Manage privacy settings

Преминаване към съдържанието

Преминаване към главното меню

Преминаване към други страници на ДВ

Шифърът на Ясперс

9.03.20079 март 2007

Съвременният човек живее със съзнанието за празнота и неудовлетвореност. Стоян Гяуров се

спира на търсенето на идеи за възстановяване на изгубената цялост:

Карл Ясперс (1883-1969)

Карл Ясперс (1883-1969)Снимка: dpa

РЕКЛАМА

Наскоро в статия за печата германският философ Юрген Хабермас припомни колко е бил
впечатлен през 1991 от странния погребален обред за Макс Фриш. Траурната церемония за
швейцарския писател, един прононсиран агностик, се провежда в черква в Цюрих, без свещеник и
благословия, в присъствието на интелектуалци, за повечето от които религията не означава нищо.
Спътницата на Фриш прочита кратко послание от покойния, в което той заявява, че няма нужда от
прощално слово и амин, благодари за позволението ковчегът да остане в черквата докато трае
церемонията и кани присъстващите на заключителен обед, с меню, съставено от самия него.

Хабермас тълкува тази необичайна инсценировка като илюстрация на смущаващия факт, че

просветената модерност не притежава достоен еквивалент на религиозния ритуал, освещаващ
края на човешкия живот. Но той вижда тук и нещо повече: “Секуларното съзнание е обезпокоено
от своите само привидно избистрени отношения с религията.” Съвременният просветен човек
живее със съзнанието за липса, за празнота в своето съществуване, предизвикана от разкъсването
към края на Средновековието на единството между вяра и знание. Хабермас не си прави илюзии,
че това пречупване може да бъде поправено, но смята, че е възможна промяна на перспективата.
Как? “Секуларният разум трябва да подходи сериозно към общия произход на философията и
религията, водещ началото си от мирогледната революция на Осевата епоха.”
През втората половина на 40-те години – Европа все още се оглежда в развалините от войната –
Карл Ясперс се отправя към изворите на историята, за да открие общото, универсално ядро в
съществуването на народите, онова добро начало, чието изваждане на повърхността, вярва той,
ще стане противоотрова срещу възраждането на бесовете, опустошили току-що света (“За
произхода и целта на историята”, 1949). Той открива онова, което търси, във времето между 800 и
200 пр. Хр., когато в света, по-точно на четири независими едно от друго места - Индия, Китай,
Израил и Гърция, се извършва невиждана дотогава и по-късно духовна революция: сакралният
ред и земният строй изгубват своята неприкосновеност, възникват нови мирогледни представи,
които отварят непреодолима бездна между отсамния и отвъдния свят, човекът се осъзнава като
философ и моралист. В това уникално, сякаш координирано изригване на духовна енергия
германският мислител съзира оста на историята и затова нарича този връх в самоосъзнаването на
човека Осевата епоха (Die Achsenzeit).

Постулираното от Ясперс понятие не е безспорно; най-очевидната му слабост е, че пренебрегва

две такива потенции като християнството и исляма. Но нито едно от всички други предложения,
опитващи се да уловят същността на явлението - “от мита до логоса”, “рождението на логоса”,
“откриването на духа” или “възникването на политическото”, - не достига изразителността и
полумистичната аура на формулата, изкована от Ясперс. Фактът, че тя се използва без никакви
уговорки от нестора на съвременната философия Хабермас (не само в споменатата статия), е
емблематичен за утвърждаването й в хуманитаристиката – и особено в историческата социология,
за което главен принос има израелският учен Шмуел Айзенщадт. В новата си книга (“Големите
революции и културите на модерността”) той разглежда Осевата епоха - чиито граници измества
от 500 пр. Хр. до възникването на исляма - като “културната рамка на всички големи революции” и
матрица за “институционализирането на нетрадиционни ценности”. Той подчертава, че културите,
изкристализирали през онзи период, чиято главна характеристика според него е в
разграничението между “трансцедентното и светското измерение”, са резултат от най-
революционния разлом в човешката история. Но онова, което прави Айзенщадт особено актуален
в сегашния момент на повишен интерес към религията, е съмнението му в конвенционалната
мъдрост – съмнение, загатвано все по-открито и от Хабермас, - че модернизацията води
неизбежно към маргинализиране на верските нагласи, тоест към секуларизация. Религията е
основен канал, по който продължава да тече променливият ток на импулсите, идващи от Осевата
епоха. Парещият въпрос днес е ще успеем ли да усвоим “мирното използване на монотеистичните
енергии” (Петер Слотердайк).

