Professional Documents
Culture Documents
ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА
ПОЛИТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА
htm
На 16 май 1204г. за пръв император бил коронован един от предводителите на похода – Балдуин,
граф на Ено и Фландрия, маркиз на Намюр. Дотогавашният ръководител на похода – маркиз
Бонифаций Монфератски също бил претендент за трона, но не бил избран заради опасенията на
венецианците, че засилването му може да засегне интересите на републиката. Той не се примирил
с тази загуба и завладявайки Солун обособил там свое кралство.
Българският цар Калоян се опитал да установи мир със своите нови съседи, но вместо това
получил надменен отговор, че трябва да се отнася към тях като слуга към господари (ГИБИ т.
11 /ИБИ т. 25/, стр. 73, ЛИБИ т.3 /ИБИ т.12/ стр.359-360, стр. 378 ). Сключената през 1204г. уния с
папа Инокентий ІV не допринесла с нищо за уреждането на мирните отношения между двете
страни. Калоян предпочел вместо да чака нападение от страна на кръстоносците след като те
ликвидират потенциалните му съюзници и се помирят с враждебно настроените маджари да
помогне на византийските градове, които се противопоставяли на Латинската империя.
ВОЙСКИТЕ
БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ
Във връзка с обсадата на Одрин от войската на цар Калоян, Хониат е дал е едно кратко сведение за
екипировката на българската кавалерия: „А когато той спешаваше храбрите конници от войската
си и нареждаше тези хора, изцяло облечени в желязо…” [ГИБИ, т. 11 стр. 88]. Тъй като това събитие
обаче е след битката с латинците при Одрин, то е възможно поне част от екипировката за която
говори Хониат да е трофей взет при удържаната победа.
ЛАТИНСКИТЕ ВОЙСКИ
Сведенията на Вилардуен създават представа за една твърде малка армия на Латинската империя:
„Така те (Балдуин Фландърски и Луи Блуаски) излязоха от Константинопол с около сто и -
четиридесет рицари … Тогава пристигна Енрико Дандало, които беше дож на Венеция; но това
беше един стар човек и съвсем не виждаше. И той доведе толкова хора, колкото имаше -
приблизително толкова, колкото император Бодуен и граф Луи бяха довели; и той се настани
пред една от портите. На следващия ден те се увеличиха с още един отряд конни сержанти; но
би трябвало те да струват повече, отколкото струваха.” Но по-натам в изложението Вилардуен
изрично признава, че освен рицарите е имало и други бойци: „А те [нашите] имаха в своите части
освен рицарите други люде, които не познаваха достатъчно добре военното изкуство.” При това
положение е трудно от сведенията на Вилардуен да се прецени каква е била числеността на
латинската армия. Но от сведението на този автор за тези, които са напуснали империята и са се
завърнали на Запад може да се разбере, че войската на Балдуин не е била от няколко стотин души,
а е била хиляди: „В момента, в който пратениците пристигнаха в Константинопол, там имаше пет
нефа, принадлежащи на венецианците, твърде големи и твърде хубави, натоварени с поклонници-
рицари и сержанти, които изоставяха земята и си отиваха в своята страна. И в петте нефа имаше
около седем хиляди въоръжени люде - Гийом, довереникът на Бетюн, беше там и Бодуен д'Обини,
и Жан дьо Вирсен, който беше от земята на граф Луи и бе негов васал, и около сто други рицари,
които книгата не споменава.” Ще рече, че само напусналите империята след поражението били 7
000 „въоръжени люде”, от които рицарите били около 100 души.
Другият участник в битката Робер дьо Клари навярно поради по-малката си информираност, която
не прикрива в изложението избягва да посочва конкретни цифри, като единствено във връзка с
броя на загиналите дава някакво ориентировъчно число: „И императора загинал, така че никога
не разбрахме, какво е станало с него, и граф Луи, и много други знатни хора, и толкова други
хора, чийто брой ние не знаем, но навярно там бяха загубени три стотни рицари; и тези, които
могли да се спасят, избягали в Константинопол. Избягал и дожа на Венеция, и с него доста много
хора, и те изоставили своите палатки и своето снаряжение направо там, където обсаждали
Андернопол …” ( СХІІ ). Огерий Панис дава почти същите данни ( ИБИ -25, ЛИБИ-т.4, стр.
