Медицинска физика тетрадка

ПРОТОКОЛНА
ТЕТРАДКА
ПО МЕДИЦИНСКА ФИЗИКА
за
СПЕЦИАЛНОСТ ЛЕКАРСКИ АСИСТЕНТ
2022 – 2023 г.
Студент: ..................................................................... Фак. №: ................
Група: ....................
Протоколната тетрадка по медицинска физика е пособие за практически уп-
ражнения по медицинска физика в Катедрата по медицинска физика и биофизика
на Медицинския университет – София за студенти по специалност Лекарски асис-
тент. Протоколите са разработени от преподаватели в катедрата. Цялостната
подготовка за упражненията изисква допълнително запознаване и с материала,
изложен в лекциите и учебниците по медицинска физика за съответните специал-
ности.
СЪДЪРЖАНИЕ
№ 0. Измерване на физични величини и основи на теория на грешките при

измерванията (Бл. Бечев, И. Атанасов)................................................................2
№ 1 Определяне на оптичната сила на оптични лещи и призми с диоптрометър
(А. Петкова)..............................................................................................................8
№ 2 Фотоколориметрично определяне на концентрацията на разтвори (Д.
Владимирова)...........................................................................................................14
№ 3 Определяне на динамичния вискозитет на течности (Ив. Дженев)..............18
№ 4 Звук, ултразвук. (И. Антонов) Определяне на долния праг на чуване с
тонална прагова аудиометрия (С. Абарова)......................................................22
№ 5 Честотна зависимост на импеданс на кожа (Ив. Дженев)...............................28
№ 6 Основни величини в медицинската радиология (П. Узунова).......................32
№ 7 Определяне модула на еластичност на кост (Д. Владимирова).......................37
Приложение 1. Международна система SI. Основни, производни и

допълнителни единици извън SI (В. Хаджимитова)......................................41
Приложение 2. Математически формули (В. Хаджимитова).................................46
Приложение 3. Таблици................................................................................................48
Използвана литература.................................................................................................48
Извадка и преработка от „Протоколна тетрадка по медицинска физика“, Темто,

2018, за използване от студенти, специалност „Лекарски асистент“, учебна година
2022-2023.
Последна редакция: февруари 2023 г., ас. Л. Атанасова, гл. ас. И. Атанасов.
1
ИЗМЕРВАНЕ НА ФИЗИЧНИ ВЕЛИЧИНИ И ОЦЕНКА НА
ГРЕШКИТЕ ПРИ ИЗМЕРВАНИЯТА
I Физични величини и единици. Международна система измерителни единици

(SI).
Основна тенденция в развитието на медицината, фармацията и стоматологията е
навлизането на точни количествени оценки на изследваните явления и процеси. Ре-
зултатите от количествените оценки се представят най-често като съвкупност от
числа – числените стойности на физични величини. Физична величина е свойство,
присъщо на физично явление, тяло, система, вещество или процес, което може да се
оценени количествено. Измерването на всяка физична величина представлява срав-
няване на измерената ѝ стойност с предварително зададени измерителни единици
(например мерната единица метър се използва за определяне на линейни размери).
По този начин стойността на физичната величина представлява големината ѝ,
изразена като произведение от числената ѝ стойност и съответна измерителна еди-
ница. Измерването на дадена величина е поредица от действия, които имат за цел
да се определи стойността на дадена величина.
Международната система измерителни единици SI е съставена от 7 основни и 2
допълнителни величини и съответните единици. Всички други величини са произ-
водни единици в SI, т.е. те са функционално свързани с основните и се получават от
основните и допълнителните величини в SI чрез алгебрични действия. SI използва
десетична основа за кратните измерителни единици.
II. Видове измервания

1. В зависимост от начина на намиране на стойността на физичната величина:
• преки – стойността на величината се отчита непосредствено от измерител-
ния уред в съответната измерителна единица.
• косвени – търсената стойност на величината се определя от известни законо-
мерности между нея и други величини, които се измерват пряко.
2. В зависимост от броя на измерванията:
• единично измерване
• многократно измерване (серия от измервания) на търсената величина.
III. Класификация на грешките

Дори при най-прецизно провеждане на измерването, абсолютно точно намиране
на стойността на физичната величина е невъзможно.
Процесът на измерване се влияе от много фактори, които водят до отклонение на
измерваните стойности на величината от истинската ѝ стойност. Истинска стой-
ност на величината е тази, която би се получила при идеално (съвършено) измер-
ване. Всеобщата връзка между явленията в природата прави принципно невъзмож-
но отстраняването на всички външни влияния върху процеса на измерване. Затова,
всяко измерване винаги се съпровожда от грешка.
1. В зависимост от начина на представяне грешките се делят на абсолютни и
относителни.
• Абсолютна грешка на измерването (Δx) е разликата между резултата от из-
мерването (x) и истинската стойност на измерваната величина (x0). Следова-
телно Δx = x – x0.
2
• Отношението на абсолютната грешка на измерването и истинската стойност
на измерваната величина се нарича относителна грешка – δx = Δx/x0. Тя оп-
ределя степента на точност и може да бъде представена в проценти.
Тъй като истинската стойност е неизвестна, обикновено се взема стойност, из-
числена от измерванията – например средната стойност при многократни измерва-
ния – x̄ .
Абсолютната грешка на измерването позволява да определим достоверните (зна-
чещите) и недостоверни (незначещите) цифри в числената стойност. Например раз-
мер на карцином 1,25 сm с абсолютна грешка 0,1 сm показва, че цифрата 5 е незна-
чеща. Използването на относителна грешка е от полза при сравнение на различни
величини или силно отличаващи се резултати. Например, ако е измерен ток 5,25 А с
абсолютна грешка 0,01 А и ток с големина 0,0126 А с абсолютна грешка 0,0001 А,
относителните грешки в двата случая, 0,2% и 0,8% показват, че измерването в пър-
вия случай е по-точно.
2. В едно измерване роля имат субектът на измерването (човекът, който го прави),
обектът на измерването (това, което се мери), инструментът (приборът) и изпол-
званият метод за измерване. Грешкатата в измерването може да дойде от всички
тях. Следователно в зависимост от източника си грешката може да бъде:
• Субективна грешка – дължаща се на недостатъчна опитност на измерващия
човек, несъвършенства на зрението му, невнимателност и др.
• Инструментална грешка – дължаща се на недостатъци в конструкцията
или технологически несъвършенства в средствата за измерване. Зависи от
измерителните преобразуватели, градуировката и точността на отчитането
(стойността на 1 деление при аналоговите прибори или стойността на едини-
ца от най-малкия разряд при цифровите прибори).
• Методическа грешка – дължаща се на недостатъци в метода на измерване-
то, влиянието на измерителната апаратура върху измерваната величина, или
на неверни допускания.
• Грешка, възникваща от влиянието на фактори на околната среда. Появява
се, ако се работи извън допустимите условия за работа на прибора).
3. В зависимост от това как се проявяват грешките могат да бъдат:
• Груби грешки – могат да бъдат резултат от непознаване на метода на измер-
ване, неизправност на измерителния уред или неправилно отчитане, грешно
избрана скала на уреда и т.н. Резултатите, съдържащи груби грешки, като
правило силно се различават от другите резултати и при съмнение след про-
верка обикновено се повтаря съответното измерване.
• Систематични грешки – дължат се на постоянни причини, систематично
влияещи върху измерванията. Обикновено те са неизменни или се променят
следвайки някаква закономерност. Могат да се предвидят и отчетат при обра-
ботването на резултатите. Често систематични грешки се причиняват от не-
точно калибриране или скрита повреда в използваните измервателни уреди.
За отстраняването им е необходима редовна проверка на апаратурата. Борба-
та с този тип грешки е трудна.
• Случайни грешки – те са следствие от случайни фактори, въздействащи на
измерването (промени в климатичните условия, вибрации в помещението,
електромагнитен фон, влажност и др.) или на случайния характер на самата
измервана величина. Случайните грешки се проявяват при многократното
измерване на една и съща величина при един и същи условия. Случайната
грешка на крайния резултат може да бъде намалена чрез пресмятането на
средна стойност от голям брой независими измервания.
3
Нагледна представа за разликата между систематични и случайни грешки дава
стрелбата по мишена (Фиг. 2), ако разглеждаме грешката като отклонението от цен-
търа на мишената.
Фиг. 2. а) Случайни грешки при отсъствие на систематични. Зоната с най-много по-

падения е централната зона. Единичното попадение в долният ляв край на мишена-
та е груба грешка. б) Случайни грешки с постоянна систематична грешка. в) Слу-
чайни грешки с променлива систематична грешка.
Когато правим оценка на възможни систематични или инструментални грешки,

говорим за точност на измерването, а когато се подчертава случаният характер на
възможни грешки, се използва терминът прецизност на измерването.
IV. Оценяване на случайните грешки

При оценка на случайните грешки се използват понятия от теорията на вероят-
ностите и методи на математическата статистика. Теорията на вероятностите бора-
ви с т.нар. случайни величини. Случайна величина е величина, която приема раз-
лични случайни стойности при многократно измерване. За да бъде добре определе-
на една случайна величина, е нужно да се знае цялата съвкупност от възможни ней-
ни стойности и вероятностите, с които тези стойности се реализират. Теоретично
погледнато, за това са нужни безкрайно голям брой реализации на случайната вели-
чина. Затова от анализа на краен брой данни могат да се правят само оценки на
средната ѝ стойност и други нейни характеристики.
IV.1. Оценка на средната стойност
Когато правим измерване на физична величина при наличие на случайни греш-
ки, приемаме, че измерваната величина е случайна величина и действителната стой-
ност на измерването съвпада със средната стойност на тази случайна величина. От
краен брой измервания можем обаче да получим само оценка на тази средна стой-
ност, която сама по себе си също е случайна величина и притежава някаква неопре-
деленост. Оценка на средната стойност на случайна величина е средното аритме-
тично от измерванията.
Нека при n измервания на физична величина x сме получили стойности: x1, x2,
…, xi, …, xn, а истинската стойност на x да означим с x0. Отклоненията от истинска-
та стойност на измерваната величина, дължащи се на случайни грешки, могат да бъ-
дат както към по-малки, така и към по-големи стойности. Средната аритметична
стойност x̄ се пресмята като сумата от всички отделни измервания се раздели на
техния брой:
x 1+ x 2+ ...+ x n
x̄= (1)
n
Същият израз се записва по-компактно по следния начин:
4
n
1
x̄= ∑x
n i=1 i
(2)
Символът Σ (гръцката буква сигма) означава сума а индексът, i приема стойнос-

ти от 1 до n и има смисъл на поредния номер на отделните измервания.
Получената средна аритметична стойност x̄ е най-добрата оценка на действител-
ната стойност x0 на измерваната величина, която можем да направим въз основа на
наличния набор от краен брой измервания (или извадка на статистически език). Тя
обаче също се отклонява от действителната стойност на величината и ако можем да
оценим това отклонение, ще получим оценка на случайната грешка. Преди това оба-
че трябва знаем какво е средното отклонение на отделно единично измерване от
действителната стойност.
IV.2. Оценка на случайната грешка на единично измерване
За да оценим най-вероятното отклонение на единично измерване xi на случайна
величина от действителната ѝ (средна) стойност x0, пак са нужни голям брой измер-
вания и трябва да пресметнем някаква средна стойност на разликите xi − x0 = Δxi,
които представляват случайните (абсолютни) грешки на отделните измервания. Тъй
като обаче от определението за средна стойност следва, че отклоненията от нея в
положителна и в отрицателна посока трябва точно да се компенсират, то сумата им
ще бъде равна на нула и средната аритметична стойност на посочените по-горе раз-
лики не ни казва нищо. Обикновено вместо това се използва средна квадратична
стойност, която се пресмята по следния начин:
 отделните отклонения от средна стойност се повдигат на втора степен:
(xi − x0)2 и следователно всички те са положителни;
 пресмята се средното аритметично на получените квадрати на отделните от-
клонения;
 резултатът се коренува.
Получената оценка е известна в статистиката като стандартно отклонение:
√
n
∑ ( xi − x̄)2 (3)
i =1
S= .
(n−1)
Обърнете внимание на две разлики на дадения по-горе израз от описания алго-
ритъм:
1. От стойностите на отделните измервания xi е извадена не действителната
стойност x0, а нейната извадкова оценка x̄ . Това се налага поради факта, че
действителната стойност x0 по начало не е известна и на практика разполага-
ме само с нейната извадкова оценка.
2. При пресмятане на средната стойност на квадратите на отклоненията е раз-
делено на (n − 1) вместо на пълния им брой n. Статистически, тази втора
разлика се налага, за да отчете първата, а именно поради факта, че работим
не с действителната средна стойност, а с нейна извадкова оценка.
IV.3. Оценка на случайната грешка на извадковото средно
Както вече беше подчертано, извадковата средна стойност x̄ е оценка на дейст-
вителната стойност x0 на измерваната величина и сама по себе си е случайна вели-
чина, характеризираща се с някаква случайна грешка. Тази случайна грешка обаче е
по-малка от случайната грешка на единично измерване и с нарастване на обема на
извадката (броя на измерванията) n, тя намалява. Оказва се обаче, че тя намалява не
5
обратно пропорционално на n, а обратно пропорционално на √ n . Така оценката на
случайната грешка на извадковата средна стойност x̄ придобива вида:
√
n
∑ ( x i− x̄)2 (4)
i=1
S x̄=
n( n−1)
Така пресметнатото експериментално (извадково) средноквадратично отклоне-
ние на средната стойност е мярка за прецизността на оценената средна стойност.
V. Оценка на грешката при косвено измервана величина

