1

Антиосманска съпротива на българския народ (XV – XVII век)

1/ Причини, фактори и форми

а/ причини

– съхраненото етническо и държавническо самосъзнание на българите

 Османското нашествие заварва българите сплотени в народ, който ясно и устойчиво осъзнава своето
различие от останалите народи. Завоевателите унищожават българската държава и църква, но не
могат да унищожат осъзнатата потребност от тях.
 Тази потребност заедно с вярата и народностното съзнание създава поведенчески модел: да си
християнин и българин означава постоянно да се съпротивляваш на чуждата власт и да се бориш за
възстановяване на собствената си държава.

– политическа и религиозна дискриминация

 Българите, като християни, са лишени от всякакъв достъп до управлението и армията.
 Лишени са от възможността пълноценно да изпълняват религиозните си задължения.
 Условното земевладение обрича селянина на социално изравняване, а възможностите да се надрасне
нуждата от оцеляване, за да се постигне забогатяване и и усъвършенстване на производството, за
сведени до минимум.
 Тежък е данъчния гнет, в който дискриминационното отношение към християните ясно си личи – те
плащат повече и по-високи данъци.
 Докато западноевропейските градове преживяват първите капиталистически преобразования в
производството, търговията и финансите, основани на бърз техологичен напредък, стопанската основа
на Османската империя остава в Средновековието. Това забавя естествената еволюция на българите и
е в основата на вековното им изоставане от другите европейски народи.

б/ фактори на съпротивата

– отрицателни фактори
 неравностойни сили
- Най-сериозно препятствие пред освободителните амбиции на българите e огромният стопански и
военен потенциал на империята в този период, който се допълва от централизираната
политическа структура и ефективния контрол на султана върху подчинените народи.
- Срещу такъв противник българите трябва да противопоставят общество без социален елит, който
да притежава необходимата военна и политическа култура, без общонародни институции, които
биха могли да организират големи народни маси.
 намеса на външни фактори
- Политиката на европейските държави спрямо империята има положително значение, защото
европейските военни успехи системно отслабват и свиват империята и дават надежда и подкрепа
на покорените народи.
- От друга страна обаче, това лишава националната борба от политическа самостоятелност.
Резултатите от борбите на българите за независимост, обвързани с действията на европейските
сили, винаги са компромис между българската свобода и интересите на големите християнски
държави.
 2

– положителни фактори
 съхранена църковна организация
- Манастири и църкви съхраняват образователната традиция от времето на политическата
независимост, което я превръща в естествен източник на подготвени, в някаква степен, и
граждански осъзнати народни водачи.
- Църковната организация покрива цялата етническа територия на българите и може, макар и в
ограничен размер, да организира за общи действия обществото.
- Действително в онзи период българите са под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, но
този факт все още няма онези отрицателни последици, които ще има по-късно, в епохата на
Възраждането. Нерядко гръцкият клир в българските епархии не само споделя освободителните
тежнения на българите, но и поема дипломатическата подготовка и политическото ръководство
на техните въоръжени прояви.
 формиране на социален елит
- Бавно, но забележимо част от българското общество търпи стопанска еволюция. Това означава, че
постепенно преодоляване на липсата на социален елит.
- Начален тласък на този процес е даден с формирането на привилегировани категории рая –
войнуци, дервентджии, власи и др., които се ползват с различни данъчни привилегии и могат да
носят оръжие.
- Подобно значение имат силното развитие на овцевъдството, което оформя заможното съсловие
на джелепкешаните, и разрастването на търговията, в която българи завоюват важни позиции,
особено през XVII в.
- В резултат българското общество излъчва свои водачи, които не само по-ясно осъзнават вредата
от чуждата власт, но и са в състояние да организират конкретни действия за нейното премахване.

в/ форми на съпротива

– мирни форма на съпротива

 Към мирните форми на съпротива спадат всички прояви на недоволство и неподчинение спрямо
установения стопански и политически ред.
 Тяхната цел е облекчаване на експлоатацията (данъчна.

– въоръжена съпротива
 Висша изява на въоръжената съпротива са въстанията, а тяхна цел е възстановяване на българската
държава. Това рязко ги отличава от въоръжените бунтове на мюсюлманското население, които имат
подчертано социален характер.
 Проява на въоръжената съпротива е и участието на българи в армиите на християнски държави,
воюващи с османската империя.
 Особена форма на въоръжена съпротива е хайдутството, което е генетично свързано с традиционното
за средновековния свят „селско разбойничество“. Неговата конкретна цел е защита на селяните и
контролиране на експлоатацията.

г/ прояви на мирната съпротива

– колективни прошения и оплаквания до султана

 3

 Една от най-честите форми на съпротива са масовите и чести оплаквания на българите до централната

власт от злоупотребите при събирането на данъци и грабежите от страна на различни подривни
елементи.
 Обикновено те остават без резултат, но когато броят им нараства, понякога властите се принуждават
да предприемат мерки за обуздаване на събирачите на данъци и на местните аги.

– данъчно неподчинение
 укриване на облагаема продукция и земи
- Селяните масово укриват продукция, за да намалят размера на дължимия данък.
- Не регистрират цялата земя, която обработват.
- Плащат поголовен данък на по-малък брой мъже от реалния.
 пряк отказ за плащане на данъци и бунтове
- През 1622 г. селяните в Битолско се вдигат на бунт и отказват да платят полагаемите данъци.
- През 1568 г. селяни от Софийско, които са призовани да дадат ангария на строежи в Цариград се
разбягват.
- Подобно неподчинение е регистрирано през XVII в. в Битолско и Прилепско, когато на няколко
пъти селяни, въоръжени с камъни и сопи, заплашват кадията и дори убиват бирници.
 съпротива на привилегированата рая
- През XVII в. османската администрация все по-често не се съобразява с привилегиите и особения
статут на специалните категории население, като по този начин нарушава статута им.
- По тази причина нарастват случаите на неизпълнение на задълженията към държавата.
Така например през 1548 – 155о г. и 1565 – 1566 г. войнуците от санджаците София, Пловдив,
Пазарджик, Пирот и Никопол не се явяват на служба.
Зачестяват случаите на отклонение от задълженията към централната власт и на джелепкешаните,
дервентджиите и др.

