ!
ДЪРЖАВНОСТТА И СИГУРНОСТТА СА ПОД УГРОЗА
НЕДОПУСТИМО Е ДА СЕ РУШИ ДЪРЖАВНОСТТА
ПОДСЛУШВАНЕТО Е ЮВЕЛИРНО ИЗКУСТВО, А НЕ АМАТЬОРСКО
ЗАНИМАНИЕ
The LasT Survivors - viper, 2018
***
***
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
ДИМИТЪР ИВАНОВ — HISTORIA INCOGNITA:
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
В БЪЛГАРИЯ (1907–2013)
ПРЕДГОВОР
Изграждането и управлението на българската държава се съпровождат с остро
политическо противопоставяне от деня на независимостта й през 1878 г. Първите
политически партии — Консервативна и Либерална, влизат в непримирим сблъсък в
Учредителното събрание, което приема изработения от руски експерти основен закон —
Конституцията. Съревнованието за властта между тях, а впоследствие между фракции вътре
в тях продължава във връзка с избора на първия княз — Александър, и втория княз —
Фердинанд, при суспендирането на Конституцията и измененията в нея и пр. Борбите и
противопоставянето се изострят особено след появата на политическата сцена на
Българската социалдемократическа партия през 1891 г. и Българския земеделски народен
съюз — 1899 г.
Формиралият се двуполюсен политически модел в началото на ХХ век, отдясно на
който стоят наследниците на разроилите се Консервативна и Либерална партия, а отляво —
социалните партии и профсъюзите, ангажира в противоборство за властта силови и
репресивни държавни органи — първоначално общополицейски, а впоследствие —
специализирани. В политическите битки до края на Втората световна война дясното е
постоянен победител, като накъсването на традиционната парламентарна демокрация с
военни преврати — през 1923 и 1934 г. — не води до олевяване на управлението, а до
стабилизиране на властта на десните партии. И до заздравяване на структурите за сигурност.
Третият преврат — през септември 1944 г. — води до обрат във властта в полза на
комунистическата партия, а четвъртият — на 10 ноември 1989 г. до декомунизация. По този
начин в 100-годишната история на службите за сигурност на България се обособяват три
периода: на Царство България (1906–1944), на Социалистическа България (1944–1991) и на
Демократична България (след 1991 г.)
Основен приоритет на службите за сигурност и през трите периода е защитата на
конституционно установения държавен строй и противодействието срещу нарушаването на
съществуващото в историческия период законодателство.
Главна задача е адекватното структуриране и управление на системата „сигурност“ в
интерес на икономическите, политическите и социалните принципи, върху които е
изградена държавността в определения период.
При систематизирането на проблематиката „сигурност“ в настоящото изследване се
използват сходни понятия, чието съдържание често се препокрива и е необходимо
предварителното им отграничаване.
Национална сигурност е съвкупността от икономически, политически, военни,
социални и други фактори, които гарантират целостта на държавата, стабилността на
обществото и правата на гражданите.
Наред с това в съдържанието на понятието „национална сигурност“ се включват и
съответстващите на посочените области икономически, обществено-политически и
идеологически отношения, установени с Конституцията, законите и подзаконовите актове,
които осигуряват нормалното функциониране на държавността.
Вътрешна сигурност е системата от обществени отношения, наложени в сферите на
икономиката, политиката и идеологията от господстващата част на обществото. Тя се опира
на действащото законодателство и насоките й се определят от идеологията на управляващата
политическа партия.
Обществена безопасност=Държавна сигурност=Вътрешна сигурност е структура от
специализирани държавни служби за защита на националната и вътрешната сигурност. Това
са различни исторически наименования на една система, която сме приели да наричаме с
получилото най-широка популярност название — Държавна сигурност.
Тя е и общото наименование на българското разузнаване, контраразузнаване и служба за
вътрешна сигурност в системата на Министерството на вътрешните работи до 1990 г. От
1906 г. названието й е Отделение „Обществена безопасност“, през 1925–1947 г. е Отдел
„Държавна сигурност“, от 1947 до 1952 г. — Дирекция „Държавна сигурност“, а през 1952–
1965 г. и 1969–1990 г. — само „Държавна сигурност“. Опитът за самостоятелно
съществуване от 1965 до 1968 г. на Комитет за държавна сигурност към Министерския съвет
е неуспешен и службите за сигурност отново са върнати в структурата на Вътрешното
министерство. В периода 1950–1990 г. Държавна сигурност е съвкупност от специални
служби с различно предназначение: външнополитическо, научно-техническо и културно-
историческо разузнаване, служба за вътрешна сигурност, контрашпионаж, икономическо и
военно контраразузнаване.
В настоящото изследване основен интерес представлява историческото развитие на
вътрешната сигурност и управлението й през призмата на нормативните актове и
постигнатите резултати. Проследени са структура и отделни аспекти от дейността на
разузнаването и контраразузнаването, доколкото имат отношение към опазването на
вътрешната сигурност. Водени от разбирането за необходимата приемственост в
професионално отношение, проследяваме изграждането на службата за сигурност на
Царство България и опита от дейността й, послужил при изграждането и управлението на
социалистическата Държавна сигурност, а след 1990 г. и на Национална служба
„Сигурност“.
Анализират се дейността и управлението на една уникална не само за България, но и за
страните от т. нар. социалистически лагер структура на вътрешната сигурност, каквато е
Шести отдел в VI управление — ДС, съществувал от 1968 до 1990 г. (под. 72436 — МВР).
Основни задачи на този отдел са: разкриване и предотвратяване с оперативни методи и
средства на организирана дейност в средите на БКП и нейното ръководство срещу Т. Живков
и провежданата от него политика; документиране по оперативен път на корупция и морално
разложение в административно-управленския апарат и правозащитните органи на партията-
държава; опазване на културно-историческото наследство като една от опорите на
суверенитета и културната идентичност на българската държавност.
Направен е и кратък преглед на опитите за институционална демократизация на
службите за сигурност през „периода на прехода“: 1990–2006 г., завършил с отделянието им
от МВР и обособяването на вътрешната сигурност, заедно с военното и финансовото
контраразузнаване, в Държавна агенция „Национална сигурност“. Нейната дейност е начало
на второто столетие на българските служби за вътрешна сигурност и ще бъде обект на други
изследвания.
ОСНОВНИ КАТЕГОРИИ И ПРИНЦИПИ НА
АГЕНТУРНАТА ДЕЙНОСТ
Същността и съдържанието на използваните в изследването категории и принципи са
изложени накратко в следващите страници, за да стане ясно как те са свързани в системата
„държавност — сигурност“ при интерпретацията на разглежданите исторически процеси в
продължение на 100 години и три епохи в развитието на България.
В наукознанието съществува едно обобщение, което има методологическо значение:
категориите (понятията) са градивни същностни ядра, възли и елементи на научното
познание. Всяка наука и научна област има своя специфична категорийна (понятийна)
система. Тази система позволява да се изследва, разкрива, анализира и обобщава скритата и
обективната същност на определено явление, процес, отношение, дейност. Чрез категориите
става възможно да се откриват и формулират принципите на оперативно поведение.
При досегашните изследвания на системата „държавност — сигурност“ сравнително
малко са опитите да се състави система от категории и принципи, отразяващи нейната
същност, особено организацията и управлението на агентурно-оперативната дейност.
Тук се полагат усилия да се даде от позициите на науката за управлението една
съвременна трактовка на категориите и принципите на системата „държавност —
сигурност“, чрез която да се получат отговори на редица въпроси, имащи отношение към
миналата, настоящата и бъдещата социална действителност в България. Поради това е
направен опит за разкриване на методологическото и методическото значение на категории
и принципи, които формират специфична система от знания. В тази трактовка е включена
аксиоматика, отразяваща и засягаща трайни и повтарящи се проблеми на организационното
поведение на индивиди и общности: особено проблемите, свързани с избора на социални и
духовни цели, и средствата за осъществяването им. Под категории се разбират най-
утвърдените в границите на вътрешната сигурност и обществения ред понятия, отразяващи
съществени свойства и отношения, а под принципи — ръководещите идеи в теорията и
практиката на специалните служби.
Всичко, изложено по-нататък, пряко се отнася и до днешното състояние на системата
„държавност — сигурност“, тъй като в изследването на два пъти се третира „каузалността в
точката на прехода“ между различни обществени системи — на 9 септември 1944 г. и на 10
ноември 1989 г.
Оперативни категории
Държавността е изразяване и защита със сила, законност и ред на общия интерес и
общата воля на хората, живеещи на дадена територия. Тя е система от осъществявани по
определен начин обществени отношения, чрез които държавата съществува като отделна
социална колективност и институция на конкретната обществена система. Единството в
съвкупността от социални действия показва общото, което характеризира държавата на това
ниво. Държавността е най-дълбоката същност и проявление на държавата. След като веднъж
се формира, тя оказва трайно влияние върху субстанционалното и институционалното
проявление на държавата.
Понятието „държавност“ произтича от славянския език, където с „държа“ се нотират
власт и могъщество. В смислово и стилистично отношение то e възвишено обозначение на
държава със семантика — мощ. В този контекст съставното понятие „държавна мощ“ е
синоним на „държавност“.
Държавността включва множество традиционни, народностни, религиозни и пр.
отношения, които се регулират от обективирани морални и правни норми. Те определят
нейната етно-културна специфика. Държавата допуска този порядък в обществения живот,
като приема и защитава самостоятелното действие на нормативно-оценъчната система,
възприета със закон от обществото. Санирането на възприетия ред в този кръг от отношения
може да получи и изричен, законов израз. Например може законово да се определи
официално или традиционно вероизповедание.
Държавността е интегрална характеристика на политическото, икономическото,
социалното, военното и духовното могъщество на страната в света, с която се определя
нейната способност да оказва влияние в международните отношения.
Държавата (или страната) е политическа общност, заемаща дадена територия, имаща
организирано управление и притежаваща вътрешен и външен суверенитет. Тя е основен
институт на политическата система на обществото.
Държавата възниква в резултат на общественото разделение на труда, появата на
частната собственост и на класите. Чрез система от контролни органи държавата
осъществява управлението на обществото и обществените отношения. Нейните основни
функции са вътрешни (в пределите на територията й и по отношение на гражданите й) и
външни (свързани с междудържавните отношения). Тя в известна степен е „душата на
народа“, живеещ на определена територия, именувана родина.
Само държавата законно изразява суверенитета на народа и има мощта да го защити.
Когато не е в състояние да стори това, вакуумът се запълва от структури с користни цели.
Само държавата в обобщен вид олицетворява националната идентичност на хората и
изразява склонността им за принадлежност и съпричастност. Тя поставя в законови рамки
свободата и сигурността, без което и двете се саморазрушават.
Държавата е различна от обществото, което е съществувало преди и без нея.
Обществената система в своето историческо и логическо развитие е достигнала до идеята за
необходимост от организация, ред, сигурност, гарантирани права, законност. А това са едни
от причините за възникването и функционирането на държавата като особена институция. В
този смисъл тя е същностен и градивен елемент на обществото. В по-ново време се
дискутира върху въпроса за „национална държава“ и „държава на гражданското общество“.
Но почти напълно е преодолян възгледът, че държавата е самото общество, че е над
обществото и съществува паралелно с него. Това разбиране е характерно за тоталитарно
устроените и функциониращи общества и държавни системи. В тях държавата съдържа,
изразява и управлява всички елементи на обществената система.
Особеното, присъщо само на държавата, това, което я отличава от другите социални
общности, е начинът за постигане на единството и за определянето и поддържането на реда
в обществените отношения. Тук особеното произтича от нейната властна и правна
характеристика.
Държавата е властно организирана етносоциална общност (човешко обединение). Тя
изисква участие във всеобщата социална власт и чрез това става същностен и градивен
елемент на обществената система.
Властта е всяко фактическо отношение, което се характеризира с определен минимум
желание да се подчиниш на определена сила. Тя е капацитетът да се осигури подчинение на
определени групи хора на специфични заповеди и се основава на различни мотиви за
подчинение, имащи политически, икономически, социален, морален и друг смисъл и
значение.
Властта е специфичен регулатор, управленска технология на обществените отношения.
Тя е присъща на всяко трайно обществено обединение и води до организираност като
йерархично подчинение на волите. Властта в обществото се дели на корпоративна и на
всеобща.
Властта има и положителен, и отрицателен аспект, което зависи от целите, средствата и
методите за нейното постигане, запазване и развитие. Положителният аспект се свързва с
наличието и укрепването на законно ръководство, на признато лидерство, на силно и
възприето от другите влияние и въздействие, на определена степен на възпитание, на
сближаване на интереси и създаване на групова и обществена солидарност.
Редица изследователи обръщат подчертано внимание на отрицателните аспекти на
властта — принуда, насилие, гнет, несправедливо господство, силно ограничаване на правата
и свободите на личността, диктатура, инквизиция, политика на увеличаване на невежеството
и намаляване на социалната активност на движения, идеи, възгледи и поведение. „Властта
означава всяка закрепена в социалните отношения възможност да налагаш своето, даже при
наличие на съпротива, независимо от това в какво тази възможност се изразява“ (М. Вебер).
Държавната власт е всеобща власт. Държавната власт е волева сила. По своята същност
тя е психически и духовен феномен, нормативно закрепен. Силата на властта се измерва с
интензивността и активността на вътрешното волево напрежение на лидера и авторитетната
решителност и непреклонност на действията му. Предназначението на властта е да създава
определеност, завършеност, импулсивност и изпълнителност в душите на хората.
В държавно-организираното общество съществуват материална (правото на
собственост) и социална (държавна) власт. Държавната власт е висша форма на социалната
свобода в държавно-организираното общество. Тя е възможност за свободно волеизявление с
общозадължителен характер, обезпечавано с принудителни средства. Държавната власт
притежава характеристиките на всяка всеобща социална власт: тя е самостоятелна в рамките
на държавата — първична, органична, независима от друга власт в държавата; тя е върховна
власт и стои над политическа, партийна, религиозна и други подобни власти и е
общозадължителна за всички членове на обществото; тя е неотчуждаема и не може да бъде
узурпирана от част от общността.
 Действието на властта като социален регулатор се проявява в процеса на нейното
реализиране чрез държавното управление. Всеобщата държавна власт се упражнява от една
организационна част на държавата. Тази част е организирана като управляващ субект и
разполага с информационно-оперативни ресурси. Реализирането на тези ресурси е същина
на управленската функция на общността (държавата). Тази управленска функция се
осъществява от отделни управленски структури, наречени държавни органи, всеки от които
разполага с информационно-оперативен ресурс.
Властта е средство, а резултатът от действието на държавната власт е властовият ред.
Той обективира механизма за установяване и реализиране на властта, очертава
организацията на държавния властови апарат.

Държавната власт е организирано ръководство на държавата. В България едва

напоследък държавната власт е реално разделена на законодателна, изпълнителна и съдебна.
Осъществява се чрез система от държавни органи въз основа на Конституцията и законите.
Властта на държавата е задължителна за всички, които се намират на нейна територия, и за
всички нейни граждани, включително онези, които са извън пределите й.
Държавната власт е средство за осъществяване и на регулативна функция. Чрез нея се
определя задължителният ред в отношенията, които са предмет единствено на държавно
регулиране. В този план държавата съществува като система от наложителни (установени от
властта) координирани и субординирани човешки действия.
Върховенството на държавната власт позволява нейната регулативна намеса и в сферата
на спонтанния ред, която по правило тя само наблюдава. Така свободата на етническо и
религиозно самоопределение се свързва със забраната за използване на верските убеждения
и етническата принадлежност за политически цели, свободата на идеологиите се съпътства
от забраната за обявяване на някоя от тях за държавна и пр.
Политическата власт е ръководство на действията на обществото за постигане на
набелязани резултати. Тези резултати могат да са обществено благоденствие, личен
просперитет, отмъщение, болезнено желание и т. н. Съществено е, че властта е способност, а
не намерение, възможност или нещо друго.
Политическият характер на държавната власт извежда на преден план политическите
отношения в съвременната държава. Те стоят в центъра на всяка държавност, без да са
единствените и основните. Политическите отношения имат главна роля, защото чрез тях се
формира и осъществява държавната власт. Те са отношения между гражданите и техните
общности по повод установяването, реализирането и запазването на държавната власт.
Политическата власт в държавата не може да принадлежи на друг субект освен на
легитимно избрания от народа. Само духовно зрящи имат правото да управляват властовите
центрове на обществения живот. Опитите да се „заеме“ властта от анонимна, икономически
мотивирана свободна воля погубва държавността.
Държавната организация е толкова по-съвършена, колкото по-малко се обръща към
физическото насилие. В държави, в които центърът на тежестта се измества към насилието,
започва загуба на мощ и организационен интегритет. Насилието не отразява истински
същността и съдържанието на държавната власт. То е крайно болезнено средство за решаване
на проблемите и най-неефективният инструмент за нейното поддържане. Използването на
насилие е единствено средство в някои ситуации, но тези ситуации са критични изключения.
Власт, лишена от правни основания, може да възникне в извънредни (кризисни)
ситуации на базата на обединено държавно и народно правно съзнание, което единствено е
компетентно да запълни недостигащото в конституционната конструкция и по този начин да
спаси разпадането на държавността.
Власт, лишена от признание и уважение, се появява тогава, когато исторически
формираните социални формации завършват своите жизнени цикли и остават да
съществуват като закърняло правно съзнание, изоставащо от потребностите на обществото.
Тя може да бъде спасена само ако оползотвори формално съществуващата санкция на
законите и обнови своето духовно и политическо волеизявление. Само така тя може да
заслужи ново правно основание и пълномощия за лидерство. В противен случай е обречена
на гибел с всички произтичащи от това последствия.
Властта в рамките на всеки политически съюз трябва да е единна. Нейното
утвърждаване следва от първичността на духовното идейно-политическо начало на всеки
съюз, който се създава в името на плодотворното сътрудничество и постигането на крайните
политически цели. Духовното начало е гравитационният център, който свързва гражданите в
един общ източник на положително право.
Въдворяването на справедливост в обществения живот е задача на държавната власт,
което произтича от природата на държавата и правото. Поставянето на тази задача
приоритетно над всички останали може да доведе до загуба на държавността и гибел на
нацията. Причината за това е обстоятелството, че въпреки духовната правота и нравствена
чистота на идеите за реформи те могат да са политически неосъществими. Тази
неосъществимост се появява тогава, когато социалната справедливост се свежда до
формално и неестествено равенство на всички индивиди, без да се отчитат присъщите на
хората различия, съществени свойства и духовни индивидуалности. Безпристрастното
признаване, отчитане и адаптиране към тях е пътят за постигане на истинската социална
справедливост.
Не може да се създава държавно устройство, което в името на абстракт-на
справедливост да унищожава духовността на народа и да погубва държавността, тъй като
човешкият дух поражда концепцията за справедливост и не може да се очаква, че измислени
концепции за справедливост ще формират същността и съдържанието на духа.
Чувството за собствено достойнство на всеки гражданин е проява на духовния му живот
и духовното му самоутвърждаване. Без него са немислими борбата за право, политическо
самоуправление и национална независимост. Гражданин, лишен от това чувство, е
политически недееспособен и индиферентен, а народ без достойнство е обречен на тежки
исторически унижения.
Държавно управление в широк смисъл е цялостното ръководене на процесите в
държавната система. Субект на управлението е държавата, в тесен смисъл изпълнително-
разпоредителната държавна дейност, която се състои в ръководство и непосредствено
решаване на задачите в областта на икономическия, политическия, социалния и културния
живот на страната, осъществявано от изпълнително-разпоредителните държавни органи.
Държавен апарат е системата от държавни органи в една страна: на държавната власт и
държавното управление, на съда и прокуратурата. Държавната власт установява единство в
многообразната съвкупност от обществени отношения по два начина: саниране и регулиране.
Националната сигурност е динамично състояние на обществото, когато са защитени
основните права и свободи на гражданите, държавните граници, териториалната цялост и
независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение,
насилствена промяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа
принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и
гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават
своето благосъстояние и се развиват.
Българските граждани, обществото и държавата имат задължения, записани в
Конституцията и законите на страната, сами да са създатели и гаранти на своята сигурност.
Едновременно с това те са взаимносвързани потребители на сигурност, при което
нарушаването на безопасността на когото и да е от тях нарушава безопасността на
останалите. Те съставляват заедно единната структура за сигурност на държавата.
Сигурността е гарантирана, когато страната успешно реализира националните
интереси, цели и приоритети и при необходимост е в състояние ефективно да ги защити от
външна и вътрешна заплаха. Равнището на сигурност се определя от степените на защита и
на ефективно реализиране на интересите на българските граждани, общество и държава,
които в съвкупност съставляват националните интереси.
Информационно-оперативните ресурси са фактор за гарантирането на националната
сигурност чрез спазване на конституционните права и свободи на гражданите в областта на
съхраняването и обмена на достоверна информация посредством развитието на модерни
български комуникации и медии. Опазването на националната сигурност изисква да не се
допуска използването на информационно-оперативните ресурси за манипулиране на
масовото съзнание. Приоритет е да се гарантира със специален закон защитата на системата
„държавност — сигурност“ от изтичане на важна за страната политическа, икономическа,
научно-техническа и друга информация.
Системата за национална сигурност е еманация на държавната мощ, която поражда
чувството за национално достойнство и самоуважение. Тази система е елемент на
държавното битие. Тя обединява хора, за които защитата на национална сигурност,
противодействието на престъпността и опазването на обществения ред са непреходни
ценности и смисъл на живота им.
Системата за национална сигурност може да съществува и ще е ефективна дотолкова,
доколкото е проникната с държавно-правно съзнание. Работата в тази система е под знака на
държавността. Нейните служители са живи инструменти на държавната воля. Те са органи,
свързали живота си с изграждането и поддържането на държавната мощ. Но тъй като живото
оръдие не може да се отдели от своите цели (които незримо са в него и го ръководят), то
високата отговорност и приоритетът на тези цели дават възможност на работещите в
системата за национална сигурност служители да се самоопределят като неразделна част от
държавността.
Работата в системата за национална сигурност е невъзможна без чест и доблест. Те се
поддържат от разбирането за духовна правота и свещеното чувство на патриотизъм и,
обратно: любовта към родината може да се възприеме като въпрос на чест и истинско
достойнство.
Развитието е качествена промяна на структурата и функциите на всяка организация.
Особено важно е направлението на промяната, защото разпадането на организациите също е
качествена промяна, но не е развитие. В контекста на приетото определение могат да се
дефинират две форми на развитие: еволюция и революция. Еволюцията е бавна, често
незабележима структурно функционална промяна. Нерядко тя предшества революцията,
създавайки условия за нея. Революцията е внезапна скокообразна промяна, която продължава
с еволюционни изменения. Механизмът, превключващ тези цикли, е кризата в развитието на
организацията.
Концепцията за жизнения цикъл на продуктите/услугите на системата за национална
сигурност е обект на внимание в две научни сфери: политологията и икономиката. Те
изследват етапите на създаване, производство, експлоатация и утилизация на тази система.
Жизненият цикъл на системата за национална сигурност е резултат от провежданата
политика за сигурност, която включва всички принципи, правила и ограничения за
целесъобразна промяна и отчитане на изискванията на хората, обществото и държавата.
Процесът се осъществява с помощта на специфични методи и инструменти, известни като
архитектурен подход. Според този подход системата за национална сигурност е организация,
която произвежда услугата „сигурност“ в отговор на обективно дефинирана от гражданите,
обществото и държавата социална поръчка.
Според теорията за жизнения цикъл на продуктите/услугите, разработена от Теодор
Левит през 1965 г. за нуждите на бизнеса, организациите могат само частично да влияят
върху жизнения цикъл на своите продукти/услуги с помощта на пазарни стратегии и
средства. Макар че бизнесът се различава по своите индивидуално-капиталистически цели
от обществения характер на националната сигурност, от гледна точка на потребителите на
услугата „сигурност“ системата за нейното производство има също своите „акционери“ (в
лицето на данъкоплатците), изпълнителни директори (ръководителите на ведомствата,
влизащи в нея), персонал (служителите на тези ведомства) и клиенти (гражданите,
обществото и държавата).
Класическата схема на жизнения цикъл на услугите на системата за национална
сигурност има 4 етапа: въвеждане, растеж, насищане, спад. За начало на всеки етап се
приема моментът, в който темповете на нарастване (или на намаляване) на услугата
„сигурност“ се изменят съществено.
Първоначално, а и днес в редица случаи понятието „разузнаване“ се използва обобщено
и включва в себе си както чисто разузнавателно-информационната, така и
контраразузнавателната дейност. В световната документалистика, в художествени
произведение и в разговорния език много често разузнаването, контраразузнаването и
вътрешна сигурност се обединяват в едно общо понятие. Това дори е узаконено в някои
страни. Например в американското законодателство е въведено понятието „разузнаване“ и то
се разделя на две категории — външно разузнаване и контраразузнаване.
В науката категориите „разузнаване“ и „контраразузнаване“ се разглеждат като две
части на едно и също явление. Исторически това разделение на труда в разузнаването и
контраразузнаването е съществувало още от тяхната поява в древността, но теоретично то е
осъзнато едва при формирането на националните държави в Европа през ХIХ век, когато се
създават държавните разузнавателни и контраразузнавателни органи. Но и тогава
историческите традиции и дейността им продължават да водят до тяхното обединяване и
смесване в практиката. Тясната връзка, която съществува между дейността им, е причина в
повечето страни техните структури да се включват в една специална служба. Или пък да
бъдат под единно ръководство.
Това е така, защото в рамките на единния държавен апарат те имат за основна цел да
защитават националната сигурност на страната. И двете специални служби разкриват
дейността на чужди разузнавателни служби, на организации, групи и лица, които извършват
посегателства срещу националната сигурност на съответната страна. Тяхна обща функция е
информационната — да уведомяват съответните ръководства на държавата за процеси,
тенденции и дейности, свързани с националната сигурност. В своята работа те използват
едни и същи средства и методи. От позицията на контраразузнаването могат да се
осъществяват чисто разузнавателни задачи. Например и контраразузнаването може да
прониква в задгранични разузнавателни служби. Разузнаването от своя страна също подлежи
на контразузнавателно обезпечаване от специализирани звена срещу предателство и
нерегламентирано изтичане на информация.
Разузнаването има за своя основна задача да придобива информация зад граница от
политически, икономически и военен характер с отношение към защитата на националната
сигурност, а също да я оценява, анализира и предоставя на компетентните органи в страната.
Такава информация може да се придобива от различни източници: официални документи и
публични изявления на ръководители и функционери на страната; наблюдения и анализи на
дипломатически представители; от средства за масово осведомяване; от научни разработки.
Но най-често — от пряката дейност по изпълнение на конкретни задачи на разузнавателните
органи.
До средата на ХIХ век държавното разузнаване се провежда основно във военната и
политическата област. През ХХ век се появяват и се развиват бързо икономическото и
научно-техническото разузнаване. В тези основни направления то съществува и днес.
Контраразузнаването има за основна своя задача да разкрива и неутрализира конкретни
посегателства, организирани и осъществявани от чужди разузнавателни служби, а също така
и от антиконституционни организации, групи и нелоялни лица в страната, които нанасят
вреди на националната сигурност. Неговите служби, за разлика от разузнаването, основно
действат на територията на собствената държава, като мнозинството от служителите им не
крият своята принадлежност. Техните обекти са лица и групи, които се проверяват и
разработват заради данни, че подготвят, извършват или са извършили престъпна дейност
срещу националната сигурност. За целта контраразузнавателните служби прилагат
специфични принципи, средства и методи, за да решават задачите си по разкриването и
неутрализирането на конкретно престъпление. Своята работа те осъществяват в рамките на
определени организационни форми — проверка, разработка, издирване. Може да се каже, че
за разлика от разузнаването, което има преди всичко информационна функция, при
контраразузнаването основната функция е защитната, а формата й е репресивна.
Дейността на контраразузнаването е насочена основно в две направления. Първото е
защитата на външната сигурност от разузнавателните служби и свързаните с тях организации
на чужди държави, които извършват разузнавателно-информационна дейност на територията
на държавата и с това поставят в опасност независимостта, единството на нацията,
териториалната цялост, суверенитет а и военната й мощ. Второто е защитата на вътрешната
сигурност на страната, като се разкриват и неутрализират антиконституционни намерения,
религиозно-екстремистки групи и организации, насочени против териториалната цялост,
единството на нацията, правата и свободите на гражданите.
Практически контраразузнаването често излиза от тесните рамки на конкретната
дейност срещу чужди разузнавания и има по-широк смисъл. Така че, когато се говори за
контраразузнавателна дейност, в нея се включва както дейността на специалната служба,
чиято основна задача е да защитава външната сигурност, така и на службата, която основно
защитава вътрешната сигурност на страната — в исторически план в България тя има три
наименования: в Царство България — „Обществена безопасност“ и „Държавна сигурност“, в
Народна република България — само „Държавна сигурност“ в Република България —
Национална служба „Сигурност“ — и в трите случая — Служба за вътрешна сигурност.
Терминологично „Обществена безопасност“, „Държавна сигурност“ и „Национална
агентурност“ се различават, но са съпоставими, защото са наименования на една служба
(или една система от служби), съществували в България с еднакви задачи, форми, методи и
средства в три различни исторически периода.
Предвид характера на тези служби като институция, елемент, част и пр. на държавата, а
не на обществото или нацията, най-точното им название е „Държавна сигурност“. Затова и в
заглавието на изследването се използва това наименование като общо за институцията,
макар че е възникнала като „Обществена безопасност“, а днес се нарича „Национална
сигурност“. Още повече, че най-дълго през 100-годишното си съществуване — от 1925 до
1990, с изключение на три години (1934–1937), когато е назована „Политическа полиция“,
по нормативни документи е „Държавна сигурност“.
Принципи на агентурната дейност
Основните идеи и постановки, с които разузнаването и контраразузнаването трябва да
се съобразяват в своята дейност, времето и опитът са превърнали в принципи. Първият от тях
е агентурно-оперативният, чрез който се разкриват, предотвратяват или пресичат
посегателствата срещу националната сигурност. Съставните му части имат относителна
самостоятелност, но най-често действат в тандем. Агент е лице, с което разузнаването или
контраразузнаването установява доверителни отношения и то изпълнява задачи. Оперативен
работник е щатният служител на специална служба, който има правото да вербува агент и да
използва технически средства за набиране на информация и неутрализиране на престъпна
дейност.
Анализът на оперативната обстановка е основен метод, превърнат в принцип за
подбиране, групиране и логическа обработка на придобитата информация за дейността на
противника. От него зависи насоката на по-нататъшни действия на разузнавателните и
контраразузнавателните служби.
Взаимодействието между различните оперативни служби, както и между звената и
подразделенията в една оперативна служба е принцип за съгласуване, координация и общо
ръководство на силите, участващи в оперативната дейност.
Всестранността е принцип на разузнаването и контраразузнаването, изискващ да се
изясняват всички страни на изучаваните явления, процеси и лица. Целта е пределната
обективност при оценка на състоянието и поведението им.
Подобен принцип е гъвкавостта, изискваща своевременно реагиране на промените в
оперативната обстановка и бързо приспособяване към нея. Оперативната обстановка от своя
страна обозначава съвкупността от обективни и субективни фактори в определена
конфликтна ситуация.
От информационна гледна точка конспиративността, изразяваща се в използването на
секретни сили, средства и методи на работа, е изключително важен принцип. С подобна
значимост е и секретността, която изисква постоянно и цялостно прилагане на
конспиративност при изпълнение на комплекса от служебни дейности. Много често в
практиката този принцип е обединен: секретност и конспиративност.
Разграничаващи обхвата и съдържанието на агентурно-оперативната работа са
териториалният, линейният и обектовият принципи. При първия контраразузнавателните
поделения осъществяват своята дейност на определена територия от страната, в зависимост
от административното деление. По отношение на разузнаването този принцип се прилага,
като разузнавателните отдели отговарят за проникване в определени райони или държави по
света. Вторият принцип изисква профилиране на оперативните звена по направления, или
„линии“, в зависимост от формата на посегателство (шпионаж, идеологическа диверсия); от
основата на подготвяното престъпление (тероризъм, неофашизъм) и др. Третият принцип
извършва разпределението на ангажиментите върху обекти. Въз основа на линейния
принцип се профилират разузнавателните служби (военни, политически, научно-
технически), контраразузнавателните (шпионаж, идеологическа диверсия, икономическо
подриване), техническите (външно наблюдение, специални разузнавателни средства,
проучване) и др. Териториалният принцип зависи от географията, а обектовият — от
значимостта на отделни обособени единици: ООН, НАТО, АЕЦ, Национален театър и пр.
 Агентурно-оперативната работа изисква настъпателност. Този принцип в разузнаването
и контраразузнаването означава да се проявяват постоянна активност, целенасоченост,
смелост, настойчивост, отлично да се владеят силите, средствата и методите на дейност и да
се поема премерен риск.
Обективността е принцип, изискващ оперативните работници и ръководствата на
службите да дават правилна юридическа и политическа оценка на оперативната обстановка,
основаваща се на събраната информация.
Във връзка с него е и прогнозирането, то е завършващо ниво в информационно-
аналитичната дейност, на базата на което се издигат версии, правят се изводи и се формират
оценки за тенденциите в оперативната обстановка.
Надеждността е принцип, който се отнася както до агентите, така и до събраната
информация. Тя изисква притежаване на качества от страна на секретните сътрудници,
гарантиращи тяхната лоялност и изключващи предателство и провал поради нечестни или
неправилни действия. По отношение на информацията — означава истинност и обективност
на фактите и обстоятелствата, съдържащи се в нея.
Законността е онзи основен принцип в дейността на разузнавателните и
контраразузнавателните служби, който изисква те да извършват своята дейност в
съответствие с предписанията на Конституцията и законите на страната, с международните
договори и в пълно съответствие с инструкциите на своите ръководни тела.
Принципите демократизъм и хуманизъм са основополагащи за съвременните специални
служби. Те са разделителна линия при историческата оценка за техния характер и
професионално ниво. Демократизмът изисква специалните служби да защитават интересите
на цялото общество, да се отнасят към всички граждани като към равни пред закона и да
привличат широката общественост в решаването на своите задачи.
Хуманизмът произхожда от идеята, че разузнаването и контраразузнаването бранят
интересите на обществото и гражданите, на отделния човек, защитават правата и свободите
им, съобразяват се със стремежа им да живеят в правова и демократична държава.
Дали тези характеристики са били водещи в историята на световните служби и
конкретно на българската Държавна сигурност, е крайно спорно, но бъдещето е заредено с
нова енергия и очаквания.
РАЗВИТИЕ НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ В
СВЕТА
Историята на разузнаването от най-дълбока древност е свързана с историята на
човечеството, с битките между племената и народите за тяхното съществуване и оцеляване.
Още в Стария завет на Библията, в четвърта глава — Числа, се разказва как Господ
посъветвал Мойсей да изпрати в Ханаанската земя свои съгледвачи, които да събират
информация в нея и да подготвят евреите за дългия поход и настаняването им в обетованата
земя Палестина. Това се случва приблизително през ХIII век пр. н.е. По времето, когато
Одисей надхитрил троянците и прониквайки чрез разузнавателна комбинация в крепостта
им, дал победата на ахейците.
Запазените данни за утвърждаването и упадъка на държавите и империите от
древността до новото време, техните военни походи и завоевания показват, че събирането на
информация за противника и ограничаването на възможността за получаване на оперативни
данни играят важна роля в осъществяването на външната политика и международните
отношения. Този извод се потвърждава категорично от историята.

