Известия на Регионален исторически музей – Габрово, том II, 2014

Фабер. 2015, 174-193

Дервентджийството в района на Стара планина и

Предбалкана през ХVI в.

Ас. д-р Кръстьо Йорданов

Старопланинският регион винаги е имал особено важно значение в

българската история. През Средновековието тук са намирали гибелта си много
нашественици, отправили се на поход срещу българската държава.1 Но и през
османската епоха ролята на Балкана не е по-малко важна. Макар че българската
държава по това време е изчезнала от картата на Европа, Стара планина си остава
едно трудно проходимо и недостатъчно усвоено от завоевателите пространство.
Множеството проходи са опасни за преминаване от незапознатите с района хора,
поради което османската власт започва да разчита на местното християнско
население, на което са поверени отговорностите за охраната на проходите и
пътищата. Именно българите християни, които от векове живеят по тези земи и са
имали време да увоят това пространство, най-добре биха се приспособили за живот
в опасните и пусти планински местности, като осигурят спокойствие за
2
преминаващите пътници, включително и за куриери и други държавни служители.
За тази цел османците създават дервентджийската институция, чието наименование
произхожда от персийската дума „дервент”, с която в османските документи са
означавани не само проходите, а и всеки брод или опасно за преминаване гористо
място, застрашено от разбойнически нападения, дори и в равнините.3 За
създаването на тази институция най-вероятно завоевателите са взаимствали част от
опита на завареното християнско население, което по времето на средновековните
балкански държави също било включвано в дейността по охраната на пътищата и
4
опасните и трудни за преминаване планински проходи.
Поради ширещото се разбойничество през XV-XVI в. дервентджийството е
широко разпространено из българските земи, като се срещат дервентджийски села
дори и в равнинни места на важните пътища.5 Но напълно естествено най-голям си
оставал броят на населените места с дервентджийски статут в района на Стара

1
планина и Предбалкана. Още в съкратения регистър на Никополския санджак от
1479 г. откриваме четири селища в района на Балкана – Врачеш, Правец, Габрово и
(стр. 175) Елена, цялото население на които е регистрирано като дервентджийско.6
Това са и най-ранните известни ни селища с дервентджийски статут в
Старопланинския регион. Данни за дервентджии от Старопланинския регион се
откриват и в публикувания от Румен Ковачев съкратен регистър на Никополския
санджак от 80-те години на ХV в.7 Двата споменати съкратени регистри са от
фондовете на Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и
Методий”.
През последните две десетилетия на базата на сътрудничеството между
българските и турските архиви, в Ориенталския отдел на Народната библиотека и
Държавна агенция архиви бяха доставени като микрофилми някои ценни османски
документи – данъчни регистри, мюхимме дефтери и др., съхранявани в
Истанбулския държавен архив.8 Това позволи на Красимира Мутафова и Мария
Калицин да публикуват сборник с документи за Търновската каза, сред които се
откриват данни за някои дервентджийски села в подножието на Балкана и
Предбалкана.9 Османските данъчни регистри, както и някои единични документи, са
послужили като основа за изследванията, посветени на дервентджийството в
българските земи. Изследователите отделят внимание предимно на най-важните
дервентджийски селища в района на Стара планина и Предбалкана, сред които са
Габрово, Трявна, Ески Истанбуллук (Преслав), Котел, Чалък кавак (Риш) и Добрал
(с. Прилеп).10 В чуждестранната историография също липсват по-подробни
изследвания за дервентджийството в старопланинския регион, като се представят
данни за отделни населени места или общото устройство на дервентджийската
организация.11 Но до този момент, въз основа на новодостъпни османски регистри,
все още не е представена цялостната мрежа от дервентджийски селища в
Старопланинския регион, която не остава постоянна, а се разширява в течение на
XVI столетие. Точно тази е основната цел на настоящото изследване, заедно с
представяне на една доколкото е възможно пълна картина на статута на
дервентджийското население и промените в демографското състояние на
дервентджийските селища от Старопланинския регион.

2
 За реализиране на поставената цел ще използвам седем непубликувани
османски данъчни регистри – съкратени и подробни тахрир дефтери за населението
от тимари, зиамети и вакъфи в Никополския и Софийския санджак, както и в казата
Филибе от санджака Паша, съставени през 1489, 1516, 1530, 1545, 1555, 1570 и
1579 г.12 В тези описи се съдържа достатъчно информация за спецификата на
данъчните задължения на дервентджиите от отделни населени места, естеството на
тяхната служба, числения (стр. 176) състав на дервентджиите и останалото раетско
население в дервентджийските селища от Старопланинския регион.
***
Първите цялостни сведения за мрежата от дервентджийски селища в
Старопланинския регион се съдържат в съкратения регистър от 1530 г.13 Този
съкратен регистър всъщност обобщава данните от по-стари подробни регистрации,
съставени между 1516 и 1526 г.14, поради което ни дава възможност да хвърлим
един цялостен поглед върху състоянието на дервентджийската институция в района
на Стара планина през най-ранния период от историята на дервентджийството. На
първо място трябва да отбележим, че не само този съкратен опис, но и другите
регистри от края на XV и началота на XVI в. ни показват, че през този период
всички жители на селата, регистрирани като дервентджийски, се ползват със
съответния статут и данъчни преференции.15 Още по това време като основна
дервентджийска привилегия се очертава освобождаването от държавните
извънредни данъци и повинности (авариз-и дивание и текялиф-и ьорфие). Освен
това преференциите включват плащането на по-ниска сума испенче и минимален
еквивалент на десятъка от зърнени храни.16
Към края на XV- началото на XVI в. централната власт е предоставила
дервентджийски статут главно на селищата, разположени на основните
старопланински проходи и подбалкански пътища. В Западна Стара планина
пътищата преминавали през проходите, наричани днес Петрохан и Витиня. За
безопасното преминаване през Петроханския проход отговарят жителите на
малкото селце Гинци, в което живеело и войнушко население.17 Южно от него в
рида Мала планина дервентджийски села са Бучин проход и Свидня.18 Пряко
свързани с охраната на пътя през прохода Витиня през 1530 г. били селата Чурек и