Друг наглед за интересуващия ни исторически отрязък предлага Карен Армстронг, познатият и на

българските читатели английски религиовед. Нейната новоизлязла книга (“Великият обрат или
началото на нашите религиозни традиции”) е пледоария за спасяване на душата на изживяващия
дълбока криза съвременен човек. Армстронг пише, че “без духовен поврат, който да укроти
техническия гений, няма спасение за човека и планетата”. По-оригинален е изходът, който тя
предлага, концентриран в препоръката: “Ние трябва да преоткрием етоса на Осевата епоха.”

С леко приповдигнат тон и в позата на пророк на Осевата епоха, Армстронг разгръща на

няколкостотин страници панорамата на “това време на върховна креативност”. Какво би могло да
ни даде днес учението на Конфуций или Буда, колцина са онези, които познават Менций или
Йеремия като ключови фигури в духовната биография на човечеството? Авторката е съгласна, че
изучаването на миналото може да е “само упражнение по археология на духа”, но същевременно
посочва, че “човечеството никога повече не е надскочило прозренията, достигнати през Осевата
епоха”. В моментите на духовни или обществени кризи хората винаги търсели ориентация в онова
време; те интерпретирали по различен начин прозренията на Осевата епоха, но никога не успели
да отидат отвъд тях.

Терапевтичната програма на Армстронг обаче не постига целта си, защото не дава онова, което
обещава – да хвърли мост към настоящето, както прави от своята академична платформа
Айзенщадт. Извън потока на нейния патетичен разказ остава обстоятелството, че по същество на
сцената на съвременната история, макар с нови персонажи и променен декор, все още се играе
драмата, която е била поставена за пръв път през сезона на Осевата епоха. Да не говорим, че тя
изобщо не тематизира самата концепция на Ясперс и използва неговата формула не като научна
категория, а просто като етикет за един отрязък от миналото. Армстронг е интелигентен и
продуктивен автор, но “Великият обрат”, въпреки познавателната си стойност, не е повече от
“упражнение по археология на духа”.

Shmuel N. Eisenstadt, Die grossen Revolutionen und die Kulturen der Moderne

Karen Armstrong, The Great Transformation. The Beginning of Our Religious Traditions

РЕКЛАМА

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Експлозия: ракетно нападение над Газа

"Глобалният хаос" и рисковете за сигурността на България

През 2024 "глобалният хаос" ще се задълбочава, казва Руслан Трад, журналист и изследовател в
областта на сигурността. Най-големите рискове за сигурността на България ще са руският фактор и
миграционните вълни.

ПОЛИТИКА12.01.202412 януари 2024

Отговорите, които очакваме да ни донесе 2024

ПОЛИТИКА30.12.202330 декември 2023

Ще успее ли Близкият изток да излезе от капана на насилието?

ПОЛИТИКА26.12.202326 декември 2023

Хутите: кои са те и какви цели преследват?

ПОЛИТИКА21.12.202321 декември 2023

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ

Още теми от ДВ

Българският политолог Иван Кръстев

Иван Кръстев: Светът се изменя и Западът не е от печелившите

ПОЛИТИКА12.01.202412 януари 2024

Бойци на хутите на кораба Galaxy Leader

Кои са хутите и защо САЩ ги нападнаха точно сега?

ПОЛИТИКА12.01.202412 януари 2024

Украински войници на фронта край Купянск

Украинците и войната: капитулацията не е опция

ПОЛИТИКА12.01.202412 януари 2024

Боен самолет излита, за да се присъедини към нанасянето на удари срещу хутите в Йемен

