„Православният консерватизъм”

Съставителство и предговор – свещеник Георги Гугов

Митрополит МЕТОДИЙ КУСЕВ

ВЪЗПИТАНИЕТО В ДУХА НА ХРИСТИЯНСТВОТО ИЛИ БЕЗБОЖИЕТО

С голямо прискърбие може да се отбележи фактът, че в последно време и в нашето

отечество се появи учение ново, странно, според което юношеството могло би да се
възпитава в благонравието и без вярата. Това мнение, за голямо съжаление, не е едно
просто мнение, но е мисъл, която указва на факта, на онова, което в действителност се
върши, което на опит се практикува в някои наши училища от някои наши учители -
възпитатели.

Заради това, за да се види, че това учение е един погрешен път, едно отклонение, едно
отклонение от истината, отклонение, свързано с поразителни за отечеството последствия,
ще се постарая в днешното слово, с Божията помощ, да разгледам въпроса: може ли вън от
християнската вяра да се даде на юношеството благовъзпитание в духа на безверието?

В какво се състои собствено възпитанието?

Възпитание значи храна в духовен смисъл. Тялото, за да получи своето развитие,

съгласно с плана, който е предначертан от Твореца още в неговия зародиш, има нужда от
всичките материални условия - храна, въздух, топлота и пр., и пр., които са необходими,
за да дадат възможност на неговото физическо развитие. Така и душата се нуждае за
своето развитие от храна духовна, съобразна с нейната потребност. От самия тоя факт,
че душата се нуждае за своето развитие не от материална, но от духовна храна, се
вижда ясно, че душата, животът на человека не е продукт, творение на сляпата материя,
но е творение на премирен Творец, на Абсолютна Духовна Личност. Както тялото
подлежи на развитие, така и душата. Душата остава неразвита също така, както и
тялото, когато останат лишени от елементите за своето хранене. Душата не достига
своето предназначение, взима превратно, противоположно направление, ако тя бъде
кърмена с храна, противна на нейната природа. Като духовна, следователно като
безсмъртна, тя има нужда по своята природа от храна, която да удовлетворява нуждите
на нейната природа - във вечен, блажен живот, скрит във Височайшето същество - Бога.
Тя умира за своя духовен, високонравствен, вечен живот, както и тялото умира за своя
плътски живот поради храненето с противни на природата им питателни елементи,
каквито са например за душата идеите на материализма, на без божието.

Личността на душата се констатира от съзнанието на человека за своето съществувание, от

дадената възможност да мисли, че съществува като отделна, особена единица, различна от
всичко друго, каквото съществува в мира, вън от себе си. Человекът, за да нямаше душа,
за да не бъдеше личност, трябваше да не отличава себе си от мира - от другите хора, от
животните, от материята.

Личността в своето съзнание признава себе си за една и съща - „аз” - през всичките стадии
на възрастта, като приписва себе си, като съсредоточава в „аза” като в център всичката
деятелност на своя дух през целия живот. На това основание личността вменява в себе си
одобрението или неодобрението на всички свои постъпки, извършени в продължение на
много години - през целия живот.

Душата, като личен дух, по своята природа е безсмъртна. Духът, като духовно, не е
материя; в него отсъствува всичко, що е противно на неговата природа, всичко, що е
материално, що не е духовно. По своята същност, като отсъствие на материалност,
душата не подлежи на разложение, следователно не подлежи на смърт - понятие за разло-
жение на материални организми. Следователно душата по своята природа е нетленна,
безсмъртна, вечна.

Това като е така, тогава естествено се задава въпросът: може ли безбожникът, който не
знае природата на душата, който мисли, че душа, че личност не съществува, може ли той
да бъде възпитател на юношеството? Може ли материалистът да дава направление на
юношеството към известна определена посока, когато той вярва и учи, че явленията,
наречени сили на душата, не са нищо друго елементите за своето хранене. Душата не
достига своето предназначение, взима превратно, противоположно направление, ако тя
бъде кърмена с храна, противна на нейната природа. Като духовна, следователно като
безсмъртна, тя има нужда по своята природа от храна, която да удовлетворява нуждите
на нейната природа - във вечен, блажен живот, скрит във Височайшето същество - Бога.
Тя умира за своя духовен, високонравствен, вечен живот, както и тялото умира за своя
плътски живот поради храненето с противни на природата им питателни елементи,
каквито са например за душата идеите на материализма, на безбожието.

Личността на душата се констатира от съзнанието на человека за своето съществувание, от

дадената възможност да мисли, че съществува като отделна, особена единица, различна от
всичко друго, каквото съществува в мира, вън от себе си. Человекът, за да нямаше душа,
за да не бъдеше личност, трябваше да не отличава себе си от мира - от другите хора, от
животните, от материята.

Личността в своето съзнание признава себе си за една и съща - „аз” - през всичките стадии
на възрастта, като приписва себе си, като съсредоточава в „аза” като в център всичката
деятелност на своя дух през целия живот. На това основание личността вменява в себе си
одобрението или неодобрението на всички свои постъпки, извършени в продължение на
много години - през целия живот.

Душата, като личен дух, по своята природа е безсмъртна. Духът, като духовно, не е
материя; в него отсъствува всичко, що е противно на неговата природа, всичко, що е
материално, що не е духовно. По своята същност, като отсъствие на материалност,
душата не подлежи на разложение, следователно не подлежи на смърт - понятие за разло-
жение на материални организми. Следователно душата по своята природа е нетленна,
безсмъртна, вечна.

Това като е така, тогава естествено се задава въпросът: може ли безбожникът, който не
знае природата на душата, който мисли, че душа, че личност не съществува, може ли той
да бъде възпитател на юношеството? Може ли материалистът да дава направление на
юношеството към известна определена посока, когато той вярва и учи, че явленията,
наречени сили на душата, не са нищо друго, освен прост резултат на самоподвижни
изменения на грубата материя, на слепи движения на мозъчните атоми?

Материализмът не е ли понятие, което отрицава понятието възпитание? Възпитанието не

предполага ли, като първо условие, съществуванието на душа, като личен дух, условие,
което отрицава безбожникът? Ако не съществува дух, духът на възпитателя, който да
владее със силата на свободно определение и с възможността да влияе, от една страна, и
духът на възпитаника, който да се влияе от духа на възпитателя, от друга, то как ще
възпитава безбожникът, който не вярва в съществуванието на дух? Подир това обяснение
безбожникът да възпитава не значи ли да даде пълна свобода да се развият в юношеството
природните инстинкти като единствено средство да се закали неговият характер?

Самата изповед, че „една голяма, и то най-добрата част от нашата интелигенция били

безверници, защото факт общоизвестен било, че в сегашно време безверието и
индиферентността към религията са взели широк размер както навсякъде по света, така и
у нас”, указва на факта, че трябва да се допусне тази мисъл, защото откъде по-голямата
част от нашата интелигенция да е попаднала под тази слабост, ако не от училищата?
Указанието на факта, че „твърда и дълбока вяра няма да се намери нито у едного от
нашите интелигенти - учители и други, като захванеш от най-високо стоящия и свършиш с
последния ученик”, като указание на неправилното възпитание, трябва ли да служи за
аргумент, че не трябва да се осъжда индиферентността, безверието или напротив, трябва
да ни стресне всинца, като ни указва на пропастта, в която се стреми и е тръгнало
потомството благодарение на новото течение в делото на образованието?