3
Врачеш, разположени южно и северно от прохода.19 По същото време южният
подбалкански път, свързващ Софийското поле със Златица, е охраняван от
дервентджиите в софийските села Негушево и Макоцево.20 На север от Искърското
дефиле единственото селище с дервентджийски статут тогава е Боденец
(северозападно от днешния град Мездра).21 Правец и Осиковица, пък отговарят за
пътя през планинския район, наречен в описите Караджа даг.22 Вече в района на
Предбалкана с охраната на пътя, водещ от София към Враца, е задължено
населението на село Липница23, а жителите на Угърчин дежурят на пътя от София
към Търново и Ловеч.24
В Централния дял на Стара планина и Предбалкана главните пътища
преминавали през Златишкия, Троянския, Шипченския и Твърдишкия проход. (стр.
177) Именно поради това дервентджийски статут притежават някои селища,
разположените северно от тези проходи. Етрополе, Габрово и Елена са от старите
дервентджийски села в Никополския санджак, съществуващи още през 70-80
години на XV в.25 Първите данни за населението и дервентджийския статут на
Троян обаче се съдържат в подробния тимарски регистър от 1516 г. и съкратения
опис от 1530 г. По това време дервентджиите от Троян са задължени да охраняват
на четири места Троянския проход и да поддържат седем моста, като притежавали
ферман, според който срещу дервентджийската служба от всички 232 домакинства
се събирали по 2200 акчета под формата на макту (глобална годишна сума). 26 По
същото време с дервентджийски статут се ползва населението и на близкото до
Троян село Белиш.27 Според регистрите от 1516-1530 г. вече в района на
Предбалкана дервентджийски села са Къпиново и Гъбене, спадащи към
Търновската каза.28
В южното подножие на Централна стара планина в периода 1516-1530 г.
вече съществуват две дервентджийски села, спадащи към казата Филибе.
Населението им не охранява проходи в самия Балкан, а отговаря за безопасността
по протежение на подбалканския път, свързващ Акча Казанлък с нахията Гьопса
(Карловското поле) и Златица. На пътя от нахията Гьопса към Златица се намира
Прасадим дербенд (разчитането на името е спорно), селище, което вероятно
възникнало като дервентджийско още през 80-те години на XV в. За неговото

4
съществуване откриваме данни в един подробен тимарски регистър от 1489 г.,
където е записано, че не е било отбелязано в стария дефтер.29 Разположението на
Прасадим дербенд ни дава известно основание да предположим, че това е най-
ранната информация за съществуването на бъдещата Клисура. Приходите от общо
45 домакинства в Прасадим дербенд през 1489 г. са дадени като тимар на някой си
Пир Мехмед чавуш, който има като единствено задължение да пази прохода.30 Три
десетилетия по-късно, при съставянето на описа от 1516 г., населението на
Прасадим дербенд е намаляло, като в него вече живеят едва 16 християнски
домакинства.31
Другото селище с дервентджийски статут в южното подножие на Стара
планина е Калофер. Първите данни за съществуването на селището се съдържат в
подробния тимарски регистър от 1516 г., където е записано, че жителите му
охранявали подбалканския път от Акча Казанлък през Гьопса за София. Според
бележката на регистраторите, малко преди съставянето на регистъра от 1516 г.,
селището било дарено като мюлк на големия мирахор в столичните конюшни
Ахмед ага. Обаче впоследствие, като дервентджийско селище, Калофер е
причислен към султанските хасове, а на Ахмед ага за компенсация били (стр. 178)
32
дадени като мюлк други села. Към 1516 г. в селището живеят само 60
християнски домакинства.33 През 1530 г. Калофер все още се числи към
султанските хасове, но само за едно десетилетие жителите му увеличили броя си до
138 домакинства.34
Източните старопланински проходи били от особена стратегическа важност,
тъй като свързвали Истанбул и Одрин със Силистра, като същевременно
осигурявали връзката на столицата с Причерноморските владения и Кримското
ханство. В района на Източна Стара планина през първата половина на XVI в.
съществуват седем дервентджийски селища. Жителите на Котел (Казан пънар),
Върбица, Чалък Кавак (Риш) и Добрал (с. Прилеп) отговарят за трите основни
прохода в този дял от планината.35 В най-ниските части на Източна Стара планина,
на север от Айтос, дервентджийско селище е Надър дереси, днес Преображенци.36
В южните склонове на Източна Стара планина е разположен и Вечан (Вичера в
описа от 1555 г.37), едно селище, което може да бъде идентифицирано като село

