ь '1, Л Г Л I1 С К А Л К Л Д !■: М II И II л II Л У К И Т I.

е т н о г р а ф с к и и н с т и т у т с м у з е и

Етногенезис
и културно
наследство
на българския
народ
Сборник

Со фи я ■ 1971

ИЗДАТЕЛСТВО НА ВЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Р Е Д АК ЦИОННА КОЛЕГИЯ

нроф. л-р ХР. ГАНДЕВ, дои. ИВ. КОЕВ

и ст. н. с. СТ. СТОЙКОВА
 1> Ъ л Г А Р С К А АКАДЕМ МЯ 11 Л НАУКИТЕ
Ет н о г р а фс к и и н с т и т у т и муз ей
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
I Ь\ ВЪЛГАРСКИЯ НАРОЛ * София- 1971

Ув о д

През май 1968 г. Етнографският институт и музей на БАН устрои

теоретическа конференция с основна проблематика „Етногенезис и кул­
турно наследство на българския народ“. В този широк обхват на народо-
знанието, който съдържа множество различни научни сектори, всички въ­
проси не можеха да бъдат осветлени само от изследователския колектив
на Етнографския институт и музей, защото някои от тях излизаха извън
пределите на етнографията и фолклористиката и можеха да се решат
единствено с помощта на езикознанието, археологията, историята, социо­
логията и историческата демография.
Организаторите на конференцията добре разбираха, че вековният процес
на образуването на българския народ и промените, които е претърпяла
народността през отделните епохи, а също тъй характерът и влиянието
на нейните етнически съставки заедно с наслоените от тях културни
традиции нсе още не са изяснени изцяло и следва да се поставят на
многостранно или по-точно к о м п л е к с н о р а з г л е ж д а н е .
Тази необходимост произтича и от твърде важното условие, че ние
днес преоценяваме народното наследство не само с оглед на миналото,
но и от гледна точка на неговото място и роли в изграждането на со­
циалистическата култура на нашето общество, като се стремим при това
да използуваме традиционните положителни елементи за патриотичното
възпитание на народа ни.
Тъкмо поради разнородността и сложността на проблемите се поло­
жиха усилия да бъде съчетано в единодействие сътрудничеството на раз­
лични по профил научни звена около обединяващата ги идея за много­
странно, задълбочено и по-пълно разкриване на историческите категории
български народ и българска народна култура в техния развоен аспект.
Защото вече е общо убеждението, че взаимното проникване, инте­
грирането или поне кооперирането на науките дава най-задоволителните
изследователски резултати.
На конференцията бяха поканени да участвуват известни български
учени, които по един или друг начин са засегнали процесите на етноге-
незиса на българския народ и закономерностите в синтезирането на на­

5
 родната култура. Освен сътрудниците на Етнографския институт и музей
изнесоха доклади видни представители на Института за български
език, Археологическия институт и Института за балканистика на БАН,
както и членове на катедрата по класическа филология в Софийския
държавен университет.
Отговорниците на конференцията нямаха намерение да поставят нови,
съвсем неразработвани въпроси, които нашето народознание изобщо не
е включвало в своя обсег. Всред големия брой доклади една ли има по­
вече от един-два с такава насоченост. Програмата на конференцията бе
по-скромна, но според нас и по-резултатна. Ти целеше да се покаже пер­
спективността и да се изтъкне наложителносгта от разглеждано на процеси,
явления и факти, за коиго вече са обнародвани трудове или н текущия
момеят се пише нещо ново, но всичко това все още не е взето под вни­
мание, не е използувано в синтетичните разработки по етиогенезиса и
историята на културата на българите, не е достатъчно известно дори на
значителен кръг специалисти, а камо ли на широката културна общест­
веност.
С така набелязаната задача конференцията даде в отделни случаи
подтик за по-нататъшно организирано и цялостно изграждане на обосно­
вани научни концепции.
Докладите се публикуват в оригиналния си вид, както са прочетени
на конференцията. Те са кратки, по правило без посочване на литера­
тура, тъй като резюмират и обобщават излезли вече приноси или се по-
зованат па установени в науката факти, с помощта на които се изгражда
едно ново схващане. Тона бе и най-важният смисъл на докладите
именно да р е з ю м и р а т и о б о б щ я т постигнатото от изследваните, за
да се попълнят пропуските в картината за етиогенезиса и културния
процес, както и да се открие път за бъдещи проучвания, които
могат да доведат до синтеза на по-високо познавателно равнище. Някои
автори са изложили свои нови хипотези, но хипотези със сериозна фак­
тическа аргументация, които заслужават и внимание, и но нататъшна раз­
работка с цел да се провери тяхната валидност.
Етнографският институт и музей на’ БАН представи изнесените до­
клади във вид на сборник от статии с оглед на тяхното научно значение
и Съществена познавателна стойност, като се надява, че те ще получат
широко разпространение всред специалистите и всички, които се интере­
суват от българското народознание.
Проф. д-р Х р. Гандев

6
Историческа
етнография и демография
 5 Ъ Л Г Л |> с: к А АКАДЕМИЯ И Л II Л У к и т и
Етнографски институт и муле и
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и я ■ 1971

Генезисът на балканските народи

В ладим ир И. Георгиеа

I
Генезисът на един народ е резултат на продължителни и из­
вънредно, . с л о ж н и О с н о в а т а на нашия народ "е“ несъмнено .ела*
вянска, но в нея са се” влели й" преплели раздаат-ддуги.Лю-^малю1 или
по-големй етнически групИГтъй че всвоята многовековна и бурна история
нашият, народ е добил оня типичен и самобитен облик, който го отличава
дори и .от най-близките му роднини — другите славянски- народТГ ’
Един народ не се създава през няколко десетилетия. Дори няколко
века са кратък период в процеса на неговото възникване. Корените на
неговата история се крият в тъмните дебри на далечното му минало, но
колкото по-дълбоко навлизаме в това минало, толкова по-оскъдни стават
историческите сведения, дори те съвършено пресъхват. Тогава ние за­
почваме да използваме данни на разни науки, които ни дават възможност
да проникнем в ония далечни времена.
Един от основните признаци на всеки народ е неговият език. Затова
в много 'еЗИЩГПОнятието „език"“ изразява " и” понятието „народ“”, така е
например в старобългарски, дето га>зтак „език“ означава и „народ“. Във
всеки език се пазят, отпечатват и кристализират моменти от историята
на народа, който го говори. Това е особената специфика на езика. Из­
следвайки тези особени отложения в езика с помощта на специални ме­
тоди, езиковедът е в състояние до известна степен да проникне в ония
отдалечени епохи, за които няма писмени сведения. Този метод е използван
например до известна степен от Енгелс в неговата книга „За произхода
на семейството, частната собственост и държ авата“. Както е известно,
Енгелс е проявявал голям интерес към езикознанието.
Същият метод, вече значително усъвършенствуван, се използва и
днес при различни въпроси на етногенезиса на народите. Особено важ­
на в това отношение е така наречената ономастика — оня дял на ези­
кознанието, който се занимава с произхода на имената.

9
 Данните на езикознанието се съчетават, доколкото това е възможно,
с тия на археологията, на етнографията, с историческите сведения и така
до известна степен се получава картината на развитието, на генезиса на
народите. Тук ние използваме един комплексен метод, съчетавайки данни
на различни науки. Аз поздравявам др. директор на Етнографския институт
проФ. Гандев. който за пръв път_ организира един такъв. крмплексен
интердисциплинарен Симпозиум, дето са представени специалисти _от раз­
лични науки, които, излизайки от методологията на своите специалности,
се опитват да изяснят редица въпроси. Като езиковед аз ще разглеждам
въпросите от езиковедска гледна точка. Разбира се, етногенезисъг на
един народ като българския, както и на всички други народи е огромен
проблем, който не може да се изчерпи в едно кратко заседание, нито в
един кратък доклад. Затова ще се спра само на някои проблеми, и то
гледани от перспективата на птичия полет.

Основният субстрат, който се влива в славянската маса при

възникването на нашия народ, са тракийците. Следователно важно е да
се определи поне до известна степен какво представляват тракийците,
откъде са дошли, ако изобщо те са дошли от някъде другаде, коя част
от Балканския полуостров са населявали, какви са техните връзки с дру­
гите племена и народи на Балканския полуостров.
Преди да излезе от печат първият том от „История на България“
(първото издание), беше отпечатан един макет, който беше раздаден на
специалистите, за да си кажат мнението по него. В отдела „Тракийци“
тогава имаше следния пасаж: „Както е известно, тракийците са дошли
на Балканския полуостров от север в началото на II хилядолетие.“ На­
правих възражения и този пасаж бе отстранен. След това бяха попра­
вени и други грешки и този отдел във второто издание вече е значи­
телно подобрен.
Ако обаче прегледаме първия том на четиритомната „История на
Румъния“, ние пак срещаме същия израз, който намираме в същност и
в работите на всички наши по-стари историци и филолози, занимавали се
с то^р въпрос, като например Г. Кацаров, Д. Дечев и др. В „История на
Румъния“ (първият том излезе от печат през 1961 г.), която е много по-
подробна, отколкото нашата „История на България“, четем относно тра­
кийците следния пасаж: „Тракийците са дошли в Трансилвания и Дакия
от север, и то в XVII в. преди н. е.“ Този дял е съставен под редак­
цията на един от най-видните румънски праисторици акад. Й. Нестор и е
написан от вещи историци.
Защо така се поставя въпросът ? Има ли някакви данни да смятаме,
че тракийците са дошли в началото на II хилядолетие преди н. е., още
повече има ли данни за такова точно определяне „от север“ и „в XVII
век“? Не, такива данни няма. Това предположение противоречи на фак­
тите. Индоевропейските народи, както например хетите, лувийците и други,
населяват Мала Азия поне от края на III хилядолетие. Ако те са дошли
също от север, а така трябва да се приеме според тази теза, то как така

0
те са там вече от III хилядолетие, а в Трансилвания и Дакин те са от
XVII в., когато тази област е много по близка до север.
Такива предположения почиват на една теория, която беше изра­
ботена от немското езикознание в края на XIX в. и беше меродавна, по­
неже немското езикознание беше меродавно дълго време. В Германия се
разви за пръв път т. нар. сравнително-историческо езикознание и тази
теза се приемаше безпрекословно, без възражения от всички други, въпреки
че в нея имаше редица шовинистични и расистки моменти.
В края на XIX и в началото на XX в. се знаеше твърде малко за
т. нар. индоевропейски езици и за народите, които са ги говорели. Но,
общо взето, по това време се смяташе като абсолютно сигурно, че индо­
европейски езици и индоевропейски народи не е могло да има в Южна
Европа преди началото на II хилядолетие. Тогава се приемаше, че гърците
са първите индоевропейци в южната част на Балканския полуостров, че
те са дошли от север и нр. По това време не се знаеше изобщо нищо
за т. нар. хето-лувийски езици и още редица други факти не бяха познати.
Така в Германия се създаде тезата, че индоевропейците, или, както се
казва в Германия, „индогерманците“, са били автохтонните жители на
Северна Германия, там са живеели до края на III и началото на II хиля­
долетие и след това са започнали да се разпространяват по другите
части на света.
Първоначално тая теза не може да се нарече расистка. Тя отгова­
ряше на известни данни, с които разполагаше езикознанието, понеже този
въпрос главно се решава с езиковедски средства. Немски археолози се
помъчиха да съчетаят това езиковедско положение с археологически
данни, като свързаха възникването на индоевропейците с т. нар. „шну-
рова“ керамика, която в Северна Германия може да съществува само във
втората половина на III хилядолетие. По този начин вече се определяше
и хронологията.
По-нататък тая теза, която започна да добива в Германия известни
шовинистични отсенки, беше използвана от хитлеристите: тя стана една
от основните им тези. Хитлеристки специалисти, ако можем да ги на­
речем така, представяха завземането на други области в Европа прибли­
зително така, както хитлеристките походи от 1939—1942 г. Днес такава теза
е невъзможна. Установяването на индоевроиейския характер на хето-лу-
вийските езици (тошГ~ откритие бе ~нагщзвено през 1915 г., но влезе, в
науката_доста_до^късдоУ които са засвидетелствувани_с_ писмени памет­
ници в Мала Азия още от началото на II хилядолетие преди н.“'е.; “Пред­
извика коренен прелом в разбиранията за ет'ногенезйса"на ~йндоевропей-
ските^надодй. Преди се смяташе, че прагръцкият език се е оформил, от­
деляйки се в началото на II хилядолетие от общоиндоевропейския пра-
език. Сега има писмени паметници не на прагръцки, а на един гръцки
диалект от XV—XIII в. преди н. е. Още редица други нови данни пока­
заха, че споменатата теория е несъстоятелна.
На въпроса, къде са живеели първоначално тракийците, ние вече не
можем да отговорим по начина, както се отговаряше преди тридесетина
години. Такива твърдения — а те продължават да се срещат не само в
тази история на Румъния, а и в редица други научни и научнопопулярни
съчинения — представят атавизъм на ония схващания, които господству-
ваха в края на XIX в.

II
 Сега се поставя въпросът, по какъв начин може да. се опредеди_дали
тракийците идват отнякъде или са били тук от дълго време. Разбира се,
езици като индоевропейските, които днес са най-разпространените ■— по­
вече от половината човечество на земното кълбо днес говори на индо-
европейски езици, — са също така древни, както и всички останали езици.
Ние можем да предполагаме, че езиците (или поне езикът) на хомо са-
гшенс са възникнали преди 30 хиляди години, на неандерталския човек —
преди 100 хиляди години. Дори днес има данни да се смята, че човекът
е възникнал доста по-рано: предположенията допреди десетина години
бяха 1 милион години, а сега са много повече. Следователно ние не можем
да отговорим, т. е. нямаме такива данни, с помощта на които да опре­
делим къде тъкмо са живеели индоевропейците в тия отдалечени епохи.
Но все пак можем да правим известни предположения, например за_епо-
хата на ранния неолит, мезолита, късния палеолИТ, и когато изследваме
ономастиката и специално топономията на Балканския“ полуостров" ~ТП1е
виждаме, че именно в пределите на Тракия най-старатд-тшш иш яя,
до която можем да стигнем, е тракийска. ..........
Разбира се, никой не може да каже какво население е имало преди
30 хиляди години па Балканския полуостров, но все пак, тръгвайки
от по-близки епохи към по-далечни, имаме основание да вярваме, че кул­
турите, които се срещат тук от началото на неолита или на мезолита,
могат да се припишат на тракийците. Тъй ка_то самото понятие тракийци,
което означава хора, които говорят тракийски език, е преди всичко ези-
коведско, ние можем да определяме това понятие главно от езиковедска
гледна точка. Известни различия в археологическите култури, които се
откриват в източната част на Балканския полуостров, не могат да се
смятат като решително доказателство за наличието на разни народи, го­
ворещи различни езици. Ние виждаме например доста гбляма разлика в
материалната култура на добруджанци и на шопи и все пак те говорят
един и същ език — българския.
По-нататък въпроса,т се поставя по следния начин: каква област са
обитавали тези тракийци? В първото издание на „История на България“
се говореше, че тракийците са обитавали почти целия Балкански полу­
остров, а по-късно те са били изтикани от западната част на Балканския
полуостров от илирийците. Тая теза беше на виенския историк и географ
В. Пач. Тя не беше потвърдена със сериозни данни; имаше само няколко
омонимии на местни имена, въз основа на което Пач градеше своята
теория, че тракийците са обитавали чак до Адриатическо море. Днес ние
изоставяме това схващане.
Тракия е определено географско понятие. Тя се намира между .Хемус.
Егейско море и Мраморно море, на запад от Черно море някъде до р. Стру­
ма. Това е била областта, в която са живеели първоначално древните тра­
кийци. Това се потвърждава добре от топонимията, и то такава топонимия,
която ние използваме, без да правим етимологии, защото етимологиите
биха могли лесно да ни доведат до погрешни заключения.
Какви са данните, въз основа на които извеждаме такива заключения
за тракийския народ? Преди всичко Тракия е доста точно ..определена
територия, и ю както в древността, така и в наши_ времена, .Тракия не
се наричат областите на сс вер от Дунава или п ъ к . някъде в западната
част на Балканския полуостров. Изследвайки разпространението на мест-

12
нтс_-им£на, ние виждаме, че то се покрива с географското понятие Тракия.
Тогава се поставя въпросът, защо в „История на’ Румъния" още се го­
вори за тракийци на север от Дунава? Има ли някакви данни да се го­
вори за тракийци на север ? От сведенията на антични автори личи, че
там е имало дакийски, гетски и други племена, но за тракийски племена
в тази област няма сведения. Това напълно се потвърждава от топони-
мията. Имам пред вид в този случай географските имена с голяма фре-
квентност.
Ако разгледаме например по какъв начин са разпределени на грани­
цата между славянските и германските народи имената от типа Нов­
град, а, от друга страна, от типа Нойщат — немското название за „нов
град“, ние можем да определим приблизително докъде се простират на
запад славянските племена и докъде на изток германските племена. Раз­
пространението на такива имена като Беренщат, Хайлигенщат, Нойщат
и т. н. или Нойгард, Старгард и пр. ни показват точно една линия на
разграничение.
По същия начин използваме топономията на Балканския полу­
остров, т. е. тия географски имена, които имат голяма фреквентност, и
установяваме приблизително, че това разграничение съответствува на древ­
ните названия, които се пазят и досега, като Тракия, Мизия, Дания и пр.
Намираме около 50 имена, образувани с втора съставна част дава, от
типа Арци-дава, Арги-дава, Даус-дава, Куми-дава, Руси-дава, Суци-дава
и т. н. Ние знаем, че дава означава „град“ на древния език, който се е
говорил тук. И тези имена имат точно определено разпространение. Те
се срещат преди всичко в областта на Дакия, в пределите на Северна
България, т. е. в Мизия, и в северната централна част на Балканския по­
луостров, т. е. в Горна Мизия. Има едно единствено име от този тип в
Тракия, и то в сърцето на Тракия— старото име Пулпудева, днешния
Пловдив. Обаче ние знаем от изричните сведения на древните автори, че
това име не е изконно там, че то е внесено: Филип II Македонски, като
превзел града, му дал своето име Пулпу-дева=Филипо-полис „град на
Филип“. Следователно това име е внесено по изкуствен начин отвън, а
не е име, което се е срещало на тази територия от по-старо време.
По такъв начин определяме една етническа област, която съответ­
ствува на територията на разпространение на дакийците и мизийците'.
От друга страна, има имена с голяма фреквентност от типа -бриа : това
са около двадесетина имена, като Болбабриа, Месембриа, Полтюмбриа,
Селюмбриа и т. н. Те имат също така гочно определен географски
ареал на разпространение. Този ареал не минава далеч на север от Стара
планина: споменатите географски имена се срещат само в областта на
същинска Тракия. Бриа означава на тракийски език „град“, както ни
осведомяват античните писатели. Има също така 10— 15 имена с втори
съставен елемент диза от типа Драдиза, Тюродиза, Уродиза и пр. Тези
имена съответствуват на разпространението на имената с бриа. Освен
това около 50 имена имат втора съставна част пара: Бендипара, Бесапара,
Боспара и т. н. Те също така се характеризират със своята дистрибуция:
не отиват далеч на север от Хемус и на запад от р. Струма. Центърът
на разпространение им е следователно Тракия. Затова се наложи да раз­
граничим в източната част на Балканския полуостров две различни етни­
чески единства: на север — дакийци (и мизийци), и на юг — тракийци.

13
 В миналото се говореше за трако-дако-фригийски език. Тогава тра­
кийски и фригийски се смятаха за един и същ език. По сведения на ан­
тичните автори знаем, че фригийците някога са обитавали североизточната
част на Македония и по-късно, вероятно в края на II и началото на I хи­
лядолетие преди н. е., през Южна Тракия са преминали в Мала Азия.
Днес вече не може да се говори за трако-фригийскн език. На фригийски
език има повече от 150 надписа. Фригнйските надписи са публикувани у
нас от професора в Залцбургския университет Ото Х аас.такаче ние вече
имаме представа за тези надписи. В тези текстове все още някои неща
не са ясни, но все пак доста много вече е изяснено. Ние виждаме, че
фригийски няма нищо общо с това, което можем да наречем тракийски език.
Топонимията показа, че трябва да се отдели и дакийският език.
Вярно е, че според някои антични автори като че ли тракийците и да-
кийците са били един и същ народ и са говорели един и същ език.
Обаче ние не приемаме сведенията на древните автори, които казват, че
латински език е произлязъл от еолийския диалект на гръцкия език.
Изобщо понятието за родството на индоевропейските езици се развива
едва през XIX а. 'Древните автори "н е са _ммади никаква _ПреДс^ав7^за
сравнително-историческия м е т о д а езикознанието. Ние ще трябвадгГна-
правим тук значителни поправки. Аз~'се'радйам, че във второто издание
на „История на България“ разделът за Тракия е значително поправен, но
ще трябва да се внесат още известни подобрения.
И така основният субстрат в славянската маса на нашия народ са
тракийците.

III
Сега ще разгледаме по-подробно началния период на_ славяните,
толкова повече че този раздел и във второто издание на „История на Бъл­
гария“ е доста объркан. Грешките, които са направени, се дължат, както
се вижда, на определени погрешни концепции.
Във второто издание на „История на България“, I том от 1961 г.,
четем (стр. 45): „Славяните са се оформили като народност в простран­
ството между горното течение на р. Одер, изворите на р. Ока, Балтийско
море, Карпатите и средното течение на р. Днепър.“ Това може поне до
известна степен да се поддържа. Текстът продължава: „В I хилядолетие
пр. н. е. предшествениците (к. м.) на славяните в тази област се делели
на три групи: лужишка в областта на Одер и Висла, днестровско-средно-
днепърска — около горното и средното течение на р. Днестър и средното
течение на р. Днепър, и горноднепърска — по горното течение на Днепър.
Тези протославянски групи имали някои общи черти. . .“
„В края на първото хилядолетие пр. н. е. южните днестровско-сред-
ноднепърски племена, които били свързани със скитската култура на
север от Черно море, постепенно наложили по време на разлагането на
първобитнообщинния строй своята култура и своя език на останалите
две групи протославянски племена, както и на редица други племена. .
Така се създала славянската народност.
Тук има грубо противоречие. От текста личи, че се касае за три
предславянски групи, срв. „предшествениците на славяните. . . Тези про-

14
 тославянски групи. . .“ Едната от тия предславянски групи — значи те са
говорили неславянски езици — се разпростира, завладява останалите и а
края на краищата се получава славянски език. Но как може от един не­
славянски език да се получи славянски език? Къде е основната грешка?
Основната грешка е в маристките остатъци в главата, разработена от
покойния наш историк А. Бурмов, който несъмнено беше един от най-
добрите наши историци, но тук излагаше тезата на Державин с марист­
ките й схващания за произхода на славяните. Освен това той цитира тук
книгата „Восточнославянские племена“ на П. Н. Третяков, чието второ
издание беше излязло през 1953 г., т. е. след дискусията по въпросите
на езикознанието, след като маризмът беше отхвърлен, обаче първото
издание на книгата беше написано напълно в маристки дух, а във вто­
рото издание авторът не можа да се освободи от редица маристки по­
ложения.
Според Маровото схващане, което поддържаше и Державин, езиците
на народите се сменяли със смяната на обществено-икономическите фор­
мации. Следователно, пишеше Державин, българският език представлявал
преустройство на тракийския език поради новата икономическа струк­
тура, която се появила на Балканския полуостров. Разбира се, това стоеше
в коренно противоречие с фактите. Тук е отразена тезата на Map: за­
това се търси разложение на първобитнообщинния строй, за да могат
тези предславянски племена да се трансформират в славянски племена.
След дискусията в Съветския съюз стана ясно, че това не са нито марк­
систки, нито изобщо научни положения и че така не може да се раз­
глежда етногенезисът на един народ.
В тази глава обаче има и други неточности, защото авторът не е
взел пред вид онези данни, които има за славяните, а е дал едно сво­
бодно изложение, развито въз основа на маристки тези. По-нататък на­
пример четем следното (с. 46): „Първобитнообщинният строй у венедите,
които живеели край Днестър и Диепър, започнал да се разлага.. . През
IV в. от н. е. у източните венеди съществувал голям племенен съю з.. . “
Венедите са едно славянско племе.^ Авторът трябваше да се позове на
Йордан. Въпреки ^че сведенията на Йордан са оскъдни, въпреки че в тези
сведения, които Йордан дава за славяните, лъха омраза към славяните,
във всеки случай той до известна степен правилно предава това, което
може да се предполага за славяните по онова време. Не може да се го­
вори за източни венеди. Такива племена няма. Йордан говори изрично за
антите. Антите са също така едно славянско племе. Тук трябва да се
говори за антите, а не за някакви източни венеди, за които нищо не
се знае.
По-нататък: „Най-значителните от венедските племена в края на V в.
били антите и славяните.“ В същност в края на V в. е имало три сла­
вянски племенни групи: венети^,анти и склавени. Няма сигурни данни,
че склавени и анти са били"п6-значителни от веиетите.
Но как е измислено това име., с к щ д е , което впрочем се среща често
у историците? Такова име няма. Може да се говори за склавени или за
сдавени, което не е засвидетелствувано в изворите, но е правдоподобно,
обаче не и за славини. Склавени е формата, която би съответствувала
на сегашното название славяни. Вярно е, че името на гръцкия се пише
с ета, но трябва да се има пред вид, че според литературната традиция

15
в Константинопол ета предава дълго е дори до IX в. От друга страна,
в текста на Йордан, писан на латински език, името се предава като
склавени. Затова ние трябва да ги наричаме не славиш, което не отго­
варя на истинското им название, а склавеш или славени. По-добре скла-
вена, защото името така е засвндетелствувано и защото не можем си­
гурно да определим дали по това време славяните действително са се
наричали склавени с к или славеш без к. В същност ние не знаем етимо-
логията на това име. Обаче добре знаем, че то не може да бъ де с ц, а с е .
Изразът , най-значителни от венедските племена в края на V в. били
антитс и славяните* е неправилен. Венедите или венетите са само запад­
ният л^л на славянските племена, които по това време, както изрично
пише Йордан, са се делели на три големи групи. Най-ранните сведения
за славянския произход на северните венети намираме у Йордан. Най-
ранното сведение за склавените също намираме у Йордан. Обикновено
се смята, че името е засвндетелствувано най-рано през VI вч обаче Йордан
говори специално за събития от IV в. Понеже Йордан е имал давен,
които нямаме днес (той е използувал редица извори, които днес са из­
чезнали), трябва да смятаме, че името е засвндетелствувано през IV в.,
също както и другите имена. Йордан изрично говори, че по това време
славяните се делели на три основни групи: венети, анти и склавени. По
неговото описание добре личи, че венетите са западните славяни, антите —
източните славяни, а склавените — южните славяни.
Ако славиш става общо название за всички славянски народи, това
се дължи главно на византийските и латинските извори, които .най-лобре
са познавали (поне„и. IV - и V и нататък) южните славянски племена и
са ПренеСЛИ ТОВа Име и ръруу лгтаналнт«»
Знаем от историята на различни народи как се появяват общи пле­
менни названия. В древността славяните са се делели на многобройни
племена, но между тях са изпъквали като най-значителни три обединения
или групи от племена. От историята на Гърция е известно, че по време
на Илиадята, т. е. около края на II хилядолетие и началото на първото,
дори докъм VII в., гърците нямат общо название. По това време те се
наричат ахсици, данайци, аргеици, а елит означава само едно малко
племе или малък народ, който е живял в Централна или Северна Гърция.
Кдва от VI & пр. и. е. нататък започва постепенно да се налага името
елини като общогръцко название. Същото е станало и у славяните.
Тъкмо такива въпроси би трябвало да се развият в тази глава, която
разглежда етногенезиса на славяните: да се използува Йордан, да се из­
ползува Прокопий; разбира се, има още редица други автори, но все пак
Йордан и Прокопий дават най-древните сведения за славяните.
В езикознанието днес славянските езици се делят на три основни
групи: южна, източна и западна. Това деление не е случайно. Както се
вижда, това разграничение е съществувало още в IV в.: в рамките на
късния праславянски език са се оформили три големи славянски групи
или диалекти. Това се потвърждава я от данните на славянското езико­
знание и, от друга страна, от сведенията, които ни съобщава Йордан.
По мое мнение данните, които намираме у Йордан и у Прокопий, все
още не са достатъчно използвани и изяснени. Въпреки че те са доста
оскъдни, в тази глава на .История на България* те трябва да бъдат
разгледани по-подробна

16
 Друг въпрос, свързан със славяните, е въпросът за венетите. В на­
чалото на нашия век немският славист М. Фасмер изказа предположе­
нието, че между германските и славянските племена през древността
трябвало да има някакви други индоевропейски племена,а именно ненети.
Докато в „История на България* венетите правилно се разглеждат като
славянско племе, то в доста много други произведения на несливннски,
а и на славянски автори венетите се определят като неславянско племе.
Това стоеше във връзка с т. нар. илирийска теория. Въз основа на един не­
ясен пасаж у Херодот, който говори за илирийски венети, беше опреде­
лено, че венетите са илирийско племе. Така беше изградена хипотезата,
че илирийците са обитавали не само западната част на Балканския полу­
остров, но и цяла Средна Нвропа, както и различни други места. Тона
беше тезата на немския езиковед X. Крае, която намери широко разпро­
странение. По този начин се определяше, че венетите не са славянско, а
илирийско племе, което било по-късно славянизирано.
Венетският език е познат от около 150 надписа, намерени в областта
на днешна Венеция, т. е. в северната част на Адриатика. Някога се смя­
таше, че тези надписи са на илирийски език. Така се определяше или-
рийският характер на венетите. От 1949 г. насам обаче се установи въз
основа на изследването на споменатите надписи, че венетският език няма
нищо общо с илирийски, а е близко родствен с латински. Така илирий-
ската теза отпадна. Оказа се, че има различие между южните ненети и
северните венети.
Венети е племенно название, което срещаме в различни части на
Европа, дори и в Мала Азия. Това е обикновено название на индоенро-
пейски племена: то може да бъде означение на различни индоевропейски
племена, живели в Галия, в Мала Азия, в областта на Адриатика или и
Северна Европа, а не на едно индоевропейско племе, носител ма точно
определен индоевропейски език.
Въз основа на някои данни на антични автори може до известна
степен да се определи какво е представлявал северновенетскиит език и
каква е етничната принадлежност на северните венети. Езиковите при­
знаци, КОИТО М. Фасмер смяташе характерни за венетскин език като или­
рийски, нямат нищо общо с венетския език от Адриатическия бряг. Тона
са езици от индоевропейски произход, но доста различни един от друг.
Днес можем да определим, че аргументацията, изтъкната от Фасмер и
по-късно възприета от Крае, е погрешна.
Има едно много интересно сведение на Тацит за венетите, неизполз­
вано достатъчно досега. Северните венети са били познати на римляните
чрев германските племена. Тацит казва така: „Колебая се дали да при­
числя народите на певкините, венетите и фените към германците или към
сарматнте.* Сарматнте са говорели един ирански език. Венетите са били
обаче различни от певкините и фените. „И те се отнасят — пише той —
повече към германците, понеже строят къщи, носят щитове, обичат да
ходят пеша. Тъкмо по това се различават от иранците, които имат други
нрави в това отношение.* Макар и да е изразен до известна степен на­
ивно, все пак този пасаж съдържа едно ценно указание. Като опре­
деля, че тня венетн са живели някъде на север от Карпатите, приблизи­
телно между Внсла и Днепър, т. е. тъкмо там, дето се предполага, че са
живеели славяните, Тацит продължава: „Не мога точно да определя дали

17
те са по-близко до германците или до иранците.“ И така, от едната
страна, откъм изток, са живеели ирански племена, от другата страна —
германски племена, а тъкмо между тях трябва в I в. от н. е. да са жи­
веели славяните.
Въз основа на езиковедски данни може да се разбере добре недо­
умението на Тацит, т. е. какво е представлявал в I в. от н. е. прасла-
вянският език. По онова време втората и третата палагализация, метате-
зата, както и редица други промени още не са се извършили : прасла-
вянски е представлявал един архаичен индоевропейски език. В този език
е имало твърде много общи елементи както с германските езици, т. е. с
прагермански, така и с ирански. Много думи са звучали почти идентично.
Например нашата дума град по това време се е произнасяла гардь, т. е.
също така, както е била произнасяна германската дума gard-. Нашата
дума дол е била произнасяна по това време далъ, т. е. също както и в
прагермански се е произнасяло dal-, и пр. Освен това известни думи са
наподобявали ирански думи. Тацит, разбира се, нищо не е могъл да знае
за сравнително-историческото езикознание, но той ни е оставил едно
много точно сведение, а именно че праславянският език тогава е бил
доста подобен на прагерманския.
Изобщо досега ние все още не сме достатъчно проучили данните,
които се отнасят до древните славяни. R схващанията на Нидерле има
редица верни положения, обаче Нидерле е историк. Положенията тук са
до голяма степен езиковедски. Те трябва да се разглеждат и от езико-
ведска, и от историческа, и от археологическа гледна точка. Освен това
от времето на Нидерле насам има натрупан много нов материал, което
дава възможност днес по нов начин да разглеждаме въпроса за старите
славянски племена.

IV
Важен въпрос за генезиса на българския народ е кога славянските
племена — склавените, т. е. племената от южнославянската група, за­
почват да преминават Дунав и да нахлуват в Балканския полуостров. По
тоя въпрос има известни сведения у редица антични автори, но послед­
ните се интересуват повече от военните походи. Ние ще трябва да уточним
по какъв начин става това проникване, което, от една страна, е било
»с огън и меч“, т. е. с военни походи, а, от друга, е ставало по мирен
начин, чрез постепенно проникване в пределите ва Византийската империя.
Преди всичко важен е въпросът за самата хронология на прониква­
нето. В споменатата по-горе »История на Румъния“ се поддържа стано­
вището, застъпвано главно от румънския езиковед Е. Петровия, че сла­
вяните нахлули в Дакия и Панония през VI в. и след това преминали на
Балканския полуостров. Това положение трябва да се изясни: тук се
касае за въпроса, кога славянски племена са се появили в Дакия и Пано­
ния. Това е важен въпрос. Отговорът трябва да се даде въз основа на
данните, за които говорих още в началото.
По-нататък се поставя въпросът, по какъв начин славяните започват
да преминават Дунав и да се заселват в нашите земи. Мене ми се
струва, че ние не сме използвали достатъчно сведенията на Прокопий,

18
именно оная топонимия, която се среща изобилно у споменатия автор.
Преди няколко години направих опит да проверя възможността за тъл­
куване на някои от тези имена като славянски. Не считам, че всички
мои конкретни тълкувания могат да се смятат за успешни: сам аз съм
наклонен да приема, че има имена, които могат по-правилно да се об­
яснят по друг начин. Същественото при тълкуването на тези имена е, че
те са писани на гръцки език и че съответствуват точно по написанието
си на такива имена, които срещаме в днешна Гърция, дето те са опре­
делени като славянски.
Ако например у Прокопий се споменава географското название 1!раг^зта
и съвършено същото име се среща в Южна Гърция, дето то е опреде­
лено като славянско, а името Иеатряга не може да се обясни нито от
латински, нито от гръцки, нито от друг език, то има основание да се
смята, че се касае за бълг. Врачища, т. е. че в централната част на Бал­
канския полуостров и на някои други места по това време вече е имало
славянски селища.
Разглеждайки този въпрос, аз се опитах да представя на карта раз­
пределението на тия най-стари славянски имена. Съгласен съм, че там
могат да се внесат някои поправки. Обаче тази карта показва, че славя­
ните, основната им маса, нахлуват най-рано главно в централната част на
Балканския полуостров, в областта на Морава—Тимок.
Тези данни се потвърждават и от други факти. Изследвайки топо-
нимията, особено хидронимията, която обикновено е консервативна, уста­
новяваме, че тъкмо в западната част на България е запазена най-старата
славянска топонимия и хидронимия. Такива имена рядко се срещат в из­
точната част на България. Следователно главната маса на славяните на­
хлува именно през тая част на Балканския полуостров. Това се подкрепя от
факта, изтъкнат от византийски историци, че Македония напълно е била
пославянчена. Данните на ономастиката следователно съответствуват на
фактите, които ни съобщават древните писатели.
Разбира се, нахлувания е имало и в други области, но те не са били
по мое мнение така значителни. В това отношение ние още трябва да
правим изследвания. Освен военни походи е имало и мирни прониквания.
Тези прониквания са се извършвали именно там, дето византийската
войска най-малко е могла да брани границата. По Дунав, особено в Се­
верна България и Добруджа, е имало византийски гарнизони, които са
се справяли лесно с опитите за нахлуване. В планинските райони обаче
надзорът на византийската войска не е могъл да бъде така успешен и
затова славяните са прониквали тъкмо оттам. Има още други данни,
които ние бихме могли да използваме, за да попълним сведенията за
проникването на славяните на Балканския полуостров и възникването на
нашия народ.

19
 1> 1. Л I Л )■С К Д Л 1\ Д ,МII >1 II Л II Л У к и т и
Е т н о г р <1 (|>е к II м п с т и г у т и м у з с и
ЕТН0ГЕГ1ЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД С о ф и я • 1971

Следи от трако-славянски езикови

връзки преди новата ера

К ирил В ла хо в

Преди голямата инвазия на славянските племена на Балкан­

ския полуостров в нашите земи са живеели племена, познати в древ­
ността под общото наименование траки. Напоследък се установи, че по
времето на масовото славянско заселване през VI в. тракийският език е
бил все още говорим особено от селското население. Този факт показва,
че компактни славянски маси са влезли в непосредствен контакт с мест­
ното население и известно по-дълго време са живеели редом с него.
В подкрепа на такова схващане говорят редицата дошли до нас топо-
ними и хидроними, възприети от славяните от тракийското население,
респективно от тракийския език, а не през гръцкия език или администра­
ция. След VI в. обаче траките и тракийският език слизат от историче­
ската сцена и по-късно вече нищо не се споменава за тях. Изчезването
на траките след VI в. говори, че те са започнали да губят своя етниче­
ски облик и език и че в крайна сметка са били асимилирани от славя­
ните, а славянският език се е наложил.
Наблюдава се едно твърде озадачаващо явление, свързано с асими­
лацията на траките и тракийския език от славяните, а именно:
Когато една етническа група и език биват погълнати от друга етни­
ческа група, общоизвестен факт е, че езикът победител се обогатява за
сметка на победения език и в него продължават да същ ествуват еле­
менти от победения език или поне следи от изчезналия език, разкриващи
се във фонетиката, морфолого-синтактическия строй и лексиката на езика
победител. Такива явления например освен в другите езици, възникнали
на базата субстрат — суперстрат, се наблюдават и в съвременния българ­
ски език. В него са засвидетелствувани, макар и ограничени по число,
протобългарски думи, като тояга, бъбрек, даяк, кумир и т. н.. които са

21
останки от изчезналия, асимилиран от българските славяни протобългар-
ски компонент. Преизказното наклонение се дължи също на него.
Поради тези причини би трябвало в днешните българо-славянски го­
вори, които са в употреба в някогашния тракийски ареал, да се открият,
макар и малко на брой, фонетични и морфолого-синтактични особености
и известно число думи като остатъци на славянизирания някогашен тра­
кийски субстрат. Засега нямаме сигурни данни, че някои думи от речни­
ковия фонд на българския език, зарегистрирани в отделните му диалекти,
са унаследени от тракийския субстрат, а така също и някои морфолого-
синтактични и фонетични особености (напр. фонемата Ъ, якането и ека-
нето или задпоставеният член). В крайна сметка въпреки наличието на
всички предпоставки за съществуването на известен тракийски компо­
нент в съвременните българо-славянски говори той досега е неясен и
неоткрит.
Липсата на сигурен и ясен тракийски компонент в съвременните бъл­
гарски говори не може да се обяснява със схващането, че славянските
племена са се настанили в обезлюдени тракийски области или че славя­
ните физически са унищожили завареното тракийско население, понеже
на такива доводи противоречат историческите факти. От друга страна,
възприемането от славяните на редица местни и речни имена в тракий­
ската, а не в гръцката или латинската им форма говори също против
едно такова схващане. Освен това както славянските, така и тракийският
език са индоевропейски езици, при това принадлежащи към сатемовата
група. Предположението, че те са били близки или сродни, не трябва да
се смята за съвсем лишено от основание. Ако се окаже, че те са били
близки или сродни, особено славянски спрямо т. нар. дако-мизийски, то
липсата на ярко откроен тракийски компонент в съвременните български
диалекти получава вече друга светлина.
За да се види по-ясно отношението между тракийския и славянския
език, трябва да се работи по необходимост с онзи материал, който е
най-многоброен и сигурен в тракийския език. Такъв материал са тракий­
ските лични имена.
Настоящият доклад се основава на една наша работа (първата част
е вече готова за печат), в която се оперира с шест типа имена; те на­
мират точни паралели в славянските лични имена. Първият тип имена
наброява около 300 примера, четири от които са топоними, вторият —
девет, третият — три, четвъртият — 26, петият — един и шестият — три,
или всичко около 343 имена и форми. Трако-дако-мизийските лични имена
(ЛИ) са засвидетелствувани в един интервал от IV в. пр. н. е. докъм
VI в. от н. е , а преобладаващата част е от I, II, III в. от н, е. Славян­
ските имена са засвидетелствувани в един интервал от VI, VII докъм
XVII в. от н. е. Разглеждането на трак. ЛИ не само в етимологически
аспект, но и в разкриване на тяхната вътрешна структура, на времето и
мястото на тяхното засвидетелствуване позволява да се установи до из­
вестна степен отношението им спрямо славянските ЛИ, а оттук и отно­
шението между трако-дако-мизийски и славянски език.
Един от твърде разпространените елементи при образуването на ЛИ
и в трако-дако-мизийски, и в славянските езици е съставката рог, pur,
per, pir, срещащи се обаче и под формите bor, bur, ber, респективно за
славянските бор, бур, бер. пор, пур, пер, пир. Тази съставка и в двата

22
езика има две фонетични особености: а) началният консонант показва
смяна Г1/Б и б) коренният вокал се явява като продукт на различни от-
гласни степени и редукции: <?, о (>у), и. Както в трако-дако-мизийските,
така и в славянските ЛИ се наблюдава голямо разнообразие във фор­
мите на този компонент. Наличието на тази съставка може да се изведе
от контаминацията на съставките per и ber, които поотделно в ЛИ в из­
вестни съчетания са съдържали твърде близко — синонимно значение;
ето защо по-късно се смесват, макар и произлезли от два различни ин-
доевропейски корена per и ber; или трябва да се предположи, че двата
елемента per и йсг (със своите отгласи) са принадлежали на две раз­
лични етнически групи, които в даден исторически период са живели
една до друга или съвместно, вследствие на което двата елемента са се
прониквали взаимно. По-нататък поради близкото си и в някои случаи
еднакво значение те са се смесили, като разликите са изчезвали, в резул­
тат на което двете етнически групи са ги използували при образуването
на ЛИ. С това би могло да се обясни, че едно и също име се явява в
своето многообразие и с П- и с Б-консонант: Avrov-noruc co Dutu-boris ;
Movy.a-nopis^i Movy.a-Poqk; славянските : Бер-ун co Ilep-ун ; Бер-ис co Пер­
ес ; Бор-утъco Пор-утъ ; Бери-слав(а) co Бори-слав(а) co Бури-славеи
Перо-слав и т. н.
От друга страна, преобладаването на ЛИ с Б-консонант в едната
етническа група (славянската), а в другата с П-консонант (тракийската)
може да потвърди последното схващане. Някои имена в двете етнически
групи показват не само идентичност в съставките, но и в начина на сло­
вообразуването си. Поради липса на време тук предлагаме на вниманието
ви известна част от някои видове имена.
1. Еднакви семантико-словообразователни типове ЛИ и в двата езика,
съдържащи началния консонант F5-:
Burus, Bovoic co Бор-ис, Бора, Боро, Буро, Боръ, Бура ;
'Bur-i-co л ; Бур-ей-ко, Бор-ей-ко, Бор(Ъ)-ко Бур-ко, Бор-ко;
BovQ-tdac ^ Б о р и л а , Бор-ило, Бор-илъ;
Burr-enus cvs Бур-енъ, Бор-енъ, Бур-янъ, Бор-янъ;
Burr-ena cvs Бур-ена, Бор-ена ;
KaSo-fìoQtC co Кади-боръ.
2. Еднакви семантико-словообразователни типове ЛИ в двата езика
с начален консонант II-, но вече с различни суфикси или компоненти:
Per-ula cvsllep-ун, Пер-ес, Пер-еш, Пер-оша;
Pir-ula cvs Пирь-ко, Пирь-то, Пир-ош:
IlvQts, Purrus с-о Пуро, Пур-еш;
Pyrrus озПиро;
Por-ula с\зПор-ина, Пор-инъ, Пор-утъ, Пор-ей;
Pur-ula счзПур-ко, Пур-ица, Пур-еш (срв. Бур-еш):
Piro-borus оо Пиро-гостъ;
Deos-por cvsBodze-por (срв. Боже-бор), местно име Bodzeporowice;
Olu-per cvs Луко-перъ ;
Li-por cvs Ли-боръ ;
S-por cvs Z-bor, S-bor и t. h.
3. Еднакви семантико-словообразователни имена в двата езика с Б-
консонант и е-вокал :

23
 *#»;«>- >s Бер-ис, Бер-иш (Beris);
I1t]gtcàà)]i co Берислав.
Преди да приключим с този тип имена, ще споменем само един
друг тип, съдържащи съставката ::дала. Тя се явява в тракийските имена
Лп/.)}-псо1-:. .Ia/.a-£e/.uic, JaÀoi-zgcùic, 4(ùtio-ioi, Dal-enus, Dalus и др. и в сла­
вянските Дали-бор, Дали-мир, Дали-слава, Дал-екъ, Дал-еша, Далъ,
Даль, Дала-шен и т. н. Еднакви семантико-словообразователни типове се
явяват .\ah)-xoeis> 2 Дали-боръ (засвидетелствувани още и под формите
Dali-borius, Dale-borius, Dale borio).
Различните вокали в съставките per и ber в двата езика имат разли­
чен произход (от еднакви или различни отгласни степени съгласно фоне­
тичните закони в двата езика и от редукции са произлезли различните
вокали, а оттам и различните форми, които са станали еднакви по-късно
в двата езика). Разкриването на произхода и причините за наличието на П-
и Б-консонант в разглежданата съставка, както и на генезиса на различните
вокали в нея позволява да се даде и по-задоволителен отговор на въ­
проса, кое е спомагало, как и защо тракийските компоненти в ЛИ лесно
да се усвояват от славянските племена, ако съставките per и ber в двата
езика са произлезли от два различни индоевропейски корена; ако пък
това явление е било присъщо и на двата идиома, защо така лесно са
могли да си заимствуват. От друга страна, както показват тракийските
ЛИ, характерна за тяхната съставка е била формата с П-консонант. На­
личието обаче и на форми с Б-консонант, и то при носители на ЛИ,
които са в известни роднински връзки (Дуту-борис е дъщеря на един
Порис, двама братя носят съответно имена Епта-иер и Епта-порис), по­
зволява да се приеме, че за тракийския идиом не са били чужди и фор­
мите с Б-консонант и че той е правил също разлика във формите с раз­
личен вокал, продукт на различни отгласни степени.
Дали формите с Б-консонант са били исконпо тракийски, унаследени
още от по-старата му фаза на развитие, докато формите с П-консонант
са станали продуктивни по-късно, а тези с Б-консонант са се запазили
само като диалектни или пък формите с Б-ноксснзнт са били заети или
са настанали под влияние на славянските, е един въпрос, който чака
своето окончателно разрешение в по-нататъшни изследвания. Трябва да
се има пред вид, че и в чисто славянските имена се наблюдава смяната
П Б в тази съставка (Пер-ун : Бер-ун ; Боже-бор : Боже-пор ; Беро-слав :
Г/еро-слав), но формите с П-консонант не са полччили онази широка
употреба, както тези с Б-консонант, докато в трако-дако-мизийските ЛИ
случаят е обратен.
Трябва да се изтъкне едно обстоятелство, което насърчава за някои
важни заключения. Тракийските имена, съдържащи в съставката Б-консо­
нант, както и тези с компонента -‘дала са засвидетелствувани в север­
ните, т. нар. дако-мизийски области или носителите им произлизат оттам ;
вече по-късно (от 111 в. от н. е.) отделни имена са засвидетелствувани и
в южните тракийски области. Този факт ни дава основание да направим
следните изводи :
а. Ако формите с Б-консонант и съставката "-'дала са исконно тракий­
ски, тогава трябва да се допусне, че т. нар. дако-мизийски и славянски са
били твърде близки езици. (Такова схващане подкрепят и третирането

24
 на е звук в дако-мизийски като е ]е, _/д, а и някои имена, които са ед­
накви за славянските и за живеещите в този ареал племена.)
б. Ако формите с Б-консонант, съставката *дала и други типове ЛИ,
засвидетелствувани в разглеждания ареал, които показват пълен иденти-
тет със славянските ЛИ (вж.: Мостис, Мог-ита, Брилос, Бу-торма,
Тормос и славянските Мъстиш, Мог-ута, Брила, Брит-ва, Бу-торма,
Тормос и др.) не са исконно тракийски (по-точно дако-мизийски), а са
чужди или заети от славянските, това показва, че носителите им, славян­
ски племена, са се намирали в този ареал далеч по-рано, отколкото се
приемаше досега — VI в от н. е.
Кое от двете заключения е по-вярно, остава да се решава в бъдещи
изследвания в тази насока, като се вземат под внимание не само езико­
вите факти и явления, но и данните от другите дисциплини, имащи за
обект на проучвания този въпрос.
Но и едното, и другото предположение вече може да обясни лип­
сата на ясен тракийски компонент в съвременните български говори. На­
влизането от север на т. нар. дако-мизийски племена, които са били твърде
близки на славянските (или пък това са били протославянски племена), и
заселването им между и сред тракийските п тракийския ареал още от­
преди н. е. е изменяло постепенно етническия облик на племената, жи­
веещи в този ареал. Мирната инфилтрация от север е продължавала до­
ста време, вследствие на което тракийският ареал по времето на масо­
вото славянско нахлуване през VI в. от и. е. е бил вече доста наситен
със славяни.
Поради близостта или еднаквостта на езиците, говорени от племе­
ната, намиращи се по това време в нашите земи, и нахлуващите славян­
ски племена през VI в., първите са били асимилирвани много лесно. С
това може да се обясни и фактът, че славяните от VI в. са възприемали
топонимите и хидронимите в онази форма, която е била в говорна упо­
треба от местното население, а не в официалните им гръцки или латински
имена и форми.
Езиковата близост между нахлулите славянски племена и завареното
местно население, което не е било романизовано или грецизирано, е ста­
нала причина в съвременните български говори да се откриват заемки
от арумънски или от гръцки на елинизираното население, но не и от
запазилото се от романизация и елинизация местно население.

