Османската империя е силно централизирана държава, изградена на принципите на Шариата.

Султанът има абсолютна власт върху земята и поданиците. Администрацията в столицата и

провинциите, военната сила(спахии и еничари) и ислямските духовници съставляват османския
елит. Обикновените производители и данъкоплатци са включени в категорията на
експлоатираната ,,рая”.

Българите в Османската държава имат статут на втора категория поданици. Завоеванието

предизвиква демографски срив, обезлюдяване на цели области и образуване на българска
диаспора зад граница. Прекъсната е естествената еволюция на българското общество, лишено от
своя аристокрация, политически и духовни лидери. Завладяването ограничава задълго и връзките
с модерна Европа. Като немюсюлмани, българите са подложени на верска дискриминация,
натоварени със специални данъци и лишени от достъп до държавна служба и участие в армията.
Опори за запазване на българската етническа и християнска идентичност са малките общности:
семейство, род, община. Те осигуряват икономическото оцеляване, съхраняването на
традиционната култура и на българския език. Те са и бариера срещу приемането на исляма.

Ислямизацията – насилствена (масова и индивидуална) или доброволна ( по икономическа

принуда), води до загуба на българската идентичност. Мюсюлманското население нараства и чрез
системни преселвания на групи мюсюлмани от Мала Азия. Етническата и религиозната пъстрота
се допълват от евреи, арменци, гърци, роми. Обособена общност са българите католици, които
чрез близостта си и Римската църква са живата връзка с европейския свят.

Антиосманската съпротива не спира целия период на чуждото господство. До средата на XV в.

нейни прояви са участието на Константин и Фружин в коалицията на крал Сигизмунд и помощта ,
оказана от българите, на кръстоносните походи на крал Владислав III и Янош Хуняди. През XVI и
XVII в. българските въоръжени акции са в тясна зависимост от войните на Хабсбургската монархия
с Османската империя. Първото и Второто Търновско въстаниe, голямото Чипровско въстание,
въстанието в Македония начело с Карпош доказват решимостта на българите да воюват с оръжие
за осбобождението си.

Тюркските племена, наследяват огромни територии от Централна Азия до Сибир, известни още от
Античността. Някои Тюркски племена се възползват от неспособността на Византищ да брани
малоазийските си територии, и започват да създават там свои княщества (бейлици). Сред тях е
много успешен бейликът начело с Осман.
През първата половина на XIV в. османските турци завземат значителни територии в Мала Азия и
установяват столицата си в Бруса. (Бурса)

Стъпват на балканския полуостров, за да не го напуснат повече.

1352 османците завземат крепостта Цимпе на Дарданелския пролив,

1362 Установяват столицата си в Адрианопол (Одрин).

През XV век армията им завладява България, Сърбия, Гърция, Албания.

1453 г. султан Мехмед II превзема Константинопол и премества там столицата си, известна като
Инстанбул.

Успеха на османската империя се дължи на слабите християнски държави и на нейното особено

политическо и социално устройство.

спахии - Основното ядро на османската войска, тя се състои от конници. Те получават от султана

поземлени владения (тимари), от които да се издържат. Спахиите събират данъци от
селяните,обработващи земята, но не могат да я продават, само да я владеят. Тази несигурност на
собствеността се превръща в пречка пред развитието на модерна икономика, подобна на
европейската.

Род войска – Еничарската пехота. Корпусът от еничари се набира от насилствено събирани

християнски момчета. Те са възпитани като мюсюлмани.

Правната рамка на държавата (Шариат) е изградена върху принципите на исляма.

Кадии – религиозни съдии.

Център на империята е султанският дворец, където е съсредоточено цялото управление

Дясна ръка на султана е великият везир, който надзирава гражданските дела, икономиката и
провинциалното управление.

Великият везир и другите везири формират диван – султански съвет , който заседава в специална
сграда, наречена високата порта.

Военно-административната организация на империята се отличава с голяма боеспособност и

подвижност. Те имат висок боен дух което ги прави страшни. Те вярват че ако загинат, отиват
направо в рая. Това става причина и белег за дълбоката криза, която обхваща империята след XVII
в.

Територията на империята е разделена на две големи части – Азиатска (Анадол) и европейска

(Румили, или Румелия), в която попадат българските земи.
Мюсюлманите са първа категория хора, които имат всички права.

Християните и евреите са подчинено положение защотото не приемат религията на исляма.

Османските турци предлагат на немюсюлманското население да приеме ислямат.

Ако откажат са подложени на ред ограничения. Те плащат поголовен данък, наречен джизие.

