Съдържание:

Предговор
1. Войните човешки
2. Борбата между Хор и Сет
3. Ракетите на Зевс и Индра
4. Хрониките на Земята
5. Войните на старите богове
6. Появата на човечеството
7. Когато Земята била разделена
8. Пирамидните войни
9. Мир на Земята
10. Затворникът в пирамидата
11. „Царица аз съм!“
12. Прелюдия към катастрофата
13. Авраам: съдбовните години
14. Ядреният ад
Епилог
Хрониките на Земята: хронология
Библиография
 Уважаеми читателю,
Поредицата „Хрониките на Земята“ се основава на предварителното условие, че
митологията не е измислица, а хранилище на древни спомени, че Библията трябва да се
чете буквално като научен исторически документ и че древните цивилизации – no-древни
и no-велики, отколкото се предполагаше, - са резултат от знания, донесени на Земята от
анунаките, „онези, които дойдоха на Земята от небето“.
„Дванадесетата планета“, първата книга от поредицата, представя древни
свидетелства за съществуването на още една планета в нашата Слънчева система: родната
планета на анунаките. В потвърждение на тези доказателства най-новите данни от
безпилотни космически кораби накараха астрономите активно да търсят така наречената
„планета X“.
Следващият том, „Стълба към небето“, проследява вечния човешки стремеж към
безсмъртие до космодрум на Синайския полуостров и пирамидите в Гиза, които
изпълнявали функцията на насочващи фарове - и опровергава теорията, че тези пирамиди
са били построени от фараони. Свидетелствата на един очевидец на фалшифицирането на
надпис на фараона Хеопс в Голямата пирамида неотдавна потвърдиха заключенията на
книгата.
„Войните на боговете и хората“ разказва събития, по-близки до нашето време, и стига
до извода, че преди четири хиляди години синайският космодрум е бил унищожен с
ядрено оръжие. Снимките на Земята от космоса ясно показват свидетелства за такава
експлозия.
Дръзките заключения на „Изгубените царства“ още по-бързо се потвърдиха
категорично. По време на сравнително краткия период между написването на книгата и
нейното публикуване археолози, лингвисти и други учени предложиха „брегова теория“
вместо „леденото преселение“, за да обяснят появата на човека в Америка, свързвайки го с
цивилизациите на Стария свят, както предполагат шумерските и библейските стихове.
Вярвам, че съвременната наука ще продължи да потвърждава древните знания.
Зекария Сичин Ню Йорк.

Предговор
Много преди човек да воюва с човека, боговете водили борби помежду си. Всъщност
войните човешки започнали като войни на боговете.
А войните на боговете за власт над тази Земя започнали на родната им планета.
Така първата цивилизация на човечеството била сполетяна от ядрена гибел.
 Това е факт, а не художествена измислица. Всичко е записано много отдавна - в
Хрониките на Земята.
 1. Войните човешки
През пролетта на 1947 г. едно овчарче търсело изгубена овца сред голите скали над
Мъртво море и се натъкнало на пещера, в която имaло еврейски свитъци, запечатани в
пръстени делви. Тези и други писмени паметници, открити в района през следващите
години – общо наричани „свитъци от Мъртво море“ - останали непокътнати близо две
хилядолетия, грижливо навити и скрити през бурните години, когато Юдея предизвикала
могъществото на Римската империя.
Дали тези документи произхождат от официалната Ерусалимска библиотека, изнесена
преди градът и неговият храм да паднат през 70 г., или - както предполагат повечето учени
- принадлежат на есените, отшелническа месианска секта? Мненията са разделени, защото
библиотеката съдържала традиционни библейски текстове, както и писания, свързани с
обичаите, организацията и вярванията на сектата.
Един от най-дългите и пълни свитъци, и може би най-драматичният, се занимава с
бъдеща война, нещо като Последната война. Озаглавен от учените „Войната на синовете
на светлината срещу синовете на мрака“, той изобразява постепенно разрастваща се война
- локални битки, в които отначало участват непосредствените съседи на Юдея и които
постепенно стават все по-свирепи и разширяват обсега си, докато накрая не обхващат
целия стар свят: „Първата схватка на синовете на светлината срещу синовете на мрака,
тоест срещу войската на Велиара, ще е срещу воините на Едом, Моав, амонитците и
филистимската земя, сетне срещу китийците от Асирия и срещу онези нарушители на
Завета, които им оказваха помощ...“ И след тези битки „те ще нападнат китийците от
Египет“ и „след време... царете на север“.
В тази Война човешка, предрича свитъкът, Бог на Израиля ще изиграе активна роля:
„В деня, в който паднат китийците, ще стане голяма битка и сеч в
присъствието на Бога Израилев; защото този ден Той отдавна е определил за
последна битка срещу синовете на мрака.“
Пророк Иезекиил вече е предрекъл битката „в последните дни“, в която участват Гог и
Магог и в която сам Господ казва, че „ще избия лъка ти из твоята лява ръка и ще изхвърля
стрелите ти из твоята дясна ръка“ [Тук и нататък преводът на библейските текстове е по
каноничното издание на Св. Синод от 1992 г., освен в случаите, които са специално
посочени. — Б. пр.]
Ала свитъкът от Мъртво море продължава и предвижда действителното участие на
много богове, сражаващи се рамо до рамо със смъртни:
„В този ден божественото множество и обществото на смъртните ще се
сражава рамо до рамо в бой и сеч. Синовете на светлината с божествена мощ и
сред силен шум и бойни викове на богове и хора ще се бият със синовете на мрака.“
Въпреки че в исторически времена „в Божието име“ са воювали кръстоносци,
сарацини и безброй други, вярването, че в бъдещата война Бог лично ще присъства на
бойното поле и богове и хора ще се сражават рамо до рамо, звучи фантастично и в най-
добрия случай трябва да се разбира алегорично. Но тази идея не е толкова необикновена,
колкото изглежда, тъй като в по-древни времена наистина се е вярвало, че войните
човешки не само се водели по волята на боговете, но и с тяхното активно участие.
Една от най-романтично представените войни, в която любовта пратила хиляди
кораби, е Троянската война между ахейците и троянците. Известно ни е, че гърците я
започнали, за да върнат Хубавата Елена на законния ѝ съпруг. И все пак един старогръцки
епически разказ, „Киприя“, представя войната като предварително обмислен план на
великия бог Зевс: „Някога хиляди хора обитавали широката гръд на Земята. Смилил се над
тях мъдрият Зевс и решил да облекчи нейното бреме. Затова замислил Троянската война –
чрез смъртта да направи по-малобройна човешката раса.“
Омир, гръцкият разказвач, който излага събитията от войната в Илиадата, хвърля
вината за подбуждане на конфликта и раздухването му до огромни размери върху
прищевките на боговете. Действайки пряко и косвено, понякога видими, друг път - не,
различните божества насочвали главните герои в тази човешка драма към техните съдби.
И зад всичко това стоял Зевс: „Всички блажени безсмъртни и колесничарите храбри спяха
през цялата нощ, ала сладък сън Зевса не хвана. Само обмисляше богът как чест на Ахил да
окаже, а да погуби по-много ахейци край кораби вити“. [Тук и нататък, пр. А. Милев и Б.
Димитрова. — Б. пр.]
Още преди началото на битката бог Аполон започнал враждебните действия: „После
той седна далече от стана и метна стрелата. Звън страховит се понесе от лъка му сребърен
вредом... И непрекъснато клади от мъртви нагъсто горяха. Девет дни цели по стана летяха
стрелите на бога...“ Когато противниковите страни се договорили да прекратят сраженията
и да оставят водачите си да решат спора с ръкопашен бой, Зевс се обърнал към богинята
Атина: „В стана троянски и в стана ахейски иди незабавно! Хитро накарай троянците първи
да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци“ . Изгаряща от
нетърпение да изпълни задачата си, „устремно тя се понесе от стръмния връх олимпийски,
както звездата... от която се пръскат лъчи многобройни“. По-късно, за да не позволи
битката да прекъсне за през нощта, Атина превърнала нощта в ден, като осветила бойното
поле: „Тъмният облак надвиснал Атина им сне от очите, пак светлината проблесна от двете
страни на ахейци: както при витите кораби, тъй и в полето на боя. Те гръмогласния Хектор
и много троянци видяха...“
Докато сраженията продължавали и изправяли едни герои срещу други, боговете
зорко наблюдавали воините, спускали се да грабнат някой обкръжен герой или да насочат
останала без управление колесница. Но когато тези богове се озовавали на противникови
страни и се понасяли едни срещу други, Зевс им заповядвал да стоят настрани от борбите
на смъртните.
Примирието не продължавало много, тъй като мнозина от главните герои били
синове на богове или богини. Особено се разярил Арес, когато неговият син Аскалаф бил
смъртно ранен от един ахеец. „Вий, богове със дворци олимпийски, не ми се сърдете, че
ще вървя сред ахейците да отмъстя за сина си - заявил на другите безсмъртни богът, - даже
орисан да бъда, от Зевсова мълния гръмнат, редом със трупове сам да се валям във прах и
във кърви“.
„Докато още далеч боговете от хората бяха - пише Омир, - гордост безмерна
изпълваше всички ахейци, понеже пак се показа Ахил след отсъствие дълго от боя.“ Ала
заради растящия гняв на боговете и помощта, която ахейците получавали от полубога
Ахил, Зевс променил решението си:
„Тук ще остана приседнал на стръмния връх олимпийски, с радост в душата ще
гледам, а всички останали бързо в боя идете, където троянци стоят и ахейци,
всеки да бъде във помощ на тези, които обича... Тъй каза Зевс гръмовержец и битка
безспирна разжари. Тръгнаха в бой боговете с кроежи различни в сърцата.“
Троянската война, а всъщност и самата Троя дълго се смятали за част от увлекателните,
но невероятни старогръцки легенди, които учените тактично наричали „митология“. Градът
и свързаните с него събития все още били разглеждани като чисто митологични, докато
през 1822 г. Чарлз Макларън не предположил, че една могила в Източна Турция на име
Хисарлък е мястото на Омировия Илион. Едва след като през 1870 г. търговецът Хайнрих
Шлиман с риск за личните си средства разкопал могилата и открил грандиозни находки,
учените започнали да признават съществуването на Троя. Днес се приема, че Троянската
война е реално събитие, датиращо от XIII
в. пр. Хр. Според старогръцките извори по това време боговете и хората воювали
рамо до рамо - и в тези си вярвания елините не били сами.
Макар че в онези дни малоазийската периферия откъм Европа и Егейско море била
осеяна с общо взето гръцки селища, в същинска Мала Азия господствали хетите. Отначало
познати на съвременните учени само от Библията, а после и от египетските надписи, хетите
и тяхното царство също оживели, когато археолозите започнали да разкопават техните
древни градове.
Разчитането на хетското писмо и индоевропейския език на хетите позволи да се
проследи произходът им до II хил. пр. Хр., когато арийските племена започнали да
мигрират от района на Кавказ - някои на югоизток към Индия, други на югозапад към Мала
Азия. Хетското царство процъфтяло около 1750 г. пр. Хр. и след петстотин години започнало
да упада. По това време хетите били изтощени от постоянни нападения от Егейско море.
Те описват като нашественик народа на Ахиява и мнозина учени смятат, че това е същият
народ, който Омир нарича „ахайой“ - ахейците, чиито нападения срещу западния край на
Мала Азия поетът обезсмъртил в Илиадата.
През вековете преди Троянската война хетите разширили царството си до размерите
на империя и претендирали, че го правят по заповед на своя върховен бог ТЕШУБ
(„Гръмовержеца“). По-древното му наименование гласяло „Богът на бурята, чиято сила
убива“ и хетските царе понякога твърдели, че богът лично участвал в битката: „Могъщият
бог на бурята, моят господар [пише цар Мурсилис], прояви божествената си сила и
изстреля мълния“ срещу врага, с което помогнал за неговия разгром. На хетите помагала и
богинята ИЩАР, чийто епитет бил „господарката на бойното поле“. Именно на нейната
„божествена сила“ се приписвали много победи, защото тя „се спускаше [от небесата] да
погуби вражеските страни“.
Както показват множество забележки в Стария завет, хетското влияние се простирало
на юг до Ханаан, но те били там като заселници, а не като завоеватели. Докато те смятали
Ханаан за неутрална зона и не предявявали претенции за нея, същото не може да се каже
за египтяните. Фараоните многократно се опитвали да наложат властта си на север до
Ханаан и земята на кедрите (Ливан). И постигнали стремежа си към 1470 г. пр. Хр., когато
победили коалицията на ханаанските царе при Мегидо.
Старият завет и оставените от враговете на хетите надписи ги представят като умели
воини, владеещи до съвършенство употребата на колесницата. Ала надписите на самите
хети предполагат, че тръгвали на война само когато им повелят боговете, че давали на
врага възможност да се предаде без бой преди да започнат бойните действия и че след
победата хетите се задоволявали да вземат данък и пленници: градовете не били
плячкосвани, населението не било избивано.
Но Тутмос III, победителят в битката при Мегидо, с гордост заявява в надписите си:
„Негово величество отиде на север, разграбвайки градове и унищожавайки военни
лагери“. Фараонът пише за победения цар: „Аз опустоших неговите градове, опожарих
лагерите му, превърнах ги в могили и те никога не могат да се възстановят. Плених целия
народ. Взех пленници, отведох безбройния им добитък и вещите им. Унищожих всички
източници на живот. Изкорених житото им и изсякох горите и всичките им красиви
дървета. Погубих всичко.“ Това било сторено, твърди фараонът, по волята на неговия бог
АМОН-РА.
Ужасният характер на египетската военна стратегия и безпощадните опустошения,
които нанасяли на победения враг, са обект на самохвални надписи. Фараонът Пепи I
например ознаменува победата си над азиатските „пясъчни обитатели“ в поема,
възхваляваща войската, „която порази земята на пясъчните обитатели... изсече
смоковниците и лозята им... опожари всичките им домове, изби десетки хиляди хора“.
Възпоменателните надписи се придружават от живи изображения на бойни сцени (обр. 1).
 Спазвайки тази безнравствена традиция, фараонът Пианхи, който пратил войска от
Горен Египет, за да потуши бунта на Долен Египет, се разгневил от предложението на
своите пълководци да пощадят оцелелите врагове. Той се заклел във „вечно опустошение“
и заявил, че лично ще дойде в превзетия град „да унищожа онова, което е останало“. И за
това, пише владетелят, „моят баща Амон ми отправя похвала“.
Бог Амон, с чиито бойни заповеди египтяните обяснявали своята жестокост, намира
аналог в лицето на Бог на Израиля. По думите на пророк Иеремия, „Господ Саваот, Бог
Израилев, казва: ето, Аз ще посетя Амона, който е в Но, фараона и Египет, боговете му и
царете му, фараона и ония, които нему се надяват; и ще ги предам в ръцете на ония, които
искат душата им“. Този конфликт, научаваме от Библията, бил отдавнашен - близо хиляда
години по-рано, в дните на Изхода Яхве, Бог Израилев, поразил Египет с множество
бедствия, чиято цел била не само да смекчат сърцето на владетеля, но и да са „съд над
всички египетски богове“.
Библейският разказ приписва чудотворното избавление на израилтяните от египетско
робство и отправянето им към Обетованата земя на пряката намеса на Яхве в тези
съдбоносни събития:
„И потеглиха (синовете Израилеви) от Сокхот и се разположиха на стан в
Етам, в края на пустинята. А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като
им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене и
ноще.“
Последвало морско сражение, за което фараонът предпочел да не оставя надписи. За
него научаваме от Книга Изход:
„Обърна се сърцето на фараона и на служителите му против тоя народ... И
впуснаха се след тях египтяни... и ги застигнаха, както бяха разположени край
морето... Господ тласкаше морето със силен източен вятър, та направи морето
суша; и водите се разцепиха. И тръгнаха Израилевите синове посред морето по
сухо...“
Призори, когато египтяните разбрали какво се е случило, фараонът заповядал
колесниците му да се впуснат по дирите на израилтяните.
„И по утринна стража погледна Господ на египетския стан от огнения и
облачния стълб и разбърка стана на египтяни. И направи да се изплеснат колелата
от колесниците им, тъй че с мъка ги влечеха. Тогава египтяни рекоха: да бягаме от
израилтяните, защото Господ се бори зарад тях против египтяни.“
Ала египетският владетел, който преследвал израилтяните, наредил на колесниците си
да продължат атаката. Резултатът бил катастрофален за египтяните:
„И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова
войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях...
Израилтяните видяха великата ръка, която Господ показа над египтяни...“
Почти със същите думи по-късният фараон Рамзес II описва чудотворната поява на
Амон-Ра на негова страна по време на една решителна битка с хетите през 1286 г. пр. Хр.
Битката се провела при ливанската крепост Кадес и в нея участвали четири полка на
Рамзес II срещу войската, която хетският цар Муваталис събрал от всички краища на
империята си. Тя завършила с отстъплението на египтяните и прекратила настъплението на
фараона към Сирия и Месопотамия. Освен това сражението изчерпало силите на хетите и
ги оставило слаби и безпомощни.
Хетската победа можела да е по-убедителна, защото едва не пленили самия Рамзес II.
Открити са само частично запазени хетски надписи, разказващи за тази битка, но след
завръщането си в Египет, фараонът сметнал за редно подробно да опише чудото на своето
избавление.
Придружени от подробни илюстрации (обр. 2), неговите надписи върху храмови стени
разказват, че египетската войска стигнала при Кадес, разположила се на лагер от южната
му страна и се приготвила за бой. Колкото и да е странно, хетските сили не ги нападнали.
Тогава Рамзес заповядал на два свои полка да напреднат към крепостта. Едва тогава
изневиделица се появили хетските колесници, атакували напредващите полкове в тил и
опустошили лагерите на другите два.

Когато египетските воини панически започнали да бягат, фараонът внезапно се оказал

„съвсем сам със своя телохранител“ и когато „погледна зад себе си, царят видя, че пътят му
е отрязан от две хиляди и петстотин колесници“ - не негови, а хетски. Изоставен от
военачалниците, колесничарите и пехотинците си, Рамзес се обърнал към своя бог и му
напомнил, че е изпаднал в това положение само защото е изпълнил неговата заповед:
„И рече Негово величество: „А сега какво да правя, отче Амон? Нима бащата
своя син е забравил? Някога вършил ли съм нещо без теб? Всичките ми дела не са ли
в изпълнение на твоите повели?“
Посочвайки на египетския бог, че врагът се кланя на други божества, фараонът
продължава: „Какво са тези азиатци за теб, о, Амон? Тези окаяници, които не знаят нищо
за теб, о, боже?“
Когато Рамзес продължил да се моли на своя бог Амон да го спаси, защото
могъществото на божеството било по-голямо от това на „милиони пешаци, на стотици
хиляди колесничари“, станало чудо: богът се появил на бойното поле!
„Амон чу зова ми. Той ми протегна ръка и възрадвах се аз. Той застана зад мен и
извика: „Напред! Напред! Рамзес, любими сине на Амон, аз съм с теб!“
Фараонът изпълнил заповедта на своя бог и се врязал във вражеските редици. Под
въздействие на бога хетите необяснимо се оказали безпомощни: „ръцете им увиснаха
отстрани, не можеха да изстрелват стрели, нито да вдигнат копията си“. И тогава си казали:
„Не е смъртен този, който е сред нас. Той е могъщ бог, не са човешки делата му, той е бог
в крайниците си“. И поваляйки врагове наляво и надясно, Рамзес успял да избяга.
След смъртта на Муваталис Египет и Хетското царство подписали мирен договор и
царуващият фараон взел за своя главна съпруга хетска княгиня. Мирът им бил необходим,
защото не само хетите, но и египтяните търпели все повече набези на „морските народи“ -
нашественици от Крит и други гръцки острови. Те стъпили на средиземноморския бряг на
Ханаан и се превърнали в библейските филистимци, но техните нападения срещу
египетските владения били отблъснати от фараона Рамзес III, който увековечил бойните
сцени върху храмови стени (обр. 3).

Той приписал победите си на факта, че строго се придържал към „плановете на

всемогъщия бог, моя велик божествен баща, господаря на боговете“. Рамзес отдава
победите на своя бог Амон-Ра, тъй като „Амон Ра беше след тях и ги погубваше“.
 Кървавата диря на войната на човек срещу човека заради боговете ни връща в
Месопотамия - Земята между реките (Ефрат и Тигър) - библейската „земя Сенаар“. Там,
разказва се в единадесета глава на Битие, се появили първите градове в света, със сгради
от тухли и кули, които достигали небесата. Там започнала писаната история. Там започнала
праисторията със селищата на Старите богове.
Това е разказ за дълбока древност, с който скоро ще се запознаем. Но нека първо се
върнем хиляда години преди драматичните дни на египетския фараон Рамзес II. По онова
време в далечна Месопотамия царската власт била взета от един амбициозен младеж.
Казвал се Шарукин, „законен владетел“, когото нашите учебници наричат Саргон I. Той
построил нова столица, нарекъл я Агад и създал Акадското царство. От акадския език,
записван с клинопис, произлизат всички семитски езици, към които се отнасят все още
използваните иврит и арабски.
Царуването на Саргон обхваща по-голямата част от XXIV в. пр. Хр. Той приписвал
дългото си управление (петдесет и четири години) на специалния си статус, даден му от
великите богове, които го направили „надзирател на Ищар, помазан жрец на АНУ, велик
законен пастир на ЕНЛИЛ“. Именно Енлил, пише царят, „не допусна никой да се възправи
срещу Саргон“ и му дал „земята от Горното море до Долното море“ (от Средиземно море
до Персийския залив). Затова Саргон водел пленените царе при „портата на Дома на
Енлил“, водени за въжета, завързани за кучешките нашийници на вратовете им.
По време на един от военните си походи отвъд планината Загрос Саргон станал
свидетел на същото божествено чудо, на каквото присъствали участниците в Троянската
война. Когато „навлезе в земята Варахши... и докато напредваше в мрака... Ищар направи
светлина, за да му свети“. Така царят успял да „проникне в тъмнината“ и да преведе
войската си през планинските проходи на днешен Луристан.
Акадската династия, която започнала със Саргон, достигнала върха си при
управлението на неговия внук Нарам-Син („когото обича бог Син“). Завоеванията му, пише
на своите паметници Нарам-Син, били възможни, защото неговият бог го снабдил с
уникално оръжие, „оръжието на бога“, и защото другите богове му дали изричното си
съгласие - и дори го поканили - да навлезе в техните земи.
Походите на Нарам-Син били насочени главно на северозапад и завоеванията му
включват града-държава Ебла, чийто неотдавна открит архив от глинени плочки
предизвика огромен научен интерес: „Въпреки че от разделянето на човечеството никой
цар не е разрушавал Арман и Ибла, бог Нергал отвори пътя на могъщия Нарам-Син и му
даде Арман и Ибла. Дари му и Аманус, Кедровата планина до Горното море.“
Точно както Нарам-Син приписва успешните си походи на факта, че изпълнява волята
на своите богове, така и неуспехите му се приписват на нейното нарушаване. Учените са
комбинирали фрагменти от няколко версии на текст, озаглавен „Легенда за Нарам-Син“.
Царят говори от първо лице и обяснява, че злочестините му започнали, когато богинята
Ищар „промени своя план“ и боговете дали благословията си на „седем царе, братя,
велики и благородни; техните войски наброяваха триста и шестдесет хиляди“. Дошли от
днешен Иран, те нахлули в планинските земи Куту и Елам на изток от Месопотамия и
застрашавали самия Акад. Нарам-Син попитал боговете какво да прави и получил отговор
да остави оръжието си и вместо да отиде на бой, да си легне с жена си (но кой знае защо,
да не се люби с нея):
„Боговете му отговориха:
„O, Нарам-Син, ето нашата воля:
тази войска насреща ти...
Прибери оръжията си, в ъгъла ги остави!
Обуздай храбростта си, остани си у дома!
Легни си с жена си, но с нея не бива...
Не напускай нашата земя, за да се отправиш срещу врага.“
Но царят заявил, че разчита на собствените си оръжия, и решил да нападне врага,
въпреки съвета на боговете. „Когато настъпи първата година, пратих сто и двадесет хиляди
воини, ала нито един не се завърна жив“ - признава в надписа си Нарам-Син. На втората и
третата година загинали още воини и Акад бил подложен на смърт и глад. На четвъртата
година от началото на забранената война владетелят помолил великия бог Еа да убеди
Ищар и да изложи проблема му пред другите богове. Те го посъветвали да се въздържа от
съпротива и му обещали, че „в идващите дни Енлил ще прати гибел на синовете на злото“
и Акад ще получи отдих.
Обещаната епоха на мир продължила около три века, през които по-древната част от
Месопотамия, Шумер, повторно се оформила като център на царската власт и най-старите
градски средища на древния свят - Ур, Нипур, Лагаш, Исин, Ларса - отново процъфтели. При
управлението на царете на Ур Шумер се превърнал в империя, която обхващала целия
Древен изток. Но към края на III хил. пр. Хр. страната станала арена на междуособици и
тази велика цивилизация - първата известна човешка цивилизация – претърпяла страшна
катастрофа с безпрецедентни мащаби.
Това съдбоносно събитие според нас е намерило отглас в библейските разкази.
Споменът за него се съхранил задълго, увековечен в множество скръбни стихове, които
изключително образно описват опустошенията, нанесени на сърцето на древната
цивилизация. Според тези месопотамски текстове бедствието, което сполетяло Шумер,
било резултат от решение, взето от съвета на великите богове.
Трябвало да мине близо век, за да бъде отново заселена Южна Месопотамия, и още
едно столетие - за да се възстанови напълно от божественото унищожение. Дотогава
центърът на месопотамската власт се преместил на север към Вавилон. Там щяла да
възникне нова империя, която обявила за свой върховен бог амбициозния МАРДУК.
Хамурапи, царят, известен със своя законник, се възкачил на престола към 1800 г. пр.
Хр. и започнал да разширява границите си. Според неговите надписи боговете не само му
казвали дали и кога да провежда военните си походи, но и буквално командвали войските
му:
 „Чрез силата на великите богове
царят, любим на бог Мардук,
възстанови устоите на Шумер и Акад.
Под командването на Ану и
с помощта на Енлил, който напредваше пред войската му,
с могъществото, което му дадоха великите богове,
не можеше да се мери с него войската на Емутбал
и нейният цар Рим-Син...“
За да победи още врагове, бог Мардук дал на Хамурапи „могъщо оръжие“, наречено
„великата сила на Мардук“:
„С могъщото оръжие,
с което Мардук извоюва триумфите си,
героят [Хамурапи] разгроми в битка
войските на Ешнуна, Субарту и Куту...
С „великата сила на Мардук“
той разгроми войските на Сутиум, Туруку, Каму...
С могъщата сила, която му дадоха Ану и Енлил,
победи той всичките си врагове
чак до земята Субарту.“
Но не след дълго Вавилон трябвало да сподели могъществото си с един нов съперник
на север - Асирия, чийто пантеон не се оглавявал от Мардук, а от брадатия бог АШУР
(„всевиждащия“). Докато Вавилон се занимавал със земите на юг и изток, асирийците
разширили владенията си на север и запад чак до „земята Ливан на брега на Голямото
море“. Тези земи били под властта на боговете НИНУРТА и АДАД и асирийските царе
грижливо отбелязвали, че водят походите си по изричната заповед на тези велики
божества. Така през XII в. пр. Хр. Тиглатпаласар I увековечил войните си със следните думи:
„Тиглатпаласар, законният цар, цар на света, цар на Асирия, цар на четирите
региона на земята;
Смелият герой, който се ръководи от внушаващите доверие заповеди на Ашур
и Нинурта, великите богове, негови господари, така победи враговете си...
По заповед на моя господар Ашур ръката ми завладя земите от долното
течение на река Заб до Горното море, което е на запад. На три пъти се отправях
срещу земите Наири... Накарах да се преклонят пред нозете ми тридесетте царе
на земите Наири. Взех заложници от тях, получих като дан обяздени коне...
По заповед на Ану и Адад, великите богове, мои господари, аз се отправих в
ливанските планини; отсякох кедрови греди за храмовете на Ану и Адад.“
Като приели титлата „цар на света, цар на четирите региона на земята“, асирийските
владетели директно предизвикали Вавилон, тъй като той обхващал древния район на
Шумер и Акад. За да узаконят претенциите си, асирийските царе трябвало да овладеят
старите градове, където в древни времена били издигнали своите домове великите
богове, но пътят към тези градове бил преграден от Вавилон. Победата извоювал през IX в.
пр. Хр. Салманасар III. Ето какво казва той в надписите си:
„Отправих се срещу Акад, за да отмъстя... и разгромих... Влязох в Кута [В
българския превод на Библията - Хута. - Б. пр.], Вавилон и Борсипа. Принесох жертви
на боговете на свещените градове на Акад. Оттам продължих по течението на
реката към Халдея и получих дан от всички халдейски царе...
По това време Ашур, великият господар... ми даде скиптър, жезъл... всичко
необходимо, за да управлявам народа. Изпълнявах само повелите, дадени ми от
Ашур, великия бог, моя господар, който ме обича.“
Като описва различните си военни походи, Салманасар твърди, че постигнал победите
си с оръжия, дадени му от двама богове: „Сражавах се с могъщата сила, която ми даде
Ашур, моя господар; и със силните оръжия, които ми дари Нергал, моят бог“. Посочва се,
че оръжието на Ашур излъчвало „ужасен блясък“. По време на войната с Адини враговете
избягали при вида на „ужасяващия блясък на Ашур; той ги унищожи“.
Когато след няколко поражения Вавилон бил плячкосан от асирийския цар Синахериб
(през 689 г. пр. Хр.), разгромът му станал възможен, тъй като собственият му бог Mapдук се
разгневил на царя и народа и постановил „седемдесет години да продължи неговото
разорение“ - точно колкото по-късно посочил за Ерусалим Богът Израилев. С покоряването
на цяла Месопотамия Синахериб приел заветната титла „цар на Шумер и Акад“.
В надписите си владетелят описва и своите военни походи по средиземноморското
крайбрежие и говори за битки с египтяните при подстъпите на Синайския полуостров.
Списъкът с превзетите от него градове звучи като глава от Стария завет - Сидон, Тир,
Библос, Ако, Азот, Аскалон - „силни градове“, които Синахериб „надвил“ с помощта на
„внушаващия страхопочитание блясък, оръжието на Ашур, моя господар“. На релефите,
които илюстрират неговите походи (като паметника, изобразяващ обсадата на Лахис, обр.
4), се вижда, че нападателите използват напомнящи на ракети оръжия срещу врага.
 В превзетите градове Синахериб „убих техните управници и благородници... и обесих
телата им на колове около града; обикновените граждани обявих за военнопленници“.
Артефактът, известен като Призмата на Синахериб, е съхранил исторически надпис, в
който се споменава за покоряването на Юдея и нападението срещу Ерусалим. Причина за
спора на Синахериб с цар Езекия бил фактът, че юдейският владетел държал в плен Пади,
цар на филистимския град Екрон, „който беше верен на тържествения си обет към своя бог
Ашур“.
„Що се отнася до Езекия, юдееца - пише Синахериб, - който не се покори на моята
власт, аз обсадих четиридесет и шест от силните му градове, яки крепости, и безброй селца
в околността им... Самия Езекия направих пленник в Ерусалим, неговия престолен град;
като птица в клетка го обкръжих с насипи... Градовете, които плячкосах, откъснах от
неговата земя и дадох на Митинти, царя на Азот; Пади, царя на Екрон; и Силибел, царя на
Газа. Така смалих царството му.“
Обсадата на Ерусалим има няколко интересни аспекта. Причината за нея не е пряка, а
косвена: принудителното задържане на верния екронски цар. „Внушаващият
страхопочитание блясък, оръжието на Ашур“, който бил използван, за да „надвие силните
градове“ във Финикия и филистимската земя, не бил насочен срещу Ерусалим. И в този
случай липсва обичайният завършек на надписите - „Аз воювах с тях и ги разгромих“.
Синахериб само смалил Юдея, като дал периферните ѝ земи на съседните царе.
Нещо повече, отсъства и обичайното твърдение, че страната или градът са нападнати
по заповед на бог Ашур. Човек се пита дали всичко това означава, че градът е бил
нападнат без такава божествена повеля, а само по прищявка на самия Синахериб.
Тази любопитна възможност се превръща в убедителна вероятност, когато прочетем и
другата страна на историята - защото такава съществува в Стария завет.
Докато Синахериб замазва неуспеха си да превземе Ерусалим, глави 18-19 от Втора
книга Царства разкриват цялата истина. От библейския разказ научаваме, че „в
четиринайсетата година на цар Езекия асирийският цар Сенахирим потегли против всички
укрепени градове на Иуда и ги превзе“. После пратил двама свои пълководци с голяма
войска срещу столицата Ерусалим. Ала вместо да завладее града, асирийският военачалник
Рабсак започнал преговори с градските управници - преговори, които настоял да води на
иврит, за да го разбира цялото население.
Какво имал да каже, че трябвало да го узнае цялото население? Както изяснява
библейският текст, преговорите се отнасяли до въпроса дали асирийското нашествие в
Юдея е по заповед на самия Бог Яхве!
„И рече им Рабсак: кажете на Езекия: тъй говори великият цар, асирийският
цар: какво е това упование, на което ти се осланяш?“
„Ако пък ми кажете: на Господа, нашия Бог, се уповаваме... При това нима аз
без воля Господня съм тръгнал против това място, за да го съсипя? Господ ми каза:
иди против тая земя и я съсипи.“
Колкото повече управниците на цар Езекия, изправени върху градските стени,
умолявали Рабсак да престане да повтаря тези неверни неща на иврит и да предаде
посланието си на тогавашния език на дипломацията, арамейския, толкова по-близо идвал
военачалникът, за да чуят всички думите му. Скоро отправил ругателства срещу Езекиевите
пратеници, после и срещу юдейския цар. Увлечен от собственото си красноречие, Рабсак
зарязал твърдението си, че има разрешение от Яхве да нападне Ерусалим, и се заел да
унижава самия Бог.
Когато научил за богохулството, „Езекия раздра дрехите си, покри се с вретище и отиде
в дома Господен... И прати Елиакима... при... пророк Исаия. Те му казаха: тъй говори
Езекия: ден за скръб, за наказание и за срам е тоя ден... Може би Господ, Бог твой, ще чуе
всички думи на Рабсака, когото господарят му асирийският цар прати да хули живия Бог и
да безчести с думи, каквито чу Господ, Бог твой.“ " И Яхве отговорил чрез своя пророк
Исаия: „за асирийския цар... По същия път, по който е дошъл, ще се върне, и няма да влезе
в тоя град, говори Господ. Аз ще пазя тоя град, за да го опазя за Себе Си.“
„И случи се през нея нощ: Ангел Господен отиде и порази в асирийския стан сто
осемдесет и пет хиляди. На сутринта станаха, и ето - все мъртви тела. Тръгна,
 отиде и се върна асирийският цар Сенахирим, и живееше в Ниневия.“
Според Стария завет, след като Синахериб се завърнал в Ниневия, „когато се кланяше
в дома на Нисроха, своя бог, убиха го с меч синовете му Адрамелех и Шарецер, а сами
избягаха в Араратската земя. И вместо него се възцари син му Асардан.“ Асирийските
документи потвърждават библейския разказ: Синахериб наистина бил убит и на престола
му се възкачил по-малкият му син Асархадон.
Един Асархадонов надпис, известен като Призма В, по-цялостно описва
обстоятелствата. По заповед на великите богове Синахериб публично обявил по-малкия си
син за свой наследник. „Събра той народа на Асирия, млад и стар, и накара братята ми,
мъжките потомци на моя баща, тържествено да се закълнат в присъствието на асирийските
богове... за да осигури наследството ми.“ Впоследствие братята нарушили клетвата си, като
убили Синахериб и се опитали да убият Асархадон. Ала боговете го отнесли „и ме скриха...
за да ме запазят жив за царската власт“.
След известен период на смут Асархадон получил „заповед от боговете: „Върви, не се
бави! Ние ще дойдем с теб!“ Боговете пратили с него Ищар. Когато войската на братята му
излезли от Ниневия, за да отблъснат неговата атака от столицата, „Ищар, господарката на
битката, която искаше да стана неин първожрец, застана на моя страна. Тя счупи лъковете
им, пръсна бойния им строй.“ Когато воините на Ниневия били дезорганизирани, богинята
се обърнала към тях от името на Асархадон. „По нейната божествена заповед те вкупом
преминаха при мен и ме признаха за свой цар“ - пише законният владетел.
И Асархадон, и неговият син и наследник Ашурбанипал се опитали да нападнат Египет,
като използвали „блестящи оръжия“ в битките. „Внушаващият ужас Блясък на Ашур ослепи
фараона и той полудя“ - пише Ашурбанипал. Други негови надписи предполагат, че това
оръжие, което излъчвало силно, ослепително сияние, било носено от боговете като шлем.
В един случай врагът „беше ослепен от блясъка на божията глава“. В друг „Ищар, която
обитава Арбела, облечена в божествен огън и носеща блестящ шлем, обсипа с пламъци
Арабия“.
Старият завет също говори за такова блестящо оръжие, което можело да ослепява.
Когато ангелите (буквално „пратеници“) Божии дошли в Содом преди неговото
унищожаване, населението се опитало да разбие портата на дома, където си почивали.
Затова те „поразиха човеците, които бяха при вратата на къщата... със слепота, тъй че те се
изпомъчиха да търсят вратата“.
Когато Асирия наложила господството си и дори включила във владенията си Долен
Египет, нейните царе - по думите на Бог чрез неговия пророк Исаия, - забравили, че са
само Негов инструмент: „О, Асуре, жезъл на Моя гняв и бич на Моето негодуване! Ще го
пратя против нечестив народ и против народа на Моя гняв“. Но те не заслужавали
обикновено наказание, защото „сърцето му не тъй ще помисли: нему на сърце ще бъде -
да разори и изтреби много народи“. Това надхвърляло намеренията на Господ и затова
Бог Яхве заявил: „ще погледна плода от горделивото сърце на царя асирийски и
пустославието на високо дигнатите му очи“.
 Библейските пророчества, които предсказват падането на Асирия, наистина се
сбъднали: когато разбунтувалите се вавилонци от юг се съюзили с нашественици от север и
изток, през 614 г. пр. Хр. паднал религиозният център Ашур, а царската столица Ниневия
била плячкосана две години по-късно. Великата Асирия престанала да съществува.
Васалните царе на Египет и Вавилония използвали разпадането на Асирийската
империя, за да се опитат да възстановят собствената си власт. Земите помежду им отново
се превърнали в желана плячка и при управлението на фараона Нехо египтяните първи
нахлули в тези територии.
Вавилонският цар Навуходоносор II посочва в надписите си, че бог Мардук му
заповядал да поведе войската си на запад. Този поход станал възможен, защото „друг бог“,
който първоначално управлявал района, вече „не желаеше кедровата земя“ и
„чуждоземен враг я владееше и грабеше“.
В Ерусалим Бог Яхве чрез своя пророк Иеремия заповядал на евреите да подкрепят
Вавилон, защото Бог - наричайки Навуходоносор „моя раб“ - решил да направи
вавилонския цар инструмент на Своя гняв към египетските богове:
„Тъй казва Господ Саваот, Бог Израилев; ето, ще пратя и ще взема
Навуходоносора, вавилонския цар, Моя раб... И ще дойде и ще порази Египетската
земя: който е за смърт, ще бъде предаден на смърт; и който е за плен, ще отиде в
плен, и който за под меч - под меч. И ще запаля огън в капищата на боговете на
египтяни; и той ще ги изгори... И ще събори статуите на Бетсамис, що е в
Египетската земя, и капищата на египетските богове с огън ще изгори.“
В хода на тази кампания Бог Яхве заявил, че и Ерусалим ще бъде наказан за греховете
на обитателите си, които започнали да се кланят на „богинята на небето“ и египетските
богове: „ето, излива се Моят гняв и Моята ярост върху това място... ще се запали и не ще
угасне... Защото, ето на тоя град, над който се призова Моето име, Аз почвам да нанасям
нещастие“. И така през 586 г. „дойде в Йерусалим Навузардан, началник на
телопазителите, който предстоеше пред вавилонския цар, и изгори дома Господен,
царския дом и всички къщи в Йерусалим... И цялата войска халдейска, която беше с
началника на телопазителите, събори всички стени около Йерусалим“. Това разорение,
обещал Яхве, щяло да продължи само седемдесет години.
Царят, който щял да изпълни обещанието и да позволи възстановяването на
Ерусалимския храм, бил Кир. Неговите предци говорели индоевропейски език и се смята,
че са мигрирали на юг от района на Каспийско море към източното крайбрежие на
Персийския залив. Там водачът на преселниците Ахам-Аниш („мъдрец“) поставил началото
на династията, която ние наричаме Ахеменидска. Неговите наследници - Кир, Дарий,
Ксеркс - влезли в историята като владетели на бъдещата Персийска империя.
Когато през 549 г. пр. Хр. Кир се възкачил на престола в Аншан, неговата земя била
далечна провинция на Елам и Мидия. В тогавашния център на властта Вавилон управлявал
Набонид, който станал цар при извънредно необикновени обстоятелства: не по обичайния
избор на бог Мардук, а в резултат на уникална спогодба между една върховна княгиня
(майката на Набонид) и бог Син. Една частично запазена плочка съдържа по-късни
обвинения срещу Набонид: „Той издигна еретична статуя върху основа... нарече се „богът
Син“... По време на новогодишния празник посъветва да няма тържества... Той обърка
обредите и разстрои законите“.
Докато Кир воювал с гърците в Мала Азия, Мардук - в опит да възстанови
положението си на национален бог на Вавилон - „оглеждаше страните и търсеше праведен
владетел, който е съгласен да го ръководят. И извика той името на Кир, цар на Аншан, и го
обяви за владетел на всички земи“.
След като първите дела на Кир се оказали в съответствие с божествената воля, Мардук
„му заповяда да се отправи срещу собствения му град Вавилон. Той го накара да потегли
по пътя за Вавилон и вървеше до него като истински приятел“. Така, буквално
придружаван от вавилонския бог, Кир успял да превземе града без кръвопролитие. На 20
март 538 г. пр. Хр. царят „държеше ръцете на Бел [господаря] Мардук във вавилонското
светилище. В новогодишния ден неговият син Камбис свещенодейства на възстановения
празник в чест на Мардук“.
Кир оставил на наследниците си империя, която с едно изключение обхващала всички
по-ранни империи и царства. Шумер, Акад, Вавилон и Асирия в Месопотамия, Елам и
Мидия на изток, земите на север, хетските и гръцките земи в Мала Азия, Финикия, Ханаан
и филистимската земя - всички преминали под властта на един цар и един върховен бог,
Ахура-Мазда, бога на истината и светлината. В древна Персия го изобразявали (обр. 5а)
като брадато божество, летящо в небето с крилат диск - приблизително по същия начин, по
който асирийците представяли своя върховен бог Ашур (обр. 5b).

Когато през 529 г. пр. Хр. Кир умрял, единствената останала независима страна със
свои богове бил Египет. Четири години по-късно неговият син и наследник Камбис повел
войските си по средиземноморския бряг на Синайския полуостров, разгромил египтяните
при Пелусий и след няколко месеца влязъл в египетската царска столица Мемфис, където се
обявил за фараон.
Въпреки победата си Камбис предпазливо се въздържал да използва в своите
египетски надписи обичайната встъпителна формула „великият бог Ахура-Мазда ме избра“.
Египет, признавал той, не влизал във владенията на неговия бог. От почит към
независимите египетски богове Камбис се проснал по очи пред техните статуи и приел
тяхната власт. В замяна египетските жреци узаконили властта му над страната, като му
дали титлата „потомък на Ра“.
Така старият свят се обединил под управлението на един цар, избран от „великия бог
на истината и светлината“ и приет от боговете на Египет. Нито хората, нито боговете
имали основание да воюват помежду си. Мир на Земята!
Ала мирът не продължил дълго. Отвъд Средиземно море гърците увеличавали
богатството, могъществото и амбициите си. Мала Азия, Егейско море и Източното
Средиземноморие станали свидетели на все по-решителни сблъсъци, и локални, и по-
мащабни. През 490 г. пр. Хр. Дарий I се опитал да нахлуе в Гърция и бил разбит при
Маратон. Девет години по-късно Ксеркс I бил победен при Саламин. След век и половина
Александър Македонски се отправил на завоевателен поход, по време на който се проляла
кръв във всички древни земи чак до Индия.
И той ли го правел по „заповед на боговете“? Напротив. Александър повярвал на
легендата, че е син на египетски бог, и отначало потеглил за Египет, за да чуе
потвърждението на оракула на този бог за полубожествения си произход. Ала оракулът
предсказал и преждевременната му смърт и пътешествията и завоеванията на Александър
били мотивирани от търсенето на живата вода, за да пие от нея и да избегне участта си.
Въпреки всички тези кръвопролития той умрял млад и в разцвета на силите си. И
оттогава войните човешки са войни единствено на хората.
 2. Борбата между Хор и Сет
Дали представата на есените, че в последната война човешка божественото
множество и обществото на смъртните ще се обединят и „бойните викове на богове и
хора“ заедно ще кънтят на бойното поле просто е мрачно разсъждение за историята на
войните? В никакъв случай. Във „Войната на синовете на светлината срещу синовете на
мрака“ просто е показано, че войните на хората ще свършат точно както са започнали:
богове и хора ще се сражават рамо до рамо.
Колкото и невероятно да звучи, съществува документ, описващ първата война, в която
боговете замесили смъртни хора. Това е надпис на стените на големия храм в Едфу,
древен египетски град, посветен на бог Хор. Тъкмо там, твърдят египетските предания, Хор
създал леярната за „божествено желязо“ и държал в специално заграждение големия
крилат диск, който можел да лети в небето. „Когато портите на леярната се отваряли - се
казва в египетския текст, - дискът се издигал нагоре:
Надписът (обр. 6), който се отличава със своята географска прецизност, започва с точна
дата - дата не от делата на хората, а на боговете. Тя е свързана със събития от времето,
когато не много преди фараоните в Египет царували самите богове:

„През 363 година Негово величество, Ра, свещеният, соколът на хоризонта,

безсмъртният, който живее вечно, беше в земята Кен. Придружаваха го неговите
воини, защото враговете се бяха съюзили срещу своя господар в областта,
оттогава наричана Уа-Уа. Ра отиде там със своя кораб. Той стигна до западната
 част на областта на тройното място на Хор, източно от дома на Кену, онзи,
който оттогава насетне се нарича царският Кену. Хор, крилатият оценител,
дойде при кораба на Ра и рече на своя предтеча: „О, соколе на хоризонта, видях
враговете да заговорничат срещу теб, за да вземат за себе си сияйната корона.“
С няколко думи древният писар успява да обрисува фона и да подготви сцената за
необикновената война, която предстояла. Читателят веднага разбира, че причина за това
бил заговорът на някои „врагове“ на боговете Ра и Хор да вземат сияйната корона за себе
си. Очевидно това можело да бъде извършено само от друг бог или богове. За да
предотврати заговора, Ра - „придружаван от своите воини“ – се качил на кораба си и
отплавал за областта, в която управлявал Хор.
Както е известно от много други текстове, „корабът“ на Ра бил небесен съд, с който
богът можел да лети в най-далечните небеса. В този случай Ра го използвал, за да кацне
далеч от водата, в „западната част“ на областта Уа-Уа. Там се приземил на изток от
„тройното място“ на Хор. И Хор дошъл да посрещне своя предтеча и да му съобщи, че
„врагът“ събира силите си.
„Тогава Ра, свещеният, соколът на хоризонта, каза на Хор, крилатия оценител:
„Благородни потомъко на Ра, заченат от мен: върви бързо, повали врага, когото си
видял.“
След като получил тази заповед, Хор излетял с крилатия диск да търси врага от небето:
„Така Хор, крилатият оценител, се издигна към хоризонта с крилатия диск на
Ра и оттогава насетне е наричан „велик бог, господар на небесата.“
От небето Хор забелязал силите на врага и пратил срещу тях „буря“, която нито се
виждала, нито се чувала, но носела мигновена смърт:
„В небесните висини от крилатия диск видя той врага и го нападна в тил.
Прати насреща им буря, която те нито можеха да видят с очи, нито да я чуят с
уши. Тя в миг донесе смърт на всички тях; нито един не остана жив.“
Хор се върнал при кораба на Ра с крилатия диск, „който сияеше в много цветове“, и
Тот, богът на вълшебните занаяти, официално обявил победата му:
„Тогава Хор, крилатият оценител, се върна с крилатия диск, който сияеше в
много цветове, при кораба на Ра, сокола на хоризонта. И рече Тот: „О, господарю на
боговете! Крилатият оценител се завърна с великия крилат диск, който сияе в
много цветове...
Затова от този ден насетне го наричат „крилатия оценител“. И от този ден
насетне наричат по името на Хор, крилатия оценител, града на Хут „Бехутет“.“
Тази първа битка между Хор и „враговете“ станала в Горен Египет. Хайнрих Бругш,
който пръв публикувал надписа през 1870 г. (Die Sage von der gefliigten Sonnenscheibe)
[„Сага за крилатия слънчев диск“ (нем.). - Б. пр], предполага, че „земята Кен“ е Нубия и че
Хор забелязал враговете в днешен Асуан. По-новите проучвания като „Египет в Нубия“ на
Уолтър Б. Емъри потвърждават, че Та-Кен се наричала Нубия и че Уа-Уа била северната ѝ
част, районът между първия и втория праг на Нил. (Южната част на Нубия се наричала
Куш.) Тези идентификации изглеждат верни, тъй като градът Бехутет, който бил даден на
Хор като награда за първата му победа, е същият град Едфу, който оттогава насетне е
посветен на бога.
Преданията разказват, че Хор създал божествената си леярна именно в Едфу и там
произвеждал уникални оръжия от „божествено желязо“. Пак там обучил армия от „месниу“
- „метални хора“. Те са представени върху стените на храма в Едфу като мъже с бръснати
глави, облечени в къси туники с високи яки, носещи оръжия в двете си ръце. В йероглифите
за „божествено желязо“ и „метални хора“ е включено изображение на неизвестно,
напомнящо на харпун оръжие.
Според египетските предания металните хора били въоръжени от боговете с метални
оръжия. Както скоро ще научим от нашия разказ, те също били първите хора, използвани
от бог в божествените войни.
След като си осигурили района между Асуан и Едфу и въоръжили, и обучили воините
си, боговете били готови да настъпят на север към вътрешността на Египет.
Първоначалните победи очевидно подсилили техния съюз, защото узнаваме, че към тях се
присъединила азиатската богиня Ищар (египетският текст я нарича с ханаанското ѝ име
Ащорет). Докато се издигал в небето, Хор извикал на Ра да разузнае земята:
„И рече Хор: „Тръгни напред, о, Ра! Потърси враговете, които лежат долу, на
сушата!“
Тогава Ра, свещеният, се отправи на север; и с него беше Ащорет. И те
потърсиха враговете на сушата, но всички се бяха скрили.“
Тъй като враговете на земята се били скрили, на Ра му хрумнала една идея. „И рече Ра
на боговете, които го придружаваха: „Да насочим нашия кораб към водата, защото врагът
лежи на сушата“. И от този ден насетне нарекли водите „преплаваните води“. Докато Ра
бил в състояние да използва амфибийните възможности на кораба си, Хор се нуждаел от
плавателен съд. Затова му дали кораб „и го нарекоха Мак-А (велик закрилник)“.
Тогава започнала първата битка, в която участвали смъртни:
„Ала и враговете излязоха във водите, превърнаха се в крокодили и хипопотами
и нападаха кораба на Ра, ястреба на хоризонта...
И тогава Хор, крилатият оценител, се появи със своите помощници, които му
служеха като воини, всеки наричан по име, с божествено желязо и верига в ръце, и
отблъснаха крокодилите и хипопотамите.
И отведоха шестстотин петдесет и един врагове на онова място, и ги убиха
пред града.
И Ра, соколът на хоризонта, рече на Хор, крилатия оценител: „Нека това място
е известно като мястото, където ти постигна победа в южните земи.“
 След като разбили враговете си от небето, на сушата и във водите, победата на Хор
изглеждала окончателна и Тот предложил да я отпразнуват:
„Тогава рече Тот на другите богове: „О, богове на небето, възрадвайте
сърцата си! О , богове на Земята, възрадвайте сърцата си! Младият Хор извърши
велики подвизи в тази война и донесе мир.“
И тогава крилатият диск бил приет за символ на победоносния Хор:
„Оттогава съществуват металните емблеми на Хор. Хор прие за своя
емблема крилатия диск и го постави върху носа на кораба на Ра. Той постави една
до друга богинята на Севера и богинята на Юга, представени като две змии. И
застана Хор зад емблемата върху кораба на Ра с божественото желязо и верига в
ръце.“
Въпреки че Тот обявил Хор за миротворец, мирът все още не бил постигнат. Когато
продължили да настъпват на север, боговете „зърнаха две светлини в равнината на
югоизток от Тива. И Ра рече на Тот: „Това са враговете; нека Хор ги избие...“ И Хор ги
подложи на страшна сеч.“
С помощта на човешка войска, която обучил и въоръжил, Хор отново извоювал победа
и Тот продължил да дава имена на различни места в чест на успешни битки.
Докато първото въздушно сражение пробило защитните линии, отделящи Египет от
Нубия при Асуан, последвалите битки по суша и вода осигурили на Хор завоя на Нил от
Тива до Дендера. В идните дни там щели да се появят прочути храмове и царски градове.
Пътят към сърцето на Египет бил открит.
Няколко дни боговете напредвали на север - Хор продължавал да наблюдава от
небето с крилатия диск, Ра и спътниците му плавали по Нил и металните хора пазели
фланговете на сушата. Последвали няколко кратки, но жестоки сблъсъци. Известните в
древноегипетската география имена на местата показват, че боговете стигнали до езерния
район, който в древността се простирал от Червено до Средиземно море (някои от тях все
още съществуват):
„Тогава враговете отстъпиха на север. Те се разположиха във водната област
с лице към Средиземно море и сърцата им се изпълниха със страх от Хор. Но Хор,
крилатият оценител, ги последва с кораба на Ра и с божественото желязо в ръка.
Наоколо бяха всичките му помощници, въоръжени с оръжия от ковано желязо.“
Но опитът да обкръжи и хване в капан враговете не успял. „Четири денонощия плава
той по водите след тях, без да види нито един от враговете.“ Тогава Ра го посъветвал пак
да се издигне с крилатия диск и този път Хор видял бягащите врагове. „Хвърли той
божественото си копие след тях и ги уби, и извоюва голяма победа над тях. Освен това
доведе сто четиридесет и двама вражески пленника при носа на кораба на Ла“, където
веднага били екзекутирани.
 Надписът в храма в Едфу преминава на друга плоскост, защото във войната на
боговете наистина започнала нова глава. Враговете, които успели да избягат, „заобиколиха
Езерото на Севера и се насочиха към Средиземно море, до което искаха да стигнат по вода
през водната област. Ала богът порази сърцата им [със страх] и когато стигнаха до средата
на водите в бягството си, те се насочиха от западното езеро към водите, водещи към
езерата на областта Мер, за да се срещнат с враговете в земята на Сет“.
Тези редове ни дават не само географска информация, но и за пръв път посочват кои
са „враговете“. Конфликтът се насочил към множеството езера, които в древността в много
по-голяма степен, отколкото днес, физически разделяли Египет от Синайския полуостров.
На изток зад тази водна граница се намирали владенията на Сет - някогашен съперник и
убиец на Озирис, бащата на Хор. Сет, вече знаем ние, бил врагът, срещу чиито сили
настъпвал от юг Хор. А сега Хор стигнал до границата, която разделяла Египет от земята на
Сет.
Известно време имало затишие, по време на което Хор извел на предната линия
своите въоръжени метални хора и Ра пристигнал с кораба си. Враговете също се
прегрупирали и последвала голяма битка. Този път били пленени и екзекутирани триста
осемдесет и един вражески воини (в текста не се посочват жертвите от страна на Хор) и
Хор прекосил водите, навлизайки в територията на Сет.
Според надписа в големия храм на Едфу Сет толкова силно се разярил, че се изправил
срещу Хор в поредица от битки по суша или въздух. Както ще видим, за тях има няколко
версии. Интересен тук е фактът, изтъкнат от Ъ. А. Уолис Бъдж в „Боговете на египтяните“: че
в първото участие на хора във войните на боговете именно божественото желязо, с което
били въоръжени те, донесло победа на Хор. „Съвсем ясно е, че той дължал успеха си
главно на превъзходството на оръжията, с които били въоръжени той и хората му, и на
материала, от който били направени тези оръжия.“
Според египетските писмени паметници така човек се научил да вдига меч срещу
човека.
Когато сраженията свършили, Ра изразил задоволство от „тези метални хора на Хор“ и
постановил оттогава насетне да „живеят в светилища“ и да получават възлияния и
жертвоприношения „за награда, защото убиха враговете на бог Хор“. Заселили ги в Едфу,
столицата на Хор в Горен Египет, и в Тис (на гръцки Танис, библейския Цоан), столицата на
бога в Долен Египет. След време те надраснали чисто военната си роля, получили титлата
Шамсу-Хор („слуги на Хор“) и изпълнявали функцията на негови човешки помощници и
пратеници.
Установено е, че надписът върху стените на храма в Едфу е копие на текст, известен на
египетските писари от по-древни извори, но никой не може да каже кога и от кого е
съчинен оригиналът. Учените, които са се занимавали с този надпис, стигат до
заключението, че ако се съди по точните географски и други сведения в текста (по думите
на Ъ. А. Уолис Бъдж), „това не са напълно митологични събития и е почти сигурно, че
триумфалното настъпление, приписвано на Хор-Бехутет (Хор от Едфу) се основава на
подвизите на някой победоносен нашественик, който се е установил в Едфу в много
древни времена“.
Както всички египетски исторически текстове, този също е датиран: „през 363 година“.
Такива дати винаги показват годината от царуването на фараона, по чието време се е
случило събитието. Всеки фараон има първа година, втора година и така нататък.
Въпросният текст обаче не се отнася за делата на царе, а за божествени събития - война
между боговете. Следователно текстът разказва за събитията, които са се случили „през 363
година“ от царуването на определени богове, и ни връща във времето, когато в Египет
царували не хора, а богове.
Египетските предания не оставят никакво съмнение в съществуването на такова време.
Старогръцкият историк Херодот (V в. пр. Хр.), който посетил Египет, научил от жреците
подробности за династиите и царуването на фараоните. „Жреците разказват – пише той, -
че първият цар на Египет бил Мен и че той издигнал насипа, който пази Мемфис от
прииждането на Нил“, отклонил течението на реката и разширил града върху
освободената земя.
„Освен тези дела, според жреците той построил храма на Хефест, който се намира в
града, огромна постройка, достойна за споменаване. После ми прочетоха от папирус
имената на триста и тридесетимата владетели, които го наследили на престола. В това
число влизат осемнадесет етиопски царе и една местна царица; всички останали били царе
и египтяни.“
След това жреците показали на Херодот редици от статуи на фараони и му разказали
различни подробности за някои от тях, както и техните претенции за божествен произход.
„Съществата, изобразени от тези фигури, нямаха нищо общо с богове“ - отбелязва
историкът, но по-нататък пише:
„Във времената преди тях било различно: тогава Египет имал за владетели
богове, които обитавали Земята наред с хората, и един от тях винаги бил над
другите. Последен от тях бил Хор, син на Озирис, когото гърците наричат Аполон.
Той свалил Тифон и управлявал Египет като негов последен божествен владетел.“
В книгата си „Срещу Апион“ еврейският историк от I в. Йосиф Флавий цитира като един
от изворите си за историята на Египет египетски жрец на име Манетон. Такъв труд не е
открит, но съмненията в съществуването на самия Манетон се разпръснали, когато станало
ясно, че писанията му лежат в основата на няколко произведения на по-късни старогръцки
историци. Днес със сигурност е установено, че Манетон (йероглифът на името му означава
„Дар от Тот“) наистина е бил върховен жрец и велик учен и че към 270 г. пр. Хр. по заповед
на фараона Птолемей Филаделф е съчинил история на Египет в няколко тома.
Оригиналният ръкопис се съхранявал в Александрийската библиотека и бил унищожен
наред с множество други безценни документи, когато през 642 г. мюсюлманските
завоеватели изгорили сградата и нейното съдържание.
Манетон е първият известен историк, който разделил египетските владетели на
династии - практика, която се използва до ден днешен. Неговият царски списък - имена,
продължителност на управление, поредност и някои важни данни - се е запазил главно в
съчиненията на Юлий Африкански и Евзебий от Цезарея (III-IV в.). Според тези и други
версии, основани на Манетон, той посочва за първи владетел от първа династия Мен (на
гръцки Менес) – същия цар, за когото споменава Херодот въз основа на собствените си
проучвания в Египет.
Този факт се потвърждава от съвременни открития като Плочката от Абидос (обр. 7),
на която фараонът Сети I, придружаван от сина си Рамзес II, изброява имената на
седемдесет и петима свои предшественици. Първият от тях е Мена.

Щом Херодот е бил прав за династиите на египетските фараони, възможно ли е да не

греши и за „времената преди това“, когато „Египет имал за владетели богове“?
Оказва се, че Манетон потвърждава и тези сведения на старогръцкия историк. Преди
династиите на фараоните, пише той, имало други четири династии - две на богове, една на
полубогове и една преходна династия. Отначало седем велики богове царували в Египет
общо дванадесет хиляди и триста години:
Пта управлявал 9000 години
Ра управлявал 1000 години
Шу управлявал 700 години
Геб управлявал 500 години
Озирис управлявал 450 години
Сет управлявал 350 години
Хор управлявал 300 години
----------------------------------------------------
Седем богове управлявали 12300 години

Втората божествена династия, пише Манетон, се състояла от дванадесет владетели,

пръв от които бил бог Тот. Те царували хиляда петстотин и седемдесет години. Общо
управлявали деветнадесет богове в продължение на тринадесет хиляди осемстотин и
седемдесет години. Последвала династия от тридесет полубогове, които царували три
хиляди шестстотин и петдесет години. Египет общо бил управляван от четиридесет и девет
божествени и полубожествени владетели в продължение на седемнадесет хиляди
петстотин и двадесет години. После в продължение на триста и петдесет години Египет
нямал владетел и настъпил хаос, по време на който десетима човешки царе запазили
властта в Тис. Едва след този период Мен установил първата човешка династия на
фараоните и построил нова столица, посветена на бог Пта - Херодотовия „Хефест“.
Век и половина на археологически находки и разчитане на йероглифното писмо
убедили учените, че фараонските династии навярно са започнали в Египет към 3100 г. пр.
Хр., при това наистина с владетел, чийто йероглиф гласи Мен. Той обединил Горен и Долен
Египет и установил столицата си в нов град, наречен Мен-Нефер („Красотата на Мен“) - на
гръцки Мемфис. Възкачването му на престола на обединен Египет наистина следвало
период на хаос, както твърди Манетон. Надписът на така наречената Палермска плоча е
съхранил най-малко девет архаични имена на царе, които носели само червената корона
на Долен Египет и управлявали преди Менес. Открити са гробници и артефакти,
принадлежали на архаични царе, носещи имена като „Скорпион“, Ка, Джесер, Нармер и
Сма. В книгата си „Царските гробници от Първа династия“ и други трудове прочутият
египтолог сър Флиндърс Питри твърди, че тези имена съответстват на имената, дадени от
Манетон в списъка с десет човешки владетели, управлявали Танис през вековете на хаос.
Питри предлага тази група, която предшества Първа династия, да се нарича „Династия 0“.
Един важен археологически документ, отнасящ се за царската власт в Египет, известен
като Торинския папирус, започва с божествена династия, която включва Ра, Геб, Озирис, Сет
и Хор, след това Тот, Маат и други, и приписва на Хор - точно като Манетон - тривековно
царуване. Този паметник, който датира от времето на Рамзес II, изброява след
божествените тридесет и осем полубожествени владетели: „Деветнадесет вождове на
Бялата стена и деветнадесет Почитаеми от Севера“. Между тях и Менес, посочва
Торинският папирус, управлявали човешки царе под покровителството на Хор и тяхната
титла била Шамсу-Хор!
В реч пред Кралското литературно дружество в Лондон през 1843 г. уредникът на
отдел „Древен Египет“ в Британския музей доктор Самюъл Бърч заявил, че е преброил в
този текст и неговите фрагменти общо триста и тридесет имена - число, което „съвпада с
триста и тридесетте царе, споменати от Херодот“.
Дори да имат противоречия помежду си относно някои подробности, днес
египтолозите са единодушни, че археологическите открития потвърждават сведенията на
древните историци за започналите с Менес династии след период на хаос, през който
навярно петима владетели управлявали разединения Египет, и че е имало по-ранен
период, през който Египет бил обединен под властта на царе като Хор, Озирис и така
нататък. Учените, които не приемат, че тези владетели са били „богове“, предполагат, че
царете са били „обожествени“ хора.
За да хвърлим повече светлина върху този проблем, можем да започнем от мястото,
избрано от Менес за столица на повторно обединения Египет. Установяваме, че
местоположението на Мемфис не е случайно и че е свързано с някои събития, в които
участват боговете. Символичен е и начинът, по който бил построен градът: Менес го
разположил върху изкуствена могила, образувана чрез отклоняването на Нил на това
място и издигането на множество бентове и диги - на други. Това символизирало начина,
по който бил създаден самият Египет.
Египтяните вярвали, че „в най-древни времена дошъл един много велик бог“ и
заварил земята, покрита с вода и тиня. Той се заел с мащабно строителство на диги и
буквално издигнал Египет от водата - което обяснява и епитета на страната: „Издигнатата
земя“. Този стар бог се наричал Пта - „бог на небето и земята“. Той бил смятан за велик
строител и изобретател.
Правдоподобността на легендата за Издигнатата земя се потвърждава от нейните
технически аспекти. Нил е спокойна и плавателна река до Асуан, след което течението ѝ е
коварно и преградено от няколко прага. Също както днес равнището ѝ се регулира от
бентовете при Асуан, така очевидно било и в праисторически Египет. Пта, разказват
египетските легенди, установил оперативната си база на остров Абу, който от гръцки
времена се нарича Елефантина. Той се намира точно над първия праг на Нил, при Асуан.
Редица текстове и рисунки (обр. 8) изобразяват Пта, чийто символ била змия, да регулира
речните води от подземни пещери. „Той пазел портите, които сдържали наводненията, и
вдигал резетата в подходящо време.“
 С чисто технически език научаваме, че на най-подходящото място от строителна
гледна точка Пта построил „две пещери“ (два свързани помежду си резервоара), чиито
шлюзове се отваряли и затваряли, „заключвали“ и отключвали, и така изкуствено
регулирали равнището и притока на Нил.
На египетски Пта и други богове били наричани „Нтр“ - „пазител, пазач“. Те дошли в
Египет, пишат египтяните, от Та-Ур, „Далечната/Чужда земя“, чието име Ур означава
„стара“, но също може да е истински топоним - място, добре известно от месопотамските и
библейските извори: древният град Ур в Южна Месопотамия. Теченията в Червено море,
които свързвали Месопотамия и Египет, били наричани Та-Нетер, „Мястото на боговете“,
пътят, по който те дошли в страната. Фактът, че са дошли от библейските земи на Сим,
допълнително се потвърждава от едно озадачаващо съвпадение: имената на тези стари
богове са от „семитски“ (акадски) произход. Така Пта, дума, която на.египетски не означава
нищо, на семитските езици означава „онзи, който създаваше неща, като ваеше и
отваряше“.
След време - според Манетон около девет хиляди години, - владетел на Египет станал
Ра, син на Пта. Неговото име също не означава нищо на египетски, но тъй като Ра е свързан
със светещо небесно тяло, учените предполагат, че означава „ярък“. С по-голяма сигурност
ни е известно, че един от епитетите му, Тем, на семитски означава „пълният, чистият“.
Египтяните също вярвали, че Ра е дошъл на Земята от „планетата на милиони години“
с небесна ладия, чиято конична горна част се наричала „бен-бен“ („пирамидна птица“) и
по-късно се съхранявала в специално построено светилище в свещения град Ану
(библейския Он, по-известен с гръцкото си име Хелиопол [В българския превод на
Библията, Илиопол. — Б. пр.]). В династически времена египтяните ходели на поклонение в
това светилище, за да видят бен-бена и други реликви, свързани с Ра и небесните
пътешествия на боговете. Тъкмо на Ра с епитета му Тем израилтяните били принудени да
построят града, наричан в Библията Питом „Портата на Тем“.
Хелиополските жреци първи записали преданията за египетските богове и разказвали,
че първото „общество“ от богове, оглавявано от Ра, се състояло от деветима „пазители“ -
Ра и четири божествени двойки, които го следвали. Първата божествена двойка,
управлявала след като на Ра му омръзнало да стои в Египет, били негови деца - бог Шу
(„суша“) и богинята Тефнут („влага“). Според египетските разкази тяхна главна задача била
да помагат на Ра да контролира небето над Земята.
Шу и Тефнут станали образец за смъртните фараони в по-късни времена: царят взимал
за съпруга сестра си. На божествения трон ги наследили - както ни съобщават и легендите,
и Манетон – техните деца, също брат и сестра: Геб („който трупа Земята“) и Нут
(„разпънатата твърд“).
Чисто митологичният подход към египетските разкази за боговете - според който
примитивните хора наблюдавали природата и виждали „богове“ в нейните явления - кара
учените да смятат, че Геб символизира обожествената Земя, а Нут - небето и че наричайки
ги майка и баща на боговете, впоследствие царували в Египет, египтяните вярвали, че
боговете са родени от съюза на Земята и Небето. Но ако приемем по-буквално легендите и
стиховете на Пирамидните текстове и Книга на мъртвите, изглежда, че Геб и Нут били
наречени така заради дейности, свързани с периодичната поява на птицата Бену, от която
произлиза старогръцката легенда за феникса: орел, чиито пера били червено-златни и
който умирал и се възраждал на интервали, продължаващи няколко хилядолетия. Тъкмо
заради тази птица - чието име е същото като на кораба, с който кацнал на Земята Ра - Геб
се заел с мащабна строителна дейност, а Нут „разпънала небесната твърд“. Изглежда, че
тези подвизи били извършени от боговете в „земята на лъвовете“ - там Геб „разтвори
земята“ за огромния сферичен предмет, който дошъл от „разпънатите небеса“ и се появил
на хоризонта.
След описаните подвизи Геб и Нут предали прякото управление на Египет на своите
четири деца: Асар („всевиждащият“), когото гърците наричали Озирис, и неговата сестра/
съпруга Аст, по-известна като Изида; Сет и неговата жена Нефтида (Небт-Хат, „господарка
на дома“), сестра на Изида. Египетските предания разказват главно за тези богове, които
били истински богове на Египет, но когато ги изобразявали (обр. 9), Сет винаги бил
представян с животинска маска: лицето му никога не се вижда и значението на името му
все още убягва на египтолозите, въпреки че е аналогично на името, дадено в Библията на
третия син на Адам и Ева (Сит).
 Женените за сестрите си братя се изправили пред сериозен проблем за наследството.
Единственият изход бил да разделят царството: Озирис получил северните низини (Долен
Египет), а Сет – южните планински земи (Горен Египет). По хрониките на Манетон можем
само да гадаем колко време продължило това положение, но е ясно, че Сет не бил
доволен от подялбата на властта и прибягнал до различни интриги, за да се възцари над
цял Египет.
Учените предполагат, че единственият мотив на Сет бил стремежът за власт. Но когато
вникнем в божествените принципи за наследството, можем да разберем цялостното им
отражение върху делата на боговете (а после и на човешките царе). Тъй като освен
официална съпруга боговете (а после и хората) можели да имат една или повече
наложници, както и да създават деца от незаконни връзки, първият принцип за
наследството бил следният: престолонаследник е синът, роден от официалната съпруга.
Ако официалната съпруга не родяла син, трона получавало момчето, родено първо от
която и да е наложница. Ако по което и да е време, дори след раждането на първороден
наследник, владетелят имал син от своята сестра, този син измествал първородния и ставал
престолонаследник.
Именно този обичай станал причина за много съперничества и борби сред боговете на
небето и земята и според нас обяснява основния мотив на Сет. Това ни предположение се
основава на съчинението De Iside et Osiride („За Изида и Озирис“) от Плутарх, историк и
биограф от I в., който записал за гърците и римляните от своето време легендарните
разкази за близкоизточните богове. Навремето се смятало, че египетските извори, с които
работил, са написани от самия бог Тот, който, като писар на боговете, документирал за
бъдещето техните истории и дела.
„Ето накратко историята за Изида и Озирис“ - започва Плутарх и разказва, че Нут (която
гърците сравнявали със своята богиня Рея) родила трима синове. Първороден бил Озирис,
най-малък бил Сет. Тя имала и две дъщери, Изида и Нефтида. Но не всички тези деца били
от Геб, а само Сет и Нефтида. Озирис и вторият му брат всъщност били синове на бог Ра,
който тайно познал внучка си Нут, а Изида била дъщеря на Тот (гръцкия бог Хермес), който
„бил влюбен в същата богиня“ и ѝ се отплащал по различни начини „в замяна на ласките,
които получавал от нея“.
 Положението било следното: първороден бил Озирис и макар да не бил син на Геб,
претенциите му били още по-големи, тъй като негов баща бил самият велик Ра. Но законен
наследник бил Сет, който бил син на владетеля Геб от неговата сестра Нут. И не стига това,
ами проблемът още повече се усложнявал от стремежа на двамата братя да осигурят
престола за собствените си синове. За да постигне това, Сет непременно трябвало да има
син от своята сестра Изида, докато Озирис можел да има син или от Изида, или от Нефтида
(които му били сестри). Ала Озирис нарочно лишил Сет от шансове да осигури властта на
наследниците си, като взел за съпруга Изида. Сет се оженил за Нефтида, но тъй като тя му
била сестра и по майка и по баща, децата им не можели да управляват страната.
Това обяснява растящия гняв на Сет към Озирис, който го лишил и от престола, и от
наследството.
Според Плутарх Сет получил възможност да си отмъсти, когато в Египет дошла
„етиопската царица Асо“. Той се уговорил със своите привърженици и дал пиршество в
нейна чест, на което поканил всички богове. Специално за замисъла си Сет поръчал да му
направят великолепен ковчег, достатъчно голям, за да побере Озирис.
„Той внесъл този ковчег в залата, където, след като всички присъстващи много му се
възхищавали, Сет - като че ли на шега - обещал да го даде на онзи от тях, който се побере
вътре. Тогава всички един по един започнали да влизат в ковчега. Накрая и Озирис легнал
в него. Заговорниците мигом затворили капака, заковали го с пирони и го залели с
разтопено олово.“ После го занесли на морския бряг, където Нил се влива в Средиземно
море, и го хвърлили в морето.
Облечена в траур и отрязала кичур коса в знак на скръб, Изида отишла да търси
ковчега. „Накрая получила по-конкретни сведения за ковчега, който морските вълни
изхърлили на брега на Библос“ (в днешен Ливан). Изида го взела и го скрила на пусто
място, докато измисли как да възкреси Озирис. Ала Сет някак си открил всичко това,
откраднал ковчега и насякъл тялото на брат си на четиринадесет парчета, които пръснал из
цял Египет.
Изида отново се отправила да търси частите на своя брат/съпруг. Според някои версии
тя ги погребвала там, където ги намирала, други твърдят, че ги сглобявала и започнала
обреда на мумифицирането. Различните версии са единодушни, че намерила всички части
освен една - фалоса на Озирис.
Въпреки това, преди да погребе тялото, богинята успяла да извлече неговата
„същност“, самоосеменила се със семето на Озирис, заченала, родила момчето Хор и го
скрила от Сет в папирусовите тресавища в делтата на Нил.
Известни са много легенди за последвалите събития: легенди, многократно
преписвани върху папируси и съставляващи главите на Книга на мъртвите или използвани
като стихове в Пирамидните текстове. Разглеждани заедно, те разкриват една велика
драма, включваща юридически маневри, отвличане от държавнически съображения,
вълшебно завръщане от отвъдния свят, хомосексуалност и накрая голяма война - драма, в
която залогът бил божественият престол.
Тъй като, изглежда, всички вярвали, че Озирис е умрял, без да остави наследник, Сет
видял шанс да се сдобие със законен наследник, като принуди Изида да се омъжи за него.
Той я отвлякъл и я държал в плен, за да се съгласи, но с помощта на бог Тот богинята
успяла да избяга. Версията от така наречената Стела на Метерних, съчинена като разказ на
Изида в първо лице, описва бягството ѝ през нощта и приключенията ѝ, докато стигнала в
блатата, където бил скрит Хор. Тя заварила сина си да умира, след като бил ухапан от
скорпион (обр. 10).

От този текст може да се заключи, че причина за бягството ѝ била вестта за

нещастието, сполетяло Хор. Хората, които живеели в блатата, се стекли при виковете ѝ, ала
не можели да помогнат. Тогава помощта дошла от космически кораб:
„Тогава Изида нададе вик към небето и насочи молбата си към кораба на
милиони години. И небесният диск неподвижно стоеше и не помръдваше от
мястото си. И спусна се Тот, и имаше той вълшебни способности, и притежаваше
великата сила, която кара словото да се превърне в истина. И рече той:
„О, Изида, богиньо велика, ето, зло не ще сполети детето Хор, защото
неговата закрила идва от кораба на Ра. Днес аз дойдох с кораба на небесния диск от
мястото, където беше вчера. Когато настъпи нощта, тази светлина ще
отблъсне [отровата] и ще изцери Хор... Дойдох от небесата, за да спася детето.“
Възкресен от умелия Тот и според някои текстове завинаги имунизиран в резултат на
лечението, Хор пораснал и станал Нетх-атеф, „отмъстител на баща си“. Образован и обучен
в бойни изкуства от богинята и боговете, които подкрепяли Озирис, той бил възпитан като
божествен княз. Един ден Хор се явил пред Съвета на боговете, за да поиска трона на
Озирис.
 Появата му най-много изненадала Сет. Изглежда, всички се чудели дали Озирис
наистина е негов баща. Както се посочва в текста, известен като папирус N 1 от колекцията
на Честър Бийти, Сет предложил Съветът да прекрати работата си, за да му даде
възможност спокойно да обсъди проблема със своя новопоявил се племенник. Той
поканил Хор в дома си и младежът се съгласил. Ала Сет бил намислил ново коварство:
„И когато се спуснала вечер, двамата си легнали. И през нощта Сет накарал
члена си да се вдърви и го пъхнал между слабините на Хор.“
Когато боговете се събрали на съвет, Сет поискал да бъде определен за владетел,
защото Хор не отговарял на изискванията: независимо дали бил от семето на Озирис, сега
в него било семето на Сет и му позволявало да го наследи, но не и да го предшества!
Било ред на Хор да изненада боговете. Когато Сет излял семето си, „аз хванах семето с
шепи“, казал Хор. На сутринта го показал на майка си и ѝ обяснил какво се е случило.
Тогава Изида накарала Хор да еректира и да излее семето си в чаша. После отишла в
градината на Сет и изляла семето на Хор върху марулята, която нищо неподозиращият Сет
по-късно изял. Така че, заявил Хор, „семето на Сет не само, че не е в мен, но моето семе е
в него! На изискванията не отговаря той!“
Объркани, боговете се обърнали към Тот да реши въпроса. Той проверил семето,
което Изида запазила в гърне, и наистина се оказало, че е на Сет. После прегледал тялото
на Сет и потвърдил, че семето на Хор е в него...
Разярен, Сет не чакал обсъждането да продължи. Единствено борба на живот и смърт
можела да реши проблема, извикал той и си тръгнал.
Според Манетон Сет вече бил управлявал триста и петдесет години. Ако прибавим и
времето - според нас тринадесет години, - което отнело на Изида намирането на
тринадесетте части на разчленения Озирис, Ра наистина отишъл при Хор в Нубия „през 363
година“, за да го подкрепи във войната срещу „врага“. В „Хор, египетският бог-цар“ С. Б.
Мърсър обобщава научните мнения по въпроса със следните недвусмислени думи:
„Историята за конфликта между Хор и Сет е историческо събитие“.
Според храмовия надпис в Едфу първата битка между Хор и Сет станала при „езерото
на боговете“, оттогава насетне наричано „Езеро на битката“. Хор успял да порази Сет със
своето божествено копие и когато Сет паднал, Хор го пленил и го завел при Ра. „Копието
му беше в неговата [на Сет] шия и краката на злия бяха оковани, а устата му беше
затворена от удар с палицата на бога [Хор].“ Ра решил Изида и Хор да постъпят със Сет и
другите пленени „заговорници“, както намерят за добре.
Но когато Хор започнал да реже главите на пленниците, Изида се съжалила над брат
си Сет и го освободила. Има няколко версии за този епизод, сред които една, известна като
Четвърти папирус на Салие. Според повечето освобождаването на Сет толкова разярило
Хор, че той обезглавил родната си майка Изида, но бог Тот върнал отсечената ѝ глава на
място и я възкресил. (Плутарх също споменава за този случай.)
 Избягалият Сет се скрил в подземен тунел. След шестдневно затишие последвали
няколко въздушни сражения. Хор се издигнал с Нар („огнен стълб“), който се изобразява
като издължен цилиндричен съд, снабден с перки или къси криле. В предната му част
имало две „очи“ , които ту ставали сини, ту червени. В задния край са представени
реактивни струи (обр. 11), а от предния излизат лъчи.