2/ Въоръжена съпротива на българите през XV в.

а/ особености на българските антиосмански въстания през XV в.

– Най-тежките последици от османското завоевание все още не са се проявили, османската власт не се е

утвърдила достатъчно недвусмислено, а османското общество е раздирано и от вътрешни конфликти
(гражданската война в периода 1402 – 1413 г.).

– Все още се правят опити от страна на съседните на османците християнски държави за организиран
антиосмански отпор (Унгария, Сърбия, Босна, Влашко, Молдова, Византия, албанците).

– Споменът за самостоятелната българска държава и нейното величие е съвсем пресен.

– Част от българската аристокрация е съхранена – спахии християни се срещат в регистрите до началото на

XVI в., както и дребни аристократи, които се числят към военизираните категории рая със специален
статут.
 4

– Друга част от българската емиграция емигрира, но от чужбина продължава опитите за постигане на

освобождение.

б/ въстание на Константин и Фружин

– водачите
 Като естествени водачи на остатъците от българската аристокрация се налагат синовете на двамата
последни български царе – Константин, син на видинския цар Иван Страцимир, и братовчед му
Фружин, син на търновския цар Иван Шишман.
 Още през 1393 г. Фружин търси убежище във Видин при чичо си, но остава там кратко, защото като
предан васал на Баязид I, Иван Срацимир не може да му позволи да остане.
Фружин емигрира в Унгария и е зачислен към унгарската аристокрация и снабден с подобаващо на
сана му поземлено имение. Унгарският крал Сигизмунд се надява да използва политическите
възможности на Фружин - наследствените му права върху търновската корона.
 Константин се установява при влашкия воевода Мирчо Стари (или остава като управител на Видинска
крепост, но със силно ограничени от тежка васална зависимост права).
 Двамата братовчеди са въвлечени в европейските антиосмански действия от края на XIV в. и началото
на XV в.

– външни фактори
 От амбициите на българските престолонаследници са заинтересовани повечето балкански и други
европейски политически сили, въвлечени в борбата срещу османците: Унгария, Сърбия, Босна,
Папството, Венеция, Генуа, Бургундия.
 От всички тях най-голяма активност по отношение съдбата на българските земи проявява крал
Сигизмунд, който в даден период се титулува „крал на България“ и се надява тази титла да придобие
реални измерения.
Именно той стои в основата на антиосманските коалиции от 1396 и 1404 г., за да превърне Унгария в
техен център.

– вътрешни фактори: междуособиците в османската държава

 В самото начало на XV в. конкурентите на османците в Мала Азия – бейлиците Айдън и Караман,
търсят съдействието на могъщия тюркско-монголски предводител Тамерлан. Нахлуването му в Мала
Азия и войната срещу османците са предизвикани и от действията на византийската дипломация.
През 1402 г. при Анкара войските на Тамерлан разбиват тези на Баязид. Самият султан е пленен,
затворен в дървена клетка и разхождан за назидание из пътищата на Азия до смъртта си през 1404 г.
 Тези събития водят до разгарянето на жестока междуособна война за престола между синовете на
Баязид – Сюлейман, Муса и Мехмед. Тя продължава от 1402 г. до 1413 г., засяга територията на
Балканите и въвлича част от балканското население, включително и българите.

– ход на въстанието
 действията от 1404 г.
- Ударът на Тамерлан лишава османската държава от почти всичките ѝ малоазийски територии,
разклаща вътрешната ѝ стабилност и насърчава антиосманските сили в балканския регион да
преминат към конкретни действия.
 5

- За техния размах и развитие научаваме от едно писмо на крал Сигизмунд до бургундския херцог.
През 1404 г. Мирчо Стари и Константин нахлуват на юг от Дунав. Предполага се, че влашкият
воевода действа в Добруджа, а видинският престолонаследник – в териториите на Видинското
царство. Размерът на постигнатите успехи не е съвсем ясен, но със сигурност се знае, че синът на
Баязид Сюлейман е принуден да им направи редица отстъпки.
- Успоредно с тяхното настъпление сръбският деспот Стефан Лазаревич успява да си върне няколко
изгубени града с унгарска помощ.
 действията през 1407 - 1408 г.
- В „Житие на св. Стефан Лазаревич“ българският книжовник и ученик на патриарх Евтимий
Константин Костенечки съобщава, че синовете на българските царе отхвърлят османската власт.
В текста липсва точно сведение кога става това, днес се предполага, че се случва около 1407 –
1408 г., когато Мирчо Стари нанася поражение на османците около Силистра.
- Най-вероятно по същото време Константин и Фружин действат в западните части на България,
защото Костенечки разказва как Сюлейман е принуден да отвоюва с бой крепости около Ниш.
 Това въстание със скромен военен размер и нетрайни резултати свидетелства, че българите не се
примиряват с чуждата власт. То е български принос в християнското единодействие срещу османците.

– участие на българи в османските междуособици

 През 1409 г. по-малкият брат на Сюлейман – Муса, оспорва властта му и започва борба срещу него.
С подкрепата на покореното българско население и съседните балкански владетели, Муса разгромява
и убива брат си през 1410 г.
 След победата си Муса налага терористично управление, експлоатирайки безогледно балканското
население – и християнско, и мюсюлманско. Заради жестокостите, които допуска е наречен Кесенджи
(Касапин).
 В този момент най-младият Баязидов син Мехмед се опълчва срещу брат си и е посрещнат от
балканското население като спасител. Също с помощта на местното население той разбива Муса през
1413 г.
Тази победа слага край на терора на Балканите и на династичната криза, прекратена с възкачването
на Мехмед I на османския престол.
Стабилизацията и османските успехи при управлението на новия султан и неговите наследници силно
ограничава възможностите за нови въстания до края на XVI век. През следващите десетилетия
освободителните надежди на българите се обвързват с политиката на европейските държави спрямо
Османската империя.

