Брой 6 13.-19.02.

2019
1,50 лв. Год. 28

Геопоезия: Робърт Хас, Йован Христич, Одисеас Елитис  Нова българска: Велислав Д. Иванов,
Николай Генов, Захари Захариев  Рецензии за книги на: Мария Огойска, Иван Цанев

Художник: Дамян Дамянов

Л НА
Ц ИА
О
В А С ЕРНА Манол Радославов Бертолд Брехт
Н О Л АТ (а.к.а. йе)
Медея от Алепо
Медея от дюните без да са болни.  
(песен) Стъпил на мина Има такава легенда
бе също и Мето. за Медея, една древна жена,
Дойде от морето, Но бързо му мина: хиляда години откакто
доведе я Мето. на чуждия бряг тя дошла.
Красива и дива, красавици бол. Мъжът, който уж я обичал,
загар от Малдивите. Извират, тълпи. довел я в свойта страна.
А Мето е мъж, не сопол. И казал: Твой дом се нарича
Харесала Мето, Не търпи там, дето съм аз у дома.
беден, но готин.  
И той й се метнал, сухи спагети, стари яйца. Говорела с думи неясни,
адски самотен. За него Медея езикът й явно бил друг.
с двете деца Хляб, любов или мляко
Но татко й – яден, е само мецана, макар и с идеи. се казвали иначе тук.
искал да учи. Била й косата различна,
Що за досада – Натиснат от клана, походката – чужда и тя,
да ражда по кучешки. Медея заряза. не пасвала никак прилично –
Свали дебелана – накриво я гледал градът. 
И се чупили бързо. на нищо не мяза,  
Прибраха се тука. Какво се е случило с нея,
Но Мето бе мързел, но дъщеря е една ще разкаже днес Еврипид.
та те ти пролука (за нов удар). на кмета проклетия. Мощният хор ще възпее
Медея е бясна! И на: злия жребий, в забрава покрит.
Видяла бе свят. накълцва и хвърля в дерето Гони вятър останки из пясъка
Защото с магии на враждебния някога град
омайваше, брат. децата на Мето! времената са схрупали камъка,
Зверски ангини Те нейни са също. по чуждия хвърлен със яд.
Но Мето не мести,  
лекуваше с кето. Мето се мята из къщи. Изведнъж се понася пак слух,
Понякога с глад – казват, разни хора видели,
особено лете. Очите му жълти. из градовете плъзнали, чух,
Оставаш си млад! Татуси бягат някакви нови Медеи.
по бицепс и кълки. От коли, от вагони, тролеи
Медея бе медена. Не чакай, стягай багажа! се надига вопъл и вой
Мъжете се тръшкаха, в 2019-а
паднали в плен. Съдебен спор гледаме – из Филипополис роден и мой.
Пъшкаха, оставаме ледени.
Хора във кишата: По стихотворението „Медея от Лодз“
06 Животът е нищо. преведе от немски ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Проблемите на
Православието
в светлината на
споровете около
Украинската
църква са в
центъра и на новия
брой 136 на сп.
„Християнство
и култура“.
Анализаторът
Николай Митрохин
изказва мнението,
че Създаването на
единна православна
църква в Украйна
е невъзможно
без участието
на УПЦ – МП, а
Вера Г. Ченцова
анализира Синодалното решение от 1686 за
Киевската митрополия. Друг тематичен център
е християнството и историята, в който е
публикувано изследването на Момчил Методиев за
Държавна сигурност срещу забранената литература.
Случаят на отец Петър Василковски и на Елмира
Василева за Протестантският вестник „Зорница”
и българите. Историческата тема е продължена в
рубриката Лица на Българската православна църква,
посветена на 180-та годишнина от рождението
на Старозагорски митрополит Методий Кусев.
Годишнината е отбелязана със статията на Борис
Цацов, озаглавен Народен будител и пламенен патриот
и с откъс от книгата на митр. Методий, озаглавена
Самоубийството. Неговите дълбоки истински
причини. На отношението между християнството
и литературата е посветен текстът на Пол Клодел
Религия и поезия, а съвременното православно
богословие е представено със статията на Джон Бер
По-стара от цялото творение. Цветанка Еленкова
се спира на Жестът в Рилската икона на Свети
четиридесет мъченици ‒ Стълба с три стъпала, а
Венцислав Каравълчев припомня основни моменти от
биографията на починалия наскоро литургист архим.
Робърт Франсис Тафт. Броят е илюстриран с творби
на художника Милко Божков и включва интервю с него,
озаглавено Усещане за чудо.
Н О В О
„РАДИОТЕАТЪРЪТ НА 80“ е темата на брой 02 на
сп. „Култура“. В текста си Георги Каприев проследява
перипетиите на тези 80 години радиодрама в България,
вписани в световната перспектива, Теодора Димова
размишлява над това какво е „да слушаш със сърцето
си“, а звукоинженерът Димитър Василев споделя мисли
върху „постановката в звук“. Темата за Европа, нациите
и културната провинциализация намира неочаквано
пресичане в една лекция на философа Ортега-и-Гасет от
1955 г. и актуално интервю с писателя Марио Варгас
Льоса. Проблематика, която театроведът проф. Жорж
Баню също смисля в лекцията си, озаглавена „Театърът
и духът на времето“. В броя още можете да прочетете
интервюта с писателя Захари Карабашлиев за „вечните
сюжети, случващи се сега“, както и с Цвета Софрониева
за „поезията и изтриването на изреченото“. На „Пловдив
2019“ е посветен и репортажът на Митко Новков „В
Пловдив на другия ден“. В рубриката „Галерия“ Чавдар
Попов анализира изложбата, посветена на „новата
предметност в българското изкуство през 30-те и
40-те години на ХХ в.“, Красимир Илиев представя
„неизвестния Атанас
Пацев“ с ретроспективата
„Творби и размишления“,
а Диана Попова се спира
на проекта „Природата
на изкуството“ в галерия
„Структура“. В броя
може да прочетете и за
новия роман на Мишел
Уелбек „Серотонин“,
както и рецензии за
книгите на Чавдар
Ценов, Елена Алексиева,
Уила Катър, Роберт
Зееталер и Оливие Клеман.
Досието в КГБ на големия
кинорежисьор Сергей
Параджанов е представено
с публикацията на Едуард
Андрюшченко от архивите на службите за сигурност
на Украйна. В интервю за броя оперната певица Дарина
Такова размишлява над „една щастлива кариера“, а
Мила Искренова анализира моноспектакъла на Михаил
Баришников във вселената Бродски. Броят е илюстриран с
фотографии от проекта „Контекст“ на Маргарита Русева
и Раймондо Варсано. А разказът в рубриката „Под линия“ е
на Ангел Иванов.
КОНКУРС НА ПОРТАЛ КУЛТУРА 2019
ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА
Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация
„Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни
конкурсни награди в следните раздели:
– проза (сборник с разкази, повест, роман);
– хуманитаристика;
А също и на следните специални награди:
– две специални награди (определят се от журито за
цялостно творчество или за изключителен принос в
областта на литературата и хуманитаристиката); 
– една специална награда за принос към гражданското
общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на
личност, която с дейността си променя българското
общество).
В конкурса могат да участват само творби, публикувани
в периода 1 януари – 31 декември 2018 г.  Те трябва да са
дело на съвременни български автори; да имат безспорни
художествени достойнства и приносен характер за
българската словесност, както и в отстояването
на общочовешките и християнски ценности.
В двата конкурсни раздела се присъждат:
– I награда (в размер на 5000 лв.)
– II награда (в размер на 3000 лв.)
За да е валидно заявлението за участие в конкурса,
до 31 март т. г. кандидатите трябва да
предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от
предложените от тях книги, придружени от формуляр,
който може да се изтегли от сайта на Портал Култура
(http://kultura.bg/web/).
Предоставените екземпляри не се връщат, а се
предоставят на книжния фонд за дарения на Фондация
„Комунитас” в подкрепа на библиотеките в страната.
Адрес за изпращане по пощата на книгите и
на формуляра за кандидатстване: Фондация
„Комунитас“, София 1000, бул „Патриарх Евтимий” 22,
етаж 2, за годишните награди на Портал Култура.
Телефон за контакти: Портал Култура, 02/434 10 54.
Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени
на официална церемония на 1 ноември, в Деня на
Народните будители.

Е В Р О П Е Й С К И А С П Е К Т И Н А К Н И Г О И З Д А В А Н Е Т О

Митологичните чудовища като брандове въздействие и обикновено се използват

Могат ли чудовищата от древногръцката
митология да се превърнат в мотив
за игра на интелекта и мисълта?
Литературният критик Мариза
Декастро дава отговор в атинския
литературен сайт „Анагностис“ (гр:
„Читател“).
Авторите, които не лежат на стари
лаври, а се самообновяват, стават
интересни за всички: издатели, читатели,
изследователи, критици. Един от тях
според Мариза Декастро е Вангелис
Илиопулос (1964), автор на десетки книги
(от детско-юношески романи до книги
за невръстни деца), с широк обхват от
теми (околна среда, телевизия, безопасно
плуване, сплашване (bullying), приказки
и др.), създател на разпознаваеми герои
и успешни авторски поредици. При все
че според нея той несъмнено повтаря
собствени изпитани авторски рецепти,
като автор търпи и видимо развитие с
всяка следваща книга.
Неотдавна на английски с марката на
атинското изд. „Мелиса“ се появиха три
негови илюстрирани книги – за митичните
чудовища Медуза, Минотавър и Грифон,
с перпектива да бъдат лансирани на
международния книжен пазар. Логичен
ход, тъй като от една страна античните
легенди и митове продължават да бъдат
конвертируем гръцки продукт, а от
друга, книги от същия – сравнително
познат автор – вече са превеждани и
издавани в различни страни. Заслугите
обаче се крият в техните
литературни качества,
педагогическия подход
и майсторското им
илюстриране.
Илиопулос се е занимавал и
фигури (Фаетон, речното божество
Ахелоос и Еак – първия владетел на остров
Егина в Сароническия залив).
В по-новите книги на Илиопулос няма
нито премеждия, нито действие.
Споменати са сведения за основния мит,
но разказът е по-скоро среща лице в лице
между чудовището и читателя. Въпреки
че са приказни същества, при този тет-
а-тет Медуза, Минотавърът и Грифонът
искат да се приближат към нас. В
изповедно настроение те говорят за себе
си, за да изчистят трупани с хилядолетия
недоразумения, и с тази мотивация
всяко едно поставя въпрос от по-широк
интерес, предизвикан от личната му
история.
По-мощно оръжие ли е умът от
физическата сила? Медуза, победена (и
обезглавена) от Персей благодарение
на изобретението на богиня Атина,
се обръща към палачите от всякакви
възрасти и ги призовава да се замислят
дали си е заслужавало.
Дали личността, добротата и грижата
за другите надмогват външния
вид? Грифонът, който въпреки ужасната
си грозота е съюзник на смъртните и
им помага, преобръща стереотипа за
„различния друг“.
Възможно ли е някога някой да
победи създание като Минотавъра,
ако не му бъде помогнато отвътре?
Минотавърът, чийто край не е споменат
в повествуванието, поставя въпроса за
предателството и кара читателя да се
запита за целесъобразностите, които го
предизвикват.
Приоритет за автора е не детето
да научи за конкретните митове – за
една история“ формално не бива
нарушено, метапрочитното „научавам,
размишлявам, правя съпоставки“
обогатява и изостря чувствителността.
Авторската поредица на Илиопулос е
илюстрирана от Стелиос Ливанос, роден
в Австралия грък, който се занимава с
графичен дизайн, илюстрации на книги,
работил е в сферата на рекламата. В
това негово първо сътрудничество
с гръцкия издател замисълът му е да
създаде митология, която да се състои
от generic images (термин, най-общо
означаващ „общи образи, отнасящи се
до всички, разпознаваеми и универсални
въпреки привидността им като
абстрактни“). Той работи, съчетавайки
геометрични форми, линии, извивки и
добре познати декоративни мотиви,
с колажи от различни естествени
материали (змийска кожа, животинска
козина, платно, камък, дърво и др.), като
въвежда в тях елементи от цялото
богатство на световното изкуство.
Гръцката митология върви ръка за
ръка с древногръцкото изкуство, но не
изключително и само с него, както е
като брандове (казано на езика на
рекламата), тоест като търговски
знаци, са именно това в творчеството
на Ливанос: те могат да излязат от
книгите и да бъдат отпечатани в
хиляди разновидности, да се превърнат в
предмети. (В този контекст се вписва и
изложбата The Greek Monsters, показана в
Музея „Бенаки“ в Атина през 2012 г., със
сходна гледна точка.)
След като децата прочетат за
митичните чудовища и разгледат
илюстрациите на Ливанос, следващата
стъпка е те да влязат в библиотеката,
да потърсят албуми за изкуство, да се
опитат да открият асоциации. Впрочем
в понеделник, 11 февруари, в Центъра
за изкуства към Атинската община
се открива изложба на илюстрация с
наслов „Децата виждат: двайсет хора на
изкуството илюстрират“. В рамките
на събитието на 6 март ще се състои
дискусия на тема „Децата четат образи и
истории: Илюстрираната детска книга“.
Изложбата ще продължи до 10 март.
ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА
П О К А Н А
Поет на месеца
на Столична
библиотека е
Йордан Ефтимов
– личност, около
която винаги
е интересно.
Автор е на седем
стихосбирки,
последната от
които се нарича
„Доказани теории,
окончателни
експерименти“

2
преди това с митологичната
тема („Митологични
разкази“, изд. „Пападопулос„
Атина 2006). В тях е запазено
ядрото на мита, като той
е разгърнат в приключенски
разказ с герои три митични
Литературен вестник 13-19.02.2019
тях то разполага с безброй източници.
Четейки изповедите на тези чудновати
същества, читателят е подканен да
разбере, че представените пред него в
книгите като митологически мотиви,
всъщност са реално съществуващи в
истинския живот. Така, при положение
че читателското преживяване „чета
обичайно. Ако приемем, че съдържанието
на митологията е универсално и че
нейните мотиви се срещат малко
или повече във всички цивилизации,
изборът на Ливанос като илюстратор е
изключително успешен.
Generic images, които представляват
образи със силно комуникационно
(2019 г.).
За Йордан Ефтимов ще говорят Пламен
Дойнов и Георги Лозанов.
21 февруари, четвъртък, 18.30 часа
в Литературния клуб на Столична
библиотека.