(Египетските текстове, всички написани от привърженици на Хор, не съдържат

описание на въздушния кораб на Сет.)
Текстовете описват битка, която се водила нашир и длъж и първи бил улучен Хор - от
светлинна мълния, изстреляна от кораба на Сет. „Нарът“ изгубил едно от „очите“ си и Хор
продължил сражението с крилатия диск на Ра. От него изстрелял „харпун“ и улучил Сет,
който изгубил тестисите си...
Разсъждавайки за характера на оръжието, в „Египетска митология“ В. Макс Мюлер
пише, че то имало „странна, практически невъзможна глава“ и в йероглифните текстове
било наричано „оръжието на тридесетте“. Както показват древните изображения (обр.
12а), „харпунът“ всъщност бил трисъставно оръжие: изстрелването на първата, по-голяма
ракета отваряло пътя на двете по-малки. Наименованието („оръжие на тридесетте“)
предполага, че ракетите са аналогични на съвременните ракети с по десет бойни глави.
 По чисто съвпадение или може би защото сходните обстоятелства водят до сходни
идеи, „Макдонъл Дъглас Корпорейшън“ в Сейнт Луис, щата Мисури, нарече
новосъздадената си насочвана от морето ракета „Харпун“ (обр. 12b).
Великите богове обявили примирие и отново повикали противниците пред Съвета на
боговете. Научаваме подробностите за обсъждането от един текст, написан върху каменна
колона от фараона Шабака (VIII в. пр. Хр.), който твърди, че текстът бил препис от много
стар пергамент, „изяден от червеи“, намерен заровен в големия храм на Пта в Мемфис.
Отначало Съветът поделил Египет между Хор и Сет според границите от времето на
Озирис, но Геб се разубедил и провалил решението, тъй като бил загрижен за
приемствеността: кой щял да „отвори тялото“ за следващите поколения? След като изгубил
тестисите си, Сет вече не можел да има потомство... Затова Геб, „господарят Земя, даде на
Хор“ целия Египет. На Сет щели да дадат владения далеч от страната и оттогава насетне
египтяните го смятали за азиатско божество.
Съветът на боговете единодушно приел предложението. Окончателното им решение е
описано в Папируса на Хунефер:
„Хор тържествува в присъствието на цялото общество на боговете. Дадена
му е властта над света. Тронът на бог Геб му е присъден, наред с титлата,
установена от бог Шу.“
Това решение, продължава папирусът:
„... е узаконено с укази [пазещи се] в Архива. То беше написано върху метална
плочка по заповед на твоя баща Пта... Боговете небесни и боговете земни са на
услугите на твоя син Хор. Те го следват в залата на указите. Той ще ги управлява.“
 3. Ракетите на Зевс и Индра
След като посетил Египет през V в. пр. Хр., Херодот се убедил, че гърците са взели
идеите и вярванията си за боговете от египтяните. Тъй като пишел за своите
съотечественици, той използвал имената на гръцки богове, за да опише съответните
египетски божества.
Убедеността му в египетския произход на гръцката теология произлиза не само от
сходните свойства и значенията на имената на боговете, но и (главно) от приликите в
разказите за тях. Една необикновена аналогия определено трябва да му се е сторила
неслучайна: разказът за кастрирането на един бог от друг в борбата за господство.
Старогръцките извори, от които може би е черпил Херодот, за щастие все още са
запазени: различни литературни творби като Омировата Илиада, одите на Пиндар от Тива,
написани и известни точно преди времето на Херодот, и на първо място „Теогония“
(„Божествено родословие“) от Хезиод, живял в Аскара в Централна Гърция през VIII в. пр.
Хр., който също написал „Дела и дни“.
Поетът Хезиод предпочел да припише създаването на Теогония на музите, богините на
музиката, литературата и изкуството, които, твърди той, го окуражили „рода на
безсмъртните аз да възпявам... Сетне за хорския род и Гигантите силни запяват, радват
сърцето на Зевс, планината Олимп обитаващ“ [Тук и нататък, пр. С. Недялкова. - Б. пр.].
Всичко това се случило един ден, когато поетът „пасеше овце“ в полите на свещената
планина, където живеели те.
Въпреки пасторалното встъпление разказът за боговете описва страсти, бунтове,
коварство и жестокост, както и сражения, и глобални войни. Независимо от
хвалебствените слова за Зевс, не се прави опит да се скрие кървавото насилие, което
довело до неговото господство. Хезиод записвал всичко, което пеели музите, и „ето такива
неща Олимпийките Музи запяват, щерките девет рождени на мощния Зевс светодържец“:
„Няма съмнение, Хаос възникнал е най-напред, после
Гея с широката гръд...
с нея и Тартар мъглив на широкия свят във недрата,
още и Ерос - между боговете безсмъртни най-хубав...
Ереб и черната Нощ пък от Хаос възникнаха, после
бяха родени Ефир и Денят лъчезарен...“
Тази първа група небесни богове е готова, когато Гея („Земя“) ражда Уран („звездно
небе“) и става съпруга на първородния си син, за да бъде включен и той в първата
династия на боговете. Скоро след раждането на Уран Гея родила Понт - „безплодно море,
във вълни побесняло“. После се родило следващото поколение богове от съюза на Гея с
Уран:
„... После легна с Уран и роди Океана дълбоковъртопен,
 също и Кей, сетне Крий, а след тях Хиперион и Япет,
Тея и Рея, Темида и още със тях Мнемозина,
златовенчаната Феба и любвеобилна Тетия.
Кронос със хитрите мисли от тях най-последен роди се,
още най-страшен от всички...“
Въпреки факта, че били деца на син от родната му майка, тези шестима богове и шест
богини били достойни за божествения си произход. Но макар че Уран ставал все по-
плодовит, следващите му потомци - независимо от страшната си мощ - имали различни
уродливости. Първи от „чудовищата“ се родили тримата циклопи Бронт („гръмоносец“),
Стероп („създател на мълния“) и Apг („който излъчва сияние“) - „те с боговете по всичко
приличат си, имат обаче само едничко око на челото си точно в средата. С прякор Циклопи
- или Кръглооки - зоват се, защото кръгло по форма око на челото си имат в средата.
Още и други деца от Уран се родиха на Гея - три великана ужасни, - за тях дори думи
не стигат: Кот и Бриарей, и Гиес - надменно, надуто потомство.“ Тримата исполини били
наречени „хекатонхайри“ („сторъки“): „Сто страховити ръце от плещите им махаха буйно,
беше пък всеки от тях със глави петдесет и стърчаха те над набитото тяло върху раменете
им силни“.
„Кронос... баща си могъщ той намрази - пише Хезиод, но - Уран бе в наслада от
свойто злосторство.“
Тогава Гея „сърп изработи голям и децата си мили научи“ да накажат своя „баща
нечестив“ за „позора ужасен“: да отрежат гениталиите на Уран и да сложат край на
неговото сексуално желание. Ала „страхът беше всички обзел“ и само „смелост обзе
хитроумния Кронос грамаден“.
И така, Гея дала на Кронос сърпа, който направила от сива стомана, и го скрила в
„засада“ в дома си, който се намирал до Средиземно море.
„После, донесъл нощта, Уран се завърна обширен,
Гея обви, закопнял за любов, и върху ѝ разстла се.
Лява ръка из засада тогава синът им протегна,
в дясната сърпа, озъбен злокобно, грамаден и дълъг,
сграбчи и бързо отсече той члена на своя родител,
после назад го захвърли, та нейде зад него да падне...
в бурната шир на морето...“
Делото било изпълнено, но кастрирането на Уран не сложило край на неговото
потомство. Няколко капчици от кръвта му осеменили Гея, тя заченала и родила „Еринии
страшни“ (фурии на отмъщението“) и „мощни Гиганти в святкащи бойни одежди и с копия
дълги в ръцете, още и нимфи, които Мелийски навред се наричат“ (нимфите на ясените).
От кастрираните гениталии, оставящи след себе си пенлива следа, докато вълните ги
носили до остров Кипър, „и във нея израсна девойка... Афродита - „Пянородена“, а още
Китерия дивновенчана бе назована от всички безсмъртни и смъртни“.
 Осакатеният Уран се обърнал към божествените чудовища за отмъщение. Родните му
деца се превърнали в титани, „напрягащите“, които „сили... тайно напрягат за страшни
дела и безчестни“ и сега другите богове трябвало да се погрижат да ги постигне възмездие.
Уплашеният Кронос затворил циклопите и другите чудовищни исполини, за да не се
отзоват на Урановия повик.
И през цялото време, докато Уран създавал потомство, другите богове също се
размножавали. Децата им носели имена, които показват техните особености - общо взето
положителни. След като злото било сторено, богинята Нощ се отзовала на повика му и
родила злите божества: „безпощадната Участ, черната Гибел и още Смъртта, и Съня, и със
него Сънища цяло потомство; а Присмеха, тежката Горест мрачната Нощ породи...
Мойрите също създаде: те са Клото [„плетачната“], а след нея и Лахезис [„наречницата“],
Атропа [„неотменната“] също... Страшната Нощ подир тях сътвори Немезида
[„възмездие“]... Измама, също и пагубна Старост, и още Вражда упорита. Злата Вражда пък
роди изнурителен Труд и Забрава, Глад, а освен това - Болки, донасящи сълзи обилни,
също и Схватки, и Битки, Убийства, Кланета, и още - Свади, Лъжи, Препирни,
Надприказване, Неуправия, още Безумие...“ Призивът на Уран се изпълнил: сред боговете
започнали борби, битки и войни.
В този опасен свят титаните създали третото поколение богове. Тъй като се бояли от
възмездие, те се държали заедно и петима от шестимата братя се оженили за пет от
шестте си сестри. Най-важна от тези божествени двойки брат/сестра били Кронос и Рея,
защото поради смелия си подвиг, Кронос застанал начело на боговете. От този съюз Рея
родила три дъщери и трима синове: Хестия, Деметра и Хера, Хадес, Посейдон и Зевс.
Едва се раждали тези деца, когато „мощният Кронос поглъщаше всичките... беше
загрижен, че друг измежду Уранидите славни може сред вечно безсмъртните царската
почест да има...“ Причината да погубва собственото си потомство, като го изяжда, било
пророчеството, „съдено че му било победен от сина си да бъде, въпреки своята мощ“.
Съдбата щяла да повтори с него онова, което сторил с баща си и той.
Ала Съдбата не можела да се избегне. Рея скрила последния си син Зевс на остров
Крит и вместо бебето дала на Кронос „камък огромен, повит в пелени“. Кронос не усетил
измамата и погълнал камъка, като си мислел, че е Зевс. Скоро след това започнал да
повръща и изхвърлил едно по едно всички деца, които бил изял.
„Бързо растеше и крепнеше славното тяло на този царствен владетел [Зевс], вървяха
една подир друга години.“ Като достоен внук на похотливия Уран, известно време той
гонел хубавите богини и често си имал проблеми с техните божествени съпрузи. Но после
насочил мислите си към държавните дела. От десет години бушувала война между по-
възрастните титани, „Титаните славни на Отрий, издигнат високо“ (където живеели те), и
по-младите богове, „които благата им дават: тях чуднокосата Рея роди, с Кронос след като
легна“, и които обитавали Олимп. „Те помежду си, изпитвайки гняв, що сърцата пробожда,
десет кръгли години подред непрестанно се биха: никакъв край, ни развръзка за нито една
от страните нямаше - бяха и двете еднакво далеч от успеха.“
 Дали тази война била само кулминация на влошаващите се отношения между съседни
божествени колонии, на съперничеството между кръшкащите неверни богове и богини
(майки спели с родните си синове, чичовци/вуйчовци имали деца от племенниците си) или
е първа проява на вечния бунт на младите срещу старата власт? „Теогония“ не дава ясен
отговор, но по-късните гръцки легенди и пиеси предполагат, че всички тези мотиви заедно
станали причина за дълга и мъчителна война между по-младите и по-старите богове.
Именно в тази война Зевс видял своя шанс да вземе властта над боговете и така -
съзнателно или неволно - да изпълни пророчеството.
Като първа стъпка, Зевс „от оковите гибелни също избави и свойте чичовци, тъй като
беше ги вързал баща му от глупост“. От благодарност тримата циклопи му дали
божествените оръжия, които Гея била скрила от Уран: „страшната мълния, гръм и
блестяща светкавица“. Те също дали на Хадес вълшебен шлем, който правел собственика
си невидим, а Посейдон получил вълшебен тризъбец, който можел да кара земята и
морето да се разтърсват.
За да подкрепи хекатонхайрите след дългия им плен и да им върне силите, Зевс им
дал „храната, дето ядат боговете - нектар и амброзия дивна“ и се обърнал към тях със
следните думи:
„Чуйте ме, смели чеда на Уран и на Гея, да кажа
туй, за което сърцето във мойте гърди повелява.
Вече отдавна се бием, враждебни едни къмто други,
всеки бял ден, за да можем победа и власт да постигнем
ние - потомци на Кронос, срещу боговете Титани.
Своята сила огромна и мощни ръце покажете
вие като врагове на Титаните в битка ужасна.“
И Кот, един от сторъките, му отговорил: „Зевсе божествен, не казваш незнайни неща...
Твоята мъдрост добра от жестоки окови спаси ни, ние обратно от мрака мъглив се
завърнахме, царю, там патила претърпяхме, Крониде, невъобразими. Тъй че със твърдо
сърце ний сега и със воля разумна в страшната схватка ще бъдем на помощ на вашата
сила, яростни битки срещу Титаните ние ще водим.“
Така „всички потомци на Кронос с тези, които от мрака подземен изведе на светло
Зевс и които са страшни и яки, със войнствена сила... духът им война зажадува още по-
силно и ето - за боя свиреп закопняха в онзи ден всички наравно - и богове, и богини“.
Срещу тези олимпийци се изправили по-старите титани, които „стягаха също усърдно...
свойте редици“.
Битката обхванала цялата Земя и небето:
„... И страхотно отекна морето безбрежно,
силно затътна земята, застена небето широко
в трусове, чак из основи под напора на боговете
люшна се крепък Олимп, а в мъчителна тръпка се сгърчи
 тъмният Тартар от глухия тропот на техните стъпки.“
В един стих, напомнящ за текста от свитъка от Мъртво море, „Теогония“ разказва за
бойните викове на сражаващите се богове:
„Ето - едни срещу други стрелите си, носещи мъки,
мятаха те и ехтежът от техните възгласи бойни
стигаше звездния свод, и се биеха с викове гръмки.“
Самият Зевс се биел с цялото си могъщество и използвал до краен предел
божествените си оръжия. „... Наведнъж от Олимп и небето, гърмейки, той се яви и летяха
от крепката длан постоянно мълнии - гръм и светкавици в тях наедно са събрани, гъсти и
плътни са те и разгарят свещения пламък; земната твърд животворна наоколо тътнеше в
огън, силно пращеше в пожари връз нея гората безкрайна. Вреше чак земната твърд,
океанските струи със нея, още морето безплодно...“
Тогава Зевс хвърлил святкащи мълнии (обр. 13) срещу Отрий и това не било нищо
друго, освен атомна експлозия:
„... Обгръщаше пара гореща
земнородени Титани и пламък невиждан достигна
чак до ефира лъчист и макар да са тъй издръжливи,
яркият блясък на святкащи мълнии зрака отне им.
Зной ужасяващ обгърна пък Хаос...
Сякаш... Гея с Уран необятен отгоре
сблъскват се (толкова силен понеже там грохотът бил би,
тя ако рухне сразена, а той да се хвърли върху ѝ) –
грохот такъв се надигна при спора между боговете.“
 Освен ужасния шум, ослепителния блясък и страшната горещина, хвърлянето на
святкащи мълнии също предизвикало невероятен ураган:
„Вятърът с пукот разнасяше трусове, пясък и пепел,
също и гръм, и светкавици, мълнии, сипещи жупел...“
Причина за всичко това били святкащите мълнии на великия Зевс. И когато двата
враждебни лагера чули и видели какво става, „крясъци, шум от кипежа на боя; от грозната
свада мощен ехтеж се надигаше, страшни дела се разкриха“. Боят свършвал, защото
боговете имали надмощие над титаните.
„Във боя незнаещи насита“, тримата циклопи връхлетели титаните и ги засипали със
скали. „Още със свойте ръце ги сковаха във тежки окови“ и ги хвърлили в далечния Тартар.
„Там под мъгливия мрак боговете Титани са скрити, както за тях събирачът на облаци Зевс
пожелал бе - в местност, потънала в плесен, накрай на земята огромна...“ Тримата циклопи
също останали там, като „предани стражи... щитодържеца Зевс охраняват“ и пазят
затворените титани.
Зевс тъкмо се готвел да вземе „егидата“, върховната власт над всички богове, когато
не щеш ли се появил неочакван съперник. Защото, „след като Зевс от небето прогони
Титаните страшни, Гея обширна Тифон най-накрая създаде със Тартар, щом Афродита
всезлатна взаимна любов им изпрати“. Тифон бил истинско чудовище: „сила в ръцете му
има, когато захване се с нещо, нямат умора краката на мощния бог, от плещите сто глави
на змия, на чудовищен дракон изникват, стрелкащи черни езици, и злобно очите му също
искри и жар от главите му страшни под веждите мятат - в огън главите му сто се разгарят,
когато погледне. Всичките страшни глави глас такъв притежаваха, който всякакви звуци
зловещи издаваше“. Гласът му ту бил човешки, ту като на бик, лъв или кутре. (Според
Пиндар и Есхил Тифон имал исполински ръст и „главата му достигала звездите“.)
„Щеше във същия ден неизбежната случка да стане“ – разкрили на Хезиод музите,
Тифон почти неминуемо щял да „стане... цар над всички безсмъртни и хора“. Ала Зевс
бързо схванал опасността и без да губи време, го нападнал.
Последвалите битки били също толкова ужасяващи, колкото и войната между
боговете и титаните, тъй като богът-змия Тифон имал криле и можел да лети не по-зле от
самия Зевс (обр. 14).

„Тежко и яростно той [Зевс] загърмя и наоколо грозно звънна земята, а също небето
просторно отгоре, морската шир, океанските струи и земните бездни“. Божествените
оръжия отново влезли в употреба - и от двете страни:
„Зноят от двамата даже морето лазурно обхвана –
мълнии страшни от Зевс, а от злото чудовище - огън,
с тях гръмотевични удари жежки и вятър развихрен;
земната твърд и небето, и морската шир закипяха:
дълги вълни край брега, накъдето погледнеш, разбуни...
трус незатихващ се вдигна...“
В долния свят „Хадес, в подземното царство на мъртвите властващ, потръпна“,
затреперили титаните, заточени на края на света. Докато двамата се сражавали по въздух
и суша, Зевс успял пръв да улучи противника си със своите „мълнии, сипещи жупел“ и
„подпали тогава всички ужасни глави на злото чудовище страшно“. Тифон паднал победен:
„След като Зевс го зашиба и с удари тежки надви го,
падна Тифон съкрушен и простена земята огромна;
пламъкът, лумнал, когато от мълния богът загина,
после се втурна в недрата планински скалисти и мрачни.
 Много пространства от земната твърд исполинска опърли
страшната пара; стопи ги, тъй както умелият майстор...
точно така и земята се стапяше в жежкия пламък.“
Въпреки трясъка и невероятния удар, от който се разбил корабът на Тифон, самият бог
останал жив. Според „Теогония“ Зевс хвърлил и него „в широкия Тартар“. С тази победа
той си осигурил властта и се заел с важната задача да си осигури потомство от съпруги и
наложници.
Въпреки че „Теогония“ описва само една битка между Зевс и Тифон, други старогръцки
писмени паметници показват, че това било последното сражение, предшествано от още
няколко, в които бил ранен Гръмовержецът. Отначало Зевс се биел с Тифон отблизо и
използвал специалния сърп, който му била дала майка му за „злодеянието“, защото искал
също да кастрира противника си. Ала чудовището го оплело в мрежата си, изтръгнало му
сърпа и прерязало с него сухожилията на дланите и ходилата му. После оставило
безпомощния Зевс, сухожилията и оръжията му в една пещера.
Но боговете Египан и Хермес открили пещерата, изцерили сухожилията на Зевс и му
върнали оръжията. Зевс избягал и излетял обратно „с крилата колесница“ на Олимп,
където се сдобил с нови мълнии за оръжието си. Той продължил войната си срещу Тифон и
го отблъснал към планината Ниса, където мойрите го измамили да яде храна, каквато
ядели смъртните, и вместо да се подкрепи, той бил обезсилен. Новата битка започнала в
небето над планината Хемус в Тракия, продължила над Етна на Сицилия и свършила над
планината Касий на средиземноморския азиатски бряг. Там Зевс улучил Тифон с мълния и
го свалил на земята.
Приликите между битките, използваните оръжия, местата и историите за кастриране,
осакатяване и възкресяване - всичко това в хода на борбата за наследството - убедили
Херодот (и други старогръцки историци), че елините са взели теогонията си от египтяните.
Египан бил аналогичен на египетския бог-овен, Хермес – на бог Тот. Самият Хезиод
съобщава, че когато Зевс се сношил със смъртната хубавица Алкмена, за да му роди героя
Херакъл, богът се измъкнал през нощта от Олимп и отишъл в земята Тифенион и възлегнал
на върха на Фикион (Сфинксовата планина). В тези легенди „страшният Сфинкс, който
погуби кадмейците“ („древните)“, участващ в историите за Хера, официалната Зевсова
съпруга, също е свързан с Тифон и неговите владения. И Аполодор съобщава, че когато
Тифон се родил и се превърнал в исполинско същество, боговете се втурнали към Египет,
за да видят ужасяващото чудовище.
Повечето учени смятат, че планината Касий, мястото на последната битка между Зевс и
Тифон, се намира край устието на река Оронт в днешна Сирия. Но както показва в едно
свое сериозно проучване Ото Айсфелд („Baal Zaphon, Zeus Kasios und der Durchgang der
Israeliten durches Meer“ [„Ваал Зафон, Зевс Касиос и преминаването на израилтяните през
морето“ (нем.). — Б. пр.]), през античността имало друга планина със същото име - нос на
Синайския полуостров в Средиземно море. Той предполага, че в легендите се говори за
това място.
 За пореден път просто трябва да се доверим на сведенията, получени от Херодот в
Египет. Описвайки пътя по суша от Финикия до Египет през филистимската земя (История,
III: 5), той казва, че азиатските области „се простират до езерото Сербонис близо до
мястото, където се вдава в морето планината Касий. Египет започва от езерото Сербонис,
където се говори, че се скрил Тифон“.
Гръцките и египетските разкази отново съвпадат и ни насочват към Синайския
полуостров.
Въпреки многобройните връзки, които древните елини откривали между своята и
египетската теогония, европейските учени от XIX в. се натъкнали на още по-удивителни
аналогии много по-надалеч - в Индия.
Още щом в края на XVIII в. бил опознат санскритът, езикът на древна Индия, Европа
била очарована от преводите на дотогава неизвестни съчинения. Санскритската
литература, философия и митология - отначало област, в която доминирали британците, -
към средата на XIX в. станали популярни сред немските учени, поети и интелектуалци, тъй
като се оказало, че от санскрита произлизат индоевропейските езици (към които спада
немският) и че народът, който го занесъл в Индия, идвал от бреговете на Каспийско море -
„арийците“, които според немците били и техни предци.
В основата на тази литература лежали Ведите, свещени писания, които според
индийските предания не били от човешки произход, а били съчинени от самите богове в
някаква по-ранна епоха. Те били донесени на индийския субконтинент от арийските
преселници през II хил. пр. Хр. като устни предания. Но с времето се изгубвали все повече
от първоначалните сто хиляди стиха и затова към 200 г. пр. Хр. един мъдрец записал
оставащите стихове, като ги разделил на четири части: Ригведа („Веда на стиховете“), която
се състои от десет книги, Самаведа („Веда на песните“), Аджурведа (главно молитви) и
Атхарваведа (заклинания и магически формули).
След време към отделните части на Ведите и помощната литература, която била
създадена около тях (Мантрите, Браманите, Араняките, Упанишадите), се появили и
неведическите Пурани („древни писания“). Заедно с великите епоси Махабхарата и
Рамаяна те образуват изворите на арийските и индийските разкази за небето и Земята,
боговете и героите.
Поради дългия устен период, обема и изобилието на записаните през вековете
текстове, многобройните взаимозаменяеми имена, общи наименования и епитети на
божествата - и факта, че голяма част от тези имена и понятия в края на краищата не били
арийски, - последователността и точността не са сред особеностите на санскритската
литература. И все пак индоарийското наследство има някои основни догми.
Отначало, разказват тези извори, съществували само небесните тела, „първичните
течащи“. След небесна катастрофа „Драконът“ бил разцепен на две от „Изтичащия от
бурите“. Паметниците назовават двете части с имена от неарийски произход и съобщават,
че Реху, горната част на разцепената планета, вечно обхожда небесата в търсене на
отмъщение, а долната част Кету („разцепеният“) се присъединила към „първичните“ в
техния „поток“ (орбити). Изминали много векове и се появила династия богове на небето и
Земята. Небесният Мар-ичи, който ги управлявал, имал седем (или десет) деца от съпругата
си Прит-хиви („широката“), която олицетворява Земята. Един от тези потомци, Каш-Япа
(„онзи на трона“), станал господар на девите („сияйните“) и взел титлата Дяус-питар
(„небесен баща“) - несъмнено източник на гръцкото име-титла Зевс („Дяус“) и неговия
римски аналог Юпитер („Дяуспитер“).
Плодовитият Кашяпа родил много богове, исполини и чудовища от различни съпруги и
наложници. Най-известни и почитани от ведически времена били адитяите - някои родени
от съпругата на Кашяпа Адити („безгранична“). Отначало седем на брой, те били Вишну,
Варуна, Митра, Рудра, Пушан, Тващри и Индра. После към тях се присъединил Агни, син на
Кашяпа или от жена му Адити, или (както предполагат някои текстове) от родната му
майка Прит-хиви. Също като в гръцкия олимпийски кръг, броят на адитяите накрая
достигнал дванадесет. Сред тях бил Бага, за когото учените смятат, че станал върховният
славянски Бог. Последен се родил Суря, син на Адити, макар да не е сигурно, че е от
Кашяпа.
Тващри („ваятел“) в ролята си на „всеуспяващ“, божественият занаятчия, дал на
боговете въздушни коли и вълшебни оръжия. От блестящ небесен метал той направил
диск на Вишну, тризъбец на Рудра, „огнено оръжие“ на Агни, „мълниехвъргачка“ на Индра
и „летящ боздуган“ на Суря. Древноиндийските изображения представят всички тези
оръжия с различна форма (обр. 15).

Освен това боговете получили оръжия и от помощниците на Тващри. Индра например

се сдобил с „въздушна мрежа“, в която можел да впримчва враговете си по време на
небесни битки.
Небесните колесници или „въздушни коли“ неизбежно се описват като блестящи и
сияйни, направени от злато или облицовани със златни листове. Въздушната кола на
Индра (Вимана) имала светлини от двете си страни и се движела „по-бързо от мисълта“.
Невидимите ѝ жребци били „слънцеоки“, излъчвали червеникаво сияние, но можели да
променят цвета си. В други случаи въздушните коли на боговете се описват като пъстри,
понякога не само могат да летят, но и да плават под вода. В епоса Махабхарата се описва
пристигането на боговете на сватбено пиршество с флот от въздушни коли.
Текстовете също разказват за ашвините („водачи“), богове, които се специализирали в
пилотиране на въздушни колесници. Те били „бързи като млади соколи“, „най-добрите
колесничари, които достигат небето“ и винаги управлявали колите си по двойки,
придружавани от навигатор. Самите колесници, които понякога се появявали на групи,
били златни, „блестящи и сияйни... с мека седалка“. Били построени на троен принцип,
имали три нива, три седалки, три носещи стълба и три въртящи се колела. „Онази ваша
колесница - се казва във възхвала на ашвините в 22 химн от книга VIII на Ригведа - има
тройна седалка и златни юзди – прочутата кола, която преброжда небето и Земята“.
Изглежда, че въртящите се колела изпълнявали различни функции: едното издигало колата,
другото я насочвало и третото определяло скоростта. „Едното от колелата на вашата
колесница бързо се върти, другото я носи бързо напред.“
Също като в старогръцките предания, ведическите богове не проявяват много морал и
задръжки в сексуалното си поведение – понякога им се разминава, друг път не, например,
когато възмутените адитяи избрали Рудра („триокия“) да убие дядо им Дяус, задето
насилил сестра им Ушас. (Раненият Дяус се спасил, като избягал на далечно небесно тяло.)
И също като в гръцките разкази, в по-късни времена боговете от хиндуисткия фолклор се
намесвали в любовта и войните на смъртни царе и герои. В тези случаи ролята на
въздушните коли на боговете била още по-голяма от тази на оръжията им. Така, когато
един герой се удавил, ашвините се появили с флот от три въздушни колесници, „самоходни
водонепроницаеми кораби, които преброждат въздуха“, спуснали се в океанските
дълбини, извадили героя и „го оставиха на сушата, далеч от океанските вълни“. Известна е
и историята за Яяти, цар, който се оженил за дъщеря на бог. Когато им се родили деца,
щастливият дядо подарил на царя „сияйна златна небесна колесница, която можеше да се
движи навсякъде“. Без да губи време, „Яяти се качи на колесницата и неудържим в битка,
за шест нощи покори цялата Земя“.
Също като Илиада, индийските предания разказват за войни на хора и богове заради
красиви героини. Най-известна от тези истории е Рамаяна, дългият епос за Рама, княза,
чиято красива жена била отвлечена от царя на Ланка (днешният остров Шри Ланка). Сред
боговете, които помогнали на Рама, бил Хануман, богът с маймунско лице, който водил
въздушни битки с крилатия Гаруда (обр. 16), един от чудовищните потомци на Кашяпа.
 В друг случай Сукра, бог, „опетнен с аморалност“, отвлякъл Тара, хубавата съпруга на
колесничаря на Индра. „Знатният Рудра“ и други богове се притекли на помощ на
огорчения съпруг. Последвала „ужасна битка заради Тара, гибелна за богове и демони“.
Въпреки страховитите си оръжия боговете били победени и се наложило да потърсят
убежище при „първичното божество“. След това на Земята дошъл самият дядо на боговете
и сложил край на сраженията, като върнал Тара на мъжа ѝ. Тя родила син, „чиято хубост
засенчваше небесните... Обзети от подозрение, боговете попитаха кой е истинският баща:
законният съпруг или богът-похитител“. Тара заявила, че момчето е син на Сома,
„небесното безсмъртие“, и го нарекла Буда.
Ала всичко това щяло да се случи по-късно. В древни времена боговете се сражавали
помежду си заради по-важни каузи: върховната власт над Земята и нейните ресурси.
Кашяпа и другите стари богове имали толкова много потомци от различни съпруги и
наложници, че скоро сблъсъкът станал неизбежен. Срещу господството на адитяите
особено негодували асурите, по-стари богове, деца на Кашяпа, чиито майки ги родили
преди адитяите. Те носят неарийско име с очевиден близкоизточен произход (и са сходни с
имената на върховните богове на Асирия, Вавилон и Египет -Ашур , Асар, Озирис) и в
индийските предания постепенно започнали да играят ролята на зли божества, „демони“.
Завистта, съперничеството и други причини за противоречия накрая довели до война,
тъй като на Земята, „която отначало раждаше храна, без да бъде обработвана“, настанал
глобален глад. Боговете, съобщават текстовете, поддържали безсмъртието си, като пиели
сома, амброзия, която орел донесъл на планетата от небесния дом. Напитката се смесвала
с мляко. Добитъкът на боговете също ги снабдявал с любимите им „жертвоприношения“ от
печено месо. Но настъпило време, когато всички тези неща започнали да стават все по-
оскъдни. Сатапата Брахмана описва последвалите събития:
„Боговете и асурите, които произлизаха от бащата на Боговете и хората, си
съперничеха за господство. Боговете победиха Асурите; ала после те пак ги
нападнаха... Боговете и асурите, които бяха произлезли от бащата на боговете и
хората, [отново] си съперничеха за господство. Този път боговете претърпяха
 поражение. И си помислиха асурите: „Само на нас, разбира се, принадлежи този
свят!“
И рекоха сетне: „Тогава да си поделим този свят помежду си, и след като го
поделим, да заживеем в мир.“ И се заеха да го поделят от запад на изток.“
Чули това, победените адитяи ги помолили да им отстъпят дял от земните ресурси:
„Когато чуха това, боговете казаха: „Асурите наистина си поделят тази Земя!
Хайде да идем там, където асурите я делят, защото какво ще стане с нас, ако не
получим дял от Земята?“ И като туриха Вишну начело, те се отправиха при
асурите.“
Асурите високомерно предложили на адитяите да им дадат само толкова земя, върху
колкото можел да легне Вишну... Но боговете прибягнали до хитрост и поставили Вишну в
„заграждение“, което можело да „ходи в три посоки“ и така се сдобили с три от четирите
посоки на света.
Надхитрените асури ги нападнали от юг и боговете попитали Агни „как могат завинаги
да победят асурите“. Агни предложил да ги нападне в тил: докато боговете атакували от
своите посоки, „аз ще заобиколя от север, а вие ще им преградите пътя от тук, и докато ги
държим в капан, ще ги разгромим“. След като победили асурите, разказва Сатапата
Брахмана, „боговете бяха нетърпеливи да се снабдят с жертвоприношения“ и много от
разказите за битки в древноиндийските текстове се отнасят за възвръщането на добитъка и
попълването на запасите от сома.
Тези войни се водели по суша, във въздуха и под водата. Според Махабхарата асурите
си построили три метални крепости в небесата, от които нападали трите посоки на Земята.
Техните съюзници във войната с боговете можели да стават невидими и използвали
невидими оръжия, други се сражавали от град на морското дъно, който завладели от
боговете.
В тези битки особено се отличил Индра („буря“). На сушата той разрушил деветдесет и
девет твърдини на асурите и убил огромен брой техни въоръжени привърженици. В
небесата се сражавал от въздушната си кола, с която нападал „облачните крепости“ на
враговете си. Химните на Ригведа изброяват групи от богове и отделни божества,
победени от Индра:
„Ти уби с мълнията си Сасю... Далеч от небесното дъно във всички посоки,
древните избягаха... Дасю ти изгори от небето.
Те се срещнаха в бой с войската на невинните, после навагвите всички сили
напрегнаха. Като евнуси, с хора сражаващи се, избягаха те, по стръмни пътеки от
Индра се пръснаха. Индра разруши на Илибса силните крепости, и Сушна с рога си на
парчета насече...
Ти уби враговете си с мълния... Свирепо връз враговете падна на Индра
оръжието, с острата си бързолетяща мълния разби градовете им.
Ти безспир преминаваш от битка на битка, крепост след крепост със своята
 сила погубваш. Ти, Индра, със своя другар, що врага пред нозе си прекланя, отдалече
уби коварния Намучи. Ти порази със смърт Каранджа, Парная... Ти погуби стоте
града на Вангрида. Хребетите на небето високо разтърси, когато ти, смели,
погуби Самбара.“
След като победил враговете на групи и един по един, Индра се заел да освободи
добитъка. „Демоните“ го скрили в една планина, пазена от Вала („обкръжител“). С
помощта на ангирасите, млади богове, които можели да бълват божествени пламъци,
Индра проникнал в укрепеното скривалище и освободил добитъка. (Някои учени като Дж.
Хърбърт в „Индийска митология“ твърдят, че Индра освободил божествен лъч, а не крави,
тъй като санскритската дума „го“ има двете значения.)
Когато започали тези войни на боговете, адитяите нарекли Агни („ловък“) Хотри, свой
„предводител“. С напредването на войните - над хиляда години, както предполагат някои
текстове, - военачалник станал Вишну („енергичен“). Но когато боят свършил,
допринеслият извънредно много за победата Индра предявил претенции за
върховенството. Също като в старогръцката „Теогония“, една от първите му стъпки за
налагане на своята власт била да убие родния си баща. Ригведа (IV: 18,12) реторично го
пита: „Индра, кой направи майка ти вдовица?“ Отговорът също има формата на въпрос:
„Кой бог участва в боя, когато ти уби баща си, като го хвана за крака?“
За това престъпление боговете забранили на Индра да пие сома и така застрашили
безсмъртието му. Те „се издигнаха на небето“ и оставили Индра с добитъка, който бил
освободил. Ала „той се понесе след тях с вдигната мълния“. Уплашени от оръжието му,
боговете извикали: „Не я хвърляй!“ и се съгласили да споделят с него божествената
напитка.
Индра обаче не взел безпрепятствено властта над боговете. Предизвикателство му
отправил Тващри, когото химните косвено наричат „Първородния“ - факт, който може би
обяснява претенциите му за наследството. Индра бързо го победил с мълнията си, същото
онова оръжие, което бил направил за него Тващри. Но после борбата подел Вритра
(„препятстващият“), когото някои текстове наричат „първородния на Тщастри“, но когото
част от учените интерпретират като изкуствено чудовище, тъй като бързо придобил
огромни размери. Отначало Индра бил победен и избягал в далечен край на Земята.
Когато всички богове го изоставили, при него останали само двадесет и единият марути.
Това били боговете, управляващи най-бързите небесни коли, които „могъщо ревяха като
ветрове и разтърсваха планини“:
„Те са наистина чудни, червени на цвят,
с рев летят над небесните хребети...
И разпръскват лъчи светлина...
Блестящи, небесни, с мълнии в ръце и златни шлемове на глави.“
С помощта на марутите Индра нападнал Вритра.
„Храбрият бог със свойта кола се издига, носен от шеметна скорост, лети към
небето героят. Марутите негова свита са, стремителни на бурята духове. Яздят
 те бързоходни мълниеносни коли и с войнствена гордост сияят...
Като лъвски рев е гласът им страхотен, със сила желязна зъбите им
разкъсват. Планините и самата земя от тях се разтърсват, всички твари от
тяхната ярост.“
Докато земята се тресяла и всички живи същества уплашено се криели, само Вритра,
врагът, спокойно наблюдавал приближаването им:
„Нависоко в небето издигната, сияе великата крепост на Вритра. Връз
стената войнствено се е възправил смелият исполински демон. Сигурен в свойто
вълшебно изкуство и въоръжен с множество огнени стрели.“ Вритра стоял и чакал
„без страх от могъщата ръка на Индра“, който се носел насреща му. „И тогава
гледка ужасна видя се, когато бог и демон в битка се срещнаха. Остри стрели
Вритра изстреля, с мълнии врага си обсипа. Богът яростта му свирепа отблъсна,
изтъпени, стрелите от Индра отскачаха.“
Когато Вритра изчерпал огнените си стрели, Индра преминал в настъпление:
„Мълниите тогава посипаха се, гордо хвърлени от Индра. Боговете със страх
се изпълниха и ужас обзе целия свят...“
Хвърлените от Индра мълнии, „изковани от на Тващри майсторската ръка“ и
направени от божествено желязо, представлявали сложни пламтящи оръжия:
„Кой дъжда от стрели може да изтърпи, хвърлени от червената дясна ръка на
Индра - мълниите от сто части сглобени, железните стволове с хиляда върха,
които пламтят и осветяват небето, бързо и безпогрешно към целта си летят, и
гордия враг глава да прекланя заставят, чийто звук в бягство обръща глупците, на
Гръмовержеца мощта да оспорят посмели.“
Оръжията безпогрешно улучили целта си:
„Скоро удари часът гибелен на Вритра със звъна на железния дъжд, пратен от
Индра. Пронизан, разсечен, смазан, с ужасен вик, стремглаво падна от облачната си
кула умиращият демон.“
Паднал „като дънер от брадва посечен“, Вритра лежал на земята, но макар да бил
„безкрак и безрък, пак се опълчи на Индра“. Тогава богът „порази го с мълнията си между
плещите“.
Победата на Индра била окончателна, ала по волята на съдбата, плодовете на неговия
триумф не били само негови. Когато предявил претенции за престола на баща си Кашяпа,
изплували старите съмнения за истинския му родител. Знаело се, че след раждането му
майка му го скрила от гнева на Кашяпа. Защо? Имало ли истина в слуховете, че негов баща
бил родният му брат Тващри?
Ведите само отчасти разбулват тази загадка. Те обаче съобщават, че макар да бил
велик бог, Индра не царувал сам: трябвало да сподели властта си с братята си Агни и Суря -
също както Зевс трябвало да раздели владенията си с братята си Хадес и Посейдон.
 4. Хрониките на Земята
Сякаш приликите в произхода и войните на гръцките и хиндуистките богове не са
достатъчни, плочките, открити в хетския царски архив (на място, днес известно като
Богазкьой), съдържат още разкази за същата история: борбата на боговете за господство.
Както може да се очаква, най-дългите текстове се отнасят за хетското върховно
божество Тешуб: неговия произход, неговата законна власт над горните части на Земята и
битките, водени срещу него от бог КУМАРБИ и неговите потомци. Също като в
старогръцките и египетските разкази, отмъстителят на Кумарби бил скрит с помощта на
други богове, докато пораснал някъде в „тъмната“ част на Земята. Последните битки се
водили в небесата и моретата. В една от тях Тешуб бил подкрепен от седемдесет богове с
колесници. Отначало победен, Тешуб или се скрил, или бил прогонен, но накрая се
изправил в двубой срещу своя противник. Въоръжен с „мълниехвъргачка, която разбива
скалите“, той излетял с колесницата си, теглена от два облицовани със злато небесни бика,
и „от небето обърна лице“ към врага си. Въпреки че плочките са фрагментарни и краят на
разказа липсва, очевидно Тешуб постигнал окончателна победа.
Кои са тези древни богове, които се борели помежду си за господство и се стремели
да наложат властта си над цялата Земя, като изправяли един народ срещу друг?
Може би е съвсем логично да открием важни податки в договорите, с които
приключили някои от същите тези войни, водени от хората заради техните богове.
Когато след повече от два века войни египтяните и хетите сключили мир, той бил
скрепен с брака на дъщерята на хетския цар Хатусилис III с египетския фараон Рамзес II.
Фараонът отбелязал събитието на възпоменателни стели, които поставил в Карнак, на
Елефантина при Асуан и в Абу Симбел.
Надписът описва пътуването и пристигането на царската дъщеря в Египет и съобщава,
че когато „Негово величество видя, че лицето ѝ е хубаво като на богиня“, Рамзес от пръв
поглед се влюбил в нея и решил, че тя е „прекрасен подарък от бог Пта“ и знак, че хетите
признават неговата „победа“. Значението на всички тези дипломатически маневри се
изяснява от други части на надписа: тринадесет години преди това Хатусилис бил пратил на
фараона текст за мирен договор, ала Рамзес II, който все още си спомнял почти фаталното
си преживяване в битката при Кадес, оставил предложението без отговор. „Тогава
великият вожд на хетите година след година писа примирително на Негово величество, но
цар Рамзес не му обърна внимание.“ Накрая, вместо да праща мирни предложения,
написани върху плочки, хетският цар „прати най-голямата си дъщеря, предшествана от
скъпоценни дарове“ и придружавана от хетски благородници. Чудейки се какво означават
всички тези дарове, Рамзес пратил египетска свита да посрещне и придружи хетите. И
както посочихме по-горе, той бил покорен от хубостта на хетската княгиня, направил я своя
царица и ѝ дал името Маат-Неферу-Ра („хубавицата, която вижда Ра“).
Нашите знания за историята на древността също печелят от тази любов от пръв поглед,
тъй като фараонът приел мирния договор и го записал в Карнак, недалеч от мястото,
където са увековечени разказите за битката при Кадес и красивата хетска княгиня.
Египтолозите са открили, разчели и превели два преписа, единия от които почти пълен, а
другият фрагментарен. В резултат ние не само разполагаме с целия текст на договора, но и
знаем, че хетският цар го написал на акадски, тогавашния език на дипломацията.
И пратил на фараона препис от акадския оригинал, написан върху сребърна плочка, за
която се говори в египетския надпис от Карнак:
„Какво има по средата на сребърната плочка, от предната ѝ страна:
Фигури, състоящи се от образ на Сет, прегръщащ образ на великия хетски княз,
заобиколени от поле с думите „печатът на Сет, владетел на небето; печатът на
договора, който направи Хатусилис“...
Какво има в това, което обгражда образа на печата на Сет от другата
страна:
Фигури, състоящи се от женски образ на хетската богиня, прегръщаща женски
образ на хетската княгиня, заобиколени от поле с думите „печатът на Ра на град
Арина, господар на земята“...
Какво има в [рамката], обграждаща фигурите:
печатът на Ра на Арина, господаря на всички земи.“
В хетския царски архив археолозите наистина са открили царски
печати, изобразяващи главното хетско божество, което прегръща хетския цар (обр. 17),
точно както се описва в египетския паметник, и дори с надписа около полето на печата.

Колкото и да е невероятно, оригиналът на самия договор, написан на акадски върху

две плочки, също е открит в този архив. Но хетските текстове наричат своето главно
божество Тешуб, а не „хетския Сет“. Тъй като Тешуб означава „ураганна буря“, а Сет (ако се
съди по неговото гръцко име Тифон) - „свиреп вятър“, изглежда, че египтяните и хетите
сравнявали пантеоните си според епитетите/имената на своите богове. Ето защо съпругата
на Тешуб ХЕБАТ е наречена „господарка на небесата“, за да е аналогична на богинята с
този епитет в египетската версия на договора. Ра („сияйният“) е сравнен с хетски „господар
на небето“, когото акадската версия нарича ШАМАШ („сияйният“), и така нататък.
Станало ясно, че египтяните и хетите сравнявали самостоятелните си, но аналогични
пантеони, и учените започнали да се питат още какво ще разкрият древните договори.
Един такъв документ, съдържащ изненадващи сведения, е договорът, сключен около 1350
г. пр. Хр. от хетския цар Супилулиумас и Мативаза, цар на хуритското царство Митани,
което се намирало на река Ефрат между земята на хетите и древните земи на Шумер и
Акад.
Както обикновено, съставен в два екземпляра, оригиналът на договора се пазел в
светилището на бог Тешуб в хуритския град Кахат - селище и плочка, изгубени в пясъците
на времето. Но втората плочка, която се съхранявала в свещения хетски град Арина „пред
богинята на изгряващия диск“, била открита от археолозите около три хиляди и триста
години след нейното написване!
Както всички договори по онова време, този между хетския и митанския цар завършва
с призив към „боговете на договарящите се страни да присъстват, да слушат и да са
свидетели“, така че спазването на договора да донесе божествена благословия, а неговото
нарушаване да предизвика гнева на боговете. След това са изброени тези „богове на
договарящите се страни“, на първо място от които са посочени Тешуб и неговата съпруга
Хебат като върховни божества на двете царства, богове, „които управляват царската власт“
в Хетското царство и Митани и в чиито светилища се пазели екземплярите от договора.
Следват някои по-млади богове и богини, потомци на царстващата двойка, подредени по
реда на провинциалните столици, в които представлявали родителите си.
Следователно имаме списък на едни и същи богове с една и съща йерархия, за
разлика от египетския случай, в който се сравняват различни пантеони. Както показват
други текстове, хетският пантеон всъщност бил взет от (или чрез) хуритите. Този договор
обаче крие още една изненада: към края на плочката като божествени свидетели са
вписани Митра-аш, Урувана, Индар и боговете Нашатияну - същите Митра, Варуна, Индра
и боговете Насатя от хиндуисткия пантеон!
Тогава кой е общият източник - хетите, индийците или хуритите? Отговор на този
въпрос дава същият договор между Хетското царство и Митани: нито един от трите
народа, тъй като тези така наречени „арийски“ богове са вписани в договора заедно с
техните родители и предци, „старите богове“ - двойките Ану и Анту, Енлил и неговата
съпруга Нинлил, Еа и жена му Дамкина, както и „божественият Син, господар на клетвата...
Нергал от Кута... богът-воин Нинурта... войнствената Ищар“.
Тези имена са ни познати - те били призовавани в по-древни дни от Саргон Акадски,
който твърдял, че е „надзирател на Ищар, помазан жрец на Ану, велик законен пастир на
Енлил“. Неговият внук Нарам-Син („когото обича бог Син“) можел да нападне Кедровата
планина, когато бог Нергал му „отвори пътя“. Вавилонският цар Хамурапи се отправял на
поход срещу други земи „под командването на Ану и с помощта на Енлил, който
напредваше пред войската му“. Завоеванията на асирийския цар Тиглатпаласар били по
заповед на Ану, Адад и Нинурта, Салманасар се сражавал с оръжия, дадени му от Нергал, в
похода си срещу Ниневия Асархадон бил придружаван от Ищар.
Също толкова информативно било откритието, че макар да произнасяли имената на
боговете на родния си език, хетите и хуритите ги пишели на шумерски. Дори за
„божествено“ означение се използвал шумерският термин ДИН.ГИР, буквално означаващ
„праведните“ (ДИН) „от ракетните кораби“ (ГИР). Така името на Тешуб се пишело ДИН.ГИР
ИМ („божествен гръмовержец“), което било шумерското име за бог ИШКУР, също известен
като Адад. Друг вариант на изписването му бил ДИН.ГИР У, което означава „богът 10“,
числовия ранг на Ишкур/Адад. Най-висок бил числовият ранг на Ану (60), следван от Енлил
(50), Еа (40) и така нататък. Освен това, също като шумерския Ишкур/Адад, хетите
изобразявали Тешуб с неговото хвърлящо мълнии оръжие, „оръжието на блясъка“ (обр.
18).

Когато били открити хетите и техните документи, учените вече знаели, че преди
хетската и египетската цивилизация, преди Асирия и Вавилон, още преди Акад, в Южна
Месопотамия съществувала високоразвитата цивилизация на Шумер. Всички други
произлизали от тази първа цивилизация в света.
Днес няма никакво съмнение, че историите за боговете и хората за пръв път са били
записани в Шумер. Именно там за пръв път били съставени многобройни текстове - по-
многобройни, отколкото можем да си представим, по-подробни, отколкото може да се
очаква. Именно там се появили писмените паметници за историята и праисторията на
нашата планета. Ние ги наричаме ХРОНИКИТЕ НА ЗЕМЯТА.
Откриването и разбирането на древните цивилизации е процес на постоянно
удивление, на невероятни находки. Древните паметници - пирамиди, зикурати, грамадни
платформи, колони, каменни изваяния - щяха да останат загадки, неми свидетелства за
отминали събития, ако не беше писаното слово. Възрастта им нямаше да е сигурна,
създателите им щяха да са обгърнати в мъгла, предназначението им щеше да е неясно.
Ние дължим знанията си на древните писари - плодовити и усърдни хора, които
използвали паметници, артефакти, каменни основи, тухли, прибори, оръжия от
всевъзможни материали като плочи, върху които да записват имена и да документират
събития. На първо място са глинените плочки: сплескани късове влажна глина, някои
толкова малки, че се побирали в длан, върху които писарят сръчно изписвал със стило
символите, образуващи срички, думи и изречения. После плочката се оставяла да изсъхне
(или се изсушавала в пещ) и се създавал траен документ - документ, който издържал
хилядолетия на естествената ерозия и човешката разрушителност.
На безброй места - в търговски и административни центрове, храмове и дворци, във
всички краища на Древния изток – имало държавни и частни архиви, пълни с такива
плочки. Имало и истински библиотеки, в които грижливо били каталогизирани десетки
хиляди плочки, съдържанието им било озаглавено, посочвал се писарят им и поредният им
номер. Винаги, когато се отнасят за история, наука или за боговете, в плочките се
отбелязва, че са преписи от по-стари документи, написани на „древния език“.
Макар да били удивени от величието на Асирия и Вавилония, археолозите още повече
се озадачили, когато прочели в надписите за „древните градове“. И какво означавала
титлата „цар на Шумер и Акад“, че владетелите на тези империи толкова много ламтели за
нея?
Едва с откриването на документите за Саргон I съвременните учени успели да се
убедят, че половин хилядолетие преди разцвета на Асирия и Вавилония в Месопотамия
наистина възникнало Акадското царство. Те с огромно смайване прочели в тези
документи, че Саргон „победи Урук и разруши стената му... Саргон, цар на Агад, победи
жителите на Ур... Той победи Е-Нимар и разруши стената му, и завладя земите му от Лагаш
чак до морето. Той изми оръжията си в морето. В битката с жителите на Ума постигна
победа...“
Учените не вярвали на очите си: възможно ли било да са съществували градски
центрове, укрепени градове още преди Саргон I, още преди 2500 г. пр. Хр.?
И наистина се оказало така. Това били градовете и градските центрове на Шумер,
същия Шумер от титлата „цар на Шумер и Акад“. Както се установило в резултат на един
век археологически открития и научни изследвания, това била земята, където преди близо
шест хиляди години възникнала цивилизацията, където внезапно и неочаквано, сякаш от
нищото се появили писменост и литература, царе и жреци, училища и храмове, лекари и
астрономи, високи сгради, канали, пристанища и кораби, интензивно земеделие, развита
металургия, текстилна промишленост, търговия, закони и представи за правосъдие и
морал, космологични теории, разкази и документи за историята и праисторията.
Във всички тези писания, независимо дали са дълги епоси, или кратки поговорки, в
светски и религиозни надписи се срещат едни и същи факти като непоклатима догма на
шумерите и народите след тях: в отминали дни ДИН.ГИР - „праведните от ракетните
кораби“, съществата, които елините започнали да наричат „богове“ – дошли на Земята от
родната си планета. Те избрали Южна Месопотамия за свой дом далеч от дома и нарекли
земята КИ.ЕН.ГИР, „земя на господаря на ракетите“ (акадското име Шумер означава „земя
на пазителите“), и създали там първите селища на Земята.
Шумерите не направили с лека ръка твърдението, че първите селища на Земята са
създадени от космонавти от друга планета. В безброй текстове, в които се говори за
началото, неизменно се посочва следното: четиристотин тридесет и две хиляди години
преди потопа ДИН.ГИР („праведните от ракетните кораби“) дошли на Земята от родната си
планета. Шумерите я смятали за дванадесетия член на нашата слънчева система - система,
която се състои от Слънцето в средата, Луната, деветте известни ни днес планети и една
по-голяма, чиято орбита продължава един cap, три хиляди и шестстотин земни години.
Тази орбита, пишат те, отвежда планетата до определена „точка“ в далечните небеса,
после я връща обратно близо до Земята, като тя минава между Марс и Юпитер. Тъкмо в
тази точка - както е показано на едно шумерско изображение отпреди четири хиляди и
петстотин години (обр. 19), - планетата получила името си НИБИРУ („кръстопът“) и своя
символ, кръста.

Водачът на космонавтите, които дошли на Земята от Нибиру, научаваме от множество

древни текстове, се казвал Е.А („чийто дом е вода“). След като кацнал и създал Ериду,
първата земна станция, той приел титлата ЕН.КИ („господар на Земята“). Един текст, открит
в руините на Шумер, разказва в първо лице за кацането му на Земята:
„Когато се приближих към Земята,
имаше големи наводнения.
Когато се приближих към зелените ѝ морави,
купчини и могили бяха издигнати
по моя заповед.
Аз построих дома си на чисто място...
Моят дом...;
Сянката му пада връз Змийското блато...“
След това текстът описва усилията на Еа да построи необикновени отводнителни
съоръжения в блатата край Персийския залив. Той проучил тресавищата, прокарал
дренажни канали, построил диги, прокопал канавки и издигнал сгради от тухли, направени
от местна глина. Свързал с канали реките Тигър и Ефрат и край блатата построил своя
Воден дом с кей и други съоръжения.
Всичко това не било случайно. На неговата планета имало нужда от злато. Не за
накити, тъй като през следващите хилядолетия тези посетители на Земята никога не са
били изобразявани да носят златни украшения. Златото несъмнено било необходимо за
космическите програми на нибируанците, както става ясно от индийските текстове за
облицованите със злато колесници. Всъщност и в наше време благородният метал се
използва за построяването на много космически уреди. Но това не било единствената
причина космонавтите от Нибиру да търсят злато на Земята и да положат невероятни
усилия да го добиват тук и да го пренасят в огромни количества на родната си планета. Със
своите уникални качества този метал им бил нужен поради причина, свързана със самото
оцеляване на живота на Нибиру. Доколкото можем да разберем, целта била да издигнат
златните частици в оредяващата атмосфера на планетата и да не ѝ позволят напълно да се
разпръсне.
Еа бил син на владетеля на Нибиру и бил много подходящ за изпълнението на
задачата си. Той бил блестящ учен и строител и носел епитета НУ.ДИМ.МУД, „който
извайва неща“. Както показва името му Е.А., планът бил да извличат злато от тихите води
на Персийския залив и съседните плитки тресавища, които се простирали навътре в
Месопотамия. Шумерските изображения представят Еа като господар на течащите води,
седнал в лаборатория и заобиколен от свързани помежду си колби (обр. 20).

Но разказът предполага, че не всичко вървяло добре. Производството на злато било

далеч под очакванията и за да го ускорят, на Земята пристигнали още космонавти.
Редовите членове на екипажа били наречени „анунаки“ („онези, които дойдоха на Земята
от небето“). Те дошли на групи от по петдесетима и един от текстовете разказва, че
първородният син на Енки MAP. ДУК водел такава група. Паметникът предава спешното
съобщение на Мардук до баща му, описващо тежкия полет до Земята, по време на който
космическият кораб за малко не катастрофирал при преминаването си край една от
големите планети в слънчевата система (вероятно Юпитер) и едва не се блъснал в един от
нейните сателити. Развълнуваният Мардук разказва за „атаката“ срещу кораба по следния
начин:
„Има формата на оръжие,
носеше се напред като смърт...
Анунаките, които са петдесет,
порази...
Летящия като птица върховен преследвач
порази в гърдите.“
Едно шумерско изображение върху цилиндричен печат (обр. 21) може би илюстрира
сцената, в която господарят на земята (отляво) тревожно посреща облечения си като
космонавт син (отдясно), докато космическият кораб напуска Марс (шестолъчната звезда) и
наближава Земята (седмата планета, когато се брои отвън навътре, представена със
седемте точки и изобразена заедно с Луната).

На родната им планета, където управлявал бащата на Енки АН (на акадски Ану), с

безпокойство и очакване следели работата на групите. Бавният напредък сигурно е
предизвикал нетърпение, а после и разочарование. Очевидно планът за извличане на
злато от морските води чрез лабораторни процеси не отговарял на очакванията.
Но златото било ужасно необходимо и анунаките били изправени пред трудно
решение: да се откажат от проекта, за което не можело да става и дума, или да се опитат
да добиват злато по друг начин - от земята. Защото златото, вече знаели те, в изобилие се
срещало в АБ.ЗУ („първичния източник“) на континента Африка. (В семитските езици това
име е еволюирало от шумерски: За-аб - Абзу отзад напред - и до ден днешен означава
„злато“.)
Имало обаче един сериозен проблем. Африканското злато трябало да се извлича от
земните дълбини чрез рудодобив и важното решение за отказ от сложното извличане на
злато от водата и преминаване към съсипващ труд не било взето с лека ръка. Новото
начинание очевидно изисквало още анунаки, миньорска колония на „мястото на
блестящите залежи“, разширяване на съоръженията в Месопотамия и флот от миньорски
рудни кораби (МА.ГУР УР.НУ АБ.ЗУ - „кораби за рудите от Абзу“). Можел ли Енки да се
справи сам?
Ану смятал, че няма да може, и осем нибируански години след кацането на Енки -
двадесет и осем хиляди и осемстотин земни години - той дошъл на Земята лично да се
запознае с положението. Пристигнал, придружен от престолонаследника си ЕН.ЛИЛ
(„господар на заповедта“), който, предполагал Ану, можел да поеме ръководството на
мисията и да организира превоза на златото до Нибиру - Изборът на Енлил може би е бил
неизбежен, но трябва да е бил и мъчителен, тъй като само още повече задълбочил
съперничеството и завистта между двамата братя. Защото Енки бил първороден син на Ану
от Ид, една от шестте му наложници, и можело да се очаква да наследи Ану на трона. Но
после - също като в библейския разказ за Авраам, наложницата му Агар и неговата сестра
и жена Сара - сестрата и съпруга на Ану Антум му родила син, Енлил. И според
нибируанския закон за наследството - толкова точно възприет от библейския патриарх, -
Енлил станал законен престолонаследник вместо Енки. А сега този съперник, който лишил
Енки от неговото рождено право, идвал на Земята, за да поеме командването!
Не е възможно да изтъкнем в достатъчна степен значението на рода и произхода във
войните на боговете - борбите за наследството и господството на Нибиру и по-късно на
Земята.
Докато разкриваме озадачаващото упорство и свирепост на божествените войни и се
опитваме да ги вместим в рамките на историята и праисторията - задача, с която досега
никой не се е захващал, - става ясно, че причините им се коренят в кодекс за сексуално
поведение, основан не върху морал, а върху съображения за генетична чистота. В сърцето
на тези войни лежи сложна генеалогия, която определя йерархията и наследството, и
сексуалните актове не се преценявали по нежността или жестокостта им, а по техните цели
и резултати.
Според един шумерски разказ Енлил, главнокомандващият на анунаките, се увлякъл
по млада девойка, която видял да плува гола в реката. Той я убедил да отидат на разходка
с неговия кораб и се любил с нея, въпреки възраженията ѝ („вагината ми е твърде тясна, не
познава съвъкупление“). Въпреки положението си, когато се завърнал в своя град Нипур,
Енлил бил арестуван от „петдесетимата висши богове“ и „седмината анунаки, които съдят“
го намерили за виновен в изнасилване. Те го осъдили на изгнание в Абзу. (Енлил бил
помилван едва когато се оженил за младата богиня, последвала го в изгнанието.)
Много песни разказват за любовта между Инана и младия бог Думузи и тяхното
любене се описва с трогателна нежност:
„О, те поставиха дланта му в моята длан.
О , те поставиха сърцето му до моето сърце.
Не само, че е сладко да спиш ръка в ръка с него,
най-сладка е прелестта
да сливаш сърцето си с него.“
 Можем да разберем одобрителния тон на тези стихове, тъй като Думузи бил бъдещ
съпруг на Инана, избран от нея със съгласието на брат ѝ Уту/Шамаш. Но как да си обясним
текста, в който Инана описва страстното си любене с родния си брат?
„Моят любим ме посрещна,
наслада достави си с мен, заедно с мен се възрадва.
Братът ме доведе в дома си,
на леглото сладостно да легна накара ме...
петдесет пъти ме целуна
моят брат с най-красиво лице.“
Това може да се разбере само в контекста на закона, който забранява брака, но не и
секса между истински брат и сестра. От друга страна, бракът с природена сестра бил
разрешен. Мъжкото потомство от такава сестра дори имало йерархически превес. И
докато изнасилването се заклеймявало, сексът - дори нестандартен и агресивен - се
одобрявал заради престолонаследието. Един дълъг разказ съобщава, че Енки искал да има
син от своята (и на Енлил) природена сестра Суд. Затова насочил вниманието си към нея,
когато била сама, и „изля семето си в утробата“ ѝ. Когато родила дъщеря (вместо син),
Енки, без да губи време, се любил с момичето, тъй като било „младо и хубаво... Той си
достави наслада с нея, прегръщаше я, лежеше в скутай, галеше бедрата, галеше... с
девойката прелюбодейства“. Това безсрамно продължавало с множество дъщери, докато
Суд не го проклела и Енки не се парализирал. Едва тогава престанали тези сексуални
извращения в стремежа му да има наследник.
През цялото това време Енки бил женен за Нинки и това показва, че същият кодекс,
който осъждал изнасилването, не забранявал извънбрачните връзки. Освен това ни е
известно, че боговете можели да имат неограничен брой съпруги и наложници (текстът с
каталожен номер СТ-24 изброява шест наложници на Ану), но една от жените трябвало да
е официална - за предпочитане, както вече споменахме, природена сестра.
Ако освен името и многобройните си епитети богът получел име-титла, официалната
му съпруга също получавала женска форма на същата титла. Така например, когато АН
получил своето име-титла („небесният“), неговата съпруга била наречена АНТУ - на акадски
Ану и Антум. Девойката, която се омъжила за Енлил („господар на заповедта“), получила
името-титла Нинлил („господарка на заповедта“). Съпругата на Енки Дамкина била
наричана Нинки и така нататък.
Поради значението на семейните връзки при тези велики анунаки, множество така
наречени божествени списъци, съставени от древни писари, имали генеалогичен характер.
В един такъв важен списък, озаглавен от древните писари „АН: илу Анум“, са изброени
„четиридесет и двамата предци на Енлил“, очевидно подредени в двадесет и една
божествени двойки. Това трябва да е било белег за велик царски произход, защото два
подобни документа за Ану също изброяват неговите двадесет и една родителски двойки
на Нибиру.
Научаваме, че родителите му били АН.ШАР.ГАЛ („велик княз в небето“) и КИ.ШАР.ГАЛ
(„велика княгиня на твърдта“). Както показват имената им, те не били царстващата двойка
на Нибиру: бащата бил велик княз, с други думи престолонаследник, а неговата съпруга -
велика княгиня, първородна дъщеря на владетеля (от друга жена) и следователно
природена сестра на Аншаргал.
В тези генеалогични факти се крие ключът за изясняването на събитията на Нибиру
преди идването на Земята и по-късно на самата Земя.
Фактът, че Еа бил пратен на Земята за злато, показва, че нибируанците знаели за
златните залежи на планетата много преди началото на експедицията. Откъде?
Има няколко възможности. Може да са проучили Земята с безпилотни сателити, както
ние правим с други планети от нашата слънчева система. Може да са кацали на Земята,
както направихме ние на Луната. Не може да се изключи и кацането им на Марс, за което
загатват текстовете, описващи космическите полети от Нибиру до Земята.
Не ни е известно дали и кога са били извършени такива полети до Земята. Съществува
обаче една древна хроника, която разказва за приземяване при драматични
обстоятелства: когато сваленият владетел на Нибиру избягал на Земята с космическия си
кораб!
Това събитие трябва да се е случило преди Ану да прати Еа на Земята, тъй като тъкмо
тогава Ану станал владетел на Нибиру. Всъщност той узурпирал трона на родната си
планета.
Сведението се съдържа в един текст, чиято хетска версия е озаглавена от учените
„Царството на небесата“. Той хвърля светлина върху живота в царския двор на Нибиру и
разказва история за предателство и узурпация, достойна за Шекспиров сюжет. Когато на
планетата дошло време за наследяване на властта - поради естествена смърт или друга
причина, - на трона не се възкачил Аншаргал, баща на Ану и законен престолонаследник, а
негов роднина на име Алалу (в хетския текст Алалуш).
Като жест на помирение или по обичай, Алалу назначил Ану за свой виночерпец,
почетен и доверен пост, известен ни от няколко древноизточни текста и царски
изображения (обр. 22).
 Но след девет нибируански години Ану (в хетския текст Ануш) „поведе битка срещу
Алалу“ и го свалил:
„Някога в стари времена Алалуш беше цар на небето;
той, Алалуш, седеше на престола.
Пред него стоеше могъщият Ануш, първи сред боговете,
с поклон поднясяше чашата в ръката му.
Девет отброени периода беше цар на небето Алалуш.
На деветия период Ануш поведе битка срещу Алалуш.“
И тогава, разказва древният текст, последвало драматичното бягство на Земята:
„Алалуш беше победен, избяга той от Ануш –
спусна се на тъмната Земя.
На тъмната Земя отиде;
седна на престола Ануш.“
Макар да е напълно възможно още преди бягството на Алалу на Нибиру да се е
знаело много за Земята и нейните ресурси, факт е, че преди мисията на Еа на Земята е
кацал космически кораб с нибируанци. Шумерските царски списъци съобщават, че първият
управител на Ериду се наричал Алулим - име, което може да е поредният епитет на Еа/
Енки или шумерски вариант на името на Алалу. Възможно е, макар и свален, Алалу да е
бил достатъчно загрижен за съдбата на Нибиру, за да осведоми узурпатора, че е открил
злато във водите на Земята. Фактът, че Алалу и Ану се помирили, може би показва, че
наистина се е случило така, защото Ану назначил за свой царски виночерпец Кумарби, внук
на Алалу.
Ала в резултат от този жест на помирение историята на Нибиру се повторила. Въпреки
всичките му оказани почести младият Кумарби не можел да забрави, че Ану е узурпирал
трона от неговия дядо. С времето враждебността му към владетеля ставала все по-
очевидна и Ану „не можеше да търпи погледа на Кумарби“.
Затова, когато решил да посети Земята и дори да вземе със себе си своя
престолонаследник (Енлил), Ану сметнал за по-сигурно да го придружи и младият Кумарби.
Така пътуването било помрачено от съперничество, а специално за Ану било изпълнено с
лично страдание.
Решението да вземе Енлил на Земята и да му предаде командването довело до
разгорещени спорове с Енки - спорове, намерили отражение в откритите досега текстове.
Разгневеният Енки заплашил да остави Земята и да се завърне на Нибиру, но дали нямало
да узурпира трона? Ако Ану направел компромис, останел на Земята и прател Енлил за
свой наместник на Нибиру, Енлил щял ли да му отстъпи престола, когато Ану се завърнел?
Накрая взели решение да теглят жребий и да оставят на случайността да определи как да
постъпят. Поделянето на властта се описва в множество шумерски и акадски извори. Една
от най-дългите Хроники на Земята, текст, наречен „Епос за Атрахасис“, описва хвърлянето
на жребия и резултата от него:
„Боговете си стиснаха ръцете,
теглиха жребий и се поделиха.
Ану се възкачи на небето,
на Енлил се падна Земята,
моретата, затворени като с обръч,
бяха дадени на Енки, господаря на Земята.
В Абзу Енки се спусна,
господар на Абзу той стана.“
Повярвал, че е успял да сложи край на съперничеството между братята, „Ану се
възкачи на небето“. Ала в небесата над Земята го очаквал ненадеен обрат на събитията.
Може би като предпазна мярка, Кумарби бил оставен на космическата платформа, която
орбитирала около Земята. Когато се завърнал на нея, готов да се отправи на дългия полет
до Нибиру, Ану се озовал срещу разгневения си виночерпец. Грубите думи скоро отстъпили
мястото си на двубой: „Ану поведе битка с Кумарби, Кумарби поведе битка с Ану“. Когато
младежът победил в борбата, „Ану се изплъзна от хватката на Кумарби“. Но Кумарби успял
да го сграбчи за крака и „захапа слабините му той“, наранявайки неговото мъжество.
Открити са древни изображения на това събитие (обр. 23а), както и на обичая на
сражаващите се анунаки (обр. 23b) да се нараняват в гениталиите.
 Опозорен и измъчван от болка, Ану потеглил към Нибиру и оставил Кумарби с
космонавтите на космическите платформи и кораби. Ала преди да замине, той проклел
младежа с „три чудовища в неговия корем“.
Приликата между този хетски разказ и старогръцката история за кастрирането на Уран
от Кронос, а после и за изяждането на Кроносовите деца не се нуждае от обяснения. И
също като в гръцките извори, този епизод подготвил сцената за войните между боговете и
титаните.
След заминаването на Ану земната експедиция започнала сериозна работа.
На Земята пристигали още анунаки - с времето броят им нараснал до шестстотин - и
някои били пращани в Долния свят да помагат на Енки в добива на злато, други
управлявали рудните кораби, а трети оставали при Енлил в Месопотамия. Там били
създадени нови селища в изпълнение на цялостен план за действие:
„Той... усъвършенства процедурите,
божествените повели...
Основа пет града на чисти места,
даде им имена,
определи ги за центрове.
Първия от тези градове, Ериду,
той даде на Нудимуд, водача.“
Всяко от тези допотопни селища в Месопотамия имало специфична функция, която се
разкрива от името му. Първо бил създаден Е.РИ.ДУ, „дом на отиващите далеч“ -
златодобивната лаборатория край водите, който през цялото време си останал
месопотамският дом на Еа. После бил основан БАД.ТИБИРА, „светло място, където се
пречистват рудите“ - металургичният център за топене и рафиниране. После идвал
ЛA.PA.AK, „виждащ яркия ореол“ - градът-фар, насочващ кацащите космически кораби,
СИПАР, „Град на птицата“ - земният космодрум, и ШУ.РУП.ПАК, „място на абсолютното
благоденствие“ - медицинският център, ръководен от СУД („онази, която съживява“),
природената сестра на Енки и Енлил.
 Бил построен втори град-фар, ЛA.AP.CA („виждащ червената светлина“), тъй като
сложните операции зависели от прецизната координация между анунаките, които кацали
на Земята, и тристате космонавти, наречени ИГИ.ГИ („онези, които наблюдават и виждат“),
намиращи се в постоянна околоземна орбита. Игигите играели ролята на посредници
между Земята и Нибиру и на техните орбитални платформи совалките докарвали
обработената руда, след което я товарели на космически кораби и я прехвърляли на
родната планета при периодичното ѝ приближаване към Земята по нейната огромна
елипсовидна орбита. Космонавтите и оборудването били докарвани на Земята по същия
начин.
Всичко това изисквало контролен център, какъвто Енлил построил. Нарекли го
НИБРУ.КИ („земното място на Нибиру“) - на акадски Нипур. Върху изкуствено издигната
платформа, снабдена с антени - прототип на месопотамските „вавилонски кули“ (обр. 24) -
била построена свещена камера, ДИР.ГА („тъмна светеща камера“), в която се съхранявали
космически карти („емблемите на звездите“) и където се поддържала ДУР.АН.КИ („връзка
небе-земя“).

В Хрониките се казва, че първите анунакски селища на Земята били „определени за

центрове“. Към това загадъчно твърдение се прибавя и странното упорство на царете след
потопа, които възстановили потопените шумерски градове:
„Вечния хоризонтален план,
който за бъдещето
строителството определи.
Той носи
рисунките от Древните времена
и писмената на Горното небе.“
Можем да разгадаем загадката, ако обозначим тези първи градове, създадени от Енки
и Енлил, на картата на района и ги свържем с концентрични кръгове. Те наистина са
„определени за центрове“: всички се намират на равно разстояние от контролния център в
Нипур. Това действително е план от „Горното небе“, тъй като е понятен единствено за
онези, които можели да виждат целия Близък изток от небето: избирайки за ориентир
двувърхата планина Арарат, най-специфичната особеност на региона, те разположили
космодрума там, където северната линия пресича река Ефрат. В този „вечен хоризонтален
план“ всички градове са подредени като стрелка, сочеща траекторията за кацане на
сипарския космодрум (обр. 25).