25
 Г> Ъ .1 Г \ |> С К Л Л К Л Д П Л\ II Я II \ II Л V К II т г.
Етнографски институт и ч \ че п
ЕТНОГЕПЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ИЛ ВЪЛГЛРСКИЯ НАРОД * С о ф и я ■ 1971

Гръцко езиково и етно-културно

влияние сред траките

Георги М ихайлов

Тракийските племена са обитавали една обширна област на

север поне до Дунав — да оставим настрана отвъддунавските даки — и
на юг до Халкидика. Не бива административните понятия Мизия, Тракия,
Дакия и Македония да се отъждествяват с етническа принадлежност,
тъй като те са установени от римляните, и то не наведнаж, но в раз­
лични времена с промяна на териториите им. В етническо отношение
няма разлика между населението на провинциите Д олна Мизия, Западна
Горна Мизия, Тракия и източните, пък и други части на Македония.
Силната социално-икономическа криза през Vili—VI] в. пр. н. е. в
гръцкия свят — континентална Гърция, островите и Мала А зи я— има за
резултат и едно особено съществено явление — голямата колонизация,
която засяга и северния бряг на Егейско море, Протоците и Черно море,
където по всички удобни места се основават гръцки колонии. Това е
тясна ивица, прекъсвана и обграждана от тракийската стихия, която не
е приемала новите заселници приятелски, и борбата с траките е била
ендемична болест, в някои пунктове дори до римското завоевание. Чрез
присъствието си и търговията колониите започват да упражняват и кул­
турно влияние. Трябва да се отбележи обаче, че културата на мало-
азийските колонии е под влиянието на Изтока. Роля играят и непосред­
ствените политически и икономически интереси на Персия, която и ф ак­
тически владее Южна Тракия около 40 години (5 1 3 -4 7 6 ), а и след това
е непосредствен неин съсед.
Сведения за присъствие на гръцки елементи във вътреш ността на
страната няма. Освен търговците, които са били приходящи, само от­
делни лица са се приютявали при тракийските царе или са се сродявали
с тях и са играели политическа роля. И траки са се заселвали в коло­
ниите, но и те са били единици. При тези условия гръцкият език е бил

27
говорен в колониите и доколкото е имал достъп между траките, то е
било отчасти в дворовете на владетелите, къдетог е бил и дипломатиче­
ският език до изчезването на тракийската самостоятелност. Епиграфските
паметници са от колониите. Във вътрешността от края на VI до средата
на IV в. има само един надпис и един пръстен на тракийски с гръцки
букви и няколко пръстена и предмета с тракийски и гръцки имена. Това
показва, че гръцкото влияние е засягало тракийската аристокрация, която
си е доставяла гръцки и малоазийски предмети и в редки случаи е при­
бягвала до гръцкото писмо.
Нова епоха за Тракия настава в средата на IV в. със завоюването й
от Филип II Македонски, който по политически причини продължава ели-
низаторската политика на своите предшественици. За пръв път той осно­
вава във вътрешността градове за опора на властта си, като Филипопол,
Кабиле, вероятно Берое и други някои, където са били заселени коло-
нисти с различен народностен произход, предимно македонци и други
жители на държавата му, както и гърци. Това са първите пунктове в
сърцето на Тракия, които са организирани по гръцки образец и с насе­
ление с известна гръцка култура.
Със завоюването на Изтока от Александър Македонски в Егейския
басейн постепенно се създапа култура от нов тип, в основата на която
ляга гръцката, но влязла н жизнен контакт с културите на Изтока и оп­
лодена от тях култури, които са й влияли непрекъснато от най-древни
времена. Това е елинистическата култура и нейният език е гръцкият в
ноната си форма, копне.
От този процес естествено е засегната и Тракия. Обявилият се за
самостоятелен владетел след Александровата смърт тракийски цар Севт
организира, попе външно, държаната си по образеца на елинистическите
монархии и официалният език в двора му е гръцки. Останалата част на
Тракия, под властта на Лизимах, е още повече елинистическа държава.
Елинистическата култура постепенно прониква, но всичко е оше доста
повърхностно и засяга предимно царете и аристокрацията, които имат
вече традицията и необходимостта да общуват с гръцкия свят. Тази
нова култура е шила да засяга все -по-широки слоеве, ако това развитие
не бе прекъснато от едно важно събитие — завладяването на басейна на
Марица от келтите, които господствуват тук 60 години през III в. След
унищожаването на държавата им от траките келтите постепенно се пре­
топяват, оставяйки слаби следи в материалната култура и топонимията.
Тракия отново влиза в орбитата на елинистическия свят, но този
свят сега преживява криза и е разкъсван от борбите на Македония с
останалите държави, в които постепенно се намесва Рим. В упадък, Тра­
кия продължава да е селска страна и доколкото сравнително бедният
археологически материал може да ни даде сведения, елинистическата
култура и сега засяга главно тракийската аристокрация, и то в различна
степен. Надписи във вътрешността липсват. Със засилването на полити­
ческото и военното напрежение през I в. пр. н. е. гръцките колонии, осо­
бено по Черноморския бряг, започват все повече да зависят от тракий­
ските царе. Тона облагоприятствува контакта с местното население и за­
селването на траки в колониите, а оттам и възприемането на чуждата
култура.

28
 Влезли в Римската империя през I в. на н. е., тракийските леми са раз­
пределени в няколко провинции: Долна и част от Горна Мизия на север от
Балкана, Тракия на юг и частта по Средна и Долна Струма до Места в Ма­
кедония. Последните два дяла имат обша културна съдба. Поради съз­
даването на римската укрепителна система по Дунав и присъствието на
римски войски Мизия е поставена при по-други условия на развитие.
Тракия, тази изостанала страна, измъчена от външни завоевания и вът­
решни борби, постепенно се успокоява, започва да разкрива своите въз­
можности и представя желан обект за организирана и индивидуална ко­
лонизация, в която участвува предимно малоазнйското население. Про­
винциите се урбанизират, стари тракийски селиша се превръщат в гра­
дове и нови се създават: Никополис ад Иструм, Марцианопол, Никопо-
лис ад Нестум, Пауталин. Сердика. Августа Траяна, Хадрианопол, Топнр
и др. Населението в тях £" пъстра смесица от траки, гърци, малоазийци,
италийци, но това, което им дава физиономия, са перегрините от Мала
Азия — елинистическа област парекселанс, - които, макар и с различен
етнически произход, се обединяват от елинистическата култура и гръц­
кия език. Сега в Тракия се повтаря оня процес на културно развитие,
който отдавна е почнал в Мала Азия.
Говореният в тракийските земи гръцки език има онези черти, конто
са характерни за койнето на епохата. В него не се забелязва влияние от
тракийски, което указва на две езикови стихии с различна структура и
различна функция. Но влиял ли е гръцкият език върху тракийския ? Тра­
кийският езиков материал, с който разполагаме, е представен в гръцките
надписи на епохата с няколкостотин собствени, географски и божески
имена. Те са пречупени през гръцката фонетика от говорещи гръцки
език лица и поради неподходящата за тракийския език чужда азбука.
Затова в извънредно много случаи те се явяват я различни варианти, без
да има съмнение, че в тракийски те са запазили своя фонетичен вид.
В морфологично отношение имената са подведени по гръцката склонит-
бена система и именни типове, които.през койне са много разнообразни.
Редица собствени имена, звучащи близко до гръцки и римски имена, са
били сближени с тях и е била възприета гръцката и римската форма.
Но ние нямаме данни и едва ли може да се приеме, че явяващата се в
надписите морфология е била възприета от тракийския език. Разбира се,
не е изключено съвпадение на известни склонитбени категории или на
части от тях в двата езика, които по произход са сродни индоевропей-
ски. Влияние обаче е имало без съмнение в лексиката, където са били
възприети административни, военни, религиозни и други културни думи.
Друг е въпросът за разпространението на гръцкия език сред тра­
ките и за изместването на тракийския от него. С други думи, поставя се
въпросът за пълната елинизация на траките.
Гръцкият език, вторият официален език на империята, е бил езикът
на местната администрация, на градското население, на културата и в
писмена, и в говорима форма. Този, който е искал да участвува в обще­
ствения живот, е трябвало да го владее. Ние видяхме, че още в пред­
ходните епохи той постепенно се е усвоявал от аристокрацията. Сега
процесът добива много ло-широки размери и горният слой от тракий­
ското население, предимно в градовете и по-малко в селата, е започнал
да говори гръцки. Обаче надписите показват, че тракийското народно-

29
 стно съзнание остава живо. Това личи от ономастиката. През предрим-
ската епоха гръцки лични имена се явяват рядко, и го по политически
причини в одриската династия. В елинистическите войски траките въз­
приемат постепенно гръцки и други (македонски, египетски) имена, но
тракийските се пазят чак до римско време, което говори за силната тра­
кийска традиция дори в чужда среда. През римско време гръцки имена
сред траките се срещат вече масово, като в голямата си част това са
обикновените имена за елинистическия свят. Поради това, че има ново
население и от друг произход и провинциите са римски, наред с тях се
срещат и малоазийски, и римски имена. От филиацията в тракийските се­
мейства, доколкото тя може да се проследи, се вижда, че тракийската
именна традиция не изчезва дори и в градовете. Населението пази и гео­
графските си имена. Цялата оро-хидронимия, доколкото я познаваме, е
тракийска, а от топонимията само тези имена са гръцки или римски,
които са на новоосновани градове, римски станции, странноприемници или
чужди имения; пазят се и някои келтски остатъци. Дотолкова, че тра­
кийското население превежда на свой език Филипопол на Пулпудева и
продължава да употребява до края своите Берое и Ускудама вместо
официалните Августа Траяна и Хадрианопол. Между доста многото гео­
графски обекти има такива, които ясно показват с фонетиката си, че
славяните са ги заели направа от траките, а не от население, говорещо
гръцки: Плъп'дивъ или Пловдинъ, Боруй, Неслбъръ, Ибър и др. Тракий­
ският език е продължавал да бъде говорен от народа и затова, когато
започва християнизирането, свещените писания са били преведени на тра­
кийски и дори през VI в. е имало манастири с богослужение на тра­
кийски.
За тракийския бит е характерна и религията. Елинистическата рели­
гия нахлува с целия си пантеон от гръцки, източни и римски божества
с имената им. При контакта с нея тракийската религия придобива елини-
етическа форма, като божествата й приемат образа и имената на гръц­
ките, без обаче да губят тракийската си същност, за което говорят ясно
десетките тракийски епитети. Особено показателен е случаят с Тракий­
ския конник. Нещо повече — тази форма на тракийската религия се въз­
приема и от новите заселници дори в такива стари градове като гръц­
ките колонии, които са променили своята етническа физиономия. В сел­
ската област понякога се пазят особено примитивни религиозни представи.
Гръцкият език обаче играе голяма роля. Език на една особено ви­
сока култура, с него идват и другите духовни и културни ценности. Тук
са били четени гръцките и римските поети и надгробните епиграми, кол-
кото и да са шаблонни в изразите си, показват тяхното познаване поне
от по-горния слой, а самото присъствие на епиграми говори не само за
мода, но и за интерес към поезията, колкото и да е тя примитивна.
В Августа Траяна е живял един мимограф, а в театрите са представяни
пиеси от новоатическата комедия. На Тракия не е била чужда и фило­
софията— на един „софист“ е издигнат почетен паметник в Пауталия.
Юриспруденцията е била не на ниско равнище: написаната по правилата
на съдебните речи и с художествени похвати проеба на скаптопаренците
е показателен образец. Между почетните професии са и лекарската и
ветеринарната. Присъствието на културно население и търговията с оста­
налите части на империята, преди всичко с Мала Азия, повишава худо-

30
жествения вкус и в местната промишленост, и сред населението. Градо­
вете, обществените постройки, храмовете, частните домове са под елини-
стическо влияние. Обществените сгради и места и много частни по­
стройки са украсени богато с мозайки и скулптурни произведения, някои
от които са внесени копия от прочути скулптори. Всичко това повдига
културното равнище в една цяла гама — градовете с по-висока култура и
бит, селската маса с по-примитивен вкус, но нелишена от консумация на
произведения на художествените занаяти. Роля за повдигане културата
на селските области са играели не само градовете, но и по-малките цен­
трове, както и наличието на вилите и големите имения. Планинските об­
ласти, особено Родопите, са били слабо засегнати от това влияние.
III и IV в. са време на варварски нашествия, които нанасят пораже­
ния в живота на балканските провинции. Започва обедняване и замиране
на интензивния градски живот и спадане на културното равнище. Антич­
ната култура щеше да навлиза все по-дълбоко между траките и веро­
ятно щеше да преобразува съществено тяхната съдба, но при тази об­
становка нейният път беше преграден. Тук се заселиха славяните. Тях­
ната огромна маса излезе по-жизнена от тракийската. В съвместния жи­
вот на славяни и траки се извършва истинският процес на претопяване
на траките в славяните, на които те предадоха своите културни ценности.

31
 г. Ъ Л Г Л I' С К Л Л К Л Д Г. М П Я II ' II А у Ь" II Г I".
Е I н о г р а ф е к и и и с г н т у т и ч у <<* »
ЕТНОГЕПЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД » С о ф и я ■ 1071

Въпросът за романизацията
на тракийското население
в българските земи

Борис Геров

По-голямата източна част на Балканския полуостров, населя­

вана от траки от една ранна предисторическа епоха, е била изложена в
продължение на векове на вътрешни завоевания и преселения, нашествия
отвън на чужди племена и на културни влияния, които довели в края
на античността до значителни промени в нейния първоначален етнически,
езиков и културен облик. От тях най-трайно въздействие до идването
на славяните са оказали гръцката колонизация в крайморските й части
и последвалата я македоно-елинистическа колонизация във вътрешността,
келтекото нашествие и римското завоевание и колонизация. Но по про­
дължителност, обхват, интензивност и последици римското завоевание
оказало най-голямо въздействие. В резултат на многовековната власт на
римляните на Балканския полуостров и по-краткотрайното им владение на
земи на север от Дунав се създава румънската народност.
Римляните проникнали в Балканския полуостров от запад през по­
следните десетилетия на III в. пр. н. е., но трайно те се настанили тук със
завлядаването на Македония през 168 г. пр. и. е. По-нататък те използвали
Македония като база за своята експанзия в останалите части на полу­
острова. Около началото на нашето леточисление те са владеели вече
земите на север от Балкана и на запад от р. Вит, а в 45 г. с анексира­
нето на Тракийското царство те станали господари на целия Балкански
полуостров. Като особено важна за римляните в стратегическо отношение
Македония станала обект на римска колонизация твърде рано. Ouïe в
100 г. пр. н. е. тук били изпратени римски колонисти, а през последните
десетилетия на I в. пр. н. е. тук били основани няколко римски колонии
и възникнали римски общини в редица градове. В създадената при Клав-
дий (45 г.) провинция Тракия римляните също пристъпили към колони-

3 Етногенеаис ■ културно наследство на бълг. народ 33

зация, като основали още при Клавдий колонията Апри в сегашната
Турска Тракия и по-късно при Веспасиан колонията Девелт на Бургаския
залив. Както в тия колонии, така и на важни стратегически места по
централния път и в главния тракийски град Филипопол те колонизи-
рали ветерани. Освен това те се постарали да спечелят на своя страна
тракийската проримски настроена аристокрация, като я включили в мест­
ното управление и дали римско гражданско право на нейни членове.
На север от Балкана и западно от р. Вит римляните настанили по
крайбрежието на Дунав своите легиони и помощни войски още в на­
чалото на нашето леточисление. Край лагерите се заселили още в тая
ранна епоха ветерани и цивилни лица, които в качеството си на занаятчии
и търговци били в услуга на войската. Надписите от тая епоха свиде-
телствуват за присъствието на едно население, състоящо се от ветерани,
освободени роби и робини най-често от източен произход. С анексира­
нето на Тракийското царство римляните разширили своята имперска гра­
ница на изток от Вит надолу по течението на Дунав до устието му. Тук
били също настанени през втората половина на I в. римски войски и край
техните лагери възникнали също селища с подобно население. От тия,
макар и малки селища по Дунав римското влияние постепенно проник­
нало на юг по пътищата към вътрешността на страната. Изглежда, че
тук към края на I в. е била извършена вероятно на територията на осно­
ваните по-късно градове Рациария, Ескус и Никопол на Росица аграрна
колонизация, като най-добрата земя е била иззета от местното населе­
ние, а то е било изтикано към вътрешността.
Включването на целия Балкански полуостров в пределите на Рим­
ската империя, прокарването на пътищата, които го свързвали с Италия
и източните провинции, западните му части с източните, брега на Дунав
с бреговете на трите морета, колонизирането на едно по-културно на­
селение от Италия и източните провинции — всичко това създало условия
за ускоряване на икономическото развитие и повдигане на културното
ниво на населението от двете страни на Балкана, резултат от което е
било създаването на градовете в началото на II в. на н. е.
Приобщаването на тракийското население към бита, културата и
езика на завоевателите е било бавен процес. По начало римляните не са
провеждали съзнателна, методична и насилствена романизация. Както
другаде, така и в Мизия и Тракия те проявили търпимост към култу­
рата, религията и езика на населението Но както елинизмът на юг от
Балкана, така и романизмът на север не е засегнал дълбоко народната
тракийска маса. Тя е продължавала да говори своя език, да почита
своите божества и да пази своите обичаи. За Тракия характерно дока­
зателство в това отношение е надписът от Пизос, който показва, че век
и половина след анексирането на Тракийското царство тракийските селяни
в своето огромно мнозинство носят все още тракийски имена.
Следвайки законите на общественото развитие в древността, чийто
бавен темп на проявление ни е добре познат, трябвало е да се из­
минат поне два века от завладяването и ранното колонизиране на бо­
гати провинции, за да могат те да бъдат романзирани, какъвто е слу­
чаят с Испания, Нарбонска Галия и Африка.
Заварената гръцка култура и език в крайморските гръцки колонии и
в спорадично оцелелите острови на македоноелинистическата колони­

34
зация във вътрешността на Тракия останали незасегнати. Нещо повече--
при елинофилски настроените римски императори през II в., когато север­
ното подножие на Балкана е било в провинция Тракия, гръцкото влияние
добило опорни точки и в Дунавската равнина и гръцкият език в каче­
ството си на писмен религиозен език достига на места дори до Дунав.
Що се отнася до Тракия на юг от Балкана и до Македония, римското
влияние и латинският език не са могли да се наложат трайно и да из­
държат борбата с по-мощния гръцки културен кръг. В създадените тук
римски колонии латинският език е престанал да се говори много рано с
изключение на колонията Филипи, основана в Драмско поле сред една
област с тракийско население. Тук латинският език е успял да се за­
държи дори до IV в. Все пак и на юг от Балкана романизмът разкрива
своите следи в многобройните лични имена на надписите, в римски тер­
мини в езика на гръцките надписи, в местни имена и по други белези.
Така наречената проблема за езиковата граница между гръцки и ла­
тински, за която от времето на Иречек често се говори, не е така проста,
както на пръв поглед изглежда. Съществуващата според надписите ези­
кова граница в употребата на латински и гръцки език, която през II и III в.
минава по северното подножие на Балкана, не означава още романизи-
рането на населението на север от нея и елинизирането му на юг от нея.
Това е границата в писмената употреба на гръцки и латински, и то не­
еднаква във всички области на културния живот. Както е известно, тра­
ките не са могли през цялото съществуване като племенна общност да
достигнат до писменост на свой език освен със слаби наченки, които са
заглъхнали още със самото си зараждане. Те е трябвало да си служат
с писмеността на двата културни езика на древността. За съществува­
нето на тая граница до времето на Хадриан не може да се говори. Ла­
тинският език дотогава е бил все оше тясно свързан с дунавския лимес
и ограничен във военните лагери и възникналите край тях селища, както
и на единични места, които са лежали на пътищата към вътрешността.
От друга страна, и гръцкият език преди основаването на Марцианопол
и Никопол на Росица не е бил проникнал на север от Балкана. Цели про­
странства между Балкана и Дунав през тази епоха не показват никакви
следи от латинска и гръцка писменост. Тракийското население през тази
епоха не чувствува нужда да изрази своите религиозни представи и своя
култ към мъртвите в писмена форма. То не е приобщено още към антич­
ната цивилизация. Римските селища край Дунав по това време живеят
откъснато от местното население, което се обяснява до голяма степен с
културното различие. Нито един надпис от това време не ни говори за
каквито и да е връзки на траки не само с римски граждани, но и с ли-
бертиии и романизирани перегрини. Траките отсъствуват напълно в над­
писите на тия селища. Но и самостойно в свои надгробни и оброчни
надписи на латински език траките не се явяват. Тук трябва да отбележа,
че в румънската наука от времето на ентусиазирания неин изтъкнат пред­
ставител Първан се говори за „романизирани градове на Дунав още от
първите десетилетия на нашето леточисление*. Това повтарят и днеш­
ните видни румънски представители на историческата наука в най-новите
си публикации, без да се съобразяват с историческата действителност.
Обикновено, когато се говори за романизирането нй траките, голямо
значение се отдава на службата им във войската. Наистина привличането
 на траките доброволно или принудително в римските помощни войски и
флотата е започнало твърде рано, още в началото на императорската
епоха, и то в такъв мащаб, какъвто не е познат при никое друго племе.
През 1 в. обаче те са прекарвали службата си извън тракийските земи,
откъснати от своите близки, и в много случаи не са се завръщали в ро­
дината си, а тия, които са се завръщали, са бивали отново поглъщани
от предишната тракийска среда, която по това време е била малко по­
датлива за романизиране. От това време нямаме нито един надгробен
илн оброчен надпис на тракиец войник, намерен в Тракия. Напротив,
военните дипломи на траки от това време, намерени у нас в погребения,
показват, че тия бивши войници са били погребвани според обичайния
тракийски начин в могили.
За романизиране на тракийското население чрез службата му в
римската войска можем да говорим едва от времето на Хадриан нататък,
когато е било въведено локалното рекрутиране, т. е. попълването на гар­
низоните по Дунав и във вътрешността с войници от местното селско
население. Тия войници, които са научавали латински език и са усвоя­
вали римски бит, са поддържали връзки със своите близки и с околното
население и след завършване на службата са се връщали най-често в
родните си места. Но това е времето и на развитието на градския живот,
на разпространението на римското население от дунавските селища във
вътрешността, за което свидетелствуват епиграфските паметници. Рим­
ското влияние започва да се чувствува все по-далеч на юг от Дунав.
Градовете привличат и тракийски селяни отначало като наемни работ­
ници, а после и като самостоятелни занаятчии и търговци. Сред тях вече
към края на II и началото на Ш в. се издигат фамилии, които вземат
участие в управлението на градовете, установяват брачни връзки с ла­
тинското население в тях и по-нататък в следващите поколения зали­
чават напълно следите на тракийския си произход. Както развитието на
градовете, така и службата на траките във войската от тая епоха (сре­
дата на II в.) нататък са фактори в процеса на романизацията на траките.
Тоя процес е бил по-бърз на запад в територията на Рицария и в равнин­
ните места, близки до дунавските градове, където е имало римска аграрна
колонизация, и край съобщителните линии, а по-бавен на изток и в пла­
нинските райони. В гористите предпланини и склонове на Балкана тра­
кийското население е запазило своя племенен характер, бит и език до
твърде късна епоха. Тракийският език показва жизненост, като и през тая
късна епоха продължава да образува хибридни местни имена, съставени
от латински или гръцки лични имена и тракийски означения за селища
(Лонгинопара, Агатапара). В оброчните релефи, посветени на Тракийския
конник от края на III и началото на IV в., и в юридическата литература
намираме тракийски имена. Трябва да се подчертае, че планинските краища,
където намираме малко или никак частни оброчни или надгробни над­
писи, са запазили най-дълго тракийския характер на населението. В най-
горните долини на реките античната цивилизация е проникнала най-късно
и там най-ранните паметници са вече християнски (V—VI в.). Запазените
и днес предримски имена по най-горните течения на Янтра, Тунджа, Места,
Марица показват стабилността на тракийското население до епохата на
славянизирането на тия места.

36
 Епиграфски устойчовостта на тракийския елемент е засвидетелству-
вана най-добре по средното течение на Искър. Тук при с. Чомаковци се
намира единственият градски център, познат ни на север от Балкана,
който се е развил от тракийско селище и чието население постепенно е
стигнало до градски живот. Тракийският му характер е бил постоянно под­
хранван и поддържан чрез прииждането на селско население, слизащо
от планините. Запазването на тракийското население в края на III и през
IV в. се долавя и в горните долини на Огоста и на Янтра, в гористите
възвишения на Тузлука и в Делиорман (Лудогорие).
От IV в. нататък епиграфските документи от нашите земи изобщо
намаляват. Но ние имаме сигурни известия в писмените извори от V и
особено от VI в., които свидетелствуват за оцеляването на тракийския
елемент дори до идването на славяните. Това е времето на големите на­
шествия, които засягат главно селското население на равнините и про­
менят етническия лик на нашите земи. Но в планинските райони, където
античната култура е проникнала много късно, оцелелият тракийски еле­
мент е бил още жизнен. От него през VI в. е продължавала да се ре-
крутира най-добрата част на византийската войска и да произхождат
бележити пълководци, императори, висши магистрати, монаси и пр.,
обилни сведения за конто е събрал проф. В. Бешевлиев. Дори отвъд VI в.,
когато Балканският полуостров е бил славянизиран, все още в изворите
продължават да се срещат уединени случаи на лица с тракийски имена,
което показва, че дори през VII в. тракийският елемент не е бил напълно
асимилиран.

37
 1> Ъ Л ]' А 1> С к А А к АД Е М И Я ИЛ НА УК И ТЕ
Е т и о гра ф с к и и н с т и т у т и му з е й
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД . С о ф и я • I 97 1

Келтските етнически наслоения

н българските земи

Тодор Герасимов

Келтите като траките са от индоевропейски произход. Като

тяхна прародина се сочат областите около Горни Дунав. Оттук те се
разселват на запад и юг още преди V в. пр. н. е. Компактни групи келти
завземат земите на днешна Франция, Испания и Северна Италия. Те ми­
нали Ламанш и населили Британия.
В първата половина на IV в. пр н. е. келти завземат постепенно Па-
нония, Трансилвания, Дакия и стигат на изток до реките Днестър и Буг.
Отделни групи келти се разселили и в северозападния дял на Балканския
полуостров. Това келтско преселение е станало на етапи.
В последните години на IV в. пр. н. е. намираме келтите като усед-
нали обитатели и в земите по р. Морава. Оттук те се придвижили на
изток в земите на траките.
Древните писатели ни съобщават, че в 280 г. келтите, използувайки
раздорите между претендентите за македонския престол подир смъртта
на Александър III Велики, организирали голям поход в югоизточния дял
на Балканския полуостров. Три големи групи келти потеглили по долното
течение на Дунав. Едната от тях под водителството на Керетрий се от­
правила към земите на трибалите и гетите на десния бряг на Дунав и ги
подчинила. Втората начело с вождовете Брен и Акихорий се насочила на
юг към Пеония и оттам в Македония и Гърция, а третата начело с
Болгий се спуснала от запад през Илирия към Македония. Този пръв
поход имал голям успех за келтите.
На следната 279 г. те организирали ново нашествие пак на югоизток.
Начело застанал Брен. Старите писатели съобщават, че този път келтите
имали намерение да ограбят богатствата на прочутото светилище на
Аполон в Делфи (Гърция) и да оплячкосат богатите градове в Тесалия.
Те били разбити още в Македония и се принудили да поемат обратния

39
път към север. Една група келти се отправила през Дардания (днешно
Скопско) към Тракия. Несъмнено тя се е придвижила през долината на
Струма, Софийското поле и слязла през Траянови врата в Марицината
низина. Оттук минала през Босфора в Мала Азия и се заселила в областта,
която но името на келтите била наречена Галатия.
Друга група от разбитите келти под водителството на Комонторий
се отправила също на изток към Тракия. Тя останала в земите на тра­
ките и организирала своя държава със столица Тиле. Просъществувала
около 60 години и накрая траките я унищожили и отхвърлили келтското
иго. Друга келтска държава в източния дял на Балканския полуостров
създало келтското племе скордиски. Нейната територия се простирала
между Дрина, Морава и Дунав. Тя се оказала по-жизнеспособна. Скор-
диските наложили своята власт над трако-мизийското и илирийското
население. Тези келти покорили част от Панония, Далмация, Македо­
ния и част от земите на траките в долината на Марица. Но тяхната екс­
панзия била прекратена от наказателния поход на император Тиберий,
който в 16 г. от н. е. ги подчинил.
Келтското разселване в източния дял на Балканския полуостров през
първата четвърт на IV и III в. пр. н. е. е имало в резултат трайното за­
селване на по-големи и по-незначителни групи келти в Тракия и Мизия.
По този начин в днешните наши земи се вмъкнал нов етнически елемент
между автохтонното тракийско население. Макар и да са били мало­
бройни, новите преселници се задържали дълго време обособени като
народностни групи и едва по-късно били погълнати от траките.
Как се е развил този процес, засега не може да се каже с поло­
жителност.
Келтите са били добри земеделци и коневъди. Между тях е имало
отлични занаятчии, особено в изработката на метални изделия. Ето защо
те могли лесно да се приспособят в новите си огнища и да внесат свои
дял в материалната култура на Тракия и Мизия. Те изобретили и машина
за механизирано събиране на житото.
Това е всичко, което научаваме от писмените извори за присъствието
на келтите в нашите земи. Древните автори са отразили накратко само
външнополитическата страна на тяхната история. За бита и културата на
този етнически елемент можем да съдим само по веществените свиде­
телства, достигнали до нас. До неотдавна те биваха отминавани от на­
шите учени. Преди няколко години обърнахме внимание в нашата лите­
ратура върху тях. Повечето от тези паметници, свързани с религиозните
представи на келтите, са важни, тъй като служат като жалони, по които
установяваме присъствието на келтите и тяхното географско разпростра­
нение и нашите земи в древността. Споменатите паметници представят
култови образи от камък и глина във вид на животно със силно сти­
лизирано тяло и глава на овен или кон. Те са поставяни на огнището,
около което е протичала по-голяма част от живота на всяко келтеко се­
мейство. С подобно предназначение има и предмети от ковано желязо с
два срещуположни бюста на животно совнешка или говежда глава. Освен
споменатата категория паметници са останали и други, чийто келтеки
произход е също така неоспорим. Това са украшения от злато и сребро,
оръжие и др.

40
 Келтските култови образи от нашите земи показват голямо сходство
с подобни паметници от Галия, Северна Италия, Англия и другаде, за
които е установено, че са принадлежали на келтите (галите).
В досегашните проучвания ние установихме, че въпросните памет­
ници биват откривани масово в една определена територия в Южна Бъл­
гария — между Западна Средна гора и северните поли на Родопите. На запад
тази територия е ограничена от поречието на Струма и от Рила, а на
изток — от средното и долното течение на Тунджа. Една, две фигури
са намерени и на север от Стара планина - при Етрополе и с. Градеш-
ница, Врачанско.
Особено чести са находките в Софийско поле, където според топо-
нимни и писмени извори е живяло келтското племе Серди, в Панагюр­
ско, в Пазарджишко и Казанлъшко. Келтските култови образи се делят
хронологически на две групи. Едни принадлежат на елинистическата
епоха, а други —на римската. Тези от елинистическата епоха са изра­
ботени предимно от една особена порода скали-талкошисти. Находища
от тази скала има в Ихтиманска Средна гора и северните поли на Ро­
допите около Асеновград. От същото време има и фигури, изработени
от глина. По моделировка и украса те се отличават от подобни образи,
произхождащи от римската епоха.
Въпросните паметници, както споменах, са важни за установяване
територията на разпространение на келтите, но също тъй те служат и за
установяване хронологическите граници на тяхното присъствие в нашите
земи. Те сочат, че келтите са живели тук от началото на III в. пр. н. е.
до края на III от н. е., а даже и до по-късно.
През 1960 г. при археологическото проучване на чашата на язовир
„Тополница“ ми се удаде възможност да открия останки от две се­
лища на двата бряга на Тополница, гдето намерих in situ характерните
келтски култови образи, култови огнища, основи от храм с фигури на
едно келтско божество и др. По този начин може да се проучи типът
и устройството и на отделните жилища, на един храм, две укрепления
и пр. Двете селища са просъществували около седем века от III в. пр. н.е.
до IV в. от н. е., косато те са били разорени и в техните развалини жи­
вотът не е бил никога вече възстановен. В бъдеще ще се разкриват
останки и от други келтски селища. Това ще ни помогне да разширим
нашите познания за бита и културата на техните обитатели.
Към споменатите археологически свидетелства за келтите трябва да
споменем тук и останките от едно значително келтско светилище в
Разлог. Те са намерени на едно възвишение на 5 км от града. Светили­
щето е било с правоъгълен план и стените му са били изградени от
ломен камък. В средата на сградата са открити три плочи от мрамор.
Едната сега е загубена. Повърхността на плочите, които са с размери
120X70 и 120X80 см, е покрита с релефно изработени символи на слън­
ц ето — трискел, спирала, слънчева ладия и пр. Тук през елинистическата
епоха е съществувал келтски храм, посветен на слънчевия култ. Известно
е, че почитането на слънцето играе голяма роля у келтите. Това е на­
мерило израз в редица предмети от бита на суеверните келти. Жените
са носили гривни, обеци и други украшения със стилизиран символ на
слънцето.

41
 В съседното село Баня са намерени също така култови фигури с
глави на овен. Те са косвени свидетелства за съществуването на келтски
селища по тия места.
Накрая към досега известните археологически свидетелства за кел­
тите в Тракия ще трябва да прибавим и нумизматични паметници. Това
са монетите от сребро (тетрадрахми) и бронз, ковани от последния келтски
цар Кавар, управлявал тилитската келтска държава в Тракия. Монетите
свидетелствуват, че тази група келти, живели в съседство със селища с
по-висока култура, са изпаднали под влияние на древноелинската кул-
турде Монетите на Кавар напълно приличат на тогавашните монети на
градовете и владетелите на Балканския полуостров.
Сребърните монети на Кавар, както вече показахме на друго място,
са били сечени в монетарницата на гр. Кабиле на Тунджа.
Това наше откритие е от особено значение във връзка с въпроса,
где се е намирала загадъчната келтска държава със столица Тиле. Въз
основа на съобщението на древния писател Полибий, че тази келтска
държава е била в съседство с гр. Бизантион, някои изследвани приеха,
че действително тя е била организирана в тази област. По сведения на
византийския лексикограф Стефан Византиец, който вероятно е черпил
от древни писмени извори, въпросната държава на келтите се е намирала
при планината Хемус. Това сведение възприе Иречек и се опита да по­
сочи местоположението на столицата Тиле при с. Тулово в Казанлъш­
ката долина. Изказаното мнение обаче бе отхвърлено.
Фактът, че сребърните, а вероятно и бронзовите монети на послед­
ния цар в тилитската държава Кавар са ковани в монетарницата на
гр. Кабиле, който е бил разположен на средното течение на Тунджа,
показва, че келтският цар е бил в близки прятелски отношения с този
град и че неговата държава се е намирала в допир с територията на
града.
Кто защо се явява въпросът, възможно ли е, ако се позоваваме на
съобщението на Полибий, царството на Кавар да е било с такава обширна
територия, простираща се от Бизантион до Кабиле, в които са били
включени голям дял от земите на одризите, астите и бесите. Но тук из­
никва и втори въпрос. Ако Кавар е бил непосредствен съсед на гр. Би­
зантион, защо тогава той не се възползувал от услугите на монетарни­
цата в този град за насичане на неговите тетрадрахми. Според нас из­
вестието на Стефан Византиец, че келтското царство се е намирало близо
до Хемус, добива по-голяма вероятност. В негова подкрепа са самите те­
традрахми на Кавар, сечени в Кабиле.
Разкопките при язовир Тополница показаха, че заселилите се в Средна
гора келти са запазили някои особености на своята духовна и материална
култура, а други под влиянието на по-високата култура на завареното
население са били променени или напълно изчезнали. Така поради сил­
ната привързаност към религиозния култ, донесен от тяхната прародина,
келтите са запазили до късно своите култови образи и предмети.
Но в замяна на това тяхната керамика под влияние на местната из­
губила своя народностен облик. Тя възприела формите и украсата на
домашната тракийска керамика. Несъмнено и останалите групи келти в
другите места са изпитали влиянието на по-развитата материална кул­
тура в Тракия.

42
 ЛИТЕРАТУРА
Be и ед и kob И., Кслтското нашествие в нашите земи през III в. пр. н. е. под светлината
на археологическите материали., Ипр., XI, 1955, 3, с. 77.
Г е р о в 5., Проучвании върху западнотракийските земи през римско време, ч. II, Год.Соф.
унив. фак. по западни филологии, XI, 1, 1967, с. 30—54.
Г е р а с и м о в Т., Келтски култови фигури от България, ИАИ, XXIII, 1960, 165—204.
Г е р а с и м о в Т., Следи от келтите в Разложкото поле, ИАИ, XXV, 1962, с. 89 —96.
Г е р а с и м о в Т., Келтски селища по горното течение па р. Тополница, ИАИ, ХХ'Х, 1966,
с. 133-164.
Г е р а с и м о в Т., Плочка с образ па келтско божество от Ивайловградско, ИАИ, XXXI,
1968.
Г е р а с и м о в Т.. Где са сечени тетрадрахммте на Клнар, келтски владетел в ТЪакия,
ИАИ, XXII, 1959.
К а ц а р о в Г. И., Келтите в стара Тракия и Македония, сп. RAH, XVIII, Ист.-фнл. и обш.
клон, X, 1919, с. 55.
Ми х а й л о в Г., Към историята на Тракия през IV—III в. пр. н. е., ИАИ, XIX, 1955,
с. 154 и сл.

43
 г> ъ л г л р е. к л л к л д г ми я па п л v к и т г.
Е I п о г |) <| ф е к н п н с т п г I п 'I у я <• ii
етногепеаис и културно наследство
ПД ЬЪЛГЛРСКИЯ НАРОД - Со ф и я - 1971

„Варварски“ етнически наслоения

в българските земи до заселването
на славяните

Василка Тъпкова-Заимова

Под „варварски" нашествия разбираме обикновено онова мошно

движение, което главно от втората половина на IV в. повлича народите
на Евразия от изток към запад и разтърсва завинаги основите на „веч­
ната“ Римска империя както в западната й, така и в източната й част.
Тук не е мястото да разглеждаме многобройните и сложни причини, кои­
то обуславят това движение. Трябва обаче да се подчертае, че и далеч
преди този период е имало раздвижване на племена, които са живеели
в периферията на Римската империя. Така през целия III в. главно по
Дунавския лимес са отбелязани неколкократни поселвания главно на
германски племена. Те са ставали като последица от войните, които рим­
ските и източноримските императори водели отвъд Дунав. В 272 г. Авре-
лиан воювал успешно срещу дакийското племе карпи, което обитавало
долините на Серет и Прут.1 През 295 и 296 г. Диоклетиан и Максими-
лиан също воювали срещу карпите, както и срещу германското племе
бастарни и срещу сарматите, които живеели към Дунавската делта.12
И в единия, и в другия случай част от пленниците били заселени в
пустеещи земи на юг от Дунав. Запазените до по-късно местни имена
сочат приблизително местата на тия поселения : пътната станция ZAquojk
била между гр. Хореум Марги (Кюприя) и Ниш, крепост lagna&dyv е
имало и в провинция Хемимонт (между Странджа, Черно море и Тунджа),
BaatéQvae в Долна Мизия (провинция, която обхващала дн. Сев. България
на изток от р. Цибрица), a Vicus Carporum при дн. с. Хърсово, Добруджа.3
1 Scriptores historiae Augustae, II, 1927, Leipzig. XXI, p. 70, 3—6.
2 E u t r o p i l Bteviarium Ab urbe condita, Leipzig, 1909, p. 69, 16—20.
3 P r o c o p i i De aed., ed. de Boor, IV, 11. Срв. В. Ве л к о в , Градът в Тракия и
Дакия през късната античност, София, 1969, с. 232 и сл., 244 и сл.

45
 Според един тогавашен автор голям брой бастарни (100000) били засе­
лени през 280 г. в Тракия, но не знаем точно къде. Там те се смесили
със заселени по-рано по тия места други германски племена — гепиди
и греутинги или източни готи, а също и вандали
Към средата на III в. готските нахлувания вече създавали сериозни
грижи на Източноримската империя, защото те не се ограничавали да
спират само по Дунавския лимес. В 251 г. те дори обсадили и превзели
Пловдив. Когато се връщали обратно на север, император Деций ги пре­
срещнал при Абритус (дн. Разград), но при станалото сражение той на­
мерил смъртта си. При всяко готско нахлуване известни части от техните
пълчища не се връщали назад, а оставали тук и там из нашите земи.
През първата половина на III в. има засвидетелствувани и по-масови за­
селвания на готи. Например в 334 г. Константин Велики дал подслон на
300000 готи, които били въстанали срещу сарматите, и ги поселил на
различни места в Тракия, Малка Скития (Добруджа) и Македония.45
Друго значително западноготско поселение е отбелязано по време на
император Констанций (337—341); тогава готският християнски мисионер
Улфила получил разрешение да се установи със своите привърженици
около Nicopolis ad Istrum. Иорданес съобщава, че през VI в. те продъл­
жавали да обитават „Никополската област", където се занимавали със
скотовъдство.6
Всички тия събития, обаче гледани ретроспективно, представляват
един вид прелюдия към големите готски нахлувания, започващи от 376 г.,
когато западните готи, подгонени от хунска вълна, са принудени да
търсят земи за поселване на юг от Дунав. Те били „по-многобройни,
отколкото обикновено", отбелязва един тогавашен писател, но византий­
ските управници, виждайки в тях бъдещи заселници на необработени
земи и бъдещи данъкоплатци, спокойно ги оставили денонощно да пре­
минават Дунав и да се заселват на различни места в Тракия. По-късно
империята осъзнала каква опасност представлявала тази огромна чуждо­
земна маса, стигнало се до сериозни стълкновения, до нахлуване на готи
дори до Одрин, до истинска война, в която император Валент намерил
смъртта си (378 г.), но било късно. Византийските управници били при­
нудени да се примирят и да оставят тия нови поселници главно в север­
ната част на (диоцеза) Тракия, т. е. пак в днешна Северна България.7
През целия V в. Византия е имала много стълкновения и с източните
готи. За известно време император Зенон бил принуден да предостави
на готския крал Теодорих Амал провинциите Крайбрежна Дакия и Втора
Мизия, т. е. приблизително земите на цялата днешна Северна България.
Тогава център на готските владения бил гр. Нове (м. Стъклен при
Свищов). Наистина в 488 г. Теодорих се оттеглил в Италия, но част от
неговите хора останали да живеят в Мизия и за тях свидетелствуват
византийски автори от VI в.8 И днес според някои археолози има на-

4 V o p i s c u s . Vita Probii, 181,

5 A n o n y m u s Valesianus, МОН. AA, p. 10.
M o r d a n i s Getiea, МОН, AA. V. 1, p. 127.
7 A m m i a n i M a r c e l i n i, Rerum gestarum libri, qui supersunt, Beroliol, 1910, 5, XXI,
3—4.
8 P r o c o p i i Libri de bellis, V, 16, ed. de Boor, p. 83, 16—20.

46
 ходки, които говорят за германски поселения. Това са главно т. нар. лъ­
чисти фибули, каквито има намерени у нас в Садовец (Луковитско), в
Момин брод (Ломско) и в Троянско.0 Но по този материал се спори. В
началото на VI в. по р. Тимок живеел известният Мундо, по произход
полугепид, полухун, който бил федерат на Теодорих, а после на Визан­
тия.*1012 В Северна Добруджа — в античния град Аксиопол — са намерени
надписи, които също говорят за германско поселение, може би не мно-
гочислено.11
Готските нашествия през V в. са вече във връзка с х у н с к и т е на­
падения. Когато в първата половина на V в. хунските племена, които
дотогава стоели на заден план в политиката на империята, успели да
изместят част от готите в заддунавските им поселища, започнали да
влизат в непосредствен контакт с империята и да нападат системно бал­
канските земи. Без да се спираме подробно на тия страшни за съвремен­
ниците нашествия, ще отбележим само, че понякога те били извършвани
с голяма сила — един анонимен автор отбелязва, че били завладени по­
вече от сто града.18 Едва ли обаче при тия опустошителни нашествия,
които стигнали почти до византийската столица и причинили големи щети
на прочути градове, като Ниш, Сердика, в нашите земи е оставало зна­
чително хунско поселение. Оставали са повече отделни групи или лица,
които се вливали, както обикновено, в специалните полкове на византийската
войска.13 Хунски поселения в по-голям мащаб са засвидетелствувани след
разпокъсването на хунския племенен съюз, който последвал смъртта на
Атила. Тогава скири, сагдари (вероятно родствени на хуните племена),
както и известен брой алани поискали и получили от Византия места
за поселване в Малка Скития. Хернак, най-малкият Атилов син, също
получил „най-отдалечената част на Малка Скития“, вероятно към дел­
тата. Неговите сродници Емнецур и Улциндур пък заели градовете Алмус
(Лом), Ескус (с. Гиген на Дунав) и Утус (при дн. с. Милковица на Вит).14*
През VI в. византийските автори пак говорят за „хунски“ нападения
над империята тогава, когато Атиловите хуни са вече слезли от истори­
ческата сцена, пръснати на различни страни. „Хуни“ те наричат главно
утригуритс и кутрчгурите. За последните се смята, че са сродни с
прабългарите или, което е по-вероятно, че в техния състав са влизали и
прабългарски племенни групи. В 540 г. две големи вълни от кутригури
залели балканските земи, като стигнали, от една страна, до Коринт, а, от
друга, до предградията на самата византийска столица. И в продължение
на едно десетилетие тези орди вилнеели из днешните български земи.
Но със своята гъвкава политика Юстиниан успял да подкладе вражда
между утригури и кутригури и дал на новите си „съюзници“ 2000

3 Вж. общо В. Ве л к о в , иит. съч., с. 146.