Българската литература и православната култура
В българското литературознание
липсва устойчива традиция, свързана с
осмислянето на родната художественост
през призмата на религиозно-
православното, на верско-духовното.
Тръгвайки от базисния скептицизъм на
един от първостроителите на модерната
критикорецептивна култура у нас проф.
Б. Пенев, според когото българската
литература е неспособна да заговори езика
на трансцендентно-метафизичното,
книгата на Мария Огойска
последователно и аргументирано разкрива
други пластове в редица класически или
недотам оценъчно узаконени творби на
българския литературен канон.
Макар че има за обект на своите
аналитикоинтерпретативни наблюдения
крайно различни творби в идейно-
тематично, в жанрово-поетологично,
в светогледно-почерково отношение,
авторката ги сговаря в полето на
християнската православна култура. За
да се види, че българската литература
повдига очи нагоре и търси произхода си
там.
На пръв поглед изглеждаща като сборник
от текстове, писани по различен
повод и време, всъщност книгата
на М. Огойска има своята дълбоко
промислена концептуална рамка и
критикорефлексивен сюжет – тя ни
води през екзистенциалните основания
на християнския дух в българската
литература.
Използвайки други херменевтични сечива,
от теософски и духовно-ритуален
порядък, изследователката разкрива на
интерпретативно равнище литургичния
ритъм на редица творби от родната
художественост. Аналитичните
наблюдения и тълкувателските
инвенции на авторката отвеждат към
постановката, че православността за
българската литература не е просто
религиозна принадлежност, а начин на
мислене и живеене, духовна устроеност,
културна идентичност, жизненоважен
модус на съществуването отсам и отвъд
чертата на хоризонта.
Уводният етюд търси генеалогичните
начала на българската православна
литературна култура, която още
в зорите си съгражда световете на
богочовешките срещи. Разбира се,
началото на началата са преводите
на свещените книги от братята
светци. Посредством интелектуално-
творческата дейност на славянските
първоучители българите навлизат във
възрастта на своето духовно пълнолетие,
в зрелостта за метафизическо познание.
Основоположно място в „иконостаса” на
православната духовност заема о. Неофит
Рилски със своята „Христоматия”,
конструирала българската православна
картина на света. Целият текст,
посветен на учителско-отеческото
поприще на възрожденския книжовник,
представлява модерен оценъчно-
тълкувателски „агиографски” етюд
със своите концептуално маркирани
„рубрики”, отвеждащи към съдбовни
моменти от житиеписа на книжовника.
Отец-професорът Неофит Рилски е
достоен за подобен епистемологически
текст, в който изследователски-
биографическото е трансформирано
в канава на един контекстуално и
аргументативно убедителен портрет на
учения духовник. Един будител, превърнал
се в духовен ориентир, в просветен водач,
в напътстващ magister на българската
христоцентрична култура.
Друга гледна точка за многоликия
автор на „Химна” на светите братя
Кирил и Методий представлява опусът
„Съвършен живот” в религиозно-
философските апофтегми на Стоян
Михайловски”.
Знаеща високата стойност на архивите,
на техните непрестанно отварящи се
П Ъ Т П Р Е З
нови и нови документални пластове и
смислови равнища, авторката щудирано
чете и тълкува ръкописа „Книга за
народните пастири и въспитатели”, за да
осмисли неговото място в контекста на
целокупното творческо дело на писателя,
но и на религиозно-рефлексивния му
светоглед.
Неслучайно апофтегмите са любимият
му поетико-философски жанр.
Проповедническото, еклесиологичното
начало е основополагащо за
сентенционалните изречения на
Михайловски. Апелирайки към нравствено
и умствено „вчеловечаване”, поетът
съдник воюва срещу нищетата на
бездуховността и мерзкото на света.
Смислогенеративно е твърдението на
авторката, че в годините след 1906-а
пастирско-назидателният дух все повече
завладява творчеството на сатирика.
Търсенето на Бога, копнежът по срещата
с Него е централна тема в религиозната
му поезия. И действително, ако
задълбочено се вгледаме в религиозните
стихове на автора на „Книга за
българския народ”, ще видим една
настойчива катафатическа тенденция
на приближаване и назоваване на Бога.
Стоян Михайловски наистина задава
координатите на „съвършения живот” в
българската духовност.
Следващият ескиз в книгата, провокиран
от меланхолно-съзерцателната
психобиографична настройка на К.
Величков при престоя му в Мантон през
1907 г., конструира един изключително
духовно градивен сюжет, свързан с
религиозната култура у нас.
Сюжетът, конструиран от М. Огойска
във връзка с направения от писателя
превод на книга „Псалтир” като част
от корпуса на готвената за издаване
новобългарска Библия, е сред приносите
на настоящите „Прочити”. Авторката
тръгва по почти изличените следи,
отвеждащи към един забравен културен
подвиг.
Идеята на композирания от авторката
интелигентски разказ е, че когато
Св. Синод излиза с предложение към
К. Величков да преведе книгата
„Псалтир”, самата вътрешна,
духовно-интимна нагласа на писателя
е била в пълен синхрон с отправеното
към него предизвикателство.
Сантиментално-носталгичното, духовно-
благородническото начало, обладало
тялото и душата, е резонирало върху
преводаческите усилия над Библията.
Статията демонстрира впечатляваща
архиварска и реконструктивна
работа, която осветлява религиозно-
контемплативната страна от профила на
автора на „Писма от Рим”.
Мисля, че ескизът, посветен на съратника
на народния поет, създава особена
смирено-тържествена, молитвено-
боготърсаческа, интелигентско-
литургична топлина, която обгръща
звученето и на цялата книга. Въпросите,
зададени в него, са от изключителна
важност както за творческата биография
на К. Величков, за преводаческото
дело у нас, така и за историята на
православната култура изобщо.
Сред силните аналитично-тълкувателски
текстове на „Прочити” е „Мълчание и
молитви из дебрите на Дебра”, посветен
на антологията мистификация на П. П.
Славейков „На Острова на блажените”.
За първи път тази единствена по рода си
българска книга е прочетена изцяло през
оптиката на библейските теми, мотиви,
сюжети, образност.
Без да я назове, М. Огойска има предвид
културногероическата художествено-
философска концепция на жреца войн,
според която смисълът на духовно-
героичното се постига в мълчанието. В
метафизираната тишина се надмогват
страстите на земното. Мълчаливата
Д Ж У Н ГЛ А Т А
митопоетическата мисъл”, като
„палимпсест на митологична, философска
и библейска тъкан”. „Преображение”
е творба за метафизическия духовен
опит на човека, за пътя на неговото
просветляване и прозиране. В този
текст авторката постига един много
убедителен християнскоантропологичен
анализ посредством многобройните
алюзивни връзки с архетипни образи и
символи, с православната иконография и
стенопис, с църковнославянската песенна
традиция.
Относно „Панихида за поета П. К.
Яворов” на Гео Милев М. Огойска
настоява, че звучи като писана на
един дъх. Същото се отнася и за
аскеза на душата е техника на
собственото й церемониално-химнично
самоусъвършенстващата се личност,
слово. Тази различна от всички други
чиято истинска власт е в „другия”
творба на поета експресионист е
живот. Мълчанието предполага отвъдния
по блестящ начин определена още в
поглед, визиите от „другия бряг”.
заглавието като „химнична служба,
Посредством мълчаливия исихазъм на
славословеща новомъченичеството на
тялото и душата творецът заживява в
„извънредната личност”. Възприемам
други хоризонти, сдобива се с качествено
творбата на М. Огойска, посветена на
други погледи.
Гео-Милевата „Панихида за поета П. К.
В този текст се срещаме с редица
Яворов”, за образцов светско-религиозен
новаторски наблюдения и тълкувания
метатекст, за висок интерпретативно-
на Славейковите „островни” идеи –
ритуален жест, свързан с културата на
че антологичната мистификация
погребалните полета.
може да бъде четена като библейско-
Действително става дума за един
антропологическа сбирка, размишляваща
култов поетически-песенен текст, в
върху човека като Homo Dei (Човекът
който безкористното благоговение,
на Бога); че тази книга е своеобразна
безусловното почитание към гениалния
предпричастна изповед; че „Химни
творчески дух се е превърнало в „пеене” и
за смъртта на свръхчовека” е
„прослава”.
виртуозна оратория за творението,
Един от най-съкровените светло печални,
за „докоснатия, избрания, само(у)верен
топло религиозни текстове в тук
човек, който е чул за себе си: „че тебе
коментираната книга е „Мисъл, събудена
посвещавам Аз на битието в мисълта”;
от ударите на сърцето” („Бележник
че „Екстаз” от Чавдар Подрумче по
на писателя” – неиздаван ръкопис на
звучене и патос е псалмически химн
Константин Петканов)”.
на вселенскостта на творението…
Топлотата, мекотата, уютът, които
В целия опус, посветен на „Острова”,
излъчва К.-Петкановото слово, са
авторката ползва междутестовите
резултат от екзистенциално-верското
отпратки, типологическите съпоставки
светоотношение на писателя. Така
с библейския корпус. За да изпъкне
че протичащите дни в дневниковите
още по-ярко с подвига и величието
страници между края на 30-те и
си Славейковият човек, възправил
началото на 50-те години (до смъртта на
божеското в себе си, презрял окаяността
белетриста) са подчинени на молитвата,
на тукашното и упътил се към другото
смирението и прошката, на една „покайна
на битието. Това е човекът, онемял за
философия на живота”. Думите му
светско-житейското, но отворил се
сякаш преброждат безкрайните небесни
за пребиваване в надземна радост – „за
простори, за да засветят в душите на
съзерцаване и разтваряне в Светлина и
богомолците.
светлини” .
„Бележник на писателя” съхранява
„Мълчания и молитви из дебрите на
художествено-философските, но и
Дебра” задава един напълно нов, различен
верско-етическите размисли на един от
ракурс към тази уникална книга на
забележителните морални стожери на
българската модерност.
родната интелигенция, побрал в словата
Макар че е по-скоро дескриптивно-
и душата си църквата и равнината на
цитатен, отколкото концептуално-
България. През хилядите страници на над
философски, текстът „Философска
20-те му книги изпъква автентичният
еклектика или „по-високо гледище”
религиозен профил на традиционния
(Върху някои по-неизвестни, ранни
български човек, който „в църквата се
философски текстове-размисли на д-р
моли, а в равнината се труди”.
Кръстев)” внася допълнителни нюанси
Етюдът за К. Петканов е поредният
при осмислянето на крупната фигура на
повод, който провокира необходимостта
стратега на модерната хуманитарна
от появата на цялостен монографичен
култура у нас. Всъщност цялата
труд върху фигурата и наследството
статия настоява, че неокантианецът
на „псалмопевеца” на българската
идеалист, модерният естет, строгият
православна църква и тракийската
критически съдник е следвал неизменно
равнина Константин Петканов.
една философия на смирението пред
Есето „За усърдието”, предизвикано
„глъбината на непознаваемото”, една воля
от „любогрейната малка книжица” на
по неизразимото.
Ив. Богданов „Светлините на Атон”,
Сред интерпретаторски оригиналните
концептуално и патосно удържа
и убедително аргументирани текстове
единството и целостта на „Прочити”.
в „Прочити” е „Съзерцание на духовни
Атон – тази надвременна, вечна обител
същности в поемата „Преображение”
на ортодоксалните християни, сърцето
на Ем. Попдимитров”. Имайки предвид
на Православието. Духовното средище,
контемплативната нагласа на човека в
където метафизическото безпокойство
творчеството на ваятеля на поетически
се уталожва в неподозираните
блянове, М. Огойска дешифрира и
дълбини на духа и потиснатата
основното послание на поемата му –
плът. Атон - мястото, което пръска
„любов към другия – паднал, грешен,
светлина и благодат; в което се чуват
3
непрогледнал, но човек творец, за когото
светителските хорове,
е Преображението”. Именно случилата се
а времето се измерва с
метаноя, пребръщането на ума и сърцето,
вечността.
разгръщат стиховете в творбата на Ем.
Попдимитров.
Считам за находка определянето на стр. 7
на поемата като „арабеска на
Литературен вестник 13-19.02.2019
 В И Т Р И Н А
Петя Хайнрих, „Лимне 2“, изд.
„Норгет“, 2019, 141 с., 8 лв.
„Лимне“ означава на старогръцки „езеро“,
„залив“, „вир“ и дефинира доста точно
природата на текстовете в тази книга –
малки смислосборни басейни; поетически
микроклимати, гъмжащи от живот. Все
едно някой е повдигнал камък и се радва
на оживлението, което кипи под него:
така звучат стихотворенията в проза
и пътните бележки на Петя Хайнрих.
Прочетете особено „Тръбни фрагменти“:
кратък дневник от едно пътуване в Южна
Америка. Впрочем първата публикация на
този пътепис е в ЛВ.
Николай Петков, „Тук, с Гогол“, „Изток-
Запад“, 2019, 128 с., 10 лв.
Четвърта книга на Николай Петков,
известен и като Отец Николай от
Дивдядово. Книгата съдържа 10 истории,
особена смес от фантасмагории,
пътеписи и есета. Георги Каприев нарича
в предговора си автора и неговото
писане „тайфун“, и макар че на моменти
„тайфунът“ идва малко прекален,
енергията, с която Петков завихря
образи, места и символи, е наистина
забележителна. Щедра, на моменти по
човешки объркана книга, едновременно
повлияна от Гогол и Борхес, която
доставя истинско удоволствие. Или кеф е
по-точната дума?
Джоузеф Конрад, „Господарят Джим“,
прев. Хр. Кънев, „MY BOOK“, 2019,
472 с., 17.90 лв.
Не просто жалко, ами ужасно жалко
е, че Емил Конрад е по-известен сред
днешните читатели от Джоузеф Конрад.
„Господарят Джим“ разказва за млад
човек, който се опозорява с участието си
в изоставянето на своя кораб и неговите
пасажери, предимно мюсюлмани, на
4
милостта на морето, а впоследствие
става легендарен защитник
на туземците на малък
остров. Преводът на романа
е майсторско дело на Христо
Кънев, а първото му издание
е от 1981 г.
Литературен вестник 13-19.02.2019
Обратно на студентската скамейка
Да превърнеш семинарите на
Богдан Богданов в книга, е коварно
предизвикателство.
На първо място, струва си човек да
се запита доколко в публикуваните
текстове е запазена харизмата на добре
познатия у нас класически филолог и
познавач на старогръцката литература
и култура, тоест доколко става въпрос
за текстове с висока образователна, а не
просто информативна стойност. Разбира
се, всеки, който е запознат поне отчасти
с научните трудове на Б. Богданов, би
отхвърлил бързо едно такова съмнение,
макар и по този начин да рискува да
пренебрегне основната разлика между
написаното и изказаното; между добре
премерения, обработен академичен
текст и често импровизирания каданс на
устното слово.
Предложеният в книгата материал
представлява запис на лекционна реч,
което позволява да бъде съхранена
част от атмосферата на хронотопа –
конкретна аудитория в Нов български
университет през 2009-2010 година.
Читателят освен това е поканен да
види не само учения Богдан Богданов,
а и човека в него – с неравното му
слово, одухотворено присъствие,
чувство за хумор и небрежни вметки.
В известен смисъл може да се каже, че
книгата предлага една реконструирана
и примамливо правдоподобна симулация
на жив семинар; тя е реална покана в
„разсадника на знание“ (с този превод на
латинската дума seminarium започва курса
си Богданов). Сякаш сме разпръснати по
университетските скамейки и слушаме
за Омир, Платон и Херодот, за текста и
културата, за времето и промяната, за
универсалността на преживяното.
Това обаче не е в състояние да отмени
просто така въпроса за автентичността
и акуратността на публикуваните
текстове. Доколко устното слово е
правдиво предадено, а не изопачено от
записването и поставянето в книга?
П Р Е В О Д АЧ Е С К А
За конкурса за млад преводач
на съвременна унгарска литература
Ежегодното представяне на унгарски
автори на Панаира на книгата, интересът
на млади преводачи към унгарската
литература, нарастващият интерес на
критиката и литературните издания
дават надежда унгарската литература
да намери своите добри познавачи и
ценители у нас. В тази рамка добре
се вписва завършилият неотдавна
Първи конкурс за млад преводач на
съвременна унгарска литература,
организиран от Съюза на преводачите
в България със съдействието на
Унгарския културен институт в София
и на унгарския лектор към Програма
„Гост-преподаватели за унгарската
култура” – Институт „Балаши” при
Министерството на външните работи
и външноикономическите връзки на
Унгария. Резултатите от него бяха
обявени на 10 декември в Унгарския
културен институт в София. Първото
място бе поделено между Моника
Гълъбова и Андреа Драгов.
Идеята за обявяване на този конкурс
възникна на първия български семинар в
Преводаческата къща в Балатонфюред,
който се състоя през ноември 2017 г.
На него присъстваха млади унгаристи
от специалността в СУ „Св. Климент
Охридски“, ръководител на семинара
беше Светла Кьосева. Младите преводачи
бяха подбрани със съдействието на
бившия унгарски лектор Ласло Бедеч.
На семинара беше поканена и главната
редакторка на издателство „Сонм“ и
преводачка Тодорка Минева. Замисълът на
П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С
Сходно опасение
се разисква – по
ирония на съдбата
– още от любимия
на проф. Богданов
философ Платон
в неговия диалог
„Федър“ (преведен
впрочем от Б.
Богданов). Не е ли
някаква илюзия за
непосредственост
водещата тук, и
не се ли жертва
твърде много,
за да се създаде един наглед пълноценен и
безкритичен образ на увлекателния оратор?
Самата редколегия признава в увода към
изданието невъзможността да се пресъздаде
изцяло „твърде широкия диапазон от
повторения, отклонения, паузи и внушения,
от негласни жестове или дори неволни
грешки“. Освен това добавя, че от изданието
са отпаднали „всички въпроси и коментари
на аудиторията, разговори със събеседници и
съвсем странични наблюдения на водещия“.
Книгата предлага два основни гаранта срещу
подобна критика – от една страна, тя
разчита на авторитета на самия Богданов,
от друга, борави с вниманието и уменията
на изявени специалисти – колеги и ученици
на професора. Чрез своята работа те са
успели да постигнат удачен компромис
между устното и писменото слово, без да
позволят на едното да навреди на другото.
В резултат на това текстът притежава
красив и небрежен, но не и нехаен стил,
който завладява с увещание за откровеност
и разбиране. Малките рамкиращи параграфи,
графично изведени встрани от текста,
улесняват допълнително читателя, като
разбиват лекциите на подтеми. Така
редколегията ориентира потенциалната
си аудитория, но същевременно й спестява
и значителен дял усилие, предпоставяйки
избирателното и дори „скокливо“ четене
на материала.
Л А Б О РА Т О Р И Я
организаторите (Унгарска преводаческа
къща, Балатонфюред, с ръководител
Петер Рац) е преводачите да установят
контакти с издателства, които имат
интерес към унгарската литература, и
да подскажат как да подходи един млад
преводач, когато търси издател.
Опитът при организирането на това
първо издание на конкурса е повече
от положителен, тъй като идеята и
осъществяването на конкурса успяха
да обединят немалко институции
и личности с отношение към
разпространението на унгарската
култура и литература в България:
Унгарския културен институт в София
при Посолството на Унгария (УКИ) с
директор Дьорди Димитров, унгарския
лектор Ирен Банди по Програма
„Гост-преподаватели за унгарската
култура“ – Институт „Балаши” при
Министерството на външните работи
и външноикономическите връзки на
Унгария, директора на Преводаческата
къща в Балатонфюред Петер Рац,
преводачи, преподаватели унгаристи и др.
Конкурсът бе за млади преводачи до 35
години, които до момента имат не повече
от една публикувана преводна книга.
Желаещите да участват в конкурса
превеждаха един и същ прозаически текст
и/или стихотворение от съвременен
унгарски автор.
Замисълът на организаторите беше
да се акцентира върху съвременната
литература. УКИ от години наред
Най-сетне, възниква въпросът, ако това
са лекции, колко от тях надграждат вече
достъпното наследство на професора? С
други думи – какво е новото в книгата?
Отговорът е предимно методологически;
новото се състои в начина, по който се
преработва и поднася информацията.
В „Литература, текст и разбиране“
тя е достъпна и „смляна“ за студенти;
за хора, които предприемат първите
си плавания в богатия свят на
Античността. Всичко това почти
автоматично води до извода, че томът е
подходящ за неспециалисти; за любители
без намерение да потъват в бездънните
библиографски морета на дисциплината.
А предвид спецификата на времето,
човек би се изненадал и от достъпната
цена на книжното тяло – един истински
подарък на фона на два или три пъти по-
скъпите литературни недоразумения,
които заливат пазара на чести притоци.
Има обаче и нещо друго, което се изплъзва
от хватката на методологията и
пазарната логика, и което засяга самото
философско разбиране на късния Богданов:
това е темата за редовото говорене,
или вярата, че по-доброто слово пази
връзката с естествения разговор. В
светлината на подобен мироглед тази
книга се откроява не просто като
изграден и изпълнен университетски
курс; тя се превръща в реален повод за
(повторно) съпреживяване, пропито от
духа на ползотворния академизъм – една
възможност за искрен диалог, на която
трудно може да се устои.
Рискът – с други думи – е оправдан по
всички показатели.
НИКОЛАЙ ГЕНОВ
Богдан Богданов, „Семинари, Том 1.
Литература, текст и разбиране (2009-
2010 г.)“, София: „Издателство на Нов
български университет“, 2018 г., 196 с.,
провежда конкурси за превод главно на
класически автори. Те преобладават и
в университетската програма, затова
желанието ни беше да се насочат младите
преводачи към съвременната литература.
В това отношение срещнахме пълното
съдействие на унгарския лектор Ирен
Банди, която целенасочено работи със
студентите в това отношение. Изборът
се падна на разказ от Янош Хай (известен
в България с романа „Ксанаду“, 2006, прев.
Мартин Христов, както и с някои свои
разкази) и на поетесата Кристина Тот
(чиито стихове са включени в няколко
антологии на унгарската поезия на
български, а през 2012 г. излезе и сборник
с нейни разкази „Баркод“ в превод на
Нели Димова). Авторите са едни от
добрите и утвърдени имена в унгарската
литература, разбира се, в този избор има
голяма доза случайност и субективност.
Към прозата бе проявен по-голям интерес,
което не е чудно. Преводът на поезия е
особено труден, а в случая с Кристина
Тот се оказа непосилен за младите
преводачи (подозирам, че е такъв и за по-
опитните).
Пристигнаха 8 конкурсни работи, 7 –
проза и 1 – поезия. Цифрата не е голяма,
но в случая вероятно влияние оказа и
завършилият седмица по-рано конкурс на
Унгарския културен институт за превод
на унгарска класика. Затова пък работите
бяха наистина добри.
Интересно беше сравнението между
прозаическите преводи, което изправи
 В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е В И Т Р И Н А