Ако учителят, ако възпитателят бъде безверник, то няма какво да възпитава.

Но възпитателят, действителният възпитател, трябва да знае преди всичко природата на

душата, да знае естеството на предмета на своята деятелност. Самото понятие възпитание
предполага съществуванието на душа, силите на която, като независими от материята,
следователно като несковани, са подвижни, подлежат на развитие, на образование, та за
това могат да получат подобрение, правилно направление, съгласно с възпитанието,
съобразно с духовната храна, с която ще се храни душата.

Но в что се състои, каква е храната на душата?

Качеството на духовната храна на душата се определя с узнаването, от една страна, на

слабостта и недостатъците на нейните сили, а от друга - на идеала, към който трябва да
се стреми като към образец в своето усъвършенствуване. В акта на сравнението
състоянието на душата със съвършенствата на идеала - Бога, се добива възможността да
се съзнаят и отличат несъвършенствата на душата. При това съзнание се откриват и
указанията от каква храна има нужда душата за своето повдигане, за своя напредък и
усъвършенствуване.

Душата като личен дух чувствува, че нейните сили са ограничени, крайни, сили
неразвити, а при това и разстроени, в дисхармония, неправилно действащи.
В състоянието на своя дух, поставено в сравнение със съвършенствата на Абсолютния
Дух, Человекът съзерцава и съзнава своето отпаднало положение, разбира
разстройството на своите душевни сили и вижда при това своята несъстоятелност да
отговори на своето природно призвание, да наследи блажен живот вечен в единението си
със своя Творец, Бога. От тук се обяснява култът към религиите, обредите и
богослуженията като средства, употребени от человечеството за своето
усъвършенствуване чрез Божията помощ, за приближение към Премирния идеал, към
своето призвание - Бога.

Способността да се узнае от каква храна има нужда душата се заключава в способността

да се изучат и да се почувствуват нейните недостатъци, нейните немощи, да се разкрие
нейното болезнено състояние и да се съзнае нуждата от изцелението му. Степента на
съзнанието на своето жалко състояние - своите недостатъци и своето незнание и
заблуждение - се поставя в зависимост от степента доколко Человекът се приближава до
идеала, доколко по-ясно съзерцава Бога. Колкото повече человек чрез подвига на
нравственото съвършенство се приближава, по-отблизо съзерцава Бога, толкова повече
получава възможност да изучава себе си и да съзнава своето окаяно състояние. И колкото
повече получава възможност да изучава себе си, толкова повече става способен да
открива своите недостатъци и своите несъвършенства. Колкото повече человек съзнава
своите недостатъци, толкова повече се развива в него чувството за нуждата от лекуването
им. И колкото по-вярна става диагнозата, толкова по-удобно намира человек средствата
за лекуването, т. е. узнава храната, с която трябва да се храни душата.

Първият резултат от това съзерцание, основата, върху която се гради както

интелектуалният, умственият, тъй и нравственият напредък, е съзнанието на своята
познавателна нищета, на своето незнание. Съзерцанието на Бога, вярата в него създава
основата на всяко знание, на всеки напредък, защото служи за причина на съзнанието
своята духовна нищета в сравнение с Бога, та затова се счита първата степен на
блаженствата: „Блажени бедните духом” (Мат. 5: 3). В съзнанието на незнанието се
открива и възможността за познанието, за откритията. В силата на това познание се
отваря неизмеримата област на непознаваемото и се представя ясно фактът, че откритото,
познатото, в сравнение с предстоящото да се познае, съставлява нищо, съвършено
незнание. „Блажени бедните духом. “ Ето защо блажени са естествоизпитателите,
откривателите на велики познания, защото те, като съзерцаха чрез творенията Великия
Творец, поклониха се Нему и казаха, че не знаят нищо, защото в своите открития откриха
своето незнание. Най-великият мъдрец Сократ затова се нарече най-мъдрият от всички,
защото той каза, че от това, което до сега изучил и открил, едно разбрал, че нищо не
знае. В това съзнание на незнанието се крие силата на великите познания като отражение
на факта със съзерцанието на Неизследимия Идеал Бога, „в Когото са скрити всички
съкровища на премъдростта и на знанието” (Кол. 2: 3). Поради това Сократ, макар и
преди Христа, се счита поради своето учение за християнски философ, велик учител,
един от вехтозаветните праведници. Нравственото възпитание на християнина се
изгражда върху основата на съзерцанието на идеала - Бога, и расте по степените на
деветте блаженства, изложени в Евангелието (Мат. 5: 2-11). Чрез дисциплинарните
средства, предложени от Църквата, християнинът, като получи възможността да
прогледне умствено и начене да съзерцава Бога - и поради дадената възможност с това
съзерцание: да сравнява себе си с Бога - прониква в областта на своята нищета,
нищетата на своя дух. По тоя начин се открива пред неговия взор неговата бедност: в
умствено отношение - незнанието му, слепотата му, а в нравствено отношение - неговата
слабост, грозота и нищожество. Това състояние е първата степен: „Блажени бедните
духом.“ Пред факта на това съзнание, на откритието на същинското умствено и
нравствено състояние на человека като естествено следствие се явява съживлението,
възбуждането на трескава енергия за запълване на съзнатата празнота и за очистване на
съзрените грехове. Но като резултат на тази енергия се открива друга, по-обширна от
първата област на елементите, които указват на неизмеримата умствена нищета и на
неизчислимата нравствена грозота.

Това състояние уяснява и представлява нагледно пропастта, която разделя человека от

неговия идеал - Бога, в съединение с когото и се заключава неговото призвание и щастие.
Като погледне, от една страна, на неизмеримата глъбина на своето отпаднало състояние
и, от друга, на недосегаемата висота на своя идеал - Бога, Человекът вижда
нищожеството и слабостта на своята енергия и осъзнава във всичката й сила своята
несъстоятелност да може да преодолее непреоборимите си умствени и нравствени
недостатъци. В силата на това съзнание естествено се развива в него чувството на
съзнанието от въпиещата нужда за Божия помощ, за помощ от благодатните сили на Духа
Святаго.

Пред съзнанието на тази нужда от Божията помощ се разтваря в духа на человека

източникът на молитвеното настроение, източникът на сълзите, на плача и риданието.
„Блажени плачещите, защото те ще се утешат” - това е втората степен от лествицата на
съвършенството. Плачещият и ридаещият, като проникнат от съзнанието на своята
умствена нищета и нравствена голота, в своя постоянно усилван молитвен подвиг за
помощ свише постепенно все повече и повече се движи нагоре, приближава се към Бога и
поради това все повече и повече се откриват пред неговия взор нови области на неговите
недостатъци, нови страни на неговите слабости, нови аргументи на неговата виновност и
нови явления на неговото нищожество, заради които мисли за себе си, че заслужава да
бъде отритнат и по най-жесток начин презрян. Това съзнание се разкрива в добродетелта
на кротостта и смирението като явление на осъзнаното свое нищожество и виновност.