10 За него вж. W. E n s s l i n : PWRE, XVI, 1, eoll. 559—560.
11 J. Ba r n e a . Quelques considérations sur les inscriptions chrétiennes de la Scythie
Mineure, Dada, I (1957), p. 285.
12 Vita Hypatil : A. T o u g a t d, De l’Histoire grecque dans les Actes grecs des Bol-
landistes, Paris, 1874, p. 66.
13 В няколко откъса от П р и с к сс говори за хуни — прибежчици, които искат да
останат в земите на империята като нейни поданици. Вж. Excerpta de legationibus, I, 2,
рр. 576—578, 579 ; frg.
w I o r d a n i s op. cit., p. 126, 17 sq.

47
 кутригури плодородна земя в Тракия.1” Между впрочем у някои автори се
споменава направо и за прабългари главно като участници във византий­
ската войска във вид на наемници. Знаем, че във войската на Вигалиан,
който при император Анастасий бил комес на федератите в Малка
Скития и Мизия, имало и прабългари.1® Чак от кран на VII в. има едно
съобщение за една прабългарска група от 1000 души — вече поданици
на аварския хаган, — които се движели някъде из Долна Мизия.151617 Но,
разбира се, и за този случай не знаем дали те са се застояла дълго там.
Изобщо в нашите земи, дори в Добруджа и Северна България,
много малко находки напомнят за тюркските етнически групи преди ид­
ването на Аспаруховата дружина. Това са например два надписа —
единият е от Томи (дн. Кюстенджа), с първобългарски или кутригурски
имена, по всяка вероятност на наемници.18 За „хунски“ поселения говори
най-общо едно селище, споменато у Прокопии, ОРтнг, което се намирало
на Дунав в Северозападна България.10
Последни, които поискали да се заселят в Добруджа, били аварите
(562 г.). Те не получили разрешение от Юстиниановите управници и за­
почнали дълга война с Византия, по време на която многократно навли­
зали в Северна България, по Черноморието и дори в Източна Тракия. В
изворите се казва, че те идвали масово, с челядта си (т. е. с жени и
деца). Сигурни следи обаче и от техните набези не са останали в бъл­
гарските земи. И те са минали като временни „гости“. Но в техните
групи вече участвували славяни, които било под тяхна егида, било само­
стоятелно за по-малко от век щели да залеят земите на полуострова.
И тъй, ако направим една кратка равносметка за „варварските“ по­
селения, които предхождали и отчасти съпровождали големите нахлу-
вания на славянско население, можем да кажем следното:
1. Заселването на чуждоземно население е ставало главно според
системата на „федератите“, т. е. това са били военни поселения, наста­
нявани на гранични или пустеещи земи, които са били използувани от
византийските власти за защита срещу други „варвари“. Имало е и спе­
циални военни единици, формировани изцяло от „варвари“, които са
участвували във византийската войска. Понякога „варварите“ се засел­
вали насилствено, без съгласието на провинциалните управители, но впо­
следствие империята се принуждавала да ги признае за свои „федерати“.
Често пъти между Византия и нейните „федерати“ са ставали истински
конфликти и поради това тия поселения са били понякога нетрайни.
2. Заселванията са ставали главно в земите на дн. Северна България
и Добруджа. Това са били един вид „федератски“ земи, голяма гранична
зона, служеща за защ ита на истинската имперска територия на юг от
Стара планина, която се считала ino r>)v ’Pwfiatxìjv noXneìav.
3. Числата, които съобщ ават средновековните автори, са неточни и
преувеличени. Те могат да ни служат само като ори%нтировка за отно­

15 P r o c o p i i l.ibri de bellis, VIII, 19, p. 589.

16 l o a n o i s M a l a l a e Chronographia, ed. Bonn., p. 402.
17T h e o p h y l a c t i S i m o c a t t a e Hisloriae. ed. de Boor, p. 251.
18 V. B e ä e v l i e v , Zwei altchristliche Inschriften, VII—VIII, 1942, p. 232. Cpb.
Ba r n e a , op. cit., p. 286; V. B e s c v l i e v , Spätgriechische und spätlateinische Inschriften,
Berlin, 1964, p. 146, N. 211.
r-' P r o c o p i i De aed., IV, 6.

48
сителната численост на едни и други. Прочее в сравнение със славян­
ските вълни, които буквално заливат земите на полуострова, предхож­
дащите „варварски“ поселения далеч не са били толкова многобройни.
Само някои от готските нашествия могат по численост да се сравнят
със славянските, но те не са били така чести и непрекъснати. Освен
това, както казахме, много от тях впоследствие се отдръпвали в други
земи. Особено хуно-тюркските нашественици не търсели трайни поселища
в нашите земи, а са идвали само като „амаксовии“, т. е. неуседнало на­
селение, жадно за плячка, което се оттегляло след по-дълъг или по-
кратък престой. Затова у нас техните следи почти не се откриват
преди идването на Аспаруховите българи.21*•

Вж. М. В о й н о в, За първия допир на Аспаруховите българи и за датата яа ос­

новаването на българската държава, ИИБИ, VI (19S6), с. 475.
*• По разглежданите въпроси за чуждоземни поселения на Балканите прели идването
на славяните вж. В. Ве л к о в , цит. съч. ; P. I. е m е r 1е, Invasions et migrations dans les
Balkans depuis la fin de l’époque romaine jusqu’au VIIIe s., RH. CCXI, 2, 1954 ;
J. K o v a ï e v i c , Varvarska kolonizaclja juünoslovenskih obiasti, Novi $ad, 1960:
В. Т ъ п к о в а - З а и м о в а , Нашествия и етнически промени на Балканите. Софии, БАН, 1966.

4 Етиогеиезис и културно наследство на 6var. народ 49

 I> I. Л I А !• I. K А А К А Д i: л\ Il М Ч •' П ' -v K 11 T I!
Е т и о г [) п ф е к li и и г г и т у т и м y :i г ii
ETI10ГЕНЕ31 IC II КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ ПДРОЛ * С о ф и я • 1 У7 1

Най-старите заселища на българските

славяни в балканските земи

Йордан Заим ов

С въпроса за разселването на славяните и по-специално със

заселването на южните славяни досега са се занимавали главно историци,
които са се позовавали на съчиненията на византийски и латински автори,
отчасти на археологически данни и много малко на географски имена.
Твърде ранната дата на разселване на южните славяни, определена от
Дринов, Хилфердинг и Нидерле от 1 до IH—IV в., е оспорена с право от
Кондаков, Златарски, Станоевич, Погодин, Иречек и др., които почти
единодушно приемат, че за уседнал живот на тия славяни може да се
говори едва през периода VI —VII в. Това време е определено по данните
на историческите хроники.
Пътищата обаче на началното заселване може д а посочи главно
топонимията, тъй като тя по своето естество взема пред вид само
уседнало население, т. е. такова, което е дало имена на селища и мест­
ности. Не ще съмнение, че скитнишки набези и грабежни периоди от
живота на дадено население едва ли могат да намерят отражение в топо­
нимията. При проучването на въпроса трябва да се вземат старинни типо­
ве географски имена, т. е. такива, които са общославянски и по чиито бе­
лези можем да определим тяхната хронология.
В случая се изхожда от типологичното проучване на определени
типове имена, които са следните:
П П а т р о н и м и ч н и и м е н а на -шит- от праслав. *-#/♦, с които са
били означавани селища по името на основателя им. Тези имена са били
продуктивни докъм XII в. не само в български, но и в останалите сла­
вянски езици. В сърбохърватски тази наставка се застъпва с -ic и се
среща не само в топонимията, но и редовно във фамилните имена:
Stojanovic, Draganovic, Vulic, Radié, Nuéic и т. н.; словенски с -ic ;
руски с -ич. и се среща в т. нар. отечество: Никита Петрович, Иван

51
Сергеевич и т. н.; в останалите северни славянски езици чс. Оскъдните
исторически извори са ни запазили само няколко лични имена от тоя ти п :
Аъдгмнрншть, Т^ьл-кнншть, Столнншть, Ходнмнрнштк, Злккш нпть,
Крслкнштк, Боудннншть, Бвукншт-«кь. от XIII—XIV в. в грамоти на
сръбски владетели, дадени за Македония. Няма съмнение, че въпросните
носители на имената са българи, посочени с техните типично български
имена. В същите извори се срещат лични имена с характерната сръбска
замяна -нкь, което показва, че те носят имена с типична сръбска форма.
Българските географски имена от тоя тип не са многобройни. Д о­
сега се наброяват към 500 имена, срещани главно в западните и югоза­
падните сегашни и исторически български земи. Такива ил}ена са напр.:
Атанасища (Кюстендил), 'Агдпо(Иоха: *Андровища (Етолия-Акарнания),
'Лодо/иога; 'Радомища (Янина), Байнопище (Севлиево), ВаХ^1оха: *Бале-
вища или *Бгьлевища (Янина), Балчища (Драма), Батища (Крумовград),
Бегнище (Кавадарци), Беговище (Павликени), Бели(е)ища (Струга),
Бъмпнштх 1302 (Косово?), Белновище (Ботевград), Беловища (Гостивар),
Беловище (Тетово), Бельовище (Габрово), Бершца (Драма), Блазища
(Костур), Боянчища (Кавадарци), Воаха!оха (Арта), Брянища (Епир), Вало-
вища: *Б>ьловища ( - Демирхисар), Велища (Кожани), Велмище (Берат),
Видолища (Костур), Бндостнништк 1347 (Сев. Македония), Гостивище
(Лясковик в Южна Албания), Гюргевище (Гостивар), Гю|>скншть 1348 (При-
зрен), Добринища (Разлог), Добровища (Дойран), Добротище (Ресен),
Добрунища (Гребена), Драганаще (поречието на Тимок), Драгодалища
(Кайляр), Д ухлищ а (Е.пасон в Тесалия), Дълговище (Сливница), Жидо-
мища. (Бер), Иванчища (Дебър), Ковачища (Лясковик в Южна Албания),
Корошишча (Струга), Краснища (Корча), Дабунища (Охрид), Ликовища
(Бер), Лаоут/Ята: *Лютогнп>вишта (Янина), Любище (Благоевград), Лю-
бовшце (Мелник), Маловища (Битоля), Малушища (Драма), Малчища
(Скопие), Мнлнштл 1355 (Призрен), Мусомшца (Гоце Делчев), Мърдаща
(Ст. Димитров), Отовища (Велес), Отолища (Струга), Палчища (Тетово),
Петканаще (Трън), Поздивища (Костур), Послище (Призрен), Правища
(Сяр), Пребъдаще (Воден), Прелюбища (Тетово), Радиновище (Търново),
Радовища (Костур), Радовище (Гребена, Рила, Щип), Радунища (Костур),
Ркншть 1313 (обл. Зет в Сърбия), Синовище (Ловеч), Славище (Куманово),
Зхдахтоха (Янина), Сжднште 1277 (Сев. Македония), Тбацлоьхоупоха 1336
(Тесалия), У нища (Босна), Унище (Ст. Димитров), Хитомище 1431 (Арги-
рокастро), Янище (Кюстендил), Янчища (Бер), Янчище (Призрен) и др.
Както се вижда от този бегъл преглед, голяма част от личните имена, от
които са образувани патронимичните имена, са старинни или изчезнали
отдавна в българската антропонимия. Те се намират в антропонимията
или в местните имена на други славянски езици. Така също някои от
тях сега означават не селища, а други географски обекти, което показва,
че името е преживяло селището.
Географското разпространение на тези имена се определя така:
идвайки от север, те се разделят от поречието на Тимок; една малка
група се насочва на изток и заема високите части на Мизия и пред-
планинските части на Стара планина; втора, сравнително голяма група,
заобикаляйки откъм запад Стара планина, заема Тимошко-Моравската

52
 област, засяда доста плътно в Софийско и по поречието на Струма
обхваща Сярското и Драмското поле (откъдето след време, може би
към IX—X в., въз поречието на Места се насочва към Родопите);
третата и най-голяма група заема Косово и Метохия, цяла Македония
(без долното поречие на Вардар, вероятно поради близост до Солунската
крепост), Средна и Южна Албания, твърде гъсто Северен и Западен
Епир и вече частично Южна Континентална Гърция и Пелопонес.
2. Ж и т е л с к и име на . Това са имена, с които се означават жите­
лите на дадено селище, като се изхожда от селищното име и се упо­
требят различни наставки. Така напр. жителите на Търново се наричат
търновци, търнов(л)яне или търновчане; след време по метонимен път
жителските имена започват да означават самото селище, а новите жи­
телски имена се образуват допълнително с други наставки. Този начин
на възникване на селищните имена е праславянски, среща се у всички
славянски народи. По него се проследяват старинните етнични отношения
в славянските страни и той дава добри резултати.
Според основите си жителските имена в българската топонимия се
образуват от следните 12 типа:
а) тип „Доляне“, производно от МИ *Дол *(Добри, Зли, Равни) дол.
Наставката -ние, мн. ч. от -янин, е запазена главно в С о ф и й с к а т а
о б л а с т (Гниляне, Горубляне, Кациляне, Фращане, Подуяне, Пищане,
Врежане, Лещане, Поповяне), в М а к е д о н и я (<Старинане, Виждане,
Равяне, Граждане, Грачане, Каменяне, Грабляне, Лояне, Танушане) с
тенденция към -яни, изразена още през XV в., и отчасти в М о р а в с к о
(Негожане, Търннне), в М и з и я (Търняне, Ошане, Заножане, Меляне,
Котляне (в западните й части). Много повече са формите на -яни, раз­
пространени твърде много в М а к е д о н и я (Върбяни, Нееоляни, Горяни),
А л б а н и я ( Пещани, Подгоряни, Проточат), Е п и р (/<обиляни, М ал -
чани, Подгоряни), Т е с а л и я , Е т о л и я , Е в р и т а н и я , Ат и к а , Ф т и о -
т и д а , Б е о т и я , П е л о п о н е с , Х а л к и д и к а , Б е л о м о р и е т о , в източ­
ните части на Т р а к и я и в Р у м ъ н и я . Освен това се срещат форми
на -яна в Ал б а н и я , Р у м ъ н и я , Б е л о м о р и е т о , Т р а к и я , Еп ир ,
Т е с а л и я , Е в р и т а н и я , П е л о п о н е с и Кр ит . Формата -яно (под
влияние вероятно на рода на село) се среща в С о ф и й с к о , М а к е д о ­
н и я и отчасти в Г ъ р ц и я .
Освен това -яне е застъпено твърде много с -ане, -ана, -ано, -ани,
-ан, а също така с -ене, -ена, -ено, -ен и частично с -пн- (поради редук­
ция в неударено положение). Разнообразието на формите не е само
резултат от промени във връзка с развоя на съответните фонеми в исто­
рията на езика, но и последица до голяма степен от преосмисляне с по­
добни морфеми, тъй като с течение на времето функционално тя е
избледняла ;
б) тип „Горичане“, производно от МИ *Горица, с нает. -яне, т. е.
от основа с топонимична наставка. Разпространен главно в С о ф и й с к о ,
М а к е д о н и я , А л б а н и я , П е л о п о н е с , частично в останалата част на
Г ъ р ц и я , напр. Вехчани (Струга, Елбасан) от МИ *Всссць, стб. кьсь'село’
+-ец, или от Сели *Иесци (<Вьсци), жигслско име от МИ *Вее, стб.
кьск ’село’; Грачат (Скопие, Берат, Янина, Кожани, Серфидже) от МИ
*Градец, развито от град ’крепост, твърдина’ '.--ец, срещано често;
Порочат (Поградец) от МИ :'По-рот-ец, от диал. рот<рът -\--ец;
53
 в) тип „Спротивчане“ (16 имена), образувани направо от основата с
•чане (от -ец и -яне), напр. Граовчане<Граово, Падинчане<Падина
(Босилиград), Спротивчане<Спротива: спротива ’отсрещна страна,
махала’ (Велес);
г) тип „Върблянци“ (74 имена) от МИ *Върба и -янци (от -яне и -ци),
напр. Болянци (Асеновград) от МИ *Боли (рид, чукар), стб. волни ’по-
голям’, запазено в М И ; Довезенци (Кратово) от МИ *До вез от диал.
вез ’бряст’, срв. Везник, Сярско, Везовица, Петричко; Улании (Щип) от
диал. у л ’пчелен кошер’;
д) тип „Новоселци“ (237 имена), образувани от основа и -ци, напр.
Довезци (Кратово), Дранци (Кавала, Костур), Зазерци (Руднишко езеро)
от *3а Езерца, Za <??щ (Пелопонес): Зарид-ьци, Котарци (Босилиград) от
кошара ’кошара’, Негорци (Гевгели), Сдралци (Костур) от ж дрело, Столци
(Чепино), Яболци (Скопие) от *ябол<,ябол-ка ;
е) тип „Брусарци“, образувани от селищни имена, възникнали от
деятелни имена (108 имена), напр. Болерци (Елена), Брусарци (Лом),
Возарци (Кавадарци), Герекарци (Крива Паланка), Зидарци (Перник),
Койнарци (Мадан), М асларци (Благоевград), Оризарци (Гумендже), По-
ятарци (Брезник), Рибарци (Битоля,), Соколарци (Кочани), Углярци (Ра­
домир, Щип);
ж) тип „Душанци“, образувани от прилагателно от лично име с
-ул и жителска наставка -ци (197 имена), т. е. СелИ Душащо „Душанов“
+ -ци = Душанци, разпространени частично в М и з и я, повече в С о ф и й с к о ,
твърде нагъсто в С е в е р н а М а к е д о н и я и рядко в Б е л о м о р и е т о ,
Ю ж н а М а к е д о н и я и Г ъ р ц и я , напр. Биримирци, Болеварци, Град-
манци (Велес), Доброданци (Тетевен), АорооЪгт (Тесалия), Едоарци (Те­
тово), Негованци (Радомир), Niy.ot.txoi (Янина, Превеза), Строилци (Боси­
лиград), Ярунци (Мелник);
з) тип „Кремиковци“, образувани от прилагателно нарицателно и -ци,
т. е. СелИ *Кремиково> Кремиковци, напр. Бодилоаци (Враца), Бодлик-
овци (Преслав), Бозовци (Тетово), Буковци (Кюстендил), Върбовци (При­
леп), Габревци (Радовиш), Гръстовци (Троян), Ежовци (Ихтиман),
Коиловци (Плевен), Оряховци (М. Търново), Разловци (Пехчево);
и) тип „Драгановци“, патронимични имена, по образуване множ. число
от лични имена, разпространени най-гъсто в северните поли на С р е д н а
С т а р а п л а н и н а , н К ю с т е н д и л с к о , частично н С е в е р н а М а к е ­
д о н и я . Около 900 имена, напр. Бончовци, Братевци, Вълчооци, Гълъб-
овци, Драгушевци, Кърнъовци, Миладиновци, Пенкьовци, Райковци, Стой­
човци, Хварваловци, Хуньовци, Чехльовци, Юговци, Янковци, Ярджи-
ловци (от Аргировци). Тези имена не са свързани изцяло с началното за­
селване. Те възникват особено много към XVI—XVII в. в планинските
области, където населението търси прибежище от размирици и морливи
години. Те поемат службата на старите патронимични имена на -ишт-
и отчасти на типа „Душанци“, когато те престават да бъдат продуктивни;
к — л) типове „Белбтинци“ и „Попинци“, по образуване множ. число
от лично старинно име Белота и от прякор Попа (около 200 имена
общо), разпространени главно в С о ф и й с к о , К ю с т е н д и л с к о и ча­
стично в М а к е д о н и я , където е живо производството на -ин от мъжки
основи на -а. Напр. Белотинци (Белоградчик), Воличинци (Босилиград),
Карбинци (Белоградчик, Щип), Моинци (Цариброд), Нанотинци (Ботев­

54
град, XIX в.), Неготинци (Брезник), Ракотиш щ (Скопие), Себинци (Кула),
Чуданци (Кю стендил);
м) тип „Кметовци“, но образуване множ . число от прякорни имена,
около 200 на брой, разпространени главно в Т ъ р н о в с к о , С е в л и е в с к о ,
Свогенско, Ихтиманско, Босилиградско, Кюстендилско,
Б л а г о е в г р а д с к о , С т р а н д ж а и частично в С е в е р н а М а к е д о н и я ,
напр. Горобиовци (Ихтиман), Мечкобисвци (Елена), М ечкуевци (Щип),
Яздирастовци (Ихтиман).
* * *

Различните типове жителски имена нямат ед н аква честота в

историческите и в днешните български земи. Х ронологията на определен
тип имена се определя от тяхната гъстота в определена о б л аст в ъ з ос­
нова на продуктивността на типа в съответната епоха. Х ронологията и
географията на едно заселване се определя не само от наличието на една,
а на всички наставки, взети пред вид при проучването. Т ова става чрез
комплексно анализиране на данните от географ ското разпространение на
онези елементи, които дават най-плътна мреж а или гъ с то та при съ п оста­
вяне или налагане една над друга всички карти, които ни интересуват в
случая. При това положение някои типове имена остават настрана (Д р а­
гановци, Кметовци, Белотинци, Попинци), други (Кремиковци, Новоселци,
Брусарци и Душанци) заемат междинно място, като имат допир с гор­
ните и с най-старинните, които се представят от Д обриниш а, Д оляне,
Горичане, Спротивчане и Илиянци или Върблянци. Т акава гъ с то та се по­
лучава главно в западните планински части на бъл гарската езикова област
в историческите й граници, а именно Западните Родопи, С трум ското по­
речие, Софийската област (в широк смисъл на понятието), поречието на
Българска Морава, цяла М акедония (без д олн ото поречие на Вардар),
Средна и Ю жна Албания, Западен Епир, отчасти Тесалия, все по-рядко
в останалата част на Континентална Гърция, Пелопонес и тв ъ р д е нагъсто
в западния край на Крит, с малка гъстота в средните високи части на
Мизия и Беломорието.
С течение на времето по силата на историческите об стоятелства
българската държ ава не можа да обедини населението си в тези об­
ширни земи. О твъддунавските земи, главно в днеш на О лтения, Мунтения
и отчасти в Седмиградско (Трансилвания), се откъснаха от б ългарската
държ ава още през първата половина на XI в. и оттогава започна тяхното
асимилиране. Същ ата участ сполетя и старото българско население в
Албания и Ю жна Гърция. От историческите бури оцеля б ъ л гарското населе­
ние в М акедония, Моравско, Мизия и Тракия. В последните две области то е
прониквало постепенно от западни области (в Тракия) или от западни
области и направо от отвъддунавските равнини (в Мизия, особено в из­
точната й част).
Така най-старинните типове в топонимията посочват недвусмислено,
че най-старото българско население на Балканите се е заселило в запад­
ните краищ а на днешните български земи — М оравско и Македония. В
съш ите тия области са запазени и най-старинните черти на българския
речник и редица граматически черти.

55
ОБОБЩИТЕЛНА КАРТА НА ПРОНИКВАНЕТОИЗАСЕЛВАНЕТО
НАБЪЛГАРСКИТЕ СЛАВЯНИ НА БАЛКАНСКИЯПОЛУОСТРОВ
ОБОБЩИТЕЛНА КАРТА НА ПРОНИКВАНЕТО И ЗАСЕЛВАНЕТО
БЪЛГАРСКИТЕ СЛАВЯНИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ
 г

>.НаА*стариге засаавща на бмгарсмпс диванивбалкаиските земи

 Византийските автори наричат северните си съседи словене. Това
име щеше да се запази и занапред, ако през VII в. не бяха се настанили
в Източна Мизия първобългарите, които, покорявайки местните словенски
племена, ги включиха като поданици в основаната през 681 г. своя дър­
жава. В продължение на близо три века тези първобългари бяха напълно
асимилирани от покореното словенско население, което взе администра­
тивното име българи, с което е известно в историята. Когато през IX в.
Черноризец Храбър пише п^-ьждс оуео слокън не къннгъ, той без­
спорно няма пред вид изобщо всички славянски народи, изобщо славян­
ския свят, а тъкмо източния клон от бъдещите българи или още тогава
словене. В тоя смисъл Кирил и Методий са създатели на словенската
азбука, т. е. за нуждите на своите съотечественици словене от балкан­
ските земи. Те обаче се смятат за създатели на славянската азбука из­
общо, когато тя прекрачва границите на страната им и се разпространява
и между други славянски народи.

56
 li ’Il .1 Г Л l>c. К Л A K AД li M II >1 II A H \ K MT Г.
Е т il o r p a ф c k и и и c т и т v ì м м y i e ii
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НД БЪЛГАРСКИЯ НАРОД С о ф и я • 197 1

Следи от бита и езика на прабългарите

в нашата народна култура

Иван Коев

В обсега на все още твърде ограничения брой публикации върху

следите от бита и езика на прабългарите в нашата народна култура си
позволявам да добавя и моя скромен принос от дългогодишните ми
етнографски1 и фолклорни12 проучвания на старото българско население
„кйпанци “ в Разградски и Търговищки окръг.
Всред редицата български групи в Североизточна България капан-
ците представят самобитен клон от хърцоите (полянци). Названието кй­
панци произлиза от името на извезаните три или четири реда елипсовидни
„капки“ в долната част по широките ръкави на женската риза „кйпанка“.
Според обнародваните наименования на български селища в турски
документи34турските нашественици заварват кйпанците в добре оформени
села още в първата половина на XV в.1 Мои изследвания на техните ше­
вици показват, че кйпанците обитават сегашните си поселища и в XII в.,

1 Ив. Коев, Облекло и жилища на старото българско население в Разградско, Изв. на

Семинара но славянска филология при У-та в София, кн. Vili и IX за 1941—1943 г.. С., 1948,
с. 49—ГЗО ; Българската везбена орнаментика. Принос към историята на народния орнамент,
С , 1951, с. 108, 121—126; Символичното значение на кръсювидната пазва у чувашнте и к4пан-
ците, Език и литература, год. I (1946), 1, с. 37—40; Старинна кйпанска сватба. Сценарий
и научно консултантство на научнопопулярен цветен филм (дублиран на руски, френски,
немски, английски, испански, арабски, унгарски, чешки, полски език), Студия за научно-по­
пулярни филми, С., 1967.
И в. К о е в, Капански народни песни, Сб. за народни умотворения и нарололис, кн. XI.VH,
дял III, 1956. с. 467—577.
3 Р. С т о й к о в , Наимснонаиия на български селища в турски документи на Ориентал­
ския отлел на Народната библиотека от XV. XVI, XVII и XVIII век, Изв. на Нар. библио­
тека за 1959г., т. I (VII), С, 1961, с. 363-490.
4 Пак там: кяплнскитессла Дряновец, Осенен и Гецово (Хасапллр) фигурират в турски
регистри от 1430 г. ; Кривия, Топчии, Хлебарово (Торллк), Садпна. Опака. Палямарииа и
Желязковец (Демирджилар) — oi 1573; Ушишш (Кабакулак)— от 1650; Сепово— от 1676

57
 когато куманите се заселват всред тях и назовават гористата област Те-
леорман, впоследствие турцизирана в Делиорман, а от 1942 г. насам —
Лудогорие.5 Освен името на тази област куманите оставят следа
и в испанските шевици, чийто кръстовиден бод и изпълнената с него
везба к&панците наричат от XII в. досега „кумански “ : „куманека
пазва“, „куманска риза кйпанка“ и др.в
Още по-старинен от XII в. се оказа произходът на кйпанците според
сравнителните ми етнографски проучвания на техните шевици, в които
успях да разкрия някои аналогии с преките потомци на волжките бъл­
гари в днешна Съветска ЧувашияЛ Това са кръстовидно разположените
везбени мотиви върху пазвите на кйпанските и чувашките женски ризи.
Кръстовидната пазва на женските ризи у чувашите се носи само от
омъжени жени-майки. Съветската етнографка Н. П. Гринкова разкрива в
този вид пазви родови остатъци, свързани с разделението по пол и въз­
раст.8 Моминските ризи у чувашите имат мотиви-розетки на ръкава йод
рамото, майчинските — образуват с пазвеното везмо кръст, а вдовишките
ризи са с деформирана майчинска пазва: единият страничен орнамент-ро­
зетка е заменен с диагонална червена широка ивица. От тези три типа
чувашкн ризи кйпанците притежават само майчинската, чиито странични
розетки те наричат „петлета“, а според извезания орнамент носят раз­
лични имена: „булките“, „петълите“ и др. Най-често срещаният мотив у
нашите кйпанци е „булките“ може би поради това, че изобщо ризи с
кръстовидни пазви и тук в Разградско носели само младите невести —
„булките“. У чувашите тия странични орнаменти-розети се наричат „бр-
дьшьтамга“ (ребрен знак). Кръгчето, разположено в центъра на извеза­
ната розетка, трябвало да съвпада със зърното на гърдата на жената, за
да защити кърмата й. При своите проучвания не можах да се добера до
сведения, дали и у кйланците подобните везбени орнаменти са имали
същото магическо значение като у чувашите. Очевидно е, че при чуваш-
ката и при българската кръстовидна пазва везбените орнаменти съдържат
обредно-магически елементи. Първобитните магически знаци, нанасяни на
тялото при татуирането, имащи за цел да предпазят способността на май­
ката да кърми детето, по-късно били пренесени върху дрехите, в случая
върху ризата на майката.’1
В монографията си за женската носия на народите в Поволжието
съветската етнографка Надежда Гаген-Торн изрично отбелязва, че освен
в кръстовидната пазва и в други шевични мотики на чувашите може да
се види твърде близко сходство с българските кйпански шевици 15
Моите доводи във връзка с кйпанската кръстовидна пазва използува
също чувашкият археолог и етнограф В. Ф. Каховский в монографията
си върху произхода на чувашкия народ, когато привежда доказателства

s Й. И в а н о в , Куманите — историко-етнографски бележки. В. Мир. XXXII (1926).

Срв. К. И р е ч ек. Пер. сп., XXXII и XXXIII, с. 219-220.
17 Ив. Коев, Облекло и жилища на старото българско население в Разградско, с.
1 0 2 - 103.
' Ив. Коев, Символичното зпачснис на кръстовидната пазва у чувашите и капан-
пите, Език и литература, I (1946), кн. 1, с. 37 — 40.
и Н. П. Г р и н к о в а , Роловме иережитки, спязаннмс с разделснисм по полу и воз-
расту. Сов. зтиография, 1936, кн. 2, с.ЗЗ—36.
Ив. Коев, Българската везбена орнаментика,с. 123—126.
"> Н. Га г е и - То р п , Женская одежда нородов Поволжья, Чебоксарм, 1960,с. 73—74.

58
за етническата общност между прадедите на чуващите и прабъл­
гарите.11
При тези данни може да се допусне, че от VII до XI в. автохтон­
ното българско население кйпанци има своя оригинална носия, шевици и
накити към нея. Едва след два века, т. е. от XIII в. нататък, изцяло по-
славянчените вече Исперихови българи кйпанци внасят известни промени
в своето облекло, но запазваг почти цялостно неговата шевична украса.
Аналогично сродство между KànaHUH и чуваши успях да разкрия и
в техните сватбени обичаи. През първата брачна нощ младоженците
спят на специално отредена за тях в невестенския чеиз „сверена“ въз­
главница — символ на уважение, обич и вярност в предстоящия им съпру­
жески живот. Орнаментната площ на тази възглавница е запълнена с два
едри разноцветно тъкани ромбове— „суврй“. От тях произхожда и ти­
пично кйпанският израз за съпрузи: „Суврят се“, т. е. уважават се, обичат
се помежду си. Или пък: „Не се суврят“, „Не я (го) суври вече“. Та­
кава „сватбена“ възглавница посочва и проф. Н. В. Никольский в своя
кратък университетски курс по чувашка етнография.1112
Уместно е да се отбележи, че глаголът „с^вря“ не се среща в ос­
таналите наши народни говори. Любопитно е обаче, че коренът „су-“
или „съв-“ в чувашки език има същото наше българско („KànaHCKO“)
значение — уважавам и почитам.13
В. Ф. Каховский изтъква, че в материалната култура на чувашите и
дунавските българи се пазят до наше време множество общи елементи.
В подкрепа на своите съждения той използува почти всички досегашни
български публикации и правдиво отбелязва, че не би могло да се го­
вори за някакво трайно турско влияние в нашата материална култура.
В. Ф. Каховский привежда редица паралели между чувашки и български
части от народната носия, накити, шевици и др. За домашно приготвя­
ните обувки например отбелязва, че те са унаследена традиция от пра­
българите и може би чувашките прадеди до преселването си на Волга са
носели обуща, сходни с българските.14*
В статия на Люб. Костов1® се съобщава за кожарството като осно­
вен занаят на прабългарите. Кожата се превръща у тях в разменна стока
и те приемат нейното име „булга“. Народът, който си е служил с това
платежно средство, бива назован „булгар“. На чувашки и изобщо на
тюркски език окончанието -ар означава мъж. Така че етнонимът „булгар“
буквално значи мъж, търговец на кожи.
Наред с облеклото се разкриват паралели и в земеделските оръдия
за производство, в строителните изкуства, в домашните занятия и в за­
наятите на чувашите и на дунавските българи. В подкрепа на това твър­
дение на В. Ф. Каховский16 могат да се приведат и обнародваните резул­
тати от археологическите разкопки през 1948—1949 г. на некропола до
11 В. Ф. К а х о в с к и й , Произхождение чувашекого народа, Чебоксари, 1965, с. 278,
419-421.
12Н. В. Н и н о л ь с к и й, Краткий курс по зтнографии чуваш,Чебоксарь1,1929, с.185—186.
>3 В. Г E ro ров, Зтмологический слова pi, чувашекого язьжа, Ч*>боксарм, 1964, с. 192.
11 В. Ф. К а х о в с к и й , пое. съч., с. 278.
Л. Ко с т о в , За произхода па името .българин*. Народна култура, XII, бр. 2 (573)
от 13.1.1968.
>в В. Ф. К а х о в с к и й , пое. съч., с. 278. Вж. и П. В. Д е н и с о в. Зтиокультурнне па-
раллели дуиайских болгар и чувншей, Чебоксарн, 1969.

59
Нови пазар. Разкритите в гробовете предмети от края на VIII в. (кера­
мика, накити, оръжие, животински костни остатъци и др.) характеризи­
рат животновъдния бит на населението в този край от това време, когато
то е имало още добре запазени родово-общинни традиции.
В монографичния труд „Некрополът до Нови пазар“ Станчо Станчев
приема в изводите си, че „преобладаващата част от намерените в некро-
пола материали принадлежат на същинската прабългарска материална
култура. Това са, на първо място, сивата керамика с лъскави ивици, са­
бята и другото оръжие, някои накити и други предмети на бита.“1'
Наред с тия обикновени битови вещи прабългарската управляваща
класа е разполагала и с най-изящни творби на златарското изкуство. За
това свидетелствува откритото през 1799 п едно от най-големите златни
съкровища в Европа от IX в. в трансилванското село Наг сент Миклош,
тогава в границите на българската държава. Съкровището се състои от
23 златни вази. Изкуствоведът Никола Мавродинов в посмъртно издаде­
ния му труд върху старобългарското изкуство1718 прави обстоен анализ с
оглед на етническата принадлежност на тази уникална находка и и при­
числява към прабългарското художествено производство, защото „наро­
дът, който го е правил, е работил скулптура... с три вида изображения —
образи на царско представително изкуство, които трябва да покажат си­
лата и мощта на владетеля, образи с мистичен и религиозен, езически
характер и най-после образи на действителни или фантастични животни“19.
Към прабългарското златарско изкуство се числят и разкритите в Ма­
дара през 1924 -1928 г. мъжки колани с украса от метални златни и
сребърни пулове от IX в.20 Подобни мъжки колани, само че с обикновени
метални пулове, традицията довежда и до нашето съвремие в Габровско,
Добруджа, Разградско, Свищовско, Варненско, Врачанско и др.21
От сравнителни етнографски проучвания узнаваме за прабългарския
произход на „сокаи“ — невестински накит за глава,22* за късото женско
елече „чъпаг“,22 за момковата прическа „перчем“24. Следа от бита на
прабългарите в нашето народно художествено творчество са и старин­
ните орнаментирани плъсти, които се срещат предимно в Копривщица и
Малкотърновско.25
Сравнителното езикознание разкрива в редица наши и чужди публи­
кации следи от езика на Испериховите българи. Първите проучвания в
тази насока започват още през 1869 г. от М. Дринов.2“ Въпреки че той
не намира каквиго и да било остатъци от прабългарския език, през 1921 г.

17 Ст. С т а н ч е в и Ст. Ив а н о в , Некрополът до Нови пазар, С., 1958, с. 110.

» Н. Мз в р о д и н о в , Старобългарското изкуство, С., 1959, с. 115—132.
19 Пак там. с. 132.
30 Пак там. с. 77—82.
21 Р. С е ф т е р е к и . Само своето име ли са ни оставили Аспаруховите българи?
В. Пулс. IV. бр. 15 от 26. VII. 1966.
Р. С е ф т е р е к и , Принос към етимологията на думата с о к а й или с у к а й, Бъл­
гарски език, год. VII (1957), 1, с. 69—71,
73 Мак там. с. 71.
21 Р. Се фт е р е к и , Само своето име ли са пи оставили Аспаруховите българи ?
Р. С е ф т е р е к и , Старинни копривщенски декоративни плъсти. Музеи и памет­
ници на културата, г. VI (1966), 3. с. 27—32.
'■* М. Др и н о в , Поглед връх нропзхождансто на българския народ и началото на
българската история, Виена, 1869.

60
 Ст. Младенов посочи 13 думи от прабългарски произход.87 Издирванията
продължават по-късно и от Вл. Георгиев2*, Ив. Дуриданов89, Р. Стойков8",
Ив. Гълъбов81, М. Москов3- и Емил Боев.33 Последният събира откритото
досега словно наследство от Испериховите българи и го систематизира
в десет тематични групи: I. Н а р о д н о с т н и и л и ч н и и м е н а — бъл­
гарин (българи), Борис, Боян, Кузман, Курти, Чавдар, Чако. 2. О б щ е ­
с т в е н ж и в о т и у п р а в л е н и е : болярин, сан, самчи, хан, кавхан, тар-
хан, боила. 3. В е р с к и к у л т и п о в е р и я : кап, капите, кумир. 4. Ч а­
с т и на ч о в е ш к о т о т я л о : бъбрек, корем. 5. Р о д н и н с к и и м е н а :
буля, калина (по-млада от мъжа зълва, която снахата е заварила в се­
мейството като мома), пашеног. 6. Р а с т е н и я и ж и в о т н и : шавар (вид
блатно растение), чунгар (пън на дъбово дърво), шиле, шаран, чавка.
7. О б л е к л о , н а к и т и и д р . : бисер, кебе (дреха с къси ръкави или без
ръкави), сокай (женска украса за глава във вид на шапчица със спус­
ната отзад везана кърпа), тикра (огледало), тумак (гащи), чъпаг (късо
женско елече), сукман. 8. С р е д с т в а , п р и б о р и , в о з и л а : белчуг (ме­
тална брънка, халка за свинска зурла), делва, тояга, шейна. 9. К а ч е ­
с т в а : пелтек, пинкав (пипкав), самсур (нелюбезен, безсрамен). 10. Д р у г и
д у м и : дели-боран (неферментирало, „лудо“ вино), еди (-кой си), чертог,
карам, сума (в смисъл: много, твърде много; напр. „сума свят“) и тепе.34
Към единствения досега разкрит глагол „карам“ добавям и „сувря“
(уважавам, почитам) от к&панския говор според моите проучвания.36 Или
всичко досега се наброяват 49 термина — следи от езика на Исперихо­
вите българи.
Несъмнено е, че в основата на нашата материална и духовна кул­
тура и обществено устройство заляга асимилираното от славяните тра­
кийско богато традиционно културно наследство, но неопровержимо е
също обстоятелството, че и прабългарите имат ценен влог в него, който
заслужава съшо грижливо и всестранно да се проучва.278*3

27 Ст. М л а л е но в, Вероятни и мними остатъии от езика на Аспаруховите българи

в новобългарската реч. Год. на Соф. университет, Ист.-филолог. фак., XVII, 1920—1921,
с. 201-287.
28 В л. Г е о р г и е в , Въпроси па българската етимология, С., 1958, с. -18.
22 Ив. Д у р и д а н о в . Стари тюркски заемни в българския език. Изследвания в чест
на М. Дринов, С , I960, с. 429—446.
20 Р. Ст о й к о в , За произхода на името българи. Отечествен фронт, r. XX, 6064 от
2. II. 1964, с. 2.
21 Ив. Г ъ л ъ б о в , За произхода на група названия от българската народна род­
нинска терминология, Изв. на Ьтногр. н-т и музей при БАН, VI. 1963, с. 301—310.
22 М. Мо с к о в , Към въпроса за печенежко-куманскии субстрат в българския език,
Изв. на И-та за български език. Vili, 1962, с. 160.
22 Еми л Боев, За предтурското тюрксковлияние в българския език — още няколко
прабългарски думи, Български език, r. XV (1965), 1, с. 3—17.
21 Пак там. Вж. от същия автор статията За българско-тюркските езикови връзки,
Изв. на И-та за български език, XVI, с. 177—183. Срв. Ц. Х р и с т о в , Употребяваме ли
днес прабългарски думи? Отечестнен фронт, г. XXVI, бр. 7286 от 18. II. 1968. Вж. и IIв.
Т а ф р а д ж и й с к а , Защо не можем да отговорим изчерпателно на този въпрос 7 Ще тръг­
нем ли по дирите на нашите прадеди 7. . . Алтаистиката — нужна дисциплина. Отечествен
фронт, г. XXVI, бр. 7368 от 25. V. 1968.
32 I V . К о е V , Starobylc prvky ve zpùsobu zivota a kulturc Kapancù v Bulharsku. Nà-
rodopisny vestnik feskoslovensky. Rofenka vénovanà 100. vyroil narozeni I.ubora Niedcrla.
Rocnik I (XXXIV). Brno, 1966, c. 98:—101. Вж. от същия автор статията .Старинни черти
в бига и културата на капаниите. В. Лудогорска правда, г. XIV, бр. 62 от I. VI. 1966 с. 4.

61
 r. I. Л I A |> C к A A K A Д F. M II ЯII A II A У K II T E
Е т н о г р а ф с к и II II C T II т у T II м у 3 C Й
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
HA БЪЛГАРСКИЯ НАРОД » С о ф и я •1 У7 1

Условия за образуване на българската

народност

Христ о Гандев

Настоящият доклад представя опит да се очертаят от етно­

графско и социологическо гледище някои от условията, които определят
формирането и укрепването на българската народност в периода от VII
до XI в., по времето на Първата българска държава.
Народността е историческа категория, подчинена при своето възник­
ване и в течение на своя живот на многобройни закономерни и случайни
фактори. Тези фактори трудно се поддават на отчет и понякога образу­
ват специфични съчетания в една или друга страна през отделните исто­
рически периоди. Народността търпи и дълга еволюция, в която се про­
явяват съществени структурни и качествени изменения. Ето защо нашият
научен подход към българската народност не може да бъде еднакъв за
времето на нейното създаване и за днешното й състояние.
Въпросът за възникването и обособяването на българската народ­
ност през ранното средновековие се нуждае от специални проучвания
не само на историци, но и на етнографи и социолози. Т ук ще се поста­
рая да отбележа само някои от възможните етнографски и социологи­
чески аспекти на изследванията.
1. Необходимо е племената, от които ще се образува народността,
да бъдат съвсем близки и родствени по етнографска структура. Това
означава да са родствени по обществено устройство, по език, по равнище
и форми на материалната култура, по ежедневен бит, по система на оби­
чаите, по религия, обществен и семеен морал, по светоглед.
Но и тези основни моменти на общност не са достатъчни за образу­
ване на народност, ако липсва дълготрайно и непосредно териториално
съседство на племенните групи, при което няма взаимна враждебност
и сблъсквания за отнемане на земя и други материални блага. Такова именно
състояние позволява да се изработи масов навик за понасяне на съсед­

63
ството, за взаимно общуване и в резултат — за постепенно интегриране
на племената в една етнографска цялост.
Оттук произтичат и етногенетични изследователски задачи за
българската етнография: да покаже в явленията, процесите и фактите
от бита и народната култура с какво и доколко племената и племенните
групи са имали първоначално еднаква или съвсем близка етнографска
структура, например черти на земеделската и животновъдската техника,
на домашните занятия, облеклото, занаятите, обичаите и пр. Друг етап на
изследванията в тази посока е разкриването на онези елементи, които,
макар и да са били индивидуално оформени за всяко племе, постепенно
са били възприети от всички племена и са станали общи. Така се полу­
чава една етнографска синтеза, която вече характеризира не племена, а
народност.
2. При историческите условия на ранното средновековие важна инте­
грационна роля играят и военно-политическите съюзи с обща цел заво­
юване на нова земя за трайно поселение на племената. В случая обеди­
няваща роля играят, от една страна, съзнанието за постигане на жизнено
важна обща цел, а, от друга, продължителните задружни военни действия
и понякога— какъвто е случаят с българските славяни — вековен колек­
тивен военен огпор за защита на новопридобитата поселищна територия.
Общата военна и колонизационна дейност на племената създава не само
съзнателна солидарност, но и политическо мислене, в което над отдел­
ното племе стои племенният съюз. В случая следва да се обърне внима­
ние на изграждането на наченки на народностно съзнание у мъжете воини.
Защото те поставят общите задачи и т£ ги решават с оръжие в ръка
през продължителен период от време.
Именно издигането на племенното съзнание до съзнание на много-
пдеменно военно политическо единодействие е вторият и още по-реши-
телен момент, който води до единна народностна формация.
Това личи от следните исторически примери. Дори при твърде го­
лямата етнографска хомогенност на източнославянските племенни групи­
ровки от нея се образуват три народности — руска, белоруска и укра­
инска. При украинската и в по-малка степен при руската в продълже­
ние на векове се откроява племенно-областна диференцираност, която е
свързана дори с отделни държавностни обособявания. Още по-очебиен е
примерът на древногръцките племена и племенни групи, които не само
запазват своята етнографска индивидуалност, нц се превръщат и в от­
делни държави, враждуващи и воюващи помежду си през целия период
на самостоен политически живот на стара Елада.
3. Що се отнася пък до претопяването на чуждоплеменни и чуждо-
езикови групи в основната етническа маса, то става още по-трудно. В Ис­
пания чуждорасовите и чуждоплеменни баски след повече от две хиля­
долетия съвместен живот с иберийски, келтски и германски племена,
които са образували трите иберийски народа, и до днес представят об­
особена баска народност със свой език, бит и културни традиции. Бас­
ките не се считат за испанци или каталонци, борят се упорито за поли­
тическа независимост на народностно-териториална основа.
Макар и не с такава сила, същото явление се повтаря във Франция
с бретонците от Бретан, в Англия с уелсци и шотландци в Шотлан­
дия и Уелс, в Белгия с валонци и фламандци.