144). Според него Балдуин „с голям брой френски рицари, с венецианския дож и с роднините си
тръгнал да обсажда Адрианопол ”, българите „избили безбройно много от тях” и пленили
императора „ заедно с 300 френски рицари, които до един загинали от меч, а императорската
особа задържали”. Иначе подробната по отношение на битката Анонимна френска хроника от
ХІІІв. носеща условното название “Croisade de Constantinopole” (ИБИД, т.33, 1980, стр. 263-267,
Документи за полит. история на средновековна България – Лазаров, Павлов, Тютюнджиев, 1989г,
1992 г., стр. 24-29) също не дава сведения за точната численост на армията, нито дори за загубите,
а единствено е посочено, че когато Балдуин тръгнал на помощ на граф Луи с него имало 200
рицари.”. Това сведение влиза в противоречие с иначе доста по-оскъдната на данни за битката
хроника на абат Радулф ( ИБИ-25, ЛИБИ-т.4, стр. 138), в която е казано, че императорът бил
пленен, докато непредпазливо яздел отдалечен от войската си с 60 рицари.
Вилардуен е дал някои сведения за числеността, състава и екипировката на армията, която било
договорено да се прехвърли с венецианския флот: «Ние ще изготвим юисиери, за да преминат
четири хиляди и петстотин коня и девет хиляди оръженосци; и нефове за четири хиляди и
петстотин рицари и двадесет хиляди сержанти без коне; и за всички тези коне и хора условието ще
бъде, че те ще носят хранителни припаси за девет месеца. Ето какво ще направим най-малко за вас
при положение, че ще ни се даде по четири марки за кон и по две за човек.». Това разбира се не са
точните цифри, а предварителна уговорка. Наред с това следва да се вземе под внимание, че част
от участниците в похода се отказали когато разбрали, че ще се нападат християнските градове Зара
и Цариград, а освен това армията претърпяла в сраженията и при пътуването загуби. Вилардуен не
посочва точната численост на потеглилите към Зара кръстоносци, но в сведението за заминаването
има интересна информация за обсадната техника, с която са разполагали: „[75-76] Тогава нефовете
и юисиерите бяха разпределени между бароните. О! Господи, колко добри бойни коне бяха
натоварени в тях! И когато нефовете бяха натоварени с оръжие и с храни, и с рицари, и със
сержанти, щитовете бяха разположени покрай бордовете и по кулите на корабите, също както и
знамената, между които имаше толкова хубави! И знайте, че те превозваха на корабите повече от
триста копиехвъргачни и стрелометни машини и в голямо количество всякакви необходими
машини, които служат за превземането на един град.”. Друго обстойно и надеждно сведение е
описанието на сформираните части за щурма на Цариград, тъй като там се дават сведения за
организацията, структурата и командването на кръстоносците: [147-153] „но в края на съвета се
реши да се повери челната охрана на граф Бодуен дьо Фландр, понеже той имаше твърде голям
брой добри люде и много стрелци с лъкове и арбалетчици – толкова много, колкото никой друг в
армията. След това бе решено, че Анри - неговият брат, ще състави втората бойна част заедно с
Матиьо дьо Валинкур и Бодуен дьо Бовоар и много други добри рицари от техните земи и техните
страни, които ги придружаваха. Третата бойна част бе тази на граф Юг дьо Сен-Пол, неговия
племенник Пиер д'Амиен, Йосташ дьо Кантелю, Ансо дьо Кайю и много други добри рицари от
тяхната земя и тяхната страна. Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен бе начело на четвъртата бойна
част, която беше многобройна, мощна и страшна, тъй като той имаше твърде голям брой добри
рицари и знатни люде. Матиьо дьо Монморанси и хората от Шампания образуваха петата бойна
част: Жофроа, маршалът на Шампания, бе там, както и Ожие дьо Сен Шерон, Манасие дьо Лил,
Милон льо Бребан, Макер дьо Сент-Менеулд, Жан Фоанон, Ги дьо Шап, неговият племенник
Кларембо, Робер дьо Ронсоа. Всичките тези люде съставяха петата бойна единица. Знайте, че в нея
имаше много добри рицари. Хората от Бургундия образуваха шестата бойна част. Там бяха Йод льо
Шапаноа дьо Шамплит, неговият брат Гийом, Ришар дьо Дампиер и неговият брат Йод, Ги дьо
Пем, Емон, негов брат, Отон дьо ла Рош, Ги дьо Конфлан и людете от техните земи и страни.
