Доклад

по Психология на личността
на тема
Факторната теория за личността на
Ханс Айзенк

София
2009:
 Ханс Юрген Айзенк е роден на 4 март 1916 г. и е починал на 4 септември 1997 г. Той е
английски психолог, роден в Германия, най-добре запомнен с работата си
върху интелигентността и личността, макар че е работил върху доста по-обширни теми.
Съвсем млад, само една година след идването на нацистите, Айзенк решава да емигрира.
Заминава първоначално във Франция, където записва литература и история, после се мести
в Англия и малко преди започването на Втората Световна война, се дипломира в
Лондонския университет. Поради немския си произход той не успява да постъпи в
Британската армия и вместо това започва аспирантура. След получаването на докторска
степен е изпратен като изследовател в известната спешна клиника „Мил Хил”, след края на
войната се завръща в болница „Модзли”. Там се открива нов Институт по психиатрия, в
който скоро след това Айзенк получава постоянно професорско място по психология.
Цялата изследователска дейност на проф. Айзенк е свързана с името на института в
„Модзли”, където той работи до смъртта си. През 1940 година получава титлата доктор на
науките. По време на II Световна война Айзенк работи като психолог в психиатрична
болница с пациенти, преживели военен стрес. От 1946 година чете лекции по психология в
Лондонския университет и едновременно с това е директор на Института по психиатрия в
Лондон. През 1983 година Айзенк прекратява преподаването си.. Айзенк е бил основател и
редактор на журнал за „Личностни и Индивидуални различия“ и е автор на над 50 книги и
900 академични статии., което илюстрира непрестанното му научно упорство и
плодовитост. Основни негови трудове са: "Научно изследване на личността" (1952);
"Структура на човешката личност" (1970); "Личност и индивидуални различия" (1985).
Приживе Айзенк е бил най-цитираният жив психолог в научни журнали – свидетелство за
актуалността на изследванията му и огромния интерес към теорията му за личността от
страна на научната общност.
Основните изследвания на Айзенк са в областта на теорията на личността и
измерването, интелигентността, социалните нагласи и политиката, поведенческата
генетика и поведенческата терапия. Той разглежда психологията от подхода на
естествената наука и е враждебно настроен към т. нар. хуманистични, психодинамични и
други литературни и субективни подходи. Гледището на Айзенк за човека, което винаги е
ръководело неговото мислене и е насочвало неговите изследвания, е за биосоциален
организъм, чиито действия са детерминирани в по-голяма степен от биологични (2/3)
(генетични, физиологични, ендокринни) и в по-малка (1/3) от социални (исторически,
икономически, интерактивни) фактори. Айзенк е класифициран като привърженик на
биогенетичното направление в психологията, според което човек в голяма степен

2
унаследява психичните си качества. Той обаче е убеден, че едностранчивото ударение или
върху биологичните, или върху социалните фактори спъва развитието на науката.
Убеждението, че човек е продукт на еволюцията, все още носещ със себе си следите от
милиони години развитие от ранните форми на живот, невинаги е било популярно сред
учените от социалните науки, които са по-склонни да подчертават социалните фактори, но
се разглежда от Айзенк като съществено за правилното разбиране на човека. Айзенк има
централно участие в две от най-горещите научни дискусии в психологията: за
наследството на интелекта и ефективността от психотерапия. Той счита, че интелектът в
значителна степен се унаследява и че традиционните видове вербална терапия като
психоанализата не са достатъчно ефективни при лечението на психически разстройства.
Името на Айзенк се свързва с т.нар. „поведенческа терапия”, в основата на която стоят
идеите на Павлов и неговата школа за изработване на нови условни рефлекси. При тази
техника към симптомите на пациентите се подхожда чрез контролирано учене на нови
реакции и съответно чрез угасване на старите симптоми. Тази техника намира широко
приложение в модерните психиатрични служби и немалко е способствала за отслабване на
ореола около психоаналитичната терапия, особено в Европа1 („Модел за личност”, 1987).
Често се прави сравнение и между моделът на Айзенк и този на Кетел, поради сходния
предмет и метод на изследване. Айзенк се съгласява с Кетел, че целта на психологията е
да предскаже поведението, както и споделя идеята, че факторният анализ е начин да се
обхване цялостната картина на човешката личност. Стратегията на изследване на Айзенк
обаче е малко по-различна, според него се започва с добре теоретизирани и обосновани
научно хипотези и се продължава с точно измерване на всичко, което е характерно за
дадената черта. Айзенк, също така бил убеден, че за обяснението на по-голямата част от
поведението на човека са необходими не повече от три суперчерти (типове), за разлика от
Кетел, който извежда 16 черти или фактора в структурата на личността. И накрая, Ханс
Айзенк придава много по-голямо значение на генетичния фактор в развитието на
индивида, което не означава, че отрича въздействието на ситуациите или влиянието на
средата, но е убеден , че личностните черти и типове се определят преди всичко от
наследствеността. Въпреки че до сега не е изцяло изяснено точното въздействие на
генетиката върху поведението, все повече психолози смятат, че по този въпрос може
Айзенк да е прав.2