5
Ичера в сливенския Балкан. Според регистраторите през 1530 г. населението на
това село охранява пътя от Никопол за Ямбол.38 На север от Балкана населението
на голямото за времето си село Смядово пази пътя от Ямбол и Карнобат към
Шумен. 39 В този район се намира и Йенидже кьой, спадащо към Провадийската
каза. Освен че е дервентджийско, селото принадлежи на вакъфа на султан Селим I,
посветен на имарета му в Истанбул. 40
***
Данните за дервентджийските селища в Старопланинския регион от края на
XV и първата половина на XVI в. показват, че те били сред най-големите населени
места с християнско население. Макар данъчните преференции за всички техни
жители да са привидно скромни в сравнение с привилегиите на някои други
категории население със „специален” статут, каквито били например войнуците, те
се оказали значителни за християнското население на дервентджийските селища,
тъй като от тях през този ранен период се ползва цялото им население. Може би на
това обстоятелство се дължат и бързите темпове на разрастване на
дервентджийските села, вероятно чрез механичен приток на нови заселници сред
християнското население. В много от случаите вероятно става дума за заселване на
непринадлежащи към ничий тимар лица с неустановено местожителство – т. нар.
хайманета.41 Към 80-те години на XV в. единствено в Габрово и Чалък Кавак (Риш)
живеят съответно 127 и 140 домакинства, а в останалите 8 дервентджийски села
(стр. 179) от старопланинския регион не наброяваме повече от 60 къщи.42 Но
няколко десетилетия по-късно, през 1530 г., наброяваме 29 селища с
дервентджийски статут, като в 11 от тях жителите надвишават 100 домакинства. В
района на Стара планина по това време като дервентджии са регистрирани общо
2125 женени и 1023 неженени християни.43 Прави впечатление освен това, че в
само четири от дервентджийските села живеят мюсюлмани, при това не повече от 2
домакинства.44
***
Подробните османски регистри от втората половина на XVI в. показват, че в
дервентджийската организация настъпили съществени промени, които поставили
началото на нов период в историята на дервентджийството. Вторият период в

6
историята на дервентджийството, който в общи линии съвпада с т.нар. «класически
период» от развитието на Османската държава, започва с първите години от
управлението на Сюлейман I Кануни, когато се отбелязва и значително увеличение
на населението в дервентджийските села.45 Тогава централната власт започва да
съкращава числения състав на категориите население със «специален» статут, като
тези мерки засягат и дервентджиите. След промените в отделните селища като
дервентджии вече са записвани само определен брой мъже, глави на домакинства, а
останалото население е задължено да плаща на спахиите и заимите пълния размер
на дължимата рента. Тези трансформации могат да се обяснят със стремежа на
централната власт да гарантира интересите на спахиите, като увеличи приходите
им чрез облагането на онези домакинства, които са в повече от нужните за
изпълнение на дервентджийската служба. 46 От друга страна държавата гарантирала
и своите фискални интереси, тъй като обикновената рая в дервентджийските
селища, поне както показват описите на Никополския санджак от средата и втората
половина на XVI в., е задължена и с извънредните държавни данъци и повинности
(аваризи).47 Същевременно дервентджийската организация била регламентирана по
начина, описан в двата известни османски трактата от XVII в., съставени от Али
Чауш и Омер Авни.48 Според тази нова регламентация броят на дервентджиите в
едно селище зависи от това колко са опасните места в околностите му, като на едно
опасно място дежури на смени група от по 30 души, които предупреждавали
пътниците с биене на тъпан.49
Макар че практически централната власт съкратила числеността на
дервентджиите в старите дервентджийски села (стр. 180), през втората половина на
XVI в. мрежата от дервентджийски селища в старопланинския регион дори
чувствително се разширява, като в отделни случаи съществуващи и преди това
населени места получават дервентджийски статут, а понякога в пусти и опасни
местности по пътища и проходи са създадени напълно нови села. Като напълно
нови селища в «страховити и опасни» местности към средата и втората половина
на XVI столетие са създадени Люти брод, в района на Искърското дефиле, и Трявна
в Търновската каза, които получават дервентджийски статут още при основаването
си.50 Останалите новопоявили се дервентджийски селища съществуват още през

7
първата половина на столетието, но без да притежават статут на проход. Според
бележките в регистрите всички те се намират на страховити и опасни места, като
често там ставали разбойнически нападения и убийства. По такъв начин на север от
западните старопланински проходи в казата Враца със статут на „нови проходи” се
сдобиват стари селища като Литаково, Люти дол и Боженица.51 В района на
Централния Балкан и Предбалкана най-много „нови проходи” се появяват в района
на Търновската каза, където дервентджийски статут получават Златарица,
Плаково, Драганово, Стражица, Дебелец и севлиевското село Ловни дол.52 Пак в
Търновската каза, но в района на Тозлука като „нови проходи” са превърнати
селата Беброво, Стара река, Кипилово и Стеврек.53 На север от източните
старопланински проходи в дервентджийски селища се преобразяват селата Читак
(с. Тича, обл. Сливен), Ески Истанбуллук (гр. Преслав), Гириш дербенд (с. Пролаз,
обл. Търговище), Конова (неустановено, каза Шумен) и Конак.54 Ново
дервентджийско селище с името Йенидже кьой към 1555 г. се появява в
Шуменската каза като част от зиамета на някой си Зафер ага.55
Една от промените със съществено значение за демографското състояние на
някои дервентджийки селища в района на Стара планина и Предбалкана е
обстоятелството, че през втората половина на XVI столетие те са причислени към
различни вакъфи. Отдавна е известно, че търновските села Арбанаси (Арнаут кьой)
и Дряново са едновременно дервентджийски селища и част от вакъфите на Рюстем
паша и Касъм паша.56 Но подобна промяна настъпила и в статута на двете
дервентджийски села от казата Филибе, охраняващи подбалканския път от Акча
Казанлък до Златица. Според подробния вакъфски регистър, съставен през 1570 г.,
Прасадим дербенд (вер. бъдещата Клисура) е дарен като мюлк на Шах султан,
дъщерята на царстващия султан Селим II, а впоследствие селището е превърнато в
нейн вакъф.57 Подобна била съдбата на Калофер, който около средата на века е
причислен към вакъфите на султан Сюлейман I Кануни.58 Промяната в статута се
оказала благоприятна за населението (стр. 181) на споменатите и други подобни
села, тъй като учредителите на вакъфите често успявали да издействат от
централната власт освобождаването на цялото им население от държавните
извънредни данъци и повинности (аваризи).59 Това до голяма степен изравнява