Маркиз дьо Монфера бе седмата бойна част, която беше твърде многобройна. В нея се намираха
ломбардците и тосканците, и германците, и всичките люде, които бяха от земите на Мон-Сени до
Лион на Рона. Всички те бяха в бойната част на маркиза и бе решено, че тя ще образува тилната
охрана.”. Към момента на Одринската битка обаче част от тази сили не се включили по различни
причини – едни закъснели за сражението, маркиз дьо Монфера не се явил заради конфликта си с
император Балдуин и венецианците, а разбира се този състав на армията дал жертви при
превземането на Цариград и в последващите сражения. Доколкото обаче при щурма на Цариград
са дадени ред сведения за латинската армия, то някои откъси ще бъдат разгледани, защото
съдържат ценна информация за екипировката, структурирането и тактиката на войската. При
началото на щурма откъм морето сведенията са по-интересни относно състава на армията, тъй
като не се касае за открито сражение, а и Одрин макар да е ограден от големи реки не е имало
голям флот: „И рицарите напущат юисиерите и скачат до пояс в морето, изцяло въоръжени,
шлемовете пристегнати и мечовете в ръцете; и също така скачат добрите стрелци с лъкове, доб-
рите сержанти и добрите арбалетчици, всяка рота на мястото, където е достигнала.”. Несъмнено
по-ценна е тази част, където се описват сухопътните схватки: „[178.] И тогава от лагера излязоха
шестте бойни отряда, които бяха сформирани, и те се подреждат пред оградите си, а техните
сержанти и щитоносци, спешени зад задниците на конете им, стрелците с лъковете и арбалетите -
пред тях; те съставиха една бойна част от пеши рицари, на брой около двеста, които нямаха вече
коне. И те стояха така неподвижни пред оградите, а това бе много мъдро, защото, ако бяха отишли
да атакуват в полето, другите имаха толкова много хора, че ние бихме се удавили напълно сред
тях.”. Във връзка с превземането на Цариград Вилардуен прави една бележка за числеността на
латинската армия успяла да осъществи това: „[251.] защото те не бяха повече от двадесет хиляди
въоръжени мъже всичко, а с божията помощ покориха четиристотин хиляди души или повече, и то
[намиращи се] в най-укрепения град, какъвто съществуваше в целия свят, а бе голям град и най-
добре укрепен.”. Това сведение може да претендира за приблизителна точност, тъй като
непосредствено след завземането на Цариград е била разпределена плячката и се правени
изчисления за броя и състава на войската: „И те [поклонниците] разпределиха между своите люде
около сто хиляди сребърни марки. И знайте как: двама пеши сержанти, колкото един конен
сержант, а двама конни сержанти, колкото един рицар. И знайте, че никой не получи повече
заради положение или заради заслуги, които той е имал, ами според това, което бе решено и
установено.”. В писмото си до Робин дьо Валоа един от другите ръководители на похода, който
обаче не доживял до одринската битка, граф Юг дьо Сент Пол също дава доста уклончиво
сведение: „А знай, че общия ни брой тогава не беше повече от петстотин рицари, и пак толкова
конници, и с нас бяха не повече от две хиляди пехотинци, тъй като по-голямата част от тях
охранявала артилерията и обсадните машини.” [Contemporary sources for the fourth crusade. Brill.