Най-често величината, чиято стойност искаме да измерим като краен резултат,
не се измерва пряко, а се получава посредством закономерности, свързващи я с пря-
ко измерваните величини. Т.е., за да получим крайния резултат, е нужно да извър-
шим определени аритметични действия с резултатите от прякото измерване. Да
предположим за простота, че търсим величината X, която се пресмята от стойности-
те на други две величини А и В. Грешката на крайния резултат ΔX следователно ще
зависи както от грешките на пряко измерените величини ΔА и ΔВ, така и от функ-
ционалната зависимост на величината X от тях: X = f(А,В).
Най-често срещаните аритметични действия и съответните абсолютни и относи-
телни грешки са дадени в Таблица 2.
Таблица 2
Връзка X = f(А,В) Абсолютна грешка ΔX Относителни грешка δx
ΔA+ ΔB
A+B ΔA + ΔB
A+ B
ΔA+ ΔB
A–B ΔA + ΔB
A−B
ΔA ΔB
AB ΔA.B + A.ΔB +
A B
ΔA ΔB
AnBm nAn-1ΔA.Bm + mAnBm-1.ΔB n +m
A B
A ΔA. B− A. ΔB ΔA ΔB
2 +
B B A B
ΔA
An nAn-1ΔA n
A
1
1 n −1 1 ΔA
√
n
A
n
A ΔA
n A
A ΔA ΔA
2
1±A (1± A) A(1± A)
eA eAΔA ΔA
ΔA ΔA
ln A
A A ln A
sin A cos A.ΔA ctg A.ΔA
cos A sin A.ΔA tg A.ΔA
Обърнете внимание, когато величините A и B се изваждат, съответните грешки

не се изваждат, а се събират. Като цяло извършването на аритметични действия не
6
намалява, а само може да увеличи грешката на крайния резултат в сравнение с
грешките на входните данни.
VI. Оценка на инструменталната грешка

Скалите на аналоговите прибори, с които се измерват определени физични вели-
чини, обикновено са съобразени с точността на измерването, която може да гаран-
тира самият прибор. Прието е, че инструменталната грешка на единични измерване
с прибор е половината от най-малкото деление на скалата на прибора, ако той
е аналогов, или половината от единицата от най-малкия разряд при цифровите при-
бори. Например, ако сме измерили дължина 12,5 cm с линийка, градуирана до ми-
лиметър, инструменталната грешка на измерването е 0,5 mm и резултатът може да
се запише като: 12,50 ± 0,05 cm.
Когато стрелката на аналогов уред е между две от най-малките деления на него-
вата скала, отчитаме това, го което тя е по-близо. Ако не можем да направим разли-
ка с просто око, закръгляме към по-голямата стойност. Не е коректно да отчитаме
резултат с по-голяма точност от точността на уреда, т.е. да разделяме мислено най-
малкото му деление на по-малки части.
VII. Представяне на крайния резултат

В случаи когато методът на измерването включва междинни пресмятания, дан-
ните за тях могат да се вземат с малко по-голяма точност (значещи цифри), за да
сме сигурни, че не губим точност при закръглянията. Когато обаче стигнем до запи-
са на крайния резултат, всички цифри, с които той се представя трябва да са дейст-
вително значещи цифри. Последното се определя, като се направи оценка на греш-
ката по някой от описаните по-горе методи.
Самата оценка на грешката се закръгля в крайния резултат до една, по-рядко до
две значещи цифри. Стойността на крайния резултат се закръгля до същия разряд,
до който е закръглена неговата грешка. Двете стойности се привеждат в един и същ
формат.
Например, измерен е размер l = 2,6384⋅10⁻⁶ m и е направена оценка на грешката
при измерването: Δl = 3,156⋅10⁻⁷ m. 1) Закръгляме грешката до първата значеща
цифра: Δl = 3⋅10⁻⁷ m; 2) Привеждаме я в същия формат като измерената стойност:
Δl = 0,3⋅10⁻⁶ m; 3) Закръгляме крайния резултат до разряда на грешката: l =
2,6⋅10⁻⁶ m; 4) Записваме крайния резултат във вида: l = (2,6 ± 0,3)⋅10⁻⁶ m. Понякога
е удобно да се използват представки за мерните единици, имащи числена стойност,
равна на точно определени степени на 10. Алтернативен запис на крайния резултат
от приведения по-горе пример е: l = 2,6 ± 0,3 μm, където представката μ (микро-)
има числена стойност 10⁻⁶.
В някои случаи могат да бъдат представени резултати, без да е направена специ-
ална оценка на грешките от измерванията. Правилото „на пръсти“ в такива случаи
е, че броят значещи цифри на крайния резултат не бива да превишава броя зна-
чещи цифри на входните данни. Основание за това е фактът, че аритметичните
действия могат единствено да понижат точността и никога не я повишават.
7
ПРОТОКОЛ № 1
ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ОПТИЧНАТА СИЛА НА ОПТИЧНИ ЛЕЩИ

И ПРИЗМИ С ДИОПТРОМЕТЪР
Цел и медицинско приложение:

Знанията за окото като оптична система и за оптичните лещи и призми имат
важно практическо значение. Сферичните лещи (събирателни и разсейвателни),
цилиндричните лещи и оптичните призми се използват в офталмологията за ко-
рекция на оптичните аберации на окото (хиперметропия, миопия, астигматизъм,
страбизъм). Знанията по геометрична оптика са основа за разбирането на дейст-
вието на оптичните прибори (лупа, микроскоп и др.), които играят важна роля не
само във физическите изследвания, но и в биологията, химията и медицината.
Целта на лабораторното упражнение е разширяване на знанията по геомет-
рична оптика и усвояване на практически умения за работа с диоптрометър.
Теоретична част
Оптичната леща е еднородно прозрачно тяло, ограничено от две закривени по-
върхнини (или от една повърхнина и една равнина), което има различен показател
на пречупване от този на околната среда. Най-разпространените оптични прибори
са сферичните лещи (събирателни и разсейвателни), цилиндричните лещи, сферич-
но-цилиндричните лещи и оптичните призми.
Основните елементи на сферичните лещи са:
 Главна оптична ос – правата, която съединява центровете на сферичните по-
върхнини на лещата.
 Главна равнина P – равнината, в която продълженията на лъчите, падащи успо-
редно на главната оптична ос се пресичат с продълженията на лъчите, излизащи
от лещата. Главната равнина е перпендикулярна на главната оптична ос.
 Оптичен център H – пресечната точка на главната оптична ос с главната равни-
на. Лъчите, които минават през нея, не се пречупват.
 Фокус F – пресечната точка на лъчите, които преди пречупването им от лещата,
са били успоредни на главната оптична ос. Ако пречупените лъчи са разходящи,
фокус е пресечната точка на техните продължения. Всяка леща има два фокуса –
по един от двете ѝ страни, симетрично разположени спрямо оптичния ѝ център.
 Фокална равнина – равнината, която преминава през фокуса и е перпендику-
лярна на главната оптична ос.
 Фокусно разстояние f – разстоянието от фокуса до оптичния център.
Образът при сферичните лещи се получава по следния начин: лъчът, който е ус-
пореден на главната оптична ос, се пречупва в главната равнина и минава през фо-
куса, а лъчът, който преминава през оптичния център, не се пречупва. Там, където
се пресичат тези лъчи (или техните продължения) се получава образът (виж Фиг. 1).
Оптична сила (пречупваща способност) P на тънка сферична леща се нарича
реципрочната стойност на фокусното разстояние и се определя от следната зависи-
мост:
1 1 1
P= = ± ,
f a b
където а и b са съответно разстоянията от предмета и образа до оптичния център на
лещата. Тя се измерва в единица, наречена диоптър (dpt) с физична размерност m−1.
8
Стойността ѝ е положителна за събирателни лещи и отрицателна за разсейвателни.
Фиг. 1. Построяване на образ от сферична събирателна леща в зависимост от място-

то на предмета. (a) a > 2f: действителен, обърнат, умален образ; (б) 2f > a > f: дейст-
вителен, обърнат, уголемен образ; (в) a < f: недействителен, прав, уголемен образ.
Фиг. 2. (a) Действие на плоско-цилиндрична леща: успореден сноп лъчи се фокуси-

ра в права, успоредна на оста на цилиндъра вместо в точка. (б) Действие на сферич-
но-цилиндрична леща: има две различни фокусни разстояния по отношение на лъ-
чи, лежащи в две определени взаимно перпендикулярни равнини.
Цилиндричните лещи са ограничени от две цилиндрични повърхнини (или от

цилиндрична повърхнина и равнина). Действието на една плоскоцилиндрична леща
е показано на Фиг. 2(a). Успореден сноп лъчи в равнина, разположена напречно на
оста на цилиндричната леща, се фокусира, докато успореден сноп в равнина, която
9
е успоредна на оста на цилиндъра, не се променя. Действието на сферично-цилинд-
рична леща (виж астигматизъм на асиметрията) е показано на Фиг. 2(б). Такава ле-
ща се характеризира с две различни оптични сили: сферична и цилиндрична.
Оптичните призми са оптични прибори, които служат за отклоняване на свет-
линния лъч от първоначалното направление на разпространението му. Оптичната
сила на оптичната призма се измерва в призматични диоптри ∆, като 1 ∆ има приз-
ма, при която светлинният лъч се отклонява с 1 cm на 1 m разстояние от призмата.
Оптичната система на окото има три основни части:

 Фокусираща система. Общата оптична сила на окото е 59 – 71 dpt, като най-
голяма част се пада на роговицата – около 49 dpt. Очната леща осигурява про-
цеса акомодация – фокусиране на предмети на различно разстояние.
 Система за автоматично регулиране на достъпа на светлина в окото – раз-
мерът на отвора на ириса (зеницата) се регулира автоматично в зависимост от
интензитета на светлината – адаптация. По този начин регистриращата сис-
тема на окото получава необходимия светлинен интензитет и се предпазва от
увреждане. Едновременно с това в окото навлиза само централен сноп лъчи и
така се ограничава сферичната аберация.
 Светочувствителна регистрираща система осигурява цветното, нощно и
дневно виждане, централното и периферно зрение. Тя се състои от фоточувст-
вителни рецепторни клетки, разположени върху ретината на окото. Фоточувс-
твителните клетки са два вида: колбички и пръчици. Те преобразуват достиг-
налата до тях светлина в акционен потенциал.
Аберации на оптичните лещи и системи. Образите, получавани от реалните

лещи и оптични системи, не съответстват съвсем точно на обектите, т.е. се получа-
ват отклонения на получените образи от идеалните. Точков образ (т.е. когато всяка
точка от предмета образува една точка от образа) се получава само ако са изпълнени
следните условия:
1. Във формирането на образа участват само централните (параксиални) лъчи.
2. Лъчите сключват малки ъгли с главната оптична ос на системата.
3. Показателят на пречупване е еднакъв за всички дължини на вълните.
При нарушаване на някое от тези условия се наблюдават различните видове оп-
тични аберации. Най-разпространените аберации при оптичните лещи и при окото
като оптична система са следните (Табл. 1).
Табл. 1. Аберации при оптичните лещи и при окото

Оптични аберации при оптичните Аберации при окото
лещи
 Сферична аберация  Миопия
 Хроматична аберация  Хиперметропия
 Астигматизъм на косите лъчи  Астигматизъм на асиметрията
 Дисторсия  Страбизъм
 Кома  Далтонизъм
 Сферична аберация – получава се, тъй като сферичната леща пречупва по-
силно периферните лъчи и по-слабо лъчите, които са по-близки до главната оптична
ос (т.нар. параксиални лъчи). В този случай образът на една точка от обекта не е
ясен и представлява петно върху екрана.
10
 Хроматична аберация – възниква в резултат на явлението дисперсия на
светлината. Лъчи с различна дължина на вълната се пречупват в различна степен и
фокусът им не е един и същ. В този случай контурите са оцветени.
 Астигматизъм на косите лъчи – проявява се при светлинни снопове, които
падат под голям ъгъл спрямо главната оптична ос на лещата (Фиг. 3). Състои се в
това, че след преминаване през лещата лъчите не се събират в точка, а образуват две
линии, разположени на различно разстояние от лещата. Тези линии в първо прибли-
жение са перпендикулярни една спрямо друга и спрямо оптичната ос. Този недоста-
тък се среща в оптичните уреди.
Фиг. 3. Астигматизъм на косите лъчи. a и b – две взаимно перпендикулярни равни-