Ескалация: САЩ и Великобритания удариха хутите в Йемен

КОНФЛИКТИ12.01.202412 януари 2024

Жена насред разрушенията в Харков

"С мен е свършено": да те преследва руски дрон

КОНФЛИКТИ11.01.202411 януари 2024

Трактори на земеделски производители в Берлин

Гняв, протести, стачки: какво става в Германия

ПОЛИТИКА11.01.202411 януари 2024

Към началната страница

РЕКЛАМА

ПОВЕЧЕ ЗА ДВ

За насна английски

Редакционен екип

Прессъобщенияна английски

DW Global Media Forumна английски

ДВ ПРЕДЛАГА

Курсове по немскина английски

DW Akademieна английски

ОТКРИЙТЕ ДВ

Прием на сигналана английски

FAQна английски

Контактна английски

Теми от А до Я

Водещи теми

B2B

Продажба и разпространениена английски

Пътуванена английски

Рекламина английски
СЛЕДВАЙТЕ НИ

© 2024 Deutsche Welle

Защита на личните данни

Impressum

Декларация за достъпност

Data privacy settings

Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

23

04

Защо да четем Карл Ясперс?

От Антон Хюгли 0 коментара A+AA-

Мисленето започва там, където то самò си поставя граници: преди всичко границите между това,
което можеш да знаеш, и онова, което не можеш да знаеш. Карл Ясперс почина преди 50 години.
Творчеството му поставя въпроси за разума и трансценденцията, за атеизма и вярата в
Откровението, които и днес са толкова актуални, колкото някога.

Във време, когато липсват ориентири, Карл Ясперс посочва какво е философия и защо е нужна
философия – не която и да е философия, а онази, която започва със Сократ и която е в състояние
да направи малката „разлика“ между това, което може да се знае, и онова, което не може да се
знае.

За Ясперс е безспорно: съществува една реалност, съществуват неща, които можем да познаем.
Не можеш да си философ, ако не се домогваш до това знание, следвайки пътя на методологически
дисциплинираното познание, който модерните науки са ни посочили. Следвайки това убеждение,
сам той – въпреки първоначалното си влечение към философията – започва да учи медицина и си
създава име в средите на специалистите със своята „Обща психопатология“ от 1913 г.

Ала този, който настоява да знае решително и сериозно, знае дори повече за границите, от които
започва нашето незнание. Към първата граница Ясперс насочва вниманието си благодарение на
своя учител, социолога Макс Вебер: наистина науката може да стигне до познание какъв е случаят,
ала тя никога няма да може да ни каже какво трябва да желаем. Така че никоя наука не е в
състояние да ни каже защо изобщо има наука.

Да мислим границите

Втората, и наистина най-важна, е границата, която Кант му разкрива: науката винаги е частична и с
перспективна насоченост, тя познава винаги само определени обекти в света, ала никога света
като цяло. След всеки хоризонт се разкрива един следващ хоризонт и така до безкрай. Това се
отнася и за самите нас, ние можем да познаем само елементи от нашето съществувание, ала
никога не знаем в крайна сметка кой или какво сме в цялото на своето същество.

Третата граница разкрива сам Ясперс. Това е обстоятелството, че ние се намираме в ситуации,
които не можем да променим и от които не можем да се изплъзнем: че ние не можем да живеем,
без да страдаме, да се борим, и да се провиняваме, че винаги сме забъркани в ситуации и че
трябва да умрем. В тези „гранични ситуации“, както ги нарича Ясперс, ние с цялото наше знание за
света и с всичките ни технически способи сме стигнали края.
Как се отнасяме към тези граници? Ние можем да ги пренебрегваме или изтласкаме, да се
затваряме в хармонични обяснения на света и рационални „черупки“, можем с научно суеверие
да мечтаем за едно тотално знание и да се отдаваме на тотално планиране на човека и неговата
история. Можем обаче да направим и противоположното: да застанем пред тези граници, да се
опитаме да си ги изясним – и с все по-голяма яснота да усетим как расте и копнежът да преминем
отвъд тях, да узнаем какво трябва да има значение за нас и да намерим опора дори когато всичко
се люлее.

Като психолог, за какъвто все още се смята след назначаването му за извънреден професор по
психология, той се опитва в своята „Психология на светогледите“ (1919 г.) да направи преглед на
многото премислени дотук възможности да си създадем представи за света като цяло и да
намерим смисъл в тях.