8
статута на обикновената рая в подобни села с този на съселяните дервентджии.
Единствената разлика се състои в това, че дервентджиите понякога, но не винаги,
плащат намалени равностойности на испенчето и десятъка от зърнени храни,
докато останалата рая ги издължава в пълен размер. Но понякога и тази отлика
изчезва, тъй като, както показват регистрите, в отделни случаи управителите на
частните вакъфи първоначално вземат от цялата си раята в намален размер дори
испенчето с цел да привлекат податно население във вакъфа си.60
Посочените дотук обстоятелства се оказват сериозно предимство за селата,
които са едновременно вакъфски и дервентджийски. Може би поради това най-
бърз демографски прираст през втората половина на XVI в. отбелязва точно
населението в подобни села. Например Калофер за 40 години увеличава двойно
населението си, а демографският прираст на християнското население в Прасадим
дербенд, вероятно Клисура, е направо впечатляващ – докато през 1530 г. там са
регистрирани 27 домакинства, 40 години по-късно, според вакъфския опис от 1570
г., в същото селище наброяваме 215 мъже, глави на домакинства, и 28 неженени
мъже.61
***
Според регистровата информация от втората половина на века, в
старопланинския регион и Предбалкана наброяваме поне 47 дервентджийски
селища, от които в цели 13 населени места са регистрирани над 100 домакинства, а
в още 12 села жителите надхвърлят 200 домакинства. Като най-големи
дервентджийски селища в старопланинския регион през втората половина на XVI
в. изпъкват Етрополе, Габрово, Дряново и Смядово, в които живеят над 300
домакинства.62 Макар че през втората половина на XVI в. мюсюлманското
присъствие в старите християнски селища постепенно да се увеличава, в над 40
дервентджийски селища са регистрирани едва 50 мюсюлмани, като цели 33 села
запазват изцяло християнския си жителски състав. В дервентджийските селища от
Западна Стара планина, един регион, в който мюсюланско население изобщо не
присъства, през цялото столетие живеят само християни. Но в някои селища в
близост до източните старопланински проходи, каквито били например селата
Читак (с. Тича), Добрал (с. Прилеп) и Гириш дербенд (с. Пролаз), през следващите

9
векове ислямизацията ще придобие значителни размери.63 Можем да (стр. 182)
предполагаме, че значителното присъствие на мюсюлманско население в
Североизточните райони на Румелия е оказало своето влияние, като християнското
население било поставено в условията на по-голям религиозен натиск. Не е без
значение и обстоятелството, че източните старопланински проходи били по-
интензивно използвани за преминаване на османски войски в североизточното
направление на военните кампании.
***
От представените дотук данни можем да направим следните заключения:
През цялото XVI столетие дервентджийските селища в старопланинския регион
постепенно увеличават броя си. Докато в периода 1516-1530 г. тези селища са 29,
през втората половина на столетието наброяваме 47 села със статут на проход.
Разширяването на мрежата от дервентджийски селища в старопланинския регион в
течение на XVI столетие свидетелства за стремежа на централната власт да
подсигури сигурността на пътната мрежа не само в планинските проходи, но и в
места, чувствително отдалечени от Балкана. Определенията „селото се намира на
страховито и опасно място” присъстват в регистровите данни за почти всички
дервентджийски селища в региона. Това показва, че към средата на XVI в.
разбойничеството продължава да бъде един от съществените проблеми за
придвижването по пътищата в османската държава. Получаването на
дервентджийски статут от населените места не предпазва единствено пътниците, но
и самото християнско население в тях, което, получавайки право да носи оръжие и
задължението да се грижи за сигурността на преминаващите по пътя, ефективно
осигурявало своята самозащита. Срещу тези си права обаче дервентджиите са
задължени да не напускат самоволно своите села и да носят колективна отговорност
за всеки обир по пътя.
Макар че дервентджийството било широко разпространено в българските
земи, тъкмо в Старопланинския регион условията се оказват най-благоприятни за
демографския прираст и стопанския просперитет на местното население. Тези
населени места не само са разположени в проходи, които не били чак толкова
интензивно използвани за преминаване на османски войски по главните

10
направления на бойни действия, което съдейства за по-спокоен живот на местното
християнско население, но и регионалните условия са благоприятни за развитието
на скотовъдството и свързаните с него занаяти по обработката на млечните
продукти и вълната. А както изтъкват някои автори, впоследствие нуждата от
работна ръка допълнително съдейства за механичен приток на християнско (стр.
183) население в такива населени места.64 Общият стопански просперитет на
дервентджийските селища спомага и за възможността още през ранните векове на
османското владичество те да поддържат православната инфраструктура в своите
околности. Това не се отнася само за издръжката на повече свещеници и
построяването на православни храмове в селищата, както вече е многократно
изтъквано в литературата. Не случайно тъкмо в близост до селища с
дервентджийски статут, каквито били Лютиброд, Етрополе и Троян, като значими
книжовни средища се обособили едни от най-значимите манастири в българските
земи, каквито са Черепишкият, Етрополският „Варовитец” и Троянският.
В крайна сметка можем да обобщим, че за селищното развитие на някои от
разглежданите в настоящия текст населени места влияние оказват не само по-
благоприятният дервентджийски или вакъфски статут, но и фактори като
благоприятно географско положение и условията за практикуване на различни
стопански отрасли, които допринасят впоследствие за превръщането на знакови
дервентджийски селища като Троян, Габрово, Дряново, Елена, Трявна и Котел в
значими занаятчийски и културни средища от епохата на Българското възраждане.