ни, пресичащи се по протежение на централния лъч на светлинния сноп, попадащи
в обектива под ъгъл α спрямо главната оптична ос; Fa и Fb – фокуси за лъчите, ле-
жащи в двете равнини a и b.
 Дисторсия – предизвиква се от различното линейно увеличение на целия

образ в резултат на участието на лъчи, сключващи голям ъгъл с оптичната ос. Полу-
чава се нарушаване на геометричното подобие между обект и образ.
 Кома – наблюдава се при преминаване през оптичната система на широк
сноп лъчи от точки на предмета, лежащи извън оптичната ос. В този случай образът
на точката се получава несиметричен и размит и наподобява комета, откъдето идва
и името на този недостатък.
 Миопия (късогледство) – при по-голяма пречупваща способност на окото
образът се получава пред ретината. Коригира се с разсейвателни лещи.
 Хиперметропия (далекогледство) – при по-малка пречупваща способност
на окото образът се получава зад ретината. Коригира се със събирателни лещи.
 Астигматизъм на асиметрията – проявява се при отклонения от правилна-
та сферична форма на лещата. Този астигматизъм е правилен, ако най-големи разли-
ки в пречупването се получават в две взаимно перпендикулярни равнини. (Тогава
очната леща е сферично-цилиндрична.) Образът на точка, получен с астигматична
леща, е чертичка или петно и контурите на образа на един обект не са еднакво резки
във всички посоки. Коригира се с цилиндрични лещи.
 Страбизъм (кривогледство) – този недостатък не е свързан с отклонения в
пречупващата способност на окото. При него се наблюдава изкривяване на зеница-
та. Центърът на зеницата не лежи на главната оптична ос, поради което лъчите, ид-
ващи от предмета не попадат в окото. Коригира се с призматични стъкла, които отк-
лоняват хода на лъчите така, че да попаднат в зеницата.
11
 Далтонизъм – дължи се на нарушената функция на колбичките. Хора, стра-
дащи от далтонизъм, не различават някои цветове.
Диоптрометърът е оптичен уред за измерване оптичната сила на оптични еле-

менти: лещи и призми, както и за определяне центъра на сферични лещи и ориента-
цията на оста на цилиндричната повърхнина на цилиндрични лещи.
Задачи за самостоятелна работа:
5. Събирателна леща има фокусно разстояние f = 20 cm, а предметът се намира

на разстояние от нея а = 15,5 cm. От коя страна спрямо лещата, и на какво разстоя-
ние се получава образът? Начертайте образа на предмета в този случай и определе-
те какъв е той.
Отг.: 69 cm, недействителен, прав и увеличен
6. Обектът е разположен на разстояние равно на 2f спрямо сферична събирател-

на леща. Размерът на обекта е 2 cm. Определете размера на образа и разстоянието,
на което се получава. Илюстрирайте със схема.
Отг.: 2 cm, 2f
7. Образът на предмет се получава на 30 cm от другата страна на сферична съби-

рателна леща с фокусно разстояние 20 cm. Определете на какво разстояние от цен-
търа на лещата се намира предметът?
Отг.: 60 cm.
12
Име: Група: Ф№:
Практически задачи протокол 1

С помощта на диоптометър определете оптичната сила на:
1. сферични лещи (събирателни и разсейвателни);
2. цилиндрични и сферично-цилиндрични лещи;
3. оптична призма.
Вид леща P [dpt]
Дата: Подпис на асистента:
Въпроси за самостоятелна работа:
1. Коя от посочените оптични аберации 2. Коя от посочените оптични аберации

се проявява при нарушаване на усло- се дължи на явлението дисперсия на
вието образът да се получава само от светлината?
централните (параксиални) лъчи? а) сферична аберация
а) хроматична аберация б) дисторсия
б) сферична аберация в) астигматизъм на косите лъчи
в) астигматизъм на асиметрията г) хроматична аберация
г) дисторсия
3. При кой от посочените оптични недос- 4. Оптичният недостатък хиперметропия

татъци на окото образът се получава се коригира с:
пред ретината? а) оптични призми
а) миопия б) цилиндрични лещи
б) хиперметропия в) сферични събирателни лещи
в) страбизъм г) сферични разсейвателни лещи
г) астигматизъм
13
ФОТОКОЛОРИМЕТРИЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА
КОНЦЕНТРАЦИЯТА НА РАЗТВОРИ

Спектрите на веществата носят информация за вида и количеството на със-
тавящите ги атоми или молекули. Законът на Бугер–Ламберт–Беер е в основата
на количествения спектрален анализ.
Атомните абсорбционни спектри се използват в медицината и в биологията за
анализ на микроелементи в биологични тъкани и телесни течности (в клиничната
лаборатория). С помощта на спектрален анализ се определят някои показатели,
участващи в ПКК (пълна кръвна картина), както и в други телесни течности.
Чрез спектрален анализ може да се проследява състоянието на пациента, напр.
сатурация, капнометрия. Молекулните спектри отразяват строежа на молекули-
те и взаимодействията между тях.
Целта на лабораторното упражнение е усвояване на нови знания за поглъщане
на светлината, приложението им в спектралния анализ и придобиване на практи-
чески умения за работа с фотоколориметър.
Когато успореден монохроматичен (λ = const.) сноп светлина с интензитет I0 пре-
минава през слой вещество с дебелина l, интензитетът на преминалата светлина I
намалява съгласно закона на Бугер–Ламберт:
I = I 0 e−α l ,
където α се нарича показател на поглъщане. Из-
мерва се в m-1 и зависи от честотата (дължината на
вълната) на светлината и вида на веществото.
При преминаване на светлина през разтвор на вещество с ниска концентрация,
поглъщането на светлината е пропорционално на броя на поглъщащите молекули,
т.е. α е пропорционален на моларната концентрация – закон на Беер:
α =ε c .
Величината ε се нарича моларен коефициент на поглъщане и зависи от често-
тата на светлината и вида на разтвора. Законът за поглъщане на светлината при мал-
ки концентрации приема вида:
− ε cl
I =I 0 e .
Този закон е установен от Бугер, анализиран от Ламберт и проверен опитно по
отношение на концентрациите от Беер и затова се нарича закон на Бугер–Лам-
берт–Беер.
Намаляването на интензитета на светлината при преминаването през веществото

се характеризира и чрез следните величини:
 коефициент на пропускане τ – показва каква част от падналата светлина е
преминала през веществото. Той е безразмерна величина и приема стойности меж-
ду 0 и 1 или между 0 и 100%.
14
I −ε cl
τ= =e
I0
 коефициент на поглъщане (абсорбция) А – показва каква част от падналата
светлина е погълната от разтвора: Той също е безразмерна величина и приема стой-
ности между 0 и 1 или между 0 и 100%.
I 0− I
А=1−τ = =1−e− ε cl
I0
 Екстинкция Е – величина, която зависи линейно от концентрацията:
1 I0
E=ln τ =ln =ε cl .
I
Зависимостите на α и  от дължината на вълната λ се наричат спектри на поглъ-
щане (абсοрбционни спектри), които са обект на спектралния анализ.
За нуждите на количествения спектрален анализ се избира онази част οт спектъ-
ра на поглъщащото вещество, където степента на поглъщане е най-голяма, а разтво-
рителят не поглъща. Апаратите, използвани за определяне концентрацията на разт-
вори, се наричат фотоколориметри – за изследвания във видимата област и спектро-
фотометри – за инфрачервената, видимата и ултравиолетовата области. Те биват ед-
нолъчеви и двулъчеви, в зависимост от това дали са използвани един или два свет-
линни снопа.
Принципната схема на еднолъчев фотоколориметър е представена на Фиг. 1.
Светлината, получена от източника съдържа светлинни вълни от целия видим спек-
тър. От нея чрез монохроматор (филтър, дифракционна решетка или др.) се отделя
само една тясна част от спектъра. Този сноп монохроматична светлина попада върху
изследваната проба, където се поглъща в определена степен в зависимост от кон-
центрацията. Преминалата светлина създава в светлинния детектор (напр. фотое-
лемент) електричен сигнал, големината на който е пропорционална на интензитета
на светлината.
За да се изчисли екстинкцията трябва да се отчете поглъщането, дължащо се на
разтворителя. Затова е нужно, преди да се постави изследваният разтвор, в апарата
да се постави кювета с разтворителя и да се нанесе корекция чрез предвидения за
тази цел оптичен клин.
Фиг. 1 Принципна схема на еднолъчев фотоколориметър
15

1. Измерете интензитета на преминалата светлина при различни концентрации
на разтвори на CuSO4. Нанесете стойностите в таблицата и изчислете екстинкцията.
с, mmol/L I0 I I0/I E = ln(I0/I)

0
6,25
12,5
25
50
x=
2. Начертайте калибровъчна крива на зависимостта на екстинкцията от кон-

центрацията. От нея намерете неизвестната моларна концентрация на разтвора чрез
линейна интерполация и запишете стойността в таблицата от Зад. 1.
3. Изчислете моларния коефициент на поглъщане. l = …….
ε=
4. Анализ и интерпретация на получените резултати. Източници на възможни

грешки.
5.
16
Въпроси и задачи за самостоятелна работа:
1. От какво зависи показателят на поглъ- 2. Ако коефициентът на пропускане τ =

щане α? 1, каква е стойността на екстинкция-
а) температурата та?
б) налягането а) 0
в) дължината на вълната б) 1
г) дебелината на слоя вещество. в) ∞
г) 1/2
3. Коефициентът на пропускане τ показ- 4. Каква е стойността на коефициента на

ва каква част от падналата светлина е: поглъщане А, ако τ = 1?
а) преминала а) 1
б) погълната б) 0
в) отразена в) 50 %
г) пречупена г) 100 %
5. Опишете алгоритъма (стъпка по стъпка), ако искате да измерите фотоколори-

метрично висока концентрация, за която не е в сила линейността на закона на Беер
(ако знаете моларният показател на поглъщане).
6. Каква екстинкция отговаря на измерен показател на пропускане τ = 25 %?

Отг.: E = 1,39
17
ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДИНАМИЧНИЯ ВИСКОЗИТЕТ НА

