Professional Documents
Culture Documents
ДЖАМБАЗОВ,
К. ДОЛАПЧИЕВ, АС. НИКОЛОВ
ТУРИЗЪМ
АЛПИНИЗЪМ
И
ОРИЕНТИРАНЕ
УЧЕБН ИК ЗА СТУДЕНТИТЕ ОТ ВИФ «Г. ДИМИТРОВ»
629/11
ПР Е ДГ ОВ ОР
Авторите
I. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
4
Разширяването на познанията за света допринасят за формирането не всестранно
развити личности. Още в зараждането на нашето туристическо движение бе оценено
значението на тази страна на туризма и Алеко Константинов издигна лозунга: «Опознай
родината, за да я обикнеш». Чрез превръщането на този призив в действителност се
подпомага осъществяването на познавателната и възпитателната страна на туризма.
Различните форми на туризма дават възможност човек да разшири своя кръгозор в
много области на човешкото знание: история, география, икономика, геология, метеорология,
ботаника, зоология, етнография, фолк-лористика и др. Така чрез туризма човек опознава
своята родина, разширява познанията си в различните области и в същото време се възпитава
в дух на патриотизъм, обич и признателност към делото на хилядите борци, отдали живота си
за светлото ни бъдеще.
Една друга страна на туризма оказва съществено влияние върху всестранното развитие
на личността. Това е неговият масов и колективен начин на практикуване. Тази особеност
на туризма създава прекрасни условия за колективен живот, другарски взаимоотношения,
повишава морално-BOv левата устойчивост, създава трайни навици за борба и преодоляване
на трудностите. Един път изградени, тези качества лесно могат да се пренесат във
всекидневния живот и трудовата дейност.
Туризмът като социално явление има отражение върху икономиката на страната.
Повишава се производителността на труда, защото здравите отпочинали хора естествено
имат значително по-високи показатели на трудова дейност. Значително се намаляват загубите
на народното стопанство от временна нетрудоспособност. Туризмът създава цели нови
отдели в икономиката — особено в сферата на обслужването и транспорта. Туристът по
време на своите пътувания се нуждае от редица услуги, което води до разрастване на
търговията, сервизнотд обслужване, транспорта и развлеченията.
Върху икономиката съществено 4влияние оказва и международният туризъм,
разраснал се през последните години до огромни размери. Той е свързан с движението на
големи валутни ценности и заангажира значителни контингенти от трудови ресурси за
обслужване на туристите. Международният туризъм е свързан и с разширяването на
културния обмен. Всичко това показва, че социалното явление туризъм значително надхвърля
рамките на останалите спортни дисциплини.
Туризмът има определени социално-политически аспекти в различните страни и при
различните обществено-икономически строеве, което дава своето отражение при неговото
практикуване. В нашата страна чрез различните видове туризъм и формите на неговото
практикуване се способ-ствува за изграждането на всестранно развити личности, строители
на развитото социалистическо общество.
1. 1. 1. Видове туризъм
5
Равнинният и планинският туризъм се пригаждат към характерните особености на
местността» в която се практикуват.
6
терен, където може да се практикува алпинизмът. В този прекрасен и същевременно
своеобразен свят в стремежа си за открития, победи и духовна наслада редом с
учените и изследователите навлизат и спортистите. Спортният порив и
любопитството раждат алпиниста. Той от своя страна остава покорен от
изумителните природни красоти и дълбочината на радостите, които изпълват
живота в планината и които го привързват окончателно към нея. Този живот е
красив и едновременно свързан с преодоляването на редица трудности, които в
някои моменти достигат границите на човешките възможности. Именно тези
задължителни, а понякога стигащи до краея предел физически, технически и
морално-волеви усилия са причина алпинизмът да бъде смятан за спортна
дисциплина. Но това е особен вид спорт, при който няма надпревара с противника.
Едно изкачване не може да се сравнява със спортно състезание, при което има
победители и победени. Още повече тези състезания се провеждат на специални
площадки и стадиони, грижливо подготвени по съответните норми и правила,
докато алпинизмът е пряко и тайнствено сблъскване с природата в нейния най-чист
и най-груб вид. По време на алпийските прояви не присъствува съдия, който да
отчита техни-ческите^грешки или да ръководи срещата. В планината алпинистът е
този, който изпълнява ролята на състезател, съдия и публика. На този огромен
«природен стадион» той носи пълна отговорност за всяко свое действие. От
съзнателното отношение, дисциплинираността и спортното му майсторство зависят
успехът и сигурността на цялата група.
7
Сигурност и безопасност — това е един от основните закони в алпинизма. На тази
основа е разработена и изградена алпийската техника за придвижване и осигуряване.
Обвързани с алпийското въже по свръзки, алпинистите представляват малък задружен
колектив с ярко изразено чувство за другарство, себеотрицание и взаимопомощ. Активното
участие на всеки член от групата в преодоляването на трудни пасажи, в организирането на
осигуровките, биваците и във всички трудови процеси, свързани с изкачването, допринася за
крайния резултат. Успехът и безопасността се определят не от таланта на отделната личност,
а от взаимодействието на всички членове от групата, от тяхната задружност и
всеотдайност.Помощта на партньора в трудните моменти облекчава пътя, пести сили и
съкращава времетраенето на изкачването.
Характерна особеност на алпинизма е, че той се практикува целогодишно. През зимата
условията и обстановката в планината са изключително трудни. През лятото те също не
винаги са благоприятни. При внезапно, влошаване на времето лекото изкачване може да се
превърне в непосилно м рисковано начинание. Ето защо е необходимо алпинистите да имат
много добра и разностранна подготовка с трайно усвоени двигателни навицл. Това от своя
страна представлява дълъг, многогодишен процес на упорити тренировки и непрекъснати
контакти с планината. Той е свързан със задължително преминаване през циклите на начално
обучение и постепенно израстване до изискванията на спортното майсторство. Успоредно с
усъвършен-ствуването на физическата, техническата, психологическата и тактическата
подготовка алпинистите трябва да разширяват и обогатяват своите познания за високата
планина. Без детайлно познаване на природата, планината, особеностите на придвижване и
поведението на алпиниста в нея трудно може да се разчита на успех. Изборът на подходящ
маршрут, съобразен с възможностите на всички членове на групата, както и успешното ре-
шаване на множеството задачи, съпровождащи изкачването, са свързани с определени
теоретични познания, които всеки алпинист може да получи чрез задълбочено изучаване на
науки като география, геология, петрогра-фия, топография, физиология, биомеханика,
метеорология, хигиена и др.
Тактическата страна на алпийската подготовка се крие преди всичко в
предварителното обмисляне на проявата като цяло, в умелото трезво анализиране на
обстановката и предприемането на най-целесъобразни действия. Всяка крачка трябва да бъде
ръководена от разума, а не от различни емоционални състояния. Това не означава, че при
алпинистите например не съществува чувството на страх. Не се страхува този, който не знае и
не осъзнава какво може да се получи от неговите постъпки. Ето защо едно от основните
задължения на алпиниста е да познава опасностите в планината и предпазването от тях. Редом
с това е необходимо всеки алпинист да има познания по първа долекарска помощ и
транспортиране на пострадал при всякакви условия.
Алпинизмът е тясно свързан с научно-техническия прогрес. Направата на въжета от
синтетични материали, на клинове и карабинери от леки сплави и редица други подобрения на
екипировката и специалните съоръжения допринесоха за съществени изменения в техниката
и тактиката на придвижване, в системите на осигуряване и безопасност на алпийските
прояви. Благодарение на непрекъснатото усъвършенствуване на методите на спортната
тренировка и подобрената материална база бяха покорени ре/шца трудни стени, които в
близкото минало се смятаха за недостижими. Т7о този начин алпинизмът се изгражда и
утвърждава като съвременен, развиващ се спорт.
Нашата партия и народното правителство разглеждат физическата култура и спорта като
форма на комунистическо възпитание на трудещите се. Алпинизмът редом с другите
спортни дисциплини е едно от основните средства за изграждане на физически здрави и силни
по дух строители на комунизма и е включен в общата система за физическо възпитание.
Практикуването на алпинизма въздействува положително върху формирането на личността.
Планината със своите изумителни красоти подпомага изграждането на естетически критерий.
Тя е голяма школа за патриотично възпитание на младежите. В планината те се приучват да
понасят несгодите, да бъдат скромни и отзивчиви към другарите си. Възпитават се в
трудолюбие, самостоятелност, инициативност и находчивост. Характерните само за
алпинизма трудности допринасят за развитието на редица качества, умения и навици, така
необходими за оформянето на пълноценни граждани на съвременното общество. Алпинистите
се включват активно и участвуват в работата на научноизследователски, географски, геолого-
проучвателни и други експедиции. Те са на трудните отговорни строежи, в заводите. С
помощта на алпийската техника се обезпечава безопасността на труда на много работници и
строители.
Алпинизмът има и политическо значение. В непрекъсната надпревара за изкачване на
трудни върхове се залага престижът на отделните държави и обществено-политически
системи. Военното значение на алпинизма също остава неотменно, въпреки че в различните
периоди изменя своята същност и актуалност. Още са пресни примерите от Великата
отечествена война, в която съветските алпинисти за кратко време обучиха планински отряди
към армията и заедно с тях се сражаваха срещу немските окупатори. Отличното познаване на
планините помогна на партизанските отряди да проникнат дълбоко в тила на противника-
Благодарение на алпийската техника за придвижване във високата планина и уменията,
придобити от алпийската практика, партизаните нанасяха съкрушителни удари на
многократно превишаващ ги по брой противник.
8
столетия. Започва се с покоряването на първенците на европейските планини, след което
погледите на добрите алпинисти се насочват към други континенти, към необятните Хималаи
и Каракорум, където се намират най-високите върхове в света. Изкачването на върхове с
малка надморска височина по техните нормални пътища не представлява проблем за
алпинистите, докато защитените от вечни ледници, стръмни склонове и отвесни стени
върхове на високите планини, като Алпите, Кавказ, Памир и др., изискват огромно
напрежение и върховни морални и волеви усилия от участниците. Колкото по-високи са
върховете, толкова по-големи са трудностите, свързани с организацията, подхода и самото
изкачване. Достигането на подножието на високите върхове понякога трае със седмици, свър-
зано е с преминаване през трудно проходими участъци. Още в базовия лагер се проявяват
признаците на планинската болест. Тук алпинистите трябва да се приспособят към характерните за
големите височини климатични особености. На 5000 т* парциалното налягане на кислорода във
въздуха намалява почти наполовина в сравнение с морското равнище. На 8000 m човешкият организъм
е лишен от близо две трети от необходимия за нормалното му съществуване кислород. В съчетание с
ниската температура, която почти винаги е под нулата, постоянните ветрове, сухия въздух, слънчевата
радиация дори най-малките усложнения на релефа представляват сериозна преграда за алпиниста,
преодоляването на която изисква съвършена техника, добра аклиматизация и здрава психика. От
лагер към лагер към върха продължават най-подготвените, докато се стигне до последния, щурмовия
лагер. Така в резултат на усилията на целия колектив крайната цел могат да достигнат само единици.
Освен от климатичните особености високопланинските изкачвания са зависими и от непрекъснато
изменящите се метеорологични условия. Затова алпинистите предприемат такива изкачвания в под-
ходящи периоди, когато времето е най-стабилно.
Изкачване на стени и ръбове. Тази форма е логическо следствие на високопланинските
изкачвания. Тя е естествен резултат от стремежа на алпинистите да насочват усилията си към
преодоляване на по-големи трудности. Характерно за изкачването на отвесни стени и ръбове е това, че
те изискват много добра техника за преодоляване на характерните форми на скалния релеф.
Алпинистите трябва да умеят бързо и точно да използуват разнообразните алпийски съоръжения. В
затруднени условия от гледна точка на релефа, а понякога — и на времето, те трябва да могат бързо и с
необходимата сигурност да организират своя бивак, който не винаги е на удобна площадка.
Съвременният етап от развитието на алпинизма е характерен с покоряването на едни от най-трудните
стени. Голяма част от върховете в Хима-лаите са изкачени вече по техните стени и трудни ръбове,
стигащи до 5000 m дължина.
Траверс. Това е значително по-нова форма на алпийска практика. Представлява последователно
преминаване на върховете по свързващите ги ръбове, които трябва да имат наклон най-малко 45°. Тази
форма се налага от съветските алпинисти. Траверсите са сложна алпийска проява, която изисква
прилагането на целия арсенал от технически познания и умения. Голямата височина,
продължителността и носенето на голямо количество екипировка, съоръжения и хранителни продукти,
бивакуването и други фактори поставят на сериозно изпитание спортната подготовка на алпиниста.
Алпийско ски-рали. Това е най-новата форма за практикуване на алпинизма. Самото
наименование подсказва, че за да участвува в такава проява, алпинистът трябва да владее добре и ски-
техниката. Участниците преминават през няколко етапа за определено контролно време. Който
пресрочи това време, получава наказателни точки. По време на етапите на трудните и опасни места
алпинистите се придвижват в свръзки, често с котки и ледо-копи. На безопасни терени се използуват
ските за по-бързо придвижване. Някои етапи включват гигантски слалом, както и сваляне на пострадал
с направена от ски импровизирана шейна. Между отделните етапи всеки отбор трябва да демонстрира
умение за построяване на бивак и да бивакува в него. През цялото време на проявата участниците носят
със себе си всички необходими алпийски съоръжения. Отборите се състоят от трима души, които
трябва да бъдат еднакво добри както в алпийската, така и в скиор*
*В учебника мерните единици са дадени по международната система: кт = км, т—м. ст=см, п=ч,
пп"п=мин, s=ceK, kg—кг и т. н.
9
ската подготовка. Крайният резултат се определя от сбора на точките, получени при
отделните етапи.
Състезания по скално катерене. Провеждат се индивидуално и на двойки по
специален правилник. Гарантирана е абсолютна сигурност. Състезателите се стремят
да преминат даден скален пасаж най-бързо при допускането на възможно най-малко
грешки от техническо естество. Следва рапел, който също се оценява. Състезанията по
скално катерене са отлично средство за усъвършенствуване на техниката за катерене
по скали и допринася за развиването на редица необходими за алпиниста качества. У
нас тези състезания намират особено голямо приложение около населени места с
малки скални обекти в близките околности.
10
е задълбочаването понякога на първоначално допуснатите грешки, което извежда
състезателя напълно от равновесие и тогава се вземат най-неадекватни решения.
Различията, които се получават понякога между предварителната информация от
картата и текущата информация по време на движението се дължат, от една страна, на
известни неточности в оригиналната топографска карта и, от друга, на
голямото психическо напрежение, което за състезателите със слаба психическа
подготовка се оказва решително за допускане на груби грешки, които не могат да
бъдат свързани само с недостатъци в техническата и тактическата подготовка, а са
плод на умора и голямо напрежение. Такива грешки в спокойна обстановка са
недопустими за всички категории състезатели.
Нашите наблюдения показаха, че добрите състезатели, изпаднали в такава
ситуация, благодарение на трайно изградени механизми в резултат на
дългогодишна подготовка могат много по-бързо да регулират собственото си
поведение. Необходимостта от изграждане на такива механизми се определя и от
непрекъснато увеличаващата се скорост на придвижване по състезателните трасета.
Увеличената скорост поставя нови изисквания пред състезателите. Този, който
претендира за класиране в челото, не може да си позволи при определяне на варианта
за придвижване да спира за продължително време. Това състезателят трябва да прави в
движение, като намалява малко темпото, което не може да се отрази чувствително
върху общото време.
Общият ръст на спортното ориентиране до голяма степен се определя и от
очертаването на състезателните маршрути. От техните качества зависи до голяма
степен изявата на състезателите. Връзката състезател — съдия може би никъде не е
така здрава, както при спортното ориентиране. Маршрутните трябва да бъдат очертани
по такъв начин, че да изискват от състезателите изява на цялостната им подготовка, а
не само на отделни страни. Ако маршрутите не отговарят на класата на състезателите,
те не могат да изиграят онази роля, която им се определя за повишаване на спортното
майсторство. Грижите, които се полагат за квалификацията на съдиите, трябва да
бъдат насочени към запознаването им с най-съвременните тенденции за очертаване
на маршрути, определящи се преди всичко от световните първенства .
Развитието на спортното ориентиране се определя и от състоянието на
топографските карти и бусолите. Необходима е постоянна реамбулация на картите
(нанасяне на новата ситуация, възникнала на местността след първото отпечатване на
картата).
В зависимост от средствата за придвижване състезанията по ориентиране се
разделят на две групи. Към първата се отнасят тези, които не изискват използуване на
допълнителни средства за придвижване — т. нар. пешеходни състезания. Във
втората група са тези, при които се използуват различни технически средства. Това са
ски-, коло- и мотосъстезания. С най-голяма популярност се ползуват пешеходните
състезания. Разкриват се големи възможности за развитие и на ски-ориентирането с
включването на тези състезания в системата на световните първенства. Останалите
видове са все още в своя зародиш.
■ Състезанията по ориентиране се провеждат под различни форми, което определя и
различните видове:
Обикновени състезания. Това е най-разпространената форма на организация и
провеждане на състезания. Характерна особеност при тях са големите възможности за
лична изява в състезанието поради свободния избор на вариант за движение между
контролните точки на състезателния маршрут. Това прави от обикновените състезания
най-съвършената форма за провеждане на състезания по ориентиране, защото
осигурява големи възможности за творческо прилагане на целия арсенал от знания,
опит и тактическа зрелост. Най-често тази форма на организация и провеждане на
състезания изисква от състезателите задължителна последователност в
преминаването на контролните точки в зависимост от тяхното номериране. Много
рядко състезателите могат самостоятелно да определят последователността. Това става
при зимните състезания.
Маркирано на местността трасе. Трасето задължително се маркира с флагчета.
Изискванията към състезателите са много по-различни от тези при обикновените
състезания. Тук всеки състезател полуиава чиста топографска карта и е задължен
да отбележи в нея точното разположение на контролния знак, който среща по пътя на
движението си. При отклонение в точността се дават наказателни точки, които се
прибавят към времето за преминаване и така се определя класирането. Този вид се
използува само при зимни състезания и като тренировъчно средство при летните.
В зависимост от броя на участниците състезанията по ориентиране се разделят на:
Индивидуални. При тях всеки сам решава задачите, свързани с ориентирането по
маршрут. Когато състезателят е ползувал чужда помощ (движил се е с друг или е
разпитвал други хора къде се намират контролните точки и т. н.), се декласира.
Патрулни. Съставът на патрула е от няколко души, които решават съвместно
задачите в състезанието.
Щафети и. Цялото състезателно разстояние е разделено на постове в зависимост
от броя на състезателите в отбора. Най-често при мъжете те са четири, а при жените —
три. Всеки пост има самостоятелен маршрут, чиято дължина е по-малка, отколкото при
обикновено състезание. Движението в отделните постове се осъществява по свободно
избран път. Стартирането на първите постове може да се извърши по няколко начина
— с масов старт (всички състезатели от първи пост тръгват едновременно), групов
старт и интервален старт. При последния начин се налага след завършване на пър-
вия пост да се направи изравняване на времето и следващите да бъдат пускани с
интервал, равен на разликата между времената на състезателите от първи пост.
Според времето за провеждане състезанията се делят на дневни и нощни,
според продължителността — на едноетапни и многоетапни, а в зависимост от
класирането — на лични, отборни и лично-отборни.
11
Според квалификацията им състезателите се разделят на три класи — елит, А и
Б . Тяхното определяне става от Българската федерация по ориентиране и се извършва в
началото на всяка календарна година в зависимост от предхождащите спортни резултати.
Характерна особеност на спортното ориентиране е наличието на контролно време,
за което всеки състезател трябва да пробяга маршрута. Просрочването му води до
декласиране. Контролното време поставя бариера пред участието на тези състезатели,
които не са подготвени за състезанието. Определянето на контролното време става в
зависимост от възрастта, пола и класата на състезателите, като на всеки километър от
състезателния маршрут, измерен по въздушна линия, съответствува определено време. I
Друга характерна особеност на спортното ориентиране е изискването за изключителна
точност на придвижването — за преминаване през всички контролни точки от
състезателния маршрут. Пропуските в това отношение водят също до декласиране, дори
когато се отнася за неясен отпечатък в контролния картон на състезателя за някоя точка.
Толямо и разнообразно по своя характер е значението на спортното ориентиране.
Всички състезания*и голяма част от тренировъчните занимания се провеждат при
непосредствен контакт с природните фактори — слънце, въздух и вода. Това се
отразява преди всичко върху здравословното състояние на участниците. Честите
неблагоприятни атмосферни условия, при които се провеждат състезанията и
тренировъчните занимания, правят от състезателите здрави и калени хора, с развити до
най-висока степен волеви качества. Многобройните изисквания оказват благоприятно
влияние върху възпитаването на такива качества, като смелост, решителност,
находчивост, съобразителност, вземане на бързи решения при трудна и постоянно изме-
няща се обстановка. Високата емоционалност, която съпътствува всички състезания,
прави от състезателите жизнерадостни и приветливи хора.
Състезанията по ориентиране са важно средство за патриотично възпитание на
младежта. Малко са районите в нашата прекрасна родина, в които да не са бродили
състезателите по ориентиране. Лозунгът «Опознай
родината, за да я обикнеш» не е само пожелание, а насъщна нужда за опоз-знаване на
страната и разширяване на кръгозора на състезателите.
Спортното ориентиране има голямо приложно значение не само за състезателите»
но и за всички туристи, алпинисти и любители на планината. Чрез участието си в
различни състезания те привикват да се ориентират в непозната местност при по-сложна
обстановка, Веднъж свикнали да правят това при трудни условия и голямо психическо
напрежение, те лесно биха се справили и с трудностите по време на алпийски и
туристически прояви, когато се налага правилно да се ориентират. Участието в
състезания по ориентиране подготвя нашите младежи за влизането им в казармата. С
придобитите топографски знания те могат по-лесно да се нагодят към изискванията на
заниманията, провеждани в непозната местност. Познанията ще им помогнат по-добре да
се справят с новите условия на учение.
Международните състезания и обменът, който се извършва между различните
страни, съдействуват за опознаване на други народи и за повишаване на общата
култура на състезателите.
Поради голямата емоционалност състезанията по ориентиране са прекрасно
средство за активен отдих в почивните дни. В съвременния етап от развитието на
нашето общество при петдневна работна седмица въпросът за свободното време
придобива изключително актуален характер. Състезанията по ориентиране имат това
предимство, че позволяват на всички членове на семейството да участвуват в различни
маршрути съобразно подготовката и възрастта. Големите възможности, които спортното
ориентиране предоставя на всички любители на природните красоти, в най-скоро време
ще превърнат състезанията по ориентиране в едни от най-масовите у нас, така както е в
скандинавските страни.
Активната почивка сред природата не може да не се отрази и върху про-
изводителността на труда. Редица изследвания в това направление говорят, че
именно такъв активен отдих се отразява най-благоприятно върху възстановяването на
силите на организма, а оттук — и върху възможностите на индивида за по-висока
производителност на труда.
2 Туризъм, алпинизъм и.
12
2. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ
14
дейност не закъсняват и много скоро съветските алпинисти постигат първите по-
значителни резултати при покоряването на гигантите в района на Кавказ.
Покоряването на върховете по класическите пътища на първите изкачвания вече не
задоволява елита на световния алпинизъм. Мнозина насочват усилията си към техните
стени. Началото е поставено с изкачването на стената на Ватцман през 1881 г. от Грил и
Шюк.
Голям успех в района на Алпите е постигнат след 30-те години на XX в., когато са
изкачени стените на редица върхове, придобили световна известност. Те и сега все още
привличат световния елит и са критерий за класата на алпинистите. Едни от най-
известните стени в това отношение са:
Северната стена на Матерхорн (фиг. 1). Макар че изкачването на върха е
осъществено още през 1865 г., интересът към покоряването му през северната стена е
владял умовете на много първокласни алпинисти в продължение на години, през които
са правени около седем несполучливи опита. Едва през 1931 г. двама немски
алпинисти от Мюнхен — братята Тони и Франц Шмид, успяват да изкачат 1420-
метровата северна стена на Матерхорн. За това изключително постижение
двамата са удостоени със златни олимпийски медали на Олимпиадата в Лос
Анжелос през 1932 г.
Фиг. 1. Матерхорн
15
Фиг. 2 Айгер
Западната стена на Пти Дрю (фиг. 3). Дължината наметената е 1100 m със среден
наклон. 82°, което я прави в техническо отношение една от най-трудните за покоряване.
Това до известна степен определя и сравнително по-късното й премиерно изкачване.
Първите опити започват преди Втората световна война, но всички са неуспешни. През
1952 г. френските алпинисти Маньони, Берардини, Дагори и Лене с успешното изкачване
на стената доказват, че няма предел за човешките възможности.
Българският алпинизъм постига забележителен успех на международното поле с
няколкото изкачвания на Пти Дрю. През 1963 г. Георги Ата* насов и Аврам Аврамов
осъществяват изкачване на западната стена по класическия път. Христо Проданов и
Атанас Кованджиев през 1967 г. достигат върха по ръба на Бонати. Най-масово
изкачване е осъществено по северната стена по Пътя на гидовете. През 1977 г. Христо
Проданов, Трифон Джамбазов, Малин Цонкин, Кънчо Долапчиев, Кирил Стоилов и Ди-
митър Бърдарев регистрират третото поредно изкачване на Пти Дрю.
С голяма популярност в Алпите се ползуват и други стени — Френе, Чивета, Чима
Гранде, Мармолада. През последните години много от сте-
16
Фиг. 3. Пти Дрю
ните в Алпите бяха покорени и при изключително трудните условия на зимния сезон.
Зимните изкачвания за много алпинисти са прекрасна подготовка за експедициите към
върховете на Хималаите и Каракорум.
Все по-голяма популярност придобиват и стените в Кавказките планини. След
изкачването на всички върхове в този район съветските алпинисти също насочват
усилията си към овладяване на техните стени. Особено известни са стените на Ушба,
Шхелда, Дихтау, Чатинтау, Кощантау, Кирпич и др.
Натрупаният опит от покоряването на върховете в Алпите дава възможност да се
насочат погледите и стремежите на редица алпинисти към неизследваните високи върхове
в Азия, Африка и Южна Америка. Пръв
голям успех в това отношение е изкачването на Кибо (6010 т) от системата на
Килиманджаро в Африка. Покорява го през 1889 г. групата на Майер.
След първенеца на Африка усилията на алпинистите се насочват към най-
високия връх в Южна Америка — Аконкагуа (6960 т), който е изкачен през 1897 г. от
Цурбриген, участник в експедицията, ръководена от А . Фиц-джералд.
Голямата роля за повишаване на интереса към високите върхове в районите на
Хималаите, Каракорум, Памир, Хиндукуш и др. изиграват различните топографски
експедиции, които в продължение на много години извършват измервания, а
членовете им се включват в редица изкачвания на тези върхове.
Първата официална експедиция за покоряване на висок връх е организирана през
1818 г. Експедицията си поставя за задача да изкачи Лео Пар-гиал (6770 ш).
Недостатъчният опит за организирането на такива експедиции принуждава
участниците да се върнат от височина 5800 т. Голям успех в овладяването на
Хималаите алпинизмът постига през 1860 г., когато за първи път е изкачен Сила
(7025 т). Името на покорителя на върха обаче остава неизвестно. Установено е само,
че той е от местното население и е бил участник в топографска експедиция в района
на Пенджаб.
До изкачването на първия осемхилядник през 1950 г. минават деветдесет години,
необходими за натрупване на опит и усъвършенствуване на алпийските съоръжения и
екипировка. Особено много експедиции са организирани в тези планини след 1930 г.,
когато са изкачени и много трудните седемхилядници Нанда Деви, Сиа Кангри,
Камет, Тризул и др. Най-високо е оценено изкачването на Западен Хидън пик и
Джани от Гюнтер и Хени Диренфурт от Швейцария. За това постижение през 1936 г.
те са отличени със златни олимпийски медали.
Огромна заслуга за изследването на^ Памир и Тяншан имат известните руски
пътешественици Н . М . Пржевалски, П . П . Семенов и А . П . Федченко, които
допринасят много за проучванията на подстъпите към редица върхове в Средна и
Централна Азия. Това позволява на съветските алпинисти да се включат с успех при
покоряването на най-високите върхове в тези планини. Началото се поставя с
изкачването на Хан Тенгри (6995 т) в Тяншан от групата на Ц . Т . Погребецки през
1931 г. През 1932 г. Академията на науките на СССР организира голяма експедиция за
проучване на неизследва-сите райони в Памир. Съвсем Неочаквано участниците
откриват връх, който не оказва най-високият на територията на Съветския съоз и е
17
наречен Комунизъм (7495 т). Организираната през следващата година експедиция
осъществява първото изкачване на върха. Прославеният алпинист ЕвгенийАба-лаков,
преодолявайки големи трудности, достига сам най-високата точка без кислороден
апарат. Вторият по височина връх — Ленин (7134 т) е покорен през 1934 г. от брата
на Евгений — Виталий Абалаков. Това е първото съветско изкачване на този
памирски гигант.
Борбата за покоряването на останалите върхове в Памир и Тяншан е прекъсната
от Втората световна война. Но и през време на войната съветските алпинисти
бляскаво защищават принципите на съветската алпийска школа в борбата по високите
превали на Кавказ и показват чудеса от храброст при превземането на Елбрус от
настанилите са там немци.
Първите успехи на съветските алпинисти през периода 1946—1948 г. са свързани
с изкачването на върховете Карл Маркс и Гармо. През петдесетте години са
покорени върховете Евгения Корженевска и Революция. През 1956 г. е изкачен
вторият по височина връх на територията на СССР и първенец на Тяншан — Победа
(7439 т). Ярък показател за масовизацията и порасналото майсторство на съветските
алпинисти са провежданите през последните години алпиниади за покоряване на
високите върхове. Най-характерна в това отношение е алпиниадата през 1967 г.,
организирана в чест на 50-годишнината от създаването на съветската държава, за
изкачване на в. Ленин (7134 т). Освен представителите на съюзните републики в
алпиниадата вземат участие алпинисти от всички социалистически страни и пред-
ставители на Австрия и Италия. Върхът е изкачен от 300 алпинисти, включително 49
чужденци. Между тях са и българите Георги Атанасов, Аврам Аврамов, Сандю Бешев,
Ангел Петров, Енчо Петков и Евгени Христов. Такова масово изкачване е непознато в
историята на алпинизма в света и показва големите възможности на социалистическия
строй за развитието на този спорт.
Макар и в по-малки мащаби, през 1972 г. съветските алпинисти организират
алпиниада за изкачването на най-високия връх на територията на СССР — в.
Комунизъм (7495 т). В алпиниадата вземат участие алпинисти от 15 съюзни
републики и представители на осем други социалистически страни. Върхът е
достигнат от 87 алпинисти, от които 31 са представители на братските
социалистически страни. До най-високата точка на в. Комунизъм стигат и българите
Аврам Аврамов, Енчо Петков, Огнян Балджийски и Кънчо Долапчиев.
Наред с покоряването на върховете с височина 6000 и 7000 m погледите на много
алпинисти са насочени към най-високите върхове на земното кълбо —
осемхилядниците в Хималаите и Каракорум. Борбата за покоряването на тези гиганти
с право се нарича овладяване на «третия» полюс.
Първата официална експедиция е организирана от Мъмери през 1895 г. за
проучване подстъпите към Нанга Парбат. Недостатъчният опит в такива
високопланински изкачвания позволява на участниците в експедицията да достигнат
височина 6100 т, откъдето са принудени да се върнат.
Започналата битка за покоряване на «третия» полюс се увенчава с успех едва
след 55 г. самоотвержена борба, в която се включват стотици първокласни алпинисти
от целия свят. В гигантската битка за овладяване на осемхилядниците много отлични
планинари намират смъртта си. Организираните експедиции трябва да преодоляват
неимоверно големи трудности, свързани с религиозния фанатизъм и суеверието на
местните жители, които често стават причина за закъсняване, а понякога и за
проваляне на изкачването. Всяка експедиция среща и други трудности, свързани с
пренасянето на багажа до базовия лагер по пътища, които преминават през гъсти
джунгли, планински реки и ледникови пукнатини. Това пренасяне в зависимост от
отдалечеността на обекта продължава понякога до 4 седмици и се извършва от наемни
носачи. Най-често техният брой е между 200 и 500 души. Изключение прави
китайската експедиция на Шиша Пангма — 700 души. Работата по организиране на
междинните лагери към върха и придобиването на аклиматизация към голямата
надморска височина продължава по няколко месеца. За изнасянето на багажа от
базовия лагер към по-високо разположените лагери са наемани носачи от племето
шерпа. Много от тях участвуват в заключителния етап от работата на експедициите,
като са включвани в щурмовите групи за изкачването.
Известни са 14 върха с височина повече от 8000 т. Десет от тях са на територията
на Хималаите. Това са Чомолунгма, Кангчендзьонга, Лхотце, Макалу, Чо Ою,
Дхаулагири, Манаслу, Нанга Парбат, Анапурна и Шиша Пангма. Останалите четири
са в Каракорум — К—2(Чогори), Хидън пик, Броуд пик и Гашербрум I I . Борбата за
тяхното покоряване продължава доста дълго. Всеки връх и експедиция имат своя
история. Невъзможно*е тази борба да бъде проследена с подробности. Ше бъдат
отбелязани в хронологически ред по години само експедициите на първопокорителите
на върховете и тези на алпинистите, трасирали нови пътища към тях. Освен това .ще
бъдат регистрирани и тези експедиции и участници, които са добавили по нещо ново в
изкачването.
18
Фиг. 4. Чомолунгма
19
изкачват на върха, без да използуват кислород. През есента на същата година
западногерманска експедиция, в която участвуват французи и една полякиня, под
ръководството на Карл Херлигко-фер също регистрира своеобразен рекорд. На върха
се изкачват 14 алпинисти, между които са Банда Руткевич от Полша и Пиер Мазо от
Франция. Руткевич е първата европейка, а Мазо — най-възрастният алпинист (49 г.),
достигнали най-високата точка на земята. Голям успех е първото зимно изкачване на
върха през 1980 г. от полска експедиция, ръководена от Завода.
Нанга Парбат (8125 m) — Голата планина. Пет последователни немски
експедиции преди Втората световна война предхождат сполучливото изкачване на
върха. През 1953 г. западногерманско-австрийска експедиция под ръководството на
Карл Херлигкофер има успех. На 3 юли Херман Б у л в заключителния етап след
щурмовия лагер сам достига най-високата точка. Поради настъпилата тъмнина при
връщането Херман Бул е принуден да прекара мъчителна нощ на 8000 m без бивачни
съоръжения. Това е първият случай в историята на хималайските изкачвания, когато
алпинист прекарва на такава височина без бивачни съоръжения и кислороден апарат.