Населението на империята се дели на две големи групи – Османския елит се състои от висшата
администрация, мюсюлманските учени и военните. Рая, сиреч стадо, е задължена да се труди и с
труда си да издържа държавата. Тук са селяни, християни, мюсюлмани, граждани.

Българските селяни запазват наследствените си земи, които са включени в тимарите. Срещу това
те заплащат голям брой данъци, работят безплатно, извързват определени държавни работи.

Данък десятъкът е най-важния негова злоупотреба достига 1/8 от реколтата и отлежданите

животни.

Най-мъчителен данък е кръвния данък който се събира средата на XVII век.

В европа навлиза модерната епоха, българите не се развиват.

Християните са подложени на тежка дискриминация.

Силни централизирани монахрии се оформят в Европа през XV – XVII век, като Англия, Испания и
Франция които обединяват разпокъсаните региони под управлението на кралските династии.

Династия е владетелски род на държава (монархия) или феодално владение, които имат пряка роднинска връзка помежду
си.[1] Всяка династия носи родовото или собственото име на основателя си. За времето, през което родът управлява, името
му се отъждествява с нея.

При завземането на територии загиват хиляди хора.

Постоянен поток от хора през целия период на османското владичество търсят спасение или
прехрана отвъд р. Дунав, в днешна Румъния, Молдова, Русия, Украйна, Унгария, Сърбия.Това са
духовници, занаятчии, земеделци, които поставят началото на българската диаспора зад граница.

Диаспо̀ра (на гръцки: διασπορά – разпръскване, разсейване) е термин, означаващ обособена етническа общност,

живееща постоянно извън историческата си родина (страна).

През XVIII и XIX в. те оформят български колонии в Букурещ, Брашов, Белград, Нови Сад, Виена,
Одеса.

Втората важна демографска промяна е разместването на населението. Хиляди българи напускат

равнините заради непрестанните османски военни походи и разпределянето на земята сред
спахиите.
Аристокрацията изчезва за българите, една час загиват от битки, други са изселени, трети стават
османски васали. България е лишена от елити и мецанитите, които строят дворци и църкви,
издържат художници, насърчават технически изобретения.

В градовете се запазват занаятчии.

Чорбаджия (на турски: çorbacı – чорбаджъ) е турска дума, която има няколко значения.

Чорбаджия е офицерски чин в корпуса на еничарите. Той е командир на орта и е агата на бюлюка. Облечен е в червено
облекло.[1]
Представлява титла, която се дава на мухтарите – местните първенци в провинциите на Османската империя. Те имат
задължението да настаняват пътниците
Еничарите (на османски турски: ‫يڭيچرى‬, yeni çeri – „нов войник“), наричани също йеничери, йеничари, яничери, яничари,
са османски поданици на държавна служба, набирани главно сред немюсюлманското население на империята от средата
на XIV век до 1826 г. Те са предимно военнослужещи, но някои от тях са и административни или други служители

Духовниците са градските и селските свещеници и монасите. Те пренасят през вековете

традицията на българската книжовност и напътстват селяните в християнските добродетели.
Десятъкът е един от основните български данъци, плащан от Средновековието до началото на 20 век.
Според него селяните са облагани с една десета част от земеделските продукти и дребния домашен добитък. Той е
натурален данък, но в отделни моменти от развитието на българската държава е събиран и в пари.
След падането на България под османска власт десятъкът се запазва, наречен е юшур и обхваща всички земеделски
произведения. След Освобождението десятъкът продължава да бъде събиран и е утвърден като важен приходоизточник
със Закон за десятъка от 1880 г

Българите продължават да произвеждат зърно, овце, вълна, и тъкани за столицата. Селяните пазят
наследствената си земя но трябва да плащат данъци и безплатна работа заради това.
Производството на зърнени храни (пшеница, ръж, просо , ечемик) , на зеленчуци( зеле, лук, репи ,
моркови), на овошки и грозде се запазва, даже се увеличава.
Промените в градовете са по-забележими. Те се увеличават, заради контрола на съсредоточените
в градовете спахии, военно-административни управители, кадии,
Кадия (през турски от думата на арабски: ‫قاض‬ [qɑːd
ٍ ̪ iː] – ка́ади) е мюсюлмански съдия, раздаващ правосъдие въз основа
на шариата[1]

Селяните се сдобиват с пари като продават, увеличават се видовете заниятия.