64
 В изброените случаи става дума все за етнически образувания, които
или са автохтонни (баските), или са по-ранни поселници на историческа! а
територия (келтите в Претан, Англия и Белгия), живели векове наред обо­
собен живот при отсъствието на по-късните пришелци и следователно
без военно, политическо и битово-културно взаимодействие с тях. Нало­
жилият се келто-иберийски или германски племенен суперстрат не успява
да асимилира старите автохтонни или по-ранни племенни групи; те
се запазват и развиват исторически обособени народности, които днес
се стремят към политическа или национална самостоятелност.
4. Една историческа аналогия в нашите земи е етнографското офор­
мяне и частичното запазване на каракачанската и аромънската гру­
па — следа от късноантичната елинизация и романизация, които са
били съставени първоначално от тракийско, илирийско и мизийско на­
селение, откъснало се чрез своя специфичен животновъдски бит от посе-
лищната система на страната. Със своето високопланинско подвижно по
сезони овцевъдство те са се изолирали в значителна степен от остана­
лите траки и мизи в поселищно-етнографско отношение, а също и по
материален бит, подчинен на професионална специфика. Възприетият от
тези животновъди гръцки или латински език през античността по пътя
на административното, трудовото и търговското общуване по латифун­
диите, градовете и пазарите отделя двете езикови групи от смесената
славяно-тракийска маса. Вероятно по този начин се запазват до нашата
съвременност част от каракачани и аромъни, при все че са преживели по­
вече от 13 века в славяно-тракийска и българска етническа среда.
От тези съпоставки могат да се изведат следните заключения: етно­
графската близост между племената на българските славяни е била из­
ключително голяма; тези племена са асимилирали траките (особено които не
са говорили гръцки или балкано-латински) поради обстоятелството, че те
са били твърде близко до славяните в културно-битово отношение. За­
това през ранното средновековие етнографската хомогенност или близост
между племената играе решаваща роля за образуване на народността.
5. Друго важно условие, което създава една допълнителна спояваща
сила при образуването на българската народност, е наличността на късно-
античното и ранно-византийското културно * наследство преди всичко в
сферата на материалното производство и равнището на заварените про­
изводителни сили. Това равнище надминава равнището на българските
славяни. Тук трябва да се обърне по-особено внимание на най-масо­
вата страна на материалното производство: земеделието и животно­
въдството. Късноантичната агротехника в българските земи показва ви­
соко развитие и диференциация, които са засвидетелствувани покрай дру­
гото доста ярко в системата на железните земеделски оръдия — те са
твърде съвършени, много разнообразни и специално пригодени към об­
работката на различни зърнени, фуражни, зеленчукови и овощни култури
в големи мащаби. Същото се отнася и до занаятите, съсредоточени пред­
имно в градовете.
Постепенното възприемане на производствения инвентар, опит и тех­
нология от ранновизантийско време между V и XI в. несъмнено из­
дига материалното производство и материалния бит на българските
славяни. Но тъй като процесът става на една обща основа, той сбли­
жава, слива и хомогенизира племената. Те получават един важен общ

5 Еткогеиезие * културно наследство на бглг. иароа

65
 белег, който ги откъсва от предишното им по-ниско материално рав­
нище, а, от друга страна,' ги приближава плътно до материалната кул­
тура на завареното селско и градско население, усвоило отдавна елемен­
тите на елинистическага и римската материална култура.
Тук трябва да се отбележи, че през означения период от VII до XI в.
като носител на местната традиция се явява и самата Византия. Така
че в случая става дума не само за едно заварено от славяните на­
следство в пределите на българските земи, което може да е било в по-
малка или по-голяма степен унищожено през съдбоносните V и VI в., но
и за непосредното и силно съседско влияние, идващо от балканските
земи под византийска власт, които също са били заселени със славяни.
_ 6. Следващият, и то най-важен за епохата образуващ фактор е един­
ната военна, политическа и административна власт, осъществена в
Първата българска държава. В нейните рамки изкристализира народ­
ността. Обединителният процес се оформя чрез множество житейски дей­
ности и интереси, например еднаквия политически стремеж на славяни и
прабългари да защитят своята независимост срещу Византия, навика за
делово и масово общуване между славяни и прабългари във военните
походи, очертаването и постоянната отбрана на границите, общите и ко-
мандувани от едно място усилия за издигане на големи обществени съ­
оръжения, като крепости, градове, мостове, черкви и нр. Особено значение
в процеса на социалното и стопанското организиране имат градовете и
укрепените населени пунктове. От тях изхождат разпоредбите, там носят
военната си служба селяните от околните места, там се докарват от близ­
ките села храни и добитък, там се прави пазар и се плащат данъци, там
обикновено се черкуват съседните жители. В този град се говори
славянобългарски дори и от държавните служители. И всичко това
създава общи и унифицирани навици на действие и мислене у племен­
ните маси. Градската и крепостната система, чрез която централно се
ръководи политическият, военният и стопанският живот на българските
славяни, е нещо ново в техния бит. Д о VII в. приблизително те са жи­
вели по друг начин, без ръководното въздействие на градските центрове,
в локална раздробеност, при племенно и дори родово разрешение на
всички житейски въпроси, засягащи колектива. А това не е допринасяло
за изграждане на народност.
Тук може да се спомене като известна аналогия ролята, която изиг­
рават римските градове в процеса на романизацията на част от тракий­
ското и мизийското население между II и IV в. от н. е.
7. Също така определящо влияние има установяването на старобъл­
гарския език едновременно като държавен, книжовен и църковен. Това
предизвиква образуването на една прослойка от грамотни или просветени
хора, у които още през X в. се е оформило обособено народностно,
културно и държавно съзнание. Това съзнание се противопоставя на ви­
зантийската култура и държавност. Образованите естествено са вършили
ентусиазирана и широка пропаганда всред известни слоеве от населе­
нието. Но най-силният полезен ефект всред народните маси се е полу­
чавал при църковните служби и проповеди. Селяните, макар и бавно,
възприемали на родния си език елементарни обобщителни и отвле­
чени понятия, придобивали известни морални, социални, политически
и културни представи, свързани с изискванията за действия и по­

66
стъпки в личния им живот. Така славяни, траки и прабългари се изди­
гали на едно общо, обединяващо и по-високо културно равнище. То­
зи нов духовен свят се слива своеобразно с античния паганизъм и
славянското езичество, от което сливане се получава светогледна амал­
гама на народностна основа.
8. Християнизацията на местното тракийско население в един по-
ранен период и християнизацията на славяни и прабългари през VII—XI в.
играе в нашия исторически случай ролята на изравняват и обединяват в
културно отношение фактор за трите споменати етнически съставки и за
тяхното по-добро социално сцепление. С други думи, християнизацията
подпомага етническия синтез, създаването на народностна индивидуал­
ност вътре в себе си.
Но, от друга страна, християнизацията сближава и уеднаквява бъл­
гарската наоодност с всички други християнски народности на Византий­
ската империя и Югоизточна Европа. Така че тези два противоположни
по смисъл културни процеси би трябвало да се разграничават и анали­
зират по последици в две посоки.
9. Прочее през VII—XI в. вече е налице първата укрепнала и из­
явена в държавностно, политическо и културно отношение славянска на­
родност в Европа, излязла от фазата на племенните обединения.
Това е резултат от последователното историческо натрупване на цял
ред условия, които едно след друго и в своята обща сума допринасят
за образуването на народността.
Всяко от тези условия следва да бъде внимателно проучено в ет­
нографско, етнокултурно и социологическо отношение, а резултатите от
проучванията да залегнат в обрисуването на цялостния исторически
процес.

67
 I, 1. Л Г Л Р С К А Л К А Д Е М II Я Н А НАУК ИТ Е
Етн ог ра фск и институт и музей
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и я - 1971

Турската колонизация и демографските

промени в българските земи

Н иколай Тодоров

Българската историография след 9. IX. 1944г. наследи много

бели полета особено в областта на социално-икономическата история.
Недостъпността и недостатъчността на изворния материал и не в по-малка
степен липсата на вкус към проблемите на материалния живот в мина­
лото обясняват тази празнота. Към този род неразработени научни въ­
проси би трябвало да отнесем и демографското състояние на българските
земи. За разлика обаче от социално-икономическите проблеми демограф­
ските изследвания получават известно значение през втората половина на
XIX в., когато противоречивите интереси на големите капиталистически
държави на Балканите и в Близкия Изток и аспирациите на новоосвобо­
дените балкански държави за подялба на останалите османски владения
на Балканите мобилизират всички аргументи в полза на една или друга
национална кауза. Появчват се множество изследвания за тогавашното
етническо разпределение на балканското население, основани на конкретен,
повече или по-малко достоверен материал.
Въпреки тези успехи демографската наука не отбелязва никакво при­
движване, що се отнася до предшествуващите столетия. Нещо повече,
проявеният интерес, който не може да бъде задоволен с по-цялостни и
въобще с точни данни, бива подхранен със схващания, построени наистина
логично, но твърде далеч от историческата истина, както ще видим
по-надолу.
Така в българската историография още от времето на К. Иречек и
по-късно на В. Златарски се е наложило например схващането, че разру­
шителната стихия на турското завоевание превърнала в пустиня за про­
дължителен период редица райони от страната, а местното население, под­
гонено от нашественика, избивано и отвличано в робство, дотолкова оре­
дяло, че почти всички по-плодородни равнини били заселени от турци.

69
Задържалото се все пак българско население в градовете и селата при
зачестилите вълни на помюсюлманчвания през XV—XVI в. предпочело само
да се оттегли към непристъпните планини, където основало нови селища.
Така били потурчени и повечето градове.1
Направените проучвания и натрупаният материал през последните
десетилетия разшириха извънредно нашите познания върху началната
история на Османската империя, върху размера на турската колонизация,
около отношенията между завареното население и турските власти и
заселници, за характера и ролята на помюсюлманчьанията. На някои от
постигнатите резултати по тези въпроси ще се спра с няколко думи. За
да изчерпя обаче, тъй да се каже, историографската част, ще добавя, че
бяха изказани и все още се поддържат редица едностранчиви мнения
относно количествените съотношения между турското и нетурското на­
селение на балканския полуостров или най-малко, че те още не са кори­
гирани в светлината на новите резултати.
Най-ранните засега и сравнително най-пълни данни за броя на дома­
кинствата не само в българските земи, но изобщо в Балканския полу­
остров са данните от един регистър за джизието от 1490—149! г., съхра­
няван в Ориенталския отдел на Народната библиотека.'-’ След нашата
публикация на данните се откри подобен регистър и в Истанбул/1 Съпо­
ставени със сведения от по-късен период от началото на XVI в., публи­
кувани от турски учени за целия Балкански полуостров, тези данни по­
зволиха да се направят редица изводи.
Най-много мюсюлмански ханета се срещат в санджаците Чирмен, Си­
листра, Галиполи, Виза, т. е. в Източна Тракия и в Източна България,
като се започне от Галиполския полуостров и покрай Черноморското
крайбрежие се стигне до Добруджа и Дунав.
Макар и отвосително по-малко, но в абсолютни цифри най-значител­
ната концентрация на мюсюлмански ханета се наблюдава в санджаците
Паша н 11икопол, т. е. предимно пак в българските земи, тъй като основ­
ната маса от мюсюлманското население на тези санджаци била съсредо­
точена в Северна България и в поречието на Марица и Западна Тракия.
Без да се търси някаква особена планомерност в разпределението
на мюсюлманското население, не може да не се отбележи групирането
му в стратегически важни места. В източната част на Балканския полу­
остров то образувало един непрекъснат ръкав, който се намирал в кон­
такт с татарите, надвиснали по това време почти над Дунав. Мюсюлмани
в голям брой се разположили по основната могистрала на Балканския
полуостров — долината на Марица, която водела до подстъпите на Ца­
риград, и по поречието на Вардар — втората водна магистрала, която во­
дела на юг. Следователно едва ли предизвиква съмнение стратегичекият
смисъл на заселването с юрушки и други племена и помюсюлманчването
на населението в Североизточна България, Тракия, както и в западните

1 Вж. облог нл застъпваните становища по тези въпроси от различни автори у Н. То-

| о р о R, За демографското състояние на Калканския полуостров през XV—XVI в., Год. на
Соф. унии. Филос.-нст. фак . т. S3, кн. 2, 1961*. с. 194. 218, 219; същият, По някои въпроси па
балканския град през XV—XVII в., Ист. преглед, 1962, кн. 1. 32—3S.
- HRKM. Ориент, отдел. сити. ОАК 214,5.
•! O. 1.. Ba r k a n , 894 (14883489) vilr Cizvcsinin Talisilâtina ait Muliascbe Bilânço-
!ari(. Bvljjelei, C 1. S. 1, 1964.

70
 части на Балканския полуостров. В Босна и Херцеговина, откъдето се насоч­
вала турската експанзия към Средна Европа, в Албания и други погранични
райони била извършена също голяма концентрация на мюсюлмани.
В числен израз съотношението на мюсюлмански и немюсюлмански
ханета е 1 :4. Подчертаваме това съотношение, защото то разкрива от­
носителната големина на двата основни компонента на населението и ре­
шителното числено превъзходство на немюсюлманите по време на голя­
мото разреждане на местното население вследствие на нашествието и на
най-голямата концентрация на турските заселници на Балканите. Про­
следим ли и данните за градовете в началото на XVI в., за които имаме
сведения (около 50), ще установим, че немюсюлманските градски домакин­
ства съставляват 56 о/0 и мюсюлманските 44% . Относителният дял на
мюсюлманските домакинства се покачва за сметка на няколкото изцяло
новоосновани мюсюлмански градове.4
Тези данни ни дават достатъчно основание да повторим още веднъж
вече направения извод, че установяването на турското господство в бъл­
гарските земи безспорно внесло значителни изменения в етническия състав
на населението, обаче местното българско население не загубило своето
числено превъзходство и основните си позиции в страната. То било под­
чинено на силната военно-теократична организация на Османската империя,
но не било изместено напълно или почти напълно, както се твърди, а се
запазило дори в града в численост, преобладаваща над мюсюлманската.
Следващият въпрос, който се поставя, е: Какъв е произходът на
мюсюлманското население в българските земи, до каква степен нали­
чието на тази голяма мюсюлманска маса е плод на колонизация и до
каква на помюсюлманчванията ?
Въпреки напредъка, отбелязан от турските учени в изследването на
турската колонизация на Балканите, трябвала се отбележи, че този въпрос
още не е решен. В своя солиден труд О. Баркан се спира на турската
колонизация, но не разкрива помюсюлманчванията.0 Т. Гьокбилгин написа
капитален труд за заселването на юруци и татари, но с тях не се из­
черпва турската колонизация.0 Така че ние нямаме засега точни цифрови
данни за цялостната турска колонизация. Но доколкото основната маса
от турските заселници наистина били юруците и татарите, разделени на
различни групи според местопроизхождението или местонастаняванетоси,
нека разгледаме данните за тях. Гьокбилгин изнася данни за около 1200
оджака, или 48 000 мъже, които образували компактната маса мюсюл­
мани в поречието на Марица, Вардар и крайчерноморските земи. Съще­
временно той посочва твърде характерната тенденция при промените в
броя на тези заселници. Ако за XVI в. се наблюдава увеличение на юру­
ците, то XVII в., обратно, се характеризира с обща тенденция към нама­
ляване броя на юруците. Това намаление, израз на общите изменения и
упадъка на военноленната система в Османската империя през XVI и
XVII в., които довели до сливане на юруците с останалото мюсюлманско
население и отчасти до изтеглянето им към други райони на империята*
4 Н. Т о д о р о в . По някои въпроси на бали. град., с. 42—44.
» О. L- B a r k a n , Osmanli Imaratorlugunda bir ìskàn ve koloni.zasyon metodi! olarak
siìrgimler, Istanbul Oniversitesi. Iktisat I-'akiiltesi Mecmuasi, C. Il, 1949—1950, C. 13,
1951—1952, C. 15. 1953—1954.
* M. T. G 0 k b i I g i n, Rumeli’dc Yiiriikler, Tatarlar ve EvMd’i Fàtiliàn, Istan­
bul, 1957.
71
и обратно в ,Мала Азия, бележи съвършено ясно края на процеса на
турската колонизация на Балканите. Това не изключва, разбира се, посте­
пенното вътрешно движение на населението от различните части на им­
перията. В същност, и това е особено важно за отбелязване, още през
XVI в. не се наблюдават масови преселвания откъм Мала Азия, а, както
видяхме, дори по време на най-големия приток на турските заселници на
Балканите съотношението между мюсюлмани и немюсюлмани на Балка­
ните е било 1:4.
При това сред тази мюсюлманска маса един значителен процент бил
съставен от наскоро помюсюлманчени слоеве от покорените народи, за
което говорят редица домашни и множество турски извори, издирени от
нашите османисти Стр. Димитров, Р. Стойков, В. Цветкова, В. Мутаф­
чиева. Голяма част от тези извори са събрани и публикувани от П. Петров."
За съжаление в още по-голяма степен и този въпрос — за обхвата
на помюсюлманчванннта — не е решен цялостно. Става дума не за самин
факт на помюсюлманчванията, не за нещастната съдба на българина, за­
ставен да се раздели от своите рожби, събирани със закон за кръвния
данък или отвличани и насилствено потурчваки — печална практика, за-
свидетелствувана дори в XIX в. в нашата възрожденска преса. Нямаме
пред вид и масовите насилствени помюсюлманчвания, последователните
вълни на които са оставили големи следи в народната памет. Когато са
засягали цели села и райони, те не са могли да заличат битовите осо­
бености и преди всичко родния език, на който продължавали да говорят
новите мюсюлмани въпреки загубата на национално съзнание в редица
случаи. Защото съпоставката на съотношението между мюсюлмани и не­
мюсюлмани в края на XV и началото на XVI и в XIX в. показва такива
изменения и разлики, които не могат да се обяснят само с насилственото
масово помюсюлмаичване.
През 1831 г. е било извършено преброяване в Османската империя.1*
В двата еялета, където българският елемент лрегбладавал, мюсюлман­
ските домакинства в тази част на Османската империя вече съставляват
от немюсюлманските. Преброяването, организирано от Милхат паша
в Дунавския вилает към края на 60-те голини на XIX в., показва още
по-голямо приближаване по численост на мюсюлманското до немюсюл-
манското население.5’ Първото преброяване на Княжество България през
1880г. дава абсолютни цифри I 920000 българи и 750000 мюсюлмани,
и то след масовото изтегляне на мюсюлмани по време на Руско-тур­
ската освободителна война.10
Тези данни не ни позволяват да направим каквито и да било сигурни
изводи за растежа на населението. Излишно е да споменавам дори такива
явления като миграцията във и вън от страната, изселванията и пр. Дан-
* Стр. Д и м и т р о в . Демографски отношения и проникване на исляма о Западните
Родопи и долината на Местя през XV—XVII в.. Родопски сборник, т. I, 1965, с. 63 —114;
Б. Ц в е т к о в а , Нови данни за помюсюлманчванни на родопските българи през XVI в..
Родопски устрем, 1960; В. Му т а ф ч и е в а , Аграрните отношения в Османската империя
чрез XV-XVI и., С , 1962; Род. съставител II. Пе т р о в , Асимилаторската политика на
турските лапоеоателн, С, 1962, II изл , 1964.
м К. 7.. К a r а 1. Osmanli Imparalorliiónntla ll.K Niiliis sayim. — 1831, Ankara. 1931.
Данните за това преброяване са извлечени от един дефтер за населението от 1873 г.
(НБКМ, Ориент, отдел, сигн. Д 490).
111 Г. Т. Д а н а и л о в , Изследвани и т.рху демографията па България, сб. БАН.
кн. XXIV, 1931.

72
ните показват обаче по безспорен начин непрестанното увеличение на
мюсюлманското население въпреки преустановяването на притока от Мада
Азия, въпреки постоянните мобилизации и големите човешки загуби в
почти ежегодните войни през XVII и XVIII в. и първата половина на XIX в.,
въпреки опустошителните чумни епидемии.
Сблъсквайки се с този факт, ние стигнахме до единствения според
нас възможен извод: че процесът, който може да обясни това неестест­
вено изменение на демографската картина без приток на попълнения
отвън, е помюсюлманчването като постоянен процес навред в страната,
дори в райони, където е нямало турски заселници.11
Анализирайки внимателно данните от споменатия регистър за XV в.
и съпоставяйки ги с други, можахме да констатираме например увели­
чение на общия брой на немюсюлманските домакинства, което увеличение
независимо от породилите го причини е правдоподобно.
За няколко санджака обаче се забелязва обратното — намаление на
немюсюлманските домакинства, което не би могло да се обясни с тери­
ториални промени в обхвата на санджака. За Босна наличието и днес на
значително мюсюлманско население показва достатъчно ясно причината
за намаляване броя на немюсюлманските домакинства при общо увели­
чение на населението. Имаме всички основания да предположим, че и в
албанските земи до значителна степен намалението на немюсюлманските
домакинства е било предизвикано от помюсюлманчването и от разредя-
ването на албанското население в резултат на тежките войни срещу на­
шественика. Но последното обстоятелство не би могло да се каже за
Силистренския санджак, завладян от турците преди около 150 години. А
да се мисли за масово изселване на българи (каквото имаме едва след
въстанията от края на XVI и XVII в.) е още рано. По всяка вероятност
горното намаление говори за системно помюсюлманчване на местното бъл­
гарско население в Силистренския санджак.
Регистърът от 1491 г. посочва изрично няколко десетки случая на
помюсюлманчвания в градове в българските земи само за една година,
което водело автоматично до извеждането на тези лица от категорията
на облагаемите с данъка джизие.
В една студия, посветена на демографското отношение и прониква­
нето на исляма в Западните Родопи, С. Димитров с рядка убедителност
показва как в един чисто български район, където не е била извършена
турска колонизация, от едно-две първоначални помюсюлманчвания се стига
под натиска на официалната власт до рязко увеличение броя на мюсюлман­
ските семейства, а в редица случаи и до помюсюлманчвания на цели села.111213
Обилни данни за единични помюсюлманчвания — чрез разкриване на­
звания на селища и на лица в други райони на българските земи — изне­
соха Р. Стойков, както и други наши османисти.1'1
Асимилаторската политика била присъща на Османската империя
като на всяка многонационална държава. Но теократичният принцип, на

11 Вж. Н. Т о д о р о в , За демографското сьстояние, с. 221.

Вж. Стр. Дм и т р о в , Демографски отношения, с. 63—114.
13 Р. Ст о й к о в , Нови сведения за миналото на български селища през XV и XVI в.,
Ист. преглед, XV, 1939, кн. 6, с. 77—83; съшият. Селищни имещ н Западната половина
иа България през XVI век, Бзиковедско-етгографски изследвания в пакет на академик С.
Романски, С, 1960, с. 429—456.

73
който се основавала Османската държ ава, представлявал голяма пречка
за естественото приобщаване на немюсюлманите към държ авния апарат
и администрация, за естествената им асимилация. Немюсюлманите полу­
чили освен това право на своя отделна църковна организация, която се
ползувала и с редица светски права. По този начин религиозната принад­
лежност разделяла не само в църковно, но в политическо и в значителна
степен и в социално отношение поданиците на държ авата.
Тежкият национален гнет в Османската империя не могъл да не пред­
извика естественото желание на определени слоеве на поробените народи
да се освободят от насилия и унижения и да се опитат да се изравнят
в социално и политическо отношение с мюсюлманското население. При
съществуващите условия това било възмож но само чрез смяна на религията.
Поради това преминаването към господствуващ ата религия било свър­
зано с големи промени в социалното положение. Стремеж ът към социална
прекатегоризация в Османската империя следователно водел до смяна на
религията, намирайки израз в единичните помюсюлманчвания. Установено
е по безспорен начин, че значителна част от феодалните прослойки на
покорените народи, за да запазят своето социално положение, не закъснели
да се помюсюлманчат. Заразяващ ият пример на господствуващите про­
слойки не е могъл да не повлече след себе си последователи и от оста­
налата част на населението. Смяната на религията, независимо от какви
съображения е била продиктувана, означавала разкъсване на връзките със
своите сънародници, обединени в една религиозна общност, и преминаване
в друга, по-скоро етническа и социална общност, отколкото религиозна.
Затова именно особено пагубни по своите последствия и дори по-опасни
поради своята невъзвратимост били единичните помюсюлманчвания, които
водели до изчезване на всякакво национално съзнание и до пълното претопя­
ване още в първото поколение. Получилото разпространение скришно изпо­
вядване на християнската вяра не успяло сериозно да ограничи този процес.14
Всичко това идва да покаже колко заплетен е не само въпросът за
етническите взаимоотношения в българските земи, но колко сложен е
въпросът за произхода на самото днешно турско население в българските
земи. Бихме могли да изтъкнем само, че без никакво съмнение същ ест­
вуват определени общи родови връзки, които би трябвало да сближат
това население с българското въпреки всички други обстоятелства, които
са ги разделяли и противопостабяли през вековете.
И така ясно се вижда от казаното дотук, че въпросите за демограф­
ските изменения в българските земи, свързани с турската колонизация и
помюсюлманчвания, не са още цялостно решени. Но също така ни се
струва, че не ще бъде пресилено да приемем, че научна постановка на
тези проблеми е дадена, набелязан е и пътят за тяхното решение, а за
отделни райони вече са издирени изчерпателни данни. Остава да се съ ­
средоточат усилията ни за планомерно издирване на извори, за извличане на
съдържащите се в тях данни и след критичната им обработка да можем
най-после да изработим точна карта на демографските изменения, настъ­
пили в нашите земи през XV—XIX в.1

11 St. S k i - в di. Crypto-Cliristiaiiity in the Balkan Arca under the Ottomans, Slavik
Review, T. XXVI, 19fi7, № 2. p. 226 —246. Вж. и доклада на К. Кирис за Кипър в Actes
tin Premier Congrès International des Etudes Balkaniques, III, 1969, p. 437—462.

74
Етногенетични моменти
в материалния бит
и духовната култура
 fi ъ л г л р С. К Л Л К А Д Е М II Я II А II Л N К II Т I:
Е т и о г р а ф с к II II II с т II т у г и м у з с й
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД « София- 1971

Народните носии като свидетелство

за културно-битовата общност
и историко-културните области
по българските земи

М ария Велева

Сложният процес на изграждане общите специфични черти на

българската култура, които създават неповторимия й облик, се освет­
лява в значителна степен чрез анализа на етнографските материали. Със
своята многослойност, с наличността от синхронни и диахронни данни в
тях тези материали дават възможност за проучване на народната кул­
тура както от географска, така и от историческа гледна точка.
Един от дяловете на българската народна култура, чрез който се
проявява както нейната общност, така и вътреш ното й разнообразие, е
облеклото. Данни за нея предлагат главно носиите на трудовия народ.
Според данните от българските народни носии етнокултурната об­
щност по българските земи е плод на историческа приемственост, из­
тъкната като една от най-важните черти на общественото развитие от
К. Маркс и В. И. Ленин, потвърждавана и от съвременните изследвания
в областта на историята на културата, етнографията и други клонове на
обществените науки.
Българските традиционни носии с единството на основните си части
сочат преди всичко едно общо начало на българската народна култура.
Славянският характер на по-значителните обединителни елементи с древни
корени и здрава устойчивост в българските народни носии определя
преобладаващия етнически елемент в произхода на носиите. Някои от
техните съществени белези по отношение на материал, техники на изра­
ботване, функционална пригоденост към условията на труд и бит, есте­
тически принципи и други красноречиво говорят, че славянската вълна,
която се отправя от север към юг и в упорита борба с Византия успява

77
да се разлее на обширни територии на Балканския полуостров, е била
носител и на развита система на облеклото.
Декоративните елементи по някои носии от Североизточна България,
изтъквани в етнографските и изкуствоведските изследвания като на­
следство от прабългарите, свидетелствуват за вливането на една само­
битна, с ярка художествена изразителност струя в творчеството на кон­
солидиращата се българска народност. Но славянската модификация на
някои части от тези носии подсказва за преобладаващата жизненост на
основната етническа съставка на българската държава.
Наличността в българските традиционни носии на елементи от облек­
лото на древните траки дава основание да се предполага, че усиленото
взаимно културно влияние след заселването на българските славяни е
засегнало съществено техния материален бит. Ограниченото им разпро­
странение и незначителното място в цялостните костюмни композиции
трябва да се обясни не само с по-малкия брой на тракийското населе­
ние, но и с известни съвпадения в степента на развитие на двете пле­
менни култури при тяхната среща. Това предположение се потвърждава
и от археологически аналогии в домашния инвентар, накитите и други.
Чрез траките новоформиращата се материална българска култура
влиза в допир и с най-високата древна култура в Европа —античната,
чието благотворно влияние дава отражение предимно върху художестве­
ната страна на облеклото.
Резултатите от приложението на сравнително-диференциалния метод
за изследване на връзките на българските народни носии с облеклата
на народи в съжителство или стара съседска близост ясно разкриват
народностното им своеобразие. Подобни съпоставки особено на старинни
елементи на носиите показват, че основата на българската култура се
изгражда не само от взаимодействието на етническите съставки, но че
тя е плод преди всичко на творческото отношение на широките народни
маси към полученото наследство. На активното творческо участие на народа
трябва да се отдаде принципиалното единство на носиите из страната.
То се потвърждава и от характера на отразената в тях стопанска дей­
ност. Ако се съди по практическите качества на народните костюми,
трябва да се приеме, че техният творец е население с основен поминък
земеделие в тясна връзка с развиващо се животновъдство и значителни
завоевания в техниката и изкуството. А тези изводи са в съгласие с до­
сегашните резултати от археологически, исторически, икономически и
други изследвания върху стопанството на българите в ранни перкоди
от тяхната история.
Историята на нашето народно облекло разполага с обилни данни за
непрестанното задълбочаване на народностната общност. Тази общност
се подпомага не само от сходните исторически, социални, икономи­
чески и географски условия в новата държава, но и от дълбоките
историко-културни връзки между населението от различните области на
страната, които не се разкъсват дори и през епохата на чуждото иго.
Различията в детайлите на външното и художественото оформяне
на елементи от носията, които са отражение на родово-патриархални от­
ношения, както и известни различия и в други дялове на културата (но
които излизат от границите на варианти на едно общо начало) на насе­
лението в източните и западните области на страната се дължат в зна-

78
 чителна степен на различия в племенния произход на първите славянски
заселници на Балканския полуостров особено в Северна България. Бли­
зостта на носиите от източните и западните райони с облеклата с ъ о т ­
ветно на руси, особено южни руси и украинци, потвърждават мнението за
първопричината за тези областни етнокултурни особености. Например
северозападната българска двупрестилчена носия се свързва предимно с
облеклото от този вид в Западна Украйна. Същата носия, но от Северо­
източна България има сходни белези преди всичко с облеклото на юж­
ните руси. Свързват* ги не само общи форми, но и подробности в крой­
ката, външното и художественото оформяне на ризата и напоясните
дрехи. Може да се открие дори идентичност в прическата, женските за­
браждания, в техниката и характера на тъканната и везбената орна-
ментика.
Районите, обособени по белези на местните носии и по-ограничени
по размери, трябва да се обяснят със стари племенни деления. Локални
особености на отделни носии посочват местата, където са отседнали
някои от старите славянски племена: севери — по северните склонове на
Източна Стара планина; тимочани— по долината на Тимок; рупци — по
Източните Родопи и Средна Странджа; смоляни— в Средните Родопи, и
други, което се потвърждава и от лингвинистични изследвания. Подроб­
ното изследване на местните особености на носиите вероятно би възста­
новило първите поселища и на други славянски племена.
Други културни области с по-обширни територии са останали като
следа от племенните обединения на славяните по българските земи,
образувани на този етап на социално-икономическо развитие, при който об­
ществено-политическата организация на славяните надраства рамките на
племето. Племенните обединения представляват не само крупна военна
сила, но и стават гнезда на творчество, чието своеобразие се оказва
твърде устойчиво и се запазва дори тогава, когато самите обединения
престават да съществуват. Така обединеното от общи черти на носията
старо местно население в Северна България, известно под названието
полянци, може да се счита наследник на седемте славянски племена,
които полагат основата на българската държава. С творческото свое­
образие на старите племенни обединения може да се обясни и култур­
ната обособеност на населението от Северозападна и Югозападна Бъл­
гария, Югоизточна Тракия и други области на страната.
Други носии и елементи, плод на по-късен етап в развоя на българ­
ското народно облекло, каквито са например различните горни дрехи —
сукман, сая и други, — сочат по нататъшния път на укрепване на етно-
културната общност по българските земи. Тяхното разпространение сви-
детелствува преди всичко за постепенната ликвидация на племенното
деление, изразена в замяна на старите области, основани на родовопле-
менните връзки, с нови териториални подразделения.
Този процес се е развивал при едновременното сцепление на ста­
рите области и отслабване, дори заличаване на техните граници поради
възникването на нови явления върху техните предели, които явления
предизвикват и нови подразделения. Но, както показват и самите носии
от този период, новите по-напреднали форми се изграждат върху осно­
вата на старите и не изгубват специфичните си черти. Към това
време трябва да се отнесе създаването на основните видове носии сло-

79
ред формата на горната дреха: еднопрестилчена, двупрестилчена, сук-
манена и еаяна, които си поделят територията на страната в широки
пояси с посока от изток към запад, а не от север към юг, което е много
важно обстоятелство. Съпоставката на тези носии по състав, форми
на дрехите, цялостна композиция и други показатели с историческата
съдба на ареалите на тяхното разпространение, географска среда, сто­
панско производство и други условия разкрива тези носии като кул­
турни прояви на населението от съответните области.
Нестабилните, подвижни, постоянно менящи се и преплитащи се
граници между тези видове носии ясно показват тенденцията към раз­
ширяване на етнокултурната общност по българските земи.
Данните от носиите свидетелствуват, че разцветът на българската
феодална държава се съпътствува и с утвърждаване на народностната
общност. Сведения от писмени средновековни паметници, дори и чужди,
като например .Книга на церемониите“ от Константин Порфирогенет,
бележките на Луидпранд за неговото пътуване до Цариград през 968 г.,
хрониката на Георги Монах и Симеон Метафраст, на Лъв Дякон, път­
ните бележки на Ибрахим Ибн-Якуб от 965 г., хрониката на Йоан Ски-
лица и други, в които „българското облекло“ се изтъква като главен
отличителен белег за народността на притежателя му, говорят за изби-
стряне на народностната специфика на българската материална култура.
Нейната здрава структура предпазва от погиване българската народност
и през дългите векове на чуждо иго.
Новите български носии от Възраждането, носиите в огнищата на
икономически и културен подем през тази епоха — Котел, Копривщица,
Панагюрище, Карлово, Калофер, Самоков, Банско и др., оказват обеди­
няващо влияние на значително широки области. Те рушат и послед­
ните следи от ентокултурните граници, показват пътищата на изграж­
дане на националната материална културна общност. Особено показа­
телен е примерът с широкото разпространение на чернодрешното мъжко
облекло, продукт на разцъфтяващите занаяти през тази епоха, което
облекло залива страната и измества твърде бързо старинното белодрешно
облекло от изток към запад успоредно с посоката на икономическия
възход през Възраждането. С народностната си основа възрожденските
костюми красноречиво говорят и за националния характер на цялостната
възрожденска култура.
Сходствато на стопанските условия, обединението на населението от
различните краища на страната при развитието на капитализма намират
отражение в нивелировката както на народното облекло, така и на дру­
гите културни ценности. Но класовото разслоение пречи на завършва­
нето на този процес.
Едва в социалистическа България при създадената единна матери­
ално-техническа база заличаването на етнографските особености на от­
делните райони и групи население е закономерно явление. Това зали­
чаване става вече върху новата основа на градското съвременно облекло,
което бързо измества традиционните носии. Но творческото художест­
вено многообразие на народната носия, както и на другите дялове на
народната култура може да се използува за националното обогатяване
на съвременното производство.

80
 Г; 1»л г л I*с к л д к л д п м п я ил и л Vк м т г
Ет ног ра фс ки институт и муаги
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПА ВЪЛГАРСКИЯ НАРОД - С о ф и и . I!) 7 I

Формиране на градско женско

възрожденско облекло в района
на Същинска Средна гора

Ганка Михайлова Михайлова

Досега в нашата етнографска наука е обръщано внимание

предимно на етногенезиса и битовите функции на традиционното селско
облекло. Съвременните научни изследвания се насочват към проблеми,
разкриващи причините и характера на измененията, наблюдавани в исто­
рическото развитие на българския костюм. Такава проблема представ­
лява въпросът за формирането на българското градско облекло.
Съществени преобразувания в бита и културата на българския народ
настъпват при зараждането и развитието на капиталистическите произ­
водствени отношения през XIX в. Тогава се променят начинът на труд и
условията, при които той се изпълнява. Във връзка с разгърналата се
стокова дейност се разширява контактът на производителните центрове
с големи наши и чужди пазари. Назрява остра необходимост от високи
знания. Развиват се културно-битовите и естетическите потребности. Кон­
центрацията на материалните блага в ръцете на определени среди и
обедняването на широките народни слоеве определят нови обществени
отношения. Тези процеси намират най-ярък израз в онези български
градски центрове, в които през определената епоха се извършва най-ак­
тивна производствена дейност. Благодарение на тази дейност те се
утвърждават в градове. Типични представители на нашата ранно развила
се домашна промишленост са подбалканските селища Панагюрище, Ко­
привщица, Клисура, Пирдоп и др. В материалната култура на тяхното
население е изразена в сравнително най-очертан вид връзката с проме­
ните, настъпили в обществено-икономическия живот.
Проучването на облеклото на средногорското население заема важен
дял от градската възрожденска култура. То позволява да се изяснят
редица важни от научно гледище въпроси, разкриващи в своята цялост

6 Егногаиеаяс и културно наслтдстао на б и н . народ 81

 пътя и начина на формиране на българската буржоазна култура. Такива
са: въпросът за основните причини, които предизвикват възникването на
нова възрожденска култура; въпросът за обществените сили, които
движат изменението на старата традиционна култура; въпросът за тво­
реца на тази култура; за социалната среда, в която намира приложение
възрожденската култура; в качеството си на буржоазна култура прите­
жава ли тя народностно-демократичен характер и с появата си пред­
ставлява ли прогресивно постижение в развитието на нашата национална
култура. С отговора на тези въпроси в областта иа облеклото се прави
опит по етнографски път да се разкрият някои страни от културната
история на българския народ.
Основен производител в средногорските занаятчийско-промишлени
градчета е била жената. Поради това към нея в най-голяма степен били
предявени потребностите на протичащия при нови условия и характери­
зиращ се с нови особености трудов препее. Участието й в производст­
вото я направило изразителка и на формиралите се нови обществени от­
ношения. Тези особености от развитието на жената се отразили и в
изработваното от нея облекло, което при новите условия на живот за­
почнало да се съобразява с възникналите по-високи изисквания на бита
и обществено-естетическите норми. Във връзка с това през разглежда­
ната епоха в Същинска Средна гора традиционната женска сукманена
носия постепенно се изменяла, докато се стигнало до създаването на
нов възрожденски градски костюм.
Освен основния фактор, който се коренял в настъпилите общест­
вено-икономически изменения, за преобразуванията на облеклото в една
или друга насока влияели и редица други обстоятелства. В търсенията
си за подходяща при новите потребности дреха жената не можела да
не обърне поглед към костюма на гражданката от големите и със стари
градски традиции селиша като Пловдив, София и др. Там в определени
среди била навлязла вече посредством Гърция или европейските столици
западна женска мода. При формирането на градския възрожденски ко­
стюм влияело и изобилието от вносни фабрични материи и украси, което
предлагал нашият пазар. В нередки случаи търгуващите в чужди страни
абаджии и терзии донасяли като подарък на своите жени скъпи ко­
прини. Въпреки това обаче в онзи момент от своето развитие жената
могла да възприеме само онова, което било удобно и практично в труда
й, което отговаряло на материалните й възможности и съответствувало
на нейния бит. Гвропейският моден костюм в онзи вид с тюрнюри и
шленфове могъл да бъде малко полезен на нашата трудова жена през
Възраждането. Сравнително по-силно било въздействето на облеклото,
носено от будната и високо почитана между жените възрожденска ин­
телигенция, представена от учителките. То съчетавало най-прогресивното
и смисленото от внесената журнална мода. Но и това облекло могло да
влияе насочващо като тенденция в изграждането на български градски
женски възрожденски костюми. Потребностите на жената, изработваща
аби, шаяци и гайтани, не били еднакви с потребностите на учителката.
Изследването на сложния с редица варианти процес на създаване
възрожденски костюм говори за усложнените отношения във възрож­
денското облекло. В определени обществени среди измененията на ста­
рата носия били слабо изразени и не довели до възникването на нов

82
костюм. В други слоеве новосъздаденото облекло носело подчертан на­
роден и национален характер, а в трети големите материални възмож­
ности позволили на жената да се откъсне напълно от старата традиция
на обличане и да възприеме чуждо на българската култура вносно
облекло.
Независимо от изтъкнатата сложност характерът на новото градско
възрожденско облекло, създаването на което е свързано с развитието
на възрожденските ни градове, се определя от потребностите и вкуса
на преобладаващата част от тяхното население. Тази преобладаваща част
била трудона и най-активно участвувала в домашната манифактура, по­
ради което и облеклото й било трудово и съобразено с местната битова
специфика. Със своя състав и функция то изразявало демократичните
традиции иа българската градска култура от епохата на Възраждането.
За да се изследва процесът на възникване на това ноно облекло,
следва да се излезе от свързания със старото стопанство местен тради­
ционен бит. Това е основата, от която започват развитието си възрож­
денските форми. Г1о отношение на женското средногорско облекло тази
основа е местната сукманена носия. По основни показатели — материал,
техника на изпълнение, състав, кройка, украса, композиционна цялост и
функционална стойност — тя е еднаква за всички описвани селища. В своето
историческо съществуване сукманената носия се характеризира със след­
ните особености: ръчна домашна техника на изпълнение, с домашно при­
готвени материали; опростен, но устойчив състав от дрехи, който с ос­
новните си части- риза и сукман — обслужва средногорката от всички
социални слоеве при всички случаи на живот; прилагане единствено на
туникообразната кройка за шев на всички части; пригоденост на всичките
части от състава на носията към изискванията на селскостопанската тру­
дова дейност, извършвана на открито при прохладен и студен планински
климат; строго установени и спазвани белези за възраст, семейно поло­
жение и обичаи. Тези черти на средногорската сукманена носия отгова­
ряли напълно на патриархалния начин на живот на средногорката. Ста­
рото със слаби стокови прояви стопанство не предявявало особени тру­
дово практични изисквания. То не пораждало остри класови и съсловни
различия. Нямало предпоставки за високи изисквания и от бита. Издръж­
ливият и дебел сукман успешно задоволявал всички потребности на при­
тежателната си. За да се промени той, е трябвало да се изменят усло­
вията, които обуславяли съществуването му. Такова изменение представ­
лявали посочените вече нов начин на труд, промененият обществен
живот, по-развитият бит и повишени културно-естетически норми, съзрели
през епохата на Възраждането.
Причината за изменението на сукмана се криела в неговата прими-
тивност и грубост. За манифактурното производство, в което се вклю­
чила средногорката, тази дреха била вече неподходяща. Новият труд се
извършвал в стайна обстановка, защитен от атмосферни влияния, при
което дебелата аба притеснявала тялото. Преденето на чекръка, пресук­
ването, сноването и тъкането представлявали трудови процеси с много
по-сложни движения, с каквито старата тясна, къса и тежка дреха не
била съобразена. Настъпилото класово разслоение в новото общество не
можело да получи външен израз при общоустановения за всички съсло­
вия традиционен сукман. Ето защо неговото изменение било наложи-

83
телио. След сукмана до пълното изграждане на възрожденския костюм
се оформили и останалите части. Стигнало се до цялостно обособяване
по функции, състав, композиции, характер и стил на качествено нов и
различен от старата носия градски възрожденски костюм.
Проучването на процесите, които настъпват в средногорското женско
облекло, позволява да се направят следните изводи:
1. Зараждането и развитието на новите обществено-икономически
отношения в Кългария са основен фактор за изменението на българ.
ското облекло през епохата на Възраждането.
2. Местната специфика в развитието на това облекло се определя
от темповете на развитие на икономиката, а също и от въздействието
на допълнителните фактори — климат, природна среда, народностен съ­
став, географско разположение и др.
3. Предназначението на новото облекло е да задоволява трудовите,
битовите и културните потребности на градското население. Поради
това както по функции, така и по характер то е градско облекло.
4. През разглежданата епоха градското население е представено
предимно от дребната и средната буржоазия. Поради това обслужващият
го градски костюм е дял от неговата култура и с възникването си раз­
крива пътя на формиране на една съставка от българската буржоазна
култура.
5. Новото облекло се създава от преобладаващата част на град­
ското население, за да отговори на неговите изисквания. То няма пред­
назначението да служи на ограничени градски среди и има характер на
народно творчество.
6. Новото облекло е трудово, защ ото се съобразява с изискванията
на домашната промишленост. Освен това то отговаря на националните
битови и културни потребности на населението от Средногорския край
през тази епоха. С тези негови особености се обяснява широкото му
разпространение и продължително битуване в целия район, включително
и по селата. Само облекло, което е съобразено с националната специ­
фика на народа, може да придобие такава гражданственост. Такова
облекло е национално по своя характер.
7. От момента, когато облеклото не отговаря повече на трудовите,
битовите и културните особености на преобладаващата част от средно­
горското население и се ограничава в обслужването на тесен кръг от
градски среди, то престава да бъде национално. На този етап от разви­
тието му в него се очертават два културни пласта. Горният пласт задо­
волява потребностите на едрата буржоазия и е пряко свързан с евро­
пейската мода. Облеклото на произвеждащото стоки градско население
представят втория пласт и носи характер на народно творчество.
8. Съпоставено със старата традиционна носия, новото облекло при­
тежава по-развити качества. То обслужва по-напреднал в сравнение с
предходната епоха обществен труд — домашната манифактура. Стига
до по-усъвършенствувана техника на изпълнение — занаятчийското про­
изводство — и възприема по-практична кройка и материал. Това облекло
е в състояние да изпълнява много повече битови функции, защото
съставните му части са диференцирани в работни, празнични, сезонни и др.
С всички свои черти градският женски костюм от епохата на Възраж-

84
дансто отбелязва по-висок етап в общото развитие на българското
облекло.
9. За разлика от предхождащата го носия, в която основно място
заемат съответствуващите на по-примитивеп обществен живот белези за
възраст, семейно положение и обредна принадлежност, новият костюм
отразява сложни отношения със силно разпита класова и съсловна ди-
ференцираност. Във връзка с това белезите за класова принадлежност
стават определящи за него и довеждат до изграждането на класово об­
особени костюми.
10. Както бе изтъкнато, възникването на новия костюм е предизви­
кано от потребностите на възрожденската епоха. Той служи в нов труд—
домашната промишленост, изпълнява битови функции н живота на въз­
рожденския човек и отразява обществените отношения на буржоазното
общество. По същност този костюм е качествено различен от старата
традиционна селска носия и като дял от българската възрожденска кул­
тура представлява в ъ з р о ж д е н с к о о б л е к л о .
11. С възникването си градският възрожденски костюм отбелязва и
една друга закономерност в развитието на българското облекло през
епохата на Възраждането. В началния период на своето изменение той
все още запазва местната си специфика. С отдалечаването от традицията
местните му особености отпадат и той разширява своята териториална
определеност. При по-нататъшното икономическо развитие костюмът по­
степенно изгубва националния си облик до пълното възприемане на
съвременно облекло.

ЛИТЕРАТУРА

Д. Б л а г о е в , България яо Освобождението. С, 1945.

