Модерна Европа (XV- началото на XX век)

Основни аспекти. Част 1

Дял I
Хронологични рамки на модерната епоха
Трябва да се има предвид, че горната граница на модерната епоха е строго
фиксирана – това е краят на Голямата война на 11.11.1918 г. Проблем пред
изследователите е кога започва модерната епоха?
А/ Вариант I – с превземането на Константинопол от османските тур-
ци.
Обстоятелствата около това събитие: Градът пада на 29 май 1453 г., тогава е
кулминацията на 53-дневната обсада, която започва на 6 април 1453 г.
Атакуващата османска армия, която значително превъзхожда защитниците на
Константинопол, е командвана от 21-годишния султан Мехмед II (по-късно наречен
„Мехмед Завоевателя“), докато византийската армия е водена от император Константин
XI Палеолог. След като завладява града, Мехмед II прави Константинопол новата
османска столица, заменяйки Одрин (Адрианопол).
Превземането на Константинопол и падането на Византийската империя е вододел на
Късното средновековие и се счита от мнозина за края на средновековния период.
Падането на града също е повратна точка във военната история. От древни времена
градовете и замъците зависят от крепостните си стени, за да отблъснат
нашествениците. Стените на Константинопол, особено Теодосиевите стени, са едни от
най-модерните отбранителни системи в света. Тези укрепления са преодоляни с
използването на барут, по-специално под формата на големи оръдия и бомбарди,
предвещаващи промяна в обсадната война.
Още с идването си на власт в началото на 1451 година младият османски султан
Мехмед II си поставя за цел да завземе Константинопол, който държи под постоянна
заплаха връзките между европейските и азиатските владения на османците. По тази
причина той бързо сключва тригодишен мирен договор с Унгария и потвърждава
суверенитета си над Смедеревското деспотство* и бейлика Караман*.
Следващата стъпка на Мехмед е установяването на контрол над Проливите. За тази цел
през лятото на 1452 година той изгражда на европейския бряг на Босфора новата
крепост Румели Хисар*, която, заедно със съществуващите османски укрепления на
азиатския бряг, може да блокира движението през пролива. Така през есента той
успешно е прекратил доставките на храни за Константинопол по море. По време на
строежа 50-хилядна османска армия опустошава непосредствените околности на града,
но след завършването на крепостта се оттегля. През есента е извършен и поход в
Пелопонес, който трябва да неутрализира византийските владения там.
Същинската обсада на Константинопол започва на 5 април 1453 година, когато султан
Мехмед II разполага войските си на две и половина мили от градските стени. Срещу
османска армия, състояща се от близо 200 хил. души, император Константин XI
Палеолог успява да събере около 7500 войници, от които близо половината са
чужденци; византийците, враждебно отнасящи се към църковната уния, сключена от
техните императори, не изпитват желание да воюват.
На 7 април османските войски се доближават на четвърт миля от стените и се
разгръщат по цялата им дължина, като самият султан с еничарите установява лагера си
в центъра срещу Романовата порта. Османските войски се окопават и позиционират
артилерията си, а сръбските сапьори започват да подкопават стените на града. На 12
април до града достига и османският флот.
Османските сили започват да обстрелват крепостните стени, като първоначално не
предприемат други маневри. През нощта на 18 април малък османски отряд напада
стените и е отблъснат. На 20 април три генуезки и един византийски кораб успяват да
пробият блокадата и влизат в константинополското пристанище, нанасяйки значителни
щети на османския флот, в резултат на което неговият командващ Балтаоглу Сюлейман
е лишен от постовете и имотите си. Този неуспех предизвиква брожения в османския
лагер, където великият везир Чандарла Халил паша се противопоставя на обсадата и
дори тайно саботира военните действия.
Следващият ход на султана е да отклони част от защитниците на градските стени към
слабоукрепеното пристанище на Златния рог. Тъй като достъпът до Златния рог е
блокиран от верига, преграждаща входа на залива, на 22 април той прехвърля 72 леки
галери по суша през хълмовете над Галата. На 28 април и 3 май защитниците се
опитват да нападнат османския флот в Златния рог, но подкрепян от артилерията на
сушата, той отблъсква успешно атаките им.
На 7 и 12 май османски части от няколко десетки хиляди души правят първите
сериозни опити за щурмуване на градските стени на Константинопол, но са отблъснати.
През следващите дни артилерийският обстрел продължава, но защитниците разкриват и
разрушават няколко тунела, прокопани под крепостните стени. Междувременно
османците изграждат масивна обсадна кула, по-висока от стените, и започват строежа
на понтонен мост от Галата към града.
