Великобритания между двете световни войни

1. Последици за страната от Първата световна война

- човешки загуби – около 1 млн. души и 2 млн. осакатени за цял живот
- финансови загуби – войната струва на Британия над 8 млрд.лири
- проблеми в отношенията с доминионите и, които не са съгласни с автоматичното и
включване в конфликта
- икономиката започва да търпи все по-голяма държавна намеса, а ролята на профсъюзи-
те значително нараства. Англичаните постепенно свикват с тази държавна намеса, коя-то
се запазва и след края на военните действия.
2. Политически живот 1919-1940
В годините на войната управлява коалиционен кабинет, а освен това е приет и закон,
който дава право на глас на жените (над 30 г.) и младежите (над 21 г.). Именно по сила-та
на този закон се провеждат първите следвоенни парламентарни избори в страната –
декември 1918 г., които довеждат на власт нов коалиционен кабинет от консерватори и
либерали, начело с Дейвид Лойд-Джордж (либерал), който ще брани интересите на стра-
ната на Парижката мирна конференция. Важно е да се отбележи, че третата политическа
сила – тази на лейбъристите – се явява на изборите самостоятелно и вече ясно започва да
се разграничава от другата лява партия – тази на либералите. Именно тази партия ще
отнеме постепенно статута на „лява“ от либералите и ще я замени в британския поли-
тически модел между двете световни войни.
Коалиционното правителство успешно защитава интересите на Великобритания на мир-
ната конференция и прекарва страната сравнително безболезнено в т.нар.криза на
конверсията (преходът от военновременно към мирновременно икономическо развитие).
Това довежда до логичния край на коалицията през 1922 г., формалният повод за което е
гръцко-турският конфликт, в който Великобритания замалко не влиза във война с Тур-
ция. Консерваторите напускат правителството и то подава оставка. На новите избори от
15.11.1922 г. печелят консерваторите, а за първи път лейбъристите изпреварват либе-
ралите, които се разцепват на две крила – едното, начело с Лойд-Джордж, а другото –
начело с Аскуит. Така Лойд-Джордж остава в историята на страната като последния
премиер, излъчен от редиците на Либералната партия. Опитът на консерваторите да
заздравят своите позиции чрез нови избори, които да им дадат още по-голямо мнозин-
ство в парламента, за да прокарват своята стара политика от края на XIX век, търпи
провал, което за първи път в британската история довежда на власт лейбъристко пра-
вителство, начело с Рамзи Макдоналд (януари 1924 г.). Лявото правителство се отказва
да извърши национализация и провежда несъществени социални реформи, противно на
очакванията на обществото. Либералите оттеглят своята подкрепа за него и логично се
стига до нови предсрочни избори в края на същата година. Съществен принос за това има
и т.нар. „Писмо на Зиновиев“, което уж, според консерваторите, било адресирано до
английските комунисти и призоваващо ги към извършването на пролетарска революция.
Обществото е възмутено и на изборите консерваторите печелят убедително, съставяйки
свой самостоятелен кабинет, начело със Стенли Болдуин и което ще управлява чак до
лятото на 1929 г. За това време се извършени редица реформи, върнат е златният
стандарт на лирата по инициатива на Уинстън Чърчил (бивш либерал, но сега консерва-
тор), а и кабинетът се справя през 1926 г. и с една от най-големите миньорски стачки в
историята на страната. Прокарани са обаче и редица антистачни закони, а работното
време от 7 часа е премхнато. Лейбъристите като лява и социална партия се възползват от
тази антисоциална политика на правителството и печелят изборите през май 1929 г.
Макдоналд отново сформира минорно правителство с подкрепата на либералите, което
успява да прокара по-големи обезщетения срещу безработица, промени в пенсионното
законодателство и по-високи заплати за миньорите. Но в условията на започналата све-
товна икономическа криза през октомври 1929 г. второто лейбъристко правителство се
оказва като цяло неспособно да се справи със задачите, стоящи на дневен ред. То пода-ва
оставка през август 1931 г.
В условията на световната депресия се задейства един от белезите на британския поли-
тически модел – а именно в период на тежка криза партиите преодоляват разногласия-та
си и сформират кабинет на „националното спасение“. Именно такова е правителството,
управляващо Великобритания от лятото на 1931 г., отново начело с Рамзи Макдоналд. На
проведените предсрочни избори печелят консерваторите, но правителството остава. В
негова опозиция е част от партията на самия Макдоналд, в която започват да се появяват
отцепнически тенденции (като например движението на фашиста Осуалд Мозли).
Икономическата криза е тежка за Британия, която е предимно експортно ориентирана.
Безработицата обхваща над 4 млн.души, а икономическият спад е сериозен. Военният
бюджет е орязан, както и някои социални разходи, правят се опити за стабилизирането на
лирата-стерлинг и т.н. В резултат на това започва да се вижда светлина в тунела още в
края на 1933 г. Това се дължи и на факта, че Британия урежда своите отношения с до-
минионите си чрез т.нар. Уестминстърски статут (1931 г.) – те получават правото на
пълна автономия във вътрешната и външната си политика, стига само номинално да приз
Нават британския монарх за свой държавен глава, в замяна на което Лондон получава
редица изгодни търговски условия. Този инстинкт за самосъхранение хем запазва
Британската империя (като Британска общност), хем помага на страната бързо да прео-
долее последиците от световната икономическа криза.
Изпълнила своите задачи управляващата коалиция слиза от политическата сцена и е
заменена от консервативното правителство на Стенли Болдуин, съставено през юни 1935
г. В края на 1936 г. британското общество става свидетел на една драма в кралското
семейство – крал Едуард VIII възнамерява да се ожени за американка, вече развеждала се
два пъти и, разбира се, не от благородническо потекло. Обществото е възмутено, но
кралят я обича силно и решава да напусне трона, но да бъде с нея. Дори самото
правителство на Болдуин заплашва с оставка, ако Едуард продължи аферата си с
американката. Но това няма никакво значение, защото 10 декември 1936 г. той абдикира
и на трона сяда брат му Джордж VI. След повече от 15 г. активно участие в политичес-
кия живот Болдуин преценява, че тази случка е удобен повод за оставка и той я подава
през май 1937 г. Премиерският пост е поет от Невил Чембърлейн, чието правителство
приема редица закони – строг контрол върху детския и женския труд в производството,
национализиране на част от въздухоплаването и минната индустрия, правото на платен
годишен отпуск и т.н.
Важното обаче за правителство на Чембърлейн е възходът на нацистка Германия.
Великобритания и Франция правят редица необмислени отстъпки на Хитлер с
надеждата, че европейският мир ще бъде запазен. Това не се случва. На 01.09.1939 г.
започва Втората световна война, а през май 1940 г., вече доста болен, Чембърлейн подава
оставка. Съставено е правителство на националното спасение, което ще управлява
Великобритания през целия период на войната. То се ръководи от Уинстън Чърчил и ще
е на власт до лятото на 1945 г. На Великобритания и предстоели тежки години на военни
изпитания, кръв, пот и сълзи.