ТЕЧНОСТИ

Динамичният вискозитет е диагностичен показател за някои заболявания. В
областта на сърцето (клапанните области и част от аортата) кръвта се движи
турбулентно. В артериалните съдове движението ѝ е ламинарно при клинично
здрави индивиди. При намаляване на вискозитета, нарастване на вискоеластич-
ността на съдовите стени и намаляване ефективната площ на сечението на тези
съдове, движението на кръвта става турбулентно. В диагностиката се анализира
спектъра на шума, появяващ се при турбулентно движение (кардиофонографски
диагностичен метод).
Целта на лабораторното упражнение е да се определи динамичния вискозитет
на неизвестна течност и допуснатата стандартна грешка.
Идеална течност е тази, в която няма сили на триене и не може да бъде намален
обемът ѝ, чрез действие на външна сила.
Реална течност е тази, в която действат сили на триене между слоевете течност,
движещи се с различна скорост – сили на (вътрешно) триене.
Нютонова и ненютонова течност. При Нютонови течности големината на сила-
та на вътрешно триене F, която възниква между два съседни слоя, се определя от
закона на Нютон за вътрешното триене:
dv
F=η S ,
dx
където S е площта на триещите се повърхности на слоевете, а dv/dx се нарича гра-
диент на скоростта, характеризиращ промяната на скоростта v на единица разстоя-
ние x, перпендикулярно на движението на флуида. Коефициентът на пропорционал-
ност η се нарича динамичен вискозитет и зависи от вида на флуида и от темпера-
турата. Измерва се в паскал по секунда (Ра.s).
Ненютоновото поведение на някои течности се дължи на деформация, ориента-
ция, агрегация или дезагрегация на молекулни структури.
Експериментално е установено за кръвна плазма, че преходът от ламинарен към
турбулентен поток се извършва при определени условия, които се определят от без-
размерна величина, наречена число на Рейнолдс:
ρvD
R e= ,
η
където ρ е плътността на флуида, η – неговият вискозитет, D – диаметърът на съда,
а v – средната скорост на потока в съда.
Ламинарен поток – статичното налягане за всички слоеве е еднакво. Re < 1000.
Турбулентен поток – статичното налягане за всички слоеве е различно.
Re > 2000.
Участващите в закона на Нютон величини, трудно могат да бъдат измерени. При
капилярния метод на Оствалд разглеждаме частния случай на ламинарно движе-
18
ние в цилиндрична тръба, когато слоевете течност са коаксиални (имат цилинд-
рична симетрия). Тогава законът на Нютон се свежда до закона на Поазьой, който
съдържа лесно измеряеми величини.
Измерванията се провеждат с капилярен вискозиметър на
Оствалд–Пинкевич (Фиг. 1). Той се състои от капилярна тръ-
бичка с радиус r и дължина l, през която преминава течност с
обем V (течността, съдържаща се в обема между белезите m и
n). Разтворът се налива през отвора А до запълване на разши-
рението В. Запушвайки отвора А, чрез напомпване запълваме
разширението С и част от разширението D. Освобождавайки
отвора А и помпата, оставяме течността да изтича свободно.
Измерваме времето t за свободно изтичане на течността през
капилярката, между белезите m и n. В закона на Поазьой:
4
π r
V= pt
8η l
р е налягането на движещата сила. В нашия случай причината
за движение на течността е хидростатичното налягане: ph =
ρgh, където ρ е плътността на течността, g – земното ускоре- Фиг. 1.
ние, h – разликата в нивата на течността. Вискозиметър на
За намаляване на грешката и улесняване на определянето на Оствалд–Пинке-
динамичния вискозитет се използва относителен метод. вич.
За целта, с един и същ вискозиметър се измерват последователно времената на
изтичане на изследваната течност t и на течност с известен динамичен вискозитет
(η0) – t0. Използването на един и същ вискозиметър, осигурява едни и същи r, l и V
при всички измервания, а използването на едно и също начално количество течност
(най-удобно е то да е до началото на разширението В), осигурява една и съща раз-
ликата в нивата на течността h. Тогава, според закона на Поазьой, неизвестният вис-
козитет η се изчислява по формулата:
ρ t
η =η 0 ρ .
0 t
0
Описаното измерване се прави десет пъти със стандартна течност (дестилирана
вода), след което вискозиметърът се изпразва, промива се с течността, на която ще
определяме динамичния вискозитет и се напълва с нея. Правят се отново десет из-
мервания на времето за изтичане на същия обем V от течността. Измерва се и тем-
пературата при която са извършени измерванията.
След това резултатите се обработват съобразно теория на грешките (виж уводно-
то упражнение):
• Пресмятат се средните аритметични стойности на измерените времена t0 и t.
• Пресмята се разликата между средната и всяка от измерените стойности.
Повдига се на квадрат. Сумират се получените стойности за всяка течност.
• Вискозитетът на дестилираната вода при измерената температура се опреде-
ля от справочник.
• Пресмята се средната стойност на вискозитета на изследваната течност.
• Пресмятат се средноквадратичните отклонения на средната стойност на вре-
мената по формулата за пряко измерена величина, като се използват сумира-
ните квадрати и броя n на направените измервания.
• Пресмята се средноквадратичното отклонение на вискозитета по формулата
за косвено измеряема величина, като се използват вече получените стойнос-
ти за средноквадратичните отклонения на времето.
19

1. Намерете средните аритметични стойности на времето за изтичане на обема
между белезите m и n за стандартната течност – t0 и за течността с неизвестен вис-
козитет – t.
Дестилирана вода Изследвана течност
n
t0 [s] t [s]
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
t¯0= n t̄ = n
1
n ∑ (t¯0−t 0 i ) =
2
1
n ∑ ( t̄ −t i )2=
∑ (t )=
n i=1 0 i
i =1 ∑ (t )=
n i=1 i
i =1
= =
Измерете температурата и определете η0 от Допълнение 3, Tабл. 1.

T = oC ; η0 =
ρ
Определете средната стойност на търсения вискозитет η̄ при ρ =0,825
0
ρ t̄
η̄=η0 ρ =
0 t¯
0
2. Пресметнете средноквадратичните отклонения на средната стойност при из-
мерване на t0 и t по формулите:
√ √
n n
∑ (t¯0−t 0 i )2 ∑ ( t̄ −t i )2
i=1 i=1
S ( t¯0)= = S ( t̄ )= =
n(n−1) n(n−1)
За вискозитета, като косвено измеряема величина, средноквадратичното откло-
нение се получава по формулата:
S ( η̄)= η̄
(
S ( t¯0 ) S (t̄ )
t¯0
+
t̄
=
)
Запишете крайния резултат във вида: η=( η̄±S (η̄))=
20
1. Градиентът на скоростта в Закона на 2. При динамиката на флуидите, течнос-

Нютон е векторна величина, показва- тите и газовете се приемат за:
ща големината на изменението на ско- а) дисперсни среди;
ростта в посока: б) хетерогенни среди;
а) перпендикулярно на движението на в) непрекъснати среди;
флуидния поток; г) прекъснати среди.
б) перпендикулярно на движението на
флуидния поток при число на Рей-
нолдс, по-голямо от 2000;
в) на флуидния поток;
г) обратно на флуидния поток.
3. Типът движение на флуид се определя 4. При стационарно движение на флуи-

от безразмерната величина, наречена да:
число на Рейнолдс, което зависи от: а) налягането на флуида не зависи от
времето, ако скоростта на флуидния
а) средния диаметър на тръбата, дина- поток се променя с времето;
мичния вискозитет на флуида и сред- б) налягането и плътността на флуида
ната скорост на потока в тръбата; не зависят от времето, ако скоростта
б) температурата и средната скорост на флуидния поток не се променя с
на потока в тръбата; времето;
в) плътността, динамичния вискози- в) налягането и плътността на флуида
тет, диаметъра на тръбата и средната не зависят от времето, ако скоростта
скорост на потока в нея; на флуидния поток се променя с вре-
г) температурата и динамичния виско- мето;
зитет на флуида. г) плътността на флуида не зависи от
времето, ако скоростта на флуидния
поток се променя с времето.
1. Как ще се промени потокът на течност, изтичаща през капилярка, ако увели-

чим дължината ѝ два пъти?
Отг.: намалява 2 пъти
2. Как ще се промени потокът на течност, изтичаща през капилярка, ако намалим

радиуса ѝ два пъти?
Отг.: намалява 16 пъти
21
ЗВУК, УЛТРАЗВУК. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДОЛНИЯ ПРАГ НА

ЧУВАНЕ С ТОНАЛНА ПРАГОВА АУДИОМЕТРИЯ

Аудиометрията е съвременен и ефективен метод за точна пространствена и
функционална диагностика на патологията на ухото и нарушения на слуха. С по-
мощта на аудиометрията се измерва остротата на слуха и слуховата чувстви-
телност спрямо звукови дразнители с различна честота и сила на звука.
Целта на упражнението е да се определят долният праг и диапазонът на чува-
не чрез тонална прагова аудиометрия.
Звукът е механична вълна (трептене на частиците на материята), която се разп-
ространява в еластична среда и поражда слухово усещане. Човешкото ухо е способ-
но да възприема механичните трептения като звук, ако тяхната честота е в граници-
те от 16 до 20 000 Hz (диапазон на чуване). Горната честотна граница на звука зави-
си силно от индивида – с възрастта тя намалява и може да достигне до 8000 Hz.
Вълни с честота над 20 000 Hz (20 kHz) се наричат ултразвук, а тези с честота
под 16÷18 Hz – инфразвук. В зависимост от направлението на трептене вълните мо-
гат да са надлъжни или напречни. Звуковите вълни във въздух са надлъжни вълни.
В твърдотелна среда са на лице и напречни вълни.
Описанието на звуковите явления налага да се въведат двата вида характеристи-
ки на звука: физични и психофизични. Физичните характеристики на звука са свър-
зани с неговите физични свойства и се оценяват обективно чрез количествено из-
мерване с подходящи уреди. Психофизичните характеристики описват количестве-
но субективното слухово усещане на звука от човека.
1. Физични характеристики на звука:

Честота на звука – ν. Честотата на звука се определя от броя на трептенията в
секунда. Измерва се в Hz (1 Hz = 1 s-1).
Скорост на звука – c [m/s]. Скоростта, с която се разпространява звукът зависи
от еластичните свойства и плътността на средата. Те, от своя страна, могат да зави-
сят и от други фактори, например температура и налягане. В твърдите тела и теч-
ностите звукът се разпространява по-бързо, отколкото в газовете.
Дължина на вълната – λ. Дължината на вълната зависи от скоростта на звука:
λ = c/ν. (1)
Звуков импеданс z. Величината z = ρc (където ρ е плътността на средата) се на-
рича звуково съпротивление (звуков импеданс, акустичен импеданс) на средата и е
характеристика на средата.
Звуково налягане ∆p се нарича допълнителното налягане, което възниква при
разпространението на звуковата вълна, т.е. в участъците, в които се получава сгъс-
тяване или разширяване на частиците на средата.
∆p = uz = uρc, (2)
където u е моментната скорост на трептене на частиците на средата.
22
Интензитет на звука I. Интензитетът на звука е величина, която определя сред-
ната енергия, пренасяна от звуковите вълни за единица време през единица площ,
разположена перпендикулярно на посоката на разпространение на вълните:
E
I= [ W /m 2 ] . (3)
St
Зависимостта между величините интензитет на звука, допълнителното звуково
Δp2max z u 2max
налягане (∆p) и акустичното съпротивление се задава от: I = = .
2z 2
Ниво на интензитета L. По определение ниво на интензитета е величината:
I
L=lg , (4)
I0
където I0 има смисъл на някаква начална стойност в скалата на интензитета, която е
средностатистически субективно определена.
Минималната стойност на I = I0 = 10-12 W/m2 е измерена при честота 1 kHz. Ни-
вото на интензитета се измерва в единицата бел [B] или десет пъти по-малката – де-
цибел [dB]. На I0 съответства ниво на интензитета L = 0 dB. Ухото на човека не е
чувствително към звукове с по-малък интензитет.
Стойностите на интензитета на звука в диапазона на чуване, които човешкото
ухо възприема като звук се менят в много широки граници. Те определят областта
на чуване, представена графично на Фиг. 1.
Фиг. 1. Диаграма на областта на чуване за човешкото ухо

(Източник: https://courses.physics.illinois.edu/phys406/sp2017/Lecture_Notes/P406POM_Lecture_Notes/
P406POM_Lect5.pdf)
Минималният интензитет на звука I в диапазона на чуване, под който човешкото

ухо не получава усещане за звук, се нарича праг на чуване.
Максималният интензитет на звука, над който усещането за звук преминава в
усещане за болка, се нарича праг на болката. Imax ≈ 1 W/m2 при честота 1 kHz. На
горния праг на чуване съответства ниво на интензитета L = 120 dB.
23
2. Психофизични характеристики на звука:
Височината на звука е субективно качество на звука, което се определя от чо-
вешкото ухо и зависи от честотата. Единицата за промяна на височината на звука е
октава.
Тембърът се определя от спектралния състав на звука и зависи от броя и интен-
зитета на обертоновете.
Ниво на гръмкост Γ. За оценка на степента на звуково налягане, т.е. за опреде-
ляне на звука като по-силен или по-слаб, се използва субективната величина ниво
на гръмкост.
Нивото на гръмкост Γ [phon] е свързано с нивото на интензитета L:
I
Γ=k L=10 k lg , (5)
I0
където коефициент на пропорционалност k = f(I,ν) е сложна функция на интензите-
та и честотата. Прието е, че k = 1 при честота ν =1 kHz, като нивото на гръмкост
[phon] става числено равно на нивото на интензитета [dB]. За другите честоти k ≠ 1.
Връзката между обективните и субективните величини се изразява чрез психо-

физичния закон на Вебер – Фехнер. Съгласно този закон на еднакви относителни
изменения на дразнителя отговарят еднакви абсолютни изменения на субективното
възприятие или, с други думи, ако стойността на обективната величина (I) се изме-
ня с равни пропорции (геометрична прогресия), то субективното възприятие (Γ) се
изменя с равни разлики (аритметична прогресия).
Ако съединим точките с ед-

накво ниво на гръмкост ще
получим съвкупност от кри-
ви, наречени изофони. С изо-
фоните се определя графично
зависимостта на нивото на
гръмкостта от честотата при
различни нива на интензите-
та. На Фиг. 2 са дадени се-
мейство криви, всяка от които
дава зависимостта на интен-
зитета от честотата за фикси-
рано ниво на гръмкостта.
Кривата с минимална гръм-
кост се получава при най-нис-
ките доловими интензитети
на звука (долен праг на чу-
Фиг. 2. Изофони ване).
Измерването на долния праг на чуване е един от основните тестове в аудиологи-

