Неда Антонова

СЪВЪРШЕНАТА
Преподобна Стойна,
неканоничната светица

Българска
Второ, допълнено издание

© Неда Антонова, автор, 2017

© Пламен Капитански, илюстрация за корицата, 2017
© Любомир Михайлов, художествено оформление, 2017
Издателство „Факел“, 2017
 
http://4eti.me – посветена на С. и С. 

ISBN 978-954-411-210-3

2
 СЪДЪРЖАНИЕ

СЪДЪРЖАНИЕ..................................................................................................3
ПЪРВА ЧАСТ Мир и милост..........................................................................4
ПЪРВИ ДЕН......................................................................................................8
ВТОРИ ДЕН....................................................................................................44
ТРЕТИ ДЕН.....................................................................................................71
ВТОРА ЧАСТ Докато смъртта ни съедини...............................................102
ПЪРВИ ДЕН..................................................................................................106
ВТОРИ ДЕН..................................................................................................129
ТРЕТИ ДЕН...................................................................................................165
ОТ АВТОРА.....................................................................................................180
СНИМКИ.........................................................................................................181
ЧУДОТО ПРЕПОДОБНА СТОЙНА: ФАКТИ И СРАВНЕНИЯ..........190

Преподобна Стойна е пратеник на Бога – за спасение на вярата. Тя е

висок дух с мисия за България. Пророчица и мъченица, Преподобна Стойна
е изпратена за изпитание на пътниците, които си отиват и за надежда
на пътниците, които идват. Който не е посетил скромната ѝ собичка в
черквата „Св. Георги Победоносец“ и не е стъпил в двора, където е
гроба ѝ, ще умре без да се е разтворил в тази божествена частица от
рая. Това място е свято, най-магичното в България, където душата ви
най-неочаквано ще поиска да проговори.

От издателя

3
 ПЪРВА ЧАСТ
Мир и милост
 
Таа е светица.
Она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледаш мене,
она е десет пате по-голема от мене!
Аз апнувам, пийнувам, такива работи,
а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия,
само водичка и трошка лебец.
Она сите работи
Със свети Георги ги е онаждала.
Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен да го знаете.
 
Вангелия Гущерова – Ванга,
в разговор с художника Евгени Велев
 
 1.
Когато научила датата на смъртта си, Стойна не знаела какво е
смърт.
Била шестгодишна.
 
2.
Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна,
сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата
година у селото Хазнатар, дека е до градо Сяр у Гръчко, а ке издъхнем баш
на 22 декември сегашната 1933-та, като целиот ми живот ке биде петдесет
години и сто дена. И тъй като днес е дванайсети, то иде да рече, че мен ми
остават само още десет дена да сум жива, та затуй думах таз заран на све-
щеник Георги Костадинов от църковата „Свети Георги“, дето жувях бая
дълго и дето ке бидам погребана:
Отец, чуй що ке ти речем: другата сряда яз ке паднем болна, ке
боледувам в четвъртъка, а в петъка ке заминем на другио свет. Сакън, отец,
не дай да мушат тялото ми с игли и да ме морят с некакви си там апове.
Нека си одам Горе с чиста кръв и целокупна снага. Сакам да ми сториш
икрам: опело с три попа, много народ да има, на всекиго да се дадат по два
дара и да ме скътате баш зад църковата, но никогаш да ме подир не
разравяте, щото разкопате ли гроба ми, лошо ке биде... люде ке гинат... И
още нещо ке те молим, отец: проводи още днес чиляк да потражи онуй
4
момиче Боянка от града Самоков, дето е учило в странство и от много
учене се бе поболяло от тубекулоз, та после га яз излекувах. Нека дойде
Боянка, да ѝ кажувам сичко, дето людето требе да знае, и да го тя запише,
та и от мене да остане нещо си на книга записано...
 
Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не това ожида душата
ми. Ще ми се повечко народ да чуе и разбере онова, дето го днес вещаят и
другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, ами
и поради щоЯ ще има оно да става... И като знаят, да се не страшат и боят,
ами да живеят паметно като всички народи, от Бога избрани и
предупредени... Те туй искам да кажа, отец, и да го Боянка запише за моя
памет и за хаир на народо ни. Нека си донесе тетрада с много листя и три-
четири калема, щото дълго е за разправяне, а още по-дълго – за писане...
 
1.
Очаквах да сваря Преподобната на смъртно легло, тъй както ми бе
намекнал в писмото си отец Костадинов, но когато двуколката приближи
портата на църквата „Свети Георги“ в село Горна Сушица 1, видях, че
неделната служба малко преди това бе свършила и светицата раздаваше на
децата и бременните жени яйца – току-що взети от полога в кокошарника и
още топли от кокошия пух. Жените благодаряха, целуваха ѝ ръка и те на
свой ред ѝ даваха коя каквото е донесла, но най-много сушени плодове и
черни терлици, изплетени от груба вълна и отдолу подшити с дебел шаячен
плат, домашно тъкан, а после степан и корав като гьон. Наричаха ги
„тъкани опинци“.
Тези странни изделия заместваха през зимата обувките на леля Стойна.
Преди години бяха ѝ предлагали свински цървули, макар и ощавени, но тя
се гнусеше от всичко, взето насила от животно – и от месото, и от кожата, и
от вътрешностите му. Признаваше за доброволно дадени само яйцата и
млякото, но и тях не употребяваше за храна.
– Бог ми доведе Боянка!
Преподобната идваше към мене – все същата, каквато я помнех: висока и
слаба жена с възшироки рамене и полупритворени очи; същото онова дълго
черно расо, с което я бях виждала през лятото, сега метеше снега след нея;
черната ѝ забрадка обрамчваше бялото, нашарено от сипаницата лице,
декемврийското слънце се отразяваше върху тежкия сребърен кръст на
гърдите ѝ, като че светлината извираше от самата ѝ гръд.
Поисках да ѝ целуна ръка, но тя ме прегърна и ме заведе в църквата, все
още топла от диханието на вярващите, запали две свещи, едната подаде на
мене и с жест ми показа да застана точно под купола и да стъпя върху
1
През 1951 г. селото е преименувано на Златолист.
5
Камъка на изцелението – същата онази плоча с изобразен върху нея двуглав
орел – символ на Цариградската патриаршия. Докато свещта догаряше в
ръцете ми и аз се молех за моите си тревоги, Стойна тръгна да обикаля
иконите – застоя се пред свети Христофор с кучешката глава, после
пристъпи към иконата на светиците Неделя и Петка, целуна ги, нещо им
пошепна, а пред Богородица с Младенеца и пред свети Георги падна на
колене и остана най-дълго. Чувах името си в молитвите ѝ. Когато се
молеше, гласът ѝ падаше ниско и ставаше тих и дълбок, а благодареше ли –
звукът се извисяваше ясен чак до купола.
Заведе ме горе в стаичката си – същата, каквато я помнех от преди
години: тясното ѝ дървено легло, покрито с тъмнокафява вълнена черга; до
него писаната раклица, побрала скромното имущество на светицата –
двете ѝ конопени ризи, четирите къси памучни полички, които носеше под
ризата вместо бельо, кърпата, гребена и торбичка с калъпчета хума – из-
ползваше я вместо сапун. В средата – нажеженият мангал. Над леглото –
иконите на Божията майка и на свети Георги. Нови в стаичката бяха само
пердето на малкия прозорец, изплетено на една кука от домашно изпреден
памук, и трикракото столче.
– Първо ке те нагощавам, нали си ми гостенче, а подир ке стане дума и
за моите работи.
Гощавката се състоеше от любимото празнично блюдо на
Преподобната – пухкаво парче от петохлебието с надписа ИС ХС NIKA2,
шепа посолени орехови ядки и непременно скилидка чесън. Наричаше го
„докторът на всички болести“. За десерт – купичка сухи круши, пред-
варително  попарени с вряла вода.
– Можеш ли остана тука барем три деня, Боянке? Да не се сърди оня
човек с бомбето, дето не може да казва „р“?
– Няма да се сърди. Господин министърът много е слушал за тебе и от
мен, и от още хора, които си излекувала или направо си върнала от
смъртта.
– Те затуй те повиках, керко. Много работи се приказват из народо за
мене, некои са верни, но други хич не са, та е грехота хората да ги верват...
Истина е туй, де се приказва, че я сум слепа, па бродирам, пера, шетам
отсреща в гробището или си храня кокошките. Оно си е така. И друго си е
така, дека моем да загребвам с шепи жарава и да не сящам по ръцете си ни
болно, ни изгорено. Болести сякакви лекувам, чувам гласове на треви и
билки и с тех си приказвам, виждам думите на хората, преди да са ги
изрекли – докато са още в главите им, – гледам ги как се кълбят като едни
зъмове пепелянки, хеле пък лошавите. И друго е верно, че яз, кога си
приказвам с Брат ми Светия Георги Великомъченик, не стоя на плочите в
2
Името на Исус Христос като абревиатура от гръцкото "Исус Христос Спасител", изписано с
главните букви ИС ХС НИКА, увенчани с кръст - бел. http://4eti.me
6
църквата, га че си думам с прост някой чиляк, ами се дигам високо във
въздуха, като да фръкна, та да сум по-близо до Него, щото е той светец и
Победоносец. И друга дарба имам, дето никой по Българията преди мене не
е бил с нея орисан – онуй, що людете го наричат примиране. Я можем кога
си поискам да се просна ей тук на миндеро, да полежа, какво полежа, и
подир да откъсна душа от сърце и да я пусна през кумина, па да си она оди
къде си сака и колко си сака. До десет дена е бивало някогаш да не
мръднувам – ни мърдам, ни шавам, ни дъх излиза от мене, ни пот или друго
нещо като от жив човек... Пък де съм ходила облечена само с едната душа и
що съм чинила там, туй също ке ти изприкажа, а и още нещо, дето ма е
страх да го казвам пред хора, да ме не земат за луда и да ме я вържат, я
пребият... Сичките тез работи яз ги можам и сум ги яз правила. Ама туй,
дето се дума из людете, че сум възкресявала умрели, туй не е истина.
Нямах таквази сила, Боянке. Туй е голема дарба, дето на мене не ми е
дадена. Виж, човек изпаднал в несвяст, що лежи ни жив, ни умрел и само
диша, колкото да личи, че стиска душата си в зъби, – такъв може.
Изваждала съм ги такива от умирачката и съм ги сторвала здрави и прави.
За туй може да казваш, но за другото – недей! Грях взема тоз, който
приказва таквизи работи, и дваж по-голем грях за оня, що ги верва и ги
разнася по тлъки и по панаири, та билям на песна земе, та ги изкара... Та
затуй сакам да ти кажувам истината за мене си, ама едно ме е страх. Он
нашенскиот говор не си е баш ясен за сите люде, омешан е с гръчки и
турски думи, па и ние от македонскио край видиш и чуеш как заваляме
приказката... Чудя се и се мая като как да го изприказвам сичкото тъй, че да
ме разбере и учен, и неук... Па си викам на ума: яс ке приказвам тъй как си
го знам, а ти, нъл си учила в странство и разбираш по чуждоземски, подир
ке препишеш сичките мои работи на друга тетрада, ке преправиш моите
думи и ке ги туриш на градскио говор, като оня, дето го има в читанките и
дето го приказват богатите люде, кога дохождат тук с габролете, та да ме
мене питат за здраве или за други техни си тегоби... Щото искам туй, що
ще го кажа, да го после четат и разбират и онези дечинки, що още не са
дошле на белио свет и дето нищо не моат да знаят за мене, а и за милната
ни и клета България...
Носиш ли си калеми? Ей ти и ножле за подостряне. Викам да сядаме, а?
Останах при Преподобна Стойна три дни, а нощувах в семейството на
поп Константинов, приятел на дядо ми Симчо Орешков, също свещеник, но
в Самоков. А вечер, когато се прибирах в дома на отеца, там вече се бяха
събрали трите най-стари жени на селото – баба Фота, баба Авгена и
попадия Вангелия, те сръчно въртяха вретената и докато една разказваше
спомените си за Стойна, другите зобаха варена царевица, поръсена със сол
и сминдух.

7
 Добре владеех стенография и единствената ми трудност бе да намеря
що-годе точния графичен еквивалент на особения им местен диалект и още
по-особеното им произношение.
Още на втория ден вечерта едната от тетрадките беше запълнена.

ПЪРВИ ДЕН

Не монахиня, светица е баба ми Стойна!

Светица! Светица и Преподобна е едно и също. Яз и при владиката
одих, говорих и за иконизирането (канонизирането).
И он обеща. Одих и при Вангя, она кажа: „Баба ти е светица, тя е
много повеке от мене“.
Зоя Великова – внучка на Стойнината сестра
 
 
Била шестгодишна, когато научила Датата.
Било лято. Знойното лято на североизточната част на Егейска
Македония, с неговите остри горещини и кратки, но бурни дъждове,
понякога придружени с градушки.
 
2.
Аз, Боянке, съм белязана по рождението си. Кога съм се намерила, пак
паднала градушка, макар че веке не било лято, щото било гроздобер.
Родила съм се на лозе. Мама бързала да обере гроздето и се молела дано
почекам до вечерта, та да се приберем дома и там да може да ме тя окъпе и
повие, но аз съм бързала, а да ме питаш поради що съм бързала, и днес не
знам. И тъй: денят преваля към залез, мама, тежко наведена, цъка с
ножлето и реже чепките, пък те черни и лъскави като котаци, аз напирам да
се вече покажа, тъй, ама горе небето взело да се стъмнява, подир трясна
гръм, рукна дъжд, а с него и градушка. Усетих как мама се свива да ме
предпази и баш тогава аз се изсулих изпод полите ѝ и тупнах връз
ледунките  и обрулените зърна. Зърната черни, градушката – бяла, а
бебето – синьо и га че мрътво. Мама викна да реве – не щото съм се
умряла намерила, ами щото съм пак момиче.
Третото. Тя реве, аз мълча. Тогаз иде татко ми, видя, що видя, па викна и
той: „Пак ли ма! Пак ли женско!“. Ако бе забележил, че не дишам, сигурно
щеше да се зарадва. Но той гледа небето, гледа обрулените зърна, гледа
мен синя и женска, и му се плаче. Тогаз на мене ми текна да се ококоря и
зинах, та ревнах и аз. Яз ревем, оно вали. Мама със зъби къса пъпната връв,
повива ме в престилка, туря ми шепа лозови листа за възглаве и тръгва към

8
село тъй бавно и тъй тъжовно, га че ме носи да ме заравя в гроб. Подире ѝ
дълго се стичат кървави капки. Помня как виновно върви и виновно кърви
мама, и как ѝ се ще този път да няма край и да няма стигане у дома.
Наистина го помня. Изглежда, оттогава у мене е останала една такава вина:
за всичко – за щяло и за нещяло – все на мене си да се сърдя.
 
1.
По онова време – 1883 година, когато се родила Стойна – село
Хазнатар наброявало едва шейсет къщи, десет от тях – цигански.

2.
Баща ми – Димитър Великов – беше силен мъж и тачен в цяло Серско
като най-добър майстор на керемидени покриви.
Тъй добре ги редеше той – като песен, като сладка псувня, от сърцето
излязла! – та хората оставали доволни и не само му плащали повече от
спазареното, но и го черпели, а той, пийне ли една ракия, глътка му се
отваря ей такваз, ама не за още пиене, ами за приказка. И  зафащал да
разправя за оня негов далечен прадядо Вълкан: как той надлъгал
Кьормустафа ага и как спасил кожата благодарение на една жълтица,
скътана в дъното на калпака му.
Усетел ли, че людете го зяпат в устата, татко ми Димитър започвал
разказа си още от по-дълбоки времена – от царуването на хубавата Елена,
сестра на българския цар Иван-Александър и жена на сръбския крал
Стефан Душан. Тъз гиздосия, дето сама управлявала Серското княжество
сама цели пет години, криела хазната си нейде в земите на нашенското село
Хазнатар, та оттам и името му такова. А вардиянин на кралициното имане
се оказал не кой да е, а точно дядото на оня Вълкан, дето после преметнал
агата.
 
1.
Трябва да е било в първите години след падането на Константинопол,
когато преселниците от Мала Азия наводнили земите около Солун и Сяр,
и като не познавали благодатта на земеделския труд, препитавали се с
грабежи, насилие и убийства.
 
2.
Щом дочул приказката за скритото злато на някогашната кралица Елена,
местният ага Кьормустафа намерил прапрадядо ни Вълкан, щото му били
казали, че тоз Вълкан бил внук на кралициния човек с парите и се говорело,
че той от дядо си знаел къде е закопан казанът с жълтиците. Кьормустафа
го вързал и го подкарал да търси мястото, като за по-сигурно го

9
принуждавал да копа навсякъде, дето на агата му се сторвало, че може да се
крие имане.
„Мен, аго, парите не ме обичат и колкото и да копам, те все ке ме
отбягват. Да ме бяха обичали, аз тъй ли щях да си ходя голтак. Ако щеш и
ако е волята ти, опитай ти.“
Таквиз думи могат да ядосат всеки ага, особено Кьормустафата, дето за
един крив поглед нож вадел. И той с все сила усукал камшика около врата
на Вълкан.
„Три пъти, аго, сал три пъти копни ей на туй място, да речем, и ако на
третия път не излезе жълтица, яз сам ке си изкопам гроба на същото място
и жив ке легнем у него.“
Агата склонил да се прежали за три копвания, но по съвета на Вълкан
първо си измил ръцете и се помолил. Как точно го е издебнал нашият,
докато оня е удрял чело в тревата и е подбелвал очи към Аллах, никой не
знае. Но е знайно, че още при второто копване жълтицата лъснала, агата
ахнал и заповядал на Вълкан да продължи търсенето.
„Моите очи са лошави, аго, сините очи урочасват. С тез мои очи яз дете
съм погубвал и вол на бразда съм повалял, макар и неволно. Затуй викам,
ако е волята ти, напълни ушите ми с пръст, а очите ми вържи с кърпа, па ме
хвърли ей там в трънака зад тебе, та ни да виждам, ни да чувам. Сал да се
моля, макар и лежешком. Нашият Господ може и да е на по-долно стъпало
от вашия, ама все си е някакъв Господ. А ти – каквото добиеш, аго, твое да
бъде!“
„Сус бре, гяур!“ – заплюл го Кьормустафа, загърбил го и продължил да
се бъхти с търнокопа, а Вълкан изчакал агата да се изпоти добре и потта да
замрежи очите му, па тихо се претърколил по нанадолнището на хълма и
потънал вдън гората отсреща.
 
1.
Семейството на Димитър Великов разполагало с двайсет декара
работна земя, като по-голямата част всяка година бивала засявана с
ечемик и царевица – да има зоб за животните, а за хората каквото и
колкото останело. През зимните празници Димитър пеел в черквата
заедно с отец Никифор, а Велика – майката на Стойна – месела
църковната нафора, щото клетият свещеник три пъти се бил женил и
трите пъти жените му умирали, та се наложило накрая владиката да
разреши на попа – поради напредналата му възраст – да служи, бидейки
вдовец.
 
2.

10
 Що хубав беше татко ми! Що мъж беше! Едър и рус като княз, по две
агнета под мишници наеднъж стискаше, а в зъбите му чувал с прасе
сукалче. Само че гласът му бе тъничък – все едно чуваш мяукане, а речеше
ли да се засмее, смехът му излиза като кихавица.
Затуй обичаше да приказва само пред хора, с които знаеше, че няма да се
види повторно, пък вкъщи мълчеше и мама се бе научила да го разбира по
мислите му. Щото татко ми имаше широко лице и още по-широко чело, и
там се явяваха думите, които си мислеше, залепяха се и лъщяха. А мама бе
дребничка, мургава, с черни очи и рядка косица – плитчиците ѝ беха
тънинки като миши опашки, но бе по-пъргава от невестулка и по-тиха от
съня, който вечер идва да затъмни очите ми. Но гласът на мама бе такъв, че
запееше ли
„дуйни ми, льохни бел ветер
развивай гора зелена...“3,

аз сещах на небцето си сладост, а татко удряше коляното си с юмрук и

тъжно проточваше мечещия си глас: „Еееех!“, а очите му лъщяха,
препълнени с мисли.
1.
Къщата на Димитър и Велика Великови била иззидана от кирпич и
дебело измазана с глина, а вместо от желязо решетките на прозорците
били от дърво. По-голямата от двете стаи служела за кухня, за гостна и
за спалня на родителите, а в малката направо върху рогозката спели
трите им дъщери.
Точно срещу прозореца и над главата на Стойничка нощем леко
светлеела иконата на свети Георги, озарена от синия зрак на звездите.

2.
Изглежда, още тогава – макар и малка – аз съм имала силна памет за
сички работи, що стигат до човека чрез погледа му, щом и днес още помня
онази лятна нощ.
Исках да спя, но нещо ме тревожеше, като че на другия ден щяха да ми
вадят зъб. По едно време ми стана много жежко, припълзях като мишка –
да не събудя сестрите си, – отворих вратата и тогава, дали от небето, или от
другаде, в стаята налетяха едни златни мушици и взеха да се въртят над
главата ми – нещо като светулки, но светулките мигат, а от тези излизаше
друга светлина – дълга и непрекъсната като златен косъм, и усукана на
едни завъртулки, като онези, дето ги пише върху парите. Тогава не знаех,

3
Химн на българите от Северна Гърция. – Б.а.
11
че виждам цифри. По едно време мушиците се смириха, а светлите знаци
останаха подредени на върволица – „22 12 1933“.
„Тогава ще умреш.“
Глас ми го каза. Човешки глас и мъжки, но непознат. И приказваше по
градски. За пръв път го чувах.
„Кой?“
„Ти.“
„Какво аз?“
„Ще издъхнеш.“
Бях толкова малка, че от нищо нямах страх.
„Ми добре. Ама нали подир ще ме заведат на Керван панаира в Сяр?“
Гласът не ми отговори, онези завъртулки се скриха нейде, а аз взех да
треперя. Кожата на челото и на ръцете ми пареше, но ме тресеше студ.
Помислих си, че е от умирането. Пазарят в Сяр е вдругиден – неделя. Затуй
отсега ме почва, та до неделя да ми е минало. Затракаха и зъбите ми.
Изплаших се да не ми стане нещо преди отиването и изтичах в голямата
стая при мама и татко. „Мамо, аз ще умра.“
Мама примлясна в съня си и махна с ръка, като да отпъди муха.
„Мамо, казаха ми, че ще умра.“
А мама: „Тъй. Тъй“.
И пак нищо. Лежи си и диша дълбоко. Свих се до нея и долепих буза до
устата ѝ. Тя се събуди, първо май се изплаши, но сетне ме прегърна и
скочи.
„Боже. Ти париш! Цялата гориш!“
Запали газеника и още щом ме видя, извика:
„Шарка! Черната! Да не влизаш при каките си!“. Обгърна ме с голямо
парче мокро платно и ме сложи да легна на одъра в задната стаичка, дето е
залепена за къщата. В нея лете държим дините, че е най-студена.
„Мамо, ти като си била като мене, сакала ли си да мреш?
„От огъня е. Огън блика от тебе. Бълнуваш!“
Мама донесе иконата на свети Георги, тази, дето той е нарисуван само до
кръста и без кон, прекръсти се, целуна я и ѝ пошепна нещо, но аз чух само
„за работата около Зоя“. По-голямата ми сестра бе вече сгодена, но чакаха
да навърши шестнайсет, за да я оженят. За мене и за другата ми сестра мама
нищо не пита светеца. Ана наскоро бе изкарала втората си година в
четвърто отделение и я вече отписаха от училище, щото ѝ било дошло
време да се учи да тъче.
„Науката поболява жената и я прави бездетна. Айде влизай в стана и
фащай совалката!“

12
 Иконата закрепиха на прозореца, а като се съмна, баща  ми заби в стената
пирон и окачи Светия лик така, че да мога непрекъснато да го гледам и да
му се моля.
Едрата шарка била наша семейна болест. От нея пострадала баба ми
Кръстя. Макар че била най-хубавата мома в цял Хазнатар, оженили я за
вдовец, пък и куц, щото шарката така била загрозила бялото ѝ лице, че
останали ненашарени само очите и русата ѝ коса, дълга и гъста като
повесмо. Всички викат, че приличам на нея, само дето косата ми е
червеникава – досущ гривата на чичовия кон Алчо. Болестта отпъди от
мене всички деца в махалата, и сестрите ми също. По цял ден седях сама и
най-много да се кача на ябълката и да гледам надолу полето към Сяр, дето
всяка година се стичат хора за панаира. Водили са ме там само веднъж, но
нищо не помня, не поради бебешката си възраст, а щото съм спала тъй
дълбоко, както може да спи само нахранен човек, който цяла седмица не си
е дояждал. Мама имала малко кърма, та трябвало да купят коза, и още там –
на пазаря – ме тикнали под вимето ѝ.
С нея – с козата ни Сивча – си играех, докато бях шаркава. А и после –
когато всички разбраха, че съм белязана не само от болестта.
 
Като научих за онуй, дето ми го показаха цифрите, взех да разпитвам
сестрите си дали са умирали. Казаха ми, че не били.
Излезе, че само на мене ми е дадено да преживея този празник, и нямах
търпение да оздравея. Но ставах все по-зле. По корема, а после по лицето и
главата ми се изринаха червени петна, взеха да растат и да се пълнят с
нещо уж като вода, а то после се оказа гной. Петна имаше и в очите ми, те
ми закриваха светлината и не можех да виждам. Първо болеше, подир взе
да сърби. В края на седмицата мехурите се изпукаха, гнойта намокри
възглавницата  и черджето върху рогозката, в стаичката стана смрадливо,
но аз търпеливо чаках болестта ми да мине и най-после да умра. На другия
ден мама ме заведе в кокошарника, показа ми малко жълто пиленце,
търкулнато в прахта.
„Нощес е умряло.“
Тогава разбрах, че да си мъртъв, туй ще рече, че не щеш да ядеш и да
играеш, а искаш само да спиш. А на мене не ми се спеше. И май тогава взех
да си викам, че е по-добре да съм жива поне през лятото, когато има много
плодове и игри.
Една нощ жегата намаля, излезе лек вятър и аз видях как се олюля
иконата на свети Георги. Но и след като вятърът стихна, иконата пак се
люлееше, после се откъсна, но не падна веднага, а заплува из въздуха,
както съм виждала да плува листо от асмата, преди да кацне на плочите

13
пред къщи. Образът на Светеца взе да се приближава и да расте пред очите
ми и светеше, както съм виждала сняг да свети на месечина.
Стаичката се напълни с нещо много ярко, като че слънцето се бе върнало
и бе станало на прах, аз го дишах това слънце и май взе да ми олеква от
болестта.
„Не бой се. Аз съм свети Георги.“
Иконата ми говори, чувам същия оня глас, но устата на иконата не
мръднуват.
„Който и да си, недей да идваш към мене, щото съм прилепчива и може
да те прихване черната шарка.“
„Няма да ме прихване.“
„То не се знае. И възрастните ги хваща. Даже и женените. Ти женен ли
си?“
„Не всички възрастни са женени.“
„Мама каза, че и аз сигурно ще си остана мома. Освен ако не ми намерят
някое куцо момче. Щото съм шаркава и грозна.“
„Пак ще си хубава.“
„Защо ме лъжеш!“
„Аз съм твой брат.“
„Мама не ми е казвала, че имам брат.“
„Майка ти е добра жена.“
„И татко не ми е казвал.“
„Баща ти също е добър.“
„И какво, като си мой брат?“
„Ще ти помагам.“
„Ти първо ми кажи как става така, че чувам гласа ти, а по лицето ти не
личи да приказваш? Ни устата ти шават, ни очите ти трепкат.“
„Винаги ще бъде така. Не аз говоря на тебе, а моят ум говори на твоя. И
макар ти да чуваш думи, те са само част от онова, което ти казвам. Много
неща, които ум на ума може да каже, не могат да се поместят в изречения
или даже в цяла книга. Но ти ще ги знаеш. И не се бой. Аз съм пратен да ти
помагам.“
„Трябваше да дойдеш по-рано. Преди да се разболея.“
„Ще идвам при теб винаги навреме.“
„Знаеш ли, че черната шарка ослепява хората. Може и мене да ослепи.“
„Ще те ослепи, това е задължително. Но ти пак ще виждаш.“
„Ще ме запишат ли на училище?“
„Не е нужно. Ти ще знаеш всичко.“
„Отде ще го знам?“
„От една голяма книга.“
„Читанка? Колко голяма?“

14
 „Много. Колкото цялото небе.“
„У дома няма да има място за нея. Де ще я държа?“
„Друг път ще ти кажа.“
„Пак ли ще дойдеш?“
„Пак.“
„Защо искаш да си мой брат?“
„То не е по желание. Така ни е дадено.“
„От кого?“
„От Някой, който ни дава каквото трябва.“
„А къде живееш?“
„Там, дето всичко е светлина.“
„Как тъй всичко. И къщите ви, и дърветата ви?“
„Всичко.“
„Ми как спите? Или си затуляте прозорците с черджета?“
„Ние не спим.“
„И нощем?“
„Там няма ден и нощ.“
„По какво разбирате кога е пладне, кога да ядете?“
„Ние не огладняваме.“
„А вода пиете ли?“
„Не.“
„Ами какво пиете?“
„Не ожадняваме.“
„Дрехи имате ли?“
„Ние нямаме тела.“
„Но ти имаш. И змеят ти има, и конят ти.“
„Само когато искаме да ни виждате.“
„Някой път не искате, така ли ?“
„Някой път не искаме.“
„Ще ме заведеш ли у вас?“
„Ще те науча как сама да идваш.“
„Ти пеш ли стигаш дотук? Или с нещо?“
„Както се случи.“
„Имаш ли майка?“
„Имах, когато бях като тебе.“
„И тя ли е била от светлина?“
„Не, тя беше от плът и много приличаше на твоята майка. И аз бях от
плът.“
„Това плът какво иде да рече?“
„Първо съм се родил, после съм бил дете, след време съм пораснал,
станал съм войник...“

15
 „Послушен ли беше?“
„Не много. Обичах да дразня възпитателката си. И тя плачеше.“
„Завалията. Тя плаче, а ти я гледаш.“
„И аз плачех, много ми беше жал за нея.“
„А какво ти стана после?“
„Каквото ще стане някога с тебе и с всички вас.“
„Ще станем светци ?“
„Не веднага и не едновременно, но ще станете. Всички ще станете.“
„Притрябвало ми е!“
„Такъв е законът на развитието.“
„Какъв такъв?“
„Като стълба. Ей го например камъка – седи си на едно място, но нито
расте, нито се помръдва. До него дървото – расте, но не се движи. Под
дървото – кучето, то се движи, но не може да говори. Човекът – говори, но
не може да свети. Светията – свети, но не може да променя съдбата на
света. И само най-горе има Един, който може всичко ...“
„Ти виждал ли си Бог?“
„Само когато Му се моля.“
„И как го виждаш?“
„Всеки го вижда такъв, какъвто на него му е нужен.“
„Аз пък го мислех за млад. Нали той дава децата, пък татковците на
децата са винаги млади. А на жените как им се явява? Пак ли като мъж?“
„Ако питаш за себе си, ще ти кажа, че ти ще усещаш присъствието Му по
мириса на колендро. Оня мирис на полските треви, предвещаващ дъжд.
Вдъхнеш ли го, ще вземеш да се прозяваш. Ще ти се доспи. А сънят ти ще
бъде пророчески.“
„Ъхъ. Разбрах защо си дошъл – да ми разкажеш приказка за дядо Господ
и да ме приспиш. Кога ще дойдеш пак? “
„Заспивай. Скоро ще дойда.“
 
Заспала съм и в съня си отново повторих казаното от Брат ми, а на
сутринта мехурите взеха да завяхват, след два дни коричките им се
отлепиха и до неделя изпопадаха, но вместо на панаира в Сяр мама ме
заведе на реката да ме изкъпе.
 
1.
И точно там – на реката – Велика, майката на Стойна, забелязала, че
очите на детето са променили цвета си и от сини са станали сиви,
широко отворени, някак си твърди като речни камъчета и немигащи.
„Божке, не го мога ожених туй чедо!“ Тя била чувала, че много от
шарковите след оздравяването си ослепяват.

16
 2.
Гледа ме мама, а сълзите ѝ се търкалят бистри като маргарит. И ме пита:
„Видиш ли онова цвете ей там?“
„Видя го.“
„А паричката в плитката ми видиш ли?“
„Днес не носиш паричка.“
„А онова дърво зад гърба ти?“
„Кое? Високото със сухия клон или ниското, с пробитото гнездо?“
„Как ги видя, без да се обърнеш!“
„Аз виждам и когато не гледам. И надалече мога да видя. Ей я пред
очите ми Зоя. Седи под асмата и плаче. А у дома има чужди хора. И тати
само повтаря: „Недейте тъй бре, джанъм, що правите тъй!“
Прибрахме се с мама и сварихме същото, което казах. Сватовете дошли
да върнат годежа, щото сестра ми Зоя им се видяла много слабичка, а на
тях ѝ трябвала яка снаха, дето може сама да натовари със снопи талигата,
щото те били стари, а синът им щял да ходи войник! Тъй работата се
развали. Ще кажа само, че три-четири месеца по-късно сестра ми бе
поискана от друго момче, ожени се за него и след година ѝ се роди син,
моят племенник Илия.
След развалата на годежа към мене започнаха да се отнасят като към
болно домашно животно, което нямаше как да бъде заклано или продадено,
и можеше само да бъде оставено да умре от само себе си. Чух мама да се
моли пред иконата на Богородица и да я пита дали заради това, че аз съм
била белязана, онези хора били върнали годежа. Божията майка не ѝ
отговори, но мама твърдеше, че Тя ѝ била кимнала.
Продължих да живея в задната стаичка и когато времето заесеня. Никой
не ме питаше гладна ли съм, студено ли ми е, искам ли да си измия косата,
или да отида на селското хоро. Учебната година започна, камбаната на
училището всяка сутрин биеше по три пъти – за ставане, за тръгване и за
влизане в час, – но аз си седях вкъщи, или по-точно из двора, и именувах
всичко, което виждаше погледът ми: камъните по зида на оградата,
дърветата, цветята в градината, животните, предметите в стаята ми.
Всичките имаха имена и всяко нещо притежаваше своя кратка история,
която им бях измислила, за да ги различавам. Когато излезе голямата буря
и изпочупи клоните на дърветата, аз предсказах на тати, че под яхъра тече
подземна вода и скоро кирпичената сграда ще падне, и ще затисне конете.
Той въздъхна, погали ме, като че наистина бях животинче, но когато
предсказанието се сбъдна, аз станах най-важният човек не само в семейст-
вото ни, а и в цялата българска махала на Хазнатар.
 

17
 1.
За да я оневини или пък за да придаде повече важност на случая,
майка ѝ пуснала из селото приказка, че Стойна била „такава", щото била
зачената в свят ден – 12 декември, деня на свети Спиридон.
„Ти пък как си запомнила датата?! Май ти е било бая сладко!!!“,
питали с подсмихване жените.
„Запомнила съм, щото на другата сутрин се спомина свекърът ми, а
след погребението четирийсет дни требеше да постим от всичко: от
блажно, от вино, от смях и от онази работа... Затуй съм запомнила
датата.“

2.
После Брат ми повторно дойде. Денят беше снежен, но слънчев и тих.
Изведнъж вратата на стаичката захвана сама да се отваря и затваря, като че
я блъскаше буря, домашните ми наизлизаха да видят какво е туй чудо,
стълпиха се в стаичката, а аз им креснах да се измитат, щото пречат на
свети Георги да влезе. Те може и да не ми повярваха, но се дръпнаха и
зачакаха да видят Светия и Светъл. Нищо не видяха, щото вратата спря да
се удря, сама се затвори, а бравата ѝ леко щракна. Знаех, че той е тук –
личеше по светлината, която извираше от варосаните стени, и по оня
приятен мирис, който съм сящала в църква, кога кръщават бебе и го мажат
с миро. Останахме двамата с Него.
„Студено ми е, Брате!“
„Вече няма да усещаш студ. И жега няма да усещаш.“
„И ми е мъчно, дето другите деца ходят на училище, пък аз не ходя.“
„Ти ще знаеш много повече от тях. Донесох ти Книгата. Нали миналия
път ти казах за онази Голяма книга, като небето голяма. Нося ти я.“
„Къде ще я държа?“
„Тя сама ще си намери място. Но винаги ще бъде с тебе.“
„Как да чета от нея, като не знам буквите?“
„Не са ти нужни букви. Знанието само ще идва в мислите ти, когато го
повикаш.“
„Как да го викам, като не му знам името?“
„С питане. Хайде сега попитай Книгата нещо.“
„Какво да я питам?“
„Ами например къде съм бил роден аз и какъв съм бил, преди да стана
такъв, какъвто ме виждаш сега.“
„Какъв е бил Светият ми и Светъл брат Георги, преди да стане направен
от светлина?“

18
 Не помня какво точно съм усетила тогава, но мога да спомена онова,
което после ми се случваше всеки път, когато търсех съвет от Брат си или
от другите Свети образи. Отговора получавах веднага. Понякога го чувах
изречен, друг път го виждах, като че бях там и всичко ставаше пред очите
ми: туй звуци, туй лица, туй мириси – всичко усещах като наистина, а
когато не разбирах ставащото, гласът от Книгата ми го пошепваше и аз
повтарях след него, макар понякога да изричах думите малко на завалено,
щото бяха думи, незнайни за мене. Изглежда, същото съм усетила и тогава
в стаичката ми.
„Чувам какво ми казва Книгата, но не го разбирам.“
„Често пъти ще бъде така. Ти ще знаеш всички човешки езици, които и
Голямата книга знае. Понякога ще изричаш думи, без да разбираш какво
означават. С всеки човек ще общуваш според неговата възраст, народност и
знания. Голямата книга е голяма като небето, защото тя побира всичко,
станало досега по света, и всичко, което има да става. Малцина имат
достъп до нея и ти си една от тези избрани души.“
„Аз душа ли съм? Що ще рече душа?“
„Нещо като малка искра от слънцето.“
„А нощем, когато слънцето го няма, аз пак ли ще бъда душа?“
„Слънцето винаги го има. Макар че невинаги го виждаме.“
„Чакай! Чувам... и май разбирам... нещо за тебе... Ама ми е трудно да
го изкажа... казват ми... „Той се е превърнал в светлина, защото за кратко
време, но с много вяра е преживял всички страдания, които обикновените
хора биха преживели за хиляди години и стотици животи". Какво е това
„страдания“?
„Ами... то е като да ядеш горчива сол.“
„Без хляб?“
„Наместо хляб.“
„А барем вода дават ли ти?“
„Не.“
„То ще да е нещо като постене? Някои хора поп Никифор ги наказва на
хляб и вода, тебе пък – само на сол.“
„Не ме наказват. Аз сам си го избрах.“
„И колко деня трае този пост?“
„За всеки човек е различно. Но правилото е едно за всички: докато
усетиш, че горчивата сол ти е станала сладка. И оня, заради когото я ядеш,
също ти е станал сладък. И ти е приятно да мислиш за него като за свой
брат.“
„Ти много такива братя ли имаш?“
„Много.“

19
 „Завалията! Чакай малко... казват ми... думи има, глас няма... Били те
мъчили едни хора. Показват ми ги. Ей ги, видя ги. Малееее, какви са зли!
Влачат те. Те – колкото пръстите на ръката ми, а ти – сам. Май искат да те
разпъват на кръст. Ти си бос. От нозете ти капе кръв. Дават ти обуща. Едни
таквиз като чизмите на някой войник... ама твоите са направени от желязо и
червени... щото били нажежени в жарава. Карат те да ги обуеш и да тичаш
с тях, тъй както са нажежени... Удрят те с камшик... Ти се усмихваш...
после устата ти нещо мърдат... ама не е молба... нещо друго си шушнеш...
Ей те пак... Виждам те в яма... до гуша си потънал в някаква бяла пръст...
казват ми, че било негасена вар? А един от онези ти дава да пиеш нещо от
голяма паница. Отрова било. Ей я паницата. Зелена и в единия край
нащърбена, пълна до ръба. Пък ти си жаден. Много си жаден. И пиеш.
Боже, какви големи глътки! Га че цял живот капка вода не си пийнувал.
Връщаш паницата. Тя празна, а ти жив. Гледаш нагоре и пак нещо си
шушнеш. Приказваш си с някой, дето е Горе. Човекът ми казва... оня, дето
чете Книгата, той ми казва, че онези още много пъти се опитвали да те
убият... пък ти все жив си оставал. И накрая за по-сигурно ти отсекли
главата с меч. С три удара. Та чак третия... Ей ги... вземат я, турят я в една
тепсия да я носят на царя си... виждам я... лицето ти бяло като варосано...
косата ти сплъстена от кръв... устата ти стисната, та чак прехапана... очите
ти гледат... малее, как милно гледат... И за какво са всичките тези мъки,
Брате Светли? Щото не си им дал нещо, което те са искали от тебе?“
„Напротив. Давах им го, но те го плюеха и го тъпчеха в калта“!
„Ми тогаз що те тровят и те убиват?“
„Защото не искат аз да имам онова, което те не знаят, че им е нужно.“
„Разбрах. Рекъл си пред царя им, че Бог е един и неговото име е Исус
Христос. Тъй ми казва човекът. Пък царят им сигурно си е бил наумил
друго някакво име... Туй аз си го намислих.“
„Нали не те е страх от мене.“
 
1.
Близките на Стойна отначало се плашели от тези странни посещения
на невидими същества, които при идването си огрявали с невидена
дотогава светлина околността, двора и стаичката на детето им, но ка-
то всички христолюбиви хора приели истината не за поличба, а за част
от живота си.
В онези години хората имали голяма нужда да вярват в чудеса. И
сигурно поради това чудесата се случвали.
 
2.

20
 Скоро и двете ми сестри разбраха, че съм сляпа. Макар че аз не бях.
Виждах даже повече, отколкото виждаха те, но клепачите ми бяха
затворени, защото мама каза, че погледът ми не е като на другите хора и
някой можел да се уплаши от мене. За разлика от Зоя и Ана обаче аз
виждах чрез всички части на тялото си. Знаех какво се случва зад гърба ми,
без да се обръщам, чувах мислите на тези около мене, но се стараех това да
не ми личи – дори когато разбирах, че хората, особено жените, ме гледат с
надежда да излекувам децата им, а мислено ме наричат вещица.
Най-трудно ми беше първата година. Бях още дете във всичко, а виждах
неща, за които не знаех да казвам ли, че ги виждам, или не. Най-често се
боях от болестите на хората. Можех да наблюдавам вътрешните им органи
като на снимка – смалени или уголемени, наръфани от болестта, подути в
единия край, запушени или пробити... Знаех кой кога и от какво ще се
разболее, кога ще умре и как може да бъде излекуван. Ако бях живяла в по-
късно време, като една моя по-млада посестрима, дето се казва Вангелия и
дето още не знае с каква сила я е сподобил Бог – сигурно щях да изпращам
болните при лекаря, който може да им помогне. Но по мое време лекарите
бяха малко, живееха повече в градовете, правеха се на богочовеци и
вземаха толкоз пари, че се налагаше горките хора да си продават добитъка,
за да излекуват детето си от болест, за която в околността на селото им
никнат поне три вида целебни билки. Туй най-добре го знае баща ти,
Боянке, дето продаде дюкяна си в баш чаршията на Самоков, та да те тебе
лекува из Немско, ама не би, та те накрая доведе при мене жълта-зелена, а
лицето ти дебело и напукано като дънера на ей оня чинар... От мене да
помниш, керко, Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в
околната на човека природа има лековити води, треви или камъни.
По едно време – май бях десетинагодишна – се научих да се забавлявам,
като следя бременността на животните. На козата ни Сивча например.
Виждах как в утробата ѝ от ден на ден набъбва малка капчица,
придобивайки постепенно формата на своя вид, опитвах се да отгатна пола
на бъдещото козле и по цвета на козинката да му измисля име. В нощта,
когато Сивча трябваше да се окози, аз чух особен звук, много близък до
бебешко гукане – изглежда, малкото известяваше майка си, че идва. Но тя
не го чу. Лежеше си спокойна и се размърда едва когато започнаха болките.
Усетих ги, макар че се опитвах да спя и се бях завила през глава, уж да не
сящам мъките на животното. Но нещо ме разпъваше отвътре. Попитах
Брата си, Мъченика Светъл, винаги ли ще бъде така – да преживявам
болките на хората, които виждам? А той:
„Не се взирай за болките. Търси радостите им“.
А радостите приличаха на сияние и най-често ги зървах у децата,
сгодените и лудите. С тях най-добре се разбирах.

21
  
1.
Едва навършила десет години, Стойна осиротяла. Родителите ѝ един
след друг напуснали живота, а нея оставили на грижите на най-
голямата ѝ сестра Зоя – вече омъжена и с деца, и на чичо ѝ Георги
Бахтарлията, брат на баща ѝ Димитър.
 
2.
Мама и тати не ги много плачех, щото през първите четирийсет дни след
смъртта им те си бяха вкъщи, а след като потънаха Там, аз понякога ги
повиквах с мисъл или спомен и те се явяваха.
Живеех в същата приземна стаичка, носех само черни дрехи, най-често
преправени мамини поли, спях малко, рядко изпитвах истински глад,
обичах да рисувам, но нямаше върху какво, освен по изпотеното през
зимата стъкло на прозореца. Два пъти през онези години ме водиха в Сяр и
веднъж даже в Солун в църквата на свети Димитър. Гледах иконите като
семеен албум със снимки на предците ми: търсех да зърна в лицата им
нещо, по което им приличам. Но те бяха повечето мъже и всичките ми се
струваха снажни и мургави. А аз растях русолява и хилава, само гласът ми
беше силен като на мама. На тринайсет години вече бях избродирала
образите на Брат ми Светлия и на свети Спиридон – такива, каквито ги бях
виждала на иконите.
По онова време започнах да долавям свои усещания, които ми
причиняваха физическо страдание. За пръв път го почувствах, когато една
от лелите ми вдигна на ръце най-малкото дете на сестра ми Зоя, разцелува
го и извика: „Ще те изям бе, пандишпанче!“. За момент си представих как
отхапва от телцето му, как дъвче, преглъща и преди отново да отхапе,
избърсва от устата си кръвта. Изтичах зад къщата и повръщах. Но най-
болезнено понасях псувните. Особено когато мъжете псуваха животни.
Може би защото нощем, докато лежах в зле отоплената си стаичка, аз
виждах отвъд стените на съседните къщи как живеят хората, как и какво
вечерят, как си лягат, какво правят под завивките и как после жените
раждат деца. Но тогава не знаех, че това е човешкият начин за зачеване на
потомство. Знаех само Святото зачатие. И до края на живота ми беше така:
чуех ли псувня, стомахът ми започваше да се свива и разпуска, и се
успокояваше едва когато изхвърли всичко, което съдържа в момента.
Затова и после не излизах никъде, а дойдеше ли събота – пазарният ден на
Мелник, и струпаше ли се народ в сушицката църква, аз се заключвах в
стаята си и с гръб към прозореца се отдавах на молитви.
 
1.

22
 Можела и да познава хората по дъха им. Както и да е облечен човек,
колкото и далече да е застанал от нея и дори с гръб, тя веднага го
назовавала по име:
„Ела, Тенчо, и кажи защо ти ожъна нощем нивата на брата си, а после
рече, че същата нощ си бил водил кравата си в Горна Сушица на бик! Не
питай поради що момиченцето ти взе да заеква и да повръща зелено, ами
тичай да идеш при брата си, да му се признаеш, да му се горко разкаеш, па
след като те той опрости, да му върнеш снопите, като притуриш още
три снопа от твоите! Тогаз и детето ти ще оздравее! Рече ли той, че не
ще да те опрости, Бог ще го стори за тебе, а него ще накаже. Прошката
е Боговото в човека!“.
 
2.
Да, точно така говорех в онези години, защото хората и от Хазнатар, а
после и от Сушица говореха така. Исках да ме разбират. Когато нощем се
съветвах със светците от иконите в църквата, речта ми биваше друга. Но
пак не бе моята. Защото е много трудно да се надигаш на пръсти и така да
стоиш колкото може по-дълго, за да те чуят...
Нито със земните бях напълно земна, нито небесните ме смятаха за
тяхна. И едните, и другите ме търсеха най-вече да им помагам. Особено
светците. Това, което искаха от мене, бе да им обяснявам постъпките на
човеците. Не можеха например да разберат, като как е възможно да имаш
пълна кошара с овци и въпреки това да пожелаеш единственото агне на
съседа си или единствената му жена. Не го разбираха. И все ми заръчаха:
„Казвай им: по-добре е за човека да поиска от Бога, каквото му трябва,
отколкото да го краде или придобива по нечестен начин“.
Казвах им, хората кимаха, съгласяваха се, но веднъж някакъв дядо се
сопна:
„Бог е един, а ние сме много. Докато ѝ дойде редът на моята молба, аз
може и да не съм жив“.
Бяха тъй замаяни от религия, че не усещаха вярата.
 
До шестнайсетата си година растях в самота и очакване. Знаех, че ми
предстои да правя нещо важно, но още нямах вест.
И ето една нощ Брат ми, Великомъченикът Светъл, дойде и ми каза:
„Време е“.
Трябваше да изпълня заръката му, дадена още при първата ни среща. На
другия ден се примолих на чичо ми и двамата разкопахме онова място в
двора на църквата в Хазнатар, което ми бе посочил Светлия. Там
намерихме нещата, които Той ми бе обещал: икона на свети Георги и
кандило – стари такива, направо вековни, силно очукани, но със запазени

23
цветове. „Аз от тука не мръднувам“ – казах  на чичо и нощувах направо
върху купчината пръст, прегърнала Светите дарове. Селото ни бе
боголюбиво и хората вярваха в Божиите знаци.
„Щом като е речено от Горе, ще струпаме на момичето собичка.“
За няколко дни вдигнаха малък параклис и аз останах да живея в него
сама с иконата и кандилото.
Дълго до земята черно расо – едно за зиме и лете – кълчищена чергица,
възглавница, напълнена с вехти парцали, пънче вместо стол и паничка за
всякакви ядива... Може да ви се вижда скромно, но това бе всичко, от което
се нуждаех. Винаги след това се пазех да не придобия каквото и да е имане.
Имаш ли повече, отколкото ти е нужно в момента, умът ти непрекъснато се
раздвоява и за важните неща не ти остава никакъв ум. И това е така, щото
бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко.
Всичко, което ми трябваше, го носех у мене си. Но ми бе трудно да
свикна със своята различност. Не изпитвах нужда от сън. Нощните часове
прекарвах в опит да проумея по каква причина или с каква цел Бог ме
направи такава, но дали защото бях още млада, единственото, което
усещах, бе, че съм част от някакво огромно безгранично тяло, подобно на
човешкото, и това тяло преживява всички земни мъки и радости като свои
физически болки и блаженства, но никога не може и не иска да се намеси в
човешките намерения, даже и в най-злочестите.

1.
По-късно, когато вече свикнала с дадената и от Бога природа, Стойна
взела да разбира, че Вселената се явява пред нея в образа на човек само за
да може тя по-лесно да свикне с истината, да я проумее и да знае как да я
обяснява.
После вече усещала Всемира като океан от спокойствие и
справедливост, в който имало място за всички души: там всички били
равни и еднакво невинни. Знаела това, но никога не си позволила да изрече
пред някого истината, че т а м, където накрая всички се съединяваме с
всички, не съществува такава дума като грях.
 
2.
Там е така, Боянке: може да си убил някого или той да те е убил, отидете
ли Горе, вие сте само души, невинни една пред друга. Разплащането за
причиненото убийство ще се извърши през следващия ви живот. И така ще
бъде, докато накрая съзрем богоподобието в себе си.
„Защо Бог ни е създал?“
„За да има за кого да страда.“
Най-великото страдание – от любов.

24
  
Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, дето хем ми бе сладко, че ми
се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца.
Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок
вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето
си... уж твоето лице... пък някак си друго... Та и аз.
Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, уж косата ми
руса и на две плитки сплетена... такава се знаех. Но във вира се виждах
друга... Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не подрънкваше
герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами
едно бяло – от празни черупки на охлювчета... – таквоз никога не съм
имала... Очите ми и те уж са си моите, ама са черни... Гледам и хем не
вярвам на туй, що виждам, хем знам, че туй съм аз... И то да беше само
веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло... Секи ден. Секи Божи ден все
туй – хем съм аз, хем не съм... Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че
сигурно всеки човек има два живота... един сегашен и друг като сънуван
или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен... И без да щеш,
двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската
бара, а помежду им плува душата ми... Щото аз още гогаз, Боянке, си знаех,
че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе
накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен
гняв Божий... Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята
се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде... отсрещните... най-
често идваха...
 