The LasT Survivors - viper, 2018

В древността
Египет се появява на историческата сцена през 3100 г. пр. н.е., когато, Менес — царят
на Горен Египет, присъединява Долен Египет и създава единна държава. Тя се управлява от
военна и свещеническа върхушка, начело с монарх (фараон), и в този си вид, в разцвет или
упадък, просъществува около 2500 години. През периода 1580–1070 г. пр. н.е., времето на
ХVIII и ХIХ династия, Египет е първата велика империя в човешката история.
Историците смятат, че в Египет се появява първообразът на държавна разузнавателна
служба, която се доусъвършенства в по-късните държави в Близкия изток. Едно от
задълженията на управителите на съответните области в империята и на командирите на
гарнизоните, разположени в покорените земи, е да събират информация и уведомяват
фараона за обстановката и настроенията в тях. Друг източник на информация са „царските
вестоносци“ (бирниците), които са изпращани да събират данъците във владените земи.
Естественото им пребиваване сред народите данъкоплатци им осигурява възможност за
наблюдение на промените в тях. Ценна разузнавателна информация е събирана от търговски
кервани, пътуващи по четирите краища на огромната империя и до съседните народи. От
документи от този период се разбира, че граничните египетски крепости са използвани като
центрове за събиране на информация за съседните народи. До тях регулярно са изпращани
пратеници, които доставяли царските заповеди и отнасяли обратно събраната информация.
Така например фараонът Рамзес II получавал изпреварващи сведения за готвещи се бунтове и
ги потушавал още в зародиш.
Държавата Асирия възниква първоначално в Северна Африка и след като дълго време е
под господството на Вавилон, успява около 1400 г. пр. н.е. да се обособи като самостоятелна
и силна страна.
Тя заимства в своята държавна система елементи от Египет и от близките по произход
вавилонци. Асирийците рано разбират, че сигурността на държавата им зависи от
получаването на достоверна информация за техните противници. Ето защо по основните
пътища на империята е организирана специална царска пощенска служба.
За осигуряване своевременното получаване на спешни съобщения, известяващи за
бунтове и въстания, асирийците въвеждат сигнална система чрез огньове.
От запазените документи от онова време се вижда, че асирийската разузнавателна
служба е владеела прийомите на агентурното разузнаване. За това говорят стройната система
за разузнаване на окупираните народи и усъвършенстваните средства за бързо предаване на
разузнавателна информация от периферията до центъра.
Персийската империя е изградена върху руините на асирийската държава. Нейната поява
на световната историческа сцена е светкавична. През 553 г. пр. н.е. цар Кир Велики
организира успешно въстание срещу мидийците и в резултат основава Персийската империя
на Ахеменидите. В следващите 14 години той покорява Мала Азия и крайбрежните гръцки
колонии. Наследилият го Камбиз завладява през 525 г. пр. н.е. Египет, Кипър и гръцките
острови, а синът му Дарий (521–485 г. пр. н.е.) стига до Кашмир (Индия) и Кавказ, завладява
Македония и прави опит да покори Гърция и Тракия.
За да държат цялата империя със сатрапите (управителите на провинции) и
многобройните чиновници под контрол, владетелите създават специална служба „Око на
царя“, която има за цел да ги наблюдава, контролира и бързо да придвижва информацията за
тях чрез куриери.
Херодот, бащата на историята, свидетелства: „На света няма смъртно животно, което да
изминава разстоянията по-бързо от тези вестители — толкова добре е замислена тази служба
от персите“. Персийците усъвършенстват и друга асирийска система за бързо предаване на
информация — сигналите с огън (горящи през нощта и димящи през деня).
През по-голямата част от своето съществуване (от 1200 до 120 г. пр. н.е.) Древна Гърция
се състои от стотици градове-държави (полиси) със свое самостоятелно държавно
устройство, икономика и армия. Сред тях най-важно значение имат Атина и Спарта, чиито
конституции (едната демократична, а другата олигархическа) и държавно развитие оказват
силно влияние върху атичния свят.
Заплахата от Персия ражда идеята за обединение на гръцките градове-държави и малки
царства. Тя е осъществена от Македония, която при цар Филип II (359–336 г. пр. н.е.) се
превръща в най-могъщата държава в Егейския басейн. След внезапната му смърт нейното
реализиране е продължено от сина му Александър (336–323 г. пр. н.е.). Този най-велик
полководец в историята на човечеството, възползвайки се от финансовата мощ и изригналата
гръцка национална енергия, а също от непобедимата македонска фаланга, само за три години
(334–331 г. пр. н.е.) завладява Персия, а в следващите шест стига до Индия.
Историческите документи показват, че разузнаването става приоритет на Александър
Велики. Той усвоява много от постиженията на Персийската империя, нейното
административно-политическо разделение на сатрапии и усъвършенства персийските
управленски методи, като зачита вярванията и обичаите на отделните народи. Впечатлен от
възможностите на разузнавателната система, той подобрява нейната организация с оглед
повишаване на ефективността й. Исторически е доказано, че Александър е първият, който
въвежда масовата проверка на кореспонденцията като средство за събиране на информация.
В битките с персите той внася нов елемент във военното разузнаване. Създава
специални отряди от лека кавалерия, които благодарение на своята подвижност изучават
непознатите терени, разкриват позициите и числеността на противниковите въоръжени сили
и проверяват отношението на местното население към новата власт.
Историята на Рим е пример за ролята на разузнаването в успешното държавно развитие.
Дълго време римляните се отнасят пренебрежително към придобиването на разузнавателна
информация за съседните племена и народи. От периода на републиката няма никакви
данни, които да доказват, че Рим има организирана разузнавателна служба, че са използвани
способи за придобиване на информация за съседните народи или пък за бързо пренасяне на
получената разузнавателна информация. Разчитало се повече на случайни сведения,
получавани от съюзнически племена и народи.
Гениалният пълководец от северноафриканската държава Картаген Анибал владеел до
съвършенство разузнавателната дейност и използвал всички познати дотогава способи за
събиране на информация за противника и за бързото й предаване. Той въвежда и нови
способи в разузнаването: използването на предварително уточнени тайни знаци и символи,
написването на информация върху дървени таблички, които след това са покривани с восък,
изпращане на писма с дезинформация, които „случайно“ попадат в противника.
Умението на Анибал да събира разузнавателни сведения, да поддържа връзка със своите
военни части и съюзници и да предприема бързи и неочаквани действия, въпреки крайния
неуспех на кампанията му в Италия, е пример за върховно постижение във военната
стратегия и в разузнаването през този т. нар. класически период на древността. Опитът от
трите Пунически войни на Рим с Картаген, присъединяването на Македония, Гърция,
Египет, Сирия довежда неговите пълководци до ново отношение към разузнаването и до
възприемането на техните постижения като важно условие за победата във войните на
империята.
Пръв Цезар (100–44 г. пр. н.е.), а след него императори и пълководци отделят специално
внимание на разузнаването. Преди всяко свое начинание Цезар събира информация за
страната, в която ще провежда военна операция, за географските й особености, за
политическото, икономическото и военното положение в нея, за настроенията на
гражданите й, за техните обичаи и начин на живот. Прилага дезинформация, като подхвърля
фалшиви сведения на неприятеля чрез свои шпиони. Това особено му помага във войната с
галите, а впоследствие това и за завладяването на Британия, за която до този момент в Рим
няма почти никакви сведения. По разпореждане на Цезар на 1000 души във всеки легион са
назначавани по двама войници за съгледвачи. Той и неговите наследници създават и
поддържат пощенска служба, разбирайки значението на бързата информация.
В ранните години на империята е изградена институцията на фрументариите (тайни
агенти) за събиране на шпионска информация в цялата й територия и за следене на
обкръжението на императорския двор.
Постепенно техните разузнавателни задачи са обединени във функцията на тайна
полиция. От историята на християнството е известно, че именно фрументариите са тези,
които са шпионирали и преследвали християните заради тяхната вяра. По времето на
император Диоклециан (284–305 г.) този институт е със значение на специална
разузнавателна служба — „Аgentus in rebus“, т. е. агенти по обществените дела, организирани
на военни начала и обособени като институция. Може да се каже, че това е и първата
официална специална служба в света. Агентите доставят императорски декрети до
провинциите, надзирават тяхното изпълнение, шпионират лица, които са нелоялни към
империята, разкриват опити за заговори, арестуват шпиони и престъпници, изпълняват и
специални задачи на императора. По същество тази служба съчетава в себе си
разузнавателни и контраразузнавателни функции. Наред с нея римският император създава
към себе си и специална част, която има задължението да го охранява и осигурява личната му
безопасност. Същевременно както в столицата, така и в градовете на провинцията се създава
местна полиция, ръководена от префект.
Историците на империята отчитат, че една от причините за нейния край е постепенното
затваряне в рамките на своите граници и заниженият интерес към съседите. Разузнаването
намалява своята активност и действа само на територията на империята, за да следи
настроенията на поробените племена и народи. Римските императори не се вслушват в
съветите на военния теоретик Флавиус Ренатус, който през IV век пише: „Шпионите ни
трябва да бъдат в чужбина непрекъснато. Не трябва да пестим сили, за да спрем дейността
на вражеските шпиони. Само по този начин ще се сдобием с разузнавателна информация за
днешните или бъдещите им намерения.“ Непознаването на новите съседи на империята —
варварите, не подсказва навреме опасността, която те представляват за нея. Без съмнение
това улеснява унищожаването на Рим от германските племена.
Историята на Китай от древността, — царствата на Шан, Джоу, Цин и Хан (ХVIII–III в.
пр.н.е.) е наситена с множество войни и битки за надмощие между династии и владетели. В
това противоборство разузнаването е познато и прийомите му са на почит. Китайските
пълководци събират информация за силите на противника, за техните планове и намерения,
а също и за времето и мястото за водене на битки. Подобно на Александър Велики, те
създават специален елитен отряд, способен бързо да се придвижва и да извършва
„разузнаване с бой“, като дава възможност на военачалника да установи възможностите на
противниковия пълководец. Останали са писмени сведения от този период, в които
пълководци и мислители са отразили опита си във воденето на войната и в разузнаването. В
един от тях, „Изкуството на войната“, писан през VI век пр. н.е. от китайския мислител Сун
Дзъ, е обособен раздел „Използването на разузнавачи“. Това е първият документ в историята
на службите за сигурност: „Разумният владетел и мъдрият пълководец вървят и побеждават,
извършват подвизи и превъзхождат всички останали хора само за това, че всичко знаят
предварително… Знанието на това, което предстои, не се дава от демоните и боговете…
Познаването на противника можеш да получиш само от хората“. Сун Дзъ препоръчва да се
използват пет вида разузнавачи: местни разузнавачи — вербувани сред жителите в страната
на противника; вътрешни разузнавачи — вербувани сред чиновниците; външни разузнавачи
— вербувани сред разузнавачите на противника; разузнавачи на смъртта — които донасят на
противника измамна информация; разузнавачи на живота — които се завръщат със
стратегическа информация за противника.
Авторът съветва владетеля, когато разбере, че при него се е появил разузнавач на
противника, непременно да опита да го привлече към себе си, като му въздейства с изгода и
да му предложи да го използва като „обратен разузнавач“. „… Само просветените владетели
и мъдри пълководци — обобщава Сун Дзъ — могат да правят от своите разузнавачи хора с
обширни знания и с това те да извършват велики дела.“
За първи път в Китай шпионажът и контрашпионажът се обособяват като професия на
теоретично и практическо ниво.
През Средновековието
Средновековието, което обхваща времето от V до ХVII век, потвърждава
закономерността, установена през древността — че доброто разузнаване съпътства успехите
и възхода на държавите, а неговото занемаряване се отразява негативно върху тяхното
обществено-политическо, икономическо и военно развитие.
През 395 г. Римската империя е разделена на Западна и Източна, която след гибелта на
Западната остава в историята като Византийска империя. В ранния период на
съществуването си тя включва Балканския полуостров, Мала Азия, Сирия, Палестина,
Египет, днешна Либия, част от Месопотамия и Армения, островите Крит и Кипър. През VI
век — по времето на император Юстиниан (527–565) империята със столица
Константинопол е в най-големия си разцвет. Юстиниан остава в историята с реформите,
които извършва в римското право, и особено с узаконяването на частната собственост и
въвеждането на равни права за всички граждани на Византия. Неговите владетелски
принципи — „Императорът е Божи поставник на земята“ и „Каквото императорът пожелае
— да има силата на закон“, стават идейна основа на абсолютната власт на бъдещите
европейски монарси. Юстиниан налага цезаропапизма в отношенията с християнската
Църква, съгласно който императорът има власт и над нея (цезарът над папата).
Традициите и опитът на големите империи са продължени, включително в областта на
специалните служби: образцови държавни пощенски станции, позволяващи разстоянието от
Константинопол до Рим да се изминава за броени дни; тайна полиция, разполагаща с
множество агенти (вестоносци и информатори) в цялата страна; дворцова охрана,
осигуряваща безопасността на императора и неговото семейство; местна полиция и нощна
стража, грижещи се за обществения ред и сигурността на гражданите на империята. Към
това се прибавя и нов елемент — разузнавателно проникване сред народите, живеещи около
и по-далеч от границата, което се извършва от специални служби за погранично разузнаване
(наричани акритаи), в които влизат опитни воини. Те са обучени да внедряват свои шпиони
на врежеската територия или пък да вербуват за агенти хора от тези райони. Вербовките са
извършвани срещу парични възнаграждения или на идейна основа — за такава служат
християнската вяра и преклонението им пред културата на Византия.
Знае се, че византийците са използвали тайнопис като средство за връзка, но няма
данни какъв е тайнописът по това време. Използвали са ефективно и бързодействащата
система на сигналните огньове, което позволявало информацията да стига за часове от
пограничните райони в Мала Азия до Константинопол. Запазените трактати по военно дело
— „Стратегиком“ на император Мавриций (586–602 г.) и „Тактика“ на Лъв II Философ (886–
912 г.) — предоставят добри примери за умението на византийското разузнаване да прави
обобщени характеристики на своите противници — за живота, нравите и обичаите, за
военните им способности, за начините им на водене на битки и пр. На базата на тези знания
за противника се дават указания как да се воюва срещу него. Същевременно тези документи,
разказващи за живота на персите, аварите, галите, славяните, арабите и турците, са едни от
най-добрите общоисторически източници за тези народи и племена.
За събирането на политическа, икономическа и военна информация византийското
разузнаване използва възможностите на търговците: те са пропускани безпрепятствено да
търгуват с други страни, но при завръщането им подробно са разпитвани какво са видели и
чули.
Византийците първи започват да използват възможностите и на дипломатическото
разузнаване. За целта често изпращат свои посланици и пратеници до съседните народи,
сключват договори с тях и се стремят да запазят извоюваното чрез преговори. Наред с
официалната си мисия, посланиците събират подробна информация за народите и племена,
с които контактуват. Тази по същество разузнавателна информация е централизирана в една
служба, наречена „Служба по въпросите на варварите“. Тя се допълва и от събраната вътре в
страната информация от представители на другите държави.
През IХ век цялата разузнавателна информация се централизира в логотета (министъра
на пощите), който по същество се превръща и в ръководител на специалните служби.
Факт е, че тази дейност е давала възможност на Византия да има ясна представа не само
за съседните народи, но и за по-далечни, като аварите, тюрките, китайците. Най-ярко
потвърждение на това е прочутия труд на император Константин VII „За управлението на
империята“, чрез който той запознава сина си Роман II с историята на съседните народи и му
дава съвети какво отношение да има към тях. Прави впечатление, че както в тази книга, така
и в други документи от това време, византийците не обръщат сериозно внимание на арабите.
Поради това и не доловят изключителната опасност, която представлява за империята
експанзионистичната им нагласа.
Византийската история остава класически примери на икономическото разузнаване.
Без съмнение сред тях на първо място е придобиването и усвояването на технологията за
производство на китайската коприна.
Мюсюлманските империи на Омеядите (661–750 г.), на Абисидите (750-1258 г.) и на
Мамелюците (1250–1517 г.) са резултат на появата на мюсюлманската религия и
цивилизация на световната историческа сцена. Ислямът възниква на Арабския полуостров в
началото на VII век, когато местни племена започват да играят роля във вековния конфликт
между Византия и Сасанидската (персийска) империя. А там където има конфликт, воини и
посредничество, неминуемо се появяват разузнаване и контраразузнаване. Арабите имат
исторически принос в развитието на структурите за сигурност. Животът на племената и
примерът на съседните процъфтяващи цивилизации пораждат необходимостта от
създаването на нова монотеистична релегия, която да замени многочислените племенни
култове и да освети стремежа за централизация на властта. Такава подходяща религия се
оказва ислямът.
Идеите на исляма първоначално се проповядват от Мохамед (около 570–632 г.) в неговия
роден град Мека, един от големите и проспериращи търговски и политически центрове на
Западна Арабия. Неговите проповеди, че има бог — Аллах, и че той е неговият последен
проповедник (пророк) въстановяващ монотеистичната вяра на Авраам, изопачена от евреите
и християните, първоначално са посрещнати вреждебно. През 622 г. Мохамед и
привържениците му са принудени да избягат в оазиса Ясриб, наречен след това Медина
(Градът на пророка), за да се спасят от преследванията, но оставят в Мека свои тайни
привърженици, който ги поддържат с информация. Мохамед и преселилите се заедно с него
от Мека проповедници (халифи) започват усилено да разпространяват новата релегия ислям
(покорност, послушание), а техните привърженици започват да се наричат мюсюлмани
(предани). Построена е и първата джамия. За бързото разпространение на исляма спомага и
обединяването на арбаските племена и кланове около Медина в ислямската общност „умма“.
Мохамед е признат не само за духовен предводител на общността, а също за политически
лидер. Оформилата се феодална държава се управлява от халиф, съчетаващ светската и
духавната власт.
След смъртта на Мохамед приемниците му — праведните халифи Абу Бакр, Омар,
Осман и Али, широко използващи разузнавателни средства и прийоми, а след това и
Омеядската династия с център Дамаск, успяват за едно столетие да разпространят исляма по
пътя на завоеванията в Арабския полуостров, Средиземноморието и Близкия изток. През
VIII-ХII век Абисидската династия с център Багдад превръща исляма от религия на арабите в
световна релегия и „домът на исляма“ обхваща огромни пространства — от Испания до
границите на Индия. Така в световната история възниква арабо-мюсюлманската
цивилизация, а с нея и арабската школа в шпионажа.
Историческата закономерност и сега е спазена: заедно с държавното укрепване и
разширяване се усъвършенства и разузнавателната система. Този процес става особено
активен, когато възниква Омеядската империя и с нея — естествената необходимост от нова
организация в управлението на огромната държава. В тази насока арабите съчетават
традициите на Персия и Византия с оригинални свои решения. Създават огромна шпионска
служба при халифата, която трябва да разкрива и ликвидира всяка съпротива и опозиция.
Във всеки по-голям град има полицейско управление.
Халифите запазват държавната пощенска система на римляни и византийци и правилата
на ползване, което им осигуравя редовна връзка между столицата и най-отделечените
краища на империята.
Организацията на станциите изцяло е подчинена на нуждите на разузнаването.
Служителите в тези пощи са задължени да събират сведения за района, който обслужват и
периодично да докладват за състоянието му. Цялата информация се концентрира при
началника на пощата, който фактически е ръководител на разузнаването на халифата.
И мюсюлманите използват сигналните огньове за предаване на важни съобщения, но
въвеждат едно ново средство за връзка — пощенските гълъби. Създават специални станции с
пощенски гълъби, което им позволява да покрият с тях огромни райони на империята и да
предават за броени часове информация.
Ислямът продължава своето разширение в света и след поглъщането на арабите от
Османската империя. Тя достига своя зенит през ХIV-ХVIII в. като обхваща Византия,
Западна Арабия, Сирия, Египет, Ирак, крайбрежието на Северна Африка, Балканския
полуостров и стига до Унгария, а на изток ислямът се разпространява и в Северна Индия. С
него — и традициите на арабското разузнаване.
Историята на Монголската империя през ХIII век, надминала по територия и мощ
всички предишни завоевания в света, и дейността на нейния основател, Чингис хан (1206–
1227 г.), са блестящ пример за възможностите на разузнаването. С негова помощ той и
наследниците му превземат Китай и Русия, нахлуват в Полша, Германия и Унгария,
завладяват през 1258 г. Багдад.
Чингис хан създава добре организирана пощенска служба в империята. В запазените
отчети на няколко мисии на папата и европейски крале, изпращани до монголските ханове,
се говори с възхищение за организацията на пощенските станции (джами), нещо, което по
това време е непознато за европейските държави. Според пътешественика Марко Поло,
който пребивава в покорените от монголците земи 25 години, от резиденцията на хана имало
пощенски линии и пътища до всички провинции в страната. По тях на всеки 25 мили, а в
планините на 35–40 мили имало станции с около 200 коня и обслужващ персонал. Той
твърди, че общо в империята имало около 10 000 такива станции. Един вестоносец със
спешно съобщение и важни разузнавателни сведения е могъл да измине за денонощие до 200
мили. Той пренасял съобщението в специален колан и носел със себе си плочка с
изображение на ловен сокол, която го легитимирала като специален служител на хана.
Същевременно за предаване на съобщения на по-малки разстояния са използвани пеши
бегачи. Те носели широки колани с окачени звънчета, за да се чуват отдалеч.
Европа в средните векове раздробена на множество феодолни държави и владения. Опит
за възстановяване на римската сила и величие е създаването през 800 г. на Франкската
империя от Карл Велики, който е коронясан от папата за „Император Римски“. Неговите
трима наследници обаче разделят империята и с Вердюнския договор от 843 г. поставят
началото на три държави — Франция, Италия и Германия. Идеята за възстановяване на
римската империя се подема отново през 962 г., когато германският крал Отон I превзема
Рим и е коронясан за „Император на Свещената римска империя“. Същевременно през ХII-
ХIII век испанците освобождават територии, заети от арабските завоеватели (Реконкистон),
и през 1479 г. с брака на двамата независими владетели Фердинанд Арагонски и Изабела
Кастилска се създава Испания. Тя веднага става една от най-могъщите европейски държави,
дори през 1519 г. испанският крал, внук на Максимилиан Хабсбургски, по наследство става
император на Свещената римска империя под името Крал V.
През Средновековието още един конфликт чертае историята на континента — между
католическата църква и светските държави.
След ХI век, когато Европа е раздробена на хиляди феодални владения, католическата
църква и папският институт придобиват изключително влияние върху обществено-
политическото и духовното развитие на страните от Западна Европа. Папа Григорий VII
Хилдебранд (1073–1085 г.) пръв развива идеята за неограничената власт на папския институт
над светския и църковния свят. Власт, която дава правото на папата да отлъчва и сваля от
престола крале и владетели, да предизвиква или прекратява войни: папата е незаблудим и не
може да бъде съден, но може сам да съди, да създава закони, да обявява събори за вселенски,
да спира или пуска издаването на книги.
Създадената през 1184 г. Инквизиция преследва жестоко и изгаря на клада всеки, който
се противопоставя на църквата. В своята дейност тя си служи широко с разузнавателни
прийоми. По призива на папата през ХI-ХIII век се организират и кръстоносни походи за
освобождение на „светите места“ на християнството в Йерусалим от ислямското нашествие.
Походите са предшествени и съпътствани с разузнавателни и контраразузнавателни
действия.
Поведението на папите и дейността на католическата църква ражда недоволство сред
християните. В началото на ХVI век започва Реформацията в Западна Европа, която
представлява религиозно движение на новата буржоазна класа срещу обвързаната с
феодолната класа католическа църква. В резултат на това се постява началото на
протестанстството— третото основно направление в християнството.
Католическата църква противопостява на Реформацията своята Контрареформация.
През 1540 г. испанският монах Игнатий Лойола основава Ордена на йезуитите, който си
поставя за цел да реформира вътрешно църквата. Скоро той печели изключително силни
позиции в системата на католическата църква и осъществява основната задача на
Контрареформацията — да се спре разпадането на католическата църква, да се възстанови
нейният авторитет и да се прекрати влиянието на протестантизма.
 Във всички свои кампании католическата църква налага шпионажа като важно средство
за запазване и дори засилване на нейното влияние. Може да се каже, че благодарение на
йирархичната си система тя изгражда най-мощната шпионска мрежа, която се запазва
практически до наши дни. Защото целият апарат на църквата — от обикновения свещеник до
кардинала, от селската църква до мощните монашески ордени, от мисионера до легата на
папата — събира всякаква информация, която смята, че заплашва ватиканската хегемония.
Орденът на йезуитите налага шпионските методи като най-важно средство за събиране на
информация за враговете на църквата и тяхното физическо и морално унищожение. Това е
време на процеси и изгаряне на клада на стотици хиляди „вещици“. Под предлог, че всичко,
което върши, е в защита на църквата, орденът не се свени да използва методи, нямащи нищо
общо с християнския морал. Неговите членове, възпитавани в специални училища,
преминават обучение как да използват прийомите на шпионажа в своето ежедневие.
Запазени са наръчници с инструкции какви правила трябва да се спазват за събиране на
информация, интересуваща канцеларията на Светата църква.
Съперничеството между Франция и Англия, претенциите на Англия за френски земи и
дори за престола, довеждат до 100-годишната война между тях (1337–1453 г.). С нейния край
завършва процеса на централизация на френската държава. В непрекъснатите войни между
оформилите се вече национални държави на Англия, Испания, Франция, Швеция, Холандия
и разпокъсаните Германия и Италия широко се използват разузнавателни и
контраразузнавателни мрежи.
Кралски тайни служби
През 1618 г. почти цяла Европа е въвлечена в Трийсетгодишната война, в основата на
която стоят не само имперски, но и верските различия между католиците и новопоявилото
се протестантско движение. Сключеният при нейното завършване Вестфалски договор от
1648 г. създава нова система на междудържавни отношения, при която са отхвърлени
претенциите на средновековните династии за универсална религиозна империя и
суверенната светска държава се утвърждава като основен фактор. Вестфалската система
признава легитимността на различните форми на управление, независимостта на държавите
и еднаквите им юридически права. В резултат на договора Испания престава да бъде велика
държава, нараства ролята на Франция в Европа, а Германия остава разделена на множество
държави.
През тези векове на непрекъснати войни и борби за надмощие се ражда средновековната
дипломация. Най-ярък неин пример е венецианската дипломация, която се смята за
наследник на традициите на римската и византийската дипломация. С появата на
дипломатическите постове на историческата сцена излиза дипломатическият шпионаж,
който позволява под прикритие на официалните представителства страните организирано да
се шпионират взаимно. Донесения и дотогава са изпращани регулярно, но с въвеждането на
по-съвременни държавни комуникации тяхното предаване става почти ежедневно, при това
зашифровано. Още в първите венециански мисии под прикритието на дипломати, са
включвани шпиони подчинени на посланика.
Същевременно европейските крале и владетели налагат шпионажа като официална
дейност, необходима за укрепването на тяхната власт. Наред с това започват да създават свои
контраразузнавателни служби, които да разкриват и неутрализират всяко недоволство, бунт и
опит за детрониране. Според историците, първата е създадена от английския крал Едуард III
(1327–1377 г.) под наименованието „Тайна служба“. До голяма степен нейното възникване е
плод на приетия през 1351 г. Закон за измяната, съгласно който се обявяват за престъпления
всички деяния, насочени срещу сигурността на краля и кралството. Шпионажът се използва
активно като средство за разрешаване на борбата за престола между двата клона на
английския кралски дом — Ланкастърите и Йорките, довела и до войната между тях от
1455–1485 г. Този двубой е изпълнен с шпионски мрежи, с вербовки и превербовки на
агенти, със сложни комбинации, зашифровани донесения и тайно четене на писма, с
предателства и покушения.
При Хенри VII, „Тайната служба“ е издържана лично от него и по сведение на чужди
посланице се е състояла от 4 категории сътрудници: 1) резиденти — дипломати и търговци;
2) доносници — събиращи информация сред по-долните слоеве от обществото; 3)
разузнавачи — следящи определени хора, и 4) професионални шпиони — свещеници,
лекари, писари, които наред с професията изпълняват и конкретни задачи в страната.
Фактически кралят възлага на своята служба и двете функции, които съответстват на
съвременните схващания за разузнаване и контраразузнаване.
Френският крал Луи ХI е разполагал с огромен архив от досиета на свои приятели и
врагове, който непрекъснато допълвал с нови факти. Фактически той лично ръководел своята
тайна служба и участвал в редица шпионски истории от това време. Френският крал Анри IV
създава „Черен кабинет“ към Пощенската служба, в който писмата на следени хора се
отварят, прочитат и запечатват отново. Английската кралица Елизабет, след отлъчването й от
църквата от папа Пий V, опасявайки се от папски заговор, създава през 1573 г. мощна
„Кралска разузнавателна служба“ начело с Франсис Уолсингъм. Тази служба, развива
дейност не само в Англия, но и на Европейския континент, като създава своя агентурна
мрежа сред католиците в почти цяла Европа.
Прези този период западноевропейските държави допускат и погрешни политически и
военни стъпки в резултат на непълна информираност. Така например, те нямат никаква
представа за монголците и не успяват да предвидят каква опасност представляват за Европа.
Нещо повече, в европейските кралски дворове смятали, че Чингис хан е противник на
исляма и ще спре ислямската инвазия по света. Още по-тежка грешка допускат с
недооценяването на турската опасност, в резултат на което турците успяват да стигнат до
Виена.
През ХVIII век впечатляват мощните агентурно-оперативна система, изградена от
френския първи министър кардинал Ришельо (1585–1642 г.) и неговия наследник кардинал
Мазарини (1602–1661 г.). Те я използват в две насоки. Първата, да защитава ревностно
френския кралски двор (и тях) от множеството заговори, като подпомага укрепването на
абсолютната монархия във Франция. И втората — да следи поведението на Хабсбургите в
Испания и Австрия, които се оформят като основен противник на Франция. Въвеждат строга
и широко разгърната система за наблюдение на политически опасните лица, прилагат
пощенската цензура, усъвършенстват шифрите, използавни в тайните донесения. При
кардинал Ришельо служи Антоан Росиньол, който днес се смята за родоначалник на
съвременната криптография. „Специалните служби“ Ришельо и Мазарини до голяма степен
правят възможно съществуването на „века на краля-слънце“ Луи ХIV. Могъществото му е
плод и на изградените шпионски мрежи в останалите европейски династии и използването
на дипломатическите представителства за събиране на информация.
През ХVII век, в Англия по времето на революцията на Оливър Кромуел, който през
1649 г. екзекутира крал Чарлз I и установява диктатура, държавният секретар Джон Търлоу
създава специален „Разузнавателен департамент“. Той може да се посочи като първообраз на
организираната разузнавателна и контраразузнавателна служба в света: събиране на
информация зад граница и защита на сигурността вътре в страната.
През периода 1704–1714 г. в Англия се подвизава на полето на шпионажа един
световноизвестен писател и очевидно голям авантюрист — Даниел Дефо. Той оставя в
историята не само с романа „Робинзон Крузо“, но и с добре организираната от него
шпионска организация в Югоизточна Англия, която събира информация за Франция,
Шотландия и за други обекти в страната. В дейността си Дефо използвал десетки
превъплъщения и псевдоними.
В Русия събирането на разузнавателна информация има изключително организиран и
целенасочен характер. След като русите отхвърлят монголското иго през ХV век, те се
обединяват около Московското княжество, управлявано от Иван III (1462–1505 г.). По
времето на Иван IV Грозни (1533–1584 г.), като силна централизирана държава Русия веднага
се включва в решаването на европейските политически проблеми. Нейните царе заимстват
много от монголските традиции в разузнаването — създават редовна пощенска служба и
разполагат с пътища и пощенски станции, позволяващи бързо придвижване на всяка
информация до всеки район на страната.
Русия използва много активно и дипломатическия канал за събирането на
разузнавателна информация. Тя посреща гостоприемно всеки чужд пратеник, стреми се да
изкопчи колкото се може повече информация от него и същевременно да бъде ограничаван в
движението си. Всички чужденци в царството се намират под стриктен контрол. Иван IV
Грозни създава „Тайна полиция“, която да го пази от заговори и предателства; през 1654 г.
цар Алексей основава „Приказ (учреждение) на тайните дела“, който съсредоточава в себе си
разузнаването и контраразузнаването; през 1716 г. във Войнския указ император Петър I
Велики поставя разузнавателната дейност на законодателна основа. А това е от значение,
защото след Петър и императрица Екатерина Велика (1762–1796 г.) Русия играе решаваща
роля в съдбата на Европа.
Специални служби на буржоазните държави
Краят на Средновековието идва в Западна Европа с Просвещението, започнало през
ХVIII век. То е свързано с крупни научни достижения от втората половина на отминалия век
(Нютон, Лавоазие, Франклин), родили индустриалната революция. Появата на парния
двигател, тъкачната машина и други открития засилва ролята на предприемаческите
съсловия, на търговската и промишлената буржоазия. Просвещението се характеризира с
извършвената духовна революция в умовете на хората, дело на философи като Волтер,
Монтескьо, Дидро, Кант и други. Идеята за равенство и обществен договор печели все повече
хората и те се противопоставят на дворянските привилегии, крепостничеството, властта на
църквата. Отхвърлят се „бежествените“ права на кралете и над тях се поставят обществените
интереси. Раждат се националните държави и се засилва ролята на международното право.
И още една държава се появява на историческата сцена. На 4 юли 1776 г. с Декларацията
на независимостта Съединените американски щати (САЩ) се откъсват от империята
Великобритания. Новата държава е подкрепена от Франция, Испания и Холандия в стремежа
им да се противопоставят на Англия. Американската република обявява принципа на
„равенството и народния суверенитет“. Един от основателите й — Томас Джеферсън, смята,
че революцията трябва да обхване целият свят.
Това, което американската революция не успява да извърши, по отношение на Европа е
осъществено от Франция с Великата френска ревоюлция от 1789 г. и с разпространението на
нейното влияние. С тази революция идеята за националния суверенитет и волята на
народите се противопоставя вече реално на тезата за божествения произход на кралската
власт и правото на монарха да решава сам въпросите на мира, войната и съдбата на народите.
Премахването на привилегиите, провъзгласяването на равенството, на свободата на словото и
печата, на религиозната толерантност поставят началото на един нов свят.
Появата на нациите и оформянето на буржоазните държави регламентират постепенно
съществуването на специалните служби за сигурност, които стават важен инструмент на
държавата в решаване на нейните политически, икономически и социални проблеми.
Продължава да нараства значението на дипломатическите канали в събирането на
информация за противника. Така например в едно ръководство за посланици от началото на
ХVIII в., се казва направо: „Посланикът е почти шпионин, а негово задължение е да измъква
от дадена страна важни за нас тайни.“ От дипломатическите служби се изисква да вербуват
агенти и да създават резидентурни мрежи в страната, в която се намират. За тях подкупването
на чуждестранни министри и държавници е в съответствие с нормите на международното
право.
Разраства се и придобива по-организиран характер цензурата на писма. Към
монархическите дворове в Европа и в Англия си изграждат специални „Черни кабинети“,
които организират четенето и копирането на дипроматическата поща. Появява се официално
професията дешифровач.
Традиционно силно разузнаване има Англия. През 1782 г. разузнаването преминава към
Министерството на външните работи, а вътрешната сигурност към Министерството на
вътрешните работи. Парламентът започва да финансира тайно външното разузнаване, като
основната част от парите са харчени за агенти (постоянни) и информатори (продаващи
информация само понякога), вербувани в Германия, Русия, Италия, Османската империя и
Испания. Увеличава се мощта на военното разузнаване, след като секретната служба към
адмиралтейството, която дотогава действа само по време на война, става постоянна.
В края на ХVIII век се разгаря двубой между младото разузнаване на САЩ и това на
англичаните, които се противопоставят на създаването им. Още в хода на Войната за
независимост през 1775–1783 г. американският президент Джордж Вашингтон създава
секретна служба, която да събира информация за англичаните и да се противопоставя на
техните разузнавателни служби. Лично той ръководи агенти и ги обучава в тайните на
разузнаването. По негова идея се сформира разузнавателна част от доброволци, която да
събира сведения „или по вода, или по суша, денем и нощем“. Тази част, станала известна
като „Рейнджърите на Ноултън“, поставя началото на военното разузнаване в САЩ. През
1775 г. се създава и първата служба за външно разузнаване — „Комитет за секретна
кореспонденция“, която се ръководи от Бенджамин Франклин и има за задача да „поддържа
връзка с нашите приятели от Великобритания, Ирландия и други части на света“.
Някои историци на разузнаването смятат, че през ХVIII век е поставено началото на
съвременния промишлен шпионаж. Появата в света на патентната система за изобретения
налага да се търсят пътища за нейното преодоляване и промишленият шпионаж се оказва
най-ефективен в тази насока. От този период като най-успешен случай на промишлен
шпионаж се посочва разгадаването на тайната на производството на китайския порцелан.
ХIХ век е на индустриалната революция. Започнала от Англия, тя се разпространява и
върху континента. Фабричното производство се съчетава с подобряване на транспортната
система. Европа и САЩ са покрити с нови пътища, а появата на железопътния транспорт
през 40-те години дава силен тласък на търговията. Индустриализацията предизвиква
социални и политически размествания с огромни последствия за човешкото общество.
Разрастват се градовете и се появява градската средна класа със своя мироглед. На
историческата сцена излиза работническата класа с нейните борби за подобряване на
социалния живот. Налагат се либералните идеи за признаване ценностите на
неограниченото търговско и индустриално развитие, за защита интересите на средната
класа, за свобода на индувидуализма.
През втората половина на века в резултат на развитието на национализма се дооформят
нациите в Европа. Най-ярък негов резултат е обединяването на Италия (1870 г.) и на
Германия (1871 г.) и националното освобождение на народите в Австрийската и Османската
империя. Появяват се социалистическите идеи. Маркс и Енгелс създават теорията за
революционната промяна. През 1848 г. излиза „Комунистическият манифест“, а през 1867 г.
„Капиталът“, с които се ражда комунистическото движение, целящо да замени капитализма
с нов обществено-политически строй.
В края на века САЩ все по-категорично започват да провеждат експанзионистична
политика. Те успяват само 50 години след създаването си да откажат европейските монарси
от всяко желание да се намествата в живота на народите в Южна Америка, заявявайки още с
„Доктрината Монро“ от 1823 г., че всяка тяхна проява в тази насока ще срещне съпротивата
на САЩ. След победна война над Испания през 1898 г., САЩ установяват контрол върху
Филипините и Куба, насочват поглед към Далечния изток и Китай, анексират Хавай, и
изграждат военномерска база в Пърл Харбър.
С доизграждането на европейски национални държави в края на ХIХ век се формират и
структурите на капиталистическото държавно разузнаване и контраразузнаване. Приема се,
че това става най-напред в Германия, а негов родоначалник е Вилхелм Щибер, живял и
действал по времето на „железния канцлер“ Ото Бисмарк. Една от причините за успехите на
Бисмарк е голямото внимание, което той отделя на разузнаването. Това се дължи не само на
неговия държавнически усет и доброто познаване на историята на народите. Дължи се и на
някои негови лични качества, склонността да използва комбинации и действия, които са
традиционни за разузнавателните служби. Тези му качества се проявяват в редица акции и
операции, провеждани в името на осъществяването на крайната цел— обединяването на
Германия.
В Русия през 1867 г. към Военнонаучния комитет на Главния щаб се създава канцелария,
която се оформя като централен орган на руското военно разузнаване до 1903 г. Създава се и
служба за вътрешна сигурност „Охранное отделение“, наречено — Охранка. Нейното
реорганизиране става с помощта на Вилхелм Щибер от Прусия. Освен в Русия тя започва да
действа и извън нея, като внедрява свои агенти в емигрантските групи.
В Англия, освен традиционната секретна служба към Министерството на външните
работи, през 1873 г. към Министерството на войната се създава специална разузнавателна
служба, наричана от 1887 г. „Дирекция на военното разузнаване“. Следвайки примера на
военното министерство, през 1882 г. и Адмиралтейството създава своя задгранична
разузнавателна служба. Военните аташета във Виена, Берлин и Санкт Петербург все по-
целенасочено започват да се използват за събиране на секретната военна информация от
страните, в които пребивават. Същевременно през 1887 г. към Скотланд Ярд се изгражда
специално отделение, което има контраразузнавателни фанкции. Английското разузнаване е
първото, което целенасочено използва възможностите на медиите за свои цели. През
периода 1894–1898 г. то плаща тайно на информационната агенция Ройтерс за получаване на
секретна информация от нейните кореспонденти в чужбина.
През 1882 г. към Военноморския флот на САЩ се създава военноморско разузнаване, а
през 1885 г. такава служба се създава и към военното министерство под наименованието
„Управление за военна информация“. След три години се въвежда системата на постоянни
военни аташета, които са изпратени в Европа.
Първата световна война (1914–1918 г.) е резултат на противоречията между два блока от
европейски капиталстически държави, формирали се в края на ХIХ век и началото на ХХ
век. Това е времето, когато окончателно се изграждат нациите и националните държави,
времето на Втората индустриална революция, която започва с откриването на двигателя с
вътрешно горене, на електричеството, радиото, телеграфа и други технически постижения, с
тяхното приложение в нови производства и въвеждането на нова научна организация на
труда. Това е времето на урбанизацията и рязката промяна в начина на живот епоха, на
империализма в Европа и САЩ и колонизацията на Африка и Азия. При тази обстановка се
засилва борбата за икономическо и политическо надмощие, което води до непрекъснати
конфликти в Европа и в света. Войната е арена и най-крупното стълкновение между
разузнавателните и контраразузнавателните служби няа воюващите държави.
Голямата война довежда до колосални материални разрушения: 10 млн. убити, 20 млн.
ранени и безследно изчезнали, 10 млн. умрели от глад и болести. Във войната участват 33
държави със 75 % от населението на Земята. След излизанетона Русия от войната и
включването на САЩ в нея на страната на Антантата, войната завършва с поражение за
Централните сили (Германия, Австро-Унгария и пр.). С една поредица от договори през
1918–1920 г., от които най-важният е Версайският, е извършено ново устройство на Европа
под англо-френски диктат. От Германия са отнети територии и правата върху колониалните й
владения, наложени са й жестоки репарации, строги военни ограничения, Австро-Унгария и
Турция са ликвидирани като империи. България е лишена също от територии. Създадени са
нови държави в Европа — Полша, Чехословакия, Югославия, Австрия, Унгария. Версайската
система в Европа е последвана от договори, сключени през 1921–1922 г. и разрешаващи
противоречията между САЩ, Великобритания, Япония и Китай в тихоокеанската зона.
Новата международна система се явава отражение на имперските амбиции и интереси
от ХIХ век, но е резултат и на новите международни реалности. За пръв път на
международните конференции се появават нови принципи, издигнати от болшевишката
революция в Русия и доразвити от „14-те точки“ на американския президент Уилсън. За
първи път се посочва като виновник за една война дадена страна — Германия. Създадена е и
нова световна организация — Общество на народите, имаща за цел да решава спорове и
предотвратява военни заплахи чрез разоръжаване и споразумения за колективна сигурност.
Първата световна война разрушава либералното гражданско общество и засилва ролята на
държавата и чрез нейните специални служби в живота на хората.
С изгражаденото на националните държави се формират и усъвършенстват
националните разузнавателни и контраразузнавателни служби. Борбата за надмощие между
отделните държави и групи държави, довела до четиригодишна война, води естествено до
засилване и укрепване на тези служби. Индустриалната революция способства за
нарастването на техните технически възможности. Жичните телеграфи вече свързват под
вода Европа с Америка и Африка, а също и големите градове на Европейския континет.
Телефонът и радиото все повече се налагат като основни средства за връзка. В живота
трайно се е настанил параходният и железопътният транспорт. Фотокопирането дава нови
възможности на разузнаването. През 1903 г. излита първият самолет и поставя началото на
въздушния транспорт, с което се променя революционно обменът на информация.
Човечеството излиза от допотопния вековен начин на връзка чрез куриери и пощи и навлиза
в епоха, когато информацията може да се предаде от единия край на света до другия за
броени часове и дори минути.
Най-организирано и силно е германското разузнаване, особено в Генералния щаб. То
продължава линията на Щибер — Бисмарк и е привърженик на тоталния шпионаж, т. е.
масовата вербовка на агенти в съседни страни. Основно внимание се обръща на Франция, т.
нар. смъртен враг. Един от агентите — барон Август Шлуга, успява да достави
мобилизационните планове на френската армия. Специално внимание се отделя и на Русия:
проникване чрез създаването на десетки фирми и филиали, използване на германските
заселници и на агенти от средите на прогерманското дворянство и членове на царския двор.
Англия е също обект на разузнавателно проникване.
Германското разузнаване има най-високият бюджет сред европейските държави. Води
специална картотека („черна книга“) с имената и основните данни на десетки хиляди
жители на други страни, които са подходящи за вербовка. Успява да долови своевременно
мобилизацията на руските войски след конфликта на Австро-Унгария със Сърбия. По време
на войната създава и политическа разузнавателна служба, изградена към Министерството на
външните работи.
До 1907 г. английското разузнаване няма нито един свой агент в Европа и едва през
1908 г. прави първите опити за вербовка на агенти в Германия. През 1909 г. се създава „Бюро
на тайните служби“ с два отделя — вътрешен и външен. По време на Първата световна война
те са в системата на военното разузнаване, а в края на войната вътрешният отдел, наричан
„Служба за сигурност — МИ-5“, преминава към Министерството на вътрешните работи, а
външния отдел — „Секретна разузнавателна служба — МИ-6“ — към Министерството на
външните работи.
Английското разузнаване е първото, което целенасочено започва да използва чуждата
преса като ценен източник на информация. Тази информация запълва успешно липсата на
агентурна и му дава възможност да си изяснява възможностите и състоянието на германския
флот.
Много по-големи успехи има английското контраразузнаване. Четири години преди
войната то разкрива една от пощенските кутии, използвани от германското разузнаване в
Лондон (една бръснарница). Преснемането на писмата от германския Център към техните
агенти позволява да се разкрият повечето от тях. С избухването на войната те веднага са
арестувани (твърди се, че са между 20 и 50 души) и с това германското разузнаване е лишено
от своите възможности в Англия.
Френското разузнаване след разгрома от Германия във войната от 1870–1871 г. се
обособява във „Второ бюро“, което има за основна задача да разузнава германските войски в
Елзас и Лотарингия. В навечерието и по време на световната война бюрото разгръща
изключително активна разузнавателна дейност спрямо съседните страни, като острието му
основателно е насочено срещу Германия. То е пионер не само във въздушното разузнаване, но
има сериозни успехи и в радиоприхващанията и декодирането на германски радиограми.
През този период се активизира и Русия. Политическото разузнаване обръща внимание
не толкова на чуждите държави, колкото на противници на царизма — вътре в страната и
извън нея. Работи се основно във Франция, Швейцария и Англия, с цел да се наблюдава
поведението на руските революционери — емигранти. Военното разузнаване към
Генералния щаб изучава въоръжените сили на Германия, Австро-Унгария, балканските и
скандинавските държави, на Турция и Персия, където руските военни аташета създават свои
агентурни групи.
По време на Първата световна война двубоят на тайния фронт между шпионите на
противниковите държави достига невиждани дотогава размери. Разузнавателните служби се
разрастват десетки, дори стотици пъти, увеличават се и резидентурните групи с участващите
в тях агенти. Това са хора на различна възраст и с най-разнообразни професии — военни,
лекари, артисти, проститутки и пр. Те се използват не само за събиране на военна и
политическа информация. Обект на тяхното внимание са и икономическите възможности на
страните, психологическата обстановка в тях. Участват в по-сложни или елементарни
операции и акции, в дезинформационни игри. Някои от тях са двойни и дори тройни агенти.
По време на войната прилагането на масовия шпионаж е възприето и проведено много
целенасочено от ръководителя на германското военно разузнаване — полковник Валтер
Николай. През декември 1915 г. той разполага с 337 агенти на Запад, които се ръководят от
девет регионални пункта. От тях най-активен е Антверпенският пункт.
Тази борба между разузнаванията довежда до възникване и развихряне на
шпиономанията в Европа. Цялата пощенска и телеграфна кореспонденция до чужбина и
обратно е подложена на строга военна цензура. Подозрителни писма и вестници се
преглеждат за тайнопис. В окупираните територии се въвеждат специални пропуски за
придвижване. В същото време в Англия, Германия, Франция се разгръща бясна кампания
срещу евентуалните шпиони на противника. Те се опитват да търсят причините за своите
военни неуспехи в шпионажа на противника и да притъпят общественото недоволство чрез
„лов на шпиони“. Той придобива епидемичен характер и стига до размери, които нормалната
логика е трудно да поеме.
Обективното състояние на конфликта между двете сили по време на войната се отразява
и върху състоянието на техните разузнавателни служби. Казано другояче, съотношението
между техните разузнавания е пропорционално на съотношението между военните им
възможности.
Тоталитарните органи за сигурност
През ноември 1917 г. се извършва Октомврийската революция в Русия, с която се
създава първата социалистическа държава в света — СССР. Нейното възникване поставя
началото на противопоставянето за дълъг период от време на две системи в света —
социалистическата и капиталистическата. Големите държави — Англия и Франция и
техните съюзници и сателити посрещат революцията и съветската власт като нарушение на
демокрацията и виждат в създаването на мощната социална държава опасен заразителен
пример за останалия свят. Поради това те се обединяват в стремежа им за унищожаване на
новата власт в Русия. Тези опити преминават през военна интервенция, икономическа и
дипломатическа блокада, тотален шпионаж и диверсии, в които участват 21 държави с
антисоциалистическа ориентация.
Новосъздадените секретни служби за защита на революцията за няколко години се
справят с вътрешната съпротива. Това спомага за стабилизиране на международното
положение на младата държава. Реалността изисква промяна и в отношенията на останалите
страни към нея. В началото на 1920 г. е отменена икономическата блокада на Русия и тя
сключва редица търговски договори със западни страни. През 1922 г. Съюзът на съветските
социалистически републики (СССР), прави първия международен пробив с участието си в
Генуезката конференция.
През 1928–1929 г. съветската държава, вече под ръководството на Сталин, отхвърля
принципите на НЕП (Новата икономическа политика) на Ленин, съчетаващ пазарната,
плановата икономика, и тръгва по пътя на изграждане на държавен социализъм с
използването на административни и командни методи. Извършва се мощна
индустриализация на страната. Тя е придружена със силова колективизация на селското
стопанство. Утвърждава се тоталитарната политическа система с изявен култ към личността
на Сталин. За да удържи властта, Сталин развива теорията за „врага с партиен билет“ и това
му развързва ръцете за извършване на масов терор в страната, който през 1937–1938 г.
довежда до репресирането на 2–3 млн. души и ликвидирането на хиляди от тях. Независимо
от това благодарение на изключителното себеотрицание и всеотдайния труд на руските хора
съветската държава постига забележителни успехи в своето икономическо развитие.
Утвърждаването на съветската власт и нейните постижения позволяват на Съветския
съюз да излезе окончателно от международната изолация и да сключи договори за
ненападение и сътрудничество с почти всички съседни държави, а също да възстанови
дипломатическите си отношения със САЩ (1935 г.). Предната година СССР влиза в
Обществото на народите. Той обаче остава обграден от антисъветски настроени държави,
които провеждат активна разузнавателно дейност в Съветския съюз и не се отказват от
плановете си за обществено-политическа промяна в него.
Наред с тях активна антисъветска дейност развиват множеството белоемигрантски и
националистически организации, които се създават сред стотиците хиляди емигранти в
Европа. В своята дейност те подпомагат материално и морално вътрешните опозиционни
групи и движения.
В този изключително остър двубой ръководството на Съветския съюз обръща засилено
внимание на специалните служби за разкриване и неутрализиране дейността на външния и
вътрешния противник на болшевишката власт. По указание на ръководителя на съветската
държава Ленин на 20 декември 1917 г. е създадена Извънредна комисия за борба с
контрареволюцията, саботажа и спекулацията (ЧК— Чека). През 1920 г. към ЧК е създаден
външен отдел — ИНО, който да работи извън границите на страната, срещу заговорите и
шпионажа на чужди държави против Съветския съюз.
Първите ръководители на съветските служби за сигурност са Феликс Дзержински
(1917–1926 г.) и Вячеслав Менжински (1926–1934 г.).
ЧК и правоприемниците (в случая НКВД и ГРУ) отговарят на белия терор с червен
терор и жестоко смазват антисъветските сили в страната, включително използвайки масови
разстрели и концентрационни лагери. Те проявяват изключителна настъпателност и
активност за ликвидирането на контрареволюционните заговори. Същевременно показват
изумително за времето си умение да прилагат средствата, методите и формите на агентурно-
оперативната работа.
Още с първите си крачки съветското разузнаване използва в своята дейност
физическото ликвидиране на ръководители на антисъветски организации. То създава отдел,
който се специализира в провеждането на акции в тази насока.
В средата на 30-те години върху дейността на разузнаването оказват влияние два
фактора. Първо, съветската държава променя стратегията и тактиката на своето поведение в
международните отношения. Дотогава, наред със защитата на революцията, Съветският съюз
са надява да разшири влиянието на комунизма в света чрез завземането на властта от
комунистите и в други страни. Второ, подобрява се агентурната работа в чужбина, засилва се
конспиративният характер на използваните от него средства и методи. Разузнаването все
повече се дистанцира от комунистическите партии в чужбина, за да прикрива своите агенти
и дейности, усъвършенства организацията по изпращането на свои нелегали в чужбина.
Ненапразно историците на световното разузнаване наричат 30-те години „Епохата на
великите нелегали“ и приемат, че през този период съветското разузнаване е най-силното
външно раззунаване в света.
Успешни вербовки на чужденци позволяват на съветското разузнаване да проникне в
тайните на западните страни и най-вече на Германия, Англия и САЩ. Голяма част от тях са
на идейна основа и се дължат на привлекателността на социалната политика и културата на
Съветския съюз.
„Кембриджката петорка“ са английски граждани, вербувани като студенти в Кембридж
от съветското разузнаване през 30-те години. И петимата са привлечени към сътрудничество
на идейна основа и искрено подпомагат Съветския съюз, смятайки, че по този начин
подкрепят миролюбивите и прогресивни сили в света. Те работят за съветското раззунаване
в продължение на десетилетия, издигайки се в политиката и в специалните служби на
Великобритания.
Мощта на съветското разузнаване намалява след 1937 г., когато Сталин извършва
чисктите в Съветския съюз. Той използва силите на ГРУ и НКВД, за да се разправя
физически със своите противници, но същевременно и те са подложени на нечуван терор.
Около 3000 висши офицери от НКВД, включително ръководителите му Хенрих Ягода и
Николай Ежов, са ликвидирани, под предлог че са били шпиони на царската полиция и на
западните разузнавания, или че са нелоялни към съветската власт. Избити са и много
офицери на ГРУ — военното разузнаване, включително и неговите началници Ян Берзин и
Семьон Урицки. В Москва са извикани от чужбина резиденти и оперативни работници на
външното разузнаване, които са ликвидирани, включително и част от „великите нелегали“.
По официални данни през периода 1937–1939 г. за „контрареволюционни престъпления“ са
разстреляни 21 880 служители на органите за сигурност. Тези чистки и самата обстановка в
службите се отразяват върху тяхната ефективност в следващите години, но до края на Втората
световна война съветските специални служби успяват да възстановят водещата си роля на
„тихия фронт“ в Европа и света. Това им дава възможност да подпомогнат създаването на
ефективни служби за сигурност в страните от съветската сфера на влияние — така
наречената световна социалистическа общност, съществувала от 1945 до 1991 г.
Подготовката и самата Втора световна война създават условията за изключително
развитие на шпионажа и контрашпионажа. Особено внимание на този проблем обръщат
тоталитарните държави Германия и Съветския съюз. Тоталният политически, военен и
икономически шпионаж, който те въвеждат има толкова голямо значение, че някои историци
приемат, че разузнаването решава изхода на двубоя между двете държави, а донякъде и на
Втората световна война.
Както и при предишната война, основен фактор в разузнаването остава човешкият.
Вербовката на агенти от средата на противника и внедряването на собствената агентура в нея
са основното средство в разузнаването. Това е период на професионалисти — разузнавачи и
на изключителни агенти, вербувани от тях. Същевременно все по-категорично в областта на
разузнаването се налагат техническите средства. През този период се усъвършенства
въздушното фоторазузнаване, а в края на войната се появява и електронното разузнаване.
Радиоразузнаването и радиоконтраразузнаването бележат бурно развитие. Провеждат се
сложни операции за радиоподслушване на противника. Като начин на връзка на агентите с
Центъра са налага радиовръзката, наред с пощенската кореспонденция. Нов елемент в
дейността на разузнавателните служби е създаването към военните разузнавателни
поделения на разузнавателно-диверсионни отряди и групи, които се подготвят за извършване
на специални операции в тила на противника — провокации, убийства и покушения,
подпомагане на съпротивителни движения.
Този общ напредък в разузнаването позволява, и историята на шпионажа от този период
посочва, редица случаи на професионално извършени операции и оперативни игри,
внедрявани и дезинформации, които изиграват важна роля в отношенията между държавите
и най-вече между двете оформили се сили: на Тристранния пакт — Германия, Япония,
Италия и техните съюзници, сред които и България, и на Антихитлеристката коалиция —
СССР, САЩ, Англия, и техните съюзници.
Дейността на германското разузнаване е подчинена на постигането на външно
политическите цели на хитлеристка Германия за установявяне на политическо,
икономическо и културно господство над Европа и света. Още през 1937 г. пред тесен кръг
ръководители на Райха Хитлер разкрива своите намерения да присъедини Австрия и
Чехословакия към Германия, да завладее Полша и да започне борба със световния
болшевизъм, подчинявайки се и унищожавайки „непълноценните“ нации — славяни, еврей,
цигани. Друга цел е икономическото завоюване на Южна Америка и създаването на
прохитлеристки режими там. Или както казва Хитлер на Раушнинг: „Ние ще дадем на Южна
Америка не само нашите пари и нашата енергия, но също така ще я превъзпитаме в духа на
нашия светоглед. Ако някъде демокрацията е напълно безсмислена и дори престъпна, това е
в Южна Америка.“ Нейното завоюването се разглежда от Хитлер като едновременен удар
срещу САЩ и Англия. Във външополитическите цели на Германия влиза и създаването на
прохитлеристки режими в Иран, Ирак и Афганистан и колонизирането на страните от
Близкия и Среден изток.
Германското разузнаване проявява приемственост в своята дейност и продължава
линията на Щибер и полковник Николай — да създава мощна шпионска организация в
страните, които представляват интерес за Германия и да използва тактиката на тоталния
шпионаж, при която чрез масови вербовки на агенти да се събира най-разностранна
информация за тях. Тази линия е доведена до нов етап, когато Хитлер и неговите
сподвижници развиват теорията за тотална война, с цел ревизиране на Версайския договор.
В унисон с нея се развива теорията за тоталния, всепроникващ и всеобхващащ шпионаж в
страните, където ще се води евентуална война. Теоретически идеята е развита от Рудолф
Хес, работил няколко гидини в Института за геополитика и писал дисертация за японския
шпионаж. В основата на тази идея стоят три ръководни принципа: всеки може да бъде
шпионин; всеки трябва да бъде шпионин и няма тайна, която да не може да се узнае.
Ненапразно Хес привлича за свой съветник полковник Николай. След 1937 г. теорията за
тоталното шпшониране на страните, с които Германия възнамерява да воюва, се съчетава със
създаването на пета колона в тях, която да демобилизира местното население и да се
включва във военните действия, когато хитлеристките войски навлизат в съответната страна.
За постигане целите на тоталния шпионаж в разузнаването се включват военното
разузнаване (Абверът), политическото разузнаване (СД), външните отдели на
Министерството на външните работи, министерството на пропагандата, Министерството на
стопанството и нацистката партия, а също организацията на германците, живеещи зад
граница. В Германия и в завоюваните територии пълен годсподар на обстановката е
Службата за вътрешна сигурност — Гестапо, което се прочува със своя тотален подход за
унищожаване и на най-малката съпротива срещу хитлеристкия режим.
Макар и претърпяла пълен крах, Германия успява бързо да се възстановява и след 1949 г.
като важен съюзник на САЩ в рамките на Северно-атлантическия пакт (НАТО),
възстановява и придава нова ефективност на службите си за сигурност.
Противопоставянето между двете световни системи изправя една срещу друга двете
най-мощни специлни служби — ЦРУ на САЩ и КГБ на СССР, като всяка една разполага с
оперативните сили и средства на своите съюзници — държавите, членуващи в НАТО и във
Варшавския договор. Разузнаването и контразузнаването се превръщат във важен механизъм
за решаването на техните цели и задачи. След възникването на държавата Израел през 1948 г.
бързо набира сила и показва висок професионализъм израелското разузнаване Мосад.
Картината се допълва, а и усложнява от активизирането на специалните служби на Япония и
Китай.
Специалните служби и на Запад, и на Изток обработват огромно количество
информация, придобивана по агентурен и технически път, но все по-често и от открити
източници. И двете страни имат своите големи успехи във вербовката на ценна агентура и
проникването в управляващите среди на противника. Постепенно борбата между
разузнаването, контрарзузнаването и службите за вътрешна сигурност става
безкомпромисна, защото залогът е голям — запазването или унищожаването на едната
икономическа, идеологическа и политическа система. В глобалната борба социалните
служби също се глобализират.
Студената война завършва с безкръвна победа на Запада и слизането от историческата
сцена на тоталитарния социализъм с неговите специални служби. Сред загубите в Студената
война е и социалистическата България със своите специални служби, обединени под общото
название Държавна сигурност.
КОЙ КОЙ Е В ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ (1907–
2013)
Предистория на разузнаването
АЛЕКСАНДЪР Македонски — Велики (356–323 г. пр. н.е.) — цар на Македония.
Завладява Египет, Гърция, Сирия, Персия, обширни области от Средна Азия и създава най —
голямата държава в древността. Приема от Персийската империя постиженията в областта
на разузнаването и ги доусъвършенства. Внася нов елемент — специални разузнавателни
отряди от лека кавалерия, които изучават непознати терени, разкриват позициите и
числеността на противника и проверяват настроенията на местното население. Той е
първият, за когото е известно, че е използвал проверката на кореспонденцията като средство
за получаване на информация — през 334 г. пр.н.е. при похода в Персия, за да разбере
причините за недоволството на войниците, той им разрешава да пишат писма до
семейството си и след това определени офицери ги прочитат тайно. Разузнаването се смята
за един от факторите в неговите изключителни военни успехи.
АНИБАЛ (247–183 г. пр. н.е.) — гениален картагенски пълководец, участвал във втората
Пуническа война /218 — 201 г. пр. н.е./ между Картаген и Рим. Преминава неочаквано
Алпите и достига до Рим. Неговото умение да събира разузнавателни сведения, да поддържа
връзки със своите военни части и съюзници и да запазва в тайна намеренията си са върхово
постижение през класическия период на древността. Той въвежда нови способи в
разузнаването — използване на знаци и символи, тайнопис и шифроване, дезинформиращи
писма, които „случайно“ попадат в противника. През 202 г. е победен от Сципион Старши и
избягва в Сирия. Самоубива се.
ДИОКЛЕЦИАН — римски император (284–305). Създава разузнавателна служба —
Аgentus in rebus, т. е. агенти по обществените дела, хора със специална мисия, организирани
на военни начала и на императорска длъжност. Това се смята за първата официална служба в
света, която съчетава в себе си разузнавателни, контраразузнавателни и полицейски
функции.
ЕДУАРД III — английски крал (1327–1377). По негово време е създадена най-ранната в
средновековна Европа разузнавателна и контраразузнавателна Тайна служба. До голяма
степен това е резултат на въведения от него през 1351 г. Закон за измяната, с който са
обявени за престъпления всички деяния насочени срещу сигурността на краля и кралството.
ЕЛИЗАБЕТ I — английска кралица (1558–1603), последна от династията Тюдори.
Укрепва абсолютизма, налага англиканската вяра, издига Англия като морска и търговска
сила. След отлъчването й от католическата църква, извършено от папа Пий V, опасявайки се
от католически заговори, създава през 1573 г. Кралска разузнавателна служба начело с
Франсис Уолсингъм, която действа не само в Англия, но и в Европа. Обвинява в заговор
шотландската кралица Мария Стюарт, която е обезглавена през 1587 г. Доброто разузнаване
срещу Испанската армада позволява тя да бъде победена от английската флота през 1588 г.
ИВАНОВ, Христо /Големия/ (1838–1898) — българин, участник в двете легии (на Г. С.
Раковски — 1861 и 1868 г.), един от най-близките съратници на Васил Левски, отговарял за
сигурността на вътрешната революционна организация. При избухването на Априлското
въстание ръководи чета в Троянско. По време на Руско-турската освободителна война
сътрудничи на руското разузнаване.
ИГНАТИЕВ, Николай (1832–1908) — руски генерал и дипломат, граф. На 24 години е
привлечен към военното разузнаване и изпратен със задачи първо в Лондон, а след това в
Средна Азия. През 1860 г. сключва първия договор между Русия и Китай. От 1864 до 1877 г. е
посланик в Турция и играе важна роля в утвърждаване влиянието на Русия на Балканите. В
своята дейност използва активно разузнавателна информация и тайни операции. Допринася
много за решаване на българския църковен и национален въпрос. Като пълномощник на
руското правителство води преговори и подписва Санстефанския мирен договор — 3 март
1878 г. В края на своята кариера е министър на вътрешните работи на Русия.
КИР ВЕЛИКИ (VI век пр. н.е.) — персийски цар, основател на империята на
Ахеменидите. Отделя изключително внимание на разузнаването и създава най-съвършената
разузнавателна система в древността на базата на държавна поща.
КИШЕЛСКИ, Иван (1826–1880) — българин, руски генерал. Участва в Кримската война
като преводач в главната квартира на руската армия и през 1854 г. е сред защитниците на
Севастопол. Една година след това е изпратен с разузнавателна мисия в България, под
прикрите на учител — да проучи пътищата между Дунава и Цариград. Изготвя „План за
постепенно освобождение на България“. След това е офицер в Кавказ и Одеса. Подпомага
създаването на Втората българска легия и дейността на Българския революционен централен
комитет в Букурещ. Лично контактува с Г. С. Раковски, Христо Ботев и Любен Каравелов.
През 1876 г. става генерал. Участва в Руско-турската освободителна война, губернатор е на
Видински и Варненски окръг. През 1879 г. се завръща в Русия и умира.
РАКОВСКИ, Георги (1821–1867) — стратег и ръководител на българското национално
освободително движение, публицист и поет. Организатор на Първа българска легия (1861–
1862 г.). Обосновава тактиката и идеологията на четническото движение. В „Привременния
закон за народните горски чети за 1867-о лето“ предвижда контраразузнавателни мерки за
предпазване на четите от предатели и турски шпиони.
СУН ДЗЪ (VI в. пр. н.е.) — китайски мислител, автор на книгата „Изкуството да
побеждаваш“. В нея има специална глава „Използване на разузнавачи“, в която се дават
препоръки за ролята и значението на разузнаването, за отношението на владетелите към
него, за видовете агенти и тактиката на тяхното ползване. Това е първият писмен документ в
историята, обобщаващ опита в областта на разузнаването. Класическият извод който прави е:
„… ако познаваш него /противника/ и познаваш себе си /своята войска /, сражавай се и сто
пъти — опасност няма да има; ако познаваш него и не познаваш себе си, веднъж ще
победиш, друг път ще претърпиш поражение; ако не познаваш нито него, нито себе си, във
всяко сражение ще търпиш поражение“.
СЪГЛЕДВАЧИ — 1. Разузнавачи прикрепени към римските легиони / по двама на 1000
души/, по времето на Цезар /I в. пр. Хр./; 2. Лица използвани във войсковото разузнаване за
събиране на тактическа информация за противника; 3. Филери (тайни агенти).
ТЕЛЕРИГ — български хан (768–777). Остава в историята на разузнаването с
операцията по ликвидиране на провизантийското крило в българската аристокрация. За
целта пише писмо до византийския император Константин V Копроним, в което го
уведомява, че възнамерява да потърси убежище във византийския двор и го моли да му каже
на кого да се довери сред болярите. Императорът му изпраща списък на болярите, които са
приятелски настроени към иперията. По разпореждане на Телериг те са арестувани и
екзекутирани. С това се укрепва българската държава.
ФРУМЕНТАРИИ — тайни агенти по време на Римската империя, които имат за задача
да събират секретна информация на територията на цялата империя и да наблюдават
обкръжението на императорския двор.
 ЦЕЗАР, Гай Юлий (100 — 44 г. пр. н.е.) — римски консул, пълководец и писател.
Превръща разузнаването в държавна политика, изучава подробно народите, с които воюва.
Създава института на съгледвачите и фрументарите. Използва пощенската служба като
средство за бързо пренасяне на информация. Негова е фразата „Обичам предателството,
мразя предателите“.
ЮСТИНИАН I — византийски император (527–565 г.), при когото Византия постига
изключителна мощ и териториално разширение. Кодифицира римското и
ранновизантийското право. Неговото време ни дава класически примери на икономическо
разузнаване — например, добирането до тайната за производство на китайската коприна. От
персийски монаси, които дълги години пребивавали в Китай, узнал как се отглеждт
копринени буби и тъче коприна. Убедил ги да се завърнат в Китай и да донесат яйца от
копринена буба скрити в бастун от бамбук. Държавата веднага монополизирала тази дейност
и процъфтяващата копринена промишленост на Византия се превръща в изключителен
източник на приходи.
Държавна сигурност в Царство България
I А и I Б — военни контраразузнавателни секции към Оперативната служба на
българския Щаб на войската, създадени след Първата световна война (1918 г.) със задача да
защитават вътрешната сигурност на страната.
АБВЕР — военното разузнаване на Германия от 1921 до 1944 г. По време на
хитлеристкия режим под ръководството на адмирал Вилхелм Канарис се превръща в мощна
разузнавателна система, осигуряваща агресивната политика на Германия. Намира се в
непрекъснат конфликт със СС и през февруари 1944 г. е подчинено на Главно управление за
имперска сигурност (РСХА).
АТЕНТАТ В СОФИЙСКОТО КАЗИНО — на 31 януари 1915 г. по време на бал с маски в
софийското казино избухва взрив, който убива 4 и ранява 8 души. Разследването тръгва по
невярна следа и обвинява за атентата Викентий Попатанасов и Христо Сантов (осъдени на
смърт), и малолетния Георги Илиев — (20 г. затвор). Истинските организатори на взрива са
установени едва след две години, благодарение на информация, получена от Георги
Парталев, който под турското име Исмаил Хакь бей работи в турската тайна полиция. Оказва
се, че атентатът е замислен от турските разузнавателни служби и организиран от Наум
Тюфекчиев (организатор на убийството на Ст. Стамболов през 1895 г.) и Мехмед Садък бей,
потурчен българин, бивш четник на Яне Сандански. Непосредствените изпълнители са
турчин и трима българи. — Иван Икилюлев, Владо Чолаков и Христо Иванов — Дежурния,
членове на терористичната организация „Червените братя“. Целта е да се обвини Сърбия
като вдъхновител, да се отблъсне общественото мнение от Съглашението и да се включи
България в Първата световна война на страната на Германия.
АТЕНТАТ В ЦЪРКВАТА „СВЕТА НЕДЕЛЯ“ — терористичен акт извършен на 16 април
1925 г. в София от група представители на Военната организация на БКП. Решението за
неговото провеждане е взето от Коста Янков, Иван Минков и Марко Фридман, въпреки
неодобрението на останалите ръководители, включително на Васил Коларов и Георги
Димитров, които по това време са емигранти в Москва. В организацията и подготовката на
атентата оказва съдействие съветското военно разузнаване. В изпълнителната група са
включени Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Никола Петров, Живко Динев и клисарят на
църквата Петър Задгорски. На 14 април 1925 г. е убит нарочно запасният генерал Константин