Тези причини, съзнанието на неговата виновност и не достойнство, създават и силата на

неговата непобедима воля пред всичките съблазни и слабости на света, те са причините,
които му дават възможност да стане владетел на всяко добро, на всяко щастие, на всяко
благополучие на земята: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята” - това е
третата степен от лествицата на нравственото съвършенство. Лествицата, разделена на
девет стъпала, е подразделена на три отдела с по три стъпала. Всеки отдел представлява
като един чардак, върху който може да се почива, т. е. представлява завършено
нравствено състояние. Първият отдел, с трите първи степени, представлява висотата на
онова първоначално нравствено състояние, до което всеки християнин е длъжен да стигне
и без което е немислимо неговото спасение. Другите две стъпала, два отдела, са стоялища
на по-съвършените и най-съвършените. Кроткият в подвига си да се възкачва по
степените от втория отдел получава възможността в приближението си към Бога да
открива, от една страна, качествата на идеала, Бога - в светостта, правдата и истината, а
от друга, своите нарушения на неговата свята воля, своите отклонения от
справедливостта и своето помрачено състояние пред истината.

Какво значи за ученика да му се постави за идеал материята? Значи да се покаже на

ученика, че Бог няма, не съществува идеал на високо, но има груба майка материя низко
долу, в праха, в калта, в земята. Наместо Бога на небето
- идеалът на истината, на правдата, на любовта, поставя му се за идеал сляпата, грубата
материя в калта, в оскотяването.

Когато материалистът, безбожният учител е посочил на своя питомец за идеал материята,

то не му ли е посочил с това, че степените на неговото съвършенство са степените на
регреса, на назадъка - от горе на долу, от цивилизованото състояние във варварското; от
варварското състояние в скотското; от скотското състояние в органическото; от
органическото състояние - в неорганическото, докато стигне най-ниската степен на
съвършенството - обръщането в нищожеството, в материята, в смъртта, в която се
заключава призванието на безбожника, в която следователно се заключава и неговото
блаженство?

Но в какво се състои животът, усъвършенствуването на душата?

Понятието за висшето нравствено съвършенство на человека по подобието на Бога -

Троичен в лицата, се заключава в това, че неговите душевни сили се намират помежду си
в пълна хармония: разумът, освещаван и просвещаван от чистото и изпълнено с Дух
Святий сърце, служи за регулатор на волята, която, въодушевлявана от възвишеното и
осветеното от Светия Дух сърце, изпълнява естествено показанията на разума. Между
разума и волята стои като свързващо звено (халка) чувството, както между Бога-Отца и
Бога - Сина стои свързващо звено - Дух Святий. Тази хармония се достига само в
уподобяването с Бога. Това уподобяване се достига: 1) когато разумът на человека се
озари от Божествения разум и умът му се обърне в ума Христов; когато мислите му,
всуемъдрието му се обърне в Богомъдрие - така щото Человекът да може да каже „аз имам
ума Христов (1. Кор. 2: 16); 2) когато егоистическата воля бъде подавена и отстъпи място
на Божествената воля, а Человекът бъде в състояние да чувствува и да каже: „не живея
вече аз, но живее в мене Христос” (Гал. 3: 20. Рим. 8, 9, 10), защото „Бог е, който
действува в мене, и желанието и действуването, според неговата добра воля” (Фил. 2:
13); и 3) когато сърцето на человека се пресъздаде, се прероди и освяти от Духа Святаго
и той може да каже: „Духът Божи живее в нас” (Рим. 8: 9). При такава хармония, при
такова уподобяване, когато силите на душата се осветят, се преродят и се съгласят с
лицата на Святая Троица, се извършва величайшият акт, актът на призванието на
человека - да се съедини с Бога. Само при висотата на такова нравствено съвършенство
человек достига своята цел в подобието Божие, става человек Божий, влиза в прямо
общение с Бога, с вечния, блажения живот. Само чрез тоя акт на вътрешното
пресъздаване Бог се съединява с человека и Человекът с Бог. В това съединение се
изпълнява делото на спасението: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в
Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (Йоан. 17: 21: 23). Като резултат от единението си с
Бога в человека се развива силната потребност, от една страна, да слави Бога, да ревнува
за славата на името Божие, а от друга, да желае спасението на всеки человек така, както
и Христос го желае и е готов на всякакъв самоотвержен подвиг за ближния, на какъвто
беше и Господ Иисус Христос. Тайната за ревнованието по славата Божия и по благото на
ближните се обяснява с факта, че на человека Божий, в силата на неговото единение с
Бога, се дава възможност: 1) да съзерцае ясно неизследимата област от славата Божия,
откривана в неговите неизчислими творения, в тайните на природата, на безчислените
мирове във вселената; и 2) да развие в неговите чувства Божествената любов, която
намира своето удовлетворение само когато всичките человеци станат причастници на
блаженото състояние на праведния.

Съществуването на зло в мира, а особено в духа на человека, е една истина, едно

явление, признато от всичките человеци през всичките времена. В человека, в неговата
природа явяват се две настроения, две едно против друго направления. Не се вижда, не
се пипа, но се усеща, но се чувствува от всекиго, че в него, в человека, се води борба,
борба ожесточена, борба между духа и плътта, между доброто и злото. В природата на
человека, в неговия дух лесно се отличават две течения, два противоположни закона -
законът на ума, на доброто, и законът на страстта, на злото. Оставен на себе си, на
своите собствени сили, человек вижда себе си завладян от злото, неговата воля пленена,
заробена от една чужда, външна зла сила, от личността на злия дух.

Раздвоеното състояние на человека, като резултат на принесената в неговия дух чужда,

злобна личност, по най-нагледен начин е изобразено от св. ап. Павела. Той, като
представлява от себе си състоянието на невъзродения человек, казва: „Защото знаем, че
законът е духовен; а пък аз съм от плът, продаден на греха. А каквото правя, не зная;
защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя. Ако пък върша това, що
не желая, съгласявам се със закона, че е добър; а в такъв случай не аз вече върша това,
а грехът, който живее в мене. Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто,
защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не
доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що
не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене. И тъй намирам у себе си
такъв закон, че кога искам да върша доброто, злото стои до мене. Защото с вътрешния си
човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва
против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.
Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7: 14-24). В тоя глас,
гласът на отчаянието пред слабостта на человека да се бори със злото, се слуша
съзнанието на человечеството, че със собствени сили, без помощта свише, Человекът не
може, няма сила да се избави от злото, от разстройството. От тук ясно е, че вън от
християнството, без прераждането чрез тайнствата в Духа Святаго, Человекът не подлежи
на лекуване, той е неспособен за правилно възпитание, за нравствено
усъвършенствуване. Тази истина е потвърдена от историята на живота на древното
человечество, която ни учи, че известни в древността народи, макар да са достигнали до
висока степен на своето умствено развитие, до висотата на цивилизацията и изкуствата,
те са стояли на последното стъпало на нравствеността, потъвали са в дълбок разврат и
робството считали за нормално
и необходимо явление в живота им.