Хр. В а к а р е л с к и . Принос към традиционния бит и традиционната култура на Пана­
гюрско, сб. Панагюрище и Панагюрският край в миналото, С.. 1955.
М. Ве л е в а . Котленската носии чрез XIX и мач. на XX в., ИЕИМ, 1953, кн. I. и
1955, И.
М. В л а й к о в а , Бележки за икономическото състояние на града Панагюрище преди и
след въстанието, С., 1904.
X р. Г а н д с в, Към историята на промишлении капитализъм у нас през Възраждането,
И. Пр., кн. 1954, г. X, кн. 4.
X р. Г а н д е в и Н. Т о д о р о в , Из истории развития промишленното капитализма п
Болгарии в период туреикого ига. Bon. Истории, 1957. М., кн. 5.
В. Г е о р г и е в д-р. Облеклото я Панагюрище и Панагюрска околия, С., 1902.
И. Г о в е д а р о в , Копривщица в свръзка с духовното ни и политическо възраждане,
Пловдив, 1921.
А. До д о в , Гайтанджийството в гр. Пирдоп, Сп. па Бълг. икон. л-во, г. VIII. 5, 1904.
Г1. П. К а р а п е т р о в , Материали по описанието на града Панагюрище, С , 1893.
Д. К о с е в, Към изясняване на някои проблеми от историята на България през XVIII и
нач. на XIX век, И. Пр., г. XII, кн. 3.
X р. Ф. По п о в , Град Клисура в Априлското въстание, София, 1926.
С т. 11 р а н ч о в, Град Копривщица от точка зрение историческа, социална и икономи­
ческа, Пловдив, 1886.
И. Т о д о р о в , По някои въпроси за икономическото развитие и зараждането па капита­
лизма в българските земи под турско владичество, И. Пр., г. XVII, 1961.
X р. Х р и с т о в , Някои проблеми на прехода от феодализъм към капитализъм в историята
на България, И. Пр., r. XVII, 1961, кн. 3.
Използувани са и архивни, музейни материали и стенописи.

85
 ]•> I. л г л [• <: к л л к л д I: ,п и я п л п и к и т I
Н т п о I' р п ф с к н и мс т н т Vт п м у :1 е П
ЕТМОГЕПЕЗИС И К У Л Т У Р Н О НАСЛЕДСТВО
ПА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и н ■ 10 7 I

За етнокултурните приноси
на българското животновъдство

В а си л М аринов

Етнографските корени на българското животновъдство се

крият в далечното минало. При археологически разкопки на културните
пластове от праисторическите селищни могили у нас се намират останки
от кости на дребен и едър рогат добитък. Това е доказателство за по­
явата на животновъдството през епохата на неолита и енеолита в българ­
ските земи.1 М ежду керамичните материали от същите пластове се на­
мират съдове за носене на течности. Срещат се и фрагменти или цели
съдове цедилки с голям брой дупки вероятно за прецеждане на подси-
реното мляко от суроватката при приготвяне на сирене.1*34 Подобни це­
дилки са съвременните гевгири от /големи надупчени дървени лъжици,
глинени или металически цедилки, които служат за съ щ ата цел и днес.
От историческите извори пък знаем, че животновъдството е било добре
познато и развито при т р а к и т е , които се делели на множество племена:1
Едни от тях населявали плодородните равнини, а други — планините, бо­
гати на летни пасища. Омир нарича Тракия „майка на овце“*. Племето
к и к о н и в Ю жна Тракия притежавало овце, кози и говеда. И неслу-

1 Р. П о и о п. Материали та проучване лова, земеделието, лозарството, скотовъдството

и риболова в праисторическо и раиноисторичсско преме у нас. История и географии,
1924; Г. Г е о р г и е в , Културата на неолита и енеолита в България. Сб. акал. Д. Лечев,
БАН, 1958; Културата нз първите земеделин в нашата родина, Природа, г. IV, 3, 1955;
Из живота на циреите земеделско-скотовъдски племена. Археологически открития в Бъл­
гария, 1957.
а Р. П о п о в . Предисторическата Лечева могила нри Салманово, ИБАЛ-во, IV, С .
1915, обр. 162, 163, с. 187 ; Коджадерменската могила при гр. Шумен, ИБАЛ-во, VI, С.,
1919, обр. 131. с. 130.
а Г. И. К а ц а р о в , Битът на старите траки според класическите писатели, Сб. БАН,
I, 1913, с. 12; бесите Страбон нарича „колибари", с. 16.
4 Пак там, с. 23.

87
чайно името Марица (Хеброс) на най-голямата река в Тракия означава
козел. Хекатей съобщава, че пеонците, жители в Тракия при р. Струма
и Бутковското езеро, се мажели с масло, добито от мляко; масло от
мляко имало на пиршеството, устроено при тракийския цар Котис. Хе-
родот твърди, че у всички тракийски племена животновъдството е зае­
мало важно място в стопанския живот. За отглеждане на овце съобщава
и Ксенофонт. Той споменава села в областта на племето т и н и и описва
къщите им, които били пръснати и обградени с големи дървени колове
и плет за ограда на овцете. Според Страбон м и з и т е се хранели с мед,
мляко и сирене. Изобщо траките се хранели освен с месо и с мляко,
сирене и масло. Според Колумела г е ти т е се наричали „млекопийци“, а
б а з а л т и т е приготвяли или яли угурт (кисело мляко), смесено с конска
кръв. Говеда, овни и кози със звънци, подобни на сегашните, окачени
около пратоисте им, са изобразени на Траяновата колона, където е пред-
стапено оттеглянето на даките от областта, заета от римляните (102 —
107 г. на н.е.)/’ На сцената „Бягство на д а к и “ са изобразени изклани
онце, волове и други животни, за да не попаднат в ръцете на римляните.
Някои части от облеклото на тракийските племена също могат да
послужат като косвени доказателства за отглеждането на овце и кози,
например употребата на овчарския ямурлук.6
У траките е било развито и коневъдството. Това проличава от мно-
гобронните намерени у нас релефни плочки на тракийски конник и от
разкопките ма тракийски надгробни могили с погребения на ездитни и
впрегатни коне заедно с тракийски колесници.-1 За развитието на коне-
нъдството у траките нма ценни данни в Илиадата.8
Всички тези доказателства свидетелствуват за развитие изобщо на
животновъдството у траките — особено на овцевъдството и свързаното
с него производство на млечни продукти.
11рсл епохата на частичната романизация и елинизация на Балкан­
ския полуостров и на нашите земи животновъдството се развива оше
по-силно. Римският агроном Варон1' (1в. отн .е.) съобщава за практику­
ването от траките на подвижно пастирство в южната част на Илирикум.
Пастирите се движели лете по планините, а зиме слизали по топлите
полета заедно със семействата и стадата си. Отчасти романизираните и
I ърцизираннте траки пастири, носители на богати традиционни елементи,
пече като постоянни животновъдни групи достигат до наши дни в лицето
на така наречените власи (аромъни) и каракачани. Тъкмо тези подвижни
пастири поддържат и някои традиции още от античността, обогатени
през средновековието и в по-ново време. Има вече проучвания и отпе­
чатани трудове върху животновъдската специфика на власи (аромъни)10
и каракачани". В тези трудове се характеризира техният животновъдски
бит и култура.
Д отук яж . Г. II. К .1 н а р о в. пит. съч., с. 16. 22, 23 и 24.
Ч Р. С о ф т е р с к и , Ямурлукът е България. СбНУ, L (1963), стр. 369—403.
: II в. В е н е л и н оп. ТракиЛскатл колесница, БАН, 1960.
' Г. И. Кл и а р о п . иит. съч., с. 23.
!> Г. Vа н л е и а, Морална и социална характеристика на западното и севернобал-
k .i h c k i i население по Нарои и Опилил, йод печат.
!'■ Ва Лг а нл . Аромъни. Варна. 1899.
" В. Ма ри нок. Принос към изучаването на произхода, битак културата на кара-
качаните » България, БАН. 1964.
 През VI и Vile, в земите на Балканския полуостров се настаняват
с л а в я н и т е , които стигат на юг до Пелопонес и Егейските острови.1-
Славянските многобройни племена се настаняват не само в равни­
ните, но и по планините. Те се оказват добри животновъди и главно
овцевъди. Още Аристотел съобщава за съществуване на рогат добитък
в страната на не в р и т е .121314Византийските писатели от V I- VII в. потвърж­
дават, че славяните са имали много добитък (Псевдо Маврикий), а ан-
т и т е принасяли на своите богове в жертва бикове и други животни
(Прокопий). Йоан Ефески, като описва нахлуването на славяните на Бал­
канския полуостров, също съобщава, че те притежавали табуни от коне.
За овцевъдството у славяните съобщава арабският писател Ибн-Русте
(Хв.). Грижата за стадата на дадена община са имали пастири или па-
стуси, които през Хв. според Презвитер Козма съставлявали вече от­
делно съсловие. Славяните са познавали от много ранно време домаш­
ните животни. Това се потвърждава и от факта, че те са почитали
нарочно божество, наричано Велес или Волос, покровител на стадата, на
добитъка.11 В Манасиевата летопис има интересна сцена, представяща
руския княз Светослав, който води със себе си стада от рогат добитък,
коне и овце.15*17 В Томичовия псалтир от XIV в.18* и по стените на нашите
средновековни църкви има сцени със стада овце и други домашни
животни.
Славяните заварват у траките, особено при отчасти романизираните
траки, подвижното животновъдство с големи сборни стада овце, едър
добитък и коне по нашите планини. Романизираните пастири славяните
наричат власи .n С това славянско име първоначално се означавали
всички планински овчари независимо от тяхната етнична принадлежност.
С името „влах“ са били наричани славяните с източноправославно веро­
изповедание в Босна и Далмация,18 а в Атика и Беотия под „власи“ раз­
бират изобщо селяни.111 За тяхното подвижно пастирство, организирано
в катуни начело с един отговорник, има сведения от IX в.,20 а данните
от IX до XV в. са изобилни.21 В 1066г. дошли в Тесалия власи да ор­
ганизират с гърци и българи въстание против тежкия режим на импе­
ратор Константин X Дук.22 Имало власи от Лариса, настанени в къщата
на влаха Беривойя (славянско име). Жените на тези власи по това време
са били със стадата в българските планини. Редом със средновековните
влашки катуни се движели албански и български.' За български катун
от 39 семейства от седем овчарски задруги се споменава в Светисте-
12 И. З а и м о в , Заселване на българските славяни иа Балканския полуостров, БАН, 1967.
13 Цв. Т о д о р о в , Лекции по славянска етнография, Културна част, 1953, е. 28.
14 Пак там, с. 28 и 29.
11 И в. Д у й ч е в , Миниатюрите на Манасиевата летопис, С„ 1962.
18 М. В. Шч е п к и н а , Историята на един български илюстриран псалтир от чети­
ринадесети век. Изкуство. 7, 1966. с. 48—50.
17 М. С. Фи л и п о в н Ь . Структура и организация средп,овсковног клтуна. Симпо-
ли|ум о срсд1 ьов. катуну... Сара|'свп, 1963, с. 92, epe. у Л. К о в а че к и li, Среди,ове-
ковки катун по дубровачким изворима. Симпозиум, с. 121—141.
18 Г. В а Пг а и л, цит. съч., с. 259.
w Пак там.
2(1 В. Ма р и н о в . Подвижното пастирство в България и на Балканския полуостров,
ИЕИМ, Vili, 1955, с. 80.
21 М. С. Фи л и п о в и ч , цит. съч., В. Ма р и н о в , цит. съч., с. 80.
22 М. С. Ф и л и и о в и ч, с. 52.

89
фанската грамота на манастира Бане, близо до Звечана, издадена от крал
Милутин (1313—1318)Я Навярно катунарското подвижно овчарство за
отглеждане на хиляди стада овце се е практикувало и по другите части
на нашите земи, за което свидетелствува например местността „Кату-
ните“ в Средна Стара планина, близо до връх Бузлуджа.84 По високо­
планинските пасища си давали среща българи, власи, каракачани. При
едни и същи природно-географски и социално-икономически и политически
условия в тесен контакт едни с други всички те се занимавали с един
поминък — подвижното животновъдство — и си влияели взаимно в рабо­
тата и материалната и духовната си култура.
През епохата на Първата българска държава прабългарите като
степен конен народ са помагали за развитието на коневъдствого у нас.
Силата на прабългарите се е състояла в тяхната конница.25 В Манасие-
пата хроника са изобразени 20 цветни миниатюрни сцени на български
конници, които се сражават с византийски конници.20
През епохата на османското господство животновъдството на българи,
власи и каракачани достига до голям разцвет в обширните граници на
турската империя. Тогава животновъдите, и то предимно овцевъдите, сво­
бодно се движели със споите огромни сборни стада от планините към
топлите зимни пасища на Беломорието, а някои от тях се прехвърляли
и в Анадола, за да се върнат обратно през лятото по високите чалове
на българските планини.27 Особено процъфтява овцевъдството, отглеж­
дането на едър добитък и на коне за пренос на багажа на чергарите в
Родопската област, Средногорието, Стара планина, Странджа, Рила и
Пирин. Българските овчари заедно с власите и каракачаните са главните
снабдители на огромната турска армия и населението в големите консу­
мативни турски градове Одрин, Цариград, Солун и др. с аби, шаяци,
сирене и кашкавал, с масло, месо, кожи и пр.28
През XIV в. едновременно с проникването на османските турци и
постепенното завладяване и настаняване на Балканския полуостров при­
иждат нови големи групи пастири номади от Мала Азия през Босфора и
Ларданелите. Това са така наречените тюрки ю р у ц и („юркж“ значи
номад, скитник).211 Юруците са от тюркменски произход От Туркестан
те преминали през днешен Иран и дошли п Мала Азия. Те се настанили
със семействата си и стадата в полетата около градовете Коня, Кесария
п Сива, в околностите на Аидин, Мараш и Диарбекир. После преминали
в околностите на гр. Караман и оттам се прехвърлили в земите на Бъл-*5

23 М. С. >1’ и .1 и н а п и ч, с. 47. 63, 67 и 68.

21 В. Ма р и н о п. Съвременен бит н култура па описвъди от Казанлъшкия старо­
планински p.iiloii, HlillM, IX. 1966, с. 5.
55 Г. Б а л а с ч е в , Бележки върху fciucciвената ку.пура на старобългарското хан­
ове н основаваното му в Квропд, С, 1902, с. 28.
w Ив. ДуПчен, инт. съч„ пж. приложените таблици.
1: В. Ма р и н о в . Принос към... каракачаните, с. 29.
-* W- Ma r i n o v. Traditionelle und moderne Alpine Schafzucht im Mittleren Slata
Planina (Balkan) in Europa und Hungaria. AK. Budapest, 1965, S. 418; срв. В. Ма р и н о в ,
Подвижното пастирство в България и Балканския полуостров, стр. 8 ; W. М а г i n о v, Die
Schafzucht der nomadisierenden Karakaisclianen in Bulgarien, in Viezucht und Hirlcnlcbciv
in Ostiuitteleuropa, Akad. Kiadd, Budapest, 1961, S. 147—1У6.
N. Wa mb e r y , Das Tiifkcnvolk in seinen ethnologischen und ethnographischen
Beziehungen, Leipzig, 1885.

9(1
гария и Балканския полуостров.™ Първо била основана серската юрушка
група в 1385 г.:п, след това саръгьолската в 1390 г.3
132 Така постепенно на
тях били отстъпени в собствено владение цели планини и гори с пасбища
по Родопите, Рила, Пирин, в Македония и останалите части на страната.
Откритите и преведени напоследък турски документи за юруците дават
ценни данни за разпространението им в съседните и в нашите земи.31*
Прииждането на юруците е продължавало непрекъснато от XIV до XVIII п.,
когато те започват да продават владените от тях планини и гори на бъл­
гарските богати кехаи и селски общини.™ Техните огромни стада са при­
теснили първоначално пасбищата на българските и особено на влашките
пастири. Поради тези стопански и политически причини голяма част от
влашките пастири, вече славянизирани, са били принудени да се при­
движат на север и оттатък Дунав в Трансилвания, Средните и Северните
Карпати.36 Там под името „влашки“ колонии, между които вероятно е
имало и български овчари от Македония (по мои проучвания там), те
постепенно са били претопени и асимилирани от тамошното местно на­
селение.™
Пастирите юруци, живели няколко столетия с българските, влашките
и каракачанските пастири, са оказали също така своето влияние и са
дали отпечатък върху етнографските процеси в българското животно­
въдство. Така е бил наслоен нов етнокултурен пласт в него. Пила е обо­
гатена производствената техника и терминологията при отглеждане на
домашните животни и млекообработването. Юруците са оказали влияние
и върху материалната и духовната култура на пастирите.
Благодарение на природно-географските, социално-икономическите и
специфичните етнокултурни фактори българското животновъдство е осо­
бено богато на форми в технологичните производствени процеси. Те са
свързани с организацията на овчарските подвижни задруги, с пасснето
на големи стада овце и с грижите за изхранването им и тяхната рента­
билност, с осигуряване живота и здравето им през летния и зимния пе­
риод, с постройката на най-различни по форма и направа летни и зимни
кошари, саи, пояти, агъли, с начините на стрижба и доене на овцете. Го­
лямо е разнообразието в млекообработвателния процес, при който се
получават десетки видове млечни продукти, разни видове кисело мляко.37*39
По домашен начин каракачани™ и българи в Западните Родопи и в
Средна Стара планина (Калоферски и Карловски балкан)™ са получавали

■п В. Де ч о в , Миналото на Чепеларе, т. I, 1928. с. 21 ; срв. у I). Ма р и н о п , На­

селение и бит на Средните Родопи, Родопска експедиция, BAH, 1968, с. 21.
31 С т р. Д и м и т р о в , Демографски отношения и проникване на исляма в Запад­
ните Родопи, Родопски сборник, 1. БАН, 1965, с. 69.
33 В. Къ н ч о в , Македония — Етнография и статистика, 1900, с. 55.
** В. М у т а ф ч и е в а , Турски документи за юруците в Българин, под печат.
31 В. Де ч о в , цит. съч., с. 22 и сл.
38 В. Ма р и н о в , Подвижното пастирство..., е. 80.
33 К. D o b r o w o l s k i , Die Hanpttypen der Hircnwamlcriingen in der Nordkarpaten
von 14. bis zum 20. Jahrhundert, in Viehzucht und Hirtcnlcbcn in Ostmittchiiropa, Bu­
dapest, 1961, S. 120.
37 K. К а т р а н д ж н е в , Българското кисело мляко. Микробиологически и листичсскн
качества. АССН, С, 1962, с. 21.
■'* В. Ма р и н о в , Принос към изучаването па. . . каракачаните, с. 60.
39 В. Ма р и н о в , Традиционен бит и култура на пастирите в Средна Стара пла­
нина (Карловски и Калоферски балкан)— Die Almen wirtschaftliche Schafhaltung im Zcti-

91
особен вид сирене, наречено „жилавец*. По качество и вкус то наподо­
бява кашкавала.
Вероятно начинът на приготовляване на това сирене е завещан от
траките. Богати са начините за консервиране на кисело мляко за през
цялата година,4” за консервиране на сиренето и особено на българското
бяло саламурено сирене, което и днес се цени високо на чуждия пазар.
Богат и разнообразен по форма и съдържание е овчарският бит.
по отношение на всекидневни принадлежности, въоръжение, облекло,
храна, колиби, покъщнина и подредба. В някои от тези страни на па­
стирския живот се открояват български специфики, особено в областта
на овчарската резба върху дърво, рог и костни плочки от домашни жи­
вотни.41
Така българското животновъдство и по-специално българското овце­
въдство представлява сложен синтез от следните о с н о в н и стнокул-
турни наслоявания:
I. Нтнокултурен пласт от праисторическото население.
II. Нтнокултурен пласт от траките.
III. Нтнокултурен пласт от частично романизирани и гърцизнрани
траки, чиито потомци, смесени със славяни, са пастирите власи (аромъни)
и каракачани.
IV. Нтнокултурен пласт от славяни и прабългари.
V. Нтнокултурен пласт от тюрки-юруци.
Тези етнокултурни влияния и кръстосвания в течение на вековете
се слели в българското животновъдство. Следователно при етнограф­
ските изследвания на българското животновъдство в исторически аспект
трябва да се вземат под внимание всички споменати етнокултурни на­
слойки.

traten B.ilkangchirj;o, in Vielmidit und Hirten leben in Oslmittelcnropa, Band II, 19HB,
s. 262—274. Budapest - - Akademiai Ki.idd.
*° В. Лечев, Средмородопско овчаретво. СбНУ. XIX, 1903, с. 74 и сл.
«' В. Ма р и н о в , Антропоморфни предмети към хурките, Изкуство, 7,1966, с. 48—50

92
 К 1. Л I А р <: К ,\ А К А л П М II я I I А II А V К И Т I-
Е т н о г р а ф с к и и ис т ит V г н музей
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА 1 П 1 ЛГЛРСКИЯ НАРОД * С о ф и и ■ 1 *1 7 I

Характерът на културно-историческото
наследство от железни части
на земеделски оръдия
в българските земи

Любомир Луков

Проучването на цялостната историческа и етнографска харак­

теристика на традиционните земеделски железни оръдия засяга важните
и неразрешени досега в българската аграрна етнография въпроси за про­
следяване процесите на тяхното развитие, заместване и изчезване по на­
шите земи, за спецификата на българските земеделски железни оръдия
и взаимовръзката им със съответните системи от оръдия в други близки
и по-далечни страни, за етническата принадлежност на традиционните
железни земеделски оръдия, за приноса на българите в тяхното създа­
ване и усъвършенствуване.
Така поставеният за разглеждане етнографски процес се осветлява
чрез историческото проследяване на развитието на формите и функцио­
налните особености на железните части от земеделски оръдия в българ­
ските земи и чрез последователното проучване на изградените през ве­
ковете типологически системи от тях.
Цялостното използуване на съответния археологическия етнографски
материал от нашите земи (като се започне от преджелезните оръдия от
праисторическата епоха и се стигне до железните, запазени и до днес
от традицията оръдия) позволи да се направят следните по-важни кон­
статации:
Още в праисторическата епоха на нашите земи е налице набор от
първични, следващи се по тип каменни, костни и бронзови земеделски
оръдия. Следователно още от онова време започва традицията в разви­
тието на земеделските оръдия в българските земи.

93
 Установената на места типологическа връзка между отделните оръдия
на праисторическото земеделие и по-късните железни земеделски оръдия
от предримскин (условно „тракийски“) период показоа устойчивост на
типовете. 11змененинта на формите на оръдията се дължат на промяна
н материала, за да се засили здравината на оръдията, и на някои нало­
жили се уеъвършенетнупания. Доколко обаче исторически отбелязаният
иь;чш етап е генетнчески свързан с втория в рамките на нашата тери­
тория, и някои случаи не може да се изясни, тъй като археологическата
наука нс разполага с пълния комплект от железни земеделски оръдия от
тракийската епоха. Но наличният материал е достатъчен, за да покаже,
че именно в този предримски период се създава в обши линии макар и
unie непълна система от железни земеделски оръдия, която с други
исторически данни отразява степента и обсега на развитото прелримско
аагично земеделие но нашите земи.
Античният римски период още от I в на н. е. бележи качествен скок
и сравнение с предходния етап. Той сс характеризира с многобройни же­
лезни земеделски оръдия, които се отличават с голямо разнообразие и
диферениираност. Сравнението на археологическите материали от това
време, открити в българските земи, с аналогични материали от римските
провинции в Дакия, Северното Причерноморие, Средна Квропа и по-
далеч показна почти пълно типово сходство. Това утвърждава положе­
нието, че п случая е широко възприет по тези земи итзлийски инстру­
ментариум, донесен чрез римски колонисти. По същото време е налице
и един местен процес на приспособяване и по-нататъшно диференци­
ране на оръдията, в резултат на който на нашата територия се създава
пълен комплект от разнообразни и усъвършенствувани оръдия. Всичко
това позволява да се види в античното земеделие по нашите земи дъл­
боко вкоренена и широкообхватна местна традиция в използуването на
железните земеделски оръдия, свързани с голям брой селскостопански
производства, на места дори в големи мащаби.
Основната система се формира от три компонента: местна праисто­
рическа, местна предримска и римска традиция, които образуват синте­
зирано цяло на по-висока степен на развитие. По този начин античните
земеделски оръдия представят развита, здраво обвързана и завършена
аграретнографска система, която показва непрекъснат и интензивен
живот върху сравнително голяма територия при определени икономически
условия и ландшафт. Ако въз основа на оръдията на труда се охарак­
теризира античното селско стопанство на днешните български земи,
трябва да се отбележи неговият постепенен преход от екстензивни към
интензивни форми на стопанство.
Обстоятелството, че славянската археологическа наука не притежава
достатъчни и категорични данни за някакви общи праславянски форми
па железни части от земеделски оръдия от времето на славянската общ­
ност и от епохата на разселването на славяните, не позволява да се за­
ключи, че заселилите се по днешните български земи славяни са донесли
със себе си разнообразни и така съвършени железни земеделски оръдия.
Напротив, сравнението на античния и средновековния археологически ма­
териал от железни земеделски оръдия на нашите земи показва пълно
типологично и формено покритие. Това утвърждава предположението, че
дошлите тук славяни са заварили н възприели изцяло античния железен

94
 земеделски инструментариум, който в процеса на по-нататъшното си
развитие е претърпял само слабо и частично подобрение преди всичко н
размерите, без обаче да се обогати с нови оръдия или принципно нови
форми.
Ако се дири славино-българският принос в този процес, той може
да се изрази именно в една слабо доловима интензификация на произ­
водството, която се отразява върху размерите и здравината на оръдията.
Икономическите промени, настъпили в периода на османското гос­
подство и след него из нашите земи, не са повлияли чувствително за
изменението на средновековната българска система от земеделски же­
лезен инструментариум. Единствената промяна е настъпила с включва­
нето на широката полукръгла мотика, която се свързва с възприемането
на нови окопни култури, като памука, картофите, царевицата и тютюна,
през XVII и. Останалите изменения се дължат на известна специализация
и по-нататъшно усъвършенствуване на средновековната система от оръдия.
Нахлуването на капиталистически отношения в земеделското сто­
панство е с ьздало условия и за съпътствуващ, независим процес на вне­
дряване на индустриално произведени земеделски оръдия, внесени от
чужбина, които постепенно започват да изтласкват някои традиционни
оръдия. Този процес с още по-голяма сила действува и днес, но въпреки
това в редица селскостопански дейности в една или друга степен все
още намират място отделни традиционни оръдия.
Изнесените констатации дават основание да се направят някои общи
изводи както за конкретно разглеждания етнографски процес, така и за
някои социално-икономически въпроси, свързани с него.
1. Разкритият характер на античната система от железни части на
земеделски оръдия позволява да се види историческият синтез на ня­
колко културно-исторически наслоения — праисторическа, предримска и
римска традиция. Този синтез представя завършен етап в еволюцията на
железните земеделски оръдия по нашите земи.
2. Решително значение в изграждането на античната система от же­
лезни земеделски оръдия по нашите земи, а така също и в Европа има
римската експанзия с разпространението и налагането на съвършените
за времето си средиземноморски и италийски образци на земеделски
оръдия.
3. Запазената традиционна система от железни земеделски оръдии
у българите по същност и характер представя възприета и доусъвър-
шенствувана през вековете заварена антична система от земеделски
железни оръдия.
4. Широкият ареал на разпространени еднотипни железни земеделски
оръдия извън българските територии във всички разгледани исторически
епохи довежда до крайния извод, че тези рано създадени типови форми
на железни оръдия още от епохата на античността са престанали да
носят някаква ярко изразена етническа специфика и следователно не
могат да служат за етногенетични белези. По отношение на термино­
логията трябва да се има пред вид, че тя се подчинява на други етно­
графски закономерности, които невинаги дават етногенетични указания.
5. Направеният исторически разрез показва твърде слабо и косвено
влияние на производствените отношения върху земеделските железни
оръдия. От друга страна, със своята почти непроменена форма земедел-

95
 Ските железни оръдия не могат да служат за отличаването на отделните
обществено-икономически формации.
6. Отбелязаната засгоялост на традиционните железни земеделски
оръдия, с която може да се обясни и твърде слабият принос на бъл-
1арския селянин, се обуславя:
— от почти съвършените форми на оръдия, създадени още през
античността;
— от еднаквостта на основните отглеждани култури през целия раз­
глеждан период;
— от задържащия характер на зависимото земеделско производство
с изключително ръчен труд през твърде продължителния период на фео­
дализма в нашите земи.
Що се отнася до националната специфика на железните земеделски
оръдия, трябва да се отбележи, че тя не се изразява непременно в личния
принос на българите, а в комбинирането с наличното наследство с оглед
към съществуващите ландшафтни и други условия. Националната спе­
цифика може да се потърси и в своеобразния технически начин на из­
ползуване и изграждане на цялото оръдие заедно с неговата дървена
конструкция, със своеобразната организация на труда. Но всички те в
сферата на етнографските наблюдения през миналите епохи са недо­
стъпни поради липса на изворни данни, а, от друга страна, не съвпадат
с линията на нашето изследване.

96
 fi Ъ Л Г Л Р С К А Л К АД Ц МН Я И Л II Л У К II Т Г.
Е т н о г р а фс к и ин с т и т у т и муле lì
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
I !Д БЪЛГАРСКИЯ НАРОД . С о ф и я • 1071

Патриотични подбуди в развитието

на българските народни
художествени занаяти

Иван Коев

Произведенията на българските народни художествени занаяти

дължат до голяма степен своето развитие и на патриотични подбуди у
техните талантливи майстори от древността до наши дни. Тази тема по­
ставя за изясняване няколко въпроса във връзка с патриотичната при­
емственост и с българското художествено наследство, а именно: кога
възниква, как патриотичният порив постепенно се наслоява и овладява
съзнанието на занаятчиите в тракийско, римско, византийско и славяно­
българско време; какво въздействие оказва този психологически процес
върху произведенията на художествените занаяти; какви са причините
за настъпилия качествен прелом в тази насока при формиране на бъл­
гарската нация през възрожденската епоха.
Любовта към родината винаги съпътствува вековното развитие п
укрепване на всеки народ. При това неизбежна е у нас приемствената
връзка на възрожденските със средновековните и античните художе­
ствени занаяти, които по своеобразен начин отразяват борбата на народ­
ните слоеве срешу феодалния строй и стремежа за разкрепостяване на
личността от религиозния мистицизъм. В този аспект несъмнено е взаимо-
проникването между тракийските, славянските и прабългарските произ­
ведения на художествените занаяти. Те се развиват върху територия с
изключително богати следи от древната гръцка и римска материална
култура, която българските занаятчии умело използуват и пресъздават
в своите творби. Наред със старобългарската литература през IX и Хв.
те допринасят за укрепване на младата славянобългарска култура и имат
важно обществено значение. Патриотични стимули се съзират например
в разкритите досега първобългарски надписи на гръцки език, когато

7 Етногенезис м културно наследство на 6ьД1. народ

97
той е бил официален книжовен език на българската държава.1 Но пат­
риотично въздействие за обикновените зрители те имат, когато са в ком­
позиционна връзка с надлежен образ, какъвто е случаят с уникалния ка­
менен релеф на Мадарския конник, в който неизвестният родолюбив
каменоделец е изразил възторга си от търж ествуващ български владетел
от VIII в., хвърлил копие върху повален в краката си лъв, символ на по­
беден неприятел.
Произведенията на художествените занаяти от средновековна фео­
дална България задоволяват нуждите на ограничен кръг потребители от
забогатялата управляваща класа. В стремежа си да настигне византий­
ския разкош тя подражава и се влияе от чужди образци, които купува
от прочутите тогава пазари или пък поръчва за изпълнение на известни
подвластни български занаятчии. Тогава те са все още незначително съ­
словие — „художници“, приели византийското наименование „технитари".12
Патриархалният им бит ги ограничава в теснотата на еснафския дюкян,
поради което патриотичният им душевен кълн е неосъзнат и стихиен.3
Едва през Възраждането — от средата на XVIII до 70-те години на
XIX в. — едновременно с формирането на българската нация цялостно се
откроява патриотично съзнание всред нашите занаятчии. Различните черти
от ранните степени на развитие в техните художествени произведения
се превръщат в типични изяви на народни занаяти. Тези специфични на­
ционални черти възникват не само върху основата на общността на езика
и територията, но и върху икономическия живот, новото психическо
устройство, проявено в общността на възрожденската култура. Българ­
ските занаятчии имат решаваща роля за възникването и развитието не
буржоазно-капиталистическите отношения в турската империя. Поради
това и патриотичното въздействие на техните творби се проявява най-
силно тогава, когато интересите на отечеството повеляват размах на най-
добрите национални и революционни традиции у народа. Талантливи
прояви на национално българско своеобразие са показани в следните
възрожденски художествени занаяти : дърворезбарство (марангозство),
каменорезбарство, зографство, грънчарство, желязоковачество, медокова-
чество, златарство и тъкачество. Те намират широко разпространение и
се утвърдяват не само вследствие на осигурената търговия по прочутите
в турската империя пазари и панаири, но и от икономическото възмог-
ване на занаятчийското съсловие всред българите.
Ограниченото време позволява да отбележа само тия народни худо­
жествени занаяти, в които най-ярко са отразени патриотичните импулси
в мирогледа на техните майстори творци. Проучванията показват, че най-
широк обхват намират патриотичните подбуди от пленителните форми
на родната природа — пейзажа и отделните растения, животни, хора,
цветовата им гама. При това всеки майстор но свой маниер долавя раз­
нообразието на заобикалящата го среда. Той е очарован от дълбоките
тайни на нейните красоти и с придобитата си техника ги зафиксирва п

1 11. Д и н е к о в , Поглед върху старата българска литература. Антология. С., 1968,

с. 16-17.
3 Ив. Ко е в, Художествените занаяти у нас. Кооперативна промишленост, 1968,
с. 24-26.
3 Л. Т о л е в, българската история и патриотичното възпитание. Исторически преглед,
г. XXIV (1968), 1, с. 6.

98
Съответна материя — д“ьрво, камък, глйНа, меТал, тъкан и др. Своеоб­
разно целенасочен характер имат и патриотичните подбуди във връзка
със съкровената вяра на народа в освободителната мисия на Русия.
В патриотичния повик към уважение на художественото наследство
възрожденските майстори постоянно обновяват творбите си с оглед към
настъпилите политически, икономически и духовни условия на живота в
различните занаятчийски средища. Така те придобиват още по-ярко об­
особена специфика в обсега на отделните художествени занаяти. По този
новаторски път се формира възрожденската жилищна и църковна дърво­
резба в Тревненско, Самоковско и в Банско. Тревненските и самоков­
ските резбари черпят модели за своите орнаменти от заобикалящата ги
балканска природа: рози, гроздове, цветчета, птичи и човешки образи,
фантастични животни и др. Родолюбивият порив възниква от свежия
полъх на рилските дебри и цветните поляни на Тревненския балкан. Трев­
ненският марангоз дядо Цани Нейков Ковачев ме уверяваше (май 1955г.),
че неговите резбовани орнаменти на цветя в дървото имали специфичния
му аромат. А вярата в освободителната роля на Русия самоковските въз­
рожденски резбари изразили върху иконостаса над царската врата в
Рилския манастир: майстор Атанас умело пресъздава руския герб с цен­
трално стилизиран образ на двуглав орел със скиптър и кълбо в краката
му. Този образ олицетворява създадената още през втората половина на
XV в. легенда за „дядо Иван“ (Русия), който ще дойде от север и ше
освободи България от турците.4* Смятан за наследник на старите визан­
тийски императори, Иван Грозни приема и герба им — двуглавия орел,—
но прибавя към него скиптър и кълбо. Подвластни на цариградската
патриаршия, българските църкви възприемат нейния молитвен възглас за
„многолетно здраве на благоверния и благочестив наш цар Иван“. В 1558 г.
цариградският патриарх Йоасаф официално го нарича „надежда и упо-
вание на всички християнски родове“, които ще освободи от „варвар­
ското иго“6.
Особено подчертан патриотичен символ намират самоковските дърво-
резбари в образа на слънцето — първоизвор на живот и символ на сво­
бода. Символиката на този дърворезбен мотив в центъра на тавана в
приемната стая разкривала родолюбието на знатния самоковски стопанин.0
Пиринските резбари от Банско подчертават своето родолюбие в иконо­
стаса на местната църквица: чрез виртуозно изрязания образ на разярен
лъв е символично изявен душевният бунт на народа срещу робството и
надеждата му в близката победа над вековния поробител.7
И самоуците майстори каменорезбари не копират, а творчески заим-
ствуват. Със свойствения си наивитет те също пресъздават елементите
на заварените образци на античното и римското каменорезбарско изкуство.
Голямата им любов към всичко родно ги подтиква дори и към само­
стоятелни композиционни разработки из народните поверия и легенди
или пък към изобразяване на паметни местни преживелици от бита и
труда на населението. Въпреки забраната на турската власт да се из­
писват човешки фигури, будни възрожденски каменорезбари дръзват да ги
4 Н. М а в р о д и н о в , Връзките между българското и руското изкуство, С., 1955, с. 52.
6 Пак там.
с Г. А р б а л и е в , Българското приложно изкуство, С., 1961, с. 40.
7 Пак там, с. 43.

99
Поставят върху обществени сгради, църкви и манастири. Така върху сте­
ната на манастира край с. Лопушна, Михайловградско," привличат внима­
нието на посетителя ярко откроените мъжки фигури с размахнати устре­
мено напред ножове и боздугани в ръце. Композицията е символичен
израз на мощта и героизма на народните хайдути срещу турския гнет.
По стената на църквата в с. Извор, Радомирско,® е разгъната компо­
зиция на голямо хоро. Типична битова сцена — орач със запретнати во­
лове— е представена по надгробни плочи в с. Факия, Бургаско.10
Както и в дърворезбите, широко разпространени са каменните резби
с фигури на двуглавия орел по църковни сгради, мостове и чешми. Осо­
бено любим е този мотив на известния майстор Никола Фичев. Той го
скулптира на един от стълбовете на своя мост край Бяла и на моста в
Ловеч.11 Ученикът на Фичето — Уста Генчо — изработва релеф на руския
орел над западната врата на габровската църква „Св. Богородица* и на
западната фасада на църквата „Св. Параскева“ в Плевен.12 В историята
си за този град Юрдан Трифонов отбелязва: „Широко разперилият кри-
лете си орел с обърната към север глава и с грозд в клюна бил израз
на нови надежди за помощ от северните братя руси.“13
Немалко са и възрожденските иконописци, които също разпростра­
няват чрез майсторството си родолюбивите си идеи „за братството между
двата народа и за освобождението на българския народ от турско иго
посредством руските войски“14. Същата идея третира и Захари Зограф
при изписването в църквата на Троянския манастир на неслучайни, а
тъкмо военните руски светци Дмитрий Ростовски, Борис и Глеб.1Г* Чрез
въздействието на руски щампи от славянофилите Захари Зограф рисува
във вътрешността на същата църква за пръв път у нас образите на
Кирил и Методий.18 След това пък иконописецът Никола Образописов
от Самоковската художествена школа изписва по иконостасите на редица
църкви гербовете на славянските държ авни между тях на видно място —
двуглавия руски орел.1'
Пръв родолюбив деятел в тази насока е Христофор Жефарович,
който още в първата половина на XVIII в. (1741) отпечатва във Виена
своята бележита „Стематография“. В този своеобразен сборник сам ав­
торът рисува и гравира медни клишета с изображения на български царе
и светци наред с гербовете на българския и всички други славянски на­
роди. Под всеки герб има четиристишие — анотация на съответното из­
ображение и за народа, комуто принадлежи. На българския герб е из­
образен лъв с корона над него.1"

н Г. А р б а л и е в, цит. съч., с. 55. Вж. и Ас. В а с и л и е в, Каменни релефи, С., 1959,

с. 253—256, табл. 133—135 и 137; с. 268 и 269. табл. 148 и 149.
!1 Ас. В а с и л и ен, цит. а.ч., с. 28, 292 и 293, табл. 172 и 173.
111 Пак там, с. 56, 334 и 335, табл. 214 и 215.
11 Н. М а в р о л и н о п , цит. съч., с. 76.
12 Пак там.
12 Й о р д. Т р и ф о н о в , История на града Плевен до Освободителната война, С-,
1933, VI, с. 32.
11 Н. М а в р о д и н о в , цит. съч., с. 77.
15 Пак там.
115 Пак там, с. 79.
1Г Пак там, с. 80.
,!1 Хр. В р ъ з и ц о в , Бащин край. Варна, 1968, с. 14—15.

Ши
 В грънчарстпото, жслнзокопачсството, медоковачеството, златарството
и тъкачеството патриотичните подбуди в съзнанието на майсторите творци
сс характеризират предимно с широкия обхват на орнаменталните форми
на растения, животни, хора и багри от околната среда. В тяхната само­
битна красота и оригиналност е въплътен българският народен творчески
дух и художествени традиции, които предизвикват дълбоко родолюбиви
чувства. Така в някои празнични бусински керамични съдове майсторът
отразява патриотичния си патос от свободата на България и от братска
Русия-освободителка чрез скулптурно извайване образите на руски воини,
на руския Цар Освободител или чрез символичните изображения на лъв,
олицетворяваш българската свобода.10
Може определено да се отбележи, че благодарение на силното па­
триотично чувство на нашите талантливи майстори българските народни
художествени занаяти се развиват и достигат пълен разцвет през Въз­
раждането, повдигат народното самочувствие и укрепват българщината.

и г. Б а к ъ р д ж и е в , Буеинска керамика, С., 1968, с. 26, обр. 114—118.

101
 Г> I. Л |- Л !’ С 1< А А К Л Д |- М II я МЛ II Л V К II Т Г
Е т и о г р а ф с к н и и е т и т V т и м у :) г й
ЕТМОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО 11ЛСЛЕДСТ1Ю
ИЛ ЕЪЛГЛРСКИЯ НАРОД София- 1071

Етнографско единство на сватбата

у българите

/ /ваничка Георгисва

Настоящият доклад представлява малък опит да се даде модел

на българската народна сватба, да се охарактеризират някои исторически
напластявания в нейното развитие и да се определи мястото й в средата
на общославянската сватба.
Сватбата представлява народна драма с обреден характер, но с ъ ­
държ а и моменти от народно веселие, в което участвуват определени
обредни лица и се използува обреден реквизит.
О б р е д н и л и ц а . В сватбата играе голяма роля деверът (обик­
новено по-малкият брат на младоженеца, негов братовчед и др.) и се на­
рича още „побратим“ (в Македония), „аратпик“ (Ю. Б ъл гари я); старият
сват и старата сватя (Родопи, Изт. България, Т ракия); старойкя и
старойкиня (Северозап. и Зап. България); залож ник (главно в Изт. Бъл­
гария); кум и кума (калитагя и калимана в Родопите и Тракия); зълвите
(момичета от момковата страна) и др.
О б р е д е н р е к в и з и т . Сватбено знаме. Неговото приготвяне заема
важно място в сватбения цикъл. Носи следните названия: „стяг“ (в Родо­
пите), „пряпор“ (Тракия,Зап. и Изт. България), „феруглица“ (Македония),
„оруглица“ (цяла България без Изт. Родопи и Средногорието), „байряк“
(главно в Сев. и Зап. България). Представлява прът (шипков в Тракия и
Родопите) с червена кърпа (бяла риза или червена и бяла кърпа) на
върха, с цвете, китка, ябълка или лук, чесън и червени конци; прави се
обикновено от девойки, рядко от ергени. С най-много церемонии се при­
готовлява в Родопите. Стяговете се изготвят и в двата дома и след взе­
мането на невестата се съединяват.
Сватбено дръвце. Носи следните названия: „ела“, „ръченик“, „бор“,
„каниска", „къж ел“ (Родопи, Североизт. България), „бахча“, „нблошница“
(Югозап. България). То е елхово, борово или плодово клонче, украсено

103
с цветни панделки и хартийки, с цветя и позлатена ябълка. Изготвя сс
от дружките на невестата в нейния лом и се отнася в новия й дом ;
продава се нл кума, сяата и след свождането на младите се разваля.
Венци се пият в дома на кума (Сенерозап. България) от лозови пръчки,
цпетн или плодно дърво, увити със зеленина, цветя, билки, червени прежди.
Ненсц се ние и за девера в момковия дом. Венците се слагат при венча­
ването и се връщат у дома.
Булото на невестата е червено (много рядко бяло) платно, върху
което се слага венец от цветя.
О б р е д н а х р а н а . Обредната храна на сватбеното тържество съдър­
жа много старинни елементи. Особено голямо значение има сватбеният хляб
(кумовите, невестините и младоженските краваи, украсени с птичета);
медникът (Тракия, Изт. България) е голям кравай, който се приготвя на
„засевките“ от прясно тесто и се пече на жарава, намазва се с мед и
се изяжда педнага.
П р е д е н а т б е н ц и к ъ л . Оглеждането има секретен характер. Из­
пращат се лица (обикновено роднини) в дома на девойката, за да раз­
берат разположението към момчето, като със загадки предават целта на
своето посещение. Постоянен обичай е да седнат при огнището и да раз­
ровят огъня. Приети са и форми за съгласие на родителите на момичето
(„да си помислят“) и на отказ („че момата е още малка“).
Годеж, гланеж (Тракия), тъкмеж (Зап. България), менеж (Изт. Бъл­
гарин), у глава (Зап. България), даване нишан (Тракия), залив, одумки.
Обикновено се състои от две срещи — голям и малък годеж, менеж и т. н.
II на двете срещи се уговарят материалните изисквания, подаръците и даро-
пете Обикновено ходи бащата на момчето с роднини мъже. На срещата
често питат и за съгласието на девойката. Вторият годеж е по-важният,
той се разваля трудно, което води до заплащане на нанесените загуби
от виновната страна.
С в а т б а . Поканването (калесването) за сватба се извършва от ка-
лесарн (каначи): девера или някой от страна на годеника, а зълви (де­
войки) от страна на годеницата; накичени са с кърпи по раменете и с
венци; носят бъклицас вино и ракия и черпят поканените; в Тракия се
калеспат светците в църквата и плодните дървета.
Сватбата се открива със засевките (Изт. България), замес (Македония),
месене квас (Зап. България). В Западна България с този обичай се „заквасва
сватбата“. Обредите са съсредоточени предимно върху измесването на
хляба. Отсяването на брашното и замесването на тестото се извършва
от три момичета с живи родители, като взема участие и деверът или някое
момче. Брашното се пресява през 3, 7 или 9 сита върху 3, 7 или 9 нощви;
в него се слагат пръстените на младоженците и пари; забърква се със
зелени пръчки, с желязна топка, с жегъл ох ярем, на който е сложен
момковият пръстен. Момата, която меси тестото, се представя като не­
веста. Замесването често е придружено с „мелене булгур“, като в житото
се слагат пръстените (Зап. България). Засевките се правят и в двата дома.
Сресването, сплитането, миенето на косата на невестата пред­
ставлява първият етап от обредите с косата на невестата (вторият завършва
в края на сватбата). Извършва се в навечерието на венчавката (Маке­
дония, Тракия), като често се свързва с моминската вечер или преди да
бъде облечена невестата (Зап., Изт. България).
 Аналогичен обичаи на сресването е бръсненето нп младоженецо,
което има всеобщо разпространение и се извършва преди бракосъчета­
нието. Бръснат го девер, нечетно число девойки, като сестрите му държат
пешкир и събират космите, които се слагат в хамбар или се пазят до
неговата смърт. Бръснат го на дръвника, под плодно дърно, а нъв водата
слагат здравец и вино.
Прощалната момкова вечер се прави в навечерието на сватбата, га
която присъствуват само ергени с музика (Тракия, Изт. България). Про­
щална вечер се прави и за девойката, но обичаят е слабо запазен (главно
в Изт. България).
Тръгването за невестата е съпроводено с редица действия с цел
да стигнат и се върнат благополучно. Момъкът се прощава с родителите
пред вратата, върху рогозка, а те го благославят; неговата майка му
разпасва пояса, за да минат през него; ръсят го с ечемик; двама момци
до два дирека удрят два голи ножа (Зап. България). По пътя за невестата
вземат кума (Зап. и Изт. България) или са го довели предварително в дома
на момчето и оттам тръгват заедно за невестата (Македония, Тракия).
Посрещане на сватбаритс на младоженеца в дома на невестата.
По пътя за невестата изпращат бързи ездачи, които да съобщят за при­
стигането на сватбарите. Сватбарите намират дворната врата и вратата
на стаята, в която е невестата, затворени и биват пуснати срещу откуп.
Забулването на невестата с було става преди извеждането й от
кумата.
Изпращането на невестата включва и прощаването й с родителите,
с близките, къщата. Извежда я брат й, който я предава на девера, а той
я хваща за кърпа, промушена под пояса. Изваждат и чеиза на невестата,
който момковите роднини откупват. Върху младоженците поливат вода,
хвърлят жито, просо, орехи (за плодородие, за богат и щастлив живот).
Това се прави при венчаването и при посрещането в новия дом. Пред
изпращаните поставят жарава, пепел от огнището, които прескачат. Рядко
(в Тракия) минават под два кръстосани ножа („обсичане на сватбата“).
Зетят се връща и пуска в пазвата на невестината майка пари „за мля­
кото“.
Посрещане в новия дом. Бързоконци известяват за пристигането им.
Младите влизат по бяло платно, слама, черга с ралник. Ако венчаването
става в къщи, младоженците са стъпили върху вълна (Родопите). Неве­
стата се сваля от девера, свекъра, а я посреща свекървата с два хляба
с мед (масло, ябълки), вино, сито. Невестата взема всичко това, за да
внесе плодородие, намазва прага на вратата с мед („за да е сладка“),
отива до огнището, покланя се, изпуска в него донесените хляб и вино,
поразравя огъня, обикаля го три пъти и поглежда из комина за „чер­
нооки деца“. Още преди да слезе, на невестата подават момченце, което
тя трябва да разплаче, „за да роди“.
„Говеенето“ на младоженците се спазва много строго, особено от
невестата, която се срамува от своите нови роднини, от кумовете, от
мъжа си; прекъсва се с особен обред, съпроводен с гощаване, с целу-
ване на ръце и даряване.
Брачното „свождане* на младоженците става в „соба“ или в стопан­
ска сграда. Брачното легло се нарежда от „зълвите“, които не го отстъп­
ват без откуп. Деверът бяга на шега с невестата в стаята и не излиза,

105
без да получи откуп. По време на брачното „свождане“ мъжете играят
еротичен танц. Деверът, заложникът, свекървата изнасят ризата на бул­
ката в решето и н показват на всички. На родителите на булката, на
кума и на старойката известяват за „честността“ на невестата и ги
черпят с подсладена ракия, носят пита и накичен овен.
Разбулването на невестата и снемането на венеца се извършва
на другия ден след брачното „свождане". Невестата седи на дръвника или
в градината под овощно дърво и се разбулва от кума, старойкята, девера
или свекъра със зелена пръчка, с точилка или с жегъл от ярем и булото
се слага на дървото. Снемането на булото се съпровожда със забраждане
на невестата с обикновена бяла кърпа от кумата. В Западна България
този обред има по-драматичен характер.
Отвеждането на невестата за вода става след свождането, преди,
след или по време на отбулването в присъствието на всички сватбари
или само на жени, на девера и музиката. Булката носи съдове за вода,
обикаля кладенеца три пъти, кланя се, намазва го с масло, пуска в него
просо, хляб, пари и налива вода, а деверът я разлива (ако друг налива
водата, булката я разлива); това се повтаря три пъти. С отнесената вода
омесва пита и полива на всички да се измият, а те й дават пари.
С л е д с в а т б е м ц и к ъ л . Тук влизат взаимните гостувания на младо­
женците, на родителите на невестата и на младоженеца — „повратки“ и
„отвратки“, гостуванията на младите у всички сватбари. Обикновено този
цикъл е по-дълъг и обхваща обичаи до раждането на първото дете.
Въз основа на разглеждането на главните структурни елементи на
българската сватба се установява, че тя има славянска основа, но върху
пея са оказали влияние и народите, взели участие в етногенезиса на бъл­
гарския народ, както и културата на византийското общество. Със съз­
даването на българската народност е протичал и процесът на създа­
ването на българската сватбена обредност.
Българската сватба в ретроспективен вид отразява славянската. Запа­
зила с по-основните моменти от старата славянска сватба — замесването
на сватбения хляб, приготвянето на венците, на сватбеното знаме, на
дръвцето, обредите около огнището, разплитането, забулването и отбул­
ването на невестата, известен еротизъм, сватбеното пиршество. Най-добре
в българската сватба е запазен и развиг обичаят отбулване на невестата
при извор (чешма, кладенец) и плодно дърво със зелено клонче и този
обред указва вероятно на старинния праславянски обред на бракосъчетание.
В българската сватба са запазени редица магически действия за
плодородие, за щастлив семеен живот, за раждане на деца, както и дей­
ствия, насочени против предни и зли сили. В нея намира отражение кул­
тът към водата, към дърветата, към семейния дух, покровител на дома.
Централен момент в сватбата са тържествените церемонии по извеж­
дането па невестата н превеждането й в новия дом, придружени с песни,
музика и угощения. Тона се смята за обществено узаконяване на брака.
Християнската религия не е навлязла дълбоко в бита на българския народ,
което личи и от един такъв важен обичай като сватбата. Църковният
обред на бракосъчетание не е могъл да измести народното схващане, че
.без черква може, но без сватба не може“. Че църковното венчаване не
било задължително, личи между другото и от това, че няма определено
място в сватбения цикъл — понякога се извършва и след сватбата.