Ала още тогава той съзнава, че това са само абстрактни възможности, чрез които не научаваме
нищо и не можем да получим напътствие в житейски план. Като такива те вероятно могат да
служат за образование, на което да се насладим естетически, ала стават значими едва когато се
добави същественото: собственото търсене и проверка на възможността за смисъл, заради която
желая да рискувам живота си. Ала как трябва да се извърши тази проверка, какво ме заставя да
направя този скок?

Ясперс все повече разбира, че задавайки си този въпрос, вече не се намира в полето на
психологията, а се придвижва към философията. След като през 1922 г. е поканен за професор по
философия, той наваксва в тази област и започва систематично да разглежда въпросите, които не
му дават мира. В основата си те не са нищо друго освен прочутите три основни въпроса на Кант:
Какво мога да знам? Какво съм длъжен да правя? На какво следва да се надявам?

Да бъдеш себе си

Резултатът от мисловната дейност на Ясперс е публикуваното през 1932 г. тритомно съчинение,

което той непретенциозно нарича „Философия“. Първият том със заглавие „Ориентация в света“
се отнася към вече изяснения първи въпрос за условията и границите на нашето знание; вторият
том – „Екзистенциално просветление“, развива философски въпроса, останал отворен в
психологията на светогледите: какво ни дава възможност да не изпадаме в нихилизъм и отчаяние
пред граничната ситуация, а загърбвайки всички крайни жизнени цели – да се превърнем в тези,
които действително сме, и да намерим това, което в безусловност желаем?
Тази възможност на всеки човек да бъде себе си Ясперс, следвайки Киркегор, нарича екзистенция,
по-точно: възможна екзистенция. Ала как възможната екзистенция става действителна, която знае
какво желае в безусловност? И това също ние не знаем. Ако ни се удаде „поривът“, то е „сякаш
сме били дарени на себе си“. Аз съм това, което съм като екзистенция, не чрез самия себе си –
още по-малко съм дошъл на света чрез самия себе си.

В степента, в която аз осъзнавам самия себе си, осъзнавам и онова друго, чрез което аз самият
съм – едно обемащо – според термина на Ясперс – което превъзхожда както мен, така и света. Той
го назовава Бог или трансценденция, като добре знае, че това са имена на битие, за което ние не
можем никога да кажем какво то е. Трябва да се задоволим с това, че то е. Няма екзистенция без
трансценденция: гласи от сега нататък лайтмотивът на Ясперсовата философия, която той самият
нарича екзистенциална философия.

Озарението на нещата

Ала дори и това, което трансценденцията не ни позволява да мислим, трябва да бъде мислено.
Затова третият том на Ясперсовата „Философия“ кръжи около въпроса за трансценденцията, за
това какво тя е изобщо и какво остава отвъд нас и света. Призовавайки досегашните форми на
метафизическо мислене, Ясперс отваря пространството, заредено с идеята за трансценденцията.
Напомняйки за философската дисциплина, която вярва, че може спекулативно да мисли Бог, той
нарича своя трети том „Метафизика“.

Ключовото му понятие за начина, по който трансценденцията може да стане явна за нас в този
свят, е понятието „шифър“. То обозначава тайнственото озарение на нещата, които внезапно
получават дълбочина и в чиято светлина трансценденцията може да се появи в непостижим за нас
образ. Понятието за шифър е изходната точка за по-късните задълбочени занимания на Ясперс с
религията на Откровението, които днес са по-актуални от всякога, както и за разгръщането на
онова, което той нарича „философска вяра“.

При все това остава още една нерешена задача – която от тук насетне не дава мира на Ясперс и не
го напуска: да напише многотомна философска логика. От нея през 1947 г. е публикуван първият
том в обем над 1000 страници – „За истината“. Да мислим отвъд света, да просветлим
екзистенцията, да призовем трансценденцията – на какво се опираме, когато го вършим, щом
всичко това е отвъд всяко познание? Ако не знаем какво правим тук, никога няма да сме
господари на нашата мисъл.
Идеята за цялото

И тук отново Кант посочва пътя на Ясперс: това, което не можем да познаем, все пак е възможно
да мислим – ние не знаем какво е цялото, в което се намираме, но имаме идеята за едно такова
цяло и тази идея доказва своята действителност, доколкото ни подтиква да търсим единството,
взаимовръзката и да не се отказваме от това търсене, когато се проваляме.

