Възможно ли е машините (изкуствения интелект) да бъдат признати за

личности?
Само преди 80 години един от майсторите в сферата на научната фантастика Айзък Азимов
формулира всеизвестните си закони за роботиката. В общи отношения те гласят следното:

1. Роботът не може да навреди на човешко същество.

2. Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен
ако същите заповеди не влизат в противоречие с Първия закон.
3. Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в
противоречие с Първия и Втория закон.

В съвременния свят все повече възниква въпросът до каква степен изкуственият интелект, било той
във формата на непълноценно развита машина или на съвършено конструиран робот – по човешки
образ и подобие, може да бъде възприеман, а оттам и признат за личност. Визионерът Азимов
представя концепцията си, на основата на която започваме да си задаваме тези въпроси, но
повечето от нас разглеждаме машините от ново поколение главно като подчинени обекти,
създадени с единствената цел да обслужават нашите интереси и да правят живота на хората по-
поносим. На тази основа човешкото общество вече може да се окаже подложено на сериозни
изпитания. Дори без да придобива статус на ‘‘личност‘‘, тоест на пълноправен член на обществото,
изкуственият интелект изначално разполага с много голям набор от възможности, неприсъщи за
средностатистическия човек. Това със сигурност би довело до голямо разместване в много сфери на
дейност, производство и продукция, до криза на пазара на труда, масова (човешка) безработица, а
оттам и до нова ‘‘безполезна класа‘‘, неспособна да се мери с потенциала на машините.

Това може да бъде илюстрирано по много начини. Например- мисля, че еднодушно бихме се
съгласили, че много шофьори не са съвсем запознати с всички променящи се правила за движение
по пътищата. И, разбира се, често ги нарушават. Освен това, тъй като всяко МПС е самостоятелна
единица, когато две превозни средства се приближават към едно и също кръстовище
едновременно, шофьорите спокойно може и да не забележат своето присъствие и да сътворят
произшествие. За разлика от тях, една автономна кола, управлявана от изкуствен интелект,
преспокойно може да функционира в една обща мрежа. В този случай, когато две подобни превозни
средства се озоват в сходна ситуация, те вече не са автономни- те са част от един общ алгоритъм.
Следователно вероятността да не установят връзка и да се сблъскат е минимална. А ако
министерството на транспорта реши да промени някои от правилата за движение, всички такива
автономни превозни средства ще бъдат актуализирани едновременно и ще спазват стриктно новите
правила по същия начин.

Съществуват стотици теории и изследвания, които ясно демонстрират пред какво изпитание ще бъде
поставена човешката цивилизация дори при самото същестуване на изкуствения интелект и
намесата му в нашия живот. Признаването на машината, управлявана от подобен интелект или
алгоритъм, за личност, е не едно, а стотици нива над обществения порядък, който всеки от нас би
могъл на този етап да си представи. Добие ли статуса на пълноценен гражданин на света,
изкуственият интелект вече би могъл да се ползва от всяко едно право, което му се полага. Не само
това- с въздигането на машината в равна на нас, ние едновременно с това губим ролята си на
господари- на ползватели на роботите само и единствено за наши собствени цели. Поддръжниците
на това биха казали, че съвсем спокойно можем да програмираме машините да вършат само дела в
полза на обществото и по този начин поне да ги лишим от възможността да ни вредят по какъвто и
да е начин. Но, в същото време, ако те са равни на нас, то тогава нямат ли и те своето лично право да
вземат своите решения, дори те да са в нарушение на обществения ред? А в този случай и да си
понасят последствията както всички нас?

Преди да отговорим на въпроса, зададен със заглавието на това есе, може би всички ние трябва да
се запитаме дали бихме могли да предоставим равен на нашия статус на една машина, един обект,
който сам по себе си разполага с по-голям капацитет и квалификация от самите нас. Мнозина биха
казали, че така поднасяме на тепсия на машините всичко създадено от човека до момента, само за
да могат те да го усъвършенстват, продължат, а когато се наложи- и да ни изместят като
продължители на нашето дело в бъдеще. Може би за първи път в човешката история ще трябва да
се постараем да действаме против вековния си интерес, а именно- прогресът ни като цивилизация.
Защото ако същият този прогрес неизменно води до нашата замяна с нови, алтернативни
‘‘личности‘‘, то тогава ще се озовем в ситуация, в която подписваме собствената си присъда. Може
би наистина трябва да се огледаме и да потърсим някакви нови пътища, по които да потеглим като
общество, в които позициите на власт и подчинение между хората и роботите няма да могат да
бъдат преобърнати.

Развитието е нещо ценно. Без него човешката цивилизация трудно би намерила извор на своя
стремеж към бъдещето. Но ако това развитие не бъде извършено с умерени и равномерни темпове,
то би било крайно вероятно на един етап да се самозабравим и в погледа към това бъдеще да
изземем главната си роля от собствените си ръце. Защото колкото по-агресивно и безкмпромисно
инвестираме в изкуствения интелект в стремежа си да го превърнем в един от нас, толкова повече
по един ли друг начин му вдъхваме живот.

А както е казал великият Айзък Азимов: ‘‘Всичко, което съдържа някакъв живот в себе си, възстава-
съзнателно или несъзнателно- против всякакво господство. ‘‘