Табл. Дервентджийски селища в района на Стара планина и Предбалкана през XV-XVI в.

М – домакинства мюсюлмани
Нм – неженени мюсюлмани
Х – домакинства християни
Нх - неженени християни
В- вдовишки домакинства

Селище, тер. 1479 г. 80-те години на 1516/1530 г. 1545/1555 г. 65

1570/1579 г.
админ. единица XV в.
(каза)
Гинци, каза Х – 19 Х – 29
София Нх – 3 В-2
В–3
Войнуци - 6
Бучин проход, Х – 15 Х – 32
каза София Нх – 3 Нх – 10
Войнуци - 3
Негушево, каза Х – 30 Х – 63
София Нх – 6 Нх – 15

11
Макоцево, каза Х – 23
София Войнуци - 3
Чурек, каза Х - 29 Х – 50
София Нх – 31
Бодниче, вер. Не е дервент Х – 15
Боденец, каза Х–9 Нх – 9
София Нх – 8
Липница, каза Х - 15 Х - 21
София
Ябланица, каза Х–7 Дервентджии – 30 Х – 26
София Войнуци - 3 Х–5 Нх – 18
В-2
Свидня, каза Х – 24
София Нх – 1
В–1
Войнуци - 6
Люти брод, Х- 12 Дервентджии - 60
каза Враца Нх- 8 Х- 7
В–1 Нх- 29
Манастир – 2
монаси
Люти дол, Не е дервент Не е дервент Не е дервент Х- 16 Дервентджии - 30
каза Враца Х – 13 Х – 10 Х – 10 Нх- 7 Х- 23
В-2 Нх – 2 Нх - 7 Нх- 23
В-3
Боженица, каза Не е дервент Х- 16 Дервентджии - 30
Враца Х–4 Нх- 9 Х- 6
Нх - 3 В-2 Нх- 22
Литаково, каза Не е дервент Не е дервент Дервентджии - 30 Дервентджии - 60
Враца Х – 29 Х – 27 Х- 32 Х- 90
Нх – 3 Нх – 11 Нх- 30 Нх- 42
В-3 В-1 В-4
Угърчин, каза Х - 25 Х- 163 Дервентджии – 60 Дервентджии – 60
Ловеч Нх - 2 Нх- 88 М–1 М- 2
М -2 Х – 54 Нм – 1
Нх- 63 Х- 189
Нх- 81
Врачеш, каза Х - 54 Х - 57 Х- 60 Х – 49 Дервентджии – 90
Ловеч Нх - 6 Нх- 22 Нх- 21 Х- 33
В-2 В-4 В-5 Нх- 31
Правец, каза Х - 35 Х - 55 Х- 54 Х – 44 Дервентджии – 30
Ловеч Нх - 20 Нх- 22 Нх- 33 Х- 90
В-1 В-5 Нх- 45
Осиковица, каза Х- 58 Х- 59 (30 Дервентжии - 30
Ловеч Нх- 22 дервент.) Х- 46
Нх- 32 Нх- 42
В-2
Етрополе, каза Х - 50 Х- 126 Дервентджии - Дервентджии – 60
Ловеч Нх - 3 Нх- 40 30 М- 4
В - 11 Х- 59 Нм – 1
Нх- 30 Х- 337
В–9 Цигани - 10
Цигани - 21
Белиш, М–2 М–2 Дервентджии – 30
каза Ловеч Нм - 2 Нм – 1 Х- 67
Х – 51 Х – 38 Нх- 50
Нх - 30 Нх- 37
Троян, каза Ловеч Х- 232 Дервентджии - Дервентджии –
Нх- 34 120 120
Х – 69 Х- 159
Нх- 53 Нх- 26
В-8
Прасадим Х - 45 1516 г: Мюлк,
дербенд (?) - вер. Х – 16 впоследствие
Клисура, каза вакъф на Шах
Филибе 1530 г: султан
Х – 27 Х – 215
Нх – 5 Нх – 28
В - 16

12
Калофер, каза 1516 г: Вакъф на султан
Филибе Х – 60 Сюлейман
Нх – 9 Х – 262
В–1 Нх – 45