– българите и въстанието на Бадредин Симави

 Българи масово участват във въстанието (1416-1420) на казълбашите под водачеството на Бадредин
Симави, което преследва социални цел и преследва намаляване експлоатацията на селяните.
 Въстанието обхваща широк периметър, който обхваща райони в Мала Азия и Балканите, като в
българските земи то засяга североизточните райони.
 Казлбашите са шиитска етно-религиозна група, считана от сунитете за враждебна. Казълбашите
участват в създаването на шиитската държава на Сефевидите в дн. Иран, която непрестанно воюва с
Османската Империя. В края на XV в. казълбашки групи мигрират към Мала Азия, но султанската власт
ги изселва от там в земите на Североизточна България и Източни Родопи. Възгледите им са близки до
тези на павликяни и богомили, поради което привържениците на тези секти – християнски и
ислямски, се сближават и смесват.
 6

– дейността на Фружин през 20-30 – те години на XV в.

 След смъртта на Константин през 1422 г. (в двора на княз Стефан Лазаревич) Фружин сам продължава
общото им дело.
 През 1425 г. унгарски войски временно овладяват Видин и Оряхово. В техните действия участват и
български отряди, организирани от Фружин.
 През 1435 г. крал Сигизмунд изпраща Фружин в албанските земи, за да установи контакт с тамошните
въстаници (Георги Арианид и Андрей Топия, предшественици на Скендербег). Фружин сключва съюз с
тях, но до общи действия не се стига.

в/ участие на българите в похода на Владислав III Ягело

– идеята за нов кръстоносен поход

 През 40-те години на XV в. се организират походите на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и
съюзника му Ян Хуниади.
Предизвикани са от сключената уния между Константинопол и Рим по настояване на византийския
император Йоан VIII. Византия признава върховенството на Рим в църковната област (1439 г.), но
срещу военна помощ от Западна Европа срещу османците.
 С нарочна була папа Евгений IV обявява организиране на кръстоносен поход срещу Османската
империя. Подготовката му се бави поради разногласия между Папство, Венеция и Генуа, което му
печели името „дългия поход“.

– начало (Първи поход) и участници в похода

 В ранната есен на 1443 г. в Южна Унгария се събират около 25 хил. кръстоносци от Унгария, Чехия,
Германия и Влахия.
Командването им поема младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело, обединил двете кралства
през 1440 г.
 Кръстоносците навлизат в Сърбия и бързо напредват към османските територии. Като най-добри
стратези се отличават трансилванският воевода Янош Хуниади и сръбският деспот Георги Бранкович.
Активира се и албанската съпротива под водачеството на Георги Кастриоти (Скендербег). Моментът е
подходящ, защото султан Мурад II вочва срещу разбунтувалия се Карамански бейлик в Мала Азия.
 На 3 ноември 1443 г. Янош Хуниади постига важна победа над силите на румелийския бейлербей край
Ниш и Пирот, бързо напредва към София и влиза в града . Целта на похода е атака над османската
столица Адрианопол, но тежката зима принуждават кръстоносците да прекратят настъплението си и
да се оттеглят. Мурад съсредоточава към Одрин почти всичките си сили.
Това налага да се подпише десетгодишно примирие и мирен договор в Сегед на 12 юни 1444 г.

– Втори поход
 През следващите месеци обстановката бързо се променя.
- Готови са корабите на папата, Венеция и Бургундия, които трябва да пренесат
западноевропейските войски на изток.
- В Източна Тракия се появява претендент за османския трон – Орхан Челеби, който е подкрепян от
Византия.
- Албанците продължават ожесточената си съпротива, а беят на Караман отново готви бунт срещу
Мурад II.
 В тази обстановка Владислав III и Ян Хуниади решават да нарушат договора и да предприемат нов
поход през есента на 1444 г.
 7

- Този път идеята е да се доберат до Черноморското крайбрежие по Дунавския път и оттам

съюзническа флотилия да ги прехвърли в Тракия за решителен щурм срещу Одрин.
 След като освобождават Видин и Оряхово, те се отправят към Североизточна България, където
освобождават Разград, Шумен и Провадия и се насочват към Варна.
Българското население по целия път подпомага кръстоносците и се включва в техните отряди.
Вероятно в похода участва и Фружин, но данните за това не са сигурни.
Там на 10 ноември 1444 г. Мурад II им дава решително сражение. Поради младежките си амбиции и
неопитността си Владислав III не се вслушва в съветите на Хуниади. Първоначално християнските сили
имат превес, като отрядите на Хуниади обръщат спахийската конница в бяг, но в този момент полския
крал прибързано атакува еничарите в центъра и шатрата на Мурад II. Войниците му са обградени от
тях и избити до крак, включително и младия крал. Това довежда християнската войска до тежко
поражение, от което единствено силите на трансилванския воевода се оттеглят сравнително
организирано.

– последици
 Този разгром осуетява за дълго време организирането на по-ефикасни действия за възпиране на
османското нашествие в Европа.
 Военните действия се пренасят навътре в европейските земи. След покоряването на Константинопол
(1453 г.) и на целите Балкани (1499) обект на османската експанзия стават земите на Унгария и
Австрия.
След битката при Мохач от 1526 г. Унгария губи не само част от земите си, но и политическия си
суверенитет.
 Като основен противник на османците се издига Австрийското ерцхерцигство, което към средата на
XVI в. се издига в империя.

2/ Хайдутство

а/ произход

– разбойничеството в средновековна България

 Селското разбойничество неизменно присъства в живота на средновековна България. Писмените
извори от XIII и XIV век са лаконични, когато дават сведения за големите „разбойнически дружини“,
които застрашават установения политически и правов ред.
 До известна степен в този смисъл може да се разглежда и началото на движението на Ивайло през XIII
в.
 По-типичен случай обаче е този на легендарния Момчил Юнак, за когото подробно разказва Йоан
Кантакузин в своите спомени.
- В средата на XIV в. Момчил събира многоброен отряд от обикновени селяни и постепенно налага
контрол над голяма част от Родопска област.
 Подобни дружини, макар и много по-малобройни, действат през целия период на Втората българска
държава.
 8

– разрастване след 1396 г.