Георгиев. По време на опелото, на което са очаква да присъстват цар Борис III и
монархическият елит, в храма е задействан 25 килограма взрив, поставен предварително на
купола на църквата. В резултат са убити над 150 държавници, военни и цивилни и са ранени
около 500 души, но не и царят, който закъснял. Правителството на Демократичния сговор
обявява военно положение. Обществената безопасност, туко-що преименувана на Държавна
сигурност, успява да разкрие участниците в атентата и на процес, проведен през май 1925 г.
са осъдени 10 души, от които 5 задочно. На смърт са осъдени Марко Фридман, Петър
Задгорски и Георги Коев, като присъдите са изпълнени веднага. Задочно на смърт са осъдени
Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров и Христо Косовски, като
последните двама по време на процеса са убити от полицията. Открити и след престрелка са
убити Коста Янков и Иван Минков. Златарев, Абаджиев, Петров и Динев успяват да избягат в
чужбина. Властта предприема погроми над БКП и БЗНС. Те са организирани от Държавна
сигурност и Трета секция към Артилерийския отдел на Министерството на войната. В
резултат са избити около 860 души без съд и присъда. Между тях са поетите Гео Милев,
Христо Ясенов, Сергей Румянцев, журналистите Йосиф Хербст и Николай Петрини, редица
политически и профсъюзни ръководители, бивши министри и депутати. Хиляди са
арестувани, проведени са 242 дела с 2975 подсъдими като са произнесени 179 смъртни
присъди. Само в София на процеса срещу Военната организация са съдени 340 души.
Фактически Българската комунистическа партия и лявото земеделско движение са
разгромени.
БАКЪРДЖИЕВ, Сава (1889 —?) — българин, офицер от армията. От 18 май 1935 до 23
ноември 1935 г. е ръководител на Дирекцията на полицията, в състава на която е отдел
Държавна сигурност, генерал. От 1939 до 1942 г. — директор на гражданска мобилизация,
след 9 септември 1944 г. е съден от Народния съд.
БЕКЕРЛЕ, Адолф — пълномощен министър на Германия в България от юли 1941 до
септември 1944 г., ръководи дейността на Гестапо в страната. През лятото на 1944 г. се
опитва, заедно с Ото Вагнер, да промени политическата обстановка чрез съставяне на ново
прогерманско правителство от националистически лидери.
БЕЛЕВ, Кръстьо (1908–1978) — български писател, лежал два пъти в затвора за
прокомунистическа дейност. Участва активно в международната дейност на писателите —
антимилитаристи. През 1933 г. във Виена е привлечен за сътрудник от съветското
разузнаване и оглавява една от резидентурните групи в България, наречена „Август“.
Привлича към сътрудничество и Антон Прудкин, който създава своя резидентурна група,
радиста Емил Попов, Димитър Павлов — Агата и д-р Александър Пеев. След 9 септември
1944 г. е сред изявените писатели и общественици.
БЕЛОПИТОВ, Никола (1901 —?) — българин, участва в Септемврийското въстание
1923 г., след което емигрира. Завършва електроинженерство в Данциг — Германия и се
завръща в България през 1929 г. През 1938 г. става собственик на радиоремонтна
работилница, заедно с Тодор Прахов и е привлечен от ген. Владимир Заимов за радист на
ръководената от него съветска резидентурна група. През 1942 г. е арестуван при провала на
групата, но на процеса е оправдан благодарение на защитата му от ген. Заимов.
БЕНЕДИКТОВ, Александър — съветски офицер от военното разузнаване, военен аташе
в София. Вербовчик и ръководител на резидентурните групи на ген. Владимир Заимов и
Стефан Богданов.
БИЧЕВ, Пане (1885–1944) — българин, дългогодишен служител на Обществена
безопасност, неин ръководител от 1910 г., известен с висок професионализъм. Негово дело е
разкриването на атентатите в Градското казино и в театър „Одеон“. След деветоюнския
преврат през 1923 г. участва в репресиите срещу комунисти и земеделци. Извършва
внедрявания на агенти в редовете на комунистическото движение, което му позволява да
проведе успешни операции срещу него. През 1925 г. при създаването на Отдел Държавна
сигурност към Дирекцията на полицията е главен инспектор, след 1932 г. изгражда частно
детективско бюро и сътрудничи на полицията. През ноември 1944 г. е арестуван от
Държавна сигурност и разстрелян. Автор на документалните книги „Кървавият Велики
четвъртък, атентатът в храм „Св. Неделя“ и „Гражданската война в България“, издадени през
1932 г.
БЪРНС, Мейнърд (1897–?) — американски дипломат. През 1932–1934 г. е секретар на
американската легация в София, а от 1944 до 1947 г. — дипломатически представител на
САЩ в България. Убеден антикомунист, подкрепя активно опозиционната дейност. През май
1945 г. дава убежище в своята резиденция на Г. М. Димитров, осигурявайки му
безпрепятствено напускане на страната. Опитва се да спаси от екзекуция Никола Петков.
Отзован, поради крайната му позиция, неотговаряща на политиката на САЩ по това време.
БЮРО „ПРЕСА И ПЕЧАТ“ — българска контраразузнавателна служба, създадена през
1925 г. в рамките на Отдел Държавна сигурност на Дирекцията на полицията, с цел да
осъществява контрол и цензура върху средствата за масово осведомяване. През 1941 г. се
транформира в отделение „Г“ на Отдел Държавна сигурност.
ВАГНЕР, Ото (1898 —?) — германски офицер, участник в Първата световна война. През
1925 г. постъпва в тайната организация на ветераните от войната „Стоманен шлем“, а от
1934 г. е щатен водач в хитлериските щурмови отряди. На работа в СС, а след това в Абвера.
От 1940 г. до септември 1944 г. е резидент на Абвера в България. Действа с псевдонима д-р
Делиус под прикритието на стопански съветник в германската легация. Изгражда мощна
резидентурна мрежа в България и поддържа тесни връзки с Разузнавателния отдел при Щаба
на войската и с Отдел Държавна сигурност към Дирекцията на полицията. Създава
картотека от над 10 000 български граждани, представляващи интерес за германското
разузнаване. Използва територията на България за разузнаване срещу Югославия, Гърция и
Турция. Включва се в борбата с партизанското движение и в разкриването на англо-
американски и съветски агенти, между които ген. Владимир Заимов и д-р Александър Пеев.
Поддържа тесни връзки с Александър Цанков и легионерите и през лятото на 1944 г. се
опитва да извърши прохитлеристки преврат. През септември 1944 г. се завръща и живее в
Западна Германия.
ВАНКОВ, Симеон (1888 —?) — българин, офицер, след 1918 г. офицер от запаса. През
1923 г. е привлечен от Коста Янков на работа във Военния център на ЦК на БКП.
Същевременно е вербуван от Обществена безопасност и разкрива плановете за
Септемврийското въстание. Това улеснява потушаването на бунтове в зародиш и не позволява
избухването в София.
ВАТЕВ, Анастас (1881–1967) — българин, офицер, завършва Генералщабна академия в
Италия. По време на Първата световна война е началник на Разузнавателното отделение при
Щаба на армията. След войната заема различни висши военни постове. Генерал от 1930 г.,
председател на Военния съюз, министър на войната.
ВЕЛЧЕВ, Дамян (1883–1954) — български офицер и политик. Организатор на Военния
съюз през 1919 г., и един от неговите ръководители. Участник в превратите на 9 юни 1923 г.,
19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г. Убеден републиканец. През 1935 г. Държавна сигурност
разкрива, че подготвя антимонархически преврат, арестуван и осъден на смърт. Присъдата е
заменена с доживотген затвор и е освободен през 1940 г. Включва се в дейността на
Отечествения фронт като представител на „Звено“. Министър на войната в правителството
на ОФ до 1946 г., генерал. Застава на антикомунистически позиции и за да го предпази от
репресия Кимон Георгиев, бивш негов съратник, тогава министър-председател, го изпраща за
пълномощен министър в Швейцария. При отзоваването му през октомври 1947 г. отказва да
се завърне. Умира във Франция.
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКА СЛУЖБА НА ДС — българска контраразузнавателна служба
за борба срещу шпионажа и представляваща направление в Отдел Държавна сигурност към
Дирекцията на полицията, действаща от 1925 до 1934 г. По-известен неин ръководител е
Никола Нинов (от 1929 до 1935 г.). През 1934 г. се преименува в отделение „Б“.
ВЪТРЕШНОПОЛИТИЧЕСКА СЛУЖБА НА ДС — българска контраразузнавателна
служба, занимава се антидържавната дейност и представлява направление в Отдел Държавна
сигурност към Дирекцията на полицията от 1925 до 1934 г. Ръководители: Светозар Митев
(от 1925), Стоил Драганов (1930–1935 г.). След 1934 г. се преименува в отделение „А“.
ГАБРОВСКИ, Петър (1898–1945) — българин, адвокат, основател и лидер на фашистката
организация „Ратник“ /1936 г./. Министър на вътрешните работи (1940–1943 г.), засилва
силовите методи за неутрализиране на антифашистката съпротива. Осъден от Народния съд
на смърт и разстрелян.
ГЕОРГИЕВ, Ничо (1895–1945 г.) — българин, офицер. От 1930 г. работи в щаба на
армията. Привлечен е в разузнаването и през 1932 г. е военен аташе в Атина и Анкара. От
1936 г. е началник на Вътрешната разузнавателна секция, от от 1938 до 1941 г. е ръководител
на Разузнавателния отдел. След 1941 г. отново работи в Щаба на войската и през май 1944 г.
е генерал, командир на дивизия. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд на смърт
заради участие в преследване на партизани.
ГЕШЕВ, Никола (1896–1944) — българин, служител в Държавна сигурност от 1925 г. От
1941 до 1944 г. ръководител на направлението за борба с комунистическите прояви
(Отделение „А”). Ползва се с репутацията на най-опитния и успешен полицай до 9
септември 1944 г. Разкрил конспирации, провел дезинформационни игри, през 1942 г.
обезглавил Централния комитет и Военната комисия на БРП (к). Неговата репутация се
дължи на всеотдайността в работата и високия професионализъм, във вербовката и
внедряването на агенти в средите на комунистическата партия. На 9 септември 1944 г., при
опит да премине българо-турската граница е убит в престрелка с граничарите. Смъртта му е
пазена в тайна години наред, с оглед разкриване на прикрили се негови агенти.
ДЕРГАЧОВ, Иван — съветски военен разузнавач, по време на Втората световна война
работи под прикритието на военен аташе в съветското посолство в София. Той направлява
резидентурната група „Август“ ръководена първоначално от Кръстьо Белев, а от март 1940 г.
от д-р Александър Пеев. Лично среща и обучава Пеев в шифроване и дешифриране на
радиовръзката с Москва.
ДИМИТРОВ, Любен (1895–1944) — българин, юрист, служител в Дирекцията на
полицията от 1937 г. Работи като следовател в криминалната полиция, а от ноември 1941 г. е
инспектор в отделение „А“ на Държавна сигурност. От ноември 1942 г. е началник на
отделение „В“. Загива на 9 септември 1944 г., заедно с Никола Гешев, когато се опитват да
избягат през българо-турската граница.
ДРАГАНОВ, Стоил (1891–1945) — българин, работи в Дирекцията на полицията от
1923 г. Ръководител на политическото направление от 1930 до 1935 г. в Отдел Държавна
сигурност. От 1938 до 1940 г. е началник на Административния отдел в Дирекцията на
полицията. Преподава в полицейската школа. По време на войната ръководи отдел за
решаването на еврейския въпрос. Веднага след 9 септември 1944 г. е арестуван и осъден от
Народния съд на смърт.
ДРАГОЛОВ, Христо — българин, директор на полицията (1940–1942 г.), в състава на
която се намира и Отдел Държавна сигурност. Преди да бъде съден от Народния съд почива
(или е убит в ареста).
ЕНДРЮЗ, Чарлз — английски запасен офицер, живял в България преди Втората
световна война, секретар на Британо— българската търговска камара, редактор на списание
„Британо — български преглед“. Привлечен за сътрудник на МИ — 6 под ръководството на
Едуард Рос. Ръководи една от четирите резидентурни групи, които българското
контраразузнаване разкрива в началото на 1941 г. Преди арестуването и осъждането на
сътрудниците му успява да се прибере в Англия.
ЖОСТОВ, Константин (1867–1916) — българин, генерал. През 1905 г. е привлечен във
военното разузнаване и е изпратен последователно за военен аташе във Виена, Санкт
Петербург и Париж. Участва в Балканската война. От започването на Първата световна война
до смъртта му е началник щаб на Действащата армия.
ЗАИМОВ, Владимир (1888–1942) — българин, син на Стоян Заимов, офицер от
армията, участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Член на
Военния съюз, активен участник в преврата на 19 май 1934 г. Генерал, през 1936 г. е
подсъдим по делото срещу Дамян Велчев, оправдан е, но уволнен от армията. Изявен
русофил и радетел за сближаване със Съветския съюз, член на Българо— съветското
дружество. През 1938 г. е вербуван от съветския военен аташе в София полк. Александър
Бенедиктов. Изгражда своя резидентурна група, в която включва Евгени Чемширов, Генчо
Попцвятков, Янко Янков, Юстин Пеев, Димитър Дарвин, Никола Петров и радистите Тодор
Прахов и Никола Белопитов. До 1942 г. снабдява съветското разузнаване с информация от
военен и политически характер за България, Германия и съседни страни. През април 1941 г.
предупреждава, че Германия ще нападне през юни Съветския съюз. Поддържа опартивен
контакт с Бенедиктов, със заменилия го през 1941 г. Иван Дергачов, с техния секретар Яков
Савченко, или предава информацията чрез тайници и по радиостанция. Работи заедно с
резидентурната група „Вагон Ли-Кук“ изградена във Варна под ръководството на Панталей
Сидеров. Поддържа връзка с резидентурни групи в Чехословакия, Германия, Полша, Унгария
и Югославия. В началото на 1942 г. германското Гестапо и Държавна сигурност разбират за
неговата дейност чрез задържани в Словакия агенти на съветското разузнаване, с които той е
поддържал връзки. Изпращат при него служител на Гестапо с установената парола. Той му
повярва и разкрива своята съпричастност към съветското разузнаване. Това дава основание
на Държавна сигурност да го арестува през март 1942 г., заедно с 5 негови сподвижници.
През юни 1942 г. е осъден на смърт, като присъдата е изпълнена на 1 юли.
ИВАНОВ, Петър — Амзела (1893–1945) — българин, артист, служител от 1923 г.,
началник на Отделение „А“ от 1935 до 1941 г. Смята се за учител на Никола Гешев, който го
замества. Привърженик на агентурното внедряване в комунистическото движение, ръководи
най-ценните агенти. През 1941 г. се прехвърля в представителството на Гестапо в България
където работи до септември 1944 г. След 9 септември е арестуван, осъден на смърт от
Народния съд и разстрелян.
ИЗМИРЛИЕВ, Тома (1895–1935) — българин, поет — сатирик, брат на Христо
Смирненски, на когото е пръв учител и критик. Член на комунистическата партия от 1921 г.
Сътрудник на Военния отдел на Централния комитет на партията. Заедно с Радослав
Габровски — Интеграл сътрудничи на съветска резидентурна група. С пари на съветското
разузнаване през ноември 1921 г. започва да издава хумористично списание „Маскарад“,
което служи за прикритие на разузнавателната дейност. Със задачи на съветското
разузнаване посещава Турция и Австрия.
ИКОНОМОВ, Иван (1889–1944) — българин, военен съдия, адвокат, ръководител на
Отдел Държавна сигурност от юли до септември 1944 г., арестуван и ликвидиран.
КОВАЧЕВ, Иван (1878 —?) — българин, офицер, уволнен през 1920 г. На 15 май 1925 г.
е назначен за първи директор на новосформираната Дирекция на полицията, в която е Отдел
Държавна сигурност и я ръководи до 31 юли 1927 г. През 1935 г. от 10 февруари до 18 май
отново ръководи Дирекцията на полицията.
КОЖУХАРОВ, Димитър (1896–1945) — българин, запасен офицер, активен член на
комунистическата партия, ръководител на Хасковската партийна организация след Първата
световна война. През 1925 г. става агент на Държавна сигурност. Като инструктор на
Военния център е изпращан в различни райони на страната. Чрез него ДС събира
изключително ценна информация. След атентата от април 1925 г. подпомага полицията в
масовите арести. След възстановяването на Разузнавателния отдел при Генералния щаб през
1938 г. става негов служител и оглавява направлението действащо в Трудови войски. След 9
септември 1944 г. е заловен, съден и разстрелян.
КОЗАРОВ, Антон (1894–1945) — българин, ръководител на Дирекцията на полицията
от 3 ноември 1942 до 12 април 1944 г. След 9 септември 1944 г. е арестуван, осъден от
Народния съд на смърт и разстрелян.
КОСТОВ, Никола (1898–1974) — българин, офицер от 1934 г. в разузнавателната служба
на Генералния щаб. Ръководител на Разузнавателния отдел от 1940 до май 1943 г. Работи в
тясно сътрудничество и практически като агент на Ото Вагнер — д-р Делиус. След
напускането на РО оглавява за кратко време Военната академия, а след това става началник
на Оперативния отдел при Щаба на армията. След 9 септември 1944 г. избягва от България и
се включва в дейността на „националното правителство“ на Александър Цанков, като
началник щаб на организирания от него „корпус срещу болшевиките“. По-късно живее в
Италия. През 1957–1959 г. участва в опитите на българската политическа емиграция да
създаде Временно българско представителство под егидата на току що станалия пълнолетен
Симеон Сакскобургготски.
КУЗИНЧЕВ, Никола (? — 1925) — българин, служител на Обществена безопасност след
1923 г. Подставен от ДС във Военния център на комунистическата партия, който го вербува.
За това спомага познанството му от времето на Първата световна война с Иван Минков и
Марко Фридман, ръководители на Военния център. Използван е като куриер в Бургас и
Пловдив, което позволява да се разкрие подготовката на въоръжено въстание в страната.
Установени са участници, явки, секретни писма, оперативни карти, въз основа на негови
данни са арестувани ръководители на вноенната организация в Бургас и Пловдив, а при
престрелка с полицията е убит ръководителят на пловдивската военна област Христо
Гюлеметов. Разконспириран от Военния център и убит на една от софийските улици.
КУЦАРОВ, Сава (1901–1944) — българин, офицер от 1922 г., включен в групата на
Димитър Порков, извършила масовите убийства на комунисти и земеделци след атентата
през април 1925 г. в църквата „Св. Неделя“. През 1928 г. следва право във Франция, през 30-
те години ръководи вътрешното направление на разузнавателната служба към Щаба на
армията, оформило се след 1940 г. като РО-2. От 1 август 1944 до 9 септември 1944 г. е
ръководител на Дирекцията на полицията. Със заповед от 21 август създава Главна дирекция
на полицията с две поделения Дирекция на сигурността и Дирекция на реда, но реално
промяната не се осъществява. На 9 септември 1944 г. се самоубива.
ЛУКОВ, Аспарух (1890–1952) — българин, юрист, военен прокурор след 1923 г. От 1929
до януари 1935 г. е ръководител на Отдел Държавна сигурност в Дирекция на полицията.
Преподавател по „Полицейско право“ в полицейската школа. През 1935 г. е последователно
два пъти поддиректор на полицията. След това става инспектор в Министерството на
вътрешните работи, областен управител на Пловдив и София, кмет на Стара Загора. Секретар
е на Съюза на българските търговци. След 9 септември 1944 г. е арестуван, разпитван
многократно за дейността на полицията. Почива в ТВО Белене.
ЛЯПЧЕВ, Андрей (1866–1933) — българин, водач на Демократическата партия,
многократно избиран за народен представител, няколко пъти министър на финансите, на
земеделието и на войната. Съден от правителството на Стамболийски, подкрепя преврата
срещу него. Основател и лидер на Демократическия сговор. От 04.01.1926 г. до 29.06.1931 г. е
министър-председател и същевременно министър на вътрешните работи. Проявява
пристрастие към контраразузнавателната дейност — създава паралелен разузнавателен отдел
в МВР, който дублира дейността на Държавна сигурност. По негова инициатива през 1927 г. е
разрешена дейността на Българска работническа партия, легална формация на
комунистическата партия, за да бъде оглавена от агенти на Държавна сигурност и да
отклони комунистическата партия от радикалната борба. Подрепя и идеята за разбиването на
земеделското движение на няколко течения и по този начин отслабва влиянието му в
страната. След разцеплението на Демократическия сговор през 1932 г. застава начело на
крилото срещу фашистката програма на Александър Цанков.
МАРИНОВ, Иван (1896–1979) — български офицер, служител в разузнаването, военен
аташе в Париж (1936–1939 г.). Генерал, военен министър от 2 до 8 септември 1944 г.
главнокомандващ армията 1944–1945 г.
МАРКОВ, Тодор (1870 —?) — българин, генерал, един от първите ръководители на
Разузнавателната служба към Щаба на армията. През 1903 г. е военен секретар в Търговското
агенство в Солун. На основата на негов доклад е направена реформа в структурата и
дейностна на българското военно разузнаване. Изпращан е като военен аташе в Цариград.
МИЛЕВ, Никола (? — 1944) — българин, един от най-добрите агенти на Държавна
сигурност до 1944 г. Вербуван от военното разузнаване по време на Първата световна война
със съдействието на неговия взводен командир Стойчо Мошанов, след войната той успява да
проникне в ръководството на комунистическата партия. От 1936 г. е ръководен лично Никола
Гешев. През 1937 г. е избран за член на Централния комитет на нелегалната комунистическа
партия. Използван е за провеждане на успешни дезинформационни мероприятия. Едва през
1940 г. възниква подозрение, че сътрудничи на Държавна сигурност, поради което е
изключен от партията. Това намалява неговите възможности, но сътрудничеството му с
полицията продължава. На 17 септември 1944 г. е убит в гората над Княжево.
МИХАЙЛОВ, Борис — българин. От 1938 до 1940 г. е ръководител на Отдел Държавна
сигурност при Дирекцията на полицията. След това става пловдивски областен началник.
През 1943 г. е назначен за началник на Специален отдел при Дирекцията на полицията.
МОНДЕЖИКОВ, Иван — българин, първи братовчед на съпругата на Флойд Бляк,
директор на американския колеж в Симеоново и сътрудник на американското разузнаване. В
началото на 1942 г. докато пребивава в Цариград е вербуван от Бляк, който по това време е в
американската разузнавателна резидентура в Турция. Събира военна, икономическа и
политическа информация, която изпраща по пощата до конспиратевен адрес в Цариград.
Още същата година е разкрит от Държавна сигурност и през септември 1942 г. е осъден на
доживотен затвор.
МУРАВИЕВ, Константин (1893–1965) — български дипломат и политик. Земеделски
деятел, племенник на Александър Стамболийски. Ръководител на Обществена безопасност
през 1919–1920 г. През 1923–1944 г. е многократно народен представител и министър. От 2
до 9 септември 1944 г. е министър-председател. След това е осъден от Народния съд, лежи 1
година в затвора, а след 1956 г. е въдворяван в лагера в Белене.
 НАРЕДБА — ЗАКОН ЗА ВЪДВОРЯВАНЕ НА ЛИЦА-ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОТИВНИЦИ
НА ВЛАСТТА — български закон от 1941 г., с който се урежда реда за въдворяване на
политически опасни лица за определено или неопределено време при строга полицейска
охрана и изолация от външния свят. Въз основа на него се създават „Селищата на Държавна
сигурност“ в страната.
НАЧЕВ, Владимир (1886 —?) — българин, офицер до 1920 г. След преврата от юни
1923 г. става ръководител на Обществена безопасност, а след 1925 г. на Отдел Държавна
сигурност. През март 1925 г. е набелязан от Военния център при ЦК на БКП да бъде убит, за
да се използва опелото в храма „Св. Неделя“ за извършване на атентат. Полицията обаче
разбира, че е планирано убийство срещу него и засилва охраната му, което променя
намеренията на терористите и е убит ген. К. Георгиев. През 1934 г., след преврата е назначен
за ръководител на Дирекция на полицията. През 1935 г. е интерниран по настояване на
Военния съюз. Следващата година е подсъдим в процеса срещу Дамян Велчев, но е оправдан
и освободен.
НИКОЛОВ, Коста (1873 —?) — българин, първият ръководител на Разузнавателната
служба към Министерството на отбраната. Генерал от запаса.
ОТДЕЛ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ — българска контраразузнавателна служба
наследила през 1925 г. Обществена безопасност към Дирекция на полицията (след 9
септември 1944 г. Дирекция на милицията) в рамките на МВР. През 1934 г. е преименуван в
Отдел Политическа полиция, но през 1937 г. е възстановено името му и с нова структура
действа до 1944 г. Състои се от две основни направления — за защита на външната и на
вътрешната сигурност. Негови ръководители са Владимир Начев, Светозар Митов, Аспарух
Луков (от 1929 до 1935 г.), Борис Михайлов, Стоил Драганов, Павел Павлов (от 1940 до
1943 г.), Маньо Начев (1943–1944 г.), Иван Икономов (юли — септември 1944 г.) Димо Дичев
(1944–1946 г.) и Георги Ганев (1946–1947 г.).
ОТДЕЛ ПОЛИТИЧЕСКА ПОЛИЦИЯ — отдел в Дирекцията на полицията, действащ от
1934 до 1937 г., съгласно Наредба-закон за администрацията и полицията от 1934 г.
ОТДЕЛЕНИЕ „А“ — ДС — българска контраразузнавателна служба за защита на
вътрешната сигурност, съществувала в рамките на Отдел Политическа полиция и Отдел
Държавна сигурност при Дирекцията на полицията (милицията) от 1934 до 1947 г. Основен
обект на отделението до 1944 г. са комунистическата партия и РМС. Негови ръководители са
Стоил Драганов (1930–1935 г.), Павел Иванов — Амзела (1935–1941 г.), Никола Гешев (1941
— септември 1944 г.).
ОТДЕЛЕНИЕ „Б“ — ДС — българска контраразузнавателна служба за защита на
външната сигурност, съществувала в рамките на Отдел Държавна сигурност при Дирекцията
на полицията от 1934 до 1944 г. занимава се с контрашпионаж. Негови ръководители са
Никола Нинов (от 1929 до 1935 г.) и Андрей Праматаров (от 1935 до септември 1944 г.).
ОТДЕЛЕНИЕ „В“ — ДС — българска контраразузнавателна служба за защита на
вътрешната сигурност, съществувала в рамките на Отдел Държавна сигурност при
Дирекцията на полицията от 1934 до 1944 г. Обект са политическите опозиционни партии,
родолюбивите организации (Легион, Ратник), Съюза на запасните офицери. Негови известни
ръководители са Воин Сапунов (до 1938 г.), Иван Фичев (до 1940 г.), Владимир Шкутов (до
ноември 1942 г.) и Любен Димитров — до септември 1944 г.
ОТДЕЛЕНИЕ „Г“ — ДС — българска контраразузнавателна служба за защита на
вътрешната сигурност, съществувала в рамките на Отдел Държавна сигурност при
Дирекцията на полицията от 1941 до 1944 г. Занимава се с наблюдение и контрол върху
печата.
ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНА БЕЗОПАСНОСТ — първата българска
контраразузнавателна служба създадена през 1906 г. към столичната полиция, а от 1923 до
1925 г. към Служба Полиция в МВР. Негов дългогодишен ръководител е Пане Бичев.
ПАВЛОВ, Павел (1905 —?) — българин, ръководител на Отдел Държавна сигурност
през 1941–1943 г. От октомври 1943 г. е областен управител на Враца. На 9 септември
избягва в Скопие, откъдето заедно с германските войски отива във Виена и Италия, където
живее до смъртта си. Включва се в дейността на основания през 1948 г. „Комитет за
подпомагане на българските емигранти“. Осъден задочно от Народния съд на смърт.
ПАНТЕВ, Атанас (1893–1943) — българин, офицер, участник в преврата на 9 юни
1923 г. и в потушаването на септемврийските бунтове. Ръководител на Дирекцията на
полицията от 30 декември 1938 до 18 ноември 1940 г. Като военен съдия води процеси срещу
комунистически дейци, включително процеса срещу 60 — те и срещу ген. Владимир Заимов.
Заедно с ген. Христо Луков се стреми към създаване на прохитлеристко правителство, в
което се предвижда да бъде министър на вътрешните работи. През май 1943 г. е застрелян от
бойната група на Славчо Радомирски.
ПАРАШУТИСТИ И ПОДВОДНИЧАРИ — през август— октомври 1941 г. в България са
изпратени от съветското военно разузнаване с подводници и самолети 56 български
емигранти и няколко съветски радисти, за да се включат във въоръжената антифашистка
съпротива в страната. От тях 18 загиват в сражения, 3 се самоубиват и 28 са заловени от
полицията. Остават неразкрити само 7 души. През юни 1942 г. в София се провежда процес
срещу заловените 28 подводничари и парашутисти. От тях 18 получават смъртни присъди, а
останалите доживотен или различни години затвор. До 9 септември 1944 г. само 8 души от
тях остават живи.
ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ 1941–1944 — българска въоръжена съпротива срещу
германското присъствие в страната и монархията. Под ръководството на комунистическата
партия (Българска работническа партия) се създават партизански чети и бойни групи,
ръководени от Военна комисия при Централния комитет. През 1943 г. четите и групите се
обединяват в Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА), като страната се разделя на
12 въстанически оперативни зони, а Военната комисия се преустройва в Главен щаб на
НОВА. Според полицията през ноември 1943 г. в страната е имало 15 отряда с 1340
партизани. За ликвидирането на партизанското движение властта мобилизра първоначално
силите и средствата на полицията. Това е и една от основните задачи на тогава действащата
Държавна сигурност. Тя използва както силовия подход, така и агентурата като средство за
проникване и разкриване дейността на партизанските части. През февруари 1943 г. Отдел
Държавна сигурност приема специално „Ръководство за борба с противодържавните
(нелегални) прояви“, в което се дават указания как да се използват специфичните средства и
методи в тази насока. Невъзможността обаче на полицията да се справи с партизанското
движение довежда до включване на армията и специално създадената през януари 1944 г.
жандармерия. По официални данни от преди 10 ноември 1989 г. са убити 9140 партизани и
20070 ятаци и укриватели. По данни на полицията от 1941 до юни 1944 г. са раздадени
63 млн. лева за 4663 убити партизани (по 50 хил. лв. на глава). Въпреки кървавите офанзиви,
партизанското движение се разраства. В доклад на Никола Гешев от юли 1944 г. се казва, че
партизаните в обединена България са 16963 души. Според НОВА към 26 август 1944 г. в
страната има 9 бригади, 25 отряда и 2 самостоятелни чети с около 30 000 партизани.
ПОЛИЦЕЙСКИ ВЕСТИ — списание издавано от Дирекцията на полицията от март
1941 г. до 1944 г. В него има рубрика „Държавна сигурност“, в която се изнасят факти и
събития, свързани с борбата на Държавна сигурност срещу нелегалното антифашистко
движение.
ПРАМАТАРОВ, Андрей (1902–1963) — българин, от 1924 г. е служител на Държавна
сигурност, ръководител на Отделение „Б“ — контрашпионаж от 1935 до 1944 г. Има
съществен дял в разкриването на агенти на англо — американското разузнаване. След 9
септември 1944 г. е арестуван и осъден на смърт от Народния съд, но под давление на
съветските специални служби е оставен жив с цел използване за разкриване на агентите на
немското разузнаване и на българската Държавна сигурност. Държан е под арест до 1955 г.
когато е освободен. Използван е за свидетел по различни дела.
ПРОЙКОВ, Михаил — българин, комунистически функционер, през 30-те години
вербуван от Държавна сигурност. В началото на 40-те години е секретар на Окръжния
комитет на комунистическата партия в Бургас. Издава редица комунистически акции и
дейци: в основата е на разкриването на Централния комитет на БКП и процеса срещу 60-те
през 1942 г.; също и на процеса срещу Окръжния комитет на БКП в Бургас.
ПРОЦЕС СРЕЩУ „60-те“ — съдебен процес, през юли 1942 г. срещу ръководители на
Централния комитет и Военната комисия на комунистическата партия. Става възможен
благодарение на Отделение „А“ на Никола Гешев, който чрез внедрени агенти — Здравко
Емануилов, Михаил Пройков, Никола Христов-Кутуза и умело използване на службата за
проследяване успява да разкрие и залови подсъдимите. На процеса са обвинени 60 души,
издадени са 12 смъртни присъди. От тях 6 са задочни — на Антон Югов, Цола Драгойчева,
Дико Диков, Христо Михайлов, Борис Копчев и Аврам Стоянов. Никола Вапцаров, Антон
Иванов, Георги Минчев, Петър Богданов, Антон Попов и Атанас Романов са разстреляни в
Гарнизонното стрелбище веднага след прочитане на присъдата на 23 юли. Секретарите на
комунистическата партия Трайчо Костов и на комсомола Иван Масларов са осъдени на
доживотен, а останалите на различни срокове затвор.
РАДЕВ, Димитър (1897–1944) — българин, офицер в създадената през 1919 г. Трета
секция при Военно министерство, участвал активно в погромите след Септемврийското
въстание през 1923 г. и след атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г. Смята се, че той е
физическият убиец на водача на земеделската левица Петко Д. Петков (1924 г.). Комендант
на София. Самоубива се през септември 1944 г.
РАДОЙНОВ, Цвятко (1895–1942) — българин, комунистически функционер, участник в
Септемврийското въстание през 1923 г., емигрант, полковник от съветската армия —
преподавател във военната академия „Фрунзе“, интебригадист в Испания (1936–1939 г.).
През август 1941 г. е изпратен в България от съветското военно разузнаване с 14 души
подводничари. Успява да се добере до София и оглавява Военната комисия към
комунистическата партия. Заловен, осъден на смърт в процеса на парашутистите и
разстрелян.
РАДОМИРСКИ, Славчо (1913–1994) — българин, ремсов и комунистическки
функционер, осъждан на 10 години затвор, а през 1942 г. задочно на смърт. В началото на
1943 г. създава разузнавателна и бойна група към ЦК на КП за ликвидиране на фашистки
дейци. След 9 септември 1944 г. е офицер и генерал. Издава документалната книга „Лице в
лице с врага“.
 РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ОТДЕЛ (РО) — българска военна специална служба, изградена към
Щаба на войската, действаща от 1940 до март 1950 г. В нея има разузнавателна служба —
РО-1 и контраразузнавателна служба (РО-2 и РО-3 до 1947 г. и Специален отдел до 1950 г.).
Негови ръководители са: полк. Никола Костов (до май 1943 г.); полк. Стефан Недев (до
септември 1944 г.); полк. Асен Лекарски (до декември 1944 г.); ген. Петър Вранчев (до април
1948 г.); полк. Кирил Игнатов (до май 1948 г.) и ген. Здравко Георгиев.
РУСЕВ, Иван (1872–1945) — българин, генерал, политик. Един от главните
организатори на деветоюнския преврат през 1923 г. Министър на вътрешните работи (1923–
1926 г.), ръководил белия терор в България. След 9 септември 1944 г. осъден на смърт от
Народния съд и разстрелян.
РУСИНОВ, Иван — българин, след Първата световна война се включва в дейността на
Българския младежки комунистически съюз. През 1925 г., като студент е арестуван от
Държавна сигурност и в ареста е вербуван за сътрудник (заедно с Петко Стоев). За легенда е
осъден. През 1929 г. докато пребивава във Видинския затвор, Държавна сигурност
организира бягството му с още няколко политически затворници. Емигрира в Съветския
съюз откъдето започва да изпраща тайнописни съобщения до Държавна сигурност. През
1936 г. е разкрит и разобличен от ръководството на комунистическата партия. От него се
разбира за провокаторската дейност на Петко Стоев, който по това време е секретар на
Работническата партия.
САНКОВ, Александър (1910 —?) — българин, юрист, в края на 30-те години служител
първоначално в Отделение „Б“, а след 1941 г. е главен инспектор в Отделение „А“ на
Държавна сигурност. Автор на „Ръководство за борба с противодържавните (нелегални)
прояви“ прието през февруари 1943 г. като официален документ на Дирекцията на
полицията. На 9 септември 1944 г. избягва с германските войски във Виена, а в последствие
в Аржентина. Осъден задочно на смърт от Народния съд.
„СЕЛИЩА НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ“ — лагери използвани от Държавна
сигурност от януари 1941 до септември 1944 г. за въдворяване в тях на „политически опасни
лица“ без съд и присъда: „Гонда вода“ (за мъже) и „Св. Никола“ (за жени), Асеновградско, на
остров „Анастасия“ — до Бургас. През септември 1941 г. такъв лагер е създаден в
местността „Кръсто поле“ край с. Еникьой, Гърция, а през1943 г. в манастира „Св. Кирик и
Юлита“, Асеновградско. Действат въз основа на специална Наредба — закон за въдворяване
на лица — политически противници на властта. През „селищата“ минават хиляди
комунисти, ремсисти и други опозиционери.
СЕМЕРДЖИЕВ, Петър (1917–2003) — българин, през 1934 г. е вербуван за агент от
Държавна сигурност и под псевдоним „Скарфас“ е използван за разкриване дейността на
РМС и комунистическата партия. От 1940 г. е ръководен лично от Никола Гешев. Става
секретар на околийския комитет на работническата партия в Сливен, а от март 1944 г.
партизанин в отряд „Хаджи Димитър“. По негови данни са задържани и ликвидирани
комунистически и ремсови функционери. След септември 1944 г. е издигнат за кандидат —
член на Централния комитет на комунистическата партия. През 1950 г. е разкрит като агент
— провокатор, арестуван, осъден и изпратен в затвора. След Априлския пленум 1956 г. е
пуснат от затвора. През 1973 г., заедно със съпругата си проф. Ема Герон, участник в
съпротивителното движение, пътува до Израел и се обявява за невъзвращенец. Става
коментатор в радио „Свободна Европа“ и Би-Би-Си, издава книги и води активна кампания
за дискредитирането на БКП и нейните ръководители.
 СЕПТЕМВРИЙСКО ВЪСТАНИЕ 1923 — поредица бунтове организирани от
комунистическата партия в изпълнение на решение от юни 1923 г. на Изпълнителния
комитет на Комунистическия интернационал за установяване на работническо-селска власт
в България. Основно те избухват в Северозападна България и в Старозагорско, Бургаско,
Разложко. Бунтовете са бързо потушени от армията, властта проявява излишна жестокост и
избива около 2200 участници без съд и присъда. Арестувани са и изтезавани около 15 000
души, 3087 от тях са съдени, като едва 221 са осъдени на различни срокове затвор. Тези
събития задълбочават политическото разделение в страната започнало с деветоюнския
преврат и довеждат по същество до гражданска война продължила до и след 1944 г. Една от
причините за бързото потушаване на бунтовете е, че Обществена безопасност внедрява в
Софийската партийна организация своя агент майор Симеон Ванков и чрез него контролира
намеренията и плановете на комунистическата партия. Това и позволява да извърши на 12
септември превантивни арести на 2500 комунисти и земеделци, а на 22 сепември да въведе
военно положение и да предприеме мерки за потушаване на бунтовете още в зародиш.
СЕРЕДА, Леонид (1903 —?) — руснак, офицер от съветското военното разузнаване. По
време на Втората световна война е помощник военен аташе в съветското посолство в София
и член на резидентурата на ГРУ. Лично се е срещал с д-р Александър Пеев и ген. Владимир
Заимов.
СОКОЛОВСКИ, Едуард (1897–1941) — руски офицер, белоемигрант в България след
края на Гражданската война в Съветска Русия. През 1924 г. е вербуван от МИ-6, действащо в
България. Става собственик на плавателни съдове и влекачи по р. Дунав. През 30-те години
създава своя резидентурна група, събираща информация от политически и военен характер.
Ръководен е от Вадим Гриневич и Едуард Рос. През 1941 г. неговата дейност е разкрита от
българското контраразузнаване (Отделение Б на ДС), осъден е на смърт и разстрелян.
СТАНИШЕВ, Александър (1866–1945) — българин, лекар, професор, основател на
хирургическата школа в България, ректор на Софийския университет (1938–1939 г.).
Министър на вътрешните работи (юни — септември 1944 г.). Осъден на смърт от Народния
съд и разстрелян.
СТОЕВ, Петко (? — 1945) — българин, вербуван за агент на Държавна сигурност през
1925 г., когато членува в Българския комунистически младежки съюз. Вербовката става по
време на арест. Осъден е за легенда на дълги години затвор, откъдето след амнистия излиза
две години по-късно. Когато през 1927 г. се създава легалната Работническа партия е избран
за секретар на Софийската организация, за член на Централния комитет и по-късно за неин
секретар. Това позволява на Държавна сигурност да проведе операция за неутрализиране
радикалната дейност на комунистическата партия, да се добере до ценна информация за
дейността на редица комунистически деятели и да организира провеждането на няколко
големи политически процеси. По негови данни са ликвирирани ръководители на партията,
включително секретарят на нелегалната комунистическа партия Никола Кофарджиев, през
1931 г. депутат в Народното събрание от Работническата партия. Провокаторската му
дейност е разкрита през 1936 г., когато разобличеният за подобна дейност Иван Русинов,
емигрант в Съветския съюз разказва за неговата обвързаност с Държавна сигурност. Веднага
след 9 септември 1944 г. е арестуван и ликвидиран.
ТАБАКОВА, Катя — българка, комунистически функционер, псевдоним „Черната Гана“.
През 30-те години на ХХ век действа в техническия апарат на Софийски окръжен комитет на
комунистическата партия и отговаря за дейността на нелегалните печатници. Агент на
Отделение „А“ на Държавна сигурност, ръководена от Петър Иванов — Амзела и Никола
Гешев. Това позволява през 1936 г. Държавна сигурност да разкрие всички печатници и да
проведе шумен процес, на който осъжда няколко от печатарите на различни години затвор.
ТАКЕВ, Михаил (1864–1920) — българин, офицер, завършва право във Франция през
1892 г., адвокат. Многократно народен представител от 1894 до 1919 г. Министър на
вътрешните работи (1908–1910 г. и 1918 г.) Прилага сурови мерки срещу народното
недоволство, през 1918 г. активно съдейства за потушаването на Войнишкото въстание. Убит
от анархиста Георги Донски в родния му град Пещера.
ТОМПСЪН, Франк (1920–1944) — английски офицер по време на Втората световна
война в Управлението за специални операции. През януари 1944 г. е изпратен като
ръководител на нелегална мисия в България, за да координира взаимодействието с НОВА.
Организира снабдяването на Трънския и други партизански отряди с английско оръжие и
униформи. Заловен при сражение в района на с. Батулия, Софийско и на 10 юни 1944 г. е
разстрелян от жандармерията, заедно с други партизани. Един от примерите за
сътрудничество на антифашистки сили.
ТОПАЛДЖИКОВ, Никола (1875–1925) — българин, офицер, завършва Генералщабната
академия в Санкт Петербург. През 1909 г. е привлечен във военното разузнаване. От януари
1910 г. е военен аташе в Цариград, а от юли 1911 г. и в Атина. От 1912 до 1915 г. е началник
на Разузнавателната секция към Оперативния отдел при Щаба на действащата армия.
Участва в Първата световна война като командир на конен полк. След войната е военен
представител при съглашенските войски в Тракия. От декември 1920 до април 1923 г. е
началник Щаб на армията. На два пъти предупреждава министър-председателя Александър
Стамболийски за готвения преврат, но той не му вярва и го уволнява „по собствено желание“
с чин генерал. Умира от насилствена смърт в Кюстендил.
ТРЕТА СЕКЦИЯ — българска военна контраразузнавателна служба създадена към
Артилерийския отдел на Министерството на войната след Първата световна война, тайно от
победителите с цел да укрива оръжие от тях, да ги дезинформира и да неутрализира
работещите в тяхна услуга шпиони. Неин ръководител е полк. Димитър Порков, а в секцията
са около 20 офицери, от които най-активни са Кочо Стоянов, Сава Куцаров и Димитър Радев.
След деветоюнския преврат 1923 г. и особено след атентата в църквата „Св. Неделя“ —
1925 г. те участват във физическото изтребление на стотици комунисти и леви земеделци.
През този период Обществена безопасност фактически е подчинена на секцията, а тя
получава разпорежданията лично от министъра на войната ген. Иван Вълков.
ФЕДИЧКИН, Димитър (1902–1991) — руснак, от 1922 г. работи във външното
разузнаване. В края на 1943 г. е изпратен за резидент в България под прикритието на
дипломат в съветското посолство. Под негово ръководство се създава агентурна мрежа от 30
човека, сред които и 13 много ценни агенти. Той уведомява на 5 септември 1944 г.
българското правителство, че Съветският съюз обявява война на България. В края на 1945 г. е
отзован в Москва.
ФРИДМАН, Марко (?— 1925) — български евреин, адвокат, комунистически
функционер. След създаването на Военния център при Централния комитет на
комунистическата партия става един от неговите ръководители. Участва в подготовката на
Септемврийското въстание и на въоръжената борба през 1924–1925 г. Лично организира
разузнавателно и контраразузнавателно направление във Военния център. Вербува и
ръководи най-ценните агенти на центъра — офицери от армията и служители на
Обществена безопасност. Главен организатор на атентата в църквата „Св. Неделя“ през април
1925 г. Не участва непосредствено в осъществяването му, тъй като 20 дни преди това е ранен
от полицията и се лекува. Заловен, осъден на смърт и обесен публично пред разрушената
църква в София.
ХРИСТОВ, Дочо (1895–1945) — българин, адвокат, участва в деветоюнския преврат
1923 г. От 1933 до 1940 г. е управител на Собственическата кооперативна банка. Народен
представител от 1940 до 1944 г. Министър на вътрешните работи (септември 1943 г. — юни
1944 г.). Инициатор на приемането на Закон за защита на нацията (антиеврейски). Отличава
се с привързаността си към „твърдия курс“ в борбата за ликвидиране на партизанското
движение в България. Под негово давление, в унищожаването на нелегалите се включва
войската, полицията установява тотален терор в страната, създава се Държавна
жандармерия. Избити са хиляди партизани, ятаци и помагачи., интернирани са техни
съмишленици, изгорени са къщите им. След 9 септември 1944 г. се укрива. Осъден задочно
на смърт и след залавянето му присъдата е изпълнена.
ХРИСТОВ, Никола — КУТУЗА (? — 1943) — българин, дърводелски работник, агент на
Държавна сигурност внедрен в нелегалното комунистическо движение. Благодарение на него
Отделение „А“ разкрива редица функционери на комунистическата партия. Той е в основата
на провала на софийските бойни групи на Христо Ников и Никола Ботушев. Взема активно
участие в разкриването на ЦК на Комунистическата партия и Военната комисия, довело до
процеса на 60-те през 1942 г. Благодарение на него са арестувани Цвятко Радойнов, Антон
Иванов, Атанас Романов, Симеон Славов и други. Разкрит като агент, през февруари 1943 г. и
убит от бойната група на Славчо Радомирски.
ЧЕТНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ 1924–1925 — огранизирано от БКП след разгрома на
Септемврийското въстание 1923 г. и предприемане на курс към въоръжена борба. В него
участват 12 комунистически и 5 анархистки групи с обща численост около 280 четници,
действащи в Средногорието, Бургаско, Сливенско, Хасковско, Старозагорско и др. По
известни командири (войводи) на чети са Георги Янчев, Тодор Грудов, Йордан Кискинов,
Йордан Ципорков, Мирко Станков, Митьо Ганев, Крум Партъчев, Георги Германов, Гатьо
Курдоолу, Иван Кинов, Нешо Тумангелов, Стефан Иванов. Те получават оръжие от Съветския
съюз и инструктаж от група съветски военни съветници, начело с опитния нелегал на
съветското военно разузнаване Христофор (Гриша) Салнин, който прекарва четири месеца
сред тях. След атентата в църквата „Св. Неделя“ през април 1925 г. властта предприема
мерки за тяхното ликвидиране. Убити са 56 бойци и 20 ятаци. По-голямата част от
четниците емигрират.
ЯБЛИН, Николай (1896–1977) — българин, радиотелеграфист, след Септемврийското
въстание през 1923 г. емигрира в Съветския съюз. Привлечен е от съветското военно
разузнаване чрез Христо Боев за сътрудник и е изпратен като нелегал в Германия под
прикритието на търговец, а след това като студент в радиоинженерна академия в Париж.
Задачата му е да снабди съветското разузнаване с модерни и мощни радиостанции.
Организира производството на първите късовълнови радиостанции — куфари и изгражда
радиомостове на Москва с Берлин, Париж и Виена. През 1928 г. е върнат в Съветския съюз,
където основава и ръководи школа за разузнавачи — радисти. Сред неговите ученици е и
Макс Клаузен, радист на Рихард Зорге. През 1931 г. е привлечен в Научно-техническия
комитет, внедряващ късовълновите радиостанции в съветската армия. Завършва
Военноинженерна академия в Съветския съюз. През 1938 г., по време на сталинските
репресии е арестуван и изпратен в лагер. През 1948 г. се завръща в България и работи в
Министерството на пощите, като през 1976 г. неговата дейност става обществено известна.
ЯКОВЛЕВ, Василий — руснак, служител в съветското разузнаване от 1921 г. През 1935–
1938 г. е резидент на политическото разузнаване в България, действащ под прикритието на
дипломат в съветското посолство. Напуска преждевременно страната, когато се разкрива, че
е вербувал и ръководил Цона Петкова и Елисавета Атанасова, чиновнички в Дирекция на
полицията, разкрити и осъдени на шумен процес през 1938 г.
ЯНКОВ, Коста (1888–1925) — българин, офицер, участник в комунистическото
движение. През 1920–1925 г. е един от ръководителите на Военния център при Централния
комитет на комунистическата партия. Участва в подготовката на Септемврийското въстание,
но непосредствено преди това е арестуван. През 1924–1925 г. организира разузнавателно и
контраразузнавателно направление във Военния център. Заедно с Марко Фридман е
организатор на атентата в църквата „Св. Неделя“ през април 1925 г., загива при престрелка с
полицията.
Държавна сигурност в Народна Република България
АНАЧКОВ, Георги (1920–1995) — българин, ремсов и партиен деятел, изпращан в
концлагер. От 11 септември 1944 г. работи в Държавна сигурност. Началник на Окръжно
управление МВР — Хасково. От 1972 до 1990 г. е ръководител на контраразузнаването —
Второ главно управление на ДС. След 1982 г. е и зам. — министър на вътрешните работи.
Генерал-лейтенант.
АНГЕЛОВ, Никола (1920–2002) — българин, участник в антифашисткото
съпротивително движение. След 9 септември 1944 г. работи в Държавна сигурност. През
1951–1956 г. е началник на отдел „Следствен“ при Държавна сигурност. След това е на
работа в ЦК на БКП. От април 1966 до декември 1969 г. е зам. — министър вътрешните
работи и директор на Народната милиция. Генерал-майор.
АНДРОПОВ, Юрий (1914–1984) — руснак, председател на КГБ от 1967 до 1982 г., след
това ръководител на СССР. Започва работа в службите за сигурност през 1939 г. Като
ръководител на КГБ въвежда високотехнологичните методи и средства и засилва
професионализма в агентурно-оперативната работа. Разширява мрежата на нелегалните
агенти. Той е единственият ръководител на КГБ, който застава начело и на държавата.
Посещавал България, автор на Дългосрочен план за сътрудничество между специалните
служби на социалистическите държави. Армейски-генерал.
АНЕВ, Любомир (1920 —?) — българин, участник в антифашисткото съпротивително
движение, политзатворник. След 9 септември работи в Държавна сигурност— следовател,
оперативен работник. От юни 1967 до ноември 1980 г. е ръководител на Висшата специална
школа „Г.Димитров“, МВР. Генерал-майор.
АСЕНОВ, Райчо — българин, след 9 септември 1944 г. дългогодишен служител на
научно-техническото разузнаване — пръв негов началник през 1964–1965 г. Достига до зам.
н-к на ПГУ — ДС. Полковник.
АТАНАСОВ, Константин (1922 —?) — българин, ремсов и комунистически
функционер, политзатворник. След 9 септември е на партийна работа, а от 1951 г. постъпва в
политическо разузнаване. Изпращан на задгранична работа в Белград и Истанбул. Зам. —
ръководител, а от 1964 до 1967 г. е ръководител на Първо управление ДС. От 1973 до 1983 г. е
посланик в Москва и Париж. След това, до 1990 г. е зам. — зав. отдел в ЦК на БКП и депутат
в Народното събрание. Генерал-майор.
БАРБАЛОВ, Петър (1935) — българин, дългогодишен служител в техническото
направление на Държавна сигурност, зам. — началник на Второ главно управление. Генерал.
От 1986 до 1989 г. е ръководител на Оперативно-техническото управление.
БЛАГОЕВ, Пламен (1952) — българин, историк, от 1979 г. служител в културно—
историческото направление на политическото разузнаване (Първо главно управление).
Пребивава в Лондон под прикритието на културен аташе (1989–1990). Автор на книгата „РИК
— загадката на българското разузнаване“, издадена през 2002 г., в която разказва за
дейността на културно-историческото разузнаване.
БЛЯК, Кирил (1915 —?) — американски гражданин, син на Флойд Бляк, дългогодишен
директор на съществувалия до 1942 г. Американски колеж в Симеоново, София. След 9
септември 1944 г. работи в разузнаването под прикритието на дипломат. През април 1945 г.,
когато Г. М. Димитров се укрива във вилата на американския посланик Менърд Бърнс, е
изпратен от САЩ в България като политически помощник на Бърнс с основна задача да
отговаря за безопасността му. През 1956 г. като служител на ЦРУ установява в Ню Йорк
контакт с Иван — Асен Георгиев, който се самопредлага за агент на ЦРУ. В следващите две
години, под псевдоним Жорж Андерсън, го среща и ръководи лично. Професор по история.
БЛЯК, Флойд (1888–1983) — американец, пастор в Баптистката църква, преподавател в
Роберт колеж от 1911 до 1925 г., женен за българка. От 1926 до 1942 г. е директор на
Американския колеж в Сименово. След закриването на колежа отива в Турция и работи като
помощник на американския консул в Истанбул, а от 1944 до 1955 г. е директор на Роберт
колеж. През това време сътрудничи на американските разузнавателни служби. През 1949 г.
поддържа връзки с осъдените по-късно за шпионаж евангелисти от т. нар. пасторски процес.
През 1958 г. публикува в САЩ книгата „Американският колеж в София“, издадена в
България през 1992 г.
БЛЯКШИР, Томас — американец, служител в ЦРУ, изпратен в България през 1960 г. под
прикритието на американското консулство. През май 1962 г., българското контраразузнаване
установява, че той пуска конспиративно писмо до домашния адрес на Иван-Асен Георгиев.
Това довежда до разкриването на Георгиев като американски агент и неговото арестуване и
осъждане на смърт през декември 1963 г. Блякшир веднага е изтеглен от България в САЩ.
БОГДАНОВ, Стефан (1910–1986) — българин, участник в нелегалното комунистическо
движение и в антихитлеристката съпротива. През 1932–1933 г. се обучава в специална школа
към Коминтерна в Москва. През 1937 г. е привлечен за сътрудник от съветския военен аташе
в София полк. Александър Бенедиктов. От 1938 до 1942 г. създава и ръководи съветска
резидентурна група с три разклонения — във Варна (известна под името ПАН) и в София и
Пловдив, включително разполагайки с три радиостанции — две в София и една в Пловдив.
При разкриването й е осъден на доживотен затвор. След 9 септември 1944 г. е първият
ръководител на контраразузнаването — Отделение „Б“ на Държавна сигурност. През
септември 1949 г. е арестуван и след жестоки изтезания довели го до „самопризнания“ през
септември 1951 г. е осъден на 15 години затвор в процес срещу служители на ДС обвинени
като трайчокостовисти. През 1956 г. е реабилитиран. През 1979 г. е изключен от БКП поради
изнасяне в чужбина на мемоарите на Благой Попов, съподсъдим на Георги Димитров от
Лайпципгския процес. Последните си години живее в Швейцария. През 1991 г. посмъртно е
издадена книгата му „Две смърти няма, а без една не може“.
БОЕВ, Христо (1896–1968) — българин, комунистически функционер, емигрирал в
Съветския съюз след Войнишкото въстание през 1918 г. Привлечен за сътрудник на
съветското военно разузнаване, през 1923–1924 г. пребивава нелегално в България под името
Фьодор Русев, създава и ръководи нелегална резидентурна група. Изгражда в Бургас
фиктивно акционерно дружество за търговия със Съветска Русия и закупува кораб, с който
многократно пътува до Одеса и Севастопол като пренася информация, хора, оръжие,
литература. В следващите две години е съветски консул в Прага. След 1926 г. е нелегал в
Турция и Китай. Поради уменията му на бизнесмен е наричан в съветското военно
разузнаване „търговски гений“. През 1939 г. по време на сталинските репресии е освободен
от разузнаването. Заема се с преводаческа дейност — владее 6 езика. След 9 септември
1944 г. се завръща в България и е основател и ръководител на разузнаването — Първо
управление — ДС. След това, до 1956 г. е зам. — министър на вътрешните работи. След
1956 г. е посланик в Япония. През 1962 г. е наказан по партийна линия, а след това е оставен
в забвение. През 1967 г. съветското правителство го награждава с най-високия си орден
„Ленин“. Генерал-майор.
БОЖКОВ, Веселин (1934) — българин, работил в контраразузнаването, дългогодишен
началник на отдела по протурския национализъм в VI управление на ДС. Автор на
документалната книга „Заплахата остава“ издадена през 2001 г. и на други книги, в които
разказва за дейността на турското разузнаване и протурските националисти в България.
Полковник.
БЪРЧЕТ, Уилфрид — австралиец, световно известен журналист. В края на 40-те години
пребивава в България като кореспондент на в. „Таймс“ и „Дейли Експрес“, за да отразява
процеса срещу Трайчо Костов. Жени се за българската си преводачка Веса Осиковска. При
разкриването на Хенрих Шпетер като агент на американското и израелското разузнаване той
дава показания, че през 1949 г. Бърчет е установил контакт с него от името на ЦРУ.
ВАСИЛЕВ, Жельо (1942–1995) — българин, служител във военното разузнаване, от 1979
до 1982 г. е секретар на военния аташе в Рим. Обвинен заедно със Сергей Антонов и Тодор
Айвазов в покушението срещу папа Йоан Павел II. Съден задочно, загива при автомобилна
катастрофа. Подполковник.
ВЕЛИНОВ, Боян (1921–1997) — българин, от 1944 г. на работа в Държавна сигурност.
Зам. н-к на отдел във II управление на ДС. Първият началник на Шести отдел (1968–1974), а
след това — до 1988 г. — зам. н-к на VI управление на ДС. Генерал-майор.
ВЕЛИЧКОВ, Кирил (1928–2001) — българин, от 1950 г. работи в Държавна сигурност,
първоначално във военното контраразузнаване, а след това във Второ управление.
Ръководител на Информационно-аналитичното управление до 1972 г., зам. — началник на
Второ главно управление и началник на Икономическото (IV управление) от 1986 до 1989 г.
От 1995 г. е председател на Управителния съвет на Асоциацията на контраразузнавачите от
запаса в България. Генерал-майор.
ВРАНЧЕВ, Петър (1901–1970) — българин, офицер, активен участник в антифашистката
борба, сътрудник на Военния център на ЦК на БКП и на Главния щаб на НОВА. Пряк
участник в деветосептемврийския преврат през 1944 г. От януари 1945 до април 1948 г. е
ръководител на Разузнавателния отдел (РО) към Министерството на отбраната. Генерал-
майор.
ВТОРО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ — ДС — българска контраразузнавателна служба,
съществувала от 1969 до 1990 г. в рамките на Държавна сигурност. Негови ръководители са:
ген. Григор Григоров (до 1972 г.) и ген. Георги Аначков (до 1990 г.).
ВТОРО УПРАВЛЕНИЕ — ДС — българска контраразузнавателна служба съществувала
от 1952 до 1969 г. в рамките на Държавна сигурност — МВР и на Комитета за Държавна
сигурност (от 1965 до 1968 г.). Негови ръководители са: ген. Димитър Мурджев (до 1956 г.);
ген. Каприел Каприелов (до 1963 г.); ген. Богдан Думков (до 1965 г.) и ген. Григор Григоров.
ВУТЕВ, Георги (1924) — българин, служител на контраразузнаването, зам. — министър
на външната търговия през 70-те и 80-е години. Обвинен в корупция през 1986 г. и осъден на
15 години затвор. Полковник.
ГАНЕВ, Георги (1902–1972) — българин, ремсов и комунистически функционер, за
участие в антифашистката борба, прекарал 12 години в затворите. След 9 септември 1944 г. е
пръв началник на политическото направление (Отделение А), а от 1949 г. е зам. — директор
на Дирекция Държавна сигурност. През 1950 г. заедно с група ръководни служители е
арестуван и осъден като трайчокостовист на 15 години затвор. През 1956 г. е реабилитиран.
Работи в Министерството на външната търговия и в Комитета за държавен контрол.
 ГЕОРГИЕВ, Васил (1925 —?), българин, дългогодишен служител в Държавна сигурност.
Началник на управление VII от 1976 до 1979 г. и на Централно информационно
организационно управление от 1979 до 1990 г. Генерал-лейтенант.
ГЕОРГИЕВ, Диньо (1926 —?), българин, дългогодишен служител в Държавна сигурност.
Началник на Окръжно управление МВР Хасково, ръководител на управление VII до 1976 г.
Декан на факултет Държавна сигурност във Висшата специална школа — МВР. Полковник.
ГЕОРГИЕВ, Здравко (1914–1986) — българин, комунистически функционер, началник
щаб на Първа Софийска въстаническа оперативна зона. От май 1948 до март 1950 г. е
ръководител на военното разузнаване (РО и РУ) към Генералния щаб на Министерството на
отбраната. През 1951–1952 г. е репресиран от Държавна сигурност като „враг на народа“,
заедно с генералите Славчо Трънски, Денчо Знеполски и други бивши партизани. През
1956 г. е реабилитиран. От 1961 до 1970 г. е зам. — министър на отбраната, а след това до
1979 г. зам. — министър на вътрешните работи. Автор на мемоарната книга „Когато
умирахме“ издадена през 1973 г. Генерал-полковник.
ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ — българска следствена служба от 1979 до
1990 г. В рамките на управлението 3 отдела работят по линия на Държавна сигурност.
Негови ръководители са ген. Костадин Коцалиев (до 1989 г.) и ген. Леонид Кацамунски. През
януари 1990 г. се преобразува в Национална следствена служба.
ГОРЯНСКО ДВИЖЕНИЕ 1945–1953 г. — организирана въоръжена съпротива на
опозицията в България след 9 септември 1944 г. По данни на Държавна сигурност за периода
от 1944 до 1949 г. са заловени и ликвидирани 500 горяни. Най — известни от първите години
след 9 септември 1944 г. са четите в Кюстендилско, Годечко, Светиврачко, Асеновградско и
Староселско (Хисарско).
През 1950–1951 г. горянското движение отново се разраства. Отчита се, че причините за
това са вътрешни (извращения при масовизацията на ТКЗС, икономически затруднения) и
външни (подкрепа от САЩ, с която България скъсва дипломатическите си отношения в
началото на 1950 г.). Също и измамните уверения, че всеки момент ще започне война и
англо-американските войски ще влязат в България.
Смазването на горянските групи става приоритетна задача на Държавна сигурност. През
1950 г. към Дирекция Държавна сигурност се създава отдел ХII — „за борба с бандитизма“,
но реално около 80 % от състава на Държавна сигурност е ангажиран по това направление.
Агентурното проникване се съчетава с открити силови действия. За ликвидирането на
някои чети се провеждат сложни игри, при които контраразузнаването показва завиден
професионализъм. Основните горянски групи (чети) от този период са: пловдивски 6 групи с
общо 59 души; пазарджишка от 13 души; русенска — започнала в началото на 1951 г. с 8
души; поповска — до 15 души; сапаревска чета — 6 души, ликвидирана чрез агент, който я
оглавява; две сливенски чети — през 1950 г. и нелегална организация „комитет на
съпротивата“ включваща около 90 николапетковисти, анархисти и легионери.
Горянското движение е разгромено към края на 1953 г. През 1954 г. са последните
случаи на изпратени диверсантни групи от Гърция и Турция. Отделни остатъци продължават
своята дейност до 1956 г. Според данни на ДС тогава са ликвидирани 440 бойци или общо за
периода 1945–1953 г. — 940 четници и помагачи.
ГОЦЕВ, Любен (1930) — българин, дългогодишен служител на разузнаването, зам. —
началник на Първо главно управление. Работи през 70-те години в САЩ и ООН под
прикритие на Министерството на външните работи, на което е зам. — министър от 1982 до
1989 г. След промените на 10 ноември 1989 г. е първи зам. — министър на вътрешните
работи и министър на външните работи (1990 г.), посланик в Холандия (до 1992 г.). Генерал-
майор.
ГОЧЕВ, Господин (1915–1975) — българин, ръководител на политическото
разузнаването от 1952 до 1964 г. След това зам. — завеждащ отдел „Военен“ на ЦК на БКП.
Автор на документалната книга „Бюро д-р Делиус“, издадена през 1969 г. Генерал-майор.
ГРИГОРОВ, Григор (1923 —?) — българин, участник в антифашисткото
съпротивително движение, командир на партизански отряд. След 9 септември 1944 г.
офицер от армията. От 1947 г. работи във военното контраразузнаване. Ръководител на Второ
управление на Държавна сигурност от май 1966 до средата на 1972 г. Генерал-майор.
ГРЪБЧЕВ, Димитър (1914–1968) — българин, комунистически функционер, участник в
съпротивителното антифашистко движение като партизанин. След 9 септември 1944 г.
постъпва в Държавна сигурност и е първият началник на Управлението за безопасност и
охрана и зам. — министър на вътрешните работи. Загива при нещастен случай. Генерал-
майор.
ГРЪБЧЕВА, Митка (1916–1993) — българка, член на РМС и на комунистическата
партия. През 1943 г. действа в бойната група на Славчо Радомирски изградена към
Централния комитет и участва в убийството на бившия директор на полицията Атанас
Пантев. След това е партизанка. От 1944 до 1960 г. работи в Държавна сигурност, като н-к
във външно наблюдение. Съпруга на ген. Д. Гръбчев. Подполковник.
ДВОРЯНОВ, Никола — българин, участник в антифашисткото съпротивително
движение. След 9 септември 1944 г. работи като следовател в Държавна сигурност.
Ръководител от 1949 до 1951 г. на отделение Следствено и отдел VII — Следствен. Заради
допуснати извращения е свален от поста и преминава на друга работа.
ДЖЕНДОВ, Сава (1933–2007) — българин, дългогодишен служител в Държавна
сигурност по турска линия, н-к на „Външно наблюдение“. От 1986 г. ръководител на
Направление „Терор“ към VI управление. От ноември 1989 г. до 1992 г. е ръководител на
Управлението за безопасност и охрана (Национална служба за охрана). Генерал-майор.
ДЗЕРЖИНСКИ, Феликс (1877–1926) — руски професионален революционер, съратник
на Ленин. След Октомврийската революция съветски партиен и държавен ръководител.
Основоположник и ръководител на съветското разузнаване и контраразузнаване от декември
1917 до 1926 г. Идеолог на съветската школа, част от която са специалните служби на
социалистическа България.
ДИМИТРОВ, Ангел (1926 —?) — българин, дългогодишен служител във
външнополитическото разузнаване. От 1972 до 1979 г. е ръководител на научно-техническото
направление действащо като отдел в рамките на Първо главно управление — ДС. Полковник.
ДИМИТРОВ, Иван (1925) — българин, участник в антифашисткото съпротивително
движение, политзатворник. Служител в Държавна сигурност, дългогодишен ръководител в
политическото контраразузнаване (от 1963 до 1977 г.), първи зам. — началник на VI
управление. Началник на Инспектората на МВР (1977–1981), а от 1981 до 1990 г. е директор
на Дирекция на милицията и зам. — министър на вътрешните работи. Генерал-лейтенант.
ДИЧЕВ, Димо (1902–1982) — българин, комунистически функционер, осъждан на
смърт през 1925 г. Интербригаст в Испания (1936–1939 г.). Участник в партизанското
движение, политкомисар на ХII Въстаническа оперативна зона. Първият ръководител на
Държавна сигурност след 9 септември 1944 г. до 1946 г. Автор на мемоарната книга „Живот
за революцията“.
ДУМКОВ, Богдан (1912–2004) — българин, участник в антифашисткото съпротивително
движение. След 9 септември 1944 г. работи във военното контраразузнаване. От 1950 до
1963 г. ръководител на политическото контраразузнаване (отдел I в Дирекция Държавна
сигурност — до 1952 г. и управление III — до 1963 г.). След това е ръководител на Второ
управление (1963–1965). Генерал-майор.
ДЪЛЕС, Алън (1893–1969) — американски дипломат, международен адвокат. По време
на Втората световна война е представител на Управлението на стратегическите служби на
САЩ в Берн, Швейцария. Там постига едни от най-впечатляващите успехи за управлението:
чрез своя агент Фриц Колбе, куриер в германското Министерство на външните работи, се
добира до секретна информация за външната политика на Германия, опитите с новите
оръжия Фау— 1 и Фау — 2 и др. Опитва се да води преговори с представители на Канарис и
Химлер, но президентът Рузвелт му забранява. През 1951 г. става зам. — директор на ЦРУ
отговарящ за агентурното разузнаване и тайните операции. От 1953 до 1961 г. е директор на
ЦРУ. Превръща управлението в глобална сила извършваща тайни операции в цял свят,
включително и в България. Провалът на операцията по нападението на Куба в залива Плайя
Хирон слага край на кариерата му. Написва „Изкуството на разузнаването“ (1963 г.), която се
превръща в настолна книга за професионалните разузнавачи в света.
ЗАДГОРСКИ, Никола — българин, ръководител на контраразузнаването (Отдел II в
Дирекция Държавна сигурност) от 1949 до 1951 г. През 1951 г. е арестуван с група
ръководители на Държавна сигурност и осъден като трайчокостовист. През 1956 г. е
реабилитиран.
ЗАИМОВ, Стоян (1916–1993) — българин, син на ген. Владимир Заимов. Като офицер в
Шуменския гарнизон през 1941 г. се включва в дейността на съветската резидентурна група
действаща във Варна под ръководството на Бениамин Дубавицки. След провала е арестуван и
изпратен в затвора. След 9 септември 1944 г. работи във военното разузнаване — началник
на РО — 3, военен аташе в Швейцария, Италия, Китай. Посланик в Судан, Индия и Мароко.
Генерал-майор.
ЗЕЕВ, Исидор — български евреин, участник в антифашистката сътротива. След 9
септември 1944 г. работи в следствените органи на Държавна сигурност, един от техните
ръководители. През 1950 г. е арестуван и осъден на 10 години затвор, заради издевателства
по време на следствията, провеждани от него срещу „трайчокостовистите“ и „враговете с
партиен билет“.
ЗИКУЛОВ, Васил (1923) — българин, ремсов и партиен деятел, командир на
партизански отряд. След 1944 г. работи във военно разузнаване. Ръководител на
Разузнавателното управление при Министерството на отбраната от 1967 до 1991 г. Генерал-
полковник.
ИВАНОВ, Иван Йорданов (1921–1996) — българин, ремсов функионер, изпращан в
концлагер. След 9 септември работи в Държавна сигурност — първоначално в
контраразузнаването, а от 1948 г. в разузнаването. Ръководител на Научно техническото
разузнаване от 1965 до 1971 г. действащо като отдел в рамките на Първо главно управление
на Държавна сигурност. След това е зам. началник на Първо главно управление до
пенсионирането му през 1981 г. Полковник.
ИГНАТОВ, Кирил (1913–1995) — българин, лекар, ремсов и партиен деятел,
политкомисар на партизанска бригада. След 9 септември 1944 г. е назначен в
Разузнавателния отдел към Министерството на отбраната. През 1947 г. оглавява военното
контраразузнаване (Специален отдел). През 1948 г. за кратко време е ръководител на
Разузнавателния отдел. След това работи в Министерството на народното здраве. От 1966 г. е
председател на Българския червен кръст. Полковник.
ЙОАН — ПАВЕЛ II (1920–2004) — поляк, кардинал, папа от 1978 г., писател, философ.
През май 1981 г. е извършено покушение срещу него от турския терорист Али Агджа. В
следващите години западните специални служби провеждат антибългарска кампания,
обвинявайки българската Държавна сигурност за атентата. През май 2002 г. по време на
официалното посещение в България, папата оневинява българите за покушението.
КАЛБ, Марвин — американски журналист, сътрудник на американското разузнаване.
През 1981 г. се включва активно в кампанията за обвиняване на българските власти в
организирването на покушението срещу папа Йоан — Павел II. Негов филм за „пъклените
дела“ на българите е излъчен по Ен-Би-Си.
КАЛЧЕВ, Богдан (1932) — българин, юрист, следовател в Държавна сигурност, зам. —
н-к на Отдел I и първи зам. — н-к на Главно следствено управление до пенсионирането му
през 1990 г. Следовател по делата, свързани за шпионската дейност на Стефан Бояджиев,
Иван Петров, Хенрих Шпетер и др. Генерал-майор.
КАПИТАНОВ, Димитър (1914–1986) — българин, ремсов и комунистически деятел.
След 9 септември 1944 г. офицер от армията. През 1952 г. е зам. — министър на вътрешните
работи и като такъв е репресиран с обвинението, че е „партиен и народен враг“. От 1953 до
1956 г. е началник на Висша школа „Г. Димитров”— МВР, след което до 1962 г. е началник на
Следствения отдел при ДС. През 1976–1977 г. ръководи военното контраразузнаване
(управление III на Държавна сигурност). След това е главен прокурор на въоръжените сили.
Генерал-майор.
КАПРИЕЛОВ, Каприел (1904–1978) — българин, ремсов и комунистически деец.
През1925 г. получава смъртна присъда заменена с 15 години затвор. Създава резидентурна
група на съветското разузнаване, в която влизат съпругата му Йорданка Каприелова, нейният
брат Михаил Андреев, Никола Недялков, семейство Стоян и Дана Мураданларски. След 9
септември 1944 г. работи като зам. — директор на Дирекция Държавна сигурност. През
1950 г. е арестуван и осъден с обвинението, че е „трайчокостовист“. През 1956 г. е
реабилитиран и до 1963 г. е ръководител на контраразузнаването — Второ управление.
Награден е с орден „Ленин“ за „успешно изпълнение на задачи на Главно разузнавателно
управление на Съветската армия (ГРУ) по време на Втората световна война“. Генерал-майор.
КАРАКАЧАНОВ, Панайот (1917–1995) — българин, ремсов и комунистически
функционер, партизанин, командир на 6 ВОЗ. Веднага след 9 септември става офицер от
армията и е един от ръководителите на военното контраразузнаване. През 1953–1957 г. е
зам. — министър на вътрешните работи. От 1965 до 1979 г. е военен аташе в Румъния, СССР,
Индия, след което до пенсионирането отново работи в армията. Генерал-лейтенант.
КАРЛОВ, Ангел (1930) — българин, комсомолски и партиен деятел. От 1973 до 1985 г. е
първи зам. — министър на вътрешните работи по кадрите. Генерал-лейтенант.
КАСАБОВ, Йордан (1928) — българин, началник на две окръжни управления на МВР —
Шумен и Разград. Автор на мемоарната книга „Тайните на контраразузнавача“ издадена през
1993 г. Генерал-майор.
КАШЕВ, Илия (1922–1986) — българин, ремсов деятел. От 1946 г. работи в системата на
ДС. Дългогодишен служител на Управлението за безопасност и охрана, негов ръководител от
1968 до смъртта му (самоубива се). След 1978 г. е и зам. — министър на вътрешните работи.
Генерал-лейтенант.
КЕЙСИ, Уилям (1913–1987) — американец, разузнавач. По време на Втората световна
война постъпва във Военоморските сили на САЩ, а през 1944 г. става помощник —
началник на секцията на Управлението на стратегическите служби в Лондон. Организира
изпращането на разузнавателно — диверсионни екипи в окупирана Франция и в Германия.
След войната работи като юрист и финансист. През 1971 г. президентът Никсън го назначава
за председател на комисията по сигурността и член на Президентския консултативен съвет
по външно разузнаване. През 1980 г. ръководи предизборния щаб на Роналд Рейгън, който е
избран за президент. Той го назначава за директор на ЦРУ какъвто е от 1981 г. до смъртта му.
Замесен е в аферата „Иран — контри“. Поддържа тезата за българската следа в покушението
срещу папа Йоан — Павел II и реално ръководи и направлява антибългарската кампания по
този повод. След смъртта му е публикувана книгата ”Тайната война срещу Хитлер“, в която
описва американските разузнавателни операции в Европа.
КИПРОВ, Петко (1937) — българин, от 1960 г. работи в системата на МВР, където
последователно е бил следовател, оперативен работник в контраразузнаването и
информационно— аналитичните звена. От 1980 до 1990 г. е ректор на Висшия институт на
МВР. Доцент по ”Защита на сигурността“. През 1990–1991 г. е началник на „Служба за
информация и архив“ при МВР, след което се пенсионира. Съавтор на книгата „Теория на
разузнаването“, издадена през 2000 г. Генерал-майор.
КОЛАРОВ, Кольо (1924–2007) — българин, от 1952 служител в оперативно —
техническото поделение на Държавна сигурност, от 1971 негов началник. От 1978 до 1990 г.
зам. — министър на вътрешните работи. Генерал-лейтенат.
КОЦЕВ, Васил (1924–1986) — българин, служител в разузнаването от 1950 г., резидент в
Египет и Турция, ръководител (1973–1986 г.) на политическото разузнаването — Първо
главно управление. Загива при автомобилна катастрофа. Генерал-лейтенант.
КРЪСТЕВ, Илия (1923) — българин, участник в антифашистката съпротива, един от
малцинита останали живи партизани от отряда „Антон Иванов“ (152 убити от полицията
през 1944 г). След 9 септември 1944 г. е офицер от армията. Работи във военното
разузнаване, което ръководи от 1952 до 1962 г. До пенсионирането му през 1985 г. заема
различни висши военни постове. Генерал-лейтенант.
КЬОСЕВ, Димитър (1920–1973) — българин, участник в антифашистката съпротива,
осъждан, партизанин. След 9 септември 1944 г. служител в разузнаването, ръководител на
Първо главно управление на Държавна сигурност от 1968 до 1972 г. След това до смъртта му
е зам. — министър на вътрешните работи. Генерал-лейтенант.
КЮЛЮМОВ, Константин (1925–1998) — българин, участник в партизанското
движение, дългогодишен служител от контраразузнаването, зам. — ръководител на
политическото контраразузнаване (VI управление на ДС) в началото на 70-те години, зам. —
началник на Висшата специална школа на МВР. Писател, един от сценаристите на серийните
телевизионни филми „С пагоните на дявола“ и „На всеки километър“. Полковник.
ЛЕДИЙН, Майкъл — американски журналист, политолог, автор на книги, през 70-те
години кореспондент в Италия. Водеща фигура в антибългарската пропагандна акция в
началото на 80-те години, обвиняваща българските власти в покушението срещу папа Йоан-
Павел II. Сътрудник на италианското разузнаване — СИСМИ и на ЦРУ. Участва в
политически интриги и афери. През 1984 г. е изгонен от Италия. В САЩ се изявява като
журналист. След 11 септември 2001 г. се включва в антитерористичната кампания в САЩ.
ЛИНГУРСКИ, Илия (1925) — българин, служител на Държавна сигурност от 1949 г.
Началник отдел по подслушването, първи зам. н-к на Управление IV на ДС, а след 1986 г. —
зам. — началник на Оперативно техническо управление на ДС. Генерал-майор.
МАНОВ, Борис (1922) — българин, ремсов и партиен деятел, партизанин. От 1947 г.
работи първоначално в отбраната, а след това в Държавна сигурност. От ноември 1962 до
юни 1967 г. е началник на Висша школа „Г. Димитров“ МВР. Първи началник на
политическото контраразузнаване (VI управление на ДС) през 1967–1968 г. След това е
секретар на Софийския градски комитет на БКП и първи секретар на Окръжния комитет на
БКП в Перник. Генерал-майор.
МАНЧЕВ, Георги (1941–1998) — българин, служител в ръзузнаването. От 1979 до
1990 г. е ръководител на Управление Научно-техническо разузнаване, действащо в рамките
на Първо главно управление. Генерал-майор.
МАРИНКОВ, Александър (1924–2002) — българин, дългогодишен служител на Второ
управление и Първо управление на Държавна сигурност. Ръководител на резидентурна група
в Берн, първи зам-началник на Висшата специална школа „Г. Димитров“ — МВР. През 1962–
1963 г. ръководи оперативната група, която разкрива шпионската дейност на американския
агент Иван-Асен Георгиев. Полковник.
МАРИНЧЕВСКИ, Людмил (1941) — българин, началник на IV самостоятелен отдел на
Държавна сигурноста и зам. — началник на Второ главно управление. През 1990–1991 г. е
първи зам. — министър, а след това гл. секретар на МВР. Генерал-майор.
МАРТЕЛА, Иларио — италиански съдия-следовател. През септември 1981 г. започва
следствие за откриване на „неизвестния извършител“ на покушението срещу папа Йоан-