Leiden-Boston-Koeln. 2000, Count Hugh of Saint Pol's Report to the West, Andrea, Alfred J, стр. 177-
201]. Информацията има значение по-скоро във връзка със съотношението рицари:конни -
сержанти:пехотинци, тъй като поради смъртта на граф дьо Сент Пол някои от неговите бойци
вероятно не са взели участие в битката при Одрин. Разбира се наред с починалите и заминалите
бойци е имало и други, които пристигнали в Латинската империя. Ернул съобщава, че в началото
на 1205г.: „По това време станало голямо изселване от земята на Сирия … От земята на Сирия
заминали Юг Тивериадски, неговия брат Раул и Тиери де Термонд и много хора от тази страна,
рицари, туркопули и сержанти”. Сред заминалите за новопоявилата се държава бил и загиналият в
Одринската битка епископ Петър Витлеемски. Броят им се оценява на над 100 рицари и над 10 000
колонисти. Във връзка с това масово изселване папа Инокентий ІІІ отбелязва отчаяно: „… ние не
можем повече да отбраняваме от набезите на мюсюлманите крайбрежието, което още се намира
под властта на християните и заради недостига на хора едва имаме сили, за да защитаваме
Кипърското кралство”. [Вж. Жан Ришар, Латино-Иерусалимское королевство, 2002, СП, стр. 202].
Западноевропейските армии в началото на ХІІІв. са се формирали от феодалните дружини на
васалите на сюзерена. По тази причина не е имало стандартизирана структура с точно определена
численост на войсковата част. Армията на даден сюзерен била в зависимост от броя на васалите
му, а феодалните дружини на феодалите зависели от конкретните възможности на всеки един от
тях. По тази причина макар да има данни за броя на едрите феодали, на рицарите и дори на
оръженосци, стрелци, сержанти и други е трудно да се изчисли макар и с приблизителна точност
числеността на латинската армия сражавала се при Одрин. При всички случаи от 20 000 хиляди
участвали в превземането на Цариград ще трябва да отпаднат тези, които не са се явили по
различни причини за сражението (починали преди това, в конфликт с императора, убити и
починали, заминали си и др. под.), но пък от друга следва да се добавят частите на византийските
васали, които също пристигнали на бойното поле.
За екипировката на рицарите от една страна съществува добра представа, но от друга има и ред
заблуди. В представите на повечето хора рицарската екипировка е тази, която е съществувала по
време на развития феодализъм, т.е. в края на средновековието и на феодалните армии. Дори
често под рицар се разбира тежко въоръжен конник с броня от т.нар. „Максимилианов тип”.
Употребяваната в България дума „рицар” е от немски произход и означава просто конник.
Обикновено названията на рицарите в другите европейски езици имат също значение на „конник”.
Както се вижда обаче от изворовите откъси по-горе не всички конници обаче са били рицари.
Например конните сержанти също са имали коне, но не са били рицари. Рицарите освен че били
конници, по правило били и феодали, т.е. разполагали с поземлени владения, които им
осигурявали доходи, докато изпълнявали военните задължения. Но макар рицарите да са се
оформили като съсловие именно като конник със феод осигуряващ му доходи, за да може да
изпълнява военната служба, то с времето се появили отклонения и в двете насоки. От една страна
не всеки притежател на феод ставал автоматично рицар, а трябвало да мине период на подготовка
като паж и оръженосец, а след това да бъдел посветен в рицарско звание при специален ритуал.
От друга страна се оформила и категорията на рицари, които нямали феод, от който да се
издържат и е трябвало да си осигуряват доходи по друг начин – най-често като постъпвали като
наемници при някой крупен феодал, някои дори си осигурявали екипировката и прехраната
благодарение на наградите при турнирите (победилият рицар получавал екипировката на
победения, като най-често последния я откупувал).
Гербът на рицаря се изобразявал и на щита. През ХІІІв. капковидния щит бил изместен от по-малък
триъгълен изпъкнал щит наречен „тарч”. От този тип щитове имало и с друга форма - с
четириъгълна или със заоблена долна част. Скъсяването на щита го правело по-лек и удобен, без
да отстъпва по качеството на даваната защита на капковидния щит. Тези щитове можело да се
прикрепват на врата или предмишницата, което давало по-голяма свобода за движение на ръцете
на рицаря. В десния горен край на щита често имало оформена вдлъбнатина предназначена да
придържа копието. Щитовете се изработвали от дърво покрито с кожа.