 Още през XV в. османски и неосмански извори разказват за първите прояви на спонтанна въоръжена
съпротива, която е своеобразно продължение на борбата срещу завоевателите.
- През 1433 г. Бертрандон дьо ла Брокиер, френски рицар, който пътува през Балканите, в своите
сведения за българските земи посочва, че Ихтиманските възвишения са свърталище на хайдути и
там османците се чувстват твърде несигурни.
- Едно от първите конкретни сведения за хайдушки прояви датира от 1454 г., когато по нареждане
на султан Мехмед II Завоевател в София е осъден войводата Радич.
- Сведенията за действията на хайдутите зачестяват от края на XVI в. и през XVII век и говорят, че
властта е принудена да хаби значителни сили и средства за осигуряване на стабилността по места.
Хайдутството обхваща всички земи, населени с българи – Мизия, Тракия и Македония.
- През периодите, когато империята води напрегнати и тежки войни, особено с европейските
държави, хайдутството бележи ръст.

б/ прояви на хайдутството през XVI – XVII век

– XVI в.
 През втората половина на XVI в. активизацията на хайдутството е мотивирана от първите сериозни
поражения на империята и особено по времето на войната ѝ с коалицията между Австрия, Влашко,
Трансилвания и Молдова от 1593 – 1606 г.
 Естествен географски център на хайдушкото движение по това време стават югозападните и
северозападните български земи. От една страна, планинският релеф благоприятства хайдушките
акции, а от друга – близостта на военните действия срещу християнските противници също ги
стимулира.
 Така например през 70-те години на XVI век в района на Битолско и Прилепско действа четата на Толе
войвода. Дейността ѝ е толкова активна, че предизвиква личната намеса на султана – в писмо до
скопския санджакбей от 1578 г. той разпорежда да се вземат всички мерки четата да бъде
унищожена.
 През 1586 г. отново на скопския управител се нарежда да построи крепост в района на дн. Косово,
което се налага предвид дейността на голяма хайдушка чета от около 500 души. В султанско писмо от
159 г. се признава, че Скопски санджак е контролиран повече от хайдитите, отколкото от османската
администрация.
 През 1596 – 1597 г. хайдушки дружини успяват временно да превземат София и Плевен.
По това време народната традиция отнася и дейността на легендарния Чавдар войвода, който
действа в Кожух планина (на границата между дн. Гърция и Северна Македония).

– XVII в.
 Отново в земите на днешна Македония хайдушкото движение е най-активно.
В средата на века в Битолско действа четата на Лошан войвода. Той е мартолос (охранява пътища
и гранични райони), но в действителност действа като хайдушки водач.
 Малко по-късно в същия регион се прочува дружината на Байо воевода. Тя достига над 500 души на
брой и налага контрол над цялата област, като не допуска данъчни и съдебни злоупотреби на властта.
Известният османски чиновник, пътешественик и писател Евлия Челеби е принуден да иска
разрешение от Байо войвода за събирането на един извънреден данък в нахията, предназначен за
османските войски в унгария. Той лично се среща с воеводата и оставя интересни описания на
лагера на дружината.
 9

 Големи хайдушки чети действат и в други български земи. В Софийско се прочува войводата Петко
Ильов. Евлия Челеби разказва за действия на хайдушки чети в Шипченския Балкан. Той отказва да
пренощува в Габрово, което тогава е дервентджийско село, защото било „харамийско“
(разбойническо).

в/ организация на хайдушкото движение

– численост
 Изворите свидетелстват за наличието на хайдушки чети, чиято численост достига до 500-600 души.
 Много по-често обаче хайдушките отряди са от 20 до 80 души. По-малките отряди са по-мобилни, по-
трудно се локализират техните бази, по-лесно се въоръжават, обличат и изхранват

– тактика
 Хайдушките чети ограничават дейността си до нападения над османски земевладелци и до
обуздаване на османски чиновници, които надхвърлят своите правомощия, дадени им от държавата.
 Друг род акции са нападенията над търговски кервани, които са основен източник на средства за
хайдушките отряди.
 В редки случаи се организират нападения над малки въоръжени отряди и до временно превземане на
градчета и села.

– връзка със селата

 Връзката между хайдутите и селското население е постоянна и интензивна.
- В мнозинството си хайдутите се набират от разорени селяни.
- Без всестранната помощ от нейните ятаци, които живеят в селото, дейността на четата е
невъзможна.
 Хайдутството по принцип е сезонно начинание – четата се събира с началото на пролетта и се
саморазпуска след есенния листопад. Хайдутите зимуват в родните си села или в градовете.

ятакът (от турски: yatak – легло, леговище, подслон) е помагач, снабдител или укривател на участници в
нелегални въоръжени действия – четници, а по-късно – партизани

– правила и йерархия в хайдушката дружина

 Четата трябва да спазва желязна дисциплина, обоснована от неписаната традиция на т.нар. хайдушки
закон. Отговорен за спазване на дисциплината е воеводата.
 В четите действа принципа на единоначалието, характерен за всички военни формирования.
Войводата има изключителни правомощия – взема всички стратегически и тактически решения,
урежда отношенията между членовете на четата, отношенията с ятаците, с османските власти.
 Длъжността на войводата е изборна и народните предания са оставили много предания за „хайдушки
конкурси“ за нея. Принципни критерии са личните качества, като мъжество, отлично боравене с
оръжие, военна култура, нравствен авторитет. Има е жени воеводи – Сирма войвода, Бояна войвода,
Тодорка войвода, Румена войвода и др.
 Вторият по способности е избиран за пръв помощник на войводата и байрактар (знаменосец).
Знаменосецът замества войводата при необходимост.
 10

4/ Началото на кризата в Османската империя (края на XVI – началото на XVII в.)

а/ Европа изпреварва Османската империя

– Ренесансът и Великите географски открития водят до технологично изпреварване на Османската империя

от Европа.

– Въпреки продължаващите завоевания при управлението на султаните Сюлейман I

Законодателя/Великолепни и наследника му Селим II става ясно, че военният устрем на империята се
забавя.

