„Повечето хора в действителност не искат свобода, защото тя предполага

отговорност, а хората се страхуват от нея.“ - Зигмунд Фройд

Участник: Симона Николаева Огнянова, 11В

ПМГ “Яне Сандански”, гр. Гоце Делчев, обл. Благоевград
Ръководител: Недялка Ангушева

Свободата е най-висшата човешка ценност и въпрос, който радикално засяга

развитието на обществото. Въпрос, който още от времето на Сократ е спорен във
философията и богословието. При обективна аналитична постановка той се свежда към
общия принос за истинското отношение между индивидуалното същество и
универсалното или до степента и начините за зависимост на частното битие от цялото.
Свободата - фундаментална характеристика на човека. Способност, която го отличава
от всички останали живи същества. Способност, благодарение на която индивидът
борави с лукса да действа така, както желае. Но много често се наблюдават спекулации
със смисъла на понятието. През цялата човешка екзистенция са се водили стотици
войни, а всички революции са издигали свободата в свой лозунг. Но въпреки тези
хилядолетни усилия човек все не може да стигне до нея и влиза в една нескончаема
борба за нейното осъществяване. И това е така, защото има съществена разлика между
свобода и свободия. Свободата сама по себе си е скрепена с множество задължения.
Всеки свободен индивид е длъжен да поеме отговорността от своя избор.
Тя е един от централните екзистенциални проблеми. Сартр е казал: “съществуването
предхожда същността”. Човекът се ражда единствено със своите нагони. В ранна
възраст той се ръководи просто от физическите си потребности. Но с всяка следваща
година разумът надделява. А заедно с разума идва и свободната воля. Именно тя е тази,
която изгражда същността. Благодарение на своите избори, човекът е такъв, какъвто е.
Изборът е автор на същността, двигател на битието. И всеки индивид е отговорен за
своя архетип. Но личността се страхува да бъде различна. Да изгради същността си
така, че да се отличава от околността. Така, човекът все повече се отказва от
собствената си автономия. Избира сам да се ограничи, да подражава на околните, да се
вглъбява в това, което всички останали правят. Да, индивидът е осъден на свобода.
Дори, когато той не прави избор, той пак избира. Но избира да си постави граници.
Доброволно решава да не се вслушва в своите въжделения, да се абстрахира от своя
иманентен свят и да следва модела на околните. Защото малцина умеят да се откъснат
от страха, да отстояват своите позиции, да надигнат глас и да поемат тежестта на
избора си. Ех, колко по-лесно е субектът просто да се пусне по течението и да се
остави на обкръжението да го води. Да ограничи собствения си интелектуален свят, да
постави оковите и да бъде като всички. И както Сартр казва: “Адът - това са другите”.
Индивидът се стреми да бъде като мнозинството, защото, ако е различен той ще бъде
съден, ще се наложи изцяло да поеме отговорността и да отстои себе си, а това не е
работа за всеки. Защото, ако бъде различен, той рискува обществото да го отблъсне, а
повечето се опасяват да поемат този риск.
Несъмнено човекът се страхува да поеме отговорността пред другите. Страхът,
страданието - най-голямата отрова за субекта (Ницше). Страхът от критика, страхът от
самота, страхът от другите. Проблемът на всяка съвременна личност. Така се ражда и
Das Man (Хайдегер). Das Man е масовият човек. Той е невзрачен, използва клишета. За
него усъвършенстването е нещо непознато, оригиналността е абсурд. Ако
обикновеният човек чете, за да осмисли нещо, Das Man ще прочете, за да бъде като
другите - няма да се вглъби, няма да осмисли. Das Man не прави нищо, за да се
различни от околните, той цели да бъде като масата. Не прави избори, сам си поставя
граници, за да не носи отговорност за последниците. Това е човекът-маса. И всеки един
индивид носи наченки на Das Man в себе си. Всеки индивид притежава тази
амбивалентност и сам решава коя част от себе си да подкрепи. Все по-малко са онези
уникални нишки в нашата субстанциална реалност. Все повече нараства
унифицирането между индивидите, защото малцина са тези, които са способни да
застанат зад избора си и да поемат товара на решението си.
За да достигне своето съвършенство човек трябва да бъде свободен. Но истински
свободен, да е готов да поеме риска на последиците от своите постъпки. Първото нещо,
което Ницше прави е да “премахне” Бог. Бог не просто не съществува, той е мъртав и
на негово място идва човекът. Човекът, носещ най-мощния съществуващ органон -
свободата. Човекът - мостът, който трябва да бъде извървян. “Аз ви уча за
Свръхчовека: Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато”. И, за да достигне до
своите съвършени качества, той трябва да притежава умението да избира, да не е
ограничен от нищо, дори и от Бог. Но колко успяват да се отправят по пътя на
съвършенството? Колко поемат риска да тръгнат по трудния път и да не поглеждат
назад? Човекът трябва да бъде превъзмогнат и това ще се случи благодарение на
свободата. Но все още не е дошло времето, в което индивидът е способен да поеме тази
отговорност, за да постигне до своето съвършенство. Страхът все още е неговата
граница… Страхът да отвори модерната кутия на Пандора...
И свободата на личността не се изразява единствено в изграждането на собствените й
характеристики. Всички хора имат нужда от принадлежност и любов (пирамидата на
Маслоу). И тази потребност е все по-трудно удовлетворявана. Тази незадоволена
нужда е в основата на психологическите разстройства. Защото любов без свободна
воля няма, а свободна воля без отговорност е невъзможна. Следователно човек не може
да обича, ако се страхува от тежестта на отговорността. Не може да задоволи
потребността си, ако не рискува. Защото “Да обичаш нещо, означава да искаш то да
живее” - Конфуций. Субектът все по-трудно влиза във връзка с “другия”. Все повече се
бои, че ще го загуби преди да е стигнал до него. Все повече избира да се откаже, за да
не рискува да бъде разочарован. И по този начин дори и да е притежава цялата свобода
на света, неговият страх го отклонява от въжделението. Страхът от разочарованието…
Страхът е залегнал над нашето съществуване като тъмен буреносен облак. Страхът
от последиците, страхът от самотата, страхът от разочарованието, страхът от другите
или най-общо страхът от това, което ще последва. Но човек няма как да знае какво ще
се случи a priori. И този проблем непрестанно расте, границата между свободата и
доброволната принуда става все по-дебела, а личността все повече се обезличава.
Същността на човека се предава като шаблон, индивидите продължават да губят
индивидуалността си и избират да се подчиняват на общоприетите норми. Страхуват
се да признаят чувствата си и да задоволят потребностите си. Страхуват да бъдат
различни. Но да си различен не е лошо. Това означава, че си достатъчно смел да бъдеш
себе си.