Периодичните доставки на злато за Нибиру уталожили безпокойството и дори

съперничествата на родната планета, защото Ану дълго останал неин владетел. Но всички
главни герои на Земята били готови да дадат отдушник на всевъзможни емоции и
невероятни конфликти.
 5. Войните на старите богове
Първото посещение на Ану на Земята и взетите тогава решения определили хода на
събитията през следващите хилядолетия. След време те довели до сътворяването на Адам
- човека, такъв, какъвто го познаваме, Homo sapiens. Те също посели семената на бъдещия
конфликт между Енлил и Енки и техните потомци.
Но преди това били ожесточените борби между дома на Ану и дома на Алалу,
вражда, която на Земята се проявила във войната на титаните. Тъкмо тази война хвърлила
„боговете, които са в небето“, срещу „боговете, които са на Земята“ и достигнала
кулминационната си фаза с въстанието на игигите!
От „Царството на небесата“ ни е известно, че това се случило в началото на
заселването на Земята от нибируанците и след първото посещение на Ану. Текстът нарича
противниците „могъщите стари богове, боговете от старите дни“. След като назовава
петима предци, „бащи и майки на боговете“, които предшествали Ану и Алалу, той започва
разказа с узурпирането на нибируанския трон, бягството на Алалу, посещението на Ану на
Земята и последвалия конфликт с Кумарби.
Историята в „Царството на небесата“ се потвърждава и доразвива в няколко други
хетско-хуритски паметници, които учените колективно наричат „Цикъл за Кумарби“.
Усърдно събрани в един документ (и все още фрагментарни), тези текстове неотдавна
станаха по-понятни от откриването на нови фрагменти и версии, публикувани и подредени
от X. Гютербок („Kumarbi Mythen von Churritischen Kronos“) и X. Отен („Mythen vom Gotte
Kumarbi - neue Fragmente“) [„Митове за Кумарби от хуритския Кронос“. „Митове за бог
Кумарби – нов фрагмент“ (нем.). — Б. пр.].
От тези текстове не става ясно колко време останал в небето Кумарби след битката с
Ану. Научаваме обаче, че след изтичането на известен период и след като успял да изплюе
„камъните“, които проклятието на Ану накарало да пораснат в корема му, той слязъл на
Земята. Поради причини, които може би се обясняват в липсващите части на текстовете,
Кумарби отишъл при Еа в Абзу.
Тогава на сцената се появява богът на бурята Тешуб, който според шумерите бил най-
малкият Енлилов син Ишкур/Адад. Богът на бурята ядосал Кумарби, като му разказал за
чудните свойства и предмети, които щял да получи от всеки бог. Сред тези атрибути щяла
да е Мъдростта, която щяла да бъде взета от Кумарби. Обзет от ярост, Кумарби отишъл в
Нипур. Празнотите в текста не ни позволяват да научим какво се е случило в града на
Енлил, но след седеммесечен престой Кумарби се върнал, за да се посъветва с Еа.
Еа му предложил да се „възкачи на небето“ и да потърси помощ от Лама, която била
„майка на двамата богове“ и очевидно матриарх на двете съперничещи си династии. Богът
малко користолюбиво предложил да отведе Кумарби в небесния дом със своята
MAP.ГИД.ДА („небесна колесница“), която акадците наричат Ти-иа-ри-та, „летящата кола“.
Но след като узнала, че Еа идва без разрешение на Съвета на боговете, богинята пратила
„мълниеносни ветрове“ срещу неговия космически кораб и принудила двамата с Кумарби
да се върнат на Земята.
Ала вместо да се спусне на планетата, Кумарби предпочел да остане при
орбитиращите богове, които хетско-хуритският текст нарича ирсира („онези, които виждат
и орбитират“), шумерските ИГИ.ГИ. Тъй като имал достатъчно време, „Кумарби с мисли
беше пълен... той мисли таи за голяма беда... зло замисля той“. С две думи, планът му бил
да се обяви за „баща на всички богове“, за върховно божество!
След като си осигурил подкрепата на орбитиращите богове ирсира, Кумарби „обул на
нозе си обувки, които като вятър са бързи“ и се спуснал на Земята. Там пратил свой
представител при другите главни богове и поискал да признаят върховенството му.
Ану обаче решил, че Кумарби прекалява. За да победи веднъж завинаги внука на своя
противник Алалу, той заповядал на своя внук, бога на бурята Тешуб, да намери Кумарби и
да го убие. Последвали свирепи битки между земните богове под командването на Тешуб
и небесните богове, предвождани от Кумарби. Само в едно сражение изели участие не по-
малко от седемдесет богове, всички с небесни колесници. Въпреки че повечето батални
сцени са изгубени в повредения текст, известно ни е, че накрая Тешуб надделял.
Но разгромът на Кумарби не сложил край на борбите. От други хетски епически
текстове, спадащи към Цикъла за Кумарби, научаваме, че преди смъртта си той успял да
оплоди една планинска богиня, която родила негов Отмъстител, „каменния бог“ Уликуми.
Кумарби скрил своя чудотворен (или чудовищен) син сред боговете ирсира, като му казал
да порасне и да нападне града на Тешуб, „Кумия, красивия град... Нека нападне бога на
бурите и на парчета го разкъса като смъртен! Нека свали всички богове от небето“. Щом
извоювал победа на Земята, Уликуми трябвало да „се възкачи на небето за царството“ и да
узурпира трона на Нибиру. След като инструктирал сина си, Кумарби слязъл от сцената.
Детето дълго останало скрито. Но когато Уликуми пораснал – а той достигнал
исполински ръст, - един ден Уту/Шамаш го видял да лети в небето. Уту се втурнал в дома
на Тешуб, за да му съобщи за появата на Отмъстителя. След като го нахранил и напоил, за
да се успокои, Тешуб казал на Уту: „яхни колесницата своя и се възкачи на небето“ - за да
следи растящия Уликуми. После се качил на Планината на виждането, за да види сам
Каменния бог. „Каменния бог той погледна и гневно разтърси юмрук“.
Разбирайки, че няма алтернатива, освен да се бие, Тешуб приготвил колесницата си.
Хетският текст я нарича с нейното шумерско име ИД.ДУГ.ГА, „течащата оловна река“.
Струва си да цитираме инструкциите за подготовката на небесната колесница, в които
хетският текст широко използва оригиналната шумерска терминология. Те изискват
запалване на машината с „голямата трошачка“, свързване на „бика“ (енергийния източник,
който „свети отпред“ и „бика за висока ракета“ отзад, инсталиране на радар или
навигационно устройство, което „пътя показва“ в предната част, задействане на уредите с
мощните „камъни“ (минерали) и накрая въоръжаване на колесницата с
„мълниехвъргачката“ и нейното зареждане с не по-малко от осемстотин „огнени камъни“:
 „Голямата трошачка на светлия оловен ездач
нека смажат със масло и да раздвижат.
Бика, който свети отпред, между рогата нека поставят.
Задния бик, който е висока ракета,
нека облицоват със злато.
Отпред онова, което пътя показва,
нека поставят,
камъни мощни в него да турят.
Мълниехвъргачката нека извадят,
която разбива скалите,
да се погрижат огнените камъни с осемстотин... да покрият.
Мълнията, която страховито проблясва,
нека от склада извадят.
Нека извадят MAP.ГИД.ДА и да я приготвят!“
„От небесата, измежду облаците, богът на бурята лице обърна към каменния бог.“
След неуспешните първоначални атаки в битките си включил Нинурта, брат на Тешуб/Адад.
Но каменният бог останал невредим и пренесъл сраженията до самите порти на Кумия,
града на бога на бурята.
Хебат, съпругата на Тешуб, следяла съобщенията за битката от дома на мъжа си в
Кумия. Но ракетите на Уликуми „принудиха Хебат дома да напусне и да чува вече не
можеше посланията на боговете... ни посланията на Тешуб, ни посланията на всички
богове“. Тя заповядала на своя вестоносец да обуе на „нозе си обувки, които като вятър са
бързи“, и да иде на мястото, където се събирали боговете, за да донесе новини за битката,
тъй като се бояла, че „каменният бог е убил мъжа ми, знатния владетел“.
Ала Тешуб не бил убит. Посъветван от помощника си да се скрие в планината, той
отказал: ако сторим така, отговорил богът, „не ще има цар на небето!“ Тогава двамата
решили да отидат при Еа в Абзу и да потърсят там предсказание в „старите плочки с
думите на съдбата“.
Разбирайки, че Кумарби е създал чудовище, което не може да бъде обуздано, Еа
отишъл при Енлил, за да го предупреди за опасността: „Пътя за небето ще отсече Уликуми и
за свещените домове на боговете!“ Бил свикан съвет на великите анунаки. Изход
предложил само Еа: да извадят от заключения склад с „оръжия за рязане на камъни“
древно оръжие за рязане на метал и да отсекат краката на Уликуми.
Така каменният бог бил осакатен. Когато научили, боговете „дойдоха в събранието и
всички започнаха да реват срещу Уликуми“. Окуражен, Тешуб се метнал в колесницата си,
„при морето каменния бог Уликуми настигна и битка с него поведе“. Ала Уликуми все още
бил силен и заявил: „Кумия аз ще погубя, свещения дом ще превзема, боговете аз ще
прогоня... на небето царството ще заграбя!“
Заключителните стихове на хетския епос са напълно повредени, но можем ли да се
съмняваме, че ни разказват санскритската история за последната битка между Индра и
„демона“ Вритра?
„И тогава гледка ужасна видя се, когато бог и демон в битка се срещнаха.
Остри стрели Вритра изстреля, с мълнии врага си обсипа.
Богът яростта му свирепа отблъсна, изтъпени, стрелите от Индра
отскачаха.
Мълниите тогава посипаха се, гордо хвърлени от Индра...
Скоро удари часът гибелен на Вритра със звъна на железния дъжд, пратен от
Индра.
Пронизан, разсечен, смазан, с ужасен вик, стремглаво падна от облачната си
кула умиращият демон...
И Индра порази го с мълнията си между плещите.“
Според нас това са битките на „боговете“ и титаните от гръцките предания. Досега
никой не е открил значението на наименованието „титани“, но ако тези истории имат
шумерски произход и ако същото се отнася за имената на тези богове, на шумерски
ТИ.ТА.АН буквално означава „онези, които живеят в небето“ — наименованието на
предвожданите от Кумарби игиги, чиито противници били анунаките, „които са на Земята“.
Шумерските текстове наистина разказват за древна борба на живот и смърт между
внука на Ану и „демон“ от друг род. Тази история - чийто герой е Нинурта, синът на Енлил
от неговата природена сестра Суд - е известна като мита за Зу и спокойно може да е
изворът, от който са заимствани индийските и хетските версии.
Описаните в шумерския текст събития се развиват след посещението на Ану на Земята.
Под командването на Енлил анунаките се заели с изпълнението на задачите си в Абзу и
Месопотамия: рудата била добивана и превозвана, после топена и рафинирана. От
космодрума в Сипар совалките превозвали скъпоценния метал до орбиталните станции на
игигите и оттам периодично пристигащи космически кораби го транспортирали на родната
планета.
Сложната система от космически операции, полетите на космически кораби в двете
посоки и комуникациите между Земята и Нибиру, докато двете планети се движели по
различните си орбити - се координирала от контролния център на Енлил в Нипур. Там
върху висока платформа се издигала камерата ДИР.ГА, най-строго пазената „светая светих“,
в която се съхранявали жизненоважните небесни карти и орбитални инфодисплеи -
„плочките на съдбите“.
Именно в тази свещена камера проникнал богът Зу, откраднал жизненоважните
плочки и по този начин държал в ръцете си съдбата на анунаките на Земята и на самия
Нибиру.
Чрез комбиниране на откъси от старовавилонската и асирийската версии на
шумерския текст била възстановена голяма част от историята. Но повредените фрагменти
все още пазели тайната за истинската самоличност на Зу, както и отговора на въпроса как е
проникнал в ДИР.ГА. Едва през 1979 г. двама учени (У. У. Хелоу и У. Л. Морън) открили
обяснението в плочка, намерена във Вавилонската колекция на Йейлския университет, и
възстановили началото на древната история.
На шумерски името ЗУ означава „който знае“, вещ в някакво знание. Злият герой на
тази история на няколко пъти се споменава като АН.ЗУ („който познава небето“), което
насочва към космическата програма, свързваща Земята с Нибиру. И наистина,
реконструираното начало на хрониката разказва, че сиракът Зу бил осиновен от
космонавтите, управляващи космическите совалки и орбиталните платформи, игигите, и
научил от тях тайните на небесата и космическите полети.
Действието започва, когато „събралите се от всички краища“ игиги решили да се
обърнат с молба към Енлил. Те се оплакали, че до този момент не им е построено място за
почивка. С други думи, на Земята просто нямало условия за отдих и възстановяване на
игигите, където да си почиват от тежкия труд в космоса и условията на безтегловност. Те
избрали за свой говорител Зу и го пратили в центъра на Енлил, Нипур.
Енлил, „бащата на боговете, в Дур-Ан-Ки видя го и казаното от тях [игигите] обмисли“.
Докато размишлявал над искането им, той внимателно наблюдавал небесния Зу. В крайна
сметка кой бил този пратеник, който не бил космонавт, но въпреки това носел
космонавтска униформа? Когато подозренията му се задълбочили, Еа – знаейки за
истинския произход на Зу - посъветвал Енлил да отложи решението по молбата на игигите,
като забави Зу в града си. „На служба при себе си вземи го - казал Еа, - в светилището, в
самия му център, нека той стане онзи, който пътя прегражда.“
„С думите, що Еа изрече,
съгласи се богът [Енлил].
При светилището зае място Зу...
На входа на светилището
Енлил го постави.“
Така със съучастието на Еа противникът - таен потомък на Алалу - бил допуснат в най-
вътрешната и важна камера на Енлил. Научаваме, че Зу „постоянно наблюдава Енлил,
бащата на боговете, бога на връзката небе-Земя... неговата небесна плочка на съдбите Зу
гледа“.
И скоро коварният му план се оформил: той „замислял в сърцето си... отмъкването на
енлилството“:
„Аз ще взема небесната плочка на съдбите,
волята на боговете ще управлявам,
на трона ще се възкача,
ще стана господар на небесната воля:
игигите в техния космос аз ще командвам!“
Един ден Зу видял своя шанс, когато Енлил влязъл в басейна, за да се разхлади. „Зу
грабна Плочката на съдбите в ръце“ и със своята птица „излетя и се скри в ХУР.САГ.МУ“
(„планина на небесните камери“). И тогава всичко спряло:
 „Прекратени бяха божествените формули;
неподвижност се разпростря навред, тишина се спусна.
В космоса останаха игигите затворени.
Блясъкът на светилището угасна.“
Оначало „бащата Енлил онемя“. Когато съобщенията били възстановени, „боговете на
страната един по един се събраха“. Научил и Ану на Нибиру. Било ясно, че Зу трябва да
бъде заловен и плочката на съдбите да бъде върната в ДИР.ГА. Ала кой щял да го стори?
Обърнали се към неколцина по-млади богове, известни със своята храброст. Но никой не
смеел да последва Зу до далечната планина, тъй като сега той бил могъщ колкото Енлил,
тъй като също бил откраднал „блясъка на Енлил“ и „който срещу него се вдигне, на глина
ще стане... блясъкът боговете погубваше“.
И тогава Нинурта, законният наследник на Енлил, предложил да изпълни задачата,
защото - както отбелязала майка му Суд – Зу лишил не само Енлил, но и самия Нинурта от
„енлилството“. Тя го посъветвала да нападне Зу в скривалището му с друго „блестящо
оръжие“, но едва след като се приближи зад щит от прах. За тази цел богинята дала на
Нинурта своите „седем вихрушки, що вдигат праха“.
Нинурта решително се отправил към планината Хази - име, което се среща в Цикъла за
Кумарби, - където се качил на колесницата си със своите седем оръжия, събрал
вихрушките, които вдигали праха, и потеглил срещу Зу на „ужасна война, в битка свирепа“:
„Зу и Нинурта на склона се срещнаха.
Когато го усети, че идва, гняв обзе Зу.
С блясъка си освети като ден планината,
яростни лъчи хвърли срещу врага си.“
Тъй като не виждал противника си заради прашната буря, Зу извикал на Нинурта: „Аз
откраднах цялата власт, волята на боговете [сега] управлявам! Кой си ти срещу мен да се
биеш?“
Но Нинурта продължил „войнствено да напредва“ срещу Зу и заявил, че самият Ану го
праща да го плени и да върне плочката на съдбите. Когато чул тези думи, Зу угасил своя
блясък и „лицето на планината с мрак се покри“. Нинурта безстрашно „в тъмнината
навлезе“. От „гърдите“ на колата си той хвърлил мълния срещу Зу, „ала мълнията да
доближи Зу не можеше и назад тя се върна“. Със способностите, с които се бил сдобил Зу,
никаква мълния не можела „тялото му да доближи“.
Озовалият се в безизходица Нинурта помолил по-малкия си брат Ишкур/Адад да
поиска съвет от Енлил. „Князът Ишкур вестта за битката на Енлил отнесе.“
Енлил му заповядал да се върне и да предаде на Нинурта следното: „От боя ти не се
отказвай, силата си докажи!“ Освен това пратил на героя тилу - ракета (чиято пиктограма е
> –> ––>- ), която да зареди в мълниехвъргачката си. В своята „вихрена птица“, казал Енлил,
Нинурта трябвало колкото се може повече да се приближи до птицата на Зу, докато
застанат „крило до крило“. Тогава трябвало да насочи ракетата към „външните пера“ на
вихрената птица на Зу и да я изстреля като мълния. Когато огненият блясък обгърнел
перата, крилете щели да запърхат като пеперуди и тогава Зу щял да бъде победен.
Последните бойни сцени липсват от всички плочки, но ние знаем, че в сражението не е
участвала само една „вихрена птица“. Фрагментите от преписи, открити в руините на
хетския архив в днешния Султан Тепе, ни съобщават, че Нинурта строил „седем вихрушки,
що вдигат праха“, въоръжил колесницата си със „зли ветрове“ и нападнал Зу, както го бил
посъветвал баща му. „Земята се разтърси... настана мрак, небесата почерняха... перата на
Зу бяха изгорени.“ Зу бил пленен и заведен при Енлил в Нипур, плочката на съдбите била
върната на мястото ѝ, „господството пак се върна в Екур, божествените формули бяха
върнати“.
Плененият Зу бил изправен пред съда на седемте велики анунаки, които го признали
за виновен и го осъдили на смърт. Нинурта, неговият победител, „гърлото му преряза“.
Открити са много изображения на сцената на съда. Заради връзката си с космонавтите
игиги Зу е облечен като птица. Един древен релеф от Централна Месопотамия илюстрира
екзекуцията на Зу и го представя като демоничен петел с трето око на челото, тъй като
принадлежал към онези, „които наблюдават и виждат“ (обр. 26).

Поражението на Зу се съхранило в паметта на анунаките като велико избавление.

Навярно заради предположението, че духът на Зу - символизиращ предателството,
лицемерието и изобщо злото - упорства в причиняването на злини и страдания, историята
за съда и екзекуцията му са се предавали от поколение на поколение под формата на
сложен ритуал. По време на този ежегоден празник се избирал бик, който олицетворявал
Зу и трябвало да изкупи неговото злодеяние.
 Открити са вавилонски и асирийски версии на дългите инструкции за изпълняване на
ритуала, които насочват към по-ранния си шумерски източник. След продължителни
приготовления в храма довеждали „голям бик, силен бик, пасъл в чисти пасища“ и в
първия ден на съответния месец прошепвали в лявото ухо на бика с помощта на
тръстикова тръба: „О, бик, ти си виновният Зу“ и в дясното му ухо: „О, бик, ти си избран за
обреда и церемониите“. Така го пречиствали. На петнадесетия ден завеждали бика пред
образите на „седмината богове, които съдят“ и символите на дванадесетте небесни тела от
слънчевата система.
След това разигравали съда на Зу. Отвеждали бика пред Енлил, „великия пастир“.
Жрецът-обвинител рецитирал реторични обвинителни въпроси, сякаш се обръщал към
Енлил: как можа да дадеш „съхраняваното съкровище“ на врага? Как можа да го пуснеш
да влезе и да живее на „чистото място“? Как можа той да проникне в дома ти? След това
призовавали Еа и другите богове да помолят Енлил да се успокои и Нинурта пристъпвал
напред, и казвал на баща си: „Насочи ръцете ми в правилната посока! Дай ми правилните
повелителни думи!“
След изслушването на свидетелските показания се издавала присъдата. Докато колели
бика според подробни инструкции, жреците рецитирали присъдата му: черният му дроб
трябвало да бъде сварен в жертвен котел, кожата и мускулите му да бъдат изгорени в
храма, но „злият [му] език ще остане навън“.
После жреците, които играели ролята на другите богове, запявали химн във възхвала
на Нинурта:
„Измий си ръцете, измий си ръцете!
Ти си като Енлил, измий си ръцете!
Ти си като Енлил [на] Земята,
нека всички богове ликуват с теб!“
Когато търсели доброволец, който да се сражава със Зу, боговете обещали на
победителя:
„Твоето име ще е най-велико
в Съвета на великите богове,
сред боговете, твоите братя,
ти не ще имаш равен,
славно пред боговете
и могъщо ще е твоето име!“
След победата на Нинурта обещанието трябвало да бъде изпълнено. Ала тъкмо това
бил проблемът, това било причината за бъдещите борби между боговете: Нинурта
наистина бил законен наследник на Енлил, но на Нибиру, а не на Земята. Както става ясно
от възпоменателния храмов ритуал, той бил направен „като Енлил - на Земята“. От други
текстове, занимаващи се с боговете на Шумер и Акад, ни е известно, че техният
йерархичен ред също имал числов израз. На Ану принадлежало най-голямото число от
шумерската шестдесетична система, 60. Неговият законен наследник Енлил имал ранг 50,
първородният му син (и наследник) Еа - 40. Както свидетелства загадъчното твърдение, че
Нинурта станал „като Енлил“, той също получил ранг 50.
Отчасти повреденият край на храмовия ритуален текст съдържа следните четливи
стихове:
„О, Мардук, защото твоят цар изрича:
„Отказвам се!“
О, Адад, защото твоят цар изрича:
„Отказвам се!“
Основателно можем да предположим, че липсващите редове също са включвали
подобен отказ на Син от претенциите му за власт над боговете и признаване на
енлилството на Нинурта. Известно ни е също, че Син, Енлиловият първороден син на
Земята, имал ранг 30, неговият син Шамаш - 20, дъщеря му Ищар - 15 и Ишкур (на акадски
Адад) - 10. (Няма данни за числовия ранг на Мардук.)
Заговорът на Зу и неговото злодеяние са се съхранили и в паметта на човечеството и
са еволюирали в страх от птицеподобни демони, които могат да причиняват беди и мор
(обр. 27).

Някои такива демони били наричани лилу, наименование с двояко значение („вия“ и
„нощен“), а тяхната предводителка Лилиту (Лилит) се изобразявала като гола крилата
богиня с птичи крака (обр. 28).
 Открити са множество текстове „шурпу“ („пречистване чрез изгаряне“) с формули за
заклинания срещу тези зли духове – предшественици на магьосничеството и вещерството,
които се развили през хилядолетията.
Въпреки че след разгрома на Зу боговете дали тържествен обет да почитат и уважават
върховенството на Енлил и положението на Нинурта като негов заместник, главните
фактори, пораждащи съперничество и раздори, се запазили - и от време на време открито
се проявявали през следващите хилядолетия. Тъй като били наясно с това, Ану и Енлил
снабдили Нинурта с нови, чудотворни оръжия. Ану му дал ШАР.УР („царски ловец“) и
ШАР.ГАЗ („царски убиец“). Енлил му дал няколко оръжия, най-страшно от които бил
уникалният ИБ - оръжие с „петдесет убиващи глави“, заради което хрониките наричат
Нинурта „господаря на Иб“. Така въоръжен, Нинурта станал „пръв воин на Енлил“, готов да
се сражава с всички предизвикателства към енлилството.
Следващото такова предизвикателство дошло под формата на бунт на анунаките,
които работели в златните рудници в Абзу. Бунтът и събитията около него са подробно
описани в текст, наречен от учените „Епос за Атрахасис“ - обширна Хроника на Земята,
която между другото разказва за събитията, довели до сътворяването на Homo sapiens -
човека такъв, какъвто го познаваме.
Текстът ни съобщава, че след като Ану се завърнал на Нибиру и Земята била поделена
между Енлил и Енки, анунаките се трудили в рудниците на Абзу „четиридесет отброени
периода“ – четиридесет орбити на тяхната планета или сто четиридесет и четири хиляди
земни години. Ала работата била тежка и съсипваща: „в планините... в дълбоко изкопани
шахти... анунаките теглеха бремето, тежък беше техният труд в продължение на
четиридесет отброени периода“.
Рудодобивът нито за миг не прекъсвал: анунаките „теглеха бремето ден и нощ“. Но
колкото по-дълбоки ставали шахтите и по-тежък - трудът, толкова повече растяло
недоволството: „Те се оплакваха, злословеха, мърмореха в шахтите“.
За да помогне за поддържане на дисциплината, Енлил пратил Нинурта в Абзу, но това
още повече обтегнало отношенията с Енки. И тогава Енлил решил да отиде в Абзу и лично
да прецени положението. Недоволните анунаки използвали тази възможност и се
разбунтували!
На ясен език, образен като на съвременен репортер, хрониката „Атрахасис“ в повече
от сто и петдесет реда недвусмислено описва последвалите събития. Разбунтувалите се
анунаки изгорили инструментите си и посред нощ се отправили към дома на Енлил. „Да го
убием! - извикал някой. - Да счупим ярема!“ Друг посочил, че Енлил е „главният офицер от
едно време“ и посъветвал да преговарят. Разяреният Енлил взел оръжията си, ала и
неговият слуга му напомнил: „Господарю, това са твои синове...“
Пленник в собствения си дом, Енлил пратил послание на Ану и го помолил да дойде на
Земята. Когато Ану пристигнал, великите анунаки се събрали на съд. „Там бе и Енки, на
Абзу владетел.“ Енлил поискал да узнае кой е подстрекател на бунта и настоял за смъртно
наказание. След като не получил подкрепа от страна на Ану, той си подал оставката:
„Благородни, вземи си службата, вземи си властта и аз при теб в небето ще дойда.“ Ала
Ану го успокоил и в същото време изразил разбиране за тежкото положение на
миньорите.
Окуражен, Енки „уста отвори и към боговете се обърна“. Той повторил обобщението
на Ану, но предложил решение на въпроса: докато главната лекарка, сестра им Суд, била в
Абзу:
„... Нека създаде примитивен работник,
нека той носи хомота...
нека той се труди за боговете,
нека той носи хомота!“
В следващите сто стиха от „Атрахасис“ и в още няколко текста за Сътворението на
човека, открити в различно състояние на запазеност, с удивителни подробности се
разказва историята за генното инженерство, в резултат на което бил създаден Homo
sapiens. За тази цел Енки предложил да използват вече съществуващата маймуножена, за
да създадат лулу амелу („смесен работник“), като комбинират по-слабо еволюирали
същества „в калъпа на боговете“. Богинята Суд пречистила „същността“ на млад анунак и я
смесила с яйцеклетка от маймуножена. Оплодената яйцеклетка била имлантирана в
утробата на анунакска „богиня“ за съответния период на бременност. Когато се родило
„смесеното същество“, Суд го вдигнала и извикала: „Сътворих го! Ръцете ми го създадоха!“
Така се появил „примитивният работник“ - Homo sapiens. Това се случило преди около
триста хиляди години и било постигнато чрез генно инженерство и методи за
ембрионално имплантиране, каквито човечеството едва сега започва да прилага.
Несъмнено имало продължителен процес на еволюция, но после анунаките се намесили в
него, ускорили развитието и ни „сътворили“ по-скоро, отколкото ако бяхме продължили да
еволюираме сами. Учените отдавна търсят „липсващото звено“ в човешката еволюция.
Шумерските текстове показват, че „липсващото звено“ било генетична манипулация,
извършена в лаборатория... Но това не било постигнато за миг. Паметниците съобщават,
че едва след много опити и грешки анунаките получили желания „образец“ за примитивен
работник. След това обаче започнало масово производство: едновременно на
четиринадесет „богини на раждането“ имплантирали генетично манипулирани яйцеклетки
от маймуножени, за да получат седем работника и седем работнички. Още щом
достигнали съответната възраст, работниците били пратени в рудниците и с постепенното
нарастване на броя си те изпълнявали все повече физически задачи в Абзу.
Причина за предстоящия въоръжен сблъсък между Енлил и Енки щели да са същите
тези роби...
Колкото повече се усъвършенствал рудодобивът в Абзу, толкова повече работа имали
анунаките, които останали да се грижат за съоръженията в Месопотамия. Климатът бил по-
мек, дъждовете - по-обилни и месопотамските реки постоянно преливали.
Месопотамските анунаки все повече „копаеха реката“, издигали бентове и правели
каналите все по-дълбоки. Скоро и те започнали да настояват за роби, „същества със светли
лица“, но с гъста черна коса:
„Анунаките към него [Енлил] пристъпиха...
Черноглави от него поискаха.
На черноглавите хора
те кирки да раздадат.“
За тези събития четем в един текст, който Самюъл Н. Крамър нарича „Мит за кирката“.
Макар да липсват отделни части, става ясно, че Енки отхвърлил молбата на Енлил за
прехвърляне на примитивни работници в Месопотамия. Решил да вземе нещата в свои
ръце, Енлил предприел крайната мярка да прекъсне съобщенията с родната планета:
„Връзката небе-Земя той разсече... наистина се зае да отдели небето от Земята“. После
извършил въоръжено нападение срещу Земята на рудниците.
Анунаките в Абзу събрали примитивните работници в централен лагер и подсилили
стените му срещу започналата атака. Ала Енлил създал чудотворно оръжие, наречено
АЛ.А.НИ („брадва, която произвежда енергия“), снабдено с „рог“ и „земеразцепител“,
който можел да пробива стени и насипи. С тези оръжия той пробил дупка в укрепленията.
Когато отворът се разширил, „от земята наизскачаха хора към Енлил. Той твърдо погледна
черноглавите“.
Оттогава насетне примитивните работници поели физическия труд и в двете земи: в
земята на рудниците те „бремето носеха“, а в Месопотамия „с кирки и лопати строяха
домове за боговете и големи канали, храна за боговете отглеждаха“.
Множество древни изображения върху цилиндрични печати представят тези
примитивни работници, изпълняващи задачите си голи като животни на нивата (обр. 29).

Различни шумерски текстове потвърждават този животински етап от човешкото

развитие:
„Когато бяха създадени хората,
те не познаваха яденето на хляб,
не познаваха носенето на одежди,
ядяха растения с уста като овце,
пиеха вода от рововете.“
Колко време обаче можели да искат (или да принуждават) младите анунакски жени да
изпълняват ролята си на „богини на раждането“? Без знанието на Енлил и със съучастието
на Суд, Енки замислил да даде на новото същество още едно генетично свойство: да дари
на хибридите, които, подобно на всички хибриди, не можели да се размножават,
способността да имат потомство, сексуалното „познание“ . Това събитие намира
отражение в библейския разказ за Адам и Ева в Едемската градина и въпреки че
оригиналният шумерски текст все още не е открит, разполагаме с множество шумерски
илюстрации на тази история. Те показват различни нейни аспекти: Дървото на живота,
предлагането на забранения плод, последвалата гневна среща между „Гопод Бог“ и
„змията“. Известно е и изображение, на което Ева е опасана с набедреник, докато Адам
още е гол (обр. 30), също подробност, за която се разказва в Библията.
 Въпреки че змийският бог участва във всички тези древни изображения,
възпроизведената тук илюстрация е от особено значение, тъй като посочва на архаичен
шумерски името/епитет на бога като:

„Звездата“ означава „бог“, а триъгълният символ се чете БУР, БУРУ или БУЗУР, все
термини, в резултат на които името/епитет на бога означава „бог, който разкрива тайни“,
„бог на дълбоките рудници“ и прочее. Библията (в ивритския си оригинал) нарича бога,
който съблазнява Ева, Нахаш. Това име се превежда като „змия“, но буквално означава
„който разкрива тайни“ и „който познава метали“, пълен аналог на името на бога в
шумерското изображение. Това изображение представлява още по-голям интерес, тъй
като представя змийския бог със завързани ръце и крака, което предполага, че след
своеволното си деяние Енки е бил арестуван.
В гнева си Енлил заповядва Адам - новият Homo sapiens – да бъде изхвърлен от Е.ДИН
(„дом на праведните“). Човекът вече не бил затворен в селищата на анунаките и започнал
да се разселва по цялата Земя.
„Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина... Роди още и брата му
Авеля.“
Боговете вече не били сами на Земята.
По онова време анунаките дори не подозирали каква роля ще изиграе примитивният
работник във войните помежду им.
 6. Появата на човечеството
Още откакто през 1876 г. Джордж Смит открил и публикувал („Халдейското Битие“)
подробни месопотамски разкази за Сътворението, последвани от „Седемте плочки на
Сътворението“ на Л. У.
Кинг, учени и теолози признават, че Старозаветните разкази за Сътворението (Битие 1-
3) са сбити и редактирани версии на оригинални шумерски текстове. Един век по-късно в
труда си „Дванадесетата планета“ (1976) ние доказахме, че тези текстове не са примитивни
митове, а хранилища на научни знания, които съвременните учени едва започват да
настигат.
Безпилотните космически сонди до Юпитер и Сатурн потвърдиха много „невероятни“
страни на шумерските знания за нашата слънчева система, като например, че външните
планети имат многобройни спътници и че на някои от тях има вода. Оказа се, че ядрата на
тези далечни планети и някои от главните им спътници са активни и генерират вътрешна
топлина. Някои излъчват повече топлина, отколкото могат да получат от далечното слънце.
В резултат на вулканична активност тези небесни тела са се сдобили с атмосфера. Там са
налице всички основни изисквания за развитие на живот, точно както преди шест хиляди
години са казали шумерите.
Ами съществуването на дванадесетия член на нашата слънчева система - десета
планета зад Плутон, шумерския Нибиру (и вавилонския Мардук), планета, чието
съществуване е главното и най-важно заключение в „Дванадесетата планета“?
През 1978 г. астрономите от Военноморската обсерватория на САЩ във Вашингтон
установиха, че само Плутон - тъй като е по-малък, отколкото се предполагаше преди - не
може да обясни пертурбациите в орбитите на Уран и Нептун и затова предположиха
съществуването на друго небесно тяло. През 1982 г. Националното управление по
въздухоплаване и космонавтика на САЩ (НАСА) оповести заключението си, че наистина
съществува такова тяло, и информира обществеността, че планира да определи дали става
дума за друга голяма планета, като ориентира по специален начин двата кораба
„Пайъниър“, които летяха в космоса зад Сатурн.
И в края на 1983 г. астрономите от Лабораторията за реактивно движение в
Калифорния съобщиха, че инфрачервеният телескоп, монтиран върху космически кораб и
изстрелян под патронажа на НАСА в сътрудничество с други държави, е открил зад Плутон
много далечно „загадъчно небесно тяло“, което било около четири пъти по-голямо от
Земята и се движело към нея. Те все още не го нарекоха „планета“, но нашите Хроники на
Земята не оставят никакво съмнение в това.
През 1983 г. на Антарктида и други места бяха открити скали, които несъмнено са
фрагменти от Луната и Марс. Учените бяха напълно озадачени как са се озовали там.
Шумерският разказ за Сътворението на слънчевата система, сблъсъка между сателитите на
Нибиру и Тиамат и останалата част от космогонията в прочутия „Епос за Сътворението“
дават изчерпателно обяснение.
Ами текстовете, които описват сътворяването на човека чрез генетична манипулация:
оплождане in vitro и реимплантиране?
Най-новите открития в областта на генетичните науки и технологии потвърждават
шумерската концепция за постепенната еволюция от една страна и от друга - иначе
необяснимата поява на биологично развит Homo sapiens, създаден от анунаките чрез
генно инженерство. Дори най-модерният метод, наречен „бебе в епруветка“ - изваждане
на женска яйцеклетка, оплождане с пречистена сперма и реимплантиране на оплодената
яйцеклетка в женска утроба – е същата процедура, която е описана в шумерските текстове
отпреди хилядолетия.
Щом двете основни събития - сътворяването на Земята и човека - са вярно отразени в
Библията, не трябва ли да приемем за верен и библейския разказ за появата на
човечеството на Земята?
И щом библейският разказ не е нищо друго, освен сбита версия на по-подробни, по-
древни шумерски хроники, не можем ли да ги използваме, за да потвърдим и допълним
старозаветните описания на тези най-древни времена?
Тъй като едното е отражение на другото, нека повдигнем огледалото към древния
пламък на спомените... Да продължим да разкриваме тази чудна история.
След като описва как Адам (буквално „земянин“) получил способността да се
размножава, Книга Битие преминава от разказа за общите събития на Земята към сагата за
един конкретен клон от човечеството: човека на име Адам и неговите потомци.
„Това е родословието на Адама“ - съобщава ни Старият завет. Такава книга, спокойно
можем да предположим ние, определено е съществувала. Свидетелствата предполагат, че
човекът, когото Библията нарича Адам, е същият, когото шумерите наричали Адапа,
земянин, „усъвършенстван“ от Енки и смятан за генетично свързан с него. „Дълбоко
разбиране той му даде, за да разкрие строежа на Земята... Даде му знание, вечен живот не
дари му.“
Открити са части от Разказа за Адапа - пълният текст спокойно можеше да е книгата за
„Родословието на Адама“, за която споменава Старият завет. Асирийските царе сигурно са
разполагали с такъв паметник, тъй като много от тях заявяват, че притежавали една или
друга добродетел на Адапа. Саргон и Синахериб твърдят, че наследили мъдростта, която
Енки дарил на Адапа, Синсаришкун и Асархадон се хвалят, че били родени „по образа на
мъдрия Адапа“ . Според един надпис на Асархадон в храма на Ашур царят издигнал статуя
с образа на Адапа. Ашурбанипал ни уверява, че бил научил „тайнствените думи от
каменните надписи от дните преди потопа“.
Шумерските извори показват, че преди потопът да залее лицето на Земята
съществували земеделие и скотовъдство, както и градски селища. Според Книга Битие
първият син на Адам и Ева Каин „беше земеделец“, а брат му Авел - „стана пастир на
овци“. След като Каин бил прогонен далеч „от лицето Господне“, задето убил Авел, били
създадени градски селища - човешки градове - в земята Нод на изток от Едем Каин имал
син, когото кръстил Енох, и построил град със същото име, което означава „основи“.
Старият завет не проявява особено голям интерес към рода на Каин и бързо прескача към
четвъртото поколение след Енох, когато се родил Ламех:
„Ламех си взема две жени; името на едната беше Ада, а името на втората
Цила (Села). Ада роди Иавала; той беше баща на скотовъдци, които живеят в
шатри. Брат му се казваше Иувал: той беше баща на всички, които свирят на гусли
и пищялки. Цила също роди Тувалкаина (Товела), ковач на всякакви медни и железни
сечива.“
Псевдоепиграфската Книга на юбилеите, за която се смята, че е съставена през II в. пр.
Хр. от по-древни паметници, допълва сведението, че Каин взел за жена родната си сестра
Ауан и тя му родила Енох „в края на четвъртия юбилей. И през първата година от
седмицата на петия юбилей домове бяха построени на земята, и Каин съгради град, и
нарече града по името на сина си Основи“. Откъде идва тази допълнителна информация?
Отдавна се твърди, че тази част от Битие се отличава и няма нито потвърждение, нито
аналог в месопотамските текстове. Но ние установихме, че не е така.
Първо се натъкнахме на една вавилонска плочка в Британския музей (№ 74329, обр.
31), каталогизирана като „съдържаща иначе неизвестен мит“. Само че всъщност това може
би е вавилонско-асирийска версия на липсващото шумерско описание на Каиновия род от
около 2000 г. пр. Хр.!
 Копирана от А. Р. Милард и преведена от У. Дж. Ламбърт (Kadmos, VI), тя разказва за
началото на група хора, които били орачи. Те са наречени „Амаканду“, „народ, който се
скита в скръб“. Очевидна е аналогията с проклятието на Каин: „... и сега проклет да си от
земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв... ти ще бъдеш изгнаник и
скитник по земята“. И колкото и да е невероятно, месопотамският водач на този прогонен
народ се наричал Ка’ин! Освен това, също като в библейския разказ:
„Той съгради в Дунну
град с две кули.
Ка’ин посвети на себе си
господството над града.“
Интересно е името на това място. Тъй като на шумерски редът на сричките може да се
обръща, без да се промени значението, името може да се произнесе и НУ.ДУН, което е
аналогично на библейското име Нод, мястото на Каиновото изгнание. Шумерското име
означава „разкопаното място за отдих“ - много подобно на библейското тълкувание на
значението „основи“.
След смъртта (или убийството) на Ка’ин „той беше погребан в град Дунну, който
обичаше“. Също като библейския разказ, месопотамският текст излага историята за четири
следващи поколения: братя, оженили се за своите сестри, убили родителите си, заграбили
властта в Дунну и впоследствие заселили нови места, последното от които се нарича Шупат
(„присъда“).
Друг извор, който потвърждава произхода на библейския разказ за Адам и неговия
син Каин от месопотамските хроники, са асирийските текстове. Установяваме например, че
според един архаичен асирийски царски списък в най-древни времена, когато предците им
„живеели в шатри“ - факт, споменат и в Библията по отношение на Каиновия род, -
патриархът на техния народ се казвал Адаму, библейският Адам.
Сред традиционните асирийски царски епоними откриваме също комбинацията Ашур-
бел-Ка’ини („Ашур, гоподар на каиняните“) и асирийските писари я свързват с шумерската
АШУР-ЕН.ДУНИ („Ашур е господар на Дуни“), което предполага, че Каини („народът на
Каин“) и Дуни („народът на Дун“) са един и същи и следователно потвърждава библейския
Каин и земята на Нод или Дун.
След като накратко разказва за рода на Каин, Старият завет насочва цялото си
внимание към нов род, произлизащ от Адам: „Адам пак позна жена си (Ева), и тя роди син,
и му даде име Сит; понеже (казваше тя,) Бог ми даде друго чедо, вместо Авеля, когото
Каин уби“. После Книга Битие прибавя: „Адам живя сто и трийсет (230) години и роди (син)
по свое подобие (и) по свой образ, и даде му име Сит.
Дните на Адама, след като роди Сита, бидоха още осемстотин (700) години, и той роди
синове и дъщери. А всички дни на Адамовия живот бяха деветстотин и трийсет години; и
той умря. Сит живя сто и пет (205) години и роди Еноса. След рождението на Еноса Сит
живя осемстотин и седем (707) години и роди синове и дъщери. А всички дни Ситови бяха
деветстотин и дванайсет години; и той умря.“
Името на Ситовия син и следващ допотопен патриарх, с когото се занимава Библията,
е Енос. На иврит то е придобило значение „човек“, „смъртен“ и е ясно, че Старият завет го
смята за прародител на човешкия род. Накрая почтително се прибавя: „тогава наченаха да
призовават името на Господа (Бога)“, с други думи, тогава било положено началото на
вярата и жречеството.
Някои шумерски текстове хвърлят повече светлина върху този интересен аспект. В
запазените откъси от текста за Адапа се твърди, че той бил „усъвършенстван“ и към него се
отнасяли като към син на Енки в града на бога Ериду. Следователно е вероятно името на
Еносовия правнук Иаред да означава „онзи от Ериду“, както предполага Уилям Хелоу
(„Допотопните градове“). В такъв случай ето го и отговора: макар да изгубва интерес към
прогонените потомци на Адам, Библията насочва вниманието си към патриарсите от
Адамовия род, които останали в Едем - Южна Месопотамия - и станали първите жреци.
Първородният син от четвъртото поколение след Енос бил наречен Енох: учените
смятат, че тук значението на името произлиза от един вариант на ивритския корен, който
означава „подготвям, обучавам“. Старият завет накратко съобщава за него, че „ходи Енох
по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе“. Този единствен стих (Битие 5: 24) значително се
допълва от останалите извън Библията Книги на Енох. Те подробно описват първото му
посещение при ангелите Господни, за да получи знания по различни науки и етика. След
като се завърнал на Земята, за да предаде знанията и изискванията за жречеството на
синовете си, той повторно бил взет на небето, за да се присъедини завинаги към
нефилимите (библейски термин, означаващ „онези, които бяха спуснати“) в тяхното
небесно обиталище.
Шумерският царски списък разказва за жреца Енмедуранки в Сипар, където по онова
време се намирал космодрумът под командването на Уту/Шамаш. Името му, „господар
жрец на Дур-ан-ки“, показва, че е бил обучен в Нипур. Една малко известна плочка,
публикувана от У. Дж. Ламбърт („Енмедуранки и подобни паметници“) гласи:
„Енмедуранки [беше] княз в Сипар,
любим на Ану, Енлил и Еа.
Шамаш в светлия храм го помаза.
Шамаш и Адад [го взеха] в съвета [на боговете]...
Научиха го маслото и водата да наблюдава,
тайните на Ану, Енлил и Енки разкриха му.
Дадоха му божествената плочка,
тайните кибду на небето и Земята.
Научиха го да прави изчисления с числа.“
Когато обучението му в тайните знания на боговете приключило, Енмедуранки се
завърнал в Шумер. „Мъжете от Нипур, Сипар и Вавилон бяха призовани при него.“ Той им
разказал преживяванията си и им съобщил за установяването на жречеството. То щяло да
се предава, заповядали боговете, от баща на син: „Ученият мъдрец, който тайните на
боговете пази, ще обвързва любимия си син с клетва пред Шамаш и Адад... и ще го учи на
тайните на боговете“.
Плочката завършва с послеслов: „Това беше родът на жреците - онези, на които е
позволено да се приближават до Шамаш и Адад“.
До седмото поколение след Енох в навечерието на потопа Земята била обхваната от
нова ледникова епоха. Месопотамските текстове подробно описват страданията на
човечеството, недостига на храна, дори човекоядството. Книга Битие само намеква за това
положение, като заявява, че когато се родил Ной („отдих“), баща му го кръстил така с
надеждата раждането му да е знак за отдих от „работата ни и... труда на ръцете ни при
обработване земята, която Господ (Бог) прокле“. Библейската версия не ни разказва почти
нищо друго за Ной, освен това, че бил „праведен и непорочен в своя род“.
Месопотамските текстове ни съобщават, че героят на потопа живял в Шурупак,
медицинския център, ръководен от Суд.
Шумерските текстове разказват, че когато трудностите на човечеството се умножили,
Енки предложил - и Енлил категорично се противопоставил - да вземат мерки за
облекчаване на страданията. Онова, което най-много безпокояло Енлил, били сексуалните
връзки между младите анунаки и дъщерите човешки. Книга Битие описва как нефилимите
„взимаха си от тях за жени“ със следните думи:
„Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се
родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите
човешки са съвместими* и взимаха си от тях за жени, кой
каквато си избереше.“
[* В българския превод — „хубави“. — Б. пр.]
Една „митична плочка“ (CBS-14061), публикувана от Е. Киера („Шумерски религиозни
текстове“), разказва историята за онези първи дни и за млад бог на име Марту, който се
оплакал, че и на него трябвало да разрешат да си вземе човешка жена. Това се случило,
започва текстът, когато:
„Градът Нин-аб съществуваше, а Шид-таб не съществуваше. Свещената
тиара съществуваше, а свещената корона не съществуваше.
..
Незаконно съжителство имаше... Раждане [на деца] имаше.“
„Нин-аб - продължава паметникът - беше град в заселената Велика земя.“ Неговият
първожрец, известен музикант, имал жена и дъщеря. Когато хората се събрали, за да
принесат в жертва на боговете печено месо, Марту, който бил ерген, видял дъщерята на
жреца. Той я пожелал, отишъл при майка си и се оплакал: „В своя град аз имам приятели,
те си взеха жени. Имам другари, те си взеха жени. В своя град, за разлика от приятелите си,
аз не съм си взел жена. Нямам жена, нямам деца.“
Богинята го попитала дали девойката, която желае, „оценява погледа му“ и дала
съгласието си. Другите млади богове организирали пиршество и когато обявили брака,
„думкането на медния тъпан жителите на град Нин-аб призова, седемте барабана
прозвучаха“. Тази задълбочаваща се близост между младите космонавти и потомците на
примитивния работник не била по вкуса на Енлил. Шумерските текстове ни разказват, че
„докато Земята се разширяваше и народът се умножаваше“, богът все повече се
„смущаваше“ от похотливостта на човечеството. Срещите на анунаките с дъщерите
човешки го лишили от сън. „И рече господарят: „Ще изтребя от лицето на земята хората,
които сътворих“.
Текстовете ни съобщават, че когато било взето решение за създаване на рудниците в
Абзу, анунаките построили и научноизследователска станция в отсрещния край на Африка.
Ръководела я Енлиловата внучка Ерешкигал. Един шумерски паметник описва опасното
пътуване на Енки и Ерешкигал от Месопотамия до тази далечна планинска земя (Кур) -
текст, който предполага, че Ерешкигал била или отвлечена, или принудена по друг начин
от Енки да замине с него, тъй като била „насила отведена в Кур“.
(Ерешкигал, знаем от други извори ние, по-късно била нападната в станцията си от
Нергал, един от синовете на Енки, в резултат на обида, свързана с пратеник на богинята. В
последния момент тя спасила живота си, като предложила на Нергал да се ожени за нея и
двамата заедно да владеят „плочките на мъдростта“.)
Енлил видял възможност да се избави от земяните, когато тази африканска научна
станция започнала да праща съобщения за надвиснала беда: уголемяващата се ледена
шапка на Антарктида станала нестабилна и лежала върху пласт хлъзгава киша. Проблемът
бил, че тази нестабилност се появила точно когато Нибиру щял да се приближи до Земята.
Неговото гравитационно привличане щяло да наруши равновесието на ледената шапка и
да я накара да се плъзне в Антарктическия океан. Образувалите се огромни вълни щели да
залеят цялото земно кълбо.
Когато орбитиращите около Земята игиги потвърдили неизбежността на тази
катастрофа, анунаките започнали да се събират в космодрума Сипар. Енлил обаче настоял
да не предупреждават човечеството за предстоящия потоп и на специална сесия на Съвета
на боговете накарал всички и особено Енки да се закълнат, че ще запазят тайната.
Последната част от „Епос за Атрахасис“, голяма част от „Епос за Гилгамеш“ и други
месопотамски текстове подробно описват последвалите събития - как Енлил използвал
потопа, за да унищожи човечеството и как Енки, който се противопоставил на наложеното
от Енлил решение, спасил своя верен привърженик Зиусудра („Ной“), като проектирал за
него подводница, способна да издържи потопа.
Самите анунаки по даден знак се издигнали със своите рукубилани („колесници на
боговете“) и корабите им „с блясъка си осветиха земята“. Орбитирайки около планетата, те
с ужас наблюдавали прииждането на вълните. Всичко на Земята било пометено от
колосалната водна маса: А.МА.РУ БА.УР РА.ТА - „потопът помете всичко“. Суд, която била
създала човека заедно с Енки, „видя и заплака... като в родилни мъки закрещя Ищар...
Боговете Анунаки заплакаха с нея... - Вълните отнасяли почвата и оставяли след себе си
дебели пластове тиня. - В кал да се беше този ден превърнал...“ [Тук и нататък цитатите от
„Епос за Гилгамеш“ са по превода на Г. Крумов. — Б. пр.]
В „Дванадесетата планета“ ние изложихме доказателствата за своето заключение, че
потопът, който сложил внезапен край на последната ледникова епоха, датира отпреди
около тринадесет хиляди години. Когато водите на потопа се отдръпнали, анунаките
започнали да кацат на планината Ницир („планина на спасението“) – планината Арарат.
Там пристигнал и Зиусудра/Ной, чийто кораб бил управляван от навигатор, даден му от
Енки. Енлил се разярил, когато разбрал, че „семето на човечеството“ се е спасило, но Енки
го убедил да се смили: боговете, заявил той, вече не можели да живеят на Земята без
човешка помощ. „И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете,
и пълнете земята...“
Старият завет се съсредоточава само върху рода на Ной и не посочва другите пътници
в спасителния кораб. Но по-подробните месопотамски текстове за потопа споменават
кормчията на ковчега и ни разкриват, че в последния момент на борда се качили приятели
или помощници на Зиусудра (със своите семейства). В гръцката версия на историята Берое
твърди, че след потопа Зиусудра, семейството му и кормчията били взети от боговете, за
да живеят при тях, а другите били упътени обратно към Месопотамия.
Непосредственият проблем, с който се сблъскали всички спасени, бил храната. Господ
казал на Ной и синовете му: „всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички
небесни птици, всичко, що се движи по земята, и всички морски риби: във ваши ръце са те
предадени; всичко, що се движи и живее, ще ви бъде за храна“. След което идва едно
важно допълнение: „като злак тревист давам ви всичко“.
Това обикновено недоглеждано изявление (Битие 9: 3), което се отнася за произхода
на земеделието, е значително разширено в шумерските текстове. Учените са единодушни,
че земеделието е възникнало в полумесеца Месопотамия-Сирия-Израел, но не са в
състояние да обяснят защо не се е появило в равнините (където отглеждането на растения
е по-лесно), а в по-планинските райони. Те са съгласни, че земеделието е възникнало със
събирането на „диви предшественици“ на пшеница и ечемик преди около дванадесет
хиляди години, но са озадачени от генетичното еднообразие на тези първи зърнени
растения и нямат абсолютно никакво обяснение за генетичния подвиг, при който само за
две хиляди години дивата шпелта удвоила, утроила и учетворила хромозомните си
двойки, за да се превърне в култивирана пшеница и ечемик - растения с изключителни
хранителни качества и невероятната способност да виреят почти навсякъде, при това с
необичайните две реколти годишно.
Също такава загадка е и внезапната поява на всички плодове и зеленчуци от същия
изходен район по приблизително същото време, както и едновременното
„одомашняване“ на животните, като се започне с овцете и козите, даващи месо, мляко и
вълна.
Защо всичко това се е случило точно тогава? Съвременната наука още не е открила
отговор на този въпрос, но шумерските текстове са го дали преди хилядолетия. Също като
Библията, те разказват за възникването на земеделието след потопа, когато (по думите на
Битие), „Ной почна да обработва земята“, ала също като Библията, която съобщава, че е
имало земеделие (Каин) и скотовъдство (Авел) много преди потопа, шумерските хроники
разказват за отглеждането на растения и добитък в праисторически времена.
Когато анунаките кацнали на Земята, узнаваме от един текст, озаглавен от учените
„Мит за добитъка и зърното“, все още не съществували културните растения и домашните
животни:
„Когато от небесните висини на Земята
Ану анунаките прати,
зърно още не се бе родило,
още там не растеше...
Нямаше овце,
 агне още се не беше родило,
нямаше кози,
яре още се не беше родило.
Овцете още не бяха родили своите агнета,
Козите още не бяха родили ярета.
Тъкането [на вълна] още не съществуваше,
още не се беше появило.“
После в анунакската „камера на сътворението“, тяхната лаборатория за генетични
манипулации, „изящно бяха сътворени“ „лахар“ („овце/кози“) и „аншан“ („зърно“):
„В онези дни
в камера на сътворението на боговете,
в дома на извайването, в чистата могила,
лахар и аншар изящно бяха сътворени.
Домът беше пълен с храна за боговете.
От множащите се лахар и аншан
анунаките в своята свещена могила ядат –
ала не се засищат.
Вкусното мляко от кошарата
анунаките в своята свещена могила пият –
ала не се засищат.“
Примитивните работници - онези, които „не познаваха яденето на хляб... ядяха
растения с уста като овце“ - вече съществували:
„След като Ану, Енлил, Енки и Суд
черноглавия народ създадоха,
растенията, които буйно растат, на земята умножиха.
Четириноги животни изкусно създадоха
и в Е.ДИН ги пратиха.“
И така, за да увеличат производството на зърно и добитък и да задоволят анунаките ,
боговете взели решение: да научат НАМ.ЛУ.ГАЛ.ЛУ - „цивилизованото човечество“ - на
земеделие и скотовъдство „за благото на боговете“.
„Заради задоволяването на нуждите,
заради чистата кошара
цивилизованото човечество беше създадено.“
Освен че описва какво било създадено в древни времена, този текст изброява и
култивираните растения, които още не съществували:
„Онова, което чрез посяване се размножава,
още не съществуваше,
тераси не бяха направени...
Тройното зърно от трийсет дни не съществуваше,
 тройното зърно от четирийсет дни не съществуваше,
малкото зърно, зърното от планината,
зърното от чистия А.ДАМ не съществуваше...
Грудковите растения още не се бяха появили.“
Както ще видим, те били донесени на Земята от Енлил и Нинурта известно време след
потопа. След потопа първият проблем на анунаките бил откъде да вземат семената,
необходими за възстановяване на земеделието. За щастие, на Нибиру били пратени
образци от култивираните житни растения и „Ану от небето на Енлил ги прати“. Енлил
потърсил сигурно място, където да ги посее. Земята все още била покрита с вода и
единственото подходящо място била „планината на уханните кедри“. В един
фрагментиран текст, публикуван от С. Н. Крамър, четем следното:
„Енлил на върха се качи и повдигна очи;
той надолу погледна: там водите бушуваха като море.
Той нагоре погледна: там беше планината на уханните кедри.
Той ечемика донесе, на терасите пося го.
Онова, което расте, донесе,
на терасите зърното пося.“
Изборът на Кедровата планина от Енлил и нейното превръщане в забранено („свято“)
място най-вероятно не са били случайни. В целия Близък изток - всъщност в целия свят -
има само една уникална Кедрова планина със световна слава: в Ливан. До ден днешен при
Баалбек има огромна платформа, издигната върху грамадни каменни блокове (обр. 32),
която все още представлява чудо на техниката.
 Както обяснихме в „Стълба към небето“, това бил космодрумът на анунаките -
платформа, която според легендите била построена в допотопни времена още в дните на
Адам. След потопа това било единственото място, където можели да кацнат корабите на
анунаките: космодрумът в Сипар бил отнесен от стихията и погребан под пластове тиня.
Въпросът бил къде да посеят семената... Все още залети с тиня и вода, равнините не
били подходящи за обитаване. По-високите райони били мочурливи заради дъждовете,
които започнали да се изливат с началото на следледниковата епоха. Реките не били
открили новите си корита, водите нямало къде да отидат, земеделието било невъзможно.
В един шумерски текст четем следното описание:
„Гладът беше жесток, нищо не се раждаше.
Рекичките не бяха разчистени,
тинята не беше отнесена...
Във всички земи растяха само бурени.“
Двете големи месопотамски реки Ефрат и Тигър също не функционирали. „Ефрат не
течеше заедно, имаше нещастие, Тигър се мяташе извън коритото си.“ Тогава със задачата
да построи бентове в планините, да прокопае нови канали за реките и да отводни земите
се заел Нинурта: „И насочи възвишения си ум господарят; Нинурта, синът Енлилов, велики
неща сътворява“:
„За да защити земята, могъща стена той издигна.
С боздуган той разби скалите;
камъни героят натрупа, град съгради...
Пръснатите води той събра;
онова, що от планини беше разделено,
той насочи към Тигър.
Дълбоките води от нивите се оттекоха.
И ето - всичко на Земята на Нинурта се възхищава,
господаря на земята.“
Един дълъг, постепенно събран от учените текст, „Подвизите на Нинурта“, прибавя
трагична нотка към усилията на бога да възстанови реда на Земята, която управлявал. За
да обхване едновременно всички проблемни точки, Нинурта обикалял от място на място в
планините с въздушния си кораб, но „неговата крилата птица на върха се разби, перата ѝ
по земята се посипаха“. (Един неясен стих предполага, че той бил спасен от Адад.)
От шумерските текстове ни е известно, че по планинските склонове първо били
посадени плодни дървета и храсти, и със сигурност грозде. Анунаките, посочват
паметниците, дали на човечеството „отличното бяло грозде и отличното бяло вино,
отличното черно грозде и отличното червено вино“. Нищо чудно, че в Библията откриваме
следния стих: „Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се“.
Когато отводнителната дейност на Нинурта в Месопотамия направила възможно
земеделието в равнините, анунаките „от планината зърното долу пренесоха“ и „земята
[Шумер] с жито и ечемик бе засята“.
През следващите хилядолетия човечеството почитало Нинурта като онзи, който го
научил на земеделие. В един шумерски обект археолозите наистина са открили
„земеделски календар“, който се приписва на него. Акадското му име било Ураш - „онзи с
ралото“. Един шумерски цилиндричен печат показва (някои смятат, че е представен Енлил)
как Нинурта дава ралото на човечеството (обр. 33).

Докато земеделието се приписва на Енлил и Нинурта, със скотовъдството се свързва

името на Енки. След като първото зърно вече било култивирано, но не и „зърното, което се
умножава“, зърното с удвоени, утроени и учетворени хромозомни двойки, те били
изкуствено създадени от Енки със съгласието на Енлил:
„Тогава Енки рече на Енлил:
„Татко Енлил, стадата и зърното
възрадваха Свещената могила,
много се умножиха в Свещената могила.
Нека ние, Енки и Енлил, да заповядаме:
добитъкът и зърното, което се умножава,
нека създадем в Свещената могила.“
Енлил се съгласил и настъпило изобилие:
„Добитъка те в кошара затвориха.
Семената, които поникнаха, дадоха на майката,
за зърното място намериха.
На работниците дадоха рало и ярем...
Пастирят в кошарата изобилие носи;
девойката обилно зърно събира;
тя вдига глава на нивата:
изобилие от небето дошло е.
Добитъкът и зърното щастие носят.
Изобилие дарено е на събрания народ.“
Както показва цитираният текст, отначало земеделците теглели с ярем това
революционно земеделско оръдие, ралото - просто, но изобретателно дървено
приспособление. Ала после Енки „сътвори по-големи животни“ - едрия рогат добитък - и
воловете спестили тежкия труд на човека (обр. 34). Така, завършва текстът, боговете
„увеличиха плодородието на земята“.

Докато Нинурта строял бентове из планините около Месопотамия и отводнявал

равнините, Енки се завърнал в Африка, за да прецени причинените от потопа поражения.
Така Енлил и неговите потомци започнали да управляват високите земи от югоизток
(Елам, поверен на Инана/Ищар) до северозапад (планината Таурус и Мала Азия, дадени на
Ишкур/Адад), като височините помежду им били разделени между Нинурта (на юг) и
Нанар/Син (на север). Самият Енлил запазил средищната си позиция, гледаща към стария
Е.ДИН. Спускателната площадка на Кедровата планина била поставена под командването
на Уту/Шамаш. Къде щели да идат Енки и неговият род?
Докато проучвал Африка, Енки разбрал, че само Абзу, най-южната част на континента,
не е достатъчна. Точно както в Месопотамия „изобилието“ зависело от свързаното с реките
земеделие, така трябвало да стане и в Африка, и той насочил вниманието и знанията си за
възстановяването на долината на Нил.
Както видяхме, египтяните вярвали, че техните велики богове са дошли от Ур (което
означава „древното място“). Според Манетон царуването на Пта над земите на Нил
започнало седемнадесет хиляди и деветстотин години преди Менес, тоест около 21000 г.
пр. Хр. Девет хиляди години по-късно Пта предал властта на своя син Ра, но неговото
царуване ненадейно прекъснало едва след хиляда години, тоест около 11000 г. пр. Хр.
Според нашите изчисления тогава станал потопът.
После, вярвали египтяните, Пта се завърнал в Египет, за да се заеме с важната задача
буквално да го издигне от залелите го води. Известни са ни шумерски текстове, които също
свидетелстват, че Енки отишъл в земите на Мелуха (Етиопия/Нубия) и Маган (Египет), за да
ги направи обитаеми за хора и животни:
„Той се отправи към земята Мелуха;
Енки, господарят на Абзу, определя съдбата му:
Черна земьо, нека дърветата ти са големи дървета,
нека са планински дървета.
Нека тронове изпълнят царските ти палати.
Нека тръстиките ти са големи тръстики,
нека са планински тръстики...
Нека биковете ти са големи бикове,
нека са планински бикове...
 Нека среброто ти е като злато,
нека медта ти е като калай и бронз...
Нека народът ти се множи;
нека твоят герой се носи като бик...“
Този шумерски паметник, който свързва Енки със земите на Нил, придобива двойно
значение: той потвърждава египетските разкази с месопотамските и свързва шумерските
богове - особено тези от рода на Енки - с египетските, тъй като според нас Пта не е друг, а
самият Енки.
След като отново направил земите обитаеми, Енки разделил африканския континент
между шестимата си синове (обр. 35).

Най-южните владения били дадени на НЕР.ГАЛ („велик наблюдател“) и неговата

съпруга Ерешкигал. В златодобивните райони на север бил пратен ГИБИЛ („огненият“), на
когото баща му предал тайните на металообработването. Както загатва името му,
НИН.А.ГАЛ („княз на големите води“) получил района на големите езера и изворите на Нил.
Още по на север в пасищата на Судан се възцарил най-младият син ДУМУ.ЗИ („синът, който
е живот“), който също бил наричан „Пастира“.
Учените спорят за самоличността на петия син (ние ще изложим своето обяснение по-
нататък). Но няма съмнение кой е шестият, всъщност първородният и законен наследник
на Енки. Това е MAP. ДУК („син на чистата могила“). Тъй като един от петдесетте му епитета
е АСАР, което звучи почти като египетския Ас-Cap (на гръцки Озирис), някои учени
предполагат, че Мардук и Озирис са един и същ бог. Ала тези епитети (като „всемогъщ“ и
„величествен“) се отнасяли за различни божества и Асар, което означава „всевиждащ“,
също е името/епитет на асирийския бог Ашур.
Всъщност съществуват повече прилики между вавилонския Мардук и египетския бог
Ра: първият е син на Енки, вторият - на Пта, а според нас Енки-Пта е един и същи бог,
докато Озирис е правнук на Ра и следователно от много по-късно поколение, отколкото Ра
и Мардук. В шумерските текстове се откриват отделни, но постоянно срещащи се
свидетелства, които потвърждават нашето мнение, че богът, когото египтяните наричали
Ра, а месопотамците - Мардук, е един и същи персонаж. Така в един хвалебствен химн на
Мардук (плочка Ашур/4125) се споменава епитетът „богът ИМ.КУР.ГАР РА“ - „Ра, който
живее до планинската земя“.
 Нещо повече, има свидетелства, че шумерите са знаели египетското име на
божеството, Ра. Имената на някои шумери включват божественото име РА и в плочките от
времето на III династия на Ур се среща името „Дингир Ра“ и неговият храм Е.Дингир.Ра.
След падането на тази династия, когато Мардук извоювал върховенство в своя любим град
Вавилон, неговото шумерско име КА.ДИНГИР („порта на боговете“) било променено в КА.
ДИНГИР.РА („божествената порта на Ра“).
Както скоро ще се уверим, издигането на Мардук започнало в Египет, където най-
известният му паметник - Голямата пирамида в Гиза - изиграл важна роля в неговата бурна
кариера. Но великият египетски бог Мардук/Ра искал да управлява цялата планета, при
това от древния „пъп на Земята“ в Месопотамия. Тази амбиция го накарала да абдикира от
божествения трон в Египет в полза на децата и внуците си.
Богът не подозирал, че това ще доведе до две пирамидни войни, в които за малко не
загинал самият той.
 7. Когато Земята била разделена
„Ноевите синове, които излязоха от ковчега, бяха: Сим, Хам и Иафет... Тези
тримата бяха Ноеви синове, и от тях се насели цялата земя.“
Така след библейския разказ за потопа започва „Списъкът на народите“ (Битие 10),
уникален паметник, в който учените отначало се съмнявали, тъй като изброявал тогава
неизвестни държави, след това критично го отхвърляли и накрая - след век и половина
археологически открития - започнали да се удивляват от точността му. Този документ
представлява съкровищница на сигурни исторически, географски и политически сведения
за издигането на останките от човечеството от тинята и опустошението след потопа до
висините на цивилизации и империи.
Оставяйки най-важния род на Сим за накрая, Списъкът на народите започва с
потомците на Яфет („справедливия“). „Иафетови синове: Гомер, Магог, Мадай, Иаван,
(Елиса) Тувал, Мешех и Тирас. Гомерови синове: Аскеназ, Рифат и Тогарма. Иаванови
синове: Елиса, Тарсис, Китим и Доданим. От тия се населиха островите на народите в
земите им...“ Докато по-късните поколения се разселили по крайбрежието и островите,
остава незабелязан фактът, че и седемте първи народа/синове съответстват на
планинските райони в Мала Азия и около Черно и Каспийско море - планински земи, които
били обитаеми скоро след потопа, за разлика от по-ниските крайбрежни области и
острови, които може да са станали обитаеми едва много по-късно.
Потомците на Хам („който е буен“ и също „тъмнокожият“), първо „Хуш, Мицраим, Фут
и Ханаан“, а после множество други народи/държави съответстват на африканските страни
Нубия, Етиопия, Египет и Либия като основа за африканското разселване и отново започват
с по-високите области, а оттам продължават към равнините.
„Деца имаше и Сим, баща на всички синове Еверови, по-стар брат на Иафета.“
Първите народи/синове на Сим били „Елам, Асур, Ар-факсад, Луд, Арам“, народи/
държави, които обхващат високите земи от Персийския залив на юг до Средиземно море
на северозапад и граничат с великата Земя между реките, по онова време още
необитаема. Това са земите, които могат да се нарекат Земи на космодрумите:
Месопотамия, където се намирал допотопният космодрум, Кедровата планина, чийто
космодрум продължавал да функционира, земята Шалем, където след потопа щял да бъде
установен контролният център на мисията, и съседният Синайски полуостров,
местонахождението на бъдещия космодрум. Затова е и напълно обяснимо името на
праотеца на всички тези страни, Сим, което означава „небесна стая“.
Описаното в Библията общо разделение на човечеството на три клона следва не само
географията и топографията на земите, в които се разселил човекът, но и разделението на
Земята между потомците на Енлил и Енки. Сим и Яфет са изобразени в Стария завет като
добри братя, докато отношението към рода на Хам - и особено Ханаан — е свързано с
горчиви спомени. Именно тук се крие основата на истории, които предстои да бъдат
разказани - истории за боговете и хората, и за техните войни...
 Преданието за разделянето на древния обитаем свят на три клона също съответства
на онова, което знаем за възхода на цивилизациите.
Учените регистрират внезапна промяна в човешката култура към 11000 г. пр. Хр. -
според нашите открития, времето на потопа – и наричат тази епоха на одомашняване
„мезолит“ (среднокаменна епоха). Към 7400 г. пр. Хр. - точно след три хиляди и шестстотин
години - се наблюдава нова неочаквана промяна. Учените наричат този период „неолит“
(новокаменна епоха), но неговата главна особеност е преходът от камък към глина и
появата на керамиката. И после в равнината между реките Ефрат и Тигър „внезапно и
необяснимо“ — но точно след три хиляди и шестстотин години – разцъфтяла (към 3800 г.
пр. Хр.) високоразвитата цивилизация на Шумер.
Към 3100 г. пр. Хр. тя била последвана от цивилизацията в долината на Нил, а към 2800
г. пр. Хр. се появила третата цивилизация на древността в долината на река Инд. Това са
трите региона, разпределени между човечеството. От тях се развили народите на Близкия
изток и индоевропейците - разделение, вярно отразено в старозаветния Списък на
народите.
Всичко това, посочват шумерските хроники, било резултат от решенията, взети от
анунаките:
„Великите анунаки, които определяха съдбата, обмисляха бъдещето на
земята. Онези, които създадоха четирите района...“
С тези прости думи, срещащи се в няколко шумерски текста, била определена съдбата
на Земята и нейните обитатели след потопа. Три района били дадени на трите човешки
цивилизации, а четвъртия анунаките запазили за себе си. Той получил името ТИЛ.МУН,
„земя на ракетите“. В „Стълба към небето“ излагаме свидетелствата, които идентифицират
Тилмун със Синайския полуостров.
Въпреки че потомците на Сим - „пясъчните обитатели“ от египетските паметници -
можели да живеят в незабранените зони на полуострова, когато се стигнало до
разпределянето на територията между анунаките, възникнали сериозни противоречия.
Както пределно ясно показват историите за Кумарби и Зу, контролът над новия космодрум
означавал контрол над връзките между Земята и Нибиру. Възобновеното съперничество
между родовете на Енлил и Енки довело до необходимост от неутрална власт в Земята на
ракетите.
Анунаките взели находчиво решение. Сестра им Суд имала същия произход като тях.
Като дъщеря на Ану, тя носела титлата НИН.МАХ („велика господарка“). Суд била от
първата група велики анунаки, които заселили Земята, и принадлежала към Пантеона на
дванадесетте. Тя родила син от Енлил, дъщеря от Енки и нежно била наричана Мами
(„майка на боговете“). Богинята помогнала за сътворяването на човека. Със своите
медицински способности тя спасила живота на мнозина и също била известна като НИН.ТИ
(„господарка на живота“). Но никога не била имала свои владения. Никой не се
противопоставил на идеята да ѝ дадат Тилмун.
 Синайският полуостров е пустиня с високи гранитни върхове на юг, планинско плато в
средата и равнина с твърда почва в северната третина, заобиколена от вериги ниски
планини и хълмове. Към средиземноморския бряг се спуска ивица пясъчни дюни. Но там,
където се задържа вода, като в няколко оазиса и речни корита, пълнещи се по време на
кратките зимни дъждове и задържащи влагата под повърхността, растат разкошни фурми,
овощни дървета и зеленчуци и могат да пасат многобройни стада овце и кози.
Преди хилядолетия този район трябва да е бил също толкова суров, колкото и днес.
Ала макар че в едно от възстановените месопотамски селища ѝ били построили дом, Суд
решила лично да управлява планинското си владение. Въпреки високото си положение и
огромните си знания, тя винаги била играла второстепенна роля. Когато дошла на Земята,
богинята била млада и красива (обр. 36а), но вече била стара и зад гърба ѝ я наричали
„Кравата“ (обр. 36b).

Ето защо, когато получила собствено владение, Суд решила да иде там. Тя гордо
заявила: „Господарка съм вече! Сама ще остана там, ще царувам вечно!“
След като не успял да я разубеди, Нинурта приложил целия си опит в строежа на
бентове и прокопаване на канали, за да направи новия планински дом на майка си
обитаем. За всичко това четем в Плочка IX от Подвизите на Нинурта, където той се обръща
към богинята:
„Тъй като ти, господарке,
сама в Земята на кацането отиде,
тъй като в Земята на спускането
безстрашно ти отиде –
бент ще ти построя,
за да има Земята господарка.“
Когато приключил строежа на напоителни съоръжения и довел хора, които да
изпълнят необходимите задачи, Нинурта уверил майка си, че в планинския ѝ дом ще има
обилна растителност, дървета и минерали:
„В долините ѝ буйна растителност ще зеленее,
по склоновете ѝ мед и вино ще се раждат за теб,
ще дава... дървета забалум и чемшир,
терасите ѝ ще са украсени с плодове като градина;
Хурсаг ще те дари с уханието на боговете,
 ще ти даде блестящите руди;
нейните рудници ще ти дават мед и калай;
нейните планини ще множат добитък едър и дребен;
Хурсаг ще роди четириногите същества.“
Това наистина е точно описание на Синайския полуостров: земя на рудници, която в
древността била важен източник на мед, тюркоаз и други минерали, както и на акациево
дърво, което се използвало за храмови мебели, зелена градина, поне там, където имало
вода, място, където можели да пасат многобройни стада. Случайно ли е, че главната зимна
река на полуострова все още се нарича ел Ариш - „орачът“, епитет на Нинурта (Ураш)?
След като направил на майка си дом сред високите гранитни върхове в южния край на
Синайския полуостров, Нинурта ѝ дал нова титла: НИН.ХАР.САГ („господарката на главната
планина“), титла, с която оттогава насетне била наричана Суд.
Изразът „главна планина“ показва, че в района се намирал най-високият връх. Днес
той е известен като връх Св. Екатерина, връх, почитан още от древността, хилядолетия
преди да бъде построен недалечният манастир. Наблизо се издига един малко по-нисък
връх, наричан от монасите връх Мойсей, което предполага, че това е Синай планина от
Изход. Въпреки че това е съмнително, остава фактът, че двата върха от древни времена са
смятани за свещени. Според нас те са играли главна роля в планирането на космодрума и
летателния коридор след потопа.
Тези нови планове се основавали на старите принципи и за да разберем общия
замисъл, първо трябва да разгледаме създаването на допотопния космодрум и неговия
летателен коридор. По онова време анунаките избрали за целите си двувърхата планина
Арарат, най-високата точка в Западна Азия, природна даденост, която най-ясно се
различавала от небето. Следващите най-специфични природни особености били река
Ефрат и Персийският залив. Анунаките прокарали въображаема линия север-юг от Арарат
и определили мястото на космодрума там, където линията пресича реката. После
начертали летателния коридор диагонално към тази точка от посоката на Персийския
залив - точно под ъгъл от четиридесет и пет градуса. След това разположили първите си
селища от двете страни на летателния коридор. В центъра бил създаден контролният
център Нипур и всички други селища се намирали на равно разстояние от него (обр. 25).
Планът на новия космодрум се основавал на същите принципи. Двувърхата планина
Арарат отново играела ролята на главен ориентир, линия под ъгъл от четиридесет и пет
градуса бележела летателния коридор, очертан с комбинация от природни и изкуствени
особености. Имало обаче една разлика: този път анунаките разполагали с готова
платформа в Кедровата планина (Баалбек) и я включили в новата координатна система.
Също като преди потопа, двувърхата планина Арарат отново щяла да служи за северен
ориентир на летателния коридор (обр. 37).
 Южната линия на коридора свързвала Арарат с най-високия връх на Синайския
полуостров, Хурсаг (връх Св. Екатерина) и неговия близнак, малко по-ниския връх Мойсей.
Северната линия на летателния коридор започвала от Арарат, минавала през
Баалбекската платформа и продължавала към Египет. Там теренът е прекалено равнинен,
за да предлага специфични природни особености, и ние сме убедени, че тъкмо поради
тази причина анунаките построили два изкуствени върха - двете големи пирамиди в Гиза.
Но къде трябвало да бъде издигнат този ориентир?
Тук в играта влиза въображаемата линия изток-запад. Анунаките произволно
разделили небето над Земята на три ивици или „пътя“. Северният бил „Пътят на Енлил“ ,
южният - „Пътят на Енки“ и централният - „Пътят на Ану“. Разделяли ги линиите, които ние
познаваме като тридесетия паралел северна и южна ширина.
Тридесетият паралел северна ширина, изглежда, бил от особено - „свещено“ -
значение. Още от древността по него са разположени свещени градове от Египет до Тибет.
Той бил избран за линията, в чиято пресечна точка с линията Арарат-Баалбек да построят
големите пирамиди и която в централната равнина на Синай щяла да обозначи мястото на
космодрума.
Според нас така била съставена новата космодрумна система, така бил обозначен
космодрумът и така се появили големите пирамиди в Гиза.
Като предполагаме, че големите пирамиди в Гиза не са построени от фараоните, а от
анунаките хиляди години по-рано, ние, разбира се, противоречим на старите теории за
тези пирамиди.
Теориите на египтолозите от XIX в., че египетските пирамиди, сред които уникалните
три паметника в Гиза, са издигнати от различни фараони като грандиозни гробници,
отдавна са опровергани: в нито една от тях не е открито тяло на фараон, който да е техен
сигурен или предполагаем строител. Затова се предполага, че Голямата пирамида в Гиза е
построена от Хуфу (Хеопс), нейният близнак - от Хефра (Хефрен), а третата, най-малка - от
Менкаура (Микерин), всички царе от VI династия. Сфинксът, смятат някои египтолози,
трябва да е бил построен от Хефрен, тъй като се намира близо до път, водещ към Втората
пирамида.
Известно време мислели, че са открили доказателство в най-малката от трите
пирамиди в Гиза и че са установили самоличността на фараона, който я е построил.
Откритието се приписвало на полковник Хауард Вайс и неговите двама помощници, които
твърдели, че в пирамидата намерили ковчега и мумифицираните останки на фараона
Менкаура. От известно време обаче учените са наясно, макар, кой знае защо, да не дават
гласност на този факт, че нито дървеният ковчег, нито скелетните останки не са автентични.
Някой – несъмнено този полковник Вайс и неговите приятелчета - внесъл в пирамидата
ковчег, датиращ от около две хилядолетия след времето на Менкаура и кости от още по-
късни християнски времена и така извършил безсрамна археологическа измама.
Съвременните теории за пирамидостроителите до още по-голяма степен са свързани с
откриването на името на Хуфу, написано с йероглифи в отдавна затворено помещение в
Голямата пирамида и следователно очевидно доказващо самоличността на строителя.
Незабелязан остава фактът, че откривателят на този надпис бил същият полковник Вайс и
неговите помощници (през 1837 г.). В „Стълба към небето“ изложихме убедителни
свидетелства, за да докажем, че надписът е фалшификация, извършена от неговите
„откриватели“. В края на 1983 г. един читател на тази книга ни снабди със семейни
документи, показващи, че неговият прадядо, зидар на име Хъмфрис Брюър, който бил нает
от Вайс, за да взривява с барут проходи в пирамидата, станал свидетел на
фалшифицирането и след като се противопоставил, бил изхвърлен от работа и принуден
да напусне Египет!
В „Стълба към небето“ доказахме, че Хуфу не може да е строител на Голямата
пирамида, тъй като за нея се споменава като вече съществуваща на една стела, която
фараонът издигнал край пирамидите. В този надпис се говори дори за Сфинкса, за който се
предполага, че е дело на по-следващия фараон от същата династия. Изобразителните
свидетелства от времето на фараоните от I династия - много преди Хуфу и неговите
наследници – убедително доказват, че тези първи царе вече знаели за чудесата в Гиза.
Ясно можем да видим Сфинкса в изображенията на пътуването на царя към отвъдното
(обр. 38а) и в сцената на неговото помазване от „Древните“, дошли в Египет с кораб (обр.
38b).