Не е ли ясно след казаното, че безверникът със своите атеистически принципи е

несъстоятелен да ръководи делото на образованието и възпитанието на юношеството?
Може ли един медик, който е неспособен да направи вярна диагноза, да цери болести?
Един безверник, който не вярва в съществуването на душа, как ще лекува тази душа?
Който отхвърля с надменност учението за добри и зли духове, как ще може да опази
възпитаника си от злотворното влияние на злите духове? Който не признава, че може да
съществува
дисхармония в душевните сили, как ще може да приведе тия сили в хармония? Как ще
може, накрая, безверникът възпитател да освободи възпитаника си от робството на греха,
когато отрича неговото съществуване?

Неопитният майстор, който не знае същината на предмета на своето занятие, т. е. не знае

качеството например на суровия, неочистения метал, като предполага по заблуждение, че
той ще развие от тоя суров метал злато, чрез своята деятелност дава възможност да се
открие във всичкия си блясък злокачествеността на тоя метал - да излезе например на
мегдан бакърът. Такава е и услугата, която се дължи на атеистите учители, които, като не
знаят, че разумът под влиянието на разтленното сърце се намира в неправилно,
превратно състояние, те, като „полагат големи усилия и се трудят с ревност за неговото
развитие”, развиват, дават сила на неговото превратно, егоистическо, безбожническо
направление; изострят с него способността на лукавството, на хитростта; дават му
оръжията на демагогията, на шарлатанията, за да събаря истината и правдата; снабдяват
го, от една страна, със силата на диалектиката, на словото, за да омайва простодушните и
да бъде неизтощим в лъжите и неизчерпаем в клеветите, хвърляни против честните
граждани, а от друга - с гъвкава извратливост да се продава за либерал, за демократ и
социалист и да минава за самоотвержен патриот, за да би могъл по тоя начин да се
докопа до властта. Тирани не би дошли на власт, нито би се появили, ако не им се дадеше
тази възможност чрез развитието на техните превратни умствени способности.
Неразвитият тиранин остава си неизвестен, не особено пакостен. Той, като прост, могъл
би да тиранизира най-после една селска община, едно църковно или училищно
настоятелство. От тук може да се заключи положително, че при материалистическото
образование наистина се упражнява, макар и с добро намерение, една трескава
деятелност, но за да се приготви, без съмнение несъзнателно, едно потомство от
тираническа и продажна интелигенция.

Освен средствата на църквата, благодатните сили на Духа Святаго, като необходими за

възпитанието, за нравственото усъвършенствуване, нужни са и условията: а)
наследствеността, произхождението от поколение на благочестиви предци,
високонравствени родоначалници; б) святостта на лицата, в средата на които ще се
получи образованието, и в) в идеите, принципите, които ще служат като норми и
регулаторни начала за деятелността на възпитаника. Образец на висшето нравствено
съвършенство, до което може да достигне человек, представлява днес празнуемата
Пресвятая Дева Мария. Нейното възпитание се е създало под влиянието на три фактора:
на произхождението й, на възпитателите й и на идеите, под ръководството на които е
получила своето образование.

За да е могло да се роди една дева, която да достигне до достойнството, щото да стане

майка на Бога - Слово, трябвало преди всичко да се роди това едно поколение чрез една
дълга многовековна линия, от поколение, свързано с ред родоначалници, знаменити по
своето благочестие и нравственост. Такова е нейното родословие, описано с поменатата
цел в Евангелието от Лука, както и в Матея е описано родословието на нейния обручник,
Йосифа (Лук. 3: 14-38. Мат. 1: 2-16).

Тя трябвало подир туй да се възпитава под ръководството и влиянието на

високонравствени, духовни свети лица, какъвто е бил Пророк Захария, и в средата на
благочестиви хора, каквато била например Анна Пророчица, дъщерката Фануилева (Лук.
3: 36-38).

Освен това нейното възпитание трябвало да се извърши в духа на вярата, в самия храм,
гдето славата Божия се откривала в нагледни явления и гдето херувими и серафими били
служители и събеседници.

Като имаме предвид факта какво велико значение има за нравственото и умственото
развитие на потомството състоянието на предците, на родителите, ние дохождаме близо
до истината, че ония, които са длъжни да се грижат за създаването на едно потомство от
благовъзпитани членове, трябва с особено внимание и строгост да отстраняват всичките
ония елементи и явления, които могли би да послужат, за да се народи и отгледа
потомство неблагонадеждно в умствено и нравствено отношение.

Преди всичко оня, който е призван да встъпи в брачен съюз, т. е. да образува семейство,
следователно и да стане родоначалник на едно потомство, длъжен е: а) да пази себе си
свят, да пази своето целомъдрие, своята непорочност. Фактът с попадането в
нецеломъдрен живот ще се разкрие в инстинкта, в натурата на неговото потомство; също
трябва да пази себе си и от всичките други пороци - от пиянство, от злоупотребление, от
комар и други тем подобни; б) трябва да избере за свой другар преди всичко лице, което
да бъде от род, т. е. да принадлежи на семейство благочестиво, високонравствено, в
членовете на което да няма лица с лошо поведение, да е свободен от всякакви физически
и нравствени недостатъци, да не е пияница, комарджия, абонат на кафенетата и
кръчмите; да не бъде сопаджия, шарлатанин, демагог, атеист и пр.; в) когато дойде
време, щото младоженците да пристъпят до извършването акта на венчавката, трябва да
се приготвят с предварителен пост, с изповед, с причестяване; да пристъпят гладни със
страх Божи и благоговение, вглъбени в размишление за величайшите последствия от това
толкова важно събитие и в молитвено настроение за помощ свише. Трябва да пазят
святостта на тайнството с осмодневно въздържание. Разрешението трябва да се допуска
при най-благоприятстващо физическо и духовно разположение, в отсъствието на
пресищане, на зли настроения, на лоши помисли, на гняв, на отмъщение, на спекулации и
тем подобни.

2. На обязаността на църквата лежи грижата да вземе зависещи от нея мерки, щото да не

се допущат до брак лица с физически, умствени и нравствени недостатъци.

3. Същата обязаност лежи и върху родителите или стареите на семейството - да не

допущат в своята среда лица в брачен съюз от долен род, лица с неприбран живот, с
лекомислие и атеистическо волнодумство, лица нетрезвени и тем подобни. От тук
произтича правото щото без мнението и съгласието на родителите или семейните стареи
да не встъпва в брак ни един член от семейството, освен ако се отдели от него.

Какви трябва да са ония, под ръководството на които и в средата на които ще се

получи възпитанието?

За да се отговори на тоя въпрос, трябва предварително да се изучат някои други въпроси.