Под шлема рицарите носели метална халчеста качулка, която покривала и врата. На миниатюрите
обикновените конници съпровождащи императорите Балдуин и Анри са изобразени само с
халчеста качулка.
В началото на ХІІІв. рицарите са носили обикновено само халчеста ризница дълга до коленете с
разрези по средата отпред и отзад за да не пречи на ходенето, а също на качването и язденето на
коня. Под ризницата се носел акетон или гамбезон – защитно облекло направено от няколко слоя
тъкан, като понякога между тях имало вата, конски косми или друг пълнеж. Предназначението му
било от една страна да омекотява ударите нанасяни от противника, а от друга да предпазва тялото
от проникване на частици от ризницата в случай, че тя бъде пробита. За бедните пехотинци
акетонът (гамбезонът) понякога бил единственото защитно облекло. Това, което рицарите имали
повече от българските оклопници били халчестите ръкавици, халчестите панталони и халчестите
чорапи (понякога халчестите панталони и чорапи не били отделни елементи, а били изработени
като един). Към халчестите чорапи били прикрепени метални шпори. Все пак малко по-тежката
екипировка при едно по-продължително сражение, спомагала за по-бързата умора и по-трудното
маневриране. Акрополит отбелязва: „Италианците имали обичай да се сражават яхнали коне,
въоръжени от главата до петите и поради това били мъчно подвижни при своите нападения срещу
неприятелите” [ГИБИ-8, стр. 155], а Григора пише: „И настана страшно избиване на латинците,
понеже поради тежината на въоръжението си не можели да се противопоставят на
непрекъснатите нападения, обграждания и твърде леките набези” [ГИБИ-11, стр. 124].
Типичните оръжия на рицарите били меча и копието. Разбира се те умеели да боравят също
боздугани, ножове, брадви и други оръжия, но те не били така емблематични като меча и копието.
Лъковите и арбалетите били използвани от обикновените войници, а рицарите считали, че е под
достойнството им да използват такова оръжие. При обсадата на Одрин участвали и сапьори, които
се опитали да подкопаят стената.
КОМАНДВАНЕТО
Начело на българските войски стоял лично цар Калоян. Той имал военен опит от българо-
византийските войни след възстановяването на българската независимост. Преминаването на ІІІ
кръстоносен поход през българските земи, а също и заложничеството му в Цариград са му дали
възможност да добие известна представа за тактиката и въоръжението на западните армии.
Действията му обаче в изключително сложната и тежка политическа обстановка по време на
неговото управление, показват, че той е бил предвидлив и предпазлив военачалник.
Във връзка с обсадата на Сяр Вилардуен в § 393 пише, че за да увери гарнизона, че ако
капитулира ще е в безопасност „Йоанис накара двадесет и пет от най-високопоставените мъже,
които имаше, да им се закълнат”.
Куманските съюзници били предвождани от Коца (ГИБИ, т. 11, стр. 76). Вероятно сред командния
състав на куманската войска е бил и споменатия от Йоан Ставракий като убиец на цар Калоян
военачалник Манастър.
Начело на латинската армия е бил император Балдуин І (роден през 1171г.). Предпазлив и
предвидлив висш военачалник.
Третия от лидерите на ІV кръстоносен поход участвал в битката е бил граф Луи дьо Блоа и дьо
Шартър (1171-1205). По време на битката граф Луи бил все още сравнително млад и спонтанността
и лекомислието характерни за възрастта му се оказали фатални за латинците.
I. Домашни извори.
Патриарх Евтимий в похвалното слово за „Свети Йоан Поливотски” [СБЛ, т. 2 стр. 160] „Когато
българският цар Калоян разбра, че оня е дошъл в Одрин, бързо стигна до Филиповия град и го
улови с голяма хитрост. Защото тогава изпрати войни към Одрин, та уж да бъдат пленени, а
голямата войска скри на някои [други] места. А царят, на име Балдуин, поставен от фръзите, като
не знаеше скритата измама, затече се бързо срещу тях заедно с тези, които случайно бяха около
него. Те пък се преструваха, че бягат, докато го доведоха сред [българската] войска. И тутакси
отвсякъде се стекоха българи, уловиха го и в Търново го заведоха, и на смърт го предадоха. Тогава
прочее, многославният Калоян, българският цар, мъжествено се опълчи срещу гръцката държава.