Друго доказателство е известната победна плоча на първия фараон Менес, която

илюстрира извършеното от него обединение на Египет. От едната страна е представен
самият Менес (обр. 39а). Носейки червената корона на Долен Египет, фараонът преминава
през неговите земи и обезглавява вождовете му. Отдясно на главата му скулпторът е
написал епитета „Нар-Мер“, който царят поучил, а отляво виждаме най-важната постройка
в новозавладените области - пирамидата (обр. 39b)

Всички учени са единодушни, че плочата изобразява реалистично местностите,

укрепленията и враговете, срещнати от Менес по време на обединителния поход, но
символът на пирамидата е единственото, което като че ли убягва на иначе изчерпателната
интерпретация. Ние смятаме, че този символ, също като всички други от плочата, е
изобразен, защото такава постройка наистина е съществувала в Долен Египет.
Следователно, когато в Египет била установена царска власт, целият комплекс в Гиза -
пирамидите и Сфинксът - вече съществувал. Неговите строители не са и не може да са били
фараоните от VI династия.
Другите пирамиди в Египет - по-малки и примитивни в сравнение с Голямата
пирамида, някои срутили се още преди да бъдат завършени, всички в развалини -
наистина са построени от различни фараони, не като гробници, нито като кенотафи
(символични гробове), а в подражание на боговете. Тъй като в древността се твърдяло и
вярвало, че пирамидите в Гиза и Сфинксът, който ги придружава, водят до Стълбата към
небето - космодрума - на Синайския полуостров, фараоните строели пирамиди, за да могат
да се отправят към отвъдния свят, и ги украсявали със съответните символи, с илюстрации
на пътуването и в някои случаи покривали стените с цитати от Книга на мъртвите.
Уникални по своя външен и вътрешен строеж, размери и невероятна издръжливост, трите
пирамиди в Гиза също се отличават с това, че в тях няма нито надписи, нито украса. Те са
просто изчистени, функционални постройки, издигащи се над равнината като фарове, не за
да служат на хората, а на „онези, които дойдоха на Земята от небето“.
Трите пирамиди в Гиза, заключаваме ние, са построени в следната последователност.
Първо е издигната по-малката Трета пирамида като умален модел, а след това двете
големи пирамиди, поради предпочитанието за двувръх ориентир. Въпреки че Втората
пирамида е по-малка от Голямата, тя изглежда също толкова висока, тъй като е построена
на по-високо място и за да достигне същата височина, не е било нужно да е висока колкото
първата.
Освен с несравнимите си размери Голямата пирамида е уникална и с това, че наред
със спускащия се коридор, какъвто има във всички други пирамиди, в нея има и изкачващ
се коридор, хоризонтален коридор, две горни камери и няколко тесни помещения (обр.
40).
 До най-горната камера се достига през невероятно сложна Голяма галерия и
преддверие, което можело да се затваря с едно дръпване на въже. В тази най-горна
камера имало - и все още има - необикновен издълбан каменен блок, чието изработване
изисква удивителна технология и който кънти като камбана. Над камерата има тесни,
ниски и неравни пространства, на които се дължи невероятният резонанс на помещението.
Каква е целта на всичко това?
Установяваме много прилики между тези уникални особености на Голямата пирамида
и допотопния Е.КУР („дом, който е като планина“) на Енлил, неговия зикурат в Нипур. Също
като Голямата пирамида, той се издига високо и доминира над околната равнина. В
допотопни времена нипурският Екур помещавал ДУР.АН.КИ („връзка небе-земя“), служел
като контролен център и бил снабден с плочките на съдбите, орбиталните инфодисплеи. В
него също се намирала ДИР.ГА, тайнствена „тъмна камера“, чието „сияние“ насочвало
совалките към космодрума в Сипар.
Но всичко това - многобройните загадки и функции на Екур, описани в историята за Зу,
- било преди потопа. Когато Месопотамия отново била заселена и възстановили Нипур,
домът на Енлил и Нинлил в града представлявал голям храм, заобиколен с дворове.
Богомолците влизали през внушителни порти. Това вече не било забранена територия —
свързаните с космическите полети функции, също като самия космодрум, били преместени
на друго място.
Като нов, загадъчен и страховит Екур, шумерските текстове описват „дом, който е като
планина“, на далечно място, управлявано от Нинхурсаг (Нинхарсаг), а не от Енлил. Според
епическия разказ за един шумерски цар на име Етана, който бил взет в небесния дом на
анунаките, възнасянето му започнало недалеч от новия Екур, на „мястото на орлите“ - с
други думи, недалеч от космодрума. Акадската „Книга на Йов“, озаглавена Лудлул Бел
Нимеки („Възхвалявам господаря на дълбините“), разказва за „неустоимия демон, който
излезе от Екур“ в земя „отвъд хоризонта, в Долния свят“ (Африка).
 Тъй като не признават нито невероятната възраст на пирамидите в Гиза, нито
самоличността на истинските им строители, учените също са озадачени от това очевидно
сведение за Екур далеч от Шумер. Всъщност, ако вярваме на общоприетите интерпретации
на месопотамските текстове, никой в Двуречието не подозирал за съществуването на
египетските пирамиди. Нито един от месопотамските царе, които нападали Египет, нито
един от търговците, които търгували с тази страна, нито един от пратениците, които я
посещавали - никой не бил забелязал тези исполински паметници...
Възможно ли е това?
Ние предполагаме, че паметниците в Гиза са били известни в Шумер и Акад. Ние
предполагаме, че Голямата пирамида е била новият Екур, който месопотамските текстове
подробно описват (както скоро ще се уверим). Ние също предполагаме, че древните
месопотамски изображения представят пирамидите по време на техния строеж и след
завършването им!
Вече показахме как изглеждат месопотамските „пирамиди“ - зикурати или
многоетажни кули (обр. 24). На някои от най-архаичните шумерски изображения
откриваме съвсем други постройки. На едни от тях (обр. 41) виждаме строеж на сграда с
квадратна основа и триъгълни стени - равностранна пирамида.

Други паметници показват завършена пирамида (обр. 42а-b), чийто змийски символ
ясно я локализира във владенията на Енки.
 А друг (обр. 43) представя завършената пирамида с криле, за да обозначи свързаните
ѝ с космическите полети функция.

Открити са няколко такива изображения, които показват пирамидата заедно с други

поразително точно представени постройки: приклекнал Сфинкс, гледащ към Мястото на
тръстиките, друг Сфинкс от отсрещната страна на Тръстиковото езеро, което потвърждава
загатването на египетските текстове, че е имало друг, гледащ към Сфинкса на Синайския
полуостров. Пирамидата и Сфинксът до нея са разположени край река, както комплексът в
Гиза е разположен край Нил. А на известно разстояние виждаме воден басейн, по който
плават рогати богове, точно както според египтяните техните богове дошли от юг през
Червено море.
Поразителната прилика между архаичното шумерско и древноегипетското
изображение (обр. 38а) представлява убедително свидетелство, че и в Египет, и в Шумер са
знаели за пирамидите и Сфинкса. Всъщност шумерското изображение, изглежда, отговаря
на истината и в такъв дребен детайл като точния наклон на Голямата пирамида - 52°.
Следователно неизбежното заключение е, че Голямата пирамида е била известна в
Месопотамия, ако не за друго, поне защото е била построена от същите анунаки, които
построили първия Екур в Нипур и съвсем логично също я нарекли Е.КУР - „дом, който е като
планина“. Също като своя предшественик, Голямата пирамида в Гиза била построена с
тайнствени тъмни камери и била снабдена с уреди за насочване на совалките към новия
космодрум на Синайския полуостров. И за да осигурят неутралитета ѝ, я поставили под
управлението на Нинхурсаг.
Нашето решение придава смисъл на една иначе загадъчна поема, възхваляваща
Нинхурсаг като господарка на „дома с остър връх“ - пирамида:
„Дом светъл и тъмен на небето и Земята,
за ракетите построен;
Е.КУР, божествен дом с остър връх;
за небе-Земя отлично е снабден.
Дом, чиято вътрешност сияе с червеникава небесна светлина,
праща лъч, който достига надлъж и нашир;
 неговата величавост докосва плътта.
Грандиозен зикурат, висока планина на планините –
твоето сътворяване е велико и възвишено,
хората не могат да го разберат.“
После се изяснява функцията на този „божествен дом с остър връх“ : той бил „дом на
оборудването“, който „води долу за отдих“ космонавтите, „които виждат и орбитират“,
„велик белег за възвишените шем“ („небесните камери“):
„Дом на оборудването, висок дом на вечността:
основите му са камъни [които стигат до] водата;
огромната му обиколка е покрита с глина.
Дом, чиито части майсторски са съчетани;
дом, правотата на чийто вой
великите, които виждат и орбитират, води долу за отдих...
Дом, който е велик белег за възвишените шем;
планина, по която възкачва се Уту.
[Дом], в чиито дълбоки вътрешности човек не може да проникне...
Ану го възвеличи.“
След това текстът описва различни части от сградата: основите,„които в благоговение
са облечени“, входа, който се отварял и затварял като уста, „сияейки с мътнозелена
светлина“, прага („като отворена в очакване уста на огромен змей“), стълбовете на портата
(„като два ръба на кинжал, които прогонват врага“). Вътрешната камера е „като вулва“,
пазена от „кинжали, които бдят от зори до мрак“, „излиянието“ - излъчването ѝ - „е като
лъв, който никой не смее да нападне“.
После се описва изкачваща се галерия: „сводът ѝ е като дъга, мракът там свършва, във
великолепие е обгърнат, разклоненията ѝ са като лешояд, чиито нокти са готови да
сграбчат“. В горния край на галерията е „входът за планинския връх“, „за враг той не се
отваря, само за онези, които живеят, за тях се отваря“. Три заключващи устройства -
„мандалото, резето и ключалката... плъзгащи се на внушаващо страхопочитание място“ -
пазят входа на най-горната камера, от която Екур „наблюдава небето и Земята, мрежа той
разтваря“.
Точността на тези подробности удивлява днешния читател, който разполага с цялата
информация за вътрешността на Голямата пирамида. В нея се влиза през отвор в
северната ѝ страна, скрит зад въртящ се камък, който наистина се отваря и затваря „като
уста“. Озовалият се върху входната платформа посетител се изправя пред входа на спускащ
се надолу проход, „като отворена в очакване уста на огромен змей“ (обр. 44а). Тежестта на
пирамидата носят две двойки диагонално поставени масивни каменни блокове, „като два
ръба на кинжал, които прогонват врага“, разкриващи загадъчно издялан камък по средата
на входа (обр. 44b).
 Малко по-надолу от входа започва изкачващ се проход. Той води до хоризонтална
галерия, по която се стига до сърцето на пирамидата, вътрешна камера на излъчването,
„като вулва“. Изкачващият се проход също води до изключително сложно построена,
великолепна изкачваща се галерия, чиито стени се стесняват нагоре и внушават на
посетителя усещането, че разклоненията им са „като лешояд, чиито нокти са готови да
сграбчат“ (обр. 45).
 Галерията води до най-горната камера, от която „мрежа (силово поле) наблюдава
небето и Земята“. Пътят дотам минава през сложно преддверие (обр. 46), където наистина
има три ключалки, готови да се „плъзнат“ и да не допуснат вътре врага.
 След като описва Екур отвътре и отвън, хвалебственият текст дава сведения за
функциите и местонахождението на сградата:
„В този ден самата господарка вярно говори;
богинята на ракетите, чистата велика господарка,
се възхвалява:
„Аз съм господарката; Ану определи съдбата ми;
дъщеря на Ану съм аз.
Енлил също ми даде велика съдба;
Негова сестра княгиня съм аз.
Боговете в моята ръка дадоха
насочващите устройства на небе-Земя;
майка на небесните камери съм аз.
 Ерешкигал ми даде мястото на отварянето
на насочващите устройства;
великия белег
планината, по която възкачва се Уту,
аз за свой пиедестал избрах.“
Ако Нинхурсаг е неутралната господарка на пирамидата в Гиза, както заключихме, тя
би трябвало да е била позната и почитана като богиня и в Египет. И наистина е така, само
че египтяните я познавали като Хат-Хор. Учебниците ни съобщават, че името означава „дом
на Хор“, но това е вярно само на пръв поглед. Тази интерпретация произлиза от йероглифа
на името ѝ, изобразяващ къща и сокол. Соколът е символ на Хор, защото можел да лети
като птицата. Буквалното значение на името е „богиня, чийто дом е там, където са
„соколите“, с други думи, където е домът на космонавтите - космодрумът.
През епохата след потопа този космодрум, установихме ние, се намирал на Синайския
полуостров и съответно титлата Хат-Хор, „дом на соколите“, изисква богинята, която го
носи, да е господарка на Синайския полуостров. И тя наистина била такава: египтяните
смятали Синайския полуостров за владение на Хатор. Всички храмове и стели, които
фараоните издигнали на полуострова, били посветени изключително на богинята. И също
като Нинхурсаг в по-късните ѝ години, Хатор била наричана „Кравата“ и изобразявана с
рога.
Но дали и Хатор е била господарка на Голямата пирамида, както предположихме за
Нинхурсаг? Удивително, макар и не изненадващо, наистина е така.
Доказателство е един надпис на фараона Хуфу (около 2600 г. пр. Хр.) върху
възпоменателна стела, издигната в храм на Изида в Гиза. Известен като Инвентарната
стела, този паметник и надписът ясно показват, че в началото на Хеопсовото царуване
Голямата пирамида (и Сфинксът) вече съществували. Фараонът претендира само, че
построил храма на Изида до вече съществуващите пирамида и Сфинкс:
„На царя на Горен и Долен Египет, Хуфу,
живот е даден!
Той построи дома на Изида,
господарка на пирамидата
до дома на Сфинкса.“
Следователно по негово време Изида (съпруга на Озирис и майка на Хор) се смятала
за „господарка на пирамидата“. Но както изяснява надписът, тя не била първата господарка
на пирамидата:
„На царя на Горен и Долен Египет, Хуфу,
живот е даден!
За своята божествена майка Изида,
господарка на Западната планина на Хатор,
той направи [този] надпис върху стела.“
 Следователно пирамидата била не само „планина на Хатор“ – точния аналог на
шумерския термин „дом, който е като планина“, - но и нейната западна планина, което
предполага, че е имала и източна. Тази източна планина, знаем от шумерските извори ние,
бил Хар-Саг, най-високият връх на Синайския полуостров.
Въпреки съперничеството и подозренията между двете божествени династии, няма
никакво съмнение, че космодрумът е бил построен от Енки и неговите потомци, както и че
контролът върху него и насочващите съоръжения е попаднал в техни ръце. Нинурта
доказал, че е способен да строи бентове и напоителни канали, Уту/Шамаш можел да
ръководи съоръженията за излитане и кацане, но единствено Енки, главният строител и
учен, който веднъж вече го бил правил, притежавал всички необходими знания и опит да
планира мащабен строителен проект и да надзирава неговото осъществяване.
В шумерските текстове, които описват постиженията на Нинурта и Уту, няма дори
намек някой от тях да е планирал или участвал в строеж на космически съоръжения. Когато
в по-късни времена Нинурта поискал от един шумерски цар да му построи зикурат със
специално заграждение за неговата божествена птица, друг бог, който го придружавал,
дал на царя архитектурните планове и строителните инструкции. От друга страна, няколко
текста съобщават, че Енки предал на сина си Мардук научните знания, които притежавал.
Паметниците ни предават разговора между баща и син след като Мардук се обърнал към
родителя си с труден въпрос:
„Енки на своя син Мардук отговори:
- Сине, какво още не знаеш?
Какво повече мога да ти дам?
Мардук, какво още не знаеш?
Какво още мога да ти дам?
Всичко каквото знам аз, знаеш и ти!“
Поради изключително голямата прилика между Пта и Енки като бащи и Мардук и Ра
като синове, не бива да се изненадваме, че египетските текстове свързват Ра с
космическите съоръжения и строителната дейност около тях. В това му помагат Шу и
Тефнут, Геб и Нут, Тот, богът на вълшебните неща. Сфинксът, „божественият водач“, който
показвал пътя на изток точно по тридесетия паралел, носел чертите на Хор-Акти („сокол на
хоризонта“) - епитет на Ра. Надписът на една стела, издигната близо до Сфинкса през
епохата на фараоните, директно назовава Ра като строител („разпъван на въжето“) на
„съвършеното място“ в „свещената пустиня“, от което можел „възхитително да се възнася“
и „небето да преброжда“:
„Ти въжетата за плана разтягаш,
ти форма на земите придаде...
Ти Долния свят таен направи...
Ти защитено място построи си
в свещената пустиня, с име тайно.
Ти денем се издигаш насреща им...
 Ти възхитително се възнасяш...
Ти небето кръстосваш с добър вятър...
Ти небето преброждаш с небесната ладия...
Небето ликува,
Земята от радост вика.
Екипажът на Ра всеки ден възхвалява;
той триумфално излиза.“
Египетските текстове твърдят, че Шу и Тефнут участвали в мащабните строжи на Ра,
като „подпираха небето над Земята“. Техният син Геб носи име, което произлиза от корена
„гбб“ - „трупам“, „скупчвам“ - и свидетелства, единодушни са учените, за участието му в
работа, свързана с „трупане“, което предполага участието му в строежа на пирамидите.
Един египетски разказ за фараона Хуфу и неговите трима синове съобщава, че по
онова време тайните планове на Голямата пирамида се съхранявали от бога, когото
египтяните наричали Тот, бог на астрономията, математиката, геометрията и
землемерството. Спомняме си, че горните камери и проходи са една от уникалните
особености на Голямата пирамида. Тъй като тези проходи обаче били затворени - ще
видим как, кога и защо - точно там, където се отклоняват от спускащия се проход, всички
фараони, които се опитвали да имитират пирамидите в Гиза, строели своите само с долни
камери, или защото не можели да имитират горните поради липса на точни архитектурни
познания, или (след време) просто защото не знаели за тяхното съществуване. Но
изглежда, че Хуфу знаел за съществуването на тези две тайни камери в Голямата пирамида
и по някое време едва не открил строителните им планове, тъй като му казали къде ги е
скрил бог Тот.
Написана на така наречения папирус „Уесткар“ и озаглавена „Разкази за
вълшебниците“, историята разказва, че „един ден, когато над цялата земя царуваше
фараонът Хуфу“, владетелят повикал тримата си сина и ги помолил да му разкажат за
„делата на вълшебниците“ от древни времена. Първо говорил „царският син Хафра“, който
разказал „за дните на твоя [на Хуфу] праотец Небка... какво се случило, когато той влязъл в
храма на Пта“ . Това бил разказ за вълшебник, който съживил мъртъв крокодил. После
царският син Бауеф-Ра разказал за чудо от дните на по-древен прародител на Хуфу, когато
един вълшебник разделил водите на голямо езеро, за да вземе от дъното изпуснат
скъпоценен камък, и после с магьоснически думи върнал водата на мястото ѝ.
Третият син Хор-Де-Деф станал и малко цинично заговорил: „Слушали сме за
вълшебниците от миналото и техните дела, истината за които не можем да проверим. Но
на мен са ми известни неща, извършени в наше време“. Фараонът Хуфу попитал какви са
те и Хор-Де-Деф отговорил, че познавал човек на име Деди, който можел да замени
отсечена глава, да опитоми лъв и знаел „числата Пдут на камерите на Тот“.
Когато чул това, Хуфу бил обзет от огромно любопитство, тъй като се бил опитвал да
открие „тайните на камерите на Тот“ в Голямата пирамида (чиито проходи вече били
затворени и скрити по времето на Хеопс!). Затова заповядал да намерят и доведат от дома
му мъдреца Деди, който живеел на остров край Синай.
Довели Деди при фараона и Хуфу първо изпитал магическите му способности, като го
накарал да възкреси гъска, друга птица и вол, които били обезглавени. После владетелят
попитал: „Вярно ли е каквото се говори, че си знаел числата Пдут за Ипут на Тот?“.
Вълшебникът отговорил: „Не знам числата, о, царю, но знам мястото, където са Пдут“.
Египтолозите вече общо взето са съгласни, че „Ипут“ означава „тайни камери на
първичното светилище“, а „Пдут“ - „схеми“, „планове с числа“.
В отговор на Хуфу вълшебникът (който бил на сто и десет години) всъщност казал: „Не
знам информацията от схемите, о, царю, но знам къде е скрил Тот плановете с числата“. И
обяснил, че се намирали в каменна кутия в „свещената камера, наречена Стая на схемите,
в Хелиополис“.
Развълнуван, фараонът заповядал на Деди да отиде и да намери кутията. Ала
вълшебникът отговорил, че нито той, нито Хуфу можели да получат кутията, защото било
предопределено да я открие бъдещ потомък на владетеля. Такава била волята на Ра. Хуфу
се подчинил на божественото предопределение и в крайна сметка само построил край
Сфинкса храм, посветен на господарката на пирамидата.
С това кръгът от доказателства се затваря. Шумерските и египетските текстове взаимно
се потвърждават и подкрепят нашите заключения: една и съща неутрална богиня била
господарка на най-високия връх на Синай и на изкуствената планина, издигната в Египет,
които служели като ориентири за летателния коридор.
Но желанието на анунаките да запазят неутралитета на Синайския полуостров и
неговите съоръжения не устояло дълго. Трагичното съчетание от съперничество и любов
нарушило статуквото и разделената Земя скоро била въвлечена в пирамидните войни.
 8. Пирамидните войни
„През 363 година Негово величество, Ра, свещеният, соколът на хоризонта,
безсмъртният, който живее вечно, беше в земята Кен. Придружаваха го неговите воини,
защото враговете се бяха съюзили срещу своя господар... Хор, крилатият оценител, дойде
при кораба на Ра и рече на своя предтеча: „О, соколе на хоризонта, видях враговете да
заговорничат срещу теб, за да вземат за себе си сияйната корона...“
Тогава Ра, свещеният, соколът на хоризонта, каза на Хор, крилатия оценител:
„Благородни потомъко на Ра, заченат от мен: върви бързо, повали врага, когото си видял.“
Така започва разказът, написан на стените на храма в древноегипетския град Едфу.
Ние смятаме, че това е разказ за Първата пирамидна война - война, която имала своите
корени във вечната борба за контрол над Земята и нейните космически съоръжения, както
и в лудориите на великите анунаки и особено на Енки/Пта и неговия син Ра/Мардук.
Според Манетон Пта предал властта над Египет след като царувал девет хиляди
години, но управлението на Ра било прекратено след едно хилядолетие - от потопа,
заключихме ние. Последвало седемвековно царуване на Шу, който помагал на Ра да
„контролира небето над Земята“, и петвековно царуване на Геб („който трупа Земята“).
Именно по това време около 10000 г. пр. Хр. били построени космическите съоръжения -
космодрумът на Синай и пирамидите в Гиза.
Въпреки че Синайският полуостров, където се намирал новият космодрум, и
пирамидите в Гиза трябвало да останат неутрални под егидата на Нинхурсаг, строителите
на тези съоръжения - Енки и неговите потомци - едва ли имали намерение да отстъпят
контрола над тях. Един шумерски текст, който започва с идилично описание, е наречен от
учените „Мит за рая“. Неговото древно заглавие е „Енки и Нинхурсаг“ и той представлява
документ за политически мотивирания секс между двамата, разказ за сделка между Енки и
неговата природена сестра Нинхурсаг, свързана с контрола над Египет и Синайския
полуостров - на пирамидите и космодрума.
Действието се развива след разделянето на Земята между анунаките, когато Тилмун
(Синайският полуостров) бил даден на Нинхурсаг, а Египет - на рода на Енки. Тогава,
разказва шумерският паметник, Енки прекосил блатистите езера, разделящи Египет и
Синай, и двамата със самотната Нинхурсаг се отдали на истинска оргия:
„При онази, която е сама,
при господарката на живота, господарката на земята,
Енки дойде при мъдрата господарка на живота.
Той кара пениса си да залее дигите;
той кара пениса си да залее тръстиките...
Той изля семето си във великата господарка на анунаките,
изля семето си в утробата на Нинхурсаг;
Тя пое семето в утробата, семето на Енки.“
 Истинското намерение на Енки било да има син от своята сестра, но му се родила
дъщеря. Тогава Енки се любил с момичето, още щом станало „младо и хубаво“, и после с
внучка си. В резултат на тези сексуални подвизи се родили шест богини и двама богове.
Разгневена от кръвосмешението, Нинхурсаг използвала медицинските си умения, за да
разболее Енки. Анунаките, които били с него, я умолявали да се смили над живота му, ала
тя била категорична: „Докато не умре, не ще го погледна с „окото на живота!“
Зарадван, че Енки най-после е спрян, Нинурта - който отишъл на инспекция в Тилмун -
се завърнал в Месопотамия, за да съобщи за събитията на среща, в която участвали Енлил,
Нана/Син, Уту/Шамаш и Инана/Ищар. Недоволен, Енлил заповядал на Нинурта да се върне
в Тилмун и да доведе Нинхурсаг. Междувременно обаче тя се смилила над брат си и
променила решението си. „Нинхурсаг настани Енки до вулвата си и попита: „Братко, какво
те боли?“. След като част по част изцерила тялото му, той ѝ предложил двамата като
господари на Египет и Синай да определят задачи, съпрузи и територии на осемте млади
богове:
„Нека Абу е господар на растенията;
нека Нинтула е господар на Маган;
нека Нинсуту се ожени за Ниназу;
нека Нинкаши е онази, която утолява жаждите;
нека Нази се ожени за Ниндара;
нека Азимуа се ожени за Нигишзида;
нека Нинту е царица на месеците;
нека Еншаг е господар на Тилмун!“
Египетските теологически текстове от Мемфис също разказват, че „появиха се“ осем
богове от сърцето, езика, зъбите, устните и други части на тялото на Пта. Също като в
месопотамския текст, тук Пта им разпределил домове и територии: „След като създаде
боговете, той направи градове, определи области, прати боговете в свещените им домове;
построи им светилища и установи жертвоприношенията им“. Богът направил всичко това,
„за да се възрадва сърцето на господарката на живота“.
Ако тези разкази се основават на факти, както изглежда, съперничествата, дължащи се
на тези заплетени роднински връзки, само можели да се изострят от сексуалните лудории,
приписвани и на Ра. Най-важно било твърдението, че Озирис наистина е син на Ра, а не на
Геб, заченат, когато Ра тайно се съвкупил със собствената си внучка. Както вече научихме,
това лежало в основата на конфликта между Озирис и Сет.
Защо Сет, на когото Геб дал Горен Египет, искал Долен Египет? Египтолозите търсят
причината в географията, плодородието на Земята и така нататък. Но както доказахме ние,
имало още един фактор - фактор, който от гледна точка на боговете бил много по-важен
от селскостопанската производителност на един район: Голямата пирамида и нейните
спътници в Гиза. Онзи, който ги контролирал, имал власт над космическите полети, над
пътуванията на боговете, над жизненоважната транспортна връзка с Дванадесетата
планета.
 За известно време Сет успял да осъществи амбицията си, като надхитрил Озирис. Но
„през 363 година“ след изчезването на Озирис младият Хор станал отмъстител на баща си и
повел война срещу Сет - Първата пирамидна война. Както видяхме, това била и първата
война, в която боговете замесили хора в борбите помежду си.
Подкрепен от други богове от рода на Енки, които царували в Африка, отмъстителят
Хор започнал враждебните действия в Горен Египет. С помощта на крилатия диск, който му
бил направил Тот, той упорито напредвал на север към пирамидите. Тежка битка станала
във „водната област“, веригата от езера, която разделя Египет от Синайския полуостров, и
много от привържениците на Сет били убити. След като миротворческите усилия на други
богове се провалили, Сет и Хор излезли един срещу друг на двубой по суша и въздух на
Синай. В хода на битката Сет се скрил в „тайни тунели“ някъде на полуострова, а по-късно
изгубил тестисите си. Така Съветът на боговете дал целия Египет „като наследство... на
Хор“.
А какво станало със Сет, един от осемте богове, родени от Пта?
Той бил прогонен от Египет и се заселил в азиатските земи на изток, където имало
място, позволяващо му „да говори от небето“. Той ли бил богът, наречен Еншаг в
шумерския разказ за Енки и Нинхурсаг, онзи, на когото двамата любовници дали Тилмун
(Синайския полуостров)? В такъв случай Сет е египетският (хамитски) бог, който включил
във владенията си земята на Сим, по-късно известна като Ханаан.
Именно в този резултат от Първата пирамидна война се крие ключът за разбирането
на библейските разкази. В него са заложени и причините за Втората пирамидна война.
Освен от космодрум и насочващи съоръжения, след потопа имало нужда и от нов
контролен център на мястото на предишния в Нипур. В „Стълба към небето“ доказахме, че
необходимостта другите космически съоръжения да се намират на равно разстояние от
центъра наложила неговото разполагане върху планината Мория („планината на
насочването“), мястото на бъдещия град Ерусалим.
И според месопотамските, и според библейските сведения, това място се намирало в
земите на Сим - владение на Енлиловия род. Ала впоследствие то незаконно било
окупирано от рода на Енки, хамитските богове, и от потомците на хамитски Ханаан.
Старият завет нарича земята, на която след време Ерусалим станал столица, Ханаан, по
името на четвъртия и най-малък син на Хам. Той също специално порицава Ханаан и
обрича неговите потомци да са роби на потомците на Сим. Това отношение се обяснява с
факта, че Хам - а не неговият син Ханаан - неволно видял голи гениталиите на баща си Ной
и затова Господ проклел Ханаан: „проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята
си... Благословен да е Господ Бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб...“
Разказът в Книга Битие оставя много неизяснени аспекти. Защо бил проклет Ханаан,
след като всъщност баща му случайно прегрешил? Защо бил наказан да е роб на Сим и на
Господ Бог на Сим? И каква била ролята на боговете в престъплението и неговото
наказание? Когато прочетем допълнителните сведения в извънбиблейската Книга на
юбилеите, става ясно, че истинското провинение било незаконното окупиране на
териториите на Сим.
След като човечеството се разселило и различните му клонове си поделили земите,
разказва Книга на юбилеите, „Хам и синовете му отидоха в земята, която трябваше да
заселят, [земята,] която Хам беше получил като свой дял от южната страна“. Но после,
докато пътували от мястото, където бил спасен Ной, до отредената им земя в Африка,
„Ханаан видя земята Ливан [чак] до реката на Египет, която беше много добра“. И затова
променил решението си: „Той не отиде в земята на своето наследство на запад от морето
[западно от Червено море], засели се той в земята Ливан, на изток и запад от Йордан“.
Баща му и братята му се опитали да разубедят Ханаан: „И Хам, баща му, и Хуш, и
Мицраим, неговите братя, му рекоха: „Ти се засели в земя, която не е твоя, и която не ни се
е паднала по жребий; не го прави, защото ако го сториш, ти и синовете ти ще останете там
и проклети ще бъдете с размирици. Защото с размирици се заселихте и с размирици
децата ти ще погинат, и ти изкоренен завинаги ще останеш. Не се заселвай в дома на Сим,
защото на Сим и неговите синове падна се той по жребий.“
Ако той незаконно отнемел територията, определена на Сим, посочили те: „Проклет
ще си и проклет ще бъдеш след синовете на Ной с проклятието, с което се обвързахме с
клетва в присъствието на светия съдия и в присъствието на Ной, нашия баща...
Но Ханаан ги не послуша и се засели в земята Ливан от Хамат до входа на Египет, той и
синовете му до днес. Затова тази земя се нарича Ханаан.“
Зад библейския и псевдоепиграфския разказ за териториалната узурпация, извършена
от потомък на Хам, трябва да се крие история за подобна узурпация, извършена от
потомък на бога на Египет. Трябва да имаме предвид, че по онова време земите и
териториите не били разпределени между народите, а между боговете - боговете, а не
хората били господари. Даден народ можел да се засели само в територия, дадена на
неговия бог, и можел да окупира чужда територия само ако богът му наложел властта си
върху нея - с договор или сила. Незаконното заграбване на земята между космодрума на
Синай и мястото за кацане в Баалбек, извършено от потомък на Хам, можело да стане
само ако този район бил узурпиран от потомък на хамитските божества, от по-млад
египетски бог.
И както показахме, резултатът от Първата пирамидна война наистина бил такъв.
Нахлуването на Сет в Ханаан означавало, че всички обекти, свързани с космическите
полети - Гиза, Синайският полуостров, Ерусалим - минават под властта на боговете от рода
на Енки. Енлиловият род не можел да приеме това положение. И скоро след това – триста
години по-късно според нас - подел война, за да измести незаконните окупатори от
жизненоважните космически съоръжения. Тази Втора пирамидна война е описана в
няколко текста, едни открити в шумерския си оригинал, други в акадски и асирийски
версии. Учените ги наричат „Митове за Кур“ - „митове“ за планинските земи. Всъщност те
са поетични хроники, описващи войната за контрола над свързаните с космическите
полети върхове – планината Мория и Хурсаг (връх Св. Екатерина) на Синай и изкуствената
планина Екур (Голямата пирамида в Египет).
От текстовете е ясно, че силите на Енлиловия род били предвождани и командвани от
Нинурта, „първия воин на Енлил“, и че сраженията се водели на Синайския полуостров.
Там хамитските богове били победени, но отстъпили и продължили бойните действия от
планинските земи в Африка. Нинурта приел предизвикателството и във втората фаза от
войната пренесъл битката в твърдините на врага си. Тази фаза включвала жестоки и
свирепи сражения. Последната фаза от войната се прехвърлила при Голямата пирамида,
последната и непревзимаема крепост на противниците на Нинурта. Там хамитските богове
били обсадени и останали без храна и вода.
Тази война, която ние наричаме Втора пирамидна война, е увековечена в шумерските
паметници - и писмени хроники, и художествени изображения.
Химните на Нинурта съдържат множество податки за неговите подвизи и геройски
дела в тази война. Голяма част от псалма „Като Ану си ти направен“ е посветена на битките
и окончателната победа. Но главната и най-директна хроника на войната е епическият
текст „Лугал-е уд мелам-би“, най-добре публикуван от Самуел Гелер в „Altorientische Texte
und Untersuchungen“ [„Древноизточни текстове и проучвания“ (нем.). — Б. пр.]. Подобно
на всички месопотамски текстове, той е озаглавен по първия си стих:
„Царю, велика е славата на деня ти;
Нинурта, пръв притежател на божествените сили,
който насред планинските земи навлезе.
Като потоп, който не може да бъде спрян,
вражеската земя като с пояс ти здраво опаса.
Велики, който в битка свирепа се хвърля,
героични, който в ръката си божественото блестящо оръжие носи,
господарю: планинската земя ти покори.
Нинурта, царски сине, чийто баща мощ ти даде,
героични: от страх от теб градът се предаде...
О , могъщи –
великата змия, героичния бог,
ти от всички планини прогони.“
Възхвалявайки Нинурта, неговите подвизи и неговото блестящо оръжие, поемата
описва и мястото, където се развива конфликтът („планинските земи“), и врага на героя:
„великата змия“, водача на египетските божества. Шумерската поема неколкократно
нарича този противник Азаг или Ашар, добре известни епитети на Мардук, и така посочва
двамата главни синове на Енлил и Енки - Нинурта и Мардук — като водачи на
противниковите лагери във Втората пирамидна война.
Втората плочка (една от тринадесетте, върху които е написана поемата) описва
първата битка. Преимуществото на Нинурта е приписано на божествените му оръжия и на
новия въздушен кораб, който си построил, след като първият му бил разрушен при
катастрофа. Той се наричал ИМ.ДУ.ГУД, което обикновено се превежда като „божествена
птица на бурята“ , но буквално означава „това, което се движи като героична буря“. От
различни текстове ни е известно, че широчината на крилете му била около двадесет и три
метра.
Древни изображения го представят като механична „птица“ с две крила, поддържани с
кръстосани рейки (обр. 47а). Под колесниците виждаме кръгли отвори, навярно реактивни
двигатели. Този самолет отпреди хилядолетия има забележителна прилика не само с
първите биплани от съвременната епоха на въздухоплаването, но и невероятно сходство
със скицата, направена през 1497 г. от Леонардо да Винчи и изобразяваща неговата идея
за задвижвана от човек летателна машина (обр. 47b).

Този имдугуд залегнал в основата на емблемата на Нинурта - птица с глава на лъв,

стъпила върху два лъва (обр. 48), а понякога върху два бика. Именно с този кораб, „който
във война царските домове разрушава“, Нинурта се носел из небесата по време на битките
от Втората пирамидна война.

Той летял толкова нависоко, че спътниците му го губели от поглед. После, разказва

текстът, богът се спуснал „със своята крилата птица срещу укрепения дом“. „Когато птицата
наближи земята, върхът [на вражеската твърдина] той разруши.“
Прогоненият от твърдините си враг започнал да отстъпва. Докато Нинурта
продължавал фронталното си настъпление, Адад обикалял земите във вражеския тил и
унищожавал всички хранителни запаси: „В Абзу Адад тъй стори, че водата рибата да
отнесе... добитъка той разпръсна.“ Когато врагът продължил да отстъпва в планините,
двамата богове „като устремен потоп планините опустошиха“.
Междувременно двамата главни богове предлагали и на други да се присъединят към
тях. „Господарю, в битка, която се разгаря, защо не се включиш?“ - попитали те един бог,
чието име липсва в повредения текст. Въпросът очевидно също бил отправен към Ищар,
тъй като тя е спомената по име: „От трясъка на оръжия, от подвизите геройски Ищар
настрани не остана.“ Когато я видели, двамата богове окуражително ѝ извикали: „Смело
напредвай! Здраво стъпи на Земята! В планината ще те чакаме ние!“
„Оръжието, което блести величаво, богинята напред насочи... рог [за да го насочва]
направи за него.“ Докато извършвала геройства, които щели да се запомнят до „далечните
дни“, „небесата бяха като червена вълна на цвят“. Експлозивният лъч „разкъса [на парчета]
врага, накара го с длан да стиска сърцето си“.
Продължаващият на плочки V-VIII текст е прекалено повреден, за да може да се
разчете. Отделни стихове предполагат, че след масираната атака с помощта на Ищар във
вражеската земя се надигнал плач. „Страх от блясъка на Нинурта земята обхвана“ и
нейните обитатели трябвало да търсят заместители на пшеницата и ечемика, които „на
брашно да мелят“.
Под това настъпление вражеските сили продължавали да отстъпват на юг. Войната
окончателно освирепяла, когато Нинурта повел боговете от Енлиловия род в атака срещу
сърцето на африканските владения на Нергал и неговия храмов град Меслам. Те овъглили
земята и реките потекли червени от кръвта на невинните жертви - мъжете, жените и
децата в Абзу.
Стиховете, които описват този аспект на войната, са повредени. Някои подробности
обаче са ни известни от други фрагментирани плочки, които разказват за „завладяването
на земята“ от Нинурта, подвиг, с който си заслужил титлата „победител на Меслам“. В тези
битки нападателите прибягнали до химическо оръжие. Научаваме, че Нинурта обсипал
града с носещи отрова ракети, които „изстреля той; отровата сама града погуби“.
Онези, които се спасили, избягали в околните планини. Ала Нинурта „с оръжието,
което убива, хвърли огън връз планините; божественото оръжие на боговете, чийто Зъб е
безмилостен, народа погуби“. И тук се намеква за някакво химическо оръжие:
„Оръжието, което разкъсва,
сетивата отне;
Зъбът ги изтръгна.
Каналите той с кръв напълни
 във вражеската земя, та псета като мляко да я лочат.“
Ужасен от безмилостната атака, Азаг наредил на привържениците си да не се
съпротивляват: „Надигналият се враг на жена си и децата си извика, срещу господаря
Нинурта ръка той не вдигна. Оръжията на Кур с пръст бяха покрити“ (тоест били скрити),
„Азаг не ги вдигна“.
Нинурта приел липсата на съпротива като признак за победа. Един текст, публикуван
от Ф. Хрозни („Mythen von dem Gotte Ninib“ [„Митове за бог Ниниб“ (нем.). — Б. пр.]),
разказва, че след като убил противниците си, които били окупирали земята на Хурсаг
(Синай) и продължил „като птица“ да атакува боговете, които „зад стените си отстъпиха“ в
Кур, Нинурта ги разгромил в планините. После запял победна песен:
„Моят страховит блясък като онзи на Ану е мощен;
срещу него кой ще се вдигне?
Аз съм господар на високата планина,
на планината, която до хоризонта върхове издига.
В планината аз съм господарят.“
Ала тържествуването му било преждевременно. Със своята тактика за неоказване на
съпротива Азаг избегнал разгрома. Наистина, столицата му била разрушена, но вражеските
водачи не били убити. Текстът „Лугал-е“ отбелязва: „Скорпиона на Кур Нинурта не уби“ .
Вместо това вражеските богове се оттеглили в Голямата пирамида, където „мъдрият
майстор“ - Енки? Тот? - вдигнал защитна стена с „несравним блясък“, щит, през който не
можели да проникнат смъртоносните лъчи.
Текстове „от другата страна“ допълват сведенията ни за тази последна и най-
драматична фаза от Втората пирамидна война. Подобно на привържениците на Нинурта,
последователите на Нергал също съчинявали химни в негова чест. Й. Боленрюхер
публикува някои от тях в „Gebete und Hymnen an Nergal“ [„Молитви и химни на Нергал“
(нем.). — Б. пр.].
Текстовете припомнят геройските подвизи на Нергал в тази война и разказват, че
когато другите богове се озовали обсадени в комплекса в Гиза, „възвишеният змей, любим
на Екур“ (Нергал) „през нощта навън се измъкна“ и носейки страшни оръжия, придружаван
от своите военачалници, разкъсал обсадата и се добрал до Голямата пирамида (Екур). Там
„заключените врати сами се отвориха“. Вътре го посрещнал приветствен рев:
„Божественият Нергал,
господарят, който през нощта се измъкна,
в битката дойде!
Той плющи със своя бич, звънтят оръжията му...
Той е добре дошъл, могъществото му е велико;
като сън на прага той се появи.
Божественият Нергал, който е добре дошъл:
победи врага на Екур,
 разгроми дивия от Нипур!“
Но надеждите на обсадените богове скоро се изпарили. Научаваме още за последните
фази на тази Пирамидна война от друг паметник, за пръв път публикуван от Джордж А.
Бартън („Различни вавилонски текстове“). Текстът е събран от фрагменти от керамични
цилиндри, открити в руините на Енлиловия храм в Нипур.
Когато се присъединил към защитниците на Голямата пирамида („ужасния дом, който
е издигнат като грамада“), Нергал укрепил защитата ѝ с различни излъчващи лъчи кристали
(минерални „камъни“), разположени в пирамидата:
„Водния камък, връхния камък,
... камък...
... господарят Нергал
силата ѝ укрепи.
Вратата той...
Към небето нейното око насочи,
изкопа дълбоко в онова, което дава живот...
... в дома
той с храна ги нахрани.“
След като врагът укрепил защитата на пирамидата, Нинурта прибягнал до друга
тактика. Той наредил на Уту/Шамаш да прекъсне водоснабдяването на пирамидата, като
отклони „потока“, който течал наблизо. Тук текстът е прекалено повреден, за да разберем
подробностите, но тактиката очевидно постигнала целта си.
Затворени в последната си твърдина, без вода и храна, обсадените богове полагали
всички усилия да отблъснат нападателите. Въпреки свирепите битки до този момент не бил
загинал нито един от по-важните богове. Но сега един от по-младите - според нас Хор – се
опитал да се измъкне от Голямата пирамида, дегизиран като овен, бил улучен от
блестящото оръжие на Нинурта и изгубил зрението си. Тогава един стар бог извикал на
Нинхурсаг - известна със своите медицински способности - да спаси живота на младия бог:
„И тогава проблесна убийственото сияние;
платформата на дома издържа господаря.
Към Нинхурсаг вик бе отправен:
„... оръжието... моят потомък
със смърт е прокълнат...“
Други шумерски текстове наричат този млад бог „потомък, който не познаваше своя
баща“, епитет, подходящ за Хор, който се родил след смъртта на баща си. В „Легендата за
овена“ от египетския фолклор се разказва, че един бог „блъвнал огън“ срещу Хор и
наранил очите му.
Нинхурсаг се отзовала на повика и решила да се намеси, за да сложи край на
сраженията.
 Деветата плочка от „Лугал-е“ започва с обръщението на Нинхурсаг към водача на
силите на Енлиловия род, родния ѝ син Нинурта, „сина на Енлил... законния наследник,
роден от сестрата-жена“. Богинята заявява намерението си да пресече фронтовата линия и
да прекрати боевете:
„В дома, където започва меренето с въже,
където Асар към Ану вдигнал е поглед,
ще ида аз.
Въжето ще прережа,
за доброто на воюващите богове.“
Нинхурсаг щяла да отиде в „дома, където започва меренето с въже“, Голямата
пирамида!
Нинурта отначало се удивил от решението ѝ да „сама да влезе във вражеската земя“,
но тъй като не успял да я разубеди, той ѝ дал „дрехи, които да я направят безстрашна“
(защитно облекло срещу остатъчната радиация от лъчите?). Когато се приближила към
пирамидата, тя се обърнала към Енки: „Тя му извика... тя го помоли“. Разговорът се губи в
празнотите на плочката, но Енки се съгласил да ѝ предаде пирамидата:
„Домът, който е като грамада,
който издигнах нависоко -
негова господарка бъди.“
Имало обаче едно условие: предаването окончателно да уреди конфликта, докато не
настъпело „времето за определяне на съдбата“. Нинхурсаг обещала да предаде условието
и отишла да говори с Енлил.
Последвалите събития са документирани в част от епоса „Лугал-е“ и други
фрагментарни текстове. Но те най-драматично са описани в един извор, озаглавен „Пея
песента на майката на боговете“. Оцелял в голямата си част, тъй като бил преписван в
целия Древен изток, текстът за пръв път е публикуван от П. Дорм в неговото проучване „La
souveraine des dieux“ [„Господарката на боговете“ (фр.). — Б. пр.]. Това е поема,
възхваляваща Нинмах („великата господарка“) в ролята ѝ на Мами („майка на боговете“)
от двете страни на фронтовата линия.
Поемата започва с призив към „другарите по оръжие“ да слушат и накратко описва
военните действия и участниците в тях, както и техните почти глобални мащаби. От едната
страна били „първородните на Нинмах“ (Нинурта и Адад), към които скоро се присъединил
Син, а по-късно и Инана/Ищар. От другата страна са изброени Нергал, бог, наричан
„могъщият, възвишеният“ - Ра/Мардук – и „богът на двата велики дома“ (двете големи
пирамиди в Гиза), който се опитал да избяга, увит в кожа на овен (Хор).
Заявявайки, че действа с одобрението на Ану, Нинхурсаг предала предложението за
капитулация на Енлил. Тя се срещнала с него в присъствието на Адад (докато Нинурта
останал на бойното поле). „О, чуйте молитвите ми!“ - обърнала се Нинхурсаг към двамата
богове и им обяснила идеите си. Адад отначало бил непреклонен:
 „Адад се представи на майката
и тъй рече:
„Ние очакваме победа.
Вражеските сили са разбити.
Той не ще издържи разтърсването на земята.“
Ако искала да прекрати бойните действия, прибавил Адад, богинята трябвало да
постави преговорите на основата на победата на Енлиловия род:
„Стани и иди - говори с врага.
Нека той присъства на преговорите,
за да прекратим атаката.“
Макар и по-деликатно, Енлил подкрепил това предложение:
„Енлил уста отвори;
в съвета на боговете тъй рече:
„Щом Ану на планината боговете е събрал,
войната да прекрати, мир да установи,
и праща майката на боговете
мен да моли -
нека майката на боговете е посредничка.“
После се обърнал към сестра си и помирително казал:
„Иди, успокой моя брат!
Подай му ръка за живот;
от заключената си порта нека излезе!“
Нинхурсаг така и постъпила. „Тя брат му отиде да доведе, молитвите си пред бога
изложи“, съобщила му, че е гарантирана неговата сигурност, както и на синовете му, „от
звездите даде тя знак“.
Енки се колебаел и богинята нежно му казала: „Хайде, нека те изведа“. И той ѝ подал
ръка...
Нинхурсаг завела него и другите защитници на Голямата пирамида в своя дом на
Хурсаг. Нинурта и воините му наблюдавали оттеглянето на силите на Енки.
И великата непревзимаема сграда останала пуста и безмълвна.
Днес посетителят на Голямата пирамида заварва проходите и камерите ѝ голи и
празни, сложната ѝ вътрешна структура му се струва самоцелна, нишите ѝ - безсмислени.
Така е още откакто в пирамидата влязъл първият човек. Но не било така, когато в нея
влязъл Нинурта - според нашите изчисления, около 8670 г. пр. Хр. Богът влязъл „в сияйното
място“, опразнено от неговите защитници, разказва шумерският текст. И онова, което
направил, променило не само Великата пирамида отвън и отвътре, но и хода на
човешката история.
Когато за пръв път влязъл в „дома, който е като планина“, Нинурта трябва да се е
питал какво ще открие там. Замислена от Енки/Пта, планирана от Ра/Мардук, построена от
Геб, оборудвана от Тот, отбранявана от Нергал, какви космически загадки, какви тайни за
непревземаемата крепост криела пирамидата?
Въртящият се камък на гладката и привидно плътна северна страна на пирамидата се
отворил и разкрил входа, пазен от масивните диагонално разположени каменни блокове,
точно както описва текстът, възхваляващ Нинхурсаг. Правият спускащ се проход водел към
долните сервизни камери, където Нинурта видял шахта, изкопана от защитниците в
търсене на подпочвена вода. Но интересът му бил насочен към горните проходи и камери.
Там били подредени вълшебните „камъни“ - минерали и кристали, едни земни, други
небесни. От тях се излъчвали пулсиращите лъчи, които насочвали космонавтите и
отбранявали постройката.
Придружаван от главния майстор на минералите, Нинурта разгледал „камъните“ и
уредите. Той спирал до всеки един от тях и определял съдбата му - да бъде разбит и
унищожен, да бъде отнесен за показ или да бъде монтиран другаде. За тези „съдби“ и
реда, в който спирал до камъните Нинурта, научаваме от текста върху плочки 10-13 от
епоса „Лугал-е“. Като следваме и вярно интерпретираме този извор, можем най-после да
разгадаем загадката на предназначението и функцията на много особености от
вътрешната структура на пирамидата.
По изкачващия се коридор Нинурта стигнал до разклонението за Голямата галерия и
хоризонталния проход. Първо тръгнал по хоризонталния проход и се озовал в голяма
камера със стъпаловиден покрив, наричана „вулва“ в поемата за Нинхурсаг. Оста ѝ била
точно ориентирана в посока изток-запад. Нейното излъчване („излияние, което е като лъв,
който никой не смее да нападне“) идвало от камък с ниша в източната стена (обр. 49). Това
бил камъкът ШАМ („съдба“).
 Излъчващ червено сияние, което Нинурта „виждаше в мрака “, той бил живото сърце
на пирамидата. Но богът го мразел, тъй като по време на битката „могъщата сила“ на
камъка била използвана, „за да ме сграбчи във въздуха и да ме убие“. Той заповядал да го
„извадят“, „на парчета да го разбият“ и „в забрава да го хвърлят“.
Нинурта се върнал при разклонението на проходите и разгледал Голямата галерия
(обр. 45). Колкото и да била находчиво построена и сложна цялата пирамида, този
коридор представлявал поразителна и необикновена гледка. В сравнение с ниските и
тесни тунели, той се издигал високо (около осем и половина метра) на седем застъпващи
се етажа, като с всеки следващ стените му се стеснявали. Таванът също бил построен на
полегати сектори, всеки наклонен под ъгъл спрямо масивните стени, така че да не
упражнява натиск върху сегмента под него. Докато в тесните проходи имало само
„мътнозелена светлина“, галерията сияела в пъстри светлини - „сводът ѝ е като дъга,
мракът там свършва“. Пъстроцветните сияния се излъчвали от двадесет и седем двойки
различни кристали, които били равномерно подредени по цялата дължина от двете страни
на галерията (обр. 50а). Тези светещи камъни били поставени във вдлъбнатини, прецизно
изсечени в каменните рампи.
 Стабилно монтиран в сложни ниши в стената (обр. 50b), всеки кристал излъчвал
различно сияние и предизвиквал ефекта на дъга. Засега Нинурта ги подминал, тъй като
бързал да отиде в най-горната Голяма камера и да види нейния пулсиращ камък.
В горния край на Голямата галерия Нинурта стигнал до високо стъпало, което водело
към ниския вход на преддверието (обр. 46). Трите заключващи устройства - „мандалото,
резето и ключалката“ - влизали във вдлъбнатините на стените и пода и херметично
запечатвали голямата камера: „за враг той не се отваря, само за онези, които живеят, за
тях се отваря“. Но с дърпане на няколко въжета входът бил отворен и Нинурта влязъл.
Сега се намирал в най-строго пазената („свещена“) камера на пирамидата, от която се
„разтваря“ „мрежа“ (радар?), за да „наблюдава небето и Земята“. Деликатният механизъм
се помещавал в каменен ковчег. Разположен точно по оста север-юг на пирамидата, той
реагирал на вибрации с изключителен резонанс. Сърцето на насочващото устройство бил
камъкът ГУГ („определящ посоката“). Усилени от пет кухини на тавана, неговите
излъчвания преминавали по два полегати канала, водещи към северната и южната страна
на пирамидата.
Нинурта заповядал да унищожат този камък: „Тогава, по волята на определящия
съдбата Нинурта, в този ден камъкът Гуг от кухината си беше изваден и разбит“.
За да гарантира, че никой няма да се опита да възстанови „определящите посоката“
функции на пирамидата, богът наредил също да демонтират и трите заключващи
устройства. Първо свалили камъка СУ („вертикален“) и камъка КА.ШУР.РА („страшен, чист,
който отваря“). После „героят пристъпи към камъка САГ.КАЛ“ („здрав камък, който е
отпред“). „Призова той всичките си сили“, изтръгнал го от жлебовете му, прерязал
въжетата, които го държали, и „на земята го хвърли“.
Идвал ред на камъните и кристалите, монтирани по рампите на Голямата галерия.
Докато се спускал обратно, Нинурта спирал при всеки един от тях, за да обяви съдбата му.
Ако не бяха празнотите в глинените плочки, щяхме да знаем имената на всичките двадесет
и седем, но са запазени само на двадесет и два. Нинурта заповядал някои да бъдат
разбити или превърнати на прах, други, които можели да се използват в новия контролен
център, наредил да дадат на Шамаш, а останалите да бъдат пренесени в Месопотамия, за
да ги изложат в храма на Нинурта в Нипур или другаде като доказателство за великата
победа на рода на Енлил над рода на Енки.
Богът заявил, че вършел всичко това не само заради себе си, но и за бъдещите
поколения: „Нека моите потомци се избавят от страха си от теб“ (Голямата пирамида).
Последен бил връхният камък на пирамидата, УЛ („висок, колкото небето“): „Нека
потомците на майката веч го не виждат“ – заповядал Нинурта. И когато хвърлил камъка на
земята, извикал: „нека всички се пазят“. „Камъните“, които били „анатема“ за него, вече не
съществували.
След като Нинурта извършил всичко това, другарите му настояли да напусне бойното
поле и да се завърне у дома. „АН ДИМ ДИМ.МА“, „Като Ану си ти направен“, казали те.
„Сияйния дом, където започва меренето с въже, дома в земята, която ти опозна -
възрадвай се, че влезе в него.“ А сега се върни в своя дом, където те чакат жена ти и синът
ти: „В града, който обичаш, в дома си нипурски, нека сърцето ти се успокои... нека сърцето
ти се укроти“.
Втората пирамидна война завършила, ала споменът за нейната жестокост и подвизи,
както и победата на Нинурта при пирамидите в Гиза се съхранил в епос и песен - и в едно
забележително изображение върху цилиндричен печат, което представя божествената
птица на Нинурта с победен венец, триумфално носеща се над двете големи пирамиди
(обр. 51).
 А самата Голяма пирамида, гола, пуста и без връхния си камък, останала да стои като
ням свидетел за разгрома на своите защитници.
 9. Мир на Земята
Как приключили Пирамидните войни?
Приключили така, както и големите войни от исторически времена: с мирна
конференция, със среща на воюващите страни като Виенския конгрес (1814-1815), който
преначертал картата на Европа след Наполеоновите войни, или Парижката мирна
конференция, която сложила край на Първата световна война (1914-1918) с Версайския
договор.
Първото загатване за това, че преди десетина хиляди години воюващите анунаки се
събрали по подобен начин, идва от текста, който Джордж А. Бартън открил върху счупен
керамичен цилиндър. Това е акадска версия на много по-древен шумерски паметник и
Бартън заключил, че керамичният печат е останал от владетеля Нарам-Син, когато към 2300
г. пр. Хр. този акадски цар възстановил платформата на Енлиловия храм в Нипур. Когато
сравнил месопотамския текст с текстовете, написани приблизително по същото време от
египетските фараони, Бартън забелязал, че египетските паметници „се съсредоточават
върху царя и се занимават с неговото бъдеще, когато отиде при боговете“. От друга
страна, месопотамският текст „се занимава с обществото на боговете“ и не се отнасял за
аспирациите на царя, а за делата на самите богове.
Въпреки че паметникът е повреден, особено в началото, ясно е, че главните богове се
събрали след голяма и жестока война. Научаваме, че това се случило на Хурсаг, планинския
дом на Нинхурсаг на Синай, и че богинята изиграла ролята на миротворец. Авторът обаче
не я разглежда като истински неутрална и многократно я нарича с епитета Цир („Змия“),
който я представя като египетска богиня от рода на Енки и има пренебрежително
значение.
Както вече отбелязахме, първите стихове накратко описват последните фази от
войната и условията в обсадената пирамида, които принудили защитниците да се обърнат
към Нинхурсаг, и до нейната намеса.
От древната хроника узнаваме, че Нинхурсаг първо предложила идеята си за
преустановяване на бойните действия и провеждане на мирна конференция в лагера на
Енлил.
Първата реакция на Енлиловия род към дръзката инициатива на богинята била да я
обвинят в оказване на помощ и утеха на „демоните“. Тя отхвърлила обвинението: „Моят
дом е чист“ – заявила Нинхурсаг. Ала един бог, чиято самоличност не е ясна, саркастично я
предизвикал: „И домът, който е най-висок и най-светъл от всички [Голямата пирамида], ли
е чист?“
„За това не мога да отговоря - казала богинята, - неговият блясък Гибил се сражава.“
След като първите обвинения и обяснения поуталожили озлоблението, била
изпълнена символична церемония на прошката. Тя включвала две делви с вода от Тигър и
Ефрат, церемония на символично кръщаване, след която Нинхурсаг отново била добре
дошла в Месопотамия. Енлил я докоснал със своя „светъл скиптър“ и „нейната власт не
беше отнета“.
Възраженията на Адад срещу провеждане на мирна конференция вместо безусловна
капитулация вече са ни известни от предишната глава. Но после Енлил се съгласил и ѝ
отговорил: „Иди, успокой моя брат!“ От друг текст научихме, че Нинхурсаг прекосила
фронтовата линия, за да уговори примирието. Тя извела Енки и неговите синове и ги
завела в дома си на Хурсаг. Боговете от Енлиловия род вече ги очаквали там.
След като заявила, че ще представлява „великия бог Ану... Ану Арбитъра“, Нинхурсаг
изпълнила своя символична церемония. Тя запалила седем огъня, за всеки от събралите се
богове: Енки и двамата му сина, Енлил и тримата му сина (Нинурта, Адад и Син). Докато
запалвала всеки огън, тя изричала заклинание: „Огнена жертва за Енлил от Нипур... за
Нинурта... за Адад... за Енки от Абзу... за Нергал от Меслам“. Когато се спуснала нощта, в
дома ѝ бил светло: „като слънце беше силната светлина, запалена от богинята“.
След това Нинхурсаг се обърнала към мъдростта на боговете и възхвалила
достойнствата на мира: „Могъщи са плодовете на мъдрия бог; великата божествена река
при неговата растителност ще дойде... нейното преливане ще направи [земята] като
градина на бог“.
После очертала изобилието от растения и животни, пшеница и друго зърно, грозде и
плодове, както и ползата от „трите клона на човечеството“, които садели, строели и
служели на боговете - и всичко това след установяването на мир.
След като Нинхурсаг свършила миротворческата си реч, думата взел Енлил.
„Отстранена е мъката от лицето на Земята - заявил на Енки той. - Вдигнато е голямото
оръжие.“ Богът се съгласил да остави на Енки дома му в Шумер - „Е.ДИН ще е място за твой
свещен дом“ - с достатъчно земя, за да ражда плодове за храма и да има засети ниви.
Когато чул това, Нинурта възразил. „Нека не бъде така!“ – извикал „князът на Енлил“.
Нинхурсаг отново се намесила. Тя припомнила на Нинурта, че се е трудил „ден и нощ“,
за да направи възможно земеделието и скотовъдството, че „основите издигна, напълни
[земята], издигна [дигите]“. После бедствията на войната разрушили всичко, „всичко в
неговата цялост“. „Господарю на живота, боже на плода - помолила го богинята, - нека два
пъти повече хубава бира се лее! Направи обилна вълната!“ - съгласи се с условията на
мира!
Трогнат от молбата ѝ, Нинурта се смилил: „О, майко моя, блестяща богиньо!
Продължавай; брашното аз няма да спирам... в царството градината ще бъде
възстановена... Да сложим край на бедствието [и] аз искрено се моля“.
Мирните преговори можели да продължат и ние научаваме за безпрецедентната
среща между двамата воюващи богове от текста „Пея песента на майката на боговете“.
Пръв се обърнал към събралите се анунаки Енки:
 „Енки към Енлил възхвала такава отправи:
„О, ти, който си пръв между братята,
небесен бик, който съдбата на човечеството държи:
в земите ми опустошение се шири;
всички домове с мъка са пълни
от твоите атаки.“
Първата точка в дневния ред било прекратяването на враждебните действия - мирът
на Земята - и Енлил с радост се съгласил при условие, че ще прекратят териториалните
спорове и родът на Енки ще освободи земите, законно принадлежащи на Енлиловия род и
народа на Сим. Енки се съгласил завинаги да отстъпи тези територии:
„Ще ти дам властта
в забранената зона на боговете;
сияйното място в твоите ръце ще поверя!“
За да отстъпи забранената зона (Синайския полуостров с космодрума) и сияйното
място (контролния център, бъдещия Ерусалим), Енки поставил твърдо условие. Той щял
завинаги да отстъпи на Енлил и неговото потомство правата над тези земи и
жизненоважни съоръжения в замяна на вечната власт на Енки и неговото потомство над
комплекса в Гиза.
Енлил се съгласил, но също поставил условие: синовете на Енки, които повели войната
и използвали Голямата пирамида за военни цели, да не могат да управляват Гиза и
изобщо целия Долен Египет.
Енки обмислил условието и го приел. И незабавно съобщил решението си. Господар
на Гиза и Долен Египет, казал той, щял да е един негов млад син, женен за една от
богините, родени му от Нинхурсаг: „За ужасния дом, който е издигнат като грамада, той
назначи княза, чиято блестяща съпруга от съжителството му с Цир [Нинхурсаг] се роди.
Силния княз, който е като пораснала дива коза — него назначи и заповяда му да пази
мястото на живота“. После дал на младия княз благородната титла НИН.ГИШ.ЗИ.ДА
(„господар на творението на живота“).
Кой бил Нингишзида? Месопотамските текстове го споменават във връзка с Енки,
Думузи и Нинхурсаг, в големия царски списък е включен сред боговете на Африка след
Нергал и Ерешкигал. Шумерите го изобразяват с емблемата на Енки - преплетени змии – и
египетския знак Анк, така наречения „египетски кръст“ (обр. 52а-b).
 И все пак те погледнали благосклонно на Нингишзида. Нинурта се сприятелил с него и
го поканил в Шумер. Някои текстове предполагат, че бил син на Ерешкигал, внучката на
Енлил. Според нашите заключения той наистина бил син на Енки, заченат по време на
бурното му пътуване с Ерешкигал до Долния свят. Като такъв, младият бог бил приет и от
двете страни като пазител на тайните на пирамидите.
Един химн, който според А. В. Сьоберг и Е. Бергман („Сборник с шумерски храмови
химни“) е съчинен от дъщерята на Саргон Акадски през III хил. пр. Хр., възхвалява дома-
пирамида на Нингишзида и потвърждава неговото египетско местонахождение:
„Трайно място, планина, обагрена със светлина,
която изкусно е издигната.
Нейната тъмна тайна камера внушава благоговение.
Величествена, нейните тайни никой не може да разгадае.
В земята на щита
твоят пиедестал е плътно оплетен като фина мрежа...
Нощем гледаш небесата,
древните ти измервания са ненадминати.
Вътрешностите ти познават мястото, където се издига Уту,
ширината му е огромна.
Твоят княз е князът, чиято чиста ръка е протегната,
чиято буйна коса
тече по гърба му -
господарят Нингишзида.“
Заключителните стихове на химна на два пъти посочват местонахождението на тази
уникална сграда: „земята на щита“. Този термин е аналогичен на акадското значение на
месопотамското име на Египет: земята Маган, „земята на щита“. Друг химн, преписан и
преведен от Сьоберг (плочка WET 6/1), нарича Нингишзида „сокол сред боговете“, често
срещащо се обозначение в египетските текстове за египетски богове и откривано в
шумерски паметници само по отношение на Нинурта, завоевателя на пирамидите.
Как наричали египтяните този син на Енки/Пта? Техният „бог на въжето, който измерва
Земята“, бил Тот - той бил (както научаваме от „Разкази за вълшебниците“) назначен за
пазител на тайните на пирамидите в Гиза. Според Манетон Тот заменил Хор на египетския
престол - това се случило към 8670 г. пр. Хр., точно след края на Втората пирамидна война.
След като уредили по този начин споровете помежду си, великите анунаки се
обърнали към човечеството.
Когато четем древните думи, става ясно, че тази мирна конференция не се занимавала
само с прекратяване на враждебните действия и определяне на границите, но и начертала
плановете за начина, по който земите да бъдат заселени от хората! Научаваме, че Енки
„пред нозете на противника [Енлил] положи градовете, които му бяха отредени“. На свой
ред Енлил „пред нозете на своя противник [Енки] положи земята Шумер“.
Можем да си представим двамата братя, застанали един срещу друг, Енки - както
винаги - по-загрижен за човечеството. След като решили споровете между самите анунаки,
той се обръща към бъдещето на хората. След потопа те били получили земеделие и
домашни животни. А сега Енки се възползвал от възможността да обмислят и планират по-
нататъшната им съдба. Древният текст може би описва един спонтанен акт: Енки,
скициращ на земята „пред нозете на Енлил“ план за създаването на човешки селищни
центрове в неговите земи. Енлил се съгласява и в отговор начертава „пред нозете на Енки“
план за възстановяването на допотопните градове в Южна Месопотамия (Шумер).
За да се съгласи с възстановяването на старите допотопни градове в Месопотамия,
Енки поставил условие: той и синовете му да имат право на свободен достъп в Двуречието
и да му бъде върнат Ериду, свещеното място на неговата първа земна станция. Енлил
приел и отговорил: „В моята земя нека домът ти стане вечен; в деня, в който дойдеш при
мен, от отрупаната маса ще се носят възхитителни ухания“. Богът изразил надежда, че в
замяна на това гостоприемство Енки ще помогне за установяването на благоденствие и в
Месопотамия: „Излей изобилие в земята, всяка година увеличавай нейните богатства“.
И след като решили всички тези въпроси, Енки и синовете му заминали за
африканските си владения.
След заминаването на Енки и неговите синове Енлил и родът му обсъдили бъдещето
на своите територии, и стари, и новопридобити. Публикуваната от Бартън хроника
разказва, че за да утвърди повторно положението на Нинурта на втори след себе си и пръв
сред братята му, Енлил му дал властта над Старата земя. Териториите на Адад на
северозапад били разширени с тънък „пръст“ (Ливан), в който се включвал космодрумът в
Баалбек. Спорната територия - можем да я наречем Голям Ханаан, от египетската граница
на юг до границата на Адад на север, включително днешна Сирия - била поставена под
егидата на Нанар и неговото потомство. За тази цел бил издаден указ и подпечатването му
било отпразнувано с жертвоприношение, споделено от всички богове от Енлиловия род.
По-драматична версия на тези събития откриваме в „Пея песента на майката на
боговете“. Научаваме, че в този важен момент с пълна сила избухнало съперничеството
между Нинурта – законния наследник, тъй като бил син на Енлил от неговата природена
сестра - и Нанар, първородния Енлилов син от неговата официална съпруга Нинлил. Енлил,
четем ние, се отнасял благосклонно към качествата на Нанар: „Първороден... красив
наглед, със съвършени крайници, несравнимо мъдър“. Енлил „го обичаше“, защото го
дарил с двама изключително важни внуци, близнаците Уту/Шамаш и Инана/Ищар. Той
нарекъл Нанар СУ.ЕН - „множащия господар“ – гальовен епитет, от който произлиза
акадско-семитското име на бога, Син. Но колкото и Енлил да бил благосклонен към Нанар,
негов законен наследник бил Нинурта, той бил „пръв воин на Енлил“ и бил извоювал
победата за Енлиловия род.
Докато Енлил се колебаел между двамата, Син си осигурил подкрепата на жена си
Нингал, която помолила Енлил и неговата съпруга Нинлил, майката на Син:
„На мястото на решението той повика Нингал,
Суен покани я да се приближи.
За благосклонно решение тя помоли бащата...
Енлил претегли [думите ѝ]...
Майката тя [помоли]...
„Спомни си детството“ - рече тя [на Нинлил]...
Майката бързо го прегърна...
Каза тя на Енлил: ... „Послушай желанието на сърцето си“...
Можем ли да си представим, че в тези важни решения, които щели да определят
съдбата на боговете и хората през идващите хилядолетия, съпругите изиграли толкова
решителна роля? Ние четем за Нингал, която дошла на помощ на съпруга си, виждаме
Нинлил да убеждава колебаещия се Енлил. Но после на сцената се появила друга велика
богиня - и нейните думи довели до взимането на неочаквано решение...
Докато Нинлил уговаряла Енлил да „послуша сърцето си“, вместо ума си, да
предпочете първородния си син пред законния си наследник, „Нинурта уста отвори и
рече...“ Неговите възражения са изгубени поради лошото състояние на паметника, но по-
нататък научаваме, че Нинхурсаг застанала зад сина си Нинурта:
„Извика тя и се оплака на брат си;
като бременна жена развълнувана беше:
„В Екур аз викам брат си,
своя брат, от когото бебе родих;
брат си аз викам!“
Но молбата на Нинхурсаг не била добре обмислена. Тя искала да се намеси като
сестра на Енлил в полза на детето (Нинурта), което му родила, ала думите ѝ прозвучали
като молба към Енки. Разярен, Енлил ѝ извикал: „Кой е този твой брат, когото викаш? Този
брат, от когото бебе си родила?“ И отсъдил в полза на Син. Оттогава до ден днешен земята
на космодрума е известна като земя на Син - Синайски полуостров.
Накрая Енлил назначил сина на Син за командир на контролния център:
„Повика той Шамаш,
 внука на Нинлил.
Хвана той го [за ръка];
В Шулим го постави.“
Ерусалим - Ур-Шулим, „градът на Шулим“ - бил даден на Шамаш. Името ШУ.ЛИМ
означава „върховното място на четирите региона“: шумерската емблема на „четирите
региона“ (обр. 53а) се отнася за него и вероятно е предшественик на еврейската емблема,
наречена Давидова звезда (обр. 53b).

След като заменил допотопния Нипур като нов контролен център, Ерусалим получил
предишния епитет на Нипур „пъп на света“ - център на божествената координатна система,
която позволявала космическите съобщения между Земята и Нибиру. Повтаряйки
концентричния допотопен план с център Нипур, мястото, избрано за „пъп на света“ -
планината Мория - се намирало на средната линия, летателната траектория в летателния
коридор (обр. 54) и отстояло на равно разстояние от космическата платформа в Баалбек и
самия космодрум.
 Двата ориентира на летателния коридор също трябвало да са на равно разстояние от
контролния център, но тук се наложила промяна в първоначалните планове, тъй като
предишният изкуствено построен „дом, който е като планина“ - Голямата пирамида - бил
лишен от кристалите и оборудването си и напълно безполезен. Изходът бил пак на
северозападната линия на коридора, но на север от Гиза да построят нов град-фар.
Египтяните го нарекли Град на Ану - неговият йероглифен символ го представя като висока
пресечено конична кула (обр. 55) с още по-висока надстройка, сочеща към небето като
стрела.

Много хилядолетия по-късно гърците нарекли това място Хелиопол (Град на Хелиос,
слънчевия бог) - същото име, с което наричали Баалбек. И в двата случая това е превод на
по-древни имена, свързващи местата с Шамаш, „който е ярък като слънцето“. Всъщност в
Библията Баалбек е наречен Ветсамис, дом на Шамаш или на гръцки - Хелиопол.
Преместването на града-фар при северозападния ориентир на летателния коридор от
Гиза в Хелиопол изисквало преместване и на югозападния ориентир, за да се запази
равното им разстояние от планината Мория. Намерили и приспособили за тази цел връх,
който бил съвсем малко по-нисък от Св. Екатерина, но пак се намирал точно на
летателната траектория. Наричал се връх Ум-Шумар (Планина на шумерската майка).
Шумерските географски списъци наричат двата съседни върха в Тилмун КА ХУРСАГ
(„Порталния връх“) и ХУРСАГ ЗАЛА.ЗАЛАГ („Връх, който излъчва блясъка“).
Строежът, поддръжката и функционирането на аерокосмическите съоръжения в
Тилмун и Ханаан изисквали нови маршрути за доставка и защитни аванпостове. Морският
път до Тилмун бил усъвършенстван със създаването на пристанищен град (град Тилмун, за
разлика от „земята Тилмун“) на източния бряг на Червено море, навярно където все още
съществува пристанището ел-Тор. Според нас това също довело до създаването на най-
стария град на света: Йерихон, посветен на Син („Йерихо“ на иврит) и неговия небесен
символ, Луната.
Възрастта на Йерихон е загадка, която отдавна озадачава учените. Те разделят
човешкото развитие (започнало в Близкия изток) на мезолит („среднокаменна“ епоха), през
който около 11000 г. пр. Хр. било въведено земеделието и скотовъдството, неолит
(„новокаменна“ епоха), който започнал три хиляди и шестстотин години по-късно и е
свързан с появата на селата и керамиката, и накрая, отново след три хиляди и шестстотин
години, градската цивилизация на Шумер. И все пак Йерихон е градски център, обитаван и
построен от неизвестен народ някъде около 8500 г. пр. Хр., когато човекът още не се бил
научил да води селищен живот...
Загадката на Йерихон не се отнася само до възрастта му, но и до онова, което открили
там археолозите: построени върху каменни основи, къщите имали врати с дървени каси,
стените били грижливо обмазани и боядисани в червено, розово и други цветове –
понякога дори били покрити със стенописи. В обмазаните подове – които често били
украсени с декоративни мотиви - били вкопани огнища и хранилища. Под подовете
понякога са погребвани мъртвите - погребвани, но не и забравяни: открити са поне десет
черепа, върху които с глина е възпроизведено лицето на починалия (обр. 56).
 Учените са единодушни, че лицата са по-развити и фини от тези на обикновените
средиземноморски обитатели от онова време. Всичко това било защитено с масивна
стена, ограждаща града (хилядолетия преди Иисус Навин!). Тя се издигала насред ров,
широк близо девет и дълбок два метра, изкопан в скалата, „без помощта на кирки и
мотики“ (Джеймс Мелаарт, „Най-древните цивилизации в Близкия изток“). Това било
„експлозивно развитие... грандиозно развитие, чиито причини все още не са ни известни“ -
пише Мелаарт.
Загадката на праисторически Йерихон се задълбочава от неговите кръгли силози, един
от които е открит частично запазен. В горещия район край Мъртво море, на двеста
петдесет и един метра под морското равнище, на негостоприемно място, неподходящо за
отглеждане на зърно, са открити свидетелства за обилни запаси и дълго съхранение на
пшеница и ечемик. Кой е дошъл да живее на такова място, кой може толкова рано да е
построил този високоразвит град и на кого е служил като укрепен склад?
Според нас решението на тази загадка се крие в хронологията на „боговете“, а не на
хората. То се състои във факта, че невероятното първо градско селище в Йерихон (от около
8500 до 7000 г. пр. Хр.) напълно съответства на периода, който според Манетон обхваща
царуването на Тот в Египет (от около 8670 до 7100 г. пр. Хр.). Както видяхме от
месопотамските текстове, той се възкачил на престола след мирната конференция.
Египетските извори съобщават, че неговото възцаряване било обявено „в присъствието на
определителите на Ану след нощта на битката“, след като той помогнал да „победят
ураганния вятър“ (Адад) и „вихрушката“ (Нинурта) и после участвал в „помиряването на
двамата воюващи“.
Периодът, който египтяните свързвали с царуването на Тот, бил време на мир между
боговете, през което анунаките създавали селищата, необходими за новите космически
съоръжения.
Освен морския път през Червено море до Египет и Тилмун имало нужда от път по
суша, който да свързва Месопотамия с контролния център и космодрума. От памтивека
този сухоземен път минавал по течението на река Ефрат до важната пътна станция Харан в
района на река Белих. Оттам пътникът трябвало да продължи или на юг по
средиземноморския бряг - път, по-късно наречен от римляните Виа Марис, „морски път“, -
или по източния бряг на Йордан, по също толкова прочутия Царски път. Първият бил по-
късият път до Египет, вторият водел до залива Ейлат, Червено море, Арабия и Африка,
както и до Синайския полуостров. Той също водел до западния бряг на Йордан през
няколко удобни брода. По този път било пренасяно африканското злато.
Най-важният от тях, онзи, който водел право до контролния център в Ерусалим, бил
бродът при Йерихон. Именно там израилтяните прекосили Йордан, за да влязат в
обетованата земя. Именно там, според нас, хилядолетия по-рано анунаките основали град,
за да пази брода и да снабдява пътниците с провизии за дългия път. Преди човекът да
направи Йерихон свой дом той бил аванпост на боговете.
Нима анунаките биха построили селище само на западния бряг на Йордан, оставяйки
неохраняван по-важния източен бряг, по който минавал Царският път? Логично е да има
селище и на отсрещния източен бряг. Макар че извън археологическите кръгове е малко
известно, такова място наистина съществува и находките в него са още по-удивителни от
йерихонските.
Този загадъчен обект с поразителни останки бил открит през 1929 г. от археологическа
експедиция, организирана от ватиканския Папски библейски институт и ръководена от
Алексис Малон. Археолозите се изненадали от високото равнище на местната
цивилизация. Дори най-старият строителен хоризонт (около 7500 г. пр. Хр.) бил павиран с
тухли и въпреки че селището съществувало от края на каменната до бронзовата епоха,
учените смаяно установили, че във всички хоризонти е представена една и съща
цивилизация.
Мястото носи името на могилата, в която било открито - Тел Гасул. Древното му име
не е известно. Наред с няколко сателитни селища, то очевидно контролирало
жизненоважния брод и пътя до него - път, който се използва и до днес и води до моста
Алънби (обр. 57).
 Когато започнали разкопките, археолозите забелязали стратегическото разположение
на Тел Гасул. „От върха на могилата се разкрива гледка във всички посоки: на запад като
тъмна линия се вижда Йордан, на северозапад е хълмчето на древен Йерихон, а зад него
се издигат планините на Юдея, включително Ветил и Маслиновият хълм в Ерусалим.
Витлеем е скрит зад връх ел-Мунтар, но се виждат възвишенията на Текоа и околността на
Хеброн.“ [А._ Mallon, R. Koeppel, R. Neuville. Teleilat Ghassul, Compte rendu des fouilles de
l’ln s titu t Biblique Pontificale. - Б. a.] На север гледката е невъзпрепятствана на петдесетина
километра, на изток се виждат върховете Моав и Нево, на юг „зад огледалото на Мъртво
море е солената планина Содом“.
Основните останки, открити в Тел Гасул, обхващат периода 4000-2000 г. пр. Хр., през
който селището било обитавано от високоразвити заселници и накрая внезапно било
изоставено. Артефактите и напоителната система, чийто стандарт е много по-висок от
доминиращия в региона, убедили археолозите, че заселниците са дошли от Месопотамия.
Две от трите хълмчета, от които се състояла голямата могила, били използвани като
жилищни, а третото - като работна зона. То било разделено на правоъгълни сегменти, в
които били построени кръгли „ями“, често по двойки. Те не били огнища за готвене на
храна, което се предполагало не само от големия им брой (по шест-осем в едно
помещение), но и от факта, че някои били цилиндрични и потъвали дълбоко в земята.
Заедно с тях били открити загадъчни „пепелни ивици“ (обр. 58), останки от някакъв изгорял
материал, които били покрити с фин пясък и после с обикновена пръст, само за да
образуват основите на поредния пласт „пепелна ивица“.