1
Айзенк Х. Ю. (ред.) (1987). Модел за личност. София: Наука и изкуство, стр.10
2
Холл К.С., Линдсей Г. (1997). Теории личности. Москва: "КСП+, стр. 316

3
 Важно е да се спомене и подходът в изследванията на Ханс Айзенк. Когато търси
обяснение на наблюдаваните индивидуални различия, за да построи модел, Айзенк се
нуждае от опосредстващи променливи, от понятие за природата на чертите, типовете,
способностите, нагласите и всичко друго. Този подход е номотетичен т.е. научен и
интериндивидуален. С негова помощ Х. Айзенк формира и развива своята теория за
дименсиите на личността.
Особеното в теорията на Айзенк се състои в това, че елементите на личността могат да
бъдат разположени йерархически. В създадената от него схема присъстват определени
суперчерти или още наречени типове, такива като екстраверсията например, които оказват
мощно влияние на поведението. Всяка от тези суперчерти се състои от няколко съставни
черти, а те сами по себе си представляват по-скоро повърхностно отражение на
основополагащия тип и на специфичните качества, които са му присъщи. И накрая,
чертите се състоят от многобройни характерни реакции, които са изградени от множество
специфични реакции.3
Да вземем например един човек, който наблюдаваме. Той демонстрира специфична
реакция: усмихва се и протяга ръка при среща с друг човек. Ако видим, че той прави това
всеки път при среща, можем да предположим, че това поведение е негова характерна
реакция да приветства друго лице. Тази характерна реакция може да се свърже с други
такива като склонност да разговаря с други хора, да посещава вечерни събирания и т.н.
Тези характерни реакции се обединяват в общата черта общителност, която от своя страна
корелира с предразположеността да реагираш бързо и енергично, да демонстрираш
увереност и активно поведение. В своята съвкупност тези черти формират суперчертата
или типа, който Айзенк нарича екстраверсия.
Разглеждайки йерархическия модел на личността по Айзенк, следва да се отбележи, че
тук думата ”тип” предполага нормално разпределение на параметрите в континуума.
Затова например понятието екстраверсия се разпростира в диапазона между най-ниските и
най-високите стойности, където се разполага всеки един човек в зависимост от степента на
изявеност на даденото качество. Типът не е количествен показател, а някакъв континуум.
Подобно на Кетел, Айзенк също използва факторните изследвания на личността, но
привнася и следните нови моменти.
Той започва систематично проучване на 700 войника, страдащи от невроза, като събира
както обикновени данни (възраст,професия, семейно положение и др.), така и описания на
психиатрични симптоми. При корелирането на всички променливи той извежда два