ята, чрез който се определя остротата на слуха. Методът носи названието субектив-
на тонална прагова аудиометрия. Приборът, с който се провежда изследването се на-
рича аудиометър. С него може да се измери минималната стойност на интензитета
на възприетия звук (в децибели) при различни честоти. Резултатите от изследването
се изобразяват графично на т.нар. аудиограма.
24
3. Ултразвук в медицинските изследвания
3.1. Ехография
Едно от най-важните приложения на ултразвука в медицинската практика е улт-
развуковата диагностика. Класическият базов принцип в основата на съвременните
ехографи е ехолокация на (отражение от) нееднородни по своят акустичен импеданс
структури в средата. Съвременната ултразвукова апаратура за образна диагностика
използват последните постижения на технологиите за генериране на ултразвуково
поле (генерираната в пространството ултразвукова вълна) с предварително зададени
параметри и цифрова обработка на детектираните сигнали.
Ще разгледаме основните параметри на генерираното ултразвуково поле и връз-
ката им с формирането и качеството на образа. Съвременните ехографи работят в
импулсен режим, като се контролират от процесор: основната честота ν, продължи-
телността Δt и формата на предният фронт на импулса, посоката на разпростране-
ние, честотата на следване на импулсите, интензитета I и пространственото му раз-
пределение на изхода от трандюсера.
Разделителна способност (1/δ) на прибор, използващ вълнов процес за форми-
1 sinα
ране на образ, се дава от формулата на Рейли-Абе: ∼ , където δ е минимал-
δ λ
ното разстояние между две отделни „точки“ в средата, които се възприемат като от-
делни при взаимодействието им с вълнов процес с дължина на вълната λ и центра-
лен ъгъл на формирания вълнов фронт α. За простота можем да приемем, че α = 90°,
за меки тъкани c ≈ 1500 m/s и няма силна зависимост от честотата ν (липсва диспер-
сия). Заместваме формула (1) във формулата на Рейли-Абе и получаваме
1/δ ~ 1/λ = ν/c, (6)
което показва, че с нарастването на честотата нараства и разделителната способност
на апаратурата, т.е. детайлността на наблюдавания обект. Получените оценки и из-
води са в сила за така наречената „латерална“ разделителна способност, т.е. за
„точки“ на равни разстояния от условния източник на вълновия фронт.
„Аксиална“ разделителна способност (в дълбочина). Получаваните от повечето
ехографи изображения са двумерни и изискваме детайлността им в двете направле-
ния (аксиално и латерално) да е съизмерима. Това означава, че за точки, които се на-
мират на различни разстояния от условния източник на вълновия фронт апаратурата
трябва да е в състояние да различи отражението на импулса от предната част на не-
еднородността от отражението от задната му страна. Математически това означава
2. l / c ≥ ∆ t , (7)
където l е размера на обекта в аксиално направление, а Δt е дължината на импулса.
Пример: типичната работна честота на съвременните трандюсери е в интервала
ν = 1 – 3 MHz, т.е. λ = 1,5 – 0,5 mm, а периодът на вълната Т = 1 μs – 0,33 μs. Дължи-
ната на вълната съответства на много добра латерална разделителна способност!
При дължина на импулса Δt = Т от (7) получаваме аксиална разделителна способ-
ност l = 0,75 – 0,2 mm. Последният резултат е силно занижен, тъй като въз основа
на правия пиезоефект, реалната продължителност на получаваните механични им-
пулси е 2 – 4 пъти по-голяма от основната честота. Ако направим тази корекция в
по-горните пресмятания ще се убедим, че в областта около 1 – 3MHz латералната и
аксиалната разделителна способност са на практика еднакви.
Интензитетът I0 (енергията) на импулса е друг важен фактор при формирането
на образа. Ултразвукът, освен че се отразява от тъканите, се и поглъща.
25
Колкото по-голям е интензитетът на изходящия от трандюсера импулс, толкова
по-голям е интензитетът на ехо сигнала и от по-дълбоко разположени тъкани ще мо-
же да се получава отразен полезен сигнал, но и поглъщането е по-голямо. При висо-
ки нива на интензитета нарастват кавитационните ефекти в тъканите, които са
крайно нежелани от гледна точка на безопасността на метода. Интензитетът на из-
ползвания ултразвук се ограничава до безопасни нива, но тогава намалява възмож-
ността да се изследват дълбоко разположени тъкани (намалява отразеният сигнал).
В еднородна среда, интензитетът на преминалия ултразвук през слой с дебелина
x следва закона: I = I 0 e−Kx , където където K = f(ν2) е коефициент на поглъщане на
средата, който е функция от квадрата на честотата на вълната и силно нараства с
последната. Това уравнение ни дава и необходимата информация по въпроса за из-
следване на дълбоко разположените тъкани – при спазване на безопасни за здравето
нива на интензитета на ултразвука дълбоко лежащите тъкани трябва да се изследват
с по-нискочестотен ултразвук, с цената на загуби на детайлност (разделителна спо-
собност) в изображението.
3.2. Ефект на Доплер

Ефектът на Доплер представлява промяна на регистрираната честота (ν) на
вълна (механична или електромагнитна) спрямо излъчената (ν0), когато има отно-
сително движение на източника и детектора на вълната един спрямо друг. Честота-
та се увеличава (ν > ν0) при приближаване на източника и детектора и намалява
(ν < ν0) при отдалечаване.
Фиг. 1. Илюстрация на вълна, излъчена от движещ се източник – наблюдава се

увеличаване (пред източника) или намаляване (зад източника) на честотата.
Приложението на ефекта в медицината се основава на промяната на честотата на

ултразвуковите (УЗ) вълни при отражение от подвижен обект (движещ се със ско-
рост V, много по-малка от скоростта на разпространение c на УЗ вълни в средата, V
<< c). В този случай обектът играе роля едновременно на приемник на падащите
върху него вълни и на източник на отразените. Разликата FD между излъчената и ре-
гистрираната след отражението честота на УЗ вълна (наречена Доплерова честота
или Доплерово отместване) е:
2 V .cos θ
F D =ν 0 , (5)
c
където θ е ъгълът между вектора на скоростта на отражателя (например клетките в
кръвта, т.е. посоката на кръвотока – оста на кръвоносния съд) и оста на УЗ сноп (ос-
та на трансдюсера – устройство, което се използва за генериране и регистриране на
УЗ вълни на базата на пиезоефект). Честотната разлика FD нараства с намаляване на
ъгъла θ – като при θ = 90° ефектът изчезва, а при θ = 0° е максимален. Положителна
е при приближаване на обекта и отрицателна при отдалечаване.
От измерената FD може да се изчисли скоростта V на движение на обекта, от
който се е отразила УЗ вълна. Това позволява да се определят и много различни до-
пълнителни параметри като посоката, разпределението по скорости във фиксиран
момент във фиксиран обем на кръвния поток, по което може да се определи прохо-
26
димостта в кръвоносните съдове (Доплер-ехография; Доплерова сонография); да се
проследи кръвопотока през сърдечните кухини (Доплерова ехокардиография), дви-
жението на сърдечните клапи (Тъканна Доплер-ехокардиография), могат да се отк-
рият аритмии, вродени сърдечни недостатъци; да се определи съпротивлението на
кръвоносните съдове за кръвния поток; да се изследва сърдечната дейност на заро-
диша в ранен стадий от бременността (Доплерови стетоскопи) и др.

1. Определете индивидуалния си праг на чуване чрез тонална прагова аудио-
метрия. Получените данни нанесете в аудиограма.
2. С помощта на тон генератор се задава напрежение на изходния сигнал U =

100 mV. Чрез промяна на честотата на звуковия сигнал в слушалките определете
долната νmin [Hz] и горната νmax [kHz] гранични честоти в диапазона на чуване за ля-
во и дясно ухо. Получените данни нанесете в таблицата.
νmin [Hz] νmax [kHz]

Ляво ухо
Дясно ухо
Въпроси и задачи за самостоятелна работа

1. Кое качество на звуковото усещане се описва с величината ниво на гръмкост
на звука? Как се определя тази величина?
2. Изчислете разликата в звуковото налягане, съответстваща на звуков интензи-

тет 10−16 W/cm2. (Плътността на въздуха при 0◦C и налягане 1 atm е 1,29×10−3 g/cm3;
за скорост на звука използвайте стойността 3,3×104 cm/sec)
Отговор: 2,9×10−5 Pa
3. За определяне на пиковата систолична скорост на кръвта в аортата на сърцето

и в по-големите кръвоносни съдове се използва апаратура, която има работна често-
та в диапазона 2 – 10 MHz. Скоростта на ултразвука в кръвта е с = 1540m/s. Опреде-
лете интервалът от стойности за пиковата систолична скорост на кръвта, ако съот-
ветното доплерово отместване е в интервала 1,3 – 13 kHz. Ъгълът θ е много малък.
Отг.: 0,5 – 1 m/s
4. Ефектът на Доплер при ултразвук с честота ν0 = 1,8 MHz се използва за из-

следване на сърдечната честота на зародиш. Отчетеното доплерово отместване FD =
600 Hz. Считайки, че скоростта на разпространение на ултразвука в тъканите е 1500
m/s, определете максималната скорост на повърхността на сърцето на зародиша.
Отг.: 0,25 m/s
27
1. В коя от средите звуковата вълна се 2. Коя от изброените величини не е фи-
разпространява с най-голяма скорост? зична характеристика на звука:
а) кости; а) честота;
б) меки тъкани; б) интензитет;
в) въздух; в) ниво на интензитета;
г) вакуум. г) ниво на гръмкост.
3. С помощта на аудиометрия се опреде- 4. Изофоните представляват криви с:
ля:
а) еднакво ниво на интензитет;
а) субективното възприемане на звуко- б) еднакво ниво на гръмкост;
вите вълни; в) еднакви честоти;
б) нивото на интензитета и честотата г) еднакъв акустичен импеданс.
на звука;
в) височината и честотата на звука;
г) възрастта на индивида.
5. На кое уравнение се базира използва- 6. При каква стойност на θ ( ъгълът меж-
нето на ефекта на Доплер в медицина- ду вектора на скоростта на отражателя
та (еритроцит) и оста на ултразвуковия
сноп) Доплеровото отместване е мак-
2 V cos θ 1 симално:
a) F D =ν 0 b) ν =ν 0
c 1−u/ c
( ) V V cos θ а) θ=0°
c) ν =ν 0 1+ d) F D =ν 0 b) θ=90°
c c
c) θ=30°
d) θ=60°
7. За какво не дава информация Доплер- 8. Какво не може да се определи от Доп-
ехографията: леровата сонограма:
а) посока на кръвoтока в изследваните а) максимална, минимална и средна

съдове скорост във фиксиран обем и във фик-
б) скоростта на кръвoтока в изследва- сиран момент
ните съдове б) дисперсия на разпределението на
в) артериални емболии скоростите
г) кръвотокът във вътрешно-черепно в) визуализиране на отделни сегменти
мозъчна артерия от мозъчната хемодинамика
г) сърдечната дейност на зародиша в
ранен стадий от бременността
28
ЧЕСТОТНА ЗАВИСИМОСТ НА ИМПЕДАНС НА КОЖА

Пасивната характеристика (импеданс) на биологичните материали се свързва
с жизнените им показатели. Импедансът на различни части от човешкото тяло
се променя при патологични изменения в тъканите, което е основа на диагностич-
ните методи: пасивна и активна електро-кардиография (ЕКГ), електро-енцефа-
лография (ЕЕГ), електро-миография (ЕМГ), електро-гастрография (ЕГГ), реогра-
фия и реоенцефалография.
Целта е да се определи експериментално връзката между импеданса и често-
тата на променлив електричен ток. Изчисляване на параметрите на еквивалент-
ната електрическа схема, моделираща човешка кожа и на човешка кожа (in vivo).
Общото съпротивление на променливотокова електрична верига, се нарича им-
педанс Z. Импедансът на верига, съставена от последователно свързани активно
съпротивление R, реактивно капацитивно съпротивление ХC (на кондензатор с
капацитет С) и реактивно индуктивно съпротивление ХL (на бобина с индуктив-
ност L) е равно на:
√ ( 1 2
) √ ( ),
2
1
Z = √ R 2 +( X L − X C )2 = R 2 + ω L− = R 2 + 2 π ν L−
ωC 2π ν C
където ω е кръговата, а ν – линейната честота на приложеното променливо напре-
жение (ω = 2πν).
Индуктивното съпротивление на биологичната тъкан е пренебрежимо малко. За-
това нейното електрично съпротивление при променлив ток е съставено от активно
съпротивление R и капацитивно съпротивление ХC . Капацитивното съпротивление
се определя от израза:
1 1
X C= = .
ω C 2π ν C
Клетъчната мембрана може да се представи (чрез течно-мозаечния модел на С.
Синджър и Г. Никълсън, 1972 г.) като двоен липиден слой, в който са потопени гло-
буларни белтъци. Тя има високо електрично съпротивление. От двете ѝ страни се
намира течна електропроводяща среда. От физична гледна точка тази система пред-
ставлява плосък кондензатор, чийто електричен капацитет С се изразява чрез зави-
εS
симостта: C = , където; S е площта на плочите на кондензатора (бислоя), d –
d
разстоянието между плочите (дебелината на мембраната) и ε – диелектрична
проницаемост на диелектрика между плочите (бислоя).
Пълното електрично съпротивление (импедансът) Z в случай на последова-
телно свързване на резистор и кондензатор се определя от израза:
√ ( )
1 2
√ ( ).
2
1
Z = √ R 2 + X 2C = R 2 + = R2 +
ωC 2π ν C
Вижда се, че импедансът на биологична тъкан зависи от честотата на променли-
вия ток – с увеличаване на честотата импедансът намалява, поради намаляване на
29
капацитивното съпротивление. При достатъчно големи стойности на честотата, за
които ХC → 0, импедансът става равен на активното съпротивление Z = R. Това се
вижда от графиката на честотната зависимост на импеданса (Фиг. 1). От нея може
да се определи активното съпротивление.
Фиг. 2 Схема на свързване.