Понятието на възпитанието предполага: 1) възпитател и възпитаник. Първият - възрастен,
заякнал телом и духом; 2) съществуванието на душа, на дух, с известни сили - разум,
воля и чувство; 3) свойството на тези сили, като крайни и несъвършени, да подлежат на
усъвършенствуване, на изменение за получаване на такова или онакова направление,
каквото му даде възпитателят; 4) идеалът, който служи за образец на възпитанието,
предметът, за достижението на който трябва да се стреми възпитаникът; и 5) средствата,
духовните средства, които трябва да се употребят за достигане целта на възпитанието.

Безбожникът има един идеал, ако може да се рече, че има идеал, гони една цел -
удоволствията. За него животът е едно явление случайно, безцелно, безсмислено,
предизвикано от случайни, несъзнателни движения на материята.
Без удоволствията животът за безбожника е истински ад; със скърбите и лишенията
животът за него е по-ужасен и от самия ад. От тук той бива неспособен за никакъв
подвиг, който не би му обещавал удоволствия - егоистически и плътски; за никаква
трудна работа; не може, не е в състояние той да понесе никакви лишения, никаква скръб.
Ето откъде се обяснява обстоятелството, че социалистите въобще, за да приготвят
народните маси към подвига на безделието и бунтуването за охолен, без труд живот,
който е предначертан от тях като единствено средство за достигането на техните
действителни егоистически цели, имат за своя главна грижа да проповядват преди всичко
безбожнически идеи. Колкото повече се разпространяват тия идеи между работническата
класа, толкова повече тия последните чувствуват, че им е лошаво и нетърпимо
положението, защото толкова повече отпада у тях енергията, следователно толкова
повече изчезва у тях силата за носене на живота. Развитието на нуждата да искат
работническите класи в Европа все повече и повече намалението на работните часове,
все повече и повече увеличаването на надниците, за да има по-обширна възможност за
охолен живот, се дължи именно на развитието, на усвояването на безбожническите идеи.
Краят на това направление са отчаянието, бунтовете, опустошенията и развалините. В
развалините социалистите виждат осъществяването на техния идеал - равенство в
нищожеството, а в своите крайни цели са съгласни с целите на безбожниците песимисти -
в самоунищожението.

Не може да не се признае фактът, че безбожникът по своите идеи е поставен в едно

настроение, съвършено противно на природата на своя дух, като на образ Божий, като на
духовно същество. Ако трябва да бъде последователен в своите идеи, то блаженството на
атеиста трябва да се заключава в неговото приближение към плътското състояние, към
оземлението, т. е. в приближаване към материята; но колкото той, чрез своя плътски
живот, се приближава към това материализиране, толкова повече се развива в него духът
на неудоволствията, на отчаянието, защото това направление към оскотяванието е
противно на неговата действителна природа. Ето как описва това състояние на
безверника Ламеле, един бивш вярващ, но който е попаднал в безверието: „Страшно
нещо се случва с тогози, който остави вярата, която го съединява със Създателя и
Небесния Отец. Душата пада низко, валя се в калта и в падането си причинява смях на
умоповредения. Всяко благородно чувство се умъртвява, а предстоящите тайнствени сили
в сътворението на нравствения свят изчезват в него. Слез, прочие, слез до степента на
скота, до неорганическото вещество, за да си починеш. Старае се, но не може, и всред
бездната, в която е паднал, носи със себе си неизгладимите елементи на человеческата
природа; мъчи се в болестта и в отчаянието като ладия, разтласквана от противните
ветрове всред пустинята на океана.“

Безбожниците по своето положение не могат да бъдат освен волю-неволю врагове на

всичко, що е възвишено, свято и благородно в обществото, гонители и опустошители на
всичко, що съставлява благосъстоянието на ближните, следователно те са врагове на
отечеството, на неговите свободи. Това се обяснява с туй, че опората, върху която може
да се счита за търпим животът на безбожника, се заключава в елементите, които служат
за удовлетворение на идеала на безбожника.

По същата причина и благосъстоянието на ближните, под названието буржоа, като

съдържание, което служи за намаление на тяхното добито без труд благосъстояние,
представя се от тях като причина, която, от една страна, създава ограничението на
тяхното завидно положение, а от друга, показва, като свой контраст, тяхното незавидно
положение поради тяхната неспособност и ленивост. Кой вика, кой си дере гърлото
против капиталистите, против състоятелните? Не е ли това само онзи, който счита за цел
на своя живот удоволствията, заключени в капитала, от който той се лишава, и който
мисли, че само като се разтурят капиталите, ще минат без труд в техни ръце? От тук
благосъстоянието на ближните печално се отразява върху живота на атеистите
социалисти, които поради това мислят, че могат да намерят своето утешение само в
унищожението на заможните хора. Заради това чрез разпръскването на атеистическите
идеи желаят да се достигне резултат, щото народът, като стане неспособен за работа, в
отчаянието си да произведе разорение и да унищожи благо състоятелните.

Нека разгледаме сега как християнството възпитава человека

Бог по своята природа е святост, а по своята деятелност - любов. Уподоблението на

человека се извършва, когато той по отношение към себе си постигне да бъде свят, а по
отношение вън от себе си - към Бога и ближния - любов.

Християнството гони да достигне общественото благосъстояние и държавното могъщество

чрез усъвършенствуването на личността в святостта и любовта.

В святостта дадена е възможността за съвършенство и в любовта към ближния. За да

бъдат правилни отношенията на человека към Бога и ближния, трябва да са правилни по
отношение към самия себе си. Който не е свят в своя живот за себе си, той не може да
има любов нито към Бога, нито към ближния. Заради това е казано „обичай ближния,
както себе си”, като се предполага, че Человекът, който е повикан да люби ближния, е
свят. За да не е свят, значи да са неправилни неговите отношения към самия себе си,
значи да е враг на себе си, на вътрешния человек. Да обича ближния като себе си,
значило би в такъв случай да бъде враг на ближния така, както е враг на себе си.
Грешният да обича ближния както себе си значило би да ненавижда ближния така, както
ненавижда себе си. Обичта към себе си грешният разбира, че се състои да служи на
страстите си - плътски и егоистически. В това си служение той се явява страшен враг и на
своето здраве, и на своята душа. В отношенията си към ближните той не може освен да
отнася към тях настроенията на своите страсти. Ето заради това е немислимо да може да
обича някой ближните си, ако той не бъде свят, ако не обича себе си. Тук не помагат
никакви съображения, никакви наставления и поучения, никакви указания на взаимната
полза от любовта към ближния, ако Человекът не бъде свят, ако не обича себе си.
Благосъстоянието на личността, следователно и благосъстоянието на обществото, е
поставено в пълна зависимост от святостта на личността.
Възгледът на християнина за труда, за положението, за скърбите и страданията

Християнинът има особен, благоприятстващ възглед за неприятните по видимому явления

в живота - за труда, за лишенията, за скърбите, за обидите, за гоненията и за
страданията, когато те се отнасят до неговата личност. Равновесието между духа и плътта
се изменя и се движи от усилването или отслабването на едната от тия две части.
Доколкото плътта взима преобладаващо направление, дотолкова духът отслабва,
подавлява се от плътта; и напротив, доколкото плътта се изнурява, става повече и повече
лека, гъвкава и жилава, дотолкова и духът се усилва и взима преобладаващо
направление.