Повърхността била осеяна с камъчета, късове скали, разбити от сила, която също им
придала черен цвят. Сред откритите артефакти имало един малък кръгъл предмет от
печена глина (обр. 59), прецизно изваян с някакво неясно техническо предназначение.

Загадката само се задълбочила от откритията в жилищните зони. Там стените на

правоъгълните къщи се били срутили, като че ли поразени от внезапна сила точно над
равнището на земята, в резултат на което горните им части били паднали навътре.
Поради „чистото“ им срутване, успели да възстановят някои от удивителните
стенописи, които покривали тези стени на множество пластове. В един случай
представената върху изображението мрежа пораждала илюзия за триизмерност. На всички
стени в една от къщите, изглежда, били нарисувани някакви сцени, в друга имало диван,
който позволявал на човек да лежи и в същото време да гледа стенописа, нарисуван на
срещуположната стена. Той изобразявал редица хора - първите двама от които седнали на
тронове, - обърнати към (или посрещащи) друг човек, очевидно излизащ от лъчист
предмет.
Археолозите, които открили тези стенописи по време на разкопките през 1931-1933 г.,
предположили, че лъчистият предмет е подобен на една извънредно необикновена
лъчиста „звезда“, нарисувана в друга сграда. Тя била осемлъчева и била вписана в по-
голяма осемлъчева „звезда“, завършваща с взрив от осем лъча (обр. 60).
 Изображението, което включвало разнообразни геометрични форми, било
художествено изпълнено в черно, червено, бяло, сиво и съчетания от тези цветове.
Химическият анализ на използваните бои показал, че не са естествени вещества, а сложни
съединения от дванадесет до осемнадесет минерала.
Откривателите на стенописа решили, че фигурата има някакво „религиозно значение“,
и отбелязват, че осемлъчевата звезда, означаваща планетата Венера, била небесен символ
на Ищар. Факт е обаче, че в Тел Гасул не са открити никакви свидетелства за какъвто и да
било религиозен култ: нито „култови предмети“, нито статуетки на богове. Според нас това
показва, че селището е било обитавано не от богомолци, а от съществата, които били
обект на култа: от „боговете“ на древността, анунаките.
На подобно изображение се натъкнахме във Вашингтон. То може да се види във
фоайето на сградата на Националното географско дружество: подова мозайка на компас,
символизиращ интереса на дружеството към четирите краища на Земята и техните
междинни посоки (изток, североизток, север, северозапад, запад, югозапад, юг, югоизток).
Ние смятаме, че същото са имали предвид и древните художници: да обозначат връзката
си с четирите посоки на света.
Твърдението, че лъчистата „звезда“ няма сакрално значение, допълнително се
потвърждава от непочтителните графити, които я заобикалят. Те (обр. 60) изобразяват
дебелостенни сгради, перки на риби, птици, криле, кораб и дори (предполагат някои)
морски змей (в горния ляв ъгъл). Освен вече споменатите цветове, за тези рисунки са
използвани различни нюанси на жълто и кафяво.
От особен интерес са двете фигури, които правят впечатление с големите си „очи“.
Имаме по-добра представа какво изобразяват, тъй като са открити такива фигури,
нарисувани в много по-голям мащаб и много по-подробно на стените на други къщи.
Изобразените обекти имат сферична или овална форма и горната им част е на „етажи“,
боядисани в черно и бяло. В центъра доминират двете големи „очи“, съвършено черни
дискове в бели кръгове. Долната част е изпълнена в червено и има две (или четири?)
подпори, между които стърчат механични крака (обр. 61).

Какви са тези обекти? Дали са „вихрушките“ от древноизточните текстове

(включително Стария завет), „летящите чинии“ на анунаките? Стенописите, кръглите ями,
пепелните ивици, пръснатите почернели камъчета, местоположението на селището -
всички находки и навярно много неща, които не са открити - представят Тел Гасул като
твърдина и склад за патрулните въздушни кораби на анунаките.
Кръстопътят Тел Гасул/Йерихон играе важна и чудотворна роля в няколко библейски
събития, факт, който може би е изострил интереса на Ватикана към обекта. Именно там
пророк Илия прекосил реката (от западния на източния бряг), за да се яви на уговорената
среща - в Тел Гасул? - и да бъде издигнат от „огнена колесница... във вихрушка“. Именно в
този район в края на израилтянския Изход от Египет Мойсей (след като Господ му отказал
достъп до Ханаан) „се възкачи от равнините Моавски на планина Нево, навръх Фасга,
срещу Йерихон, и Господ му показа цялата земя Галаад дори до самия Дан, и цялата (земя)
Нефталимова, и (цялата) земя Ефремова и Манасиева, и цялата земя Иудина, дори до
самото западно море, и южната страна, и равнината, долина на Йерихон, град на палмите,
до Сигор“. Описаната гледка е също толкова всеобхватна, колкото видяната от
археолозите, изправени на върха на Тел Гасул.
Самото прекосяване под предводителството на Иисус Навин станало с чудотворното
отдръпване на водите на Йордан под влияние на светия кивот и неговото съдържание.
„Когато Иисус се намираше близо до Йерихон, погледна и видя, и ето, пред него стои
човек, с гол меч в ръка. Иисус се приближи до него и му каза: наш ли си, или от нашите
неприятели? Той отговори: не; аз съм вожд на войнството Господне, сега дойдох (тук).“ И
Иисус Навин паднал по очи на земята, поклонил се и попитал: „какво ще заповяда
господарят ми на своя раб?“ А „вождът на войнството Господне каза Иисусу: събуй
обущата от нозете си, понеже мястото, на което стоиш, е свето.“
После вождът на войнството Господне му разкрил Божия план за превзимането на
Йерихон. Не се опитвай да го завладееш със сила, казал той. Вместо това седем пъти
обиколи стените с кивота на завета. И на седмия ден свещениците затръбили с тръбите, и
народът надал силен вик, както му било наредено. „И стените (градски) рухнаха до
основи...“
Когато прекосявал по тъмно Йордан на връщане в Ханаан от Харан, Яков също се
натъкнал на „Някой“ и двамата се борили до зори, едва тогава Яков разбрал, че
противникът му е божество, „и нарече Иаков онова място с име Пенуел [„Божието лице“];
защото, казваше, видях Бога лице с лице, и се запази душата ми“.
Всъщност Старият завет ясно съобщава, че в по-древни времена при важните подстъпи
към Синайския полуостров и Ерусалим е имало анунакски селища. Хеброн, градът, който
охранявал пътя между Ерусалим и Синай, по-рано се казвал „Кириат-Арба, както се
наричаше един едър човек между анаким [В българския превод на Библията, „синовете
Енакови“. - Б. пр.]“ (Иисус Навин 14:15). Потомците на анаким, по-нататък научаваме ние,
все още обитавали района по време на израилтянското завладяване на Ханаан и Библията
многократно споменава за селищата на анаким на източния бряг на Йордан.
Кои били тези анаким? Терминът обикновено се превежда като „исполини“, също като
библейския термин нефилим. Но ние вече убедително доказахме, че Старият завет нарича
„нефилим“ („онези, които слязоха от небето“) „народа на ракетните кораби“.
Ние предполагаме, че анаким не били други, а анунаките.
Досега никой не е обръщал особено внимание на трите хиляди шестстотин и петдесет
години, които Манетон приписва на царуването на „полубоговете“ от династията на Тот.
Ние обаче намираме тази цифра за изключително важна, тъй като само с петдесет години
се различава от продължаващата три хиляди и шестстотин години орбита на Нибиру,
родната планета на анунаките.
Не е случайно, твърдим ние, че развитието на човечеството от каменната епоха до
шумерската цивилизация се осъществявало на интервали от три хиляди и шестстотин
години - около 11000, 7400 и 3800 г. пр. Хр. Сякаш „тайнствена ръка“ всеки път „измъквала
човека от дъното и го издигала на още по-високо равнище на култура, знание и
цивилизация“ - писахме ние в „Дванадесетата планета“. Всички случаи, смятаме ние,
съвпадат с моментите, в които анунаките можели да пътуват между Земята и Нибиру.
Това развитие се разпространило от месопотамското ядро из целия древен свят и
египетската „епоха на полубоговете“ (потомци на съжителството между богове и хора) - от
около 7100 до към 3450 г. пр. Хр. - безспорно съвпада с неолитния период в Египет.
Можем да допуснем, че великите анунаки, „седмината, които решават“, са обсъждали
съдбата на отношенията между човечеството и боговете във всеки от тези интервали. Със
сигурност ни е известно, че такова обсъждане е имало преди внезапното и иначе
необяснимо разцъфтяване на шумерската цивилизация, тъй като шумерите са ни оставили
документи за разискванията!
Когато започнало възстановяването на Шумер, първо били построени старите градове,
но те вече не били запазени само за боговете, тъй като хората били допускани в тях да се
грижат за околните ниви, градини и кошари и да служат на боговете по всевъзможен
начин: не само като готвачи и пекари, занаятчии и шивачи, но и като жреци, музиканти,
артисти и храмови блудници.
Първо бил възстановен Ериду. Тъй като бил първото земно селище на Енки, той му
бил даден за вечни времена. Първоначалното му светилище (обр. 62) - чудо на
тогавашната архитектура - след време било доразширено и се превърнало във
великолепен дом-храм, Е.ЕН.ГУР.РА („дом на господаря, чието завръщане е триумфално“),
украсен със злато, сребро и благородни метали от Долния свят и пазен от „небесните
бикове“.

За Енлил и Нинлил възстановили Нипур, където издигнали нов Екур („планински дом“,
обр. 63), този път оборудван не като контролен център, а с ужасяващи оръжия:
„Възвишеното око, което наблюдава земята“ и „Възвишеният лъч“, който прониквал
навсякъде.
 Тяхната свещена територия също помещавала „бързоходната птица“ на Енлил, от
чиито „нокти никой не може да избяга“.
Редактираният и преведен от А. Фалкенщайн „Химн на Ериду“ (Sumer, 7) описва как
Енки отишъл да присъства на събиране на всички велики богове по случай посещението на
Ану на Земята за едно от обсъжданията, които определяли съдбата на боговете и хората за
следващите три хиляди и шестстотин години. След встъпителното тържество, когато
„боговете опияняващата напитка бяха изпили, виното, приготвено от хора“, дошло време
за тържествените решения. „Ану на почетното място седеше, до него седеше Енлил;
Нинхурсаг седеше на кресло.“
Ану призова за внимание „и на всички анунаки рече така“:
„Велики богове, които тук сте дошли,
ануна-богове, които на Съвет сте дошли!
Синът ми дом си построи,
господарят Енки
Ериду като планината на Земята издигна;
своя дом на красиво място построи.
На мястото Ериду никой неканен да влезе не може...
В своето светилище от Абзу
Божествените формули Енки донесе.“
 И с това преминал към основната точка от дневния ред: оплакването на Енлил, че Енки
крие от другите богове „божествените формули“ - знанията за повече от сто аспекта на
цивилизацията – и ограничава развитието само до Ериду и неговия народ.
(Археологически е потвърдено, че Ериду е най-древният шумерски град от епохата след
потопа, източник на шумерската цивилизация.) Тогава решили, че Енки трябва да сподели
божествените формули с другите богове, за да могат и те да възстановят градските си
центрове: цивилизацията трябвало да бъде дадена на цял Шумер.
Когато свършила официалната част от обсъжданията, боговете, които били на Земята,
имали изненада за небесните гости: по средата между Нипур и Ериду били построили
свещено място в чест на Ану, дом, адекватно наречен Е.АНА - „дом на Ану“.
Преди да напуснат Земята и да се завърнат на родната планета, Ану и неговата съпруга
Анту посетили своя земен храм, събитие, отбелязано с пищност и тържественост. Когато
божествената двойка стигнала в новия град - по-късно станал известен като Урук
(библейският Ерех), - боговете ги придружили в процесия до двора на храма. Докато
готвели разкошна вечеря, Ану седял на трона си и разговарял с боговете, а Анту в
компанията на богините отишла да се преоблече в онази част от храма, наречена „дом на
златното легло“.
Жреци и други храмови прислужници поднесли „вино и хубаво масло“ и принесли в
жертва „бик и овен за Ану, Анту и всички богове“. Но пиршеството се отложило, докато не
станало достатъчно тъмно, за да виждат планетите: „Юпитер, Венера, Меркурий, Сатурн,
Марс и Луната - още щом се появят“. С това и след ритуално измиване на ръцете поднесли
първото блюдо: „биче месо, овнешко месо, птица... както и хубава бира и вино“.
После направили пауза за кулминацията на вечерта. Докато група жреци започнали да
пеят химна „Какаб Ану етелу шамаме“, „Планетата на Ану изгрява в небето“, един жрец се
качил на „най-високия етаж на храмовата кула“ да наблюдава за появата на планетата на
Ану, Нибиру. В очаквания момент и на предварително определеното място в небето
видели планетата. Тогава жреците започнали да пеят „На онази, която ярко свети,
небесната планета на господаря Ану“ и „Образът на Създателя изгря“. Запалили сигнален
огън и вестта започнала да се предава от един наблюдателен пост на друг с други огньове.
До изгрев слънце цялата земя била осветена.
На сутринта в храма били произнесени благодарствени молитви в последователност,
изпълнена с церемониалност и символика. След това небесните гости се приготвили за
заминаване. „Ану заминава - пеели жреците. - Ану, велики царю на небето и Земята, ние
те молим за благословия.“ След като Ану дал исканата благословия, процесията се
отправила по Улицата на боговете към Мястото на ладията на Ану. Там молитвите и
химните продължили. Дошло време онези, които оставали, да благословят заминаващата
си двойка и били изрецитирани следните стихове:
„Велики Ану, нека небето и Земята те благословят!
Нека боговете Енлил, Еа и Нинмах те благословят!
Нека боговете Син и Шамаш те благословят...
 Нека боговете Нергал и Нинурта те благословят...
Нека игигите, които са в небето,
и анунаките, които са на Земята, те благословят!
Нека боговете на Абзу
и боговете на цялата свещена земя те благословят!“
После Ану и Анту отлетели за космодрума. Бил седемдесетият ден от престоя им на
Земята, съобщава ни една плочка, открита в архива на Урук. Важното посещение
приключило. Взетите решения открили пътя за основаване на нови градове. Пръв от тях
бил Киш. Той бил поставен под властта на Нинурта, „Енлиловия най-важен син“ , който го
превърнал в първата административна столица на Шумер. За Нанар/Син, „Енлиловия
първороден“, бил основан новият градски център Ур („градът“) - място, което щяло да
стане икономическото сърце на Шумер.
Били взети допълнителни решения за новата епоха в развитието на човечеството и
неговите отношения с анунаките. В шумерските текстове за важния съвет, който поставил
началото на великата шумерска цивилизация, четем, че „великите анунаки, които
определят съдбата“, решили, че боговете „са прекалено възвишени за човечеството“.
Използваната дума - на акадски „елу“ - означава точно това: „възвишени“. Оттам произлиза
вавилонската, асирийската, ивритската и угаритската дума „ел“ - на която гърците придали
значението „бог“.
Имало нужда, решили анунаките, да дадат на човечеството „царе“ като посредници
между тях и хората. Всички шумерски извори свидетелстват, че това важно решение било
взето по време на посещението на Ану на Съвет на великите богове. Един акадски текст
(„Басня за тамариска и палмата“) описва по следния начин срещата, която се провела
„много отдавна, в отминали времена“:
„Боговете на земята Ану, Енлил и Енки
свикаха съвет,
Енлил и боговете съвет проведоха;
сред тях седеше Шамаш;
Сред тях седеше Нинмах.“
По онова време „още нямаше царство на земята, законът се налагаше от боговете“ .
Но Великият съвет решил да промени това положение и да даде царска власт на
човечеството. Всички шумерски извори са единодушни, че първият царски град бил Киш.
Хората, които Енлил назначавал за царе, се наричали ЛУ.ГАЛ, „могъщ мъж“. Откриваме
същото сведение в Стария завет (Битие 10):
„Хуш роди и Нимрода: той взе да става силен на земята;
той беше силен ловец пред Господа (Бога); затова се и казва:
силен ловец като Нимрода пред Господа (Бога).
Изпървом царството му се състоеше от: Вавилон, Ерех, Акад
и Халне, в земята Сенаар [Шумер].“
 Докато библейският текст посочва първите три столици като Киш, Вавилон и Ерех,
шумерските царски списъци твърдят, че царството се преместило от Киш в Ерех и после в
Ур и изобщо не споменават за Вавилон. За това очевидно противоречие има причина:
според нас то е свързано със случая с Вавилонската кула, който Старият завет доста
подробно описва. Ние смятаме, че този случай е свързан с желанието на Мардук той, а не
Нанар да притежава следващата столица на Шумер. Това очевидно се случило по време на
повторното заселване на шумерската равнина (библейската земя Сенаар), когато
започвали да строят нови градски центрове:
„Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се
заселиха там. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на
огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола - вместо вар.“
Именно тогава анонимен подстрекател предложил идеята, която довела до
инцидента: „хайде да си съградим град и кула, висока до небето“.
„Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки - и се
обърнал към неназованите си колеги: - Един народ са, и всички имат един език, и на, какво
са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят. – И казал
Яхве на колегите си: - Нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира
езика на другиго.“ После „пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат
града“.
Твърдението, че е имало време, когато човечеството говорело на един език, е сред
догмите на шумерската историческа памет. Паметниците също съобщават, че смешението
на езиците, което съпътствало пръсването на човечеството, е било съзнателен акт на
боговете. Подобно на Стария завет, Берос разказва, че „боговете смесили езиците на
хората, които дотогава говорели на един и същ език“. Също като библейския разказ,
историите на Берос свързват смешението на езиците и пръсването на човечеството със
случая с Вавилонската кула: „Когато всички хора говорели един език, някои от тях се заели
да издигнат голяма и висока кула, за да могат да се изкачат на небето. Ала Господ пратил
вихрушка, объркал начинанието им и дал на всяко племе различен език.“
Еднообразието на разказите предполага съществуване на общ древен източник, от
който да са получили сведенията си съставителите на Стария завет и Берос. Макар да е
общоприето, че такъв оригинален текст все още не е открит, факт е, че още в първата си
публикация от 1876 г. Джордж Смит съобщава, че в Ашурбанипаловата библиотека в
Ниневия се натъкнал на „повреден разказ на част от историята за кулата“. Разказът,
заключил той, първоначално бил написан върху две плочки. На откритата от него (К-3657)
имало шест колони клинописен текст, но ученият успял да събере само фрагменти от
четири колони. Това несъмнено е акадска версия на шумерския разказ за Вавилонската
кула и от него става ясно, че случаят бил по вина не само на човечеството, но и на самите
богове. Хората били само пионки в техните борби.
Свързаният от Джордж Смит текст, повторно преведен от У. С. К. Боскавен
[Transactions of the Society for Biblical Archaeology 5. — Б. a.], започва с посочването на
подстрекателя. Тези редове обаче са повредени и името не се чете. „Мислите“ на сърцето
на този бог „бяха зли, срещу бащата на боговете [Енлил] той беше озлобен“. За да постигне
злата си цел, „народа на Вавилон той поквари с грях“, карайки „малки и големи да се
смесват на могилата“.
Когато греховете привлекли вниманието на „господаря на чистата могила“ - вече
идентифициран като Енлил в историята за добитъка и зърното, - Енлил „на небето и Земята
заговори... Вдигна той сърцето си към господаря на боговете Ану, своя баща, да получи
заповед сърцето му поиска. По същото време той вдигна и [сърцето си? гласа си?] към
Дамкина.“ Отлично ни е известно, че тя била майка на Мардук, така че всички податки
сочат него за подстрекател. Ала Дамкина застанала на негова страна: „Със сина си се
издигам...“ - казала богинята. Непълният стих, който следва, съдържа твърдението ѝ, че
било заложено „неговото число“ - може би неговият числов ранг?
Четивната част от III колона разказва за усилията на Енки да осуети плановете на
бунтовната група. Издигайки се във вихрушка, „Нунамнир [Енлил] от небето на Земята
заговори; [но] по пътя му те не тръгнаха; със сила насреща му се възправиха“. Когато Енлил
„видя това, на земята се спусна“. Ала дори присъствието му не променило нищо. В
последната колона четем, че „когато не успя да спре боговете“, той нямал друг избор,
освен да прибегне до сила:
„При крепостната им кула през нощта
той отиде.
В гнева си заповед даде:
да се разпръснат беше неговото решение.
Заповед даде замислите им да обърка.
... намеренията им да осуети.“
Древният месопотамски писар завършва историята за Вавилонската кула с горчив
спомен: тъй като те „срещу боговете със сила въстанаха, силно те плакаха за Вавилон,
много силно те плакаха“.
Библейската версия също посочва Вавилон като мястото, където се разиграло това
събитие. Името е важно, тъй като на оригиналния акадски „Баб-Или“ означава „порта на
боговете“, мястото, през което боговете искали да влязат и да напуснат Шумер.
Именно там, съобщава библейският разказ, извършителите замислили да построят
„кула, висока до небето“. Думите са идентични със самото име на зикурата (седеметажна
пирамида), който доминирал в древен Вавилон (обр. 64): Е.САГ.ИЛА, „дом, висок до
небето“.
 Следователно библейският и месопотамският текст – несъмнено основаващи се на
оригинална шумерска хроника - разказват за едно и също събитие: проваления опит на
Мардук да предотврати преместването на царската власт от Киш в Ерех и Ур - градове,
предопределени за центрове на властта от Нанар/Син и неговите деца – и да осигури
господството на собствения си град Вавилон.
С този опит обаче Мардук поставил началото на върволица от трагични събития.
 10. Затворникът в пирамидата
Случаят с Вавилонската кула неочаквано сложил край на най-дългата мирна епоха на
Земята, която си спомня човекът. Ние смятаме, че върволицата от трагични събития,
предизвикана от този инцидент, има пряка връзка с Голямата пирамида и нейните тайни.
За да ги разгадаем, ще развием нова теория за планирането и построяването на тази
уникална сграда.
След завършването на Голямата пирамида в Гиза към многобройните загадки на
нейния строеж и предназначение се прибавили още две. Всички теории за тях се основават
на предположението, че е предназначена за царска гробница, поради което не отговарят
на истината. Ние сме убедени, че отговорите не се крият в разказите за фараоните, а за
боговете.
В трудовете на класическите гръцки и римски хронисти на няколко места се споменава
за Голямата пирамида. Очевидно по тяхно време се знаело за въртящия се камък на входа
на пирамидата, спускащия се проход и подземната яма. Не било известно нищо за цялата
горна система от проходи, галерии и камери, тъй като изкачващият се проход бил здраво
запушен с три големи гранитни блока и допълнително скрит с триъгълен камък, така че
никой, който минавал по спускащия се проход, да не заподозре, че има разклонение за по-
горен коридор (обр. 65).

През следващите векове забравили дори за истинския вход и когато (през 820 г.) халиф
Ал Мамун решил да влезе в пирамидата, хората му напосоки започнали да пробиват
блоковете. Едва когато чули, че някъде в пирамидата пада камък, те се насочили към
източника на звука и стигнали до спускащия се проход. Падналият камък бил триъгълният
блок, скриващ разклонението за изкачващия се проход и падането му разкрило гранитната
запушалка. След като не успели дори само да нащърбят гранитните блокове, те пробили
варовиковите камъни около тях и открили изкачващия се проход и горните вътрешни
части на пирамидата. Както свидетелстват арабските историци, Ал Мамун и неговите хора
не намерили нищо друго освен празнота.
След като разчистили изкачващия се проход от останки – варовикови късове, които
някак си се плъзнали надолу по тунела до гранитните запушалки, - те пропълзели до горния
край на коридора. Когато излезли от него, арабите вече можели да се изправят, защото се
намирали в разклонението на изкачващия се проход, хоризонталния проход и Голямата
галерия (обр. 66).

Те тръгнали по хоризонталния проход и стигнали до сводестата камера в края му

(която по-късно изследователите нарекли „камера на царицата“. Тя била гола, както и
загадъчната ниша в нея (вж. обр. 49). Хората на Ал Мамун се върнали в разклонението и се
изкачили по Голямата галерия (обр. 45). Нейните прецизно изсечени жлебове, празни
дупки и ниши им помогнали в изкачването - повърхността била хлъзгава от пласта бял
прах, който покривал пода и рампите на галерията. Те се прехвърлили през Голямото
стъпало, което се издигало в горния край на галерията, за да се изравни с пода на
преддверието. Заключващите устройства липсвали (обр. 67).
 Арабите се вмъкнали в горната сводеста камера (по-късно наречена „царска“), която
също била гола, освен един издълбан каменен блок (получил наименованието „Ковчега“),
но и той бил празен.
Връщайки се в разклонението на трите коридора (изкачващия се проход, Голямата
галерия и хоризонталния проход), хората на Ал Мамун забелязали зейнала дупка в
западната стена, където каменната рампа била разбита (обр. 68).

Отворът водел към къс хоризонтален тунел, стигащ до вертикална шахта, която
арабите помислили за кладенец. Когато се спуснали по този „шахтов кладенец“ (както
започнали да го наричат), те установили, че представлява горна част на дълга (около
шестдесет метра) последователност от лъкатушни шахти, свършващи с близо двуметров
тунел до спускащия се проход и така осигурявали връзка между горните и долните камери
и проходи на пирамидата (обр. 66). Свидетелствата показват, че долният отвор е бил
затворен и скрит от онези, който слизали по спускащия се проход, докато хората на Ал
Мамун не се спуснали през шахтовия кладенец, не открили и не пробили долния му край.
Откритията на арабите и по-късните проучвания повдигнали множество въпроси.
Защо, кога и кой е запушил изкачващия се проход. Защо, кога и кой е пробил шахтовия
кладенец през пирамидата и нейната скална основа?
Първата и най-упорита теория разгадавала и двете загадки с един отговор. Като
приемала, че пирамидата е построена от фараона Хуфу (Хеопс) като негова гробница,
теорията предполагала, че след като мумифицираното му тяло било поставено в Ковчега в
царската камера, работниците плъзнали трите гранитни запушалки от Голямата галерия по
изкачващия се проход, за да запечатат гроба. Това ги затворило живи в Голямата галерия.
Надхитрявайки жреците, работниците извадили крайния камък от рампата, изкопали
шахтовия кладенец, стигнали до спускащия се проход и се спасили, като се изкатерили до
изхода на пирамидата.
Но тази теория не издържа на критичен анализ. Шахтовият кладенец се състои от
седем отделни сегмента (обр. 66). Той започва с горен хоризонтален сегмент (А), водещ от
Голямата галерия до вертикален сегмент (В), който се свързва чрез лъкатушния сегмент С с
долен вертикален сегмент (D). Следва прав, но силно наклонен сегмент (Е), който води до
по-къс сегмент (F), наклонен под друг ъгъл. Оттам започва сегмент, който е предвиден като
хоризонтален, но всъщност е малко полегат (G) и който свързва шахтовия кладенец със
спускащия се проход. Освен свързващите хоризонтални сегменти А и G, шахтовият
кладенец (сегменти В, С, D, Е и F), въпреки че променя посоката си, ако се гледа от
равнината север-юг, лежи върху равнина изток-запад, успоредна на равнината от проходи
и камери. Междинното разстояние от метър и осемдесет отгоре е пресечено от сегмент А,
а отдолу - от сегмент G.
Докато трите горни сегмента на шахтовия кладенец минават през около осемнадесет
метра варовикови блокове, долните сегменти пробиват около четиридесет и пет метра
здрава скала. Неколцината работници, които останали, за да плъзнат гранитните
запушалки (според горепосочената теория) не може да са били в състояние да пробият
скалата. Освен това, ако се е копало отгоре, къде е цялата изкопана скална маса, която
може да са изнасяли единствено нагоре? При средна широчина на повечето сегменти
седемдесет и един сантиметра, в горните проходи и камери е щяла да се натрупа над
двадесет и осем кубични метра скална маса.
От гледна точка на тези несъответствия били развити нови теории, основаващи се на
предположението, че шахтовият кладенец е изкопан отдолу нагоре (след което изкопаната
скална маса била изнасяна от пирамидата през спускащия се проход). Но защо? Отговорът
е следният: инцидент. Когато погребвали фараона, земетресение разтърсило пирамидата и
преждевременно разхлабило гранитните запушалки. В резултат вътре били погребани
живи не само работници, но и членове на царското семейство, и върховни жреци. Тъй
като все още разполагали с плановете на пирамидата, спасителни групи прокопали тунел,
стигнали до Голямата галерия и спасили пленниците.
Освен всичко останало, тази теория (наред с друга, отдавна отхвърлена хипотеза за
крадци на гробове, които прокопали тунела) не обяснява въпроса за точността. С
изключение на сегмент С, който е пробит доста грубо през зидарията, и сегмент G, две от
чиито стени са оставени неравни и не съвсем хоризонтални, всички други сегменти са
прави, прецизно изсечени, грижливо довършени и наклонени под един и същ ъгъл. Защо
спасителите (или крадците на гробове) ще губят време за такава прецизност? Защо ще си
правят труда да заглаждат стените, след като това само затруднявало изкачването по
шахтата?
С натрупването на доказателства, че в Голямата пирамида никога не е бил погребван
фараон, друга теория започнала да събира привърженици: шахтовият кладенец бил
пробит, за да позволи на строителите да разгледат пукнатините, появили се в скалата в
резултат от земетресение. Основни поддръжници на тази теория били братята Джон и
Мортън Едгар („Проходите и камерите на Голямата пирамида“), които - мотивирани от
набожност, виждаща в пирамидата каменен израз на библейските пророчества, -
посетили, разчистили, проучили, измерили и фотографирали всички известни части на
пирамидата. Те убедително доказали, че горният къс хоризонтален
тунел към шахтовия кладенец (А), както и горният вертикален сегмент (В), са елемент
от оригиналния строеж на пирамидата (обр. 69).

Братята също установили, че долният вертикален сегмент (D) е грижливо построен с

варовикови блокове в кухина (наречена Пещерата) в скалата (обр. 70).
 Той можел да е построен така единствено докато скалата е била гола, преди Пещерата
да бъде покрита със зидарията на пирамидата. С други думи, този сегмент също трябвало
да е елемент - изключително ранен елемент - от оригиналния строеж на пирамидата.
Докато издигали пирамидата, предполагат братя Едгар, силно земетресение напукало
основната скала на няколко места. Тъй като трябвало да установят степента на щетите, за
да решат дали да продължат строежа, строителите пробили скалните сегменти Е и F като
инспекционни шахти. След като се оказало, че щетите не са сериозни, строежът
продължил, но за да има възможност за периодични инспекции, от спускащия се проход
пробили къс (около метър и осемдесет) проход (G) до сегмент F, позволяващ достъп до
инспекционните шахти.
Въпреки че всички пирамидолози и някои египтолози приемат теориите на братя
Едгар (доразвити от Адам Ръдърфорд в „Пирамидология“), те не могат да обяснят
загадките. Ако дългите сегменти Е и F са аварийни инспекционни шахти, на какво се дължи
прецизното им и времеемко изпълнение? Какво е предназначението на първоначалните
вертикални сегменти В и D? Кога и защо е пробит неправилният сегмент С? Ами
гранитните запушалки? Защо са били нужни, щом не е имало погребение и гроб? Нито
пирамидолозите, нито египтолозите дават задоволителен отговор на тези въпроси.
И все пак усърдните и педантични измервания, направени от двете групи, съдържат
ключа за разгадаването на загадките: според нас важните сегменти от шахтовия кладенец
наистина са създадени от строителите на пирамидата, но не като извънредна мярка.
Всъщност те са плод на предварителен план: елемент, който бил предназначен да служи
като архитектурни напътствия за строежа на пирамидата.
През вековете е писано много за чудните пропорции и забележителни геометрични
съотношения на Голямата пирамида. Тъй като всички други пирамиди обаче имат само
долни проходи и камери, до ден днешен се е запазила тенденцията цялата горна система
да се разглежда като развитие от по-късен етап. В резултат не се обръща достатъчно
внимание на някои връзки между горните и долните елементи на пирамидата, които
могат да се обяснят единствено ако горните и долните части са планирани и изпълнени по
едно и също време. Така например мястото в Голямата галерия, където подът рязко се
издига, за да образува Голямото стъпало (U), централната ос на „камерата на царицата“
(Q) и нишата (R) в най-долния къс хоризонтален проход са разположени точно по една
линия, централната ос на пирамидата. Освен това загадъчното долно стъпало (S) в горния
хоризонтален проход е ориентирано спрямо точката, бележеща края (Р) на спускащия се
проход. Както показва следващата ни схема, има още много такива озадачаващи връзки.
Дали всички тези връзки са случайни архитектурни съвпадения, или резултат от
грижливо планиране? Както ще се уверим, тези и други досега незабелязани връзки
произлизат от находчивия и същевременно прост план на пирамидата. Освен това ще
докажем, че оригиналните сегменти на шахтовия кладенец са съставни елементи не само
от изпълнението, но и от самия план на пирамидата.
Да започнем със сегмент D, тъй като сме убедени, че той е първият. Днес общо взето се
приема, че материковата скала, върху която е издигната пирамидата, е била стъпаловидно
заравнена. Най-ниската част от скалата (която може да се види навън) образува основната
линия, а най-горната е равнището на Пещерата. Там се вижда долният пласт от зидарията
на пирамидата. Тъй като лежи под тази зидария, сегмент D трябва да е бил прокаран през
пещерата и скалата преди да започне строежът, тоест преди сегменти А, В и С от шахтовия
кладенец. Тъй като единственият начин за пробиване на тунел в скалата е надолу от
откритата ѝ повърхност, сегмент Е, който започва точно от края на D, може да е пробит
единствено след завършването на сегмент D. F трябва да следва Е и последен е G.
С други думи, D трябва да е бил прокаран с огромна прецизност (вж. обр. 70) през
Пещерата и скалата преди всички други сегменти от шахтовия кладенец. Но защо се
намира там, защо е абсолютно вертикален и защо не продължава нагоре, а стига само
дотам?
И защо - факт, който е останал напълно незабелязан, - сегмент Е е наклонен към D и
основната линия точно под ъгъл от 45°? Ако Е е бил предвиден да служи като свързваща
шахта, защо просто не продължава до спускащия се проход, а завива под ъгъл, за да се
превърне в сегмент F? И защо сегмент F - друга незабелязана особеност - е наклонен към
изкачващия се проход под ъгъл от 90“?
За да отговорим на тези въпроси, трябва да се запитаме как архитектите на
пирамидата са проектирали и постигнали тези симетрии, идеални ориентации и
забележителни геометрични съответствия. Отговорът, който установяваме, най-добре се
илюстрира със схема (обр. 71), която представлява план на вътрешността на пирамидата.
Според нас по същия начин са скицирали проекта и строителите на пирамидата: прост и
същевременно находчив архитектурен план, който постига внушителната симетрия,
ориентация и съвършенство с помощта на няколко линии и три кръга!
Строежът на пирамидата започнал с изравняването на скалата, върху която е
издигната. За да се осигури по-голяма стабилност на сградата, скалата била изсечена на
основното равнище само около обиколката на пирамидата, а във вътрешността била по-
висока и се издигала на етажи. Ние смятаме, че тогава строителите са избрали Пещерата -
естествена деформация в скалата или може би изкуствена кухина - като център, от който
да започне ориентацията на сградата.
Първата шахта D била прокарана вертикално през Пещерата - отчасти изсечена през
скалата и отчасти построена с варовикови блокове (обр. 70). Нейната височина (вж. обр.
71) очертава точно разстоянието от основното равнище до равнището, където свършва
скалата и започва зидарията във вътрешността на пирамидата.
Отдавна е известно, че при определяне на обиколката, страните и височината на
пирамидата е използвано числото π - факторът, който управлява съотношенията в кръг или
сфера. Както ясно показва нашата скица, всичко в пирамидата се определя с помощта на
три равни кръга.
 Теодолит, поставен в шахтата D, прокарва нагоре ключова вертикална линия, чиято
функция скоро ще опишем. Но този уред първо прокарва хоризонталната линия на
скалата/зидарията, по която са разположени центровете на трите кръга. Първият (точка 1)
е в D, а точки 2 и 3, където кръгът пресича линията, служат за центрове на другите два
пресичащи се кръга.
За да начертаят тези кръгове, архитектите на пирамидата, разбира се, трябвало да
определят съответния им радиус. Изследователите на Голямата пирамида отдавна
безуспешно се опитват да приложат към съвършените ѝ пропорции някоя древноегипетска
мерна единица - лакти от двадесет и четири пръста или царски лакът от двадесет и осем
пръста (20.63" или 525 мм). Преди три века сър Исак Нютон стигнал до заключението, че не
само при строежа на пирамидата, но и на Ноевия ковчег и Ерусалимския храм е бил
използван някакъв загадъчен „свещен лакът“ от около 25.2". Днес и египтолозите, и
пирамидолозите приемат този извод по отношение на пирамидата. Нашите изчисления
показват, че радиусът на трите кръга е равен на шестдесет такива свещени лакътя. Числото
60 не е случайно, тъй като е основно в шумерската шестдесетична математическа система.
Тази мярка от шестдесет лакътя доминира в дължините и височините на вътрешната
структура на пирамидата, както и в размерите на основата ѝ.
След като радиусът е избран и трите кръга са начертани, пирамидата започва да
придобива форма: там, където вторият кръг пресича основното равнище (т. 4), страната на
пирамидата трябва да се издига под ъгъл 52° - идеален ъгъл, тъй като е единственият,
включващ съотношенията на π в пирамидата.
От дъното на шахта D била прокарана шахта Е, която е наклонена точно под ъгъл от
45° към D. Теодолитната линия, прокарана нагоре от Е, пресича кръг 2 в точка 5 и
осигурява наклонената линия за страната на пирамидата и обозначава равнището на
половината площ, където щели да бъдат разположени царската камера и преддверието
(линията 5-U-K) и където щяла да свършва Голямата галерия. Проектиран надолу, наклонът
на Е определял точката Р, в която щял да свършва спускащият се проход. Вертикалната
линия от Р определяла долното стъпало S в горния хоризонтален проход.
Когато погледнем третия кръг, виждаме, че центърът му (точка 3) бележи централната
вертикална линия на пирамидата. Там, къ дето се пресича с линията на половината площ,
било поставено голямото стъпало (U), обозначаващо края на Голямата галерия и началото
на пода на царската камера. Това също определя положението на камерата на царицата
(Q), която била разположена точно на централната линия. Чрез свързване на точка 2 и
точка U се получава линията на пода на изкачващия се проход и Голямата галерия.
После от края на шахта Е била пробита шахта F, така че нейната линия да се пресича с
подовата линия на изкачващия проход 2-U под прав ъгъл. От нейната пресечна точка с
първия кръг (точка 6) през точка 2 била прокарана линия, стигаща до страната на
пирамидата (точка 7). Тя очертавала спускащия се проход, неговото разклонение с
изкачващия се проход (в точка 2) и входа на пирамидата.
Така шахтите D, Е и F и трите кръга позволили да бъдат оформени повечето основни
елементи на Голямата пирамида. Още обаче не са определени точките, в които свършва
изкачващият се проход и започва Голямата галерия, както и съответно равнището на
хоризонталния проход към камерата на царицата. Според нас тук влиза в играта шахта В.
До този момент никой не е отбелязал факта, че нейната дължина е равна на дължината на
D и че тя точно бележи разстоянието между равнището на входа и на хоризонталния
проход.
В се намира там, където изкачващата се линия пресича кръг 2 (точка 8). Нейното
вертикално разширение бележи началото на издигащата се стена на Голямата галерия.
Разстоянието от точка 8 до точка 9, където линията от D пресича хоризонталната линия от
8, е мястото на грандиозното пресичане, изобразено на обр. 68.
Така сегмент В, свързан в точка 8 с проходите през късия хоризонтален сегмент А,
позволил на строителите на пирамидата да завършат вътрешността ѝ. Когато били готови,
вече нямало никакъв архитектурен или функционален смисъл от тези сегменти и входът
към тях бил затворен с клиновидния камък на рампата (обр. 72).

Сегментите D, Е и F също изчезнали от поглед, когато зидарията на пирамидата се

издигнала над скалната основа. В такъв случай функцията на по-небрежно построения
сегмент G навярно е да позволи изваждането на теодолитите от сегментите D, Е и F или да
бъдат извършени последни проверки. Накрая, там, където спускащият се проход се свързва
с този сегмент G, отворът бил покрит с каменен блок и тези долни сегменти също
изчезнали от поглед.
Пирамидата била готова и всички сегменти от шахтовия кладенец били скрити. С едно
изключение, всички те нямали абсолютно никаква роля или предназначение в планирането
и строежа на пирамидата.
Изключението е неправилният и нетипичен сегмент С, пробит през зидарията по начин,
който оставя много варовикови блокове натрошени и стърчащи. Кога, защо и как се
появил този загадъчен сегмент С?
Според нас този сегмент още не съществувал, когато строежът завършил. Както ще
докажем, той бил пробит по-късно, когато Мардук бил затворен жив в Голямата пирамида.
Няма никакво съмнение, че Мардук е бил затворен жив в „гробницата-планина“ - за
това свидетелстват откритите текстове, преведени от авторитетни учени. Други
месопотамски извори хвърлят светлина върху характера на неговото престъпление. Всичко
това ни помага правдоподобно да възстановим събитията.
Изгонен от Вавилон и Месопотамия, Мардук се завърнал в Египет. Той незабавно се
установил в Хелиопол и укрепил ролята му на свой „култов център“ , като събрал
небесните си „сувенири“ в специално светилище, в което египтяните дълго след това
идвали на поклонение.
Но когато се опитал отново да установи хегемонията си над Египет, Мардук открил, че
положението се е променило, след като напуснал страната, за да извърши неуспешния си
преврат в Месопотамия. Въпреки че Тот, научаваме ние, не повел борба за надмощие, и
Нергал и Гибил били далеч от центъра на властта, междувременно се бил появил нов
съперник: Думузи. Този по-млад син на Енки, чиито владения граничели с Горен Египет, се
очертавал като претендент за египетския престол.
А зад неговите амбиции стоял не друг, а неговата съпруга Инана/Ищар - още една
причина за подозренията и неприязънта на Мардук.
Разказът за Думузи и Инана - той син на Енки, тя внучка на Енлил - звучи като древна
поема за Ромео и Жулиета. Също като Шекспирова драма, той свършва с трагедия, смърт и
отмъщение.
За първата поява на Инана/Ищар в Египет се споменава в текста от Едфу, който
разказва за Първата пирамидна война. Наричана тук Ащорет (нейното ханаанско име), тя
била сред настъпващите сили на Хор. Необяснимото ѝ присъствие в Египет може би се
обяснява с желанието ѝ да посети своя жених Думузи, през чиято област минавала
войската. От един шумерски текст ни е известно, че Инана отишла да посети Думузи
(„пастира“) в неговото далечно селско владение. Този паметник ни разказва как Думузи
успокоявал невестата си, уплашена от бъдещето си в чуждата земя:
„Момъкът стоеше и я чакаше;
Думузи отвори вратата.
Като лунен лъч към него се тя приближи...
Той я погледна и възликува,
взе я в прегръдки и я целуна.
Пастирът прегърна девойката;
„В робство не съм те отвлякъл [рече той];
прекрасна ще е твоята трапеза,
прекрасната трапеза, на която самият аз сядам...“
 По онова време Инана/Ищар имала благословията на родителите си Нанар/Син и
Нингал, както и на брат си Уту/Шамаш, за Шекспировата любов между внучка на Енлил и
син на Енки. Някои братя на Думузи и навярно самият Енки също дали съгласието си. Те
подарили на Инана лазурит, синия полускъпоценен камък, който богинята обичала. За да я
изненадат, роднините ѝ скрили каменни мъниста под купчина от любимите ѝ плодове:
фурми. В спалнята тя открила „легло от злато, украсено с лазурит, което Гибил ѝ беше
направил в дома на Нергал“.
И после избухнали междуособиците, брат се биел срещу брата. Докато борбата била
само между потомците на Енки, никой не виждал никакъв проблем в присъствието на
Енлилова внучка. Но след победата на Хор, когато Сет превзел чужди земи, положението
напълно се променило: Втората пирамидна война хвърлила синовете и внуците на Енлил
срещу потомците на Енки. „Жулиета“ трябвало да се раздели със своя „Ромео“.
Когато след войната се събрали и консумирали брака си, влюбените прекарали много
дни и нощи в блаженство и унес - обект на множество шумерски любовни песни. Но още
докато се любели, Инана шепнела предизвикателни думи на Думузи:
„Сладки като устните ти са твоите части,
за княжеска власт са те достойни!
Покори бунтовната страна, нека народът се множи;
аз справедливо ще управлявам страната!“
След време тя му признала мечтата си:
„Мечтаех за велика държава,
избирайки Думузи за неин бог...
Защото въздигнах аз името на Думузи,
дадох му власт.“
При все това съюзът им не бил щастлив, тъй като нямали наследник — както изглежда,
важно изискване за осъществяването на божествените амбиции. Така се случило, че за да
си осигури наследник, Думузи прибягнал до тактика, възприета още от собствения му
баща: опитал се да прелъсти и да се сноши с родната си сестра. Но докато едно време
Нинхурсаг приела ухажването на Енки, сестрата на Думузи Гещинана отказала. Отчаян,
Думузи нарушил строга сексуална забрана: изнасилил сестра си.
Трагичната история е записана върху плочка, която учените наричат с каталожния ѝ
номер СТ.15.28-29. Текстът разказва, че Думузи се сбогувал с Инана и ѝ съобщил плана си
да отиде в пустинната равнина, където били стадата му. По предварителна уговорка, „там
седеше песнопойната му сестра“. Тя си мислела, че е поканена на пикник. Докато „ядяха
чистата храна, напоена с мед и масло, докато пиеха благоуханната божествена бира“ и
„времето прекарваха във весело настроение... Думузи взе тържествено решение да го
направи“. За да подготви сестра си за онова, което бил намислил, той взел агне и го
сношил с майка му, после повторил акта между мъжко и женско яре. Докато животните
извършвали „кръвосмешение“, богът галел сестра си, „но сестра му още не разбираше“.
Когато действията на Думузи станали по-очевидни, Гещинана „силно закрещя“, но „той я
възседна... семето му в нейната вулва течеше...“ „Престани! - извикала тя. - Това е позор!“
Ала напразно.
После „пастирът безстрашен и безсрамен на сестра си заговори“. За съжаление, не
знаем какво ѝ казал, тъй като стиховете са повредени. Но подозираме, че ѝ е обяснил
причините за поведението си. Текстът ясно показва, че действията му са били
предварително обмислени и че Инана участвала в плана, защото преди да тръгне, Думузи
„за план и съвет ѝ говори“, „на жена си за плана отвърна, съвет тя му даде“.
Според моралните закони на анунаките изнасилването било тежко сексуално
престъпление. В най-древни времена, когато на Земята пристигнали първите групи
космонавти, военен съд осъдил техния върховен командир Енлил на изгнание за това, че
изнасилил една млада девойка (за която по-късно се оженил). Думузи със сигурност знаел
всичко това, затова или очаквал сестра му доброволно да се съгласи на съвкуплението, или
имал непреодолими причини за деянието си. Съгласието на Инана напомня библейския
разказ за Авраам и жена му Сара, която не можела да му роди син и затова му
предложила робинята си, за да му осигури наследник.
Съзнаващ, че е извършил ужасно престъпление, Думузи скоро бил обзет от
предчувствието, че ще трябва да заплати с живота си, както се посочва в шумерския текст
ША.ГА.НЕ.ИР ИМ.ШИ - „Неговото сърце беше пълно със сълзи“. Съставен във формата на
пророчески сън, паметникът разказва, че Думузи заспал и сънувал как „могъща птица“ и
сокол му отнемат един по един всички атрибути на властта и имуществото. Накрая се
видял да лежи мъртъв насред кошарите си.
Когато се събудил, Думузи помолил Гещинана да му обясни значението на кошмара.
„Братко - отвърнала тя, - сънят ти не е благоприятен, това ми е съвсем ясно.“ Той
предсказвал за „злодеи, възправящи се насреща ти от засада... китките ти оковани ще
бъдат, ръцете ти във вериги ще бъдат“. Едва сестра му изрекла тези думи, и злодеите се
появили иззад хълма и заловили Думузи.
Окованият бог извикал на Уту/Шамаш: „О, Уту, зетко мой, аз съм съпруг на сестра ти...
Превърни ръцете ми в ръце на газела, превърни нозете ми в нозе на газела, та от злодеите
да избягам!“ Чул молбата му, Уту му позволил да избяга. След някои приключения Думузи
намерил убежище в дома на стария Белили — спорен герой, играещ двояка роля. Думузи
пак бил пленен и отново избягал и се скрил в кошарите. Духал силен вятър, чашите се
прекатурили и злодеите се приближавали към него - точно както го бил видял в съня си.
Накрая:
„Чашите лежаха съборени;
Думузи беше мъртъв.
Кошарата вятърът брулеше.“
Според текста арена на тези събития е пустинна равнина край река. Допълнителни
географски сведения ни дава един паметник, озаглавен „Най-горчивият вик“. Съчинен като
плач на Инана, той разказва, че седмина представители на Кур влезли в кошарата и
събудили Думузи. За разлика от предишната версия, която просто говори за „злодеи“, този
текст ясно показва, че те били официални представители на властта. „Господарят ми прати
да те заведем при него“ - съобщил на събудения бог главатарят им. После му отнели
божествените атрибути:
„Свали божествената корона от главата си,
остани гологлав;
смъкни царските одежди от тялото си,
съблечи се гол;
пусни божествения жезъл, който е в ръката ти,
остани с празни ръце;
събуй свещените сандали от нозете си,
ходи бос!“
Плененият Думузи успява да избяга и стига до реката „при големия бент в пустинята
Е.МУШ“ („дом на змиите“). В Египет имало само едно такова място, където пустинята и
реката се срещали при голям бент: при първия праг на Нил, мястото, където днес се
намира големият Асуански язовир.
Но развълнуваните води не позволили на Думузи да премине на отсрещния бряг,
където стояли майка му и Инана, за да му се притекат на помощ. Вместо това „вълните
понесоха момъка към Кур; в Кур водите съпруга на Инана отнесоха“.
Този и други аналогични текстове разкриват, че „злодеите“, които дошли да заловят
Думузи, всъщност го арестували по заповед на по-висшестоящ бог, господаря на Кур, който
„присъда издаде над него“. Но тази присъда не може да е била издадена от целия Съвет:
боговете от Енлиловия род като Уту/Шамаш и Инана помагали на Думузи да избяга.
Следователно присъдата била едностранна, издадена само от господаря на Кур. Който не
бил друг, а Мардук, по-големият брат на Думузи и Гещинана.
Неговата самоличност става ясна от текста, наречен от учените „Митове за Инана и
Билулу“. В него неясният стар Белили се оказва мъж, господарят Билулу (ЕН.БИЛУЛУ),
същото божество, което ръководело наказателните действия срещу Думузи. Акадските
текстове, обясняващи божествените епитети, съобщават, че Ен-Билулу бил „ил Мардук ша
хатати“, „богът Мардук, който съгрешил“ и „оскърбител на Инана“.
Тъй като още отначало не одобрявал любовната връзка между Думузи и Инана, след
Пирамидните войни Мардук несъмнено още повече се противопоставял на съюза. Ето
защо изнасилването на Гещинана - политически мотивирано - било възможност за Мардук
да попречи на Инана да осъществи плановете си за Египет, като залови и накаже Думузи.
Дали Мардук възнамерявал да убие Думузи? Едва ли - обичайното наказание било
изгнание. Смъртта на Думузи, конкретните обстоятелства около която остават неясни,
навярно е била случайна.
Но за Инана това нямало значение. Що се отнасяло до нея, Мардук бил причинил
смъртта на любимия ѝ. И както разказват текстовете, тя потърсила отмъщение:
„Какво има в сърцето на свещената Инана?
Да убие!
Да убие господаря Билулу.“
Въз основа на фрагменти, открити в колекциите от месопотамски плочки, пръснати в
няколко музея, учените са успели да възстановят части от текст, който Самюъл Н. Крамър
(„Шумерска митология“) озаглавява „Инана и Ебих“. Според него той принадлежи към
цикъла от „митове за убиването на змея“, тъй като се отнася за борбата на Инана срещу
зъл бог, който се криел в „Планината“.
Запазените фрагменти разказват как Инана се въоръжила с различни оръжия, за да
нападне бога в скривалището му. Макар че другите богове се опитали да я разубедят, тя
уверено отишла при Планината, която наричала Е.БИХ („дом на скръбния зов“). Богинята
надменно заявила:
„О, планина, ти си толкова висока,
ти се извисяваш над всички други...
Ти докосваш небето с върха си...
Но аз ще те унищожа,
до земята ще те срина...
В сърцето ти болка ще всея.“
Не само от текстовете, но и от едно изображение върху шумерски цилиндричен печат
(обр. 73) става ясно, че Планината всъщност била Голямата пирамида и че сблъсъкът
станал в Гиза. Инана - представена в познатия си съблазнителен полугол вид - се е
изправила пред бог, стъпил върху три пирамиди. Пирамидите са изобразени точно както
изглеждат в Гиза, а египетският кръст, жрецът с египетска корона и преплетените змии
посочват едно единствено място: Египет.

Докато Инана продължавала да предизвиква Мардук, който се криел в могъщата

сграда, яростта ѝ растяла, тъй като той не обръщал внимание на заплахите ѝ. „Разярена от
гордостта му, Инана повторно се приближи [до пирамидата] и пак заяви: „Дядо ми Енлил
ми разреши да вляза в Планината!“ Богинята демонстративно размахала оръжия и
високомерно прибавила: „В сърцето на Планината ще проникна... В Планината своята
победа ще извоювам!“ След като не получила отговор, тя започнала атаката си:
„Отказа се тя да не напада страните на Е-Бих
и всичките му ъгли,
даже множеството издигнати камъни.
Ала вътре... Голямата змия, която беше влязла,
не престана да плюе отрова.“
Тогава се намесил самият Ану. Богът, който се криел вътре, предупредил я той,
притежавал страшни оръжия: „взривът им е ужасен; те ще ти попречат да влезеш“. Вместо
това той я посъветвал да потърси справедливост, като изправи криещия се бог на съд.
Текстовете категорично идентифицират този бог. Също като в текстовете за Нинурта,
той е наречен А.ЗАГ и носи епитета „Голямата змия“ - презрително обръщение към
Мардук. Неговото скривалище също ясно е идентифицирано като „Е.КУР, чиито стени
висините достигат“ - Голямата пирамида.
Сведения за процеса и осъждането на Мардук откриваме в един фрагментарен текст,
публикуван от Вавилонския отдел на Музея на Пенсилванския университет. Запазените
редове започат с това, че боговете са обкръжили пирамидата и избраният за говорител бог
се обръща към Мардук „в неговото убежище“; „злодееца той повика“. Мардук бил трогнат
от посланието - „въпреки гнева в сърцето му ясни сълзи в очите му бликнаха“ - и се
съгласил да излезе и да се изправи пред съдиите. Съдът се провел край пирамидите, в
един храм на речния бряг:
„На почитаното място край реката
с обвинявания отидоха.
Враговете с правда отстраниха.
Правосъдие беше раздадено.“
Проблем за процеса се оказала загадъчната смърт на Думузи. Нямало съмнение, че
Мардук е виновен за нея, но дали убийството било умишлено, или случайно? Мардук
заслужавал смъртна присъда, но ако престъплението му било неволно?
Докато стояла край пирамидите пред току-що измъкнатия от скривалището си Мардук,
на Инана изведнъж ѝ хрумнало решение и тя се обърнала към боговете:
„В този ден самата господарка,
тя истина изрече,
обвинителната на Азаг, великата княгиня,
страшна присъда издаде.“
Имало начин да осъдят Мардук на смърт, без да го екзекутират, казала тя: нека го
погребем жив в Голямата пирамида! Нека го затворим в гигантска черупка:
 „В огромна черупка, отвсякъде затворена,
без да му дават храна;
сам да страда,
водоизточникът да бъде прекъснат.“
Божествените съдии приели предложението ѝ: „Господарка си ти... Съдбата ти повели,
тъй да бъде!“ Предполагайки, че Ану ще се съгласи с присъдата, „боговете пратиха заповед
до небето и Земята“. Екур, Голямата пирамида, се превърнала в затвор и оттогава нейната
господарка получила епитета „господарка на затвора“.
Според нас точно по това време била запечатана Голямата пирамида. Като оставили
Мардук сам в царската камера, боговете пуснали гранитните запушалки в изкачващия се
проход и безвъзвратно преградили достъпа до горните камери и проходи.
През каналите, водещи от царската камера до северната и южна страна на
пирамидата, Мардук имал въздух, но не и вода и храна. Той бил погребан жив, обречен на
мъчителна смърт.
Данните за погребването на Мардук жив в Голямата пирамида са съхранени върху
глинени плочки, открити в развалините на древните асирийски столици Ашур и Ниневия.
Ашурският текст вероятно е служил като сценарий за новогодишна мистерия във Вавилон,
представяща страданията и избавлението на бога. Но не са открити нито оригиналната
вавилонска версия, нито шумерският исторически текст, въз основа на който е съставен
сценарият.
Хайнрих Цимерн, който преписал и превел ашурския текст от глинени плочки в
Берлинския музей, предизвикал силно раздвижване в теологическите кръгове, когато в
лекция през септември 1921 г. обявил своята интерпретация. Той тълкувал текста като
предхристиянска мистерия, разказваща за смъртта и възкръсването на бог и следователно
древен разказ за Христос. Когато включил английски превод в публикувания си през 1923 г.
том за месопотамските новогодишни мистерии, Стивън Лангдън озаглавил текста „Смъртта
и възкръсването на Бел-Мардук“ и изтъкнал неговите аналогии с новозаветния разказ за
смъртта и възкръсването на Иисус.
Но както съобщава текстът, Мардук или Бел („господарят“) не умрял. Той наистина бил
затворен в Планината като в гробница, но бил погребан жив.
Древният „сценарий“ започва с представяне на актьорите. Пръв „е Бел, който е
затворен в Планината“. После идва пратеник, който съобщава вестта за затварянето на
Мардуковия син Набу. Смаян, Набу бързо отива при Планината с колесницата си. Той стига
до сградата и текстът пояснява: „в дома до Планината го разпитват“. В отговор на
въпросите си стражите научават, че развълнуваният бог е „Набу, който от Борсипа идва;
той е дошъл да се погрижи за своя баща, който е затворен“.
После актьорите се втурват на сцената, „те са хората, които бързат по улиците, търсят
Бел, казвайки: „Къде го държат в плен?“ От този текст узнаваме, че „след като Бел влезе в
Планината, градът изпадна в смут“ и „заради него избухна бунт“. Появява се богиня: това е
Сарпанит, съпруга/сестра на Мардук. При нея идва пратеник, „който с плачи каза: „В
Планината го отведоха“. Той ѝ показва дрехите на Мардук (навярно окървавени): „Това са
одеждите му, които му съблякоха“. Вместо с тях, Мардук бил облечен „с дреха на
присъдата“. На публиката се показва саван. „Това означава: в ковчег е той.“ Мардук бил
погребан!
Сарпанит отива при сграда, която символизира гробницата на Мардук, и вижда група
оплаквачи. Сценарият пояснява:
„Това са онези, които плачат,
след като боговете го заключиха
и го отделиха от живите.
В затвор,
далеч от слънце и светлина,
те го заключиха.“
Драмата достига зловещата си кулминация: Мардук е мъртъв...
Но чакайте - не всяка надежда е изгубена! Сарпанит отправя молба към двама богове,
които могат да се обърнат към Инана, баща ѝ Син и брат ѝ Уту/Шамаш. „Тя се моли на Син
и Шамаш, казвайки: „Дайте живот на Бел!“
Появява се процесия от жреци, един звездоброец и пратеници, които редят молитви и
заклинания. Принасят се жертви на Ищар, „за да прояви милост“. Първожрецът се обръща
към върховния бог, към Син и Шамаш: „Върнете Бел към живота!“
Настъпва неочакван обрат. Изведнъж актьорът, който играе Мардук и е облечен със
саван, „боядисан с кръв“ , казва: „Аз не съм грешник! Няма да бъда погубен!“ Той заявява,
че върховният бог е преразгледал делото и го е намерил за невинен.
Тогава кой е убиецът? Вниманието на публиката се насочва към една врата. „Това е
вратата на Сарпанит във Вавилон.“ Публиката разбира, че е заловен истинският виновник.
Те виждат главата му през вратата: „Това е главата на злодееца, когото ще погубят и
убият“.
Набу, който се е завърнал в Борсипа, „се връща от Борсипа; той идва, изправя се до
злодееца и го поглежда“. Ние не научаваме самоличността на този злодеец. Споменава се
само, че Набу го е виждал в компанията на Мардук. „Това е грешникът“ - казва той и
подпечатва съдбата на пленника.
Жреците сграбчват злодееца и го убиват. „Онзи, който беше извършил греха“, е
отнесен в ковчег. Убиецът на Думузи плаща с живота си.
Но дали грехът на Мардук като непряка причина за смъртта на Думузи е изкупен?
Отново се появява Сарпанит, облечена в одеждите на изкуплението. Тя символично
избърсва пролятата кръв и с чиста вода измива ръцете си. „Това е вода за измиване на
ръце, която донасят, след като отнасят злодееца.“ Запалват факли на „всички свещени
места на Бел“. Отново се отправят молби към върховния бог. Потвърждава се господството
на Нинурта, обявено след победата му над Зу, очевидно за да се успокоят опасенията, че
освободеният Мардук може да поведе борба за власт. Молбите успяват и върховният бог
праща божествения вестоносец Нуску да „съобщи [добрата] новина на всички богове“.
Като жест на добра воля, Гула (съпругата на Нинурта) праща на Сарпанит нови дрехи и
сандали за Мардук. Появява се и колесницата му, която лети сама. Ала Сарпанит е смаяна:
тя не може да разбере как Мардук отново може да е свободен, ако е затворен в гробница,
която не може да бъде отворена. „Как могат да освободят него, който не може да излезе?“
Божественият вестоносец Нуску ѝ отговаря, че Мардук ще мине през СА.БАД,
„пробития горен отвор“. Той обяснява, че това е
„Далат бири ша икабуни илани
Изход/шахта, който боговете ще пробият;
Шуну итасрушу ина бити етарба
неговата вихрушка ще повдигнат,
в дома му ще влязат.
Далта ина панишу етердили
Вратата, която беше затворена пред него,
Шуну хурате ина либи далти упталишу
във въртопа на издълбаването, във вътрешността,
врата те ще пробият;
Карабу ина либи упушу
когато се приближат, в средата дупка ще пробият.“
Това описание на освобождаването на Мардук е останало безсмислено за учените, но
за нас тези стихове са изпълнени с експлозивно значение. Както обяснихме, неправилният
сегмент С от шахтовия кладенец не е съществувал при построяването на пирамидата и при
затварянето на Мардук. Всъщност това е точно този „изход/шахта, който боговете ще
пробият“, за да спасят Мардук.
Все още запознати с вътрешната структура на пирамидата, анунаките разбирали, че
най-късият и бърз път до умиращия от глад Мардук бил да пробият свързваща шахта
между съществуващите сегменти В и D - проход, дълъг по-малко от десет метра през
сравнително меки варовикови блокове. Това можело да се извърши не за дни, а за часове.
Спасителите извадили камъка, който покривал входа на шахтовия кладенец от
спускащия се проход до G, и бързо се изкачили по полегатите сегменти F и Е. Там, където Е
се свързвал с вертикалния сегмент, гранитен камък покривал входа към Пещерата. Както
показваме на обр. 70, той бил отместен настрани - и все още лежи там, в Пещерата.
Спасителите се изкачили по късия сегмент D и стигнали до първия ред каменни блокове на
пирамидата.
 Десетина метра нагоре, но настрани се намирало дъното на вертикалния сегмент В и
входът за Голямата галерия. Ала кой друг можел да знае къде да пробие свързваща шахта
- С - освен строителите на пирамидата, които познавали вътрешните ѝ запечатани горни
сектори и имали планове, за да ги открият?
Ние смятаме, че спасителите на Мардук са използвали инструментите си, за да пробият
варовиковите блокове, връзката между D и В: „издълбаване във вътрешността те ще
пробият“, по думите на древния текст.
Пробивайки връзката с В, те минали по късия хоризонтален проход А. Там всеки друг
щял да спре, тъй като щял да види само стена - солидна зидария. Според нас отново
единствено анунаките, които разполагали с плана на пирамидата, може да са знаели, че
зад камъка пред тях лежи огромната кухина на Голямата галерия, камератана царицата и
всички други горни камери и проходи.
За да стигнат до тези камери и проходи, трябвало да извадят клиновидния камък (обр.
72). Но той бил вклинен прекалено здраво и не можел да се помръдне.
Ако е бил преместен, камъкът пак щеше да лежи в Голямата галерия. Вместо това там
зее дупка (обр. 68) и онзи, който я види, неизбежно използва думите „пробита с взрив“. И
отворът не бил направен откъм галерията, а откъм шахтата: „кухината като че ли е била
образувана от огромна сила, избухнала от“ шахтата (Ръдърфорд, „Пирамидология“).
Месопотамските извори отново ни предлагат решение. Камъкът наистина бил изваден
откъм хоризонталния проход, тъй като оттам дошли спасителите. И кухината наистина
„била образувана от огромна сила“: по думите на древния текст, „когато се приближат, в
средата дупка ще пробият“. Парчетата от варовиковия блок се затъркаляли по изкачващия
се проход чак до гранитните запушалки, където ги намерили хората на Ал Мамун.
Експлозията също покрила Голямата галерия с фин бял прах, който застлал пода ѝ – нямо
свидетелство за древния взрив и зейналата дупка, която пробил.
След като проникнали в Голямата галерия, спасителите извели Мардук по същия път,
по който дошли. Входът откъм спускащия се проход бил затворен и много по-късно бил
открит от арабите. Гранитните запушалки останали на мястото си заедно с триъгълния
свързващ камък, който хилядолетия скривал запушалките и изкачващия се проход. А
оригиналните горни и долни части на шахтовия кладенец завинаги били свързани с
неправилен, грубо пробит сегмент.
Ами спасеният затворник?
Месопотамските текстове разказват, че отишъл в изгнание. В Египет Ра получил
епитета Амен, „скритият“.
Около 2000 г. пр. Хр. той отново се появил, за да поиска за пореден път господството и
тогава човечеството платило жестока цена.
 11. „Царица аз съм!“
Историята за Инана/Ищар е разказ за една „самоиздигнала се богиня“. Тя нито била от
старите богове, първата група космонавти от Дванадесетата планета, нито дори
първородна дъщеря на някого от тях, но въпреки това се издигнала до най-високите
върхове и станала член на Пантеона на дванадесетте. За да го постигне, Инана/Ищар
съчетала хитростта и красотата си с безпощадност – богиня на войната и богиня на
любовта, сред чиито любовници имало и богове, и хора. И именно с нея бил свързан
истински случай на смърт и възкръсване.
Тъй като смъртта на Думузи била резултат от желанието на Инана да стане царица на
Земята, затварянето и изгнанието на Мардук не удовлетворило амбициите ѝ. След като
предизвикала и победила велик бог, тя решила, че вече не може да бъде лишавана от
собствени владения. Но къде?
От текстове като „Спускането на Инана в Долния свят“ научаваме, че Думузи бил
погребан в Земята на рудниците в Южна Африка. Там управлявали сестра ѝ Ерешкигал и
нейният съпруг Нергал. Енлил и Нанар, дори Енки съветвали Инана да не ходи там, но тя
била решила: „От Голямото горе тя ума си насочи към Голямото долу“. Когато стигнала до
портите на сестрината си столица, Инана казала на пазача: „Предай на голямата ми сестра
Ерешкигал“, че била дошла „на погребалните обреди да присъствам“.
Би трябвало да очакваме, че срещата между двете сестри ще е сърдечна, изпълнена
със съчувствие към опечалената Инана. Вместо това научаваме, че Инана, която дошла
неканена, била посрещната с откровена подозрителност. За да я пуснат през седемте порти
на града, водещи към двореца на Ерешкигал, я накарали да свали всичките си емблеми и
регалии на божествения си статус. Когато най-после влязла при сестра си, тя я заварила да
седи на трона си, заобиколена от седмина анунакски съдии. „Те очите си към нея
отправиха, очите на смъртта.“ Седмината ѝ казали гневни думи, „думи, които измъчват
душата“. Вместо да я посрещнат както подобава, Инана била осъдена да я обесят като труп
на кол... И само намесата на Енки успяла да я спаси и възкреси.
Текстовете не обясняват причините за суровото отношение към Инана, нито цитират
„мъчителните думи“ на обвинителите. Но от началото на паметника научаваме, че когато
се отправила на пътуването си, Инана пратила вестоносец да „напълни небето с жалби за
мен, в съвета [на боговете] да плаче за мен“. Присъствието на погребението било само
претекст - всъщност тя била намислила да принуди боговете да удовлетворят жалба, която
се готвела да инсценира.
От момента на пристигането си при първата порта Инана заплашила със сила, ако не я
пуснат вътре. Когато съобщили на Ерешкигал за появата ѝ, „лицето ѝ пребледня... устните ѝ
потъмняха“ и тя се зачудила на глас каква е истинската цел на визитата. Когато двете се
срещнали, „Ерешкигал я видя и избухна; Ищар, без да трепне, към нея се хвърли“.
Намеренията на Инана някак си застрашавали Ерешкигал!
 Вече установихме, че много библейски закони за брака и наследството са аналогични
на законите, управляващи поведението на анунаките. Един от тях например е този за
брака с природена сестра. Според нас можем да открием податки за намеренията на
богинята във Второзаконие, петата книга Мойсеева, в която е изложен еврейският
законник за лично поведение. Глава 25 (стихове 5-10) се занимават със случая, когато
женен мъж умре, без да има син. Ако мъжът има брат, вдовицата не може да се омъжи за
чужд: братът е длъжен - дори да е женен - да се ожени за своята овдовяла снаха и да има
деца от нея, като първородното момче трябвало да носи името на починалия брат, „за да
се не затрие името му“.
Според нас тъкмо такава била причината, поради която Инана предприела
рискованото си пътуване. Защото Ерешкигал била омъжена за Нергал, брат на Думузи:
Инана дошла да изпълни закона... Обичаят, знаем ние, прехвърлял отговорността върху
най-големия брат, който в случая със синовете на Енки бил Мардук. Но Мардук бил
намерен за виновен, тъй като непряко причинил смъртта на Думузи и бил наказан с
изгнание. В такъв случай имала ли Инана право да иска следващия поред, Нергал, да я
вземе за своя втора жена, за да може да ѝ се роди наследник?
Ерешкигал си представяла какви лични и наследствени проблеми щели да предизвикат
намеренията на Инана. Щяла ли тя да се задоволи с ролята на втора жена, или коварно
щяла да се опита да я замени като царица на Африка? Ерешкигал очевидно нямала
желание да рискува. И ние смятаме, че затова след суровите думи, които си разменили
сестрите, Инана била завлечена пред набързо събран съд от „седмина анунаки, които
съдят“, била намерена за виновна и незабавно била обесена на кол, за да умре от бавна
смърт. Тя се спасила само защото тъст ѝ Енки научил ужасната вест и побързал да прати
двама вестоносци, за да я спаси. „Към трупа те насочиха онова, което пулсира и което
сияе“, дали ѝ „жива вода“ и „жива храна“ и „изправи се Инана“.
Когато се завърнала в Шумер, съкрушена и самотна, възкресената Инана прекарвала
времето си на брега на Ефрат. Там се грижела за едно диворастящо дърво и споделяла с
него скърбите си:
„Кога най-сетне свят трон ще имам,
на него аз да седна?
Кога най-сетне свято ложе ще имам,
на него да възлегна?
За това Инана говореше...
Тя, която косата си разпусна, е с болка в сърцето;
чистата Инана, о, как плаче!“
Над Инана се смилил прадядо ѝ Ану, който отдавна я харесвал. От шумерските
текстове е известно, че Инана, която била родена на Земята, се „възнасяла“ на небето поне
веднъж. Знае се също, че Ану на няколко пъти посещавал Земята. Не е ясно кога и къде
точно Ану прегърнал Инана като своя Анунитум („любима на Ану“), но паметниците
намекват, че любовта между него и правнучка му не била само платонична.
 Ето защо Инана била уверена, че ще получи съчувствие на най-високо равнище, и
затова повдигнала въпроса за владение, „земя“, която да управлява. Но къде?
Вече било ясно, че не можела да очаква да получи владение в Африка. Мъжът ѝ
Думузи бил мъртъв, а с него си отишли и претенциите ѝ за власт в земите на потомците на
Енки. Ако нейните страдания и победата ѝ над велик бог ѝ давали право на лично
владение, то трябвало да е някъде другаде. Не можело да става дума и за Месопотамия,
както и за граничещите с нея земи. Къде можела да получи владения Инана? Боговете се
огледали и открили изход от ситуацията.
Текстовете, които разказват за смъртта на Думузи и затварянето на Мардук,
споменават имената на шумерски градове и тяхното население. Това предполага, че тези
събития са се разиграли след възникването на шумерската градска цивилизация към 3800 г.
пр. Хр. От друга страна обаче не се говори за градски селища в Египет и се описва
пасторален фон. Това предполага дата преди 3100 г. пр. Хр., когато се появила градската
цивилизация в Египет. В съчинението на Манетон се твърди, че преди възцаряването на
Менес имало епоха на хаос, продължила триста и петдесет години. Този период между
3450 и 3100 г. пр. Хр., изглежда, бил времето на премеждията, предизвикани от Мардук:
случаят с Вавилонската кула и историята с Думузи, когато бил заловен и убит египетски бог
и когато великият бог на Египет бил затворен и после пратен в изгнание.
Според нас тъкмо по това време анунаките насочили вниманието си към третия
регион на долината на Инд, където скоро след това възникнала цивилизация.
За разлика от месопотамската и египетската цивилизация, които просъществували
хилядолетия и до ден днешен съществуват чрез дъщерните си култури, цивилизацията в
третия регион просъществувала само хиляда години. Скоро след това тя започнала да
упада и към 1600 г. пр. Хр. напълно изчезнала - градовете ѝ били в развалини, народът ѝ се
пръснал. Човешките и природните опустошения постепенно изличили останките от нея и
след време тя окончателно била забравена. Едва през двадесетте години на XX в.
археолозите под ръководството на сър Мортимър Уилър започнали да разкопават двата
главни центъра и няколко междинни обекта, разположени на площ от над хиляда
квадратни километра на север от брега на Индийския океан покрай река Инд и нейните
притоци.
Двата обекта - Мохенджо Даро на юг и Харапа на север – били големи градове с
обиколка около пет километра. Обграждали ги високи кирпичени стени, каквито имало и
около обществени и частни сгради. Кирпичите били толкова много, че въпреки
постоянното ограбване от по-късни строители и в древни времена, и в по-нови дни за
такива цели като например баласт за железницата Лaxop - Мултан, останали достатъчно, за
да показват мястото на градовете и да свидетелстват за факта, че те били построени според
предварително обмислени градостроителни планове.
И в двата града доминирал акропол - висок участък с цитадели и хълмове. Тези
постройки имали еднакви размери и били ориентирани точно по посока север-юг - което
доказва, че строителите им изпълнявали строги правила за издигане на храмове. Втората
по големина сграда бил огромен хамбар - силоз с внушителна функционалност,
разположен край речния бряг. Това предполага, че зърното не само било основна храна на
местното население, но и главен износен продукт на индийската цивилизация.
Градовете и някои структури и артефакти, открити сред техните развалини - пещи,
урни, керамика, бронзови оръдия, медни мъниста, сребърни съдове и накити -
свидетелстват за съществуването на високоразвита цивилизация, която внезапно се
прехвърлила на това място от другаде. Така двете най-стари тухлени сгради в Мохенджо
Даро (грамаден хамбар и крепостна кула) били подсилени с греди - строителен метод,
напълно неподходящ за климата на Инд. Този метод обаче скоро бил изоставен и всички
по-късни строежи избягвали подсилването с греди. Това дава основание на учените да
заключат, че първите строители били чужденци, свикнали с климатичните изисквания на
родината си.
В търсене на източника на индийската цивилизация учените стигат до извода, че тя не
може да е възникнала независимо от шумерската, която я предхожда почти с хиляда
години. Въпреки сериозните разлики (като например все още неразчетеното пиктографско
писмо), аналогии с Месопотамия се откриват във всичко. Употребата на кирпич в
строителството, плановете на градските улици, отводнителната система, химическите
методи за гравиране, глазиране и производство на мъниста, формите и видът на
металните кинжали и делви - всичко това проявява забележително сходство с находките в
Ур, Киш и други месопотамски селища. Дори орнаментите и символите върху съдове,
печати и други керамични предмети са пълно копие на месопотамските. Трябва да
отбележим, че месопотамският символ на кръста - символът на Нибиру, родната планета
на анунаките - също доминирал в цивилизацията на Инд.
Какви богове почитали обитателите на долината на Инд? Малкото открити
изображения показват, че те носели божествените месопотамски рогати корони. По-
многобройните керамични фигури ни позволяват да съдим, че главното божество била
богиня, обикновено гола (обр. 74а) или само с мънистени нанизи и огърлици (обр. 74b).
 Това са познатите ни изображения на Инана, откривани масово в Месопотамия и из
целия Древен изток. Ние предполагаме, че в търсенето си на земя за Инана, анунаките
решили да ѝ дадат за владение третия регион.
Макар да се смята, че свидетелствата за месопотамския произход на индийската
цивилизация и за продължителни контакти между Шумер и долината на Инд се
ограничават до малкото археологически останки, според нас съществуват и писмени
паметници, свидетелстващи за такива връзки. От особен интерес е един дълъг текст,
наречен от учените „Енмеркар и господарят на Арата“, действието в който се развива на
фона на възхода на Урук (библейския Ерех) и Инана.
Текстът описва Арата като столица на земя, разположена отвъд планинските вериги и
зад Аншан, тоест зад Югоизточен Иран. Точно там се намира долината на Инд и учени като
Дж. Ван Дайк [Orientalia 39, 1970. - Б. а.] предполагат, че Арата бил град, „разположен на
Иранското плато или по река Инд“. Най-поразителен тук е фактът, че текстът говори за
силози в Арата. Това било място, където „пшеницата растеше сама, фасулът също растеше
сам“. Реколтата била съхранявана в аратските складове, после, за да я изнасят, „насипваха
зърното в чували и ги товареха на магарета“.
Географското местоположение на Арата и фактът, че това място било известно със
складовете си за зърно и фасул, проявява изключителни прилики с индийската
цивилизация. Трябва да си зададем въпроса дали Харапа или Арапа не е съвременен
отглас на древната Арата.
Древният разказ ни връща към началото на царската власт в Ерех, когато един полубог
(син на Уту/Шамаш от човешка жена) бил първожрец и цар. Негов дом било светилището,
около което се развил градът. Около 2900 г. пр. Хр. той бил наследен от сина си Енмеркар,
„който построи Урук“ (според шумерските царски списъци) и от формална столица на един
отсъстващ бог (Ану) го превърнал в основен градски център на царуващо божество. Той
постигнал всичко това, като убедил Инана да избере Ерех за свое главно седалище на
властта и като разширил за нея храма Еана („дом на Ану“).
В древния текст четем, че отначало Енмеркар искал от Арата само да дава
„скъпоценни камъни, бронз, олово, плочи лазурит“ за разширяването на храма, както и
„изящно обработено злато и сребро“, за направят Свещената планина достойна за
богинята.
Но едва свършили и сърцето на Енмеркар станало надменно. Суша била сполетяла
Арата, а сега Енмеркар поискал не само материали, но и покорство: „Нека Арата се
подчини на Ерех!“ За тази цел царят пратил в Арата свои емисари, за да проведат „първата
война на нерви“, както пише С. Н. Крамър („Историята започва в Шумер“). Възхвалявайки
своя цар и неговото могъщество, пратеникът дословно цитирал заплахите на Енмеркар да
опустоши Арата и да пръсне народа ѝ. Владетелят на Арата обаче отговорил на тази война
на нерви със своя тактика. Той напомнил на пратеника за смешението на езиците след
случая с Вавилонската кула и заявил, че не разбира посланието, предадено му на
шумерски.
Ядосан, Енмеркар пратил ново заплашително послание, написано върху глинени
плочки - този път, изглежда, на езика на Арата - постижение, станало възможно с помощта
на Нидаба, богинята на писмеността. Били принесени в жертва и семената „от старото
зърно“, пазено в храма на Ану - семе, очевидно ужасно необходимо в Арата, тъй като
продължителната суша съсипала реколтата. Сушата била приета за знак, че самата Инана
иска Арата да мине „под закрилническата сянка на Ерех“.
„Господарят на Арата от пратеника печената плочка взе, господарят на Арата глината
разгледа.“ Тя била покрита с клинопис: „продиктуваната дума беше като клин наглед“.
Дали да отстъпи, или да се съпротивлява? Точно в този момент „се надигна буря като
огромен нападащ лъв“, разразила се гръмотевична буря, от която затреперила цялата
земя, планините се разтърсили и „белостенна Арата“ отново се превърнала в земя на
обилно зърно.
 Нямало нужда да отстъпват пред Ерех и господарят отговорил на вестоносеца: „Инана,
царицата на земите, не е изоставила своя дом в Арата, не е предала Арата на Ерех“.
Въпреки радостта в Арата очакването, че Инана няма да изостави своя дом, не се
оправдало напълно. Съблазнена от перспективата да се засели в голям храм в шумерския
град на Ану, тя станала „пътуваща богиня“, така да се каже, „работещо божество“ в
далечна Арата, но обитаващо метрополията Ерех.
Инана летяла от едното място на другото със своя „небесен кораб“. Множество
изображения я представят като космонавт (обр. 75) и от някои текстове може да се съди,
че е пилотирала сама.