1.
Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че
понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице
и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха,
подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и
въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете
растели заедно. Но семействата им били различни и времето им било
различно. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
 
2.
По едно време забележих, че аз съм повече нея, отколкото мене си, и че
ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала
бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка –
яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името ѝ бе Ягода;
къщата ни – тамошната – от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в
онази къща, само петел, дето по цял ден се разстъпя из двора и дори не си

25
дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин“ – казваше
тамошната ми майка и му се боеше някак си, имаше към петела едно
суховерие. Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето
брат ми ги събираше по гората. После брат ми ойде некъде, мама го скри от
поклисарите4, щото, като немаш пари да си платиш данъка, вземат
добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават
по чужди земи за роб. Затуй майка ми Ягода дала брат ми за послушник в
манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем.
Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили
царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали
да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни, да ги носи и подрежда
на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни
ниви, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива –
кога лимец, кога просо, нахут или гулия – ако е добра родитбата и след
като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат... Този
динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си – глуповат,
де, но добър, и кир Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „Туй
твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина
ми“. Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено
намерим.
За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода
и бели камъчета и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и
кокалчетата ще уврат... и ще си хапнем чорбица...“. Преглъщах и слушах
шумоленето на водата, после заспивах... А сутринта мама я нямаше – тя все
се криеше от поклисарите, щото ѝ търсеха данък за петела, – та като
нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад.
Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили
брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там
го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома, метнат на рамото
му като умряло лисиче. Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не
могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав
при бденията в църковата на манастира, и в нощта срещу Разпети петък
братчето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал
да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но
Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере
душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя –
направо върху шубраките...
„Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и
щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее...“

4
Събирачите на данъци по време на византийското робство. – Б.а.
26
 Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни
мустаци, носеше черно расо, дълго до земята, и с нахлупена на главата
качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от
торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже – същото въже като на
Конопеното, – и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади
корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко
посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене.
Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на
човека как понякога ѝ се искало да заиде я по гори, я по чукари, или да се
фърли в реката под моста.
„Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега,
щото момчето е още отпаднало... След десетина деня аз пак ще дойда, а вие
да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно и билки за болното...“
Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли.
Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от
вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е.
Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно
изцапано я от къпини, я от бъз, пак не е – де пролетно време такива
плодове. Гледам го: доста равно изписано като нарочно.
 

 1.
Виждала съм този знак – две елипси, пресечени под прав ъгъл – в една
стара книга за богомилството. Според някои от тълкувателите
перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а
хоризонталната – на разрушението.
Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били
стигнали степента „съвършени" – т.е. маговете и посветените.
 
2.

27
 Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама
зашепна молитва, и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът ѝ каза: „Недей!“
А мама попита: „Какво да не дея?“
„Не кръсти се.“
„Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е
издъхнал прикован...“
„Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се
кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва  и почит?!“
Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за
името му.
„Василий. Брат Василий.“
 
След по-малко от десет дни – броях ги по пръстите на ръцете си – брат
Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си
покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни
заведе вдън гори тъмни, там имаше голяма зелена поляна и по нея се бяха
поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен
план – подредени някак си на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в
средата – на равното край реката, имаше харман, а отсреща на хълма се
белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат:
„Нови братя ни води брат Василий!“.
Прегърнаха мама и мене, а Даритко – щото мъж, макар и момче –
поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по
обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че
вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклисари, ние се
настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да
хапнем и ни оставиха да спим до сутринта... Заживяхме там и имахме храна
и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко
тръгнахме да учим четмо... Стараех се да съм прилежна и на втората година
вече четях евангелията, и най-много Евангелието от Йоан и деянията на
апостолите... Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната
страна на дясната си китка онази дамга... красиво изписаната... И все
подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва...
Бях на четиринайсет, а Съвършеният – на трийсет и шест.

1.
Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна.
Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова
истинско, че понякога ѝ се искало виденията ѝ да не свършват и тя да не
се връща отново в стаичката си
в Хазнатар или после – в църквата „Свети Георги“ в Сушица...

28
 2.
Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той,
вместо да се изненада, ми рече спокойно: „Отдавна бе време да те навестят
тези видения. И знаеш ли защо те идват при теб? Да те научат. Защото си
поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в
богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и
обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов,
сестро, макар и в името на Небесата. Всички ти се радвахме, но се бояхме,
че ще бъдеш хвърлена в самота, тъмнота и студ, както е заслужено за всеки
самоубиец... Но Той те помилва и те избра за Своя доверена душа.“
„И докога ще ме мъчат тези сънища наяве?“
„Докато отново се върнеш Горе.“
„През целия ми тукашен живот?“
„През целия ти тукашен живот! Най-добре е да свикнеш.“
„Защо ми се случва?“
„Такъв е законът. Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от
нас е наследник най-вече на самия себе си, на собствената си душа, на
делата ѝ и на всичко, което е преживяла неведнъж в кожата на различни
човешки същества. И никой не може да се отърве от това свое наследство.“
„А в този живот, дето сега го живея... или поне в някой друг – след
години... ще ми бъде ли дадена любов... каквато и да е... колкото и мънинка
да е... ако ще и от животинка да иде... от някое птиче или от...?“
„Любовта е за бедните духом. Най-голямата любов се дава на най-
ощетените откъм дух. Не я чакай.“
 
1.
Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за
първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно
надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за
нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето
не сме доволни от даровете ѝ, макар че лично сме си ги заслужили, а тя
само ни ги е донесла...
Но все пак вярвала, че без любов животът на всеки от нас изглежда
като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко
дълго ще боли.
През целия си живот Стойна не знаела също какво значи да имаш тяло,
да го усещаш като нещо съществуващо извън тебе, нещо, което те
олицетворява пред хората и ти уж го управляваш, но не знаеш всички
негови закони, и затова често пъти възникват недоразумения във вид на
болести.

29
 2.
Преживях голяма уплаха, когато някъде към четиринайсетата ми
година – още живеех в параклиса в Хазнатар – една нощ се събудих от
усещането за топла мокрота и видях, че от мене изтича кръв. Хвърлих се на
земята и започнах да се моля тази болест да ме отмине, след малко
кръвотечението наистина спря, но вечерта пак се появи, и така цяла
седмица. Не се хранех, почти не спях, за да мога да следя какво става с
тялото ми, в неделя се изповядах на отец Никифор, но отецът махна с ръка
и ме прати при кака ми Зоя. Но аз знам, че всичко е от Бога, та продължих
да постоянствам в молитвите и болестта ми повече не се появи. Така и не
ми се наложи да забелязвам, че имам тяло.
Но когато оня Личко взе да идва пред вратата ми всяка сутрин, повел за
ухо кучето си, и да ме моли да излекувам животното, щото се било
хвърляло да хапе овците, та трябвало да изгоня от него беса, аз усетих, че
кучето не е такова, за каквото го казват, и рекох на Личко:
„Недей да набеждаваш хайванчето, то си е баш читава стока, ами вземи
да си избиеш от главата туй, дето те води насам всяка заран пред вратата
ми. Няма да я бъде твоята, Личко! Нито ще се оженя за тебе, нито ще се
оженя за някого. И недей да подпитваш кака ми, щото тя, най-голямата ми
сестра, е болнава и щото ако я нещо повредиш с приказки, ще ти умре
кучето и вълци стадото ти ще отмъкнат...“
Не че исках това да се случи на горкото момче, знаех, че не е виновно,
знаех, че е подучено от дебелия Стефанаки от Солун, дето бе рекъл на кака,
че ще ѝ наброи торба с жълтици, ако тя ме даде да ме облекат в свила и
коприна, да ме турят в султанска шатра на солунския мегдан, та там аз
катадневно да казвам и предсказвам болести и лекове, както го правя тук в
двора на параклиса, само че в Солун щели били да ми дават много пари –
Стефанаки щял да ги дава, – част от които щяла да взема и сестра ми.
На двайсет вече бях известна в цяла Беломорска Тракия.
Но никой не ме поиска за жена, нито пък ми някой пошушна, че ме
обича. Знаех, че ми бе съдено да обичам целия свят и да помагам на
стотици страдалци, и го правех с радост, но не разбирах защо ми бе
отказано да позная любовта такава, каквато вие я преживявате. Много хора
ми се чудеха и възхищаваха, прегръщаха ме с почит, целуваха ми ръка,
припадаха коленопреклонно и докосваха с чело полите на расото ми,
благодаряха ми чрез сълзи и дълбоки безсловесни хлипове... но никой...
никой мъж не докосна сърцето ми, нито гълъб – кротката ми утроба.
А и никога моята плът не ме е безпокоила, ако не смятаме естествените
човешки нужди, но при мене те се извършваха леко и без напрежение: аз
рядко се хранех, и то повече с плодове. Не се и потях.

30
 Лекувах и предсказвах безплатно. Хора идваха от места, които не бях
чувала, разпрягаха колите в края на селото, пасяха воловете, вечер кладяха
огньове, тихо споделяха мъките си и един друг се окуражаваха.
„Знам го аз туй момиче, от доста време го знам, де какво е предрекло,
все се е сбъднало. То излекува свако ми Дамянчо от един кучешки черъв,
дето му дъвчел черния дроб. Каза му какви билки да пие и свако три
години ги пи, докато удави черъва. Ей го днес здрав-прав – на моята сватба
води хорото. Та той ми рече: туй, момиче, сине, не е какво да е момиче.
Казват, че ката нощ се нагоре възнася, с Бога дума, със свети Георги
баклава яде и коня му пои със светена вода... Ще идете двама с булката си,
ще седите там колкото трябва, ние тук ще ожънем, ще овършеем, пък белки
по сеитбено време се върнете трима...“
Не разпитвах хората откъде идват и каква е мъката им, защото още щом
погледнех човека, знаех всичко за него. Целият му живот се подреждаше
пред очите ми във вид на картини. Нещо като изложба. Само дето
картините не бяха подредени по време, нито по място, а само по нуждата
на душата да прави едно или друго. И по възмездието  или въздаянието,
които после е трябвало да понесе: болести, сполуки, лутане, отчаяние и
ликуване.
Най-тежко болните и най-обезверените си личаха още отдалече: телата
им излъчваха мощни талази тъмна енергия, която ми причиняваше болка и
ме изморяваше. Усещах я като бой на голо с метла от коприва. За да ги
освободя от мъката им, трябваше да я поема върху себе си. Най-често това
ставаше чрез изприщване. Тялото ми се покриваше с пъпки и ме налазваше
такъв сърбеж, че ми идваше да се съблека гола и да се търкалям по чукани
камъни. Нека добавя, че никога не съм виждала тялото си без дрехи. Къпех
се на тъмно. По дължината на расото разбирах, че съм висока и с широки
рамене, а по връвчицата, с която пристягах ризата си, съдех, че в кръста
съм тънка, толкова тънка, че при рязко навеждане бих могла да се счупя.
Най-силен сърбеж усещах под мишниците и зад ушите. Но търпях, защото
знаех, че тези хора ми се надяват.
Започвах лечението с това, че назовавах по име тях самите, членовете на
семействата им и болестите или тревогите на всеки от тях. Посочвах им
лековитите билки и местата, където можеха да ги намерят. Окуражавах ги
да правят добро, всеки според силите си, и да се разкайват за всяко волно
или неволно сторено зло. Макар да виждах във вид на картини причините
за болестите, бездетството или несретата им, не им ги казвах. Нямаше да
ми повярват.
„Стомахът ти е надупчен като решето не само от голямата завист, която
и насън усещаш към другите, а и от раните, които си причинил на онова

31
дете в държавата Испания през четирийсет и втора година подир рождени-
ето на Христа.“
Нямаше да ме разберат. Най-много да ме сметнат за луда – те някои и
сега ме смятаха! – и така да отблъснат хората, на които можех да помогна.
Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах.
Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог в последния момент
може да помилва човека и да промени съдбата му към добро.
Макар да лекувах безплатно, никой от страдалците не си тръгваше, без
да остави нещо: торби, а понякога и чували със зърно, жива дребна стока,
плодове, черги, покъщнина. Отец Никифор продаваше всичко, за което
имаше пазар, но така и не измаза стените на параклиса ни отвън, ни
отвътре.
Най-голям наплив от хора имаше всяка година на Димитровден –
храмовия празник на църквата в Хазнатар. Тогава обличах новото си расо –
старото бе окърпено и доста излиняло – и връзвах копринената черна
шамия – единствената скъпа дреха, която имах. Подари ми я майката на
малката Мелини от Кавала – излекувах детето от припадъци, но после го
ухапа змия и макар да знаех, че това ще се случи, не предупредих майката,
за да може без страх да се радва на момиченцето си през трите години,
които му оставаха. И днес има такива случаи. Чували сте лекар да казва на
болния: „Нищо ти няма, дядо! Яж, пий и си гледай живота!“. Най-
отчайващата диагноза. Но болният вярва, стриктно спазва лекарския съвет
и после се чуди защо умира, като се чувства здрав.
 1.
На Димитровден 1912 година Стойна за пръв път изпаднала в онова
състояние, което уплашило първо племенника ѝ Илия, после поп Никифор
от хазнатарската църква, а накрая и цяло Серско и Демирхисарско...
 
2.
Цяла седмица лежах като мрътва. Преди да легна, предупредих
племенника ми Илия да заключи отвън и да казва, че съм заминала за
Неврокоп, дето имах  братовчедка. На седмия ден станах, изпих една
паница вода и продължих да си върша работата в селската църква: метях,
прибирах угарки от свещи, бършех праха от иконите, приказвах си със
светиите. Но го правех само нощем. Денем посрещах хора.
Не знам дали съм ти казвала, Боянке, че аз „виждам“ само когато
поискам да го правя. С други думи – когато си кажа: „Хайде сега!“. То е
като да искаш да пееш. Речеш и пускаш гласа си, другите чуват и спорти
песната разбират какво ти е на сърце. Но не може човек да оди винаги с
отворена уста и прехласнат от мелодията. Не че щях да се изтощя и да умра
по-рано – тя датата си е предварително определена и колкото и да се аби

32
човек, няма да стигне до нея по-бързо, най-много да седне и да чака тя да
го стигне.
 
1.
Понякога от прекомерното „взиране“ образите се натурвали един
върху друг, изкривявали се, други пък образували чудновати съчетания,
способни да докарат до колебание и най-подредения ум. Затова с времето
Стойна се научила да си дава почивка: загърбвала всички потоци на
случващите се неща – така не само отдъхвала, но и после имало на какво
да се изненадва. Защото единственото нещо, според Преподобната, ко-
ето душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението ѝ към
съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли
хареса нещо от сергията на собствения му живот – скача и го променя.
Животът така е измислен, че всички образи и събития в него
съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор.
Хората се различавали по избора, който правят при равни условия и
възможности. Достатъчно било да съзреш вариантите и да избереш най-
подходящия за тебе. Не най-добрият. Добро и  лошо били само понятия,
означаващи дали си дорасъл, или недорасъл до същността на случващото
се. Защото всяко едно събитие предсказвало следващото.

2.
Разбрах този прост ред на Сътворението, керко, през онази злочеста
хиляда деветстотин и дванайсета година, когато на Димитровден примрях
за една седмица и така видях следващата – хиляда деветстотин и
тринайсета – триж по-злочеста.
„Горката България! Горкият народ!“
Тези думи са изречени по-късно от младия цар Борис малко след като
тури на главата си бащината корона. Но за истината времето няма
значение. А истината беше такава, че никак – ама никак! – не ми се щеше
да я знам или да приказвам за нея... Ала що да сторя, като срещу даденото
от Бога не може да се върви...

1.
На Стойна били дадени двете най-трудни стъпала към свързване със
Силите: левитация и примиране, наречено в окултната литература
астрално пътуване.

33
 2.
Имаше и трето. Казах ти. Но и преди, и сега ме е страх да го спомена.
Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и
да ме отровят... Ей тъй, без нужда някаква, само от единия страх.

1.
Непонятното за ума винаги изглежда заплашително за живота.
Затова Стойна показала тази своя наистина изключителна дарба само
два пъти, и то пред посветени – монахиня София и Ловчанския владика.
Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко ей тук на миндеро,
нищо не праим и никой не може да каже сум ли яз жива, не сум ли. Тъй
нема страх, има само почуда.

1.
Примирането, както се нарича нарочното изпадане в безсъзнание –
според Стойна – било един от най-рядко срещаните начини ние хората да
се свързваме с Небесата. Имало и други възможности, на които някои от
нас са бивали свидетели: изпадането в транс – личи по това, че
предсказателят говори с друг глас, най-често по-монотонен и плътен, а
думите му често са несвързани по смисъл, но в тях има зърна, от които, ако
се съберат в едно, може да се разбере изречената истина: по мое време
съществуваше и вещаене чрез нарочно изпадане в сън, то е нещо като
бълнуване – в това състояние ясновидецът може да слезе най-дълбоко в
миналите животи на болния и да разбере откъде идват причините за
болестта или за разплатата, както е прието да се нарича късно настъпилото
възмездие; известно ни е и пророкуване чрез гледане на бучки захар, на съд
с вода, в която болният се е измил; на дрехи или други вещи, които са били
близо до тялото му.
 
2.
На същия оня Димитровден хиляда деветстотин и дванайсета година, за
който вече споменах, след като отслужихме празника и жените се
разотидоха, щото беше война и мъжете бяха до един във войската, аз казах
на Илия, син на сестра ми Зоя и мой племенник:
„Лико, лелин, днес с мене ще стане едно нещо, дето не е ставало с никой
човек в България, ама ти няма да се плашиш, щото то ми е дадено от
Небесата, и ми е дадено, за да съм полезна, когато се наложи. След малко,
като иде слънцето на пладне, аз ще легна тъй както съм си с тези дрехи, ще
туря ръце на гърдите си ето така, както ти показвам, подир което ще се
отнеса в един дълбок сън за цяла седмица. Ти няма да ме будиш и на никой
няма да даваш да ме буди. Който и да иде, каквото и да каже, мене ме няма.

34
Временно съм умряла. Като ми мине примирането, аз сама ще се събудя и
ще ти викна да ми донесеш вода, щото много ще съм жадна. Не питай защо
го правя, само слушай тътена на войната и чакай да дойдат и тебе да те
вземат войник. Ако стане така, че те вземат, преди да съм се събудила,
направи само едно: остави отключена вратата на параклиса и на цялото
село кажи, че съм отишла в Неврокоп. Да ме не дирят и да ме не чакат
преди сряда“.
Но Илийчо си беше още дете, несвикнало на чудеса, та още щом съм се
отнесла, той отишъл при поп Никифор и му разказал за моето временно
напускане на живота. Попът не повярвал, но след като дошъл и лично се
уверил, че не усеща да имам биене на сърцето, а пък ръцете ми не са
студени чак като на смъртник, предупредил селото никой да не идва, което
и станало причина цял Хазнатар да се извърви край параклиса и да ме види
как си лежа жива умряла. Минали тихо, както се минава край мъртвец, и
затова не съм ги усетила. За една седмица цялата Серска, че и
Демирхсарска околия заприиждали да се простят с мене. И най-чудно им се
сторило кандилото в параклиса: гори, гори, па угасне, после само се запали
и пак гори, гори, па угасне...
Когато се върнах в тялото си и излязох да видя какво се е променило за
тази една седмица, моето чудо се разнесе из цяла Беломорска Тракия, а
после затъмни дори голямата мъка от кървавия бой за Чаталджа, дето хиля-
ди българи легнаха убити и осакатяха незнаен брой ранени.

1.
Пак по думите на Стойна това, което ние – нейните съвременници –
намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло
да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност
на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може
по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа,
да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено
лечение или за постигане на висша наука. Макар че – каза ми Стойна на
ухо – няма никакво „горе”. Сичко е редом. И само една тънка чертица
между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си...

2.
Още помня онова първо пътуване Нагоре, Боянке. И то, и следващите
напускания на тялото ми ставаха все в такива времена, когато за човека е
непосилно да разбере волята на съдбата, и като не разбира откъде и защо
му иде туй зло, бере страх, моли се и търси знаци да се надява...

35
 „Защо е нужно да умират хиляди и какво ние, българите, плащаме с
толкова кръв?“
Нямаше кой да ми каже, а и слуховете, прииждащи на талази откъм
битката, още повече ме объркваха. Исках да помогна някак си, а не знаех
как.
И реших да отида.
 
1.
Било по времето на Балканската война, само ден или два след една от
най-кръвопролитните битки – тази за Чаталджа.
 
2.
За да разберете как точно стават тези работи, ще се опитам да разкажа за
първото си възкачване Горе, като ви спомена за пример нещо, дето всички
го правим: съня. Примирането много прилича на потъването в дълбок сън,
само дето всичкото, що е живот в човешкото тяло, е задрямало и все едно,
че го няма. Изглеждаш по-скоро мъртъв, отколкото заспал. Питала съм
Брат ми Светлия в какво всъщност е разликата между смърт и примиране,
щом и в двата случая онази искра от слънцето задълго излита от тялото на
примрелия?
Разтълкува ми го като на дете, от което после се иска да го тълкува на
други деца. Каза ми, че душата на човека е все едно птица в клетка. При
умирането тя излита от клетката, известно време се щура объркана и
неспособна да разбере какво става с нея, но после попада в един улей, той я
понася нанякъде и я изплюва там, дето я чакат близките ѝ покойници, за да
я прегърнат и да я поведат към небесното ѝ семейство.
При примирането соколът от клетката знае, че не е свободен. Между
дясното му краче и китката на твоята лява ръка се проточва една много
тънка невидима нишка и тя, колкото и да бъде разтегляна и изтънявана, не
може да се скъса, преди да е дошъл часът ѝ. Така птицата лети не защото е
птица, а за да работи и да бъде полезна.
Винаги преди примиране аз няколко дни прекарвах само с по малко
вода, обличах си чисти дрехи и припадах в молитви до пълно изтощение.
После внимателно лягах, прибирах полите си по тялото, събирах петите на
краката си, а ръцете скръствах на корема, но без да държа свещ.
 
1.
Отначало се опитвала да намали броя и дълбочината на вдишванията
си, докато я обземела познатата на всички сънливост, после чувствала
как постепенно се измъква от тялото си – изплъзвала се като змия от
дупка, – олеквала подобно пуха от тополата, изпълвала се със светлина и

36
потъвала в усещането за излитане. Но не се издигала, както била
виждала да го правят птиците, само гледката около нея се променяла.
Виждала същите хълмове и пясъчните стени около селото, с които била
свикнала, къщите виждала, пътя през гората, стадото, пръснато по от-
срещния рид, двете си котки, легнали на припек край кладенеца... Но макар
формите от околната природа да били същите, цветовете им били
други – ярки, уж познати, но различни; от тях се излъчвала една непо-
носима за окото красота, с която постепенно Стойна свиквала. После
гледката бавно започвала да се стопява пред очите ѝ и да се превръща в
светлина, но не онази, слънчевата, която всички знаем, а съвсем друга,
силна, но безболезнена за погледа, светлина, която можеш да слушаш,
както се слуша музика... После губела усещане за онова, което я заобикаля,
не различавала блясък от звук, само една нечувствана дотогава обич към
всичко съществуващо я изпълвала и едно много особено щастие от това,
че е жива... Край нея леко притъмняло, виждали се облаци да се реят –
бели и пухкави на тъмносин фон; всички земни звуци отдавна се били
утаили някъде долу, земните мисли, от които се състоял видимият ѝ
живот, една след друга отпадали като люспи, тя се оголвала, но все още
се усещала да трепти във вид на някаква форма, която не можела да види
отстрани. После облаците изчезвали, здрачът наоколо започвал да
изсветлява и изведнъж – като че иззад завоя – цялото околно
пространство блесвало в нови, още по-нежни и богати нюанси на всички
цветове, които била виждала. Доловила аромат на цветя – напомняли ѝ
лъха на бели рози; около нея трептели, като че танцували, различни,
невиждани дотогава фигури, те непрекъснато се променяли, избухвали в
нови цветове и я обгръщали като сиянието на хиляди усмивки.
Там някъде се намирала целта на пътуването ѝ.

2.
Стана тихо като в изповедалня и аз видях през светлината към мене да
плава образа на Брат ми, Светия, но не такъв, какъвто го виждаме на
иконите, а нещо кръгло, изплетено от злато и пронизано от едни такива
стрели, същите, дето ги изпраща слънцето към земята. Един такъв рехав
идваше Брат ми и засмян като сянката на цъфнала ябълка. Доближи се,
летейки, и ми се стори, че ме хваща за ръка, макар да знаех, че нямам ни
тяло, ни друго, с което да усещам, когато ме докосват.
„Чакат те.“
1.
Не виждала нищо наоколо освен искрящите с красотата си причудливи
обеми, излъчващи сияние специално за нея. Обзело я чувството, че е
единственото и много любимо дете на Небесата.
37
 Постепенно ярките цветове се превърнали в равна и пулсираща синева,
почти същата, каквато има небето след летен дъжд, тя се видяла
седнала на нещо като крило, полюляващо се във въздуха, дори ѝ се
сторило, че усеща краката си провесени от крилото като от ръба на
покрив. Срещу нея – сякаш яхнал друго крило – възникнал образът на мъж
с черна брада и на онази възраст, която наричат Христова. Аурата му
заемала цялото пространство на погледа ѝ и трептяла в златисто.
Стойна била виждала някога този мъж, но не знаела кой е.
„Забравила си да полееш цветята.“
Наистина била забравила.
„Ми в шетнята около празника...“
Мъжът се усмихвал.
„Нищо. То в момента и бездруго вали.“
Говорел и така, като че му била отишла на гости или той ѝ бил дошъл
на гости. Била у дома си. Усетила се препълнена със спокойствие, така
препълнена, че чувствала как то се излъчва от нея като мирис на миро.
„Е, кажи да чуем...“
Не можела да допусне, че тук не знаят защо е дошла. “Ами... дойдох да
помоля... Те вече летят към вас... сигурно всеки момент ще пристигнат...“
„Кои?“
„Душите им... Казаха, че са хиляди... А като прибавим и тежко
ранените... те може вече да са издъхнали... “
„Да, така е. Летят към нас. “
„Не ги приемайте, моля ви. Върнете ги там, откъдето са дошли...
Телата им още са топли... Повечето от тях са млади... Бащи на деца...
някои са още неженени... Долу те са много по-нужни, отколкото тук...“
„Никой не знае това.“
„Наистина ли не е възможно?!“
„Не твърдя. Невъзможното за човека е възможно за Бога, но... никой
не би взел на съвестта си великия грях да пренебрегне волята на което и
да е човешко същество... Дори Отецът. Те сами са поискали да умрат...
Не просто са го поискали. Възжелали са го с инстинкта си... “
„Как така?!“
„Ами така! Погледни натам и ги виж! Тези огромни мърдащи маси от
хора... Вървят и пеят... А преди това... ето ги... кълнат се пред знамето да
умрат без страх... за България...“
„Но това е... просто един военен ритуал... Това е истината на мига,
приличието на историческия момент... Така е редно. Едва ли са си мислели
същото после, когато куршумите са летели срещу тях...“

38
 „Сега пак погледни надолу... виж, вали като из ведро, калта е над
коленете им, а те се опитват дори да тичат... Офицерът крещи... чуваш
ли го   Смърт или победа... “
„Но те не крещят, нали.“
„Да. Но и победа няма. Остава само смъртта. И въпреки че го знаят,
те не се спират, не се връщат... Те са съгласни... те го искат... Това е
тяхната воля... Скръбна е тази воля дори във Всевиждащите очи на
Твореца... Но е свята... И Небесата я почитат... “
„Да разбирам ли, че... че повече няма живот за тях...?“
„Кой е казал това?! Животът е нещо твърде изобилно и има винаги и
за всички по много. За тях – също.“
„Но те никога вече няма да се върнат при семействата си...“
„Напротив. Само след няколко години ние ще изпратим тези храбри
души при вдовиците им като техни деца... при майките им – като техни
внуци... на България – като бъдещите ѝ войници...“
„Затова ли след война се раждат много момчета?“
„И затова също. “
„Винаги ли е така... Никога ли не сте връщали обратно в телата им
някои души...“
„О, би било несправедливо! Винаги, когато човек умира против волята
си, ние правим така, че той да има шанс на избор... Ако пожелае да дойде
при нас, приемаме го... Ако пък не иска...“
„Правите така, че да поиска?“
„Развесели ме. Добър финал на нашия разговор. “
„И аз – какво сега? Нищо не направих. Как да се върна?!“
„Можеш да поостанеш, ако тук ти харесва... “
„Харесва ми, но... по-добре да тръгвам.“
„Както искаш. Волята на човека е закон за Небесата! Обади се, като
стигнеш. Мир и милост за тебе!“
„Мир и милост за Всичко!“
 
Явил се Брат ѝ и като че бил нещо недоволен.
„Ти май не позна свети Иван Рилец – покровителя на България...?“
„Защо по иконите го рисуват стар и с бяла брада?“
„Той наистина на земята е доживял почетна възраст. Но тук всеки от
нас пребивава във възрастта, на която за пръв път е усетил в себе си
Бога.“
„Значи след време, когато пребъда на Небесата, аз ще припкам
седемгодишна?“
 

39
 Нека побързам да ви кажа, че разговорът, който Стойна се опита да
ми предаде чрез своя разказ, всъщност представлява приблизителен
превод и доста несръчна адаптация към нашия език на един определен
смисъл. Горе в небесните селения не се е състоял разговор – поне такъв,
какъвто ние на земята си го представяме. Светлите същества не владеят
думи, интонация, многозначителни паузи... Те общуват чрез светлинни
вълни и образи, всеки от които символизира мисъл или състояние, чиято
енергия не може да се долови и разтълкува от нашия триизмерен мозък.
 
2.
Когато се върнах в стаята си и се събудих от пътуването, аз веднага
заръчах на Илийчо да намери книга и да запише няколко думи, в които се
бе претопило всичко, което ми внушиха небесните ми настойници.

И силата ваша, и волята ваша.

Прекалената сила променя волята и я лишава от мисъл.
Можем да ви помагаме, но само ако ние с вас имаме една цел.
Невежи сте като младенци. Безпокоим се.
 
1.
А войната наоколо уж била вече свършила, уж воюващите държави
били постигнали разбирателство и сключили мир, но през нощта на 16
срещу 17 юни сраженията били подновени. Започнала нова битка, нова
някаква война, макар всъщност да била същата. Балканската –
народната – преминала в Междусъюзническата – царската. А
народите – пак предишните, били едни и същи и от двете страни на
огъня.
И тъй цяла седмица, докато започнало голямото клане на българи в
стаите на девическата гимназия в превзетия от гърците град Сяр...
 
2.
Кървавото лято на онази горка и прескръбна хиляда деветстотин и
тринайсета година. Винаги ще помня този ден, Боянке... Двайсет и втори
юни.
Виж ти! Досега не бях забележила, че много от най-важните събития в
този мой живот, за който ти разказвам (а и смъртта ми – също), стават все
на датата двайсет и втори, макар и от различни месеци.
Беше събота. Готвех се за утринна служба в църквата в Хазнатар, когато
усетих по кожата си нещо като пълзене. Все едно мравки ме лазят.
Прокарах пръсти да ги сваля, а шията ми – грапава. Никога не съм се
гледала в огледало и не знам как изглеждам. По-точно, не знаех до

40
деветстотин и деветнайсета година, когато през черковата в Сушица мина
Божи човек, избягал от злочестините в Русия. Оказа се вярващ, па и
художник. Говорихме си с него тогава, но не се разбрахме. Той повтаряше,
че животот се дава само еднъж, че е нещо, направено да се ползва ден и до
пладне каго откъснато цвеке, да речем, а аз му викам, че животът е едно
безкрайно време, само дето е разделено на ден и нощ и човеците еднакво
пребъдват и в деня, и в нощта. И това, че спиш и не го усещаш, не значи, че
не живееш. А он вика: не си права. Животот, вика, е колкото да мигнеш с
клепачи, и вече го няма. Що требе да те има за толкози кратко, щом подир
ще те няма за илядо пъти по-дълго. И за друго не се разбрахме. Аз му
викам, дека мисълта прави живота, а он ми вика: „Отнюдь! Зто жизнь
порождает все наши мисли“. Не го точно разбрах, ама по гласа му усетих,
че приказката му не върви редом с моята, ами иде някак насреща ѝ. Както и
да е, човекът си замина, но от благодарност за подслона и разговорката ми
нарисува снимка. Така нарекоха портрета ми хората от селото. „Елате да
видите калуграта на снимка.“
Но това беше доста по-късно.
Към обед на онзи 22 юни тринайсета година, за който взех да ти
кажувам, обривът от шията се пренесе по ръцете ми. Знаех, че това е знак –
някъде нещо лошо е станало. Но колкото и да напрягах вътрешното си
зрение, виждах само дим. Към обед през Хазнатар минаха първите
бежанци. Излезе, че българските власти в Сяр напуснали града и
населението почнало палежи помежду си – гърци палели турски къщи,
турците – гръцки, а гърци и турци заедно – българските. Почувствах се
толкова безпомощна, че се проснах на пода, завих се с чергата и се лиших
от усещане за всичко. Пред вратата ми се трупаха хора и ме викаха да
тръгна с тях. Само за три-четири часа селото се изнесе към Петрич – с
талиги, запрегнати с по едно магаре, с мулета, с катъри. Дори децата
пъплеха, натоварени с вързопи.
„Към България!“
А Сяр гореше от всички страни. Картината беше такава, че ми се поиска
да примра и да ида Горе да ги попитам защо дават да се случи това и нямат
ли милост към невинните! Приплаках на Брат ми, но отговор – никакъв.
Потърсих другите ми ближни светии – свети Спиридон и света Неделя, с
които си говоря нощем в църквата, но и тях не намерих. Тръшнах се да
рева и нареждам. Аз рева, но гърлото ми мълчи. А в Сяр започва клането в
стаите на Девическата гимназия. Едни мъже колят други мъже, че и деца,
само затова, че едните са гърци, а другите не са гърци, щото са българи.
Виждам куп трупове на закланите и чувам купът да стене: под мъртвите
има и живи. Хвърлих се да се моля. Викът на душата ми удряше тавана и се
връщаше върху главата ми като слана. Отникъде знак за помощ.

41
 По едно време чувам шепот:
„Стига! Всички сме долу. Правим, каквото можем“.
Ако някой ти каже, Боянке, че онова, дето се приказва за небесните
жители – че и те също воювали, но всякой на страната на своята си
войска, – не било истина, не му вярвай. Нищо в този свят не е измислица.
Или го е имало, или ще го бъде. Зависи в каква посока гледа акълът на
този, дето измисля.
Пак се хвърлям по лице и пак се моля да пощадят поне децата.
Тогава в онази кървава суматоха видях бай Димитър Зарзаватчията.
Прерязаха му гърлото. Изглежда, ножът не е бил много остър. Дълго го
мъчиха. Усетих смъртта му като изсъхване на дясната ми ръка. Три дни
ръката ми стоя неподвижна. Познавах човека от детството си, когато  за
втори път ме заведоха в Сяр. Току-що бях преболедувала шарката и Брат
ми вече ме бе навестил, та знаех коя съм и защо съм. Минахме през пазаря
да ми купят плодове, щото по онова време аз вече само плодове ядях: кога
мандаринка с лебец, кога портокалче. Това ми беше на мен ядивото. Подир,
като купи овошки, сестра ми Зоя се спря да купи и зарзават. Човекът зад
сергията ми се стори нещо близък: носеше чисто бозаво сетре и бяла риза.
По наше село мъжете не носят бели ризи, а синкави. Той напълни
торбичката със зеленчуци, накрая отбра от купчината домати най-едрия и
го подаде на сестра ми: „За момето“. Момето бях аз. Зарадвах се и първата
мисъл, която ми мина през ума, бе „Ще има близнаци“. Не знаех ни кой е,
ни с какво семейство го бе сподобил Бог, но му казах: „Ще имаш близнаци.
По Великден“.
Човекът като че се сконфузи, а ние тръгнахме. Още нестигнали края на
града, човекът ни настигна, клекна пред мене и тихо ме попита:
„Кой Великден бе, къзъм?“
„Ами идущият. Той тазгодишният вече мина.“
Мисля, че това бе първото ми пророчество, за което никой не разбра. Без
да знам, аз съм предсказала онези две момчета, които двайсетина години
по-късно щяха да ме развеждат из селата около града Свети врач, за да
приказвам на хората за светлите Богови работи и за държавните сетнини.
Водеха ме качена на бял кон – така, както бях дошла в Сушица, пред коня
Стоян – със сабя, след коня – Никола с пушка. На коня – аз. Където и да
минехме през селата, казваха, че след нас валял дъжд. Ама това надали е
било.
Нямам такава дарба. Но хората имат нужда да вярват и аз не им
оспорвах.
А след палежа в Сяр селото ни Хазнатар се опразни. Тайно и през нощ
побегна и поп Никифор, преоблечен като пъдарин. Останах сама в
параклиса и чаках знак от Брат ми. По цял ден се взирах да видя къде са и

42
как са сестрите ми и децата им. Виждах ги да се щурат из селото Ръждак
край Петрич в търсене на големи къщи, защото бяха многолюдни
семейства. Заръчах им, преди да тръгнат:
„Не влизайте в турски къщи, те са плачени къщи, много са се сълзи
пролели, преди хората да ги напуснат... направете си колиби от слама,
докато иззимувате, пък другото лято – къщи от кирпич, но нови и ваши
си...“
Не ме чуха и пострадаха. В едната къща леля ми падна, счупи си крака и
онеме. В другата гръмна бомба от самолет ли, от друго ли, и само дето не
ги утрепа всичките, както си вечерят. Чак тогава ме чуха. Направиха си
прости къщи и така оцеляха.
 
Войната уж взе да затихва, но бегълците си останаха в Българско. Един
ден Брат ми дойде и ми каза да тръгна, да намеря селото Долна Сушица,
дека е къде Мелник, и да остана в тамошната църква „Свети Георги“. Пле-
менникът ми Илия ме откара дотам с кон. Вървим ние, що вървим, ей го
пред нас кръстопътя при Чучулигово. Наляво Петрич, където са всичките
ми ближни, надясно – Сушица и „Свети Георги“. Конят сам тръгна
надясно и не стана нужда от разговор с Илия. Пък и аз познах пътя. По-
нататък познах и планината наоколо. И най-накрая видях чинара. И друг
път съм бивала тук. Живяла съм тук. Люляла съм се на люлката, завързана
в клоните му... Това място е бивало мой дом, тук са живели мои близки...
Тук сме нощували със Съвършения и пак тук съм умирала от греховна
любов... А може би затова Бог ме връща.
Преди с Илия да стигнем селото, вече знаех, че там хората са тревожни.
Общата тревога е като влажна мъгла, стеле се долу в краката и усещаш
болки в кокалчетата като от ревматизъм. В селото вилнееше шап. Коне,
биволи и волове бяха реквизирани за войската, а крави, овци и кози
измираха от болестта. Влизаме ние, а във втората или третата къща пищят
деца. Гледам, старец и бабичка хванали капистрите на две крави и ги теглят
да излязат от двора.
„Сега вече си ти!“
Като че ми го каза някой. Влязох и разпитах защо плачат децата.
От мъка: животните скоро щели били да умрат и трябвало да ги изведат
извън селото, да не ги гледат внуците.
„Нийде няма да ги водите. Ами ще идете ей на онази поляна, дето пролет
цъфти див божур... Божурена поляна...“
Хората слушат, щото няма какво друго да правят: аз съм застанала на
пътя им.
„Ще сварите корени, стъбла и листа от божура, и три пъти на ден с
отварата ще обливате краката на животните – баш там, дето са раните им.

43
А в ярмата им вечер ще сипвате колкото детска шепа от същата вода. Утре
вечер добичетата ви ще започнат да се оправят.“
Така и стана.
Само за една седмица името ми се знаеше от цялото село и дали защото
бях в расо, или поради малката икона в ръцете ми, нарекоха ме калугра –
което ще рече калугерка. А когато застудя и аз вече не можех да спя в
пристройката на църквата, дето зиме държах дървените въглища за
отопление, мъжете от селото ми иззидаха ей тази стаичка, жените ми
надонесоха постелки, завивки, две кокошки с петел и съдове, повече,
отколкото имах нужда.
Тук останах и оттогава до днес минаха точно двайсет години...

44
 ВТОРИ ДЕН

У тринайста година беше.

Па си нгя докараа двама ергени от наше село, Никола и Стоян ги викаа.
Кмето ги прати от „Свети Георги“ да я доведат, от Шушица. Докараха
нгя на един бел кон – едина ергенин отпред, едина отзад. Кат ли Господ
идва. Кога дойде там камбаната биеше и вред хора – кат панагир (събор).
Държеше слово, а ние нгя слушааме.
 
Митрана Гонтева,
родена в с. Рожен,
омъжена в Златолист
 
Първите години на Стойна в Сушица – военните – били еднакво трудни
и за хората, и за Небесата. На Балканите се избивали три християнски
народа. Всичките се молели на един и същи Бог, всеки от тях вярвал, че е
най-любим Богу, и настоявал за правото си на победа. А победата значела
земя, народ, данъци, гори, води, бъдещи войници. И кръв. Много кръв.
В селото все по-често взели да пристигат телеграми – получавали ги
спаружени неграмотни жени, слагали кръстче вместо подпис и дълго не
можели да разберат как е възможно мъжът или синът им преди няколко
месеца да излезе от къщи жив и здрав, а да се върне във вид на парче
хартия... И си го обяснявали с Божията воля. А на другия ден, облечени в
черно и ниско пребрадени, те отивали на гробището край църквата,
водели и децата си, копаели плитки трапчета и погребвали там по един
кат мъжки дрехи, плачели и забивали над дрехите кръст, несръчно скован
от два прясно окастрени клона, преливали с вода и вино, после поглеждали
слънцето – колко се е минало от деня – и отивали на полето да орат.
Събирали се на групи – по-яките се редували запрегнати в хомота вместо
добитък, а по-младите или бременните държали ралото. Някои от тях
раждали прави и ако се случело детето да е мъртво, заравяли го на слога
или в близката гора, прекръствали гробчето, после се връщали на
браздата. Имало ли късмет малкото да е живо, повивали го в престилка,
забучвали долния ѝ край на кръста си, а млякото от гърдите им капело
право в устицата на младенеца. Така кърмели.
Било есен и трябвало е да се сее. Есента на същата онази тринайсета
година.

45
 2.
Молех се денонощно. Мир за душите на мъртвите, милост за душите на
живите. Чувах гласа на войната, макар битките да се водеха далече от
Сушица. Хиляди умираха в стонове, призовавайки Бог и майка или
псувайки и Бог, и цар. Знаех, че България плаща висока цена за нещо, но не
знаех за какво. По онова време народът не смяташе политиката за важна
държавна работа и никой не записваше казаното или извършеното от
управниците. Така то не се и наказваше от никого освен от Небесата, но не
веднага.
Понеже не изпитвах нужда от сън, всяка нощ обикалях гробището и
виждах душите на мъртвите да стоят унило кацнали на кръстоклонето над
гробовете си: сиво-синкави кълбета от дим с трепкащи в тях червени
петна – у по-младите, или тъмносини – у възрастните. Имаше и бели
кълбета с оранжеви точки – на младежите, не познали женска плът. Те вече
не изпитваха болка, а само тъга – тъгата на човек, който не знае ни за какво
е бил роден, ни за какво е трябвало да умре. Призори напускаха гробището
и се връщаха там, където бяха издъхнали. Четиридесет дни след смъртта си
престанаха да идват.
А тези от жените, които още не бяха получили черната телеграма, всяка
вечер – след като са се върнали от оран, – хващаха децата си за ръка и ги
водеха при мене.
„Кажи, Преподобна... на детето кажи за баща му...“
„Люта е битката... гуша за гуша са се хванали... кой с нож, кой с пушка...
виждам, че вашият човек е ранен, но не мога да разбера дали усеща болка,
или вече не я усеща...“
Никога не казвах, че виждам смрът. А и онова, което можех да зърна, бе
само като един дим, дето се вие над купчината трупове. И ако някой ме бе
попитал това ли са душите на убитите, щях да кажа: не, това е последната
топлина на телата им. Не обичах думата смрът. Не обичах и мириса на
войната – вонята на топла кръв и разкъсани вътрешности. Страхът също
има мирис. Още по-неприятен. На мърша.
В онези години децата започнаха да растат бързо. Още ненавършили
петнайсет години, момчетата вече отиваха под венчило с по-големи от тях
момичета: трябваше да се раждат деца, трябваше отново да се напълнят
селата, да няма къща без стопанин и без люлка, вързана на ябълката пред
къщи... Но младата плът беше крехка – зелена, самата тя още невръстна и
затуй се раждаха хилави отрочета, недоносени, с изкривени крачета, имаше
и с по едно ухо или с по шест пръста на ръцете...
Пристигаха жените, натоварили добиче с постелки и храна за няколко
дни, разполагаха се наоколо в гората, гледаха да не палят огньове, избираха
си общо място за по нужда и от нищо не се оплакваха. По едно време се

46
наложи да ги лекувам по няколко наведнъж, събрани според мъките им:
например деца, дето имат болка по ръцете и краката си; после онези с
напикаване, заекване или немота; след туй другите, дето плачат насън,
страхуват се да минат по мост или да остават сами...
В един такъв ден – рано следобед – в църквата дойде Царицата.
Българската царица Елеонора, втората жена на царя ни Фердинанд. По
нищо не ѝ личеше, че е коронована, и затова никой не я позна. Пристигнала
с файтон, съпроводена от по-млада жена и офицер. Спрели далече от храма.
Влязла в двора пеш и с тантелено покривало на главата. Не я усетих. Бях
застанала с гръб към пътя и молех разтреперано момченце да целуне
камъка на изцелението, като му обяснявах, че след това вече няма да плаче
насън, нито ще го боли глава. То ме гледаше с огромни очи и през тях
виждах, че разумът му е замъглен като изпотено стъкло на прозорец.
Показах му няколко пъти какво трябва да направи, но то се бе втренчило в
мене като в позната, но заплашителна проява на природата. Губех време, а
отвън чакаха десетки страдащи. Принудих се да го прегьрна през раменете
и да го накарам да целуне камъка. Направи го, но веднага след това
изпищя: „Майко!“.
Оказа се, че преди това не било произнасяло тази дума, а беше около
осемгодишно.

1.
Тогава отец Костадинов довел Царицата – минавала наблизо, чувала
била за Стойна. Висока, слаба жена, смирена, но с онази особена
бистрота на погледа, която срещаме у всички души, дълбоко уповаващи се
на Бога. След нея вървяла смъртта ѝ – лек сребрист шлейф, едва доловим
за зрението и с мирис на току-що разцъфнал зюмбюл.

2.
Облакът около тялото ѝ се полюшваше, като че го раздухваше свирнята
на селската музика, после взе да менява цветовете си: от синьо, през
зелено – до жълто. Усещах, че кръвта в тялото ѝ тече твърде бавно за
възрастта ѝ, стомахът  ѝ изглеждаше подпухнал, а мислите ѝ се въртяха в
кръг като градинарски кон: уж отиваха някъде, но не стигаха никъде.
Остана в църквата съвсем малко – не искала да ми пречи. На тръгване ме
попита:
„Майко... има ли път... за нас?“
„Път винаги има... Но няма да е лек. Щото, Ваше Величество, между
людете няма сговор и щото на народ добро не можеш направи. Един – тъй,
друг – инак. Ако, да кажем, ти речеш да попиташ народо сака ли утре да
вали, или он сака да пече слънце, ке се жива сащисаш от туй, що ке чуеш.

47
Един ке вика: „Не ща дъжд, сеното ми е на ливадата, ке се сгнои“, друг ке
вика: „ Искам дъжд, да надои зърно царевицата, оти е на припек“, трети ке
окне: „Къв дъжд те патил, бре, сабахле годяваме балдъзката!“; ще има и
такъв, що ще те моли: „ Нека да е слънце, оти старият бере душа и ка ке го
него погребеме, ако рукне от небето като из ръкав...“. Няма съгласия, Ваше
Величество, и няма да има, докато народот сам помежду себе си не се
съгласи... Щото туй, що е добро за един, не е харно за друг... И сичко, Ваше
Величество, се оставя на Бога... А после пцуват Всевишния, че за един бил
майка, за други – мащеха...“
„Колко още...?“
„Много. И колкото по-натам, толкова по-голям зор. Да е жив и здрав
Престолонаследникът.“
„Молете се за България, майко Преподобна.“
И поиска да ми целуне ръка. Но аз я изпреварих. Кожата ѝ бе суха,
хладна и миришеше на лекарство.
Още тогава исках да кажа на царица Елеонора онова, дето после
помолих отец Костадинов да ѝ пише: да не тръгва за Америка5, защото
сребристият шлейф с дъх на зюмбюл ще се увие около шията ѝ до
задушаване. И то насред океана.
 
Аз, отец Костадинов с молитвен поклон доземи полагам пред ступите
на Ваше Величество своето смирение!
Ваше Величество,
По силата на своя свещенически дълг и с благодарност за щедростта
довеждам до знанието на Ваше Величество, че сумата, с която Вие
имахте добросърдечието да одарите скромния храм „Свети Георги“ в
селото Долна Сушица край Мелник, е употребена спорти волята и
желанието на Ваше Величество: измазана е монашеската килия на
монахиня Стойна, наречена от народа светица и Преподобна, наковани са
нови дъски на дюшемето и е подменена дограмата на прозорчето, като
след всички тези положени трудове обиталището на Преподобната
стана напълно достойно за Височайшия взор на Ваше Величество, ако
благоволите отново да ни удостоите с посещение.
В изказ на благодарност и молитвена грижа за здравето и
преуспеванието на Ваше Величество Преподобната Стойна заръча да
доведа до Височайшето Ви знание молбата и през идущите два-три
месеца да не напущате България и да не пресичате една голяма вода,
щото баш по средата на водата може да стане едно неблагополучие,
което няма да е добре ни за Вас, ни за българския народ. И още едно
заръча Преподобната да Ви кажа, а то е да пиете отвара от кисел трън,
5
Царица Елеонора е първата коронована особа от Европа, поканена от президента на САЩ Удроу
Уилсън да посети страната му, през 1915 година.
48
вместо вода да я пиете и да не давате да се допират до Вас с остро
желязо, нито да режат даденото Ви от Бога тяло, щото файда няма да
има, само мъки и болки ще има.
Като повторно привеждам глава в молитвен пред Ваше Величество
поклон, оставам смирен на Бога и на Ваши Величества слуга и ратник.

Отец Георги Костадинов,

от село Долна Сушица, Горноджумайска епархия
 
Нейно Величество не ме послуша и започна да се приготвя за
пътуването. Следях я с тъга, жалех я и се чудех как да я увардя.
 
1.
Когато войната станала ежедневие и вече никой не броял жертвите,
жените по селата свикнали да бъдат едновременно мъже и вдовици, а
момчетата узрели достатъчно, че да зачеват читави деца, Стойна изпи-
тала нещо като чувство на дълг към Царицата, за която вече говорел
целият свят, наричайки я Коронованият ангел на България. Виждала я, че
умира. Дадени ѝ били няколко години мъки и още по-мъчителен край.
Преподобната знаела, че пътуването до Америка щяло да бъде дълго, а
страданията – непоносими, и се бояла, че тази наглед желязна жена,
която три години била спасявала ранени българи по фронтовете, сега в
минута на слабост, а и за да се отърве от мъките, можела самата да
потърси спасение в прегръдката на океана и така да обрече душата си на
хиляди години тъмнина, самота и студ...
Колкото и малко вероятна да изглеждала тази опасност, Стойна била
длъжна да ѝ я спести – на Нея и на България.
Тогава примряла за втори път.
Но онова, което могла да постигна Горе, не било много.
Казала им:
„Не ни я отнемайте точно сега. Народът я има за своя майка и
закрилница. Дайте ѝ още малко време и здраве! Ще направя така, че
целият народ да го научи. И целият народ ще ви благодари“.
Казали ѝ:
„Единственото, което можем да направим за нея, е промяна мястото
и времето на събитието. Самото събитие не можем да отменим.
Можем малко да го отложим или да го изтеглим напред. Но нищо повече.
Дадено ѝ е да преживее гранични физически мъки и тя ще ги преживее. До
края ѝ има още време“.

49
 „Не я пускайте да тръгне... Направете така, че кризата ѝ да настъпи,
преди да е тръгнала по водата... Поне ден или два...“6

2.
Послушаха ме и го направиха. Благодарих им и още им благодаря, но и
до днес ми е тъжно, че не можах да измоля за царица Елеонора ни още
години, ни що-годе здраве.
 
1.
После Стойна видяла последния час от живота на Нейно Величество.
Гледала го така, както ние днес гледаме телевизионен репортаж от
мястото на събитието. Всички светци – закрилници на България, били
наобиколили леглото на тази свята жена, пожертвала здраве, време и
богатство за доброто на България. Близките ѝ си взели сбогом с нея и
уважили молбата ѝ да я оставят сама в килията ѝ на манастира „Свети
Никола" край двореца Евксиноград. Отворили прозореца, царските деца ѝ
целунали ръка, а мъжът ѝ Царят само докоснал с пръсти устните ѝ,
поклонил се и всички се оттеглили след безсънната нощ. Следобед към
четири-пет часа из прозореца на килията излетяла светлина, но никой не
я забелязал, защото морето искряло в отблясъците на яркото
септемврийско слънце. Преподобната видяла как ангелите поели на
крилете си тази небесна душа и я отнесли към вечния ѝ покой.
 
2.
Не можах да направя нищо повече за нея. Затова само две години по-
късно бая време се колебах дали да тръгна към Небесата за трети път...
Тогава се решаваше съдбата на горката ни България.
 
