Ивинела Самуилова

БАБО,
РАЗКАЖИ МИ СПОМЕН
Истории от махала Небесна
Българска. Първо издание

© Ивинела Вескова Самуилова, автор

© Мариана Станкова, оформление на корицата
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“, 2016 г.

https://4eti.me

ISBN: 978-954-26-1626-9
 Съдържание

Анотация ....................................................................................................................................... 4
1. При баба..................................................................................................................................... 5
2. Селска вечеринка ...................................................................................................................... 9
3. Жива вода ................................................................................................................................ 17
4. Вкусът на живота .................................................................................................................... 21
5. Свещена земя........................................................................................................................... 23
6. Сладостта на простите неща ................................................................................................... 27
7. Памет народна ......................................................................................................................... 30
8. Магията на живота .................................................................................................................. 31
9. Домашната храна е най-вкусна .............................................................................................. 34
10. Българското хоро .................................................................................................................. 36
11. От извора ............................................................................................................................... 37
12. В църквата ............................................................................................................................. 39
13. Песни и раздумки .................................................................................................................. 41
14. Небесна врата ........................................................................................................................ 53
15. Разковниче ............................................................................................................................. 56
16. Кърпеното трае повече.......................................................................................................... 59
17. Истинска храна ...................................................................................................................... 62
18. Бог знае най-добре ................................................................................................................ 64
19. Човек се сам посрамя ............................................................................................................ 67
20. Събуди се, дух замрежен ...................................................................................................... 73
21. Какво ще кажат хората? ........................................................................................................ 77
22. Неродена мома ...................................................................................................................... 86
23. Спомен от турско време........................................................................................................ 88
24. Ако коминът дими, в къщата има живот ............................................................................. 89
25. Сватбени обичаи ................................................................................................................... 92
26. Билет за рая ........................................................................................................................... 94
27. Дето няма пушек, там няма крамоли.................................................................................... 98
28. Магическо здравомислие .................................................................................................... 101
29. Злото добро не докарва ....................................................................................................... 102
30. Фалшиво благочестие ......................................................................................................... 104
31. Змей Горянин ...................................................................................................................... 105
32. Самодивско сборище .......................................................................................................... 111
33. Гусла сладкогласна ............................................................................................................. 112
34. Сляпо кога прогледа, през девет баира види ..................................................................... 114
35. Смисълът в традициите....................................................................................................... 115
36. Въздържанието – майка на мерака ..................................................................................... 123
37. Спомени от старото време .................................................................................................. 127
38. Страшни истории ................................................................................................................ 131
39. Черната жътварка ................................................................................................................ 133
40. Имало е да става .................................................................................................................. 138
41. Кой ще ги помни?................................................................................................................ 139
42. Добре дошли в джунглата ................................................................................................... 142
43. Да възкресим българското .................................................................................................. 144
Послеслов .................................................................................................................................. 146

3
 Анотация
Във връзка с изпълнение на проект, свързан с фолклора, главната героиня на романа
попада в малка махала в Балкана. Там среща баба Жива и отношенията им стават
близки, като между баба и внучка. Баба Жива не е много „учена“, но притежава непод-
правена мъдрост. Нейните възгледи, разкази и спомени за миналото разкриват един раз-
личен свят, в който хората тачат народните традиции и обичаи и пазят българския дух.
Младата жена става част от местната компания: зевзекът гъдулар дядо Петко, „гласът
на съвестта“ и стожер на миналото дядо Йордан, цапнатата в устата баба Неда, необик-
новената монахиня – сестра Серафима, и двойката англичани Марк и Лиза.
С всяко следващо посещение „при баба“ образованата гражданка осъзнава, че не иска
да бъде просто наблюдател, а да участва в този живот. Да се докосне до магията на
старите обичаи и символи. Да усети пулса на неравноделните ритми и на чудните му
песни. Да съхрани историята и легендите му. Да преоткрие вкусовете и уханията му. В
духа на старата българска традиция героинята ще преосмисли отношението си към дома
и семейството, към земята и вярата, към живота и смъртта.

„Бабо, разкажи ми спомен“ е още една излязла от сърцето вдъхновяваща творба на

Ивинела Самуилова. Дълбоко привързана към българската фолклорна традиция, автор-
ката предлага оригинален поглед към мирогледа и обредността на старите българи. Ис-
ториите от махала Небесна отварят вратата към друг свят, в който бесовете на съвреми-
ето не виреят.
Зад дуварите на Балкана бабините деветини се оказват магическо здравомислие. Ле-
гендите придобиват плът и кръв. Историята оживява. Ароматите омайват. Простичките
неща от ежедневието се изпълват със смисъл.
В типичния ѝ стил, с много хумор, Ивинела Самуилова ни поднася едно затрогващо
четиво, което разпалва любовта към родното и възстановява самочувствието ни като
българи.

4
 Бащино огнище не забравяй,
обичаи не презирай!
Георги С. Раковски

1. При баба
Облегнала съм се на стената, до отворената врата на старата просторна кухня, и наб-
людавам как баба Жива бърка качамака в очуканата си чугунена тенджера върху ста-
рата печка на дърва. Името много ѝ приляга, мисля си, може би в него е тайната на
неизчерпаемата ѝ жизненост. Дребничка, но жилава, със стара, нагоряла кърпа е хва-
нала здраво тенджерата с една ръка, а с другата стиска дръжката на голяма дървена
лъжица. Докато си тананика народна песен, бърка енергично обратно на часовниковата
стрелка сгъстяващата се лека-полека царевична каша. Тихото припяване, равномерното
потропване на лъжицата и спираловидните следи, които оставя в гъстата смес, сякаш
ме хипнотизират. Имам чувството, че всяко следващо движение на ръката на „баба“,
както вече я наричам, размотава по една навивка от пружината, в която съм се превър-
нала. Освобождава ме от напрежението, породено от усилието да съществувам по този
неестествен, натегнат начин, който вече съм възприела за нормален. Усещам как сър-
цето ми забавя ритъма си, как мислите ми притихват, как целият ми живот сякаш прев-
ключва на забавен каданс.
– Чедо, я вземи чайника и ми налей още малко вода, че тая пущина не мога да я оставя
за секунда – прекъсва транса ми баба.
Заобикалям я и заставам от другата ѝ страна до печката. С друга стара кърпа хващам
за дръжката горещия, пълен с вряла вода чайник и на тънка струя започвам предпазливо
да сипвам вода в тенджерата.
– Кажи колко, бабо – притеснявам се да не излея повече, отколкото е нужно.
– Още малко... А така... Айде стига толкоз – напътства ме баба. – Другия път си ти.
Нали виждаш колко е лесно – добавя с усмивка.
Има предвид, че следващия път аз ще правя качамака.
– Това бъркане не изморява ли много? – питам.
– Е, изморява малко, ама пък става бързо, нали виждаш... А колко е вкусно... – вед-
нага намира оправдание баба – не знам дали за качамака, дето преди малко го е нарекла
„толкоз капризен на бъркане“, или за себе си, че отказва да го прави по лесния, петми-
нутен градски начин с царевичен грис. И сякаш за доказателство, че „става бързо“, в
този момент сваля тенджерата от огъня и я слага отстрани на металното корито на мив-
ката.
– А нарочно ли го бъркаш наобратно? – питам пак.
– Как така наобратно? – не разбира баба.
– Ами обратно на посоката на движението на часовниковата стрелка – пояснявам.

5
 – Че тя не се ли движи часовниковата стрелка наобратно? – Въпросът на баба ми
звучи провокативно.
Свивам вежди неразбиращо и смутено се почесвам. Баба Жива често ме изненадва с
неочакваните си констатации. Понякога не съм сигурна дали се шегува, или е сериозна.
Но знам, че е природно интелигентна – праправнучка е на първата учителка в селото и
макар самата тя да не се има за много „учена“, баба е умна по един особен, прозорлив
начин, който предполага широкоскроено мислене, задълбочено и всеобхватно. Вече
съм забелязала, че умее да вижда под повърхността на нещата, да поставя под съмнение
общоприети съвременни истини и да проявява различна от тази на модерния човек усет-
ливост за живота. За баба дори и малките неща крият големи тайни. Може би затова
веднага я разпознавам като „моя“ баба, а явно и тя е видяла в мен онази внучка, която
бабите искат да имат. Такава, на която да предадат опита и знанията си за живота.
– Как така наобратно? – Сега аз повтарям нейния въпрос отпреди малко.
– Ами обратно на движението на земята... на целия космос, ако щеш...
Усещам, че смисълът започва да ми се губи. Не и на баба обаче.
– Само бурите и тайфуните се вихрят по часовника – заявява някак небрежно тя
факта, който някога в училище сигурно е минал покрай ушите ми, но сега ме връхлита
със силата на прозрение.
Пресичам стаята, за да стигна до масата, разположена пред ниските прозорци, с
гледка към голямата поляна на двора, свежо зелена от младата трева, вече нацъфтели
овошки, каменната чешма под все още голия асмалък и зеленчуковата градинка в дъ-
ното, на най-слънчевото място. Подгъвам крак върху седалката на стария дървен стол,
покрит с плетена от баба столовка. Пресягам се за тетрадката, която, когато съм тук,
винаги държа в „бойна готовност“ на перваза, до вечноцъфтящото ѝ, непризнаващо
зими розово сакъзче, и започвам да пиша:

Ако се оставиш да те повлече вихрушката на времето, не очаквай друго, освен

опустошение. Бегът на стрелките на часовника е в посока, обратна на естест-
вения ритъм на Вселената. Времето отдалечава от добрия космически порядък.
Води до дисхармония в живота, създава душевен дисонанс.

Поглеждам през прозореца и премигвам, помислила, че халюцинирам, когато виж-

дам баба да върви към къщата по пътечката от каменни плочи. Не съм чула кога е из-
лязла, но по начина, по който е хванала двата края на престилката си, познавам, че идва
от градината. Влиза и остава да се суети край мивката – чисти и мие пресен лук, чесън
и марули, които е набрала за салата. Иска ми се да я отменя, но ако прекъсна писането
сега, „прозрението“ ще отлети безследно, както толкова други преди него. Но баба е
наясно с това. Разказвала ми е, че е чувала от нейната баба как прапрабаба ѝ, учител-
ката, която пишела стихотворения, понякога се прибирала тичешком от нивата, за да
запише стих, изникнал в главата ѝ, докато работи на полето. Затова, когато ме види, че
хващам тетрадката и химикала, баба започва да пристъпва на пръсти, за да не ме сму-
щава. Възползвам се от това и продължавам да пиша:

Пред човека няма по-голяма пречка за единение с Бога от времето. Защото, като
обръща гръб на Бога, той обръща гръб на вечността и вместо нея приема вре-
мето за истинската, единствена реалност и така бива погълнат от него.

6
 Вдигам глава и отново поглеждам през прозореца към китния двор на баба и към
ширналите се отвъд поля и ливади, гористите хълмове, заснежените върхове на плани-
ната в далечината и не откривам никакви следи от време. Трудно е да се каже коя епоха
е – тук сякаш времето не успява да докосне нищо и е почти невъзможно да допуснеш,
че на 200 км от тук има друг свят, подвластен на неумолимото тиктакане на часовника,
на истерията на срокове и дати, на това „колко е часът“, „какъв ден е“, „коя година“.
Има ли изобщо времето някакво значение за това как всъщност живеем? Въпроса отп-
равям към себе си.
Все още с отнесен поглед се обръщам към баба. Решила, че съм приключила, тя бърза
да каже нещо, което явно ѝ е хрумнало, докато пиша.
– Ей виж и хорото – накъде се върти? – пита риторично.
В първия момент не схващам за какво говори, все още потънала в мислите си. След-
ващите думи на баба обаче бързо ме връщат на темата:
– Само това да знаеш, стига ти, за да си направиш сметката в каква посока ще си
бъркаш манджите – заключава безапелационно и добавя: – Хайде да вечеряме, докато
е още топло.
Отбелязвам в тетрадката си да проверя после за хорото и ставам да подредя масата.
През това време баба разтопява в тиган на печката краве масло с червен пипер и залива
с него качамака, който е разсипала в две купички. Отгоре натрошава по малко овче
сирене, нейно производство. В специфичната му миризма усещам кроткото присъствие
на Веска и Янка, двете овчици на баба, долавям звъна на хлопките им на ливадата отвън
и уханието на ароматните треви, които безгрижно преживят по цял ден. Разбърквам
внимателно съдържанието на моята купичка, загребвам с лъжицата и я приближавам
към носа си, за да поема аромата на димящата златиста и лъскава от мазнината каша, а
после бавно я поднасям към устата си. Няма начин обаче да консумирам тази храна като
префърцунен ценител на гурме кухня. Тази храна не е чревоугодие. Тя е семпла и неп-
ретенциозна, а гладът за нея не е физически, а духовен. Тя носи истинския вкус и аро-
мата на простия, но автентичен живот.
Затова може да се яде само така – лакомо, но с душата, бавно, на големи хапки и с
огромна благодарност за привилегията да я имаш на трапезата си.
Баба знае това, само за мен то е откритие. Сваля престилката, измива ръцете и лицето
си, оправя косата си и пристъпва към масата с благоговение, сякаш се приближава към
олтар. Прекръства се с лек поклон, прекръства и храната, благославяйки я, и казва мо-
литва:

Ядат бедните и ще се наситят; ще възхвалят Господа, които Го търсят,

и ще бъдат живи сърцата им вовеки. Амин!

Чак тогава сяда. Лицето ѝ е ведро, като за празненство. След първоначалното смуще-
ние бързо ставам съпричастна с този ритуал и постепенно установявам, че присъстви-
ето на обредността в живота на старите хора, дори и в малките неща, отваря широко
душата за по-големите, прави я възприемчива за живота и света по един различен на-
чин, в който доминира радостта. Възстановява празничното усещане в ежедневието.
По-късно записвам в тетрадката си:

Българският фолклор отразява отношението на нашия народ към живеенето

като към празник. Цялата обредна наситеност – от обичаите на общността до

7
 ежедневните ритуали на отделния човек, разкрива жаждата на българина за
празничност. Вкарването на празника в делника преосмисля, ежедневието и го
превръща от рутина във вълнуващ и мистичен процес, в който сакралното, маги-
ческото, жизнерадостното е норма на съществуването. Загубата на празнич-
ното усещане превръща деня в сив, безрадостен, мъчителен делник – и това веро-
ятно е една от причините за апатията и негативността на съвременния бълга-
рин.

Комбинацията от свежи марули с дъх на пресен лук и чесън, леко подкиселени с оцет
от сочни ябълки от двора на баба, сладкия аромат на качамака, подправен със запърже-
ния в маслото червен пипер, стрит от чушките, висящи на наниз като ярък гирлянд
върху грапавата варосана стена, и дръзката миризма на сиренето. Всичко това изпълва
тялото ми с блаженство – усещане, което тепърва започвам да опознавам.
Вечеряме в мълчание. Баба никога не говори, докато се храни. Така е възпитана.
„Грехота е да се приказва на софрата“, ми казва кротко, когато първия път се опитвам
да я заговоря. Отначало се чувствам някак неудобно – тишината на масата ми е непри-
вична, но скоро свиквам с нея и започвам да разбирам смисъла ѝ. Долавям скритата в
мълчанието почит – не към храната, а към Твореца, Който я е осигурил. Който е създал
този чуден и добър свят и го е оставил на разположение на човека – да се грижи за него
и да се ползва от плодовете му. Осъзнавам, че това мълчание не е печално, а тържест-
вено: храната е ежедневното причастие на човека с Бога, начин да поддържа връзката
си с Него и да Му благодари.
Когато приключваме с вечерята, баба отново казва молитва:

Благодарим Ти, Боже, че ни насити

с Твоите земни блага. Не ни лишавай
и от Небесното Си царство. Амин!

Прекръстваме се и чак тогава започваме да раздигаме масата. Баба обаче никога не

маха дървената солница. „Лошо е за къщата и за обитателите ѝ, ако на масата няма сол“,
спира ме тя, когато първия път посягам да я прибера. „Солта е свята, тя е силна срещу
всичко лошо, нищо на тоя свят не става без сол“, обяснява тя. Напомня ми, че при всеки
важен повод – когато се кръщава дете, на сватба или при посрещането на скъп гост,
винаги се поднасят хляб и сол. Казва ми, че някога в спорове за „земане-даване“ и стра-
ните, и свидетелите са се клели в хляба и солта „като в Господа“ с думите: „Да ме убие
тоя хляб и тая сол, ако право не казвам“. Твърди, че със сол може да се излекуват много
болести, и ми казва най-простите рецепти: при настинка краката се топят в гореща вода
и сол, при болка се налага нагрята и увита в кърпа сол на болното място, при инфекция
на гърлото или на зъбите устата се жабури със солен разтвор. Припомня ми също при-
казката за царската дъщеря, която казала на баща си, че го обича повече от солта, а той,
обиден от сравнението ѝ, я прогонва от двореца. После обаче, когато му дали да яде
безсолни ястия, осъзнал колко дълбока е обичта на щерка му, която всъщност е искала
да каже, че го обича повече от живота си. „Защото без сол няма живот“, прави баба
финалното заключение.
Аз обаче го приемам резервирано и прекарвам няколко часа в четене и мислене,
преди мозъкът ми на съвременен човек, обсебен от нуждата да обяснява всичко по ра-

8
ционален начин, да се увери в истинността на бабините думи и да стигне до практичес-
ката и духовната дълбочина на старото вярване. В тетрадката си по този повод запис-
вам:

Всяка клетка в тялото ни съдържа сол, която обаче организмът ни не произвежда.

Тоест – трябва да си я набавяме отвън. Човешкото тяло не може да живее и да фун-
кционира без солта, която играе ключова роля за предаването на всички сигнали в тя-
лото и мозъка.
Преди хладилниците и фризерите солта е била единственият начин да се съхраня-
ват продуктите – тя унищожава всякакви паразити и вредни бактерии.
В древността са я наричали „бялото злато“ а на римските войници заплащали със
сол. „Заслужил си е солта“ е поговорка, която изразява оценка за това колко добре
някой е свършил работата си. „Вие сте солта на земята. Но ако солта се обезсоли, с
какво ще се направи солена? Тя вече не става за нищо, освен да се изхвърли вън и да се
тъпче от хората“1 – казва Исус Христос на апостолите, за да подчертае важността
на мисията им да съхраняват и предават Божия дух и с това придава духовно изме-
рение на практическата значимост на солта. Тя вече олицетворява и Божието при-
съствие – на закрила, защита, благослов и благодат. И ако трапезата е олтарът в
дома на българина, мястото на солта, която не е просто сол, а олицетворява духа
Божий, е именно там.

Вече разбирам защо за баба Жива вещите и действията в ежедневието рядко са ед-
нозначни. Освен практическа страна, те съдържат в себе си и духовна същност и между
тези две страни на живота няма ясна граница. Духовното и материалното за баба не са
две отделни реалности, а съществуват едновременно. Солта не е само вещество, което
придава вкус на ястието, тя е овещественото присъствие на Бога. Такова, което про-
никва до клетките на материята, като я „осолява“ – сиреч освещава я и така изключва
всяка възможност битието да бъде профанизирано.

2. Селска вечеринка
Бързо измивам съдовете, докато баба разбутва жарта и слага едно по-дебело дърво в
печката, за да не угасне огънят, докато ни няма. Вече е приготвила вълнените ни жи-
летки – изплела е нова, специално за мен, за да не ходя „гола“ навън. Обличаме се и
поемаме към „клуба“, както го наричат в селото – стая в кметството с пейки, столове и
маса между тях, където хората се събират веднъж седмично, в петък вечер, и по праз-
ници, докато времето е още студено за сбирки на открито и се стъмва рано.
Дядо Петко е вече там – винаги идва по-рано от другите, за да напали печката, инс-
талирана в средата на малкия салон – своеобразно огнище, около което няколко дути се
събират като разнородно, но обичливо семейство. В компанията спорадично се включ-
ват различни хора, но аз вече се чувствам част от „ядрото“ на групата: баба Жива, дядо
Петко, сестра Серафима, дядо Йордан, баба Неда и англичаните Марк и Лиза.
Последните пристигат почти едновременно с нас. Те са се заселили в селото преди
около три години. В началото се чувствам по-чужденка от тях – за разлика от мен, те

1
Мат. 5:13. – Б. а.
9
вече са се вписали напълно и явно се чувстват съвсем на мястото си тук, докато аз все
още се колебая дали това може да бъде моето място. Приемат новия си живот безре-
зервно и непредубедено, с отворени сърца, докато аз съм постоянно нащрек, сякаш
очаквам всеки момент да получа доказателство, че не принадлежа към този свят.
Вече ги чувствам близки, но когато ги виждам за пръв път, реагирам с известна враж-
дебност на присъствието им. Не знам дали изпитвам ревност, или се опасявам, че са
приносители на западноевропейски манталитет, който с неговите либерални идеи за
прогрес, псевдохуманизъм и секуларизирано светоусещане може да зарази и поквари
това обиталище на автентичен български дух. Бързо установявам, че в случая опасени-
ята ми са напразни. Те са чувствителни и интелигентни хора – поглъщат с благодарност
и възторг всяка хапка от новия си живот и реагират на всичките му прояви с удивлени-
ето на възкръснали мъртъвци. Марк и Лиза вече говорят идеално български, включи-
телно с диалектните изрази, които понякога местните използват. Случва се обаче да не
разберат някоя дума и тогава пада голям смях, докато старците се опитват да им обяснят
значението ѝ – често с виртуозни театрални етюди. Ако и да го е имало, мелодраматич-
ният английски хуманизъм, изглежда, бързо е отстъпил пред здравомислещия прагма-
тизъм на селския живот, а една от легендарните истории в селото е първата Коледа на
Марк, когато изтървал прасето. То се мушнало между краката му и в един момент Марк
се оказал на гърба му, яхнал го наобратно, с лице към задните части на животното.
Слава богу, екшънът с прасе и англичанин приключил благополучно след намесата на
дядо Петко, но нищо не било в състояние да откупи мълчанието на стареца и историята
плъзнала из селото по-бързо от севлиевска мъгла.
Марк е музикант. Композира, свири на китара и пее, а една от стаите в старата къща,
която той и жена му купили и реставрирали, запазвайки традиционния ѝ български об-
лик, е оборудвана като студио. Изпада във възторг, когато научава, че се занимавам с
фолклор. Веднага споделя с мен, че в Англия бил нещо като бард, но сега е обсебен от
народната ни музика. Не може да спре да се удивлява на уникалните ѝ неравноделни
ритми, но признава, че на него самия все още му е трудно да се отърве от линейната
западна ритмика. Според него ритъмът на музиката отразява светоусещане. Разпалено
заявява, че българската музикална мисъл, изразена в тези тактове, съдържа дълбока жи-
тейска мъдрост. „Прекъсването на този равен такт „едно-иии, две-иии...“ – обяснява ми
той на перфектен български със симпатичен английски акцент, като за демонстрация
тактува с ръка, подпрял лакът на масата – е гениално решение за излизане от монотон-
ността на живота. Всяка дейност от ежедневието – дали косиш, дали ореш, дали плетеш,
дори и хляб да месиш, е „едно-иии, две-иии...“ – отново тактува той. – Ритъм, който в
крайна сметка е хипнотичен, създава инерция и може да доведе до униние и до безраз-
личие към живота. Засвирва обаче „Дайчовото хоро“ например и с оригиналния си такт
девет осми прекъсва този равен ритъм. Сменя игриво баналния такт четири четвърти
и – хоп-троп, иху! – вкарва тялото и душата в ритъм без аналог, напълно различен от
ритмиката на ежедневието, че и на природата. Този „крив“ ритъм съживява интереса
към живота. Това се казва „да му намериш цаката“ на всичко, което се преживява като
прозаично“ – заключава той.
Радвам се, че Марк е усетил това, до което и аз съм стигнала като собствено прозре-
ние. Разказвам му за моята техника да се изкарвам от ситуации, в които се чувствам
зациклила, като вкарвам в походката си неравноделен ритъм и вместо с нормална
стъпка, вървя например с „дайчова“. Идеята много му допада и особено се забавлява да

10
си представя как биха го гледали в Англия, ако започне да се разхожда по улиците,
подскачайки по този начин.
Лиза е фотограф и художник, а освен това и запален кулинар. Никога не идва на
сбирките с празни ръце. Винаги носи я английски пай, я българска баница. Когато се
виждаме за пръв път, ме заговаря веднага и сърдечността ѝ бързо стопява първоначал-
ната ми резервираност. Скоро ставаме близки приятелки и често когато съм при баба,
прекарваме заедно цели часове.
Дядо Петко излъчва ведрата радост и спокойствието на човек, който е в мир със себе
си, света и Бога. Изражението му обаче малко подвежда – само гъстите бръчици във
външните ъгли на очите му подсказват за зевзека, който се крие зад миловидното му
топчесто лице. Самоук музикант е, но свири на гъдулката си като виртуоз. Марк, раз-
бира се, го обожава, от пръв поглед се влюбил в гъдулката и още с пристигането си
станал най-покорен ученик на дядо Петко. Двамата винаги носят гъдулките си на сбир-
ките и вече имат доста голям репертоар. Освен познати народни песни и хора, понякога
ни изненадват и с изпълнения на оригинални авторски композиции на Марк – като за-
бавните му песни за ракията и за баба Марта2.
Дядо Йордан има тежък характер, трезва мисъл и пламенен дух, които крие зад съб-
раните му в една точка под челото гъсти бели вежди. Баба Жива ми е разказвала, че
семейството му било заможно, притежавало много земя и добитък. След Девети сеп-
тември ги обявили за „кулаци“. Конфискували имотите им, затворили ги в околийското
управление, били ги и ги измъчвали, защото били „класов враг“. Децата му се изселили
в града да търсят препитание и там останали. Сега рядко идвали, колкото да приберат
рентата от нивите, които им върнали след падането на режима. Дядо Йордан говори
малко, но след неговите думи винаги се възцарява тежко мълчание. Неговият глас е
като гласа на съвестта, който винаги намира начин да те жегне, да те накара да осъз-
наеш, че като си затваряш очите пред истината, не я правиш по-малко валидна.
Баба Неда е най-стара от всички и много цапната в устата. Бузите ѝ са хлътнали и
висят, защото не си слага ченето, понеже, както казва, и то се било разхлопало като
дъската ѝ. Поради тази причина, когато говори, фъфли. Въпреки че наскоро е изкарала
лек мозъчен удар, не губи чувството си за хумор и често се шегува с това, че вече заб-
равя. Понякога мисълта ѝ секва по средата на изречението, защото не може да си
спомни някоя дума. Тогава, като по сигнал, всички едновременно казваме „клизма“ и
докато се посмеем, тя вече се е сетила. „Паролата“ идва от нейния правнук Ваньо, а
случката, която баба Неда ни разказва, е следната. Децата ѝ, които също живеят в града,
били дошли да я видят, седмица след като се прибрала от болницата. Приказвали си
нещо и баба Неда казала: „Аз много обичам...“ обаче изведнъж забравила какво. Тогава
малкият Ваньо се навел към нея и ѝ прошепнал в ухото: „Клизма“. „Клизма“, повторила
баба Неда на глас, а всички само се спогледали, вероятно решили, че съвсем си е изгу-
била акъла. „Ще го убия тоя малкия, дето тъй ма изложи“, повтаря всеки път баба Неда.
Сестра Серафима, последната от „ядрото“, е уникален образ. Тя е единствена мона-
хиня и игуменка на метоха, разположен малко над селото. Нисичка и тантуреста е, но
много пъргава за килограмите и възрастта си. Има големи изпъкнали сини очи, които
сякаш неконтролируемо се движат из орбитите си, често придавайки на лицето ѝ коми-
чен израз. Винаги пристига на скорост със стария си москвич, чието мощно ръмжене
2
Има такива песни, могат да бъдат чути в You Tube. Техен автор е англичанинът Джонатан Тейлър,
който от години живее в севлиевското село Крушево. Съпругата му Никола е страхотен фотограф.
Приликите свършват дотук. – Б. а.
11
отдалеч известява появата ѝ. „Гърми като тръбите Йерихонски“, шегува се дядо Петко.
Пак той разказва, че по едно време се появила някаква жена, която искала да стане пос-
лушница в манастира, но бързо избягала, защото не могла да издържи на „магариите на
Серафима“. Случката, която дядо Петко винаги разказва с не по-малко удоволствие от
тази за Марк и прасето, е как сестра Серафима решила да вземе страха на новата пос-
лушница. Казала и, че ще се помоли на Господ да даде знак с чудо, ако тя не е дошла в
манастира поради вяра, а по друга причина. После отишла до града и купила узрели
домати. През нощта станала и ги навързала на един от доматените стръкове в градината
на манастира, които по това време таман били нацъфтели. На сутринта жената, като
видяла как само за една нощ цветовете са се превърнали в едри червени домати, се раз-
треперила, паднала на колене и със сълзи на очи започнала да моли сестра Серафима за
прошка, като и признала, че се е ядосала на любовника си и затова решила да стане
монахиня, та да му отмъсти. Сестра Серафима я успокоила с думите, че неведоми са
Божиите пътища за спасението на една душа, и я пратила да набере от „чудесните“ до-
мати, та двете да си похапнат от тях за опрощение на греховете. Обаче оная, като
отишла и видяла навързаните домати, много се ядосала, грабнала си чукалата и изчез-
нала яко дим.
Дядо Петко и сестра Серафима вечно се препират, но незлобливо, с игрива закачка.
Всеки техен диалог е своеобразен водевил. Като герои на забавна комедийна сценка от
селски театър са, само дето репликите им не са заучени и всеки път има нов сценарий,
който всички чакаме с нетърпение.
Когато сега влиза, дядо Петко е запалил цигара и сестра Серафима, след като ни прек-
ръства и благославя от вратата, веднага започва театрално да кашля.
– У бре, Петко, стига си кадил на дявола, бре! Да не искаш да довтаса? – Възкликва
тя, сгушва глава в раменете си, като да се скрие, и завърта бързо очи наляво и надясно,
сякаш очаква наистина да види рогатия да се подава отнякъде.
– Че да довтаса. Ти нали имаш пиратки? – Веднага я провокира дядо Петко.
Сестра Серафима е известна с това, че гони дявола с пиратки. „Дяволът“ е Гочо ци-
ганинът, който, според монахинята, нарочно си пуска козите в градината на манас-
тира ѝ, да опасат всичко: дръвчета, храсти, цветя, билки и подправки, които е насадила.
Тя пък го дебне в засада и щом го види, започва да мята по него пиратки с боен вик:
„Да са дигне Господ и да се разпръснат враговете Му! Светият Дух да та убий!“
– Тц! Нямам – отвръща монахинята и някак виновно свежда поглед.
– А, че как така си се оставила без арсенал, мари? – продължава дядо Петко.
– Света Богородичка много ми се кара последния път – въздъхва сестра Серафима,
притваря леко клепачи, а лицето ѝ изразява съжаление и разкаяние, за които е трудно
да се каже дали са истински или добра актьорска игра.
– Пак ли? – ръчка още дядо Петко.
Срещите на сестра Серафима с Божията майка са пословични. Никой не знае дали се
случват наистина, или си ги измисля, но и никой не го е грижа. За жителите на махалата
те са се превърнали в своеобразен коректив за живота им и те често се обръщат към
монахинята с молба да пита „света Богородичка“ какво ще каже за едно или друго тяхно
притеснение или двоумение.
– Пак... – отвръща тя съкрушена.
– Ами ще ти се кара зер, като си такава вагабонтка... И какво ти рече сега? – не спира
представлението дядо Петко.

12
 – Рече ми: „Серафимо, няма да гърмиш!“ – произнася монахинята с такава физионо-
мия и интонация, че всички избухваме в смях. Дори и дядо Йордан се подсмихва.
В този момент влиза баба Неда – закъсняла е и изпуска представлението. Като чува
смеховете ни, пита:
– Изтървах ли нещо?
– Изтърва, я, къде се бавиш? – отвръща ѝ баба Жива.
– Разправях се със сина по телефона. Иска да ми слага кенеф вкъщи. „Сега – вика –
си болна, не е добре да ходиш по нощите отвън до нужника. Ако паднеш на двора, там
ще си умреш.“ Пък аз му викам: „По-добре да си умра на двора, отколкото да си сера у
дома.“ Ай, да ѝ се и не види цивилизацията! Аз лайно вкъщи не внасям и сопол в джоба
не слагам! – пали се баба Неда.
За тоалетната – разбирам какво иска да каже, но за сопола ми трябва малко време, та
да се сетя, че баба Неда има предвид културния навик да издухваме носовете си в кър-
пички и да ги пъхаме в джоб. Сигурно е пропуснала факта, че кърпичките вече са за
еднократна употреба. Всички се кискаме, само Марк и Лиза мигат неразбиращо. Кул-
турните особености на една нация са най-трудни за схващане. Тъкмо се каня да отида
да им обясня, когато прозвучава мощният, дълбок глас на дядо Йордан:
– Права си, Недо! Домът е свещено място! Като черква. Де си видяла кенеф у черква?
Да съградиш дом е все едно черква да градиш. Ще изкопаеш първо основите, на изток,
дето ще туриш огнището, па после ще поръсиш, ще прикадиш, ще осветиш... Па след
това, като го съградиш, ще се качиш горе на покрива и ще се провикнеш, да те чуе цяло
село и всички хора да се стекат, да благословят, да те даруват и да ти благопожелаят за
дома... И тогава вече ставаш господар. То господар от Господ идва – само дето Онзи
господарува в храма, пък стопанинът – у дома. Ама те, днешните, всички са битанки –
имат апартаменти с кенефи, ала дом нямат...
Дядо Йордан млъква. Всички останали също мълчат – старите, вероятно потънали в
спомени, по-младите и в частност аз – в самосъжаление. След малко Марк се осмелява
да наруши мълчанието и да попита:
– А какво е битанка?
Подозирам отговора, но наострям уши.
– Битанка означава бездомник – пояснява дядо Петко.
Аз също съм битанка, мисля си. Бездомница, която се мести от място на място, без
никъде да се чувства у дома си.
Баба Неда обаче прекъсва мислите ми, като използва нарушаването на мълчанието
от Марк, за да възстанови разговора отпреди малко.
– И на какво се смеехте, когато дойдох, че не разбрал? – пита тя.
– Богородичка забранила на Серафима да стреля по Гочо с пиратки – отвръща дядо
Петко.
– Ми ще ѝ забрани, я! Какво ще правим, ако го утепа? Село без циганин не бива. Нали
я знаеш оная приказка? Ако в едно село не може да се завърти барем един циганин,
значи работата... ъъъ... – Изведнъж баба Неда губи мисълта си.
– Клизма! – провикваме се всички през смях.
– Ами да, направо си е за клизма работата – почти веднага прави връзката баба
Неда. – Хич не е добре, искам да кажа – или хората са много лоши, или селото е толкоз
бедно, че няма какво да се краде – заявява тя.
– А, защитавай ги ти! Хората по селата наоколо пропищяха. Превзели са ги. Сякаш
малко ни крадоха властите, като ни ограбиха първо земята, а после ни се подиграха с

13
тия мижави пенсии, та сега позволяват и тия нехранимайковци да ни крадат и да правят
зулуми посред бял ден. Тия маскари, управниците, са зарязали селяните на произвола
на съдбата и не им пука как се оправят! Европа иска интеграция, викат! Ама е сбъркана
тая интеграция, щом вече българите трябва да се интегрират към циганите... И идиот
ще ти каже, че циганин и интеграция няма как да се случи. Някои животни не можеш
ги опитоми, само може да ги озаптяваш с остена – пали се дядо Йордан. Явно темата
му е болна, защото това е един от редките случаи, в които взема думата за втори път в
една и съща вечер.
– Не може да търпи хрантутници и лентяи – прошепва ми баба Жива. – Едно време,
докато още бяха имотни, техните работници много му имаха уважението. Работеше
здраво, наедно с тях, ако и да беше невръстен младеж...
Баба Неда не знае какво да отговори или пък не иска да го направи, за да не поощрява
дядо Йордан да задълбава разговора в тази тема, и я сменя, като се навежда към масата,
където няколко парчета от поредния кулинарен принос на Лиза чакат да им обърнем
внимание.
– Какво е туй ма, Лизе?
– Баница с коприва и булгур, бабо Недо – отвръща Лиза.
– Тъй ли? Не съм правила такава – признава баба Неда. – Отде взе рецепта?
– Сестра Серафима ми я каза – отвръща Лиза.
– Ти на нея много да ѝ не хващаш вяра. На мен веднъж ми каза една баница, ама на
нищо не приличаше – заявява пренебрежително баба Неда. Двете постоянно се препи-
рат, а освен това помежду им има нещо като съперничество коя знае повече рецепти.
– А, аз съм ти виновна! Ти сигурно си забравила да турнеш нещо – не ѝ остава
длъжна монахинята.
– А, че да не забравям само аз, ма? Може ти да си забравила да ми кажеш нещо – не
се предава баба Неда. Вече е натикала едно парче от баницата в беззъбата си уста и
мляскайки силно в опитите си да дъвче без зъби, се обръща към Лиза: – Браво, Лизе,
много е вкусна. Ти ще ми кажеш рецептата, че на Серафима вече не ѝ се връзвам – от-
ново провокира тя монахинята.
Лиза, с типична английска деликатност, влиза в ролята на дипломат и любезно моли
сестра Серафима да следи дали няма да пропусне нещо, докато казва рецептата на баба
Неда.
На нас с баба Жива също много ни се услажда и решаваме да си направим такава
баница на другия ден. Баба казва, че знае как става, но отдавна не се е сещала да я прави.
– И хич ли няма сиренце, яйчице? – пита сега баба Неда.
– А пръжки не щеш ли ма, Недо? – заяжда се сестра Серафима.
– Искам, как да не искам, ама докторът не дава. Няма, вика, да ядеш сланина, бабо
Недо! Било вредно за инсулта.
– Че нека си е вредно за инсулта, к’во ти пука на теб за него – обажда се дядо Петко. –
Моят внук, Петърчо, алпинистът, като дойде, друго може да не вземе, ама сланинка
винаги си иска. „Дядо, вика, горе, на високото, ако не е твойта сланина, съм загинал.“
Много полезна била, казва.
– Че как тъй? Моят доктор друго рече – чуди се баба Неда.
– Ами ей тъй, на! – казва уверено дядо Петко, а аз си отбелязвам наум да проуча въп-
роса за сланината.
Думите на внука на дядо Петко ме заинтригуват. Давам си сметка, че когато съм в
планината, особено при по-дълъг и труден преход, често ми се прияжда нещо по-мазно

14
и солено. Досега винаги съм си мислила, че ми се яде суджук, но сега осъзнавам, че
всъщност съм искала сланина. Ще ми е интересно да разбера научното обяснение.
– Да вземеш да си смениш доктора – препоръчва старецът.
– Ще го сменя – съгласява се баба Неда. – Явно не струва ни като доктор, ни като
мъж – заявява тя и отново започва да разказва: – Оня ден отивам и той ми вика: „Айде,
бабо Недо, събличай се и лягай на кушетката“. Събличам се аз, лягам, а той: „Що се
дърпаш навътре ма, бабо Недо?“ „Ами как що бе, докторе – викам му аз, – правя ти
място да легнеш.“ Ама той не ще, баламурникът...
Избухваме в смях. Историите на баба Неда са някакви оригинални творчески компи-
лации между истина, измислица и вицове, които е прочела. А тя не спира да ги чете.
Когато някой тръгне за града, друго може да не поръча, но вестник с вицове – задължи-
телно.
– Ама, Недо, и ти си едно дърто пърдало като мен – прави ѝ комплимент дядо Петко.
„Пърдало“, вече знам, в техния речник означава човек, който говори много, предимно
глупости.
– Ами тъй де – какво да кажа, че да ви разсмея... То, ако няма глупости, няма смях –
доволна е баба Неда, че историите ѝ са ни развеселили.
В този момент Марк отново се включва с въпрос – има втора непозната дума за ве-
черта:
– А какво означава... бало... баломюрник? – не е запомнил той добре.
– Баламурник – коригира го дядо Петко.
– А сега да ви видя как ще му обяснявате – казва засмяна баба Жива.
– Много лесно, как – отвръща дядо Петко, свива пръстите на ръцете си, като оставя
показалеца и средния пръст изпънати нагоре, доближава ги до главата си от двете ѝ
страни, имитирайки уши, и започва да реве като магаре. Отново следва смях и когато
утихва, Марк казва:
– Аз знам какво е магаре.
– Е, ама то това магаре е в човешки образ – доизяснява дядо Петко.
– Абе какво толкова му обяснявате! – обажда се сестра Серафима. – Марк, нали
знаеш какво е глупак?
– Знам – потвърждава Марк.
– Ами баламурник е същото като глупак – заявява монахинята.
– Като Гочо циганина ли? – пита Марк, който е чувал сестра Серафима да го нарича
„онзи глупак“.
– Не, Гочо циганинът е глупак, ама не е баламурник. Той е серсемин – отвръща игу-
менката.
– Какъв? – Погледът на Марк издава безпомощност.
– Серсемин, лош човек. – Дори и дядо Йордан взема участие в трудната задача да
бъде разяснен на Марк многопластовият образ на българския глупак. – Комунистите са
серсеми – добавя той, за да онагледи.
В това време Лиза е успяла да изпише правилно думата „баламурник“, намерила е
обяснение на значението ѝ в интернет на телефона си и се включва в разговора с ин-
формацията:
– Баламурник: някой, който не разбира от дадена работа, а в някои случаи изобщо от
нищо.
– А, браво, Лизе! – възкликва баба Неда. – Много точно го изтипоса моя доктор! От
нищо не разбира горкият – ни от болести, ни от жени. Ще го сменям! – категорично

15
заявява баба Неда и приключила с доктора, се обръща към дядо Петко и Марк: – Петко,
Марко, а посвирете малко, бре, за какво само ги носите тия гъдулки!
Двамата музиканти нямат нужда от повторна покана. Веднага вдигат инструментите.
Нагласяват ги, споглеждат се, кимват си и засвирват интродукцията на първата песен.
Тя винаги е една съща, „за разпяване“, любимата на всички „Рума мома“. В ритъма на
Дайчово хоро е, което моментално подгрява аудиторията. Още с първите тактове двете
с Лиза се изстрелваме на „хорището“ – мястото за играене на хора, в случая свободното
пространство от другата страна на печката. Заиграваме с началото на първия куплет:

Тръгнала е Рума мома из гора зелена,

а след нея Стоян овчар с меден кавал свири...

До припева:

Руме моме, малка моме, изгорях за тебе,

към нас вече са се присъединили – кой за по-дълго, кой за по-кратко – и останалите

от „компанията“. Към края на песента на „дансинга“ сме отново само двете с Лиза и
едва си поемаме дъх – едновременно да пеем и да танцуваме на динамичното север-
няшко хоро не е най-лесното нещо на света.
На другите явно не им прави впечатление, но мен в началото гледката с подскачащата
в черно расо сестра Серафима ме смущава. Макар вече да съм осъзнала, че радостта е
същността на християнството, понеже общуването с Бога не може да носи печал, нало-
женият през вековете негов скръбен образ още ме преследва като призрак, облечен най-
често с монашески одежди. Сестра Серафима обаче не е завършила богословски факул-
тет като мен и липсата на академична подготовка сякаш отприщва някаква спонтанност
в преживяването на връзката ѝ с Бога. Но макар и без университет, богословски съвсем
не е неграмотна. За разлика от мен знае Свещените писания почти наизуст и цитира по
памет безпогрешно светите отци. Въпреки че, понеже явно се обърква кой от тях какво
точно е казал, за по-лесно е решила проблема генерално и типично в неин стил. Всеки
цитат се предхожда от въведението: „Както казва свети Серафим...“ Това, освен сре-
щите ѝ с Богородичка, е друг от нейните емблематични канали за свеждане на волята
Божия до съселяните ѝ, които често я питат: „Серафимо, какво казва свети Серафим
за...“. И никой не се притеснява от странното съвпадение в имената. Наистина обаче е
впечатляващо, че тя винаги намира точен библейски или светоотечески отговор на
всеки въпрос, и при това го дава на момента.
Веднъж не се стърпявам и я питам дали на монасите е разрешено да танцуват. „Ба! –
отвръща тя. – Ако питаш дядо владика, сигурно ще ти каже, че е непристойно. Аз затова
не го питам. Скачам си и си играя пред Господа с кеф, досущ като цар Давид пред ков-
чега с Божиите заповеди. Нали се сещаш – Втора книга на Царствата, шеста глава, шес-
тнайсети стих“. Не се сещам, но кимам, за да не се изложа, като за пореден път се удив-
лявам на познаването ѝ на Библията. „Пък и света Богородичка никога не ми се е карала
за това. Даже един път ми вика: „Серафимо, искам да ме научиш на „Дайчовото“. Цяла
нощ играхме хора с нея“, довършва ме тя.
Музикалната програма трае около половин час. Към осем и половина компанията се
разтурва и с ведри подвиквания и пожелания за лека нощ всички поемат към домовете
си. На село хората си лягат рано.

16
 3. Жива вода
На връщане към дома вървим заедно с баба Неда.
Тя живее по-надолу от нас, през няколко къщи.
Сега обаче, въпреки че краката я болят и още повече – след танците, идва до нас, за
да ѝ дам вестниците с вицове, които съм ѝ донесла от града, но съм забравила да занеса
в клуба. Не може да трае до сутринта.
Давам ѝ вестниците, изпращам я до портата и влизам в къщата. Дървото, което баба
е пъхнала в печката преди да излезем, бавно тлее и ще остави достатъчно жарава за
сутринта, когато тя отново ще разпали огъня, преди да отиде да издои овцете. Вратите
към „одаите“, където спим, са отворени и уютната топлина ги е изпълнила.
Къщата на баба е с чудесно разположение – както отвън, така и отвътре. Намира се в
най-горната част на селото, откъдето се открива живописна панорама към околните
хълмове и ливади и към нагънатите дипли на полите на планината, по които погледът
може дълго да броди, докато стигне до високите заснежени досред лято върхове. От
едната страна на къщата има гора – сцена за концертите на хиляди птици, които се над-
пяват денем и нощем. Макар да има дървена ограда, баба казва, че е виждала сърни да
влизат в двора. И въпреки че не е далече от центъра на селото, където е кметството с
„клуба“, смесеният магазин, който отваря за един час сутрин в делнични дни, и кръч-
мата, опустяла след смъртта на „бай Илия кръчмаря“, къщата на баба Жива е някак
уединена, сякаш къта нещо съкровено, което трябва да пази само за себе си и да не се
излага на показ пред чужди очи.
Самата къща е на два етажа. Долният, полувкопан етаж е изграден от камък и пред-
назначен за избено помещение. Там се е помещавала и дърводелската работилница на
дядо Ангел, мъжа на баба, вече покойник.
До горния, жилищен етаж на къщата, който е изграден от кирпич и има пръстени
подове, покрити по-късно с дюшеме, се стига по външна дървена стълба, която извежда
на голям чардак. Оттам се влиза в просторна и светла стая, наричана някога, а и сега от
баба, „соба“, която служи за дневна и за кухня едновременно. От дясната страна са бю-
фетът и масата, а печката и мивката са от лявата страна на вратата. Там е и банята –
единственото нововъведение в къщата, за което дядо Ангел е приспособил някогашния
килер. В по-старо време помещението е имало малка врата – таен изход, от който при
нужда, в случай на заплаха, обитателите на къщата са можели да изскочат навън и да
избягат в гората зад къщата.
По средата на отсрещната стена има старо огнище, затворено отпред с дървени врати,
като на долап. Зад него са двете спални, така че някога, казва ми баба, то е отоплявало
не само голямата дневна, но и тях. Казва ми също, че огнището е свято място, където
никакви лоши сили не могат да „боравят“. Потвърждава думите на дядо Йордан, че
някога първата работа, когато градели нова къща, била да се избере мястото за огни-
щето, което се полагало най-често по средата и всякога „на изток слънце“. При него се
изпълнявали най-важните обичаи. Там слагали „бъднякът“ на Бъдни вечер, там коледа-
рите хвърляли жито, та да имат реколта нивите, там благославял „полезникът“, когато
идвал на Игнажден, там и нея първо завели, като всяка млада булка на сватбата, да раз-
бърка огъня...
В тетрадката си съм записала:

17
 Огнището е символ на живота на дома – то обединява видимите и невидимите
му граници, бита и духа. Тоест мястото на огнището е едновременно прагмати-
чен и свещен център на дома. То е онова идеално съсредоточие на живота, което
обслужва най-важните битови потребности на човека в този свят, като съхра-
нява огъня, който пречиства, сгрява и храни обитателите на дома. Но заедно с
това огнището играе и ролята на „небесна врата“, която отваря дома към Бо-
жественото. То е място, през което Бога може да слиза при хората и те да се
качват при Него. Свещен отвор, който прави общуването между човека и Бога
нормална практика на ежедневието.

В „моята“ стая се влиза от лявата страна на огнището, а на баба – отдясно. Под про-
зореца на другата стена пък има широка, удобна пейка – своеобразен старовремски „ди-
ван“, изработен от златните ръце на дядо Ангел. Застлан е с меки китеници, а за удобс-
тво на гърба баба е наредила възглавници с тъкани шарени калъфки. Когато пиша, пре-
карвам дълги часове свита на този диван с тетрадката или лаптопа ми. Често обаче вди-
гам поглед към прозореца и душата ми тръгва да се разхожда по ливадите и хълмовете,
между които е сгушен малкият манастир на сестра Серафима с проблясващия под слън-
чевите лъчи купол на църквицата и стройната, проточила шия към небето камбанария,
от която всяка сутрин върху селото се изсипва радостният звън на камбаната, като бла-
гословия за добър ден.
След като изпращам баба Неда, влизам в моята стая и припряно обличам пижамата
си. Винаги с нетърпение очаквам този момент от деня, когато съм при баба. Боса при-
тичвам до стаята ѝ за вечерния ни ритуал. Тя вече се е измила, облякла е нощницата си
и ме чака. Бялата ѝ коса, прибрана през деня под забрадка, сега се спуска свободно по
раменете ѝ и в полумрака на слабо осветената стая сякаш свети. Каквато е дребничка,
застанала с вдигнати към иконата над леглото ѝ очи, прилича на момиченце в очакване
на чудо. Заставам до нея, прекръстваме се и тя казва молитвата:

Господи, Боже наш, като благ и човеколюбец,

прости ми каквото съгреших тоя ден с думи,
дело и помисъл. Дарувай ми мирен и спокоен сън.
Прати Твоя ангел пазител и моя Ангел да ме закриля
и пази от всяко зло, та като стана от леглото си,
пак да върша Твоята воля. Амин!

„Моя Ангел“ в молитвата е добавка на баба и тя твърди, че дядо Ангел винаги идва –
усещала присъствието му.
После баба се настанява в леглото, повдигнала горната част на тялото си на възглав-
ницата, а аз сядам в долния му край, увита с вълненото одеяло, което тя е изплела, и я
моля:
– Бабо, разкажи ми спомен!
– Че какво да ти разкажа, чедо – казва първо тя, но знам, че ѝ е приятно, дето я питам.
После понякога добавя: „Ами то, живот като живот...“, преди да продължи с някоя ис-
тория, звучаща като приказка.
Нейният „живот като живот“, мисля си, има съвсем различен смисъл от този, на който
сме привикнали днес – рационално-материален, изпразнен от вълшебство. Живот, в

18
който светът е просто сбор от запаси за консумация, а не магическа реалност за прежи-
вяване.
– Да ти разкажа за Василкиния извор, горе при бука, отдето си наливаме вода, искаш
ли? – пита тя и бързината, с която идва предложението ѝ, я издава, че се е подготвила.
Усмихвам се в тъмното – драго ми е, че и за баба Жива тези моменти са толкова специ-
ални, колкото и за мен.
– Искам! – казвам само, а тя няма нужда от повече.
– Тая история е много стара – започва баба, а аз се загръщам още по-плътно с одея-
лото и съвсем притихвам. – Тоя бук, казват, не си знае годините – тук е още отпреди
турско. По онова време в село имало двама братя, които живеели много сговорно, обаче
дяволът им завидял. Подкокоросал ги да се скарат и големият, като взел едно дърво,
ударил малкия, та ослепил едното му око. Той се уплашил да го не убие братът му и
избягал в гората. Бродил, бродил, па стигнал до тоя бук и решил да се качи на него да
пренощува. През нощта се събудил от говор и като се заслушал, разбрал, че долу са се
събрали дяволи, защото се разправяли кой какво зло бил направил през деня. Един от
тях рекъл:
– Аз днес скарах двама братя и големият ослепи малкия.
Тогава обаче се обадил друг, явно главатарят, и го нахокал:
– Глупак, не си свършил нищо! Ако оня разбере, че водата, дето извира изпод тоя
бук, е лековита, и си измие с нея окото, пак ще прогледне.
Изчакал малкият брат дяволите да се разотидат, слязъл от дървото, разровил шумата
отдолу и намерил водата. Измил с нея окото си и както дяволът рекъл, тозчас проглед-
нал. Върнал се у дома, помирили се с брата си, а историята за лековития извор плъзнала
и тука започнали да се стичат хора от близко и далеч да се лекуват. Когато обаче дошли
турците, вилнели из селото, опустошили го, а накрая влезли горе в манастира, дето е
сега Серафима, подпалили го, а монахинята – сестра Гавриила, която била там, обез-
честили. Тогава изворът пресъхнал за дълго време. Чак след Освобождението водата
му потекла наново. Имаше в селото една баба Василка, известна с лечителските си спо-
собности. Знаеше да вари всякакви билкови отвари, да бае и да нарича за здраве. Бабу-
ваше на всички раждания, а мен тя ме е върнала към живота...
Тук баба Жива замълчава и след малко ме пита:
– Туй казвала ли съм ти го, чедо?
– Не – отвръщам заинтригувана.
– Отначало ми били дали друго име – прекъсва баба Жива историята за извора, за да
ми разкаже тази. – Обаче много съм боледувала и се уплашили да не умра. По онова
време имало обичай, ако детето много боледува, да го изнесат навън, да го турят на
кръстопът и който го намери, да му даде ново име. С това се прекъсва лошата орисия –
обяснява ми тя и продължава: – Случило се да мине баба Василка и като ме видяла,
извикала: „Жива да е!“ – завършва баба разказа за името си. Аз пък правя аналогия с
една психологическа техника, за която наскоро съм чела – преименуване. Техниката е
част от цялостен подход, който цели да възстанови чудесната нагласа за живота, която
за предшествениците ни е била норма. Явно интуитивно създателят 3 на метода е преот-
крил тази формула, която и в наши дни успява да прекъсне „лошата орисия“, в чийто
плен човек може да попадне, повлечен от стереотипи, предубеждения и вредящи мо-
дели на поведение.
3
Алексей Бъчев, психолог, прототип на главния герой в романа „Животът може да е чудо“ от Иви-
нела Самуилова. – Б. р.
19
 – Оттогава не съм боледувала сериозно – завършва баба Жива и се връща на разказа
за извора. – Една нощ баба Василка имала съновидение. Явила ѝ се сестра Гавриила и ѝ
казала да отиде при бука и да разчисти мястото, защото Господ отново ще пусне водата.
Казала ѝ още да сложат там надписа, дето го знаеш:
„С вяра, надежда и любов пристъпете, на Господа се поклонете и Го възхвалете“.
Представям си дървената табела, която вече съм чела безброй пъти, когато съм хо-
дила за вода. Закачена е на един огромен, израснал настрани клон на дървото, надвис-
нал точно над извора.
– И защо чак след толкова години Господ е върнал водата? – питам колебливо.
– Защото, когато онова злощастие се случило, хората избягали – отвръща баба. –
Почти никой не останал тук. Започнали да се завръщат късно, комай преди Освобож-
дението, и да съграждат домовете си наново. Тогава тръгнали и много свещеници по
селата да възраждат вярата, възстановили манастира, направили и училището, дето е
преподавала прапрабаба Тола, а сега е пусто-запустяло... – казва баба Жива и за момент
замълчава, преди да продължи: – Сестра Гавриила казала още на баба Василка, че во-
дата ще тече и с нея на извора ще стават чудеса, докато на това място има жива вяра.
Отново млъква, сякаш се мъчи да отгатне докога ще трае това.
– Е, поне докато нас ни има, ще има и вода – заключава накрая.
Сигурно има предвид неколцината старци, които са останали в малката махала.
– Да спим вече, чедо, какво ще кажеш? Че утре пак ще раним – подканя ме баба Жива.
Тя става всяка сутрин след трети петли, малко преди съмване, да издои овцете. Въп-
реки че ми казва да не бързам и аз да ставам рано, щом я чуя да шета по двора и в
дневната, ми е неудобно да се излежавам. Отначало си мисля, че няма да мога да из-
държа дълго на такъв режим, но вече не мога да си представя да съм тук и да не посре-
щам изгрева на слънцето. Тръпнеща в студеното утро на чардака, увита във вълнената
жилетка от баба, прехласната, всяка сутрин наблюдавам първите нежни розово-зла-
тисти отблясъци, които се разпиляват по все още тъмното небе, а след тях, като златен
ореол, първите лъчи на слънцето полека се подават над хълма. За да го залеят само след
миг с огнената си лава и потънал в блясъка им, за части от секундата той като че ли
напълно изчезва, като изпепелен. Но после, възкръснал, хълмът се появява отново, а
слънцето е вече над него и за момент, съединени в чуден ансамбъл, сякаш образуват
фигура, която наподобява бокал. Свещен граал на живота, от който след малко по ли-
вадите ще се изсипят милиони блестящи капчици „ситна росица“, жива вода, като сут-
решно причастие за земята.

„Древни митове и легенди, приказки и народни песни, благопожелания и клетви

разкриват някогашното богопочитание към слънцето на народите, обитавали
нашите земи. До неотдавна работниците в полето, овчарите по пасищата, път-
ниците по друмите, сутрин, когато слънцето „зора издаде“, спирали, където са,
ставали, ако са седнали, и ако са мъже – сваляли шапките си и с благоговение се
покланяли и прекръствали, преди да продължат работата си.“4
Защото слънцето е най-близката представа, която човек може да има за Бога.
Най-изразителният видим символ, който представя невидимия източник на жи-
вот, светлина, топлина, изобилие, благополучие и добруване. Ярко откровение за
чудесната действителност, което отваря сърцето и душата, така че човек да

4
Вж. Маринов, Димитър. Народна вяра. София: БАН, 1994. – Б. а.
20
 усети магията на този, създаден да бъде добър, свят. Откровение, което ежед-
невно пренася човека от мрака на небитието в светлото пространство на жи-
вота – записвам в тетрадката си.

С неохота ставам от леглото на баба и като ѝ пожелавам лека нощ, се прибирам в

стаята си. Не мога обаче веднага да заспя. Пред очите ми се сменят една след друга
картини – представям си ужаса и болката на сестра Гавриила, мъката на хората от се-
лото, принудени да напуснат най-скъпото – домовете си. Представям си как баба Ва-
силка разравя шумата, виждам големия бук, надписа на табелата, закачена на огромния
клон, и накрая се унасям, заслушана в ромона на водата в основата на вековното дърво.