От тук на работата се гледа като на едно от най-способните и най-благословените

средства за спасението. Трудът способствува за одухотворението на человека. Най-
блаженото състояние на человека било да работи в Едемския рай (Бит. 2: 15). Работата
излязла от рая и пак повръща человека в рая. Ето възгледа на християнството за
работата. Христос до тридесетгодишната си възраст е работил като дърводелец. „Не е ли
Той дърводелецът, Марииният син... ?” (Марко. 6: 3). После, с по-голям труд, е работил на
духовната нива, като имал предвид Отца: „Моят Отец досега работи, и Аз работя” (Йоан.
5: 17).

При тоя възглед на труда като на средство за спасение, за усъвършенствуване, в

християнството работата се е възвела на оная висота, до която може да достигне и най-
самоотверженият подвиг в делото на спасението. Работенето, като упражнение на
организма, е необходимо за преуспяване на последния в хармония с духа. Затова трудът
се счита още и се приема за работене на Бога, от когото и се получава особена заплата,
заплата, с която не могат се сравни всичките съкровища на света.

Не е ли трудът най-отличното качество на нашия народ, който го извади от дъното на

робството, освободи го, като му даде възможност да стане господар на земи, стопанин на
своя собственост, на свои имоти, добити чрез труда от своите господари - спахии
феодали? Кой от европейските народи като нашия е можал със собствени свои сили и
средства да се освободи от феодализма и да стане господар собственик? Нашите атеисти,
наречени социалисти, завиждат на европейския пролетариат и се стараят да надхитрят и
нашия народ с тия преимущества на разкапването? Какво ужасно престъпление се върши
пред очите ни, като виждаме, че се подкопават основите на благосъстоянието - трудът, и
стоим хладнокръвни? Проповедници на безделието сноват по селата, развращават
селяните и приготовляват почвата на действителното, на вътрешното робство и стоят
апатични онези, които са поставени да пазят страната от епидемиите и физически, и
нравствени?

Хармонията на обществения организъм се състои в разнообразието, в съхранението на

различните степени и звания на членовете, които те заемат по своето достойнство и
подготовка в служение на обществото. Тази хармония се доказва в християнството, без да
се наруши идеята на равенството. Господарят се обръща в служител на подчинените, а
подчинените вземат положението на господар, тъй като те се явяват предмет за служение
от страна на държавните или обществените чинове. В различието хармонията, а в
хармонията - равенството.

Ако се случи да се намери в положението на подчинен или на слуга, християнинът

благодари на Бога, защото в своето старание да служи от душа, не като на человек, но
като на Господа, той получава възможност, от една страна, да се обучава в смирението, а
от друга - да получи вътрешната свобода, която го поставя да стои по-високо и да бъде по
господар от господаря. Той, по своето нравствено състояние, по своята вътрешна свобода
трябва да се подчинява, да служи и работи „не със слугуване само като за очи като
човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно
служейки, като че служите на Господа, а не на човеци, и знаейки, че всеки, бил той роб
или свободник, ще получи от Господа според доброто, което извърши” (Еф. 6: 6-8).
Подчиненият, под осветлението на идеята, че той в лицето на господарите си е подчинен
на Бога и нему служи, защото такава е неговата воля, получава свободата, пълното
равенство по отношение на своите господари, тъй като и те, както и той - служат Единому
Господу. Освятен Духом Святим, той получил дара на вътрешната свобода, вследствие на
което всичките условия в обществения живот, които стесняват неговата външна свобода,
служат за развитието на неговата вътрешна, истинска свобода. „Идеже Дух Господен, ту
свобода. “

Християнинът, съгласно с идеята за освобождението на духа от приковаността му към

всичко, що е земно, материално и суетно, като изолиран, като непривързан към никое от
светските преимущества - славата и богатството, той еднакво гледа както на бедността,
така и на богатството. Бедността и богатството са за него еднакви средства, дадени по
Божие усмотрение, съгласно нравствения склад на человека за извличане полза в
нравствено отношение. Ако е например беден, той благодари Бога за това преимущество.
Бедността, първо, заставлява го да се не лени, но да работи; в работата си той добива
пълно здраве, следователно честит живот; второ - дава му възможност за преобладаване
на духа над плътта, следователно блажен живот, и трето - предпазва го да не попадне
под влиянието на съблазните за разпуснат живот, които се възбуждат при разполагането
със средства.

Християнинът казва: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни” (1.
Тим. 6: 8). В благодарността, макар и от малкото, се заключава истинното щастие на
человека. Атеистите социалисти посягат да отнемат тоя източник на щастие -
благодарността у народа, като се стараят да възбудят в него мисълта, че той е злощастен,
че той работи и робува да гои чиновници, войска и други по-първи хора. Християнинът не
се стреми - било какво било - да се обогати, защото такова богатство заключава за него
големи опасности. „А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в
много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.
Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се
отклониха от вярата и си навлякоха много мъки” (1. Тим. 6: 9, 10).

Ако ли е богат, ако разполага със средства, той благодари на Бога, че с дара на
богатството дава му възможност да помага на нуждаещите се. Защото с
благотворителността се развива от страна на получателя чувството на благодарност,
което има голяма цена пред Бога, а от страна на подавателя - чувството на любовта. Не
можеш да не обикнеш оногоз, комуто помагаш. Ако желаеш да обикнеш някого, към
когото не чувствуваш разположение, помагай му в нуждите му и непременно ще се развие
в тебе чувството на любовта към него. В любовта се заключава блаженството, тъй като
чрез нея само може человек да се съедини с Бога. Атеистите социалисти се стремят щото
лишенията на бедните да се подпълнят с излишъка у богатите не на това християнско
основание - любовта, но на социалистическото право на равенството, като чада на
материята, т. е. на насилието, което служи за развитието на омразата, борбата,
зверството и опустошенията.

Отношенията на человека към тварите

В отношенията към себе си като свят, християнинът в отношенията си към мира и

ближните трябва да бъде любов.

Отношенията на християнина към тварите са отношения на человека Божий към

творенията на своя Отец - Бога. В творенията той вижда явно силата и Божествеността на
своя творец, вижда делото на Бога.

Природата като творение Божие, като дело на Божиите ръце, служи за предмет на
неговото особено внимание. Той знае, научен от Словото Божие, че неговата съдба е
свързана със съдбата на природата, на тварите. Положението на природата с
материалното и нравственото положение на человека се намират във връзка на взаимно
влияние. Както нравственото съвършенство на человека служи за разцъфтяването на
природата, тъй и културното, цветущото състояние на природата служи за
усъвършенствуване, за облагородяване на человека. Както человек в грубото си
нравствено състояние служи за опустошение на окръжаващата го природа, тъй и
последната, на свой ред, чрез своето опустошено, грозно състояние, влияе поразително
за нравственото разстройство на человека, за неговото освирепяване.