Особеност на градската икономика е организацията на занаятите в професионални организации –
еснафи, подобни на западноевропейските цехове и гилдии. Те контролират производството и
пазара, за да не допускат конкуренция и да осигурят прехрана за всички занаятчии.
Селските общонсти притежават своя вътрешна организация, наречена община, която е запазена и
използвана от османските власти.
Първенците(кнезове, кметове, старейшини) начело на общината са отговорни за събирането и
плажането на данъци, за изпулняването на държавните повинности или ангарията към местния
спахия.
Спахия или сипах (на османски турски: ‫ )سپاهی‬е конник във феодалната войска на Османската империя
Ангария - Във Византия и България ангарията означава задължението на зависимите селяни да работят определени дни
на феодала, или да участват в строежа на пътища, мостове и крепости

Българската селка община е най-устойчивата социална общност, която обяснява как

оцелява и укрепва българската етническа и културна индентичност.
Втората жизненоважна мрежа в живота на човека са неговото семейство и род, свързани с
кръвна връзка, смятана за свята. Сватбата е най-големия празник за рода. В семейството
децата научават всичко за живота, там научават и българския език,
Най-важния фактор за запазването на българската етнос е езика. Чрез него те научават и
фолклора, и културата, етиката, нормите на своята общност.
Портата и хабсбургите се сблъскват с 11 войни, в които вземат участие и други
християнски държави.
Фронт е Средиземноморието, където Испания, Венеция и други морски сили спират
османците в грандиозната морска битка при Лепанто (1571).

Съпротивата на Константин и Фружин през XV в.-

Оглавена от българи и византийски местни владетели, които се броят да запазят владенията си.
В началото на XV век те изграждат антиосмански съюз. В него включва един от оцелелите
представители на българската царска династия – Константин, син на видинския цар Иван
Срацимир. След падането на Видин той намира убежище при валшкия воевода Мирчо
Стари.
През 1404 г. Константин и Мирчо минават на юг от река Дунав и постигат известни
успехи.
През 1408 г. започва организирана акция начело с Константин и неговия братовчед
Фружин, син на цар Иван Шишман, съпроводена с отмятане на някои български градове
от чуждата власт. Успешно изпратената османска войска успява да усмири
разбунтуваните региони.

Кръстоносните походи (1443 – 1444) –

Част от балканските владетели, включително византийски императори и водачи на
Константинополската патриаршия, осъзнават, че могат да се противопоставят на
османската заплаха само с общи усилия с католическия свят.
Начело на обединените християнски сили застават полско-унгарският крал Владислав III
Ягело и трансилванският воевода Янош Хуняди, както и папският легат – кардинал юлиан
Чезарини.
През 1443 г. войските на този нов кръстопоносен поход навлизат в османските владения.
Те печелят победи при Ниш и Пирот, влизат в София и се отправят на зток, но поради
настъпването на зимата се оттеглят.
1444 г. започва втори поход. Кръстоностната армия се насочва по поречието на ДУнав към
Черно море, като планира по крайбрежието да достигне бързо до Константинопол.
Българското население по целия път я подпомага и дори се включва във военните
действия. Плановете обаче се провалят.
Грамадната османска войска нанася съкрушително поражение. В битката загиват 10 00
рицари и самият крал Владислав III, наречен Варненчик в мат на героичната му смърт.
Този разгром е това което поставя край на обединените християнски усилия срещу
османските турци и на сближаването на православни и католици.
На целия полуостров възникват малки и големи дружиини от въоръжени мъже, които се
противопоставят на насилието с насилие. Османската власт ги смята за хайдути(бандити)
и с това име те остават сред българите. Сърбите ги наричат ускоци, гърците – клефти.
Те нападат и ограбват търговски кервани, опустошават турски владения, отмъщават за
оскърбления или ненаказани престъпления. Това е съдбата на хайдутите. Населението ги
вижда като защитници.
През топлата част от годината хайдушките дружини се укриват в панини и гори, а през
зимата най-често се връщат в родните си села.
Въоръжени въстания през XVI и XVII в.
През XVI в. XVII в. най-значимите опити за отхвърляне на османското владичество са
свързани с военните кампании на християнските сили срещу османската империя. Те
дават надежда за помощ от европейски владетели, но и значително влошават живота на
хората от териториите на военни действия.
По време на Австро-турската война от 1593 – 1606 г. успехите на християнските сили
предизвикват широко брожение сред балканските християни.
Дубровнишкият търговец Павел Джорджич, никополският търговец Тодор Балина и
търновският митрополит Дионисий Рали предлагат на Хабсбургите ,,да подбудят
духовете” във Варненско, Шуменско, Русенско И Търнонско.
През 1598 г. нахлува влашкия княз Михаил Храбри, подкрепен от хайдушки отряди.
В търново избухва въстание, наречено Първо Търновско въстание, за което се знае малко.
То е бързо разбито защото не получава помощ
Войните от втората половина на XVII в. отново довеждат до активизиране на съзаклятията
и опитите за въстание.
1686 г. започва война между Портата и Свещената империя, където се включват Венеция,
Полша и Русия.
В търново избухва ново въстание начело с българина Ростислав Стратимирович, обявен за
търновския княз.
Той поддържа интензивни връзки с Московската патриаршия, представя се за наследник
на цар Иван Срацимир.
!Възтанието обхваща значителна територия но е потушено.
През 1688 г. военните успехи на Австрия водят до раздвижване на католиците във и около
Чипровци. Начело на въстанието застават Георги Пеявич и Богдан Маринов. Цялото
население от северозападните български земи се вдига на оръжие. Независими от
успехите въстанието е потушено, цели села са унищожени, други масово емигрират.
През 1689 г. въстават и българите в Македония начело с хайдушкия предводител Карпош.
При срещата му с австрийските войски въстаническите сили наброяват 5000 души. Те
превземат Куманово, Крива паланка и Скопие, а Карпош е обявен за „българския крал”.
След остъплението на австрийските войски въстаниците се съпротивляват отчаяно още
няколко месеца, преди да бъдат разгромени.Духовниците, водачи и първенците не
престават да търсят дипломатически и военни начини за освобождение. Огромните
ресурси на империята спират тези опити.
Водачите изграждат стратегията си върху надеждата за помощ от външни сили, като
Австрия и Русия. Християнните остават под власт на Султана.