106
 Българската сватба показва най-голямо сходство с южнославянската
и украинската сватба. Нейният по-оптимистичен и весел дух съотнст-
ствува на по-демократичния тип патриархално семейство, характерно за
южните славяни. Печалният характер на руската сватба, подчертаван и
от обредния плач на девойката и тъжните песни, съответствува на „от-
цовския“ тип семейство. Близостта на българската и украинската сватба
се дължи вероятно на участието на едни и същи или съвсем близки сла­
вянски племена в етногенезиса на двата народа.
Сватбата отразява две основни групи явления — на обществения живот
и на религията. При първата група (семейни, родови, брачни, имуществени,
правни и др.) да се търсят етнични белези е трудно, тъй като те са при­
същи на много народи на определена степен от тяхното развитие и само
съобразно темповете и условията на обществен живот у някои народи
са се запазили в по-голяма или по-малка степен и се проявяват по-ясно
или по-слабо. Разглеждането на отделни елементи (магически, аними-
стични, тотемистични и други религиозни представи) от втората група
сами за себе си не води до тяхното етногенетично определяне, защото
те също са присъщи на много народи на определена степен в развитието
на тяхното съзнание. Етничните белези се проявяват в система, в комби­
нация на двата вида явления и могат да се открият при структурното
разглеждане на системата.
Сватбата като обществено явление е тясно свързана с развитието
на брака и семейството. Преходът от матриархат към патриархат се
съпровожда и с нови форми на брака и семейството. С прехода от матрило-
кален към патрилокален брак се развива и обредното оформяне на брака,
което израства в сложната церемония на сватбата. (Вероятно елементи
от тази обредност могат да се търсят още при брака по двойки.) Посте­
пенно церемонията се обогатява с редица моменти, но централен акт си
остава превозването на невестата в дома на мъжа, а основен мотив — пре­
ходът към патрилокалност.
В българската сватба, макар и слабо, намира отражение преходът
от матриархални към патриархални отношения и патрилокален
брак. Това най-добре личи при символичното предаване на невестата от
нейния брат (като представител на майчиния род) на девера (брат или
представител на страната на мъжа). Младоженецът се връща и пуска в
пазвата на невестината майка пари като „откуп за млякото“. Най-често
младите се посрещат от свекървата. Освен това българските девойки се
ползували с известна свобода — при годежа питат за съгласието им, те
могли да се срещат с младежите на седенки, хора и празници. Вероятно
през този период се оформило и народното схващане, че след като мо­
мичето дойде в дома на момчето, става негова законна жена, което се
запазило и при българските сватбени обичаи (напр. при „приставането“).
Деверът като представител на страната на мъжа играе голяма роля
в сватбата. В Западна България той „спи“ с невестата преди сватбата
и втората вечер след неч, което вероятно е остатък от стара форма на
брак.
При прехода към патрилокален брак се появила и кражбата на не­
вестата като съпротива на девойката и нейния род против нарушаването
на матрилокалната традиция; тогава възниква и откупът като замяна на
кражбата и като компенсация на жената като работна сила. Той отмира

107
със създаването на малкото индивидуално семейство като опасно за не­
говото икономическо съществуване. Откупването на невестата, макар
и в изменена форма, е съществувало в българската сватба. Още на го-
дежа е ставало договарянето за прида(„агарлък“, „баба хак“). В народна­
та сватба от края на Х1Хв. той се среща вече като пари за приготвянето
на чеиз, а накрая се покрива с подаръците, които родителите на невестата
дават. (Придът се състоял от обуща, дрехи, кожух, храна, вино и др.)
С развитието на капиталистическите отношения в стопанството става
възможно отделянето на нива, лозе — недвижим имот — като зестра или
подарък за невестата, но върху него продължава да действува старият
режим на чеиза — с него може да разполага само жената и преминава
върху децата й.
Българската сватба има подчертано обществен характер — в нея
участвуват не само двете семейства, двата рода, но и съседите и цялото
село. На този етап сватбата излиза извън рамките на родовата община
и се свързва с развитието на съседската. Вероятно когато сватбеният
цикъл бил в общи линии изграден и когато селската община започва да
играе голяма роля, се появява обредното лице — кум. Той се явява об­
ществен представител, несвързан с кръвно родство с младоженците, като
постепенно изземва някои от функциите на другите обредни лица.
При разглеждането на сватбените обичаи прави впечатление и вза­
имопомощта-. всеки поканен носи подарък, а също и храна, която се
изяжда; съседите донасят жито и брашно за засевките, участвуват в
приготвянето на чеиза, в месенето на хляба; при даряването и други обичаи
дават пари на невестата. Тази взаимопомощ е спомогнала за запазването
на дългия сватбен цикъл.
Българската сватба показва подчиненото положение на младото
семейство и специално на невестата (при влизането в къщи ги удрят
с кожен ремък, копраля; свекървата вдига крак, за да минат младите;
тя води невестата с юзда; младоженецът символично „бие“ невестата и др.).
Подчиненото положение на младоженците произтича от тяхната икономи­
ческа несамостоятелност в патриархалното семейство. Това налага и пре­
говорите около сватбата да се водят от техните родители и дори при­
съствието на годеника на годежа не е задължително.
Представеният модел на общобългарска сватба е изграден върху
материали от края на XIX и началото на XX в. Причините за запазването
на много архаични черти в нея, някои от които бяха изтъкнати, са за­
бавените темпове на обществено-икономическо развитие през петвековното
османско робство. С развитието на капиталистическото общество сват­
беният цикъл силно се съкращава, отпадат много моменти, други за­
губват своя смисъл.
Българската сватба е слабо проучен семеен обичай. Остават нере­
шени редица въпроси от сватбената обредност и реквизит, които крият
в себе си същината на етнографския и етничния процес в този дял
от духовната култура на българския народ.

108
 ЛИТЕРАТУРА

А рил у л о в М., Българските сватбени обреди, Гол. на Соф. университет, Ист .-филолог
фак„ XXVIII, 1931.
В а к а р с л с к и Х р . , Сватбената песен, Известия на Народния етнографски музей, XIII,
1939, 1-139.
В а к а р е л с к и X р., Два сватбени народни обичан, Златорог, IX, 1928, 117—122 ; 253—257.
В а к а р е л с к и X р., Забулване на невестата, Изв. на Бьлг. географско дружество, III.
97—113.
Г е н ч е в Ст. Етнографски успоредини на итопата граница в Северна България. Авторс-
ферат, С . 1969, с. 5—9.
Вол к о в Ф. |<„ Сватбените обрели на славянските народи, Сборник за народни умотво­
рения, наука и книжнина, III. IV, V. Vili, XI.
З е л е н ч у к В. С., Очерки молдавско!! народной обредноети, Кишинев, 1959.
К а р а д ж и ч В у к, Живот и обичаи народа ерпекога, У Бсчи, 1867.
К о с в е н М. О., Очерки истории первобитной культурм, М., 1953.
Н н д е р л с Д , Бьгг и культура лревних славни, Прага, 1924.
Н и к ол ьс 1^и й Н. М., Происхожденне и история белоруской снадебнсй обрялпоети, Минск,
О б и ч а и народа ерпекого, Српски етнографски зборник, VII, 1907; XIV. 1909.
С у м ц о в Н., О свадебних обрядах преимуществепнорусских, Харькон, 1881.
С у м ц о в Н-, К вопросу о влиянии греческого и римского свадебного ритуала на мадо-
русскую свадьбу, 1886.
III ей п Н. М„ Великорусс в своих иесннх, обнчаях. обрядах, ч. I, nun. 1, 2.
Я с т р е б о в И. С., Обичая н песни турецких ссрбпв, Сиб., 1886.

109
 I'. Ъ Л Г А I’ е к л •' к А Л I: .МИЯ II А II А к и Т I.
К г и о )•р я ф с к и II п с т II т у т п м у .1 о П
Н ГМОГЕИРЗПС II к у л г у р 1|Ь I 1.\о Гелс: тнс>
ИЛ Г.ЬЛГЛРГ.КИЯ И.МЮД Софи II I !>7 I

Етнографско единство и регионални

различия в обичаите при погребение
у българите

Стоян Генчев

В това съобщение са изложени накратко резултатите от про­

учването на обичаите при погребение в Северна България и някои по-
общи изводи, базиращи се на известните (публикувани1 или архивизирани2)
данни за тези обичаи от почти цялата българска етническа територия.
Обичаите при погребване по силата на многостранните си връзки
със семейните и календарните обичаи заемат едно от централните места
в обичайната система, а следователно и в духовната култура на бълга­
рите. Макар че начинът на погребване е почти уеднаквен в европейските
страни, народните обичаи, свързани с него, пазят своята специфика по­
ради изключителната си консервативност. Тази консервативност ги прави
благодатно поле за изследване, защото дава възможност чрез тях да се
надникне в предисторията, да се видят по ретроспективен път някои
основни елементи от духовната култура (рудименти от култа към мърт­
вите, от култа към прадедите и пр.) — елементи, чийто начин на съче­
тание може да служи и като етногенетичен белег.
Тук не си поставяме за цел да търсим генезиса на едни или други
елементи на обичаите при погребение, защ ото не генезисът на отделния
елемент или дори на група от елементи е от решаващо значение при
бпределяне народностната специфика на интересуващото ни явление. В слу­
чая облика на тази народностна специфика дава цялата система на обичаите,
която обхваща всичките им основни елементи в тяхното структурно
разположение. А тази система е българска, защото независимо от гене-
1 В края на работата са приложени библиографски данни за публикациите, конто
съдържат главно материали за обичаите при погребение.
2 В народописния архив на Етнографския институт и музей се съдържат богати све­
дения за българските обичаи при погребение.

111
Зиса на отделните й елементи (предславянски, славянски или тюркски)
начинът на тяхното съчетание е типично български и тази система се е
създавала в процеса на оформяне на българската народност.
Единството на българските обичаи при погребение се проявява
преди всичко в общността на комплексите от обредни действия, които
заедно със свързаните с тях обреден инвентар и терминология съставят
основните ритуални възли на тези обичаи. Общи и еднотипни в цялата
бьлгарска етническа територия са елементите на подготвянето на мърт­
вия за погребение, съпътствуващите погребението нелитургични обредни
действия и почти целият следпогребален обреден цикъл.
Тази типологична общност обхваща не само основните, съставящи
скелета на обичаите при погребение ритуални моменти — тя се проявява
и в периферни вярвания, несвързани с обредни действия и реквизит, как-
ннто са например вярванията за явления-прокоби на близка смърт.
Трябва да се подчертае, че общността на обичаите при погребение
не бива да се свързва с влиянието на православието, защото голяма част
от обредните действия не са канонични и се намират извън контрола на
църквата. Тази общност се дължи преди всичко на еднаквите генетични
корени на българските обичаи при погребение и на тяхното функцио­
нално единство.
** #

На общобългарския фон на обичаите при погребение се от­

крояват и някои различия, които съставят спецификата на отделните
области. Така например в Западна България основното действие, пред­
пазващо мъртвия от превъплъщаване, е забиването на железен предмет
в трупа. Наред с него се среша и поставянето на камък или кълбо
конци на мястото на смъртта. В Североизточна България същата роля
играе забиването на железния предмет на мястото на смъртта и обвива­
нето на трупа с къпина. Само в Северозападна България е разпространен
терминът „плътенйк“ за означаване на превъплътен мъртвец. В същата
област обаче се среща и другото, известно (с ред фонетични изменения)
в цяла България название „вампир*. Пак за същата област е харак­
терен и терминът „слопв2н’е “, с който се означава последният от годиш­
ния цикъл обреди, посветени на отделния покойник. В Североизточна
България такъв термин е „връхнина“. Само за същата област е харак­
терен терминът „к^кла“ със значение ’дървен гробен паметник’.
Необходимо е да се добави, че регионалните различия намират
място преди всичко в ритуалната практика на старото, местно население.
Компактно преселеното население твърде често запазва своята стара
обредна традиция.
Дори и само от приведените примери се вижда, че регионалните
отлики не обхващат цял комплекс от ритуални действия, а се явяват или
като дублети (например терминът „плътенйк"), или се проявяват само в
отделни компоненти. Най-често различията са в областта на терминоло­
гията, маркираща някои обредни действия или ритуален инвентар. Следо­
вателно регионалните отлики не засягат основните елементи на обичаите
при погребение и не накърняват единството на тяхната общобългарска
система.

112
 Тези различия, който определят спецификата на отделните райони,
се дълж ат преди всичко на самостойното, до известна степен обособено
развитие на обичаите в тези области. В развитието на обичайната система
при промяна на условията от нея най-бързо отпадат онези ритуални еле­
менти, които не се преосмислят, не получават нова функция и остават
твърде отдалечени от породилата ги обществена и природна среда.
Непроменени и непреосмислени остават само елементите, които за­
пазват своята функция независимо от смяната на обществената среда,
сред която битуват.
Тези общи закономерности обясняват например спорадичното запаз­
ване на такива архаични елементи като превозването на трупа с шейна
(„саня“), на вярванията, които ирационално обясняват света, както и
вмъкването на някои християнски елементи в народната обредност.
Може да се предполага, че регионалните различия в обичаите до
известна степен се дължат и на различното количествено съотношение
на етническите съставки, които вземат участие в консолидирането на
българската народност. В полза на това говори и обстоятелството, че
очертаните въз основа на различията в обичаите при погребение области
съвпадат най-общо с основното диалектно деление на българския език.

Несъмнено е, че етнографското единство на българските обичаи

при погребение силно доминира над проявяваните регионални отлики, които,
колкото и да са важни като податки за исторически проучвания, не на­
кърняват общобългарската система на тези обичаи.

ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПЕЧАТНИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ

ОБИЧАИ ПРИ ПОГРЕБЕНИЕ

А. Ил и е в , Растенията от българско фолклорно гледище, Сп. БАН, 18, С., 1919. с. 118, 132.
А. М а р т и н о в , Народописни материали от Граово, СбНУ,49, С., 1958, с. 716—719.
A. С т о и л о в , Пари за превоз, Българска сбирка, С., 1900, с. 452—455.
Б. З л а т к о в , Народни обичаи, Изв. на Нар. етнографски музей в Софии, 8—9, С.,
1929, с. 226-227.
B. Ч о л а к о в , Българския народен сборник, Полград, 1872, с. 41—43.
Г. А н г е л о в , Погребални обичаи, Български народ, С., 1947, с. 32.
Г. Д и м и т р о в , Народни поверия, Труд, Търново, 1890, 9 —10, с. 1055.
Г. К а ц а р о в , Етнографски успоредния, Си. БАН, 71, С., 1950, с. 33—35.
Г. Р а к о в с к и , Показалец..., Одеса, 1859, с. 4.
Д. Ма р и н о в , Жива старина, 3, Русе, 1892, с. 205 —283.
Д. М а р и н о в , Народна вяра и народни религиозни обичаи, СбНУ, 28, С., 1914, с. 213--
228.
Е в т и м и й арх., Въводни мисли и материали за работата по .История на религиите' в
Богословския факултет, Год. ГСУ, бф, 17, С., 1940, с. 23—24.
Е в т и м и й арх. . Материали за работата по .Истории на религиите* в Богословски« фа­
култет, ГСУ, бф. 18, С„ 1941, с. 136-138.
Е в т и м и й арх. , Нсхристиянски елементи при погребенията п нашите градове, ГСУ. бф
С., 1942, 19, с. 1—20.
Ив. К е п о в, Народописни, животописни и езикови материали 0 1 с. Бобошево, Дупнишко,
СбНУ, 42, С., 1936, с. 108-112.
Й. З а х а р и е в , Кюстендилското краище, СбНУ, 32. С., 1918, с. 138—140.
Й. З а х а р и е в , Каменица, СбНУ, 40, С.. 1935, с. 260 - 261.

8 Ьтногенезис и културно н ю оди во но Лглг. народ 113

Й. З а х а р и е в , Пиянец, СбНУ, 45. С„ 1949, с .215—217.
К. Ире ч е к , Княжество България, II. Пловдив, 1899, с. 723, 861.
К. Т ел би зов и М. Т ел би зо в а. Традиционен бит и култура на банатските българи.
СбНУ, 51. С. 1963. с. 234—239.
К. Ша п к а рей. Сборник от народни умотворения, VII, С, 1891, с. 139—155.
Л Милет ич, Нашите павликяни, СбНУ, 19, С., 1903, с. 109—111.
Н. Г с р д а н о в а и Г. Ве ле ва , Погребални обичан, Български народ, С , 1947, 1, с. 31—32.
Н. Де р жа в н н . Болгарския колонии в России, СбНУ, 29, С., 1914, с. 149—152.
II. Бас с a ilон и ч, Ломският окръг, СбНУ. 5. G. 1891, с. 101 —110.
II. Любенов, Баба Era..., Търново, 1887, с. 49—52.
II. Любенов, Сборник с разни народни умотворения из Кюстендилско, G, 1896, с. 58.
II. Па р а шк е в о в , Погребални обичан у българите, Изв. Семинари за слаи. филология,
2. С, 1907, с. 371—410.
П. Пе т ров, Към въпроса за наказателното запрегане у българите и у съседни тям на­
роди. Известия на Етнографския институт и музей, 3, С. 1958, с. 179—232.
П. Ч и л е и. Следи от античните вярвания за Харона у балканските народи, Изв. на Нар.
стногр. музей н София, 3—4, С , 1923, с. 105—115.
П. Ст а ма т о в , Наролописни и фолклорни материали от с. Ясъюг,Гюмюрджинско, СбНУ,
50, С.. 1963. с. 206.
С. С т а н ч е в. Старобългарската култура през VIII—Хи. Трудове на Висшия педагоги­
чески институт .Братя Кирил и Методий* във Велико Търново, 1, С., 1964,
с. 33—35.
С. Ши ш к о в. Култът за умрелите у родопските поманн, сп. Родопски напредък, Стани-
мака, 1906, 1, с. 6—12.
X р. Ва к а р е л с к н , Бит и език на тракийските и малоазийскн българи, С. 1935, с. 401 —
416.
Хр. Ва к а р е л с к н , Старинните елементи в българските народни обичаи, Сб. През ве­
ковете, С, 1938, с. 246—281.
Хр. Ва к а р е л с к н , Понятия и представи за смъртта и душата, С., 1939.
Хр. Ва к а р е л с к н , Принос към проучване на семейните обичан на Панагюрско в мина­
лото. Сб. Панагюрище и Панагюрският край в миналото, С, 1961, с. 53—85-
С li. Wa k a r e l s k l , Etnografia Bulgarii, Wroclaw, 1965, s. 277—287.
X. Ма рков, Погребални обреди, СбНУ, 12, С, 1895, с. 264—269.

114
 |!1)ЛГАРСКА А К А Д Р М И Я НА И А У К И Т I-
Е т н о г р а ф с к и и'н с т и т у т и м у з е й
ЕТ1ЮГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НА ИЪЛГЛРСКИЯ ПЛ1ЮД * София - I ') 7 I

Кукери — български обичай

от античен произход

Петър А. Петров

Географското разпределение на народните обичаи с костюми­

рани изпълнители в българската етнографска област дава възможност
да се хвърли светлина върху едно важно явление в историята на нашия
народен бит, обусловено от наследен античен — тракийски — субстрат, с
който са свързани кукерите. Обичаите от типа на кукерите са застъпени
в ограничен брой селища'в източнобългарските земи, главно в Югоиз­
точна България.
Още преди няколко години, когато изследвах кукерите в с. Пъда-
рево, Бургаско (1960), и сурвакарите в с. Ярджиловци, Пернишко (1962),
обърнах внимание на обстоятелството, че обичаите от типа на сурвакарите
са свързани по потекло с животновъдството, а обичаите от типа на куке­
рите са свързани със земеделието. Това деление е намерило израз в ра­
ботата на съветската етнографка Т. Златковская.
За обосновката и разкриването на спецификата на сурвакарите из­
ключително голяма роля се пада на данните, които се извеждат от сла­
вянските обичаи с костюмирани изпълнители. Елементите, които обуславят
съдържанието им, са „старец и баба* от порядъка на шопската двойка
„деди на баба*, дива или домашна птица от вида на силистренския „кук“
в петльова гугла, едро диво или домашно животно, обикновено с рога,
от рода на бика в Брезнишко или фантастичната „камила* в с. Турия
(Казанлъшко), кон от рода на „кьоравата кобила“ в с. Тръстеник, Пле­
венско. Играта на главните обредни лица в зооморфни маски, чиито из­
ходни форми са тур, кобила, кокошка или гъска, представя, общо взето,
убиване на животното или птицата. В един руски обичай например се
разиграва бик от гърне и истински рога от едър добитък: бикът налита
с главата си към девойки и ги боде не само да боли, но и срамотно;
девойките наддават вик и писък, „след което бикът се убива — един от

115
играчите удря с цепеница по гърнето, гърнето се счупва, бикът Лада и го
изнасят“. Тези именно общонаследени явления на маскарадния процес у
славяните са най-важните и най-съществените в случая, защото в тях са
се натрупали и съхранили резултатите от възникването и миналите
проявления на процеса. Налице е процес, обособен в епохата на славян­
ската прародина. Негово разклонение и продължение са обичаите кукове
в с. Калипетрово, Силистренско, изследвани от мене на самото място на
Сирница през 1967 г.; сурвакарите в Средна Западна България; „стар­
ците“ в Родопско и всички наши ликове и гугли с петльови пера, птичи
крила или конски опашки; обичаят мечкаре в Софийско, Пернишко, Сли­
венско; фантастичното животно „камила“, което убиват или удавят в
с. Турия, Казанлъшко, в селата Низово и Маломирово, Ямболско, в Кю­
стендилско, Хасковско и др. С други думи, наследеният от праславян-
ската епоха маскараден процес се среща По цялата територия на бъл­
гарската етнографска област.
По дълбоката си същност обичаите от типа на сурвакарите имат за
идиотип епизод, в който момци убиват в гората едро животно или птица,
месото се изяжда общо от селото, а с главата, кожата, перата от жерт­
воприношението се маскират и играят обредно по случай откриване на
ловна или животновъдна нова година. Така формацията сурвакари се
отделя систематически от формацията кукери и следва да се изключи
от анализа, за да се вникне в структурата на кукерите, а оттам и в тях­
ната вътрешна природа и същност.
Специално внимание заслужава разпространението на кукерите в Се­
вероизточна България. Десетките кукерски средища из Добруджа, главно
в Тутраканско, и едно в с. Подем, Плевенско, изследвано от мене на
самото място през 1956 г., отстоят едно от друго на големи разстояния
и са сравнително нови. Възникнали са по пътя на вътрешна миграция на
населението, което е живяло преди това на юг от Източна Стара пла­
нина. Тяхното проявление, което впрочем угасва, има значение за изясня­
ване закономерностите около миграцията на обичая и неговите носи­
тели, но не и за очертаване ареала на формацията, в която той е го-
сподствуващ.
Формацията кукери през периода 1857— 1968 г. като устойчиво оби­
чайно явление обхваща земите на юг от Източна Стара планина и до­
стига на запад „едва до Средна гора (на север) и до Хасковско (на юг...),
отгдето започват пък старците (в Карловско, Софийско и Родопско)“.
Ис бива обаче да се остава с впечатление, че в така очертания район
формацията е повсеместно разпространена. Напротив, той се среща по-
рядко н северозападните дялове на района в сравнение със зоната на
оптималното му разпространение — Югоизточна Тракия.
Развитието на обичая през XIX и началото на XX в., изучено върху
изобилен етнографски и демографски материал, се разширява в северо­
западна посока до Сърнена гора. Същевременно се утвърждава един от
ефективните резултати в познанието на кукерите, получен от М. Арнау­
дов, че „за главно огнище на кукерите у нас трябва да признаем Юго­
източна Тракия“.
От етнографско гледище с най-голямо познавателно значение са асо­
циациите, в които участвуват кукери и обичаи от типа на сурвакарите.
Тези асоциации съхраняват резултати от миналите взаимодействия на

116
обичаите, от тяхното съвместно проявление и разкриват най-ясно пръч­
ката на формообразувателния процес с миналото. Фактът, че тези асо­
циации се отличават с честота, притежават продължителна устойчивост
и се обуславят от общия развой на традициите у населението в Лйтоско,
Малкотърновско, Лозенградско, в селата Маломир, Бояново, Лалково и гр.
Стралджа и Ямболско, в Михалич, Хасковско, и др., показва в нова свет­
лина постоянството на състава им и възловия момент във веригата на
тяхното взаимодействие. А именно че в югоизточната част на Балканския
полуостров те имат първичен строеж. Оттук и основанията да се ди-
социират от цялата формация не случаите от обичая кукери, както н
Добруджа, а наслоените върху тях славянски обичаи с „джумал“, мечка,
кон и петел.
Сега вече обичаят кукери, изолиран от формацията, и която бива
доминант, позволява да проличат съществените особености на собственото
му развитие. Настъпилите в него промени под влияние на изменените
условия и резките въздействия от славянското заселване в югоизточната
част на Балканския полуостров са модифицирани. От славянските обичаи
той е получил реквизит, гугли с „брада от грива на петел“, гуглата „до­
машно или диво животно с рога“, гугли с конска опашка, сватбените
моменти при споходите и на площада, както и обичая „старец и баба“,
който е славянски по изучаванията на В. Чичеров и В. Проп и се среща
често у славянските народи. Нещо повече, тук са данните, които раз­
криват недвусмислено, че обичаят кукери не е преминал у българите по­
средством гръцко население из Източна Тракия. Кукерите у гърците със
своя подчертан славянски облик, включително най-показателния в това
отношение обичай „старец и баба“, говорят, че носителят му е погърчено
българско население.
Оказва се също, че настъпилите промени в условията на проявле­
нието на обичая кукери през славянската епоха, които са изменяли външ­
ните му признаци (феногипз) до неузнаваемост, не са давали големи от­
ражения върху наследеното му съдържание (идиотипа). Неговата гено-
типна същност от тракийски произход се определя следователно не от
характера на славянското въздействие, а от типа и особеностите, които
е притежавал преди идването на славяните. С това самият обичай дава
възможност да се определят носителите на наследственото му съдър­
жание. Те са танец с падане на играчи като убити, сеене и оране с рало
от почетно лице и народно веселие по случай откриване на земеделска
нова година. А веселията у старите траки са се придружавали редовно
с танец и песни.
Естествено в основата на всичко това лежат етногенегични процеси;
върху тяхната същност е разисквано многократно с помощта на културно-
исторически, археологически и езикови данни. Направеният анализ при­
бавя към познатите досега факти и един нов, изведен от самия обичай
кукери, който говори недвусмислено, че в югоизточната част на Балкан­
ския полуостров придошлото славянско население е влязло в трайно,
уседнало общение и смесване със старо тракийско население. Завареното
тракийско население е имало вече в бита си разработена система за
аграрни празници с придружаващи ги обреди и веселия. Тази система
се създава там, където е налице развита практика на земеделие. При
тази система всеки земеделски, лозарски, овощарски, билкарски и пр.

117
отрасъл е започвал своята нова година с определено празненство, от-
гдето и наличността на отделни аграрни празници с напълно определени
черти и структура, отделени и отличени един от друг. Завареният отра­
слов земеделски празник кукери от тракийски произход се е наложил в
бита на придошлото славянско население в югоизточната част на Бал­
канския полуостров, зашото, усядайки, то е възприело същ ата система
на земеделие, която изисква в ежегодната практика именно разграни­
чение и отличаване на земеделските отрасли по време, място и пр. И
топа е станало в процес на съжителство между траки и славяни. Защото
без такова съжителство, т. е. без живо и масово пренасяне на битовата
традиция, отрасловият аграрен обичай кукери не би могъл да се вкорени
п българския бит, т. е. съжителството на траки и славяни е започнало
още в V—VI в.
Тези именно факти говорят недвусмислено, че славяните са заварили
тракийско население в югоизточната част на Балканския полуостров,
смесили са се с него, живеели са векове заедно и са възприели битови
заемки, наложени от общите обществено-икономически условия. Изводът
е, че трайният етнически контакт е, който може да обезпечи включва­
нето на обичая кукери в българската обичайна система.
Накрая си позволявам да отбележа, че кукерите характеризират се­
лищата, в които се изпълняват, дали са зонална характеристика на оби­
чайната ни система и са придобили значението на забележителен по своето
историческо развитие етнографски процес. Но с тях не се изчерпва тра­
кийското влияние върху нашия бит. В земите, които се намират в юго­
източната част на Балканския полуостров и са известни от най-дълбока
историческа древност с названието Тракия, има още явления на релик-
товпн ендемизъм, чието проучване е въпрос на осъзнаване богатството и
дълбочината на нашата култура и на нашето национално наследство.
 1> 1) Л Г А ]> С к А А к Д Д I м II М II А II А У К 11 Т Г.
Е т и о г р ;| ф с к н и п с т м т у т н м у л с м
е т и о г е и е з и с : И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПА ВЪЛГАРСКИЯ НАРОД * Софии- I !) 7 1

Някои черти из обичайното право

на родопските българи

Анастас Примовски

Въпросът за събиране на правните обичаи у нас е поставен

още преди Освобождението, но за голямо съжаление в това отношение
е направено твърде малко, като се изключи голямата събирателна дей­
ност на проф. Стефан Бобчев, а след Девети септември някои теоретични
разработки на проф. Михаил Андреев.
Няма да сгрешим, ако кажем, че обичайното право чака своите из­
следвани. Още по-малко е проучено обичайното право на родопското на­
селение и по-специално на българите мохамедани. Изследванията в тази
насока ще доведат до интересни изводи не само за местното население,
но изобщо за изясняване социалния лик на нашия народ в неговото минало.
Разбира се, обичайното право на родопските българи християни и
мохамедани не се е развивало откъснато от общото славянско и бъл­
гарско обичайно право, но то е скътало в себе си някои черти и пре­
живелици от далечни времена главно поради това, че през Родопската
област са преминали много племена и народи, оставили следи както в
материалния живот, така и в неговата обществена и духовна култура.
Накратко бих искал да се спра на някои черти от обичайното право
на родопските българи.
Известно е, че един от основните поминъци в Родопа в миналото е
овцевъдството. Д о 1912 г. и дори до края на Първата световна война
овцевъдството бе силно развито, като някои собственици притежаваха
от 500 до 12 000 овце, разделени в по-малки или по-големи стада. Есте­
ствено този вековен поминък е създал и свое собствено обичайно право,
свои правни неписани норми за уреждане на отношенията. Така едно
стадо от няколко хиляди овце е било обслужвано от стотина души и
естествено между тях, колкото и добре да са се разбирали, са съще­
ствували противоречия на материални интереси или спорове от частно­

119
правен характер. Във всички тия случаи овчарите се обръщали към янке
хаята, който е бил на най-високото стъпало в йерархията на овчарите,
обслужващи стадото, а не към кехаята, т. е. собственика на стадото.
Гой именно е имал право да разрешава всички спорове съгласно с устано­
вените норми от обичайното право. Неговото решение е имало сила на
присъда. Когато спорещите овчари са обслужвали стада на различни соб­
ственици, съдии са били янкехаите на стадата на отделните собственици
Янкехзите са образували тогава група от овчари съдии. Янкехаята е из­
пълнявал задължението си на съдия през цялата година, тъй като той
е придружавал стадата при слизането им на паша през зимата в равни­
ните край Егейско море.
Строго установени обичайноправни отношения са съществували и
между юруците и родопските овчари и кехаи. Условията, при които
агите, потомци на юруците, поверявали своите стада на родопските овчари
да ги пасат и стопанисват, били определяни различно за лятната и зим­
ната паша. През лятото кехаята приемал аговските овце един вид под
наем. Той поемал всичките разноски по изхранването им. От приходите
на овцете бил длъжен да заплаща на овчарите в натура — на всеки
20 овце по едно агне. Агата не се интересувал дали овцете ще дадат
повече или по-малко приход. Той получавал само уговореното количество
масло и сирене, като това количество било определяно различно според
сезона, като се почне от 200 драма до 300 драма на овца. Ярината (въл­
ната от втората стрижба) от овцете на агата оставала за сметка на ке-
хаята, но той не взимал ярината от овцете на овчарите си, а я оставял
на самите тях. Условията между кехаи и аги и между кехаи и овчари
за лятната паша се отнасяли за времето от 3 юни (Костадиновден) до
21 септември (Малка Богородица).
През зимата издръжката на стадата, на овчарите и кучетата била
за сметка на агата. Обикновено той давал по една ока царевично брашно
на човек и куче на ден. Овцете на кехаята зимували в едни и същи
кашли с овцете на агата. Разноските по направата на агълите също били
за сметка на агата. През това време, десетина дни преди Гергьовден, се
извършвала стрижба на овцете. Тя е била за сметка на кехаята, агата и
всеки собственик, т. е. всеки взимал вълната от своите овци.
Скромно място в поминъка на родопското население заема и рибо-
ловството, което се упражнявало главно по бреговете и блатата на Бяло
море и най-много около Портолагос (Буругьол), където рибарите постро­
или свое селище.
При спорове между рибарите от частноправен характер,за постъпки
и нарушения между тях, родопските рибари не се отнасяли към турските
държавни съдебни власти. Капитаните на даляните играели ролята на
янкехаите при овчарите - били съдии. При съдене на рибари от различни
даляни съдът е бил колективен. Участвували капитаните на даляните на
съдещите се страни, а го председателствувал капитанът на най-големия
далян — Буругьол. Решенията са били окончателни и не подлежали на
обжалване. За справедливите решения на капитаните родопските рибари
и сега о т е говорят с чувство на уважение и признателност.
Ролята и правната власт на янкехаите има твърде много общо с
ролята и правата на устабашията в занаятчийските сдружения. Устаба-
шията решавал сам споровете между еснафлиите, които в повечето случаи

12«
 се подчинявали на решението му. Ако някой от еснафа пристъпвал неписа­
ните закони и правила на обичайните правни норми, се наказвал от устаба-
шията с глоба — пари в полза на касата на еснафа, с една до десет оки во­
сък и зехтин за черквата и с изключване от еснафа при тежки провинения.
При занаятчийството интерес представлява покрай другото и въпро­
сът за юрията и нейното правно значение. Юрията представлява запазен
периметър за работата на даден занаятчия или група занаятчии. Всеки,
който отиде да работи в чужда юрия, нарушава обичайните правни норми
и отговаря пред своя еснаф. Например на абаджиите от селата Летково
и Славейко юрията е била Гюмюрджина, а на тези от Райково, Устово
и Златоград — Ксанти. На зидарите от Петково и Славейно — Гюмюр­
джина; от Устово, Момчиловци (Горно Дерекьой) и Соколовци (Долно
Дерекьой) - Дедеагач и Мароня; от Левочево и Райково — Ксанти и
Книдже ; от Широка лъка — Енидже и остров Тасос.
Бакърджиите и калайджиите също са работили в строго определена
юрия. Тя се състояла от едно, две или няколко села, гдето даден ка-
лайджия или бакърджия идва всяка година. В повечето случаи юрията е
наследствена, а рядко придобита. Ако юрията е богата и отношенията
са добри, старият майстор поканва новия майстор да работи в същата
юрия. Ако обаче някой се опита да заеме или заеме чужда юрия без
позволението на стария майстор, бива наказван от устабашията. Известни
правни постановления са съществували и за отношения между май­
сторите и населението на съответните юрии. Занаятчията е имал задъл­
жението да посещава в определено време юрията си. Ако той не е правел
това, населението е потърсвало друг майстор. От своя страна пък населе­
нието имало задължения към майстора да пази юрията за своя майстор
и да хранят него и чирака му, когато ги посетят. Тези неписани права
и задължения са се спазвали строго до края на Първата световна война.
Пак в миналото, когато животновъдството и особено овцевъдст­
вото бяха едни от основните поминъци в Родопско и бяха нужни обширни
пасбища за паша на едрия и дребния добитък, споровете между две се­
лища или две общини за определяне границите между две селски мери
били много често явление. Когато паметта, знанията и мъдростта на ста­
рите хора не помагали за разрешаване на въпроса, спорът се разрешавал
по твърде оригинален начин. Избрани хора и от двете спорещи страни
преспивали на най-високата част на спорната земя (тоя оглед обикновено
се извършвал през лятото) и от което село се чувало най-ясно пеенето
на петлите, на него се присъждала спорната земя.
В тия спорове голямо участие вземали овчарите, тъй като били пряко
заинтересовани от благоприятното разрешение на спора. Понякога в буйно
разпаления спор между две селища за мера, колкото и рядко да е било,
случвало се да се извърши и вай-тежкото престъпление — убийство, осо­
бено у българите мохамедани. За едно такова убийство разказваше през
1956 г. 85-годишният Шабан Ахмедов Малковски, жител на с. Триград
(Девинско, сега Смолянски окръг).
Общините на селата Триград и Мугла се карали за мера- При тоя
спор мугленци овчари убили друг овчар от Триград. Но мугленци по­
бързали да пренесат тялото на убития овчар в триградско землище, за-
щото според народното обичайно право на землището, в което падне
убит, не се пада спорната земя.

121
 Накратко бих искал да се спра на още една черта от обичайното право
на родопските българи — заклеваме чрез земя при спорове заземя — нару­
шено владение, собственост и пр. В миналото при спорове за земя—за
собственост, нарушено владение, граници и др. — страните са прибягвали
до своеобразна решителна клетва. Това се правило, когато другите сред­
ства за спогодба или за разрешаване на спора не са давали резултат.
Спорът се разрешавал без намесата на съдебна, общинска, администра­
тивна или друга власт, а единствено въз основа на обичайното право.
Тази своеобразна клетва се състояла в следното: ищецът, който се
оплаквал, че му е отнета земята, че е нарушено владението му, че е
оспорена собствеността му или преместена граничната линия и пр., е по­
исквал ответникът нарушител да приеме клетва. Клетвата е била полагана
така: най-често на мястото, за което е спорът (по изключение на друго
място, когато имотът е бил далече), начертават на земята кръг, пре­
сечен с кръст. Ответникът е стъпвал на очертаното място, вземал шепа
пръст и я прехвърлял през главата си. С това се считало, че той е приел
клетвата и делото е спечелено от него. Ответникът обаче е имал право
да повърне клетвата на ищеца. Последният, ако я приеме, е извършвал
същата процедура — стъпвал е на кръста в кръга, вземал шепа пръст и
н прехвърлял през главата си. Този, който откажел да приеме клетвата,
губел делото. Трябва особено да се подчертае значението и светостта
на клетвата, която имала по-голяма сила, отколкото един съдебен акт,
който би разрешил спора. Тя е била извънредно строго спазвана от
страните. Нарушението и респ. повторното оспорване на правата е било
рядко изключение. А ако е имало такова, то се считало за извънредно
тежко престъпление. При самото полагане на клетвата често страните са
заявявали: .Шепата пръст, която прехвърлям, е лека, но земята под нея
е толкова тежка, че тежи до девето поколение/ Клетвата е предавана
на поколенията на страните и е била спазвана от тях.
За високите етични изисквания, залегнали в обичайното право на ро­
допските българи, говори и съдебната статистика от 1912 г. насам, ко­
гато по-голямата част от родопските покрайнини бяха присъединени към
кашата държава. В нея ясно личи, че най-ниска престъпност има в ро­
допските окръзи и околии.
Тук се спрях съвсем бегло и непълно само на няколко случая из
обичайното право, и то предимно из областта на вещното и договорното
право, а пълното проучване трябва да обхване гражданското, семейното,
наказателното право, а съшо и схващанията на населението за правните
отношения между държавите и народите и т. н.
За самобитността и за запазването до най-ново време на старинни
черти в обичайното право на родопските българи безспорно е допри­
несъл и историческият факт на помохамеданчването на част от населе­
нието, което останало откъснато от .широкия свят*. Проучването на
обичайното право на народа и в случая на родопските българи ше спо­
могне да се изяснят някои културно-исторически факти, които по пътя
на другите науки трудно биха могли да се обяснят. Проучването на
обичайноправните норми изяснява една важна страна от душевността
на родопското население, неговите схващания за морал и право, за дълг
и справедливост. Освен това изучаването на неписаното право ще помогне
да се разкрият някои стопански отношения, които досега малко или
никак не са известни на кашата наука.
122
 г. 1 . г л V <. к л л г V и я п \ и \ \ и г г.
[■. г г о г ]> ф с к и I1 и е ;• и г у I и ч у ч г м
ЕТПОГЕНЕЗПС II КУЛТ.' Р110 МАСЛЕДСТНО
ПА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД С о ф и и • 1971

Художествената самодейност
и опазването на народната култура

Борис Тумонгслоа

Целта на настоящия доклад е от етнографско гледище да се

разгледат мястото, ролята и някои бъдещи задачи на художествената са­
модейност като специфична социалистическа форма за организирано за­
познаване на народните маси с видовете изкуства, внедряването на изку­
ството (в най-общия смисъл на думата) в народния бит, осигуряване
пълна свобода на творческа изява и усъвършенствуване художественото
майсторство на стотиците хиляди участници в самодейните колективи.
При това не трябва да се забравя, че преобладаващата част от репер­
тоара на художествената самодейност особено в областта на инструмен­
талната музика, песента и танца е изградена върху основата на народ­
ното творчество — следователно върху основата на нашето народно —
духовно и материално, културно — наследство.
Тук не ще се спирам върху безспорните успехи, постигнати от худо­
жествената самодейност у нас, няма да разглеждам всички нерешени
теоретически и практически въпроси. Своето внимание ще спра върху
една основна проблема, отнасяща се до отношението и връзката между
традиционното народно творчество и художествената самодейност. При
това съзнателно избягвам термина „традиционно народно изкуство“, по­
неже обсегът му е по-ограничен и обхваща само естетическата стойност
и функция на отделните елементи от народното творчество, без да от­
чита неговата първично-утилитарна функция.
През последните няколко години в нашата страна бяха организирани
немалко регионални събори на народното творчество. Състоя се първият и
вторият общобългарски събор в Копривщица. Отличителен белег за всички
тях е, че изпълнителите неподправено пресъздават и изпълняват на сце­
ната обичаи, песни, танци и инструментална музика — така, както те би­
туват или са битували в недалечното минало всред народа. Отделните

123
участници предимно възрастни хора, изпълняват онова, което са научили
и съхранили не специално за случая, а постепенно по силата на тради­
циите, установени в семейния или обществения колектив. Те са много
чисти и оригинални, полкупващи със своята простота; на сцената те
играят самите себе си. Във всичко това се крие именно силата на тях­
ното изпълнение.
Много често обаче при определяне характера на тези събори се
употребява терминът »фолклорен*, „фолклорни събори“ и пр. Показа­
ното и пресъздаденото на сцената се нарича фолклор, а самите колек­
тиви, участвуващи със своите изпълнители, се наричат „фолклорни* или
„битови“, за да се различават съответно от прегледите на художестпе-
ната самодейност, от самодейните колективи и изпълнители.
Тази разлика в термините съвсем не е случайна. Тя е плод на две
основни грешки: първата от тях се отнася до неточно определение на
фолклора като понятие и фактически непознаване неговата същност в т о ­
рата основна грешка се корени в това, че за да бъде дадено явление от
народното творчество, причислено към проявите на художествената само­
дейност, то непременно трябва да претърпи творческа, художествена пре­
работка от специалист. Трябва веднага да отбележа, че осъзнаването на
посочените грешки е наложително и колкото по-рано стане това, толкова
по-добре.
Макар и недостатъчна по броя на заглавията и по разглежданите
проблеми, в Съветския съюз и у нас съществува литература върху взаимоот­
ношенията в областта на фолклора и народната самодейност. Тук от българ­
ските автори напоследък със своята тематика и значимост на разглеж­
даните проблеми заслужават внимание статията на Т. Ив. Живков „Към
въпроса за новите явления в българското народно поетическо творчество
и тяхното изучаване от фолклористиката* и статиите на Т. Тодоров „Му­
зикалният фолклор в нашата съвременност“ и „Фолклор и художествена
самодейност“. За тези автори, както и за всеки специалист етнограф и
фолклорист, е съвършено ясно и безспорно, че истинският, живият
фолклор може само да се наблюдава в съответните типични обстоя­
телства, където изпълнява едновременно, и то почти винаги недифе-
ренцирано, както практически, приложни, така и естетически функ­
ции. Това най-добре личи при изпълнението на народните обичаи, където
извънредно тясно са преплетени народният мироглед, знания и изкуство.
Съвършено ясно е, че всяко откъсване на обичаите, песните, танците
и пр. от тяхната естествена среда и обстоятелства, особено тяхното из­
насяне на сцена, унищожава първоначалната им практическо-приложна
функция, с което те придобиват единствено естетическа и познавателна
стойност. По този начин, в една или друга степен, от чисто етно­
графски и фолклорни явления, те се превръщат в обекти и явления
на изкуството, отличаващи се със своята специфика и сила на въз­
действие, която е толкова по-голяма, колкото са по-близко във фор­
мално отношение (особено при обичаите) до техния първообраз. В топа
се състои и една от съществените отлики от личните творчески прера­
ботки на народното творчество. При последните имаме винаги по-голямо
или по-малко отдалечаване от образеца за сметка на едно по високо в
техническо отношение равнище, което обаче не във всички случаи до­
принася за по-високо и силно естетическо и емоционално въздействие.