1.
Имаше една случка в живота на Стойна, за която Преподобната не
обичаше да говори. Разказа ми я баба попадия, жената на поп Георги от
Сушица, у когото живеех през лятото на 1930 година, докато Препо-
добната ме лекуваше. И тогава, и сега вярвам, че става дума за чудо –
известното в Македонския край чудо с монахинята. Това, изглежда, се е
било случило съвсем наскоро, щом историята още не бе успяла да обрасне
с измислици и тълкувания, но въпреки живия свидетел на случването ѝ
бабите я разказваха шепнешком.
„При Стойна била отишла една си монахиня от Мелнишкия манастир
да и поостане на гости за няколко време. Двете по цял ден си конущисвали
6
Здравословното състояние на царица Елеонора внезапно и рязко се влошава в момента, когато тя е в
хотела и се готви да тръгне към приста¬нището на Хамбург, за да вземе от там кораба за Ню Йорк.
Веднага е наста¬нена в болница. Визитата в Америка не се състоява. – Б. а.
50
за техни си работи, вършели си Боговите служби в черковата, а надвечер
се разстъпяли из гората наоколо и се радвали на зеленина и Божия
благодат. Тъй, ама една вечер, докато се връщали от расотката си и
младичката монахинка се жалвала на Преподобната от тез нейни мъки
големи, що ѝ били орисали орисниците, забележила, че Стойна я няма до
нея и че тя си прикажува самичка. Уплашила се монахинката, щото било
и по здрачаване, извикала тя горкана: „Преподобна... Де ойде ма,
Преподобна... па се чуди дали да хукне да тича нанейде, дали да седне да
реве, и тя не знае. И тогаз откъде камбанарията на черковата зела, та
светнала една силна блескавица, една таквъз светлина, га че е слънце
изгряло, ама какво ти слънце, то по мръкнуване. И се чул гласа на
Преподобната: „София, сестрицеее, недей се плаши, яз сум тука, ей ме на,
на високото... не бой се, сестро, и идвай насам, я ке ти светим...". Как да
е, отишла гостенката до черковата, ни жива, ни умрела от страх и от
радост пред туй чудо нечувано. А подир разказала на дядо ви поп, че
Преподобната може не само да се дига нависоко у въздуа и да примира
като баш смрътник, ами и да фърчи.
„Туй чудо на Преподобната е небесна сила, що иде от Брат ѝ свети
Георги – рекъл ѝ отецът,- а пък ти, сестро Софийо, си удостоена да го
видиш и познаеш, щото си чиста душа и праведна. Само едно ке ти река,
не казвай какво си видела, ще надойдат тук люде с помисли сякакви и
може да запалят храма, та да видят дали светецът ке го спаси, щом
като е светец и може да твори чудеса...“
 
2.
Сестра София, дето в мирския живот се казваше Седефка Ставрева, се бе
поболяла от голяма, но несполучена любов, поради което доброволно бе
избрала да живее в любов към Христа, като Негова невеста. Макар да вяр-
ваше, че Бог може всичко, в онази вечер, когато ми гостуваше тук, тя
остана като закована на пътя, без да мръдне или да продума, та трябваше
още веднъж да ѝ викна от камбанарията, после високо да се засмея, та да
чуе и познае гласа ми, а след това и да потуша избухналата светлина, за да
се най-после съвземе клетата ми сестра и да дойде при мене. Казах ѝ, че
това проявление е станало по светата воля на Великомъченика и
Победоносец, че тя е удостоена с него поради душевната ѝ чистота и
праведна насоченост на ума и че е добре да не го споделя с хора
невярващи, защото нищо не омърсява святата истина така, както
обругаването ѝ чрез неверие. Но тя, млада душа, не свикнала на
чудотворства, изприказвала преживяното пред игуменката на Мелнишкия
манастир – майка Теодосия, а после и пред изповедника си отец Нектарий.
Така мълвата стигнала до Негово Високопреосвещенство Браницкия

51
епископ Максим, който на път от Света гора към Ловчанската епархия
мина и през тук, защото искал бил лично да се удостовери в казаното от
сестра София. Возеха го с конска каруца и го съпровождаха четирима души
на коне – от четирите страни на каруцата. Той влезе пеш в двора на
църквата, а хората си отпрати да нощуват в къщата на отец Георги. Още го
помня дядо Максим: дребен мъж с малки очи и гръмовен глас, поради
който се стараеше да говори тихо. Обходи с поглед църквата, двора,
кокошарника с пиленцата, огледа брястовете отсреща, дето се въдеха диви
пчели, опита водата от кладенеца и чак тогава благоволи да поседне под
чинара. Седя в мълчание бая дълго. После разбрах, че е чакал да се здрачи.
Тогаз влезе в църквата, настани се на владишки трон и ме повика с жест да
се приближа. Вратата сама се захлопна и видях Негово
Високопреосвещенство как трепна, като че се уплаши.
„Кажи сега, сестро, коя си и що чиниш тук, какви са тези мълви и
почуди, дето се мълвят из паството, и дали сичко туй е свята истина, или
само въобразяване человеческо!“
Разказах му живота си в най-дребни случки и понеже той ме слушаше
много почетно и с видима благосклонност, това ме окуражи и аз можах да
си спомня даже хора и работи, които дотогава не знаех, че помня. Не ме
прекъсна и не помръдна ни с вежда, ни с поглед, ни с кимване или пък
някое недоверчиво движение.“
„И как да повярваме ние, че ти си облагодетелствана Свише с
невеществена слава, и си отличена с Неговата промисъл и доверие?“
„Ако Ваше Високопреосвещенство желае... Но първом ще трябва да се
загърнете с нещо като завивка, щото при тези мои проявления тук става
студено...“
Донесох му протритата си черга, изчаках да се загърне, стори ми се, че
трепери, преди още да е застудяло. Подире паднах на колене пред иконата
на моя Свят Брат и започнах да се моля с цялото си сърце и в пълно
доверие в Неговата божествена сила. Дълго се молих, по едно време чух
лек шум, май нетърпелив, от помръдване на госта ми, но знаех, че
набирането на силата, която щеше да ме издигне на метър над земята и така
да удостовери Божията милост и благоволение, не става бързо. Знаех също,
че никога молитвените слова към Брат ми и другите близки мои светии –
Света Неделя и свети Спиридон – не биваше да бъдат едни и същи, а всеки
път да извират направо от сърдечната нужда, душевната мъка или небесна
радост, в които тяло и душа трябва да се озоват обгърнати. Накрая се
усетих изпълнена с Дух като с тънък аромат, ходилата ми започнаха леко
да треперят, подир това трепетът се предаде на цялото ми тяло, долових
полъх на студ като от отворен прозорец, дишането ми стана бавно и
плитко, а кръвта ми като че замръзна или заспа. Не се усещах жива, по-

52
скоро се имах за огромен мехур, който свети в бяло, но вътре в себе си.
Лека-полека взех да се издигам над земята и се издигах, докато между мене
и земята настана разстояние метър и нещо. Спрях се, продължих молитвите
си наум и се молих, докато ми свърши въздухът. Светите мои наставници и
застъпници пред Небесата се надпреварваха да ми шепнат какво точно
трябва да кажа на дядо владика, шепотът им се сливаше и едничката дума,
която можах да отделя и запомня, бе „... и другата твоя дарба небесна...“.
После бавно и в мълчание се спуснах надолу и останах на пода някое
време, колкото винаги ми е бивало потребно, за да започна да дишам, както
дишат всички хора. Седя аз коленичила, а откъм владишкия трон ни шум,
ни дъх. Изплаших се, че старецът може да се е нещо побоял и да е
издъхнал. Но това бяха земни страхове. Сетих се, че ако такова нещо се бе
случило, аз щях да го знам. Тъкмо тогава вратата сама се отвори, пламъкът
на свещите се олюля и аз видях Негово Високопреосвещенство да стои
прав, с широко отворени очи и треперещи ръце. Трябваше да спра по-
нататъшното си тайнство, но вече не беше по силите ми. Приближих се до
владиката, така че да може да види всичко, което исках да види, постоях
малко, колкото е нужно на Небесните сили отново да ме изпълнят, след
това изведнъж рухнах и се разсипах, все едно съм от пясък направена, а
душата ми излетя през вратата като един светещ сноп и се спря в клоните
на стария чинар. Точно така бях направила излитането си и пред очите на
сестра София. Плътта ми мигом ме последва, подобно вихър от песъчинки,
настигна ме в клонака, силата отново ме засмука като фуния и слепи в едно
безбройните частици на тялото ми.
 
1.
Докато слушах Стойна, си мислех, че подобно случване не може да се
разкаже, то може само да се оприличи, колкото и приблизително да
изглежда оприличаването.
 
2.
Мина време, едно-две мигвания на погледа, и аз отново бях мене си.
Там, в клонето на чинара.
Владиката стоеше на вратата на църквата и се кръстеше като трескав.
Плъзнах се по дънера на дървото, пресякох градинката, коленичих пред
светия старец и целунах края на расото му. Той мълчаливо ме вдигна,
свали от гърдите си сребърния владишки кръст и го окачи на моята шия.
„Всичко е от Бога, безкрайни са Всевишните Му Сили! А ти си образ на
неизказания Божи промисъл... и си по-достойна от мене... Вземи го и носи
го със здравие и за здравие...,,

53
 Тези думи ги каза обаче доста по-късно, когато вече се бе окопитил от
видяното и ми бе дал светото причастие.
Негово Високопреосвещенство си тръгна от Сушица не само по
прежнему смирен, а и някак като че потиснат от тайната, която бе видял, но
и осенен от безкрайно възхищение към Отца ни. Хората му забелязаха
липсата на дебелата сребърна верижка и кръста, взеха да подпитват и така
по-късно стана известно удостояването ми със светия знак.
Одаряването с владишкия кръст, макар и получен едва ли не в пълна
тайна, се смяташе равно на ритуал по замонашване и поради това ми
даваше правото да изповядвам и да давам опрощение, макар че поповете не
ми го признаваха. За мене бе достатъчно, че престоял една нощ във вода
под купола на храма, този кръст правеше водата лековита. Давах я на
болните за пиене, за умивание на лице и глава, за омесване на хляб,
правене на целебна отвара или поръсване на къщите против зли сили и
демони. И така беше до края на живота ми. Затова светият знак винаги
биваше с мене и затова само него оставям в наследство на вас и на децата
ви.

1.
А през това време световната наука търсела да разгадае и обясни
способността на човешкото тяло към левитация и към придвижване, чрез
изчезване на материята от едно място и повторното ѝ възникване на
друго... И стана така, че точно двайсет и две години след смъртта на
Стойна един от човешките гении7 постигна това висшезнание, но вместо
да го предаде на света, предпочете да изгори страниците с откритието
си и заръча на близките си пепелта от изчисленията му да бъде смесена
със собствения му прах за да не остане следа ни от едното, ни от
другото... И да не бъде изкушавано човечеството, недозряло все още за
златния плод, който му готви бъдещето.
Щото всичко, както с други думи ми обясни светицата, всичко, което
днес съществувало като човешка цивилизация на Земята, било резултат
на трикратно възникване: първо било висша небесна идея, след това –
плод на човешкия разум, и накрая – резултат на човешката дейност.
Нищо вече не можело да се измисли, защото всичко било отдавна
измислено, макар и не тука, а Горе. И ние, хората, сме можели само да
доловим вселенския замисъл и да го претворим в думи или предметност, но
това нямало да стане ни в неговата цялост и пълнота, ни едновременно.
А днешният човек в желанието си да отгатне и осъществи чрез своите
земни представи идеите на Вселената, най-често се превръщал в
инструмент на посегателство върху живота.
7
Алберт Айнщайн
54
  
2.
Колчем седна да си мисля за тези работи, все си викам на ума: защо бе,
хора, защо бързате да потъпчете това, дето го имате, поради нетърпение да
постигнете онова, което още не ви е дадено. А не ви е дадено, щото ви е
още рано да го знаете. Спрете, вслушайте се в гласа на Творението около
вас и дано той ви предпази от греха, както се нарича подранилото знание,
взето насила от нещо си. Зелените плодове и на най-лековитите дървета
понякогаш са отровни. Знам, че човекът често се гнуси да бъде брат на
човека, но нека се опита да бъде брат поне на природата.
 
1.
Макар в онези години да съществувала във вида, в който и всички
останали хора, Стойна през цялото време притежавала и онези чудни
възможности, които била открила у себе си още при първата среща с
Брат ѝ Светлия. Но тези възможности ѝ служели рядко, защото
тогавашните и съвременници живеели просто и се нуждаели от прости
чудеса: лечение на хора и добитък, предсказания за градушки и суша,
измолване от Небесата на дълго чакана рожба. И само понякога по-
учените питали Преподобната накъде отива животът и какво я чака
България, а и света. Казвала им част от онова, което знаела, но не всичко.
Времената били тежки, а душите – изнурени от бедност, скръб и
безсилие пред живота.
Знаела всичко за българското племе: можела да начертае върху
географската карта на света пътя, изминат от нашите далечни предци,
виждала като на кино дългите им походи през непознати земи, запомняла
лицата, дрехите, ритуалите им, а също и местата, където усядали.
Знаела, че и народите, подобно хората, имат своя предначертана съдба, с
тази разлика, че преди да се вселят в плът на Земята, хората могат да
избират родители, родина и даже земната си участ, а народите са
лишени от подобна възможност. Но пък племенната история на всеки
народ предварително била очертана във въздуха във вид на корона или
нимб над територията му – знакът на България много приличал на
старата буква
 

55
и никакви събития не можели да го променят. Но имало сили, годни да
смекчат поражението или да разтълкуват опасностите на победата.
 
2.
Понякога си мисля, Боянке... и все ми се ще да го вярвам... че на нас,
българите, ни е дадена една такава съдба, дето може да се нарече вечност.
Като се денонощно лутам из мене си, из разните памети и мисли, дето са се
натрупали в главата ми, все ми се привижда, че нашите с тебе еднокръвни и
едноутробни братя са калемът на Небесата. Ей такъв като този в ръката ти,
само че голям и може да драще и по трева, и по камен, и по вода... че и по
небето пише. От що идат тез мои картини, ще попиташ. От туй, дето го
зървам, като се вгледам дълбоко във времената. Там е ясно написано, че де
минат българи, белег оставят... Какъв ще е тоз белег? Донейде видим,
донейде невидим: я кръчма до храм ще отворят, я град в пустиня ще
струпат, я земя и небе в едно ще сведат и като ги силно омешат, ще изкарат
я песен, я приказка... и ще ги турят на книга, та да се помни... Ще рече
човек – туй добре. Ама аз знам, че има и нещо, дето хич не е за фалба. Ама
хич!
Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно
непочтителни към векове и предци. Рече им баща им – оня същият, дето
народът го съди, че уж бил имал цял сноп с пръчки, та с пръчките съветвал
синовете си. Не е вярно туй. Никак! Истината е друга, макар да е същата.
Като усетил, че бере душа, старецът извикал петимата си сина, вдигнал
срещу им разтрепераната си ръка и рекъл:
„Синове мои, видите ли тази ръка – нищо че днес трепери, тя някога е
въртяла меч и е държала книга... А вие сте нейните пръсти. С един пръст
човек посочва на децата си небето и всяка сутрин им казва: „Той е там“. С
два пръста ни е дадено да вдигнем ръка и да кажем: „Аз съм тук и съм
жив!“. С три пръста се кръстим, кога се молим Богу и му се обещаваме. С
четири се ръкуваме с всеки, що ни е подал ръка. А петте пръста правят
юмрук. Бъдете и вие, синове мои, юмруком сонщим и никогаш не
политайте на бой първи, ала посегнат ли ви, нека яростта ви да не бъде по-

56
зла от заплахата... Бъдете мъже и бащи на мъже, мъдри и праведни в думи,
дела и помисли! И живейте в братска прегръдка от нине и до века!“.
Тъй то, ама кой слуша баща и майка! Никой! Както днеска, така и тогаз.
Още неизстинала пръстта на бащиния гроб, синовете му – за срам и резил
пред човеците – фукнали да се делят. Какво, мислиш, делили гидиите? Не
ниви и не ливади. Свето делили! Свето ма, Боянке! Дето го е Бог дал един
за всинца ни, а те го искат само за тях си. И като се спогодили кой колко да
вземе, без да си кажат дума накриво, всеки тръгнал нанякъде с верните си
люде – един накъмто изгрев слънце, друг накъмто залез слънце, трети
подир вятъра – и кой къде стигнал, заградил онуй, що людете му успели да
обходят за десет дена на кон, и тъй си направил царство. Що са колци
забили момците ни, що са пръте на плет изплели! Пет огради, Боянке, и
сите български. А светът ги гледал и не можел да се начуди: напаст ли е
туй някаква, или Божия нужда голема. Па като им се накрая начудил, взел и
той малко по малко да си загражда. Един тук, друг – там. Тъй нашите
българи, керко, зарадвали другите народи с небесен дар: научили ги, че
както Господ от пръст прави човеци, тъй човеците от пръст правят
държава.
А годините се търкаляли – де в мир, де в бой, светът си живеел живота.
Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че
не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И
ръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата
земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода, и тя солена. Оди да ореш и
сееш в солта! Но светът не е вчерашен и по едно време видял, че има два
други пътя за порастване на всяка държава – единият е нанадоле и майката
му е копане, другият е нанагоре и майката му е... Той нямал майка, имал
само Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичкото земно имане и се
разпрострели надълбоко. Туй злато, туй подземни лековити води, туй кости
и свети мощи – всичко станало тяхно. А българинът... Сал дето го
набеждават за уж много работен! Вятър! Нито е, нито ке биде, оти он по
сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, повече мислят, та и
нашите тъй.
„Мен ми имане не требе. Булката ми е златото, синовете са ми среброто,
щерките – ситен маргарит... Що ми е мене да копам и да се абим, я по-
добре да се яз разширявам нанагоре – хем лесно, хем дъно няма.“
И тъй, българите открили за света и му поднесли своя втори небесен
дар... И за него ще ти издумам, Боянке. Ама по-сетне.
 
1.
Стойна казваше още, че на много народи е дадено да избуят на земята
като цветя, да я украсяват някое време, после да клюмнат, да увехнат и

57
дори да изчезнат от лицето ѝ и за тях да помни само науката. Други
народи минават като метеори през световния небосклон, светят и
приковават погледа на човечеството, после угасват, падат неизвестно
къде и остават само предвещанията и митовете им. Българите са
гмуркачи: дадено им е неведнъж да стигат дъното, изчезвайки от
повърхността на историята, а после да изплуват от дълбините като
новородени, и прегърнали скъпите дарове на миналото, да започнат
всичко отначало, доказвайки на света, че племенната душа също може да
бъде безсмъртна.

58
 2.
Никой народ, Боянке, не иде на света ей тъй заради едното гезме. Всякой
народ си има заръка – да е камък в темела на храма световен и да пребъдва
според съдбата си...
Затуй, кога тръгнах третия път към Небесата, аз исках само едно: мир за
света и милост за България – окървавената, осакатената и разпънатата на
кръст наша земя. Годината беше хиляда деветстотин и деветнайсета.
Месецът – ноември8.
В онази късна есен котките ми първи усетиха подранилото застудяване.
Аз, макар целогодишно да носех една и съща дреха – черното вълнено
расо, – не помня да съм изпитвала нужда от леко облекло през лятото или
от по-дебело – през зимата. През всички годишни времена ми беше толкова
топло, колкото ми беше потребно, за да се чувствам добре.
Онази сутрин, за която искам да ти кажа, двете ми другарки, дето винаги
спяха ей тук на вехтото чердже до миндерчето, изведнъж скочиха при мене
и сивата обгърна с корема си главата ми като с шапка, а рижата се пъхна
под чертицата и изопна гръб покрай гърба ми. Знаех, че ме предупреждават
за нещо – и друг път се бе случвало, – но сърце не ми даваше да си
помисля, че е толкова страшно. Все пак войната бе свършила. Вярно, че
хиляди9 български войници и офицери продължаваха – виждах ги и се
молех за тях! – да умират от треска в пленническите лагери из мочурищата
край Солун, а на други – дето бяха болни от скорбут – месата от лицата и
слабините им капеха зад бодливата тел из Сръбско, но нали светът се
успокои, че по-лошо от това не може да стане, пък и победители и
победени седнаха около една маса и оставиха човечеството да се надява на
мир и справедливост.
Тревогата на двете ми животни ме накара да се загледам и да видя какво
става около онази маса далече оттук, където – знаех това – държавите
победителки се бяха настървили срещу покрусена България. Образа, който
ми се натрапваше, мога да изразя съвсем приблизително: глутница чакали,
обградили безпомощно и изранено куче... Чакаха само одобрителен знак, за
да го разкъсат.

1.
Стойна неведнъж ми е казвала, че душата на всеки от нас е надарена
да знае всичко, каквото иска да знае, стига да може да си го спомни или
пък да си го представи. И че това не е ни магия, ни свръхестествена
способност, а просто привилегия и дар на еволюцията, която тя
наричаше Божи промисъл.

8
Подписване на Ньойския договор
9
Повече от 111 000 наши военнопленници.
59
 Тогава видяла онази стая – продълговата, не много светла10, с дебели
килими по пода и географски карти по стените, чула думи на непознати
езици и те стигали до нея във вид на кълбовидни светлини форми, а
съзнанието ѝ ги разчитало и превеждало така, че ги правело понятни не
само чрез прякото им значение, но и чрез скрития им смисъл. Тогава
Преподобната разбрала: тайно сме били обречени на заличаване от
образа на земята и скоро вече нямало да ни има на света като държава.
Някогашните ни съюзници предварително се били договорили и си били
поделили България...11
Европейските сили също били против нас.
И никой в наша защита.
Сигурно е имало причини – нищо в този свят не възниква без
необходимите му основания, – но причините, които Стойна долавяла, не ѝ
се виждали достатъчни, за да бъде затрит от картата на света цял
един народ.
 
2.
Тогаз хвърлих се яз на колене пред Светите Застъпници на България и
цяла седмица денем и нощем се молих – без сън и хляб, само с по глътка
вода. Снагата ми изсъхна, смали се, усещах се лека като листо и
страданието сигурно щеше да ме повали, ако не беше вярата.
Накрая се приготвих за примиране: причестих се при отец Георги, казах
му:
„Ке одам. Ке удрам чело о земи, докле не ни опростят и склонят да
помогнат...“.
И му заръчах да ме заключи в стаичката ми и никого да не пуща при
мене, докато не му се обадя, че съм се върнала; сетне изпих половин стомна
вода и се приготвих да се отнеса...
И стана чудо.
Вместо аз при тях, те дойдоха при мене. Всичките. Водеше ги свети цар
Борис-Михаил Покръстител.

10
Залата на кметството в парижкото предградие Ньой Сюр Сен, където на 27 ноември 1919 г. е
сключен Ньойският договор. - Б.а.
11
Има се предвид планът „Венизелос“, предвиждащ изчезването на България от картата на Европа
чрез поделянето й на три автономни области, всяка от които остава под протектората на една от
държавите съюзници: за Гърция - територията по линията Неврокоп - нос Емине, с център Бургас; за
Румъния - частта Емине - Видин, с главен град Русе; останалото - заедно със столицата София - за
Сърбия.
60
 1.
Шест златисти пулсиращи облака, всичките прорязани радиално от
сивите линии на тревогата. Макар да изглеждали почти еднакво, Стойна
познала Царя, познала го по нещо, необяснимо с думи.
Стаичката ѝ се напълнила със светлина, макар отвън да беснеела
подранила виелица.
Светлите души обградили леглото ѝ и всичките изглеждали тъжни.
„Какво да ти кажа. Виновни сте си.“
Свети Борис вдигнал коленичилата Стойна и я накарал да седне.
„Виновни сме, Свети Царю. “
„Що ви трябваше първи да вдигате ръка срещу брата си... нощем...
изневиделица и против всякакви правила12... Не че бяхте точно Каин... то и
отсрещните не изглеждаше да бяха Авел...“
„Не наша бе волята, Царю Свети. Не наша бе тази мракобесница
втората война... Никой от нас не я искаше. Ти виж селата ни – само
жени, добичета и гробове... “
„Оправдавате се с царя си. Но нали вие си го избрахте. Нали вие му
отидохте на крака, нали ваша бе волята да му дадете корона и да се
наречете негови покорни чада, оставяйки съдбините си в неговите ръце...
Който е на върха, той следва волята на низините. Защото е избран. Така
вашият избор се превърна в онова наказание, което и най-върлият ви враг
не би могъл да ви причини.“
„Единни бяхме, Свети Царю, но само донякъде. Само до Одрин. Оттам
нататък ние гледахме към Македония, царят ни гледаше към
Константинопол. Разминахме се. И грехът е негов.“
„Никой няма да бъде снизходително пощаден, нито наказан повече,
отколкото заслужава.“
„Младият ни цар Борис... той е невинен.“
„Има ли война, невинни няма.“
„И какво ни очаква от днес насетне?“
„Нищо по-лошо от онова, което сте си заслужили, и всичко, което се
въздава на излишно покорните и плахите в мислите си хора и народи.“
„Не всички, Царю Свети. И невинаги. Плачът също може да бъде вик
на недоволство. Плачът, както и храбростта, породена от отчаяние.
Най-отчаяните тръгнаха... Знам. Виждах ги. И вие ги виждахте... “
„Там причините са повече от една и някои от тях си противоречат...
Макар че ние знаем истината.“

12
Става дума за началото на Междусъюзническата война, когато българският главнокомандващ ген.
Савов – зад гърба на кабинета – издава получената от Фердинанд устна заповед за нападение и
следващите два дни българските челни отряди атакуват сръбските и гръцките предни постове в
Македония.
61
 „Но тези хора също са част от народа, който поради скръбта и
умората си изглеждаше овчедушен... Настъпваха към София. Почти
обезоръжени, но много гневни. Изглеждаха грозни, но единствени те
мислеха за нас. И вече не бяха войници на царя, а воини на нашата воля13.
Това не е ли достатъчно?“
„Добре, че бяха те да ви защитят като народ. Въпреки различните
тълкувания. И само заради тях ние всички ще припаднем пред сияйните
ступи на Отца ни и в един глас ще го молим за пощада. А ти стани, яхни
белия си кон и тръгни из народа, както го правеше в първите дни на
войната. Лекувай душите и мислите окуражавай! За телата сме
изпратили достатъчно врачове.“
„Как да ги накарам да ми повярват, Царю Свети? Днес никой на нищо
не вярва. След всичко, което се случи между народите, хората взеха да се
съмняват дори в справедливостта на Всевишния.“
„От това, че някой се съмнява в Него, Той няма да стане по-малко Себе
си. А ти им говори за онова, което очаква света в най-близко бъдеще.
Предсказвай им събитията от утрешния ден, от идващия месец. И като
станат преки свидетели на сбъдването, хората ще повярват в тебе, а
чрез тебе – и в Небесата. Ще ти бъде дадено да знаеш всичко, което
очаква българския народ... “
„Лошо ли е?“
„… ако той продължава да бъде безропотен съзерцател на съдбата си.
А също и всичко, което ще го направи след време духовен водач на света,
ако той, разбира се, изяви воля за това. Винаги има или – или. И да не се
оправдавате после, че уж така ви било писано. Важното е как го четете.
Ставай и тръгвай. Още днес. На всички, които те слушат, кажи, че
макар и прикована на кръста, Бог няма да предаде земята ви на
разтерзание. В делото си няма да си сама. Ще ти бъдат дадени и
помощници мъж и жена, а над тях и един Учител в земна плът. Те ще
станат известни след тебе, но само по време. Мъжът ще те надживее,
за да те продължи, колкото може.14 Жената е млада, като тебе сляпа и
самата още не знае, че Божието око скоро ще се всели в нея, а после тя
ще идва при тебе за помощ и подкрепа. Учителят пък дълго след смъртта
си ще просиява. И не бойте се. С боязън от Бога живейте, но без страх
от идващото. Дето има вина, там има и опрощение.“

13
Става дума за Войнишкото въстание
14
Най-вероятно става дума за пророка Влайчо от Коняво и за Ванга, чиято провиденческа и
лечителска дарба за пръв път се проявява през 1941 година, а също и за Учителя Беинса Дуно (Петър
Дънов). Вижте техни книги на http://4eti.me – Б.а.
62
 2.
И Бог бе добър. Намери се човек и държавата му15, които в оня час
протегнаха ръка на България, и ние останахме видими за света и доколкото
можехме – целокупни. Макар и това да имаше скъпа за народа цена.

1.
Така завършило третото ѝ примиране.
Пак ще кажа, че онова, което Стойна ми предаде като спомен от своя
разговор с българските светци, не е имало и не би могло да има словесен
израз. Можело да се назове, но не можело да се разкаже. Разликата
между истината и разказа за нея е както между съня и живота. В съня
човек можел да разговаря с птици, да посещава непознати земни места,
звезди, облаци, можел и да лети... Но опита ли се да разкаже какво е
преживял, разказът му излиза такъв, че никой не му вярва и често го
вземат за луд...
 
2.
След Светото посещение – още на другия ден – от околните села, та чак
от Горна Джумая и Самоков, а после и от македонските краища, взеха да се
явяват непознати мъже с писма от свещеници и кметове, дето ме канеха да
ида в селата им и да кажа на людето какво ни чака в идущите времена.
Приносителят на писмото идваше качен на кон и друг кон водеше, дето да
ме мене отнесе натам, а после и да ме върне.
А зимата започна люто: сняг до пояс затрупа пътищата. Но аз ходех от
село на село, от мегдан на мегдан и от черкова на черкова. Хората ме
посрещаха с онова голямо надяване, с което посрещат запролетяването
след дълъг студ или заоблачаването в сушави месеци. Вярваха, че мога да
им кажа нещо, което не знаят, но което непременно го има и те най-после с
нещо са се удостоили да го научат.
Разпитваха ме ще трае ли дебелият сняг и след Ивановден, или зърното
ще измръзне; ще има ли болести по хора и добитък; добри ли ще са
жътвата и гроздоберът, и чак накрая някой се осмеляваше да ме пита, ако е
вярно, че съм била надарена с Божия милост да ходя из Божиите градини,
какво има там Горе?
15
Президентът на САЩ Удроу Уилсън заявява, че по-скоро ще напусне конференцията в Ньой,
отколкото да се съгласи от картата на Европа да бъде изтрита държава с древно минало. Според
историците няколко години преди това Съединените американски щати вече са проявили активен
интерес към България чрез посланика си Дикинсън, който съобщил на цар Фердинанд, че самият
Пиърпонт Морган кани българския финансов елит на среща във Вашингтон, предавайки заедно с
поканата и оценката на държавния секретар на Щатите Джон Хей: „България е ключът към
балканския ребус, без който не може да се реши задоволително нито един балкански въпрос“, и още,
че „е настъпило времето, когато от досада за дипломатите българите се превръщат в тематика и
район на прогнозистика“. - Б.а.
63
 „И там е за хора направено. Също както и тук. Само че малко наопаки.
Людете, дето тук са били сиромаси, там седят край дълги софри, ядат и
пият, пеят, ако им се допее, а онез, що приживе са били богати, те диван
чапраз им стоят, чашите им доливат и им слугуват като същи робове. Който
е давал тук, там ще му се даде. Който е обичал парите и само заради тях е
живял, и там само с пари ще живее – дава му се торба жълтици, па нека ги
яде и пие, та да види как се дъвче злато и как се преглъща без вода.
Който е тормозил вдовица и не е дал хляб на сираче, горе ще ходи сам из
нажежена пустиня, пясък ще му е постеля, пясък ще му е завивка, горещ
пясък и змии из него. Ако тук си добър, и там ще бъдеш добре. Ако тук си
зъл с людете, и там ще си зъл, ама само с тебе си. Щото злите живеят сред
богатство и всякакви благини, но не могат да се докоснат до тях: идат ли
там, веднага ги връзват за дънера на дебело дърво и ги оставят да гледат...
само да гледат как добрите живеят и се веселят...“
„Ами крадците и убийците?“
„На крадците се дава само онова, което тука са крали. Ама не им се дават
ни ръце, ни усти. Само глад и жажда. Убиецът пък, докато е горе, му се
случва онова, което той е направил на земята: ако е убивал с нож, двама
дяволи го режат парче по парче, но през нощта раните му зарастват и на
другия ден рязането започва пак отначало.
Така до безкрай.“
„Кажи за децата, миличките, дето са невинни и неповинни, но Господ
пак си ги взима?“
„Растат си, все едно са си у дома. И живеят толкова, колкото биха
живели, ако са тук. Не плачете за тях. Там всички са техни майки и бащи.“
„А нещо за тези, дето сами посягат на живота си и тук ги погребват
извън селското гробище, като най-прегрешили?“
„Те и там си имат отделно място, щото по неразумие свое са рипали
срещу Бога. И там им се дава да преживеят онова, заради което са
посегнали на живота си. Ако болест ги е принудила да си метнат въжето –
само в болест остават. Ако е кара севда – тъй си се топят в тъги и мъки
сърдечни. И болеят причината на преждевременното си умиране толкова
дълго, колкото е нужно, за да я заобичат. Чак тогава грехът им се опрощава
и те се връщат на трапезата при другите праведници...“
Нищо такова не съм видяла, нито някой ми е казал, че е видял, но щом
ми идва наум, туй ще рече, че нещо такова някъде се случва или се е
случвало.
Иначе откъде може да ми придойдат в ума такива думи, ако не от онази
Книга на вечността, в която е записано всичко, ставало някога по света, и
пак в нея е предвещано бъдещето.

64
 „Ами за свето какво ще кажеш, за свето и за държавите! Ке се прегърнат
ли, или ке се избиват?!“
„Светот още не е пораснал, сине. Он е като дете, що има сили за нещо
си, но сам не знае за какво. И все налита на бой: младо добиче, кое го е
страх от друго добиче, щото го мисли за по-силно. Докато има люде на
свето, ще има и бесове.“
 
1.
Баба Митрана Гонтева ми е разказвала как хората по селата
посрещали Стойна. Туй, което тя е видяла, се случило по Богоявление през
двайсет и трета година.
„В онез времена яз не бех веке чак толкози млада, ама пак обичах да
походвам на гости у майкини си в родното ми село Рожен. И се разчу
еднъж, че там щяла да дойде самата Стойна Преподобна, дето жувееше
в църковата „Свети Георги“ в Сушица. Роженскиот кмет лично и
писмено бил пратил за нея. Да дойде тя и да каже на людето що са ѝ
рекли светците и какво има да става с времената. Пременихме се ние,
боднахме си по стръкче чемшир на ухото, щото бе зима и немаше цвеке,
надиплихме се и се скомросахме в пълно достояние. То студ, ама ние
стоим и чекаме. И ей я светицата – иде качена на кон, конят ѝ бел, а она
в черни дреи. Камбаните викат, га че царот ни е дошел. А людето събрано
насред село пред черковата, мълчи и га че не диша. То и кучетата не
дишая. Ни лай, ни мяукане или друг глас  откъм наоколо. Пред коня ѝ
юнак, след коня ѝ – юнак. Един ѝ държи юздата, другиот подлага ръцете
си ей тъй сплетени като едно стъпало, та да стъпи тя и да слезе. Па как
приказваше Стойна!! Като владика, че и отгоре! Гласът ѝ висок и силен,
наоколо тихо, та ти се чуе, че не човек дума, ами камбана пее. Па едни
думи, ще речеш – сама Богородица ги реди! Тогаз Янулка на Ганчо
Крачунов се простуди, щото се бе напременила със свилена пазва като за
Лазарица. Простина тя и детето ѝ я напусна, преди да го е родила. Та
после Стойна я лекува откъм бездетство и след някоя и друга година
Крачуновци си отимаха три момчета.
Най-чудно от сичко бе, че не знаехме как да се подредим, та най-добре
да посрещнем Преподобието. Дали първо мъжете, а зад тях жените... Не
идеше някак си. Стотина мъже да стоят на крака и да посрещат жена,
га че тя е солунският владика или някой министер. И другото някак си не
иде – жените първи, а зад гърба им мъжете. Такова нящо и в Библията го
няма, питала съм отец Костадинов. И кметот, нали ни е учен и без малко
адвокат, заповяда най-правилната подредба: мъжете отдясно, жените –
отляво.

65
 „Братя и сестри мои, праведни чеда Богови...!“ Тъй рече най-напред
Преподобната. Тя приказва, ние подсмърчаме. Хеле па яз. Милно ми едно
таквоз, че има люде измежду нас, дето са някак си ближни на Бога и
покрай тях и ние моем се приближи до Него...
„Не туряйте страх на сърце, ни други ваши кахъри! Добра ке биде
годината, снег ке има докъде март, па ке се сетне разхубави времето, ке е
дълга пролетта и работна, а лятото ке пожали труда ни и берекетът ке
е добър... Зор ке видят само лозарите. Ке падне градушка баш кога зреят
гроздата... та виното ке е малко... но царевицата ке е колкото лакет и за
добитъка ке е добре...
През септември няма да се ни годявате, ни кръщавате, ни ке менявате
пръстен... нека дойде ноември. Септември ке бъде буен... И няма да е за
добро... но буната ке е далече от тука... подир туй светот ке се слегне, ке
се кротнат държавите и тъй още двайсет години...“
„А царот ни Борис? Ке се задоми ли момчето, или ке праим ергенско
царство с него и брат му?!“
„И туй ке стане, ама нека не бързаме. Момата му още не е изтъкала
платното...“
„А България? Какво ще стане с България?“
„Много работи ке станат. Ако политикантите скарат народо и он
почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Деца и старци ке умират без лек и
лекарства. Обич, обич требе на ората! Нема ли я, ке се затрие убавата ни
държава. “
„Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир
Германия?
„България и Русия завинаги ке са вързани една за друга, но невинаги за
добро. Те са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е
малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е
душата. Щото оттук е тръгнала към Русия и вяра, и книга, и патриарх.
Все Богови работи сме ѝ пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то,
завалията. Сляпа сила: днес я гледаш – сака да те прегърне, утре я
гледаш – сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а
някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия,
люде. Няма да мине и век – помнете ми думата, – и она, дето днес е
ръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде
прегазена, ке бъде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке
шушне... Ке шушне и ке въздиша... Тогаз отново ке ѝ потребе душа и она
пак ке прегърне България... Внуците ви ке го доживеят.
А сеги, идете си по домовете, арни човеци, идете си, но да знаете: на
нашата земя се е родила бела птица. От мъка се е родила. Може да е
гълъб, може да е нещо друго. След шейсет години тази птица ке литне по

66
широкио свет. Който нашенец я види или пипне с чисти ръце и арно сърце,
ке получи голема сила, дека никой не я знае... Айде идете си, добри ора,
молете се и благодарете... Който може да бъде признателен за малкото,
що има, скоро ще му се даде и големото, за което се моли!“

2.
Това ми бе казано, Боянке, тъй, га че някой вътре у мене четеше от
Книгата, пък аз го слушах и само повтарях. Макар че гласът ми трепереше.
Тежка съдба я чакаше милата ми България, тежка, но подир благодатна –
като на всички Божи довереници.
 
1.
А годините след септемврийския метеж бяха тревожни: два
атентата срещу цар Борис Трети, атентатът в църквата „Света
Неделя“ в София, разбойници по пътищата, политически битки в
Народното събрание. Малките безпризорници – сираците от войните –
бяха станали големи крадци и просяци; самарянките на царица Елеонора
все по-често се забелязваха под градските фенери – с пробити обувки и
ажурени чорапи до под коляното... И кой знае защо, из народа за всичко
обвиняваха ергенството на младия ни монарх. От умни хора съм чувала, че
ако се бил оженил навреме и бил осигурил трона с двама-трима сина,
както някога това бил направил баща му, днес царят едва ли е щял да бъде
тъй често мишена...
 
2.
„Люде, не бойте се за царо ни. И не страшете се за неговио живот.
Комуто е дадено да бъде отровен, него го куршум не лови. Оти в небесата е
сичко отрано записано и сичко си става по ред и по списук... А докато му
дойде редо на Борис, що работи има още да ни се случат... И какви работи,
Божкеее!“
 
1.
През хиляда деветстотин двайсет и девета година, тъкмо когато
завършвах Американския колеж в Симеоново, из София се заговори, че
царят предприел пътуване по Европа – както това бил направил преди
години баща му – в търсене на принцеса, подходяща за българска царица.
Най-дълго време прекарал – пак по примера на Фердинанд – в Италия,
където дори станало дума за годеж с Мафалда Савойска, дъщеря на крал
Виктор Емануил. Поради неизвестни на нас обстоятелства обаче няколко
месеца по-късно цар Борис се сгоди за другата дъщеря на краля –
Джована.

67
 По същото време аз вече бях започнала следването си в университета в
Гренобъл, но престоят ми там трая само година, защото един априлски
ден след разходка с приятели до Цитаделата над града аз се върнах със
зачервено лице и още на следващата сутрин кожата на страните ми
започна да се възпалява, да образува червени петна, които после взеха да
се втвърдяват, и скоро лицето ми се покри с дебела напукана кора, и
остана неподвижно като парализирано. Приличах на гипсова маска. И
най-лекото движение на устните ми причиняваше непоносими болки и
кървене. Клепачите ми бяха втвърдени и почти неподвижни. Не можех да
отварям устните си и се налагаше да поемам течна храна чрез върха на
чаена лъжичка, и най-много по няколко капки десетина пъти на ден.
Отслабнах чувствително, не можех и да говоря. После се оказа, че
склеродермията – така  се казваше заболяването – бе станала причина за
развитието в организма ми на туберкулозен бацил. Обиколих най-
големите европейски болници – баща ми трябваше да продаде аптеката
си, за да ме лекува, –   но най-окуражаващата реплика, която чувах при
изписването ми, бе:
„Някои колеги възлагат големи надежди на предписания препарат, пък
и организмът на госпожицата е млад, дано се пребори“.
А организмът ми вече тежеше 48 килограма. От време на време
наистина настъпваше ремисия, но всеки следващ пристъп на болестта
биваше още по-силен и отчайващ както за мене, така и за лекарите.
Накрая професор Делвиг от клиниката по белодробни заболявания в
Женева, където последно се лекувах, направо казал на баща ми, че
склеродермията е нелечима и единственото, което ни остава, е да чакаме
дали тя ще ме отнесе в гроба, или ще я изпревари туберкулозата. И
предписал инжекции с морфин. Но има Бог и той е добър. Лятото на
трийста година на епархийския събор в Горна Джумая дядо ми свещеник
Симчо Орешков се видял с отец Георги Костадинов от Сушица. Още на
другия ден мама ме уви в одеяло, баща ми нае файтон и през нощта – да
не виждат хора ужасяващото ми лице – ме докараха тук, в църквата
„Свети Георги“ при Стойна Преподобна...
Не исках да ходя никъде, не исках повече да се лекувам, исках да легна
някъде и да умра. “
„Е па ке я вдигнем момичката... А подир ке я и оженим. “
Така каза светицата, а аз не допусках, че прогнозата ѝ се отнася до
мене.
„Отец, яз сакам до утре вечер да ми докарате откъде Гръчко – от
града Кавала – една тенекийка с ричиново оливие, друга тенекийка – по-
малка – с мед от липа, и всяка заран да ми носите по шише млеко... ама
млеко от крава, де лежи в един обор с овци, оти овците пречистват

68
кравата и она не боледува от туберкулоз, както не боледуват и овчарите,
щото нощуват въз овчия тор... За яйца немайте грижа, яз тука имам
кокошки... “
Датата беше 17 юни. И до днес почитам този ден като празник на
повторното ми раждане.
 
Първите няколко нощи спах в самия кораб на църквата – точно под
купола и върху Камъка на изцелението. Цялото село се извървя да ми носи
постелки, завивки, пъстри китеници, козяк, който не пропускаше ни студ,
ни влага, губери, бродирани възглавници, пълни с разчепкана вълна – за по-
меко... Знаеше се, че Преподобната ще преборва смъртта. Денем в
църквата идваха хора да търсят помощ или за нещо да благодарят, та ми
помагаха да прибера постелките си и да ги кача горе пред стаичката на
Стойна. Там лежах до вечерта. Ставах само колкото да се опитам да
пийна глътка мляко, с разбити в него жълтъци и мед.
Още помня първата си нощ в църквата. Макар че бе лято, в храма бе
хладно и аз спах дълбоко и без да виждам сънища. Събудих се с
усещането, че съм здрава, и побързах да отворя очи, но клепачите ми се
оказаха все така твърди и неподвижни.
Чудото все пак настъпи. Забелязах го само аз. Когато Преподобната
ми поднесе купата с мляко, аз успях съвсем леко, въпреки болката, да
разтегна устни и да захапя ръба на съда така, че можах да погълна
половината от течността, което пък изненада измързеливения ми
стомах и той реагира мигновено, но все пак сдържано. Опиянена от
крехката си победа, към обед аз поисках още малко от течната ми храна,
но този път устните ми се оказаха отново почти вкаменени. Нямаше
чудо. Вечерта пак повторих заклинанието, че не искам да се събуждам
жива, и тъкмо да се отпусна и да заспя, откъм стаичката на Стойна
надолу по дъсчените стълби затичаха стъпки, чух как Преподобната
събува чехлите си, преди да влезе при иконите, после ме лъхна мирис на сух
босилек и женско тяло и видях тъмният силует да коленичи край мене, и
сложила ръка върху челото ми, Преподобната зашепна молитви. После тя
обходи иконите, както са си от ляво надясно – свети Харалампий, свети
Христофор, свети Стилиян, светите братя Кирил и Методий, светиците
Неделя и Петка, а пред образите на Исус и Богородица падаше на колене.
Когато стигна иконата на свети Георги, Стойна залепи чело о нея и
остана така мълчалива дълго време. После отстъпи крачка назад, сви се,
като че я боли стомах, и аз видях нещо, за което бях чувала, но до този
момент не го вярвах: сгънатата черна фигура на светицата бавно се
изправи, тя вдигна ръце с длани, обърнати към олтара, и постепенно
започна да се издига във въздуха. Лежах още по-вцепенена, отколкото бях,

69
и си мислех, че всичко е от лунната светлина и премрежения ми поглед, но
когато белите поли на ризата се разлюляха под черното расо само на
метър и нещо над мене, аз от страх рязко отворих очи, изкрещях от
болка, но клепачите ми повече не се спуснаха. Помислих си, че сега пък
няма да мога да ги затворя и ще трябва да спя с отворени очи. Светицата
не чу моя вик, тя стоеше неподвижно във въздуха срещу олтара и
говореше нещо. Гласът ѝ в своите низини приличаше повече на плач,
някакви непонятни срички капеха като бавен дъжд, разделени от паузи...
Не разбирах смисъла на думите, но долавях ритъма и извивките на
нещо като мелодия. Особено когато молителката вдигна глава и с
дясната си ръка посочи небето. После бавно се сниза надолу, докосна с
ходила плочите на пода, отново се сви като в началото и остана така
известно време, което ми се стори доста дълго, и аз поисках да стана и
да видя дали не ѝ е прилошало...
Но вместо това затворих очи, усетих клепачите си омекнали и потънах
в унес.
И днес не мога да кажа дали онова, което през онази нощ преживях, бе
само сън, или нещо, което наистина ставаше около мене, но което не ми
бе дадено да разбера и да мога да го разкажа. Сънувах една златна вода –
нещо като втечнено слънце, – което цяла нощ се гали о мене, милва
лицето ми, плавно ме вдига на гребена си и пак ме връща надолу, дори
навлажни устните ми и аз ги усетих омекнали и достатъчно гъвкави, че
да мога да дишам с отворена уста.
„Ти проспа, Боянке, светлия ни гостенин, ама той поиска така, щото
да не се уплашиш – каза ми на сутринта Стойна, докато събирахме
завивките. – Айде сега да си изпиеш млякото, та да вършим още работа“.
На следващата сутрин започна лечението с компреси от рициново
масло. Стойна накисваше памучна кърпа, на която бе направила дупка за
носа, и налагаше кърпата върху лицето ми. След обед – пак. И вечерта.
Първите няколко дни не почувствах облекчение, ако не смятаме
повишения апетит. „Ха така! Става то, става!" Само тези думи чувах
от Стойна и когато към края на месеца ми дадоха огледало, аз видях едно
почти бяло лице с избледнели пукнатини и омекнала кожа. В средата на
втория месец коравата маска взе да се бели, а на нейното място
розовееха нежни петна като кожата на бебе. Останах в църквата
„Свети Георги“ три месеца. Повече време отне лечението на
туберкулозата. Макар и да усещах глад, макар и близките да  удовлет-
воряваха всичките ми глезотии и капризи, телесното ми тегло не се
увеличаваше.
„Като не разбира от лошо, ке требе да ѝ се помолим на болката. Ти не
се бой. “

70
 И още същата вечер Преподобната извърши ритуала „Сладка и
медена“, с който навремето прогонвали чумата, но той се оказвал
успешен за всички тежки болести.
Малко преди да се мръкне, докато в църквата все още бе достатъчно
светло, Стойна ме накара да коленича пред иконата на Богородица,
запали свещ и няколко пъти ме обиколи, като шепнеше нещо, а после
заговори високо, все едно наистина имаше събеседник.
„Болестчице-омайнице, добре ми дошла на гости, медена и шикерена, аз
немам с що да те нагостя, затуй ти давам туй чедо, хем хърбаво, хем
изхъртено, ни му е снага за еденье, ни му са очи за пиенье, отдоле вони на
дърто, отгоре вони на мрътво, недей се сърди болчице, я ставай двуица да
идем на връх на Пирин планина вдън гори и дъбрави, вдън зелени усои, там
ке те тебе посгодя, посгодя юще юженя за сито бело камънье, за сито
черно дънере, там ке те тебе окъпя в самодивското кладенче и ке те тебе
задомя за жълта трева-морава... Че си ми сладка-медена,че си ми бела-
червена... а туй дете хърбаво, хърбаво, та изхъртено, него ке тука
оставим, дано го пцета изядат, дано го вълци удавят, дано го момци
откраднат, да иде, да се не види от тук – у къща си бащина... Тръгвай да
одим, болчице, дор не е петел извикал и не е слънце огряло...“
Стойна спря да ме обикаля, духна свещта, изгърби се на дясната си
страна, както прави висок човек, когато води за ръка прохождащо дете, с
лявата си ръка ме стисна за рамото, пошепна ми: „болестите са като
децата: обичат сладко и залъгалки“, и ме поведе в  тъмнината по пътя
към селото...
Стигнахме къщата на дядо поп Константинов, но не влязохме вътре, а
я заобиколихме, за да идем в задния двор, където в изплетената от пръти
кошара бяха затворени овците на свещеника. В ъгъла на кошарата видях
грубо легло, а върху него проснати постелки и завивки. „Тук ще спиш и
недей да викаш и охкаш, че да не секне млякото на стоката. “
Няма да разказвам подробности за безсънните нощи, пълни със смрад и
животински звуци, ни за безумното си желание да си тръгна от там, без
дори да се сбогувам с отеца и с милата баба попадия, но с радост ще
спомена само, че след единайсет нощи, прекарани в кошарата,
Преподобната ме прибра от там и отново ме настани в църквата.
Още преди края на октомври успях да се излекувам от туберкулозата, а
на двайсет и седми вече бях в София, защото исках да видя новата ни
царица...
Когато казах на светицата защо бързам да се прибера, тя въздъхна
дълбоко и предсказа нещо, чието сбъдване нямаше как да проверя.

71
 „Ох, царю злочести и клети... Таа ке те тебе погребе, ала не ке те тебе
оплаче.“16
Много по-късно – вече в Америка – аз научих от български емигранти,
че на погребението на цар Борис Трети царица Йоанна не е проронила
сълза. Италианските вестници писали, че принцеса Джоана никога
дотогава не била плакала, никога, освен на 25 октомври трийста година в
град Асизи, малко след венчавката и преди да стъпи на българския кораб
„Фердинанд Първи“, и да тръгне към неизвестността...
„Нейно Величество българската царица и младоженка дълго рида
неудържимо, което изглеждаше доста смутително. “

16
„Мама, облечена в черно, ни чакаше на входа на царския дворец. Прегърна ни с усмивка, сякаш
нищо не е станало. Хвана ни за ръка и ни заведе в черквата, където бе тялото на баща ни. Офицери,
полеви адютанти, войници, всички плачеха, с изключение на мама. Никога не сме виждали майка ни
да плаче.“ Княгиня Мария-Луиза, цитирана от Кристина Сикарди, автор на книгата „Йоанна
Савойска“.
72
  
ТРЕТИ ДЕН

Она излекуваше много хора. Само ке те види, ке иде на колизмите 17 и ке

приказва с них, а после ке ти каже. И я като одих – говори с колизмите.
Унетре вратата влязооме и долу у самата черкова ни срещна. Сетне
кротко си приказваше до волтаро. Света Богородица, свети Георги, света
Неделя – сите икони ги прекара. Колизмите – знам ли – не можааме да
чуваме кажуват ли нещо. Сигур са ѝ кажували как да оздравее керката.

Елена Гоцева, с. Катунци

 
1.
Макар и слънчев, денят бе студен – оня здрав студ, при който водата в
отворената чешма замръзва, докато тече.
Недоспала и с тефтер, набъбнал от въпроси, аз тръгнах към църквата
със смътно тревожно очакване. Знаех, че на Преподобната ѝ остава един
ден, а може би само часове. Чудех се дали трябва точно днес да я
притеснявам с въпросите си и дали моята настойчивост няма да смути
душата ѝ.
 
2.
Туй, дето нощем не заспивам, Боянке, аз веке съм му свикнала, но тази
нощ нещо ме стискаше за гушата и ми тежеше на раменете. И ми едно
такова кахърно на ума, като че таванът ей сегичка ще падне и аз не мога
побегнах, та ще ме той затисне... Тъй към полунощ нахлузих тъканите си
опинци и излязох къде чинара, а вън студ и небето оцъклено, ще ме изпие с
поглед. Мълчи и ме гледа. И аз мълча и го гледам, ала не виждам звезди,
ами виждам хора – такива, дето ги нема по тукашния край. Видях и мене
си – в конопените ми дрехи, с въжето на кръста... Някой каза думата
Тонзос18... чувала съм я, даже усетих една песъчинка върху езика си, както
някога, когато казвах същата дума... И ми стана още по-объркано и
плачливо, и тогаз нещо ми рече наум, че ей сега требе да ида...
Няма и докато мигнеш, аз вече бях там. Наоколо зима, както и тук, но
аз видях пролет, същата като онази, кога брат Василий ни заведе с мама
и Даритко в селото, а жените от общинарията излязоха да ни посрещнат
с прегръдка...