От друга страна, подобно на другите велики богове, за по-тежките полети тя

разполагала с пилот-навигатор. Също като Ведите, които разказват за пилотите на боговете
(един от тях, Пушан, „през пъстрите облаци Индра насочваше“ със „златния кораб, който в
средната част на небето се движи“), така и по-древните шумерски извори говорят за
АБ.ГАЛ, които водели боговете из небесата. Пилотът на Инана, научаваме ние, бил Нунгал
и той конкретно е споменат във връзка с прехвърлянето ѝ в дома на Ану в Ерех:
„По времето, когато в Ерук Енмеркар управляваше, Нунгал с лъвското сърце
беше пилотът, който от небесата спусна Ищар в Е-Ана.“
Според шумерските царски списъци след потопа първият царски град бил Киш. Тогава
„царството в Еана беше пренесено“. Както потвърждават археолозите, Ерех наистина
водел началото си като храмов град, развил се около свещеното място, където върху
висока платформа било построено първото скромно светилище на Ану („Белият храм“)
(обр. 76).
 Както свидетелстват останките от града и неговите стени, светилището останало в
сърцето на Ерех по време на цялото му развитие и разширяването на неговите храмове
(обр. 77).

Археолозите са се натъкнали на останки от великолепен храм, посветен на Инана и

датиращ от началото на III хил. пр. Хр. – може би същият храм, който бил издигнат от
Енмеркар. Той бил уникално построен с високи декоративни колони (обр. 78) и ако съдим
по химните, които го възхваляват, наистина трябва да е бил разкошен и внушителен:

„С лазурит беше украсен

от ръцете на самия Нингал.
На светлото място...
дома на Инана,
лирата на Ану те поставиха.“
Въпреки всичко това Ерех продължавал да е „провинциален“ град, липсвало му
величието на други шумерски градове, които се отличавали с това, че били възстановени
на мястото на допотопни селища. Липсвали му статутът и привилегиите, произлизащи от
притежаването на „божествените МЕ“. Макар постоянно да се споменава за тях,
характерът на МЕ не е ясен и учените превеждат думата като „божествени заповеди“,
„божествени сили“ и дори „митични добродетели“. МЕ обаче се описват като физически
обекти, които могат да се вдигат и носят, даже да се използват като елемент от костюма, и
които съдържат тайни знания или данни. Възможно е да са били нещо като нашите
съвременни компютърни чипове, в които са били записвани програми и оперативни
заповеди. В тях били кодирани основите на цивилизацията.
Тези МЕ били собственост на Енки, главния учен на анунаките. Той постепенно ги
давал на човечеството и редът на Ерех да постигне висотите на цивилизацията очевидно
все още не бил дошъл, когато Инана станала негово царстващо божество. Нетърпелива,
богинята решила да използва женския си чар, за да се справи с това положение.
Един текст, озаглавен от С. Н. Крамър („Шумерска митология“) „Инана и Енки“, но
чието оригинално (и по-поетично) шумерско заглавие не е известно, описва пътуването на
Инана с нейния „небесен кораб“ до Абзу, където Енки тайно бил пренесъл своите МЕ.
Разбрал, че богинята идва да го навести съвсем сама - „девицата, сам сама, стъпката си
насочи към Абзу“ - Енки наредил на прислужника си да приготви разкошна вечеря с много
вино от фурми. След като двамата се нахранили и сърцето на Енки се ощастливило от
виното, Инана повдигнала въпроса за МЕ. Пияният Енки щедро ѝ подарил МЕ за
„господарството... божествеността, възвишената и вечна тиара, царския трон“ и „светлата
Инана ги взе“. Когато упражнила чара си върху своя застаряващ домакин, Енки ѝ направил
втори подарък, „възвишения скиптър и жезъл, възвишеното светилище, законната власт“ и
„светлата Инана ги взе“.
В хода на пиршеството Енки се разделил със седем важни МЕ, включващи функциите и
атрибутите на божествена господарка, нейния храм и ритуали, нейните жреци, евнуси и
блудници; война и оръжия; правосъдие и съдилища; музика и изкуства; строителство;
дърводелство и металообработка; обработка на кожа и тъкане; писарство и математика, и
така нататък.
След като се сдобила с кодираните данни за всички тези атрибути на високоразвитата
цивилизация, Инана се измъкнала и отлетяла с небесния си кораб обратно в Ерех. След
няколко часа изтрезнелият Енки разбрал, че Инана и седемте МЕ са изчезнали. Неговият
малко засрамен прислужник му напомнил, че самият бог ги е подарил на Инана. Силно
разстроен, Енки му наредил да я последва с „голямата небесна камера“ и да върне всички
МЕ. Прислужникът настигнал Инана още при първото ѝ кацане и ѝ съобщил какво му е
било заповядано, ала тя го попитала: „Защо Енки се отмята от думата си?“ и отказала.
Прислужникът обяснил положението на господаря си и получил заповед да залови
небесния кораб на Инана, да го откара в Ериду и да освободи богинята, но без МЕ. В
Ериду обаче Инана наредила на верния си пилот да „спаси небесния кораб и подарените ѝ
МЕ“. И докато продължавала да спори с прислужника на Енки, нейният пилот отлетял с
кораба и безценните МЕ.
 Текстът „Възхвала на Инана“ отразява чувствата на народа на Ерех:
„Господарката на МЕ, царица,
сияйно блестяща.
Праведна, в сияние облечена,
любима на небето и Земята.
Посветена на Ану,
към нея се отправят молитви.
За възвишената тиара достойна,
за първожречество също.
Седемте МЕ тя получи,
в ръката си ги държи.
Господарката на великите МЕ,
тяхна пазителка тя е...“
По онова време Инана била включена в Пантеона на дванадесетте и (заменяйки
Нинхурсаг) получила за небесен аналог планетата Венера (МУЛ ДИЛБАТ) и съзвездието
АБ.СИН (Дева) за зодиакален дом. Изображението на този зодиакален знак почти не се е
променило от шумерски времена (обр. 79). Изразявайки удовлетворението си, Инана
заявила така, че да я чуят всички, и богове, и хора: „Царица аз съм!“

Химните признават новия ѝ статус сред боговете и небесните ѝ атрибути:

„На онази, която идва от небесата,
на онази, която идва от небесата,
поздрав отправяме...
Възвишеност, величие, сигурност [са нейни],
когато вечер сияйна изгрява,
свещен факел, който изпълва небето.
Мястото ѝ в небесата е като Луната и слънцето...
В небето сигурна тя е, добрата „дива крава“ на Ану.
На Земята е вечна, господарка на земите.
В Абзу дойде от Ериду, МЕ получи,
от дядо ѝ Енки подарък.
Властта и царството в ръката ѝ той постави.
 До Ану седи тя на трона велик,
заедно с Ану съдбите определя...“
Обръщайки се от високото ѝ положение сред боговете към култа ѝ при шумерите
(„черноглавия народ“), химните продължават:
„В цялата земя черноглавият народ се събира,
когато изобилието в складовете шумерски е струпано...
Хората идват при нея с... пред нея споровете си излагат.
Тя злото осъжда и злите погубва,
тя към праведните е благосклонна, добра съдба им отрежда...
Добрата господарка, радост на Ану, героиня е тя.
Тя от небето дошла е...
Тя е могъща, тя е сигурна, тя е велика,
тя ненадмината е по младостта си.“
Народът на Ерех имал всички основания да е признателен на Инана, тъй като под
нейната власт градът се превърнал в благоденстващ център на шумерската цивилизация.
Като възхвалява мъдростта и смелостта ѝ, народът на Ерех не забравя да спомене и
нейната красота и привлекателност. Всъщност приблизително по това време Инана въвела
обичая на „свещения брак“, сексуални ритуали, при които жрецът-цар трябвало да стане
неин съпруг - но само за една нощ. Един текст, който се приписва на цар Идин-Даган,
описва този аспект от живота на храма на Инана - с музика, мъжки блудници и всичко
останало:
„Мъжките блудници разресват косите ѝ...
Украсяват шията ѝ с пъстри ленти...
Дясната си страна с женски дрехи обличат
и се изправят пред чистата Инана...
Лявата си страна покриват с мъжки одежди
и се изправят пред чистата Инана...
С въжета и шарени шнурове се състезават пред нея...
Младежите носят обръчи и пеят пред нея...
Девойките, жриците шугия се изправят пред Инана...
Легло подреждат за моята господарка,
почистват тръстиките със сладко ухаещо кедрово масло,
за Инана, за царя подреждат леглото...
Царят гордо се приближава към чистия ѝ скут,
гордо той се приближава към скута на Инана...
Милва той чистия ѝ скут,
тя се изпъва на леглото, чистият скут,
тя се люби с него на леглото си.
Тя казва на Идин-Даган: „Ти си моят възлюбен“.
Този обичай на Инана може да е започнал със самия Енмеркар, сексуален съюз, плод
на който бил следващият владетел на Урук, полубог, известен като „божественият
Лугалбанда, праведен надзирател“. И за него като за Енмеркар са открити няколко епоса.
Изглежда, че Инана искала той да я представлява в Арата, но Лугалбанда бил прекалено
склонен към приключения, за да се установи на едно място. Епическият разказ „Лугалбанда
и планината Хурум“ описва опасното му пътуване до „ужасното място на Земята“ в търсене
на божествената черна птица. Той стигнал до забранената планина, „където анунаките,
боговете на планината, в земята като термити тунели бяха пробили“. Лугалбанда искал да
се повози на небесната птица, затова се помолил на нейния пазител. Думите му
обезсмъртяват копнежа на човек да лети:
„Като Уту нека полетя, като Инана,
като седемте бури на Ишкур
в пламъци нека се издигна
и с гръм да отлетя!
Нека ида където ми видят очите,
където поискам нека стъпи кракът ми,
нека пристигна където сърцето ми пожелае...“
Когато стигнал при планината Хурум („чийто отвор Енлил като с голяма врата бе
затворил“), Лугалбанда бил предизвикан от пазача: „Ако си бог, приятелска дума ще кажа,
която ще те пусне да влезеш, ако си човек, съдбата ти аз ще определя“ . На което героят
отговорил:
„Лугалбанда, онзи от любимото семе,
протегна ръка [и рече]:
„Като божествения Шара съм аз,
любимият син на Инана.“
Ала пазачът на свещеното място го отпратил с едно предсказание: той наистина щял да
стигне далечни земи и да прочуе себе си и Ерех, но щял да го стори пеш.
Друг дълъг епически разказ, първоначално наречен от учените „Лугалбанда и
Енмеркар“, а по-късно „Епос за Лугалбанда“, потвърждава полубожествения произход на
героя, но не посочва баща му. Въз основа на обстоятелствата и последвалите събития
можем да допуснем обаче, че баща му бил Енмеркар, което доказва, че Енмеркар бил
пръв от дългия списък владетели, поканени от Инана да споделят леглото ѝ - под
прикритието на символичен брак или не.
Тази „покана“ на Инана е отразена в известния „Епос за Гилгамеш“. Пети владетел на
Ерех, Гилгамеш се опитал да избегне съдбата на смъртните, защото като син на богинята
Нинсун и първожреца на Кулаб, той бил „бог две трети, човек една трета“. В търсенето си
на безсмъртие (подробно анализирано в „Стълба към небето“), той първо се отправил към
„мястото за кацане“ в Кедровата планина - старата платформа в планините на Ливан
(където, изглежда, отишъл и Лугалбанда). Сражавайки се с механичното чудовище, което
пазело забранената зона, Гилгамеш и неговият другар за малко да загинат, ако не била
помощта на Уту. Изтощен от битката, Гилгамеш си съблякал дрехите, за да се измие и да си
почине. Тогава Инана/Ищар, която наблюдавала сражението от небето, била обзета от
желание към героя:
„Той наметна порфира, притегна се с пояс,
и тъй блесна с хубост, че грабна сърцето
на богинята Ищар:
„Ела, Гилгамеш, годеник да ми станеш,
плода подари ми на своето тяло,
стани ми избраник, аз - твоя невеста!“
Тя подкрепила поканата си с обещания за славен (макар и не вечен) живот, ако
Гилгамеш приемел предложението ѝ. Ала той отговорил с дълъг списък на любовниците,
които имала, докато още била омъжена за Тамуз (Думузи). „На кой от мъжете си вярна
остана? - попитал той. - Кой твой любовник още ти е свиден?“ (Впоследствие обидената
Инана получила разрешение от Ану да прати срещу Гилгамеш небесния бик и героят се
спасил в последния момент пред портите на Ерех.)
Златната ера на Ерех нямало да продължи вечно. Тронът на Гилгамеш бил наследен от
седем царе. После „Урук беше погубен с оръжия, царството в Ур беше преместено“.
Според Торкилд Якобсен, чието проучване „Шумерският царски списък“ е най-
изчерпателно в тази област, преместването на шумерското царство от Ерех в Ур станало
към 2850 г. пр. Хр. Други автори приемат по-късната дата около 2650 г. пр. Хр. (Тази
разлика от два века все още не е обяснена от учените.)
Царуването на различните владетели ставало все по-кратко, докато центърът на
царската власт се местел насам-натам из главните градове на Шумер: от Ур в Ауан, после в
Киш; в град на име Хамази, после обратно в Ерех и Ур; в Адаб и Мари и обратно в Киш; в
Акшак, пак в Киш и накрая отново в Ерех. В течение на не повече от двеста и двадесет
години в Киш се изредили три династии, три в Ерех, две в Ур и единични династии в още
пет града. По всичко изглежда, че настъпил период на чести промени, време на растящи
търкания между градовете, главно заради правата над водата и напоителните канали -
явления, които могат да се обяснят със засушаване на климата, от една страна, и
нарастване на населението, от друга. Във всички случаи за изгубилия град се казвало, че
бил „погубен с оръжие“. Човечеството започнало да води свои войни!
Прибягването към оръжие за решаване на местни спорове ставало все по-
разпространено. Надписите от онези дни показват, че измъченото население се
състезавало с жертвоприношения и култови практики за благосклонността на боговете.
Воюващите градове-държави все повече замесвали своите богове-покровители в дребните
си дрязги. В един случай Нинурта трябвало да определи дали някакъв напоителен канал
влиза в границите на друг град. Енлил също бил принуден да заповяда на воюващите
страни да сложат оръжие. Скоро това постоянно съперничество и нестабилност взело
такива размери, че боговете трябвало да го прекратят. Също като преди потопа, Енлил се
отвратил от човечеството и замислил да го унищожи с голямо наводнение. После в случая с
Вавилонската кула по негова заповед се стигнало до разселението на човечеството и
смешението на езиците.
Историческият фон на последвалите събития бил последният опит на боговете да
възстановят Киш, първата столица, като център на царската власт. За четвърти път те
върнали царството в Киш и поставили началото на династия от владетели, чиито имена
показват вярност към Син, Ищар и Шамаш. Двама от тях обаче носят имена, които
предполагат, че били поддръжници на Нинурта и неговата съпруга - свидетелство за
възраждане на съперничеството между дома на Син и дома на Нинурта. Това довело до
възцаряването на някакво нищожество - „Нания, каменоделец“. Той управлявал само
седем години.
При тези неустановени обстоятелства Инана успяла да върне царската власт в Ерех.
Човекът, определен за тази задача, някой си Лугалзагеси, запазил благосклонността на
боговете в продължение на двадесет и пет години, ала после, когато нападнал Киш, за да
го разруши завинаги, само си навлякъл гнева на Енлил и все повече започнала да се налага
идеята за силна ръка на кормилото на човешкото царство. Имало нужда от някой, който да
не е замесен във всички тези спорове, някой, който да осигури твърдо управление и
отново да изпълнява ролята на царя като единствен посредник между боговете и хората.
И по време на един от полетите си Инана открила този човек.
Срещата ѝ с него станала около 2400 г. пр. Хр. и поставила началото на нова епоха. Той
започнал кариерата си като виночерпец на царя на Киш. Когато взел в ръцете си
държавните юзди в Централна Месопотамия, царят бързо разширил властта си над цял
Шумер, съседните страни и дори далечни земи. Името/епитет на този първи строител на
империя било Шарукин („законен владетел“), а съвременните учебници го наричат Саргон
I или Саргон Велики (обр. 80).

Той си построил нова столица недалеч от Вавилон и я нарекъл Агад („обединен“). Ние
я познаваме като Акад - име, от което произлиза терминът „акадски“ за първия семитски
език. Един текст, известен като „Легенда за Саргон“, разказва с думите на самия владетел
странната му лична съдба:
„Саргон, могъщият цар на Агад съм аз.
Майка ми беше първожрица, баща си не познавам...
Майка ми, първожрицата, която ме зачена,
тайно ме роди.
В тръстикова кошница ме затвори, със смола запечата капака.
В реката я хвърли, тя не потъна.
Реката ме издигна, при Аки Напоителя ме отнесе.
Аки Напоителя ме взе, когато вадеше вода;
Аки Напоителя свой син ме направи и ме отгледа.
Аки Напоителя за свой градинар ме постави.“
Тази история, която напомня съдбата на Мойсей (и е написана повече от хиляда
години преди времето на Мойсей!) дава отговор на очевидния въпрос: как може човек,
чийто баща не е известен, да стане могъщ цар? Саргон отговаря така:
„Докато бях градинар, Ищар любовта си дари ми, и петдесет и четири години
царската власт упражнявах; черноглавия народ владях и управлявах.“
Лаконичното обяснение се допълва в друг текст. Срещата на работника Саргон с
прекрасната богиня Ищар била случайна, ала далеч не невинна:
„Един ден моята царица,
след като прекоси небето, прекоси земята -
Инана,
след като прекоси небето, прекоси земята -
след като прекоси Елам и Шубур,
след като прекоси...
Тя уморено се върна, заспа.
Видях я от края на своята градина,
целунах я, съвкупих се с нея.“
Инана - вече будна, трябва да предположим - харесала Саргон, открила в него мъж,
който можел да задоволи не само креватните ѝ желания, но и политическите ѝ амбиции.
Един текст, известен като „Хроника на Саргон“, съобщава, че „Шарукин, цар на Агад, дойде
[на власт] през епохата на Ищар. Той нямаше нито съперник, нито враг. Той наложи своята
внушаваща ужас слава над всички страни. Той прекоси морето на изток, той завоюва
цялата страна на запад“. Енигматичният израз „епохата на Ищар“ озадачава учените, но
значението му е буквално: по това време поради някакви причини Инана/Ищар успяла да
постави свой избраник на трона, за да ѝ създаде империя. „Той разгроми Урук и срути
стената му... той победи в битката с жителите на Ур... той завладя цялата земя от Лагаш чак
до морето...“ Завоеванията му излезли извън старите граници на Шумер: „Мари и Елам се
подчиниха на Саргон“.
 Могъществото на Саргон и величието на Инана, които вървели ръка за ръка,
намерили израз в построяването на новата столица Агад и на нейния УЛ.МАШ („блестящ“,
„разкошен“) - храма на богинята. „В онези дни - разказва един шумерски историографски
текст - домовете на Агад бяха пълни със злато, светлите му къщи бяха пълни със сребро. В
складовете му се носеше мед, олово и плочи лазурит, хамбарите му се издуваха от зърно.
Старците бяха дарени с мъдрост, стариците бяха дарени с красноречие, младежите бяха
дарени със силата на оръжията, децата бяха дарени с радостни сърца... Градът беше пълен
с музика.“
В този красив и щастлив град, „в Агад свещената Инана издигна храм за свой свещен
дом, в Улмаш постави трон“. Това бил главният храм на множеството нейни светилища в
главните градове на Шумер. Инана заявява, че „в Ерех, Еана е мой“ и изброява
светилищата си в Нипур, Ур, Гирсу, Адаб, Киш, Дер, Акшак, Ума и накрая Улмаш в Агад.
„Има ли бог, който може да се мери с мен?“ - пита тя.
Макар Саргон да получил помощта на Инана, установяването му за цар на земята,
която оттогава насетне щяла да е известна като Шумер и Акад, не може да е станало без
съгласието и благословията на Ану и Енлил. Един двуезичен (шумерско-акадски) текст,
първоначално написан върху статуя на Саргон, поставена пред Енлил в неговия нипурски
храм, съобщава, че владетелят бил не само „главен надзирател“ на Ищар, но и „помазан
жрец на Ану“ и „велик регент на Енлил“. Именно Енлил, пише царят, „му даде царството и
господарството“.
Според сведенията на Саргон за неговите завоевания Инана активно участвала на
бойните полета, но цялостните решения за мащабите на победите и размерите на
териториите взимал Енлил: „Енлил не позволяваше никой да се опре на Саргон, царя на
страната; земите от Горното море до Долното море му даде Енлил“. В послесловите си
царят винаги призовава за свои „свидетели“ Ану, Енлил, Инана и Уту/Шамаш.
Когато разгледаме тази огромна империя, простираща се от Горното (Средиземно)
море до Долното море (Персийския залив), става ясно, че Саргоновите завоевания
отначало се ограничават до владенията на Син и неговите деца (Инана и У ту) и че дори
във върховия си период останали в териториите на Енлиловия род. Саргон стигнал до
Лагаш, града на Нинурта, и завладял територията на юг от него, но не и самия Лагаш, нито
се разширявал на североизток от Шумер, където царувал Нинурта. Излизайки извън
границите на стар Шумер, на югоизток той завладял Елам - страна, която още от древни
времена се намирала под влиянието на Инана. Ала когато влизал в земите на запад по
средното течение на Ефрат и средиземноморското крайбрежие, владения на Адад,
„Саргон се просна по очи в молитва пред бога... [и] му даде в горния район Мари, Ярмули
и Ебла, чак до кедровата гора и сребърната планина“.
От надписите на Саргон става ясно, че той не получил нито Тилмун (четвъртия регион
на боговете), нито Маган (Египет), нито Мелуха (Етиопия) във втория регион, владенията
на потомците на Енки. С тези земи той само установил мирни търговски отношения. В
самия Шумер царят стоял настрани от района, контролиран от Нинурта, и от града на
Мардук. Но после, „на стари години“, Саргон допуснал грешка:
„Взе той пръст от основите на Вавилон и отгоре на пръстта построи друг
Вавилон до Агад.“
За да разберем сериозността на престъплението му, трябва да си спомним значението
на името Вавилон - „Баб-или“, „порта на боговете“. Наименование и функция, дадени на
Вавилон от предизвикателния Мардук, негов символ била свещената му пръст. Окуражен
от Инана и тласкан от нейните амбиции, Саргон взел от свещената пръст, за да я насипе за
основи на нов Баб-или - дързък опит за преместване на титлата и функцията в Агад.
Това дало възможност на Мардук - каквато не бил имал от много векове - да затвърди
правата си:
„Заради светотатството на Саргон
великият господар Мардук се разяри
и погуби неговия народ с глад.
От изток на запад той отвърна хората от Саргон
и наказание му наложи, та да няма покой.“
Отчаяно потушавайки бунт след бунт, Саргон „нямал покой“. Опозорен и измъчен, той
умрял след петдесет и четири годишно царуване.
 12. Прелюдия към катастрофата
Множество текстове ни дават сведения за последните години от епохата на Ищар.
Събрани заедно, те разказват за драматични и невероятни събития: узурпиране на
върховната власт на Земята от една богиня, оскверняване на Енлиловата светая светих в
Нипур, проникване на човешка войска в четвъртия регион, нашествие в Египет, поява на
африкански богове в азиатските владения, дела и прояви, които по-рано били немислими,
катаклизми сред боговете, послужили като сцена, на която играели ролите си човешки
владетели и безмилостно се проливала човешка кръв.
Изправена пред повторната поява на стария си противник, Инана не можела просто да
отстъпи, каквото и да струвало това. Като изреждала на Саргоновия престол няколко
негови синове и използвала в походите си васалните си царе от източните планински земи,
тя се борила като разярена лъвица за своята разпадаща се империя, „сипеше пламъци връз
земята... нападаше като силна буря“.
„Ти си известна с опустошаването на бунтовните земи - казва в една тъжна поема
дъщерята на Саргон, - ти си известна с избиването на техния народ“... с това, че се
обръщала „срещу града, дето не казва „земята е твоя“ и кара „реките му да почервеняват
от кръв“.
В продължение на повече от две години Инана всявала опустошения навсякъде,
докато боговете не решили, че единственият начин да прекратят това клане е повторно да
пратят Мардук в изгнание. След като се върнал във Вавилон, когато Саргон се опитал да
отнеме от свещената му пръст - постъпка, чиято символика има корени в легендарни
събития, - Мардук укрепил града и с особена находчивост разширил подземната му
водоснабдителна система, превръщайки го в непревзимаема крепост. Неспособни или
нежелаещи да упражнят сила срещу Мардук, анунаките се обърнали към брат му Нергал и
го помолили да „подплаши Мардук и да го прогони от божественото седалище“ във
Вавилон.
За тези събития научаваме от текст, озаглавен от учените „Епос за Ера“, тъй като в него
древният хронист нарича Нергал ЕР.РА - малко презрителен епитет, защото означава
„слугата на Ра“. По-подходящо е заглавието „Разказ за синовете на Нергал“, защото
обвинява Нергал за върволица от събития с катастрофален край – безценен източник на
сведения за тази прелюдия към катастрофата.
Нергал/Ера приел задачата и отишъл лично да разговаря с Мардук. Първо обаче се
отбил в Ерех, „града на Ану, царя на всички богове“ , но разбира се, и мястото, където
можел да се посъветва с Инана/Ищар. Когато пристигнал във Вавилон, „в Есагил, храма на
небето и Земята той влезе и пред Мардук се изправи“. Важната среща е документирана от
древните художници (обр. 81).
 Тя изобразява двамата богове, стиснали оръжията си, но носещият шлем Мардук,
който стои върху подиум, протяга някакъв приветствен символ на брат си.
Като съчетал хвалбите с упреци, Ера му казал, че е направил чудесни неща за Вавилон
и особено водоснабдяването му, което правело славата на бога да „сияе като звезда в
небесата“, но лишило други градове от вода. Нещо повече, въпреки че „осветява неговото
светилище“, коронясването му във Вавилон „другите богове разгневи“ и „дома на Ану с
мрак покри“. Мардук, заключил Ера, не можел да продължава срещу волята на другите
анунаки и най-вече на Ану.
Ала брат му изтъкнал промените, които настъпили на Земята след потопа, и обяснил,
че е взел нещата в свои ръце:
„След потопа
повелите на небето и Земята се нарушиха.
Градовете на боговете по широката Земя
се промениха;
не бяха върнати те на старите си места...
Докато пак ги разглеждам, от злото се отвращавам;
без да бъдат върнати на [първоначалните им] места,
човешкото съществувание е обречено...
Да възстановя дома си аз трябва,
който потопът отнесе;
името му пак [трябва] да назова.“
Сред промените след потопа, които смущавали Мардук, било изчезването на някои
божествени артефакти, за което бил виновен самият Ера: „уредът за даване на заповеди,
оракулът на боговете, знакът на царството, свещеният скиптър, който за блясъка на
божествеността допринася... Къде е свещеният сияещ камък, който унищожава всичко?“ -
попитал Мардук. Ако го принудели да напусне Вавилон, казал той, „в деня, в който от
мястото си сляза, водата от кладенеца няма да се надига... ясният ден в мрак [ще се
превърне]... смут ще настане... ветровете на сушата ще завият... болест ще плъзне“.
Ера му предложил „артефактите на небето и Земята“, ако Мардук лично отидел в
Долния свят да ги вземе, а що се отнасяло до „делата“ във Вавилон, той го уверил, че
нямало за какво да се тревожи, защото щял да влезе в дома му само за „да издигна
биковете на Ану и Енлил при твоята порта“ - статуи на крилати бикове, каквито наистина са
открити в храмовете, - но нямало да прави нищо, за да разстройва водоснабдяването.
„Мардук чу това;
обещанието на Ера в своя полза намери.
Затова от мястото си слезе
и към Земята на рудниците, дома на анунаките
той се отправи.“
Така Мардук се оставил да го убедят да напусне Вавилон. Ала едва заминал и Нергал
нарушил думата си. Неспособен да устои на любопитството си, той влязъл в Гигуну,
тайнствената подземна камера, в която Мардук строго му забранил да ходи, и извадил
„блясъка“ ѝ (енергийния ѝ източник). Тогава, както бил предупредил брат му, „денят в мрак
се превърна“, „напояването се обърка“ и скоро „земите на пустиня станаха, народът
погина“.
Била засегната цяла Месопотамия и Еа/Енки, Син и Шамаш се разтревожили, „гняв
[към Ера] ги обзе“. Хората принасяли жертви на Ану и Ищар, ала напразно: „изворите
пресъхнаха“. Еа, бащата на Ера, го укорил: „Какво стори след като княз Мардук замина?“
Той заповядал да не издигат в Есагил вече готовата статуя на Ера. „Махай се! - заповядал
му Еа. - Върви там, където боговете никога не ходят!“
„Ера онемя“ само за миг, после изрекъл безочливи думи. Разярен, той разрушил дома
на Мардук, запалил портите му и на тръгване обявил, че неговите привърженици ще
останат в града: „моите воини не ще се върнат“. Така след завръщането на Ера в Кута
хората, които били дошли с него, останали и задълго се установили в земите на Сим - била
им дадена колония недалеч от Вавилон, може би като постоянен гарнизон. В библейски
времена в Самария имало „кутийци“, които „направиха [статуя на] Нергал“, а в Елам култът
към Нергал бил официален, както свидетелства откритата там необикновена бронзова
скулптура (обр. 82), изобразяваща богомолци с типични африкански черти, изпълняващи
церемония в двора на храм.
 Заминаването на Мардук от Вавилон сложило край на конфликта му с Ищар. Разривът
между него и Нергал, както и установяването на присъствие на Ера в Азия неволно довело
до съюз между Ищар и Нергал. Така веригата от трагични събития, които никой не можел
да предвиди и навярно никой не желаел, била изкована от съдбата, водеща анунаките и
човечеството все по-близо до катастрофата...
След възстановяването на властта си Инана върнала царството в Агад и поставила на
трона един внук на Саргон, Нарам-Син („любимец на Син“). Виждайки в него най-после
истински наследник на Саргон, тя го насърчила да се стреми към слава и величие. След
кратък период на мир и благоденствие богинята го подтикнала към експанзия на
някогашната империя. Скоро Инана започнала да си присвоява териториите на други
богове, ала те или не били в състояние, или не желаели да се бият с нея: „великите
анунакски богове бягаха пред теб като пърхащи прилепи“, съобщава един химн на Инана.
„Те не можеха да устоят на страховитото ти лице... не можеха да успокоят гневното ти
сърце.“ Скални изображения в анексираните територии представят Инана като
безпощадна завоевателка (обр. 83).
 В началото на своите кампании Инана все още била наричана „възлюбена на Енлил“ и
„онази, която изпълнява заповедите на Ану“. Но после настъплението ѝ започнало да
променя характера си от потушаване на бунтове към хитро пресметнат план за завземане
на върховенството.
За събитията от това време разказват две групи текстове, едните за богинята, а другите
за нейния наместник цар Нарам-Син. Всички те свидетелстват, че първата цел на Инана
било „мястото за кацане“ на Кедровата планина. Като летяща богиня, Инана отлично
познавала района. Тя „изгори големите порти“ на планината и след кратка обсада
охраняващите я войски се предали.
Както показват надписите на Нарам-Син, после Инана се насочила на юг по
средиземноморското крайбрежие, покорявайки град след град. Превземането на
Ерусалим - контролния център - не е конкретно споменато, но Инана трябва да е била и
там, защото е известно, че завладяла Йерихон. Свещеният град на Син, който се намирал
на стратегическия брод на река Йордан срещу анунакската твърдина Тел Гасул, също
въстанал: „Той не каза „това принадлежи на баща ти, който те роди“; той обеща
тържествената си дума, ала се отвърна от нея.“ Старият завет изобилства на
предупреждения срещу почитане на чужди богове. Шумерските текстове говорят за същото
прегрешение: след като дал тържествено обещание да почита Син, бащата на Инана,
народът на Йерихон се покорил на друг бог. Предаването на този „град на фурмите“ е
изобразено върху цилиндричен печат (обр. 84).
 След завладяването на Южен Ханаан Инана стигнала до портите на четвъртия регион,
региона на космодрума. Саргон не бил дръзнал да прекоси забранената линия. Ала
окуражаваният от богинята Нарам-Син посмял...
Една месопотамска царска хроника свидетелства, че владетелят не само навлязъл в
полуострова, но и нахлул в земята Маган (Египет):
„Нарам-Син, потомък Саргонов, се отправи срещу града Апишал, проби стената
му и го превзе. Той лично хвана Риш-Адад, царя на Апишал, и везира на Апишал.
После се отправи срещу страната Маган и лично хвана Ману-Дану, царя на Маган.“
Точността на цитираната вавилонска царска хроника се потвърждава и от други
детайли, така че нямаме основания да се съмняваме в тази част от нея - колкото и
невероятно да звучи, тъй като това означава преминаването на човешки цар и войска през
Синайския полуостров, четвъртия регион на боговете. От памтивека търговският път между
Азия и Африка минавал по средиземноморския бряг - по-късно утвърден от египтяните с
пътни станции и в римско време известен като Виа Марис. Така древните пътници не се
приближавали до централната равнина, където се намирал космодрумът. Съмнително е
обаче дали Нарам-Син, който предвождал войската си, е минал само по крайбрежния път.
Алабастрови съдове от египетски тип, открити от археолозите в Месопотамия и Елам,
идентифицират притежателя си (на акадски) като „Нарам-Син, цар на четирите региона,
съд на сияйната корона на земята Маган“. Фактът, че Нарам-Син започнал да се нарича
„цар на четирите региона“ не само потвърждава завладяването на Египет, но и
предполага, че включил в сферата си на влияние Синайския полуостров. Изглежда, че
Инана не само „просто преминавала“ през Синай.
(От египетските извори ни е известно за чуждо нашествие приблизително по времето
на Нарам-Син. Те описват период на безредие и хаос. По думите на папируса, известен на
египтолозите като „Предупрежденията на Ипувер“, „чужденци дойдоха в Египет...
високородните са пълни с тъга“. По това време култът и царската власт преместили
седалището си от Мемфис/Хелиопол на север в Тива на юг. Учените наричат епохата на
хаос след VI династия „Първи преходен период“.)
Как може Инана очевидно безнаказано да е преминала през Синайския полуостров, за
да нахлуе в Египет, без да ѝ се противопоставят египетските божества?
 Обяснението се крие в един аспект на Нарамсиновите надписи, който отдавна
озадачава учените: очевидната почит на този месопотамски владетел към африканския бог
Нергал. Макар че изглежда абсолютно нелогично, дългият текст, известен като „Кутийска
легенда за Нарам-Син“ (и също „Текст за царя на Кута“), свидетелства, че Нарам-Син
отишъл в Кута, култовия център на Нергал в Африка, и издигнал там стела, към която
прикрепил плочка от слонова кост с историята на това необикновено посещение, целящо
единствено да отдаде почит на Нергал.
За това, че Нарам-Син признавал властта и влиянието на Нергал далеч извън Африка,
свидетелства фактът, че богът се посочва сред божествените свидетели в договорите
между царя и провинциалните владетели на Елам. В един свой надпис, свързан с похода
му към Кедровата планина в Ливан, Нарам-Син заявява, че завоеванието било направено
възможно от Нергал (а не от Ишкур/Адад):
„Въпреки че от разделянето на човечеството
никой цар не е разрушавал Арман и Ибла,
бог Нергал отвори пътя на могъщия Нарам-Син
и му даде Арман и Ибла, дари му и Аманус,
Кедровата планина до Горното море.“
За озадачаващата поява на Нергал като влиятелно азиатско божество и дръзкия поход
на наместника на Инана Нарам-Син до Египет в нарушение на статуквото в четирите
региона, установено след Пирамидните войни, има само едно обяснение: докато Мардук
бил насочил вниманието си към Вавилон, Нергал започнал да играе важна роля в Египет.
След като убедил Мардук да напусне Месопотамия без борба, мирната раздяла на братята
се превърнала в ожесточена вражда.
И това довело до сключване на съюз между Нергал и Инана, но двамата скоро се
озовали срещу всички други богове. В Нипур се провел съвет на боговете, за да се справят с
пагубните последствия от подвизите на богинята. Даже Енки се съгласил, че тя е прекалила.
Енлил издал заповед за нейното арестуване и изправяне пред съд. За тези събития
научаваме от една хроника, озаглавена от учените „Проклятието на Агад“. Когато се
установило, че Инана наистина е излязла извън контрол, срещу нея била издадена „думата
на Екур“ (светилището на Енлил в Нипур). Ала тя не чакала да я задържат, а зарязала храма
си и избягала от Агад:
„Думата на Екур беше срещу Агад
като смъртно мълчание;
Агад цял се разтрепери,
неговият храм Улмаш беше в ужас;
онази, която живееше там, напусна града.
Девицата дома си изостави;
свещената Инана светилището си в Агад напусна.“
Когато в Агад пристигнало пратеничество на великите богове, заварили само пуст
храм и единственото, което им оставало, било да вземат всички атрибути на властта:
 „Не за пет дни, нито за десет
короната на господството, царската тиара,
трона, даден за управление,
Нинурта отнесе в своя храм;
Уту отнесе „красноречието“ на града;
Енки взе неговата „мъдрост“.
Неговото величие, което можеше до небесата да стигне,
Ану в небето отнесе.“
„Царството на Агад бе разгромено, бъдещето му в нещастие тънеше . “ Тогава „на
Нарам-Син яви се видение“, съобщение от неговата богиня Инана. „Той за себе си го
запази, не го изрече, никому дума за него не каза... Седем години чака Нарам-Син.“
Дали Инана потърсила Нергал по време на седемгодишното си отсъствие от Агад?
Текстът не дава отговор на този въпрос, но според нас това било единственото убежище за
богинята от гнева на Енлил. Последвалите събития предполагат, че Инана - още по-дръзка
отпреди, по-амбициозна отвсякога - трябва да е получила подкрепата поне на един велик
бог и че това може да е бил само Нергал. Укриването на Инана в неговите африкански
владения ни се струва напълно правдоподобно предположение.
Дали двамата обсъдили ситуацията, анализирали миналите събития, обмислили
бъдещето и накрая изковали нов съюз, който можел да промени границите на
божествените владения? Наистина било възможно да установят нов ред, тъй като Инана
унищожавала стария божествен порядък на Земята. Един текст, чието древно заглавие е
„Царица на всички МЕ“, потвърждава, че тя наистина решила да се противопостави на
властта на Ану и Енлил, отхвърлила техните закони и се обявила за върховно божество,
„велика царица на цариците“. Заявявайки, че е „станала по-велика от майката, която я
роди... по-велика от Ану“, Инана подкрепила думите си с дела и превзела Е-Ана („дом на
Ану“) в Ерех с цел да премахне символа на властта на Ану:
„Небесното царство от жена беше взето...
Тя съвсем промени законите на свещения Ану,
без да се бои от великия Ану.
Тя превзе Е-Ана от Ану -
онзи дом с неустоима омая, вечна примамка -
връз онзи дом тя прати разруха;
Инана неговия народ напада, взима го в плен.“
Превратът срещу Ану се придружавал от успоредна атака срещу седалището и
символите на властта на Енлил. Тази задача Инана поверила на Нарам-Син - нападението
му срещу нипурския Екур и упадъкът на Агад са подробно описани в текста „Проклятието
на Агад“. От него научаваме, че след седемгодишно чакане Нарам-Син имал ново видение
и „промени поведението си“. Когато получил новата заповед:
„Той на Енлиловата дума се опря,
смачка онези, които служеха на Енлил,
 свика войската си и
като герой, свикнал да повелява,
сложи ръка на Екур.“
Превзимайки очевидно незащитения град, „като разбойник той го ограби“. Когато се
приближил до Екур в светилището, царят „издигна високи стълби до стената на дома“.
После влязъл в светая светих: „народът видя свещеното място, помещение, което светлина
не познаваше, акадците видяха светите съдове на бога“, Нарам-Син „в огъня ги хвърли“ .
Той „докара големи кораби на пристана до Енлиловия дом и отнесе богатствата на града“.
Ужасното светотатство било извършено.
Енлил, чието местонахождение не се уточнява, но който очевидно се намирал далеч
от Нипур, „очи повдигна“ и видял оскверняването на Екур. „Тъй като беше нападнат
любимият му Екур“, той наредил на ордите на Гутиум - планинска земя на североизток от
Месопотамия - да нападнат Акад и да го опустошат. Те връхлетели градовете „на огромни
пълчища, като скакалци... нищо не можеше да избяга от ръката им“. „Онзи, който спеше на
покрива, загиваше на покрива, онзи, който спеше у дома си, не беше погребан... глави
бяха смачкани... усти бяха разбити... кръвта на коварните се смесваше с кръвта на
верните.“
Другите богове на два пъти се застъпвали пред Енлил: „прокълни Агад с гибелно
проклятие“ - казали те, но остави другите градове и ниви на мира! Когато накрая Енлил се
съгласил, осем велики богове се присъединили към проклятието над Агад, „града, който
посмя Екур да нападне“. „И ето - пише древният историк, - Агад е разрушен!“ Боговете
постановили градът да бъде изтрит от лицето на Земята и за разлика от други градове,
които по-късно били възстановявани и повторно заселвани, Агад завинаги опустял.
Що се отнася до Инана, родителите ѝ най-после успели да „укротят сърцето ѝ“.
Текстовете не ни разказват точно какво се случило. Те ни съобщават обаче, че баща ѝ
Нанар я върнал в Шумер, а „майка ѝ Нингал молитви към нея отправи, на прага на храма я
посрещна“. „Стига промени, о, велика царице!“ - помолили я богове и хора, - и „великата
царица прие молитвата“.
Епохата на Ищар завършила.
Всички писмени свидетелства предполагат, че когато Нарам-Син нападнал Нипур,
Енлил и Нинурта отсъствали от Месопотамия. Но ордите, които връхлетели Акад от
планините, били „орди на Енлил“ и по всяка вероятност били предвождани в
Месопотамската равнина от Нинурта.
Шумерските царски списъци наричат земята, от която дошли нашествениците, Гутиум,
земя в планините на североизток от Двуречието. В „Легенда за Нарам-Син“ те са наречени
Уман-Манда (може би „орди на далечните/силните братя“), идващи от „лагери в земята на
Енлил“, разположени в планината, чийто град били построили боговете. Стиховете в текста
предполагат, че те са били потомци на воини, придружавали Енмеркар в далечните му
пътувания, които „убили своите домакини“ и били наказани от Уту/Шамаш да останат в
изгнание. Сега многобройни племена, предвождани от седмина братя, те получили
заповед от Енлил да завладеят Месопотамия и „да се хвърлят срещу народа, който в Нипур
беше убит“.
Слабите наследници на Нарам-Син известно време се опитвали да запазят
централната власт, докато ордите превзимали град след град. Обърканата ситуация е
описана в шумерските царски списъци по следния начин: „Кой беше царят? Кой не беше
царят? Иргиги ли беше цар? Нанум ли беше цар? Ими ли беше цар? Елулу ли беше цар?“
Накрая кутийците, както нарича жителите на Гутиум Старият завет, завладели цял Шумер и
Акад. „Царството от ордите на Гутиум беше отнесено.“
В продължение на деветдесет и една години и четиридесет дни кутийците владели
Месопотамия. Не е известно да са установили нова столица и изглежда, че използвали за
свой център Лагаш - единствения шумерски град, който не бил плячкосан от
нашествениците. От седалището си там Нинурта се заел с бавния процес да възстанови
земеделието на страната и главно напоителната система, която била унищожена след
случая с Ера и Мардук. Тази глава от шумерската история с основание може да се нарече
епоха на Нинурта.
Център на тази епоха бил Лагаш, град, възникнал като „светилище“ (Гирсу) на Нинурта
и неговата божествена черна птица. Но с разрастването на човешките и божествените
амбиции богът решил да превърне Лагаш в основен шумерски център, дом за него и
съпругата му Бау/Гула (обр. 85), където да наложи представите си за закон и ред и
идеалите си за морал и справедливост. За да му помагат в осъществяването на тези задачи,
Нинурта назначавал вицекрале и ги натоварвал с управлението и защитата на града-
държава.

Династията на Лагаш (място, което днес се нарича Тело) царувала без прекъсване
половин хилядолетие и началото ѝ предшества възхода на Саргон с три века. Остров на
въоръжена стабилност във все по-враждебна обстановка, градът също се оформил като
важен център на шумерската култура. Докато религиозните празници на страната водели
началото си от Нипур, Лагаш поставил основите на традиционни празници, свързани със
земеделския календар, като например празника на първите плодове. Неговите писари и
учени усъвършенствали шумерския език, а владетелите му, на които Нинурта дал титлата
„законен управител“, се заклевали да пазят справедливостта и морала.
Най-известен сред първите владетели от тази дълга династия е Ур-Нанше (около 2600
г. пр. Хр.). В руините на Лагаш са открити над петдесет негови надписа, които описват
донасянето на строителни материали за Гирсу, включително специални трупи от Тилмун за
обзавеждането на храма. Те също разказват за мащабните напоителни съоръжения,
прокопаването на канали и издигането на диги. На една от плочките Ур-Нанше е изобразен
начело на група строители - очевидно не се срамувал от физически труд (обр. 86).

Четиридесетимата известни вицекрале след него оставили писмени свидетелства за

постижения в земеделието, строителството, социалното законодателство и за
провеждането на морални реформи - материални и морални успехи, които биха
направили гордо всяко правителство.
Но Лагаш бил избегнал опустошенията на бурните години на Саргон и Нарам-Син не
само защото бил „култов център“ на Нинурта, а и (главно) заради военното умение на
народа си. Като „пръв воин на Енлил“, Нинурта се погрижил неговите избраници за
управители да са способни военачалници. Един от тях (Еанатум), от когото са запазени
надписи и стели, бил отличен тактик и победоносен пълководец. Стелите го изобразяват на
бойна колесница - чието въвеждане обикновено се датира по-късно. Показани са и
стройните формирования на носещите шлемове лагашки воини (обр. 87).
 В едно свое проучване („La periode Pre-Sargonique“ [„Епохата преди Саргон“ (фр.). - Б.
пр.]) Морис Ламбер пише, че „тази пехота от копиеносци, защитени от щитоносци,
гарантирала на войската на Лагаш максимално сигурна отбрана и максимално бързо и
гъвкаво нападение“. Победите на Еанатум толкова много впечатлили Инана/Ищар, че тя се
влюбила в него и „тъй като обичаше Еанатум, богинята му даде царството на Киш, освен
управлението на Лагаш“. С това Еанатум станал ЛУ.ГАЛ („велик човек“) на Шумер: стиснал
страната във военен юмрук, той наложил ред и законност.
По ирония на съдбата хаотичният период преди Саргон I не заварил в Лагаш силен
пълководец, а социален реформатор, който се казвал Урукагина. Той посветил усилията си
на морално възраждане и установяване на закони, основаващи се на справедливост, а не
на концепцията за наказване на престъпленията. Под негово управление Лагаш се оказал
прекалено слаб, за да поддържа реда и законността в страната. Слабостта му позволила на
Инана да доведе амбициозния Лугалзагеси от Ума в Ерех в опит да възстанови
господството си над Шумер. Но неуспехите на Лугалзагеси довели (както вече описахме) до
неговото сваляне от Саргон, новия избраник на богинята.
През периода на върховенството на Агад династията на Лагаш продължила да
управлява без прекъсване. Дори великият Саргон заобиколил Лагаш и го оставил
непокътнат. Той избегнал катаклизмите по времето на Нарам-Син, главно защото
представлявал страшна военна твърдина, укрепена така, че да издържи на всякакви
нападения. Един надпис на Ур-Бау - вицекрал на Лагаш по времето на катаклизмите на
Нарам-Син - съобщава, че той получил заповед от Нинурта да укрепи стените на Гирсу и да
подсили заграждението на самолета Имдугуд. Ур-Бау „утъпка почвата като камък... изпече
глина като метал“ и при платформата на Имдугуд „замени старата пръст с нови основи“,
подсилени с огромни греди и камъни, донесени отдалеч.
Когато кутийците напуснали Месопотамия - около 2160 г. пр. Хр. - Лагаш отново
процъфтял и дал едни от най-просветените и прочути владетели на Шумер. Най-известен
от дългите си надписи и многобройни статуи е Гудеа, който царувал през XXII в. пр. Хр.
Неговото управление било време на мир и благоденствие. Паметниците му говорят не за
войски и войни, а за търговия и възстановяване. Той увенчал дейността си с построяването
на нов великолепен храм на Нинурта в изключително разширения Гирсу. Според надписите
на Гудеа „господарят на Гирсу“ му се явил във видение, застанал до своята божествена
черна птица. Богът изразил желание Гудеа да му построи нов Е.НИНУ („дом на петдесетте“,
числовия ранг на Нинурта). Вицекралят получил две групи божествени инструкции. Едните
му били дадени от богиня, която в едната си ръка „държеше плочката на любимата си
небесна звезда“, а в другата „държеше свещено стило“ и с него посочила на Гудеа
„благоприятната планета“, в чиято посока трябвало да бъде ориентиран храмът. Другата
група инструкции дошли от бог, когото Гудеа не познал и който се оказал Нингишзида. Той
му подал плочка от скъпоценен камък - „тя съдържаше план на храм“. Една от статуите на
Гудеа го изобразява седнал с тази плочка на колене. До нея е божественото стило (обр. 88).

Гудеа признава, че имал нужда от помощта на гадатели и „търсачи на тайни“, за да

разбере плана на храма. Както установяват съвременните изследователи, това бил
изобретателен архитектурен проект за строеж на седеметажен зикурат. Сградата имала
подсилена платформа за кацането на въздушната машина на Нинурта. Участието на
Нингишзида в проектирането на Е-Нину носи значение, което надхвърля архитектурната
помощ. За това свидетелства фактът, че в Гирсу имало специално светилище на този бог.
Свързан с лечението и вълшебните способности, Нингишзида - син на Енки - се описва в
шумерските паметници като бог, способен да укрепи основите на храмовете. Той бил
„великият бог, който държи плановете“ . Както вече предположихме, Нингишзида не е
друг, а самият Тот, египетският бог на магическите способности, който бил назначен за
пазител на тайните планове на пирамидите в Гиза.
В края на Пирамидните войни Нинурта бил взел със себе си някои „камъни“ от
Голямата пирамида. След осуетените опити на Инана и Мардук да наложат властта си над
богове и хора Нинурта искал да затвърди своя „ранг от петдесет“, като си издигне
стъпаловидна пирамида в Лагаш, сграда, която щяла да стане известна като „дома на
петдесетте“. Според нас тъкмо поради тази причина поканил Нингишзида/Тот да дойде в
Месопотамия и да му проектира пирамида, която да се издига високо, не с масивни
каменни блокове като в Египет, а със скромните месопотамски кирпичи.
Престоят на Нингишзида в Шумер и сътрудничеството му с Нинурта са обезсмъртени
не само със светилища на този гостуващ бог, но и с многобройни изображения, някои от
които открити през шестте десетилетия археологически разкопки на Тело. Едно от тях
(обр.89а) съчетава емблемата на божествената птица на Нинурта със змиите на
Нингишзида, а друго (обр. 89b) представя Нинурта като египетски сфинкс.

Епохата на Гудеа и сътрудничеството между Нинурта и Нингишзида съвпада с така

наречения Първи преходен период в Египет, когато царете от IX и X династии (2160-2040 г.
пр. Хр.) изоставили култа към Озирис и Хор и преместили столицата от Мемфис в град,
който гърците по-късно нарекли Хелиопол. Заминаването на Тот от Египет може би е един
от аспектите на настъпилите там катаклизми, както и последвалото му изчезване от Шумер.
Нингишзида (според Е. Д. Ван Бурен, „Богът Нингизида“) бил „бог, призован от мъглата на
времето на Гудеа“, само за да се превърне в „призрачен бог“ и блед спомен в по-късни
(вавилонски и асирийски) времена.
 Епохата на Нинурта в Шумер продължила по време на кутийското нашествие и
следващия период на възстановяване, ала била само интерлюдия. Планинец по сърце,
Нинурта скоро пак започнал да лети в небесата със своята божествена черна птица и да
посещава суровите си владения на североизток и още по-надалеч. Постоянно
усъвършенствайки бойните изкуства на своите планински племена, той им осигурил
мобилност чрез въвеждане на конница и така разширил обсега им на действие със стотици
и дори хиляди километри.
Нинурта се завърнал в Месопотамия по искане на Енлил, за да сложи край на
извършеното от Нарам-Син светотатство и на катаклизмите, предизвикани от Инана. След
възстановяването на мира и благоденствието Нинурта отново напуснал Шумер и вечно
неспокойната Инана се възползвала от отсъствието му, за да върне царството в Ерех.
Този опит продължил само няколко години, защото Ану и Енлил не одобрили
поведението ѝ. Но разказът (съдържащ се в един загадъчен текст върху плочка с каталожен
номер Ашур-13955) е изключително увлекателен - той звучи като древна легенда за
Екскалибур (вълшебния меч на крал Артур, който бил забит в скала и можел да бъде
изтеглен само от избраника за крал) и хвърля светлина върху предходните събития,
включително когато Саргон обидил Мардук.
Научаваме, че „когато царската власт беше спусната от небето“, Ану и Енлил издигнали
в Киш „Небесен павилион“. „В пръстта на основите му за всички бъдни дни“ те заровили
ШУ.ХА.ДА.КУ - артефакт от сплав, чието име буквално означава „върховно силно блестящо
оръжие“. Когато центърът на властта се преместил в Ерех, този божествен предмет бил
пренесен там и продължил да се мести със столицата, но само когато промяната ставала
по волята на великите богове.
Саргон отишъл във Вавилон на мястото, където се намирала „свещената пръст“, точно
за да промени това положение. Намерението му било да пренесе част от пръстта „пред
Агад“, да зарови там божественото оръжие и така да узакони неговото присъствие в
своята столица. За да го накаже за това, съобщава паметникът, Мардук раздухал бунтове
срещу царя и му пратил „безпокойство“ (някои смятат, че думата означава „безсъние“),
което довело до смъртта му.
По-нататък в загадъчния текст четем, че по време на кутийското нашествие след
царуването на Нарам-Син божественият предмет лежал непокътнат „до бентовете на
водите“, защото „те не знаели да изпълняват инструкциите за божествения артефакт“. По
това време Мардук смятал, че предметът трябва да остане на мястото си „без да бъде
отварян“ и „да не бъде предлаган на никой бог“, докато „боговете, които предизвикаха
опустошенията, не възстановят щетите“. Но когато Инана се възползвала от възможността
да върне царската власт в Ерех, нейният избраник за цар Утухенгал „грабна шухадаку от
мястото му, в ръката си го взе“, въпреки че „краят на възстановяването още не беше
дошъл“. Утухенгал своеволно „вдигна оръжието срещу града, който обсаждаше“ - и в
същия миг паднал мъртъв. Реката отнесла трупа му.
Отсъствията на Нинурта и неуспешният опит на Инана да върне царската власт в Ерех
показали на Енлил, че въпросът за божественото управление на Шумер повече не може да
остава открит. Най-подходящ кандидат за изпълнението на задачата бил Нанар/Син.
През бурните времена той бил засенчван от по-войнствените претенденти за
върховенството, включително от родната си дъщеря Инана. Сега той най-после получил
възможност да получи подобаващия му статус на първороден син (на Земята) на Енлил.
Последвалата епоха - нека я наречем епоха на Нанар - е една от най-славните в
шумерските анали. Тя е и последното тържествуване на Шумер.
Първата му стъпка била да направи своя град Ур велика метрополия и столица на
огромна империя. Той назначил нов владетелски род, наричан от учените III династия на
Ур. Нанар постигнал за своята столица и шумерската цивилизация безпрецедентни върхове
на материалното и културното развитие. От огромния зикурат, който доминирал в
укрепения град (обр. 90) - зикурат, чиито руини след повече от четири хиляди години все
още страховито се издигат над Месопотамската равнина, - Нанар и неговата съпруга
Нингал играели активна роля в държавните дела.

Обслужвани от многобройни жреци и сановници (начело с царя, обр. 91), те

ръководели отглеждането на овце, превърнали Ур в център на производството на вълна и
дрехи в целия Древен изток и развили външна търговия по суша и вода, която увековечила
славата на урските търговци през следващите хилядолетия.
 За да обслужват тази процъфтяваща търговия и далечните връзки, както и за да
подобрят защитата на града, крепостната стена била оградена от плавателен канал,
свързан с двете пристанища и на свой ред разделящ светилището, двореца и
административните сгради от жилищните и търговските квартали (обр. 92).

Белите къщи, голяма част от които многоетажни (обр. 93), блестели отдалече, улиците
били прави и широки, с много светилища на пресечките - град на производители с гладко
функционираща администрация, град на благочестив народ, който не забравял да се моли
на своите благосклонни божества.

Първият владетел от III династия на Ур, Ур-Наму („радостта на Ур“), не бил обикновен
смъртен: той бил полубог, син на богинята Нинсун. Множеството извори за неговото
управление съобщават, че още щом „Ану и Енлил предадоха царската власт на Нанар в Ур“
и Ур-Наму бил избран за „законен пастир“ на народа, боговете му наредили да установи
ново морално възраждане. Близо три века били изминали след моралното възраждане
при Урукагина в Лагаш и това време станало свидетел на възхода и упадъка на Акад,
оспорването на властта на Ану и оскверняването на Енлиловия Екур. Неправдата,
потисничеството и покварата били повсеместни. При управлението на Ур-Наму в Ур Енлил
направил пореден опит да отдалечи човечеството от „злото“ и да го насочи по пътя на
„праведността“. Ур-Наму обявил нов кодекс за справедливост и социално поведение и
„установи равенство на земята, забрани проклятията, сложи край на насилието и кавгите“.
Енлил очаквал изключително много от това ново начало. Той за пръв път поверил
Нипур на Нанар и дал на Ур-Наму необходимите инструкции за възстановяване на Екур
(който бил повреден от Нарам-Син). Ур-Наму отбелязал случая с издигането на стела, която
го представя с инструменти и кошница на строител (обр. 94).
 Когато задачата била изпълнена, Енлил и Нинлил се завърнали в Нипур, за да се
заселят във възстановения си дом. „Енлил и Нинлил бяха щастливи там“ - гласи един
шумерски надпис.
Завръщането на праведността не включвало само социална справедливост сред
народа, но и съответен култ към боговете. За тази цел, освен големите начинания в Ур, Ур-
Наму възстановил и разширил постройките, посветени на Ану и Инана в Ерех, на Нинсун
(майка си) в Ур, на Уту в Лapca и на Нинхурсаг в Адаб. Той също възстановил редица сгради
в Ериду, града на Енки. От списъка очевидно отсъстват Лагаш на Нинурта и Вавилон на
Мардук.
Социалните реформи на Ур-Наму и постиженията на Ур в търговията и
промишлеността карат учените да смятат времето на III династия за период не само на
благоденствие, но и на мир. Затова ги озадачават откритите в руините на града две плочи,
изобразяващи дейността на неговите граждани - едната Плоча на мира, а другата,
изненадващо, Плоча на войната (обр. 95).