Таралежчета, щурчета и щурци

ККато дете имах таралеж. Намерихме
го на двора, прибрахме го и заживя на
терасата. Ядеше хляб и когато майка
ми лисваше вода с легена, топуркаше
с крачета. Беше първият ми домашен
любимец. Беше ме малко страх от него,
гледах го крадешком през мрежата на
вратата и го слушах как топурка. Ако
можех да си взема щурче вкъщи, щях да си
взема щурче. Гледах обаче малък таралеж
на терасата.
„Дневни щурчета“ съдържа 77
стихотворения за деца от Иван Цанев.
Книгата е отпечатана от популярното
издателство „ПАН“, предговорът е на
проф. Светлана Стойчева, а подборката
на стихотворенията, обединени в
три секции – „Игрива антология“,
„Малка лятна читанка“ и „Щур
семеен игрословник“ – е на самия Иван
Цанев. Всички най-известни детски
стихотворения на поета са включени в
книгата: тук са и „Дневни щурчета“ с
„големите щурци си свирят / и нощем,
в тъмното дори“; тук е „Безжичен
телефон“ със „слънцето игриво свети
/ в две ранобудни очила“; тук са и
стихотворенията за домашния разбойник
Барабур, чието име може – не, ами
трябва да се чете и наобратно: Рубараб…
Преди няколко години открих за себе си
големия поет за възрастни Иван Цанев в
стихосбирката му „33 стихотворения“
(„Жанет 45“, 2015). Сега открих големия
поет за деца в тези 77 стихотворения.
Отбелязвам тези числа, тяхната
симетрия, нарочно. Играта на връзки
и симетрии, на асоциации и внезапни
обобщения – това е основното в
стихотворенията за деца на Иван Цанев.
Има нещо мелодично, нещо джазово в
тях; хайде да вземем един предмет,
един образ, едно число, да го изсвирим с
думи, да го разиграем, да го
разтанцуваме, пък да видим
докъде ще стигнем. Макар
че са отлично построени
и очевидно премисляни,
в стихотворенията
на поета има нещо
непланувано. Ето например
в стихотворението–
„Числото 13“. Каква по-
банална тема: лошият
П Р Е В О Д АЧ Е С К А
журито (Сабина Павлова, Светла Кьосева
и Николай Бойков) пред разгорещени
спорове, произтичащи от техните
разбирания за превода. В крайна сметка
решението – между определено добрите
прозаически преводи – беше взето, като
всеки член на журито подреди според
разбиранията си преводните работи и
първи се класираха онези, които получиха
сбор от най-много точки. Въпреки че
на пръв поглед този подход изглежда
механичен, всъщност резултатът беше,
че бяха оценени и различните подходи на
преводачите.
късмет. Всички
знаем: чукаш на
дърво и толкова.
Обаче поетът
римува лош
късмет с ядене
на сладолед
и изведнъж
тринадесет
сладоледа водят
до ангина;
появява се и
великолепната
находка
„сладоледоед“ и
цялата работа
почва да прилича на подвиг. Лош късмет,
а подвиг – да хапнеш 13 сладоледа. Именно
това прави играта: променя установения
смисъл на нещата, измества го.
Има си термин за това, въведен
от Виктор Шкловски: остранение
(остранностяване на бълг.). В
стихотворенията си за деца Иван Цанев е
истински майстор на този ефект. Имате
кактус и толкова сте свикнали с него,
че изобщо не го забелязвате. Обаче до
кактуса застава татко – да не говорим за
чудесната игра между какт- и татк-! – и
изведнъж кактусът става видим, защото
брадата на татко закача по бузата и боде
точно така, както закача и боде самият
кактус. Говоря за стихотворението
„Домашни кактуси“. Таткус-кактус;
кактус-таткус… Звучи като някакъв
езиков фокус, но ето че предметът,
който сме свикнали да виждаме механично,
изведнъж се вижда по нов начин. Всъщност
не е важен той. Важно е възвърнатото ни
чувство за реалност на съществуването.
От обикновена игрословица, от
някаква римушка стихотворението се
е превърнало в малко метафизическо
приключение.
Неслучайно Иван Цанев се заиграва
все с неща, които са около нас. Не го
интересува екзотичното, непознатото,
фантастичното. Интересува го
близкото; онова, до което детето расте
и в отношение с което то изгражда
чувството си за реалност. Няма да
намерите в неговите стихотворения
невероятни животни, извънземни
или пирати; ще намерите домашни
Л А Б О РА Т О Р И Я
предмети, плодове и храсти, жаби,
пуяци и щурци. Тази образност, от
една страна, зачита традиционната
стилистика на българската литература
за деца, тясно свързана с домашния
бит и селото, но от друга страна, тя
не създава усещане за някаква тапетна
традиция като в повечето осъвременени
„народни приказки“. Има нещо честно,
съвестно в подхода на Иван Цанев: могъл
е с големия си поетически талант да
утвърди наложените стереотипи, могъл
Живко Лефтеров, „Религиозната
е да спечели от тях, но е предпочел
политика на Българската
да ги разиграе. Печели най-детското в
поезията: способността да се удивляваш комунистическа партия и Бялото
от познатото. братство“, Изд. на НБУ, 2018, 312 с., 19 лв.
„Бирници на бога“, така Петър Дънов
В този смисъл въпросът, който Светлана
Стойчева задава в своя предговор – детски нарича болшевиките през 1919 г. Книгата
поет или поет за деца е Иван Цанев, – е на историка Живко Лефтеров е първото
реторичен. И двете. „Поет за деца“ е документално изследване, което разглежда
просто фраза, ако липсва удивлението, отношенията между Бялото братство
както и детски поет е всъщност всеки и комунистическата власт в периода
поет, който е продължил да играе и да 1944-1989 г. Фактите са непознати
се удивлява. Препрочитам отново вече в обществената ни среда, а изводът,
възрастния Иван Цанев и виждам в него че отношението на дъновистите към
детския поет: на реалността, която се комунистическата власт прилича на
завръща като пролетта „с нежен пукот“; несподелена любов – изненадващ. Must
на „мигчетата“ на проглеждане отвъд read за връзките и връзчиците между
звездите, преди денят да ни пожъне българския мистицизъм и българския
бляновете със своя златен сърп; на
комунизъм.
разтапянето на замръзналия свят и как
потича „най-младата вода“… Изумително
е колко живот тече, каква упорита
сила за преобразяване и игра се крие под
декларирането желанието на поета да се
говори по-малко! И си мисля, кой сега кого
успокоява: нощните щурци, порасналите
ни поети ли приспиват дневните
щурчета, или дневните събуждат
нощните?
Припомних си за моя таралеж покрай
двустишието: „Обичайте, макар и
отдалече! - / това момче с бодливото
елече“. Моят таралеж една сутрин се
престори на умрял и с много плач го
заровихме в градината. Но не бе умрял,
а бе заспал. Бе разровил гробчето и бе
отишъл другаде.
Труман Капоти, „Музика за хамелеони“,
ГЕОРГИ ГОЧЕВ прев. Д. Иванов и М. Попова, „Колибри“,
280 с., 16 лв.
Иван Цанев, „Дневни щурчета. Избрани
творби“, София: „ПАН“, 2019 г., Когато тази вече класическа книга с есета
и журналистически материали на Капоти
излиза за пръв път през 1980 г., тя бележи
и досега непобеден рекорд за продажби в
листата за нефикционална литература на
„Ню Йорк Таймс” Още по-любопитно е, че
книгата излиза на български в брилянтен
превод на Димитри Иванов само година
след английската си премиера. Новото
издание е допълнено с пет есета, които не
са попаднали в първото.

В какво се състоеше спорът? Както

винаги при превод: доколко е верен,
доколко се отклонява от текста и
на какво се дължи отклонението: на
неразбиране или защото така по-пълно
пресъздава на български език атмосферата
на разказа? Доколко отклонението
е самоцелно и доколко отговаря на
настроението на творбата? На кого
да се даде предимство: на този, който
съвестно и точно предава унгарския
текст, но пък сякаш липсва живецът,
който го прави литература, или на
този, който е намерил изразителни
български решения, но пък допуска явни
грешки и неразбиране? На този, който
напрегнато се стреми да пресъздаде
унгарския оригинал, или на този, чийто
За предизвикателствата пред младия
преводач при превода на разказа на Янош Хай
Разказа на Янош Хай го виждам така:
монолог на провинциалистка, заживяла в
столицата и опитваща се да се асимилира
и речево там. Като това е произносим,
изречим монолог (неслучайно авторът е
известен и с пиесите си). В него има много
разговорност, доста жаргонни изрази –
съвременен жаргон, и то главно от
будапещенския, – част от които изрази
на границата или напълно са легализирани
в колоквиалната реч, привидяха ми
реч или по някакъв начин маркирано явно с
правописни знаци.
Това бяха основните предизвикателства
пред младия преводач, поне за мен. Както
и естествено, да се разбере какво и
как се казва, да се избегнат унгарските
конструкции и буквалността, от една
страна, а от друга – да се остане все пак
при казваното от героинята, при смисъла
и смислите му, при образите, които
прави, а не просто нещо да се изфантазира
Алек Попов, „Спътник на радикалния
мислител“, „Сиела“, 2018, 271 с., 14.90 лв.
(трето, допълнено издание)
Има нещо подвеждащо или може би
самоиронично в заглавието на Алек Попов:
в тези 62 есета няма нищо радикално.
Майсторски написани, те се пързалят с
лекота по повърхността на мисленето
и емоцията. Именно тази рафинирана,
интелектуална лекота обаче до голяма
степен липсва на днешната българска

изказ на български се отличава с лекота
и артистичност, така характерни за
автора? Много са тънки тези разлики,
затова и няма справедливо решение. Пък и
всеки конкурс е една игра, в която трябва
да участваме с удоволствие.
СВЕТЛА КЬОСЕВА
се и една-две нестолично диалектни
думи. Една литературна имитация на
жива реч тук и сега. Другото важно
нещо е употребата на чуждата реч в
речта на говорещата, как да предадем
как разказващата казва какво й казва
другият, без това да бъде сложено в
кавички, графично направено като пряка
с част от употребените от нея думи.
24 декември 2018 г.
НИКОЛАЙ П. БОЙКОВ
Наградените преводи четете на
стр. 10-11
5
публицистика. Най-доброто
есе в сборника - „Пролетно
пробуждане“ – разказва
историята на разгонения
котарак Тигър.
Литературен вестник 13-19.02.2019