17
Иконите
18
Тракийското име на р. Тунджа
73
 Колко съм стояла нощес под чинара, не знам, но по едно време се усетих
премръзнала. Ама не тръгвам да се прибера, ами все Тонзос ми в ума, пък
не виждах какво се именува с таз дума, щото не знаех мъжка ли е, или е
женска, или пък е дума за нещо природно... Виждах тамошното село –
къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събираше
цялата общинария да издума своите си работи. Гледах, но нищо не чувах.
Като че ушите ми бяха напълнени с мокра пръст. Нямаше ни гласове, ни
шумове, само хора щъкаха между къщите, някои носеха сечива, други
запрягаха или разпрягаха волове и катъри, деца играеха с кучета, но нийде
не видях кокошки, прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние
там месо не ядехме, но гледахме кози – заради козината. Хубаво ми бе
там, Боянке, и никак не ми се тръгваше да се върна къде тукашните
места...

1.
Лицето ѝ наистина изглеждаше променено. Очите ѝ бяха плътно
затворени, та чак стиснати, следите от шарката по страните ѝ като че
се бяха запълнили с плът, а и гласът ѝ трептеше бистър и звучен като на
човек, който се радва, че е преживял онова, което разказва.
Попитах я: защо поселището на богомилите се е наричало общинария?
 
2.
Ми то си беше такова. Там людете живееха някак си общо – макар всеки
да спи и яде в къщата си, иначе животът им бе еднакъв и нямаше ни по-
богати, ни по-сиромаси, нямаше завист, клевети и злодумие, а затуй
нямаше и болести. И данъци нямаше, ни поклисари проклети. Людете
живееха тъй, както е предрекъл Христос и както са живели първите му
следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да
припишат на Божия Син думи, които той никогаш не е продумвал. И тъй
като никой в общинарията нямаше нищо в повече, отколкото му е нужно,
та да го продава, никой не боравеше и с пари. И като нямаше помежду им
сметки, нямаше какво да разваля общия им живот. Всички ядяха еднаква
храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка
си я приготвяше, както лично тя си знае; през зимата всички работеха кой
каквото умее, а подир на пазаря в неделя следобед си разменяха
изработеното и всеки даваше туй, що го има, и вземаше онуй, що го няма.
Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо
вътък – сламки от лимец, щото са дълги и се огъват; можеше да плете и
торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше
ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина. Мама ѝ дава

74
рогозка и ликови обуща за децата ѝ, Труфка ѝ дава по едно ямурлуче за нас
с Даритко и един по-голям – за мама.
В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба
билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да
събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим
отвари. Работим, какво работим, в неделя заран всички сме в храма... то ние
там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с
кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп.
Конопът през зимата държи топло, а през лятото – ладно, и не го гризат ни
мишки, ни червеи, нито го влага разваля. Постройката вътре е разделена на
две – олтар и молитвена стая с одялани трупи в нея, – на тях сядахме. В
тамошните храмове никой не стои прав. А и на тамошните храмове входът
е най-често от север, както е входът на тукашната ни църкова „Свети
Георги“. Макар някои да викат, че тя била вдигната преди стотина години,
аз вярвам на онези, които казват друго: тъй вкопана в земята и с вход от
север, тази църкова е иззидана по времето на богомилския ми живот. И
затуй я познах, кога ме докараха за пръв път в Сушица. Бивала съм тук и
тогава, както съм тук и днес.
В общинарията невинаги сме имали храм, молили сме се и в някоя
голяма и суха пещера, че и на поляна, зашумена отстрани с дървета и
шубраци. Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той
самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само мо-
литвата „Отче наш“ и проповед за делата Исусови. Най-напред
старейшината чете от книга за делата на Исус и дванайсетте му апостоли,
подир възрастните братя и сестри ги тълкуват, като привеждат примери от
живота в тяхното си братство и от спомените си. А ние, децата, седим на
първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в
тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо,
освен от гръчките  войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън
гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на
Сътворителя. Там си живеехме по правотата на нашите мисли и в нашата
си държава. Щом царщината не мисли за нас, що ни требе нам да мислим
за нея! От какъв зор! Нямаше и убийства на хора или на животни в онез
времена. Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна
изповед: като се събираха веднъж в годината долу на равното край реката,
всички пълновръстни от общинарията се един подир друг изповядваха – да
чуят сички кой какво нередно е сторил волно или неволно, и да му подир
простят, ако е за прощаване. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна
свобода и на прошка – най-светия подарък, що човек може да даде на
човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони
за всички.

75
 Поради тез закони един ден ние с брат ми Даритко се сдобихме с втори
баща и с братче. Всичкото туй тръгна още от неделната проповед. Седим си
ние в храма, Съвършеният Годун чете от евангелието на Йоан за
Възкресението на Сина Божи, а подир, като затвори книгата, взе да пита
децата, дето седяха най-отпред – дали сме разбрали защо апостол Тома е
наречен Тома Неверний. И посочи момченцето на Зяпко, пък то вместо да
каже, взе, та се разрева: „Мамо!“, а баща му, мъж на лице добър, също
изплака, грабна детето си и напусна храма, като ни остави в едно объркване
на мисълта... Да се прекъсне храмова служба – това според законите на
общинарията бе престъпление, както да откраднеш нещо или да убиеш
животно. За убийство на човек закон не бе предвиден, щото никой не
искаше да повярва, че това може да стане. Та в онази неделя, Боянке, още
същата вечер осъдиха Зяпко. Събрахме се всички долу на равното, дето
лете вършахме лимеца, седнахме както винаги в кръг, а сред кръга –
виновният и старейшините. Всеки пълновръстен жител на общинарията
трябваше да разтълкува какво според него е сторил Зяпко и дали е право
то, или не е. Никой не го защити, нито го някой нападна. Говореха за
евангелски работи, пък се разбираше онова, що трябваше да се разбере. Но
и виновникът дума в своя защита не рече. Наказаха го два дни да стои
привързан към дънера на сухия бук в планината над селото, да седи
завалията без хляб, без вода и без дрехи от кръста нагоре. Ако оцелее,
прощава му се. Ако не оцелее или зверове го покъсат – Бог да го прости.
Само една милост имаше в тези наказания. Ако първия ден вечерта някоя
жена от братството се смили и иде да му занесе вода, което ще рече, че го
иска за мъж и стопанин, наказанието се опрощава, общинарията пак се
събира долу на равното край реката, всички до един поздравяват
възкръсналия и пред очите им се извършва благословията. А Зяпко беше
вдовец, както и мама. Отишла тя при бука и сварила сиромаха подут и от
оси изпояден. Още малко и щял да умре от отровата. Как го е довлякла до
общинарията, на гръб ли го е мъкнала, нали ти казах, че тя бе яка и
белолика жена, а не тиха мушица като тукашната ми майка, стоварила го на
хармана, дето предния ден бяхме чукали просо, и старейшината пак събра
всинца ни.
„Когато ти, Зяпко, прекъсна нашето общение със Сина Божи и го
направи чрез поплак и пред очите на детето си, ти смишляваше ли какво си
направил?“
„Ъхъ.“
„Ти, Зяпко, дето бе вързан за бука по общата воля на синца ни, за
престъпление към дадената ти Божия Милост, каквато е раждането на син,
смяташ ли връзването си за правдиво и угодно Богу?“
„Ъхъ.“

76
 „Ти, Зяпко, като оплака покойната си жена и като се минаха четирийсет
дена, защо не се събра с друга жена, както ти казва законът, ами остана ден
и нощ да ревеш за починалата, че и по време на проповед, което е грях към
светлината на живота и към душата на момченцето ти – сираче?“
„Щот’ да ма чуй мойта Бонча и да се върне...“
Тук се надигна друг от старейшините и зина, та рече: „Ти, Зяпко, след
като те Бог сподоби с нова жена, която те пожела за неин мъж и чрез волята
си те тебе спаси, кажи тук пред справедливото ухо на братството, пак ли ще
денем и нощем ревеш за усопшата Бонча?
„Тц“
„Да дойде благословията и над двама ви!“
Но вместо старейшината да пристъпи напред и да положи ръка над
главите им, стана баба билярка и рече да пита:
„Кажи, Зяпко, ти, като погледнеш тъз жена, какво ти става?“
„Па не знам.“
„Нещо да мръднува, да те присвива или пробожда извътре ти?“
„А, нищо ми нема. Здрав съм си.“
„А като речеш да помислиш за нея, пак ли нищо не сящаш?“
„Сящам. И ми се дощява ей тъй да седна, самси да седя и все да си мисля
за Ягода.“
„А ти, Ягодо, теб сака ли ти се да седнеш и да го мислиш Зяпко?
„Ка да седна, бре люде, като тоз мъж и тез деца мене чакат. Ще го мисля
насън, ще го гледам, докато шетам – де от горе надоле, де от доле нагоре –
спорти кога как съм наведена...“
После старейшината възложи ръце на главите им и рече:
„Помнете и знайте закона на братството: изгасне ли взаимната обич,
семейството ви може да бъде разтурено по всяко време, щом макар и една
от страните поиска това, и от никого няма да чуете укор или зла дума, щото
няма по-богоугодна клетва от вричането в любов...“
Но не каза по какво се познава, че любовта е изгаснала.
 
След като благословията на цялата общинария осени младоженците, на
поляната се почна веселие, ама не онова бесовското, с опивание и блудно
пение, а нещо като надскачане в моженето... Коя жена от седем различни
билки ще оплете най-хубав венец за булката; кой мъж от двайсет и девет
лескови пръчки ще изплете най-здрава кошница за семейството... Имаше и
песни, и хороигране, докато се стъмни... Тогаз баба билярка отведе нас с
Даритко и новото ни братче да нощуваме в нейната къща и ни заръча да
останем там до другия ден на обед.
Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво –
работехме всякой според възрастта си. Брат Василий рядко се вестяваше в

77
общинарията, и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки
войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал
да отива на война, и хептен не скланял да пее по гръчки в черковите.
Веднъж в селото брат Василий го чакаха събрани мъжете, щото се чу, че
откъм Плъвдин идели някакви люде, водил ги поп и още попове, та те
искали да ни прокудят от общинарията ни, щото сме живеели противно на
Бога, не сме признавали кръста и Стария завет, не сме почитали
богатството, царя и църковата и тъй сме гневили Всевишния, та затуй
настанала суша и скакалци опоскали гори и ниви.
„И жените да дойдат!“ – рече брат Василий и пратиха Даритко да мине
от къща на къща и да ги викне.
„Братя и сестри, богоненавистните, чернокапците, разплутите в лой и
греховност попове и техните слуги ще дойдат днес-утре тук в поселището
ни и ще запалят де що има за палене, ще сринат храма ни, ще стъпчат
светите книги, ще вземат децата ни, а старците ще убият. Помнете, братя и
сестри, ние не сме войници на гръцкия император, нито сме неговите
робове! Ние сме воини на Бога. Ние не проливаме кръв и не убиваме хора и
други живи боготворения, ние искаме мир за душите, свобода за умовете,
равенство между човеците мъже и жени и никой човек да не бъде господар
на друг човек – на живота, имота, волята, тялото или душата му! Искаме да
живеем тъй праведни един пред друг, както праведни сме се родили!
Вземете кой колко може да носи: брашно, просо и завивки, и бегайте по
гората от утре, та до неделя.“
 
1.
Предната вечер баба Фота ми бе разказала история, която почти
дословно повтаряше някогашната случка в общинарията, макар че бе
възникнала седемстотин години по-късно.
„Двайс‘ пета година, чедо, кога за цар имахме Борис Трети, гърци
почнаха да стрелят из Българско и надойдоа до селото ни Ръждак, дека е
край Петрич. Отива чичо ми Ставри, дето е женен за Зунка, щерката на
Стойнината сестра Зоя, та отива той при Преподобната и кажува:
„Преподобие, чуват се лошави работи. Що ще кажеш да правиме?“. А тя
му кажува: „Ке бегате. Ке се върнеш у селото и на сички ора ке кажеш,
че съм заръчала да си смелят брашно за петнайсе дена и да идете по
гората. Времето не е студено, ке устискате". Тъй направили они, та се
спасили.“
 
2.
Като че сега го гледам брат Василий, Боянке... Докато говореше на
людете, качулката бе паднала от главата му, вятърът усукваше на масури

78
дългата му тъмна коса, а тялото му беше изопнато като стебло на лимец и
вятър свиреше в него... Очите на Съвършения нямаха цвят. Но звук имаха.
Чух го тогава. А и май още го чувам...
Не помня на другия ден да е прииждала гръчка войска. Или
византийците са заобиколили общинарията, или ги е дострашало да влизат
дълбоко в гората, или ги е домързяло. След два дни се прибрахме по
къщите си и децата отново тръгнахме на училище.
Същия ден брат Василий влезе в стаичката, пошепна нещо на учителя ни
стройник Павел и аз чух само:
„И от женските дай – тез, що са първи по рвение и по ум!“.
Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо
сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката
стаичка и подир там дойдоха майките ни. Съвършеният ги почете чрез
докосване на длан о длан, както според правилата на братството се
поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири
момчета. И техните майки – там. Избрани бяхме за ученици-послушници
по пътя на съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в
пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза
Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни
ще се дава от цялото братство, а за учението ни ще се отплащаме първо
чрез прислужване в храма, а сетне и чрез истинска служба. Но имаше и
още. Не знам дали, ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се
отдам на старание, или по-скоро бих се върнала вкъщи, та да се после
оженя за някое момче от долните села, дето нямаше братства, и затуй
такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат Василий
иска това от мене, и бях щастлива да го направя за него.
На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената
Ведра, а момчетата – при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години,
напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и
майчинство. Но Ведра ми рече:
„От днес твоят мъж е Светият Дух, а децата ти са душите на другите. За
тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат“.
И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири
евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците – още по-дълги.
Първият ни евангелски път бе най-тежък.
Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се
по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в
годината по четирийсет дни, а три дни в седмицата – вторник, четвъртък и
петък – оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках
Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих направила
всичко. Грях сторвах, но такива ме мисли налитаха.

79
 И тъй, Боянке, цялата минала нощ мръзнах яз, прегърнала чинара, и га че
от него извираха сичките ми видения, щото и той стар, колкото и виденията
ми... Ей я Алга. С големите уши и малките очета, а и устата ѝ не можеше да
се затваря баш добре, щото ѝ стърчаха зъбите. Но пък каква коса имаше
Алга – половината ѝ стигаше за постелка, а с другата половина се
завиваше. Аз бях ощетена откъм коса. Но я ми виж очите! Гледат, га че ти
думат. А според Съвършения брат Василий очите ми говорели, но онуй, що
казвали или що той можел да чуе, не било твърде добро. Щото все съм
поглеждала към цвекята на поляната и все ми се искало да се търкулна в
тревата, а това са желания на плътта и влачат душата надолу къмто пръст и
пропаст.
„Всичко, що е сътворено видимо, дете, е лъжа и е пратено за примамване
на слабодухите люде. Истината е в невидимото и то е нашият дар от
Твореца.“
Вглеждах се в себе си, търсех да зърна невидимото, но виждах само
страхове и понякога желание да се върна при мама. Но дойдеше ли
Съвършеният да пита учителката ми Ведра как върви моето... ох... той
казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа... нещо
като удопо... уподо...“
„Уподобяване трябва да е.“
„Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита дали напредвам в
стопяването на плътското и въздигане на мисълта.“
„Умът ѝ пребъдва в старание и рвение похвално“ – казваше
Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на
учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и
жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на
богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща.
Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в
братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както
се иска от мене, и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас
ми е казвал, че ще сторя най-голям грях... И аз се смирявах. Признах си
също, че завиждам на Алга за косата ѝ и че веднъж, докато съм носела вода
от кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм можела да го забележа
по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям... И нещо срамно си
казах пред събраните вярващи... И на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш,
особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по... малка
нужда... И то все към третата нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам.“
„Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото,
но веднъж не устисках и...“
Казах го пред вярващите и се разплаках.

80
 Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено
устремление“ и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа,
Боянке, че кога съм се родила, майка ми ме е кръстила в църкова и тъй ми е
дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското
братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух, и затуй
Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от свети Йоан,
после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, даде ми
напътствия за душевен подем: „и знай завинаги, че няма нищо по-висше от
любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога само когато служи
на други души, щото, макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата,
някои са по-наназад и трябва да им помагаме...“.
Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски
път – вторият.
Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми
трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да
намразя всичко, което дотогава съм забелязвала: яденето на „дишаща
храна“; влечението към противната плът на мъжа; да се гнуся от онова,
чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите
дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, а накрая и
сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо
или човешка голота, стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче,
па макар и от охлювчета, или пък момински венец от цвеке...
Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една нощ излезе навън уж
за по нужда, и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с
Райчин – едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство,
двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само
богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака
внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга раз-
въждала юрдечки.
Останах сама при Съвършената Ведра и грижите ѝ за мене, и духовното
ми уподо... е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да ѝ разказвам
сънищата си, а когато ѝ се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме
прегръщаше с истинска майчина обич:
„Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата...“.
 
Да си починем, Боянке. Ръката ти сигур се е уморила. То моите приказки
край нямат. Пък и май ми се ще да подремна.
 
1.
Преподобната събу чехлите си и легна, а аз се учудих как може толкова
висока жена да има тъй малки ходила – почти детски. Денят отиваше

81
към зенита си, уж слънце, а снегът по брястовете отсреща се синее от
студ. Мангалът бе взел да изстива, аз потреперих и кихнах.
Преподобната скочи, като че някой я извика по име, затича надолу по
стълбите и се върна с лопатка, и на нея купчина жарава. С голи ръце –
казвали са ми, но не го вярвах! – загреба жаравата и напълни мангала.
Така и не усетих топлината му: самата гледка на дланите ѝ, прегърнали
въглените, ми причиняваше втрисане.
 
2.
Да не взема да те простудя, керко, че и на оня свят ще ме е яд. Почина ли
си ръката ти. Да одим нататък, че след някое време ще вземе да се
стъмнява.
Май бяхме стигнали до третия евангелски път. Него най го обичам.
Дванайсет месеца Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести с
билки, треви, камъни и вода. И най-много с молитви и думи.
„Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ке оздравеят!“
Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се
на болна, ама не на лъжа и само да ме изпита, а наистина: зачервяваше се
като огън и от челото ѝ огън излазя; друг път повръщаше; падаше, тъй как-
то оди; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът ѝ
падна на левия крак и загнои; въшки завъди; очите ѝ се запердиха с някаква
ципа... И сичко, дето може да разболее един здрав чиляк. А яз требеше не
само да я що-годе излекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй
ми бе на мене изпитът. Научих лечебните правила като молитвата „Отче
наш“ и ги казвах със същото богопочитание:
Болки в сърцето – вариш зеле без сол и пиеш водата.
Хъркаш ли, докато спиш – връзваш под дясната мишница калай и с него
нощуваш.
Имаш ли перде на окото, мажи го с кобилешко мляко и мед.
Прегракнеш ли откъм глас – пшеничени трици свари с копър, прецеди и
пий.
Зъб те боли – накисваш във вино и мед лукови пера, налагаш болното
място с перата, а виното пиеш.
Растат ти косми по ръце или лице – счукваш стъкло, смесваш го с козя
жлъчка и мажеш космите.
Хълцаш ли и не спираш, изгризай кочан от зелка.
Запречат ли ти се камъчета на пикочните канали, вариш  пача трева с
вино и пиеш отварата.
Ако имаш рана и тя не зараства, смесваш козя мас с восък и налагаш въз
раната.

82
 Ако са бели косите ти и искаш да ги почерниш, и тъй да се сториш млад,
хвани гарван, жив го сложи в конска гной да лежи петнайсет деня, след туй
го вземи и изгори, а с пепелта си измий косата и брадата, и космите ти ще
почернеят.
Ако някой човек хилавее, ходи ни жив, ни умрял, да му се заколи крава,
той на лакти да впълзи в търбуха ѝ чак до гърлото, и ще му мине
болестта...19
Като ме изпита Съвършената Ведра и като ме одобри, каза ми:
„Ставаш за лечителка. Доста ставаш!“.
 
Предстоеше ми четвъртият ангелски път. По него душа и тяло заедно
достигали смъртта, но едното от тях не се връщало живо. Знаех, че трябва
да се върна. Вярвах, че брат Василий Съвършеният ме чака да порасна, но
не тялом, а духом.
Изповядах се, пречистих се, облякох си прана кошуля, бяла и дълга до
земята и тръгнах, уповавайки се на Бога и на една моя си вътрешна радост,
що обладава съществото, когато то обича себе си и си вярва.
Една дълга година, Боянке, преживях, без да усещам земя и небе, глад,
жажда или безсъние. Понякогаш дори въздуха не усещах и не знаех дишам
ли, или не дишам.
В къщата на Ведра имаше задна стаичка, дето Съвършената сушеше
треви и билки. Беше ранна пролет и стаичката бе празна, макар да имаше
просната на пода конопена черга с ръжени сламки – подарък от мама за
учителката ми, ниско столче и кърчаг с вода.

„Тук ще живееш!“ – рече ми Ведра и като затвори вратата, в стаичката

стана тъмно. После щракна резето отвън и освен тъмнина усетих и страх.
Не знаех какво да правя, не знаех и колко време ще остана там. Мина
някакво време, видя ми се дълго, почуках на вратата, подир потропах,
накрая почнах да я ритам, защото исках да изляза и да се махна оттам, но
чух гласа на Ведра:
„Имаш всичко, що ти е нужно! Намери го, извади го от тебе си и го
употреби!“.
 
Не знаех какво точно имам, но знаех, че искам светлина и да ми е топло.
Исках и да не съм сама, но не знаех чий образ да измъкна от мене си. Брат
ми отдавна се беше оженил за момиче от външната страна на селото – там
живееха оглашените, те можеха да се женят, да ядат месо и да имат много
деца; майка ми и Зяпко и без мен си живееха праведно като вярващи
членове на богомилското братство; питах се има ли някое момче, което
19
Из „Зелейник“ - сборника с медицински рецепти на Василий Врач.
83
някогаш да съм харесвала, сигурно е имало, но образът му се беше потулил
нейде и не го намерих. Пийнах вода, казах си, че не огладнявам, и се
проснах на чергата по гръб като прикована – с разперени ръце и
раздалечени крака. Имах нужда да бъда нещо друго, а не човек и не
момиче. Реших, че съм ябълка: единствен плод на голи клони в късна есен.
Вятър огъва клонето, плодът се люлее, но не пада. Люлях се, що се люлях,
пък взе да ми се вие свят. Пийнах още вода, залепих гръб о стената и пак
стоях като прикована. Мислех си, че съм вода, като онази, дето пада
отвисоко, шуми, сякаш плаче, но падне ли долу, кълби се от радост и от нея
излизат бели мехурчета... Кълбих се и аз някое време, радвах се, искрях на
моето си слънце, но се усетих уморена и седнах на столчето. Не знам защо
се сетих за змиите. Имах голям страх от тях. Знаех, че те не умират, не се
разболяват, чувала бях, че могат да оживеят и отново да порастат дори ако
са пресечени на две, стига да имат запазени поне два пръста плът от тялото
им зад главата... Не можах да се усетя змия. Толкоз ми беше самотно в
студената тъмнота, че ми се искаше да умра. Когато престоят ми в
стаичката стана толкова дълъг, колкото можех да изтърпя, без да полудея,
аз отново се захванах да думкам по вратите.
„Искам да ида по мене си. По голяма нужда!“
„Лъжеш се! Ти нямаш никаква нужда!“
„Искам да ида някъде... при мама...“
„Че иди! Кой те е вързал!“
И пак тишина. Като че някой ми пошепна:
„Ти вече можеш да правиш каквото поискаш, стига да не вредиш чрез
себе си на някоя жива душа“.
„Ти можеш всичко! Излез и виж!“
Как да изляза? През къде да мина?! Няма през къде! Ама щом гласът
казва, трябва да се опитам.
Пощурах се насам-натам из тялото си като в някаква подземна пещера,
па намерих най-меката му стена – темето на главата ми – и от там излязох,
ама не с краката напред, както излизат душите на мъртвите, а се някак си
прецедих, га че вода минава през тънко платно. Тъй за пръв път напуснах
снагата си, издигнах се до към тавана и оттам гледах мене си как съм
седнала свита на пода, а главата ми отпусната върху трикракото столче, все
едно на мека възглавница...
По някое време вратата се отвори и Ведра ме извика в голямата стая. С
бързината на светкавица аз се върнах в плътта си и като току-що събудена
се помъкнах нататък. Беше нощ или по-скоро разсъмване, затуй в стаята
оттатък всичко изглеждаше синкаво.
Цял месец се учих да напускам тялото си, когато поискам, като най-
дълго се упражнявах в спиране на дишането.

84
 „Па гледай да не го спреш така, че да не можеш после да го извикаш.
Бавно спирай, на три пъти по десет и още три, докато свикнеш!“
И се научих. Можех да ставам мрътва и никой да не разбере, че сум
жива. Дъхът на живота ме напускаше бавно и оставяше тялото ми хладно,
но не мъртвешки студено, а като на човек, изпаднал в несвяст. Пък
топлината, дето излиташе през кожата ми, отиваше там, където преди
това ѝ бях заръчала – при живи хора, при хора-души, по други земи и при
непознати люде, и оставаше там толкова, колкото ѝ е нужно, за да намери
онова, за което е пратена. Събуждах се отпочинала и зафащах някаква
къщна работа. Ведра ме бе научила да бродирам – бродирах знака на
съвършените с бели мъниста върху бели дрехи, да не личи от пръв поглед,
но пък на точно определени места, различни за мъже и жени.
„Докато нижеш мънистата, айде да идеш до Мъгленската братска
община и да видиш дали е стигнал там стройник Манул, що е свършил и
ще ли се скоро завърне.“
Седях до прозореца, боцках платното, а мисълта ми замина да търси
Манул. Намерих го, разбрах каквото ми бе поръчано и се върнах да кажа.
Друг път излизах от мене си по мое желание и по цели дни не се прибирах
в тялото си. Интересно ми бе да пътувам по света и да се срещам с други
души, да ги разпитвам за всякакви работи, да се уча от тях и аз самата да ги
поучавам. При едно такова излизане извън тялото си аз се срещнах с
душата на брат, който ми каза:
„Всичко, що е създадено, създадено е за човека. И всичко е около него –
на разстояние една мисъл. Важното е да си безстрашен в мислите си и да
бъдеш готов всичко да предположиш. Има ли го в главата ти, туй ще рече –
има го някъде на света“.
Не ми омръзваха тези пътувания и не исках да свършват, докато един
ден дойде онова, от което най-много се боях  – кръвното изпитание.
Ведра разстла в средата на стаята суха трева, посипа я с нещо уж като
пясък, но то блещукаше – оказа се надребнено стъкло, ситно като сол и
само тук-там парчета, големи колкото нокът – и ми каза да скачам отгоре
им.
„Три по десет и още три!“
На седемнайстия скок краката ми се израниха и тревата се окървави.
„Спри я! Спри кръвта! Не видиш ли, че изтича!“ – извика ми Ведра.
„Не знам как да я спра.“
„Не знаеш, защото не си се питала. Душата знае всичко! Попитай я!“
Питах се, но нищо не си отговорих. И продължих да скачам, дано
болката ме научи или дано кръвта ми изтече и аз умра.
Ни едното, ни другото.

85
 „Кажи ѝ да спре! И кръвта е твоя, и волята – твоя! Заповядай ѝ, но така,
че да те послуша!“
Нямах сили да заповядам, помолих ѝ се. Нищо.
„С молба не става! Волята никогаш за нищо не моли! Тя знае само да
настоява! Хайде! Иначе ще требе цял ден да пиеш отвара против
обезкръвяване. И ще пиеш, докато се подуеш, а може и да се пръснеш като
мехур!“
Не знаех как, но си заповядах: „Спри! Спри, чуваш ли!“.
И се разплаках. Докато изсъхнат сълзите ми, спря и кръвта.
„Дотук добре. Хайде сега, съблечи се и легни по корем въз тревата!“
Легнах, но не смеех да се отпусна – между тялото ми и стъкления пясък
имаше един пръст разстояние и аз се боях да го премина.
Ведра сложи на кръста ми камък, камъкът ме притисна, аз усетих люто
ухапване като от стотици мравки и успях да помисля: „Стига! Недей!“. И
съм загубила свяст.
„Достойно, та предостойно! – каза ми после Ведра, като почистваше
корема ми от полепналото стъкло. – Виж, ни капчица кръв! Тялото ти вече
те слуша. Другия месец ще заповядаш на мене. Ама по-строго, щото аз от
дете съм вироглава и трудно се давам...“
Така се научих да подчинявам на мисълта и волята си дори най-
твърдоглавите хора, животни, а понякога ветрове или градушки.
Когато и четвъртият евангелски път свърши, Ведра ми подари черно
расо с качулка и с дълбок вътрешен джоб, от мама получих два чифта
ликови обувки, а от Свършения Годун – две нови торби, свързани с общо
въже, които щях да нося преметнати през рамото си. В едната винаги щеше
да има хляб, в другата – билки и някоя от светите книги, а и оня зелен и
бистър камък, с който надничахме в очите на болните.
Скоро последва ритуалът на посвещаването в съвършенство: венецът на
мъките ми и началото на един много дълъг път, който накрая ме заведе до
кладата на хиподрума в Константинопол...
 
Дай да пийна малко водица, Боянке, че ми залепна устата от приказки.
Пак и май тръпки взеха да ме побиват, разболявам ли се, какво ли... Туй,
дето се случва сега – разболяването, – трябваше да се случи чак нощес.
Напомнюват ми от Горе. Съгласни са, дето приказвам, ама ми викат да се
не мая, щото още работи имам да върша, преди да си тръгна...
 
Та ти разказвах... Посвещението направихме не в храма, а в гората над
селото. Беше пак пролет, гората току-що се бе облякла, аз стоях боса в
студената трева и гола под новото си расо, а на лице бяла като варосана.
Пред мене на повалените трупи седяха Съвършеният Годун, учителката ми

86
Съвършената Ведра и още единайсет мъже, новите апостоли, събрани от
цялата ни тайна богомилска епископия... Аз щях да бъда дванайстият. И
мене оттук нататък щяха да ме мислят като мъж – той, Съвършената
Макрина.
 
„Защо никогаш не бива да питаш какво е Бог, Макрино?“
„Щото Той е над всякакви мисли и думи и рече ли човек да го удопо...
уподоби на нещо, което види и знае, сторва грях велик, а съвършеният
требе да се пази от греха. Щото истински праведен е оня, който вярва, без
да е видял, а който е повярвал, защото е видял, той не е истински във
вярата си.“
„Що е туй человек и человеците що са?“
„Братя по душа, деца на един Отец и всякогаш свързани в едно, като
членовете на човешкото тяло. Когато едно нещо те боли, боли те и всичко
друго.“
„Що е най-противно Богу?“
„Неверието в Него, убийството на нещо, що диша; подчинението на
нечестив човек, па бил той цар или друг господар; сквернословните мисли
и думи; алчността за притежание; многоложеството; прекалените трудове,
непосилни за тялото и душата; непомерното знание, придобивано без
разбиране, но пък с корист...“
„Що е най-добро според Бог?“
„Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина;
да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш
нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че
насилието  е смъртен грях и че човекът живее заради Бог само когато живее
заради другите хора.“
„Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?“
„Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност, че си жив; щом
работиш онова, що ги е работа, и не търсиш плата за труда си, щото самият
ти труд те радва, ги си угоден Богу. Щом обичаш страданията, пратени ти
от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш
смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и
виждаш живота си като стълба за постепенно възкачване към
Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!“
„Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?“
„Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на
душата, както е нужен облакът на светкавицата, посочваща пътя в
тъмното...“
„Какво искаш да кажеш на Бог?“
„Господи, слезни в мене, че да ти служа!“

87
  
Вечерта Съвършената Ведра ми донесе сребърна чаша – единствената
скъпа вещ в храма, – пълна с питието на временната забрава: гъста отвара
от упойващи билки. Трябваше да заспя достатъчно дълбоко, за да не усетя
болката от допира на нажеженото желязо. И не го усетих. Събудих се на
другия ден и се видях възнаградена: китката на дясната ми ръка бе украсена
с най-драгоценния накит – знака на съвършените.
 
Още същия ден ние, дванайсетте апостоли на Съвършения Василий,
напуснахме планината и тръгнахме надоле към Плъвдин, където ни чакаше
нашият учител; подир отидохме в Мъглен, още по-подир дойдохме насам и
като открихме това закътано място, отдалечено от хора и отвсякъде
оградено с гора, харесахме го, останахме тук, колкото да починем, после се
разделихме на групи от по двама-трима и тръгнахме по селата надолу към
Бялото море. Навсякъде людете ни посрещаха с надежда и очакваха от
Съвършения да им каже истината и да им посочи пътя.
„Братя, когато е сътворявал човека, справедливият Бог не е искал на
земята да има добри и зли люде, нито богати и бедни или царе и роби. Той
искал за всички да има поравно от всичко. Но кой да го чуе! Що му трябват
на динат Николица например десет ката дрехи, щом ей сега, а и всеки път,
той може да влезе само в един кат! Що му са нужни нему палати с трийсет
и осем соби, щом ей сега, а и всеки път, той може да влезне само в една.
Що му е нужно на него да граби нивя и ливади, щом земята е сътворена за
всички и който придобива извън нужното му, и го прави чрез сила и
поробване, той придобива грях! Всичко, що е повече от потребното, е
вредно за душата и гибелно за здравето на всеки от нас. Вяра, свобода и
братство! Това е всичко, що ни е нужно. Не убивайте човек, добиче или
друго, що е дадено да е живо, и ще сте дълговечни! Не се мразете и не
бивайте злобни помежду си, и ще сте здрави! Не вярвайте на чернокапци
коварни, що ви лъжат, че те ще ви заведат при Бога или ще измолят от Него
милост за вас. Има само един път към Небесата и това е праведният живот
и молитвата, изречена с вяра! И не слушайте какво ще ви кажат за вашия
нрав и история тези, които ви мразят. Смрадливите византийци иззеха от
манастирите църковните български книги и царските летописи, в които бе
записана българската история, преведоха ги на гръчки както те си поискаха
и както на тях им изнасяше, а истинските изгориха! И сега ще накарат
децата ви да повярват, че нашият български род е тъкмо това, което
враговете му казват за него! Пазете истината в паметта си и я предавайте на
синове и внуци, както им придавате името и кръвта си! Бъдете праведни и
утешени!“

88
 Така им говореше Съвършеният. Понякога им говорех и аз. Мъжете се
чудеха що за жена съм, щом се изправям редом до мъж и приказвам, както
приказва и той, га че сме двама с еднакъв акъл и по мъдрост равни! За тях
това беше чудо. Някои не вярваха, че съм жена. Косата ми бе прибрана в
плитка и скрита под качулката, гърдите ми не личаха, щото бяха така
пристегнати, както се стягат кърмачките, кога искат да отбият детето и
кърмата им да спре. Само гласът и ръцете ми, само те изглеждаха някак
детински, та затова някои ме вземаха за момче.
Имаше по селата и люде, които ни мразеха или просто се бояха от
съгледвачите на дината или на императора. Те отказваха да ни приемат в
къщите си, пропъждаха ни с ругатни и дори посягаха на бой. Обетът на
всеки съвършен му пречеше да отвръща на насилието с насилие, затова пък
се случваше тъй, че този, който ни е грубо отпратил или е предал мястото,
където се събираме тайно, на него дете му се разболяваше или залиняваше
домашният му добитък. Тогава ни молеха да се върнем и ние влизахме в
къщата му като очаквани. Благодаряха ни, отплащаха ни се с подслон и
нещо за ядене, слушаха с уважение нашите думи и така ние печелехме
братя по вяра. На тръгване им оставяхме китка босилек и поръчахме да го
забодат под гредата на входа на къщата си. Това бе знакът, по който се
разпознавахме.
Най-трудна за нас бе хиляда и стотната година: цяло лято суша, а към
края му – градушка. Полето обрулено, людете гладни, събирачите на
данъци, като нямаше що да вземат на парика беден, вземаха детето му
особено ако беше малко момче или пък момиче за женене. Отвеждаха ги
като добитък и като добитък ги продаваха по робските пазари. Тогаз към
нашите общинарии заприиждаха цели села, идваха да се скрият в диплите
на планината, да презимуват някак си покрай нас, а напролет отново да се
върнат по домовете си. Но мнозина не се връщаха. И растяха нашите
братски поселища, и деца се много навъдиха, и работен добитък се
умножи, а и вярата се разнесе като слънчева благодат по цяло Българско, че
и отвъд пределите му...
През пролетта на хиляда сто и първата година всички ние – кой където и
да беше – получихме заръка да тръгнем към Константинопол. Същата
пролет апостолите избраха брат Василий за протос, а славата му на лечител
бе стигнала и до палата на василевса. Една жена, от приближените на
василисата – доста Анна – само преди година бе повикала тайно в дома си
Съвършения и той бе излекувал дъщеря ѝ от болест, за която дори не бе
позволено да се говори. Но тъкмо поради туй цял Константинопол знаеше
истината.
Тръгнахме веднага след Възкресение Христово. Съвършеният избра
мене за свой спътник и аз бях тъй силно възрадвана, че седмицата преди да

89
тръгнем не можех да спя от детинския страх да не би да се успя и той да
замине без мене. Вървяхме бързо. Василий бе висок, а крачките му – дълги,
той една, аз две. По някое време се видях, че подтичвам подире му, макар
че не усещах умора. Душата ми пееше и от цялата мене сигурно е излизало
слънце. От него излизаше само люляковият зрак на всички праведници. По
пътя ни настигна дъжд. Намерихме пробита полска колиба, приютихме се
там да изчакаме, но мястото беше тясно и Съвършеният ме придърпа към
него си, прегърна ме тъй, че двама да се поместим там, дето не капе,
притисна ме, а тялото ми – разбрало-недоразбрало що става – като че
възкръсна от сън, против волята ми взе да се разпуква клетото, да набъбва
от някакви вътрешни щения и да изправя глава. Исках да се обърна с лице
към Съвършения, да се притисна до него и тоз час да умра... Той усети и
леко – като че бях смъртно болна – отдели ме от него си, свали расото си и
ме загърна, а после, както си бе по риза, излезе вън и остана под дъжда до
сутринта...
Наказах тялото си с девет нощи спане върху камъни без постелка и девет
дни – въпреки дългия път и жегата – само на хляб и вода.
„Доста! – каза ми Съвършеният. – Плътта няма ни разум, ни съвест. И
поради туй е невинна.“
През следващите десет години тялото ми не повтори своята лудост и ни
веднъж не ми напомни, че е живо.
Но когато видях как лумна кладата... и вътре в огньовете – той...
Знаех какво го очаква и се бях приготвила. Още когато из
Константинопол се разчу, че василевсът – Алексий Комнин – склонил да
приеме нашата вяра и поканил Василий, наречен от людете Врач, щото
нямаше болест, дето той да не можеше да я излечи, поканил го, та от пра-
ведната му уста да чуе истината, преди императорът и семейството му да я
прегърнат...
Още тогава казах на Съвършения:
„Привижда ми се капан и измама“.
А той:
„Знам. Но оттам минава Пътят ми“.
Така и стана. Измамиха го византийците.
Докато протос Василий седял в лъжовна беседа с Комнин и описвал
благодатта на богомилската вяра, а после разказал как цели държави из
други земи приемали за религия това, що тук се именувало ерес... през туй
време, зад перде ли, зад врата ли, бил скрит човек-бързописец и той всичко
записал... та да го после прочете пред ближните на василевса и да всички
присъдят на Съвършения смрът чрез огън... Не са предполагали
клетниците, че тъй го правят най-ближен на Небесата...

90
 Знаех какво го очаква. И си рекох, че не ща да живея без него... Отидох
на хиподрума в Константинопол. Целият град и цяло Гръчко се бе стекло
да гледа. И чакаха с една таквази дивашка радост, от която смърдеше на
леш...
Доведоха Съвършения и го изправиха пред двете клади – едната беше
издигната от струпани сухи дървета – кладата на Плътта, другата – кладата
на Духа – бе огромен дървен кръст, забит в земята. И Василий трябваше да
избира.
Самият император, яхнал кон, застана пред осъдения и извика така, че го
чу множеството:
„Василие! Имаш моята дума! Отречеш ли се от черната ерес, в която по
глупостта своя си затънал, и прегърнеш ли кръста Господен, ти ще спасиш
душата си и същия ден ще бъдеш отличен с висок сан и други награди!“
Не чух отговор. И никой не чу. Завързаха осъдения за стожера на
кладата, двама палачи запалиха от двете страни струпаните дървета.

91
 1.
Молела се страдалецът да издъхне задушен от дима и да не усети как
плътта му цвърчи стопена от огъня и пукат нажежените му кости...
После тръгнала. Стражите, дето отделяли с кордон зрелището от
публиката, поискали да я спрат, но като я видели... нещастна старица,
недохранена, мръсна, опряна на патерици и захапала в зъби съчка...
Ревностна християнка, нетърпелива да прибави към общата клада своя
дребен, но от все сърце даден принос за изгарянето на еретика...
Посочили я на василевса, той дал милостив знак и я пуснали. Кретала
към огъня, стиснала съчката, а  множеството крещяло: „Хвала!“.
Стигнала пламъка и той ѝ се сторил сладък на мирис – като току-що
откъснат зюмбюл. „Знаех, Боянке, че така ни примамва смъртта.“
Малко преди пламъкът да я близне, тя хвърлила патериците, вдигнала
ръце и извикала към небесата светата богомилска молитва:
„Господи, слезни в мене, за да ти служа!“.
Тълпата се вкаменила. Ни жест, ни звук. Пред очите на онемялото
множество Съвършената Макрина потънала в огъня... И чак тогава
екнало всеобщото възмущение. Разбрали, че ги била излъгала. И ревнали
още по-силно: „Еретик и еретичка! Огън, огън геенски!“.
Пълзяла през пламналите талази и не можела да диша...
 
2.
Стигнах нозете на Съвършения, прегърнах ги, погледнах нагоре, дано
видя очите му, а те бяха светли като вратите към Рая...
И днес помня онази дата: 11.11.1111 – единайсети ноември илядо сто и
единайсета година...
 
Както ти рекох и по-преди, керко, аз нощес край чинара бая си
поплаках – и за мене си, и за него, пък и за българското ни племе –
тогавашното и днешното... Какви люде са се въдели някогаш по тази земя,
Божееее, и какви люде се въдят днес! Сълзите ми де течаха, де мръзнеха и
се търкаляха като грах. Зъзна, ама не влизам при мангала. Викам си:
„Оно ми е за последно. Никогаш повеке няма да сящам ни студ, ни глад
или жажда, щото там, дето отивам, няма да имам тяло и нужди, там всичко
е направено от радост, спокойствие и светлина, и аз ще съм от това
направена...“.
По едно време ми дойде мисъл, че тези думи и звукове, които чувах,
няма как да ги чувам, ако те не идат нейде от горе... Загледах се към небето
и колкото повече гледам, толкоз повече чувам. Там сичко е, Боянке,
записано. И ако човек се заслуша, може да чуе гласа си такъв, какъвто го е

92
имал преди векове... Аз познах моя от онези години, конопените. И знаеш
ли по какво го познах? По туй, дето „ч“-то правех малко на „ц“. Ама
мънинко. Според Алга, дето с нея учехме при Ведра, дори не се
забелязвало. А за една съвършена, каквато накрая станах и аз, е нужно да е
без кусур тялом и духом. Щото нищо тъй сигурно не води човека към
греха и умствения упадък, както страхът от собствените му кусури. Хеле
пък кога са видими и за одумки достъпни.
Като се заговорихме за горните гласове, керко, ще ти река едно нещо,
ама ти недей го записва, само го запомни и го после разказвай: до̀ ще ден,
когато човеците няма да си купуват онуй, дето му викате радиво, и да
слушат де какво станало по света, а ще си пъхат в ушите едни някакви
топчета като бобени зърна и тъй ще измъкват от Голямата книга сички
гласове и сички думи, които някогаш са се думали... Кой кога минал оттук
и какво рекъл – зърното ще ти казва и ти ще знаеш... Тъй го виждам аз.
Големо треперане треперах нощес, Боянке. А Светият ми Брат ми бе
казал: „Ти няма да сящаш ни жега, ни студ“, ама сящах го цяла нощ, щото
вече ми е дошло да си тръгвам, и тъй от мене една подир друга отпадат
всички благословии. Прибрах се, тука топло, завих се, ама не стигам до
размразяване. Пък то щото трябва смъртта ми да има някаква си причина,
видна за пред хората. Иначе току-виж си рекли, че немой човек, който
никогаш не се е разболявал, и тъй както си ходи из двора здрав и засмян, да
падне, па да не стане. Всяка смрът си има причина, сал моята ще излезе
като прищявка. И току-виж не повярвали, и току-виж зели подир да
разкопават гробо, а таз работа е под запрещение, и лошо ще биде за тоз, що
посегне да търси в гробо ми истина някаква или пък имане. Затуй днес
малко ще ме втресе, утре – повече, а подир – както си му е редът... Но
работата си с тебе ще свършим.
 
„Иска ми се да те попитам, лельо Стойничке...“
 „Не бой се, керко, да питаш... Нъл за туй съм те повикала... Ти да питаш,
аз да приказвам...“
 
„За италианеца – италианския посланик, който дойде тук с жена си, с
още една жена и с едно дете... Помниш ли го?“
 „Е, па ка да га не помним. Набедили беха детето за глухо. А то беше
дете белязано. И хич не искаше и да чува приказките, що се хортуваха
около него. То искаше да чува само Божиите гласове, що му шепнат
отвътре, и затуй подир време оно ще иде високо и ще носи морава паничка
от плат на главата си...20“.

20
Част от одеянието на кардинал.
93
 „Аз тогава бях още тук, ти тъкмо ме бе излекувала...канех се вече да се
прибирам у дома, но кметът на Свети врач изпрати човек да ти каже, че
от София го предупредили за посланика... Всички бяхме смаяни от онова,
което се случи пред очите ни. Човекът започна да ти говори на
италиански, а ти махна с ръка на преводачката да мълчи, и взе да му
отговаряш на български... той – на неговия език, ти – на твоя, само че
той не те разбираше, а ти му отговаряше точно каквото те беше
попитал. Чудно нещо! Много чудно!“
 „Па кое му е чудното, Боянке! Яз мойм да чувам сички езици, сал дето
не мойм да ги приказвам. Тъз есен ме водиха в Горната Джумая. Господин
околийският прокурор – събудил се една заран схванат от кръста надоле.
Нищо не го боли, ама не може да стане. Та ме заведоха с афтонобил,
почерпиха ме с нещо, га че беше отвара от дървеници, попитаха ме как съм
със здравето... А през туй време една кутия с парче от зебло, пришито
отпреде ѝ, – рекоха, че туй им било то радивото – все нещо ломотеше по
чуждоземски и господин околийският прокурор уж слушаше мене, ама
ухото му все към кутията...“.
„Не слушай го този. Остават му десет години и малко зайде. Ке умре под
земята. И в мъки ке умре. Оти който е другите тровил, той от отрова
умира...“
„Но госпожа Стойна, това е новият германски лидер... дошел е да
промени света...“
„Он тъй си мисли. Ке го бият како маче о дирек! Хич не го слушай, да ти
не мъти акъла. Малко ке живей, дълго ке го помнят. Те туй ке му е нему
печалбата от този живот.“ И знаеш ли Боянке, що стана? Болният си
запуши ушите и взе да крещи:
„Моля ви... моля ви... госпожа Стойна...“.
 