Това насочено към идеите мислене Ясперс нарича – както и Кант – разум. Разумът е звеното, което
ни свързва с всичко и с всички. Затова Ясперс може да каже също, че разумът не е нищо друго
освен воля за „безгранична комуникация“, той е като „протягането на ръцете“. Като средство за
нашето екзистенциално самоутвърждаване той е толкова необходим, колкото въздухът за
дишането. Затова вместо екзистенциална той вече желае да нарича своята философия по-скоро
философия на разума.

Ала какво значи това, че разумът ни дава въздух? Той го прави както в положителен, така и в
отрицателен смисъл. Отрицателен, като ни освобождава от неистината, привидността и заблудата,
накратко, от всичко, което заплашва да ни задуши духовно. И тъкмо затова изисква
разграничения, различава едно от друго и се бори срещу всяко мислене, което изтрива разликите,
смята ценностите за наука, претендира за тотално знание или последно основание, накратко –
срещу всичко абсолютистко, тоталитарно и тотализиращо. Ала той въздейства и положително,
като отваря прозорците, показва всички възможности, разкрива най-далечния хоризонт на
мисълта.

Основата, на която стоим

Самият въздух не храни, това, което ни храни духовно, което ни дава смисъл и опора, не идва от
разума. То идва от духовната основа, на която стоим и в която са нашите корени: за нас, хората от
Западния свят, тази основа според Ясперс са Библията и съчиненията на древните гърци. Ала не
всичко завещано можем да приемем и да си присвоим. Кое е важно за нашия живот, трябва да се
отсъжда винаги отново и отново, в непрекъсната проверка.

Атеизъм или вяра в Бога, Богът на Откровението или богът на философите? Свобода или тирания?
Тоталитаризъм или отворено общество? Пречистващата сила на разума показва възможните
последни основания, посредством които ни става ясно най-вече едно: какво не желаем и какво
отклоняваме от основата на нашето същество. С всяка отклонена възможност обаче нараства
яснотата за това от коя страна всъщност стоим.

Методът на разума, който Ясперс описва за екзистенциалната сфера, е същият, който му служи и
за просветляване на трансценденцията. Това е старият път – Via Negationis (път на отрицанието):
понеже не можем да кажем какво е Бог, можем само да се доближим до Него по пътя на
повторното отрицание на всички образи, представи и понятия, които сме си създали за Него. И
колкото повече се освобождаваме от тези образи за Бога, толкова по-свободни ставаме самите
ние. Защото това ни предпазва да се отдадем на някакъв бог, обявен за единствения истинен,
който обаче е само идол, измислен от хората.

Пътепоказатели без надписи

Ала защо изобщо трябва да се занимаваме с наследените образи на Бог, след като никой от тях не
е достатъчен? Отговор дава учението на Ясперс за тайното писмо. Като същества крайни,
зависещи от нашето местоположение, от нашите сетива и разсъдък, ние нямаме други средства в
пространството на разума освен онези, с които разполагаме за познанието на нашия свят: да
създаваме представи и да оперираме с понятия по правилата на логиката.

Ала от решаващо значение е с какво съзнание вършим това: дали със сократическото знание, че
всички средства са незадоволителни, а ние само казваме каквото всъщност не можем да кажем,
или вярваме, че мисленото от нас е вече действителност. Това сократическо съзнание променя
всичко. Ние приемаме нашите образи, представи и понятия като това, което те са: една игра на
фантазията ни, с чиято помощ се опитваме да уловим онова, което никога няма да уловим.

Отделни фигури в тази игра обаче могат да ни въздействат по неочакван начин – именно като
шифри. Като пътепоказатели без надписи те ни сочат посока, която не можем да не последваме,
без да знаем накъде ни водят. Така библейската история за скрижалите, които Моисей получава
на планината Синай, се превръща в шифър за важността на съвестта в битката за безусловността
на нашия порив.

Истината започва от двама

Само ако поставим на проверка това, което е служело като ръководство в живота на хората през
вековете, можем да открием какво е истина за нас. В единението на самотното мислене няма
истина, истината според непрестанно цитираните от Ясперс думи на Ницше започва от двама.
Истинно е онова, което ме свързва с другия – при всички различия в това, в което вярваме. А
самото свързващо е разумът, волята в другите и волята в мен да разбера и да бъда разбран. Дори
само с тази програма Ясперс изпреварва съвременниците философи. Ала не само с това.