4. Вкусът на живота
На сутринта първо отивам за вода. Бързам по пътечката през гората в ранното утро –
толкова студено, че виждам дъха си в облачетата пара, които съпътстват почти всяка
моя крачка. Когато стигам до извора, пускам дамаджаната на баба на земята, прочитам
табелата, закачена на клона над водата, и в някакъв нов порив се прекръствам, преди да
коленича отстрани, върху старата шума. После се навеждам към чучура, който някой е
направил от дървена кора, подлагам шепа и със затворени очи бавно отпивам. Водата
от този извор винаги ми е била много вкусна, дори знам от дядо Йордан, че са правени
изследвания, които установили, че е изключително чиста, без никакви вредни вещества.
Но сега усещам нейния истински вкус, за който, колкото и да е банално, не ми идва
друго определение освен „вкуса на живота“. Този „вкус“ е всъщност усещане – за жиз-
неност, която всяка следваща глътка разлива до всички части на тялото ми.
Когато се връщам от извора, баба е приготвила попара от препечен хляб с вода, масло
и сирене и ме чака за закуска.
– Този път се позабави – казва тя, а усмивката ѝ е дяволита. Наясно е, че причината
се крие в историята, която ми е разказала предишната вечер.
– Мислих си за това, което ми разказа снощи – признавам.
Не ѝ казвам обаче, че сякаш за пръв път в живота си тази сутрин съм пила вода наис-
тина. Не просто утолявайки жаждата на тялото, а възприемайки първичната ѝ същност
на съдържателка на живота.
– Ти какво ще кажеш за водата, бабо? – питам, когато сме приключили със закуската.
Въпреки че, докато ядем, го мисля, не успявам да формулирам по-добре въпроса, с
който искам да помоля баба да сподели мнението си. То винаги отразява хем народната
вяра, хем дава нейната лична интерпретация, която много ми помага да вникна в дъл-
бочина. Да схвана скрития смисъл, универсалното магическо значение на старите об-
реди и за пореден път да се уверя, че „бабини деветини“ е определение, което само
прекъсналият връзката си с духовната страна на живота модерен човек може да им даде.
– Ами какво да кажа... – замисля се за кратко баба. – Тя, водата, е всичко, повече даже
и от земята – бързо намира отправна точка за разсъжденията си. – Без вода всичко по-
гива – и земята, и добитъкът, и човекът Човек без хляб може да мине два-три, па и по-
вече дни, ама без вода и той вехне, като всичко друго. Ако водата изчезне, ще пресъхне
животът – обобщава тя и замълчава, а аз усещам, че не е свършила, и кротко изчаквам
да чуя следващите ѝ думи. – Едно време баба Василка много почиташе водата – си-

21
гурно затова нея Господ прати да отвори извора, нали сам Той всичко от водата е съ-
живил – разсъждава баба. – Кога отивал някой при нея да се оплаква, първо го пращала
да си измие нечистотиите. – Баба се засмива, преди да продължи: – Моята майка ми
разправя една история, на която станала свидетел. Веднъж била у баба Василка, когато
дошла една жена да се оплаква, че не била добре. А баба Василка ѝ рекла: „Ами как ще
си добре, мари, като си се осмърдела такава! Я да идеш първо да се окъпеш, че още като
влезе, и от вратата ми завоня“. Старата жена казвала, че всички болести били застоели
нечистотии – и на тялото, и на душата. „Човек, който не се е умил и не е минал през
купела с водата в черквата да се очисти, да ми не идва, защото аз за него цяр нямам“,
тъй казвала баба Василка. Когато бабувала, още след раждането занасяла в черквата
стомна с вода и китка босилек в нея, та попът да я освети и после тая „молитвена вода“,
както ѝ викаха, я давала на родилката да си мие лицето и да сипва по малко в коритото
на бебето, докато го кръстят, най-много до четирийсетия ден.
Използвам мълчанието ѝ, за да я попитам:
– А мълчана вода правили ли сте?
– Правили сме, как да не сме – отвръща баба и пояснява: – За наричане по празници.
Ще налеем вода от извора и ще я отнесем у дома в пълно мълчание, да не би с думи да
я омърсим. После всеки ще се измие с тая вода и ще изрече някое пожелание на глас –
да го чуе водата и то да се случи.
По-късно, свита на дивана до прозореца под топлите слънчеви лъчи, записвам в тет-
радката си:

Водата е „безсъзнателна“ материя и като такава тя е вместилище на всички

потенциални възможности на съществуването. Тя е материал на Бога, от нея
Той е създал това, което има живот, като е внушил на безсъзнателното вещес-
тво всичко създадено от него да бъде добро. Осъзнал творческата ѝ сила, сътво-
рецът на света, човекът, по подобие на истинския Творец, с добро намерение и с
добра дума използва жизнената ѝ сила, за да създава, да възкресява и да освещава
живота, като така дава своя творчески принос в поддържането на изначалния
добър порядък на вселената.

Когато вдигам очи и поглеждам през прозореца, виждам, че баба е в градината. Ни-
кога не остава без работа. Зарязвам веднага писанията си, обувам галошите, които ми е
зачислила, и внимавайки да не се подхлъзна на мократа трева, тръгвам към нея. Когато
стигам, отварям, а после затварям с ръждивата тел импровизираната портичка на огра-
дата, отделяща зеленчуковата градина. Дядо Ангел е направил ограждението, за да не
могат да влизат овцете. Тяхното царство е поляната отпред, която те поддържат по-
добре от косачка. Разбира се, осеяна е с барабонки, но това не ми е неприятно. Напро-
тив – ароматът им, добавен към този на тревите, сякаш прави миризмата „на село“ още
по-автентична.
– Какво правиш, бабо? – питам, приближавайки се към нея.
С гръб към мен е, приведена над земята, но щом чува гласа ми, спира работа, изправя
се чевръсто и се обръща. Лицето ѝ е позачервено.
– Ще садя арпаджик, да има лук наесен – обяснява ми, сочейки земята пред себе си.
– Да ти помогна ли? – предлагам услугите си.
– Няма ли да пишеш? – пита ме, сякаш да е сигурна, че работата ми няма да пострада.
– Ще пиша после – отвръщам.

22
 Когато съм тук, предпочитам да съм край баба и да участвам дейно във всичко, което
прави. Нямам насита на този живот, за който, без да си давам сметка, съм копняла тол-
кова години. Особено много обичам да ѝ помагам в градината. Да коленича на земята,
да заровя ръцете си в пръстта и да усещам как се рони между пръстите ми – за мен е не
просто ново преживяване. Сякаш възстановявам отдавна изгубена връзка със себе си и
вселената и преоткривам онази земна опора, от която зависи целият баланс на живота
ми.
В момента баба оформя пространство от около петнадесетина квадратни метра за за-
саждане на лука. Казва, че реколтата, която дава, обикновено ѝ стига да изкара зимата,
докато започне да излиза младият лук. Лекичко прави с мотиката браздички в лехите,
отделени на двайсетина сантиметра една от друга. Казва ми да взема торбата с арпа-
джика и да боцкам луковичките в браздите, които е направила – горе-долу по дължи-
ната на един пръст в дълбочина и разделени на около една длан една от друга. Когато
довършва браздите, баба се изправя, подпира се на мотиката и ме наблюдава как се
справям. Кани се да каже нещо, но в този момент чуваме радостния лай на песа Момчил,
„на баба юнака“, който известява пристигането на дядо Петко. Снощи с дядо Йордан са
обещали на баба Жива днес да дойдат да подрежат овошките в двора.
Това усещане за общност от хора, които са загрижени, помагат си и разчитат един на
друг, е нещо ново за мен. То е непостижимо в големия град, където хората, щастливи
собственици на „апартаменти с кенефи“, както се изразява дядо Йордан, се опитват да
съхранят личното си пространство, като се покриват с анонимност. Чудила съм се и
друг път защо, след като сме пространствено по-близо един до друг в тези блокове,
духовно и емоционално сме толкова отчуждени. Струва ми се, след снощните думи на
стария човек откривам една от възможните причини.

„Къща“ и „дом“ за българина не са синоними, а отделни понятия, които опреде-

лят различни граници в битието им. Къщата е разположена в „общественото
пространство“, което е и място за общуване и социализация. Докато домът е
„личен терен“ интимното съсредоточие на живота, достъпно само за тези, ко-
ито го обитават. Границата между двете реалности на пространството – со-
циалната и личната, между света на другите и нашия собствен свят, е прагът
на къщата. В съвременния градски живот праговете са много близко един до
друг – толкова, че близостта става застрашителна. Превръща се в заплаха чуж-
дото да нахлуе в неприкосновеното ни „светая светих“ поради което го ограж-
даме с враждебност Наличието на достатъчно пространство между хората из-
виква желание човек да търси връзка с другия, докато стълбищната площадка в
блока е твърде тясна за комшулук – записвам по-късно в тетрадката си.

5. Свещена земя
Дядо Петко приближава към оградата на градината и отдалеч се провиква:
– Е, Живо, уреди се ти с помощник! Ще го направиш селянка това момиче.
Баба се подсмихва и сякаш да се оправдае, отвръща:
– Ами аз ѝ викам да си кара нейната работа и да не се цапа, ама тя иска да ми помага.
– Много ми е хубаво тук, в градината – подкрепям я аз. – Така се зареждам с енергия.

23
 – И моят Петърчо така вика: „Много ме зарежда земята, дядо“ – съгласява се дядо
Петко.
– Ами зарежда, как да не зарежда... Нали земята дава живот, много сила има в нея –
добавя и баба.
Все още продължавам да се изненадвам от начина, по който изразява очевидното.
– Има, я! Лечебна сила има в земята! – потвърждава дядо Петко и се обръща към баба
Жива: – Нали я знаеш, Живо, кака Гинка, на вуйчо ми Стоян щерката.
Баба кимва, а дядо Петко започва да разказва:
– Когато била много малка, се разболяла нещо лошо и лекарите решили да ѝ сменят
кръвта. Вуйчо споделил с баба ни и тя му рекла да оставят детето за седмица при нея и
ако не се оправи, тогава да го водят в болница. Вуйчо Стоян ми разправя, че баба оста-
вяла кака ми да прави каквото си поиска, а тя пък постоянно ровела в градината и ядяла
пръст. Баба само я гледала да взема от по-чисто място. След седмица кака оздравяла.
– Тц, тц, тц! – изцъква баба, изразявайки по-скоро потвърждение на тази невероятна
история, отколкото недоверие, а аз осъзнавам, че клеча насред лехата, стиснала арпа-
джика в ръката си, и гледам дядо Петко с отворена уста. – Аз пък си спомням – присеща
се баба Жива и започва да разказва, все още облегната на мотиката, – че бях много
малка, когато прабаба ми Куна умря. За пръв път бях на погребение и виждах мъртвец.
Заведоха ме до ковчега и ми казаха да целуна баба по челото, за да се простя с нея.
Обаче аз, като допрях устните си и усетих колко е студена, много се уплаших. Започнах
да рева с все глас, чак въздух не мога да си поема. Тогава баба ми, като видя тая работа,
скочи, хвана ме за ръката и ме измъкна навън. Заведе ме право при едно... дърво ли
беше, храст ли беше – вече не помня, ама знам, че беше зелено, и вика: „Хващай се за
клоните и не се пускай, докато не ти кажа!“. Не знам колко време съм стискала ония ми
ти листа, но лека-полека се успокоих, че даже и на гробища ходих после. Зеленото ми
прехвърли от силата на земята – заключава тя.
Дядо Петко кимва с глава и добавя:
– Тъй, тъй! Едно време, кога палехме огън да чистим градината, баба все ми повта-
ряше: „Недей, баба, да слагаш зелено в огъня! Грехота е!“.
Не успявам да осмисля разказите им в момента, защото до нас достига силният глас
на дядо Йордан – не сме чули кога се е приближил. По-късно обаче отбелязвам в тет-
радката си:

Основното значение на популярния израз „Да се хванеш за зелено“ има доста по-
широк смисъл. Не само да дочакаш пролетта, когато първите растения ще оси-
гурят храна, понеже зимните запаси са попривършили, а „да излезеш от кризисна
ситуация“. Жизнената сила на земята е поставена в психологически контекст.

Момчил, явно респектиран от строгия вид на стареца, не лае, за да извести пристига-

нето му, както на дядо Петко, а покорно го следва от разстояние.
– Какво сте се изправили и си хортувате? Работа има да се върши! – подвиква той,
докато се приближава.
– У, ти пък, Йордане, стига си ни припирал. Тя, работата, няма крака, че да избяга! –
отвръща му засмяна баба Жива и му обяснява: – Заприказвахме се тука за земята, колко
сила има в нея.
Като чува последното, дядо Йордан изведнъж сякаш се стяга. Опира се на оградата
до дядо Петко и сваля избелелия си шаечен каскет. Вече знам колко важна е за него

24
земята. „Като голяма рана му е, не може да се наскърби за това, че му я отнеха. Първо
либе да беше, щеше да го е прежалил“ – ми е казвала баба Жива.
– Земята е свещена – произнася сега дядо Йордан е приглушен, леко дрезгав глас. По
тона му личи, че тая негова болка пак го е стиснала за гърлото. Пренесъл се е някъде
другаде, в други времена, когато продължава: – Някогаш, кога да заорем, орачът първо
ще свали капата си, ще се прекръсти и като вземе бучка пръст, ще я целуне, па тогава
ще почне да оре...
Дядо Йордан замълчава за момент. Погледът му е отсъстващ, а лицето – изопнато.
Аз все още клеча насред лехата и като чувам думите му, несъзнателно загребвам шепа
пръст, едвам удържайки порива да я поднеса към устните си.
– Кога отивахме да сеем нивите – продължава той, – обличахме най-хубавите си пре-
мени, като за църква, и занасяхме бяла погача, бъклица вино и печена кокошка, ако се
блажи. Щом стигнехме на нивата, татко ще свали торбата с яденето, ще разпрегне во-
ловете, ще разчупи погачата и като се прекръсти, ще хвърли едно парченце в нивата.
После пак ще се прекръсти и ще полее угарта с вино. Тогава чак ще седнем да закусим
всички и после започвахме да сеем...
Сякаш са давали причастие на нивата, както свещениците на миряните в храма, мисля
си, а по-късно записвам:

За старите българи земята не е просто пръст, а свещен организъм. Почитта към

земята не е култ, а съзнание за принадлежност към единен и цялостен, създаден
от Бога свят, чиято святост е изначално присъща. Затова земята притежава
стойност, която надхвърля утилитарната употреба. Тя може да осигури прех-
раната на човека само защото е Божие творение. Като неин господар, по заръка
на Бог, човек е отговорен за запазване на нейната святост, добруване и изобилие.
Поведението на човека спрямо земята е религиозно, то е равностойно на свеще-
нодействие. Както човек приема причастие с тялото и кръвта на Бога, за да под-
новява периодично присъствието Му в себе си и да се държи в доброто, така той
подхожда към земята – давайки ѝ хляб и вино, човек я причестява, и така съдейс-
тва тя да се обожи отново, да възстанови жизнената си сила и да продължи да
дава добри плодове.

– Тия хайдуци, комунистите, ни окрадоха земята, за да я превърнат в пущинак и да

ни докарат до просешка тояга – казва сега дядо Йордан, завърнал се изведнъж в насто-
ящето, а гласът му вече гърми мощен и обвинителен. – За няма и четвърт век са проку-
дили над два милиона души от селата! Откъснаха хората от земята и от хляба, че да ги
правят пролетариат, серсемите му със серсеми! Колко земя, дето преди се работеше,
запустя, а България, дето може да изнася продукция за цяла Европа, стана вносител. Да
имаш ти райска градина и да я докараш дотам, народът ти да яде чуждите боклуци!
– А, те Господа не се посрамиха да похулят, че земята ли няма да поругаят? – включва
се баба Жива. – Голямо престъпление е да отнемеш на човека най-важното за живота –
Бога и земята. Да го оставиш да се скита между небето и земята и да се чуди на кой свят
живее...
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Тук, сред неподправената красота на при-
родата, потопена в простотата и чистотата на селския живот, в общуването ми с тези
възрастни хора, може би последните пазители на автентичен български дух, казаното

25
от баба изпълва душата ми с болка, която усещам физически в гърдите си. Сякаш дъхът
ми спира. Изправям се и поемам дълбоко въздух.
Дядо Йордан мачка шапката в ръцете си – явно продължава да негодува вътрешно.
След малко негодуванието му се излива в пиперлива псувня:
– Да еба тяхната мамица да еба, дето превърнаха тая свещена земя в шибана държава!
Баба Жива ме поглежда крадешком и стисва очи, сякаш да ми каже да не обръщам
внимание на тия думи, а дядо Петко намира повод да разведри атмосферата:
– Като каза „шибана държава“, Йордане, та се сетих един виц, дето ми го разправя
Неда – казва той и без да чака съгласие, започва да разказва: – Върви милиционер и
гледа пред него някакъв човек чете вестник „Работническо дело“ и псува: „Да еба тая
шибана държава“... Милиционерът го арестува и го води при началника, като си мисли
да „набере точки“. Началникът му пита гражданина: „Ти защо псуваш държавата, бе?“.
„Как да не ги псувам, виж какво правят тези американци във Виетнам“ – отвръща чо-
векът. Началникът вика подчинения: „Ти защо не си разбрал коя държава псува, бе, а
ми го водиш да ми губиш времето?! Марш три дена в ареста!“ Излизат гражданинът и
милиционерът от кабинета и последният мърмори: „Е, каква стана тя: аз заведох теб да
арестуват, а сега аз ще лежа в ареста“. А човекът му рекъл: „Аз като ти казвах „шибана
държава“, ти не ми вярваше. На ти сега!“
Макар и да не успява съвсем да разведри обстановката, вицът дава възможност на
баба Жива да напомни на двамата възрастни мъже, че има да се върши работа:
– И до утре да псувате, все тая. Ако ви трябва стълба, закачена е отвън на стената на
плевнята – инструктира ги тя.
Дядо Петко и дядо Йордан се отправят към старата плевня в двора, където вечер баба
прибира Веска и Янка и гледа няколко кокошчици. Баба се обръща към мен:
– Ама и аз си нямам работа да подкачам тая тема. Той, Йордан, само туй чака и почва
да ги гласи... Туй сега нищо не беше! Някой пък, като ги подкара, до девето коляно ги
изрежда – баба се засмива и аз – чак сега – успявам също да се усмихна. – Чакай да ида
аз при тях, да не би пак да се отплесне в приказки – казва тя.
– А аз като свърша с лука, какво да правя, бабо? – питам дали ще има друга работа за
мен.
– Ами ако искаш, чедо, може да оплевиш магданоза, че тая работа най не я обичам –
отвръща баба.
– Добре – веднага приемам аз.
Баба заситня по пътечката, а аз оставам в градината сама. Потъвам в тишината на
слънчевия предиобед. Дори и птичките не пеят по това време. Без да бързам, боцкам
арпаджика в меката влажна пръст и сякаш с всяко следващо потъване на пръстите ми в
земята заравям по нещо ненужно и изтеглям нова сила. Не за да я отнеса със себе си в
онзи безумен свят на безсмислени борби и сложни теории за живота, а за да я ползвам
за онова, което наистина си струва – за истинския живот. Пълен с обикновени дни, с
изгреви и залези, с въздух, наситен с аромата на сезоните. С пот, която се стича по ли-
цето ми, докато се трудя в градината. С вкуса на топли от слънцето зрели домати и
сочни ябълки, с искрени и добронамерени хора. С уютен дом, с песни и шеги, с въл-
шебни истории, с усещане за Божие присъствие, със спокойни сънища. Живот, в който
наистина присъствам със сърцето си и усещам, че там, където съм в момента, с мене е
цялата вселена. Пълнокръвен живот, който искам да живея с всяка клетка на тялото си,
всеки ден.

26
 6. Сладостта на простите неща
Приключвам с арпаджика и се прехвърлям на магданоза. Той е още съвсем млад и
тук-там само откривам по някое буренче, по-хилаво и от него. Бързо свършвам с пле-
венето и се отправям към „компанията“ сред овошките. Баба Жива подпира долния край
на стълбата, опряна на едно дърво, а дядо Петко, който се е качил отгоре ѝ, оглежда и
от време на време протяга ръце, за да отреже някой клон. Дядо Йордан прави същото,
само че обикаля и оглежда дърветата отдолу.
Заставам наблизо и известно време мълчаливо ги наблюдавам какво правят. Те също
почти не приказват, само от време на време разменят по някоя дума, свързана с рабо-
тата.
– Йордане, я виж тоя лакомец, да го махам ли, или да го оставя? – провиква се отгоре
дядо Петко.
Дядо Йордан е безспорният авторитет по въпросите, свързани със земеделие и ово-
щарство. Приближава се към дървото на дядо Петко, вдига поглед и внимателно ог-
лежда клоните.
– Остави го – отсича след малко той. – Тая круша е бая стара и изсъхнала, лакомците
ще я подмладят – добавя.
Става ми любопитно да разбера за какво говорят и се приближавам към дървото.
– Какво е лакомец? – питам.
– Туй са израсляци, детье – отвръща дядо Йордан и започва да ми обяснява, видимо
доволен от тази възможност: – Млади клони, които много бързо растат, като смучат
лакомо соковете на дървото. Оттука идва и името им. Кога дървото е младо, му пречат
и трябва да се махат, но когато е старо и изсъхнало като това, те имат сила и дават
повече плод.
– А как преценяваш кои клони да режеш? – питам пак.
– Клоните трябва да растат навън, за да са плодоносни. Ако клонът е тръгнал право
нагоре или навътре, трябва да се отреже. Не бива и да се оставят много дълги, за да не
се чупят от тежестта на плодовете – обяснява ми старият човек.
Аз кимам, сякаш всичко ми е ясно, и продължавам да наблюдавам „операцията“ още
известно време. Когато двамата мъже и баба се преместват по-надолу в градината, тръг-
вам да събирам нападалите по земята клони и да ги пренасям в онази част на плевнята,
където баба държи дървата за зимата. По едно време баба Жива идва при мен и ми казва:
– Чедо, я иди да наскубеш малко лучец и да събереш яйцата на кокошките, да си
опържим със сланинка за обяд, какво ще кажеш?
Баба знае, че много обичам нейните пържени с лук и сланина яйца, и често ги прави,
когато съм тук. Именно това е ястието, с което ме гощава първия път, когато случайно
се оказвам нейна гостенка. Когато си мисля за онзи ден, в съзнанието ми изплуват две
картини. Как, опряна на ниската дървена ограда, опасваща двора на къщата ѝ, съзерца-
вам като омагьосана разкриващия се пред очите ми пейзаж и си мисля, че никога не бих
могла да се наситя на тази гледка, дори и всеки ден да ставам и да лягам с нея. А после
как, когато ме кани вътре да обядваме, докато запържва лука в стария, почернял и по-
изкривен от употреба тиган, откривам в тази миризма истинския аромат на „у дома“.
Тъкмо съм изчистила, измила и нарязала лука и баба пристига. Носи парче сланина
от зимника. След смъртта на дядо Ангел вече не гледа прасе, но дядо Петко и дядо
Йордан я подсигуряват с месо. Тя им дава храна и им помага да „оправят“ прасетата,
27
след като ги заколят. Баба е всепризната майсторка на кървавицата и суджука, а освен
това нейната сланина, по всеобщо мнение, е най-хубава и крехка. „Заради дъбовото
каче на Ангел“, казват всички и твърдят, че вкусът на сланината в него ставал „друг“.
Не знам дали ще ми потрябва, но записвам от баба рецептата за правене на сланина:

Измитата и изкисната в студена вода поне за 12 часа сланина се нарязва на пар-

чета (правоъгълни, квадратни). На дъното на качето (ако няма каче, може в
емайлирана тенджера) се слага морска сол на кристали – един-два пръста. Върху
нея се реди ред сланина, с кожата надолу. Най-важно е нареждането да става
много плътно. Там, където парчетата не прилепват добре, празнините се запъл-
ват с малки парченца. После отново се слага един пръст морска сол, пак се реди
сланина и така се редуват. Последният ред сланина също се покрива със сол, а
отгоре се слагат 5-6 пръста чист сняг, добре трамбован. Ако няма сняг, слани-
ната се затиска с дървена решетка (или с тежка чиния, ако е в тенджера) и се
налива преварена и охладена вода, да я покрие около 2 пръста. Ако е със сняг, ко-
гато започне да се топи, се затиска също с тежест, за да остане сланината
потопена в образуваната саламура.

„Приготвена по този начин, може да изкара до юни“ – ми обяснява баба. Казва ми

също, че е пробвала да я реди и с праз лук, ама загнил и на нищо не приличал, а друг
път сложила чесън и различни подправки, като дафинов лист и черен пипер, но чиста ѝ
харесвала най-много.
Мога и аз да изпържа яйцата, но в това да ги приготви баба сякаш има някаква магия.
Уж слагам същото, каквото и тя, и повтарям действията ѝ, но вкусът на приготвената
от нея храна сякаш винаги съдържа някаква „тайна подправка“, която на мен ми липсва.
Изглежда, баба притежава някакъв особен нюх, който ѝ помага винаги да уцелва точ-
ните пропорции на продуктите, да се ориентира по аромата колко да препържи лука, да
преценява колко да е топло млякото за квасене, да усеща кога е втасало тестото. Казва,
че този „нюх“ се придобива с годините, но аз си мисля, че с времето той само се развива,
изразявайки една особена, вродена чувствителност към живота, която държи сетивата
отворени.
Обядът ме подсеща, че съм си отбелязала да проуча въпроса за консумацията на сла-
нината от „научна гледна точка“. Отварям лаптопа си, вкарвам няколко ключови думи
в търсачката и почти веднага ми се завива свят от количеството данни, от които почти
нищо не разбирам. Затова като лаик нахвърлям само няколко обобщаващи изречения:

Сланината е продукт, богат на хранителни вещества, важни за нормалното фун-

кциониране на организма. Тя съдържа завидно количество витамини, минерали и
аминокиселини, съществени за жизнените процеси в тялото. Витамините в сла-
нината са предимно от В групата, необходими за нервната и храносмилателната
система, за кожата, косата и ноктите, за черния дроб и образуването на чер-
вени кръвни клетки. Минералите, сред които са магнезий, цинк, селен, спомагат
за доброто функциониране на сърдечносъдовата и имунната система. Някои от
аминокиселините, съдържащи се в сланината, действат като мозъчни стиму-
ланти, антиоксиданти, невротрансмитери и енергопроизводители. Свинската
сланина съдържа т.нар. добри мазнини, които увеличават добрия и в комбинация
с чесън намаляват лошия холестерол. Добрият холестерол е градивен елемент на

28
 мозъка и участва в синтеза на половите хормони. Един грам мазнини доставят
същото количество енергия колкото 2 грама въглехидрати. Най-доброто време
за консумация на сланина е сутрин, защото тя зарежда със сила, стимулира ин-
телектуалната дейност, подпомага храносмилателния процес и прочиства орга-
низма.

Чета на баба информацията, която съм резюмирала за сланината, а тя се засмива и

казва:
– Ти, чедо, като оня гражданин, дето отишъл в гората, ама нали там няма табели като
в града, се изгубил. Цял ден скитал, па и огладнял. По едно време, било вече тъмно,
видял отдалече светлинка и тръгнал натам. Стигнал до кошара, овчарят го приел и по-
неже нямал друго, му предложил да го нагости от неговата попара с мляко, още топло,
току-що издоено. Ама гражданинът рекъл: „Как тъй ще пия от това мляко, трябва първо
да го изследвам да не би да се заразя с нещо“. И почнал той да вади от торбата си разни
там пособия, да изследва млякото. Да видиш колко му е акълът – тръгнал в гората, хляб
не взел, ами носи тия джунджурии. Докато изследва млякото, овчарят изял попарата –
завършва разказа с усмивка баба и добавя: – Не ги разбирам тия учени работи, но когато
бях малка, наистина ядяхме сланина от сутринта. Баба ще ми отреже филия хляб, ще
тури отгоре парче сланина и с това ще ме изпрати на училище. „Яж, баба, да имаш сила
и да помниш какво ви учи даскалът“, така ми казваше – коментира баба Жива и при-
бавя: – И на нивите с това са карали по цял ден – сланина, хляб и прясол.
– Какво е прясол? – питам, като същевременно пиша думата в Гугъл. Излизат ми ре-
цепти за „влашка“ студена чорба с пържена риба.
– Те тука му викаха „сиромашки прясол“, защото го правеха без риба. Иначе рецеп-
тата я донесла на баба Тола сестрата, баба Магда, която се омъжила оттатък Дунава,
ама после, след Берлинския договор, когато Северна Добруджа останала за румънците,
се прибрали насам. Тука им викали „бежанците“ – обяснява ми баба.
– И как се прави този сиромашки прясол? – любопитствам аз. Рецептата, която чета,
ми се струва твърде сложна. Рибата се пържи, къса се на дребно...
– Много просто – заявява баба. – Счуква се малко чесън със сол, слагат се 2-3 лъжици
оцет, накъсват се сухи червени чушки – и сладки, и люти, заливат се с вода да поомек-
нат малко и това е – изрежда тя бързо.
– Ядеш, подсмърчаш от лютото и ти пращят ушите. Хем да прокарва сухия хлебец,
хем за гарнитура на сланината – смее се тя, че се е сетила да употреби думата „гарни-
тура“.
– Ще ми направиш ли някой път прясол? – питам.
– Ще ти направя ма, чедо, стига да искаш. Ей ги къде са чушките – сочи тя с глава
към червения гирлянд на стената. След малко добавя: – Те само тука, в наше село, му
викат „прясол“ – тъй е останало от баба Магда. Иначе го правят и по тоя край, ама не
знам как му викат. Ама е без чушки, само чесън, оцет и вода, хептен постно – добавя
тя.
– Ти няма ли да си починеш малко, бабо? – подканям я аз, сменяйки темата. Тя все
още шета нещо край мивката.
– Е, ще си почина малко – отвръща баба. – Ей тука има да зашия едни терлици, дето
не знам що съм ги наплела толкоз. Ами нали такава е приказката: „Залудо работи, за-
лудо не седи“ – смее се тя.

29
 7. Памет народна
За баба почивката следобед не означава да легне да спи, а да върши нещо, което не е
свързано с ходене. Обикновено сяда на дивана с плетка или с нещо за шиене. Единият ѝ
крак е вдигнат горе, а другият виси надолу, да опира земята, за да може да си тактува.
Докато си почива, винаги си пее.
Баба Жива много обича да пее и знае десетки песни. Разказва ми, че нейният род бил
известен като „певчески“. Всички моми в селото пеели, но имало два рода, за които се
знаело, че жените им имат голяма дарба.
Единият род бил техният, Добриловият, а другият – Божановият, на дядо Петко.
„Баба ми е разправяла – ми казва баба Жива, – че като викнели едно време със сест-
рите ѝ на нивата или в селото, хората веднага ги познавали и казвали: „Добриловите
моми пеят“. А баща ѝ, прадядо ми, много се гордеел с това.
Отначало записвам песните на баба на диктофон е идеята някой ден да ги нотирам и
заедно с текстовете да ги събера в сборник, който да остане за поколенията. Това е част
от проекта, с който съм се захванала и който ме води тук. С всяко следващо посещение
обаче осъзнавам, че не искам да бъда просто протоколчик на този живот. Искам да учас-
твам в него. Да го вкусвам, да го вдишвам, да пея песните му, да вляза в ритмите му, да
съхраня историята му... Но не както се документира артефакт, а като пълнокръвен учас-
тник в този процес. Затова, заедно с всичко останало, започвам да уча и песните от баба.
В началото ми е трудно да ги запаметявам – и мелодиката, и поетиката на народния
творец са далеч по-непредвидими от банално звучащите текст и музика на повечето
съвременни поп-изпълнители. Но баба ми казва „тайната“: „Седнеше ли баба да преде
или да шие, аз ще се сгуша до нея, ще сложа глава на скута ѝ, а тя пее без спирка. Една
песен свърши, друга подкачи. А аз слушам, слушам, па и позадремвам в полите ѝ.
Колко песни съм научила в дремка и насъне“, разказва ми тя една вечер, когато, свита
в долния край на леглото ѝ, слушам притихнала спомените ѝ. А после в уютния мрак
баба Жива запява тихичко една песен, а след нея – още една, и още една, и двете повта-
ряме миналото, само че сега аз съм момиченцето, което, заслушано в топлия глас на
баба си, придрямва, сгушено до нея. Интересно, на сутринта песните продължават да
звучат в главата ми, сякаш записани по магически начин. „Тайната“ всъщност е в
„дрямката“ – отбелязвам за себе си по-късно, – това усещане за омиротворение и доб-
руване, наричано от учените „сензорен покой“. Състояние на мозъка, при което, макар
и унесени, сме будни и въпреки че очите са затворени, а съзнанието – отпуснато, запа-
метяваме по-добре.
Доволна, сутринта запявам песните на баба, а тя ми се радва с думите: „Досущ като
мене си – харесаше ли ми някоя песен, от веднъж я запаметявах“. После добавя, че ако
било като едно време, когато се пеело „като птиците“ – от изгрев до залез-слънце: на
нивите, по дворове и по седенки, съм щяла да бъда „надигачка“ защото гласът ми бил
„кръшен“ и съм „разхубавявала“ песента, хвали ме тя. „Надигачка“, обяснява ми баба,
е певицата, която води песента. Другите са „слагачки“ – те само „слагат“ мелодията,
докато надигачката вкарва в нея орнаменти и украшения – „къдрици и прекръшки, ко-
ито правят песента още по-хубава – да ти разтупти сърцето, да ти покърти душата и да
разплаче човека, който я слуша“, пояснява тя.

30
 Скоро ставам свидетел и сама преживявам това – на сбирката в клуба, ден след наци-
оналния празник на България, Трети март. Дядо Йордан моли баба Жива да изпее „ня-
коя юнашка песен“. Тя знае коя песен той много обича и запява „Отдолу идат сеймени“.
Слушала съм я в изпълнение на Борис Машалов, което много харесвам, но когато гла-
сът на баба се заизвива на „сеймени“, сякаш воплите на цял един народ се стоварват
върху нас и очите ни се пълнят със сълзи, предизвикани от споделената болка. Песента
разказва как турските заптиета минавали през едно село и носели отрязана „юнашка
глава“ за разпознаване и говори за мъката на една майка, видяла главата на чедото си
побита на кол. Още виждам пред очите си треперещата длан на дядо Йордан, с която
след изпълнението на баба забърсва стичащите се по бузите му сълзи, и помня какво
казва:
– Да имах думата, бих затворил ей тука тия маскари, управниците, дето сега говорят
за „съжителство“, да те послушат, Живо, да им попееш за нашите юнаци, дето цялата
ни земя ги е оплакала в тез песни, та да се помнят и да се знаят! Белким се осаферат
какво е било турското робство, с колко кръв е пропита земята ни и колко мъка е пре-
търпял народът ни.
Спомням си и въпроса на Марк дали текстовете на тези песни са истина, както и от-
говора на баба Неда:
– Да не би било истина, синко, не би се пеяло.

8. Магията на живота
Днес обаче баба няма да пее сама или пред публика, а с радиото, защото след малко
започва любимото и фолклорно предаване – „Имат ли песните спиране“. Слуша го
всяка събота от два до четири следобед, така че аз затварям лаптопа, ставам от дивана
и отивам да включа старата черна радиоточка, която дядо Ангел е закачил над прозо-
реца така, че да може лесно да се изнася и отвън, за да се чува, ако са на двора.
С Лиза сме се разбрали да се разходим следобед – хем да се видим, хем да наберем
коприва. С баба Жива ще си правим за вечеря баницата с коприва и булгур, с която
англичанката ни черпи предишната вечер. Пъхам в една малка раница найлонова торба
за копривата и чифт стари ръкавици на баба, за да я бера, защото иначе много ми пари,
и след като прегръщам баба, я оставям в компанията на радио-водещата Цвети Радева.
Когато минавам край тяхната къща да я „взема“, Лиза вече е готова за излизане. Поз-
дравяваме се с топли приятелска прегръдка и след като се сбогуваме с Марк, обеща-
вайки му да не се „отплесваме“ много, поемаме през ливадите, а после покрай гората,
по живописен коларски път, който ще ни отведе до реката. Неизменно на врата на Лиза
виси професионалният ѝ фотоапарат – винаги е подготвена да увековечи я някоя инте-
ресна птица, я някоя сърна или просто необикновената игра на светлината по хълмовете
и върховете на планината. Твърди, че колкото и пъти да снима една и съща гледка, тя
винаги е различна, с други нюанси, които всеки път изкарват на преден план нещо ново,
останало скрито в другите часове на деня. Сигурна съм, че в раницата ѝ има и скицник –
винаги, когато спираме някъде, за да полежим в тревата, го вади и рисува етюди, които
после вкарва в картините си – предимно пейзажи, нарисувани с акварел, които продава
през интернет. Понякога продава и снимки, основно на английски списания. Оттук ид-
ват и част от приходите им с Марк. Той самият композира музика за англоезични соло-
изпълнители и групи. И двамата обаче не правят нищо, защото трябва, а защото им
31
харесва да го правят в свободното си време, което, шегуват се те, е цялото им време.
Лиза споделя с мен, че за ежедневието не са им нужни много пари – произвеждат си
сами почти всичко за храна. Имат месо, яйца, мляко, правят сирене и кашкавал, гледат
зеленчуци и плодове, затварят си консерви, правят сокове, нектари, вино и оцет. Купу-
ват зърно от дядо Йордан, мелят го и си месят хляб. Част от дървата събират в гората –
извличат нападали клони, които иначе така си и изгниват. Берат гъби и билки от поля-
ните. Едно от любимите ястия на Марк е охлюви, които събират след дъжд, приготвени
с ориз, лапад от градината и див лук, който расте от външната страна на оградата им. А
салатата, която често ядат пролетно време, е от листа на глухарче, предварително из-
киснати за половин час в подсолена вода и нарязани, подправени с див лук и див чесън,
зехтин, лимон и добавени маслини, а понякога и киселец или маруля. Лиза ми казва, че
глухарчето е много полезно за организма. Има приятелка, която работи в институт, в
който изследват въздействието на растенията. Неотдавна там правили клинично изс-
ледване върху ефектите на глухарчето и доказали редица от ползите му, отдавна извес-
тни на билкарите: пречиства кръвта, регулира кръвната захар, действа диуретично за
прочистване на бъбреците и прочее.
Когато им разказвам, че проектът, с който съм се захванала, има за цел да представи
мирогледа на старите българи като „магическо здравомислие“, което съхранява „чудес-
ната нормалност“ на ежедневието им и усещането за свързаност, цялост, доверие и сът-
рудничество между човека, природата и Бога, Лиза и Марк споделят с мен, че именно
след като дошли тук, разбрали какво всъщност означава да се живее в едно е Бога и
природата. Много са ентусиазирани от идеята ми и се опитват да ми съдействат, като
ми разказват за откритията си. Тяхната гледна точка е много полезна за мен, защото
като външни наблюдатели те често успяват да видят и осмислят неща, които мнозина
от нас, съвременните българи, незнайно защо пропускаме да забележим. Сега Лиза ми
съобщава, че е прочела нещо, което смята, че може да ми бъде интересно. Разпечатала
е текста и го носи.
Първо обаче решаваме да приключим с брането на коприва и Лиза ме води на люби-
мото си място. То веднага става и мое любимо място. Открито, но и закътано, а копри-
вата е току-що набола – млади лилаво-зелени връхчета, свежи и чисти, съдържащи обе-
щание за чудесен вкус и много сила. На няколко метра под нас малката бистра река
игриво подскача по камъните, а ромонът ѝ гали слуха, успокоява и сякаш отнася
всичко, което замърсява съзнанието. В тетрадката си по-късно записвам:

В народното вярване реката е облечена е тайнственост и е обект на голямо ува-

жение и почитание. Всички „поливки“ – лекуване със специално приготвена от-
вара за отстраняване на негативно въздействие, за да бъдат наистина лечебни,
се извършвали край река. Само в реката можел да бъде очистен и един от най-
големите грехове в стари времена – когато булката се окаже „нечиста“, т.е.
недевствена. За някогашния човек, за когото телесното и духовното са само две
измерения на една и съща сакрална реалност, това, което лекува тялото, цери и
душата, и което носи здраве в този свят, донася спасение и във вечността.
Именно реката притежава такава двойствена, битийно-мистична същност Тя
обаче има и друга амбивалентна символика – едновременно е съзидателна и раз-
рушителна, унищожава и съживява. Когато се потапя в реката, умира „ста-
рият“ и в същия миг се ражда „новият“ човек. Греховното потъва, за да изплува

32
 святото. Защото, както казва Хераклит, реката е тази, но в миг вече не е, а този,
който е в нея, е същият, но в миг вече е друг.

Докато пълним найлоновите си пликове с коприва през следващия половин час, с

Лиза почти не разговаряме, сякаш всяка от нас използва тази възможност да послуша
лечебния ромон на водата – за пречистване и възраждане на душата си.
Когато решаваме, че вече сме набрали достатъчно, поемаме през ливадите без опре-
делена посока, а Лиза, още под въздействието на реката, ми разказва как в началото,
когато пристигнали, често идвала тук, сядала на брега и с часове слушала ромона на
водата и наблюдавала движението ѝ.
– Имах чувството, че ме измива отвътре и отнася всичките ми притеснения, страхове
и глупави въпроси – казва тя и добавя: — Докато я гледах, сякаш възстановявах спо-
собността си да се доверявам на течението на живота, а докато я слушах, започнах да
разпознавам истинския глас на интуицията, който, оказа се, няма почти нищо общо с
вътрешния глас на Лиза от онзи живот. Гласът на разума, който твърдеше, че трябва да
разполагам със средства, а не със свободен дух, за да бъда себе си.
– Разбирам те, и аз чувствам същото – подкрепям я аз. – Веднъж, когато обяснявах
на баба Жива как, откакто я познавам и идвам при нея, гледната ми точка за живота се
е променила, знаеш ли какво ми каза тя?
– Какво? – иска да разбере Лиза.
– Каза ми: „Чедо, гледната точка за живота се намира в сърцето“.
Двете се споглеждаме и се усмихваме.
– Много е мъдра баба Жива – констатира след малко Лиза. – Изобщо всички тези
хора притежават някаква невероятна способност да разпознават истинското, за разлика
от мнозина от нас, младите. Както и удивителна смелост да отхвърлят фалшивото, въп-
реки усилията да им бъде наложено.
– Това е, защото имат друго разбиране за мястото и ролята си в този живот – изразя-
вам мнението си аз. – Вчера идваха дядо Петко и дядо Йордан да подрязват дърветата
в двора и се заприказваха, че на пас, българите, комунистите са ни отнели най-важните
опори за живота – земята и Бога. И баба пак каза нещо много мъдро: че сме оставени да
се скитаме между небето и земята и да се чудим на кой свят живеем – разказвам на
Лиза. – Затова ние сме като в безтегловност, объркани, без ориентири, изтощени от уси-
лието да се борим с този свят, който възприемаме като чужд и враждебен – продължа-
вам аз. – Докато тези хора все още пазят своите опори – Бога и земята. И за разлика от
нас, не се чувстват на Земята като паднали от Марс, а у дома си. Без дори да го съзнават,
те живеят живота си тук като част от цялото, отговорни и съпричастни за поддържането
на магическия порядък на този свят, който за тях не е чужд и враждебен, а чуден и
добър.
– Точно нещо такова се казва в това, което ти нося да прочетеш. Искаш ли да го ви-
диш? – пита Лиза.
– О, да! – възкликвам.
И двете едновременно спираме и започваме да се оглеждаме наоколо.
– Ей там? – соча на Лиза малка падинка в поляната, където можем да седнем и да
подпрем гърбовете си.
– Идеално – приема англичанката.
Когато се настаняваме, тя вади от джоба на раницата си сгънат лист хартия и ми го
подава, а после вади и скицника си. Започва да щрихира поредния етюд, докато аз чета:

33
 Има едно нещо, което много малко хора осъзнават: животът и магията на древ-
ните българи са били преплетени в едно цяло. Магически акт е било създаването
на мартеници, извезването на шевици, съграждането на дом, зачатието на дете,
раждането на детето, засяването на дърво и т.н.
Днес то е напълно загубено, за хората думата „магия“ дори няма отношение към
тях. Няма, защото българинът е скъсал с корена си. Забравил е онзи копнеж по
мистичното, непознатото, тръпката на пулса на заобикалящата го природа, с
който той е лягал и ставал. В чийто ритъм са построени и песните, и магиите
му... Отрекъл се е от интуитивната си същност, с която нашите прадеди така
ясно са долавяли трепета на невидимите сили около тях и са ги втъкавали в ки-
лими, носии, шевици, приказки и омайна музика.
Дори днес, когато мнозина се завръщат към живота на село, те го правят меха-
нично, без цел, без усет за посока. Природосъобразният живот не може да бъде
самоцел, а само крачка към онова мистичното, необятното, което неудържимо
тегли към себе си и което по-чувствителният ще усети в творчеството на ста-
рите българи. За него говоря аз! За магията на древните. Към нея се върнете. Там
е коренът ви!5

Прочитам текста няколко пъти, удивлявам се на точното описание на автора и не

мога да повярвам, че има и други, които споделят същото разбиране като мен: че маги-
ческото значение на живота е в основата на светоусещането на старите българи, че то е
освещавало битието им и ги е предпазвало от профанизирането му, и им е помагало да
възприемат живота като свещен.
Много съм благодарна на Лиза за това „откровение“, а по-късно, вече у дома, откри-
вам в интернет източника на статията и попадам на още вдъхновяващи истории от хора,
които преживяват същото. Макар да не се колебая в преценката си на това, което усе-
щам със сърцето си, да попадна на съмишленици изпълва душата ми с радост и надежда,
че духът на България ще пребъде, стига да се държим здраво за корените си. Защото,
както възкликва някъде в коментарите една жена, „Това е магията на живота с истински
стойности!“

9. Домашната храна е най-вкусна

По някое време с баба се залавяме с баницата. Баба никога не ползва готови кори, а
меси тесто. Тази баница ще я правим „дърпана“. Под нейно наблюдение забърквам тес-
тото. Брашното обаче го сипва тя, както винаги „на око“, а аз се опитвам по някакъв
начин да определя количеството. Струва ми се, че трябва да е около половин кило.
Правя с пръст „кладенче“ по средата, както ми е показвала, в което сипвам малко сол,
хладка вода, докато тя ми каже „Стига!“ (може би около 100-150 грама), лъжица оцет и
олио. Забърквам постепенно, след което вадя сместа от дървената купа върху масата,
на която преди това съм посипала малко брашно, и се опитвам да меся.

5
Из статия: „Напуснахме големия град: Духовният експеримент на Людмил“, Източник:
http://urbex.bg/ – Б. а.
34
 – Ей така, чедо, виж – намесва се по някое време баба и така чевръсто врътва тестото
няколко пъти, че аз се отчайвам дали някога ще се науча. Сякаш усетила това, тя ме
успокоява:
– Ще се научиш, чедо, не се бой. Никой не се е родил научен.
После пак ме оставя да се упражнявам, като ме наставлява да не блъскам много тес-
тото, защото трябва да е по-меко, „така че, като го натиснеш с пръст, да оставя следа“,
показва ми тя. Едновременно с това обаче трябвало да стане и „по-жилаво“ – комбина-
ция от качества, постигането на която за мен е пълна загадка. Докато наблюдавам как
брашнената топка леко подскача в ръцете ѝ, си мисля, че моето месене прилича на
борба, а нейното – на игра. После разделяме тестото на петнайсетина топки, покриваме
ги с кърпа и ги оставяме да втасат за двайсетина минути. През това време се хващам да
измия копривата и по указание на баба я заливам с вряла вода, а после, след като я
отцеждам, я нарязвам. Междувременно тя отива до градината за лук, който също изчис-
твам и нарязвам. Баба пък изсипва в купичка една чаена чаша булгур, после пълни ча-
шата с вряла вода, залива булгура и като го покрива, го оставя за петнайсетина минути
да набъбне. В метална купичка отделно разтопява краве масло, като добавя и малко
олио.
– Айде, чедо, подмажи тавата с мазнина и почвай да дърпаш – инструктира ме тя.
Дърпането, оказва се, ми се получава по-добре от месенето и баба ми гласува доверие
да го правя без нейна помощ. Намазвам тавата с олио, после вземам топка тесто, пота-
пям я в купичката с маслото и започвам да я дърпам внимателно. Харесва ми да го
правя – докато прехвърлям през пръстите си все по-голямата и изтъняваща кора, имам
чувството, че изработвам дантела. Когато е готова, слагам кората на дъното на тавата,
като опъвам краищата ѝ настрани, така че да обхване добре цялото пространство, и леко
притискам крайчетата ѝ нагоре, към вътрешната страна на тавата. Баба вече е запър-
жила лука и копривата. Казва ми, че е сложила малко черен пипер, джоджен и щипка
чубрица, а накрая е добавила и булгура, като го е размесила със зеленината. Идва до
масата с тигана и с лъжицата ръсва на три-четири места от плънката, а после внима-
телно я разпределя горе-долу равномерно по цялата кора, докато в това време аз дърпам
втората питка. Не знам как го прави, но плънката стига точно. Слагаме последната кора,
баба я намазва с яйце, „за разкош“, и пъха баницата във фурната. От време на време я
поглежда, а след половин час я вади, налива в шепата си малко вода от чешмата, нап-
ръсква баницата отгоре и я покрива с кърпа, „за да поомекне“. Стаята се е изпълнила с
аромат, който ме прави нетърпелива да опитам творението ни. Когато най-после това
се случва, не мога да се сдържа да не наруша мълчанието, за да кажа на баба колко ми
е вкусно. „Ами как няма да е вкусно, чедо, нали ти си я правила!“, насърчава ме баба.
Аз обаче имам предвид друго и то е, че сега усещам какво е да ядеш истинска храна.
Освен домашно замесеното тесто и вкуса на прясната дива коприва, в аромата на бани-
цата се долавя и едно специфично ухание, което се дължи на печенето във фурната на
дърва и което ѝ придава още по-автентичен вкус. Хапваме копривника с гъстото кисело
мляко на баба и с тази толкова простичка вечеря, която трае не повече от петнадесет
минути, разбирам истинското значение на поговорката: „Не живеем, за да ядем, а ядем,
за да живеем“.

35
 10. Българското хоро
След вечерята баба отива при животните, а аз, след като прибирам масата и измивам
чиниите, сядам да поровя още малко за проявите на мистичното в живота на старите
българи. Сещам се, че предишния ден съм си отбелязала да потърся информация за
онова, което баба Жива отбелязва във връзка с посоката на бъркане на манджите и хо-
рото. Написвам в търсачката „българско хоро посока“ и една от връзките, които изли-
зат, ме заинтригува. Когато отварям страницата, попадам на извадка от книга с доста
интересна интерпретация на старите български традиции и в частност на българското
хоро и по странно съвпадение – доста сходна с интерпретацията от материала, който
ми дава Лиза:

„Освен виждащото се на повърхността и привидната си примитивност, българ-

ските традиции съдържат дълбок духовен пласт и пазят трудно разгадаема
тайна. Тайната за голямата им вибрационна мощ, защото почти винаги най-
важното, което са правили, е било да настройват човешките души и тела към
една или друга вибрация на Природата, към една или друга еманация на нейния
Създател. Така се получавало безкрайното преливане: Човек – Природа – Създа-
тел... и обратното.
Но нека спрем сега вниманието си на нещо много конкретно – българското хоро.
Тук веднага възниква въпросът: що за идея е това, хората да играят заловени
един за друг в кръг, с музиканта, най-често гайдар, в самия му център?... Идеята
е такава: хорото да дублира космичното, т.е. да е енергетичен модел на нашата
Слънчева система. Дори и с движението на играчите по посока, обратна на ча-
совниковата стрелка – както се движат планетите около Слънцето – и с епизо-
дичната промяна на посоката – по подобие епизодичното ретроградно планетно
движение от гледна точка на Земята. Всичко това е обмисляно до най-малки под-
робности, за да се получи по закона на подобието мощен вибрационен резонанс,
проникващ навсякъде – навън и навътре, във всички пространства и измерения на
видимия и невидимия свят. Ще рече: нашето хоро, за което някои днешни „ум-
ници“ твърдят, че е изживяло своето време, всъщност е истински ретранслатор
на космична енергия и същевременно – мощен генератор на психична, физична,
биологична и духовна мощ за играещите го.
И този генератор безотказно е служил на българите, като ги е зареждал с нови
сили в продължение на хилядолетия. На всички празници и най-вече всяка неделя
без прекъсване – хиляди, стотици хиляди недели наред. Селският мегдан или град-
ският площад в неделя е представлявал, така да се каже, вековната дискотека
на нашите предци. Но паралелите с днешно време свършват дотук, главно за-
щото на хорото тогава идвали всички – и млади и по-възрастни, и деца и старци.
Всички поколения и цялата общност – в един общ ритъм. Удивителен и свещен
ритуал на единението.
Като имаме предвид и това, че нашите прадядовци и прабаби са се ухажвали и
харесвали най-вече на хорото и същото е продължавало много дълго време през
българската истерия, значи, освен другото, то се е изявявало и като един от
главните ваятели на бъдещите поколения – нещо от всеобщото настроение и от
ритъма тогава завинаги се е вграждало в темелите на нацията, в посоката на
36
 нейното развитие. Бавно, но непрестанно, се е изграждала и тя, за да получи
трайност и вечност.
Векове наред, щом е идвал празник, към хорото на мегдана от всички страни са
се стичали пременени и нагиздени жени и мъже, събирало се е голямо и въодуше-
вено човешко множество. И скоро там се е завихряло такова буйно веселие, та-
кова пиршество на духа, каквито днес трудно можем да си представим. А в цен-
търа на хорото гайдарят се е чувствал като свещенодействащ, който твори чу-
деса. Може би защото чудесата тогава наистина ставали... А защо ли пък да не
започнат да стават и днес?!...“6

Когато баба се прибира, ѝ прочитам какво съм намерила за хорото, а тя клати одоб-
рително глава, сякаш иска да каже: „Нали ти рекох!“. А когато свършвам, заявява:
– Баба тъй казваше: „Докато играем на едно хоро и пеем една песен, страшно за Бъл-
гария няма“.

11. От извора
Не след дълго започваме и двете да се прозяваме – аз над компютъра, а баба над по-
редния чифт терлици.
– Кокошките си легнаха, да лягаме вече и ние, а, чедо? – смее се баба.
– Ами хайде – съгласявам се веднага, защото това означава, че е настъпил моят спе-
циален час.
Затварям лаптопа и отивам да се измия, а после да облека пижамата си. Скоро сме
заели позициите си в леглото ѝ.
– Бабо, разкажи ми спомен – давам началото аз.
– Че да ти разкажа, чедо – изненадващо започва веднага тя. – Днеска по радиото пяха
една песен – „Разболя се Дена“. Тая песен е от нашия край и е по истински случай 7. За
една братовчедка на прабаба ми се пее. Баба ми е разправяла историята, ама аз досега
не съм се сещала да ти я кажа. Някаква жена я пя по радиото, ама не е тукашна. От
свекърва си, каза, я научила. Свекърва ѝ трябва да е била от нашия край.
Баба прекъсва разказа и започва да пее:

Разболя се Дена,
Дено, мари, Денке ле!
Отвъд в руманйя,
Дено, мари, Денке ле!
Батю Денки дума:
„Можеш ли ти върве,
ил на кон държе,
ил в каруца вози?“
Дено, мари, Денке ле!

6
„Древният код 681“, автор: Николай Радев – Алдебаран (изд. „Хипопо“, 2001 г.). Извадката е с
малки съкращения и незначителни промени. – Б. а.
7
От книгата „Мамини песни“ (издателство „Лице“, София, 2007 г.) на проф. д-р Колю Ст. Колев
от махала Лумпарите, общ. Севлиево. Историята тук е художествено интерпретирана. – Б. а.
37
 Денка батю дума:
„Аз не мога, батьо,
ни мога да вървя,
ни на кон държе,
ни в каруца вози.
Тук ма оставете,
на таз турска нива.
Забийте тояга,
метнете абичка,
сянка направете,
тук ма оставете...“
Дено, мари, Денке ле!
Батю слуша Денка,
забиха тояга,
метнаха абичка
в равна румания,
на една турска нива.

– Тая Денка – започва да разказва баба, когато изпява песента – е живяла тука, в съ-
седната махала.
Едно време през лятото младите са ходили оттатък Балкана, в Тракия, да жънат. „На
руманя“, както му викаха.
– Какво означава „руманя“ – питам аз.
– Тъй са наричали в старо време една част от Тракийската низина – Руманйя, а на
жетварките им викали „руманки“. Всички млади моми по нашия край, преди да се оже-
нят, са ходили да работят оттатък по нивите – обяснява ми баба.
– И как са ги пускали тъй, сами? – чудя се аз.
– Е, то е имало организация – пояснява баба. – Имали са драгоманин, някой опитен
мъж, който ги събирал, водил ги и после ги връщал. Понякога и момци са ходели да
работят.
– А пеша ли са минавали Балкана? – питам пак.
– Пеша – отвръща баба. – Почивали си горе, на билото, и там са играели една игра –
„Каля“8 ѝ е името. Всяка мома поне веднъж трябвало да бъде Каля.
– Защо? Каква е тая Каля? – продължавам да любопитствам аз.
– За да покаже, че е годна вече за женене – разяснява баба. – Калята е една кукла,
правили са я от кратуна и са я увивали в кърпи, като дреха. Слагали куклата на една
пръчка, покривали една мома с разлистени клони, да не се вижда нищо от нея, муш-
кали ѝ пръчката в ръцете и започвали да я изпитват: „Я да видим, Кальо, можеш ли да
преметеш?“. И момата почвала да мърда куклата уж че мете. Пък другите викат: „А,
може, може, научила се е да мете хубаво“, И тъй изреждат много работи, дето една мома
трябва да умее да ги върши, кога се омъжи: да носи вода, да меси хляб, да люлее рожба...
– Много интересно! – възкликвам аз и си отбелязвам наум да проуча този обичай.
– Ами, интересно! – съгласява се баба и добавя: – Млади момичета, за какво друго да
мислят... Туй им в главите – да се задомят хубаво, да завъртят дом и семейство, да са
добри домакини, съпруги и майки. Ама то друго беше тогава – заключава тя.
8
Играта „Каля“ е издирена и записана от баща ми, Веско Самуилов, и възстановена с ръководената
от него група за изворен фолклор „Боазките баби“ (село Боазът, общ. Севлиево). – Б. а.
38
 Иска ми се да я попитам какво има предвид с това „друго беше тогава“. Сигурна съм,
че „друго“ означава различна философия за любовта, за семейството, за мястото и ро-
лите на мъжа и жената. Много искам да узная как ги възприемат хората, на които „глед-
ната точка за живота се намира в сърцето“. Решавам обаче да оставя този разговор за
друг път.
– Аз те прекъснах, бабо! Нали ми разказваше за Дена. Какво е станало с нея? – връ-
щам се аз на историята, която баба е започнала.
– Ами станало това, че един ден из Тракия се разнесла вест, че идат кърджалии и
палят наред всичко по пътя си. Тръгнали жетварите да бягат, да се прибират у дома през
Балкана, но кога си дошли, Дена не била сред тях. Била се разболяла – сигур слънцето
я е ударило и там я оставили. От песента тук се разбрало какво се е случило там. Си-
гурно някоя нейна дружка певица ще да я е запяла тая песен – продължава разказа си
баба Жива. – Чак след време се чуло, че Дена е жива, ама потурчена. Кога нашите
войски стигнали Одрин, един войник видял до една чешма да седи кадъна, ама не била
съвсем забулена. Заговорила го и той разбрал, че е българка. Питала го дали знае къде
се намира нейната махала и го помолила да отиде да намери брат ѝ, Христо му било
името, и да му каже да дойде да я потърси. Ама брат ѝ не събрал кураж. Майка ѝ умряла
от мъка по чедото си... Пък тя и Дена сигурно от мъка ще да е умряла – какво е прежи-
вяла без близките си и да се кланя на бога на онез изедници, само тя си знае, горкич-
ката – завършва баба.
Известно време и двете мълчим. След малко баба Жива отново подема песента, а на
мен сълзите ми рукват в тъмното.