– Между XV и XVII век европейските държави успяват не само да спрат завоеванията на империята, но и да
започнат да я изтласкват от Европа.
 На предна линия в борбата срещу османците е Хабсбургската монархия със столица Виена, включваща
земите на дн. Австрия, Унгария, Чехия, Западна Украйна, Хърватия. От XVI до края на XVIII в. Портата и
Хабсбургите се сблъскват в 11 войни, в които участват и други християнски държави. Империята се
свива значително към балканските си владения.
 Друг фронт е Средиземноморието, където Испания, Венеция и други морски сили спират османците.
Голямата е победата на обединения християнски флот в залива Лепанто (дн. Навпакт в Гърция) на 7
октомври 1571 г., когато османският флот претърпява катастрофално поражение. Това не е краят на
османските морски победи, но е знак за нейното изоставане.

б/стопанска криза

– причини
 Държавата не насърчава стопанското развитие.
Загрижени единствено за военната мощ на империята, султаните не насърчават развитието на
местното производство и търговия.
Според разбиранията на шериата и османската традиция не е престижно представители на елита да
се занимава с търговска, производствена или финансова дейност. Тези занимания са оставени за
раята, която обаче не притежава нужните капитали и сигурност, за да ги развива мащабно.
 Цеховите организации на майсторите в империята, наречени еснафи, и гилдиите на
търговците строго регламентират производството и търговията. Това положение се запазва
дори и през XVII – XVIII век, когато в Европа са наложени свободните капиталистически отношения.
 В Османската империя липсват каквито и да било закони, които да гарантират
елементарните права на личността – неприкосновеност на живота, имота и свободата на
личността.
Това поражда несигурност и спира инициативността и предприемачеството. Османската икономика
остава затворена в тесните рамки на дребното занаятчийско производство и натуралното земеделие.
 Централизацията на огромната империя налага изграждането на многоброен бюрократичен
апарат. Той се издържа от такси и „бакшиши“ (корупционните практики процъфтяват).
Поддържането му струва скъпо на хазната, защото властта печели предаността на чиновниците си с
т.нар. „подаръци“: пари, предмети на лукса, тимари, земя и т.н. Религиозните норми и правна система
блокират всякакви реформи на управлението.
 11

– последици
 Още през XVII век стойността на османската валута (аспра, акче) главоломно спада под
влияние на „революцията на цените“ в Европа, развитието на капиталистическите отношения,
световната търговия и стопанското изоставане на империята.
Чужди валути постепенно изместват османската валута на османските пазари.
 През XVI век османската държава открива границите си за западните търговци. Дадено им е право
срещу ниски мита да търгуват из цялата територия на империята – т.нар. капитулации

Капитулации се наричат специални двустранни договори, които осигуряват търговски привилегии на

дадена държава в Османската империя. Държава, сключила такъв договор с империята, има право да изпраща
свои търговци и предприемачи из цялата територия на османската държава, които търгуват срещу изключително
ниски мита. Чуждите търговци се ползват със защита от страна на османските власти, не могат да бъдат съдени по
османските закони, имат право на лична движима и недвижима собственост в границите на империята.

Първа капитулационни права получава Франция, още в самото начало на XVI век. В края на същото столетие
такива са дадени и на Англия, а през XVII - XVIII век – на Венеция, Холандия, Австрия, Русия и Прусия.

 Наблюдава се и разруха на тимарската система.

- Тимарската система обхваща повече от 1/3 от целия поземлен фонд на империята, но когато
нейното постоянно разширение спира, тимарите се оказват неефективни както за издръжка на
армията, така и за стопанското развитие на страната.
- За да държи спахията (тимариота) в пълно подчинение, държавата го лишава от собственически
права. Войникът получава рента от своя тимар само докато служи в армията. Не може нито да го
продава, нито да го дарява или завещава. Това отчуждава спахията от земята и той не полага
грижи за развитието на стопанството. А и стопанската дейност не е престижна за него. Когато
обаче, няма нови завладени земи, които да бъдат раздавани като тимари, и спахията, и селяните
му обедняват.
- Резултатът е, че не се въвеждат нови, интензивни земеделски култури и нови методи за обработка
на земята, увеличава се площта на пустеещите земи.

в/ криза в армията

– причини
 спират новите завоевания
- Спирането на османските завоевания води до липса на земи за нови тимари. Синовете на
спахиите не са обезпечени със свои тимари и нямат интерес да служат във войската. Липсва земя
и за увеличаване на вече съществуващите тимари и респективно – на доходите от тях.
- Липсата на успешни завоевания лишава еничарите от плячка, на която те винаги са имали право
във вековете на османската експанзия. Доходите им зависят изцяло от султанската заплата, която
обаче не расте при липса на успешни походи.
 обезценяването на парите и вдигането на цените
- Доходите и на спахии, и на еничари са фиксирани. От средата на XVII век те непрекъснато
обедняват, защото цените непрекъснато растат.

– последици
 намалява числеността и надеждността на спахийската конница
- Конното опълчение започва буквално да се топи, спахиите дезертират от военна служба. Те търсят
начин да запишат синовете си в еничарския корпус, заобикаляйки османската правна традиция.
 12

Предпочитат да служат като наемници за различни господари или да се самоорганизират във

военни отряди, които грабят и тероризират населението.
- В провинциите редовно избухват бунтове на спахиите.
- В самия край на XVII век спахийската конница не надхвърля повече от 10 000 души, което е
пагубно за мощта на империята.
 своеволия и бунтове на еничарите
- Още в началото на XVII в. започва системно нарушаване на вековните традиции за рекрутиране и
дисциплина на еничарския елитен корпус:
- Все по-често мюсюлмани (и рая, и спахии) дават доброволно децата си за еничари с надеждата, че
ги чака обезпечен живот. По тази причина към средата на века е преустановено събирането на
„кръвен данък“ от немюсюлманското население на империята, а корпуса се попълва от деца на
мюсюлмани, спахии и еничари.
- Еничарите започват да се женят и да издържат семейства.
- Започват да се занимават с дейности, които техния устав забранява: закупуват имоти, занимават се
с рентиерство, търговия, лихварство и рекет, откупуват данъци чрез системата „маликяне“ и
експлоатират раята.