Святост и грация, сериозност
и игра в метафоничното поле
В настоящия текст разглеждаме
някои специфични форми на звукова
организация на езика, станали пред-
мет на подробен анализ от страна на
Никола Георгиев в неговото изслед-
ване „Българската народна песен”
(1976) и на Радосвет Коларов в „Звук
и смисъл” (1983). И вместо на свой
ред да коментираме техните подходи
и аргументация, познати от десети-
летия, стремим се да ги съпоставим
с подходите на други учени, чиито
анализи по същата проблематика от
още по-дълго време функционират
като филологическа класика. Със
следващите редове задаваме и (малка
част от) многозначителния въпрос
за недостатъчно проучените, в ня-
кои случаи неогласени типологически
пресичания и преки въздействия на
пионерския граматико-стилистичен
(Шпитцер) и анаграматичен (Сосюр)
подход върху работата на Георгиев и
Коларов. Нашият обсег на внимание се
ограничава до няколко книги или дори
до няколко примера, и христоматийни,
и рядко предпочитани, с цел замисле-
ната съпоставка на идеите да бъде
проведена на тяхното по-конкретно
изказно равнище.
Както се знае, в първите години на
XX в. Сосюр е убеден, че в поемата „За
природата на нещата” на Лукреций
Кар са вложени множество частични
анаграми на името на гръцката богиня
на любовта Афродита (в латинската
транскрипция Afroditе) – в идеалния
случай с поне двусъставни звукови
фрагменти и без промяна на звуковата
последователност. Например стих
6-и „Te, dea, te fugiunt uenti, te nubila
caeli” (Starobinski 1971: 80) („Пред тебе,
богиньо, се оттеглят ветровете, при
твоето приближаване се разпръсват
облаците на небето”, Кар 1971: 9)
съдържа както пресечения начален
дифон -Af1, така и финалния сегмент
-ite, допълнително подкрепени
(асонирани) и от други звукове в
стиха. Ала и исторически много
по-рано, всъщност в най-старата
индоевропейска културна словесност,
пише Сосюр, „един пример може да
се вземе почти произволно и ще се
види, че химните, посветени на Agni
Angiras, представляват серия от
каламбури, като girah (песни), anga
(връзка), показващи главната грижа да
се имитират сричките на свещеното
име” (Starobinski 1971: 36). На това
място Сосюр (или поне Старобински) не
прилага конкретен откъс от „Ригведа”
за илюстрация на своето наблюдение,
заявявайки само, че са достатъчно
много: „в този жанр може да се открие
планина от материали за изследване”
(Starobinski 1971: 36). Навярно е имал
предвид примери като този: „Kada nah
susruvad girah Indro anga” (Muir 1868:
1
Сосюр настоява върху неутрализиращoтo се
чрез собственото си повторение съчетание
-te, което тъкмо по този начин позволява на
намиращите се точно от двете му страни
звукове -a и -f да се озоват в контактна
позиция (Starobinski 1971: 82).
6
Литературен вестник 13-19.02.2019
Т Е О Р И Я Т А В С Л У Ж Б А
259), („Кога Индра ще чуе нашите
молитви?”)2.
Като следва някои от работните
принципи в анаграматическите
„тетрадки” на Сосюр, Р. Коларов
разкрива сходна фонетична организация
на езика на класически автори от
българската проза. Според него
във винаги ограничения обсег на
„метафоничното поле”3 стават
възможни ред неграматически проявени
смислови въздействия, различни по вид и
по сложност. Например метафоничният
похват, формулиран като „дистантно”
смислово интегриране” (Коларов
1983: 131-132), който има безспорно
предимство и широко разпространение
в поезията, в прозата може да се
приложи в относително малки
текстови отрязъци, където „между две
(или повече) думи се създава... директна
семантична връзка” (Коларов 1983:
132). В подкрепа на своите разсъждения
Коларов прилага пример от разказа
„Окрелчето” на Ангел Каралийчев:
„Накрай бялата земя има чешма от
мермер. Там, снела котли от рамене,
чака царската дъщеря” (Коларов
1983: 133). И разяснява: „Между
подчертаните думи мермер и рамене не
съществува... пряка смислова връзка...
Те обаче съдържат общ звуков елемент
(мер, р-ме)” (Коларов 1983: 133), който
именно „поражда неочаквано ефектен
образ. Думата мермер прехвърля
директно, прескачайки синтактичните
прегради, своето значение към
думата рамене... В резултат на това
се появява... имплицитно подсказан
израз „мраморни рамене” (Коларов
1983: 133). От същия разказ Коларов
привежда пример за друг метафоничен
похват, определен от него като „мнима
етимологизация, прехвърляне върху
собственото име на етимологически
чужди семантични признаци...: „като
синя длан потъва Узуналан в огнения
бяг на утрото...” (Коларов 1983: 142).
Съвсем сходни примери Коларов извлича
от „Легенда за Сибин” на Емилиян
Станев, които определя като „звуково
перифразиране на собствено име”
(Коларов 1983: 168): „Здравото око се
отвори и го погледна – въпросът в него
затисна княза като скала. Каломела
се опитваше да заговори...” (Коларов
1983: 171). И също, при друг персонаж,
„разложено на съставящите го звукови
елементи ко + тра, името Котра
се отразява в заобикалящите го от
двете страни изрази” (Коларов 1983:
169): „В ония майски утра в същата
тая стая Котра бе ресала черния
поток на косите си...” (Коларов 1983:
169). Според Коларов тук „името
представлява, фигуративно казано,
семантичен „вакуум”, който трябва
да бъде веднага запълнен поне отчасти,
чрез заемане на семантични елементи
от най-близкия контекст” (Коларов
1983: 142). Така в крайна сметка
2
Всички наши преводи (т.е. където не е
библиографски изрично посочен преводач)
имат за цел изясняването на определени
фоностилистични специфики, направени
са с неизбежната доза условност и нямат
художествена или друга претенция. За
да се избегне излишно утежняване на
библиографията, в повечето случаи цитираме
примерите от художествени произведения
непосредствено от коментиращите ги
критически източници.
3
Според дефиницията на Коларов: осезателно
обособено „пространство от текста, в
което честотата на даден фоничен елемент е
повишена (понижена) значимо” (Коларов 1983:
71).
Н А К Р И Т И К А Т А
според един и същ метафонически
принцип, както звуковият финал -ite
от съчетанието „uenti, te” в стиха на
Лукреций Кар трябва да препрати към
името Afrodite според Сосюр, така -тра
от думата „утра” на Емилиян Станев
необходимо напомня Котра според
Коларов... И още веднъж, по подобие
на звуковото доближаване „мермер”
– „рамене”, прастарият текст на
„Ригведа” препраща чрез преднамерено
предпочетената дума girah към името
на божеството Agniras... С оглед тази
логика, макар Коларов да определя
примера „синя длан” – „Узуналан” като
„квазиетимологизация” (Коларов 1983:
142), със същото основание той може
да бъде причислен към анаграматичните
преноси. И на други места в „Звук и
смисъл” двата подхода се преплитат
– както е според нас и при Сосюр, –
което позволява и провежданото тук
сравнение.
В „Звук и смисъл” Коларов обръща
внимание и на друг своеобразен тип
квазиморфологична игра, която нарича
„вокална инфлексия” (Коларов 1983:
45). Когато анализира фонетичата
организация на откъса от „Епитропът”
на Ив. Вазов: „Дурак! Урокът по
риторика се прекъсна” (Коларов 1983:
122) и след като посочва въздействието
на двойното -ур в първите думи
(„Дурак! Урокът...”), той добавя:
„съществува втора, структурно по-
усложнена спойка – повторението на
сричка, съдържаща консонантите р и
к при непрекъснато променящ се вокал
между тях” (Коларов 1983: 123): дурак –
урокът – риторика – прекъсна. Усложнен
пример за същата метафонична
структура Коларов открива във
„Великата рилска пустиня”, отново
при Вазов: „...голи планински поляни,
могилести зелени голини...” (Коларов
1983: 46). Тук вече един вокал варира
между три постоянни, позиционно
непроменливи звука, нещо, което
първият пример удовлетворява само
наполовина (при дурак – урокът).
Подобна звукова игра – разположена
между анафората и парономазията
– регистрира и Никола Георгиев:
„Анафората е количествено най-често
употребяваният, качествено най-
характерният, но не и единственият
звуков похват в народната песен. По-
внимателното вглеждане... показва... и
други звукови конфигурации – например
еднакви съгласни звукове в съседни думи:
„година годèн походи” (Г, Д и Н), „дари
дере, та му рани върже” (Д и Р), „дури
слънце зида зайде” (3 и Д)” (Георгиев
1976: 212).
Това сближаване на звукови похвати,
едновременно характерни за лите-
ратурното настояще на XX век и за
относително много далечното минало
на фолклора, се оказва закономерно, щом
бъде разгледано в културно-историческа
перспектива. И с по-горе приведените
примери, и като цяло, в настоящото
изложение придаваме допълнителна и
по-конкретна изказна яснота на порази-
телния (без да става по-малко очевиден)
факт, че най-древните и най-модерни-
те форми на фонетична организация
на езика до голяма степен съвпадат.
Включително понякога – по парадок-
сален начин. По повод стилистичните
специфики на религиозната книжни-
на, а също и на Евангелията Сергей
Аверинцев поставя следния въпрос:
„какъв характер придобива... художест-
вената форма в контекста на аскети-
ческата „учителност”? Отговорът:...
мнемотехническа помощ..., педагоги-
ческа рекреация..., „утешение”... Днес
ни е трудно да си представим до каква
стрепен играта на образи, слова и звуци
е била стимулирана от чисто утили-
тарния момент” (Аверинцев 2000: 371).
Кое всъщност е поразително в тези
думи? Преднамерената игра със словото
и дори неизбежно произтичащият от
нея, – Бахтин би казал навярно – рекре-
ативен импулс, биват локализирани и
датирани не (например) едва в раблезиан-
ската пародия, а още в самите прастари
обекти за присмех на тази пародия...
„Всеки, който е чел Талмуда, знае с
какви неочаквани и стигащи до гротеска
фантастични образни примери там от
време на време се прекъсват скучните
материи... Когато семитолозите се зах-
ващат с опитите по реконструкцията
на първозданната арамейска форма, ре-
зултатите надминали всички очаквания:
под бавния ритъм на гръцкия текст на
Евангелията изплуват очертанията на
стегната, гъвкава реч, повече прилича-
ща на енергични стихове, отколкото на
проза, преливаща от каламбури, асонан-
си, алитерации и ритмоиди” (Аверинцев
2000: 372). Относно последните четири
понятия, апропо – това е почти целият
стил на Рабле според Шпитцер... Ала
нека направим още една крачка в същата
посока, като потърсим под формата на
похват в евангелския текст онова мак-
симално тясно звуково-смислово сце-
пление с квазиморфологичен характер,
което Коларов разкрива в откъси от
Вазов, а Георгиев – в български народни
песни. И в този случай трябва да си пос-
лужим с рутинирано ерудитския прочит
на Аверинцев – на следния арамейския
пример: „Разглежда се случаят: „Кой от
вас, ако син или вол му падне в кладенец”;
тук трите ключови думи bera‘ („син”),
beira‘ („вол”), bēra‘ („кладенец”) са
съзвучни до неразличимост” (Аверинцев
2000: 373). И без забавяне – ето как
Шпитцер определя коментирания тук
стилистичен ефект в една фраза на
Рабле: „игра, сродна на римуването, на
запазването на окончанието на думата,
е редуването на гласни при запазване на
съгласните” (Spitzer 1910: 44). Още в 1-ва
глава на „Гаргантюа” срещаме: „Desquels
cellui qui au milieu estoit couvroit un gros,
gras, grand, gris, joli, petit, moisi livret...”
(„Средната бутилка притискала дебела,
мазна, овехтяла, хубавичка, мъничка,
плесенясаличка книжчица...” (Рабле 1982:
38). Първите три прилагателни почти
изцяло се припокриват и в звуковия си
състав, и в значението (едър, дебел,
голям), а четвъртото „gris” („сив”) е до-
бавено очевидно само по силата на вече
създадената звукова инерция: gro-, gra-,
gri-. Нейната първостепенна значимост
е парадоксално подчертана, отбелязва
Шпитцер, с въвеждането на шестото
разнозвучно petit (малък), което обез-
смисля семантически предишните близ-
козвучни. Той определя тази звукова игра
още и като вид „алитерация” и привеж-
да неин прецедент при провансалците
(Spitzer 1910: 44). Така въпросът се на�-
трапва отново: ако всичко това (и още
много като него) е налице още в първич-
ния текстови фундамент на официал-
ната западноевропейска култура, как
тогава трябва да определим неофициал-
ния, пародийно-смехови жест на Рабле?
 Т Е О Р И Я Т А
Какво точно снизява той, докато върши
същото? И още, какво позволява на тази
звукова игра така лесно да прекосява
вековете, от арамейския първообраз
на евангелския текст до българския
фолклор и от Рабле до Вазов?... Преди
да изведем финално обобщаващия (за
пореден път завръщащ се) отговор на
този въпрос, остава да разгледаме някои
естетически специфики и на по-строго
морфологичната повторителност. Ала
и тук трябва първоначално да изходим
от разнообразието на звуковите игри,
като постепенно се освободим от тях,
за да достигнем до чисто граматически-
те.
Хомойотелевтонът, или „звуковото
сходство в окончанията на думите
е белег, който още веднъж обвързва
народната песен със стила на най-
старите европейски литератури”
(Георгиев 1976: 199). Практиките на
тази (често пъти преобладаващо)
граматическа рима са изключително
древни, особено присъщи за най-ранните
етапи от развитието на културната
словесност. В житието на св. Гутлак
от VIII в. например четем:
...qui sciunt memoriam tanti viri, nota
revocandi fiat, his vero, qui ignorant, velut
latae panseniae indicium innotescat (Croll
1916: preface, xxxi)
([Това житие] на прилежните ще
напомни за един мъж, толкова свят, за
невежите ще направи той да им стане
познат.)4
Изпробван много по-рано и в Омировия
епос (вж. Георгиев 1976: 199), „този
маниер... е още по-силно подчертан от
византиеца Агапит, притежаващ голям
вкус към класическия гръцки език. При
него в Княжеското огледало, поднесено
на Юстиниан, са обичайни такива фрази:
„οὐ τὴν διὰ ῥημάτων ἀγαθῶν προφοράν,
ἀλλὰ τὴν διὰ πραγμάτων εὐσεβῶν
προσφοράν” (Фрейденберг 1941: 54)
(Не думи красноречиви произнасяй, но
дари благочестиви принасяй)
Нужно е да отбележим почти пълното
звуково съвпадение във фразата на
Агапит между двете думи προφορὰν –
προσφοράν. То е важно, защото
приближава примера към следващото,
морфологично ниво на организация
на фразата, където приложените
похвати започват да се наслагват един
спрямо друг. Защото какъв ще бъде
резултатът, ако така „римуваните”
думи едновременно с това бъдат
и граматически производни? А на
следващо, още по-усложнено ниво – ако
бъдат и неологизми? Тогава ще се стигне
до един от най-екстравагантните
и непочтителни стилистични
експерименти на Рабле:
Fiantoient aux fiantoirs, pissoient aux
pissoirs, et crachoient aux crachoirs,
toussoient aux toussoirs mélodieusement,
resvoient aux resvoirs...
(Rabelais 1931: 125)
(Серяха в серални, пикаеха в пикални, и
4
Апропо старинният хомойотелевтон може
да се преплете с анаграмата, например много
векове по-късно у А. Разцветников, отбелязана
по друг повод и от Р. Коларов:
„Намерих я вечерта. Изправила се на могилата
– чака. Иде Пеньо почернял. На кладенеца
купчина моми раздрънкват менци, закачат го”
(Коларов 1983: 61).
В С Л У Ж Б А Н А К Р И Т И К А Т А
плюеха в плювални, кашляха мелодично
в кашлялни, мечтаеха в мечтални...)
Както е видно, повторението на
един и същи корен при изменение на
деривационните суфикси поражда
езиково коректни, ала съвсем
причудливи словоформи, функциониращи
сякаш напълно автоматично...
Изненадващо същия структурно-
стилистичен феномен (едновременно
с оглед словообразуване и „рима”) Н.
Георгиев разкрива в една българска
народна песен, която „не пропуска
възможността да добави и висока
еднотипност в морфологичния строеж
на категориалните единици...:
Саби се лъскат, Яно мари,
като лъскавец,
топове гърмят, Яно мари,
като гърмевец,
земя се тресе, Яно мари,
като трескавец” (Георгиев 1976: 197)
Георгиев не препраща към фрагмента от
„Пантагрюел”, ала и без препратка ста-
ва ясно, че колкото думата „toussoir” е
съществувала в нормативния френски
извън Рабле, толкова съществува и
„гърмевец” в книжовния български днес.
Наблюдаваното тук пълно пресичане
на структурните модели е удивително
и (в този случай) в полза на глобалната
Бахтинова теза за фолклорната подлож-
ка на Раблеевия език, включително при
такива драстични проявления, които на
пръв поглед са характерни само за инди-
видуалното словотворчество. Апропо
може би повече от един текст на Н. Ге-
оргиев ще зазвучи по-цялостно ясно (ще
се прояснят някои от неговите анализа-
ционни ходове или импулси, послужили за
написването му), ако бъдат продължени
и задълбочени съпоставките с Шпитцер.
Георгиев е от онези български филолози,
които едновременно го ценят и позна-
ват в дълбочина.
Така в неочаквано подобие със струк-
турните специфики на Раблеевото
неприличие, „еднокоренната съседно-
повторителна тенденция води народ-
ната песен не само до синтактична, но
и до ярка лексикална активност – под
нейния натиск народният певец започва
да изковава думи, които спазват слово-
образувателните модели на българския
език, но които почти не прекрачват гра-
ниците на художествената си среда и не
получават по-широка езикова валидност.
Започвайки от по-общоприети съчета-
ния, като... „китка да кити”, „дремка
ми се додряма”, народната песен пре-
минава към своеобразието на „тлака
тлачи”... и завършва с напълно „законни-
те”, но едва ли употребявани извън нея
производни „дано я вара завари”, „девер
деверувал”, „чедо да не чедиш”..., както
това личи например и във високата съ-
седна организираност на следния откъс:
чужда е майка помайчил,
чужда е сестра посестрил,
чужди е братя побратил.
Събирането на малко вероятните про-
изводни... в еднакви стихови и синтак-
тични позиции се нарежда сред другите
фактори, спояващи това тристишие в
типично високата му съседна органи-
зираност” (Георгиев, 1976: 141-142). Ние
си позволяваме да предположим, преп-
литането на хомойотелевтон, фигура
етимологика и неологизъм навярно не е
единственото структурно сходство
между българския фолклорен и литера-
турния раблезиански език...
И така, независимо дали разглеждаме
различни видове анаграматични по-
строения (мермер – рамене), квазигра-
матични (bera – beira – bēra‘; „урокът по
риторика се прекъсна”) или действител-
но граматични („resvoient aux resvoirs”;
„гърмят... като гърмевец”), метафонич-
ното поле се гради по силата на един и
същ принцип. Похватите не са изклю-
чително обвързани с определена интен-
ция или тематично приложение, те не
само променят исторически своята
функция (възпитават в почит към све-
тостта или развличат с нищо незначе-
ща измислица), но и често съчетават
едновременно на пръв поглед взаимно
изключващи се функции. Рабле без съмне-
ние пародира похвата на хомойотелев-
тона в житието на св. Гутлак, но и сам
се опива от него, пригажда го за своите
нови естетически цели. Както стана
видно, самото житие не се отказва от
играта в името на светостта, защото
между тях неговият създател не вижда
противоречие – думите може да се
сплитат грациозно и в името на Бога. В
Ранното средновековие Агапит се радва
на своето звуково-граматическо ос-
троумие не по-малко, отколкото Рабле
десет века по-късно, когато на свой ред
подема неимоверно стари (възможно
първични) стилистични конструкции.
В метафоничното поле средствата не-
изменно остават едни и същи и когато
целите са най-разнообразни. Или поне
към този извод периодично препраща
продължителното проследяване на из-
казните пресичания между анализите на
стилистически феномени на Коларов и
Георгиев, Сосюр и Шпитцер, Аверинцев
и Фрейденберг...
БИБЛИОГРАФИЯ
Аверинцев 2000: Аверинцев, Сергей, Ран-
новизантийската литература: Традиции
и поетика, София, Тавор.
Георгиев 1976: Георгиев, Никола, Бъл-
гарската народна песен: изобразителни
принципи, строеж, единство, София,
Наука и изкуство.
Кар 1971, Кар, Лукреций, Тит, За приро-
дата на нещата, София, Наука и изку-
ство (прев. Марко Марков).
Коларов 1983, Коларов, Радосвет, Звук
и смисъл: наблюдения над фоничната
организация на художествената проза,
София, БАН.
Рабле 1982: Рабле, Франсоа, Гаргантюа
и Пантагрюел, София, Народна култура
(прев. Дора Попова).
Фрейденберг 1941: Фрейденберг, Ольга,
Проблема греческого фольклорного языка,
Ученые записки ЛГУ. Серия филологиче-
ских наук. – Вып. 7 (№ 63), Л., с. 41-69.
Croll 1916: Croll, Morris, Euphues: the
anatomy of wit; Euphues & his England,
George Routledge & Sons, Ltd.; New York:
E.P. Dutton & Co.
Muir 1868, John, Original Sanskrit Texts
on the Origin and History of the People of
India, their Religion and Institutions, vol. I.
Spitzer 1910: Spitzer Leo, Die Wortbildung
als stilistisches Mittel, exemplifiziert an
Rabelais. Nebst einem Anhang über die
Wortbildung bei Balzac in seinen: Contes
Drolatiques”, (Beihefte zur Zeitschrift für
Romanische Philologie XXIX), Halle, M.
Niemeyer.
Starobinski 1971, Starobinski, Jean, Les
Mots sous les mots. Les Anagrammes de
Ferdinand de Saussure, Paris, Gallimard.
КРАСИМИР ХРИСТАКИЕВ
П Ъ Т П Р Е З . . .
Българската
литература и
православната
култура
от стр. 3
Пространството, в което мълчанието
е най-силната дума, а съзерцанието –
начин на живот. Монашеската
автономия, в която отречението от
света и историята е екзистенциален
избор. Полуостровът на православното
устояване, на дълговечността.
Съвсем различно звучат
критикоинтерпретативните регистри
на авторския глас в последните глави на
книгата. И това е съвсем естествено,
имайки предвид времето и творбите,
които проблематизира.
„Лирическата гротескова проза на
Иван Динков” е литературоведски
рефлексивен, социалнофилософски текст,
проблематизиращ злото в българското
битие. В този свят на безлюбието, на
клеветите и обвиненията, на обидите
и съмненията, на маските и призраците
властва злото. Сентенционалната
наситеност и силната алюзивна връзка
между предишния „мракобесен режим”
и настоящия превръщат творбата
в социално-нравствена критика, в
безпощадна „присъда” над една властово
организирана патология на говоренето и
живеенето.
Съвсем очаквано сред финалните
интерпретативно-портретиращи щрихи
в книгата е „Докато вената на любовта
кърви от сила”: за библейските знаци у
Борис Христов, или между фазите на
Сътворението и Апокалипсиса”. Защото
Б.-Христовият мъдрец е способен на
прозиране в метафизичните височини
и в главоломните дълбини на битието,
в неговия отвъден смисъл, въпреки
тукашното безсмислие.
Тръгвайки от началата на българската
православнолитературна култура,
„Прочити” е финализирана с наблюдения
върху „Поетика на митологичните
форми в постмодерния роман (За книгата
на Яна Букова „Пътуване по посока на
сянката”)”. Условно казано, обговорен
е българският литературен процес в
неговата начално-финална рамка (до
момента, разбира се) през призмата на
религиозно-православното.
Книгата на М. Огойска е най-сериозният
до момента „апостроф” на ширещата се
през десетилетията теза за трезвата
заземеност, за битовата светскост
на българската литература. „Прочити
върху християнския дух на българската
литература” сочи, че имаме, наистина
имаме писатели, които ни водят
по вертикалата на земно-небесния
път; които ни събират в Храма, за да
поменуваме собствените си мъртви, но
и избраните мъченически творчески и
героически личности на нацията.
„Прочити върху християнския
дух на българската литература”
литературоведски и богословски
интерпретативно убедително внушава,
че християнски вдъхновеното слово на
българската литература не е в „ъгъла”.
То зазвучава в редица нейни творби от
Средновековието до постмодерността,
за да измоли избавление от земните
страдания, но и да посвети в небесната
благодат.
АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА
Мария Огойска, „Прочити върху
7
християнския дух на българската
литература“, ИК „Проф.
Петко Венедиков”, София,
2017, 211 с., 15 лв.
Литературен вестник 13-19.02.2019
Редактор на страницата
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
н а
ц е
С желанията, страданията и греховете му в този кратък
„Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното”
от Константин Илиев
Режисура Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов,
костюми Свила Величкова, музика Калин Николов,
фотограф Стефан Н. Щерев
С участието на: Цветан Алексиев (Станимир), Христо Петков
(Хаджи Станьо), Илиана Коджабашева (Жената), Мартин
Димитров (Мъжът), Кире Гьоревски (Димитър Общи), Стефания
Колева (Ненка Павловица), Ненчо Костов (Васил Левски), Леарт
Докле (Христо Ботев), Павлин Петрунов (Влахът), Елена Телбис
(Влахинката),  Ана Пападопулу (Гана Попатанасова), Йосиф Шамли
(Ф. М. Достоевски), Благовест Благоев (Сергей Нечаев), Димитър
Николов (Имануел Кант), Емил И. Марков (Гарибалди)   довела до залавянето на Левски и смъртта на много негови
Премиера: 22 декември, 2018, Народен театър „Иван Вазов”,
Камерна сцена  нови появи на български национални герои, на емблематични
Премиерата на най-новата пиеса на Константин Илиев
„Наблюдателите. Хипотеза за отвъдното” (2015) се
състоя в самия край на миналата година, на 22 декември,
в Камерната зала на Народния театър. Тук последният
засега текст на големия български драматург намира
своята много силна първа среща с театралната сцена и с
публиката. В майсторския режисьорски прочит на Явор
Гърдев пиесата убедително присъства с трите си основни
нива – философско, политическо и театрално.
„Наблюдателите” продължава разсъжденията на
Константин Илиев върху няколко ключови теми, с които
се занимава цялата му драматургия. Това са преди всичко
темите за живота и смъртта (по-точно – за краткия
миг на човешкия живот и за безкрайната вечност, която
го обгръща) и за смисъла и същността на опитите този
кратък миг живот, отреден на човека, да бъде подобряван
като авторът се концентрира върху две базисни прояви на
подобни опити – революциите в качеството им на проекти
за радикално преустройство на обществото и личностното
самоусъвършенстване на отделното човешкото същество.
Представата за своеобразната театралност на човешкото
битие e смислов център на текста и отправна точка, от
която Константин Илиев изгражда драматургията му.
Човекът се появява само веднъж на вселенската сцена и
Номинации Икар 2019
На специална пресконференция на 6 февруари в Литературен
клуб „Перото“ Съюзът на артистите в България обяви
номинациите за годишните театрални награди ИКАР 2019.
На 27 март в Народния театър ще се състои официалната
церемония по раздаването на наградите за 45-и път.
Номинации:
ДЕБЮТ
• Дина Маркова за режисурата на „Животът е сън“ по
Педро Калдерон де ла Барка, Театър „ЗОНГ”, Център за
култура и дебат „Червената къща“
• Ирина Митева за Жената в „Нирвана“ от Константин
Илиев, реж. Максима Боева, Драматично-куклен театър
„Васил Друмев“ – Шумен
• Максима Боева за режисурата на „Нирвана“ от
Константин Илиев, Драматично-куклен театър „Васил
Друмев“ – Шумен
• Мартина Троанска за Шърли в „Палачи“ от Мартин
Макдона, реж. Стоян Радев, Театър „София“
• Ненчо Костов за Димчо Дебелянов в „Дебелянов и
ангелите“ от Александър Секулов, реж. Диана Добрева,
Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив
ВОДЕЩА МЪЖКА РОЛЯ
• Боян Арсов за Сехизмундо в „Животът е сън“ по Педро
Калдерон де ла Барка, реж. Дина Маркова, Театър „ЗОНГ”,
Център за култура и дебат „Червената къща“
• Бойко Кръстанов за Джон в „Петел“ по пиесата COOK
от Майк Бартлет, реж. Стайко Мурджев, Младежки
театър „Николай Бинев“
• Владимир Пенев за Андре в „Бащата“ от Флориан Зелер,
реж. Диана Добрева, Народен театър „Иван Вазов“
ВОДЕЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
• Ана Пападопулу за Джина Екдал в „Дивата патица“ от
Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Народен театър „Иван
Вазов“
• Здрава Каменова за „Дом за овце и сънища“ от Здрава
Каменова, реж. Гергана Димитрова, Международна
театрална мрежа „UNDERNATIONAL AFFAIRS“, Център
за култура и дебат „Червената къща“, Театър „Максим
Горки“ / Студио „Я“/ – Берлин, Театър „Ноймаркт“ – Цюрих
в партньорство с ОСАИК „36 маймуни“
• Ива Тодорова за „Приятно ми е, Ива!“ от Ива Тодорова,
постановъчен консултант Стоян Радев, Театър 199
„Валентин Стойчев“  • Милен Апостолов за „Наемателят“ от Матяж Зупанчич,
8
ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ
• Герасим Георгиев-Геро за Санчо Панса
в „За какво Ви е Дон Кихот“ по романа
„Дон Кихот де Ла Манча“ от Сервантес,
драматургия Юрий Дачев, реж. Бина
Хралампиева, Сатиричен театър „Алеко
Константинов“
Литературен вестник 13-19.02.2019
Оптимистично за съвременния
драматичен театър
Нова пиеса на Константин Илиев, поставена за първи път от Явор Гърдев и Народния театър
отрязък от време са обект на наблюдение от всички негови
предшественици както докато ги преживява, така и след
това, в безкрая на „отвъдното”, когато мимолетният му
живот е обречен на вечно завръщане пред неговите и пред
техните очи, на вечно о(б)съждане и осмисляне. Идеята за
вечния съд, за безкрайно повтарящото се гледане на земните
„дела” на хората, извършени в краткия миг на живота
им авторът находчиво представя чрез образа на главния
персонаж Станимир (Цветан Алексиев), който е съдия в
малък съвременен български град, току-що получил масиран
инфаркт докато копае да търси злато в двора на стара
чорбаджийска къща. Едва „новопредставил се” отвъд, той
се изправя срещу нейния собственик отпреди 150 години
Хаджи Станьо (Христо Петков), скрил парите, оказали
се злополучната открадната сума от Димитър Общи,
сподвижници. Срещата между двамата отваря нови и
философи (Кант) и писатели (Достоевски), на мъже и жени,
които го съдят за най-тежкия му грях – подписването
на документ, позволил изсичането на вековни гори, но и
разказват своите истории, за да бъдат съдени от него.
Това е най-интертекстуалната пиеса на Константин
Илиев. В нея авторът включва исторически факти,
откъси и препратки към други, свои и чужди, литературни
произведения, образи икони и клишета от учебниците и
уикипедия за да повтори убеждението си, че революциите
и радикалните проекти за промяна на обществото няма
да направят човека и неговия житейски дял по-добри,
защото „душата му си остава същата”, разпъната между
доброто и злото. Пътят е единствено неговото собствено
самоусъвършенстване.
Режисьорското решение на Явор Гърдев плътно следва
текста на Константин Илиев. Няколкото малки
съкращения, които са направени, вероятно съвместно
с автора, са много точни и изцяло в духа на избраната
драматургична стратегия, целяща максимална лаконичност
и концентрация на действието в образите на персонажите
и в интензивния дебат между тях. Всъщност, нека повторя
това, с което започнах – постановката е щастлива среща
между режисьора и драматурга. Увлечено потопен и изцяло
верен на пиесата, Явор Гърдев се стреми да проникне
дълбоко в нейния свят и да го представи максимално
въздействащо на сцената. Той изгражда изключително
• Йордан Ръсин за Глигор в „Нова Библия“, Програма „Ноев
ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална
работилница „Сфумато“
• Христо Петков за Хаджи Станьо в „Наблюдателите
(Хипотеза за отвъдното)“ от Константин Илиев, реж.
Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“
ПОДДЪРЖАЩА ЖЕНСКА РОЛЯ
• Анастасия Лютова за Шарла в „Килър Джо“ от Трейси
Леттс, реж. Стайко Мурджев, Малък градски театър „Зад
канала“
• Весела Бабинова за Поп-фолк певица в „Поп – фолк
хроники: Бели птици и куршуми“ – вербатим спектакъл,
режисьор и драматург Неда Соколовска, Малък градски
театър „Зад канала“
• Ирини Жамбонас за Елизе в „Аз обичам, ти обичаш, тя
обича“ от Теди Москов и Симон Шварц по филма „Обичахме
се толкова много“ от Еторе Скола, реж. Теди Москов,
Малък градски театър „Зад канала“
РЕЖИСУРА
• Иван Пантелеев за „Neoдачници“ от Максим Горки,
Народен театър „Иван Вазов“
• Крис Шарков за „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен,
Народен театър „Иван Вазов“
• Стайко Мурджев за „Петел“ по пиесата COOK от Майк
Бартлет, Младежки театър „Николай Бинев“
СЦЕНОГРАФИЯ
• Борис Далчев за „Нирвана“ от Константин Илиев, реж.
Максима Боева, Драматично-куклен театър „Васил
Друмев“ – Шумен
• Иван Добчев, Станислав Памукчиев за „Нова Библия“,
Програма „Ноев ковчег“ по Йордан Радичков, реж. Иван
Добчев, Театрална работилница „Сфумато“
• Никола Тороманов за „Дивата патица“ от Хенрик Ибсен,
реж. Крис Шарков, Народен театър „Иван Вазов“
МАЙСТОРСКО ТЕХНИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ
• „Опит за летене“ от Йордан Радичков, реж. Стоян Радев,
Народен театър „Иван Вазов“
• „Нова Библия“, Програма „Ноев ковчег“ по Йордан
Радичков, реж. Иван Добчев, Театрална работилница
„Сфумато“
• „Драконът“ от Евгений Шварц, сценична версия и
постановка Явор Гърдев, ТМПЦ – Варна, Драматичен
театър „Стоян Бъчваров“
АВТОРСКА МУЗИКА
реж. Александра Петрова, Драматичен театър „Николай
Масалитинов“ – Пловдив
• Павел Терзийски за „Дом за овце и сънища“ от Здрава
Каменова, реж. Гергана Димитрова, Международна
театрална мрежа „UNDERNATIONAL AFFAIRS“, Център
за култура и дебат „Червената къща“, Театър „Максим
Горки“ /Студио „Я“/ – Берлин, Театър „Ноймаркт“ – Цюрих
в партньорство с ОСАИК „36 маймуни“
прецизна и експресивна словесна и движенческа партитура
на персонажите и на представлението като цяло.
Особено важен за цялостното построяване на спектакъла
е неговото пространствено решение. В логиката на
драматургичната и режисьорската концепция Никола
Тороманов създава ярък, крайно лаконичен и силно
въздействащ визуален образ. В центъра на кръговидната
Камерна зала на Народния театър той поставя кръгъл черен
отвор, издигащ се от подиума на около половин метър и
напомнящ едновременно за дупката, изкопана от съдията
Станимир в търсене на златото; за нещо като маса/
легло, на което прекарва живота си; както и за гроб(ът
му) и вход към отвъдното. В тази дупка/легло /гроб/вход
към вечността персонажът стои почти през цялото
време на спектакъла. От нея той разговаря с останалите
„наблюдатели”, на нейните ръбове се случват (представят)
спомените от краткия му живот, в нея накрая започва
безкрайното му изкупление – да копае и засажда вечно
дърветата, изсечени в земното му битие с неговия подпис.
Така както Левски вечно вари неизядения ошав на убитото
от него момче, Димитър Общи мие краката на избитите
заради неговите признания възрожденци и Хаджи Станьо го
кара с каруцата си до Дунава. Освен като сакрален проход
между световете, тази отвор е и постоянната сцена, на
която Станимир вечно ще извършва своето „дело” пред
насочените към него очи на зрителите/наблюдателите му.
Както текстът, така и режисьорският прочит на Явор
Гърдев очакват много от актьорите. Веднага трябва
да кажа, че те особено добре оправдават това очакване.
Преди всичко режисьорът е направил изключително точен
и изобретателен, понякога неочакван, но убедително
потвърден в представлението, подбор на изпълнителите.
Целият екип се справя много професионално и креативно,
като непременно бих искала да подчертая ярките
постижения на Христо Петков, Кире Гьоревски, Стефания
Колева, Ана Пападопулу, както и на Ненчо Костов и Леарт
Докле в трудните роли на Левски и Ботев и не на последно
място – на Цветан Алексиев като съдията Станимир.
Безспорно в първата си поява на сцената в спектакъла
на Явор Гърдев и Народния театър новата пиеса на
Константин Илиев намира много силна театрална
реализация, а публиката се среща с едно истинско
произведение на съвременния драматичен театър.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
• Пламен Мирчев-Мирона за „Принцеса Турандот“ по Карло
Гоци, реж. Маргарита Мачева, Драматичен театър „Никола
Вапцаров“ – Благоевград
ДРАМАТУРГИЧЕН ТЕКСТ, излъчени от Гилдията на
театроведите, театралните критици и драматурзите
• „Дебелянов и ангелите“ от Александър Секулов
• „Приятно ми е, Ива!“ от Ива Тодорова
• „Цигуларката и бога“ от Стефан Цанев 
КРИТИЧЕСКИ ТЕКСТ, излъчени от Гилдията на
театроведите, театралните критици и драматурзите
• Весела Генова за „Еволюция на смешното във френската
класицистична комедия от ХVI век“, УИ „Св. Климент
Охридски“ 2018
• Ромео Попилиев за „Цензурата по времето на комунизма
или режимът на забраняване – позволяване“, Рива 2018
ПОСТИЖЕНИЕ В КУКЛЕНОТО ИЗКУСТВО, излъчени от
Гилдията на творците в кукленото изкуство от Комисия
в състав: Ваня Сивинова – актриса; Проф. Жени Пашова
– актриса, режисьор, педагог; Никола Вандов – театровед;
Кристиян Бояджиев – композитор; Наталия Гочева –
сценограф
• Десислава Минчева-Тодорова за Филифьонката и
Неделина Роселинова за Гафсата във „Филифьонката,
която вярваше в бедствия“ от Туве Янсон, сценарий и
режисура Петър Тодоров, Държавен куклен театър – Бургас
• Георги Спасов за ролите му в „Нос“ по Николай Гогол от
Веселка Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева,
Театър 199 „Валентин Стойчев“
КУКЛЕН СПЕКТАКЪЛ, излъчени от Гилдията на творците
в кукленото изкуство
• „Филифьонката, която вярваше в бедствия“ от Туве
Янсон, сценарий и режисура Петър Тодоров, Държавен
куклен театър – Бургас
• „Хронолог“ идея и режисура Езекел Гарсия Ромеу, Държавен
куклен театър – Видин
СЪВРЕМЕНЕН ТАНЦ И ПЪРФОРМАНС, излъчени от
Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства
• Александар Георгиев-Аце и Дарио Баррето Дамас за
„Moonlight“, Копродукция на Гараж – колективна платформа
за независими артисти и Локомотива – Център за нови
инициативи в областта на изкуството и културата,
Македония
• Ива Свещарова и Вили Прагер за „Произведени за
щастие“, Брейн Стор Проджект и ДНК, Национален дворец
на културата
• Ива Свещарова за „Съвършено розово”, Ива Свещарова,
Информбюро и ДНК, Национален дворец на културата
НАГРАДА ЗА ПЕДАГОГИЧЕСКА ДЕЙНОСТ СЕ ПРИСЪЖДА
НА ПРОФ. ЕЛЕНА БАЕВА
НАГРАДА ИКАР ЗА ЧЕСТ И ДОСТОЙНСТВО СЕ
ПРИСЪЖДА НА АКТЬОРА МИХАИЛ МУТАФОВ
НАГРАДА ИКАР ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ПРИНОС КЪМ
БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР СЕ ПРИСЪЖДА НА СТЕФАН ЦАНЕВ
 Г Е О П О Е З И Я