12. В църквата
Почти не мигвам тази нощ. Мисля си за Дена и за това, което е преживяла тази млада
девойка, която може би на отиване е играла „Каля“, за да изрази готовността си да се
задоми, надеждата да стане майка, да роди и да отгледа достойни чеда. Как ли е носила
фереджето, колко ли е изгаряло душата ѝ, как ли е копняла брат ѝ да дойде и да я отведе
у дома, при своите. Сякаш виждам тревогата и очакването в погледа ѝ, усещам разоча-
рованието ѝ, а душата ми се свива от болка... Но това не е единствената причина за
безсънието ми. Нетърпелива съм, защото на сутринта в църквата ще има служба. Това
е голямо събитие тук. Свещеник отдавна няма, въпреки че от тази малка махала са из-
лезли петима свещенослужители – факт, който първоначално ме смайва, преди да осъз-
ная, че на магическо място като това желанието да славиш Бога е естествен порив.
Сега се е обадил отец Спас – той е последният жив свещеник, родом оттук. Дядо му
също е бил свещеник. Идва да навести бащината си къща. „Над седемдесетгодишен е“,
ми казва баба и ми разправя интересна история. Отецът бил разпределен да служи на
друго място, оттатък Балкана. Съселяните му го потърсили, когато покривът на църк-
вата в село паднал. Техният свещеник бил умрял, нямали вече и кмет и не знаели към
кого да се обърнат. Извикали майстори, но се оказало, че сградата не може да се възс-
танови и трябва да се гради нова черква, а шепата местни жители нямали пари за това.
Тогава в оня град, където служел, отец Спас намерил хора да помогнат със средства.
Обаче се явил някой „доброжелател“, който искал да го измести от мястото му, та го
наклеветил, че използва чужди пари, за да „оправя“ собственото си село. „Сякаш не го
прави за Господа, дето е за всички ни, ами си е турнал парите в джоба... Ама нали добро
39
който прави, през девет села го изпъждат, та го изгониха“, възмущава се баба, а аз се
сещам за думите на Господ от Евангелието: „Блажени сте вие, когато ви похулят и из-
гонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и
се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците,
които бяха преди вас“9.
Изпратили отец Спас някъде далеч, а църквата тъй останала – недовършена.
Едва удържам крачката си, за да вървя редом до баба, когато на сутринта най-после
поемаме към църквата. Когато стигаме там, усещам радостно оживление. Вратите на
храма са широко отворени, а местните, които сега са се събрали почти всички, се суетят
сред глъчка от долитащи от всички страни гласове и шум от търкане на галоши, влизат
и излизат от храма, лутат се наоколо, спират да разменят по някоя дума помежду си,
ръкомахат, а после пак тръгват да обикалят Чувствам се като зрител на някакъв сюрре-
алистичен филм, чийто режисьор, изглежда, е сестра Серафима. Тя търчи напред-назад,
влиза през една врата, появява се от друга, отива при някого, говори му нещо, а сините ѝ
очи така се въртят, сякаш всеки момент ще излетят от орбитите си. После хуква в друга
посока, към друг човек, внезапно спира, говори по мобилния си телефон, след това при-
тичва до москвича отвън, взема нещо и пак се скрива в църквата.
Тя е донесла нужните за богослужението църковна утвар и книги. Отначало имало
предложение да направят литургията в църквата на манастира, но понеже е по-далеч и
повечето възрастни хора няма да могат да отидат, се отказали.
Баба Жива се спира да приказва с две жени от селото, а мен краката ми ме повеждат
към малкото гробище зад църквата, което съм мяркала отдалеч. Самата църква се на-
мира на хълм, разположен между няколко долчинки, така че хем е близо до всички, хем
се вижда отвсякъде. Никога обаче не съм влизала – портата към двора, както и самата
църква, отдавна стоят заключени. Ключът се пази у дядо Тишо – мъж с добродушно
излъчване и засмени очи, но никой, дори и той, не е идвал тук, откакто се е случило
онова с отец Спас – сякаш всички изразяват по този начин солидарността си към своя
свещеник. „Даже никой не ще да мре оттогава“, шегува се баба Жива. Заставам сред
гробовете с каменни кръстове, някои доста стари, и когато вдигам глава, сърцето ми
замира. Досега мислех, че гледката от къщата на баба е най-хубавата, но от това място
тя е несравнима. Нищо не спира погледа, а планината – могъща и величествени – сякаш
се е надвесила отгоре, за да бди като майка над вечния покой на децата си, докато има
земя под небето. И в този момент разбирам, че досега съм гледала на живота си от
грешна перспектива. Търсила съм да се установя някъде, където да ми е хубаво да жи-
вея. Но сега разбирам, че „у дома“ е място, чиято стойност се осъзнава най-вече през
смъртта. Това е мястото, където бих искала някой ден да умра. А именно „тук“, мисля
си аз, изпълнена с вълнение.
Звънът на камбаната ме връща на земята и с бърза крачка се отправям към църквата.
Влизам и виждам баба – проточила е шия и се оглежда, явно за мен. Тихичко отивам и
заставам до нея в момента, в който свещеникът провъзглася: „Благословен Бог наш“, с
което дава началото на светата литургия. „Мизансценът“, сред който ще се отслужва,
разбива всичките ми представи за каноничност. Църквата, понеже не е довършена, още
не е осветена, така че няма олтар. Служението се извършва пред иконостаса, в средата
на храма, на очукана дървена маса, използвана от строителите, върху която отец Спас
е постлал антиминса. Знам, че това парче плат, в което е вшита частица от мощите на

9
Мат. 5:11-12. – Б. а.
40
светец и върху което в олтара се приготвя причастието, може да се използва за тази цел
на всяко друго място. Дори и името му, от гръцки, означава това: „вместопрестолие“,
„вместо трапеза“. Аз обаче за пръв път участвам в такава „изнесена“ литургия и ми е
много интересно да наблюдавам всичко, което прави свещеникът. Тъкмо се чудя как
отецът ще бъде едновременно свещеник, певец и четец, когато се сещам, че сестра Се-
рафима е тук. И затова се изненадвам да чуя, че не тя, а мъжки глас напява „Господи
помилуй!“ в отговор на молитвите на отеца. Не мога обаче да видя кой пее. Поглеждам
въпросително баба, а тя ми посочва между главите на хората пред нас и ми прошепва:
„Фильо, преди беше тук певец, вече трябва да гони стотака, ама нещо паднал и не може
да стои много прав“. Надничам пак и този път успявам да съзра съсухрения старец,
приседнал на строително „магаре“, което са му пригодили за стол. Не гледа от книги –
явно помни литургията наизуст, а учудващо съхраненият за възрастта му меден тенор
изпълва душата с умиление и благоговение, докато изпълнява песнопенията. След
службата се запознавам и с баба Цана – жената на дядо Фильо. По-млада е от него с 15
години и сега цялата работа по стопанството лежи основно на неин гръб. „Гледат кози,
ама няма кой да им помогне. Имат двама сина – единият живее надалеч, а другият е
наблизо, ама никой от тях не ги поглежда“, разправя ми баба Жива и ми казва, че баба
Цана прави най-хубавото козе сирене, което е яла. Разни хора от града се научили и
идвали да си вземат сирене от нея, защото, освен че е много хубаво, го давала и много
евтино – по пет лева килото. „Не мога, вика, да им искам скъпо. Нали и те се блъскат,
горките. Колкот’ дадат, толкоз.“
Благородството и скромността на тези хора ме удивляват. В този комерсиален свят,
в който всичко се измерва с пари, на места като това човек разбира, че човешкото има
друга стойност и няма валута, която може да го заплати. Само след малко мислите ми
потвърждава баба Катя. Тя живее близо до църквата и в продължение на тридесет го-
дини, докато храмът паднал, го е отваряла и поддържала всеки ден, без да вземе и една
стотинка за труда си. „Не мога да искам от Господа пари за тая работа“, ми казва тя,
когато се разговаряме. „Само добро съм видяла от Него и никогаш не мога Му се отб-
лагодари, дето ма е създал такава, да вярвам в Него.“
По време на литургията отец Спас ни причестява, а когато службата свършва с ду-
мите му „Божието благословение да бъде с всички вас“ и тръгваме да излизаме от
храма, от първоначалната суетня няма и помен. Сега всички са смълчани, пристъпват
бавно и някак тържествено, сякаш са получили на отговорно пазене нещо много ценно,
което трябва внимателно да изнесат оттук и да отнесат със себе си у дома.

13. Песни и раздумки

Вече отвън, всички се отправяме към навеса, където ще споделим обща трапеза. Има
дървени пейки и маси от времето на старата църква. Тук някога са правили курбан на
свети Георги, чието име църквата носи.
Настаняваме се на масата и всеки започва да вади кой каквото е донесъл от къщи:
хляб, баница, сирене, лук, чесън, варени яйца, сланина, вино... Баба също вади от тор-
бичката, която сме взели: остатъка от вчерашната баница, сланина и сирене. Отнякъде
се появяват чинии и чаши, които, разбирам, стоят още от едно време в един стар бюфет
под навеса. Баба Неда и баба Цана отиват да ги приплакнат с вода на чешмата в двора,

41
а аз ставам да им помогна, като поемам измитите съдове и ги отнасям на масата. Дру-
гите жени разпределят храната в чиниите и ги слагат на няколко места, така че всички
да стигат. Когато подреждането на трапезата приключва, отец Спас благославя храната
и всички се нахвърляме да ядем. Причастие се приема на гладно и пропуснали обичай-
ната си ранна закуска, сме доста изгладнели. Няколко минути цари мълчание. Сега
обаче не би трябвало да е грях да се говори на софрата. Баба ми е казвала, че на праз-
ници, като на сватба, тая забрана не важи. А ако Господ е казал, че той е „Женихът“, а
Църквата, тоест вярващите, е „невестата“, общението между Бога и човека в причасти-
ето е именно това – сватбено тържество, мисля си.
– Много хубава служба, отче – осмелявам се да кажа тихо на отец Спас, който седи
до мен, а после още по-тихичко добавям: – Аз съм богослов, обаче...
– Знам, знам... – потупва ме той бащински по ръката. Явно вече е информиран за моя
милост.
– ...за пръв път присъствам на такава литургия, да се служи отпред – признавам.
– Ами къде да видиш, чедо – отвръща ми свещеникът. – То сега църкви и олтари –
бол, ама свещеници няма. Оредяхме много – добавя той.
– Аз пък знам от дядо ти Тотю, Спасе – извисява се внезапно силният глас на дядо
Йордан, – той сигурно ти е разказвал, че едно време, когато бил с войските при обсадата
на Одрин, като нямало къде, редовно служил литургията на гроба или направо на гър-
дите на някой убит войник.
Като чувам това, ме побиват тръпки. За пръв път тук, при тези стари българи, които
имат жива историческа памет, българската история за мен започва да придобива истин-
ска плът и кръв.
Отец Спас кимва и изведнъж пъргаво се изправя. Скоро разбирам, че всеки път, ко-
гато взема думата, става прав. Неговият начин да изрази уважение към хората, които го
слушат.
– В древни времена – започва той – светата литургия се е извършвала върху гробо-
вете на мъченици за Христовата вяра. Затуй и дядо Тотю я е служил така. „Де, вика, да
ти търся черква на фронта! То там положението е такова, че всеки момент някой може
да умре и всеки паднал в боя е мъченик – нали за тая вяра си е дал живота! Затуй съм
гледал да ги не оставям непричастни с Господа и ако не сме ги заровили още, съм слу-
жил и на гърдите на тези момчета.“ Това ми е разправял – казва отецът, а дядо Йордан
кима тежко. – От него съм научил, че всяка християнска гръд, в която живее Бог, е ол-
тар – завършва свещеникът и сяда, а аз настръхвам от силата на тези думи.
– Свети Серафим разказва – включва се сега сестра Серафима – как един свещеник
от Москва, не знам си там при коя окупация...
– Ще да е било германската окупация, Серафимо – прекъсва я дядо Йордан.
– Май тъй беше... – съгласява се монахинята и продължава: – Карал вярващите да се
причестяват всеки ден и после се оказало, че нито един от тях не загинал тогава.
– Слава на Бога! – произнася отец Спас. – Всъщност това го разказва свети Софроний
Сахаров.
– Пък оня ден пристига една жена в манастира – прави се, че не е чула поправката
сестра Серафима – и аз ѝ разправям, че ще идва отецът и ще има литургия, ако иска пак
да дойде, да се причести. Пък тя ми вика: „Ама как тъй, той постът още не е почнал,
пък вие ще се причестявате!“ – продължава разказа си тя. – Техният поп ги причестявал
само два пъти в годината – след Коледни и Великденски пости. Иначе било грехота,
щото не били достойни, тъй им казал.

42
 Отец Спас взема Библията, която лежи до него на масата, изправя се пъргаво, отваря
я някъде, сякаш на произволна страница, и казва:
– И досега в манастирите, докато монасите се хранят, един от тях чете от Светото
писание. Айде, Серафимо, понеже ти си монахиня, да ни почетеш, докато ние ядем.
Отец Спас подава на сестра Серафима Библията с думите: „Ето поста, който избрах,
казва Господ...“ – и я инструктира:
– Чети петдесет и осма глава, от седми стих.
Монахинята поема Библията и започва да чете:

– Раздели хляба си с сладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли

гол – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви
като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне
пред тебе, и слава Господня ще те придружава... 10

– Толкоз! – прекъсва я отец Спас, пресява се за Библията, която е вече затворена,

отваря я бързо на друго място и пак казва: – Чети, от шестнайсети стих.
Сестра Серафима взема пак Библията и зачита:

– Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да

правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен,
защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим,
казва Господ...11

– Толкоз! – прекъсва я отец Спас, пак взема Библията, отново я отваря, прокарва
пръст по страницата надолу и за трети път я подава на монахинята с думите: – Чети, от
седемнайсети стих.
Сестра Серафима отново започва да чете:

– Още ли не разбирате, че всичко, що влиза в устата, минава в корема и се изх-

върля навън? А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява
човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блуд-
ства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека. 12

– Толкоз! – За трети път отецът прекъсва монахинята, взема Библията си, затваря я и
този път я оставя до себе си на масата.
Наблюдавайки го, разбирам, че възрастният свещеник не отваря Светото писание
„наслуки“, както си мисля в началото, а самото то сякаш се отваря всеки път точно там,
откъдето той има намерение да ни прочете някакъв текст. И това, осъзнавам удивена, е
знак за Божието присъствие в него и чрез него – сред нас.
– Как не се сетих да ѝ ги кажа тез неща на оная – тюхка се сестра Серафима, прик-
лючила с четенето.
– Ама тя нямаше да разбере – утешава си се сама. – Беше от ония, дето всичко знаят
и само дебнат другите кога ще сбъркат. Аз взех да пея, пък тя ми вика: „Туй, сестро, е
седми глас, не се пее така“. Пък аз ѝ викам: „Ти мен не ма учи как да възпявам Господа“.
10
Книга на пророк Исая, 58:7-8. – Б. а.
11
Книга на пророк Исая, 1:16-18. – Б. а.
12
Евангелие от Матей, 15:17-20. – Б. а.
43
„Ама аз, вика, съм богослов.“ „Пък аз, викам, съм монахиня!“ Врътна се и си замина и
се не видя! Да върви къдет’ ще! Света Богородичка нищо не ми казва, тая взела да ме
поучава! – възмущава се монахинята.
– Че много си я изтърпяла, мари, Серафимо! – намира повод дядо Петко да я подкачи
и с това поредното им „театро“ започва.
– Ами изтърпях я, колкото можах, че дядо владика, като ида да се изповядам, все ме
хока. „Стига, вика, си ги гонила ма, Серафимо – научи ги на нещо хората, като дойдат
там“ – веднага влиза в роля монахинята.
– Че той, дядо владика, не знае ли, че от тебе само магарии може да научи човек –
подава нова реплика дядо Петко.
– У бре, Петко, що говориш тъй, бре? – възмущава се престорено сестра Серафима,
като завърта очи. – Много добре ги уча аз! Ей оня ден идва една жена и вика: „Сестро,
да ма научиш да се моля, че не мога“.
Пък аз ѝ викам: „Ще те науча ма, сестро! Толкоз е лесно! Айде, качвай се в моск-
вича!“ „Ама защо, вика, в москвича?“ „Ами щото там ми е молитвеникът“, ѝ отвръщам
аз.
Сестра Серафима прекъсва разказа и ни намигва изразително няколко пъти, сякаш да
предупреди какво да очакваме, и после продължава:
– И оная женица взе, че се върза, па се и качи! Че като ѝ врътнах няколко кръгчета
наоколо на скорост, както аз си знам, да видиш колко бързо се научи да се моли – раз-
казва тя, а всички се заливаме от смях. – Слиза после от колата и трепери. Пък аз я
питам: „Помоли ли са хубаво на Господа?“ „Помолих се“, отвръща оная. „Ако не си са
научила, викам, да са поупражняваме още малко“, пък тя: „А, не, не, научих се, сестро!“
„Айде тогава, викам, върви сега в църквата да Му благодариш и да Го прославиш!“ И
тая половин час не излезе отвътре – завършва гордо сестра Серафима историята, която,
когато се отнася до нея, може да е колкото измислена, толкова и истинска.
– На тез години, ако ме е грижа повече за канона, отколкото за душите на хората,
значи нищо не съм научил от Бога, дето цял живот Му служа. Тук, в туй село, всички
сме взели-дали. Докато свърши постът, я ни има, я не – връща ни отец Спас на темата
за поста и причастието. – То човек, колкото и да пости, никога не може да е достоен за
Бога, всички по милост се причестяваме с Него – заявява той.
– А, аз съм постила – не съм близвала сланина, откак ма гътна оня удар – заявява баба
Неда, а в гласа ѝ се долавя нюанс на триумф. Сякаш със светостта внезапно се е оказала
едни гърди напред пред останалите и се е почувствала овъзмездена за принудителното
си въздържание.
– Сега ако кажеш, че и любовник нямаш, Недо, направо можеш да надяваш крилата –
поднася я дядо Петко.
– Аз и да имам любовник – все тая. Нали забравям... – „захапва“ веднага подадената
реплика баба Неда, сякаш само е чакала шанс да се включи с някоя от нейните небивали
истории. – Оня ден идва при мен голямата внучка, на дъщерята, и ма пита: „Бабо, вика,
ти имала ли си любовник?“. И като каза тъй, аз само извиках „Ииии!“ и са плеснах по
челото. Тичам бързо в спалнята, отварям гардероба и едвам смогнах да отскоча, че да
не ма затисни скелетът. Леле мале, аз съвсем съм го забравила тоя! – вайка се баба Неда,
като се държи с две ръце за главата. Толкова е изразителна в жестовете, докато разказва,
че всички се заливаме от смях, а тя няма спирачка: – Кой беше обаче, не можах да го
позная. Сигур има трийсет години, откак стои там. Той нали моят, Бог да го прости,
после умря, та не ми са е налагало да ги крия веке в гардероба...

44
 Когато смехът поутихва, сестра Серафима казва:
– Е, Недо, дядо владика все ми вика, като му се изповядвам, че трябва да прати тук
един поп да върви с епитрахила след мен и да ми развързва греховете, ама ще му кажа
и за теб да прати един.
– „Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чийто грехове са покрити“13 –
казва отец Спас и добавя: – Ама той, дядо владика, не е като мен. Ако ви чуе какви ги
плещите, няма да ви даде да припарите до причастие. Ще трябва като Каравеловия дядо
Либен да го заплашвате с пищов и да му подарявате масърки, че да ви даде комка14 –
смее се отецът, а аз си отбелязвам наум, че не е лошо да препрочета „Българи от старо
време“.
– Аз затуй се комкам сам – долита гласът на дядо Фильо, певеца. Когато обръщам
глава към него, виждам, че си е надробил в една дълбока чиния попара с хляб и вино.
– А, комкай са ти! Тъй хубаво са беше накомкал оня ден, че затуй сега си на тоз хал!
Остави ма сама да са оправям с всичко, че и сега не мирясваш – сгълчава го баба Цана,
а зад гърба ѝ дядо Фильо шеговито я имитира как му се кара.
– Без хлебец, без винце сладки приказки не стават – цитира той явно народна пого-
ворка.
– А, ти знаеш само тез приказки, дето ти изнасят А тая чувал ли си я: „Който винце
попива, главица разбива“ – не му остава длъжна бабичката му.
В препирнята между възрастните съпрузи обаче няма и капка злост, прави ми впе-
чатление. Разправията завършва внезапно, когато, може би решил да омилостиви баба
Цана, изведнъж меденият тенор на дядо Фильо се извива във „Вино пият петдесет
юнака“:

Вино пият петдесет юнака,

вино пият в механе широко,
вино пият, вярна клетва дават...

Удивена съм да открия такава поразителна прилика с гласа на Борис Машалов, която
не съм доловила, докато дядо Фильо пее в църквата. Сега обаче се чува ясно. Открити-
ето ми потвърждава баба Жива: „Досущ като Машалов го докарва“, прошепва ми тя в
ухото.
Песента е от по-ново време – смята се, че е създадена през XIX век, в период, наричан
„следкралимарковски“, но продължава традицията на епическите народни песни. Доста
е дълга като текст и разказва историята на един по-късен „Марко“. Всички юнаци се
кълнели – кой в жена и дечица, кой в първо либе, кой в сестра и братец, само Марко
нямал в кого да се закълне. Затова се заклел в коня и сабята си, но останалите не му
„фанали“ вяра, защото „кон било кучешка нахрана, сабя била студено желязо“. Тогава
Марко се оплакал на майка си, че си няма никого, в когото да се закълне, нито дори
„братец или сестрица“. А майка му казала, че имал брат и сестра, но са ги отвели ени-
чери. Марко възседнал „коня шарколия“, отишъл в „земя анадолска“ и намерил брата и
сестрицата си. Познал брата си по това, че единствен в оная земя, където вино не се пие,
той пиел вино „на облог“, защото много издържал на пиене. По-късно записвам в тет-
радката си:

13
Псалом 31. – Б. а.
14
Причастие (остар.). – Б. а.
45
 Мотивът за облога за пиене на вино е често срещан в музикалното народно твор-
чество. Чрез него най-вече се подчертава „религиозната другост“ между бъл-
гари и турци, понеже облогът за надпиване често е между тях. Надпиването на
турчин е израз на „юначността“ на вярата на поробения българин, че има сила
да надвие потисника, който не може да „носи“ на пиене и поради това е слаб.
Юнаците пият вино и това е белег за тяхната сила и мощ. Неслучайно Крали
Марко също много често е възпяван като винопиец, който може да изпие 3 бъчви
вино. Но това не е само лична битка. Това е битка за Бога. „Виното е комка“,
казва народът. И като символ на Божията кръв то може да се „излива“ без ог-
раничение в юнака, който защитава вярата си, и без да му причини никакво зло.
За друговереца обаче не е така – за него да пие Божията кръв е равносилно на
мъчение. В една песен се казва: „Аман са турци викнали, аман от тези гяури, аман
от тоз дели Марко. Ката ден Марко ни кара зорлан вино да пием, ката ден Марко
ни мъчи, най-много по Рамазана...“
С пиенето на вино, кръвта на Бога, българинът потвърждава своята верска иден-
тификация и категорично заявява принадлежността си към християнската вяра.
В надпиването с вино той също сякаш открива начин „да си върне“ на турчина
за насилственото налагане на чуждата вяра, като го накара да усети на собст-
вен гръб колко мъка носи това.

Естеството на сбирката някак естествено преминава в нова фаза. Дядо Петко вече е
извадил гъдулката и след „Вино пият 50 юнака“ с дядо Фильо подемат „Имате ли вино“:

Имате ли вино? Имате ли вино?

Имате ли руйно вино? Дайте го насам!
Руйно ли е то? Руйно или не –
щом се казва руйно вино – дайте го насам!
Имате ли моми? Имате ли моми?
Имате ли млади моми? Дайте ги насам!
Млади ли са те? Млади или не –
щом се казва млади моми, дайте ги насам!
Имате ли булки? Имате ли булки?
Имате ли щедри булки? Дайте ги насам!
Щедри ли са те? Щедри или не –
щом се казва щедри булки, дайте ги насам!
Имате ли баби? Имате ли баби?
Имате ли стари баби? Дръжте ги за вас!
Стари ли са те? Стари или не –
щом се казва стари баби, дръжте ги за вас!

Отец Спас, който е станал от масата малко преди това, сега се появява отново, но
вече без расо. Върху бялата си риза е облякъл традиционно за народните носии черно
вълнено елече с шевици и вече в ново амплоа – на народен певец, се присъединява към
импровизирания мъжки хор. Сигурно забелязва изненадания ми поглед, защото ми про-
шепва:
– Много обичам народните ни песни, пък и танците. Ако ме поканят едновременно
да служа с дядо владика или да ида на фолклорен концерт, веднага избирам второто.

46
 Отецът застава прав до масата, сякаш ще чете Евангелието, и с ръце ни подканя и ние
да станем. Споглеждаме се недоумяващо, но се изправяме. Когато песента свършва, той
казва:
– Знаете ли, че тази песен стои в основата на българския химн? Затова ви накарах да
се изправите.
– Нещо си в грешка, отче! Аз че кукам – кукам, ама не помня в химна да са пее за
бабички – възразява баба Неда.
– Става въпрос за мелодията ма, Недо – обяснява дядо Петко.
– Аз пък тая песен хич не я обичам, дето тъй говорят за бабичките! – обажда се и баба
Цана. – Хич не ма интересува химн ли е, не е ли. Че то без бабички закъде сте, бре! Ей
го на, я го виж Фильо! „Имате ли вино, дайте го насам“ и – луп! – долу. Бабичка, ба-
бичка, ама на мойте ръце легна!
– Нал’ знаеш, Цано, приказката: „Ако ще са лежи, да лежа аз, че да ми шета жената;
ако ще са мре, да мре жената, че да ’зема друга“ – дразни я дядо Фильо.
– Тъй ли? Ти да не мислиш, че сал мъжете можете да пиете, бре? Живке, я изпей
„Баба винце пила“, ма! Да им покажем! – обръща се баба Цана към баба Жива.
– Готово, стига Петко да ма съпровожда – отзовава се веднага баба.
– За теб, Живо, винаги – готов е дядо Петко и веднага засвирва интродукцията.
Докато баба запее, почти всички са станали и са се хванали, готови да заиграят Аз,
макар да не знам песента, разпознавам ритъма – любимото ми Дайчово хоро, но този
път оставам на масата. Старците са се наредили за хорото отстрани, върху тревната
площ между гробището и църквата. И когато заиграват на тази хумористична песен,
която разказва как една баба се понапила с винце, за миг ги виждам като в кадър от
филм – от онези абсурдни балкански сцени на Костурица, в които за секунда виждаш
живота от някой невъзможен ъгъл, откриваш неговите тайни взаимовръзки и съзираш
целия кръговрат на съществуването. Подредени в редица, в този кадър те подемат хо-
рото откъм гробището и се насочват към църквата. И погледнати оттук, все едно изли-
зат от гробовете, тръгнали към Бога и хванати за ръце, игриво ситнят върху тази своя
земя, сякаш за да вземат от силата ѝ за живота си във вечността, към който скоро ще
поемат.
Дядо Фильо едвам дочаква песента да свърши и с дядо Петко, с когото явно междув-
ременно са успели да се наговорят, веднага подкарват игрива ръченица. Песента се
казва „Разсърдила се булката“, а после, когато търся текста ѝ, понеже баба не я знае,
научавам, че е създадена по истинска история и разказва за една млада „булка“, която
се разсърдила нещо на мъжа си, хвърлила си хурката, закачила детето с люлката на
гърба си и отишла при майка си. Чакала мъжът ѝ да дойде да я потърси, но като не
дошъл до вечерта, тя пак си нарамила детенцето и се прибрала у дома. Женският отго-
вор е „С кол е баба врата запиняла“, друга хумористична песен, този път от шоплука,
която баба научила преди години, когато ходила в града на концерт на Борис Машалов
и Павел Сираков – известния изпълнител на граовски песни. В песента става дума за
една баба, която запречила вратата с дърво, та дядото ѝ да не ходи по механи и по хора
да играе до чужди булки, но той я понатупал и пак отишъл. Песента завършва по след-
ния начин:

47
 Баба плаче и си дедо моли:
– Леле, старче, леле, празна тикво,
остарело старче, оглупело.
Я си ела, старче, ти при баба,
та да фърцаш бриле-е-е-е дробена попара.

Песента е бавна и богата на орнаменти. Това „бриле-е-е-е“ явно е някакво типично

за онзи регион подвикване, а баба го прави уникално – накъдрено, някак носово, но
едновременно много широко, отворено и силно, и сякаш виждам как звукът се юрва
нагоре по планината и се търкулва от другата ѝ страна, подскачайки надолу по баирите.
Нейният женски вариант на изпълнението ми звучи дори някак по-автентично от това
на Павел Сираков, макар че гласът и специфичното вибрато на този наш певец са неве-
роятно красиви. Гъдулката на дядо Петко пък абсолютно конкурира оригиналния инс-
трументален съпровод на песента.
– Ей сега ще ти покажа аз на тебе, Цано – казва дядо Фильо, когато песента свър-
шва. – Петко, я дай „Ленчето“, бе – обръща се той към гъдуларя.
Никога не съм присъствала на любовна разправия в песни и ми е много забавно. В
първия момент си мисля, че говори за „Елено моме“, но когато дядо Петко засвирва,
разпознавам „Мятало Ленче ябълка“. Явно дядо Фильо го тегли все към песните на Бо-
рис Машалов.

Мятало Ленче ябълка,

мятало и наричало:
„На кого падне ябълка,
за него ще се оженя“.
Ябълка падна на старец.
Старец се много зарадва,
засука мустак нагоре,
заглади брада надоле.
Викнало Ленче да плаче:
„Олеле, майко, майчице,
какво ще правя тоз’ старец?“
Майка на Ленче думаше:
„Я мълчи, Ленче, не плачи,
дървари в гора ще идат
и ние старец ще пратим,
дано го дърво убие,
дано го мечки изядат.“
Дървари от гора се връщат,
нашият старец най-напред,
на рамо дърво носеше,
мечка за ухо водеше.

– Нали тъй та изиграх, Цано, едно време – казва той доволен, когато песента свършва.
Намеква за разликата във възрастта им.

48
 – Че ма изигра, изигра ма – казва баба Цана и добавя: – Да бях поне и аз мятала
ябълка, можеше да извадя по-добър късмет и да уцеля някое магаре, че да върши барем
нещо.
Избухваме в смях, а дядо Фильо изпява „Чушката люта, пак люта и ти си Цано кат’
нея“ и най-после се предава:
– Ей, не мога излезе аз на глава с тебе, Цано, ами дай да си ходим, че трябва да доим.
– Ами да си ходим, щом казваш, Фильо – веднага се съгласява баба Цана и това по-
казва колко всъщност са сговорни.
– Дето има слога15, там е и Бога – отбелязва баба Катя, явно усетила същото. – Ние с
моя дядо Иван сме се водили четирийсет и седем години, докато го прибра Господ, и
все сме се разбирали!
От разговора им с другите, докато се прощават с тях, научавам, че някои от козите
на дядо Фильо и баба Цана са се „оярили“ по-рано и вече ги доели не по два, а по три
пъти на ден, та бързат да ги оправят.
– И на мен ми беше дошло това до главата, та едвам се отървах! – чувам реплика до
себе си и с изненада установявам, че идва от отец Спас. Той, както вече съм разбрала,
отдавна е вдовец. – Една дърта мома оттатък Балкана преди години много ми са беше
меракладисала – добавя той, смеейки се.
Явно сбирката минава в трета фаза – на спомените, мисля си, когато след него баба
Неда започва да разказва:
– Ти да видиш пък мойта прабаба какво ми е разправяла – казва тя и уточнява: „Ама
туй не е виц, самата истина е!“, преди да продължи: – Веднъж, вече като бабичка, била
на седянка с едни моми – събрали се в една къща да работят. Свършили каквото свър-
шили, па станало късно и почнали да се разотиват. Един момък имал голям мерак на
една от момите и ги причакал в тъмното, та да я открадне и тя да му пристане. Още като
слезли по стълбите момите, момъкът метнал на гърба „избраницата“ си и побягнал към
дома си. По едно време чул „момата“ да се киска и да вика: „Носи ма, баба, носи ма!“
По погрешка той бил метнал на гърба си мойта баба! Като я чул, хулиганът му с хули-
ган, я пуснал право на земята и побягнал. После налагали баба с овчи кожи цял месец,
да ѝ излекуват синките след падането – завършва разказа си баба Неда.
– Пък моят баща имал либе, дето го зарязало, кога отишъл на фронта – включва се и
баба Катя. – Той, милият, много се огорчил и обидил, пък баба му рекла: „Немой, сине,
да се кахъриш, сокол да ни е жив и здрав, дрисливи яребици – колко щеш“.
– Добре му е казала баба ти на баща ти! – отсъжда дядо Йордан. – Моят дядо една
такава дрислива яребица знайш ли как добре я е подредил! – За пръв път го чувам да
взема думата по тема, която не е свързана с „политиката“. – Едно време, нали знаете –
продължава дядо Йордан, – имаше такъв обичай между момците: кога някоя мома се
присмее на някой момък или го оскърби по някой начин, тоя момък, за да си отмъсти,
откача през нощта вратницата и я отнася на реката, така че дворът и гумното остават
отворени през нощта.
Обикновено си мълча и само слушам разказите на старите хора, но думите на дядо
Йордан провокират любопитството ми.
– Какво е гумно, дядо Йордане? – прекъсвам го, като разчитам на това, че му е при-
ятно да го питам.

15
Разбирателство (ост.). – Б. а.
49
 – Гумно, детье, е мястото, дето събирахме снопите, развързвахме ги, вършеехме ре-
колтата с диканята и веехме овършаното с веялката, така че сламата и люспите да се
отделят и да остане само зърното.
– И защо се е считало за голямо отмъщение да се свали вратникът на гумното? – пи-
там пак.
– Защото, детье, на двора се гледаше с голямо благоговение. Къща кога градиш,
първо двора ще избереш – да е на добро място, та всичко, дето ти е свидно, там да е на
сигурно – добитъкът, зърното... – обяснява ми дядо Йордан. – Ако мястото за двора се
случи лошо, казваха старите хора, къщата запустява и семейството не вирее. А кога
избереш двора и го оградиш, слагаш вратника. Вратницата, щом се закачи веднъж, се
не маха никогаш вече, дори и кога изгние. Чак кога падне, тогава се слага нова. Затуй
да ти свалят вратника е голямо отмъщение – все едно са обезчестили дома ти.
Отбелязвам си наум да поразсъждавам по-късно по темата и кимвам, за да дам знак
на дядо Йордан, че съм свършила с въпросите, за да продължи с историята си.
– Та моят дядо Йордан – започва той пак, – понеже били имотни, много моми му
имали мерак. Една се съюзила с брата си, кога момците отидат да се къпят долу на
реката, на дълбокия вир, той да открадне потурите му и да ѝ ги занесе. Ама дядо го
угадил и го заловил, тамън да ги ’земе, та едва го спасили другите да не го утепа там
намясто. През нощта обаче отишли с неговите другари, та свалили вратника на къщата
на оная мома и го вързали от долната страна на Колю-Фичевия мост. Как са се катерили,
как са закрепили тъй вратника отдолу на моста, не знам. Явно дядо много ще да е бил
ядосан, щото после ония не могли да смъкнат вратника по никакъв начин. Тъй седя,
дядо ми го е показвал, до голямото наводнение през трийсет и девета година, докато
голямата вода от Балкана го завлече. Почти половин век.
По-късно, когато търся информация, намирам интересна статия по темата, която ми
дава отправна точка, за да запиша в тетрадката си следните разсъждения:

Отмъстителното посегателство към вратата (и оградата) е действие, насо-

чено да разруши целостта и защитеността на обитаемото от момата „сак-
рално“ пространство, чийто символ е девството. В логиката на магическото
мислене, в света действат вътрешни връзки, чрез които действията се пренасят
от външното към вътрешното, от материалното към духовното, от единич-
ното към цялото, от неодухотвореното към одухотвореното. Именно затова е
възможно премахването на границата на моминия двор да се възприема като пре-
махване на святата граница на девството. Външното посегателство придобива
интимен смисъл – момата, осъмнала без порта, е мома, осъмнала без девстве-
ността си. Чрез действията си тя е предизвикат святото да бъде „обезчестено“
и така тя да стане „нечиста“, което е считано за един от най-големите грехове
в стари времена. За обществото тя вече носи символиката на „отворена
порта“ – състояние, което я поставя в социално-негативно положение.16

– И защо дядо ти се е ядосал толкова за потурите, дядо Йордане? – питам пак аз,
макар смътно да се досещам.

16
Вж. и Гоев, Ангел. Вратата и оградата на момата. – В: Народна култура на балканджиите,
том 7. Габрово, 2007. – Б. а.
50
 – Защото, детье, ти няма как да ги знаеш тия работи, ама потурите навремето бяха,
тъй да се каже, част от снаряжението на мъжа. Там се пази юнашката му доблест – от-
връща дядо Йордан и добавя: – Колкото повече са диплят, като гънките на Стара пла-
нина – посочва той с глава към Балкана, – толкоз повече юначина крият. Остане ли един
мъж без потури, все едно мъжката му сила е отнета и става за посмешище – заключава
той.
– Чудомир има един разказ – за една, дето съседката ѝ я посъветвала да крие гащите
на мъжа си, че да не ходи по други и да го пази само за себе си. Кой знае какво чудо е
искала да оварди! – засмива се дядо Петко.
– Тя, оная мома, ще да е посегнала на гащите на дядо Йордан, че да тури ръка на
него – включва се и отец Спас и продължава: – С гащите, чувал съм, някога са правели
магии и така момите „връзвали“ момците. Навремето дотолкова свързвали гащите с чо-
века, че те можели да го заместват, ако го няма. Когато например мъжете били на война
или на гурбет, у дома туряли гащите на мястото на мъжа, все едно че сам той е там.
Даже е имало случаи да венчават моми с гащите на момъка, ако него го няма, пък се
налагало младите бързо да бъдат оженени.
– Точно тъй! Гащите са били баш символът на мъжа! – заявява дядо Петко. – Даже
мъжете навремето са играели едни такива хора, че като се залюлеят, дъното на потурите
им да се разклаща напред-назад като камбана. И момите много добре са я чували тая
камбана, макар звук да не издава. Всяка е знаела на кой момък камбаната бие за нея и
се е надявала скоро тя да хване чукалото ѝ и да я задумка...
– У бре, Петко, маскара недна, да ти изсъхне езикът, дето ги плещиш таквиз мискин-
лъци! – възкликва сестра Серафима и завърта възмутено очи.
– Що, мари, Серафимо, то туй си е човещина! Не може всички да се затворим по
манастирите, я! Че кой тогава ще изпълнява на Господа заръката да са плодим и да
пълним земята? – будалка я дядо Петко.
– Едно време мъжете носеха потури и имаха мъдури, пък сега носят дънки и имат
трънки – обобщава баба Неда, докато, мляскайки, дояжда парче баница.
– Ух, да ти са не види, да им не запригласяш и ти, Недо – критикува я сестра Сера-
фима, като прибелва очи.
– Че к’во, ма, не е ли тъй? – защитава се баба Неда. – Като погледнеш на мъж с потури
между краката, чреслата му на пълна бъчва приличат. А я ги виж сега, като обуят тез
тесни гащи! Като чатал! Не мойш да разбереш има ли там нещо, няма ли – тъй са си
прищвъкнали ку...
– Сакън! Да не си посмяла да я издумаш тая мръсна дума! – прекъсва я с вик сестра
Серафима и затисва театрално ушите си с ръце.
– Добре го каза, Недо – застъпва се за баба Неда дядо Йордан. Личи се, че сравнени-
ето ѝ му се е понравило. – Откак са поведохме по Запада, за посмешище станахме. Сло-
жихме на гащите копчалъци и ги обърнахме на дюкян. Сякаш мъжкото достойнство е
за продан! Тя затуй жената на чорбаджи Иванаки, като му подавала модерния панталон,
все му викала: „Що са маскариш с тия дрехи...“ 17.
– Тя работата малко като в поговорката: „Вижте ма сега, че имам рога“ – намесва се
и баба Катя. – Кога някой сам си показва срамотията.
– Човек както сам може да се осрамоти, никой друг не може да го посрами – обажда
се за пръв път и баба Жива.

17
Вж. Друмев, Васил. Ученик и благодетели. – Б. а.
51
 – Ооо, те, жените, едно време голяма война са водили с тая западна мода – пак взема
думата дядо Петко. – Аз четох една книга, дето разправяше как двама си дошли от
странство с панталони, пък булките им, като ги видели, избягали и се върнали чак ко-
гато онез отново си навлекли потурите. 18
– Ами той и Добри Войников нали затуй я е написал „Криворазбраната цивилиза-
ция“ – а дано им дойде акълът, ама не би! – казва отец Спас. – Даже в началото точно
това пише – добавя свещеникът и хваща Библията, а аз с изненада очаквам да видя дали
ще намери вътре и цитат от известната пиеса. Той обаче не я отваря, а цитира по памет,
което е не по-малко изумително: „Облеченият по модата с панталони и герок, с часов-
ник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и
лъскави чепици, ако знае и две-три думи френцки или немски, минува за образован
човек – разбрал света“.
– Разбрал той! – сякаш изплющява гласът на дядо Йордан. – Нищо не е разбрал, ами
е объркал свободата със слободията! От старите хора знам тая приказка: „Откак са чо-
век ослободи, от тогаз са осрамотява“.
По-късно, когато вече сме у дома, намирам „Криворазбраната цивилизация“ в интер-
нет и прочитам на баба част от предисловието, която много ме впечатлява със своята
актуалност:

„Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина – там ти е вкарана цяла

цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е
цветът на цивилизацията; ако ли има украсен ала франга салон и с клавир, там
ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и
ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да жи-
вейме...
А в душевно отношение тази криворазбрана цивилизация има други хубости, други
следствия: уважението към вероизповедните обряди много пътя е заместено с
насмешни подигравки; почестта към старите – с презрение; учтивостта към
нежния пол – с безочливост; срамът – с необюздана смелост. Гражданска доб-
родетел, човеколюбив, братска любов, състрадание, социална привързаност:
сички тия са избърсани из речника на мнимо образования. Криворазбраната сво-
бода на съвестта е изгонила из главата му сяко вероизповедно и морално назида-
ние, а софистическите мъдрования, кривовтълпените убеждения и съзетото
твърдоглавие така са укоравили сърцето му, дето не може са откри ни най-малка
нежна чувствителност. От това и в него ни най-малка черта от ония благородни
чувства, които въздигат душата... “

Баба само клати глава, докато ме слуша, а когато свършвам, в типично неин стил
само в едно изречение обобщава близо двувековната „смешна позорищна игра“ на нова
България:
– От каквото са мъдър срамува, с него са лудият надува...
Думите на дядо Йордан, оказва се, слагат край на сбирката, която от радостно тър-
жество за чудото на живота във вечността се е превърнала в тъжна равносметка за на-
чина, по който днес го живеем на земята. Като в някаква гротеска наблюдавам как сес-
тра Серафима товари богослужебните съдове в стария си москвич, който след малко

18
Вж. Гълъбов, Константин. Гологаниада. София: Българска книга, 1943. – Б. а.
52
загърмява „като тръбите Йерихонски“. Тези тръби, които древните евреи правели от
рога на овни и които издавали толкова мощен звук, че можели да бъдат чути от Бога,
когато имали нужда от помощта му. Като хората днес.

14. Небесна врата

Ти нали няма да бързаш да си ходиш този път, чедо? – пита ме по някое време баба,
докато сме още на масата.
– Ще поостана, бабо, ако не ти преча – отвръщам.
– Как ще ми пречиш ма, чедо! Толкоз ми е хубаво да си тук! Ако щеш изобщо не си
отивай – казва баба и стисва ръката ми, за да изрази радостта си, а аз също стисвам
нейната в отговор, за да покажа благодарността си.
Обикновено си заминавам в неделя, но сега съм решила да остана цялата седмица.
Установявам, че проектът ми не може да се работи само от офиса, защото този мироглед
и начин на живот трудно могат да бъдат разбрани само от книгите. За да ги усетя, осъз-
навам, трябва да се установя в самата среда и да се потопя в атмосферата ѝ, въпреки че,
преди да срещна баба, има период, в който съм на път да се откажа от „живото проуч-
ване“.
Когато започвам работата си по проекта, решавам, че няма предварително да търся
„информатори“, а ще разчитам на неформални разговори с местни жители по селата и
на доброволно сътрудничество от тяхна страна. Поради това започвам да обикалям раз-
лични села в близост до столицата и да разговарям с техни постоянни, възрастни жи-
тели. Оказва се обаче доста трудно. Дали моите предварително подготвени въпроси ги
притесняват, дали не ги разбират, или ме имат за чужда – не знам. Но всеки път, ако
изобщо отговорят по друг начин, освен с вдигане на рамене, хората се отклоняват в
други посоки, най-често за да ми разкажат за децата и внуците си, които не са виждали
от месеци, или за да се пооплачат от положението си. Най-интересното ми преживяване
през този едномесечен период е с една глуха баба, която, сякаш като компенсация, че
нищо не чува, се опитва да ми набута два лева да се почерпя, въпреки протестите ми.
Когато се опитвам да ѝ откажа, понеже ми е неудобно да взема пари от стар човек с
мизерна пенсия, бабата така се разлютява, че ме държи пет минути „във въздуха“. Ма-
кар почти нищо да не разбирам от това, което реди на шопския си диалект, е недвус-
мислено ясно, че здраво ме попържа.
Почти съм готова да потъна в научно-теоретично съзерцание по темата, която съм
избрала: „Богословието на българския фолклор“, когато, пътувайки към родния ми
град, решавам да се отбия от главния път и да мина през „Балкана“, както обикновено
местните наричат Стара планина, и селищата, разположени в подножието ѝ. Винаги
нещо ме е теглило в тази посока, а всяко преминаване през района ми е носило ираци-
оналното усещане за завръщане. „Кое къде никне, там и ще обикне“, отбелязва баба
Жива, когато веднъж ѝ споделям тези свои чувства. Това явно важи за мен, мисля си.
Най-хубавите ми детски спомени са от летните лагери по тези места, тук съм копняла
да имам баба в някое от селата, както толкова други от съучениците ми, и съм съжаля-
вала, че дядо ми се е оказал чак такъв филантроп, та да подари дядовата си къща в една
от махалите на училището в града много преди да се родя. Дори не знам точното ѝ мес-
тоположение. Освен това през нощта преди пътуването сънувам дядо. В съня ми съм на

53
около десет години и знам, че дядо е починал и че повече никога няма да го видя. Из-
веднъж обаче той се появява, а аз се хвърлям на врата му и започвам да ридая от радост,
че се е завърнал. След време си давам сметка, но не знам как да тълкувам съвпадението,
че моят дядо, също като дядо Ангел, е бил дърводелец. Подобни мистерии обаче не
могат да оздачат баба. „Каквото е дадено, от Бога е видено, чедо“, сигурна е тя.
В онзи необикновен ден в края на циганското лято карам бавно и с отворени прозорци
по криволичещия тесен път между селата, наслаждавайки се на ароматите на есента, на
мекото слънце, на свежия въздух, на ленивия шум на реката и на песента на птичките,
когато виждам почти изтрита табела, сочеща към махала с чудно име, до която никога
не съм стигала. Дори за пръв път забелязвам отбивката и обозначението: „м. Небесна
3,5 км“. Набивам спирачки и рязко завивам натам. Пътят се изкачва нагоре и сякаш
навътре в хълма, който се вижда от пътя, и скоро ме извежда до малко площадче. Правя
маневра да паркирам и когато вдигам поглед, оставам занемяла, с отворена уста, пред
гледката, която досега е оставала зад гърба ми, но изведнъж се открива пред мен. Не е
обаче само красотата онова, което ме омагьосва. Не знам какво е, но в този момент
осъзнавам, че има такива места, от които пътуването към дълбините на душата започва.
Впоследствие научавам, че името на махалата не отразява, както романтично съм до-
пуснала тогава, близостта на това място до небето. Баба ми разказва легенда, че в много
стари времена селото било на съвсем друго място, но там често върлувал бяс и морял
добитъка. Затова хората го напуснали и се преселили тук, а махалата си кръстили „не
бесна“, което после в произношението се сляло и така станала „небесна“. Доскоро
обаче, казва ми баба, се тачели някои стари обреди срещу бяс. Така например на Бъдни
вечер винаги се правел специален хляб, който се кадял и залъци от него давали на псе-
тата, за да не ги лови бяс, а на „Пъси понеделник“ люлеели кучетата поради същата
причина.
Всъщност, осъзнавам, това място е точно такова – „небесна врата“, която затваря
пътя пред бесовете на съвремието. И всеки път, щом видя поизгнилата дървена табела,
поставена от дядо Ангел на входа на селцето, сякаш прекрачвам в друго измерение на
съществуването – в един като по чудо неизгубен рай.
После тръгвам да се разхождам из селото и спирам край оградата на бабината къща,
за да се полюбувам на гледката. Тогава, докато прехласната се наслаждавам на всичко,
което съществото ми успява да възприеме от тази магия, чувам песента на баба и мис-
терията на този глас ме вдига и понася през безкрая. А когато се връщам на земята,
сякаш съм побрала в себе си „небето“. Изведнъж тук „Богословието на българския фол-
клор“ придобива плът и кръв. А в последвалите месеци, когато все по-често започвам
да посещавам баба Жива, продължавам да разкривам живия образ на сакралния мирог-
лед на старите българи.

Има такива места, които играят ролята на врата, която се отваря за всеки,
стигнал дотам. Врата, която отвежда далеч от баналността, от дребна-
востта, от суетата. От въображаемото възприятие за истинската стойност
на живота и на неговия смисъл. Врата към друга реалност, в която неясните и
заглушавани копнежи на сърцето намират пристан, щастието придобива истин-
ски смисъл, а неспокойният дух въздъхва омиротворен. Тази небесна врата обаче
може да бъде открита на всяка страница от българската фолклорна традиция.
Всеки обред и всяко ритуално действие на нашите предци целят именно това –
да отворят вратата за свещеното и да я затворят за профанното в живота.

54
 Всеки техен ден започва с избор на света, който те желаят да населяват, и по-
казва ежедневната им отговорност и кураж да отварят отново и отново тази
врата и отново и отново да навлизат в това желано свещено пространство на
битието. Дали ще играят Каля на билото на планината като място за преход
между два свята, дали ще греят мълчана с билки вода под звездите, дали ще под-
държат в комина винаги да има пушек, ще причестяват нивите си с хляб и вино,
ще бъркат качамака си, или ще играят хората си обратно на часовниковата
стрелка, старите българи винаги са били заети с това да прекрачват от дреб-
ното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното, от
прозаичното към дълбоките тайни на съществуването – записвам по-късно в тет-
радката си.

В Балкана, за разлика от полето, прави ми впечатление още тогава, докато стоя край
ниската бабина ограда за пръв път, няма високи дувари. „Той самият е преграда“, казва
дядо Йордан, когато веднъж споменавам това си наблюдение, а когато го питам:
„Срещу какво?“, ми отвръща по характерния си начин: „Срещу резила на днешния жи-
вот, детье“. Връщам се към тези думи и осмислям съдържанието им след време, когато
попадам на интересен материал за балканджийската култура, от който в тетрадката си
изваждам цитати:

В науката битува мнението, че планините като цяло са райони, населени с хора,

които живеят встрани от цивилизацията. Едновременно с неудобствата, които
тя създава, има нещо, което е много по-съществено и положително – планината
е земя и убежище на свободни хора, над които не тегнат зависимости и принуди.
Свободата, която притежават живеещите в планината, има своята дълбока и
неразривна връзка с традицията, давайки ѝ възможност тя да изкристализира в
своя запазен и относително непроменен вид.
В живота на хората, обитаващи тези места, съществува неуловима нишка, впли-
таща поколенията в непрекъснат поток на общуване помежду им... напълно съз-
нателно и органично, на базата на приемствеността.
Планините са естествени крепости, където убежище могат да намерят тези,
които защитават от чужди нашественици своята политическа и духовна неза-
висимост. Тази среда е призвана, от една страна, да може да издържи мощната
вълна от промени, изкачваща се от равнината, а от друга – да предостави жела-
ния духовен комфорт на своите членове. В този смисъл, колкото по-високо човек
се изкачва по географската вертикала, толкова повече присъствието на мина-
лото и досегът с неговата философия е по-осезаем и реален. А претворяването
му от страна на планинците в наши дни разкрива възможността не само да се
забави забързаният ритъм на промени, наложен в равнината, но и да се преос-
мислят и преживеят отново явления, появили се и изчезнали, без да, имат въз-
можността да разкрият истинския си потенциал.
Оказва се, че в планината съвсем целенасочено се филтрират новите влияния и
идеи, продуцирани в равнината, и при несъвместимост с разбиранията и филосо-
фията на живеещите там, те биват отхвърляни. Всичко това не е просто отказ
от възприемане на новото и модерното, а е по-скоро добре обмислен, изпитан във
времето и безотказно работещ филтриращ модел за реализиране на една цялос-
тна житейска екосистема, която не само да съхранява всичко положително и

55
 морално устойчиво от миналото, но и избирателно да пропуска всяка новост, ко-
ято е полезна и допринася за развитието. 19

15. Разковниче
След общата почерпка оставаме последни с баба Жива, баба Катя и отец Спас. Аз
измивам чиниите, а докато баба Жива и баба Катя ги подреждат в бюфета за някоя
следваща сбирка, ако доживеят, аз влизам в църквата, където отецът се е изправил по
средата и се оглежда, сякаш се чуди кое да подхване по-напред. Приближавам се да му
целуна ръка и да му кажа, че ще тръгваме, а той, като ме вижда, ме повежда към олтара
с думите:
– Ела да ти покажа нещо.
Влиза в олтара, а аз несигурна надничам през отворената северна врата на иконос-
таса. В олтара миряни не се допускат, камо ли пък жени. Отецът обаче ме приканва да
отида при него с думите, че храмът още не е осветен. Застанал е до едно от тесните
продълговати прозорчета в „горното място“ на олтара – източната стена, която е извита
навън. Отивам до него, а той ми посочва към стара къща, която се вижда недалеч.
– Това е бащината ми къща – казва ми отецът. – Такова желание имах да се върна
тук! Исках да направя лятно училище за деца – споделя той с мен и ме пита: – Видя ли
постройката отвън, там, до навеса?
Аз кимам утвърдително. Това е неголяма нова постройка, на един етаж, и тя като
църквата – недовършена.
– Там исках да оборудвам две стаички за спални, с по три легла на два етажа, а тре-
тата стая – за кухня и трапезария. Ама няма ключ да ти покажа. Ей тук, на тая природа
да играят и да пеят децата по цял ден, да дишат чист въздух, ще научат за Бога и за
България повече, отколкото ако ги затворят в някоя класна стая за цяла година – раз-
казва ми отецът въжделенията си и сякаш съживява отколешна моя мечта.
Казвам му, че и аз съм имала подобни идеи, а той се оживява и двамата излизаме
навън, залепяме носове на прозорците на пристройката, ограждайки очите си с длани,
и той ми обяснява, като чука с пръст по прозореца, сочейки вътре, как си представя
подредбата.
– Може да стане чудесно! – ентусиазирам се и аз.
– Ще го направим ли? – изненадващо ме пита отецът и бързо добавя: – Може да се
намерят благочестиви хора да помогнат да довършим сградата и ако има тук един млад
човек като теб да движи нещата, може наистина да стане.
Обръщам глава и впервам изненадан поглед в отец Спас, а очите ми са пълни с неиз-
казани въпроси и съмнения: „Как така?“, „Защо аз?“, „Той не ме познава“, „Мога ли да
му се доверя?“. Той сякаш е наясно какво се случва в главата ми и ми отговаря с едно
изречение: „Всичко е от Бога, чедо“, а аз си спомням как отваряше Библията, докато
бяхме на масата – като знак за Божието присъствие в него и чрез него – сред нас.
Разбираме се да се чуем скоро и да поговорим повече и отецът отново влиза в църк-
вата. Аз пък отивам при баба, която ме чака, седнала на пейката, която обикаля ствола
на един стар бряст в двора, където е и чешмата. Баба Катя си е тръснала и сега сме само
двете с баба Жива. Тя обаче като че ли не бърза още да тръгва и аз сядам до нея.

19
Вж. Попова, Биляна. Традиция и културна памет при майсторите балканджии. – В: Народна
култура на балканджиите, том 7. Габрово, 2007. – Б. а.
56
 – Не ти ли е студено на сянка, бабо? – я питам, за да кажа нещо.
– Не – отвръща тя и добавя: – Пък и под брястово дърво човек може да отпочива кол-
кот’ иска – под него лошо не борави.
Аз я поглеждам въпросително.
– Дядо ти Ангел ми е разправял много за дърветата и за всякакви други растения –
познаваше им душицата – казва баба и преди аз да реагирам, ме пита: – Искаш ли да го
посетим?
Разбирам, че има предвид да отидем на гроба на дядо Ангел, и веднага се съгласявам:
– Искам.
Изминаваме няколкото метра до портичката, която отделя гробището от двора на
църквата, и после баба ме повежда между гробовете. След малко забавя крачка и се
спира пред един гроб с каменен кръст, целият сякаш потънал в четирилистни детелини.
Не мога да повярвам на очите си.
– Как засади толкова много четирилистни детелини, бабо? – питам удивена.
– Не са четирилистни детелини, чедо – разковниче е – отвръща ми тя.
Сега, когато се заглеждам, виждам разликата.
– Тая билка – обяснява ми баба – има туй магьосническо свойство да отваря всичко
заключено. Може да отвори заключени врати, и земята може да отвори. Затуй дядо ти
Ангел тъй ми заръча – ако умре първи, да я засадя на гроба му, че да може да излиза и
да си идва при мен.
Усещам как ме полазват тръпки. По-късно проучвам билката и научавам, че в народ-
ното вярване разковничето е обвито в мистичен ореол – мястото, където расте, се въз-
приема като врата. Затова го търсят иманяри, понеже вярват, че пред разковничето се
отваря земята, дето има имане. За билката има и много легенди, а аз записвам една от
тях:

„Само костенурката познава разковничето, понеже е много стара, затова то се

нарича още „костенурково биле“. За да се сдобият с разковниче, билкарите оти-
ват на полето и търсят гнездо на костенурка, където е снесла яйцата си. Заг-
раждат гнездото с плет, за да не може костенурката да влезе. Когато тя се
връща и намира гнездото си заградено, отива по ливадата, намира разковничето
и го донася при заграденото си гнездо. Пред силата на билката оградата рухва,
костенурката влиза, а билкарите вземат разковничето, което тя е оставила, за-
щото вече ѝ е непотребно.“20

Питам баба Жива как се е сдобила с билката, а тя ми отговаря, че я знаят от баба

Василка, и твърди, че по тоя край я има много. Може би защото това място наистина
прилича на врата между два свята, мисля си.
Изведнъж баба тихичко запява:

Лудо младо сън засънило,

на ръчица белай момина.
А мома се чудом чуди,
милно и е да го буди –
драго и е да го гледа.
20
Вж. Маринов, Димитър. Народна вяра. София: БАН, 1994. – Б. а.