„И господин посланикът бе изумен... Боеше се да разказва за онова,
което ти направи за детето му... боеше се да не прегреши нещо и детето
му отново да пострада...“
 „Що има да се бои. Оно си беше баш здраво. Почетох му оттук-оттам,
помолих се на светата Неделя... А тя помълча, що помълча, пък накрая ми
каза името му. Аз му рекох „Антоне...Антонио...“. А то, както се беше
зазяпало в кучешката глава на свети Христофор, мигом се обърна и тръгна
към мене... И майка му, клетата, га че я нещо пресече през кръста, срути се
на стъпалата и взе да плаче... Да ѝ се чудиш, що плаче... Туй майките, от
мене да знаеш, Боянке, са нещо, дето не знае на кой свят живее. Или е в рая,
или е в пъклото... И никогаш по средата. Цял живот между страхове и
молитви. А свършат ли думите – плачат. Сълзите са най-бистрите думи,
Боянке... еднакви на всички езици...“

94
 „Ти плакала ли си някога?“
„Е па поради що да плачем? Ни се надявах, нито се чудех... Знаех кое
след кое иде и защо иде, дивях се на людете, като ги гледах как сами си
оплитат конците... Животот на човека е от Горе наснован по дни и нощи
като една песен... но човекът сам всичко обърква. Ей тъй, от едната воля!
Щото винаги иска да има онуй, що не му е дадено, а даденото му потъпква,
щото то му се чини или малко, или непотребно... И все иска онуй, де го има
съседът. Ей тъй, шамар да е, ама като на комшията да е... че ако може-и по-
голем... И Бог не пречи на людете да грешат, щото е човешката воля
свещена и недосегаема... От мене да знаеш, чедо, за три неща никогаш не
се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за мъжка рожба...
Понякогаш, като те ощетява, Бог те предпазва.“

„Искам да те попитам още... пък ти, ако решиш, че се набърквам в

непозволени неща, не ми отговаряй...“
„Няма непозволени неща, Боянке. Щом нещо е дадено от Небесата, то е
дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме
тайни от него.“

„Как точно става... какво точно усещаш... когато влизаш във връзка
със светците... с невидимите сили... и въобще...“
„И светеците са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги
прави да светят и светлината им избива от вътре навън. Туй е разликата! То
всеки жив човек и животно... дори мушици и червейчета... всичко, що е
живо, свети. Има си едно облаче около него и по цвета на облачето можеш
позна дали червейчето иска да изгризе корена на пипера и тъй да го
изсуши, или се е запътило към дупката си да спи. А светците са най-просто
творение, Боянке. Колкото по-нагоре накъм Небето се намира едно нещо,
толкова то е по-просто. Най-трудните за разбиране работи ходят по земята
и са на два крака. Светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети
заради някого, да спаси нещо, да предпази, да помогне, да влее в главите на
хората добра мисъл и да ги научи на добри дела. Светецът не се ражда.
Светец се става. Кога е сътворил земя и вода, Творецът не е предвидил
светии. Само някой и друг ангел, колкото да не е сам. После туй ангелите
взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях паднали. И като се
намерили между човеците, човеци станали. Но небето не обедняло от туй.
В същото време някои човеци живели тъй праведно и по Бога, че той ги
припознал за ближни и ги дигнал при него си на Небесата... Всеки жив е по
малко нещо светия. И всеки жив свети винаги, когато с помисъл или с дело
се явява Бог за някое живо същество. Не си стъпкал мравката по пътеката,

95
макар че си бързал, ти ставаш нейният светец-закрилник. Изскубнал си, без
да ти пречи току-що засадено дръвче, ти си неговият сатана. Тъй вървят
работите. Ти знаеш ли какъв е бил свети Христофор, да речем, и защо е
поискал от Господ да му даде кучешка глава... И Той му дал. Красив бил,
толкоз красив Христофор, че никоя мома не смеела да го погледне, от страх
да не изпадне в несвяст. Само сестра му. И тя хубавица. Залибила го –
любов, та се не трае. За него не знам. Може и той към нея, ама не съм
чувала. И за да избегне кръвосмешение, Христофор поискал да бъде грозен.
И станал. Само така можел да се отдаде в служба на людете, без да има
негови си тъги и неволи, които да го замайват. Той е закрилник от внезапна
смърт. Почиташ ли свети Христофор, никогаш няма да умреш
изневиделица. Все ще имаш време да се сбогуваш и да си оправиш
сметките...“
 
„А как... по какъв начин ти се свързваш с Небето и викаш светиите?
Или те знаят кога да снизходят към тебе... или пък... Как става?“
„И тъй, и тъй. Някогаш аз ги викам, друг път они ме викат. Сичко е едно,
Боянке. Нема такова нещо като този и онзи свят. Светът е един, както е
един месецът на небето. Само че ние виждаме винаги само лицевата му
страна, а опаката не виждаме. Никой жив не може да е хем тук, хем отвъд.
Само мрътвият. Него нищо не може го спря – ни тяло, ни време, ни
разстояние. Мрътвите са като мислите ни. Де си поискат, там кацат. Има
мисли, дето не излизат от главата ти. Тъй има и покойници, кои никогаш не
те оставят сама. Най-ближните ти не само по кръв, ами и по душа. Ей го
туй дете с плетената шапчица, дето стои до тебе и чака да го спомниш...
има-няма годинка. Братче ти е. Намерило се е здраво и любаво, ама
възслабичко, та майка ти насила го хранила уж да порасне, а то се
споминало от пребозаване...“
„Асен. “
„Откакто си тук, все край тебе го виждам. Туй иде да каже, че скоро
твоят Асенчо пак ще се намери около тебе, може като твое дете... Смъртта
нищо не прекъсва, Боянке. Тя само ни дава почивка, както и сънят. И се
чудя поради що людете така се боят да умрат, а пък лягат да спят даже на
обед.“

„А ти не се ли боиш?“
„Поради що да се боим яз? Смрът като смрът. Случва се на всички и им
се случва по много пъти. Свиква се. А дето има навик, там няма ни страх,
ни чудене. Идваме тук, връщаме се, пак идваме, пак се прибираме там... И
тъй, докато някой ден Горе ни кажат: „Айде стига ти толкоз ойди ми –
дойде ми, сядай тук и се радвай на вечността... Е от туй ме е страх. Аз не
96
съм свикнала да седя, Боянке. Туй седенето омаломощава човека повече и
от най-тежката работа. Та си викам, че може и да поседя, какво поседя
Горе, но подир пак ще сляза... Там никой не те кара насила да стоиш. Срам
ме е да го кажа, чедо, ама колкото по-бързо живее светът, толкоз по-
недоправени се раждат човеците. Никой не следва Божия акъл. Всеки прави
от детето си каквото той иска или онуй, дето той самият не го е направил. И
що да сторят Небесата? Нищо не могат да сторят. Волята на човека е света
и свещена в очите на Силите. Щом човекът е пожелал нещо – дай му го и
подир му гледай мъките. Нищо не пречупва човешката воля така, както
чуждият присмех или окайване.“

„А какво вижда човек, когато гледа света с тези очи, които всички ние
имаме, и какво виждаш ти, дето уж си сляпа?“
„С вашите очи вие виждате онова, що го има на белио свет. А моите очи
научават и другото – защо го има туй нещо, поради каква причина е дадено;
за награда ли ни е пратено то, или за поука; ще векува ли, или ще си замине
като бургуджийските катуни от панаира в Неврокоп; ще се върне ли и
какво ще ни донесе, или пък ще дойде, за да ни отнеме нещо... Вашият
поглед може да ви радва или натъжава. Моят поглед е за предсказване и за
предпазване на онези от вас, които му вярват. Такива работи.“

„И друго да питам... Не те ли притеснява дарбата ти... и всичко, което

можеш...?“
„Никой не пита щеш ли си дарбата, не щеш ли я... Ей го човека, дето ме
нарисува на снимка. Викам му:
„Що ти требе да ме рисуваш, по каква нужда?“.
А он ми вика:
„Напъва ме нещо отвътре... нещо смутително за душата... и катадневно...
Все едно съм взел тежък заем от някого и требе да му го върна...“.
„И с мене е тъй, Боянке. Цял живот връщам заем... Забавя ли се, или река
ли, че искам почивка, по кожата ми избиват пъпки, устата ми се изкривява
като от червен вятър, очите ми почват да сълзят и ми се вие свят... Лоша
работа. За да съм в мир с душата си, аз гледам да помагам с каквото мога.
Само така не се изморявам. Тъкмо обратното: колкото повече думам на
людете, лекувам ги, давам кураж с предвещания и утеха, толкоз по-
отпочинала се усещам и нищо у мене не отпада и не остарява...“
 
„Винаги, когато е ставало дума за тебе, хората разказват някакъв
направо невероятен случай – как си върнала от оня свят момченце...“

97
 „Никой не може да бъде върнат от оня свят, керко. Иде ли човек там,
прекрачи ли браздата, няма назад. А онуй дете беше в несвяст, едно
такова ... уж диша, ама само диша... нищо друго...“

„Да, лекарите наричат това състояние кома. “

„Не знам как му викат дофторите, аз знам само, че го донесоха майка му
и баща му една вечер – единиот го държи за главата, другиот – за краката...
баш умрело. Пуснаха го на плочата под купола и майка му горкана така ме
погледна... га че бе пребродила всички земи и води, стигнала бе края на
човешкия свят и ѝ оставаше само Небето... Аз не лекувам, Боянке, лекува
вярата. Колкото повече вяра излиза от човека и отива нагоре, толкоз повече
милости се сипят въз него... Тази майка клетница не можеше да остане без
Божията награда. Разбрах го. И рекох им:
„Айде излезте вън и се молете“.
Щото, Боянке, молитвата е надежда, но и надеждата е молитва. И щото
Бог не може да бъде неблагодарен, когато му се уповават. Той загърбва и
собствените си планове, макар понякогаш да му се струва, че е добър
повече, отколкото требе. Знае го, но не се отмята от добрината си. Силната
вяра разваля не само магия, но преобръща и от Небето предречената съдба.
Четири часа, Боянке. Тъй казаха после. Детето лежи, аз – от икона на
икона, моля ги само за едно: да разчистят пътеките, по които молитвите на
майката отиват нагоре, и да ги увардят от дяволски срещи и развали... Като
един страж да бъдат край пътя, по който ще дойде опрощението и
благодатта...“
„Тази майка не бива да остане излъгана! Вярата е надежда, вярата е хляб,
не оставайте душите ни да гладуват.“
Никой не обеща нищо, но сичките са ме послушали...
И то отвори очи. Момченцето, де. „Студено ми е“ – рече и понечи да
стане. Извиках майка му и баща му да си го приберат. Па рев, па сълзи, па
думи... Заради тези майчини думи, Боянке, бих седяла тук още десет
живота...“
 
„А когато вече няма да те има...“
„Кой каза, че нямало да ме има! Тук ще съм, керко! Тук! И речеш ли да
ме намериш, иди до гроба, кажи какво те мъчи, ако щеш – наум, ако щеш –
на глас, аз еднакво чувам и мисли, и говор... Ако е тежка мъката ти, свий се
там, къде е главата ми, полегни и цяла нощ ми приказвай... по съмване аз
ще зема да ти приказвам... Тук ще съм, оти тук съм била и в конопените
години... кога носех расо с качулка и ме гониха гърците с бича... Питай
чинара. Той знае...“
 

98
 „Май не ти е добре, лельо Стойне...“
„Добре съм, Боянке, ами нещо поогладнях. Никогаш досега не съм
огладнявала. Хапвах ей тъй, колкото да не рече ляба, че се имам за по-
голяма от него и му се назлъндисвам... Само в неделя... Отивам си, керко,
отивам си вече и ме всички защити напускат.... За тебе има постна баничка
с кисело зеле, прати ми я таз заран баба Елмаза. Пък за мене – каквото Бог
дал...“
1.
Три сухи сини сливи и къшейче хляб. Прекръсти храната и ме покани да
хапна.
Стойна се хранеше като птиче. Бавно и с благоговение откъсваше
голяма троха, също така бавно я поднасяше към устата си, отхапваше
малко от сбръчканата кожа на сухия плод, дъвчеше внимателно и
търпеливо, и макар да я зяпах с втренчено внимание, не видях как
преглътна.
Разбирах, че на Преподобната и остават само броени часове.
 
2.
Снощи вечер, керко, тук идва Брат ми. Сигурно си видела как по едно
време небето се освети за малко като от светкавица, ама то зиме светкавици
рядко биват, та сигурно си чула баба попадия да вика на дяда попа: „Ей го,
свети Георги пак изгрея за Преподобната“. Как хубаво си поседяхме със
Светлия, как сладко си похортувахме, както само на брат и сестра е дадено
да си продумат...! Пита ме той:
„Избра ли си вече водач?“.
Пък мене ме страх да му кажа, та рекох само да го попитам:
„Не може ли да си одам сама?“.
„Ще бъдеш малко замаяна и може да сбъркаш пътя. А водачът ще кацне
на рамото ти и щом душата ти покаже глава да излезе през където е
решила, той ще я прегърне и ще я отнесе.“
„Ами ако аз го повикам, а той откаже?“
„Никой не отказва помощ. Добре е да ти е ближен.“
„Имам там майка и татко, имам други ближни по кръв...“
„Виждам, че се колебаеш. Кажи!“
„Искам един...“
„Кажи го.“
„Не знам...“
Защо те е страх да изречеш името му?
„Не знам дали той иска да го изрека.“
„Василий.“
„Василий.“

99
 „Щом него избираш, той ще е. Какво? Искаш да ми изплачеш нещо, но
се боиш?“
„Може да не ми е дадено да го знам... пък да те питам ей тъй за едното
питане, грях ще е...“
„Никое питане не е грях.“
„Знам какво искам да кажа, не знам как да го изрека... Хем ми е време да
тръгвам, брате, хем ме е страх... За сичките, дето остават тук, ме е страх.
Они са ми кръв, брате Светли. Сите до един моя кръв са. И тези, дето нощя
идват да ми тропат по вратата на черковата и да викат: „Излез ма,
уруспийо, ке влезна да те изям!“, и онези, дето вие не щяхте да ги
повърнете в живите, ами дадохте телата им на пръстта, и тя – ненаяла се,
пустата! – ги изяде... Кръв са ми, мили са ми и затуй хем ги мисля, хем ги
плача... Страх ме е да ги оставя... Нали вие ми рекохте: „Невежи сте като
младенци! Безпокоим се!“.
„Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях. Те са под сянката на
Божията десница. И така е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш.
Черното изглежда черно, щото го гледаш отблизо. То и земята ти се види
като тепсия, ако я гледаш от височината на своя ръст, но зърнеш ли я от
птичи поглед, ще разбереш, че е топчеста. Така са и събитията в историята
на народите. Има народи-притчи. Наричат ги богоизбрани. И твоят народ е
такъв. Ама не щото българите са най-умни или най-праведни, а щото са
най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тази земя с Божия
заръка. А кога си изпратил някой да върши твоя работа, ти гледаш да го
предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за
поумняване. И човекът идва така. Идва на света, препълнен с дарове, и
трябва, докато е жив, да ги раздаде. Ама не напосоки – ей тъй, одиш и
фърляш, па кой зел – зел, халал да му е! Не. Така правят само дърветата.
Човекът е чедо на Небесата и е тяхна свята надежда, защото само чрез
човеците Всевишния ще пребъде и утре, тъй както смъртните пребъдват
чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен...“
„Ами ако някой ден – не дай, Боже! – стане нещо си – я мор, я чума, я
потоп вселенски – и светът осъмне обезчовечен? Що ще чини тогази Бог?
„Не ми е известна волята Му всевишна, пък е и грехота да гадая...“
„Мен ако питаш, Творецот първо ще поплаче над късмето си, подир ще
повъздиша от самотия, ще се почеше тук-там и накрая току-виж седнал и
си направил други народи. Макар че туй правенето на души е работа
времеядна. Хеле пък, ако му е повреден калъпот... Тогаз като нищо може да
изнамери нови човеци – я с три уши, я с пет-шест ръце... Ама дано не се
случват таквиз злини на людете.“
„В очите на Всевишния нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя
наука не е развлечение. Живееш, за да се изтощаваш, да се раздаваш, да

100
променяш света, като вдишваш отрова, а да издишваш небесен аромат. С
две думи: живееш, за да умреш по-съвършен, отколкото си се родил...“
„Ох, като те слушам, Брате, тръпки ме побиват. Ка тъй човек ще променя
света! Ако те чуят Горе, надали ще ти се зарадват!... Кой е по-умен и по-
силен от Бога, та ще променя Божието творение!“
„Сам Всевишният, като всеки ваятел, понякога е недоволен от туй, що е
създал. Щото несъвършено е всичко видимо, сестро! Велика и като пропаст
дълбока е разликата между замисъла на творящия и крайния резултат на
труда му. И ако творците не се самоубиват толкова често, колкото им се
иска, то е, щото все пак се надяват, че никой от тези около тях не познава
първоначалното видение на ваятеля и всички възприемат изваянието като 
въплътена Божия мисъл. И народите са изваяние. Едни от желязо, други –
от порцелан.“
„А моите? Моите от какво са?“
„От дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо
от всички цъфти през пролетта, но последно зрее наесен... Късни ще са
плодовете на твоя народ, но чакани и лековити.“
„Знам, знам. Аз дренките ги давам на деца против дрискване. За затягане
на стомаха.“
„Много е пожертвал твоят народ и много ще му се даде.“
„Хем те слушам, Брате Светли, хем ми е криво... Нали светът уж е
съграден по Божия справедливост! Нали си ми казвал, че българите са
научили сите народи как да правят държава. Защо те самите толкоз години
само рушат своята си, на царя си посягат и на живота му... Нали българите
били дали, казваш ти, и втори дар на света – туй, дето людете се раждат
свободни, равни и се обичат като братя едноутробни... и нали заради тоз
дар най-съвършените горяха на клади... Защо тогаз братята българи
помежду си се мразят и все дирят кого другиго да наречат брат... днес –
германеца, утре – руснака... Пък другите не ни искат, съжаляват ни,
надсмиват ни се и ни сякак подритват...“
„Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва. И той няма да
отмине ни вас – обдаряващите, ни тях – обдарените.“
„Дай крила на душата ми... оживи я с надежда...“
„Идва времето на Духа. И вие сте едновременно негов източник и
вестоносец небесен...“
„Бог е добър...“
„Но преди туй, сестро, България ще опустее откъм народ. Който остане,
няма да знае какво да прави със земята и ще я остави непочитана от
човешки труд, а самите люде първо ще подивеят, и ако не се един друг
избият, накрая ще се един друг намразят. България ще лети все по-надолу и
по-надолу, като на празен геран ведрото... Докато удари дъното и не остави

101
надежда на никой жадуващ... Тогава онези, що са били прокудени по чужди
земи, ще се върнат чрез внуци и правнуци. Те затуй някога са били от Бога
изпратени далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за
новото време. Ще се върнат и ще направят от България храм с древна
позлата и нови икони. И тогава тук няма да има градове, а само села и
чифлици... И децата ще са повече от звездите. Но и ние трябва да им
помогнем. Затуй ти казах, че Третият български дар за света ще бъде
Духът. Тъй, че мила сестрице, почивката ти на Небесата няма да трае
дълго. Я има, я няма стотина години, а тъй като гледам как светът се тър-
каля по нанадолнището, може и по-рано да те изпратят отново...“
„Ми щом е тъй – викам му, – що требе днес да си ода, па да се подир
връщам, само ойди ми – дойди ми и никакъв берекет... И харчове по
погребения и кръщенета...“
„Има защо! Ей го Василий. Чакал е да го повикаш.“
Туй беше, Боянке, туй рече Брат ми, подир се сви като една златна
точица, излетя и замина...
 
1.
Стойна изведнъж прекъсна разказа си, както правим ние, когато
почувстваме вътрешна болка, неусещана дотогава: погледът и се спря
върху пръстения под на стаичката, очите ѝ се остъклиха като пред
припадък и рече тихо, ама много тихо:
„Василий ме чека. Оно времето ми дошло!“.
После се оживи, даже някак прекалено чевръсто извади от раклата си
вързоп, където бе скътала всичко нужно за погребението, и разстла
дрехите си върху леглото: съвсем нова бяла риза; къса поличка от по-грубо
платно за под ризата; черни вълнени чорапи, дълги до коленете; черна
копринена шамия; броеницата, с която я помним; иконката на
Богородица с Младенеца – нея тя винаги я носеше в ръцете си – и китка
сух босилек, неизвестно кога и по каква причина оставен във вързопа.
„Ти сега, Боянке, ще станеш и ще си тръгнеш оттук и повеке нема да
доождаш къде църковата. Земи туй за памет от мене, оно е осветено от
владика.“
И свали от шията си малко сребърно кръстче, което дотогава не бях
виждала, защото го носеше под дрехите си.
„Сякогаш да го имаш въз тебе си, оно ще те пази, а ти ще ме
споменуваш.“
Помолих я да ми позволи да остана на погребението, но тя сърдито ми
махна с ръка:
„Оно не е работа за млади души. Твойта е работа да си здрава и щото
и да правиш, да го правиш по Бога“.

102
 Видях, че очаква да тръгна, но все пак се реших да я попитам за моите
тревоги. Канех се да се годявам, но все отлагах датите, без да имам
видима или невидима причина за това.
„Лельо Стойничке, моля ти се... на толкова народ си предсказала...
кажи ми нещо за моите работи... как ще тръгнат... ще имам ли добър
живот...“
„Що да ти кажем, дете! На тебе ти е живота орисан като на царска
дъщеря. Хем светот ще е твой и ще го него обхождаш и насам, и натам,
хем пак тук ще се върнеш да легнеш в онази нашенска пръст, от която си
била направена. Имаш тук един, Тодор ли беши, къв беши, дето е нещо
като политикантин. Ти го мислиш, ала той повече те мисли. За земане, ще
те земе, но нема да ти е арно с него. Добър, ама за друга жена добър. За
тебе е слаб и ей тъй недорасъл откъм душа. Оня ще дойде, оня от
Америката. Ще те грабне като ястреба – пиле, и ще те отмъкне на
другио край на свето. Ще плачеш, ще риташ, ще го прегръщаш, ще го
кълнеш... пак ще го прегръщаш и тъй... Он ке ти е. Негови ке бидат
дечинките ти и ти цела негова ке бидеш – и по ум, и по сърце, и по тело.
Току не се май, ами бродирай кенарената си риза, да я облечеш, кога му
се вдадеш тялом и духом... А сега, Боянке, айде да станеш и да си идеш,
къзъм, и да се назад не обръщаш... А щом ти се отвори време, земи
преправи тез моите приказки, па ги дай на ближни да ги прочетат... Белки
ме споменуват... белки ме помнят... белки и аз с нещо сум им полезна.
Няма безсмъртни люде, Боянке. Има само живи и мрътви. Може да
ходиш, да ядеш, да работиш и билям деца да раждаш, но пак да си
мъртъв. А чиляк, макар и на онзи свят да е, пак ще е жив, ако е нужен на
някого от живите тук, ако го споменуват с добро и ако вечер с мисъл или
с плач го канят да седне и да повечеря заедно с тях...
Сполай ти, керко, и нека сите светии небесни бъдат твой другар в
горките пътища земни.“
Прегърна ме, изглеждаше някак отнесена и отвъдна. Аз ѝ целунах ръка
и още същия ден напуснах Долна Сушица.

Предвещаното от Преподобна Стойна се сбъдна до последната

подробност.
Любовта ли, заблудата ли, или просто въображението на съдбата ме
отвяха на друг континент, сред други хора и нрави. С моя Иван се
обичахме, живеехме споделено и с радост, но така бързо и алчно живяхме,
че нямахме дори сънища. Събрах дом и отгледах деца, а от живеене все
забравях духовния си дълг към светицата, или, ако се сетех за него, все го
отлагах за по-спокойни времена.

103
 Сега вече, оженила синове, погребала съпруг, преминала отдавна
възрастта, на която Преподобната си отиде от нас, аз се върнах в
България да коленича пред образа ѝ, да измоля не само прошка за греха си
пред паметта ѝ, но и да поискам подкрепа за сбъдването на моя обет.
Прости ми, свята Стойне, и подкрепи душата и паметта ми! Амин.

Бояна Паликарова
20 май 1978 година
Сейнт Луис – София

104
  
ВТОРА ЧАСТ
Докато смъртта ни съедини
Ако правилно съм ви разбрал, мистър Морган, вие говорите за
прераждането.
Нека ви кажа две думи за това.
Прераждането е единственото нещо, в което вярвам, мистър Морган.
С него си обяснявам своя гений.
Просто някои от нас са живели повече пъти от другите.

Милионерът Хенри Форд

в разговор с милиардера Пиърпонт Морган
А. Л. Доктороу

 
– Волята ти е зачетена. Слизаш.
– Къде, Светли Брате?
– Където и преди.
– Този път каква е мисията ми?
– На Земята се възражда някогашната страст към Духа! Оживява
предишната жажда за праведност, чистота и съвършенство... Но в
същото време земният човек е затънал в слугуване на плътта и в тъмата
на пълно духовно невежество...
– Какво ми е отредено да правя?
– Докато си още тук, е добре да слушаш молитвите им. Така ще знаем
какво всъщност иска Човекът... какво точно очаква от нас и от Небето,
на какво се надява...
– Но нали всяка тяхна дума и мисъл, всеки жест и усмивка се записват
във Вечната книга...
– Има само един начин да се запише нечия молитва, но има десет
начина тя да бъде изречена... Изразът на лицето, на погледа... Там е
чувството. А чувството е необозначимо с думи. По молитвите им ще ги
познаем... И едва тогава ще можеш да избереш мисията, с която да
слезеш при тях. Какво? Пропускам ли нещо?
– Не... Всъщност да... Но то е ново дори за мене... Макар че... Да. Мога
ли да се надявам на... любов?
– Каква любов?!
105
 – Малка.
– Все едно да кажеш „малко небе".
– Онази... която се случва между мъжа и жената.
– Нима искаш да живееш в душевни тревоги и телесни страдания!?
– Искам да родя човешко същество... лично да създам един свят... и
първо него да подготвя за бъдещето.
– Разбирам. Но това, както знаеш, аз не мога да го реша. Но мога да
направя за тебе друго. Мога да ти дам възможност отблизо да
наблюдаваш онова, което хората в плът наричат любов: срещата на
двама души, влюбването, зачеване на детето им... Ще бъдеш с тях, без те
да те виждат, но и без да се намесваш в живота им, освен в краен
случай... Можеш от време на време да им внушаваш решения, но
непременно с възможност за избор. И ако трогателните им мъки и
абсурдни терзания все пак ти харесат и ти поискаш... Знаеш: волята на
душата е закон за нас.
– Знам, Брате Светли.
– Преди да слезеш, не забравяй да си избереш пол и родители.
– Колко земно време ми е отредено?
– Седемдесет и девет години.
– Кога слизам?
– Когато се усетиш готова.
– Добре. След три дни. Времето ми е нужно, за да намеря моите хора...
Онези двамата, дето казваш, че нали...
– Няма да ти се наложи да ги търсиш. Пък и те не са само двама.
Достатъчно е днес-утре да бъдеш по-дълго около мястото, където е
погребано тялото ти, наречено с името Стойна. Те вече са там заедно с
много други, дошли да получат от тебе съвет и утеха... или да измолят
нещо... Е?
– Ами добре. Поемам нататък.
– Мир и милост за тебе!
– Мир и милост за Всичко.
 
И ето ме тук – невидима за вас, а вие – видими за мене.
Някогашната Сушица, днешният Златолист: чаша, оградена от същите
жълтеникави сипеи наоколо, каквито ги помня от преди осемдесет години;
отсреща същата мълчалива и потайна гора; и пътят за Мелник е същият –
все така прашен и бозав, но тук-там обзаведен с дървени беседки и празни
кошчета за боклук, около които вятърът гони вестници и онези прозрачни
изделия, тъй удобни за пазаруване и толкова вредни за земята, когато
потънат в пръстта ѝ и заседнат там като еластични съсиреци.

106
 И църквата „Свети Георги“ уж е същата, но изглежда различна, защото
тя вече не е най-важното в този пейзаж; тя е само повод и любопитна
подробност, заобиколена от висок зид, заключена зад желязна порта и
някак смалена от всички околни удобства, предназначени за поклонници и
туристи. И чинарът, милият верен и стар приятел, връстник на времената и
свидетел на душата ми: нащърбен, уморен, но все така накичен със сгънати
на осем бележчици – молитви за здраве, любов и „всичко най-хубаво...“. На
клоните му са вързани люлки като онези, които аз връзвах на децата по
Гергьовден и канех младите булки да се люлеят в очакване на първа
рожба... Ей го кладенеца. Заковали са устата му. Превърнали са го в чешма.
Едно е да гледаш как блика водата, като че се ражда пред очите ти, друго е
да стоиш под чучура, протегнал шепи подобно просяк... И камбанарията не
ми се вижда тъй висока, както някога. Засенчва я хотелът, а пък въженцето
долу с прострените на него детски дрехи и мъжко бельо ме карат да се
усещам като в онова заградено пространство в градовете ви, което вие
наричате междублоково...
Скромното поклонническо кътче се е превърнало в туристически
комплекс с достатъчно удобства, но с недостатъчно святост.
Избирам си високо място за наблюдение и чакам да се появят моите
хора. Вълнувам се. Знам кои са, знам всичко за тях, а и достатъчно е да
попитам наум, от Горе веднага ще ми се каже... Но няма да го направя.
Знанието понякога притъпява способността ни да се изненадваме  – една
от радостите на живота.
Наистина се вълнувам – първият признак, че постепенно се
приближавам към човешката природа. Чувствам вътрешен трепет пред
това, което ме очаква от срещата с плътския свят и с вас, хората; изпитвам
желание да говоря за нещата, които виждам и които ме изненадват със
своята постоянна форма; да изричам съждения пред явната неразумност на
някои ваши постъпки; да възклицавам пред неосъзнатата ви божественост;
дори да отсъждам... – все качества, присъщи на земния ум. Нещо повече:
усещам непреодолима нужда от събеседник. Знам, че никой земен  човек не
си е самодостатъчен. Той вярва в себе си и в своята значимост само когато
друг му го каже. Така, без да знае, той преживява необходимостта си от
принадлежност към цялото. Искам да имам някого, който да ме слуша,
когато говоря... някой, който седи срещу мене и подпрял брадичка с юмрук,
ме гледа в очите и сверява написаното там с онова, което изричам...
Прекалено човешко, бих казала аз; прекалено божествено, бихте казали
вие.
Улавям се, че вече мисля не само чрез вашия език, но и чрез жаргона на
вашето време. Дори сетивата ми вече се настройват за възприемане на
вездесъщата ви триизмерност; вече усещам общия мирис на чувствата ви и

107
долавям гъстия – пак общ! – цвят на вашите мисли... Нищо не минава
безследно. Всичко, което човешките същества всеки миг издишват, веднага
се смесва в общ пласт и подобно смог се стеле високо над земята. И не
изпаренията, вредните емисии и отработените газове отделят Земя от Небе,
а онова, което мислите и чувствате вие.
За да бъда по-ясна, ще си послужа с пример: всеки миг от земния ви
живот – чрез всяко ваше издишване – прилича най-общо на взрив. Все едно
мощна бомба е заложена в основите на, да речем, Ермитажа, тя избухва и
изпълва пространството между вас и небесните същества с отломъци от
всичко, което съставлява живота ви. Защото човешкото същество е музей
на себе си и наследник на всички съкровища, открити от душата му в
дългия ѝ живот, както казваше Брат ми Светлия. Затова и молитвите ви са
различни. Дори когато се молите за едно и също нещо, на един език и с
еднакви думи, вие пак се молите за различни неща и по различен начин.
Защото съкровищата, които издишвате, нямат еднаква стойност. И затова
някои молитви стигат до Горе, а други си остават под купола на храма.
Дали така ще бъде и с онези, заради които съм тук...?

108
 ПЪРВИ ДЕН

Без тебе не мога, а с тебе не искам.

И те обичам тайно от себе си.

Дея
 
1.
Той е художник, а тя е неговата любима жена. Повече любима,
отколкото негова, но това знаят само те двамата и аз, а сега вече и вие –
живите, с които имам нужда да споделям преживяното през тези три дни.
(Мисля, че е добре още в началото да ви кажа, че виждам събитията от
живота на хората и другите същества, както вие гледате картини от кино.
Но невинаги знам времето на случването и това е така, защото времето е
измислица, присъща само за земния ум. А иначе времето е неподвижно
пространство, през което всеки от вас преминава, и както има леки и
трудни за преодоляване местности, така има благодатни и тежки времена.)
Художникът е на онази възраст, в която, ако вече не си станал, каквото
искаш, би могъл да станеш само онова, което не искаш; по характер
изглежда щедър и търпелив. „В тебе има нещо от лъв и нещо от гълъб.“
Това са нейни думи. Хрумват ѝ, когато го гледа как се бръсне. Виждам ги:
вратата на банята е отворена, тя седи на куп вестници в коридора и го
гледа. Само дето не знам дали вече му ги е казала, или тепърва ще му ги
каже.
За истината времето няма значение.
Ръст среден, изглежда набит и устойчив, подобно древна каменна
скулптура, изваяна от времето и от природните бедствия. Виждам го да
рисува: прав, разкрачен, с полуотворена уста. Ръката му е нервна и
понякога  неуверена; но по замаха на кръговото ѝ движение личи, че е
гъвкава като шийката на слънчогледова пита, а мазката ѝ е по-лека от
топъл дъх по заледен прозорец. Рисува така, както някои играят хазарт – до
пълно изтощение и себененавист. Но никога не знае какво точно е
нарисувал, а онези около него, които знаят, твърдят различни неща и това
го обърква. Понякога цепи платното с кухненския нож, друг път се заканва
да стане огняр на парен локомотив или жиголо в пансион за престарели
милионерши.
А жената... Тя е от съществата – ще я видите и ще повярвате, че съм
права, – които вселенските сили и след смъртта ѝ ще си оспорват:
тялото ѝ – от седеф, проблясващ като рогата на дявола, очите ѝ – от

109
нефрит, наречен още сълзите на Бога. Според двамата мъже, успели все пак
да оцелеят в премеждието от срещата си с нея, тя не може да бъде описана.
Ни единият, ни другият помнят лицето, гласа или походката ѝ, но и
двамата се надяват, че ако някога все пак им се наложи да умрат, това
непременно ще стане в подножието на тази жена.
Което пък значело да издъхнеш в съня си.
Само ние с вас ще знаем всичко за Део и Дея. Така ги наричат близките
им, а иначе той се казва Деян, а тя – Радея. В първите години приятелите
им ги обозначават както D-he и D-she (нещо като „мъжкото и женското
Ди“). Но никога не са сигурни кой от тях кой е (те самите – също!): и
двамата носят дълги коси, еднакви дънки, често в бързането си сутрин ги
разменят, пуловерите им излъчват потаен мъжко-женски мирис... Живеят в
огромно студено хале. Скромната им покъщнина отначало се състои от
една чиния, една чаша, една вилица, един матрак... после покъщнината им
постепенно се удвоява... Вярват, че животът е единствен и толкова кратък,
че няма да имат време за повече от една любов. И тайно се питат какво ли
ще стане, ако любовта им свърши, преди да е свършил животът. И се боят,
защото не знаят..
 
Струва ми се, че е време да видим и двамата точно сега – единайсет
години по-късно, – но здрачът наоколо, макар и предутринен, все още е
доста гъст и е по-лесно човек да долови звук, отколкото силует. Дочувате
ли пукота на дървената стълба нагоре към камбанарията на църквата
отсреща. Защото той вече е горе. Део. И ще остане, докато се съмне и дойде
първият автобус с поклонници. Пристигат обикновено след девет. Дотогава
Део ще е изпил втората чаша кафе – по-скоро купа, кремава глинена купа, с
нарисувано на мястото на дръжката ѝ розово цвете с три венчелистчета.
Всяка сутрин Део изписва на цветето очи, а след като измие чашата, заедно
с утайката от кафето в пръстта изтичат и очите, но той продължава да
драска – с пръчка върху влажната земя, с показалец върху дланта си или в
краен случай – с върха на обувката върху мястото, където стои. Очи. Само
очи рисува. Нещо като тик. И това е така, откакто го познавам. А аз го поз-
навам от преди да се роди. Както и всеки от вас.
Сега изгревът го сварва все още на камбанарията и сивите петна в иначе
черната му брада леко розовеят. Нека ви кажа, че той не се харесва с брада,
но я използва, за да прикрие белег, за който няма желание да говори кога се
е появил и каква точно рана напомня, а това ме кара да ви намекна, че става
дума за нещо като обет.
За да не се налага по-нататък да се връщам към лицата на двамата, ще
отбележа, че Дея също има белег, при това на същото място върху шията
си, но понеже не носи брада, прикрива нишана с фон дьо тен, но не много

110
старателно. Тя смята, че хората се отличават един от друг но раните и
усмивките си. „Колкото по-дълбока рана – толкоз по-широка усмивка!“
Надявам се, вече разбирате, че нещата между тези  двамата са имали
своя първоначален възел доста отдавна и далече оттук.
Тъй като мисълта е онази вселенска сила, която насочва енергията –
непреодолим, макар и пренебрегван от вас природен закон! – аз в момента,
мислейки си за споменатия възел, съзирам нещо като широки стълби,
каменни, а от двете им страни е разположена по една черна бронзова
фигура на мъж, седнал в кресло. Пред краката на десния мъж стои Део,
тогава все още млад художник, виждам цветният облак около фигурата му
(всички ги имаме тези облаци, макар да ги съзираме само по иконите на
светците, и то около главите им) да трепти в изумрудено – цвета на
сигурната в сбъдването си надежда. Срещу него по стълбите бърза момиче,
едно от онези, за които можеш да чуеш: „нищо особено, но погледне ли те,
анатомията ти се разтреперва...“ – той слиза две-три стъпала срещу нея и
тика в ръцете ѝ роза:
„Здравей, Камелия!“.
„Аз не съм Камелия.“
Момичето вади хартиена кърпичка, издухва нос и се чуди къде да я
хвърли, после я пъхва в джоба на якето, подминава човека с розата и
присяда на последното стъпало. Заедно с нея сяда и облакът ѝ от
светлосиня омара – цветът на обнадежденото недоверие. След време – то
времето за всеки човек се движи с различна скорост – мъжът иска да си
тръгне, но само пристъпва половин крачка напред:
„Може би все пак сте Камелия?“.
„Може би някога. Но засега не.“ („Както и ти не си Гео, нали!“)
Светлосиньото около тялото ѝ се прорязва от червени талази:
недоверието постепенно губи надежда. Но пък наоколо се здрачава и
заръмява дъжд. Случаят в повечето случаи е честолюбив съучастник: щом
веднъж се е  заел с нещо, той гледа всячески да му помага. Нищо и никакъв
ръмеж, но върши работа. Дея изважда сгъваем чадър, разпъва го, Део
държи розата надолу с главата – като стрък праз лук.
„Вземете я все пак.“
„Добре.“
Тя му подава чадъра. Стоят вдървени като на сватбена снимка.
„Ама то май заваля“.
„Да.“
„Няма да нощуваме тук, нали?“
„Не.“
И хванати под ръка, притиснати един към друг не повече, отколкото
общият им покрив ги принуждава, стигат до спирката.

111
 Усърден дъжд, навалица, мирис на мокри дрехи. Благодарят си и се
сбогуват, без да се погледнат. Виждам ги да искрят в оранжево, но те не
знаят това. Както не знаят, че всяка случайност е всъщност нашата
доведена до отчаяние необходимост от нещо.
После времето явно е направило за тях всичко, каквото е могло – а то
може много, повярвайте ми! – и сега на нас, очевидците, ни се пада да
освидетелстваме само развръзката.
Достатъчно е да добавя, че в този момент, докато Део стои горе под
камбаната и моли Бог дано днес да няма повече от три автобуса с туристи,
само на няколко километра от тук, в най-скъпия апартамент на най-скъпия
хотел в Мелник, Дея се моли, коленичила по нощница и обърнала лице
натам, където си мисли, че е посоката изток. Малко по-късно от хотела
излиза жена, чиято възраст се прикрива от пуснатата върху лицето коса,
сяда в дълга кола, проблясваща в сребристо и тъпомуцунеста като котка –
сребърна котка, би казал Део, както и си каза, когато видя колата да спира
пред желязната порта на църквата.
„Пак някоя мутреса! Надуваема кукла в майбах! Ще иска да ми се
изповяда, защото ме е взела за свещеник. Заради брадата и черните дрехи.
Мен често ме вземат за свещеник. Някои дори се навеждат да ми целунат
ръка. Яка кола. Пък и мутресата май не изглежда просташки лъскава. За
разлика от колата.“
На стотина метра извън оградата остава бежов джип с осанка на танк,
стои известно време, после дава заден, обръща и отпрашва – я към
Златолист, я към Мелник. Прахът от сухия път замъглява гледката и Део
едва по-късно вижда или по-скоро чува, че откъм селото се задава каруца,
запрегната с черен и лъскав, добре гледан кон, каруцарят прилича на герой
от филм за колективизацията – до кръста селянин, нагоре работник-
интелигент: дочен панталон, карирана риза и тъмни очила, закрепени върху
сламена шапка... Можеше ли Део да знае, че точно този мъж... и точно
онази жена... ей я, идва по пътя от Мелник, подпира се на тояга, но не
поради немощ, а така – да се варди от кучета, макар че глутницата, дето от
години живее от подаянията на поклонниците, сега си лежи в тревата край
пътя и не удостоява жената дори с предупредително бафване, макар да
усеща мириса на варено пилешко, дето се носи откъм ученическата раница,
метната на гърба ѝ... Жена с кецове, къси чорапи и гердан от едри червени
топчета, еднакви на цвят с пообеления маникюр и с остатъка от вчерашно
червило...
Човекът с каруцата стига пръв до паркинга пред църковния двор,
разпряга и пуска коня да пасе, а той опитва да отвори портата, разтърсва
желязната решетка, но като разбира, че е заключена, връща се при
каруцата.

112
 – Рано е още. Не пускат.
Жената не разбира, че говорят на нея, стига до  заключената врата, хваща
се за решетката и гледа навътре в двора, като че там някой я очаква. После
продължава по пътя към селото, но върви само докато намери повалено
дърво, сяда и отваря раницата. Едно от кучетата – сиво, с по-късо ляво ухо,
се примъква до нея, зяпва я в устата, а тя хем дъвче пилешко бутче, хем
къса парчета месо и хвърля на кучето...
 
2.
Църквата е „Свети Георги“ – църква без свещеник. Известна е според
специалистите с назидателните си стенописи, а според легендата
изписването ѝ някога било поверено на дете. Ключа от храма го държат
хора от селото или Део, когато е тук. А напоследък той е тук почти
целогодишно.
Дея слиза от колата, заключва я, прибира косата си на кок и тръгва право
към портата. Ако вървеше с по-дълги крачки, можеше да мине за момче –
заради фигурата, дрехите и цигарата. После се сеща нещо, гаси фаса,
оглежда се къде да го хвърли, но го пъхва в джоба на якето. Въздухът
около нея бушува в сиво и зелено. Страх и надежда. Знам какво я очаква,
но нямам право да ѝ казвам, докато не ме е попитала. Недей да правиш
непоискано добро – така можеш да унизиш човека, като му посочиш някоя
негова несрета, която той дотогава не е забелязвал.
Казвах ви вече, че виждам мислите на хората. Винаги в цвят. Понякога
ми се рисуват като картини, образи или разни усукани една в друга линии.
Има и мисли, чисти като пътя на прелетните птици. Зървам ги най-много
веднъж-два пъти в годината. Това може и да изглежда дарба, но ако питате
мене, пък и по-младата ми сестра по съдба Ванга, тя ще ви каже, че няма
дарба, която заедно с това да не е и наказание. Щото Вангичка, милата,
вместо фигури и цветове около телата на хората най-често виждаше
техните скъпи покойници.
„Тя, посестримата ми Стойна, що ме учи и ме наставлява, е по̀ светица от
мене, затуй на нея ѝ е дадено да борави с небесните работи, а на мене – сал
земните дертове и неволи. Сигурно щото обичам да пийвам ментичка, да
нося сутиени и пъстри рокли или пък щото съм била омъжена, макар и да
не съм познала мъж. А тя е ангелка и херувимка, Божия вестителка между
людето.“
Светло е и толкова тихо, че далечният звук на влака се чува като тракне
на отлитащ щъркел. Каквото щъркел, това и влак: идва, отминава, донася,
отнася – кога хора, кога тревоги.
 
3.

113
 Ей ги тези двамата. Део все още стои горе, загледан в пътя. Облечен е,
както винаги, в черна тениска и поизсивели на коленете черни дънки.
Неподвижен. Прилича ми на овъглен ствол. Има ги такива овъглени
стволове в гората отсреща. Явяват се след силна буря със светкавици.
Светкавицата е озарение. Понякога в най-опасния миг дървото проглежда
за истината. И предпочита да изгори.
Дея стои долу – пред желязната порта. Чак не ѝ се вярва, че в осем часа
сутринта на деня, в който тя е решила да извърши своето
жертвоприношение, тук не я очакват. В подобни случаи човек е склонен да
се усъмни в световната справедливост, както е прието да се нарича Божият
промисъл. Део откъсва очи от отдалечаващия се джип и обгърнал с длани
чашата си (дали Дея още помни този негов жест?!), се спуска по стълбата
от камбанарията:
– Добро утро. Отваряме в девет.
– В девет! Не знаех, че Господ има чиновническо работно време!
Гледат се през решетката като на свиждане в затвор.
Тя вади кутията с цигари и бавно тръгва по пътя за Мелник, с
угризението на човек, принуден да убива нещо толкоз невинно като един
час астрономическо време.
А там вече я чака първият попътен знак. Каравана. Не онази
някогашната, очуканата и шеговито обозначената с надпис Клуб
„Споделяне на тела“. Тази е друга – нова и някак първенюшки бяла, като че
придобита специално за случая.
Аз лично очаквах, че Дея при вида на возилото ще реагира със
стъписване като при внезапно срутил се покрив – макар и на безопасно
разстояние от нея, но все пак пред очите ѝ. Нищо подобно. Виждам я да
хвърля око към шарената завеса на прозорчето, да изписва пътьом безсмис-
лен знак върху прашната броня на колата и да продължава разходката си.
Милата! Стигнала е дъното на сухия кладенец. И от днес нататък ще копае
за жива вода. С голи ръце.
 
– Пак добро утро. Все още е рано, но мога да отворя храма за вас...
Отначало двамата наистина не могат да се познаят, но после това им
харесва. Все още всеки от тях е никой за другия. Сутрешен бал с маски.
Излишно, според мен. Маските скоро ще паднат.
– Да. Благодаря.
Тя става от мократа трева и тръгва след него. До църквата е залепена
спретната пристройка – там поклонниците купуват свещи, там ги палят, за
да се избегне одимяването на стенописите, кръстят се, а после слизат долу
в кораба на вкопания в земята храм, някои остават там целия ден, а други
дори нощуват върху плочите, увити в пашкула на спалните си чували.

114
 В църквата е тъмно и по-топло, отколкото вън.
– Тук е по-топло, отколкото вън.
Тя с пестелив жест – сякаш по навик! – изважда от  джоба на якето
твърдо запълнен плик и го слага до паничката със стотинките:
– Не е нужно да вписвате името ми в книгата на дарителите.
Взема две от големите свещи, пали ги с гръб към него и с нервно
отмятане на главата дава знак, че иска да е сама. Но той стои и брои
иконите с интереса на човек, дошъл да ги купи.
 
4.
До обед се изсипват един след друг два автобуса поклонници от Гърция,
после прииждат ежедневните рейсове на тукашните туристически фирми,
няколко сръбски коли и даже побългарен англичанин от Търновско с
преводачка, която не прави разлика между църква и манастир.
И всичките едни такива скопосани, окумени, готови да чуят не само
датата на смъртта си, а и съвет, как да бъдат облечени воня случай. Боже,
уж не вярват, пък се надяват! Познавам този израз на смирение и тайно
упование в чудото, което, щом се е случвало на толкова хора, няма как да
пропусне и тях. Има и недобросъвестни любопитни:
– С какво можете ми доказа, че тя е била например светица и
лечителка?!
– Вестниците го доказаха. Не четеш ли „Нощен Труд?“ Там го има на
снимка.
– Кого?
– Човекът от Марикостиново. Разказва надълго и нашироко как като
малък не можел да говори. Водили го по лекари и знахари, но без полза.
Тогава майка му го качила на магарето и го докарала тук при Преподобна
Стойна. Тя му чела от някаква книга, говорила си с иконата на свети
Георги и още докато траело четенето, момчето проговорило. Имаше го на
снимка. После дойде тук.
Питахме го, аз лично го питах:
„Ти ли си човекът от вестника?“.
„Аз съм.“
„Значи всичко това е вярно?“
„Е, па верно е. Затуй съм дошел – да оставя някой лев в полза на
църквата.“
 
Не липсват и захласнати по Део. А интересът им го кара да се усеща като
герой на магически ритуал.
– Стойна Димитрова, наречена от съвременниците си Преподобната, а
също и светица на народа, е била известна повече извън пределите на

115
България, отколкото, да речем, на журналистите в София... Затуй в
съвременните ѝ вестници ще намерите малко писано за нея. Произхожда от
почтено и богохранимо семейство, изповядващо източно православие.
Имала е още две сестри. Този факт не е без значение, защото именно
внучката на най-голямата Стойнина сестра – Зоя – по-късно издирва
устните разкази за светите дела на Преподобната и ги събира в книжка,
наречена житие. При желание всеки от вас би могъл да я придобие на
съвсем достъпна цена..21
Туристките са облечени като за посещение на дискотека: голи крака и
рамене, дори голи пъпове... Кой да им каже, че има неща, които пречат
молитвата да бъде чута. И едно от тях е нарочният показ на обилие от
прекалено човешкото.
Щурат се по алеите от чешмата до храма, присядат под навеса край
барбекюто, прегръщат чинара и със затворени очи очакват да усетят оня
прилив на здравословна енергия, която им е обещал екскурзоводът...
„Прегърнеш дънера, пожелаваш си здраве и колкото да си болен,
тръгваш си здрав. Само счупено май не можел да лекува!“
Разглеждат църквата отвън, а вътре несвикналите им със здрача очи се
взират в тъмните краски, без да различават фигурите, но пък и стенописите
като че не ги интересуват особено. Купуват си свещи от пристройката,
палят ги там, шепнат, а после бързат да излязат на светло и да разгърнат
книжката с житието... Имат цели три часа – времето, необходимо на
шофьорите да отдъхнат, преди пътуването да продължи към Рупите. Едни
идват от Бургас, други от Халкидики, а като гледам, има коли и от Белград.
След като прочетат за лечебната сила на онзи камък, положен в пода
точно под купола, поклонниците първо се събират на групи, препрочитат
текста, нещо си шушукат, и чак тогава един по един се връщат в църквата и
молят Део да им покаже чудотворното място: плочата с изобразен на нея
двуглав орел. Отмахват с благоговейна бавност килима, коленичат и
полагат длани на камъка, а в ума си шепнат молби и надежди. Молят се за
различни неща: и праведни, и греховни. Веднъж излезли от устите или
сърцата им, думите си имат свой път и свой живот – нищо вече не може да
ги върне или обезсили. Отпускам се и слушам шепота им... въздухът в
храма се пълни с късове от съкровищата на всяка от тези души... късове
живот, късове надежда и мъка...

... каквото кажеш, майко свята, ще го изпълня, ти само кажи...

... кучка някаква... просто кучка!... и какво, че е млада... какво може да
му даде тя!... младите са егоисти, младите са използвачки... а аз... цялата
си душа...
Има се предвид сборникът „Преподобна Стойна - неканоничната светица“, юбилейно издание с
21

благотворителна цел на сдружение „Стойна Преподобна“, 2003 г., съставител Румен Леонидов.
116
 ... и да направиш така, светице, че да се роди в седмия месец, та да
няма подозрения от страна на бащата... и да си живеят...
... каза, че го решила под напора на чувството си за завършеност...
разбрах, че щом се изразява така усукано, значи крие нещо... това искам
да знам – какво крие...
... помогни ми, свята Стойне... сама в цялата къща, за какво ми е
триетажна, щом съм сама... три етажа по три стаи плюс санитарен
възел... искам да ги дам под наем, да сбера пари и да пътувам за някъде...
по море... на кораб... и с бяла шапка... но не искам да съм сама... срамно е
човек да е сам... като че е някакъв инвалид или заразно болен...
... казват, за такава болест лек нямало, но аз знам, че ти имаш...
имаш... толкоз хора си излекувала... на толкоз народ си помогнала, ще
помогнеш и на нас, света Стойне...
... някой път го гледам, един такъв объркан... не знае мъж ли е, или е
жена... какъвто и да е, аз пак го обичам... кога се усеща мъж, всичко е
наред, и в леглото, и извън леглото... но прихванат ли го женските
лудости... налита на бой и на скубане... скубем се и се кълнем...
... искам да съм дете... и да ходя на училище само в неделя, както баба
ми ходи на църква...
... нищо не искам от тебе, Преподобна... дойдох само да ти благодаря...
за всичко... толкова е много и толкова е хубаво...
... нищо повече – викам му, – нищо повече от тихата наслада да живея,
без да ми се налага да ти се възхищавам... А той вика дай една бира...
... трябва да знам... каквато и да е истината, трябва да я знам... как
иначе да се боря в тъмнотата на неведението... те – двама, аз сама... с
мене е законът, но как да му вярваш, като законът е направен от злато и
лесно се огъва ту насам, ту натам...
... грях е... голям грях... разкайвам се предварително... но не мога да не го
направя... няма да се уважавам... и ако някога имам синове, и те няма да
ме уважават...
... казах му: ясност и топлота... това е повече от надежда... а той: не,
аз искам да ми го формулираш с точност, за да знам какво да правя...
... заради някаква кучка... толкоз съвместни години... щастливи години...
... само да го знам кой е, бабо Стой не... искам да знам името му... няма
да му отмъщавам... само името му... щото сега подозирам цялото село...
във всеки един се съмнявам... а видя ли мъж с брадва, искам да му скоча на
бой...
... мразя я тази Испания... преди мразех Гърция... щял да се мести в
Белгия... и нея мразя... той там, аз тук с неговите болни старци... ни
младост, ни живот...

117
 ... само три килограма да сваля... добре, два и половина... но в ханша, не
в бюста... моля ти се, светице... ти си жена и разбираш... трябва да бъда
хубава... и не по-късно от двайсет и трети....
... точно къде да копаме... ти само ни насочи... на колко крачки от
побития камик... и в каква посока... щото ще копаме нощем... и пазар
има... особено за монетите...
... да го изберат... само да го изберат...
... да не заеква... или ако не може без хич, нека заекването му да е
съвсем малко...
... оттогава, щом си помисля за него, усещам леко отвращение от себе
си... любов ли е това, омраза ли е... или и двете...
... кажи какъв доктор да търсим, при толкоз доктори ходихме... сички
казват: това е нова болест, такава болест досега не е изнамирана от
медицината и нямаме лекарство за нея...
... тогава се реших да го попитам направо дали ме обича. А той: „Е, не
чак толкова, че да те намразя ". Как да разбирам думите му, лельо
Стойне... кажи ми...
... само да си намери каква да е работа, някаква, каквато и да е... ще се
поболее от ядове и глад... и санитарка е готова да стане, нищо, че има
вишо... само да ѝ тече стаж...
... и му приписвах разни подли деяния, които го ласкаеха...
... бях леко пийнала и му писах: ти изглеждаш велик, защото те гледам
отблизо. Иначе не си нищо повече от средна статистическа единица, без
нули след нея... а той дори не ми отговори...
... грях ли е, че така често искам да се самоубия...
... че дори когато живеем за нещо, ние живеем за някого. А той...
... и нека жена му най-после вземе, та умре, щото тя и бездруго е
тежкоболна, пък само се мъчи, а и нас ни бави с това, че е жива, пък ние
не можем да дишаме един без друг...
 
Има молитви, жестоки като проклятия. Хората ги изричат, без да знаят,
че Небето не прави разлика между поисканото за тебе и поисканото за
друг – то ти дава всичко, за което си го помолил. Не след дълго молитвата
на тази жена ще се сбъдне – но не за неизлечимо болната, а за молителката.
А тя дори няма да подозира, че сама си го е изпросила. И ще недоволства
от Бог.
Някои от поклонниците слагат върху камъка на изцелението дрехите на
децата си, техни снимки или кичури от косите им. И пак шепнат. После
млъкват в очакване да чуят отговор. И вярват, че са го чули. Тръгват си с
наведени глави и по-смирени, отколкото са влезли.

118
 Нищо не смирява душата така, както упованието. Идват към гроба ми, но
повече с любопитство, отколкото c вяра. Някои правят кръстен знак,
шепнат името ми, докосват с благоговение черния мрамор, наричайки ме
майко, бабо, лельо... Все роднини по кръвна линия. Други оставят под
снимката ми плод, бисквита или малка бутилка минерална вода... Молят ме
да предам скромния им дар на техните покойници... вярват, че ще го
направя. Уютно е около гроба ми. И на мене ми е уютно. Облъхвам ги с
надежда и кураж пред неравностите на пътя им. Някои свалят от вратовете
си шалчета и ги връзват на джанката пред оградата на паметника. Онази
жена – с раницата и червения гердан, премита нападалите по мрамора
иглички от бора, събира ги като трохи от ритуална вечеря, но вместо да ги
изхвърли в кошчето за боклук, ги пуска до дънера на дървото. Сяда на
стъпалата, обгръща коленете си с ръце, а аз чувам мислите ѝ. И понеже
знам какво я очаква, пращам мъжа със сламената шапка и тъмните очила да
седне на същите стъпала, но в другия им край, и го оставям да мисли за
своите работи, и ако поиска, – но само ако поиска! – да заговори жената...
– Днес не е неделя, пък колко много народ е надошъл...
– Тя мъката няма почивен ден...
 
5.
А Дея, обърната с гръб към преминаващата през храма върволица
туристи, е коленичила под прозореца в десния ъгъл на църквата, очите ѝ са
затворени, тя не иска да вижда или да чува, иска да е някъде, където е
напълно безлюдно и където времето върви бързо.
„Няма ли да се мръкне най-после... няма ли да се махнат... да ме
оставят... да съм сама с Нея...“
Забравила е за Део. Надзъртам в мислите ѝ – никакъв образ, само думи...
думи... като навалица от човешки лица с различен цвят на кожата, лишени
от общ език или еднаква цел на пребиваването им заедно... Повече
враждебност, отколкото съпричастие. И едва накрая нещо като изречение...
„Ще остана тук, колкото трябва... месец, година... колкото трябва...
докато...“
Винаги е така: волята на човека поражда събитията от живота му, а
после се сърдят на Небесата.
 