Представянето на народа на Ур като отлично подготвени воини изглежда напълно

нелепо. И все пак археологическите свидетелства под формата на оръжие, военно
снаряжение и бойни колесници, както и многобройните надписи опровергават
пацифисткия образ. Всъщност едно от първите действия на Ур-Наму било да покори Лагаш,
да убие неговия управител и после да превземе още седем града.
Необходимостта от военни мерки не се ограничила до първите фази от управлението
на Нанар и Ур. От надписите научаваме, че след като градът и цял Шумер „се радваха на
дни на благоденствие [и] много обичаха Ур-Наму“, след като Ур-Наму възстановил
нипурския Екур, Енлил го намерил за достоен да му повери божественото оръжие. С него
владетелят трябвало да покори „злите градове“ „в чужди земи“:
„Божественото оръжие,
което във вражеските земи
бунтовниците трупа на купчини,
на Ур-Наму, пастиря,
той, господарят Енлил, му дари;
като бик да смаже чуждата земя,
като лъв да я покори;
да погуби злите градове,
та да не се опират на Възвишения.“
Тези думи напомнят библейските пророчества за божествен гняв чрез
посредничеството на смъртни царе срещу „зли градове“ и „грешни народи“. Те разкриват,
че под булото на благоденствието се криела възобновяващата се война между боговете -
борба за верността на човешките маси.
Тъжен факт е, че след като станал могъщ воин, „могъществото на Нанар“, самият Ур-
Наму бил постигнат от трагична смърт на бойното поле. „Вражеската земя въстана“ -
съобщава ни един от изворите. По време на битка в тази неназована, но далечна земя
колесницата на Ур-Наму затънала в калта и владетелят паднал от нея. „Колесницата като
буря се понесе напред“ и оставила Ур-Наму „изоставен на бойното поле като спукана
делва“. Последвало второ нещастие, тъй като корабът, който връщал тялото му в Шумер,
„на неизвестно място потъна, вълните го потопиха с него [Ур-Наму] на борда“.
Когато вестта стигнала в Ур, настанала велика скръб, народът не разбирал как такъв
законен пастир, човек, който бил справедлив към хората и верен на боговете, можел да
бъде сполетян от толкова позорен край. Народът не разбирал защо „господарят Нанар не
го хвана за ръка, защо Инана, господарката на небето, не го прегърна с благородната си
ръка, защо храбрият Уту не му помогна“. Защо тези богове „се отдръпнаха настрани“,
когато била определена горчивата съдба на Ур-Наму? Защо го предали великите богове?
„Как се промени съдбата на героя!
И промени святото му обещание...
Енлил измамно съдбата му промени...“
Смъртта на Ур-Наму (2096 г. пр. Хр.) може би обяснява поведението на неговия
наследник, за когото е в сила презрението на Стария завет към цар, вършещ „каквото беше
неугодно пред очите Господни“. Наречен Шулги, той се родил под божествено
покровителство: самият Нанар уредил детето да бъде заченато в светилището на Енлил в
Нипур от съюз между Ур-Наму и Енлиловата първожрица, така че „малък Енлил... дете,
достойно за царство и трон да се роди“.
Новият цар започнал дългото си царуване, като предпочел да запази огромната си
империя с мирни средства и религиозно помирение. Още щом се възкачил на трона, той се
заел да строи (или да възстанови) храм на Нинурта в Нипур. Това му позволило да обяви
Ур и Нипур за „побратимени градове“. После построил кораб, нарекъл го в чест на Енлил и
отплавал за „Земята на летенето за живот“. Неговите поеми показват, че се смятал за втори
Гилгамеш и следвал стъпките на древния цар до „Земята на живота“ - Синайския
полуостров.
Когато стигнал до „мястото на рампата“, Шулги построил там олтар на Нанар. После
продължил пътуването си по суша до Хурсаг - високата планина на Нинхурсаг в Южен
Синай - и издигнал там втори олтар. По пътя си из полуострова царят стигнал до мястото,
наречено БАД.ГАЛ.ДИНГИР (на акадски „Дур-Мах-Илу), „великото укрепено място на
боговете“. Сега вече той наистина подражавал на Гилгамеш, тъй като героят пристигнал
откъм Мъртво море и също спрял да се помоли и да принесе жертви на боговете при
портата между Негев и самия Синай. Там Шулги построил олтар на „бога, който съди“.
На осмата година от царуването си Шулги потеглил обратно към Шумер. Пътят му през
Плодородния полумесец започнал в Ханаан и Ливан, където той построил олтари на
„мястото на светлите оракули“ и „покритото със сняг място“ . Пътуването му нарочно било
бавно и целяло да укрепи връзките с далечните провинции на империята. В резултат Шулги
изградил мрежа от пътища, която запазила политическото и военно единство на
империята и допринесла за търговията и благоденствието. След като лично се запознал с
местните вождове, Шулги още повече затвърдил отношенията с тях, като ги оженил за
дъщерите си.
Той се завърнал в Шумер, хвалейки се, че бил научил четири чужди езика.
Императорският му престиж достигнал своята кулминация. От благодарност владетелят
построил светилище на Нанар/Син в Нипур. В замяна бил възнаграден с титлите
„първожрец на Ану“ и „жрец на Нанар“. Шулги описва двете церемонии върху своите
цилиндрични печати (обр. 96-97).
 Но с времето Шулги все повече започвал да предпочита лукса в Ур пред суровите
условия в провинциите и оставял управлението им на своите велики пратеници. Прекарвал
времето си в съчиняване на самохвални химни и си въобразявал, че е полубог. Постепенно
заблудата му привлякла вниманието на най-голямата съблазнителка - Инана. Надушила
нов шанс, тя поканила Шулги в Ерех, направила го „избраник за вулвата на Инана“ и се
любила с него в храма на Ану. Според думите на самия Шулги:
„Със смелия Уту, приятел като брат,
аз пих силни напитки
в храма, издигнат от Ану.
Певците изпяха за мен седемте любовни песни.
Инана, царицата, вулвата на небето и Земята,
беше до мен, пируваше в храма.“
Когато неизбежното брожение в Шумер и околните земи се засилило, Шулги потърсил
военна помощ от югоизточната провинция Елам. Уреждайки брака на дъщеря си с
еламския вицекрал, царят му дал за зестра Ларса. В замяна вицекралят довел в Шумер
еламска войска. Но вместо мир еламската армия донесла още война и ежегодните
сведения за царуването на Шулги разказват за многократни опустошения в северните
провинции. Владетелят се опитал да си възвърне властта над западните провинции с
мирни средства и изворите за тридесет и седмата година от царуването му съобщават за
договор с местния цар Пузур-Иш-Даган - име с очевидно ханаанско-филистимско значение.
Договорът позволил на Шулги да си върне титлата „цар на четирите региона“. Ала мирът
на запад не бил дълготраен. През четиридесет и първата година от царуването си (2055 г.
пр. Хр.) Шулги получил пророчество от Нанар/Син и се отправил на военен поход срещу
ханаанските провинции. След две години той отново можел да се нарече „герой, цар на
Ур, владетел на четирите региона“.
Свидетелствата предполагат, че еламската войска участвала в похода му за покоряване
на провинциите и че тези чужди воини стигнали чак до подстъпите на Синай. Техният
пълководец се наричал „любимец на бога, който съди, възлюбен на Инана, завоевател на
Дур-Илу“. Но войските едва се оттеглили и безредиците отново започнали. През 2049 г. пр.
Хр. Шулги заповядал да построят „Стената на Запада“.
Той останал на трона още една несигурна година. Макар че до края на царуването си
продължавал да се нарича „любим на Нанар“, Шулги вече не бил „избраник“ на Ану и
Енлил. Според тях „божествените закони той не можеше да изпълнява, праведността си
той омърси“. Затова го обрекли на „смъртта на грешник“. Годината била 2048 г. пр. Хр.
Шулги бил наследен на трона на Ур от сина си Амар-Син. Въпреки че първите две
години от царуването му били запомнени с войни, последвали три мирни години. Ала на
шестата в северната област Ашур избухнало въстание, което трябвало да бъде потушено, а
на седмата - 2041 г. пр. Хр. — се наложило да бъде проведен голям военен поход за
успокояването на четири западни района и „техните земи“.
Очевидно походът не бил много успешен, тъй като Нанар не дарил на царя
обичайните нови титли. Вместо това научаваме, че Амар-Син насочил вниманието си към
Ериду - града на Енки! – установил там царската си резиденция и възприел местните
жречески функции. Този обрат в религиозната вярност може да е бил мотивиран от
практичното желание за установяване на контрол над пристанището на Ериду, защото на
следващата (девета) година Амар-Син отплавал за същата „Земя на рампата“, където бил
ходил Шулги. Но успял да стигне само до „Земята на летенето за живот“, тъй като умрял от
ухапване на скорпион (или змия).
На трона го заменил брат му Шу-Син. Макар да били проведени два военни похода
срещу северните земи, деветте години на неговото управление (2038-2030 г. пр. Хр.) са по-
характерни със своите отбранителни мерки. Те се изразяват в укрепване на Стената на
Запада срещу амореите и построяване на два кораба: „Големия кораб“ и „Кораба на Абзу“.
Изглежда, че Шу-Син се готвел да бяга по море...
Когато на трона се възкачил следващият (и последен) цар на Ур Иби-Син, еламските
наемници в Месопотамия се сражавали с нашественици от запад. Скоро шумерският
хинтерланд се оказал под обсада, народите на Ур и Нипур се криели зад крепостните си
стени и влиянието на Нанар обхващало съвсем малък район.
Както някога, Мардук само това чакал. Той решил, че часът на неговото господство
най-после е настъпил, напуснал изгнанието си и повел войската си обратно към Вавилон.
И тогава се развихрили ужасяващи оръжия, и настъпила катастрофа, каквато
човечеството не познавало от времето на потопа.
 13. Авраам: съдбовните години
„И в ония дни сенаарският цар Амрафел, еласарският цар Ариох, еламският цар
Кедорлаомер и гоимският цар Тидал, - всички тия царе тръгнаха на война против
Бера, цар содомски, против Бирша, цар гоморски, Шинава, цар на Адма. Шемевера,
цар севоимски, и против царя на Бела, сиреч на Сигор.“
Така започва библейският разказ (Битие 14) за една древна война между съюз на
четири царства от Изтока и петима царе от Ханаан. Тази история била причина за
разгорещени спорове между учените, тъй като свързва Авраам, първия еврейски патриарх,
с конкретно нееврейско събитие и по този начин обективно потвърждава библейската
хроника за раждането на една държава.
Колко чудесно щеше да е, смятали мнозина, ако можеха да се идентифицират
различните царе и се установеше точното време на Авраам! Но въпреки че Елам бил
известен и Сенаар бил идентифициран като Шумер, кои били назованите царе и другите
земи от Изтока? Оспорвайки автентичността на библейската история при липсата на
независими потвърждения, критиците на Библията питали: защо не срещаме имената
Кедорлаомер, Амрафел, Ариох и Тидал в месопотамските надписи? И ако те не са
съществували, ако такава война не се е водила, можем ли да вярваме на останалата част
от разказа за Авраам?
Много десетилетия критиците на Стария завет, изглежда, имали превес, но в края на
XIX в. научният и религиозният свят били смаяни от откриването на вавилонски плочки,
назоваващи Кедорлаомер, Ариох и Тидал в разказ, много напомнящ на библейския.
Това откритие било обявено през 1897 г. в лекция на Теофилъс Пинчис пред института
„Виктория“ в Лондон. След като проучил няколко плочки от колекцията „Спартоли“ в
Британския музей, той установил, че в тях се описва мащабна война, в която царят на Елам
на име Кудур-Лагамар образувал съюз, включващ някой си Ери-аку и друг на име Туд-гула -
имена, които на иврит спокойно можели да са преобразувани в Кедорлаомер, Ариох и
Тидал. Пинчис придружава публикацията на лекцията си с прецизна транскрипция на
клинописния текст и съответния превод и уверено твърди, че библейският разказ наистина
се потвърждава от независим месопотамски източник.
Тогавашните асиролози с оправдано вълнение се съгласили с прочита на Пинчис на
клинописните имена. Плочките наистина споменавали за „Кудур-Лагамар, цар на земята
Елам“ – забележително сходен с „еламския цар Кедорлаомер“ от Библията. Всички учени
били единодушни, че името било напълно подходящо за еламски цар. Представката
„кудур“ („слуга“) присъствала в имената на няколко еламски владетели, а „Лагамар“ било
еламското име/епитет на някакво божество. Второто име, посочено във вавилонския
клинописен текст като „Ери-е-а-ку“, замествало шумерския оригинал ЕРИ.АКУ, който
означава „слуга на бог Аку“, като „Аку“ е вариант на името на Нанар/Син. От множество
надписи е известно, че еламските владетели на Ларса носели името „слуга на Син“, и
затова било логично библейският Еласар, царският град на Ариох, да е Ларса. Учените
също били единодушни, че Туд-гула от вавилонския текст е еквивалент на „гоимския цар
Тидал“ и че под „гоим“ Битие има предвид ордите, посочени в клинописните плочки като
съюзници на Кедорлаомер.
Следователно това било липсващото доказателство - не само за истинността на
Библията и съществуването на Авраам, но и за събитието, в което участвал той!
Ала вълнението не траяло дълго. „За съжаление“ - по думите на A. X. Сейс от
изказването му пред Дружеството за библейска археология единадесет години по-късно -
едно ново откритие, което би трябвало да подкрепи обявеното от Пинчис, в крайна сметка
се отклонило от целта и дори го опровергало.
Второто откритие било оповестено от Винсънт Шийл, който съобщил, че сред плочките
в султанския Османски музей в Истанбул открил писмо от известния вавилонски цар
Хамурапи, споменаващо същия този Кудур-Лагамар! Тъй като писмото било адресирано до
царя на Ларса, отец Шийл стигнал до заключението, че тримата са съвременници и
следователно съответстват на трима от четиримата библейски царе на Изтока - като
Хамурапи не бил друг, а „сенаарският цар Амрафел“.
Известно време изглеждало, че всички части от загадката са застанали по местата си и
все още можем да срещнем учебници и библейски коментари, обясняващи, че Амрафел
всъщност е Хамурапи. Логичното заключение, че Авраам е съвременник на този владетел,
изглеждало правдоподобно, защото тогава се смятало, че Хамурапи е царувал от 2067 до
2025 г. пр. Хр., което поставя Авраам, Войната на царете и последвалото разрушаване на
Содом и Гомора в края на III хил. пр. Хр.
Когато по-късните проучвания обаче убедили повечето учени, че Хамурапи е царувал
много по-късно (според Кеймбриджката древна история, от 1792 до 1750 г. пр. Хр.),
привидната синхронизация на Шийл отпаднала и целият смисъл на откритите надписи -
дори онези, за които съобщил Пинчис - станал съмнителен. Никой не обърнал внимание на
твърденията на Пинчис, че независимо с кого идентифицират тримата назовани царе - че
дори Кедорлаомер, Ариох и Тидал от клинописните текстове да не са съвременници на
Хамурапи - разказът с трите имена все пак е „забележително историческо съвпадение и
заслужава да бъде признат за такова“ . През 1917 г. Алфред Йеремиас („Die sogenanten
Kedorlaomer-Texte“ [„Така наречените текстове за Кедорлаомер“ (нем.). - Б. пр.]) се опитал
да съживи интереса към темата, но научната общност предпочела да се отнесе към
плочките от колекцията „Спартоли“ с благосклонно пренебрежение.
Те останали забравени в мазето на Британския музей половин век, докато М. С. Астур
не се върнал на този въпрос с проучването си в университета „Брандайс“ („Политическа и
космическа символика в Битие 14“). Той се съгласява, че библейските и вавилонските
редактори на съответните текстове черпят от по-древен, общ месопотамски източник, и
идентифицира четиримата царе от Изтока като известни владетели: 1) на Вавилон през VIII
в. пр. Хр.; 2) на Асирия през XIII в. пр. Хр.; 3) на хетите през XVI в. пр. Хр. и 4) на Елам през XII
в. пр. Хр. Тъй като те не били съвременници нито помежду си, нито с Авраам, ученият
находчиво предполага, че текстът не е исторически, а религиозно-философски, като
авторът им е използвал четири различни исторически случая, за да илюстрира една поука
(съдбата на злите царе). Други научни публикации скоро отбелязали неправдоподобността
на неговата хипотеза и с това интересът към „текстовете за Кедорлаомер“ отново
затихнал.
Но научното единодушие, че библейският разказ и вавилонските текстове черпят от
много по-древен общ източник, ни кара да се върнем на твърдението на Пинчис и неговия
основен довод: как може да пренебрегваме клинописните текстове, които потвърждават
библейските сведения за една голяма война и назовават трима от библейските царе?
Трябва ли да отхвърлим свидетелствата - както ще покажем, важни за разбирането на
съдбовните години - само защото Амрафел не е Хамурапи?
Отговорът е, че откритият от Шийл текст на Хамурапи не опровергава откритието на
Пинчис, защото Шийл грешно е разчел писмото. Според неговия превод Хамурапи обещава
награда на Син-Идина, царя на Лapca, за неговото „геройство в деня на Кедорлаомер“.
Това предполага, че двамата са били съюзници във война срещу Кедорлаомер и
следователно съвременници на еламския цар. Находката на Шийл била дискредитирана
тъкмо по този въпрос, защото едновременно противоречи на библейското твърдение, че
тримата царе били съюзници, и на известни исторически факти: Хамурапи не смятал Ларса
за съюзник, а за враг и се хвалел, че „победи Ларса в битка“ и нападнал светилището ѝ „с
могъщото оръжие, което му дадоха боговете“.
При внимателен анализ на действителния текст се установява, че в стремежа си да
докаже идентификацията на Амрафел като Хамурапи, отец Шийл е обърнал наопаки
значението на писмото: Хамурапи не предлагал за награда да върне някакви богини в
светилището (Емутбал) на Ларса, а всъщност искал да бъдат върнати във Вавилон:
„До Син-Идина,
така говори Хамурапи
за богините, които в Емутбал
бяха затворени
от дните на Кудур-Лагамар,
в зебло облечени.
Когато ги поискат от теб,
на моите хора ги предай.
Те ще хванат ръцете на богините;
в техния дом ще ги върнат.“
Случаят с отвличането на богините очевидно датира от по-ранно време. Те били
пленници в Емутбал „от дните на Кедорлаомер“ и Хамурапи искал да бъдат върнати във
Вавилон, откъдето Кедорлаомер ги бил отвлякъл. Това може само да означава, че по
времето на Хамурапи дните на Кедорлаомер отдавна били отминали.
В подкрепа на нашия прочит на писмото на Хамурапи, открито от отец Шийл в
Истанбулския музей, идва фактът, че владетелят повтаря искането за връщането на
богините във Вавилон в друго остро послание до Син-Идина, този път пратено по висши
военачалници. Това второ писмо се съхранява в Британския музей (N 23,131) и текстът му е
публикуван от Л. У. Кинг в „Писмата и надписите на Хамурапи“:
„На Син-Идина така казва Хамурапи:
Сега пращам Зикир-илишу, транспортния началник,
и Хамурапи-бани, фронтовака,
за да вземат богините, които са в Емутбал.“
Това, че богините трябвало да бъдат върнати от Лapca във Вавилон, става ясно от по-
нататъшните инструкции в писмото:
„Ти ще пратиш богините да пътуват
с величав кораб като в светилище,
за да пристигнат във Вавилон.
Храмовите жени ще ги придружат.
За храна на богините ще натовариш
чиста сметана и жито на кораба;
овце и провизии ще качиш
за храна на храмовите жени,
[достатъчно] за пътуването до Вавилон.
И ще определиш мъже, които да карат кораба,
и отбрани воини да донесат богините
безопасно във Вавилон.
Не ги бави; нека бързо стигнат във Вавилон.“
От тези писма става ясно, че Хамурапи е враг, а не съюзник на Ларса - настоява за
компенсации за събития, случили се много преди негово време, в дните на Кедорлаомер,
еламския регент на Ларса. Следователно текстовете на писмата потвърждават
съществуването на Кедорлаомер и еламската власт в Лapca („Еласар“), а оттук и основните
елементи на библейския разказ.
В кой период се вписват тези ключови елементи?
Както показват историческите сведения, през двадесет и осмата година от царуването
си (2068 г. пр. Хр.) Шулги дал дъщеря си за жена на еламски вожд и му подарил като зестра
град Ларса. В замяна еламитците поставили на негово разположение еламитски
„чуждестранен легион“. С помощта на тази войска Шулги подчинил западните провинции,
включително Ханаан. Ето защо всички библейски и месопотамски сведения идеално се
вписват в историческия период, който обхваща последните години от царуването му и
докато Ур все още бил столица на империята при непосредствения му наследник Амар-
Син.
Според нас по това време трябва да се търси историческият Авраам, защото - както ще
покажем - разказът за него е преплетен с разказа за падането на Ур и дните му са
последните дни на Шумер.
След дискредитирането на идентификацията на Амрафел като Хамурапи мнозина се
заели да търсят потвърждение на епохата на Авраам и някои предлагали такива късни
датировки, които правели първия патриарх потомък на късните израилтянски царе... Но не
е необходимо да гадаем за точното датиране на неговото време и събития: сведенията се
съдържат в самата Библия и ние само трябва да приемем нейната истинност.
Хронологичните изчисления са изненадващо прости. Изходната ни точка е 963 г. пр.
Хр., годината, през която се смята, че Соломон се възкачил на трона в Ерусалим. Книга
Царства недвусмислено съобщава, че Соломон започнал строежа на Храма на Яхве в
Ерусалим на четвъртата година от царуването си и го завършил в края на единадесетата си
година. В Царства III, 6: 1 също се казва, че „в четиристотин и осемдесетата година след
излизане на Израилевите синове от Египетската земя, в четвъртата година на
Соломоновото царуване над Израиля... Соломон почна да гради храм Господу“. Това
сведение се потвърждава (с малка разлика) от свещеническото предание, че от Изхода до
времето, когато Азария „беше свещеник в съградения от Соломона храм в Йерусалим“
(Паралипоменон II, 6:10), имало дванадесет свещенически поколения от по четиридесет
години.
И двата извора са единодушни за периода от четиристотин и осемдесет години със
следната разлика: единият брои от началото на строежа на храма (960 г, пр. Хр.), а другият
- от завършването му (953 г. пр. Хр.), когато можела да започне свещеническата служба.
Това поставя Изхода на израилтяните от Египет или през 1440, или през 1433 г. пр. Хр., като
според нас втората дата по-точно се синхронизира с други събития.
Въз основа на натрупаните от началото на XX в. знания египтолозите и библеистите
вече били стигнали до извода, че Изходът наистина се датира към средата на XV в. пр. Хр.
Но после везните на научното мнение се наклонили в полза на датиране през XIII в. пр. Хр.,
защото това като че ли по-добре вписвало археологическото датиране на различни
ханаански обекти в библейските сведения за израилтянското завладяване на Ханаан.
И все пак такова ново датиране не било единодушно възприето. Най-известният
превзет град бил Йерихон и един от неговите прочути разкопвачи (К. М. Кениън) заключил,
че съответното разрушаване станало към 1560 г. пр. Хр. - много преди библейските
събития. От друга страна, главният разкопвач на Йерихон Дж. Гарстанг („Историята на
Йерихон“) твърди, че археологическите свидетелства датират неговото превземане някъде
между 1400 и 1385 г. пр. Хр. Като прибавят четиридесетгодишното скитане на израилтяните
в пустинята след заминаването от Египет, той и други учени намират археологическа
подкрепа за датиране на Изхода някъде между 1440 и 1425 г. пр. Хр. - хронологични рамки,
които съответстват на предложеното от нас датиране към 1433 г. пр. Хр.
В продължение на повече от век учените търсят и в наличните египетски паметници
египетски податки за Изхода и неговото датиране. Единствените очевидни данни се
откриват в писанията на Манетон. Цитиран от Йосиф Флавий в „Срещу Апион“, египетският
жрец твърди, че „след като връз Египет се разразиха пристъпите на Божия гняв“, някой си
фараон на име Тумозис започнал преговори с пастирския народ, „народа от Изтока, да
напусне Египет и да иде където иска, без да му се пречи“. След това пастирите си тръгнали,
пребродили пустинята „и построиха град в страна, която днес се нарича Юдея... и дадоха
му името Ерусалим“.
Дали Йосиф е адаптирал писанията на Манетон към библейския разказ, или събитията
около робството, суровото отношение и последвалия Изход на израилтяните наистина са
се разиграли по време на царуването на един от известните фараони на име Тутмос?
Манетон споменава за „царя, който прогони пастирския народ от Египет“ в дял,
посветен на фараоните от XVIII династия. Днес египтолозите приемат за исторически факт
прогонването на хиксосите (азиатските „пастирски царе“) през 1567 г. пр. Хр. от основателя
на XVIII династия фараона Яхмос (на гръцки Амозис). Новата династия, която установила
Новото царство в Египет, спокойно може да е била онази, която „не знаеше Йосифа“ и за
която говори Библията (Изход 1: 8).
Теофил, антиохийски епископ от II в., също споменава за Манетон и твърди, че евреите
били поробени от цар Тетмосис, на когото те „построиха силни градове, Фитон, Рамезис и
Он, който е Хелиопол“, после напуснали Египет при фараона, „чието име беше Амасис“.
От тези древни извори става ясно, че израилтянските беди започнали при фараон на
име Тутмос и достигнали кулминацията си със заминаването им при негов наследник на
име Яхмос. Какви са установените досега исторически факти?
След като Яхмос прогонил хиксосите, неговите наследници на египетския трон -
неколцина от които носят името Тутмос, както съобщават древните историци - водили
военни походи срещу Ханаан, като използвали за нашествията си Морския път.
Професионален воин, Тутмос I (1525-1512 г. пр. Хр.) поставил Египет на бойна нога и повел
военни походи в Азия чак до река Ефрат. Ние смятаме, че именно той се боял от
израилтянско предателство - „кога се случи война, ще се съединят и те с нашите
неприятели“ - и затова заповядал да убият всички новородени израилтянски момчета
(Изход 1: 9-16). Според нашите изчисления Мойсей се родил през 1513 г. пр. Хр., годината
преди смъртта на Тутмос I.
По-рано през XX в. Дж. У. Джак („Датирането на Изхода“) и други са се питали дали
„фараоновата дъщеря“, която взела бебето Мойсей от реката и го отгледала в царския
дворец, може да е Хатшепсут, най-голямата дъщеря на Тутмос I от неговата официална
съпруга и следователно единствената княгиня от това време, носеща високата титла
„царска дъщеря“, титла, идентична с посочената в Библията. Според нас наистина е така и
нейното отношение към Мойсей като към осиновен син може да се обясни с факта, че след
като се омъжила за следващия фараон, своя брат Тутмос II, тя не могла да му роди син.
Тутмос II умрял след кратко царуване. Неговият наследник Тутмос III - син на момиче
от харема - е най-великият цар-воин на Египет, според някои учени, древен Наполеон.
Повечето от седемнадесетте му похода срещу чужди земи, целящи да наложат данъци и да
осигурят пленници за мащабните му строителни начинания, били насочени към Ханаан и
Ливан чак до река Ефрат на север. Подобно на Т. И. Пийт („Египет и Старият завет“) и други
по-рано през XX в., ние смятаме, че именно този фараон, Тутмос III, поробил израилтяните,
тъй като по време на военните си походи той стигнал на север чак до Нахарин, египетското
име на района по Горен Ефрат, наричан в Библията „Месопотамска Сирия“, където били
останали роднини на еврейските патриарси. Това напълно обяснява страха на фараона
(Изход 1: 10), че „кога се случи война, ще се съединят и те [израилтяните] с нашите
неприятели“. Ние предполагаме, че след като научил за еврейския си произход и открито
подкрепил народа си, Мойсей избягал в синайската пустиня именно от смъртната присъда
на Тутмос III.
Тутмос III умрял през 1450 г. пр. Хр. и бил наследен на трона от Аменхотеп II
(Аменофис II), когото Теофил, цитирайки Манетон, нарича Амасис. Наистина, „дълго време
[след като] умря египетският цар“ (Изход 2: 23), Мойсей посмял да се върне в Египет, за да
поиска от неговия наследник (според нас Аменхотеп II): „пусни Моя народ“. Царуването на
Аменхотеп II продължило от 1450 до 1425 г. пр. Хр. и нашето заключение е, че Изходът е
станал през 1433 г. пр. Хр., точно когато Мойсей бил осемдесетгодишен (Изход 7: 7).
Сега можем да продължим изчисленията си и да се опитаме да определим датата на
пристигането на израилтяните в Египет. Еврейските предания ни съобщават, че престоят им
продължил четири века, според думите на Господ към Авраам (Битие 15: 13-14). Същото се
потвърждава в Новия завет (Деяния на светите Апостоли 7: 6). В Изход обаче се казва, че
„времето, през което синовете Израилеви (и бащите им) проживяха в Египет (и в
Ханаанската земя), беше четиристотин и трийсет години“ (Изход 12: 40). Трябва обаче да
отчетем разликата между Йосифовите потомци (които живели в Египет) и
новопристигналите семейства на Йосифовите братя, които дошли много по-късно.
Разликата от тридесет години може да се обясни с факта, че когато спечелил
благосклонността на фараона, Йосиф бил тридесетгодишен. Така годините на
израилтянското (а не Йосифовото) пребиваване в Египет стават точно четиристотин и
събитието се датира през 1833 г. пр. Хр. (1433 + 400).
Следващата податка се открива в Битие 47: 7-9: „Тогава Йосиф доведе баща си Иакова
и го представи на фараона... Фараонът попита Иакова: колко са годините на живота ти?
Иаков отговори на фараона: дните на моето странствуване са сто и трийсет години“ . В
такъв случай Яков е роден през 1963 г. пр. Хр. Исаак бил шестдесетгодишен, когато му се
родил Яков (Битие 6:26), а Авраам родил Исаак, когато бил стогодишен (Битие 21: 5).
Съответно Авраам (който живял сто седемдесет и пет години) бил сто и шестдесет
годишен, когато се родил внукът му Яков. Следователно Авраам се родил през 2123 г. пр.
Хр.
Векът на Авраам - стоте години от раждането му до раждането на неговия син и
наследник Исаак - станал свидетел на възхода и падението на III династия на Ур. Нашият
прочит на библейската хронология и разкази поставя еврейския патриарх точно насред
важните събития от това време - не като обикновен наблюдател, а като активен участник.
Противно на твърденията на библейските критици, че с разказа за Авраам Старият завет
губи интерес към общата история на човечеството и Древния изток, за да се съсредоточи
върху „племенната история“ на един народ, всъщност Библията продължава да ни
разказва (както и с разказите за потопа и Вавилонската кула) събития, много по-важни за
човечеството и неговата цивилизация: война и катастрофа от безпрецедентен характер,
събития, в които еврейският патриарх изиграл важна роля. Това е разказ за спасяването на
шумерското наследство, когато самият Шумер бил обречен на гибел.
Въпреки многобройните проучвания върху Авраам е факт, че за него ни е известно
само онова, което се съобщава в Библията. Произлязъл от семейство, което води началото
си от рода на Сим, Авраам - тогава наричан Аврам - бил син на Тара и брат на Нахор и
Аран. Когато Аран умрял млад, семейството живеело в „Ур Халдейски“. Там Аврам се
оженил за Сара.
После „Тара взе сина си Аврама, внука си Лота, син Аранов, и снаха си Сара, жена на
сина му Аврама, и излезе с тях от Ур Халдейски, за да отидат в Ханаанската земя; но, като
дойдоха до Харан, останаха там“.
Археолозите са открили Харан („кервансарая“). Разположен на северозапад от
Месопотамия в подножието на планината Таурус, в древността той бил важен кръстопът.
Както Мари контролирал южните подстъпи от Месопотамия към земите по
средиземноморското крайбрежие, така Харан контролирал подстъпите към северния път
за Западна Азия. Той бележи границите на владенията на Нанар от времето на III династия
на Ур с Ададовата Мала Азия. Археолозите са установили, че Харан е огледален образ на
Ур от гледна точка на хоризонталния си план и култа към Нанар/Син.
Напускането на Ур не се обяснява в Библията, не се посочва и датата, но можем да
отгатнем отговорите на тези въпроси, ако свържем заминаването със събитията изобщо в
Месопотамия и в частност в Ур.
Известно ни е, че когато по-късно продължил от Харан за Ханаан, Авраам бил
седемдесет и пет годишен. Смисълът на библейския разказ предполага продължителен
престой в Харан и изобразява току-що пристигналия Авраам като младеж с млада невеста.
Ако, както заключихме, се е родил през 2123 г. пр. Хр., Авраам е бил десетгодишно дете по
време на възкачването на Ур-Наму на трона в Ур - когато Нанар за пръв път поверил
опеката над Нипур. И бил двадесет и седем годишен, когато Ур-Наму необяснимо изгубил
благосклонността на Ану и Енлил и бил убит на далечното бойно поле. Вече описахме
травмиращото въздействие на това събитие върху народа на Месопотамия, шока за вярата
във всемогъществото на Нанар и верността на Енлиловата дума.
Годината на падането на Ур-Наму е 2096 г. пр. Хр. Не е ли възможно точно през тази
година - под влияние на въпросното събитие или вследствие от него - Тара да е напуснал
Ур със семейството си и да е спрял в Харан, огледалното копие на Ур?
През следващите години от упадъка на Ур и богохулствата на Шулги семейството
останало в Харан. После Господ внезапно направил нов ход:
„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на
баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа... И тръгна Аврам, както му каза
Господ, а с него заедно тръгна и Лот. Аврам беше на седемдесет и пет години,
когато излезе от Харан.“
 Отново не е посочена причината за тази важна промяна. Но хронологическата податка
е изключително показателна. Когато Авраам бил седемдесет и пет годишен, годината била
2048 г. пр. Хр. – топната година на падането на Шулги!
Тъй като семейството му (Битие 11) пряко произлизало от рода на Сим, Авраам бил
смятан за семит, чието минало, културно наследство и език били семитски, за разлика от
(според учените) несемитските шумери и по-късните индоевропейци. Ала в първоначалния
библейски смисъл всички народи на голяма Месопотамия произлизали от Сим, и „семити“,
и „шумери“. Нищо в Библията не предполага - както твърдят някои учени, - че Авраам и
семейството му били амореи (тоест западни семити), които дошли като преселници в
Шумер и после се завърнали в родината си. Напротив: абсолютно всичко потвърждава
образа на семейство с корени в Шумер от най-древни времена, ненадейно изкоренено от
родното си място и пратено в чужда земя.
Съответствието между двете библейски събития и двете важни шумерски събития
трябва да послужи като указание за пряка връзка между всички тях. Авраам не е описан
като син на преселници от чужда страна, а като потомък на семейство, пряко участващо в
шумерските държавни дела!
В търсене на отговор на въпроса кой е Авраам, учените изтъкват приликата между
изписването на името му на иврит („Ибри“) и думата „Хапиру“ (която на древноизточните
езици може да се преобразува в Хабиру), с която през XVIII-XVII в. пр. Хр. асирийците и
вавилонците наричали западносемитските разбойнически банди. В края на XV в. пр. Хр.
командирът на един египетски гарнизон в Ерусалим поискал от своя цар подкрепление
срещу приближаващи се хапиру. Според учените всичко това предполага, че Авраам бил
западен семит.
Много учени обаче се съмняват, че този термин изобщо означава етническа група, и се
питат дали думата не означава просто „мародери“ или „нашественици“.
Предположението, че „Ибри“ (очевидно от глагола „пресичам“) и „Хапиру“ са едно и също
нещо влече след себе си сериозни филологически и етимологични проблеми. Има и
значителни хронологични противоречия, повдигащи основателни възражения срещу това
идентифициране на Авраам, особено когато библейските сведения се сравнят с
„бандитското“ значение на думата „хапиру“. Старият завет разказва случаи с кладенци,
които показват, че докато пътувал през Ханаан, Авраам грижливо избягвал конфликтите с
местните жители. Когато се включил във Войната на царете, той отказал да участва в
разделянето на плячката. Това не е поведение на варварин мародер, а на човек с висок
морал. Когато стигнали в Египет, Авраам и Сара били отведени в двореца на фараона, в
Ханаан той сключвал договори с местните владетели. Това не е образ на номад,
плячкосващ чужди селища, а на личност с високо положение, човек, вещ в преговорите и
дипломацията.
Тъкмо с такива съображения Алфред Йеремиас, тогава известен асиролог и професор
по история на религията в Лайпцигския университет, заявява в изданието от 1930 г. на своя
шедьовър „Das Alte Testament im Lichte des Alten Orients“ [„Старият завет в светлината на
Древния изток“ (нем.). - Б. пр.], че „по своя интелектуален характер Авраам е бил шумер“.
Той допълва това заключение в едно проучване от 1932 г., озаглавено „Der Kosmos von
Sumer“ [„Космосът от Шумер“ (нем.). — Б. пр.]: „Авраам не бил вавилонски семит, а
шумер“. Авраам, предполага Йеремиас, оглавявал вярващите, чиято реформация се
опитала да издигне шумерското общество на по-високо религиозно равнище.
Това били дръзки идеи за Германия, която ставала свидетелка на възхода на нацизма
и неговите расистки теории. Скоро след идването на Хитлер на власт еретичните
предположения на Йеремиас намерили категоричен отпор в отговора на Николаус
Шнайдер, озаглавен „War Abraham Sumerer?“ [„Бил ли е Авраам шумер?“ (нем.). — Б. пр.]
Авраам не бил нито шумер, нито човек от чист произход, заключава той: „От времето на
царуването на акадския владетел Саргон в Ур, родното място на Авраам, не съществувало
чисто шумерско население и хомогенна шумерска култура“.
Последвалите катаклизми и Втората световна война прекъснали споровете по въпроса.
За съжаление, хипотезата на Йеремиас не била доразвита. И все пак всички библейски и
месопотамски свидетелства показват, че Авраам наистина е бил шумер.
Старият завет (Битие 17: 1-16) ни съобщава времето и начина, по който Авраам се
превърнал от шумерски благородник в западносемитски владетел след споразумение
между него и неговия Бог. С ритуала на обрязването шумерското му име АБ.РАМ („любим
на бащата“) било променено в акадско-семитското Авраам („баща на множество народи“),
а шумерското име на жена му Сара („княгиня“) приело семитската форма Сарра.
Авраам станал „семит“ едва на седемдесет и девет годишна възраст. За да разгадаем
вековната загадка на Авраамовата самоличност и неговата мисия в Ханаан, ще потърсим
отговорите в шумерската история,обичаи и език.
Не е ли наивно да смятаме, че за мисията в Ханаан, за раждането на един народ и за
цар на всички земи от границата на Египет до границата на Месопотамия Господ ще
избере случаен човек, ще вземе някой от урските улици? Девойката, за която Авраам се
оженил, носела името/епитет „княгиня“. Тъй като тя била негова природена сестра („тя и
наистина ми е сестра; тя е дъщеря на моя баща, само че не дъщеря на майка ми“), можем
да приемем за даденост, че или Авраамовият баща, или майката на Сарра са били от
царски произход. Тъй като дъщерята на Аран, брата на Авраам, също носела царско име
(Милка - „царствена“), царският произход бил от рода на Авраамовия баща. Следователно
семейството на Авраам спадало към най-висшите ешелони на Шумер, хора със знатна
осанка и изящни одежди, както се вижда от различни шумерски статуи (обр. 98).
 Това семейство не само можело да претендира за произход от Сим, но и пазело
семейни документи, проследяващи рода през поколенията на първородните синове:
Арфаксад, Сала, Евер, Фалек, Рагав, Серуг, Нахор, Тара и Авраам. Така коренът на
семейството стигал най-малко на три века в миналото!
Какво означават имената/епитети? Ако Сала („меч“) се родил, както твърди Битие 11,
двеста петдесет и осем години преди Авраам, годината на раждането му била 2381 г. пр.
Хр. Това наистина било време на борби, което довело Саргон на трона в новата столица
Агад („обединен“), символизираща обединението на земите и началото на нова епоха.
Шестдесет и четири години по-късно семейството нарекло първородния си потомък Фалек
(„разделение“), „защото в негови дни земята бе разделена“. Всъщност това било времето,
когато Шумер и Акад били разединени след опита на Саргон да отнеме свещената пръст от
Вавилон и последвалата му смърт.
Но до ден днешен най-голям интерес представлява значението на името Евер и
причината за даването му на първородния син през 2351 г. пр. Хр. От него произлиза и
библейският термин „Ибри“ („евреин“), с който се идентифицирали Авраам и неговото
семейство. Той очевидно произлиза от корен, означаващ „пресичам“ и учените не
намерили друго обяснение освен връзката Хабиру/Хапиру, за която вече споменахме (и
отхвърлихме). Тази грешна интерпретация идва от търсенето на значението на името/
епитет в Западна Азия. Ние сме убедени, че отговорът се крие в шумерския произход и
шумерския език на Авраам и неговите предци. Такъв поглед върху шумерските корени на
семейството и името дава отговор, който смайва със своята простота.
Отнесена към човек, библейската наставка „и“ означава „жител на“. Така например
„Гилеади“ означава „жител на Галаад“ и така нататък. По същия начин „Ибри“ означава
жител на мястото, наречено „кръстопът“, и точно това било шумерското име на Нипур:
НИ.ИБ.РУ - „мястото на кръстопътя“, мястото, където се пресичали допотопните
координатни системи, истинският пъп на света, старият контролен център.
 Изпадането на „н“ при преминаването от шумерски в акадско-ивритски било често
явление. Като съобщава, че Авраам бил „ибри“, Библията просто казва, че той бил „Ни-иб-
ри“, „човек от нипурски произход“!
Според учените фактът, че семейството на Авраам се преселило в Харан от Ур,
означава, че Ур бил и Авраамовото родно място, но това не е посочено никъде в Стария
завет. Напротив, заповедта Авраам да отиде в Ханаан и завинаги да напусне предишния си
дом изброява три различни точки: бащиния му дом (който тогава бил в Харан), неговата
земя (града-държава Ур) и родното му място (което Библията не разкрива). Нашето
предположение, че Ибри означава „жител на Нипур“, решава проблема с истинското
родно място на Авраам.
Както показва името на Евер, именно от негово време – средата на XIV в. пр. Хр. -
датира връзката на семейството с Нипур. Нипур никога не е бил царска столица, по-скоро
бил свещен град, „религиозният център“ на Шумер, както се изразяват учените. Освен това
тамошните първожреци владеели астрономическите познания и следователно там е
възникнал календарът - отношенията между Слънцето, Земята и Луната в техните орбити.
Учените признават, че съвременните ни календари произлизат от оригиналния
нипурски календар. Всички свидетелства показват, че той възникнал към 4000 г. пр. Хр.,
през епохата на Телец. Тук ние откриваме поредното потвърждение на пъпната връв,
свързваща евреите с Нипур: еврейският календар все още продължава да брои годините
„от началото на света“, но всъщност еврейските мъдреци твърдели, че толкова години са
изтекли „откакто започнало броенето [на годините]“. Ние предполагаме, че това означава
„от въвеждането на календара в Нипур“.
Ето защо в Авраамовия род ние откриваме жреческо семейство с царска кръв,
семейство, оглавявано от нипурски първожрец, който единствен имал право да влиза в
най-вътрешното помещение в храма, за да получава послания от божеството и да ги
предава на царя и народа.
В това отношение от огромен интерес е името на Авраамовия баща Тара. Търсейки
податки само в семитския контекст, библеистите разглеждат името като имената на Аран и
Нахор, с други думи, като обикновени топоними (имена на места) и твърдят, че в
Централна и Северна Месопотамия имало такива градове. Асиролозите откриват в
акадската терминология (тъй като това е първият семитски език) само думата „тирху“,
която означава артефакт или съд с магическо предназначение“. Но ако се обърнем към
шумерския език, установяваме, че клинописният знак за „тирху“ пряко произлиза от този на
обект, наричан на шумерски ДУГ.НАМТАР - буквално, „говорител на съдбата“ или оракул!
Следователно Тара бил жрец-оракул, който се приближавал до „шепнещия камък“, за
да слуша думите на божеството и да ги съобщава (с или без тълкувание) на светската
йерархия. В по-късни времена тази функция възприел израилтянският първосвещеник,
който единствен имал право да влиза в светая светих, да се приближава до „двира“
(„говорител“) и да чува „глас [Божи], който му говореше от очистилището, що е над ковчега
на откровението между двата херувима, и му говореше“. По време на израилтянския
Изход на планината Синай Господ обявил, че заветът му с потомците на Авраам означавал
следното: „и вие ще Ми бъдете царство от свещеници“. Това изявление отразява
произхода на самия патриарх: царски жречески род.
Колкото и невероятно да звучат тези заключения, те напълно съответстват на
шумерските практики, при които царете назначавали своите дъщери, синове, а често и
самите себе си за първожреци, и в резултат царските и жреческите родове се смесили.
Откритите в Нипур оброчни надписи (като намерените от археологическите експедиции на
Пенсилванския университет) потвърждават, че царете на Ур ценели титлата „благочестив
пастир на Нипур“ и изпълнявали там жречески функции. Управителят на Нипур (ПА.ТЕ.СИ
НИ.ИБ.РУ) също бил пръв УР.ЕНЛИЛ („пръв слуга на Енлил“).
Някои имена, носени от тези царско-жречески сановници, напомнят Авраамовото
шумерско име (АБ.РАМ) и също започват с елемента АБ („баща“ или „прародител“), като
например АБ.БА.МУ, управител на Нипур от епохата на Шулги.
Потомците на Авраамовия род били толкова тясно свързани с Нипур, че ги наричали
„нипурци“ (тоест „евреи“), но въпреки това заемали високо положение в Ур. Това напълно
съответства на действителните обстоятелства в Шумер през указания период, тъй като
именно тогава, по времето на III династия на Ур, за пръв път в божествените дела и
шумерската история на Нанар и царя на Ур била поверена опеката на Нипур, съчетаваща
религиозните и светските функции. Следователно е напълно възможно, когато на трона в
Ур се възкачил Ур-Наму, Тара да се е преместил със семейството си от Нипур в Ур, навярно
за да играе ролята на свръзка между нипурския храм и царския дворец. Престоят им в Ур
продължил до края на царуването на Ур-Наму и както показахме, точно в годината на
неговата смърт семейството напуснало града и заминало за Харан.
Никъде не се посочва какво е правило семейството в Харан, но като се имат предвид
царският му произход и жреческите му функции, трябва да е принадлежало към
харанските управляващи кръгове. Лекотата, с която по-късно Авраам се справял с различни
царе, предполага, че се е занимавал с харанските външни отношения. Специалната му
дружба с хетските обитатели на Ханаан, известни със своя военен опит, може би хвърля
светлина върху въпроса къде самият Авраам е придобил военната си вещина, която
толкова успешно проявил по време на Войната на царете.
Древните предания също изобразяват Авраам като изключително опитен в
астрономията - наука, полезна за дълги пътувания. Според Йосиф Берос имал предвид
Авраам, без да го назовава, когато писал за появата „сред халдейците на праведен и велик
мъж, вещ в астрономията“. (Ако вавилонският историк Берос наистина говори за Авраам,
значението на включването на еврейския патриарх във вавилонските хроники далеч
надхвърля сведението за астрономическите му знания.)
Семейството на Тара останало в Харан по време на цялото позорно царуване на
Шулги. След смъртта на владетеля дошла божествената заповед да продължат за Ханаан.
Тара вече бил доста стар и синът му Нахор трябвало да остане при него в Харан. За
мисията бил избран Авраам - също зрял седемдесет и пет годишен мъж. Годината била
2048 г. пр. Хр. и бележела началото на двадесет и пет съдбовни години: единадесет,
обхващащи разкъсваните от войни царувания на двамата непосредствени наследници на
Шулги (Амар-Син и Шу-Син), и шестте години на царуването на Иби-Син, последния
суверенен цар на Ур.
Несъмнено едва ли е случайно, че смъртта на Шулги била знак не само за
заминаването на Авраам, но и за промените сред древноизточните богове. Тъкмо когато
Авраам, придружаван (както научаваме по-късно) от елитна бойна част, напуснал Харан,
подстъпите на хетските земи, прогоненият Мардук се появил в „земята на хетейците“. Нещо
повече, забележително съвпадение е, че той останал там през същите тези двадесет и
четири съдбовни години, годините, завършили с голямата катастрофа.
Доказателство за действията на Мардук е една плочка (обр. 99), открита в
библиотеката на Ашурбанипал, в която застаряващият бог разказва за някогашните си
скитания и завръщането си във Вавилон:
„О, велики богове, научете моите тайни.
Докато опасвам колана си, паметта ми си спомня:
Аз съм божественият Мардук, велик бог.
Аз бях отхвърлен заради греховете си,
в планините отидох.
В много земи бях скиталец.
От земята на изгрева до земята на залеза стигнах.
До върховете на хетските земи стигнах.
В земята на хетите попитах оракула
[за] моя трон и власт:
„Докога?“ - попитах го аз.
Двайсет и четири години там останах.“
 Появата на Мардук в Мала Азия - което предполага неочакван съюз с Адад - била
другата страна на монетата на припряното заминаване на Авраам за Ханаан. От този текст
научаваме, че Мардук пращал от мястото на новото си изгнание съобщения и провизии
(през Харан) на привържениците си във Вавилон и търговски представители в Мари, с
други думи, навлизал в подстъпите на два чужди района, единият на Нанар/Син, а другият
на Инана/Ищар.
Като по даден знак, със смъртта на Шулги целият древен свят започнал да се
раздвижва. Домът на Нанар бил опозорен и домът на Мардук видял в това наближаването
на своя час. Докато самият Мардук все още бил изгонен от Месопотамия, неговият
първороден син Набу събирал привърженици на бащината си кауза. Оперативна база му
бил неговият „култов център“ Борсипа, но усилията му обхващали всички земи,
включително голям Ханаан.
Именно на този бързо променящ се фон Авраам получил заповед да замине за
Ханаан. Макар да мълчи за мисията му, Старият завет е пределно ясен относно неговото
местоназначение: експедитивно пътувайки за Ханаан, Авраам и жена му, племенникът му
Лот и тяхната свита бързо продължили на юг. Отбили се в Сихем, където Господ говорил на
Авраам. „Оттам той тръгна към планината, на изток от Ветил; и постави шатрата си тъй, че
Ветил оставаше на запад, а Гай - на изток; и съгради там жертвеник Господу и призова
името на Господа...“ Ветил, чието име означава „Божи дом“, място, където Авраам
постоянно се връщал, се намирал в близост до Ерусалим и неговата свещена планина,
планината Мория („планината на насочването“). Когато Соломон строял Храма на Яхве в
Ерусалим, кивотът на завета бил поставен върху нейната свещена скала.
Оттам „дигна се Аврам, та продължи пътя си към юг“. Под „юг“ се има предвид Негев,
сухият регион, където се срещат Ханаан и Синайският полуостров, който очевидно бил
целта на Авраам. Няколко божествени изявления посочват „потока Египетски“ (днес място,
наречено Вади Ел-Ариш) за южна граница на Авраамовите владения и оазиса Кадес-Варни
за негов най-южен аванпост (вж. картата на действията на Авраам). Какво щял да прави
Авраам в Негев, чието име („сухота“) издавало пустинния му характер? Какво имало там,
че налагало припряното дълго пътуване на патриарха от Харан и изисквало присъствието
му на много километри оттам?
По онова време планината Мория - първата цел на Авраам – наред с планините
Цофим („планина на наблюдателите“) и Цион („планина на сигнала“) били включени в
зоната на анунакския контролен център. Значението на Негев, неговото единствено
значение, е като подстъп към космодрума на Синай.
Библейският разказ ни съобщава, че Авраам имал военни съюзници в района и че
свитата му включвала елитна бойна част от неколкостотин бойци. Библейският термин, с
който са наречени, „наар“, се превежда различно - като „слуга“ или просто „младеж“, но
проучванията показват, че на хуритски думата означава „конници“. Всъщност последните
проучвания на месопотамските текстове, описващи военни придвижвания, изброяват сред
колесничарите и конниците ЛУ.НАР („мъже-нар“), които служели като бързи конници.
Идентичен термин откриваме в Библията (Царства I, 30: 17):след като цар Давид нападнал
един амаликитски лагер, успели да се спасят само „четиристотин иш-наар* [В българския
превод на Библията, „момци“. — Б. пр.] (буквално, „нар-мъже или ЛУ.НАР), които
възседнаха камили“.
Описвайки Авраамовите бойци като „наар“, Старият завет ни съобщава, че той водел
със себе си ездачи, при това по-скоро с камили, отколкото с коне. Възможно е да е
възприел идеята за такава светкавично придвижваща се бойна част от хетите, на чиято
граница се намирал Харан, но камилите били по-подходящи от конете за сухите земи на
Негев и Синай.
Оформящият се образ на Авраам не като пастир номад, а като находчив пълководец
от царски произход може да не се вписва в обичайните представи за този еврейски
патриарх, но съответства на древните спомени за него. Като цитира по-древни извори за
Авраам, Йосиф (I в.) пише: „Авраам се възцари в Дамаск, където беше чужденец, след като
дойде с войска от земята над Вавилон... [от която] след дълго време Господ го повика от
страната заедно с хората му и той отиде в земята, тогава наричана земя Ханаан, а сега -
Юдея“.
Мисията на Авраам била военна: да защитава космическите съоръжения на анунаките
- контролния център и космодрума!
След кратък престой в Негев Авраам прекосил Синайския полуостров и стигнал до
Египет. Тъй като очевидно не били обикновени номади, той и Сарра веднага били
отведени в царския дворец. Според нашите изчисления това се случило към 2047 г. пр. Хр.,
когато управляващите по онова време Долен (Северен) Египет фараони - които не
почитали Амон („криещия се бог“ Ра/Мардук) - се били изправили пред опасното
предизвикателство на князете от южната Тива, изповядващи култа към слънчевия бог.
Можем само да гадаем какви държавни въпроси - съюзи, съвместни отбрани, божествени
заповеди - са били обсъждани между обсадения фараон и Ибри, нипурския пълководец.
Библията мълчи по този въпрос, както и за продължителността на престоя. (Книгата на
юбилеите посочва, че престоят продължил пет години.) Когато дошло време Авраам да се
завърне в Негев, той бил придружен от голяма египетска свита.
„И дигна се Аврам от Египет, той и жена му, и всичко, що имаше, и Лот с него, към юг.“
Той бил „много богат с добитък“ за храна и облекло, както и с магарета и камили за
ездачите. Авраам отново отишъл във Ветил, за да призове „името Господне“ в търсене на
инструкции. Последвала раздяла с Лот, след като племенникът му решил да остане със
собствените си стада в равнината „Йорданска, която, преди Господ да съсипе Содом и
Гомора, цяла до Сигор се напояваше с вода, като рая Божи...“ Авраам продължил към
хълмистия район и се установил на най-високия връх край Хеброн, откъдето можел да
вижда във всички посоки. И Господ му казал: „стани, изходи тая земя надлъж и нашир,
защото Аз на тебе ще я дам“.
 И скоро след това, в дните на „сенаарския цар Амрафел“, започнал военният поход на
източния съюз.
„Дванайсет години бяха те [ханаанските царе] подчинени на Кедорлаомера, а в
тринайсетата година въстанаха. В четиринайсетата година дойде Кедорлаомер, и царете,
които бяха с него.“ (Битие 14: 4-5).
Учените отдавна търсят археологически свидетелства за описаните в Библията събития.
Техните усилия са неуспешни, тъй като дирят Авраам в друга епоха. Но ако нашата
хронология е вярна, проблемът с „Амрафел“ има елементарно решение. То е ново, но се
опира върху научни хипотези, направени (и пренебрегвани) почти преди век.
През 1875 г. Ф. Ленорман сравнява традиционния прочит на името с неговия правопис
в първите библейски преводи („La langue primitive de la Chaldea“ [„Примитивният език на
Халдея“ (фр.). — Б. пр,]) и предполага, че верният прочит е „Амар-пал“, както фонетично е
изписан в Септуагинтата (гръцкия превод на Стария завет от ивритския оригинал, направен
през III в. пр. Хр.). Две години по-късно Д. X. Хай също възприема прочита „Амарпал“ и като
посочва, че „вторият елемент [на царското име] е името на лунния бог“ (Син), заявява:
„Отдавна съм убеден, че Амар-пал е един от урските царе“ [Zeitschrift für Ägyptische
Sprache und Altertumskunde. - Б. a.].
През 1916 г. Франц М. Бьол („Die Könige von Genesis 14“ [„Царете от Битие 14“ (нем.). —
В. пр.]) отново предполага - безуспешно, - че името трябва да се чете като в Септуагинта и
обяснява, че „Амарпал“ означава „видян от сина“, царско име, съответстващо на други
древноизточни царски имена като например египетското Тутмос („видян от Тот“). (Кой
знае защо, Бьол и други не споменават не по-малко важния факт, че Септуагинта изписва
името на Кедорлаомер като „Кодологомар“ – почти като „Кудур-лагамар“ от плочките от
колекцията „Спартоли“.)
Наставката „пал“ („син“) наистина често се среща в месопотамските царски имена и
обозначава божеството, смятано за любим божествен син. Тъй като за любим син в Ур
смятали бог Нанар/Син, ние предполагаме, че Амар-Син и Амар-пал е едно и също име.
Нашата идентификация на „Амрафел“ от Битие 14 като Амар-Син, третият цар от III
династия на Ур, идеално се вписва в библейската и шумерската хронология. Библейският
разказ за Войната на царете поставя събитието скоро след Авраамовото завръщане в
Негев от Египет, но преди десетата годишнина от пристигането му в Ханаан, тоест между
2042 и 2039 г. пр. Хр. Царуването на Амар-Син/Амар-Пал продължило от 2047 до 2039 г. пр.
Хр. и войната протекла през втората част на неговото управление.
Годишните формули за царуването на Амар-Син сочат седмата му година - 2041 г. пр.
Хр. - за дата на големия военен поход срещу западните провинции. Според библейските
сведения (Битие 14: 4-5) това станало на четиринадесетата година след като еламската
войска под командването на Кедорлаомер покорила ханаанските царе и 2041 г. пр. Хр.
наистина е четиринадесет години след като Шулги получил пророчествата на Нанар и през
2055 г. пр. Хр. пратил еламската войска в Ханаан.
Нашата синхронизация на библейските и шумерските събития и дати разкрива
следната последователност и потвърждава всички хронологични данни в Библията:
2123 г. пр. Хр. Авраам, син на Тара, се ражда в Нипур.
2113 г. пр. Хр. В Ур се възцарява Ур-Наму, получава опеката над Нипур. Тара и
семейството му се преселват в Ур.
2095 г. пр. Хр. Шулги се възкачва на трона след смъртта на Ур-Наму. Тара и
семейството му заминават за Харан.
2055 г. пр. Хр. Шулги получава пророчествата на Нанар, праща еламската войска в
Ханаан.
2048 г. пр. Хр. Шулги умира, изгубил милостта на Ану и Енлил. Седемдесет и пет
годишният Авраам получава заповед да замине от Харан за Ханаан.
2047 г. пр. Хр. Амар-Син („Амарпал“) се възкачва на трона в Ур. Авраам заминава от
Негев за Египет.
 2042 г. пр. Хр. Ханаанските царе се обръщат към „други богове“. Авраам се завръща от
Египет с елитна бойна част.
2041 г. пр. Хр. Амар-Син повежда Войната на царете.
Кои са „другите богове“, които спечелили верността на ханаанските градове? Това
били Мардук, който заговорничел от недалечно изгнание, и неговият син Набу, който
обикалял из Източен Ханаан и си осигурявал върховенство и привърженици. Както
показват библейските топоними, цялата земя Моавска попаднала под влиянието на Набу:
тя също била известна като Земя на Нево и много места са наречени в негова чест. Най-
високият връх, връх Нево, запазил името си през следващите хилядолетия.
Това са хронологичните рамки, в които Старият завет вписва нашествието от изток. Но
дори от библейска гледна точка, която натиква месопотамските разкази за боговете в
монотеистичен калъп, тази война е необикновена: привидният ѝ повод, потушаването на
бунт, се оказва неин второстепенен аспект и истинската ѝ цел, един кръстопътен оазис в
пустинята, така и не е постигната.
Нашествениците потеглят по южния път от Месопотамия за Ханаан и продължават на
юг в Трансйордания по Царския път, като последователно нападат редица ключови
аванпостове, охраняващи кръстопътищата по река Йордан: Ащерот-Карнаим на север, Хам
в центъра и Шаве-Кириатаим на юг.
Според библейския разказ истинската цел на нашествениците било място, наречено
Ел-Фаран, но така и не стигнали до него. Те се спуснали в Трансйордания, заобиколили
Мъртво море, минали покрай Сеир-планина и настъпили към „Ел-Фаран, що е при
пустинята“. Но били принудени да се върнат от „извора Мишпат, сиреч Кадес“ . Не успели
да стигнат в Ел-Фаран („Славното Божие място“?), тъй като били разбити при Мишпат,
също известен като Кадес или Кадес-Варни.
Едва когато се върнали към Ханаан, „тогава царят содомски, царят гоморски, царят на
Адма, царят севоимски и царят на Бела, сиреч на Сигор, потеглиха и влязоха в бой с тях в
долина Сидим“ (вж. картата).
Битката с тези ханаански царе била последната фаза на войната, а не нейната първа
цел. В изчерпателното си проучване, публикувано почти преди век и озаглавено „Кадес-
Варни“, X. К. Тръмбъл стига до заключението, че истинската цел на нашествениците бил Ел-
Фаран, който авторът вярно идентифицира като укрепения оазис Нахл в централната
синайска равнина. Но нито той, нито други учени не обясняват защо такъв голям съюз ще
прати войска на място, отдалечено на огромно разстояние, и ще се сражава с богове и
хора, за да стигне до някакъв си изолиран оазис в тази огромна пустинна равнина.
Но защо отишли там и кой им преградил пътя при Кадес-Варни, принуждавайки
нашествениците да се върнат?
Няма друг отговор на този въпрос, освен предложения от нас: единствената им цел
бил космодрумът и онзи, който спрял настъплението при Кадес-Варни, бил Авраам. От
древни времена Кадес-Варни било най-близкото място, до което без специално
разрешение можели да се приближават хората в района на космодрума. Шулги ходил там
да се помоли и да принесе жертви на бога, който съди. Близо хиляда години преди него
шумерският цар Гилгамеш спрял там, за да получи специално разрешение. Шумерите
наричали това място БАД.ГАЛ.ДИНГИР, а Саргон I - Дур-Мах-Илани, ясно посочвайки го в
надписите си като място в Тилмун (Синайския полуостров).
Ние предполагаме, че това е мястото, което Библията нарича Кадес-Варни, и че
Авраам стоял там с елитната си войска, преграждайки пътя на нашествениците към
космодрума.
Податките в Стария завет се превръщат в подробен разказ в „текстовете за
Кедорлаомер“, които съобщават, че войната трябвало да предотврати завръщането на
Мардук и да осуети опитите на Набу да получи достъп до космодрума. Тези паметници не
само назовават същите царе, които са споменати в Библията, но дори повтарят
библейската подробност за въстанието „в тринайсетата година“!
Когато отново се обръщаме към „текстовете за Кедорлаомер“, за да получим
подробностите за библейската хронология, трябва да имаме предвид, че те са написани от
вавилонски историк, благосклонен към желанието на Мардук да направи Вавилон
„небесен пъп на четирите региона“. Именно за да осуетят това божествените противници
на Мардук заповядали на Кедорлаомер да превземе и оскверни Вавилон:
„Боговете...
до Кудур-Лагамар, цар на земята Елам,
те повеляват: „Спусни се там!“
Нещо, което беше лошо за града, извърши той;
във Вавилон, любимия град на Мардук,
властта превзе;
във Вавилон, града на царя на боговете Мардук,
царството отхвърли;
на глутници кучета неговия храм в бърлога превърна;
летящи гарвани, високо грачещи, изпражненията си
хвърляха там.“
Оскверняването на Вавилон било само началото. След като там били извършени
„злодеяния“, Уту/Шамаш се опитал да противодейства чрез Набу, който (обвинително
казал той) бил привлякъл някакъв цар на страната на баща си Нанар/Син. Това се случило,
заявява текстът за Кедорлаомер, на тринадесетата година (точно като в Битие 14):
„Пред боговете синът на своя баща [дойде];
на този ден Шамаш, ясният,
срещу господаря на господарите Мардук [каза]:
„Верността на сърцето си [царят] предаде -
във времето на тринайсетата година
срещу моя баща се изправи;
 за своята вяра престана да се грижи царят;
всичко това стана по вина на Набу.“
Предупредени за ролята на Набу в разпространяващите се бунтове, събралите се
богове организирали коалиция на верни царе и назначили еламеца Кудур-Лагамар за
неин военачалник. Първото им нареждане било да плячкоса с оръжие „Борсипа,
твърдината [на Набу]“. Изпълнявайки заповедта, „Кудур-Лагамар със зли мисли към
Мардук светилището на Борсипа с огън унищожи и синовете му с меч посече“. После
получил вест да се отправи на поход срещу бунтовните царе. Вавилонският текст посочва
целите, които трябвало да бъдат нападнати, и имената на нападателите. Не е трудно да
разпознаем библейските имена сред тях: Ериаку (Ариох) трябвало да нападне Шебу
(Вирсавия), а Туд-Гула (Тидал) - да „посече с меч синовете на Газа“.
Действайки съгласно едно предсказание на Ищар, войската на царете от Изтока
пристигнала в Трансйордания. Първо била нападната твърдина във „високата земя“, после
Рабатум. Пътят бил същият като описания в Библията: от височините на север през Рабат-
Амон в центъра и на юг покрай Мъртво море. След това трябвало да превземат Дур-Мах-
Илани и да накажат ханаанските градове (включително Газа и Вирсавия в Негев). Но според
вавилонския текст при Дур-Мах-Илани „синът на жреца, когото боговете на истинския си
съвет бяха помазали“, застанал на пътя на нашествениците и „плячкосването предотврати“.
Възможно ли е вавилонският текст наистина да говори за Авраам, сина на жреца Тара,
и да изтъква ролята му в отблъскването на нашествениците? Това предположение се
потвърждава от факта, че месопотамските и библейските извори описват едно и също
събитие на едно и също място с един и същи резултат.
Но това е нещо повече от предположение, тъй като ние се натъкнахме на една
извънредно интересна податка.
Това е останалият незабелязан факт, че годишните формули за царуването на Амар-
Син наричат седмата му година - важната 2041 г. пр. Хр., годината на военния поход - също
МУ НЕ ИБ.РУ.УМ БА.ХУЛ (обр. 100), „годината [през която] беше нападнат пастирския дом
на ИБ.РУ.УМ“.

Възможно ли е това сведение, при това в точната година, да се отнася за друг, освен
за Авраам и неговия пастирски дом?
Нашествието е увековечено и на изображение върху шумерски цилиндричен печат
(обр. 101).
 Смята се, че то илюстрира пътуването на Етана, древен цар на Киш, до крилатата
порта, където „орел“ го издигнал толкова нависоко, че Земята се скрила от поглед. Но
печатът изобразява увенчания с корона герой, яхнал кон – прекалено рано за времето на
Етана - и застанал между крилатата порта и две отделни групи. Едната се състои от
четирима въоръжени „могъщи мъже“, чийто водач също е на кон и които се приближават
към засята площ на Синайския полуостров (обозначен с полумесеца на Син и растящо в
него жито). Другата група се състои от петима царе, гледащи в срещуположната посока.
Изображението притежава всички елементи на древна илюстрация на войната на царете и
ролята на „жреческия син“ в нея, а не на пътуването на Етана до космодрума.
Изобразеният в центъра герой може да е Авраам, а не Етана.
След като изпълнил задачата си да защити космодрума, Авраам се завърнал в базата
си край Хеброн. Окуражени от успеха си, ханаанските царе насочили войските си, за да
пресекат пътя на отстъпващата войска на Изтока. Но нашествениците ги победили,
„заграбиха всички богатства на Содом и Гомора“ и пленили един ценен заложник: „Те
взеха със себе си Лот, племенника на Авраам, който живееше в Содом“.
Когато чул тази вест, Авраам свикал най-добрите си ездачи и се отправил по следите
на отстъпващите нашественици. Той ги настигнал край Дамаск, успял да освободи Лот и да
върне цялата плячка. Когато се завърнал, Авраам бил посрещнат в долината на Салим
(Ерусалим) като победител:
„И Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино, - той
бе свещеник на Бога Всевишни,
и благослови го и рече: благословен да бъде Аврам от Всевишния
Бог, Владетеля на небето и земята;
благословен да бъде и Бог Всевишни, Който предаде в твоите
ръце враговете ти.“
Скоро ханаанските царе също дошли да благодарят на Авраам и му предложили
всички върнати богатства за награда. Ала той им отговорил да си ги поделят и отказал да
вземе дори „ремик от обуща“ за себе си или за своите воини. Постъпката му не се дължала
нито на приятелски чувства към царете, нито на враждебност към Източния съюз - във
войната между дома на Нанар и дома на Мардук той бил неутрален. „Дигам ръката си към
Господа Бога Всевишни, Владетеля на небето и земята“ - заявил Авраам.
 Неуспешното нашествие не спряло бурния ход на важните събития в древния свят.
Една години по-късно, през 2040 г. пр. Хр., Ментухотеп II, водачът на тиванските князе,
победил северните фараони и разширил властта на Тива (и на нейния бог) до западните
подстъпи на Синайския полуостров. През следващата година Амар-Син се опитал да стигне
до Синай по море, само за да намери смъртта си от отровно ухапване.
Атаките срещу космодрума били осуетени, но опасността не била преодоляна и
Мардук удвоил усилията си да наложи своето върховенство. Когато петнадесет години по-
късно Нинурта и Нергал използвали оръжията от Деня на Страшния съд, Содом и Гомора
избухнали в пламъци.
 14. Ядреният ад
Денят на Страшния съд настъпил на двадесет и четвъртата година, когато
лагеруващият край Хеброн Авраам бил деветдесет и девет годишен.
„И яви се Господ на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на
шатрата (си), през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима
мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата (си) да ги
посрещне и се поклони доземи.“
От типична източна сцена на владетел, почиващ в сянката на своята шатра,
библейският разказвач в Битие 18 бързо вдига очите на Авраам и го среща - заедно с
читателя - с божествени същества. Въпреки че гледал, Авраам не видял тримата да се
приближават: те изведнъж „стоят срещу него“. И макар да били „мъже“, той веднага
познал истинската им самоличност, поклонил им се, нарекъл ги „господари“ и ги помолил
да не отминават „Своя раб“, докато успее да им приготви разкошна гощавка.
Когато божествените гости се нахранили и отпочинали, вече било здрач. Водачът им
попитал за Сарра и казал на Авраам: „ще дойда при тебе (догодина) по това време, и жена
ти Сарра ще има син“.
Обещанието за законен наследник на Авраам и Сарра на преклонна възраст не било
единствената причина да се отбият при Авраам. Имало и по-зловеща цел:
„И станаха ония мъже и тръгнаха оттам към Содом (и Гомора); а Авраам
отиде с тях да ги изпроводи. И рече Господ: ще скрия ли от Авраама (Моя раб),
каквото искам да направя?“
Спомняйки си някогашните услуги на Авраам и обещаното му бъдеще, Господ му
разкрил истинската цел на божественото пътуване: да проверят обвиненията срещу Содом
и Гомора. „Голям е поплакът против Содом и Гомора, и грехът им е твърде тежък...“
Господ казал, че е решил да „сляза и ще видя, дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е
поплакът против тях, който стига до Мене, или не; ще узная“.
Последвалото унищожаване на Содом и Гомора е един от най-често изобразяваните и
цитирани в проповеди библейски епизоди. Православните и фундаменталистите нито за
миг не се съмняват, че Господ Бог буквално излял огън и жупел от небето, за да изтрие
греховните градове от лицето на Земята. Учените и образованите упорито се стремят да
открият „естествени“ обяснения за библейската история: земетресение, вулканично
изригване, някакво друго природно явление, което може да се разтълкува като Божие
дело, наказание за грехове.
Но що се отнася до библейския разказ - а досега той е единственият източник на
всички интерпретации, - събитието определено не е природно бедствие. То се описва като
предопределено: Господ предварително разкрива на Авраам какво и защо ще се случи.
Това събитие може да се избегне, а не е бедствие, резултат от необратими природни сили:
бедствието ще се случи само ако „поплакът“ срещу Содом и Говора се потвърди. И трето
(както скоро ще открием), това събитие можело да се отложи.
Осъзнавайки, че бедствието не е неизбежно, Авраам възприел тактика на убеждаване:
„В тоя град, може би, има петдесет праведника - казал той, - нима ще погубиш и не ще да
пожалиш (всичкото) това място заради петдесетте праведници (ако се намират) в него? -
После бързо прибавил: - Не може да бъде, Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника
с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да
бъде това от Тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?“
Да проповядва морал на своето божество! При това го моли да отложи
унищожението - предварително обмисленото унищожение, - ако в града има петдесет
праведници. Ала едва Господ се съгласил да пощади града, ако намери петдесет такива
човека, и Авраам, който може би избрал числото петдесет като знаел, че така ще дръпне
специална струна, се зачудил на глас дали Бог ще го унищожи, ако броят им е с пет по-
малък. Когато Господ се съгласил да отмени унищожението дори да открие само
четиридесет и петима праведници, Авраам продължил да се пазари до четиридесет, после
тридесет, двадесет и десет. И Бог казал: „няма да погубя и заради десетте. И Господ си
тръгна, като престана да говори с Авраама; Авраам пък се върна на мястото си.“
Вечерта двамата Божии спътници - Старият завет ги нарича „малахим“ (което е
преведено като „ангели“, но означава „пратеници“) - пристигнали в Содом. Задачата им
била да проверят обвиненията срещу града и да съобщят за откритията си на Господ. Лот –
който седял при градските порти - веднага познал (също като Авраам по-рано)
божествената природа на двамата гости. Самоличността им навярно била издавана от
облеклото, оръжията или начина (с летателна машина?), по който пристигнали.
Сега било ред на Лот да прояви гостоприемство и двамата приели поканата да
пренощуват в дома му, ала нощта нямало да е спокойна, тъй като вестта за тяхното
пристигане развълнувала целия град.
„Още не бяха легнали да спят, и градските жители, содомци, млади и стари, целият
народ от всички краища на града, заобиколиха къщата, извикаха Лота и му думаха: де са
човеците, които дойдоха при тебе да нощуват? Изведи ни ги да ги познаем.“ След като Лот
не го сторил, тълпата се опитала да влезе насила, но двамата малахим „поразиха човеците,
които бяха при вратата на къщата, от малък до голям, със слепота, тъй че те се изпомъчиха
да търсят вратата“.
Разбрали, че Лот е единственият „праведник“ в целия град, двамата пратеници нямали
нужда от повече проверки и съдбата на Содом била подпечатана. „Тогава ония мъже
рекоха на Лота: кого другиго имаш още тука? Било зет, било твои синове, или твои
дъщери, и който и да е твой в града, - всички изведи от това място, защото ние ще съсипем
това място: голям поплак има против жителите му пред Господа, и Господ ни прати да го
погубим.“ Втурнал се да съобщи това на своите зетьове, Лот срещнал само скептицизъм и
присмех. Затова призори пратениците настояли той незабавно да избяга и да вземе със
себе си само жена си и двете си неомъжени дъщери, които живеели с тях.
 „И понеже той се бавеше, мъжете (Ангелите), по Господня милост към него,
взеха за ръка него, жена му и двете му дъщери, и го изведоха, та го оставиха вън
от града.“
След като буквално издигнали четиримата във въздуха, пратениците ги спуснали извън
града и настоятелно посъветвали Лот да избяга в планината: „спасявай душата си; не
поглеждай назад и нийде не се спирай в тая околност; спасявай се в планината, за да не
погинеш“.
Ала Лот се боял, че няма да стигне навреме в планината и че ще го „постигне зло и
умре“, затова предложил: можели ли да отложат унищожаването на Содом, докато
стигнел в град Сигор, който бил най-отдалечен от Содом? Пратениците се съгласили и
единият го помолил да побърза: „побързай, спасявай се там; защото Аз не мога свърши
делото, докле ти не стигнеш там“.
Следователно бедствието било не само предвидимо и можело да се избегне, но и
можело да се отложи. Освен това можело да поразява различни градове по различно
време. Никоя природна катастрофа не се отличава с всички тези особености:
„Слънцето изгря над земята, и Лот стигна в Сигор. Тогава Господ изля върху
Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето, и съсипа тия
градове и цялата околност и всички жители на тия градове, и (всички) растения
земни.“
Градовете, хората, растителността - всичко било „съсипано“ от оръжието на боговете.
Неговата горещина и огън изгорили всичко пред себе си, радиацията поразявала хората
дори от разстояние: жената на Лот не послушала предупреждението да не спира, за да
поглежда назад, докато бягали от Содом, и се превърнала в „солен стълб“*. „Злото“, от
което се боял Лот, я настигнало...
* Традиционният и буквален превод на еврейския термин „нецив мела“ е „солен
стълб“ и през средните векове са били написани множество трактати, обясняващи
процеса, чрез който човек може да бъде превърнат в кристална сол. Ако обаче, както
смятаме ние, майчиният език на Авраам и Лот е бил шумерският и събитието първо е
било записано не на семитски, а на шумерски език, става напълно възможно и по-
правдоподобно съвсем друго разбиране на съдбата на Лотовата жена.
В едно проучване, представено пред Американското ориенталистко дружество през
1918 г. и по-късно публикувано в Beitrflge zur Assyriologie Паул Хаупт убедително доказва,
че тъй като древните източници на сол в Шумер били блатата край Персийския залив,
шумерската дума НИМУР едновременно придобива значенията „сол“ и „пара“. Тъй като
на иврит Мъртво море се наричало Солено море, библейският разказвач навярно е
сбъркал шумерския термин и е написал „солен стълб“ , докато всъщност жената на Лот
се превърнала в „стълб от пара“. В тази връзка трябва да отбележим, че в угаритски
текстове като например ханаанския разказ за Ахат (с неговите многобройни прилики с
разказите за Авраам) смъртта на човек от ръката на бог се описва като „бягство на
неговата душа като пара, като дим от ноздрите му“ .
В „Епос за Ера“ , който според нас е шумерският документ за ядрената катастрофа,
богът описва смъртта на хората по следния начин:
„Хората аз ще накарам да изчезнат,
душите им в пара ще превърна.“
Жената на Лот имала нещастието да е сред онези, които били „превърнати в
пара“. — В. а.
Градовете, които били разгневили Господ, един по един били унищожени и Лот всеки
път успявал да избяга.
„Когато боговете съсипваха (всички) градове по оная околност, спомниха си боговете
за Авраама и изпратиха Лота изсред съсипиите...“ [В българския превод на Библията,
„Когато Бог съсипваше (всички) градове по оная околност, спомни си Бог за Авраама и
изпрати Лота изсред съсипиите ...“. - Б. пр.]
И както му били наредили, Лот „заживя в планината... И живееше в пещера, и с него
заедно двете му дъщери“.
След като присъствали на огненото унищожаване на всичко живо в долината на река
Йордан и невидимата ръка, която изпарила майка им, какво си мислели Лот и дъщерите
му? Мислели си, научаваме от библейския разказ ние, че са станали свидетели на края на
човечеството на Земята, че само тримата са се спасили от човешката раса и затова
единственият начин да запазят рода си бил да извършат кръвосмешение и дъщерите да
заченат деца от родния си баща...
„И по-голямата каза на по-малката: баща ни е стар, и няма човек на земята да влезе
при нас според обичая на цялата земя; и тъй, хайде да упоим баща си с вино, и да преспим
с него, та да възстановим племе от баща си.“ Така и сторили, забременели и родили деца.
Нощта преди унищожението трябва да е била нощ на тревоги и безсъние за Авраам,
който се питал дали в Содом са намерени достатъчно праведници, за да бъде пощаден
градът, и се безпокоял за съдбата на Лот и семейството му. „Сутринта рано стана Авраам и
(отиде) на мястото, дето бе стоял пред лицето на Господа; и погледна към Содом и Гомора
и към целия простор наоколо и видя: ето, дим се дигаше от земята като дим от пещ.“
Той бил свидетел на „Хирошима“ и „Нагасаки“ – унищожаването на плодородната и
многолюдна равнина с атомно оръжие. Годината била 2024 г. пр. Хр.
Къде са останките от Содом и Гомора днес? Старогръцките и римските географи
съобщават, че след катастрофата някога плодородната долина на петте града била залята с
вода. Съвременните учени смятат, че описаният в Библията „катаклизъм“ е предизвикал
разливане на вода по южния бряг на Мъртво море, която е потопила ниските части на
района. Останалите земи от тогавашното южно крайбрежие се превърнали в особеност на
релефа, която местните образно наричат ел-Лисан („езикът“), и някога многолюдната
долина с нейните пет града станала нова южна част от Мъртво море (обр. 102), все още
носеща местното наименование „Море на Лот“.

В резултат от разливането на юг северната крайбрежна линия се преместила напред.

Тези древни сведения се потвърждават от различни съвременни изследвания, започнали с
изчерпателното проучване на района, извършено през двадесетте години на XX в. от
научна експедиция, финансирана от ватиканския Папски библейски институт (A. Mallon.
Voyage d’Exploration au sud-est de la Mer Morte [„Научноизследователско пътуване в
югоизточната част на Мъртво море“ (фр.). “ Б. пр.]). Водещи археолози като У. Ф. Олбрайт и
П. Харланд установили, че през XXI в. пр. Хр. селищата в планините около този район
внезапно били изоставени и останали безлюдни в продължение на няколко века. И до ден
днешен водата в изворите около Мъртво море е радиоактивна „достатъчно, за да
предизвика стерилитет и подобни проблеми при животни и хора, които са я използвали
над определен брой години“ (И. М. Блейк. „Проклятието на Иисус Навин и чудото на
Елисей“ [The Palestine Exploration Quarterly. — Б. a.]).
Облакът на смъртта, който се издигнал в небето над градовете в равнината, уплашил
не само Лот и неговите дъщери, но и Авраам, който не се чувствал в безопасност в
планините на Хеброн, на осемдесетина километра оттам. Библията ни съобщава, че той
вдигнал лагера си и се преместил на запад в Герар.
Освен това Авраам никога повече не посмял да се върне на Синай. Дори след години,
когато неговият син Исаак искал да отиде в Египет заради глада в Ханаан, „Господ му се
яви и рече: не отивай в Египет; живей в земята, за която ще ти кажа“. Преминаването през
Синайския полуостров очевидно все още не било безопасно.
Но защо?
Според нас унищожаването на градовете в равнината било само странично събитие: в
същото време с ядрено оръжие бил унищожен и космодрумът на Синайския полуостров и
от него дълги години останала смъртоносна радиация. Главната ядрена цел била на
Синайския полуостров и накрая истинската жертва бил самият Шумер.
Макар че краят на Ур настъпил бързо, неговата тъжна участ мрачно надвисвала още от
Войната на царете и все повече се приближавала като бой на далечен барабан, вещаещ
екзекуция. Гибелната година - 2024 г. пр. Хр. - била шестата от царуването на Иби-Син,
последния владетел на Ур, но за да установим причините за бедствието, обяснението на
характера му и подробностите за неговите мащаби, трябва да анализираме сведенията за
онези съдбовни години още от времето на войната.
След като не успели да изпълнят целта си и на два пъти били унизени от Авраам -
първо в Кадес-Варни и после пак край Дамаск, - царете нашественици незабавно били
свалени от троновете си. Когато Шу-Син заменил брат си Амар-Син на престола, големият
съюз вече се бил разпаднал и бившите съюзници на Ур късали парче след парче от
неговата рушаща се империя.
Макар че Нанар и Инана също били опозорени от Войната на царете, Шу-Син отначало
демонстрирал вярност към тях. Именно Нанар, съобщават ранните надписи на владетеля,
„призовал неговото име“ за царската власт, той бил „възлюбен на Инана“ и богинята го
представила на Нанар (обр. 103).

„Свещената Инана - хвали се Шу-Син, - онази, надарена с поразителни качества,

първата дъщеря на Син“, му дала оръжия, с които „да влезе в бой с непокорната вражеска
страна“. Но всичко това не било достатъчно, за да спаси шумерската империя, и скоро Шу-
Син потърсил помощ от по-велики богове.
Ако се съди по годишните формули - надписи с административно, търговско и
социално съдържание, които обозначавали всяка година от управлението на царя според
най-важното събитие, - през втората година от царуването си Шу-Син се опитал да си
осигури благосклонността на Енки, като му построил специален кораб, който можел да
плава в открито море чак до Долния свят. Третата му година също била ангажирана с
дейности, ориентирани към Енки. Не е известно нищо за тях, но е възможно те да
представляват заобиколен начин за умиротворяване на привържениците на Мардук и
Набу. Тези усилия обаче очевидно се провалили, защото през четвъртата и петата година
царят построил здрава стена на западната граница на Месопотамия, предназначена за
отблъскване на нашествията на „западняците“, привърженици на Мардук.
Натискът от запад продължавал да се усилва и Шу-Син се обърнал към великите
богове в Нипур за прошка и избавление. Годишните формули, потвърдени от
археологическите разкопки на Американската експедиция в Нипур, разкриват, че царят се
заел с активно строителство в нипурското светилище, безцпрецедентно по мащаби от
времето на Ур-Наму. Кулминация на строежите било издигането на стела в чест на Енлил и
Нинлил, „стела, каквато не бил правил нито един цар“. Шу-Син отчаяно търсел одобрение,
потвърждение, че той е „царят, когото Енлил избра в сърцето си“. Ала Енлил го нямало, за
да му отговори. Само Нинлил, неговата съпруга, която останала в Нипур, чула молитвите
на владетеля. Отговаряйки със съчувствие, „за да продължи благополучието на Шу-Син,
времето на короната му да удължи“, тя му дала „оръжие, което със сияние поваля... чийто
страховит блясък небето достига“.
Един текст на Шу-Син, принадлежащ към „колекция В“, предполага, че в усилията си да
възстанови някогашните връзки с Нипур царят се опитал да се помири с местните жители
(като например семейството на Тара), напуснали Ур след смъртта на Ур-Наму. Паметникът
посочва, че след като накарал района на Харан да „затрепери от страх от неговите
оръжия“, владетелят направил мирен жест: пратил там родната си дъщеря за жена,
навярно на местния вожд или неговия син. Тя се завърнала в Шумер със свита от местни
жители и „основа град за Енлил и Нинлил на границата на Нипур“. За пръв път „от дните,
когато бяха определени съдбите“, се случвало цар да основе „град за Енлил и Нинлил“,
заявява Шу-Син с очевидната надежда да получи похвала. Навярно с помощта на
върналите се в родината си жители на Нипур той също възстановил службите в големия
нипурски храм - като възприел ролята и титлата на първожрец.
Ала всичко това било напразно. Вместо да настъпи спокойствие, опасностите се
множали, грижата за верността на далечните провинции отстъпила място на тревога за
територията на самия Шумер. „Могъщият цар, царят на Ур“, съобщават надписите на Шу-
Син, установил, че главна царска задача е станало „опазването на земята“ - на Шумер.
Бил направен още един опит да примамят Енлил обратно в Шумер, за да намерят
убежище под неговото крило. Явно по съвет на Нинлил Шу-Син построил за божествената
двойка „голям кораб, годен за най-големите реки... Той го украси съвършено със
скъпоценни камъни“, снабдил го с весла от най-фино дърво, насочващи прътове и изкусно
направено кормилно гребло, обзавел го с всевъзможни предмети на лукса, включително
брачно ложе. После „постави кораба в широката низина срещу Нинлиловия дом на
насладата“.
Носталгичните нотки докоснали някаква струна в сърцето на Енлил, тъй като се бил
влюбил в Нинлил, когато тя била млада и я видял да се къпе гола в реката. Богът наистина
се завърнал в Нипур:
„Когато Енлил чу [всичко това],
от хоризонт до хоризонт той забърза,
от юг на север се отправи;
по небе и по суша пътува,
за да се възрадва с любимата си царица Нинлил.“
Това сантиментално пътуване обаче било само кратка интерлюдия. Няколко важни
реда към края на плочката липсват, така че не знаем подробности за случилото се.
Последните редове обаче говорят за „Нинурта, великия воин на Енлил, който прогони
натрапника “, очевидно след като върху някакво изображение на кораба намерили
„надпис, зъл надпис“, навярно целящ да прокълне Енлил и Нинлил.
Няма данни за реакцията на Енлил, но всички други сведения предполагат, че отново
напуснал Нипур и този път очевидно отвел Нинлил със себе си.
Скоро след това - по нашия календар през февруари 2031 г. пр. Хр. - Древният изток
станал свидетел на пълно лунно затъмнение, което скрило луната през нощта. Нипурските
оракули не били в състояние да успокоят тревогата на Шу-Син: това било поличба, казват в
писмо до него те, „за царя, който управлява четирите региона: неговата стена ще бъде
разрушена, Ур ще бъде опустошен“.
Отблъснат от великите стари богове, Шу-Син направил последно усилие - или проява
на предизвикателство, или сетен опит да си осигури божествена подкрепа. Той построил в
нипурското светилище храм на един млад бог на име Шара, син на Инана. Подобно на
Лугалбанда, който носел този епитет в древни времена, този нов Шара („княз“) бил син на
цар. В надписа за освещаването на храма Шу-Син твърди, че бил баща на младия бог: „На
божествения Шара, небесния герой, любимия син на Инана. Неговият баща, могъщият цар,
цар на Ур, цар на четирите региона, построи за него храма Шагипада, това любимо
светилище; да живее царят“. Течала деветата година от царуването на Шу-Син.
Последната.
Новият владетел на трона на Ур, Иби-Син, не бил в състояние да сложи край на
отстъплението и разложението. Можел само да ускори строежа на стените и укрепленията
в сърцето на Шумер, около Ур и Нипур. Останалата част от страната била оставена
незащитена. Неговите годишни формули, каквито са открити до петата му година, макар
да управлявал по-дълго, не съобщават нищо за обстоятелствата от това време. Много
повече научаваме от прекратяването на другите обичайни послания и търговски
документи. Така например уверенията за вярност, които ежегодно се очаквало да пращат
подчинените градски центрове в Ур, постепенно престанали да пристигат. Първо
престанали да се получават уверения за вярност от западните краища, а на третата година
- и от столиците на източните провинции. През тази трета година външната търговия на Ур
„внезапно замряла“ (по думите на С. Дж. Гад, „История и паметници на Ур“). В данъчния
център Дрехем (край Нипур), където през III династия на Ур се регистрирали внасяните
стоки и добитък и събираните данъци (открити са хиляди непокътнати глинени плочки),
педантичното счетоводство също ненадейно спряло през третата година.
Пренебрегвайки Нипур, чиито велики богове го били изоставили, Иби-Син отново
насочил верността си към Нанар и Инана и на втората си година се обявил за първожрец в
урукския храм на богинята. Той многократно молил своите богове за напътствие и утеха,
ала чувал от оракулите само за опустошения и гибел. На четвъртата година от царуването
му му казали, че „синът на запад ще се надигне... това е поличба за Иби-Син: Ур ще бъде
съден“.
На петата година Иби-Син пак потърсил подкрепа, като станал първожрец на Инана в
нейното светилище в Ур. Но и това не помогнало: през същата година другите градове в
самия Шумер престанали да пращат уверения за вярност. През тази година шумерските
градове за последен път пратили традиционните жертвени животни за храма на Нанар.
Централната власт на Ур, неговите богове и великият му зикурат вече не се признавали.
В началото на шестата година поличбите „за разрушение“ станали по-настойчиви и
конкретни. „Когато дойде шестата година, жителите на Ур ще бъдат затворени в капан“ -
заявява едно пророчество. Предсказваното бедствие щяло да настъпи, съобщава текст,
„щом онзи, който се нарича върховен, като онези, чиито гърди са помазани, за втори път
дойде от запад“. През същата година, разкриват съобщенията от границите, „вражески
западняци нахлуха в равнината“ на Месопотамия. Без съпротива те бързо „навлязоха във
вътрешността на страната, като превзеха една по една всички големи крепости“.
Иби-Син останал само с Ур и Нипур, но преди да изтече съдбовната шеста година
надписите в чест на царя на Ур внезапно прекъсват и в Нипур. Врагът на Ур и неговите
богове, „онзи, който се нарича върховен“, стигнал до сърцето на Шумер.
Както предсказали поличбите, Мардук повторно се завърнал във Вавилон.
Двадесет и четирите съдбовни години - откакто Авраам напуснал Харан, откакто Шулги
бил заменен на престола, откакто започнало изгнанието на Мардук при хетите - всичко се
сляло в тази Гибелна година, 2024 г. пр. Хр. След като проследихме отделните, но
взаимосвързани разкази за Авраам и съдбата на Ур с неговите последни трима царе, сега
ще тръгнем по стъпките на Мардук.
Плочката, върху която е написана автобиографията на Мардук (и от която вече
цитирахме части), продължава да разказва за неговото завръщане във Вавилон след
двадесет и четири годишното му пребиваване в земята на хетите:
„В земята на хетите попитах оракула
[за] моя трон и власт:
„Докога?“ - попитах го аз.
Двайсет и четири години там останах.“
На двадесет и четвъртата година той получил добра поличба:
„Дните ми [на изгнание] изтекоха;
към моя град аз [се отправям];
моят храм Есагила като планина [ще издигна/възстановя],
вечния си дом ще [възстановя].
Запътих се[към] Вавилон
през... земите [отидох] в своя град,
неговото [бъдеще? благоденствие?] да осигуря,
цар на Вавилон да [поставя]
в дома на моя завет...
в извисяващия се като планина Есаги...
от Ану създаден...
В Есагил...
платформа ще издигна...
В моя град...
радост...“
След това повредената плочка изброява градовете, през които Мардук минал на път
за Вавилон. Няколкото четливи имена показват, че пътят му от Мала Азия до Месопотамия
първо го отвел на юг в град Хама (библейския Хамат), после на изток през Мари (вж.
картата). Всъщност той дошъл в Двуречието - както предсказали поличбите - от запад,
придружаван от аморейските си („западняци“) поддръжници.
Желанието му, продължава Мардук, било да донесе мир и благоденствие на земята,
„да прогоня злото и нещастието... да донеса майчинска обич на човечеството“. Ала
напразно: срещу неговия град Вавилон „гнева си отправи“ божествен противник. Името на
този бог е посочено в самото начало на нова колона от текст, но от него е останала само
първата сричка: „Божественият НИН...“ Това може да е бил единствено Нинурта.
От тази плочка не научаваме нищо за действията на този враг, тъй като всички
следващи стихове са силно повредени и текстът става нечетивен. Можем обаче да
разберем нещо за липсващото съдържание от третата плочка на „Текста за Кедорлаомер“.
Въпреки загадъчните си аспекти, той рисува картина на пълен хаос, в който боговете се
нахвърлят едни срещу други начело на своите човешки войски: аморейските поддръжници
на Мардук връхлетели долината на Ефрат към Нипур и Нинурта събрал еламска войска, за
да ги отблъсне.
Когато препрочитаме сведенията за тези тежки времена, установяваме, че
обвиняването на врага в извършване на жестокости не е съвременно откритие.
Вавилонският текст - написан, трябва да имаме предвид, от привърженик на Мардук -
приписва на еламските сили оскверняване на храмове, включително светилищата на
Шамаш и Ищар. Вавилонският хронист отива още по-далеч: той обвинява Нинурта, че
прехвърлил вината за оскверняването на Енлиловата светая светих в Нипур върху
привържениците на Мардук и така предизвикал Енлил да застане срещу Мардук и неговия
син Набу.
Това се случило, разказва паметникът, когато двете вражески войски се изправили
една срещу друга при Нипур. Тогава свещеният град бил плячкосан и светилището му,
великият Екур, било осквернено. Нинурта обвинил за това злодеяние привържениците на
Мардук, ала не било вярно: злодеецът бил неговият съюзник Ера! Докато не се върнем
към „Епос за Ера“, няма да разберем как във вавилонската хроника внезапно се появява
Нергал/Ера, но не може да има съмнение, че този бог е назован в „Текстовете за
Кедорлаомер“ и е обвинен в оскверняването на Екур:
„Ера, безмилостният,
в светилището влезе.
Застана в светилището
и погледна Екур.
Уста отвори и на своите младежи каза:
„Плячкосайте Екур,
вземете ценностите му,
разрушете основите му,
срутете оградата му!“
Когато чул, че храмът му е разрушен и светилището му - осквернено, че „завесата в
светая светих е откъсната“, „седналият на високия трон“ Енлил се втурнал обратно в Нипур.
„Пред него вървяха богове, облечени в сияние“, самият той „блестеше като мълния“,
когато се спуснал от небесата (обр. 104), „той светилището разтърси“.