Вътрешната съпротива срещу обсадата и слуховете за пристигащи венециански
подкрепления и възможно унгарско нападение карат султана да бърза и той се решава
на последен опит за завземане на града, обещавайки на войските разрешение да го
разграбят. На 28 май започва подготовката за решителния щурм, като към стените на
града са придвижени две хиляди стълби. Нападението започва три часа преди изгрев на
29 май, като няколко последователни вълни атакуват градските стени. Около изгрев е
осъществен пробив през силно повредените от артилерията стени около Романовата
порта.
Настъпилото объркване е използвано умело от султана, който хвърля нови и нови части
срещу оставения без защита сектор. Императорът се опитва да запуши пробива и
продължава храбро да се бие до сетния си дъх. В същото време в друг сектор,
османците успяват също да пробият и се оказват в тила на защитата. Това е краят на
града. В превзетия Константинопол започват грабежи и убийства; над 30 хил. души са
взети в плен. Султанът оставя хората си да плячкосват 3 дни града, в който смята да
пренесе столицата си.
Б/ Вариант II – Откриването на Новия свят – октомври 1492 г.
Новият свят е наименованието на Америка, с което европейските мореплаватели и
откриватели от края на 15 век (Великите географски открития), наричат земята отвъд
Атлантика, противопоставяйки я на Стария свят – Европа, Азия и Африка, поради
обстоятелството, че в новооткритите земи в сравнение със стария свят, всичко е ново и
различно – природа, земеделски култури, нови хора със специфична цивилизация и
култура – индианците и т.н.
Според легендата, Христофор Колумб вярва до края на дните си в това, че е открил нов
път към Индия, но скоро на всички става ясно, че Колумб е открил не нов презморски
път към Индия, а нов континент. Главната заслуга за установяване на това, е на
Америго Веспучи, на чието име е кръстен и новооткрития от европейците континент.
По-късно към Новия свят се включва и Австралия с Нова Зеландия.
Гледна точка:
Колумб търси по-кратък морски път към Азия и смята, че е стигнал до Индия, макар
всъщност да открива Америка. Забележителна заблуда, която революционизира света.
Различни са оценките на “новия континент” за големия откривател. В САЩ 12
октомври – деня, в който Колумб стига до Бахамските острови, се чества като
официален празник, докато в някои латиноамерикански страни това е траурен ден. Д-р
Моника Верхайм от катедрата по романистика към университета в Зарланд обяснява
защо Колумб е тъй оспорвана фигура.
“Дълго време, казва тя, той се смята за голям откривател, за герой, извършил достойни
за възхищение дела. Модерната епоха до голяма степен се идентифицира с Колумб,
защото вижда в негово лице свободния дух, който се налага срещу силите на старото и
закостеняло мислене. От друга страна, междувременно, личността на Колумб се
оспорва, той се разглежка като безскрупулен авантюрист, като алчен за злато егоист.
Твърди се също, че с него започват оплячкосването на Америка и поробването на
индианците.”
През 2002 г. студентите във Венецуела събарят паметника на Колумб. Президентът на
страната ги поздравява за това с думите, че няма защо да се почита Колумб. Д-р
Верхайм обяснява: “Днес той се разглежда, разбира се, по-критично, тъй като се взема
под внимание съдбата на индианските племена. През 1992 г. различни индиански групи
протестират срещу тържествата по случай 500-та годишнина от откриването на
Америка.”
След откриването на “новия свят” започва колонизацията и поробването на коренното
население – по предложение на самия Колумб. Той обаче смята, че тези хора са добри и
отзивчиви, желанието му е да ги християнизира. Отношението му към тях е
противоречиво. Съдбата на индианците е тъжно свидетелство на завладяването на
Америка. Много от тях умират и то не само като следствие от поробването им.
Европейците пренасят в Америка редица болести, срещу които коренното население е
беззащитно. Броят на индианците драматично намалява. Интересно е, че един важен
факт е потънал в забрава. Преди Колумб викингите стигат до Америка, но именно
Колумб се смята за откривател на “новия свят”.
“Колумб, обяснява д-р Верхайм, има това предимство, че по негово време вече
съществува печатарството. Писанията му, особено писмото му за откриването новия
свят, се четат и препрочитат в Европа; това писмо е преведено също така на много
европейски езици.”
Колумб, роден вероятно през 1451 г. в Генуа, лелее още от млади години една мечта: да
открие западния път към Индия. Търси финансовата подкрепа на европейските
монарси, за да осъществи целите си. Отначало без успех, докато в крайна сметка
получава благословията на испанския крал Фердинанд Втори и кралица Изабела.
Обещава им нови територии и златни съкровища. До смъртта си Колумб вярва в
заблудата си, а именно че е открил западния път към Индия. Че е открил всъщност нов
континент, осъзнава вместо него Америко Веспучи.