И всичките им градове поплени и разруши; цялата им земя завладя— чак до Драч. И не само оная
земя, която завладя брат му по плът, стария Асен, но и повече от него. Тогава беше 6712 година
[1204].”
Писмата на цар Калоян до папа Инокентий ІІІ, защото макар и да са запазени на латински език, те
произхождат от българската царска канцелария ( ИБИ-12, ЛИБИ-т.3, стр. 359-360, стр. 378).
Най-голямо значение имат сведенията на Никита Акоминат от Хон ( ИБИ-25, ГИБИ-т.11, стр. 73-77,
стр. 92 – за екзекуцията на Балдуин), който е сред авторите, които дават както най-обстойни, така и
най-точни сведения за битката.
На първо място тук трябва да се посочи съчинението на Жофроа дьо Вилардуен, който е взел
участие в самата битка и е бил сред командния състав на латинската армия.
Друг съвременник на събитията е Робер дьо Клари, който обаче е бил обикновен рицар и не е бил
така добре запознат, но въпреки това непосредственото възприемане на ред факти му е дало
възможност да включи в съчинението си много ценни сведения.
Сред другите латински извори може да се спомене писмата на император Анри до брат му
Готфрид [ИБИ-25, ЛИБИ-4, стр. 12-17] и до папа Инокентий ІІІ ( ИБИ-12, ЛИБИ-т.3, стр. 365-368),
Писмата на папа Инокентий ІІІ ( ИБИ-12, ЛИБИ-т.3, стр. 362-364, 369-371, 376),
Хрониката на монаха Алберих от манастира „Троа Фонтен” ( ИБИ-25, ЛИБИ-т.4, стр. 182-183),
БОЙНОТО ПОЛЕ
Одрин се намира на мястото, където река Арда се влива в река Марица. Благоприятното
географско разположение на крупния градски център са станали причина в региона да се
разиграят ред сражения.
Според авторите на Българска военна история (стр. 92) цар Калоян устроил засадата северно от
Одрин, при вливането на р. Провадийска в р. Тунджа, където местността е блатиста, а също има
високи хълмове, за каквито се споменава в изворите.
ПРИДВИЖВАНЕТО НА АРМИИТЕ
Бил създаден преден отряд командван от маршал Жофроа и Манасие дьо Лил. обособилия се
като владетел на Пловдивската област Рение дьо Три бил изоставен от част от хората си при
вестта за бунта. Но бегълците били заловени и избити. С оредялата си армия Рение трябвало да
изостави Пловдив, където се чувствал несигурен и да се укрие в Станимака (дн. Асеновград).
Пристигането на първите части от разпръснатата армия подтикнало император Балдуин и граф Луи
да предприемат съвсем ненужен риск. Те решили с наличните части да се насочат към Одрин без
да изчакат пристигането на останалите.
Балдуин и граф Луи потеглили от Цариград за Одрин на 25 март 1205г. С ускорен ход те достигнали
до Никица и се обединили с предния отряд (Манасие и Жофроа). На състоялия се през нощта
военен съвет било решено на сутринта с наличните сили да се насочат към Одрин и да го обсадят.
Пристигайки пред Одрин, те заварили града добре укрепен и осигурен с припаси, като в него се
били укрили и бегълците от по-малките градове от региона. Там ги очаквала още една неприятна
изненада – върху стените и кулите се развявали знамената на цар Калоян.
На 10 април 1205г. кръстоносците научили, че към Одрин се придвижва армията на цар Калоян.
Военния съвет изготвил план, според който охраната на лагера била поверена на маршал Жофроа
и Манасие дьо Лил, а останалите е трябвало да участват в битката.