1530 г:
Х – 138
В–2

Габрово, Х - 94 Х - 127 Х- 194 М-2 Дервентджии –

каза Търново Нх - 41 Нх- 127 Дервентджии – 120
В-6 120 Х – 208
Х – 286 Нх- 155
Нх- - 269
В–5
Гъбян, М–1 М–1 Дервентджии – 60
каза Търново Х- 26 Нм – 1 Х – 13
Нх- 13 Х- 42 Нх- 62
Нх- 39
В-1
Къпиново, каза Не е дербенд Х – 36 Х- 117 Дервентджии – 60 М–4
Търново Х – 32 Нх – 1 Нх- 88 Х- 255 Дервентджии - 90
В-1 В-1 Нх- 129 Х- 211
В-1 Нх- 238
Елена, Х - 61 Х - 61 Х- 86 Дервентджии – 60 М–1
каза Търново Нх - 19 Нх- 50 Неж. Дервент. – 9 Дервентджии - 90
Х- 64 Х- 43
Нх - 112 Нх- 100
Яйлак, Тук в оригинала Мюлк на Хилми Мюлк,
с друго име има печатна Челеби впоследствие
Арнауткьой грешка, като е Не е дервент вакъф на Рюстем
(Арбанаси), каза дублирана Х-9 паша
Търново информацията Х- 166
за Дряново Нх- 59
Цигани - 3
Дряново, каза Не е дервент Не е дервент Вакъф на Касъм
Търново Х – 83 Вакъф на Касъм паша
В-2 паша М–6
М–1 Нм – 6
Х – 224 Дервентджии - 60
Нх - 219 Х- 252
Нх- 226
Хайманета – 110
Неж. Хайм. - 82
Златарица, каза Не е дервент Не е дервент М -1 М–4
Търново Х – 48 Х – 46 Дервентджии – 30 Дервентджии - 60
В-4 Нх – 20 Х- 172 Х- 154
Нх- 22 Нх- 200
В-6
Драганово, каза Дервентджии – 30
Търново Нх- 13
В-1
Иплакова, вер. Мезра Дервентджии – 60 Дервентджии – 60
Плаково, каза Х- 86 Х – 30
Търново Нх- 50 Нх- 68
Стражица, каза Не е дервент Не е дервент Дервентджии – 90
Търново Х – 45 Х – 41 Х- 155
Нх – 19 Нх - 26 Нх- 90
В-9 В - 16
Беброво, каза Дервентджии – 60 Дервентджии - 60
Търново Х- 10 Х- 110
Нх- 30 Нх- 49
В-1
Стара река, каза Дервентджии - Дервентджии – 60
Търново 50 Х – 61
Неж. Дервент - 30
В-6
Кипилово, каза Дервентджии – 30 Дервентджии – 60
Търново Х- 12 Х - 59

13
 Нх- 21
В-1
Стеврек, каза Всички са дерв:
Търново Х- 75
Нх- 9
Ловни дол, Не е дервент М–1
каза Търново М–2 Дервентджии – 60
Нм - 3 Х – 55
Х – 26
Нх – 21
В-1
Войнуци - 1
Дебелец, каза Не е дервент Дервентджии – 90
Търново Х – 33 М – 15
Нх – 6 Нм – 12
Х- 23
Цигани - 8
Трявна, каза Всички
Търново дервентджии:
Х – 40
Нх- 33
Казан пънар Х - 53 М–2 Дервентджии – 60
(Котел), каза Нх - 3 Х- 123 Х- 111
Шумен Нх- 128 Нх- 146
В-2 В - 12
Върбица, каза М–1 М–5
Шумен Х- 141 Нм – 2
Нх- 98 Дервентджии - 90
В-1 Х- 144
Нх- 230
В-1
Чалък кавак Х – 140 Х- 128 Дервентджии - 90
(Риш), каза Нх – 63 Нх- 47 Х- 130
Шумен Нх- 151
В-3
Смядово, каза Х- 148 Дервентджии – 90
Шумен Нх- 117 Х- 225
Нх- 245
В-1
Ески Не е дервент М–1
Истанбуллук Х – 46 Дервентджии - 60
(Преслав) Нх – 17 Х- 41
В-7 Нх- 67
В-1
Вечан/Вичера (с. Х – 107 Дервентджии - 90
Ичера, каза Нх- 67 Х – 54
Ямбол) Нх- 165
Читак М–5
(с. Тича, обл. Нм – 2
Сливен), каза Дервентджии - 90
Шумен Х- 115
Нх- 219
Гириш дербенд М–2
(с. Пролаз, обл. Дервентджии - 60
Търговище), каза Х- 70
Шумен Нх- 134
В-1
Конаш (вер. с. Не е дервент Дервентджии – 30
Конак), каза Х – 35 Х – 27
Шумен Нх – 12 Нх - 61
В-1
Конова, Дервентджии – 30
неустановено, Х – 89
каза Шумен Нх – 96
В-2
Йенидже кьой, Дервентджии – 60
каза Шумен Х – 65
Нх – 102
В-1

14
Йенидже кьой, Вакъф на имарета
каза Провадия на султан Селим I
в Истанбул
Х – 47
Нх – 21
Добрал, М. 1
каза Карън овасъ Х – 29
(Карнобат) – днес
с. Прилеп, обл.
Бургас,общ.
Сунгурларе
Надър дереси, Х- 43
каза Айтос, днес Нх – 29
с. Преображенци, В-3
обл. Бургас, общ.
Руен