Разстройството на природата е следствие на грехопадението (Бит. 3: 17). Земята

наченала да ражда тръни и бодилки; нужен бил потен труд за нейното разработване. И
животните се озверили, взели враждебно отношение към человека, съгласно с неговото
вътрешно, разстроено състояние. Природата страда поради человека; тя ще се
усъвършенствува с усъвършенствуването на человека. „Па и тварите с нетърпение ожидат
прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно,
а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат
освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии.
Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8: 19-22).

Человекът, съгласно със състоянието на своя дух, пресъздава, опитомява и окръжаващата

го природа. Ниският уровен на неговото духовно развитие е главната и съществена
причина за опустошението на природата. Огрубялото състояние на неговия дух не
чувствува никаква нужда да бъде окръжен от цветуща природа. Заради това той
безжалостно опустошава всичко. Високонравственият, Человекът с възвишен дух или ще
преобрази, ще облагороди, ще направи цветуща окръжаващата го природа, за да може да
намира в нея съответствие на стремленията на своя дух, следователно за да може да
живее в средата й, или, ако това се покаже невъзможно, ще бяга от там и тъй ще търси
местности, които да отговарят на възвишените изисквания на неговия дух.

Отношенията на християнина към ближните имат своя източник в неговата святост и се

разкриват в една деятелност, освещавана и съгрявана от чувството на любовта.
Християнинът, като свят, има за своя главна задача да воюва против похотите на
сладострастието и чревоугодието; заради това в целомъдрието и в изкарването на
препитанието си с честен труд той намира средствата за удовлетворение потребностите на
своя дух. Това негово ограничение, като необходимо следствие на неговото нравствено
състояние, се отразява благотворно в делото за съхранение семейното целомъдрие на
ближните и материалното благосъстояние на народа. Ако хората бъдат святи, не ще да
има кой да посяга на целомъдрието на ближните и да внася разврата в семействата, в
обществения живот, нито ще има кой да лихварствува, да събира рушвети, да
злоупотребява в ущърб благосъстоянието на народа. Интересът на семейното целомъдрие
на ближните се заключава в самия интерес на християнина да пази себе си свят, чист от
оскверненията с блудните похождения. Материалното благосъстояние на обществото се
гарантира от самия нравствен склад на християнина. Той съзира в богатството явна
опасност да попадне под съблазън в ущърб на неговата святост. Значи християнинът, в
името интереса на своята святост, е строг пазител на интересите на семейното
целомъдрие и на материалното благосъстояние на ближните. От тук в християнската
църква - чрез усъвършенствуването на личността, се преследва достигането на
социалното благосъстояние. Несъстоятелността на социализма се крие в тази истина, че
той се стреми да постигне общественото благосъстояние с мерки, които не се касаят до
личността, до усъвършенствуването на единиците. Неговото дело прилича като някой да
иска да очисти гората, без да кастри отделно всяко дърво. Предположете, че
социалистите достигнаха да осъществят своите цели: разпределиха труда, въведоха
равенството във всичките направления, направиха всичките членове на обществото да са
в еднакво материално състояние. Добре, предполага се, че членовете на тяхното
общество ще са или свободни, или ограничени като арестанти. Ако са свободни, начаса
ще се събори създаденото на социалистическото начало здание на равенството, защото
членовете му, като хора със страсти и егоистически инстинкти, ще наченат едни да се
опиват, други да не работят и да играят комар, трети да експлоатират по-слабоумните, а
пък други - да сграбчат в ръцете си това общество и да станат негови тирани. Ако
свободата ще даде непременно възможност на егоистите и развратни членове да турят
ръка на свободата и благосъстоянието на обществото, трябва да се приеме, че обществото
ще трябва да бъде строго ограничено.
В служението си на ближните праведният служи на Бога, служи и на себе си. Като не
живее за себе си, но за Бога, той принася себе си, своето щастие, в ближните, в лицето на
които се представя - Спасителят, мъченикът, който си проля кръвта на кръста за тях.
Праведният престава да съществува за себе си, за своето „аз”; той живее: невидимо,
вътрешно в Бога и за Бога, а видимо, по своята деятелност - в ближните и за ближните.
Праведният в лицето на ближните вижда Бога, вижда и себе си. Ако рече да гледа себе
си, той вижда не себе си, а егоизма, т. е. лукавия дух, своето разстройство. Блаженството
на ближните съставлява неговото блаженство, неговия живот. Злощастието на ближните
се отразява печално върху неговия живот и създава за него едно чувство на по-големи
страдания, на по-чувствителни терзания, отколкото самото нещастие на ближните.

Християнският алтруизъм е единствената основа за общественото благосъстояние в най-

пълния смисъл на думата, защото неговото проявление се дължи на нравственото
състояние на християните като резултат на една необходима потребност за деятелността
на духа в удовлетворение на неговите съществени потребности. Възпитайте юношеството
в свят живот и не е нужно да го учите по каквито и да било философски или
социалистически съображения, че трябва да обича ближните, защото самата святост,
самото негово нравствено състояние ще го упъти да развие деятелност в полза на
ближните, като необходима потребност на неговия дух, осветен от благодатта на Духа
Святаго. Ръководител, наставник и учител на неговия живот, в неговата деятелност е
самото негово просветено от Духа Святаго същество, неговият нравствен склад, неговото
духовно настроение. „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко... и нямате нужда
да ви учи някой” (1. Йоан. 2: 20, 27).

Християнството лекува социалните болести чрез освещението на личността, без никакви