Фиг. 1 Графика на честотната зависимост
на импеданса.
Изследването на електричните свойства на живи обекти се осъществява по раз-

лични методи, но е задължително спазването на някои основни правила:
• обектът да не се уврежда;
• електричният ток да не предизвиква промяна в свойствата на обекта;
• да се използват неполяризуеми електроди.
Стриктното спазване на тези правила много затруднява измерванията in vivo.
Често за изследване на електричните свойства на биологични обекти се използват
еквивалентни електрични модели. Изисква се зависимостта на пълното електрично
съпротивление на модела от честотата на променливото напрежение Zm(ν) да бъде
възможно най-близка до честотната зависимост на импеданса на биологичната тъ-
кан Zk(ν). Оказва се, че електричният модел на кожа е най-просто да бъде предста-
вен като електрична схема от последователно свързани резистор и кондензатор. Па-
раметрите на активната и капацитивна компоненти на модела се определят експери-
ментално.
Схема на опитната установка е показана на Фиг. 2. С амперметър се измерва

ефективната стойност на големината на тока Ieff, а с волтметър ефективната стой-
ност на напрежението Ueff, подавано от тонгенератор (генератор на синосоидални
напрежения със звукова честота). Правят се измервания за различни честоти с мо-
дел на кожа и между две точки от кожата на ръката. От закона на Ом: Z = Ueff/Ieff се
определя импедансът.
При дадена честота капацитетът на кондензатора (или на кожата) може да се оп-
редели като се преобразува формулата за импеданс:
1
C= .
2 π ν √ Z2−R2
30

1. Измерете Ieff за модел на кожа и между две точки от кожата на ръката при
Ueff = 3 V и посочените в таблицата стойности на честотата. Пресметнете Z.
ν Модел Кожа
[103 Нz] Ieff [10-3 А] Zm [103 Ω] Ieff [10-3 А] Zk [103 Ω]
3
4
5
6
7
8
9
10
12
15
2. Постройте графики на зависимостите Z(ν) за модела и за биологичния обект.

Приемете, че при ν = 15 kНz
капацитивното съпротивление
ХC → 0, т.е. Rm = Zm и Rk = Zk.
Rm =
Rk =
Определете от графиките
импедансите при честота
ν =11 kНz.
Zm =
Zk =
3. Пресметнете капацитетите Сm и Сk при честота ν =11 kНz, като използвате

намерените активни съпротивления и импедансите при тази честота.
Cm =
Ck =
31
1. Импеданс наричаме: 2. Импедансът на биологичен обект е

а) общото съпротивление на промен- съставен от:
ливотокова електрична верига а) капацитивно и индуктивно съпро-
б) общото съпротивление на постоян- тивление
нотокова електрична верига б) активно и капацитивно съпротивле-
в) сумата от капацитивното и индук- ние
тивно съпротивление на променливо- в) активно, капацитивно и индуктивно
токова електрична верига съпротивление
г) реактивното съпротивление на про- г) активно и индуктивно съпротивле-
менливотокова електрична верига ние
3. Импедансът на верига от последова- 4. Импедансът на верига се измерва в:

телно свързани съпротивление и кон- а) S
дензатор е равен на: б) S/m
а) реактивното съпротивление в) Ω
б) сумата от активното и реактивно г) Ω.m
съпротивление
в) активното съпротивление
г) квадратен корен от сумата от квад-
ратите на активното и реактивното
съпротивления
5. За изучаване структурата и функциите на биологичните мембрани се използ-

ват изкуствени фосфолипидни мембрани, състоящи се само от липиден бислой. Де-
белината d на изкуствената мембрана е около 6 nm. Намерете капацитета на площ
S = 1 сm2 от такава мембрана, ако диелектричната ѝ проницаемост е ε = 27,5.10-12
F/m. Сравнете този капацитет с капацитета на кондензатор с разстояние между пло-
чите d = 1 mm.
Отг.: 4,58.10-7 F; 27,5.10-13 F
6. Сравнете капацитивните съпротивления на кондензатор с капацитет С = 2 μF

при честоти 250 Нz и 600 Нz.
Отг.: 318,5 Ω; 132,7 Ω
32
ОСНОВНИ ВЕЛИЧИНИ В МЕДИЦИНСКАТА РАДИОЛОГИЯ

Въздействията на йонизиращите лъчения върху човека зависят от степента
на облъчване (дозата) и се проявяват впоследствие. Затова точните измервания в
дозиметрията са особено важни.
Цел: Запознаване с някои основни величини в медицинската радиология и опре-
деляне на погълната доза за йонизиращи лъчения чрез експозицията.
Радиоактивността е свойството на атомните ядра да променят спонтанно ма-
сата, заряда и енергията си и да се превръщат в ядро на друг химичен елемент или
(рядко) изотоп на същия. Процесът, при който се реализира това свойство, се нари-
ча радиоактивно превръщане (остаряло, но все още използвано – радиоактивно
разпадане). При него винаги се отделя енергия, тъй като ядреното превръщане има
за цел ядрото да достигне състояние с по-ниска енергия. В процеса на радиоактивно
превръщане от ядрата се излъчват йонизиращи лъчения – потоци от α-частици (
4
2 He ядро), β-частици (електрон или позитрон), неутрони и/или рентгенови и γ-лъ-
чи (най-високо енергетичната част на електромагнитния спектър), които имат дос-
татъчно енергия за да йонизират веществата, през които преминават.
Радионуклид наричаме ядро, което притежава свойството радиоактивност. Таки-
ва ядра са нестабилни и в някакъв момент от време претърпяват радиоактивно прев-
ръщане. Някои от химичните елементи в природата имат предимно стабилни изото-
пи, а други – нестабилни. Счита се, че химичните елементи след атомен номер 83
(бисмут) практически нямат стабилни изотопи. Освен радионуклидите, срещащи се
в природата, които се наричат естествени радионуклиди, има и изкуствени ради-
онуклиди. Те могат да бъдат получени в ускорители на частици или в ядрени реак-
тори като стабилно ядро се бомбардира с елементарни частици (напр. топлинни не-
утрони).
Всяко тяло и вещество, което съдържа каквито и да е било радионуклиди в ня-
какво количество се нарича радиоактивен източник. Радионуклидите се използват
в медицинската практика да диагностика и терапия на редица заболявания. Методи-
те се наричат съответно радионуклидна диагностика и радионуклидна терапия.
За целта в тялото на пациента се вкарва разтвор на радионуклид и така пациентът
се превръща в радиоактивен източник.
Радионуклидната диагностика се основава на това, че организмът не различа-
ва радиоактивните от нерадиоактивните изотопи на даден химичен елемент, тъй ка-
то свойството радиоактивност засяга ядрата, а не електронната обвивка. Организ-
мът ги включва по един и същ начин в метаболизма. В зависимост от вида диагнос -
тика се измерва или разпределението на радионуклида в изследвания орган, или
скоростта на натрупване в него. И в двата случая се измерва количеството на γ-лъ-
чи, напускащи надстоящата повърхност на човешкото тяло. Другите лъчения, които
могат да се отделят от ядрата на радионуклидите, остават в тялото на пациента. То-
ва води до лъчево натоварване без медицинска полза.
33
Дозиметрията е раздел от приложната ядрена физика и измерителна техника, в
който се разглеждат величините, характеризиращи действието на йонизиращото лъ-
чение върху веществото, а също така и методите и апаратите за тяхното измерване.
Йонизация е процес на образуване на йони от електронеутрални атоми или мо-
лекули чрез освобождаване на един или повече електрони от електронната обвивка
на атома. Въздействията на йонизиращото лъчение върху веществото (физични, хи-
мични и биологични) са резултат от предадената енергия от лъчението на вещество-
то. Основната величина, въведена за оценка на въздействието на всички видове йо-
низиращи лъчения при взаимодействието им с всички вещества, се нарича:
Погълната доза – D и се определя като отношение на предадената енергия dE
от лъчението в елементарен обем от веществото – dV и масата на веществото в
този обем – dm:
dE J
D= , [ D]= =Gy .
dm kg
Извънсистемна единица е [rad], като 1 rad = 0,01 Gy.
Установено е, че при една и съща погълната доза се получават различни по сте-
пен ефекти, в зависимост от продължителността на облъчването. Затова се въвежда
величината:
Мощност на погълнатата доза – PD и се определя като отношението на погъл-
натата доза dD и времето dt, за което е получена:
dD Gy
P D= , [ P D ]= .
dt s
Прякото измерване на погълната доза в твърди и течни вещества е трудно. По-
лесно директно може да се измери количеството заряд, получено при йонизация от
рентгенови или γ-лъчи във въздух. В зависимост от енергията на фотоните, при вза-
имодействието им с въздуха се получават електрони и йони (или позитрони), които
могат допълнително да предизвикат йонизация до пълното си спиране.
Експозиция – Х се определя като отношението на сумата от електричните заря-
ди на всички йони с еднакъв знак Σdqi, създадени при взаимодействието на рентге-
нови или γ-лъчи с въздух в елементарен обем dV, и масата на въздуха dm в този
обем:
X=
∑ dq i , [ X ]=
C
.
dm kg
Извънсистемна единица за експозиция е рентген [R], като 1 R = 2,58.10-4 C.kg-1.
Мощност на експозицията – Px е отношението на експозицията dX и интервала
от време dt, за който е получена:
dX Gy A
P X= , [ P X ]= = .
dt kg . s kg
Между експозицията Х и погълнатата доза D от фотонно йонизиращо лъчение,
съществува следната връзка:
Gy .kg
D= f . X , [ f ]= .
C
Тя се използва за определяне на дозата чрез измерване на експозицията. Коефи-
циентът f се нарича конверсионен фактор и зависи от енергията на фотоните и ви-
да на веществото (Фиг. 1).
34
Фиг. 1. Графика на зависимостта на конверсионния фактор (експозиция-погълната
доза) f от енергията на фотоните hν.
Установено е, че степента на биологичното действие на йонизиращите лъчения

зависи, освен от погълнатата доза и времето, и от много други фактори – вид на лъ-
чението, вид и възраст на тъканите, енергия на лъчението, съдържание на кислород
в тъканите и др. За оценка на биологичната ефективност от въздействието на раз-
лични видове йонизиращи лъчения върху човека се въвежда величината еквива-
лентна доза – H.
H =w R . D , [ H ]=Sv .
Множителят wR се нарича радиационен тегловен коефициент и е безразмерен.
Той зависи от вида и енергията на йонизиращото лъчение.
Вид йонизиращо лъчение wR
рентгенови, γ-лъчи, β-лъчи 1
< 10 keV 5
10 – 100 keV 10
Неутрони 100 keV – 2 MeV 20
2 MeV – 20 MeV 10
>20 MeV 5
Протони >2 MeV 5
α-лъчи, многозарядни/тежки йони 20
Мощност на еквивалентната доза:
dH Sv
P H= , [ P H ]= .
dt s
За да се отчете риска за различните органи и тъкани, се използва величината
ефективна доза:
E=w T . H , [E]=Sv ,
където wT се нарича тъканен тегловен коефициент и отново е безразмерен. Той за-
виси от вида, възрастта и състоянието на тъканите. Стойностите на wT са нормали-
зирани така, че сумата им за цялото тяло е равна на 1.
35

1. Изчислете годишната еквивалентна доза от естествения радиационен фон за
дадено място на базата на измерена мощност на еквивалентната доза. Сравнете със
средната годишна еквивалентна доза 2,4 mSv. Каква енергия би била депозирана в
тялото ви за този период?
https://www.sofia.bg/web/tourism-in-sofia/ecobulletin (Екобюлетин) или
https://www.bnra.bg/byuletin-za-gama-fona/ (Бюлетин за гама фона – АЯР)
Дата: ....................; Място: ......................................; Маса: .................

t t [h] PH [Sv/h] H = PH.t [mSv] D = H/wR [mGy] E = D.m [J]
ден
месец
година
година 0,36
година 0,72
2. Измерете мощността на експозицията във въздуха, получена от радиоакти-

вен източник. Намерете еквивалентната доза в мускули и кости за време t = 30 min.
t = 30 min = PX =
X = PX.t =
мускули кости
f= f=
D = f.X = D = f.X =
H = wR.D = H = wR.D =
36
Въпроси и задачи за самостоятелна работа
1. Кое от изредените лъчения не е йони- 2. Коя от изброените единици не се отна-