На 13 април 1205г., в сряда, по нареждане на цар Калоян кумански отряд нападнал пасящите
около лагера на кръстоносците коне и добитък. При подадения сигнал за тревога латинците
излезли в безредие от лагера и се впуснали да преследват леката куманска конница. Целта на
тази първа атака срещу лагера на латинците е била цар Калоян да види намеренията,
възможностите и тактиката на непознатия все още противник и да изгради подходящ план за
предстоящата битка (Хониат, ИБИ-25, ГИБИ-т.11, стр. 75).
След като латинците се завърнали в лагера бил свикан военен съвет при императора, на който
било отчетено, че случилото се е било голяма тактическа грешка. Било решено при ново
нападение войската да излезе, да се строи пред лагера и да очаква там нападението на
българската армия без да се изнася напред. Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил
трябвало да останат да охраняват лагера откъм града за да предотвратят удар в гръб при
внезапен излаз на гражданите на Одрин. Било наредено планът да се разгласи из лагера и било
забранено да се пристъпва решението на военния съвет. В три часа след обяд всички се
разположили по местата си. Така съставеният план е бил изключително сполучлив и както ще се
види по-натам, когато най-сетне все пак бил приложен дори разбитата латинска войска въпреки
огромните загуби успяла да защити лагера и да организира успешно отстъплението си.
Виждайки бягащите към лагера латинци Жофроа дьо Валрдуен и Манасие дьо Лил, които
охранявали по една от портите на Одрин с наличните си сили около 15 часа излезли напред и
започнали да спират и прегрупират отстъпващите. Вечерта прегрупираните части на латинската
войска най-сетне привели в действие плана на военния съвет и построени пред лагера успели да
се защитят успешно. „И куманите, и власите, и гърците, които ги преследваха, се спряха; и те
безпокоиха тази бойна част със своите лъкове и стрели. А онези от бойната част стояха
неподвижни с лице към тях. И те престояха така до падането на нощта; и куманите и власите
започнаха да се оттеглят.”
БЯГСТВОТО НА ЛАТИНСКАТА АРМИЯ
ПОСЛЕДИЦИ ОТ БИТКАТА
ЗА УЧАСТНИЦИТЕ
Попадналият в плен император Балдуин І Фландърски бил окован и отведен в Търново. След
известен престой в българската столица той бил екзекутиран, макар в изворите да има някои
различия относно обстоятелствата около смъртта му. Докато българските извори се ограничават
само да съобщят, че е починал, то Хониат и Алберих от манастира „Троа Фонтен” се впускат в
подробности, при което се стига до разминаване във версиите им. Според Алберих българската
царица се опитала да прелъсти Балдуин и след като получила отказ на домогванията си
набедила императора пред съпругът си, а в гневът си Калоян наредил екзекуцията.
Обяснението на Хониат е по-прагматично и той свързва събитието с недоволството на царя от
сближаването на латинците и византийците, което станало причина да бъдат екзекутирани не само
пленените латинци, но и някои от намиращите се при Калоян византийци. Хониат е отделил
особено внимание на описанието на екзекуцията на Балдуин и според него, краката на
императора били отрязани до коленете и ръцете до раменете и той бил хвърлен с главата
надолу в резултат на което след три дни починал. Акрополит стига по-далеч и пише, че от
главата на Балдуин била направена чаша. Император Анри в писмото си до брат им Готфрид се е
ограничил само да отбележи, че Балдуин бил убит „безбожно и коварно”.
Анри застанал начело на Латинската империя първо като регент (байул), а след смъртта на брат му
бил избран за император. Той се проявил като най-способния латински император, но починал
след сравнително кратко управление.
Разгромът при Одрин предизвикал напускане на империята от много от намиращите се там воини.
Още с пристигането на вестта за претърпяното поражение пет нефа, принадлежащи на
венецианците, натоварени с рицари и сержанти отплавали от Цариград въпреки молбите на Конан
дьо Бетюн, кардинал Пиер дьо Шап и Милон льо Бребан. Показателно за това, колко голяма е била
загубата от заминаването на тези воини е твърдението на император Анри в писмото му до брат
му Готфрид, че с 600 рицари и 10 000 сержанти би могъл успешно да защити Латинската
империя.