До началото на XX в Европа съществуват три големи империи – Австрийската, Руската и

Османската.
Мюсюлманското население в българските земи се състои както от преселници, така и от
ислямизирани местни жители.
Юруците (номади от тюрски произход) заемат удобните за подвижно животновъдство от
полупланинските райони на Тракия и Македония.
Мюсюлманите са единствените пълноправни поданаци на държавата. Те са етнически
разнообразни.
Който не приема исляма става пълноправен поданик.
Религиозни изисквания на исляма не са тежки : изрично изповядване, че Аллах е един и
Мохамед е неговият пророк, ежедневна петкратна молитва, поклонение в Мека поне
веднъж в живота, годишен едномесечен пост (Рамазан), задължение да се дават част от
доходите като данък – милостиния за бедните. Също задължение е разпространяването на
исляма, включително с война (джихад). Ако се изпълняват задълженията рая е гарантиран.
Ислямизация
Налагането на исляма от османските завоеватели се извършва по различни начини.
Най-страшния начин за местното население е масовата насилствена ислямизация във
военностратегически важни райони, като Родопите, планините на Босна и др. Тази
политика умира след края на XVII в. по различни поводи. (султански лов, празници)
Други начини – бракове на мюсюлмани с християнки, отвличане на момичета за
заложници и на момчета за еничарския корпус.
Защита срещу ислямизацията е православната църква. Тя обявява за светци онези българи,
които дръзко отказват да приемат исляма и понасят страдания и смърт.
В резултат от процесите на ислямизацията демографската картина е променена:
компактни групи мюсюлмани обитават Източна Тракия, Добруджа, големи градове.
Българи мюсюлмани живеят в планинските области и най-вече Родопите. Те съхраняват
езика си и общата култура.
Мюсюлманите са убединени че вярата им ги поставя по-високо положение от който и да е
християнин. Това създава насилие и страх при християните.
Хайдуствотото е опит на християните да отговорят на насилието с насилие.
Рая стои близо до селяните християни, те за в добри съотношения.
На великден християните раздават червени яйца на съседите си турци, което се смята за
голямо уважение. На Байрам турците носят баклава на съседите си българи.
Байрам (от средноперсийското paδrām[1], на турски: bayram – празник) е част от тюркски наименования главно на
религиозни, но и за някои светски празници

Католиците в българските земи се появяват през Средновековието. Това са дубровнишки

търговци в градовете и преселници рудари от германските земи – главно в Чипровци и
околните села.
Друга група са еретици(павликяни) (от Византия).
Арменците са стари жители на балканския полуостров. Те имат своя църква и развиват
търговията си.
Голямо преселване на евреи през XV в.

Християнската църква в новите условия

Тя определя всекидневните навици: дава утеха, смисъл за живот,
Надежда и спасение. Османката власт запазва правото на църквите но те
имат много ограничение защото я смятат за по низша религия.
Българите въстановяват своите църкви.
В края на