Павел II. Приема за истински признанията на Али Агджа, направени през 1982 г. и на тяхна
основа изгражда обвинението, че българската Държавна сигурност е организатор на
покушението. По негово разпореждане през ноември 1982 г. е арестуван Сергей Антонов,
който е обявен за съучастник на Агджа в атентата.
МАСЛЕНКОВ, Кирил (1926) — българин, служител в разузнаването. През 1955 г. е
изпратен в Западна Германия под прикритието на търговското представителство. През
1958 г. е задържан от западногерманските власти и осъден. Предаден е от двоен агент, с
когото е бил свързан. Германското контраразузнаване не успява да разкрие напълно
дейността му. След освобождаването му от затвора работи отново в разузнаването, където
създава контраразузнавателния му отдел. От 1974 до 1990 г. е ръководител на управление
„Кадри“ в МВР. Генерал-лейтенант.
МИЛУШЕВ, Георги (1937) — българин, от 1961 г. служител в контраразузнаването,
зам. — началник на Второ главно управление. От 1986 до 1990 г. е ръководител на
Управлението за безопасност и охрана (V управление на ДС). През 1991 г. издава книгата
„По коридорите на властта“, в която разказва за дейността на УБО и за последните години
на Тодор Живков, като ръководител на държавата. Генерал-майор.
МИНКОВ, Минко (1924–2008) — българин, ремсов деятел. Осъден на смърт, но поради
непълнолетие присъдата е заменена с 15 години затвор. След 9 септември 1944 г. е офицер в
Гранични войски, на които е командващ през 1971–1972 г. До 1990 г. е зам. — министър на
вътрешните работи. Генерал-полковник.
МОЗУМЕЧИ, Пиетро — италиански генерал от разузнаването (СИСМИ), участва
активно на обвинението срещу българските власти в покушението срещу папа Йоан-Павел II.
Под негово ръководство се извършва обработката на Али Агджа и подтикването му да обвини
българската Държавна сигурност. През 1985 г. е осъден на 9 години затвор за незаконна
дейност в рамките на СИСМИ.
МУРДЖЕВ, Димитър (1918–1989) — българин, участник в антифашисткото
съпротивително движение. След 9 септември 1944 г. работи в Държавна сдигурност.
Ръководител на контраразузнаването (Второ управление) от 1951–1956 г. След това е
началник на Софийско окръжно управление МВР и на Окръжно управление МВР — Бургас.
Генерал-майор.
МУСАКОВ, Антон (1932–1998) — българин, комсомолски деятел, дългогодишен
служител в контраразузнаването. Ръководител на Шесто управление от 1985 до 1990 г. Автор
на книгата „Шесто“ (1991 г.). Генерал-лейтенант.
НАРОДЕН СЪД — серия от процеси проведени в България въз основа на „Наредба —
закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война
срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея“, приет на 30 септември 1944 г. Във
връзка с неговото провеждане първата задача, която се поставя пред Отдел Държавна
сигурност при Дирекцията на милицията е да издири и арестува всички лица, които трябва
да бъдат съдени съгласно разпоредбите на Наредбата — закон. До средата на ноември 1944 г.
са задържани 28 630 души (регентите, бившите министри, депутатите, съветници,
полицейски служители, офицери, прокурори, съдии, следователи, духовници, журналисти и
др.). От тях 1904 души са избити без съд и присъда и се водят като „безследно изчезнали“. На
11 122 души са оформени дела и те са предадени на Народния съд. От декември 1944 г. до
април 1945 г. се провеждат 135 процеса в страната, на които са произнесени 9155 присъди,
от които 2730 — смъртни, 1305 — доживотен затвор, 4312 — затвор от 1 — 20 години и 808
— условни. 1516 души са оправдани. Сред осъдените на смърт са 3 регенти, 22 бивши
министри, 67 народни представители, 8 дворцови съветници, 47 генерали и полковници. На
един от процесите се гледа дело срещу 111 служители на Държавна сигурност на Царство
България, част от които са съдени задочно. Повечето получават смъртни присъди.
НЕСТОРОВ, Ангел (1925) — българин, дългогодишен служител на Държавна сигурност.
Зам. — началник, а от 1978 до 1985 г. началник на Оперативно-техническото поделение —
IV управление. След това, до пенсионирането му през 1989 г. е Първи зам. — началник на
обединеното Оперативно-техническото управление. Генерал-майор.
НЕШЕВ, Кирил (1921–2005) — българин, участник в антифашисткото движение. След 9
септември 1944 г. постъпва във военното контраразузнаване, където оглавява групата за
външно наблюдение. Дългогодишен ръководител на II отдел ДС (Проследяване и проучване).
От 1977 до 1986 г. е началник на отдел „Задгранични паспорти“ на МВР. Генерал-майор.
НИКОЛЧЕВ, Борис — българин, първият ръководител на политическото разузнаване
(Отдел III в Дирекция Държавна сигурност) от 1947 до 1949 г.
ОПЕРАТИВНО — ТЕХНИЧЕСКО УПРАВЛЕНИЕ — ДС — българска специална служба
действаща от 1986 в рамките на Държавна сигурност. Обединява в себе си Научно-
техническото и Оперативно-техническото управление (Управление IV ДС). През март 1990 г.
е разформировано и разделено на Служба за оперативно-техническа информация и Институт
за специална техника. Негов ръководител е ген. Петър Барбалов.
ОПОЗИЦИОННО ДВИЖЕНИЕ 1944–1989 — движение против установената в България
власт на комунстическата партия. От септември 1944 до 1948 г. е: легално — в рамките на
съществуващите опозиционни партии БЗНС „Н. Петков“, Демократическата, Радикалната и
Българската работническа социалдемократическа партия, и нелегално — в рамките на
горянското движение, на организации и конспирации, като „Военен съюз“, „Неутрален
офицер“, „Хан Крум“ и други. Негови най-изтъкнати представители са Г. М. Димитров и
Никола Петков. През 1947–1948 г. след поредица от законодателни, съдебни и репресивни
мерки Опозиционното движение е разгромено — партиите са забранени, техните
ръководители са изпратени в затвора или в концлагери, горянските групи са ликвидирани. В
края на 1948 г. Държавна сигурност отчита, че са разкрити и унищожени 150 въоръжени
конспиративни групи, 38 банди, 19 терористични организации и 25 саботажни групи. В
следващите години в Държавна сигурност се откриват нови разработки на легионери,
анархисти, бивши офицери, бивши буржоазни дейци и „николапетковисти“. По данни на
Държавна сигурност от 1949 г. до 1953 г. са арестувани 22 497 души, като част от тях са
осъдени или изпратени в трудововъзпитателно общежитие в Белене (закрито през септември
1953 г. и отново възстановено през 1956 г.) или изселени. През 1950–1953 г. опозиционната
дейност се изразява във възраждането на горянското движение, за ликвидирането на което
Държавна сигурност отделя много сили и средства. През периода 1956–1958 г. са пуснати на
свобода хиляди дейци на бившите опозиционни партии и най-вече на БЗНС „Никола
Петков“. Петдесет и трима бивши дейци от национален мащаб на земеделското движение и
други 1782 негови членове подписват декларации, че повече няма да се занимават с
антинародна дейност. През август 1959 г. е закрит окончателно лагерът в Белене. Малък брой
опозиционно проявяващи се са изпратени в лагера край Ловеч за лица с криминално минало
(закрит през 1962 г.). В следващите три десетилетия комунистическата партия действа, без
да има реална опозиционна политическа сила, която да се противопоставя на нейната
дейност. Едва през 1988–1989 г. опозиционното движение се възражда в рамките на т. нар.
дисидентски сдружения, които не придобиват масовост.
ОРМАНКОВ, Йордан (1937–2002) — българин, д-р по право, дългогодишен следовател
по дела на Държавна сигурност. Началник отдел „Пропаганда“ при МВР (1986–1989 г.). Като
ръководител на екип от български следователи има принос през 1982–1986 г. в доказване
невинността на Сергей Антонов, обвинен от италианските съдебни власти в покушението
срещу папа Иоан-Павел II. Художник, иконописец. Автор на книги свързани с дейността на
следствените органи.
ОТДЕЛ II — ДС — българска оперативно — техническа служба за проследяване и
наблюдение, и извършване на оперативни проучвания, действаща в рамките на Държавна
сигурност от 1969 до 1990 г. Негови ръководители са: ген. Кирил Нешев (до 1977 г.); ген.
Сава Джендов (до 1985 г.) и ген. Михаил Михайлов.
ОТДЕЛ III — ДС — българска служба „Картотека и архив“ на Държавна сигурност от
1963 до 1990 г. Наследник на служба, отделение, отдел ХIV (1951–1952 г.) и отдел VIII (1952–
1963 г.). Негов дългогодишен ръководител е ген. Нанка Серкеджиева.
ОТДЕЛ IV — ДС — радиоразузнавателна, радиоконтраразузнавателна и шифровъчна
служба, действаща в рамките на Държавна сигурност от 1969 до 1990 г. Началници — ген. Р.
Първанов и ген. Л. Маринчевски.
ОТДЕЛ V — ДС — мобилизационния отдел на Държавна сигурност от 1969 до 1990 г.
Началници полк. Баръмов, полк. Гечовски, ген. Грозев.
ОТДЕЛ VII — ДДС — българска следствена служба изградена към Дирекция Държавна
сигурност, действаща от 1949 до 1952 г. Негови ръководители са полк. Никола Дворянов и
ген. Никола Ангелов.
 ОТДЕЛ ХII — ДДС — българска специална служба създадена през 1950 г. към
Дирекция Държавна сигурност за водене на борба с тероризма, осъществяван основно чрез
горянското движение. Съществува до 1954 г. Негов ръководител е ген. Веселин Райков.
ОХРИДСКИ, Иван (1924–1981) — българин, през септември 1944 г. започва работа във
военното контраразузнаване като следовател. След това е дългогодишен служител на
следствения отдел на Държавна сигурност и на Главно следствено управление, техен зам.
началник. Реализирал едни от най-сложните дела за шпионаж, включително на Иван-Асен
Георгиев. Автор на книгата „Стръмни пътеки“ — разкази за дейността на
контраразузнаването. Сценарист на филми с контраразузнавателна тематика (Игрек — 17).
ПАНИЦА, Димитър (Джон, 1930–2011) — американец от български произход,
журналист. През 1948 г. напуска България заедно с родителите си и живее в Париж. Участва
в издаването на емигрантското списание „Възраждане“. По късно става журналист, зам.
гл. — редактор на американското списание „Рийдър Дайджест“. През 1981 г. възлага на
американската журналистка Клеър Стърлинг да проведе „независимо проучване“ за
българската следа в покушението срещу папа Йоан-Павел II. През септември 1982 г.
публикува поръчаната статия, с което поставя начало на антибългарска пропаганда. След
1989 г. посещава България и се включва активно в промените. През юни 1991 г. основава
частна фондация, „Свободна и демократична България“. Един от учредителите на
Американския университет в Благоевград. Награден е с орден „Стара планина“.
ПОПОВ, Живко (1930) — българин, служител на разузнаването (Първо главно
управление), зам. — министър на външните работи. През 1982 г. е осъден на 20 години
лишаване от свобода поради злоупотреби със средства за честването на 1300-годишнината от
създаването на България. Лежи в затвора 8 години. Полковник.
ПОПОВ, Иван (1930–2010) — българин, професор по социология, дългогодишен
преподавател в Академията на МВР. Съветник на министър Д. Стоянов. Автор на книгата
„Социология и сигурност“ (2003 г.). Полковник.
ПЪРВО УПРАВЛЕНИЕ — ДС — българска разузнавателна служба съществувала от 1950
до 1965 г. в МВР, от 1965 до 1968 г. в Комитета за държавна сигурност и до 1969 г. отново в
МВР. Негови ръководители са ген. Христо Боев (до 1952 г.); ген. Господин Гочев (до 1964 г.);
ген. Константин Атанасов до 1967 г.); ген. Янко Христов (до 1968 г.) и ген. Димитър Кьосев.
ПЪРВО ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ — ДС — българска разузнавателна служба
съществувала от 1969 до февруари 1990 г. в рамките на МВР и от февруари 1990 до февруари
1991 г. към президента. Негови ръководители са ген. Димитър Кьосев (до 1972 г.); ген. Стоян
Савов (до 1973 г.); ген. Васил Коцев (до 1986 г.), ген. Владо Тодоров (до 1990 г.); и ген. Румен
Тошков (до 1991 г.).
РАДУЛОВ, Тодор (1926–2000) — българин, следовател. От 1965 до 1973 г. ръководи
Следствения отдел на ДС, а от 1973 до 1989 г. е зам. — ръководител на Военния отдел при
ЦК на БКП. Автор на мемоарната книга „Гувернантките на властта“, издадена през1992 г.
Генерал-лейтенант.
РАЙКОВ, Веселин (1912–1991) — българин, комунистически функционер. Участва в
антифашисткото съпротивително движение като ръководител на бойна група. Веднага след 9
септември 1944 г. постъпва в Държавна сигурност. През 1950–1954 г. ръководи отдел ХII,
който води борба с горянското движение. От 1956 до пенсионирането си през 1973 г. е
началник на Софийско окръжно и Софийско градско управление на МВР. Автор на сценарии
за игрални филми с контраразузнавателна тематика. Генерал-майор.
 РАЙКОВ, Иван (1912–1986) — българин, комунистически функционер, осъждан.
Участник в антифашисткото съпротивително движение, от 1943 г. е партизанин, зам. —
командир на 8 ВОЗ. След 9 септември 1944 г. работи в Държавна сигурност. През 1949–
1951 г. е ръководител на Дирекция Държавна сигурност и първи зам. — министър на
вътрешните работи до 1959 г. Генерал-майор.
САВОВ, Стоян (1924–1992) — българин, комунистически функционер, участник в
партизанското движение. След 1944 г. работи в политическото разузнаване. От 1972 до
1973 г. е началник на Първо главно управление, а след това до 1990 г. е зам. — министър на
вътрешните работи, отговарящ за дейността на разузнаването. След 1991 г. е подведен под
отговорност по повод унищожаването на архивните материали на писателя-емигрант Георги
Марков. Не издържа психически и се самоубива. Генерал-лейтенант.
САРАФОВ, Радан (1908–1968) — българин, лекар. Преди 1944 г. е свързан с английското
разузнаване, от 1948 до 1951 г. предава разузнавателна информация на френския военен
аташе в София. През 1957 г. докато пребивава в Париж е вербуван за агент на ЦРУ. До 1968 г.
предава политическа, военна и друга информация по дипломатическата поща на
белгийското посолство, чрез тайнописни писма или при лични срещи в чужбина. За
прикритие използва адреса в Париж на Андре Мот, бивш посланик на Белгия в България до
1942 г., а по-късно адреса на дъщеря си Христина Сарафова, която учи в Швейцария.
Инструкциите от Центъра получава чрез микроточки в медицински списания, изпращани от
дъщеря му. През февруари 1967 г. е разкрит от българското контраразузнаване, осъден на
смърт и разстрелян.
СЕМЕРДЖИЕВ, Атанас (1924) — българин, участник в партизанското движение,
командир на бригада. След 1944 г. е офицер от армията. От декември 1950 до октомври
1952 г. е зам. — началник отделение в Разузнавателното управление на МНО. Началник на
Генералния щаб от 1962 до 1989 г., от 1966 г. и първи зам. — министър на отбраната.
Министър на вътрешните работи от 27 декември 1989 до 22 септември 1990 г. Осъществил
департизацията на службите и подмяната на ръководния им състав. Вицепрезидент на
република България от 1990 до 1992 г. Автор на мемоарни книги свързани с партизанското
движение и събитията след 1989 г. Генерал-полковник.
СЕРКЕДЖИЕВА, Нанка (1925–2012) — българка, участничка в антифашистката
съпротива, една от малкото останали живи сред разгрома на отряд „Антон Иванов“ (152
убити). След 1947 г. работи в МВР, до 1990 г. ръководител на отдел „Архив и картотека“
(отдел III). Единствената жена — генерал-майор от Държавна сигурност.
СОЛАКОВ, Ангел (1922–1998) — българин, участник в съпротивителното
антифашистко движение, през 1942 г. осъден на 15 години затвор. След 1944 г. комсомолски,
партиен и държавен деец. Ръководител на Държавна сигурност в МВР от 1962 г., председател
на Комитета за Държавна сигурност от 1965 до 1968 г. и министър на вътрешните работи от
1968 до 1971 г. Автор на документално мемоарната книга „Председателят на КДС
разказва…“ (1993 г.). Генерал-полковник.
СОТИРОВ, Георги (1947) — българин, дългогодишен служител на VI управление. Като
работник по линия на тероризма има принос в разкриването на терористите през 1984–
1985 г. на гара Пловдив и влака на гара Буново, отнели живота на 8 невинни жертви. През
1991 г. издава мемоарна книга „Турските терористи и аз, един от Шесто“, в която разказва за
разкриването на турските атентатори 1984–1987 г. Полковник.
СПАСОВ, Мирчо (1911–1993) — българин, участник в съпротивителното движение,
осъден на затвор и въдворяван в концлагери, партизанин. След 9 септември 1944 г. служи в
Държавна сигурност, окръжен началник на Русе, София и Плевен, от 1963 до 1973 г. е първи
зам. — министър на вътрешните работи и зам. председател на Комитета за държавна
сигурност, до 1982 г., е завеждащ отдел „Задгранични кадри“ в ЦК на БКП. След 1989 г. е
разследван за убийства и изтезания в лагерите в Ловеч и Скравена, но не е съден поради
смърт. Генерал-полковник.
СТАНКОВ, Димо (1924) — българин, от 1948 г. работи във военното контраразузнаване,
а от 1953 до 1991 г. в политическото разузнаване. От 1953 до 1961 г. е в резидентурната група
в Англия под прикритието на аташе по печата. Ръководи отдел „Активни мероприятия“, от
1972 г. — зам. — началник на Първо главно управление. Междувременно — от 1974 до
1978 г. е и резидент в Париж. Върнат е в България преждевременно поради предателството
на Владимир Костов, член на резидентурната група и е снет от длъжност. През 2001 г. издава
мемоарната си книга „След дълго мълчание“. Полковник.
СТОИЛОВ, Димитър (1924) — българин, участник в антифашисткото съпротивително
движение. През 1948 г. постъпва на работа в МВР. Началник на Окръжно управление МВР —
Пловдив. Представител на МВР в Москва. От 1973 до 1986 г. е зам. — министър на
вътрешните работи. Генерал-полковник.
СТОИЛОВ, Пенчо — българин, политически емигрант в Съветския съюз, участвал в
Отечествената война като партизанин в Белорусия. След 9 септември 1944 г. се завръща в
България. През 1949–1950 г. е ръководител на политическото разузнаване — отдел III на
Дирекция Държавна сигурност. След това става зам. — началник на военното
контраразузнаване. Участва в репресиите през 1951–1952 г. срещу ген. Славчо Трънски и
другите „врагове с партийни билети“ и след тяхното реабилитиране е освободен от работа.
Полковник.
СТОЯНОВ, Димитър (1928–1999) — българин, комсомолски и партиен функционер.
Министър на вътрешните работи от 1973 до 1988 г. Генерал, доктор по история. От декември
1988 до ноември 1989 г. член на Политбюро и секретар на на ЦК на БКП. След 10 ноември е
обвинен в делото по възродителния процес. Своето отношение към обвинението изразява в
документалната си книга „Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на
Турция против България“ издадена през 1997 г., в която разказва за опасностите за
националната сигурност на България от проявите на протурския национализъм. През 2003 г.
е издадена книга със спомени от бивши негови съратници озаглавена „Димитър Стоянов по
пътя на идеала“. Генерал-полковник.
СТОЯНОВ, Желязко (1941) — българин, професор, доктор по философия. Преподавал
във Висшата специална школа на МВР, зам. — директор на Института по философия към
БАН, преподавател в СУ „Кл. Охридски“. Има научни интереси и в областта на
разузнаването, автор на „История на шпионажа“ (1998 г.; 2001 г.), и на „Атентати и
атентатори на ХХ век“ (2003 г.). Полковник.
СТОЯНОВ, Петър Рангелов (1921 —?) — българин, участник в антифашисткото
съпротивително движение, командир на партизанска бригада. След 9 септември 1944 г.
офицер от армията, началник управление в Генералния щаб. Ръководител на
Разузнавателното управление при Министерството на отбраната от април 1962 до юли
1967 г. След пенсионирането е зам. — директор на Национална библиотека „Кирил и
Методий“. Генерал-лейтенант.
СТОЯНОВ, Петър Христов (1925–1993) — българин, ремсов деятел, участник в
партизанското движение. Дългогодишен служител в контраразузнаването. През 1968–1985 г.
е началник на политическото контраразузнаване — VI управление на Държавна сигурност.
Генерал-лейтенант.
СТОЯНОВ, Стоян (1945) — българин, комсомолски и партиен функционер, народен
представител от 1980 до 1990 г. От август 1987 г. е първи зам. министър на вътрешните
работи. От 2 август до 5 септември 1990 г. като изпълняващ длъжността министър на
вътрешните работи забранява употребата на оръжие при подпалването на Партийния дом. От
1991 г. в запаса, генерал-майор.
СТУДЕНА ВОЙНА — понятие с което се обозначава периодът след Втората световна
война до рухването на социалистическата система. Характеризира се с остро политическо,
икономическо, идеологическо, военно и разузнавателно противоборство между страните,
обединени около двете велики сили — САЩ и Съветския съюз. Разузнаването и
контраразузнаването се превръщат във важен механизъм за решаване на политически цели и
задачи. Налице е процес на тясно взаимодействие и сътрудничество между специалните
служби на държавите от двата блока, в който основното противопоставяне е между ЦРУ и
КГБ. Специалните служби се включват в двубоя за спечелването на приятелството на други
държави към съответната система — арабски, латиноамерикански, африкански. След
възникването на държавата Израел през 1948 г. се откроява със своята ефективност и методи
на дейност израелско разузнаване — Мосад. Включват се с цялата си мощ Япония и Китай.
Шпионажът между двете системи се издига на едно изключително професионално равнище,
в който рицарите на плаща и кинжала намират невиждано поле за своята дейност. Нараства
значението на техническото разузнаване, в което се прилагат най-новите достижения на
науката и техниката. Появява се спътниковото и телекомуникационното разузнаване, ражда
се компютърният шпионаж; обработва се огромно количество информация, получавана от
открити източници. През този период както източноевропейските, така и
западноевропейските разузнавания бележат най-големите си успехи в проникването сред
противника. Това е време на вербовки на агенти от средите на противника, разполагащи с
изключителни възможности, на масови подслушвания, на сложни оперативни игри, на
широкомащабни операции и стратегически дезиинформации, на кражби на технологии и
производства. Залогът е запазването или унищожаването на една икономическа,
политическа и идеологическа система. В тази глобална битка шпионажът приема също
глобален характер.
ТАНЕВ, Георги (1943) — българин, доктор по техника, комсомолски и партиен деятел,
секретар на окръжни комитети и член на ЦК на БКП, народен представител от 1891 до
1990 г. Министър на вътрешните работи от 15 декември 1988 до 27 декември 1989 г. Генерал-
майор.
ТЕРЗИЕВ, Васил (1912–1993) — българин, комунистически деятел, политзатворник,
партизанин. След 9 септември 1944 г. работи във военното контраразузнаване. Негов
ръководител от 1952 до 1976 г. (управление IV до 1963 г. и управление III до 1990 г.). Генерал-
лейтенант.
ТЕРЗИЕВ, Тодор (1920–2000) — българин, ремсов деятел, партизанин, брат на Васил
Терзиев. От 1948 работи във военното контраразузнаване, от 1963 до 1978 г. ръководи
техническото управление на Държавна сигурност (управление IV). Генерал-лейтенант.
ТОДОРОВ, Владо (1925–2012) — българин, участник в антифашистката съпротива,
политзатворник. В Държавна сигурност работи от 1947 г., първоначално в
контраразузнаването, а след това в разузнаването. От 1970 г. е заместник, а от 1986 до 1990 г.
началник на Първо главно управление на Държавна сигурност. През 1991 г. е осъден на 10
месеца затвор заради неправомерно унищожаване на секретни документи свързани с
писателя — емигрант Георги Марков. Председател на Асоциалицията на разузнавачите от
запаса от основаването й през 1995 г. до 2001 г., а след това нейн почетен председател.
Генерал-лейтенант.
УПРАВЛЕНИЕ БЕЗОПАСНОСТ И ОХРАНА (УБО) — българска специализирана служба
съществувала от 1952 до 1990 г. До 1963 г. е управление VII, а след това управление V на
Държавна сигурност. Негови ръководители са съответно генерал Димитър Гръбчев (до
1968 г.), генерал Илия Кашев (до 1986 г.), генерал Георги Милушев (до 1989 г.) и генерал Сава
Джендов. През януари 1990 г. е преименувано в Национална служба за охрана и преминава
на подчинение към президента.
УПРАВЛЕНИЕ НТР — българското научно-техническо разузнаване, действащо в
рамките на Първо главно управление на Държавна сигурност от 1979 до 1991 г. Негов
ръководител е ген. Георги Манчев.
ФИЛАТОВ, Леонид (? — 1956) — руснак, дългогодишен служител на политическото
разузнаване. През 1949–1955 г. е изпратен в Блгария като съветник на Държавна сигурност.
Прилага сталинските методи на дейност, търсейки врага с партиен билет. Под негово
давление и с неговото участие се провеждат от политическите процеси през този период,
включително и този срещу Трайчо Костов. Настоява да бъдат арестувани членовете на
Политбюро Антон Югов и Георги Чанков и само личната намеса на Вълко Червенков в
специална среща със Сталин ги спасява от репресии. Отзован в Съветския съюз, а през
1956 г. е арестуван и осъден на смърт заради извращенията. Генерал-лейтенант.
ТОШКОВ, Румен (1939) — българин, дългогодишен служител в политическото
разузнаване. Последният началник на Първо главно управление, ДС което по негово време
(1991 г.) преминава на ръководство към президента на страната. Генерал-майор.
ТРУДОВО — ВЪЗПИТАТЕЛНИ ОБЩЕЖИТИЯ — лагери създадени в България през
януари 1945 г. с указ на правителството, в които Държавна сигурност настанява
принудително „политически опасни лица”: най — известен е този в Белене, Свищовско
създаден през 1949 г. От 1953 до 1956 г. не се извършват въдворявания в лагери, а от декември
1956 г. до август 1959 г. с указ на Президиума на Народното събрание е възстановен лагерът в
Белене. В него през целият период (1949–1953 г. и 1956–1959 г.) са пребивавали 9933 души,
от които са починали 154 души, като 120 от тях са политически въдворени. През септември
1960 г. край Ловеч и в с. Скравена, Ботевградско се създават нови трудово-възпитателни
общежития, в които се изпращат криминални престъпници и малка група политически
проявени лица (в Ловеч от 1235 лица, 1142 са криминални, 24 — политически, 21 —
смесени и за останалите няма данни; в с. Скравена от 132 жени само една е по линия на
Държавна сигурност). От починалите в Ловеч 147 души, 7 са въдворени по политически
причини, 6 по смесени и останалите са с криминални прояви. През май 1962 г. дейността на
лагерите е преустановена с решение на Политбюро на ЦК на БКП. От 1944 до 1962 г. през
лагерите минават общо 23 531 лица, от които 14 647 са въдворени по политически причини,
а останалите заради криминални и аморални прояви.
ТУРСКИ АТЕНТАТИ 1984–1987 г. — българските турци със смесени имена Емин
Маджаров, Алцек Чакъров и Сава Георгиев със съдействието на Севдалин Алипиев (брат на
Маджаров), Никола Николов, Севда Латинова и Милко Вълканов организирват три атентата.
Първият е на 30 август 1984 г. — взривяват бомба в чакалнята на ж.п. гара Пловдив, при
която е убита една жена и около 40 души са ранени и контузени. По същото време избухва
взрив и на аерогара Варна, но няма убити. Вторият атентат е на 9 март 1985 г. когато на гара
Буново, във влак пътуващ от Бургас за София, във вагона за майки с деца, избухва бомба,
която убива седем души между които две деца. Същия ден във фоайето на кафе-
сладкарницата на хотел „Сливен“ — гр. Сливен избухва бомба, без жертви. Трети опит за
атентат е извършен на 31 юли 1986 г. на плажа в туристическия комплекс „Дружба“ —
Варна, но взривното устройство дефектира. Издирването на терористите от Държавна
сигурност се свързва и с издирването на авторите на анонимни материали от 1974 до 1984 г.,
в които те се заканват от името на група „Ние“, че ще извършат терористични актове, ако не
се спре „българизирането на турците в България“. През май 1987 г. терористите са разкрити,
през август са арестувани и в хода на следствието правят пълни самопризнания. На съдебен
процес през април 1988 г. Маджаров, Чакъров и Георгиев са осъдени на смърт, Алипиев на 6
години, Николов на 2 години и Латинова и Вълканов на по 1 година лишаване от свобода.
Смъртните присъди са изпълнени.
ТУРСКО НАЦИОНАЛНО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ (ТНОДБ) —
нелегална организация създадена в България през юли 1985 г. от четирима преименувани
български турци от Добрич — Давид Хаджиев, Здравко Аргиров, Бисер Мутафов и Сашо
Младенов. Към групата се присъединяват лица от Североизточна България, Кърджалийско и
София. За изготвяне на програмата и устава на организацията е привлечен Меди Доганов
(Ахмед Доган), тогава аспирант във Философския институт на БАН, който по-късно се
изявява като неин ръководител. Целта е връщане на имената и разрешаване на изселването в
Турция. Организацията приема като основни форми на борба политическата, религиозната и
икономическата: лозунгът е „Война без оръжие“. Съществува една година, отпечатва и
разпространява около 3000 декларации, позиви и пропагандни материали. В тях отделя
важно място на саботажите в промишлеността, транспорта и селското стопанство. Разделя
страната на три области със съответни окръжни и районни ръководства. Има свой печат и
приема след полагане на клетва 102 редовни членове. Още в началото Държавна сигурност
прониква в организацията със свои агенти, което позволява да се разкрие цялостно нейната
дейност. През юни 1986 г. са арестувани основните участници в нелегалната организация.
Осемнадесет от тях получават присъди от 2 до 13 години лишаване от свобода. След 10
ноември 1989 г. са амнистирани. Това е и най-голямата нелегална организация, която се
противопоставя на възродителния процес. На основата на нея Ахмед Доган създава на
4.01.1990 г. партията Движение за права и свободи.
ХЛЕБАРОВСКА ГРУПА — нелегална организация на български турци създадена през
1985 г. в гр. Хлебарово, Разградски окръг от Бисер Колев и Хубен Илиев. Разпространява в
страната и в чужбина материали с пресилени твърдения за гонения и издевателства над
български турци. Събира военна информация, която предава на турските посолства в
Будапеща и Белград и на турски граждани присъстващи на международния панаир в Пловдив.
Обмисля и подготвя извършването на терористични актове, като осъществява няколко по-
незначителни. Групата се разраства и в селища от Североизточна и Югоизточна България с
общо 29 члена. Дейността й е прекъсната от Държавна сигурност през септември 1987 г.,
когато са арестувани участниците в нея. През юли 1988 г. на процес в Разград са осъдени
осем души от организацията на лишаване от свобода от 3 до 20 години. След 10 ноември
1989 г. всички са амнистирани.
 ХРИСТОВ, Хрисан (1937) — българин, нелегал на Държавна сигурност. През 1965 г. е
изведен в Австрия като емигрант. Живее във Виена и изпълнява задачи по наблюдение
дейността на емигрантски организации, действащи в Западна Европа. След 11 години се
завръща в България и се ползва в разобличаване антибългарската дейност на радиостанция
„Свободна Европа“ и други подобни организации. Полковник.
ХРИСТОВ, Янко (1922–1994) — българин, участник в антифашистката съпротива като
партизанани. След 1944 г. става офицер, във военното контраразузнаване. След това работи в
разузнаването и през 1967–1968 г. е негов ръководител (Първо управление). След 1968 г. е
дипломат в Швейцария и Турция. Генерал-майор.
ХРИСТОЗОВ, Руси (1914–1990) — българин, юрист, комунистически функционер,
активен участник и ръководител в партизанското движение. След 1944 г. работи в системата
на МВР. От ноември 1945 до април 1947 г. е директор на Народната милиция, в състава на
която се намира и Отдел Държавна сигурност. След това е зам. — министър, а от 1949 до
1951 г. е министър на вътрешните работи. Генерал-лейтенант.
ЦАНЕВ, Ангел (1912–1993) — българин, комунистически функционер, многократно
арестуван и съден, партизанин. След 9 септември 1944 г. е ръководен партиен и държавен
деец. Многократно народен представител. От 1951 до 1953 г. и от 1956 до 1961 г. е зам. —
министър на вътрешните работи, а 1971 до 1973 г. — министър. Генерал-полковник..
ЦАНКОВ, Георги (1913–1990) — българин, комунистически функционер, от 1941 до
1944 г. ръководител на бойни групи в София. След 9 септември 1944 г. ръководен партиен и
държавен деец. Член на ПБ на БКП от 1954 до 1962 г. Министър на вътрешните работи от
1951 до 1962 г. Има принос в окончателния разгром на опозиционното движение и
извършваните политически репресии през този период. През 1962 г. е снет като министър,
изваден от състава на ЦК на БКП. Генерал-лейтенант.
ЦВЕТКОВ, Цветко (1943–2011) — българин, математик. Дългогодишен служител в
контраразузнаването. Зам. — началник на VI управление на ДС до 1989 г. Секретар на МВР
от 1995 до 1996 г. Автор на множество публикации по въпросите на сигурността и борбата с
престъпността. Поет, публицист. Полковник.
ЧЕРГИЛАНОВ, Петър (1924–2010) — българин, офицер от армията, дългогодишен
служител на военното разузнаване и контраразузнаване. От 1977 до 1989 г. ръководител на III
управление ДС (ВКР). Генерал-лейтенант.
ЧОЛАКОВ, Георги (Пеньо Пенев 1926) — български офицер, служител във военното
разузнаване. През 1955 г. докато пребивава в Турция под прикритието на вицеконсул е
арестуван и осъден на 24 години строг тъмничен затвор и 8 години заточение в Централен
Анадол с обвинението, че е вършил шпионаж. Лежи 9 години в турските затвори. През 1964 г.
е заменен с група турски граждани и български турци — агенти на МИТ, излежаващи
присъди в българските затвори. През 2000 година издава книгата „Темида с пагони“.
Полковник.
ШАРАПОВ, Виктор (1931) — руснак, политически съветник на ръководителите на
СССР Юрий Андропов, Константин Черненко и Михаил Горбачов. Съветски и руски
посланик в България от ноември 1988 г. до юли 1992 г. Подпомага политическите промени в
България на 10 ноември 1989 г., на среща с Т. Живков му оказва натиск да подаде оставка.
Генерал-майор от КГБ.
ШОПОВ, Григор (1916–1994) — българин, участник в антифашистката съпротива. От
1951 г. работи в системата на МВР. От 1963 до 1966 г. е директор на Народната милиция, след
това — зам. — председател на Комитета на Държавна сигурност, от 1970 г. зам. — министър,
а от 1973 г. до 1989 г. първи зам. — министър на вътрешните работи и ръководител на
Държавна сигурност. Генерал-полковник.
ЮГОВ, Антон (1904–1991) — българин, комунистически функционер, член на
нелегалното Политбюро и секретар на ЦК на БКП от 1941 до 1944 г. През 1941 г. изпратен в
концлагер, от където избягва. През 1942 г. осъден задочно на смърт в процеса срещу ЦК на
БКП. Един от организаторите и ръководителите на деветосептемврийския преврат. След 9
септември 1944 г. ръководен партиен и държавен деец. Многократно народен представител.
Министър на вътрешните работи от 9 септември 1944 г. до 6 август 1949 г. има важна роля в
разгрома на опозицията и репресиите срещу ръководни дейци на партията. Министър на
индустрията и зам. — министър председател. Министър-председател от 1956 до 1962 г. За
„антипартийна дейност“ през октомври 1962 г. е изваден от състава на ЦК на БКП, а през
1972 г. е изключен от партията. Генерал-майор.
Служби за сигурност в Република България
АКАДЕМИЯ НА МВР — българско специализирано висше училище за подготовка на
кадри за националната сигурност, полицията и противопожарна охрана (2003 г.). Приемник
на Висш институт за подготовка на офицери и научна дейност и на Висшата специална
школа „Г. Димитров“. В рамките на академията е изграден факултет „Национална
сигурност“, в който се обучават курсанти и слушатели от контраразузнаването. Закрит през
2009 г. Нейни ръководители са ген. Калчо Таушанов (до 2007 г.) и ген. Румен Марков.
АНТОНОВ, Арлин (1947) — българин, офицер от армията. В края на 1990 г. става
командир на батальон „Червени барети“. През 1992 г. е назначен за директор на РДВР —
Пазарджик, а от юли 1992 до септември 1993 г. е директор на контраразузнаването —
Национална служба „Сигурност“. След това се занимава с политическа дейност, депутат в
38-то Народно събрание. Полковник.
АНГЕЛОВ, Петко (1940) — българин, инженер. От 1967 г. работи в техническото
направление на контраразузнаването, началник отдел във ВГУ — ДС. През януари 1990 г.
става зам. началник на Национална служба за защита на конституцията, а от ноември 1990
до март 1991 г. и.д. началник на службата. Генерал. От март 1991 г. зам. министър и от юли
1991 до юни 1994 г. секретар на МВР отговарящ за контраразузнаването и други служби.
След това пенсионер, експерт по сигурността. Генерал-майор.
АСОЦИАЦИЯ НА КОНТРАРАЗУЗНАВАЧИТЕ В БЪЛГАРИЯ — обществено сдружение
основано през март 1995 г. Обединява около 700 души бивши служители на Държавна
сигурност — офицери, сержанти, волнонаемни. Основни цели на сдружението са социална
защита на членовете, професионално съдействие на изпълнителните и законодателни власти
при решаване на проблеми свързани с националната сигурност, участие в обществения живот
на страната. Първи ръководител на асоциацията е о.р. полковник Славчо Геновски, след това
от декември 1995 до 2001 г. о.р. генерал Кирил Величков и след неговата смърт за
ръководител на асоциацията е избран полк. о.р. Павел Николов, последван от полк. о.р. Асен
Георгиев.
АСОЦИАЦИЯ НА РАЗУЗНАВАЧИТЕ ОТ ЗАПАСА В БЪЛГАРИЯ — обществено
сдружение основано през май 1995 г. Обединява около 550 бивши служители на
политическото и научно-техническото разузнаване — офицери, сержанти, волнонаемни.
Основните цели на сдружението е подпомагане социално бившите служители на
разузнаването, публично реагиране на събития свързани с националната сигурност и
оказване професионално съдействие на изпълнителната и законодателната власт в страната
по проблеми свързани с националната сигурност. От основаването до 2001 г. нейн
ръководител е о.р. генерал Владо Тодоров, бивш началник на Първо главно управление, а в
последствие е о.р. полк. Горан Симеонов.
АСПАРУХОВ, Бриго (1945) — българин, от 1970 г. служител в политическото
разузнаване. Пребивава под прикритието на българското посолство в Атина от 1976 до
1983 г. След това работи в Информационния отдел на Първо главно управление, като става
негов зам. — началник. Директор на Националната разузнавателна служба през 1991–1997 г.
Депутат в 39-то Народно събрание от 2001 до септември 2003 г. Предложен през септември
2003 г. от министър-председателя за координатор на специалните служби в България, но
поради острата съпротива на вътрешни и външни сили предложението е отклонено. Съавтор
на книгата „Разузнаването“ (2000 г.). Генерал-лейтенант.
АТАНАСОВ, Атанас (1959) — българин, юрист, прокурор. От януари 1992 г. директор на
РДВР — Разград. От февруари 1997 г. е секретар на МВР, а от септември същата година до
края на 2001 г. е директор на Национална служба „Сигурност“. След това е народен
представител. Генерал-майор.
БОБКОВ, Филип (1925) — руснак, от 1946 до 1991 г. служител на КГБ. Зам. — началник
на Второ главно управление, дългогодишен началник на Пето управление — политическото
контраразузнаване, зам. — председател и първи зам. — председател на КГБ. Автор на
мемоарните книги ”КГБ и властта“ и „Последните 20 години. Записки на началника на
политическото контраразузнаване“, издадени и в България. Армейски генерал.
БОГАЦЕВСКИ, Коста (1949) — българин, юрист, дългогодишен следовател и зам. —
ръководител на следствието до края на 1992 г. От януари 1993 до октомври 1994 г. главен
секретар на МВР в правителството на Любен Беров. Генерал-майор.
БОЙЧЕВ, Петър (1942) — българин, ст.н.с. д-р. От 1971 г. работи в Научно-техническото
и Оперативно-техническото управления на Държавна сигурност. От 1990 до 1999 г. е
директор на Института за специална техника — МВР. Преподавател по „Технически средства
в разузнаването и контраразузнаването“ в Академията на МВР (от 1998 г.) и във Варненския
свободен университет (от 2000 г.). Автор на книгата „Защита от технически средства в
разузнаването“ (2003 г.). Полковник.
БОНЕВ, Богомил (1957) — българин, служител в МВР от 1981 г. През 1991 г. е директор
на Столична дирекция на вътрешните работи, от 1992 г. — главен секретар. От 1997 г. до
1999 г. е министър на вътрешните работи. Кандидат президент през 2001. Генерал-майор.
БОРИСОВ, Бойко (1959) — българин, д-р по психология. Офицер от Противопожарна
охрана. От 1985 до 1989 г. преподавател в Академията на МВР. След това основава
охранителна фирма „Ипон — 1“ — ООД. Състезател и треньор по карате. От 2001 г. е главен
секретар на МВР, от 2005 г. — кмет на София, министър-председател от 2009 до 2013 г.
Генерал-лейтенант.
БОЯДЖИЕВ, Иван (1938) — българин, от 1968 до 1984 г. служител в
контраразузнаването — Второ главно управление. След това до 1992 г. работи в Оперативно-
техническото управление. Създадел на службата за откриване и обезвреждане на взривни
устройства. Пенсиониран от правителството на Филип Димитров през октомври 1992 г. От
1995 до 1997 г. е секретар на МВР в правителството на Жан Виденов. След това работи като
експерт по проблемите на сигурността. Полковник.
БОЯДЖИЕВ, Тодор (1939) — българин, служител в политическото разузнаване в
продължение на 30 години. Пребивава десет години в САЩ под прикритие. Главен секретар
на МВР от 1990 до 1992 г. Депутат в 7-то Велико народно събрание и в 39-то Народно
събрание. Основател на Български евроантлантически разузнавателен форум през 1993 г.
Организатор и съавтор на книгата „Разузнаването“ (2000). Автор на „Шпионажът като
занаят“ (2002). Генерал-майор.
ВЛАДИМИРОВ, Димитър (1949) — българин, служител в Управлението за безопасност
и охрана, от 1990 г. преименувано в Националната служба за охрана. От 1992 г. до 2006 г. е
нейн ръководител. Генерал-лейтенант.
ГЕОРГИЕВ, Юлий (1951) — българин, служител в контраразузнаването от 1979 до
1997 г. Директор на Национална служба „Сигурност“ от 1995 до 1997 г. Автор на книгата
„Българските спецслужби“ издадена през 2000 г. Полковник.
 ГЕЧЕВ, Любомир (1943) — българин, офицер във военното разузнаване. От 10 март
1993 до 2 декември 1994 г. ръководи Разузнавателно управление към Министерството на
отбраната. Генерал-майор.
ГЯУРОВ, Димо (1963) — българин, магистър по право в СУ „Св. Климент Охридски“.
Народен представител от СДС в 37-то Народно събрание (1994–1997) и в 41-во НС (2009–
2013). През март 1997 г. е назначен с указ на президента Петър Стоянов за директор на
Националната разузнавателна служба. Освободен е от поста през февруари 2003 г., а от
септември същата година е извънреден и пълномощен посланик на България в Будапеща.
Генерал-майор.
ДИМИТРОВ, Димитър (1961) — българин, завършва висше образование във ВИФ
„Г.Димитров“. Назначен на кадрова военна служба от 1987 г. в УБО — ДС. Последователно
заема длъжностите разузнавач, инспектор, старши инспектор, главен инспектор, началник
група II-ра степен, началник на сектор. От 2004 г. е зам. началник на НСО. От 2007 г. е
началник на Националната служба за охрана. Генерал-лейтенант.
ДИМИТРОВ, Драгомир (1959) — българин, зъвършил е немска езикова гимназия и
немска филология във ВТУ „Кирил и Методий“. На работа в службите за сигурност от
1989 г. — първоначално по линия на Националната служба за защита на конституцията във
В. Търново, а впоследствие преминава на работа във външнополитическото разузнаване.
Изпълнява различни ръководни длъжности, от 2012 г. е директор на Националната
разузнавателна служба. Бригаден-генерал.
ДОБРЕВ, Любен — българин, офицер във военното разузнаване. През 1991 г. е
ръководител на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната. Генерал-
майор.
ДОБРЕВ, Николай (1947–1998) — българин, комсомолски и партиен функционер,
политик. От 1991 до 1997 г. е народен представител от БСП, председател на Комисията по
национална сигурност. От 10 май 1996 г. до 12 февруари 1997 г. е министър на вътрешните
работи в правителството на Жан Виденов. На 28 януари получава указ от президента да
състави ново правителство, но връща мандата на 4 февруари 1997 г., с цел да се избегнат
социални конфликти в страната.
ДРАШКОВ, Иван (1956) — българин, служител в контраразузнаването (ВГУ-ДС), в
НСЗК и НСС. Ръководител на „руското направелние“, зам. — директор и последен директор
на Национална служба „Сигурност“ преди вливането и в ДАНС. Генерал-майор.
Държавна агенция „Национална сигурност“ — Контраразузнавателна служба, създадена
през 2007 г. В състава и са включени Националната служба за сигурност, Военното
контраразузнаване и финансовото разузнаване. Председатели Цветлин Йовчев — до 2011 г. и
Константин Казаков.
ИВАНОВ, Веселин (1955) — българин, офицер. Завършил ВНВУ „Васил Левски“ и ВА
„Г. С. Раковски“ — профил „войсково разузнаване“ и „оперативно-техническо разузнаване“.
Работи в РУ-ГЩ и в Служба „Военна информация“ с направление „Гърция“. От 2010 г. е
зам. — директор, а от 2012 г. — директор на слуужбата. Бригаден-генерал.
ИВАНОВ, Иван — българин, офицер, дългогодишен служител на военното
контраразузнаване. Ръководител на „Управление военно контраразузнаване“ към
Министерството на отбраната (1992–1993 г.). Полковник.
ИВАНОВ, Орлин (1959) — българин, офицер, ръководител на военното
контраразузнаване — Служба „Сигурност“ към Министерството на отбраната от 1999 г. до
2007 г. Генерал-майор.
ЙОВЧЕВ, Цветлин (1964) — българин, завършва Висшето военноморско училище
„Никола Вапцаров“ — Варна, „магистър“ по икономика в Софийския университет „Св.
Климент Охридски“. От 1993 г. работи в Национална служба „Сигурност“ (НСС), където
последователно е началник на сектор, началник на направление и заместник-директор на
НСС. От създаването на ДАНС работи в агенцията като главен директор на главна дирекция
„Контраразузнаване“. Председател на Държавна агенция „Национална сигурност“ (2009–
2011). Н-к кабинет на Президента на Р България Росен Плевнелиев (2012–2013). Доц. д-р по
Национална сигурност в Университета по библиотекознание и информационни технологии в
София.
ЙОРДАНОВ, Емануил (1960) — българин, народен представител от СДС в 38-то
Народно събрание. Министър на вътрешните работи в правителството на Иван Костов от 21
декември 1999 г. до 24 юли 2001 г.
КАЗАКОВ, Константин (1966) — българин, председател на Държавна агенция
„Национална сигурност“ от 9 март 2011 г. Заема поста с указ на президента на Република
България Георги Първанов по предложение на Министерския съвет с министър-председател
Бойко Борисов. Д-р по Национална сигурност в Университета по библиотикознание и
информационни технологии.
КАЦАМУНСКИ, Леонид (1936) — българин, юрист, прокурор. Ръководител на
Криминална милиция и на Национална следствена служба при МВР (1990–1992 г.).
Художник, има самостоятелни изложби. Генерал-майор.
КАЦАРОВ, Ангел (1942) — българин, офицер във военното разузнаване. От 1994 до
2002 г. е ръководител на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната.
Генерал-лейтенант.
КИРОВ, Кирчо (1950) — българин, служител в разузнаването (Първо главно управление
и Национална разузнавателна служба). От 2003 г. до 2010 г. е Директор на Националната
разузнавателна служба. Генерал-майор.
КОДЖЕЙКОВ, Тодор (1968) — българин, офицер. Завършил е Националната спортна
академия, специалност „акадимично гребане“. Магистър по национална сигурност и
отбрана във ВА „Г. С. Раковски“. В НСО работи от 1993 г., преминал е през всички
изпълнителски и ръководни длъжности. От 2009 г. е зам. — директор, а от 2012 г директор
на НСО. Бригаден-генерал.
МАНОЛОВ, Господин — българин, ръководител на военното контраразузнаване
(Служба „Сигурност“) от 1994 до 1999 г. Полковник.
МИХАЙЛОВ, Виктор (1944) — българин, юрист, от 1968 г. работи в МВР като
оперативен работник, следовател, началник секция „Жалби“. От 1990 г. е началник на
„Секретариат“ на МВР, от 1991 г. началник на „Транспортна полиция“, от 1992 г. Директор
на Националната полиция. Министър на Вътрешните работи (1992–1994 г.). Адвокат.
Полковник.
НАЦИОНАЛНА РАЗУЗНАВАТЕЛНА СЛУЖБА (НРС) — българска специална служба
действаща към президента от февруари 1990 г. Правоприемник на Първо главно управление
ДС. Ръководители: ген. Румен Тошков (до 1991 г.); ген. Бриго Аспарухов (до 1997 г.); ген.
Димо Гяуров (до 2003 г.), ген. Кирчо Киров (до 2010 г.), ген. Драгомир Драганов.
НАЦИОНАЛНА СЛЕДСТВЕНА СЛУЖБА — българска следствена служба създадена
през януари 1990 г., приемник на Главно следствено управление при МВР. Съгласно
конститутуцията от 1991 г. тя е част от съдебната система. Реално обаче до 1995 г., т. е. до
приемането на Закона за съдебната власт, тя е все още в рамките на МВР. През 1999 г. е
преименувана в Специална следствена служба — до август 2002 г., след което е възстановено
името й. Нейни ръководители са: ген. Леонид Кацамунски (до 1992 г.); Ани Крулева (до
1995 г.); Бойко Рашков (до 2001 г.), зам. — директорите Румен Андреев и Румен Георгиев до
2006 г. Бойко Найденов.
НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА „БОРБА С ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ“ —
българска специализирана полицейска служба, създадена през март 1991 г., първоначално с
наименованието Централна служба „Борба с организираната престъпност“, а с това име е от
декември 1997 г., когато е приет Закон за МВР. Работи в тясно взаимодействие с Национална
служба „Сигурност“ и в някои направления имат близки функции и задачи. Нейни
ръководители са: полк. Стефан Стефанов (до февруари 1992 г.); полк. Тихомир Стойчев (до
октомври 1993 г.); полк. Кирил Радев (до февруари1994 г.); полк. Фьодор Владимиров (до
окт.1994 г.); полк. Любен Левичаров (до август 1995 г.); полк. Димитър Вангелов (до март
1997 г.); ген. Кирил Радев (до 2001) и ген. Румен Миланов. От 2007 г. е в състава на
Националната полиция. От 2009 г. Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ е
в състава на МВР. Директор гл. комисар Станимир Флоров.
НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА „СИГУРНОСТ“ (НСС) — българска контраразузнавателна
служба действаща от юли 1991 г. в рамките на МВР. Нейни ръководители са: полк. Чавдар
Петков (до 1992 г.); полк. Арлин Антонов (до 1993 г.); полк. Стефан Димитров (до 1995 г.);
полк. Юлий Георгиев (до 1997 г.); ген. Атанас Атанасов (до 2001 г.); ген. Иван Чобанов (до
2006 г.) и ген. Иван Драшков (до 2008 г.).
НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА ЗАЩИТА НА КОНСТИТУЦИЯТА — българска
контраразузнавателна служба съществувала от януари 1990 до юли 1991 г. в рамките на МВР.
Ръководители са ген. Красимир Саманджиев, ген. Георги Пилев и полк. Чавдар Петков.
НАЦИОНАЛНА СЛУЖБА ЗА ОХРАНА (НСО) — българска специализирана служба за
охрана, действаща към президента от януари 1990 г., приемник на Управлението за
безопасност и охрана — УБО (управление V ДС). Нейни ръководители са ген. Сава Джендов
(до 2002 г.), ген. Димитър Владимиров (до 2006 г.), ген. Румен Миланов, ген. Димитър
Димитров (до 2012 г.) и ген. Тодор Коджейков.
НАЧЕВ, Любомир (1954–2006) — българин, доктор по право, криминалист, служител и
зам. — ръководител на Института по криминалистика и криминология към МВР, автор на
научни трудове в тази област. Депутат в 36-то и 37-то Народно събрание от 1991 до 1997 г.
Министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов от 24 януари 1995 до 10
май 1996 г. Полковник.
НИКОЛОВ, Павел (1946) — българин, дългогодишен служител на Второ главно
управление на Държавна сигурност. Началник на направление „Вътрешна сигурност“ в
рамките на Национална служба „Сигурност“. От 2001 г. председател на Управителния съвет
на Асоциацията на контраразузнавачите от запаса в България. Полковник.
ПАРАСКЕВОВ, Параскев (1949) — българин, дългогодишен служител в
контраразузнаването (ВГУ-ДС) по турска линия. След 1991 г. е зам. — ръководител на
Национална служба „Сигурност“. През 1995–1997 г. е секретар на МВР в правителството на
Жан Виденов, като отговаря за дейността на контраразузнаването. Полковник.
ПЕНЕВ, Пенчо (1947) — българин, юрист, доктор по право. Министър на правосъдието
от 8 февруари 1990 г. до 5 септември 1991 г., министър на вътрешните работи от 22.09.1990
до 20.12.1990 г., след което отново министър на правосъдието до 2 октомври 1991 г. Народен
представител във Великото народно събрание (1990–1991 г.) Член на Конституционния съд
от 1991 до 1997 г.
ПЕТКАНОВ, Георги (1947) — българин, юрист, доктор по право, професор по данъчно и
административно право. От 1991 до 1995 г. е декан на Юридическия факултет, а след това и
зам. — ректор на университета. От 2001 г. до 2005 г. е министър на вътрешните работи.
ПЕТКОВ, Чавдар (1946–1993) — българин, дългогодишен служител в
контраразузнаването — Второ главно управление. Работи основно по линия на турския
шпионаж. От ноември 1990 до 1992 г. е ръководител на Националната служба „Сигурност“.
Полковник.
ПИЛЕВ, Георги (1938) — българин, дългогодишен служител на контраразузнаването.
Ръководител на Районно управление на МВР Крумовград, на Окръжно управление МВР-
Кърджали, на Инспекторат — МВР и на Окръжно управление МВР-Бургас. Ръководител на
Национална служба за защита на конституцията от март до ноември 1990 г. Генерал-майор.
ПОПОВ, Божидар (1949–2009) — българин, електроинженер, специалист по
кибернетика, доктор по техника, дългогодишен служител на МВР. През 1991–1992 г. е
секретар на МВР в правителството на Филип Димитров. От февруари 1997 г. е назначен за
главен секретар на МВР. Принудително подава оставка през септември 2001 г. след скандала
с намерените подслушвателни устройства в дома на главния прокурор Никола Филчев.
Генерал-майор.
РАДУЛОВ, Николай (1956) — българин, служител в контраразузнаването. През
септември 1997 г. е секретар на МВР отговарящ за дейността на контраразузнаването.
Полковник.
САМАНДЖИЕВ, Красимир (1936) — българин, от 1954 г. служи в МВР, от 1959 г. е в
контраразузнаването. Областен началник на МВР в Хасково (1987–1988 г.); зам. — началник
на Второ главно управление (1988–1989 г.). През януари — март 1990 г. ръководи
Националната служба за защита на конституцията. След това до април 1991 г. е зам. —
министър на вътрешните работи. Генерал-майор.
СИМЕОНОВ, Горан (1946) — българин, дългогодишен служител на Първо главно
управление ДС. От 2001 г. е председател на Управителния съвет на Асоциацията на
разузнавачите от запаса. Полковник.
СЛУЖБА „ВОЕННА ИНФОРМАЦИЯ“ — българска военна разузнавателна служба,
изградена към Генералния щаб на Министерството на отбраната, действаща от януари 2000 г.
приемник на Разузнавателното управление (РУМНО). Нейни ръководители са: ген. Ангел
Кацаров (до 2002 г.), ген. Пламен Студенков (до 2010 г.), ген. Веселин Иванов.
Ръководители на военното разузнаване
Майор Тодор Марков (21.09.1907 — 07.06.1910 г.)
Майор Рачо Пенев (07.06.1910 — 22.09.1912 г.)
Майор Никола Топалджиков (22.09.1912 — 18.08.1913 г.)
Подполковник Сава Мъдров (18.08.1913–1914 г.)
Майор Панайот Минков (1914 — 15.09.1915 г.)
Майор Стефан Нойков (15.09.1915 — 31.03.1916 г.)
Майор Владимир Павлов (31.03.1916 — 31.10.1917 г.)
Полковник Анастас Ватев (31.10.1917 — 08.02.1920 г.)
Подполковник Иван Тодоров (08.02.1920–1920 г.)
 Подполковник Петър Траянов (1920–1920 г.)
Подполковник Тодор Радев (1922 — 10.11.1923 г.)
Подполковник Йордан Пеев (10.11.1923 — 28.08.1924 г.)
Подполковник Тодор Радев (28.08.1924–1925 г.)
Подполковник Никола Недев (1925–1928 г.)
Ротмистър Антон Балтаков (1928–1928 г.)
Полковник Кръстьо Маринов (1928–1934 г.)
Майор Георги Иванов (1934–1934 г.)
Полковник Никола Богданов (1934–1935 г.)
Майор Иван Попов (1935–1935 г.)
Подполковник Иван Маринов (1935–1936 г.)
Подполковник Ничо Георгиев (1936–1937 г.)
Подполковник Руси Механджиев (1937–1938 г.)
Полковник Ничо Георгиев (1938–1941 г.)
Подполковник Никола Костов (1941–1943 г.)
Полковник Стефан Недев (1943–1944 г.)
Полковник Христо Тумбин (1944–1944 г.)
Полковник Асен Лекарски (1944 — 26.12.1944 г.)
Полковник Петър Вранчев (26.12.1944 — м. IV.1948 г.)
Полковник Кирил Игнатов (м. IV.1948 — 01.06.1948 г.)
Генерал — майор Здравко Георгиев (01.06.1948 — 16.04.1951 г.)
Полковник Велко Гатев (16.04.1951 — 26.01.1952 г.)
Генерал-майор Илия Кръстев (26.01.1952 — 26.05.1962 г.)
Генерал-лейтенант Петър Стоянов (26.05.1962 — 06.06.1967 г.)
Генерал-полковник Васил Зикулов (06.06.1967 — 01.04.1991 г.)
Генерал-майор Любен Добрев (01.04.1991 — 01.09.1991 г.)
Генерал-лейтенант Чавдар Червенков (01.09.1991 — 10.03.1993 г.)
Генерал-майор Любомир Гечев (10.03.1993 — 02.12.1994 г.)
Генерал-лейтенант Ангел Кацаров (02.12.1994 — 08.02.2002 г.)
Генерал-майор Пламен Студенков (08.02.2002 — 01.09.2010 г.)
Бригаден-генерал Веселин Иванов (01.10.2010 — и в момента)
СЛУЖБА „ИНФОРМАЦИЯ И АРХИВ“ — българска специализирана служба, която
приема, регистрира и обработва документи, създадени от службите на МВР, включително и
от контраразузнавателните служби, действаща от 1990 до 2000 г. Нейни ръководители са: ген.
Петко Кипров (от април до октомври 1990 г.); полк. Евгени Стефанов (до ноември 1990 г.);
полк. Тинка Митева (до декември 1991 г.); полк. Димитър Бакалов (до юни 1992 г.); полк.
Серафим Стойков (до април 1994 г.); полк. Димитър Бакалов (до август 1995 г.); подп. Пенка
Цанкова (до февруари 1997 г.), полк. Серафим Стойков (до 2002 г.), комисар Иван Комитски
(до 2008 г.), комисар Деян Деянов.
СЛУЖБА ЗА ОПЕРАТИВНО-ТЕХНИЧЕСКА ИНФОРМАЦИЯ (СОТИ) — българска
специализирана служба на МВР за осигуряване, разработване и прилагане на специални
раузнавателни средства и извършване на друга негласна оперативно-техническа дейност,
действаща от 1990 г. до 2000 г. Нейни ръководители са: ген. Петър Барбалов (до 1991 г.);
полк. Ангел Коларов (до 1992 г.); полк. Стоян Арангелов (до 1993 г.); полк. Христо Пенчев
(до 1994 г.); полк. Радко Георгиев (до 1995 г.); полк. Румен Христов (до април 1997 г.); полк.
Григор Григоров (до 1998 г.) и полк. Светозар Спасов. След тази дата е преименувана в
ДОТИ, а след включването в състава й на ДОИ (външно наблюдение) — в СДОТО.
СОКОЛОВ, Йордан (1933) — българин, адвокат. След 1989 г. политик и държавен деец.
Министър на вътрешните работи (1991–1992 г.), уволнява около 4 хил. служители на
службите за Сигурност под претекст, че са работили за тоталитарната държава и поставя
началото на разграждането на системата за сигурност в България. След това е депутат и
председател на Народното събрание (1997–2001 г.).
СТОИЛОВ, Румен (1954) — българин, юрист, работи в МВР от 1978 г. От декември 1991
до януари 1993 г. е директор на Софийска дирекция на вътрешните работи. След това е
секретар на МВР до октомври 1994 г. От юли 2001 г. е зам. — министър на МВР. Полковник.
СТОЯНОВ, Васил (1948–1994) — българин, дългогодишен служител в
контраразузнаването. От 1993 до 1994 г. е ръководител на Управление военно
контраразузнаване (ВКР) към Генералния щаб. Полковник.
СТУДЕНКОВ, Пламен (1952) — българин, офицер, дългогодишен служител на военното
разузнаване, негов зам. — ръководител. От март 2002 г. до 2011 г. е ръководител на служба
„Военна информация“ при Министерството на отбраната. Генерал-майор.
ТАУШАНОВ, Калчо (1949) — българин, дългогодишен преподавател в Академията на
МВР. От 1997 г. до 2005 г. неин ръководител. Генерал-майор.
УПРАВЛЕНИЕ ВОЕННО КОНТРАРАЗУЗНАВАНЕ (ВКР) — българска военна
контраразузнавателна служба действаща от 1990 до януари 2000 г. която е на подчинение на
Генералния щаб (до 1998 г.) и на министъра на отбраната след това. През 1992–1993 г. е в
рамките на Управление „Разузнаване и сигурност“. Негови ръководители са: ген. Страхил
Сотиров (до 1991 г.); кап. I ранг Атанас Атанасов (до 1992 г.); полк. Иван Иванов (до 1993 г.);
полк. Васил Стоянов (до 1994 г.); полк. Господин Манолов (до 1999 г.) и ген. Орлин Иванов
(до 2006 г.).
ЧЕРВЕНКОВ, Чавдар (1941) — българин, офицер във военното разузнаване. От 1978 до
1982 г. е военен аташе в Брюксел. Ръководител на Разузнавателното управление на
Министерството на отбраната от 1991 до 1993 г. Министър на вътрешните работи в
служебното правителство на Ренета Инджова (1994–1995 г.). След това е посланик в Тунис.
Генерал-лейтенант.
ЧОБАНОВ, Иван (1951) — българин, доктор по философия. Работи в МВР от 1979 г. От
1981 до 1991 г. е служител в Центъра по оперативна психология и преподавател във Висшата
специална школа на МВР. През 1991–1992 г. е съветник по проблемите на сигурността при
президента. От 1992 до 1994 г. е секретар на МВР в правителствата на Филип Димитров и
Любен Беров. След това е експерт в Комисията по национална сигурност при Народното
събрание. От 2002 г. до 2006 г. е ръководител на Национална служба „Сигурност“. Генерал-
майор.
ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Нормативни документи, Доклади, Постановления, Решения
АВМР, арх. ед. № Об. 21481.
АМВР, рег. № 132/20.01.1990 г. Заседание на Колегиума на МВР.
АМВР, рег. ВГУ № 1809/22.02.1990 г.
АМВР, Фонд 2, Историческа справка
АМВР, Фонд 3, Историческа справка
АМВР, Фонд 4, Историческа справка
АМВР, Фонд 5, Историческа справка
АМВР, Фонд 6, Историческа справка
АМВР, Фонд 8, Историческа справка
АМВР, Фонд 10, Историческа справка
АМВР, Фонд 11, Историческа справка
АМВР, Фонд 18, Историческа справка, Полицейски архив
АМВР, Фонд 19, Историческа справка
АМВР, Фонд 22, Историческа справка
АМВР, Фонд 23, Историческа справка
АМВР, Фонд 38, Историческа справка
АМВР, Фонд 66, Историческа справка
АМВР, Структурна справка за Главно следствено управление
АМВнР, Фонд 151, Историческа справка, Културно наследство
Архив ЦИОУ— МВР, рег. № 132/20.01.1990 г.
ДВ, бр. 3/04.01.1907 г.
ДВ, бр. 69/29.03.1907 г.
ДВ, бр. 24/25.01.1925 г.
ДВ, бр. 25/04.05.1925 г.
ДВ, бр. 126/04.09.1934 г.
ДВ, бр. 157/23.07.1937 г.
ДВ, бр. 290/20.11.1944 г.
ДВ, бр. 123/20.08.1974 г.
ДВ, бр. 57/16.07.1991 г.
ДВ, бр. 49/17.06.1994 г.
ДВ, бр. 122/19.12.1997 г.
ДВ, бр. 46/22.04.1998 г.
ДВ, бр. 113/30.09.1998 г.
ДВ, бр. 28/2002 г.
ДВ, бр. 20/04.03.2003 г. и др.
Доклад на Министъра на вътрешните работи Д. Стоянов до Председателя на
Министерския съвет Ст. Тодоров, 2.07.1974 г.
Закон за КСНС, ДВ, 13/11.02.1994 г.
Заповед № С-30/12.12.1952 г.
Заповед на Министъра на вътрешните работи № 2070/1.04.1968 г.
Известие на Президиума на НС, бр. 13/13.02.1951 г.; Стенографски дневници на VНС, VI
сесия, 1968 г.
КДС — Секретариат № 1160/9.10.1967 г.
Конституцията на Р България, ДВ, бр. 56/13.07.1991 г.
ПМС № 9/19.07.1944 г.
Правилник за организация на дейността на Съвета по сигурността от 1998 г.
Решение „Б“ № 1, на ПБ на ЦК на БКП/3.01.1979 г.
Решение № 24/25.09.1998 г. по конституционно дело № 21/1998 г. ДВ, бр.
113/30.09.1998 г.
Решение на ПБ на ЦК на БКП/18.10.1966 г.; Решение на МС на НРБ № 67/ХI.1966 г.
САМВР, ф. 1. оп. 1, а.е.2309.
САМВР, ф. 1. оп. 11, а.е.2.
Указ № 94, ДВ., бр. 212/1915 г.
ЦДА, фонд № 1, опис 64, а.е. 78, л.1.
ЦДА, фонд 1, оп. 64, а.е. 78.
ЦДА, фонд 1, оп. 64, а.е. 82.
ЦДА, фонд 1 Б, опис 5
ЦДА, фонд 1 Б, опис 6
ЦДА, фонд 1 Б, опис 23
ЦДА, фонд 1 Б, опис 24
ЦДА, фонд 1 Б, опис 35
ЦДА, фонд 1 Б, опис 49
ЦДА, фонд 1 Б, опис 64
МАТЕРИАЛИ, ИЗСЛЕДВАНИЯ, СПРАВОЧНИЦИ
АВРАМОВ, Л. 1993. Петдесет оспорвани години. София.
АНГЕЛОВ, В. 2007. Строго секретно. Документи за дейността на Държавна сигурност
1944–1989 г. София
АЛТЪНКОВ, Н. 2004. Нарекоха ги фашисти. Легионери, отецпаисиевци, ратници,
бранници, родозащитници, кубратисти. София.
АНДРЕЕВ, В. 1991. Живков — мъртъв приживе. София.
АНДРЕЕВ, М. 1975. История на българската буржоазна държава и право от
Освобождението от османско иго 1878 до Великата Октомврийска Социалистическа
Революция. София.
АРЕНД, Х. 1993. Тоталитаризмът. София.
АРОЙО, Ж. 1997. Преходът към пазарна икономика. Идеи и реалности. В. Търново.
АРОН, Р. 1993. Демокрация и тоталитаризъм. София.
АСЕНОВ, Б. 1996. Възродителният процес и Държавна сигурност. София.
– „— 2003. Разузнаването. София.
– „— 2005. Речник на разузнаването и контраразузнаването. Варна.
АТАНАСОВ, Д. 2004. Съветизацията. — В: От Девети до Десети, София, 43–60.
БАЕВ, Й. 1993. Военнополитически конфликти след Втората световна война в България.
София.
– „— 1996. Началото на студената война в Европа и мястото на България в нея. — Лица
на времето, кн.1, 43–64.
БАЕВ, Ѝ., ГРОЗЕВ, К. 2005 г. Българските специални служби през годините на
Студената война. Българска изследователска група за Студената война. София.
БАЕВА, И. 1995. Източна Европа след Сталин 1953–1956: Полша, Унгария,
Чехословакия и България. София.
– „— 1996. Смяна на елита и кадрите в България и Източна Европа (1944–1948 г.). —
Лица на времето, кн.1, 65–90.
– „— 2001. България и Източна Европа. София.
БЖЕЖИНСКИ, Зб. 1991. Големият провал. Раждането и смъртта на комунизма в ХХ в.
София.
БКП в резолюции и решения на конгресите, конференциите, пленумите и Политбюро на
ЦК. Т. 1–5. 1947–1965. София.
БОЖИНОВ, В. 1962. Защитата на националната независимост на България 1944–1947.
София.
БОЖКОВ, В. 2001. Заплахата остава. София.
БЪЛГАРИЯ 20 век. Алманах. 1999. София.
БЪЛГАРИЯ в секретния архив на Сталин. 2005. София.
БЪЛГАРИЯ в сферата на съветските интереси. 1998. (Българо-руски научни дискусии).
София.
БЪЛГАРИЯ и Русия през ХХ век. 2000. София
БЪЛГАРИЯ и Студената война 1956–1989. Документи. 2002. София.
БЪЛГАРИЯ — непризнат противник на Третия райх. Документи. 1995. София.
БЪЛГАРСКА енциклопедия. 1999. София.
 БЪЛГАРСКАТА държавност в актове и документи. 1981. София.
БЪЛГАРСКАТА комунистическа партия — ръководител и организатор на изграждането
на развито социалистическо общество. 1974. София.
БЪЛГАРСКИТЕ държавни институции 1878–1986. Енциклопедичен справочник. 1987.
София.
БЪЛГАРСКИЯТ ГУЛАГ: Свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите
в България. 1991. София.
ВАРОН, Б. 2004. Капитализмът — антагонист на човечеството. София.
ВАСИЛЕВ, О. 1946. Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923–1944.
Очерки и документи. София.
ВЕКОВ, А. (съст.) 2002. Сталин и българският комунизъм. София.
ВОЛКОГОНОВ, Дм. 1989. Триумф и трагедия. Политический портрет Й. В. Сталина.
Книга 1, ч.1–2; книга 2, ч.1–2. Москва.
– “ - — 1994. Ленин. Политический портрет. Т. 1–2. Москва.
– “ - 1996. Седемте вождове. София.
ВОЛОКИТИНА, Т. 1998. Москва и политические репресии в Восточной Европе в конце
40-х годов (По документам российских архивов). — В: България в сферата на съветските
интереси (Българо-руски научни дискусии). София, 53–63.
ВЪОРЪЖЕНАТА борба на българския народ против фашизма 1941–1944. Документи.
1962. София.
ГЕНОВ, Г.П. 1935. Ньойският договор и България. София.
ГЕНЧЕВ, Н. 1962. Политическите борби между Отечествения фронт и буржоазната
опозиция около създаването на Конституцията на НР България от 1947 г. — Исторически
преглед, кн. 5.
– „— 1964. Изборите за Велико народно събрание през 1946 г. — Исторически преглед,
кн. 2–3, 213–229.
– „— 1966. Окончателното укрепване на народнодемократичната власт в България
(1947–1948). — Известия на Института по история, т. 16– 7, 25–64.
ГРИБАЧЕВ, Д. 1997. Драмата на социализма през ХХ век. Анализ на причините и
последиците от провала на социалистическите експерименти. Пловдив.
ГЪЛБРАЙТ, Дж. К. 1993. Анатомия на властта. София.
ДАРЕНДОРФ, Р. 1992. Размисли върху революцията в Европа. София.
ДАСКАЛОВ, Д. 1999. Политически убийства в новата история на България. София.
ДЖАМБАЗОВ, А. 1990. Правосъдната система на България (1878–1944). София.
ДИМИТРОВ, И. 1969. Години на прелом. Три очерка на най-новата българска история
1944–1947. София.
– „— 1969. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. София.
ДОКТОРОВ, М. 1993. В схватка с октопода. Вторият център против живковистите 1965–
1968. София.
ДОЧЕВ, И. 1998. Шест десетилетия борба против комунизма за свободата на България.
София.
ДРАГАНОВ, Др. 1998. Политически системи през ХХ век. Демокрация, тоталитаризъм,
авторитаризъм. София.
ДРАКЪР, П. 2000. Посткапиталистическо общество. София.
ДЪРЖАВНАТА и правната система при изграждането на развито социалистическо
общество в Народна република България. 1975. София.
ЗАЩО рухна реалният социализъм. 2001. София.
ИВАНОВ, Д. 1992. Заговорите срещу Тодор Живков. София.
– “ - 1993. Стефан Стамболов — българската енергия. София.
– “ - 1994. Политическото противопоставяне в България 1956–1989 г. София.
– “ — 1998. Единението. Между романтизма на революцията и прагматизма на
еволюцията. София.
– “ - 2004. Шести отдел. София.
– “ - 2004. Царството. — В: От Девети до Десети, София, 7–42.
– “ - 2004. Отговорността. — В: От Девети до Десети, София, 675–704.
ИВАНОВ и други 2004. Сигурността. — В: От Девети до Десети, София, 93–126.
ИСТОРИЯ на Българската комунистическа партия. 1984. София.
ИСТОРИЯ на младежкото революционно движение в България. 1972. София.
ИСУСОВ, М. 1972. Формиране на опозиционните политически сили в България (1944–
1945). — ИИИБКП 27, 123– 71.
– „— 1978. Политическите партии в България 1944–1948. София.
– „— 1979. Революционният процес и политическата система на народната демокрация
в България (1944–1948 г.). — Исторически преглед, кн. 4–5, 83–13.
– „— 1991. Сталин и България. София.
КАЛИНОВА, Е. 2004. Победителите и България (1939–1945). София.
КАЦАРСКИ, Ив. 1994. Тоталитарният социализъм. София.
КОНСТИТУЦИОННОТО правосъдие в България. 1992. София.
КОНСТИТУЦИЯ на Народна република България. 1949. София.
КОНСТИТУЦИЯ на Народна република България. 1977. София.
КОНСТИТУЦИЯ на Република България. 1991. София.
КОСЕВ, Н. Антифашистакта съпротива имаше национален характер, в. Дума 2.04.2009 г.
КРЪСТЕВ, Г. 2006. Разузнавателните служби на България. София.
КУМАНОВ, М. 1982. Място и роля на монархическия институт в България 1918–
1926 г. — В: I Международен конгрес по българистика. София, 1981, т.1, 553–561.
КУМАНОВ, М. — НИКОЛОВА, Т. 1999. Политически партии, организации и движения
и техните лидери 1879–1999. София.
ЛЮТОВ, К. — ТОКУШЕВ, Д. — ФИЛЧЕВ, Н. 2004. Законът. — В: От Девети до
Десети, София, 61–92.
МАРКОВ, Г. 1992. Българската история вкратце. София.
– „— 2001. Поуки за държавниците. Паметка. София.
МАРКОВ, Д. 1999. Легионерството. София.
МЕТОДИЕВ, М. 2008. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в
комунистическата държава. София
МИГЕВ, Вл. 1996. По въпроса за установяването на съветския модел на социализма в
България 1948–1951. — Исторически преглед, кн. 5, 29–46.
– „— 1997. Отражение на унгарските събития през 1956 г. върху българския
общественополитически живот. — Известия на държавните архиви, бр. 70, 17–42.
МИЛАНОВ, Ж. 1974. Държавна власт и държавно управление. София.
МИЛКОВА, Ф. 1972. Фашистката държава и изключителната наказателна репресия. —
Правна мисъл, кн. 5, 47–59.
 – „— 1973. Реакционният Закон за защита на държавата като изключителен наказателен
закон в България през периода 1923–1934 г. София.
– „— 1976. Изключителното наказателно законодателство — реакционно оръдие против
въоръжената антифашистка борба на българския народ 1941–1944. София.
– „— 1987. Българската буржоазна държава през периода на фашистката диктатура
1923–1944. София.
МИЛУШЕВ, Г. 1991. По коридорите на властта. София
МИНЧЕВ, М. 1985. Първото правителство на Отечествения фронт. София.
– „— 2001. Второто правителство на Отечествения фронт. В. Търново.
МИТЕВ, Т. 1993. Истината за един от големите удари на сталинизма през 1951 г. върху
генералитета на България. — Военноисторически сборник, № 6, 135–155.
МИХАЙЛОВ, Ст. 1993. Живковизмът през призмата на една лична драма. София.
– „— 2000. Сталинският тоталитаризъм. София.
МУСАКОВ, А. 1991 Шесто. София
НЕДЕВ, Н. 1974. Десет дни. София
– „— 1999. Десети ноември. София.
НИКОВА, Г. 1998. Политическите процеси в България. — В: България в сферата на
съветските интереси (Българо-руски научни дискусии). София, 64–73.
НИКОЛОВ, Й. Държавна сигурност — майката на българските спецслужби. в. Капитал,
2001 — 01.
НИКОЛОВА, Т. — КУМАНОВ, М. 2004. България ХХ век. Хроника. История. Политика.
Икономика. Култура. Дипломация. Спорт. София.
ОГНЯНОВ, Л. 1983.Развитие и усъвършенствуване на политическата система на
обществото в Народна република България (1971–1981). — В: България 1300. Институции и
държавни традиции. Т. 3. София, 369–375.
– „— 1993. Държавно-политическата система на България 1944–1948. София.
– „— 1998. Съветското влияние върху организацията и дейността на органите на
съдебната власт в България 1946–1956. — В: България в сферата на съветските интереси
(Българо-руски научни дискусии). София, 74–83.
– „— 1999. „Студената война“ и „шпиономанията“ в България 1949–1953. — В: Модерна
България. София, 292–312.
– „— 2001. Борби и чистки в БКП 1948–1953. Документи и материали. София (=Главно
управление на архивите при Министерския съвет № 17).
ПАЛАШЕВ, Н. 2010. Обществена комуникация. (Частна теория за комуникацията).
София.
ПЕЙКОВ, И. 1964. Подготовка, провеждане и значение на Народния съд през 1944–1945.
— Исторически преглед, кн. 2–3, 151–170.
ПЕТРОВ, Ст. (съст.). 1985. Политическата система на социализма в НР България. София.
ПЕТРОВА, Сл. 1981. Деветосептемврийската социалистическа революция 1944. София.
ПРОГРАМА на Българската комунистическа партия. 1971. София.
ПРОДАНОВ, В. 1999. Глобалните промени и съдбата на България. София.
– „— 2003. Насилието в модерната епоха. София.
РАДУЛОВ, Т. 1992. Гувернантките на властта. Варна.
РАЙКИН, Сп. Т. 2000. Синя и червена България. Лични спомени 1922–1951. София
– „— 2001. Безотечественици. София.
 – „— 2002. Държавна сигурност. Досие „Дезертьори“. Документи в досието ни в
Държавна сигурност. София.
САВОВ, Г. 1998. Капан за контри. Из практиката на тоталитарния репресивен
механизъм в България 1968–1989. София.
СЕМЕРДЖИЕВ, Ат. 2004а. Преживяното не подлежи на обжалване. София.
СЕМЕРДЖИЕВ, П. 1998. Народният съд в България 1944–1945. Кому и защо е бил
необходим. София.
СИМЕОНОВ, С. 1996. Полиция и закон. Документален сборник за устройството на
полицейската институция. 1877–1947 г. София.
– „— 2003. Полицията в България 1878–1944 г. София.
СЛАВОВ, П. 1975. Българската социалистическа държава. Същност, закономерност,
етапи и перспективи. София.
СОЛАКОВ, А. 1993. Председателят на КДС разказва. София.
СПАСОВ, Б. — ДОКОВ, Д. Ц. (ред) 1977. Държава, право, управление. София.
СТАЛИЙСКИ, Ал. 1928. Фашисткото учение за държавата. София.
СТАНКОВА, М. 1997. Управлението за специални операции и британската
политика към България през Втората световна война. — В: България, 225–249.
СТОЯНОВА, П. — ИЛИЕВ, Е. 1991. Политически опасни лица. Въдворяване, трудова
мобилизация, изселвания в България след 1944. София.
СУНДЗЪ. 1995. Трактати за военното изкуство. София.
ТАМБУЕВ, Г. 2001. Власт, облечена в корупция. София.
ТАНЧЕВ, Е. 1999. Конституциите. — В: България 20 век. Алманах. София, 46–60.
ТЕРЗИЙСКИ, П. 1984. Социалистическа България в дати и събития 1944–1984. София.
ТОКУШЕВ, Д. 1989. Народният съд 1944–1945 г. София.
– „— 2003. Съдебната власт в България: от древността до наши дни. София.
ТОФЛЪР, А. и Х. 1995. Новата цивилизация. Политиката на третата вълна. София.
ТОШКОВА, В. 1975. България и Третият райх 1941–1944. София.
– „— 1985. България в балканската политика на САЩ 1939–1944. София.
– „— 2003. Дипломация на ограничения суверенитет (1944–1989): 1.2–1.9 — В: История
на българите. Т. IV. Българската дипломация от древността до наши дни. София, 533–613.
УСТАНОВЯВАНЕ и укрепване на народнодемократичната власт (септември 1944– май
1945). Сборник от документи. 1969. София.
ХАБЕРМАС, Ю. 1995. Структурни изменения на публичността. София.
ХРИСТОВ, Хр. 2000. Държавна сигурност срещу българската емиграция. София.
– „— \ 2000. Секретно дело за лагерите. София.
ХЪНТИНГТЪН, С. 2002. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния
ред. София.
ЦАНОВ, Д. 1995. Смяната. Как и защо се стигна до 10 ноември. София.
ЦАЧЕВСКИ, В. 1996. Българският комунизъм. София.
ЦВЕТКОВ, Ж. 1991. Съдът над опозиционните лидери (1946–1948). Документални
разкази. София.
– „— 1991. Тоталитаризъм! Как се случи. Бог и Сатана. Съдът над евангелските пастори
през 1948 г. Дике, София. 112 с.
– „— 1994. Разпятието. Съдебната разправа с дейците на католическата църква в
България. София.
 ЧОМСКИ, Н. 1996. Петата свобода или власт и идеология. София.
ШАРЛАНОВ, Д. 1997. Тиранията. Жертви и палачи. София.
– „— 1999. Горяните. Кои са те? София.
ШАРЛАНОВ, Д. — МЕШКОВА, П. 1994. Българската гилотина. Тайните механизми на
Народния съд. София
ЯХИЕЛ, Н. 1997. Тодор Живков и личната власт. Спомени, документи, анализи. София.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ — ПОГЛЕД ОТ
БЪДЕЩЕТО
(интервюта в печата 1994–2013 г.)
АНКЕТА
Димитър Иванов е една от популярните обществени фигури след демократичните
промени през 1989 година. Десетки са неговите статии и интервюта по различните парещи
въпроси на деня. Не по-малко, са публикациите за него — той е бил обект и на къси бележки
и реплики, и на портрети на цели вестникарски страници.
Ако се направи едно допитване, малко ще са анкетираните, които да не посочат поне
едно от лицата му, с които е популярен сред широката общественост:
— най-младият шеф в Държавна сигурност, ръководител на „страховития Шести отдел“,
който се занимавал с корупцията и разложението в държавния и партийния елит;
— виден бизнесмен, вицепрезидент на лидера на новото предприемачество
„Мултигруп“, а впоследствие — председател на Производствено-търговския консорциум
„Европа“;
— доктор по история и на икономическите науки, изследовател на живота и делото на
строителя на модерната българска държавност Стефан Стамболов; колекционер, създал
първия публичен частен античен музей „Аретè“;
— изследовател и преподавател по теория на държавността и сигурността, професор по
психология на лидерството, президент на бутиковия Университет по библиотекознание и
информационни технологии в София;
— социалист от европейски тип, знаещ откъде идва и накъде отива в своята
политическа дейност и социална ангажираност; търсещ допирните точки между романтизма
и прагматизма на партията си, председател на Института по теория и практика на
лидерството „Стефан Стамболов“, координатор на Движението за единство и развитие на
БСП и единение на левите сили в България, издател и главен редактор на левите издания
„Дума“ и „Земя“.
Тези негови лица в една или друга степен прозират през събраните в книгата статии и
интервюта. Но неразкрити остават чертите от неговото обикновено човешко лице. По една
или друга причина Димитър Иванов не говори за своето семейство и произход, за личните си
вълнения и преживявания, за бъдещето.
— Кажете ни кога и къде сте роден, имате ли братя и сестри, какво сте запомнили от
вашето детство?
— Роден съм през април 1951 г. в София. Родителите ми произхождат от селата около
Червен бряг, известни и сега с малоимотност и липса на доходен поминък. Баща ми беше
полковник от армията, военен юрист и педагог, 18-годишен е участвал в антифашистката
борба, почина малко след 1989 г. — без да проумее и приеме новите политика и политици.
Майка ми — профсъюзен деец в системата на машиностроенето, почина няколко години по-
късно. Чудеха се и се дивяха на това, което става в политиката и в обществото. Много ми
беше трудно да им обясня и своята еволюция в новия живот, затова им посвещавам тази
книга.