1
Мутафчиев, П. Балканът в нашата история – В: Книга за българите. Издателство на БАН, С. 1992,
58-87.
2
Стоjановски, Ал. Дервенџиството во Македониjа. Скопjе, 1974, 27-35; Георгиева, Цв. Пространство
и пространства на българите ( ХV- ХVІІ век). С., 1999, 161-162. Сред основните дервентджийски
задължения била охраната посредством денонощна стража на опасни проходи и пътища,
сигнализация за наличие или отсъствие на опасност, упътване или пряко съпровождане и оказване
на помощ на пътнически кервани при преминаване на труднопроходими места, предоставяне на
подслон за пътниците, снабдяването им с необходими провизии, ремонт и поддържане на пътища,
бродове и мостове, осигуряване на безопасното преминаване на държавната хазна, на куриери или
държавни служители (Orhonlu, C. Osmanlı Imparatorluğunda Derbend Teşkilȃtı, Istanbul, 1967, 47-100;
Стоjановски, Ал. Цит. съч., 50-59; Цветкова, Б. К вопросу о положении дервентджийского
населения в болгарских землях в период турецкого господства. - Ученые записки Института
славяноведения, Т. ХХ, Москва, 1960, 203-206; Грозданова, Е. Многоликите пътища на мира и
войната. - В: Контрасти и конфликти „зад кадър” в българското общество през ХV- ХVІІІ век. С.,
2003, с. 54).
3
Стоjановски, Ал. Цит. съч., с. 34.
4
Според югославския историк Ал. Стояновски дервентджийството е унаследено от средновековните
балкански държави, вероятно от така наречената стражева повинност на селяните от селата в
близост до опасни и пусти места по пътищата, за която става дума в Законника на сръбския крал
Стефан Душан (Пак там, 46-49). Справедливо е да отбележим, че за подобна предполагаема
приемственост пише още Б. Цветкова (Цветкова, Б. Цит. съч., 201-202).
5
Грозданова, Ел. Цит. съч., 39-62. Най-ранните сведения за съществуването на девентджийски
селища в българските земи датират от първите десетилетия на XV в. През 1433 г. бургундецът
Бертрандон дьо ла Брокиер, който преминал през Ихтиманска Средна гора, пише, че в опасните
гористи места, където ставали грабежи и убийства, властите заселвали местни жители, като било
наредено «който желае да се настани там, да бъде свободен», т.е освободен от някои данъци
(Бертрандон де ла Брокиер. Задморско пътешествие. С., 1968, с. 98).
6
Турски извори за българската история (ТИБИ). Т. 2. Документи от ХV в. Съст. и ред. Н. Тодоров и
Б. Недков. С., 1966, с. 187, 211, 297, 325.
7
Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. Превод и коментар на
новооткрит тимарски опис от последната четвърт на ХV век, съхраняван в Ориенталския отдел на
Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Под редакцията чл. – кор. проф. Страшимир
Димитров. С., 1997, 73-74.
8
Радушев, Е., Ковачев, Р. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната
дирекция на държавните архиви на Република Турция. Народна библиотека „Св. Св. Кирил и
Методий” Ориенталски отдел. С., 1996.

15
9
Калицин, М., Мутафова, Кр. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В.
Търново, 2003.
10
Цветкова, Б. Цит. съч., 196-220; Грозданова, Е. Цит. съч., 39-62.
11
Orhonlu, C. Op. Cit.; Кийл, М. За създаването и ранната история на град Трявна в България.
Неизползвани османски административни извори от архивите в Истанбул, Анкара и София за
създаването и развитието на Трявна, 1565-1702 г. Принос към демитологизирането на историята на
България. – В кн. му: Хора и селища в България през османския период. Събрани съчинения. С.,
2005, 251-267; Същият автор. Изкуство и общество в България през турския период. Преглед на
икономичските, юридическите и художествените предпоставки за българското поствизантийско
изкуство и неговото място в развитието на изкуството на християнските Балкани, 1360/70 -1700.
Прев. от англ. Р. Градева. С., 2002, 70-76, 80-89.
12
Başbakanlık Osmanlı Arşivi (BOA), TD 26: Подробен регистър на тимари, зеамети, мюлкове,
чифлици и вакъфи върху територията на санджака Паша от 1489/1490 г.; BOA, TD 77: Подробен
регистър на тимари, зеамети, хасове, мюлкове, чифлици и вакъфи върху територията на санджака
Паша от 1516 г.; BOA, TD 370: Съкратен регистър на тимари, зеамети, хасове, мукатаи, мюлкове,
вакъфи, чифлици и крепости по територията на еялета Румили от 1530 г.; BOA, TD 236: Подробен
регистър на тимари, зиамети, хасове, мукатаи, чифлици и вакъфи по територията на санджака
София от 1545 г.; BOA, TD 416: Подробен регистър на тимари, зиамети, хасове, мукатаи, чифлици и
вакъфи по територията на казите и нахиите Никопол, Зиштови (Свищов), Рахова, Чибре, Ловеч,
Излади и Търново от 1545 г.; BOA, TD 382: Подробен регистър на тимари, зеамети, хасове, мукатаи,
чифлици и вакъфи на територията на санджака Никопол от 1555/1556 г.; BOA, TD 498: Подробен
регистър на мюлкове и вакъфи за територията на санджака Паша от 1570 г.; BOA, TD 718: Подробен
регистър на тимари, зиамети, хасове, мукатаи, чифлици по територията на санджака Никопол от
1579 г.
13
TD 370.
14
Ковачев, Р. Администрация за ефективно действие или как бил съставен сборният опис TD 370. –
В: Из практиката на османската канцелария. Сборник материали от международната конференция
„Османските регистри – извор за историята на Балканите”, С., 2011, 117- 136.
15
ТИБИ, Т. 2, с. 187, 211, 297, 325; Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на
ХV век..., с. 106, 117, 144, 145, 162, 163; TD 26, 153-154; TD 77, с. 567, 746.
16
Стоjановски, Ал. Цит. съч., 83-95; Цветкова, Б. Цит. съч., 212-215; Същата авторка. Принос към
изучаването на турския феодализъм в българските земи през ХV- ХVІ в. – В: Известия на Института
за българска история, 6, С., 1956, 167-168; Мутафчиева, В. Категориите зависимо население в
нашите земи под турска власт през ХV-ХVІ век. – В кн. й: Османска социално-икономическа
история. Избрани произведения, Т. 5. Изд. къща „Жанет 45”. Пловдив, 2008, 437-438.
Дервентджиите плащали 10 вместо обичайните 25 акчета испенче, както и по 1 киле пшеница и 1
киле ечемик от всяко домакинство като еквивалент на десятъка от зърнени храни.
17
TD 370, s. 199; TD 151 (войнушки регистър от 1528/29 г.), s. 62.
18
TD 370, s. 198.
19
Ibidem, s. 198, 536.
20
Ibidem, s. 197.
21
Ibidem, s. 198.
22
Ibidem, s. 536.
23
Ibidem, s. 195.
24
Ibidem, s. 534.
25
ТИБИ, Т. 2, с. 187, 211, 297, 325; Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на
ХV век..., с. 117, 145.
26
ВОА, Maliyeden Müdevver, № 11, 228-230; TD 370, s. 534.
27
TD 370, s. 536.
28
Ibidem, s. 541; Калицин, М., Мутафова, Кр. Цит. съч., с. 163, 170.
29
TD 26, 153-154.
30
Ibidem.
31
TD 77, s. 567.
32
Ibidem, s. 746.
33
Ibidem.