зиращо: ся за измерване на погълната доза:
а) неутронно лъчение а) Sv
б) инфрачервено лъчение б) Gy
в) α-лъчение в) rad
г) β-лъчение г) J/kg
3. За кое от лъченията не се отнася вели- 4. Коя от величините се отнася само за

чината експозиция: фотонни йонизиращи лъчения.
а) ултравиолетово лъчение а) мощност на експозицията
б) рентгеново лъчение б) радиационен тегловен коефициент
в) γ–лъчение в) мощност на погълнатата доза
г) α–лъчение г) еквивалентна доза
5. Тяло с маса 50 kg в течение на време 6 h. е погълнало енергия 1 J. Намерете

погълнатата доза.
Отг.: 0,02 J/kg
6. Мощността на експозицията на γ–лъчение е Px = 50 mR/h. Намерете експози-

цията за време t = 3 h.
Отг.: 0,15 R
37
ОПРЕДЕЛЯНЕ МОДУЛА НА ЕЛАСТИЧНОСТ НА КОСТ

Еластичните свойства на биологичните тъкани са важни за медицината. В
ортопедията, при изучаването на опорно-двигателния апарат и при протезиране-
то е важно познаването на еластичните свойства на костите. В хирургията (осо-
бено в пластичната хирургия) са необходими знания и за топографията на елас-
тичните свойства на кожата.
Целта на лабораторното упражнение е определяне на модула на еластичност
(модул на Юнг, модул на линейна деформация) на кост и сравняване на линейните
деформации на плътен и кух цилиндър с еднакви външни размери.
Деформация – изменение на формата и размерите на твърди тела под действие
на външни сили.
Ако след прекратяване действието на външните сили, тялото възстановява пър-
воначалната си форма и размери, деформацията се нарича еластична. В противен
случай тя е нееластична (пластична).
В зависимост от начина на действие на външните сили деформациите биват:
 на свиване
 на опъване } общо се наричат линейни деформации
 на хлъзгане
 на усукване
 на огъване.
Човешките мускули са подложени главно на еластични деформации на опъване
и свиване, а костите – на свиване, опъване и огъване. Относителна деформация се
Δl
нарича величината ε= , където l е началният размер на тялото, а Δl – неговото
l
изменение.
При действие на сила върху твърдо тяло в него възникват еластични сили на
противодействие спрямо външно приложените сили.
Механично напрежение σ е еластичната сила F, възникваща вследствие дефор-
мацията, отнесена към единица площ от напречното сечение на тялото.
F
σ=
S
Измерва се в единици за налягане – Ра (паскал).
При малки деформации на едностранно свиване или опъване е в сила законът
на Хук – механичното напрежение σ е пропорционално на относителната деформа-
ция ε.
Δl
σ =E .
l
Коефициентът на пропорционалност Е се нарича модул на еластичност (мо-
дул на линейна деформация или модул на Юнг). Той се измерва в единица паскал
(Pа) и е числено равен на механичното напрежение при относителна деформация
равна на единица (когато промяната на размера на тялото е равна на началния му
38
размер, т.е. Δl = l ). Зависи от вида на веществото и е основна характеристика на
еластичните му свойства. От всички тъкани в човешкото тяло, костите са най-голям
модул на еластичност – за тях E e между 5 и 20 GPa.
Графичната зависимост на механичното напрежение σ от относителната линейна
деформация ε се нарича крива на деформацията. При опъване тя има вида (Фиг. 1):
σ1 – граница на пропорционал-
ност
σ2 – граница на еластичност
σ3 – граница на изтегливост
σ4 – граница на издръжливост
(якост)
Фиг. 1 Диаграма на деформацията при опъване
При стойности на σ до σ1 – граница па пропорционалност деформацията е

еластична и е в сила законът на Хук. Зависимостта в тази част на графиката е ли-
нейна. При механични напрежения със стойности между σ1 и σ2 деформацията все
още е еластична, но вече не е в сила законът на Хук. Стойността σ2 се нарича грани-
ца на еластичност. При стойности на механичното напрежение, по-големи от σ2.,
деформацията е нееластична (пластична) и зависимостта е нелинейна (участъкът
между σ2 и σ3). Стойността σ3 се нарича граница на изтегливост. При механично
напрежение, по-голямо от σ4, тялото се разрушава. Стойността σ4 се нарича граница
на издръжливостта.
Известно е, че кости и зъби на хора и животни, стъблата на растенията, имащи
тръбен профил на напречното сечение, имат съотношение на външен към вътрешен
радиус R / r = 11 / 8. Теоретично и опитно е доказано, че това е най-благоприятното
съотношение между максимална механична здравина при минимална маса.
При огъване на цилиндрично тяло, закрепено в една опорна точка (едностранно
окачване) (Фиг. 2), на разтягане е подложен горният му слой, а на свиване – долни-
ят. Средният слой (неутрален) се изкривява, но запазва дължината си. Максимално-
то отклонение на неутралния слой λ се нарича стрела на огъване.
Фиг. 2 Огъване на цилиндрично тяло, закрепено в една опорна точка

Модулът на линейна деформация е свързан с параметрите на огъване на кухи
тръби и кости при едностранно окачване:
39
4 l3 F
E= ,
3 π (R4 −r 4) λ
където l е дължината на костта, Е – модулът на Юнг, F – деформиращата външна
сила, R и r са съответно външният и вътрешният радиус на тръбата, а λ е стрелата
на огъване.
Модулът на еластичност е една от най-важните характеристики при избора на
материали. Костите са с модул на еластичност с по-голяма стойност, тъй като при
тях деформациите са нежелани. Мускулите се характеризират с модул на еластич-
ност с по-малка стойност, тъй като те са по-изтегливи.
1. Ако σ е механично напрежение, ε – от- 2. Законът на Хук е в сила при:

носителната деформация, а E – модулт а) малки деформации на едностранно
на Юнг, законът на Хук е: опъване
а) σ =E ε б) големи деформации на двустранно
E опъване
б) σ = ε
в) малки деформации на огъване
в) E=σ ε г) всякакви деформации
ε
г) σ =E
3. Здравината на едно тяло се определя 4. Модулът на Юнг се измерва в:

от: а) kg/m3
а) границата на пропорционалност б) N/m
б) приложената сила в) J
в) границата на издръжливост г) Pa
г) размерите на тялото
5. Средната площ на сечението на бедрена кост на човек е 3 cm2. Каква сила на

свиване може да издържи костта без да се счупи? Граничното механично напреже-
ние за свиване на костта е 1,7.108 Pa.
Отг.: 5,1.104 N
6. Външният диаметър на бедрена кост е 3 cm, диаметърът на кухината – 0,8 cm,

дължината и e 50 cm, а деформиращата сила (товарът) при свиване, който издържа –
600 N. Колко е механичното напрежение в костта и скъсяването при този товар, ако
модулът на Юнг е Е = 1,6.109 Pa?
Отг.: ~91.104 N/m2 и ~0,29.10-3 m
7. Върху костите на крака (с площ на напречното сечение S = 9,5 cm2) при ходе-
не действа сила G = 855 N. Намерете относителното скъсяване на крака в този слу-
чай, ако е известно, че модулът на Юнг е Е = 1010 Ра.
Отг.: 0,9.10-4
40

1. Измерете стрелата на огъване λ на кост при едностранно окачване за четири
стойности на деформиращата сила F, която в нашия случай е силата на тежестта G.
Нанесете резултатите в таблицата. Определете модула на линейна деформация Е на
костта.
m [kg] F = G = mg [N] λ [10-5 m] F/λ [105 m]

0,2
0,4
0,6
0,8
l= [10− m], R = [10− m], r = [10− m], ( F/¯ λ) = [10 m]
E=
2. Сравнете стойностите на стрелата на огъване λ при плътен и при кух цилин-

дър с еднакъв външен диаметър и еднаква дължина. Постройте графики на зависи-
мостта λ =f(G) за двата цилиндъра.
m G λ [10-5 m]
[kg] [N] кух плътен
0,2
0,4
0,6
0,8
3. Анализ и интерпретация на получените резултати.
41
ПРИЛОЖЕНИЕ 1
МЕЖДУНАРОДНА СИСТЕМА SI. ОСНОВНИ, ПРОИЗВОДНИ И

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЕДИНИЦИ ИЗВЪН SI
Основни понятия.
 Измерима величина – свойство на явление, тяло, система, вещество или
процес, което може да бъде различено качествено и определено количествено (напр.
маса, електричен заряд и др.).
 Измерителна единица или единица на дадената величина – такова конк-
ретно количество от величината, наречено с определено име, определено и прието
със спогодба, с което се сравняват други количества от тази величина.
 Стойността на физичната величина е количествен израз на конкретната
физична величина, включващ число и измерителна единица. Числената стойност на
величината зависи от измерителната единица, с която е изразена стойността ѝ и
показва колко пъти измерителната единица се съдържа в измерваната величина.
 Основни величини – малък брой физични величини, условно приети със
спогодба за независими от другите величини. Чрез измерителните им единици мо-
гат да се изразят измерителните единици на останалите величини. Всички останали
величини са функционално свързани с основните.
 Производни величини – определят се чрез алгебрични съотношения между
основните.
 Система измерителни единици или система единици – съвкупност на ос-
новни единици (на основните величини) и производни единици, определени в съот-
ветствие с дадени правила за дадена система величини.
Системата единици, приета и препоръчана от Генералната конференция по мер-
ки и теглилки, е международната система SI (Système International d'Unités). Ос-
новните величини в нея са съвместими с тези на метричната система, наричана
още система MKS (метър, килограм, секунда).
Основни величини и измерителни единици в система SI.

Величина Измерителна единица Означение
Дължина Метър m
Маса Килограм kg
Време Секунда s
Големина на електричния ток Ампер A
Термодинамична температура Келвин K
Количество вещество Мол mol
Интензитет на светлината Кандела cd
Основните величини в система SI се предефинират през май 2019 г. чрез фикси-

ране на фундаментални константи:
• скорост на светлината: c = 299 792 458 m/s;
• елементарен електричен заряд (заряд на електрона): e = 1,602 176 634.10−19
A.s;
• константа на Планк: h = 6,626 070 15.10-34 kg.m2s−1;
• Число на Авогадро: NА = 6,022 140 76.1023 mol−1;
42
• светлинна ефективност на монохроматично лъчение с честота 540.10 12 Hz:
Kcd = 683 lm/W;
• константа на Болцман: k = 1,380 649.10−23 kg.m2s-2K−1;
• честотата на свръхфинния преход на основното състояние на атомите на
133
Cs: ΔνCs = 9 192 631 770 s−1.
Дефиниции:
Секунда е продължителността на 9 192 631 770
периода на лъчението, свързано с прехода между
двете свръхфини нива на основното състояние на
атомите на 133Cs.
Метър е дължината на пътя, изминат от
светлината във вакуум, за време 1/299 792 458 s.
Килограм се определя чрез фиксиране на
h
константата на Планк и 1 kg= 6,626 07015.10
− 34 2 −1
m s
Ампер е токът, който съответства на поток от
1/1,602176634.10-19 елементарни заряда за секунда.
Келвин е измерителна единица за термодинамична температура, равняваща се
на изменение на топлинната енергия с 1,380 649.10−23 J.
Кандела е интензитетът на светлината в дадено направление, от източник, който
излъчва монохроматична светлина с честота 540.10 12 Hz с лъчист интензитет в това
направление 1/683 (1,46.10−3) W/sr.
Мол е количеството вещество в система, съдържаща 6,022 140 76.1023 (константа
на Авогадро) структурни единици. Когато се използва мол, трябва да се укажат
какъв вид са структурните единици – атоми, молекули, йони, електрони, други
частици или групи от такива частици.
Производните единици се получават като във физичните закони и закономернос-

ти се заместят съответните величини с мерните им единици и се извършат матема-
тическите операции. Например единицата за сила нютон (N) се получава като във
втория закон на механиката на Нютон се заместят съответните единици:
F = m.a N = kg.m.s−2
Представки за образуване на кратни и дробни на измерителните единици

Представка Преводен Означение Представка Преводен Означение
(кратни) множител (дробни) множител
екса- 1018 Е 1
пета- 1015 П деци- 10−1 d
тера- 1012 Т санти- 10−2 c
гига- 109 G мили- 10−3 m
мега- 106 M микро- 10−6 μ
кило- 103 k нано- 10−9 n
хекто- 102 h пико- 10−12 p
дека- 10 da фемто- 10−15 f
1 ато- 10−18 a
43
Единици за физични величини
Величина Единица Съотношение между