В/ Вариант III – с началото на Реформацията
Обстоятелствата около това събитие:
Днес съществуват много видове протестантски църкви. Например баптистите са в
момента най-голямата деноминация в Съединените щати, но има още десетки. Защо са
толкова много? Откъде са започнали? За да разберем движението на протестантската
реформация, е нужно да се върнем назад във времето, до началото на XVI век. Тогава
има само една църква в Западна Европа, позната ни днес като Римокатолическа църква,
която е под ръководството на папата в Рим. Наричаме я Римокатолическа, защото има
много други видове църкви (например методистка, баптистка, лутеранска, калвинистка,
англиканска...).
Така че ако се върнем към 1500 г., Църквата, която ние днес наричаме Римокатолическа
църква, е много силна политически и духовно в Западна Европа (и всъщност управлява
значителна територия в Италия, наречена Папска държава). Но има и други
политически сили в действие. Съществува Свещената Римска империя (до голяма
степен съставена от немско говорещи области, управлявани от принцове, графове и
избирателна колегия), италианските градове държави, Англия, както и все по-
обединените национални държави на Франция, Испания и др. Владетелите на тези
територии са засилили властта си през предишния век и много от тях искат да се
възползват от възможността да отслабят папството с помощта на Реформацията и да
увеличат своята собствена власт спрямо Църквата в Рим и другите владетели.
Не бива да забравяме, че от известно време на Църквата е гледано като на институция,
разкъсвана от борби за вътрешна власт (към края на XIV в. и XV в. едновременно
управляват трима папи). Папите и кардиналите често живеят повече като крале,
отколкото като духовни лидери. Папите претендират за нерелигиозна (политическа),
както и за духовна власт. Те командват армии, имат политически съюзници и врагове, а
понякога дори водят войни. Силно разпрострени са симония (продажбата на църковни
служби) и непотизъм (фаворизиране въз основа на семейни връзки). Очевидно е, че
щом папата се концентрира върху тези светски въпроси, не му остава много време за
душите на вярващите. Корупцията е добре известна и са правени няколко опита да се
реформира Църквата (особено от Джон Уиклиф и Ян Хус), но нито едно от тези усилия
не води до промени в църковната практика до действията на Мартин Лутер в началото
на XVI в.
Мартин Лутер е немски монах и професор по теология в университета във Витенберг.
Лутер слага началото на протестантската Реформация, когато през октомври 1517 г.
поставя своите "95 тезиса" на вратата на местната църква във Витенберг, Германия.
Това е списък от изказвания, които изразяват безпокойствата на Лутер относно някои
църковни практики - най-вече продажбата на индулгенции, но те са базирани на по-
дълбоките тревоги на Лутер за църковната доктрина. Обръщаме внимание, че думата
"протестант" съдържа в себе си "протестирам", а думата "реформация" съдържа в себе
си "реформа" — първоначално това е опит за противопоставяне срещу някои
практики на Римокатолическата църква, както и за реформиране на Църквата.
Продажбата на индулгенции е практика, при която на парче хартия (индулгенция)
Църквата описва, че е получила дарение или друга благотворителна работа и
удостоверява, че душата на вярващия ще отиде в Рая по-бързо чрез намаляване на
времето, прекарано в Чистилището. Хората са вярвали, че ако човек не извърши
сериозни грехове, които гарантират място в Ада, но умре преди да се разкае и изкупи
всички свои грехове, тогава душата отива в Чистилището. То е като промеждутъчна
гара, където завършва изкупването на греховете, преди на душата да ѝ бъде позволено
да влезе в Рая.
Папа Лъв X е давал индулгенции за набиране на средства за възстановяване на
църквата Свети Петър в Рим. Лутер е сериозно загрижен относно начина, по който
влизането в Рая е свързано с финансова транзакция. Но продажбата на индулгенции не
е единственото несъгласие на Лутер с институцията на църквата.
Мартин Лутер е много благочестив и преживява духовна криза. Той заключава, че без
значение колко добър и безгрешен се опитва да бъде, все още усеща грешни мисли в
себе си. Той се страхува, че без значение колко на брой са добрите му дела, той никога
няма да направи достатъчно, за да спечели мястото си в Рая (не забравяйте, че според
Католическата църква човек, който върши добри дела, като например поръчва
произведения на изкуството за църквата, може да си спечели място в Рая). По този
начин Лутер признава неизбежната греховност на човешкото състояние. В крайна
сметка, колкото и да се опитваме да сме мили и добри, невинаги мислите ни са такива,
а понякога са и много по-лоши. Лутер намира изход от този проблем в следния текст от
Свети Павел: "Праведните ще живеят чрез вяра" (Римляни 1:17). За Лутер това
означава, че тези, които отиват в Рая (праведните), ще стигнат там само с помощта на
своята вяра, а не чрез извършването на добри дела. С други думи, Божията милост е
нещо, което е свободно дадено на човешките същества, а не е нещо, което можем да
спечелим. Докато Католическата църква твърди, че човешките същества чрез добри
дела могат да влияят върху своето спасение.