57
 Па му рекла: Съм те жалила.
Ставай, лудо, че е ранина.
Милно ми е да те будя,
ала слънце веке иде,
ала слънце ке ни види.

Лудо младо проговорило:

Как да стана, малкай моме ле?
Как да стана, мило либе?
Като нямам веке сила,
като ти си я изпила.

Когато свършва песента, баба погалва каменния кръст на гроба и ми казва:

– Тя, тая песен, не е народна от едно време. Късно излезе, къде седемдесета година,
ама дядо ти Ангел много я обичаше. Все ме караше да му я пея. И кога да умре, пак нея
поиска.
– От какво почина той, бабо? – след кратко колебание се осмелявам за пръв път да
попитам аз. Досега все съм се притеснявала да го направя, за да не натъжавам баба с
тези спомени.
– От инфаркт, чедо – отвръща баба и започва да ми разказва: – Беше много чувстви-
телен дядо ти Ангел. Имаше един другар още от ученическите години – Стойчо. Стойчо
беше горски, много се разбираха с моя мъж, пък и приказка си имаха. Като почнеха да
си говорят за дърветата, все едно за хора приказват. То затуй каквото и да излезете из
ръцете на дядо те Ангел, душа носеше. Правеше мебели от бук, дъб, череша, круша,
чам, ама най-много обичаше с ясен да работи. Туй, казваше, било най-хубавото дърво
в нашата гора – всичко лошо бягало от него, даже и змейовете. Люлки за децата пък,
кога са му поръчвали, от габър правеше. Казваше, че габърът бил много здраво и чисто
дърво и че щом на него Богородица избрала да върже на Младенеца люлката, и той него
избирал. Има такава народна приказка – пояснява баба, – дето разказва как Богородица
сложила новородения Исус в люлка и отишла в гората да намери чисто място. Там ви-
дяла „златен габер“ и на него вързала люлката. И чам много обичаше да работи. Каз-
ваше, че елховите и боровите дървета имат невинна душа – увлича се в разказа баба, но
се сеща, че е почнала друго да ми разправя: – Ама аз за Стойчо бях почнала да ти каз-
вам. Един ден се видели с дядо ти Ангел, говорили, смели се, разбрали се по-късно
Стойчо да дойде у дома да пият по едно вино и оня си тръгнал. Той с мотор обикаляше.
И след два часа дошли да кажат на дядо ти, че Стойчо го прегазил камион. Дошло му
като шок на Ангел и получил инфаркт. Аз пък по туй време бях заминала при сестра
ми, да ѝ помагам, че беше паднала и много лошо се бе ударила. Веднага тръгнах об-
ратно, като научих. Заварих го в болницата. Едвам ма дочакал, милият. Като ма видя,
само му рукнаха сълзите и едва помръдна устни да ми каже нещо, ама аз го разбрах.
„Лудо младо“ искаше да му попея. И аз само се свих до него на леглото и като го пре-
гърнах, му запях... Тъй си замина моят Ангел – сън засънил на ръката ми, баш както се
пее в песента – завършва разказа си баба, а аз мълча, навела глава, и се опитвам да
сдържа сълзите си.
Баба погалва пак кръста и после се обръща към мен:

58
 – Айде, чедо, да си вървим, че като гледам небето, нещо се облачи, може и да ни
завали.
Тя се прекръства, а след нея и аз, и поемаме обратно между гробовете.
Известно време вървим мълчаливо към дома, потънали в мислите си, когато ми се
струва, че чувам кукувица. Казвам на баба, а тя ми отвръща:
– Аз не я чувам, чедо – за твой късмет ще да се е разкукала. – После добавя: – Има
една такава приказка: „Я сега кажи, дядо попе, за кого кукна кукувицата“. Разправя се
за двамина, дето се връщали от пазар към село и седнали под едно дърво да си починат,
ама били и двамата подпийнали. В това време една кукувица прелетяла над дървото да
кацне, но като видяла, че има хора, кукнала и заминала. Ама тия я чули и взели да се
препират. Единият викал: „Мене кукна кукото“, а другият викал: „Да имаш да вземаш,
на мене кукна“. И както се препирали, се скарали, па скочили и да се бият и пак не
могли да се разберат. Тогава решили да идат при попа в село и той да отсъди кому е
кукнала кукувицата. Попът ги изслушал и като разбрал каква е работата, решил да им
даде урок. „Дайте, рекъл, по един грош – аз ще позная кому е кукнало кукото.“ И тия
му дали. Попът си турил грошовете в джоба и казал: „Видяхте ли сега кому е кукнало
кукото! То за мене кукнало, ама вий не сте разбрали. Айде сега си идете и друг път не
се карайте за късмет, че той, късметът, от Бога се дава“.
– Добре им е казал – засмивам се аз.
Вече сме пред нашата портичка и преди да отвори, баба Жива спира и като се обръща
към мен, казва:
– Мойта баба тъй викаше: „Човек като не знае какво го чака, трябва все добро да
мисли, добро да говори и всякога да благопожелава“.

16. Кърпеното трае повече

Тъкмо влизаме в двора и започват да падат първите капки дъжд. Баба ми казва да
притичам да набера лапад, който расте на туфи по ливадата, а после да наскубя малко
чесън и лук и да откъсна няколко стръка магданоз и джоджен от градината, че да са ни
готови за вечеря. Тя самата отива да прибере овцете да не се намокрят, да нахрани ко-
кошките и да събере яйцата.
Почти едновременно влизаме в къщата. Баба разбутва жарта в печката и слага ново
дърво да тлее вътре и да поддържа огъня. Не знам колко е часът, но ми се струва, че е
някъде около два следобед. Не сме никак гладни – макар и скромна, общата трапеза ни
е нахранила доволно.
– Ще работиш ли, чедо? – пита баба.
Вече знам, че когато ме пита така, има нещо наум, затова отговарям, че нямам нищо
спешно за вършене в момента.
– Като говорихме за късмета и за смъртта на дядо ти Ангел, да ти покажа нещо, сигур
ще ти е интересно да го знаеш за твойта работа – казва баба и влиза в стаята си.
След малко се връща и носи някаква сгъната бяла дреха. Сяда на „дивана“ и когато
разстила „дрехата“ до себе си, виждам, че това е риза – мъжка, традиционна, с шевици
и няколко кръпки. Баба я приглажда с ръка и докато я гали, започва да ми разказва:
– Тая риза е на дядо ти Ангел – с нея работеше. Аз съм я бродирала. – Замълчава за
кратко и после добавя: – Те по наше време мъжете вече не ги носеха и жените не ги

59
шиеха, ама аз му я направих като подарък и той не я сваляше от гърба си. Баба ме е
учила да правя шевици. Ако искаш и аз теб ще науча... – предлага свенливо.
– Искам, как да не искам! – възкликвам възторжено, въпреки че, докато коленичила
пред дивана разглеждам сложните фигури по ризата, започвам да се съмнявам дали бих
могла да се справя.
– Имаше още една риза дядо ти, за сватбата му я правих като подарък, ама с нея го
погребах. Чувала съм старите хора да казват, че на оня свят човек ходи по ризата, с
която се е венчал. И аз съм приготвила моята – казва баба и замълчава за момент. –
Сигур, за да се разпознаем там горе – добавя след малко.
Известно време разглежда ризата изпитателно, сякаш ѝ търси кусури, и след малко
заявява:
– Баба казваше: „Жена мъжа носи на лицето си, а мъж жената – на ризата си“. Демек,
ако жената има щастливо изражение, мъжът ѝ е добър, а ако мъжът има хубава риза –
жена му е добра. Казваше още, че в мъжката риза е женската дарба, защото в нея жената
влага всичките си умения и вшива във фигурите надеждите си за живота с мъжа, за
когото я прави. И чрез бродерията, която прави, му нарича за живота – разяснява ми тя.
– А какво означават тези знаци? – питам, като докосвам със страхопочитание броде-
рията, сякаш е някакъв древен евангелски ръкопис.
– Всичките символи са благопожелания – отвръща баба. – Ей туй например е канати-
цата – посочва ми тя. – Тук е малко модифицирана, ама е все същият символ, дето го
има и в килимите, и в дърворезбите.
Ей, виж тука, на дивана, го е направил и дядо ти.
Баба дръпва малко настрани една от възглавниците пред облегалката и аз виждам в
горната ѝ част ивицата с дърворезба, която знам добре, но не съм допускала, че има
някакво по-специално значение, освен за украса.
– Тя е символ за щастие и благоденствие – обяснява ми баба и ме изненадва със след-
ващото си твърдение: – На тъмно, като се освети с фенер под определен ъгъл, на стената
се отразява кръст Сети ме довечера да ти покажа.
– Е как така – нали е ромб? – чудя се аз.
– Не знам как, ама става на кръст. Туй да видиш само, стига ти да си направиш изво-
дите каква сила е вградена в нашите шевици – заявява баба.
– А това какво е? – соча друг символ, който прилича на кръст с роса на всяка от че-
тирите страни.
– Това е елбетицата – също много силен знак – обяснява баба. – Винаги се влага
около врата и деколтето, по яката, долу на ръкавите и в долната част ма ризата – да пази
да не влизат злите сили през тия отвори, че да не уязвят човека.
Удивена, продължавам да разглеждам шевиците, а баба разяснява:
– Дето говориха днес за потурите, тъй едно време са се отнасяли и към ризата. Била
е като втора кожа, като дом на тялото, и даже са я считали за двойник на човека. А пък
има една стара дума – „ризик“. Означава късмет, ама и чест – да можеш тоз късмет да
го водиш.
Поглеждам баба заинтригувана, в очакване да обясни, и тя го прави:
– Ризата носи късмет, ама от нея се и разбира колко струва един мъж. Ако той не я
скъса поне веднъж там, където напират силите му – на раменете, на гърба, на гърдите,
то такъв мъж не може да постигне това, за което е благословен от Бога. Кръпките по
ризата са като ордени за трудолюбието на мъжа и за мощта му, които жената му при-
шива. Тя ще направи кръпките така, че хем да го похвали, хем да затвори тия отвори,

60
отдето изтича силата му – сякаш лекува рана. Затуй казват хората: „Кърпеното трае по-
вече“ – защото слабото място става по-здраво. Също като белега, кога кожата се нарани
и излекува, става по-твърда на това място.
Баба замълчава, а аз се опитвам да осмисля чутото. По-късно записвам в тетрадката
си:

За стария човек съществуването е възможно само в рамките на свещеното и

единствено благодарение на общуването му със силите на доброто, с Бога. За-
това той огражда и освещава всяко пространство, в което за него е важно да
присъства Бог, и реконструира това пространство, когато е нужно, за да запази
и съхрани енергията му. Дали ще загражда дома и стопанството си с ограда и
вратник, тялото си с шевици и кръпки, или ежедневието си с благопожелания и
забрани, вярващият българин винаги се е стремил да остане в границите на доб-
рото и да държи извън свещеното пространство на живота си силите на злото,
които са заплаха за добруването му и отнемащ от силата му за живот.

Забелязвам, че лицето на баба се е поизопнало, когато произнася:

– Ама ей тая дупка късно я видях – казва тя и като опъва плата на ризата в лявата част
отпред, на гърдите, виждам, че платът е сцепен.
Усещам как ръцете ми изтръпват и по дланите ми избива студена пот, когато правя
връзката с инфаркта на дядо Ангел.
– Кога се е скъсала – не съм разбрала. Точно там... Затуй е отслабнало толкоз то –
шепне баба и нежно гали с ръка белия плат там, където отдолу някога е туптяло сърцето
на нейния Ангел.
Пресягам се и с две ръце хващам свободната ѝ ръка, която лежи на скута ѝ, и както
съм коленичила, навеждам глава и целувам старческата длан, а после слагам бузата си
върху грапавата кожа. А тя премества своята мъка настрана и започва да ме милва по
косата с ръката, която досега е галила ризата на дядо Ангел, сякаш аз съм тази, която
има нужда от утеха. Докато ме милва, баба казва:
– Туй е то животът, чедо. Днеска едно, утро друго, днес та има, утре та няма. Само у
Бога нищо не свършва, затуй за Него се дръж.
После изведнъж сменя тона и като ме потупва леко по бузата, добавя с усмивка:
– Ама да те науча барем, доде съм жива, да си ушиеш ризите, че кога намериш твоя
ангел да се венчаеш, да имате дрехи за пред Господа.
Следващите два-три часа прекарваме една до друга на дивана. Баба е извадила голяма
дървена кутия с игли и различни по цвят конци, парчета бял кенарен плат, от който,
казва, имала в раклата цял топ, и започва да ме учи да бродирам, като ми показва как
да броя нишките на плата и няколко основни бода – бод пред игла, бод зад игла, кръстат
бод, верижен бод, полегат бод, бод зигзаг. Казва ми, че някога жените са владеели над
сто различни бода. Баба ѝ знаела около тридесет, но самата тя е запомнила само десе-
тина. Когато я питам за символиката на цветовете, ми разказва легендата за свети Ге-
орги, който, като посякъл ламята, от нея потекли три реки: от бяло зърно, червено вино
и златни мед и масло. Тия реки тогава спасили живота на хората и оттам насетне про-
дължили да текат завинаги в цветовете на шевиците. Зеленото пък, казва баба, олицет-
ворява силата на живота, а синьото – връзката с небето. Баба Жива ми казва още, че
изработването на шевици е равносилно на свещенодействие, затова се започва само на

61
„добър“ ден – понеделник или четвъртък, а преди да започне да шие, жената задължи-
телно трябва да се прекръсти и да каже молитва, за да очисти от лошо мислите си.
Вдигаме глави чак когато вече едвам виждаме. Навън вали и с напредването на деня
съвсем е притъмняло. Баба отива да издои овцете и ми поръчва да измия и да нарежа
лапада, лука и чесъна, което изпълнявам с удоволствие. Докато я чакам да се върне,
отварям компютъра, за да потърся повече информация за ризата и шевиците. Не нами-
рам нищо, което да ми върши работа, но попадам на интересно мнение от Любен Кара-
велов, свързващо характера на българина с предпочитанията му към белия цвят – било
в облеклото или за дома. Цитатът толкова ми харесва, че веднага го записвам в тетрад-
ката си:

„Онзи народ, който е облечен в бели дрехи, е по-добродушен и има по-нежно сърце
от онзи, който носи черно или сиво. Българите и българките обичат бяло. бели
бенавреци, бели саи, бели контоши, бели кърпи, бели ризи, бели долами, бели къщи,
бели овце, бели волове – сичко бяло. А погледайте на българското селце и българ-
ските къщици: чистота, градинки, дървенца, цветице и къщата излепена. Сич-
ките тия неща явно показват вам, че тука се е родила вече потребност за онова
благородно и тихо наслаждение от природните дарове, които са принадлежност
само на ония народи, които са излезли вече из варварския живот..“ 21

17. Истинска храна

Както обикновено, заставам до баба Жива и я наблюдавам, докато готви.
– Как ще го правиш? – питам за лапада, а тя отвръща, че ще го сложи във фурната с
яичица, сирене и мляко. Звучи ми чудесно, още повече че стомахът ми вече къркори.
– Ей сега, за нула време ще стане – казва баба, сякаш усетила, че съм изгладняла.
Тя запържва лапада с лука и чесъна и нарязаните магданоз и джоджен, после натро-
шава малко сирене, сипва и брашно – около две-три лъжици, налива мляко по малко,
да поеме брашното, докато стане с консистенцията на рядка каша, а после слага и трите
яйца, които преди това ми е казала да разбия в една купичка. След което изсипва сместа
в тавичка и я пъха във фурната да се запече за около двайсетина минути.
След вечеря казвам на баба, че много ми е харесала тази бърза зелена „мусака“ и че
по принцип много ми допада колко простичко готви, с истински продукти, а също и
ароматът на овчето мляко и сирене. Споделям с нея, че не мога да се наситя на това
мляко и сирене – сякаш са някаква лечебна храна, от която организмът ми има нужда,
а баба ми разказва история за дядо Величко, който бил овчар и живял над сто години.
До последно не спирал да ходи с овцете. Даже в града били научили за него и изпратили
комисия от трима души да го намерят и да разберат как е доживял до тази възраст. Тия
едвам се дотътрили до колибата му, която хем не била много далече, а от селото нагоре
ги водил бащата на Стойчо, приятеля на дядо Ангел, с едно магаре, че да им носи ба-
гажа. Та после той разправял какво се случило горе. Първо дядо Величко смаял гостите,
като се появил от гората, нарамил дебело дърво, досущ като стареца от „Мятало Ленче
ябълка“. Ония не могли да се начудят как толкова възрастен мъж може да е толкова

21
Вж. Каравелов, Любен. Събрани съчинения в девет тома. Том 1. София: Български писател,
1966. – Б. а.
62
жизнен, пък те, уж млади, едвам изминали пеша три-четири километра от селото до
овчарника. После започнали да го разпитват как е живял, какво е ял и пил, а дядо Ве-
личко им казал, че все тъй е живял, като овчар, и основно с мляко и сирене се е хранил,
а месо ядял само когато някоя от овцете се осакати или разболее. После овчарят попитал
гостите дали си носят храна от града и ги накарал да извадят каквото са донесли. Имали
консерви, кренвирши и разни сладки неща, а той сипал всичко в един съд, надробил го
с една дървена лъжица и им казал да го ядат. Тия възразили, че не могат да ядат такъв
буламач, пък дядо Величко подмамил кучетата, но и те само го подушили и отказали.
Тогава дядо Величко им рекъл, че затуй остаряват толкова бързо в града, защото ядат
отрова вместо истинска храна, и тогава им дал от неговото ядене, а тия омели всичко,
че и за още питали. Овчарят имал „бял мъж“. Баба ми обяснява, че „бял мъж“ е тради-
ционна храна на овчарите, а според легендата рецептата идва от свети Петър. Веднъж
на Петровден, когато свети Петър, както винаги, слязъл да посети и да благослови ов-
чарите, било много горещо и от слънцето сиренето им се разтопило. Овчарите се завай-
кали, че нямало с какво да почерпят светеца, освен с лук, пък той ги успокоил, стрил в
сиренето няколко класа жито и то пак се сгъстило.
Самото ястие се прави, диктува ми баба да си запиша, като овчето мляко се подсирва,
а съдината се оставя да престои 24 часа, след което сиренето се натрошава в голяма
тепсия, слага се на огъня и се бърка, докато се разтопи. После се добавя брашно, най-
добре царевично, и сол и се бърка с дървена лъжица – огрибка, като качамак, докато
отново се сгъсти, „да отлепва, нали видя как пада на парцали от лъжицата качамакът,
кога е готов“, обяснява ми баба и добавя, че може и захар да се сложи, който го обича
сладко. Всяка година се събирали хората от махалата на Петровден, а „белия мъж“ го
правел за всички овчарят дядо Колю, пременен с нови потури, бяла конопена риза и
червен пояс. Всички си носели паници и лъжици от дома, а когато станело готово, баба
Колювица разсипвала на гостите от чудната, изпускаща ароматна пара смес, докато ка-
занът се изпразни. После баба продължава разказа си:
– Кога да си лягат, дядо Величко си постлал едно чердже на сламата при овцете, мет-
нал отгоре си овчарския ямурлук, а на въпросите на гостите защо не спи в колибата,
отвърнал: „Мене тука, при овцете, си ми е най-хубаво. Слушам си ги как си въздишат,
как си преживят... Пък и овчиците денем избират най-лековитите треви, най-полезните,
и сега нощес, кога преживят, изкарват много лековита душица“.
Столетникът им казал, ако не вярват, да отидат в село и да потърсят някой си Цанко –
той да им разкаже как, като бил млад, тъкмо кога му се били родили децата, заболял от
туберкулоза и по заръка на баба Василка една година спал в неговата кошара с овцете,
да диша миризмата им, и така се излекувал.
На сутринта тия от комисията се наяли с крокмач – друг овчарски специалитет, и си
тръгнали за града, завършва разказа баба, а на въпроса ми какво е „крокмач“, ми казва,
че това е прясно овче мляко, ама от есенното – по-гъсто, което се вари дълго време на
водна баня. Като се свари, му се добавя сол и се охлажда, а после се оставя да узрее за
около седмица, на хладно, като всеки ден се бърка, да не хваща каймак. „Много е вкусно
да се яде с пресни домати или с печени чушки“, добавя баба и явно забелязала блесна-
лия ми поглед, обещава, живот и здраве, наесен да ми направи.
Докато стане време за лягане тази вечер, се занимавам с ръкоделието си – опитвам се
да бродирам първата си фигура, която избирам да е канатицата. Преди да легнем, баба
взема един стар фенер, изгасва лампата в стаята и когато насочва светлината от фенера

63
в резбованите от дядо Ангел орнаменти, аз изумена виждам как на стената блесват кръс-
тове.

18. Бог знае най-добре

Когато малко по-късно, свита до нея на леглото, казвам обичайното: „Бабо, разкажи
ми спомен“, не мога да се сдържа и я моля, добавяйки:
– Разкажи ми за вас с дядо Ангел.
Известно време баба мълчи и тъкмо когато започвам да се притеснявам да не съм я
натъжила с молбата си, тя казва:
– Не знам кое по-напред да ти кажа, чедо...
– Ами кажи ми от началото – опитвам се да помогна аз да подреди спомените си. –
Как се запознахте?
– А, че ние от деца се познаваме – тук сме се родили и двамата, тук сме израсли, тук
сме си живели живота и тук са ни гробовете. Моят ма чака де, там, до неговия... – отго-
варя баба, а аз, понеже искам да ми разкаже за тяхната любов, почти я прекъсвам:
– Ама кога сте се заобичали?
– Винаги сме се обичали – отвръща тя, като натъртва на „винаги“. Тъкмо се чудя как
другояче да я попитам същото, за да ми каже повече, когато тя продължава: – В учи-
лище все двамата бяхме. Той ми носеше торбата с учебниците, пък аз го защитавах и се
биех за него. – Баба се засмива, а аз се изненадвам да чуя подобно нещо. Не си предс-
тавям дребничката баба Жива като побойник. – Той беше много добър, досущ като ан-
гел, и момчетиите все го дразнеха – започва да разказва тя. – Колко глави съм сцепила
заради него! Имаше едни големи дървени триъгълници в класната стая – поне десет съм
счупила, като ги погнех ония разбойници. Той, Ангел, затуй стана дърводелец – беше
са изучил да ги поправя, заради мен – шегува се тя и добавя: – То едно време тъй беше –
който чупи, после връща.
– А това училище тука до кой клас е било? – питам аз.
– До четвърто отделение беше – отвръща баба и добавя: – После прогимназия сме
карали три класа долу в селото. Всеки ден сме вървели по четири километра пеша в
едната посока и после толкоз наобратно.
– И зимата ли? – питам аз.
– И зимата. Само се молехме да падне голям сняг, че да не ходим на училище. Е, и с
каруца са ни карали понякога, че и с камион, ама основно сме вървели пеша – отвръща
баба и продължава: – Там долу, в село, имаше един много добър майстор дърводелец и
резбар и дядо ти Ангел се хвана да чиракува при него след училище. Мерак му беше
тая работа. Пък аз стоях и го чаках и докато го чакам, ще напиша домашните, ще науча
уроците и после, като си тръгнем към наш‘та махала, по пътя му ги разказвам и го из-
питвам, че да ги научи и той. Ама пък и той беше много паметлив...
– А в казарма ходил ли е? – питам отново.
– Ходи – кратко отвръща баба и добавя: – Пратиха го трудовак оттатък Балкана.
– И пишехте ли си писма? – любопитствам аз.
– Пишехме си, две купчини имах, ама ги изгорих, когато Ангел умря... Викам си, ще
взема и аз да умра, ще ги намерят хората и ще станем за смях – отвръща баба.
– Защо? Какво си пишехте? – продължавам да любопитствам аз.

64
 – Ами разказвахме си кой какво прави, а аз, като не можех да му пея, му пращах
текста на някоя песен – все едно че му я пея и да знае, че мисля за него и го чакам... –
казва баба.
– Какви песни си му пращала? – не спирам с въпросите аз.
– То има много такива – отвръща баба и запява една:

Ветре ле, ветре долняне,

ти като вееш всякъде,
видя ли нейде Миланчо,
моето либе хубаво?
– Видях го, видях, Димано,
във това равно Загоре,
и той ме пита, Димано:
– Ветре ле, ветре долняне,
ти като вееш всякъде,
видя ли нейде Димана,
тъжи ли така за мене,
как я милея за нея?

– Ама аз все сменях имената да са Ангел и Жива – казва баба, когато песента свър-
шва. – И все тъй съм му ги пяла тия, любовните – с наш‘те имена – смее се тя и запява
друга песен, за да ми демонстрира:

Ангел на Жива думаше:

– Живке ле, либе Живке ле!
Како ѝ туй нашто либене,
либене, незабравене!
Вчера на нива отидох,
на нива угар да ора,
хем вървя, Живке, хем мисля
дали щем да са земеме?
Че съм нивата изминал
и съм отишел на вашта,
че орах, Живке, до пладня.
Кога синора погледнах –
не било нива нашата,
най било, Живке, вашата.
Че си на края застанах,
с меден си кавал засвирих,
кавала свири, говори:
– Живке ле, либе Живке ле,
како ѝ туй нашто либене,
либене, незабравене?

65
 – Ей такива съм научила заради него сигур сто – пак се смее баба, когато песента
свършва.
– Много ли се обичахте с дядо, бабо? – питам с приглушен глас.
– Много – отвръща само баба и замълчава, преди да каже: – Неразделни бяхме. Ся-
каш мъката, че не можем да си имаме рожба, ни караше повече да се държим един за
друг.
– Защо не сте могли, бабо? – питам тихо след кратко колебание.
– Ангел изкара заушка, тамън бяхме завършили прогимназията. Заради туй, казаха
лекарите. Мъжете тая пущина там ги удряла – обяснява баба.
– Много ли ви беше мъчно? – питам пак.
– Беше ни, ама ние без деца у дома не сме оставали – гледали сме и на сестра ми, и
на брат му, че и комшийските комай у нас отраснаха – отвръща баба. – Дядо ти Ангел
много ги обичаше децата. Колко играчки е направил... кончета, люлки, камиончета.
Много им уйдисвате.
– Щеше да е хубаво сега да имаш някого, да не си сама – казвам след малко.
– Че аз не съм сама! Нали ти си тук ма, чедо? – отвръща баба и добавя: – Той Бог си
знае работата. Я виж всички тука като имат деца, все сами кукуват. А на мен Господ,
като в оная приказка, на старата бабичка неродена мома прати – усмихва ми се тя.
Не знам какво да кажа и също се усмихвам в отговор. След малко баба започва отново
да говори:
– Да ти разкажа една случка и да спим – казва тя, а аз кимвам. – Бях ходила веднъж
с дядо ти Ангел да караме мебели в едно село надолу и там, докато Ангел се оправяше
с хората, аз се разхождах наоколо и стигнах една чешма. Няма да забравя какъв надпис
имаше: „На моята майка, която беше извор на добрини. Всичко даде, нищо не получи
и умря в самота“.
Баба замълчава, а аз настръхвам.
– После – продължава баба, – когато отидох при Ангел в къщата на ония хора, разб-
рах, че мебелите ги поръчал един мъж за майка си. Разприказвахме се с нея и жената ни
разправи много интересна история. Той, синът ѝ, не ѝ бил роден син – подарила ѝ го
нейна близка, която имала други пет деца преди това.
– Как така ѝ го подарила? – недоумявам аз как може да се подари дете.
– Ами ей така, едно време не беше рядкост това, който не може да си изхранва децата,
ако има повече, да даде някое на бездетни хора – „хранениче“ му викаха. И на тая жена
така ѝ дали нейните роднини едно момче, та тя го отгледала и много го хвалеше как се
грижи за нея – обяснява ми баба и заключава: – Да видиш колко е чуден животът – кога
си мислиш, че имаш, се оказва, че нямаш, а кога си мислиш, че нямаш, излиза, че имаш.
Оная жена, дето ѝ съградили чешма, си имала нейни деца, ама умряла, горката, сирота,
а другата, бездетната, получила даром такъв син тъй да се грижи за нея. Затуй човек не
бива да роптае, а да се уповава на Господа и да не се отчайва. Той, Господ, знае какво
иска човекът, и каквото прави, все е за негово добро. Ако ти е взел нещо с лявата ръка,
после ти връща с дясната.
Двете мълчим известно време. Тъкмо се каня да ставам, когато тя отново заговаря:
– А за дядо ти Ангел, дето ме пита... Много хубаво сме си живели... Спомени колкот’
щеш...
Баба Жива е вперила поглед някъде над главата ми и сякаш гледа кадри от филм. По
едно време се засмива и започва да разказва:

66
 – Кога се оженихме, ми беше вързал една люлка на ореха, дето е отзад на къщата, и
все ма люлееше. Той ма люлее, пък аз му пея „Люлка се люля, девойко“. Нали я
знаеш? – пита баба и запява, за да ме подсети.
Знам я и започвам да ѝ пригласям, а двете се усмихваме една на друга заговорни-
чески, когато вместо Яна „слагаме“ на люлката Живка, а пък Иван от песента, който я
люлее, за нас е Ангел.
– Зимъска пък с шейна ма возеше – продължава после баба. – Ангел я беше направил
уж за децата, ама ние повече от тях сме се пързаляли. Като се пуснем по баира надолу –
то писъци, то смях... А на реката лятно време, кога идем да перем чергите и одеялата,
докато ги чакаме да съхнат, ще идем нагоре по течението, дето няма никой, па се къпем
и плискаме на воля, а после са препичаме на слънцето по камъните голи-голенички.
Ангел вадеше раци – с ръце бъркаше под камъните, а после ги варяхме. Ама сега, каз-
ват, нямало вече. Есента пък тръгвахме да обикаляме горите и поляните за гъби. Колко
манатарки и сърнели сме събрали! И като видим някоя купа сено на някоя ливада, ще
се бухнем в нея, пък то мирише едно приятно, всичките ухания на тревите на едно място
са събрали. Ама най-обичахме лятно време, кога се мръкне, да се качим горе на хълма
и да легнем направо на земята да гледаме звездите. С часове сме лежали. Държим са за
ръце, слушаме щурците как пеят и гледаме звездите. Пък те едни надвиснали отгоре,
ръка да протегнеш – ще ги стигнеш. Блестят като накити! Един път даже случихме звез-
допад – голяма хубост! – Къде да погледнеш, на всички посоки фърчат звезди.
– И какво си пожелахте? – питам аз.
– Че какво да си пожелаем, чедо. То туй да видиш само, какво друго да искаш – отв-
ръща ми простичко баба и за мое неудоволствие казва: – Ама айде вече да спим, че утре
ще ни се виждат звезди посред бял ден.
С нежелание ставам от леглото на баба, пожелавам ѝ лека нощ, целувам я по бузата
и отивам в стаята си. Разказът ѝ, установявам, този път ме е натъжил по някакъв разли-
чен, по-личен начин. Спомените на баба са толкова чисти и истински, топли и пълнок-
ръвни, наситени с аромати, вкусове и багри, живи и добри, включително и в болките ѝ.
Спомени от истински, нормален човешки живот А моите спомени, давам си сметка, са
някак като че ли кухи, сиви и стерилни. Спомени, в които сърцето ми не участва и които
всъщност дори не искам да си спомням, понеже ме карат да се чудя защо, по дяволите,
съм живяла така. Защо съм тичала след химери, защо съм преследвала чужди цели, защо
съм пренебрегвала копнежите си, защо съм се стремила към неща, които не ме правят
щастлива.

19. Човек се сам посрамя

На сутринта обаче ме събужда любим аромат и настроението ми се връща. Баба
пържи бухтички. Обожавам ги и мога да ги ям непрекъснато, а баба веднага долавя
бухтоманията ми и почти всеки път, когато съм при нея, ми прави. Понякога и аз учас-
твам, най-вече в последната част – разточването на тестото и нарязването му на ром-
бове. Записала съм рецептата, макар да е изключително проста за запаметяване:

67
 Две трети буркан кисело мляко (една кофичка от кучешкото), щипка сол, 1 чаена
лъжичка сода за хляб и брашно „колкото поеме“.

Баба слага содата в млякото и разбърква „да тупне“ и тогава слага и солта. После
прави „кладенче“ в брашното и започва да сипва там сместа и да замесва тестото, което,
както и за баницата, не трябва да е много твърдо. Покрива го с кърпа и го оставя „да си
почине“ за двайсетина минути. Тогава, ако, разбира се, съм станала, се включвам и аз с
точилката, като разточвам тестото на немного тънка кора – „колкото ти е пръстчето“,
според инструкциите на баба,
което е нещо средно между половин и един сантиметър. После нарязвам кората на
ромбове, а тя ги пържи в силно сгорещено и подсолено олио.
Някой ден със сигурност ще започна да правя бухтичките на баба и сама, но в това
да се събуждам с аромата им се крие и част от магията на израза „при баба на село“,
моята детска мечта. Слава богу, както се оказва, никога не е късно човек да има щаст-
ливо детство. Тук мога отново да бъда дете, което има една-единствена задача – да се
радва с цялото си същество на този чист живот и да размахва вълшебната си пръчица в
един чудесен свят. Сякаш получавам втори шанс да порасна, но по различен начин –
като се науча да мисля отново и осъзнавайки колко важно е магическото усещане за
живота.
Дъждът е спрял, а в хладната мокра утрин птичките сякаш са се събрали на концерт
в гората зад къщата. След закуска излизам на чардака да ги послушам и да подишам
свежия утринен въздух. Тази сутрин слънцето го няма, а по хълма, над който се появява,
сега се стелят мъгли, обгръщат го, пълзят в различни посоки и му придават особена
красота – магнетична, но призрачна. „Като на живота днес“, мисля си.
Кално е за работа в градината, но баба пак измисля какво да прави и след като слага
на печката тенджера с боб да ври за обяд, казва, че ще пресажда мушкатата си. Аз вед-
нага проявявам интерес. Много харесвам това цвете. Картината, която излиза в съзна-
нието ми, когато си помисля за родно, е стара бяла балканска къщица с дървен чардак,
надничащи от него червени мушката, провесен отгоре наниз червени чушки и метната
на парапета на чардака шарена черга.
Помагам на баба да изнесем навън десетината саксии. Тя вече има подготвени пръст
и торчица, така че само изваждаме внимателно едно по едно растенията от саксиите,
почистваме корените им и изсипваме внимателно пръстта върху стара мушама, която
постиламе на плочите пред зимника. После баба, за мой ужас, орязва почти до дъно
растенията, като ме успокоява, че само след два месеца щели да се „скъсат да цъфтят“.
След което ми показва как да смесвам новата пръст с тор, колко да слагам отдолу в
саксията и после как да затрупам корена и ми дава аз да „мушкам“ цветята обратно в
саксиите. Признава ми, че не е голяма цветарка – само мушкато гледала, защото било
лесно – „мушкаш и се хваща“. Оттук идвало и името му, обяснява ми тя. Култивираните
градински цветя, споделя, не ѝ харесвали много, пък и нямало нужда да сее, защото
наоколо било пълно с иглики, бели и жълти нарциси и диви божури, които сами си
растат по ливадите. По обичала билките, казва, защото ухаели приятно, пък и били по-
лезни, а в градината слагала само босилек и невен – пак за цяр, но и по традиция. Раз-
казва ми, че навремето по-възрастните жени носели босилек в пазвите си заради аро-
мата му, че да миришат приятно, а момите и невестите много го почитали, все с него се

68
кичели и всяка задължително трябвало да го има посаден в градината си. За да ми по-
каже на каква почит е бил босилекът, баба ми запява сватбарска народна песен, която
разказва за невяста, която, тръгвайки за дома на момъка, на раздяла поръчва на майка
си:

...Мале, мила майко,

сяла съм босилек
в долната градинка,
в средната лехичка.
Ти ми го поливай,
поливай, подливай:
сутрена с росица,
на пладне с водица,
а вечер със слъзица.
Ега се повърнем,
китки да накитим,
венци да увием.

Баба казва, че сее босилека най-вече защото мирише много хубаво, пък и да има за
чай при кашлица, „макар че рядко ме спохожда тая пущина“. В гозбите нямала, „адет“
да го ползва. Само понякога лятно време, като си нарежела доматче от градината, му
слагала малко счукан чесън и нарязвала две-три листенца босилек отгоре му. Аз пък ѝ
обещавам някой път да ѝ направя спагети с песто от босилек. Когато ѝ обяснявам, че
пестото е пастообразна смес от счукан чесън и листа от босилек, баба заявява, че си-
гурно много ще ѝ хареса.
После я питам защо сее невена, а тя ми отговаря, че това цвете е „голяма работа“ и
ми запява „Какво е цвете цъфнало в наш‘та малка градинка“ – песен, за която се знаело,
казва, че била любима на Васил Левски. Когато в края на песента ѝ обръщам внимание,
че никъде в нея всъщност не се споменава цветето да е невен, баба ми затваря устата с
аргумента: „Че какво друго да е ма, чедо?“. Явно, по някаква недостижима за мен ло-
гика, за нея това е очевидно. Казва ми, че някога във всяка къща го гледали жените и го
употребявали за много работи, а и да се закичват, защото предпазва от магии. После
споделя, че самата тя навремето много го ползвала – правела помада, която знаела от
баба си и с която тя се „разкрасявала“, а дядо Ангел лекувал разширените си вени, но
служела за много други неща. Веднага тичам за тетрадката и записвам рецептата:

Четири препълнени шепи невен (листа, стъбла и цветове, задължително брани на

силно слънце) се нарязват на дребно. 500 г чиста свинска мас се загрява в тиган
на температура за пържене, но без да загаря, и в горещата мазнина се изсипва
нарязаният невен. Разбърква се, докато леко се запържи, и се сваля от котлона.
Съдът се покрива и се оставя един ден да престои. На следващия ден сместа леко
се затопля, после се прецежда през ленена кърпа и се насипва в бурканчета.
Държи се в хладилник.

После питам баба дали можем да направим такъв крем за мен, а тя започва да се
тюхка, че вече нямала хубава мас. Имала останал от преди само един буркан, ама той

69
бил отдавнашен и вече сигурно бил за изхвърляне. После се сеща за някаква жена в
съседно село, за която знаела, че прави хубава чиста мас.
– Не съм чувала да е умряла – казва непринудено баба и като оправя забрадката си,
ме пита: – Ако искаш да идем по следобед с колата да я потърсим – да видим дали ще
има един буркан да ни даде. Тъкмо ще минем през „агрото“ да си купим каймица, че да
ти опържа довечера кюфтенца.
„Агрото“ е малка свинеферма със собствен магазин в съседно по-голямо село.
– Пък и за медец при Данко може да се отбием, че нашият свършва. Какво ще кажеш,
чедо?
Аз веднага се съгласявам. Тези екскурзии из района с баба са ми много приятни. А и
винаги срещаме някой интересен човек и научавам нещо ново.
– Едно време обикалях пеша, ама вече не ме бива толкоз да ходя – сякаш се извинява
баба, а аз се радвам, че мога да бъда полезна по някакъв начин.
Докато свършим с мушкатата и приказките, бобът вече е уврял. Аз се заемам да кача
и да подредя саксиите на чардака, а баба обува галошите и влиза в калната градина за
лук, джоджен и девесил.
После запържва лука в олио с червен пипер, малко чубрица и 2-3 лъжици брашно, а
с черпака налива по малко от водата, в която е врял бобът (с нарязани на ситно глава
зрял лук и морков), докато сместа става на гъста каша, и тогава я изсипва обратно в
тенджерата при боба. Накъсва вътре една сладка суха червена чушка, мушва и една
люта, както е цяла, добавя нарязаните джоджен и девесил и слага половин буркан от
консервираните си и много вкусни домати, които често, подправени с нарязан лук, маг-
даноз и олио и в комбинация с бучка сирене, съставляват вечерята ни.
След десетина минути бобът е окончателно готов и е толкова вкусен и ароматен, че
си сипвам повторно още малко, а баба, вече приключила с яденето, се смее и ми казва
поговорката: „Който е ял много боб, не го пращай да ти купи месо“.
– Нямам нищо против да ям твоя боб и всеки ден – смея се и аз.
– Тогава си ми много лесна за постите – казва баба и явно в тази връзка се сеща да
ми разкаже история за един поп, който не бил много учен и не знаел как да си пресметне
кога ще се падне Великден и затова питал даскала, понеже бил по-учен от него. Като
му казал той кога ще е Великден, попът преброил колко дни има и за да не забрави или
да не сбърка, изброил и толкоз зърна боб, турил ги в една кратунка и я закачил над
умивалника. – Всяка сутрин, кога си миел очите – разказва баба, – изваждал по едно
зърно от боба, като смятал, че като се свърши бобът, ще настане Великден. Попадията
му обаче видяла, че попът всяка сутрин изважда по едно зърно от кратунката и го
хвърля. Погледнала тя и като установила, че са останали само няколко зърна боб, за да
му услужи,
взела та напълнила кратуната със зърна догоре. Случайно обаче някой попитал попа
колко дни остават до Великден – продължава забавния си разказ баба – и той отишъл
да преброи колко са зърната в кратунката. Но като я намерил пълна, отчаян, отецът се
върнал при човека и му рекъл сърдито: „Ако гледаме на боба, ни таз година, ни дого-
дина ще празнуваме Великден“.
После баба обещава следващия път да направим боба с коприва. За мен комбинаци-
ята е непозната, но от нея научавам, че всъщност е традиционна в този край. Разлика в
приготвянето няма, освен че към зеления лук, докато се прави запръжката, се добавя и
предварително попарената и нарязана коприва.

70
 Следобед, докато баба сяда за кратко да си „почине“ с плетката, решавам да се обадя
на Веско, управителя на фондацията, подкрепила проекта ми, за да го помоля за малко
методическа помощ. Знам, че той има богат архив, и искам да го попитам дали може да
ми предложи някакви по-интересни материали за шевиците.
Решавам първо да пробвам на телефона в офиса, който фондацията споделя в общо
помещение на една бизнес сграда с други организации с нестопанска цел. Обикновено
по това време Веско е там. Почти веднага обаче се разкайвам за решението си, понеже
телефона вдига Пепи. Той работи за организация, която се занимава с „проблемите на
пола“.
Пепи е младо момче, ако „момче“ е правилната дума за човек, който сам не е съвсем
наясно как да се определи в най-интимната си същност. Между нас са се установили
интересни отношения, които биха могли условно да се нарекат дори „приятелство“ в
смисъл на пиперлива, но добронамерена смелост да изказваме открито мнението си
един за друг, но не и да общуваме извън редките ни срещи в офиса. Той ме смята за
анахронична, понеже се занимавам с неща като вярата в Бог и народните традиции,
които според него са отживелица. Когато пък аз му казвам, че според мен сексуалната
му ориентация не е изява на свободата му да обича, както той смята, а грях срещу тайн-
ството на любовта, той ме нарича „тесногръда попадия“. Аз му отвръщам с „широкос-
кроен хуманоид“, но когато съм по-творчески настроена, понякога му измислям и по-
витиевати определения – като например „субпродукт на западната култура с неизяс-
нено съдържание“ или „неолиберален варварин с ГМО духовност“.
Когато сега ме чува, вместо „Здравей!“ Пепи ми задава въпроса:
– О, мадам, от кой век се обаждате? От деветнайсети или успяхте да отскочите и до
осемнайсети?
Засмивам се пресилено – нямам настроение за обичайните ни „задевки“. Днес фами-
лиарниченето му ме дразни и засилва усещането за дисонанса между чистотата на този
живот и пошлостта на онзи.
– Как си, Пепи? – подминавам закачката му без отговор.
– Затънал съм в работа до уши – отвръща той. – Днес трябва да предам доклада си по
проекта за освобождаване на човека от социалните и природни детерминанти на пола,
а съм си запазил час за епилация на...
– Замълчи! – прекъсвам го по-рязко, отколкото съм възнамерявала, но изведнъж усе-
щам, че ми се повдига. Мога да слушам „мискинлъците“ на баба Неда постоянно, но
това, което има да ми каже Пепи, не искам да го чувам.
– Защо си толкова сърдита? – пита той. – Да не е умрял някой от твоите динозаври?
Пепи е скаран с чувството за мярка. Но ако не беше скаран, мисля си, нямаше да я е
прехвърлил.
– Понякога наистина се държиш като педераст – не му оставам длъжна, но го казвам
с приглушен глас, за да не чуе баба какви думи използвам.
– А ти си недружелюбно изкопаемо, което отрича човешкия прогрес! – обвинява ме
той.
Не му отговарям и питам дали Веско е там. Последната му реплика обаче остава в
съзнанието ми и провокира размисли, които след разговора записвам в тетрадката си:

Човешкият прогрес означава човешкото да се държи винаги будно и да се търсят

начини то да бъде съхранявано нормално и проявявано в най-добрите му измере-
ния. Да приемаме всяка извратена приумица за прогрес не е прогрес, а „смешна

71
 позорищна игра“. И също – прогресът не означава непременно движение напред,
на всяка цена. Най-големият прогрес за един човек или за една нация понякога
може да се окаже връщането назад – стига този човек или тази нация да имат
достойнството и интелигентността да осъзнаят, че са сбъркали пътя.

– Няма го – отвръща Пепи и веднага добавя: – Ти ме мразиш, защото съм такъв!

– Какъв си, Пепи? – питам аз с ясното съзнание, че го провокирам. Много искам да
чуя как ще се самоопредели, но той никога не го прави.
– Различен – отвръща, както обикновено, с популярното клише.
– Не те мразя, Пепи, и не смятам, че толерирането на подобни отклонения е признак
на човеколюбив. Освен това не си различен, а най-обикновен идиот – връщам си за
„недружелюбното изкопаемо“.
– Аз не съм виновен. – Пепи влиза в ролята на жертва. – Това е бъз в системата.
– Като е бъг в системата, защо не се бориш да го отстраниш? И ракът е бъг в систе-
мата, но не съм чула раково болните да правят паради за приемане на рака за нормален,
а се борят с всички сили срещу него – отвръщам му аз и си давам сметка, че е успял да
ме въвлече в разговор, който всъщност не искам да водя.
Имам чувството, че за него нашите дебати по неговия „проблем“ са му нужни – сякаш
играят ролята на преговори със съвестта му, с която като че ли все не успява да стигне
до консенсус, колкото и аргументи да вади в защита на теориите си за живота. Типичен
пример за ефекта на „чуждата своя психика“, мисля си, спомняйки си определението,
което един психолог 22 дава на странната смесица от външни убеждения, ценности и
идеи, които погрешно сме възприели за свои, докато истинските ни нужди и копнежи
са останали неразпознати. Абсурдна ситуация, при която чуждото се приема за автен-
тично, а фалшивото навлиза в нас като вирус убиец, който „бъгва“, като при Пепи, „сис-
темата“. Заразява ни с „модерни“ ценности, които съблазняват ума, упояват душата и
като поругават автентичния смисъл на доброто, опошляват целия ни живот, докато нак-
рая ни унищожат духовно и физически.
Като фон на разговора долита пронизителното сопрано и тракането на токчетата на
Ели. Ели е жена на тридесет и няколко години, която изпълнява секретарски функции
за организация, занимаваща се с европейските ценности. Много е надъхана и активна,
а Веско я нарича „дружинната“. За никого не е тайна, че Ели си има покровител – лю-
бовник, някакъв държавен апаратчик, разбира се – семеен, който я е уредил на тази ра-
бота, а тя сякаш избива комплекс, като се опитва така настървено да докаже способнос-
тите си и извън леглото. Не е руса, но според Веско пак си е блондинка, само че „под
прикритие“. „Иначе, коментира той саркастично, нямам обяснение как може да реци-
тира така захласнато тия кухи европейски идеологеми, а да не знае поне една от Божи-
ите заповеди. Сигурно се пази да не уцели седмата, за да не остане без работа.“23
– Не мога да се боря – така ми е заложено в системата. – Но дори и да имах избор,
пак бих избрал да съм такъв. Допреди да се запозная с теб, имах известни колебания,
но сега вече тотално се отричам от жените – прави ми той едно от характерните си „лю-
бовни“ признания.

22
Алексей Бъчев, психолог, прототип на главния герой в романа „Животът може да е чудо“ от Иви-
нела Самуилова. – Б. р.
23
Седмата Божия заповед е: „Не прелюбодействай!“ – Б. р.
72
 Идва ми да цитирам на Пепи думите на баба, която често повтаря, че човек както сам
може да се осрамоти, никой друг не може да го посрами, но решавам да се оттегля от
разговора, който така или иначе винаги стига доникъде.
– Пепи, затварям – казвам аз и без да дочакам отговор, го правя, като го оставям да
пише безумния си доклад за отстраняване на социалните и природни детерминанти на
пола.
Както е тръгнало, мисля си, скоро ще се появят още по-големи идиоти и ще започнат
да пишат доклади за отстраняване на човешките детерминанти от човека... Безумието
няма да спре, докато не бъде премахнато всичко човешко, всичко нормално, всичко
естествено и природно, докато не ни сложат чиповете и не ни превърнат в още по-
удобно за системата, безмозъчно, безполово, безлично и бездушно, лесно управляемо
електронно стадо.

20. Събуди се, дух замрежен

Набирам номера на мобилния телефон на Веско. Той вдига веднага.
– Здравей, преподобна! Как е животът на село? – прозвучава ведрият му поздрав.
Не знам откъде измисли това обръщение, но успява да ме разсмее.
– Толкова добре, че не ми се тръгва оттук – отвръщам усмихната.
Веско е историк по образование, но интересите му са насочени към българската тра-
диционна култура, за която води и лекции в университета. Член е на международното
общество за етнология и фолклор и често пътува да изнася доклади на различни етно-
ложки форуми в чужбина. С него ме свързва мой колега – богослов, който също препо-
дава в университета. Когато му споделям идеята си, Веско я прегръща моментално, ус-
пява да я вкара в някаква научна програма с финансиране и ми дава пълната свобода да
работя по проекта си както и където намеря за добре. Макар официално да се води ръ-
ководител на проекта, изобщо не ми се меси, като същевременно ми дава да разбера, че
е винаги насреща, когато имам нужда от методическа подкрепа.
„Изпрати ме в друг свят, Господи, защото този губи своето очарование“ – рецитира
Веско, а аз замълчавам в недоумение. – Някъде го бях прочел, дори не помня от кого
е – пояснява той.
– Обаче ми пасва идеално! Явно несъзнателно съм се молила за нещо подобно и Гос-
под ме е чул – отвръщам аз.
При баба наистина се чувствам като изпратена от Господ в друг свят.
– Как мога да ти бъда полезен? – пита Веско.
– Търся материали за символите в шевиците и килимите, които хем да са научно
обосновани, хем да не са сухарски – опитвам се да обясня. – Това, което намирам, е или
чист етнографски запис, без семантичен анализ, или пък не добре обосновано етног-
рафски, но пък за сметка на това с твърде фриволна символика, ако ме разбираш.
– Мисля, че знам какво ти трябва, и съм почти сигурен, че имам нещо – казва Веско,
но добавя: – Обаче всичко е на компютъра ми в офиса, а аз сега пътувам и ще се прибера
утре. Дано не ти е спешно.
– О, не, пък и толкова мога да изчакам – отвръщам, а после любопитствам: – Ти къде
си?
– Включих се в един нов проект, заедно с колеги от педагогиката, за образованието
от Възраждането до наше време – отвръща Веско.
73
 – Звучи интересно! – възкликвам.
– Наистина е много интересно. Извличаме добрите практики от възрожденското
просветно движение, особено след въвеждане на класната организация на учебния про-
цес, и се опитваме да анализираме как образователната система тогава е съдействала за
преодоляване на кризата в обществото в пред- и следосвобожденска България и какво
може да влезе в употреба днес – обяснява ентусиазирано той.
Струва ми се, че може да имате проблем – казвам скептично.
– Защо? – недоумява Веско.
– Защото, мисля, идеята ви е несъвместима с европейските „ценности“ в образовани-
ето – отвръщам.
– В смисъл? – пита той.
– Без да познавам процесите задълбочено, ми се струва, че българското образование
в онзи период, ако и да се е стремяло да бъде общодостъпно, е имало за цел да развива
максимално индивидуалния потенциал на всеки и е равнявало нивото си по най-буд-
ните и интелигентните. Сега, ако перифразирам един западен автор богослов, с криво-
разбраните демократични принципи за равноправие и толерантност различните – тоест
будните и интелигентни деца, са принуждавани да стоят на нивото на „мама мие
Мими“, за да не се чувстват дискриминирани глупавите и мързеливите – пояснявам
какво имам предвид.
– Имат право – засмива се Веско и добавя: – Сега сме в Елена и днес се срещнахме с
мой колега, който е екскурзовод в „Даскалоливницата“. Точно това беше едно от не-
щата, които ми направиха впечатление – че Иван Момчилов, основателят на учили-
щето, е отделял, да ги наречем „по-слабо подготвените ученици“, в отделен клас. Друго,
което ми направи впечатление, е колко внимание се е обръщало по онова време на ху-
манитарните дисциплини. Изучавали са се приоритетно, защото те всъщност оформят
личността, докато тези предмети сега отпадат един след друг, за сметка на икономичес-
ките.
– Ами то човешкото по принцип май започва да става вредно в днешно време – кол-
кото си по човек, толкова е по-голяма вероятността да можеш да мислиш, а съвремен-
ната система няма нужда от такива хора – казвам аз и неволно се сещам за Пепи.
„Събуди се, дух замрежен, среди рой самолъжи“ – рецитира Веско във връзка с ду-
мите ми и цитатът му отново е съвсем на място.
– От кого е? – питам.
– Май Лилиев – отвръща несигурно той и споделя: – Запомням разни стихчета, които
ме впечатляват, но веднага забравям кой е авторът.
– Може да правиш като сестра Серафима – предлагам му аз и му разказвам как мона-
хинята е разрешила мъдро проблема с имената на светите отци, като приписва всичко
на свети Серафим, което много развеселява Веско и той стига до заключението, че ня-
кой ден трябва непременно да дойде да се запознае с „тези образи“ – моите „информа-
тори“.
– Ела, баба Жива може да се сети някоя история за прапрабаба си Тола, която е била
първата учителка в селото – опитвам се да го примамя аз.
Поглеждам към баба, а тя явно дочула името си, също ме поглежда, но като вижда,
че още говоря, отново се връща към плетката си. Сигурна съм, че си пее наум.
– Така ли? – изненадва се Веско. – Непременно ще дойда тогава – обещава той и като
замълчава за момент, добавя: – Колкото и да изглежда безсмислено и безнадеждно, на-
шата задача като учени е не само да правим открития, а да анализираме събраното вече

74
знание. Да правим съпоставки и да търсим онези опори в натрупаното преди нас, с ко-
ито да помогнем на нацията да се движи напред, като стъпва върху здрава родна почва,
а не върху плаващи пясъци.
Не би могло да се каже по-добре.
– Така е – казвам, за да изразя съгласието си с думите му, а по-късно, вдъхновена от
тях, записвам в тетрадката си:

Думата „ традиция “ идва от латинското trado – „ предавам, завещавам.“ Тя не

е експонат, статично позициониран в миналото и поставен в музей, а активен
процес на предаване и приемане на духовна и материална култура чрез жива
връзка между поколенията. В този смисъл традицията е и мироглед, и начин за
предаване на този мироглед. В нея едновременно се съдържат основните цен-
ности за живота ни и практическите начини за прилагането на тези ценности.
Може би причината за съвременния разпад на обществото ни се крие в това, че
се отричаме от традицията си и така обезценяваме национално значимото, за-
щото смятаме, че „значимото“ се крие във външни, непременно чужди модели.
Мъчи ни байганьовски комплекс, който превръща това националнозначимо в
срамно, а чуждото – в кумир, и като опошлява ценностите ни и идеята за родно,
ни прави безлични мултикултурни ренегати.

– Мога ли да съм ти полезен с нещо друго? – пита Веско.

– Не се сещам засега. Ако закъсам, пак ще ти досаждам – отвръщам му.
– Не ми досаждаш – напротив, надявам се да съм полезен. На такова чудо – богослов
да проявява положителен интерес към българския фолклор, трябва да му се обръща
специално внимание – смее се той.
Проектът на Веско за образованието много ме впечатлява и когато разговорът прик-
лючва, разказвам на баба с какво се е захванал и я засипвам с въпроси дали знае къде
се е образовала баба Тола и дали има запазени някакви спомени или документи за жи-
вота и работата ѝ. Информацията, която тя ми дава, ме зашеметява. Оказва се, че баба
Тола е родена в Плевен. Баща ѝ развъждал добитък, а по това време в града функцио-
нирал голям „сър пазар“, както навремето се наричало мястото за търговия със селскос-
топански животни. Семейството имало възможност и всичките им деца, включително
и двете им дъщери – баба Тола и баба Магда, били изучени. По това време в Плевен
функционирало първото девическо училище, създадено от Анастасия Димитрова – пър-
вата българска учителка. При нея идвали да учат десетки девойки от цяла България,
които после преподавали в училища в родните си градове или по други места, където
имало нужда от учители. Двете сестри също ходели на училище при нея. По времето,
когато баба Тола учела при Анастасия Димитрова – петдесетте години на XIX век, пър-
вата учителка на България вече се била омъжила и преподавала само частно в дома си.
По-късно баба Тола продължила образованието си именно в Еленската даскалолив-
ница, наречена така от Петко Р. Славейков, за да обозначи ролята ѝ за подготвяне –
„отливане“ – на учители. Думата е по аналогия с отливането на свещите, чиято светлина
разпръсква мрака.
Баба Жива влиза в стаята си и когато се връща, ми показва документ, написан собст-
веноръчно от баба Тола, който е бил съхраняван „още от време оно“ в училището, а тя
го прибрала, когато го затворили, „за да не се затрие“. Документът съдържа 28 съвета
за пазене на здравето, които, както научавам от Веско, на когото веднага се обаждам,

75
за да споделя за находката, са всъщност препис на правила, създадени от основателя на
Даскалоливницата – Иван Момчилов.
Пленяват ме с простотата и здравомислието си – на фона на съвременните хиляди,
ежедневно променящи се теории и препоръки за здравословен живот. П въпреки че
имам копието на баба Тола, ги преписвам в тетрадката си, запазвайки, доколкото мога,
и стария правопис.