През 1962 г. отново под ръководството на Карл Херлигкофер се организира
западногерманска експедиция, която достига върха по нов път през ръба Диамир.
Победители стават Кингсхофер, Льов и Манхард. Нещастен случай при връщането
отнема живота на Льов. Пак К а р л Херлигкофер през 1970 г. е ръководител на
западногерманска експедиция, която изкачва върха през 4500-метровата Рупалска
стена. На 27 юни братята Райнхолд и Гюнтер Меснер достигат най-високата точка на
Нанга Парбат. При връщането от лавина загива Гюнтер. Втора свръзка от
експедицията — Фе-ликс Куен и Петер Шолц, на следващия ден повтарят успеха на
двамата братя, като са принудени да бивакуват на открито.
През 1978 г. Райнхолд Меснер прави фантастично самостоятелно изкачване на
върха, като носи със себе си необходимите бивачни съоръжения и храна. Потегляйки
от базовия лагер на 6 август в 14 часа, Меснер достига върха на 9 август в 16 часа,
като организира три бивака на 4800, 6400 и 7400 т.
К—2 или Чогори (8611 т) — Голямата планина. Това е вторият по височина
връх в света и първенец на Каракорум. Борбата за неговото покоряване продължава
около 50 г. и се води главно между американски и италиански алпинисти. През 1954 г.
италианска експедиция под ръководството на проф. Ардито Дезио завършва успешно.
Върхът е изкачен от Акиле Компаньони и Лино Лачедели на 31 май. Малко преди
връхната точка им свършва кислородът, но въпреки това двамата продължават нагоре.
Слизането от върха е свързано с редица премеждия, които за щастие остават без
последствия. Голямата техническа трудност и отдалеченост на К—2 е причина върхът
да бъде изкачен повторно едва след 24 г. от една американска експедиция.
Чо Ою (8153 т) — Богиня на тюркоазите. Покорен е през 1954 г. от австрийска
експедиция, ръководена от Херберт Тихи. На 19 октомври върхът е изкачен от Тихи,
Йохлер и шерпа Пазанг Дава Лама. Тази експедиция е характерна с това, че е носела
багаж около 900 kg. Чо Ою е известен на алпийската общественост и с организираната
през 1959 г. първа женска експедиция под ръководството на Клод Коган. За съжаление
този първи опит завършва трагично. Загиват Клод Коган, белгийката Клодин Вандер
Щратен и няколко шерпи.
Макалу (8481 т) — Големият черен връх. Първото изкачване на върха е
осъществено от френска експедиция, ръководена от Жан Франко през 1955 г.
Характерни за тази експедиция са добрата организация и отличната подготовка на
участниците, което позволява всички да се изкачат на върха. На 15 май първи се
поздравяват с успех Л . Терей и Ж - Кузи. На следващия ден върхът е достигнат от Ж -
Франко, Г . Маньоне и шерпа Гялцен Норбу, а на 17 май — и от останалите членове на
експедицията Лювье, Леруа, Купе и Вилает. Това е първата експедиция, при която
всички участници покоряват върха.
20
Отново френската експедиция под ръководството на Робер Параго трасира
през 1971 г. нов път към Макалу — западното ребро. На 23 май върхът е достигнат
от Бернар Меле и Яник Сеньор. Поради изключително големите трудности на
западното ребро това изкачване е обявено от специалистите за най-значителното
постижение през 1971 г. Голям успех постигат през 1976 г. чехословашките
алпинисти, като изкачват върха през южната стена. На 24 май Милан Кришак,
Карел Шуберт и присъединилият се в последния момент към тях испанец Хорхе
Камприуби достигат най-високата точка. За нещастие при връщането Шуберт
изостава и не се връща в базовия лагер.
Кангчендзьонга (8598 т) — Пет съкровищници на големите снегове. През
1955 г. английска експедиция под ръководството на Чарлз Еванс завършва
благополучно. В два последователни дни — 25 и 26 май, върхът е изкачен от Джо
Браун и Джордж Банд, Нормън Харди и Тони Стретер.
Манаслу (8156 т) — Великата планина. Борбата за покоряването на този връх
е водена предимно от японски алпинисти, които до 1956 г. организират три
неуспешни експедиции. След грижлива подготовка през пролетта на 1956 г.
ръководената от Маки японска експедиция покорява върха. На 9 май Тошио
Иманиши и шерпът Гялцен Норбу развяват флага на Страната ва изгряващото
слънце на най-високата точка на Манаслу. Два дни по-късно върхът е изкачен от
Като и Хигета.
През 1972 г. австрийска експедиция под ръководството на Волфганг Наириц
щурмува върха по сложния югозападен склон. От последния лагер потеглят
Райнхолд Меснер и Франц Йегер. На 7700 m височина, крайно изтощен, Йегер
изостава и се връща към щурмовия лагер. Меснер продължава сам изкачването и
достига благополучно върха. След слизането в базовия лагер той разбира, че Йегер
и един шерп са загинали при спускането.
Манаслу открива пътя на женските експедиции към покоряването на
гигантите.от «третия» полюс. През 1974 г. женска японска експедиция завършва
успешно. На 4 май върхът е достигнат от Нагазако, Ихида и Мори, придружени от
шерпа Памбу.
Лхотце (8511 т) — Върхът на юг. През 1956 г. швейцарска експедиция под
ръководството на Алберт Еглер осъществява първото изкачване иа върха. На 18
май Ернст Райе и Фриц Луксингер достигат най-високата точка. Част от
експедицията насочва усилията си към второ изкачване на Чомолунгма. На 23
май Ернст Шмид и Юрг Мармет стъпват за втори път на най-високия връх. На
следващия ден Дьолф Райст и Ханс Рудолф фон Тунтен стават третите покорители
на Чомолунгма. Експедицията на швейцарските алпинисти за първи път в
историята реализира едновременно изкачване на два осемхилядника. Лхотце е
забележителен и с най-дългата стена в света — над 5000 т.
Гашербрум II (8035 т) — Блестящата планина. Първи покорители на върха
стават Фриц Моравец, Зеп Ларх и Ханс Виленпарт от състава на австрийската
експедиция, ръководена от Моравец. Изкачването е осъществено на 7 юли 1956 г.
През 1975 г. полска експедиция трасира нов път към върха през северо-
западната му стена. На 1 август Лешек Сихи, Януш Онишкевич и Кишш-тоф
Ждитовецки развяват влага на Полша на Гашербрум II. Две жени от състава на
същата експедиция — Халина Крюгер-Сиркомска и Ана Око-пинска на 12 август
изкачват върха по класическия път. Това е първото изкачване на европейки на
осемхилядник и първото самостоятелно женско изкачване без придружители мъже.
Броуд пик (8047 т) — Широкият връх. Покоряването тму е осъществено на 9
юни 1957 г. от Херман Бул, Маркус Шмук, Фриц Винтерщелер и Курт
Димбергер от състава на австрийска експедиция, ръководена от Шмук. С това
постижение Херман Б у л става първият алпинист, изкачил два осем-хилядника.
Хидън пик (8068 т) — Скритият връх. Първото изкачване е осъществено от
американска експедиция, ръководена от Клинч. На 5 юли 1958 г. Питър Шънинг и
Андрю Кауфман стават първопокорители на Хидън пик.
През 1975 г. Райнхолд Меснер и Петер Хабелер — професионални гидове в
Италия, получават разрешение за изкачване на върха, което прот дължава само 54
часа. Новата техника, приложена от двамата по северната стена на Хидън пик,
кара мнозина специалисти да определят постижението като фантастично и заедно с
това — като бъдещ подход при покоряването на осемхилядниците.
Югославска експедиция, ръководена от Янез Лончар, през 1977 р, изкачва
върха по нов път. На 8 юли Нейц Заплотник и Андрей Щремфел достигат най-
високата точка на Хидън пик.
Дхаулагири (8167 т) — Бялата планина. През 1960 г. швейцарска експедиция,
ръководена от Макс Айзелин, започва борба за покоряване на върха. За първи път в
историята на хималайските изкачвания е изпол-зуван специално конструиран
самолет, наречен «Йети». С негова помощ най-напред е пренесен багажът до
базовия лагер. След това «Йети» е изпол-зуван и за изнасяне на багажа към
междинните лагери. За съжаление самолетът се разбива още в началото и цялата
организация е извършена по класическия начин. В състава на експедицията са
включени алпинисти от Австрия, Полша, ФРГ и САЩ. На 13 май върхът е
достигнат от швейцарците Албин Шелберт и Ернст Форер, австриеца К у р т
Димбергер — победителя на Броуд пик, Петер Динер от ФРГ и шерпитеЯшка и
Наванг Дор-джи. Десет дни по-късно при крайно неблагоприятни атмосферни
условия Мишел Воше и Х у г о Вебер осъществяват второто изкачване на
Дхаулагири.
Шиша Пангма (8012 ш) — Планината над пасищата. Интерес към най-
ниския осемхилядник е проявен сравнително късно. Организирани: са няколко
разузнавателни експедиции. През 1964 г. китайската експедиция под ръководството
на Х с у Джинг покорява последния, неизкачен до този момент осемхилядник. На 2
май десет души достигат най-високата точка на Шиша Пангма. Тази експедиция
влиза в историята на хималайските изкачвания като най-тежка — 19 тона багаж и
700 носачи.
Забележителните постижения на Меснер и Хабелер на Хидън пик и
Чомолунгма, на Меснер на Нанга Парбат, осъществени за рекордно кратки срокове
без наемане на носачи, ще окажат съществено влияние върху организацията на
бъдещите експедиции.
3 Туризъм, алпинизъм и.
33
стърчат в Искърското дефиле встрани от *ъ¥я <2бфия ^Самоков.
Тоаи клуб представлява приятелски кръжок, в който Алеко
Коястаятинов е разказвал за чудните приключения «а бай Г«ййб,
многЬ преди да ги напише и издаде. През ШЪт. А. Кот^аттйЛ»,
огефч%* от ЯадпреЧварата за Maftsptfaa-ни изгоди и пренебрежението
към всичко 'българско тн най-вече към природните красоти на
България, «тиравя <гре$ йодя^йстника на в. ьЗнаме» свой
исторически апел кш гражданите »а София за един излет до
първенеца яа Витоша — Черни връх. Както с*м отбелязва А.
Константинов, «Шеята за подобна покана възникна в един те1сеи кръг
от ЛкУбитеЛи на българската природа». В този апел се покайват
гражданите на София и временно пребИч вавашите да напуснат
опушените кръчми и кафенета и да се изкачат 'йа върха, където ще поставят
основите на бъдещата туристическа орган иза-цйя..
Алеко е смятал, че този, който не може да се изкачи до Черни връх, не бива да
бъде включен в състава иа първооснователите на туристическия клуб. Резултатът от
тази покана надхвърля и най-смелите очаквания на А. Константинов. От
тръгналите на 26 август 400 души на другия ден на върха се изкачват 300. По този
случай Алеко Константинов написва фейлетона «Невероятно наистина, но факт: 300
Души на Черни връх». В него той картинно рисува първия туристически събор и
отбелязва, че «всеки очевидец, докато е жив, ще помни панаира 'На Черни връх». За
голямо съжаление на всички планираното заседание за основаване на клуб на
българските туристи не може да се състои поради рязко влошаване на времето на
върха. Затова на 2 септември се провежда учредително събрание, на което е избран
комитет начело с Алеко Константинов, Който да изработи проектоустав на клуба. На
следващото заседание проектоуставът е приет й утвърден като устав на клуба на
туристите в София. За председател на клуба е избран Иван Вазов, а за секретар —
Алеко Константинов.
Идеята за организирано туристическо движение обаче не намира добра почва за
развитие. След смъртта на Алеко през 1897 г. се създават предпоставки за
окончателно замиране на туристическото движение. Но последователите на
Щастливеца не забравят неговите усилия за опознаване на природните красоти на
нашата страна чрез организиране на излети. Затова през 1899 г. на събор в Княжево
те решават, а по-късно създават туристическо дружество, което наричат «Алеко
Константинов». Дружеството приема устав, в който залягат на-важните моменти от
неговата дейност. Пръв председател става ректорът на Висшето училище проф.
Александър Фео-доров-Балан. По подобие на софийското дружество през 1900 г. е
учредено туристическо дружество в Пловдив, а през 1901 г. — в Нова Загора, Бургас,
Слшен и др. През 1911 т. 'се създава Юношеският туристически съюз.
Този период от развитието на организираното туристическо движение се
характеризира с влиянието на политическата обстановка в страната.
Демократичните традиции, създадени от А. Константинов и Йв. !Вазов, постепенно се
нарушават. Съставът на Дружествата се подбира главно от интелигенцията.
Съществуват периоди, в който е забранено членуването на хора от еврейски
произход «лй о"ез средно образование. Но под влияние ва прогресивно настроените
Шевове, които представляват преобладаващото мнозинство, тези ограничения
бързо са премахвани или не са спазвани.
След Първата световна война се наблюдава масово навлизане на работници в
туристическото движение. Големите'бедствия след войната Пречупват
«интелигентското» високомерие сйрймо •трудепдите се одси. С навлизането на
работническата класа в БТС "to ЮТС се сЪздаВа значително по-демократична
обстановка.
Голяма пречка за туристическата дейност е липсата на хижи и планински
домове, където да се нощува при по-продължителни прояви. На много места със
собствени средства и усилия започва построяването на хижи. Първата хижа у нас е
построена от Дупнишкия туристически клон «Рилски езера» през 1921 г. и е наречена
«Скакавица». Построената от со» фнйските туристи хижа «Алеко» на Витоша
разтваря вратите си през 1924 г.
Постепенно усилията на много туристи се насочват към по-трудни
туристически прояви. Така през 1923 г. под ръководството на Павел Дели-радев е
изкачен при зимни условия първенецът на Балканския полуостров — Мусала.
В навечерието на 9. IX. 1944 г. в ръководствата на туристическите дружества са
толерирани преди всичко хора с противонародни разбирания, които всячески се
стремят да отклонят туристическото движение от здравите традиции, създадени от
Иван Вазов и Алеко Константинов. Тези ръководители стават проводници на
великобългарски шовинизъм и индивидуализъм. Мнозинството от българските
туристи, възпитавани в дух на патриотизъм от демократичните традиции, начертани
от Алеко, оказват сериозен отпор при опитите да се направи туристическото
движение проводник на фашистката идеология. Характерно за развитието на
туризма в капиталистическа България е, че държавата не полага никакви грижи за
развитието на туризма, дори с някои свои разпоредби спъва дейността на орга-
низираното туристическо движение — премахване на пътуването по БДЖ с
намаление за групи, акциз върху ските и др.
Настъпилите дълбоки промени у нас след 9. IX. 1944 г. в целия обществено-
политически живот дават отражение и в туристическото движение. През 1945 г. на
конгреса в Пловдив БТС и ЮТС, които до този момент съществуват като отделни
организации, се обединяват в Народен туристически съюз. Настъпилите
реорганизации във физкултурното движение довеждат през 1948 г. до създаването на
Републиканска секция по туризъм, пряко подчинена на Върховния комитет за
физическа култура и спорт. Особено масово се развива туризмът след създаването на
сектора «Екскурзионно летуване» към БПС през 1951 г. Организирани са маршрути
из най-красивите планински райони и по Черноморието и Дунав.
Истински се разгръща туристическото движение след създаването «а Българския
туристически съюз през 1957 г. като самостоятелна доброволна масова организация.
Започва масовизирането на много от видовете туризъм, които дълго време
съществуват само като теоретични понятия. Д»ес ски,- коло-, водният и пещерният
туризъм, имат хиляди почитатели. Тази многостранна дейност се ръководи от
Българската федерация по туризъм към ДС на БТС, към която са създадени
републикански комисии по съответните видове туризъм.
Издигнатите лозунги «Почивният ден сред природата» и «Туризмът в бита на
народа» намират покритие благодарение на базите, с които съюзът разполага в
планините и селищата. Техният брой днес достига 321 « общо 20 120 легла, които
годишно се използуват от над два милиона туристи.
Повишава се квалификацията на българските туристи. Все оо-често се
провеждат продължителни походи, изискващи солидна подготовка и познания.
Такива походи са От Ком до Емине по билото на Стара планина,, Походът на
свободата през Рила и Пирин със ски и др. Организираните масови туристически
събори се превръщат в празници на планината, посветени на бележити дати, еъбития-
и годишнини. Хиляди млади туристи днес черпят вдъхновение в експедициите по
бойния яът на партията, по даршв* «аиеките пътеки на прославени отряди, е похода
от Козлодуй до Околчица по пътя на Ботевата чета.
Писмото на др. Тодор Живков до ЦК на ДКМС поставя пред съюза задачата за
нов подход при решаване на проблемите на туризма сред младежта. Във връзка с това
БТС подема редица нови инициативи — предоставяне на хижи за ползуване от
младите, разгръщане на почина «Хижата —• к>луб в планината» и «Хижата — дом
за културен отдих и огнище на родолюбив»: Поставя се на преоценка работата на
масовите движения «Познай родния край» и «Опознай социалистическата ни
родина».
Начертаните през 1977 г. от Петия конгрес на БТС задачи за развитието на
туризма се претворяват в живо дело. Днес в редовете на съюза членуват повече от
два. милиона организирани туристи. Повече от десет, милиона са участниците в
различни прояви, организирани от БТС. Осъществява се партийната заръка —
«Туризмът — е бита на трудовите хора».
Нашата страна през последните години постигна значителен успех и в
развитието на международния туризъм. Още при зараждането си туриз* мът у нас
според Павел Делирадев се развива в две направления — вътрешен туризъм, който
има за цел да постави излетника в непосредствена връзка с природата, и
туристически пътешествия из-чужди страни. Второто направление в този вид е
определено от голямата изостаналост на България, която се отразява върху нейните
възможности за приемане на чуждестранни туристи. Туристическите пътешествия в
чужбина наред с положителните страни, свързани с опознаване на обществения бит
на народите, са криели й сериозни опасности. Под влияние на впечатленията от
чуждите страни много от българските туристи са се отнасяли с пренебрежение към
всичко българско. За предотвратяване на тези вредни тенденции родоначалникът на
организираното туристическо движение у нас Алеко Константинов написва редица
пътеписи. В едни от тях той отразява своите впечатления от пътуванията си извън
страната («До Чикаго и назад»), а в други като «Какво? Швейцария ли?», «В
българска Швейцария.» Алеко Константинов описва чудните красоти на
българската природа и посочва, че човек не е необходимо да отиде чак в Швейцария,
за да се любува на такива красоти.
Въпреки обективните условия (предимно за развитие на морския туризъм)
международният туризъм у нас не успява да се развие поради много лошата база за
посрещане на чужденците. Най-успешна е 1936 г., през която нашата страна е
посетена от 8000 чуждестранни туристи.
Развитието на международния туризъм след 9. IX. 1944 г. е свързано с
преодоляването на редица трудности, породени от крайно недостатъчната база. За
разлика от други страни, като Унгария и Чехословакия, получили в наследство
модерни хотели и съоръжения, народната власт у нас трябва да започне всичко
отначало. Истинското развитие на международния туризъм започва през 1956 г. със
строителството на модерните хотели в курортите «Дружба» и «Златни пясъци», а по-
късно — в комплексите «Слънчев бряг» и «Албена». Със създаването на тази модерна
материална база темповете на нарастване броя на чуждестранните туристи у нас
значително се повишават. Само за периода 1960—1970 г. този брой се увеличава 12,5
пъти.
Прогнозите за развитието на международния туризъм посочват, че през 1985 г.
България ще бъде посетена от 8,5 млн. души. Това е внушителна цифра (според броя
на чуждестранните туристи на 1000 души от местното население). Все по-подчертан
интерес чуждестранните туристи проявяват към нашите планински курорти. През
зимния период притокът им значително се увеличава. Съществуващата материална
база не е в състояние да задоволи порасналите нужди в това направление. Затова
Държавният комитет по туризъм планира строителството на хотели и лифтове и
същевре-
ji№Ho разширява наличната база, с което ще се отговори положително щ
* лдовшения интерес към планинските Ни курорти, проявен от много страни*
' Последните години от развитието на международния туризъм у ;нас
с* характеризират с разрастването на спортните услуги. Във всички no-
големи ,морски курорти са създадени яхт-клубове. Квалифицирани преподай
^ТАДИ обучават чуждестранните туристи по ветроходство, водни ски, илул
JMJje,',;тенис на корт и др. В зимните курорти на Пампорово!,;..: Боровец,»
Дитоша функционират ски-училища, в които работят преподаватели с ви*
•с$ка квалификация. \ V ■. .л -л п
4 Туризъм, алпинизъм и. 49
35
3.2.1.2. Лична екипировка при зимни условия
Фиг. 5. Обувки
Фиг. 6. Очила
39
се използува шило или шип (фиг. 14). Те имат удобна ръкохватка и 6—10 cm
острие. Правят се от твърда стомана.
Карабинери. Изработват се от висококачествени дуралуминиеви или сто-
манени сплави. Представляват пръстени с различна форма, най-често тра-
пецовидна, снабдени с ключалка. Големината им варира от 10 до 12 cm, се-
40
Фиг. 20. Стълбичка и изкуствена Фиг. 21. Спира- Фиг. 22. Откачаща кука
площадка телна пластина
41
Фиг. 25. Автомати за ски Фиг. 26. Импровизирана шейна
(с повдигаща се пета)
42
Фиг. 27. Бусола «Силва»
43
170—180 cm 190—200 cm
180—190 cm 200—205 cm
над 190 cm 205—215 cm
44
се стесняват. Тази форма е продиктувана от стремежа за намаляване на теглото им.
Чувалите се затварят посредством цип или копчета. Освен единични чували се
изработват и двойни, тройни или четворни. Те са по-икономични по отношение на
материала и процентно са по-леки. Ползуват се и получувалчета.
47
Водовъртежите се образуват в резултат на рязка промяна в посоката на течението.
Те са трудни за преодоляване и затова трябва да се избягва преминаването им.
Отделните подводни камъни (фиг. 33) се срещат често по течението на реките и
представляват голяма опасност, защото при засядане лодката може да се обърне или да се
повреди. Когато камъкът се намира дълбоко под повърхността на водата, се разпознава по
това, че над него постоянно се об-
разуват кръгове. Ако тежестта на лодката не е много голяма, тя може да премине над
такъв камък. Ако камъкът е разположен близо под повърхността на водата, над него се
издига гребен, образуван от водните струи. Камъните трябва да се заобикалят, но
когато се забележат в последния
момент, не бива в никакъв случай
:::=: =,
l==:^^%^ ^ ^ лодката да тръгне към тях с бор-
щ -------- да си, защото това винаги води
i fJL-:...... ---------r,.. до обръщането й.
P/JifflffOtfiffiffi Често пъти при появата на си-
лен вятър се образуват вълни. То-
Фиг. 33. Подводен камък ва МОже да стане и от преминава-
нето наблизо на по-голям плавателен
съд. Преминаването на вълните се извършва винаги с носа на лодката, а когато те я
застигат, това трябва да става в кърмата.
Съществуването на прагове по речното корито се разпознава по слабото течение на
реката пред тях и по придружаващия ги шум на падаща вода. Преди да се подходи към
праг, той трябва да бъде огледан добре. При невъзможност да се премине с лодките те
трябва да бъдат пренесени по брега. Може да се прави опит за преодоляване на прага
само в случай че водата на определено място е образувала силен поток. Лодките се
насочват към него и непосредствено след преминаването му се загребва силно. Така лод-
ката се отскубва от въртеливите вихри на падащите води. По същия начин се преминават
и бентове, ако имат преливник.
Други изкуствени препятствия по реките са мостовете и различните риболовни
съоръжения. При тях трябва да се внимава да няма стърчащи колове, които при
строежа на нови мостове обикновено не се изваждат. За преминаване под мост е
необходимо да се избере най-пълноводният ръкав на реката. Лодката се насочва с носа
напред, като се внимава да не заседне между две подпори, което може да доведе до
преобръщането й, а дори до счупване.
5 Туризъм, алпинизъм и. 48
Фиг. 35. Завой към склона
на тялото е разпределена равномерно върху двете ски. Дъгата с рало е елемент от ски-
техниката, който дава възможност на туриста лесно да променя посоката на движение, и то
при голяма сигурност. За използуването й е необходимо да се пренесе по-голяма част от
тежестта на тялото върху едната ска, която среща по-голямо съпротивление от снежната
повърхност, в резултат на което се осъществява дъгата в посока, противоположна на обре-
менената ска. Снежното рало и дъгата с рало намират голямо приложение при ски-походите,
тъй като при изпълнението им опорната площ е много голяма и по този начин стабилността
на туриста се увеличава, а възможността за падане се намалява.
Диагоналното спускане е елемент от ски-техниката, който се използува много често
при ски-походите (фиг. 34). Така по-лесно се контролира скоростта на придвижване —
важно условие за успешното приключване на похода без аварии. По време на ски-поход за
слизане по стръмни фирнови заледени склонове често се използуват диагоналното и
страничното свличания.
От различните начини за промяна на посоката при ски-походите най-голямо
приложение намира основният завой. Това е така, защото при неговото изпълнение
стабилността на туриста се увеличава неимоверно вследствие на двойната опора.
Завоят към склона (фиг. 35) е елемент от ски-техниката, който се извършва с
помощта на диагоналното свличане, като след свличането на задните части на ските
се изтегля дълга дъга към склона. В процеса на зауча-ването му постепенно се
увеличава ъгълът на диагоналното спускане така, че в крайна сметка завоят да се
изпълнява с право спускане, и то на двете страни. Освен за промяна на посоката в
ски-походите този елемент намира голямо приложение за спиране на движението.
Всички тези елементи туристът трябва да усъвършенствува в обстановка,
близка до провеждането на ски-похода — пресен дълбок сняг, заледени и фирнови
участъци. Освен това изпълнението им трябва да се извършва с раница на гърба.
Това най-добре се осъществява при участие в учебни ски-излети в околностите на
населеното място.
Двоен рифов възел (фиг. 42). Служи за съединяване на две въжета с различна
дебелина. Отличава се от рифовия възел по това, че вместо една намотка при него се
правят две с по-тънко въже върху по-дебелото. И тук трябва да се внимава бримките
да бъдат правилно подредени. Издръжливостта е 80% от здравината на по-тънкото
въже.
Тъкачески възел (фиг. 43). Служи за съединяване на две въжета, които могат
да бъдат с еднакъв или различен диаметър. Двете намотки трябва плътно да
прилепнат една към друга, което доказва правилното връзване на възела. На
свободните краища също е добре да се направят допълнителни възелчета. В
сравнение с останалите възли, които могат да се използуват за съединяване на две
въжета, има най-малката издръжливост — 76,6%.
Следващите възли се правят с помощното въженце, което се прекарва около
основното и при внезапно натоварване се самозатяга. Това е и главното свойство на
тези възли. Сигурността им зависи от съотношението между дебелината на
помощното въженце (което образува възела) и тази на въжето, по което се
5 Туризъм, алпинизъм и. 50
придвижва възелът. Най-подходящи са тези помощни въженца, чиято дебелина не
надхвърля 2/3 от дебелината на основното въже. Самозатягащите се възли се
използуват при рапели, придвижване по парапети и спасителни способи. Различават
се следните възли:
Самозатягащ се възел прусек (фиг. 44). Той е най-приложимият и носи името
на своя откривател. Най-добре е веднага след възела да се прикрепи карабинер, който
да служи за захващане или допълнителна връзка (фиг. 45). Когато възелът не е
натоварен, той може свободно да се движи по основното въже. Колкото по-голяма е
разликата в дебелината между помощното и основното въже, толкова по-добре се
затяга възелът при натоварване. При мокри или обледенени въжета, малка разлика в
диаметъра им или неправилно подреждане на възела той може да се изхлузи. Може
да се направи по няколко начина:
а) цялото помощно въженце е свободно и с него се извършват две намотки
около основното въже;
б) разполага се само с един свободен>рай от2помощното въженце и
той се оплита около основното въже;
в) намотките се правят предварително с помощното въженце и се вкар-
ват в свободния край на основното въже.
Преимуществата на този възел са много: самозатяга се по основното въже в
двете посоки, има малък обем, връзва се бързо и само с една ръка.
51
са различни по широчина, дълбочина и направление. В съответствие с това са
изработени и различни клинове по вид, размери, състав на стоманата. От умението
на водача на алпийската свръзка да подбере най-подходящия за съответната цепка
клин зависи издръжливостта му. От изследванията на Е. А. Казакова се вижда, че
добре забитият клин издържа около 2000 kg статично натоварване, а клин, стърчащ
3 cm извън края на ухото си — едва 45 kg. При това във втория случай се получава
лост след натоварване, който подпомага измъкването на клина. Ясно е, че правилно
забитите клинове са в състояние да издържат натоварвания, които надвишават
здравината на въжето при динамични удари.
С помощта на удари с чука се изпробва здравината на скалата. Когато
издаваният звук е глух и кънти на кухо, околните цепки не са надеждни, тъй като
целият скален участък е неустойчив. Изборът на подходящи по размери (дебелина и
дължина) клиноЕе също изисква известен опит и зависи от правилното преценяване
на съответната цепка. Първоначално с няколко леки удара на чука клинът се
закрепва в цепката, след което със силни и устремени удари се забива до ухото.
Ударите се нанасят предимно с движения от лакътната става така, че да не се
нарушава равновесието на алпиниста. Здравината на клина може да се определи
също по звука, който издава при забиването му. При навлизане в здрава цепка
звукът постепенно повишава своя тон. Ако клинът се забива много лесно, неговата
надеждност не е голяма.
Доскоро в алпийската практика се смяташе за правилно клиновете да се
забиват в хоризонтални цепки по такъв начин, че ухото им да бъде насочено
непременно надсш/, за да се ограничи действието на получения лост при
натоварване, който би допринесъл за по-лесното измъкване на клина. Днес обаче
известни алпинисти, като Рикардо Касин, Райнхолд Меснер и др., определено
подчертават правилността на противоположното схващане ■— клиновете трябва да
се забиват така, че ухото им да бъде насочено встрани вместо надолу. На фиг. 48 и
49 клиновете са забити според досегашните разбирания. Тук е ясно, че посоката на
удара (У) и посоката на оказваното съпротивление (С) образуват праЪа линия, което
е неблагоприятно. Във вертикална цепка клинът се задържа само от натиска в
страничните стени на цепката. На фиг. 50 и 51 се вижда, че посоката на удара (У) и
на съпротивлението (С) не са в една линия. Те се разделят от страничната ос А — Б.
Колкото тя е по-дълга, толкова по-надеждно е забит клинът. Това обстоятелство
увеличава техническите възможности при използуването на клиновете. По оста А —
чай на голямо натоварване. Тогава ухото също ще заеме положение надолу, което
се приема за нормално, и отново ще поеме полезните подпиращи функции на
целия клин. Но това завъртване на ухото надолу се предава също к
5 Туризъм, алпинизъм и. 52
върху вкараната в цепката част на клина. Там това усукване изиграва още по-
уплътняваща роля и точно в момента на евентуален удар-клинът става по-
издръжлив.
Съвършено ясно е, че за използуване на клиновете по този по-надежден начин
те трябва да бъдат от подходящ материал. Прекалено твърдите стомани са неудачни.
Нормалните клинове, които са достатъчно меки, за да могат да приемат формата на
всяка цепка, отговарят на тези изисквания.
На фиг. 52 и 53 са показани възможности за използуване на по-дълги клинове от
необходимите за съответната цепка. В първия случай има още по-голямо полезно
удължаване на оста А — Б. Във втория отрицателният лост е намален в сравнение с
този на нормално забит клин. Извиването на клиновете е възможно само при меки
стомани и е препоръчително да става с ръка. Ударите с чук биха разхлабили гнездото на
клина поради големите вибрации. В по-широки цепки могат да бъдат забити два клина,
плътно прилепнали един към друг, които взаимно се пристягат.
Изваждането на клиновете от скалните цепки става с удари от едната, и от другата им
страна до крайните положения, при които те постепенно се разхлабват. Забиването или
изваждането на клиновете не трябва да става с поставен на тях карабинер, защото той лесно
би се повредил. За да не изпусне клина при манипулация на неудобни места, алпинистът
може да го закачи на съвсем малко карабинерче, свързано с връв за него, което да се
използува само за такава цел.
Липсата на цепки в скалата затруднява извънредно много алпиниста при
необходимост от осигуряване. В такива случаи се прави дупка в скалата с помощта на
роолплъгово шило. Мястото също трябва внимателно да бъде проверено по отношение на
неговата монолитност. Добре е да се използуват едва забележими пукнатини. Това
подпомага по-бързото пробиване на дупката. Ударите с чука се нанасят средно силно и по-
често. Издухването на образувалия се прах в дупката се извършва с помощта на гумена
круша с тръбичка. След като дупката стане достатъчно дълбока, в нея се поставя
роолплъговият клин. Забиването му става внимателно с цялата плоскост на чука, да да не
се допусне изкривяване. 'При навлизането си в дупката клинът добре я уплътнява и здраво
захваща скалата. В никакъв случай не трябва да се прибягва до осигуряване само с
роолплъгови клинове. Те следва да се редуват със здраво забити обикновени клинове.
Фиг. 54.
Използуване на дървен и железен клин заедно
Фиг. 55. Дървен клин с прусек
постави между него и скалата железен клин. През ухото му се прекарва примка и едва на
нея се закачва карабинер (фиг. 54). В противен случай карабинерът би оказал измъкващо
усилие върху забития клин. Може да се получи добър ефект и ако между забитата част на
дървения клин и скалата направо се прекара въжена примка със закачен на нея карабинер
(фиг. 55).
53 Фиг. 56.
Комбинация
на клинове за
лед
въжена примка, на която се закачва карабинер. Тогава натоварването се разпределя между
двата кл=ина (фиг. 56).
Изваждането на клиновете се извършва чрез лекото им забиване малко по-навътре, с
което ледената повърхност около тях отново се разтапя. След това до клина се поставя
чукът и ухото се захваща с клюна на ледокопа. Образувалият се лост подпомага
измъкването на клина. Някои видове клинове се изваждат чрез въртене, като за целта ухото
им е заменено с винт или удобна дръжка.
Напоследък голямо приложение намират свредлообразните клинове за лед. Те се
вкарват в ледената повърхност чрез завъртване с удобна дръжка. Изваждането им става
също чрез въртене в обратната посока. Тези клинове издържат големи динамични
натоварвания. Така например 15-сантиметров свердлообразен клин с форма на тирбушон
издържа до 700—800 kg динамичен удар, когато е завъртян в здрав монолитен лед, а
клинове с форма на спи-ралообразна тръба, дълги 20 cm, издържат 1000—1200 kg.