Енлил се обърнал към своя син „княза Нинурта“ и го пратил да разбере кой е
осквернил светилището. Ала вместо да каже истината и да издаде своя съюзник Ера,
Нинурта обвинително посочил Мардук и неговите поддръжници...
Описвайки сцената, вавилонският текст твърди, че Нинурта не проявявал нужната
почит към баща си: „без страх за живота си, той тиарата си не свали“. На Енлил „зли неща
той наговори... нямаше справедливост; разруха беше замислена“. Предизвикан, „Енлил
срещу Вавилон зло да замислят направи“.
Освен „злодеянията“ срещу Мардук и Вавилон била подготвена атака срещу Набу и
неговия храм Езида в Борсипа. Но Набу успял да избяга на запад във верните си градове по
средиземноморското крайбрежие:
„От Езида...
Набу се отправи
да събере всичките си градове;
към голямото море се запъти.“
Във вавилонския текст следват стихове, които имат пряк аналог в библейския разказ за
унищожаването на Содом и Гомора:
„Но когато синът на Мардук
в земята на брега отиде,
онзи от злия вятър [Ера]
с горещина равнината опърли.“
Тези стихове наистина трябва да имат общ източник с библейското описание на
посипалите се от небесата жупел и огън, които съсипали градовете и цялата околност.
Както показват библейските свидетелства (напр. Второзаконие 29: 22-27), „нечестието“
на градовете от Йорданската равнина се състояло в това, че те „оставиха завета на
Господа, Бога ... и отидоха да служат на други богове“. Както научаваме от вавилонския
текст, „поплакът“ (обвинението) срещу тях бил, че поддържат Мардук и Набу в този
последен сблъсък между съперничещите си богове. Но докато библейският разказ оставя
нещата така, вавилонският извор прибавя още една важна подробност: нападението
срещу ханаанските градове имало за цел не само да унищожи центровете, поддържащи
Мардук, но и да погуби Набу, който бил намерил убежище там. Втората задача обаче не
била изпълнена, тъй като той успял навреме да се изплъзне и избягал на остров в
Средиземно море, чиито обитатели го приели, макар че не бил техен бог:
„Той [Набу] в голямото море влезе.
Седна на трон, който негов не беше,
[защото] Езида, законният му дом, беше превзет.“
Оформящата се от библейските и вавилонските текстове картина на катаклизма,
погълнал Древния изток по времето на Авраам, е още по-подробно описана в „Епос за
Ера“ (който вече цитирахме). Оначало свързана от фрагменти, намерени в
Ашурбанипаловата библиотека в Ниневия, асирийската хроника започва да придобива
форма и смисъл с откриването на нови фрагментарни версии в други археологически
обекти. Вече ясно е установено, че текстът е бил написан върху пет плочки и въпреки
празнотите, липсващите или непълни редове и дори противоречията между учените къде е
мястото на някои фрагменти, разполагаме с два пълни превода: „Das Ега-Epos“ на П. Ф.
Гьосман и „L’Epopea di Егга“ на Л. Кани.
„Епос за Ера“ не само обяснява характера и причините за конфликта, който довел до
използването на Абсолютното оръжие срещу обитаеми градове и опита за убийство на
бога (Набу), за когото се смятало, че се крие в тях. Той също изяснява, че такива крайни
мерки не били взети с лека ръка.
От няколко други текста ни е известно, че по времето на тази сериозна криза великите
богове постоянно заседавали във Военния съвет и поддържали непрекъсната връзка с Ану:
„Ану до Земята думите говореше, Земята на Ану думи произнасяше“. „Епос за Ера“ допълва
информацията, че преди да се прибегне до ужасните оръжия, Нергал/Ера и Мардук още
веднъж се изправили един срещу друг и Нергал използвал заплахи, за да убеди брат си да
напусне Вавилон и да се откаже от претенциите си за върховенство.
Но този път убежденията се провалили и пред Съвета на боговете Нергал препоръчал
да приложат сила, за да укротят Мардук. От текстовете научаваме, че обсъжданията били
извънредно разгорещени: те продължили „цяло денонощие без прекъсване“. Особено
остър спор възникнал между Енки и неговия син Нергал, в който Енки защитавал
първородния си наследник: „След като княз Мардук се е вдигнал, след като народът
повторно името му издигна, защо Ера да се противи продължава?“, попитал Енки. Накрая
той изгубил търпение и извикал на Нергал да се маха от очите му.
Нергал обидено напуснал и се завърнал във владенията си. „Той със себе си се
посъветва“ и решил да използва ужасното оръжие. „Земите ще унищожа, в купчина пепел
ще ги превърна, градовете ще разруша, в пустини ще ги превърна, планините ще изравня,
зверовете им ще накарам да изчезнат, моретата ще развълнувам, онова, що в тях живее,
ще погубя, хората ще избия, душите им в пара ще превърна, никого няма да пощадя...“
От един текст, известен като CT-xvi-44/46, научаваме, че Гибил, чиито владения се
намирали в Африка в съседство с Нергаловите, предупредил Мардук за пагубния план на
Нергал. Било нощ и великите богове се били оттеглили да почиват. Тогава Гибил „тези
думи на Мардук отправи“ за „седемте ужасни оръжия, които Ану създаде... Тези седем
срещу теб ще бъдат насочени“ - предупредил той Мардук.
Уплашен, Мардук попитал Гибил къде се пазят ужасните оръжия. „О, Гибил - казал той,
- тези седем - къде са родени, къде са създадени?“ В отговор Гибил му разкрил, че са
скрити под земята:
„Тези седем планината обитават,
в една пещера подземна живеят.
От това място с блясък навън те се хвърлят,
от Земята до небето, облечени в ужас.“ .
 Ала къде било това място, продължавал да го разпитва Мардук и Гибил можел само
да му каже, че „даже на мъдрите богове, на тях това не е известно“.
Мардук побързал да иде при баща си Енки със страшната вест. „В дома на баща си
Енки той [Мардук] влезе“. Енки лежал в стаята, в която се бил оттеглил за през нощта.
„Татко - казал Мардук, - Гибил тези думи на мене изрече: за идването на седемте [оръжия]
той научил.“ И като разказал на баща си лошата вест, той настоял пред всезнаещия си
родител: „Мястото им потърси, побързай!“
Скоро боговете пак продължили съвета, тъй като дори Енки не знаел точното
скривалище на Абсолютното оръжие. За негова изненада, не всички други богове били
смаяни колкото него. Енки категорично се обявил срещу тази идея и настоял да вземат
мерки, за да спрат Нергал, тъй като използването на оръжията, отбелязал той, „земите ще
опустоши, хората ще погуби“. Нанар и Уту се колебаели, но Енлил и Нинурта били за
решителни действия. И така, тъй като Съветът на боговете не можел да вземе решение,
всичко оставало в ръцете на Ану.
Когато най-после стигнал в Долния свят с вестта за решението на Ану, Нинурта
установил, че Нергал вече е заповядал насочването на „седемте ужасни оръжия“ с тяхната
„отрова“ - ядрените им бойни глави. „Епос за Ера“ продължава да нарича Нинурта с
епитета Ишум („обгарящият“) и разказва, че богът ясно дал на Нергал/Ера да разбере, че
оръжията могат да се използват само срещу специално одобрени цели, че преди да бъдат
използвани, трябва да бъдат предупредени анунакските богове на избраните места и
игигите на космическата платформа и совалките, и накрая, но не на последно място, че
човечеството трябва да бъде пощадено, защото „Ану, господарят на боговете, милостив е
към земята“.
Отначало Нергал не щял и да чуе за такова предупреждение и древният текст
подробно предава суровите думи, разменени между двамата богове. После Нергал се
съгласил да предупреди анунаките и игигите, които поддържали космическите
съоръжения, но не и Мардук и неговия син Набу, нито човешките поддръжници на
Мардук.
Тогава Нинурта се опитал да го разубеди от безразборното унищожение и използвал
същите думи, които в Библията се приписват на Авраам в опита му да спаси Содом:
„Храбри Ера,
нима праведните заедно с грешниците ще погубиш?
Нима ще погубиш онези, които срещу теб съгрешиха,
наред с онези, които срещу теб не са съгрешили?“
С ласкателства, заплахи и логика двамата богове дълго спорили за мащабите на
унищожението. Нергал бил мотивиран от лична омраза: „Аз ще погубя сина и нека баща
му го погребе, после ще убия бащата и нека никой не го погребе!“ - извикал той. Нинурта
използвал дипломация и изтъкнал несправедливостта на безразборното унищожение,
както и стратегическите достойнства на внимателно подбраната цел. Накрая думите му
разколебали Нергал. „Той чу думите, изречени от Ишум [Нинурта]; думите като отлично
масло подействаха.“ Нергал се съгласил да пощади моретата и да не атакува Месопотамия
и съставил нов план. Унищожението щяло да е избирателно: тактическата цел щяла да е
разрушаването на градовете, в които можел да се крие Набу, а стратегическата - да не
допусне Мардук да превземе космодрума, „мястото, от което се издигат великите“.
„От град на град пратеник ще проводя;
синът, издънка на баща си, не ще избяга;
смехът на майка му ще секне...
До мястото на боговете той достъп не ще да има:
мястото, от което се издигат великите,
аз ще разтърся.“
Когато Нергал изложил новия си план, включващ унищожаването на космодрума,
Нинурта онемял. Но както съобщават други текстове, Енлил одобрил плана, очевидно Ану
също се съгласил. Без да губи време, Нергал настоял двамата с Нинурта незабавно да
предприемат действия:
„После героят Ера при Ишум отиде,
неговите думи му напомни;
Ишум думата си удържа,
със свито сърце.“
Първата им цел бил космодрумът, чийто команден комплекс бил скрит в „Най-
високата планина“, а пистите му простирали в съседните равнини:
„Ишум към Най-високата планина се отправи;
ужасните седем [оръжия] несравними
след себе си влачеше.
При Най-високата планина стигна героят;
ръката си вдигна -
планината беше изравнена;
равнината при Най-високата планина
после той унищожи;
в нейните гори нито дънер прав не остана.“
Така с един ядрен удар бил ликвидиран космодрумът, била разрушена планината, в
която се намирал контролният му комплекс, била унищожена равнината с пистите... Това
пагубно дело, свидетелстват писмените извори, било извършено от Нинурта (Ишум).
Сега било ред на Нергал (Ера) да изпълни клетвата си за отмъщение. Той се отправил
по Царския път от Синайския полуостров към ханаанските градове и ги унищожил. Думите
на „Епос за Ера“ са аналогични на библейския разказ за Содом и Гомора:
„После в подражание на Ишум,
Ера по Царския път се отправи.
Градовете довърши,
 опустоши ги докрай.
В планините глад донесе,
зверовете накара да загинат.“
Следващите стихове може би описват раждането на новата южна част на Мъртво
море след взривяването на южния му бряг и унищожаването на всички морски животни:
„Той морето раздвижи,
целостта му раздели.
Онова, което живее в него,
дори крокодилите,
накара да загине.
Като с огън обгори зверовете,
зърното в пепел превърна.“
Така „Епос за Ера“ обхваща и трите аспекта на ядрената гибел: унищожаването на
синайския космодрум, разрушаването на градовете в Йорданската равнина и
разширяването на Мъртво море в южна посока. Логично е да предположим, че такова
уникално събитие е документирано и в други текстове, и наистина откриваме още
описания и спомени за ядрения ад.
Особено ценен е един такъв паметник (известен като К.5001 [Oxford Editions of
Cuneiform Texts 6. - Б. a.]), защото не само е на оригиналния шумерски език, но и е
двуезичен: всеки шумерски ред е придружен с акадски превод. Това несъмнено е един от
най-ранните текстове по въпроса и изразите наистина оставят впечатлението, че този или
подобни шумерски оригинали са послужили като извор за библейския разказ. Отправен
към бог, чиято самоличност не става ясна от запазения фрагмент, той гласи:
„Господарю, носител на обгорителя,
който изгори врага;
който унищожи непокорната земя;
който погуби живота на поддръжниците на злото слово;
който обсипа с камъни и огън враговете.“
Делото, извършено от двамата богове Нинурта и Нергал — когато анунаките,
охраняващи космодрума, били предупредени и трябвало да избягат, като се издигнат „на
небесния свод“, - се отразява в един вавилонски текст, в който някакъв владетел си спомня
паметните събития, случили се „по време на царуването на един по-древен цар“. Ето
думите на царя:
„В онези дни,
по време на царуването на един някогашен цар,
условията се промениха.
Доброто си отиде, страданието беше вечно.
Господарят [на боговете] се разяри,
с гняв се изпълни.
 Даде той заповед:
боговете на онова място го напуснаха...
Двамата, решени да извършат злото,
накараха пазителите му да се отдръпнат;
закрилниците му се издигнаха на небесния свод.“
„Текстът за Кедорлаомер“, който идентифицира двамата богове с епитетите им като
Нинурта и Нергал, предава събитието по следния начин:
„Енлил, който седеше на високия трон,
беше обзет от гняв.
Опустошителите отново зло предложиха;
той, който с огън изгаря [Ишмун/Нинурта],
и онзи от злия вятър [Ера/Нергал]
заедно извършиха злодеянието си.
Двамата накараха боговете да избягат,
накараха ги да избягат от огъня.“
Целта, от която божествените ѝ пазители били принудени да избягат, било мястото за
кацане:
„Онова, което беше издигнато към Ану,
те изгориха;
лицето му унищожиха,
мястото опустошиха.“
Така бил разрушен космодрумът, причина за толкова много войни между боговете:
планината, в която се намирала контролната техника, била изравнена със земята,
платформите били унищожени, в равнината, чиято твърда почва използвали като писта
совалките, не останало право нито едно дърво.
Това велико място завинаги престанало да съществува... но белегът, нанесен на
лицето на Земята в онзи ужасен ден, все още може да се види - и досега! Това е огромна
рана, толкова грамадна, че може да се различи само от въздуха - разкрита едва през
последните години, когато сателитите започнаха да заснемат планетата (обр. 105).
Присъствието на тази рана не може да обясни нито един учен.
 На север от тази загадъчна особеност на синайския релеф се намира централната
равнина на полуострова - останала от езеро, датиращо от древна геологична епоха.
Нейната твърда почва е идеална за кацане на совалки - същата причина, която прави
пустинята Мохаве в Калифорния, където се намира военновъздушната база „Едуардс“,
идеална за приземяване на американските космически совалки.
Когато стои в тази огромна равнина на Синайския полуостров - чиято твърда почва
изигра важна роля в танковите сражения от най-новата история също като за космическите
кораби в древността, - човек може да види в далечината планините, които я обграждат и ѝ
придават овална форма. Варовиковите масиви се белеят на хоризонта, но там, където
равнината стига до огромния белег на Синай, черният цвят рязко изпъква на фона на
околната белота (обр. 106).
 Черният цвят не е естествен за Синайския полуостров, където комбинациите от бял
варовик и червен пясъчник заслепяват с багри от яркожълто до светлосиво и тъмнокафяво,
но не и черно, което в природата идва от базалтовите скали.
И все пак там, в централната равнина на север-североизток от загадъчния исполински
белег, цветът на почвата е черен. Това се дължи - както ясно показва нашата снимка - на
безброй милиони парченца почерняла скала, пръснати сякаш от гигантска ръка из целия
район (обр. 107).

За невероятния белег на лицето на Синай, видян от небето и сниман от спътниците на

НАСА, няма никакво обяснение. Няма обяснение за почернелите скални парчета, пръснати
из централната равнина. Няма обяснение - освен ако не прочетем стиховете на древните
текстове и не стигнем до заключението, че в дните на Авраам Нергал и Нинурта
унищожили космодрума с ядрено оръжие: „Онова, което беше издигнато към Ану, те
изгориха; лицето му унищожиха, мястото опустошиха“.
И космодрумът и злите градове престанали да съществуват.
Далеч на запад в самия Шумер ядрените взривове и техният ярък блясък нито били
усетени, нито били видени. Ала делото, извършено от Нергал и Нинурта, не останало
незабелязано, тъй като оказало изключително силно въздействие върху Шумер, неговия
народ и самото му съществуване.
Защото, въпреки всички усилия на Нинурта да убеди Нергал да пощади човечеството,
последвали много страдания. Макар че двамата нямали такова намерение, ядрената
експлозия вдигнала могъщ вятър, радиоактивен вятър, който започнал като вихрушка:
„Бурята, Злият вятър,
обиколи небесата.“
И после, тъй като преобладаващите ветрове идвали от Средиземно море,
радиоактивната вихрушка започнала да се разпространява и придвижва на запад. Скоро се
изпълнили поличбите, предсказващи края на Шумер, и той станал последната жертва на
ядреното оръжие.
Катастрофата, която сполетяла страната в края на шестата година от царуването на
Иби-Син, е описана в няколко жалейни текста - дълги поеми, които оплакват гибелта на
величествения Ур и другите центрове на великата шумерска цивилизация. Те много
напомнят Плача Иеремиев, оплакващ разрушаването на Ерусалим от ръцете на
вавилонците, и според първите им преводачи предполагат, че месопотамската катастрофа
е резултат и от нашествие – сблъсък между еламски и аморейски войски.
Когато били открити първите жалейни плочки, учените решили, че само Ур е бил
сполетян от гибел, и озаглавили преводите в съответствие с това предположение. Но с
намирането на все нови текстове станало ясно, че Ур нито бил единственият унищожен
град, нито център на катастрофата. Подобни жалейни текстове не само оплаквали съдбата
на Нипур, Урук и Ериду, но някои паметници изброявали засегнатите градове: те започвали
от югозапад на североизток и обхващали цяла Южна Месопотамия. Станало ясно, че
всички градове били сполетени от внезапна и едновременна катастрофа - а не в
постепенна последователност като при нашествие. Учени като Т. Якобсен („Царуването на
Иби-Син“) заключили, че „варварските нашественици“ нямат нищо общо с „ужасната
катастрофа“, бедствие, което той нарекъл „извънредно озадачаващо“.
„Само времето ще покаже дали ще узнаем точно какво се е случило в онези години —
пише Якобсен. - Ние сме убедени, че все още сме далеч от истината за тази история.“
Но загадката може да се разгадае и да стигнем до истината за тази история, ако
свържем катастрофата в Месопотамия с ядрената експлозия на Синай.
 Текстовете, които се отличават с дължината си и в много случаи с отличното си
състояние, обикновено започват с оплакване на внезапното изоставяне на всички
шумерски светилища от различните богове, чиито храмове били „оставени на вятъра“.
След това с ярки краски се описва опустошението, предизвикано от катастрафата:
„Градовете бяха опустошени,
къщите бяха опустошени,
конюшните бяха опустошени,
кошарите опустяха;
шумерските волове вече не са в оборите си,
овцете вече не са в кошарите си,
в реките тече горчива вода,
нивите обраснаха в бурени,
степните растения изсъхнаха.“
В градове и села „майката плаче за децата си, бащата не казва „О, жено“... децата не
растат здрави, дойката не пее приспивна песен... царството беше отнесено от земята“.
Преди края на Втората световна война, преди Хирошима и Нагасаки да бъдат
разрушени с атомни бомби, хвърлени от небето, библейската история за Содом и Гомора
все още можеше да се тълкува с традиционните „огън и жупел“, поради липса на по-добро
обяснение. За учените, които не са се били сблъскали с ужаса на ядреното оръжие,
шумерските жалейни текстове разкриват (както ги озаглавяват самите те) „Разрушаването
на Ур“ или „Разрушаването на Шумер“. Но тези текстове описват друго: описват
опустошение, а не разрушаване. Градовете били по местата си, но без хора. Оборите все
още стояли, но без волове, кошарите били там, но без овце, реките течели, но водата
станала горчива, нивите все още се простирали, но обрасли с бурени, степните растения
пониквали само за да повехнат веднага.
Нашествие, война, убийства - всички тези злодеяния вече били известни на
човечеството, но както ясно показват жалейните текстове, това било уникална и
безпрецедентна катастрофа:
„В Земята [Шумер] се случи бедствие,
непознато на човека:
каквото никога не бе виждано,
от което не можеше никой да се спаси.“
Смъртта не дошла от вражеска ръка, тя била невидима, смърт, „която броди по
улицата, скита по пътя, застава до човека – ала никой я не вижда; когато влиза в нечий
дом, появата ѝ е незабелязана“. Нямало спасение от това „зло, което нападна земята като
призрак... И през най-високата стена, и през най-дебелата стена като потоп то минава;
никоя врата не може да го задържи навън, никое резе не може да го спре, през вратата се
промушва като змия, през пантите се вмъква като вятър“. Онези, които се криели в
домовете си, били поваляни вътре, онези, които се качвали на покривите, умирали там,
онези, които бягали по улиците, се строполявали навън: „кашлица и храчка гърдите
отслабваха, устата със слюнка и пяна се пълнеше... вцепенение и шемет ги обземаше,
ужасно безсилие... зло проклятие, главоболие... духът напускаше телата им“. И те умирали
от страшна смърт:
„Ужасени, хората не можеха да дишат;
Злият вятър ги сграбчваше,
не им отпуска друг ден...
Устите са пълни с кръв,
главите се валят в кръв...
лицето пребледнява от Злия вятър.“
Източник на невидимата смърт бил облак, който се появил в небето на Шумер и
„покри земята като плащ, простря се отгоре ѝ като завивка“. Кафеникав на цвят, денем
„слънцето на хоризонта той с мрак скриваше“. Нощем светещ по краищата („Опасан с
ужасен блясък, той широката земя изпълни“), облакът скривал Луната: „Изгрева на Луната
угасяше“. Движейки се от запад на изток, смъртоносният облак - „обгърнат в ужас, страх
хвърляше навсякъде“ — бил отнесен до Шумер от виещ вятър, „силен вятър, който се носи
високо в небето, зъл вятър, който погубва земята“.
Това обаче не било природно явление. Това била „силна буря, пратена от Ану... тя
дойде от сърцето на Енлил“. Резултат от седемте ужасни оръжия, „за миг тя се пръкна...
като горчивата отрова на боговете; на запад тя се пръкна“. Злият вятър, който „носи мрак
от град на град, носи гъсти облаци, които спускат мрак от небето“, бил резултат от
„блестяща мълния“: „От планините се спусна тя връз земята, от Равнината на
безпощадността дойде“.
Макар че хората били озадачени, боговете знаели причината за Злия вятър:
„Зъл взрив предизвести гибелната буря,
зъл взрив предшестваше
гибелната буря;
могъщото потомство, храбрите синове
бяха предвестници на мора.“
Двамата храбри синове Нинурта и Нергал „за един миг“ отприщили седемте ужасни
оръжия, създадени от Ану, и „изкорениха всичко, погубиха всичко“ на мястото на
експлозията. Древните описания са живи и точни като съвременен разказ на очевидец на
атомен взрив: щом „ужасните оръжия“ били хвърлени от небето, избухнал мощен блясък:
„те пръснаха страшни лъчи към четирите посоки на света и като огън изгориха всичко“ -
разказва един паметник. Друг, жалеен текст от Нипур, си спомня „бурята, за миг от мълния
създадена“ . В небето се издигнала атомна гъба - „гъсти облаци, които спускат мрак от
небето“. Последвали я „силни ветрове... буря, която свирепо брули небесата“. След това
ветровете, които духали от запад на изток, започнали да носят облака към Месопотамия:
„гъсти облаци, които спускат мрак от небето, носят мрак от град на град“.
Не един, а няколко текста свидетелстват, че Злият вятър, който носел облака на
смъртта, е резултат от гигантски експлозии:
„В този ден,
в който беше смазано небето
и Земята беше погубена,
и лицето ѝ от въртопи изтрито -
в който небесата помръкнаха
и се покриха като със сянка...“
Жалейните текстове посочват мястото на ужасните взривове: „на запад“, близо до
„гърдите на морето“ - образно описание на заобления средиземноморски бряг на
Синайския полуостров - от равнината „насред планините“, равнина, която се превърнала в
„Равнина на безпощадността“. По-рано това място служело като космодрум, от който
боговете се издигали при Ану. В много от локализациите се споменава и за планина. В
„Епос за Ера“ планината край „мястото, от което се изкачват великите“, се нарича „Най-
високата планина“, а в един от жалейните текстове - „Планина на виещите тунели“.
Последният епитет напомня на описаната в пирамидните текстове планина с полегати
подземни проходи, до която пътували в търсене на задгробен живот египетските фараони.
В „Стълба към небето“ ние я идентифицирахме като планината, до която стигнал Гилгамеш
по време на пътуването си до мястото на ракетните кораби на Синайския полуостров.
Един жалеен текст съобщава, че смъртоносният облак се образувал на тази планина и
ветровете го понесли на изток чак до „границата на Аншан“ в планината Загрос, като той
поразил цял Шумер от Ериду на юг до Вавилон на север. Невидимата смърт бавно пълзяла
над страната и пътят ѝ продължил едно денонощие - денонощие, увековечено в
жалейните текстове като онзи от Нипур: „В този ден, в този единствен ден, в тази нощ, в
тази единствена нощ... бурята, за миг от мълния създадена, народа на Нипур погуби“.
„Плач Урукски“ живо описва смута сред боговете и населението. Текстът съобщава, че
никой от боговете не бил предвидил ужасния резултат. Когато видели „гигантските лъчи“
на експлозията да достигат небето и когато земята се разтърсила из основи, „великите
богове пребледняха от нейната невъобразимост“.
Когато Злият вятър започнал да „се разпространява към планините като мрежа“,
шумерските богове побегнали от любимите си градове. Текстът, известен като „Плач за
разрушаването на Ур“, изброява всички велики богове и някои от важните им синове и
дъщери, които „оставиха на вятъра“ градовете и големите храмове на Шумер. Текстът,
известен като „Плач за разрушаването на Шумер и Ур“, прибавя драматични подробности
към това припряно заминаване. Така например „Нинхурсаг горчиви сълзи лееше“, когато
бягала от Исин, Нанше викала: „О, мой опустошен град“, когато „нейният любим дом беше
сполетян от бедата“. Инана побързала да напусне Урук, отплавала за Африка с „подводен
кораб“ и се жалвала, че трябвало да изостави накитите и другите си вещи... В собствения си
„плач“ за Урук Инана/Ищар оплаква опустошаването на своя град и храм от Злия вятър,
„който за миг, за едно мигване на окото беше създаден насред планините“ и от който
нямало спасение.
 Поразително описание на страха и смута сред богове и хора при приближаването на
Злия вятър четем в „Плач Урукски“, написан години по-късно по време на
Възстановяването. Когато „верните жители на Урук от ужас бяха обзети“, местните
божества, ръководещи градската администрация, вдигнали тревога. „Ставайте! – посред
нощ извикали на хората те. - Скрийте се в степта!“ Но после самите богове „избягаха... по
непознати пътища се отправиха“. Текстът мрачно съобщава:
„Така всички богове напуснаха Урук;
и надалеч избягаха;
скриха се в планината,
в далечните равнини избягаха.“
Населението на Урук било оставено в хаос, без водачи, напълно безпомощно. „В
паника изпадна Урук... благоразумието изчезна.“ Светилищата били разрушени. „Защо
благосклонното око на боговете от нас се извърна? - питали хората. - Кой донесе толкова
много скръб и плач?“ Ала въпросите им останали без отговор и когато Злата буря минала
над града, „хората бяха натрупани на грамади... тишина над Урук като плащ се спусна“.
Нинки, научаваме от „Плач за разрушаването на Ериду“, избягала от града си в сигурно
убежище в Африка: „Нинки, неговата велика господарка, като птица избяга и напусна
града“. Но Енки се отдалечил само колкото да се спаси от Злия вятър и все пак достатъчно,
за да види съдбата на Ериду. „Неговият господар остана край града... Бащата Енки остана
край града... за съдбата на погубения си град той горчиви сълзи лееше.“ Мнозина негови
верни поданици го последвали и се установили в покрайнините. В продължение на едно
денонощие наблюдавали как бурята „слага ръка“ върху Ериду.
След като „злоносещата буря отмина града и се понесе из полята“, Енки се върнал да
огледа Ериду и заварил град, „поразен от тишина... обитателите му бяха натрупани на
грамади“. Онези, които успели да се спасят, се обърнали към него: „О, Енки – извикали те, -
твоят град беше проклет, в чужда земя се превърна!“ Къде да идат, попитали хората, какво
да правят? Но въпреки че Злият вятър отминал, мястото не било безопасно и Енки „остана
вън от града, сякаш беше чужд град“. „Изоставяйки дома на Ериду“, той повел „онези,
които от града бяха прогонени“, към пустинята, „към враждебната земя“ - там приложил
научните си умения, за да направи „противното дърво“ ядивно.
Когато облакът на смъртта наближил Вавилон, Мардук пратил на баща си Енки спешно
послание от северния край на широкия път на Злия вятър. „Какво да правя?“ - попитал той.
Съветът на Енки, който Мардук предал на своята свита, бил да напуснат Вавилон, но да
отидат само на север. И също като в съвета, даден от двамата пратеници на Лот, бягащите
от града не бивало „нито да се обръщат, нито да поглеждат назад“. Освен това не
трябвало да носят със себе си храна и напитки, защото можели да са „докоснати от
призрака“. Ако не били в състояние да избягат, Енки ги съветвал да се скрият под земята:
„Влезте в стая под земята, в мрак“, докато Злият вятър отмине.
Бавното напредване на бурята заблудило някои богове, които се забавили и това им
струвало скъпо. В Лагаш „майка Бау горчиво плачеше за своя свещен храм, за своя град“.
Макар че Нинурта бил заминал, жена му нямала сили да си тръгне. „О, мой град. О , мой
град“ - плачела тя и забавянето ѝ отнело живота:
„Този ден господарката -
бурята я настигна;
Бау, сякаш беше смъртна -
бурята я настигна...“
От жалейните текстове за Ур (един от които бил съчинен от самата Нингал) научаваме,
че Нанар и Нингал отказали да повярват в неизбежния край на града. Нанар отправил
дълго и прочувствено обръщение към баща си Енлил в търсене на някакъв начин да
предотврати бедствието. Ала „Енлил на сина си Син отговори“, че съдбата не може да се
промени:
„Ур получи царството -
но не и вечно царуване.
От дни стародавни, когато Шумер бе създаден,
до ден днешен, когато народът се умножи -
кой е виждал царство вечно да трае?“
В дългата си поема Нингал си спомня за „бурята, която напред все се носеше и воят ѝ
заглушаваше всичко“. Когато Злият вятър наближил Ур, било ден: „въпреки че от този ден
още треперя – пише тя, - от страшната смрад на този ден не избягахме ние“. Когато
настъпила нощта, „горчив плач се надигна“ в Ур, ала въпреки това божествената двойка
останала в града. „От ужаса на тази нощ не избягахме ние“ - заявява богинята. После
бедствието стигнало до големия зикурат и Нингал разбрала, че Нанар „от злата буря беше
застигнат“.
Двамата прекарали кошмарна нощ, която Нингал се заклела никога да не забравя, в
„мравчи дом“ (подземно помещение) в зикурата. Едва на другия ден, когато „бурята от
града бе отнесена“, „за да напусне дома си, Нингал... припряно дреха облече“ и заедно със
съкрушения Нанар заминали от града, който толкова много обичали.
По пътя видели смърт и опустошение: „хората като глинени чирепи по градските улици
бяха проснати, край високите порти, дето на разходка ходеха, мъртви тела се търкаляха, по
булевардите, дето празнуваха, мъртъвци лежаха, навсякъде имаше човешки грамади“.
Нямало кой да погребе жертвите: „труповете като сланина на слънце сами се топяха“.
Тогава Нингал надигнала своя плач за Ур, някога великолепен град, главен град на
Шумер, столица на горда империя:
„О, дом на Син в Ур,
горчиво е твоето опустошение...
О, Нингал, чиято земя е погубена,
превърни сърцето си във вода!
Градът стана чужд град,
 как може сега да живее човек?
Домът стана дом на сълзи,
той превръща сърцето във вода...
Ур и неговите храмове
бяха оставени на вятъра.“
Цяла Южна Месопотамия била поразена, почвата и водите ѝ били отровени от Злия
вятър: „По бреговете на Тигър и Ефрат само болни растения растат... В блатата расте болна
тръстика, която гние със смрад... В градините няма нови растения, бързо те увяхват...
Нивите не са обработени, никой не сади семена в пръстта, не отеква песен“. Дивите
зверове също били засегнати: „В степите добитък едър и дребен редее, всички живи
същества чезнат“. Домашните животни също измрели: „Кошарите бяха обрулени от
вятъра... Сега в тях цари тишина... Оборите не дават мас и сирене... Нинурта изпразни
Шумер от мляко“.
„Бурята съкруши земята, изтреби всичко, тя изрева като могъщ вятър над
земята, нищо не ѝ убягна, опустоши градовете, опустоши домовете... Никой не
крачи по пътищата, никой не върви по пътеките.“
Шумер бил напълно опустошен.
 Епилог
Седем години след като Злият вятър опустошил Месопотамия, животът отново
започнал да се събужда. Ала вместо империя, която властва над други народи, самият
Шумер бил завладяна земя с подобие на ред, поддържан от еламски войски на юг и
кутийски воини на север.
Исин, град, който дотогава никога не бил столица, бил избран за временен
административен център и един бивш управител на Мари бил доведен да властва над
страната. В документите от този период се казва, че „онзи, който не беше от шумерско
семе“, получил юздите на държавното управление. Както свидетелства неговото семитско
име - Ишби-Ера, - той бил поддръжник на Нергал и назначаването му трябва да е било част
от спогодбата между него и Нинурта.
Някои учени наричат десетилетията след гибелта на Ур Тъмна епоха в месопотамската
история. Почти нищо не се знае за онези тежки времена, освен онова, което научаваме от
годишните формули. В опит да утвърди светската си власт Ишби-Ера взимал мерки за
сигурност, възстановявал едно-друго, освободил чуждия гарнизон, който охранявал Ур, и
като разширил властта си над този град, се обявил за наследник на урските царе, но само
още няколко наново заселени градове признали върховенството му, а един могъщ
владетел на Ларса от време на време представлявал заплаха за властта му.
Година-две по-късно Ишби-Ера се опитал да се облече и с централната религиозна
власт, като завладял Нипур и издигнал в него свещените символи на Енлил и Нинурта. Но
разрешението за този акт идвало само от Нинурта и великите нипурски богове останали
резервирани. В търсене на друга подкрепа Ишби-Ера назначил жреци, за да възстанови
култа към Нанар, Нингал и Инана. Ала изглежда, че народът желаел друго: както
предполагат многобройни текстове „шурпу“ („пречистване“), Енки и Мардук - като се имат
предвид огромните научни знания на Енки - лекували болните, пречиствали водите и
почвата.
През следващия век и половина, обхващащ царуването на двама наследници на
Ишби-Ера в Исин, положението постепенно започнало да се нормализира: възродили се
земеделието и производството, възобновила се вътрешната и външната търговия. Но
трябвало да изтекат седемдесет години от оскверняването му - същият интервал по-късно
бил отнесен за осквернения храм в Ерусалим, - докато третият наследник на исинския
трон, Ишме-Даган, най-после възстановил нипурския храм. В една дълга поема от
дванадесет строфи, посветена на Нипур, той описва как неговата божествена двойка
отвърнала на молбите му да възстанови града и големия храм, за да „бъдат върнати в
Нипур божествените плочки“.
През 1953 г. пр. Хр. храмът на Енлил и Нинлил бил преосветен, в страната настанало
голямо ликуване и едва тогава градовете на Шумер и Акад официално били обявени за
обитаеми.
 Официалното завръщане към нормалния живот обаче само събудило старите дрязги
между боговете. Наследникът на Ишме-Даган носел име, показващо верността му към
Ищар. Нинурта бързо сложил край на това и следващият владетел в Исин - последният с
шумерско име - бил един от неговите поддръжници. Но претенциите на Нинурта за
възстановената земя не били основателни: в края на краищата именно той, макар и
косвено, причинил гибелта на Шумер. Както предполага името на следващия владетел, Син
се опитал да възстанови властта си, но дните на неговото господство и величието на Ур
били изтекли.
Накрая Ану и Енлил отстъпили пред претенциите на Мардук за върховенство във
Вавилон. Вавилонският цар Хамурапи увековечава това съдбоносно решение в преамбюла
на своя законник:
„Великият Ану, господар на
боговете, които от небето на Земята дойдоха,
и Енлил, господар на небето и Земята,
който определя съдбите на земята,
определиха за Мардук, първородния син на Енки,
Енлиловите функции над цялото човечество;
направиха го велик сред боговете, които наблюдават и виждат,
въздигнаха величието на Вавилон;
и установиха за Мардук
вечно царство.“
Вавилон претърпял възход, последвала го Асирия. Шумер вече не съществувал, ала в
една далечна земя щафетата на неговото наследство била предадена от ръцете на Авраам
и сина му Исаак в ръката на Яков, който приел името Израил.
 Хрониките на Земята: хронология

Години I. Събития преди потопа

преди
нашето
време
450 000 Животът на Нибиру, далечен член на нашата слънчева система, е изправен
пред бавна гибел, тъй като атмосферата на планетата се разрежда. Свален от
Ану, владетелят Алалу бяга с космически кораб и намира убежище на Земята.
Той открива, че на Земята има злато, което може да се използва за защита на
нибируанската атмосфера.
445 000 Водени от Енки, син на Ану, анунаките кацат на Земята и създават Ериду -
Земна станция I - за добив на злато от водите на Персийския залив.
430 000 Климатът на Земята омеква. Пристигат още анунаки, сред които Нинхурсаг,
природена сестра на Енки и главен медик.
416 000 Когато добивът на злато намалява, Ану пристига на Земята заедно с Енлил,
неговия наследник. Взима се решение да осигурят жизненоважното злато чрез
рудодобив в Южна Африка. Теглят жребий: Енлил получава командването на
земната мисия, Енки е пратен в Африка. Напускайки Земята, Ану е предизвикан
от внука на Алалу.
400 000 Сред седемте функционални селища в Южна Месопотамия са космодрумът
(Сипар), контролният център (Нипур), металургичният център (Бадтибира),
медицинският център (Шурупак). Рудата се превозва с кораби от Африка,
пречистеният метал се праща до орбиталните платформи, управлявани от
игигите, и оттам с космически кораби периодично се транспортира на Нибиру.
380 000 Осигурявайки си подкрепата на игигите, внукът на Алалу се опитва да узурпира
господството на Земята. Привържениците на Енлил побеждават във Войната
на старите богове.

300 000 Анунаките, които работят в златните рудници, вдигат бунт. Чрез генетични
манипулации Енки и Нинхурсаг създават примитивни работници, които поемат
физическия труд от анунаките. Енлил напада рудниците и отвежда примитивни
работници в Един, Месопотамия. Homo sapiens получава способността да се
размножава.
200 000 Животът на Земята регресира по време на нов ледников период.
100 000 Климатът отново се затопля. За растящо недоволство на Енлил, анунаките
(библейските нефилими) се женят за дъщерите човешки.
75 000 Започва „проклятието на Земята“ - нова ледникова епоха. По Земята скитат
 регресивни човешки типове. Оцелява кроманьонецът.
49 000 Енки и Нинхурсаг поставят хора от анунакски произход начело на Шурупак.
Разгневен, Енлил замисля унищожаването на човечеството.
13 000 Разбрал, че преминаването на Нибиру покрай Земята ще предизвика огромна
вълна, Енлил кара анунаките да се закълнат, че ще запазят надвисналия
катаклизъм в тайна от човечеството.

Г. ПP. ХР. II. Събития след потопа

11 000 Енки нарушава клетвата, инструктира Зиусудра/Ной да построи подводница.
Потопът залива Земята, от орбиталните си космически кораби анунаките стават
свидетели на пълната гибел. Енлил се съгласява да даде на останките от
човечеството оръдия на труда и семена. В планинските земи възниква
земеделието. Енки одомашнява животни.
10 500 Потомците на Ной получават три региона. Нинурта, първият син на Енлил,
построява бентове в планините и отводнява равнините, за да направи
Месопотамия обитаема. Енки възстановява долината на Нил. Синайският
полуостров е запазен от анунаките за нов космодрум. На планината Мория е
създаден контролен център (бъдещият Ерусалим).
9780 Ра/Мардук, първородният син на Енки, разделя Египет между Озирис и Сет.
9330 Сет залавя и разчленява Озирис, става единствен господар в долината на Нил.
8970 Хор отмъщава за баща си Озирис, като повежда Първата пирамидна война.
Сет бяга в Азия, превзема Синайския полуостров и Ханаан.
8670 Привържениците на Енлил не желаят потомците на Енки да контролират
космическите съоръжения и повеждат Втората пирамидна война. Победителят
Нинурта изпразва оборудването от Голямата пирамида. Нинхурсаг, сестра на
Енки и Енлил, свиква мирна конференция. Възстановява се разделението на
Египет. Властта над страната е отнета на династията на Ра/Мардук и дадена на
Тот. Хелиопол е построен като нов град-фар.
8500 Анунаките установяват аванпостове в подстъпите към космическите
съоръжения. Един от тях е Йерихон.
7400 Мирът продължава и анунаките дават нови привилегии на човечеството.
Започва неолитната епоха. Полубогове управляват Египет.
3800 Анунаките възстановяват старите градове в Шумер, на първо място Ериду и
Нипур. Възниква градска цивилизация. Ану идва на официално посещение на
Земята. В негова чест е построен новият град Урук (Ерех). Той прави храма си
дом на любимата си внучка Инана/Ищар.

Г. ПР. ХР. III. Царската власт на Земята

3760 На човечеството е дадена царска власт. Киш е първата столица под егидата на
Нинурта. В Нипур възниква календарът. Цивилизацията разцъфтява в Шумер
(първия регион).
3450 Върховенството в Шумер е дадено на Нанар/Син. Мардук обявява Вавилон за
„порта на боговете“. Вавилонската кула. Анунаките смесват езиците на
човечеството. След неуспеха на опита си за преврат Мардук/Ра се завръща в
Египет, сваля Тот, пленява малкия му брат Думузи, който е годеник на Инана.
Думузи случайно е убит. Мардук е затворен жив в Голямата пирамида.
Освободен през аварийна шахта, той отива в изгнание.
3100 Триста и петдесетте години на хаос свършват с установяването на първия
египетски фараон в Мемфис. Цивилизацията възниква и във втория регион.
2900 Царската власт в Шумер е преместена в Ерех. Инана получава властта над
третия регион. Възниква цивилизацията в долината на р. Инд.
2650 Шумерската царска столица отново се мести. Царската власт ерозира. Енлил се
разгневява на непокорните човешки маси.
2371 Инана се влюбва в Шару-Кин (Саргон). Той основава нова столица, Агад (Акад).
Създадена е Акадската империя.
2316 Саргон се стреми към властта над четирите региона и отнема свещена пръст от
Вавилон. Конфликтът между Мардук и Инана отново избухва. Той завършва,
когато Нергал, братът на Мардук, отива от Южна Африка във Вавилон и
убеждава брат си да напусне Месопотамия.
2291 На акадския престол се възкачва Нарам-Син. Напътстван от войнолюбивата
Инана, той прониква на Синайския полуостров и нахлува в Египет.
2255 Инана узурпира властта в Месопотамия. Нарам-Син осквернява Нипур.
Великите анунаки унищожават Агад. Инана бяга. Шумер и Акад са окупирани
от чужди войски, верни на Енлил и Нинурта.
2220 Шумерската цивилизация достига нови висоти при управлението на
просветените владетели на Лагаш. Тот помага на неговия цар Гудеа да построи
зикурат на Нинурта.
2193 Авраамовият баща Тара се ражда в семейство от царско-жречески род.
2180 Египет е разделен. Привържениците на Ра/Мардук запазват Юга. Неговите
съперници установяват династия в Долен Египет.
2130 Когато Енлил и Нинурта все по-често започват да отсъстват, централната власт
в Месопотамия ерозира. Инана се опитва да задържи царската власт в Ерех, но
не задълго.

Г. ПР. ХР. IV. Съдбовното столетие

2123 В Нипур се ражда Авраам.
2113 Енлил поверява на Нанар земите на Сим. Ур е обявен за столица на новата
империя. На трона се възкачва Ур-Наму, получава титлата „пазител на Нипур“ .
Като нипурски жрец, Авраамовият баща Тара идва в Ур в ролята на свръзка с
царския двор.
2096 Ур-Наму загива в битка. Народът смята преждевременната му смърт за
предателство от страна на Ану и Енлил. Тара заминава със семейството си за
 Харан.
2095 На трона в Ур се възкачва Шулги и засилва имперските връзки. Когато
империята разцъфтява, царят се поддава на съблазните на Инана, става неин
любовник и дава Ларса на еламците в замяна на служба.
2080 Тиванските князе, верни на Ра/Мардук, настъпват на север под ръководството
на Ментухотеп I. Мардуковият син Набу събира привърженици на баща си в
Западна Азия.
2055 По заповед на Нанар Шулги праща еламски войски да потушат бунтовете на
ханаанските градове. Еламците стигат до подстъпите на Синайския полуостров
и неговия космодрум.
2048 Шулги умира. Мардук заминава за земята на хетите. Авраам получава заповед
да замине за Южен Ханаан с елитна бойна част от ездачи.
2047 Амар-Син (библейският Амрафел) става цар на Ур. Авраам отива в Египет,
остава там пет години, после се завръща с още войска.
2041 Напътстван от Инана, Амар-Син образува коалиция от царете на Изтока,
повежда военен поход срещу Ханаан и Синай. Негов пълководец е еламецът
Кедорлаомер. Авраам спира настъплението им към подстъпите на
космодрума.
2038 Шу-Син заменя Амар-Син на трона на Ур. Империята се разпада.
2029 Иби-Син наследява Шу-Син. Западните провинции клонят към Мардук.
2024 Мардук повежда привържениците си срещу Шумер, възкачва се на трона във
Вавилон. Боевете обхващат Централна Месопотамия. Нипурската светая светих
е осквернена. Енлил иска наказание за Мардук и Набу. Енки се противопоставя,
но неговият син Нергал застава на страната на Енлил. Когато Набу заповядва
на своите ханаански поддръжници да превземат космодрума, великите
анунаки одобряват употребата на ядрено оръжие. Нергал и Нинурта
унищожават космодрума и непокорните ханаански градове.
2023 Ветровете отнасят радиоактивния облак в Шумер. Народът измира от ужасна
смърт, загиват животните, водата е отровена, земята опустява. Шумер и
неговата велика цивилизация са в руини. Наследството му преминава в ръцете
на Авраамовия род, когато на стогодишна възраст той създава законен
наследник.
 Библиография
Освен конкретните цитати в текста, основни източници на „Войните на боговете и
хората“ са следните:
I. Студии, статии и доклади в различни броеве на следните периодични издания:
Abhandlungen der Deutschen ( Preussichen) Akademie der Wissenschaften zu Berlin (Берлин)
Abhandlungen der Deutschen Orient-Gesellschaft (Берлин)
Abhandlungen der Heidelberger Akademie der Wissenschaften, Philo. hist klasse (Хайделберг)
Abhandlungen für die Kunde des Morgenlandes (Лайпциг)
Acta Orientalia (Осло)
Acta Societatis Scientarium Fennica (Хелзинки)
Aegiptologische Forschungen (Хамбург-Ню Йорк)
Der Alte Orient (Лайпциг)
Alter Orient und Altes Testament (Кевалаер/Нойкирхен-Влюн)
Altorientalische Bibliothek (Лайпциг)
Altorientalische Furschungen (Лайпциг)
Altorientalische Texte und TJntersuchungen (Лайден)
Altorientalische Texte zum Altes Testament (Берлин и Лайпциг)
American Journal of Archaeology (Конкорд, Масачузетс)
American Journal of Semitic Languages and Literature (Чикаго)
American Oriental Series (Ню Хейвън)
American Philosophical Society, Memoirs and Transactions (Филаделфия)
Analecta Biblica (Рим)
Analecta Orientalia (Рим)
Anatolica (Истанбул)
Anatolian Studies (Лондон)
Annual of the American Schools of Oriental Research (Ню Хейвън)
Annual of the Palestine Exploration Fund (Лондон)
The Antiquaries Journal (Лондон)
Antiquités Orientates (Париж)
Antiquity (Глостър)
Archiv für Keilschriftforschung (Берлин)
Archiv für Orientforschung (Берлин)
Archiv Orientalni (Прага)
The Assyrian Dictionary (Чикаго)
Assyriologische Bibliothek (Лайпциг)
Assyriological Studies (Чикаго)
Ausgaben der Deutschen Orient-Gesellschaft in Assur (Берлин)
Babyloniaca (Париж)
Babylonian Expedition of the University of Pennsylvania: Cuneiform Texts (Филаделфия)
Babylonian Inscriptions in the Collection of J. B. Nies (Ню Хейвън)
Babylonian Records in the Library of J. Pierpont Morgan (Ню Хейвън)
Beiträge zur Assyriologie und semitischen Sprachwissenschaft (Лайпциг)
Berliner Beiträge zur Vor und Frtihgeschichte (Берлин)
Berliner Beiträge zur Keilschriftforschung (Берлин)
Biblica et Orientalia (Рим)
The Biblical Archaeologist (Ню Хейвън)
Biblical Archaeology Review (Вашингтон)
Bibliotheca Mesopotamica (Малибу)
Bibliotheca Orientalis (Лайден)
Bibliothéque de l’École des Hautes Études (Париж)
Boghazköi-Studien (Лайпциг)
Die Boghazköi-Texte im Umschrift (Лайпциг)
British Schools of Archaeology in Egypt: Egyptian Research Account Publications (Лондон)
Bulletin of the American Schools of Oriental Research (Ерусалим и Багдад; Балтимор и Ню
Хейвън)
Bulletin of the Israel Exploration Society (Ерусалим)
Calcutta Sanskrit College Research Series: Studies (Калкута)
The Cambridge Ancient History (Кеймбридж)
Chicago University Oriental Institute, Publications (Чикаго)
Columbia University Oriental Studies (Ню Йорк)
Cuneiform Texts from Babylonian Tablets in the British Museum (Лондон)
Cuneiform Texts from Nimrud (Лондон)
Découvertes en Chaldée (Париж)
Deutsche Orient-Gesellschaft, Mitteilungen; Sensdschriften (Берлин)
Deutsches Morgenlandische Gesellschaft, Abhandlungen (Лайпциг)
Egypt Exploration Fund, Memoirs (Лондон)
Eretz-Israel: Archaeological, Historical and Geographical Studies (Ерусалим)
Ex Oriente Lux (Лайпциг)
Expedition: The Bulletin of the University Museum (Филаделфия)
Forschungen und Fortschritte (Берлин)
France: Délégation en Perse, Mémoires (Париж)
France: Mission Archéologique de Perse, Mémoires (Париж)
Handbuch der Archäologie (Мюнхен)
Handbuch der Orientalistik (Лайден/Кьолн)
Harvard Semitic Series (Кеймбридж, Масачузетс)
Hebrew Union College Annual (Цинцинати)
Heidelberger Studien zum Alten Orient (Висбаден)
Hittite Texts in Cuneiform Character from Tablets in the British Museum (Лондон)
Inventaires des tablettes de Tello (Париж)
Iran (Лондон)
Iranica Antiqua (Лайден)
Iraq (Лондон)
Institut Francais d’Archéologie Orientale: Bibliothéque d’Étude, Mémoires (Париж)
Israel Exploration Journal (Ерусалим)
Israel Oriental Studies (Ерусалим)
Jena University: Texte und Materielen, Frau Prof. Hilprecht Sammlung (Лайпциг)
Jewish Palestine Exploration Society, Bulletin (Ерусалим)
Journal of the American Oriental Society (Ню Йорк и Ню Хейвън)
Journal of the Ancient Near Eastern Society of Columbia University (Ню Йорк)
Journal Asiatique (Париж)
Journal of Biblical Literature and Exegesis (Мидълтън, Кънектикът)
Journal of Biblical Literature (Филаделфия)
Journal of Cuneiform Studies (Ню Хейвън)
Journal of Egyptian Archaeology (Лондон)
Journal of Jewish Studies (Оксфорд)
Journal of Near Eastern Studies (Чикаго)
Journal of the Palestine Oriental Society (Ерусалим)
Journal of the Royal Asiatic Society (Лондон)
Journal of Sacred Literature and Biblical Record (Лондон)
Journal of Semitic Studies (Манчестър)
Journal of the Society of Oriental Research (Чикаго)
Journal of the Transactions of the Victoria Institute (Лондон)
Kadmos (Берлин)
Keilinschi'iftliche Bibliothek (Берлин)
Keilschrifttexte aus Assur religiösen Inhalts (Лайпциг)
Keilschrifttexte aus Assur verschiedenen Inhalts (Лайпциг)
Keilschrifturkunden aus Boghazköi (Берлин)
Königliche Museum zu Berlin: Mitteilungen aus den Orientalischen Sammlungen (Берлин)
Königliche Akademie der Wissenschaften zu Berlin: Abhandlungen (Берлин)
Leipziger Semitischen Studien (Лайпциг)
Mémoires de la Délégation Archéologique en Iran (Париж)
Mesopotamia (Копенхаген)
Mitteilungen der Altorientalischen Gesellschaft (Берлин)
Mitteilungen des Institute für Orientforschung (Берлин)
Mitteilungen der vorderasiatisch-aegyptischen Gesellschaft (Берлин)
The Museum Journal (Филаделфия)
Museum Monodgrams, the University Museum (Филаделфия)
Old Testament and Semitic Studies (Чикаго)
Oriens (Лайден)
Oriens Antiquus (Рим)
Oriental Institute Publications (Чикаго)
Orientalia (Рим)
Orientalische Literaturzeitung (Берлин и Лайпциг)
Oxford Editions of Cuneiform Texts (Оксфорд)
Palestine Exploration Quarterly (Лондон)
Proceedings of the American Philosophical Society (Филаделфия)
Proceedings of the Society of Biblical Archaeology (Лондон)
Publications of the University of Pennsylvania, Series in Philosophy (Филаделфия)
Qadmoniot (Ерусалим)
The Quarterly of the Department of Antiquities in Palestine (Ерусалим)
Reallexikon der Assyriologie und Vorderasiatischen Archäologie (Берлин и Лайпциг)
Reallexikon der Vorgeschichte (Берлин)
Recueil de travaux á la philosophie et á l’archéologie (Париж)
Rencontres Assyriologique Internationales (различно местоиздаване)
Revue Archéologie (Париж)
Revue d’Assyriologie et d’archéologie orientate (Париж)
Revue biblique (Париж)
Revue hittite et asiatique (Париж)
Revue de I’Histoire des Religions: Annales du Musée Guimet (Париж)
Sächsische Akademie der Wissenschaften: Berichte über die Verhandlungen (Лайпциг)
Sächsonische Gesellschaft der Wissenschaft, philo.-hist. Klasse (Лайпциг)
Studia Orientalia (Хелзинки)
Studia Pohl (Рим)
Studia Semitici (Рим)
Studies in Ancient Oriental Civilizations (Чикаго)
Sumer (Багдад)
Syria (Париж)
Tel-Aviv (Тел Авив)
Texte und Materielen der Frau Prof. Hilprecht Collection (Лайпциг и Берлин)
Textes cuneiformes (Париж)
Texts from Cuneiform Sources (Локъст Вали, Ню Йорк)
Transactions of the Society of Biblical Archaeology (Лондон)
Universitas Catolica Lovaniensis: Dissertations (Париж)
University Museum Bulletin (Филаделфия)
University Museum, Publications of the Babylonian Section (Филаделфия)
Untersuchungen zur Assyriologie und Vorderasiatischen Archäologie (Берлин)
Ur Excavations (Лондон)
Ur Excavations Texts (Лондон)
Ugarit Forschungen (Мюнстер)
Ugaritica (Париж)
Vetus Testamentum (Лайден)
VorderasiatischAegyptischen Gesselschaft, Mitteilungen (Лайпциг)
Vorderasiatische Bibliothek (Лайпциг)
Vorläufiger Bericht über die Ausgrabungen in Uruk-Warka (Берлин)
Die Welt der Orients (Вупертал/Гьотинген)
Wissenschaftliche Veröffentlichungen der Deutschen Orient-Gesselschaft (Берлин и Лайпциг)
Yale Near Eastern Researches (Ню Хейвън)
Yale Oi'iental Series, Babylonian Texts (Ню Хейвън)
Yerushalayim (Ерусалим)
Zeitschrift für die altestamentliche Wissenschaft (Гисен/Берлин)
Zeitschrift für Assyriologie (Берлин/Лайпциг)
Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Geselschaft (Лайпциг/Висбаден)
Zeitschrift für Keilschriftforschung (Лайпциг)

II. Индивидуални трудове

Alster, B. Dumuzi’s Dream. 1972.
Amiet, P. Elam. 1966.
Amiet, P. La Glyptique Mesopotamienne Archaique. 1961.
Andrae, W. Das Gotteshaus und die Urformen des Bauens im Alten Orient. 1930.
Barondes, R. The Garden of the Gods. 1957.
Barton, G. The Royal Inscriptions of Sumer and Akkad. 1929.
Baudissin, W. W. von. Adonis and Eshmun. 1911.
Bauer, J. Altsumerische Wirtschafttexte aus Lagasch. 1972.
Behrens, H. Enlil and N inlil. 1978.
Berossus. Fragments of Chaldean History. 1828.
Borchardt, L. Die Entstehung der Pyramids. 1928.
Borchardt, L. Einiges zur dritten Bauperiode der grossen Pyramide. 1932.
Borger, R. Babylonisch-assyrische Lesestucke. 1963.
Breasted, J . H. Ancient Records of Egypt. 1906.
Brinkman, J . A. A Political History of Post-Kassite Babylon. 1968.
Bruchet, J . Nouvelles Recherches sur la Grande Pyramide. 1965.
Brunton, P. A Search in Secret Egypt. 1936.
Buccellati, G. The Amorites of the Ur III Period. 1966.
Budge, E. A. W. The Gods of Egyptians. 1904.
Budge, E. A. W. A History of Egypt. 1909.
Budge, E. A. W. Osiris and the Egyptian Resurrection. 1911.
Budge, E. A. W., King, L. W. Annals of the Kings of Assyria. 1902.
Cameron, G. G. A History of Early Iran. 1936.
Castellino, G. Two Shulgi Hymns. 1972.
Chiera, E. Sumerian Epics and Myths. 1934.
Chiera, E. Sumerian Lexical Texts from the Temple School of Nipur. 1929.
Chiera, E. Sumerian Temple Accounts from Telloh, Jokha and
Drehem. 1922.
Chiera, E. Sumerian Texts of Varied Contents. 1934.
Clay, A. T. Miscellaneous Inscriptions in the Yale Babylonian Collection. 1915.
de Clerq, H. F. X. Cellection de Clerq. 1885-1903.
Cohen, S. Enmerkar and the Lord of Aratta. 1973.
Contenau, G. Manuel d'archéologie orientale. 1927-1947.
Contenau, G. Umma sous la Dynastie d’Ur. 1931.
Cooper, J. S. The Return of Ninurta to Nippur. 1978.
Craig, J. Assyrian and Babylonian Religious Texts. 1885-1887.
Cros, G. Nouvelles Fouilles de Tello. 1910.
Davidson, D., H.Aldersmith. The Great Pyramid: Its Divine Message. 1924,1940.
Deimel, A. Schultexte aus Fara. 1923.
Deimel, A. Sumerischen Lexihon. 1925-1950.
Deimel, A. Veteris Testamenti: Chronologia Monumentis Babyloniaca-Asyrii. 1912.
Deimel, A. Wirtschafttexte aus Fara. 1924.
Delaporte, L. Catalogue des Cylindres Orientaux. 1920-1923.
Dijk, J. van. Le motif cosmique dans le pensée sumeriénne. 1965.
Dijk, J. van. La sagesse suméro-accadienne. 1953.
Dassaud, R. Les Découvertes des Ras Shamra (Ugarit) et l’Ancien Testament. 1937.
Dassaud, R. Notes de Mythologie Syrienne. 1905.
Ebeling, E. Die Akkadische Gebetsserie „Handerhebung“ . 1953.
Ebeling, E. Der Akkadische Mythus vom Pestgotte Era. 1925.
Ebeling, E. Keilschrifttexte aus Assur religiösen Inhalts. 1919.
Ebeling, E. Literarische Keilschrifttexte aus Assur. 1931.
Ebeling, E. Der Mythus „Herr aller Menschen“ vom Pestgotte Era. 1926.
Ebeling, E. Tod und Leben nach den Vorstellungen der Babylonier. 1931.
Edwards, I. E. S. The Pyramids of Egypt. 1947, 1961.
Edzard, D. O. Sumerische Rechtsurkunden des III Jahrtausend. 1968.
Erman, A. The Literature of the Ancient Egyptians. 1927.
Fairservis, W. A. J r. The Roots of Ancient India. 1971.
Fakhry, A. The Pyramids. 1961.
Falkenstein, A. Archaische Texte aus Uruk. 1936.
Falkenstein, A. Fluch über Akkade. 1965.
Falkenstein, A. Die Inschriften Gudeas von Lagash. 1966.
Falkenstein, A. Literarische Keilschrifttexte aus Uruk. 1931.
Falkenstein, A. Die neu-sumerischen Gerichtsurkunden. 1956-1957.
Falkenstein, A. Sumerische religiöse Texte. 1950.
Falkenstein, A., W. von Soden. Sumerische und Akkadische Hymnen und Gebete. 1953.
Falkenstein, A., , J . van Dijk. Sumerische Götterlieder. 1959-1960.
Farber-Fliigge, G. Der Mythos „Inanna und Enki“ . 1973.
Ferrara, A. J . Nanna-Suen’s Journey to Nippur. 1973.
Festschrift für Herman Heimpel. 1972.
Forrer, E. Die Boghazköi-Texte in Umschrift. 1922-1926.
Fossey, C. La Magie Syrienne. 1902.
Frankfort, H. Cylinder Seals. 1939.
Frankfort, H. Gods and Myths on Sargonic Seals. 1934.
Frankfort, H. Kingship and the Gods. 1948.
Frankfort, H. и др. Before Philosophy. 1946.
Friedrich, J . Staatsverträge des Hatti Reiches. 1926-1930.
Gadd, C. J . A Sumerian Reading Book. 1924.
Gadd, C. J ., S. N. Kramer. Literary and Religious Texts. 1963.
Gadd, C. J ., L. Legrain. Royal Inscriptions from Ur. 1928.
Gaster, T. Myth, Legend and Custom in the Old Testament. 1969.
Gelb, I. J . Hittite Hieroglyphic Monuments. 1939.
Geller, S. Die Sumerische-Assyrische Serie Lugal-e Me-lam-bi NIR.GAL. 1917.
Genouillac, H. de. Fouilles de Tello. 1934-1936.
Genouillac, H. de. Premiéres recherches archéologique á Kish. 1924-1925.
Genouillac, Yl.de. Tablettes de Drehem. 1911.
Genouillac, H. de. Tablettes sumériennes archaique. 1909.
Genouillac, H. de. Textes economiques d’Oumma de l’Epoque d’Our. 1922.
Genouillac, H. de. La trouvaille de Dréhem. 1911.
Genoville, H. de. Textes de I’epoque d’Ur. 1912.
Götze, A. Hattushilish. 1925.
Götze, A. Hethiter, Churriter und Assyrer. 1936.
Graves, R. The Greek Myths. 1955.
Grayson, A. K. Assyrian and Babylonian Chronicles. 1975.
Grayson, A. K. Babylonian Historical-Literary Texts. 1975.
Green, M. W. The Uruk Lament. 1984.
Gressmann, Н., A. Ungnad. Altorientalische Texte und Bilder zum Alten Testament. 1909.
Gurney, 0. R., J . J. Finkelstein. The Sultantepe Tablets. 1957-1964.
Gutebrock, H. G. The Deeds of Suppilulima. 1956.
Gutebrock, H. G. Die historische Tradition bei Babylonier und Hethitern. 1934.
Gutebrock, H. G. Hittite Mythology. 1961.
Gutebrock, H. G. Siegel aus Boghazköy. 1940-1942.
Gutebrock, H. G. The Song of Ullikumi. 1952.
Hallo, W. W. Women of Sumer. 1976.
Hallo, W. W., J . J . van Dijk. The Exaltation of Inanna. 1968.
Harper, E. J. Die babylonische Legenden. 1894.
Haupt, P . Akkadische und sumerische Keilschrifttexte. 1881-1882.
Hilprecht, H. V. Old Babylonian Inscriptions. 1893-1896.
Hilprecht Anniversary Volume. 1909.
Hinz, W. The Lost World of Elam. 1972.
Hooke, S. H. Hethitische Keilschrifttexte aus Boghazköy. 1919.
Hussey, M. I. Sumerian Tablets in the Harvard Semitic Museum. 1912-1915.
Jacobsen, T. The Sumerian King List. 1939.
Jacobsen, T. Towards the Image of Tammuz. 1970.
Jacobsen, T. The Treasures of Darkness. 1976.
Jastrow, M. Die Religion Babyloniers und Assyriers. 1905-1912.
Jean, C.-F. La religion sumérienne. 1931.
Jean, C.-F. Shumer et Akkad. 1923.
Jensen, P. Assyrisch-babylonische Mythen und Epen. 1900.
Jensen, P. Der I(U)ra-Mythus. 1900.
Jensen, P. Die Kosmologie der Babylonier. 1890.
Jensen, P. Texte zur assyrisch-babylonischen Religion. 1915.
Jeremias, A. The Old Testament in the Light of the Ancient Near East. 1911.
Jirku, A. Die älteste Geschichte Israels. 1917.
Jones, T. B., J . W. Snyder. Sumerian Economic Texts from the Third Ur Dynasty. 1923.
Josephus Flavius. Against Apion.
Josephus Flavius. Antiquities of the Jews.
Kärki, I. Die sumerische Konigsinschriften der Frühbabylonischen Zeit. 1968.
Keiser, C. E. Babylonian Inscriptions in the Collection of J. B. Nies. 1917.
Keiser, C. E. Patesis of the Ur-Dynasty. 1919.
Keiser, С. Е. Selected Temple Documents of the Ur Dynasty. 1927.
Keller, W. The Bible as History in Pictures. 1963.
Kenyon, K. Digging Up Jerusalem. 1974.
King, L. W. The Annals of the Kings of Assyria. 1902.
King, L. W. Babylonian Boundary Stones. 1912.
King, L. W. Babylonian Magic and Sorcery. 1896.
King, L. W. Babylonian Religion and Mythology. 1899.
King, L. W. Chronicles Concerning Early Babylonian Kings. 1907.
King, L. W. Hittite Texts in the Cuneiform Characters. 1920-1921.
Kingsland, W. The Great Pyramid in Fact and Theory. 1932-1935.
Knudtzon, J. A. Assyrische Gebete an den Sonnengott. 1893.
König, F. W. Handbuch der chaldischen Inschriften. 1955.
Köppel, R. Die neuen Ausgrabungen am Tell Ghassul im Jordantal. 1932.
Kramer, S. N. Enki and Ninhursag. 1945.
Kramer, S. N. Lamentation Over the Destruction of Ur. 1940.
Kramer, S. N. From the Poetry of Sumer. 1979
Kramer, S. N. Poets and Psalmists. 1976.
Kramer, S. N. Sumerian Literature. 1942.
Kramer, S. N. Sumerian Texts in the Museum of the Ancient Orient, Istanbul. 1943-1949.
Kramer, S. N. Sumerische Literarische Texte aus Nippur. 1961.
Kramer Anniversary Volume. 1976.
Labat, R. Manuel d’Epigraphie Akkadienne. 1963.
Lambert, W. G. Babylonian Wisdom Literature. 1960.
Lambert, W. G., A. R. Millard. Atra-Hasis, the Babylonian Story of the Flood. 1969.
Langdon, S. Babylonian Liturgies. 1913.
Langdon, S. Babylonian Wisdom. 1923.
Langdon, S. „Enuma Elish“ - The Babylonian Epic of Creation. 1923.
Langdon, S. Excavations at Kish. 1924.
Langdon, S. Historical and Religious Texts. 1914.
Langdon, S. Semitic Mythology. 1964.
Langdon, S. Sumerian and Babylonian Psalms. 1909.
Langdon, S. The Sumerian Epic of Paradise. 1915.
Langdon, S. Sumerian and Semitic Religious and Historical Texts. 1923.
Langdon, S. Sumerian Liturgical Texts. 1917.
Langdon, S. Sumerian Liturgies and Psalms. 1919.
Langdon, S. Sumerians and Semites in Babylon. 1908.
Langdon, S. Tablets from the Archives of Drehem. 1911.
Langdon, S., A. H. Gardiner. The Treaty of Alliance. 1920.
Legrain, L. Historical Fragments. 1922.
Legrain, L. Royal Inscriptions and Fragments from Nippur and Babylon. 1926.
Legrain, L. Les Temps des Rois d’Ur. 1912.
Legrain, L. Ur Excavations. 1936.
Lepsius, K. R. Denkmäler aus Aegypten. 1849-1858.
Luckenbill, D. D. Ancient Records of Assyria and Babylonia. 1926-1927.
Luckenbill, D. D. Hittite Treaties and Letters. 1921.
Lutz, H. F. Selected Sumerian and Babylonian Texts. 1919.
Lutz, H. F. Sumerian Temple Records of the Late Ur Dynasty. 1912.
Mazar, B. The World History of the Jewish People. 1970.
Mencken, A. Designing and Building the Great Pyramid. 1936.
Mercer, S. A. B. The Tell el-Amarna Tablets. 1939.
Mortgat, A. Die Enstellung des sumerischen Hochkultur. 1945.
Mortgat, A. Vorderasiatische Rollsiegel. 1940.
Müller, M.Asien und Europa nach Altaegyptischer Denkmälern. 1893.
Miiller-Karpe, H.HandbuchderVorgeschichte. 1966-1968.
Nies, J . B. Ur Dynasty Tablets. 1920.
Nies, J. В., C. E. Reiser. Historical, Religious and Economic Texts and Antiquities. 1920.
Oppenheim, A. L. The Interpretation of Dreams in the Ancient Near East. 1956.
Oppert, J. La chronologie de la Genése. 1895.
Otten, H. Mythen vom Gotte Kumarbi. 1950.
Otten, H. Die Überlieferung des Telepinu-Mythus. 1942.
Parrot, A. The Arts of Assyria. 1961.
Parrot, A. Sumer — the Dawn of Art. 1961.
Parrot, A. Tello. 1948.
Parrot, A. Ziggurats et Tour de Babel. 1949.
Paul Haupt Anniversary Volume. 1926.
Perring, J. E. The Pyramids of Gizeh From Actual Survey and Measurments. 1839.
Petrie, W. M. F. The Pyramids and Temples of Gizeh. 1883-1885.
Petrie, W. M. F. Researches on the Great Pyramid. 1874.
Petrie, W. M. F. The Royal Tombs of the First Dynasty. 1900.
Poebel, A. Historical Texts. 1914.
Poebel, A. Miscellaneous Studies. 1947.
Poebel, A. Sumerische Studien. 1921.
Pohl, A. Rechts- und Verwaltungsurkunden der III Dynastie von Ur. 1937.
Price, I. M. The Great Cylinder Inscriptions of Gudea. 1927.
Pritchard, J. B. The Ancient Near East in Pictures Relating to the Old Testament. 1969.
Pritchard, J. B. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament. 1969.
Quibell, J . E. Hierkanopolis. 1900.
Radau, H. Early Babylonian History. 1900.
Radau, H. NIN-IB, The Determiner of Fates. 1910.
Radau, H. Sumerian Hymns and Prayers to the God Dumuzi. 1913.
Radau, H. Sumerian Hymns and Prayers to the God Ninib. 1911.
Rawlinson, H. The Cuneiform Inscriptions of Western Asia. 1861-1909.
Rawlinson, H. G. India. 1952.
Reiner, E. Shurpu, A Collection of Sumerian and Akkadian Incantations. 1958.
Reisner, G. Sumerisch-Babylonische Hymnen. 1896.
Reisner, G. Tempel-urkungen aus Telloh. 1901.
Renger, J . Götternamen in der Altbabylonischen Zeit. 1967.
Ringgren, K. V. H. Religions of the Ancient Near East. 1973.
Roberts, J . J . M. The Earliest Semitic Religions. 1972.
Roberts, A., J. Donaldson. The Ante-Nicene Fathers. 1918.
Roux, G. Ancient Iraq. 1964.
Rutherford, A. The Great Pyramid Series. 1950.
Saggs, H. W. F. The Encounter with the Divine in Mesopotamia and Israel. 1976.
Saggs, H. W. F. The Greatness That Was Babylon. 1962.
Salonen, A. Die Landfarhrzeuge des Alten Mesopotamien. 1951.
Salonen, A. Nautica Babyloniaca. 1942.
Salonen, A. Die Waffen der Alten Mesopotamier. 1965.
Salonen, A. Die Wasserfarhrzeuge in Babylon. 1939.
Sayce, A. H. The Ancient Empires of the East. 1884.
Sayce, A. H. The Religion of the Ancient Babylonians. 1888.
Schmandt-Besserat, D. The Legacy of Sumer. 1976.
Schnabel, P. Berossos und die Babulonisch-Hellenistische Literatur. 1923.
Schneider, N. Die Drehem- und Djoha-Texte. 1932.
Schneider, N. Die Gotternamen von Ur III . 1939.
Schneider, N. Gotterschiffe im Ur III-Reich. 1946.
Schneider, N. Die Zeitbestimmungen der Wirtschaftsurkunden von Ur I I I . 1936.
Schrader, E. Keilschriften und das Alte Testament. 1902.
Schroeder, 0. Keilschrifttexte ausAssur Verschiedenen Inhalts. 1920.
Scott, J. A. A Comparative Study of Hesiod and Pindar. 1898.
Sethe, K. H. Amun und die Acht Urgotten von Hermopolis. 1930.
Sethe, K. H. Die Hatschepsut Problem. 1932.
Sethe, K. H. Urgeschichte und dlteste Religion der Aegypter. 1930.
Sjöberg, A. W, Der Mondgott Nanna-Suen in der sumerischen Überlieferung. 1960.
Sjöberg, A. W. Nungal in the Ekur. 1973.
Sjöberg, A. W. Three Hymns of the God Ningishzida. 1975.
Smith, S. A. A History of Babylon and Assyria. 1910-1928.
Smyth, C. P. Our Inheritance in the Great Pyramid. 1877.
Soden, W. von. Sumerische und Akkadische Hymnen und Gebete. 1953.
Sollberger, E. Corpus des inscriptions „royales“ présargoniques de Lagash. 1956.
Speiser, E. A. Genesis. 1964.
Speiser, E. A. Mesopotamian Origins. 1930.
Studies Presented to A. L. Oppenheim. 1964.
Tadmor, H., M. Weinfeld. History, Historiography and Interpretation. 1983.
Tallqvist, K. L. Akkadische Gotterepitheta. 1938.
Tallqvist, K. L. Assyrische Beschwörungen, Series Maqlu. 1895.
Thompson, R. C. The Devils and Evil Spirits of Babylonia. 1903.
Thompson, R. C. The Reports of the Magicians and Astrologers of Nineveh and Babylon. 1900.
Thureau-Dangin, F. Les cylindres de Gudea. 1925.
Thureau-Dangin, F. Les Inscriptions de Sumer et Akkad. 1905.
Thureau-Dangin, F. Recueil des tablettes chaldéennes. 1903.
Thureau-Dangin, F. Rituels accadiens. 1921.
Thureau-Dangin, F. Die sumerischen und akkadischen Königsinschriften. 1907.
Thureau-Dangin, F. Tablettes d’Uruk. 1922.
Ungnad, A. Die Religion der Babylonier und Assyrer. 1921.
Vian, F. La guerre des Géants. 1952.
Walcot, P. Hesiod and the Near East. 1966.
Ward, W. H. Hittite Gods in Hittite Art. 1899.
Weber, O. Die Literatur der Babylonier und Assyrer. 1907.
Weiher, Е. von. Der Babylonische Gott Nergal. 1971.
Wheeler, M. Early India and Pakistan. 1959.
Wheeler, M. The Indus Civilization. 1968.
Wilcke, C. Das Lugalbanda Epos. 1969.
Wilcke, C. Sumerische literarische Texte. 1973.
Wilson, J . V. K., H. Vanstiphout. The Rebel Lands. 1979.
Wilson, R. R. Genealogy and History in the Biblical World. 1977.
Winckler, H. Altorientalische Forschungen. 1897-1906.
Winckler, H. Altorientalische Geschichts-Auffassung. 1906.
Winckler, H. Sammlung von Keilschriftexten. 1893-1895.
Wiseman, D. J . Chronicles of Chaldean Kings. 1956.
Witzel, P. M. Keilinschriftliche Studien. 1918-1925.
Witzel, P. M. Tammuz-Liturgien und Verwandtes. 1935.
Wooley, C. L. Abraham: Recent Discoveries and Hebrew Origins. 1936.
Wooley, C. L. Excavations at Ur. 1923.
Wooley, C. L. Ur of the Chaldees. 1930.
Wooley, C. L. The Ziggurat and Its Surroundings. 1939.
Zimmern, H. Sumerische Kultlieder aus altbabylonisclier Zeit. 1912-1913.
Zimmern, H. Zum babylonischen Neujahrfest. 1918.

ЗЕКАРИЯ СИЧИН е израснал В Палестина, където придобива задълбочени познания по

модерен и древен иврит , други семитски и европейски езици, Стария завет , история и
археология на Близкия изток. Възпитаник на Лондонския университет със степен по
икономическа история, той дълги години работи като журналист и редактор в Израел. Днес
живее и пише в Ню Йорк.
Един от малкото учени, които могат да четат шумерски, Сичин основава "Хроники на
Земята " , последната си поредица за историята и праисторията на Земята и човека, върху
сведенията и текстовете от глинените плочки на древните източни цивилизации. Неговите
книги се превеж дат на много езици, дори на Брайлово писмо, разглеждат се в радио и
телевизионни предавания.

ЗЕКАРИЯ СИЧИН
ВОЙНИТЕ НА БОГОВЕТЕ И ХОРАТА
Американска, първо издание
Превод Крум Бъчваров
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 60/90/16
Печатни коли 23