124
Това е резултат от изгубване на първоначалната свежест и свобода на
импровизиране за сметка на едно техническо съвършенство, което често
пъти води до изсушаване и нивелиране. Тук веднага трябва да прибавя,
че в никакъв случай не искам да подценя изкуството на отделните творци,
създадено върху основата на народното творчество. Напротив, техните
постижения са безспорни, само че критерият и изискванията към тях са
от по-друго естество. Общото и същественото е, че и в двата случая се
срещаме с образци на изкуството независимо от това, дали народното
творчество се пресъздава неподправено, така да се каже, „в оригинал“,
или е претърпяло творческа преработка от специалисти. И в единия, и в
другия случай изпълнителите са артисти и особена разлика между тях
няма. Разликата е другаде, тя е качествена и се измерва с етнографската
и фолклорната вярност на онова, което се пресъздава на сцената. В еди­
ния случай автор е самият народ, а при втория — почти изцяло ав­
тор е отделният творец.
Тогава явява се закономерният въпрос, могат ли и едните, и другите
произведения на изкуството да се наричат народни, когато и авторите им,
и самите те са различни? Какво съдържание трябва да се влага в тер­
мина .народен“ ? Ако с него ще се определя авторството, то той може
да се употреби само за произведенията от първия тип. При такава поста­
новка ясно е, че неправилно се наричат .народни“ обработените от от­
делни специалисти обичаи, песни, танци и инструментална музика, понеже
те не са създадени, осмислени и изпълнявани по същия начин от народа.
Тогава се поставя под въпрос, доколко „народни“ са различните профе­
сионални и непрофесионални „ансамбли за народни песни и танци“.
Ако пък терминът „народен“ се употребява не във връзка с автор­
ството, а в смисъл, че дадено произведение е предназначено за народа,
то терминът губи своята същност, понеже всички истински произведения
на изкуството така или иначе Са предназначени за народа.
От казаното дотук личи, че терминът „народен“ не може да се упо­
треби с едно и също значение при двата вида произведения.
Според мен ог изпълняваните на сцена обичаи, песни, танци и ин­
струментална музика като народни могат да се определят само онези,
които са поднесени в своя неподправен вид. За всички техни преработки
от отделни творци е необходим нов термин, който по-точно да определи
спецификата им, но в никакъв случай той не може да остане само „народен“.
Вече отбелязах, че мнозинството от участниците в съборите на на­
родното творчество са възрастни хора. Те са носителите и изпълнителите
на „живия фолклор“, те са познаващите и знаещите нашата традиционна
народна култура. Но по силата на неумолимите природни закони те ще
изчезнат и сега именно, макар и със закъснение, ние трябва, длъжни сме
да направим всичко възможно, за да регистрираме и запазим за идните
поколения културното богатство, на което тези наши съвременници са
носители. В това отношение голяма, важна и отговорна роля може да иг­
рае художествената самодейност при положение, че се измени и обогати
нейното сегашно съдържание и структура. Самата практика подсказва
пътищата и методите за това.
За целта трябва най-напред да се приеме тезата, че сценичното въз­
произвеждане и изпълняване на отделните видове народно изкуство (в
случаи народните обичан са своего рода драма) представлява специфична

125
област и проява на художествената самодейност. На практика то вече е
реализирано — организирането на изпълнителите и сценичното предста­
вяне на народното творчество се извършва от същите онези органи,
които организират и останалите прояви на художествената самодейност.
Необходимо е едно централно методическо ръководство. То трябва да
се провежда от Института за художествена самодейност. Поради това, че
там няма щатни специалисти етнографи и фолклористи, трябва да се по-
тьрси помощта на съответните научни институти и на първо време да
бьдат привлечени нещатни сътрудници, което практически става, но твърде
случайно и неорганизирано. Нужно е да се изработят специални методи­
чески указания и програма, в които да се предвиди създаването на спе­
циални кръжоци за възрастни и учащи се, където да се изучават, реги­
стрират и възпроизвеждат определени елементи — най-напред от мест­
ната материална и духовна култура. Формите на народното творчество
да се разучават функционално, при което да се осигури научното им
обяснение. При регистрирането ще се обособят три групи. Естествено
това ще бъде определено по научен път. В първата ще влязат битува­
щите етнографски и фолклорни явления; към втората ще се отнесат
онези, които са загубили напълно своята утилитарна функция, но тях­
ното сценично възпроизвеждане има естетическа и познавателна стойност;
към третата ще се включи всичко останало, което има единствено на­
учна стойност за съответните специалисти.
В противен случай ще се стигне дотам, че в недалечното бъдеще
художествената самодейност ще предлага псевдообрази на народното из­
куство, което и сега се наблюдава при така наречените „народни само­
дейни костюми“ — дело на дилетанти, в миниполите на традиционните
женски костюми и пр., а оригиналните образци ще бъдат достояние на
тесен кръг специалисти. Това именно налага да се потърси помощта на
художествената самодейност, чрез която да се осигури необходимата
приемственост между поколенията и масовото запознаване с образците
на народната култура — една високо патриотична задача. В това отноше­
ние повече от радващ и заслужаващ поощрение е направеният тази го­
дина експеримент в Хасковски окръг, където на събора „Китна Тракия
пее и танцува“ пионери и средношколци с голямо майсторство изпъл­
ниха и пресъздадоха народни танци, музика и обичаи благодарение на
осигурената приемственост и подробно изучаване от учащите се на терен
съответните елементи на народната ни култура.
Може би не всички направени от мен констатации и предложения са
най-точните и най-сполучливите, но наложително е да бъде поведен раз­
говор за сегашното състояние и бъдещето на традиционната народна кул­
тура и творчество, за ролята, която може да изиграе тук художестве­
ната самодейност — като специфична социалистическа културно-организа­
ционна форма.
Елементи
на националната специфика
във фолклора
 Б 1> Л Г А Р С К А Л К А Д Е М II Я 1-1 Л II Л >' К II Т Е
Етнографски институт и музей
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
н л БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и я ■ I !) 7 I

Към въпроса за националната специфика

на българските народни пословици
и поговорки

Ц вет ана Р ом анска |

Кратките фолклорни жанрове образуват важен и в по-голямата

си част още жизнен дял на българското народно поетично творчество.
Особено пословиците и поговорките, един от значителните фолклорни
жанрове изобщо, будят интереса на изследваните с богатото си съдър­
жание, с често дълбоко демократичния си характер, прогресивната си на­
соченост и висока етичност, както и с немалкия кръг проблеми около
техния произход, идейно съдържание, тематика, стил и език.1 Както и при
останалите произведения на българския фолклор, и при пословиците и
поговорките въпросът за националната им специфика, за отделните мо­
менти, в които тя се проявява и трябва да бъде търсена, е от първо­
степенна важност, тъй като се намира в най-пряка връзка с един от ос­
новните и характерни белези на народнопоетичните творби — тяхната на­
родност. Същевременно при пословиците и поговорките този въпрос е
твърде сложен поради сложността на спецификата на пословиците и по­
говорките като фолклорен жанр.12

1 Общо за българските пословиии и поговорки еж. М. А р н а у лой, Българските

народни пословици, Очерни по българския фолклор, С., 1934, с. 405—485; с ъ ш и я .
Сборника,т на Славейков, Български притчи или пословици и характерни думи, събрани от
Петко Р. Славейков, под ред. на проф. М. Арнаудов, С., 1954, с. 11—30; К р. Г е н о в ,
Народните пословиии. Българско народно творчество, под ред. на Г. Керемидчиев, С.,
1950, с. 170—217; Н. И. К р а в ц о в , Болгарские народнме пословици, Учение записки
Тамбовского Государственного Пед. института, в. IV, Тамбов, 1951, с. 5 —57; Цв. Р о м а н ­
ска , Българските народни пословици и поговорки, Български език и литература, г. II,
София, 1959, 3, с. 20—30; Ц в. М и н к о в , Пословици, поговорки, гатанки, Бълг. нар. твор­
чество, XII, София, 1963 (Предговор, с. 5—38).
2 Срв. по този въпрос и М. А р н а у д о в , Сборникът на Славейков, с. 18—24,

и Ещогенезнс и културно наследство на бълг. народ 129

 При опит да се разясни националната специфика на българските Hà-
родни пословици и поговорки трябва д а се вземат пред вид няколко с ъ ­
ществени момента. Преди всичко необходимо е да се познават техният
произход и разпространение. Голям дял от тия .български фолклорни
творби, както впрочем у всички народи, принадлежи към общия меж ду­
народен фонд пословици и поговорки. Последните са преминавали от
един народ у друг било по книжовен път, било като идеен извод от об­
щоизвестни народни приказки, анекдоти, басни и песни, било чрез пряко
общуване. По последния начин са проникнали у нас в превод гръцки и
особено много турски пословици и поговорки, като за възприемането им
е допринесъл без съмнение и кон тактът с малцинствените народностни
групи.3 Редица сходни пословици и поговорки са възникнали същ о у
различни народи самостойно при сходни социално-икономически, полити­
чески и културни условия. Пословиците и поговорките, които принадле­
ж ат към посочените дотук, съ д ъ р ж ат обикновено общ овалидни истини
за живота и света, могат д а се прилагат пъв всяко време, при всеки нов
случай, като при н уж да би могло в тях да се променят имената на лица
и места, а съ щ о и някои други подробности с цел д а се нагодят към
съответните обстоятелства. Втора група пословици и поговорки, съ зд а­
дени от нашия народ, отразяват конкретно самобитни черти на неговия
бит, обичаи и др. Ч аст от тях са регионални — възникнали са в отделна
област във вр ъзка с някое историческо събитие или лице или съ с случка
от ж ивота на определени лица и събития. Вследствие на тясно локалния
си характер някои от тях в съврем енността не са напълно разбираеми
по смисъл и се нуж даят от поясн ен и я/ Към таи група трябва д а се о т ­
несат и пословиците и поговорките, произлезли от по-нови творби на бъл­
гарската литература.
Втори важен въпрос, който възниква при определянето на спецификата
на българските народни пословици и поговорки, е в какво именно се проявява
тя и къ д е трябва д а се търси. Тя намира израз на първо място в идейната

3 В прочутия сборник на П. Р. С л а в е й к о в .Български притчи или пословиии и ха­

рактерни думи’, ч. 1, Пловдив, 1889; ч. II, С., 1897, са приведени редииа примери иа по­
добни пословици. За гръцки и главно турски, а и някои други влияния в областта на бъл­
гарските пословици и поговорки срв. М. А р н а у д о в , Българските народни пословиии,
с. -181; с ъ щ и я , Сборникът на Славейков, с. 18—24; С. С. Б о б ч е в , Турски посло­
вици в България. Изв. на Нар. етногр. музей в София, r. X—XI, С , 1932, с. 211—226;
с 1. щ и я, Българо-турски успоредици в юридическите ни пословици и значението им аа
народното право. Научен преглед, г. 111, С, 1931, 2, стр. 121 —136; Ив. Ду й ч е в ,
Византийско-славянска общност и областта па народното творчество. Изв. на Етногр. и-т и
музей, VI, С., 1963, с. 351—358; Ст. М л а д е н о в , Бележки за аллитсранията в българ­
ската народна словесност, с особен оглед към пословици и поговорки от турско потекло,
Год. на Соф. у-т, XXXV, София, 1939; Ст. Ч и л и н г и р о в , Турски пословици, поговорки
и характерни изрази, Изв. на Нар. етногр. музей, 11, Софии, 1922, с. 157—158; там,
III, 1923, с. 59-65.
1 Срв. например пословицата .Бал аба и що дума, Бутко да не знае* (Сл. I, 35), глето
са поместени следните пояснения към нея; .Балабай и Бутко били двама от първите по-
селиици в Копривщица, а същото време и съперници. Балабан бил едър и снажен човек,
а Бутко бил дребно човече, но ло-ляволито, тъй що Балабан често силом решавал спор­
ните помежду им селски работи. Употребява се в случай кога искат да кажат, че което
знаят по-силните (големците), не трябва да знаят по-слабите (по-долните). Коприв." Срв.
за други интересни случаи Ц. Г и н ч е в , Пословици, Труд, r. I, Търново, 1887, 6, с. 410—
413 —за поговорката .Пуста главо Пенюва* и др„ също 12 и 13, с. 719; М. А р н а у ­
дов, Българските народни пословици, с. 471—472, 484.
основа на тия произведения, както И И светогледа, отразен в тях. В тях
откриваме възгледите и схващанията на българина, неговото отношение
към живота и действителността. Тъй като българските пословици и по­
говорки са записвани главно в селата и в преобладаващата си част през
XIX в., те характеризират предимно бита на българското село през тази
епоха, като понякога отразяват застарели форми на стопанството, на се­
мейни и обществени отношения. Често съ държ ат и важни социално-исто­
рически и социално-психологически обобщения. Те разкриват също до
голяма степен културно-историческото развитие на народа ни, класовите
конфликти и противоречия в миналото. Вследствие на всичко това те
изобилствуват с много етнически особености и притежават богат битов
колорит. Тъй като, както е известно, пословиците не само регистрират,
но и типизират явленията в живота, в тях може да се открият типични
образи, като например този на сиромаха, на чорбаджията изедник, лих­
варя, попа, пияницата и под. Посочените прояви на националната специ­
фика на българските пословици и поговорки се разкриват не само в ре­
гионалните, възникнали на българска почва пословици и поговорки,гдето
те напълно естествено се проявяват. Те могат да се намерят в значи­
телна степен и сред пословиците и поговорките от първата група, а
същ о и сред проникналите в българския фолклор по пътя на заимству-
нането. Народът не заема фолклорните произведения механически. Той
нъзприема тия от тях, които съответствуват на светогледа и разбира­
нията му. Националната специфика на българските народни пословици и
поговорки се разкрива и в поетичния им стил и език. Те изобилствуват
със свойствени на българския език обрати и формули, художествени об­
рази, епитети, сравнения и др." Тъй като подобно на всички фолклорни
творби те отразяват говорните особености на определена диалектна об­
ласт, често крият голяма самобитност и в своя речников състав, в син­
тактичната си структура и под.®
Изследването и изясняването на националната специфика на българ­
ските народни пословици и поговорки е твърде широк въпрос. Особено
що се отнася до тия от тях, които принадлежат към международния
фонд, той е и твърде сложен, изисква задълбочен анализ и издирване на
национално специфичното и характерното всред общото и интернацио­
налното.
Без да се разгледа изчерпателно целият огромен материал, тук ще
бъдат набелязани ннкои характерни случаи, в които се проявява нацио­
налната специфика на българските народни пословици и поговорки. При
това ще се изхожда от идейно-тематичната класификация на пословиците
в три групи, а именно пословици с историко-политическа, със социално-
класова и с битова тематика.7*

В това отношение българските пословици н поговорки нс са ошс достатъчно про­

учени. Може да бъдат посочени следните приноси : Ив. В а с е в а , Бележки върху синтак­
тичния строеж на българските пословици. Пословици с елиптична структура, Изв. на И-та
за български език, XI, с. 293—310; Ст. М л а д е н о в , цит. съч. ; В. П о п о в а , Стили­
стична употреба на пословиците и поговорките в статиите на J\. Каравслов, Български
език, г. XII. 1962, 1—2. с. 47—56.
* Срв. Ц в. М и н к о в , цит. съч., с. 34—36.
7 За тази систематизация па пословиците и поговорките срв. Ц в. Р о м а н с к а , цит,
съч., с. 23; Цв. Ми н к о в , цит. съч., с. 28 и сл.

131
 В българския фолклор много пословици й поговорки са свързанй
най-пряко с историята на българския народ, с борбите му срещу потис­
ници и притеснители, грабители и родоотстъпници. Известен брой от тях
се отнасят към конкретна историческа епоха или събитие, към делата
на популярни исторически личности.8 Записаните през XIX в. отразяват
тежкото и безправно положение на народа под чуждото османско влади­
чество, както и под гръкофанариотския гнет, като например „Турска сила,
българска неволя“ (Сл. И, 178), „В гората вълци, в черквата гърци“ (Сл.
I. 82), „Лежи като паша“ (Сл. 1, 255) и др.у В пословици и поговорки
народът остро критикува родоотстъпниците: „Пази боже от погърчен и
от потурчен“ (Сл. I, 42) и др. Твърде характерни са и пословиците и по­
говорките, които отразяват борческата непреклонност и съпротивата на
българина през тая епоха, особено борбата на хайдутите: „Пригодата
прави хайдутина“ (Сл. II, 76), „Шума ми е майка, т. е. гората прибежище“
(Сл. II, 213), „Гората ли питаш за хайдути' (Сл. I, 100), „Сговорна дру­
жина от сеймени не се бои* (Сл. II, По), „Доде ми е абата, не се боя
от агата* (Сл. I, 145), „Хайдутин без ятак не може“ (Сл. II, 191) и др.10
Особено интересни са пословиците и поговорките, в които като цен­
трални образи са популярни герои от българската история. От тях по-
многочислени са за най-обикнатия герой на южнославянския юнашки епос
Крали Марко. Разнообразни по съдържание, те характеризират различни
страни на образа му, а също и народното отношение и представа за него,
например: „За Марка вила няма. Сир. Кралевити Марко от самодиви се
не бои“ (Л. Каравелов, Памятннки народното бита болгар, М., 1861, 43 —
по-нататък сборникът ще се цитира само Кар.), „Затънат ли ти колата,
не чакай Крали Марко да ти ги извади“ (Сл. I, 186), „Тежко Марко у
зло добро да дочака“ или „Тежко Марко да чака в зло доброто“ (Сл.
II, 160), „Сички викат на Марка“ (Сл. II, 116) и др.и Към пословиците и
поговорките с исторнко-политическа тематика могат да се отнесат и
някои с литературен произход, като например от произведенията на на­
шите поети революционери Л. Каравелов и Хр. Ботев „Свободата не ще
екзарх, иска Караджата“, „Тоз, който падне в бой за свобода, той не
умира“ и под.

» Сри. за пословиците от тая група Цв. В р а н с к а ( Рома нс ка ) , Българските на­

роиш пословици с историческа тематика в сравнение с пословиците на останалите славян­
ски народи. Сивя искан филология, Сборник статей. Ili. М., 1358, с. 334—356.
* Срв. и .Нападнали като делнбашни* (Ci. I, 290), .Ще мрокопса като мома в янн-
чарн* (Сл. II, 217) и др.
Покрай тия пословици съществували обаче и други, н които се проповядвало при­
мирение н песъ1 1 рогин1 ение срещу потисничеството, например .Ако ти са мили рогата, не
са боди с агата' (Сл. I, 27).
11 Сри. н .Реве па етрша каго Маркова рало- (Сл. li, 98), .Закъсал като Марко на
Косово пате* (К р. Ге н о в . ши. съч., с. 179, гдето се посочва, че е много популярна в
Софийско); .Да направим на Марка четиридесетте, т. е. -угощение за спомен. Четириде­
сетте дни ма Марковия спомен трябва ла е станало някое голямо за народа угощение, за-
щото м турпнте казват таи пословица: .Ипзлъм Маркоиун къркларъ* (Сл. I, 124), .Питали
Марка как станал юнак ? Рекъл : Научих се от кучето* (Сл. II, 49) и лр. Необходимо е да
се отбележи, че иоаечето от тия пословици имат съответствия и в сръбския фолклор, сри.
В. Ка р а unti, Српске народне пословици и друге различите као оне у обича) узете ри)ечи,
Вкоград. 1900, с. 72, 126, 128, 142, 214. 287, 312 и др. У Караджич при някои от тих има
дълги пояснения. Тия пословици сл красноречиво доказателство за популярността idi Крали
Марко у българи и сърби, а също и за схолсшата между българския и сръбския фолклор..

132
 Социално-класовите пословици и поговорки или тия, които имат от­
ношение към класовите и социалните противоречия, съставят също бо­
гата по тематика и многочисленл група в тоя дял на българския фолк­
лор. Като реалистично отражение на действителността те са наситени
със социално съдържание, разкриват отношенията между различните со­
циални групи и имат ясно определена класова насоченост.12* В тях се раз­
криват теглото и сиромашията на народа, като например: „Доде дойде
на болярина кефът, на сиромаха душата излиза" (Сл. I, 144) и др.|:< В тия
фолклорни творби се осъжда преклонението пред парите, изобличава се
измамничеството на търговците, лихварите, измамниците и под. (например
„Зел Кольо, дал Кольо")1415, осъждат се неправдите на правосъдието, теж­
ките несправедливи данъци, социални пороци, като например пиянството
и др. В голям брой пословици се критикуват недостатъците на духо­
венството — »Пази боже от лош поп, от сурмах хаджия и от гърчавн
свиня* (Сл. II, 42), „С6 е малко на попово око“ (Сл. II, ПО), .Попски
ръце вошени; каквото похване, залепва" (Сл. II, 68) и др. Твърде харак­
терна група от този дял са пословиците и поговорките, в които бълга­
ринът изтъква черти, присъщи на отделни националности: »Гърците ги
съсипва салтанатът, а българите инатът“ (Сл. I, 108), .Турчин, като за­
богатее, жена зима, а българин — къща прави“ (Сл. I, 179) и под.16 Сходни
са пословиците, в които се прави характеристика и на отделни селиша,
например: „Габрово се с акъл върти, а па Трявна с уйдурма“ (Сл. I, 90),
.Шипка се с акъл върти, Енина с орехи, а Габрово с магия“ (Сл. II, 21.3).
„Туй шу-шу-шу издаде Габрово“ (Сл. II, 177) и др. В някои от тия пос­
ловици се изразява демократичното съзнание на народа: „Кога кажат
триста, не питат поп Христа“ (Сл. I, 226). Социалните промени, настъ­
пили у нас с освобождението ни, намират ярко отражение в пословицата
„Откак дойде Росия, няма уресия. — Чорбаджийска“ (Сл. II, 25). И тук
могат да се посочат някои произведения, възникнали от литературни про­
изведения, като например: „Дорде е жив Странджата, гладни ще ходите,
от глад няма да умрете" и „Не се гаси туй, що не гасне“ (Ив. Вазов),
„Ще строим завод на живота“ (Н. Й. Вапцаров). В ново време са ста­
нали пословици някои бригадирски лозунги: „Ний строим обекта, обек­
тът строи нас“. „Без Димитров по Димитровски* и под.1'*
Извънредно богато и пълно се разкрива националната специфика на
българските народни пословици и поговорки и в третата група — с би­
това тематика. Те отразяват цялостно и всестранно всекидневния труд н

12 Този въпрос се разглежда по-широко във всички по-нови трудове върху българ­
ските народни пословици и поговорки. Между другото вж. по-конкретно Ц в. Р о ма н с к а ,
българските пословици със социална тематика в сравнение с пословиците на остана­
лите славянски народи, Рад 1Х-ог конгреса фолклориста JyrocnaaHje, Capajeso, 1963,
е. 239 -256.
•* Срв. също и „Болярите телци въдят, а сиромасите деца въдят* (Сл. I, 53), „Болс-
рина на кон езди, а сиромаха пешом ходи* (там). „Тегли дорде умреш, а кога умреш, пак
тегли* (Кар., 139), .Станал сиромахът дт играе, а то са скъсал тъпанът* (Сл. II. 130) и др.
11 Срв. за тази ширзкоизвестна българска пословица А р н а у д о в , Българските на­
родни пословици, с. 475.
15 Срв. също „Яд ли та е иа българин, моли бога да се хване па даавия. Ял ли та с
на турчин, моли бога да пропие ракия* (Сл. II, 228), „У бугарин инат, у грък салтанат, а
у фрег (французин) марифет* (Българско народно творчество, XII, С., 1963, с. 455) н др.
11 Срв. К р. Ге но в , цит. съч., с. 216—217.

133
бит на народа, отношенията в семейството, в задругата, отношението на
българина към жената. В тях се възхваляват качества и добродетели на
човека, като ум, доброга, честност и др., а се изобличават характерни
недостатъци, като леност, глупост, лакомство, склонност към контене,
към подмладяване и под.17 Не е възможно в ограничения обсег тук да
се проследи как се проявява националната специфика в богатото съдър­
жание на българските пословици и поговорки от тая група. Тук ще бъде
обърнато по-специално внимание на тин от тях, в които са отразени ня­
кои по-специфични прояви на българския народен бит и обичаи и които
представят по-специален научен интерес. Така в ред пословици се отра­
зяват старинни български семейни обичаи или имат отношение към тях,
например „Ще му месим прешъпулник“ (Сл. II, 216), „Дар сватба не
п р ъта“ (Сл. I, Г2б)1'4, „Влачете ма, аз нека си плача“ (Сл. I, 73), „Девет
голини говяла (булката) и на десетата като ировревила, десет села раз­
пиляла“ (Сл. I, 137), „Сико село си има и бъклица за годеж“ (Сл. II, 152)
и лр.,!1 Празничните обреди и обичаи също се отразяват в тях, напр.
„Секи ден Воин не пеят, ами през велики пости" (Сл. II, 149)20 и др.21
В някои от тия пословици и поговорки са съхранени и стари на­
родни вярвания, напр. „Че гато го змееве любят.— Крее, вехне, мър­
шавее и бледнее“ (Сл. II, 303), „Тъй го орисали орисниците“ (Сл. II,

17 Срв. .Първо либе второ не бива" (Сл. II, 91); .Женско чедо дясна ръка. — Зя
селските моми. които във всичко помагат на бащите си" (Сл. I, 174), „Искаш голяма лъ­
жица. вземи и голяма мотика" (Сл. I, 207), „Лозе не що ляда Попа, иска чича Мота" (Сл.
I. 267), .По Кръстондеп снеми ралото, по Петровлен го дигни" (Сл. II, 63), „Който се ме
пече на нивата, не са пъчи па хорото* (Сл. I, 241), „Рало и мотика свят храни" (Сл. II.
98), „Сладко било мсишо сирене със топъл хляб — казал на баща ми брат му на татя.
к.мо видял през плет в Добруджа като слели едни овчери* (Сл. II, 120), .Сладко било
топла погача с кисело мляко. Соф." (Сл. II, 121), „Сяко нещо на времето си и копривата
през велики пости" (Сл. II, 152), „Сякаш че е ходил на Румания* (Сл. II, 148), „Това пес
Ланджова бахча. — Кога иска някой много да яде" (Сл. II, 167), „Га ти трябам — баче Койо.
га не трябам — лули Койо, Трявна* (Сл. I, 113), „Хапни си и от фасуля, куме. — Ба, туй
добро" (Сл. II, 192), „Сяка мома знае да пее у дома си, ама да я видим на хорото* (Сл.
II, 147), „Ката ден Гизда гиздава, а на Великден гнидава* (Сл. II, 218) и др. Характерни
примери на пословици, които изразяват отношения в българското семейство, са поместени
у 71. Б а р бар. Поглед върху правните народни пословици, Юридически преглед, XXX,
С . 1929, гтр. 171: „Умре ятървата, се разшири золвата", „Умре свекървата, се разширил
катишата", „Умре сгарио, падна от куката дирекот".
,к Славейков помества тук и следното интересно тълкуване на тая пословица: „Бъл­
гарките моми си приготвят дарове, с които даряват младоженека и неговите роднини —
ризи. гащи. кърпи и пр.. и които булка няма приготвени дарове, счита се за срамотно, ио
никога не е върната булката за дар. Булките обикновено се връщали за неспазване дев­
ството си, което се считало много ухрабно за развъждане на добитъка; за това, кога се
случвало нещо такова, отивали най-напред ма добитъка си да съобщават туй неприятно
известие."
19 Специално за обичаи, свързани с брака, отразени в пословици, срв. С. С. Б о б че в.
Народното брачно право в юридическите ни пословици, Год. на Соф. у-т. Юридически фак.,
XVIII, 1923: „Ерген на сгледа. за себе си сгледва" (с. 7), „С пари тъкмеж, с пръстен го-
леж", „Днес голеж, утре сватба е най-добре" (с. 16). „Открадни момата, като не ти я да­
ват" (с. 19), „Живее като зет на привод" (с. 55), „Башкалък къща разваля* (с. 62) и др.
20 Към пословицата Славейков прибавя пояснение: „Боян* игра някаква,която се псе
в Кърклисслийско. Отнася се ло пролетния обреден танц Буеиен.
21 Срв. и „Голям ден Великден, а по-голям Гергьовден" (Сл. 1,98), „Чакай, кога дойде
задушница, да ядеш боговица — казват тому, що иска да му дадат нещо по-добро да яле*
(Сл. II, 202). „Бахур е за през Коледа — т. е. кървавица само тогаз се яде, кога са колят
свинете* (Сл.. I. 36) и др.

134
 179).аа Също така представят интерес и творбите от тоя вид, свързани с бъл­
гарски селища, планини и под., напр. „Със две котки да ора, че в Търново да
умра“ (Сл. II, 143), „Бялнал се като сняг на Стара планина“ (Сл. I, 61) и
др.23 Любимият герой на българските народни анекдоти Хитър Петър
също е герой на пословици — например „Хитър Петър сб стария вол
биял“ (Сл. I, 195)2425* и др., като някои от тях напълно закономерно са
възникнали от самите анекдоти за него. Твърде своеобразни са и посло­
виците и поговорките, породени от характерни народни анекдоти, като
например дряновската поговорка „Дал ти дръпна на кястото?“ (Сл. I,
I20)88 и др.
Въпросът за начина, по който се отразява националната специфика
на българските народни пословици и поговорки в техния стил и език,
също е твърде обширен, поради което тук ще бъдат набелязани само
някои по-характерни моменти при него. Много специфични черти съдържа
римуването на пословиците и поговорките, което усилна тяхната ритмич­
ност и художественост, напр. общоизвестната пословица „Зет като мел,
син като пелин“ (Сл. I, 190) и мн. др.2* Някои пословици представят части
от народни песни, напр.: „Доде бе Индже млад ерген, гората беше ве­
села, откак се ожени — гората пуста опустя" (Сл. I, 144). Откъм ези­
кова страна особено интересна разновидност представят пословиците и
поговорките, при които има игра на думи: „Ако не си от Боевци, ще
бъдеш от Плачковци“ (Сл. I, 20)27, „Беганова майка бяло носи, а Стоя­
нова черно върже“ (Сл. I, 58)** с вар. „Бежанова майка не плаче, а Стоя-

23 Интересна е пословицата .Той коли кучето* (Сл. II, 169), пояснена от СлапгНкоп
....... т. е. заповядва, има най-голямо влияние. — Види се да е останало от никой стар оби­
чай * (у К р. Ге нов, цит. съч., с. 179, се отбелязва предположението, че може би в неи
се отразяват някои обреди на Асплруховите българи).
23 Срв. и .Навъсил са като Стара планина* (Сл. 1,281), .Сякаш че иде от Добруджа*
(Сл. II, 149), .Отвъд Златица, в Казанлъшко поле* (Сл. II, 19) и др.
21 Също и .Хитър Петър зад вратата, глупавият зад огъня“, .Хитър Петрова хит­
рина— (на телето главата в гърнето)” (Сл. II, 195).
25 Интересни са анекдотът и поясненията към него, поместени у Славейков: .Около
1840 г. беше се разчуло в България, че според Гюлхапскии хатишериф Турция ше на­
чене да взема войска и от българите, но само неженени, вследствие па което уж много
бащи и майки българи прибързали да изженят синовете си твърде млади, за да ги не взе­
мат уж войници, и това време състави епоха, наречена в Дряново съклек. Някоя майка
оженила в това време сина си много малък и той малко внимание обръщал на булката,
така щото майка му се намерила принудена да му каже: А бре, Иване, че позлкачи бул­
ката бре! Той, за да угоди на майка си, отишел при булката си, когато ти месяла хляб,
да я закачи уж и я попитал : Дал ти дръпна кястото, т. е. тястото.* Срв. поговорки и пос­
ловици от известни анекдоти .В. Ч о л а к о в , Български народен сборник, ч. 1, Болград,
1872. с. 216, СбНУ, X, стр. 177—178 и 195, от Станкедимитровско (Дупнишко).
“• Срв. и .Тслървз баба на дърва* (Сл. II, 162), ,Дето дума не помага, там опитай
и тояга* (Сл. I, 158). .Едни ридаят, други не шат да знаят* (Сл. 1, 167), .Нека е мъжен,
та ако ше (да е) от калец* (Сл. 1, 304), .Тази плоска ме е накарала да спя на рогозка*
(Сл. II, 154). Интересни са и сложните римувани пословици: .Старо либй — дене губи;
вехто кърпи — конин хаби“ (Сл. II, 132). .Тръгнали са старци с кола за зайци; холили
са два дни, дошле са гладни“ (Сл. II, 175).
27 Към пословицата Славсйкои е дал пояснение: .Боевци и Плачковци са тревненски
колиби наблизо едни до други.“
22 Славейков свързва тая пословица конкретно с някои елементи на българското на­
родно облекло, като прибавя към нея пояснението: Обичай у българките беше, които но-
сяха сокай, кога жалеят да препръзват чер ширит под кружилото.*

135
нова“ (Kap., 11)20 i. др.30 В българските .юсловици и поговорки са запа­
зени и някои старинни падежни форми, интересни глаголни времена и др.
В лексиката им се срещат доста чужди думи, особено турски.
Всичко посочено дотук свидетелствува най-убедително, че българ­
ските народни пословици и поговорки представят фолклорен жанр, който
се отличава с най-ярко изявена национална специфика, на което се дължи
и народността им и значителната им самобитност.

j'I. Кар-шолов помества и сръбски вариант на пословицата — .Б^ежанова Majua

■цена, а Сто)анова плаче.*
'м Срв. също: .Ако нс си от Грабижсво, то си от Подаево*, .Ако пече Нсчо, оно
хоче Хочо* (Сл. I, 20). .Да ие дойде Пухо и Рево, т. с. да не та пухат, че да ревеш*
(Ci. 1, 125), .Той е от зимния (Земън), не е от Подаево* (Сл. II, 168), .Минал през Чука­
ните. т. е. поначукал се, лоиарязал се* (Сл. I, 268) — към последната поговорка е поме­
стено пояснение .Чуканите са еленски колиби*, .Не гледай Гроздана, гледай гроздето”
(Сл. 1, 300), .Дряновците паближиа. — Значи додрямало се, доспало се па детето” (Сл. I,
1оЗ), .Стойко стон, Стойчо не достоява” (Сл. II, 133). .Стана шо стана. Стана булка стана*
(Сл. II, 130), .Съдери си цървулите, че ти купим опинци. Соф.” (Сл. II, 144), .Не ходи на
Бяла, да не намериш бела” (Сл. I, 314), .На Белица за белица* (Сл. II, 279), .Отишсл на
Неврат; или: Отиле на Неврат* (Сл. I, 25), .Късю ма дърпа* (Сл. I, 254— с пояснение
.Не ми достигат парите*) и др. Срв. за някои примери Ц в. Ми н к о в , цит. съч., с. 36.

т
 li I. Л Г Л Р С К А А К А л 1! .4 II Я II A II А УК И Т Е
K i n o |- р а ф е к н и п с i и г у I и м у ч i* ii
КТПОГЕНЕЗИС I! КУЛТУРНО 11ДСЛ ЕЛСТВО
ПЛ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и и ■ HJ71

Далматинските бугарщици и техните

български съответствия

Стефана Стойкова

Въпросът за произхода на далматинските старинни героични

епически песни, известни под названието „бугарщици“, е в тясна връзка
с проблемата за старинността и разпространението на българския
юнашки епос.
Бугарщиците са засвидетелствувани по записи от XVI до средата на
XVIII в. в Далмация и Хърватското Приморие. Първите образци от тях са
били записани през 1555 г. от хърватския поет П. Хекторович, който ги
вмъква в поетичната си творба „Ribanje“. През 1878 г. В. Богишич обна­
родва 76 бугарщици, извлечени от архивни материали от XVII и XVIII в.
Записи от по-късно време не съществуват. Смята се, че към средата на
XVIII в. този вид епически песни са изчезнали вече от живия репертоар
на народа.' М. Мурко обаче при своите фолклорни пътувания из Юго­
славия през 1930—1932 г. открива следи от тях в тъй наречените „bu-
garske sSalopojke“, тъжачки, изпълнявани при погребалните обреди в Хър­
ватско и Далмация. Той съобщава също, че чувал за съществуването на
бугарщици и в Косово.2
Особеното название на далматинските героични песни — „бугарщици“,
„бугаркинье“, „бугарске песме“, — отбелязано още от първите записвани,
през миналия век е било обект на спор в науката. Като се излиза от не­
говата форма, ясно е, че то има етничен характер и е било употре­
бявано от изпълнителите и записваните със значение „български песни“.
1 Подробно зя бугарщициге вж. у В. Б о г и ш и Ь , Народне njeote из стари)нх Haj-
више приморски* записа, Биоград, 1878, с. 1—122. Срв. сьщо Ив. Д. Ш иш ма и on.
Значението и задачата на нашата етнография. Сборник за народни умотворения (СбНУ).
I, 1889,с .37—41 ; Л. Ми л е т и ч Към въпроса за тъй наречените „бугарщице’.Български
преглед, г. 1,1930, 3, 321—335; Й. И в а н о в. Българските народни песни, С-, 1959. с. 70—73;
П. Д и н е к о в , Български фолклор, С , 1959, с. 425—428.
- Срв. М. М u г k о, Tragom srpsko-lirvatske narodnc cpike, Pulovanja n godinama
1930—1932, I knj., Zagreb, 1951, s. 219.

137
Мнозина от най-добрите познавачи на южнославянския enee, като В. Ягич,
А. Сьоренсен, Т. Маретич, Ив. Шишманов0, Л. Милетич*, в по-ново време
и П. Динековг>, защитават точа гледище. Други обаче им се противопо­
ставят и се опитват да свържат етимологията на названието било с ита­
лианския глагол „bucculare“ (плача, пищя), понеже бугаршиците обикно­
вено са тъжни, провлечени песни, било с лат. »vulgaris“ (простонароден),
с което се означава характерът им на простонародни песни.6 Има и из­
следващ;, които свързват названието „бугаршица" с думата „бугарин“,
но не като народностно название, а като означение на прост човек, овчар,
останало уж от времето, когато българи пасели стадата на сърби и хър­
вати. Същевременно произходът на самите песни се поставя в зависи­
мост от дългия латински стих, под чието влияние те били възникнали.1
Това твърдение с право се оспорва, защото, въпреки че бугаршиците са
записани от католическо население и на латиница, те са запазили в съдър­
жанието си редица православни моменти, което показва, че са възник­
нали в православна среда.я
Съществена слабост в обосновката на схващането за връзката на
бугаршиците с българските земи беше обстоятелството, че нямате ни­
какви данни за запазени следи от подобни песни в България. През 1930 г.
обаче проф. Л. Милетич обнародва една песен от Лясковец, която по
форма се доближава много до бугаршиците.0
Бугарщиците като героични епически песни са изградени от стихове
с 15- или 16-сричен размер, с цезура съответно след седмата или осмата
сричка. След група от няколко дълги стиха следва кратък стих от 4
до 8 срички, който някои изследвани определят като припев (рефрен).1”
Това определение обаче не е съвсем точно, защото рефренът е доба­
въчен текст или отделен стих, който се повтаря в края на всяка строфа
и който обикновено няма пряка връзка със съдържанието на песента.
А в бугарщиците краткият стих не прекъсва изложението подобно на
припева, а представя част от него — апозиция, вметнато изречение, а по­
някога начало или продължение на изречението от дългия стих, например :
Car Mustafa Otmanovic Judec’ sfeci ooa mjesta.
koja predn'jeh Ijeta
vrli N’jemci osvojisc и juoackom vojevanju. . ."
Или
dativali sa basa Mehmet turske vojske vojvodama
carev TiirCin basa
na sramotu da ce iizcf plcmeniti Kotor nanti. . .,г
J Вж. uiir. съч., c. 37—41, гдето се разглеждат и други мнения.
* Цмт. съч., с. 322.
•' Цит. съч.. с. 427.
* Вж. Ив. Д. Ши ш м л н о в . Критичен преглед на въпроса за произхода на прабъл-
|арите от езиково гледише п етнчологинте на името .българин*. СбНУ, т. XVI—XVII,
1900, с. 705—706, гдето се лава доста подробен преглед на изказаните мнения във връзка
с онмологията па тгрмина .б)гарщица*.
I Пак там, с. 705 ; срв. Л. Ми л е т и ч , иит. съч., с. 324.
* Вж. П. Д и н е к о в , нит. съч., с. 427: Л. Ми л е т и ч , циг. съч., с. 323.
II Срв. Л. Ми л е т и ч . иит. съч.. с. 328 —330.
10 Вж. W. Wo l l n e r , Untersuchungen überden Versbau des südslawische Volksliedes,
Archiv fur slawische Philologie, IX, 1886, B. 2, S. 275; съшо Л. Ми л е т и ч , иит. съч.,
c. 332; и. Ив а нов , цит. съч., с. 71; Г1. Д и н е к о в , цит. съч., с. 426.
п В. Б о г и ш и h, цит. съч., с. 37.
ч Вж. W. W о I I п е г. цит. съч., с. 277.

138
 Обнародваната от Л. Милетич песен „Торлак дели Марко и бяла
Рада“ напомня бугарщиците в много отношения. Преди всичко тя се съ­
стои от дълги стихове. Броят на сричките в тях е твърде неравномерен,
като се движи между 12 и 17 срички, но преобладават 16- и 15-срични
стихове. Трябва да се има пред вид обаче, че неравен брой срички се
срещат и при бугарщиците. В обнародваната от Л. Милетич песен цезу-
рата е винаги след осмата сричка. В нея след неопределен брой дълги
стихове също се явяват характерните за бугарщиците кратки стихове,
и то осмосрични или десетосрични, например:
.Запретни бели ръкави, задигни златни скутопи,
хей, че отсей брашно нишесте, замеси бели бугачи
но девет оки едната*. . .

хей, отле го зачу бяла Рада, викнала, че и запяла

от едно гърло лва гласа, от един език две думи.
хей, птички пеяха — онемяха и кайманите запряха
от Радините ясни гласове.. .и
Л. Милетич има огромна заслуга за откриването на тази песен и съ­
поставянето й с бугарщиците. Но при нейния анализ той допуща известни
неточности, което му попречва да направи докрай своите изводи с до­
статъчна категоричност. Той я определя като битова с локален характер,
а това не е точно тъй. Напротив, нейният сюжет е широко разпространен
п нашия фолклор.14 Той се среща и в Кралимарковия цикъл и името на
героя Торлак Дели Марко в нея може да бъде просто една трансфор­
мация на името на Крали Марко, ако не се допусне и другата възмож­
н о ст-п есен та да е влязла в Кралимарковия цикъл поради съвпадението
на имената на героите и момента на борба в нея.
Л. Милетич не оценява достатъчно правилно и формалните сходства
на тази песен с бугарщиците. Той греши, отбелязвайки, че „в бугарщиците
се срещат особен вид припевки, чийто смисъл не е в тясна логична връзка
с предходната строфа“16. Той идентифицира краткия стих на бугарщи­
ците с рефрена в песента:
Припаднала тъмна мъгла,
гиздава равна Романия,
нс с било тъмна мъгла,
гиздава равна Романия,
но с било лоша ламя,
гиздава равна Романия. . .
Л. Милетич изтъква, че в песента от Лясковец „няма следи от този
род припевки“ и че „пълно сходство с припевките на бугарщиците у нас
няма“16. Това обаче е фактическа грешка. Обратно на твърдението на
Л. Милетич, както се вижда от посочените по-горе примери, краткият
стих в бугарщиците съвсем не е рефрен от вида на рефрена в горната

’* Л. Ми л е т и ч , цит. съч., с. 328 и 329.

14 Срв. Преглед на българските народни песни, под ред. на проф. Ст. Романски, ч. II,
Известия на Семинара по славянска филология, кн. VI, с. 197 (49): срв. също А. Ди ми ­
т р о в а и М. Ян а к и е в , Предания за исторически лица в българските народни умотво­
рения. Известия на Семинара по слав. филология. Vili—IX, 1948, с. 448(281).
Л. М и л е т и ч, цит. съч., с. 332.
16 Пак там.

