Решение № 499 от 12.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 1777/2014 г., II н. о.

,
НК, докладчик съдията Галина Захарова.

Отговорът на този въпрос се корени в правилното изясняване на представното

съдържание на подсъдимия Н. при извършване на деянието. Вината като съвкупност от
психични моменти, които изразяват определено субективно отношение на дееца, е
реално съществуващ факт, даден в неговата психика, който подлежи на установяване в
процеса по линия на фактическите констатации и тяхното доказване. Когато съдът
разкрива психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да
преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшествуват, съпровождат и
следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва да има предвид и каква
преценка на тези обстоятелства е дал самият деец. Констатациите на ВТАС относно
представното съдържание на подсъдимия Н. при извършване на деянието не са
формирани след такава комплексна оценка на установените по делото факти. Нито във
въззивното решение, нито в мотивите на първоинстанционната присъда са посочени
конкретните факти, които според съдилищата обуславят субективната съставомерност на
деянието на подсъдимия Н. тъкмо по  чл. 253, ал. 1 и ал. 2 от НК. Това е от особено
значение за правилното решаване на делото, тъй като приетите за установени факти за
поведението на подсъдимия Н. (приемането на парите от подсъдимия М., закупуването с
тях на лек автомобил и други вещи, извършването на различни плащания, внасянето на
част от тях по личната разплащателна сметка на касатора и впоследствие тегленето им и
използването им за плащания) от обективна страна действително могат да бъдат
интерпретирани както като форми на изпълнителното деяние на "изпирането на пари", но
така и на "вещното укривателство". В случая е следвало да се изясни по ясен и
недвусмислен начин защо подсъдимият Н. е взел парите от подсъдимия М. и каква цел е
преследвал, осъществявайки с тях покупките и плащанията. Ако с извършените действия
касаторът е целял да прикрие престъпния произход на дадените му паричните средства,
да ги легализира и "осветли", то деянието му уврежда нормалното функциониране на
финансовата система на държавата. Ако пък поведението му е било мотивирано от
намерението за собственото му облагодетелстване, то деянието му е насочено срещу
собствеността. В този контекст, съдът е трябвало да формулира изрични констатации дали
с поведението си подсъдимият Н. е постигнал прикриване на действителните права върху
придобитото от кражбата имущество, което подсъдимият М. реално е ползвал като свое,
или е придобил предмета на престъплението в собствена полза - получил го е в своя
фактическа власт, сдобивайки се с властта за разпореждане, с намерение да извлече за
себе си имотна облага. Крайните изводи по тези въпроси би следвало логически да
произтекат от внимателния анализ на всички установени по делото фактически данни - че
подсъдимият М. е дал на подсъдимия Н. парите "да ги държи в себе си, без да ги харчи",
че лекият автомобил е бил купен за подсъдимия Н. (видно от прочетените на основание
чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4, пр. 1 от НПК обяснения на обв. М. от досъдебното
производство); че подсъдимият М. не е имал свидетелство за управление на моторно
превозно средство; че подсъдимият Н. реално е ползвал автомобила, както и закупената
техника (авто СД плейър "П. ", монитор за компютър "С. ", бас-туба за лекия автомобил); че
с оставените му пари подсъдимият Н. е предплатил на св. М. Р. тримесечен наем за
ползваната от него квартира; че след внасянето на остатъка от дадените му пари в
разплащателната си сметка в [фирма], подсъдимият Н. е теглил и извършил плащания за
собствени нужди и др. Във въззивното решение обаче липсват каквито и да е
съображения в тази насока.