16
34
TD 370, s. 87.
35
Ibidem, s. 463, 549, 551.
36
Ibidem, s. 450. Селището вероятно е новосъздадено малко преди 1530 г., защото в съкратения
регистър от тази година пише, че не е било включено в стария дефтер.
37
TD 382, s. 624.
38
TD 370, s. 551.
39
Ibidem.
40
Ibidem, s. 445. Дервентджийско селище с името Йенидже откриваме и в регистъра от 80-те години
на XV в., когато спада към Чотре. Р. Ковачев го идентифицира с днешното с. Новачево, обл. Сливен
(Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век..., с. 166).
41
Грозданова, Е. Цит. съч., 43-44.
42
Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век..., 106, 117, 144, 145, 162,
163.
43
TD 370, s. 87, 195-199, 445, 450, 463, 534, 536, 549, 551.
44
Ibidem.
45
Стоjановски, Ал. Цит. съч., с. 62.
46
Пак там, 62-63.
47
TD 416, s. 376, 421, 437, 499, 524, 532, 535, 540, 556; TD 718, s. 359, 372, 373, 377, 394, 405, 414,
422, 446, 452, 512, 514, 523, 529, 536, 554, 689.
48
Турски извори за историята на правото в българските земи (ТИИПБЗ). Т. 1. Съст. Г. Гълъбов. С.,
1961, 219-220, 239.
49
В трактата на Али Чауш за административното устройство на Османската империя е записано
следното: „При тях (дервентджиите – бел. К.Й.) е меродавен тъпанът. От старо време е установено с
ферман началото един „тъпан” да се смятат 30 души, а ако е по-голямо, се изчислява с оглед на
горното правило. Тези 30 души по пътя на редуването на смени бодърстват в своите проходи,
въоръжени с оръжия на местата, които могат да послужат за прикритие на разбойници и обирачи по
кръстопътищата, като предупреждават пътниците с биене на тъпан и ги упътват до безопасните
места” (Пак там, 219-220). Текст със сходно съдържание присъства и в кануннамето на Омер Авни
от 1642 г. (Пак там, с. 239).
50
TD 416, s. 313. В Люти брод към 1545 г. били заселени 12 домакинства, дошли от София. В
близките околности на селото е регистриран манастир с 2 монаси. Може би става дума за
Черепишкия манастир; Кийл, М. За създаването и ранната история на град Трявна в България, 251-
267.
51
TD 416, s. 298, 306, 314.
52
Ibidem, s. 524, 231; TD 718, s. 505, 514, 689.
53
TD 416, s. 554, 561; TD 718, s. 529, 554, 606. Холандският османист М. Кийл твърди, че четирите
стари християнски села в Тозлука получили към средата на XVI в. дервентджийски статут, защото
увеличаващият се приток на юруци номади в района поставил на дневен ред нуждата от самозащита
на уседналото християнско население. В случая става дума за политика на централната власт, която
се опитва да задържи християнските села населени, като им дава привилегии и статут, благодарение
на който те могат да се защитават независимо от това, дали са разположени на важен път или не.
(Кийл, М. Трансплантираният Анадол? Модели на демографски, религиозни и етнически промени в
района на Тозлука (Североизточна България), 1479- 1873 г. – В кн. му: Хора и селища в България
през османския период. Събрани съчинения. С., 2005, 229-230).
54
TD 382, s. 389, 399, 402, 450, 493.
55
Ibidem, s. 433.
56
Кийл, М. Изкуство и общество в България през турския период, 80-82, 84-89.
57
TD 498, s. 420.
58
Ibidem, s. 287.
59
Виж повече за вакъфите у Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през ХV-
ХVІ век. – В: Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. Избрани произведения. Т.
5, Пловдив, 2008, 118- 201; Радушев, Е. Аграрните институции в Османската империя през ХVІІ-
ХVІІІ век, С., 1995, 173- 200.
60
Кийл, М. Изкуство и общество в България през турския период, 76-89.
61
TD 498, 420-422, 287-292

17
62
TD 718, s. 359, 649; TD 382, s. 404, 777.
63
Грозданова, Е. Цит. съч., с. 54.
64
Георгиева, Цв. За генезиса на буржоазните елементи в социалната структура на българите. –
Исторически преглед, № 2, 1977, с. 89; Първева, Ст. Поселищна мрежа и гъстота на населението в
части от Северна България и Подбалканските полета в края на ХVІІ и началото ХVІІІ век. –
Исторически преглед, № 8- 9, 1992, с. 42.
65
За района на Софийската каза дервентджийските селища са представени според: Genç, N. XVI
Yüzyıl Sofya Mufassal Tahrir Defteri`nde. Sofya Kazası, Eskişehir, 1988, 45-55.

18