Дядо ми е бил сирак, изпратен като ратай в Русия. Там, в едно имение край Одеса синът
на богатия помешчик, завърнал се от следване в Париж, харесал българчето и го научил да
чете на руски и на френски; да обича Пушкин и Юго. След Октомврийската революция през
1917 година дядо ми се завърнал в България, станал член на БЗНС, защитавал с пушка в ръка
правителството на Стамболийски през юни 1923 година. Бил читалищен и църковен деец.
Умря през 70-те години с мисълта, че е възможна самостоятелна земеделска власт в
България, на което баща ми комунистът се усмихваше снизходително.
Братя и сестри нямам, самият аз съм се родил трудно в 7-ия месец. Най-ярките ми
детски спомени са свързани с останките от римския град Сердика, около Софийската
централна баня, където живеехме, и с ваканциите на село, където тогава имаше много деца.
И родителите ми, и баба и дядо, се държаха с мен грижовно, но строго, без да откликват на
детските ми прищявки. Думите, които най-често чувах, бяха „трябва“, „правилно е“, „така не
е честно“, „длъжен си“. Те, заедно с многото книги, които четях, формираха ценностната ми
система. Затова и леко преодолявах трудностите от всякакъв характер, съпътствали ме по-
късно.
Отличник не съм бил, но успехът ми нарастваше с всяка следваща образователна степен,
за да завърша висше образование като първенец на випуска. Послушно дете също не съм бил,
но се ръководех от моралния кодекс на рода ми — не прави другиму това, което не искаш да
ти правят. Много дължа на спорта и на казармата — те ме направиха от момче
самостоятелен юноша, а след това и устойчив мъж.
— На коя личност от предците си се възхищавате? Оказала ли е тя влияние върху вашето
израстване и развитие?
— Няма такава изключителна личност. През всеки етап от растежа си съм имал някой,
който ми е служил за реален или въображаем нравствен и професионален коректив. Това
обикновено е бил по-голям, по-способен и по-опитен човек от моето обкръжение: в спорта
— капитанът на отбора, в института — зам. — ректорът, в службата — дългогодишният ми
пряк началник. Но никога не съм изпадал в състояние на боготворене, на безкритичност.
Просто ми е трябвал еталон, по който да се равнявам, да се самокоригирам — основното
чувство, което ме е движело от онези години до днес, е неудовлетворението от постигнатото,
стремежът за овладяване на нови пространства.
Разбира се, най-силно е влиянието на родителите ми. И двамата бяха комунисти, които
вярват в общствения прогрес. И двамата бяха реалисти — и към другите, и към себе си.
Знаеха откъде са тръгнали, колко са постигнали и бяха благодарни на живота и на партията,
кояго им е дала възможност да се чувстват хора с реализация. Тази самокритичност в
самооценката ми е внушавана от дете. Похвалите, целувките и подаръците в нашето
семейство бяха рядкост. Всичко добро, всеки успех се приемаше в реда на нещата, като
продължение на семейния път и традиция.
— Мечтаехте ли да работите в органите за сигурност?
— Не. Като малък исках да стана подводен археолог. Баща ми желаеше да стана юрист
— като него и като Карл Маркс, разбира се. Майка ми мечтаеше да съм учен или журналист.
А аз на 20 години бях командир на танков взвод, после ме приеха история, отказах се и
кандидатствах право, приеха ме, но вместо в Университета, по чужда воля се озовах във
Висшата специална школа на МВР. Четири години ме готвиха за разузнавач, а когато
завърших като първенец, ме пратиха за награда в отдела за „антидържавна и антипартийна
дейност“ — стъпка, която реши жизнената ми посока. Макар че като оперативен работник
паралелно с работата, завърших философия и журналистика и написах докторат по история,
усилията ми бяха подчинени единствено на професионалната реализация
— Останаха ли ви приятели през годините?
— Останаха — като се започне от детските години, от гимназията, от трите ми
следвания, от работата, от спорта. Имам приятели и от демократичния период, от бизнеса,
макар че това приятелство е друго, то е по-прагматично, нерядко в основата му стои
интересът.
— Какво ви е отношението към парите, към богатството?
— Като цяло — добро, макар че понякога ми е притеснително. Когато баща ми ме видя
за първи път с „Мерцедес“ — бях в „Мултигруп“ — се усмихна накриво и рече: „Интересно
как тази кола кореспондира с идейните ти убеждения.“ Затова и лесно раздавам пари — на
закъсали приятели, на роднини, на вестници, на партии, на социално слаби. Когато работех с
Илия Павлов, който уважаваше парата, той ме наричаше „финансов алтруист“. Лошото е, че в
последните години, по заслуга на управлението на компрадорски политически елити, парите
силно намаляха и хората още повече обедняха.
Не мога да възприема самоцелността на голямото богатство. Парите са нужни като
средство за реализация на обществено полезни и лично желани цели, като капитал, без
които няма развитие напред. Отърсил съм се от всякакви сиромахомилски, сталинистки и
маоистки постановки за богатството и бедността. Имащият, заедно със знаещия и можещия,
са онези фактори, които ще водят капитала в унисон с развитието на обществото, а не против
човешкия прогрес. Това е особено актуално днес и утре, когато социализмът и капиталът
влизат в нов тип взаимоотношения, когато социализъм означава вече не обществено-
икономическа формация, а лява алтернатива в управлението на пазарната икономика и
формирането на гражданските структури. Социалистическите идеи ще имат приложение в
условията на пазарна икономика като регулатив на тенденциите й към монополизъм и
неограниченост на капиталистическите печалби.
— А къде отива социалният идеал, социалистическото верую, в което са вярвали
родителите ви и сте възпитан: победа на социализма в световен мащаб?
— Определено те търпят развитие, адаптират се към реалните условия. Това е
диалектически обосновано. Пазарната икономика не означава непременно антисоциализъм.
Формите на собственост имат по-малко значение от механизмите за разпределение на
националния доход. Икономическата дейност трябва да почива на различни форми на
собственост с широки възможности за участие и контрол. Системата на обществена и
кооперативна собственост, съчетана с демократични процедури, дава широки възможности
за свободно асоцииране на икономическите субекти. Пазарните механизми трябва да се
разполагат в такъв тип икономика, но да се придружават от планиране, както е прието и
днес в утвърдените пазарни и от смесен тип икономики. В противовес с либералното
схващане за „слабата държава“ социалистическата демокрация предполага „силна държава“
— регулатор на недостатъците на пазарната система с господстващи в нея монополисти.
Т. е., не е важна самата държавна намеса в пазарната икономика, а доколко тази намеса е
социално ориентирана. (Струва ми се, в миналото подобен пример бяха Франция, Япония, а
днес са Китай, Бразилия, Русия.) А какво правят нашите правителства сега? Съсредоточават
усилията си върху макроикономическите показатели, а игнорират цели социални групи и
отделния човек като нямащи пряка връзка с проблемите на държавата на
макроикономическо равнище. Но както видяхме, спонтанно организираната гражданска
съпротива срещу монополите и бедността сваля правителства.
— Интересни разсъждения. Лесно ли беше на офицера-комунист да се превърне в
„пазарен социалист“?
— Не е лесно. Все още, макар и по-рядко, се събуждам с усещането, че съм закъснял за
работа, все още насън водя диалози с… министъра на вътрешните работи, който ме уволни.
Аз не исках да напускам МВР, написах рапорт, че съм готов да работя на каквато и да е
длъжност, дори и в граничен район, ако ме оставят в професията, която обичах и за която
имах квалификация. Но ме уволниха при първа възможност през 1990 г., и то „нашето“
правителство. По-късно, когато излезе от „Развигор“, Андрей Луканов ми обясни без много
притеснение: „Въпросът беше на оцеляване и поемане на отговорност за управлението на
партията в продължение на 45 години. Ако не ви бяхме изгонили, трябваше да си ходим
всички. Решихме, че това е по-малкото зло. Партията казва — виновна е Държавна
сигурност. ДС казва — не, виновно е Шесто управление, и т. н.“ Само че животът показва
друго. Когато не се държиш мъжки, независимо от мустаците, ще подхождат към теб като към
жена.
Аз и досега се чувствам „държавен човек“. Ясно ми е, че връщане няма, че съм
„лустриран“ и от държавата и от партията още през 1990 г., но за да стигна дотук в бизнеса и
в публчния си образ много се съпротивлявах. Това е още едно доказателство, че обективните
условия и потребности винаги надделяват.
— Имате ли семейство — съпруга, деца, с какво се занимават. Те споделят ли същите
възгледи — житейски и политически?
— Имам голямо семейство. Съпругата ми е също бивш служител на Държавна
сигурност. Запознахме се като студенти в Школата в Симеоново, оженихме се и 37 години се
движим заедно в живота, през всички трудности и изпитания, които човек с нашата
професия можеше да изпита — от социализма и от „демокрацията“. Имаме три деца —
дъщеря и две момчета и четирима внука. Въпреки че са живели в добро материално
състояние и са учили в САЩ, Гърция и Англия, са със силно развито социално чувство.
Вярвам, че ще бъдат подължители на родовата социална ориентация, адаптирана към
обществото на XXI век.
— И последно: Вашето схващане за твърдата ръка, отношението ви към демокрацията.
Продължавате ли да вярвате в доброто, както в младежките си години?
— Митът за твърдата ръка и нейната употреба днес е измислен от слаби хора. Каквито
са повечето управлявали през демокрацията. Силният няма нужда от твърда ръка. Когато
познаваш държавата си, хората, които живеят в нея, когато си ръководил производство,
технологичен процес или големи колективи, когато си смел, имаш воля да управляваш и
честно да си носиш последствията, не ти трябва „твърда ръка“. Демокрацията няма
алтернатива, но в управлението на реалния живот тя свършва до вземането на решението, до
вота на народа. Изпълнението на този вот е успешно само ако се чувстваш отговорен към
него. У нас това не е така — и социалисти, и либерали, и консерватори досега доказаха, че
бъркат демокрацията със слободията, че има демокрация „за нас“, а не демокрация „в нас“. В
края на краищата свободата и демокрацията са истински само когато са осъзната
необходимост. В това вярвам твърдо и се стремя да повярват и хората, които обичам, и
средата, към която принадлежа.
Христо Георгиев,
Петър Петров
Въведение към книгата на Димитър Иванов
„Единението“. София, (Български писател, 1998 г.)
адаптирано за нуждите на настоящото издание (2013 г.)
АБСУРДИТЕ В МОЯ ЖИВОТ
— Вие ли сте „тайнственият човек“ в „Мултигруп“? Винаги когато се спомене за вас,
все някой се сеща, че сте и „последният шеф на Шесто“. Кой сте вие всъщност, г-н Иванов?
— Аз не се възприемам като тайнствен човек, още по-малко като тайнствения човек в
„Мултигруп“. На този въпрос може да се отговори най-точно, макар и косвено, след като се
изясни кой съм въобще. Завършил съм няколко висши училища, първото от които е Висшата
специална школа на МВР в Симеоново, 4-годишен курс, факултет „Държавна сигурност“.
След това постъпих на работа в органите на Държавна сигурност. После учих задочно
философия с втора специалност история. Няколко години по-късно специализирах
журналистика на печата в СУ, даже бях две години участник в работата на катедра „История и
теория на българската журналистика“. В същата катедра бях и аспирант на тема
„Публицистиката на Стефан Стамболов“. През цялото време съм гледал съвсем сериозно на
собственото си развитие именно в качеството си на служител на органите за сигурност. Нито
за миг не съм допускал, че някога може да дойде време, когато да работя нещо друго, т. е.
нещо, което няма отношение към сигурността на държавата.
Станалите политически събития в България и последвалите ги икономически промени
след 1989 г. доведоха до освобождаването на голям брой квалифицирани специалисти от
различни държавни структури, включително и от органите на сигурността. С тази вълна бях
освободен и аз, тъй като 10 ноември ме завари на длъжността началник на VI отдел в Шесто
управление на Държавна сигурност. Поради незнание и слаба подготовка на „пишещите
братя“ в първите една-две години на демокрацията, на отдела и на мен като негов началник
ни беше създаден някакъв ореол на изключителност.
— Що за отдел беше все пак този прословут VI отдел? С какво се занимаваше? Къде е
границата между истината и легендата за него?
Шести отдел беше част от управлението за борба с идеологическия противник. Но той
имаше по-специфични функции. Негови подотчетни бяха хора от висшите ешелони на
държавата и партийната власт и от правозащитните органи, които допускат отклонения
както в идеологическата област, така и в нравствената. Имаше един период, в който — от
гледна точка на социалистическия морал — битовото разложение сред висшите
ръководители, техните деца и лицата от обкръжението им беше укоримо деяние. Например
зачестилите през 70-те и 80-те години прояви на корупция в административно-управленския
апарат и правозащитните органи. Докато в началото, след създаването си през 1968 г., VI
отдел е водил на отчет главно идеологическите и политическите противници на т. нар.
Априлска линия на БКП, то през 80-те години, когато аз и колегите от моето поколение
заехме ръководни длъжности, акцентът на работата на оперативния състав беше изместен
към проявите на корупция във висшия ешелон. Мога да изброя разработките на „Тексим“,
„Кинтекс“, „Родопа“, БГА „Балкан“ делата за корупция и стопански престъпления на зам. —
министрите — на външните работи Живко Попов, на външната търговия Георги Вутев, на
Комитета по култура Емил Александров, на генерал Стоян Хаджипенчев от УБО, личен
приятел от партизанските години на Тодор Живков, на кметове, генерални директори и т. н.
Така че VI отдел беше своего рода хигиенист на управленския апарат.
— Искате да кажете, че VI отдел не се е занимавал с доносници…?
— Въпросът не е коректен, доколкото всяка подобна служба ръководи агентура. Затова
отговорът е: VI отдел не се е занимавал с доносници. Факт е, че най-сериозните дела на този
отдел не са политическите. Дори аз, който бях публично известен сред „клиентите“ на VI
отдел, след 10 ноември не съм имал с тях никакви неприятности. Слуховете за мен дойдоха
от хора, които даже не са ме виждали, като г-н Едвин Сугарев или г-н Йордан Соколов
например. И така в един ноемврийски ден на 90 г. бях уволнен за 24 часа. Като най-младия
началник-отдел в ДС, нямах години за пенсия, нямах зад гърба си никакви материални
средства или имущества и просто останах на улицата. За мен нямаше възможност да
продължа да работя по специалността си нито в МВР, нито в което и да е друго
министерство, защото просто там нямаше да ме вземат. И тогава се появи възможността да
започна работа в частния бизнес.
— Как попаднахте в „Мултигруп“?
— Случайно. Поне от моя гледна точка. Няколко месеца след като бях поканен да
започна работа в предшественика на „Мултигруп“ — „Мултиинтернешънъл холдинг“, аз все
отлагах. Мислех, че моето уволнение е грешка, която в скоро време някой умен човек ще
разбере и ще поправи. Очаквах да бъда върнат на работа в МВР. Но когато изминаха 3–4
месеца и това не стана, през април 1991 г. приех предложението на г-н Илия Павлов и
започнах работа в „Мултиинтернешънъл холдинг“. Тук мога да разкажа един интересен
случай. Когато г-н Павлов ми предложи, го предупредих, че нямам качества за работа в
бизнеса. Той ми каза: „Ти нали си написал 1–2 книги?“ „Да, написал съм, но това не е нещо
особено“ — отговорих. „Не, не, дори да приемем, че си преписал цялото съдържание на
книгите от други книги, най-накрая ти искаш — не искаш, трябва на две страници да теглиш
чертата, да направиш равносметката и да напишеш собственото си мнение и оценката си.
Ето, това качество аз бих искал да приложим в съвместната ни работа в бъдеще.“ Започнах от
една нова фирма — „Арес делта“ с 50 000 лв. капитал. После „Арес делта“ се превърна в
„Арес холдинг“ с 5 дъщерни фирми, които имат строго определен предмет на дейност…
— Значи се изкачихте по стълбичката… доста високо?
— Да, станах старши вицепрезидент, контролирах 114 юридически лица, кадрите,
фирмената сигурност и разузнаване.
Все пак след като съм бил шеф на VI отдел, едва ли ми липсват качества за член на
ръководството на „Мултигруп“. Пребиваването в държавната система развива определени
организаторски качества, а пък работата като полицай — аналитични способности, бърз
рефлекс и хладнокръвие в трудни ситуации. Мисля, че това са качества, които намериха
добро приложение в бизнеса — такъв, какъвто е у нас: малко първичен, малко
неорганизиран, със сериозно противоборство от всички посоки: конкурентни корпорации,
силови групировки, рекетьорски настроените управляващи.
— Обиждате ли се, когато ви наричат „бивше ченге“?
— Неприятно ми е, защото поначало „ченге“ в българския лексикон носи отрицателен
смисъл.
— Как си обяснявате, че почти всички изгонени от спецслужбите отидоха в частния
бизнес? В едно предаване „Неделя 150“ г-н Стефан Савов им препоръча да отидат по
строежите като него навремето…
— Г-н Савов е прав може би от гледна точка на личната си мотивация. Възможно е той
сам да е избрал строежите, имайки предвид по-високото заплащане тогава, отколкото на
един юрисконсулт или дори адвокат. Що се отнася до мен и моите колеги — след като бяхме
освободени, просто нямаше социалистическо строителство и национални обекти, които да
ни приютят така масово. По данни на МВР от 14-те хиляди уволнени в периода 1990–1992 г.
около 3000 са офицери с висше образование, някои с две, хора с квалификация, със
създадени връзки в обществото. Много от тях са се занимавали с различните сектори на
промишлеността, селското стопанство, транспорта и търговията. Там е тяхната естествена
среда и поради невъзможност да работят в държавния сектор започнаха работа в частния
сектор. Но всеки в областта си. Не случайно в „Комко“ при Боби Бец отиде почти половината
от транспортния отдел на Четвърто управление — ДС, в което аз не виждам нищо нередно.
[. .]
— Мечтаете ли за нещо? Въобще може ли човек като вас да мечтае?
— Може, може. Въпреки работата си преди. Или може би точно заради нея, защото съм
се сблъсквал повече с тъмната страна, с лошите неща в живота. Може би затова винаги съм
търсил прекрасното, възвишеното като естетическа категория, от една страна, и като
нравствена, от друга. Мечтая държавата да се успокои. Мечтая и аз, и хората около мен,
моите роднини, приятели, познатите ми да живеят добре и спокойно. Мечтая всеки,
включително и аз, да може да работи това, което умее, а да не бъде принуждаван по някакви
причини да работи нещо друго. Мечтая например един ден да седна и да напиша една хубава
книга за всичко това, за абсурдите, които се случиха в моя живот.
(Със съкращения)
Интервю на
Елизабет Дафинова,
В. „Неделен стандарт“, 27 февруари 1994 г.
БЯХ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БАРИКАДАТА
ЕДНОВРЕМЕННО
— Господин Иванов, в новата си книга „Противопоставянето“ разказвате за опозицията
срещу режима на Тодор Живков от 1956 до 1989 година. Вие, предполагам, добре сте
познавали участниците в неформалните движения.
— Да. Някои съм познавал, други съм наблюдавал — хората, които са свързани с
партията и произлизат от нея. Част от тях бяха и лидери, създатели на неформални
организации. В книгата съм приложил единствения досега и най-пълен списък на членове на
неформалните организации. Даже имам едно посвещение в началото на книгата: „Понякога
в живота на човека се получава следното — да застанеш от двете страни на барикадата
едновременно. Да се опиташ да осмислиш и двете гледни точки, да се разкъсваш между
двете крайности. Да се опиташ да спреш хода на махалото на общественото развитие. Но
това просто не е възможно“. Посвещението е на Петко Симеонов и на другите като него.
— Защо на Петко Симеонов?
— Защото в резултат на един разговор с него преди месеци у мен се появи това
размишление. Има и нещо друго. Петко е един от достойните за уважение противници на
режима, както и д-р Желев, както и Блага, Стефан Продев, Копринка Червенкова,
Вагенщайн, Георги Мишев. Това са хора, които без оглед на последствията, които могат да
настъпят за тях, водени чисто от идейни подбуди, вървяха към една цел, която беше до голяма
степен кауза пердута поради това, че липсваха международни, външнополитически условия.
Затова аз вътре в себе си и тогава, и сега, дори тогава повече, съм ги уважавал.
— А какво ще кажете за широко разпространяваната теза, че опозицията в България е
създадена от Държавна сигурност?
— Ами ще кажа, че не е вярно. Опозицията в България не е създадена от Държавна
сигурност. Още по-малко е създадена от комунистическата партия. Лично аз бих казал, че
ако имаше малко по-умни хора или малко по-млади, по-модерни хора в ръководството на
комунистическата партия и на Министерството на вътрешните работи през 80-те години, те
вероятно биха я създали. Но в много голяма степен царуваше догматизмът, сектантството,
тесногръдието. Държавна сигурност, за съжаление, беше по-модерна в мисленето —
отколкото комунистическата партия. В смисъл такъв — ние освен лошото, знаехме и
доброто и се опитвахме да го правиме…
— Кое добро?
— Че към хората трябва да се отнасяш и с добро, не само с лошо. За разлика от
ръководителите на комунистическата партия. Защото особено към своите си кадри те бяха
страшно безжалостни и жестоки. Като изключат някого от партията, и го забравят. Гонят го
от работа. Пише се в биографията на децата му, че са деца на противник на режима — и това
вървеше от 50-те години. С всички тези хора и ние сме се занимавали, по указание на
партията.
— Като офицер от Държавна сигурност как се отнасяхте към участниците в
неформалните движения?
— Работата на служителя в Държавна сигурност дава възможност да опознаеш обекта,
по който работиш, значително по-комплексно от всеки друг човек, който го познава. За
съжаление дори да опознаеш и личния му живот. И тогава най-добре се вижда кой е морален
и кой не е. Най-добре можеш да прецениш доколко са чисти подбудите на едно лице. Защото,
трябва да ви кажа, в цялата така наречена съпротива нерядко присъстваше користта.
— Още оттогава?
— Още оттогава. Користта, кариеризмът…
— Какъв кариеризъм? Тогава те са залагали свободата си…
— Е, чак толкова не са я заложили, както виждате. За разлика от героите от първата
глава на моята книга — там през 60-80-те години за идейни несъответствия над 1200
комунисти са репресирани. Лежали в затвора, изселвани, изключвани от партията,
уволнявани от работа, с отнети пенсии и офицерски звания. Тука при неформалите седем
човека са изключени от партията. Горе-долу.
— Искате да кажете, че участниците в неформалните движения са си давали сметка, че
не ги заплашва кой знае какво?
— Ами реално не ги заплашваше кой знае какво. В 1988–1989 г. в центъра на Европа не
можеше да се случи нищо друго освен това — да изключат някого от партията или да
натоварят Деян Кюранов на камионетката, защото не иска да се качи от „Кристал“, и да го
закарат до Пето районно. Той изяде един шамар и мисля, че Сашо Каракачанов беше
одраскан по гърба. За сметка на това набеденият за насилник подполковник Бонев се
самоуби след това, ако си спомняте случая. Е, тук бих попитал малко за морала все пак, за
гражданския морал. И за отговорността от действията, която всеки човек носи. Дълго време
най-голямата обида беше да се каже за някой, че е ченге от Шесто. Обидата е за тези, които
са се изказвали неподготвени. Може ли да се говори за политическа полиция, Шесто, Шести
отдел, без да ги познаваш, без да познаваш нормативните документи, закона — какъв е бил
тогава, към датата на дейността. Какъв е бил уставът на комунистическата партия — какво
той е позволявал и какво не е позволявал на своите членове. Съвсем естествено е, когато ти
нарушаваш демократическия централизъм, да бъдеш изключен от партията, без това да се
приема за репресия. Ти нарушаваш демократическия централизъм, а партийното
ръководство нарушава твоя комфорт, като те изключва от партията. Второ, може ли да
говориш за агентурно-оперативната работа, без да познаваш нормативната база. Има
заповеди и инструкции, всички действия на Държавна сигурност са били въз основа на
нормативни документи.
— Всичко е било по закон, но това не пречи…
— Знаете ли какво се оказа сега? Изведнъж се оказа, че бившите служители на
Държавна сигурност отново са на известни места в обществения и икономическия живот. И
не защото имат агентура там. Не защото са откраднали народните пари или перат червени
пари. А просто защото първо са офицери, изключително дисциплинирани и целенасочени. И
второ, защото винаги са се отнасяли сериозно към това, с което се занимават. Аз и моите
колеги от 84-а до 89-а година нямахме почивен ден, непрекъснато по страната — бомби,
възродителен процес, антипартийни елементи, екологически срещи, не знам какво си.
Работехме по 16 часа. За 500 лв. заплата. Сега, когато има възможност с този същия труд, със
същото напрежение, с което си свикнал и което е вътре в тебе, да живееш и да печелиш десет,
сто пъти по-добре, защо да не го правиш? Това е обяснението. А не защото някой ти е дал
парите наготово или, че Андрей Луканов ти бил помогнал… Та мен Андрей Луканов ме
уволни от Държавна сигурност!
Интервю на
Мариана Светославова
в. „168 часа“, 19–25 декември 1994 г.
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — I
Имената на 31 служители от висшия ешелон на социалистическата власт,
разследвани за корупция от Държавна сигурност, разкри таен списък, публикуван в
понеделник в „Труд“. Някои личности от този списък на Шесто заеха отговорни постове в
демократична България след 10 ноември, стана ясно от документа с гриф „Строго
секретно“, подписан през 1989 г. от шефа на Шести отдел от Шесто управление на ДС
Димитър Иванов.
Г-н Димитър Иванов откликна на покана за разговор с наш репортер на тема
„Корупцията не е от вчера“. Това той направи с уговорката, че не иска да разпространява
клюки, а да сподели богатия си професионален опит в борбата с този вид престъпление.
— Г-н Иванов, редакцията разполага с документ, озаглавен „Справка за обектите,
водени на оперативен отчет за корупция в отдел Шести на Шесто управление“. Наша
проверка потвърди автентичността на документа, който публикувахме вчера. Справката е
подписана от вас — като началник на получилия особена популярност през последните
години отдел. В нея фигурират имена на министри, депутати, висши магистрати,
бизнесмени.
— Тази справка се появи извьн архивите на МВР още през 1991 г. Съдържанието й
излезе на бял свят с един от онези вестници с малък тираж, които ги четат шпиономани,
злобари и други психопати. След това имаше опит да бъда изнудван за пари, но тъй като не
обърнах внимание на шантажистите — депутат от Ловеч и негов приятел — лидер на
„либерална формация“, всичко утихна… И сега нямам желание да ровя в миналото и съм
спокоен за него.
— Не толкова отдавна бяхте на крачка от килията заради миналото си. Не е чудно да сте
били и на крачка от някой екзекутор заради информацията, която носите в паметта си.
— Е, по едно време — през 1991–1992 г., главният военен прокурор ген. Лилко Йоцов
ми пращаше призовки за разпит на тема; „Къде е архивът на Шести отдел?“ Разпитваха ме
военни прокурори — преобразени бивши комунисти. Но те не бяха нито достатъчно
подготвени, нито достатъчно мотивирани, за да ме направят обвиняем. След време, когато го
освободиха от длъжност и остана без работа, ген. Йоцов си призна пред мен в частен
разговор, че щял да ме вкара в ареста, ако не съм бил запазил самообладание. Всъщност
въпросът не се реши само със самообладанието ми. Беше необходимо да предприема няколко
оперативни действия, които показаха на тогава управляващите, че не е в техен интерес да се
шуми около архива на Шести отдел. Бях приет дори от президента на държавата, който ме
разбра най-правилно!
— Ако шуми сега около архива на Шести отдел, „Труд“ не го прави от желание за
сензация. Обществената нетърпимост към корупцията стигна краен предел. В отчета си за
1995 година вътрешният министър Любомир Начев публично призна слабостта на МВР в
борбата с корумпираните в държавния апарат.
— Убеден съм, че сензации не са нужни. Обществото е уморено и обезверено. Толкова
помия се изля върху всички ни — и бивши, и нови, и най-нови. Журналистите помогнаха
много да изтече мръсната кръв от миналото. Пишеха, събаряйки стените на страха и кулите
на никому ненужните вече авторитети. Но дойде времето над руините да започне градеж. Тук
журналистите и вестникарските босове ще бъдат още по-необходими, ако не хабят енергията
си в безсмислени противоборства. Даже си мисля, че този, който пръв свикне да казва
„извинявай, колега“, ще спечели.
— Въпросът е, че дойде крайно време българинът да научи истината — за себе си и за
своите държавници. След толкова много лъжи, клевети и обиди той трябва да си изгради
собствено мнение, а после да удовлетвори острата си нужда от позитивизъм, от спокоен
разговор, от партньорство.
— Но не от това партньорство, което се опитваха да правят ръководители на МВР с
шефовете на новите застрахователни компании. Техният случай е описан в Библията:
„Срещнаха се и не се познаха.“
Най-острите проблеми на нацията са свързани не само с хляба и топлината. Българинът
иска да е свободен, да е заможен, да има собствена държава, която да го ограничава в
рамките на закона, но и да му помага със закона. Полицай означава чистач, най-общо
преведено от латински. И по-големи авгиеви обори от държавата ни няма.
Има си наука за социалното управление. Имаше и институт, в който работеха модерни
хора. Директорът му проф, Иван Николов, бивш политзатворник — антифашист, и основател
на Клуба за гласност и преустройство, седеше редом до д-р Желю Желев и другите
дисиденти. Наследникът му проф. Огнян Панов след разтурянето на института се върти в
Министерския съвет и на „Позитано“ 20, но, изглежда, там нямат нужда от квалификацията
му… Та МВР и Държавна сигурност бяха част от системата за социално управление в
рамките на тоталитарната държава.
— Те участваха най-активно и в репресиите…
— Те участваха най-активно не само в репресиите, но и във формирането на основните
информационни потоци, необходими за вземане на управленски решения. Държавата се
ръководеше не според настроението, хрумването или комплексираната претенциозност на
неподготвения управленец, а въз основа на богата, задълбочено анализирана и пресята от
субективизъм информация. Там, където се нарушаваше този принцип, последствията бяха
печални. В основата на личната мотивация на хората стоеше разбирането, че принадлежат
към системата, към службата, която е част от държавния механизъм. Защитата на държавата
и на държавността беше висша цел. Терминът „държавен служител“ звучеше авторитетно и
носеше удовлетворение. Затова на всички отклонения, обозначавани със събирателното
„престъпление“, се гледаше като на заболяване. Кражби, разхищения, корупция бяха
заклеймявани от всички — от пенсионера до министъра, до професионалните и масовите
организации (макар и казионни). Защото усещането беше, че като се ощети държавата,
ощетени сме всички ние.
— Не идеализирате ли миналото?
— Не, опитвам се да обясня защо в началото ви казах, че за миналото съм спокоен.
Тревожат ме настоящето и недобрите изгледи за бъдещето. Затова и се съгласявам да
отговарям на въпросите ви.
— По какъв повод е готвена справката за корумпираните сред номенклатурата?
— Тя е готвена в Шести отдел и е изпратена от мое име до отдел „Военно-
административен“ при ЦК на БКП. Разбира се, чрез ръководството на МВР. Поводът бяха
опитите на някои отговорни функционери от партията да обвинят Държавна сигурност и
респективно Шесто управление, че под лозунга за борба с корупцията и моралното
разложение в административно-управленския апарат и правозащитните органи „целят да
злепоставят верни иа партията, изпитани и заслужили кадри“. Да, но номерът не мина.
 Живков управляваше с твърда ръка и с дълбоко разбиране на интересите си. Корупцията
не беше сред нещата, които харесваше или пред които си затваряше очите. Мога да твърдя
това въз основа на личен опит. Работил съм по разработки за корупция, водени в
продължение на 20 години. От делото „Тексим“ през 1969–1970 г. до делото „Живков“ през
1990 г.
Ако преди години за някой държавен или партиен ръководител се кажеше или напишеше
открито поне една стотна от това, което сега се говори за дейците от телекомуникацията,
енергетиката или туризма например, той веднага изхвърчаше извън управленската схема.
Така се пазеше авторитетът на властта, така се създаваше психологическа несъвместимост
между понятията управление и корупция. Имаше корупция и лично облагодетелстване. Но те
не бяха практика, а резултат от морално разложение, от окончателно разпадане социалната
установка на личността. И обикновено се стигаше до следствие и сьд.
— От секретния документ с вашия подпис личи, че зам. — министри, генерални
директори, висши служители от правоохранителната система и прохождащи частни
бизнесмени са злоупотребявали с постовете си, за да си осигурят охолен живот в
социалистическата държава. В същото време талантливият българин бе потискан от
лицемерната формула на уравниловката: „По малко, но за всички.“
— Но към тези зам. — министри, генерални директори и прочие висши служители се
прилагаше формулата: оперативна разработка, следствие, съд, затвор, последващо
наблюдение след освобождаването, ако трябва — пак затвор. Зад част от тези хора стояха
големи връзки — членове на Политбюро, Министерският съвет, Тодор Живков дори, но нищо
не ги спасяваше. Така Живков пазеше себе си, но и държавата.
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — II
Необходимо уточнение:
Нерядко в живота се получава разминаване между добрите намерения и резултатите
от тяхната реализация. Струва ми се, че сме изправени (макар и частично) пред подобна
ситуация при разговора с мое участие на страниците на в. „Труд“ — под наслов
„Корупцията не е от вчера“.
Разговорът е по принцип, изразените от мен становища също имат принципиален
характер. Намесването в темата само на имена с влязла в сила присъда има илюстративен
характер. Ето защо публикуването на цялата справка беше ненужно от гледна точка на
целта на интервюто. Нещо повече — публикацията носи и допълнителна морална тежест
за онези хора, чиито имена фигурират в справката, но не са нито разследвани, нито съдени
за корупция. По отношение на тях аз нося част от тази морална тежест. И Димитър
Попов, и Илия Павлов (в чиято групировка работя вече 5 години), и Иван Славков са хора с
много ярки качества, съхранили името си и обществения си престиж независимо от
превратностите на съдбата в трудните за държавата години. Посочвам само техните
имена, защото имам преки впечатления в подкрепа на твърденията си. Вероятно и други
от посочените хора могат да изпитват чувство на незаслужена обида, но имената им са
попаднали в тази справка не по субективната воля на някои „шестаци“, а защото са били
получени оперативни данни. Проверката на тези данни е именно част от технологичния
процес на оперативната работа, за която става дума в интервюто. Всеки е невинен до
доказване на противното по установения от закона ред.
— За мнозина прозвуча изненадващо, че Шести отдел на Шесто управление е
разследвал държавни служители за корупция. Знае се, че политическите противници на
Живков са били основни обекти в разработките на Държавна сигурност.
— Разработвал съм и политически противници на Живков — от средите на БКП. Но с
течение на годините и особено след 1981 до 1989 г. динамиката на политическия живот
изместваше тежестта на оперативната работа — от желаещите да заемат мястото на Живков
към рушителите на държавността, също с партиен билет. Всичко онова, което подронваше
устоите на държавата, което противоречеше на закона и морала, МОЖЕШЕ да бъде
санкционирано. Имаше един случай на зам. — министър на промишлеността и
електрониката. Разработвахме го за злоупотреби, а той излезе хомосексуалист. Макар и
честен, го уволниха, защото изпадаше в зависимост от волята на други хора, а отговаряше за
важни производства.
Покойният голям учен проф. Иван Дуйчев по повод на разследването на зам. —
министъра на културата Емил Александров през 1983 г. каза: „Не са лоши момчета, учени са,
но нямат опит и морална устойчивост за тежестта на постовете си. Затова се корумпират“.
От тримата зам. — министри, които ръководеха подготовката на честването на 1300-
годишнината на българската държава и разполагаха със средствата, двама — Живко Попов и
Емил Александров, влязоха в затвора, а третият — Александър Фол — не. Питате ли се защо?
Защото имаше социално онаследения опит на интелектуалец и управленец — на човека,
издигнал се над личното материално благополучие.
— Това е една версия за произхода на корупцията, за психологията на корумпирания
властник. Обяснимо е, че страстното желание за бързо забогатяване затъмнява разума.
Възможностите, които дава заеманият държавен или партиен пост, са изключително
примамливи.
— Но те подвеждат. Изкушението да сложиш на възловите места свои хора и с техните
ръце да бъркаш в меда ти се струва удачно решение. Чувството обаче е измамно, защото в
лъча на прожектора си ти и само ти! Рано или късно ще плащаш.
— Предполагам, можете да подкрепите разсъждения си с примери от практиката.
— Случаят „Тексим“ е изключително показателен. Георги Найденов е от село Стрелча,
Пазарджишко. През 1944 г., едва 17-годишен, става партизанин. Смел човек. След
установяването на новата власт се оказва, че е и комбинативен. Работи в разузнаването, стига
до зам. — началник, но го влече външната търговия. През 60-те години с личната благословия
на Тодор Живков създава „Тексим“. През 1967 г. го превръща в първата икономическа
групировка з България — ИГ „Български търговски флот“. Предвестник е на създадените
след повече от две десетилетия частни икономически групировки.
— И досега е в бизнеса с успех.
— Навремето той сам си формира приходите, сам си определя разходите, сам си
присвоява и разхищава — зад гърба на държавата. Планова по форма, пазарна по съдържание
формация. Постига високи стопански и финансови резултати — двойно по-високи от тези на
конкурентните други държавни организации. Но допуска и лично облагодетелстване.
Следват разработка, следствие и съд. Те са мъчителни за всички, които участват в тях. Снети
са от длъжност кандидат-членове на Политбюро, заместник министър-председател,
министър на вътрешните работи — най-близките му хора, на които се е опирал в дейността
си. Следват 5 години затвор, лишаване от всички звания и права, помилване, а след 10
ноември и реабилитация. Но фактите остават. Чел съм интересни записи на разговори от
технически мероприятия. Шефът на Държавна сигурност ген. Григор Шопов пита Найденов
след излизането му от затвора през 1975 г.: „Георги, как можа да се подведеш?“ А той
отговаря: „Мислех, че като съм на гребена на вълната, съм недосегаем.“ В другия разговор
Славка Найденова (съпругата му, б.р.) споделя със своя позната през 1969 г.: „Ох, много
твърдо вози този мерцедес.“ Самата тя е родена в едно пазарджишко село, на 17 години е
била доброволка в Отечествената война.
— Днес с пари и най-големият престъпник може да купи свободата си. В тоталитарната
държава индулгенции не се купуваха, а се раздаваха с „връзки.“ Повечето от разработваните
в ДС за корупция и осъдени след това са били протежета на отговорни партийни и държавни
ръководители. Как надвивахте „връзките“ им?
— Имаха „връзки“ баровците. Справяхме се трудно с тях и ни награждаваха за това. Ще
ви посоча за илюстрация случаи с двама от служителите на отдела, които са на работа в МВР
и сега. Валери Пенев е помощник на главния секретар, а Кирил Христосков е в сектора по
паметници на културата. По конкретен сигнал за корупция на прокурор от Главна
прокуратура (има го в придобитата от вас справка), Христосков установил оперативен
контакт с негова колежка. Тя по лични мотиви го предала — написала доклад до градския
прокурор, той до главния. В резултат проф. Мръчков изпратил писмо до министъра на
вътрешните работи с искане Христосков да бъде уволнен. Завеждащ „Жалби“ на МВР тогава
беше Виктор Михайлов — по-късно министър. Вика ме Григор Шопов, гледа строго и пита:
„Ти знаеш ли, че нямате право да вербувате прокурорки?“ „Тъй вярно“ — отговарям. — „А
защо оперативният работник е установил контакт с тази дама?“ „Защото съм му разрешил“
— лъжа най-хладнокръвно. „Донеси ми утвърденото предложение за контакт!“ Излизам аз и
си мисля: Добре де, сега ще го напиша това предложение със задна дата. „Старецът“ ще се
направи, че не се досеща… Но как да заобиколим забраната, която води до уволнението на
Христосков и до наказание за мен. Отивам при Виктор и го питам, а той се смее. „Ти — вика
— си разрешил на оперативния работник да я вербува, защото тя му е съседка, а не в
качеството й на прокурор.“ И наистина: двамата — обектът и кандидат-агентката живееха в
един блок — на Министерството на правосъдието. Докладвам аз на другия ден. Шопов пита:
„Защо вчера не ми каза, че му е съседка?“ „Не се бях сетил за този изход — признавам му аз
— Виктор ми го подсказа.“ А Шопов все едно, че не е чул: „Добре, свободен си! Кажи на
Христосков да си гледа работата спокойно, ще отговорим на главния прокурор, че няма
нарушение.“
— Легендарно е и делото срещу генерал Стоян Хаджипенчев — съпартизанин на Тодор
Живков, негов приятел в продължение на 40 години. Разкажете нещо за работата си по него.
— Да, генералът служеше в Управлението за безопасност и охрана (УБО) като началник
служба „Квартирно-експлоатационна“. Попадна в разработката на кмета на Димитровски
район на столицата, с когото бяха направили комбинация за раздаване на жилища на свои
хора. Системата беше проста, но ефикасна за онези условия. В райсъвета имаше списъци с
нуждаещите се семейства, които се спазваха стриктно. В противен случай — лошо.
Държавен и народен контрол, Стопанска милиция, Районен комитет на партията — ще ти
извадят душата, ако дадеш жилище без ред. Но двамата бяха разрешили въпроса: кметът
урежда настанителна заповед за жилище от контингента на райсъвета, а генералът пуска
писмо, че жилището е от контингента на УБО. На прередените граждани, които се жалват, се
показва писмото, че жилището е от контингента на УБО. На проверяващите институции
също. Ген. Хаджипенчев никой не го закача, защото апартаментите от неговия контингент са
налице. И тарифата беше точно определена: за гарсониера — 1000 лв.; за двустаен — 2000
лв., за тристаен — 3000 лв. Генералът дори не беше вземал пари на ръка. Купили му
хладилник, печка, може би и телевизор. И то не за него, а за една негова „позната“…
— Говореше се, че възрастният генерал всъщност е „изгорял“ заради младата си
любовница, на която обзавеждал квартира.
— Не коментирам. Той лежа в затвора почти 5 години. Възрастен, болен, заедно с
криминалните престъпници. Накрая дори ние, които сме го вкарали, започнахме да пишем
предложения за помилване, за да не умре в затвора. Само че не го помилваха. Трябвало Т.
Живков да се намеси. Но Живков сякаш беше забравил, че има такъв приятел.!
КОРУПЦИЯТА НЕ Е ОТ ВЧЕРА — III
— Г-н Иванов, и в тоталитарно време, и днес корупцията се преследва на първо място
от оперативните работници в МВР. И тогава, и сега тези хора са потискани от политическа
намеса в работата им, от ходатайства, както и от факта, че работят за разобличаване на
престъпление, което много трудно се доказва. Не ви ли се струва обаче, че в последно време
блюстителите на закона са обезверени повече отвсякога?
— Мисля, че сегашните оперативни работници се чувстват по-зле отпреди 10 ноември,
беззащитни са. Много от необходимите предпоставки за успешна борба с корупцията
липсват. Структурата на МВР дори на хартия не е такава, каквато би трябвало да бъде. Да не
говорим, че на практика въобще не се работи. В миналото централните държавни ведомства
се обслужваха и обектово, и линейно. Икономическото управление на Държавна сигурност
(управление 04 на ДС) и Стопанската милиция работеха ръка за ръка, покриваха
информационно всички министерства, производстени и търговски обединения, финансови
институции. Редовно се получаваше информация, сортираше се, съхраняваше се с
натрупване. Оперативният състав се обучаваше — имаше учебен процес с откъсване и без
откъсване от работа. Отделно се работеше по възпитанието и контрола. Сега е царството на
недисциплинираността, прахосването на времето, липсата на морал, на субективната намеса
в работата на службите на всевъзможни политически, парламентарни и правителствени
лаици.
— За съжаление някои от тези ваши съждения се подкрепени от много полицаи
професионалисти с малък и голям стаж. Скоро един офицер от Националната служба за
сигурност заяви пред мен, че не подхващал работа по цял ден, защото разбрал, че да не
работи е най-сигурният начин да получава дълго заплатата си.
— През моя 15-годишен стаж съм извървял пътя от младши разузнавач до началник на
отдел, без да прескоча нито едно стъпало. Това беше правило при работа с кадрите. Имаше и
изключения, разбира се. Но обикновено те бяха „печални хризантеми“ по думите на един от
колоритните генерали — Боян Велинов.
— Свидетели сме на престъпност, която правозащитници коментират в безсилието си
като необходимо зло — като цена, която трябва да платим за демократизацията на
политическата система. Непосилна изглежда задачата на МВР да се пребори с корупцията,
разхищенията и злоупотребите с властта за лично облагодетелстване.
— МВР е деликатна система от гледна точка на управлението. Нужни са познания както
за общото управление на структурите, така и за управление на производствения,
технологичния процес. Агентурно-оперативната, оперативно-техническата, оперативно-
издирвателната и охранителната дейност са процеси, в резултат на които се произвежда
специфичен продукт. Вербува се агентура, експлоатират се оперативно-технически
мероприятия (т. нар. специални средства за визуален, слухов и друг контрол), опазват се
животът, сигурността и собствеността на гражданите. Това не е работа за всеки, комуто се
иска да бъде министър или голям началник в МВР.
— Изкушавам се да споменем имена на МВР-шефове от последните години, за чиято
некомпетентност са разпространяват вицове от техните собствени подчинени.
— В тази връзка си спомням генерал Атанас Семерджиев — голям познавач на военната
система и на нейното управление. Някой реши, че може от началник на Генералния щаб да го
направи министър на вътрешните работи. Именно Семерджиев попитал помощниците си не
може ли това, което му докладват, да бъде отразявано графично в таблица с квадратчета —
така, както в армията. Но методите и средствата на оперативната работа се различават от
технологията на командно-щабната дейност.
— Не мислите ли, че освен познания за технологичния процес в МВР е нужен характер,
чиста съвест и лична смелост.
— Да си топполицай не е като да си добър музикант или спортист. Едно време имаше
увлечение в службите за сигурност да се назначават изявени спортисти от „Левски —
Спартак“ след приключване на спортно-състезателната им дейност. Голямо мъчение беше за
тях… Конфузни ситуации… А ръководителят в МВР-системата действително трябва да бъде
мъж, да има смело сърце и лична доблест. Да стои като колос зад подчинените си. Тогава и
те ще са мотивирани за работа. В МВР може да има политически лица за министри. Но пред
тях трябва да стоят силни професионалисти. Само към 10 ноември, без да се връщаме по-
назад, имаше имена, които звучаха като класическа музика в сравнение с дрънченето на
сегашния читалищен оркестър. Генералите Григор Шопов, Иван Димитров, Петър Стоянов,
Аначков, Младенов, Чергеланов, Сава Джендов, редица началници на окръжни управления
бяха силни и отговорни за действията си хора.
— Не смятате ли, че и това съзвездие от МВР— шефове ще помръкне, ако стъпи върху
разбития след 10 ноември агентурен апарат?
— Да, думата агент беше превърната през последните няколко години в ругатня. На мен
и навремето не ми харесваше това понятие, защото ми звучеше по фашистки. Но въпросът е
какво съдържание се влага в него, а не как го наричаме: секретен сътрудник, оперативен
работник на обществени начала…
— …доносник, доверено лице…
— …или на професионален жаргон 39–00 — по-номера на министерската заповед I
3900/1974 г., с която се регламентираше дейността по изучаването, подбора, вербовката,
обучението, възпитанието и проверката на агентурния апарат. Този апарат беше целенасочено
и хладнокръдно разбит. Добре, при прехода към демокрация падат и невинни жертви. Но
защо не се възстановява? Не всичко е окончателно изгоряло. Тук е голямата отговорност на
днешния МВР-екип. За разлика от повечето от предшествениците си в последните години
сегашните секретари на МВР познават добре технологичния процес, но не са колосите зад
гърба на подчинените си. Те гледат нагоре — към върха на властта, а по-рядко към нивото на
оперативната работа, която е мътна и дълбока вода и всекидневно поглъща невинни жертви.
Дава ли си сметка някой колко живота не биха били отнети, колко имущество не би било
погубено, ако Министерството на вътрешните работи и централните му служби се
управляваха от мъже на действието и отговорността, а не от „теоретизиращи
професионали“. Тук не включвам тези, които не са нито професионалисти, нито теоретици,
а са шутове.
— Не бива да забравяме обаче, че състоянието на МВР е функция от общото състояние
на обществото и на управляващата политическа сила.
— Работата, която предстои на МВР, е ясна. Просто трябва да изключат от условията на
играта сервилността, личната преданост, празнодумството и всичко ще си дойде на мястото.
Защото традиции и опит има, хората са живи и здрави, нужно е да им се каже: „Хайде,
момчета, било, каквото било, тази държава е и наша. Преглътнете обидата, изхвърлете от
душите си политическите пристрастия и действайте!“ Ние вече сме в състоянието на онзи
командир, който на Волоколамското шосе, умирайки, казал: „Голяма е Русия, но няма накъде
да се отстъпва, зад нас е Москва.“ Свърши се мястото ни за отстъпление в борбата с
престъпността. Сега или никога. Отговорността е персонална до най-високо държавно ниво.
Интервю на
Анна Заркова,
в. „Труд“, 6, 7 и 8 февруари 1996 г.
10 НОЕМВРИ — ЗАКОНОМЕРНА ПРОМЯНА
— Къде бяхте в навечерието на 10 ноември?
— В София. Току-що се бях върнал от командировка в Испания. Бях отсъствал около 20
дни от страната и когато се прибрах на 25 октомври, моят заместник в Шести отдел каза
сякаш между другото, че дълго отлаганият пленум на ЦК на БКП вероятно ще се проведе
между 5 и 10 ноември. Знаеше се, че на него може да се потърси разделение на двата поста
на Тодор Живков. Той да сдаде партийния пост на друг деец и да остане само председател на
Държавния съвет — нещо като представителна длъжност. Като че ли никой не очакваше
драматичното развитие на пленума, въпреки че характерът на работата в отдела беше такъв,
че получавахме информация, която други нямаха. Имаше напрежение в отношенията между
Политбюро и съветското посолство. Нашата помощ не се искаше, нещата течеха на
политическо равнище. След 10 ноември чух слухове, че VI управление и УБО се били
ангажирали със защита на Живков — с въоръжена сила, с танкове. Това не отговаря на
истината. В България промяната стана под влияние на промените в Европа и в Съветския
съюз, но и в резултат от активността на Клуба за гласност и преустройство, председател на
който беше Желю Желев, „Екогласност“ и различните неформални организации, на личните
ангажименти на американския посланик Сол Полански, на френския дипломат Ив Манвил,
на представители на западногерманското посолство, на голямата активност на други
дипломати, а и не само дипломати.
— Върху вас (като началник на Шести отдел сте наблюдавали висшата номенклатура)
оказван ли е натиск при взимане на решения?
— Аз не съм бил свободен при взиманите от мен решения. Моята дейност се
наблюдаваше пряко от зам. — началника на VI управление ген. Боян Велинов и от първия
зам. — министър на вътрешните работи ген. Григор Шопов. Аз не съм имал често
възможност да взимам самостоятелни решения. Разбиранията ми, моят политически морал и
политическа съвест обаче са ми помагали да формирам и да подготвям решенията на
ръководството в една или в друга област. Тези решения са засягали дейци, главно по
проблемите на корупцията в административно-управленския апарат и в правозащитната
система. Това беше една от основните дейности на Шести отдел. Шефовете не обичаха да се
ангажират със становища по отношение на лица, уличени в корупция, тъй като нивото, на
което се намираха, щеше да ги доведе до пряк сблъсък с покровителите на тези лица или със
самите тях, когато те са във висшия ешелон. И затова проблемите на корупцията аз движех на
по-ниско ниво, но по-самостоятелно.
— Спираха ли ви понякога „отгоре“?
— Имаше случаи, свързани с Министерството на вътрешната търговия, с Главна
дирекция „Местна промишленост и битови услуги“, с Футболния съюз (Не е тайна, че имаше
много запалянковци във висшия ешелон на властта, ангажирани страстно с футбола — и
Милко Балев (запалянко на ЦСКА), и Борис Велчев (на Левски)). Имаше и по-сериозни
случаи на корупция на бившите зам. — министри Живко Попов, Емил Александров и др.
Покрай техните дела излязоха случаи на корупция на по-отговорни лица, но явно имаше
политическо решение — ограничаване на обхвата на санкциите, на съдебните присъди върху
определен кръг лица, за които беше преценено, че са най-виновни. Тази преценка беше
извършвана, общо взето, субективно в Политбюро.
 — В книгата си „Противопоставянето“ посочвате случай на зам. — министър на
електрониката, разследван за корупция, но отстранен от поста си поради хомосексуализъм.
Преследваха ли се хомосексуалистите?
— Повечето от обектите (това е оперативен термин), разработвани за корупция, бяха
необуздани мъжкари и пиячи. Благоденствието и охолството, което им даваха парите,
спечелени от корупция, нямаше как да се реализират безопасно освен чрез пиене и жени. Не
можеха да си направят къща на четири етажа, тъй като партийното ръководство веднага ще
ги пита: „Ало, къде отиваш!?“ По отношение на сексуалните отклонения се действаше
внимателно, но твърдо. Уличените се отстраняваха без скандал, търсеше се благовиден повод.
— Каква е истината и легендата за дейността ви през онзи период?
— Аз не зная доколко има легенда. По-скоро биографията ми е обект на неверни
твърдения и измислици, което се дължи на недостатъчна обществена прозрачност.
Развитието ми е обичайно за млад човек от времето на 70-те и 80-те години, който е търсил
пълноценна личностна изява и се е стремял с почтени средства към нея. Извървял сьм пътя
от разузнавач до началник-отдел. Не исках да напусна системата на МВР, но бях
принудително отстранен оттам по времето на министър-председателя Андрей Луканов. Аз го
уважавах за това, че той беше изключително способен човек, който 30 години се е готвил да
участва в държавното управление, но тогава сгреши.
— Твърдят, че Луканов предчувствал смъртта си?
— Аз се видях с него два дни преди смъртта му в Плевен, където той имаше
предизборна среща, вечеряхме. Той беше изключително весел. Разказваше случки за дядо си
Тодор Луканов и за Димитър Благоев, неща от семеен порядък, които даже минават за
интимни, така че нямаше такова предчувствие.
— Как оценявате мълвата, че Луканов управлявал със силата на досиетата?
— Луканов нямаше вкус към тайните операции. Той не можеше и да ги провежда.
Луканов винаги е бил от светлата страна на живота. На тъмно той не се чувстваше добре.
Затова не успя да пребори Жан Виденов в продължение на година, макар че определено
искаше това, не успя да проведе нито една подмолна акция срещу него. Просто хората, които
нямаха държавническия опит и ерудицията на Луканов, искаха да го принизят, като във всяко
лошо нещо замесваха неговото име.
— Видели сте тъмната страна на живота. Какво светло нещо очаквате днес?
— С голямо разочарование приемам задълбочаващата се криза в обществото, намерила
последен израз в поведението на управляващия екип в резултатите от последните избори. До
всичко това доведе управлението на една партия, с която аз съм бил свързан през целия си
живот. А иначе се стремя с работата си в сферата на частното предприемачество да бъда
обществено ангажиран и моята бизнесдейност да бъде социално ориентирана.
Интервю на
Весела Коцева,
в. „Нощен труд“, 11–12 ноември 1996 г.
АГЕНТИ, ДЕЛА, ИЛЮЗИИ
— Защо вече 2 години отказвате интервю на в. „24 часа“, а давате само на някои
вестници?
— Защото темите, по които ме пита вестникът ви, не са актуални за момента — моето
пребиваване в ДС и в „Мултигруп“. Ако ме бяхте питали за сегашната ми работа, щях да
говоря.
— Сега обаче има повод да ви питаме за миналото — ще отварят досиетата. Как гледате
на това?
— Темата за досиетата е част от технологията на агентурно-оперативната работа в МВР.
— Преди или сега?
— И преди, и сега, и в България, и във всички страни по света. Основен принцип, на
който се подчинява технологията, е секретността и конспиративността. Т. е. тези досиета
съставляват един информационен масив от закрит тип. Боравенето с него се регламентира от
специални нормативни документи, различни от нормативните документи за публичните
архиви. Ето защо нарушаването на този основополагащ принцип за секретност и
конспиративност е поемане на сериозен политически, нравствен и личен риск.
— А не е ли най-големият риск в това, че част от досиетата са унищожени? От
правителството официално съобщиха, че от 279 704 дела на ДС са унищожени 132 581. Как е
станало това, кога, защо?
— Образуването, съхраняването и унищожаването на оперативните дела се
регламентира от нормативни документи на министъра на вътрешните работи. Ако
унищожаването на половината или на всички дела не нарушава тези нормативни документи,
това действие не е укоримо от гледна точка на закона и морала. Тоест изнесените цифри за
брой унищожени досиета сами по себе си не означават нищо, а само създават напрежение и
възможност за инсинуации.
— Искате да кажете, че може би не е страшно, че половината дела са унищожени?
— Не, тъй като са образувани по конкретен повод. Когато той отпадне или се
обезсмисли тяхното съществуване, те се унищожават по регламентирания в МВР ред.
— Дали има унищожени не по установения ред дела на постоянни сътрудници на ДС?
— Постоянни сътрудници няма. Агентът не е цвят на кожата, с който си се родил и
оставаш такъв до края на живота си. Агентът е временно състояние на личността. Временен
ангажимент.
А делата са два вида. Първият е на лицата, които са разработвани, т. е. по тогавашните
закони са извършили нарушение. Вторият вид дела са на сътрудници (агенти), които помагат
на службите за разкриване, предотвратяване и пресичане на престъпления. Първичен е
закононарушителят, обектът. А сътрудникът, агентът, се вербува впоследствие за работа по
този обект. Агентура въобще, по принцип, не се вербува, а винаги конкретно. Оттук и моето
опасение, че със задна дата се опитваме да оценяваме една законова, политическа и
нравствена ситуация, която е била съвсем различна от настоящата.
— Министрите на вътрешните работи от БСП и СДС през последните години дали не са
могли да прочистят избрани дела според партийните си интереси?
— Разбира се, че са могли. Въпрос на морал и професионализъм.
— Значи при предстоящото отваряне на досиетата ще пострадат най-много малките
партии, които не са имали достъп до МВР и не са могли да си прочистят досиетата?
— Лошото не е, че липсват определени дела, защото тяхното унищожение е било текуща
практика. Неправилен е подходът в проектозакона за досиетата — тотално разсекретяване и
прочит на секретните архиви. Задачите, които си поставя това мероприятие, е да се отнеме
възможността за политически шантаж и изнудване на висши длъжностни лица в държавата.
Този проблем може да се реши в съвсем конкретен личностен план.
— Как?
— Всяко длъжностно лице от определено ниво нагоре, за което се приема, че е важно за
държавата, се проверява по оперативния отчет. Това е термин, който означава, че ако в архива
има материали за него, те ще излязат.
— Ами ако агентът е още действащ? Нали материалите за него не са в архив и няма да
излязат?
— Няма, защото за действащите агенти делата са в съответната служба, която го
ръководи. Но в архива има картон, отметка, че това лице е действащ агент и документите за
него са в еди-коя си служба.
Този начин на проверка само за определени лица ще предпази архива на МВР, който е
важен за националната сигурност, от ръцете и очите на некомпетентни и недоброжелателни
политици на власт. Имаме примера от предишното управление на СДС как некомпетентно се
нанесоха поражения в армия, дипломация и т. н. Стига сме рушили, време е за съзидание.
— Какво стана с делата на Шесто управление, което беше разтурено? Доколкото е
известно, там са работили близо 300 човека, а всеки от тях е имал поне по 10 сътрудници.
Вече е казано в печата, че много дела са унищожени.
— Да. Закриването на Шесто съвпадна с цялостната реорганизация на ДС. Бяха
разформировани и останалите контраразузнавателни управления — Второ и Четвърто — и
от трите беше създадена Национална служба за защита на конституцията, която по-късно се
преименува в Национална служба за сигурност.
— А с делата какво стана?
— Тогава излезе заповед, парафирана от министъра ген. Атанас Семерджиев, която е
известна. Според нея по преценка на отделните служби в тези 3 управления делата се
унищожават, а част от тях се свалиха в архива.
— Значи унищожаването е било по заповед?
— Да. Което не е нищо извън нормалния ред за работа с архивни материали. Вероятно,
ако ген. Семерджиев е знаел, че след 7 години тези дела ще бъдат толкова важни за
обществото, би заповядал да се съхранят. Известна е неговата слабост към мемоаристиката.
— Значи за някои агенти няма дела (досиета), а други ще бъдат компрометирани?
— Точно така.
— Но не остава ли някаква следа в архива, дори ако е унищожено делото?
— Има. Картонче по образец. Ако е унищожено и то по-късно, остава запис в регистъра
(дневник) на агентурата. Унищожавани са дела не само на агенти, но и на обекти. Значи за
много хора, разработвани и следени, също нямa да има следа в архивите, че са били
наблюдавани. Сега някои няма да могат да се пишат герои и репресирани. Има една
нерегламентирана в документите практика. За някои от ценните сътрудници не са правени
агентурни дела, а са им образувани дела на обекти. Все едно, че са разработвани от ДС. Ако
някои хора имат досиета на разработвани, това въобще не означава, че този човек не е бил
агент.
 — Може ли някой да е бил воден за агент, без да знае и без да е писал сведения?
— Може. От много хора е черпена оперативна информация „на тъмно“.
— Какво значи това?
— Поради естеството на заеманата административна длъжност от лицето той
контактува официално с хора от службите на ДС. За всеки такъв разговор обаче
оперативният работник пише докладна записка и я слага в папка. Тези хора не са агенти в
класическия смисъл на думата, а са доверени лица, означавани в документите с инициали Д.
Л. Срещите с тях стават на официални места. Те не пишат писмени сведения, нямат
псевдоним, често не живеят със съзнанието, че с нещо сътрудничат на спецслужбите. По
принцип техните дела би трябвало да са унищожени със заповедта на ген. Семерджиев, но е
възможно някои да са останали.
— В делото (досието) на обекта на спецслужбите съдържат ли се сведенията за него от
агентите?
— Съдържат се машинописни преписи от сведения на агенти или от докладни записки
на срещи с доверени лица, които засягат обекта.
— Значи някои хора, които са били разработвани, ако получат достъп до досието си,
могат да видят кой е писал срещу тях т. нар. доноси или сведения?
— Могат да видят псевдоним и да се ориентират по фактите в сведението. Но може да
станат грешки и обектът да се усъмни в невинен човек.
— Какво ще стане, ако някоя известна личност, дългогодишен сътрудник на ДС, остане
чист при разсекретяването на досиетата? Тоест, ако неговото е унищожено. Бивши хора от
службите ще се обадят ли? Ще представят ли доказателства, че въпросният човек е бил
агент?
— Това е изключено. Офицерският морал не позволява такова нещо.
— Значи по този начин ще помогнете на една манипулация?
— Въпросът е несъстоятелен. Защото самото разсекретяване противоречи на
нормативната уредба и на морала. Но по законите на физиката всяко действие има равно по
сила и обратно по-посока противодействие. Не е изключено някакво противодействие.
Интервю на
Иван Бакалов,
в. „24 часа“, 14 юни 1997 г
АКО БЯХМЕ ЗАПАЗИЛИ АГЕНТИТЕ!
— Г-н Иванов, подкрепяте ли идеята на управляващите за разсекретяване на досиетата?
— Позицията на правителството за прозрачност на миналото и настоящето на възловите
личности в държавата е разбираема. И Иван Костов, и Богомил Бонев са хора с управленски
опит в новите демократични условия. Те гастролират във властта за втори път. Затова сега
могат да избягнат грешките, които са допуснати през 1992 г. Това е причината, поради която
те сега с бързи темпове се захванаха за неща, които трябваше да свърши кабинетът
„Виденов“. Подкрепям активността им. Разбирам колко е важно да се доведе докрай борбата
с организираната престъпност, с контрабандата, с корупцията, с вредния политически
лобизъм, който много често е политически рекет. Наред с това, в редица случаи
многословието надхвърля реалните действия. Един от конкретните примери е този с
досиетата.
— Защо сте противник на разсекретяването им?
— Ще спомена само някои от съображенията си. Очакванията няма да бъдат оправдани.
Ще бъдат дискредитирани много хора без вина. Ще се нарушат професионални принципи,
ще се засегне технологията на оперативната работа. Бих казал нещо повече — в редица
случаи досиетата ще изиграят ролята на бумеранг и ще се обърнат срещу тези, които ги
отварят. Като спазвам принципите на секретност и конспиративност, ще спомена, че
отварянето на досиетата може да засегне много сериозно едни от важните хора в
управляващата коалиция, на когото тя много разчита.
— Възможно ли е вече да са прочистени досиетата на някои важни персони?
— Възможно е управляващите да мислят, че са изчистени досиетата и това да им дава
някакво измамно спокойствие. Вицепремиерът Веселин Методиев не е специалист по темата
досиета. Оперативните архиви имат своя специфика. Много хора, които са работили в архива
на МВР, и днес са живи и здрави. Те са историците и статистиците на темата досиета, а не
случайните чиновници. Така че заличаването на следи изцяло не е възможно.
— Но ако писмените документи са унищожени, живият свидетел ще бъде ли достатъчно
доказателство за сътрудничеството на определен човек в специалните служби?
— Архивът на МВР се състои от няколко обособени една от друга части. Документални
данни за едно и също лице могат да съществуват в различните части на този архив. И когато
се унищожат работното и личното дело на сътрудник „Петров“, данни за него продължават да
съществуват в другите картотеки. Говоря за документациите на „Задгранични паспорти“, на
КПП-тата, на РУ към Генералния щаб, на Националната разузнавателна служба, на
оперативния отдел на Националната служба за охрана, които в последните години са извън
МВР. Ще дам пример с досието на Христо Иванов от Бизнесблока. Днес то не съществува, но
преди няколко години беше публикувана неговата декларация като агент „Александър“. От
проверката, която се направи тогава, се оказа, че декларацията е взета от паспортната му
преписка. Много такива изненади могат да се появят.
— Възможно ли е фалшифициране на определени досиета?
— Това е непрофесионален похват. Може да бъде направено досие на агент, но вътре
трябва да има няколко компонента, които веднага изключват фалшификата. На първо място е
нужна саморъчно написана декларация за сътрудничество, съхранявана в личното му дело. В
работните дела на сътрудниците пък се прилагат ръкописните им сведения. Една
графологична експертиза веднага може да установи истината. Така че фалшифициране на
досие с абсолютна степен на достоверност не може да бъде направено. Могат обаче да се
правят инсинуации. И тук ще кажа, че депутатите и обществеността не са наясно за какво
става дума.
Ще дам още един пример. Много се говореше за досиетата на Шесто управление. След
това Цвятко Цветков и Бриго Аспарухов публично обясниха, че политически задачи са
изпълнявали всички управления. Когато например възникна проблемът с бомбените атентати
от страна на български граждани от турски произход през 1984 и 1985 г., всички управления
работеха на равна нога. Бяха сформирани десетки смесени оперативни групи от
представители на всички служби. Много сегашни служители, включително и министър
Богомил Бонев, са участвали. Цялата агентура на МВР беше впрегната в решаването на този
проблем. И той беше решен за година и половина. И сега има атентати срещу Илия Павлов,
убийството на Андрей Лукнов, взривената кола на Васил Божков, убийството на Васил
Илиев, на доц. Цветан Цветанов… Ако имаше агентурен апарат и не беше нарушена
технологията на оперативната работа, тези убийства щяха да са разкрити.
— Трябва ли да се разсекретяват досиетата на хора, които работят в
контраразузнаването и във външното разузнаване?
— На първо място не всички хора в България имат досиета. Управляващите сега говорят,
че могат да бъдат отворени 250 000 досиета, а всъщност става дума за 250 000 архивни
единици. В повече от половината от тях няма да има нищо съществено. Защото те касаят
служебни, бюрократични, организационни проблеми. С отварянето на досиетата ще се
разкрият тайни, свързани с вътрешнополитическия живот в страната. Ще открием хора,
които са подпомагали изпълнителната власт в рамките на тоталитарната държава. Добре, но
как стой въпросът с външната политика, с архива на МВнР? Защо днес не ни интересува кой
е сътрудничил на чужда държава? А военностратегическите тайни, които са в архива на
Министерството на отбраната? Знаем ли например кой за кого работи сега в Генералния
щаб? Служителите му ходят на обучение в Брюксел, в САЩ, участват в съвместни маневри.
Търсим хората, които са работили за Москва, а какви са отношенията ни сега с Европейския
съюз и Щатите? Всяка година във Франция, Италия, Германия, Израел има разкрити или
осъдени за шпионаж в полза на съюзна държава. А ние тук говорим за досието на Пешо,
който написал срещу Гошо. Какво значение има колко депутати от коя трупа ще бъдат
рзконспирирани. Това нищо не решава.
— Затова ли сте против отварянето на досиетата?
— Разбирам мотивите и упоритостта на премиера Костов, но забелязвам и
въздържаността на професионалиста Богомил Бонев по този въпрос. Убеден съм, че въпреки
добрите намерения резултатът няма да е положителен. Това е една от мините, която в
комбинация с още нещо може да доведе до правителствена и парламентарна криза.
Защото обществото се умори да бъде обиждано. Умори се от негативизъм, от
безнадеждност. Хората живеят в страхови шок, че ще им кажат: колата ти се счупи, обраха ти
жилището, жена ти има любовник, синът ти е наркоман, а сега пък се разкри, че тъщата ти е
егент, поради което си неблагонадежден гражданин.
Интервю на
Неда Попова,
в. „Стандарт“, 28 юни 1997 г.
АРХИВЪТ НА ШЕСТИ ОТДЕЛ БЕ ПРОЧИСТЕН ПРЕДИ
ДЕСЕТИ
„От VI отдел на Шесто управление ние сме получили през 1991 година общо четири
чувала документи“, каза в интервю пред „Труд“ шефът на служба „Архив“ в МВР полк.
Серафим Стойков. Той обвини бившия началник на Шести отдел Димитър Иванов в
професионална „грешка“, тъй като публично ползвал секретна информация, която липсвала
в днешните архивни сейфове на МВР. „Крайно време е някой от отговорните за онова време
хора да каже истината за това, какво се случи с действителното архивно стопанство на
ДС“, настоява полк. Стойков. В три последователни броя „Труд“ ще даде думата и на
последния шеф на прословутия VI отдел към Шесто управление на ДС Димитър Иванов.
— Как ще отговорите, г-н Иванов, на твърденията на началника на отдел „Архив“ към
МВР полк. Стойков, че липсва архивът на Шести отдел на ДС?
— Твърденията на г-н началника не отговарят на истината. Това е най-силният ми
аргумент. Аз съм бил офицер от Държавна сигурност в продължение на 15 години, други 4
съм обучаван във Висшия институт на МВР. Така че и на теория, и на практика съм
професионалист. Зная правилата на играта и няма да ги наруша. Каквото имаше да казвам за
„архива“, съм го казал на компетентните органи — следствие, прокуратура, президент, още
през 1991–1992 година. Последно написах докладна записка до министър Бонев преди
няколко дни.
— Какво му написахте и в качеството си на какъв, след като вече не сте в системата на
МВР?
— Изпълних задължението си към Министерството като бивш служител. Макар че са
изминали години от моето освобождаване, не съм се дезангажирал. Независимо коя
политическа сила управлява, аз съм съдействал за решаване на редица професионални
проблеми. Разчитах, че след моята докладна свободните съчинения на МВР архивистите ще
секнат, но явно с „големите търсачи на истината“ и министърът не може да се справи.
— И все пак къде е архивът на Шести отдел?
— Архивът на VI отдел при Шесто управление на ДС не е съществувал в научния смисъл
на думата. Характерът на работата на този отдел — борба с прояви на антипартийна
дейност, корупция и разложение сред висшите етажи на властта, опазване на културното
наследство на нацията, което разхищаваха отговорни хора, налагаше материалите да се
съхраняват в отдела, а не в централизирания архив. Така се предотвратяваше изтичане на
информация по посока на високопоставените ни клиенти. Представете си например, че
сегашният началник на „Архива“, който по мое време беше значително по-младши, разбере,
че за някои от силните на деня се събира информация, какво ще направи? На пресата не
може да го съобщи, както сега си позволява да говори свободно, защото ще си има работа с
военния прокурор. Но можеше да го съобщи тайно, „на ухо“ на заинтересувани
ръководители, а това ще навреди на работата.
Така с течение на годините в отдела се беше натрупал информационен масив,
съхраняван по всички изисквания на нормативната уредба, който вече „тежеше“. Под
влияние на „перестройката“ през януари 1989 година направихме комисия от пет души и до
май всичко от „политическата част“ на архива беше прочистено, описано, утвърдено от ген.
Григор Шопов и след това изгорено. Другата част на архива остана. Около 10 ноември и
малко след това, когато вече се разбра, че мен не ме искат на работа в новите структури,
архивът на Шести отдел отиде с част от оперативните работници в Националната служба за
защита на конституцията, което сега никой не отрича. Не съм си позволявал да публикувам
секретни материали, нито да злепоставям когото и да било. Правил съм го, както и сега, само
за да предотвратя или да отговоря на лъжа, клевета, инсинуация.
— Добре, но около дебата по Закона за отварянето на досиетата много хора си задават
въпроса какво наложи създаването на Шесто управление към ДС? Кога стана това?
— През 1968 г. Тя е особена година за развитието на органите на сигурността в целия
Източен блок. Две събития повлияват за преосмислянето на цялостната работа в тази насока.
Едното са студентските протести в Париж през май. Тогава френската комунистическа
партия успява да ги оглави и да постави под контрол мащабните студентски вълнения в цяла
Франция. Техните искания са демократично левичарски — за повече свобода на словото, за
право на обучение, за социална защита. Приема се, че тези събития са потвърждение на
тезата за неспирния възход на комунистическата идеология и за развитие на процесите в
полза на социализма в световен мащаб. Разбира се, по-късно се оказва, че тези вълнения
имат чисто вътрешен характер на недоволство от управлението. Интелектуалци от
Московския, Софийския и други университети обаче започват да говорят, че това е начинът,
по който могат да се защитават и техните искания пред собствените им правителства.
Второто събитие е агресията в Чехословакия и по— скоро причините за нея — отново
надигането на интелектуалци в Полша, в Чехия, в ГДР. През 1968 година в България се
провежда Световен фестивал на младежта и студентите и по неговите канали у нас навлизат
пропагандна литература, музикални касети, начин на поведение и обличане. Тогава се
решава, че трябва да се активизира самостоятелна служба към Държавна сигурност, която да
противостои на тази „идеологическа диверсия“. Това се съгласува с Москва, а може би става
и по нейно нареждане, нямам конкретна информация.
— Как беше структурирано Шесто управление?
— Шесто управление в края на периода имаше 10 отдела, докато в началото са само 6.
Първи отдел се занимаваше с художественотворческата интелигенция (творчески съюзи,
вестници, радио и телевизия, театри, киноцентъра), втори — с младежта и спорта (от ЦК на
ДКМС до федерацията по футбол), трети — с проблемите на религията и сектите, проявите
на национализъм: македонски, сръбски, арменски, румънски, цигански, еврейски. Четвърти
отдел беше турският. Предмет на неговата дейност не бяха турците, които шпионират в полза
на Турция, с това се занимаваше Второ главно управление, а с проявите на турски
национализъм, с опитите за създаване на групи, организации, писане на позиви с
антибългарска насоченост — всичко което засягаше българската принадлежност на
мюсюлманите. В този отдел се формираха много добри специалисти и не случайно част от
турската интелигенция му сътрудничеше. Пети отдел наблюдаваше кадрите на бившите
буржоазни партии и различни фашистки организации, както и бивши царски и полицейски
военни офицери. Седми отдел се занимаваше с терора, нелегални бягства зад граница и
методическото ръководство на затворите и трудововъзпитателните общежития. Осми отдел
бе анализ и информация на всички тези дейности. Девети наблюдаваше чуждестранните
студенти и специализанти в България, включително членове на екстремистки и левичарски
организации. През 1986–1987 година се обособи самостоятелно антитерористично звено,
Направление „Т“, което бе оглавено от ген. Сава Джендов — това беше 10-я отдел. Общият
състав на Шесто управление бе около 250–300 души. В 28-те окръжни управления на МВР,
сега регионални дирекции, имаше отделения от 5-10 оперативни работници, които работеха
по „Шеста линия“.
Интервю на
Валерия Велева,
в. „Труд“, 27.08.1997 г.

The LasT Survivors - viper, 2018

ЗА ДЕЙНОСТТА НА ШЕСТИ ОТДЕЛ В ШЕСТО
УПРАВЛЕНИЕ
— Кое наложи обособяването на Шести отдел към Шесто управление на ДС, г-н
Иванов?
— Шести отдел е създаден преди Шесто управление. Бил е 13-и отдел в рамките на
Второ главно управление още през 1965 година. Повод за създаването му е активизирането на
„левите китайски ревизионисти“, които се противопоставят на основните идеологически
постановки, налагани от съветското партийно ръководство. Първите групи от недоволни
партийни функционери се появяват още през 1962 година в София, Перник. Това са честни,
но недостатъчно подготвени в политическо отношение хора, участници във въоръжената
борба, за които начинът за разрешаването на даден спор е оръжието. От гледна точка на
Наказателния кодекс и на Държавна сигурност се комбинират две престъпни деяния —
несъгласие със съществуващия държавен строй и опит за терор. Но понеже това са стари
партийни кадри, се приема, че не може един партизански командир да бъде арестуван както
бивш царски офицер. Затова техните случаи трябва да се работят отделно от останалите,
така че да не се разчуе, че в партията има несъгласни с линията й, защото това подронва
единството й. Когато през 1965 година се получава сигнал за най-голямата такава
организация, „Заговорът на Горуня“, се оформя 13-и отдел на Второ главно управление.
Случаят „Горуня“ е приключен много бързо. Просто организацията им не е била добра,
разпрострели са се на широка основа, привлекли са хора, които не са били убедени в делото
и естествено започва да изтича информация. За два-три месеца групата е смачкана, някои са
осъдени, а Горуня се самоубива.
— Самоубива ли се или го самоубиват?
— Самоубива се. В дома на Горуня е имало подслушвателна уредба. Чули са как се
застрелва още преди да влязат. Освен това има и писмо. Независимо от спекулациите, този
въпрос е изчистен. Продължението на „Горуня“ е през 1968 година, когато възниква втори
заговор от неразкритите остатъци на тази организация. За разлика от първата група, в новата
има и военно, и цивилно крило. Начело са Борис Темков и Михаил Докторов — журналисти.
И тогава, през 1968 година, след като се създава Шесто управление, преместват 13-и
отдел на Второ главно в Шесто, тъй като неговият обсег също е идеологическата работа, и
той става Шести отдел.
През цялото това време всички парливи партийни въпроси се изместваха на заден план.
Още повече че през 80-те години Живков започна да води една много хитра политика — да
критикува остро недъзите на системата, грешките на управлението, често се освобождаваше
от хора от собственото си обкръжение, като ги набеждаваше в различни грехове. Разбира се,
за да запази своята власт и авторитет. Това до голяма степен обърка и деморализира нашия
контингент.
— Размиваше се образът на врага, така ли?
— Да. Това, което дотогава се шушукаше по кръчмите, Живков вече го казваше от
трибуната, пишеше го в „Работническо дело“. Срещу какво да се протестира? Постепенно
идеологическите прояви започнаха да намаляват и останаха само личните вражди,
кариеристичните подбуди и т. н. И тогава започнахме активна работа срещу проявите на
корупция в административно-управленския апарат. Началото бе поставено през 1981 година.
Дотогава имаше само отделни разработки — „Тексим“, „Кинтекс“, „Сингапурският лъв“
Станчо Станчев, „ген. Петър Евстатиев“ и др.
— Кой ви нареди да следите представителите на административно-управленския
апарат?
— Започна се естествено. От агентурата пристигаха данни, информацията идваше по
каналния ред. Началникът или казваше: „Не се занимавай с глупости“, или пишеше:
„Интересно е. Да се разшири и конкретизира информацията“. И ние започвахме работа. Но
основният човек, който даде ход на тези неща, беше Григор Шопов, тогава първи зам. —
министър на вътрешните работи и отговарящ за Държавна сигурност. В продължение на 20
години той беше неоспоримият авторитет в министерството: фигура с уникална памет, с
изключителни психофизически качества. Много спокоен, уравновесен, толерантен. Никога
не си изпускаше нервите. Той докрай остана верен на Живков и на „Априлската линия“ на
БКП. А от друга страна бе човек, който се раздвояваше, който постоянно търсеше
справедливостта.
— Занимавахте ли се с корупцията в кръга около Живков?
— Занимавахме се. Имаше обособено малко звено под мое ръководство.
— До какво ниво работехте?
— До най-високото.
— До самия Живков?
— Не пряко до него самия, но до сина му Володя, до Иван Славков, до внуците му
Евгения и Тодор, снахата Маруся и тяхното близко обкръжение.
— Тази информация стигаше ли до Живков?
— Не съм сигурен какво е стигало, защото минаваше през началника на УБО ген. Илия
Кашев.
— Има версия, че ген. Кашев се е самоубил, след като е разбрал за прехвърляне на пари
по сметки на семейството в чужбина. Така ли е?
— Не, има друга версия, която е разновидност на тази, но в нея не става дума за пари.
По принцип в тоталитарните системи главата на държавата и партията живее в обособена,
стерилна среда. Той е отделен от нормални контакти с обществото и това се осъществява
главно от Управлението за безопасност и охрана. Началникът на тази служба е
неофициалната връзка на държавния глава с останалия свят. Той може да определя и ритъма,
и начина на живот, бита дори, семейните контакти.
УБО нямаха силно оперативно звено и ползваха нас, Шести отдел, в отделни моменти.
Така че с Кашев сме работили по проблеми на обкръжението на Живков. Той знаеше всичко.
При него не можеше да има изненада за това какво правят хората около Първия. Кашев
контролираше и всички финансово-стопански въпроси. Живков нито имаше влог, нито
можеше отнякъде да изтегли средства, нито имаше пари на ръка. Например Живков имаше
сметка в правителствения хотел „Рила“. По наш сигнал Кашев хвана, че децата му ползваха
тази сметка. Един ден Кашев показал на Първия как за един месец е „изпил“ 17 бутилки
уиски и още толкова водка, „изял“ 500 кюфтета и пържоли. Тогава Живков нареди да се
направят отделни сметки на Владимир и на Евгения, и всеки месец да му се докладва
движението по тези сметки.
Интервю на
Валерия Велева,
в. „Труд“, 28 август 1997 г.
СЛУЖБИТЕ ОТНОВО ЩЕ СТЪПЯТ НА КРАКА
— Каква тайна, г-н Иванов, е отнесъл със смъртта си шефът на УБО ген. Кашев?
— До 1982–1983 година от Живков се криеше реалната ситуация около семейството му.
Живков живееше сам (след смъртта на д-р Мара Малеева през 1971 г.) и това бе основната му
лична трагедия и нещастие. Той нямаше пряка връзка с децата си. Имаше случаи, когато
Жени иска да се обади на дядо си, а Ани Младенова (мед. сестрата, която ежедневно се
грижи за Т. Живков) й казва: „Чакай малко.“ Жени крещи по телефона: „Идиотко, дай ми го
веднага, ще те убия“, а Ани й затваря слушалката. След половин час я свързват.
Дълги години Живков не знаеше и за алкохолизма на сина си. Владимир живееше
отделно на ул. „Оборище“. За него се грижеха ген. Кашев, акад. Ярослав Радев, докато беше
студент, и после като тръгна на работа — министър Георги Йорданов. Когато беше Ген.
директор на Центъра „Знаме на мира“, сутрин до 11 часа Вовата не можеше да стане, така се
беше алкохолизирал. Лекуваше го проф. Станкушев — директор на Центъра по алкохолизъм и
наркомания в Суходол. Имало е случай, в който Георги Йорданов забавлява чуждестранна
делегация, защото Владимир не може да отиде на работа: След смъртта на Людмила през
1981 г. пък излязоха доста неща около нейния живот, за които той също не е знаел:
мистицизмът й, увлечението й по будизма, по парапсихологията, по йогизма. Тя беше
събрала около себе си Христо Гешанов (йога), Кубрат Томов (парапсихолог), драматурга
Радко Радков и десетина педерасти — все нездрава среда от гледна точка на
социалистическия морал и управленската практика тогава. Заради реакция срещу нейното
обкръжение уволниха за два часа началника на I отдел в Шесто управление полк. Найден
Петров.
— Защо се криеше това от Живков? От страх ли?
— Да, от страх! Говореше се в нашите среди, че малко преди да се самоубие, Кашев
казал на Живков: „Трябва да вземем мерки за този и този“ (от семейството — б. р). „Какво
ще взимаме мерки, аз разчитах на теб! Виж какво стана. Ти нищо не свърши!“
— А разработка за Петър Младенов, имаше ли?
— Не. По принцип Живков се оправяше сам с истинските или въображаемите си
противници в Политбюро. С изключение на проф. Стоян Михайлов — секретар на ЦК на
БКП, никой от висшия ешелон не е бил активно разработван за политически прояви.
Въпреки че дори в сградата на ЦК се страхуваха от подслушване. Друг е въпросът, че след
снемането им от власт те ни ставаха клиенти за наблюдение.
— В интервю пред „Труд“ Живков твърди, че е наредил да не се преследват хора, които
говорят вицове срещу него. Вярно ли е това?
— Вярно е, само че с едно допълнение. Живков казваше: „Ако се говори само срещу мен
— не ги закачайте. Но ако се говори срещу политическото ръководство и Априлската линия
— да си носят последствията.“ Но понеже Живков беше и ръководството, и линията, а никой
не разказваше само абстрактни вицове — последствията бяха ясни. Макар че данните сочат
много малка цифра на осъдени за политически прояви за целия период след 1956 година —
няколко десетки имена.
— Защо тогава той се хвали, че сам е съчинявал вицове за себе си?
— Моите впечатления са, че Живков умееше духовито да общува с кадрите.
Въздействието му при импровизираните срещи беше силно. Разказваше вицове,
иронизираше недъзи. На една среща с партийния актив, мисля, че беше в Ловеч, попита:
„Кой ще каже, можеше ли да победи социализмът у нас без решаващата помощ на Съветската
армия?“ Никой не иска да отговори. А Живков се смее: „Можеше, ако „активните борци с
облаги“ бяха толкова, колкото са сега.“
— Къде са отишли партийните пари? Къде са и онези $ 1 милиард и 300 милиона, за
които Живков твърди, че са изтекли по времето на Луканов?
— Не съм сведущ по всички въпроси, но това е несериозно. Живков, както и по-късно
пролича, не обичаше Андрей Луканов и оттам идваха и настроенията срещу него. Ясно е, че
целта на такива твърдения на Живков е да си създава алиби със задна дата.
— Според една публикувана още през 1991 година „Справка“, подписана от вас, сте
разработвали за корупция министри, прокурори, съдии и адвокати. Някои от тях днес са на
власт. За какво ставаше дума?
— За сигнали за корупция, за вземане на подкупи, за използване на служебното
положение за лично облагодетелстване. Тези случаи са приключили до 1989 година. Бяха
разкрити, осъдени и вкарани в затвора високопоставени номенклатурни кадри: зам. —
министри, генерални директори, висши офицери, кметове, сред които активни борци, бивши
партизани. Интересно е сега какво става? Дали днес някой работи по тази линия в МВР?
Министър Бонев се запали, но резултати още няма.
— Кога бе закрито Шесто управление?
— Още преди 10 ноември заедно с Цвятко Цветков, който беше заместник на Шесто и
отговаряше за първите два отдела, бяхме започнали да изготвяме концепция за закриване на
Шесто управление във връзка с перестройката и създаване на нова служба „Управление за
защита на конституцията“ (УЗК). На 26 ноември, беше петък, в МВР дойде Петър Младенов,
беше пил 3–4 питиета, и заяви, че закрива Шесто управление. Всички му се смяхме. Защото
Шесто е създадено с решение на Секретариата на ЦК и с постановление на Министерски
съвет. А Младенов беше председател на Държавния съвет тогава и изобщо не можеше да го
закрие. Но той взе, че го закри. За нула време изчезна цялото ръководство. Аз останах,
защото все още никой не се сещаше за Шести отдел. 3–4 месеца бях във висящо положение.
Глупаците тогава объркаха Шесто управление с Шести отдел, почнаха да викат от трибуните:
„Изверги“ и тогава се роди митът за Шести отдел, без изобщо да знаят с какво сме се
занимавали. Това дойде добре дошло за ръководството, което каза: „ДС няма вина. Шесто
управление има вина.“ Шесто управление обаче казваше: „Не сме ние, а Шести отдел.“ Така
тръгна мълвата. А целта бе да се оневини ръководството на БКП за сметка на Държавна
сигурност, която всъщност е изпълнител на чужда воля. Това продължава и до днес. Заблуда.
— Вие бяхте категорично против приемането на Закона за достъпа до архивите на
бившата ДС. Как оценявате дискусията в обществото на тема „досиета“?
— Като излишна. Първо проблемът се раздухва изкуствено, правят се опити от него да
се извлекат политически дивиденти. Да се отклони общественото внимание от реалните
проблеми на гражданското общество. Да се дискредитират неудобни политици, цели
парламентарни групи. Да се всее страх, да се потисне желанието за опозиционна дейност.
Второ — понятие „досие“ в оперативната терминология не съществува — това
потвърждава аматьорския характер на всички опити от 1991 година досега да се осветли този
въпрос — от „комисията Тамбуев“ през „законопроекта на д-р Любомир Павлов“ до „закона
на архиваря Веселин Методиев“.
Трето — непознаването на проблема и грубото несъобразяване с технологията на
агентурно-оперативната работа ще нанесат сериозни, неподозирани досега и непредсказуеми
за в бъдеще вредни последици. Така аматьорски беше действано след 10 ноември в
дипломацията, във външната търговия, във въоръжените сили, в селското стопанство. Само
демократичен оптимизъм и вяра в собствената мисия от страна на новите управляващи не са
достатъчни. Заслужава си да се чуе трезвият глас на професионалиста.
(С малки съкращения)
Интервю на
Валерия Велева,
в. „Труд“,29 август 1997 г.
ДЪРЖАВАТА И МАФИЯТА

(Налице са предпоставки за преборване на организираната престъпност)

— Икономическото и нравственото състояние на обществото в следтоталитарния

период се влошаваq независимо от бодро прокламираните управленски програми на вече
девет правителства, изчерпали цветово реалния политически спектър. На какво се дължи
този неуспех?
— Сред многото проблеми пред управлението има един, който постоянно се счита за
приоритетен, но досега не може да бъде решен — борбата с престъпността. И това е не
защото липсва желание, а защото не се ангажират хора, които притежават целия комплекс от
необходими качества за това. Най-важните изисквания са две: да са подготвени — в
професионално отношение, и да са от другата страна на проблема — в морално отношение.
Разбира се, всички ръководни екипи досега сами се считат за изрядни и в двете направления.
Но както е известно, самооценката е едно, а обществената оценка и конкретните резултати
— друго нещо.
Факторите за появата на феномена организирана престъпност в национален мащаб са
познаваеми. Което означава и овладяеми. Това е особено важно от гледна точка на
управленската теория и практика и то поставя отговорността изцяло пред изпълнителната
власт.
Нарастването на индивидуалните и груповите права и свободи на населението, бързото
разгръщане на частната инициатива в стопанския сектор, унищожаването на старата система
за социално управление, икономическо планиране и контрол, без да бъдат заменени те с
модерна законодателна уредба и нови механизми, наред с грубия субективизъм и
неразбиране от страна на управляващите екипи доведоха до поява на организирана
престъпност, срастваща се чрез корупцията с правозащитните органи, държавната
администрация и партийните централи.
— Как функционират механизмите на организираната престъпност?
— Анализът на оперативната обстановка по линия на организираната престъпност,
макар и непълен — поради липса на системно събирана и оценявана информация, сочи, че
организираната престъпност се е разположила на три социално-икономически нива: —
силови формирования от криминално проявени в миналото и новопроявяващи се днес бивши
спортисти, бивши служители на МВР, МНО и други, развиващи охранителен, застрахователен
и дистрибуционен бизнес.
На това ниво наред с легалната дейност, която тези формирования все по-устойчиво
развиват, виреят кражбата, контрабандата на коли, наркотрафикът, проституцията,
просячеството;
— финансово-брокерски къщи от пирамидален тип, бюра за обмяна на валута, хазартни
и развлекателни игри, нелицензирани кабелни телевизии и видеостудиа;
— икономически групировки, холдинги, корпорации и свързаните с тях банки,
застрахователни компании, инвестиционни и приватизационни фондове.
Повечето от икономическите субекти и на трите нива се стремят към монополно високи
печалби без оглед на интересите на държавния, кооперативния и общинския сектор,
заобикалят законите и другите разпоредби на администрацията чрез подкупи, заплахи и
шантажи и си осигуряват свои лобисти в етажите на властта.
— Как организираната престъпност, мафията успява да се наложи над държавата?
— Най-сериозните структури и на трите нива разполагат с разузнавателни и
контраразузнавателни звена от добре подготвени специалисти, които вербуват агентура,
събират компрометиращи материали, използват специални разузнавателни средства,
извършват задържане, разследване, изпълняват наложените от тях самите наказания и
санкции върху себеподобни или нормални членове на гражданското общество. С една дума,
изземват безнаказано част от функциите на съдебната власт и държавната администрация,
по-конкретно на МВР.
— Не е нормално да се обясняват тези ситуации със силата и добрата организация на
структурите на сенчестия бизнес?
— Така изглеждат нещата по отношение на престъпния контингент. Но като всеки
процес организираната престъпност и борбата с нея има и втора страна — администрацията
и нейните органи. Там именно трябва да се търсят и корените на корупцията и
възможностите за противодействието й.
Корупцията е проникнала във всички сфери на държавната администрация и
правозащитните органи, достигнала е до парламента (парламентарните комисии),
правителството (министерствата и централните ведомства — особено имащите отношение
към приватизацията), областните администрации, съда, прокуратурата, кметствата и
общинските съвети, ръководствата на държавните предприятия.
Нейно главно изражение е ползването на материални и нематериални облаги от
длъжностни лица в държавните и общинските органи за управление в икономиката и
търговията срещу виновно неизпълнение на служебните им задължения. Корупцията се е
превърнала в начин на живот, в осигуряване на доходи за съществуване и в средство за
незаконно забогатяване.
— Къде да търсим корените на повсеместната корупция?
— Причините за корупцията могат да се подредят в няколко групи:
социалнопсихологически — това е масовото обедняване на българските граждани,
ниското заплащане на държавните служители, честите промени в управленските концепции
и произтичащата от тях несигурност на работното място, липсата на личен пример от
високите нива на властта, подражание на чужди образци — САЩ през 30-те години, Италия
през 70-те години и т. н.;
законови — забавяне приемането от парламента на категорична законодателна уредба за
борба с корупцията (например Закона за държавния служител), приемането на недобри или
дефектни закони — за МВР, за службите в МВР, за БНБ, за банките и кредитното дело и т. н.;
нравствено-етични — безпрепятственото подкупничество в държавната администрация
създава впечатлението, че корупцията е закономерен елемент в демократичните общества;
нежеланието на държавната администрация да се пребори с главните огнища на корупцията;
политическата търпимост към „собствените лобисти“, осигуряващи финансови средства за
съществуването на управляващата партия, покровителството на роднини, приятели и лично
предани на лидера лица; несъобразяване с получаваните сигнали за корупция, включително
и от средствата за масово осведомяване;
външни — подчиняване на държавните интереси на външни сили в областта на
взаимоотношенията с международните финансови институции; закриване или ограничаване
на експортно ориентираните производства с цел освобождаването на пазари за продукция от
други страни; подкупване (вербовка) на длъжностни лица от централната администрация и
на външнотърговски служители да работят срещу националните интереси; разузнавателно
проникване на административно, технологично, производствено и търговско равнище от
представители на чужди държавно-икономически интереси; неефективното
противопоставяне от страна на правителствата на чуждите интереси в стопанския живот и в
духовната сфера (безпрепятствена дейност на чуждестранни фондации, секти, общества,
дружества с антибългарска насоченост).
— Кои би могъл да противодейства ефетивно на тази сериозна опасност за държавата
ни?
— На корупцията в национален мащаб може да се противопостави само добре
организирана държавна надведомствена структура с регламентирани права и задължения, с
ясни цели и висока оперативност на щатния състав, така както е в редица държави с подобни
проблеми.
Това не е задача по силите само на МВР, имайки предвид и настоящото му състояние.
Ефективността на борбата изисква противодействие на причините, а не на последствията,
ангажиране на цялата мощ на държавата и широка обществена подкрепа.
Тази задача успешно би решила държавна дирекция по корупцията в състава на
Министерския съвет. Директорът на тази дирекция трябва да е с ранг министър, член на
правителството, с необходимия образователен, професионален и материално-имуществен
ценз, позволяващ му обективен подход при ръководенето на дирекцията. В дейността му той
трябва да се подпомага от съвет по корупцията, съставен примерно от заместник-министри
на правосъдието, вътрешните работи, външните работи и финансите, заместник-председател
на БНБ, заместник-председател на Върховния съд, заместник главен прокурор, заместник-
директор на Националната следствена служба, заместник-председател на Законодателната
комисия на Народното събрание. Всеки един от членовете на съвета ще осигурява
взаимодействието и помощта на своето ведомство. На отраслово и регионално ниво
дирекцията ще се представлява от инспектори, отговарящи за министерствата и централните
ведомства и за всяка област. Тези служители оперативно ще координират набирането на
информация, нейното обобщаване и докладване по съответния ред. Към тях ще действа
отраслов или областен съвет по корупцията, в който ще влизат зам. — председател на
окръжен съд, зам. окръжен прокурор, зам. — директор на вътрешните работи и финансист
(БНБ, държавен финансов контрол и т. н.) По този начин ще се преодолеят и взаимните
противоречия между представители на съдебната и изпълнителната власт на централно и
местно ниво.
— Дали не вдигате много високо летвата пред държавната администрация?
— Създаването и ръководенето на такава структура е израз на висока национална
отговорност и политическа нравственост на държавната администрация. На онази
политическа сила и на това правителство, които се наемат да изведат страната от разрухата,
причинена от некадърното партизанско управление на правителствата след 10 ноември 1989
година.
Налице са всички обществени условия и предпоставки, включително опит, кадри и
методически разработки, за преборването с организираната престъпност. Нужна е само
политическа воля и управленска отговорност.
в. „Стандарт“,
19 септември 1997 г.
АХИЛЕСОВИЯТ ДОКЛАД „АНТИМАФИЯ”

(Кои и защо се отказа от опита на Държавна сигурност?)