3
Холл К.С., Линдсей Г. (1997). Теории личности. Москва: "КСП+, стр.317-318

4
значими фактора, а по-късно и още един.4 В основни линии теорията му твърди, че
човешката личност може да бъде описана чрез черти като общителност, импулсивност,
активност, тревожност, безгрижност и др., които са взаимно свързани и образуват
„суперфактори” от по-висш порядък. Различни учени назовават трите главни суперфактора
различно, но от Айзенк те се наречени екстраверсия – интроверсия (E), невротизъм -
стабилност (Н), психотизъм – суперего (П). Нека разясним съвсем накратко тези скали:
Екстраверсията се изразява в цялостна ориентация към външния свят, означава откритост
и силна възприемчивост към външни впечатления. Това е една от границите на диапазона
интроверсия – екстраверсия, която се характеризира със склонност на индивида да бъде
общителен, импулсивен и възбудим. Обратно - интроверсията е цялостна ориентация на
личността към своя личен свят и собствените преживявания. Тя се характеризира със
сдържаност, контрол и склонност към самоанализ. Високи стойности по скалата
Невротизъм показват наличието на силна тревожност, безпокойство и страх от "това какво
може да се случи". Характеризиращи тенденции са тревогата, честите смени на
настроенията и депресивните състояния. Обратно - ниски стойности по скалата, изразяват
сравнително ниска тревожност и липса на страх пред събитията от живота. Тенденция към
спокойствие, контролирано поведение и неемоционалност.. Скалата Психотизъм е
по-"деликатна" за разбиране. Високи стойности не означават непременно наличието на
психични отклонения, а по-скоро индивидуален стил на живот, често правещ впечатление
на околните, казано на обикновен език "екстравагантност". Характеризира се със
склоннаст към уединение и нечувствителност към другите. Само изключително високи
резултати по тази скала могат да показват начало на психична проблематика. Силата на
Суперегото се характеризира с високи нива на чувствителност и общителност, способност
за съпреживяване и съчувствие.В професионалните клинични психологически изследвания
тази скала не се използва.
Тези фактори непрекъснато се преоткриват в голям брой самостоятелни изследвания
(Royce, 1973). Те имат здрава генетична основа (Eysenck, 1976b) и са създадени
психофизиологични теории, които свързват Е с ретикуларно – кортикалния кръг на
араузъл, Н – с лимбичната система (висцералния мозък) и П – със системата на
андрогенните хормони (Eysenck, 1967; Eysench & Eysenck, 1976). Тези фактори позволяват
да се правят предвиждания в експерименталната, социалната, образователната,
психиатричната, криминологичната и др. сфери.

4
Айзенк Х. Ю. (ред.) (1987). Модел за личност. София: Наука и изкуство, стр.12

5
 За събирането на данни Айзенк използва разнообразни методи: самонаблюдение,
експертни оценки, анализ на биографични сведения, физични и физиологични периметри,
а също така и обективни психологически тестове. Получените данни са били потвърдени
чрез факторен анализ за определяне на структурата на личността.5 В своите ранни
изследвания извеждайки двата основни типа (Eysenk, 1947, 1952) екстраверсия –
интроверсия и невротизъм – стабилност ( този фактор се нарича още стабилност -
нестабилност), Айзенк извежда основните типове личност. Тези две измерения на
личността са ортогонални, т.е. те статистически не зависят един от друг. Съответно хората
могат да се разделят на четири основни групи, всяка от които представлява комбинация от
висока или ниска стойност в диапазона на единия тип в съчетание с висока или ниска
стойност по другия. Всеки тип се асоциира с определени характеристики, названията на
които напомнят описание на чертите на личността. Нужно е да се отбележи, че те
представят само най-крайните случаи. Повечето хора се приближават към средната точка и
по двата диапазона и затова не притежават точно тези съчетания от екстремни
характеристики, които са представени в таблицата.

Таблица 1.
СТАБИЛЕН
спокоен, уравновесен,
надежден,контролиращ се,
ИНТРОВЕРТ принципен, внимателен,
пасивен, благоразумен, сдържан,
Лидер, весел, отзивчив,
разговорчив, дружелюбен,
ЕКСТРОВЕРТ общителен, закачлив, безгрижен, импулсивен, оптимистичен,
НЕВРОТИЧЕН
лесно променя
настроението,тревожен, ригиден,
разсъдлив, песимистичен,,
замислен, тих, необщителен,
подозрителен
Раним, неспокоен, агресивен,
възбудим, непостоянен,

оптимист, доволен. активен, експанзивен, склонен към

себеизтъкване.