Влюбеният грък
Превеждайки на любов края на живота

от Калабрия, първата полвина-средата на

Хермес с Афродита и Ерос, вотивен релеф
Катерина Ангелаки-Рук

Понеже със своя език

не мога да те докосна,
превеждам страстта си.
Не мога да те причестя,
затова те променям,
не мога да те съблека,

V в. пр. Хр.
затова те обличам в чуждоезична фантазия.
Под крилете ти
не мога да се подслоня,
затова летя около теб
и обръщам страниците на речника ти.
Как се разголваш искам да науча,
как се откриваш,
затова в редовете ти
търся навици
плодовете, които обичаш,
аромати, които предпочиташ,
момичета, които прелистваш.
Белезите ти няма никога да видя оголени
Тази звезда е за всички ни затова се трудя усилено върху прилагателните ти,
за да ги рецитирам с глас на друговерец.
Тасос Ливадитис Остаря обаче моята история,
томът ми не украсява никой рафт
V а теб сега си те представям подвързан
с рядка кожа в чужда библиотека.
Искам да извикам името ти, любима моя, с всички сили Защото не трябваше никога
Да го чуят строителите от скелетата и да се целуват със слънцето да се оставям на произвола на носталгията
да го научат огнярите на корабите и да вдишат всички трендафили и да пиша това стихотворение,
да го чуе пролетта и да идва по-бързо чета сивото небе
да го научат децата и да не се страхуват от тъмното, в огрян от слънце превод.
да го казват тръстиките по поречията, гургулиците по оградите
да го чуят столиците на света и да го повторят с всичките си камбани
да го обсъждат вечер миячките, милвайки подутите си ръце.

Да го извикам толкова силно,

че да не заспи никоя мечта на света отново, Раждането на деня
никоя надежда да не умира вече.
Одисеас Елитис
Да го чуе времето и да не те докосне, любима моя, никога.