— Когато спечели изборите, ОДС обеща да хване за шията престъпността и корупцията.

Поне така твърдяха новите министри. Така ли е?
— Наистина, в началото здраво се настъпи педалът. Но докато народът се радваше на
операциите „Комар“, „Роко“, „Фонд 13 века България“, „Агенция за чуждестранна помощ“,
„Анти-Татарчев“, „Анти-Виденов“, „Анти-Добрев“, „Анти-СИК, ВИС“, „Аполо“, „Спартак“
и т. н., професионалистите замислено мълчаха.
И правилно мълчаха. Защото виждаме, че в резултат от усилията престъпленията не
намаляват. Напротив, кражбите на коли, продажбата на наркотици, проституцията,
убийствата и изнасилванията, износът на хора и културни ценности зад граница се
увеличават.
Въпреки че някои кадри в МВР са професионалисти, то е направо блокирано. В
работата му се бъркат любители отвън (парламентът), пречат и аматьорите отвътре
(шефовете на редица национални служби и регионални дирекции са политически
назначения след февруари 1997 г.).
— Отношенията между МВР, следствените органи и прокуратурата са в долна мъртва
точка, а противоречията между техните ръководители изглеждат необратими. Има ли изход?
— В тази обстановка решението на парламента да създаде „Временна комисия по
проблемите на борбата с престъпността и корупцията“ от 19.09.1997 г. не можеше да не ни
зарадва. Радостта обаче бе кратка.
Комисията „Антимафия“ работи три месеца и роди доклад, подписан от 12 човека. От
тях само 4 са се занимавали професионално с престъпност и корупцията: бившите министри
на правосъдието Светослав Лучников и на вътрешните работи Николай Добрев, бившият
зам. — министър на правосъдието Любен Корнезов и бившата прокурорка Татяна Дончева.
Може да се признае, че адвокатите Екатерина Михайлова и Петя Шопова са чували нещо по
въпроса. Другите обаче са ценни само със свежото си любопитство.
— Какво съдържа този доклад?
— Да надникнем в него чрез избрани цитати: „За да може да се противодейства на
престъпността, най-вече организираната, трябва да се познава самото явление“ — отбелязва
мъдро той. И веднага намира пътя: „Престъпните организации се състоят от хора, пари и
политически връзки. Тези хора трябва да бъдат арестувани, парите конфискувани, а връзките
им с политиците — прекъснати… Не е възможна борбата с организираната престъпност да
се води дезорганизирано.“
Към тези ярки мисли бих добавил досадната необходимост престъпленията да се
разкриват и да се доказват в съда. Иначе за икономия може и направо да отстрелваме
съмнителните лица. И още една мъдрост: „Престъпните организации са напълно
интегрирани в този тип икономика. Те купуват и продават ценни книжа, спекулират с
валутни курсове и търгуват на фондовата борса, участват в приватизацията.“
А какво да правят с парите? Да отглеждат плодове и зеленчуци ли? Тогава защо ни е
„антимафия“, стига ни и кварталният отговорник.
 Във високите бизнессфери е нужна сериозна работа, в смисъл на сериозна агентура.
Къде обаче са сътрудниците в Националната банка и в търговските банки, в министерствата
и държавните фирми, в Агенцията за приватизация и в местната администрация? Няма ги!
Защо? Ами защото така се било работило при тоталитаризма от бившата Държавна
сигурност!? А при демокрацията информация ще се събира с пощенски гълъби.
Но да продължим художествения прочит: „Дейността им (на престъпните организации)
беше облекчена от привличането на лица, работили в системата на сигурността, разполагащи
с информация за устройството и функционирането на държавата, както и с необходимите
професионални знания…“
Вярно. Но нали всички тези „лица“, какго докладът нарича компетентните специалисти,
бяха уволнени по политически причини! За да седнат на техните места самозвани
демократи.
„Усещането за безнаказаност се създаде от обстоятелството, че до този момент не
излежава присъда нито един крупен престъпник в областта на стопанските престъпления.“
Пак вярно. Но дори в етапа на „загнилия социализъм“, 80-те години, за корупция
попаднаха в затвора трима зам. — министри, един генерал, няколко висши офицери и
сътрудници от органите на сигурността, кметове, спортни, културни и стопански дейци,
всичките членове на БКП — тогавашното нереформаторско мнозинство. и никои не попречи
на Държавна сигурност да си свърши работата в полза на обществото.
— Следва да се спомене, че съгласно изискванията на Европейската конвенция за
правата на човека — член 61 — всяка личност има право нейният случай да бъде разгледан
справедливо, публично и в разумен срок от независим и безпристрастен трибунал, установен
от закона.
— Европейската конвенция винаги звучи красиво. Но примерите в доклада, преписани
от ведомствени справки, развалят естетическото впечатление. Защото случаите с Дилян
Буновски, Иво Карамански, Боян Петракиев-Барона и др. са работа за районните нива на
правозащитната система. Тези нива са се занимавали с тях и в условията на тоталитарната
държава.
Случките с „Фонд 13 века България“ и „Зърнена криза“ пък са си направо политическа
поръчка.
По тези дела следствието и прокуратурата не потвърждават констатациите на
оперативните служби.
Подобен е и пресният случай със „заговорниците от Боровец“, където някои органи се
правят на следствие, на обвинение, дори на съд, за да опозорят политическия опонент.
— Практически съдебната власт според конституцията и Закона за съдебната власт е
напълно независима. Не може обаче под формата на независимостта да не се търси
отговорност от магистрата.
— Да, нека се търси. Но нека това стане по установения в конституцията ред, а не
според желанието на изпълнителната власт. Иначе това ни връща към отречения модел в
годините на тоталитарната държава: следствието, подчинено на МВР; съдът и прокуратурата
— на Министерството на правосъдието, двете на министър-председателя, а той на
управляващата политическа сила.
В доклада се съдържат данни, подадени от МВР, Министерство на правосъдието и други
актуални ведомства. Червената нишка е, че вместо да прави анализ, всяко гледа да прехвърли
топката в чуждото поле.
 Точно тук е скрита и основната причина за скандала между прокуратурата, следствието
и МВР — кой да поеме вината, че престъпността все още надделява.
— Кои са основните недостатъци в доклада, систематизирайте ги?
— Слабостите на доклада „Антимафия“ лъсват най-ясно в последната му част. Ето още
няколко пасажа: „Политическата корупция в либералните демокрации се характеризира с
два фундаментални аспекта: злоупотребата с доверието и опит да се установи контрол
(монопол) върху политическата арена посредством недемократичното използване на властта
и влиянието.“
Значи могат да се корумпират не само чиновници, но и политици, а и цели партии.
Нима това представлява новина за някого? Едва ли, та ние го наблюдаваме при всички
правителства. Всяко от тях признава за предишните, но с възмущение отхвърля някакви
съмнения за себе си. По-нататък: „Институционализираните мерки за борба с корупцията
могат да имат успех само тогава, когато:
— случаите на корупция се разследват от различни от засегнатата институция и
— прокарването на отхвърлящи корупцията норми се подкрепя от готова да ги приеме
общественост.“
И т. н. подобни метеорологични бюлетини, които минават весело покрай ушите ни,
просто защото корупцията отдавна е станала част от философията и методиката на държавно
управление у нас, защото с какво може да ни помогне парламент, който излъчва такава
комисия, която пише такъв безсмислен доклад?
„При разграждането на тоталитарния репресивен апарат и желанието да се освободи
икономиката от опеката на държавата се създаде правен и институционален вакуум в
обществото. Той предизвика появата на силови и сенчести групировки, които запълниха това
празно пространство“ — отбелязва правилно докладът.
— Кой обаче разруши „тоталитаризма“, без да съгради „демокрацията“?
— Това е въпросът, които ражда други, конкретни въпроси. Защо специалистите, които
знаеха как се поддържа, контролира и управлява държавата, бяха изгонени от работа, а на
тяхно място дойдоха незнаещи и неможещи, но политически усърдни кадри? На този въпрос
не можаха да отговарят Филип Димитров и Жан Виденов, очевидно се затруднява и Иван
Костов.
И какво предлага в крайна сметка антимафията? Тя предлага:
„— Създаване на постоянна парламентарна комисия по проблемите на борбата с
престъпността и корупцията.
— Създаване на единна методология (?) на статистическа отчетност и единна
информационна база…
— В най-къси срокове да се извърши промяна в законодателството…
— Промяна на конституцията на Република България, за да се формира ново основание
за освобождаване на магистратите при нарушение от тяхна страна, или
— Да се подобри Законът за съдебната власт в посока — провинилия се магистрат да
получава ефективно и бързо наказание, без това да води до отстраняването му от съдебната
власт.
— Да се засилят функциите на министъра на правосъдието — да може да внася
предложения за възбуждане на дисциплинарни производства срещу съдиите, прокурорите и
следователите във Висшия съдебен съвет.
— Дейността на МВР да стане част от наказателния процес, като се разтоварят
следователите от работа, която може да бъде извършена от полицията.“
— С други думи — пак комисии?
— С изключение на последните две предложения. Не отричам, че по принцип те са
рационални. Тъкмо сега обаче, в тая остра политическа конфронтация, те ще поставят
надпартийната съдебна власт в зависимост от изпълнителната власт, която е партийна. При
нашите политически нрави това означава министърът на правосъдието да се бърка в
работата на съда и прокуратурата, а министърът на вътрешните работи — в дейността на
следствието. С други думи, председателят на управляващата политическа сила, който чрез
парламентарната си група ръководи парламента, чрез Министерския съвет, на който също е
председател, да ръководи изпълнителната и да влияе върху съдебната власт. После само ще
крачим с крачките му бодри.
Приятно, възрожденски дори, звучи препоръката към властите „за организиране на
квалификационни курсове и семинари“.
Не е посочено само дали учебната година ще започне от депутатите и министрите, или
ще се пристъпи направо към същността: да се обясни на данъчните инспектори,
митничарите, катаджиите и приватизаторите, че не са прави да си вдигат жизненото
равнище.
— Но нека не се пишем откриватели на битката с престъпността и корупцията?
— Така е, въпросът е да не пренебрегваме натрупания опит. И по време на монархията,
и по време на социалистическата република парламентът много е работил по въпроса. При
всички царства и господарства в затвора са влизали парламентаристи, министри, дори цели
кабинети.
Архивите са запазени, макар и да ги четем като дявола евангелието. Там могат да се
открият както причините, така и начините за борба с корупцията в конкретни български
условия.
Иначе една парламентарна комисия хем царува, хем робува, хем патки пасе.
в. „24 часа“,
12 и 13 януари 1998 г.
И КГБ, И ЦРУ СА ОЩЕ ТУК
— Каква част от митовете, че КГБ е управлявала България до 10 ноември, са верни?
— Медалът има две страни. Когато се говори за КГБ, така както се говори за ДС,
особено в последните години, се допуска една грешка. Приема се, че органите и в СССР, и в
България са били някакъв самостоятелен, независим субект на политическо действие. Това
не е вярно.
Органите за сигурност бяха част от системата за социално управление и изпълняваха
онези политически решения, които се вземаха от ръководствата на комунистическите
партии.
Затова не бива да се надценяват техните функции и възможности. Все пак глава на
представителствата на СССР и на САЩ в София бяха посланиците, а не резидентите.
— Никога ли не е имало съвпадение — посланик да е и резидент? Дори по времето на
ген. Виктор Шарапов?
— Не, никога. По негово време резидентурата се оглавяваше от друг.
— А кой беше по-старши?
— Винаги посланикът е по-старши.
— Бившият офицер от ГРУ Михаил Панкин ми каза в интервю, че винаги контактите на
КГБ с нашите служби са били явни, не е имало нужда да се законспирират?
— След 9 септември 1944 г., още по времето, когато в България функционира
Съюзническата контролна комисия начело със съветския генерал Бирюзов, в България
започват работа представители на различни специални служби на СССР. Ролята на тези
представители е спорна в процесите в края на 40-те, началото на 50-те години, до Априлския
пленум 1956 г. Тогава са осъдени и репресирани много дейци на БКП. Най-тежкият случай е
обесването на Трайчо Костов.
— Под диктовката на КГБ?
— Имало е диктовка, да. И то груба. Това коства отзоваването на въпросните дейци на
КГБ, Сталин осъжда на смърт ген. Чернов и ги наказва заради допуснатите грешки и
репресиите в България.
До 10 ноември, към различните основни управления на Държавна сигурност имаше
представители, т. нар. съветници от политическото или военното разузнаване на СССР.
Техните функции бяха свързани с наблюдение или събиране на информация. България беше
член на СИВ и Варшавския договор. Не толкова че не са ни имали доверие, но все пак…
— Макар че съветниците са пипали по-рафинирано, не са ли влияели на решенията,
взимани в България?
— Моите лични впечатления са откогато служех в системата на ДС — средата на 70-те
години до 1990 г., и са малко по-различни. Дълги години работихме на един етаж с
представителството на КГБ и те бяха много стегнати, възпитани, благоприлични хора.
Ген. лейт. Владилен Фьодоров, който сега е председател на Асоциацията на
разузнавачите в Русия, беше в последните години ръководител на представителството на КГБ
в България. Изключително интелигентен човек, литератор, с научна степен. Държеше се
възпитано. Зам. — ръководителят на представителството пък ген. Коваленко беше в кабинет
до моя. Никога не си е позволявал да дойде, да ме пита за работата ми…
— Какъв тип информация обработваха и събираха? Това, което МВР им казваше
официално или по собствени канали?
— И двата вида. Първо, получаваха информация по официален път. Фьодоров, а преди
него и другите, бяха официално аташирани към министъра на вътрешните работи и
заместниците му, имаха пълен достъп за разговори и срещи. Вероятно получаваха пълна
информация, едва ли нещо е укривано от тях. Отделно си събираха информация и от техни
източници.
— Става дума за политически или икономически данни?
— И политически, и икономически, и военни.
— И източниците бяха българи?
— Съветското разузнаване, че и руското има традиции на българска почва…
— Срещу какво сътрудничеха българските им агенти — срещу пари?
— Не, тогава не се сътрудничеше за пари. За пари работеха агентите на западните
служби.
— А съветските агенти? Идеализъм, интернационализъм, кариеризъм?
— Цел на представителите на КГБ беше да наблюдават колко сме лоялни към общата
линия и политика на световната соцобщност. Да не би да изкривим линията като в Унгария
през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г. или в Полша през 1980 г…
— По конспиративни правила ли работеха българските им агенти или доста явно?
— По-скоро явно. От спомените на Терехов и Панкин (пребивавали в посолството в
София през 80-те години) се вижда, че много често това са приятелски контакти, в порядъка
на които се получава и обменя информация. Дълги години се приемаше за съвсем естествено
партийната и държавната номенклатура, т. е. хората с реална власт в страната, да бъдат
близки на СССР. Както сега някои се чувстват близки на САЩ.
— Имаше ли случаи, когато КГБ са имали информация, че нещо се готви срещу Живков
и да са го предупреждавали?
— Мисля, че не. Разбира се, тях ги интересуваха много живо настроенията и
съотношенията на политическите сили в страната, т. е. отношението към Живков. Особено
след смъртта на Брежнев, при Андропов и Горбачов, Живков не беше техният любим
политик в България.
— Има ли истина във версията, че КГБ е имала пръст в предизвикването на 10 ноември
в България?
— Ролята е по-скоро политическа, става дума за участието на посланик Шарапов в
натиска срещу Живков. Според мен органите иначе не участваха.
— Шарапов даде ли знак, че СССР и КГБ вдигат протекциите си от Живков?
— Имаше един-два случая в края на 1988 г., когато представителите на КГБ проявяваха
особен интерес към неформалните организации и по-специално към Клуба за гласност и
преустройство. Сами събираха информация за тях, срещаха се с дейци на тази структура.
Още повече, че покойният акад. Алексей Шелудко, един от създателите на клуба и голям
учен, е сътрудник на съветското разузнаване още отпреди Втората световна война…
— Защо КГБ се интересуваше от тези движения? Очакваха от техните среди да
поникнат бъдещите управници?
— Долу-горе е така. Едно от предимствата на органите за сигурност и в България, и в
СССР е, че много по-рано от останалите видяха и усетиха накъде вървят нещата.
Много приказки се изговориха в последните години за Шесто управление. А ние в
Шесто бяхме наясно две години преди това накъде вървят нещата — особено когато се
създадоха „Подкрепа“, Независимото дружество за правата на човека и Клубът за гласност и
преустройство.
Самото създаване на Клуба на 3 ноември 1988 г. беше изненада за ръководството, не
настроенията. То стана неочаквано и извън контрола на органите, защото си спомням каква
суматоха настъпи в министерството вечерта. Говореше се, че се създава антидържавна
организация, която цели сменянето на Живков. Когато на следващия ден се разбра кои са
учредителите и главните лица, тревогата още повече се засили, защото се оказа, че са наши
хора, на партията. Проф. Иван Николов беше активен борец против фашизма и капитализма,
акад. Шелудко, Анжел Вагенщайн, Радой Ралин, Копринка Червенкова…
— Защо службите не взеха крути мерки?
— Партийното ръководство и специално обкръжението на Живков не се ориентираха в
ситуацията. С цел да се харесат на Живков те предприеха едни репресивни мерки, които
изиграха обратна роля. Получи се парадокс: например в деня, в който съпругата на Чавдар
Кюранов Искра Панова навърши 70 години, я викат в градския комитет на партията да й
връчат орден „Г. Димитров“, в същия ден я викат и в районния комитет, за да я изключват от
партията. А тя е ремсист отпреди 9 септември, активен член на партията, изключително
интелигентна жена. Партийната върхушка тогава беше безнадеждно изостанала от времето.
— Какво става днес с хората, които са сътрудничели на КГБ и съветското разузнаване?
— Не зная, по всяка вероятност са изоставени. Логично е и сега КГБ да има агентура в
България. Както и американците, англичаните, израелците… КГБ е много сериозна
организация. Тя е една от двете световни тенденции в разузнаването и контраразузнаването.
Това са школи с много сериозен опит, дълга и успешна биография. Нито КГБ, нито ЦРУ са за
подценяване. Ролята на останалите у нас е много по-малка.
— Влиятелна ли е чуждата агентура у нас?
— Не мога да твърдя категорично, защото трябва да посоча този или онзи. Но от това,
което разбирам, а аз съм работил 15 г. като офицер от сигурността, отговорът ми е
положителен. Имат позиции и са влиятелни.
— Това национален проблем ли е?
— Вече да. Чуждата агентура обслужва чужди интереси.
— Защо днес българи работят за чужди разузнавания?
— Заради кариера, участие във властта, възможност да се облагодетелстват и обогатят.
Съотношението на силите в световен мащаб се промени рязко в полза на САЩ. Много хора
си дават сметка, че една връзка с тяхното разузнаване би им отворила много пътища и врати.
— Има една невидима стълба, по която агентът се движи нагоре във властта?
— Образно казано, да.
— Освен САЩ другите тук ли са?
— Тук са. Къде да бъдат? Това са правилата на играта. България е територия, която
трябва да се наблюдава.
Интервю на
Виолета Симеонова,
в. „24 часа“, 4 и 5 март 1999 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И НОМЕНКЛАТУРАТА
— Как приемате разкритията на Стоян Михайлов, че през 1987 г. той е бил следен от
ДС, г-н Иванов?
— Всеки опит да се обясняват нещата със задна дата крие риск за необективност. В
интервюто си проф. Михайлов е искрен. Но разказът му не носи полза никому. Все пак
трябва да се знае човекът какво е допринесъл за историята и с какво иска да остане в нея.
В продължение на 15 години Стоян Михайлов е бил в ръководството на БКП. Имал е
възможност да се пребори, да наложи позициите си. А не сега да говори и срещу бившите си
другари Петър Младенов, Добри Джуров и Андрей Луканов.
Стоян Михайлов може да е много по-полезен с опита и знанията си. През 1974 г. аз бях в
трети курс в школата в Симеоново. Тогава всички ние, бъдещи оперативни работници,
изучавахме неговия труд „Емпиричното социологическо изследване“. Той беше завеждащ
отдел в ЦК, след това стана секретар по идеологията. За моето поколение Стоян Михайлов
тогава бе един от модерно мислещите хора, които гарантираха, че социалистическият строй
ще се развива.
Прескачам един период от 10–12 години. Тогава той вземаше отношение по редица
възлови въпроси — научно-техническия прогрес, териториалното деление на страната,
възродителния процес и т. н. Това бяха мероприятия, проведени от партията, с тях се
ангажираше цялото й ръководство. Тоест струва ми се, че е късно днес проф. Михайлов да се
разграничава от дейността на Политбюро и секретариата, от самия Живков. Наред с това
допускам, че като сериозен учен той е имал по-различни виждания по редица въпроси.
Обаче не ги е отстоявал своевременно.
— Но и той, и негови съпартийци от онова време твърдят, че преди да бъде отстранен от
ЦК, Стоян Михайлов е бил яростен опозиционер на ръководството на БКП?
— Един от принципите на Живков беше ротация на кадрите, което е нормално. И Огнян
Дойнов в книгата си също като Стоян Михайлов се чуди със задна дата защо е бил сменен. А
всъщност изключение са хората, които изкараха почти три десетилетия на върха. Всички
други бяха сменяни на 5-10 години. Така беше и с Митко Григоров, и с Начо Папазов, и с
Борис Велчев, и с Александър Лилов… Всеки от най-тесния кръг на Живков се подменяше,
след като възможностите му вече бяха изчерпани. Той периодически вкарваше в
управлението свежи хора. Така като млади попълнения влязоха Ст. Михайлов, Дойнов, Стоян
Марков, Петко Данчев и др.
Стоян Михайлов твърди, че още през 1974–1979 г. е проявил свободомислие. Но той е
свален от поста си едва през 1988-а. Значи едва ли причината е в изказваните различни
становища от негова страна.
Второ, едва ли той е бил смятан за агентура на Горбачов в България. На Живков му бяха
известни най-приближените до Горбачов — А. Луканов, П. Младенов, Д. Джуров. Но той не
смени тях, а Стоян Михайлов.
— Все пак как действаше ДС по случая „Стоян Михайлов“?
— Решението той да бъде освободен беше взето 10 месеца преди това. Но се търсеше
аргументацията. В случая ролята ми е скромна и не съвсем отрицателна.
Мен ме извика Григор Шопов — човекът, който беше ръководител на ДС, неоспорим
авторитет дори в противовес на тогавашния вътрешен министър Димитър Стоянов. Шопов
ми даде едно листче, на което пишеше, че трябва да станат ясни три неща, свързани с
биографията на Стоян Михайлов. Едното беше, че баща му преди 9 септември 1944 г. е имал
кръчма в с. Скравена, Ботевградско, а в нея са се водели разговори против Съветската армия.
Едва ли не хората били слушали радио и се възхищавали на германците от Източния фронт.
Второто нещо беше, че тъстът на Стоян Михайлов е бил едър предприемач преди 9
септември. И третото касаеше самия Стоян Михайлов — като студент имал регистрация в
милицията за хулигански прояви.
— Тези три донесения оказаха ли се истина?
— Аз възложих задачата на заместника ми. Той изяснява дълго време какво се е случило
в онези години в Скравена. Дори два пъти му връщаха справката. Оказа се, че бащата на
Стоян Михайлов, небезизвестният чичо Мишо Мирчев, е самобитен талант. Тип Елин-
Пелинов герой — зевзек, човек, който обича да си пийва, дори изкушен от комара. Но, общо
взето, се ползва с добро име в селото. Тоест, опитът да му се припишат някакви
антидемократични или профашистки прояви се оказа несполучлив, не се потвърди. Същото
беше положението и с тъста на Стоян Михайлов. Едрото му предприемачество се състоеше в
това, че човекът имал две каруци, с които карал камъни за строителство от Софийското поле
до Подуяне и ги продавал. И това му е, така да се каже, капиталистическото битие.
А за самия Стоян Михайлов наистина се оказа, че като бил студент, имал някакво
сбиване в района на Римската стена в Лозенец, доколкото си спомням. Но сега най-малкото,
което човек може да допусне, като го види, е, че някога е бил хулиган. Сигналите за Стоян
Михайлов се оказаха силно преувеличени. В тази връзка Григор Шопов накрая вдигна ръце и
каза: „Не мога да се оправям с вас. Не можахме да изпълним поставената задача. Давайте
справката, ще я докладвам така.“
— И как е реагирал Живков?
— От Григор Шопов знам, че Живков се начумерил и казал: „Знаех аз, че нищо няма да
излезе от тази работа, ама така ме посъветваха — вие да я свършите.“
— Кой го е посъветвал?
— Най-вероятно Милко Балев или Димитър Стоянов, които бяха против модерно
мислещите хора в ръководството на БКП.
— Какви са личните ви впечатления от Тодор Живков?
— Не съм бил ръководител от такова ниво, за да ми се полагат срещи с него.
Инцидентно съм присъствал на разговори, свързани с проблеми в партията, тъй като на нас
ни възлагаха да документираме дейността на противниците му в БКП.
Живков беше сериозен ръководител, който търсеше около себе си баланс на интересите.
Някои считат, че това е било правешка, селска хитрост. Но, помоему то беше добър стил на
управление.
Интервю на
Неда Попова,
в. „Труд“, 30 юли 2002 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СПАСЯВАШЕ ХОРА
— Ще отречете ли, че бившата Държавна сигурност бе оръжие за репресии върху
партийни кадри, г-н Иванов?
— Истината е, че се опитваха да ни използват за такива репресии. Но се получаваше
следният парадокс — ДС, която днес наричат политическа полиция, мракобесници и т. н.,
често заемаше по-либерални становища от ръководството на самата партия.
Когато изключваха хора за партийни провинения — бивши партизани, първи секретари,
министри — на нас ни казваха: „Вижте там, разберете какво правят.“ Много често ние ги
защитавахме, когато докладнахме какво правят.
За периода 1980–1990 г., когато вече бях на ръководни длъжности в Шести отдел, имаме
седем предложения до Политбюро и до Централната контролно-ревизионна комисия за
отменяне на партийни наказания, за възстановяване на звание „Активен борец против
фашизма“, на генералски и офицерски звания, на отнети пенсии.
Водили сме люта битка да бъдат възстановени правата на тези хора. Реабилитирали сме
над 100 човека. Това го казвам за пръв път. Заслугата е изцяло на нашата служба — Шести
отдел и на ген. Григор Шопов, който ни подкрепяше.
— Конкретен пример?
— През декември 1979 г. във връзка със 100-годишнината от рождението на Сталин
група партийни дейци в Кюстендил бяха разпространили пропагандни материали за Сталин
с остра критика срещу Леонид Брежнев и Тодор Живков. Обвиняваха ги в извращения на
ленинизма, на социализма, на практиката и т. н. Имаше, разбира се, и известен прокитайски
уклон. Възложиха ни разкриването на тази група. А действията на подбудителите
противоречаха освен на устава на партията и на Наказателния кодекс. Наказанията бяха
затвор. Оказа се, че във въпросната кюстендилска група има бивши партизани, професор от
Софийския университет, двама полковници и т. н. Ние взехме решение да ги разбием
отвътре, но да не допуснем те да бъдат съдени. Сигнализирахме ги, че ДС знае за дейността
им и ги следи. Половината се изплашиха и се оттеглиха. Другата половина настръхнаха.
Дори задържахме двама от тях за ден-два в Главно следствено управление. Накрая
изготвихме справка, в която пишеше, че другарите са изпаднали в заблуждение, че всички те
са искрени, честни граждани на държавата. Тогава Живков каза: „Ако действието е било
само срещу мен, не ги закачайте.“ Олекна ми. Та тези хора бяха на възрастта на баща ми.
— Какво се случи с тях тогава?
— Живков беше склонен да приеме твърденията ни. Но от Секретариата на ЦК не се
съгласиха. Георги Атанасов каза една много силна приказка, която съм запомнил до ден
днешен. Тя за мен е пример за партийно администриране, за неправилен подход. Той заяви:
„Няма такива работи, целият този боклук трябва да се измете с желязна метла. Да бъдат
изключени от партията и да се предадат на прокуратурата.“ Аз възразих много остро, а
ръководителите над мен мълчаливо ме подкрепиха. Тогава бях началник на отделение. Едва
30-годишен. И ме заведоха в ЦК, в кабинета на Живков като първи секретар. Той ме погледна
и каза: „Ти убеден ли си, че става дума за добри хора?“ Отговорих: „Убеден съм.“ „Е, трябва
да вярваме на младите“, каза Живков и с това въпросът се приключи. Макар че виновните ги
изключиха от партията, отнеха им званията, но до съд не се стигна.
— Вие сте доктор по история. Кои положителни и кои отрицателни черти от БКП
виждате в днешната БСП?
— Привърженик съм на тезата за целостта на историческата биография на партията.
Създадена през 1891 г. като социалдемократическа, минала през болшевишкия си период
след Първата световна война, била комунистическа по времето на антифашистката
съпротива, тя стана бюрократична през един период, в който беше несменяема начело на
управлението на държавата. За да се превърне отново в социалистическа. БСП е сериозна
политическа организация, именно поради богатата си история. С всичките си грешки и
успехи. 0 т грешките на партията бих откроил две. Историята трябва да се произнесе дали те
са и престъпления. Имам предвид „червения терор“ през 20-те години и отношението към
националния въпрос през 40-те — конкретно по македонския въпрос.
За „възродителния процес“ самият аз имам двояко, все още неокончателно отношение.
Разбира се, осъждам всички репресии и начина на неговото провеждане. Същевременно с
това обаче съществуваха много реални основания за провеждане на този „възродителен
процес“. Истината е, че през годините партията се променя, винаги търси път да е в унисон с
времето.
— Някои наши политически наблюдатели твърдят под сурдинка, че през 1989 г., когато
Живков падна от власт, Александър Лилов и Андрей Луканов са обещали някъде извън
България БСП да не взима властта още поне 10 години. Целта била партията да намали
влиянието си, а и да се родят останалите формации, които са задължителни в
демократичните общества. Чували ли сте тази версия?
— Аз не мога да я приема. Веднага след 10 ноември се заговори, че БСП трябва да се
стегне, да се превърне в по-малка по численост организация, която да участва в
политическия живот равностойно с другите субекти. Тази теза е защитавана от Лилов. Но
нито от него, нито от Луканов някъде съм чул или прочел, че БСП не трябва да участва във
властта. Напротив. В края на краищата политическите партии са онези представители на
обществото, чрез които различните групи участват в управлението на държавата.
(С малки съкращения)
Интервю на
Неда Попова,
в. „Труд“, 31 юли 2002 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НАСЛЕДИ ГЕШЕВ
— Г-н Иванов, научихме, че пишете книга за Държавна сигурност и за Шесто
управление…
— Добро разузнаване имате. Остава ми последната част, до края на годината ще е на
пазара.
— Защо точно сега?
— Аз съм историк по дух и се научих да бъда и историк в поведението си. На 10
ноември станаха и добри, и лоши неща. От това най-много пострада истината. При такива
остри исторически завои субективизмът често надделява над обективния анализ — създават
се митове и легенди. Един от митовете на демокрацията е с N6. Вече 14 години обществото
не е наясно кое е Шесто управление, какъв е бил Шести отдел. Дори в документи се изписва
„Шесто главно“, а такова не е имало. Главни са били само Първо и Второ управления. Искам
да погледнем на нещата по-спокойно.
— С какво вашата книга ще е по-различна от излезлите досега?
— 5–6 книги вече са факт. Началникът на Шесто управление ген. Мусаков е автор на
едно малко книжле. След него прописа Бончо Асенов. Георги Сотиров описа терористичните
акции преди възродителния процес, след него книга издаде Чавдар Тепешанов. Една от най-
интересните е „Гувернантки на властта“ на ген. Тодор Радулов, който бе началник на
Следствения отдел на Държавна сигурност. По-късно стана зам. — зав. отдел
„Военноадминистративен“ на ЦК и отговаряше за МВР. Много информиран човек. Що се
отнася до мен, аз също съм плод на това митотворчество. Макар че съм бил началник на
отдела, преди 10 ноември не съм се имал за значима фигура. Днешната митология внуши на
обществото някаква значимост в мое лице.
— Държавна сигурност още е забулена в тайна…
— Държавна сигурност не е дявол с рога, не е изчадие адово, нито е нещо непознато в
историята на държавно-правната уредба на минали и сегашни общества. Има две
направления на работа на специалните служби: разузнаване и контраразузнаване. Като
човек, завършил школата в Симеоново и д-р по история се опитвам да обяснявам през
последните години, и това е една от целите на книгата, че има и трето понятие. Това е така
нареченото вътрешно разузнаване. Разузнаването е това, което специалните служби вършат
зад граница. Контраразузнаване е дейността срещу чуждите разузнавания у нас. Но има и
вътрешно разузнаване.
— Кои са обектите на това вътрешно разузнаване?
— Противниците на държавния глава — бил той цар, премиер или президент.
Противниците на обществения строй, конституционно закрепен и т. н. Действа срещу
политическите противници на властта. То има превантивни функции, а не силово-
репресивни. За разлика от политическата полиция, по времето на Гешев. Тогава сами са
решавали кого да арестуват, разследват, бият, убиват или предават на съд.
— Държавна сигурност не е патент на народната власт така ли е?
— Имало я е още преди това и аз стъпвам на тази основа. Била е законодателно уредена
още в началото на XX век.
— Кой го е ръководил вътрешното разузнаване?
— Кой го е ръководил? (смее се.)… Гешев го е ръководил. През 40-те години.
 — Затова ли някои ви наричат „новия Гешев“?
— Доста „ласкателно“ звучи, защото той е бил онзиденшният Гешев, а сега е някой друг.
Но има приемственост. Всяка една служба, включително и Шести отдел, си има свой
предшественик или свой прототип в по-старо време. Например когато княз Борис I
покръства българите през IХ в., той получава сигнали за противниците си, събира
информация, документира всичко. Чрез специална служба, и агентура. После им реже
главите.
— Щом говорим за приемственост, значи ли, че Държавна сигурност и Шесто също са
рязали глави?
— Разликата е следната. Държавна сигурност (Обществена безопасност) преди 9
септември 1944 г. работят в три направления: контраразузнаването; срещу опозиционни
партии, движения, анархисти, ВМРО и т. н.; срещу БКП и нейните сателити — РМС,
Работническа партия и т. н. Гешев е шеф само на третата част, на вътрешното разузнаване.
— Кога се ражда всъщност Държавна сигурност?
— В началото на века. Първо се създава Наредба — Закон за столичната полиция —
през 1906 г. Там са записани и задачите на отделение „Обществена безопасност“: да следи и
докладва за всички противници на Негово величество княза и на министрите. Конкретно е
записано, няма шест-пет. Въпросът обаче за Шести отдел е по-различен. Той не може да е
политическа полиция, защото няма самостоятелен статут и репресивни функции. Шести
отдел не може да отиде да арестува Иван Иванов. Първо трябва да има политическо решение,
да се нареди отгоре. След това прокурорът се произнася, след него следователят се съгласява
да поеме някого за разследване и чак тогава го арестуват.
— Но обществото знае, че Шесто е упражнявало репресии например в интелектуалната
област. Много хора са се озовали в Белене, други са били изселвани. Това какво е?
— Ти казваш обществсто… Защо трябва да повтаряме всички глупости, които се говорят.
Едни от тях се измислят от комплексари, които със задна дата искат да се пишат герои.
Някои не се реализирал като писател до 10 ноември, като режисьор или като лекар — Шесто
му виновно! Оттогава изминаха 14 години. Къде са великите книги на тези хора? Но те
продължават да плюят. Кои са основните критикари: Янко Янев, Тошо Пейков, Едвин
Сугарев. Всички знаят и виждат какво стана с тези хора. Подобно е положението с Кольо
Босия.
— Те могат да реагират остро на такова мнение.
— Аз не искам да ги обиждам, и не го казвам с цел да ги засегна, просто много хора
намериха оправдание в Държавна сигурност за собствените си неуспехи. И някой казва: „Аз
съм жертва на Държавна сигурност, тя ме съсипа.“ Ако слушаме подобни „революционери“
какви ги разказват за „нелегалната“ си дейност, ще си рече човек колко са преживяли. А те
никъде не протичаха по оперативния отчет. Не е водена разработка за повечето. Нито тогава,
нито сега са били в състояние да оказват формиращо въздействие върху обществото.
— Някои от тях не се ли издигнаха в политическата и административната йерархия на
държавата?
— Издигнаха се. Но си останаха мишки, малко навредиха и отпаднаха. Те не са Желю,
не са Блага, Николай Василев или Копринка Червенкова. Държавна сигурност беше част от
системата за социално управление на обществото. На върха са партийните структури, както
бе записано и в конституцията от 1971 година. След партията са Народното събрание и
народните съвети, министерствата, ведомствата, чак след това идват специалните органи —
Държавна сигурност и Народната милиция. Глава първа от Наказателния кодекс определяше
престъпленията проти в Народната република. С тях се занимаваше Държавна сигурност.
Това бяха политическите престъпления. Глави втора и трета третираха криминалната и
стопанската престъпност. Следствието беше разделено — в Държавна сигурност и в
милицията.
Интервю на
Огнян Стефанов,
в. „24 часа“, 16 юли 2003 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ПОЛЗВАШЕ ДОРИ И ВАНГА
— Г-н Иванов, кои са първите, попаднали под ударите на Държавна сигурност след 9
септември 1944 г.?
— Бившите управляващи, политици, полицаи, фашисти и врагът с партиен билет.
Трайчо Костов и другарите му през 1948–1949 г. са съдени, а той — ликвидиран. Всички
политически опоненти са затворени в Белене, Ловеч и Куциян. Държавна сигурност е
изпълнила задачите, спуснати от партийната и административната власт.
— Откъде е взет моделът?
— От Москва и той се оказва, много устойчив. Всички сектори на живота се
наблюдаваха от ДС. Имаше оперативни работници, който отговаряха за Съюза на писателите,
Съюза на художниците, Киноцентъра, за БАН, за Софийския университет, за другите вузове.
Не се наблюдаваше само БКП. Това бе официално регламентирано и всички ръководители на
споменатите ведомства знаеха това. ДС бе профилирана по отраслов принцип. За
икономиката отговаряше Четвърто управление. Трето се занимаваше с армията, а Шесто — с
надстройката: творчески организации и институции. Значи всички творчески съюзи,
Министерството на културата, дирекции, управления, съвети, съюзи към министерството,
медии и пр.
— Но ако някой партиен велможа си нарочи някого, не може ли да му отреже главата?
— Може и е имало такива случаи. За някои писатели, художници — д-р Желев, Блага
Димитрова, Светлин Русев, Константин Павлов…
— А с българските филми как се процедираше?
— Знам за „Една жена на 33“ на Христо Христов и „Завръщане от Рим“ на Иля Велчев.
Вторият беше телевизионен сериал. Във в. „Работническо дело“ излезе разгромяваща статия
срещу филма. Дори почнаха да я разпространяват на ксерокс из София. Борис Велчев, бащата
на Иля, беше член на Политбюро, вторият човек след Тодор Живков, но вместо да се
ориентира, пише една бележка на вътрешния министър Димитър Стоянов: „Драги Митко,
(цитирам по памет), виждаш какво става, това е вражеска дейност срещу мен и моя син,
който е много талантлив. Уверявам те, филмът е прекрасен, виж там, разкрий кой гад
размножава статията.“ И нас ни юрват да търсим в София кои ведомства имат ксерокс.
Вдигаме цялата агентура. На третия ден — стоп на търсенето. Оказа се, че Стоянов показал
бележката на Тодор Живков и онзи му обяснил за какво става дума, че филмът е слаб и
идейно вреден: уволниха Иля Велчев от телевизията, а на първия пленум на ЦК освободиха и
баща му.
— Има ли други пострадали в областа на културата?
— Например случая с дирекция „Културно наследство“ и зам. — министрите на
културата, Живко Попов и Емил Александров.
— Щом Шести отдел се е занимавал с Живко Попов и Емил Александров, значи ли, че и
Людмила Живкова е била в разработките?
— Епизодично, няма как да не попада. Скандалът с „Бърмбаргейт“ го доказва.
Подслушва се някой и той говори с Иван Костов — значи е слушан и Костов.
— Живков знаеше ли?
— Възможно е да се е запознавал с обобщени справки постфактум!
— А леля Ванга влизала ли е в обсега на ДС? Говори се, че била ограничавана.
 — Няма такова нещо. Дейността на Ванга просто противоречеше на марксизма-
ленинизма. Кой ще приеме дейност, която не почива върху Маркс, а върху Кант примерно —
трансцеденталното. Някакви ограничения първоначално е имало, на идеологическа основа.
Но според мен, Ванга винаги е била толерирана и дори ползвана от ДС.
— Какво означава ползвана?
— При Ванга са ходили оперативно-интересни лица да питат за бъдещето си. Понякога
ДС е подсказвала какво да им каже. Или са я питали от какво се интересува някой, какво е
споделил. Например по делото „Тексим“ съпругата на Георги Найденов е ходила да пита
какво ще стане. А на Ванга й е подсказано какво да каже, неща, които устройват
разработката. Има и други случаи, но не искам да ги казвам, ще реагират остро и Светлин
Русев, и Нешка Робева, и Богомил Райнов… Много ги уважавам, а и не е нужно след смъртта
на тази свята жена и голям патриот.
— Все някога няма ли да излязат тези неща?
— Ами нека да излязат. Между другото, районният началник в Петрич винаги се е
грижил да не се случи нещо на Ванга. Тя беше под закрилата на държавата и ДС. Никога не е
била репресирана.
— Излиза, че Ванга е работила за ДС?
— Така излиза. Самият факт, че Тодор Живков даде съгласие тя да бъде назначена на щат
като старши научен сътрудник към Института по сугестология на проф. Георги Лозанов,
говори достатъчно. Ванга е безспорен феномен, но не влияе върху хода на живота.
Останалото е шарлатанство.
— С какво друго сте се занимавали в Шесто?
— Шесто управление е едно от седемте управления на ДС. А Шести отдел — отдел в
състава на Шесто. В отдела сме работили по проблемите на номенклатурата, партийната
корупция, моралното разложение и някои специални задачи по обкръжението на Живков.
(Със съкращения)
Интервю на
Огнян Стефанов,
в. „24 часа“, 17 юли 2003 г.
ЗНАЕХМЕ, ЧЕ ЩЕ СЕ ЧЕРВИМ ЗА ИМЕНАТА
— Г-н Иванов, как се стигна до „възродителния процес“?
— Аз лично не мога да дам отговор как се стигна. МВР като специализиран орган, а ДС
в частност, е наблюдавал процесите, които протичат сред това население. Защото това
население не е прекъсвало връзките си със съседна Турция.
— Към 1984 г. имаше ли засилване на дейността на турските служби у нас?
— Имаше активизине. В последните години преди „възродителния процес“ в България
са разкрити около 40 шпионски и нелегални групи. За Анкара външните турци станаха
приоритет. Но не това е главната причина, а е повод за висшата партийна номенклатура. Не
ДС е инициатор на „възродителния процес“, нито тя го проведе. Имаше решение и всички
партийни и държавни органи, като се започне от ЦК надолу, бяха ангажирани. Тази мащабна
акция не отговаряше на духа, на атмосферата в обществото. Затова я пазеха в тайна.
— Какво още не знаем от този период?
— Когато срещу Живков беше повдигнато обвинение по „възродителния процес“ през
1990 г., тогава бях координатор на оперативно-следствената група по делото „Живков“,
трябваше да се изровят всички документи от Колегиума на МВР, свързани с преименуването.
В един от тях, от декември 1984 г., срещнах изказване на началника на Шесто управление
ген. Петър Стоянов, в което той изразява несъгласие със силовия начин на смяната.
Окръжният началник на МВР в Шумен ген. Касабов пък пред национално съвещание на МВР
заяви: „Др. министър, предайте в ЦК, че така не бива да се работи. Аз съм израснал в турска
махала, познавам тези хора, те са лоялни граждани“. Началникът на районното управление в
Момчилград полк. Калинов си подаде оставката, защото не можел да гледа съгражданите си
турци в очите. Бившият депутат Минчо Минчев, тогава зам. — шеф на Шесто отделение в
Кърджали, също напусна: „Аз съм учил философия, не за да сменям имената на хората“,
отсече той и си тръгна.
— Но у нас не се стигна до югославски вариант.
— Не съм компетентен по турския въпрос и не бих коментирал. Ръководството на ДПС
обаче има голяма заслуга за това. Доган най-вече. Той успява да се движи по тънката
разделителна нишка между протурската и пробългарската теза. Но важното е, че работи за
консолидация на българската нация. А Иван Костов и неговите ибрикчии ту защитават
турците като жертви на ДС, ту ги нападат като агенти на същата ДС. Нямат ли с какво друго
да се изявят тези хора?
— А защо няма нито една присъда за възродители?
— Защото става дума за политика, а не за криминални деяния. Самият Живков казваше:
„Аз поемам цялата отговорност. Историята ще каже, не вие“. Аргументите за
„възродителния“ са политически и са обосновавани с целите, задачите и суверенитета на
българската държава. Друг е въпросът дали това е било правилно или не. Александър Лилов
и БСП върнаха имената още на 29 декември 1989 г.
— Това ли е извинението на БСП?
— Какво по-голямо извинение от това — БСП се отказа от тази политика, с което
призна, че е била неправилна.
— Но от името на МВР май никой не се извини?
— Малко е сложно. Все едно да се извиниш, че си бил на пост. Защото МВР е
военизирана система, получава заповеди и ги изпълнява.
— А отварянето на лагера в Белене? Ген. Боян Велинов, с когото сте работили, е бил
шеф на комисията?
— Горе взели решение най-активните националисти от турците да бъдат изолирани след
смяната на имената. Използва се чл. 40 от Закона за народната милиция — за въдворяване на
ново местожителство. Откъдето и да го погледнем — репресивна мярка. Член 40-А пък беше
използван за изолиране в лагер, с мярка за неотклонение до 3 години.
— Как се вземаха решенията?
— В комисията имаше хора от всички управления на ДС. От Главна прокуратура беше
Георги Панайотов. Ген. Боян Велинов не беше юрист и поиска да му пратя за секретар на
комисията оперативния работник Лъчезар Никифоров, юрист.
— Никифоров споделял ли е какво става там?
— Благодарение на него доста хора отърваха лагера. Казваше: „Шефе, комисията „Джон
Бърч“ трици да яде по беззаконие в сравнение с нашата. Някой ден ще се червим за тия
простотии.“ (Комисията „Джон Бърч“ е действала по време на маккартизма, когато в САЩ
са преследвани и пращани в затвора хора с леви убеждения.)
— Колко души минаха през Белене?
— Бяха преименувани около 830 000 души. 423 активисти отидоха в Белене. Изселени
бяха в далеечни села с българско население 314 семейства. Жертвите сред турците са 7 през
1984 г. и 9 през 1989 г. Да не забравяме, че от терористичния акт на гара Буново загинаха 6
души българи, от които 2 деца. Бомба бе обезвредена в курорта Дружба, други деца бяха
отвлечени. Ранени бяха 90 униформени от МВР. Това е тъжната статистика. Всички тези хора
трябва да знаят, че държавата им се е извинила. Ако не са го разбрали, ако не е казано ясно,
пак трябва да получат извинение.
Интервю на
Огнян Стефанов,
в. „24 часа“, 29 май 2004 г.
ДС НЕ Е РОЖБА НА КОМУНИЗМА
Малко хора в България знаят, че митичната и свързвана с тоталитарния период
Държавна сигурност всъщност е създадена не от комунистите, а през 1906 г., и то точно
за борба с комунистите. Имало ли е фашизъм в България или не?
Мракобесна или полезна за България фигура е бил суперполицаят Никола Гешев? Как
бившият офицер от Шесто управление, Димитър Иванов оценява работата на Държавна
сигурност? Кои са най-силните и най-спорните фигури от 100-годишната й история? Защо
има небивал за историята на България крах на службите за сигурност в демократичния
период след 1990 г.?
Всичко това Димитър Иванов събира в книга, наречена „Кратка история на Държавна
сигурност“.
— Какво ще съдържа книгата?
— От четири-пет години траен интерес за мен представлява историята на така
наречения социалистически период на българската държава между двете дати — 9
септември 1944 година и 10 ноември 1989 година. Като автор, или съавтор или съставител,
съм издал няколко книги. Например „Първата българска република“, тя е наречена така по
френски историографски маниер. Знаем, че във Франция има пет републики и три монархии.
Всяка промяна на формата се отбелязва с пореден номер и тъй като след векове на Царство
България и след шест десетилетия на третото царство държавният строй е променен на 9
септември 1944 година, затова този период съм го нарекъл „Първа българска република“. Тя е
обсъждана, включително и в специализирания печат. Съставител съм на друга доста
интересна книга — „От Девети до Десети“, един сборник, който излезе през 2004 година по
повод 60-годишнината от 9 септември 1944 година. В нея съм съавтор с още 50 други автори,
между които 17 бивши министри от времето на социализма, заместник— министри,
генерали, дипломати. Моите интереси са в областта на изследването по темата сигурност.
Двете теми държавност и сигурност образуват една система — системата „държавност —
сигурност“. Това е темата и на моята голяма докторска дисертация „Организация и
управление на системата държавност — сигурност“, защитена миналата година. Тя също
излезе в отделна книга. Подготвям нови два тома, които са свързани помежду си, но са
относително обособени. Единият ще се нарича „Кратка история на социалистическа
България“, а другият ще се нарича „Кратка история на Държавна сигурност“. В тези две
книги аз искам върху 200–250 страници накратко да очертая както хронологията на двете
теми — възникване, развитие, упадък, крах на двете системи — социалистическа
държавност и социалистическа сигурност, така и да направя анализ на ръководството и
управлението на тези системи и да спомена техните най-изявени ръководители. Към всяка
една от книгите освен обичайния справочен апарат, защото все пак това ще бъдат научни
изследвания, ще има и приложение „кой кой е в българската социалистическа държава“ и
„кой кой е в Държавна сигурност“ в периода на социализма.
— Това първи опит ли е да се напише история на Държавна сигурност?
— Не, след Адам и Ева няма нищо първо, писано е от различни автори за Държавна
сигурност, повечето от които са били свързани с Държавна сигурност, нейни служители.
Тези писания, с изключение на едно-две, по-скоро имат мемоарен, разказвателен и
апологетичен характер. В първите години след 10 ноември се появиха няколко книги на
бивши служители на Държавна сигурност, главно на бивши служители на Шесто управление,
по-скоро като защитна реакция срещу нападките, които се отправяха към Държавна
сигурност. Всички те са писани през един много тесен ъгъл — зрителният ъгъл на автора.
Изключението се нарича Бончо Асенов, автор на няколко книги за историята на
разузнаването и контраразузнаването. Има една уникална книга, която аз ползвам в
написването на моята история. Тя е на Бончо Асенов и се нарича „Речник на разузнаването и
контраразузнаването“. Бончо е бивш мой колега от Шесто управление, години наред
работеше по незаконните секти, в защита на Българската православна църква. После беше
преподавател във Висшата специална школа към Държавна сигурност тогава, сега Академия
на МВР, вече е д-р на науките, професор е във Варненския свободен университет. Това е
своеобразна новина, която споделям за „Дарик“, тъй като освен с Бончо Асенов преди
няколко дни не съм споделял с никого моето намерение.
Бончо даде съгласие да бъде рецензент на тази книга. Мисля, че тази книга, без да е
първият опит за написване историята на Държавна сигурност, ще бъде първият опит да
покаже приемствеността между Държавна сигурност по времето на Царство България и
Държавна сигурност по времето на социалистическия период. Мисля, че Йово Николов от
„Капитал“ беше написал преди години някъде в своите статии, че Държавна сигурност не е
измислена от комунистите, а е измислена срещу комунистите.
— Кога всъщност е създадена?
— Това е и интересният факт или обстоятелство, че моята „Кратка история на
Държавна сигурност“ ще обхваща точно един век. Развитието от 1906 година, когато
възниква първото звено на Държавна сигурност в Столичната дирекция на Полицията, до
2006 година, т. е. малко преди отделянето на ДАНС от МВР. Искам в рамките на този
стогодишен период да се проследят целите, задачите, структурите и управлението на
българската Държавна сигурност, която, макар и наричана с различни имена — Обществена
безопасност, Държавна сигурност, Политическа полиция, всъщност има едни и същи цели и
задачи, едни и същи функции. А именно — защита на конституционно установения
държавен строй и, разбира се, защита на управляващите правителства. Тази дейност в
теорита се нарича „вътрешно разузнаване“.
— Онази Държавна сигурност обаче беше разформирована през 1990 година, значи вие
включвате и съвременните служби за сигурност в своята история, така ли?
— В тази „Кратка история на Държавна сигурност“ за този стогодишен период ще има
едно въведение, което ще изясни базовите понятия и базовите ценности за системата
Държавна сигурност, тъй като има едно семантично, съдържателно преплитане на понятията
национална сигурност, държавна сигурност, вътрешна сигурност, секретност, агентура,
оперативна дейност.
— Колко периода обособявате в тази история?
— Първият период е възникването на Държавна сигурност в Царство България — от
1906 до 1944 година. Вторият период е същинският период, от който и аз имам впечатление и
непосредствено участие: Държавна сигурност на социалистическа България — от 9
септември 1944 г. до 1990 година, когато през февруари Държавна сигурност беше
окончателно разформирована. Третият период е Службата за сигурност — Държавна
сигурност в демократични условия — след 1991 г.
— Какво е характерно за всеки един период, например за първия, Царския, какво е
вършила, чии интереси е защитавала, срещу кого са били насочени действията на
тогавашната Държавна сигурност?
— Дотолкова, доколкото в основата на обществените отношения са икономическите
отношения, естествено е било в капиталистическа България, в периода на първоначалното
натрупване на капитал и малко след това, Държавна сигурност да защитава интересите на
управляващите или на господстващите в икономическо отношение класи и социални групи в
България. Особена активност и организационно развитие получава Държавна сигурност след
активизиране на левите партии в Царство България и особено след двете национални
катастрофи, които предизвикват много силни брожения в страната. След загубата на
Балканските войни и погрома след Първата световна война Комунистическата партия и
Българският земеделски народен съюз се активизират силно. След Първата световна война в
продължение на 3–4 години управлява земеделското правителство начело с Александър
Стамболийски. През 1918 година има Войнишко въстание, Владайските бунтове са потушени
с кръв. Интересно защо никой не говори за това, 90 години от войнишките бунтове, довели до
абдикацията на цар Фердинанд. Вече минаха 85 години от Септемврийските бунтове,
организирани от Комунистическата партия през 1923 година. С активизирането на левите
политически партии се изострят и социалното противопоставяне и класовата борба в
България. Дотолкова, доколкото управляват буржоазни правителства, десни политически
партии, усилията на Държавна сигурност са насочени към неутрализиране на левите
политически партии, на противниците на двореца и на буржоазните правителства. Законите
в края на 1924 и 1925 година — Закон за защита на държавата, и други — предвиждат
смъртни присъди, включително за притежаване на оръжие и за помагачество. По-кьсно
Законът за защита на нацията от 1942 г., който е насочен срещу евреите, противопоставя
Държавна сигурност срещу евреите и привържениците на левите политически партии, срещу
усилията на тези партии да дойдат на власт. Това продължава до 1944 година, като през
последните три години това противопоставяне се изостря и поради наличието на Втората
световна война и борбата на Западните демокрации и Съветския съюз срещу хитлеристка
Германия и нейните сателити. В този период България е съюзник на Германия, Италия и
Япония — оста Рим — Берлин — Токио.
— Кои фигури от ръководителите на този период на Държавна сигурност бихте
откроили като най-полезни за България, имам предвид, че тези закони, които изброихте се
открояват с доста черни краски в нашата история?
— Трудно е, макар че са минали толкова много години, да се даде еднозначна оценка.
Това е големият въпрос, по който историците спорят — имало ли е фашизъм в България или
не? Като че ли преобладава тезата, че в България не е имало фашизъм. Не е имало фашизъм
като държавно устройство, както е било в нацистка Германия или във фашистка Италия, но е
имало управленска практика, която се доближава до стандартите на германския и
италианския фашизъм. Тези два закона, както и създаването на места (лагери) за
въдворяване по административен ред на противниците илюстрират фашисткото управление.
— Кога са създадени концлагерите?
— Това, което ние знаем е от първите години след 9 септември 1944 година. Тези места
за въдворяване не чрез съд, а по административен ред на политически противници, което е
сериозно нарушение на демократичните устои на държавата, е практика, която е въведена
още по времето на Царство България. През 1942 година се създават първите лагери в
Асеновградско и Беломорска Тракия. Практиката за въдворяване на ново местожителство,
т. е. за изселване, също е разпространена още тогава. Тя се отнася не само до комунистите и
до представителите на левите партии, а и до представители на буржоазните партии, така
наречената легална опозиция. Въдворяван е Дамян Велчев, въдворяван е и Кимон Георгиев.
Отделно са разстрелите без съд, паленето на къщи, плащането на 50 хил. лв. от държавния
бюджет за отрязана партизанска глава и пр. И това ако не е фашизъм?!
— Никола Гешев ли е най-изявеното име от системата на сигурността от този период?
— Никола Гешев е най-известното име сред ръководителите на Държавна сигурност
тогава. Още повече че той ръководи едно звено, което е натоварено с особени функции,
Отделение А на Държавна сигурност, което изпълнява функциите на политическа полиция.
Гешев е човекът, който успява на високо професионално ниво да ръководи службата за
вътрешна сигурност на Царство България и да нанесе много сериозни удари на
противниците на двореца и правителствата на България. През 1942 година той „обезглавява“
Комунистическата партия с така наречения Процес на 60-те, когато са арестувани и осъдени
много ръководители на Комунистическата партия в България. В един от тези процеси е
съден и големият поет Никола Вапцаров. Друг успех на Гешев и на Държавна сигурност по
времето, когато той ръководи Отделение А, е противодействието срещу нелегално
прехвърлените в България комунистически функционери от Съветския съюз. Това са
няколкото групи подводничари и парашутисти, които са заловени и поради слаба
организация по приемането им в България.
— Вие, който сте свързан със социалистическия, тоталитарен период на Държавна
сигурност, каква оценка давате на този период. Кои са най-интересните и важни неща, които
отбелязвате?
— Този исторически период от 45 години не е единен. Той се разделя на няколко
подпериода, които коренно се различават един от друг. Най близо по своята суровост, по
своята жестокост до практиката на Държавна сигурност по времето на Гешев е първият
период на така наречените тоталитарни служби за сигурност. Това е сталинският период,
когато след 1944 година, след завземането на цялата власт от Компартията, Държавна
сигурност получавa задача да неутрализира всички противници на социализма в България.
Доста сурово, доста жестоко, като се започне с убийства без съд и присъда веднага след 9
септември и се премине през изкуствено монтирани съдебни процеси. Народният съд обаче
неправилно се третира. Народният съд всъщност не е нелегитимен съд, както се опитват да
твърдят днес някои демократи и по-скоро псевдодемократи. Задължение е на България да
проведе Народен съд, тъй като това е решение на страните победителки. Народни съдилища
има, не само в България, а във всички държави, които са били съюзници на хитлеристка
Германия. Народен съд има във фашистка Италия, например, който е издал няколкократно
повече смъртни присъди, отколкото българският Народен съд. Въпросът не е толкова в
Народния съд, колкото в начина на функциониране на съдебните състави, защото те са
няколко съдебни състава. От общо минали през различни състави на Народния съд около 12
000 души, 2000 са смъртните присъди, които са издадени реално и задочно.
Интервю на
Богдана Лазарова,
излъчено по Дарик радио,
публикувано във
в. „Земя“, 15 октомври 2008 г.
(следва продължение)
ГЕОРГИ МАРКОВ Е БИВШ СЪТРУДНИК НА ДС И
АНГЛИЙСКИТЕ СПЕЦСЛУЖБИ

(продължение)