Безгранично да общуваш – с мъртвите и с живите, и въпреки това решително да си сам себе си –

никой друг философ не е давал толкова последователен пример със своя живот. Свидетелство за
което е и достойното му за възхита дело по усвояването на историята на философията, изразено в
многобройните му монографии на великите философи; свидетелство е също и неговата воля да
проникне далеч отвъд западния свят, в мисленето на други култури.

Световна философия

Тази воля го отвежда до силно актуалната понастоящем теза за осевото време: за

едновременното пробуждане на философското мислене в Предна Азия, както и в Индия и Китай в
периода между 800 и 200 г. пр. Хр. Ала това не му е достатъчно, той разбира тези трудове само
като част от разгърнатия без шум и останал недовършен негов проект за една световна история на
философията, като основа за бъдеща световна философия.

Световна се нарича тази бъдеща философия в намеренията на Ясперс не на последно място и

затова, защото светът го засяга в буквалния смисъл. Засяга го човечеството като цяло и
съществуванието на всеки отделен човек. Веднага след войната той пита – в едноименната книга –
за произхода и целта на историята.

Загрижеността му пред двойната опасност за човечеството – тоталитаризма, от една страна, и

самоунищожението чрез атомната бомба, от друга, е изразена в книгата му „Атомната бомба и
бъдещето на човечеството“, в която той напомня, предупреждава и пръв заговаря за един нов,
мирен световен ред.

Неговото изострено от нацисткия режим прозрение, че без политическа свобода не може да има
екзистенциална свобода, го превръща в края на живота му в политически писател, който залага
всичко в битката за политическа свобода и за необходимостта от морален прелом на германците.
Тук, в превръщането на неговата философия в политическа, още веднъж се разкрива в какво е
същинското значение на Ясперс: в неговата принципна позиция, която определя не само
творчеството му, но и неговия живот: в буквалния смисъл той търси подход към цялото, почтен е и
в най-малкото, не си позволява нито едно изречение, зад което не може да застане. На него
можем да се доверим – даже ако смятаме, че не можем да следваме философията му. Дори само
това го извисява над неговите колеги съвременници, да не говорим за неговия неискрен опонент
Мартин Хайдегер, ала го извисява и над шумно възхваляваните днешни тълкуватели на света,
изпълващи страниците на вестниците със самодоволна реторика.

Превод от немски Людмила Димова

Карл Ясперс е психиатър и философ, един от големите християнски мислители на ХХ в. Роден е

през 1883 г. в Олденбург, умира в Базел през 1969 г. Творчеството му е обширно: освен
монографии за основните въпроси на философията то включва и произведения за Стриндберг и
Ван Гог, както и една всепризната „Обща психопатология“ (1913 г.). Ясперс винаги е заемал
позиции по актуални въпроси. При нацисткия режим му е забранено да публикува. След войната е
редовен професор в Хайделбергския университет и от 1948 г. – в Базелския. През призмата на
екзистенциалната си философия той разглежда проблемите на настоящето: „Атомната бомба и
бъдещето на хората“ (1957 г.). На 26 февруари 2019 г. се навършиха 50 години от смъртта на Карл
Ясперс.

Споделете

Автор

Антон Хюгли

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук

Няма намерени резултати.

Архив

Архив на списанието
Архив на вестника

Изтегли на PDF

Популярни

Обсъждани

Жизненият свят на един социолог

19.12.2023

Фиорд на надеждата

20.12.2023

Желание и насилие. Разговор с проф. Владимир Градев и проф. Стилиян Йотов

20.12.2023

Газа, тероризмът и глобалният джихад

20.12.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи

брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация
„Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а

поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи.

Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.

Навигация

За изданието

Контакти

Абонамент
Регистрация

Предишни броеве

Автори

Партньори

Портал Култура

Книжарница Анджело Ронкали

Фондация Комунитас

Контакти

Адрес: София, ул. Шести септември, 17

Телефон: 02 4341054

Email: redaktori@kultura.bg

Редакционен съвет

проф. Цочо Бояджиев

проф. Чавдар Попов

проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2024 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO

Home Загадки Дали всичко, което са ни казвали за произхода на човека и историята, е лъжа?