„Маликяне“ (илтизам) - система, която позволява да се откупува правото да се събират данъци вместо
държавата.

Откупвачът плаща наведнъж голяма сума в хазната, а срещу това получават правото да събира в своя ползва
данъци от раята в определен район. Това право може да се откупи за определен период от време или
пожизнено. Системата позволява на откупвача да събира данъците в произволен размер. Хазната си осигурява
възможност да получава наведнъж едри суми, а откупвачите – правото да експлоатират раята безогледно, за да
си върнат вложената сума с огромна печалба.

- През XVII – XVIII в. редица еничарски бунтове (за по-високи заплати, за различни привилегии)
водят до детрониране и убийство на султани.
- Еничарският корпус се превръща в демотивирана и недисциплинирана военна единица, която
претендира, че има право да се меси в управлението и на отделни градове, и на провинции, и на
столицата, и на цялата държава.
 поддръжка на наемна войска
- За да осигурява безопасността си, империята е принудена да поддържа все по-многобройна
платена армия.
- Това рязко покачва военните разходи на все по-слабата в стопанско отношение държава.

г/ политическа криза

– отслабване на централната и местната власт

 Разрастващата се корупция сред държавните чиновници води до рязък спад на работоспособността
на бюрокрацията и авторитета на представителите на властта – по места и в столицата.
 Султаните се оттеглят трайно от пряко участие в управлението, като реалната власт се поема от
везирите, сред които се издигат известните фамилии Соколович (Соколу) и Кьопрюлю.

– властта на аяните
 аяни – определение
- аяни (турски, арабски) – знатни, видни;
 13

- Лица в османската провинциална йерархия, които през XVI – XVII век крепят централната власт по
места (паши, аги, санджак- и бейлербейове), но през XVIII век развиват сепаратистки настроения и
отцепват от властта на султаните големи територии в периферията на империята.
 пътят към самостоятелна власт
- През XVI-XVII век редица представители на османския военен елит получават като дар от султана
поземлено владение в пълна собственост (мюлк) и титла. Срещу това осигуряват реда в своя
провинциален район.
- С течение на времето много от тях развиват стопанството в своите земи и успяват да натрупат
богатство чрез търговия, събиране на такси, лихварство, подкупи и маликянета.
- Към XVIII в. аяните ще могат да си позволят да управляват владенията си и регионите около тях
като напълно самостоятелни владетели.

5/ Освободителни действия на българите през XVI в.

а/ дейност на православното духовенство

– охридски архиепископ Йоаким

 Между 1572 и 1574 г. охридският архиепископ Йоаким посещава европейските столици Мадрид и
Неапол, където обсъжда възможността за общи действия срещу османците.
– охридски архиепископ Гаврил
 През 80-те години на XVI в. охридският архиепископ Гаврил осъществява пътуване и с политически
цели в Русия, Полша, Австрия, Германия и Италия.
– резултат
 Благодарение на тези мисии на представители на висшето православно духовенство в австрийския
двор се утвърждава разбирането за ползата от привличането на покорените християнски народи на
страната на Австрия.

б/ австро-турска война и успехите на Михаил Храбри

– конфликтът от 1593 – 1606 г.

 Напрежението между Австрия и Османската империя се изразява в пряк военен конфликт през 1593 г.
- В организираната християнска коалиция освен Австрия влизат още Трансилвания, Влашко,
Молдова, които под предводителството на трансилванския воевода Михаил Храбри (Витязул) се
оказват ценен съюзник на австрийските сили.
 Австрия и империята не са напълно готови за войната и тя се ограничава до множество локални
конфликти , предимно на унгарска територия.

– успехите на Михаил Храбри и българските хайдути

 Нахлуването на войските на влашко-трансилванския воевода Михаил Храбри на север от Дунав
предизвиква брожение сред българското население. Витязул оценява значението на Северна
България като спомагателен, но важен боен театър.
Той разчита на помощта на действащите по това време хайдушки чети, част от които са включени като
доброволци в състава на влашко-трансилванските войски.
 14

Четата на войводата Баба Новак достига и превзема София през 1595 г., а през 1596 г. пресреща и
разбива войската на румелийския бейлербей.

в/ Първо търновско въстание

– водачи
 От действията на Михаил Храбри в тила на османците решават да се възползват неколцина по-будни
личности, жители на Северна България с различен етнически произход – дубровнишките търговци
Павел Джорджич и братя Скоркочевичи, гръцкият търновски митрополит Дионисий Рали и
никополският първенец Тодор Балина.

– дипломатическа подготовка
 Още през 1590 г. в навечерието на австро-турската война, Дионисий Рали посещава Русия с важна
църковно-политическа мисия, която вероятно има връзка с по-късните му действия в България.
 Павел Джорджич в началото на 1595 г. напуска България и се установява във Влашко. Установява
контакт със Седмигорския княз Сигизмунд (Седмигорско е област между Унгария и Трансилвания).
През 1598 г. той и Тодор Балина се срещат в Прага с австрийския император Рудолф II, който обещава
пълна подкрепа за едно евентуално българско въстание.

– вътрешна подготовка
 Същевременно тече подготовка и в България, осъществявана от Тодор Балина.
- Към въстанието са привлечени местни първенци и духовни водачи от всички по-големи селища в
Северна България.
- Привлечени са шуменския, русенския, преславския и дори пловдивския митрополит.

– ход на въстанието
 Въстанието избухва през 1598 г., когато Михаил Храбри започва военни действия срещу османците на
юг от Дунав.
След като ги разбива до Никопол, вероятно отрядите му достигат чак до София.
 Точно тогава избухва въстанието с център Търново.
 За развитието на военните действия знаем малко, но от едно писмо на Дионисий Рали научаваме, че
въстаническите сили достигат няколко хиляди, но са разбити от османските войски.