Както се вижда от таблица 1, хората, които са едновременно интровертирани и

стабилни, са склонни да се придържат към норми и правила, те са принципни и
внимателни. И обратно, комбинацията от интроверсия и невротизъм предполага да се

5
Айзенк Х. Ю. (ред.) (1987). Модел за личност. София: Наука и изкуство, стр.11

6
наблюдава тенденция към по-голямо безпокойство, песимизъм и замисленост в
поведението. Съчетанието на екстраверсия и стабилност привнася в поведението такива
качества като дружелюбност и общителност, хората с високи нива по екстраверсия и
невротизъм преди всичко са агресивни, импулсивни и възбудими. Трябва да се отбележи,
че Айзенк придавал особено голямо значение на индивидуалните различия. В този смисъл,
нито една от тези комбинации не е по-правилна или по-предпочитана като тип личност, те
просто са различни и всяка има своите предимства и недостатъци в ежедневието
Малко след това Айзенк описал и въвел в своята теория и третия тип измерение на
личността, което беше упоменато по –горе, а именно: психотизъм – суперего (Eysenk,
1976). Хората с висока степен на изразеност на тази суперчерта са най-основно
егоцентрични, импулсивни, равнодушни съм другите, склонни са да се противят на
обществените норми. Те често са неспокойни, трудно контактуват с хора и не намират у
тях необходимото им разбиране, което често им носи неприятности. Айзенк предположил,
че психотизмът е генетическата предразположеност към това да бъдеш психотична или
психопатологична личност. Той разглежда психотизма като личностен континуум, на
който можеш да разположиш всеки човек и е по-изразен у мъжете, отколкото при жените.
Най-интересният и увлекателен аспект на теорията на Айзенк е опитът да установи
нервнофизиологичната основа за всяка от трите суперчерти (типа личност). Интроверсия –
екстраверсия е тясно свързана с равнището на корова активация (араузъл), това е
потвърдено и от ЕЕГ изследвания. Айзенк (Eysenk, 1982) използва термина „активация”, за
да обозначи степента на възбуждане, променяща своята величина от най-ниската ниво
(напр. сън) до най-високата граница (напр. паника). Едно от най-фундаменталните
състояния на мозъка е положението му върху континуум на готовност за действие, или
активация. В състояние на активация организмът е бдителен и пренасянето на нервни
импулси се улеснява от понижение в прага на запалването на невроните. В неактивирано
състояние индивидът е вял, налице е условие за общо потискане на нервните импулси, при
което е по-трудно да се запалят невроните.
Мястото на мозъка върху този континуум се определя от механизми в мозъчния ствол,
общо наречени Възходяща ретикуларна активираща система (АРАС), и от низходящото
регулиращо действие на кортекса. Така се образува кръгът на АРАС и кората на главния
мозък. „ Този кръг следователно се занимава с преработването, а информацията, с коровия
араузъл и потискането и с приложението му към личностните различия в интроверсията и
екстроверсията” (Eysenck, 1967). Теорията на Айзенк се състои в това, че активността в
този кръг се променя от човек до човек , като интровертите са общо взето, с по-висока

7
степен активирани от екстравертите. Той предполага, че интровертите са необичайно
възбудими и следователно в най-висока степен чувствителни към постъпващата
стимулация – поради тази причина те избягват екстремни ситуации, които силно им
въздействат. И обратно, екстравертите са недостатъчно възбудими и затова са
нечувствителни към постъпващата стимулация; съответно те постоянно си стремят към
ситуации, които могат да ги възбудят (Eysenck, 1967).
Айзенк предполага, че индивидуалните различия по стабилност – невротизъм отразяват
силата на реакция на стимули на автономната нервна система. В частност той свързва този
аспект с лимбичната система, която оказва влияние на мотивацията и емоционалното
поведение. Хората с високи нива по невротизъм обикновено реагират на болезнени,
необичайни и причиняващи безпокойство събития по-бързо от по-стабилните личности.
При такива личности се наблюдават реакции протичащи по-дълго, продължаващи дори
след изчезване на стимула, за разлика от хората с по-високи нива на стабилност
Що се отнася до изследванията, посветени на проявите на психотизъм, то за тях
няма ясни данни, но една работна хипотеза на Айзенк обвързва този аспект със системата,
произвеждаща андрогенни хормони (химични вещества, произвеждани от жлезите с
вътрешна секреция, които попадайки в кръвта регулират развитието и съхранението на
мъжките полови признаци). Емпиричните изследвания, посветени на проблема са
прекалено малко, за да потвърдят хипотезата на Айзенк за връзката между половите
хормони и психотизма.6
Неврофизиологичната интерпретация на личностните аспекти на
поведението, предложена от Айзенк, е тясно свързана с психопатологията.
Например човек с високи балове по интроверсия и невротизъм, има много голям
риск да развие болезнени тревожни състояния като обсесивно-компулсивните
разстройства, а дори и фобии. И обратното, човек с висок бал по екстраверсия и
невротизъм е подложен на риск от психопатологични (антисоциални) разстройства.
Самият Айзенк бърза да добави, че психичните разстройства не се появяват
автоматично като резултат от генетичната предразположеност. „Генетичното
наследство се явява предразположеност на човека да постъпва и да си изгражда
определен образ при попадане в определена ситуация” (Eysenk, 1982, p.29).