Загадки

Дали всичко, което са ни казвали за произхода на човека и историята, е лъжа?

публикувано от Izumitelno 08.01.2020 0 коментар 25414 преглеждания

SHARE 1

Не, нямаме всички отговори на безбройните енигми, които озадачават експертите безброй
десетилетия, но имаме нещо, което мнозина считата за „доказателство”, че произходът на човека
и историята ни съвсем не са пълни. Тук са изброени само няколко от многото открития, които
изтласкват разбирането ни за произхода на човека, древните цивилизации и живота на Земята до
самия предел. Може би е време за едно много нужно обновяване, което обяснява как много от
тези открития са възможни.

Сякаш има масивно прикриване, което възпрепятства конвенционалните експерти да проучват

определени открития по-задълбочено.
Истината е, че масовите науки не успяват да подходят и да обяснят безброй открития, които са
били направени на Земята в миналото.

Всяко откритие, когато говорим за древни човешки останки, сякаш избутва произхода на човека
все по-назад всеки път.

PROMOTED CONTENT

Ще те отучи от цигарите за 7 мин и мирише божествено!

More...

548

137

183

3 стъпки за говорене на английски без стрес за 2 седмици

More...

289

72
96

Пушачите са в шок: "Мога да откажа цигарите с ТЯХ"!?

More...

647

162

216

Неотдавна учените намериха доказателство, че непознат преди това, отдавна изгубен човешки
вид, е живял на Земята – и се е кръстосвал с човеците преди хиляди години. Изследователят,
представен в „Молекулярна биология и Еволюция”, е открил противоречива находка, която
променя това, което ни е казвано за нашите предци.

Само че това е само едно от многото скорошни открития, които изтласкват пределите на човешкия
произход до точка, където трябва да пренапишем голяма част от това, което са ни учили за нашите
предци.

В Австралия експертите откриват, че първите човеци са се заселили в Австралия преди около 65

000 години, ефективно пренаписвайки учебниците по история. Това откритие напълно разбива
предишните ранни оценки, които поставят човешкото заселване в Австралия преди около 45 000
години.

Но има и още.
Ако направим бързо пътуване до африканския континент, ще намерим следи от 3.6 милиона
годишни древни човешки стъпки.

През 2016 г. учените намират 13 стъпки, които според анализа датират до смайващите 3.6
милиона години.

Намерени в днешна Танзания, древните човешки стъпки са се запазили благодарение на региона,

който по онова време бил покрит с влажна вулканична пепел, а предците ни минали през
областта преди милиони години.

От Африка се отклоняваме към Сибир, където археолозите намират зъб на младо момиче, което е
живяло там преди около 128 000 години.

Очарователното около това откритие е, че е оповестено като един от най-старите познати човешки
видове, открит в Централна Азия, и се вярва, че е с поне 50 000 и 100 000 години по-стар от
първоначално познатия Денисов фосил. Зашеметяващо, нали? Но както вероятно знаете, има още
много.

Пищялна кост, намерена преди около 80 години, наскоро беше подложена на редица тестове,
които показват, че 124 000 годишният неандерталски фосил, изкопан в Германия от пещерата
Хохленщайн-Щадел, съдържа СЪВРЕМЕННА ДНК. Учените вярват, че това доказва, че миграцията
„от Африка” се е случила много по-скоро, отколкото са си мислели експертите – преди около 270
000 години, което означава, че трябва да пренапишем – отново – по-голямата част от това, което
сме си мислили, че знаем за човечеството.

Друго изумително откритие е направено в Мароко, когато експертите откриват 300 000 годишни
кости, които хвърлят светлина върху еволюцията на Homo Sapiens и показват, че видът ни се е
развил много по-рано – поне около 100 000 години по-рано – отколкото преди това се е вярвало,
ефективно пренаписвайки историята на човечеството отново.

След това, разбираме и че експертите посочват Европа за родното място на човечеството, а не

Африка, както се е вярвало десетилетия наред.
Изследователи са намерили 7.2 милиона годишен фосил, който доказва, че съвременният човек е
произлязъл в Средиземноморието, а не в Африка.