6.
Последната за днес туристическа група пристига малко след четири. Пак
гърци. Ходили в Рилския манастир и на връщане минават оттук.
Набеденият екскурзовод е уморен не толкова от повтаряне на скромната ми
биография, колкото от разговора с двойка студенти, все още недопечени
богослови – ни вярващи, ни религиозни, – които настояваха за подробности

119
около така наречените мои чудеса. Притворил очи от жега и пот, Део
говори, като че бълнува.
– Прочетете книжката с житието на Преподобната и спомените на
нейните съвременници, както и на хора, заради които е сътворила чудесата
си. И в случай че не намерите отговорите, които ви интересуват, аз съм на
ваше разположение...
– А защо вашата пророчица не е призната от църквата и не е
канонизирана официално за светица?
– Ами питайте църквата.
– Вие не знаете ли?
– Едва ли моето мнение би ви било полезно.
– Кажете го все пак. За нас е важно.
– При канонизацията, както несъмнено знаете, е необходимо да се
отвори гробът, за да се види дали костите на покойницата мироточат. Това
е задължително условие. Но Преподобната още приживе е забранила
подобно посегателство, казала е, че този, който се реши на светотатството,
ще умре. Предупредила е. Въпреки предупреждението двама мъже от
селото се опитали, но тъй и не стигнали до ковчега. Търсели злато.
Единият  полудява още по време на разкопаването. Лекували го в София,
но там починал и дори близките му не знаят къде е погребан. Другият още
на следващия ден отишъл в Мелник – било събота, пазарен ден, – смъкнал
гащите и взел да показва, каквото му било дадено като пол... След месец го
намерили убит и захвърлен край шосето за Гърция...
– А житието... къде да го намерим?
– Отсреща, където си купихте свещите. Оставяте пет лева и вземате
книжката.
– Без продавач?
– Тук е праведно място, деца. Тук е домът на светата Стойна...
Или им се досвидяват петте лева, или ги нямат, та тръгват уж към
свещарницата, но се спират при чешмата, вадят листчета, с гръб един към
друг и на коляно драскат нещо, сгъват хартийките и все едно, че не се
познават, пъхват молбите си под кората на чинара. Не че съм любопитна,
но все пак поглеждам:
„Да не разбере баща ми, че аз съм ударил колата! Моля те, светице!“.
„Нека Дим да научи, че съм тук с Чано, и да се гръмне от яд! И ще
повярвам, че си Преподобна!“
 
7.
Надвечер потокът от хора се оттича натам, откъдето сутринта е нахлул.
Део се чуди дали да заключи желязната порта, но все пак я оставя отворена.
Понякога идват поклонници по тъмно, остават в храма, колкото за една

120
молитва, други нощуват край гроба, а има и такива, дето седят на пейката
под чинара, гледат небето и въздишат... Понякога плачат, но не личи да
знаят защо...
Жената с раницата седи направо на поляната, опнала кръстосани крака,
къса връхчета на тревата, дъвче ги, изплюва... Кучето с късото ляво ухо е
легнало на крачка от нея и все така я зяпа в устата.
– Ела, миличък... ела поне ти...
Протяга ръка към него, песът се надига на предни крака, примъква се,
близва ръката и отново се връща на мястото си.
Мъжът със сламената шапка е спънал с букаи коня, седнал е на ливадата
до него и от време на време затваря очи, струва му се, че така по-ясно ще
долови сред звуците на Вселената онези думи на Стойна, изпратени в
отговор на неговите молитви...
 
8.
Почти час слънцето се кани да залезе, но все се бави в клонака зад
църквата. Део не иска да се мръква. И Дея не иска. Никой от двамата не
знае какво ще се случи по тъмно. Аз знам, но пак нямам търпение да го
изгледам. Като театър – уж пиесата е една, а всяко поколение излъчва за
нея собствени актьори. А те, докато я играят, я и дописват. Щото човекът е
непредсказуем, а волята му е природно бедствие, настъпващо без правила
или що-годе знамение. Затова съм се питала – питала съм и Брат ми – защо
Оня Горе ни е дал свободна воля, щом знае, че макар и негови творения,
ние сме толкова несъвършени, че ще си играем със свободата като дете – с
огън.
А Брат ми:
„Свободата е кръстопът и изборът на вярната посока е начинът всеки
човек да се досътвори. Да си жив, е най-големият шанс за творчество“.
Но за това – после, когато тези двамата заспят. Макар че като гледам как
върви вечерта... Ще има да зяпаме и да ръкопляскаме с клепачи!
Ето я Дея! Най-после сама и най-после здрач. Моли се, коленичила пред
олтара. Покрила е главата си със сива копринена забрадка. Коленете ѝ са
подути, очите ѝ са подпухнали. Шепне, хлипа, простира ръце уж да
прегърне, но после ги сключва в молитвен жест. Въздухът около нея трепти
в тъмнолилаво – цветат на най-последната надежда, на сетното упование в
Божията доброта.
„Пак съм тук, майчице-светице. За трети път съм тук. Ти не ме помниш.
Знам, че и други идват. Стотици идват. Ето ме. Целувам с поглед бледия
зрак на лицето ти, докосвам с чело светите ти дрехи. Моля се, макар че не
знам как да се моля. Никой не ме е учил. А трети път съм тук. Искам да чуя
истината, но се боя. И първия път се боях. Помниш ли ме. Дойдох с колело.

121
Заключих го, да не ми го вземе някой, после нещо ми хрумна и го
отключих. Носех бутилка минерална вода и кутия бисквити. Не знаех какво
друго да нося. Преспах в църквата и не смеех да плача, да не те безпокоя.
Само се молех. Не помня думите, но чувствах, че беше нещо предсмъртно.
Молех те да го махнеш от мене. Да спасиш и мене, и него. Аз самата бях
още дете. Не познавах тялото си, малко знаех за опасността. Не се харесвах
особено. И щях да превъртя от радост, когато разбрах, че някой друг ме е
харесал и се е вселил в мене. Обичах го, благодарна му бях, но не исках да
ставам майка. Страхувах се от живота. Страхувах се, че може да го уморя
от глад или нощем да го затисна с тялото си. Не исках на доктор.
Докторите ще ме освободят от него, но ще го разкъсат и ще го извадят на
части. Така съм чувала. Плаках от страх, че мога да го допусна. Молих те:
направи така, че то да си отиде само. Без да го боли. Нека ме боли мене.
Но то да си отлитне така незабелязано, както е дошло. За това те молих.
Разказах си целия си живот. Две нощи преспах в църквата. Два дни
обикалях наоколо – дано видя знак от тебе, да чуя глас. Нищо. Тишина и
само едни мисли, едни чужди мисли, с едни чужди думи, които никога не
съм знаела, нито дори чела...
„Той те е избрал за своя майка и той ще реши... Защото е душа, а никоя
душа не бива да бъде насилвана да прави нещо, което не иска...“
Глупости, казах си, какъв той, каква душ а...!
Третия ден прекарах под чинара, свила колене и облегната на ствола му.
Той е старо дърво. Като приказка старо. Усещах как бавно се движат
соковете му. А може това да е било движението на собствената ми кръв. Не
знам. Надвечер завъртях педалите обратно. Въртя и рева. На завоя край
минералния извор срещу мене излезе джип. Няма опасно. Той си кара в
лентата човекът. Но ръцете ми се разтрепериха. Изпуснах кормилото и
паднах. Ударих си главата и отначало ме заболя, после вече не помнех.
Сега знам, че новата болка ми е била дадена, за да не усетя онази, другата...
В болницата ми казаха. Плаках много, но не знаех от мъка или от
облекчение. Прегръщах възглавницата и си вярвах, че той е някъде около
мене. Исках да бъде така.
После имах всичко. Всичко имах, което животът може да даде на една
жена. Нямах само онова, даваното от Бога. Бях празна хралупа. Бях
пресъхнал кладенец, в който всеки можеше да хвърли камък. И хвърляха.
Пак дойдох. След седем години. С онзи същия джип и с двама от
гавазите на Елфида. Не посмях да плача. Изглеждах като жена, която не
може да плаче. Само се молих – уж от душа, уж от дъното на съществото
си... Но не ги чувах думите. Само нещо като тътен, все едно чрез усилвател
долавях шума на кръвта си. Оставих някаква сума – прекалено достатъчна,
както ми каза отчето – и реших да си тръгвам. Ти не ме чу. И аз не те чух.

122
Бях престанала да долавям твоя език. Май всичко бях престанала да
долавям. Под чинара намерих огромно и зряло листо. Много красиво.
Боцнах показалеца на лявата си ръка и с кръвта си написах върху листото:
„Ела“. Скрих го под опадалата шума и извиках охраната. Тогава те чух:
„Иди си и никого не моли за любов. Живей така, че да се обичаш. Тогава и
той ще те заобича и ще дойде отново“.
Четири години го чакам. Хората ми завиждат, че не остарявам. Те не
знаят, че съм се вкаменила от чакане... Моли се за мене, майко-светице!
Душата ми е безпомощна...“
 
Вие разбирате, че в нейния случай направих каквото можах. Онова с
нищо необяснимо изпускане на кормилото, падането без опасно
нараняване, мъжът, който тогава я занесе на ръце до колата, а днес
продължава да я носи в сърцето си... Направих го не толкова заради Дея,
колкото заради сина ѝ: никой не бива да се ражда нежелан и необичан...
Дори царският син.
 
9.
Вечерта настъпва отвсякъде. Сухо и топло време, с леки прохладни
талази откъм околните планини. Средата на септември. Земята мирише на
плодове, сухи треви и зрееща шума. Въздухът е просмукан от лека умора и
от очакване на промяната – прихлупеното есенно небе, уютът на
ограниченото от облаците пространство, дъждът разказвач...
Тихо е. Сянката на чинара пада в средата на двора. Точно пред Део. Той
стои разкрачен като при схватка. Целият в бяло. Провиденец! Как иначе
можете да си обясните факта, че тръгвайки към пущинак като този, се е се-
тил да сгъне в сака си и чифт бели дрехи! Усещам как панталонът го стяга в
кръста, очите му са се подули от очакване и целият свят е побран в тялото
му: самата земя се е свила до размерите на сърце, пулсът ѝ тресе въздуха,
всичко е уличаващо видимо... Освен онези единайсет години. Ето ги:
дълги, сиво-мъгляви на цвят и препълнени с хора – пияни, щастливи,
безпричинно разплакани хора, повечето от тях непознати; зад тях
двайсетина картини, те и днес изглеждат случайни – не отличени с
наследствени белези, а и без кръвна връзка помежду им, както наричаме
естественото развитие на таланта; ето го и оня мътен следобед... не, не
беше мокра и унила есен, не беше и петък вечер... Виждам Део: минава
през няколко магазина в квартала и от всеки си купува ножче за бръснене –
смята да започне рязането откъм ходилата, после сухожилията и нагоре –
додето стигне... Ритуал и наслада. Да усеща как животът си тръгва, но
бавно, колебливо и полуобърнат, готов да чуе: „Върни се, ей! Прощавам
ти!“. Но Део, макар и пиян, няма да му прости. Ще го пусне да се изниже.

123
Пък да видим къде ще отиде несретникът в този безлюден и егоистичен
свят... и кой ще го приюти... при това нощем...
„Сънувал съм. Но вече съм буден. Буден съм вече!“
Пак усеща пристягането в кръста и не знае какво да прави с ръцете си.
Навежда се, взема някакво камъче, разглежда го в търсене на златна жилка
в него, после го захвърля с такава сила, сякаш участва в световно
състезание по хвърляне на случайни камъчета. Лицето му е изопнато като
кожата на барабан. Самота, въображение и копнеж. Взривоопасна смес.
Боже, няма нищо по-беззащитно от влюбен мъж. Моля ви, не разстрелвайте
славея, докато пее. Той вече е улучен, но не знае това.
И ето тя идва.
Излиза от църквата като от каменовъглена мина: прекарала е целия ден
на колене в здрач и изтощителни молитви. Тръгва към него. С уморен жест
смъква забрадката от главата си. Приближава го. Земята забавя движението
си. Земята спира. „Умирам.“ Губи памет. Не  помни кой е. Нито коя е тя. Не
усеща нищо. Не знае жив ли е. Учудва се, че диша. Окашля се. Усеща
окончателно отвращение от себе си. Бои се, че и тя го усеща така. Пак
кашля.
– Отидоха ли си?
Тя изглежда замаяна от бдението пред иконите, ставите я болят, гладна
е, мисълта, че трябва да пости, я кара да усеща стомаха си като огромен
мях, пълен със смрадлив въздух. Не смее да се приближи.
– Поклонниците ли? Отидоха си.
Какво облекчение. Говорят си като временни познати, по неволя
докосвали се един друг в претъпканата следобедна маршрутка. Някаква
близост. Принудителна близост: в двора са само двамата и отвсякъде са
оградени с висок хоризонт.
– Иконите са интересни. В църквата.
– Така ли? Нямах време. Може би утре.
„Утре.“ „Може би.“ Капка роса върху пресъхналото му сърце. Небесата
са милостиви. Небесата му обещават себе си.
– Сигурно си гладна.
Ами да. Беглите познати от маршрутката си говорят на „ти“, преди всеки
да хване мотрисата на метрото в своята посока.
– Гладна съм.
Той избухва в смях като при виц с неочакван край. Тя го гледа умилно.
Всяка жена съчетава в себе си всички живи природи. Той иска да я
погълне. Срамува се. Не знае какво да каже и продължава смеха си, но вече
като ехо. Усеща как се разлива във вътрешно свое пространство. Всички
пружини се отпускат. Всичко видимо става пак такова, каквото го описват

124
учебниците: Земята е движеща се планета, сърцето е животоподдържащ
орган... И всички думи имат само едно значение.
– Аз нещо като домакин, нали... Скромна вечеря...
А малко по-късно – вече в гората край караваната:
– Нямам много покъщнина... Ти вземи вилицата, а аз ще опитам с
клечка...
Една вилица, една чиния, една вечер, една купчина сухи съчки, които
след малко ще пламнат... Щом нещо се е случило веднъж, това е знак, че то
може и да се повтори. Така ми казваше Брат ми.
Яйца на очи. Изстинали, с лепкав разтекъл се жълтък, попресолени,
омешани с последните лъчи на слънцето... Само не ми казвайте, моля ви, че
Адам и Ева са яли нещо друго след мига на взаимното си отдаване... Няма
да ви повярвам!
А малко по-късно: Део и Дея – двама души в тъмното, седнали от двете
страни на люлеещите се пламъци. Неговият бял силует и нейният черен.
Слети заедно, правят бяла нощ. Има такива нощи.
Как да наречем приказката на тези двамата? „Закъсняла среща“? Може и
да е вярно, но не е истина. Всяка среща е навременна. Дори срещата с Бога.
Няма щурци, няма птици, дори жаби няма, защото реката е далече.
Всичко живо се е прибрало у тях си и ги е оставило на късмета им. Как се
преодоляват единайсет години омраза, самотност, купища грешки и пъстри
опаковки от необясними надежди... Оня пясък в зъбите, когато произнасяш
любимото и до болка омразно име; онова придихание и сдъвкване на
гласните като презряла смокиня... и сладостта, която тайно усещаш само
ти...
Бас държа, че за да не говорят за себе си, ще говорят за мене. Винаги е
така. Безсмислена размяна на безсмислени реплики, едно глупаво
натрупване на думи и още, и още... докато купът вземе да изглежда
непреодолим и двамата се прегърнат. Този път няма да стане така. Цифрата
единайсет им се струва пустиня, отвъд която може и да проблясва море. Но
много отвъд. Пък и не е сигурно.
– Чувала съм такива необикновени неща за тази жена... за
Преподобната... Дали всичко е вярно?
– Наистина е била необикновена. И мисля, че неслучайно се е преселила
тук точно по времето на войните... Изпратена е била да помага...
– Вярваш ли в тези неща?
– В кои?
– Че онези Горе се грижат за нас, че ние имаме някакво значение за тях...
че те ни обичат и са готови да ни помагат... ако ги помолим?
– Винаги досега съм се надявал най-много на себе си. И виждаш докъде
я докарах... Но откакто живея тук... може би самото място...

125
 – Да, мястото наистина е магично... Добре е човек да идва тук поне два-
три пъти в годината... да проверява валидността на мислите си... Колко
много мръсотия се е натрупала в главите ни...
– Така е. Затова идвам. Тук на човека не му се налага да разсъждава за
смисъла на живота, да съчетава обстоятелства или да търси изход. Всичко е
изобразено в природата. Всички правила, уроци, че даже и предсказания са
видими с просто око. В природата няма страхове, спомени или очакване на
бъдещето. Тя цялата е тук в този момент... до последното стръкче трева тя
е тук, гледа те, радва ти се и иска да я забележиш... Ти само се огледай!
Природата няма недостатъци. И знаеш ли защо? Защото тя не се пести. Не
очаква утре. Отдава се на момента с цялата си сила... Освен може би,
когато умира.
– Сигурно... да... при други обстоятелства... щях да избера да живея тук...
– В селото има и запазени къщи. Напълно обитаеми. Една дезинфекция,
една боя на стени и дограма... и после... тишина... тук тишината винаги е
цветна, защото  извира от всичко наоколо... нищо рязко и грубо... само леки
естествени шумове и забравени мириси... като че те обгръща самата
вечност...
Той говори, говори... сякаш някой е пуснал запис... Бои се да спре...
страх го е, че точно когато си поема дъх, за да продължи, тя ще използва
паузата и ще го попита за онова ...
– Усещала ли си някога дъха на пресен хляб и топло мляко... на конска
пот и рози... Ами звукът на живия огън...
– Живият огън е нещо прекрасно, но той се нуждае от непрекъснато
поддържане... за разлика от електрическата камина...
– Така е с всички естествени неща.
– И какво бих правила тук... по цял ден...
– Когато решиш да дойдеш, ти вече ще знаеш какво да правиш. И да ти
го кажа, няма да го разбереш... Сега няма да го разбереш. Ти си в другия
свят.
– Да. А ти как го разбра?
– Дълга история. Семейна.
– Пък аз си мислех, че знам всичко за тебе... Не сега... някога си го
мислех...
– Всички така си мислим.
– А Тя... наистина ли е можела да възкресява мъртви?!
– Виж, в селото са останали трийсетина души. И сред тях има една баба
още с акъла си. Скоро идваха от телевизията да я снимат. Ако имаш време
утре, ще те заведа. Тя знае всичко за Преподобната.
Всъщност той иска да разбере дали Дея не е решила утре да си замине.
– Добре. Към обед. Ако няма туристи.

126
 Тя мислено се примолва утре да гръмне буря, порой да отнесе моста над
Кривото дере и кьорав автобус да не припари насам.
– Пък може и някъде следобед.
Той не смее да повярва. Два дни заедно. А може би и две нощи. Макар
че първата вече се оттича. Наближава единайсет, а единственото, което той
може да направи, е да донесе от караваната вехтото одеяло... Не, не е
достатъчно вехто. Има-няма пет-шестгодишно. Поизтъркано, прогорено от
цигара, понамирисващо на мъжка пот, но иначе невинно и необременено от
спомени.
– Я се загърни! Да не стане така, че здрава идваш, болна се връщаш.
– Нали знаеш, че аз не боледувам.
– Едно време... наистина не боледуваше.
О! Най-после се осмели да го изрече... „Едно време...“ Нещо е станало,
преди още Бог да е отделил земя от небе... толкова отдавна, че може и
въобще да не се е случило... да е само негова измислица и тя дори да не
разбира за какво става дума.
– Да... като си помисля колко отдавна беше... като че не години, векове
са минали...
Плач на цигулка в нощта. Чакаме соло ударни.
– Сигурно много съм остарял?
– Ами! Напълнял си малко, но ти отива...
Тя не знае какво точно и защо му отива. Просто говори.
– Станал си някак по... по-будещ доверие...
Първо докосване до раната. И двамата потреперват. Нужни са минути, та
болката да се разсее. Важно е кой пръв ще продължи темата. Страх ги е,
макар и по различни причини. Тя знае какво иска, а той само се надява.
– Ти идвала ли си друг път?
– Май че да, но не съм сигурна дали тук, или в Рупите...
– Аз съм тук вече цял месец.
– Рисуваш нещо, или просто на почивка?
– И двете. Но повече заради една икона...
– Ще ми ги покажеш утре... всичките... Нали? Ако си свободен.
Той е така зашеметен от нейната категоричност, че не смее да преглътне
слюнката си.
– Как няма да съм свободен!
– Неделя е. Пак ще идват хора.
– В понеделник вече ще имам много време...
– За понеделник не знам... Може и да откъсна час-два... Някъде
следобед...
Почти три дни. За три дни Бог е сътворил...

127
 Ако животът се интересуваше от нас толкова, колкото ние от него, каква
чудна хармония щеше да настъпи – да ти е драго да я взривиш...
Жарта в огнището утихва, но пък изгрява луната: Дея сгъва одеялото и
го притиска към гърдите си, Део прави уж голяма крачка напред, но стъпва
в жарта и като че залепва там, маратонките му димят и мирише на гума.
– Аз ще нощувам в храма.
Тя тръгва, прегърнала одеялото.
– Ще остана отвън, докато заспиш. Да не те е страх.
– Не ме е страх.
 
9.
Тази нощ няма да се случи нищо: всеки от двамата ще си мисли за
другия и ще чака напрегнато шум от приближаващи стъпки, та, чуе ли ги,
да се направи на дълбоко заспал, като се постарае тялото му да заеме
възможно най-невинно-съблазнителна поза.
Нощта избледнява. Никой от онези двамата не заспива, но и никой не
смее да тръгне към другия. Защо? Това не го разбирам! Наистина не го
разбирам!!
Дея се е свила в спалния чувал, за възглавница е сгънала одеялото и току
муши нос в гънките му и души, души, души... Като хрътка. И какво, ако
усетиш мирис на женски парфюм! Одеялото май е подгизнало в единия си
край.
Аз лично не помня да съм плакала някога, дори и в онази част от
детството си, когато не познавах Бог. И досега предполагам, че сълзите са
нещо като втечнени чувства, за които нямаме думи... И ги изхвърляме, за да
се освободим от нещото, което ги е предизвикало.
Виждам Дея да се надига бавно и на етапи, като че всяко движение
преодолява следващо стъпало; коленичи, гледа в една точка, усеща студ и
без да се обръща, напипва одеялото, дълго и внимателно се загръща и пак
души, души, души... И макар да не е открила, каквото търси, а може би и
поради това, изведнъж се разтриса от ридания. С оня глас на ръждива
флигорна, с който стене мъж, усетил се животно – все едно смъртно-ранено
или смъртно-щастливо... Не знаех, че гласът ѝ е толкова плътен. Любовта
ни променя повече от скръбта. Любовта не ни оставя надежда, че можем да
се спасим. Защото тя е спасението. И когато я няма...
Шепне, притиска бодливия плат към лицето си, хапе го, ръфа го...
Болката от не-раждането е многократно по-силна от родилната...
 
Много харесвам Дея, но като я гледам в този момент, май не бих искала
в следващия си живот да бъда жена... Не.
 

128
 10.
Скоро ще съмне.
Небето на изток вече зеленее, после ще зажълтее, ще стане оранжево...
Денят ще узрее и ще се търкулне в краката ни...
А Део все така седи на стъпалото пред вратата на караваната, пуши, не
иска да се съмва, защото не знае какво го очаква. Тя може и да си е
тръгнала. Тя може всичко.
Съмнението го обгръща с безформени червени талази, прорязани от
сини лъкатушни ивици.
В съзнанието му бушуват отломки като при корабокрушение, не знае за
какво да се хване, за да доплува до брега, където – надяваше се – щеше да
го очаква тя...
Мъжките мисли най-често имат ясно очертан силует, оцветени са в
багрите на природата, рядко се движат в кръг, по-скоро по права линия –
като маршрута на часовой. За мъжете миналото е нещо сродно с майчината
утроба. Там е побрана мъдростта на света. Мъжът постига представата си
за бъдещето чрез енергията на спомена – своя, на рода си и на целия
човешкия вид. За жените тази енергия извира от мечтата и от вроденото
упование в идеята за изначалния ред и божествената справедливост.
... Яхърът. Странно помещение в Слатина, бивш склад на магазин за
детски играчки с висок таван и пукнати стъкла на прозорците – по пода и
до днес се търкалят пластмасови обувчици на кукли и кутии от крачещи
роботи.
Яхърът е разделен с параван на ателие и всичко останало. Отвъд
паравана: два съединени матрака – направо на пода, мивка със студена
вода, тоалетна като във влак на планинска теснолинейка, газов котлон и
кашон вместо шкаф за домашни потреби.
А малко по-късно: съвсем ново бяло бюро с компютър – неговият
подарък за нея, когато нея вече я няма...
Виждам всичко като на екран. Дори мирисите усещам – на прах, бои и
неизмити от обеда чинии. Здрачава се, той продължава да рисува, макар да
знае, че само разваля постигнатото през деня, от време на време захапва па-
леца на дясната си ръка – знак, че е зъл и че вече е стигнал онова състояние,
когато китката му като че оживява, придобивайки свое съзнание, воля и
даже инат. Като движена от външна сила, тя прави каквото поиска, върху
платното остават следите на нейното, а не на неговото желание, той
понякога харесва мазките ѝ, но нея мрази. Иска му се да е сакат, напълно
сакат и да рисува, стиснал четката в зъби. Иска му се въобще да не рисува,
да не е жив или, ако е жив, да не е той. Още един наказан с дарба.
Иконата е готова. Гледа я отблизо с присвити очи, отдалечава се, пак
прави крачка към нея, пак отстъпва назад, отново напред и отново назад,

129
пак натам, пак насам – отива, връща се, пак отива и пак се връща, пак
тръгва и пак прощава... – като вълна към бряг, като прегръдка между човек
и животно...
Захвърля я с ярост. Сепва се, че е съгрешил, вдига я, избърсва лицето ѝ...
усеща грапавата повърхност, мила му е, гали я... иска някак си да се
оневини. Иска да бъде милостив към себе си. „Не е лоша... Никак даже не е
лоша... Само очите... Очите! Очите! Очите!“
Грабва ножа и тъкмо да начертае с него кръст по платното...
– Здравей, любов!
Хладната ѝ кожа, хладните ѝ устни... Той така и не усеща, че
притиснатото до гърдите му сърце бие силно, като на човек, нетърпелив да
съобщи на света новина...
Обръща иконата с гръб, захвърля ножа, слага Дея на коленете си и я
прегръща като дете. Душата му има нужда от нещо естествено.
– Закъсня.
– Да, бе. Пак Сънчо. Нали знаеш, че съм му изповедник.
– Следващия път ще насиня и другото му око.
– Ти пък! Гейче и приятелче! В почивката тичка да ми вземе кафе, дава
ми записки...
– Но те лигави...
– Как ме лигави?
– Всякак! С педерасткия си глас, с умилкващия се поглед... Използва те
за параван... иска да мислят, че е  нормален...
Тя се гуши в ръцете му, пъха нос под мишницата и души, души, души...
– Потта ти е като на дете... мирише приятно... Сигурно, защото си
добър... много си добър... затова не изхвърляш токсини и смрад...
Той я прегръща силно, люлее я, като че я приспива. Усеща тежестта ѝ,
приятно му е, отпуска се. Мярва му се иконата. Нещо далечно и гледано без
любопитство. Но му се мярват.... „Очите! Онова в очите! Ето го! Виждам
го! Точно това! Точно така! Само да го запомня... Да... така... Да го
запомня...!“ Вече го знае. Видял го е и остава само да дръпне две четки.
Само две. Въздъхва облекчено. Поляга на матрака и оставя Дея да тежи на
коленете му. Блажен. Няма любов, няма гледка, питие или оргазъм, които
биха могли да дадат на твореца това блаженство...
– Никога ли не ти се е искало да имаш... едно такова дребно нещенце,
същественце, дето пълзи из къщи, катери се по краката ти и пърди, докато
го целуваш...
Ох, неразумна! Защо бе, Дея, защо го изтръгваш от унеса му тъкмо
когато е открил съкровището...
Скача и я отхвърля от себе си, като че тя е дреха.

130
 – Чуй, малката, ако си ги надробила някакви с някой от твоите
пикльовци, не смей да ми окачваш на врата копелето си!
Така е. Земята никога не може да разбере Небето, ни Битието – Духа.
Тя прибира косата си, свива я на кок и отива да пържи яйца. Първо
топли на котлона вода, за да измие съдовете от обеда на Део. Вместо
чайник използват голяма консервна кутия от риба тон.
Яйцата този път може и да не бяха загорени, но никой от двамата не
пожела да вечеря. Лежат с гръб и на достатъчно разстояние един от друг,
искат по-бързо да съмне - денят винаги е по-милостив, – искат да са далече
от тук и всеки да е сам. Нощта върви бавно. „Като жена, застъпваща
дългата си пола.“ „Като пияница в непознат град.“
Някъде към полунощ той с груб жест иска любов. Наистина любов иска
Део, знам, но го прави като изнасилвач.
– Съжалявам, мило. В цикъл съм.
Тя не иска нищо. Нищичко. Заспиват прегърнати. А на сутринта нея я
няма.
Невечерял, непил, отвратен от необходимостта да е жив, той прави
нещо, което щеше да прави всяка сутрин през следващите години: допива,
каквото има за допиване, и се пита защо животът е такова... (Избухва в
сквернословия.)
Целия следващ месец прекарва в нещо като нелегалност. Живее тайно от
себе си. Избягва да се замисля, да се пита, да се учудва или възмущава.
„Ще мине... И това ще мине... Трябва да съм железен...“ Цял месец висене
пред университета, дебнене на момичетата, с които я бе виждал, когато по-
рано я чакаше след лекции, да я заведе на обед. Гнусеше се от спомена.
Струваше му се фалшив. „Не може да е било чак толкова хубаво... разбира
се, че не е било.“
Ето го Сънчо.
– Ало, красив, я чакай малко!
– Какво има?
– Защо я няма?
– За кого питате?
– Не ме ли помниш. Ако държиш, мога да ти се легитимирам отново...
Дея къде е?
– Не знам. Не съм я виждал.
– В петък вечер те чакам в „Гробницата“. Всичко, каквото  научиш!
Постарай се! Петък, седем. Или деветнайсет – за по-ясно.
Едва при третата им среща Сънчо възвестява истината:
– Напуснала, май поради омъжване. Живее в Атина. Нейна леля дошла
да изтегли документите ѝ... от Мелник... Докарали я с джип... лелята...
Щяла да учи в Гърция. Дея, де...

131
 Ако това, което Део усеща в момента, можеше да се изрази със звук, той
щеше да оглуши света. Иска му се да убие някого. Да счупи нещо. Усеща,
че Сънчо му отмъщава.
– Махай се. Веднага се махай, докато си още жив!
Тръгва си пеш. Криволичи.
„Ще ме вземат за пиян. Че к'во! Най-много да ме претрепят. Не, по-добре
да ме убият. Още по-добре – кола... на кръстовището... но така, че
шофьорът да няма вина... а аз да съм напълно обезвреден откъм живот...“
Стои на светофара. Минават коли. Никоя не му се струва заслужаваща
жертвата му.
„Животът се побеждава със сила.“
Пресича.
– Ей! Мършо!
(Не, не бих искала да съм Део. Не. Поне сега. Много боли.)
– Къде вървиш бе, боклук!
– Ми към контейнера си... прибирам се...
От този момент Яхърът се именува Контейнер.

132
 ВТОРИ ДЕН

Великата любов
може да изрази себе си
само във великите мигове
от живота ни.
В ежедневието
тя повече прилича на омраза.

Део

1.
– Хайде на закуска!
И двамата са на площадката пред храма. Неутрална територия, така да се
каже. Ничия земя. Равноправни преговарящи.
Светът наоколо трепти в лазурно и златно.
– Нали ти казах, че постя.
Охо, те вече имат общи казвания, неща, които единият е споменал уж
случайно, а отсрещният трябва да е запомнил... и така да е станал по-малко
отсрещен. После дълго са си говорили насън.
– Виж го. Още дими. Току-що издоено.
Боже, Део е ходил да тропа по портите на бабичките. В тъмни зори. У
глухата баба Тошка. Само тя има коза. Пеш е ходил. За да убие времето.
Мляко в консервна кутия. Брод към спомена.
Светът се усмихва в шепа.
 
– Само чаша чай. Ако имаш билков.
Какво ли не прави нощта с човека. Мачка ни като глинени късове, докато
ни направи годни да преживеем идващия ден.
– Имам мащерка. Тукашна. Лично набрана.
Хвали се, като че е изкачил Еверест без кислород.
– Страхотно.
Тя му се възхищава, като че той наистина е изкачил Еверест без
кислород, но не знае какво да каже, и глупаво се ухилва.
Какво е станало с тези двамата?! Това са други хора. Тя има вид на
човек, готов да прескочи ров след подаден сигнал. Чак гръдният ѝ кош се
надига, поемайки дълбоко въздух. Той пък е стъпил на ръба на гнездото,
готов да разпери криле в посока, която тя му посочи. А около тях –
хладната септемврийска утрин.

133
 Светът съзаклятнически им кима.
Дея пак е прегърнала сгънатото одеяло.
– Ще настинеш, ей!
Той внимателно закрепя кутията на тревата, още по-внимателно измъква
одеялото от ръцете ѝ и я загръща. Познайте какво си мисли тя в този
момент:
– И в неделя ли идват към девет?
Мрази туристите, автобусите им, глупавите им въпроси.
Той с небрежен мах зачерква опасността:
– Няма проблем.
– Дано...
– Щом ти казвам...
Кучето е окуражено. Щастливо е. Радва се и скача да скъса синджира:
– Удрям катинара и изчезваме. Няма ни. Който иска – да гледа отвън. И
бездруго ми е омръзнало. Пък и не съм длъжен... Ти знаеш ли колко пъти...
Говори, прехапва думи, довършва с жестове, опасва с махове света като
еднолична своя собственост, смее се, бърчи вежди, хихика...
По едно време се усеща.
– Хайде на чай!
Уж командва, но залепва поглед във върховете на маратонките ѝ – ще
мръднат ли. Или ще дочака оня глас: „Няма смисъл, Део... Знаеш, че няма
смисъл...“. Толкова пъти са си го казвали и толкоз пъти след това са
намирали смисъла, залутан я под клепачи, я под белега на брадата...
– Да. Пие ми се чай. Но без нищо, да знаеш. Даже без захар.
Светът си отдъхва обнадежден.
Тръгват към караваната. Уж един до друг, но все пак с дистанция. Всеки
внимава да не докосне другия. А им се иска да се прегърнат. Тя се спъва в
трапчини и в корени на дървета, той прикрепя одеялото на рамото ѝ,
пронизван от електричество...
„Чудя се, че още е жива. Толкова пъти съм искал да я убия... и дори
понякога ми се струваше, че съм го направил...“
Потъват в гората, в зеленината и в цялата утринна мощ на неподкупната
природа... Вижте ги, моля ви! Вижте ги и се ощипете, че не сънувате:
светът е спасен, светът е неделим, няма вече полукълба, няма полюси, нито
сезони... Сферите пеят в небесна хармония и всичко е толкова лесно и
просто, че едно сърце стига за всичко съществуващо...
Колко божествено е да си човек!
(Не знам кой от двамата искам да бъда! Наистина не знам! Такова
самоотричане! Всеки ми изглежда препълнен с другия, защото го смята за
върха на световното съвършенство; вместо мисли в главите им пулсират
цветни лъчи като в светлинен спектакъл; всяка тяхна клетка се усеща със

134
свое сърце и милиарди сърца тресат телата им... А взаимната им
готовност – „Искам да умра или сега... или никога...!“ – ги прави да
изглеждат безсмъртни...)
Но всичко това – само до клаксона. Автобусите три, а клаксонът един.
– В случай като този се стреля! На месо!
Део е отчаян:
– Мамицата им византийска!
– Стига и ти! Тъкмо ще кипна млякото.
Тя поема консервната кутия и докосва ръцете му.
– Отивай. Ще те чакам... вкъщи.
Небеса, слънца и автобуси – всичко се смесва в очите му. Стомахът му
се свива от сладост.
– Няма да се бавя! Претупвам ги и си идвам...
Детска игра на семейство.
 
2.
– Добре дошли, дами и господа, в комплекса „Преподобна Стойна“,
светицата на народа“. А мене ако питате - на народите. Това място, както
пише в историческите хроники на Третото българско царство, а и в книгата
за отзиви на посетители, е сакрално, свято във всяко отношение и
облагородяващо мислите и духа... И същото това място, дами и господа, е
можело да бъде някъде в Гърция, или по-точно в родното село на
светицата, ако гръцките войници през хиляда деветстотин и тринайсета
година не бяха изклали като добитък двеста души българи... Затворили ги в
подземията на девическата гимназия в Сяр и ги клали набързо – първо удар
с приклад в главата, после с нож прерязват гръкляна... За радост и
задоволство на владиката Апостол... православен пастир и крепител на
страдащи души...
Към преводачката:
– Аз май говоря бързо... смогвате ли?„.
Тя смутено кима. Део си поема дъх. Изхвърлил е първия отровен залп,
отмъстил им е, а откъм караваната май мирише на загоряло мляко. Део
преглъща и подновява канонадата. По-бързо да свърши и да изпрати тези
навлеци.
– Тукашното село Долна Сушица било чувало за Преподобната и я
посреща според надеждата си. А в онези жестоки, както вече казах,
времена хората нямат нищо друго освен надежда. Стойна тогава е
трийсетгодишна. Било е през лятото, месец юли. Но когато ей там на онази
поляна отсреща била разположена на бивак турска военна част и по цял ден
се колели животни и димели казани с месо, Преподобната усетила, че ѝ
прилошава. Тя не е можела да понася дори мисълта за кръв или плът.

135
Никога в живота си не е кусвала месо и не е виждала гол човек. Смущава я
дори детската голота. А когато веднъж неволно видяла полов акт между
кучета, повръщала до вечерта. Оплакала се на свещеника, че щом излезе
извън портата на манастира – така в онова време наричали църквата, –
аскерът захващал да вика и дюдюка по нея, а от това ѝ идвало да си
повърне червата. Още същата вечер две жени и трима мъже идват в
църквата и отвеждат Преподобната в селото.
Тя нощува там у добро и почтено семейство, а всяка сутрин две също
тъй почтени девици – Фота и Авгена – лично я отвеждат обратно в Божия
храм, където било нейното място. И тъй всеки ден, докато аскерът се вдиг-
нал и заминал на майната си... Моля, това не го превеждайте.
– Че аскерът се вдигнал?
– За посоката, в която заминал...
– Спокойно. И ние не ги обичаме.
– А сега, уважаеми гости, моля, заповядайте да разгледате храма – такъв
храм не сте виждали през живота си, гарантирам ви! Единствен в света!
Само тук ще видите дявол да тегли талига, а после да сере в паница 22...
Моля, преведете го като „да се изхожда по голяма нужда“...
– Много е дълго.
– След това, ако желаете, мога да ви покажа и стаичката, в която светата
Стойна е прекарала целия си тукашен живот...
„Точат се като черва. Едва се мъкнат, като че имат цялото време на
света. Зяпат стенописите. Не че нещо разбират. Най-много се задържат
през песоглавия свети Христофор. Споглеждат се, шепнат, молят се. И те
като нас – все нещо не им достига. Абе, хора. Едни и същи по целия свят.
Здраве, пари и любов. Това искат. Нищо планетарно или общочовешко.
Само за себе си. Ох, тая стринка пък си носи блокнот. Изрусена и
дебелогъза, краката ѝ като солунски диреци... Опитва се да прерисува... Как
ще прерисуваш дявола, мари бульо... Трябва да го имаш у себе си, че да го
познаеш и в изображението му...“
Заминават. Димът от ауспуха на последния автобус – награда за
търпението. Део захлопва тежката порта, обръща ключа и го пуска в джоба
си като кесия с жълтици. Тръгва бавно към караваната. Толкова бавно,
колкото е нужно на душата му да свали доспехите и да остане само по себе
си: гола до настръхване и обвита в онова сияйно небесно одеяние, с което
се раждаме.
 
3.

Има се предвид надписът под един от стенописите: „Моми, които се църват (червят си устните), а
22

дяволо се сере в паницата им“.

136
 Млякото дими, току-що кипнато, подвижната масичка е постлана с две
хартиени кърпички – от онези, които жените използват, когато са хремави.
В бутилка от водка е натопен стрък красиво лилаво цвете.
– Прибрах се!
Чувал го е в американските филми. Така известява за пристигането си
след работа почтеният съпруг и баща на многолюдно семейство.
– Дея! Не се крий!
Мълчание и росен блясък по тревата наоколо. Дори ехо няма.
„Заминала е. Изчакала ме е да вляза в храма и е заминала. И всичко
това... салфетките, буренът в бутилката... всичко е само обезболяващо
хапче... ако не беше толкова жестоко!“
Защо най-често вярваш на онова, от което те е страх, човеко?!
Излиза вън, обикаля караваната, старае се да се усмихва, все едно вижда
Дея скрита ей там зад дървото, но продължава играта, защото тя иска така...
После хуква. Вижте този тромав и пълен мъж как тича задъхан, с отворена
уста и разширени зеници... втурва се в двора, обикаля храма, надзърта във
въглищарницата, клечи пред следите от гумите на колата ѝ като
разследващ престъпление...
„Защо?!“
Вечният въпрос, с който посрещаме очевидното.
И оня глас на ръждива флигорна, помните го, нали? Той не е признак на
пол, а на мъка, кръгла като земята: в каквато и посока да тръгнеш, връщаш
се на същото място. Милият! Поема нанякъде, плете крака. Идва към мене,
сяда на стъпалата, усеща се тежък като „Титаник“, натоварил собствения си
айсберг... Казвам го, щото лично съм гледала отблизо – всички ние
гледахме тогава – как красиво потъва тази толкоз лъстива мечта. Та и Део.
Идва до паметника, гали го, очите му плуват – мили титаници! – виждам
как кръвта му избледнява на цвят и забавя ритъма си... Хваща желязото на
оградата, опитва се да го огъне...
„Защо, майко!!! Нали я обичам! Нали знае, че я обичам!“
Недей, момче. Рано е да си отчаян. Рано е. И това ще стане! И това няма
да те отмине. Не е нужно да го живееш предварително...
Тя му бе казала веднъж:
„Аз не просто те обичам, не просто те харесвам и не просто те мисля!...
Аз те живея, идиот такъв!“
Не те е изживяла, повярвай ми! Щом го казва, значи го има. Човек
никога не назовава пустотата. И вместо да ми кривиш оградата, изправи се
и си отвори ушите. Да чуваш нещо!
Клаксон. Пак! Ако гневът можеше да бъде отровен газ, в този миг Део
би умъртвил планетата.
„Мамка ви и византийци... Ще ви...“ (Вилнее чрез сквернословия.)

137
 И тръгва, без да знае къде отива. Важното е да върви. Някъде нещо го
чака. Нещо важно, нещо, което ще го спаси или той ще спаси. „Защо пък
животът да е по-хубав от смъртта?! Кой се е върнал оттам, за да каже!“
Хлопва ниската портичка и влиза оттатък в селското гробище.
Криволичи между килнатите огради от летви или ръждиво желязо, скубе
бурени и ги хвърля върху короните на закърнели дървета, бърше праха по
избелелите снимки върху паметниците. После стои с гръб към пътя. И
брои. Преброява до сто и седемнайсет.
„Не, няма да се обърна... Дори да чуя звука на колата ѝ... Никакво
обръщане... Нула внимание... Тук аз съм си у дома... тя е пришълката... Тя е
също... какво е тя? Всичко. Всичко останало...“ Спира пред сухия дънер на
огромна някога върба, издълбан като хралупа. Този дънер винаги го е
дразнел.
„Толкова е грозен... безпомощен... за нищо не става... на никого не е
нужен... какво бе, какво си ме зяпнал... Ей сега ще те изтръгна... ще те
изкъртя, да знаеш...“
Сяда в хралупата.
„Кажи сега. Кажи какво видя! Оттук се вижда пътят... оттук се вижда
всичко... Бързо ли караше? Тя. Бягаше ли? Кажи, че се е колебаела. Кажи
ми как точно се е  колебаела... Ама точно! Или казваш, или те къртя!“
Скача и се хвърля да рита дънера. Прехапал устни, отдаден на онова,
което прави, изпотен... Съблича тениската, кърти с ръце сухата коруба,
ръцете му се израняват, не усеща болка, отмъщава, отмъщава, сладко му е...
красиво му е, спокойно... Подхлъзва се по сухата трева, пада, претъркаля се
надолу към гробовете, бучки пръст полепват по потната кожа, челото му е
в пръст, устните...
„Не може да си е заминала. Не може просто така! Защо да не може! Тя
винаги така си тръгва. Мълчаливо като... като животно... Животно!!! Не е
възможно да го е направила! Да, тръгнала си е, стигнала е донякъде... разб-
рала е, че така не бива... че не може... че не може без мене... Не е вярно.
Жените винаги могат без нас! Ние им трябваме само за няколко секунди...
онези няколко секунди... и една милиардна част от плътта ни... Все пак...
нали...“
Надига се. Плюе. Кал плюе. Заобикаля паметниците. Мъртвите му се
струпват близки. Шепне им. Моли се за душите им. Ей го този – съвсем
скорошен. Снимката не е била добре залепена, паднала е в тревата. Старец
с бяла риза и каскет.
„Майната ѝ. Единайсет години съм преживял без нея, ще преживея още
поне единайсет... Да върви по дяволите! Византийка мръсна, продажна, и
дори не е хубава... може и да е била, но някога... за моя зелен и недорасъл

138
вкус... Недохранена, недо... недорисувана... да, нещо недовършено има в
лицето “... липсва последната четка... липсва... липсва... всичко липсва...“
 
Тъпоноса и все така проблясваща в сребърно... сребърната котка стои на
предишното си място на паркинга и надава режещи призиви. От прозореца
женска ръка маха към Део.
Сърцето му скача, усеща се отново на ръба на гнездото, разперва криле,
приплясва и стига оградата много преди омекналите му глинени крака...
„От глина съм.„ от пръст... потна жалка пръст... Ненавиждам се!“
 
– Исках да купя тостер... Но се оказа затворено...
Той едва си поема дъх. Обгърнат е от искрящо и пулсиращо жълто.
– Така е в малките градове... в неделя всичко е затворено...
– Ходих и до Сандански. И там така. Защо ме зяпаш?
– Да видя как ще изглежда бъдещият ми инфаркт.
– Аз?
– Не, инфарктът.
Иска да я прегърне, да я смачка, да я стрие на прах....
„Да бе. Въобще не искам. Нищо не искам. Когато е тук, нищо не искам!
Дори тялото ѝ... дори... не го искам... нека си го държи... нека си го стиска...
само да е тук... само ... защото... абе...“
– Мисля, че имам един стар... Но прегаря филиите... Трябваше да
потърсиш в кашона с домашни потреби. Знаеш го. Кашона.
Хващат се за ръце. Тя – в бели джинси и тениска, с бейзболна шапка и
тъмни очила, той полугол и кален, със суха трева в косата, с ожулено
слепоочие... И двамата сияят в люляково, пронизано от златисти лъчи.
Мигът е такъв, че миналото трябва да бъде увенчано с епитафия.
– Ех, ти...
– Ех, ние...
И прихват едновременно, като че всеки вижда пред себе си клоун.
Но ги е страх.
 
4.
– Още чай?
– О, не. Подух се. Това е дажбата ми за два дни.
– Не допусках, че мъжът ти те държи на дажба.
– Той дори не знае къде съм.
– Временната раздяла стимулирала, казват, брака.
– Така ли казват?
– Къде се срещнахте?

139
 – С Линос ли? Беше толкова отдавна. Но сигурно ще да е било някъде,
където и всички отчаяни – на ръба на живота.
– Виж ти! Интересно как си стигнала до там? По собствено желание или
някой те е замъкнал насила?
– О, пътят беше широк, добре отъпкан, а имаше и указателни табели.
– И какво уведомяваха? На кого колко вдишвания му остават до края?
– Може да е имало и такива, но не ги помня.
– Първата, която си спомняш?
– Всичко е минало.
– Точно защото е минало. Искам да се поуча.
– Рая.
– Раят? Сакралното име на Яхъра?
– Рая – момиче от Библиотекарския.
– Онази високата?... Рус кон с красива глава. Запецваше на думи, които
започват с „н“, и миришеше на бръснарски одеколон?
– Тя беше Рени. Рая е ниска, с яки бутове и свински бузи...
– Помня я. Да. Даже много добре я помня. Моташе се покрай
академията, искаше да става изкуствоведка...
– Като нищо е станала. Чух я да казва, че Тулуз-Лотрек били имената на
братята Дьо Гонкур... А веднъж даже милостиво ме посъветва да чета
повече, ако искам да съществувам успешно „в тези среди...“
– Да, детето беше доста невежо, но пък трогателно отзивчиво. А и
винаги ми биваше подръка.
– Знам.
– Няма как да знаеш, защото там всичко приключи заради онази
Камелия, която тогава не дойде...
– Понякога ми се е искало да я намеря и да я удуша тази твоя Камелия!
Ако тогава си бе вдигнала кльощавия задник и бе дошла... Сигурно е била
тлъста. Тлъста и къдрава като пудел. Ти винаги си бил пристрастен към
обилието от месо... Ако тя беше дошла...
– Сега ти нямаше да се казваш г-жа Давудос и да имаш вила на Крит или
Кипър... Или на Капри. Винаги ги бъркам... Та къде точно минава ръбът на
живота, в случай че ми стане нужда...?
– То не е място, а състояние. Преживях го, но не мога да го опиша по
друг начин... освен че точно тогава на мене страстно ми се умираше... С
всички сили на душата. Такова едно особено чувство: струва ти се, че си
дошъл на този свят само за да можеш да умреш точно тук и точно сега...
Усещаш смъртта като дълг и призвание. Предчувстваш особена наслада...
някакъв вид душевен оргазъм... Разбираш ли?
– Може и да разбирам. А той?

140
 – Линос, милият, очакваше всеки момент да влезе в затвора задълго –
прегазил бил дете. Каза ми, че иска да прекара последните си свободни дни
сам и на остров...
– Романтично. Винаги съм завиждал на хора, които се чувстват
щастливи в собствената си компания.
– Той се боеше... Боеше се, че няма да му стигне кураж и че в последния
момент може да се откаже... от същото онова чувство за дълг... сега и тук...
което тресеше и мене... Мисля, че затова ме взе със себе си.
– И какво?
– Цял ден седяхме прегърнати на брега. Взаимно се удържахме от
изпълнение на призванието си и всеки се надяваше, че през нощта, когато
другият заспи... Но вечерта огладняхме. Особено аз. Знаеш колко зла
ставам, когато съм гладна... И той се почувства отговорен за мене, нещо
като вожд на племето... Абе глупости. Сказания за пред дамска публика в
петък следобед. Паднах от едно глупаво колело точно пред гумите на
колата му... изглеждах леко потрошена и тежко нещастна... той ме закара в
болница... изчака ме там два дни... Скоро след това се оказа, че при
обжалването присъдата му е паднала и е признат за невинен, защото не е
имало начин да спре, детето изскочило ненадейно подир топката...
Отидохме да празнуваме свободата си... След болницата на мене ми се
живееше... точно толкова страстно, колкото преди това...
– И прие живота за свой дълг.
– Като махнем глупостите – точно така се усетих. Пък и Линос ми даде
работа в къщата си... Станах гувернантка на кучетата на Елфида...
– Богиня?
– Истинска. Въпреки инвалидната ѝ количка.
– Парализирана?
– Най-тежкият възможен вариант. На седем години – тогава семейството
е живеело в Калифорния – Елфида пада от понито, чупи прешлени и остава
неподвижна от кръста надолу. Тази част на тялото ѝ после някак си
вегетира, но не расте. Така и си остава деветгодишна. Горната част се
развива нормално и Елфида е щяла да бъде красива жена...
– Какво искаше от тебе?
– Имаше четири кучета с имената на сезоните. Разхождах ги по два пъти
на ден – сутрин по половин час всяко и следобед пак. Същата Елфида
плати и образованието ми. Казах ѝ какво съм учила тук. Настоя да
специализирам зоопсихология. Благодарение на моите професионални
усилия кучетата ѝ преживяха в пълен душевен комфорт до дълбока
старост. А Пролет даже я надживя.
– И ти ѝ нае гувернантка. На Пролет?
– Някой ти е казал.