6
Айзенк Х. Ю. (ред.) (1987). Модел за личност. София: Наука и изкуство, стр. 29

8
 За да измерва характеристиките на личността, Айзенк използва широк набор
от тестове за темперамент, за да конструира надеждна методика за регистриране на
чертите, обединявани от тези фактори. Той се натъква на находката, че при
пациенти, които демонстрират даден симптом, има немалка вероятност да
демонстрират и друг. Това не само подпомага извеждането на общи фактори, но и
довежда до идеята, че локализирането на факторите ( чрез специалната
математическа процедура, наречена „ротация”) може по-точно да се извърши чрез
въвеждане на външен критерий: честотата, с която пациентите са получавали една
диагноза, а не друга. Това е важен принос в развитието на факторната концепция за
личността. „Анализът по критерий”, въведен от Айзенк, надхвърля грубо
емпиричния подход, описан по-горе, и изисква от изследователя да формулира
хипотетично природата на психологичния фактор, преди да предприеме самото
изследване. Тоест трябва да се апелира към теорията, а не само да се задоволяваме
да търсим наименования на емпирично установени връзки. Вкусът към
теоретизиране пронизва цялостното развитие на теорията на Айзенк. За разлика от
другите създатели на факторни концепции той се насочва към търсене на основата,
върху която се формират изолираните чрез факторния анализ личностни
образувания. Той смята, че валидизирането на установени чрез факторния анализ
черти и фактори не може да остане само в рамките на корелационните
изследвания, а изисква провеждане на лабораторни експерименти. Сам авторът на
тази теория провежда многобройни изследвания в строго контролирани
експериментални условия, за да установи валидността на допусканията за връзка
между личностни характеристики, параметри на висшата нервна дейност и
съответно процесите на учене и други когнитивни процеси, които се повлияват от
неврофизиологичната база. Този подход е нов в две отношения: съдържателно-
теоретично и методологично. Несъмнено той надскача описателния подход и
отвърждава обяснителния, което засилва и прогностичните и функции. Както и
Кетъл, Айзенк е създал множество въпросници за самооценка на определени
индивидуални различия по трите суперчерти на личността. Може би най-
известната от тях е „Личностният въпросник на Айзенк” (Eysenck Personality
Questionnaire, EPQ) (Eysenck, 1975). Въпросникът съдържа айтеми, релевантни ва

9
трите фактора, образуващи структурата на личността. Освен това, в разработената
от Айзенк концепция за личността съществува и четвърта скала - Надеждност, или
Социална желателност. Високи стойности по нея изразяват стремеж на
изследваното лице да се представи в благоприятна светлина, давайки социално
желателни отговори, неотговарящи на истината. Айзенк съставя и Личностен
въпросник за подрастващи (Junior EPQ) за тестиране на деца от 7 до 15 години
(Eysenck, Eysenck, 1973).

Фактът, че Айзенк и Кетъл използват различни личностни въпросници за факторизация

на данните отчасти обяснява различията между тях по количеството черти, които считат за
необходими за обяснението на личността. Причината тук е в това, че резултатите от
факторния анализ в значителна степен зависят от източника или типа на получените данни.
Айзенк е убеден, че неговите два основни типови критерия интроверсия – екстраверсия и
стабилност – невротизъм са били потвърдени в работата на някои изследователи,
използващи много различни личностни тестове. Голяма част от доказателствата в
поддръжка на тази гледна точка са получени от изследвания на поведенческите различия
между екстраверти и интроверти.