— Кой според вас е виновен за този период на „червения терор“, който продължава до
1949 година
— Най-общо казано виновна е историята, всъщност тя поставя на изпитание една или
друга част на обществата в Европа. Непрекъснато, противопоставяйки ги, им дава в ръцете
възможност за масови репресии и кръвопролития.
— В нас обаче репресиите са се ръководили от Трайчо Костов, твърдят някои
изследователи.
— Трайчо Костов е една трагична фигура в историята, той е революционер и много
малко е бил държавник. Почти никога не е имал възможност еднолично да решава. Бил е
заместник-председател на Министерски съвет — втори след Георги Димитров, но все пак —
втори човек. Той става жертва на така наречените вътрешнопартийни борби. Реализирана е
сталиновата теза за борба срещу врага с партиен билет. Костов става жертва на желанието си
да защити българските интереси по начин, както той ги разбира, тоест да ги защити от
Големия брат — СССР. Доколко той е имал някакви антисъветски цели и намерения, аз се
съмнявам. Но, така или иначе, той е набеден, самият Сталин му е предрешил съдбата,
наричайки го в очите „мошеник“.
— Другите два периода от социалистическото време кои са?
— Първият период, за който говоря, с отделни затихвания продължава до 1956 година.
Първо, през 1953 година Сталин умира, няколко месеца по-късно съветските служби,
съветското ръководство ликвидират Берия — продължителя на делото на Сталин и
фактически започва развенчаване на култа към личността и на този авторитаризъм, който е
бил характерен, както за Съветския съюз, така и за социалистическите държави. В България
на власт идва Тодор Живков през 1956 година. Това е вторият период, в който той се бори за
своето укрепване, докато разчисти полето около себе си и извади от ръководството старите
партийни дейци Югов, Чанков, Терпешев, които са били много силни. Живков успява да
наложи едно демократизиране, закривайки лагерите: през 1962 година закрива последните в
Ловеч и Белене. Тук има една доста интересна подробност. Живков възлага на един от
младите членове на Политбюро Борис Велчев да се запознае с практиката в тези лагери и да
изготви доклад. Фактически закриването на лагерите от Живков става на базата на доклада,
направен от Борис Велчев. А Борис Велчев е дядото на сегашния главен прокурор — Борис
Велчев. Този период продължава до 1971 г., когато Т. Живков е избран за държавен глава и се
приема нова, по-демократична конституция.
Третият период, през който в Държавна сигурност навлизат хора с по-високо
образование, когато целите на БКП вече не са да се укрепва на власт и да елиминира
противниците си от бившите буржоазни партии от царско време, е период на изграждане
основите на социалната държава. Това променя функциите на ДС. Тоталното следене и
преследване на класовите врагове отстъпва място на една по-сериозна и незабележима
агентурно-оперативна работа: ДС наблюдава процесите в държавата, без непременно това да
се вижда и без да използва репресивни форми и методи. Успехите на социализма в България
са в 70-те и първата половина на 80-те години. Не става дума да търся алиби за службите,
защото те са адекватно отражение на ситуацията в държавата, а ситуацията в държавата е
адекватно отражение на ситуацията в международните отношение в геостратегически план.
Социализмът е силен, с него се съобразяват. Но ако приемем, че ДС е потискала свободното
слово, демокрацията, то от друга страна, ДС е защитавала доста успешно националната
сигурност, реда и спокойствието на гражданите. Аз съм жив свидетел на това, колко много се
е променил към лошо вътрешният ред и сигурността на обществото и отделния гражданин в
последните 20 години. Това безумие, което става днес, това безсилие на специалните служби
и на МВР — Криминална полиция, Икономическа полиция — е потресаващо на фона на
възможностите на системата, на организацията и на ръководството на ДС и на Милицията
тогава, с което те осигуряваха вътрешния ред и сигурност на държавата и на населението в
цялата страна.
— Значи последният период според вас е най-слаб, говорим за демократичния период
след 10 ноември 1989 г.
— От гледна точка на ефективност на службите за сигурност, от гледна точка на
усещането, което имат отделният гражданин и цялото общество, да, този период е най-слаб.
Разбира се, той институционално е най-слаб, тъй като законодателството, правната база,
върху която се развива дейността на специалните служби и конкретно на службите за
вътрешна сигурност, са лоши. Законите за МВР са неясни, а има специални служби, които
вече 20 години са без закон. Националната разузнавателна служба и Националната служба за
охрана са без закон. Създаде се служба за борба с организираната престъпност, която вече
17–18 години не могат да й намерят мястото, непрекъснато я местят, непрекъснато се правят
някакви закони за МВР, за отделните служби. Лошо е, че в тях влизат на ръководни постове
силно политизирани хора с ниска професионална квалификация, а трябва да е обратното —
силна професионализация, без политизиране на дейностите. Затова службите са в такова
състояние, затова е възможно да има толкова много насилие, тъй като срещу това насилие
насилниците не виждат противодействие.
— Григор Шопов ли е най-силната фигура от социалистическия период?
— Има няколко силни фигури. Но за този период, най-благотворния период на ДС, 70-те
— 80-те години, да, Григор Шопов е най-силната фигура, без да е зловещата, тъй като в
предишния период има силни фигури, но със зловещи измерения. Такъв е ген. Мирчо Спасов,
предшественикът на Шопов, като първи зам. — министьр на вътрешните работи, фактически
ръководител на ДС. Григор Шопов, когото познавам добре и съм работил под негово
ръководство, като човешки материал беше от много високо качество, изключителен ум, но
балансиран характер и най-интересното е, че обществото почти нищо не знаеше за него.
В поведението си на служебно, а и на неслужебно място, беше толерантен, лоялен,
възпитан. Говореше тихо, внимателно, не употребяваше груби думи. Интересна фигура, много
добър учител с личния си пример. Той е създал поне две поколения силни оперативни
работници и оперативни ръководители. Той беше личност — епоха, олицетворяваше един
цял период в управлението на разузнаването, контрашпионажа и вътрешната сигурност.
— Разглеждате ли във вашата книга знакови събития, като убийството на Георги Марков,
българската следа в атентата срещу папата, скрития транзит, ако щете?
— Споменавам за всички тези неща, те все пак са част от историята, не могат да бъдат
извадени от нея. И двата случая атентатът срещу папата и убийството на Георги Марков, са
силно дискусионни и до ден днешен. Те се използват за определени политически нападки, за
водене на пропагандна битка и психологическа война от новите управляващи, условно
наречени демократи, срещу бившите управляващи, също условно наречени комунисти.
Случаят с папата е пределно ясен, дотолкова, доколкото самият Йоан Павел II, самият
извършител Али Агджа нямат претенции към българската държава и българската ДС. Затова
е необяснимо злобното поведение на редица представители на българската политическа
класа, на редица журналисти. Когато потърпевшата страна и агресивната страна заедно с
независимия съд отричат дадено нещо, ти да твърдиш обратното е напълно смешно.
Случаят с Георги Марков е малко по-сложен, но също е ясен. Христо Христов,
журналист от в. „Дневник“, написа книга с почти 1000 страници, за която от Съюза на
издателите му дадоха награда за журналистическо разследване. Въпреки тези 1000 страници,
в тази книга нищо не се доказва, още повече, че книгата е написана по поръчка, тя е и
платена на автора от сили, външни на България, на политическия ни живот и на службите за
сигурност. Дори само този факт поставя под съмнение това, което е написано в книгата.
Тоест, първо се формулира заданието, а след това се търси документален материал и се
подбира само този, който може да реши задачите на поръчката. Георги Марков е сътрудник
на ДС и е ползван от английските специални служби, тоест, той е двоен агент и със същия
успех, с който се твърди, че е ликвидиран от българските специални служби, може да се
твърди, че е ликвидиран от други специални служби, за които е работил. А освен това, най-
вероятно не е бил ликвидиран, тъй като той е извършил деяния, които не са от характер,
който изисква такава ответна мярка. Вероятно е имало възможност Марков да бъде
ликвидиран доста по-рано, даже ако се успоредят двата случая — на Георги Марков и на
Владо Костов, който е офицер от Първо главно управление, ще се види, че Костов беше
осъден на затвор задочно. Случаят с Костов беше веднага изяснен. Той премина на
изменнически позиции, стана изменник на родината, както се казва по тогавашната
терминология, направиха се опити да бъде върнат, включително публични призиви, негласни
опити по линия на българското разузнаване, след което той беше съден и осъден. Защо
толкова години, почти 10 години, българската държава оставя един човек като Георги
Марков, който е бил любимец на Тодор Живков, бил е в номенклатурен кръг, толериран
автор, и ако приемем, че минава на изменнически позиции, защо спрямо него не са взети
такива мерки, каквито са взети срещу Владо Костов. Очевидно през целия този период, през
който Марков е бил в Италия, а след това в Англия (1969–1979 г.), с него са поддържани
регулярни контакти. Той не е третиран съвсем като враг, още повече че неговите „задочни
репортажи“ в голямата си част са смехотворни съчинения на обиден и неуравновесен човек.
Те не могат да нанесат реална щета на България, тъй като у нас около 1 % от населението е
било запознато с неговите „задочни репортажи“ по Би Би Си. Мнението ми е, че случаят с
Георги Марков и поредното му раздухване сега, са циклични опити за изостряне на
вътрешнополитическата борба в България. Това показва много ниско ниво: твърденията, че
сме се опитали да убием папата, Георги Марков, че сме били трафиканти. Не сме били
трафиканти, най-големите трафиканти са други, техните специални служби контролират
потоците на стратегическата контрабанда — оръжие, наркотици. Това е стара международна
практика, въпросът е приходите от тази дейност къде отиват, дали отиват в джоба на
мафията, на силовите групировки, към политическите централи или отиват в бюджета на
държавата. ДС не е субект на политическата власт. Дълбоко греши този, който смята, че ДС е
ръководила българската държава, а пък не дай си Боже, днес, 20 години след това, ДС
продължава да ръководи, тоест от позицията на нелегалност, от позицията на ликвидирана
структура, ДС продължава да ръководи. Това не е вярно. ДС е била орган и инструмент на
властта в най-тежките години, оръдие на политически режими за решаване на
вътрешнополитически задачи. В периода 30-те-50– те години. Но ДС не е създадена от
комунистите, а е създадена от фашистите за борба срещу комунистите.
— Занимавала ли се е с мокри поръчки нашата ДС?
— Особеното на социалистическата ДС е, че и като методология, която в основата си е
съветската методология, си е имала собствени задачи и принос. След 1970 година се извежда
като приоритетна задача, включително и в нормативните документи на ДС, превантивната
функция. Издава се една специална инструкция, наречена Инструкция за профилактичната
дейност на ДС. Основната цел е не колко хора си предал на съд, а обратното — колко
престъпления или замислени престъпления си успял да разкриеш или си предотвратил.
Затова на Шесто управление специалната функция и задача е била наблюдение на
надстройката на обществото, с цел предотвратяване извършването на престъпления. Да,
идеологически, но наказуеми от закона.
Що се отнася до мокрите поръчки — не е било необходимо, а и ние не сме имали
толкова силна „вражеска емиграция“. Видя се след 10 ноември, когато се даде възможност да
се върне т. нар. вражеска емиграция, какво представлява. Почти няма лидер, фактически
лидерите бяха тези, които си бяха тук — Петър Дертлиев, бай Милан Дренчев, госпожа
Мозер, която даже не е вражеска емиграция, защото ДС я е пуснала да излезе съвсем легално
през 60-те години, за да отиде при баща си. Тоест не имало необходимост да има мокри
поръчки. Затова да имаме само една мокра поръчка, и тя да е на Георги Марков, още веднъж
показва колко несъстоятелно е това.
Такава практика е имало в Съветския съвет в техните специални служби, защото там си
има специално управление, което се нарича Управление за активни мероприятия зад
граница, то се е оглавявало от ген. Павел Судоплатов, но след провал в началото на 60-те
години, дори в Съветския съюз тези неща вече не се правят. А за България категорично
отричам и няма откъде да се намери нито човек, който да свидетелства, нито върху хартия да
има доказателства за такова нещо.
— По кои пунктове очаквате най-силна реакция срещу вас?
— Лично аз бих желал да няма реакция и затова много внимавам с някои
формулировки: „фашизъм“, „комунизъм“ и „комунистически режим“. Те от съдържателна
гледна точка не се покриват. Комунизмът е една идея, една мечта, една представа за
безконфликтно съществуване на обществото, за социално равенство и социална
справедливост. Както казва един ръководител на ЦРУ — Съветският съюз не е държава, той
е метафора, а срещу метафора трудно се побеждава. В България е управлявала
комунистическа партия, която обаче има социалистически цели, на моменти —
социалдемократически.
Друг е въпросът, че в изпълнение на тези цели са допуснати отклонения, които
надхвърлят границите на търпимост и това доведе до краха на този тип социализъм, на този
тип социална държава. Така или иначе, грешките и извращенията, показват и
несъвършенството на икономическия модел: потискането на личната инициатива,
отнемането на мотивацията на хората да работят, да произвеждат, да се развиват. От друга
страна погрешното разбиране, че държавата ти е длъжна и трябва да те осигурява всякак, а
ти да си правиш, каквото искаш, доведе до краха на този модел. Обаче 45-те години
социализъм в областта на държавността, в областта на сигурността, са първият и единствен
опит в българската история досега за реализация на социална държава с повишаващи се
показатели на благосъстояние на народа. А след това ние допуснахме за няколко години
цялата тази материална, материално-техническа и интелектуална база, която беше създадена
при управлението на БКП да бъде унищожена по идеологически причини.
Спадът в нивото на живот на болшинството българи е причината за съществуващата
носталгия по миналото, но и на гнева срещу днешния политически елит. Който се оказа
неспособен да управлява и без морални качества, за да бъде водач на нацията към нов
просперитет.
Интервю на
Богдана Лазарова,
излъчено по Дарик радио,
публикувано във
в. „Земя“, 15–16 октомври 2008 г.
ЖИВКОВ ПАДНА СЛЕД ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРЕВРАТ
— Г-н Иванов, 20 години по-късно, знае ли обществото цялата истина за смяната на
властта на 10-и ноември 1989 г.
— Има измислици, които битуват без да имат корени в това, което се е случило тогава.
От къде тръгнаха нещата за тази промяна — имаше рязко остаряване на социалистическите
елити. Видя се, че хората, които ръководят СССР и соц-общността вече са много демоде.
Търсеха се нов тип лидери, идеи, мислене. Това усещане назряваше постепенно в Източна
Европа. Отежняващ фактор се оказа, че перестройката на Михаил Горбачов не можеше да
реши проблемите на системата. Тя беше просто един самолет, който лети напосоки, няма
писта за кацане, няма връзка със Земята. Това са причините за нахлуващата промяна през
1989 г. Никакви дисиденти, никакви настроения и обществени недоволства не стоят в
свалянето на първия. Живков вече беше спирачка, а екипът му, и начинът на работа на
живковистите — остарели. Категоричен съм, няма измислени неща около тези събития, има
добавени, и то в повече. Какво всъщност се случи? На 9-и има заседание на Политбюро на
ЦК на БКП, върхът на властовата пирамида в България. 11 човека взимат решение Тодор
Живков да подаде оставка. Това става след консултации с него и натиск от страна на
посланика на СССР в София Виктор Шарапов, но в никакъв случай груб. Три разговора е
имал Шарапов с Живков — на 7 ноември два, и на 9 още един.
На 10-и, на пленума това решение става факт. Предния ден започва събарянето на
Берлинската стена.
— Може ли да се говори за политически преврат в БКП?
— Не е класически преврат, липсваше основният му елемент, насилието. Имаше
психологически преврат чрез принуда.
— Освен от Москва, имаше ли и вътрешни фактори, които формираха натиска срещу
Живков?
— Не трябва да има никакви съмнения за лидерската позиция на Тодор Живков до
последния момент. Той си беше лидер и то истински. Имаше авторитет, последователи,
поддръжници, респект. Отделно пък беше рутиниран държавник, обигран човек, а в чисто
персонален план беше по-комбинативен и хитър от всички останали. Затова ги командваше
толкова дълго време. Истина е, че тримата му съпартизани Добри Джуров, Йордан Йотов и
Димитър Станишев също са водели разговори с него в тази посока, комбинирано с
посолството на СССР. Но пък Милко Балев и Димитър Стоянов са били твърдо против тази
промяна и дори в Политбюро са гласували срещу нея.
— ДС събираше ли информация за зреещите промени и за настроенията в ЦК на БКП?
— Знаехме много неща, че самият Живков беше стигнал до мисълта, да си ходи. Този
пленум на промяната се готвеше от една година и все бе отлаган. Първо трябваше да бъде
март — април 1989 г., после през юли, но остана за есента. Накрая стана така, че на 9-ти
ноември ми донесоха папката с материалите от заседанието на Политбюро. „Наше момче“ от
УБО возеше един от членовете, а той си забравил чантата в колата. Така, ден по-рано
знаехме, че Живков си отива, кой как е гласувал, а и какво предстои да се случи в близките
дни.
Трябва да се знае, че предната година Живков си бе подал оставката за пръв път, да
пробва настроенията и ситуацията. Тогава му опонирали: „Как, другарю Живков, това не
може да стане“. Той им отговорил: „Добре, оттеглям я, но този проблем остава!“
След 1987 г. реално Живков е бил вече узрял да се раздели с властта. Има свидетелства,
че е признавал, че социализмът се проваля. Беше наясно, че няма кой да го търпи още дълго и
по някакъв начин бяха включили механизмите му за самосъхранение. Реално накрая, при
тоталния срив на социализма бяха останали той Чаушеску и Хонекер от старата гвардия.
Горбачов не можеше да го търпи, от друга страна пък Живков не искаше да се съобразява с
Горбачов.
— ДС следеше ли конфликта между Горбачов и Живков?
— Интересувахме се, събирахме данни. През 1987 г. след посещение в Китай, Живков се
връща през Москва и прави среща с Горбачов. Тогава си позволява да обясни на
перестройчика как добре се развива Китай, какво значи истинска реформа, и че това което
правят там е политическа перспектива, а не това, което той насажда от Кремъл. И всъщност
20 години по-късно виждаме икономическия и социален статус на Китай, въпреки, че имат
еднопартийна система и че управлява комунистическата партия. Но тогава Горбачов му
реагирал с ирония и омраза. Знаехме по наши канали. Както и, че Петър Младенов през
октомври 1989 г. е написал писмо срещу Живков и му го е пратил. То беше инсинуирано от
ЦК на КПСС. Стана ясно, че около 25–26 октомври, прибирайки се в България, Младенов
непредвидено и несъгласувано спира в Москва. Оправдаха се, че такъв бил полетът. Няколко
месеца преди това, през юни, на съвещание на Варшавския договор в Букурещ се прави
интересна комбинация. Участват държавните глави, външните министри и на отбраната. От
наша страна са Тодор Живков, Георги Атанасов, Добри Джуров, Петър Младенов. Правят
комбинация, оставят Живков да спи в някаква резиденция, а те се изнасят на друго място.
Тогава става разговор между Горбачов и Младенов, обръщат се за съдействие към Джуров,
като авторитетен и силен в партията. Малко по-късно Живков разбира за тази завера.
— Живков имаше ли ресурс, ако се заинати да изчисти неудобните в страната и да
удържи режима?
— Имаше такъв ресурс, но максимум можеше да изкара още една година на власт.
Истината е, че до 10-и ноември той владееше положението в страната. Джуров, въпреки
някои несъгласия с него нямаше да тръгне срещу другаря си. МВР му бе вярно, нямаше да
прави преврат.
— Съществуват ли договорки между Живков и приемниците му — да се оттегли с мир, а
те да го запазят от съд и репресии, поставял ли е условия?
— Не е поставял никакви условия, а истината е, че приемниците му и не са си мислили
за такова нещо. Те просто бяха умрели от страх, говоря за кръга Луканов — Младенов. Лилов
се появи по-късно. Години след промените и Луканов, и Младенов са ми казвали, че
подозирали, че ДС ги разработва, че ни било дадено указание от Живков да ги ликвидираме.
— А разработвахте ли ги наистина?
— От 1988 г. вече знаехме, че Луканов тайно от Живков осъществява контакти с хора на
Горчабов. Общуваше с Виктор Терехов от тяхното посолство, с Шарапов редовно. Андрей си
смяташе Русия за втора родина и не е страдал, че прави нещо против България, а
американците също го приемаха. От друга страна, омразата им с Живков беше искрена и
неподправена, въпреки, че Андрей беше дребна риба на този етап. Предполагам, че Петър
Младенов е бил препоръчан от Луканов на руснаците, убедил ги е, че им е нужен с
авторитета и връзките си като дългогодишен външен министър.
— Кой нареди ареста на Живков?
 — Луканов, и го направи грубо, безсмислено грубо. Веднага след падането на Живков се
взе решение за създаване на партийно-правителствена комисия за деформациите и
извращенията в БКП. Луканов я оглави и обяви, че всеки може да подава сигнали. От цялата
страна започнаха да валят едни доноси и писма срещу Живков и обкръжението му. Пишеха
всякакви хора и какви ли не простотии. Андрей използува тази обществена настройка за да
нареди ареста на Живков. Мен пък ме направиха координатор на групата, която разследваше
Живков, Балев, Мирчо Спасов и Иван Славков, като познавач на обектите и обкръжението
им. 16 души прокурори и следователи се занимаваха с тях. Оказа се, че Балев и Живков са в
ареста и един месец се чудят за какво да им повдигнат обвинения. В архивите на ДС също
бяха започнали да търсят нещо срещу Живков, за да се хванат за него. Тогава се обърнаха към
мен и нашия архив.
— Какво откриха там?
— Нищо от това, което бе нужно, за да го осъдят. Даже се опитаха мене да ме
репресират. Трима генерали от ЦК дойдоха в кабинета ми със заповед да им предам архива
на Шести отдел: Дичо Атанасов, Георги Минев и Георги Младенов. Търсеха за Живков, но
искаха да разберат какво има при нас и за тях самите. Опъвах се, но след разправия ми
подписаха документ и взеха някои неща. Ген. Семерджиев беше току що станал министър и
аз му написах докладна, че съм предал част от архива на тримата генерали и са го занесли в
ЦК на БКП в Партийния дом. Мотивирах се, че има опасност от изтичане на информация и
разшифроване на източници, затова настоях да ми бъде разрешено да си прибера
материалите, а на комисията да им изготвим справка за исканите от тях данни.
Семерджиев резолира с „Да“ искането ми и една събота — в неработен ден, с двама
оперативни работници отидохме в Партийния дом на „Дондуков“. Влезнахме в ЦК. Стигнах
до Централната контролно-ревизионна комисия. Отидох при зам. — председателя Асен
Маринчевски и му обясних, че спешно трябва да си приберем архива, защото министърът е
разпоредил. Качихме чувалите на гръб, натоварихме си ги в „жигулката“ и ги върнахме в
службата. И това стана пред въоръжена охрана на УБО. На следващия ден се усетиха какво се
е случило и дойдоха да си ги искат, но им показах решението на Семерджиев и те клекнаха.
— Крият ли нещо архивите на полицията и на ДС за Живков и семейството му?
— И аз съм търсил, но нищо не излезе. Те го арестуваха на 19 януари 1990 г., на 18
февруари аз изготвих първия план за разследване на Живков. Разследвахме го в три
направления — за икономическата катастрофа, за външния дълг и за „възродителния
процес“. Започнахме да правим всякакви проверки, но нищо не се откри. Тогава новата власт
се интересуваше от много неща, като се почне от това дали е бил агент на Гешев до
документацията на УБО. Например, кой е разрешавал покупката на тези прословути мазди,
които си взеха другарите от Политбюро? Сергей Станишев още кара маздата на баща си от
1986 г. По линия на „Кореком“ ги внесоха и струваха 8 хил. лева.
С прокурори и следователи съм правил претърсвания в жилищата на Живкови. Но и там
нищо не открихме. Попаднах на една кутийка от кована мед, ритуално поставена на
резбована масичка във вила „Калина“ в Бояна, където и сега живеят президентите. Като я
отворих намерих само визитни картички. На тях пишеше: „Тодор Живков — София“. Падна
голям смях, но наистина на неговата визитка няма нужда от титли и пояснения. Открихме и
много лични документи, всичко е събирал старателно. Имаше фактури за строежа на двете
вили на Жени и Владимир на ул. „Секвоя“, за бетон, за желязо. Строял е и си е плащал.
Ровейки обаче във вещите му открихме едно странно картонче с неизвестни цифри, а върху
тях изписано „Швейцарска конфедерация“. Тогава си казахме: „Ето, спипахме му сметките в
чужбина“. Почнаха едни проверки. Съсипахме посолството в Швейцария с ангажименти,
включи се резидентурната ни група във Франция. Изровихме всичко, получихме информация
от ГДР. Но номер на сметка не се намери. Накрая се оказа, че Живков бил в Швейцария на
държавно посещение и му подарили часовник специална изработка. И това е гаранционната
карта.
— Имаше ли на името на фамилията изнесени суми в чужди банки?
— Изключено. По това време слушахме и разработвахме Славков, Жени, други от
семейството и знам как са вървяли нещата. Славков нямаше пари за издръжката на малкия
Тошко. Лично Антонио Самаранч, президент на МОК, поемаше разноските му за обучение.
Плюс това Живков беше много стиснат и пресметлив. Водеше си до стотинка разчетите и не
пилееше пари. Д-р Джибров — шеф на протокола ми е казвал, как не е искал да се харчи за
нови вратовръзки, ризи и разни аксесоари.
— В БКП бяха ли наясно със зараждащите се неформални движения, от ДС ли
получаваха информация за дейността им?
— Пълна боза бяха неформалите, а партията сгреши тогава в отношенията си с тези
хора. Тръгна да ги репресира, да ги ограничава. Така ги консолидира, а след 10-и им даде
възможност да се правят на герои. Трябва да е ясно, че сред тях най-активните бяха хора от
самата БКП, нейни кадри, несъгласни с политиката на Живков.
— Но членството в партията им е давало все пак някакъв имунитет?
— Няма такова нещо, какъв имунитет им е давало? Соня Бакиш, съпругата на
председателя на Народното събрание и член на Политбюро Станко Тодоров, я изключиха от
БКП заради участие в Русенския комитет. В главите на закостенелите вождове се въртеше
само, че контрареволюцията се задейства и те трябва да я спрат. И Милко Балев, и Димитър
Стоянов си вярваха, че това се случва, че ще ги изколят и ще ги избесят по стълбовете.
Продев също беше изключен от партията, снет като главен редактор на „Култура“.
Джеки Вагенщайн, концлагерист, партизанин, със смъртни присъди, комунист отвсякъде,
открито афишираше неприязън към режима на Живков. Към тях се числеше и безпартийният
Николай Хайтов. Копринка Червенкова три пъти я изключваха от партията — на различни
нива.
— Кои според вас бяха автентичните десиденти в България?
— На първо място слагам тези, които искаха да реформират партията отвътре, да я
променят. Тук е мястото и на д-р Жельо Желев и Блага Димитрова, бяха сериозни идейни
противници на властта, но Илия Минев беше най-автентичен антикомунист.
— В ДС имаше ли наченки на десидентско мислене, или сляпо изпълняваха
разпореждания?
— Имаше и не бяха изключение. Беше им писнало от схоластиците в партията, в
системата. Разказвал съм случай с колегата от Шесто Чавдар Тепешанов. Отговаряше за
творческите съюзи, самият той — архитект, поет, художник. Един ден си говорим нещо в
кабинета му и влиза началникът на Първи отдел Янкулов и подканва Чавдар, че има да върши
работа. После се появи втори път. Тогава Чавдар ми обясни, че го карали да пише справка за
Блага Димитрова. Предлагали я за званието „Народен деятел на културата“ за 24 май, но от
партията се обадили да се напише справка, за да не се допусне да получи званието. Накрая
Янкулов влезна трети път и раздразнено каза: „Тепешанов, ще те накажа!“ Тогава Чавдар се
обърна невъзмутимо към него и му отговори: „Др. Началник, след 50 г. във всяка българска
енциклопедия ще пише за Блага Димитрова, а в нито една няма да пише за Иван Янкулов и
Чавдар Тепешанов“. И това става 3 г. преди падането на Живков.
— Кой внушаваше на Живков провеждането на репресии срещу десидентите, кой нареди
боя пред „Кристал“ на 3 ноември?
— Ясни бяха двете тенденции в обществото — едната искаше промяна, граждански
права и свободи, а другата — продължаваше да бъде сектантски настроена. Типичен пример
беше Димитър Стоянов, а и наследникът му Георги Танев, въпреки, че беше много по-млад.
Що се отнася до арестите на десидентите и конфликта пред „Кристал“, Георги Танев, който
тогава беше министър на МВР нямаше голяма вина. Нарежданията вървяха по партийна
линия. ЦК разпореждаше на градския комитет на партията в София и от там прехвърляха
задачи на МВР. Боят пред „Кристал“ е измислен. Сашо Каракачанов отнесе един шамар зад
врата, а Деян Кюранов отказваше да се качи в автобус, който да ги закара в Южния парк да
си протестират. Тогава Деян легна на улицата и полицаите го натовариха насила, естествено,
че и малко са го посритали.
Тренчев, Босия и Фори Светулката бяха най-задържаните хора — арестуват ги, пускат
ги. Все пак съблюдаваха закона и тогава. Но повтарям, натискът беше основно по линия на
ЦК на БКП. Там се притесняваха за местата си, за привилегиите си, за бъдещето на децата
си, това е простото обяснения.
— Живков страхуваше ли се от неформалните движения?
— Живков беше наясно с нещата, той имаше усещане за собствената си значимост.
Какво ще го притесни Жельо Желев. Та Жельо беше на заплата в Комитета за култура и в
същата секция беше и внучката му Жени Живкова. Значи главният десидент на държавата и
внучката на „сатрапа Живков“ работеха в един Институт — по културата.
И Блага и Жельо, и Петко Симеонов, и Тренчев, и Босия, и Светулката имаха порив, но
не можаха да реализират идеите и вижданията си, защото са ентусиасти, те не са реални, а
виртуални. Тяхната борба никога нямаше да се увенчае самостоятелно с успех. Трябваше да
се създадат комплекс от условия, за да стане промяната. Те са само бели лястовици, които
съпътстваха промяната, вървяха покрай нея. Много след 10-и ноември съм имал интересни
разговори със Стефан Продев. Тогава вече издавах в. „Дума“, а той ми каза: „Др. Иванов,
много сме ви благодарни, запазихте вестника, имаме хляб, можем да си упражняваме
професията, но аз вас никога няма да ви приема. Вие сте ченге“. И такъв остана до смъртта
си — работехме, но когато опрат нещата до периода преди падането на Живков —
отдръпваше се, ставаше особен.
— Имало ли е поръчки от БКП — ДС да създава контролирани от нея структури на
десиденти?
— Не, такива задачи не сме получавали, но например Христо Смоленов открито беше
отишъл от другата страна. Колегата, който го ръководеше беше вдигнал ръце от него. Христо
излезе от контрол. Отидох на разговор с него, а той ми казва: „Аз ви обичам всички момчета
от службите, но елате при нас. Този сатрап трябва да го махнем, вашето място е при нас“.
Копринка Червенкова също ми е казвала, че се съмнява дали в ДС не сме си спретнали
десидентска групичка, защото сме мислели сходно. Сега мога да кажа, че около 15 % от
участниците в тези неформални структури бяха свързани с ДС, но повечето от тях приемаха
идеите на недоволните, мислеха модерно. Въпреки това, знаехме почти всичко което става в
тези среди, разполагахме с агентура, слушахме телефоните им, пускахме им външно
наблюдение. Но те не се криеха, не правеха конспирации. Самият Жельо, като неформален
лидер, беше против конспирациите. Те търсеха гласност, публика, изява. Тренчев беше най-
открит в това отношение.
— Защо малко след падането на Живков ДС се оказа лошото момче на МВР и БКП, а
Лилов хвърли върху вас вината за всички извращения в държавата?
— Станахме жертва на подлостта на новия елит. Думите на Лилов пред ръководните
служители на ДС бяха посрещнати с протестни викове и някои колеги се отнесоха доста
грубо към него. После пък Петър Младенов дойде в салончето на Шесто управление в
сградата на МВР на 26 ноември 1989 г. и каза: „Днес ви разпускам“. Тогава също се чуха
освирквания. Но истината е, че елитът на партията имаше нужда да снеме от себе си
отговорността за всичко и да я прехвърли на някой друг. Ние се оказахме най-удобните.
Преди да го убият Андрей Луканов ми каза: „Митко, прощавай, простете ни!“
— Получи се обаче странен парадокс — ДС се разпадна само за два дни, но вече 20 г. не
излиза от живота на държавата. Няма скандал и престъпление, в което да не прозират лица
от тези структури?
— Такава система просто не може да изчезне физически, защото спойките вътре са
идейно-нравствени. Истината е, че ДС не прави скандали. Те са специалитет на политиците,
те използват досиета, разработки, справки, агенти. Сигурен съм, че единици са хората от ДС,
които са пуснали на черния пазар документи от службите.
Ще ви дам конкретен пример. По времето на Иван Костов бях разследван, а Муравей
Радев ми правеше през ден проверки във в. „Дума“. Тогава ми показаха оперативни
материали на името на Йордан Соколов, председателя на парламента. Пълно агентурно
досие — агент „Момата“ (намек, че е хомосексуалист), рапорт как е вербуван, какво е
докладвал след това и т. н. Показа ми ги Тошо Тошев, щеше да ги публикува в най-тиражния
тогава в. „Труд“. Погледнах ги и му казвам: „Тошо, това е чист фалшификат, бе братко“ Той
изстина, пита ме поне не се ли колебая. А всичко беше изработено перфектно. Според това
менте, Соколов е вербуван от ген. Боян Велинов, а този човек аз го познавам, 15 г. съм
работил с него. Имаше и много други несъответствия. Показах само подписа на Велинов на
една дама бивш експерт в Шесто и вече бях на 100 % сигурен, че е подправен. Соколов не ми
е приятен, но истината е друго нещо и така спрях този компромат.
Интервю на
Стойко Стоянов
„Фрогнюз“, 6 ноември 2009 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЯМА НИЩО ОБЩО С
ПАЛЕЖА НА ПАРТИЙНИЯ ДОМ
— Г-н Иванов, десни политици и интелектуалци смятат, че ДС стои зад палежа на
Партийния дом преди 20 години. Според тях целта е била да се унищожи архива, който там
се е съхранявал. Какъв е вашият коментар?
— Това няма нищо общо с истината. Архивът си е на мястото и това се вижда сега. Не
може да има убийство без да има труп. За какъв архив говорим, за каква Държавна
сигурност?! Това са измислици. Още повече президентът беше на СДС. Техни хора атакуваха,
техни хора бяха задържани вътре.
— Защо 20 години след началото на промените ДС отново е толкова актуална и
продължава да бъде припознавана във всяко лошо нещо, случило се и по време на прехода?
— Въобще не е актуална Държавна сигурност, просто политици с изчерпан потенциал,
които нямат въображение да измислят нещо друго и не могат да си обяснят
закономерностите на историческото развитие, оправдават некадърността си с някакви
клиноведски истории и теории.
— Защо бе подпален Партийният дом?
— Това бе инерцията на тълпата, инспирираното недоволство срещу падналата от власт
Комунистическа партия. Имаше недоволство от демагогията на Андрей Луканов по
отношение на СДС, той ги лъжеше, заблуждаваше ги и техните нерви спонтанно не
издържаха. А пък освен това, отвън им беше определена линия на поведение за масови
прояви. Говоря за СДС. Линия на поведение от външните им партньори — от американците,
от Гърция. Те постоянно се подготвяха от емисари, даваха им се пари и материали за
пропагандна дейност. Глухият и сляп гняв на тълпата взе връх и политиците се предадоха —
политиците от БСП, които вече не бяха в състояние да управляват; новите политици от СДС
още не се бяха научили да управляват.
— Всичко е било спонтанно и вие отхвърляте всякакви теории на конспирацията,
свързани с дългата ръка на ДС?
— Атакуваха се символите на комунизма и Партийният дом на БКП с червената звезда
отгоре бяха най-яркият символ на комунизма. Затова атаката беше насочена там. Не съм
склонен да преувеличавам последствията, че кой знае какво е станало. Имало е гражданско
неподчинение, имало е народно възмущение, изляло се върху Партийния дом. Хубаво е, че
всичко мина без жертви.
— А на кого отдавате заслугата, че всичко мина без жертви — на МВР, на тогавашната
власт или на опозиционните лидери?
— Отдавам го на участниците и от двете страни. Все пак здравият разум надделя. Тогава
МВР беше разбита команда, Държавна сигурност не съществуваше, тя не можеше да се яви
като субект на една такава акция. Всякакви опити сега да се казва Държавна сигурнос са
манипулация. Коя Държавна сигурност? Посочете кой точно. Има ръководители на ДС, има
известни имена, посочете кой е замислил, кой е организирал, кой е провел, ако имате такива
данни. Ако нямате, просто престанете да говорите. Това не е вярно. Това изкривява
историята.
— Тогава излиза, че никой нищо не е скрил с палежа на Партийния дом?
— Никой нищо не е скрил. Още повече, че ръководството на БКП тогава се беше
объркало и оплело в своята безпомощност да намери изход от ситуацията, в която изпадна
след ноемврийския пленум. Първо падна Петър Младенов, после падна и Луканов, като го
свалиха с удари по празни тенджери пред парламента и президенството. Това може ли да са
сериозни хора, може ли да са истински държавни и партийни ръководители, които не знаят
какво да правят и търсеха първия повод, за да си подадат оставката и да напуснат.
— Същия ден, когато бе запален Партийният дом президентът д-р Желю Желев е в
Евксиноград. Това породи съмнение в някои среди, че докато той е там, в София се подготвя
провокация и затова президентът нарочно е на почивка.
— А защо на 20-ия ден от президенството си е отишъл на почивка?! Че много се е
уморил?! Отишъл да види къде почива Тодор Живков и да се ползва от благата на властта?!
Спомняте ли си, че Желю Желев бе избран на 1 август (б.а. — Великото народно събрание
избра Желев за президент).
— Да, а ген. Атанас Семерджиев бе избран за вицепрезидент.
— Ген. Семерджиев, вместо да си гледа МВР, той беше вътрешен министър, се правеше
на вицепрезидент. МВР нямаше министър. Длъжността министър я изпълняваше първият
заместник ген. Стоян Стоянов. Софийско градско, на чиято територия се развива всичко,
нямаше началник, изпълняваше длъжността заместникът ген. Първан Русинов. Навсякъде
заместници и никой не знае какво става — нито от СДС, нито в БСП. И Държавна сигурност
им се оказа виновна, защото и едните, и другите се оказаха неподготвени да управляват в
криза.
— Бихте ли казали какви архиви все пак са се съхранявали в Партийния дом?
— Има архиви, които по смисъла на закона не представляваха държавна тайна. Там се
съхраняваше партийният архив, т. е архивите на БКП — кадрови дела, стенограми от
заседания на Централния комитет, на Политбюро, на Секретариата, отделни нормативни
документи, как да работят чистачките, по какъв режим да се охранява Партийният дом,
какви заплати да получават. Неща, които въобще не касаят пряко сигурността на държавата.
Всичко, което касаеше сигурността на държавата беше в архива на ДС. Затова има Държавна
сигурност.
в-к „Земя“,
25 август 2010 г.
ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, ЖИВКОВ, СИМЕОН И
ТАЙНИТЕ ИМ
— Проф. Иванов, защо казват, че и Тодор Живков се е страхувал от митичното Шесто
управление на ДС?
— Всеки човек най-добре знае за себе си, своите недостатъци, грешки, кусури, а и
подлости, които е извършил. Но много често, когато органите за сигурност са силни, хората,
които са извършили повече грешки или имат повече слабости, се страхуват и постоянно си
мислят, че, ето виждаш ли, може би онези там знаят за мен неща, които не са лицеприятни.
— Казват, че Шесто управление наистина е знаело тези неща?
— От друга страна Живков е човекът, с чийто подпис е създадено Шесто управление
през декември 1967 година, а малко по-късно през май 1968 година е създаден един особен
отдел в Държавна сигурност, който само за удобство е сложен в състава на Шесто
управление. Това е не по-малко известният след това Шести отдел на Шесто управление,
който наблюдава висшия ешалон както за идеологическа и политическа правоверност, така и
за опити за корупция, лично облагодетелстване, безпринципна кадрова политика и опити за
смяна на ръководния екип с неконституционни действия. Такъв отдел сред
социалистическите държави имаше само България, т. е. Живков беше силен и смел играч. От
една страна, той си правеше горе-долу каквото реши и каквото иска в държавата, от друга
страна, обаче създаваше такива звена, които да контролират хората от неговото обкръжение.
Както казваше той, в една държава един има право да критикува, да прави грешки. Започнат
ли всички да правят, държавата ще загине. И затова съществуваше известен страх, известна
предпазливост сред елита.
— И голяма митология, бих добавила. Малко от хората на властта преди 1989 година,
които наистина знаеха много, са ни оставили сведения: Тодор Живков, Андрей Луканов,
Васил Коцев — бивш началник на Първо главно управление на Държавна сигурност —
външното разузнаване, ген. Стоян Савов — бивш заместник министър по разузнаването,
жестокият ген. Мирчо Спасов, митичният Григор Шопов. Съдбата на някои от тях е
наистина странна. Един от тях беше ген. Илия Кашев, началник на УБО, човекът, който е
сред най-близките на Живков, защо той трябваше да умре официално от инфаркт, всъщност
от куршум в главата. Кой го самоуби?
— Много често информацията по възлаганите ни задачи влизаше в т. нар. лидерска
справка, в която публикувахме данни за поведението, проявите и изказванията на бивши
членове на най-висшето ръководство, които вече са снети от отговорна работа. А знаем, че
Живков периодично на няколко години сваляше втория човек в партията и неговите хора в
партията и в Министерски съвет. Така че имаше една група от 30–40 човека, т. нар. особени
обекти, които ние наблюдавахме, без да разработваме активно, защото те бяха хора
комунисти, убедени в правотата на идеята, но пък бяха критично настроени към Живков.
Сред тях бяха бивши министри на вътрешните работи, като Дико Диков, Ангел Цанев, Георги
Цанков, Ангел Солаков, Руси Христозов, Антон Югов, докато беше жив, бившият партиен и
държавен ръководител Вълко Червенков, Георги Чанков и други стари кадри.
Живков докато управляваше не допусна някой друг да отговаря и да бъде върховен шеф
на ДС освен самия той, така че всички заслуги, но и всички отговорности за извършените
грешки от Държавна сигурност персонално носи той.
 — Самоубийство или убийство е все пак смъртта на ген. Кашев?
— Помоему е самоубийство, тъй като е доказано категорично, че смъртта е след изстрел
от личния му пистолет. И обстоятелствата около смъртта сочат самоубийство, но всъщност
тук е по-важно психологическата обстановка около Кашев. Той дълги години работеше с
Живков, с неговото семейство и обкръжение, беше почтен и предан към него. И всъщност,
когато към средата на 80-те години той стана един от първите хора, които разбраха, че всичко
отива на развала, отива на разруха, и че опитите да се опази социализмът, а дори и да се
опази обкръжението на първия, са дълбоко безсмислени, той просто се рухва. Живков
постъпва несправедливо спрямо него, като го обвинява за неуспехите на наследниците си, че
е виновен лично Кашев, че ни ги е опазил. Даже мисля, че е направил опит да го снеме от
отговорна работа, в резултат на което Кашев след няколко дни размисъл в почивната станция
в Хисаря се самоубива. Когато жена му отишла на закуска, той й казал, че ще дойде след
малко, заключил се в стаята и се самоубил.
— Ген. Васил Коцев, бивш началник на ПГУ — загива при мистериозна катастрофа.
Архивът на Григор Шопов е в неизвестност и до ден днешен се карат за него.
Предшественикът на ген. Илия Кашев — ген. Димитър Гръбчев, умира от инфаркт, докато си
връзва обувките. Странни са тези случаи. Какви тайни е трябвало да отнесат със себе си, за
да не се разчуят? Както казахме, това са от хората, които са знаели най-много в държавата.
— Особено Гръбчев, който е 17 години началник на УБО. Даже те с Кашев почти
наравно си делят времето и близостта с Живков, защото винаги началникът на УБО е най-
довереното лице, „шефът на преторианската гвардия“, и е носил пряко отговорност за
сигурността на Първия.
— Човекът, който е знаел и личните тайни на елита?
— Човекът, който е знаел и личните тайни не само на Живков, а и на членовете на
неговото семейство. В случая с ген. Гръбчев няма нищо мистериозно, по-скоро е нелепо.
Натоварването на един началник на такава служба е много голямо и когато възрастта
напредне, когато се появят болести и здравословното състояние не е добро, лесно се
получава инфаркт.
— Вие лично знаете ли къде се намира архивът на Григор Шопов?
— Не, не зная, разбира се, но по моему той няма архив. С Григор Шопов съм работил
след 1982–1983 г. Последните 5–6 години преди промените почти ежеседмично съм влизал в
неговия кабинет. В ъгъла на огромния си кабинет той имаше една метална каса с една врата,
която като трябваше да прибере в нея или да извади нещо, я отваряше и фотьойлът, на който
седях, беше с лице към касата и аз виждах, че вътре няма почти нищо.
— Смятате, че всичко му е било в главата, а не в писмен вид?
— Да. Но за сметка на това той разполагаше с всички архиви — Централния архив на
ДС, работни архивите на отделните управления, нашия архив. Освен това имаше уникална
памет. Едно от нещата, което правеше Шопов незаменим в ДС, беше неговата уникална
памет. Той познаваше хиляди хора и им знаеше имената.
— Изкушавам се да Ви питам и за суперполицая Никола Гешев — как е могъл да
постигне успехите си с всичко на всичко стотина души апарат срещу, да съпоставим сега, 60-
хилядната численост на МВР?
— Гешев и неговият учител Петър Амзел са хората, които създават традицията на
аналитичното направление, комбинативното направление в работата на ДС. Не само чрез
инквизиции, изтръгване на признание и т. н. Неговите успехи се дължат на неговата много
силна психологическа подготовка — личните му умения да привлича към сътрудничество, да
вербова агенти. Той е имал агенти дори в Централния комитет на партията, които да
съобщават какви акции се подготвят. Именно тези традиции в работата на Гешев, на
Праматаров (н-к на Отделение Б) и на ДС, на политическото контраразузнаване и
контрашпионажа, всъщност наследяват органите, в които аз съм работил и между другото
имаха доста сериозни успехи. В България, за разлика от останалите социалистически
страни, нямаше десидентско движение и то не е заради репресии или нещо друго, а поради
търсене на възможността за контакт, за възпираща превантивна дейност.
— Кои фигури от комунистическия елит са били агенти на Гешев, съдейки от
собствената му легендарна фраза „И 50 години напред аз ще управлявам България“?
Например Тодор Живков и Милко Балев били ли са агенти на Гешев, каквито слухове вървят?
Стари партийни членове коментират, че Мирчо Спасов е държал с някакви документи Тодор
Живков — дали не става дума точно за това?
— По принцип сътрудниците на Гешев в партийните среди, включително в Централния
комитет, са митологизирани, известни са и сред тях няма такива, които са управлявали по-
късно. Една от задачите на нашите специалисти и анализатори, които работеха с архивите на
ДС, към които бяха и архивите на Царската полиция и Гешевите архиви, беше да се търсят т.
нар. агент-провокатори. Някои от тях са установени още преди 9 септември, затова има
изпълнени няколко смъртни присъди от Специална бойна група на ЦК на партията,
оглавявана от Славчо Радомирски, който по-късно беше генерал. Други са съдени след 9
септември, Петър Семерджиев например е бил сътрудник на Гешев. Както във всяка
конспиративна работа, така и в тази, все ще остане нещо скрито, така е и в случая с
агентурата на Гешев. Вероятно някои неща са останали неразкрити, още повече, че Гешев
също не е имал архив, който да остави. Знае се, че е имал някаква мини картотека с едни
картончета, на които той си е пишел някакви знаци и в една кутия винаги ги е носил със
себе си. Това му е била картотеката и архивът. Тази картотека е съдържала около 150
сътрудници. Между другото умението, което не го разбират сегашните ръководители на
специалните служби, да бъдеш добър ръководител се гради на умението да бъдеш добър
агентурист. Не можеш да бъдеш ръководител в системата на специалните служби, ако самият
ти не си добър агентурист, ако не можеш да вербуваш, да ръководиш, да възпитаваш агенти,
които да решават конкретни задачи. Само със СРС-та, както си мислят сега министър
Цветанов и групата около него не само, че никакъв резултат не може да се постигне, но
напротив само бели стават, от които самите те са потърпевши, както се вижда. Това е заради
неспособността да се работи агентурно.
— Бягате ли от въпроса дали Тодор Живков и Милко Балев са били агенти на Гешев? И
кой още от комунистическия ешелон?
— Аз не мога да кажа, тъй като нямам преки данни, но в редица места в България,
когато на 9 септември властта се взима от партизанските отряди — Кюстендил, Смолян, —
първата работа на някои хора е да се доберат до архива на полицейската служба.
— И да го изгорят? Твърди се, че това е направил Мирчо Спасов в Дирекция на
полицията?
— Не знам за архива, знам за други прояви на мракобесие на Мирчо Спасов. Между
другото Румен Спасов беше достоен негов син в това отношение — много силен характер,
много силен негативизъм. Можеха да формират силна омраза към някого, жестоки хора.
Мирчо Спасов и Тодор Живков са набори, родени са през 1911 г., заедно са се развивали в
нелегалната партийна дейност, на едно нива са били в йерархията. Едното от обвиненията
беше, че са се добрали до архива на полицията и са го унищожили, или най-малкото са го
преровили и са извадили нещата, които са компрометиращи за тях.
— Затова няма доказателства кой кой е?
— Абсолютно няма никакви доказателства, но необяснимо обстоятелство е защо
Живков толкова дълго време е търпял Мирчо Спасов да си развява коня — чак до 1973 г.
— Говори се, че Спасов е притежавал някакъв документ, с който го е държал.
— Говори се, да, и аз съм го чувал. Даже знам един случай: когато предстои да се снемат
Ангел Цанев като министър и Мирчо Спасов като първи зам. — министър, ген. Григор
Шопов (също зам. — министър) и началникът на следствения отдел на ДС ген. Тодор
Радулов отиват при Живков да му докладват и Тодор Живков казва: „Не знам, какво да
правиме ако имате данни, дайте ще ги внесем в ЦК, но внимавайте — тези хора са
изключително опасни“. Живков, който беше безспорно номер едно през 1973-а година да
каже „внимавайте“, значи е имал някаква много остра предпазливост и едва ли не чувство за
страх. От друга страна Мирчо Спасов се примири със снемането си и не посмя да създава
трудности на Живков.
— Известно е, че Вие сте имал среща със Симеон Сакскобургготски в Мадрид. Публично
известно е и че ген. Любен Гоцев е имал такива срещи. Кога и как Държавна сигурност
вербова Симеон Сакскобургготски? Кой му беше водещият офицер от Първо главно?
— Аз не съм се срещал със Симеон Втори до идването му в България през 1996 г. Тогава
аз бях на границата на напускане на Мултигруп, но Илия Павлов беше много запален,
мислейки че може да използва царя за бизнес интереси. Това беше изключително наивно от
негова страна, тъй като се оказа, че царят е много по-комбинативен и много по-хладнокръвен
от българските олигарси. Леко, меко, внимателно и ненатрапчиво царят реализира най-
мащабната лична бизнес програма, която е реализирана в последните 20 години в България.
— Казвате, че не е вярно. Можете ли директно да заявите, че той не е бил вербован от
Държавна сигурност?
— Разбира се аз нямам доказателства нито за едното, нито за другото, но нещата в ДС се
случваха по правила, като едно от изискванията беше за целесъобразност на даденото
действие. Една вербовка на Симеон от ДС би донесла малко ползи за ДС и за българската
комунистическа партия, а провалът би предизвикал голям скандал.
— Освен че би могла да държи под контрол фигура, която е потенциално опасна за
властта?
— Така е, да. Абсолютно правилна забележка, но първо с поведението си Симеон,
откакто е станал пълнолетен в средата на 50-те години, не е показал с нищо, че е опасен за
българската социалистическа държава. В биографията на Симеон от пълнолетието му през
1955 г. до 2005 г., когато падна от власт (50 години) няма документирана нито една дума
против България като държава, против комунистическата партия като управлявала България,
против ДС като един от основните инструменти на комунистическата власт. Симеон се
показа изцяло лоялен към своите, би трябвало да ги смятаме като смъртни, врагове — тези,
които осъдиха чичо му на смърт, изгониха него, майка му и сестра му, конфискуваха му
имотите, а той никога не си позволи поне да ги напсува. Дори когато беше министър-
председател, това противопоставяне комунизъм — антикомунизъм, русофилство —
русофобство, Държавна сигурност — нови служби просто изчезна, то не беше тема по
времето на Симеон. Царят беше в категорията на хората, които обаче трябваше да бъдат
наблюдавани. Ако царят е трябвало да бъде вербован, трябвало е да бъде вербован от такава
служба, по чийто мащаб той е подходящ — примерно ЦРУ или КГБ. Българската Държавна
сигурност не е решавала глобални задачи, за да вербова един цар.
— ЦРУ или КГБ дали са го вербували, Вашата информация какво сочи?
— Опитът ми сочи, че най-малкото поне са опитали!?
— Каква е съдбата на досието на царя сега — преди 10-на години се дочу, че НСС
започва да унищожава документите в него. Каква е съдбата на царския архив, личния архив
на Цар Борис? Изнесен ли е от царица Йоана в Александрия или е останал тук? Къде е той
сега?
— Най-голямата част е в Руския държавен архив.
— Така наречения „Особый архив“?
— Да, защото руснаците като страна победителка и като страна, която командва
Контролната съюзническа комисия след 9-ти в България, което им е било необходимо са си
го взели. Освен това когато във връзка с Народния съд са арестувани регентите, министрите
и най-важните обвиняеми, те първо са закарани в Москва, там са разпитвани 2–3 месеца и
каквото са казвали, се намира там. Освен това знам, че Симеон Сакскобургготски проявява
желание да получи разрешение от сегашното руско правителство да му се даде достъп до
архива на баща му и на дядо му. Друга част от архива най-вероятно се намира в САЩ.
Самият Симеон е бил курсант в тяхна военна школа 2 години, но не смятам, че е
американофил, по-скоро смятам, че е русофил. А що се отнася до личния архив, едва ли им е
позволено да го изнесат от България, въпреки застъпничеството на Георги Димитров тогава,
който нарежда семейството на монарха да не се закача по никакъв начин, особено
престолонаследника. Знае се дори репликата на Сталин: „Берегите мальчика“ („пазете
момчето“, т. е. Симеончо — бел. ред.). От там тръгват и някои спекулации за Симеон, но
истината е, че им разрешават да си вземат всичко, което им е необходимо и да бъдат
изпратени „по живо по здраво“. Даже им се дават и джобни пари, но едва ли са им дали
архиви да изнесат. Каквото има е тук и в Русия основно.
Интервю на
Богдана Лазарова
Дарик радио, вестник „Земя“,
21 април 2011 г.
ЗАЩО БИВШИ ОХРАНИТЕЛИ И БАРЕТИ СТАНАХА
МИЛИОНЕРИ?*
— Г-н Иванов, как си обяснявате факта, че шофьори и охранители като Румен
Гайтански-Вълка, Стоил Славов, Васил Иванов-Лучано, Спас Русев станаха милионери?
— Успехът на някои от тях в последните години не бива да се обяснява с принадлежност
към службите. Вълка возеше началника на управлението в „Кремиковци“ Ангел Стойчев.
Сигурно такива като него в системата на МВР са били стотици. Като Огнян Мучанов,
собственикът на „Континентал плаза“, който беше шофьор на зам. — началника на
Софийско градско управление на МВР. Скоро се видяхме и си говорихме и той ми сподели:
„Знаеш ли колко ми е коствало да се науча на елементарни неща. Как се готви, как се
сервира, какъв е протоколът. Години ми е отнело, но имах огромно желание.“ Както и
Лучано. Васко го помня като шофьор на Георги Боков, бащата на Филип и Ирина Бокови.
Много строг човек. Но Васко си е предприемчив — отворен характер, лесно общува, бързо се
сприятелява, а това за бизнеса е много важно.
— Характерът достатъчен ли е за големия успех?
— Характерът, контактите, способността да се учи в движение. Просто има хора, които
стават за бизнес, разбират го, предприемчиви са, силни, упорити и устойчиви. Маджо е
такъв, Васко Илиев беше такъв — те нищо не разбираха от икономика, не бяха чели, но си го
носеха. Имаха хъса. Кога Илия Павлов е ходил на обучение в чужбина разбирахме по това, че
като се върне, употребяваше нови изрази.
— Защо, когато става дума за групировките от началото на прехода, се говори само за
създадените от борците, а не и за тези на командосите например?
— Два вида формации се създадоха в началото, когато се преразпределяше държавният в
частен капитал. Едните бяха тип „холдинг“, условно казано легитимните: „Първа частна
банка“, „Турист спорт банк“, „Мултигруп“, „Трон“ и прочие. Другите бяха „силовите“
групировки, които вървяха в структурирането си година — две след първите. Гледаха от тях
да се учат. Първите се опитваха да развиват предприемачество и стопанска дейност чрез
банкиране, чрез застрахователно дело, чрез производство, дистрибуция на масови товари —
захар, олио, петрол, цигари, цитрусови плодове. А другите се насочиха към силовия бизнес
— охрана и рекет, но, разбира се, и те искаха да правят банки, да застраховат. Понеже
застраховането е най-близо до използването на силови методи, затова всички имаха
застрахователни компании — ВИС, СИК, Корона ИНС, Зора ИНС на Митко Джамов, 777 на
Валери Димитров.
— А „Аполо и Болкан“?
— Тя беше по-различна фирма. Беше наследена от „Левски-Спартак“ и „Лев ИНС“ и бе
единствената, която оцеля. В нея действително бяха главно командоси, бивши служители от
батальона „Червени барети“ на МВР, като някои от тях участваха и в други групировки.
Например Румен Николов-Пашата беше един от основателите и основен акционер в
СИК и в същия момент заедно с Алексей Петров, Златко Баретата и плувеца Жоро Благов
бяха командоси. През 1992 г. заедно напуснаха МВР — системата. Не просъществуваха дълго
като група. Разделиха се, защото не успяха да разрешат лидерския си проблем — кой е по-
главен — Златко или Алексей.
Тогава Златко вече зави към другите дейности: наркотици, проститутки, кражби,
автомобили. Но това е трудно проследим процес, не можеш да докажеш, че е така. Вижда се
дори, че цялата репресивна машина на държавата не може да го докаже и не могат да го
осъдят. А той е бил 15 години пред погледа им. Разработките му са трупани, трупани и пак
нищо читаво не е извадено като доказателствен материал.
— Възможно ли е да е така заради тесни връзки между полицията и престъпността?
— Абсурд. Колкото и слаби да са полицията, БОП и оперативните служби, те никога не
могат да имат като официална политика една такава колаборация с престъпниците. По-скоро
не могат, по-скоро не умеят да работят, системата е разбита, кадрите са деквалифицирани,
нямат умения, а нямат и мотивация.
— Значи качествените кадри бяха изхвърлени от системата след 1990 г. и остана
„лошият“ материал?
— Да. Изгонени, обидени, унижени, преместени, но главно изхвърлени, бяха
квалифицирани и мотивирани за борба с престъпността кадри. Баретите ги изхвърлиха,
защото имаха нещастието четири години след 1985 г. да се водят към щата на Шесто
управление на ДС. Често може да прочетете за Алексей Петров, че е бил „шестак“ или
„доносник“, което са пълни глупости. Нито е знаел къде е Шесто управление, нито е
познавал някого, нито е работил по задачи на Шесто. Просто тогава се реши „Борба с
тероризма“, т. нар. Направление „Т“, да бъде подсилено с батальона на баретите. Оглави го
ген. Сава Джендов, който по-късно стана последният началник на УБО.
— Значи все пак има някаква връзка между УБО и успеха на охранителите?
— Оставете УБО. Това управление не се е занимавало никога с нищо друго, освен с
охрана. Луксозна, но охрана. УБО никога не е разкривало престъпления. Докато
оперативните служби се състояха от офицери — агентуристи.
— Защо беше разбита „Мултигруп“?
— Имаше много дългове, не можеше да се управлява, беше се вътрешно разложила. След
моето напускане там се смени целият ръководен състав и дойдоха всякакви хора —
безскрупулни, които лъжеха и крадяха Илия Павлов. Но и няма човек, с когото Илия да е бил
в бизнес отношения и да не е бил измамен. На всички ни обещаваше пари, които после не
даваше, но беше много чаровен. След като Илия вече го нямаше, се върна Бояна Попова от
Америка. Тя е добър финансист, но не познава хората, не знае как да разговаря с тях.
— Това обаче се случи и с всички холдинги по подобие на „Мулти“?
— Всички гледаха от „Мултигруп“. Холдинговата система е добра до определен период
и за слаборазвити структури, или за държавни структури, за да се централизира
ръководството. Обаче от капиталистическа гледна точка не е удобна за мениджърския
състав. За съжаление, разрухата започна с онзи нещастен човек Любо Начев, който стана
министър на вътрешните работи в правителството на Виденов. После Богомил Бонев като
стана министър, стресна групировките отново. От една страна, ги стресна, но от друга —
отся боклука и останаха само по-едрите риби. След Богомил МВР не е имало добър
министър.
— Защо Любомир Начев да е виновен?
— Казах на Жан да не прави Любомир Начев министър, но не ме послуша. Когато
състави правителството, уредих среща на Начев и със СИК, и с ВИС. Обясних им, че „той ще
ви каже, че държавата ви приема, но и вие трябва да сте лоялни граждани“. Те се съгласиха,
но само два дни след срещата му се обадили и му казали: „Вие сте невероятен човек, г-н
министър, страшно ви се възхищаваме, може ли да се видим пак?“. И Любо се съгласил,
започна да се вижда с тях насам-натам и накрая го хванаха с манекенките. (След убийството
на полицаи в „Люлин“ от Иво Кашавелов, докато обществото е в траур, министърът бе
засечен на конкурс на „Визаж“ в компанията на Жени Калканджиева, б.р.) Това беше краят
му. Не издържа и след години се самоуби. А беше криминолог, кандидат на науките, свиреше
на китара, пееше. Просто му скроиха шапката, защото го разбраха, че не е подготвен. Това
беше романтичният период на групировките, до към 1997 г.
* Заглавието е на съставителя (бел. ред.)
Интервю на
Надежда НЕНОВА
в. „Шоу“, 28.08.2011 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И „ПРИНЦОВЕТЕ НА
СОЦИАЛИЗМА”
— Г-н Иванов, има ли хора, които сте разработвали в Шести отдел и които днес
участват в политиката и в обществения живот на страната?
— В политиката има, макар че там вече се смениха поколенията. А тези, които сега
управляват, тогава са били на много ниско ниво, за да представляват интерес за Държавна
сигурност. Нито Станишев, нито Бойко, нито Първанов са били на някаква възраст или
длъжност, за да им се обърне оперативно внимание. От предишните поколения имаше доста
хора, с които ние сме се занимавали, в добрия или в лошия смисъл, и сме имали отношения.
Занимавали сме се с хора от кабинета на Андрей Луканов. Със самия Луканов сме се
занимавали, с брат му Александър — също. Александър Атанасов, той е с различна фамилия,
беше дълги години посланик в Зимбабве, и там имаше финансови злоупотреби с държавни
пари в посолството, получаване на „подаръци“… Той си донесе ценна колекция от
африканско дърво — дървени маски, слонова кост и други фигури. И Андрей като негов брат,
разбира се, го защитаваше и го покровителстваше. Освен това имаше сигнали, свързани със
самия Андрей Луканов. Той беше шеф на валутната комисия на Политбюро, беше постоянен
представител на България в Съвета за икономическа взаимопомощ в Москва, имаше сигнали
и оплаквания срещу него от министри — на икономиката, на търговията, на земеделието,
които ние сме проверявали.
— Доказа ли се нещо от тези сигнали срещу Луканов?
— По политическа целесъобразност ЦК и по-специално Живков не взеха отношение.
Това беше в последните години преди 10 ноември. Но се знаеше, че Живков беше формирал в
себе си едно крайно отрицателно отношение към Луканов и към неговото семейство на база
и на тези данни. След това беше правителството на Димитър Попов — със самия Димитър
Попов сме се занимавали, с Петър Корнажев, който беше министър на правосъдието, сме се
занимавали, с Димитър Луджев, който беше вицепремиер, с Александър Томов, също беше
вицепремиер… Работехме по различни сигнали, които са се получавали. Следващото бе
правителството на Филип Димитров и т. н. Но това ни е била работата и тези хора не са
знаели тогава, че ще станат един ден министри. А между тях някои бяха особено колоритни
като един Димитър Попов, но сигналите трябваше да се проверявват.
— Раздаваха ли се все пак пари в куфарчета след 10 ноември?
— Това практически е невъзможно, идеологически пък беше изключено. Тогава беше
невъзможно да се краде от държавата — да взима куфарчета и да ги раздава, някой!
— Твърди се, че Андрей Луканов е един от тези хора и оттам са започнали възхода си…
„Мултигруп“ и други бизнесимперии?
— Андрей Луканов беше непрактичен човек! Аз, когато бях вицепрезидент в
„Мултигруп“, съм му казвал: „Карлович, помогни малко, дай ни възможност да поемем
въздух. Дай ни някаква голяма сделка останала от СИВ, от социалистическите страни“. Той
се смееше и викаше: „Митко, ако искаш акъл, ще ти дам, но от мен пари и някаква работа да
свърша — не искай“. Той сам си го казваше. За куфарчета говорят хора, които са били много
далеч от управлението, нямат понятие от характера на властта. Разбира се, когато държавата
се разгради, когато разбиха Държавна сигурност, когато Стоян Ганев закри Министерството
на външната търговия абсолютно глупаво, изпуснахме външните пазари, които имахме.
Тогава е било възможно някой от действащите в секторите на външната търговия, пък и на
външното разузнаване, да е наследил някоя и друга сметка, зад граница. Това — да, и то
трябваше да бъде разкрито още в първите години след Десети ноември.
Правиха някакви Бели книги, Червени книги…, но не им стигна компетентността на
новите управляващи. Нас ни изгониха и на наше място се отвори един огромен вакуум и
нямаше кой да документира извършените престъпления. Самото разрушаване на апарата на
сигурността всъщност доведе до една безнаказаност. Много от бившите членове на партията,
стопански ръководители, които се кълняха и работеха за социализма, за една нощ станаха
капиталисти. Но те грабиха не само демокрацията, те ограбиха и нас — своите другари. Така
че това трябваше да се разкрие още тогава. И сега, когато президентът Георги Първанов
говори да се отворят икономическите досиета на прехода — аз съм „за“, те трябва да се
отворят. И те трябваше да се отварят от правителствата на Луканов, на Попов, на Филип
Димитров, на Беров, на Иван Костов, защото чак до Царя се крадеше поголовно в държавата.
При Царя започна да се краде избирателно и по-рафинирано — външния дълг, гори,
лобистика, приватизация на монополи и пр.
— Казахте, че Луканов е бил непрактичен. Вярвате ли, че семейството му днес
мизерства?
— Вярвам, да. Аз още тогава съм го виждал, когато беше жив, че няма пари. Ние имахме
един разговор в Плевен, цяла нощ, фактически 36 часа преди да го гръмнат. Той нямаше
охрана и сам си караше едно червено малко „Пежо 306“. Даже аз му казвах: „Не бива сам да
пътуваш?“, но той си тръгна без да чуе.
— Имате ли някаква своя лична версия за неговото убийство?
— Имам, ама моята версия не върши работа. Ако бях в полицията — да, но никой не ми
е възлагал да го разследвам, така че… В никакъв случай не е политическо убийство. На
лична основа е убийството, от омраза и завист.
— Твърди се, че Ахмед Доган е бил агент на Шесто. Специално ли още тогава е
подготвян, за да стане лидер на ДПС един ден?
— Да, готвен е много сериозно. Ахмед Доган е изключително подготвен човек, но сам
той първо се е готвил като философ, след това като политолог, след това като администратор
и накрая като държавник. Какво значение има дали е бил агент на ДС или не, когато това е
останало в миналото? Или, че Георги Първанов е бил агент. Ами той е бил регистриран един
месец преди 10 ноември. Дори да приемем, че е дал съгласие да бъде сътрудник, той не е
могъл да реализира сътрудничество, освен по документи. Има и други подобни случай с
публични днес фигури.
— Сред загадките на прехода е и смъртта на генерал Кашев. Каква е все пак вашата
версия — защо той се самоуби?
— По случая вече съм говорил. Обяснил съм, че ролята на генерал Кашев бе да обслужва
първия държавен и партиен ръководител. Това му е главната функция години наред. И когато
е обвинен от своя началник и същевременно обект, когото пази, че не си върши работата,
като офицер с достойнство, какъв изход му остава? Кашев cи подаде оставката и след това се
самоуби. Това самоубийство е израз на вътрешно опустошение, на загубване на смисъла на
живота. Още повече, че той беше в една такава възраст, в която не му бяха останали никакви
илюзии, никакви надежди. Дейността на началника на УБО, както и на другите специални
служби, даваше възможност на служителите там, особено ръководният състав, да виждат
най-отвратителните, най-уродливите явления, най-големите деформации. И ако той е бил
честен и принципен човек, това не може да не му се е отразило отрицателно, даже пагубно,
както е станало в неговия случай. Не толкова като християнин, колкото като витален и
оптимистичен човек, аз съм против самоубийствата, не ги приемам. В случая на ген. Кашев
обаче това беше логичен изход от ситуацията.
— Като говорим за самоубийства. каква е за вас истината за смъртта на Людмила
Живкова? Напоследък се появиха най-различни теории за нейния край. Не е ли много
съмнително все пак това, че никой не е видял и един ред от аутопсията й?
— Аз не познавам документите от аутопсията й, даже, доколкото знам, те не са
официално оповестени. Нейният вуйчо акад. Атанас Малеев — брат на майка й д-р Мара
Малеева, всъщност ръководи всичко и то остана една тайна. Но в края на краищата
семейството решава какво да бъде огласено, дали да бъде огласено. Аз съм дълбоко убеден,
че не може да се говори нито за убийство, нито за самоубийство на Людмила.
— Говори се, че след смъртта й всъщност е имало разчистване на сметки с хора, близки
до нея, като Живко Попов и други?
— Аз познавам този процес, понеже лично съм участвал в него. Това не е разчистване
на сметките около Людмила, по-скоро това е разчистване на „боклука“, който се беше събрал
около Людмила в годините, в които тя бе министър на културата. Живко Попов беше първият.
След него имаше още осъдени за корупция, както сега казваме, а тогава беше „за материално
облагодетелстване и морално разложение“. Имаше осъден и един много силен кмет на
Димитровския район на столицата — Константин Караджов. В затвора влезе по същия
параграф за корупция и разложение един генерал от УБО, близък приятел още от
партизанските години на Тодор Живков. Така че не можем да говорим за разчистване около
Людмила след нейната смърт. Всички тези случаи са доказани със свидетели, със
самопризнания и най-важното — с финансови ревизии.
Живко Попов го пуснахме в събитията около 10 ноември. Той беше осъден на 20 години
и лежеше в Старозагорския затвор. Бяха минали 7–8 години, откакто беше в затвора, и щеше
да лежи поне още 7–8 г. Моя е заслугата, извадих го чрез обаждане до началника на
Старозагорския затвор, беше ми необходим да свидетелства по делото срещу Живков.
Пуснаха го в отпуск за десет дни и така си остана, след това той се писа репресиран пред
новото демократично правителство.
— Защо в аферата с кожусите само Янчо Таков влезе в затвора, а Иван Славков, за когото
се говори, че също е участвал остана невредим?
— Не, не е участвал Иван Славков. Това беше една контрабанда, повторена няколко пъти
от Янчо и от неговото обкръжение. Този плейбойски начин на живот, това отпускане, което
тогава се ширеше в някои среди, водеше до подценяване на принципите, прекрачване на
границите между законното и незаконното… И да спомена, че Янчо не е престъпник, но
лигавото отношение към живота го доведе дотам, че попадна в полезрението на Държавна
сигурност и беше санкциониран. От гледна точка на днешните мащаби най-вероятно това
изглежда като кокошкарска история. Те много харчиха, много живееха… Около Славков се
бяха събрали хора, които го използваха. Той беше талантлив човек, душевед, пиеше и по жени
ходеше, но и работеше. Много духовит, намираше контакти с всички. Около него се бяха
събрали хаймани за собстевно удоволствие, които не бяха на неговото ниво и го
експлоатираха. Янчо беше един от тези хора. Самият факт, че след това Янчо не постигна
нищо значимо, говори много. А е архитект, дизайнер, човек с езици, свят е видял, с много
добри качества. Те с брат му Васил бяха навремето едни от най-модните автомобилни
състезатели. В България едно от първите беемвета, беше тяхно. Янчо се беше женил за Лили
Иванова и т. н. Но увлеченията по забавния живот всъщност му изиграха лоша шега, а в
известен смисъл той стана изкупителна жертва на този поход тогава срещу корупцията,
срещу моралното разложение. Както и на Борис Велчев сина му — Иля Велчев, който
направи филма „Завръщане от Рим“. Изключително талантлив поет! Едни от най-хубавите
текстове на български популярни песни са негови, съдържателни, с най-дълбок смисъл. Той
също стана изкупителна жертва на увлечението по лек и забавен живот на гърба на важни
родители.
Интервю на
Живка Ангелова,
в. „Шоу“, 9 септември 2011 г.
ИЗПОЛЗВАХМЕ СРС-ТА В СЕМЕЙСТВОТО НА ЖИВКОВ
— Господин Иванов, малко известно е, че преди да станете шеф на Шести отдел на
Шесто управление на ДС, вие сте ръководили Трето отделение в отдела, на което след
смъртта на Людмила Живкова рез 1981 г. се възлага „Наблюдението на обкръжението на
първия партиен и държавен ръководител“. Как точно на вас повериха това начинание?
— Извикаха ме в ръководството на МВР и ми казаха, че около Иван Славков има една
групичка, която трябваше да се „види“. Той беше млад вдовец, пресен-пресен, и в
ръководството на телевизията си живееха като буржоазни елементи, както се казваше тогава.
Там имаше шест Ивановци и един Иво! Като започнеха да празнуват Ивановден от 6 януари,
та караха до 10-и без прекъсване! Като се влезеше в барчето на студия „Екран“ на „Гаврил
Генов“ (сега „Хр. Белчев”), можеше да се снима „Рим на аристократите“!
После покрай Вовата Живков трябваше да се разчисти обкръжението от бармана от
„Варшава“ Венци Пиперов, Мирко Димов, дисководещ от Варна и един архитект Благовест
Петков-Боби, тъй като ги бяха набедили, че Вовата пие, бие жена си и ходи по момичета,
защото те са му влезли под кожата и му влияят разложително. Моментално взехме мерки,
изчистихме обкръжението — единият в затвора, другият в Белене, третият така се шашна, че
се блъскаше в стъклената врата на следствието на „Развигор”! Така трябваше да се оправдаят
пред Живков някои хора, че не синът му е виновен, а обкръжението, а и самият Владимир да
се стресне малко.
Оставиха ни да наблюдаваме, до известни граници, с превантивна цел. Като видях, че
отварят леко вратата да си пъхна пръстчето, влязох целия, че направих и тази оперативна
група в Трето отделение, което от 1982 г. до ареста на Живков се занимаваше специално
само със семейството му. От една страна, някой да не посегне на тях и да им навреди, от
друга страна — да ги възпираме да не правят много шашкънии! Защото често децата,
близките, да не говорим за жените на велможите, правят шашкънии, оливат се, забравят се.
Малко по-късно докладвах, че при документиране на прояви на антиобществени
елементи от обкръжението на Славков и на Владимир всъщност се оказва, че и те самите
допускат грешки и нарушения. И по мое предложение ни беше разрешено периодически да
ги контролираме. Това „периодически“ прерасна в постоянно до 10 ноември. Правехме го с
агентура и чрез технически мероприятия, които сега се наричат СРС-та. Това означава
контрол върху телефонните разговори, при възможност монтиране на микрофони в закрити
помещения — вкъщи, в офисите им, по време на почивка, и използване на агентура от
тяхното обкръжение, която трябваше да наблюдава поведението им и да докладва за
негативни прояви.
Псевдонимът, под който разработвахме Иван Славков, беше „Важния“, Владимир
Живков „Братовчеда“, Жени Живкова — „Дъщерята“. Малкият Тошко нямаше, той беше дете!
В ДС беше забранено да се водят на разработка или да се вербуват за агенти лица под 18
години.
— И започнахте да следите семейството на Живков?!
— Не се казва следене, а наблюдение! Дело за оперативно наблюдение известно като
ДОН! Умалително се казваше „ДОНЧО“ или „ДОНКА“, за да не се разбира за какво става
дума! Значи правиш му един „ДОНЧО“ или една „ДОНКА“ — той не знае, ти си гледаш
работата и периодически докладваш нагоре: „Другарю Кашев, трябва да ви кажа, че в колата
на Жени се прекарват еди-какви си работи, в компанията на Владимир се прави еди-какво
си!“ Примерно.
— Това става след смъртта на Людмила? Беше ли следена, извинявам се наблюдавана —
и тя от Шести отдел?
— Не, не е била наблюдавана! Нямаше за какво! Едни шведски специалисти бяха дошли
у нас и тя беше направила изказване пред тях, че е толкова отдадена на работата си и на
мечтите си, че е трансформирала всичката си енергия в интелектуална! Те даже я бяха
попитали: „И сексуалната ли?!“ А тя отговорила: „Да, и сексуалната!”
Е, разбира се, че сме държали под око нейните окултни занимания — за какво сме били
— нали това ни е била работата! Следели сме и обкръжението й! Около нея се бяха събрали
едни „авангардни“ творци от всички области, парапсихолози, йоги, гейове — казвам го с
уважение, разни международни спекуланти, аферисти от Франция като граф дьо Траси,
примерно — доста нездрави елементи имаше около нея.
Опитваха се да използват нейното увлечение по мистичното и окултното!
— Казвате, че без малко да вкарате в затвора и Славков?
— Имаше финансови нарушения — и в телевизията, и в Олимпийския комитет! Защото
тези безкрайни софри — нали все някой трябваше да плаща! Имаше доста сигнали, които не
можахме да документираме. А Славков беше като Странджата — напълно задоволени не
можеха да бъдат всички, но нямаше гладни около него! Постоянно имаше хора, които той
хранеше и поеше и… плащаше!
И освен това — заради неговите антиобществени прояви и лигавщини на обществени
места, напиванията му, манекенките, любовните му връзки! Избухваха минискандали тук-
там — я на Слънчев бряг, я на Пампорово.
Може друго да не се е случило, но заради информацията, която ние подавахме, Живков
го отцепи и не му говори до 10 ноември 1989 г. Той нямаше достъп до Живков, сне се от него
всякакво доверие!
Неслучайно Славков не стигна никога до висок пост — повече от шеф на телевизията и
до член на градския комитет на партията не стигна. Това се дължеше на отношението на
Живков към него. Ако беше оставил на другите, те щяха да направят Иван министър без
време! И член на ЦК, и т. н. Живков не позволяваше това нещо! Но Иван не си го слагаше
много на сърце.
— А с „Братовчеда“ докъде стигнахте?
— Владко деградира през последните години, в които го наблюдавахме. И той към 10
ноември просто не беше пълноценен човек.
Не е престъпник, умишлено не е навредил на никого, но той е ярък пример на битово
разложение!
В сянката на баща си и на сестра си разви траен комплекс за малоценност. До 1989 г.
той не можа да се освободи от него и да се почувства един свободен човек. Употребата на
алкохол, непостоянството му по отношение на приятели, на момичета, се дължеше и на
болезненото усещане, че те са с него, защото е син на Първия, а не заради личните му
качества!
Владко не толкова злоупотребяваше с алкохола, колкото не можеше да носи, напиваше
се. Ставаше агресивен и налиташе на бой, правеше глупости. Беше дал примерно на този
Венци Пиперов, бармана във „Варшава“, шофьорската си книжка и той караше с нея, защото
неговата я бяха взели… Почти до края на управлението си Живков нямаше представа каква
трагедия се развива около сина му Владимир.
Той смяташе, че от него може да стане един добър държавник.
А пък малкия Тошко си го представете сега как изглежда и го върнете на 13 години —
можете да си представите! Буен, самонадеян, самоуверен, под влиянието на поведението на
баща си и на вуйчо си — как може да изглежда?!
— Живков как реагираше на това, че следите семейството му?
— Няма какво да се заблуждаваме — Живков може да знаеше, че ние наблюдаваме, но в
никой случай не е бил на наша страна. Ако се бяхме издънили някъде и станеше скандал, той
нямаше да застане на наша страна!
Един колега, който директно подслушваше разговорите в семейството на Живков, каза
веднъж: „Не искам някой ден да ме открият в Алдомировското блато с камък на шията!“…
— Защо, какво се случи?
— Просто Жени търсеше Живков по телефона, те не й дадоха връзка. Тя наруга Ани
Младенова: „Как може аз да не мога да се свържа с дядо си?!“ След малко той й се обади:
„Кажи, Жени?“
И… колегата, който слушаше, хвърли слушалките! Питам: „Какво става?!“ А той: „Идвай
ти да си го слушаш! Аз не искам!“. Самият факт, че подслушва Тодор Живков, го изкара от
равновесие!
— А на кого се докладваше информацията, която получавахте при следенето и
„слушането“ на семейството на Живков?
— Надлежно съм я докладвал на шефа на УБО и на Григор Шопов като ръководител на
Държавна сигурност. Някои от случаите са стигали и до министъра на вътрешните работи
Димитър Стоянов. Но най-много съм работил с ген. Кашев и с шефа на Шесто управление на
ДС — ген. Петър Стоянов, защото те лично бяха близки на Живков. И те също бяха
загрижени за това какво става около него. На мен и до ден днешен не ми е ясно защо не се
реагира превантивно и по-остро! Може би ги е било страх Живков да не ги обвини. Което се
и случи в крайна сметка — Живков ги обвини! Петър Стоянов беше снет през 1985 г. като
началник на Шесто управление на ДС, а през 1986 г. Кашев се застреля! Всъщност той преди
това също беше снет. Те бяха съратници на Тодор Живков — ген. Стоянов беше партизанин
от бригада „Чавдар“, Кашев също беше активен участник в съпротивата и е служил в УБО
през целия си съзнателен живот! Те бяха и убедени комунисти, верни на строя и верни на
Живков! Няма за какво друго да ги отстрани, освен че са допуснали да се случи всичко това с
близките му.
— Секретните документи от времето на соца и Живков вече са качени в Интернет.
Стана ясно, че той е получавал заплата 4000 лв. Как ще коментирате това?
— Изненадан съм от тази сума 4000 лв., която излезе като заплата на Тодор Живков, но
трябва да се види дали не е дарявал цялата сума или част от нея обратно на държавата.
Живков не беше склонен към лично обогатяване. При него, ако можем да говорим за
пристрастия, то не е към парите и богатствата, а към властта. Той не пиеше, не пушеше,
водеше затворен, абсолютно скромен начин на живот. Затова много от парите и вещите,
които е получавал, е дарявал на държавата. В Правец, в Музея на Тодор Живков, можем да
видим всички скъпи подаръци в качеството му на държавен глава, които той получава през
живота си. Злато, сребро, скъпоценни камъни по тях… Личните му ордени, медали и
награди, внучката му Жени предаде на Военноисторическия музей.
Живков дари и всички свои хонорари за прочутите „Избрани произведения на Тодор
Живков“, почти 40 тома, които получи. Те бяха хонорувани в двоен размер спрямо
тогавашната тарифа за авторско право на Комитета по печата — над 100 000 лв. Бях
координатор по Дело № 1 срещу Тодор Живков през 1990 г. и тогава едно от обвиненията
беше за хонорарите, но се оказа, че той ги е дарил. А са били в двоен размер според една
заповед на Комитета по печата през 70-те години — поради своята „особена теоретична
ценност“.
А знаем как постъпи, например, Симеон с ордените и медалите на дядо си Фердинанд!
Продаде ги в САЩ за около 500 000 долара! Знаем как постъпи Симеон с горите, които му се
върнаха в България — знаем, че се секат и дървеният материал се продава в Гърция!…
— Колко богато живееше семейството на Първия, вие имате пряко впечатление от това?
— Разходите, които семейството му имаше за храна и за пътувания, бяха лимитирани в
една сметка на Живков. До 1983–1984 година, когато се разбра какво всъщност става:
членове на семейството злоупотребяват с пари за храна.
Тогава Живков разпореди пак в рамките на неговата сметка да се открият две
подпартиди — на Жени и на Владко. За да може той да вижда в края на месеца кой какво е
изял и изпил. Мисля, че им беше сложил лимит по около 100 лв. Сериозно ги удари в
консумацията и се наложи да се ограничават. Този лимит беше извън храната, с която ги
хранеха ежедневно. Нещо като представителни.
Другото беше перото за пътувания. Но там вече без Кашев нищо не можеше да стане.
Всяко едно пътуване трябваше да се осигури с охрана — предварително да се знае — за къде,
колко човека, с какво се пътува — с кола, с коя кола — с „Мерцедес“ с „Чайка“, с „Волга“?!
И Владо, и Жени, и Тошко си имаха постоянна охрана. Общо взето децата много
мрънкаха, защото тези мерки за сигурност ими пречеха на купоните! Защото, особено лятото
като дойде, се събират тумби по морето. Идваха на съветски другари децата — техни
другарчета. От Монголия — на Цеденбал синът му Слава Цеденбал, майка му беше рускиня.
Малкият Цеденбал беше шеметен пияница! Като се качат на колата и тръгнат от София за
морето, поне четири пъти спираха, където има винзавод!
— Наистина ли Людмила се мяташе на самолета и импулсивно запрашваше към Париж,
примерно?
— Приказката, че Людмила, като й скимне, отива на фризьор в Париж, видиш ли, „в
неделя отворила Лувъра“ е глупост! Защото всички музеи в света работят в неделя, а в
понеделник почиват!
А по принцип е ставало — защо не — самолет ли нямат, акъл ли имат?!
Знам как пътуваха до Варна Петър Младенов и Гриша Филипов! Министър-председател
и министър на външните работи! Понеже не се обичат — в два различни самолета!…
Интервю на
Валерия Калчева,
в. „Шоу“, 19–25.09.2012 г.
ЗА КЛЕВЕТИТЕ СРЕЩУ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ
— Г-н Иванов, как ще коментирате скандалите напоследък за Людмила Живкова и за
освободителя на Кърджали през Балканската война ген. Делов?
— Пораждат отрицателна енергия и двете събития. Слушах проф. Калин Янакиев по
една ТV за форума посветен на Людмила. Не можах да разбера каква му е тезата, защото той
по ботевски пламенно хвърляше единствено обиди и хули във всички посоки. Вярно е, че има
натрупване на някои факти и обстоятелства, но едва ли може да се говори за възраждане на
живковизма 23 години след края му.
— Носталгията от първите години на прехода си е отишла, така ли?
— Дори за хора като мен, които са били свързани професионално с управлението по
времето на Живков, беше ясно, че той се е изчерпал като политик, и моделът, който
олицетворява, е претърпял неуспех. Няма кой да се стреми към живковизъм днес. Аз изцяло
оспорвам твърденията не само на проф. Калин Янакиев, но и на д-р Петър Москов, който се
появи преди два дни по друга телевизия. Самото обстоятелство, че когато те опонират — в
случая с мен, не спорят с професора Димитър Иванов, какъвто съм аз, а ме наричат Митьо
Ченгето е несериозно…
— И Митьо Гестапото..
— Първо, аз никога не съм имал такъв прякор, до последните 5–6 години, когато по
политически причини някой ми го прикачи. И второ, мен никой не ме нарича Митьо. Аз съм
Димитър. За да наречеш някого умалително, трябва поне да го познаваш. Тези хора не са
разговаряли с мен никога, за да си позволяват такова фамилиарничене, което аз намирам за
лигаво и несериозно, особено когато се говори за политики. Можете ли да си представите в
национална телевизия да се изправи д-р Москов, който е симпатичен мъж, прави
впечатление на интелигентен, и да ме нарече главорез? Този човек не ме е виждал. А аз
наистина не съм отрязал нито една глава.
— За конкретния повод — форума за Людмила Живкова в Софийския университет,
какво ще кажете?
— Получи се недоразумение. Аз имах среща в университета и съвсем случайно разбрах,
че има такова събитие. От нормално човешко любопитство — все пак аз съм свързан с този
период — исках да чуя какво ще се говори. И когато излязох от асансьора, се шашнах. Срещу
мен едни хора започнаха да крещят „У-у-у“, да свиркат, да скандират „БКП-КПСС“, такива
неща.
— На този форум Светлин Русев спомена за „разтревожените съветски служби“. Имаше
ли в ДС информация за такъв интерес?
— Ако някой в Държавна сигурност е трябвало да знае нещо по този въпрос, това е бил
отделът, в който аз съм работил — Шести отдел на Шесто управление. По времето, когато
ЛюдмилаЖивкова беше министър на културата, 1975–1981 г., нямам спомен да е имало
оперативен интерес от страна на КГБ или от партийни органи на КПСС за поведението на
Людмила. Докато за поведението на съпруга й Иван Славков е имало, както и на брат й
Владимир Живков.
— По какъв повод?
— Славков си позволяваше доста често непремерени политически изказвания не съвсем
в унисон с официалната линия на партията и на Москва. Без да се е правил на дисидент,
всъщност Славков имаше доста критично отношение към партийната бюрокрация, към
прекаленостите в идеологическия живот, към натягането и кариеризма на отделни хора и го
изразяваше. Може би защото мислеше, че на него са му разрешени повече неща, си
позволяваше да говори открито. В разговори с представителите на КГБ в България нямам
спомен някой да е изразявал недоверие към Людмила. По-скоро от наши хора неофициално
съм чувал подхвърляния: „Тази жена комунист ли е“, „Тя марксическа линия ли провежда“.
Правеше впечатление в поведението на Людмила, че беше един технократ в областта на
културното строителство. Между другото баща й водеше същата политика в областта на
икономиката. Истината е, че той се стремеше да поддържа връзки и със западния свят.
Кредитите, с които 10 ноември ни завари, 10 млрд. долара, да не би Москва да му ги даваше?
Даваха му ги западните банки с гаранции на западни политици.
— Оценките за този период обаче са противоречиви?
— Аз не съм бил фен на Людмила, но през последните 10 години преподавам история
на световните музеи и виждам как България е известна по света с това, което е
популяризирано по нейно време. И едва сега с Вежди Рашидов при така многооплювания
Бойко Борисов живваме отново в културно отношение — музеи, изложби, международно
културно сътрудничество.
— Вие да не сте фен на Бойко Борисов? Как оценявате управлението му?
— На фона на тази истерия в дясното пространство — аз поначало съм ляво мислещ
човек, за мен по-перспективно е да се партнира с хора като Борисов, а не с хора като
изброените преди малко, да не им правя реклама повече.
— Но в социално отношение сме доста зле, не мислите ли?
— Аз мисля, че Борисов се старае. Разбира се, на него му трябва още време и
подготовка, трябва му по-добър екип. Някои министри се справят по-добре от предишни
правителства, но има и много слаби и те дърпат цялостната оценка на кабинета надолу.
Социализмът се провали по три причини: цялостното одържавяване на икономическия
живот, нарушаването на правата на човека и липсата на внимание към околната среда и
устойчивото развитие. Сега виждаме сходни грешки. Но забелязваме обратен уклон —
държавната собственост никой не я зачита. Всичко дават на частника, но той се изроди, има
само грабителски рефлекси. За правата на човека, — ако погледнем дейността на
правоохранителните и правозащитните органи при Борисов, — виждаме, че много често
МВР, предварителното производство и прокуратурата нарушават тези права. Колко
осъдителни присъди има срещу България в Страсбург?
— Много, рекордьори сме в Европейския съюз.
— Това за какво говори? Нека добавим и СРС-та — ние по времето на социализма не
сме подслушвали така безконтролно и тотално. Колкото до опазването на околната среда и
устойчивото развитие, там има пълно безхаберие, 10 години няма кой да построи един завод
за боклука в София, само лъжат и отлагат.
— Искате да кажете, че клонят към залез и провал, така ли?
— Ами всеки, който стигне апогея си, клони към залез. Бойко се опитва да разговаря с
хората и макар да се извърта като циганка на панаир — ха насам, ха натам, и отвсякъде го
щипят, забиват му карфици, но има стремеж да управлява държавата. Може да се окаже, че в
бюджет 2013 г. ще има най-голям процент разходи, предвидени за социални дейности.
— Скандала в Кърджали около личността на освободителя ген. Васил Делов как
оценявате?
 — Получи се нещо крайно неприятно. Мисля, че и ръководството на ДПС съжалява вече.
Трябваше предварително да постигнат консенсус, а не да използват случая за предизборна
агитация и истерия. Съветниците от турски произход трябваше да мотивират своя отказ.
Защото се получи парадокс — в залата на общинския съвет ДПС отказва да гласува, а после
излизат, построяват се и под звуците на български бойни маршове отиват да полагат венци, и
то много, на паметника на същия човек!
— Предложението е внесено от кмета Хасан Азиз все пак…
— Нека да обясня нещо — в организации като моята партия БСП, Бойковата партия
ГЕРБ и Ахмед-Догановата партия ДПС случайни работи не могат да станат. Щом нещо се
прави, то е разпоредено от най-високо място. Как си представяте вие, че кметът на
Кърджали ще направи нещо и няма да има съгласието на Доган? Или Милко Багдасаров ще
подеме инициатива, без да го е съгласувал с „Позитано“?. Просто политическите централи
трябва да се замислят какъв лош пример дават.
— Тези дни ученици се гавриха с портретите на Левски и на българските царе, а от
„Атака“ ги заплашиха с отмъщение — как ви прозвучаха тези закани?
— Нека първо изясня, че тези портрети, които видях с ромските ученици, аз съм ги
подарил на Министерството на просветата, когато бях в „Мултигруп“. 6500 комплекта на 10
велики българи — „Мултигруп“ в мое лице ги подари на държавата. Така че тези портрети
затова ги има в това изпаднало училище.
— Как си обяснявате изстъпленията на учениците?
— Това са недостатъчно образовани и съвсем невъзпитани от българското училище
юноши. От това, което видях, те не съзнават обществената вреда, която нанасят с
поведението си.
— А за уахабитите какво смятате?
— Този въпрос ще зададете на министър Цветанов и на Държавната агенция за
национална сигурност — какво става с турско-арабското направление? Остана ли им поне
един секретен сътрудник, агент, когото да ползват?
— Искате да кажете, че са ги съкратили, така ли?
— Искам да кажа, че са разбили цялата система. От 1990 г. до ден днешен националната
сигурност е сериозно пострадала.
— Последователите на нетрадиционен за нашите земи ислям обаче нарастват?
— Това е, защото се позволява на арабски фондации и други източници да изливат пари
в България. Просто трябва този процес на неидентифицирани влияния и пари да се регулира
от държавата.
— Могат ли да въвлекат мюсюлманите ни в тероризъм?
— Могат и ги въвличат. Даже ми се струва, че забавянето на резултатите от
разследването за Сарафово се дължи на това, че се разкриват факти, които не са удобни — за
участие на съседски и други разузнавателни служби.
Интервю на
Лили Тодорова
в. „България Днес“, 23 октомври 2012 г.
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СРЕЩУ КОРУПЦИЯТА
— Господин Иванов, нашето интервю преди месец, в което вие казахте, че ДС е
използавала СРС-та дори във фамилията на Живков, предизвика небивал интерес. Има ли
още мръсни тайни, които криете? Кого още сте следили?
— Почти всички бивши министри на MBР? Бившите първи и бившите втори в БКП след
Живков се водеха на разработка в нашия отдел и използвахме СРС-та, за да ги наблюдаваме,
или както вие се изразявате — да ги… следим.
— Всички бивши министри на МВР?! Защо са следени?
— Като евентуални противници на Живков! Силовите министри, дори бивши, винаги
могат да предизвикат някакъв катаклизъм. На „ДОН“-чо, както го наричахме, или Дела за
оперативно наблюдение, са водени бивши лидери на БКП, всички министри на вътрешните
работи, които са снети. Значи — Вълко Червенков, Антон Югов, Георги Чанков, Руси
Христозов, Георги Цанков, Ангел Солаков, Дико Диков, бивши началници на разузнаването и
контраразузнаването и други. Отделно — Борис Велчев, Митко Григоров — хора, които са
били втори в партията след Живков. За да има спокойствие и сигурност в ръководството на
партията, тези хора са наблюдавани. Без те да разбират за това и да изтича информация в
обществото.
— Знаеше ли Живков, че му пазите спокойствието по този начин?
— Не знам кога Живков е дал такава заповед, но при нас заповедта идваше от
ръководството на МВР, от Григор Шопов — шефа на ДС.
Един от моите предшественици като началник на Шести отдел, всъщност първият му
началник, ген. Боян Велинов, който беше екзотична фигура, мъжкар, малко грубоват, но
прецизен и точен, има много скандален епизод с Димитър Стоянов, когато той става шеф на
МВР. Показват му работата на Шести отдел и стигат до едно специално табло, на което се
довеждат до техническата служба на министерството кабелите на подслушвателните
устройства. Димитър Стоянов гледа на него, а там пише псевдоними, зад които се крият
имената на Югов, Ангел Солаков, Георги Цанков, Ангел Цанев, Дико Диков! Изумен, казва
на ген. Велинов: „Другарю Велинов, ама това са министри на вътрешните работи!“ А
Велинов уточнява: „Бивши, другарю министър!“ Димитър Стоянов любопитства: „Ами аз,
когато стана бивш министър…?!“ А Велинов, без да му мигне окото, му рекъл: „Ами Вие,
когато станете бивш министър — и вие там!“
Димитър Стоянов не обичаше заради тази случка Шести отдел до края на
министерстването си.
— Вие смятате, че сътруниците на ДС не трябва да се наричат „доносници“. Бихте ли
описали как оперативният работник контактуваше с агентите си — има много легенди по
този въпрос.
— Агентът беше средство в работата на ДС. Средства са агентите и специалните
разузнавателни средства, т. е. подслушването и проследяването. Агентът е един вид движещо
се подслушващо устройство, а СРС-то е стационирано на място електронно подслушващо
устройство.
Но и в двата случая информацията стига до щатния служител, до оперативния работник
и се филтрира от него. Той среща агента и приема писмени или устни сведения от него.
Принципът е, че трябваше да се пише! Те не са виновни хората, дето вие ги наричате
доносници, че са писали! Това е изискване! В оперативната теория си има основополагащи
изисквания. Първо: агентът отразява информацията в писмен вид. Второ: отразява само
онази информация, която има оперативна стойност, а не клюки, интриги и каквото му дойде
на ум. И трето: агентът се подписва накрая с избран от него псевдоним, а не с името си, тъй
като тази работа е секретна. От мен като оперативен работник зависи каква информация ще
приема от агента. Ние първо се виждаме и той ми я разказва. Аз му казвам: „От цялата тази
работа мен ме интересува това, това и това! Моля, отрази го!“ Взема се един бял лист.
Оставят се отгоре четири пръста и отляво два пръста празно поле и той започва да пише.
Написва и се подписва. Аз го взимам и си отивам. Когато се прибера в службата, аз
разгръщам сведението и започвам да го оформям по определен начин. Отгоре пиша:
управление, отдел, отделение, съобщава: примерно агент „Максим“, приел о.р. Димитър
Иванов, на еди-коя си дата, в явочна квартира „Художник“. Сведение относно: това аз го
пиша, примерно, Валерия Калчева от в. „ШОУ“ и отдолу си остава това, което той е написал.
След неговия подпис аз пиша: „Задачи на агент Максим.“ И изреждам какви задачи съм му
поставил оттук нататък. За да мога като отида на следващата среща, да му кажа: „Слушай, не
ми разказвай за тъща си глупости или за началника си какъв мръсник бил, на миналата
среща ти имаш поставени задачи — говори ми за това!“ Ако хората от Комисията по
досиетата ги разбират тези работи, те ще видят, че отговорността е на оперативния работник,
а не на този, който съобщава. Защото той може да говори всичко, въпросът е защо е прието
всичко?
— Как се насочвахте към един или друг евентуален агент?
— Вербуваше се на три основи: на идейно-политическа основа; на основа на
зависимост (компрооснова); на основа на заинтересованост. 90 процента от вербовките бяха
на идейно-политическа основа. Идвам при теб, легитимирам се и питам: „Добър ден, имаме
нужда от вашата помощ, бихте ли ми помогнали?!“ Ти казваш: „Да.“ Аз обаче не бързам, пак
се срещаме с тебе и си говорим, за да видя какъв ти е акъла все пак, имаш ли качества за тази
работа. Ако ти се прибереш вкъщи и разкажеш на махалата, на мъжа си и на децата — какъв
агент си ти, за какво ми е този агент?! Като във вица: Всички го знаят Гарабед шпионина, на
втория етаж!
И да речем след 5-10 срещи, аз, ако преценя, че ти имаш лични качества за сътрудник и
в същия момент има по кого да работиш (не се вербува агент въобще, просто за да си имаш
агент), тогава те вербувам! МЪКА,
На компрооснова се вербуваше, когато държиш човека с някаква негова зависимост или
компромат и го подръпваш за шлифера: „Ало, внимавай, че нали знаеш какво имаме за теб!“
Между другото, почти всички чужди шпиони в социалистическа България са вербувани
на компрооснова и за пари.
Третият принцип на вербовка — на заинтересованост — идвам и ти плащам — беше
малко застъпен, защото нямаше пари за тази работа в Държавна сигурност, а и политиката
беше друга.
— Много от агентите на ДС, които разкрива сега Комисията по досиетата, казват, че
това не е вярно, че има някаква грешка. Възможно ли е това?
— За това, дето някой казва: „Ама аз не съм бил агент!“, съм на страната на Комисията.
Всичките, които сега ги обявяват, са вербувани на идейно-политическа основа. След като
има документи, значи е бил сътрудник! В Държавна сигурност не са работили
фалшификатори и психопати — да си измислят ситуации!
 — Добре, а тези, които имат само картончета?
— Тези, които имат само картончета, са имали и оперативни материали, които са
унищожени!
Но агентурни материали никога не са се унищожавали без да остане следа! Системата за
регистрация е така направена, че винаги остава следа! Има регистрационен дневник, има
картонче образец 4, има лично дело, има и работно дело. Унищожаваш, унищожаваш, но
нямаш достъп до картончето, то се държи централно в служба „Архив и картотека“. Но дори
да унищожиш и картончето, ако намериш някой недобросъвестен архивар — има
регистрационен дневник, от който, за да изчезне едно име, трябва да откъснеш цяла
страница!
— Така че, ако някой има картонче, значи е бил сътрудник на ДС!
— Въпросът е друг! Смятам, че разкриването на досиетата е едно неполезно действие,
непатриотично действие.
Доньо Донев умря от мъка, след като му разкриха досието! Човек и до ден-днешен
ненадминат в световното анимационно кино! Където и да кажеш името му, след него следва
България! Какво спечелихме?! Божана Димитрова — едно име-легенда в Бьлгарското радио!
Какво значение има била ли е или не е била агент Божана?! Защо ги обиждаш тези хора, защо
ги унищожаваш?… Много хора се поболяха, отключиха се психични и физически болести и
си отидоха от този свят напусто…
С д-р Петър Дертлиев, с Милан Дренчев, с братята Неврокопски, с д-р Иван Георгиев,
председател на Националлибералната партия съм имал много и дълги разговори след 10
ноември. Говорили сме за миналото, за репресиите, на които са били подложени,
разсъждавали сме защо се е стигнало дотам.
С годините след 10 ноември между нас с д-р Петър Дертлиев се създаде другарство и
приятелство. Той ми казваше: „Димитре, аз съм повече социалист от тебе, да знаеш! Ти сега
се занимаваш с частен бизнес, значи си капиталист! А аз съм противник на капитализма! А
виж какво се получи — аз съм десен, ти си ляв!“ Тези хора бяха много сериозни, бяха
истински лидери! Съжалявам, че д-р Петър Дертлиев не стана първия български
демократично избран президент! И това е по вина на моята партия! Изключително мъдър и
балансиран човек, който много е изстрадал. България би имала друг път…
Но тези хора никога не си позволиха да кажат: „Ти си мръсник, ти си главорез!“, като д-р
Петър Москов. Той е внук на Атанас Москов — също несправедливо репресиран
социалдемократ, който обаче имаше мъдростта, благородството и вътрешната уравновесеност
да изживее живота си достойно.
— Не можете да преглътнете горчивото хапче, че дори вашата партия се разграничи от
ДС след демократичните промени?
— Това е глупостта на новите кариеристи, плод на комплекс за вина и малоценност.
Попитах Андрей Луканов през 1991 г., когато излезе от ареста: „Е, как си, добре ли е в
ареста?!“ „Не, не е добре! Чувстваш се неудобно, нарът твърд, лампата ти свети в очите!“
Викам: „Така, така! А можеш ли да обясниш сега защо ни изхвърлихте всички нас от
Държавна сигурност от обществения живот?“ И той ми обясни следното: „Ние с Петър
(Младенов — б. а.) преценихме, че да спасиме партията и ръководството, трябва някой да
поеме отговорността за това, което е ставало в предишния период. Решихме, че вие сте най-
подходящи!“ Затова сложихме Наско (Атанас Семерджиев — б. а.) за министър, защото е
войник на партията и ще изпълни всичко, което му наредим!“ Попитах го: „А нямахте ли
чувството, че натоварвате с ваша вина хора, които са били изпълнители на вашите
решения?!“ А той ми казва: „Е, бяхме сигурни, че вие сте мъжки момчета, ще разберете и ще
ни простите!“ Това му бяха думите!
Луканов се разпореждаше с нас като с някаква собственост!
— Какво си казахте, като видяхте преди седмица кои са „извадени“ като агенти от
Камарата на работодателите и индустриалците в България (КРИБ)?
— Не познавам тези хора. Предполагам, не сте очаквали шефът на КРИБ Огнян Донев да
излезе като сътрудник на ДС, но той беше в обкръжението на политическата власт. Беше
помощник на Огнян Дойнов, който пък беше индустриалният корифей на Живковото
ръководство; човекът, който лансираше новите идеи.
Впрочем Донев си има своите качества като бизнесмен. Въпросът е, че поради липсата
на контрол и поради това, че решаваше с непазарни средства пазарни казуси, стигна дотам.
Стана подвластен на хищническите си инстинкти и поради това — опасен за обществото.
Примерно цените на лекарствата, които паднаха, след като се освети дейността на Донев и
неговите фирми. Държавата свали цените на лекарствата с 25 процента. Предишните 10
години с тези 25 процента отгоре — представи се колко пари са прибрали! Това обяснява
откъде са парите да си купуват вестници, да си вдигат билдинги, да се води тоя луксозен,
безконтролен живот! Ако Донев не беше направил грешката да купи вестници, и то в
съдружие с Любо Павлов, никой нямаше да знае нищо за неговите далавери.
— И сред първите капиталисти след 1990 г. има сътрудници на ДС…
— В икономиката след 10 ноември се развиха и получиха предимство тези, които
мислят най-бързо и най-спекулативно. Които са безогледни, безпринципни. Първите
капиталисти след 1990 година преобладаващо бяха млади момчета и почти никой от тях не
дойде от стопанския фронт по времето на социализма. Кои бяха в Г-13? Валентин Моллов,
Илия Павлов, Васил Божков, Борислав Дионисиев, Георги Агафонов, Добромир Гущеров,
Георги Аврамов, Емил Кюлев… Кой от тях освен Красимир Стойчев е бил на стопанския
фронт по време на социализма? Кой от тях е заемал някаква ръководна длъжност, която да
му даде предимство? Кой е бил на ръководна длъжност в партията? Никой! Никой от тях не е
бил свързан с Държавна сигурност. Изключвам, че Вальо Моллов е завършил Школата в
Симеоново, но никога не е работил в системата, а Емил Кюлев е бил офицер от МВР, но по
криминална линия. Тези момчета и млади мъже са носили в себе си предприемаческия дух и
едно голямо желание за забогатяване. Както ми казваше Илия (Павлов — б. а.), докато
работех с него: „Ама, как може, ти да нямаш отношение към парите?! Аз например, ако имах
една стая, пълна с пари, три дни ще стоя вътре — няма да ям, няма да спя, и ще си ги
подреждам, и ще си ги броя!…“
Бях направил една социална програма на „Мултигруп“, по която, годишно давахме по
400 000 долара! Имахме студенти както в България, така и в Европа и Америка. Много от тях
се върнаха и работиха в групировката. Лекувахме и хора зад граница. Търпяха ме с тези
програми, но през 1995 година Илия вика: „Абе, ти не виждаш ли, че светът и България
влизат в криза?! Никакви социални програми, никакви инвестиции, парите се събират и — в
швейцарска банка!“ Той даваше много пари и за спорта, но постепенно острото чувство на
капиталиста — повече да печели и по-малко да харчи — надделя.
По времето на Костов и Бонев целта беше да се ликвидират онези структури, които не са
от техния кръг. Упражниха натиск — финансов, полицейски, барети влизаха по фирмите,
правеха обиски с качулки, стресираха служителите!
 Муравей Радев ги скъса от всякакви възможни финансови проверки! Има достатъчно
факти от този период как се опитваха да изземват бизнеса — процентно и цялостно.
Правителството на Иван Костов, което провъзгласяваше демокрацията и новия морал,
всъщност работеше изключително за себе си и за своите си партизани. Тогава се получиха
големите сблъсъци между новия капитал и новата политика — на полето на капитала.
Получи се един порочен кръг. Бизнесмените искаха да участват в политиката, за да си
гарантиран неприкосновеността, тъй като политиците, вместо да си гледат политиката, се
бяха насочили към капитала и към печалбите! По времето на Иван Костов се оказваше
натиск върху икономически групировки за съдружие, за поемане на част от бизнеса им. Така
беше и по отношение на „Мултигруп“. Костов натискаше Илия Павлов, срещаше се с него
дори във Вашингтон, поставяше му икономически условия! Искаше му пари!
А шефът на „Трон“ Краси Стойчев беше семеен приятел с Иван Костов. Скоро пред
Кеворкян във „Всяка неделя“ Юлий Москов разказваше за една среща на Костов с покойния
Николай Добрев през януари 1997 г. Никой не обърна внимание каква е била компанията.
Кольо е бил сам, а Костов е бил със съпругата си Елена, с Краси Стойчев и неговата съпруга
Слава. Всички знаеха, че Костов и Краси са приятели, „Трон“ се толерираше отвсякъде,
„Мобилтел“ не се закачаше, дадоха му лиценз без пари.
— Предстои в скоро време да бъдат разкрити агентите на ДС сред кредитните
милионери. Предстои ли ни да научим нещо потресаващо?
— Последните данни на Комисията по досиетата показват, че кредитните милионери са
получили кредити 2 трилиона недоминирани лева, които са станали лоши поради това, че не
са върнати. Шефът на комисията Евтим Костадинов казва, че всеки десети кредитен
милионер е свързан с Държавна сигурност. Но всеки 9 от 10 не са свързани! Те не обръщат
внимание на това преобладаващо мнозинство от 90 процента, а се захващат за 10-те. И какво
се получава? Като обърнем 2 трилиона в днешни лева, стават 2 млрд. лева. Те са раздадени на
10 000 юридически лица. Да приемем, че физическите кредитни милионери са 20 000 (по
двама в юридическо лице). От тях 10 процента са свързани с Държавна сигурност, и са
получили 10 %, т. е. 200 млн. лв. За тях се вдига невъобразим шум, докато за останалите 1
милиард и 800 млн. лв., които са раздадени на хора, несвързани с Държавна сигурност, се
мълчи. Ето ви ярък пример за тенденциозност!
Интервю на
Валерия Калчева,
В. „Шоу“, 7-13 ноември 2012 г.
В ДС НЯМАШЕ ДАННИ ЗА КРАЯ НА СВЕТА
— Г-н Иванов, смъртта на бившата шефка на арвихите на ДС ген. Нанка Серкеджиева
роди фразата, че е отнесла „тайните на Държавна сигурност“ в гроба. Интересни ли са още
тези тайни?
— Вън от търсената медийна сензация, няма нещо кой знае колко интересно. През ген.
Серкеджиева минаваха стотици хиляди архивни единици. А и в ДС се спазваше принципа на
секретност и конспиративност: което знаеш си остава само за твоя информация, не се изнася
навън.
— Днес обаче постоянно се говори за продажба на досиета. Възможно ли е това?
— Това се говори по аналогия с архивите на ЦРУ, с тези на фашистка Германия, на
западните служби. В България, противно на наложеното през последните години мнение за
търговия с досиета и тайни, това не е практика. Има такива случаи, но те са единици и тази
търговия не бе извършена от служители на ДС, а от политическото ръководство на МВР. По
политически причини, например президентът Желю Желев извади агентурното дело на д-р
Петър Берон. Цялата оперативна общност тогава се възмути. Защото хората, които са имали
отношение към тези документи, са ги пазили като зениците на очите си.
Същото се получи и при един от първите огласени агенти в църквата — Старозагорския
митрополит Панкратий, депутат във Великото народно събрание. Пак по политически
причини беше извадено неговото дело. Човекът не го преживя, поболя се и почина.
— Серкеджиева беше разследвана за унищожаване на досиетата, осъдена, но
впоследствие опрадвана. Унищожавали ли са се досиета?
— Съвсем нормално беше да я оправдаят, защото унищожаването на досиета не беше
нещо неестествено. Нормативната уредба на ДС уреждаше и съхранението, и унищожаването
на архива. Всяка година се преценяваше кои от документите могат да се унищожат — тези с
изтекла давност, при променена международна обстановка, оперативни материали, които са
клевети и интриги от анонимни автори.
Когато дойде 10 ноември 1989 г., рязко се смени политическата среда. Основните
управления на ДС бяха разформировани и работните им архиви станаха ненужни. От тях
трябваше да се запазят само онези документи, които ще имат отношение към националата
сигурност за десетилетия наред.
— Досието на Тодор Живков такова ли е? Знаете какво е останало от него и ще бъде
публично огласено през януари?
— Естествено, че знам, мога да ви кажа веднага какво ще излезе. Той няма досие, има
една полицейска преписка от 1932–1933 година. Тогава е задържан два пъти. Първия път го
задържа някакъв полицай, две страници е преписката. Вторият път го задържа Гешев, който
тогава все още е редови агент. Живков се е правел на умряла лисица. Питали го къде живее,
къде работи. Той мрънкал нещо за „Подуяне“. „Имаш ли лична карта — имам. Къде работиш
— в държавната печатница. Я се махай оттук.“ Бам, бам — два шамара, и са го изгонили.
Това е всичко в досието му в полицията. Отделно има разработка в Държавна сигурност от
1948 г. като „английски агент“. Нищо обаче не е доказано и е прието, че е клевета.
— Немската комисия по досиетата обаче беше отрила досие на бившия лидер на ГДР
Ерих Хонекер, от което става ясно, че нещо подобно е знаел Гешев и за Живков.
— При Гешев и Живков няма такава връзка. При Живков има и друго любопитно нещо.
След 9 септември, когато в България действат като представители на Сталин двама съветски
генерали — особено един от тях, генерал Чернов, започват големи извращения. Преследва се
„врагът с партиен билет“. Тогава Трайчо Костов е обесен, над 30–40 висши функционери на
партията са арестувани, бити, измъчвани. Живков е подозиран тогава от ДС като английски
агент.
— Е, как английски агент, като той не е говорел английски?
— Ами явно с преводач е бил агент… Впрочем Живков е много интересна фигура.
Вярно, че управлява 34 години, но по пътя до върха той не е прескочил нито една длъжност.
И кмет на София е бил, Бойко Борисов и това е „прихванал“ от него.
— Вярно ли, че в досието му пише и нещо за „Левски“ и ЦСКА?
— Има две неща за „Левски“ и „ЦСКА“, които обаче не ги пише в досието му. Едното е
свързано с Ангел Солаков, когато е министър на Държавна сигурност. Той е много запален
левскар. Преди едно дерби разпоредил на своите хора да сложат подслушвателни устройства
в съблекалната на ЦСКА, за да подслушват каква тактика ще изградят „армейците“, за да
могат после „Левски“ да противодействат. Това е все едно на Димитър Пенев да му сложите в
момента записващо устройство, и някои да разбере какво говори. Същата работа е била и
тогава, дивотия…
Другото нещо е, когато загиват Гунди и Котков, 30 юни 1971 г. Солаков, потресен от тая
смърт, издал заповед в ДС всички да отидат на погребение. Събрали се общо със
запалянковците 120 000 души. А по същото време има катастрофа с един съветски
космически кораб, загинали трима космонавти. В Москва погребвали космонавтите, в София
— футболистите… Скандал.
Самият Живков не беше запалянко. В правителството имаше две групировки: Милко
Балев беше от ЦСКА, много запален, заедно с Добри Джуров. От другата страна Борис
Велчев и Ангел Солаков. Тодор Живков като съдията. Той им свири и от време на време
показва картони.
— Предстои избор на патриарх, вие сте запознат с досиетата на митрополитите агенти.
Какво мислите за тях?
— Да си агент не е нещо изключително. Нито е незаконно, нито неморално. Всички
специални служби по света работят с агентура.
— Но владиците не са писали за националната сигурност, а са се клепали помежду си:
кой пие, кой спи с жени…
— Владиците са решавали отговорни въпроси главно в международен план. Иначе има
много повече несвързани със службите подлеци, отколкото свързани. Митрополитите са
писали битови неща, защото при тях е било забранено да спят с жени! Това да не е селският
поп, дето може с баба попадия да го прави, с вдовицата. Но въпреки това и аз не ги
одобрявам тези сведения на митрополитите. Кой с кого спи си е негова и на църквата работа.
Очевидно са се клеветили един друг, за да се натягат на властта — както го правят и сега.
— Познавате ли бащата на дядо Николай Пловдивски, за когото се твърди, че е бил шеф
на звено в ДС?
— Нямам представа за този човек. Но самият митрополит Николай е млад кариерист,
който още преди повече от 10 години се беше подврял на патриарх Максим и фактически
патриархът го лансираше. За другите достопочтени старци какво да кажем — те са много
колоритни личности, много силни, интелигентни хора.
— Пред „България Днес“ уфологът Ценко Cимеонов заяви, че извънземните контактуват
от 30 години с правителствата на Земята и документи за това се пазели в много служби.
Имало ли е в ДС такива документи, както и за срещи с извънземните?
— Е, в нашите документи пишеше, че краят на света няма да настъпи! Шегувам се,
разбира се! Документи по темата с извънземните са събирани, но те са главно за слухове,
които могат да влияят върху общественото настроение и мнение. Нищо сериозно.
Така или иначе, в ДС няма данни за края на света. Хора, бъдете спокойни, гответе се за
празниците!
Интервю на
Бисерка Борисова
в. „България Днес“, 13 декември 2012 г.
БОЙКО БОРИСОВ НЕ Е БИЛ АГЕНТ!
— Г-н Иванов, в публичното пространство се появи документ, според който премиерът
Бойко Борисов е бил предложен през 1996 г. за вербуване като информатор на ЦСБОП. Може
ли да приемем днес това за нещо укоримо?
— Нормална практика е службите у нас и в целия свят, които се занимават с разкриване
на престъпления, да вербуват секретни сътрудници от средите на оперативно интересните
лица. Така че опитът да бъде придобит като сътрудник Бойко Борисов нито е незаконен, нито
е неморален. Ако е свършил добра работа, би могло само да се гордее с това.
— Мотивите за вербовката са: че е бивш служител на МВР, ръководи лицензиран
охранителен бизнес и контактува с лица, представляващи оперативен интерес. Това не
хвърля ли сянка върху средата, в която се е движил тогава премиерът?
— Абсолютно не, тъй като по теорията за агентурно оперативната работа се изисква
кандидатите за сътрудници да притежават съответните разузнавателни качества:
конспиративност, секретност, аналитичен ум и смелост и да контактуват по служба, или по
друг повод с лица, които са в т. нар. контингент на съответната служба. Хората от ЦСБОП
просто са си свършили работата, когато са се насочили към шеф на охранителна фирма, в
случая Бойко Борисов.
— За да се стигне до това предложение, Борисов дал ли е предварително съгласието си
да бъде информатор?
— Има два начина за вербовка. Единият е чрез еднократна беседа, вторият — по метода
на постепенното привличане. Най-вероятно с г-н Борисов — като дългогодишен служител на
МВР, е проведен еднократен колегиален разговор, обяснено му е, че органите имат нужда от
съдействие и най-вероятно той е дал съгласие за такова съдействие.
— Но документ за съгласие няма, нищо подписано от Борисов не излиза.
— Цялата ни работа в последните 20-ина години е пълен хаос по този въпрос. Редно е
да има няколко документа: предложение до съответния началник от съответния оперативен
работник, който желае да придобие като сътрудник г-н Борисов, в който да се обоснове
необходимостта за това. Второ, трябва да има рапорт за извършена или неизвършена
вербовка, тъй като е възможно кандидатът да откаже да сътрудничи. В случая за нас и за вас,
които се опитваме да установим истината, по-важен е въпросът дали има втори документ. На
него трябва да пише: „На еди-коя си дата, еди-къде си придобих еди-кого си за сътрудник,
уточнихме се, че ще се решават такива и такива задачи, под такъв и такъв псевдоним.“
Декларация няма нужда да се търси. Още повече че Борисов е офицер от МВР. Той може да
помага на службите, и без да бъде вербуван.
— Оперативният работник, който го предлага за вербовка, е Младен Георгиев, който
днес е на висша позиция в ДАНС. Можем ли да търсим някаква връзка?
— Можем, но ако г-н Георгиев е офицер от кариерата, в тези 16–17 години той е следвал
естествения си път на кариерно развитие и е стигнал до съответния пост.
— Документът е утвърден от началник-сектор Спас Спасов. Това син на Мирчо Спасов
ли е?
— Не. Спас Спасов е бивш оперативен работник по линия на терор, бандитизъм, бягства
и издирвания в рамките на 5-и отдел на Шесто управление на ДС. Той след 10 ноември
1989–а продължи да работи по същата линия в рамките на БОП. За съжаление почина преди
около месец.
— Може ли да смятаме, че все пак Борисов е имал някакво сътрудничество с ДС.
— Не. Досега такива данни няма. Бойко Борисов като офицер от МВР няма и как да има
агентурно дело в ДС. В нормативните документи беше ясно записано, че офицер от МВР
няма нужда да бъде вербуван, тъй като по силата на клетвата си и служебните си задължения
е длъжен да оказва пълно съдействие на Държавна сигурност. Така че не можем да търсим за
Борисов компромат на тази основа. Борисов не е агент, той е патриот! Ние можем да имаме
всякакви забележки по отношение на неговите качества и приказки, но трябва да се признае,
че Борисов е типичен, концентриран израз на българската енергия — и с върховете, и с
мътните потоци, и с всичко. Но Бойко е патриот и мога да приведа много примери в тази
посока. Последният — виждате как той отстоява позицията на България за атентата в
Сарафово. Има много международни сили, които желаят той да се произнесе по определен
начин за „Хизбула“, но Борисов не желае да си слага грях на сърцето (седмица по-късно
Борисов се предаде и МВР обяви Хизбула за автор на атентата — бел. ред.).
— Защо излиза сега този документ и защо гръмва този скандал?
— По две причини. Има хора, които са били с Бойко на едно ниво преди години и сега
изведнъж егото им се съпротивлява: защо той стана национален лидер, кой е Бойко, че ще
бъде министър-председател, бил пожарникар, бил мутра, бил не знам какъв си. Тези хора,
които имат влияние в медиите, в електронните сайтове, непрекъснато подриват неговия
обществен авторитет. От друга страна, изборите наближават и опонентите на Борисов,
хората, които искат да дойдат на власт на негово място, са готови да се възползват от
всякакви възможности, за да го злепоставят. Освен това, той самият им дава достатъчно
поводи със своята крайна непримиримост по отношение и на Станишев, и на Доган. В
политическата лексика и двете страни използват недопустими аргументи. Възприемам тази
атака срещу Борисов като част от битката, която се води с недопустими аргументи.
— Но за да излезе този документ, значи някакви среди в службите са се активирали
срещу премиера?
— Този документ излиза от средите на МВР, а не на службите, тъй като ЦСБОП винаги е
била оперативна криминална служба, а не контраразузнавателна, нито разузнавателна
служба. Така че този въпрос трябва да се зададе последователно на министъра на вътрешните
работи, на сегашния директор на ГДБОП, на хората, чиито подписи стоят там. Трябва да се
знае този документ къде се е съхранявал досега, къде се съхранява в момента, кой има
достъп. По мое време, като се отвори корицата на т. нар. Досие, на вътрешната страница е
залепен лист, на които се записват трите имена, длъжността, поделението и телефонът за
връзка на този, който го чете, и винаги може да се разбере кой е чел това дело, и по кое
време. Къде отиде основният принцип за секретност и конспиративност? Как ще излизат
такива оперативни материали? Това е държавна тайна и който я е издал, е престъпник, а
който не е проконтролирал и е позволил да има условия за изнасяне на такава информация,
подлежи на наказание, на отговорност.
— Хвърлихте топката в градината на министър Цветан Цветанов?
— Не съм я хвърлил аз в градината на Цветан Цветанов, тя просто там падна.
Интервю на
Валерия Велева
в. „Преса“, 4 февруари 2013 г.
ДЪРЖАВНОСТТА И СИГУРНОСТТА СА ПОД УГРОЗА
— Проблясъците на концептуално мислене по тези въпроси могат да надделеят над
партизанщината и разложената бюрокрация?
— В силните държави с развити национални елити и модерни лидери това е
мегасистема, в която двете съставляващи я — Държавността и Сигурността — са в
динамично равновесие. У нас обаче теория на системата „държавност — сигурност“ вече не
съществува, а в практиката те напълно се разминават. И това, при положение че водещите
днес държавници генерал Борисов и полковник Цветанов яхнаха държавността едва слезли
от коня на сигурността.
Между другото, предчувствайки бъдещото неблагоприятно развитие и на двете
подсистеми, още през юли 2009 година група бивши офицери от спецслужбите разработихме
и изпратихме на Цветанов, с копия до Борисов и главния прокурор Б. Велчев, две работни
концепции: за цялостна реформа в МВР и сектор „Сигурност“ и за създаване на качествено
нова структура — Държавна дирекция за борба с корупцията. Поради липса на реакция, след
три месеца разработките бяха повторно изпратени до същите адресати. Отговори само
главният прокурор — в смисъл, че е съгласен, но инициативата трябва да се подхване от
изпълнителната власт. На въпрос към ген. Борисов дали е прочел двата документа, той
отговори, че е съгласен с тях, но… Цветанов работи по друга методика, за която има „мощна
външна подкрепа“.
— Какво означава това? Че Борисов и Цветанов са се самозабравили?
— Разказвам този епизод, без да влагам в него специален укор — още повече че пак след
„външна подкрепа“, предишните управляващи — Сергей Станишев и Петко Сертов, напълно
безсмислено ликвидираха контраразузнаването, като размиха Националната служба за
сигурност в някаква си Държавна агенция за национална сигурност „с преобладаващи
информационни и аналитични функции“. Не разбирайки, че главният източник на
информацията за престъпна дейност е обученият и правилно възпитаният агентурен апарат,
а главният субект на анализа е компетентният и с богат практически опит офицерски
корпус. И за да се сложи край на двата проблема, Факултетът по сигурността на Академията
на МВР беше закрит, офицерите с опит бяха уволнени като бивши служители на Държавна
сигурност, а останалите бяха девоенизирани. Тези действия свидетелстват за неразбиране, че
сигурността е кауза за цял живот, а не обикновено чиновничество. В изпълнение на тази
очевидно провеждана под „външен партньорски натиск“ програма в правителството на
тройната коалиция Румен Петков реши да се саморазправи и с агентурата в спецслужбите.
Т.нар. Закон за досиетата не само унищожи докрай сътрудническия апарат на разузнаването
и контраразузнаването, но уби и всякакво желание и възможност за почтено сътрудничество
между правоохранителните органи и гражданството. Никой вече не смее и да помисли да
стане агент, защото ще бъде разобличен като доносник. Впрочем Румен Петков, Татяна
Дончева, Касим Дал и други самозвани експерти само финализираха този поход срещу
държавността и сигурността, подхванат още от Андрей Луканов и Филип Димитров и развит
до истерия от Иван Костов и Йордан Соколов. Периодите на затишие по темата при
правителствата на Жан Виденов и Симеон Сакскобургготски всъщност се дължат на
разбирането, което проявяваха Николай Добрев (при първия) и „младият“ Бойко Борисов
(при втория). Апропо, необяснима е еволюцията на ген. Борисов, довела го до дистанциране
от проблемите на сигурността, основана на агентурата.
— Може би бедата е в недостатъчната компетентност и политизираност, в желанието да
се обслужват външни идеологически и икономически интереси?
— Тоталното обезкръвяване на сектора „сигурност“ от изживяващите се като лидери на
сектора „държавност“ се дължи не само на антикомунизма и антисъветизма в десния
политически сектор или пък на растящия външен „партньорски натиск“ — тях безусловно ги
има. Но се дължи преди всичко на липсата на концептуално мислене и разбиране на
опасностите пред националната сигурност, каквито са организираната престъпност,
корупцията и терорът, липсата на подготвени и приети от парламента и правителството
съответни доктрини и устройствени закони, както и на правилници за професионална
дейност: за оперативния отчет; за агентурата; за превенцията и профилактиката; за
взаимодействието между различните спецслужби и прокуратурата; за забрана на
„взаимодействието“ със съда: за образователен, квалификационен и морален ценз. В МВР,
ръководено от полк. Цветанов, с изключение на един зам. — министър и един зам. —
директор, които са юристи, почти всички директори на служби са със спортно или армейско
образование. В същото време спортът и армията плачат за професионални кадри.
Освен образование, за успешна работа в спецслужбите се изискват широка обща
култура, добро възпитание, познаване на етиката и протокола, тактичност и скромност. Тези
изисквания произтичат от основния принцип на агентурно-оперативната работа, наречен
„секретност и конспиративност“. От казаното дотук не изплува ли пред очите ни образът на
полк. Цветанов: висок и строен, елегантно облечен, добре обръснат, непрекъснато повтарящ
пред камери и микрофони едни и същи фрази, които са неговият прочит както на
художествената, така и на оперативната книжнина на тема „сигурност“.
Ето отговор на въпроса защо министрите, главните секретари и директорите на служби
в сектор „Сигурност“ залагат толкова много на специалните разузнавателни средства. Те
чувстват, че не владеят агентурната теория и си мислят, че да се подслушва и да се следи е
проста и ефикасна работа. Но не е. Освен че трябва да се запази в тайна прилагането на
СРС-та, те задължително трябва да се комбинират с агент, който да „разприказва“ обекта на
разработката пред скрития микрофон. Затова и ефективността на приложените през
последните три години (а и преди това) хиляди СРС-та е едва под 3 на сто.
— Над сто процента обаче са „успехите“ на сектор „Сигурност“, ако се вярва на
министър Цветанов?
— Той добре знае, че нито ЦРУ, нито МОСАД отчитат такава висока успеваемост и че е
нормално да има неуспехи, провали и дори пробиви в системата. Но не иска да признае, че
такива за него са последните актове на летище Бургас, в НДК и пред Съдебната палата, взели
човешки, материални и морални жертви. Упоритото себеизтъкване всъщност е доказателство
не само на комплекс за професионална малоценност, но и за паника и фрустрация. А това
говори за трайно психично разстройство, което те прави непригоден за лидер в условия на
криза. Неразкриването на атентата в Бургас за съжаление е доказателство за такава криза.
Потвърждават го продължаващото обвиване в мъгла и изричаните неистини. Изходът е в
радикални промени в организацията и ръководството на сектор „Сигурност и вътрешен ред“.
— Голямата беда е, че тези същностни дефекти на системата „сигурност“ въздействат
разложително върху системата „държавност“, като я поставят в подчинено положение.
— В Конституцията от 1991 година е записано, че Република България е демократична,
правова и социална държава. Дали е социална и ако не е, защо не е, сега няма да отговаряме,
макар че и това има значение при атаки срещу националната сигурност. Правовата държава
изисква разделение на властите, а демократичната — съблюдаване на това разделение,
свобода, равенство пред закона и ненакърнимост на човешките права. По този
конституционен въпрос полк. Цветанов, Николай Младенов и други членове на
правителството на ген. Борисов имат „собствени“ позиции. Дотолкова собствени и
нелогични, че често дори премиерът дава вид, че не ги е чул, а при по-груби прояви се
налага и да ги коригира. Това говори за зародила се и вече силно напреднала маниакалност у
тези министри, за чувството им, че са незаменими и вечни, че могат да продължат напред,
дори без Борисов. Към въпиещата им некомпетентност, ако се прибави и липсата на
традиционния за българина морал, заплахата срещу държавността е вече реална и неизбежна.
Преценете сами: полк. Цветанов ругае съдебната и президентската власт, управлява чрез
мнозинството на ГЕРБ парламентарната власт и доста често се налага дори и над премиера
по метода на надприказването и „свършените факти“. Външният министър Николай
Младенов, който по професионално призвание е изключително важен за добрата визия на
държавата ни пред света, прави гаф след гаф, заемайки обикновено компрометиращата го
поза на всезнаещ и недостижим — и всичко това заради мощни „външни протекции“.
Очевидно е, че за него самостоятелна българска кауза няма. Че негова стратегия е тази на
„нашите партньори“ и пътната му карта е идентична с тази на Вашингтон и Тел Авив.
Доказателство за пробив не само в сигурността, но и в държавността е, че след
домакинството, което той даде на, сирийски демократи“ — екстремисти, след собствената
си совалка при враждебни на Сирия режими, Николай Младенов стана инициатор и на
посещение на цялото българско правителство, начело с премиера Борисов, в Израел. Израел,
който през цялото си 63-годишно съществуване е постоянно във война, който не е в
приятелски отношения с Арабския свят, с Турция, с Русия, с Китай. А ние сме „неудобно“
обградени именно от тези несподелящи израелската геополитика държави. (Генерал
Борисов, евреите ни са исторически близки, а и те също ни уважават, но защо да си слагаме
пръста там, където може да бъде отхапан?)
— Държавността според един ваш убечник, изисква работа и движение по
„концептуален пораждащ модел“, нали?
— Базовите категории на такъв модел са мисия, визия, стратегия, социални идеи и
нравствени ценности. Едва тогава сигурността поема ролята си да съхрани, опази и развие
този модел. Да го развие, защото в информационната епоха, при новите технологии и
множеството паралелни светове, динамиката на обществената среда се усилва. Поне така
отсъди и Консултативният съвет по национална сигурност, председателстван от президента
Росен Плевнелиев. Това е доказателство, че сред българския политически елит има
проблясъци на концептуално мислене, че маниакалността на Николай Младенов и
„емпиризмът“ на полк. Цветанов могат да бъдат обуздани, че президент, премиер и
парламент, партийни водачи и кметове могат да надделеят над политическата партизанщина
и разложената бюрокрация, но само при наличие на политическа воля за това. И само тогава
могат да се задвижат вътрешните механизми на мегасистемата „държавност-сигурност“ по
посока на националната сигурност и на обществения напредък. И то без да се променя
същността на пазарната икономика и на гражданското общество, но като се възстановяват
постиженията на социалната държава отпреди 10 ноември 1989 г. и се дава непрестанен
твърд отпор на корпоративните структури, стремящи се към обсебване на държавната власт.
И ако Бойко Борисов отклони част от вниманието си от безусловно необходимите
„финансова стабилност“ и „инфраструктурни проекти“, които са алфата и омегата на
неговата държавническа философия, би могъл да си запише актив и в сектора „Сигурност“
чрез поставяне на навременни и законови препятствия пред българските и чуждите
монополи, силно ограничавайки стремежа им да променят характера на българската
държавност и да разрушат нейната сигурност. Колкото и да са ефектни операции като
„Октопод“, „Наглите“ и тям подобни, те всъщност са само шум и баласт в системата
„Държавност-сигурност“.
До края на мандата на правителството на ГЕРБ остават месеци. От управляващите
зависи ще се изправят ли на крака държавността и сигурността в България, или ГЕРБ и
Борисов ще бъдат просто поредната администрация на прехода, която ще си отиде с
освиркване.
в. „Земя“,
5 февруари 2013 г.
НЕДОПУСТИМО Е ДА СЕ РУШИ ДЪРЖАВНОСТТА
— До вас, проф. Иванов, достигала ли е информация дали премиерът Бойко Борисов е
бил агент Буда? Това е най-задаваният въпрос от вчера, откакто тази информация бе
публикувана на сайта „Биволъ“.
— Да, вчера стигна и до мен тази информация.
— Да, но само през сайта „Биволъ“ или…
— Не, не, чрез вестник „Преса“.
— Така. А вие имате ли информация дали всъщност той е сътрудничил на службите, че
е бил агент Буда?
— Трябва да уточним какво коментираме в момента. Коментираме информацията,
подадена от „Биволъ“, или коментираме в цялост въпроса за отношенията между
спецслужбите и…
— Ние търсим истината.
— Ами, като търсим истината, трябва да я търсим коректно.
— Какво имате предвид под коректно? Аз цитирах информацията, която е публикувана
на сайта „Биволъ“, че на 9 декември 1996 г. настоящият премиер Бойко Борисов е
регистриран в оперативния отчет на Централната служба за борба с организираната
престъпност. Това укоримо ли е, г-н Иванов?
— Мога ли малко да изляза от въпроса, който ми задавате?
— Да, слушам ви.
— Тази книжнина, оперативната литература, е специална литература. За да се разбере,
не е достатъчно само да можем да четем — хващаме документа, прочитаме го и всичко ни
става ясно, тъй като зад думите — зад определени категории, зад определени понятия —
стои друго, не гражданско съдържание. И затова в случая ние не правим разлика между
кандидат за вербовка, човек, който е подбран заедно с други, и с него започва да се работи, за
да се види има ли качества и има ли желание да сътрудничи, и вече вербуван агент. От това,
което виждаме… за съжаление не чух името на господина, който преди мен говореше…
— Атанас Чобанов се казва.
— Да, това, което е публикувано от г-н Чобанов и неговите колеги, всъщност, ако се
разчете от специалист, означава следното. Съответният оперативен работник, в случая
Младен Георгиев, предлага на началника си, в случая Спас Спасов, да бъде регистриран във
вътрешноведомствения регистър Бойко Методиев Борисов като лице, с което ще се работи в
бъдеще като със секретен сътрудник. Това не е рапорт за извършена вербовка и не е
регистрация на вече придобит агент. Има разлика. Това е информатор, те го наричат в случая
информатор. По наше време се наричаше доверено лице — ДЛ. Това е една неангажираща
форма на сътрудничество. Да, познавам оперативно интересното лице, виждам се с него,
водя разговори, но това не значи, че той е сътрудник, че той е агент. Така че моят отговор и
днес в „Преса“, и сега при вас е, че Бойко Борисов от това, което аз виждам, не е агент. Обаче
аз всъщност си правя следния извод — че те разполагат с още документи. Те не разполагат с
рапорт за извършена вербовка от Младен Георгиев спрямо Бойко Борисов, не разполагат с
агентурни сведения на Бойко Борисов, а вероятно разполагат с докладни записки, в които
Младен Георгиев е докладвал на началника си, че се е срещал с Бойко Борисов и е водил
някакви разговори по оперативно интересни теми. И сигурно това ще публикуват в
следващите дни в сайта „Биволъ“.
— А това теч на информация ли е, г-н Иванов, как го разбирате вие? Тези докладни
записки всеки ли може да се добере до тях?
— По принцип това е недопустимо. Сега трябва да се види какъв е срокът им на пазене.
— Ако е 15 години, е изтекъл.
— Ако не е изтекъл, значи това е престъпление. Неслучайно върху документите има
гриф за секретност — „секретно“, „строго секретно“, „поверително“. Ако е изтекъл, пак е
административно нарушение, защото не се огласява по установения ред.
— Ами, ако е вербуван през 1996 година, 15 години са минали оттогава.
— Спрете малко. Казвам, че не е вербуван. И въобще спрете да употребявате вербовка,
вербуван. Никъде не пише, че е вербуван. Пише — предлагам да бъде регистриран. И който
твърди, че съобразно този документ Бойко е вербуван, значи той не познава работата. И може
би е добре, ако господин Чобанов и колегите му смятат да продължават да публикуват такава
информация, да си привлекат експерт консултант да им разяснява кое нещо какво означава,
за да не хвърлят бомби в общественото пространство и да не правят сензации.
— А иначе практика ли е, господин Иванов, на съвременните служби, да излезем от
конкретния случай, а по принцип, да вербуват хора, които имат контакт с оперативно
интересни лица?
— Ами, разбира се, това е един от двата главни критерия за вербовка — да има позиции
в оперативно интересни среди, в престъпни среди. Няма нужда да вербуваме агент във
филхармонията или сред балета на Слави Трифонов, освен ако не знае нещо за извършени
финансови или други злоупотреби. Тоест търсят се източници, оперативни източници в
средата на престъпници или на потенциални престъпници. Така че в това, че са се насочили
към Борисов, няма нищо неестествено.
— Чухте, Атанас Чобанов каза следващите дни да очакваме още документи и сензации,
които ще публикуват. Как си обяснявате, защо сега се появява тази информация, въпреки че
преди време, помня, Яне Янев спомена, че е дочул и разбрал, че премиерът Бойко Борисов е
бил агент Буда, не каза нищо повече.
— Това е изключително гадно, което се получава, и аз не мога да го приема, независимо
за кого се отнася. Аз, може би ви е известно, не съм политически привърженик на Бойко
Борисов, аз съм член на БСП, но в случая не мога да не изразя несъгласие с тези подходи към
Борисов, защото Борисов е министър-председател, той олицетворява държавността, добра
или лоша, това е нашата държавност. И всякакви опити на такива всъщност слепи оръдия в
чужди ръце, като Яне Янев и други… съжалявам, че „Биволъ“ се поставя в подобна ситуация
в момента, са недопустими. Разбира се, че е опит за злепоставяне на Бойко, разбира се, че
има връзка с предстоящите парламентарни избори.
— И ако този опит за злепоставяне на Бойко Борисов идва от МВР, какво означава това?
Защо вие сам казахте в началото, че може би става въпрос за теч на информация от МВР.
— Ами, това също не е безобидно…
— А пък знаем, че най-близкият човек на Бойко Борисов е вътрешен министър и
вицепремиер.
— Значи, то не е въпрос и до желание. Едва ли можем да допуснем, че министър
Цветанов, е извършил съзнателно, целенасочено такова действие. Просто МВР е в насипно
състояние от години наред, там не се извършват необходимите реформи, правят се някакви
козметични промени, от които страда същността на работата. Основните принципи отдавна
са разрушени, сред които основополагащите — секретност и конспиративност, ясен
оперативен отчет, агентурна и вербовъчна дейност, превантивна, профилактична дейност и
т. н. Вие да сте чули тези думи, да се говорят в ежедневните изказвания на министъра или на
другите хора от МВР? Това са базовите понятия, това са ценностите в системата на МВР.
Всичко останало е публицистика. И това състояние на МВР всъщност допуска всичко,
допуска и документи да изтичат там. Вместо те да вербуват агенти в престъпния свят,
престъпният свят вербува агенти в оперативните служби — криминална, стопанска, борба с
организираната престъпност и т. н. И затова примерно тук не можем да говорим толкова за
престъпление, особено ако е изтекъл давностният срок за тайна, но можем да говорим за
некомпетентност.
— А знаете ли кой е кръгът „Банкя“? Какво знаете за него? Защото днес във вестник
„Преса“ премиерът Бойко Борисов допуска, че в основата на този скандал стои Слави Бинев.
Слави Бинев знаем кой е, евродепутат понастоящем. А кой е кръгът „Банкя“?
— Няма такъв кръг. Това е горе-долу като кръга „Монтерей“. Има някакви хора, които се
събират да пият по питие, да играят карти или нещо друго, хора, които по същество имат…
— Но какви са тези хора, на какви позиции, с какво влияние?
— Според мен на никакви. Най-изявеният гражданин на Банкя е самият Бойко Борисов.
Така че какъв кръг „Банкя“? Той да каже кой е кръгът „Банкя“, тъй като…
— Вие не знаете нищо, така ли? Не е възможно.
— Това е неформален кръг, той си сменя състава, той си сменя лидерството. Това, което
в последните две-три години всъщност се знае и се говори в обществото, е, че Слави Бинев и
хората, които създадоха неговата политическа формация, са негативно настроени спрямо
Бойко Борисов…
— Дайте още имена.
— Е, аз не съм ви агент.
— Все пак…
— Аз съм експерт, коментирам, наличната публична информация.
— Хората трябва да знаят.
— Не, не, това с хората го оставете. Хората трябва да разбират за какво става дума.
Какво да знаят? Да знаят лъжите, интригите, неистините? Хората трябва да разбират
процеса, а отделните неща какво значение имат. Аз мога да ви кажа пет, десет имена от
Банкя. Аз самият живея в Банкя. Но това нищо не означава. Това са произволно хвърлени
имена. Трябва да се види зад тази информация в случая, зад тази инициатива на „Биволъ“,
зад инициативата на Яне Янев и на хората, които стоят зад него, какви цели се преследват…
— А според вас какви цели се преследват, г-н Иванов?
— Съвсем ясни цели, които подриват държавността.
— Политически, икономически, какви?
— По-тежки, подриват държавността, подриват сигурността. Държавността и
сигурността са една мегасистема, те не могат да се разглеждат разпокъсани. Има си теория
по въпроса, има си добри практики от по-далечното и от по-близкото минало. Просто трябва
да се обърнем към тях. Не може всичко да се залива с произволно хвърлени думи и
обвинения. .
— И имат ли успех усилията им до момента, как смятате?
— Ами, имат. Цялостното състояние на държавността, а виждаме сега и…
— Показва, че имаме проблем със сигурността…
 — Много сериозен проблем имаме и със сигурността, която руши държавността. Даже
сега ми хрумва, че ще напиша една статия по този въпрос.
— Заради Консултативния съвет по национална сигурност, това ли е поводът, или?
— И това е поводът, и разговорът с вас. Всъщност поводът, подтикът идва от разговора с
вас.
— Кой на кого помага — службите на хората, които им помагат, или обратно? Това тема
ли е?
— Тема е, разбира се. Разрушените ценности, липсата на критерии за оценка на добро и
зло, на правилно и неправилно, на успех и на грешка. Ние много често представяме
грешките и пропуските за големи успехи, а не забелязваме същинските успехи.
— Благодаря ви за това участие.
Интервю пред Българското национално радио,
„12 + 3“, 4 февруари 2013 г.
Със съкращения публикувано във
в. „Земя“, 6 февруари 2013 г.
ПОДСЛУШВАНЕТО Е ЮВЕЛИРНО ИЗКУСТВО, А НЕ
АМАТЬОРСКО ЗАНИМАНИЕ
— Г-н Иванов, какво мислите за българския „Уотъргейт“?
— Без още да знам крайния резултат, мога да кажа, че по мащабите на деянието и
отрицателния ефект, не помня да е имало подобен скандал. А аз следя близо 40 години какво
става в службите за сигурност. Затова мога да кажа, че след „Уотъргейт“ нито в САЩ, нито в
Европа е имало такъв случай. Министър, Цв. Цветанов прочу и себе си, и партията, която
представлява.
— Кое го прави толкова изключителен?
— Засяга подслушването на министър от Еврокомисията, каквато е Кристалина
Георгиева. Били са „закачени“ двама президенти и главнокомандващи — бившият и
настоящият, бившият вицепремиер Симеон Дянков, няколко министри и всички
опозиционни лидери. Това знаем само на първо четене. Затова аз наистина не помня такъв
скандал нито в Евросъюза, нито в САЩ след „Уотъргейт“. Нашето МВР ще се окаже
европейски шампион по нарушения. Но има време, може и световен шампиони да станем. За
съжаление този провал е обусловен от ниското ниво на хората, ръководещи системата. За
първи път експерти от различни плитически сили са на едно мнение, че нарушението е
прекалено грубо, както от гледна точка на демокрацията, така и от гледна точка на правото.
Извършено е престпъление.
— Имате ли представа с каква техника е извършвано подслушването?
— Техниката е последният проблем в случая. За мен неприятните въпроси са на три
нива. Първо е, че извършителите са скарани с политическата демокрация. Второ, те нямат
правно съзнание. Изобщо не осъзнават, че едно нещо не трябва да е само целесъобразно, а и
законосъобразно. Трето, те са безкрайно арогантни. Гафове с техническите служби и със
СРС-та се правят в цял свят. Ставали са и при нас в бившата Държавна сигурност. Почти без
изключение човек, който допусне подобен фал, след това се срамува. Чувства се неудобно,
защото това е голям пробив в неговия професионализъм, морал и офицерска чест. В случая
тук като че ли се гордеем, че сме изхитрили и прекарали другия. Абсолютно инфантилно
отношение към работата. Службите за сигурност в цял свят са с репресивни функции и
затова с тях се борави изключително внимателно, управляват се от опитни, умели и умни
хора, а нашите са като някакви квартални касапи. Вадят ножа без оглед какво ще отрежат.
— Възможно ли е да се подслушва без никой в МВР да знае?
— Как без да знае? Има специални режими, има защити. Представете си, че подобен
автомобил с такава апаратура бъде спрян от КАТ. Хората в него какво да обяснят? Полицаите
може да ги набият, а после да им вземат и 100 лв. подкуп. Може да попаднат на НСО, на
борчески групировки. Всичко се случва, необходим е чадър от доста високо място, който
може да се справи с държавната охрана, с мутрите, с полицаите на пътя и т. н. Практиката да
се сменят регистрационните номера на тези коли е обичайна, но тя носи и риска
съответните контролни органи да те санкционират. Затова когато подслушването се прави с
разрешение отгоре, това е гаранция за защита и застраховка при провал. Самото СРС, самият
автомобил с тази апаратура са тайна, защото са на границата на закона и обществото не
трябва да знае, че има такива способи. Не вярвам да има толкова луд, човек особено от
техническите служби, който да се нагърби със самостоятелна дейност. Тези хора живеят със
съзнанието, че са от помощния персонал, те нямат самочувствието на оперативния състав.
Все едно някой от документацията на вашия вестник да иде при президента и да му поиска
интервю. Няма как да стане.
По начало тези служители изпълняват чужди задачи. По закон те не са оперативна сила,
а са оперативно средство, само подпомагат агентурно-оперативната работа. За мен е напълно
изключено самостоятелно решение на тези хора.
— Все пак не може ли да работят частпром — на частно за себе си?
— Възможно е да го правят за пари, но в такъв мащаб и при такива обекти на
подслушване, не ми се вярва. Защо да слушат Първанов, когато създава АБВ? Какъв частен
интерес може да представлява това? Какъв частен интерес има да се слуша Кристалина
Георгиева, когато се занимава с наводненията в Индия или с гладуващите в Африка? Това е
мероприятие за събиране на компроматни материали за определени лица. И по анализа им
може да се стигне по обратен път до поръчителя. За кого са оперативно интересни тези хора
и на кого са врагове?
— Не могат ли да са поръчани подслушванията от бизнесмени примерно?
— Не. Бизнесменът няма нужда от такава панормна иноформация. Той се интересува
дали конкурентът му се договаря за кредит с банката Х. Той слуша, за да извлече някакви
предимства в преговорния процес. Но когато се събира политическа информация, а тук става
дума изцяло за такава, тя не може да касае друга сфера освен политиката, в случая —
управляващите.
— Имате ли информация кои други могат да са сред подслушваните?
— Не, толкова съм свикнал с всичко това от собствената ми работа в миналото, че не ме
интересува. Изумен съм само от тъпотата, с която това се прави и сега. Подслушването
изисква високо майсторство, това е ювелирно изкуство, все едно да си часовникар, а тези тук
са някакви, които все едно подковават магарета и си мислят, че разбират от занята. Всичко е
толкова непрофесионално и обидно за цялата общност, че няма накъде. Неслучайно цялата
гилдия реагира и всички са еднакво възмутени, защото това обижда професионализма, с
който всеки един от нас се гордее. И аз съм се провалял. Най-важното е да не те усетят. Ако
те заподзрат, СРС-то си губи смисъла. Тогава защо харчим толкова много пари за
подслушвания? Имах няколко разговори с хора от външни служби, те се смеят, недоумяват как
търпим всичко това у нас.
— Може ли така лесно да се изтрие подобна информация?
— Не, това с отвертката е метафора. Може да е отвил нещо, но аз мисля, че не може да
се извади паметта. Техниката много се разви в последно време.
— Колко номера могат да се слушат едновременно? Твърди се, че са между 100–200.
— Възможно е. Слушат се и чрез кодови думи. Ако се появи, такава дума, например
терор, бомби и пр., системата я регистрира и тогава се прави запис на разговора.
— С каква апаратура човек може да се предпази от подслушване?
— По принцип едрият бизнес разполага с техника, която заглушава сигналите и
предотвратява възможността за подслушване. Тези машини са доста скъпи. Когато някой от
олигарсите пътува придружен от още две коли с по 10–12 антени, те са част от устройството,
което заглушава сигнала. Дори да има бомба, тя не може да бъде взривена с радиосигнал.
Освен това апаратурата спуска пелена за разговорите в закрито помещение. Там дори да има
микрофон, техниката е по-силна и заглушава сигнала.
— Възможно ли е да няма регламент кой да се слуша, къде да отиват записите?
 — Не е възможно, освен ако няма заповед на върховния началник, че дадено звено
действа извън регламента. В миналото моят отдел бе с такъв статут — извън общите правила.
Но тогава се задействаха други норми, които бяха още по-строги. Изключвам възможността
подслушванията сега да не са били под контрол, щом са потвърдени от прокурорската
проверка. Опасявам се само, че тя не е хванала и 30 % от действителния обем на
подслушванията. Представете си само какво още може да излезе.
— Какво примерно?
— Примерно подслушване на целия Министерски съвет, по домакинска книжа, по
наряден списък. Откъде-накъде ще подслушват бизнесмените Х и У, а не и останалите?
Когато нямаш демократични стандарти и правно съзнание и се ръководиш от принципа за
целесъобразност, тогава се интересуваш какво си мислят всички, които ти застрашават
властта — опозицията, БСП, ДПС, примерно. Интересуваш се дали съюзниците ти като РЗС
и „Атака“ са ти верни. Дали даден министър не взима само за себе си и т. н.
— Лансира се версия, че и самият премиер Борисов може да е подслушван?
— Нали помните случая с Ваньо Танов и Мишо Бирата? Тогава се оказа, че освен
премиера, са слушани и министър Дянков, и директора на Митниците Танов. Което показва,
че всеки от администрацията може да бъде „закачен“.
— Все пак Цветанов каза, че ако се докаже, че е давал такива разрешения, напуска
политиката?
— Затова сега казва, че не е знаел и препраща към главния секретар на МВР и
директорите на служби. Понеже знае, че е давал устни заповеди и не се е подписвал, си
мисли че това ще го извади от тази ситуация. Но колегите, извършвали подслушванията, ще
започнат да говорят, защото иначе ги грози военен съд и затвор. Почти сигурно е, че им е
било разпоредено.
— Според вас трябва ли да се изкарат отделите по проследяване и подслушване от МВР
в отделна агенция?
— Не, това са помощни служби в състава на правоохранителната система. Те изпълняват
поръчки. Тяхната дейност няма смисъл без поръчителя. Станат ли самостоятелни, жална ни
майка. Такова подслушване ще падне, включително и на министъра на вътрешните работи, че
няма накъде. Затова тези служби трябва да си останат там където са — в МВР. Как да
направиш една служба самостоятелна, след като тя по условие има само помощни функции?
— Как се подслушваше в миналото? Чувала съм, че сте къртили стени, за да поставяте
микрофони.
— По принцип има два типа такива СРС-та. Едното е подслушване на телефони, а
другото е подслушване на закрити помещения. От своя страна и те са два вида —
стационарни СРС-та и радийни. Със стационарните влизахме нощно време, като преди това
сме вербовали охраната. Вътре вадим бормашините, разкъртваме паркета, стените,
поставяме микроскопични микрофони, след което замазваме, всичко изсъхва, не оставяме
никакви следи. Прави се проба как се чуваме с центъра и в 5 часа сутрина си отиваме. Тази
техника може да функционира 10–15 г. По-късно, с развитието на електрониката и
микроелектрониката, тези устройства се промениха. Подарявам ви букет в една красива ваза,
в която има микрофон с батерия. Цветята изсъхват, но вие си запазвате вазата. Устройството
излъчва в продължение на 30-а дни, след което или сменям вазата с друга или влизам и с
една тънка летва, на която има микрофон, го поставям под бюрото ви. Тя е в същия цвят като
него и може да изкара два месеца и половина. След което се подменя, ако за това време не си
успял да решиш задачата. По наше време имаше строго определени срокове колко да се
подслушва. Ако за този период не се получат данни, потвърждаващи подозренията,
мероприятието се прекратяваше. Имаше много строг контрол, без санкция на началството не
можешше да се прави подобна операция. Нелепо е сега бившият министър Цветанов да се
оправдава, че не е знаел. Разписано е и има правила. Нас ни наказваха за всеки малък
провал, а за такъв се считаше дори подозрение от страна на подслушваното лице. Имаше
наказания, години наред се говореше за дадени грешки, но това ни възпитаваше в стриктност
и самодисциплина. Затова сега не мога да допусна, че колкото и МВР да е станало разграден
двор, това се случва просто така.
— Навремето кои от първите в държавата се слушаха най-много?
— Тези истории съм ги описал в книгата си „Шести отдел“. Примерно 6–7 години
слушахме семейството на Тодор Живков — Иван Славков, сина му Владимир, внучката Жени,
хората, които се въртяха около тях и правеха опити за далавери, за контрабанда. Всичко се
въртеше много тайно и стриктно.
— А Андрей Луканов, Огнян Дойнов?
— Слушани са по конкретни поводи, а тези двамата даваха достатъчно такива поводи.
Братът на Луканов бе посланик в Африка. Имаше сигнали за злоупотреби със средства от
посолството. От друга страна сестрата на Луканов живееше в Австрия и имаше частна фирма
във Виена. Това бяха тревожни сигнали, не може в условия на проповядван социализъм
семейството и близките на стратега на плановата икономика да развиват частна
капиталистическа дейност. Отделно руснаците бяха много недоволни от отварянето на Тодор
Живков към сътрудничество с Германия и Япония. За виновник бяха набедили Дойнов. Той
бе посланик в Токио и опита да въведе японската организация и мениджмънт у нас, както и
някои достижения на научно-техническия прогрес. Затова на него се гледаше с подозрение
като проводник на капиталистическите интереси в България. Основното, с което аз се
занимавах, бяха сигналите за корупция и облагодетелстване сред висшия управленски елит.
— Дайте някакви примери.
— Като изключим тези лица, които бяха членове на политбюро, проверяваха се сигнали
и за тяхни сътрудници и протежета. Живков не правеше изключение и за своите близки.
Имаше случаи на крупни злоупотреби при подготовката на 1300-годишнината на българската
държава. Тогава по наши разработки в затвора влязоха няколко зам. — министри — на
външните работи, на културата, един генерал от УБО, кметът на Димитровски район в
София, прокурори, адвокати. Имахме доста подобни случаи. Всички тези оперативни
разработки бяха проведени със СРС-та и голяма част от доказателствата в съда бяха от тях, но
легализирани по съответния юридически начин. Тогава се използваха много по-малко
подобни средства на глава от населението, но с доста по-висока ефективност от сега. В
момента тя е под 10 %. Навремето ако нямаше особени резултати, следваха служебни
наказания. Питаха ни защо се прилагат подобни технически мероприятия, защо не сме ги
комбинирали и с агентура. Номерът не е само да сложиш микрофон. Ако човекът не говори,
какво правиш? Затова се изпраща някой, който да го разговори, СРС-то винаги се комбинира
с агентура. Но такава сега няма, покрай тази психоза с разкриването на досиетата никой не
иска да сътрудничи на службите.
— Разкажете някоя история около подслушванията?
— Помня как се провалих. Една нощ поставяхме СРС с разкъртване и опъване на жици
в кабинета на зам. — министър на външната търговия. По едно време, към 3,30 ч. човекът
цъфна пред сградата, идваше да си допива с някаква компания в кабинетът, защото затворили
кръчмата. Завариха ни буквално по бели гащи. Спасихме някак положението, като го
отклонихме от влизане, но подозрението остана. На другия ден ме извика шефът на ДС и ми
каза: „Димитре, аз имах голямо доверие в теб. Разбирам, че не ти си виновен, но явно ти е
ниска квалификацията. Ще трябва да те изпратя на школа в СССР.“ Очевидно ми се
подиграваше. Дълго време ме беше срам, макар че вината не беше моя, а на външното
наблюдение, което бе изпуснало обекта и вместо да сигнализира, че той се връща в
министерството, бе проспало момента. След 10 ноември се виждахме с този човек — зам. —
министъра. Каза ми, че ходил и питал дали не е подслушван, но всички твърдели, че няма
такова нещо. Аз също му казах, че не е имало подслушване. Криех до последно. За тези неща
не се говори. Затова и е разбираемо Цветан Цветанов да не си признава, но вече се е
провалил. И ще си носи последствията. Важно е системата за сигурност спешно да се
оздрави и приведе в съответствие с демократичните и правови норми.
Интервю на
Петя Минкова,
в. „168 часа“, 19–25.04.2013 г.
The LasT Survivors - viper, 2018
***
***
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА

Издание:

Димитър Иванов
Кратка история на Държавна сигурност 1907-2013
Поредицата "Historia incognita".
Рецензенти:
Проф. д. ик. н. Бончо Асенов
Проф. д-р Иван Попов
© Димитър Иванов, автор и снимки
© Дамян Дамянов, художествено оформление
София 2013
© Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1363-7