СЪВЕТИ ЗА ПАЗЕНЕ НА ЗДРАВЕТО

1. Гледай да имаш чист и пресен въздух за въздишане, затуй често отваряй про-
зорците на стаята си, за да се променява и пречистя въздухът.
2. Не яж, до като не огладнееш, и не пий, до като не ожаднееш.
3. Горещи или много студени и замръзнали ястия и пития не дей яде и не дей пи.
4. Кога си морен и потен, да не ядеш, нито да пиеш, докато не си отпочинеш.
5. Предпочитай винаги храна проста, а не сложно, и подправена с много неща.
6. Сложните и подправените ястия биват неприятни и трудно съмилателни за
стомаха.
7. Просто свареното или печеното месо е много хранително.
8. Млякото прясно сварено и яйцата ровки са ползователни и приятни, повече за
децата и за старите хора.
9. Овощните плодове са приятни и расхладителни; но зелените и недозрелите от
тях, както и гнилите, са много вредителни.
10. Корема от преядане и препиване препълнен, поврежда са и поболява.
11. След ядене не се залавяй за важни работи.
12. Предпочитай за пиене течната вода и най повече горската, а не блатската и
застоялата.
13. Недей влезва в вода да се къпеш на скоро след яденето си, защото много са се
удавили от тази безредица.
14. Имай устата си и зъбите си чисти.
15. Мий си често лицето, ръцете, краката и сичкото тяло.
16. Пригодявай винаги да имаш главата си разхладена, корема си лек, а краката си
топли.
17. Не дей спа много; нито пък оставай за много време без сън.
18. Преобличай са начесто с чисти и опрани дрехи.
19. Не дей носи много тесни дрехи и малки обуща, щото са вредителни на здравето.
20. Постилката и покривката ти да са чисти, но леглото ти да не е много меко.
21. Не дей стоя седнал много време и затворен на едно място.
22. Не оставай за много време без работа: труди са да работиш умеренно и разтуха
за почивка имай умеренна.
23. Имай живот редовен, сиреч имай разпределено времето си за работа, за раз-
туха, за ядене и за сън.
24. Без нужда не дей стоя за много време изложен на, слънчевий пек.
25. От много топло не преминувай изведнъж на много студено; нито стой морен и
потен на студено, или изложен на студен и проницателен вятър.
26. Кога са разхождаш, не дей върве бърже и не дей тича много, за да не са заморя-
ваш.
27. Силното движение е вредително, а умереното полезно за здравета.

76
 28. Отбягвай причини, които докарват гняв и скръб, като що са те много вреди-
телни на здравето.

– А нещо друго няма ли запазено от баба Тола, бабо? Някои от стихотворенията ѝ, за

които ми беше споменала, че пишела? – питам аз.
– Няма чедо – всичко е попиляно – отвръща баба и добавя: – То през какво ли не са
минали хората в ония времена – колко пъти са напускали и са се връщали. Знам само,
че баба ти Тола е била много усърдна и всеотдайна, ама не е учителствала дълго. Залю-
била се с един местен момък, оженили се и напуснала даскалъка. Ама била доста будна.
Баба ми е разказвала една история за някой си младеж от селото, който заминал да ра-
боти като градинар във Влашко и кога тръгнал да се връща, понеже било много далече,
спрял да пренощува в един хан, преди да мине Дунава. През нощта обаче станало убийс-
тво, а румънците обвинили него и макар да бил невинен, го хвърлили в затвора. После,
като минали други българи градинари оттам, научили за случката и донесли информа-
цията в село. Баба Тола, понеже била образована, пък и много оправна, написала писмо
до един плевенски чорбаджия, приятел на баща ѝ, много влиятелен търговец. Из цялата
империя търгувал, ама и родолюбец бил, щото дарявал много пари за книги. Тоя същият
имал пет дъщери, дружки на баба ти Тола, ходили са заедно на училище. Дали заради
неговото застъпничество, но след няколко месеца младият градинар се прибрал.
Слушам прехласната разказа на баба и си спомням, че едно време в училище истори-
ята за мен бе най-досадният, зубърски предмет. Сигурно защото, мисля си сега, послед-
ното нещо в него е била „историята“ – живият разказ за това, което е било. От устата на
баба обаче миналото придобива плът и кръв, а хората и събитията сякаш оживяват.
– Знам и още една случка, която сигур ще ти е много интересна, ама нея да ти я раз-
кажа довечера, а, чедо, става ли? – пита баба.
Макар да искам да я чуя още сега, се съгласявам, но вече чакам с нетърпение онзи
съкровен момент от деня, когато, свита на леглото ѝ, ще се примоля: „Бабо, разкажи ми
спомен“.

21. Какво ще кажат хората?

Решаваме, че е време да тръгваме на обиколка. Изчаквам баба да се „докара“ с по-
нова пола и жилетка, помагам ѝ да се настани в колата и потегляме.
Първо се отбиваме до „агрото“ за кайма, защото ни е на път, а после се отклоняваме
от главното шосе към едно от селата. Пътят е като лунен пейзаж, дупка до дупка, затова
карам полека, като начинаещ слаломист, заобикаляйки, доколкото мога, препятствията.
Баба само цъка с език, а аз, за да не се ядосвам, започвам да пея, но от тръскането гласът
ми докарва такова вибрато, че двете избухваме в смях.
Разказвам на баба, че където съм пътувала в чужбина, не съм видяла село без асфал-
тиран път до него, нито пък без асфалтирана улица в самото населено място, и започвам
да се чудя на глас дали у нас има такова.
– Те навремето направиха пътища, поне до селата имаше, ама на – всичко са е раз-
било вече. Иначе горе в село асфалт никога не е имало. Само до центъра и оттам – черни
пътища – казва баба и след малко добавя: – Хем тогава ще да е имало към двеста души!
Само децата, дето ходехме на училище от наш‘та махала, бяхме тридесет и четири.
– Наистина ли? – смаяна съм аз.
77
 – Наистина! А преди да тръгнат да работят в града, още повече народ е имало – ин-
формира ме баба.
– Всъщност има едно село – сещам се аз изведнъж. – Даже го обявиха за „най-краси-
вото село на България“. Ама не е на хубаво място.
– И кое е то? – пита баба.
– Чавдар, близо до Златица, на подбалканската линия – обяснявам ѝ. – Всички улици
са асфалтирани, даже до най-отдалечените къщи, и дори тротоари има, а центърът му е
подреден, оправен, с магазини, че и хотел има.
– То ще да е на някой големец сигур – предполага баба. – С това име я хайдук, я пар-
тизанин... – смее се тя.
– Кметът му е много оправен, а преди е бил голям директор – казвам, а баба поклаща
глава по начин, който трябва да означава: „Има си хас“.
– В района обаче има пет хвостохранилища – добавям.
– Това пък какво е? – пита баба.
– Нещо като място за събиране на боклуци. Около селото се добива и преработва
много руда. Предприятията плащат пари на селото за това, че ползват земите му да си
струпват отпадъчните материали от производството. Затова има средства да си оправят
селото, но пък и винаги има риск да стане някоя беля – опитвам се да ѝ обясня по-
просто схемата на концесиите, а баба загрижено цъка с език.
– Търпи лошото, че да не дойде по-лошо – обобщава тя конкретната ситуация, но
това важи и по принцип за положението у нас. Сетне посочва с пръст напред и ми
казва: – Ей там, оная сивата къща на ъгъла, чедо.
Паркирам пред къщата, която баба ми показва, а после ѝ помагам да слезе от колата.
– Опа! – възкликва тя, когато успява да се измъкне, а после се насочва към металната
порта с надпис „Образцов дом“ и като я отваря, започва да вика:
– Станкеее... Станке, мари! Тука ли си, ма?
Къщата на Станка е по-нова, с вид на градска, но навътре в двора се вижда стара
плевня. Явно е имало и стара къща преди, мисля си, докато вървя след баба по цимен-
товата пътека с циментов бордюр от двете страни, която води към циментово стълбище
с циментова площадка пред входната врата. Около къщата също е циментирано, а теле-
ната мрежа на оградата е опъната върху циментови стълбове. Има добре поддържана
цветна градина, която сега е осеяна с лалета, нарциси, зюмбюли и иглики, подредени в
кръгли цветни лехи. От дясната страна, където е широката част на двора, се виждат
лехи с лук, чесън и марули, зад тях – малка оранжерия, а още по-навътре земята е под-
готвена да бъде засадена, със струпани на две-три места купчини тор. Наистина е об-
разцово отвън, в духа на соцестетиката.
В този момент вратата се отваря и на прага се показва около шестдесетгодишна жена.
– Радке, ти ли си? – пита баба Жива.
– Аз съм, лельо Живо – отвръща жената.
– Белким ма позна? – изненадва се баба.
– Е, че как няма да те позная, лельо Живо – отвръща Радка. Колко пъти съм идвала у
вас! А и нали чичо Ангел ми майстори обзавеждането за апартамента! Още го ползвам.
– Тъй ли? – усещам радост в гласа на баба. – Вярно, че ви прави нещо. Маса и столове
ли беше? Забравила съм вече.
– И маса, и столове, и шкафове за кухнята... – припомня жената и добавя: – Златни
ръце имаше!
– Имаше, ама него вече го няма – казва баба.

78
 – Разбрах аз, майка ми каза. Ама то май минаха четири-пет години оттогава – опитва
се да се сети Радка.
– Шест години и седем месеца – уточнява баба и пита: – Къде е майка ти?
– Вътре – отвръща Радка. – Зимата падна и си счупи крака и оттогава се залежа. Док-
торите ли я объркаха нещо, годините ли вече са ѝ много, не знам, ама не може да стане,
та съм дошла да я гледам – разказва Радка. – Ама влезте, де! – изведнъж сякаш се усеща
тя, че ни държи на стълбите. – Майка ще се зарадва да ви види – добавя, а после, докато
минавам край нея на влизане, като се усмихвам неловко, пита баба: – Ами туй момиче
кое беше, лельо Живо?
– Мойто – отвръща баба, а на мен ми става много драго, че ме нарича така.
Радка сякаш се сепва – сигурно знае, че баба няма деца, но явно се обърква и се чуди
да не би пък да е в грешка. При всички случаи ѝ е неудобно да пита повече. Отново се
усмихвам неловко в отговор на изучаващия поглед, който ми отправя. Жената ни по-
вежда през антрето и коридора към стая в дъното му. Отваря вратата и се провиква:
– Майко, имаш гости!
– Кой ма, Радо? – чува се старчески глас.
– Леля Жива – отвръща Радка и като отваря по-широко вратата, ни пуска да влезем.
Баба Станка лежи, подпряна на възглавници на едновремешно метално легло.
– Живо, ти ли си, ма? – пита баба Станка.
– Аз съм ма, Станке! – потвърждава баба. – Какво ти са е случило?
– Голяма беля стана! – отвръща баба Станка. Гласът ѝ прозвучава плачливо. – Подх-
лъзнах са на леда зимъска и са изпонатроших. Уж операции, уж не знам какво и ей го
на – трети месец не мога да са дигна излива тя болката си. – Добре че е Радка, да ми е
жива и здрава! Ако я няма, съм загинала – казва тя, докато дъщеря ѝ ни носи столове
да седнем. Споменавайки дъщеря си, баба Станка явно прави връзка с моето присъствие
и пита баба: – Ами туй момиче кое е?
С периферното си зрение виждам, че Радка се спира до вратата.
– Мойто – отвръща пак баба.
– Че ти нали нямаше деца, ма? – За разлика от дъщеря си, баба Станка не се посвенява
да попита направо.
На село хората са много по-непринудени в отношенията си, мисля си. Всички знаят,
че баба Жива няма деца, и приемат това като част от случващото се в живота – на един
едно, на други – друго. Прямостта им не е грубост, а липса на притворство. Животът
поднася и хубаво, и лошо, а в малката общност и двете се споделят открито. Куртоази-
ята е признак на отчуждеността, мисля си.
– Нямах, ама ей го на – сега имам – отвръща баба.
– Ти сигур ще ѝ припишеш къщата, дето е дошла да та гледа – прави предположение
за ситуацията баба Станка, а аз зяпвам от изненада. Подобни догадки в моя свят се спо-
делят само под сурдинка, „между две кюфтета", както казва Стефан Цанев.
– Че какво да ми гледа, ма – аз за гледане ли съм! Виж ма на какво съм заприличала –
смее се баба невъзмутимо, а после обяснява: – То туй чедо е учено, Станке – дошло е
тука да проучва как е животът на село и сега ми гостува.
Баба Станка впечатлена цъка с език. Не знам какво си представя, но се обръща към
мен с думите:
– Миче, да им кажеш на големците в града да пратят тука барем един фел’шер. Едно
време имаше – и лекар имаше, и фел’шер имаше, а сега няма кой да ти бие една инжек-
ция. Радка, горката, се наложи и на туй да са учи.

79
 Тъкмо се чудя какво да отговоря, когато баба ме спасява:
– Ама тя не се занимава с тия работи, ма! За едно време как сме живели, пише.
– Ааа...! – възкликва баба Станка, проумяла най-сетне, и възкликва: – Е, как сме жи-
вели! Както можем, ама по-добре беше. Добре че тогаз дигнахме таз къща, че сега нищо
не може да направи човек вече. Лоши времена дойдоха, ама да му мислят младите! Тя
наш’та свършва вече – заключава тя.
– Не са давам аз още – смее се баба и връща разговора на темата: – Дошли сме, че
казах на мойто момиче за оная помада с невена, дето я правехме едно време. Иска да ѝ
направя, че да е красива като нас – намигва ми тя ухилена. – Ама нямам мас. Пък знам,
че ти вареше много хубава мас преди – разяснява тя причината за посещението и пита: –
Дали имаш по-прясна?
– Имам! – отвръща баба Станка. – Добре че тая беля стана подир, когато бяхме опра-
вили прасето. Колко ще искаш? – пита тя.
– Е, колко... Дай един буркан да направя мазилото, пък ако имаш повече – дай още
един, че са ми се дояли картофки, запечени с масчица. Друго стават, не е като с олиото –
отвръща баба.
– Друго си е – съгласява се баба Станка и се провиква: – Радо! Радке!
Когато Радка се появява, баба Станка ѝ заръчва да донесе от мазето два буркана мас.
– И от сока донеси – добавя тя. – Да ги почерпим, ама и да си вземат.
– Какъв сок си правила? – пита баба.
– От ябълки. Много са бяха народили миналата година, пък тука един мъж има
преса – по петнайсет стотинки на килограм взема. Къде стотина литра сок сме затво-
рили, няма кой да го пие – обяснява баба Станка. – На зетя и внуците им дай само бира...
Радка се връща бързо и носи в една торба двата буркана мас и две големи бутилки
сок. Оставя торбата до баба, излиза от стаята и след малко се връща с две чаши върху
поднос и ни ги подава.
– Ти искаш ли, майко? – пита тя старата жена.
– Не ща, че ще ми се допикае, пък е голям зор да ставам – отказва баба Станка.
Сокът е чудесен. Носи вкуса на ябълките от двора на баба, които обожавам. Нагрети
от слънцето, грейнали в червено-жълти краски и с кафяви бенчици по кората – сякаш
за чар и като доказателство, че са истински, пръскат упояващ аромат и изпълват устата
ми със сок с медена сладост, но притежават и фина кисела жилка, сякаш за да не ми
стане байгън и да посегна за втора. Което и правя всеки път. В града не ям много
ябълки – не харесвам вкуса на купешките, но на тези не мога да се наситя. Баба ми
казва, че са стар местен сорт, но не е много сигурна дали са „карастоянки“ или „ци-
ганки“. Приличали си много. Били обаче много устойчиви, не искали пръскане и траели
цяла зима, а тя ги съхранява, като ги увива в слама, примесена с изсушен цвят от бъз.
Това им придава още по-хубав аромат, казва баба, в което се убеждавам и сама. На една
от сбирките пък в клуба кулинарката Лиза донася ябълков хляб – много интересен, с
текстурата на гъба, и разказва, че се прави от сварени ябълки, брашно и квас, като ре-
цептата взела от готварска книга на Петко Славейков, която случайно намерила в ня-
каква книжарница. Тогава старите хора, за да не останат назад, ѝ разказват за местния
„шоколад“ – пестила, който традиционно се прави от караджейки, сини сливи от Бал-
кана, но може също и от ябълки. Двете прилежно си записваме рецептата.

80
 Плодовете (килограм-два) се измиват, почистват се от костилките (семките),
нарязват се и се варят в разлат съд с малко (1 чаша) вода, докато омекнат, а
водата изври. Смачкват се на каша, а после кашата се разстила върху дъски, по-
ръсени с брашно, и се суши на слънце, като периодично се разбърква, докато
стане твърда, но не прекалено. Пестилът се „разточва“ с точилка, за да се заг-
лади, а после се навива и се съхранява така, на руло, на по-хладно място.

Изпиваме сока си и сме готови да тръгваме, но на баба Станка явно ѝ се иска да по-
останем още малко и намира начин да ни задържи, като ми задава въпрос:
– Ти, миче, сигур си женено? Мъжът ти да не е тукашен?
– Не съм още – отвръщам аз.
– Че закога чакаш, мари? Като те гледам, не си първа младост – преценява ме тя, без
да ми цепи много басма, след което ме просветява: – Нали знаеш народът какво е рекъл:
„Или са млад жени, или са млад калугери“.
Не съм чувала тази народна мъдрост, но ми харесва и провокира размисли, които по-
късно записвам в тетрадката си:

Ранната женитба в живота на старите българи няма само прагматичната за-

дача, чрез създаване на поколение, да осигурява работна ръка. Способността за
размножаване не е природно ограничена в рамките на семейството. Бракът,
както и монашеството, имат надграждаща роля за личността. Тяхната функ-
ция обаче не е просто морална, а сакрална. Било чрез манастирските стени, било
чрез стените на дома те определят територия, недостъпна за пошлостта. Бра-
кът загражда пространство, в което, макар и по различен от монашеството
начин, плътските страсти могат да бъдат обуздани и опитомени. Това, което
иначе се счита за „нечисто“, се освещава и така се присъединява към другите
аспекти на сакралното пространство, определящо живота на старите българи.
Бракът е начин да се изяви потребността и волята за святост, а профанизаци-
ята на съвременното общество се дължи в голяма степен на загубата, на „тайн-
ството на брака“ – сакралната същност на семейството.

– Как да се ожени? Неда, нали я знаеш каква е, така ѝ нарече за мъж, че няма да пос-
мее – оправдава ме баба Жива и обяснява: – На Василъовден ѝ показвахме как са лад-
вахме навремето, нали помниш?
– Помня, я, как да не помня! Голям смях падаше! – засмива се баба Станка и ме
пита: – И какво ти нарече Неда ма, миче?
Аз също се засмивам и цитирам гаданието, което няма начин да забравя:
– Из къща ходи, с тамян кади.
И трите избухваме в смях. Предсказанието обещава пръдлив мъж.
Ладуването в този край на страната се прави на 1 януари, Василъовден. Пристигам
при баба да я поздравя за новата година, а тя ме чака облечена, готова да тръгваме за
клуба, където местната компания ще празнува „сурваки“. На баба Жива са поверили
отговорната задача да приготви пача – от главата и краката на прасето, което са заклали
при Марк на Коледа. Сестра Серафима е направила пита с пара, Лиза – зелник, баба
Неда – баница, баба Цана – панирано прясно козе сирене, дядо Йордан носи кисело зеле

81
и мезета, а дядо Петко – ракия и вино. Той, както винаги, е първи там, и ни посреща с
дрянова пръчка и поел ролята на сурвакар, ни удря по гърбовете на влизане и нарича:

Сурва, сурва година,

весела година.
Голям клас на нива,
червена ябълка в градина,
жълт мамул на леса,
голям грозд на лоза,
пълна кесия с пари.
Живо, здраво до година,
до година, до амина!

В една от почивките между песните и хората баба Цана се сеща, че навремето на този
ден момите са „пеели пръстените“ – т.е. гадаели са какъв мъж ще вземат. Аз веднага
проявявам интерес, а жените започват да ми разказват какво е било, докато по едно
време решават да ми направят импровизирана демонстрация на обреда. Баба Неда из-
лива в един буркан чорбата от менчето, в което дядо Йордан е донесъл зелето, и понеже
няма кой да ходи за чиста вода до извора, пък и бездруго няма значение, защото тя се
налива от предния ден, за да „нощува“, дядо Петко го пълни със сняг, който после раз-
топява на печката. Във водата слагат листа от здравец, растящ в изобилие пред клуба
дори зимно време, а после баба взема пръстена, който Лиза щедро ми подарява, понеже
аз не нося, и като напява специална обредна припявка, го пуска във водата. След това
обаче жените известно време се колебаят как точно да извършат ритуала, понеже в мен-
чето има само един пръстен и е ясно на кого е. В автентичния ритуал не се знае изваде-
ният пръстен чий е. Тогава баба Неда предлага компромисния вариант всяка от жените
да ми нарече за мъж, след което първа бърка в котлето и като вади пръстена, произнася
въпросното пожелание. Отначало и аз досущ като Марк и Лиза не разбирам, че съм
„спечелила“ пръдльо, и се чудя защо всички се смеят. Заблуждавам се от думата „та-
мян“ и допускам, че баба Неда е направила връзка с образованието ми и ми е нарекла
за поп. По-късно ме осведомяват, че наричането за поп е: „Черна овца черква мете“, и
ме успокояват, че имало и по-лошо от пръдльо – например „Печена киселица на стър-
нище“, което означавало „проклетник“.
За да замажат нещата, баба Жива, баба Цана и сестра Серафима, която въодушевено
се включва в бутафорната възстановка на народния обичай, ми наричат след баба Неда:
„Ясна звезда в синьо небе“ – личен момък, „Къса трапеза, чести комати“ – богат мъж,
„На стол седи, перо държи“ – учен човек. Но накрая, когато дядо Петко обобщава: „Кра-
сив, богат и умен, ама пръдлив“, плачевният резултат предизвиква отново бурен смях
и шеги на мой гръб.
В тетрадката си по-късно записвам и други наричания, както и някои разсъждения,
които обичаят провокира:

Смисълът на цялата традиционна обредност с магическата ѝ фразеология, с на-

ричанията и гаданията има за цел целенасочено и вербализирано да отведе нуж-
дите на човека от неговото ежедневие на друго ниво на битието, където благо-
пожеланото се реализира. Гаданията всъщност нямат истинска гадателска

82
 стойност, а благопожелателен характер, какъвто е характерът на целия бъл-
гарски фолклор. Старият българин благопожелава за всичко, което е важно за
него – дом, нива, деца, животни... Той благопожелава по много и при всеки повод.
„Какво ще кажат хората?“ в първоначалния смисъл, в който старите българи
са го използвали, означава какво благопожелание ще донесат коледарите, лазар-
ките, полазниците... всеки обредно натоварен с тази функция, както и всеки обик-
новен човек, който влиза в досег с личното свещено пространство на ближния си.

Баба Станка трудно ни пуска, но ние имаме да ходим и за мед при Данко, а той е в
друга махала, така че скоро се сбогуваме. Тя отказва да ѝ плащаме маста, а сокът така
или иначе ни е подарък, и ние, богато надарени, си тръгваме с пожелания да се оправя
бързо.
Баба ме упътва по пътя към Данко. Казва ми, че пеша е много близо „през баира“, но
с колата се обикаля доста, а последният километър от центъра на селото до къщата му
е по черен път, както в нашата махала.
Макар и не колкото при баба, гледката при пчеларя е също много красива, а зад къ-
щата му има пет декара ливада, на която пчелите събират меда. Наблизо има и акациева
гора. Според баба Данко прави „най-хубавия мед“, а аз бързо се убеждавам в правди-
востта на това глобално обобщение. По принцип имам навика сутрин да изяждам на
гладно лъжица мед, но когато опитвам неговия, установявам, че няма нищо общо с
меда, който купувам в града, уж за „истински“. Баба ми казва, че Данко захранва пче-
лите си само с мед, никога със захар, и не пръска нищо в двора си, за да не ги трови. Но
и други пчелари са ми казвали същото. Може би има значение и какъв въздух дишат,
както и какви гледки гледат пчелите, мисля си. И каква музика слушат също така. Данко
е пуснал радиото силно и в момента жизнерадостна народна песен оглася ливадата,
покрай която вървим, за да стигнем до къщата му, след като сме оставили колата по-
надолу. Баба разпознава песента и веднага се включва в своеобразно надпяване с голя-
мата северняшка народна певица Мита Стойчева:

Засвирили са, Дойне, дор три гайди,

дор три гайди, дор три гъдулки,
дор три гъдулки, дор три кавала...

За баба Данко е от „младото поколение“, макар да минава петдесетте. Докато пъту-

ваме към него, ми разказва, че се завърнал на село преди десетина години. Вил военен,
но получил някакъв сърдечен проблем и се уволнил от армията. Отказал да се лекува и
си дошъл тук, „на природа и въздух“.
– И се закрепи – казва баба и добавя: – Да се чудиш туй добро момче къде се заби.
Как няма да му стане нещо! Тя тая е груба работа, не е за всеки. Ама да уйдиса на баща
си сигур, че все го подиграваше. Викаше му „женчо“, щото от малък си беше такъв
хрисим.
Излъчването на Данко наистина е такова – на добър и кротък човек. „Сигурно и ха-
рактерът на пчеларя има значение“, добавям към предположенията си защо неговият
мед е толкова хубав.

83
 Заварваме го на двора с двама други мъже. Оказва се обаче, че не може да ни даде
повече от два буркана с мед. Заради необичайното затопляне на времето пчелите из-
лезли по-рано и събрали мед, но после го изяли, за да затоплят гнездата и новото поко-
ление. Освен това наскоро мечка му отмъкнала меда от четиринайсет кошера.
– Чух аз, че пак са се навъдили много и са почнали да правят бели – казва баба, а аз
я поглеждам изненадано как може да заявява такова нещо толкова спокойно. Сякаш не
говори за мечки, а за палави деца. Сещам се за вица, в който се разказва за туристи,
обучавани какво да правят, ако ги срещне мечка в гората. „Но най-сигурният начин да
накарате мечката да избяга, е да се намажете с лайно“, пошегувал се накрая инструкти-
ращият. „А ако няма лайно?“; попитал наивно един от туристите. „Спокойно, ще има“,
уверил го водачът. И аз със сигурност бих напълнила гащите от страх.
– А по едно време са бяха изгубили съвсем – казва един от мъжете. – Даже бай Гошо,
горският, ми разправя една история... – засмива се той и добавя: – Той нали малко зев-
зек си падаше, Бог да го прости.
Мъжът е привлякъл вниманието – явно бай Гошо горският е популярен местен герой,
и започва да разказва:
– Идвали някакви важни гости – чужденци. Били ги довели долу, в ловната резиден-
ция на Бай Тошо. Той им бил обещал да стрелят мечки. Ама нали нямало тогава, за да
не се изложат пред големците, нашите изпратили да вземат мечката на един циганин
мечкар, който бил в съседно село. Пуснали я те в гората и казали на ония да идат край
пътя, дето вървят камионите с дървата, че са видели мечката да идва оттам. В това време
обаче и бай Гошо бил тръгнал нанякъде с колелото. Както си карал и той по тоя път,
изведнъж гледа – срещу него мечка! „Изплаших са, вика, фърлих колелото и избягах.“
А мечката, която сигур е била взета от цирк – предполага мъжът, – се качила на коле-
лото на бай Гошо и го подкарала по пътеката. „По едно време, вика Гошо, гледат ония
ми ти чужденци – по пътя иде мечка на колело! Увиснаха им, каза, ченетата от изненада
и забравиха да стрелят.“
Когато смехът утихва, другият мъж коментира:
– По-добре мечки, отколкото вълци! Че те тогава използваха намалението и бая се
бяха намножили, пущините! Колко агнета изпоназавлякоха...
– Какво общо има? – питам аз недоумяващо.
Законите в дивата природа са ми чужди.
– Ами как! – реагира мъжът на моето невежество и после ми обяснява: – Дето има
мечки, вълци не виреят. Мечките са им голям душманин. Много ги трепят.
Затова, научавам, хората тук не убивали мечки, освен ако не са станали стръвници.
– Ти като спомена вълците, Пенко, та се сещам една друга история с бай Гошо, на
която бях свидетел – казва отново другият мъж и всички пак вперваме погледи в него в
очакване на нова забавна случка. – Наистина бяха пропищели хората тогава – потвър-
ждава той думите на Пенко, преди да започне да разказва: – Та чак правихме събрание
долу в кметството и решихме да организираме хайка. А от общината в града бяха изп-
ратили представител – едно младо момиче, май еколожка разправяха, че била. Не знам,
ама като чу за хайката това девойче, че като взе думата и като почна да ни хока... То
още млякото му по устата, ама иначе много разбира – коментира мъжът, преди да раз-
каже какво се е случило: – „Как може, вика, да сте такива?!“ В двайсет и първи век
хората вече не убивали животни, разбираш ли, а се отнасяли към тях хуманно! „Първо,
вика, трябва да упоите вълците, пък после да ги кастрирате.“ Тогава бай Гошо като се
изправи, че като ѝ рече: „Девойче, вика, личи си, че някои работи не са ти ясни. Те,

84
вълците, вика, не идват да ни ебат овцете, миче, а да ги ядат“. Направи я за резил! –
извисява глас мъжът, за да надвика смеха.
– Аз я помня тая история – казва баба Жива. – Наш Петко я разказваше на лягане и
на ставане – смее се тя.
Времето напредва и ние, като вземаме двата буркана мед от Данко, тръгваме към
колата. Данко също отказва да му плащаме – сякаш дължи обезщетение на баба, че меч-
ката е унищожила почти половината от кошерите, които дядо Ангел е правил. Докато
вървим покрай ливадата, баба изведнъж се спира и възкликва:
– Я, челядинки!
Видяла е гъби.
– Я дай торбичката от меда, чедо, да си наберем. Знаеш ли каква вкусна чорбица
става – казва тя и добавя: – То сигур и при нас има, ама не съм гледала.
– Сигурна ли си, бабо? – питам аз, докато ѝ подавам торбата.
– Как да не съм сигурна! Толкоз гъби съм набрала – отвръща тя и ме успокоява: –
Пък и тез нямат отровни двойници, не бой се.
Вече е клекнала и бере, а аз клякам до нея.
– На, пробвай да видиш на какво се вика аромат — подава ми баба парче, което от-
чупва от шапката на малка гъба, а самата тя лапва друго.
Колебливо гризвам мъничко и още докато дъвча, усещайки деликатния, но едновре-
менно с това плътен аромат на гъбата, вече съм готова да опаса цялата ливада. Докато
дъвча, се оглеждам, но не виждам гъби.
– Как ги намираш, бабо? Аз не виждам нито една – констатирам.
– Гледай къде тревата прави хорца – казва баба, като се премества малко по-нататък.
– Какво прави? – не разбирам аз.
– Хорце – отвръща тя и ми обяснява: – Виж как на места е по-тъмна и като че завита
в кръг, все едно хоро играе.
Сега забелязвам по-тъмните туфи от сякаш полегнала и завъртяна в една посока
трева.
– Те и гъбите така са разположени – като за хоро – добавя баба, като ми сочи пред
себе си, а аз се приближавам и удивена виждам как гъбите действително са подредени
в кръг. Сякаш само чакат някой да запее, за да заподскачат.
Баба бързо набира колкото за едно ядене.
– Не са хубави като увяхнат – казва тя, – а и винаги можем да си наберем пресни, ако
ни се приядат пак.
Когато се прибираме, е станало време за вечеря. Казвам на баба, че ако е изморена,
може да оставим кюфтетата за утре, но тя ми отвръща:
– Че от какво да се изморя, чедо? Нали се возя като чувал с картофи. Пък и те, кюф-
тенцата, ей сега ще станат за нула време.
За баба, отбелязвам развеселена наум, времето май винаги е със стойност нула. А
енергията, която има тази възрастна жена, ме смайва. И всички старци в селото са така –
не се спират. По цял ден сноват нагоре-надолу и все нещо правят. В сравнение с тях аз
се чувствам вече амортизирана и се чудя, ако доживея до техните години, как ще я ка-
рам. Като смартфон съм, мисля си – многофункционална и пълна с хиляди приложения,
чиято батерия обаче не може да изкара и ден.

85
 22. Неродена мома
Хващам се да направя салата, а докато баба пържи кюфтетата, ѝ разказвам, че тази
миризма за мен, е един от знаковите аромати на детството. Спомням си как, докато
играем с децата пред блока, където живеехме, отнякъде току се разнесе миризма на
пържени кюфтета, а аз изведнъж усещам колко съм гладна. Започвам да преглъщам и
да се моля този мирис да идва от прозореца на нашата кухня и поизгубила интерес към
играта, се ослушвам дали мама няма да ме извика за вечеря.
– И казваш, чедо, никога не си живяла на село? – пита баба, макар че и друг път съм ѝ
отговаряла на този въпрос. Сигурно ѝ се струва невероятно.
– Не съм, бабо. Бях едно от малкото деца в детската градина, а после и в училище,
които си нямаха баба на село. Все в града съм стояла. Всички деца в събота и неделя и
през ваканциите си отиваха по селата, та чак не оставаше с кого да играя. Нашите още
ми се смеят, че като малка съм плакала да ми купят село.
– Как не съм разбрала, че да те взема при мен – тюхка се баба, сякаш е имало начин
да узнае за „окаяното“ ми положение.
– Даже си спомням – сещам се изведнъж една случка, която съм забравила, – че вед-
нъж една приятелка от съседния блок ме взе с нея на село една събота и неделя, за
компания. Изобщо не ѝ се ходеше, пък майка ѝ я караше. Прабаба ѝ живееше в някоя
от махалите наоколо, ама от другата страна, към ловното стопанство – обяснявам. –
Може и да я познаваш, но не си спомням как се казваше, нито пък кое беше селото.
Помня обаче, че ни посрещна, също както и ти първия път, с пържени яйца с лук и
сланина. Така да ми се услади! И толкова да ми беше хубаво там! Не ми се тръгваше.
По това време четях един детски роман – „Двойната Лотхен“ се казваше – продължавам
разказа си аз. – Разправяше се за две близначки, на които майка им и баща им се раз-
вели, докато били още бебета, и всеки от родителите взел по едно дете. Двете момичета
не знаели една за друга, но вече като по-големи попаднали през лятото на един и същи
лагер и разкрили истината. Когато майката и бащата дошли да ги приберат, те се раз-
менили, за да може всяка от тях да поживее с другия си родител – разказвам аз, а баба,
макар че се движи напред-назад, има съсредоточения вид на човек, който или слуша
много внимателно, или е на съвсем „друго място“. Аз замълчавам за момент, а тя вед-
нага пита:
– И какво станало?
– Е, хванали ги, понеже макар и външно да си приличали, били много различни по
характер. Но аз бях толкова вдъхновена от тази история, че предложих на моята прия-
телка също да се разменим, за да ходя аз на село вместо нея – казвам, а баба започва да
се смее. – Убеждавах я, че много си приличаме и никой няма да разбере, но тя не
посмя – завършвам разказа си аз.
– Ама как ти е дошло туй нещо на ума? – продължава да се смее баба.
– Ами толкова ми е бил акълът тогава, бабо. Била съм на около десет години. Това
съм успяла да измисля, за да се сдобия със село – смея се и аз.
– Е, сега вече няма нужда да се сменяваш с друг. Имаш си вече къща на село – заявява
баба, докато слага чинията с готовите кюфтета на масата.
– Как така? – не разбирам аз.
– Ей така! Аз в гроба не мога да отнеса нищо – отвръща баба невъзмутимо и ме пог-
лежда с хитра усмивка.
86
 – Бабо... – успявам само да възкликна. От изненада съм спряла пред бюфета, откъдето
съм тръгнала да извадя хляб.
– Тъй ма, чедо. Нали ти си моята неродена мома. Аз та имам като щерка – казва чис-
тосърдечно тя и добавя, като сочи с глава към кюфтетата: – Айде, идвай вече, да ги
ядем, докато са топли.
Слагам хляба на масата и се свличам на стола, но веднага се изправям отново, защото
баба започва да казва молитвата. По време на безмълвната ни вечеря се опитвам заедно
с хляба да преглъщам напиращите сълзи и се мъча да подредя мислите в главата си. И
сега какво, питам се? Мога ли да се откажа от „културата“, с която съм привикнала –
безрадостна и сива, но позната и удобна? Ще дръзна ли сега да се сменя с онази другата
вътре в себе си – „неразумната“, която иска наистина да живее, вместо да се самоза-
лъгва, че го прави? Която ще трябва да меси хляба си, вместо да го купува, и която ще
измерва житейския си успех с броя видени изгреви, вместо с повишения на заплатата.
Ще мога ли да оправдая доверието на баба? Ще бъда ли достойна наследница на това,
което получавам даром – не просто къща, а цял един свят? Някой беше писал, спомням
си, че хората, които искат различен живот, често си представят, че ще го открият готов
и нагласен за тях, когато отидат да живеят на друго, по-красиво място. Но когато прис-
тигнат и се огледат, установяват, че всичко, което са смятали да оставят зад гърба си, е
дошло с тях. Аз не искам това. Не искам смяна на адреса, а на начина на живот. Ще
успея ли? Поглеждам несъзнателно баба, сякаш очаквам да ми даде отговор, а тя, усе-
тила погледа ми върху себе си, извръща към мен глава, усмихва се и ме потупва бодро
по ръката. Допирът на грапавата кожа на дребната ѝ кокалеста ръка е като допира на
този живот, който с всеки изминал ден все повече разпознавам като „истински“. Допир
на ръце, ровили земята, с мазоли от мотика, парени от въглени, напукани от водата.
Ръце, от които сякаш този същият истински живот зависи, защото те го създават и под-
държат. Погалвам дланта ѝ с другата си ръка, усмихвам се и аз в отговор и най-после
усещам любимия вкус на пържените кюфтета.
Едва дочаквам обаче да приключим с яденето, за да попитам:
– Бабо, ти наистина ли...?
– Че що да те лъжа ма, чедо? По-хубаво ли е да рухне? – пита тя риторично, а аз, като
не знам какво да отговоря, се приближавам до нея, прегръщам я и слагам глава на ра-
мото ѝ, а тя ме погалва по косата.
– Не знам какво да кажа... – отвръщам, когато вдигам отново глава.
– Нищо недей да казваш – отвръща баба и добавя: – Ще умра по-щастлива, ако знам,
че коминът на тая къща ще продължава да пуши.
– Благодаря ти, бабо – произнасям със съзнанието, че каквото и да кажа, няма да е
достатъчно.
– Когато ти се прииска, чедо, си идвай тука, като у дома си – отвръща простичко тя.
– Ако можех да се откача, бих останала тук завинаги – признавам аз, а в отговор на
мъглявия опит да изразя какво се случва в душата ми баба казва нещо, което, макар и
да ме разсмива, за пореден път безапелационно поставя живота пред мен във вярната
перспектива:
– Ако има закач, има и откач.

87
 23. Спомен от турско време
Решавам повече да не мисля за нашия разговор, защото всъщност ме натъжава. Давам
си сметка, че когато „придобия“ къщата на баба за себе си, ще съм изгубила нея. А аз
искам баба жива – да ям нейните гозби, да разговарям с нея, да пеем заедно, да слушам
нейните спомени. В тази връзка – нямам търпение да стане време за лягане и когато
най-после се свивам до нея на леглото и произнасям обичайното: „Бабо, разкажи ми
спомен“, притихвам в очакване на обещаната история за баба Тола. Баба разбира не-
търпението ми.
– Това се случило през 1877-а, баш в разгара на лятото – започва веднага тя. – Руската
армия настъпвала от север, минала долу, та освободила града и тръгнала към Ловеч.
Един отряд войници останал да обикаля околността и да пази населението от разбяга-
лите се турци, които по пътя си издевателствали над хората, грабели каквото намерят и
опожарявали селата. Големи зулуми правели тогаз – като за последно. Хората ги било
страх, пък и кървавите спомени от Априлското въстание още били пресни. Тогава изед-
ниците колили наред тука из Балкана, а долу в града обесили на мегдана осмина от
ръководителите на местното въстание – разказва баба, а аз си представям Паметника на
свободата в центъра на града, на мястото, където някога са били издигнати бесилките.
Тя запява местна песен, за която после ми казва, че е създадена от жена на име Мария,
хранениче в дома на легендарния войвода, останал в историята с името „дядо Фильо“:

Събрали са се, събрали,

от девет села турците,
и върло, люто беснеят,
беснеят и не пребесняват,
искат в Балкана да дойдат
в село зулум да сторят...

Баба прекъсва разказа за баба Тола, за да ми разкаже за дядо Фильо Радев, който е от
съседната махала Стар Кръвеник. С жена му – баба Божа, имали дъщеря и син, но отг-
ледали като собствено дете и храненичето Мария. Съселяните му го наричали „дядо“
от уважение и в продължение на 30 години го избирали за кмет на селото, което той
превърнал във важно средище в района. Бил посветен в освободителното движение от
самия Васил Левски и обещал на Апостола, че ще организира местните, което и напра-
вил, а синът му Христо станал негов най-близък помощник. Със собствени средства,
понеже се бил позамогнал с труд и търговия, дядо Фильо набавил значителна част от
оръжието и боеприпасите за готвеното въстание, а сетне, след обявяването му през 1876
година на близкия връх Бабан, станал един от ръководителите на въстаниците. След
погрома на въстанието и започналите безчинства на турците се укривал по билото на
Балкана, но бил предаден от каракачани. Заловили го и го обезглавили близо до връх
Зелениковец, а главата му, занесена за разпознаване в града, по-късно била хвърлена в
нужниците на конака.
– Затова, като се разбрало, че турците пак вилнеят, от страх много хора напуснали
домовете си – продължава разказа си баба след отклонението, от което цялата потръп-
вам. – То основно жени били останали, защото повечето мъже се били присъединили
към руснаците. Тръгнала и баба Тола да бяга, но била в напреднала бременност, а било
88
и много горещо. По пътя болките ѝ започнали и тя, като усетила, че няма да може да
върви, решила да се върне и да роди детето в къщата си. Била останала сама – всички
други от близките ѝ се разбягали, а мъжът ѝ бил заминал с опълченската дружина. Кога
стигнала до дома си обаче, видяла в двора войници. Затуй се промъкнала леко и се
скрила да ражда горе, в сеното на сайванта – разказва баба, а аз почти спирам да дишам
от напрежение и вълнение. – По едно време не издържала на болката и извикала, а по-
дир туй припаднала. Кога се свестила, видяла около себе си руски войници. Били я сва-
лили в къщата и я сложили върху черги пред огнището, където били напалили огън.
Един от мъжете ѝ казал, че е лекар и ще ѝ помогне, и така, в техните ръце, се родил
дядо Антон, първият ѝ син, брат на мойта прабаба. От благодарност баба Тола кръстила
детето на руския лекар – завършва разказа си баба, а аз, все още под влияние на исто-
рията, оставам смълчана.
– Ами туй е то, чедо – казва тя, сякаш не е сигурна как да тълкува мълчанието ми.
– Страхотна история, бабо! – уверявам я аз. – Звучи ми направо невероятно!
– А, то колко по-невероятни случки има... – заявява тя, – Ама аз не мога всякогаш да
се сетя – сякаш се оправдава баба, че не ми е разказала някоя по-интересна история, а
аз се чудя може ли да има такава.

24. Ако коминът дими, в къщата има живот

После баба изведнъж сменя темата и ме пита:
– Чедо, искаш ли утре да ти направя триеничка за закуска? Да кажеш дали е същата
като оная, дето си я яла навремето?
Скачам от леглото, целувам баба и започвам да пляскам с ръце, радвайки се като
малко дете, а баба се смее. Точно по този начин, спомням си, реагирах в детската гра-
дина, когато сутрин за закуска ни даваха триеница. Не знам как я е правила онази гот-
вачка там, но това е ястието, за което след толкова години все още бленувам. Спомена-
вам това на баба малко по-рано през деня, когато се прибираме от междуселското ни
пътешествие. Само една истинска баба може да откликне по този начин на кулинарните
желания на внучето си, мисля си.
На сутринта, когато баба се връща от плевнята, аз съм вече в дневната и застанала до
нея, следя внимателно и записвам подробно как се приготвя любимата ми закуска от
детството.

В тава се изсипват две чаши брашно и се разстилат на дъното. В купичка от-

делно се разбива едно яйце. Ръси се на капки от яйцето върху брашното, след ко-
ето наръсеното се протрива между дланите. Същото – ръсене и претриване, се
прави многократно. От протритото брашно се образуват едри трохи с формата
на топченца и фитилчета.

„Става лесно и бързо“ според баба и когато пробвам, макар да го правя нескопосано
и да не докарвам нейната скорост, се уверявам, че наистина не е трудно, В тетрадката
си записвам, че в „по-бедняшкия вариант“, брашното се ръси с подсолена вода вместо
с яйце.

89
 Трохите се пресяват през сито, за да падне излишното брашно и да остане само
„триеницата“. В тенджера се слага да заври половин литър прясно мляко, като
се добавя „сол на вкус“. Във вече врящото мляко се изсипва триеницата и се ос-
тавя да поври няколко минути на по-слаб огън, докато се сгъсти. Накрая се нат-
рошава сирене и се пуска бучка масло да се разтопи в кашата, като се разбърква.

Отбелязвам си също, че триеницата може да се свари и във вода, както и да се направи

сладка, вместо солена, като се подслади със захар или мед.
Докато закусвам и правя блаженстващи физиономии, които отново разсмиват баба,
стигам до извода, че в детската градина вероятно са смесвали двата вкуса – на сладко и
солено, а когато пробвам с малко захар в моята купичка, установявам, че съм права.
Това е триеницата от моето детство.
Вкусът на триеницата ме връща в детската градина и по-късно, докато пикираме раз-
сада на домати и краставици, разказвам на баба случки, които си спомням от онова
време. Особено я умилява историята за Тошко, с когото в четвърта група планирахме
сватба.
– Слушай, чедо – казва баба, когато приключвам разказа за булченската ми рокля,
която съм имала намерение да направя от маргаритки, – сестра Серафима знае да прави
една специална пита... От Богородичка, казва, я е научила. Много моми била задомила,
разправя... Ако искаш, да отидем да ѝ кажем да направи и за теб? – предлага някак свен-
ливо баба.
– Ами добре – съгласявам се аз. За мен това е „фолклор“ и ми е интересно. Сещам се
обаче за ладуването и добавям на шега: – Обаче само при условие, че сестра Серафима
успее да се спазари с Богородичка да анулира предсказанието на баба Неда.
И двете се засмиваме, а после решаваме, че ще се разходим до метоха още същия
следобед.
Събрала съм и съм донесла на баба кофички от кисело мляко. Докато си говорим и
се смеем, баба ми показва колко да ги пълня с пръст, как да правя с един молив дупка в
средата, след което да слагам в нея стъблото с коренчето на растението, което съм от-
делила. Избираме най-здравите и силни стръкове и макар да ми е жал за другите, баба
ги изхвърля. След като поставям стръкчето в дупката, изливам малко вода в нея и тогава
уплътнявам почвата около стъблото. По-рано баба е накиснала във вода долната част
на сандъчето с разсада, за да вадим по-лесно и без да увредим нежните стръкчета. Ко-
гато сме готови, нареждаме пикирания разсад по широките первази на прозорците в
дневната, понеже най-важно за него е да има светлина, казва баба.
После, докато сядам да поработя върху записките си, баба готви чорба от челядин-
ките, които е набрала предишния ден. Моето участие се изчерпва с това да набера от
поляната киселец и лапад, като от себе си добавям и див лук, който намирам край огра-
дата, вместо градински. „Даже още по-вкусно ще стане така“, одобрява баба. Записвам,
разбира се, и тази рецепта:

Гъбите се задушават в олио с малко сол, докато водата, която пуснат, изври.
Тогава се добавят измитите и нарязани лук, киселец и лапад леко да се задушат,
а почти веднага и една чаена чаша ориз, който се разбърква, докато се „изцъкли“,
и тогава се налива гореща вода колкото е нужно. Ври двайсетина минути, а нак-
рая се подправя с малко млян черен пипер и оцет.

90
 Преди да попадна при баба, кулинарията за мен е чужда територия, а готвенето –
едно от най-безсмислените занимания – чиста загуба на време. Може би защото да
мисля за това „какво ще ям“, за мен е едно от онези досадни усложнения на живота,
сходни със суетната ежедневна грижа „какво да облека“. При баба обаче нагласата ми
към храната и приготвянето ѝ постепенно се променя и става съвсем различна от тази,
която имам в града, установявам с почуда аз, а по-късно записвам по този повод в тет-
радката си:

При баба на село, за разлика от моя свят, приготвянето на храната е действие,

което разкрива дълбоката връзка с природата, но овеществява тази връзка като
магически акт Като всяка друга дейност на ежедневието, и тук битовото и све-
щеното са свързани. Приготвянето на храна в света на баба е винаги и обредно
действие, без да има нещо общо с култа към храната на ненаситния консуматор-
ски търбух на съвременния човек. Напротив, то е смирен акт на съзнание, благо-
дарно за изобилието, с което е надарено. Съзнание, което следва естествените,
нормални ритми на природата, сред която обитава. Което няма проблем с това
да остави сезонът или денят да му продиктува менюто за обяд. Което може да
изчака два месеца да узреят доматите, два дни да пораснат гъбите или два часа
да спре дъждът, за да излязат охлювите. Съзнание, което, за да реши какво ще
сложи на трапезата, не поглежда в портфейла си, а към небето. И разбрало по
звездите какво ще бъде времето, бързо разбира какво може да сложи на масата.
Без да се обременява с това да миели цял ден какво да сготви за вечеря, защото
за него винаги има „предоволно от всичко“ и защото му е присъщо да бъде благо-
дарно и в многото, и в малкото.

Обичам да наблюдавам баба, докато готви, и да слушам разказите ѝ за това как ней-
ните майка и баба са приготвяли храна.
– За хората на село – казва баба, – ако коминът дими, значи в тая къща има живот.
Все ще се намери какво да се сложи да къкри на огъня – я чорбица от някакви бурени,
я папурник... Жените умееха от всичко да наготвят.
Папурник казвали на царевичния хляб, с който често преживявали. Баба ми разказва,
че не го обичали много, понеже изстъргвал стомаха като с шкурка, но пък топъл бил
много вкусен и уханен, особено да се яде със сирене, с катък от делвата, с изпържени с
червен пипер пресни яйца или със запържена сланинка. Натопени в мазнина, залците
по-малко пресядали. Казва ми стари селски рецепти, от които започвам да преглъщам,
а тя се смее и обещава да ми ги сготви, щом им дойде сезонът: салата от печен лук,
пържени чушки върхари със сирене, супа от листа на бакла, кълцана лютика, куркудена
чорба със зелев сок и свински мръвки, тарана, чушчена манджа от сушени чушки, по-
пара с орехи, халва от царевично брашно и маджун...
Записвам си всички рецепти прилежно, като се надявам не само да ги опитам при
баба, но и след време да ги приготвям самата аз.
След обяда баба ми казва, че на следващия ден може да доизядем остатъка от супата,
обаче в друг вариант – с натрошено вътре сиренце и застройка с едно яйчице и малко
кисело мляко.
Когато сме готови да тръгнем към метоха, предлагам на баба да отидем с колата, но
тя предпочита да вървим пеша. На притесненията ми, че ще се измори много, отговаря,

91
че ще си почива, когато се върнем. Успявам все пак да я убедя да си вдигне малко кра-
ката на дивана, а докато аз раздигам масата и мия съдовете, разсъждавам върху поред-
ната нейна мъдрост, която небрежно е изрекла, докато разговаряме: „На сякой ден Гос-
под дава храната му“.

25. Сватбени обичаи

До манастира всъщност има пряка пътека, която доста скъсява разстоянието. Аз
обикновено стигам за около двадесет минути, но с баба вървим доста по-бавно. Какво
значение има това, ядосвам се аз на упорството си да изчислявам времето, когато с кон-
статацията си: „Видя ли, стигнахме за нула време“, баба отново ми напомня, че в махала
Небесна то не се измерва по начина, по който съм свикнала в града. Освен това наис-
тина не усещам кога сме стигнали, докато баба ми разказва разни сватбени истории.
Особено ме впечатлява тази за една булка, която много огладняла и се скрила в кухнята
да изяде едно варено яйце. В това време обаче някой отворил вратата, а тя така се стрес-
нала, че глътнала яйцето цяло и се задушила. Всички помислили, че е умряла, и сватбата
се обърнала на погребение. Сложили я в ковчега, както си била със сватбената премяна,
и тръгнали да я носят към църквата, за да я оплачат, обаче от друсането по пътя яйцето
изскочило, а булката се надигнала от ковчега и още замаяна, пък и твърде изненадана
да се види със сватбена рокля в ковчег, рекла: „Дали съм аз туй, или светът е станал
други“.
Това, завършва невероятната история баба, тука е останало да се казва като пого-
ворка, когато някой не е на себе си.
Разказва ми също за сватбените обичаи в по-стари времена: за момковите пратеници,
които тайно посещавали дома на момата, за да проучат дали е съгласна да се омъжи за
тоя момък, за последващите в двете къщи годежи, за размяната на даровете, за пригот-
вянето на обредните хлябове, за сватбения байряк, на който прътът бил от яка дрянова
пръчка, с набучена отгоре ябълка, за бръсненето на младоженеца, за заплитането на
косите на булката... Най-драматичният момент, научавам, е извеждането на момата от
дома на родителите ѝ, а песните, които се пеят на прощаване, са покъртителни – поне
така звучат в изпълнението на баба, когато спира и ми запява насред гората:

Стъпяй, пристъпяй, булчице млада,

Стъпяй, пристъпяй, назад не гледай.
Назад не гледай към равни двори,
към твойта малка цветна градинка.
Назад не гледай към твойте дружки,
към момината пъстра премяна.
Стъпяй, пристъпяй, булчице млада,
Стъпяй, пристъпяй, назад не гледай,
да не разплачеш баща и майка
да не натъжиш братя и сестри.
Стъпяй да видиш как се отделя
агне от стадо, жито от слама.
Както се делят агне и слама,
тъй се отделя чедо от мама!
92
 А после продължава с:

Отваряй порти, момина мале!

Че слънце изтече из момкови двори,
та заада у момини двори.
На момковите порти слънце грее,
на момините порти слънце заада,
слънце заада и слана пада.

Пее така трогателно, че на мен очите ми плувват в сълзи, а тя, като забелязва това, за
да ме разведри, ми разказва как една булка толкова много плачела, когато я повели към
новия ѝ дом, че по едно време сватбарите решили да я връщат. А тя, като се притеснила
да не би наистина да го направят, рекла им: „Аз да си плача, пък вие си ма водете“.
Вдъхновена от разказите ѝ, по-късно записвам в тетрадката си:

За стария човек животът има три основни етапа – раждане, сватба и смърт. И
докато раждането и смъртта са част от наложен отвън кръговрат на същес-
твуванието, сватбата е единственото събитие, поверено и подвластно на чо-
века. То е центърът, който обединява и примирява битието и небитието, раж-
дането и смъртта, като огражда пространство, което позволява на човека да
съучаства в чудото на живота, сам създавайки го. Именно поради този смисъл
на брака сватбената обредност е изключително богата, натоварена с огром-
ната отговорност да гарантира продължаването на магията на живота. „Тази
тайна е велика“ казва апостол Павел за брака, а изследванията на етимологията
на думата „сватба“ навеждат към значения като „съхраняващ себе си“ или „за-
почващ себе си отначало.“ Старият човек има съзнание за вечност и в малкото,
и в голямото. И ако поддържането на „небесната“ вечност е работа на Бога, то
осигуряването на „земната“ вечност е задължение на човека и всички сватбени
ритуали имат за цел тази задача да бъде максимално благополучно изпълнена.
Бракът е посвещаване на встъпващите в тази велика тайна, за която говори
апостолът. Той задава рамката и прави възможен прехода на младоженците от
живот без „магически“ ангажименти към космически (а не само социално!) от-
говорно съществуване. Затова главата на булката е покривана с плътна червена
кърпа и буквално са я водили, защото в сватбата тя прави преход и трябва да
спре да вижда досегашния свят, за да отвори очите си за другия. Затова и сват-
беният букет е бил иглолистно дръвче, като символ на космическото дърво на
живота, което свързва битието по вертикала – земното с небесното. Затова се
пеят и „засевки“ – специални сватбарски песни, „хем за момата, хем за ергеня“,
по време на които обредно се пресява брашно и замесва хляб и това вероятно
символизира включването на космическото в брачната двойка. Мъжът и жената
престават да съществуват поотделно, а биват заедно „замесени“ в „тестото“
на вселената, в което се съдържа самият живот.

93
 26. Билет за рая
Сестра Серафима се радва да ни види и ни кани да седнем на двора, около масата под
асмалъка, която в момента, понеже отгоре още няма листа, е приятно огряна от слън-
цето.
– Серафимо, идем с една молба – известява баба, докато се настаняваме.
– Чакай да донеса да ви почерпя първо, че правих един сладкиш, пък сетне ще ми
кажеш – отвръща монахинята и тръгва към магерницата – кухненското помещение, раз-
положено на долния етаж на сградата, под килиите за живеене.
Сестра Серафима скоро се връща и носи в едната си ръка чиния с парченца от слад-
киша, а в другата – чаша сок. Нейният е от малини, които гледа в едната част на двора,
и е чудесен – знам, защото е носила на сбирките в клуба.
– Я иди, детье, да вземеш другите две чашки, че си по-младо – оставила съм ги на
масата – обръща се към мене тя.
Когато се връщам, двете вече си хапват от сладкиша, а баба, като клати одобрително
глава и хвали сестра Серафима, я пита за рецептата.
– Много е проста – отвръща монахинята и започва да диктува, а аз веднага вадя тет-
радката от раничката си и започвам да записвам, докато едновременно с това хапвам
парче от сладкиша. Не обичам много сладкиши, но този наистина е много приятен –
ненатрапчив, но вкусен, и както се оказва – много лесен за приготвяне.

1 кофичка кисело мляко, 1 чаена чаша захар, 7-8 супени лъжици олио, две и поло-
вина чаши брашно, 1 непълна чаена лъжичка сода за хляб, 1 яйце. Брашното се
пресява 2 пъти и се смесва с другите съставки, като содата предварително се
слага в киселото мляко. Излива се половината смес, намазва се с мармалад, после
се излива и другата половина и се пече в загрята фурна около половин час.