Айзенк придава огромно значение на концептуалната ясност и точно измерване

на своите теоретични концепции. Голяма част от усилията му са направени за
определяне на съществените индивидуални различия в поведението между
интроверти и екстраверти. Айзенк утвърждава, че индивидуалните различия в
поведението могат да бъдат открити посредством факторен анализ и измерване с
помощта на въпросници, а също и лабораторни процедури.В обзора на
изследванията (Уилсън, 1978), основани на резултатите от тестирането в рамките
на теорията на Айзенк, са представени впечатляващо количество факти. Например
екстравертите имат много по-висок праг на търпимост на болка в сравнение с
интровертите; те правят по-големи паузи по време на работа, за да се хранят и пият
кафе, за разлика от интровертите. Възбуждането повишава ефективността на
постъпките и действията на екстравертите. В „ Теории на личността” на Линдзи и
Хол са приведени още някои емпирично установени различия:7
7
Холл К.С., Линдсей Г. (1997). Теории личности. Москва: "КСП+, стр. 321

10
  Интровертите предпочитат теоретични и научни видове дейност (напр. инженери и
химици), в същото време екстравертите предпочитат професии, свързани с хора
(напр. търговци, социални работници).
 Интровертите в практиката по-често си признават мастурбация, отколкото
екстравертите. Затова екстровертите пристъпват към полов контакт на по-ранна
възраст, по-често и с по-голям брой партньори.

 В гимназията интровертите постигат по-високи успехи от екстравертите.

Студентите, напускащи университета по психиатрични причини по- скоро са
интроверти, но тези, които изоставят академичното си образование, защото не
успяват да се справят, често се оказват екстраверти.

 Интровертите се чувстват по-бодри сутрин, екстравертите – вечер. Поради това

интровертите работят по-добре сутрин, а екстравертите - във втората половина на
деня.

Едно от най-важните, най-основни и най-интересни различия между интроверти и

екстраверти е тяхната чувствителност към стимулация, спомената по-горе. Тази разлика
лесно може да бъде проверена с помощта на теста „теста с лимоновите капки” (Corcoran,
1964). Ако се поставят четири капки лимонов сок на езика на човек, се оказва, че
интровертите слюнкоотделят почти два пъти повече от екстравертите. В основата на това
интересно явление стоят различията във физиологичното функциониране между
интровертите и екстровертите. Айзенк нееднократно подчертава, че за различията в
реакциите на стимулация отговаря възходящото активиращо влияние от страна на
ретикуларната формация в мозъчния ствол. (Наблюдение на психиката, 2005)
Непрестанните усилия на Айзенк да създаде цялостна картина на личността са
достойни за възхищение. Много психолози го смятат за първокласен специалист,
необичайно плодотворен в своите опити да създаде научно обоснован модел на
структурата и функционирането на личността. Във всички работи на Айзенк постоянно се
подчертава ролята на неврофизиологичните и генетични фактори в обяснението на
индивидуалните поведенчески различия. Освен това той утвърждава, че точната процедура
на измерване се явява крайъгълният камък за построяването на убедителна теория на
личността. Следва също така да се отбележи и приносът на Айзенк в областта на
криминологията, образованието, психопатологията и измененията в поведението. Като
цяло е логично да се смята, че популярността на теорията на Айзенк ще се разраства и ще

11
продължат опитите на учените да усъвършенстват и разширяват неговата теория за
личностните черти както на теоретично, така и на емпирично ниво.

Литература
Айзенк Х. Ю. (ред.) (1987). Модел за личност. София: Наука и изкуство

Паспаланов И., Щетински Д., С.Б. Айзенк (1984). Българска адаптация на

личностния въпросник на Х. Айзенк. сп. Психология, Nо. 5, 279-292

Холл К.С., Линдсей Г. (1997). Теории личности. Москва: "КСП+

Хьелл Л., Зиглер Д. (1997). Теории личности. Санкт-Петербург: "Питер"

Eysenck, H.J. (1967) The Biological Basis of Personality. Springfield, IL: Thomas.

Eysenck, H.J. (1950). Les dimensions de la personnalité. Paris: Presses Universitaires de

France

Schultz, D. (1990) Theories of personality. Fourth edition. Pacific grove, California:

Brooks/Cole Publishing company

12