Лутер (и други реформатори) се обръщат към Библията като единствения
благонадежден източник (за разлика от ученията на църквата). Създаването на
печатната преса през XV век (от Гютенберг в Майнц, Германия) и преводът на
Библията на народния език (на френски, италиански, немски, английски и т.н.) дават
възможност на грамотните хора да четат директно от Библията, без да се налага да
разчитат на свещеник или други църковни лица. Преди това Библията е достъпна само
на латински, древния език на Рим, говорен главно от духовенството. Преди печатната
преса книгите са ръчно изработени и са изключително скъпи. Изобретяването ѝ, заедно
с превода на Библията на народен език, означава, че за първи път в историята Библията
става достъпна и за хората, които не са част от църквата. И вече е възможна директна
връзка с Бога, без посредничеството на Католическата църква.
Когато Лутер и другите реформатори разглеждат написаното в Библията (полагат се
усилия за подобряване на точността на новите преводи въз основа на ранни гръцки
ръкописи), те откриват, че много от практиките и ученията на Църквата за това как да
постигнем спасение не съвпадат с ученията на Христос. Това включва и много от
тайнствата, като например Светото Причастие (известно също като Евхаристия).
Според Католическата църква чудото на Причастието е преосъществяването — когато
свещеникът раздава хляба и виното, те променят своята същност и действително се
превръщат в тялото и кръвта на Христос. Лутер отхвърля тази промяна по време на
Светото Причастие и по този начин оспорва едно от централните тайнства на
Католическата църква, едно от нейните най-важни чудеса, и съответно един от
начините, по който човешките същества могат да получат Божията благодат или
спасение.
Църквата първоначално не обръща внимание на Мартин Лутер, но идеите му (и техните
вариации, включително калвинизмът) бързо се разпространяват в цяла Европа. На
събора във Вормс, проведен от императора на Свещената Римска империя, той е
помолен да се отрече от своите писания. Когато отказва, Лутер е отлъчен (с други
думи, изгонен от църквата). Отговорът на Църквата срещу заплахата от Лутер, Калвин
и др. през този период се нарича Контрареформация ("контра" означава "срещу").
През 1545 г. Църквата открива събора в Трент, за да се занимае със проблемите,
повдигнати от Лутер. Съборът в Трент е събрание от висши служители в църквата,
които се срещат за 25 заседания (с прекъсвания в продължение на осемнадесет години)
основно в северния италиански град Трент.
Основни резултати от Събора в Трент:
1. Съветът отрича лутеранската идея за спасение чрез вяра. Потвърждават, с други
думи, своето учение за заслугите, което позволява на човешките същества да изкупят
греховете си чрез добри дела и чрез тайнствата.
2. Потвърждава се съществуването на Чистилището и полезността на молитвата и
индулгенциите за съкращаване на престоя на човек в Чистилището.
3. Потвърждава се вярата в преосъществяването и важността на всичките седем тайн-
ства
4. Препотвърждава се авторитетът на Писанието, учението и традициите на Църквата
Реформацията била много бурен период в Европа, дори близки роднини можело да
бъдат насъсквани едни срещу други в започналите религиозни войни. И католиците, и
протестантите често били убедени, че те са правите и че другата страна служи на
дявола.

Смедеревско деспотство – средновековна държава на Балканския полуостров,

съществувала от 1402 до 1459 година. Тя е продължител на княжеството Моравска
Сърбия, чийто владетел Стефан Лазаревич през 1402 година получава титлата деспот.
През 1459 година деспотството е завладяно от Османската империя, но наследниците,
емигрирали в Унгария, продължават да претендират за титлата до 1537 година.
Румели Хисар - средновековна крепост, разположена в Истанбул, Турция, върху
поредица от хълмове на европейския бряг на Босфора. Замислен и построен между 1451
и 1452 г. по заповед на османския султан Мехмед II, комплексът е пуснат в
експлоатация като подготовка за планирана османска обсада на тогавашния
византийски град Константинопол, с цел отрязване на военноморското и логистичното
облекчение, което потенциално би могло да дойде на помощ на византийците чрез
пролива Босфора. Неговата по-стара сестринска структура, Анадолухисар („Анадолска
крепост“), се намира на отсрещните брегове на Босфора и двете крепости работят в
тандем по време на последната обсада, за да задушат целия морски трафик по Босфора,
като по този начин помагат на османците да постигнат целта си превръщайки град
Константинопол (по-късно преименуван на Истанбул) в нова имперска столица през
1453 г. След османското завладяване на града, Румелихисар служи като митнически
контролно-пропускателен пункт и от време на време като затвор, особено за
посолствата на държави, които са във война с империята.