139
песен, а напълно се схожда по характер с краткия стих в песента от
Лясковец.
Л. Милетич правилно отбелязва, че песента е издържана напълно в
епически стил. Редица елементи във формата й и в начина на изображе­
нието говорят за нейната старинност. Той вижда доказателство за ста­
ринния й характер и в силно преобладаващата роля на тониката в сти-
хосложението й. Както по съдържание, така и по форма тя е аналогична
на далматинските бугарщици и представя вероятно остатък от такава
традиция в България.
За съжаление издирванията у нас в тази насока по-късно не продъл­
жиха и в нашата фолклористика засега това е единственият обнародван
образец от този вид.
През последните години обаче ние се натъкнахме на друг вид песни,
които отново ни връщат към бугарщиците.
През януари 1966 г. при предприето от група сътрудници на Етно­
графския институт етнографско и фолклорно проучване на с. Добродан,
Троянско, попаднахме на песента „Юнак Гюро и три кукувици“, която бс
изпята от Христо Г. Кожухаров, тогава 59-годишен, от същото село. Пе­
сента е една от най-широко разпространените у нас епически песни с
баладичен характер. Впечатление прави, че това е версия с твърде ста­
ринни елементи в съдържанието, която, доколкото можах да установя,
не е записвана другаде и не е обнародвана досега. По форма в известно
отношение тази песен се доближава до песента от Лясковец и напомня
далматинските бугарщици. Наистина за разлика от тях тя е построена в
десетосричен размер (4 + 6), типичен за запазените до днес и изобщо пре­
обладаващи в нашия фолклор юнашки песни. Но наред с десетосричните
стихове в нея се срещат и кратки шестосрични стихове, напълно анало­
гични на характерните кратки стихове в бугарщиците:
. Два орла са вият иаа гора зелена.
над Стара планина,
кат са вият, със криле са бият.
Не са бият за злато, за сребро,
най са бият за Гюро харни юнак.
Че ми стана девят ми години
Поткак запрян лежи,
че ми стана девят ми голини.
йоткак запрян лежи
в тъмните тъмници. . . hi . и.
При следващите си командировки в Добродан през май 1966 г. и
през април 1967г. успяхме да запишем същата песен още четири пъти...
два пъти от същия изпълнител и оше два пъти от две изпълнителки,
възрастни жени, които я изпяха по същия начин — в свободен речитатив.
Същевременно бяха издирени още няколко песни от този вид. Всички те са
с героично съдържание и имат следните сюжети: 1) .Лютица Богдан и не-
еярната му сестра“, 2) .Крали Марко и Дете Дукатинче“, 3) .Мома Со-
колнна, годена за Филип Маджарин“ и 4) .Кираджия, измамен от раз­
бойници“. Ще цитирам само началото на първата от тях:
Седнал ми е Лютица Богданче,
седнал ми с на студен мросеник
и на кисел оцет.
Мама на Лютица тихо отговаря :
.Що вечер вечеряш и със глава свиваш
и са позасмиваш ? . . .
140
 От строежа на записаните песни е ясно, че се -натъкваме на една
съществувала и заглъхнала вече в този край традиция. Всички изпълни­
тели заявяват, че тези песни се пеели в миналото по сватби от местни
певци, които придружавали пеенето със свирене на „гъдилки“. Послед­
ният от тези певци, Пенчо Стойнов Дузгов, умрял преди 5—6 години.
Той бил родом от съседното планинско село Белиш, откъдето отрано се
преселил в Добродан заедно с целия си род. Най-възрастната от изпъл­
нителките, осемдесетгодишната Анка Калешка, твърди, че научила пе­
сента „Кираджия, измамен от разбойници“ о.т баща си в близкото село
Калеица, гдето е родена. Възможно е следи от такава традиция да съ­
ществуват и в други околни села.
Обнародваната от Л. Милетич песен от Лясковец и записаните от
нас песни в с. Добродан потвърждават съществуващото предположение,
че допреди два-три века в България са се пеели епически песни с дълъг
стих от вида на бугарщиците, които впоследствие са били изместени от
юнашките песни с десетосричен размер. Преминаването към новия епи­
чески стих е станало постепенно. В песните от Добродан трябва да се
вижда един етап от този развой, при който дългият 15- или 16-сричен
размер е заменен вече с десетосричен, но по традиция кратките стихове
са се запазили, както и старинният начин на свободно речитативно пеене,
при което те се явяват на отделни места в текста.
Ако се сравнят отделните записи на песента „Юнак Гюро и три ку­
кувици“, правени в различно време и при различни условия от един и
същ певец и от различни певци, ще се види, че кратките стихове обик­
новено имат постоянно място в текста. Докато останалият текст варира
повече или по-малко, те представят нещо като клишета, които не се под­
дават на промени. Независимо от това обаче техният брой може да бъде
увеличаван или съкращаван от певеца според неговото добро разполо­
жение или умора. Колкото по-изморен е певецът, толкова по-малко са
кратките стихове в песента. Затова те се срещат по-често в първата по­
ловина на песента, докато към края, когато певецът е вече уморен, почти
изчезват. По този начин певците постъпват с повторенията и запевите
към отделните музикални строфи в обикновените юнашки песни. И по­
вторенията, и запевите имат определено място, но не са задължителни.
Несъмнена връзка съществува между доброданския тип песни и
юнашките песни от Източна България, изградени от десетосрични сти­
хове, които на места се пресичат от стихове с 12 срички (6+6). Тези по-
дълги стихове като че ли се внасят в песента, за да акцентуват някои
места в нея и да нарушат еднообразието на ритъма. Функционално тях­
ната роля се покрива с ролята на краткия стих в доброданските песни.
Дванадесетосричният стих в източнобългарската епическа песен може да
се разглежда при това като два последователни шестосрични стиха, по­
явяващи се между десетосричните. Това означава пълно съвпадение с до­
броданските песни, в които на отделни места краткият шестосричен стих
е удвоен, например:
Па фръкмали горе па високо,
разгледали далеч на широко,
намерили Гюро арии юнак
ui.fi Приляла града,
във тъмна тъмнила. . . и г. н.

141
 Трябва да ее предполага, че дванадесетосричният акцентуващ стих
води началото си именно от краткия стих, запазен в доброданските
песни. Това ясно се вижда от случаите, твърде чести впрочем, когато
само втората половина от дванадесетосричния стих представя иов текст,
а първата половина се попълва от следцезурната част на предходния де-
еетосричен стих, например:
Огряла е звезда ранобудна,
звезда ранобудна, звезда раногрейна.17
Така са построени повечето от юнашките песни на известния народен
певец Бичо Бончев от с. Спасово, Чирпанско. Такива са и много от запи­
саните преди Освобождението юнашки песни от Габровско, обнародвани
от Н. Чехларов в Сборник за народни умотворения, том 26.
Изнесените факти показват, че доброданските песни от типа на по­
сочените по-горе представят звено в развитието на българската народна
епика, което свързва една стара епическа традиция, тясно сродна на тра­
дицията на бугарщиците, със съществуващите и досега на отделни места
в Източна България епически песни със смесени десетосрични и двана-
десетосрични стихове.
Всичко това ни дава основание да допуснем възможността, че засви-
детелствуваните в Далмация и Хърватско бугарщици са песни, пренесени
от българските земи или създадени по образеца на такива български
песни, което е било напълно възможно, като се имат пред вид тесните
икономически и културни връзки между България и Хърватското При­
мирие през средните векове и по-късно. Би могло също така да се до­
пусне, че те са остатък от стара традиция, която, излизайки от България,
е била широко разпространена на територията на южните славяни и
която по-късно, изместена от мощната вълна на десетосричните юнашки
песни в централните области на южнославянската епика, се е запазила
по-дълго време и е оставили следи до днес само в периферията на тази
територия — в Хърватското Приморие и в старопланинските райони на
Източна България.

>7 С6НУ, XXVI. с. 23 (пес. 5 —от Габрово).

142
 Ь |, л г л 1> <: к л а к лд пмп я и л и л\ кит и
Етнографски н н с тн т у т н м у зей
ЕТНОГЕНЕЗИС II КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД - С о ф и я • 1971

Национални и интернационални елементи

в българската партизанска песен

Тодор Ив. Живков

В едно по-подробно монографично изследване се опитах да

изясня някои слабо или никак неразработени проблеми, свързани с масо­
вото антифашистко творчество.1 Важно място между поставените проб­
леми заема въпросът за националната и интернационалната основа на
партизанските песни, въпрос, който досега не е разглеждан достатъчно
основно, макар че що се отнася до националната им поетическа и музи­
кална основа, е писано от много автори.
Под партизанска песен в случая разбираме песните на самите анти­
фашисти, на преките участници в революционната борба, които развиват
определени песенни традиции и създават свое фолклорно творчество. Ця­
лостно това са творби с революционно социалистическо и антифашистко
съдържание, песни на борците за нов обществен строй. Интернационал­
ната основа на техните музикално-поетически мотиви и теми е естест­
вена и необходима. Традицията, според която се явяват тези песни,
съдържа интернационални елементи по силата на характера на самия ко­
лектив, който ги създава.
Интернационалното не бива' да се схваща само като заимствуване
на мелодии и превеждане на текстове. Итернационален смисъл имат и
творбите, в които няма никакво чуждо влияние. А песните на другите
народи, на революционното движение в други страни и предимно съвет­
ските песни оформят естетическия идеал на нашите борци, онези общи
образи, идеи и чувства, които вълнуват всички антифашисти. Общи са
целите на борбата, историческите задачи, които си поставя антифашист­
кото движение. Близки са пътищата, по които се изгражда антафашиет-
кият песенен фолклор у различните народи.

1 Български антифашистки песенен фолклор, С , БАН, 1970.

143
 Съветските песни са най-много по брой между чуждите творби 8
репертоара на нашите партизани. И това не е случайно. В международния
фонд на пролетарското песенно изкуство тези творби заемат централно
място. Песните на руския пролетариат допреди Великата октомврийска
революция, от Гражданската война, масовите съветски песни от триде­
сетте години се разпространяват в другите страни като важна съставка
от общия процес на интернационализирането на социалистическата кул­
тура. Съветските песни се пеят у нас от участниците в революционното
движение през тридесетте години и по-рано. В репертоара на партизаните
те са актуална част от живата традиция, „интонационен речник на епо­
хата“ (Асафьев) и затова са естествена поетическа и мелодична основа
на партизанската песен. Принципът, че песента, за да се преработи от
колектива, да се фолклоризира, трябва да има свой естетически бит сред
масите, тук се проявява с особена сила. Както в репертоара на съвет­
ските армейци и партизани през Великата отечествена война се актуали­
зират някои по-стари воински и партизански песни, така и у нас, също
познати по-рано, тези творби служат за изграждането на нови песни. Бъл­
гарският текст най-често е в духа на силаботоническото стихосложение.
Па особена почит сред нашите партизани са песните от Гражданската
пойна и съветските масови песни от тридесетте години. Необикновено
плодоносна се оказва за нашата партизанска песен музиката на извест­
ната творба на далекоизточните партизани „По долинам и по взьгорям".
По нея се създават в различните отряди съвсем самостоятелни и неза­
висими един от друг текстове и се получава едно наистина фолклорно
развитие на чуждата творба. Подобна съдба имат и някои от песните по
текстове на М. Исаковски, Б. Лебедев-Кумач и др. По тези текстове и
мелодии творят и някои от нашите партизански поети-песенници.
Съветските песни в много отношения определят и жанровия състав
на нашето партизанско песенно творчество. Това са предимно лирически
творби, които наред с по-рано възприетите песни от други страни са
основното в интернационалния песенен фонд на българските партизани.
Особена е връзката на песните на българските партизани с югослав­
ския партизански фолклор. Приликите в партизанските песни на южните
славяни се обуславят от някои общи мотиви във фолклорната традиция
на тези народи и от съвместната борба на българските и югославските
партизани. Новите сходства не са винаги резултат от приемането на но­
вите творби от една партизанска единица в друга, а са резултат и на
общото познаване на едни и същи мотиви и песни. Налице са белезите
на един по-общ процес. Партизаните преработват песни, които са се ак­
туализирали и в Югославия, и в България по време на войните и преди
това. Имаме и общи музикални и поетически мотиви, резултат от по-нова
традиция творби със социалистическо или изобщо революционно съдър­
жание, заимствувани от българската или югославската музикална кул­
тура или от интернационалния пролетарски песенен фонд.
Разбира се, основното в изграждането на партизанското песенно
творчество у нас си остават нашите български фолклорни и нефолклорни
песенни традиции. Влиянието на съветската песен и взаимодействието с
югославското партизанско творчество трябва да се схваща като обогатя­
ване на тези традиции. Партизанската песен не е резултат на цялостно
приемане на фолклорната традиция в найгтесен смисъл на думата, а е

144
израз на непосредствения интерес на колектива, партизанския колектив,
към актуалки песенни жанрове. Те съдържат наши и чужди творби,
фолклорни и нефолклорни произведения по произход. В колектива се
осъществява подбор, преосмисляне и преработване, колективно творчество
върху основата на съвременните художествени явления. С партизанското
творчество навлизаме в третия етап на традициите, положени от социа­
листическата пролетарска песен до 1923г., която съдържа също интер­
национални и национални елементи. Дори по времето на своето зараж­
дане е предимно интернационална. Тези традиции минават през противо­
речивото творческо израстване на антифашистите след 1923 г. в голи­
ните, когато се разви новата антифашистка песен със своите две линии —
исконно фолклорната и другата, която почива на литературна и нефолк-
лорна музикална основа. Антифашистите имат свои естетически предпо­
читания и изграждайки песенното си творчество, преработват поетически
и музикално наши фолклорни песни, песните от началния период на со­
циалистическото движение, някои романси и пр. Те освежават познатите
образи, символите на класовата борба, намерили място в цялата световна
пролетарска поезия и непознати преди това на българското фолклорно
песенно творчество.
Известен брой от партизанските песни са текстуално и мелодически
свързани с нашата фолклорна песен и това е типично фолклорното на­
чало в тях. Но се използуват предимно творби с подчертано лирическо
съдържание съобразно с обшия дух на партизанската песен, творби, които
са съвременни като фолклор, създадени са или са актуализирани във
връзка с войните, във връзка с борбите на българите в Македония, във
връзка с някои други сравнително нови събития. Познаването на песента-
основа в различните краища на страната води до изпиването на варианти,
създадени напълно самостоятелно. Винаги поетическата структура на ста­
рата песен е пригодна за новото време.
Националната специфика на партизанската песен по-нататък се из­
разява в разпространението на новите песни, в тяхното усвояване и из­
менение, в цялостното изграждане на партизанското творчество като нон
фолклор, поетическо дело на един нов колектив. Националната специфика
се изразява и в синтеза между националното и интернационалното на­
чало, чрез който синтез се достига до утвърждаването на партизанския
песенен фолклор като колективно творчество на борците за социализъм,
на пролетарско колективно изкуство.
Националната специфика се проявява в изграждането на образите, в
общата естетическа позиция на колектива. И заедно с това поради про­
летарския, социалистическия смисъл на борбата на този колектив него­
вото така изградено творчество е по необходимост и интернационално
както по някои свои основни елементи, така и заради своя общ смисъл н
звучене. И преди всичко в този смисъл партизанската песен е качествено
ново явление.
Своеобразното ново съчетание на националното и интернационалното
начало спомага и за утвърждаването на колективния характер на парти­
занското песенно творчество, който характер е основен негов фолклорен
белег. Тази колективност покрай другите си проявления личи и в самия
творчески процес, който обхваща усилията на призвани поети и компо­
зитори и усилията на колектива да изкаже своите вълнения, заимству-

10 Етногенсзнс и културно наследство на бьдг. народ 145

вайки и преработвайки познатите му от по-рано песни. Като частица от
световния пролетариат нашите партизани и изобщо антифашистите от
последния период на борбата на наша почва развиват песенната практика
на световното социалистическо движение и заедно с това нашите бъл­
гарски песенни традиции, обогатявайки ги със свой принос в обработката
на познати мотиви и теми, в създаването на нови песни и с внасянето в
българската песенна култура на произведения от световната социалисти­
ческа поезия. Обобщаващ момент в този процес е изграждането на фолк­
лорно творчество от нов тип, с нова художествена структура, с нови
идеи и образи. Обобщаващ момент е естетическият идеал на борците,
тяхното разбиране на борбата като стъпка към новия свят, който трябва
да бъде извоюван и изграден. Създава се колективно, предимно призивно
лирическо творчество, наситено с ново социално и естетическо съдър­
жание, ново художествено отношение към света, каквото старият фолк­
лор не познаваше. То бележи основната линия в развитието на съвре­
менната масова песенна култура, линията на сближаване на широките
народни маси с достиженията на професионалното творчество. Но, по­
явила сс при особени културно-исторически обстоятелства, партизанската
песен е особен момент в развитието на този процес. Тя се създава във
време, когато носител на най-прогресивното в изграждането на масова
песенна култура се явява определена класа, която класа има свои исто­
рически задачи. Работническата класа и участниците в социалистическото
движение не могат пълно да изразят своите идеи, своето отношение към
действителността с познатите словесно-поетически и музикални форми на
фолклорната традиция. Затова и партизанската песен се създава върху
основата на една нова традиция, която преработва и редица елементи от
нашия национален фолклор, но заедно с това и в някои отношения в
по-силна степен тя е изградена и върху основата на интернационални
елементи. Този и з р о д има и по-широко значение. Той е в съгласие с те­
зата за интернационалното начало в социалистическата култура изобщо.
Социалистическото движение, участниците в това движение черпят от
световната култура онова, което отговаря на техните идейни и естети­
чески нужди. Те изграждат цялостно своята култура в тясна връзка със
световния културен процес, без да се ограничават в тесните рамки на
завещаното от предидущите поколения у нас. Но заедно с това те издигат
на преден план и най-ценното, и най-здравото от нашето национално на­
следство. Пешо повече, интернационалното се преосмисля съобразносна­
ционалната специфика на борбата.
С тези и другите свои особености партизанската песен е ценен влог
в нашето национално фолклорно наследство. Само заради своя новаторски
характер, заради своите нови идейни и естетически белези тя влезе с
най-добрите си образци в репертоара на по-младото поколение певци.
Разбира се, новите обществени условия след Девети септември 1944 г.
създадоха нови предпоставки за общуване на масите с изкуството, нови
форми и изисквания. Националните и интернационалните елементи в ка­
совата песенна култура на народа получават нова характеристика, но
партизанската песен заедно с цялата култура на участниците в социали­
стическото движение до деветосептемврийската победа си остава творче­
ство с много важни последствия за развитието на българското песенно
творчество в най-ново време.

146
 В ъ л г л р с к л а к а д i; м и я н а н а у к ii r è
Е т н о г р а фс к и и н с т и т у т н музей
ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД . Софии I !) 7 I

Специфика и някои художествени

особености на българските тъжачки

Делчо Тодоров

Всред поетичните жанрове на българския фолклор тъжачките

(оплаквателните песни) заемат особено място като историческо свидетел*
ство за семейните морални традиции на народа в миналото и като ярък
израз на поетичните му дарби. Тясно свързани с погребалния обред, ня­
кога те са били задължителен ритуален момент, вследствие на което се
утвърждават като традиция, получила художествено развитие и специ­
фична поетика.
Оплакването на покойника от близките му, обичай, запазен и до днес,
има много стар произход. Историческите свидетелства ни посочват, че
той е бил познат на старите славяни. Иорданес, готски историк от VI н„
описвайки погребението на Атила, отбелязва, че на гроба му била извър­
шена „страва“, вероятно славянски обичай. Наличието на сходни мотиви
и на някои общи художествени особености в оплаквателните песни на
всички славянски народи е също едно основание да се отнесе тяхното
възникване още в епохата на славянската общност. По-точни и конкретни
исторически данни за оплаквателната традиция у славяните намираме от
XII в. насам. За източните славяни такова свидетелство се янива плачът
на Ярославна от „Слово о полку Игореве“. Сведения за тези песни у
южните славяни през XVI в. са ни оставили редица пътешественици.
Оплаквателните песни, изграждани върху една основна сюжетна схема,
имат повсеместно разпространение и досега във всички области на бъл­
гарските земи. За съжаление нашата фолклористика е пренебрегвала и
продължава да подценява този тъй интересен и богат жанр. Съвсем малко
са публикуваните тъжачки и почти липсват сериозни изследователски
опити за тяхното проучване. Трудностите, свързани с издирването и за­
писването им, обясняват само до известна степен тази празнина в бъл-

147
 гарската фолклорна наука. Д обър пример ни д ават фолклористите от
другите славянски страни, които отдавна са оценили високо и са про­
учили оплаквателните песни на своите народи.
Оплаквателната традиция у нас очертава известна специфика в разви­
тието на жанра — неговото ограничаване само около смъртта на близък п
при погребалния обичай. У някои славянски народи, например у русите (н
северните области), оплаквателните песни имат по-широко разпространение
и семейните обичаи. При сватбата част от песните са оплакнателни. Н
тих се оплаква бъдещ ата теж ка участ на невестата. Тези песни са за­
дължителен ритуален момент в сватбените обичаи. Развитие и популяр­
ност е получил у русите и друг характерен вид оплаквателни песни —
„рекрутские причитания“, т. е. при изпращането на войниците, отиващи за
няколко десетилетия на военна служба. Същ о така не са познати у нас
извънобредните оплаквателни песни, свързани със скръбни и трагични
събития в народния бит (глад, войни, болести, различни проявления на
социален гнет и пр.).
Досегашните проучвания не са отбелязали у нас явление, характерно
за сръбската оплаквателна традиция — да се оплаква покойник публично,
на събори при манастири и църкви.
Отбелязаната по-горе специфика в развитието на жанра е дала отра­
жение върху художествените особености на нашите тъжачки. Те са преди
всичко елегични импровизации — израз на лична скръб — с лирико-драма-
тичен характер, в отличие от подчертаната епичност на онази част от
оплаквателните песни у другите славянски народи, свързани с трагични
събития в живота на целия народ.
Съществен белег на нашите тъжачки и изобщо на оплаквателните
песни у всички народи е тяхната конкретност по отношение на обект,
място и време, еднократност на изпълнението и художествена импрови­
зация. Именно затова за разлика от тъжните битови песни тъжачките
нямат устойчив текст и строго определена фабула. Изпълнителките, пре­
димно жени, близки на покойника, дават израз на постигналата ги не­
очаквана и силна скръб в импровизирана оплаквателна песен. Тя се „реди“
с помощта на изработените и усвоени от песенната традиция поетически
образи и изразни средства, но подборът и умението си остават винаги
индивидуални. И затова не всяка оплаквачка може да „нареж да“ по­
етично, вълнуващо, така че със своята горчива изповед да затрогне оста­
налите. Тази дарба притежават само жени с вроден поетичен усет, които
могат в определен момент да приведат богатството на своя художествен
опит, усвоен от традиционната песен, в една импровизирана поетична из­
повед на лична скръб. Обикновено те са и добри певици, с богат репер­
тоар. Някои от тях са се специализирали и у нас като професионални
оплаквачки, викани по погребения заради голямото им умение да пре­
дават затрогващо скръбта на близките. Макар да не са си поставяли
осъзната художествена цел, на такива талантливи оплаквачки дължим
обогатяването на този специфичен жанр.
Въпреки че тъжачките са импровизирани поетични излияния налична
скръб, строго индивидуални и конкретни, анализът им показва, че те все
пак се градят върху определена композиционна схема. Най-общият план
на тяхната фабула се свежда до следните типични моменти: 1) обръщение
към мъртвия да проговори и утеши близките; 2) описване на тежкото по­

148
 ложение, в което са изпаднали след загубата му; 3) изпращане на „много
здраве“ на по-рано починали близки; 4) описване причините за смъртта;
5) изброяване положителни качесгна на покойника и накрая изразяване
готовност да умрат вместо него или заедно. Тази композиционна схема
невинаги е спазвана в горния ред, макар винаги да съ държ а основните
моменти.
Подчертаният реалистичен характер е същ ествена черта на българ­
ските тъжачки. Силни и затрогващи са ония моменти в тях, където наред
с личната покруса се разкрива искрено и непосредно теж кото социално
положение и сиромашката орис на овдовелите. В този смисъл често пъти
те са не само лични изповеди, но и силни художествени обобщения на
една сурова социална действителност, в която е живяло наш ето селя­
чество.
.Илио, Илио! По чужди прати чс ода,
Отн ми сама остани на епос немя да седна,
сос толку дена, Илио? по чужди ципи чс ора,
Kol) че ги. Илио, рани. а спои нсма да пила.
Кой че ги, Илио, учи . . . Мъжките, Илио, че цаннм,
Нели знаеш, Илио, а момите кадс да денем !*
дека къща немяхме . . . (Л рхин на етнограф ския
ч-т н музей, (№316-11. с. 363)

Значимостта на сполетялото ги нещастие, дълбоката скръб са за­

ставяли творците на оплаквателните песни да подбират най-ярки и изра­
зителни поетични средства, за да постигнат най-пълна изява на своите
чувства. Това определя езика и специфичния поетичен стил на тъжачките.
Характерна особеност при тях е изобилието от обръщения, умалителни
суфикси и нежни епитети, като „Леле, внуко, Разделино“, „Мамина,Стане,
мамина“, „Ищенце, чеденце“, „леле Ицо, мило чедо“, „Керко М ар о ,д у то
моя“, „сладко чедо“, „злато чедо“. Често срещани са и въпросителните,
и възклицателните интонации:
.Кажи мямн, сине, .Ух, пуста, земьо иловз,
како те куршум удари ? и зини, та ме прибири !‘
От дека се, сине, (Радомирско. И м . на I тногряфскпя
за тебе залете ?“ ч-т и музей, с. 263. IX . 196«)
(Н рсзинтко, С6МУ, т. 49, с. 331)

Д руга характерна черта на тъж ачките е богатата им символика осо­

бено при сравненията и художественото изграждане на образите. Ето ня­
колко примера:
.Димнтрьо, арсн, Днмитръп .Пуста смъртта (пуста била)
Димитрьо, дирек на къща !“ мн те грабна, ми те зеле,
(АЕИ.М, № 3 1 6 - II . с. 307 от ръцепе, от сърнено.
Како цвете ми тс скина —
младо, росно и зе л е н о ...’
(Охридско, СйПУ, т. X I, с. 18/
или:
.Майкя си очи изгледа
дали че ми те познаем
некъле меджу цвекьето.
I1окраП твоята могилка
не смеем травка да згазим,

149
 нс смеем цвет да откинем,
да не си тизе никнало,
да не си тизе цъфнало.. .*
( Радомирско. Из». ЦИМ.
IX. 1966, с. 263)

Това са, накратко изложени, някои от най-типичните художествени

похвати при създаването на тъжачките.
Бих желал да отбележа само една интересна проблема (също непро-
учсна), свързана с оплаквателните песни. Спецификата на този поетичен
жанр (еднократност, импровизация и пр.) не предполага разпространение
на песента или някаква устойчивост като самостоятелна творба в паметта
на народа. Твърде вероятно е някои от най-поетичните тъжачки да са
получили самостоятелно развитие или пък да са послужили за основа на
отделни песни. Това, разбира се, е твърде трудно да се докаже. Но без­
спорно е едно определено влияние на оплаквателната песенна традиция
върху художественото изграждане на редица битови песни и балади,
свързани с тежката участ на народа или пък с трагични събития в ли­
чния живот. Само един пример:
.Жално пика майкя, жално реди: От жалби се земя препукнала,
— Леле сине. леле мили сине, препукмала, земя продумала:
мека ли е земняна постеля, — Леле мале, моя стара мале !
мека ли е камема зглавница, Стига вика, мале, стига кука...*
жешка ли с дъсчана завивка ? — (Радомирско. Изв. ЕИМ, IX.
1966. с. 265)

Интересни наблюдения има в някои от най-новите изследвания на

антифашисткия фолклор, където е отбелязана появата на песни за заги­
нали антифашисти върху основата на тъжачки.
Макар и близки до славянската оплаквателна традиция, българските
тъжачки имат специфично развитие като жанр, обусловено от конкрет­
ните социални и културни условия. Представяйки вълнуващи поетични им­
провизации на лична скръб, те и до днес са едно жизнено явление във
фолклорната традиция на българския народ.

ЛИТЕРАТУРА

.1 и и с к о в . II.. Български фолклор. С.. 1959. с. 3-15—359.

П а р а ш к е в о в , 11.. Погребални обичаи V българите. Изв. на Сем. по слав. филология, II,
1907, е. 371—410.
П е т р о в а . М-. Погребални песни. Изв. иа Сем. послав. филология, VI, е. 73—88.
Нс т р о в и м. П. Ж.. Прилозк проучаван.у тужбалица у северно) СрбИ)И. Гласник етнограф-
ског музс)а у Београду, XI, 1936, с. 118—126.
П о м е р а н ц ев’а, 3. В.. Современная обрядовая поззия. В км.: .Русское народное ио>
тическос творчество*, М., 1956.
Чи с т о в , К.. В., Народная нозтесса И. А. Фсдосова. Очерк жизни и творчества. Петроза-
водск, 1955.
Ша у л и ч , Н., Српске пародне тужбалице, I, Београл, 1929.
 В Ъ Л Г А Р С К А А К А Д Е Al I I Я НА И Л У К II Т Е
Е т н о г р а ф с к и и н с т и т у т и м у Ле и
ЕТИОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
НЛ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД . София 1971

За отражението на народния бит

във фолклора

Л иляна Богданова

В рамките на общата проблема за спецификата на българския

фолклор се намира и въпросът за отношението на фолклора към дей­
ствителността и по-точно за отражението на народния бит в него. Худо­
жествените особености на фолклора не могат да се изследват изолирано
от неговото реално, широко историческо и идеологическо значение. Той
не може да се отдели от материалната практика и от другите форми на
обществено съзнание.1 Дори при съвсем бегъл поглед сс убеждаваме,
че народното поетично творчество отразява народния бит през опреде­
лен период на историята.
Интерес представя изучаването на националната специфика и изме­
ненията, на които се подлагат сходните сюжети при преминаването им
от един народ у друг; приспособяването на един съществунащ прото­
тип към условията и изискванията на местния фолклор; прехвърляне на
действието в близка среда и условия; проникване на конкретни моменти
от народния бит и т. н. Всички тези важни и интересни въпроси биха
могли да бъдат предмет на специално изследване. Аз ще се огранича
да посоча тук само един конкретен пример, от който ярко проличава
как във фолклора намират отражение редица подробности, специфични
за българския народен бит.
Ще се спра на една песен, която е изградена върху много известен
международен мот иви е широко разпространена — баладата за неве­
стата, орисана да умре на сватбата си. В основата й лежи общото индо-
европейско вярване,12 че на третата вечер при новороденото идват три

1 Вж. К. С. Л а в л с т о в . Фольк.юр как вил нскусства, М.. 1966 (О спшификс

фольклора и ес матсриальной обуслопленности), с. 14—17, 40. 60—64.
2 Вж. R o l f Wi l l , Brednich VolkscrzAlilungen und Volksglaube von den Scliick-
salsfrauen, Academia scientiarum Fennica, Helsinki, 1964.

151
орисници, дп дп предскажат съдбата му. При нея многобройни елементи
от народната практика са намерили съвсем конкретен израз. Поетическият
образ е изграден върху широка етнографска основа от народни вярва­
ния и обичаи.
Ще спомена накратко никои моменти от обичаите, свързани с тра­
диционната народна сватба, отзвук от които намираме в баладата. Почти
във всички варианти на песента се говори, че младата невеста ходи за­
булена един ден, три дни или цяла седмица след сватбата си. Забулва-
нето на невестата и по-късно отбулването й, придружени със строго
определен ритуал, представят важни моменти при традиционната сватба.
Orne в 1718г. у нас с отбелязан от пътешественици обичаят невестата
да ходи забулена след сватбата си.а Имаме сведения, че в разните краища
на страната булото е носено различен период от време. Така например
н Софийско4 и Кюстендилско0 го се е носило по един ден, в Пирдоп15—
три дни, н Силистренско7 — пет дни и т. н. Раковски в своя Показалец"
съобщава, чс невестата носила було по една седмица след сватбата, но
се говори, че в миналото то е било носено девет месеца.
В песента за орисаната булка намираме отзвук и от друг широко
разпространен сватбен обичай, който възлиза към една много стара тра­
диция у славянските, както и у много други народи, и е свързан с така
наречените „сватбени табу“. Става въпрос за говеенето на невестата0 —
забрана да говори известно време на свекър, свекърва, кум, девери и
съпруг — и свързаното с този обичай даване на прошка, т. е. премахване
на забраната. В баладата се споменава именно моментът на даване на
прошка :
„Име ти си прусти булчиту,
прусти гу и гу пупитъй.*10
В същата песен са отразени и други моменти от сватбените обичаи
на бьлгарите —даването на „нишан“, „мена“ и „харизма“ на невестата:
.Дали и малко дарбата,
мената и аризмата.*11
„Или и малко нишана.*15
Известно е, че така се наричат даровете, които момата получава на
годежа и сватбата си. След като момъкът е получил съгласието на мо­
мата и на родителите й, се определя денят, когато ще се даде „нишан“.
Тогава между момата и момъка се разменят подаръци, наречени с об-

Л. М н .1 от нч, Стлри пътувания през България, СбНУ, VI, с. 130.

1 I'. Б a fi р а к т a р о R, Спатбени обичан от Софийско, СбНУ, V, с. 61.
'• I I. .4 я х а р и с п, Пиинец, СбНУ, XLV, с. 204.
* I). II. Дюл г е р о и. Сватбени обичаи от Пирдоп, СбНУ, V, с. 57.
: Ип. К р. Бе ih с в л п е в, Сватбени обичаи от Силистренско, СбНУ, VIII, с. 80.
8 Г. С. Р а к о в с к и , Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят паЛ-
гтарн чкртн н.ипсго бнтнн, нанка, народопоколения стараго ни правления, славното ни
протестни» и проч., О lecca, 1859, с. 126 под линии.
'' Вж. Ни. Т о д о р о в , Лекиин по славянска етнография (Културна част), С, 1953,
с. 100-191 : Д. Ма тов, Бележки върху българската народна словесност, СбНУ, X,
с. 317-318.
ш М. А р н а у д о в , Фолклор от Еленско, СбНУ, XXI, с. 176—177, №40, вар. Б.
" CfiHV.XLVi. с. 59-60, №90.
15 Архив на ЕИМ, №46—11, с. 25—26. с. Кнежа, Оряховско, зап. Т. Трифонов.
то то име „нишан“ 13, т. е. белег, знак за това, че е постигнато съгласие.
По-късно, на годежа, на момата се дават по-големи и по-скъпи дарове,
наричани най-често „мена“14, конто обикновено се състои от накити.
В песента за орисаната булка конкретно се посочва от какви накити се
състои мената:
.Илн и малку метла,
менъта куфар чупрази
н таи оърва жълтици." |:‘
Освен нишана и мената в песента се споменава и „аризмата“ от­
ражение на обичай, свързан с традиционната народна сватба и разпро­
странен навред из страната. Това е обичаят на връщане от венчавка не­
вестата да спре в двора или пред вратата на новия си дом, да се кланя
и да не влиза в къщи, докаго свекърът, свекървата и други момкови
роднини не я дарят нещо.10 Тогава именно „харизват“ нива, градина,
лозе или нещо друго, а някой неин роднина отбелязва „аризмата“.
Естествено не навсякъде народният бит е отразен така пряко, но
именно подробният и конкретен анализ на фолклорните произведения ще
ни даде материал за изводи, отнасящи се до общите особености на от­
ражението на действителността във фолклора, а също и до специфи­
ката на отражението на нашия народен бит.

13 С. С. Боб че в, Сборник на българските юридически обичаи, ч. I. отд. I. Пловдив,

1896, с. 135; Д. Въ л ч е в , Песни из челядиия живот, от Дупничко, СбНУ, VIII. с .64;
B. Ч о л а к о в , Българский народен сборник, Болград, 1872, с .9 2; М. А р н а у д о в ,
Българските сватбени обреди, С , 1931, с. 10. 33; Ив. Б о я н о в, Сватбарски обичани
песни от Разложко, СбНУ, V, с. 37 ; X р. В а к а р е л с к и, Бит и език на тракийските и
малоазийските българи, ч. I, Бит, С , 1935. с.229—230; Н. С. Д с р ж а в и н , Болгарские
колонии въ Росени, СбНУ, XXIX, с. 134—135; Н. Н е х г с н и н , Песни из челялнии
живот от Разложко, СбНУ, VIII, с .44—45; И ов Т и т о р о в . Българите в Бесарабия.
C. . 1905. с. 254.
11 Й. Г р у е в , Обичаи и обреди по сватби в Копривщица, ПСи., г. X, С . 1896.
IV, с. 829; М. А р н а у д о в , цит. съч..с.70—74; Г. Б а й р а к т а р о в . цит. еъч., с .58;
В. П. Д ю л г е р о в , цит. съч., с. 49; Й. З а х а р и е в, цит. съч., с. 194 ; 11. А п о с т о ­
лов, Родопска сватба, СбНУ, XXI, дял II Материали, с. 2.
1,1 Архив иа ЕИМ, №44—11, с. 65—66, е. Стоил войвода. Новозагорско, яап. Щ. Люд-
сканова.
'* С. С. Б об че в, пит. съч., с. 186; В. Ч о л а к о в . цит. съч., с. 15; Ив. Кр. Б е-
iu е в л н е в, цит. съч., с. 85 ; Хр. В а к а р е л ски, цит. съч., с. 385; В. П. Д ю л г е ­
ров, цит. съч., с .54; Г. С. Р а к о в с к и , цит. съч., с. 121.

153
 Г> I. Л Г А Р С К А А К А Д li М II Я II A II А У К II Т Е
R i h o г |> а ф с к
и н н с т и т у т и м у :i о й
ЕТПОГЕПЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
ПА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД * С о ф и я - 107 1

Специфика в употребата
на изобразителните средства
в българските юнашки песни за Крали
Марко с оглед на изображението
в Кралимарковия епос

А. Афанасиева-Колева

Общоизвестно е, че всеки поетичен вид, всеки поетичен жанр

както в индивидуалното, така и в колективното творчество има своя
собствена система от поетични похвати или по-точно свой специфичен
подбор на стилистични средства, които се взимат от цялостния арсенал
на художествената орнаментика изобщо. За народното епическо творче­
ство като определен художествен вид, жанр, е характерна такава си­
стема от изобразителни средства, в която се наблюдава относително
слаба употреба на идейно-тропови фигури и очебийно предпочитание на
плеонастичната орнаментика, т. е. на всички видове повторения, натруп­
вания и сравнения. Но епосът изобщо често посяга и към брахиологич-
ната орнаментика, и към фигурите, свързани със словореда.
Такъв подбор на изобразителните средства е характерен за епиче­
ското творчество изобщо, следователно и за южнославянския епос, а по-
специално и за българските юнашки песни. Но въпреки това художест­
вената орнаментика на българското народно епическо творчество има
своя собствена физиономия, своя специфика и показва предпочитания,
характерни само за нея. За да проличи ясно спецификата на изобра­
жението в българския юнашки епос, ще се опитам да направя тук едно
сравнение със сърбохърватските юнашки песни, като използувам в случая
авторитетния сборник от хърватски народни песни, издаден от Матица
хърватска, тъй като е известно, че той включва в себе си научно напълно
издържани записи на песни. Като подходящо българско съответствие на

155
този сборник както по авторитетността на изданието, така и по премс,
когато са правени записите (и в двата случаи в края на XIX в.), изпол­
зувам юнашките песни от сборника на Ст. Ватев.
Дори при едно непретенциозно изследване без какъвто и да е кри­
терий за подбора на песните освен условието за възможно най-голямо
съвпадение на броя на стиховете им ясно проличават специфичните черти
на българското епическо изображение, изобразителните средства, които
то по-често или по-рядко употребява. При сравнителното изследване на
един песенен материал в размер от по около 1000 стиха (по-конкретно:
1018 стиха от Ватевия сборник и 1007 от сборника на Матица хърват­
ска) се оказа, че честотата на употребата на изобразителните средства
в тях е почти еднаква. В 1018 стиха българският народен певец е упо­
требил 782 фигури, което значи, че 7 6 % от стиховете представляват
стилистични фигури. А 1007 стиха от хърватските народни песни за
Крали Марко обхващат 721 стилни фигури, т. е. 72% от стиховете са
заангажирани като изобразителни средства. Тук е интересно да се спо­
мене, че във фолклористиката все още съществува неправилно и научно
недоказусмо мнение, че изобразителната система на южнославянското
епическо творчество е бедна и че южнославянската епическа песен е
недостатъчно стилистически украсена и поетически обработена. Причи­
ните за такава погрешна представа за художествената орнаментика на юж­
нославянските юнашки песни се крият в недостатъчното познаване на фак­
тическото положение на нещата, както и във това, че все още няма почти
никакви изследвания върху системата на изобразителните средства в
южнославянския епос.
В течение на вековете южнославянските народни певци са създали
изключително богат арсенал от поетични похвати и средства и в юнаш­
ките песни те черпят от него много повече, отколкото ние обикновено
си представяме. Това е общо положение за всички южни славяни, но
все пак разликата съществува и тя проличава при по-честа или по-рядка
употреба на една или друга фигура. Така в сравнение с хърватските
песни за Крали Марко българският юнашки епос в по-голяма степен
предпочита някои фигури на повторението: както свободното, така и
съседното и синтактически паралелизираното. В българските юнашки
песни са по-добре застъпени всички видове синтактически паралелизъм и
симетрична организираност на стиха. Българският народен певец по-
чесго употребява и някои фигури на натрупването, както и на сравне­
нието. По-конкретният анализ ни предлага следната картина.
Най-очебийната разлика в употребата на едно или друго стили­
стично средство и съответно в спецификата на цялата изобразителна си­
стема проличава в употребата на мезофоратз, етимологичната фигура и
повторението на отделните думи и предлози. В българския материал ме-
зофората се среша 28 пъти, а в хърватския — 8, което значи, че българ­
ският народен певец я употребява 3,5 пъти повече. Етимологичната фи­
гура се среша в българския материал 3 пъти повече, отколкото в хър­
ватския (отношението е 27 към 9). Повторението на отделните думи и
предлози е употребено в изследваните български песни 15 пъти, а в
хърватските - 7, което значи 2 пъти повече.
Не така голямо, но все лак видимо различие съществува и в упо­
требата на анафората (в българските песни — 67 пъти, в хърватските —
 ■>•>), епифората (съотношението е 21 на 18), анадиилозата (16 срещу И),
изоколоня (38 срещу 21). Изобщо българският певец понече държи за
симетричната организираност на стиха. Във връзка с тона е значително
по-честа, отколкото в хърватските песни за Крали Марко и употребата
на полисиндетона (8 срещу 3) и на асиндстона (6 срещу 2).
И епитетите, които са изобщо едно от най-любимите изобразителни
средства в народното творчество, се срещат по-често в българските,
отколкото в хърватските юнашки песни. Съотношението им е 410
срещу 342.
Но може би най-съществена по характера си е разликата в употре­
бата на славянската антитеза, този най-разгънат и най-художествено
изграден вид на сравнението. В изследваните хърватски 1007 стиха
славянската антитеза не е била зарегистрирана нито един път, а в бъл­
гарските 1018 стиха тя се среща 3 пъти. Най-важното обаче е да се
подчертае, че в българското епическо творчество славянската антитеза
показва силна тенденция към формулообразна конструкция, конто има
твърде важна композиционна функция. Тя обикновено или изпълнява ро­
лята на въведение към основното действие в песента, или е свързващо
звено между два съществени за песента епизода. Като един от приме­
рите на славянската антитеза, която служи като пролог към един от
основните епизоди, може да се посочи тая от първия вариант на песента
„Марко Кралевич, брат му Андреаше и Мара механджийка“ в (СбНУ,
43, с. 15).
Ila говори МАрку стАра майки :
— Фала тебе, МАрко, мили епико,
защо градиш дАвет задужбини,
та се мъчиш по суи плАднини,
гъсти гори, нови манастир^,
равни друми, студени клАденци,
кални друми, кАмсни калдърми,
вода в0диш, вода не дооди ;
Дал ги грАдиш мАне за спомена,
ил ги грАдиш баше за прошение,
ил ги градиш тебе за юнастио ?
Одговара Марко добър юнак :
— Леле мале, мйла мале,
ни ги грАдим тебе за спомена,
ни ги грАдим баще за прощснйс,
пи ги грАдим мене за юнАстно,
нсл ги грАдим АрАпки девойки.
Последният стих от тази антитеза ни въвежда директно в първия
епизод на песента и същевременно събужда у нас интерес към послед­
ващото го действие. Една от неговите функции е да подготви психи­
чески слушателя.
Спецификата в употребата на изобразителните средства в българ­
ския юнашки епос, която ясно проличава дори при едно сравнение в
рамките от около 1000 стиха, изисква много по-широко и по-сериозно
проучване и много по-голямо внимание, отколкото й се е отделило досега.

157
 СЪДЪРЖАНИЕ

Х р и с т о Г а н д е в — У в о д ............................................................................................... 5
ИСТОРИЧЕСКА ЕТНОГРАФИЯ И ДЕМОГРАФИЯ
В л а д и м и р И. Г е о р г и е в — Генезисът на балканските народи............................ 9
К и р и л В л а х о в — Следи от трако-славянски езикови връзки преди новата ера . 21
Г е о р г и М и х а й л о в — Гръцко езиково и етнокултурно влияние сред траките. 27
b o p ис Г е р о в — Въпросът за романизацията на тракийското население в бъл­
гарските зем и.......................................................................................................... 33
Т о д о р Г е р а с и м о в — Келтските етнически наслоения в българските земи . . . 39
В а с и л к а Т ъ п к о в а-3 а и м о в а — .Варварски* етнически наслоения в българ­
ските земи до заселването на славяните ........................................................ 45
Й о р д а н З а и м о в — Най-старите заселища на българските славяни в балкан­
ските земи . . ....................................................................................................... 51
И в а н К о е в — Следи от бита и езика на прабългарите в нашата народна култура 57
Х р и с т о Г а н д е в — Условия за образуване на българската народност................ |€3)
" Н и к о л а й Т о д о р о в — Турската колонизация и демографските промени в бъл­
гарските земи.......................................................................................................... 69
ЕТНОГЕНЕТИЧНИ МОМЕНТИ В МАТЕРИАЛНИЯ БИТ
И ДУХОВНАТА КУЛТУРА
Ма р и я В е л е в а — Народните носии като свидетелство за културно-битовата об­
щност и историко-културните области по българските з е м и ................... 77
Г а н к а М и х а й л о в а М и х а й л о в а — Формиране на градско женско възрож­
денско облекло в района на Същинска Средна г о р а ................................... 81
Ва с и л Ма р и н о в — За етнокултурните приноси на българското животновъдство 87
71 ю б о м и р Д у к о в — Характерът на културно-историческото наследство от же­
лезни части на земеделски оръдия в българските земи............................... 93
Ив а н Ко е в — Патриотични подбуди в развитието на българските народни худо­
жествени занаяти.............................................................................................. 97
И в а н и ч к а Г е о р г и е в а — Етнографско единство на сватбата у българите . . . 103
С т о я н Г е н ч е в — Етнографско единство и регионални различия в обичаите при
погребение у българите....................................................................................... 111
П е т ъ р А. П е т р о в — Кукери — един български обичай от античен произход . . 115
Ан а с т а с П р и м о в с к и — Някои черти из обичайното право на родопските българи 119
ь1>о р и с Г у м а н г е л о в — Художествената самодейност и опазването на народната
к у л т у р а ................................................................................................................. 123

159
 Ел е м е н т и на националната специф ика във ф о лкло ра

Ц в е т а н а Р о м а и с к а — Към въпроса за националната специфика на българ­

ските народни пословици ипоговорки............................................................. 129
С т е ф а н а С т о й к о в а —Далматинските бугарщици и техните български съот­
ветствия .......................................................................................................... 137
Т о д о р Ив. Жи в к о в — Национални и интернационални елементи в българ­
ската партизанска песен................................................................................. 143
Д е л ч о Т о д о р о в — Специфика и някои художествени особености на българ­
ските тъж ачки............................................................................................... 147
Л и л н н а Г) о г д а м о в а — За отражението на народния бит във фолклора . . . . 151
А. А ф а и а с и е в а - К о л е в а — Спецификата в употребата на изобразителните
средства в българските юнашки песни за Крали Марко с оглед на изобра­
жението в Кралимарковия епос..................................................................... 155

ЕТНОГЕНЕЗИС И КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
*
Ияд. редактор М. К о с т о « а
Художник Г. Г е о р г и е в
Худ. редактор Л. Д о н к о в
Техн. редактор И и. А т а н а с о в а
Коректор М. М и х а л к о а а
•
Изд. индекс 4352
Додена sa набор на 10. VI. 1971 г.
Подписана аа печат па 21. IX. 1971 г.
Формат 71X100/16 Тираж 1000
ЛГ II—6
Печ. коли 10.50 Изд. коли 12,50
Цена 1,90 лв.
«
Набрана м отпечатана а Печатницата на Издателството на БАН
София, ка. Г. Милев, ул. 96
Поръчка .4 301