– цел на въстанието
 За целта на въстанието говори едно, макар и не много сигурно свидетелство, че по време на бойните
действия за български цар е избран някой си Шишман III, вероятно мним потомък на Шишмановия
род.

– потушаване
 Въстанието е потушено с традиционна за епохата жестокост.
 От едно послание на Михаил Храбри научаваме, че той отвежда от Мизия около 60 хил. български
бежанци, уплашени от репресиите на официалните власти.
 Не знаем съдбата на Тодор Балина, Павел Джорджич трайно се установява във Влашко, а Дионисий
Рали се откупва с 2700 сребърни гроша.
– значение
 Независимо от поражението си Първото търновско въстание е най-значимият, мащабен и
организиран опит на българите да отхвърлят османската власт след 1407-1408 г.
 15

 То налага възгледа, че освобождението трябва да се постигне с помощта на външни сили и преди

всичко на Австрия.
 Неуспехът му подчертава необходимостта от по-продължителна и всеобхватна подготовка, която да
гарантира по-масова подкрепа за въстанието.
В тази епоха подобна организация може да създаде само църковната организация, което обяснява
широкото участие на висшето духовенство в подготовката и въстанието.
 Въстанието показва и силата на връзката между хайдутството и политически организираните усилия
за постигане на освобождението.

6/ Освободителни действия на българите през XVII век

а/ Австрия и създаването на Българската католическа кустодия

– религиозна свобода за католиците в Османската империя

 След мира, подписан през 1606 г. с Османската империя, влиянието на Австрия в Централна Европа се
засилва. Това ѝ позволява през 1616 г. да подпише конвенция с Османската империя, която гарантира
пълна религиозна свобода на католиците под османска власт.
 През 1622 г. в Рим е създадена Конгрегация за разпространение на вярата, която трябва да
пропагандира униатството и католицизма сред православното население на Изтока.
Като център на дейността на Конгрегацията в османските територии се налага Виена.

– католиците сред българите

 В Северозападна България вече има един султански хас, населен с католици, който включва
рударското градче Чипровци и прилежащите му села Копиловци, Железна и Клисура.
 Там още през XIV в. се заселват саксонски рудари и католици от Северна Албания. Те се смесват с
местното население, но запазват католическата си вяра.
 Още през 1595 г. папа Климент VIII изпраща в България францисканска мисия начело с босненеца
Петър Солинат. Мисията укрепва католицизма в Чипровско и привлича към католицизма и Римската
църква еретиците павликяни от Никополско, Свищовско и Пловдивско.

– Българската католическа кустодия

 След създаването на Конгрегацията, през 1624 г., францисканската мисия в България получава статут
на кустодия (буквалното значение е „караул, стража, охрана“)
 През 1642 г. е учредена Софийска католическа архиепископия, чийто архиепископ отговаря и за
Влашко и Молдова. През 1644 г. е учредена втора католическа архиепископия в Марцианопол (дн.
Девня). Католически владици от Българската кустодия са поставени и в Скопие, Охрид, Призрен, и
Никопол.
 Българският католически клир е високообразован, най-изтъкнатите духовници получават
образованието си в Италия и поддържат духовни и политически контакти със Запада. Сред тях се
открояват имената на Илия Маринов, Филип Станиславов, Петър Богдан Бакшев и Петър Парчевич.
- Особено активна политическа дейност развиват софийският архиепископ Петър Богдан и
марцианополският архиепископ Петър Парчевич, които популяризират българската кауза –
необходимостта от скорошно освобождение на българските земи, в Рим, Виена, Варшава и други
европейски столици.
 16

б/ войната на Османската империя със Свещената лига от 1683 – 1689 г.

– втора обсада на Виена

 Османските управляващи не отчитат напълно сериозното изоставяне на Османската империя от
Европейските ѝ съседи. Това води до колосален напън на всички сили на империята за успешното
провеждане на втората обсада на Виена.
- Великите везири от влиятелното семейство Кьопрюлю започват значителна логистична подготовка
за новия опит на Османската империя да завземе стратегически важната Виена, която би им
отворила пътя за нашествие в германските земи. Те строят и ремонтират пътища и мостове към
Австрия, създават складове за муниции и провизии, които изпращат от всички краища на
империята.
- Към началото на 1682 г. великият везир Кара Мустафа паша успявч да убеди султан Мехмед IV и
неговия диван да мобилизират армията. Войната е обявена през август същата година. На турците
са нужни три месеца, за да могат да обсадят Виена с голяма войска, което означава, че обсадата
трябва да се отложи за 1683 г. заради настъпването на зимата. Това дава на Хабсбургите
достатъчно време да се подготвят за отбрана и да сключат съюзи с други централноевропейски
владетели.
 През 1683 г. османците стигат от Одрин до Виена за три месеца - от април до юли, с 90 000 армия, от
която еничарите са 12 хиляди. Обсадата трае от 14 юли до 12 септември 1683 г. Главнокомандващ
християнските сили (84 000) е съюзникът на император Леополд I полският крал Ян III Собиески, а на
османските – великият везир Кара Мустафа. След решителната битка на 11-12 септември 1683 г.
обсадата е отблъсната, а османската войска – разбита.

– Свещена лига и война срещу Османската империя – 1683 – 1699 г.

 На 5 март 1684 г., чрез съдействието на папа Инокентий XI, се основава Свещена лига, по инициатива
на Леополд I (император на Свещената Римска империя) с Полско-литовската държава
(Жечпосполита), Венецианската република и други християнски монархии, както и с Русия ( от 1686 г.).
 В последвалата война съюзниците нанасят тежки поражения на османците. Между 1685 г. и 1689 г. са
завладени области, които от векове принадлежат на Османската империя: Унгария, Трансилвания,
Сърбия, за известно време дори гръцкият Пелопонес. Австрийските войни проникват дълбоко в тила
на османците, достигайки районите на Южното Поморавие и Североизточна Македония. Най-
големият успех на Лигата са победите в битката при Мохач (1687) и битката при Зента (1697).
 След продължителни преговори, проведени на Карловацкия конгрес от 1698 – 1699 г., е подписан
известния Карловацки мирен договор, с който за първи път се откъсват значителни територии от
Османската империя в полза на християнските държави.
- Полша получава част от Украйна.
- Най-големи изгоди получава Хабсбургската империя - Централна Унгария, Трансилвания, областта
Войводина (Северна Сърбия), голяма част от Хърватско, Далмация и Словения.
- Към Венеция минават полуостров Морея, шест крепости в Далмация и ред острови от Гръцкия
архипелаг.
- Русия получава крепостта Азов и нейните околности (1700 г.)