5 Туризъм, алпинизъм и. 54
О място ва осиеурябане х
клин — катерене •- падане
О място за осигуряване х
к*шн _ катерене — ларанв
Фиг. 57. Схема на падане от 10 m Фиг.
лека поносимост
55
Трябва да се прави разлика между височината на падане и посочените величини на
индекса на падане. Те не се покриват. Може откъсване от 5 m да има голям индекс на
падане и да бъде смъртно опасно (примерът на фиг. 57 с И —2,0), а падане от 20 m да
съответствува на по-малка величина на индекса и да бъде сравнително по-безопасно —
например при отпуснато въже на водача от 14 m с междинен клин на четвъртия метър при
загубване на
20
опората алпинистът ще полети 20 m надолу. В този случай И= ^- = 1,43 (фиг. 58).
От всичко това е ясно, че динамичният удар не е зависим от абсолютната величина на
падането, което се подчертава от В. Мунтер и др. За задържане на падащото тяло
допринасят както спирачната дейност върху въжето (триене чрез различните начини на
осигуряване или протриване в ръцете на осигуряващия алпинист), така и разтегателните
му свойства. Колкото по-голяма е височината на падане, толкова по-дълго е въжето, което
ще допринесе за поглъщане на общата енергия, образувала се вследствие на това падане.
Следователно по-дългото въже е в състояние да отнеме на осигуряващия повече спирачни
усилия, отколкото по-късото. От това обстоятелство се изхожда при определяне
необходимостта от забиване на междинни клинове за осигуряване при движение на водача
на свръзката.
7а
биване на ледокопа в повърхността. При мек сняг краката ровят в него, като с това създават
допълнително съпротивление (фиг. 59). Ледокопът се държи здраво пред гърдите и още с
падането се забива в склона в пространството между главата и рамото. След поемане на
първоначалното натоварване ръ-
5 Туризъм, алпинизъм и. 56
Фиг. 59. Самозадържане с ледокоп Фиг. 60.
цете се опъват в лакътните стави. Ако и след това подхлъзването продължава, алпинистът
прибира ледокопа към гърдите си, които са повдигнати над снежната или ледената
повърхност, и отново го забива. Това се извършва с лопатката или клюна в зависимост от
твърдостта на склона.
Масово осигуряване. Осъществява се с помощта на парапети. В зависимост от
построяването те са хоризонтални и вертикални. Опъват се предварително на клинове,
скални издатъци илиледокопи. По вертикалния парапет алпинистите се придвижват с
помощта на въжена примка и самозатягащ се възел. При хоризонталните парапети вместо
възел може да се използува карабинер. При движението си алпинистът мести възела (или
карабинера) пред себе си и при подхлъзване увисва на парапета, който се построява от
опитни алпинисти, за да се подпомогне масовото преминаване на даден участък от хора с
по-слаба подготовка.
Едновременно осигуряване. Този начин се прилага при едновременно движение на
всички членове на свръзката по сравнително леки места, предимно високопланински
гребени. Алпинистите се движат с по няколко намотки от въжето в ръце. Само водачът е
свободен от това задължение. При нужда част от намотките се отпускат, след което отново
се събират. При подхлъзване на някой член от свръзката останалите отпускат цялото въже,
с което печелят време, за да задържат своя спътник. При движение на свръзката с взаимно
осигуряване е добре винаги поне един от нейните членове да бъде на такова място, от което
лесно да може да задържи останалите (зад скален издатък, от противоположната страна на ръба и
пр.). За да се осъществи това по-добре, движението трябва да става на по-разтегнато въже, а не
отделните алпинисти да вървят близо един зад друг.
Последователно осигуряване. То намира приложение при трудни пасажи., където има
вероятност от падане. Единият алпинист от свръзката осигурява своя спътник, който през това време
се придвижва. След това си разменят ролите. Различават се няколко начина на последователно
осигуряване в зависимост от особеностите на релефа.
Осигуряване през рамо. Това е най-лесно и най-бързо приложимият начин за осигуряване, но при
големи динамични натоварвания, причинени от отвесни падания, той не е достатъчно надежден. От
опитите, правени от Е. А. Казакова, се вижда, че при този начин на осигуряване и най-добре
подготвените алпинисти не са могли да издържат сравнително малки отвесни падания на своя
спътник. До осигуряване през рамо се прибягва от водача за набиране на въжето на втория от
свръзката и при наличието на широки и удобни площадки, където осигуряващият има възможност
да застане стабилно с двата крака. Линията между тях трябва да съвпада с посоката на евентуалния
удар в случай на падане. При това предният опорен крак е опънат, а задният — свит в коляното.
Цялото тяло е изтеглено назад. Въжето, което идва от движещия се алпинист независимо от това,
дали той се намира по-високо или по-ниско от осигуряващия, преминава под мишницата над
опорния крак, по гърба и над другото рамо. Двете ръце обхващат здраво въжето (фиг. 60).
Важно условие е резултантната сила между общия център на тежестта на осигуряващия
алпинист и посоката на възможния удар да не излиза извън опорната площ. Това означава, че не е
добре да се застава по-далеч от ръба на площадката, както се препоръчваше доскоро, защото цри
това резултантната сила би излязла извън опорната площ на краката и осигуряващият1 алпинист би
политнал напред. По-малкият ъгъл на въжето при изтегляне по-назад от ръба на площадката
действително ще допринесе за намаляване на динамичния удар, но не и за запазване на равновесие
на осигуряващия. Стегнатата примка за самоосигуряване значително повишава възможностите на
алпиниста да запази равновесие при динамични удари.
Осигуряване през скални издатини. Средните по трудност маршрути с по-разнообразен
скален релеф изобилствуват с различни по широчина и форма скални издатини. Тяхното
използуване за осигуряване е много надеждно и лесно подлежи на организация, което го прави често
приложимо в алпийската практика, но служи само за задържане на втория от свръзката. Преди
обаче издатините да заслужат доверие, е необходимо да се провери тяхната здравина и добре да се
загладят острите им ръбове с помощта на чука, за да не се нарани въжето.
Полученият след падане удар се поглъща от триенето на въжето в скалата и той идва до ръцете
и тялото на осигуряващия значително намален. Степента на това поглъщане е в зависимост от
широчината на скалната издатина и от ъгъла на обхващането й от въжето. В зависимост от
триенето се организира съответното осигуряване. При издатини, осигуряващи малко триене, е
необходимо алпинистът да търси начин за неговото увеличаване. Това се постига, като
осигуряващият прекарва преминалото през скалната издатина въже и през рамото си (фиг. 61). При
издатини, осигуряващи средно триене, алпинистът държи въжето е две ръце от едната страна на
57
издатината (фиг. 62). При набиране или отпускане въжето се прехваща последователно, за да няма
нито един момент, в който то да се държи само с една
ръка. При широки издатини алпинистът държи въжето с по една ръка от двете страни на
скалната издатина. При удар той може да се поеме лесно благодарение на голямото триене
на въжето (фиг. 63). При осигуряване ръцете трябва да се държат по-далеч от скалата, за да
се избегне нараняването им.
5 Туризъм, алпинизъм и. 58
Фиг. 65. и 66 Осигуряване през ледокоп
варително площадка и в нея да се забие ледокопът. Около него се прекарва въжето, което
трябва да лежи на снежната повърхност. В зависимост от наклона на склона и неговата
твърдост се прилагат различни начини на осигуряване. При склонове с по-малък наклон,
даващи възможност за самостоятелно задържане на подхлъзналия се алпинист, въжето се
държи от осигуряващия с по една ръка от двете страни на ледокопа (фиг. 65). При по-стръ-
мни склонове осигуряващият държи въжето с две ръце от едната страна на ледокопа (фиг.
66). И в двата случая алпинистът застава с лице към склона. Друг начин за осигуряване с
ледокопа е този, при който осигуряващият застава с гръб към склона. С едната ръка се
държи въжето, с което се прави примка около дръжката на ледокопа, а с другата ръка се
оказва противоположен натиск върху главата на ледокопа. Този начин на осигуряване е
най-сигурен, защото при удар натоварването върху ледокопа се разпределя в. две посоки
(фиг. 67).
Осигуряване през карабинер. Той се закачва на предварително забит стоманен или
дървен клин за скала, клин за лед или въжена примка, закрепена на скална издатина.
Карабинерът се поставя така, че ключалката му да е обърната навън и надолу. След това в
него се поставя въжето. Въжето може и предварително да бъде сложено в карабинера и
едва след това той да бъде закачен на клина или въжената примка. Когато карабинерът е с
винт, той се затяга. Въжето трябва да се постави в карабинера така, че да се избегне
усукване. Когато това не се спази, се получава голямо триене, а понякога въжето може
съвсем да се затегне.
Когато алпинистът осигурява своя спътник през карабинер, добре е карабинерът да се
намира винаги по-високо от рамото на алпиниста. Така върху карабинера ще падне
главното натоварване и едва след това ударът, вече значително облекчен, ще се понесе от
алпиниста. Това осигуряване
59
придържане. При тези скали се прилага едновременното осигуряване и понякога се
използуват и парапети.
2. Средни по трудност скали. При тях придвижването е в свръзки. Осигуряването става
през рамо или скални издатини.
3. Трудни скали. Наклонът им стига до отвеси и дори надвеси. Към тях се отнасят и
много ронливите скали, които правят изкачването твърде несигурно. При тях
осигуряването се извършва чрез клинове и карабинери.
Цялостната характеристика за трудност на един маршрут е в зависимост от неговата
обща дължина, абсолютната и относителната височина. При това трябва да се имат
пред вид и т. нар. скрити показатели. Към тях се отнасят степента на техничност на
маршрута като мерило за владеене на алпийската техника, предпоставките за физическа
умора в резултат на трудността на маршрута и пр.
5 Туризъм, алпинизъм и. 60
ване с върха на подметката по скалните неравности. Големите крачки при катеренето също
са неправилни. Кракът трябва да търси по възможност място за стъпване около 25—30 cm
по-високо от старата си стъпка.
Балансираща роля на ръцете. Те изпробват здравината на всички хватки, преди да ги
използуват за залавяне. На тях не трябва да става набирането на цялото тяло. По този начин
биха се изразходвали излишно много сили. В зависимост от положението на тялото спрямо скалата
се различават следните видове хватки — горна, долна и странична. Захващането може да става с
длани, цели пръсти или фалангите им. При цепнатини се прилага
и юмручната хватка. Ръцете могат да се използуват и за натиск върху скалата, което понякога
предоставя необходимата опора (фиг. 69).
В някои случаи принципът за единствено балансиращата роля на ръцете търпи изключения.
Известни форми на скалния релеф се преминават изключително с помощта на ръцете. При катерене
с подчертано отдалечено от скалата тяло или при преминаване на отвестни цепнатини
натоварването на ръцете, които придърпват тялото към скалата, нараства извънредно много. При
търсене на места за захващане ръцете никога не трябва да се изпъват нагоре или встрани в крайно
положение. Не е добре да се изнасят много по-високо от главата. Това би довело до загубване на
необходимата дъгообразна форма на тялото и би намалило сигурността на стъпките.
Ритмичност при катеренето. Доскоро се считаше, че ритмичността се постига чрез
последователно преместване на крайниците по скалния релеф. Опитът обаче показва, че колкото
нараства квалификацията на алпиниста, толкова по-малко захващания използува при катеренето,
което е за сметка на стъпванията. Изравняването им е белег на добра техника. Ако стъпките
надвишават захващанията, може вече да се смята, че е постигнато съвършенство. Така
например при здрав скален релеф се препоръчва следният подход за използуване на
отделните неравности. Ръцете търсят място за захващане направо или малко по-високо от
главата на алпиниста. След това се извършват три-четири стъпки по скалата със стремеж
краката да наближат възможно най-много местата за захващане на ръцете (да не се
забравя, че заменянето на няколкото малки стъпки с една голяма е погрешно и води до
прекомерен разход на енергия). Тялото заема типична дъгообразна форма, която е
неоспоримо най-ефективна при катерене. При това положение се дава възможност на
ръцете една след друга да намерят нови места за захващане в много по-голям радиус на
действие, отколкото ако това се правеше още след първата стъпка. Така новите
захващания могат да бъдат извършени значително по-високо. После целият цикъл
започва отново. Всичко това налага следващия принцип:
Използуването на възможно повече опори. Това допринася за пестене на сили
при катерене и води до по-голяма сигурност. Добрият алпинист не трябва да се отказва
от всяка възможност за захващане или стъпване, когато набира височина. При това обаче
никога една и съща неравност не трябва да бъде захваната едновременно с двете ръце,
както не бива да се стъпва с двата крака на една и съща опора.
Между тези основни принципи при катеренето съществува определена
зависимост. Така например катеренето с повече опори води до пестене на сили и се
отразява на ритмичността. Основното натоварване на краката при катерене също води до
пестене на сили, ненагаждането на тялото спрямо скалния релеф води до несигурност и
пр. Спазването и усъвършенствуването на всеки от основните принципи при катерене
влияе за подобряване на техниката и, обратно — всяка слабост, допускана дори в един от
тези принципи, се отразява на техническото умение на алпиниста и понижава неговите
общи възможности.
61
Голямото разнообразие на скалния релеф и неговите форми налага прилагането на
много технически прийоми за тяхното преодоляване. Докато цепнатините, камините,
наклонените плочи, вътрешните и външните ъгли могат да се изкачват от алпинистите
чрез свободно катерене без използуване на изкуствени средства за допълнителни
опорни точки, при отвесните плочи, надвесите и таваните това е съвсем невъзможно.
Но и в двата случая от алпинистите се изискват съвършени технически умения. В първия
случай те са свързани с безупречно съвършенство в свободното катерене по скалите, а
във втория — към това трябва да се добави и техническото боравене със съвременните
съоръжения.
При преодоляване на цепнатини, камини, наклонени плочи, вътрешни и външни
ъгли алпинистът често се отклонява от общоприетите основни принципи при катеренето.
Тези форми на скалния релеф се изкачват много по-лесно чрез използуване на
действуващите сили при триещи се повърхности и на противоположния натиск.
Цепки. Те са малки пукнатини в скалата с вертикално, хоризонтално или
диагонално направление. Използуват се за забиване на стоманени клинове.
Цепнатини. Те са по-широки пукнатини в скалата, които се преодоляват по следните
начини в зависимост от размерите, здравината и възможностите за намиране на опора:
Фиг. 70 и 71. Катерене
5 Туризъм, алпинизъм и. 62
Фиг. 72. Катерене Фиг. 73. Катерене
по начина «Дюлфер» в тясна камина
ъгли, чийто ъгъл е около 90°. Катерят се най-добре в разкрачка, като в зависимост
от опорите алпинистът може да бъде обърнат с лице към скалата или към
долината.
Ръбове. Не се поддават лесно на ерозия и обикновено са много гладки. Най-
трудни за преодоляване са вертикалните ръбове. Диагоналните сепре-
63
Плочи. Те са гладки образувания на скалния релеф, лишени от удобни възможности
за захващане или стъпване. Могат да бъдат наклонени или отвесни. Наклонените плочи
могат да бъдат преминавани с гръб и с лице към скалата, В първия случай ходилата
стъпват с цялата си повърхност. По-голямата контактна повърхност играе положителна
роля за повишаване на сцеплението със скалата. В същото време обаче това положение на
тялото утежнява условията за действие на мускулите на горните и особено на долните
крайници. Положението на ходилата изключва използуването на тягата на сгъвачите на
ходилото за изнасяне на общия център на тежестта нагоре. Намалява се и видимостта на
терена, който предстои да се катери. Положението с гръб към скалата е удобно
единствено при слизане при наклонени плочи. Тогава има по-добра видимост и се
облекчава натоварването на ръцете. При катерене по наклонени плочи с лице към скалата
ходилото на алпиниста има много по-малка контактна повърхност със скалата и сцепле-
нието е по-слабо. Но за сметка на това долните крайници имат много по-благоприятни
условия за създаване на тяга, необходима за изнасяне на общия център на тежестта
нагоре. Условията благоприятствуват също така изкачването да става със запазване на
постоянно триопорно положение, т. е. последователно да се изнасят краката и ръцете, което е
абсолютно необходимо, за да не се наруши равновесието на алпиниста. Най-напред се изнася
нагоре едното ходило, последвано от едноименната ръка, след това — др у гота Ходило и другата
ръка. При този начин на изкачване видимостта е улеснена.
5 Туризъм, алпинизъм и. 64
Фиг. 78. Катерене по надвеси Фиг. 79. Траверсиране на корниз
65
Вертикалният парапет също може да намери приложение при слизане на по-големи
групи алпинисти.
Рапелът е най-често използуваният начин за слизане по отвесни и дори надвесени
скали (както и по ледени пасажи) Същността му се заключава в
увеличаване на триенето на въжето, по което се
извършва спускането, в тялото на алпиниста или чрез
намотки на карабинер. Важен момент при рапела е
неговото организиране. Въжето може да мине през
рапелен клин или скален издатък. През тях се прекарва
малка въжена примка (фиг. 80), през която преминава
двойно поставеното въже. След завършване на спускането
въжето трябва да се изтегли за единия край. За
самоосигуряване се използуват самозатягащите се възли.
Различават се следните видове рапели: Дюлферов рапел. Той е
най-популярен и лесно осъществим (фиг. 81). При него
въжето се прекарва през бедрото, минава през гърдите и про-
тивоположното рамо и се спуска зад гърба на алпиниста и се
държи с едната ръка. Другата държи въжето, което идва
отгоре. Спускането става, като се застане на ръба на
Фиг. 80. Организиране на площадката и*се отпусне въжето така, че тялото да дойде
рапел перпендикулярно на скалата. Започва се пристъпване надолу
по
50°. 98
Ледокоп в положение «котва». Едната ръка е хванала главата на ледокопа, а другата
—дръжката близо до шипа. Употребява се при изкачване на трудни ледени склонове, като
клюнът енергично се забива в леда, а шипът се подпира на склона.
Ледокоп в положение «брадвичка». Използува се за копане на Стъпки.
Ледокоп в положение «рамас». Използува се при спускане по леки и средни снежни
повърхности.
Ледокопът може да служи за самоосигуровка и осигуровка.
Принципът на плавност е валиден при преминаването на пасажи с различни наклони.
Изкачването на по-големи наклони се извършва право нагоре. Стъпките се бият с
предната част на обувките, като се използува рационално махът на подбедрицата. От
съществено значение е да се чувст-ствува твърдостта на снежната покривка и правилно да се
преценява силата на удара. При лесно чуплива снежна кора, ако ударът е по-силен, кракът
ще пропадне и това ще затрудни изкачването. В този случай е по-добре ударът да бъде
умерен, така че обувката да влезе до средата на ходилото и твърдата снежна кора да се
използува за опора. Дължината на крачката трябва да бъде съобразена със степента на
наклона, здравината на снежната покривка и не трябва да затруднява и най-ниския в групата.
При по-лабилен сняг е необходимо стъпките да са максимално раздалечени. Ледокопът се
държи в положение «бастун». Когато се преминава през снежен терен, дланта на
ръката, хванала ледокопа, се подпира върху лопатката, а клюнът е насочен по посока на
движението.
Шипът на ледокопа, опрян или забит в повърхността, служи за създаване на
допълнителна опора. На места с лек наклон тази опора се използува при всяка крачка. С
увеличаване на наклона нараства ролята на ледокопа. Забит в снега, той създава по-стабилна
опора и увеличава сигурността при изкачването. На наклони до 40° рационално се прилага
движението «в три такта». На първия такт енергично се забива дръжката на ледокопк в
снега на оптимална височина, осигуряваща вертикално положение на тялото. При твърд сняг
се налага неколкократно повторение на ударите до момента, в който дръжката се забие и
създадената опора е надеждна. Дръжката на забития ледокоп трябва да бъде успоредна на
вертикала на тялото. Натоварването става плавно с натиск надолу и в редки случаи е
съчетано с минимален опън. При втория и третия такт алпинистът изнася последователно
двата си крака нагоре.
Ледокоп в положение «готовност» се използува при изкачване на средни по
трудност наклони. Държи се с двете ръце, като по-здравата хваща главата на ледокопа, а
другата държи дръжката близо до шипа. При изкачване право нагоре ледокопът в това
положение не се използува за допълнителна опора. Самото наименование «ледокоп в
готовност» показва, че алпинистът трябва да е винаги готов при необходимост да заеме
съответното положение за самозадържане или запазване на равновесие. Ледокоп в
положение «готовност» намира по-голямо приложение при диагонални и хоризонтални
придвижвания.
За по-голяма сигурност при изкачване на по-стръмни склонове ледокопът се държи с
двете ръце за главата (фиг. 87). Това облекчава алпиниста при забиване на дръжката му в
снежната повърхност. Този начин е по-удобен на терени, покрити с твърд сняг, където
забиването на ледокопа с една ръка е трудно, а възможността за оформяне на удобни стъпки
е минимална. За да се придвижи нагоре, като използува леките зацепвания на обувките в
снега, алпинистът трябва да забие здраво ледокопа. Това се осъществява с помощта на двете
ръце.
да бъдат и двойни — за двата крака. Обикновено на леки наклони такива стъпки се копаят,
когато свърши въжето и алпинистът трябва да направи осигуровка на партньора си. На
стръмни терени при копаенето на стъпки ледокопът се държи с една ръка, а другата служи
за опора на тялото, както се захваща за предварително изкопан жлеб в леда, в скален
издатък и др. (фиг. 101). Тялото на алпиниста е леко обърнато с лице към склона, използува
се т. нар. закрита стойка, при която кракът към долината е поставен пред другия.
Често в алпийската практика за икономия на време и сили се копаят стъпки само за
единия крак. Този начин на придвижване е рационален и може да се прилага на по-
безопасни пасажи, но в никакъв случай не трябва да бъде за сметка на сигурността на
алпиниста. Размерът на стъпките при диагоналното изкачване в сравнение с тези при
движението право нагоре е по-малък. Все пак те трябва да са удобни за цялото ходило на
крака и всички зъби на котката. Разстоянията помежду им зависят от антропометричните
особености на алпинистите. Нормално разстоянието по хоризонтал от стъпка до стъпка е 50
—60 cm, а по вертикал — 30—40 cm.
4.4.5.3. Слизане по сняг и лед
ност». Ръката, която държи главата му сгъната леко в лакътната става, се изнася пред
тялото така, че дръжката на ледокопа да се поставя в противоположната страна с посока
към склона. Другата ръка се подпира на дръжката и използува за опора забития в
повърхността шип. Това положение на ледокопа позволява бързо и сигурно слизане на
«рамас» (фиг. 103). Алпинистът е полуприклекнал и с изнесени напред крака се оставя да
се пързаля по повърхността. Скоростта и посоката се контролират чрез натиска, упражнен
върху плъзгащия се по склона връх на ледокопа. Спирането се осъществява с прогресивно
увеличаване на натиска в подметките и опората на ледокопа. Това се получава при леко
разгъване на колената и изправяне на плъзгащата се близко до повърхността дръжка на
ледокопа с противоположен натиск на двете ръце. При стръмни склонове, когато се слиза
с лице към склона, стъпките се копаят с върха на обувките. Ледокопът се държи с едната
ръка в положение «бастун», а другата ръка използува за опора стъпките. Когато те са
минимални и съществува опасност от подхлъзване, ледокопът се държи с две ръце (фиг.
104). По този начин алпинистът с лекота може да го забие в твърдата снежна повърхност и
да създаде стабилна опора за двете си ръце.
При директно слизане по обледенени и ледени повърхности със среден наклон
алпинистът е обърнат с лице към долината, като-се стреми да забива едновременно всички
зъби на котките. Основните принципи на тази техника
са познати от изкачването. Различна е само 'постановката на тялото, което е по-прибрано и
прегърбено. Тежестта му попада в горната точка на стъпалото (петата) с тенденция към опората
на ледокопа, който е хванат в положение «готовност» (фиг. 105). Тази хоризонтална опора на
ледокопа ак-
тивно се използува при пренасянето на краката напред. При крачката тялото запазва
неподвижното си положение. Кракът се изнася надолу с движение от колянната и тазо-
бедрената става. Глезенните стави са силно разгънати и поддържат стъпалото на обувките и
котките винаги успоредни на склона. На по-леките терени не е необходима такава постановка
на тялото. То може да бъде по-изправено и ледокопът да се използува като вертикална опора за
едната ръка (фиг. 106). Краката се движат в две самостоятелни линии на ширина на раменете,
като върховете на обувките са леко разтворени. Тялото се придвижва с вертикални движения от
опората на единия към опората на другия крак. Според степента на наклона крачките могат да
бъдат по-дълги или по-къси. Голямата стръмнина налага те да бъдат по-къси.
Директно слизане по стръмен склон може да се осъществи при страничното положгние на
тялото спрямо наклона. Краката се поставят успоредно и се напредва с полукрачка или
кръстосана крачка. Ледокопът се държи в положение «готовност», като ръката към долината
обхваща винаги главата му. Опората на шипа се използува за запазване на равновесие при при-
движване на краката (фиг. 107). Предимството на това положение, сравнено със слизането с
лице към долината, е, че захапването на котките се осъществява при по-естествени движения в
глезенните стави. При фронталното
78
придвижване с котки. Ледокопът може да се държи с двете ръце в положение
«котва» или с едната ръка за главата.
При изключително стръмни склонове най-простата и най-бързата система за
слизане е спускането на двойно въже — рапел. Организирането на рапела може да
стане през ледокоп, леден клин или ледена гъба. При здрав монолитен лед за
прехвърляне на въжето е наложително да се използуват подходящи изпъкнали
образувания, които допълнително се дооформят (фиг. 109). За да се избегне
врязването на въжето, е необходимо на мястото, където ще се получи най-голямо
натоварване, да се подложи парче плат (кърпа, анорак и др.). Когато теренът не
предлага подходящи ледени образувания, прекарването на въжето става през здраво
забити ледени клинове. На фиг. 110 е показан начин, който позволява при
изтеглянето на рапел-ното въже клинът да се развърти и прибере от алпиниста. За
целта ухото на клина се връзва с края на късо помощно въженце и около клина се
правят спираловидни намотки. Броят им трябва да е с две-три повече от броя на
завъртанията, направени при забиване на клина. Свободният край на въженцето се
връзва с помощта на единичен будин възел за края на ра-пелното въже. При здрави
фирнови повърхности, организирането на рапела може да стане през ледокоп (фиг.
111). Преди да бъде забит в снега, шипът му се връзва с единия край на помощно
въженце. Другият край се свързва с рапелното въже. При изтеглянето му се създава
усилие по посока отвесно нагоре и ледокопът излиза от леглото си. За да се избегне
врязването на рапелното въже или на помощното въженце в повърхността на снега
при из-
но
тегляне, трябва пред забития ледокоп да се постави твърд предмет (подходящ камък,
чук или втори ледокоп). По този начин ще се увеличи и сигурността на вертикално
забития ледокоп.
Изброените начини за директно слизане с лице към долината (с изключение на
рапела) са подходящи, ако склонът не е много стръмен. Премине
i
n
лика, че тялото на алпиниста е леко прегърбено към
мястото, определено за следващата стъпка.
При среден и стръмен наклон може да се напредва
с помощта на смесена крачка странично към
79
80
Когато снегът е лабилен, ледокопът служи за опора на двете ръце и се забива до главата.
Стъпките се правят двойни — за двата крака, и на по-голямо разстояние една от друга. В случая
се налага допълнително утъп-кване на всяка следваща стъпка. При траверсирането на
обледенени пасажи постановката на тялото е както при диагоналното изкачване.
Фиг. 115.
Траверсиране
В основата на техниката за преодоляване на стръмни ледени и фирнови склонове
.стои умението за движение на предните зъби на котките и съвършенството в употребата на
ледокопа в положение «котва». На стръмни ледени пасажи е желателно да се правят хватки
за ръцете — вертикално над съответните опорни точки за краката (фиг. 116).
Последователността на движение вдясно е следната:
1. Изкопават се две хватки за ръцете на около 50 cm една от друга.
2. Поставя се дясната ръка в най-дясната хватка, за да се разтвори едноименният
крак, който трябва да се придвижи пръв.
3. Премества се кракът и за момент тежестта на тялото се разпределя върху опорите
на изнесената ръка и левия крак.
4. Поставя се лявата ръка в свободната хватка.
5. Премества се цялата тежест на тялото върху изнесения крак и ръцете
и се прибира левият крак.
Отново се копаят други две хватки за ръцете и т. н. Този начин, който е типичен за
стръмните наклони, позволява траверсирането на участъци с голяма дължина. При немного
подчертани наклони се прилага същият способ, но вместо да се правят хватки (които
изискват много време и сили), може да се използува опората па ледокопа — или с върха,
или с клюна според условията на терена (фиг. 117).
Винаги, когато наклонът на склона създава благоприятни условия» може да се
напредва със смесена стъпка. Единият крак се поставя обърнат по посоката на движение
така, че да захапят всичките зъби на котката, а другият използува за опора предните зъби.
Движението става по направени хоризонтални стъпки и хватки за ръцете или като се
използува опората на ледокопа. При големи наклони над всяка стъпка трябва да има хватка.
Предварително се изкопават две стъпки и две хватки. Напредва се, както
81
при траверсирането по скали. Ширината яа стъпките трябва да се ограничи до
възможността да побере предните четири зъба на котката. Разстоянието между стъпките в
хоризонтал зависи от дължината на ледокопа при опъната встрани ръка.
83
L
безаварийло да го преодоляват. Голяма част от маршрута състезателите преминават със
ски. Това налага алпинистите да умеят добре да си служат с тях и бързо да поставят и
свалят коланите на ските. При придвижването по равен терен и при изкачвания се
използува двукрачният последователен ход. Алпийският характер на маршрута, който
включва изкачване на няколко последователни върха, налага движението да се
осъществява в свръзки, а при заледени участъци — да се използуват и котки. Това изисква
добро владеене на тези елементи от техниката.
След преодоляването на алпийската част от маршрута следва спускането със ски.
Особеностите на алпийския терен — неравномерно натрупания сняг по склоновете,
заледените участъци, тежката раница — затрудняват състезателя. Ето защо той трябва да
владее до съвършенство елементите от ски-техниката (правото спускане, средствата за
намаляване на скоростта и за промяна на посоката).
Техниката на придвижване по слаломните трасета значително се отличава от тази
при ски-алпийските дисциплини. Слаломът се преминава едновременно от тримата
алпинисти, които са длъжни да носят със себе си цялата алпийска екипировка и често
нямат право предварително да се запознаят с наредения слалом. При едновременното
спускане състезателите са на 3—4 m разстояние един след друг, което затруднява втория и
третия от отбора. Умението да се преценява слаломът и оттам да се търси най-
ефективният вариант на пътя за движение е основен фактор за доброто класиране на от-
бора. Независимо от тези особености основно изискване към алпинистите е прецизното
владеене на елементите от ски-техниката.
Техниката на транспортиране на пострадал с импровизирана шейна се изразява в
доброто владеене на техническите сръчности, с помощта на които се построява
импровизирана шейна от ските на единия състезател, който се поставя неподвижно
привързад в нея. Другите двама трябва бързо и сигурно да се спуснат по предварително
нареденото слаломно трасе, без да изпуснат или обърнат шейната до финала.
84
1. Бързо и точно определяне с помощта на бусолата азимута от картата
и посоката на местността.
2. Поддържане на посоката при минимално използуване на бусолата.
3. Постоянно и точно измерване на преминатото разстояние по различни терени и
почвено-растителна покривка.
4. Запазване на посоката след преодоляване на различни препятствия (непроходима
гора, блата, езера).
5. Контролиране на правилното движение с използуване на местни предмети и
елементи на релефа.
Техниката на грубия азимут (грубо бягане с бусола) се характеризира с възможността
за по-голяма скорост на придвижване. Той се прилага в райони, богати на характерни
площни или линейни ориентири. При движение по отсечката грубият азимут се използува
за стигане до опорния или изходния ориентир за атакуване на контролната точка (фиг.
120). Тази отсечка позволява висока скорост до изходния ориентир (кръстопътя) за ата-
куване на контролната точка. Поляната (1), върхът (2) и езерото (3) са характерни
ориентири, които състезателят лесно може да забележи при високо темпо на бягане.
Засичането на азимута става в движение. Грубото бягане с бусола се съчетава с окомерно
измерване на разстоянието по местни предмети и по време.
Техниката на финия азимут осигурява голяма точност при определяне на посоката.
Скоростта на придвижване е сравнително малка. Финият азимут се използува в края на
отсечката при атакуване на контролната точка от изходния ориентир (фиг. 121) или по
отсечката при сложна ситуация.
Засичането на азимута става при леко ходене или на място. Движението при влизане в
контролната точка е с жалониране, като се спазва точната посока и разстоянието. Финото
бягане с бусола се комбинира с броене на крачки. Много редки са случаите, когато се
прилага само движение с бусола. От голямо значение *за повишаване на скоростта в
крайната фаза на отсечката е съчетаването на двете техники, като при това не трябва да се
преминава критичната скорост.
Техника на движението по различни терени. В зависимост от характера на терена
се изменят елементите на техниката. Добрата техника на бягане по равнинни терени е
основа и за успешното преодоляване на пресечена местност. Техниката на бягане при
изкачване е зависима от наклона. Характерна е претъркалящата стъпка (пета —■ пръсти)
с оттласкване от пръстите. Крачката е къса. Тялото е леко наклонено напред. При
спускане опорният крак стъпва първо на петата. Крачката е по-дълга. Тялото е леко
наклонено назад. Ръцете пазят равновесие.
При бягането по пътища с твърда настилка са увеличени опората, оттласкването и
дължината на крачката. Характерна е претъркалящата стъпка. Тялото е леко наклонено
напред. Стремежът е с най-малки усилия да се постигне максимален ефект, като се
разхлабват онези мускулни групи, които не вземат пряко участие в движението. При бягане
по мека почва и в гориста местност оттласкващият крак не намира твърда опора и крач-
ката е неравномерна. Ръцете пазят равновесие и предпазват от клоните. Трябва да се стъпва
меко и внимателно, защото в гората има много неравности, които могат да причинят
травми.
85
еме по време на бягане. Използуват се характерни доминиращи ориентири—
просеки, пътища, големи поляни, блата, върхове, изразени била, стръмни склонове.
На фиг. 122 и 123 са показани отсечки, при които се използуват такива ориентири за
придвижване до контролните точки. В тези
Фиг. 122 и 123. Използуване на 'характерни ориентири при грубо четене на картата
1 1
' М" *±1 ■ " I' ■ "I ■ " ■ | I I II н ц 1 ц
| , , |
/ 1
Ц
"
|
J
|
I 1
t !
