"Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е

имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме
умирали от глад.
Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как
тровят хората.
Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на
истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени
от чужбина и се пекат в супермаркетите.
Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с
истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с
истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери.
Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви
сладка, но бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от
праскови и дюли и даже от портокалови кори.И ако днешните младежи мислят, че сме
яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено.
Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката.
Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец
и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки,
на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и
сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.
Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше.
Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите.
Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие това се
случи, но не зная дали заради рибата.
В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо
от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак.
Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак
отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.
После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото
изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо
върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.
Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни.
Щандовете се оголиха едва през 1988/89.
Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с
ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата.
Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена
и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше.
Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“,
„Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да
си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор.
Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки
всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа
поиска.
Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти.
Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло
направо си облизвахме пръстите.
Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше
„Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади
„Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които
се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки,
сусамки.
Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се
продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасена съм, когато моите внуци ме питат
какво съм яла по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят
недоверчиво глави.
Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как
им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато,
техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.
Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като
най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било
така. Кой иска да ни остави без спомени?
Кой иска да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история?
Заличителите на България пръскат милиони, за да ни обезличат. Да станем хора без
лица, хора без минало, хора без достойнство, хора без корени. Безродници.
Ще им позволим ли? "