 Карловацкият конгрес юридически оформя новото разпределение на силите в Централна и Източна

Европа и полага началото на разделянето на европейските владения на Османската империя.
 17

в/ Второ търновско въстание

– организация
 В началния период на войната в Северна България започва сериозна подготовка за организиране и
осъществяване на ново въстание на православните българи.
 Негов организатор и водач е Ростислав Стратимирович, който се обявява за потомък на Иван
Срацимир. Стратимирович посещава Москва, където се представя за търновски княз, и спечелва на
своя страна московския патриарх Йоаким, за чиято племенница – княгиня Мария Дубровска, се
сгодява. Патриарх Йоаким има амбициите да постави православните поданици на империята под
покровителството на Московската патриаршия.

– обявяване и обхват
 През 1686 г. Ростислав Стратимирович и княз Савелий Дубровски оглавяват Второто търновско
въстание.
 То обхваща голяма част от Северна България и Софийско. Ростислав е обявен за търновски княз.

– резултати
 Османците обаче бързо овладяват Търново, а въстаниците (около 4000 души са разбити). Водачите се
укриват в Рилския манастир и оттам да се прехвърлят в Русия.
 Търново е опустошено от османските отряди, а населението на всички въстанали области – Търновска,
Грабровска, Никополска, Златишка и Софийска е подложено на жестоки репресии.

г/ Чипровско въстание

– ход на въстаническите действия

 През пролетта на 1688 г. австрийските войски достигат Белград и прохода Железни врата, овладяват
Кладово и Оршова. В тези военни операции австрийците са подкрепени от български, сръбски и
влашки доброволни отряди. В тези земи се сформира свободна зона, която привлича нови
доброволци от Северозападна България.
 Започва трескава подготовка за въстание сред чипровските католици.
- Военни отряди от българи католици начело с Георги Пеячевич и Богдан Маринов се включват в
австрийската армия.
- В Чипровско населението масово се готви за въстание. Изграден е укрепен лагер в местността
Жеравица.
 На 16 септември 1688 г. австрийците превземат Белград. Това служи като сигнал за обявяване на
Чипровското въстание.
- Създаден е мощен въстанически отряд начело с Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука
Андренин, братята Михаил и Иван Станиславови.
- Освен католическите селища Чипровци, Копиловци и Железна въстават и редица православни
села във Видинско, Берковско и Пиротско.
- Успех за въстаниците е превземането и освобождаването на Кутловица (дн. Монтана).

– потушаване
 Срещу въстаниците османците изпращат отрядите на унгарския граф Имре Тьокьоли – един от
водачите на унгарските протестанти, които воюват срещу преданите защитници на католицизма
австрийските Хабсбурги.
 18

Войските на Тьокьоли атакуват изненадващо Жеравица и Чипровци и нанасят тежко поражение на

въстаниците.
 Северозападна България е разорена, а католическото население масово се изселва отвъд Дунав, в
областите Банат и Влахия.
 Оцелелите въстаници начело с Георги Пеячевич се присъединяват към принц Лудвиг Баденски, който
през 1689 г. заема голяма част от Северозападна България.
Пеячевич получава чин генерал от австрийската армия и баронска титла. Родът му се влива в средите
на австрийската аристокрация.

г/ въстанието на Карпош

– разрастване на хайдутството
 Австрийска армия, водена от генерал Пиколомини, през Косово достига Пловдивско и Одринско през
1690 г. Това води до разрастване на хайдутството почти във всички области, населени с българи.
 В Югозападна България действа отряд от над 4000 хайдути, унгарци и немци под командването на
Страхил войвода. Под негов контрол на практика са земите от Ниш до Кюстендил.

– движението на Карпош
 В северните части на Македония (чуждите пътешественици в Османската империя започват да наричат така
историко-географската област в югозападните части на Балканите, на името на някогашната римска провинция Македония,
макар границите да не съвпадат точно; по-късно гърците започват да наричат така североизточните си територии, името на
Древна Македония) действа хайдушкият отряд на войводата Карпош.
 След превземането на Ниш от австрийските войски през 1689 г. Карпош вдига масово въстание в
Моравско и Северна Македония.
- Карпош превзема Куманово и Крива паланка и е провъзгласен за „кумановски крал“.
- По-късно начело на петхиляден въстанически отряд той навлиза в Косово и се присъединява към
австрийците. Император Леополд I издава указ, с който провъзгласява войводата за генерал от
австрийската армия и му присъжда титлата княз.
- Войските на Карпош завладяват Скопие и го предават на австрийците, които обаче го зпалват и се
изтеглят на север, като предлагат на Карпош да се изтегли с тях. Той отказва и остава да брани
родната си земя.
- От юг настъпват османците, превземат Крива паланка и Скопие и Карпош е екзекутиран.

д/ характер на съпротивата на българите от втората половина на XVII в.

– липса на силен елит

 Основните организатори и реализатори на въстаническите прояви на българите в този период са от
средите на градските прослойки на търговци и занаятчии, както и на духовенството.
 Те обаче още не разполагат с достатъчно сили за обединение на всички обществени слоеве. Това
лишава въстанията от общонароден характер и принуждава водачите им да подчинят
освободителните движения на интересите на европейските сили.
– масови изселвания
 След потушаването на всяко антиосманско движение се изселват значителни маси компактно
българско население поради страх от жестоки репресии.
 През периода XV – XVII в. най-масова е емиграция на българи към Влашко и Молдова.
Значителна изселническа вълна се насочва към Трансилвания и се заселва в град Брашов и оклностите
му.
Най-многочислена е групата изселници след Чипровското въстание в Банат и Южна Унгария.