IV Когато денят се протегне от стъблото си и отвори всички цветове на земята

Когато от глас на уста се отчупва сталагмитът
Да, любима моя, Когато слънцето заплува като река в едно неожънато поле
ние за тези малки и прости неща се борим, и побегне едно платно – овчарче на мелтемите – далече
да можем да имаме една врата, една звезда, един стол Винаги одеждите ти са одежди на остров и мелница, която завърта наобратно годините
един радостен път сутрин Годините, които си изживяла и които отново откривам да нараняват картината им в гърдите ми
един спокоен сън нощем. Едното кайсиево дърво се навежда към другото и пръстта пада от прегръдката на будната вода
Да имаме една любов, която да не ни я мърсят Осата в тялото на храста разперва крилете си и после изведнъж отлита и се изгубва жужейки
една песен, която да можем да пеем. от капка към листо и от листо към статуя и колкото лети, толкова се променя времето
Отнася нещата, които напомнят за теб, и колкото лети все повече ги сближава с любовта ми
Но те разбиват вратите ни Същият копнеж се изплита отново
стъпкват любовта ни, Пламти стволът на дървото на слънцето на доброто сърце
преди да запеем песента си
ни убиват. Така те виждам все още в лъча на вечния ден
Да слушаш сърцебиенето на сушата
Страхуват се от нас и ни убиват. Раждането не е променило нито една твоя радост
Страхуват се от небето, което гледаме,
страхуват се от пейката, на която се облягаме, Оставяше една голяма невеста от пяна качвайки се
страхуват се от вретеното на майка ни и буквара на детето ни Поклащаше главата си, сапунисана от сутрешната хубост
страхуват се от ръцете ти, които знаят да прегръщат толкова нежно и Ясното небе разширяваше очите ти
да работят толкова мъжки Вече нямаше загадка, която да не се разбули, която да не се превърне в пепел в устата на вятъра
страхуват се от думите, които си казваме двамата с притихнал глас Сменяше с ръцете си сезоните, слагайки снегове и дъждове, цветя, морета
страхуват се от думите, които ще казваме утре всички заедно И денят се отделяше от тялото ти, качваше се, отваряше се,
страхуват се от нас, любима моя, и когато ни убиват велико благословение над слънчогледите
мъртви, повече се страхуват от нас.
Какво знае сега щурецът от историята, която ти остави,
какво знае скакалецът
Селската камбана, която се отваря на вятъра,
гъсеницата, минзухарът, таралежът, изворът на водата
Безброй гласове те викат и те канят
Напомняния на любовта така че ела отначало да изживеем цветовете
да открием даровете на голия остров
Катерина Ангелаки-Рук Розови и сини сводове ще възкресят усещането
Смело като гръд усещането готово пак да полети
Така че ела да постелим светлината
Ако любовта те е забравила Да приспим синята светлина върху каменните стълби на август
ти ще си я спомниш
щом погледът ти докосне природата Знаеш, всяко пътуване се отваря за гълъбите
склоновете, вълните Целият свят се опира на морето и сушата
дърветата с падащи листа Ще хванем облака, ще излезем от бедата на времето
които не оспорват никога сезоните От другата страна на неволята
животните, които излизайки Ще играем със слънцето в пръстите си

9
от корема на майка си В местата на отвореното сърце
вече знаят как да живеят Ще видим отново да се ражда светът.
как да се опълчат на враговете
които съдбата им е орисала. Преведе от гръцки език АЙЛИН ТОПЛЕВА
Внимавай само съживеният спомен
да не падне върху купчината
от предадените ти надежди
Литературен вестник 13-19.02.2019
несбъднатите ти мечти.
 П Р Е В О Д АЧ Е С К А Л А Б О РА Т О Р И Я

Янош Хай

Едно момиче от Барцика

С Лаци заедно дойдохме от Барцика в столицата,
защото наистина едва дочакахме да се свърши
с гимназията и да станем пълнолетни, понеже
положението при Лаци вкъщи беше такова, че
бащата ги изостави, след това майка му пробва
все с нови бащи, които бяха някакви – никакви;
да кажем, че ако не бяха такива, той пак не би ги
обичал. С две думи имаше ужасно детство – не е
вярно, че каквото и детство да има човек, все ще
да е добро. При мене пък беше това, че на мама
напразно ѝ се искаше, но татко за нищо на света
не щеше да се разкара; всяка вечер се прибираше
мъртвопиян и пак добре, ако се беше натряскал
дотолкова, че да не може и ръката си да вдигне,
защото тогава нямаше как да посегне нито на
мама, нито пък на мен. Не, това беше същински ад,
а аз впрочем също така си мислех, че съм напълно
различна от тях и че това, което представлявам,
със сигурност ще бъде високо оценено в Будапеща,
защото такъв човек като мене там липсва.
Разбира се, не се случи така, в Будапеща вече има
от всички: един куп и от такива като мене.
Станах продавачка в Будмил, с това си плащахме
наема и останалото, защото Лаци все не можеше
да си намери работа, според него го смятаха за
циганин, макар да не беше, само кожата му бе
мургава. А и впрочем той бе човек на изкуството,
не можеше да се занимава с каквото и да е. А
аз казах, че все пак така не може, аз сама да се
справям, но го правех, защото това виждах и мама
да прави у дома, напразно водеше военни действия
и, естествено, аз се усещах по-различна, но в
действителност семейните модели са такива, че
те всичко преборват, дори и това, че не искам да
съм същата като мама.
После с Лаци стана така, че той се оказа толкова
способен във всяко едно направление, че беше
неспособен да реши какъв да бъде: художник,
писател или музикант. Докато размишляваше над
това, се пристрасти към определени психотропни
вещества, за които първоначално се надяваше, че
ще му помогнат да вземе решение, но единствено
си повярва, че собственият му живот е неговото
изкуство; с две думи накрая внезапно изчезна,
само чух, че бил замесен в търговия на дрога и го
прибрали на топло.
Тогава се запознах с един пич, къде ли беше,
всъщност бяхме между два терена, между две
пивници, защото човек не се застоява цяла нощ
на едно и също място, а отива от едно на друго;
движението е много полезно и така доброто
чувство за купон и здравословният начин на живот
се смесиха в уикенда. Лаци, той по случайност
също се казваше Лаци, беше съвсем друг. Тоя
вярваше, че един мъж трябва да е истински мъж,
демек такова едро животно, като един Кинг Конг.
Имаше огромни мускули и всяка вечер блъскаше
долу в залата, така ѝ викаше; с литри пиеше и
вещества за уголемяване на мускулите, и Бог
знае какво още, все такива странни неща. Когато
се прибираше, се държеше, както наистина си
представяше по време на вдигане на тежести, че
трябва да се държи един истински мъж. С други
думи идваше и ако не бях успяла да се съблека,
преди да пристигне вкъщи, разкъсваше блузата ми
и ме просваше на леглото, след това не просто
откопчаваше сутиена ми, напротив – направо го
откъсваше от мен. А всеки знае колко зверски скъп
е един такъв сутиен. Като чуех, че звънецът на вратата Художник: Дамян Дамянов
пиука, тоест тъкмо беше въвел кода, просто свалях
дрехите си набързо. Но понякога, ако си отключваше
входната врата долу, можех да се простя с дрешките си,
които носех в дадения ден. може да остане. Казах му защо, за дрехите впрочем също казваше Лаци, – върви на майка си в путката! Чукаш
и му изредих няколко неща. Плака и на вратата, че съм всяка без да подбираш и ми излизаш с тия шашкънии.
Накрая просто не издържах повече да купувам нови го наказвала за това, което е правил, за да го обичам. Нито знам кога си го вадиш от една и си го вкарваш в
и му казах, че всичко е свършило и да се изнася. При „Какво?“ – попитах. След това каза, вече не плачеше, че друга. Това вече е отвратително.“ „Не ти подхожда да
което той започна да плаче, не знам как му дойде, но съм миризлива курва и си отиде. Чувах го да крещи все се изразяваш така примитивно – каза той, – ако искаш да
го направи: всички смятали, че щом той прилича на още от стълбището: „Курва, скапана курва.“ станеш писателка“, защото аз исках. „Не е примитивно,
бодигард, мускулест е и подобни, значи, че няма сърце ти си една шибана отрепка.“ „Окей – каза, – ако някой
и просто така могат да го изхвърлят без това да му След това дойде тату артистът или поне твърдеше, че не предявява претенции към услугите ми, няма да го
причини душевна болка и че цял живот се опитвал да се е артист. Хареса ми, че по него имаше такива красиви насилвам.“ Насъбра си партакешите, след това само
понрави на баща си, който винаги казвал за него, че той картинки и че на мене също ми направи една, и то добави: „Иначе можеш да задържиш татуировката,
е едно несполучливо изделие, и неудомявал как може да цветна; да кажем, че с него не се задържах дълго, защото подарък ти е.“ И затръшна вратата.
има нещо общо с него, защото не можел да си представи, започна да става някак подозрително, че направи по една
на всяка мацка в обкръжението си. Сетне веднъж ми Този, който го последва, беше леко по-възрастен. Седеше

10
че дори най-повреденият му сперматозоид би произвел
такава дефектна стока, като
него. Плака, сълзите му потекоха,
също и сополите, поизбърса ги с
длан и тогава много го съжалих,
но вече бях решила – Лаци не
Литературен вестник 13-19.02.2019
заяви, проблемът е там, че когато преобразява жена, с
две думи те стават толкова красиви с татуировките
му, че се влюбва в творенията си и му се налага да легне
с тях, защото само така ще оживеят татуировките.
„Моля?“, шашнах се. „Да оживеят, разбираш ли, това
трябва да се случи, за да станат изкуство.“ Тогава му
казах: „Ти, Лаци – защото той по случайност също се
в мълчание до една бира, беше на четиресет. Сетне
започна да ме гледа. Има такива четиресетгодишни
образи по тези парти места, но по-рано не им обръщах
внимание, всъщност в действителност се отвращавах
от тях. Но този беше някак различен, гледаше ме
толкова дълго време, че сякаш прозря вътре в тялото
ми. Знаех си, че ще стане и после ще каже нещо:
 П Р Е В О Д АЧ Е С К А
„Здрасти.“ „Здрасти“ – отвърнах му. Така
започна. Не искаше да си прави майтапи. „Може
ли да седна тук.“ „Може“ – отговорих. После
ме попита и какво искам да пия, казах му. Вече
бяхме заедно от един месец, всъщност научих
много от него, защото познаваше света по-добре
от предишните ми приятели. Само това беше
лошото, че лъснаха и такива неща, които по-
добре да не бяха. Като, да кажем, жена и деца, и
аз му казах, че на мен не ми трябва чужд мъж, но
бях много влюбена и все пак той ми трябваше.
„И може ли някога“ – го попитах. „Може, дори е
сигурно – каза ми за общия живот с мене – само
не знам кога.“ И му повярвах. Мисля, че му казах
тогава, че съм много щастлива. „Аз също“ –
отговори Лаци, защото той също се казваше
Лаци. Случва се човек все да избира хора с еднакви
имена: имах един авер, чиито приятелки до една
се казваха Кати. Та той казваше: „Добре е, че не
можеш да сгафиш с името ѝ, да кажем, в един
миг на невнимание тъкмо докато правите любов,
да простенеш чуждо име, но също е лошо и да
се сещаш за всяка предишна жена по общото им
име.“ Впоследствие веднъж Лаци ми каза, че жена
му е почнала да го подозира, защото не биваше
да му ебавам майката с непрестанни есемеси, и
то посред нощ. „Извинявай, не се сърди, толкова
ми липсваш, че като ти пратя есемес, сякаш
донякъде съм с тебе.“ „Да, но не ти си с мен, а
жена ми“ – каза. И повече не се върна.
Бавно дойде и следващият. Казваше се Дани, но аз
на шега го наричах Лаци. Не възразяваше. Така се
получава, че колкото по-възрастен става човек,
толкова по-бавно ги сменя. Програмист. Прави
софтуера на камерите за наблюдение. Такъв е,
че по цял ден седи във фирмения си офис и гледа
в монитора. По пладне му подават парче пица в
ръката, тогава му е обедната почивка, но само
едната му ръка е в обедна почивка, докато с
другата продължава да блъска по клавиатурата.
Вечерно време трябва да му звъня, за да разбере,
че го чакам, защото не си дава сметка, че денят
е изтекъл. „Вечер ли е станало“ – пита. „Вечер
е – казвам – всичко замира.“ „Коя е Мира?“ –
пита ме той на свой ред. „Все едно, но трябва
да се прибираш вкъщи“ – отговарям му. „Окей“
– казваше, но когато се прибираше, аз най-често
вече спях. Все още работех в Будмил, даже бях
станала управител на филиала и се записах в
училище за писатели, защото наистина поне исках
да пробвам дали ме бива в това. Бях доста добра
в любовните стихове, но забелязах, че не са на
мода и че трябва да се прехвърля на проза. Там
едно момиче каза, ние жените сме такива, все
искаме алфа-мъжкаря, защото само по този начин
подсигуряваме оцеляването на генофонда си: това
е нещо, възприето в животинския свят, и според
нея аз със сигурност съм същата. А, не, аз не се
чувствах такава, но все пак взех да разсъждавам
дали Дани наистина е подобен мъжкар, да не се
окаже, че ще родя калпави деца, които като
добавка и ще приличат външно на него. Колкото
повече размишлявах над това, толкова по-сигурна
ставах, че Дани не беше този, когото исках.
Трябва да се разделя с него, помислих си, а кой ли
би могъл да е най-надежден от биологична гледна
точка за мене. Кой ли е алфа-мъжкарят около
мен. Можех да се сетя само за писателя, който
преподава в училището. Кого да избера, ако не
него? Да избера някого от групата, който да е
по-лош от мен или пък точно като мене? Такъв,
за когото все още не е ясно дали от него ще
излезе човек? Внезапно установих, че и другите
момичета от групата си мислят същото, и
реших, че няма да се редя на опашката. Няма да
съм поредната. Ще стана по-добра писателка
от него, мислех си, и тогава той ще поиска
мене. Това е първият ми текст. Е, поне първият
прозаически. Според мен се е получил много добре,
но няма да го нося в училището, защото там
винаги казват само какво му е лошото. Защото
се учим само от лошото, а доброто се разбира
от само себе си. Така, както в детството ми,
когато единствено казваха в какво съм зле, но
никога в какво съм добра. Това променѝ, онова
променѝ, с това се справяш зле, и с онова също.
Вместо да бяха казвали колко съм добра, че съм
направила това или онова без дори да ме молят за
него. Винаги си оставах само лоша.
Не, този текст няма да го занеса. Отсега
нататък ми се ще да съм само добра.
Преведе от унгарски АНДРЕА ДРАГОВ
Л А Б О РА Т О Р И Я
Едно момиче от Барцика
Заедно с Лаци дойдохме от Барцика в столицата,
действително едва дочакахме да свърши гимназията и
да станем пълнолетни, понеже положението у дома беше
едно, при Лаци бащата ги бе изоставил, след което майка
му все се пробваше с нови татковци, които бяха едни, но да
речем, дори и да не бяха такива, Лаци едва ли би ги обикнал.
С други думи, детството му беше ужасно, понеже не е
вярно, че каквото и да е детството, то винаги е хубаво.
При нас майка напразно настояваше, татко хич не искаше
да върви на майната си, всяка вечер се прибираше мъртво
пиян, хубавото беше, че толкова пиян нямаше как дa посяга
на майка или мен. Не, беше ад, а аз си мислех, че съм съвсем
различна от тях, и че такава като мен в Будапеща ще я
оценят, понеже им липсва човек като мен. Разбира се, не
се получи така, понеже в Будапеща вече си имат всякакви,
включително куп такива като мен.
Станах продавачка в Будмил, със заплатата ми плащахме
за апартамента и за всичко останало, понеже Лаци не
успя да се уреди, смяташе, че го мислят за циганин,
въпреки че не беше, просто кожата му бе тъмна. Освен
това е артист, не може да се занимава с какво да е. Казах
му, че не може само аз - сама, но го правех, понеже вкъщи
бях видяла, че и майка го прави, напук на разправиите; аз,
естествено, се смятах за различна, обаче примерите са
едни такива, смачкват всичко, дори това, че не искам да
приличам на майка си.
След това Лаци, изключително надарен във всеки аспект,
не бе способен да реши какво да стане – художник
ли, писател ли или пък музикант. Докато се чудеше,
привикна към употребата на някои наркотици, в
началото се надяваше, че ще му помогнат в решението,
но му помогнаха единствено да си повярва, че животът
му сам по себе си е изкуството, като в крайна сметка
ненадейно изчезна, чух само, че търговията с дрога е
замесена в цялата работа и са го затворили.
�Тогава се запознах с онова момче, къде ли, ами всъщност
бяхме между две места, между две кръчми, понеже човек
така или иначе не стои по цяла нощ на едно място, ами
отива от едно на друго, движението е много полезно,
и така уикенда приятното усещане за купон се смесва
със здравословния начин на живот. Лаци, и той по една
случайност се казваше така, беше съвсем различен.
Вярваше, че мъжът трябва да е истински мъж, такова
едно огромно животно, като Кинг Конг. Имаше грамадни
мускули и всяка вечер блъскаше в залата долу, така
наричаше фитнеса, пиеше тестостерон на галони и
дявол знае още какво, само разни странни неща. Щом се
прибереше беше един такъв, правеше го така, както си
представяше, докато вдигаше тежести, че трябва да
го прави един истински мъж. Идваше и ако не бях успяла
да се съблека, преди да се е прибрал, разкъсваше блузата
ми и ме просваше на леглото, след което вместо да
разкопчае сутиена ми, как пък не, просто го разкъсваше.
А всеки знае, колко отвратително скъп е един подобен
сутиен. Само като чуех, че пиука домофонът, ето, сега
натиска кода, започвах да смъквам дрехите от себе си.
Понякога обаче си отваряше входната врата с ключ, и
тогава край, вещите ми бяха загубени.
Накрая не издържах все да си купувам нови сутиени и му
казах, това е, край, да се изнася. А той започна да реве,
не знам това как се вписа в картинката, но го правеше,
всички си мислили, че той, понеже е такъв бодигард,
мускули и прочие, няма сърце и могат да го зарязват
просто така, без да им пука за чувствата му, и че той
през целия си живот е искал да отговаря на очакванията
на баща си, който казвал, че е лош продукт, не го
чувства като свой, понеже не може да си представи,
че дори и най-осакатеният му сперматозоид е способен
на такава калпава стока като него. Плачеше, сълзите
и сополите му се стичаха, триеше ги с ръка и в този
момент страшно го съжалих, но бях решила, Лаци не
може да остане. Казах му защо, заради дрехите и освен
това и изброих няколко неща. На вратата продължаваше
да плаче, че го наказвам за нещо, което е правил, за да го
обичам. Какво?, попитах. След което каза, вече бе спрял
да плаче, смръдлива курва, и си отиде. От стълбището
го чувах как крещи, курва, скапана курва.
След това се появи художникът-татуист, поне така
разправяше, че е художник. Хареса ми, че върху себе си
имаше красиви татуси, и на мен даже ми направи един,
при това цветен; да кажем, че с него не изкарах дълго,
понеже ми стана някак подозрителен с факта, че на
всички мацки в обкръжението си бе направил. Веднъж
ми каза, че проблемът е в това, че щом трансформира
жените, те стават толкова красиви с неговите татуси,
че се влюбва в рисунката и просто му се налага да
легне с тях, защото по този начин тя оживява. Какво?
- недоумявах. Оживява, разбираш ли, това е част от
изкуството. Ами тогава, казах му, ти, Лаци, понеже
по една случайност и той се казваше така, можеш да
вървиш на майната си. Чукаш всяка срещната, и ми
излизаш с тази тъпотия. Дори не знам кога от коя си го
извадил и в коя си го вкарал след това. Ама че отврат.
Не трябва да се изразяваш толкова примитивно, каза,
ако искаш да станеш писателка, защото наистина ми се
искаше. Това не е примитивно, ти си един примитивен,
долен боклук. Окей, отвърна, ако някой не предявява
претенции към услугите ми, тогава без насилие. Събра си
вещите, след което добави, татуса задръж, безплатен е,
и затръшна вратата.
Този, който дойде после, беше малко по-възрастен.
Стоеше си мълчаливо до бирата, четиресетгодишен мъж,
след което започна да гледа. Такива четиресетгодишни
се срещат по купоните, по-рано обаче никога не им бях
обръщала внимание, в действителност ме отвращаваха.
Но този бе някак различен, гледаше ме толкова
продължително, сякаш вижда вътре в мен. Знаех си, че ще
се изправи и ще каже нещо. Здрасти. Здрасти, отговорих.
Така започна. Не му се разправяха смешки. Мога ли да
седна при теб. Може, отвърнах. И тогава, какво пия,
казах какво. От един месец бяхме заедно, действително
понаучих доста от него, познаваше света по-добре от
предишните ми гаджета. Единственото лошо беше, че на
бял свят изникнаха неща, които не трябваше. Например
съпругата и децата, казах, че не ми е притрябвал
нечий мъж, но тъй като бях супер влюбена, все пак ми
трябваше. И възможно ли е, някога, попитах. Възможно
е, даже е сигурно, каза относно съвместния ни живот,
само че не знам кога. И му повярвах. Струва ми се, че му
казах, че съм много щастлива, и аз, промълви Лаци, понеже
и той се казваше така. Случва се човек напълно случайно
да избира хора със същото име, имах една дружка,
всичките му жени бяха Кати. Супер е, каза, няма как да
го сбъркаш, да речем, в миг на невнимание - да простенеш
чуждо докато правите секс, лошото е, че заради името
всичките ти предишни жени ти идват на ум. Един ден
Лаци спомена, че съпругата му започнала да се съмнява,
понеже не е трябвало постоянно да го бомбандирам с
есемеси, при това вечер. Извинявай, не се сърди, просто
толкова ми липсваш, а като ти пратя есемес е почти все
едно съм с теб. Но не ти си с мен, а съпругата ми. Повече
не се появи.
Полека се появи и следващият. Наричаха го Дани, но на
шега му виках Лаци. Нямаше нищо против. С годините
промяната идва все по-бавно. Програмист. Правеше
програмите на охранителни камери. Един такъв, по цял
ден седи във фирмата и гледа монитора. На обяд му
бутат парче пица в ръцете, това му е обедната почивка,
обаче само с едната си ръка е в почивка, с другата ръчка
клавиатурата дори тогава. Вечер трябваше да му звъня,
че го чакам, понеже не забелязваше, че денят е отминал.
Вечер ли е, пита. Вечер е, казвам, кой повече, кой по-малко
почива. Кой кво, пита. Все тая, отвръщам, трябва да се
прибираш, окей, казва, но обикновено съм заспала, когато
се прибере. Все още работех в Будмил, даже бях станала
управителка, записах се и в училище за творческо писане,
понеже наистина исках да пробвам, дали ще ми потръгне. В
любовните стихотворения бях доста добра, но виждах, че
не са на мода и трябва да се преориентирам към прозата.
Едно от момичетата там спомена, че ние жените сме си
такива, винаги искаме доминантен мъжкар, понеже само
така намираме оцеляването на генофонда ни за осигурено,
нещо взето от животинския свят, според нея и при мен
е същото. А, едва ли, не мисля, но въпреки това започнах
да се чудя, дали Дани действително е подобен мъжкар,
възможно ли е да родя калпави деца, които на всичкото
отгоре и на външен вид ще приличат на него. Колкото
повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че
Дани не е човекът за мен. Трябва да се разделим, мислех
си, кой ли е този, който от биологична гледна точка ще
е най-благонадежден. Кой е доминантният мъжкар в
обкръжението ми. Сетих се само за писателя, преподаващ в
училището. Кой да избера, ако не него? Да избера някой от
групата, който е по-лош от мен или точно такъв, каквато
съм аз? За който не мога да реша все още, дали ще бъде
някой? Внезапно забелязах, че и останалите
момичета от групата си мислят същото, а аз не смятам
да чакам на опашка. Не, няма да съм поредната. Ще стана
по-добра писателка от него, мислех си, и тогава той ще
ме пожелае. Това е първият ми текст. По-точно първата
ми проза. По мое мнение се получи много добре, но няма да
го нося в училището, понеже там все разправят какво му
е лошото на написаното, тъй като се учим само от него,
доброто си го знаем. Като времето, когато бях дете и
ми казваха единствено в какво съм лоша, но не и в какво
съм добра. Това трябва да промениш, или онова, в това си
лоша, и в онова също. Вместо да кажат, колко е хубаво, че
си сторила това или онова, макар и да не сме те молили.
Винаги бях само лоша.
Не, този текст няма да го нося. И от сега нататък
11
искам да бъда само добра.
Преведе от унгарски
МОНИКА ГЪЛЪБОВА
Литературен вестник 13-19.02.2019
 Г Е О П О Е З И Я