сътресения. Нека вземем за пример унищожението на робството. До християнството
робството съставляваше едно правилно социално явление, вследствие на което служело
за предмет на господарствени постановления у всичките народи. Повечето от атинските и
римските жители били роби; нямало свободна къща да няма по няколко роби, над които
господарите имали правото на живот и на смърт. За унищожението на робството трябвало
би да въстане древното общество и чрез кървава борба да се измени съществуващият
порядък. Робството било противно на ученията на Иисуса Христа за равенството. Но нито
Иисус Христос, нито апостолите предприели поход за унищожението на робството. Чрез
освещението на личността робството само по себе си се унищожава. Господарят се
обръща в служител. „Пред Христа няма роб, няма свободен, няма мъжки пол, няма женски
- всичките са равни. “ Побягналият от Филимона раб Онисим след покръстването му в Рим
апостол Павел го повръща назад на Филимона, за „да го приеме не вече като роб, а по-
горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът,
и в Господа” (Фил. 16). На основание на духовната свобода, на християнското равенство
во Христе църквата приема раба в тайната вечеря при господаря му и господарят
разменил с раба си целованието на мира и на братството во Христе. Духът на братството и
на равенството действувал в християнското общество и изменял закони и обичаи и
постановления без стълкновение и насилствени изменения. Такава е силата на
християнството за лекуване на социалните болести - тиранията и робството. Лъжливите
социалисти, покритите, маскираните егоисти и тирани презират социалните учения на
християнството. Защо? Защото според първото условие, което се изисква от тях по
учението на християнския социализъм, те трябва да станат святи, т. е. да пожертвуват
своето егоистическо „аз” и да унищожат плътските си страсти чрез лишения и
ограничения, за да могат по тоя начин да бъдат полезни на ближните. Могат ли те,
служителите на страстите и на егоизма, да се откажат от себе си, от своите страсти?
Идеите на християнството не са съгласни с техните егоистически и плътски инстинкти,
затова те търсят идеи, които могат да докарат удовлетворение на техните скотски
инстинкти и в това удовлетворение те виждат социалното благосъстояние: „Ние не искаме
рай на небето, на нас ни трябва земният рай” - казва техният отец Пелагич. Съгласно със
своята нравствена същина, като егоисти и плътски, те се стремят да всеят омразата,
разстройството, убийствата и опустошенията, в развалините на които да намерят пълно
удовлетворение на своите страсти.
Отношенията на благовъзпитания християнин към обществото и държавата се отличават
от ония на атеистите - наречени социалисти. Християнинът, каквото и положение да заема
в обществото и държавата, неговите отношения биват равни, неизменни, все еднакви, тъй
като той и в тези си отношения има за своя основа вътрешното свое нравствено
състояние. Измененията на външното положение не са в състояние да повлияят за
изменението на неговото вътрешно състояние, на неговата нравствена същина. В силата
на това обстоятелство, че той обладава с пълна вътрешна, духовна свобода, каквото и
положение да заема в обществото, на подчинен или властващ, той еднакво в първия
случай счита себе си нестеснен, но свободен, а в последния - невластващ, но свободен и
доброволен служител на подчинените.

На князете, на властите, на мундирите той гледа като на учреждения, установени от Бога,

за личното благо в частност на всекиго и за благото на обществото въобще. Пред факта,
че съществува зло в света, че това зло действува чрез своите органи - лошите хора,
естествено, следва да се признае необходимостта от организирането на ограничителни
средства против върлуването на злото, чрез неговите оръдия. Както християнинът против
своя вътрешен враг, страстите и егоизма, взима ограничителни мерки, употребява строга
дисциплина, така също той счита за благодетелни за частното и общото благо властите
като учреждения за налагане ограничителна дисциплина на лошите и развратните хора.
Кои имат сериозни причини да се боят от князете, да негодуват от властите и да се
стремят за тяхното унищожение?

Християнинът ли, изправният ли человек, онзи ли, който счита за свое благо да бъде
ограничен, за да не може да направи злото, от което има отвращение, или лошите хора,
егоистите, развратниците, злонамерените? Разбира се, последните, които се крият под
маската на социализма. „Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за
лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от
нея; защото началникът е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло”
(Рим. 13: 3-4).

Християнинът, който против своите страсти изпълнява посланието на власт, на

незаспиващ страж, не чувствува никаква тежест, никакъв страх от властите, от
господарите. Защото сам той изпълнява за себе си посланието на властта. Лошите хора,
злонамерените негодуват от властите по същите причини, по които и вълците се
възмущават от безумието на господарите да държат при овцете кучета, които трябва да се
хранят и да се увеличава бюджета на хазаина.

За християнина имат еднакво значение различните системи на държавния строй на

страната, бил той монархически или републикански, консервативен или конституционен.
Неговата вътрешна свобода, свободата на духа му нито се стеснява, в първия случай,
нито се обръща в произвол, в последния случай. Безбожникът, като плътски, като лишен
от вътрешна свобода, при монархически или консервативен режим се чувствува за
угнетен роб, а при републиканския или конституционен се проявява като неудържим
произволник, шарлатанин. Християнинът при ограничението свободата на словото
чувствува призванието и силата на възбуждението да изкаже безбоязнено истината
открито навсякъде и пред всекиго, защото никакви външни ограничения не могат да
свържат неговото свободно слово. А пак при пълната свобода на словото християнинът
пази умереност и не злоупотребява с тази своя свобода, защото неговата нравствена
същина служи за ограничение на произвола и в словото.

Напротив, плътският, атеистът при ограничения режим трепери и се таи, а при свободния
става неукротим звяр, ругател, сквернослов-порнограф. Когато някой рече да освободи
един вързан вълк, тоя последният ще се устреми, вързан-неотвързан, да нападне, да
напакости преди всичко на своя освободител; също така постъпват, по същия начин
отплащат шарлатаните егоисти на своите освободители - ще наченат да нападат и да
ругаят онова правителство, което им е дало свободата. С това те служат за чиновници на
ограничителни режими: „вържи куче да те не лае”. Ето как се обяснява фактът, че
злоупотребителите със свободните учреждения служат за причина да се полагат режими
ограничителни, следователно демагозите и неискрените социалисти създават благословни
причини за ограничение на свободата, тъй като те злоупотребяват с нея и я обръщат в
средство за прокарване на своя произвол, на своята тирания. Само онова общество, което
се състои от християни благовъзпитани, е способно да се радва на пълна свобода, защото
по своето нравствено състояние ограничението на произвола съставлява интереса на
всяка отделна личност, така щото при пълната свобода съществува пълното ограничение
на произвола. Изпълнението на обязаностите в такова общество се налага не от законите
на страната, които не могат да предвидят всичките обстоятелства на произволния живот,
но от самото нравствено състояние на личностите, които съставляват обществото, от
съзнанието на дълга, по съвест (Рим. 13: 5). За онова общество, в което изобилствуват
невъзпитани, плътски, шарлатани, демагози и лицемерни социалисти, свободата е едно
злощастие за народа, защото служи в ръцете на демагозите, едно най-удобно средство да
прокарат произвола на своите егоистически инстинкти в ущърб интересите на страната.

Казанлък, 1895 г.

***

МИТРОПОЛИТ МЕТОДИЙ КУСЕВ (1838-1922) е роден през 1838 г. в гр. „Прилеп,

Македония, под светското име Тодор Йовчев Кусев. След получаване на прогимназиално
образование в родния си град той завършва Духовната семинария в Киев, а през 1888-
1892 г. - и Духовната академия в Санкт Петербург.

През 1871 г. е избран за представител на Битолската епархия на Първия църковно-

народен събор, проведен в Цариград с цел приемане на Екзархийския устав и избор на
духовен глава на независимата вече Българска църква.

На 4 април 1873 г. приема монашество в българската църква „Св. София” в Цариград. На

24 ноември същата година е ръкоположен в архимандритски чин и назначен за
протосингел на Пловдивска митрополия. През периода от 1880 до 1886 г. архимандрит
Методий изпълнява своя църковен дълг като протосингел на Екзарх Йосиф I в Цариград.
На 7 октомври 1892 г. е назначен за ректор на откритата в Цариград Българска духовна
семинария. На 24 април 1894 г. архимандрит Методий е въведен в епископски сан с тит-
лата „Велички“.

На 14 юли 1896 г. с пълно мнозинство Св. Синод на Българската православна църква

избира Велички епископ Методий за Старозагорски митрополит.
Текстът е взет от книгата „Възпитанието в духа на християнството”, Казанлък, 1895 г.