Име Международно единиците
означение
метър m Основна единица в SI
инч ", in 1" = 2,54 cm
Дължина фут ft 1 ft = 30,48 cm
ярд yd 1 yd = 0,914 m
миля (стандартна) mile 1 mile = 1,609 km
килограм kg Основна единица в SI
Маса
тон t 1 t = 1000 kg
секунда s Основна единица в SI
минута min 1 min = 60 s
Време час h 1 h = 3600 s
денонощие d 1 d = 86 400 s
година a 1 a = 365 d
Големина на ампер A Основна единица в SI
електричния
ток
келвин К Основна единица в SI
градус Целзий ºC 1 ºC = 1 K,
Температура T[K] = t[ºC] + 273,15
градус Фаренхайт ºF t[ºC] = 5/9 (T[ºF] − 32)
градус Ранкин ºR T[K] = 5/9 T[ºR]
Количество мол mol Основна единица в SI
вещество
Интензитет на кандела cd Основна единица в SI
светлината
радиан rad Допълнителна единица
към основните в SI до
1995 г.
Равнинен ъгъл
градус º 1º = π/180 rad
минута ' 1' = π/10 800 rad
секунда " 1" = π/648 000 rad
стерадиан sr Допълнителна единица
Пространствен
към основните в SI до
ъгъл
1995 г.
квадратен метър m2
ар a 1 a = 100 m2
Площ декар dka 1 dka = 1000 m2
хектар ha 1 ha = 100 a
акр - 1 акр = 0,405 ha
кубичен метър m3
Обем
литър l 1 l = 10−3 m3
килограм на кубичен kg/m ; kg.m−3
3
Плътност метър
грам на литър g/l; g.l−1 1 g.l−1 = 1 kg.m−3
44
означение
Молекулна килограм kg
маса
Моларна маса килограм на мол kg/mol; kg.mol−1
Моларна мол на кубичен mol/m3; mol.m−3
обемна метър
концентрация мол на литър mol/l; mol.l−1 1 mol.l−1 = 103 mol.m−3
метър в секунда m/s; m.s−1
Скорост
километър в час km/h; km.h−1 1 km.h−1 = 1/3,6 m.s−1
метър в секунда на m/s2; m.s−2
Ускорение
квадрат
Ъглова скорост радиан в секунда rad/s; rad.s−1
Ъглово радиан в секунда на rad/s2; rad.s−2
ускорение квадрат
Сила, тегло нютон N 1 N = 1 kg.m.s−2
паскал Pa 1 Pa = 1 N.m−2
милиметър живачен mmHg 1 mmHg = 1 Torr =
Налягане стълб, тор Torr 133,322 Pa
физична атмосфера atm 1 atm = 101 325 Pa
бар bar 1 bar = 100 000 Pa
Работа, джаул J 1 J = 1 N.m
енергия, електронволт eV 1 eV = 1,602.10−19 J
количество киловат-час kW.h 1 kW.h = 3,6.106 J
топлина калория cal 1 cal = 4,1868 J
ват W 1 W = 1 J.s−1
Мощност
конска сила hp 1 hp = 735,5 J.s−1
килограм по метър в kg.m.s−1
Импулс
секунда
Динамичен паскал по секунда Pa.s
вискозитет
Специфичен джаул на килограм J
; J.kg−1.K−1
топлинен на келвин kg . K
капацитет
Честота херц Hz 1 Hz = 1 s−1
Период на секунда s
трептене
Дължина на метър m
вълната
Интензитет на ват на квадратен ме- W/m2; W.m−2
звука тър
Ниво на бел B
интензитета децибел dB 1 dB = 0,1 B
Ниво на фон phon
гръмкост
Плътност на ампер на квадратен A/m2; A.m−2
електричен ток метър
45
означение
Електричен кулон C 1 C = 1 A.s
заряд
(количество
електричество)
Интензитет на нютон на кулон N/C; N.C−1
електричното волт на метър V/m; V.m−1
поле
Електричен фарад F 1 F = 1 C.V−1
капацитет
Напрежение, волт V 1 V = 1 W.A−1
ЕДН, потенци-
ална разлика,
пад на напреже-
ние
Електричен ди- кулон по метър C.m
полен момент
Съпротивление ом Ω 1 Ω = 1 V.A−1
Електрична сименс S 1 S = 1 Ω−1
проводимост
Специфична сименс на метър S.m-1
електрична
проводимост
Магнитна тесла T 1 T = 1 N.m−1.A−1
индукция гаус Gs 1 Gs = 10−4 T
Магнитен вебер Wb 1 Wb = 1 V.s
поток
Индуктивност хенри H 1 H = 1 Wb.A−1
Интензитет на ампер на метър A.m-1
магнитното по- оерщед Oe 1 Oe = 79,58 A.m−1
ле, магнитен
интензитет
Активност на бекерел Bq 1 Bq = 1 s−1
радиоактивен кюри Ci 1 Ci = 3,7.1010 Bq
източник
Погълната доза грей Gy 1 Gy = 1 J.kg−1
(доза) рад rad 1 rad = 10−2 Gy
кулон на килограм C/kg; C.kg−1
Експозиция
рентген R 1 R = 2,58.10−4 C.kg−1
Еквивалентна сиверт Sv
доза рем (бер) rem (бер) 1 rem = 10−2 Sv
46
МАТЕМАТИЧЕСКИ ФОРМУЛИ
1. Логаритъм
x
Определение: log a N=x ⇔ a =N
log 10 a=lg a – десетичен логаритъм
log e a=ln a – натурален логаритъм
Означения:
Числото е е основата на натуралните логаритми, нарича се Непе-
рово число и е ≈ 2,72
Следствия: ln 1=0 и ln e=1
log a ( N 1 . N 2)=log a N 1 + log a N 2
N1
Свойства: log a =log a N 1−log a N 2
N2
log a N x =x log a N
2. Действия със степени
x y x+y 1 −x 10 x x− y
10 .10 =10 ; (10 x ) y =10 x . y ; x
=10 ; y
=10
10 10
2. Графики на линейна, експоненциални и синусова функции.

• Линейна е функцията от вида: y = ax + b. Графиката на тази функция е права
линия, която при b = 0 минава през центъра на координатната система, ако b ≠ 0
тя пресича ординатата в точката (0, b) (Фиг. 1). При а > 0 е растяща, а при а < 0
е намаляваща.
Фиг. 1. Графика на линейната функция y = 2x + 5; a = 2, b = 5
Наклонът на линейната зависимост (коефициентът a) може да се определи от ко-

ординатите на две произволни точки от линията – (𝑥1, 𝑦1) и (𝑥2, 𝑦2). Обикновено, за
намаляване на грешката, точките се избират на голямо разстояние една от друга. То-
гава
y2 − y1 Δ y
a=tg α= = .
x 2 −x 1 Δ x
47
Когато работим с реални данни трябва да се отчетат грешките от измерванията.
Дори когато очакваме линейна зависимост, точките може и да не лежат на идеална-
та права линия. Пример как трябва да се начертае линейна графика, която най-добре
описва реални данни може да видите тук:
http://davidpetro.org/WebSketches/BestLine/index.html
• Експоненциална е функция от вида: y = eax. Числото е е основата на натуралните

логаритми, нарича се Неперово число и е ≈ 2,72.
Ако а > 0 функцията е растяща, а при а < 0 – намаляваща (Фиг. 2).
Фиг. 2. Графики на експоненциални растяща (пунктирана ) и намаляваща (плътна)

функции.
• Синусова е функция от вида: А = А0sin(ωt), където ω се нарича кръгова често-

та, а А0 е амплитуда – максималната стойност на величината А.
ω = 2πν, където ν се нарича честота. Т се нарича период на функцията, T= 1ν .
Фиг. 3. Графика на синусова функция.
48
ТАБЛИЦИ
Таблица 1. Динамичен вискозитет η и коефициент на повърхностно напрежение σ

на дестилирана вода при различна температура.
t [°C] η [mPa.s] σ [mN.m−1] t [°C] η [mPa.s] σ [mN.m−1]

0 1,797 75,49 23 0,935 72,08
5 1,518 74,75 24 0,914 71,93
10 1,307 74,01 25 0,895 71,78
15 1,140 73,26 26 0,876 71,63
16 1,110 73,11 27 0,856 71,48
17 1,082 72,97 28 0,838 71,33
18 1,055 72,82 29 0,820 71,18
19 1,029 72,68 30 0,803 71,03
20 1,004 72,53 35 70,29
21 0,980 72,38
22 0,957 72,23 40 0,655 69,54
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Протоколна тетрадка по медицинска физика, Темто, 2018.

2. Маринов, М., Физика, учебник за студенти по фармация, София, 2002.
3. Маринов, М., Медицинска физика, учебник за студенти по медицина и дентална
медицина, София, 2007.
4. Врански, В., Медицинска физика, София, 1978.
5. Ремизов, А., Медицинская и биологическая физика, София, 1987.
6. Рибаров, Ст., Медицинска физика, София, 1996.
7. Ръководство за лабораторни упражнения по физика за висшите медицински
институти, София, 1990.
8. Тодоров, В., Медицинска физика, София, 2002.
49

Медицинска физика тетрадка

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Медицинска физика тетрадка

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ПРОТОКОЛНА

СПЕЦИАЛНОСТ ЛЕКАРСКИ АСИСТЕНТ

Студент: ..................................................................... Фак. №: ................

№ 0. Измерване на физични величини и основи на теория на грешките при

Приложение 1. Международна система SI. Основни, производни и

Извадка и преработка от „Протоколна тетрадка по медицинска физика“, Темто,

I Физични величини и единици. Международна система измерителни единици

II. Видове измервания

III. Класификация на грешките

Фиг. 2. а) Случайни грешки при отсъствие на систематични. Зоната с най-много по-

Когато правим оценка на възможни систематични или инструментални грешки,

IV. Оценяване на случайните грешки

Символът Σ (гръцката буква сигма) означава сума а индексът, i приема стойнос-

V. Оценка на грешката при косвено измервана величина

Обърнете внимание, когато величините A и B се изваждат, съответните грешки

VI. Оценка на инструменталната грешка

VII. Представяне на крайния резултат

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ОПТИЧНАТА СИЛА НА ОПТИЧНИ ЛЕЩИ

Цел и медицинско приложение:

Фиг. 1. Построяване на образ от сферична събирателна леща в зависимост от място-

Фиг. 2. (a) Действие на плоско-цилиндрична леща: успореден сноп лъчи се фокуси-

Цилиндричните лещи са ограничени от две цилиндрични повърхнини (или от

Оптичната система на окото има три основни части:

Аберации на оптичните лещи и системи. Образите, получавани от реалните

Табл. 1. Аберации при оптичните лещи и при окото

Фиг. 3. Астигматизъм на косите лъчи. a и b – две взаимно перпендикулярни равни-

 Дисторсия – предизвиква се от различното линейно увеличение на целия

Диоптрометърът е оптичен уред за измерване оптичната сила на оптични еле-

Задачи за самостоятелна работа:

5. Събирателна леща има фокусно разстояние f = 20 cm, а предметът се намира

6. Обектът е разположен на разстояние равно на 2f спрямо сферична събирател-

7. Образът на предмет се получава на 30 cm от другата страна на сферична съби-

Практически задачи протокол 1

Вид леща P [dpt]

Дата: Подпис на асистента:

Въпроси за самостоятелна работа:

1. Коя от посочените оптични аберации 2. Коя от посочените оптични аберации

3. При кой от посочените оптични недос- 4. Оптичният недостатък хиперметропия

Цел и медицинско приложение:

Намаляването на интензитета на светлината при преминаването през веществото

Фиг. 1 Принципна схема на еднолъчев фотоколориметър

Практически задачи протокол 2

с, mmol/L I0 I I0/I E = ln(I0/I)

2. Начертайте калибровъчна крива на зависимостта на екстинкцията от кон-

3. Изчислете моларния коефициент на поглъщане. l = …….

4. Анализ и интерпретация на получените резултати. Източници на възможни

1. От какво зависи показателят на поглъ- 2. Ако коефициентът на пропускане τ =

3. Коефициентът на пропускане τ показ- 4. Каква е стойността на коефициента на

5. Опишете алгоритъма (стъпка по стъпка), ако искате да измерите фотоколори-

6. Каква екстинкция отговаря на измерен показател на пропускане τ = 25 %?

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДИНАМИЧНИЯ ВИСКОЗИТЕТ НА

Цел и медицинско приложение:

Практически задачи протокол 3

Измерете температурата и определете η0 от Допълнение 3, Tабл. 1.

Дата: Подпис на асистента:

1. Градиентът на скоростта в Закона на 2. При динамиката на флуидите, течнос-

3. Типът движение на флуид се определя 4. При стационарно движение на флуи-

1. Как ще се промени потокът на течност, изтичаща през капилярка, ако увели-

2. Как ще се промени потокът на течност, изтичаща през капилярка, ако намалим

ЗВУК, УЛТРАЗВУК. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДОЛНИЯ ПРАГ НА

Цел и медицинско приложение:

1. Физични характеристики на звука:

Фиг. 1. Диаграма на областта на чуване за човешкото ухо

Минималният интензитет на звука I в диапазона на чуване, под който човешкото