– Кажи, Живо, какво ви води насам? – пита сестра Серафима, когато приключваме с
рецептата.
– Ти нали правиш една пита за женитба, дето викаш, че Богородичка та е научила –
казва баба.
– Що, ма, ша са жениш ли? – пита монахинята, като същевременно се обръща към
мен и ми намига.
– Ама стига си са занасяла ма, Серафимо – скастря я шеговито баба. – За наш’то мо-
миче та питам – обяснява тя, сякаш не е ясно за кого става въпрос, а после добавя: – Че
ми е мъчно, дето е таквоз хубаво и добро, пък още не се е задомило.
– Разбрах, ма! Ти пък за каква ма имаш! – отвръща сестра Серафима, преди да за-
яви: – То може и ти да я направиш тая пита, Живо. Аз само кваса ще ти дам – той е
важен. Ама трябва, детье, да си сигурна, че я искаш тая работа – обръща се тя към мен.
– Че кой не я иска? – пита риторично баба.
– Кой!? – пита риторично в отговор и сестра Серафима и за да няма колебание, пояс-
нява: – Аз!
– Ама ти пък голям пример даде! Няма да я правим монахиня – заявява баба, смеейки
се.
– Искам да кажа, Живо, че девството е много по-добро от лошото женене – обяснява
монахинята на баба какво е имала предвид, а после пак се обръща към мен: – Нали
94
знаеш какво казва апостол Павел в първото послание до Коринтяни? – пита и без да
дочака потвърждението ми, цитира: – „А на неженените и на вдовиците казвам: по-
добре е за тях, ако си останат като мене“.
Това този път го знам, но решавам да не коригирам монахинята, че апостолът всъщ-
ност казва: „...добре е за тях, ако си останат като мене“, след което добавя: „Но... по-
добре е да се оженят, отколкото да се разпалват“. Още повече че баба намира друг начин
да я поправи:
– Абе ние, Серафимо, да направим първо което е добро, пък по-доброто ще го оста-
вим за по-подир, кога одъртее като нас.
– Аз туй ви го казвам, Живо, не за друго, ами да не попадне твойто момиче на някой
брус, че да се чуди после какво да го прави – казва сестра Серафима, а аз, както би
постъпил Марк в подобни случаи, питам:
– А какво е брус?
– Простак – отвръща безцеремонно монахинята и започва да разказва, за да даде при-
мер: – Тука идва преди време една жена. Чула отнякъде за мойта питка и ми реве:
„Аман-заман, сестро, да ми направиш и на мен една питка, че останах стара мома“. Ви-
кам: „Добре, ма, ще ти направя!“. Направих ѝ аз, омъжи са оная, ама мина се не мина –
и ми се явява пак тука и пак реве: „Аман-заман, сестро, направи нещо, че не издържам
вече с тоя“. „Какво не издържаш, ма?“, я питам, пък тя: „Ами много пърди“. – Тук сес-
тра Серафима замълчава театрално, сякаш очаква реакция от публиката. С баба се зас-
миваме, явно и двете решили, че монахинята си прави шега с моята „орисия“.
– Стига са занася, ма! Голяма си, значи, драка, Серафимо – пак я скастря баба.
– Не са занасям, ма! Ей, на, честен кръст! – отвръща монахинята и като се обръща
към църквата, се прекръства.
Аз изненадано повдигам вежди – не мога да допусна, че артистичният дух на сестра
Серафима може да стигне дотам, че да се прекръсти на лъжа. Не знам какво си мисли
баба, но след кратко мълчание я пита:
– А ти, Серафимо, не можеш ли предварително да кажеш на Богородичка да не дава
такъв брус на наш’то момиче?
Въпросът на баба ми прозвучава абсурдно и избухвам в смях. Почти сигурна съм, че
са ме взели на подбив, но лицата и на двете са сериозни.
– А, аз нищо не ѝ казвам! – възкликва сестра Серафима. – Само правя питата, дето тя
ми е казала, пък за когото съм я направила, той си се моли. Каквото си измоли, такова! –
заявява тя.
– Ами, чедо, значи ти ще ѝ кажеш – обръща се след кратък размисъл баба към мен, а
репликата ѝ ме кара първо да се опуля, а после отново да прихна.
– Ама вие сериозно ли? – питам. По загрижения поглед на баба разбирам, че поне тя
не се шегува. За сестра Серафима не мога да разбера – тя гледа нагоре, като върти очи
ту наляво, ту надясно – или се опитва да не се разсмее, или очаква нашето решение.
– Не мога да застана пред иконата на света Богородица с подобна молба, бабо – каз-
вам, когато успявам да овладея смеха и изненадата си.
– Що ма, чедо? — пита баба, а аз, като виждам искрената ѝ почуда, пак се разсмивам.
– Ами неудобно ми е да ѝ говоря такива неща! – възкликвам.
– Че какво има да ти е неудобно! – продължава да се чуди баба, а аз не знам какво да
отговоря на това. Отношението ѝ ме смайва. Подобна близост между „човещинката“ и
„божествеността“, граничеща с интимност, за мен е не просто непривична, а направо
табу. По-късно, разсъждавайки по въпроса, записвам в тетрадката си:

95
 Интимното общуване между Бога и човека не е профанация на религиозното чувс-
тво, а израз на неговата спонтанност, на чистосърдечната и дълбока вяра, че на Бога
можеш да се довериш изцяло, като го допуснеш дори до най-непредставителното в
живота си. Без да се притесняваш, че е недостойно да бъдеш естествен пред Него
или че ще обидиш светостта Му с човещината си. Напротив – простосърдечното
смирение и пълната искреност са единственият начин за пълноценното общуване с
Бога. Адам и Ева не се срамуваха от голотата си пред Бога само докато бяха искрени
в общуването си с Него, преди да Го отхвърлят,
– Аз ще ѝ кажа тогава! – предлага баба и се обръща към сестра Серафима: – Може ли
така ма, Серафимо?
– Че що да не може! – повдига рамене сестра Серафима. – Макар че какво толкова? –
вметва тя и добавя: – Аз на оная знаеш ли какво ѝ рекох?!
Поглежда ни и като се уверява по израженията ни, че искаме да разберем, започва да
разказва:
– Викам ѝ: „Искаш ли мъжът ти да умре?“. А тя: „Олеле! Недей така, сестро! Не ща!“
„Тогаз, викам, за какво си дошла?! Щом пърди, значи е жив!“ – Начинът, по който про-
изнася това прозрение, отново предизвиква у мен изблик на смях, който едвам сдържам,
а тя невъзмутимо продължава: – Айде, викам, иди си у вас по живо, по здраво и му се
радвай, щото ако умре, няма да я прави вече тая работа, ама и ти тогаз пак ще си куку-
ваш сама“. Да видиш как се кротна! Ама аз и свети Серафим ѝ цитирах какво е казал –
добавя монахинята, сякаш да ни увери, че думите ѝ не са празни приказки, а имат пот-
върждение от по-висш авторитет.
– Какво? – любопитна съм аз да разбера какво може да каже някой свети отец по
въпроса.
– Свети Серафим казва тъй: „Един мъж с кусури може да се окаже билет за рая“ –
произнася тържествено сестра Серафима, като за пореден път завърта красноречиво го-
лемите си очи, а после пояснява смисъла, в случай че ни се е изплъзнал: – Демек, човек
като се научи да търпи несъвършенствата на другия, се приближава до Бога.
Този път я поглеждам с искрено уважение. Нейното „богословие“ може да не е ака-
демично, но пък за сметка на това е много практично, мисля си впечатлена. Макар и по
странен начин и с прости думи, монахинята наистина успява да накара човек да преос-
мисли кое е важно и кое – несъществено.
– Без кусури ще го измолим ние – заявява обаче категорично баба. – Ти кажи сега за
питата – подканва я тя.
– Ами аз ще ти дам малко сух квас, пък ти ще го съживиш, ще омесиш питка и отгоре
ще я нашариш тъй... – казва сестра Серафима и започва да се оглежда.
– Ето тетрадката – предлагам аз, отгатнала какво търси.
– А, точно туй ми трябва – придърпва я тя и започва да рисува с химикала, който ѝ
подавам. Първо, за да очертае питата, прави един голям кръг, а после в него започва да
рисува други фигури, като едновременно с това обяснява: – То не е точно пита, защото
в нея по средата има дупка, като кравай. Ще издълбаеш тестото по средата с лъжицата,
Живо, и после от туй тесто, дето си го извадила, ще направиш украсата. Ще го разделиш
на четири парченца и всяко ще го разтеглиш да стане на фитил. После ей тука, от чети-
рите страни, ще завиеш като венец по една от тези тестени пръчици – рисува монахи-
нята нещо подобно на навити спирали отгоре, отдолу и от двете страни около дупката

96
на питката. След това прави два успоредни кръга по външния край на питата и инст-
руктира баба да ги очертае върху тестото с върха на ножа или с вилица и да направи
между тях зигзагообразна линия.
– Какво означават тези символи? – питам.
– Не знам. Богородичка така ми е казала, ама не ми е обяснявала кое какво означава.
Само ми издиктува всичко и вика: „Ей таз пита да правиш за женитба, Серафимо, че ми
проглушиха ушите с тез мъже“ – отвръща сестра Серафима, след което продължава: –
После, като изпечете питката, ще я разчупиш, детье, на четири парчета, на всяко да има
по един от венците, и ще донесеш едното парче на иконата на Богордичка, другото – на
свети Мина, едно ще вържеш в кърпа, като сложиш при него няколко стръка любиче, а
последното, като преспиш една нощ на него под възглавницата, на сутринта ще го изя-
деш на гладно.
Когато я питам знае ли кое е това растение любиче, баба ми обяснява, че е теменуга
и навремето жените го ползвали в разни ритуали за привличане на любов, а после се
обръща към сестра Серафима с въпроса:
– А кваса как да го събудя?
– Ами като другия ма, Живо – с топла вода и малко брашно, нали знаеш? – обяснява
пестеливо монахинята. На баба обаче явно ѝ става ясно.
– Разбрах – кимва тя и заявява: – Ей сега, като се приберем, веднага ще го сложа. А
по пътя ще наберем любиче, чедо – потупва ме по ръката тя.
– А това парче от питата, с любичето в кърпата, какво да го правя? – питам аз.
– Ще си го пазиш у вас, пък като се ожениш, ще го пуснеш някъде в чиста течаща
вода – обяснява ми сестра Серафима и става. – Чакай да ида да донеса кваса – казва тя
и тръгва към магерницата. След малко се връща и носи в найлоново пликче нещо, което
прилича на суха бисквитка.
– А какво му е специалното на този квас? – опитвам се аз да извлека още информация.
– Една молитва ми е дала Богородичка – нея казвам, кога правя кваса – обяснява ми
пак тя. – И кадя, преди да го оставя да се суши на вятъра. Туй то – повдига небрежно
рамене сестра Серафима, сякаш говори за нещо, което за нея е най-обичайно.
Явно Бог понякога предпочита да изпраща духа си при хора, които в своя мъничък
свят успяват да поберат небето, мисля си. Не знам защо света Богородица предпочита
да общува с тази странна монахиня. Не вярвам да го прави например с местния митро-
полит. Той може би дори ще анатемоса игуменката заради подобно „суеверие“ – вяра
„всуе“, напразно. Но струва ми се, повече празна вяра може да се види днес по храмо-
вете в града, където една запалена свещ изчерпва целия религиозен опит на хората. До-
като тук, в света на махала Небесна, друг опит, освен религиозния, няма. Единствената
реалност тук е тази, в която Бог присъства винаги и във всичко.

В това непрекъснато преживяване на божественото животът по естествен на-

чин се запазва като мистика и мистерия, а човекът остава пълнокръвен участник
в божествените тайни на сътворението.
Дали щяхме да бъдем такива, каквито сме днес – безрадостни, изгубени, обезсър-
чени, отчуждени, необичащи и недолюбени, ако вместо да сме толкова самомни-
телно рационални и скептични, вярвахме, че правенето на квас не е просто фер-
ментация, а магически процес, чрез който разпиляната ни като брашно душа се
събира и „втасва“ за да се превърне в небесния хляб, нужен на живота ни? Ако
все още чувахме в тътена на гръмотевиците колесницата на свети пророк Илия

97
 и така си спомняхме за единствения човек, отнесен на небето жив, поради голя-
мата си ревност по Бога? Ако не се съмнявахме, че онази тайнствена, липсваща
от Еньовския венец половин билка сама ще ни намери, когато ни е нужна, и така
запазвахме жива надеждата? Ако вярвахме, че водата, която съдържа силата
на живота, се охранява от змей, символ на злото, което трябва да бъде победено,
за да можем да пием от доброто? Ако в крайна сметка имахме въображение за
вълшебното и сърце за магическото? Народът не е прост селянин, който обо-
жествява света, понеже не го разбира, а възторжен творец, който участва в
живота със сърцето си и умее да го възпява във всичките му прояви. Верен съу-
частник на Бога, удостоен да овладее абсолютната магия на битието и да спо-
деля с благодарност тайните на съществуванието, в които е посветен. – запис-
вам по-късно в тетрадката си.

Намираме любичето току до оградата на манастира. Откъсвам няколко стръка и с

баба поемаме обратно по пряката пътека към дома.
Преди да си легнем вечерта, баба слага кваса от сестра Серафима в стъклен буркан и
като налива вътре малко топла вода (около 150-200 мл.), го разбърква, докато става като
гъста боза. Казва, че ще го остави до сутринта, за да се разтвори добре, а като стане
заранта, ще го захрани с една лъжица брашно, за да се „активира“, преди да замеси
питката. Квасът, обяснява ми баба, както и огънят в огнището, само се поддържат и се
счита за голямо нещастие за дома, ако се изгубят. Само на определени дни, казва ми тя,
и огънят, и квасът се подменят с нови.
По-късно по този повод си мисля, че животът не може да бъде безкрайно „поправян“.
Понякога трябва да бъде създаден отново, в първоначалната му чистота и с пълнотата
на всички негови възможности, които изчерпваме, докато – понякога неволно, друг път
сякаш целенасочено – го профанизираме.

27. Дето няма пушек, там няма крамоли

Тази вечер не готвим, защото имаме още от снощните кюфтенца. Баба само ги пре-
топля и прави нещо като гъст таратор, като вместо краставица слага в киселото мляко
нарязана тученица – трева, която расте навсякъде. Виждала съм я дори покрай бордю-
рите в града, но досега съм я смятала за обикновен бурен. Оказва се обаче, че е изклю-
чително богата на полезни вещества, а освен за салата, е чудесна и за направата на „зе-
лена“ баница. После баба добавя чесън, подправя със сол и олио „таратора“ и имаме
поредната простичка и много вкусна вечеря.
Тъй като целия ден сме на „сватбена“ тематика, когато вечерта сядам на леглото на
баба, я моля да ми разкаже спомен на тази тема. Чувала съм песни, в които се говори за
свекърви, които толкова мразели снахите си, че правели всичко възможно да разделят
младите. Питам баба дали е било наистина така.
– О, те какви истории разправят песните! И са истина! – възкликва тя и като добавя: –
Големи трагедии е имало – запява. Песента, която е избрала, разказва за някои си Стоян
и Марийка. Марийка била млада невяста, току-що родила първа рожба. Закъсняла вед-
нъж да отиде на нивата, за да занесе обяда на мъжа си, а вечерта свекървата казала на
сина си, че младата булка, като наготвила, вместо да тича при него на нивата, отишла
да яде яденето в кръчмата с „луди-млади кръчмари“. Стоян нищо не отвърнал, а вечерта
98
заръчал на жена си да му наготви хубава гозба и да му я занесе на другия ден. Марийка
така и направила. Той, като я видял да идва, разпрегнал воловете и впрегнал нея на
тяхно място. От усилието да оре кърмата течала по ризата на младата невеста и тя по
някое време се примолила на мъжа си да я пусне да иде да накърми чедото им. Пуснал
я той, а тя, като се прибрала, изкъпала детето, накърмила го – „и влезе в тъмни яхъри,
разпаса пояс копринен, на греда примка направи и там се Марийка обеси“, пее баба в
тъмното, а аз усещам как историята ме стисва за гърлото. Тя обаче не свършва дотук.
Като се прибрал Стоян, потърсил булката си и когато я намерил да виси в яхъра, я сва-
лил, сам себе си пробол с нож в сърцето и паднал мъртъв до нея.
Историята ме потиска и оставам смълчана.
– Някои свекърви са отивали дотам, че да правят магии, за да превърнат снахите си в
животно – казва баба и отново запява. Историята този път е за свекърва, която много
мразела снаха си и намерила циганки, които ѝ дали билки, че да я превърне в змия.
Трябвало да свари с тях отвара и да полее с нея снахата. За отплата свекървата дала на
циганките венчалната риза на невестата. Младата булка била в това време за вода и
тъкмо се връщала от извора, срещнала тези циганки и разпознала ризата си. Попитала
ги откъде я имат и те ѝ казали, че са я получили, задето дали на една свекърва билки да
омагьоса снаха си. Тогава невестата им казала, че билките са за нея, а те я съжалили и
я подучили вечерта да легне на мястото на мъжа си. Посред нощ свекървата влязла в
стаята на младите, но вместо снахата, заляла с магическата отвара сина си и той начаса
се превърнал на смок. Невестата отишла при майка си, та тя ѝ дала от други магьосници
билки, с които развалили магията.
– Мъчно ми е, че е имало такива истории – казвам на баба, когато изпява песента.
– Е, те чак такива са били изключения, чедо, да има какво да пеем сега – успокоява
ме тя. – Ама не е било хич без разправии. Както казват старите хора, дето няма пушек,
там няма крамоли – добавя баба и продължава: – Те затуй едно време, ако можеха, ста-
рите дигаха къщи за младите, че да се отделят още отначало и да не стават такива ра-
боти. Щото то няма начин! Иде младата булка – хем с други табиети, хем иска да са
представи, да спечели уважението на мъжа си, на свекъра и деверите, хем да заеме
място сред свекърва, зълви и етърви... Хич не е лесна тая работа, Някои по-кротки и
разумни се спогаждат, ама кога се случат да са все усойници, ела да видиш какво
става! – засмива се баба.
– Тука, в село, имало ли е такива случаи да не се търпят? – питам.
– Имаше, ами! – отвръща баба. – Ей тука, отдолу живееше една баба Стана, не беше
дала на сина си да вземе момичето, дето го искал – леля Дора. Дружка на майка ми
беше – много работлива и все весела я помня, ама остана, милата, стара мома. От мама
знам, че навремето баба Стана много харесвала бащата на леля Дора, ама той я пренеб-
регнал, та си му върнала.
– Ужас! – възкликвам аз.
– Пък имаше една в съседната махала – баба Недялковица ѝ викаха – захваща друга
история баба, – ама тя, разправяха, не била много наред с главата. От дявола акъл взе-
мала. По време на поганото ходила по тъмно да подслушва под прозореца на съседите...
– По време на какво? – прекъсвам я аз.
– Поганото му викахме, мръсните дни между Коледа и Йордановден. Тогаз не се из-
лиза вечер, защото земята още не е кръстена в доброто и я обикалят нечистите духове –
обяснява ми баба и продължава: – Синът ѝ на таз баба Недялковица искал да се жени
за някоя мома и тя отишла за личба...

99
 – Каква личба? – прекъсвам я пак.
– Ами каква! За мене е нечиста тая личба. Да подслушва отишла какво говорят в чуж-
дата къща и каквото чуе, взема го за нишан как ще се спогаждат с булката – отвръща
баба и отново подема историята: – Застанала тя под прозореца на съседите, а те имали
дете първолаче. Майката тъкмо го проверявала как си е научило урока за следващия
ден. Детето обаче, вместо да прочете от букварчето „мама мие“, казало „мама бие“.
Майката му се скарала, то се разплакало, пък баба Недялковица се прибрала у тях и
казала на сина си, че тая булка хубаво няма да им донесе, да я оставя, ама той не я
послушал. Още на сватбата свекървата и снахата се скарали. Без да иска, сигурно от
притеснение, невестата настъпила прага, пък оная я прокълняла както само дяволът
знай да кълне: „На кукувица, рекла, да станеш! И на комина да ми кацнеш, пак ще те
пропъдя!“. Колкото живели после в една къща, блага дума не си продумали, разправяха
хората – завършва разказа баба.
– Че какво толкова, като е настъпила прага? – не разбирам аз.
– Такава беше традицията едно време – отново ми разяснява баба. – Кога снахата да
влезе в новата къща, свекървата ще я повдигне три пъти. Все едно мерят сили и снахата
се подчинява доброволно. После пък снахата ще прекрачи прага и ще внимава да не го
настъпи, защото това означава скорошна смърт за свекървата.
– Олеле! – възкликвам аз. – Тази снаха здраво е сгазила лука тогава!
– Пък може и от един дол дренки да са били и нарочно да го е направила снахата туй
нещо, знае ли ги човек... – разсъждава баба.
– А ти разбираше ли се с твоята свекърва, бабо? – питам.
– Много се разбирахме – отвръща баба. – Всички я уважаваха нея – и млади, и стари.
Изглеждаше строга, но беше много добър и мъдър човек. Всички при нея ходехме за
разтуха и съвет. Тя ни помогна с Ангел да не се отчаем, че не можем да имаме деца –
споделя с мен баба. – Кога да се оженя, мойта баба ми каза едни думи, които са много
верни, ама за едно не позна – добавя тя.
– Какво ти каза? – любопитствам аз.
– Каза ми тъй: „Слушай, Живо, както мъжът ти ти е отреден от Господа, тъй е и майка
му от Него отредена, щом го е родила. Само затуй, дето го е откърмила и отгледала да
стане такъв човек, трябва да си ѝ признателна до гроб. Като комшийка Митра няма
равна, ама в нейната къща ти си чужда и ти трябва да се съобразяваш с техния ред, а не
те с тебе. Защото, колкото и да ти е разбрана свекървата, тя не ти е майка, а си има
нейните си деца. Снаха дъщеря не става“.
– Много мъдри думи – отбелязвам аз. – За кое, казваш, че не е права баба ти? – питам.
– Не че не е права, ами че не позна. Дето снахата не ставала дъщеря. Аз мойта све-
кърва така я чувствах – като родна майка. От нашите не съм се отчуждавала, но много
бях привързана към нея. Това, което не бях научила от майка и от баба, от майка Митра
съм научила – и за готвене, и за шетане, и за тъкане… – разказва ми баба.
– За тъкане ли? Ама ти можеш ли да тъчеш, бабо? – възкликвам.
– Мога зер – потвърждава баба.
– А имаш ли стан? – питам.
– Дадох го на етърва ми, че нейната внучка отиде да учи в такова училище. Сега има
работилница в Троян. Много симпатично момиче, трябва да е къде твоите години.
– Знаеш ли колко искам да се науча да тъка! – възкликвам отново.

100
 – Ами ще те научим бе, чедо! Колко му е! Ако искаш, да отидем до Троян – ей го
къде е! Да ви запозная с Вилито, пък вие ще се разберете. Може да ходиш при нея да ти
показва – предлага баба.
– Как се казва? – питам.
– Велислава, на баба си Вела – осведомява ме баба.
– Кога ще идем? – вече съм нетърпелива аз.
– Вдругиден, ако искаш, че нали утре до манастира трябва да отскочим, да занесем
коматите от питката – напомня ми тя.
– Добре – съгласявам се да изтърпя един ден и като решавам, че е крайно време да
оставя баба да си почива, ставам от леглото, целувам я за лека нощ и се прибирам в
стаята си.

28. Магическо здравомислие

На сутринта баба „запрята ръкави“ и след като се е уверила по мехурчетата в буркана,
че квасът се е „събудил“ започва да меси питката. Аз стоя до нея и я наблюдавам. Ли-
цето ѝ е по-тържествено от обикновено и забелязвам, че от време на време устните ѝ
лекичко помръдват. Сигурно се моли на Богородица да ми даде мъж без кусури, мисля
си. Макар че, ако това се случи, билетът ми за рая ще отиде на кино, усмихвам се наум.
За момент се улавям, че в ума ми се прокрадва онзи необоснован, но така характерен за
съвременния човек скептицизъм. По-късно, когато споделям притесненията си със сес-
тра Серафима, тя ме прави на пух и прах, като ми цитира „свети Серафим“. Записвам
думите ѝ в тетрадката си, заедно с моите размисли по въпроса:

„Господ Бог е най-простото нещо на този свят, защото е най-близо до всеки, и

най-сложното, когато го търсиш не като дете, а като объркан човек от XXI век,
за когото всичко подлежи на съмнение“. Историческото време не определя пара-
метрите на истината, а когато се опитваме да си присвоим тази роля, резулта-
тът сякаш е с обратен знак – колкото по-напред отиваме в историята, толкова
повече се отдалечаваме от истината, която търсим. Ставаме все по-образовани
и свободни от „предразсъдъци“ и „суеверия“ но все по-объркани и нещастни.
„Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на
дъното на чашата го очаква Бог“, казва Хайзенберг 24. Основната идея на магията
в действителност е тъждествена с основната идея на науката – това е вярата
в съществуването на природен ред и единство. Невежи са не хората, за които
реалността е магия, а тези, за които тя се изчерпва с онова, което разумът им
успява да разбере. Традицията с нейната магическа обредност не може да бъде
„исторична“ защото в нея има нещо дълбоко и извечно, свързано с непроменли-
вата и в този смисъл – неисторична природа у човека. В тази негова същност е
заложен непреходният копнеж, знание и вяра в магичното. И само когато това
усещане бъде изгубено, обредът се превръща от съучастие в магията в безжизнен
ритуал и суеверие.

24
Вернер Карл Хайзенберг – германски физик, един от основоположниците на квантовата меха-
ника, носител на Нобелова награда за физика за 1932 година. – Б. а.
101
 Решавам все пак да заложа на магическото здравомислие на баба и когато питката е
готова, я разчупвам на четири, според инструкциите на сестра Серафима. Пъхам едното
парче под възглавницата си, другото – заедно с любичето, връзвам в памучната кърпа,
която баба е приготвила, и този път с колата потегляме отново към манастира, за да
оставим останалите две парчета пред иконите на света Богородица и на застъпника на
семействата свети Мина.
Баба не се е отказала да помоли Богородичка за „онова нещо“, което продължава да
ме разсмива, и за да не се смея пред иконата, оставям изцяло въпроса в нейните ръце.

29. Злото добро не докарва

Докато баба благоговейно изпросва за моя милост непръдлив мъж, аз разглеждам
стенописите в храма.
Сестра Серафима също е в църквата и аз използвам възможността да я разпитам дали
знае нещо повече за едно изображение на светец, което се отличава от останалите.
Става въпрос за свети Христофор, изобразен с кучешка глава.
– За „Песоглавеца“, както го наричат, има няколко предания – започва веднага да ми
разказва монахинята. Според едно от тях той имал такава глава по рождение, тъй като
произхождал от страна, където хората се раждали с кучешки глави. Според друга ле-
генда пък, Христофор бил добродетелен, но толкова красив младеж, че красотата му
предизвиквала нечестиви желания сред жените... Положението обаче излязло извън
контрол – продължава монахинята, – когато и собствената му сестра пожелала да има
интимна връзка с красивия си брат. Тогава благочестивият младеж горещо се помолил
на Бог да го загрози, за да предпази него и другите от изкушения, и в отговор на молит-
вите му Бог му дал глава на куче.
– Много интересно! – коментирам аз, а тя добавя:
– Аз тъй молих Бог навремето да ме разболее, че да ме отърве от тия проклети цигари,
дето са тамян за дявола. И Господ благоволи! – прекръства се монахинята и добавя: –
Правиха ми операция на гърлото – виж ей тука белега – сочи ми тя към шията си, където
наистина виждам следи от операция, но въпреки това възкликвам:
– Наистина ли?
– Истина, я! Бог ми даде болест, за да ме спаси от грях. Ама тука, като му разправях
на един млад „колега“ от антуража на дядо владика, ми вика, че това били бабини де-
ветини. Той бил учил ’нам къде си в чужбина, пък туй, вика, кой знае коя бабичка го
била измислила! Да се вярва, че Бог може да сложи на своя образ и подобие – човека,
глава на псе, било, видиш ли, богохулство и езичество! – Сестра Серафима завърта очи,
за да покаже за колко „умен“ смята „колегата“ си. – Ама знайш ли аз как го подредих? –
пита ме тя, като ме сръчква с лакът.
– Как? – питам, искрено заинтригувана.
– Викам му: „Ти пък с тоя брадясал сурат да не са имаш за много богоподобен, бе?“ –
намига ми монахинята, а аз прихвам. – Гледа ма като пукал, ама иначе много знае! Чун-
ким, като е учил, е взел Господа с тапия – продължава тя, кокорейки големите си очи. –
Аз, вика, ще кажа на дядо владика тая кучешка глава да я махнат от свети Христофор!
Ами кажи му, бе, викам! И змея на свети Георги му кажи да махне, да не плаши децата,
и колесницата на свети пророк Илия, да не тропа на бабичките... – върти очи сестра
Серафима.
102
 В този момент, изпълнила мисията си, баба идва при нас.
– Какво са палиш ма, Серафимо? – обръща се тя към монахинята.
Сестра Серафима разказва и на нея случката с монаха, а баба заявява:
– Бог си намира начини как да вразуми човека. Майка Митра много го почиташе тоя
свети Христофор. Казваше, че все за това изображение се сеща, кога има да отсъди за
някого. Не съм я чула лоша дума да каже за човек. Аз, вика, на кучка не ща да приличам,
да лая по хората и да им глозгам кокалите.
– Тя може да е чувала таз, другата история за свети Христофор – казва монахинята и
започва да разказва: – В нея се разправя, че той бил много силен и търсел най-могъщия
сред царете, за да му служи. Намерил накрая Христос, но заради старанието му да на-
лага доброто със сила лицето му придобило кучешки образ. Тогава осъзнал, че лицето
е образ на душата и че преобразяването му в куче не може да стане, ако душата му не е
станала кучешка.
– Ей това все ми повтаряше и майка Митра: „Какъвто светецът, такъв и венецът“. Да
знаеш, вика, дъще, злото добро не докарва – казва баба.
– Тази история не е ли разказана от Елин Пелин? – сещам се аз изведнъж.
– „Огледалото на свети Христофор“ от „Под манастирската лоза“ – отвръща неза-
бавно сестра Серафима и предлага: – Имам го в библиотеката – мога да ви го прочета,
ако искате.
Аз се съгласявам веднага – ще ми е интересно да си го припомня, а и баба няма нищо
против. Тя самата вече не чете много, защото трудно вижда, но много обича да слуша
и понякога, за да се отблагодаря някак за нейните истории, ѝ чета следобед, докато си
почива.
Отново се настаняваме на масата отвън, под топлите слънчеви лъчи на късното про-
летно утро.
– Тъкмо ще ми правите компания, докато дойде Петко – казва сестра Серафима,
преди да тръгне за книгата.
– Пак ли ще ремонтира таралясника? – пита баба.
– Пак, че не ще да запали – отвръща монахинята през рамо.
За пръв път научавам, че дядо Петко по професия е автомонтьор. Никога не бих до-
пуснала. Работил е дълго време в ТКЗС-то, а после – в автосервиз в едно по-голямо село
наблизо, където идват много туристи, разяснява ми баба.
Когато се връща, сестра Серафима ми подава книгата аз да чета, а на мен ми става
приятно, задето ме удостоява с тази чест. Книгата е стара, от 1945 година, леко зацапана
и позакъсана и има особения мирис на старите книги, който много харесвам. Аромат на
реликва. Чувствам се сякаш държа драгоценност, а страниците прелиствам с почти ре-
лигиозно благоговение.
– „Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със
злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сър-
цето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изку-
шенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения
на злото – дявола...“ – започвам да чета.
Баба някак смирено е свела глава и притворила очи, а сестра Серафима – напротив,
гледа ококорено нагоре и мести поглед наляво-надясно, сякаш и тя чете, но от някакви
небесни страници.

103
 Разказът е много поучителен – показва как човек не бива да си присвоява ролята на
съдник и да дава мярка от името на Бога за това кое е добро и кое – зло, защото това
води до големи изкривявания и причинява нещастие за него и за другите.

30. Фалшиво благочестие

Сякаш го е изчислил, дядо Петко влиза през портата на манастира точно когато до-
вършвам разказа как борецът срещу злото свети Христофор направил услуга на дявола,
когато, без да разбере, го пренесъл през реката, за да го спаси. Когато се погледнал в
огледалото, което бил получил от Христос, Христофор видял, че вместо да е станал по-
грозен заради това деяние, той бил възвърнал човешкия си облик. Дядо Петко спира до
нас и чува само последното изречение: „Очистих се, защото направих добро на най-
лошия“.
– И аз за туй съм дошъл – казва той и сочи с глава към сестра Серафима.
– У бре, Петко! – завърта тя очи, а представлението им започва веднага. – Какво лошо
си видял, пък ти от мене, бре!?
– Че какво добро съм видял, мари, Серафимо!? Барем веднъж да ма беше пуснала да
легна под тебе, пък ти все под москвича ма пращаш – занася я дядо Петко.
Още на предишни „представления“ ми прави впечатление, че двамата ползват осо-
бени обръщения помежду си: сестра Серафима се обръща към дядо Петко с „бре“, а той
към нея – с „мари“. Към други хора не ги ползват. Питам баба дали това е нарочно и тя,
като потвърждава, че е така, ми обяснява, че навремето се смятало за неприлично съп-
рузите да се обръщат един към друг по име. Вместо това си викали „бре“ и „мари“.
Същевременно обаче тези обръщения съдържали „ругателство“ и ако се използвали за
външен човек, това било обидно. Явно по този начин двамата „актьори“ са намерили
начин да изразят сложната амалгама на отношенията си, в която демонстративната
враждебност прикрива игрива задявка, заключавам аз.
– У бре, да ти се не види и дъртият гогоч! – Сестра Серафима завърта възмутено очи.
– Какво е гогоч? – обръщам се аз към баба.
– Женкар, дето дебне жените, че да мърсува – отвръща тя.
– Ти като каза, Живо, че дебнел жените да мърсува, та се сетих една история, дето ми
я разправя майка игумения в предишния манастир – прекъсва сестра Серафима предс-
тавлението, за да ни разкаже случката: – Веднъж една монахиня вървяла пеша към ме-
тоха, пък пътят там пак минава като тука през гора. По едно време усетила, че някой я
следва, и кога се обърнала, видяла някакъв мъж. Познала тя веднага, че са му нечестиви
намеренията, и като разбрала, че няма начин да му избяга, решила да подходи с хитрост.
Вместо да бяга, направила няколко крачки към него, пък спряла и си вдигнала расото
нагоре. А тоя катил решил, че му е излязъл късметът, разпасал гащите и те се смъкнали
до колената му. Тогава сестрата се обърнала и побягнала.
– И тоя не е ли я настигнал? – пита баба, след като ми разяснява, че „катил“ е друг
образ на глупака – с лоши, че и престъпни намерения.
– Ба, ще я настигне! Ей Петко да ти каже как се бяга със смъкнати гащи – отвръща
сестра Серафима, провокирайки дядо Петко да продължи спектакъла.
– Не ми са е случвало, ама ако кажеш, Серафимо, одма ги смъквам и та подгонвам.
Да видим дали мога та хвана – веднага реагира той подобаващо.

104
 – У бре, Петко, мискинин неден! Събуй ги ти, че да станеш за резил. Нали знаеш –
дърт вълк и за кучетата е маскара – не му остава длъжна монахинята, а ние с баба се
заливаме от смях.
– Ей, то са е видяло, че няма да ма огрее с теб, ами да ходя пак да си лягам под мос-
квича – поставя епилог на сценката дядо Петко и като повдига от земята сандъчето с
инструменти, което е пуснал до пейката, тръгва към автомобила.
Ние с баба пък ставаме да се прибираме у дома, а сестра Серафима ни заема „Под
манастирската лоза“, да си почетем вкъщи следобед. Ще ѝ я върнем вечерта, когато ще
се видим отново. Цялата „компания“ сме поканени на вечеря у Марк и Лиза, които днес
празнуват три години, откакто окончателно са се заселили в махала Небесна.
За обяд дояждаме гъбената чорба в другия вариант, със сиренце и застройка, който
също много ми харесва, а после се настаняваме на дивана – баба седнала с плетката в
единия му край и вдигнала крака по диагонал, а аз свита от вътрешната страна в другия
му край с книгата.
– Удобно ли ти е така, чедо? – притеснява се баба.
– Много ми е удобно, бабо – уверявам я аз. – Отначало ли да започна? – питам.
– Отдето искаш, чедо – отвръща баба.
Решавам да отворя напосоки и попадам на „Занемелите камбани“. Сигурна съм, че
съм го изучавала в училище, но съм го забравила напълно. Разказът много ни допада –
развенчава фалшивото благочестие, което изключва възможностите за общение с Бога,
ако не е „по правилата“. Историята е за празнуването на храмовия празник Успение
Богородично в един манастир, „прочут по чудотворната икона на светата майка и по
трите сладкогласни камбани“, които само на този ден и на Великден биели. Всички
селяни чакали с трепет момента, а благочестивият игумен, както винаги, се погрижил
всичко да е излъскано и подредено. Не щеш ли, неочаквано в църквата се появила майка
с болно дете на ръце да проси помощ от Богородица за изцелението на чедото си. За
ужас на отеца жената изкаляла чистия под и понеже нямала какво друго да предложи в
дар на Светата Майка, забола една игла със синя топчица в края на новата копринена
покривка върху иконата. Игуменът се ядосал, нахокал я, че нарушава „сценария“, и я
изгонил, а иглата махнал и захвърлил. Когато обаче дошъл моментът да бие камбаните,
те само се разлюлели и за ужас на всички – не издали никакъв звук. Чак после, когато
отецът осъзнал греха си и върнал иглата на Богородица, занемелите камбани сами за-
пели благодатната си песен.
– Смрадливо ли е гърнето, и на Великден ще мирише – казва баба, когато приключ-
вам с четенето, и както винаги, нейната „неучена“ селска мъдрост разкрива поредната
важна истина за живота: показното благочестие не може да скрие нечистото сърце.

31. Змей Горянин

Почти всички разкази ни харесват и два часа отлитат неусетно. Когато приключваме
с четенето, баба става да се „пораздвижи“. Излиза на двора да види животните си и да
си свърши нещо, а аз оставам да поработя малко, докато стане време да тръгваме за
Марк и Лиза. Накрая проверявам имейла си и виждам, че Веско ми е изпратил инфор-
мация, както е обещал. Преглеждам я по диагонал и разбирам, че ме чака сериозно че-
тене, за което нямам време сега.

105
 Лиза е предупредила да не носим нищо за ядене, така че, за да не сме съвсем с празни
ръце, баба е приготвила подарък – по два чифта вълнени терлици, а аз откъсвам няколко
стръка от дивите бели нарциси, които сега цъфтят на туфи по ливадата пред къщата.
Когато пристигаме, другите са вече там и тъкмо се настаняват по удобните канапета
около масата в хола, пред голямото огнище, а сестра Серафима и баба Неда вече са
намерили тема да се препират:
– Ами да не е пък маса, че да ѝ подаряваш покривка ма, Серафимо?! – чуваме реплика
на баба Неда.
Лиза идва да ни посрещне и тихичко, с усмивка, ни обяснява, че сестра Серафима
смъмрила баба Неда за армагана, който им донесла – два калъпа домашен сапун. Била
рекла: „Що си ѝ донесла тоя сапун ма, Недо? Лиза да не е пералня?“. Репликата, която
сме дочули при пристигането, е достойният отговор на баба Неда.
Домакинята ни настанява и отива при двете „да успокои духовете“ по типичния си
дипломатичен начин, като на сестра Серафима казва, че много ползва домашен сапун,
пък тъкмо ѝ свършвал, а на баба Неда – че таман имала нужда от нова покривка.
Начинът, по който Марк и Лиза са съчетали удобствата на съвремието, като същев-
ременно са запазили автентичния дух на къщата, много ми допада. Успели са да създа-
дат уютен дом, който е едновременно семпъл, удобен, артистичен и топъл. Преустро-
или са долната каменна част на къщата в просторна дневна, като са отворили широки
прозорци, за да влиза светлина. Въпреки че са оставили стените „на камък“, това не
създава усещане за студ – вероятно заради добре подбраното осветление, голямата ка-
мина, дебелите дървени греди на тавана, които са реставрирали, светлия дъсчен под,
който са сложили върху предишния пръстен под, и различните авторски акценти по
стените – тук интересно пано, изработено от Лиза, там нейна картина или снимка, малка
нощна лампа с небрежно подпряна дебела книга в някоя ниша на стената и различни
други творчески хрумки, изпълнени с много вкус. Едновремешната стара врата, която
води към кухнята, само са лакирали с безцветен лак, за да запазят следите от някогаш-
ната, вече излющена боя. Сега светлината, идваща от различни места, пробягва по
жълто-синьо-зелената ѝ повърхност и я превръща в интересно произведение на изкус-
твото. Кухнята, в съседство на дневната, е просторна и разполага с всички съвременни
удобства, за да може Лиза да реализира кулинарния си потенциал, като помещението
успява да предаде и усещането за някогашния бит. Макар че имат модерна готварска
печка, са възстановили и по-малкото огнище за хляб, което са заварили тук и сега често
използват. Зад кухнята са направили баня, а над нея, на втория етаж, където са двете
спални и килерът, превърнат в дрешник, има второ санитарно помещение. Не е невъз-
можно една стара къща да заживее нов живот, мисля си, когато за пръв път влизам у
тях и оставам очарована от миролюбивия и хармоничен начин, по който старото и но-
вото съжителстват в дома им. Постижение, възможно само когато е запазена онази не-
видима свързваща нишка – чувството за принадлежност и единство с традицията.
Заварваме масата отрупана – сякаш Лиза е чакала с нетърпение този ден, за да се
развихри. Менюто включва салата от марули и листа от глухарче, втора салата от счу-
кана с див лук и чесън прясна коприва, поръсена с магданоз и с настъргани отгоре ва-
рени яйца, подправена със сол, олио и оцет, прясно набрани и задушени с чесън гъби,
охлюви „на разсол“ с девесил и сос от хрян, оцет и зехтин. Особено ме впечатляват
двата вида „фалшив хайвер“ – единият е чеснов, с орехи, сух хляб и кисело мляко, а
другият – от сирене, с настърган лук и червен пипер.

106
 Освен това Лиза е направила баница с точени кори и пърлейки, които е изпекла в
пещта, където после е изпекла и кюфтетата от прясно дивечово месо, донесено им от
местен ловец. Има и постни сарми, увити в листа от лапад, печен в керамичен гювеч
домашен заек, а за десерт – ябълкова пита с мед и задушени с вино сушени сини сливи
с ванилия и лимонова кора.
Масата е красиво подредена, а всички цъкат с език да изразят одобрението си и като
похвала колко се е постарала домакинята. Тя пък, с присъщата си скромност, прехвърля
заслугите на баба Неда и на сестра Серафима, защото това били все рецепти, които е
научила от тях. Това веднага отваря възможност двете отново да започнат оживена пре-
пирня коя от тях коя точно рецепта е дала, но този път спорът им е прекъснат още в
зародиш с внезапната поява на жена на средна възраст. Разговорът секва изведнъж, ко-
гато вратата неочаквано се отваря и жената влиза в стаята. Явно тя е не по-малко стъ-
писана, защото остава до вратата и се усмихва някак пресилено любезно в отговор на
вперените в нея погледи. Дребничка е и много слаба, сякаш прозрачна. Русата ѝ коса се
спуска до раменете в прическа „на черта“, ограждайки от двете страни бледото ѝ луни-
чаво лице с миши очички, надничащи тревожно зад кръглите стъкла на елегантните ѝ
очила. Лиза веднага се притичва на помощ и ни представя Алис, своя приятелка, която
била на конференция в Румъния. Решила е да използва, повода, за да посети приятелите
си, които не е виждала от три години. Български колега я докарал донякъде, а те я пос-
рещнали късно предишната вечер. Гостенката щяла да остане няколко дни, преди да
отпътува обратно за Англия.
– И как е, миче, харесва ли ти тука? – обръща се към нея баба Неда, когато жената се
настанява на свободното кресло между Марк и Лиза, а домакинята поема симултанния
превод.
– Различно е – отвръща тактично жената, но поведението ѝ подсказва, че май се чув-
ства като в небрано лозе.
– С какво се занимавате? – питам аз, опитвайки се да предразположа жената.
– Алис е еколог, занимава се с опазването на околната среда – отвръща вместо нея
Лиза.
– Тц, тц! – цъка впечатлена баба Неда.
– Докараха си тука мръсните производства заради евтината работна ръка, пък сега
ми правят конференции за екология. Лицемерие му викам аз на това – включва се изне-
надващо дядо Йордан и макар да не разбира думите му, тонът и мрачният му вид явно
притесняват жената, защото забелязвам как леко се отдръпва назад в креслото си. Об-
ръща се въпросително към Лиза и тя ѝ превежда какво е казал старецът Понеже поназ-
найвам английски, чувам, че доста смекчава думите му. Въпреки това Алис не знае
какво да отговори и Лиза, като се опитва да влезе в ролята на адвокат, обяснява, че тя
не се занимава с индустриални замърсители, а със селското стопанство.
– Че какво толкоз замърсява селското стопанство?
– пита сега баба Неда.
Лиза превежда, а Алис, решила, че това е възможност да впечатли компанията, за-
почва да обяснява. Казва, че на конференцията са обсъждали предприемането на ефек-
тивни мерки за защита на климата, насочени специално към селскостопанските произ-
водители в страните, които отскоро членуват в Европейския съюз, а тя е представила
някои от установените вече европейски практики по въпроса.
– Че какво му пречи на климата селското стопанство? – все още не разбира баба Неда,
а явно и останалите. – По-добре да защитават селското стопанство от климата, че виж

107
тая година какво стана! Всичко подлъга туй топло време. Сега да свие един студ и
край! – изразява тя притеснението на всички, на които прехраната им до голяма степен
зависи от метеорологичните условия.
Алис се усмихва, когато Лиза приключва с превода.
– Според експертите – казва тя с компетентно изражение, – един от проблемите в
селското стопанство е въглеродният двуокис, който се отделя при обработката на зе-
мята с трактори и при производството на торове. Но по-съществен е проблемът с въг-
леродния двуокис, метанът и райският газ, които се съдържат в отделяните от кравите
газове. Според изследване, газовете, отделяни от една крава, вредят на климата колкото
изгорелите газове на един автомобил, който изминава 18 000 километра на година –
привежда впечатляващите данни англичанката.
– Че какви са тия газове? – продължава да не разбира баба Неда. – Аз мойта Милка
не съм я виждала да отделя газове, сал на Серафима москвичът съм виждала някогаш
да пуши, кога запали – клати тя глава.
– Ама, Недо, че пърдят кравите, ма! Затуй става въпрос! – „светва“ я дядо Петко.
– Мари божкеее! – само успява да възкликне баба Неда. Явно информацията я сварва
напълно неподготвена по въпроса. За пръв път я виждам в подобна ситуация да не знае
какво да каже.
Не чувам Лиза какво превежда, но явно този път го прави дословно, защото Алис се
засмива, преди отново да вземе думата и да започне да обяснява някак снизходително
на невежите си слушатели:
– В някои страни обсъждат въвеждането на данък за вредните емисии от кравите, а в
Швейцария вече ползват специални добавки към храната, за да ги намалят и така да се
забави разширяването на озоновата дупка.
Баба Неда все още не може да намери думи и се обръща безпомощно към съселяните
си с опулена физиономия. Сестра Серафима първа се окопитва:
– Ба! Че то, ако беше толкоз лесно от някоя и друга пръдня да са пробие небето, ди-
нозаврите вече да са го разпрали – заявява тя, а аз прихвам, но веднага затискам устата
си с ръка. Виждам, че Марк, който остава малко зад гърба на Алис, също прикрито
хихика.
– То крави не останаха, те седнали да се занимават с пръдните им! Чиновническо
безхаберие е тая работа за мен! – възмущава се отново дядо Йордан.
– Че да вземат да ни сложат и на нас по един пърдомер на дирниците. Знайш ли какви
пари ще паднат от данъци! – прави предложение дядо Петко в типичния си зевзечески
стил.
Всички се засмиваме, а Лиза явно се затруднява как деликатно да преведе казаното и
след като скалъпва някакво обяснение, на което Алис кима сериозно, взема нещата в
свои ръце и ни подканва, за да смени темата:
– Ама яжте, моля ви, кой ще яде тази храна!
В миг тракането на чинии и вилици и възгласите за наздраве се превръщат в основен
звуков фон, а минути по-късно разговорът е превзет от одобрителни възклицания за
кулинарните умения на Лиза и хвалби за качествата на първата произведена от Марк
ракия.
Алис си взема само от безмесните ястия, което прави впечатление на баба Неда.
– Вземи си от заека ма, миче – много вкусен е станал! – кани тя англичанката.
– Тя е вегетарианка, бабо Недо, не яде месо – обяснява вместо гостенката Лиза, като ѝ
превежда за какво става въпрос.

108
 – Че какво яде? – чуди се баба Неда.
– Коприва – подсказва усмихнат Марк, като сочи към Алис, която в този момент по-
сяга към салатата.
– Много полезна била! – сякаш одобрява баба Неда. – И моят доктор тъй вика: „Ще
ядеш, вика, зеленчуци, бабо Недо“. „Какви зеленчуци, викам, бе, докторе? То още нищо
не е станало.“ Пък той: „Коприва, вика, ще си береш, щото има, вика, много желязо“.
„Тъй ли?, викам. И колко, викам, коприва трябва да изям бе, докторе, че да изсера за
един капак на печката?“ Щото моят бая е нагорял, комай са е пробил – обяснява баба
Неда, мляскайки, със сериозно изражение, сякаш историята ѝ е истинска. – „Ей, вика,
голяма си скица, бабо Недо“ – завършва тя случката с доктора, а ние всички, с изклю-
чение на Алис и сестра Серафима, която възмутена от „мискинлъците“ на баба Неда
прибелва очи, се смеем.
– Предай ѝ ма, Лизе! – подканя баба Неда Лиза, която явно се чуди как и какво точно
да преведе на приятелката си от историята. Марк, който не е чак толкова деликатен,
нито май толкова близък с Алис, се притичва на помощ на жена си, но за неин ужас
превежда разказа на баба Неда буквално. Гостенката само се усмихва сконфузно в от-
говор на вперените в очакване на реакцията ѝ погледи, след което с любезното: „Бихте
ли ме извинили?“ се измъква навън, вероятно за да дойде на себе си.
– Че той нали Чудомир има един разказ – „Вегетарианец“ – казва дядо Петко, който,
изглежда, е голям фен на известния български хуморист. – Разправя за един, дето от
село отишъл да учи в града и кога са върнал, сал треволяк почнал да пасе. Синора, вика,
го опасал като магаре, до дъно. И тръне имаше, вика, тук-там, и те изчезнаха.
– Аз тоя разказ го знам – включва се сега и сестра Серафима. – Много са смях! Имам
го в мойта библиотека – добавя тя, което ме подсеща да извадя разказите на Елин Пелин
от раничката си, за да не забравя да ѝ ги върна. – „Един ден – кай, – като гледал как
сладко пасат конете люцерната в хаджи-Дончовата ливада, да вземе да се намъкне и
той, че да нагъва люцерна – да нагъва, додето му се издул коремът като на малко ци-
ганче, кога яде варени тикви. Щял да се пукне момъкът и да експлодира без малко.
Разтривали го, церили го, хеле му преминало.
– А бре, майка – думала му кака Деля, – ами че може ли тъй като добитъка?... Ами че
хайде, да речем, прияло ти се е люцерна, ами че посоли си я малко, полей си я с оцет
отгоре, че тогава! А то тъй на какво прилича?“ – цитира артистично монахинята от раз-
каза, а аз се смея заедно с останалите, но за пореден път съм силно впечатлена от наче-
теността и забележителната ѝ памет.
Лиза се изправя и тръгва да излиза. Вероятно се притеснява за приятелката си и отива
да види как е. След малко, вече успяла да опитам от всичко, аз също ставам и като
казвам на баба, че ще се разтъпча малко, за да ми се стръска храната, та да мога да
похапна още от деликатесите на домакинята, също излизам навън. Тръгвам да обикалям
широкия двор и когато стигам долния му край, изведнъж ме залива някакъв блясък,
който ме кара да спра. Ставам свидетел на великолепен залез и затаила дъх, наблюдавам
как слънцето пълзи надолу по скалистото грапаво рамо на връх Марагидик. Не знам
колко време съзерцавам картината, когато чувам гласа на Лиза:
– Това беше първото, което видях, когато пристигнах тук – казва тя, като се обляга
до мен на дървената ограда. – Беше най-неземното преживяване в живота ми – продъл-
жава тя. – Чак после разбрах, че съм в махала Небесна, та явно затова е толкова кра-
сиво – засмива се англичанката. – Стоях като омагьосана, упоена от аромата на дивия

109
пелин, с който беше обраснало тук, и не можех да откъсна очи от тази хипнотизираща
игра на светлината. Впоследствие разбрах за змея.
– Кой змей? – не разбирам аз.
– Горе на върха живеел змей горянин, който слизал всяка привечер да навести люби-
мата си жена. Светлината е от неговата кожа – като слиза по скалите, тялото му се из-
вива ту натам, ту насам и отразява падащите лъчи на слънцето под най-различен ъгъл.
Тоя змей бил залюбил една млада невеста в махала долу под върха, но не можел да я
вземе за жена, защото тя вече била омъжена за друг. Останали обаче любовници до
гроб. Мъжът ѝ умрял от ревност и от срам, пък жената народила на змея много деца и
те се разселили тука по махалите. Сега змеят продължава да слиза, за да наглежда по-
томството си – разказва Лиза, а аз я слушам с интерес и сякаш виждам как горянинът
пристъпва по камъните.
– Те затова ли местните са такива „змейове“? – засмивам се, когато след малко се
сещам, че нашите възрастни приятели може също да са от змейовото потомство.
– Сигурно – смее се и Лиза.
– Не съм чувала тази легенда, но много ми харесва – признавам.
Решавам да питам по-късно баба Жива дали не знае някое друго предание или песен
за змея, но ми е интересно да разбера откъде Лиза е научила историята.
– Един дядо овчар ни я разказа веднъж. С Марк го срещнахме, когато ходихме до
върха – обяснява ми тя. – Много се надявахме да зърнем змея, но се беше скрил – ус-
михва се тя и добавя: – После ровихме в интернет и попаднахме на много интересна
информация.
– Каква? – любопитна съм да науча.
– Доколкото разбрахме, става въпрос за предположение, че този връх не е съвсем ес-
тествено образувание, а монумент, издигнат от хора. Понеже, пишеше, бил странно из-
несен настрани от всички останали върхове в Стара планина. Според статията мону-
ментът бил свързан с египетската богиня Бастет, дъщеря на слънцето, или с фараонката
Хапшетсут, за която, както и за всички фараони, са вярвали, че има божествен произ-
ход. А частта „МааРа“ от името на върха идвало от древноегипетски и означавало „ве-
рен/ вярна на слънцето“ или „озарен/а от слънцето“. „Гидик“ пък означавало тясно
място за минаване – разказва Лиза.
– Предпочитам историята за змея – казвам след малко.
– И аз, но този превод на името на върха също много му подхожда – изразява мнени-
ето си англичанката. Не мога да не се съглася, докато наблюдавам как последните лъчи,
проблясвайки надолу по скалите, сякаш се спускат заедно с „озарения от слънцето“
змей.
– Вие по кой маршрут се качихте горе? – питам след малко. Все още не съм се качвала
на върха, но съм го планирала за лятото и съм проучила, че има два маргирута – единият
е по-лек, а другият – доста труден.
– По този, който наричат „пенсионерския“ – отвръща Лиза и уточнява: – С кола се
отива до края на Острец и оттам – нагоре до края на асфалтовия път, а после вече пеша
през гората. Има два часа ходене до хижа „Тъжа“, а от нея още час и нещо по южния
склон. Не е трудно както от северната страна – успокоява ме тя, а аз с угризение си
мисля, че много по-добре познавам други места, отколкото родния си край. – Искаш ли
да влизаме вече? – прекъсва мислите ми Лиза.
– Да – съгласявам се и по-скоро от куртоазия, отколкото от истински интерес, пи-
там: – Алис няма ли да се присъедини пак към компанията?

110
 – Може би по-късно. Чувства се малко изморена и иска да си почине – отвръща Лиза.
Аз само кимам – наясно съм, че гостенката е скандализирана и съчувствам на дома-
кинята, която в случая е в много неизгодна позиция – „между чука и наковалнята“. След
малко, докато вървим към къщата, Лиза казва:
– Бяхме много близки, но някак се отдалечихме. Не знам защо стана така. Беше за-
бавна и естествена, а сега все едно е друг човек, когото изобщо не познавам.
А може и аз да съм се променила и затова да ми изглежда така.
Гласът на приятелката ми е тих и усещам, че ѝ е мъчно.
– Може би се е взела много на сериозно – предполагам аз.
– Сигурно – съгласява се тя и добавя: – Държи се сякаш ще се изцапа – все едно я е
гнус от този начин на живот. Няма да вдигне глава към залеза, за да гледа да не стъпи
в калта. Сякаш е останала без душа – споделя с мен Лиза.
– Познато ми е. И аз имам такива приятелки – проявявам съпричастност. – Знаеш ли
какво казва баба Жива в такива случаи? – питам след кратко мълчание и в отговор на
тревожния поглед на англичанката отвръщам: – Бог да прости, а нас да свести!
– „Бог да прости“ като за умрял ли? – не разбира Лиза.
– Да, нищо че човекът е още жив – щом душата му не чувства истинския живот, все
едно е умрял и тогава не остава друго, освен „Бог да го прости“. А „нас да свести“ оз-
начава ние, като виждаме какво става с него, да се опомним, да си вземем поука и да не
допускаме същото да се случва с нас – пояснявам.
– Бог да прости, а нас да свести – повтаря Лиза и преди да влезем в къщата, ме прег-
ръща.

32. Самодивско сборище

Когато влизаме в къщата, компанията ни посреща с възгласи:
– Айде бе, младите, къде ходите?! Няма кой да захване хорото!
Дядо Петко и Марк са готови да вдигнат гъдулките, а Лиза предлага да излезем отвън
на широко и да играем направо върху тревата – идея, която много ме въодушевява. Мо-
равата им, типично по английски, е перфектна, а меката трева ме изкушава да събуя
обувките си и да заиграя боса. Усещането е великолепно – между подскоците допирът
на босите ми ходила до хладната трева сякаш влива нова енергия в тялото ми, различна
от тази, когато играя обута. После в почивката, докато хапваме отново, усещам как хо-
дилата ми приятно тръпнат, сякаш усвояват силата на земята. Спомням си подобно усе-
щане, когато веднъж, при един силен дъжд, стоя на чардака у баба, протегнала ръце
през парапета, а едрите капки падат тежко върху дланите ми. Часове наред после дла-
ните ми тръпнат от живителната енергия на дъжда.
За втората серия хора навън е почти тъмно и Марк и Лиза запалват няколко стари
газови фенера, които са закачили по ниските клони на дърветата. Меката игрива свет-
лина, която разпръскват, осветява „дансинга“ достатъчно, като същевременно придава
на градината тайнствен вид. Чувствам се като на самодивско сборище – участничка в
среднощна мистерия.
По някое време забелязваме, че Алис ни наблюдава от чардака на горния етаж на
къщата, и я викаме да дойде при нас. Тя не устоява на настойчивите покани и изкушена
да пробва тези непознати за нея танци, се присъединява, само за да се откаже след ня-
колко стъпки с думите, че е много сложно.
111
 – Не е сложно ма, миче – същото е като вашия валс. Само скачай по-бързо и ще го
уцелиш – опитва се да я убеди пак да пробва дядо Петко, като засвирва ръченица, а с
Лиза заставаме срещу нея и заиграваме за подкрепа.
В края на ръченицата Алис е изплезила език и сякаш забравила, че може да се изкаля,
ляга по гръб направо на тревата и затваря очи, опитвайки се да успокои дишането си. А
когато отново ги отваря, изведнъж рязко сяда, сочи с ръка към небето и възкликва, ся-
каш е видяла за пръв път нещо, за което само е чувала, че съществува:
– Вижте! Звезди...