141
 – А трите ти деца?
– И това са ти казали. Но защо три?
– Чувал съм, че женската красота разцъфтява в цялата си пищност едва
след третото раждане.
– Линос не искаше. След оня случай... боеше се да види дете.
Психическа травма. Преодоляхме я едва на седмата година...
– Магическо число.
– Нямаме деца.
– Богат ли е?
– Не съм го питала. Казват, че наследил милионите на тъста си и бизнеса
му с лекарства и козметика, базирани на лечебни води... Това и беше
причината да се срещнем – минералната вода край Златолист.
– Как изглежда?
– Линос ли? Ще ти го покажа на снимка...
– Кажи ми как ти мислиш, че изглежда.
– Стар, добър и притеснителен. Когато за пръв път го видиш, ще си
помислиш, че току-що е престанал да плаче. После свикваш и дори ти става
мил.
– Колко мил?
– Не прекалено, но... достатъчно.
– Достатъчно за какво?
– Имахме отделни спални. Ако за това питаш. И сега – също. Когато
влязох в къщата му като негова съпруга, той ми каза странното изречение:
„Тишина и взаимност“. Поръчал беше да го гравират на сребърна плочка и
я окачи от вътрешната страна на вратата ми... Искаше само едно: когато
вечер се прибира от работа, моят прозорец да свети. И смяташе за върха на
съпружеското щастие, ако ме свари заспала на дивана, а книгата – на пода...
Тогава наистина плачеше.
– Май с него бихме могли да бъдем приятели.
– Бедно момче. Отначало младши счетоводител, а накрая съдружник на
стария Давудос. Оженил се за Елфида и взел нейното фамилно име...
Никога не са правили секс, той никога не е докосвал тялото ѝ от кръста
надолу, но тя винаги намекваше пред приятелките си колко нежен и предан
бил съпругът ѝ в леглото... Никой не е виждал Елфида извън инвалидната ѝ
количка. Само Джейн-Ша – най-яката полунегърка, полуиндианка, която
можеш да си представиш. Майка ѝ се е грижила за малката мис Давудос
след нещастието, а после предала длъжността на дъщеря си... Всяка сутрин
Джейн-Ша къпе и облича Елфида, после я докарва в столовата за закуска...
Ние с Линос трябва вече да бъдем там. Ставаме като при влизането на
императрица, той я целува по челото, пошепва „Прекрасна!“, аз правя лек
реверанс, почтително усмихната, после сядаме и чакаме тя първа да отпие

142
от чая си... Пита ме как съм прекарала нощта. Като че имам избор. После
вдишва дълбоко и заедно с въздуха изпуска едно и също изречение:
„Прелестна нощ... Нали, скъпи?“. Той кимва с издути от чая бузи.
– Надявам се, че не е преувеличила!
– О, не се безпокой!
– В смисъл?
– В смисъл, че... В краен случай и сексът може да бъде любов, но светът
познава по-красиви начини.
– Виж ти! Да разбирам ли, че... Пръв и единствен в живота ти
великолепен!23 Аз?!
– Говедо.
Слава богу! Тя успя да прескочи рова, а той я чакаше отсреща в
гнездото, разперил криле за прегръдка!
– Защо? Защо го направи! Нали знаеше, че те обичам!
– Понякога наистина знаех. Но другите не знаеха. Защото не ти личеше.
Никак не ти личеше.
– Винаги се държахме за ръце... винаги прегърнати... чак натрапчиво...
– Което не ти пречеше да каниш в ателието си уж модели... уж
братовчедки от провинцията...
– Мислех, че това те радва...
– Да ме радва!
– Те идват и си отиват, ти оставаш...
– Да измия чашите от кафето... да изпера чаршафите...
– Чашите – да... Но другото... Никога, кълна ти се!
– Ти дори нямаш в какво да се закълнеш... Както и аз...
– Аз имам. Имам теб. Това, че през тези години не знаех дали си жива,
не ме направи свободен... никога не се почувствах свободен без тебе...
– Скъпи ми Део, истински обичащият мъж излъчва ... не, изригва!...
особени феромони... Те действат като флайтокс на рояците досадни
насекоми от женски пол... И ги държат на разстояние от жената, която този
мъж обича... На почетно разстояние – като от кралица! А ти – комплексар с
комплексар!... ти се кефеше, че онези безмозъчни същества се просваха в
краката ти като изтривалки, щастливи после да се похвалят, че са минали
под чатала ти... Правеха го пред очите ми! Все едно мене ме няма! И
трябваше наистина да си тръгна, за да разберат колко много ме има... Е,
направих го.
– Това ли беше истинската причина? Глупавата ти ревност. А аз се
измъчвах... не можех да работя, не исках да живея... направо се пропих...

23
Перифраза на строфи от Марина Цветаева:
„Била съм първа и единствена
в живота ти великолепен...“.
143
мислех си, че ставаше дума за нещо много сериозно... най-сериозното в
живота на мъжа... а аз не уцелих момента...
– Напротив. Точно в десетката!
– Онова... нещице... дето пърди и се катери... Късно захапах намека ти...
Само с няколко часа закъснение...
– Какво закъснение? Не разбирам.
– Щеше вече да е почти на единайсет, нали...
– О, нямаше такова нещо. Не знам защо си решил... и си се измъчвал...
– Измъчвал!! Умирах, Дея! Умирах на части! Заради тебе и заради него!
И сега...
– Сега... те каня на обед. Оставям на тебе да избереш заведението...
Отдавна не съм бивала по тези места...
– Часът е едва десет и петнайсет.
– Тъкмо ще имаме време да ми покажеш работата си.
– Знаеш, че не показвам незавършени работи. Или си забравила.
– Тогава... покажи ми околността.
– Към единайсет слънцето ще напече и ще можеш да се изкъпеш в синия
вир... макар че всъщност изглежда зелен, защото от две страни е
заобиколен от гъсти и високи храсти, направо като стена... Не е далече.
Десетина минути.
– Не знаех, че тук ще намеря такива вълшебства... не съм се
подготвила...
– Аз пък съм се подготвил. Ей ти хавлия, джапанки... какво още...?
– Нали не искаш да си помисля, че си ме чакал...
– Аз винаги съм те чакал.
– Много неприятно състояние, нали! Какво ли не му минава през ум на
човека, докато чака оня, който не идва...
– Боях се, че ти се е случило нещо лошо и аз не съм бил там...
– И ако беше там, какво?
– Щях да знам колко те боли...
– Никога не можеш да знаеш колко ме боли.
– И щях да си мисля, че болката е по-силна, отколкото си в състояние да
понесеш...
– Как е Яхъра?
– Същият си е, предполагам.
– Коневръз за презаписали студентки?
– По едно време беше склад за мебели втора употреба...
– Разликата е несъществена. А ти къде... къде разполагаш моделите си...?
– На дванайстия етаж. Стъклен покрив. Нещо като оранжерия.
– Замогнал си се.
– Една от жените ми... Грижих се за нея преди да почине...

144
 – Извинявай.
– Нищо. Такава ни беше уговорката.
– Навикът да се жениш... Не че е чак толкова лош, но мисля, че струва
скъпо...
– Така е. Лятото прекарвам тук. Понякога и есента... и пролетта...
– А зимата?
– Всичките ми бракове са сключени в края на ноември.
– Едва ли е навик. По-скоро е диагноза. Паднат ли температурите,
самотата те поваля...
– Нямам деца. Това условие негласно присъстваше в предбрачните ми
договори.
– Горките жени.
– Защо? Те си имаха. Аз им бях нещо като благотворителна мисия... Те
ме избираха, както се избира домашен любимец. Жени с неудовлетворен
докрай майчин инстинкт.
– Хубави ли бяха?
– Не знам. Нито една не ми е позирала.
– А какво правеха?
– Готвеха, плетяха ми пуловери и винаги отстъпваха в спор дори когато
знаеха, че са прави. В останалото време ходеха на козметик.
– И това ти беше достатъчно?!
– На мене нищо не ми беше достатъчно. Живеех, като че спя. Надявах се,
че щом се съмне, ще се случи онова, което очаквам.
– А после...?
– Нищо. Вяра почина, Марта се върна при първия си мъж, а Даниела
вече две седмици лежи в клиника за лечение на пораженията от пластична
операция... Не искала да я виждам.
– Рисуваше ли през тези години?
– Много. И все неуспешно.
– И преди така казваше, а толкоз често имаше откупки... Нали от това
живеехме... и от моята сирашка стипендия...
– От това ли? Мислех си, че живеем от... оt въздуха... от нещо във
въздуха...
 
Колко много думи, за да скрият онова, което и двамата искат да им се
случи! Колко много енергия, разпиляна в безсмислени обяснения! Седяt
един срещу друг, излъчванията им се смесват, завихрят се във вид на
осмица. Пъстроцветна като дъгата, осмицата ги обгръща, връзва ги,
придърпва ги един срещу друг, те се прегръщат хиляди пъти, а през цялото
време дават вид, че уж безразлично се гледат, и само от време на време

145
надигат празните си чаши и с жаждата на пустинник дочакват последната,
стекла се от дъното капка...
Непонятен ми е човекът! Идва на света праведен и откровен, а живее
фалшиво, играе на криеница със себе си и се бои, че душата му ще го
изобличи! Тъй душата му още приживе се отделя от него. И става все по-
трудно да се отличи Божието творение от механизмите, изобретени от
човешкия ум.
Не сгреших ли, като поисках да сляза в плът точно сега?!
 
5.
– Тръгваме ли? Навън е достатъчно топло.
– Знаеш, че съм зиморничава. От едно време.
– Нали обичаше да гледаш вода. Помниш ли как обикаляхме с
караваната България – да гледаш водопади.
– Обичах. Но напоследък съм развила нещо като фобия... не чак фобия,
но... да речем, антипатия...
– Към водата?
– Към есента. Напомня ми, че идва зимата. А аз съм свикнала на друг
климат... Обичам да ми е топло. Целогодишно да ми е топло.
– Разбирам. Ако искаш, можем да отидем за гъби. Нали ме помоли да ти
покажа околността. Сърнели. В масло. Големи и тлъсти като пържоли.
– Сигурно. Ти ако искаш, иди. Аз ще почета.
– Вземи книгата за... след това.
– След кое?
– За вкъщи. Тъкмо ще я четеш на спокойствие.
– Предпочитам да чета тук, за да знам после какво да питам бабата. Нали
ще ме заведеш при нея?
– Знаеш, че за мене казаната дума е хвърлен камък. Макар най-често в
собствения ми прозорец.
– Така беше. Затова в Яхъра спяхме все на течение.
– Не помня да съм спал. И на теб не ти давах да мигнеш. Боях се, че в
съня си ще бъдеш с друг...
– Прахосник! Нямаше ли кой да ти каже, че за всяка връзка случаят е
отредил определено количество енергия. И всичко е въпрос на разумен
разход.
– В онези години. Как съм можел да бъда разумен в онези години...
Животът ми изглеждаше безкраен... а ние двамата – безсмъртни... Исках
само едно: да рисувам! Да рисувам и да знам, че ти си наблизо...
– Ето, виждаш ли! Никое желание не е само едно.

146
 – Дълго време пазех... а сигурно още... някъде из кашоните... Капачка от
твое старо червило. Пластмасова, една такава крещящо пембена... Отначало
усещах аромата ѝ... после само я гледах...
– Защо пък да е била моя? Толкова... модели...
– Мразех ги. Глупава причина, но не можех да я преодолея. Видех ли
красива жена, исках да я ударя. Как може да съществува красота, без това
да си ти... Ти беше критерият. После вече...
– ... нямаше критерий?
– После вече все бях женен. Ще ти приготвя шезлонга. На слънце ли
предпочиташ?
– Не. По-добре да побъда малко в храма. До обед.
– Добре. Аз отивам да търся вегетариански пържоли. Нали постиш.
 
6.
Тръгват в противоположни посоки, не се обръщат, но душите им се
гледат.
Не ми се иска точно сега Дея да влиза в църквата, затова я препъвам още
преди да е излязла от гората, тя полита, но бързо се изправя и продължава,
без да обръща внимание на моето предупреждение. На второто стъпало в
храма я подхлъзвам, тя се олюлява, но успява да се задържи. Струва ми се,
че крак да бе счупила, пак някак си щеше да допълзи до целта си. Велика
сила е човешката воля! Ако Земята можеше да черпи от тази могъща
енергия, щеше да се движи два пъти по-бързо.
А вън – по пътя откъм селото – се задава мощна черна кола с черни
стъкла. Возилото спира на песъчливия паркинг срещу желязната порта; от
мястото на шофьора слиза едър, облечен в черно мъж с бръсната глава, а
ушите му тъй малки и така слети с черепа, че напомнят хрилете на риба;
махва на някого, който е останал вътре, и със знак посочва, че тръгва към
църквата. Не личи да е идвал друг път. Или може би е забравил. Оглежда
се, търси входа на храма...
Дея е застанала на колене пред двойната икона на светите Неделя и
Петка, докосва с пръсти ръцете им, надява се да усети някакво нежно
лъчение, което да ѝ покаже, че светите жени я приемат и са готови да я
изслушат... Така е. Те знаят болката ѝ, но искат да чуят онова, което тя
смята за своя болка.
„Дайте ми го... Моля ви, милостиви и светли души, дайте ми го... и нека
да е той... нека да е Деян... обричам ви целия си по-нататъшен живот... и
цялата истина, която имам... готова съм да ида в манастир, за да ви служа...
да живея в пещера... или каквото поискате от мене... да съм болна, да съм
саката... всякаква... само то отново да дойде у мене...“

147
 Светиците знаят, че Дея не казва всичко, а това би могло да разгневи и
най-благородната душа, но на нас ни е дадено безкрайно търпение... И ние
прощаваме всичко човешко. И най-вече правото на заблуда и тайна.
„Господи, не искай от ближния ми да ме обича повече от себе си, нито
дори като себе си... Нека ме обича само толкова, колкото ми е нужно, за да
съм жива... само минута... минутата, през която ще ми дари онази частица
от плътта си...“
Високият мъж неуверено, но твърде шумно се спуска по стъпалата, чуди
се дали да се прекръсти, прави някакво символично движение с дясната
ръка, взира се в здрача, забелязва фигурата на жена, коленичила зад
първата  колона в лявата страна пред олтара...
Пристъпва колебливо, после си дава кураж и скръстил ръце като
собственик, застава до молещата се.
– Добър ден.
Казва го така високо, като че е в автосалон. Минават секунди, преди Дея
да долови звука и да се обърне.
– Налага се да излезете оттук.
Тя го гледа неразбиращо.
– Да изляза?! Какво се е случило?
– А, нищо не се е случило. Само трябва да напуснете помещението до
няколко минути.
– Тук е църква! Вие сте в храм и нямате право.
– Знам, че е църква. И затуй казвам, че помещението след малко ще бъде
заето... И не ми чети правата, не си ми следовател!
– Заето?!
– Точно така. За частно парти. За временно частно ползване.
– Сигурен ли сте, че не сте пиян?
– Няма на тебе да ти казвам какво съм сигурен. Или тръгвай, или ще те
изнеса в зъби. Имаш минута и половина да се изринеш!
Дея е толкова възмутена, че не ѝ остават сили да се изплаши. Но вместо
да излезе, тя се качва по стълбите към стаичката ми, спира се пред
рисунката, дето някои я наричат икона, а други – снимка, трепери от гняв и
червеният облак около фигурата ѝ се тресе с ритъма на пулса.
Сяда на пода и опира гръб о леглото ми.
„И тук ли...! И тук ли, майко свята!... Искам да се разтворя в нещо... да се
разтопя, да изтека... да изчезна... На този свят няма място за мене!“
 
7.
Поглеждам към човека в колата. Познат. Голяма глава над хилав торс,
като че присадена от друго тяло, притворени очи и лице с израза на
посмъртна маска. Ни мисъл, ни чувство. Само пулс. Надзъртам в

148
съзнанието му. За да разберете онова, което виждам, ще трябва да си
представите, че стоите на брега на световния океан, а той през нощта е
замръзнал. Сиво и равно. Студ, здрач и безкрайност. Ни образ, ни полъх.
Оня с ушите-хриле се връща.
– Готово, шефе. Имаше една смръдла, но я обезвредих.
Мъжът излиза от колата, държи някое време ръка на челото си, после
тръгва с неестествената походка на инвалид, комуто току-що са прикачили
протези. Личи си, че е идвал и друг път. Знам, че е идвал. Влиза в храма, а
оня остава отвън, запълнил входа като дървено скеле, забравено там след
ремонт.
Мъжът вътре намира иконата на свети Георги и сплита ръце пред
гърдите си, но океанът в съзнанието му е все така мъртъв и пуст. Ни
изповед, ни молитва. Само бледият зрак на нещо като приятелство
проблясва над безмълвието.
– Тук ще чакам. Казаха, че днес следобед или най-късно утре. Ако
знаеш... нали вие всичко знаете предварително... кажи ми, ако знаеш...
Чакането изсмуква кръвта ми, пресъхвам отвътре.. . Не мога да дишам, а и
не ми се ще да съм жив, ако...
Драмата, която наблюдавам, е само видимата част на една от многото
човешки истории, от които е сглобен животът на всеки от вас.
 
... Този мъж например е син на строителен техник и медицинска сестра
от гладната Северозападна България. Още в студентските години го
кръщават Кико Мозъка не само заради несъразмерната глава и челото,
високо като в дружески шарж, но и в знак на признание за първото място в
шахматния турнир между висшите учебни заведения в София. Тогава той е
на двайсет и три и се готви да става икономист. Момичетата от курса го
наричат Кадафи заради женската охрана, с която се движи: Евгения –  
силно мургава, с много зелени очи, чието зарево прави и кожата ѝ да
изглежда зелена, с дълга черна коса, рядка и винаги залепнала като на
удавница; и Яна – едра и меко заоблена, с тих гукащ глас и с топлия блясък
на кестен. Тримата ходят заедно навсякъде освен в леглото. Там пребивават
по двойки, а доколкото знам – и по график. Никой от тримата не мисли за
брак или за любов. Те искат само да им е хубаво. И този справедлив и
подреден живот продължава, докато и двете охранителки заявяват на
Мозъка, че са бременни – едната след студентския празник, другата – след
новогодишната нощ. На Евгения Кико предлага брак, а на Яна обещава
сума за аборт, която се надява да събере на сватбата. Месец по-късно Яна
потъва някъде из балканските градчета, откъдето е родом, и се обажда само
веднъж, колкото да поздрави Кико Мозъка с новината, че е станал баща на

149
един Димитър Янин – „тегло 3,600, ръст 54 см, силен глас“. Евгения ражда
в частна клиника и кръщава сина си Андреас-Вичо – на двамата дядовци.
Започнал бизнеса си с навес, покрит с камъш, но разположен на пътеката
към плажа, Кико Мозъка за двайсетина години успява да се превърне в
собственик на верига хотели за заможни руски пенсионери „Южна есен“.
Синът му, за когото специалистите твърдят, че ако някои деца се раждат
със златна лъжичка в устата, то Андреас-Вичо се е родил с миниатюрна
цигулка, отначало печели конкурса „Вивалди“, а после и пълна стипендия
във виенската консерватория.
До преди два месеца животът на семейството изглежда чист и съвършен
като партитура на детски хорал.
И точно тогава за пръв път Кирил Вичев дойде тук да моли за помощ.
Облечен с анцуг, нахлупил ниско ловджийска шапка, той явно не искаше
да бъде разпознат: вестниците вече пишеха, че е обжалвал дело, заведено
от негов съдружник. Но не делото водеше тук Кирил Вичев. „Всичко, което
може да се оправи с пари, пет пари не струва!“
Беше преди около месец.
Целия следобед прекара в църквата пред иконата на Брат ми.
„Ти си ми последната надежда. Защото си мъж и ще ме разбереш. Случи
ни се най-голямото зло. Оказахме се несъвместими и двамата с майка му –
мен въобще не ме тестваха поради диабета ми, а Евгения не съответстваше
по други показатели. Не можем да помогнем на детето си. Левкемията му
се развива бързо. Казаха, че най-подходящ за донор бил брат или сестра.
Желателно е донорът да е на неговата възраст. Още по-добре, ако е мъж.
Имам го. Имам друг син – Димитър. Точно подхожда. Но не го знам къде е.
Минала работа: първо младежка грешка от моя страна, а после пък майка
му се оказа с гордост над средната – изчезна и ми се обади само веднъж, и
то много отдавна. Миналата седмица разпратих мои хора да го издирват.
Готов съм да му дам половината от всичко, което имам, да го призная, да го
прегърна... И него, и нея. Нямам по-близки от тях. Жена ми се поболя.
Страх ме е да не я изгубя. Безпомощен съм. Кажи какво да направя! Като
мъж на мъж ми кажи...“
 
После дойде на гроба ми. Пак същото:
„Къде да намеря Димитър, сина ми, по-малкия ми син, само с месец е по-
малък от батко си...“
Рус бил, но с кафяви очи, като Яна...
„Поне нея... Нея къде да намеря. Ще ѝ дам всичко, което  поиска, ще
падна в краката ѝ, жена ми ще ѝ целуне ръка...“
 
8.

150
 Светлият ми Брат не поиска да се намесва в тази история и я поръча на
мене:
„Помогни на човека да се срещне с момчето, макар че срещата няма да
промени посоката на съдбите им и накрая всеки ще си получи
заслуженото.“
Срещнах ги в София, в едно от кафенетата на гарата. Димитър пътуваше
за Рила – алпинист – и имаше два часа до влака.
– Здравей, Димитре... Митко...
– Здравейте.
– Аз съм... Кирил Вичев...
– Здравейте, г-н Вичев.
– Майка ти...
– Добре е. Благодаря.
– Тя сигурно...
– Отдавна ми е казала...
– И сигурно знаеш, че... понякога, особено в младостта си, човек греши...
не само непростимо, но и безвъзвратно... Аз съм...
– Вие сте Сперматозоидът.
– И така може да се каже... Но ти разбираш, че това не променя нещата...
– Само биологичните.
– Може би знаеш, че имаш брат?
– Бил съм на негов концерт.
– И ти ли обичаш музиката?
– Приятелката ми е челистка.
– Ти сигурно още учиш...
– Завърших.
– Нещо като право... или...?
– Ветеринарна медицина.
– Чудесна професия. И много актуална. Даже тепърва ще става още по-
актуална за селското ни стопанство... И сигурно търсиш работа?
– Строя частна лечебница...
– Брат ти, Митко... твоят брат Андреас-Вичо има нужда от помощ...
– Разбрах.
– Животоспасяваща помощ. И само ти можеш...
– Мислех, че богатите са извън обсега на съдбата.
– Левкемия.
– Да. Казаха ми вашите хора. Съжалявам.
– Нуждаем се от трансплантация на костен мозък. Колкото по-скоро,
толкова по-добре.
– Ще ви струва скъпо.
– Животът на... Ничий живот няма цена... моето момче.

151
 – Петдесет хиляди в аванс. Останалите – после.
– По банков път или кеш?
– Както ви е удобно.
– Да отидем в колата още сега.
– Предпочитам да ги получа, преди да дам проба за съвместимост.
– Както искаш. Датата за пробата е 19 септември.
– Става.
– Искаш ли да се видиш с брат си.
– Не.
– Надявах се да ни погостуваш. Може и с момичето си. Аз все пак съм
ти...
– Не, вие не сте ми!
 
9.
Наближава обед и пред портата вече спират няколко софийски коли,
едната е украсена с бели панделки и балони. Предстои венчавка, а веднага
след нея и кръщене на наследничката на двамата младоженци. Какво
сгъстено време! Току-що венчани, и вече кръщават потомство!
Внушавам на Кирил Вичев да излезе от храма и да се разходи по пътя за
Мелник – поне до първата беседка. Надявам се вестта да го свари седнал
удобно и сам. Виждам лекаря от хематологичната клиника в София – взема
телефона си, тръгва да набира номер, отказва се, застава пред прозореца,
гледа към Витоша...
„Колко отдавна не съм ходил до Черни връх...“
 
– Ало, Кирчо....
– Казвай бързо!
– Ами...
– Казвай!!!
– Лошо. Несъвместимост!
– Как така несъвместимост! Нали ти викаше, че щом са братя... няма
проблем...
– Наистина не би имало проблем... но момчетата ти не са братя,
приятелю.
– Да... полубратя... но от един баща...
– Съжалявам, Кире. Съжалявам.
– Говори, Любо!!!
– Единият не е твой син...
– Кой!!
– Съжалявам...
– Димитър??

152
 – Андреас. Съжалявам.
 
Опитвам се да направя, каквото мога, но в дадения случай то не е много.
Правилото е просто: видиш ли човек с разплакана воля, най-добре е да му
говориш хубаво за него самия. Да го хвалиш, да му се възхищаваш, да му
обясняваш колко той е важен ако не за целия свят, поне за някого... И
човекът поддава.
Виж, студената воля е нещо друго. Там няма начин да помогнеш. Дори
да не му е писана смърт, студеният, решил ли е веднъж, връщане няма.
Можеш само да стоиш и да гледаш как човешкото погубва божественото.
 
Ей го оня с рибешките уши... Тича към беседката, за да намери там шефа
си, паднал по лице до кошчето с боклук и загубил говор. Виждам, че на
Кико Мозъка е дадено още време, което ще рече, че му е дадена
възможност да се оправи, но само ако пожелае. Но виждам и друго – той
иска да е мъртъв. Смърт обаче още не му се дава, защото урокът на живота
му не е завършил. Ще се помъчи няколко години – от четири до седем.
Колкото по-рано проумее причината за нещастието си, толкова по-рано ще
се спаси от физическите мъки... Всичко е въпрос на лична воля.
 
10.
– Яка кола.
– Да.
– Колко вдига?
– Не знам. Рядко я ползвам.
– Подарък от мъжа ти?
– От Елфида.
– Лесбийка?
– Митоманка.
– Искала е вместо младши счетоводител на баща ѝ господин Линос да се
окаже извънбрачен син на Единбургския херцог или поне на лорд
Маунтбатън? Така ли?
– По-лошо. Искаше чрез мене да преживее онова, което не ѝ бе дадено
от съдбата.
– И като начало ти подари този звяр?
– Като начало ме застави да нося черни лещи. И да потъмня косата си.
Така съм щяла да заприличам на нея като млада.
– И ти го направи?
– Много неща направих.
– Давай подред.

153
 – После се оказах първото двукрако лице, споменато в завещанието.
След кучето ѝ Пролет, разбира се, което единствено от четворката лаещи
годишни времена надживя господарката си.
– Сигурно е била щедра.
– Прекалено щедра и почти толкова извратена.
– Нали вече е била мъртва?!...
– Ти не познаваш Елфида Давудос!
– Но познавам Радея Давудос.
– Няма такава. Смениха ми дори името.
– Антигона? Електра? Или друго, подходящо за афиш?
– На афиш няма да го срещнеш, но затова пък в светските хроники...
– Скандали?
– Напротив. Елфида не би го допуснала. И адвокатска кантора
„Манасис“ – също. Двама от най-добрите юристи на Атина – баща и син –
следят дали спазвам клаузите на завещанието.
– Милата! Какво е трябвало да преживееш!
– Отстрани наистина изглежда смешно. А всъщност беше уморително и
досадно: почти ежедневна натрапчива и нескромна благотворителност;
фондация „Тишина“ – пансион за хора с увреден слух; три приюта за
безпризорни кучета; Средиземноморски благотворителен алианс; Лига на
възпитаничките на Харвард...
– Ти въобще стъпвала ли си някога в Харвард?
– Елфида беше председател на Лигата. Отначало я съпровождах като
нейна лична асистентка. После започна да ме представя като приятелка и
компаньонка. Изучавах интензивно английски, имах учител по етикет и
тенис...
– Тенис!
– Да. Имах личен фризьор, моделиер и диетолог.
– Кажи на диетолога си, че нещо е сбъркал пропорциите. Нужно е да
напълнееш малко.
– На кого му е нужно?
– На... на едно прецизно око например.
– Господата Манасис – баща и син – стриктно следят да се спазва
завещанието на Елфида. Аз не бива да карам друга марка кола освен тази;
не бива да изглеждам по-висока от един и седемдесет, нито да тежа повече
от петдесет и два килограма. Задължително трябва да имам черни очи и
тъмнокестенява коса, да употребявам четири марки парфюм годишно – по
една за всеки сезон, но непременно с нюанс на пачули; да нося дрехи само
от кожа, коприна и кадифе – нейните прословути три „К“; косата ми винаги
да е прибрана на кок; да не говоря гръцки на публично място; три години
след смъртта ѝ да се омъжа за Линос, а в чантата си винаги да държа

154
портрет на Лиз Тейлър с нарисувани мустаци и големи уши. Американ-
ската актриса някога била отнела любимия на Елфида, макар да се твърди,
че същият онзи Ди Манци въобще не знаел за страстните чувства на
момичето от инвалидната количка. Самата Лиз също не знаела.
– Толкова много задължения! И какво в замяна?
– Засега нищо. Има още едно условие, което... Ти реши ли къде ще
обядваме? Само, моля те, нека да няма накапани памучни покривки и
глинени чаши от Троянско...
– Знам едно страхотно място... Но какво ще кажат господата Манасис –
баща и син? Няма ли да нарушиш клаузите на завещанието, ако седиш на
каменен стол, край каменна маса, пиеш от каменна чаша и спиш на
каменно легло в пещера...
– Следобед не спя. Не е здравословно.
– Тогава завий наляво.
– Към онзи гол скат?
– Най-странното заведение в цяла Южна България и Северна Гърция.
„Каманьето“. През септември там вече е хладно и всичко е покрито с кожи.
Ако поискаш, и ти можеш да се облечеш подобаващо. Елфида ще бъде
доволна.
 
11.
– Този сервитьор щеше да изглежда съвсем съответно, ако не беше си
епилирал гърдите.
– Остави сиромаха. Той е кьосе и през активния сезон го задължават да
си лепи изкуствени косми навсякъде, където е естествено да растат...
Просто така – за автентичност и сливане с природата.
– Тук наистина е интересно. Тези каменни маси, пръснати из гората...
Огладнях.
– В менюто има само едно месно ястие: пържола на въглени. Все пак не
забравяй, че сме в каменната ера. Огънят току-що е открит и все още е
повече господар, отколкото слуга...
– А постната част на менюто?
– Доколкото си спомням, тук още от едно време предлагат бифтек
„Неандертал“, т.е. печени тиквички, а също и нещо с името „Кроманьон“,
май бланширан праз... него не съм го опитвал...
– Странно, че го помниш! Доста странно наистина!
– Ако искаш да ме попиташ с кого и кога съм бивал тук...
– Да.
– С приятели...
– ... които нагъват праз и запиват с шампанско.

155
 – Додо все още беше семеен, а аз играех ролята на параван. После вече
нямаха нужда от мене, а още по-после ме поканиха на сватбена вечеря.
Развода им не сме чествали.
– Не те ли питаха защо си сам.
– Имах си легенда: момичето ми учи в чужбина, аз прекарвам лятото при
нея... А всъщност се забивах в Златолист или в къщата на чичо си в селцето
Бели рид. Близко е. На четирийсетина километра оттук. Някой път ще те
заведа. В същото село отдавна живее и оня Додо, приятелят ми. Отглежда
танцуващи зайци... Печели доста добре. Като единствен производител на
подобна екзотична стока, той определя цената, а тя е висока.
– Танцуващи зайци! Я стига!
– По двойки танцуват. И никога не си сменят партньорите. Вярност до
гроб.
– Разбирам, че го измисляш в момента... нещо като притча, нали? Но не
разбирам защо го правиш?
– Всички питат как Додо е познавал, че двойките са постоянни? Ами
всяка година, преди да се състои балът на влюбените, той им боядисвал
гърбовете. Имал по седем от двата пола. Всяка от женските – с един от
цветовете на дъгата. Мъжките – само с черен номер. Понякога си правел
шеги – хващал например лилавата зайка и я затварял в друга стая.
Кавалерът ѝ – № 4 – така си оставал сам в ъгъла и според Додо наблюдавал
танцуващите с тъга.
– А под каква музика?
– Някаква особена мелодия, изпълнявана на... на фагот или на обой. Аз
лично не различавам звученето на тези два инструмента. Но беше приятна.
Дълго си я тананиках след първото си гостуване в зайцефермата. После
започнах да ходя там всяко лято. Даже нещо като бизнес захванахме с
Додо. Чичо ми, бивш горски, имаше в двора си дърводелска работилница.
Нарекохме я „Трите лъва“. Правеше мебели, грубовати, но здрави и евтини.
Дървесината му идваше почти без пари. По това време в селото откриха
помощно  училище за деца аутисти. Та чичо бе поел голяма поръчка за
мебелиране на школото. И двамата с Додо се оказахме доста сръчни в
новия занаят. След смъртта на чичо – една сутрин се събуди умрял, в
смисъл, че го намерихме издъхнал без каквито и да е предварителни
признаци или болест... – наложи се двама да довършим поръчката. Додо
дори сколаса да тръшне една от учителките. Готин отвсякъде, но все по-
болен. Тези дни ще прескоча до Бели рид, дано го сваря жив... Нека ти кажа
нещо, което съм запомнил от него. „Искате ли да ви вярват, изказвайте се
кратко и възторжено, като че вдигате тост на сватба с бременна булка,
когато е видно, че всички Божии милости са налице...“ Той умееше да се
шегува поучително... Дано го сваря...

156
 – А... зимният вариант на легендата за влюбените зайци?
– Да... онези зими, кой знае защо, се случиха много студени... Не помня
имена...
– Секс вместо парно.
– Сексът без чувство е като пиенето: правиш го с надеждата, че ще ти
стане по-добре.
– А когато е с чувство?
– Не ми се е случвало през последните единайсет години.
– И аз... По неволя девственица. Но любовта може да бъде и
интелектуално усилие. Понякога така отчаяно препивах с мисълта за тебе,
че после дни наред се мъкнех с тежък въображенчески махмурлук и
силуетите на всички хора и неща ми изглеждаха изкривени... Да, ти беше
гравитацията, аз – клетата Нютонова ябълка, а в ролята на земята –
невинният Линос...
– Какво помниш от онези години... в Яхъра?
– О, много неща.
– Например?
– Например... как пиеше. Обичах да те гледам. Правеше го красиво.
– Но само до третата чаша.
– Правеше го така естествено, като че пиенето бе твоя жизнена
функция... нещо като дишането или излъчването на мирис...
– Боя се, че понякога може би съм бивал и груб...
– Дори когато биваше смъртно гневен, ти не можеше да бъдеш зъл...
– Освен... последния път... на другата сутрин исках да се извиня... бях
разбрал какво ми казваш... Исках да те прегърна, двама ви да прегърна... Но
ти просто тръгна тогава... извинявай... тръгна без дума... като животно...
– Наистина. Бягах от тебе като вълк от огън. Зад мене горяха мостове.
Там беше ти.
– Е, аз не бях цяла България.
– Да. Ти не беше цяла България. Ти беше целият свят.
– Няма как да ти повярвам.
– Толкова те обичах, че дори... нямах нужда от взаимност... Винаги,
когато... да... когато мислех за тебе, усещах онова сияйно чувство на
предназначеност за щастие, което ни дава само детската вяра в Бога...
Понякога исках да си мъртъв.
– И аз често се усещах мъртъв. Особено насън. И се събуждах с
омерзение. Ненавиждах се, че не мога да се освободя от себе си.
– Свободата от себе си ни е дадена само посмъртно. Иначе тя е алхимия
на невъзможното.
– И свободата от тебе. Наздраве!

157
 – Ти си... ти беше... сравнявах те с йероглиф... Йероглифът на всички
думи. Наздраве!
 
12.
– Толкова отдавна не си ми говорил тъй дълго за себе си. Едва сега
осъзнах някои неща, за съжаление...
– Добре е, че си казахме всичко.
– Да. Дано казаното да е истина. Само така ще се усетим свободни.
– Свободни за какво.
– За надграждане. За измисляне един на друг. За обожествяване. Можем
взаимно да се наричаме с най-хубавите думи на света... дори когато
другият знае, че не ги заслужава. Важното е, че изпитваме нужда да си ги
кажем.
– Но ти днес-утре си тръгваш.
– Да. Тръгвам си.
– Какъв смисъл има от... обожествяване.
– О, боговете отдавна не ходят между хората. Но съществуват.
– От вчера се питам, а и сега също... За какво точно ти би могла да
молиш Преподобната?
– Ако влизам в църква, то е, за да благодаря. Само за това.
– И аз така си помислих.
– А иконата, дето я рисуваш... тя онази... някогашната икона ли е, или
друга?
– Онази.
– Толкова ли е...
– Толкова.
– Сигурно е глупаво... но...
– Глупаво е. Кажи.
– Толкова години... защо...
– Защото не мога. Питаш ме защо не се откажа. Отказвал съм се! Почти
толкова пъти съм се отказвал от нея, колкото и от тебе... Но все вярвах. И
ето, ти дойде.
– И тя ще дойде.
– Тя е тук. В мене е. Знам какво точно искам, но не знам как да го
направя... Баща ми е виновен...
– Това ли е семейната тайна.
– Това е.
– Толкоз дълго живяхме... две в едно, ако мога така да кажа...
– Можеш. Защото наистина живяхме две в едно. Още тогава знаех, че
онова, което искам да нарисувам, вече съм го виждал някъде... Само

158
веднъж, но съм го виждал. Бях едва на четиринайсет и още не знаех, че ще
ставам художник.
– Явно, че тук ще замръкнем. Донеси ми някаква завивка. Студено е. И
разказвай...
 
13.
– Да можеше да се видиш! В това одеяло от съшити агнешки кожи
приличаш на ескимос. Цялата в кожа, само носът ти стърчи.
– Добре де. Големичък е.
– Глупости. Ескимосите нямат големи носове. Знам те наизуст. Опитвах
се да те рисувам, още пазя скици от онези години. И ако въобще някога
открия изложба, тя сигурно ще се казва „Ти. Ескизи“.
– Ще се радвам, ако бъда поканена...
– Ще ти съобщя по вятъра. Или по прелетните птици.
– Мъжът ми е решил да премести бизнеса си в България. Дори в момента
е някъде по Черноморието. Дано успее. Обичам София. А ти... ти спомена
баща си... Никога не си ми говорил за него. Дори за майка си се сещаше
рядко.
– Починала година след раждането ми. Той ме е отгледал. А не беше
млад. Оженил се на четирийсет. Така му поръчала Преподобната.
– Усещах... През цялото време усещах, че има нещо... някаква тайна
връзка между тебе и нея.
– Напротив. Твърде явна е връзката, макар и необяснима. Преподобна
Стойна е нашето семейно божество. Спасила е живота на баща ми. За това
в житието ѝ са казани само две думи – че извадила момче от кома. Но е
било чудо, за което се е говорило дълго. Но нали тогава не е имало
телевизии, а и вестникарската журналистика се е занимавала кой знае с
какво... сигурно със закъсняващата бременност на царицата, а после и
раждането на княгиня Мария-Луиза. През трийсет и трета баща ми е бил на
шест години. Уж здраво и силно дете, но изведнъж се разболява и лекарите
не могат да определят диагнозата. Дават да се разбере, че краят е
неизбежен, и бързат да върнат болното вкъщи. Отчаяни, баба и дядо го
носят при Стойна в Сушица – така се е казвало тогава селото. Двамата го
носят – като смъртник: единият го държи за главата, другият за краката.
Едва го свалили от каруцата. Положили го в църквата върху онази плоча,
знаеш я... с орела... а Преподобната им казала: „Седнете вън и чакайте“. И
останали да чакат в двора. Било късно вечерта. Така казваше татко. Тъмно
било, само едно бледо пламъче на свещ мъждукало пред иконата на свети
Георги, но когато Преподобната се навела над детето, вратата на храма
сама се затворила и църквата грейнала отвътре, като че там били запалени
високи огньове. Сигурно е било и тихо. Знаеш колко тихо може да бъде

159
това място вечер. По едно време доловили гласа на светицата, отначало
изглеждало, че чете от книга, после гласът ѝ взел да се извисява, да стене,
да плаче и пак да чете... Никой не знае колко са траели тези молитви.
Докато прозорците на църквата светели, дядо ми забелязал, че косата на
баба постепенно побелявала. Тогава била на двайсет и пет. Накрая
светлината бавно взела да намалява като в театър, преди да се вдигне
завесата, а Преподобната отворила вратата и с отпаднал глас казала:
„Вземете си го“. Баба ми помислила, че детето е издъхнало, и викнала да
плаче. „Ще живее. До четирийсетата си година да не се жени.“ И се
възкачила по стълбата към стаичката си. Прекръстили се, запалили
десетина свещи и намерили детето да лежи на камъка и да гледа малко
несвястно, като внезапно събудено. Поискало вода, а после поискало да
спи. От съня по челото му избила пот и това била хладката пот на здравото
тяло. Преди Коледа същата зима Преподобната починала. Но семейството
ни имаше традиция и всяка есен на двайсет и седми септември баща ми ме
довеждаше тук като на хаджилък, носехме плодове и ги слагахме пред
паметника на светата Стойна, преспивахме в църквата, без да се молим за
нищо, освен за душата на мама. После тръгнах на училище, харесваше ми
да рисувам и да пиша красиво, учителката ми предричаше бъдеще на
художник и аз взех да си мисля за това. Когато навърших четиринайсет,
баща ми започна да ме води по църкви и манастири. Най-дълго стояхме
пред икони на светици. Веднъж – не помня в коя църква беше – той посочи
иконата и каза: „Те това е!“. И ми призна нещо, което дотогава не бил
споделял с никого, за да не помислят, че бълнува. В онази нощ, когато
молитвите на Преподобната го събудили от дълбоката несвяст, той отворил
очи, а около него било светло като ден. Онова, което видял най-напред, би-
ли слепите очи на Стойна. Не, не били слепи. Нито сиво-пепеляви, както
казват, че изглеждали зениците на такива хора. Били тъмносини очи и от
тях излизала светлина. „Не ще да е било точно светлина, но като не знам
как да го кажа, светлина го казвам.“ Никога не можа да ми го обясни така,
че да го разбера. Затова ме водеше по свети места. „Гледай, сине, гледай и
като гледаш, виждай!“ Голямата му мъка беше, че не успя да вдигне чешма
по пътя между селото Златолист и църквата – той беше дюлгерин – в памет
на Преподобната Стойна. И ми завеща непременно да нарисувам иконата ѝ.
„Очите! Онова в очите! Знаеш какво! Видял си го и го знаеш!“ Така и не
запомних мястото на църквата, но и до днес помня името на светицата:
великомъченица Неделя... Ей, чукча, ама ти май трепериш!?
– Малко.
– Сега ще донеса още едно одеяло.
– Просто ме прегърни.
 

160
 14.
– За какво мислиш?
– За нищо.
– Личи си. Иначе щеше да избягваш дупките по пътя. Не ти ли е жал за
тази скъпа машина?
– Мразя я. И съм щастлива, когато е в сервиз. Тогава си поръчам такси и
си представям как Елфида се обръща в гроба. За нея ползването на
общодостъпен транспорт бе равнозначно на къпане в обществена баня.
– Защо спираш? Ако е за естествена нужда, ей по-натам има храсталак.
– Искам да ти покажа онова нещо.
– Кое? Прегарялата ливада с копата сено?
– Не ти ли харесва?
– Подобен пасторален пейзаж може да изглежда възхитителен само за
едно травмирано от лукса око.
– В такава копа, но много далече от тук... и преди доста години... загубих
девствеността си.
– Да бе. На мене ли казваш! На мене!
– Жената загубва невинността си, когато за пръв път легне с мъж без
любов.
– Линос?
– Да... Линос...
– Защо ме гледаш така, Дея?
– Как?
– Особено... някак си алчно и тъжно...
– О, няма такова нещо. За момент се сетих за нещо... без връзка, разбира
се... прочетох го снощи в някаква книга-дневник... „Вакуумът в душите ни
не е по-малък от този във Вселената, но е достатъчен един човек –
точният, – за да го запълни. В това е разликата между Вселена и Душа.“
– Гледаш ме като... Приличаш ми на безпризорно дете, попаднало край
шведска маса. Яде до пръсване и тъгува, че не може да погълне повече...
– Да... Не си загубил чувствителност. Така се усещам... Точно така...
– Какво?! Той е умрял? Още тогава – в сеното. Или сте се развели? Или е
в затвора? Или ти си извършила престъпление и сега се криеш от
правосъдието... Познавам и помня този твой поглед. Какво?!
– Всичко това, което ти предположи: първо Линос умира, после се
развеждаме, след това го пращат в затвора, а аз се крия от властта...
Всъщност гледам те и се колебая... Не, мога да ти го кажа и на глас. Мога
да те попитам. Део, искаш ли да бъдеш богат?
– Беден ли ти изглеждам?
– Не просто богат, а милионер. Така няма да имаш нужда от никакви
икони и прочие разочарования...

161
 – Разочарования?
– Усилия с неизвестен резултат. Това исках да кажа.
– В изкуството е както във войната, мила: най-опасен е мигът на
победата. И само неопитният бърза да го достигне. Опитният знае, че
резултатът е връх, а на върха няма да намериш нищо. Нищо освен себе си.
И то след като си си омръзнал до смърт.
– Виж, Деяне... Ти днес ме попита за какво аз, дето мога да имам всичко,
което парите дават на човека... за какво бих могла да моля Светицата...
какво не ми достига. Не че го искам, но една клауза в завещанието на
Елфида ме задължава... Налага ми се да родя дете. Полът няма значение.
Ако до края на следващата година не успея да ощастливя с наследник
фамилията Давудос, ще загубя два милиона. Такава е волята на покойната
дарителка. Два милиона. В евро. Опитай се да си го представиш!
– Кое?
– Например това, че половината могат да бъдат твои. И то без никакво
особено усилие над волята или плътта... надявам се. Ще ми помогнеш ли?
– Не.
– Мислех си, че ме харесваш. Все още.
– Смятам се толкова уникален, че никога досега не съм допускал
произвеждането на мои копия. Защо да правя изключение!
– Стига де!
– Опитай инвитро.
– Всички ще научат. Лекарите в Гърция са продажни.
– Светът не е само Гърция.
– Затова дойдох в България. И се радвам, че те срещнах. Не го планирах.
Не го очаквах. Но се радвам. Приеми го като сделка и щедра воля на
случая.
– Прилича ми на брак по сметка между братовчеди от фамилията
Ротшилд. Плодът на такива бракове е разочароващ. Всички Ротшилди са
грозни и извратени.
– Не ме интересува. Важното е да го родя. Покойната няма претенции
към качествата му.
– Защо не пробваш някой от адвокатска кантора Манасис. Хем тайната
ще си остане вътре в семейството, така да се каже. Милионите – също.
– Да. Мислила съм. Но старият се оказа с тежък простатит, а младият е
гей. Пък и рангът ми не го позволява: те работят за мене и това ги поставя
по-ниско в йерархията.
– А аз?
– Ти си просто приятел. Приятелството е равенство. Какво?
– Нищо. Знам пряка пътека през гората отсреща...
– ... която ще ни заведе до най-дивото място на света...

162
 – Аз ще се прибера пеш.
 
15.
Здрачът става все по-гъст и студен. Део е седнал на скалата – ей горе – и
оттам наблюдава пътя към църквата. Колата на Дея стои на същото място,
където я беше оставил. Сякаш движението на Земята е спряло и светът е
застинал в моментална снимка. Никой няма желание за нищо – все едно за
утре е обявена третата световна война, от която ни едно същество няма да
излезе живо, и всички чакат времето да се оттече и да настане събитието.
„Защо хората се самоубиват от любов един към друг, но никой не се
самоубива от любов към Бога!?
Тебе питам, дето си Горе! Ако искаш да се познаем взаимно и ако
наистина си пич, какъвто те мисля, ще изминеш своята част от пътя и
двамата ще се срещнем в центъра на Вселената – там непременно има
площад с биещ часовник... или пеещ фонтан... И Ти ще ми кажеш защо
обичам нещо толкова несъвършено, каквото може да бъде една жена... а в
Тебе, дето си сътворил всичко и всички... едва вярвам – и то по навик...
Защо става така, че мога да умра за н е я, а на Тебе просто се уповавам, но
само ако имам достатъчен повод... На нея прощавам всичко, а на Тебе се
сърдя, че не чуваш молитвите ми; и още ми кажи: защо нея обичам повече
от живота си, а за твоето съществуване често забравям...
Знам, че няма да дойдеш при пеещия фонтан, но имам нужда да ти го
кажа:
Човекът е единственото същество, което може да обича себеподобен
повече от себе си. Защото любовта е сътворяване на някого. А всеки творец
обича творението си. Затова и ти обичаш нас – недодяланите и грешните.
Но ако ти си признаеш ей сега и тук – този миг е сърцевината на самата
Вселена, а аз... да, всеки човек е човечеството – ако си признаеш пред мене,
че и ти понякога грешиш, че си несъвършен и че страдаш от това... Ако ми
довериш, че понякога ти се иска да помолиш за прошка човеците... ако ми
кажеш, че единственото, за което мечтаеш в самотата си, е всеки от нас не
просто да те обича, а да те обича повече от себе си... тогава ти, Творецът –
пак ще останеш единствен, но оня Единствен, който може да бъде
досътворяван... И така ще се превърнеш в цел и смисъл на краткия ни
човешки живот... а небето над нас ще бъде купол на Твоя храм... и думите
ни, дори най-делничните, ще звучат като химни в Твоя прослава...
Господи, помогни ни да те досътворим! Очовечи се, за да можем да те
обожествяваме! Бъди наше общо творение, за да слееш целия свят в едно...
И Ти да произлезеш от нас, както ние произхождаме от Тебе...“
 
16.

163
 Чувам вопъла на Део, но не искам да го слушам... Светотатство е,
кощунство... плач, оспорващ Първоначалния замисъл... Такива
посегателства не остават без последствия. Но вече съм толкова близо до
триизмерната природа (до края на настъпващия ден трябва да вляза в плът),
че човешкото у мене взема връх...и вместо да го укорявам, аз му търся
оправдания:
„Това също е вяра в Него... и също е надежда за помощ... Чудя се на Део.
Даден му е равен и чист път до края, той сам избира трънливите и
каменисти пътеки... защото знае, че Някой го пази... Има такива души:
колкото повече вярват, толкоз по-безразсъдно живеят... А после търсят нас
за посредници...“
 
Тук нощите започват рано. Само спящите в преддверието на стаичката
ми, подредени един до друг като в казармена спалня, остават будни дори
когато спят: уж сънуват, но се стараят да запомнят съня си, а после дни
наред го разгъват нишка по нишка, за да търсят вплетения в него мой съвет
или предсказание...
 
17.
Има едно просто правило, валидно за всички човешки възрасти, раси и
начини на съществуване... Други, по-силни от мене, са го открили и част от
моята бъдеща работа в плът ще бъде да го внушавам на хората.
„Животът на човека е времето, което му е дадено, за да преживее чрез
лични събития онези десетина думи или изрази, които е запомнил от
детството си, без тогава да ги е разбирал, и които винаги после са го
учудвали.“
Тези думи приличат на камъни, подредени като брод през река, и
човекът минава по тях, за да стигне без излишни премеждия другия бряг.
Помня, че моята Стойна до смъртта си обичаше да тълкува два постулата
на баба си Кръстя: „Жив ли си, трябва да имаш очи и на тила си“, „Не
можеш ли да го премахнеш, забрави го“, а също и думите ѝ „пустоцвет“,
„надяване“ и най-често – „ излетя навъзбог“ – когато ставаше дума за душа,
песен или поглед на луд.
 
18.
На стъпалата пред мемориала и тази нощ са седнали онези двамата:
мъжът със сламената шапка и жената с червения гердан. Виждам мислите
им, онова, което ги очаква, виждам, а също и целия им сетнешен живот... И
уж всички обичам еднакво, а някои са ми някак си... особено свидни...

164
 – Гледам те от вчера... и ти като мене: палиш свещи, молиш се... Пък не
се качваш да нощуваш при другите... всички поклонници нощуваме пред
стаичката на Преподобната... разгъваме рогозките, има възглавници...
– Аз съм с каруца и в каруцата си спя.
– Не е ли студено?
– Аз съм с кон. Конят ми лъха като калорифер...
– Добре е, който си има другар... На такъв човек нищо друго не му
трябва... По каква мъка си тук? Тук никой не идва без мъка?
– Дойдох да питам... Стойна да питам по една работа... Казват, че
отговаряла на питанията... насън отговаряла... дойде ти насън и ти каже:
това ще правиш, онова няма да правиш...
– И аз туй съм чувала, и затова вечер до късно седя край гроба... Ама ни
насън, ни наяве нещо усещам... И ще стоя, докато чуя... Ти за болен, или за
мъртъв...
– За жив.
– За човек?
– За нещо като човек... Направи ми голямо зло един мискинин... много
голямо зло ми направи... посече с брадва една млада душа, тъй както си я
бях окатал с детското одеялце... през одеялцето сякъл... Та искам да го знам
кой е. Няма да му отмъщавам. Само да му знам името и лицето, та да не
мразя целия свят, щото той останалият свят с нищо не ми е виновен... Ами
ти?
– Ох, и аз... Изгуби ми се едно нещо... дето не мога да живея без него...
– Натуралния акт за къщата?
– Друго... съвсем друго... Та искам да ми каже светицата, дали да го
чакам... да го чакам ли да се върне, или да легна и да умра...
– Излишна приказка! Мъката си е мъка, но умирачката не е човешка
работа... Колкото ни е дадено, толкова ще живеем... а как ще живеем, това
вече си зависи от нас...
– Внуче ли? Или някоя домашна живинка? Там, дето викаш, че под
одеялцето...
– Всичко. Всичко ми беше тази фиданка...
– Фиданка!
– Ябълчица. В гробищата. В наше село от няколко години излезе нова
мода – вместо паметници и кръстове на гробовете на починалите взеха да
садят плодни дървета... И на дървото табелка със снимка и трите имена на
покойника...
– Я гледай ти...
– Никой не бере плодовете. Раждат си се, зреят си, капят си... Тъй
нашите близки стават на плодове... не че го вярвам, но някак си по-разумно

165
ми се струва... Иначе – какво? Иначе – нищо. Беше Велко... – няма го
Велко!
– Кого си погребал?
– Дочка, жена ми. Две години и девет месеца я гледах на легло без крака,
па последната година и без акъл...Не помнеше коя е, не ме познаваше...
Само снимките на сина ни знаеше... Той завърши морско училище и по
цяла година е на плаване. Тях знаеше и ги целуваше като наистина...
Обичаше ябълки. Посадих ѝ... мислех – над горната част на гроба, но
предвидих, че каквито са едри, ще падат и ще я удрят през лицето... пък и
някой червей може да пропълзи... В краката ѝ я посадих. Всяка пролет
варосвах стъблото, есен го увивах с детското одялце на сина ни... Събирах
плодовете и ги подреждах около главата ѝ – като венец... И някак си
преглъщах живота, щото имаше какво да очаквам: да дойде пролет, да
цъфне дръвчето, да го окопая, да го очистя от сухите клечки... Таз пролет
някой посече фиданката... Ако я беше посякъл, за да си стопли децата с
клонето ѝ, щях да простя... човешко е... А клонето там, и цветът там... по
бял цъфтеж я убиха... И дрешката ѝ... Викнах да псувам, но се озаптих..
Дочка не обичаше да ме слуша такъв... Ревнах да рева, ама глас няма... Па
разрових гроба трийсетина сантима, колкото да не ми се мерне ковчега...
натроших клоните на дребно, събрах опадалия цвят и всичко погребах...
Дънерчето  така си остана да стърчи... и гледам, май изотдолу взело да
покарва зелено... Та искам да го знам тоз човек, който ми посегна на
паметта... целия ми досегашен живот посече...
– Нали е покарало... ще се вдигне, ще му купиш друга завивка...
– Тъй ще направя. А ти по каква работа?
– И аз да питам нещо Преподобната... Загубих една близка душа...
– Човек?
– За човек го имах. Най-близкият ми. Изостави ме. Това е истината.
Направо ме заряза една сутрин. Излезе да се разходи както всеки път и не
се върна... Къде сгреших? Какво не му угодих? Какво не му дадох... грам
сила не ми остана от слугуване... Преди да ме е погледнал, аз вече разбирах
какво иска... Шест години и половина... без осем дни... шест години и шест
месеца... навсякъде заедно... аз –      на работа, той ме изпраща. Тръгвам си
вечер – той ме чака пред будката... аз съм вестникарка... на колелото на
дванайсетицата...
– От София ли си?
– Не съм родена в София, но там живея вече доста години, та може да се
каже... На квартира съм. Иначе съм от Мездра...
– Квартирите в София сигурно са много скъпи.
– Зависи от квартала, от етажа... Аз си намерих едно мазенце,
прозорчето му е на нивото на тротоара. Всяка сутрин гледам обувките на

166
хората. И винаги мога да ти кажа тези обувки на какъв човек са, а онези –
на какъв...
– На село имам голяма къща... Ама наистина голяма. Ако можеше някак
си да я взема в ръце, да я занеса в София и да я напълня със студенти...
Наемът – според успеха. Висок успех – нисък наем. Калпав успех – висок
наем, един вид глоба. Тъй да обвържа науката с материалния интерес...
Обичам науката, уважавам я, ама не я доразбирвам... Затуй за мене си ще
оставя мазето. И аз като тебе... и твоя човек...
– С него бяхме за пример в квартала... радваха ни се... пък може и да са
ми завиждали... Подпитваха ме: „А ма Детелино, ти като умреш, той к'во
ще праи без тебе?“. Намекваха ми, че съм стара за него... а аз не вярвах, че
мога да умра и да го изоставя... забранила си бях да мисля... А стана така,
че той ме изостави.
– А знаеш ли, дали е жив?
– Знам. Жив е. Минава понякога покрай будката... но не е сам... никога
не минава сам... или го е срам, или го е страх... винаги с нея... с неговата
кучка... рижава една... с увиснали цици... прощавай... ама като ще си
изливам душата, нека да е до дъно... то човек е най-откровен пред някого,
когото никога вече няма да види... та и аз...
– Бе то не се знае. Аз, както съм свикнал да кръстосвам България...
шофьор съм... двайсет и две години в една и съща фирма. Тази пролет
фалираха фирмата, останах на пътя – път има, мен ме има, но няма волан...
Затуй си купих кон... щото не мога без превоз... не съм свикнал да ходя
пеш... пък и конят е умно животно...
– И конят... и кучето... Какво, като е млада... онази... рижата... Ти как се
казваш?
– Велко...
– Какво като е млада бе, Велко! Младостта е сезон, който минава – днес
лято, утре – зима... А любовта ми?! Тя няма годишно време. А моята
преданост! Тя не знае ден и нощ... А моето шетане! Като че всеки ден бе
Великден... Свински джолан... Бульона го обича на попара със сухар, а
месото – препечено до зачервяване... но не до кафяво... а най-много до
цвета на карамел...
– Какво работеше той?
– Нищо. Какво може да работи! Пес! Най-обикновен уличен помияр!
Намерих го съвсем малко кутре, току-що родено... изхвърлено го намерих в
контейнера... отгледах го, угаждах му, обичах го... и той ме обичаше...
спяхме прегърнати... вярно, той с гръб към мене, но усещах дишането му...
усещах, че не съм сама... че имам нещо живо и мое... И му бях толкова...
толкова...