Йован Христич
Защото повече от всичко
искаше да бъде грък
Първото издание на поезията на Йован Христич на
български е от 1996 г., когато в поредицата Ars po-
etica на изд. „Христо Ботев“ излиза стихосбирката
му „Александрийската школа“, съставена, преведена и
предговорена от Светлозар Игов. По този повод Йован
Христич гостува в София и Пловдив. Но Йован Христич
е представен на български език още в антологията
„Нощен полет. Петима сръбски поети“ (прев. Светлозар
Игов и Николай Кънчев, изд. „Народна култура“, 1989).
Негови есета пък са превеждани и от друг автор на ЛВ –
Соня Андонова.
Второто, разширено издание на „Александрийската
школа“ ще бъде представено на 19 февруари (вторник)
от 18 часа в клуба на център „PhotoSynthesis“ на бул.
Васил Левски 57 в София (срещу турското посолство).
Да определиш един поет чрез имената на онези, с които
е влязъл в диалог, е комично. Но всички ще видят, че
Йован Христич е от онези поети, които продължават
линията на Константинос Кавафис, често спорейки
с него. И подобно на Кавафис, но и на Одън и Херберт,
стихотворенията му са пропити от песимизъм и
съчувствие към илюзиите на човека и на човечеството.
Йордан Ефтимов
Мнесарх
Мнесарх, ваятеля, да надарят богато решиха боговете;
един след друг му се явяваха насън и му показваха
ония фигури, които да извае. А те бяха фигури,
които и най-смелият ваятел не би дръзнал да сънува.
Ала Мнесарх любимец бе на боговете.
И те тъй много искаха да му помогнат.
През деня той взимаше длетото и се хвърляше на работа:
трещеше камъкът, длетата се ломяха, но беше той
любимецът на боговете и какво ли би му се опряло?
Поспираха се хората и се дивяха: скулптури от прекрасни
по-прекрасни.
Защото той, Мнесарх, любимец бе на боговете
и те богато бяха го дарили.
Лицата на прекрасните му скулптури излъчваха
надменната слава на мощта;
в победния си пир те бяха равни с боговете; и все пак
онез, които спираха, не се обръщаха, нито се връщаха:
защото никой не бе вдъхнал на тази победа духа на
поражението.
А той, Мнесарх, без всякакво съмнение
любимец бе на боговете.
Александър, син на боговете
До гроба на Ахил щом стигна Александър,
синът на боговете, царят, комуто беше обещан светът,
гол се съблече и няколко пъти обходи
камъните, оцелели в памет на героя гневен.
Защото повече от всичко Александър искаше да бъде грък.
И понеже тъй душата на Ахил премина в неговото тяло,
той нареди да затръбят тръбите, да ударят тъпани
и на небе, и на земя със химни да се възвести,
че Александър е наследник на Ахиловата слава.
Защото повече от всичко искаше да бъде грък.
Кой би могъл да спре младия завоевател
и да му обясни, че душите на умрелите герои
отдавна вече са забравили за подвизите свои
и са се обърнали към други чудеса?
Но повече от всичко Александър искаше да бъде грък.
Калимах при пирамидите
Калимах не тачеше нещата, за които много се говори:
по-добре е да седиш в библиотеката и да прелистваш
някой ръкопис
на автор, когото времето отдавна вече е забравило.
И затова той размишляваше, че са щастливи всички, на
които
подир праха им нито името, нито делата им се
споменават вече,
защото мирно си прекарват дните на Островите на
блажените.
В голямата библиотека
В голямата библиотека учените седят и четат книги.
И аз съм сред тях, но не знам защо.
От време на време на някой от тях главата му клюмне,
става и отива да пие кафе.
А аз оставам, защото единствен сред тях не знам
защо чета всичките тези книги, които са се натрупали на
моята маса.
Навън грее слънце, катерички подскачат по полянките
и се катерят по дърветата. А аз седя и чета.
Трябва нещо да се прави. Хората вървят по улицата, имат
си друга работа.
А аз чета и чета, защото друга работа нямам, а времето
все не минава.
Превод от сръбски СВЕТЛОЗАР ИГОВ

Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А

Николай Генов

Пукот Γόρδιος δεσμός затворил си се вътре

зад мухъла на празното купе,
парчетата сиви сенки се боричкат за да си допушиш сам близалките
на бляскавите признаци върху шарената бутафория в най-скучната компания,
кихат на делника; която имаш
като призраци няма хора; (себе си).
под грубите пети на хоризонта; само кашлица За къде си я подхванал тази пишеща машина?
небето се разтваря за надежда и кашлица, Защо си пооскубал щъркела на попа?
с ползата на стар човек, и кашлица,  Откъде си ги заучил тези думи?
потънал в ламарини; и киша Всичко, казват, е на ужким,
съшива кашлица и кашля в речното затишие но ти не си разбрал
кашлици под кълките  и май си се увлякъл малко
в кутия; на светските монаси; (като повечето други).
каросерия е,  ἰχθὺς ἐκ τῆς κεφαλῆς ὄζειν ἄρχεται Нищо.
пълна с книги; лазарекъдеси Влакът ти и без това не бърза;
ръцете – λάθε βιώσας ще останем тук да се почудим.
черни и прозрачни,  лазарестани;
милват бузата пушекът облизва плочките на Афродита
на труп и се плъзва по настилката насрещно време
и се напукват; от люспи;
магарето се хили на живота,  ad augusta per angusta, Звуци отекват 
а другото потъва по земята... мъртвите нашепват, в кухи уши;
ad augusta per angusta... вървим по варени 
фалангата играе дама с жупани; (в черепа)
dianoia да имаше една Медуза,  травми:
змийчетата да си нахрани; и любим се,
Поредната синя мъгла, о, Персей ни брани, да, Персей ни брани! любим се,
поредният автор се мъчи – Фалангата играе дама с жупани. любим се 
в химикалките вижда пера Тихо е. (с дни)
и чува да тракат сто въдици, Патосът е празен и разложен забавени много;
а всъщност сега няма цвят в бесуващата проза на себе си 
и ние сме даже безцветни; на въжетата; ранни.
лежим на отсрещния бряг сиви сенки се заричат Да имаше край – края да стигнем; 
и късаме огнени вестници; под плакатите на нечия история; всяка кост 
без вести и без чудеса, няма хора; е игла от гръклян; 
без птици да драскат небето; само камъни и две галери... но още сме тук
мълчим и говорим – едва, телата си остават под водата; (съвсем в невелик ден)
без тела, без тела, без тела... рибата престава да трепери. и вместо (и) тяло
сме само тамян.

12
***
post-mortem
Достатъчно дълго си чакал Разровили му гроба след години –
по гарите на старата мания; бил на мили под земята:
с никого не си говорил,
до никого не си стоял толкова презирал е гадини,
и никого не си запомнил; че сам си докопал с краката.
Литературен вестник 13-19.02.2019
 Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А

Захари Захариев

Поема разясняваща как поради много твърде случки си изпуснахме котарака

как той се намери как го заварихме и какво стана междувпрочем

на Монада Мон Мандарина

I.

Снежната коприва е червена бяла не е розова

е копривата снежна дървета нищо и никакви исполини
гора ми се привижда ми се листа а е голо снежно
едно копривено тяло черна мома много косъмчета
дървета обриви сладки я пронизват да ги прониже тя
легнала сама в дерето хъхри копривата не момичето не
копривата хърка червена е кръв не зелена е розова уж
снагата й гола полята с телета с тела някога мучаха след мене
но аз вървя и копривата снежната виелица не зъбите ми тракат не Художник: Дамян Дамянов
надеждата ми в голите корони окичена с момиче черна мома
и нали мамо посреднощ при кокошките за брадвата влязох
Всеобхватно мляко
и звездите ревяха тъй синьо отгоре отдолу в човките не и все
„Момичето е непрестанно“
нали майко ми е в очите момичето черното в дланите ми брадвата
Октавио Небе
гората я няма снега повече копривата всякаква няма няма няма
звук не издава обаче долу в дерето момичето от магарето го видях
Хвани небето го тръшни в легена
на глиган го обърнах в очите си каква хубава маджента по не белия сняг
намокри го на риза слънце изпери го
го разсякох на две глигана не момичето не защото мамо да ви нахраня
върни обратно горе го простри да съхне
че черното момиче с коприва в гората не готви и като съм се прибрал
изкапи си пулса кап-туп-кап-туп
посреднощ вече петлите по небето звездите синеят в кокошарника брадвата
го облечи да блеснеш дробовете бели облачни
и двора целия момичето не глигана излети червено по снега върху дърветата
и между тях ритмичен
и да не гние го загърнах със нощ от твоя чеиз диамантената плащеница на татко
червен оранжев виолетов
тежката дума му сложих отгоре момичето черното копривата и пих чай със
залез
сачмите от глигана ме е тъй приспало черното и чаршафа чердака маджента
хвани небето го вържи на шия
и ти се събуждаш и гледаш по двора звездите кокошките кълват млечния път
обеси го синьо на надежда направи си връв от слънце
и ония с твоя глас през твойто виме писват: защо е всичко...
и се обеси до него промуши го между двата пръстта на игла
любовта заший си любовта в дъжда
II.
и нека те пият растения хвани небето разчупи го
хлебна мараня изкъпи очите си във езеро
във кръв, Лорка, от окото на пуйката,
да те плават патици литни ги с тях тебе си
момче, това са риби коне, на момичето гривите,
литни небето го приземи върху червисани уста
яхвай нощта, гмуркай се в нея и на смокините пилите и на смокините
се отрази и бляскай хвани небето го дръж
пилите, ножките морски звездите излъскват между бедрата и
не пускай проветри го го поръси със лавандула
семки
и го вдишай и издишай
вдишай и издишай
Фърлингети, не не, това е черен бизон, железница митологична,
небесен ритъм
води стадото алфата в залеза и в Хамбург, Сан Франциско, изяждат,
изяждат слънцето сутрин, обед и есен, телешко алангле, недопечени дни
защото си зелен морава плачеща върба на нея люлка
натежава небето, небето тежко, слънцето наръфано, ослюнчено
две плитки чешат те помежду облаците в дървото дупка
в нея катерици ръфат ядки орех защото си водопад слънчева рибка
но във кръв не е, Биньо, на щурче луната пее, настройва си кратерите,
момичето се люлка пазвата й бялка си пръст почва рохка
грифът е косите на мрака, момичето бяло, защо ли се губиш, в това ненацелувано
брадва ножче ятаган острие забито в нея небе наклонено по улея
поле пълно с молитви, вода ти носи по дланите, щурчето пие от нея луните
на свирка
защото вече са двеста отгоре, колкото мъките й любовни и мака, мака
на устата й раната
небето хвани в легена го тръшни го намокри и риза слънце
облечи я бляскай святкай заслепи момичето на люлката й затвори
III.
очите нека мижа люлей небето вместо нея я овлажни полей я със надежда
дъжд бъди скорец светулка божа крава насекомо на страстта
е малко врабче в сандъче от слама и от крави не знаеш дали е вътре
бръмчи жужи звук всякакъв звук непрестанен тътен
докато не се потурчат тревите мечките докато не изринат любовта
бъди стръковете и щръкни на пролет цъфвай и вони пий земята
по снега червения ломот в езерата по пътя ти белки и хубавички
пей дървета плачи върба и водопада го вземи излей го по небето
танцуват сватба с черни костури и дупки от космос от ред лед лед лед
нека падат риби пъстървени звезди и блясък
не можеш издърпа глигана зурлата му се закача в млечния път
и рине снега галактиката припада спирали хлъзга се царя със сърпа
от шията си отвържи небето го вържи на люлка връв от слънце
а когато под кравите с телетата сучехме двамата аз черното момиче
момичето да седне го люлей сълза да капе от върбата
и една коза и по белите струйки вратът ти полягаше поляната сучат
краченцата й във тревите кап-туп туп-кап
и с нас тревите наливат се ах как бозае земята как земята бозае
реката я хвани направи я на камшик и плющи със водопада бясно
ледено си лед настърган на чаша и цялата ти свян е жарка като него
коне докарай ги развихри на вихър ги разтичай по морава
пощуряват телетата вимето слънце почва да пуска ледено слънце
обязди ги викай бъди орда племе бог на слънцето и тъпани
и пием подивели с тях а се не свършва млякото и един гайдар
е напълнил стомаха на ярето с него и свири с обратен дъх докато пие
обземи земята обземи земята
родопска песен и те любих в млякото локви на обратно дните текат
небесен ритъм
докато дерето хъхри докато глигана сънува прострелян в муцуната му
реката увива на смърт и смрадлика докато черното момиче издъхва от
защото си безкрайност затръшнато небе зеници във езера
обич върху дървата и овенът се отели докато баба ти кваси детето
дъжд надежда слънце
и съдбата е в кошерите оттатък плета плетат докато княза със сърпа
червен оранжев виолетов необятен
пресича кърмата и на слънцето жлезите на глигана лъщят
залез
в ръцете на селяните тези здрави ръце опипали цялото тяло
докато наужким те давя във млякото и ти се дивиш глигана
защото си лисица нощна препикала плачеща върба
изстива над наръчите и зимата в печките мирише на тебе
си всичко плен разлюбен вълчи вой в снега когато
черна мома заплетена в корените на бялата ми гора надеждата която липсва
дървото плаче лед си стрели колчан и корда
не копривата снежната не ти черно момиче лилаво не бяло
си небесен ритъм си небесен ритъм
и се облягам на съня си и врабчето излита без да отварям сандъка
тигър в клетка господарите ти пият чай където някога ще има люлка
нямали го или да
си всички времена вир от смесване разказваш приказка край огън
до върбата се момичето люлей
IV.
вземи небето затръшни го
повтарям те и ти си мляко
вземи небето
пред устата на майка ти коприва
ритъм
и гнезди вътре глиган не черно момиче
стани двор на времето обгради върбата
не
стани стопанката под нея изпери в легена слънцето небето времето надежда