" ' I ■
, , , ц /
Ч I | I ■ I I | I I 1 I | I I I
86
Ограничейата видимост и използуването на осветителни тела изискват точност
при движението, което обуславя прилаганата техника. Нощта скрива дребните
детайли и затова преди всичко се използуват ситуацията и сигурните опорни и
изходни ориентири. Техниката на движение е в зависимост от характера на
местността. При район, богат на ситуационни детайли (поляни, ливади, пътна
мрежа между тях и култивирани области с много постройки), които са сигурни
привличащи ориентири, по отсечката се използува грубо ориентиране, съчетано с
броене на крачки. Чете се предимно ситуацията, без да се отделя особено внимание
на релефа. От него могат да се използуват само открояващите се в тъмнината форми.
Контролната точка се атакува от сигурни и точни обекти (ъгъл на поляна, пресичане
на пътища или пътеки, постройки и др.) на неголямо разстояние от нея. Финото
ориентиране играе първостепенна роля.
87
движението се отчитат само най-характерните ориентири (изпъкнали форми, кръстопът,
постройка). В ски-ориентирането бусолата се използува само за осеверяване на картата и
поддържане на посоката на движение към контролната точка по разклонената мрежа от
пътища и пътеки (груб азимут). Разстоянието се отчита окомерно или по време.
arif
Важно условие за всички туристи и алпинисти е носенето на личен превързочен
пакет, а при по-масови прояви — на санитарна чанта.
Най-често пострадалият се сваля с рапел (фиг. 127) или с горна регулация през спирачен
блок от карабинери (фиг. 128), който се прави с два карабинера, разположени перпендикулярно,5|
създаващи значителен триещ момент на прокараните въжета. За по-голяма сигурност на мястото на
спускането се прави установка (фиг. 129) от няколко клина или на подходящи скални издатъци и
усилени карабинери с муфа. Така спасителят има пълна
г
90
Фиг. 132,
Тролей
е оправдана при липса на друга възможност.
Допуска се направа на тролей само със стоманено
въже като носещо, поставено под наклон над 25°.
Фиг. 133. Носилка от алпийско въже Рат Ранени с по-леки контузии и счупвания.
Седалка от алпийски въжета. Въжето се
намотава на равни примки с дължина 50—70 cm. С част от него се фиксират
примките посредством няколко намотки на целия сноп. След това се разделят
примките на две еднакви половини, които се надяват на бедрата на ранения и на
раменете на спасителя. Носенето става, както при седалката от раница.
Носилка от анораци. Необходими са два анорака и два по-дълги пръта или
чифт ски. Ръкавите на анораците се обръщат и през тях се прокарват прътите или
ските. Получава се здрава носилка, в двата края на която се правят ограничения
посредством къси пръти или ледокопи.
Носилка от алпийско въже. От алпийско въже се изплита по специален
начин мрежа носилка (фис 133). Преди да се постави в нея пострадалият, отдолу
се настилат пуловери, анораци, раници. Равномерно оплетените намотки
позволяват носене от 6 души, което облекчава натоварването. В такава носилка
раненият може да бъде спуснат и по скали, след като се направи система за
окачване.
Импровизирана шейна. Използува се за транспортиране на пострадал при
зимни условия. Прави се от два чифта ски с помощта на помощни въженца,
колани за ски, ледокопи, щеки или от един чифт ски, ако се носят елементите за
направа на шейна при алпийско ски-рали.
7.4.4. Специални съоръжения за транспортиране
Те се намират на разположение в пунктовете на ПКСС и боравенето с тях
изисква голяма квалификация и опит. У нас са разпространени пла-
91
нинската количка «Маринер», шейната «Акия» (фиг. 134), транспортният чувал
«Тюромонт», спасителното седло «Гремингер» и въжено-сто-манената уредба.
7.4.5. Сигнализация при спасителни акции
В планината разстоянията са много големи. Почти винаги словесната връзка
и видимостта са затруднени. Нужна е система от сигнали, еднакво разбираеми от
всички планинари. Сигналите са видими (светлинни) и звукови. У нас се
използуват следните международни сигнали:
1. За искане на помощ — шест сигнала в продължение на една минута,
минута пауза и т. н. Когато бедствуващата група разполага с ракети,
изстрелването на всяка от тях без значение на цвета е сигнал за помощ.
2. За идване на помощ — три сцгнала за минута, едноминутна пауза й т. н.
3. За установяване на местонахождението — продължителни, непре-
къснати сигнали.
При спасителни операции на скала често се употребяват звукови сигнали:
1. Спри — едно продължително изсвирване.
2. Спускай — две изсвирвания.
3. Изтегли — три изсвирвания.
При прекъсване на спасителните операции се сигнализира «отбой» — три
къси сигнала, кратка пауза и т. н. в продължение на три минути.
92
5. БИВАЦИ И БИВАКУВАНЕ
През зимата външните фактори—дълбок сняг, ниска температура, студен вятър и др.,
затрудняват туристите и правят преспиването на бивак опасно и неприятно, но това се
налага често в туристическата и алпийска а
практика. За прекарване на нощта може да се
използуват палатъчни биещи, които са по-лесни
за организиране, но температурата в тях е доста
ниска и силният вятър създава опасности. Снегът
трябва предварително добре да се утъпче, за да се
създаде основа за изграждане на палатките. При
опъването им е необходимо да се използуват
колчета със значително по-голяма дължина.
Значително по-подходящи 'са снежните биваци
— пещери, хижи или иглута.
Снежна пещера (фиг. 135). Построява се
при наличие на достатъчно
И добре фирНОвОН ИЛИ Пресован С Н Я г На
6.1.1. Каменопади
98
Степента и интензивността на изветряване зависят от строежа и състава на
скалите, тяхното изложение, надморската височина и климатичните условия.
Най-много каменопади възникват през пролетния и летния сезон, когато се
топят снеговете, или след продължителни дъждове. При рязко затопляне на
времето през зимните месеци също не трябва да се изключва опасността от падане
на камъни. Сигурни признаци за поява на каменопад няма. През цялата година, по
всички склонове е възможно туристът и алпинистът да бъдат изненадани от
внезапния тътен и свистенето на летящи камъни. Те се удрят свободно в скалите,
отскачат и увличат други след себе си така, че се образуват огромни каменопади, от
който човек трудно може да се запази и спаси. Те могат да бъдат предизвикани и от
силни викове, стрелба, невнимателно движение или животни, преминаващи по
скалните участъци.
Едно от основните правила за придвижване в планината е да се избягват
опасните от каменопади места. Предпочитат се изпъкналите части на планинския
релеф, защото в улеите, кулоарите и широките камини се съсредоточават всички
падащи камъни. Когато е невъзможно да се избегне преминаването по тях, то
трябва да стане поединично, в ранните сутрешни часове, като останалите членове
от групата изчакват на защитено от падащите камъни място. При такива случаи се
поставя наблюдател, който следи за йоявата на опасността, която може да вземе
огромни размери, като се образува каменна лавина.
Когато има единично срутване на по-малки камъни, най-добре е да се проследи
с поглед движението им и да се реагира в последния момент. Това може да се
приложи на склонове с малък наклон. При отвесни скали скоростта на летящите
камъни е такава, че докато алпинистът се прилепи плътно към скалата и постави
раницата -или ръцете си като щит над главата, камъкът вече е стигнал до основата
на стената. Ето защо катеренето с каски е задължително.
Изкачването и слизането по сипеи от много хора едновременно налага те да се
движат близко един до друг така, че при евентуално събаряне на камък следващият
в колоната да го задържи, преди той да е набрал голяма скорост.
6.1.2. Лавини
99
опасността от лавини е по-голяма. Но да се говори само за лавино-опасни склонове е
неоснователно. Има лавиноопасно време и тогава дори на по-полегати склонове се
образуват лавини. Естествено изпъкналите и стръмните склонове са по-опасни в
сравнение със скалните стъпаловидни образувания. Микрорелефът играе също
важна роля при образуването на лавини. Гладките склонове, покрити с висока
алпийска трева, са добра основа за подхлъзване на натрупаните снежни маси.
Покритите със скални блокове или залесени склонове са по-безопасни.
Класификацията на лавините и днес все още не е напълно уеднаквена при
различните автори. Практическата необходимост за даване на пълна и точна
информация, от която зависи подготовката на спасителната акция, е причина
Международната организация по планинско спасяване да приеме общовалидна
класификация на лавините:
Лавини от сух пръхкав сняг. Образуват се няколко часа след снеговалеж при
тихо, студено време. Пръхкавият сняг има малко вътрешно сцепление и пада като
безформена маса. Обикновено лавината започва от най-стръмните изпъкнали части
на склона, като непрекъснато се увеличава от намиращия се по пътя й сняг. Тя расте
на ширина и има форма на водна капка. Движи се със сравнително малка скорост
от 40 до 50 km/h и затова се айята не дотам опасна.
Прашни лавини. Падат при същите условия, характерни за лавините от
пръхкав сняг. Поради промяна на начина на движение по склона и най-вече при по-
големи натрупвания от прясно навалял сняг прашните лавини добиват огромни
размери и като снежен облак с невероятна голяма скорост
(до 300 km/h) се понасят надолу (фиг. 141). Лавината увлича със себе си
известно количество въздух, като
по този начин придобива
небивало разрушително дей-
ствие. Може да предизвика стра-
хотни поражения дори на отсрещ-
ния склон.
Лавини от мокър сняг. Падат
при силно затопляне на времето и
най-вече в обедните часове на
пролетните дни. По-високата
температура предизвиква топене на
горните снежни пластове. Водата се
просмуква надолу, достига основата
на снежната покривка и я подмива.
Тези лавини се движат бавно (до 20
—25 km/h) и помитат със себе си
камъни, дървета и всичко, което се
намира по пътя им. Ето защо се
наричат и основни. Снегът е напоен с
влага, много тежък и пресован. Предпазването от мокрите лавини е сравнително
лесно, тъй като те се движат по определени улеи при висока температура, което
винаги може да се има пред вид от планинарите. Лавини от сухи снежни дъски.
Снежните дъски се образуват под въздействието на вятъра. Новият натрупан пласт
от сняг не получава добра спойка със стария, дори помежду им остават известни
празнини. Равновесието се нарушава обикновено при Фиг. 141. Прашна лавина
пресичане на хора или животни, с което се напуква
целият горен пласт и той бързо се плъзга под форма на големи блокове надолу. Тези
лавини обикновено причиняват смъртта на всички попаднали в тях.
Лавини от мокри снежни дъски. Те имат широка линия на откъсване.
Причиняват се също от затопляне на времето и обилно просмукване на вода в
снежните пластове (най-често през пролетните месеци). Пластовете се под-миват и
връзката помежду им се нарушава. Снегът под мястото на отцепването се нагъва,
тръгва надолу и постепенно набира голяма скорост.
Туристите и алпинистите трябва да имат основни познания за причините,
предизвикващи падането на лавините, за да могат най-добре да се предпазват от
тях. От значение естествено е и натрупаният планинарски опит. Никога не трябва
да се подценява обстановката, да се разчита на случайности. Когато има и най-
малко съмнение за лавинна опасност на дадено място, по възможност то трябва да
бъде избягнато. Въпреки голямото разнообразие от фактори и обстоятелства,
свързани с предпазването от лавини, могат да се посочат следните принципни
правила, които естествено също следва да бъдат приведени към всеки отделен
случай със съответна компетентност:
100
3. При изкачване на склонове, криещи и най-малка опасност от свличане,
трябва да се използуват ръбове, скалисти участъци и движението да става
право нагоре.
4. Пресичането на лавиноопасни места трябва да става в най-тясната им
част, в една следа и на големи разстояния един от друг, така че на застрашения
участък да има само един човек. Необходимо е да се остави предварително
наблюдател, който да следи целия склон и дори целия лавиносъби-рателей
басейн, ако това е възможно.
5. Преди навлизане в опасната зона се освобождават каишките от щеките,
допълнителните пристигания на ските и раницата.
6. Викането, пеенето, стрелбата и други резки шумове могат да нарушат
равновесието на снежните пластове, когато условията са назрели за това. По тази
причина такива шумове трябва да бъдат избягвани.
7. Движението през нощта или при мъгла в лавинни райони е добре да бъде
избягнато.
8. Преминаването на опасни места трябва да става след обличане на повече
Дрехи, поставяне на ръкавици, шапка и пр., за Да се Намали опасността от
замръзване при евентуално затрупване от Лавина.
Когато въпреки всички предпазни мерки се попадне в лавина, трябва да се
запази самообладание и докато снегът е още в движение, да се действува
решително. При това се изхожда от двете възможности — лавината да идва отгоре
или хората да бъдат понесени от снежйите маси, върху които са се намирали. В
първия случай има известно време за избягване встрани, особено ако застрашените
са със ски. Освобождават се бързо ските, раницата и щеките. При прашни лавини
е добре да се постави нещо на лицето за предпазване на дихателните пътища от
снежния прах. Когато се попадне в Лавина, е необходимо с плувни движения да се
правят опити за задържане на повърхността или за изскачане встрани, за което
има известна вероятност. Особено важен е моментът, когато снежните маси спират
своето движение. Ако това става при противонаклон, се получават крайно опасни
въртеливи обръщания на снега, които могат да въвлекат право надолу задържалия
се до този момент на повърхността планинар. Ето защо е необходимо точно тогава
да се направи енергично отхвърляне нйгоре.
Когато снегът спре своето движение, той здраво притиска от всички страни
попадналия в него. Всякакви движения вече са невъзможни. И все пак, ако
повърхността на снега е много близко (това се разбира чрез по-светлия оттенък на
снежната маса в дадена посока), могат да се направят убилия за освобождаване на
малка пролука за въздух. Това рядко може да бъде успешно и затова бързо следва
да се прецени дали не е по-добре да се стой неподвижно и да се пести и без това
малкото въздух около лицето. Викането е полезно само в случай, че се разбере, че
спасителите се намират над затрупания. АКО затрупването е по-дълбоко, около
Пострадалия се е разпрострял пълен мрак. Той губи чувство за ориентИровка и
само чрез плюване може Да разбере в каква посока е земята под него. В такива
моменти също е необходимо спокойствие. Има случаи на часове й дни, прекарани
под снежните пластове, и дори след загуба на съзнанието затрупаният може да бъде
спасен при успешна спасителна акция.
6.2. ОПАСНОСТИ, СВЪРЗАНИ С КЛИМАТИЧНИТЕ И МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ
ОСОБЕНОСТИ НА ПЛАНИНАТА
101
веществата. След боледуване и при заболяване в момента на проявата
настъпват промени в организма, които водят до лесно измръзване.
Нередовно хранене. Недояждането и гладът също съдействуват за полу-
чаване на измръзване.
За да се защити от действието на студа, човешкият организъм реагира
инстинктивно, като намалява излъчването на топлина.Периферните кръво-
носни съдове се свиват, кожата побледнява, настръхва и по този начин през
нея преминава по-малко количество кръв. При по-продължително излагане
на изстудяващите фактори намаленото кръвоснабдяване може да доведе до
локално измръзване на периферните части на тялото. Най-уязвими са
пръстите на краката и ръцете, ходилата, петите, а сравнително по-трудно
измръзват оголените части на лицето и ушите.
Не са редки случаите, когато измръзналият не чувствува болки в
първия момент. Често пъти измръзването на пръстите се усеща едва когато
се влезе в хижата и се застане край печката. Тогава започват болките,
пръстите се зачервяват и подпухват. Демаркирането на здравите от
измръзвналите части се получава от няколко часа до няколко дни след
спиране действието на студа.
Според увреждането на тъканите местните измръзвания са четири сте-
пени:
При първа степен се наблюдава побледняване на засегнатите части по-
ради свиване на кръвоносните съдове, следват зачервяване, оток, болки.
При втора степен отначало се забелязват същите признаци. След за-
топляне обаче се получават по-голям оток и мехури, пълни с жълтеникава
или кафявокървава течност. Мехурите могат да се появяват от няколко часа
до един ден след затоплянето.
Третата степен на измръзване се проявява обикновено към 4—6-ия
ден. Кожата и подлежащите тъкани некротизират. Получават се трудно
заздравяващи рани.
При четвърта степен уврежданията достигат по-голяма дълбочина и
засягат костите. В началото кожата има синьовиолетов оттенък. След ня-
колко дни до две-три седмици мъртвата част, за отстраняването на която в
повечето случаи е необходима хирургическа намеса, става черна и твърда.
Изходът от местното измръзване зависи от степента на увреждане на
тъканите и от своевременно оказаната помощ. Необходимо е да се изолират
измръзналите части от по-нататъшното вредно действие на студа, като
върху тях се поставят топли дрехи, сменят се мокрите ръкавици и чорапи,
слагат се гети или по друг начин се спре влизането на сняг в обувките.
Замръзналият трябва да се заведе в топло помещение. Размразяването става
постепенно, отвътре навън — по обратния път на измръзването.
Разтриването със сняг е опасно. То може да доведе до увеличаване на
степента на измръзване и нараняване на кожата от снежните кристалчета.
При тежки измръзвания се налага спешно да се потърси специализирана
медицинска помощ,
Осв^н локално може да се получи и общо измръзване — при по-
продължително излагане на суровите климатични и метеорологични
условия на високата планина. В резултат на ниската температура, глада,
умората, безсънието и други фактори телесната температура започва бавно
и непрекъснато да се понижава. Нарушават се функциите на всички органи
и системи, сърцето забавя своята дейност и накрая спира.
Предпазването от местно и общо измръзване е от съществено значение
за запазване на здравето на практикуващите туризъм и алпинизъм.
102
ливост и др. Когато не се вземат мерки и болестта се развие в по-тежка
форма, първоначалните признаци се задълбочават, след което се появяват
силен задух, неспособност за ориентиране и движение, докато се стигне до
загуба на съзнание. Хора с различен тип висша нервна дейност реагират по
различен начин на планинската болест. Едни изпадат в състояние на
възбуда, подобна на тази след употреба на алкохол. При тях се нарушават
мисловните процеси и често пъти са способни да извършат погрешни
действия. Такива хора се опасни както за себе си, така и за останалите
членове в групата. В това състояние не могат правилно да възприемат и
оценяват сложността на обстановката. Не по-малко опасна е другата
крайност — затормозване на Мозъчната кора, хората стават умислени,
апатични, със забавени рефлекси и действия.
Сравнително малката надморска височина на нашите планини не дава
възможност да се наблюдава пълната картина на планинската болест. Много
.автори смятат, че симптомите на заболяването се забелязват около 3000 m
н. в. Изследванията на Кр. Кръстев и Ил. Илиев показват, че при условията
на нашите планини се появяват някои признаци, които се преодоляват най-
много за 5—6 дни. Разбира се, това е строго индивидуално и зависи от мо-
ментното състояние и функционалните възможности на човека и от редица
други фактори. Физически здравият трениран човек може да компенсира ки-
слородния глад и на височина 4000 т. Преминаването на тази граница води
до тежки смущения в организма, които над 7000 m могат да бъдат смъртно
опасни. Оттук нагоре се намира т. нар. «зона на смъртта». В нея кисло-
родният глад може да бъде преодолян с вдишване на кислород от специално
приготвени бутилки. Известни са обаче случаи на достигане на 8000 и
повече метра без помощта на кислородни апарати.
Лечението на планинската болест може да бъде медикаментозно или
чрез даване на кислород. Трябва да се облекчи товарът, темпото да се забави
и по-често да се дават почивки. Ако това не помогне и заболяването се
задълбочи, слизането на по-малка височина е наложително. Най-сигурното
средство за профилактика на планинската болест е аклиматизацията, при
която организмът, поставен в условията на високата планина, постепенно се
пригажда и приспособява от по-малки към по-големи височини.
103
времето за придвижване през деня трябва да е съобразено с тези опасности. Дори при
най-сложните ситуации движението по маршрута трябва да бъде прекратено много
преди настъпването на нощта. Основно правило е два-три часа преди свечеряване
да се организира бивак, защото натрупаната през деня умора и отслабеното
внимание могат да доведат до нещастия и при най-лекия терен.
6.2.5. Вятър
6.2.6. Валежи
6.2.7. Мълния
104
придобива въз основа на редица нежелателни, а понякога и тежки премеждия. Следващият
момент е изграждането на строги лични принципи, повеляващи стриктно спазване при
всякакви обстоятелства. Дори мигновеното пристъпване на тези принципи може да бъде
фатално.
Поведението на планинаря не може да се разглежда отделно от неговите лични
качества, най-вече — волевите. В това отношение изпъква веднага значението на
дисциплинираността, въздържаността, себеотрицанието. Именно те са тези на пръв поглед
субективни фактори, които могат да предпазят човека от планинските опасности.
Особено опасно състояние е излишното въодушевление при постигнати успехи, при
емоционални преживявания, при чувство за добро физическо състояние. Тогава идва най-
лошото в планинар-ската дейност — подценяването на опасностите и подценяването на
собствените възможности.
Като се изходи от всички основни комплексни причини, които могат да причинят
изпадане в опасни положения в туристическата и алпийската дейност, могат да се посочат
следните конкретни и до известна степен типични примери:
1. Неправилно комплектуване на групата по отношение на подготовката и
квалификацията на нейния състав. Тук от съществено значение са взаимоотношенията в
колектива.
2. Недостатъчен авторитет и опит на ръководителя на групата. В трудни моменти
това може да има опасни последици.
3. Неправилен избор и непознаване на маршрута, което води до лошо съставен
график, зле подбрана материална база и пр.
105
4. Прикриване на болезнени състояния, прекомерна умора или други причини,
които в трудни моменти биха се проявили рязко и отразили на възможностите-на групата
като цяло.
В този ред могат да бъдат изброени още десетки положения, които биха
съдействували за попадане в обсега на планинските опасности. Важното обаче е никога
да не се забравя, че всички те са свързани в една обща верига, в която туристът и
алпинистът никога не трябва да допуснат да остане макар и една единствена слаба
брънка.
7. ТОПОГРАФСКА ПОДГОТОВКА
14а
Планинска местност. Отличава се с най-голяма сложност и разнообразие на релефа,
който представлява система от праволинейно, дъгообразно или лъчеобразно разположени
планински вериги. Те се състоят от отделни хребети, разделени от дълбоки врязани
долини. Към планинската местност се отнасят тези райони, които имат повече от 500 m н. в.
Тя е най-трудно проходима. Най-често в този вид местност се организират повечето състе-
зания по ориентиране у нас.
7.2.1. Релеф
основни групи:
1. Населени пунктове — градове, села, махали, колиби, отделни жилищни
постройки, дворове и др.
2. Промишлени, селскостопански и други предприятия — фабрики, заводи,
рудници, ферми, ремонтни работилници и др.
3. Пътна мрежа — железопътни линии, автомагистрали, шосета, коларски
пътища, пътеки, пътно-алейна мрежа и др.
4. Води и хидротехнически съоръжения — реки, езера, канали, бродове,
язовири и др.
5. Почвено-растителна покривка — гори, градини, храсти, тресавища, блата и
др.
6. Свързочно-съобщителни средства — пощенски, телеграфни, теле-
фонни станции и линии, радиостанции и др.
108
прозрачната капсула. Там, където разграфеният кръг пресича линията към
определения ориентир, се отчитат градусите (фиг. 143).
При измерването на азимута се изготвя азимутна таблица, с помощта на която
става придвижването на местността. Таблицата има следното съдържание: (вж. стр.
146).
Превишението се отбелязва при изкачване със знака +, при слизане с —, а при
равен терен c=t. Това дава допълнителна информация за характера на отсечките.
Разстоянието се отбелязва в метри, а не в двойни крачки, тъй като дължината на
крачката при отделните хора е различна.
Определянето на посоката на движгние, когато предварително е дадена азимутна
таблица, става, като се нагласяват градусите на разграфения кръг на бусолата по
стрелката за посока. След това тялото се завъртва заедно с
10 Туризъм, алпинизъм и.
109
бусолата, докато северното направление на магнитната стрелка съвпадне с двете успоредни
линии (очертани отдолу обикновено с фосфор, за да могат да бъдат използувани и при
нощни условия).
№ по реда н ■ Азимут Разстояние в метри Превишение
1!
ориентирите
Старт — 1 60° 250
+ i
1-2 330° 180 -+ |
2—3 270° 230
+-
3—4 32° 120 +—
4 — финал 60° 150
+-
i
f.
Тъй като всяка карта представлява умалено изображение на местността, при практическата
работа трябва да се знае степента на умалението. Отношението на дължината на линиите в
картата спрямо дължината на хоризонталните проекции от тези линии на местността се нарича
мащаб на картата. Мащабът на картата се изразява във вид на дроб с числител 1, а в знаменател
е числото, което показва колко пъти са намалени дължините на линиите на местността при
нанасянето им върху картата. Мащабите 25001Г'
могат да
~Ж00(Г' 100 000 бъдат изразени като 1:25 000, 1:50 000 и т. н.
Този цифров израз, който характеризира степента на умаление, се нарича числен мащаб.
Разстоянието на местността, изразено в метри или километри, което съответствува на 1 cm от
картата, се нарича величина на мащаба. В приведените по-горе примери величината на мащаба ще
бъде съответно 250 или 500 т. При практическата работа величината на мащаба се определя най-
лесно, като се «задраскват» последните две нули — полученото число показва действителното
разстояние в метри. Пример: 1:25 000=250 ш. Действителното разстояние се измерва от
картата с помощта на бусола, снабдена с милиметрова линийка. Измереното разстояние се
умножава по величината на мащаба и се определя действителното разстояние. Така например, ако
измереното разстояние при карта с мащаб 1:25 000 е 2,6 cm, действителното разстояние ще се
получи като се умножи 2,5x250 = 650 т. Най-бързо обаче измерването на разстоянието от картата и
превръщането му в действително се извършва със съвременните бусоли, снабдени с мащабни
линийки.
В практическата работа по-удобен за използуване е линейният мащаб, който представлява
графическо изображение на числения. Линейният мащаб е права отсечка, разделена на равни части,
всяка от които отговаря на равно число метри или километри. Делението, което отговаря на 1 km от
местността, се нарича основа на линейния мащаб. При карти 1:25 000 основата е 4 cm, а при 1:50
000 — 2 cm. Отчитането става вдясно от нулевото обозначение. За да може да се отчита дължината
на малки разстояния с помощта на линейния мащаб, отрязъците отляво на нулата се разделени на
милиметри — точност на мащаба. На всеки милиметър съответствува определено количество
метри съобразно мащаба на картата. Така при мащаб 1:50 000 на разстояние от точността, равно на
1 mm, съответствува 50 m действително разстояние. С помощта на пергел измереното от картата
разстояние се нанася върху линейния мащаб и се отчита. При липса на пергел това може да стане с
бусола, хартия, молив и други подръчни средства.
В състезателната практика най-често се налага да се измерват разстоянията не по права, а по
крива линия. Измерването на криви линии става с помощта на кривомер. Той е снабден отдолу с
ходово колело, което се свръзва със система от други колела, които привеждат стрелката в
движение. Някои кривомери са пригодени да отчитат веднага измереното разстояние благодарение
на няколкото скали, които са в зависимост от мащаба на картата. Други отчитат разстоянието в
сантиметри, които трябва да се умножат по мащаба на картата. При работа с кривомер трябва да се
внимава да не се връща назад ходовото колело. При големи отклонения в посоката кривомерът
може да се повдигне и след това отново да се постави на същото място. Преди да започне
измерването, стрелката на кривомера се нагласява на нулевото деление.
Отчитането на действителното разстояние в състезателната практика става с помощта
на крачки и линейният мащаб е неудобен за работа. Това налага да се изготви линеен
мащаб в крачки (фиг. 125). Той е строго индивидуален и се разработва за движение по
различни терени.
симост от това, коя полярна ос се използува за начало при измерването, се различават три
ъгъла на положението: дирекционен ъгъл а, географски (истински) азимут А и магнитен
азимут Ам (фиг. 147).
Дирекционен ъгъл. Това е ъгълът, измерен по посока на часовниковата стрелка от 0 до
360° между северното направление на вертикалната линия от координатната мрежа и
направлението към определената точка. В дадения случай за полярна ос се взема
вертикалната линия от координатната мрежа.
Географски (истински) азимут. Това е ъгълът* между северното направление на
географския меридиан и посоката към определената точка, отчетен по часовниковата стрелка
от 0 до 360°.
В местността ориентирането се осъществява с помощта на магнитния меридиан,
който не съвпада с географския и оказва приблизително направлението север-юг.
Направлението на магнитната стрелка се нарича магнитен меридиан. Магнитният азимут
представлява ъгълът между северното направление на магнитната стрелка на бусолата и
направлението към точката. Той също се отчита по посока на часовниковата стрелка
от 0 до 360°.
Точките, където се пресичат магнитните меридиани, се наричат полюси —
северен и южен. Те с течение на времето изменят своето положение, което
дава отражение върху направлението на магнитната стрелка. Затова тя по-
казва приблизително посоката север-юг. N
Като се изходи от положението, че вертикал" f
ните линии на координатната мрежа на картата не съвпадат
с географските меридиани, следва, че те се намират под
известен ъгъл. Той се образува между северното
направление на географския меридиан и вертикалната
линия от координатната мрежа и се нарича сближение на
меридианите. Отбелязва се с гръцката буква у (гама). Ако
вертикалната линия от мрежата се отклонява в северния си
край на изток от истинския меридиан, сближението на ме-
ридианите се нарича източно и се отбелязва с (+)> а при
отклонение в противоположната страна — за' падно (—).
Освен това магнитният меридиан не съвпада с истинския.
Ъгълът между истинския и маг" нитния меридиани се
нарича магнитно отклонение. Фиг. 149. Измерване на То се
отбелязва с гръцката буква Д (делта). Откло- дирекционни ъгли с карта нението може да
бъде източно.(+) и западно (—).
Под въздействието на магнитните свойства на Земята магнитното отклонение в
различните точки на земната повърхност не е еднакво. Освен това на едно и също
място то не остава постоянно, а се изменя от година на година.
От изложеното дотук се вижда, че вертикалните линии от координатната мрежа
и магнитните меридиани образуват помежду си ъгъл, чиято величина "представлява
сумата от сближението на меридианите и магнитното отклонение. Този ъгъл се
нарича поправка на направлението (П). Отчитането й става от северното
направление на вертикалната линия на координатната мрежа и се отбелязва като
положителна ( + ), ако северният край на магнитната стрелка се отклонява на изток
от тази линия, и отрицател-телна (—) при отклонение на магнитната стрелка на
запад.
Данните за поправката на направлението заедно със сближението на ме-
ридианите и магнитното отклонение се посочват във вид на схеми под долната рамка
на всеки картен лист (фиг. 148). Те са необходими при преминаване от дирекционни
ъгли, измерени от картата, към магнитни азимути за движение на местността. Ако
отклонението е източно, поправката се изважда от дирекционния ъгъл. Когато то е
западно, поправката се прибавя към магнитния азимут. На фиг. 148 е показана
поправката на направлението в рамките на 8° средно източно отклонение на
магнитната стрелка. Ако стойността на дирекционния ъгъл е 178°, магнитният
азимут за движение на местността ще бъде 178—8-170°.
Измерването на дирекционните ъгли се извършва с помощта на бусо-лите тип
«Силва», «Спорт» или «Шунто». Една от страните на плексигласо-вата подложка се
поставя по направлението от един ориентир към друг или от една контролна точка
към друга, както е показано на фиг. 149. Кръгът на бусолата се завъртва, докато
северът, обозначен с N или 360° на разгра-фения кръг, съвпадне със севера на
картата. Меридианите трябва да бъдат успоредни на линиите от прозрачната капсула
на бусолата. На стрелката за направление се отчитат градусите. В случая, показан на
фиг. 149, картата не е ориентирана. Когато се иска веднага да се добие представа за
посоката на движение, картата се ориетира, т. е. поставя се в такова положение, при което
страните съвпадат с истинските посоки на света. В този случай освен северното направление
на бусолата и магнитната стрелка трябва да бъде насочена към севера на картата. Измерените
дирекционни ъгли се превръщат в азимути. В нашата страна поправката на
направлението се движи в рамките на 3° източно и може да не се взема пред вид, без да има
опасност от съществени грешки. Може да се приеме, че дирекционният ъгъл е равен на
магнитния азимут.
сно и достатъчно точно да се определят видът на неравностите, тяхното вза имно положение,
височината на точките над морското равнище, превишени" ето им, направлението, формата и
наклонът на склоновете.
При изобразяване на релефа са били използувани различни начини, които не винаги са
отговаряли пълно на посочените изисквания и са имали различна нагледност и измерителни
качества. Светлосенките, котите и щрихите са били основни способи при
изобразяването на формите на релефа. В съвременните топографски карти се използува
помощта на хоризонтали, които дават представа не само за плановото разположение на
теренните форми, но и за техните пространствени размери. Принципът, който е използу-ван,
за да се изобразят теренните форми, е следният: Представя се, че неравностите на земната
повърхност са пресечени от успоредни хоризонтални равнини, прекарани през еднакво
разстояние (фиг. 150). Линиите, които се образуват от пресичането на хоризонталните
равнини, се проектират върху картата в определен мащаб. Получените криви затворени
линии се наричат хоризонтали. Те представляват умалена в мащаба на картата
хоризонтална проекция на точки с еднаква надморска височина.
Чрез хоризонталите се определя формата на релефа. По тях се съди за височината на
дадена точка, а разстоянието помежду им определя големината на наклона. Всички стари
начини, с помощта на които се изобразяваха теренните форми, даваха възможност за
определяне на тяхната дължина и ширина. Способът с хоризонтали отчита и третото
измерение на теренните форми — тяхната височина.
Височина на сечението. Вертикалното разстояние между две съседни секущи
равнини се нарича височина на сечението. Отбелязва се с латинската буква h.
Височината на сечението зависи от характера на релефа и мащаба на картата. При
равнинни и хълмисти местности височината на сечението е 5 т, което позволява да се
отразят по-големи подробности от теренните •форми. При планинските райони
височината на сечението е 10 или 20 m, с което се избягва натрупването на много
хоризонтали. Височината на сечението се отбелязва във всеки картен лист под
южната (долната) рамка на картата.
Видове хоризонтали (фиг. 151). Изчертаването на хоризонталите в картния
лист става по различен начин в зависимост от използуваната височина на сечение.
Основни хоризонтали. Те се изчертават с тънка кафява линия върху картите на
разстояние, отговарящо на основната височина на сечението.
в . е-
Фиг. 153. Форми на
склона
греши при разграничаването на„ лъсчините от билата. Когато се знае, че
хоризонталите при вдлъбнатите теренни форми сключват по-остри ъгли, а при
билата имат по-овална форма, могат да се избягнат тези грешки. По сближението
на хоризонталите може да се определи формата на склона. На фиг. 153 са показани
различни склонове — равен (а), вдлъбнат (б), изпъкнал (в) и вълнообразен (г).
117
линии. Първата крива на графика с надпис 10 m характеризира наклона при
основната Ьисочина на сечението, оказана в картата, т. е. между два съседни
хоризонтала, а втората крива с надпис 50 m се използува, когато се определя
наклонът между два удебелени хоризонтала. Практически с графика на наклоните се
работи по следния начин (фиг. 155): В първия случай се измерва разстоянието
между два съседни хоризонтала с помощта на пергел, линийка, бусола, лист или
други подръчни средства, като съответната дължина се нанася по вертикалните
линии, докато съвпадне между кривата с надпис 10 ха и хоризонталната линия на
графика. При втория случай измерването става между два удебелени хоризонтала и
се отчита при втората крива с надпис 50 т.
По приблизителна формула. В практиката най-често се налага да се
60 h
измерват наклони до 25°, при които може да се^използува формулата a — ■■ -jjj— •
Височината h се определя от броя на междинните хоризонтали. Заложението d се
измерва от картата в сантиметри и по мащаба се превръща в действително
разстояние.
Пример: Да се определи наклонът от точка А до точка Б във фиг. 156. Тъй като
междините са пет, h ще бъде 50 т. Измереното разстояние между две точки е 1 cm,
следователно според мащаба на картата (1:25 000) заложението d ще бъде 250 т.
Замества се във формулата и се получава, че
a= -^ У
^=12°. Следователно наклонът между точките А и Б е 12°.
Оценка на око. Този начин се прилага често в състезателната практика поради
неговата простота и резултатност. Преди да бъде използуван обаче, трябва с
помощта на приблизителната формула да се изчисли наклонът при заложение 1 cm
между два съседни хоризонтала. При карта с мащаб 1: 25 000 и височина на
сечението 10 m на 1 cm заложение ще отговаря наклон 2,4°. При 0,5 cm заложение
наклонът ще бъде 4,8°. Следователно, колкото пъти заложението между два съседни
хоризонтала е по-малко от 1 cm, толкова пъти наклонът ще бъде по-голям. Това
разстояние най-лесно се отчита с милиметровата линийка на бусолата.
Изчисленията трябва да се правят за всяка карта поотделно, тъй като са зависими от
мащаба и височината на сечението.
118
ориентиране. Съгласно изискванията на Международната федерация при международни
състезания цветовете и мащабите на картите са точно определени. Горите се означават
с няколко цвята в зависимост от проходимостта. При нормална проходимост (100%)
гората сстаЕа на белия фон на картата. Останалите степени на проходимост са показани
със зелен Ц Е Я Т В три нюанса —80—60% проходимост е отбелязана със светлозелен цвят,
трудно проходимите гори (60— 40%) са със зелен цвят, а много трудно или изобщо
непроходимите (40—0%) са с тъмнозелен цвят. С жълт цвят се отбелязЕат поляните и
незалесените участъци. При останалите елементи няма толкова големи различия. Реките и
водоемите са означени със син цвят, хоризонталите — с кафяв и т. н.
119
В състезателната практика често се налага техническото ръководство да изготви
профил на маршрута. За състезателите профилирането също е важно, тъй като позволява
да се прави цялостен анализ на маршрута.
Профилът представлява чертеж, на който е изобразен разрез на местността във
вертикалната плоскост. Направлението, по което ще се построява профилът, се нарича
профилна линия. Използуват се милиметрова хартия или специално разграфени листове.
Милиметровата хартия се поставя върху профилната линия, върху която се нанася
абсолютната височина на всички
хоризонтали, които я пресичат. Хоризонталните линии на хартията също се
надписват със съответните височини. След това се спускат перпендикуляри до
пресичане на хоризонталните линии на съответната височина. Получените точки се
съединяват и се получава т. нар. пълен профил (фиг. 157). При него се пренасят
всички хоризонтали от картата. Полученият профил
30 3530 1 656570
80 78 75 80I 8075■ 7580 30 30«80 i
70
i i ■
' t i l i i i i ■
—1—1—i—|---------- . . I
i i ,
j~m—i—i—1 1 ■ . » ti — i — i ——
i t
l i t .
'J' i i
m i 1
i 1! !
I * J i
J
' i ' Jttipbb&JeJF
------------------------
^kr-
i 1 i^sT' **щл*
Н Турнаъм, алпинизъм N.
120
8. ПРЕДСКАЗВАНЕ НА ВРЕМЕТО
' Успехът на всяка туристическа и алпийска проява до голяма степен зависи от времето. И
най-невинният дъжд може да опорочи излета, а внезапното затопляне да затрудни
провеждането на ски-похода или траверса.
Науката, която си поставя за цел още от дълбока древност да разкрие тези сили на
природата, които водят до различните атмосферни процеси и свързаните с тях промени на
времето, се нарича метеорология. Най-голямо развитие тя получи през последното
столетие, когато действително се утвърди като наука с огромна приложна дейност.
Метеорологията и по-конкретно разделът й синоптика изучава и обяснява физическите
явления и процеси, протичащи в атмосферата и обуславящи периодичните изменения на вре-
мето в големи географски пространства. За да могат те да бъдат обхванати, в различните
райони на земното кълбо са изградени хиляди метеорологични станции. Наблюденията,
извършвани в тях и от изкуствените спътници на Земята, на основата на утвърдено
международно сътрудничество реализират възможността за прогнозиране на времето. Своя
принос в това отноще-ние дават и българските метеорологични станции, в които
целогодишно се събират данни за трите климатични зони на страната. Особено ползотворна
дейност извършват високопланинските наблюдателници в третата зона (над 2200 т) на
Мусала, Ботев, Черни връх и Мургаш.
Туристите и алпинистите с готовност ползуват прогнозите за времето/ давани от
хидрометеорологичната служба. Често обаче те търпят изменения под въздействието на
различни фактори. Ето защо всеки турист и алпинист трябва да познава метеорологичните
елементи. С тяхна помощ и заедно с някои други местни признаци той ще може да
предвиди времето за района, в който се намира. Тези прогнози (въз основа на местни
признаци) са доста несигурни и имат субективен характер. На тях може да се разчита 3£ по-
кратък период от време. Това обаче в туристическата практика в многсГслу-чан се оказва
достатъчно.
Атмосферно налягане в mm Височина в метри Разлика във височината в метри при I mm промяна
в налягането
530 2900 15,00
540 2750 14,06
550 2604 14,04
560 2460 14,02
570 2318 13,08
580 21Й0 13,07
590 2043 13,04
600 1909 13,02
610 1777 13,00
620 1647 12,08
630 1519 12,06
640 1393 12,04
650 1269 12,01
660 1148 12,00
670 1027 11 08
680 909 11,07
690 792 11,04
700 678 1-1,03
710 564 11,01
122
Валежи. Водните капчици или ледените кристалчета в облаците наедря-ват,
придобиват по-голяма тежест и започват да падат към земната повърхност под различна
форма:
1. Дъжд — валеж от различни по големина водни капчици. В зависи<-
мост от това може да бъде ръмящ или пороен.
2. Сняг — валеж от снежни кристалчета с различна големина.
3. Суграшица — валеж от кръгли снежни топчици с диаметър от 2 до 5 mm. Пада
при температура около 0°.
4. Градушка — валеж от парчета лед с различна форма и размер, ©бик-новено имат
централно суграшено зърно и ледена обвивка от редуващи се матови и прозрачни слоеве.
При определени условия водните пари могат да се кондензират по повърхността на
земята в следните форми:
1. Слана — образува се по предметите и растенията под формата на ледени
кристалчета. Това втава предимно през ясните пролетни и есенни нощи, когато
температурата е сравнително ниска.
2. Роса — образува се върху земната повърхност във вид на малки водни капки при
същите условия както сланата, но при температура над 0°.
3. Скреж — рохкав снегообразен налеп, който се образува при студено и мъгливо
време.
Вятър. Неравномерното затопляне на земната повърхност от слънцето води до
различно атмосферно налягане и движение на въздушни маси в хоризонтална посока. Като
главен носител на промените на времето вятърът трябва да се наблюдава постоянно от
планинарнте. От значение е посоката и силата на вятъра особено по високопланинските
била. При устройването на бивак също трябва да се има пред вид посоката на вятъра. За
планините са особено характерни силният топъл вятър, наречен фьон, и студеният вятър
бора. Те духат от върховете към долините и равнините. Достигат скорост до 160 km/h,
което изключва движението по високите планински части.
123
3. Сутрин росата се задържа дълго поради наситения с влага въздух.
4, Времето е топло и задушно.
Признаци за продължително лошо време:
1. Ниско атмосферно налягане с тенденция за още по-голямо понижение.
2. Денонощната амплитуда на температурата е много малка.
3. Слоесто-дъждовни облаци покриват цялото небе. И най-ниските части на
планината потъват в мъгла и валеж. Това говори за смяна на въздушните маси, т. е.
за преминаването на атмосферен фронт.
4. Непрестанен слаб валеж. Увеличаването му е свързано с краткотрайни
прекъсвания.
5. Ветровете не стихват и вечерта.
Признаци за подобряване на времето:
1. Постепенно повишаване на атмосферното налягане.
2. Понижаване на температурата привечер.
, 3. Увеличаване на осветеността на облачния слой (най-вече от запад) с
постепенна поява на ивица синьо небе привечер.
4. Усилване на ветровете с промяна на тяхната посока. Южните ветрове
отстъпват на североизточните.
9. ОРГАНИЗАЦИЯ, ПРОВЕЖДАНЕ И ТАКТИКА НА ТУРИСТИЧЕСКИ И
АЛПИЙСКИ ПРОЯВИ И СЪСТЕЗАНИЯ ПО ОРИЕНТИРАНЕ
125.,
7. Планински спасител. Набавя необходимите спаситедни съоръжения. В
случай на злополука през време на похода организира бързата евакуация на
пострадалия до най-близката хижа или населено място.
При прояви с научни задачи към ръководството се включват и научни
работници -— специалисти в съответната област. Така комплектуваното
ръководство осигурява предварителната подготовка на туристическата проява и
отговаря за успешното й провеждане.
Избор на маршрут. Зависи от целите и задачите на туристическата проява.
В някои случаи е зависим и от възможностите на участниците, като в това
отношение връзката може да бъде обратна — за предварително определен маршрут
да се подберат съответно подготвени участници. От значение е и времето, с което
се разполага за провеждането на проявата. Избраният маршрут трябва да бъде
добре проучен, особено ако се преминава за първи път от групата. Използуват се
литературни данни, консултации с по-опитни туристи или с туристически
организации. Изучават се теренните особености, туристическите обекти, сведенията
от стопански и географски характер. Най-добре е, ако водачът е имал възможност
предварително да премине маршрута, който се нанася на топографска карта или се
прави скица (кроки), в която се спазват изискванията по отношение на мащаба,
ориентировката и азимутните таблици.
Разработка на календарен план. Извършва се съобразно дължината на
маршрута и неговите особености, като се определят дневните преходи, местата на
пренощуване или бивакуване. В календарния план се предвиждат и резервни дни в
случай на влошаване на времето или други непредвидени причини. Целта е в крайна
сметка да се спази определният срок за връщане на групата.
Подбор и подготовка на участниците. Добре е всички да имат приблизително
еднакви физически качества и интереси. Пред по-сложни туристически походи е
добре участниците да проведат един или повече излети, за да се опознаят, да
изградят добър колектив и да затвърдят някои необходими туристически сръчности.
Материално осигуряване. Набавянето на необходимите екипировка и
съоръжения е важно изискване на предварителната подготовка. Всичко трябва да
бъде прегледано своевременно и поправено или подменено при нужда. Не трябва да
бъдат подценявани бивачните съоръжения. Достатъчният брой спални чували,
матраци и палатки ще осигури нормални условия за отдих по време на проявата.
Прецизната предварителна финансова сметка също не е за подценяване. Освен
средствата за пътуЕане, нсщуЕане и храна е необходимо да бъдат осигурени суми за
някои непредвидени разходи.
Подбор на хранителни продукти. Правилното решаване на този проблем в
много случаи е решаващо за крайния успех. Усиленото физическо натоварване и
повишеното нервно напрежение по време на походите са свързани с повишени
енергетични загуби. Необходимо е да се подберат хранителни продукти с
достатъчна калоричност, които да съдържат необходимите белтъчини, мазнини,
въглехидрати, витамини и минерални соли.
План за културно-масова и идейно-възпитателна работа. В него се пред-
виждат предварително подготвени беседи за бележити дати и събития, с които
туристическата проява е свързана. Събират се данни за историческите, географските
и стопанските обекти, през които ще се премине. Подготвя се програма за вечерите
край лагерните огньове. Изработват се и някои агитационни материали.
Медицински преглед. Той е задължителен за всички участници в тури-
стическата проява. Чрез него се определят здравословното! състояние ивъз-
можностите за понасяне на предстоящите физически натоварвания. При меди-
цинския преглед лекарят може да открие неподозирани заболявания, коита по^късно
при самата проява биха имали фатални последствия.
В предварителната подготовка е желателно да бъдат включени всички
участници. Придобитият опит ще повиши тяхната туристическа! квалификация.
Непосредствено преди тръгването на групата не трябва да се пропускат още някои
малки, но съществени въпроси — запознаване с последните метеорологични
прогнози, получаване на разрешение за проявата от съответната ръководна
инстанция.
126
Тръгването след почивка се извършва със сравнително по-бавно темпо, за да се даде
възможност на организма отново да се врабсти. Непосредствено преди новата
почивка темпото постепенно се намалява с оглед нормализиране на сърдечната и
дихателната дейност. Така при спирането туристите няма да бъдат задъхани и
изпотени. Прй влсшени атмосферни условия времето за отдих се съкращава на 5—7
min. Обедната почивка има продължителност 1—2 h. Използува се за приготвяне
на топла храна. Обикновено дневният преход продължава 7—8 h. За това време
всяка туристическа група може да преодолее около 25—30 km. В зависимост от
наклона и характера на релефа на терена те съответно се намаляват.
Походният ден се разпределя по следния начин: потегляне в 5—6 ч сутринта,
движение до 12 ч, обедна почивка до 14 и ново придвижване докъм 18 ч. Тогава трябва
да се достигне мястото, определено за бивак, или някоя хижа. Вечер се ляга в 22 ч.
Този режим позволява добре да се понася продължителното натоварване. Скоростта на
придвижване и продължителността на дневния преход в много случаи освен от релефа
зависят и от метеорологичните условия. През време на похода особено внимание
трябва да се обръща на редовното хранене. Тръгването сутрин без закуска е вредно.
Пиенето на вода по време на движение не е за препоръчване, защото води до обилно
изпотяване и обедняване на организма откъм соли.
Графикът на движение трябва да се направи така, че натоварването по-
степенно да се увеличава. При определяне на темпото на движение, на времето и
мястото за почивка е необходимо водачът да се съобразява с възможностите на
участниците. Всяко негово изискване трябва да се изпълнява точно, за да не се стига до
нежелателни последици. Добре организираното придвижване е основа за
положителното влияние на туризма върху всички системи на човешкия организъм.
127
настъпваща тъмнина и пр.) разстоянието между лодките и тяхната скорост трябва да
бъдат намалени до минимум.
Скоростта на движението се влияе от много фактори — сила и направление на
течението, вятър, дълбочина на водата, характер на вълните, пла-ваемост на лодката,
умение на туристите да гребат и управляват. Тези условия постоянно се менят, затова
преминаването на отделните отсечки от похода става за различно време. Средната
скорост при равнинна река със спокойно течение и малко препятствие е около 4—6
km/h. При нормални условия продължителността на дневния преход е 6—8 h, така че
дневно общо се преминават около 25—30 km. Често това разстояние може да бъде
увеличено до 50 km. Не трябва непременно да съществува стремеж за преминаване на
по-дълги разстояния.
' ' Почивките се осъществява по два начина — чрез приставане на брега, за 30 min или
като се преустанови движението в спокойни и достатъчни широки води. В този случай
може да се допусне нарушаване на колоната и лодките да се доближат една по друга.
За гребане се отделят от 6 до 8 h. Останалото време се запълва с хранене, поддържане
на лодките, почивка и сън. Отделя се възможно най-голямо внимание на културните,
географските, историческите, стопанските особености на преминавания район. Пример-
ният дневен режим може да изглежда така: в 6 ч ставане от сън, от 8 до 12 ч
движение по реката, до 15 ч обяд и почивка, до 19 ч отново движение, до 22 ч
построяване на бивака, вечеря и забавление. При подходящи условия могат да се
разглеждат някои туристически обекти по брега.
3. Последният етап от похода е свързан с разглобяването, почистването и
подсушаването на лодките и превозването им до мястото за постоянно съхранение. До
последния момент групата трябва да запази своята цялост и добра дисциплина.
128
се наложи, трябва да се внимава да не се изпуснат по склона. За обяд се отделя около
1 h в зависимост от атмосферните условия.
Спускането трябва да бъде внимателно. Падане, счупване на ска или получаване
на травма (изкълчване, фрактура) утежняват и поставят под съмнение успешното
завършване на похода. Водачът трябва да изисква строго спазване на всички правила
за- организирането на спусканията по маршрута. Разстоянието между участниците
се увеличава на 30—40 т. Скоростта трябва да съотвегетвува на владеенето на ски-
техниката. Най-слабите в това отношение се подреждат непосредствено след водача.
Желателно е да се използуват дълги диагонали, които да завършват с такъв участък, в
който спирането или промяната на посоката да се постига по-лесно. Водачът не
трябва да забравя, че неговата скорост ще е по-малка, тъй като ските му срещат по-
голямото съпротивление на неутъпкания сняг. Всички след него ще се движат с по-
голяма скорост по вече направените следи. При промяна на посоката е добре всички
да се изчакват и да не нарушават реда на движение. Последни винаги трябва да бъдат
участниците, които владеят най-добре ски-техниката. При спускане почивките са по-
редки и по-краткотрайни. Раницата трябва да е неподвижно закрепена на кръста на
туриста, за да не нарушава равновесието му.
Основно изискване по целия маршрут е да се избягват лавиноопасните места.
Понякога се налага сваляне на ските. Ако все пак се наложи преминаване на
лавиноопасна зона, необходимо е да се вземат всички предпазни мерки, като водачът
изчаква преминаването на цялата група.
Дневният режим при ски-походите трябва да се съобразява с малката п|
юдължителност на деня. По-голямата част от маршрута е необходимо да се
преминава до обедната почивка и преустановяването на движението да става около 16
ч.
9.4. ОРГАНИЗАЦИЯ И ПРОВЕЖДАНЕ НА ИЗКАЧВАНИЯ НА СТЕНИ
129
След няколкочасово катерене се прави почивка. Голямото нервно напрежение се
разтоварва с поемане на храна, разговор с партньора, оглеждане на панорамата и пр.
С наближаване на нощта трябва да се търсят удобни места за бивак. Катеренето се
преустановява 1—1,30 h преди настъпване на тъмнината.
Особено внимателни алпинистите трябва да бъдат към края на маршрута и при
слизането. Недопустимо е предварителното отпускане и подценяване на трудностите.
Множество злополуки са станали след преодоляването на трудни пасажи на
технически елементарни места и при леки сли-зания. Изкачванията завършват едва
след достигане на изходната база.
В нашите планини траверсите се провеждат само при зимни условия. Снежните козирки
и опасността от лавини при подсичане принуждават участниците да следят безопасния път
на ръбовете, като надеждно се осигуряват. Често траверсите започват с изкачване на
стена. За маршрути от по-висока категория (V—VI) са необходими няколко дни. Това
налага сериозна и задълбочена предварителна подготовка.
След избора на маршрута се съставя график на движение. Уточняват се превалите и
ръбовете, от които при евентуална буря или авария може да се напусне билото. При
многодневни траверси на подходящи места се организират предварително заредени с храна и
съоръжения пунктове, което намалява носения багаж. При такъв подход участниците се
запознават и с част от маршрута, със снежната покривка, проверяват екипировката и
облеклото, както и личните си възможности. От дългогодишна практика е установено, че най-
подходящи са групи от 4—8 алпинисти, разделени на две свръзки. Това предполага
изграждане на стегнат колектив и повишава изискванията към ръководителя.
Особено внимание се отделя при подбора на съоръжения и екипировка. На свръзка се
предвиждат 40-метрово въже, няколко клина, карабинери, чук. Всеки алпинист трябва да има
ледокоп, очила, котки, помощно въженце, превързочен пакет. Общо за групата се носят
санитарна чанта, компас, фенерчета, резервни очила, батерии, лопатки. Голяма част от нашите
траверси предлагат възможности за движение със ски. Подбират се сравнително къси и леки
ски с подходящи автомати за ходене при употреба на колани. Щеките трябва да са по-дълги. С
тях се подпомага ходенето в дълбок сняг, като раменният пояс поема част от тежестта при
изкачване. Носят се и резервни върхове за ски, отвертки, винтчета, пирони и др. Важен е
подборът на бивачни съоръжения. Възможна е направата на снежни устройства, за което се
използуват лопатките.
Енергетичните загуби при траверсите са чувствителни. Избират се висококалорични,
малки по обем и нечувствителни към замръзване храни. Хляб се носи за първите 1—2 дни,
след което се замества със сухари, бисквити. Добре е да се употребяват и някои витамини
(особено С), глюкоза, сушени плодове, лимони. Към допълнителните принадлежности се
предвиждат примуси, гориво за тях, съдове, термос, кибрити, свещи.
В началото на траверса темпото е малко по-бавно, дължината на преходите е намалена.
С това се цели вработване на организма. Впоследствие работоспособността се увеличава и в
зависимост от физическите възможности на групата може да се достигне 9—10-часово
натоварване. Почивките се правят в зависимост от атмосферните условия и трудността на
релефа. Удобен момент за почивка на втората свръзка е изчакването на водещата
130
при труден пасаж. Когато се налага трудно пробиване на пъртина, водачеството се сменя
на подходящи места. Това става по два начина — обръщане на свръзката (първият
отива последен) и смяна на свръзките.
Обикновено прилаганата осигуровка е едновременна. Участниците се движат на 8—
10 m един от друг, като държат в ръка намотки от свободното въже. При евентуално
падане на партьора намотките дават няколко секунди на останалите, за да заемат
подходящо място, да минат от другата страна на ръба, да задържат падналия. Използуват
се всички възможности на релефа — издатъци, стенни образувания, през които при
движение въжето се прекарва така, че минава ту от едната, ту от другата страна на ръба..
Голяма опасност са снежните козирки, особено при намалена видимост. Водещият
алпинист оглежда терена. Ако не е сигурен за правилния път през козирките, сондира с
ледокопа. Вследствие силните ветрове по ръбовете няма дълбоки снежни пластове и лесно
се достига твърда основа. Указания могат да се получат и от следващата свръзка, която има
възможност по-добре да наблюдава водещия.
Когато участниците използуват ски, носенето им върху раницата при трудните
технически пасажи нарушава равновесието, намалява сигурността при самозадържане.
Много внимателно се проверяват възможностите за спускане и движение със ски.
Абсолютно задължително се следва дирята на водача, който трябва да се съобразява с
индивидуалната ски-техника на участниците. При спускане се пристяга раницата добре
към тялото.
Организацията на бивака, изборът на подходящо безопасно място е от голямо
значение. Задачите се разпределят между всички. Едни строят бивака, други приготвят
топли течности, храна. Когато непосредствено след бивака следва труден участък от пътя,
може няколко алпинисти да обработят пасажа за другия ден и да се върнат на бивака.
Екипировката и съоръ-женията' се прибират, за да се избегне евентуалното затрупване със
сняг през нощта. На следващия ден събирането на бивака се организира бързо. Отново се
разпределят задачите. Първата свръзка може да тръгне, за да проправи пътя, а втората
остава на сгъне и прибере бивачните съоръжения. На преден план изпъква личният пример
на водача и на по-опитните алпинисти.
17а
необходимо голямо пространство, за финала мястото трябва да е широко и по възможност
равно, за да се осигури безопасното финиширане на спускащите се с голяма скорост
състезатели. Желателно е финалите на алпийските етапи да завършват в близост до старта на
слаломните трасета. Така ще се спести време и ще се даде възможност на състезателите да
почиват по-дълго. Основно изискване към избора на място за финала на слаломните трасета е
състезателите да могат да финишират почти едновременно, без това да представлява реална
опасност за тяхното спиране.
17а
непосредствена близост трябва да има водоизточници и масивни постройки за използуване
при лоши атмосферни условия.
Натрупаният богат практически опит през последните години на базата на
разработената от шведските деятели на ориентирането братя Йегерстрьом теория за
очертаване на маршрути се прилага към нашите условия, а с това значително се
повишават техническите изисквания към маршрутите и съдиите.
17а
9.9.2.1. Правилно пласиране на контролните точки
състезанието. Много често в маршрута се поставя само една трудна отсечка или контролна
точка. От правилното им преминаване се решава изходът на състезанието. По такъв начин
се дава възможност на някои по-посредствени състезатели случайно да решат най-вярно
проблема за преминаването на отсечката или намирането на контролната точка и да
спечелят състезанието. Затова съдията трябва да поставя в маршрута няколко такива от-
сечки или точки. Ако посредственият състезател случайно реши един от проблемите,
останалите ще изискват необходимите познания и опит. Добрият състезател, даже да е
допуснал някоя грешка, при следващите трудни отсечки и точки ще съумее правилно да
реши въпроса за най-точното преминаване.
Особено внимание трябва да прояви съдията към неотбелязанит? в картата пътища и
просеки. Случайно попаднали на пътя, по-слабите състезатели могат да стигнат до
контролните точки без ориентиране. Контролните точки трябва да се поставят в такива
райони, към които не водят ненанесени в картата пътища. На фиг. 163 е показана ситуация,
при която съвсем случайно може да се открие неотбелязан и ят върху картата път, който
свързва двете контролни точки. При неподходящо пласирани контролни точки състе-
зателите губят много време за търсене, като се облагодетелствуват тези, които пристигат
най-късно в района на точката. Остритг ъгли са друг вид «незаконна» случайност, която
дава преимущество на тези състезатели, които стартират по-късно.
Когато съдията използува една контролна точка за два маршрута, трябва да бъде още
по-внимателен при нейното пласиране, за да не се получат остри ъгли. Случайност
представлява и възможността състезателите да се движат по следит^ш. тези, които са
преминали преди тях. Това може да стане при контролни точки, разположени в неокосени
ливади, тресавища, прясно разорани ниви.
Обстойното оглеждане на местността и проверяване на всички възмож ности за придвижване
от една точка до друга свеждат до минимум елемен тите на случайност. А това във всички случаи
помага за нормалното провеждане на състезанието.
658
210
�2
�7
32
Фиг. 165. Заобикаляне на гъсти
Фиг. 166. Избор участъци
на вариант в зависимост от индивидуалните
възможности
5. Характер на местността. При силно пресечен терен, за да се избегне стръмното
изкачване и спускане, се избира по-продължителен път. При такива случаи трябва да
се прецени дали при обиколния вариант няма да се загуби повече време и енергия.
При направените опити се оказва, че 10 m денйвелация се минават за 1 min.
6. Възможност за движгние по азимут. Зависи от характера на местността и релефа.
Движението по азимут е рационално при проходима гора, равнинен терен и бедна на
ситуация карта.
Основни субективни фактори са индивидуалните възможности на състезателя:
а) техническа подготовка;
б) тактически познания и умения;
в) физическа подготовка;
г) способност за запаметяване на картата и местността.
Нужно е реално да се преценят физическите сили и технико-тактиче-ските
възможности. Добре физически подготвените състезатели ще изберат най-добрите за
бягане варианти с груби привличащи опорни ориентири. Технически по-добре
подготвеният, но по-слаб физически състезател ще предпочете най-късия път, макар
и по-сложен за ориентиране (фиг. 166). Общата схема за действие на състезателя по
ориентиране при движение от една контролна точка до друга може да се представи в
следната последователност:
1. Разглежда точно къде е поставена контролната точка и заобикалящите я
ориентири.
2. Избира варианта на преминаване, като разглежда междинните опорни
ориентири, които ще използува.
3. Засича с бусолата посоката към най-близкия междинен ориентир по посока на
движението, даже тогава, когато не се движи по азимут.
4. Измерва разстоянието до контролната точка и междинните ориентири и го
запомня.
13 Туризъм, алпинизъм и.
391
141
5. Непрекъснато контролира разстоянието и срещаните по пътя на дви-
жение предварително избрани ориентири.
6. Контролира посоката.
Тактическата зрелост, майсторството и творчеството най-добре се проявяват при
избора на вариант за преминаване от точка до точка. В зависи-
----)R'
О о
°е 6
Фиг. 168. Характерни ориентири след контролната точка Фиг. 169. Атакуване на контролната
точка от най-сигурния ориентир Фиг. 170. Търсене на контролната точка: а) неорганизирано;
б) организирано
10.1. ОБЩИ
МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ
ОСНОВИ НА НАЧАЛНОТО
ОБУЧЕНИЕ
147
на кибернетиката в педагогиката намери израз в програмираното обучение.
То цели да се разработи стройна обучаваща система, която да доведе до
оптимизация на учебните програми чрез изработване на съответни алго-
ритмични предписания. При разрешаването на определени дидактически задачи
действието трябва да се разчлени на по-елементарни елементи. Всеки от тях трябве
да бъде съобразен и свързан с редица конкретни обстоятелства — състоянието на
обучавания, степента на усвоените знания, проявените интереси и пр. Те образуват
верига с последователни преходи от едно състояние към друго по пътя на
съответните въздействия.
След програмиране на съдържанието на обучението следва програмиране на
усвояването му заедно със съответните организационни форми. На езика на
кибернетиката това означава предаване на съдържанието на предварителната
програма до изпълнителните органи. Алгоритмизацията на обучението е тясно
свързана с неговото управление. Тя продължава и през време на процеса на
усвояване на знанията на основа на тяхното непрекъснато контролиране.
Съвършено ясно е, че до оптимизация на учебния процес е невъзможно да се дойде
без системна обратна връзка между обучаваните и обучаващия. Необходимо е
той непрекъснато да получава информация за изпълнението на поставените задачи,
която да му позволи ефективно да управлява учебния процес. Обратната връзка е и
условие за саморегулиране на цялата система на обучение. При обучението по
туризъм, алпинизъм и спортно ориентиране е особено важно да се разкриват допу-
сканите от начинаещите характерни грешки. Целесъобразните коригиращи
упражнения водят до тяхното постепенно отстраняване.
Независимо от всичко останало главната насоченост на учебния процес винаги
трябва да бъде свързана с възпитанието на туристите, алпинистите и
състезателите по ориентиране в дух на патриотизъм и най-възви-шени човешки
добродетели, достойни за нашата епоха.
148
При подходящи условия начеващите се запознават и с верижния строй. Добре е
веднага да им се изясни неговото приложение, като се насочи групата към някой предмет,
дърво, показалец и пр., за да се изтъкне, че по този начин туристите по-лесно биха могли
да го намерят при мъгла или тъмнина.
Различните строеве трябва да се упражняват непринудено през време на похода, като
преподавателят умело подбира най-подходящите теренни форми.
Техника на ходене при различен релеф. Начеващите трябва да бъдат убедени, че при
правилен в техническо отношение ход могат да спестят много сили. Трябва да им се
изтъкнат примери, как при някои дълги преходи физически здрави туристи, но
неизработили още навика към най-икономична походка, се уморяват много повече от по-
слаби туристи, които обаче вървят правилно поради по-дългия си опит. При изкачванията
най-честата грешка е стъпването на пръсти. Трябва да се подчертае, че това води до бърза
умора. При придвижването по хоризонтални повърхности начеващият трябва да разбере
целесъобразността на използуването на ресорната функция на долните крайници.
Нагледно трябва да му бъде показано колко е уместно общият център на тежестта да се
държи в една линия, без това да се влияе от малките теренни неравности. Пестенето на
сила при слизане също обикновено се подценява от начеващите. И тук личният опит най-
добре ще ги убеди, че след някое продължително слизане при незпаз-ване на
елементарните указания на преподавателя може да се дойде до извънредно силна умора,
която на следващия ден да се изрази в мускулна треска.
Правилно регулиране на дишането. При обучението на начеващите в това
отношение преподавателят среща извънредно големи трудности. Това се дължи най-вече
на обстоятелството, че той не е в състояние да разбере дали неговите указания се
изпълняват или не. При изкачванията той може да наложи на начеващите да не говорят, да
не се хранят, но това още не значи, че те мислят върху регулирането на дишането си.
Известно е, че за да се автоматизира правилното дишане, необходимо е вниманието да
бъде насочено само към него в продължителен срок от време. В случая съзнателното
отношение на начеващите към учебния процес е от голямо значение. Те сами трябва да
бъдат убедени, че правилното дишане е решително за запазване на силите при
изкачванията и че автоматизацията в това отношение се постига твърде трудно и при
много волеви усилия. Обаче начеващите още не могат* да се отучат да не викат, да не пеят
и дори да не говорят при стръмни изкачвания. Това ограничаване в началото тежи,
особено като се имат пред вид емоционалните чувства на тези, които са попаднали за
първи път във високата планина. При системни усилия и провеждането на няколко
поредни похода резултатът и в това отношение ще бъде налице.
Придвижване по тревисти склонове. Упражненията се извършват на наклони до
25°. В редица на разстояние около 2 m един от друг начеващите се изкачват право нагоре и
слизат. Обръща се внимание на правилното стъпване. На същите склонове се упражнява и
зигзагообразното изкачване. Опитва се и траверсирането. Впоследствие тези упражнения се
извършват съчетано с правилната употреба на ледокопа, което е първият допир на
начеващия с него. Сега могат да се затвърдят известни навици, които извънредно много ще
улеснят обучението в елементите на техниката при придвижване по снежни повърхности.
Придвижване по сипеи. Упражнява се отначало на сипеи, издигащи се постепенно
до 25° наклон. Извършват се следните упражнения:
1; Изкачване право нагоре в колона, като при разклащане на камък от някой начеващ
този, който върви в непосредствена близост зад него, трябва да се стреми да го задържи.
2 . Слизане право надолу на големи разстояния един от друг. Тук се
подчертават предпазните мерки.
3. Зигзагообразно изкачване и слизане в колона.
При тези занимания преподавателят обръща внимание върху плавния умерен ход.
Резките движения не се допускат. Начеващите трябва да привикнат да смятат за опасни
големите камъни, лежащи неустойчиво на сипея, и всякога да се предпазват от каменопади.
Придвижване по каменни реки. Извършва се първоначално на равни повърхности. Тук
начеващите в колона на разстояние около 4 m един от друг се движат в кръг и се запознават
с всички особености. Някои в първия момент са много несръчни, не могат да преценят
правилно разстоянията от камък до камък и това затруднява движението им. Начеващите не
трябва да бързат, защото може да се получит лоши наранявания. По-късно същите
упражнения се правят с ледокоп в ръка. Постепенно се усилва и темпото. По този начин
начеващите свикват бързо да преценяват къде да стъпят, дали съответното място е
достатъчно сигурна опора и т. н. Следват изкачвания по склонове с каменни реки и
страничното им прекосяване. Обръща се внимание на правилния подбор на пътя.
Туристът може да бъде насочен към високопланинската ски-техника едва след като е
бил обучаван в основната ски-техника наравно с всички начеващи скиори. Придобил
известни познания, опит и най-вече стабилност, той трябва да започне прилагане на
скиорските елементи по високопланинските терени. Това е трудна задача, която може да
бъде разрешена успешно само след системни и упорити усилия.
Особено внимание трябва да се обърне на карането с тежка раница. Това първоначално
става на утъпканите учебни ски-терени. Тук начеващите извършват всички елементи в реда
на заучаване при обучението по ски. Сега обаче те се изпълняват с раница на гърба, тежестта
на която постоянно се увеличава и достига 15—20 kg.
Най-полезни за усъвършенствуването на високопланинската ски-техника са
еднодневните ски-походи в околностите на базата. Тук начеващите се запознават
непосредствено с особеностите на планинските терени. При изкачванията се обръща
внимание на подбора на правилния най-икономичен път. Тук с учебна цел може да се
приложи диагоналното изкачване с честа промяна на посоката, за да се привикне с
149
обръщането. Движението става в колона по един, като водачите често се сменят, за да може
всички да се усъвършенствуват в това отношение. Преподавателят се движи всякога втори и
насочва водещия, анализира някои допуснати грешки, но всякога му дава възможност да
прояви самоинициатива и познания при подбора на пътя. При спусканията преподавателят
следи начеващите, застанал по средата на пътя, след като предварително им е дал
съответните указания и ги е насочил на кое да обърнат вниммание най-много. Непосред-
ствено след спускането той поправя допусйатите грешки, пояснява причините на някои
падания и пр. По този начин се привиква с правилното преодоляване на някои неравности, с
правилното телодържане и пр. Особено внимание се отделя на свличането като средство за
намаляване на скоростта. Упражненията се извършват на втвърдени широки склонове,
имащи около 20° наклон.
Следващата фаза на обучението са неколкодневншпе ски-походи. При тях тежестта на
раницата и умората дават отражение върху изпълнението на отделните скиорски елементи
по планинските склонове. Преподавателят в никакъв случай не трябва да допуска прекалено
бързи и смели спускания. Всякога трябва да се подчертава, че в планината туристът скиор е
длъжен да се стреми да не пада, а това вече го задължава да се съобразява с възможностите
си.
Процесът на обучението във високопланинската ски-техника трябва да се свързва
близко с предпазването от зимните опасности в планината, най-вече — от лавините.
150
раменния пояс и ръцете, ако предстоят занимания по катерачна техника. В подготвителната
част на урока преподавателят може да изиска от начеващите да повторят някои елементи от
предишния урок.
2. Основна част. В нея се заучават нови елементи от техниката или се затвърдяват
преподадени в предишните занимания, което се определя от основната методична единица на
урока.
3. Заключителна част. При нея натоварването постепенно намалява. Изпълняват се
разхлабващи упражнения, леки елементи от техниката —■ например някои възли, и
отделението се прибира в базата след кратък разбор на заниманието.
151
Времетраенето на урока е по-продължйтелно, отколкото при другите спортни
дисциплини — около 3 h. Отделните части обикновено се разпределят, както следва:
подготвителна — от 20 до 30 min., основна — от 100 до 140 min, заключителна — от 15
до 25 min.
За да може преподавателят добре да проведе предстоящия урок, трябва
предварително всичко да обмисли до най-големи подробности. Ако не познава добре
учебните обекти, необходимо е да извърши това при тях, като се съобразява с
разположението, наличния инвентар, всеки от начеващите,, с които работи, цялото
отделение като колектив и т. н. При това преподавателят трябва да вложи всичките си
знания, опит и желание за постигане на възможните най-големи резултати. Точното
написване на план-конспект на урока по подобие на някои други дисциплини не винаги
е полезно. Доброто обмисляне и организиране на предстоящия урок подпомага уплътня-
ването му, което е важно условие за неговата пълноценност.
Няма нищо по-вредно за протичането на заниманията от мудността,. породена от
различните причини — липса на съоръжения, недостатъчни: маршрути при обучение и
катерене по скали, отпускане на начеващите и пр. Някои от тези причини са от
обективен характер и въпреки това добрият преподавател може да ги избегне. Така
например, когато не се разполага с достатъчно въжета или учебни турове, за да катери
цялото отделение едновременно, може тези, които остават извън свръзките, да
упражняват в подножието на скалата забиване на клинове или да преминат трудни or
техническо гледище места, но безопасни и само на половин метър от земята,, и пр.
Всичко това зависи от находчивостта на преподавателя.
Даването на големи почивки по време на заниманията също е излишно.
Отпочиването трябва да става естествено — например след завършване на изкачването
на малък учебен тур, докато се върне отново в подножието на обектите, свръзката
снижава натоварването. Трудно може едновременно да се организира почивката на
цялото отделение особено при обучението па катерене на скали.
Характерно е при заниманията на скала при топло време начеващите да се
отпускат и често да отличат вниманието си със странични неща,, което е вредно и
много опасно. За да се предотврати това, преподавателят трябва да се стреми да
разнообразява урока и да поддържа у занимаващите се непрекъснат интерес. В първите
дни на обучението лошите атмосферни условия също пречат на добрата работа. Така
например, на мокри скали не могат добре да се заучат принципите при катеренето. При
обучението в придвижване по снежна повърхност атмосферните условия влияят на
учебната работа, с което преподавателят трябва да се съобразява. Така например при
размекнат фирн не е целесъобразно да се заучава движението-с котки. При влошили се
атмосферни условия не трябва веднага да се прекратява заниманието. Необходимо е
постепенно начеващият да се запознае с внезапните промени на времето, да привикне към
ниската температура,, мъглите, бурите и да се научи да ги преодолява.
Преподавателят трябва умело да използува всички възможности за изграждането на
волеви качества у занимаващите се, за приучването им да познават и обичат
природата. Особено отговорна е неговата дейност, свързана с борбата със страха, който
е непрекъснат спътник на обучението.
10.3.2. Обучение в алпийски възли и обвръзки
152'
пр. Ето защо забиването и изваждането на клинове трябва да се разглеж-, да като
самостоятелна методична единица с необходимата тежест още в, началната фаза на
обучението.
Първите упражнения са свързани със забиване и изваждане на стоманени клинове в
скални цепки с лява и дясна ръка, при което начеващите стоят в подножието на избрания
обект. Подбира се подходящ скален релеф от гранит или млад неизветрял варовик с
множество различни по големина и разположение цепки. По-късно това упражнение се
усложнява, като се изисква извършването му на малки площадки с ограничени възможности
за стабилно стъпване. Те трябва да са разположени на неголяма височина от основата на
скалата, за да бъде учебната дейност съвършено безопасна и да не изисква специално
осигуряване. Обучението по забиване и изваждане на клинове за лед при наши условия може
да стане през пролетта и ранните студени утрини във втвърдените фирнови улеи на
високите планини. Рядко може да се използува натечен лед при някои замръзнали
водопади или стръмни планински реки. При възможност за посещение на планини с
ледници обучението се провежда на истински ледени повърхности.
Отначало начеващите нямат точна преценка при подбора на най-подходящите клинове
съобразно цепката на скалата. Ударите с чука или айс-бала са неточни. Не се използува
раменната става за по-голяма плътност на удара. Допуска се предаване на удара на цялото
тяло, което лесно излиза от равновесие. Преценката за усвояването на правилното забиване
на клинове не може да няма известен субективен характер. Тук трудно могат да се
посочат по-обективни критерии, сведени до измерими величини. И все пак контролни
упражнения са необходими. Може да бъде използу-вано например следното: в подножието
на богат с цепки скален участък всеки начеващ забива по 10 клина, като употребеното за
това време се хро-нометрира. За качеството на всеки забит клин да се дават от 1 до 3 точки.
Критерият на усвояване на упражнението се определя от формулата К = ТС, при която Т е
употребеното време в закръглени минути, а С е сборът от точки за качеството на забитите
клинове. По получените стойности на критерия К упражнението може да се постави на
съревнователни начала между обучаващите се или да се съпостави с резултатите на опитен
алпинист.
153
Разграничаването на основните принципи на две категории — първата, свързана с
техниката на катеренето, а втората — с действия от таК' тическо естество —
значително
може да подпомогне учебния процес. В началната фаза на обучението първата
категория е от най-съществено зна-
154'
чение, тъй като е свързана с формирането на двигателни навици. Тези принципи се
свеждат до:
а) необходимост от използуване на три опорни точки;
б) основна работа на краката при изнасяне на тялото нагоре;
в) балансираща роля на ръцете и необходимост от използуване на по-
високо лежащи места от раменния пояс за захващане;
г) използуване на възможно повече опорни точки;
д) нагаждане на тялото спрямо скалния релеф.
Основните принципи от техническо естество се упражняват на малки (до 3 m
високи) скали с добре очертани и здрави релефни форми. Катеренето се извършва без
осигуряване при непосредствено наблюдение и поправки от страна на преподавателя.
Тук начеващите имат първия допир със скалата, привикват да нагаждат своето тяло към
нея, да запазват равновесие, да използуват правилно различните неравности за опорни
точки. Теренът под тези учебни скалички трябва да бъде равен, за да могат при неудача
начеващите да скочат на земята, подкрепени от стоящия зад тях преподавател или член
на учебната група.
Следващите занимания се водят на високи около 15—20 m скали също с
разнообразен релеф. Начеващите се движат в свръзки по двама и се осигуряват през рамо
така, че осигуряващият да е застанал в подножието на скалите, а въжето да е прекарано
през предварително закрепен от преподавателя карабинер (закачен на клин или въжена
примка) в горния край на учебните скали. Катерещият стига до карабинера и след това
слиза по същия път чрез катерене, което е доста трудно. После двамата си разменят
местата. Преподавателят застава отдолу и поправя грешките. Те се свеждат до нарушения
на основните принципи при катеренето — използуване на малко захващания и стъпвания
при катеренето, неизползуване на краката за основен двигател при изнасяне на тялото
нагоре, ненагаждане на тялото към особеностите на скалния релеф. В този етап по-
голяма взискателност се проявява към изкачванията. При слизанията чрез катерене се
отбелязват само най-грубите нарушения на принципите.
Въз основа на допусканите грешки начеващите могат да се прегрупират, като
изпълняващите всичко сравнително правилно се насочват към по-трудни скални обекти,
а останалите в зависимост от характера на грешките по групи изпълняват коригиращи
упражнения отново на триметрова скаличка. Показатели за съвършенство на техниката при
катеренето са използуването на повече опорни точки и стремежът за изравняване на захва-
щанията и стъпванията. Ето защо при контролните проверки за напредъка на всеки начеващ
преподавателят следва да организира броене на всички реално използувани опори на
определен скален маршрут. Наличието на повече захващания и стъпвания, които не се
използуват за придвижване, а имат само търсещ характер, наречени «паразитни», говори за
известно несъвършенство в техниката.
Катеренето на начеващите с горно осигуряване още в началото трябва да бъде
редувано със самостоятелно водене, при което предварително на удобни места се забиват
клинове и се закачват карабинери. За начеващите остава само при изкачване да прекарат
през тях въжето, за което следва да им бъдат дадени необходимите предварителни указания.
При такъв подход към обучение в основните правила при катеренето начеващите привик-
ват с внимателен подбор на опорните точки и точно балансиране на тежестта. Обучаващите
се изцяло започват да разчитат на собствените си движения, което се превръща в
постоянен стил на катерене и съпътствува цялата им по-нататъшна дейност. При
насочване към самостоятелно водене на свръзките начеващите следва да се запознаят
и с тези основни принципи при катеренето, които имат известен тактически
характер — предварително оглеждане на скалния релеф, придвижване по
вертикалния път и равномерно темпо.
Необходимо е да се знае, че алпинистите с по-нисък ръст и по-малко тегло
имат известни преимущества при прилагане на техниката на катерене по скали и
по-добри заложби за нейното усъвършенствуване. Най-характерната слабост на
високите алпинисти е използуването на повече излишни опори, което е свързано
с губене на време, разход на енергия и значително понижаване на общите
възможности. Това налага още при началното обучение по-високите да бъдат
постоянно насочвани към по-точна преценка при избора на най-подходящата
опорна точка при преодоляване на скалния релеф. При целесъобразни методи и
постоянство начеващите с висок ръст ще могат да преодолеят тази слабост и
впоследствие ще израснат като отлични алпинисти. Алпинистите с по-голямо
тегло също допускат някои отклонения от най-ефективната техника. Те се
предвижват по скалния релеф по-бавно от реалните си възможности. Този факт
налага при началното им обучение да се изисква по-бързо придвижване по скалите
при горно осигуряване. Впоследствие това ново за тях неестествено темпо ще се
превърне в обичайно при катерене.
Първите занимания на начеващите по скална техника са особено важен
момент в цялостния учебен процес. За първи път те се сблъскват с много
непознати явления, за първи път конкретно разбират необходимостта от волеви
усилия в алпинизма, въпреки че дотогава вниманието им многократно е било
насочвано в тази посока. Характерно е колебанието, което се проявява понякога
при необходимостта от пренасяне на тежестта на нова опорна точка на по-трудни
места и пр.
155
придвижване по скали и останалите елементи на техниката от този раздел на
алпийската практика вървят успоредно.
За осигуряване през скални издатини се избира лек, много насечен скален
релеф. Демонстрират се от преподавателя всички начини на осигуряване в
зависимост от широчината на скалната издатина и ъгъла на обхващането й от
въжето. Характерните грешки се свеждат до не из пробва нето на здравината на
издатината и необработването й, поставянето на ръцете много близо до скалата и
допускането на моменти на държане на въжето само с една ръка.
При изучаването на техниката на придвижванията по различен релеф
начеващите усъвършенствуват правилното закачване на карабинерите на клинове
или въжени примки, обхващащи скални издатини. Начеващите обикновено
грешат при поставянето на основното въже в карабинера. Особено трудно за тях
е съчетаването на осигуряване през карабинер и през
рамо. Необходимо е да се обърне внимание, че натоварването трябва да се приеме първо от
карабинера, след това — вече значително намалено — от тялото на осигуряващия.
Характерни грешки се допускат по отношение на насочването на осигуряването през рамо
към карабинера (там, откъдето в същност ще се получи ударът) и прекалено близкото
държане на едната ръка до карабинера.
В процеса на по-нататъшното усъвършенствуване начеващите зауча-ват осигуряването
с ключ през няколко карабинера, а по-късно — и през спирателна пластина. Добре е да се
обучават с ръкавици, като непрекъснато се обръща внимание на необходимостта от
достатъчно протриване на въжето.
Подобряване на техниката на .осигуряване се получава в по-нататъшната алпийска
дейност. Тук вече начеващите проникват в целостността на системата за осигуряване.
Основно място в системата на обучение заема правилното използуване на междинните
карабинери. Начеващите трябва добре да разберат голямото значение на правилното
отношение между височината на падането и дължината на въжето между двамата
партньори. Те се насочват от преподавателя (добре е той да участвува лично в изкачването)
към забиване на повече клинове в долния край на катерения скален пасаж и към избиране на
места за осигуряване след трудни пасажи, а не преди тях. Обучението вече преминава в
сферата на тактическата подготовка.
156
Рапелите са от тези елементи на алпийската техника, които се изучават при голяма
емоционалност от страна на начеващите. Това изисква от учебния процес още по-голяма
дисциплина и спазване на всички дидакти-чески принципи. Последователността в избора на
местата за обучение се изразява в следния ред: наклонени и все по-стръмни тревни пасажи,
наведени плочи, отвесни скали с удобна площадка за потегляне, отвесни скали с рязък ръб на
мястото за слизане, надвесени скали. Постепенно се увеличава и височината на рапела.
Системата за осигуряване също трябва последователно да бъде усложнявана в следния ред:
спускане с горно осигуряване, със самозатягащ се възел и горно осигуряване, само със
самозатягащ се възел. При подготовката за спускане начеващите погрешно поставят въжето
около тялото си. Следва да се насочат към неколкократно повторение само на това движение.
Неусвоилите самозатягащия се или рифовия възел (за прикрепване на помощното въженце)
упражняват само него.
При неправилно положение на краката (прекалено събрани, свити колена, допиране на
скалата само с.върха на обувките) начеващите упражняват рапели.на тревисти склонове,
където по посоката им предварително се опъват две успоредни въжета на разстояние около
50 cm. Обучаващите се трябва да стъпват само от двете им страни. Преподавателят обяснява
предимствата на спускане с разтворени крака за запазване на равновесие и възможностите за
отблъскване от теренните неравности. На тези, които системно се спускат със свити колена,
като коригиращо упражнение може да се даде изпълняването няколко пъти на упражнението
с пресилено опънати крака. При допускане на грешки при използуване на регулиращата ръка при
рапела упражнението се изпълнява също на тревисти склонове, ката предната ръка не се
държи на основното въже. Така начеващият осъзнава спирачното действие на правилно
регулиращата движението ръка. С начеващите, показали лошо телодържане при рапела, което е
особено характерно при първите стъпки по отвесната скала, упражнението се повтаря на
ниски скали (до 3 m) с удобна площадка за потегляне. Близо до земята движението се спира и
преподавателят моделира правилната стойка. При по-тежки случаи е необходимо да се
направи седалка с помощно въженце, на която начеващият да се спусне спокойно и още по-
добре да разбере необходимостта от правилно телодържане. При приземяването
преподавателят трябва да предпазва обучаващите се от сблъскване със скалата, падане и
други несполуки.
След подобни коригиращи упражнения начеващите се насочват към по-отвесни и
високи скали, на които отново се наблюдава усвояването на посочените четири учебни фази.
Постепенно рапелът се оценява като цялостно действие. Търсят се по-трудни начални места за
спускане при спазване на необходимата последователност. Закрепването на въжетата за
спускане през клин, въжена примка и пр. отначало се извършва от преподавателя. Впо-
следствие начеващите сами се заемат с тази задача под неговия строг контрол. Обръща се
внимание на обстоятелството въжетата лесно да се изтеглят отдолу.
157
В началната фаза на обучение в движение по сняг и лед и съответните начини на
самоосигуряване самозадържането с помощта на ледокопа се упражнява на все по-стръмни
склонове от втвърдени снегове, завършващи с равна повърхност. Обучението се разграничава
на следните фази:
1. Заемане на правилно положение за самозадържане на място (без котки, със забиване
на върховете на обувките в снега).
2. Даване на възможност на тялото при горното положение да се свлече по склона и
веднага след това — опити да се спре неговата инерция с помощта на краката и най-вече чрез
енергични действия с ледокопа.
3. Заемане на положение за самозадържане от всички начини на движение и употреба
на ледокопа (тези упражнения съпътствуват по-нататъшното обучение, когато се упражняват
видовете изкачвания, слизания и траверси-рания).
4. Заемане на положение за самозадържане след свличане по склона по гръб, с главата
надолу и след придобиване на известна инерция на тялото.
При обучението се допускат следните характерни грешки: ръцете държат ледокопа с
прекалено свити лакътни стави, при което съществува реална опасност от нараняване;
изпуска се ледокопът; начеващият въобще не може да се ориентира за положението на тялото
си при свличането и не е в състояние да легне по корем; не се оказва натиск върху ледокопа,
който да осигури достатъчно триене, поглъщащо енергията на падането; не се използува
задържащият натиск на върховете на обувките върху склона; изгубва се самообладание и не
се предприемат никакви действия след свличането. Преподавателят трябва да прилага най-
целесъобразно коригиращи упражнения, като изхожда от причините за допусканите грешки,
индивидуалните особености на своя ученик, теренните условия, при които протичат
заниманията, и пр. Подходящи са следните упражнения: моделиране на всяко движение на
място; лягане на полегат склон на снежната повърхност в положение на самозадържане след
изкачване, слизане и траверсиране при държане ледокопа в положения «бастун» и
«готовност», с две ръце за главата и «котва»; при свличане по корем и самозадържане
повдигане на ледокопа от снега, увеличаване на скоростта на свличане, рязко забиване на
клюна или лопатката на ледокопа в склона и оказване на силен натиск до задържане на по-
нататъшното свличане.
Впоследствие този учебен цикъл се повтаря с котки на краката. Различно упражнение е
само свличането със свити колена, като тук характерна грешка е нарушаването на това изискване,
което, както е известно, има много лоши последствия.. Това налага положението на
самозадържане със свити колена и повдигнати обувки и котки да се моделира по-често.
Обучението в самозадържане се провежда в края на всяко учебно занятие, за да могат на-
чеващите след неизбежното измокряне по-бързо да се приберат в базата си.
Към едновременното осигуряване се подхожда със следните подготви-телни упражнения:
1. Придвижване на свръзката по равни и постепенно издигащи се терени
в различни посоки с държане на ледокопа в различни положения и носене
на намотки от въжето.
2. Отпускане и набиране на намотките през време на движение.
3. Заемане положение на самозадържане след подхлъзване.
4. Освобождаване на намотките и бързо заемане на положение за осигуряване през
рамо и ледокоп ' в зависимост от условията (това упражнение се извършва след заучаването
на тези начини на осигуряване).
5. При движение по гребен без козирки преминаване на водача от едната страна към
другата с оглед при подхлъзване връзката да се уравновеси в «кантар».
При едновременното осигуряване са характерни следните грешки: заплитане на
намотките при тяхното отпускане и ново събиране; неумение навреме да се отпуска или
набира въжето, водещо към движещия се отпред алпинист от свръзката; несъобразяване на
темпото от страна на водача според възможностите на останалите членове на свръзката и
теренните неравности.
Целесъобразни са следните коригиращи упражнения:
1. В свръзка по двама, отдалечени на около 10 m един от друг, начеващите на място
набират и отпускат основното въже помежду си чрез увеличаване или намаляване на
намотките, които държат. Стремежът е въжето да бъде сравнително опънато, без да се опира
на снега.
2. Придвижване в свръзки, без начеващите да държат намотките — на опънато въже.
При това упражнение те добре разбират до каква степен теренните неравности забавят
темпото на свръзката като цяло и доколко това може да бъде регулирано чрез манипулации с
намотките. При това водещият алпинист също придобива опит да разбира в какви случаи
набирането и отпускането на намотките може да регулира темпото вътрешно в свръзката и
кога това е необходимо да се извършва от самия него.
Първите упражнения за осигуровка през ледокоп вече са взети призау-чаване на
самоосигуряването чрез него. Последователно се за уча ват различните начини на държане на
въжето от двете страни на ледокопа, с допзьлнително помощно въженце и карабинер.
Характерни грешки са неправилната посока на забиване на ледокопа, невкарването на дръжката
докрай в снега, непротриването достатъчно при натоварване, нестабилното положение на
осигуряващия алпинист. Стабилността на осигуровката се подлага на проверка чрез
натоварване на въжето за осигуряване чрез свличания на осигуряващия алпинист по склона,
който трябва да завършва с равна повърхност.
Следващото усложняване на упражненията се постига чрез организиране на осигуровката
при придвижване на свръзката в различни посоки. При това всеки осигурява своя партньор,
който се намира под, над или встрани от него. През време на заниманията трябва да се
внимава две свръзки да не попаднат една над друга. Изобщо за всяко свличане на някой от
обучаващите се трябва да е осигурен свободен коридор, за да се предотврати удрянето в твърди
предмети
При обучението в самоосигуряване начеващите са се запознали с основните принципи
при забиване и изваждане на клинове за лед. Сега трябва да заучат тяхното приложение при
осигуряване. Още в началната фаза на своето обучение начеващите трябва добре да разберат,
че подхлъзването по ледена повърхност е почти равносилно на отвесно падане от гледище на
възможностите за поглъщане на енергията. Обучаващите се трябва да бъдат насочвани да
забиват по-често клинове в първите метри на своето отделяне от осигуряващия ги под тях
партньор, отколкото в края на преминатата дължина на въжето. Колкото по-дълго е въжето
между двамата алпинисти в свръзката, толкова повече енергия ще може да бъде погълната
при падане вследствие разтегателните свойства. Често се допускат грешки при забиването на
клиновете по начин, при който след подхлъзване може да се връхлети върху тях.
Ця-лото обучение в осигуряване при лед и сняг не подлежи на самостоятелно
алгоритмично предписание. Отделните елементи трябва да се програмират при заучаването на
начините на придвижване при различни състояния на снежната или ледената повърхност.
158
Съвършено ясно е например, че осигуряването през клинове за лед е елемент, който ще се
упражнява едва след като начеващите вече добре се придвижват с котки, умеят да копаят
стъпки с ледокопа и изобщо вече доста са напреднали в общото обучение в техниката за
движение по сняг и лед.
159
При биенето на стъпките начеващите допускат същите грешки както при изкачването.
Грешат също при преместването на ледокопа и на краката при страничното траверсиране,
При липсата на ледници в нашите планини движението по плътен фирн е едно от най-
трудните технически действия при обучението на начеващи. От друга страна, то поставя
основите за обучение в движение по плътен лед на тези български алпинисти, които имат
възможността да попаднат на истински плътен лед. Тук те доусъвършенствуват някои от
елементите, характерни за плътния фирн, и заучават нови — типични за леда.
Движението по плътен фирн се характеризира най-вече с ходенето с котки и
изкопаването на стъпки. Това са едни от трудните за заучаване елементи на алпийската
техника. Съществува и известна опасност от нараняване с шиповете на котките. Добре е
някои подготвителни упражнения да се вземат предварително на тревисти склонове или
дори на наклонени дървени плоскости. Така начеващите предварително се запознават с
някои от принципите за стъпване с котки, затвърдяват част от основните движения при
изкачване, слизане и траверсиране и заздравяват така необходимите за използуването на
котки глезенни стави.
Обучението на фирновия склон с котки се предшествува от упражнения за
самозадържане при новото изискване за повдигане на свитите в колената крака от
фирновата повърхност и за увеличен натиск на ледокопа.
В редица на разстояние около 2 m един от друг начеващите се изкачват по
постепенно издигащия се склон. При това се заучават следните поло-оюен ия.
1. Изкачване право нагоре с елховидно поставени на фирна крака и положение
«бастун» на ледокопа. При малко по-стръмни склонове ледокопът се взема в положение
«готовност». Характерни грешки: котките не се забиват с всичките зъби във фирна; тялото е
прекалено приведено напред; краката са много доближени един до друг, което води до
закачване на котките в обувките; правят се прекомерно дълги крачки.
2. Диагонално изкачване с държане на ледокопа в положение «бастун» и след това —
по стръмни склонове с ледокопа в положение «готовност». При по-малките наклони
краката се движат в две самостоятелни линии. Впоследствие се упражнява и кръстосаната
крачка. Характерни грешки: котките се поставят на склона само с горните зъби; краката не
се движат в две самостоятелни линии; тялото прекалено много се наклонява *към
ледокопа, при което общият център на тежестта излиза извън опорната площ на краката.
3. Диагонално изкачване с лице към склона, пристъпваща крачка и ледокоп в положение
«котва». При всички видове диагонални изкачвания се обръща особено внимание на
промяната на посоката в края на диагонала, което доста затруднява начеващите.
4. Изкачване на по-стръмни от 40° склонове с неравнозъби котки и държане на
ледокопа в положение «котва». На фирнов склон трудно може да се получи най-точна
представа за този елемент от техниката, който намира пълно приложение на лед, но тук се
усвояват неговите основи. При това трябва да се съблюдава стриктно правилото на двете
опорни точки.
5. Изкопаване на стъпки право нагоре с две ръце. Грешките се свеждат • до нарушаване
на равновесието на тялото, неточност на ударите с ледокбпа, недобро нареждане на
стъпките.
6. Изкопаване на стъпки при диагонално изкачване по леки склонове с две ръце в
«открита стойка». Обръща се особено внимание на оформянето на стъпките за промяна на
посоката в края на диагонала.
7. Изкопаване на стъпки при изкачване на стръмни склонове нагоре с една ръка и
придържане с другата към някоя от вече оформените стъпки.
8. Изкопаване на стъпки при диагонално изкачване на по-стръмни склонове в «закрита
стойка» с една ръка.
Обучението в изкопаване на изброените различни видове стъпки се съчетава с
придвижване по тях и съответно правилно държане на ледокопа и редуване на неговата
опора с тази на краката. Всичко това впоследствие се провежда в свръзки при използуване
на различните начини за осигуряване.
Слизането по втвърдени фирнови склонове поставя пред начеващите големи
изисквания. Тук е налице и отрицателното влияние на страха, коцто е еднакво опасен и в
стеничната, и в астеничната си форма на проявление. Пристъпва се към следните
упражнения:
1. Слизане право надолу по склонове със слаб наклон в положение «готовност» на
ледокопа. Характерни грешки са прекалено изправеното телодържане, поставянето на
котките само на задните зъби, незабиването на котките в плътния фирн с лек удар от
колянната става.
2. Странично слизане право надолу по стръмен склон с кръстосана крачка.
3. Слизане по много стръмни склонове с лице към тях с помощта на не-равнозъби
котки и държане на ледокопа в положение «котва».
4. Диагонално слизане и подчертаване на моментите на смяна на посоката.
5. Копане на стъпки при слизане по различни наклони.
6. Слизане с помощта на отвесни парапети.
Упражненията за траверсиране са подобни на тези при изкачване и слизане в
диагонална посока. Обучението се извършва на различни по стръмнина склонове с котки и
с изкопаване на стъпки.
160
Провежда се по ледниците на високите планини — Кавказ, Алпите и др. При него
особено много се заостря вниманието на прецизната осигуровка. Клиновете за лед намират
своето истинско приложение. Техническите сръчности, свързани с ходенето с котки и
изкопаването на стъпки, се прилагат при значително по-трудна обстановка, което се
отразява на цялостната методика на обучение. Всички упражнения при обучението в дви-
жение по плътен фирн се повтарят за доусъвършенствуване при новата утежнена
обстановка. Обучаващите се, които в тази фаза вече са доста напреднали, се запознават с
използуването на клинове за лед като допълнителни опорни точки при изкачването на
ледени отвеси. Правят се първите упражнения за работа с шила при изкачване на много
стръмни наклони, при което се налaria да се спазва принципът за използуване на три
опорни точки.
Съвършено нов елемент при обучението е рапелът. Той трябва да бъде упражнен
предварително на безснежни склонове, леки скали и пр. В курса за обучение в движение по
сняг и лед спускането с рапел намира истинско приложение, когато се налага алпинистът
да слезе от отвесни ледени стени, което също е характерно за ледниците. Учебният процес
трябва да се разчлени по следния начин:
1. Заучаване на начините на организация на рапела (чрез клинове за
лед, ледокоп и или ледена гъба).
2. Спускане по въжето.
3. Приземяване и прибиране на въжето.
Грешките при спускането са свързани с действията на регулиращата ръка,
положението на краката и телодържането.
161
Обучението в избраната последователност трябва винаги да започва црез лятото, когато
условията са по-благоприятни и овладяването на отделните елементи се осъществява по-лесно. На
базата на придобитите познания и сръчности по-късно се преминава и към някои особености в
ориентирането при нощни и зимни условия.
Този първи етап има изключително значение за придобиване на онези познания и сръчности,
които впоследствие при обучението с помощта на карта ще се окажат решителни за хода на
овладяване на новите знания. Този етап много често се прескача или се отделя съвсем малко време
за изучаване на елементите, включени в него. Това довежда до големи затруднения по-късно, когато
при многостранността на заниманията незатвърдените основни умения пречат за правилното
разучаване на по-сложните упражнения. Всички елементи от първия етап на обучение трябва да
бъдат трайно усвоени. Голяма част от техническите умения е необходимо да са станали изградени
двигателни навици, което е основа за по-нататъшно усъвършенствуване.
10.4.1.1.1. Измерване и отчитане на разстоянието
Това е вторият етап на обучението, който започва, след като движението без карта е
усвоено много добре. На базата на придобитите технически умения и навици се преминава
към разучаване на начините за изобразяване на теренните форми и местните предмети върху
карта и тяхното използуване за ориентиране.
162
Ориентиране по теренни форми. Преди да започнат заниманията на местността, в
кабинетна обстановка се изучават с помощта на учебни топографски карти принципните
постановки за изобразяване на релефа върху карта. Придобитите познания се усъвършенствуват
при движението на местността с карта, на която са нанесени само теренните форми.
Преподавателят посочва някои от тях, а обучаващите се трябва да ги намерят на съответното
място, като използуват разстоянието и посоката. Постепенно преподавателят усложнява
упражненията, с помощта на които по-лесно се открива съвпадението между изобразените в
картата теренни форми с тяхното действително разположение на местността. Друго
подходящо упражнение е преминаването по маршрут с очертан на картата път, който минава
само през различни теренни форми. При първите упражнения на терена се избират райони с
по-ясно изразени форми, като постепенно се търсят други с по-малки, но повече на брой
теренни форми, които изискват по-точно ориентиране.
Релефът на местността представлява по-постоянният белег, който я характеризира, и
затова придобитите технически умения и сръчности за ориентиране с помощта на теренни
форми трябва да бъдат безпогрешни. Един от важните моменти в усвояване на техниката на
ориентиране по теренни форми е начеващите да си представят релефно онова, което е иара-
зено в картата с помощта на хоризонтали. Могат да се използуват упражнения, при
които определен участък от картата (един или два квадрата) се изобразява релефно с
помощта на пластелин или глина. Отначало това се извършва сравнително бавно, но
постепенно релефното изобразяване става по-бързо и по-точно. В кабинетна
обстановка трябва да се определя време за разучаване начините за определяне на наклона,
за да може впоследствие на местността начеващите да използуват и този фактор при
определеното на варианта за движение между две контролни точки.
Ориентиране по местни предмети. Първата задача на преподавателя е да
запознае начеващите в кабинетна обстановка с различните групи условни топографски знаци,
които изобразяват местни предмети. Това разучаване не бива да става изцяло, тъй като
има много знаци, които не се срещат така често и могат да бъдат заучени
допълнително. Това налага преподавателят да подбере от всички групи онези
топографски знаци, които символизират най-често срещащите се местни предмети —
пътища, пътеки, реки, мостове, сгради и др. Те се записват в отделни листове, които
могат да бъдат използувани по-късно при работа с топографска карта. Откривайки
непознат знак в картата, начеващите могат да погледнат в своите рисунки.
Заниманията в кабинетна обстановка не бива да продължават дълго. След няколко
такива упражнения обучението продължава на местността с карта, на която е нанесена
само ситуацията. За тази цел .преподавателят подготвя учебни маршрути, при които
движението се извършва само по очертания на картата път, който преминава покрай
местни предмети — коларски пътища, пътеки, далекопроводи, реки и др. На
определени места, без да ги посочва в картата, преподавателят поставя контролни
знаци и сигнатури, номерата на които всеки участник взема като потвърждение за
точността на придвижване. Други учебни маршрути могат да бъдат свързани с дви-
жение по азимут, като се подбират точки само от местни предмети.
Комбинирано ориентиране. Всичко заучено до този момент е подчинено на
комбинираното използуване на теренните форми и местните предмети за ориентиране
на местността. Пропуските веднага се отразяват върху тази най-важна част от
обучението. Затова при начеващите, които грешат, трябва да се намерят допълнителни
възможности за усвояване на пропуснатото. При някои занимания в кабинетна обстановка с
помощта на учебните карти се повтаря определянето на наклона и се разучават различните
начини за определяне точката на стоене. Почти всички занимания по-нататък трябва да се
провеждат с карта на местността, като преподавателят използува най-разнообразни
упражнения за затвърдяване и усъвършен-ствуване на някои от начините на
ориентиране, докато други се разучават. Някои упражнения развиват преимуществено
ориентиране с помощта на теренни форми, други — с местни предмети, трети оказват
влияние върху движението по азимут.
163
състезателната борба, като трудността на състезанията се регулира от степента
на подготовката.
164
11. УПРАВЛЕНИЕ НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА
165
процес. В това се изразява същносттта на прогнозирането на спортния резултат.
За усъвършенствуване на възможностите за управление на спортната тренировка
напоследък широко се използува системно-структурният подход. При него спортният
резултат (У) се третира като функция на система от независими променливи фактори
(Хх, Х2 и т. н.), имащи различна връзка и значимост:
У = (ХХ, Х2, Х3, Х4. . . Хп).
166
които имат зад гърба си по няколко успешни изкачвания на тези върхове
гиганти.
Прекомерните натоварвания без възможност за възстановяване водят до
крайно отрицателни последствия. Състезателите по ориентиране чувству-ват
това най-добре при участие в няколко отговорни прояви, провеждани в кратък
период от време.
Принципът за нарастване на натоварването също е от съществено зна-
чение. Подлагането на състезателите по ориентиране или алпинистите на
максимални натоварвания в границите на моментната подготовка е една от
основните предпоставки за повишаване на тяхното спортно ниво. По този
начин се изработват по-големи приспособителни възможности в техния ор-
ганизъм. При всеки нов етап на подготовката ще се изменя и критерият за тези
възможности (Цв. Желязков). В последните години редица специалисти
обръщат внимание на вълнообразните колебания в тренировъчните натовар-
вания (Л. П. Матвеев, В. М. Дьячков, Д. Харе и др.). Те се предизвикват от
последователното редуване на работа с почивка и се обуславят от процесите на
умора и възстановяване. Л. П. Матвеев класифицира тези колебания като
малки, средни и големи. Първите са свързани с натоварването в микроцик-
лите, вторите изразяват тенденциите на няколко малки вълни в етапите на
тренировка, а третите характеризират общата тенденция на средните вълни в
периодите на тренировка. В алпийската практика малките колебания еа свързани със
състоянието на организма преди, през време и след някоя алпийска проява. Средните
колебания вече говорят за по-трайни приспособителни възможности на алпиниста в
по-дълъг период от време, обхващащ цял алпийски сезон, а големите са свързани с
фазовия характер на развитието на спортната форма и залягат в основата на
периодизацията на целогодишната спортна подготовка.
Фазовият характер на тренираността и развитието на спортната форма определят
цикличността на тренировъчния процес. Тя е тясно свързана с останалите
принципи на спортната подготовка, което още един път подчертава тяхното единство.
Състезателят не може да бъде целогодишно в спортна форма. Това е нереално и от
биологична гледна точка. Цикличността на тренировъчния процес предопределя
необходимостта от научно обоснована ве-риодизация. С разкриването на някои нови
закономерности на спортната подготовка и със задълбочаването на научните познания
се обосноваха и някои нови принципи (В. М. Дьячков).
Принципът на регулираното взаимодействие между различни променливи
фактори е особено показателен при спортната подготовка наалпинивта и състезателя
по ориентиране. Характерен пример в това отношение е развитието на двигателните
качества. Известно е, че при подготовката на високопланински експедиции основно
място заема развитието на издръжливостта. Това става за сметка на потенциалните
възможности на алпиниста по отношение на техниката му на катерене по скали. Не са
редки случаите, когато квалифицирани алпинисти насочват подготовката си в
различни сезони към високопланински експедиции или стенни изкачвания. Но такова
подразделение може да бъде само условно. Добре известно е, че и при покоряван ето
на високи върхове често се налага да се преминават сложни скални пасажи, а също, че
и стенните изкачвания са свързани с големи изисквания към общата издръжливост.
Необходимо е да се намери оптимално съответствие между развитието на тези
качества, за да се получи възможният най-голям комплексен ефект. По същия начин и
двигателните навици могат да бъдат както в антагонистични, така и във взаимно
подкрепящи се отношения. Тук също е необходимо регулирано взаимодействие.
Принципът на съответствие намира израз в необходимостта от умело съчетаване
на стремежа към усъвършенствуване на структурата на движенията, материализиране
на двигателните възможности, активизиране на мисловната дейност и регулиране на
отрицателното въздействие на някои психически процеси.
Решително за спортното ориентиране е прилагането на принципа на
компенсацията. Компенсаторното регулиране на някои по-слаби страни на
комплексната спортна подготовка намира приложение при взаимодействието между
по-слабата физическа подготовка на състезателя по ориентиране я по-добрата му
топографска квалификация или обратно. Обаче при по-големи отклонения е очевидно
понижението на възможностите на състезателя като цяло.
Принципът на основния фактор е особено важен при търсенето на пътища за
усъвършенствуване на техниката чрез подобряване на определено двигателно
качество. На основа на задълбочен биомеханичен анализ може д^ се разбере например
кой мускул или мускулни групи са от решително значение за определено движение в
алпийската техника. Впоследствие те трябва да бъдат подложени на специализирана
подготовка. Целенасоченото съчетаване на развитието на специалните двигателни
качества и специфич-
ните технически навици извънредно подпомага усъвършенствуванетона техническото
майсторство. В това отношение, както е известно, е необходимо да се имат пред вид и
някои антропометрични показатели.
167
Възприемаме най-опростения начин за разграничаване на различните страни на
спортната подготовка, като я свеждаме до техническа, физическа, психологическа и тактическа.
Това съвсем не означава, че се отричат някои други страни на тази подготовка, посочени
от различни автори, каквато например е интелектуалната (Л. П. Матвеев, Д. Харе). Но тя
твърде тясно се преплита с психологическата и тактическата подготовка, за да се налага
да бъде обособена самостоятелно, въпреки че при спортното ориентиране е от особено
важно значение.
Различните страни на подготовката е невъзможно да се развиват самостоятелно без
тясна връзка помежду си. Недостатъчната физическа подготовка например при
катеренето по скали ще се отрази върху техниката. На един надвес алпинистът няма да
може да борави добре със стълбичките и останалия алпийски инвентар, ако- не притежава
достатъчно развита статична сила на крайниците. И, обратно, при несъвършена техника
за придвижване със стълбички алпинистът бързо ще престане да контролира
мускулатурата си от умора, дори да притежава отлична силоЕа подготовка. Слабата
физическа подготовка на състезателя по ориентиране се отразява на психологическата и
тактическата му подготовка. Очевидно високото майсторство шред-ставлява сложно
съчетание между всички страни на спортната подготовка.
168
удачно да се използуват средства, по-тясно свързани с планинските условия, като
продължителни походи, бягания със ски и др.
Специалната физическа подготовка се осъществява по пътя на такива
упражнения, които съдействуват за усъвършенствуването на двигателните навици,
които са типични за избрания спорт. Могат да бъдат използувани и упражнения
от сходни дисциплини. Така например за усъвършенствуването на така важната
за катеренето по скали гъвкавост с успех могат да се използуват гимнастически
упражнения. По начало, както отбелязват повечето специалисти, е неправилно
противопоставянето на общата и специалната физическа подготовка. Те се намират в
диалектическо единство. Моментното им съотношение е зависимо от конкретните задачи.
Нивото на развитие на специалните двигателни качества определя потенциалните
възможности на алпиниста за усъвършенствуването на техниката. Не случайно е прието
под двигателни качества да се разбират отделните страни на двигателните възможности на
човека (В. М. Зациорски). От друга страна, не е лесно да се разкрият тези качества, които
най-тясно са свързани с дадено движение и по същество обуславят неговата същност. В
алпинизма това е още по-трудно осъществимо поради голямото разнообразие на
прилаганите технически сръчности и използуваните съоръжения. Д. Харе категорично
подчертава, че е необходимо да се създаде високо ниво на специализираната физическа
подготовка, което да е в съответствие с динамичната характеристика на движението, за да
се избягнат тези технически грешки, които могат да възникнат в резултат на
недостатъчни физически предпоставки.
Бързината като физическо качества изразява способността на човека да извършва
двигателни действия в минимален за дадени условия откъс от време (В. М. Зациорски).
Чрез нея се реагира срочно на външни дразнители. Бързината се характеризира
количествено с времето на скрития, период на двигателна реакция под действието на
дразнителя, с краткостта на движението, с броя на движенията за единица време и с
производната на тези характеристики скорост за преместване в пространството (Н.
Фомин, В. Филии). В алпийската практика има много случаи, при които се налага алпи-
нистът да се стреми към бързи действия (при спасителни акции, стремеж за избягване на
настъпващата тъмнина или рязко влошаващите се атмосферни условия). Те по същество
не са определящи за спортния резултат. Но тъй като обективно са налице, а понякога дори
придобиват решаващо значение, следва да не се пренебрегват в общата спортна
подготовка. При спортното ориентиране обаче огромното значение на бързината за
добрите постижения е безспорно.
Гъвкавостта определя степента на подвижност на отделни звена на човешкото тяло.
Количественият й израз е амплитудата на движение. В алпинизма, както и в повечето
спортни дисциплини, гъвкавостта не се проявява никога в своите крайни стойности. Но
добрата техника — най-вече при катеренето по скали, е немислима без развитие на това
качество. То се проявява във всички движения при преодоляване на скалния релеф и в
много случаи е определящо — например при преминаване на широки камъни в разкрачка.
Издръжливостта е едно от основните двигателни качества, необходими на алпиниста
и състезателя по ориентиране. Тя се изразява в способността на човешкия организъм да
противодействува на умората. Физиологичната същност на издръжливостта определя
огромното й значение за алпийската дейност. От особено значение е общата издръжливост,
по пътя на която в продължение на много часове се извършва сравнително немного
интензивна мускулна дейност. Това е типично за високопланинските експедиции, както и
за продължителните траверси при условията на нашите планини. Както подчертава В.
Филин, освен устойчивостта към промените на вътрешната среда на организма важни
физиологични показатели за издръжливост са и сроковете за възстановяване след
уморителна дейност. При продължителна алпийска проява с няколко бивака (често при
неблагоприятни условия) тази страна на въпроса придобива решителен характер. При
ориентирането, когато в няколко поредни дни се провеждат няколко състезания,
навременното възстановяване също е от важно значение.
Издръжливостта на алпиниста и състезателя по ориентиране се определя и от
неговите аеробни и анаеробни възможности. Издръжливостта се отличава и с конкретна
насоченост в зависимост от характера на изпълняваната работа. В алпинизма от значение е
способността към противодействие на умората при натоварвания със силова насоченост.
Това е особено характерно за някои положения при работа на скалата и най-вече — на
леда. При ориентирането определяща е скоростната издръжливост.
Мускулната сила се разглежда като способност на човека да преодолява или
противодействува на външното съпротивление. Характеризира се със степента на
мускулното напрежение. В алпинизма силата е свързана най-вече с преодоляване на
собственото тегло и носения товар. Редица действия с алпийските съоръжения (изкопаване
на стъпки в леда, забиване или избиване на клинове, набиране на партньора и пр.) също са
свързани с това качество. В спортната литература (В. М. Зациорски, Д. Харе) силата се
свързва с различните начини на работа на нервно-мускулната система. Статичната сила
намира често приложение в алпийската практика особено при преодоляването на сложни
скални пасажи. Ефективен метод за развитието й са изометричните упражнения. За
отстъпващия или преодоляващия режим на работа е характерна динамичната сила. В
алпинизма и ориентирането от особено значение е хармоничното развитие на силата във
всички мускулни групи. Това води до приложение на оптимална техника при катеренето
по скали, при придвижването по лед, при ски-бягането и пр. Прекомерното развиване на
едни мускулни групи за сметка на други често води до отклонения в правилното
техническо изпълнение.
Общият функционален капацитет на организма като цяло не се определя само от
развитието на двигателните качества. Той е свързан с функционалните възможности на
отделните органи и системи, както и от взаимната съгласуваност в тяхната работа. По
169
начало усъвършенствуването на вегетативните функции не се извършва успоредно с
развиването на двигателните качества. То изостава поради необходимостта от време за
адаптиране на дейността на различните системи — сърдечно-съдова, дихателна и др. (Цв.
Желязков). Обща висока работоспособност се постига само чрез продължителен и системен
тренировъчен процес. За установяване на работоспособността на алпиниста и състезателя
по ориентиране могат да се използуват някои изследвания, като харвардският степ-тест,
велоергометричното натоварване и тестът PWC170 на В. Л. Карпман. Особено приложима
за планинската дейност е модификацията на последния тест от Кр. Кръстев.
Общата работоспособност на алпинистите в много случаи е свързана с тяхната
височинна устойчивост. На този проблем в спортната и планинар-ската литература е
отделено извънредно голямо място. В никакъв случай не може да се смята, че условията на
нашите планини с тяхната сравнително малка надморска височина не поставят пред
българските алпинисти изисквания и в това отношение. Още най-ранните изследвания на
Кр. Кръстев и Ил. Илиев опровергават подобно твърдение. В по-късните си трудове
същите автори доразвиват своите схващания и доказват настъпващите промени в
човешкия организъм при изкачване на средно големи надморски височини — такива, при
които практикуват нашите алпинисти. Аклиматизацията към по-големи височини се
постига в по-продължителен срок от време. Докато за нашите планини са достатъчни 6—8
дни (по данни на Кр. Кръстев), за върхове над 7000 m са необходими повече от 20 дни.
Тези срокове естествено са твърде относителни. Тук имат значение индивидуалните
особености на алпинистите и най-вече — предварителната им подготовка в родните по-
ниски планини. Могат да бъдат от полза и предварителните тренировки при хипоксични
условия в барокамери, с газови смеси, със задържане на дишането и пр. Хипоксичната
устойчивост се запазва много дълго и след слизането от планината. Тези алпинисти, които
ежегодно се включват във високопланински експедиции, придобиват постоянна височинна
устойчивост и при тях адаптацията към хипоксичните условия на върхове около 8000 m
може да настъпи сравнително бързо. Това намира отражение в тактиката за щурмуване на
подобни върхове.
170
Психологическата подготовка на алпиниста е свързана с неговия общ спортен растеж,
с регулирането на психичното му състояние преди и по време на алпийската проява.
Системната психологическа подготовка се изразява в непрестанно създаване на условия
през време на тренировъчната дейност за подлагане на изпитание на характерните за
алпиниста психични качества. Само така алпинистите могат да бъдат възпитавани и да се
утвърдят. Никой алпинист не би могъл да се изгради пълноценно, ако се е обучавал и
тренирал само при благоприятни атмосферни условия, ако не е срещал през време на
прояви в планината никакви трудности.
За алпинизма е характерна голямата самостоятелност в действията на алпинистите.
Те не могат да бъдат насочвани или контролирани винаги от своя треньор. Това показва
още по-ясно голямата необходимост ог психологични познания. Не случайно някои автори
(Св. Димитрова, К- Димитров) смятат, че първата задача на психологическата подготовка е
образованието, което да осигури на спортиста минимум знания относно психичните
процеси и състояния, тяхното възникване и прояви, механизма им и начините за ре-
гулиране с оглед възможността да бъдат неутрализирани отрицателните реакции и
преживявания.
Борбата със страха е характерна за началното обучение, но и при спортната
подготовка се налага непрекъснато усъвършенствуване на методите за регулиране на това
нежелано състояние.
Волевата подготовка изисква постоянно подлагане на алпиниста на различни
изпитания. Всяко тренировъчно занимание следва да има такава насоченост. Само
непрекъснатата среща с трудностите може да изгради волевия алпинист. Чрез
многократното им преодоляване и стремежа за постепенно усложняване се осъществява
системната волева подготовка на алпиниста. Не трябва да се забравя, че непосилните за
даден момент задачи не могат да изиграят тази роля. Необходимо е и тук да се спазва
принципът на системност и последователност. Сблъскването на младите алпинисти с труд-
ностите в алпийската дейност трябва да става постепенно, за да могат те да допринесат за
развиване на волевите качества. При алпинисти с голям опит също е необходимо да се
продължи работата в тази насока. Срещата им с пределно големи трудности ще ги
подпомогне в опознаването на собствените възможности. При това естествено не трябва да
се нарушава принципът за безаварийност.
Развитието на волевите качества предполага не само непрекъсната среща с
увеличаващи се трудности, но и тяхното разнообразяване. Алпинистът често се изправя
пред съвсем неочаквани изпитания, които трябва да бъде готов да преодолее. Познаването
на трудностите, свързани с алпийската дейност, предварителната среща с тях през време
на учебната и тренировъчната работа ще бъде предйЪставка за по-целенасочени волеви
усилия за тяхното преодоляване при изкачвания и траверси. Тогава въпреки голямото
разнообразие на променящите се условия в планината алпинистът трудно ще бъде
изненадан от нещо.
Проявите и развитието на волевите качества се обуславят от обективните условия на живот,
дейност, обучение и възпитание на хората. Условията във високата планина съдействуват
извънредно много за доизграждането на човешкия характер. Това следва умело да бъде използувано
от спортния педагог. Сред природата редица задръжки отпадат, отношенията между хората стават
по-непосредствени, по-открити. Преживените несгоди, радостта от успехите, естетическите
преживявания, преодолените трудности — всичко това дава широки възможности за цялостна
проява на човешката личност и най-вече на нравствените черти на характера.
Важна задача на психологическата подготовка е да доведе алпиниста до способност да си
създава със строго определен подход необходимата увереност в успеха. В действителност до това се
идва след точна преценка на всички обективни условия, след много колебания и вътрешни
противоречия.
Регулирането на въодушевлението у алпиниста е особено важно. То се предизвиква от
положителни емоционални преживявания. Има стеничен характер и допринася за по-доброто
протичане на алпийската дейност. За появата му могат да допринесат различни причини — отлични
атмосферни условия, добра подготовка, сравнително лесни последователни успехи, радост от
победата над някой труден връх и пр. От друга страна, въодушевлението може да бъде и много
опасно. Известно е, че то като стенична емоция активизира коровата и подкоровата дейност. При
това обаче по механизма на отрицателната индукция могат да се подтиснат някои временни връзки,
което да се отрази на съзнателния контрол на поведението и двигателната дейност. Алпинистът
започва да се надценява, да пренебрегва опасностите, в резултат на което идва най-лошото.
Показателни са жертвите, дадени при слизане от върховете след успешното им изкачване от много
първокласни алпинисти. Отрицателната страна на въодушевлението трябва да се познава много
добре. Необходимо е всеки алпинист да бъде подготвен да преценява момента, в който това
общоприето положително емоционално състояние преминава опасната граница. Използуването и
точното определяне на положителната страна на въодушевлението и рязкото му подтискане като
крайно опасно явление при определени условия в алпинизма е трудна задача. Алпинистите трябва
да бъдат подготвени да регулират тези свои преживявания по пътя на трезвата оценка на
обстановката.
В процеса на цялата си подготовка алпинистите заедно с техническото, физическото и
тактическото си усъвършенствуване непрекъснато трябва да продължават да развиват тези
психични функции и качества, които са най-тясно свързани с дейността във високата планина. Това
се отнася за специализираното внимание, решителността, настойчивостта, самообладанието, бързината на
двигателните реакции, спецализираните възприятия, мобилизационната способност и пр.
Спортното ориентиране се отнася към тези спортове, при които интелектът оказва решително
влияние върху спортните резултати. Затова психологическата подготовка заема важно място в
171
тренировъчния процес. Високото ниво на най-тясно свързаните с ориентирането психически
качества, процеси и състояния дава големи предимства на тези състезатели, които ги притежават,
при сравнително еднакво развитие на останалите страни на подготовката. Към отделните
психически процеси, качества и състояния, които характеризират психологическата
подготовка на състезателите по ориентиране, се отнасят мисленето, запаметяването,
възприятието, вниманието и волевата устойчивост.
Мисленето е най-Еажният компонент от психологическата подготовка на състезателя.
При спортното ориентиране е характерно това, че от старта до финала състезателят
непрекъснато мисли, анализира, сравнява, обобщава. Информацията, която състезателят
получава от картата, се обработва с помощта на мисленето. В картата теренните форми и
местните предмети са изразени със символи. Възприемането на тези символи
непосредствено не позволява на състезателя да посочи веднага точния, най-рационалния
път. Известно е, че мисленето е отражение на общите свойства на предметите и явленията
и на закономерните връзки и отношения между тях. То се осъществява посредством
понятия за най-общите свойства на предметите и явленията. При разучаване на картата
състезателят използува символите, с помощта на които се изобразяват теренните форми и
местните предмети, и с помощта на абстрактното мислене може да избере такъв вариант
за движение, който» ще му позволи с най-малък разход на физически и психически сили да
достигне контролната точка. За да се направи правилна преценка на всички елементи от
избора на вариант за движение, се налага интензивна мисловна дейност.
След като вариантът е избран, необходимо е той да бъде осъществен. Това е втората
част, която във всички случаи е по-важната. Реализирането на варианта е свързано с
получаване на допълнителна информация от непосредственото разположение на теренните
форми и предметите на местността. Несъответствието между двата вида информация
показва грешки в направлението, които трябва да се коригират пак посредством
аналитичното мислене. Не е без значение, в какви интервали протичат мисловните опера-
ции. Бързината и ефективността на мисленето са два важни компонента, с помощта на
които състезателите могат не само бързо и точно да определят пътя на картата, но и да го
следват.
Нашите изследвания за ролята на тренировъчните занимания върху бързината и
ефективността на мисленето показват, че в резултат на целенасочени занимания в
продължение на една година тези два компонента се подобряват значително.
Повишаването на коефициента на ефективността на мисленето се дължи преди всичко на
подобрение на бързината му и на ефективността на запаметяването. Анализът на данните
посочват по-отчетливо влияние на тренировъчния процес върху бързината на запаметя-
ването и по-малко — върху съдържанието на запаметените ориентири.
Обстановката, при която протича състезанието по ориентиране, е доста сложна. Това
произтича от изискването всяка местност да бъде непозната за състезателите и от
постоянно изменящата се ситуация по време на състезанието. Влияние оказват и някои
неточности в картата, които не дават, пълна и точна информация за характера на
местността и особеностите на, маршрута. За да се справят състезателите с тези трудности,
допринасят най-много зрителните възприятия за пространствените взаимоотношения.
Когато състезателят с помощта на картата определя пътя на своето движение,, той може да
стори това само чрез непосредственото възприятие за разположението на теренните форми
и местните предмети. В картата са нанесени определени символи на теренните форми и
предметите на. местността. С по* мощта на мисленето и представите състезателите
превръщат тези символи в техните истински еквиваленти и заедно с това определят
пространствените им взаимоотношения. По време на бягането те се възприемат в
действителното им разположение на местността. Когато предварителната информация не
172
има миналият опит, изразен в общотеоретични и специални познания от областта на
топографията.
Волевата подготовка също заема важно място в общата психологическа подготовка на
състезателя по ориентиране. В основата й стои развитието и усъвършенствуването на
волевите качества целенасоченост и упоритост, решителност и смелост, инициативност и
самостоятелност, въздържаност и самообладание. Трябва да се развиват тези предпоставки,
които са свързани най-тясно със съдържанието на волевата подготовка — създаването на
интелектуална и морална основа на волята и формиране на умения за преодоляване на
трудностите. Всичко това се обезпечава в общата организация на тренировъчния и
състезателния процес по ориентиране.
Формирането на волевите качества зависи до голяма степен от харак* тера на
трудностите, с които състезателите се срещат в процеса на подготовката и участието в
състезания. Тези трудности могат да бъдат от организационен характер и да предшествуват
състезанието. По време на състезанието трудностите са свързани с недостатъчното ниво на
развитие на отделните страни на подготовката, с несъвършенството на топографските карти
и състезателните маршрути, както и с неблагоприятните метеорологични условия.
Всяка спортна дисциплина има специфични изисквания към развитието на определени
психически качества. Това поставя проблема за определяне на най-рационални форми за
контрол на общата психологическа подготовка на състезателите. Въз основа на нашите
дългогодишни наблюдения смятаме, че за ориентирането най-подходящи показатели за
проверка на психиче-
173
ската готовност са бързината и ефективността на мисленето и запаметяването, възприемането
на пространствените взаимоотношения, концентрацията и разпределеността на вниманието и
волевата устойчивост.
16 Туризъм, алпинизъм и. . .
241
лъг и често е свързан с лоши последствия. Дори да се приеме, че допуснатите грешки
никога вече няма да бъдат повторени, разнообразието на алпийската дейност е толкова
голямо, че възможностите за погрешни решения винаги остават налице. Тактическата
подготовка само може да допринесе за непрекъснатото им намаляване.
Тактическата подготовка на състезателя по ориентиране се обуславя от
специфичния характер на този спорт. Малко са дисциплините, които поставят пред
състезателите толкова много и така разнообразни трудности. За да може състезателят
да се приспособи към непрекъснато променящата се обстановка — терен, противници,
атмосферни условия, карти, той трябва да притежава разностранна подготовка, която да
му позволи творчески да взима решения в зависимост от конкретната обстановка.
Погрешно е да се мисли, че тактическата подготовка се състои само в разучаване
на определени тактически действия. Тя е широко понятие и обхваща развитието на
умствените качества, повишаването на културния уровен, които позволяват на
състезателите по-свободно да разрешават сложните ситуации. В тактическата
подготовка се проявяват черти от характера на личността. Тактиката е най-творческата,
най-гъвкавата страна от подготовката на състезателите и се изработва в
продължителен период от време. Главната цел на треньора е да изгради у тях
способност за самостоятелно тактическо мислене. Развитието на тактиката е изкуство,
което е безкрайно разнообразно, както са безкрайни и разнообразни човешките
възможности. Тактическите действия са свързани с индивидуалните качества на
състезателите. Задачата на треньора е да се съобразява с тях и творчески да подхожда
при тяхното непрекъснато многогодишно развитие.
Като най-добро средство за повишаване на тактическите умения е уча* стието в
състезания. В тях състезателите поставят на изпитание творческото си мислене и
целесъобразността на своите действия. Участието в повече състезания дава
възможност за запознаване с най-разнообразни терени и съдийски прийоми и в
зависимост от тях да се решават задачите според конкретната обстановка.
Усъвършенствуването на тактическото мислене е плод на дългогодишна тренировъчна
работа. Общата ефективност на тактическите действия през време на състезанието по
ориентиране може да бъде определена чрез крайното постижение. Но за рационалността
на всички решения, които са довели до този краен резултат, бил той успешен или
неуспешен, трудно могат да бъдат използувани обективни показатели. В редица
спортни дисциплини тези показатели са свързани със скоростта и рационалността на
тактическото мислене. При ориентирането се използуват различни психологически
тестове в кабинетна обстановка. В алпинизма липсват показатели за оценка на
прилаганата тактика през време на изкачванията и траверсите, а още по-малко е
направен опит да се потърси начин за свеждането им до количествено измерими
величини. Всичко това естествено затруднява правилното управление на тактическата
подготовка на алпинистите.
175
Ясно е, че трудно може да бъде установена еднотипна схема на перио-
дизация на целогодишната подготовка на алпиниста. У нас въпросът про-
дължава да бъде дискусионен. Правени са опити за едногодишни цикли с два
етапа (летен и зимен) в основния период. Напоследък се наложи схващането
за двуцикловата система с привичните за всеки цикъл три периода:
подготвителен, състезателен (който в алпинизма се утвърди като период на
алпийски прояви) и преходен.
Ако се изходи от подчертаната вече фазовост на развитието на спортната
форма като естествена основа на периодизацията на спортната тренировка,
добре се разбира, че тя може да бъде построена твърде различно, без да бъдат
накърнени основните й принципи. Това дава възможност за задоволяване на
изискванията на всяка специализирана алпийска подготовка — за стенни
изкачвания у нас, за експедиции в чужбина и пр. Основен критерий за пе-
риодизацията са главните цели, които алпинистът си е поставил за разрешаване
през годината. Целта може да бъде една-единствена, а често има и повече
цели. Ако подготовката заедно с предвидените за годината най-големи
алпийски прояви се изрази графично, ще се получи крива със съответни възходящи и
низходящи линии. Л .П. Матвеев определя следните четири основни криви:
а) едновърхова крива;
б) двувърхова крива с относително неголямо спадане между върховете;
в) тривърхова крива с непродължително спадане между върховете;
г) двувърхова крива с продължително спадане между върховете.
Съгласно тези постановки могат да се посочат няколко образеца на периодизация
на спортната тренировка на алпиниста, които в никакъв случай не трябва да бъдат
приети като някаква догма. Те по-скоро идват да покажат големите възможности,
които се предоставят на треньорите за системно управление на целогодишната
тренировка на алпинистите съобразно тяхната насоченост. Ето някои примери:
1. Двуциклова периодизация за алпинисти с по-малка квалификация и
разнообразна алпийска дейност, свързана с летни и зимни прояви:
176
Подготвителен период Период на алпийски прояви Преходен период
Ноември — юни юли, август септември, октомври
(април — етап на разтозарване)
I
________Обем
____ Штепзубхост
177
Фиг. 176. Динамика на обема и интензивността на натоварването
при едновърхова крива
{фиг. 175). За слабо подготвените или за тези, които смятат да участвуват само в
едно състезание, динамиката на натоварването представлява едновърхова крива
(фиг. 176).
Периодизацията преследва две основни задачи:
■ ■>■• -
Г. Повишаване на нивото на общата и специалната подготовка в сравнение
с предишните етапи.
2. Достигане на добра спортна форма по време на най-отговорното състе-
зание.
За изпълнение на тези задачи тренировъчният процес се разделя на
цикли й периоди (подготвителен, основен и преходен).
*
Примерен модел за годишно разпределение с 3 цикъла
178
[11.4. МЕТОДИКА НА СПОРТНАТА ПОДГОТОВКА ПО АЛПИНИЗЪМ
179
седмичен цикъл — Плевен, Велико Търново, Враца и пр. Общо в
подготвителния период алпинистите катерят обекти с малка надморска
височина, на които според квалификацията се преминават и категоризират
маршрути. Това естествено съвсем не изключва и периодични излизания в по-
високата планина.
Когато в околностите на населеното място няма скални обекти и пряка
подготовка на скали може да се води само в празнични дни, в седмичния
тренировъчен цикъл е необходимо да бъдат включени и други средства. Все
повече се внедрява в напредналите алпийски страни подготовката да става на
дървени конструкции (отделни стени, кули и пр.). По тях има пасажи, наподобяващи
скални форми — закрепени халки, на които може да се организира осигуровка.
Изработени са различни възможности за захващане и стъпване. Може да се
тренира и рапелът. Първият опит у нас с катерачната кула на стадион
«Раковски» в миналото даде отлични резултати. Подготовката трябва да се
разнообразява с упражнения от основната гимнастика и спортните игри.
В периода на летните изкачвания алпинистите се стремят към възможно
най-много алпийски прояви с повишаване на трудността според собствената
квалификация. Необходимо е да се престоява колкото може повече във
високата планина. При насоченост за стенни изкачвания подготовката продължава
да цели усъвършенствуването на специалната ловкост и сила. Това се постига
чрез специални упражнения за най-пряко свързаните с катеренето мускулни
групи. В населеното място продължават тренировъчните занимания от типа на
провежданите в подготвителния период. При катерачни обекти с малка
надморска височина е необходимо да се прилага методът на повторните изкачвания
на един и същ маршрут или на последователно минаване на няколко отделни
маршрута без почивка. Необходимо е да се постигне готовност за непрекъснато
катерене — 8—10 h за по-висококвалифицираните алпинисти.
Като се има пред вид, че повечето от категоризираните ни катерачни
обекти имат относителна височина от 100 до 120 т, следва да се направи,
изводът, че с едно изкачване на подобна стена не може да се получи особен
тренировъчен ефект дори за треторазредници и второразредници. Необ-
ходимо е те да се насочват към обекти от I I I категория, като в един тренировъчен ден
трябва да преминават по няколко стени. От важно значение е стремежът за разнообразяване
на скалните обекти. Колкото повече стени премине един алпинист, толкова повече
разнообразни форми на скалния релеф ще срещне по своя път, с толкова по-разнообразни
скали по отношение на техния състав ще се запознае, толкова по-разностранен опит ще
придобие.
Преходният период на летния тренировъчен цикъл има за задача постепенно
снижаване на голямото натоварване от предишния период. Провеждат се леки
туристически походи, изкачвания на стенни обекти с малка надморска височина и по-ниска
категория на трудност. В населеното място-алпинистът практикува други спортни
дисциплини съобразно интересите си,
При условията на родните планини тя следва да се планира в летен и зимен цикъл без
преходен период. Когато подготовката е насочена към няколко големи изкачвания в по-
високи планини (Алпите, Кавказ), които се предвиждат в най-подходящия летен сезон,
може да се прибегне до едно-циклово целогодишно планиране.
В подготвителния период е необходимо да се постигне усъвършенствуване на
специалните двигателни качества, сработване на партньорите в свръзката, усъвършенствуване
180
на технико-тактическите взаимодействия при сложни манипулации на скалата (системи за сигурност,
спасителни мероприятия, използуване на изкуствени опорни точки и пр.). Могат да се използуват
редица помощни средства, свързани със занимания с други спортни дисциплини в населеното място.
Основна обаче остава работата на скалата. Стремежът е да се преминава повече «метраж» от
всякакви категории на трудност. Поради сравнително малката дължина на нашите катерачни обекти
са уместни преминаването на няколко стени една след друга или повторните изкачвания на една и съща стена.
Полезно е и участието в състезания по скално катерене. Не трябва да се забравя обаче, че подобна
целенасочена тренировка отдалечава доста много алпиниста от планината с нейното многообразие и
има опасност да го откъсне от неговата естествена среда и да превърне алпийската му дейност във
вредна самоцел.
В периода на алпийските прояви алпинистът съобразно най-подходящите условия се насочва
към избраните обекти, с които е била свързана неговата подготовка. Отделя се достатъчно време за
основното им проучване. В този период може да се постигне много по отношение на психологическата
подготовка чрез възпитаване и самовъзпитаване — най-вече на волевите качества. В планините с
ледници алпинистът трябва да използува всяка възможност за усъвършенствуване на ледената
техника. Това може да стане при подхода към избраните за изкачване стени или в дните, определени
за опознаване на района"
Преходният период от тренировката във фазата на спортното майсторство не се отличава
много от този период през фазата на летния цикъл.
181
съчетани със слънчевите бани, оказват отлично въздействие върху организма на алпиниста
след суровите климатични условия и голямото напрежение на трудното високопланинско
изкачване.
Примерен модел за седмичния обем през подготвителния период при едновърхова крива:
Обем на натоварването в km
Месеци
мъже жени
Октомври 70 1
40—50
Ноември 75 64
Декември 80—90 55—65
Я нуари 90 60—70
Февруари 92 65—75
Март 103 60—70
Април 92 50—60
Май 92 57
Примерен седмичен цикъл през първия етап на подготвителния период при едновърхова крива:
Примерен седмичен цикъл през втория етап на пооготвителния период при едновърхова крива:
182
Понеделник — 10—12 km компенсаторно бягане.
Вторник — повторно бягане 6X500 m с 80%, ЗхЮОО m със 75%, движение по азимут.
Сряда — 16—18 km крос по горски пътеки с равномерно темпо (85—90 min).
Четвъртък — 10—12 km бягане по хълмиста местност (45—50 min).
Петък — повторно бягане 2X800 m с 80%, 2X2000 m със 75% с техническа
насоченост.
Събата — 20 km равномерно бягане (100—110 min).
Неделя — техническа тренировка на терен 10—12 km (90—100 min).
Забележка: в този етап може да се участвува в кросови състезания с тренировъчна
цел.
183
Забележка: непосредствено преди състезателния период се включва още една
темпова тренировка. Дължината на отсечките може да бъде до 2000 т.
През втория подготвителен период задачите остават същите, но се повишават
скоростните изисквания. Интензивността стига близо до състезателната при
сравнително висок обем и голямо разнообразие на тренировъчните средства и методи.
Месеци
•Обем на натоварването еkm
мъжежениЮни80—9050—60Юли70—8040—50Август80—9050—
60Септември50—7030—40
Примерен седмичен цикъл през състезателния период при едновърхова крива:
Примерен модел за седмичния обем през състезателния период при двувърхова крива:
Обеи на натоварването в km
Месеци
Примерен седмичен цикъл през първия състезателен период при двувърхова крива:
Примерен седмичен цикъл през втория състезателен период при двувърхова крива:
ДниМъжеЖени
kmсредстваkmсредстваВторник4 10отсечки маршрут3 8отсечки
маршрутСряда8маршрут5маршрутЧетвъртък4отсечки3кросПетъ
к8 10маршрут крос8 5маршрут
кросСъбота8маршрут6маршрутНеделя8маршрут6маршрут
ПоказателиМъжеЖениБрой на тренировките100--10895--
105Брой на състезанията10—1210--12Брой на почивните дни10--
1210--15Брой на заниманията в седмицата6--75--7Бегови
тренировки5--64--5ОФП0--10--1Седмичен обем (в km)60--8040--
60Обем за периода (в km)900-1000750--850
мъже жени
Примерен модел за седмичния обем през
Октомври 120—140 70—80
годината:
Ноември 130—150 100—110
Декември 130—150 100—110
мъжежениМай90—10060— 70Юни90—10060—
Февруари 100—110 80—70Юля130—150100
90
Март —110Август130—150100—110Септември130—150100—116
100—110 80— 90
При нашите условия този период започва през май и продължава до декември, като се разделя на
общо и специално-подготвителен етап. Подготвителният период се характеризира с голяма по обем
работа със следната насоченост
1. Повишаване на функционалните възможности на организма.
2. Повишаване на общата издръжливост.-
3. Развиване на физическите качества.
4. Овладяване на техническите умения и навици.
5. Създаване на основа за навлизане в спортна форма.
Основните средства за подготовка през общоподготвителния етап са общоразвиващи,
специалноподготвителни, имитационни и координационни упражнения. През
специалноподготвителния етап се използуват в най-голяма степен ролери, ски на изкуствена писта. В
тренировъчния процес се прилагат равномерният, променливият (фартлек) и повторният метод.
Понеделник — 30 km равномерно бягане със ски. Вторник — интервална тренировка със ски 6—8
пъти по 8—10 min и 2—3 min почивка.
186
Сряда — тренировка за техника на ски-бягане 15—20 km. Четвъртък — 40 km
равномерно бягане със ски. Петък — темпова тренировка 3 пъти по 3—4 km с
85% и 1 km бавно. Събота — 35 km равномерно бягане с карта или участие в
състезание.
— 20 km равномерно бягане.
Вторник — темпова тренировка 3 пъти по 4—5 km с 85%, 1 km бавно. Сряда —
ски-техника 10—15 km.
Четвъртък — тренировка за бързина — 5 пъти по 2—3 rain максимално с 3
min почивка (4 серии).
Петък — интервална тренировка 4—5 пъти по 6—8 min с 85% и 3—4 4 min
почивка. '
Събота — леко пързаляне за техника и почивка.
Неделя — участие в състезания.
187
12. ТУРИСТИЧЕСКИ И АЛПИЙСКИ ОБЕКТИ В БЪЛГАРИЯ
12.1. ТУРИСТИЧЕСКИ
12.1.2. Пирин
189
2. Казанлък—х. Бузлуджа—в. Столетов—х. Партизанска—х. Маза-лат—х. Тъжа—в.
Ботев—х. Рай—Калофер. По този маршрут изобил-ствуват обекти, свързани с
героичното минало на нашия народ. От Казанлък през с. Крън покрай Крънска река
се отива до х. Бузлуджа, построена под в. Бузлуджа. Тази местност е свързана с две
големи исторически събития — разгрома на четата на Хаджи Димитър през 1868 г. и
Първия конгрес на БРСДП през 1891 г. От х. Бузлуджа по сравнително ниското било
се достига в. Столетов, на който се издига величествен паметник, напомнящ на
поколенията за Шипченската епопея. След в. Малуша се слиза към х. Партизанска,
свързана с действията на Габровско-Севлиевския партизански отряд. През вековна
букова гора покрай м. Корита се продължава до х. Маза-лат, построена на
вододелното било. На юг се разкрива величествена панорама към Зли връх и
Триглав, които образуват грамаден масив, почти успореден на централното било.
През Пеещите скали, където билото значително се стеснява, се преминава в.
Росоватец и се слиза постепенно към широката долина на р. Тъжа, където се намира
едноименната хижа (от нея може да се отиде покрай в. Русалка към Априлци на
север). От х. Тъжа започва стръмно изкачване на в. Ботев през Пилешки полог,
Юрушка грамада и в. Пара-джика. От върха се слиза през х. Рай до Калофер.
3. Пирдоп—х. Паскал—х. Бенковски. От гара Пирдоп следва стръмно, но
сравнително късо изкачване към х. Паскал. Оттук се продължава нагоре към
централното било. Излиза се източно от в. Паскал и се върви по широко плато, на
което се намира често пресъхващият гьол Гюлджука. Оттук следва изкачване на в.
Тетевенска Баба, от който се разкрива красива гледка към цялото било.до в. Вежен.
От върха се слиза към превала пред в. Було-ваня. Подсича се върхът от север и се
слиза към х. Бенковски. Може да се мине по билото през най-високата част на
Булованя до в. Братаница. По северния му склон също може да се стигне до хижата,
разположена всред широколистна гора (от х. Бенковски може да се слезе през
Рибарица в Тетевен) .
4. Буново—х. Чавдар—х. Мургана—х. Свищи плаз—х. Паскал. От с. Буново удобна
пътека води до х. Чавдар, носеща името на прославената партизанска бригада
«Чавдар», действувала в този район. От хижата се изкачва в. Баба, от който по
билото се преминава и в. Говедарника. В. Баба може да се подсече от юг. След
Ямата се преминава в. Мургана. Южно от върха е х. Мургана. По хребета Невижда,
който има североизточна посока, се слиза към Златишкия проход в м. Кашана.
Следва стръмно изкачване на хребета Кордуна към в. Свищи плаз, под който е
едноименната хижа. Южните склонове са с голям наклон и са лавиноопасни. В.
Свищи плаз може да се подсече от север, като се преминава над широколистни гори,
давали убежище на народните партизани. По билото се преминават върховете
Разбой и Косица. Оттук започва постепенно слизане по южния склон на билото към
широкото плато и х. Паскал.
12.1.4. Родопи
12.1.5. Витоша
190
планина. Билото на планината е заето от широки плата, над които се издигат
отделните върхове. Средната височина на Витоша е 1382 т.
Още от времето на Алеко Константинов — родоначалника на нашето
туристическо движение — Витоша е посещавана от хиляди любители на природата.
В днешните дни построените шосета, удобни пътеки и лифтове още повече
увеличават достъпността на планината. Отличните терени за ски правят Витоша
любим обект и през зимата. Изходни пунктове за многобройните хижи и
туристически обекти са Драгалевци, Бояна, Княжево, Райко Даска-лово, Симеоново,
Бистрица и др.
12.1.7. Осогово
191
и османци. Богатата музейна сбирка разказва за историята на крепостта — този
голям паметник на крепостното строителство през Средновековието.
7. Мадарският конник. Издълбаният в скалите релеф привлича погледа още
отдалеч. Датира от времето на хановете на Първата българска държава — Тервел,
Кормисош и Омуртаг. Навсякъде из Националния археологически резерват Мадара
се срещат следи от древната култура. В скалите са издълбани килии на голям скален
манастир от XIV в., личат следи от езически прабългарски храм и дворец от IX—X
в. Музеят разполага с богата археологическа сбирка. Стъпаловидната пътека дава
възможност да бъдат изкачени скалните отвеси, по които преминават само
алпинистите. На платото са развалините на Мадарската крепост.
8. Нос Калиакра. Скалистата му снага се издига величествено над морето. Тук
имало крепост още през римско време. Разкопките са разкрили стара крепостна
стена, римска баня и др. В малкия музей се съхраняват глинени съдове, накити и
други предмети. Романтична легенда разказва, че 40 девойки начело с най-личната
— Калиакра, вплели косите си и се хвърлили в морето, за да не попаднат в ръцете на
османските поробители.
9. Паметникът на чавдарци. Намира се под легендарния в. Мургаш в ц. Жерковско
дере до шосето София—Ботевград. Издигнат е в памет на загиналите партизани и
ятаци от бригадата «Чавдар». Около 20-метровия обелиск с фигура на партизанин е
изграден красив парк. Тук е и музеят, в който са събрани много документи,
отразяващи славния боен път на чавдарци.
10. Пещерата Леденика. Намира се във Врачанския балкан. Посещава се
целогодишно от хиляди туристи, които са улеснени от благоустрояването и
електрифицирането й през 1961 г. Първата пешерна зала, наречена Преддверието,
зиме е запълнена с лед, който е дал името на пещерата. Разклоненията на пещерата
водят до Малката зала, Малката и Голямата пропаст, Бялата зала и Седмото небе.
Най-величествена е Концертната зала, висока около 20 т.
11. Пещерата Магура. Тя е една от най-големите български пещери. Рядко
красивите образувания Двамата братя, Ориенталският град, Камбаните и др.
привличат хидяди посетители. Най-голямата ценност на пещерата са скалните
рисунки, единствени по рода си у нас паметници на първобитното изкуство. В
подножието на Рабишката могила, във варовиците на която е издълбана пещерата, е
разположено Рабишкото езеро. То е най-голямо безотточно езеро у нас със средна
дълбочина около 5 т.
12. Побитите камъни. Намират се на около 18 km от Варна по шосето за София.
Представляват групи от каменни стълбове. Най-запазена е централната група, която
е близо до магистралата. Има много теории за образуването на тези природни
феномени. Отделни каменни стълбове са високи до 6 m, а диаметърът им в основата
е до 3 т.
13. Устието на Камчия и паметникът на подводничарите. Най-посещавани от
туристите са устието на Камчия и резерватът Лонгоза. Неделеч от устието на реката
е паметникът на смелите български емигранти начело с Цвятко Радойнов, Аврам
Стоянов и др., които през август 1941 г. се върнаха от Съветския съюз в България, за
да дадат живота си за свободата.
12.2.1. Рила
192
туровете Плевен, Академик, Безенги, III конгрес на БТС^ Диагонала, Камините — всички от
висока категория на трудност.
Еленин връх (2654 т). Няма друг наш алпийски обект, който да е посещаван
така масово, както Еленин връх. На него са правили първите си стъпки почти всички
български алпинисти по пътя към високото спортно майсторство. По неговите
източна и южна стени са трасирани туровете Класически, Камината, Академик,
Североизточен ръб, Плевен.
В. Орловец (2686 т). В дъното на Мальовишката долина, в нейната
най-източна част се извисява северозападната отвесна стена на в. Орловец.
По нея през 1935 г. е прокаран тур от III категория на трудност, а по-късно —
и тур Ястреб. « т\
В. Иглата (2575 т). Това е един от малкото наши върхове, който е недостъпен
без помощта на алпийска техника. Разположен е непосредствено до в. Двуглав. С
отвесните си западна и южна стени, изградени от моно-литна скала, Иглата привлича
българските и чуждестранните алпинисти. Прокарани са туровете Южен ръб, Народна
армия, Космонавти, Западен ръб, Злите потоци и Единадесетте.
В. Двуглав (2605 т). От Партизанска поляна на север погледът неволно ще се
спре на могъщата снага на в. Двуглав. Внушителна е неговата южна стена. По нея
са трасирани маршрутите Втора републиканска алпиниада, Камините, Плочите, Здравец,
Академик, Фестивал, 20 години Народна армия, 9 септември. По източната му стена,
популярна като Черната стена, също има два трудни тура.
В. Злия зъб (2678 т). Разположен е източно от в. Орловец и действително
прилича на огромен скален зъб. От всичките му страни се спускат
отвесни стени и може да се изкачи само с помощта на алпийска техника. Най-голям
интерес за алпинистите представлява неговата източна стена. Там са туровете
Варника, Славия, Веждите, Славянски и др.
В. Дяволските игли (2580 т). На юг от Злия зъб между Белия и Дяволския улей по
посока на Партизанска поляна се нижат последователно зъберите на Дяволските игли.
Тази причудлива скална верига е дала възможност на алпинистите да прокарат по
отвесните й стени множество маршрути — ВИФ (първият изкачен тур през 1954 г.),
МАЛ, Академик, ПСС, София, Планинец, Сливен, VIII конгрес на БКП, Народна армия,
Пловдив, Винкела, Ръбът на Дяволските игли, Сините камъни, 25 години народна
власт, Перник и /// конгрес на БТС.
В. Камилата (2621 т). По пътеката от х. Мальовица за Страшното езеро
непосредствено над Мальовишките езера се намира в. Камилата. По северната му
стена са трасирани туровете Камината, Първи винкел, Втори винкел, Иглите и
Дружба — всички от III категория на трудност.
В. Ловница (2695 т). Като катерачен обект върхът е привлякъл алпинистите със
северната си стена. По нея за първи път е прокаран тур през 1953 г. (в западната й
част). По-късно са трасирани и маршрутите Алеко, Камината, Банско, ВИФ и БФА.
В. Голям Купен (2731 т) и в. Малък Купен. Заграждат циркуса на Страшното
езеро от юг. По северните им стени са прокарани по няколко катерачни маршрута. На
Малкия Купен има трасирани два тура от III категория на трудност — Северна стена и
Централна част. По стената на Големия Купен са прокарани маршрутите Северна
стена, Бояна, Винкела, Витоша и ВИФ, който е от VI категория на трудност.
В. Лопушки (2698 т). Издига се между върховете Попова капа и Мечит. По
неговата северозападна стена е трасиран турът Ц П Ш от IV категория на трудност.
Други характерни алпийски обекти в Рила, по които са прокарани катерачни
маршрути, са върховете Георги Димитров, Иречек, Ченгенечал, Мусличал, Ибър,
Малък Манчо, Ковач и Портала. Тъй като подстъпите до тях са много продължителни,
а трасираните турове не са от много висока категория на трудност (с изключение на
Портала), тези обекти са по-рядио посещавани.
12.2.2. Пирин
Макар и не така богат на катерачни обекти като Рила, Пирин също привлича
нашите алпинисти. Докато в Рила преобладават обекти предимно за изкачване на
стени, Пирин предлага отлични условия за практикуване на другата форма на
алпинизма — траверсите. По отвесните върхове на Пирин се намират едни от най-
трудните и най-интересните траверси у нас — по карстовото било с популярното
Конче, Джзнгал — Момин двор — Каменица, Стражите и др. Общо в Пирин има 44
категоризирани катерачни обекта от II до IV категория на трудност и 39 траверса от II
до VI категория.
В. Разложки Суходол (2640 т). Той се намира на централното било на Северен
Пирин и огражда от юг Суходолския циркус. До северозападната стена на върха се
стига от х. Яворов по добре очертана пътека. Стената изо-билствува с лабилни камъни.
В централната й част са трасирани туровете Дружба, Академик и Банско.
В. Кутела (2908 т). Вторият по височина връх на Пирин е извисил мраморния си
купол на централното било на Северен Пирин непосредствено до в. Вихрен, сякаш
оспорва първенството му. Северозападните му склонове шеметно се
спускат към дълбокия циркус на Бански Суходол. По тази стена са
прокарани два тура — Северна стена и Североизточен ръб.
В. Вихрен (2914' т). Могъщата четиристенна пирамида на първенеца
"на планината е дала възможност на алпинистите да прокарат много
пътища към върха. Най-популярна е северната стена на Вихрен—
Казана, по която са трасирани маршрутите Скален жлеб, Камината,
Кулоара, фунията и туровете по Триъгълника.
В. Георгийца (2569 т). На югозапад от Муратов връх от централното
било се отделя странична верига. На нея се издигат последователно върхо-
вете Георгийца и Синаница. Северозападната стена на в. Георгийца е
интересен алпийски обект. По нея са трасирани маршрутите Кулоара,
Ръба,-Централен ръб, Академик и Централна стена.
В. Синаница (2516 т). Това е един от най-красивите върхове на вели
• чествения Пирин. Извисил се над едноименния циркус, той оглежда
193
челото си в сините води на Синанишкото езеро. Трасирани са туровете
Източна стена и Полски.
Момин връх (2470 т). Той се намира в югозападната част на
Синаниш-кия циркус високо над стръмните сипеи. Неговата
северозападна стена, която се издига над горното Синанишко езеро, е
изкачена за първи път през 1950 г.
В. Башлийски чукар (2670 т). От централното било на Северен Пирин
в югозападна посока от в. Бъндеришки чукар се отделя странично било с
платовидния връх Башлийски чукар (Атмегдан). Северозападните му
склонове представляват подковообразна отвесна стена. Тя е изградена от
гранит и по нея са прокарани туровете Народна армия, Строител,
Сандански и Цанко Бангиев.
В. Дженгал (2730 т). В дъното на Валявишкия циркус се издига
красив връх, който с острите си зъбери като че раздира небето. В
подножието му са разположени Валявишките езера. Западната стена на
върха представлява интересен алпийски обект. Изградена е от здрав
гранит с добре оформени хватки и стъпки и по нея са трасирани туровете
ВИФ, 9 септември и Дженгалска иглл.
194
Развитието на алпинизма в нашата страна и стремежът на повече млада хора да
го практикуват наложи да се трасират турове по скални обекти с малка надморска
височина. Такива са скалите край Враца с маршрути от III до VI категория на
трудност, Смолянските скали, обектите край Бряновщща, Лакатнишките скала,
скалите при Дряновския манастир, в яСдрелото край р. Ерма, над гара Цепина,
Мадарските скали, районът на върховете Орлово гнездо и Чаталка в Сините камъни
и др.
ЛИТЕРАТУРА
196
П е т р ов, Н. Снежни лавини. С, 1977.
П о р о д н и к о в , Б. И., А. Н. К и р г о и Л. Л. К р о с и н. Подготовка спортсменов
ориентировщиков. М., 1978.
П у н и , А. Ц. Психологически основи на спортната тренировка. В. сб. Актуални проблеми на
психологията на спорта. С, 1968.
П у н и, А. Ц. Психологическа подготовка на спортиста за състезание. С, 1970.
П ъ р в а н о в , Б. Психологични проблеми на спортните игри. С, 1976.
Р е п н и н с к и , Г. Завладяване на планините. С, 1968.
Р у д и к , П. А. Насъщни въпроси на общата техническа подготовка на спортиста. В сб. Доклади
по въпросите на психологическата подготовка на спортистите. С, 1970.
Р у к о д е л н и к о в , Б. и Н. К у з ь м и н . Тренировка альпиниста. М., 1961. Сб. Доклади
по въпросите на психологическата подготовка на спортистите. С, 1970.
С е л и к т a p., P. Планински климат и предсказване на времето по местни признаци. В сб.
Наръчник на водача. С, 1973. Спортната тренировка в ориентирането. С, 1977. Състезателно
ориентиране, I част. С, 1978.
Ф а р ф е л ь, В. С. Управление движениями в спорте. М., 1975.
Ф о м и н, Н. А. и В. П. Ф и л и н. Возрастнне основн физического воспита-ния. М., 1972.
Х а д ж и н и к о л о в , X. Основи на международния и вътрешния туризъм. С,
1975.
X а р е, Д. Учение за тренировката. С, 1973.
Щ е р е в, П. Физическо развитие и дееспособност на населението в България от раждането до 26
години. С, 1965.
Щ е р е в, Г. и М. З л а т а н о в . Катерачни обекти в България. С, 1969.
Я н а к и е в , И. и Г. Ж ъ л т о в. Спортно ориентиране. С, 1975.
Я н а к и е в , И. и д р. Единна методика за обучение и тренировка по спортно ориентиране. С,
1977.
Я н а к и е в , И. и А. Г е о р г и е в . Туризъм, алпинизъм и ориентиране. С,
1978.
Я н а к и е в , И. и Г. Ж ъ л т о в. Ски-ориентиране. С, 1978.
В r a m, G. Die Belastung der Sicherungskette. Alpinismus, IV. Munchen, 1967.
M u n t e r , W. Mehr Sicherheit in Feb und Firn. AAC, Bern, 1969/1970.
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор...............................................................................................-............................................................. 3
1. Обща характеристика................................................................................................. . л . . . . . . 5
1.1. Обща характеристика на туризма (А. Николов) . . . . . . . . . . . 5
1.1.1. Видове туризъм................................................................................................................... 6
1.1.2. Форми на туристическа практика...................................................................................... 7
1.2. Обща характеристика на алпинизма (Т. Джамбазов)................................................................. 9
1.2.1. Форми на алпийска практика........................................................................ . . . . . 11
1.3. Обща характеристика на спортното ориентиране (И. Янакиев). . . . . 13
2. Исторически бележки (И. Янакиев).............................................................................................................. 18
2.1. Покоряване на планините в света.............................................................................. . . . . 18
2.2. Развитие на спортното ориентиране в света............................................................................... 30
2.3. Развитие на туризма в България................................................................................................... 33
2.4. Развитие на алпинизма в България............................................................................................... 37
2.5. Развитие на спортното ориентиране в България......................................................................... 40
3. Екипировка и съоръжения............................................................................................................................. 45
3.1. Екипировка и съоръжения на туриста (А. Николов) . . . . . . . . 45
3.1.1. Лична екипировка на туриста............................................................................................ 4а
3.1.2. Съоръжения за туризъм...................................................................................................... 46
"3.1.3. Екипировка и съоръжения за воден туризъм .................................................................. 47
3.2. Екипировка и съоръжения за алпинизъм (К. Долапчиев). ..................................................... 48
3.2.1. Лична екипировка на алпиниста................................................ . . .................................. 49
3.2.2. Съоръжения за алпинизъм................................................................................................. 51
3.3. Съоръжения за алпийско ски-рали (К. Долапчиев). . , .......................................................... 57
3.4. Екипировка и съоръжения за спортно ориентиране (А. Николов) . . 58
3.4.1. Лична екипировка .......................................................................................................... 58
3.4.2. Лични съоръжения..................................................................................................... . . 5"
3.4.3. Съоръжения за провеждане на състезания....................................................................... 61
3.5. Бивачни съоръжения (А. Николов).......................................................................................... . 61
4. Основи на техниката....................................................................................................................................... 63
4.1. Техника на придвижване по различен релеф (М. Златанов)..................................................... 6^>
4.1.1. Придвижване по тревисти склонове................................................................................. 64
4.1.2. Придвижване по каменни реки и сипеи........................................................................... б£
4.2. Техника на придвижване при водни походи (М. Златанов)...................................................... 65
4.3. Техника на придвижване при ски-походи (М. Златанов) ..................................................... 66
4.4. Алпийска техника (Г. Атанасов, К. Долапчиев и Т. Джамбазов) . . . 6**
4.4.1. Алпийски възли.................................................................................................................. 68
4.4.2. Използуване на алпийски клинове.................................................................................... 72
4.4.3. Техника на осигуряване.................................................................................................... 75
4.4.4. Движение по скали......................................... .................................................................. 8*
4.4.5. Движение по сняг и лед. ............................................................................................... 96
4.5. Техника на алпийското ски-рали (М. Златанов)......................................................................... Ц5
4.6. Техника на спортното ориентиране (Г. Жълтов) . . . ......................................................... 116
4.6.1. Техника на движение без карта................................................................... . . . . 11°
4.6.2. Техника на движение с карта.............................................................................................
11**
4.6.3. Техника на движение при нощни условия ............................................,..................... 120
4.6.4. Техника на дивжение при ски-ориентиране..................................................................... 120
4.7. Техника на планинското спасяване (К- Долапчиев)..................................................... . . . 12J
4.7.1. Лавиноспасителн. 1 акция......................................................................... . . . . 121
4.7.2. Сваляне и извличане яа пострадал по скали. . . . . . . . . . . . 12-
^
4.7.3. Транспортиране на пострадал с подръчни средства. . .'............................................... 124
198
4.7.4. Специални съоръжения за транспортиране...................................................................... 1-5
4.7,5. Сигнализация при спасителни акции............................................................* . . . 125
5. Биваци и бивакуване (А. Николов).......................................................................................................126
5.1. Избор на място за бивак.........................................................................................................126
5.2. Палатъчни биваци ................................................................................................................126
5.3. Снежни биваци........................................................................................................................127
5.4. Импровизирани биваци...........................................................................................................128
5.5. Бивакуване на стена.................................................................................................................128
5.6. Настаняване в биваците..........................................................................................................129
6. Опасности в планината и предпазване от тях (Т. • Джамбазов).........................................................130
6.1. Опасности, свързани с релефа и строежа на планината........................................................131
6.1.1. Каменопади....................................................................................................................131
6.1.2. Лавини............................................................................................................................132
6.2. Опасности, свързани с климатичните и метеорологичните особености на пла-
нината.......................................................................................................................................136
6.2.1. Ниска температура ....................................................................................................13б
6.2.2. Намалено барометрично налягане...............................................................................137
6.2.3. Слънчева радиация ....................................................................................................138
6.2.4. Мъгла и тъмнина...........................................................................................................139
6.2.5. Вятър...............................................................................................................................НО
6.2.6. Валежи............................................................................................................................140
6.2.7. Мълния...........................................................................................................................141
6.3. Опасности, свързани с подготовката и поведението на туристите и алпи-
нистите............................................................................................................................. , . 141
7. Топографска подготовка (И. Янакиев) ...............................................................................................143
7.1. Същност и значение.................................................................................................................143
7.2. Местност и елементи на местността ..................................................................................143
7.2.1. Релеф...............................................................................................................................144
7.2.2. Местни предмети...........................................................................................................145
7.3. Движение на местността без карта.........................................................................................145
7.4. Топографски карти ..............................................................................................................147
7.4.1. Мащаб на картата..........................................................................................................149
7.4.2. Измерване на разстояния .........................................................................................150
7.4.& Координатна мрежа .......................................................................................................151
7.4.4. Определяне на дирекционни ъгли и азимути................................................................152
7.5. Изобразяване на релефа...........................................................................................................154
7.5.1. Определяне на наклона....................................................................................................156
7.6. Условни топографски знаци...................................................................................................158
7.7. Ориентиране с карта................................................................................................................159
7.7.1. Определяне на точката на стоене.................................................................................159
7.7.2. Движение с карта.................................................................................................. • 160
7.8. Построяване на профили.........................................................................................................160
8. Предсказване на времето (Г. Атанасов)................................................................................................162
8.1. Основни метеорологични елементи.......................................................................................162
8.2. Предсказване на времето по местни признаци .................................................................165
9. Организация, провеждане и тактика на туристически и алпийски прояви и съ-
стезания по ориентиране.........................................................................................................................167
9.1. Организация и провеждане на летни туристически походи (М. Златанов) 167
9.1.1. Предварителна подготовка...........................................................................................167
9.1.2. Организация на придвижването ..............................................................................169
9.2. Организация и провеждане на водни походи (М. Златанов)...............................................170
9.2.1. Предварителна подготовка .......................................................................................170
9.2.2. Организация на придвижването ..............................................................................17*
9.3. Организация и провеждане на ски-походи (М. Златанов)...............................................172
9.3.1. Предварителна подготовка...........................................................................................172
9.3.2. Организация на придвижването...................................................................................17о
9.4. Организация и провеждане на изкачвания на стени (К- Долапчиев). . 174
9.4.1. Изкачвания на стени при летни условия .................................................................174
9.4.2. Особености при зимните изкачвания на стени...........................................................175
9.5. Организация и провсждгне на алпийски траверси (К. Долапчиев) . . 176
9.6. Организация и провеждане на Еисокопланински експедиции (К. Долапчиев)......177
9.7. Очертаване на маршрути за състезания по алпийско ски -рали (М. Златанов) ............."
...............................................................................179
9.8. Тактика при състезания по алпийско ски-рали (К. Долапчиев) . . . . 180
9.9. Очертаване на маршрути за състезания по ориентиране (И. Янакиев). 181
9.9.1. Изисквания към съдиите ............................................................................................182
200
9.9.2.Основни принципи при очертаване на маршрути .................................................132
9.9.3.Тънкости при очертаване на маршрути .................................. . . . * . . . igg
9.9.4.Техника и практика при очертаване на маршрути...................................................[89
9.10. Тактика при състезания по оринтиране (Г. Жълтов) .......................................................191
9.10.1..............................................................................................Предв
арителна тактика............................................................................................................................191
9.10.2..............................................................................................Такти
чески действия по време на състезание......................................................................................192
9.10.3..............................................................................................Такти
чески действия при щафетни състезания..................................................................................198
9.10.4..............................................................................................Такти
чески действия при нощни състезания ...................................................................................198
9.10.5..............................................................................................Такти
чески действия при ски-ориентиране.........................................................................................199
10. Методика на обучение...........................................................................................................................200
10.1. Общи методологически основи на началното обучение (Г. Атанасов) . 200
10.2.....................................................................................................Метод
ика на обучение по видовете туризъм (Г. Атанасов).....................................................................201
10.2.1..............................................................................................Обуче
ние по пешеходен туризъм...........................................................................................................201
10.2.2..............................................................................................Обуче
ние по ски-туризъм........................................................................................................................203
10.2.3..............................................................................................Обуче
ние по воден туризъм..................................................................................................................... 204
10.3. Методика на обучение по алпинизъм (Г. Атанасов) ........................................................205
10.3.1..............................................................................................Орган
изация на учебния процес.............................................................................................................205
10.3.2..............................................................................................Обуче
ние в алпийски възли и обвръзки...............................................................................................207
10.3.3...........................................................................................Обучени
е в забиване и изваждане на клинове..................................................................................... . 207
10.3.4..............................................................................................Обуче
ние в основите на осигуряването.................................................................................................208
10.3.5..............................................................................................Обуче
ние в движение по скали ...........................................................................................................209
10.3.6..............................................................................................Обуче
ние в движение по сняг и лед ...................................................................................................214
10.4. Методика на обучение по ориентиране (И. Янакиев) ....................................................221
10.4.1. Последователност при обучението ..............................................................................222
11. Управление на спортната подготовка ................................................................................................228
11.1.....................................................................................................Общи
основи на управление на подготовката по алпинизъм и спортно ориентиране (Г.
Атанасов) .................................................................................................................................228
11.2. Страни на спортната подготовка (Г. Атанасов и И. Янакиев) . . . . 232
11.2.1..............................................................................................Техн
ическа подготовка..........................................................................................................................232
11.2.2..............................................................................................Физи
ческа подготовка............................................................................................................................'233
11.2.3..............................................................................................Псих
ологическа подготовка ...............................................................................................................236
11.2.4..............................................................................................Такт
ическа подготовка..........................................................................................................................241
11.3- Периодизация на спортната подготовка (Г. Атанасов и Г. Жълтов). . 242
11.3.1. Периодизация на спортната подготовка по алпинизъм .........................................242
' 11.3.2. Периодизация на спортната подготовка по ориентиране..........................................246
11.4. Методика на спортната подготовка по алпинизъм (Г. Атанасов) . . . 249
11.4.1. Спортна подготовка във фазата на изграждане на алпиниста . . 249
11.4.2. Подготовка на алпиниста във фазата на спортното майсторство . 252
11.5. Методика на спортната подготовка по ориентиране (Г. Жълтов). . . . 255
11.5.1..............................................................................................Спор
та подготовка при лятно ориентиране.......................................................................................255
11.5.2..............................................................................................Спор
тна подготовка при ски-ориентиране........................................................................................262
12. Туристически и алпийски обекти в България.....................................................................................264
12.1. Туристически обекти (Г. Атанасов и Г. Жълтов) ...........................................................264
12.1.1..............................................................................................Рила
264
12.1.2..............................................................................................Пир
ин 265
12.1.3..............................................................................................Стар
а планина .......................................................................................................................................266
12.1.4..............................................................................................Родо
пи 267
12.1.5..............................................................................................Вито
ша 268
12.1.6..............................................................................................Сред
на гора 268
12.1.7..............................................................................................Осог
ово 268
12.1.8..............................................................................................Нац
ионални туристически обекти......................................................................................................269
12.2. Алпийски обекти (М. Златанов)..............................................................................................270
12.2.1.........................Рила.............................................................................................. .
271
12.2.2..............................................................................................Пир
ин 272
12.2.3..............................................................................................Стар
а планина .......................................................................................................................................273
12.2.4..............................................................................................Друг
и алпийски обекти .....................................................................................................................273
Литература .......................................................................................................................................................275
ТУРИЗЪМ, АЛПИНИЗЪМ И ОРИЕНТИРАНЕ - УЧЕБНИК ЗА ВИ Ф
Дадена за набор на 4. VII. 1980 г. Подписана за печат на 25. II. 1981 г. У Излязла от печат
на 30. III. 1981 г. Печатни коли: 17,50 Издателски коли: 22,63 Формат:
16/70x100 Тираж: 20'0 УИК 30,12 Дена: 1,95 лв.