167
 – Хайде сега – ще ревем! Я се стегни! Жив човек не се оплаква. Пък и
какво, като не е човек... Речи му да е здрав и давай напред! Ти с тази тънка
блузка ли си тръгнала... Я иди да си метнеш нещо по-дебело, че я как
подухва откъм гората... Аз ще съм тук.
– Ми нямам... дойдох уж само за един ден... не исках дори да
преспивам... щото, ако той се върне, пък аз не съм вкъщи... какво ли ще си
помисли...
– Вземи, та облечи туй... то малко смърди на тютюн...
– Че мъж ли е мъжът, ако не мирише на цигари и на пот. Бабичка е такъв
мъж... Или бабичка, или пълен хрантутник... и използвач...
– Закопчай го... Горното копче е счупено, ама карай...
Гледам ги как искрят в тъмното. Аурите им започват да изсветляват,
приближават се една към друга, все по-бързо трептят в златисто, но с
кафяви петна...
И тези двамата се страхуват един от друг.
Странно нещо е човекът. От животни не се бои, от бедствия не се бои, а
докосне ли оня, за когото копнее, разтреперва се като трескав... и му се
иска да хукне, да се качи на някое дърво и да гледа мечтата си от безопасно
разстояние... А после много нощи да сънува видяното...
Виждам ги да тръгват: той – напред, тя – малко след него, но заедно.
Дадена им е възможност да остареят под един покрив. Но те може и да не я
изберат.
Жената си мисли за ябълката:
„Гробът на Дочка сигурно не е уреден. Ни цветя, ни бръшлян... Те
мъжете не почитат такива работи... Ако Велко пак ме покани да идем в
селото му, ще го накарам първо да навестим покойната, да ѝ се помолим за
прошка... пък тогава... чак тогава ще се съглася да влезна в къщата ѝ...“.
Мъжът си мисли за коня.
„Забравих да го напоя. Прежадняло е животното. Отплеснах се по
Детелина и забравих другаря си... Той е мъжкар, ще разбере. Ей сега ще
взема кофата, дето събират листата, нападали под чинара, ще я напълня с
вода и ще напоя Цурко...“

168
 ТРЕТИ ДЕН

Тялото е инструмент на спасителната любов.

За убийствената то е препятствие.

Дея

1.
– Ей, голям студ, Детелино. Не помня друг път през септември да е
бивало толкоз студено. Чуй Цурко как потропва от студ.
– От месечината е. Изгрее ли месечина, небето се оцъкля и времето
застудява.
– И аз – виж ми акъла! Вместо да напаля огън... край гората сме, дърва
колкото щеш... вместо да ти напаля един ей такъв огън... съм те увил в туй
одеяло... Бах ти мъжа, бах ти и...!
– Псувай си, Велко, колкото ти се псува. Да забраниш на мъжа псувнята,
все едно да му забраниш правото на гласуване... Такъв мъж не се чувства
човек.
– На село имам голяма печка... едната половина на дърва, другата
половина на ток. И за лято, и за зима подхожда... Ако бяхме на село... ти
сега щеше да си седиш съблечена... само по оназ тънката блузка...
– Моята печка е на ток, откакто я имам, все е на ток... Чувала съм за
комбинирани печки, но не съм виждала... Сигурно е някакво чудо...
– Бе я стига сме се разправяли... стоим тук и си дрънкаме, а ти
студуваш... Бах ти мъжа, що съм аз... бах ти и чудото... Хайде, Цурко!
Разсънвай се!

2.
Ще отида... да... добре – отивам. Но какво повече мога да му кажа, света
Стойне!... Единайсет години живея затворена в резервата на мислите си...
май ставам някакъв изчезващ вид...
„Истината, Дея. Само истината. Цялата. Нищо не прибавяй, но и нищо
не крий!“
Той сигурно спи... всички мъже спят, докато ние страдаме... ами ако се е
заключил... ключалката на някогашната ни каравана веднъж се повреди и
цяла нощ подпирахме вратата отвътре с щайга... тази сигурно е изправна...
и той се е заключил... а може и да ме чака... седи, пуши... или се разхожда
наоколо и ме чака...
„Иди, Дея!“

169
 Истината... вече не знам коя е истината за мене... отдавна не съм аз, не
съм себе си... отдавна съм онова, за което ме смятат... той няма да го
разбере... то наистина не е и за вярване... понякога аз самата не вярвам, че
ми се е случило, че съм го допуснала...
„Отивай, Дея!“
„Добре. Отивам. Пуловерът, забрадката... Опакована съм като за
изповед – нищо, намекващо за пола ми... Не жена отива при мъж, а душа
при душа... всичко... дори онова, което предполагам за себе си... дори
сънуваното... всичко ще изхвърля... ще се освободя... ще се отрека... ще
бъде едно малко умиране... Отивам.“
 
3.
– Не се събличай. Студено е.
– Дойдох разсъблечена.
 
4.
Део лежи на походното легло и не смее да мръдне, да не би тя да
изтълкува движението му погрешно, да се  изплаши и да си отиде..
„Как така разсъблечена... гола ли е дошла... тя може... тя всичко може...
тя – гола, аз – с дрехите. Като удавник. Неприлично е. Трябваше да се
направя на заспал. После уж неочаквано се събуждам и докато още съм
сънен... съненият е нещо като полумъртъв... или полуумен... всичко му се
прощава... каквото и да направи... все едно – лунатик... все едно... не е на
себе си... простено му е поради...“
Дея стои в рамката на вратата и усеща да я блъскат талазите на вятъра.
„Ако не е вятърът да ме подпира в гръб, да съм си тръгнала... Още
малко... още само две-три минути... мъжете са страхливи... храбри са само
във важните моменти от живота... иначе са като деца... големи твърдоглави
деца... и се боят от тъмното... така си представят женската душа – топъл
мрак и зов на морски сирени...“
Как да им кажа на тези двамата, че щом нещо има да става, то няма защо
да се отлага.
Не им е дадено да се разминат! Челни удари – да. Омраза, обилно
подправена с любов – да. Отвращение към себе си само защото не можеш
да не мислиш за другия... И това – да. Синини от думи, рани от погледи...
Във всяка взаимна любов е побрана цялата любов на света. Как да им го
внуша!
Не мръдват. Не дишат. Струват ми се неодушевени: две парчета
вкаменен живот. Ако всичко е свършило, то е, за да може пак всичко да
започне отново.

170
 Део остава все така неподвижен, като че е гипсиран до глътката, Дея
долавя как по краката ѝ пълзи студ, все по-нагоре, стига утробата ѝ,
изпълва я и я вледенява...
 
Неизтощима е човешката мощ за страдание. Ако има нещо, което ще
преживее края на света и ще остане да свидетелства за някогашно наличие
на човечество по Земята, това ще бъде сладостта от болката, която всеки си
причинява сам...
 
5.
Пътят на съществото от раждането до смъртта е предварително очертан
като права линия, подобно разстоянието между две точки, измервано по
въздуха. Съществото е, което криволичи встрани и променя посоки и цели
в съответствие със страховете, надеждите и заблудите си, докато все пак
стигне до Края.
Тя си тръгва първа. После, разбира се, тръгва и той, но твърде късно, за
да попречи на предстоящите събития...
Когато обичаш някого, ти обичаш целия свят и приемаш човечеството за
добронамерен свидетел на твоя възторг. Но отиде ли си любимият, всичко
съществуващо ти се струва участник в таен заговор на света срещу тебе...
Почти легнала върху волана, със стиснати устни и присвити очи, Дея
повтаря заклинание, което ме плаши.
„Там... там... по-бързо т а м...“
Надзъртам да видя кое е онова място, към което Дея с такава неразумна
скорост лети. Сумрак, хлад и мирис на цъфнал зюмбюл... Това усещам. И
радостта ѝ, че дори Бог няма власт над нейната воля:
“ Сама съм си Бог, сама съм си всичко... Аз решавам... аз... Аз! И вече
реших!“
Трябва да се намеся. Никак не съм сигурна в добрия изход на плана,
който ми хрумва... Но събитията се развиват толкова бързо, че най-
простото изглежда най-подходящо....
Цурко... Край сухата ливада от дясната страна на пътя, онази, с копата
сено в средата ѝ, кротко си пасе, макар и запрегнат, черният кон. В лунния
здрач се вижда как копата от време на време потрепва, олюлява се, после 
поляга спокойна и се чуват само звуци и кикот, като че някой някого
гъделичка, а после говори на пресекулки...
Колата на Дея успява да улучи каруцата, конят пада и издъхва, захапал
последната стиска трева, копата се разлетява на части и две фигури хукват
към пътя: едната стига първа, оглежда мъртвото животно, после напипва
камък и псувайки, тръгва към колата...
Жената сваля прозореца.

171
 – Давай! Но с един удар, ей тук – в слепоочието...
 
Когато Део пристига, гавазите на госпожа Давудос – получили преди
това командата „цито“ – тъкмо уреждат сметката със стопанина на
добичето.
„Три хиляди в евро! Ще имаш и за каруца. Че даже за кола на старо. И
казваш на ченгетата, че ти си виновен за случката и че аз съм бил зад
волана. Виж ме добре. Да не ме сбъркаш с колегата!“
 
Майбахът – макар със смачкана врата, продължава да работи на място;
стопанинът на Цурко е коленичил и се опитва да затвори очите на
животното; стопанката сваля от каруцата раница и одеяло...
– Как ще се приберем без превоз...?
– Има ли жертви?
– Не.
– А... госпожата?
– Замина си. Тя си замина... а ние как ще се приберем...?
– Закъде сте?
– Не било далече. Селото на Велко. Капинци ли беше... Ягодинци ли...
нещо сладко.
– Ще ви откарам. Аз съм за Бели рид.
 
6.
Още когато съществувах в тялото Стойна, много от вас са ме питали:
„Как да познаем, че вие, нашите небесни покровители, ни съветвате? Как
да доловим думите ви, щом там, където сте вие, няма думи, а само
образи...“.
Ние сме винаги с вас. Ние сме внезапните мисли, които ви идват наум!
Ей така – без причина! Неочаквано, изненадващо! Онези мисли, за които
после си казвате: „Хрумна ми изведнъж... да се чуди човек... все едно някой
ми го пошепна в ухото“.
Това сме ние. Някои от вас ни наричат интуиция. Други ни смятат
просто за свой случаен късмет. Ние сме онова добро и разумно, което ви
минава през ум, когато трябва да вземете решение. Но вие често
пренебрегвате съветите ни и слушате само себе си...
Ние ви казваме:
„Всичко, дето може да се направи от много любов, може да се направи и
от много вяра...“.
Но вие чувате:
„Което дори великата страст не може да постигне, постига го великото
Его...“.

172
 И като си вярвате, грешите против себе си.
 
7.
Ето я Дея.
Вече половин час джипът ѝ – взела е колата на охраната си – стои на
разклона: наляво Атина, надясно – София... Изключила е мотора. Уморена
е. Иска да спи.
„В най-близкия хотел... вана, фреш, два валериана... И сън. Толкова
много сън, че да успея насън да се върна назад през годините – през
детството си, през раждането... И да се събудя в утробата на мама!“
Знам, че не това иска Дея!
Пошепвам ѝ нещо. Изчаквам.
Следва колебливо прибиране косата на кок, бавно  завъртане на волана,
после музика, една такава стенеща... с онзи глас на ръждива флигорна...
знаете го...
Има още време до полунощ. Текат последните часове преди влизането
ми в плът, а още не съм си избрала ни пол, ни родители...
 
8.
За тези от вас, които са следили моя разказ, вече е ясно в каква посока
замина Дея. Само час по-късно по същия път се залюшка и чисто бяла
каравана, прикачена към тъмносин форд.
Човешката съдба – както сами се убеждавате – е най-логичното
интелектуално творение в Мирозданието. Вселенска математика в образи.
Странностите, неочакваните обрати и погрешните отговори в нея са
плод на собствените ви лутания и необосновани очаквания от себе си.
 
9.
По средата на тази толкова лунна нощ пред дърводелската работилница
„Трите лъва“, точно срещу помощното училище в селото Бели рид, една
след друга паркират две коли. Не личи пътниците им да се познават
помежду си.
– Ето го! Пази се под тази керемида. В случай на нужда - всеки от вас да
знае.
С жест на магьосник, измъкнал гълъб от лявата си ноздра, Део размахва
ключа, после го пъхва в ключалката и обърнат с лице към гостите, ги кани
да влязат.
– Ние с Детелина ще мръднем из селото... може някой да продава кон...
Любовта има своя представа за истина и реалност. И настоява другите
да ѝ вярват.

173
 И вместо нагоре към рида, където са скупчени къщите, двамата пътници
от караваната поемат напряко през  моста – към гората отсреща...
За да не ме питате после за онова, което съм сигурна, че ще ме питате,
сега ви моля заедно да проследим как двама души преминават по много
стар и олюляващ се мост с гнили и тук-там липсващи талпи, и толкова
тесен, че по него задължително се върви поединично... особено посред
нощ...
Мъжът със сламената шапка подава ръка на жената, повежда я, както се
води слепец, но тя изведнъж изпищява – под краката ѝ се чупи прогнила
дъска – прегръща мъжа през кръста и той я прегръща... и притиснати един
към друг, двамата преминават тесния мост стъпка по стъпка, красиво,
внимателно и в еднакъв ритъм, като хора, които танцуват танго...
Видяхте ли ги? Ей тъй се преминава живот...
 
След час отсреща лумва огън... Всички огньове си приличат. Различни са
само онези двамата, седнали от двете страни... Седят и си говорят за мене.
– Чешма ще ѝ вдигна, Детелино! С два чучура. Задето ни срещна!
– Аз ще ѝ изплета покривка за леглото... като на кръстница... щото,
макар и да не я виждаме, тя пак може да кръщава...
– Ако пък ни даде... Какво, като гоня петдесетте... Ти си по-млада... а за
тази работа ти си важната...
– Ще ни даде... Тя, Светицата, никого не е върнала с празни ръце... или с
празна душа... Знам го от мама. Нали и мене там са ме измолили с татко...
 
10.
– Ами... дойдох за зайци... от онези – танцуващите...
– Аз го измислих.
– И аз го измислих.
– Кое?
– Онова – за милионите...
– Искаш ли чай?
– От мащерка.
– От маточина. Но лично набрана.
 
11.
– ... Така Елфида ме превърна в свой двойник. В нещо като манекен на
душата и на амбициите ѝ. Двете наистина имахме известна прилика – най-
вече в овала на лицето, формата на челото и брадичката... Това го забеляза
най-напред Джейн-Ша. Тя знаеше само няколко думи на английски и
толкова – на гръцки, а с Елфида общуваха чрез погледи и навици. Та

174
Джейн-Ша една сутрин, докато сервираше закуската, се вторачи в мене,
след това в Елфида, после пак и пак... И извика с нещо като радостен уплах:
„Мис Елфида... мис Дея... дъ сейм...“.
Повтори го няколко пъти, после тромаво затича към стаята си и се върна
с албум, пълен със снимки от общата им младост в Калифорния...
Мълчаливо и бързо негърката-индианка тикаше пръст в снимките на
Елфида, после сочеше към мене, доволна от откритието си.
Линос изпи набързо чая и нервно стана от масата.
„Да... има нещо... Нещо има...“
Елфида така се оживи, че се изплаших да не би да поиска да скочи на
мъничките си крачета, но тя само размаха налудничаво ръце и Джейн-Ша
побърза да я върне в стаята ѝ.
Следобед на същия ден бях извикана на разговор, в който участвах само
чрез кимане и който завърши с единствената ми реплика: „Да, госпожо“.
Превърнах се в нещо като инструмент на Елфидиното въображение. Тя
бе решила да започне живота си отначало и да го преживее така, както
иска, но чрез мене: чрез моето младо и здраво тяло, чрез погледа,
усмивката, походката  ми... Но не и чрез моя глас. Аз не говорех, освен с
учителя ми по английски. Всеки мой ден бе разграфен по часове, а в
личната ми гардеробна новата камериерка Рита още от предната вечер
подреждаше дрехите, в които Елфида би искала да се види облечена на
другия ден...
– Рита, на закуска искам да бъда в бяло: дантела и лен, знаеш; розово
червило, съвсем лек руж, малкият комплект нефрити, но без пръстена; в
десет – среща в Лигата: пясъчнобежово и бледа лила... Аметисти, разбира
се, непременно с обици. И две капки „Франк“; следобедно кафе: стил
американска студентка на гости у баба си в Ларнака – няма да обяснявам.
Обърни внимание на шнолите – нека бъдат с една идея по-светли от косата;
в двайсет и един: вечеря с Янис и Лера: черно, номер двайсет и шест, а ако
видим, че времето е облачно и може да завали, ще изтеглим някъде до
номер петнайсет...; перли, но само онези, които са върху платина...; на
носната кърпичка – капка „Дивала“.
За нощта: кремава пижама, с широки крачоли... Обичам крачолите ми да
шумолят, когато се движа... И без бродерия. Нощта има свои цветя...
 
Аз бях нейното тяло. Танцувах, когато ѝ се танцуваше, пробвах бижута,
разхождах дрехите ѝ, избирах парфюми и напитки, слушах музика, но
никога и за нищо не изказвах мнение.
Макар да приличаше на извратена игра, този живот май че харесваше и
на Линос.

175
 „Скъпи, толкова отдавна не съм носила опушено розово... Май че от
сватбата на Шон и Силвия... Помниш ли... по-малката ти племенница ме
накапа със сладоледа си... беше тригодишна... Как ме намираш в този
тайор?“
И ми даваше знак да започна сутрешното си дефиле.
„Прелестна, както винаги. Но мисля, че...“
Той никога не казваше какво мисли. А и тя не държеше да чуе.
Една сутрин Елфида ме накара да облека екип за тенис.
„Тъгувам за корта... нищо, че съм загубила форма... Йоргис, треньорът
ми, обеща да бъде снизходителен... Рита, не ти ли се струва, че поличката
ми трябва да бъде поне с един пръст по-къса...“
„Мога веднага да я скъся, госпожо!“
„Чакай. Още не съм решила.“
Оглежда ме, дава ми знак да се завъртя, още веднъж, по-силно...
„Защо съм крила досега тези съвършени крака, а, Рита! Може ли някой
да ми назове смислената причина, поради която двайсет години съм крила
от света тези божествени крака – дар от Всевишния!!!“
 
Скоро престанах да имам собствен живот. Забелязвах как постепенно,
докато Елфида се превъплъщаваше в моето тяло, аз се превръщах в
инвалидната нея. Усещах, че губя и чувство за това, какво всъщност съм аз,
и все по-често взех да се отнасям към себе си като към спомен. Никой в
къщата не произнасяше името ми.
Слугите се чудеха как да се обръщат към мене и това продължи, докато
Господарката на дома не съобщи решението си по време на неделен обед:
„Рита, Джейн-Ша, моля, запомнете и предайте и на останалите: мисис
Давудос... (госпожата сложи ръка на гърдите си) и мис Елфида...“
Погали ме с върха на показалеца си, като че бях статуя или друго
произведение на изкуството.
Така ние двете си поделихме гръмкото име: на мене се падна първата
половина, за нея – фамилията.
„Толкова си млада, мила Елфида, че целият живот ти предстои...
Пътувания по света, изискани хора... срещата ви с Линос в кабинета на
баща ги Йосиф Давудос, бурната ви любов, после – сватба... Всичко това
ще ти се случи... И естествено, деца.“
 
Още същата вечер Линос дойде в стаята ми по пижама, бос и пантофите
му шляпаха, сякаш ги бе нахлузил върху мокри крака. Държеше се като
човек, който неочаквано е усетил остро главоболие и моли за аспирин.
„Няма да го правим... нито сега, нито... освен ако ти не поискаш. Не съм
такъв човек... ти само се опитай да си спомниш... ако имаш спомени,

176
разбира се... какво си усещала, когато... казват, че имало болка... у
момичето... и други такива... Тя утре ще те разпитва... Не се притеснявай да
измисляш... Аз не мога да ти бъда полезен... нямам опит... пък и знаеш
колко съм притеснителен и непохватен... Измисляй. Тя всичко ще повярва.
Колкото по-невероятно, толкова повече ще ѝ хареса...“
Тогава за пръв и единствен път се реших да го попитам: „Защо
приемаш всичко това...“.
„За да не съм на улицата... Нямам нищо освен месечната си заплата...
Всичко е нейно. Дори дрехите на гърба ми...“ Тогава започнах да чета
вулгарни романи. Даваше ми ги Дуки – шофьорът ми, – неговото момиче
работеше на пилона в „Озирис“. Четях и се отвращавах, но пък разказите
ми за това, как е минала нощта, биваха толкова живописни в своето
безсрамие, че мисис Давудос хихикаше като ученичка...
А утринта, когато на масата бивахме само тримата, тя държеше ръката
на мъжа си и шепнеше, като че бяха в леглото:
„Обичам те, Линос Давудос... и мога ли да не те обичам след такава
нощ... ти си моят поет... моят герой... моят Адонис...“.
– Ще ми кажеш ли защо е трябвало да приемеш всичко това, Радея?!
– По същата причина като Линос: да не остана на улицата. Отначало се
опитах да роптая, после поисках да напусна... Елфида любезно се съгласи и
ми изпрати адвоката си – младия Манасис – да уредим „нещата“. Оказа се,
че заплатата, която съм получавала за работата си като гувернантка на
кучетата, в никакъв случай не е могла да покрие разходите по
образованието ми. Нещо повече, дължала съм огромна сума, която
трябвало да отработя. Като прибавим живеенето ми в хотел седем звезди –
както Елфида бе оприличила таванската гарсониера, която обитавах, – а
също храната, скъпите дрехи, прислугата – шофьор и камериерка, аз
трябваше да живея поне още двайсет години, за да изплатя задълженията
си към семейство Давудос... Иначе ме очакваше съд и затвор.
– Но нали нея вече я няма и ти си законна съпруга на този Линос!
– Много ми се иска да е така. Старая се да го вярвам. Затова го повтарям.
Повтарям, повтарям... Има я, Део. И още как я има!!! Жива е, пепелянката!
Все така прикована към возилото си, все така извратена... Няма надежда.
Няма бъдеще! Всяка година тя прекарва по един месец в американска
клиника – май да ѝ сменят кръвта или някаква друга процедура... И всяка
година по един месец ние с Линос сме свободни. Но никога заедно. Той
обича простите удоволствия – най-често се прави на рибар, на един от
онези барби или каракапитани, които е гледал и на които се е възхищавал в
детството си... А аз през този един месец... спях. Спях и ядях. И очаквах с
отмъстителна радост възмутения писък на току-що завърналата се Елфида:

177
 „О, не! Не, не! Минимум три килограма отгоре! Не мога да се понасям
такава! Отвращавам се от себе си! Линос не бива да ме вижда дебела!“
Следваше среща с диетолога, а после глад и потене във фитнес залата в
подземието на къщата...
В момента Елфида пак е в Америка, Линос – неизвестно къде... Аз също
съм изпаднала в неизвестност... Това е, Део. Сега разбираш ли, че наистина
няма друга надежда, освен да им родя дете. Да го родя, да им го дам и да се
махна... Сурогатна майка. Това съм аз. Избраха ме заради приликата ми с
Елфида. Ухажват ме, глезят ме, обграждат ме с всички удобства... И се
молят утробата ми да не е мъртва. Бащата няма значение. Дори за Линос.
Милият! Добър човек, но смачкан... Като мене. Съчувства ми, горкият.
Помага ми, с каквото може... Веднъж дори... в копата сено... Правихме го и
плакахме... Не искам милионите им. Искам свободата си. В килера още
пазя дрехите, с които бях облечена тогава, когато паднах от колелото...
– На единайсет, нали! Днес щеше да бъде на единайсет! Признай!
– Да.
– Син беше, нали?!
– Не знам. Сигурно.
– Сега разбирам защо през всичките тези години съм искал да те убия...
– И защо не го направи...
– Мисля, че и сега не е късно!
 
Да любиш жена, мразейки я... да отмъщаваш на нечие тяло чрез своята
плът... да наказваш чрез любов... Не ги гледам, старая се да не чувам и
звуците, долитащи откъм старото пружинено легло... нито гласа на Део,
захапал кичур от косата ѝ.... нито нейните хлипове и клетви...
Не разбирам чувството, което ги тресе в момента, но взех да вярвам, че
не думите, а езикът на плътта е, който прави спомените на земния човек...
Защото думите свързват, но привързват усещанията...
– Само с тебе... с тебе само съм такава, каквато Бог ме е създал... с
другите... с всички други... каквато аз съм се създала...
– Няма да те пусна... няма да ти позволя повече да грешиш... Ще те
вържа. Ей за това легло ще те вържа, за къщата, за въздуха... ще те вържа и
всеки ден ще те храня с лъжичка... докато пораснеш... докато...
Тя не разбира той наистина ли казва това, или просто говори насън.
После дишането му се успокоява, ръцете му се отмятат настрани като на
спящо дете, хъркането му става дълбоко и ритмично...
 
Искам Део и Дея за мои родители... Готова съм да сляза в плът чрез тях и
чрез любовта им...
Телефонът тихо пиука. Дея скача, като че го е чакала.

178
 Съобщение:
„Елфида почина. Погребението – в Америка. Чакам те. Твой Линос“.
Имам право да се намеся, да внуша на Дея решение... .... Но аз самата се
колебая кой е правилният избор за нея... Защото пред всеки от вас винаги
има повече от една възможност. И изборът ви е вашата награда или
наказание.
И я оставям на волята ѝ.
Полугола, разтреперана, тя излиза в градината, иска да е сама, уж се
радва, но и се бои... Студено е. Тихо. Лаят кучета. Чува се шумът на реката.
Иззад облаците надзърта звезда.
„Няма я вещицата... Свобода... свободна съм... Благодаря ти, Господи!
„Твой Линос!“ Утре... не, другата седмица аз ще бъда г-жа Давудос... и
всичко ще бъде, както съм го мечтала... както го повтарях дълго... толкова
дълго... и вярвах... вярвах... готвех се за късмета си... понякога го
преживявах като наистина... А този... милият... тъй дълго любимият?
Обичам го... Линос ще го хареса... ще го вземем при нас... той ще бъде
нашето дете... изкуството му... ще му помогнем да отвори галерия... не,
няма да изневерявам на Линос... само мислено... само насън... Не, няма да
се откажа от късмета си... За нищо на света... И заради никого... Няма...
няма...
Влиза в колата, изважда блокнота и с разтреперани ръце пише...
 
Връща се в стаята на пръсти, опипом търси солницата и с нея затиска
листа върху масата...
Део се събужда.
– Какво? Къде си?
– Тук съм... до тоалетната.
– Не се бави...
И пак заспива.
 
„Ще остаряваме разделени. Когато бъдем толкова стари, че никой
няма да има нужда от нас, ще идем заедно в приют, там ще се оженим,
ще ни дадат отделна стая, а накрая ще ни погребат един до друг...
Чакай ме, докато смъртта ни съедини.“
 
Грабва дрехите си, чантата... личните документи... „за какво са ми... аз
скоро ще имам нов паспорт... с истинското си име, но с нова фамилия... нов
живот... да... тръгвам... не, няма да го целуна... ако се събуди... нямам сили
да обяснявам... не, тръгвам... да... трябва да го целуна... не, не... просто
тръгвам... прекрасен си... но не си... да, ти си, който... но вече... тук мирише

179
на мащерка... лично набрана... винаги ще пия чай от мащерка... на закуската
с Линос... да... не, разбира се... съмва се... защо се съмва...“
Потегля бавно, за да не вдига шум, а на излизане от селото натиска газта
и пуска музика. Не я чува. Но знае, че това е музиката на нейната голяма
победа. Толкова е истинска в ликуването си, че дори аз ѝ вярвам. Да,
човешкото окончателно ме превзема. Малко преди магистралата настигаме
мъж и жена, хванати за ръце, вървят бавно... добре им е да вървят и им е
все едно къде ще стигнат... И Дея ги вижда. Иска да им даде знак, но
решава, че това може да я забави... Онези не обръщат внимание на профу-
чаващата кола, спират, мъжът придърпва жената към себе си и се опитва да
закопчае възголямата ѝ дреха...
– Горното копче е наполовина счупено, ама карай...
– Какво му е на копчето... Нали ние двамата сме цели...
 
Дея тананика, удря с юмрук по волана в такта на мелодията, натиска
газта... още, още... Страх ме е да не катастрофира. Волята ѝ е неудържима,
безформена, сляпа и... няма цел. Дея не иска да стигне острова, където е
имението Давудос, не иска да види Линос, къщата, покорните – вече –
слуги... празния апартамент на Елфида... Дея иска само да лети... все едно
накъде... Мощната машина, пътят и тя...
Странното е, че това ми харесва. Безразсъдство е, а ми харесва. Но
трябва да се намеся. Волята ѝ прелива в самоубийствен, макар и възторжен
нагон...
„Ей, я по-леко... Екваторът е дълъг само някакви си четирийсет хиляди
километра... Ще го обиколиш веднъж, два пъти... И после – какво?“
Случаят ми помага. Малко задръстване на магистралата - катастрофа, но
без жертви. Половин час е достатъчен. Дея изключва музиката, отпуска се,
усеща умора, като че е прекарала деня, застанала на пръсти... „Затова
балерините ги пенсионират толкова рано... къде бързам... само до острова...
там ще ме чака самолетът с Линос... кой беше Линос... да, разбира се... като
че току-що е престанал да плаче... ще имаме отделни спални... „Тишина и
взаимност“... ще спазваме клаузите в завещанието, каквито и да са те... така
Елфида ще продължи да контролира живота ни до края... може дори да
имаме дете, ако тя го е пожелала... бащата не бил от значение за Линос...
може да забременея и от животно... или от шофьора ми Дуки... ще
посещавам приюти за кучета... ще имам треньор по... крикет... защо крикет?
а защо не... после Линос ще умре... той е достатъчно стар... след него ще
умра и аз... но няма да ме погребат в семейната гробница Давудос, защото
не съм от фамилията... чужденка... натрапница... ще пиша в завещанието си,
че искам да ме погребат в България... в гробището на Златолист... близо до
Преподобната... нали Део също искаше...“

180
  
12.
Кълна се, че не съм се намесвала с нищо, освен с думата „Део“. Най-
обикновена искра. И бясната воля на Дея отново лумва, при това
достатъчно буйно, за да завърти тя волана обратно...
Бясна воля, но с цел.
 
13.
Стигаме в селото Бели рид преди изгрев.
„Листът... проклетия лист... ще го взема и... ще го изям...“
Портата заключена. Ключът – под керемидата. Ни кола, ни каравана.
„Прескочил е до града... за тостер... а може би и за грил... нали снощи му
мрънках, че ми се яде печено пиле...“

14.
В късния следобед на същия ден Дея седи на старото пружинено легло и
си играе със солницата. Омарата около нея трепти сребристосиня – аурата
на новородените.
Гледам лицето ѝ и вече знам какво ще каже:
„Мдаа... английски стил в Бели рид... Всички гости на имението са
тръгнали, без да се сбогуват... И домакинът дори...“.
Слага солницата върху масата точно там, където я бе оставила нощес,
гали захабената мушама.
„В училището отсреща търсели специалист – магистър по психология.
Поканих директорката на чай. А тя:
– Вие, мила Радея, сте изпратена от съдбата като най-скъп дар за тези
нещастни дечица...
– Всеки дар е взаимен, госпожо директор...“
 
15.
Мисля, че камъкът най-после падна на мястото си.
Виждам Дея да се щура из двора: оглежда навеса, влиза в дърводелската
работилница, мае се из овощната градина зад къщата... На сух клон е
простряна да съхне вехта тениска с надпис на английски... Облича я.
Струва ѝ се студена. После я връща на мястото ѝ.
„Тук е друг свят, друго време... като в приказка... Принцесата –
превърната в Пепеляшка... Остава само принцът да се превърне в жабок...
Жабок на бял кон...“
Дея се смее. Оттатък улицата крещят децата. Долу в ниското свири влак.
Трябва да тръгвам. Сигурно и вие... Добре ми беше с вас. Скоро ще се
срещнем отново... и вярвам, че ще се познаем... Прегръщам ви... Момент!

181
Виждам, че познат мъж набира телефонния номер на Дея... изчаква и дълго
я пита нещо.
А тя отсича:
– Не.
Но вие не бързайте по нейния отговор да отгатнете неговия въпрос.24
– Време ти е да слизаш.
– Готова съм, Брате Светли.
– Избра ли си пол?
– Ами... всъщност... да... Жена.
– Родители?
– Детелина и Велко.
– А за... малкото небе... онова, дето се случва между мъжа и жената...
за него какво реши?
– Искам го.
– Как намираш новите си съвременници?
– Красиви. Много красиви хора. Но ми изглеждат някак сънени. Не са
сигурни дали онова, което знаят за себе си като народ, наистина се е
случило, или са го видели само насън. Твърде много вярват на всичко, ко-
ето другите народи говорят за тях.
Гордеят се с временното, а пренебрегват вечното. Не изпитват свян
пред тялото, нямат и почит към пола. Дори не допускат простата
истина, че всеки мъж, влязъл в тялото на жена, и всяка жена, преминала
през мъжката душа, оставят там следи, които после се сбъдват в деца и
внуци. Искат да бъдат обичани, но не знаят как да обичат. Повечето от
тях вярват в Бог, макар и несъзнателно. Но знаят само да искат от Него,
много рядко се сещат да Му благодарят и почти никога – да попитат
Небето какво То очаква от тях. Предпочитат да са хубави, вместо
здрави; да изглеждат, вместо да бъдат; да печелят, вместо да създават.
Вярата им винаги е условна, а молитвите им – само по повод. И животът
на повечето от тях прилича на кратък счетоводен отчет, който в
старостта си те разказват като балада.
– Откри ли мисията на новия си живот?
– Да. Сбъдване на предсказанията.
– За България са направени толкова предсказания, че не е възможно
всичко предречено да се сбъдне едновременно.
– Така е. Но аз съм обнадеждена. У българина съществува една
отличаваща го от другите народи душевна готовност, придобита още
преди векове: той по рождение вярва, че доброто и злото са сиамски близ-
наци и те съществуват свързани като деня и нощта. Веднъж нощта е по-
дълга, друг път – денят. И човек живее, за да подпомага доброто.
24
Отрицателната частица „не“, произнесен на български, на гръцки език означава „да“.
182
 – Няма да те оставим сама. Изпратили сме долу много просветлени
души и ще продължим да изпращаме. Вие непрекъснато ще се търсите,
ще се откривате и ще си помагате. На всички ви е даден дълъг живот и
небесна природа. Вие и там ще чувате Космоса и ще действате като
части от вселенското цяло.
– Как ще се познаваме един друг?
– По този знак:
 

– Слизам, Брате Светли.

– Мир и милост за тебе!
– Мир и милост за Всичко!

183
  
ОТ АВТОРА

През 2013 година в България са родени 1276 деца от майки на

възраст от четирийсет до петдесет години и едно – от майка на
петдесет и две. Новороденото е момиче и е записано в
демографския регистър с името Стойна Велкова.

184
СНИМКИ

185
186
187
188
189
190
191
192
193
 ЧУДОТО ПРЕПОДОБНА СТОЙНА: ФАКТИ И
СРАВНЕНИЯ
Преподобна Стойна Димитрова, припозната от съвременниците си като
светица, е притежавала необикновени качества, някои от които ни дават
основания да потърсим сравненията между Нея и световно признатите про-
роци Нострадамус, Св. Тереза Авилска, Волф Месинг и Едгар Кейси.
Избираме сравнението като най-кратък път към истината.
 
Мишел дьо Нострадам, известен като Нострадамус – френски лечител,
ясновидец и астролог, наричан „философ на човешката история“, живял
през XVI в. и предрекъл най-важните събития в бъдещето на света, част от
които наистина са се сбъднали, а други се сбъдват и днес. Той е знаел
датата на своята смърт. В нощта срещу 2 юли 1566 г. преданият му слуга и
биограф Жак Шавини му пожелава: „До утре, господарю!“, но чува
отговор: „Утре на разсъмване ще умра...“
Преподобна Стойна седмица преди да издъхне предупреждава отец
Георги Костадинов, свещеник в църквата „Свети Георги“ в с. Долна
Сушица – днес Златолист: „Отче, другата сряда я ке паднем болна, ке
боледувам в четвъртъка, а в петъка ке заминем на другио свет.“
Нострадамус предрича смъртта на френския крал Анри Втори и
обстоятелствата, при които тя ще настъпи: по време на рицарски турнир и в
двубой с капитана от шотландската гвардия граф Монтгомъри.
Предсказаното се сбъдва е с поразителна точност – кралят умира в адски
мъки.
 
Преподобна Стойна предсказва смъртта на Борис Трети. През 1925 г.
след опита за убийство на царя в Арабаконак и след атентата в „Света
Неделя“, Преподобната казва на богомолците в селото: „Не бойте се за
царо ни и не страшете се за неговио живот. Комуто е дадено да бъде
отровен, него го куршум не лови.“
През 1930 г., по време на сватбата на Борис и Иоанна, Стойна отново
предвещава смъртта на монарха, но този път предсказанието ѝ е свързано с
поведението на царицата. „Царю честити и клети, таа ке те тебе
погребе, ала не ке те тебе оплаче“.
По-късно княгиня Мария Луиза, цитирана от италианската писателка
Кристина Сикарди в книгата си „Иоанна Савойска“, потвърждава
изреченото от Светицата: „Мама, облечена в черно, ни чакаше на входа
на царския дворец. Прегърна ни с усмивка, сякаш нищо не е станало. Хвана
194
ни за ръка и ни заведе в черквата, където беше тялото на баща ни. Молихме
се. Офицери, полеви адютанти, войници, всички плачеха, с изключение на
мама.“ Нострадамус забранява след смъртта му гробът да бъде отварян.
„Ако човек отвори саркофага, щом нявга го открият и начаса не го затвори,
ще бъде сполетян от зло, което никой не ще докаже.“
Стойна заръча на отец Костадинов: "Сакам да ми сториш икрам: да ме
скътате баш зад дувара на църквата, но никогаш да ме подир не разравяте,
щото разкопате ли гробо ми, лошо ке биде, люде ке гинат..."
По-късно гробовете и на двамата са осквернени. След 1700 г. в град
Солон, където почивало тялото на Нострадамус (в съгласие с
предсмъртното му желание ковчегът му е вграден прав в стената на
градската църква), плъзнал слух, че заедно с ясновидеца е погребан и ценен
ръкопис. Когато в града нахлува марсилският контингент от националната
гвардия, войниците разбиват с кирки стената, измъкват ковчега и
разпиляват костите на покойника. Един от войниците дори си налял вино в
черепа му. След намесата на кмета вандалите били усмирени, но на
връщане към Марсилия гвардейците попаднали в засада на роялисти и
единственият убит бил оня войник, който пил вино от черепа.
Гробът на Преподобието също е бил оскверняван в търсене на пари и
злато. Още при разкопаването му единият от осквернителите полудява, а
другият изплашен бяга, но дни по-късно е намерен мъртъв край пътя за
Гърция. Убиецът му не е открит.
Интересно съвпадение съществува между пророчеството на
Нострадамус и Преподобната за XXI в. и за съдбата на Русия. Всички
предсказания на световноизвестния французин са изразени в
четиристишия:

В края на октомври двайсет и пета година,

двайсет и първи век е в най-тежка война,
съкрушителите на вярата ще се засрамят от своите народи,
а шахът на Персия – смачкан от египетската вражда.

Руските тълкуватели на Нострадамус смятат този куплет за най-важен

относно съдбата на държавата им. Като използват данните на
астрологическата математика, те твърдят, че през 2025 г. за последен път в
Русия ще се споменава Октомврийската революция. Тогава страната ще
бъде въвлечена в тежка война и ще излезе от нея разбита, за да се превърне
скоро след това в родина на религиозното възраждане на християнския
свят.
Преподобна: „Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и
век – помнете ми думата – и она, дето днес е ръгнала да прегази свето и

195
като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке бъде бита, ке се свие в
коритото си и дълго време само ке шушне... Ке шушне и ке въздиша...
Тогаз отново ке ѝ потребе душа и она пак ке прегърне България... Внуците
ви ке го доживеят.“
 
Испанката монахиня Св. Тереза Авилска, основателка на ордена на
босите кармелитки и автор на мистична литература, е живяла през XVI в.
Света Тереза е владеела способността да левитира. Левитация е
способността да се издигнеш във въздуха и може да се предизвика чрез
силата на мисълта и концентрацията. Тя може да е предизвикана чрез
божествена намеса. Днес Св. Тереза е официално призната като най-
известната „левитанка“. Свидетели на полета ѝ стават 230 католически
свещеници. В автобиографията си тя казва: „Възнасянето ме връхлита
като удар, неочакван и рязък, и преди да мога да събера мислите си и да
дойда на себе си, облаците сякаш ме понасят в небесата или могъщ орел
ме носи на крилете си. Аз напълно осъзнавах, че се усещам необикновено
лека, сякаш съм безтегловна.“
Преподобната също е левитирала и за това разказват не само хората от
селото, а също и поклонници от Гърция и Македония. Тя обаче не е искала
тайната ѝ да се знае. Случило се така, че един от селските младежи
случайно я сварил в църквата издигната на метър над земята и унесена в
молитва. Поискал да си тръгне, но се усетил залепнал за пода. Така станал
неволен свидетел на възнасянето ѝ. След края на молитвата си Стойна
настойчиво го съветва да забрави какво е видял и му разрешава да разкаже
за способността ѝ „да фърчи“ едва след смъртта ѝ.
 
Полският евреин Волф Месинг е знаменит пророк, екстрасенс,
ясновидец, телепат, най-великият хипнотизатор на XX в. По-голямата част
от живота си живее в Русия, а чрез ясновидение спасява от смърт сина на
Сталин. Месинг също е знаел датата на смъртта си. От дете
открива умението си да чете мисли, да вижда като на кино бъдещите
събития. Месинг казва: „Мислите на другите хора за мене са образи. Не ги
чувам толкова, колкото ги виждам. Тези образи имат цвят и дълбочина.“
Да чуем Стойна: „Казвах ви вече, че виждам мислите на хората. Винаги
в цвят. Понякога ми се рисуват като картини, образи или разни усукани
една в друга линии. Това може и да изглежда дарба, но ако питате и по-
младата от мене Ванга, тя ще ви каже, че няма дарба, която да не е и
наказание. Щото Вангичка, вместо фигури и цветове, около телата на
хората най-често виждаше техните скъпи покойници.“
Всеки пък когато Волф Месинг провежда телепатичните си сеанси в
зала, той настоявал очите му да бъдат завързани с кожена превръзка,

196
при това толкова плътно, че все едно бил сляп. „Светлината и образите
разсейват възприемчивостта ми на невидимото. Зрителните загуби само
затрудняват приемането на чуждата мисъл.“ Стойна е сляпа от ранно
детство, но е надарена с вътрешно зрение – с т.н. трето око. „С вашите
очи виждате онова, що го има на белио свет. А моите очи научават и
другото – защо го има туй нещо, поради каква причина е дадено.“
Волф Месинг, както и Стойна, притежава способността да напуска
тялото си в предварително обявен ден и час. Плътта му ставала почти
безжизнена – с пулс два удара в минута – и е в това състояние понякога
оставал три-четири дни. И Стойна преди всяко „примиране“ е пре-
дупреждавала отец Георги колко време ще продължи това свиждане със
светиите. Но Преподобната изпадала в това състояние много по-често от
Месинг и навярно по тази причина го е имала едва ли не за навик и е
можела да го обясни на близките си.
 
Американският медиум Едгар Кейси, също световно известен ясновид и
паралечител, който е имал способността да се самовъвежда в хипнотично
състояние. По време на самохипнозата си той прави предсказания, чийто
брой надхвърля 14 000. Поради това го наричат „Спящият пророк,,. Макар
да се определя като практикуващ християнин, Кейси не е приет от
ортодоксалната църква.
Ето кратък паралел между изреченото от него и Преподобна Стойна.
Кейси: „Айнщайн смята, че материята изобщо не е материя. Тя е повече
или по-малко замръзнала светлина под формата на „силови полета“.
Човешкото тяло е облак от фотони. “
Преподобна: „Около всеки човек има по един шарен облак в различни
бои и боите му се менят и зависят от туй дали човек е ядосан, уплашен или
му се ще да пее. Всички ги имате, макар да ги рисуват само около главите
на светците.“
Кейси: „Всичко е едно. И Бог е един.“
Преподобната: „Нема такова нещо като този и онзи свят. Светът е един,
както е един месецът на небето. Само че виждаме винаги само лицевата му
страна, а опаката не виждаме. Никой жив не може да е хем тук, хем отвъд.“
Кейси: „Духът е животът, умът е строителят, физическото е резултатът.“
Преподобната: „Всичко, дека днес го има по свето, най-първом е било
видено на Небето, подир е осенило тукашния човешки ум и най-подир
човекот го е направил тъй, че да се оно вижда и пипа. Нищо не може да се
измисли, оти сичко е вече Горе измислено.“
Кейси: „През XXI в. хората ще открият способността си към телепатия,
ще намерят проход към паралелните светове във Вселената и свободно ще
пътуват из нея. Акашовите хроники са достъпни на всички хора чрез

197
сънища, медитация и интуитивни преживявания. А някои повтарящи се
сънища са спомени от минал живот.“
Преподобна: „И тогаз разбрах, че мога да чета от Голямата книга, голяма
колкото Небето и в нея е записано сичко, що е станало и що има да става
през времената... и аз съм орисана да я чета...“
Кейси: „Отношението ми към другите хора влияе върху физическото
състояние на тялото ни: мразиш някого, получаваш стомашни и
чернобробни проблеми; ако ревнуваш – ще имаш сърдечни смущения...“
Преподобната: „Гледах го и исках да му кажа: стомахът ти е надупчен
като решето не само от голямата завист, дето и насън усещаш към цялото
село, ами и от раните, дето ги остави в снагата на онуй дете в държавата
Испания през четиридесет и втората година подир рождението на Христа.“
Кейси: „Животът не свършва със смъртта...“
Преподобна: „Смъртта нищо не прекъсва .Тя само ни дава почивка от
земния живот, както и сънят. И се чудя, поради що людете така се боят да
умрат, а пък лягат да спят даже на обед“
Кейси: „Невъзможно е да се постигне съвършенство на едно физическо
тяло, ако не влезеш в такова поне трийсет пъти (в трийсет различни
живота). При прераждане душата не се променя. Тя само влиза в новото
тяло като в нова къща.“
Преподобната: „Смърт като смърт. Случва се на всички и им се случва
по много пъти. Свиква се. А дето има навик, там няма ни страх, ни чудене.
Идваме тук, връщаме се, пак идваме, пак се прибираме там...“
Кейси: „Пази вярата, която те движи!“
Преподобната: „Аз не лекувам! Лекува вярата!“
Кейси: „Търпение и прошка към ближния!“
Преподобната: „Прошката е Боговото в човека!“
За разлика от най-известните свръхфеномени, скромната светица Стойна
Преподобна единствена е притежавала почти божествената способност, за
която и днес се говори на ухо, като че става дума за нещо срамно, неве-
роятно или обществено опасно. Тя е умеела да се телепортира. Двама
души – в различно време свидетели на чудото – сестра София, монахиня от
мелнишкия манастир, и Максим, Браницки епископ, са могли да видят как
пред очите им тялото на Преподобната прелетяло определено разстояние и
се озовало – цялото в сияние – на десетина метра от първоначалното си
местонахождение. Това феноменално събитие се случило през пролетта и
лятото на 1933 г. – само десет години преди известния Филаделфийски
експеримент с кораба „Елдридж“ и собственоръчно изгорените записки на
Айнщайн.
Стойна е избягвала да споменава за тази си способност. Но всички
говорели за Македонското чудо – кога с изумление, кога със страх, кога с

198
упование. И все искали да знаят като как стават тези работи. А Тя все
повтаряла: „Защо, бе люде, защо бързате да потъпчете това, дето го
имате, поради нетърпение да постигнете онова, което още не ви е
дадено. А не ви е дадено, щото ви е още рано да го знаете.“
Шестдесет години по-късно идеята за телепортация преминава от
научната фантастика в света на теоретичните възможности. А неотдавна
известният руски физик Сергей Филипов заедно с колегата си Марио Зиман
оповестиха създаването на механизъм за трансфер на много малки частици,
които могат да съхраняват всякаква информация. Учените твърдят, че
благодарение на този метод след четвърт век ще бъде възможно предмети
да се преместват почти мигновено от едно място на друго.
Преподобна Стойна – приживе пратеник на бъдещето, след кончината си
на 22 декември 1933 г. става покровителка на България. Според някои
водещи езотерици и автора на ченълинг литература Цветана Качерилска,
светицата още през 2013 г. се е готвела по собствено желание за
инкарнация, като за място на новия си живот е избрала отново България.
Знам, че е „невъзможно за тленното съзнание лесно да описва нетленните,
неизразимите и само чрез вяра приетите неща“ (св. Патриарх Евтимий), но
искам да вярвам, че Тя отново е сред нас.“
Защото вярвам в еволюцията и цикличността на развитието, в това, че
животът не е просто инцидент с продължителност 70-80 години и че никой
от нас не е създаден за еднократна употреба. Ничий живот не е просто
сезон. Всичко съществуващо е дадено, за да може да се повтори. Вярвам в
разумната възможност, която ни е предоставена: да умираме по-
съвършени, отколкото сме се родили. При това хиляди пъти.

Авторът

199
 Неда Антонова

СЪВЪРШЕНАТА
Преподобна Стойна
неканоничната светица
Българска
Второ, допълнено издание

Редактор Румен Леонидов

Илюстрация за корицата Пламен Капитански
Художествено оформление Любомир Михайлов
Коректор Мери Великова

http://4eti.me

формат 16/84/108
17,25 п. коли
тираж 500 бр.
цена 15 лв.

Издателство „Факел“
София, ул. „Бр. Миладинови“ 28
e-mail: a.leonidov@mail.bg
тел. 02 989 04 09, 0898 313 896
www.fakel.bg

200