33. Гусла сладкогласна

Поизморени, влизаме отново в къщата. С танците сме понаместили храната и сме
готови да опитаме и десертите на Лиза. След малко Алис, този път не обидена, а ома-
ломощена, отново ни изоставя, за да си почива. Усмивката ѝ сега изглежда искрени,
когато благодари и пожелава лека нощ.
Докато хапваме, разговорът се завърта около народните инструменти. Марк е впе-
чатлен от статия, която наскоро е прочел. В нея се твърди, разказва той, че тамбурата
има български произход и затова едно от известните ѝ и до днес по света наименования
е „булгария“. Авторът на статията споменавал и за някакъв древен „бронзов ключ от
Плиска“, на който имало изобразена фигура на мъж, свирещ на лютня (тамбура). Не по-
малко интересна му се видяла и информацията за гъдулката. Марк разбрал, че синоним
на „гъдулка“ е „гусла“ – дума със старославянски произход, а в Полша, обяснява той,
където имало и археологически находки на гусли от XII век, името на инструмента оз-
начавало „магия, заклинание“, а гуслар – „магьосник“. Имало открити и статуетки от
VIII век, изобразяващи гуслари, от които се виждало, че инструментът още тогава е бил
държан отвесно. Самата поза на музикантите пък подсказвала, че не свирят просто за
забавление, а сякаш изпълняват религиозни ритуали. Телата им били устремени нагоре,
все едно осъществяват връзка с друг свят. Фигурката на тамбуриста от Плиска също
неслучайно била върху ключ, смятал авторът на статията, понеже ролята на свирача
била с музиката си да отключи свят, който иначе е недостъпен. Затова и очите му били
изобразени широко отворени – все едно се диви на това, което вижда: божественото.
Похват, запазен и до днес в иконографията при изобразяване на светците с широко от-
ворени очи. После Марк попаднал на друга статия – на учен от БАН, която потвържда-
вала ролята на музикантите да служат като медиатори между земното и небесното. От
тази статия научил също за популярните сред славянските народи странстващи слепи
музиканти просяци, които сърбите наричали „слепи гуслари“, а българите – „слепи гъ-
дулари“. Те изпълнявали основно фолклорни песни – юнашки, с религиозно съдържа-
ние и молитви. Имали специални школи, в които се обучавали, а хората гледали на тях
именно като на посредници между човека и Бога и ги приемали като обредни лица,
които им носят Божията благословия.
– Че те, тези слепи гуслари, тръгват от ослепените Самуилови войници, доколкот’
знам – казва дядо Петко.
– Той Каравелов споменава за тях в „Българи от старо време“, кога пише, че Хаджи
Генчо всички го познавали, даже и Пейчо слепият, дето много хубаво свирел на гусла

112
и пеел юнашки песни. А Иречек в своите „Пътувания по България“ след Освобождени-
ето пише, че тук се срещат слепи гъдулари. Ама тая работа, че са тръгнали от Самуи-
ловите войници, не я знаех, Петко – признава дядо Йордан.
– А кои са Самуиловите войници? – пита Марк.
В следващите двадесет минути англичанинът е подробно запознат с едно от най-теж-
ките събития в историята на България. Обикновено мълчаливият дядо Йордан не пести
думи да опише в детайли хода на битката от 29 юли 1014 година при село Ключ. Когато
той свършва, дядо Петко поема „щафетата“ и започва на свой ред да разказва:
– Според легендата, след Беласишката битка една част от ослепените 14 000 българ-
ски войници тръгва към Рилската обител. Зимата ги застигнала в село Добърско, където
местните хора ги посрещнали радушно, а и водата от аязмото на църквата облекчила
болките в очите им. Затова напролет, вместо да продължат, решили да останат. Тук
слепците основавали прочутата Добърска музикална школа, просъществувала над де-
вет века – докъм 1930 г. Към тях започнали да се присъединяват и други хора с недъзи,
които учели песните и обикаляли страната. Така изкарвали прехраната си.
Въображението ми рисува картина, от която усещам как стомахът ми се свива, а
очите ми се пълнят със сълзи. Чела съм, че очите на Самуиловите войници не били
избодени, а били ослепени с врял оцет – окото остава на мястото си, но побелява и не
вижда. Представям си ги – с тези слепи, широко отворени към небето бели очи как пеят
с гуслите си в прослава към Бога.
Разговорът е много интересен и всички слушаме внимателно, с изключение на баба
Неда, която придремва с клюмнала на една страна глава.
– Че то в Библията навсякъде с гусли свирят на Господа. Сал Псалтира да вземеш... –
казва сестра Серафима и започва да цитира, като обявява от кой псалом е цитатът: –
„Пейте с гусли на нашия Бог“, сто четиридесет и шести, „Добро е да славим Господа...
с песен на гусла“, деветдесет и първи, „Хвалете Бога с псалтир и гусли“, сто и петде-
сети...
– Тя, гуслата, много е използвана и от наште възрожденци – като символ за пробуж-
дане на народа от сън – прекъсва я дядо Йордан. – И „Новобългарска гусла“ на Райко
Жинзифов да вземеш, и Базовата първа стихосбирка „Пряпорец и гусла“, която почва с
„Новонагласената гусла“, и „Гъдуларят“ на Петко Славейков... – изброява старецът, а
аз отново съм впечатлена колко добре познава старата българска литература.
– Пишеше ли друго за тези религиозни функции, които са изпълнявали слепите гус-
лари, Марк? – питам аз, възползвайки се от мълчанието след думите на дядо Йордан.
Много съм заинтригувана.
– В статията на изследователя от БАН пише, че особено важно било присъствието им
на обреди, в които се извършва преход между два свята – като кръщение, сватба,
смърт... Въпреки че всеки обред, според мен, прехвърля човека от земното към Бога –
отвръща Марк, а аз кимам в знак на съгласие.
– Ами че тя музиката нали е за това – да се доближиш до Господа. „От нас песен, от
Бога здраве“, казваше мойта баба – включва се и баба Жива. – Дал’ ша свириш, дал’ ша
пееш – тебе та няма вече, забравяш тоя свят и душата ти са възнася на небето – обоб-
щава тя, а аз, вдъхновена от нейните думи, а и от целия разговор, по-късно записвам в
тетрадката си:

Музиката, изразявана чрез човешкия глас и музикалните инструменти, в древ-

ността е възприемана като магическо средство за настройване на душата на

113
 честотите на свещеното. Тя осигурява на душата защита от злото, служи ѝ
като „оръжие“ да покорява и обезсилва тъмните сили и като я синхронизира с
вселенската хармония, ѝ отваря пътя от земята към небето. Затова Орфей ус-
пява да премине безпрепятствено през тъмното подземно царство, за да изведе
Евридика. Затова овчарите, подчинявайки чрез своите свирки живата и нежи-
вата природа, са оставали невредими за дебнещите ги враждебни влияния. За-
това слепите гуслари, като са събуждали с музиката си у себе си божественото,
са отваряли и у слушателите си вратите към него. Музиката е сакрална прак-
тика, която очиства душата от профанното, за да може човек да достигне бо-
жествения свят.

– И аз тъй – като са възнеса някой път, та Богородичка току ма приземи: „Серафимо,

вика, я си почини малко, че ша ми развалиш слуха!“ – изведнъж сменя настроението на
разговора монахинята.
– Аз, ако бях на нея, отдавна да съм ти заключил устата и да съм хвърлил ключа в
някой дълбок кладенец – подхваща я веднага дядо Петко.
– У бре, Петко, ти пък кога си ма чул да пея, че да говориш тъй, бре? – върти очи,
възмутена от оценката му, сестра Серафима.
– Веднъж та чух, ама избягах. Пейш като ощипан славей – казва дядо Петко, а срав-
нението му кара цялата компания да прихне, което стряска баба Неда.
– Що станало? – пита тя, като премигва сънено.
– Какво мигаш като куче в сливи ма, Недо? – смее ѝ се дядо Петко. – Обсъждаме как
пее Серафима – вкарва я „в час“ той.
– Че ти, Петко, не знайш ли, бе? Паун сал са гледа, не са слуша – веднага намира
какво да каже баба Неда.
– У, ти пък, Недо, ни кук, ни кукуряк, ама много знайш – скастря я сестра Серафима.
Иска да каже, че баба Неда още не се е събудила, а вече „дава акъл“. – Ти пък кат’
зинеш, сякаш та е втресло – връща ѝ тя за „пауна“.
– Аз пък викам всеки петел да ходи да кукурига на неговото си бунище, че много
окъсняхме – прекъсва поредната им препирня дядо Йордан.

34. Сляпо кога прогледа, през девет баира види

Сбирката този път наистина е продължила по-дълго от обичайното. Прекарали сме
чудесна вечер и като благодарим на любезните ни домакини, всички поемаме към до-
мовете си. Решавам, че когато се приберем, няма да карам баба да ми разказва спомен,
защото е станало късно. Използвам обаче да я питам, докато вървим към къщи, дали е
чувала за змея, за който ми разказва Лиза. Само двете сме, понеже сестра Серафима е
качила в москвича баба Неда, с която обикновено „се водим“ след сбирките, за да я
откара до дома ѝ. Ние отказваме да се возим, понеже предпочитаме да се разходим.
Макар и да се препират постоянно, баба Неда и сестра Серафима много си помагат.
От баба знам, че монахинята е спасила живота на „дъртата устатница“, както я нарича
понякога, като я е откарала до болницата в града, когато получила удар. Баба Неда пък
редовно ходи да помага на „шантавата калугерица“ в манастира по време на празници,
когато идват повече посетители.

114
 Баба Жива знае песен за змея, но според версията, която ми изпява, той бил залюбил
мома, а не невеста. Тя обаче се отървала от него с хитрост. Казала му, че по-малката ѝ
сестра я задиря турчин, и го попитала дали знае билки за раздяла. Змеят не се усетил
и ѝ казал билките – жълта въртига, комунига и синя тинтява, и дори я научил как да ги
приготви, а хитрата мома изляла върху него отварата за разлъка. Змеят начаса я напус-
нал и според баба „сигур тогава си е обрал крушите оттук, защото не съм чувала да се
е вясвал тъдява“. На мен обаче този вариант не ми харесва и я убеждавам, че змеят си
е още тук, а ние с Лиза сме го видели да слиза по залез от върха по скалите. А баба, като
се смее, уж на шега ми поставя диагнозата:
– Ти, чедо, досущ като в оная приказка: „Сляпо кога прогледа, през девет баира
види“.
Влизам в стаята на баба само за вечерната ни молитва, а после, след като се уверявам,
че не се е отказала от намерението на другия ден да отидем до Троян, я оставям да си
почива и се прибирам в стаята си. Съзнанието ми обаче е твърде възбудено от истори-
ите, които съм чула вечерта у Марк и Лиза, и не мога веднага да заспя. Въображението
ми продължава да рисува картини – на слизащия по скалите змей с блестяща броня, на
невярната невеста, отгледала децата му, на слепите гуслари, насочили невиждащите си
очи към небето... По някое време вниманието ми е привлечено от приглушено „чух...
чух...“ – звук, издаван от нощна птица, която обичам да слушам – чухал. Много ме ус-
покоява. Една вечер обаче, когато я чувам и казвам на баба колко ми харесва, тя ми
разказва тъжна легенда. Една жена живеела сама с дъщеря си, която била много не-
хайна. Когато майка ѝ я молела да свърши нещо, тя все отговаряла: „Чух...“, но нищо
не правела. Веднъж майката се разболяла. Помолила дъщеря си да отиде да донесе вода,
за да разхлади челото си, изгарящо от треска. Момичето пак отвърнало: „Чух...“, но не
отишло. До вечерта майката умряла, а Господ превърнал нехайната ѝ дъщеря в чухал.
Всяка нощ тя обикаля край къщите на хората и вика „чух... чух...“, та да им напомни за
съдбата си. Сега, докато слушам тихото „чух...чух...“, стиснала очи в тъмното в опит да
заспя, си мисля, че всеки един от нас, съвременните българи, има нужда от един чухал
зад прозореца си. Да ни напомня, когато потъваме в комфортното си нехайство и без-
хаберие, че нашата майка – България, е на смъртно легло и има нужда от незабавна
помощ, ако не искаме духът ѝ да изчезне завинаги.

35. Смисълът в традициите

На сутринта още в леглото изяждам парчето от питата на сестра Серафима, което е
стояло под възглавницата ми цяла нощ. Радвам се, че съм проявила благоразумие да го
увия в салфетка, та няма пръснати трохи по чаршафа. Отказвам предложението на баба
да ми направи за закуска попара, защото се чувствам заситена от питката, и изпивам
само чаша топло прясно мляко.
Тръгваме за Троян към девет и половина. Пътят е не повече от час. Баба Жива се е
обадила на баба Вела предишния ден и етърва ѝ ни очаква. Обещала е да предупреди
Вили за посещението ни и безапелационно заявила, че за обяд сме поканени у тях.
– Аз си я знам, Вела – няма да ни пусне, докато не ни нагости едно хубаво – смее се
баба.
По пътя баба Жива ми разказва, че навремето във всяка къща е имало стан, за да
могат жените, след като са изпрели вълната, да изтъкат платовете за дрехите, които
115
после шиели, както и за черги, кърпи, месали и всякакви тъкани, нужни за бита. Остри-
ганата от овцете вълна първо се перяла и се биела, за да паднат останалите след прането
бодли. После се разстилала на слънце, за да изсъхне, след което отново се биела, за да
стане пухкава и да паднат и най-дребните трънчета и сламки. Следвало повторно сор-
тиране на вълната за черги, за вътък на възглавници, за шаяци и аби, за по-фини дрехи.
Когато вълната била напълно изсушена, първо се чепкала на ръка, за да се почисти на-
пълно, а след това се влачела на дараци, за да се отдели дребът и да се извлекат къде-
лите, от които с хурка и вретено се изпридала преждата на по-тънка или по-дебела
нишка, в зависимост от нуждата. Питам я с какво са оцветявали някога преждата и тя
ми разказва, че са използвали различни растения: дрянова кора за червен цвят, за тъм-
ночервено – кора от елша, за жълтите разцветки – млечка, кукуряк, минзухар, листа от
праскова, от дюля и от череша, за зелено – млади орехови листа, както и листа от кисе-
лец, за синьо – корени от дюля, дъбови шикалки за сиво, листа от пиперки за маслено-
зелено, за бежово – люспи от лук, за лилаво – люляков корен, мъждрян или бъз, за ка-
фяво – зелени орехови черупки. Използвали също смрадлика, плод от черен бъз и др.
За да се получат по-наситени тонове и багрите да се задържат трайно, към извлечените
от растенията багрила се прибавяли в определено съотношение и „скрепители“. Това
отново били естествени материали като кал, зелева чорба, урина, тригя (винена кисе-
лина, утаена от домашното вино).
Много интересна за мен е информацията, че едно от първите обредни действия, които
младата невеста изпълнявала в новия си дом, било обредното запридане. То се извърш-
вало още с влизането в къщата, когато, след разбъркването на жарта в огнището, бул-
ката сядала на столче край огъня и започвала да преде. Хурката и вретеното се подаря-
вали обикновено от девера, свекъра или младоженеца, за да има мъжки рожби в семейс-
твото, а запридането винаги се правело с къделя от бяла вълна, като символ на морал-
ната и физическа чистота на невестата. Обредното запридане на сватбата, казва баба,
изразявало пожелание невестата да зачене, а аз по-късно откривам интересна информа-
ция, която обяснява това пожелание чрез символите на преденето: хурката (мъжкото),
което опложда женското (къделята), за да зачене утробата – вретеното, издуто като бре-
менна жена от нишката – пъпна връв, чиято дължина, проточваща се до безкрайност,
съдържа благопожелание за многобройна челяд.
Баба Жива ми казва, че ако мога да изтърпя да слушам няколко часа вицове, баба
Неда ще ме научи да преда, което аз приемам охотно.
Познавам малко Троян, затова, когато влизаме в града, баба ме насочва накъде да
карам. Пресичаме моста над река Бели Осъм към центъра, където живее баба Вела.
Етървата на баба ни посреща пред портата на къщата си. Чакала ни е отвън. Не знам
баба какво ѝ е казала, но старата жена, която е дребничка като баба, само малко по-
закръглена, се нахвърля да ме прегръща и целува, сякаш се радва да види роднина, за-
върнал се след дълго отсъствие. Не ми задава никакви въпроси, а ми говори като че ли
винаги сме се познавали и съм част от семейството. Макар да се чувствам малко неу-
добно в началото, ми става много приятно от подобно отношение, а скоро съвсем се
отпускам. Вече на вратата, Вили също излиза да ни посрещне. Симпатична жена е, може
би малко по-млада от мен, с интелигентно излъчване и приятно отношение – друже-
любно, без прекомерно фамилиарничене. Носи очила и има дълга коса, хваната на ви-
сока опашка. Облечена е артистично с панталон, красива бяла риза с набрано широко
деколте с фина шевица, големи авторски обеци и много красив ленен шал, който е пре-
метнала през едното си рамо. По-късно разбирам, че тъче такива шалове на един по-

116
малък стан в ателието си. Следващия половин час, през който пием домашен сок от бъз
в дневната на баба Вела, разговорът естествено се завърта около причината за посеще-
нието ни, а двете етърви си спомнят за свекърва си – баба Митра, от която са се научили
да тъкат.
– Помниш ли, Живке, като почнехме да насноваваме кросното отвън на двора? Го-
ляма играчка беше – казва баба Вела.
– Помня ами, как да не помня! Да те хване секлет! Пък после, дорде нишките са
скробнат с брашно, пък да се раздвоят в нищелките... – отвръща баба Жива.
Аз тепърва имам да си изяснявам за какво говорят – не разбирам нито понятията,
които използват, нито мога да схвана процесите, които описват. Едната нищелка, нау-
чавам, вдигала през ред нишките, другата ги сваляла. Тъкачката вземала совалката с
втъкнат масур с прежда, провирала го в „устата“ между нишките и дръпвала един-два
пъти бърдото, да се затъче стегнато нишката, която се е изтеглила със совалката.
– Масурите с навитата прежда, заредени на чакръка, ги редяхме в една кошница. Ако
тъчахме шарена черга, майка Митра биеше по четири-пет пъти, зависи каква шарка си
е наумила – с червена, зелена, жълта или синя прежда – обръща се баба Вела към мен.
– Нишките се броят, па се пресмятат, па се оглеждат дали стегнато се тъкат, дали
няма разредени места или скъсани конци... – добавя баба Жива.
– То зависи каква е преждата, как е опредена, как е скорбвана... На деня може и две
педи да изтъчеш, а може и само да кълнеш, ако нишките често се късат – пак се включва
баба Вела.
– Ама после запяваш, кога вече започне да се навива изтъканата тъкан на малкото
кросно – вмъква отново баба Жива.
Двете звучат като автентичен женски двуглас – сякаш пеят седенкарска песен, като
си подават една на друга мелодията и си пригласят, и в тази чудна народна музика, в
която се усеща ритмичното трак-трак на нищелките и още по-силното туп-туп на бър-
дото, започвам да долавям плътния пулс на стана – сърцето на българския дом през
дългите зимни месеци.
Понеже задавам въпроси какво означава една или друга дума, а колкото и да се опит-
ват да ми обяснят, не мога съвсем да си представя, Вили предлага да отидем в рабо-
тилницата ѝ, за да ми покаже намясто. Приемам веднага и тръгваме, оставяйки баба
Жива и баба Вела да се „наприказващ“. По пътя питам Вили как се чувства да живее
тук. Градът ми изглежда по-западнал, откакто съм го виждала за последно преди ня-
колко години. Тя споделя с мен, че си е създала своя „паралелна реалност“ и се опитва
да не обръща внимание на обкръжаващата я действителност. Иначе, казва тя, трудно се
издържа – хората са останали почти без препитание и тези, които не са заминали за
столицата или за чужбина, едва преживяват. Тя самата е живяла няколко години в Шот-
ландия и въпреки че много ѝ харесвало там, в един момент си дала сметка, че колкото
и да е красиво и уредено, това място няма да я опитоми.
– Представяш ли си, почти три години не бях виждала циганин! – възкликва Вили,
сякаш все още не може да повярва.
Въпреки това обаче решила да се прибере. Не ѝ се работело за чужди хора, още по-
вече че много ѝ липсвало усещането за родно. Била добре устроена, но изпитвала силна
носталгия, а и много искала да практикува занаята си. Обожавала да тъче – за нея това
да претворява с ръцете си символи, съхранени и предавани по нашите земи от няколко
хилядолетия, я изпълвало с благоговение и страхопочитание.

117
 – Вече – казва Вили – със съвременните комуникации човек може да си осигури ня-
каква относителна независимост и да си устрои нормален живот навсякъде, включи-
телно и тук.
Тя си е направила онлайн магазин и продава килимите и шаловете, които тъче, през
интернет. От нея купуват също туристи и виладжии от района, а понякога получава и
по-големи поръчки.
– Щастлива съм – казва Вили. – Правя това, което обичам, живея в любимото си
родно място, но имам свободата да пътувам, когато реша; мога да се разхождам из ли-
вадите и горите на Балкана, когато ми скимне; да плажувам край реката през лятото или
край минералните басейни на Чифлика и Шипково или да чета книга цял ден в леглото,
ако ми се прииска да си помързелувам в някой дъждовен ден – усмихва се тя.
Когато влизаме в работилницата ѝ, спирам като омагьосана пред провесените по сте-
ните над стана шарени черги и пъстри килими. Вили започва да ми обяснява кое какво
е по големия стан, на който е захванала ново килимче, но аз нямам търпение да науча
повече за символите и след като добивам нагледна представа за начина, по който фун-
кционира тъкачният стан, веднага започвам да я разпитвам за изобразените върху ки-
лимите фигури.
– Тези ромбоидни фигури, които ограждат като бордюр килима, всъщност представ-
ляват свързани с върховете си един към друг триъгълници. Фигурата се нарича „маказ“
и е едно от най-древните изображения на Богинята майка, в която са вярвали през нео-
литна – обяснява Вили.
По-късно, когато отварям изпратената ми от Веско информация, намирам потвърж-
дение на думите ѝ и научавам, че тази древна цивилизация на Великата богиня в същ-
ността си е миролюбиво матриархално общество, което в продължение на хилядолетия
е населявало земите ни, живеейки във връзка с Бога, в хармония с природата и в разби-
рателство между членовете му. Удивена съм как мирогледното осмисляне на същест-
вуването като магическо единство и цялост на двата свята – земния и небесния, се е
предавало векове наред по нашите земи, вероятно невидимо закодирано в гените ни, но
също така видимо присъстващо в различни обреди, както и в съхранените в шевиците
и килимите символи.
Вили ми обяснява, че неолитната Велика майка е възприемана като цялостно двойно
същество, с две основни форми на проявление – невеществена, бяла майка-свят и ве-
ществена – червена майка-свят. Маказът, твърди Вили, не показва мъжкото и женското
начало, както опростено се приема днес, а разкрива именно тази двойственост на жи-
вота. В двата свързани триъгълника, подобно на пясъчния часовник, двете същности на
битието са в непрестанен „обмен“ – божественото и човешкото постоянно преливат
едно в друго. По-късно допълвам това твърдение с цитат от информацията, изпратена
ми от Веско, и записвам в тетрадката си:

„В мирогледните представи на неолитната култура най-вероятно Майката е

била мислена като същество-свят, което съдържа вътре в себе си всичко и
всички и така всичко съществуващо представлява част от единна система.
Именно тази цялостност в представата за света, неразделността на „божест-
веното“ от „човешкото“ е предпоставка за учудващо миролюбивия характер на

118
 неолитната култура“ 25 , чийто следи могат да бъдат открити и в обредните
практики и светоусещане на старата българска народна култура.

Вили ми казва, че един от най-характерните символи за изобразяване на двойствения

характер на Великата богиня е спиралата като легнала буква S, която, в зависимост от
проявлението на Богинята, веднъж е извита от ляво надясно, а друг път – в обратната
посока. Вили също така твърди, че в единството на белия и червения цвят в пресуканите
два конеца на мартеницата е съхранен този S – един от истински живите съвременни
символи, запазени от 7000 години, изразяващи единството на двойната същност на Бо-
гинята майка, а аз по-късно доразвивам това твърдение с цитат от книгата на Веско:

„Пресуканият конец на мартеницата е един от символите на Великата майка,

на нейната двойност и на връзката между материалното и нематериалното в
живота. В народната традиция има подчертано изискване червеният и белият
конец на мартеницата, изпредени надясно, да се пресукват наляво. Така в резул-
тат се получава движение наляво, което е равностойно на движение отдолу на-
горе, т.е. от човешкия към божествения свят. Марта носи също и едно от пред-
полагаемите имена на Богинята – Мара, чието движение е свързано със змия и
път. Това се потвърждава и от змийската форма на обредния първомартенски
хляб, запазен в българската традиция.“ 26

В шарките на килимите Вили ми показва и други знаци, също символи на древната

богиня. Един от тези символи е елбетицата, която съм видяла и в шевиците на баба.
– Тя е сложна и многосъставна фигура, но като цяло изобразява раждането надолу
във веществения свят, както и раждането нагоре, т.е. смъртта, която в древността е въз-
приемана като повторно раждане – обяснява Вили и когато пръстът ѝ ми посочва, мога
да различа как долната част на символа се разтваря като крака на раждаща жена, за да
се извие по подобен начин и в горната част, но като че ли под формата на рога.
– Това сякаш прилича на жаба – казвам, посочвайки към долната част на фигурата.
– Тя така се и нарича в килимарството – „жабица“ – отвръща Вили.
– Но интересно, че погледната в горната част, по-скоро ми прилича на рога – отбе-
лязвам.
– Наистина са рога, и отгоре, и отдолу – потвърждава тя. – И именно тези рога, нари-
чани „буркании“ – като череп на бича глава, са изобразителна метафора на женската
репродуктивна система – продължава впечатляващата си лекция младата тъкачка и съв-
сем ме кара да зяпна, когато ми разказва, че този символ е запазен по интересен начин
и до днес в народната традиция на двурогото забраждане, което до неотдавна се е прак-
тикувало в някои части на България.
– Мисля, че съм виждала нещо подобно... – казвам, опитвайки се да изкарам от съз-
нанието си някакъв смътен образ.
– Ходила ли си в Брюж? – пита Вили.
– Аха... – потвърждавам, но все още не мога да свържа.
– Тогава може би се сещаш за известната картина на художника Ян ван Ейк, която
изобразява съпругата му именно с такива рога от двете страни на главата ѝ. Намира се
в галерията в Брюж, родния град на художника – подсказва ми Вили.
25
Вж. Боева, Юлия. Богинята и рогатите глави. София: Пропелер, 2015. – Б. а.
26
Вж. Боева, Юлия. Мъдростта на Великата майка. София: Алфаграф, 2010. – Б. а.
119
 – Да! – възкликвам. – Точно тази картина се върти в главата ми, въпреки че не успях
да видя оригинала, а само снимка. Да не би и Ян ван Ейк да се е оказал българин? –
питам на шега.
– Като нищо – смее се Вили. – Има разни теории за келтско присъствие у нас, както
и за балкански мигранти в Галия, в чиято територия е влизала и днешна Белгия. Дори
се прави връзка между наименованията „белги“ и „болги“ – от българи, но не съм про-
учвала въпроса. Но четох, че в онези земи има открити тракийски артефакти, които все
някой трябва да е пренесъл там. Интересно е също, че картината на Ян ван Ейк, която е
от XV век, е може би едно от най-старите изображения на тази традиция. Можеш обаче
да намериш документи и снимки за подобно двурого забраждане в Русенско от нача-
лото на XX век. Според информацията, която съм чела, на сутринта след сватбата не-
вестата получавала едновременно правото и задължението да носи под забрадката си
специална шапка с два кравешки рога или да заплита и засуква косите си като рога от
двете страни на главата. Именно тези рога определяли омъжената жена като „майка“ –
т.е. те са древният символ, че тя е готова да поеме ролята на раждащата Велика майка –
обяснява Вили.
– Колко интересно! – възкликвам и продължавам да разглеждам тъканите символи. –
А това елен ли е? – питам след малко, сочейки към фигура на едно от килимчетата.
– Да, това е елен – потвърждава Вили. – Това е птица, това – змия, а това – дървото
на живота – показва ми тя различни фигури.
За дървото на живота като образ на онази ос на мирозданието, която свързва света по
вертикала, знам. То присъства като символ в някои обредни практики, например при
сватбеното дръвче, но за значението на другите знаци питам Вили. От тях само за елена
съм чела, че в народната традиция е почитан като свещено животно и често е именуван
„сур елен“. „Сур“ се свързва със Сурья – името на Бога-слънце в санскритската тради-
ция. У нас е запазено също и в думите „сурва“ и „сурваки“ от коледната обредност,
съвпадаща с раждането на новото слънце и началото на годишния слънчев кръг.
– Доколкото съм запозната – казва Вили, – тези фигури разкриват три основни форми
на проявление на Великата майка. Птицата изразява ролята ѝ да поддържа движението
и космическия ред, змията – да носи мъдрост за познаване на истината, а еленът – да
създава живот. – Вили замълчава за момент и след малко добавя колебливо: – Тук обаче
нещата стават много сложни и самата аз все още ги осмислям.
В отговор на въпросителния ми поглед тя се опитва да ми обясни, че птицата и еленът
се свързват с червеното и бялото проявление на Богинята майка и с посоката на движе-
ние на слънцето съответно от лятното или от зимното слънцестоене, а оттам идва и
връзката с празниците Еньовден и Сурваки. След което Вили ми споменава нещо за
свастиката също като символ на движението, чийто рамене били надясно или наляво
насочени, в зависимост дали предават движението от бялата към червената същност на
Богинята или обратно – информация, от която на мен вече ми се завива свят и си давам
сметка, че когато се прибера в столицата, ме очакват дълги часове в библиотеката, за
да проуча цялата тази огромна информация за проекта ми. С едно обаче съм наясно –
богословието на българския фолклор има своите много дълбоки корени в една удиви-
телна древна сакрална мирогледна система, а българската народна традиция е чудният
мост за нейното пренасяне и оцеляване до наши дни.
Казвам това на Вили, а тя отвръща:

120
 – За съжаление основите на този мост са на път да бъдат отнесени от бурните мътни
води на съвременния глобален и мултикултурен начин на живот, издигнал „новото“ и
„промяната“ в култ.
Напълно съм съгласна с думите ѝ, а по-късно, докато чета информацията, изпратена
ми от Веско, записвам в тетрадката си следния цитат, като в края му добавям от себе
си:

„Още в началото на XX век, когато нашите първи етнографи са започнали да

събират образци от шевиците, традицията вече е била в процес на отмиране.
Етнографите са забелязали обичай всяка от момите да се старае да внесе ня-
каква промяна в модела, който копира. Идеята за промяната обаче е коренно про-
тивоположна и всъщност разрушителна спрямо идеята за повторението, харак-
терна за традиционната култура. Още през XIX век в някои отношения се забе-
лязва процес на трансформация на културната система и преминаване към друг
вид общество – с култура на индивидуалната инициатива, на промяната, на но-
вото, на разрушаването на традициите – култура, в разцвета на която самите
ние живеем днес. Така и няма да научим със сигурност какво точно е било повта-
ряно през хилядолетията, защото в достигналите до нас композиции има напра-
вени промени, при това най-вероятно без разбиране на смисъла на това, което е
променяно.“27
Така и няма да научим и защо нашите предци са правили много други неща и са
постъпвали по определени начини, а ще свеждаме всяко ритуално действие до
лишено не само от знание, но и от въображение елементарно обяснение от сорта
на: „за прогонване на злото“ „за здраве“ „за късмет“... Ще редуцираме тради-
цията до „какво се яде на този ден“ и ще се подсмихваме снизходително на ста-
рите забрани, непозволяващи ни да напуснем очертанията на свещеното. Подве-
дени от безхаберни журналисти и псевдо-„етнолози“, пропагандиращи „древни
магически практики“ като пенкилери, ще сведем душеспасителния мироглед на
предците си до кичозна безвкусица, която обезценява „магическото“. И превър-
нали смисъла на божественото в евтина джунджурия, ще кичим с глупави суеве-
рия псевдодуховната си същност.

С Вили доста сме се поувлекли – установяваме, когато поглеждаме часовника, и ре-

шаваме да се прибираме, защото бабите ни сигурно ни чакат да обядваме. Заварваме ги
вече на масата, сипали са си по един „напръстник“ ракия, „за да отбележат срещата си
и да не скучаят“, както се оправдават, и замезват с туршия от пържен син патладжан с
оцет, чесън и магданоз – много вкусна, както установявам веднага. Канят и нас да пий-
нем, но ние отказваме – аз ще шофирам, а Вили по-късно щяла да поработи, защото
малко изоставала с една поръчка. Докато двете етърви приключват с аперитива, ние с
Вили сервираме масата. Баба Вела е направила традиционната за Троян пролетна супа
от счукан в дървена чутура зрял фасул с коприва, която много ми харесва. Има и второ,
също традиционно местно ястие от свинско месо, задушено в глинен гювеч със зелен-
чуци и сушени сини сливи. Сливите придават на ястието много специфичен мек и леко
сладък вкус, а в глинения съд – красив екземпляр от прочутата троянска керамика, ме-
сото толкова добре се е задушило, че може да се маже на филия.

27
Вж. Боева, Юлия. Богинята и рогатите глави. София: Про-пелер, 2015. – Б. а.
121
 – Пече се много бавно на тих огън – инструктира ме баба Вела, когато я разпитвам
как се приготвя.
Вили пък е направила десерт – „торта гараш по троянски“, представя тя творението
си и въпреки че много ми харесва, не си записвам рецептата. Доколкото се познавам,
по-скоро бих напълнила каче със сланина, отколкото да направя сладкиш, освен ако не
е за гости. Но и тогава бих избрала някой съвсем лесен, а не торта с три блата и два
крема.
Докато хапваме тортата с кафе, баба Вела вади да ми покаже стари снимки. На една
от тях виждам насядали мъже, които шият калпаци, и така разбирам, че прадядото на
Вили е бил калпакчия – факт, който много ме впечатлява. След разговора в двора на
църквата, когато обсъждаме ролята на потурите, и последвалия разговор с баба за зна-
чението на ризата, съм отбелязала в тетрадката си да потърся материали за облеклото
на старите българи, особено за калпака и забрадката, понеже след съвсем бърз преглед
установявам, че те са особено натоварени със смисъл. Сега споменавам това на Вили,
която по време на обяда съм запознала с естеството на проекта, по който работя, а тя
отново ме изненадва с интересна информация. Много от нещата е чула от дядо си, а
после ги е доосмислила. Дядо ѝ също шиел калпаци и много се гордеел със занаята си,
макар клиентите вече да били само фолклорни състави, театри и сувенирни магазини.
Според него калпакът бил най-важният атрибут на мъжкото облекло. От дядо си Вили
научила, че калпакът изразявал достойнството и силата на мъжа, затова се считало за
голямо унижение, ако бъде свален от главата му, захвърлен на земята и потъпкан, както
често правели турците, за да се подиграват с „гяурите“. За пример дядо ѝ разказвал по-
пулярна местна история: когато башибозуците влизат в Троян и водят арестувания За-
хари Стоянов, те били пробили калпака му и втъкнали в дупката големи цветя, така че
да изглеждат като метла, за да се подиграят с него. „Това го правим – казвали му те
подигравателно, – за да те харесат троянските хубави моми.“ Самият Захари Стоянов
пишел, че за турците било смърт да видят българин със засукани мустаци и накривен
калпак – символ на радостта му от живота, вътрешната му свобода и благоразположе-
нието в дутата му. От дядо си Вили също научила, че калпакът имал отредена особена
мисия да представи момъка пред момата, за която ще се годява. Той хвърлял капата си
пред нея и с това, казва Вили, заявявал мъжките си способности в чисто сексуален сми-
съл. Затова при голяма мъка, обяснява Вили, мъжът сваля капата си и я държи върху
източника на своята мъжественост, сякаш за да я скрие и да я съхрани. Същата тази
жизнена сексуална енергия, но вече като готовност да я употреби за патриотични цели,
мъжът пускал извън себе си, когато хвърлял калпака си във въздуха. Затова според за-
бележителния троянчанин д-р Найден Шейтанов28, изследовател на българската наро-
допсихология, отговорът на въпроса „Как си?“ – „Горе-долу“ има всъщност забравен
днес еротичен смисъл и не изразява несигурност на положението, а напротив – утвър-
ждава потенцията на скритата мъжка сила на всички нива.

28
Български философ, народопсихолог, историк, културолог, есеист, с принос в много области от
самопознанието на българите (1890-1970). Пръв засяга темите за еротичното във фолклора. Родом от
Троян. – Б. а.
122
 36. Въздържанието – майка на мерака
Следобедът е понапреднал и въпреки че за всички ни тази среща очевидно е много
приятна, с баба решаваме да си тръгваме за село, като каним Вили и баба ѝ скоро да ни
посетят на свой ред. С Вили си разменяме телефони, имейли и „фейсбуци“ и се разби-
раме да поддържаме връзка, за да се уговорим кога ще се видим отново. Аз изпитвам
искрена симпатия към младата жена и бих се радвала да имам за приятелка такъв инте-
лигентен и непресторен човек.
– Май си паснахте с Вилито? – пита баба усмихната и по-скоро риторично, когато
потегляме с колата обратно към село.
– На мен Вили много ми хареса, бабо! Ще се радвам да се сближим – отвръщам иск-
рено и ѝ разказвам какво съм научила от внучката на баба Вела за древните символи по
килимите и шевиците, а баба слуша с интерес.
– Да сме ги знаяли тия работи, чедо, че да сме ги пазили като очите си – коментира
тя и добавя: – Ама пак поне малко от малко са е съхранило, че сега хептен никой не се
занимава. Дано има повече като вас с Вилито да ги знаят тия неща, че да ги казват на
другите.
После разказвам на баба какво съм научила за калпака, понеже, докато с Вили разго-
варяме по темата, двете етърви са потънали в спомени от миналото, възродени от сним-
ките, и не ни слушат.
– И калпакът, и още повече забрадката едно време с голямо уважение се ползваха –
казва баба.
Баба Жива, баба Вела, както и всички възрастни жени в село, носят забрадки, забеля-
зала съм вече.
– Гологлава жена без забрадка на главата навремето беше нещо невидено и нечуто –
добавя баба. – Все едно е гола — продължава тя и като заявява: „Сал ако полудее, една
жена може да тръгне гологлава“, ми запява песен за някаква булка, която „изумяла“ от
направена ѝ магия и излязла из село незабрадена.
Ритуалът на забраждането на младата булка имал важно значение в сватбената об-
редност, обяснява ми после баба и ми казва как точно се е извършвал: кръстникът водел
булката за ръка до дръвника и там я разбулвал. С една дрянова пръчка закачал „пре-
веса“ – плътното червено було, и го хвърлял на дръвника, а в същото време кръстницата
пък бързо мятала на главата ѝ забрадката, за да не види никой от мъжете косите ѝ. От
този момент нататък жената не сваляла забрадката от главата си и никой освен мъжът ѝ
нямал право да вижда косите ѝ.

Косата е символ на женствеността и в този смисъл – на заложената в жената

мистерия да поддържа живота, създавайки го. И понеже всички тайнства се
извършват под покривало, което е прастар символ на мистерията, когато в
брака жената прави преход, посвещавайки се в тайната на творящата живот
Велика богиня, е нормално тази мистична тайна на нейната женственост да
бъде покрита и по този начин – пазена (в случая от забрадката). Така свещеният
процес на материализиране на тайната на раждането се охранява от зловредни
и разрушителни сили – записвам по-късно в тетрадката си.

123
 Когато се прибираме, баба отива първо да се погрижи за животните, а когато се
връща от плевнята, ме пита какво да ми приготви за вечеря. Аз обаче се чувствам преяла
от вкусния и проточил се до късно обяд у баба Вела и казвам, че предпочитам да не
вечерям. Баба е на същото мнение за себе си и като решаваме, че ако огладнеем по-
късно, ще хапнем от гъстото ѝ кисело мляко, се заемаме всяка с нейните си работи.
Аз сядам да се занимавам с проекта си – искам да запиша това, което ми е разказала
Вили, докато още помня думите ѝ, като едновременно с това допълвам записките си с
информация от изпратените от Веско материали. Седнала съм с лаптопа на масата до
прозореца и от време на време вдигам глава, за да посъзерцавам как светлината на слън-
цето постепенно се отдръпва, като в обратен кадър, нагоре към върховете на баирите,
за да потъне скоро зад тях и да освободи небосклона за луната и звездите, които вече
напират да излязат на сцената. Обичам да гледам луната, особено в този период, когато
нараства – като тялото на бременна жена, загърната в покрова на нощното небе, за да
извърши отново вечната мистерия на раждането.
Баба е седнала на дивана, плете и си тананика тихичко, за да не ми пречи да работя.
Понеже в мислите си се връщам постоянно при Вили и разговорите ни, по някое време
питам:
– А Вили при баба си ли живее?
– При баба си, те я отгледаха с Добри, на дядо ти Ангел брат му – отвръща ми баба
Жива и след малко добавя: – Не ще да чуе за майка си.
– Защо? – питам изненадана.
– Заряза я, когато се роди. Беше я дала в дом, ама Вела и Добри се научиха и отидоха
да си я приберат – още повече ме смайва баба с това разкритие.
– И защо я е дала в дом? – недоумявам аз.
– Що?! Щото е гювендия, затуй! – заявява баба, а аз не мога да повярвам на ушите
си. Никога не съм я чувала да говори така за някого. – Беше я прибрало едно момче –
продължава баба, – ама баща му я върнал. Аз го знам баща му – Манол, башка луд беше,
строг мъж, от старата генерация, и много държеше на тез работи. Отишъл у Велини с
бърдук парцуца, та Вела и Добри бяха умрели от срам.
– Какъв е този бърдук с парцуца? – не разбирам аз.
– Тука, в Троянско, такъв беше обичаят едно време. Правеха едни специални сват-
барски бърдуци, двойни – започва да ми обяснява баба. – Кога момата е читава, на сут-
ринта свекърът носи у сватовете блага ракия да се почерпят. Ама кога булката е нечес-
тна, отиват у баща ѝ и майка ѝ и ги черпят с неподсладена, студена ракия от патокито –
пърцуца ѝ викат тук, и слагат вътре сол и люта чушка. Налял им Манол, разправя Вела,
в чаша с пробито дъно, че да изтече, и даже им пял.
– Пял ли им е? – недоумявам аз.
– Има една мръсна песен, дето се пее в такива случаи – казва баба.
– Какво се пее? – искам да науча, въпреки че баба явно изпитва неудобство да ми
каже.
– Да ти изпея, чедо, ама е неприлична – колебае се тя.
– Нищо, за мен е важно да знам тези неща, бабо. Хубави, лоши – това е част от тра-
дицията ни – увещавам я аз.
– Добре, ама сал малко ще ти изпея – кандисва баба и изпява два реда, които по-скоро
ми звучат като речитатив:
Булката Ивана, излязла ебана, червени шишета, пробивни чаши...

124
 – Айде стига толкоз, че не ща да си мърся устата с тия приказки – заявява тя, а аз не
настоявам повече, защото и на мен ми стига. – Тя ще да е била бременна вече и сигур
са е надявала да прилъже на Манол момчето да я вземе с чуждото дете, ама не я огря –
продължава разказа след малко баба.
– А кой всъщност е бащата на Вили? – питам аз.
– Не можа да каже тая разпоретина. Вела, горката, си изплака очите. Колко ѝ са моли
да остане, да роди детето у тях. „Не ма интересува, вика, какво говорят хората, то детето
не е виновно. Аз съм виновна.“ Ама оная не рачи. Бременна беше и пак не са спря –
разказва баба.
– Че защо баба Вела да е виновна? Сигурно с дядо Добри не са я възпитавали да е
такава, като гледам Вили колко е свястна – чудя се аз.
– Виновна била, вика, защото я заченали през Горещниците – казва баба, а аз отново
се изгубвам в дебрите на българските народни вярвания. Само успявам да повдигна
въпросително ръце, за да задам въпроса: „Че какво от това?“.
– Мъж и жена не се събират през Горещниците, защото, ако тогава се зачене дете,
вечно ще му гори между краката – обяснява ми баба и в случай, че не съм разбрала,
пояснява: – Ще курвее, демек, докато е живо. Ако семката му е бучната в такова време,
казваха старите хора, кога и небе, и земя гори, и то ще върти опашка и деня, и нощя,
щото му гори душичката.
Първата ми реакция е да се засмея, но виждам, че баба е сериозна. В настъпилото
мълчание през следващите няколко минути си давам сметка, че пропускам нещо, което
всъщност е очевидно: в основата на „богословието“ на българския фолклор е отноше-
нието на българина към пола и сексуалността. Ако човекът е съучастник на Бога в под-
държането на чудото на живота, всичко, свързано с раждането, е сакрализирано и съот-
ветно – табуирано, за да се осигури нужната чистота и святост за протичането на този
най-важен свещен процес – от зачеването, през бременността, до четиридесетия ден от
раждането на детето.
– Има ли други забрани да се събират мъж и жена, бабо? – питам сега.
– Има колкото щеш – отвръща баба и започва да изброява: в петък, събота и неделя,
кога са сменя месецът, кога е безлуние, по пости, срещу Задушница, през Мръсните
дни, през Сирната седмица, през Тодорова неделя, през Русалската седмица, през Въл-
чите дни, през Черната събота, на Разпети петък и по време на всичките големи чер-
ковни празници: Коледа, Стефановден, Васильовден, Йордановден, Ивановден, Трифо-
новден, Сретение, Тодоровден, Благовещение, Великден, Гергьовден, Възнесение, Пет-
десетница, Свети Дух, Петровден, Илинден, Преображение, Голяма Богородица, Симе-
оновден, Кръстовден, Петковден, Димитровден, Архангеловден, Въведение Богоро-
дично, Никулден, Игнажден...29
– Че кога сте правили секс ма, бабо? – възкликвам аз спонтанно, когато изброяването
най-после свършва, с което разсмивам баба.
– Въздържанието е майка на мерака – отвръща тя, сякаш рецитира известна крилата
фраза, и като се ухилва до ушите, добавя: – Макар че мъжете на туй отвръщаха: „Като
ми мине ищаха, пикам ти на пищраха“.
– А какво е пищрах? – питам аз.
– От пеширмек – готвено, варено, печено за ядене – разяснява ми баба.

29
Вж. Гоев, Ангел. Табу и народни забрани. Велико Търново: Фабер, 2011. – Б. а.
125
 – Демек, като му мине на човек апетитът, манджата може да хартиса – проверявам аз
дали съм разбрала правилно, а баба потвърждава:
– Хартисва не, ами направо зян става. Даже песни има за това положение – добавя тя
и запява:

Кален, яден дойде Кьорчо, яден и уморен,

тамън се изсуши, дремка го одреме,
нема да ма пипне, нема да ма стисне,
работа не върши, сърце ми прекърши 30...

А после, като прекъсва песента, казва:

– Ама то ищах е до гроб, викаха старите. Днеска, ако хартиса манджата, утре двойна
порция – заявява тя ухилена, а аз се смея с глас. – Ох, сигур ма фана ракията, дето я
пихме на обяд, че да ти говоря тез срамотии, чедо. Я да ходя да лягам, че да не са изла-
гам повече – добавя баба и като сваля плетката, се изправя.
Аз поглеждам часовника на лаптопа ми и виждам, че обичайното ни време за лягане
отново е минало, и решавам да оставя баба да си почива. Историята, която ми разказва
по-рано, ми дава достатъчно материал за размисъл и проучване. Пожелавам ѝ лека нощ,
а аз оставам да ровя и да разсъждавам за ищаха и пищраха на старите българи.

Съвременната култура налага профанизирано, опошлено и опростено отношение

към сексуалността. В традицията на старите българи обаче брачното легло е
„светая светих“, а половият акт е свещен акт, в който съзидателната божес-
твена енергия се въплътява в човешко същество. Като сакрална дейност поло-
вото взаимодействие е обредно натоварено и поставено под условия, които да
гарантират благополучния резултат. Особено важно за този акт е състоянието
и разположението на жената, защото нейната утроба е „олтарът“ – мястото,
където се извършва сливането на двата свята и небитието става битие. Някои
автори откриват връзка между думата „път“ (путь) и популярното и днес раз-
говорно, вулгарно наименование на женския полов орган. Женският полов орган,
твърдят те, се възприема като път, по който божественото става човешко.
Затова съхраняването на чистотата на „пътя“ – девството, е от изключително
значение. Всяко нарушаване на тази чистота съдържа реалната заплаха прехо-
дът между двата свята да не се осъществи или да се изроди и така битието да
бъде десакрализирано и разрушено и затова се наказва строго. В света на ста-
рите българи затвореният в човека „ищах“ се адаптира към свещеното, съблю-
давайки неговите норми. В света на съвременните хора свещеното се адаптира
към човешкия ищах. Смалено до тази невзрачна мярка обаче, то бива лишено от
мощта си, а „ищахът“ става все по-немощен, зависим от „ускорители“ (хап-
чета, стимулатори и процедури) и неспособен не само да се наслади, но дори и да
вкуси „пищраха“ – записвам в тетрадката си, преди да се отправя към леглото.

30
Вж. Еротичното в историята, том 1. Габрово, 2009. – Б. а.
126
 37. Спомени от старото време
На сутринта баба ме посреща със закуска от запечени с яйце и сирене филийки и
айрян и ме приканва да хапна добре, защото сигурно съм „умряла от глад“, като не съм
вечеряла предишната вечер, пък и трябвало да се подкрепя преди пътуването. „Пътува-
нето“ са тридесетина километра до родния ми град. Ще отскоча да видя родителите си
и едновременно с това да откарам до града дядо Йордан и баба Неда. Дядо Йордан има
да ходи до общината по някакви имотни въпроси, а баба Неда – на преглед при доктора
си. Освен това днес е „пазарен ден“ в града и дядо Йордан иска да види каква стока са
изнесли търговците.
Каня баба Жива да дойде с мен, но тя отказва – нямало какво да ѝ гледат на нея. По-
ръчва ми обаче да занеса много поздрави и ми приготвя торбичка с „армагани“ – яйца,
сирене и мляко.
Минавам първо да взема дядо Йордан, който тежко се настанява на предната седалка
до мен, след което отиваме до баба Неда, а аз слизам да ѝ помогна да се намести отзад
с бохчата, която носи. Направила е баница за доктора.
– Много си го коткам аз него, ама и той все в ръцете ма гледа, кога ида – казва тя. –
Много са ти, вика, хубави баниците, бабо Недо – хвали си се тя сама.
– Къде е Милка ма, Недо? – пита дядо Йордан, когато потегляме.
– Вързала съм я горе на ливадата да пасе – отвръща баба Неда. – Има да мучи, доде
се върнем. Много тъгува, кога ма няма. Ще кажеш, че е човек – ’сичко разбира! – добавя
възрастната жена.
– И аз кога бях малък, имахме една биволица – Бряза. Много умна беше... Да се чу-
диш животно ли е, човек ли е, бог ли е някакъв... Безпогрешно разпознаваше доброто и
злото на тоя свят, дето нас толкоз ни мъчи да го разберем... Та все дивотии вършим, по
говеда и от говедата... – казва дядо Йордан, а аз с периферното си зрение забелязвам, че
е присвил леко очи и гледа напред, но сякаш не вижда пътя, а някакви картини от ми-
налото. Говори бавно и с големи паузи. След малко добавя: – Кога са прибирах от учи-
лище, няма да седна да уча уроците си у дома, а ще изведа животните на паша... Туй
беше моя работа... Ама аз така обичах – да разгръщам книгите, доде биволиците пасат...
Имаше някои – щръклеят, тичат насам-натам, лутат се... Пък Бряза не се отделяше от
мен. Сякаш усещаше, че милея за нея... Сигур за малаче ма е имала, нал’ и аз все кирлив
бях... – Нещо като усмивка пробягва по иначе все строгото лице на дядо Йордан. Явно
тези спомени го умиляват. Моля се баба Неда да не го прекъсне, но тя – виждам в огле-
далото, е заета да оправя възлите на бохчата. Не знам дали слуша, но поне мълчи. Дядо
Йордан продължава разказа си: – Ще се доближи Вряза до мен, па ще ме лъхне с нозд-
рите си... ще присвие муцуната си с оная ми ти голяма черна горна устна, па ще ме
оближе с език... и по лицето, и по ръцете, и по краката – баш както облизваше свойте
си рожби... – В думите на стария човек има една особена поетика и аз за пореден път се
убеждавам, че зад строгия му вид се крие силно чувствителна душа. – Кога се приби-
рахме, аз се качвах на широкия ѝ гръб... че да не трепя босите си нозе по камъни и
рапалак и да са не бода по порезите от окосените бурени... Нея не ѝ тежеше, нали беше
свикнала да влачи хомота... Пък и аз по онова време сигурно съм ѝ се струвал като
муха... Като в баснята на Петко Славейков... Дето една муха кацнала на гърба на един
бивол и му рекла: „Ако ти тежа, да си тръгна“... Пък той ѝ отвърнал: „Нито съм разбрал,

127
че си кацнала, нито ма е грижа, че седиш“... – разказва той, а аз се засмивам. – А и ши-
роките ѝ копита, които потъваха из ливадите и нивите, я пазеха... – Дядо Йордан раз-
казва толкова красиво и увлекателно, че аз като никога съм благодарна, дето пътят е
толкова тесен и със завои, та не мога да карам по-бързо. Старецът поклаща леко глава
и пак подема разказа: – Допущаше обаче само мама да я дои... Опитам ли се да я доб-
лижа, ще ме перне предупредително с тежката си като боздуган опашка... а ударя ли я
в отговор, ще се обърне светкавично и ще ме повали... и като ма притисне с извитите си
рога, ма държи, дорде ми излезе въздухът да викам и да пищя... Тогава ще поотпусне
малко... колкото да си поема дъх... и пак ма притисне с тежката си чутура... докато не я
погаля по муцуната... та да се увери, че съм са разкаял и съм си взел поука... Животното,
ако и да не може да приказва, то може да показва... А това по-силно и от думи действа...
Колко приказки са ми влезли през едното ухо и са излезли из другото... ама тоя урок на
Бряза ще го помня, дорде съм жив: животно не се бие, щото и него го боли... а пък и за
разлика от човека, не е заслужило... – заявява дядо Йордан и с това сякаш най-дългата
реч, която съм чувала от него по въпрос, различен от историята, приключва. Аз обаче
искам още и тъкмо се чудя какво да попитам, когато баба Неда се включва в разговора.
Явно е слушала.
– И ние имахме една биволица – от нея са препитавахме, кога няма друго, докато не
ни я взеха комунистите – казва тя. Дядо Йордан свъсва още повече вежди, а баба Неда
добавя: – Биволското мляко е много гъсто, като сирене става, да го режеш с нож. И е
много хранително. Сал с него сме минавали по цял ден.
– Тъй беше – потвърждава старецът. – Пък на другия ден всичкото мляко се нали-
ваше в буталката, че да се избие масло – добавя той и като се обръща към мен, ми обяс-
нява: – Буталката, детье, е висок, колкото да ти стигне до гърдите, и широк около педя
цилиндричен съд от извити дъски, пристегнати с метални обръчи. В буталката има
пръчка – чукалка, с която на принципа на буталото натискаш до дъното и връщаш на-
горе. Млякото се прецежда през едно колелце с пет-шест дупки. Така надолу-нагоре,
надолу-нагоре, броил съм – над сто пъти като удариш, млякото отделя едни едри мас-
лени залци. Отделяш ги и пак биеш надолу-нагоре, дорде спре да пуска. Колко съм по-
магал на мама, че тя не е лесна тая...
– Зор, ама сал дорде му фанеш чалъма... Аз и сега тъй си бия масло. Веднъж са под-
лъгах да зема от купешкото, ама не ща да помириша вече – заявява баба Неда.
– А какво е станало с Бряза? – питам аз и сякаш се надявам да чуя, че си е още там,
жива и здрава, лежи си и си преживя в плевнята и мога да отида да я видя.
– Не ми се разказва тая работа... – казва дядо Йордан и след кратко мълчание до-
бавя: – Много остаря и зет ми, на сестра ми мъжът, един ден я подкара към кланицата...
Той държеше касапницата тука, в центъра.
В този момент влизаме в града, в който мъглата още не се е вдигнала. Сякаш градчето
се е скрило под гъстото ѝ було, за да покрие срама, че тази толкова хубава история е
намерила такъв грозен завършек именно тук.
– Съжалявам – казвам аз, чувствайки се едва ли не съучастник, понеже съм родена
тук.
– Такъв е животът, детье... Иначе пък щеше да стане на мърша и да ѝ влачат дивите
зверове кокалите – отвръща дядо Йордан.
Минаваме да оставим първо баба Неда, а аз ѝ давам листче с телефонния ми номер
и ѝ казвам да помоли доктора само да ми призвъни, когато е готова, за да дойда да я
взема. После пътьом показвам на дядо Йордан къщата на родителите ми и го оставям

128
зад общината, като се уговаряме, когато свърши работата си и се разходи из пазара, да
дойде там.
Винаги се радвам да видя родителите си и няколко часа минават неусетно, докато им
разказвам как върви работата ми по проекта и за преживяванията ми на село. Тъкмо
започвам да се притеснявам, че спътниците ми доста се бавят, когато чуваме звънеца
на входната врата и излизам да посрещна дядо Йордан. Каним го да обядва, но той от-
казва – ял е в кръчмата зад пазара шкембе чорба, която била „като оная на бай Илия
кръчмаря в село“. Разговарят се с баща ми и от дума на дума става ясно, че синът на
дядо Йордан, който живее в столицата, е съученик и приятел на татко и навремето е
идвал много пъти в старата ни къща.
– Знам я аз майка ти – много окумуш жена беше – заявява дядо Йордан на баща ми. –
И те, доколкот’ си спомням, са пострадали бая от комунистите много ниви, и то плодо-
родни, долу, в равнината, са им конфискували, съм чувал. Зорлем са ги изгонили от
техния край да търсят препитание – добавя той.
Не знам защо, но откритието, че дядо Йордан е познавал баба, а синът му е бил при-
ятел на баща ми, много ме радва. Създава ми усещане за близка връзка с този възрастен
човек, когото много уважавам.
– Детье, да ми кажеш кога пак ще идваш, че да пратя на баща ти от мойта ракия –
обръща се старият мъж към мен.
В този момент звъни телефонът ми и на дисплея виждам, че е от непознат номер.
Докато вдигна, отсреща затварят и така разбирам, че прегледът на баба Неда е свършил
и трябва да я прибираме. Предлагам да отида да я взема и да се върнем, но дядо Йордан
предпочита да тръгваме, защото „ако дойде Неда, не можем ѝ затвори устата“, а живот-
ните горе ги чакали. Така че се сбогуваме с родителите ми и като вземаме баба Неда,
която ни чака пред входа на болницата, поемаме обратно към махала Небесна.
По пътя питам баба Неда какво е казал докторът, а тя отвръща:
– Здрава си, вика, бабо Недо – изследванията ти са като на младо момиче. Аз, вика,
само мога да си мечтая да стигна твойте години. Пък аз му викам: „Ами ожени се бе,
докторе“, а той: „Че то това, бабо Недо, помага ли?“. „Как да не помага бе, докторе,
викам. Веднага ще ти мине меракът да живейш дълго.“ „Ей, бабо Недо, как ти ги ражда
главата тез бисери, вика ми той.“
Докато пътуваме, дядо Йордан ми разказва за старите махали, пръснати из диплите
на Балкана наоколо, някои вече напълно обезлюдели, и ми обяснява откъде произлизат
имената им. Научавам, че името на махала Тумбалово идва от тепавицата наблизо, ко-
ято навремето денонощно боботела „тумба-лумба“. Пулевци произлиза от историята за
една жена, на която децата ѝ все умирали и тя, за да спаси последното, решила да го
кръсти на когото пръв мине по пътя. Първо минало едно магаре, което се казвало Пульо,
и тя така кръстила детето, което пък после дало името на махалата. Гушевци получило
името си от някой си Иван с прякор „Гушата“. Валевци всъщност било „Фалевци“, а
жителите на махалата все се местели и не можели да си харесат място, докато попад-
нали на това и като го одобрили, започнали и да се „фалят“. Местността Петкова стена
пък получила името си от овчаря Петко, който на това място бил прободен от овена си.
По Робова пътека зад връх Кадемлия турците прекарвали към Турция взетите като роби
българи. „Кажи, детье, на баба си Жива да ти изпее „Три синджира роби“, че да разбе-
реш какво е било“, поръчва ми дядо Йордан. На Кладьов рът растели много гъби клад-
ници, а изворът Петканова вода спомнял за болния Петкан, който берял душа, но като
пил от тази вода, оздравял...

129
 Когато минаваме през „центъра“ – главното село на махалите наоколо, дядо Йордан
ми казва да спра до моста и като ми сочи нагоре към баира, ми показва къде е била
прадядовата ми къща. Тя не се вижда отдолу, но поне се ориентирам за местоположе-
нието ѝ и решавам, че някой ден ще се разходя, за да я видя.
Когато се прибирам, заварвам баба да прави жито и специален хляб за подавки. Утре
е Задушница и затова тази вечер в клуба няма да има среща.
При баба е отец Спас – тръгнал да обиколи малцината жители, за да им каже, че на
другия ден в църквата ще отслужи панихида за починалите. Понеже при баба е минал
последно, седнал да ме изчака, за да поговорим за лятното детско „училище“, за което
ми споменава при първата ни среща. Когато баба разсипва коливото в чашки, отецът
взема една и започва да яде.
– Че редно ли е тъй да подяждаш умрелите бе, Спасе? – пита баба усмихната.
– Ти не гледай, Живо, какво прави попът, а слушай какво та учи – отвръща отецът,
като се смее и се обръща към мен: – Тая приказка е излязла от истинска история.
– Каква? – любопитна съм да науча.
– Един поп правил венчавка – започва да разказва отецът. – Когато тръгнали да оби-
калят масата, той казал на младоженците: „Каквото правя аз, това ще правите и вие“.
Вдигнал той кръста, размахал кадилницата и тръгнал, ама не щеш ли, едно въгленче му
паднало в обувката и като му запарило много на крака, той се гътнал на земята по гръб,
вирнал крака и започнал да рита във въздуха, че да го изтръска. Булката, без да му
мисли, се гътнала и тя след него, също вирнала крака и заритала, а младоженецът и
кумовете я последвали. А попът, като ги видял, почнал да ги хока. „Е, нали каза да
гледаме от тебе какво правиш, дядо попе“, заоправдавали се те. Пък той им рекъл: „От-
сега нататък да не правите каквото прави попът, а само да слушате каквото ви учи“.
Аз прихвам – много образно си представям свещеника с кръст и кадилница в ръцете
и вирнати крака, а след него булката и младоженеца натръшкани около аналоя – масата
с Евангелието. Шествието около нея символизира първите стъпки на младоженците
като брачна двойка, в чийто съвместен живот център ще бъде Бог. Замяната на обика-
лянето около Бога с преритване във въздуха край Него ужасно ме разсмива. Макар
всъщност да е трагично, мисля си, като си давам сметка, че много често именно тази
карикатура се оказва най-доброто описание на резултата от неуспешните усилия на съп-
рузите да живеят богоугодно.
Отец Спас е намерил хора, които да спомогнат сградата за децата да бъде довършена
и обзаведена. Аз пък се наемам да изготвя проект и да потърся неправителствени орга-
низации, които биха се заинтересували да подкрепят подобно начинание.
Когато изпращаме свещеника, с баба излизаме на двора. Докато съм била в града, тя
е садила картофи, но иска да засее също малко грах и бакла, а аз с удоволствие се включ-
вам да ѝ помагам.
Баклата, обяснява ми баба, вирее само на слънце, затова е отделила за нея най-при-
пекливото място в градината. Почвата е подготвена и наторена предварително, но сега
баба леко я прекопава, преди да направи браздите, в които ще сложим семената на бак-
лата. Семената слагаме по две едно до друго, „за да се подкрепят, като растат“, през
разстояние от около десетина сантиметра и на толкова в дълбочина, а преди да ги пок-
рием с пръст, първо ги поливаме. Баба ми обяснява, че цветовете на баклата били кра-
сиви, ухаели силно и събирали пчелите, защото имали много нектар. Обещава ми, щом
се развият, да ми направи супата от листата на растението, за която ми е споменавала.
Граха засаждаме на по-плитко, като наръсваме семената в браздата и поливаме, когато

130
вече сме заринали посева с пръст. Докато полива, баба ме изпраща да взема малко
клонки от онези, които дядо Петко и дядо Йордан са орязали от овошките, след което
правим нещо като дървета отстрани, за да излъжем птиците да кацат по тях, че да не
изкълват семената. После баба отива до избата и се връща с малка пръскачка, която,
казва ми, била пълна със зелев сок. Още не го била изхвърлила, за да пръска с него
покълналия лук и чесън, и ми обяснява, че така ще ги предпази от червея, който прояж-
дал младите глави. Биоземеделието ряпа да яде, мисля си аз.

38. Страшни истории

Тази вечер „заговяваме“, като хапваме месо за последно, преди да започнат дългите
Великденски пости. Баба Вела ни е дала малко свинско и баба решава да го запече във
фурната със сушени чушки и лук. Отделно в друга малка тавичка запича няколко кар-
тофа със свинска мас от тази, която сме взели от баба Станка. Вкусът наистина е „друг“,
както казва тя – много по-апетитни са.
Днешният ден ме е поизморил, а и баба също доста се е натоварила в градината, за-
това и двете изпитваме истинско облекчение, когато най-после се настаняваме в лег-
лото ѝ.
– Бабо, разкажи ми спомен – моля я аз.
– Че какво да ти разкажа, чедо... – започва да се чуди тя.
– Не знаеш ли някоя история за вампири и таласъми? – питам аз. Не знам как ми
хрумва. По принцип не обичам такива неща – още от времето, когато бях малка и по
лагерите в тъмното си разказвахме страшни истории, от които не можех да мигна по
цяла нощ. Може би заради Задушница съзнанието ми се насочва към старите вярвания
за мъртъвците.
– Господ да пази, чедо – прекръства се баба в тъмното.
– От какво? – питам аз.
– От плътниците – отвръща баба.
– Какви са пък тези? – не разбирам аз. Дори не съм чувала тази дума.
– Хора, на които душата им не е могла да се изкачи на небето, а остава някое време
тука, на земята, и ходи нощно време като сянка – обяснява баба. – Денем седи в гроба,
а нощем излиза и обикаля, влиза си у тях, ако и да са залостили, защото може да се
провира през всяка дупка. Плаши хората, събаря съдове и прави всякакви зулуми. И ако
не се убие до четирийсетия ден, се уплътява – разяснява ми баба.
– Какво значи това, че се уплътява? – продължавам да не разбирам аз.
– Получава плът и става човек, какъвто е бил и преди смъртта си. Само че сега има
месо и кожа, ама няма кости, а само хрущял. Викат им още чипоноси, защото носът им
е всякога сплеснат и тялото им е меко – като ходят, то се друска и люлее – описва баба
много натуралистично.
– Ама как живеят? Нормален живот ли? – питам аз, макар да усещам как започва да
ми се гади, когато съзнанието ми рисува образа им.
– Тоя плътник живее като човек, само че отива на друго място, някъде по-далеч, къ-
дето не го познават, и там започва да се занимава със занаят, най-често бръснарство...
– Защо пък бръснарство? – прекъсвам я аз.
– Защото може да среже някого и да му пие от кръвта – получавам пояснение, от ко-
ето възкликвам ужасена:
131
 – Бабо!
– Ами те нали само туй ядат ма, чедо! – възкликва, баба на свой ред, сякаш изнена-
дана, че може да не съм наясно с менюто на вампирите, а на мен ми идва да сменя
темата. Същевременно обаче ми е интересно да науча повече за това вярване.
– А някой виждал ли е такива духове преди да се уплътят и вече като уплътени? –
питам.
– Виждали са ги. Тия до четирийс’тия ден често са явяват, ама кога се разбере, че
човек е станал на нечист дух, разравят гроба и го умъртвяват – казва баба.
– Нали е умрял, как го умъртвяват? – продължавам зловещото интервю аз.
– Пробиват тялото му с шиш или с куршум или го изгарят, че да освободят душата
да замине – разяснява ми баба.
– А ти виждала ли си такъв дух, бабо? – опитвам се да разбера дали тези истории са
истина, или са фантасмагория.
– Не съм, чедо, ама то тука не е имало такива хора, че да се уплътяват – отвръща баба.
– Какви хора се уплътяват? – питам пак.
– Ами такива – дето са правили приживе лошо и не са се покаяли: убийци, курви,
магьосници, хайдуци, изедници, безбожници, самоубийци... – разяснява ми тя и до-
бавя: – „Дяволското възкресение“ му викаха старите на това.
Аз замълчавам, за да осмисля чутото, а баба след малко казва:
– Ама съм чувала истории...
– Какви? – любопитствам аз.
– Веднъж ходихме с Ангел в едно село – нашенска девойка са беше задомила тъдява,
на запад, та му беше поръчала на него нещо да ѝ измайстори. Та тя разправя, ама са
беше много потресла. Отишла с една вдовица и момичето ѝ, къде шестгодишно, в по-
отдалечено село, защото имало голям панаир там, че да си накупят някои неща. Таман
са беше прибрала предния ден и още не беше дошла на себе си. Още, вика, преди да сме
слезли от автобуса, детето започна да сочи навън с пръст и да вика: „Мамо, виж, татко!“
Видях го, вика, през прозореца – един мъж стоеше, вика, пред вратата на бръснарни-
цата, точно отсреща. Особен вид имаше, вика, и лошо гледаше. Малката, кога спрял
автобусът, са провряла между хората и са завтекла към мъжа, като викала: „Татко,
татко!“. Пък той, вика, се обърна и като я видя, хукна да бяга. Майка ѝ я догонила и
рекла на нашата булка бързо да са махат оттам, та хванали наобратно същия автобус, с
който отишли. Цялата, вика, трепереше и ѝ казала, че тоя наистина бил мъжът ѝ, който
бил умрял преди две години.
– Стига бе! – е единственото, което успявам да кажа.
– И друга случка съм чувала – сеща се баба. – Да ти кажа ли, чедо? – пита ме тя.
– Кажи, бабо – отвръщам. От детството си спомням този феномен, когато си разказ-
вахме ужасии – хем ти се иска да запушиш ушите си, хем умираш от любопитство да
чуеш.
– За една жена, на която мъжът ѝ бил отишъл в Стамбол – започва баба. – Ама умрял
там и като са минало време, са уплътил и си тръгнал, та са прибрал в село. Жена му,
която била уведомена за смъртта му, като го видяла, познала го по носа и по други
работи, че не е предишният ѝ мъж, а явно увампирен. Казала тя на съселяните си и те
като го хванали, са уверили първо, че е плътник, а подир туй го затворили в една плевня
накрай селото и я запалили, та го изгорили.
– Ужас! – възкликвам аз. – Ами ако ги е заблудила тая жена? – питам.
– Че как да ги заблуди? – чуди се баба.

132
 – Ами може да си е намерила любовник, докато го е нямало мъжа ѝ, и като го е ви-
дяла, че се връща, а не е умрял, може да е решила да се отърве от него – предполагам
аз.
– Едва ли, то в село всичко са знае – отвръща баба. – Ако е имала любовник, е щяло
да се разбере. Пък и щом е бил в Стамбол, сигур е дружал с турците, а кога е умрял, не
е имало поп да го опее, да го помаже и да го прикади, а човек, кога е заровен така,
казваха старите, са уплътява – заявява баба.
– А ти самата вярваш ли в тези неща, бабо? – питам скептично. В момента, в който
задавам въпроса обаче, започвам да се чудя доколко собственото ми неверие е повлияно
от съвременната позитивирана представа за смъртта. Гримирана, за да не плаши, и бе-
зусловно оптимистична за задгробната участ на всеки, независимо как е живял. Прех-
върлила вампирите в развлекателната индустрия, та в безобидното „като на кино“ да
бъдат обезвредени последиците от престъпването на сакралните граници на живота.
– Който на тоя свят не сее жито, на онзи ще вършее тръни – в туй вярвам аз – отвръща
баба, а аз, размишлявайки върху думите ѝ, по-късно записвам в тетрадката си:

За религиозното съзнание смъртта е най-важната част от живота. Тя е онзи

преходен момент, в който небесното става постоянно жилище на човека. В зем-
ния си живот вярващият човек пребивава в междинно състояние – той е в този
свят, но с устремена към Бога душа. Нещо повече – реалността долу е „реална“
само доколкото отразява истинската реалност, която за него е „горната“ – би-
тието на Бога. Затова цялата обредност на ежедневието е насочена към това –
да бъде свалено небето на земята. Като се осветява постоянно, старият човек
през целия си живот се подготвя да мине през тази последна врата, от която за
него започва същинският живот – пълното единение с Бога. Затова този свещен
граничен пункт не може да бъде преминат от всеки и по всякакъв начин. На ду-
шата, която приживе не е живяла в нормите на свещеното, достъпът до него-
вото абсолютно проявление е отрязан, а такова битие трябва да бъде заличено.
„Убийци, курви, магьосници, хайдуци, изедници, безбожници, самоубийци...“ –
това са все примери на престъпените граници на сакралното, очертаващи двата
бряга на бързоструйната река на човешкия живот, която тече към океана на
вечността с Бога.

Тази вечер трудно заспивам, а образите, които се явяват пред очите ми, не само не са
приятни, но дори за пръв път сякаш изпитвам страх. По едно време ми се струва, че
чувам кукумявка, и усещам как ме полазват тръпки. Преди да потъна в неспокоен сън,
се моля тази прокоба за смърт да е само плод на въображението ми.

39. Черната жътварка

Живо, Живо, ма! – в просъница ми се струва, че разпознавам гласа на баба Неда. В
първия момент мисля, че сънувам, но чувам, че баба отваря вратата на собата, а после
долавям стъпките ѝ по стълбите към двора.
– Какво ма, Недо? Какво си са развикала? – долетява след малко гласът ѝ.
– Фильо, ма, Фильо умрял – отвръща баба Неда, а аз рязко отварям очи и сядам в
леглото.
133
 – Кога, ма? – чувам баба да пита с тревожен глас. – Нощес. Цана станала да пикай и
кога са върнала... – изпускам част от думите на баба Неда, докато минавам през днев-
ната, за да изляза навън. Пътьом намятам вълнената жилетка върху пижамата, а гало-
шите обувам направо на бос крак. Студът от гумата прорязва ходилата ми и тръгва на-
горе по тялото в ледена тръпка. Тичешком се спускам по стъпалата и бързо пресичам
двора към портичката, където двете възрастни жени разговарят.
– Какво е станало? – питам с надеждата да ми се е причуло.
– Дядо Фильо са споминал нощес, чедо – отвръща баба. – Бог да го прости – прек-
ръства се тя, а след нея – и аз, като също измърморвам „Бог да прости“ под носа си.
Още не съм сигурна дали съм будна, или това е част от неспокойните ми сънища тази
нощ. С лошите новини винаги е така, мисля си – човек се надява до последно, че става
въпрос за някакъв кошмар, от който скоро ще се събуди, ще разтърка очи и ще побърза
да забрави.
– Как е станало? – чувам се да питам.
– Ами снощи пак са комкал с вино, като друг път, и после си легнал – отвръща баба
Неда. – В съня си е умрял – добавя тя.
– Слава богу, че не са е мъчил, ами лесно са е отървал – казва баба.
– Отървала са е Цана, че ако ѝ беше легнал на ръцете, не я виждам и на него да слу-
гува, и кози да гледа – изказва мнението си баба Неда. – Аз отивам у тях, пък ти, Живо,
да идеш да извикаш Петко и Йордан и после ела и ти. Ама още един мъж трябва, да го
окъпят...
– Освен и Тишо да извикам – предлага баба Жива.
– Ами то друг няма – отвръща баба Неда и после се обръща към мен: – Пък ти, миче,
да идеш да обадиш на Серафима – продължава да разпределя задачите тя. Явно погре-
бенията са „звездният час“ на баба Неда – личи си, че не просто е запозната с обред-
ността, но явно се изживява като главен церемониалмайстор.
– Ще отида – казвам аз и се изкушавам да тръгна пеша. Една разходка би ми се отра-
зила чудесно. Смъртта, дори и чуждата, винаги ни заварва неподготвени и ни вади от
равновесие – поне хората от моя свят, мисля си. Нарушава илюзиите ни, че всичко за-
виси от нас и от нашите решения.
– И на отец Спас да минеш да кажеш, чедо – добавя баба.
– Добре, бабо – първо през него ще мина – отвръщам аз и тръгвам към къщата, за да
се измия и облека.
Дълго плискам очите си със студена вода, опитвайки се да отмия горещите сълзи,
които усещам да напират под клепачите ми.
Отец Спас тъкмо тръгва към църквата, когато спирам пред къщата му. „Бог да
прости“, казва и се прекръства. Към манастира карам бавно, с широко отворени про-
зорци, защото имам чувството, че не ми достига въздух. Заварвам сестра Серафима в
църквата – коленичила е пред иконата на Божията майка. Прилича на черна купчина
мъка, струпана на пода, мисля си. Потънала е в молитва и не чува стъпките ми, а когато
я докосвам по рамото, така се стряска, че се катурва на земята. За няколко секунди не
може да осъзнае коя съм, а големите ѝ очи стават още по-големи от уплаха. Окопитва
се обаче бързо и като плюе в пазвата си и се прекръства, коленичи отново и пъшкайки,
започва да се изправя. Помагам ѝ, а когато става, докато оправя расото си, тя възкликва:
– Ох, детье, изкара ми акъла! Добре че нямам леген!
– Какъв леген? – изобщо не разбирам за какво говори.

134
 – Веднъж така, таман са миех, нещо са хлопна и аз като са уплаших, са капичнах и
задникът ми са заклещи в легена – тя се изкисква, завъртайки очи. – Я са опитай да
станеш с леген на гъза – добавя тя и пак се изхилва. Аз също се засмивам. Като я гледам
как пъшка и се гъзури без леген, си представям каква картинка ще е с леген отзад. Жи-
вотът не престава да бъде по-малко комичен, когато хората умират, нито пък по-малко
сериозен, когато се смеят, мисля си.
– Дядо Фильо е починал – съобщавам ѝ аз, изпреварвайки въпроса ѝ.
– Години се лъжат, смъртта не може – заявява монахинята, след което се прекръства
и казва: – Бог да го прости! Блажена му кончина и царство му небесно! Ей сега са оп-
равям и слизам.
– Ако искаш да те изчакам и да те закарам – предлагам ѝ аз.
– Ти тръгвай. Аз ще дойда с моя таралясник – отказва ми тя.
По пътя наобратно срещам линейка. Сигурно са извикали лекар да установи смъртта
на дядо Фильо. Не заварвам баба вкъщи и се чудя какво трябва да правя. Дали да остана
да я чакам да се върне, или да отида до къщата на баба Цана. Предполагам, че там само
аз липсвам в момента, и решавам да отида да налея прясна вода на извора, за да поразсея
неприятното чувство, което се е загнездило в стомаха ми. Преди да изляза, разръчквам
огъня в печката и слагам едно дърво, въпреки че предишното, което баба е сложила,
преди да тръгне, има още да гори. В топлата игра на пламъците има нещо живо, което
ми носи утеха, също както и свежият утринен въздух, който жадно вдишвам, докато
вървя по пътечката през гората.
Баба все още я няма, когато се връщам от извора. Не ме свърта вкъщи и решавам все
пак да отида да я потърся и да разбера дали мога с нещо да помогна. В момента, в който
отварям вратата, чувам траурната песен на камбаната – бам... бам... бам...! – три пъти,
оповестявайки на всички, че е починал мъж. Макар че едва ли някой от петнайсетината
жители на махалата все още не е разбрал. Пътьом се отбивам до къщата на Марк и Лиза,
но когато никой не отваря след второто почукване на вратата, се сещам, че ги няма –
пътуват с приятелката си Алис, преди да я изпратят. Сигурно ще им стане мъчно, че не
са били тук да изпратят дядо Фильо, мисля си.
Заварвам всички останали пред портата на баба Цана. Хората явно се чудят какво да
правят. Днес е денят да почетат своите близки покойници, но сега не знаят кому се
полага тази почит – на новия покойник или на старите. В този момент се дочува гърмът
от „тръбите йерихонски“ на москвича на сестра Серафима – съвсем навреме пристига,
за да разреши дилемата. Тя спира до групата опечалени съселяни, сваля страничния
прозорец и се провиква:
– Какво са мотате, бе? Отец Спас ви чака в църквата за панихидата.
– Ами Фильо ма, Серафимо? – пита баба Неда.
– Какво Фильо? Той ще си изчака реда! Старите покойници са с предимство – разпо-
режда се монахинята.
– Ама и Цана ли да идва? – пита пак баба Неда.
– Ами ако иска – и тя да идва – отвръща сестра Серафима.
– Че как да оставим покойника самин? – има нов въпрос баба Неда.
– Що как ма, Недо? Ами че заключете го, ма, ако толкоз ви е страх да не избяга –
отвръща монахинята и като дава газ, потегля с превъртане на гуми.

135
 Получили някаква яснота за реда, хората се втурват към домовете си да вземат по-
давките, които са приготвили, и след двадесет минути всички са в църквата. След служ-
бата отецът казва на неколцината старци на следващата сутрин да дойдат в храма за
литургия.
– Ами кога ще опяваш Фильо бе, попе? – иска да знае баба Неда.
– „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти върви, проповядвай Царст-
вото Божие“, казва Господ – цитира отецът от Евангелието от Лука. – Първо ще благо-
дарим на Бога, който ни дарява победата над смъртта чрез Иисуса Христа, пък после,
както се полага, ще изпратим Фильо да чака възкресението на мъртвите – пояснява
той. – Вие, като свършите тука, идете да помогнете на Цана да подготви покойника
както е необходимо, че да мине погребението уважително – добавя отецът, а аз се въз-
хищавам на начина, по който насочва ситуацията във вярната перспектива.
Старите хора плъзват сред гробовете, за да запалят по свещица за близките си и да
дадат един другиму каквото са пригласили за подаване. Докато чакам баба, сядам на
пейката под бряста и в съзерцанието на планината душата ми полека започва да се ус-
покоява. След малко до мен сяда отец Спас.
– Все гледам да ги уча да не бъркат важното с маловажното и главното с второсте-
пенното, ама зор работа – казва той.
– В какъв смисъл? – питам аз и се отмествам малко, за да направя място на баба Жива,
която е приключила с гробищата и идва към нас, да седне до мен.
– За ритуалите говоря. Повечето хора нямат истинска вяра в Бога, ами я заменят с
разни дивотии. Колкото по-неграмотни за Бога, толкова по-сведущи за това какво
трябва да се прави в Негово име! Хеле пък за смъртта! На какви ли не глупости съм се
нагледал и наслушал! И като им кажа, че нито на мен, нито на покойника му трябват
сапуни, пешкири, ризи, чорапи, бръснарски принадлежности, лъжици, паници и не знам
още какво, се нахвърлят отгоре ми, ще ме разпънат. Какъв съм бил поп, викат, като не
съм ги знаел тия важни работи... – оплаква се отецът.
– Към високо полита, на ниско са заплита – вади небрежно баба квинтесенцията на
думите му.
– Точно това се получава – потвърждава свещеникът.
– Може би защото, когато човек няма представа за Бога и не познава смисъла, скрит
в традицията, погрешно взема символите за същността на нещата – изказвам мнението
си и аз.
– Нали и аз това казвам – подменя се важното с маловажното – съгласява се отецът. –
Добре че тука, в тия гори тилилейски, нещо от истината се е съхранило – добавя той.
В този момент се приближава баба Неда и съобщава на баба Жива, че отива у баба
Цана да оплаква. Спътницата на дядо Фильо е останала при тялото на починалия си
съпруг. След малко ние с баба също тръгваме натам. Когато стигаме, още от вратата
разпознавам гласа на баба Неда, която вече с пронизителен напев нарежда някакви
думи. Влизаме и аз установявам, че покойникът вече е облечен и положен в ковчега.
Около него са запалени няколко свещи, а на гърдите му е сложен кръст. От едната
страна на ковчега седи с наведена глава баба Цана, като от време на време тихо проп-
лаква и вдига ръка да погали лицето или ръката на съпруга си. Зад нея седи мъж с мра-
чен поглед и стиснати устни. Сигурно този е синът им, който живеел наблизо, но не ги
поглеждал, мисля си. После баба потвърждава това и ми казва, че другият им син щял
да пристигне по-късно. Баба Неда е седнала от другата страна и в този момент вика:

136
 – ...Къде си бе, Фильо, тръгнал?... На кого ни бе, Фильо, оставяш... Я стани бе, Фильо,
я стани!... Ама не чуваш, не искаш... Стани Цана да видиш, как си я черна почернил!
Кой ще ѝ сега огнище запали, кой ще ѝ вода донесе, кой ще ѝ козите издои... Върни се
бе, Фильо, върни се... Съжали се, стани, не ни разплаквай...
Във воплите на баба Неда, в тоя регистър на гласа, има нещо неестествено. Вместо
да предизвиква усещане за съпричастност, по-скоро ме дразни и ме избива на някакъв
нервен, неприятен и неуместен смях. Но аз съм расла в друга среда и сигурно затова
реагирам така, мисля си. В този момент обаче влиза сестра Серафима и се провиква от
вратата, като прекъсва оплаквачката:
– Какво си зинала такава ма, Недо! Като та слуша човек, да са чуди да плаче ли, да са
смее ли...
– Че нали трябва да го оплачем ма, Серафимо – мига насреща ѝ старата жена.
– Че оплачи го, ма! Какво врещиш като приклещена коза – скастря я безцеремонно
монахинята.
– Стига, мари, Серафимо! Остави я да си вика! Недейте са препира сега, да смущавате
покойника – смъмря я дядо Петко. Двамата с дядо Йордан стоят в единия край на ста-
ята, стиснали шапките си в ръце.
– У бре, Петко, ти пък нали си музикантин, бре! Как можеш да търпиш тоя вой! Фи-
льо ша вампиряса да я слуша! – пули му се обидено монахинята.
– Че ела ти да оплакваш, ма, като са имаш за голяма певица – казва баба Неда.
– Не са имам за певица, нито мога да оплаквам и затуй не са и хващам – измъква се
сестра Серафима и предлага: – Ей Жива да седне.
– А, Неда си е почнала, нека си кара – опитва се да отхвърли идеята баба.
– Върви ма, Живо, върви изпей една тъжачка, че да ни изкараш буците, дето са ни
заседнали в гърдите – намесва се и дядо Йордан.
– Ела ма, Живо! – подканя я сега и баба Неда, като ѝ отстъпва мястото си. – До дове-
чера има да са сменяме – добавя тя.
Оплакването, научавам по-късно, продължава през целия ден, докато се стъмни.
Баба Цана държи ледената ръка на дядо Фильо и гледа с празен поглед, без да казва
нищо. Сякаш не разбира много какво се случва, но когато баба Жива заема мястото на
баба Неда и започва да пее тъжачката, вдовицата изведнъж горко заридава.

Помагайте да плачем,
до небесата да се чуе
та белким Бога измолим
Фильо да ми оживи!
Проклета да е триклета
таз пуста черна жътварка,
дето та тебе покоен,
сирота да ме оставиш.
Дето има поле широко,
там ще ида да се находя,
дано са черна мъка затрие.
Дето има гора зелена,
там ще ида да легна,
дано са черна мъка изгуби.
Дето има вода дълбока,

137
 там ще ида да скоча,
дано са черна мъка удави.
Дето има дърво високо,
там ще ида да се покача,
дано са черна мъка обеси...

Гласът на баба се извива покъртително, силен и кръшен прониква в душите, а буците

в гърдите започват да се топят и да се стичат по лицата на старите хора, наобиколили
ковчега на своя съселянин. Сякаш, оплаквайки загубата на баба Цана, баба Жива оп-
лаква загубата на всеки един от присъстващите и самите тях – ограбения им живот,
отнетите им деца, обезценения им труд, поруганите им ценности, презрените им тради-
ции.
Аз също плача – тъжачката на баба не може да остави никого равнодушен. Плача за
тези стари хора, споделяйки мъката от техните лични загуби. Плача за това, че те също
си отиват, а заедно с тях – духът на всичко онова, което наричаме „българско“. Оплак-
вам махала Небесна, по чийто широки поляни, зелени гори и красиви хълмове, ако не
започне скоро да се ражда живот, ще остане да броди само смъртта. Като отвратителен
плътник на шестващото, из махалите небесни на тази прекрасна страна, зло, на което
всички сме съучастници. И докато хлипам на глас заедно с неколцината старци, се на-
дявам плачът ни наистина да се чуе до небесата, „та белким Бога измолим“ да ни вра-
зуми – нас, младите, за да съживим България...

40. Имало е да става

Със зачервено лице и подпухнали от плач очи по някое време си тръгвам, а баба се
прибира по-късно. Докато я чакам, а и за да се разсея, съм сготвила – за пръв път, от-
както съм при нея. Правя нейната рецепта с лапад, яйца и сирене на фурна, която много
харесвам. Когато опитва гозбата ми, баба ме потупва по ръката и се усмихва, а щом
приключваме с храненето, ме хвали колко е вкусно и ми предрича, че такава къщовница
като мен нямало как да „хартиса“.
– Ама дано Богородичка по-скоро праща ергеня! Да почне тук пак да са ражда живот,
че виж какво става... Заминаваме си един по един... – констатира баба очевидния факт,
като потвърждава собствените ми мисли.
Макар да се опитва да изглежда бодра, усещам, че е натъжена, а аз не знам какво да
кажа, за да я разведря. Самата аз също съм потисната. Смъртта на дядо Фильо ми на-
помня и за смъртта на моите дядовци, които много обичах. Макар че те, за разлика от
него, напуснаха този свят доста по-млади. Споменавам на баба, а тя отвръща: „За смърт
лек няма, чедо. Ей го на и Ангел си отиде тъй, без време. Ама както му е писано на
човек – така. Имало е да става“.
По някое време баба пак отива в дома на покойника. До погребението на следващия
ден ще се редуват с други жени да го „пазят“ – през деня и през нощта. Смисълът на
това пазене, разбирам, е да се гарантира, че нещо няма да осуети спокойното премина-
ване на душата в отвъдния свят. Баба се връща късно, а аз, докато я чакам, записвам
разсъжденията си за човешката орис и смърт в тетрадката си:

138
 Идеята за житейската орис не отменя инициативата на стария човек да направи
живота си по-добър в границите на тази орис. Тя го въоръжава с търпение и смире-
ние, за да приема това, което е във всеки момент, и в тази даденост свише да се
опитва да прояви най-доброто, на което е способен. Тази нагласа премахва антаго-
низма между доброто и злото вътре в човека и антагонизма в общността, като
включва страданието и различието в степените на „добруване“ между хората към
нормалностите на битието. „Имало е да става“ изразява доверието, че битието се
управлява от по-висш промисъл, който има различни от човешките критерии за това
кое е добро за човека и че това добро невинаги се покрива с човешките представи за
земно добруване. Тази вяра демонстрира и отношение, непостижимо за съвременния
човек: земното съществуване не изчерпва съществуванието изобщо. То е само условие
за живота във вечността. Затова смъртта не оспорва живота, защото не на нея, а
на него принадлежи вечността. Тленният финал не се възприема като окончателен
край и затова не поражда бунт или усещане за загуба на смисъла на живота. Старият
българин може да преживява смъртта като болка, но не и като отчаяние. За него
съзнанието за края на живота не води до обезсмислянето му, а го изпълва с нов смисъл.
Поради това човекът от миналото прави всичко възможно да освети земното си съ-
ществуване, за да го приближи до небесния образец. Страхът от смъртта за него е
чужд – той е характерен за секуларизираното съзнание, отхвърлило Бога и така от-
казало се от безсмъртието.

41. Кой ще ги помни?

На сутринта отиваме в църквата за литургия, както е поръчал отец Спас, а след това
се отправяме към дома на покойника. Там свещеникът чете молитва, а после изчакваме
мъжете, които трябва преди това да изкопаят гроба, да дойдат да изнесат ковчега. После
всички поемаме в траурна процесия с мъртвеца към църквата за опелото.
Опелото има същия смисъл като оплакването – да извиси гласа на живите до Бога, за
да стигне мъката им до Него и да бъде измолена милостта Му за починалия. Плачът за
умрелия трябва и да разтопи „буците“ на тъгата, затрупали житейското пространство
на живите. Защото смъртта, ако и да е неизбежна повеля за битието, наблюдавана отс-
трани, тя всъщност е прозрение за живота, който все още предстои да бъде живян.
След погребението всички остават за помена. Решили са да го направят под навеса
до църквата, вместо в дома на баба Цана. Сестра Серафима я закарва с москвича до тях
да вземат приготвеното за трапезата – боб, зеле и чушки, както и двете жени, които са
останали там да готвят. На излизане от гробищата баба Неда пък раздава жито и хляб,
за който баба ми казва, че се нарича „пътнинка“ – прави се на малки питки, които се
чупят за всеки за Бог да прости.
С баба Жива вадим от шкафа чинии и вилици и подреждаме масата, а когато след
малко сестра Серафима и баба Цана се връщат, помагаме да се разсипе яденето.
– Бог да прости мъртви души, на живите – сити гуши – казва една от бабичките, ко-
ито са готвили, когато всички се настаняват на масата, и така ни подканва да започваме
да ядем.
– Бог да прости Фильо – казва дядо Петко и надига чаша вино. – Много обичаше да
са „комка“, както викаше, кога седнеше да са черпи – добавя той, а топчестото му лице
се разтяга в усмивка.
139
 – То туй комкане му изяде главата – казва баба Цана.
Изглежда тъжна, но не съкрушена, отбелязвам.
– Аз пък викам, че ако не са беше комкал толкоз редовно, можеше да не доживее тез
години – обажда се дядо Тишо.
– Имаш право, Тишо, пък и тя разликата нали е само пет минути – съгласява се дядо
Петко.
– Що пет минути, бе? – пита баба Цана.
– Ей Неда да ти каже – тя ги разправя тия – отвръща дядо Петко, като сочи с глава
към баба Неда, а тя няма нужда от повторна покана и започва да разказва:
– Един мъж обичал да си попийва. Ама един път прекалил, че и в болница влязъл, а
докторът му казал да спре да пие, че ще умре. Кога излязъл от болницата, отишъл тоя в
една църква и гледа – опело. Питал от какво е умрял покойникът и му казали, че от
пиене. Таман тоя решил, че Господ му праща знак, и гледа – идват с друг мъртвец. Оти-
шъл той да пита дали и тоя е умрял от пиене, а хората му отвърнали, че изобщо не
близвал алкохол. Тогава нашият хукнал към кръчмата и рекъл на кръчмаря: „Я сипи
едно! Няма да са мъча аз за няк’ви си пет минути разлика“.
Всички се засмиваме, а баба Цана казва:
– Все едно за Фильо разправяш.
– Бог да го прости, голям зевзек беше – казва пак дядо Тишо. Явно са били близки с
дядо Фильо, отбелязвам наум, а мъжът, като да аргументира констатацията си, започва
да разказва: – Веднъж бяхме ходили с него до Плевен за нещо си и са почерпихме. Кач-
ваме са ние после в един градски рейс да ни закара на автогарата, че да фанем автобуса
за село, и някаква ячка госпожа са бута, бута и накрая го настъпи едно хубаво. Подир
туй обаче са обръща и му вика: „Извинете, господине, че ви настъпих“. Пък Фильо ѝ
отвръща: „Няма нищо, госпожо, ние на село сме свикнали да ни газят кравите“.
Всички отново се засмиваме, а дядо Тишо се обръща към дядо Петко:
– Петко, я разкажи историята за Кольо тъпанджията, бе!
– Ами да я разкажа, ако Цана няма против – съгласява се дядо Петко. Всички пог-
леждаме баба Цана, а тя поклаща укоризнено глава, но в същото време се подсмихва и
с ръка дава знак на дядо Петко да „подкарва“ историята. – Един път ходихме да свирим
на сватба... – започва веднага той. – Бяхме аз, Кольо тъпанджията и Марин кавалджията
и бяхме взели Фильо да пее. По едно време, таман преди да извеждаме булката, отидоха
Фильо и Кольо до клозета. После, кога тръгнахме, гледам Кольо върви и думка тъпана,
обаче замята крака някак особено и са изстъпва като да види нещо, ама тъпанът му
пречи. Идва по едно време до мен и ми вика: „Петко, я виж да не съм стъпил в някое
лайно, бе“ – и надига крака. Навеждам се аз, гледам – няма нищо. Казвам му, че няма,
пък той: „Мамка му, вика, много ми мирише на лайно“. В тоя момент виждам Фильо –
ще умре от смях, едвам го докарва да изпее: „Стъпяй, пристъпяй...“ После ми разправя
каква била работата. Отишли те в кенефа, ама него го напънало по голяма нужда. Свър-
шил работата и гледа – няма с какво да са избърше. Пък те две клетки на нужника били,
с преграда между тях, и Кольо си метнал сетрето отгоре ѝ. Фильо, докат’ са оглеждал,
видял на Кольо кърпичката, дето му я турили в горния джоб сватбарите, ’зел я, обърсал
са и пак я върнал в джоба му.
Всички прихваме неудържимо. Историята наистина е много смешна, но смехът,
струва ми се, сега е по-силен от всеки друг път Сякаш е мощно очистително, послед-
ното и най-ефективно средство, което може да пречисти отровата на смъртта, обхванала
мислите и душите ни, да изкара напрежението и да ни освободи от „черната мъка“.

140
 – Бог да го прости моя Фильо, голям калпазанин беше! Ама колко ма е разсмивал! Не
мога да му са скарам като хората – казва баба Цана, когато смехът и шеговитите под-
мятания най-после стихват. – Пък ти, кат’ си почнал, Петко, разкажи барем и за дърве-
няка – подканва тя стареца, който е не по-малък зевзек от мъжа ѝ, а той това и чака:
– О! Тя тая история е велика! – заявява ухилен и веднага започва да разказва: – Викат
ни веднъж да свирим долу в центъра, на сбора на селото. Пък там първа пушка Тодор,
партийният функционер. Държа оня ми ти едни речи, пъчи са и – ай наздраве за туй, ай
наздраве за онуй, накрая са натряска едно хубаво и тръгна да води хорото. Свиря си аз
на гъдулката и по едно време гледам – на другаря партиен секретар дюкянът му отворен
и „партийният му билет“ са показал. Отивам аз до Фильо и му го соча, пък той както
пееше: „Ганчице ле, Гано, пиле рано, мари, найхубаво“, го смени на: „Тодоре ле, Тошо,
в гащърлака, прибери си, Тошо, дървеняка“.
Всички отново прихват, а дядо Петко продължава, когато успява да надвика смеха:
– Ние с Кольо и с Марин са пукаме от смях, ама оня не са усеща, пък и никой не смее
да му каже. Тогаз Фильо, като дойде при мен, ми взе лъка, та отиде и ей тъй, уж без да
иска, перна Тодор по дървеняка, че да се усети най-после да го прибере. Напрай го за
резил, не знам как му се размина да не го сполети някоя беда, че той оня беше много
отмъстителен – завършва историята дядо Петко всред поредната порция всеобщ пре-
чистващ смях.
– Сърбал съм му аз попарата на тоя серсемин! Добре го е подредил Фильо, Бог да го
прости, че и да го възнагради, дето тъй хубаво го е нагласил – обажда се за пръв път
дядо Йордан.
– У бре, Петко, туй ли намери да разказваш за Фильо, бре, светла му памет и царство
му небесно! Сал магариите на хората помниш! – възмущава се сестра Серафима, макар
че и тя се подхилва.
– За човека или смешно, или нищо – перифразира дядо Петко популярната максима
и добавя: – Ти като умреш, Серафимо, да не мислиш, че друго ша приказвам за теб,
мари. Ама то при теб и да иска човек, друго освен магарии няма – дразни я той.
– Ти гледай да не ма превариш с умирачката! – прозвучава заканително монахинята,
сякаш може да уреди въпроса.
– Ми, да та преваря, мари! Белким като умра, най-после ма целунеш – занася я дядо
Петко. Представлението рязко стига кулминационния момент.
– Теб ли, бре!? И през девет чаршафа не бих та доближила – отвръща тя.
– Що, мари? То умрял кон не рита – смее се дядо Петко.
– Аз пък друго знам: „И да е умрял конят, пак му тури юзда“ – заявява сестра Сера-
фима.
– Ама ти пък, Серафимо, с тез твоите попски работи! – прекъсва спектакъла баба
Неда. – На умрял кон ша ми туря юзди! Я фърляй туй расо и му фащай юздите на тоя
кон, доде го има, че ей на, виж какъв е животът – дорде са обърнеш, и конят отишъл у
реката...
– Ух, ма, Недо, да ги не заприказваш пък ти таквиз врели-некипели – възмущава се
сестра Серафима.
– А, ай наздраве за тая приказка, Недо – ухилен, дядо Петко подкрепя баба Неда и
вдига чашата си.
– И каква стана тя? – включва се баба Катя. – За Бог да прости запива, за здраве до-
пива.

141
 – Тъй, тъй! Господ здраве да ви дава, че дойдохте да изпратим Фильо – казва баба
Цана.
– Дорде ни има, да ни има, пък кога умрем – да са помним – обобщава баба Жива.
– Дай боже да има кой да ни помни, Живо – казва дядо Йордан, сериозен както ви-
наги, и незнайно защо в настъпилото тежко мълчание след думите му аз имам усеща-
нето, че погледите на всички жители на махала Небесна са насочени към мен.

42. Добре дошли в джунглата

Решавам да остана при баба тази нощ и да пътувам за града на сутринта. Колкото и
да не ми се иска, трябва да прекарам известно време в библиотеката, за да събера още
информация, да доразвия някои от идеите за проекта ми и да го приключа в срок. Ве-
черта, преди да легнем, баба ми приготвя една торбичка, която да взема за града – сло-
жила ми е мляко, яйца, сирене, лук, чесън, марули, лапад. Без да ми казва, знам, че на
сутринта, както винаги, когато ме изпраща въпреки протестите ми, ще стане малко по-
рано, за да ми замеси и изпече питка или да ми изпържи мекички. Затова не искам да я
тормозя да ми разказва спомени, още повече че ѝ личи колко се е изморила покрай пог-
ребението на дядо Фильо. Само преди да си легне, ми казва, че баба Цана, колкото стра-
дала за дядо Фильо, още повече ѝ било мъчно, дето синовете им тъй ги изоставили.
Спомням си, че ги мярнах на погребението, но на помена ги нямаше. „Сякаш се сраму-
ват от нас и от живота, който водим“, така казала баба Цана, а аз си спомням емблема-
тичния разказ на Алеко Константинов „Пази боже сляпо да прогледа“.
Когато се събуждам, сърцето ми се свива, щом се сещам, че трябва да тръгвам. Усе-
щам обаче и някаква странна тревога, сякаш съм сънувала лош сън. Наистина съм съ-
нувала, давам си сметка, когато след малко детайлите започват да изплуват. Виждам
себе си – редя празни кибритени кутийки една върху друга. Много съм съсредоточена –
почти не дишам, докато слагам всяка следваща, внимавайки да не наруша крехкия ба-
ланс на творението си. Поставям последната и в мига, в който си поемам дъх с облек-
чение и доволна, че съм приключила успешно начинанието си, в стаята изневиделица
нахлува вятър, духва кулата и тя се срутва, а празните кибритени кутийки се разпиляват
във всички посоки. Ужасно съм разстроена, почти до сълзи – да подредя кутийките една
върху друга ми е отнело толкова време и усилия! И тогава чувам глас, който казва:
„Така става, когато няма корен“.
Този сън съвсем ме потиска. Когато влизам в дневната, баба веднага забелязва, че
нещо не ми е „на таман“, и ме пита дали съм спала добре, а аз ѝ разказвам съня си. Тя
сякаш веднага разбира. Започва да ми разправя, че когато били млади с дядо Ангел,
идвали от града хора да агитират младите да се местят там и да работят в някоя фабрика.
Търсели много работници по онова време. Обещавали им „светло бъдеще“, да ги „уст-
роят“, че да си „оправят живота“. И те без малко да повярват. Обаче, когато започнали
да стягат куфара, си дали сметка, че той не може да побере звездите, отрупали нощното
небе над хълма – същия, на който лежали да ги гледат. Нито изгревите и залезите, аро-
мата на нацъфтелите черешови дървета през пролетта и този на билките от купите сено
през есента, звъна от хлопките на овцете по ливадата отпред, песните на щурците и
танците на светулките в топлите летни вечери, вкуса на водата от изворчето под стария
бук, ромона на реката, песента на птиците след дъжд... А това било всичко, което сър-
цата им обичали. „Добре че Господ ни вразуми“, прекръства се баба и ми казва, че като
142
размислили с дядо Ангел, разбрали, че си имат всичко, което им е нужно за живота, а
цялата оная работа с града е голяма лъжа. „Да си затвориш ти очите за туй, дето го
имаш, и да се преструваш, че виждаш нещо, дето го няма – туй е голяма глупост“, обоб-
щава простичко баба цялата илюзорност на съвременния консуматорски начин на жи-
вот и в заключение добавя: „Лакоми очи – изгубена душа“.
След закуска баба ме изпраща до колата, която винаги оставям по-надолу на пътя,
преди отбивката за къщата. Не искам тази грозна купчина желязо да присъства в пасто-
ралната картина, а и в това да измина двестата метра по зелената, осеяна с маргаритки
широка тревна пътека към портата на двора и да чуя песента на баба още преди да съм
видяла самата нея, има едно особено усещане за радостно завръщане, на което всеки
път спирам да се насладя.
Баба ме прегръща на изпроводяк, прекръства ме с думите „Бог да те пази, чедо“ и
като ми заръчва бързо да се връщам, остава да ми маха чак докато се скрия зад завоя
надолу по пътя, а аз я гледам в огледалото за обратно виждане и едвам се удържам да
не спра колата и да се върна при нея тичешком. Изглежда толкова крехка и уязвима и
докато се смалява, колкото повече аз се отдалечавам, усещам как ме обзема страх, че
може да изчезне напълно, че следващия път, когато дойда, може да не заваря баба жива.
На завоя намалявам, за да я видя за последно, и преди напълно да я изгубя от погледа
си, казвам на глас, сякаш заклевам и двете ни: „И да ме дочакаш, бабо! Ще се върна!“
На влизане в големия град попадам в ужасно задръстване – безкрайна колона от доб-
роволни заложници на амбициите си. Мисля си за думите на баба от тази сутрин и се
чудя колко ли е голяма собствената ми глупост да търся това, което не съществува.
Докато едва-едва се придвижвам, разсъждавам за този фалшив живот, който се самоп-
ринуждаваме да водим, а по-късно записвам в тетрадката си:

Съвременният начин на живот ни превръща в хора, които жертват скъпоцен-

ните си минути живот, подведени да вярват, че са се запътили към мечтите си,
че успехът означава щастие, а качеството на живота се измерва в пари. Под-
вежда ни, че свободата е правото на избор на кредит с по-ниска лихва или на
жилище в по-лъскав квартал. Поощрява ни да забравяме, че сме съучастници в
магията на битието, и ни превръща в бездушни машини. В същества, на които
насила, още от деца, им е изтръгната спонтанната радост и магическото възп-
риятие за съществуванието, за да бъдат превърнати възможно най-бързо в умо-
рени, бездуховни и цинични възрастни, които вярват, че трябва да победят жи-
вота, вместо просто да го живеят. Печални изгнаници, битанки, които са изгу-
били корена си, истинските си ориентири, ценности и опори в живота и които в
разцвета на този свой „живот“ често лекуват екзистенциалното си отчаяние с
антидепресанти. Странни птици с бутафорни крила, кръжащи безспир и неспо-
собни да свият гнезда в празното пространство между небето и земята.

Пускам радиото, за да разсея мрачните си мисли, но вместо това, като в някаква аб-
сурдна тъжачка за човека, погребал сам себе си в този безсмислен начин на живот,
„Гънс енд Роузис“ започват да вият: Welcome to the Jungle31...

31
Добре дошли в джунглата (англ.). – Б. а.
143
 43. Да възкресим българското
Следващите две седмици прекарвам основно в библиотеката, заровена в етнографски
изследвания и етноложки проучвания. Потъвам в древни митове, предания и легенди,
в архивни материали, стари пътеписи, сборници с народни умотворения и песни, селски
летописи. Чета дописки на възрожденски дейци, статии от видни общественици, преп-
рочитам старите български автори.
Надничам през дуварите към миналото, разпалвам въглените на изгаснали огнища,
разчиствам бурените от гробовете на забравени човешки съдби, възкресявам стари ис-
тории, оглеждам себе си в нравственото огледало на предците ни. Пия жадно от бист-
рите лековити извори на този чист живот и във въображението си лежа под дебели
сенки, заслушана в приказките, които медният кавал на някой овчар разказва. Раздум-
вам се с бабички по хладни седенки, запявам с тях чудни песни, плача на покъртителни
истории, смея се на хумора на селските чешити, меся обредни хлябове и участвам в
магическите ритуали на старите традиции.
Дълго размишлявам. За същинското богатство на живота – онова на сърцето и ума,
оцеляло въпреки, или дори заради, бедността на софрата. За трикраките столчета от
миналото, на които присядваш за кратко, защото има да се живее, и за комфорта на
днешните меки фотьойли, в които удобно настаняваме апатията си към живота и за
дълго потъваме в нея. За чистотата на някогашните нрави, която няма пазарна цена и
поради това днес е безинтересна. За душите и телата, слети в миналото с природата и
способни да имат истинска връзка с нея, и за унизителното и унищожително отношение
към земята днес. За високата цена на цивилизацията, която опошлява нормалното и чо-
вешкото, отнема естествената ни способност да се вдъхновяваме от живота, да се рад-
ваме на съществуванието, да се ориентираме по звездите, да благодарим за благодатта
на слънцето, да виждаме в къшея хляб лицето на Бога.
Вечер си припомням разговорите с баба, разлиствам тетрадката със записките си и
отново и отново се изненадвам как простичките думи на тази обикновена женица успя-
ват да предадат толкова нужни за живота днес послания, да учат на добро, на търпи-
мост, на мъдрост, на смелост, на радост, на вяра: „Направи добро, па го хвърли в мо-
рето“, „И лошата нива дава жито“, „Каквото и да захванеш, мисли къде ще му иде
краят“, „Когото не го е срам от хората, не го е грях и от Бога“, „Не гледай зло, че да те
плаши, а добро, че да те радва“, „Ако пътят не излязва, ти излез на пътя“, „Заклати ли
се земята, дръж се о небето“...
Една от мъдростите на баба Жива обаче осъзнавам постепенно. С всяко следващо
посещение, с всеки неин спомен, с всеки изгрев, който посрещам на чардака на ста-
рата ѝ къща. И накрая проумявам истината в думите ѝ: „Дорде сърце не заболи, око не
заплаква“.
Колкото повече се докосвам до същината на народната традиция, колкото повече
опознавам скрития в дълбокото ѝ мироглед, колкото повече усещането за родно добива
смисъл, плът и кръв, толкова по-силно усещам тази болка в сърцето си. Боли ме да гле-
дам опустелите призрачни села със стари, порутени и разграбени къщи. Празните цър-
кви и училища, тревясалите хорища, самотните възрастни хора с вперени в пътя пог-
леди. Боли ме за нас, децата им, които забравяме корените си, историята, красотата,
чистотата, магията на българското. Боли ме, че така лесно се отричаме от него, вместо

144
да го пазим, да го обичаме и да използваме неговата жизнеспособност, за да възстано-
вим магията в ежедневието си. Че сме станали толкова повърхностни да смятаме уни-
калната българска култура за стара, глупава и ненужна. Че избираме да бъдем нещо по-
малко от великата привилегия да бъдем българи. С тази болка записвам последните из-
речения в тетрадката си:

Българската народна традиция не е купчина стари суеверия и безсмилени риту-

али, а национално светилище, което очаква своите богомолци. Да захвърлим чуж-
дите кумири и да се преклоним пред свещения олтар на българската духовност и
култура. Време е да възкресим българското.

145
 Послеслов
Скъпи ми читатели,
Много ми се иска да кажа, че всичко в тази книга е истина. В известен смисъл е така.
Информацията, която съм използвала да представя някои аспекти от българската на-
родна традиция, в по-голямата си част е автентична и етнографски достоверна. Зад ав-
торските осмисляния на мирогледа на старите българи пък стоят дълги часове на раз-
мисъл и стотици страници специализирана литература. Историята в книгата обаче е из-
мислена. Чудната баба Жива е алегория. Махала Небесна – също. Нито един от героите
в тази книга няма реален прототип. Освен един: анонимната „главна“ героиня – внуч-
ката, която наследява даром уникалната българска култура. Изумителна традиция, ко-
ято е на път да се обезличи, да се изкриви, да изгуби образа си в секуларизирания, про-
фанизиран, антинационален, мултикултурен и агресивен към традицията модерен свят.
Прототипът на героинята сме ние, повечето съвременни българи. От нас зависи дали
ще последваме воя за добре дошли в глобалната джунгла или ритъма на сърцето на една
новонагласена българска гусла. В наши ръце е дали ще останем в безумието на днеш-
ната криворазбрана цивилизация, или ще се върнем към духовните опори, завещани ни
от предците...
Бих искала да използвам тези последни няколко реда от книгата, за да благодаря.
На моята баба Иванка, на която съм кръстена. Уникална жена, много истински човек,
с живот, достоен за роман. „Бабо, разкажи ми спомен“ са всъщност думите, които отп-
равях към нея вечер в леглото, когато бях малка. За съжаление почти нищо не съм за-
помнила от тях. Запазих обаче нещо отвъд историите – живото отношение и усещане
за онзи живот, които, надявам се, съм успяла да предам автентично чрез героите в кни-
гата ми.
Благодаря и на другата ми баба – Донка. Макар да не е живяла на село, някои нейни
спомени бяха важен коректив за автентичността на разказа ми.
Искам да благодаря на баща ми – Веско Самуилов. Той е музикант, ръководител на
няколко фолклорни формации в нашия край. На такива хора се крепи българщината.
Покрай него преоткрих българския фолклор и народната музика и се заразих от него-
вата любов към тази магия.
Искам да отдам дължимото на хората – изследователи и автори, от които черпих зна-
ния и вдъхновение за тази книга. Не навсякъде е било възможно да поставя бележки
под линия, защото информацията, която съм ползвала от тези извори, не е била дос-
ловна, а художествено интерпретирана за нуждите на романа. Затова тук ще изброя.
Книгите на Димитър Маринов „Народна вяра“ и „Религиозни обичаи и вярвания“ – без-
ценни етнографски източници, които всеки българин е добре да има в домашната си
библиотека. Сборникът с притчи и пословици, събрани от Петко Славейков, както и
други сборници с народни умотворения. „Очерци по българския фолклор“ на известния
фолклорист Михаил Арнаудов. Различни студии на фолклориста проф. Тодор Ив. Жив-
ков. Материали от доц. д-р Веселка Тончева, музикоетнолог от БАН, автор на много
интересни статии и книги. Книги и сборници с етнографски материали, издавани от
доц. д-р Ангел Гоев – бивш директор на АЕК „Етър“, Габрово – голям сладкодумец,
направил много за съхраняване и популяризиране на балканджийската култура, с ко-
гото съм имала удоволствието да общувам лично. Може да потърсите информация за
изработваните от него традиционни български амулети. Една чудна малка книжка „От
146
калпака до цървулите“ от Радослав Радев – от нея разбрах за символиката, скрита зад
потурите, ризата, калпака... Много увлекателно четиво, което препоръчвам горещо.
Както и книгата „Богинята и рогатите глави“ на Юлия Боева – впечатляващо изследване
на шевиците. Голямо вдъхновение ми донесоха разказаните в книгата „Мамини песни“
спомени на проф. Колю Колев, родом от махала Лумпарите в нашия Балкан. За биво-
лицата Бряза научих оттам, както и за историята от песента „Разболя се Дена“. Книгите
на местни краеведи за селата Градище, Стоките, Горна Росица. Наричанията за ладва-
нето съм извадила от описани там възстановки на народни обичаи, както и някои мес-
тни рецепти. Черпила съм и от автентични записи на истински истории с различни из-
точници – „Традиционната култура на балканджии“, „Родопски сладкодумци“, както и
записки от личния ми архив и спомени, споделени от мои близки, приятели и читатели.
Някои от трудовете на големия изследовател на религиите Мирча Елиаде ми бяха много
полезни за осмислянето на „богословието на българския фолклор“. Ползвала съм и пуб-
ликувани материали от етнографски и исторически музеи. Разбира се – свещените пи-
сания на Стария и Новия завет, прозренията на свети отци на Църквата, посланията на
старите български автори, актуални и днес, прозрения на съвременници, които окура-
жават. Няма да е преувеличено, ако кажа, че за тази книга съм изчела и осмислила хи-
ляди страници информация. И едва ли е изненадващо заключението ми, че има още
много за разказване.
Искам да благодаря, както винаги, и на моя редактор от ИК „Хермес“ – Вера Янче-
лова, която прегърна горещо идеята за тази книга, много ме насърчи и даде всичко от
себе си, за да излезе тя в най-добрия си вид.
Благодаря на художника Митко Янков за разрешението да използвам прекрасната му
картина за корицата на тази книга. Точно такава е махала Небесна!
Благодаря за търпението и подкрепата на моите близки и приятели, които за пореден
път задълго пренебрегнах, докато пиша.
И накрая – благодаря на вас, скъпи читатели, че избрахте да прочетете тази книга,
която за мен е много скъпа. Надявам се да се е оказала такава и за вас. Съдбата на бъл-
гарската традиция е в ръцете ни. Тя не се е променила, променяме се само ние. В каква
посока – зависи колко се отдалечаваме от истината. А нашата спасителна истина се на-
рича България. Така мисля аз. И се моля съмишлениците да ставаме все повече.

Сърдечни поздрави от моята махала Небесна,

Ивинела Самуилова

147
 АКО СТЕ ПРОПУСНАЛИ...

Нещата на този свят са гатанки от небето

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.

– Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са не-
щастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова
лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в
калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се
обърнал към сапунджията:
– Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е
изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
– Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва...
– И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш всеки
ден и всяка ситуация от живота си.

С притчи, забавни истории и истински случки, в познатия на читателите духовит

стил, но и с дълбоко разбиране, Ивинела Самуилова отново ни провокира да проглед-
нем за чудото на живота. За да открием как мъдрите послания на християнската вяра
могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него да има повече смисъл,
радост и любов.

148
 Ивинела Самуилова

БАБО,
РАЗКАЖИ МИ СПОМЕН
Истории от махала Небесна
Българска. Първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Коректор Нина Славова
Оформление на корица Мариана Кръстева Станкова
Компютърна обработка Ана Цанкова
Издателска къща „Хермес“, Пловдив, 2016

https://4eti.me

ISBN: 978-954-26-1626-9