13
стани риза
вчера котката ни избяга
бяла
и стана
и се люлей
султан на снега
набол на млечно зърно
върху небето на момичето

Литературен вестник 13-19.02.2019


Далечен епизод
Велислав Д. Иванов
Не знам защо толкова време не бях прекъснал
отношенията си с Емил. Инерцията на ученическите
ни години някак продължи в студентството, макар
и в различни факултети; а по-късно и в зрелия
живот, когато той сведе дарованието си за числа до
поставянето им в прилежни таблици, а аз безуспешно
се опитвах да уловя живия живот в застинали кадри.
С всяка среща разломът между интересите ни зейваше
все повече, като неминуемо го запълвахме с разговори за
общи познати – за чужди сватби и раздели, за случайни
срещи, за нечий успех или провал, за когото и да е, стига
да не е за мен или Емил, тук и сега, за нашите животи;
и за няколко питиета да се почувстваме както някога,
ухилени хлапаци, седящи на един чин.
Рано или късно всеки разговор засягаше Лемура, наш
съученик, когото считахме за грешен поради мудния му
ум и бащата чужденец. Беше се родил със злополучно
съчетание на остър нос, тънки устни и изцъклен поглед
– достатъчно, за да му залепим зложелателния прякор.
До нас често достигаше поредната негова случка, която
си разказвахме с шумен присмех – така веднъж някой го
завел в казино, където на рулетка всеки път залагал на
нулата (шансът да спечели според него бил едно към три:
имало само черно, червено и нула); друг път го уволнили
от магазин за дрехи, защото приел банкнота отпреди
петдесет години с много нули, но без парична стойност
днес (“Добре че е той, да се посмеем, брат ми”, казваше
Емил)… Но винаги ще помня сцена от десети или
единайсети клас, когато, изкаран на дъската да реши
проблем по геометрия, стана целият червен, взирайки се
в чертежа, както аз – в звездите, без да мога да открия
рисунъка през точките, който да изобрази „Скорпиона”,
„Рака” или „Водолея”.
Веднъж Емил ухилен до уши влетя в кафето: Добре ще
се посмеем, каза, брат ми, познай кого видях – Лемура!
– ей така, случайно, на път за новия апартамент на
чичо, излизаше от сградата отсреща. Питах го какви
ги върши в района, и няма да повярваш какво отвърна –
връщам се, ми заяви, от репетиция по пиано! Възкликнах,
откога и колко често ходиш; почти година, три пъти на
седмица, по час. Потупах го по рамото и пожелах успех
– сега палячото ще става музикант! – но чакай, най-
доброто предстои: стаята с пианото е срещу терасата
на чичо; наблюдавах следващия ученик на пианиста,
вижда се съвсем прилично, можеш и да чуеш всичко.
Взел съм ключа за апартамента, вдругиден си с мен на
прослушването на Лемура!
Иска ми се сега да споделя, че се съгласих с неохота,
че Емил някак ме принуди, но това би било плитка
лъжа; в края на историята, не съм забравил, вече се
кисках гръмогласно и ми трябваше минута да възвърна
способността си за членоразделна реч и да му кажа, там
сме, голям майтап ще падне, идвам.
Половин час преди урока се бяхме разположили в
шезлонги на терасата и нетърпеливо наблюдавахме
отсрещния прозорец, от който ни делеше само безшумен
вътрешен двор. Виждахме пианото странично, така
че щяхме лесно да следим движенията на Лемура по
клавишите. С леко закъснение, той влезе сам в стаята,
без учител, макар това тогава да не ни направи
впечатление, свали якето си, намести се на столчето
пред пианото, отнякъде извади листове, навярно с ноти
(струваше ми се, че петолинията бяха вертикални и
много по-широки, но бях далеч, за да ги отлича; вероятно
беше зрителна измама или игра на въображението),
постави ги пред себе си, свали часовника от китката,
остави го върху пианото, вгледа се в листовете,
повдигна ръце като за мощен пръв акорд и… ги отпусна
на коленете си. Очаквайки да чуем силен звук, се
спогледахме недоумяващо с Емил, след което отново
се обърнахме към отсрещната стая. Докато се взирах
в недокоснатите клавиши, най-напред ме връхлетя
тишината, която щеше да бъде удавена в хармониите
на пианото. Вероятно и преди е била там, ала тогава за
пръв път ме порази целостта й. Не е възможно този миг
да е траял повече от няколко секунди, но го чувствах
като вечност, сякаш бях напуснал времето. Обратно
ме върна дребен шум, проскърцване на стола; последваха
безброй други – далечното движение на автомобили,
плясък на криле, спокойният вятър, ежеминутното
отгръщане на страниците с ноти, дишането на Емил,
моето собствено – всяко от тях дребно петънце върху
14
съвършено бялото платно на тишината, докато тя
съвсем изчезна от слуха ми, и се
чудех дали наистина съм я чул,
или просто съм си я представил.
Помислих, че сигурно никога няма
да има тишина.
Литературен вестник 13-19.02.2019
Н О В А Б Ъ Л ГА Р С К А
Щом след малко повече от четири минути и половина
Лемура внезапно стана и затвори капака на пианото,
Емил, изтръгвайки ме от съсредоточеността, ме
придърпа рязко да излезем и да го пресрещнем, уж
случайно.
Лемур, какви ги вършиш, пак ли репетиция? Да,
момчета, трудно е, концертът наближава. Концерт?
Къде? Кога? Нали ще ни поканиш? Другия четвъртък
вечер, не тук, в концертна зала, ще свиря на роял…
Не мога да ви настаня, няма никакви места… Не, не
мога, съжалявам, трябва да вървя… – Отклонявайки
упорството ни, Лемура се отправи към дома си, докато
ние продължавахме да подвикваме с насмешка подир
него, искайки покана за концерта. Щом той се изгуби зад
ъгъла и престанахме да хихикаме, казах на Емил, брат
ми, нека оставим човека на мира, нещо не е в ред, или
поне сега, когато си припомням този епизод, ми се иска
да съм го казал и е останало така в паметта ми, което е
същото. Така или иначе, той беше непреклонен – другия
четвъртък сме пред тях, знаем го къде живее, ще го
проследим до залата, където и да е, и, сега ми хрумна
нещо находчиво, ще го запечатаме за поколенията, ще го
запишем, ще си взема микрофона! Добре ще се посмеем,
брат ми!
Добре ще се посмеем, брат ми… Едничко изречение,
в което всички наши разговори се сливат в паметта
ми. Пред мен сега изникват вкупом полупразните
локали в мъртвите часове след полунощ; кладенците
алкохол, които поръчвахме и пресушавахме безспирно;
вездесъщият воал от мътен никотинов дим и иззад
него, отекващият до безкрайност кикот, моят или
на Емил, всъщност и на двамата, защото гласовете
ни се срастваха в необятен вой на подигравка…
Обстоятелствата бяха различни, но плочата на
разговорите ни прескачаше все по същите извивки, с
такава лекота довършвах грубостите му, толкова
естествено той изричаше мислите ми, така съвършено,
като в огледало, отразявахме ехидните си гримаси,
че околните се питаха дали не сме братя, дали не сме
близнаци.
В късния следобед на онзи четвъртък, като в шпионски
филм, Емил и аз причаквахме Лемура, паркирали близо до на пода, мъртъв за мен. Задъхан се опрях на рояла, докато
семейния му дом. Скоро той излезе, за наша изненада, във се опомня; клавишите бяха обагрени с алени пръски. В
фрак и с папийонка, което накара Емил да възкликне, Това далечината чувах стъпките на Патрик, който бягаше
ще е велико, брат ми! Проследихме го до малка сграда
на няколко пресечки, която според изтъркания надпис
бе културен институт. Емил безшумно се доближи
до входа и постави крака си на вратата, след като
Лемура я отключи. Не го бях виждал да проявява такава
ловкост и пъргавина; вероятно идваха от дяволития му Заживях другаде и се захванах с нов занаят. Дните ми
ентусиазъм. Внимателно влязохме в залата; на сцената
в контраст с прашния салон и покривалото върху
седалките стоеше лъснат черен роял, който Лемура
отваряше и настройваше. Придвижихме се до купчина
картонени декори зад него и се опряхме там, така че той на Патрик, вероятно вече покойник. Сега, докато
да бъде с гръб към нас. Докато Лемура вадеше своите
листове и ги поставяше пред себе си, Емил лукаво ми
смигна, тихо извади малък микрофон от джоба си и
го постави заедно със записващо устройство върху
НО ВА СОЦИАЛНА
 Кристиан Моргенщерн
Дъсчената ограда
 
Строя ограда от дъски
с пролуки, да надничаш ти.
Но архитектът я съзрял,
и хич не се поколебал.
Измъкнал всичката пролука
и стройна къща вдигнал тука.
Стърчи оградата за смях –
дъски и нищо между тях.
Гледка грозна, немислима…
и управата я срина.
Архитектът пък запраши
за Амер- ил- Африкаши.
 
 
Песен за чайките
 
Изглеждат чайките така,
сякаш все са Ема.
Те носят белички пера
и можеш да ги стреляш.
картоните. Погледнах към рояла, където Лемура явно
вече бе готов, поемаше дълбоко въздух и се взираше в
нотите, оттук ги виждах, мънички мушици в плен на
паяжина от петолиния. Той отново повдигна ръце за
първия акорд.
Не зная как бих могъл да сведа до думи това, което
последва. Почувствах, че съществувам истински.
Излязох извън времето. Тези мигове на откровение
белязаха посоката, която животът ми пое; и до днес се
завръщам към тях в опит да ги разбера. След време щях
да узная, че съм чул Шопеновите ноктюрни в тяхната
последователност; че Патрик Родолфо – защото това бе
неговото име, – ги свиреше с виртуозна сдържаност и с
прециозност на предела на човешкия слух; че можеше да
отнеме от тишината необходимото със звука си, тъй
като я бе овладял до съвършенство; че тук и сега, пред
никого, свирейки за себе си, той общуваше с неземното;
– но всичко това осмислих по-късно; тогава единствено
изпитвах чувствата, които музиката пораждаше в
мен. Простори от спокойствие, разсичани от бездни
от гняв. Съмнение, изличено от екстаз. Дълбока скръб,
съжителстваща с пролетна игривост. И повече от
всичко друго, върхово смирение и безпределна благодат.
Огледах се в Емил. Сълзите се стичаха по скулите ни
като ручеи, а щом погледите ни се срещнеха, сякаш
искахме да се упрекнем, Не сме за тука с тебе, брат
ми!… След като Патрик отпусна последния акорд, той
като че ли не заглъхна, а остана да ехти в безкрая.
За мое учудване смирението по лицето на Емил бе
внезапно изличено от разкривени гневни черти, оголващи
резците му. С животински вик той рязко скочи върху
Патрик, прекъсвайки съвършения звук. Хвана го за
фрака и започна да го блъска свирепо в рояла, който
сега издаваше единствено първичен шум, усилван от
виковете на Емил. Как смееш! Идиот! Маймун! За какъв
се мислиш! Как смееш!… Всяка негова дума разпалваше
в мен ярост, каквато не бях изпитвал преди. Хвърлих се
на гърба му и го повалих, освобождавайки окървавения
Патрик от хватката. С коляно го ударих където
беше уязвим, след което станах и продължих да ритам
в стомаха, в главата, където ми падне, докато не
престанах да чувам гласа му и той не остана неподвижен
през коридора. Прибрах паметта от записващото
устройство и бавно напуснах залата.
*
до възрастта за отдих бяха изпълнени от него, а едва
напоследък откривам завършеност и смисъл в кадрите,
които снемам. Години наред се завръщам към случилото
се, но никога не преодолях срама си и не се извиних
нахвърлям тези редове, слушам приглушения запис; не
съм го споделял с никого. Той единствен разпръсква
смътни отблясъци върху спомена, който Времето
неумолимо притегля към себе си.
ЛАТЕРНА
По чайките не стрелям аз,
те нека да са живи,
дори ги храня с ръжен хляб
и с румени стафиди.
 
Човече, и да полетиш
тях как ли ще ги стигнеш!
А щом си Ема, то добре, 
че с тях ще си приличаш.
 
 
Обедният вестник
 
Корф измисля обедния вестник,
дето, като го четеш,
няма нужда да ядеш.
Ни храна да готвиш,
ни да се мориш.
Всеки с малко ум в главата
хваща вестник във ръката.
 
Превод от немски ПЕТЯ ХАЙНРИХ
И С Т Е Р И Я В К А Р Т И Н К И

Литературен вестник 13-19.02.2019 15

 Г Е О П О Е З И Я

Робърт Хас
Три стихотворения
Робърт Хас (роден 1941 г.) е американски поет, носител на множество
награди за поезия, между които Пулицър, Националната литературна
награда и Наградата на Академията на американските поети. Между
1995-7 е Поет Лауреат на САЩ. Хас е преводач на поезията на Чеслав
Милош на английски и дългогодишен преподавател по литература
в Калифорнийския университет, Бъркли. Стихотворенията са
от предстояща книга със стихове на Хас, избрани и преведени на
български от Димитър Кенаров.

Първо стихотворение

На сън той беше ястреб с кръв по клюна.

На сън той беше ястреб.

На сън той бе жена, разголена, ленива след наслада, отблясък от

сперма по срамните й устни.
На сън той бе жена.

(На сън той едновременно бе жената и можеше да види лепкавата

течност.)

Художник: Дамян Дамянов

На сън той беше тюркоазна птица, изваяна от синкав камък от
хора, изровили го от земята, които вярвали, че е отломък от небето
на предишен свят.
На сън той беше тюркоазна птица.

На сън краката го боляха, пътят беше още дълъг и гущери

притичваха по прашната земя.
На сън краката го боляха.

На сън той беше старец, починала жена му, който се събуждаше

всяка сутрин рано, приготвяше кафе, нарязваше парченца пъпеш за
гущерите и ги оставяше на твърдата земя до градинската стена. Не знам, не разбирам, едва гледам,
На сън той беше старец. но вярвам, че песента на смъртта е с цвят на мокри теменуги,
теменуги свикнали със земята,
Отпуснатите челюсти на чакащите гущери, самите те с цвета защото лицето на смъртта е зелено
на пръст, значеше, че всяко същество на този свят бе самородно и и погледът на смъртта е зелен,
самотно. с онази остра влага на листото на теменуга
и мрачния й цвят на зимно нетърпение.
На сън жената в асансьора окото си извади.
Имаше луна в съня. Но смъртта също обикаля земята, яхнала метла,
пикира над земята в търсене на мъртвите,
На сън на вратата се почука и той видя тайфа от просещи деца, и с смъртта е в метлата,
престорен гняв им каза, „Хайде, марш! Днес не ви е ден, вторник ви е езикът на смъртта е този, който търси мъртвите,
ден”, а децата развеселени се засмяха. иглата на смъртта е тази, която трябва да вденем.
Вторник бе денят им в онзи сън.
Смъртта е в креватите:
в бавните матраци, в черните одеяла,
Пабло Неруда: Само смърт смъртта се протяга като простор за пране, след което издиша,
издиша мрачен звук, който издува чаршафите
Има самотни гробища, и леглата тръгват да плават към пристанището,
гробници пълни с безмълвни кости, където смъртта чака, облечена като адмирал.
сърце, което пътува през тунел,
призрачен, призрачен, призрачен:
умираме сякаш кораб потъва вътре в нас, Sprezzatura
като удавяне в сърцето,
като безкрайно падане от кожата към душата. Eудженио Монтале ме попита дали има американска дума
За sprezzatura, специално в областта на поезията.
Има трупове, In respetto di poesia, каза той. И аз отвърнах, Да, в Америка
има ходила от лепкав камък, Му викаме „лос” и споменах няколко поети,
има смърт в костите, включително Франк О’Хара, които си бяха спечелили слава,
като кристален звук, доколкото славна е нашата работа, с „лосове”.
като лай без куче, Любопитно му било дали има американски израз,
израснали от камбани, от гробници, означаващ най-общо „Еудженио Монтале”.
набъбнали във влагата като вопъл или дъжд. И аз му казах, Да, викаме му „Георгиос Сеферис”. Отбелязах също –
малко се фуках, но пък колко често ти се пада да говориш
Самотен понякога виждам С Еудженио Монтале – че, по мое мнение, прозата на Сеферис,
ковчези, разпънали платна, особено дневниците му от последните години на войната
вдигнали котва с бледи мъртъвци, с жени с мъртви плитки, и бавното пробуждане за опустошителните й последици,
с хлебари, побелели като ангели, надминаваше стихотворенията му, макар стихотворенията,
вежливи момичета омъжени за счетоводители, най-добрите от тях, да излъчваха чиста светлина, подобно
ковчези, които плават нагоре по вертикалната река на мъртвите, светлината,
реката с морав цвят, бликаща от белите скали над пристанището в Скиос,
борят се срещу течението, платната плющят със звука на смъртта, от която заболяваха очите. Леко наведе глава, уважително,
издуват се със звука от тишината на смъртта. и попита дали някои от американците традиционно почитат
Светата Дева Мария. Отговорих утвърдително
Смъртта се привлича от звук и му казах, че в градовете на Средния Запад и вероятно
като обувка без ходило, като костюм без човек вътре, на по-малките места, почитта е силна, особено сред майките
привлича се от почукването на пръстен без камък и без пръст, на деца с тежки заболявания, които полагаха огромни
привлича се от викове без уста, език или гърло. букети цветя пред олтара й, а той само кимна
Няма съмнение, можеш да чуеш стъпките на смъртта и каза, че същото го има в градовете на Италия.
и как шумолят дрехите й, безшумни като дърво. И палят свещи? ме попита той. И отвърнах, Свещи, да.

Преведе от английски ДИМИТЪР КЕНАРОВ

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.)
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,
Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев
Малина Томова
Художник на броя: Дамян Дамянов
Печат: „Нюзпринт“
ISSN 1310 – 9561
Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
„Юробанк България“ АД
Издава Фондация „Литературен вестник“
http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев