Ana Freud Egoto

АНА ФРОЙД
ЕГОТО И ЗАЩИТНИТЕ
МЕХАНИЗМИ
Превод от английски: Людмила Андреева

Изд „Изток–Запад”, 2017
Anna Freud
The Ego and the Mechanisms of Defence, 1937, 1966
www.spiralata.net -1-
АНОТАЦИЯ
Когато е публикувана за пръв път на немски език през 1936 г.,

книгата „Егото и защитните механизми” Веднага е призната за основен
принос към психоаналитичната психология и бързо следва преводът й
на английски език. Повече от половин век по-късно тя е призната за
класика. Написан от пионер на детската анализа и илюстриран с
пленителни клинични картини, извлечени от детството и юношеството,
трудът обсъжда онези адаптивни мерки, чрез които инстинктивният
живот постига контрол, както и пътищата, по които болезнените или
нежеланите емоционални състояния се държат на разстояние или
стават по-поносими.
Яснотата и убедителността на аргументите на Ана Фройд
напомнят за тези на баща й. Трудът и е забележително непреходен.
Нищо не стои на едно място, но „Егото и защитните механизми” без
съмнение е издържал проверката на Времето.
ЗА АВТОРА
Ана Фройд – най-малкото от шестте деца на Зигмунд

Фройд и единственото, което изгражда професио-
налната си кариера в психоанализата – е родена във
Виена на 3 декември 1895 г. Започвайки професио-
налния си живот като учителка, тя става член на
Виенското психоаналитично общество през 1922 г.
През целия си живот поддържа интереса си към обу-
чението и обемните й трудове в тази сфера съответстват на тези във
всички аспекти на семейното право, педиатрията, както и в
психоаналитичната психология – на нормалността и на анормалността.
Работата й във Виена е прекратена от нацистката окупация и заедно с
родителите си тя намира убежище В Лондон през 1938 г. След смъртта
на баща си през 1939 г. Ана Фройд поддържа започнатите от него
традиции в работата си като член на Британското психоаналитично
общество и като основател на Хампстедската детска терапевтична
клиника, която днес е Център „Ана Фройд”. Приносът й за
психоанализата получава признание с Ордена на Британската империя
през 1967 г. и с многобройни почетни докторски звания от двете
страни на Атлантическия океан, включително – като жест на
компенсация – почетната степен „доктор по медицина” от Виенския
университет. Ана Фройд си отива на 9 октомври 1982 г.
Съдържание
Предговор към изданието от 1966 г

Бележка на английския преводач
Част I: Теория за защитните механизми

1. Егото като център за наблюдение
Определение на психоанализата
Id, его и суперего в себевъзприемането
Егото като наблюдател
Набези на Id и на егото, разглеждани като материал за
наблюдение
2. Приложение на аналитичната техника към изучаването на

психичните структури
Техника на хипнозата в преданалитичния период
Свободните асоциации
Тълкуване на сънищата
Интерпретация на символите
Грешки
Пренос
Пренос на либидни импулси
Пренос на защитите
Действие в преноса
Отношението между анализата на ID и тази на егото
Едностранчивост на аналитичната техника и трудностите, до
които тя води
3. Защитните действия на егото като обект на анализата

Отношението на егото към аналитичния метод
Защита срещу инстинкт, проявяваща се като съпротива
Защита срещу афектите
Постоянни защитни явления
Формиране на симптом
Аналитичната техника и защитата срещу инстинктите и
афектите
4. Защитните механизми
Психоаналитичната теория и защитните механизми
Сравнение на резултатите, постигнати чрез различните
механизми при определени случаи
Предложение за хронологична класификация
5. Ориентация на процесите на защита според източника на
тревожност и опасност
Мотиви за защита срещу инстинктите
Тревожността от суперегото при неврозите на
възрастните
Обективна тревожност при неврозата в ранното детство
Инстинктивна тревожност (ужас от силата на
инстинктите)
Други мотиви за защита срещу инстинкта
Мотиви за защитата срещу афектите
Потвърждаване на заключенията ни в аналитичната
практика
Съображения, свързани с психоаналитичната теория
Част II: Примери на избягване на обективно неудоволствие и

обективна опасност. Предварителни етапи на защитата
6. Отричане във фантазията
7. Отричането на думи и на дело
8. Ограничаване на егото
Част III Примери за два типа защити

9. Идентифициране с агресора
10. Една форма на алтруизъм
Част IV: Защита, мотивирана от страх от силата на

инстинктите илюстрирана от явленията през пубертета
11. Егото и Id пубертета
12. Инстинктивна тревожност през пубертета
Аскетизмът през пубертета
Механизми за интелектуализация през пубертета
Обект на любов и идентификация през пубертета
Заключение
Библиография
Показалец >>
Предговор
към изданието от 1966 г.
Както се вижда от заглавието, тази книга се занимава най-вече с

един специфичен проблем: начините и средствата, чрез които егото се
пази от неудоволствието и тревожността и упражнява контрол върху
импулсивното поведение, афектите и инстинктивните импулси.
Да се изследва дейността на егото по този изчерпателен начин и
то да се разглежда на равна нога с процесите в несъзнаваното Id (То),
беше сравнително ново начинание по времето на първата публикация
на книгата. През изминалите оттогава трийсетина години много неща
са се променили в това отношение и днес егото като психична струк-
тура е легитимен обект на психоаналитично изучаване. Ако през 1936
г. беше достатъчно да се изброят и да се илюстрират его-механизмите,
да се изследва тяхната хронология и да се оцени ролята на защитната
организация като цяло за поддържането на здравето или болестта,
днес това вече не може да се направи, без защитните постижения на
егото да се свържат с другите му аспекти, т.е. с основните му де-
фицити, апарата и функциите му, автономията му и т.н.
Оказа се неосъществимо подобни въпроси да се включат в „За-
щитните механизми”, без да се направят широкомащабни преработки
и без, между другото, да се разруши единството и сегашната точно
дефинирана полза от книгата. По тази причина се реши оригиналният
текст да остане непроменен, а по-съвременното мислене и да се
представи в друг том, в който се анализират нормалността и
патологията в детството, особено по отношение на техните развитийни
и диагностични последствия. >>>
д.ю.н. Ана Фройд
Лондон, февруари 1966 г.
Бележка
на английския преводач
Искам да изразя благодарността си към д-р Ърнест Джоунс и г-н

Джеймс Страчи за многото полезни предложения.
Сесил М. Бейнс
ЧАСТ I
ТЕОРИЯ НА
ЗАЩИТНИТЕ МЕХАНИЗМИ
1.
Егото като център за наблюдение
Определение на психоанализата
В развитието на психоаналитичната наука е имало периоди, в

които теоретичното изучаване на индивидуалното его е било абсо-
лютно непопулярно. По някакъв начин много аналитици са стигнали
до идеята, че в анализата стойността на научната и терапевтичната
работа е правопропорционална на дълбочината на психичните пласто-
ве, върху които се фокусира вниманието. Винаги когато интересът се е
измествал от по-дълбоките към по-повърхностните психични пластове,
т.е. винаги когато изследванията са се отклонявали от Id към егото, се
е смятало, че това е началото на измяната към психоанализата като
цяло. Становището е било, че терминът психоанализа трябва да се
запази за новите открития, свързани с несъзнавания психичен живот,
т.е. изучаването на изтласканите инстинктивни импулси, афекти и
фантазии. Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми
като приспособяването на децата и възрастните към външния свят, с
ценностни понятия като „здраве” и „болест”, „добродетел” или „порок”.
Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително до
детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото
удовлетворение и наложените заради него наказания.
Такова определение на психоанализата е често срещано в ана-
литичните трудове и вероятно е било обосновано от тогавашната
употреба, която винаги е третирала психоанализата и дълбинната
психология като синоними. Нещо повече: в миналото то е имало
известно оправдание, защото може да се твърди, че от най-ранните
години на нашата наука нейната изградена на емпирична основа
теория е била най-вече психологията на несъзнаваното, или както би
трябвало да кажем днес, на Id. Определението обаче веднага губи
всякакви претенции за точност, когато го приложим към психоана-
литичната терапия. Още от самото началото анализата като тера-
певтичен метод се е занимавала с егото и неговите отклонения:
изследването на Id. и на неговия метод на действие винаги е било
само средство за постигане на определена цел. А целта винаги е била
една и съща: корекцията на тези аномалии и възстановяването на
интегритета на егото.
Когато трудовете на Фройд, започвайки с „Груповата психология
и анализата на егото” (Freud, 1921) и „Отвъд принципа на удовол-
ствието” (Freud, 1920)1 поемат в нова посока, отвращението на
аналитичната неортодоксалност вече не се свързва с изучаването на
егото и интересът категорично се фокусира върху неговите структури,
защото терминът „дълбинна психология” със сигурност не покрива
цялата област на психоаналитичните изследвания. Днес вероятно би
трябвало да определим задачата на анализата така: да постигнем
възможно най-пълното познание за всичките три структури, от които
според нас е изградена личността, и да научим какви са техните
отношения една с друга и с външния свят. С други думи, във връзка с
егото задачата е да се изследват неговото съдържание, граници и
функции и да се проследи историята на зависимостта му с външния
свят, с Id и със суперегото, а във връзка с Id – да се предложи
обяснение на инстинктите, т.е. на съдържанието на Id, и те да се
проследят през трансформациите, които претърпяват.
Всички знаем, че трите психични структури силно варират в до-
стъпността за наблюдение. Познанието ни за Id, което преди се е
наричало системата на Нсз. (Несъзнавано), може да се достигне
единствено чрез производни, които пробиват пътя си в системите на
Псз. (Предсъзнателното) и на Сзн. (Съзнаваното). Ако в Id прео-
бладава състояние на спокойствие и удовлетворение, няма повод
някакъв инстинктивен импулс да нахлуе в егото в търсене на удо-
влетворение и там да създаде усещане за напрежение и неудо-
волствие, а следователно няма да научим нищо за съдържанието на
Id. От това следва, поне теоретично, че Id не е открито за наблюдение
при всички условия.
Разбира се, ситуацията е различна в случая на суперегото. Него-
вото съдържание в по-голямата си част е съзнавано и до него може да
се достигне директно чрез ендопсихично възприятие. Независимо от
това нашата картина за суперегото винаги е била склонна да се за-
мъглява, когато между него и егото съществуват хармонични отноше-
ния. Тогава казваме, че двете съвпадат, тоест в такива моменти
суперегото не може да се възприеме като отделна структура нито от
самия субект, нито от външния наблюдател. Очертанията му се
изясняват само когато то конфронтира егото с враждебност или поне с
критика. Подобно на Id суперегото става видимо в състоянието, което
то предизвиква в егото, например когато критиката му поражда
чувство на вина. >
1
Издадена на български от „Наука и изкуство” през 1992 г. – Б.р.
Егото като наблюдател
Истинската област за нашите наблюдения винаги е егото. Егото

е, така да се каже, средството, чрез което се опитваме да получим
представа за другите две структури.
Когато отношенията между двете съседни сили – его и Id – са
мирни, първото изпълнява съвършено ролята си да наблюдава вто-
рото. Различни инстинктивни импулси непрекъснато си пробиват със
сила пътя от Id към егото и там получават достъп до моторния апарат,
чрез който постигат удовлетворение. В благоприятните случаи егото
не се противопоставя на натрапника, а поставя собствената си енергия
на разположение на другия и се ограничава до възприемането: егото
забелязва началото на инстинктивния импулс, засилването на напре-
жението и чувството на неудоволствие, което го придружава, и на-
края, облекчението от напрежението, когато се преживее удовлетво-
ряването. Наблюдението на целия процес ни дава ясна и неизкривена
картина на съответния инстинктивен импулс, количеството на либи-
дото, с което той е катексиран, и преследваната от него цел. Ако се
съгласи с импулса, егото въобще не навлиза в картината.
За съжаление, преминаването на инстинктивните импулси от ед-
на структура в друга може да е сигналът за всякакви типове кон-
фликти, като неизбежният резултат е, че наблюдението на Id е
прекъснато. По пътя към удовлетворяването импулсите на Id трябва да
преминат през областта на егото, а там те са на чужда територия. В Id
преобладава т.нар. първичен процес: няма синтез на идеи, афектите
са податливи на изместване, противоположностите не са взаимно
изключващи се, а могат дори да съвпадат и сгъстяването се появява
като нещо съвсем нормално. Върховният принцип, който ръководи
психичните процеси, е получаването на удоволствие. В егото – обрат-
ното – асоциацията на идеите е подложена на строги условия, за
които прилагаме обобщаващия термин „вторичен процес”. Нещо по-
вече, инстинктивните импулси вече не могат да търсят пряко удо-
влетворяване – от тях се иска да уважават изискванията на реал-
ността и още нещо: да се подчиняват на етични и морални закони,
чрез които суперегото иска да контролира поведението на егото.
Затова импулсите са подложени на риска да предизвикат неудовол-
ствието на структури, които по същество са им чужди. Те са изложени
на критика и отхвърляне и трябва да се подчиняват на всякакви
изменения. Мирните отношения между съседните сили приключват.
Инстинктивните импулси продължават да преследват целите си с
особена упоритост и енергия и осъществяват враждебни набези в
егото с надеждата да го свалят от власт с изненадваща атака. Егото от
своя страна става подозрително: то продължава да контраатакува и да
нахлува в територията на Id. Целта му е да обезсили завинаги
инстинктите чрез подходящи защитни мерки, създадени да запазят
собствените му граници.
Картината на тези процеси, предадена ни посредством способ-
ността на егото да наблюдава, е по-объркана, но в същото време и по-
ценна. Тя ни показва две психични структури в действие в един и същ
момент. Ние вече не виждаме неизкривен импулс на Id, а импулс на
Id, който е модифициран чрез някаква защитна мярка от страна на
егото. Задачата на аналитичния наблюдател е да раздели картината
(представляваща компромис между отделните структури) на състав-
ните й части: Id, его и може би суперего. >
Набези на Id и на егото,
разглеждани като материал
за наблюдение
Във всичко това сме впечатлени от факта, че набезите от едната

и от другата страна в никакъв случай не са еднакво ценни от гледна
точка на наблюдението. Всички защитни мерки на егото срещу Id се
осъществяват мълчаливо и невидимо. Максималното, което можем да
направим, е да ги реконструираме в ретроспекция: никога не можем
истински да ги наблюдаваме в действие. Това твърдение е приложимо
например към успешното изтласкване. Егото не знае нищо за него:
осъзнаваме го само впоследствие, когато стане очевидно, че нещо
липсва. Под това имам предвид, че когато се опитаме да си изградим
обективна преценка за даден индивид, осъзнаваме, че определени
импулси на Id отсъстват, а би трябвало да се появят в егото, когато
преследват своето удовлетворение. Ако те въобще не се появят,
можем да допуснем единствено, че достъпът до егото непрекъснато им
е отказван, т.е. те са били подложени на изтласкване. Това обаче не
ни казва нищо за самия процес на изтласкването.
Същото важи за успешното формиране на реакция, което е една
от най-важните мерки, приети от егото като постоянна защита срещу
Id. Такива формации изглеждат почти незабелязани в егото в хода на
развитието на детето. Не можем винаги да кажем, че вниманието на
егото преди е било фокусирано върху определен противоположен
инстинктивен импулс, който се заменя чрез формирането на реакция.
Като правило егото не знае нищо за отхвърлянето на импулса или за
целия конфликт, резултат от който е внедряването на новата
характеристика. Аналитичните наблюдатели лесно могат да приемат
това като спонтанно развитие на егото, ако категоричните индикации
за натрапливо преувеличение не внушаваха, че тя има характера на
формиране на реакция и прикрива отдавнашен конфликт. И тук
наблюдението на определен модел на защита не разкрива нищо за
процеса, чрез който той е възникнал.
Забелязваме, че цялата съществена информация, която сме съ-
брали, е постигната чрез изучаването на набезите от обратната стра-
на, а именно от Id към егото. Неяснотата на успешното изтласкване е
равностойна само на прозрачността на процеса на изтласкването,
когато движението се обърне, тоест когато изтласканият материал се
завърне, както може да се наблюдава при неврозата. Тук можем да
проследим всеки етап на конфликта между инстинктивния импулс и
защитата на егото. По същия начин формирането на реакция може
най-добре да се изучава, когато такива формации са в процес на
разпадане. В такива моменти набегът на Id приема формата на
усилване на либидния катексис на примитивния инстинктивен импулс,
който е бил прикрит от формирането на реакцията. Това позволява на
импулса да си пробие път в съзнанието и за известно време инстинк-
тивният импулс и формирането на реакция в егото са паралелно
видими. Благодарение на една друга функция на егото – неговата
склонност към синтез – това особено благоприятно за аналитично
наблюдение състояние на нещата продължава само няколко мига.
Тогава между производното на Id и дейността на егото възниква
нов конфликт: да се реши кое от двете ще надделее или какъв ком-
промис ще се постигне. Ако чрез усилването на енергийния й катексис
задействаната от егото защита постигне успех, нахлуващата сила от Id
е разгромена и в психиката още веднъж се възцарява мир – ситуация,
която е най-неблагоприятна за нашите наблюдения. >>
2.
Приложение на аналитичната техника към
изучаването на психичните структури
В първата глава описах условията, при които трябва да се про-

вежда психоаналитичното наблюдение на психичните процеси. На
следващите страници ще представя обяснение на начина, по който
аналитичната ни техника – така, както се е развила – се е
приспособила към тези условия. >
Техниката на хипнозата
в преданалитичния период
В техниката на хипнозата в преданалитичния период ролята на

егото е била изцяло отрицателна. Хипнотизаторът е целял да достигне
до съдържанието на несъзнаваното и е разглеждал егото просто като
разстройващ работата му фактор. Тогава вече се е знаело, че чрез
хипнозата е възможно да се елиминира или поне да се надвие егото на
пациента. Новата характеристика на техниката, описана в Studien über
Hysterie („Изследвания върху хистерията”) (1893-1895), е следната:
www.spiralata.net - 10 -
лекарят се възползва от предимството на елиминирането на егото, за
да получи достъп до несъзнаваното на пациента – сега известно като
Id, – пътят към което досега е бил блокиран от егото. Така целта е
била разкриването на несъзнаваното, егото е разстройващ фактор, а
хипнозата – средство за временно отърваване от него. Когато частица
несъзнаван материал е излизала на повърхността в условия на
хипноза, лекарят я представял на егото и резултатът от подобно на-
силствено представяне пред съзнанието е било справянето със
симптома. Егото обаче не е участвало в терапевтичния процес: то е
толерирало натрапника само докато самото то е било под влияние на
лекаря, който е предизвикал хипнозата. Тогава егото се е надигало и
е започвало нова борба за собствената си защита от този елемент на
Id, който му е бил натрапен, и така постигнатият с много усилия
терапевтичен успех се е опорочавал. Следователно излиза, че най-
големият триумф на техниката на хипнозата – пълното елиминиране
на егото в периода на изследване – се оказва вреден за постоянните
резултати и разочароващ, що се отнася до стойността на този метод. >
Свободните асоциации
Дори при свободните асоциации – методът, който е заменил

хипнозата като помощно средство в изследванията – ролята на егото
на пръв поглед е все още отрицателна. Вярно е, че егото на пациента
вече не се елиминира насила. Вместо това от него се иска да
елиминира себе си, да се въздържа от критикуване на асоциациите и
да пренебрегва изискванията за логическа връзка, които в други
моменти се смятат за основателни. В действителност от егото се иска
да мълчи, а Id е поканено да говори и му е обещано, че неговите
производни няма да се натъкнат на обичайните трудности, ако се
появят в съзнанието. Разбира се, никога не му е обещавано, че когато
се появят в егото, те ще постигнат своята инстинктивна цел, каквато и
да е тя. Гаранцията е валидна само за превода им в словесни
репрезентации: това не им дава право да поемат контрола върху
моторния апарат, което е истинската им цел. Всъщност този апарат
предварително е неутрализиран чрез строгите правила на аналитич-
ната техника. Следователно ние трябва да играем двойна игра с ин-
стинктивните импулси на пациента: от една страна, да ги насърчаваме
да се изразят, а от друга, непреклонно да им отказваме удовлетво-
рение – процедура, която от време на време поражда някоя от
многобройните трудности в боравенето с аналитичната техника.
Дори днес много начинаещи в анализата имат идеята, че е от съ-
ществено значение да успеят да накарат пациентите наистина и
неизменно да представят всичките си асоциации без промени или
задържане, тоест безусловно да се подчинят на фундаменталното
правило на анализата. Дори ако се постигне обаче, този идеал няма да
представлява предимство, защото в крайна сметка ще означава просто
да се призове отново вече остарялата ситуация на хипнозата с
едностранчивата концентрация на лекаря върху Id. За щастие на
анализата, такова безропотно подчинение на пациента на практика е
невъзможно. Фундаменталното правило никога не може да се следва
отвъд определена точка. Егото мълчи известно време и производните
на Id използват тази пауза, за да си пробият път в съзнанието.
Аналитикът бърза, за да е в крак с техните изказвания. Тогава егото
отново се размърдва, отказва се от позата на пасивна търпимост,
която е било принудено да приеме, и чрез някой от обичайните си
защитни механизми се намесва в потока на асоциациите. Пациентът
престъпва фундаменталното правило на анализата, или както ние
казваме, издига „съпротиви”. Това означава, че набегът на Id в егото е
отстъпил на контраатака на егото срещу Id. Вниманието на наблю-
дателя сега се отклонява от асоциациите към съпротивата, т.е. от
съдържанието на Id към дейността на егото. Тук и сега аналитикът има
възможност да стане свидетел на това, как егото пуска в действие
една от онези защитни мерки срещу Id, които вече описах и които са
така мъгляви, и неговата задача вече е да превърне това в обект на
своите изследвания. Тогава аналитикът забелязва, че с тази промяна
на обекта ситуацията в анализата внезапно се е променила. При
анализирането на Id му помага спонтанната тенденция на производ-
ните на Id да излизат на повърхността. Така са насочени и неговите
усилия и борба с материала, който аналитикът се опитва да анали-
зира. В анализата на защитните операции на егото, разбира се, няма
такава общност на целта. Несъзнаваните елементи в егото нямат
склонност да стават съзнавани и не извличат предимства от това.
Следователно всяка анализа на егото е много по-малко удовлетво-
ряваща от анализата на Id. Тя трябва да продължава по обиколни
пътища и не може да следва пряко дейността на егото. Единствената
възможност е дейността на егото да се реконструира от влиянието й
върху асоциациите на пациента. От природата на предизвикания
ефект – било то пропуск, преобръщане, изместване на значението и
т.н. – се надяваме да открием какъв вид защита е използвало егото в
намесата си. Следователно работата на аналитика е преди всичко да
разпознае защитния механизъм. Когато е направил това, той е
постигнал част от анализа на егото. Следващата му задача е да отмени
стореното от защитата, т.е. да открие и да възстанови на мястото му
онова, което е било пропуснато чрез изтласкването, да коригира изме-
стването и да въведе обратно изолираното в истинския му контекст.
Когато е установил наново разкъсаните връзки, аналитикът насочва
вниманието си още веднъж от анализата на егото към тази на Id.
Виждаме, че това, което ни занимава, не е просто налагането на
фундаменталното правило на анализата заради самото него, а кон-
фликтът, който то поражда. Само когато наблюдението е фокусирано в
един момент върху Id, а в следващия – върху егото, и посоката на
интереса е в двете направления, разпростирайки се към двете страни
на човешкото същество пред нас, можем да говорим за психоанализа,
която е отчетливо различна от едностранчивия метод на хипнозата.
Различните други средства, използвани в аналитичната техника,
сега могат да се класифицират без трудности според това дали
вниманието на наблюдателя е насочено към едната или към другата
страна. >
Тълкуване на сънищата
Ситуацията, когато интерпретираме сънищата на нашия пациент

и когато слушаме неговите свободни асоциации, е една и съща.
Психичното състояние на сънуващия не се различава особено от това
на пациента по време на аналитичната сесия. Когато се подчинява на
фундаменталното правило на анализата, анализираният доброволно се
отказва от някои функции на егото, а при сънуващия отказът става
автоматично под влиянието на съня. Пациентът е помолен да легне
спокойно на аналитичната кушетка, за да няма възможност да
удовлетворява инстинктивните си желания на практика; по подобен
начин в съня двигателната система е в покой. А ефектът на цензурата,
преводът на латентните мисли в съня в проявеното му съдържание с
изкривяванията, сгъстяването, изместването, преобръщането и пропу-
ските, които той включва, съответства на изкривяването, осъществя-
ващо се в асоциациите под натиска на някаква съпротива. Следова-
телно тълкуването на сънищата ни помага в изследването на Id,
доколкото тази интерпретация успява да разкрие латентните мисли в
съня (съдържанието на Id), а интерпретацията на сънищата подпомага
и нашите проучвания на структурите на егото и техните защитни
операции дотолкова, доколкото дава възможност да реконструираме
предприетите от цензурата мерки от техния ефект върху мислите в
съня. >
Интерпретация на символите
За успеха на изучаването на Id в голяма степен допринася един

страничен продукт на тълкуването на сънища, а именно разбирането
на символите в съня. Символите са постоянни и универсално валидни
отношения между определено съдържание на Id и специфични репре-
зентации – думи или неща. Познанието за тези отношения ни помага
от съзнателните прояви да правим надеждни заключения за несъзна-
вания материал, криещ се зад тях, без да се налага преди това
усилено да отменяме някакви мерки, които егото е предприело в своя
защита. Техниката на превеждането на символите е пряк път към
разбирането, или по-точно, начин да се гмурнем от най-горните
пластове на съзнанието към най-дълбоките слоеве на несъзнаваното,
без да се спираме на междинните пластове на предишните дейности
на егото, които в миналото може би са накарали определено несъз-
навано съдържание да приеме специфична его-форма. Познанието за
езика на символите има същата стойност за разбирането на Id, каквато
имат математическите формули за решаването на типични задачи.
Такива формули могат да са от полза и няма значение дали знаем
начина, по който се е стигнало до тях. Макар че помагат за решаване
на задачите обаче, те не допринасят за разбирането ни на матема-
тиката. По същия начин чрез превеждането на символите можем да
разкрием съдържанието на Id, без всъщност да достигаме до по-
дълбоко психологическо разбиране на индивида, с когото работим. >
Грешки
От време на време можем да надникнем в несъзнаваното и по

друг начин – чрез онези нашествия на Id, които са известни като
грешки (parapraxes). Както знаем, тези набези не се ограничават до
аналитичната ситуация, а могат да се появят по всяко време, когато
при някакви специални обстоятелства бдителността на егото е
отслабена или отклонена и несъзнаван импулс (отново благодарение
на някакви особени обстоятелства) внезапно се усили. Разбира се,
такива грешки, особено под формата на грешки на езика и забравяне,
могат да се появят в анализата и тогава те като светкавица осветляват
някаква част от несъзнаваното, която вероятно отдавна сме се опит-
вали да интерпретираме аналитично. В ранните дни на аналитичната
техника подобно неочаквано богатство е приветствано като почти
необоримо доказателство за съществуването на несъзнаваното пред
пациенти, които са глухи за аналитичните прозрения. Тогава анали-
тиците са се радвали, че чрез лесно разбираеми примери могат да
демонстрират различните механизми, например тези на изместването,
сгъстяването и пропуските. Общо взето обаче, значението на тези
случайни прояви за аналитичната техника се стопява пред това на
набезите на Id, които са преднамерено предизвикани, за да
подпомогнат аналитичната ни работа. >
Пренос
Същото теоретично разграничение между наблюдаването на Id,

от една страна, и наблюдаването на егото, от друга, може да се
очертае в случая на това, което може би е най-мощният инструмент в
ръцете на аналитика – интерпретацията на преноса. Под пренос имаме
предвид всички онези импулси, преживявани от пациента в отноше-
нието му с аналитика, които не са новосъздадени от обективната
аналитична ситуация, а произтичат от ранните (в действителност най-
ранните) обектни отношения и сега просто се възраждат под влияни-
ето на натрапливостта към повторение. Тъй като са повторения, а не
нови създания, тези импулси са със съществена стойност като сред-
ство за получаване на информация за миналите афективни преживя-
вания на пациента. Ще видим, че различните типове преносни яв-
ления могат да се разграничат според степента на тяхната сложност. =
Пренос на либидни импулси
Първият тип пренос е крайно прост. Пациентът открива, че е

притеснен в отношението си с аналитика от силни емоции, например
любов, омраза, ревност и тревожност, които сякаш не са оправдани от
фактите на действителната ситуация. Самият пациент се съпротивлява
на тези емоции и се чувства засрамен, унизен и т.н., когато те се
проявят против волята му. Често само чрез настояването на фунда-
менталното правило на анализата аналитикът успява да проправи път
за тяхното съзнателно изразяване. По-нататъшните изследвания
разкриват истинския характер на тези афекти: те са нашествия на Id.
Източникът им е в стари афективни констелации, например едиповия
и кастрационния комплекс. Те стават разбираеми и всъщност оправ-
дани, ако ги откъснем от аналитичната ситуация и ги вместим в
някаква афективна ситуация от ранното детство. Когато са поставени
обратно на мястото си, те ни помагат да запълним пропастта от
амнезия в миналото на пациента и ни осигуряват свежа информация
за инстинктивния и афективния му живот от най-ранното детство. По
принцип пациентът е готов да сътрудничи с нас в нашите интерпре-
тации, защото чувства, че пренесеният афективен импулс е натрап-
ващо се чуждо тяло. Като го поставяме обратно на мястото му в
миналото, ние освобождаваме пациента от импулса в настоящето,
който е чужд на егото му, давайки му по този начин възможност да
продължи работата в анализата. Трябва да се отбележи, че
интерпретацията на този първи тип пренос подпомага единствено
наблюдението на Id. =
Пренос на защитите
Ситуацията се променя, когато стигнем до втория тип пренос.

Натрапливостта към повторение, която господства над пациента в
аналитичната ситуация, се простира не само върху предишните
импулси на Id, но и върху предишните защитни мерки срещу инстинк-
тите. Така пациентът не само пренася неизкривени детски несъзна-
вани импулси, които стават обект на цензура от страна на възрастното
его само вторично и не преди да си пробият път към съзнавана
експресия. Той пренася и несъзнавани импулси във всички онези
форми на изкривяване, които са се развили, когато е бил в младен-
ческата възраст. В крайни случаи може да стане така, че самият
инстинктивен импулс никога да не навлезе в преноса, а това да прави
само специфичната защита, която егото е предприело срещу някаква
положителна или отрицателна нагласа на либидото, например реак-
цията на бягство от положителната любовна фиксация при латентната
женска хомосексуалност или подчиняващата се женствено-мазохис-
тична нагласа, върху която Вилхелм Райх (Reich, 1933) привлича
вниманието у пациенти, чиито отношения с бащите им някога са се
характеризирали с агресивност. Според мен ще сме изключително
несправедливи към пациентите си, ако описваме тези пренесени
защитни реакции като „камуфлаж” или ако кажем, че пациентите
„водят аналитика за носа” или целенасочено се опитват да го мамят по
някакъв друг начин. И наистина ще открием, че е трудно да ги
накараме чрез желязно настояване на фундаменталното правило, т.е.
чрез оказване на натиск да бъдат искрени, да изложат импулса на Id,
който се крие под защитата така, както тя се проявява в преноса. В
действителност пациентът е искрен, когато дава израз на импулса или
афекта по единствения начин, с който все още разполага, а именно
чрез изкривената защитна мярка. Смятам, че в такъв случай анали-
тикът не бива да пропуска всички междинни етапи в претърпяната от
инстинкта трансформация, да се опитва на всяка цена да достигне
директно до примитивния инстинктивен импулс, срещу който егото е
задействало защитата, и да го въвежда в съзнанието на пациента. По-
правилният метод е да се промени центърът на вниманието в ана-
лизата, като той се измести на първо място от инстинкта към
конкретния защитен механизъм, т.е. от И към егото. Ако успеем в
проследяването на пътеката, следвана от инстинкта в различните му
трансформации, ползата в анализата е двояка. Преносното явление,
което сме интерпретирали, се разпада на две части, като и двете
произхождат от миналото: либиден или агресивен елемент, принад-
лежащи на Id, и защитен механизъм, който трябва да припишем на
егото – в най-показателните случаи на егото от същия детски период,
в който импулсът на Id за пръв път е възникнал. Ние не само
попълваме пропастта в паметта на пациента за инстинктивния му
живот, както можем да правим и когато интерпретираме първия, прост
вид пренос, но придобиваме и информация, която завършва и попълва
пропастите в историята на развитието на неговото его, или, казано по
друг начин, историята на трансформациите, през които са преминали
инстинктите му.
Интерпретацията на втория тип пренос е по-ползотворна, откол-
кото тази на първия, но е отговорна и за повечето от техническите
трудности, които възникват между аналитика и пациента. Пациентът
не чувства втория тип преносна реакция като чуждо тяло и това не е
учудващо, когато разсъждаваме върху огромната роля на егото –
въпреки че е възможно това да е егото от по-ранните години – в
нейното създаване. Не е лесно той да бъде убеден в повтарящата се
природа на тези явления. Формата, в която те се появяват в съзна-
нието му, е его-синтонна2. Изискваните от цензурата изкривявания са
били постигнати отдавна и възрастното его не вижда причини да е
нащрек за тяхната поява в свободните му асоциации. Чрез рациона-
лизацията човек лесно затваря очи за несъответствията между
причина и следствие, които са толкова забележими за наблюдателя и
показват много ясно, че преносът няма никакво обективно основание.
Когато преносните реакции приемат тази форма, не можем да
2
Тоест егото я приема и е доволно от нея. – Б.пр.
разчитаме на охотното сътрудничество на пациента, както когато те са
от първия описан тип. Винаги когато интерпретацията се докосне до
непознати елементи на егото, до неговите действия в миналото, това
его се противопоставя категорично на работата в анализата. Очевидно
тук наблюдаваме ситуация, която обикновено описваме с не много
подходящия термин „анализа на характера”.
От теоретична гледна точка разкритите чрез интерпретацията на
преноса явления попадат в две групи: на съдържанието на Id и на
дейностите на егото, които (и в двата случая) са изведени в съзна-
нието. Резултатите от интерпретацията по време на свободните асо-
циации на пациента могат да се класифицират по подобен начин:
непрекъсваният поток на асоциациите хвърля светлина върху
съдържанието на Id, а появата на съпротива – върху използваните от
егото защитни механизми. Единствената разлика е, че тълкуванията
на преноса са свързани изключително с миналото и за миг могат да
осветлят цели периоди от миналия живот на пациента, докато
съдържанието на И, разкрито в свободните асоциации, не е свързано с
никакъв конкретен период и защитните действия на егото, проявени в
аналитичната сесия под формата на съпротива срещу свободните
асоциации, могат да принадлежат и на настоящия му живот. =
Действаме в преноса
Друг важен принос за познанията ни за пациента идва от трета

форма на пренос. При интерпретацията на сънищата, свободните асо-
циации, тълкуването на съпротивата и във формите на преноса,описа-
ни дотук, пациентът – както ние го виждаме – винаги е вътре в анали-
тичната ситуация, т.е. в неестествено ендопсихично състояние. Отно-
сителната сила на двете структури е била променена: балансът е на-
рушен в полза на Id, в единия случай под влиянието на съня, а в дру-
гия – чрез съблюдаването на фундаменталното правило на анализата.
Силата на его-факторите, когато се натъкнем на тях, независимо дали
под формата на цензура на съня, или на съпротива срещу свободните
асоциации, неизменно е била редуцирана, а влиянието им – ограниче-
но, и често е изключително трудно да си ги представим в естествения
им обхват и сила. Всички сме запознати с често отправяното срещу
аналитиците обвинение, че е възможно те добре да познават несъзна-
ваното на пациента, но са лоши съдии на неговото его. Вероятно тази
критика има известно основание, защото аналитикът не разполага с
възможности да наблюдава цялото его на пациента в действие.
Сега може да се осъществи интензификация на преноса, в който
пациентът за момент престава да съблюдава строгите правила на
аналитичното лечение и започва да отреагира във всекидневното си
поведение както инстинктивни импулси, така и защитни реакции,
които са въплътени в афектите му в преноса. Това е известно като
действане в преноса – процес, в който, строго погледнато, границите
на анализата вече са били погазени. От гледна точка на аналитика
това е много показателно, защото така психичната структура на паци-
ента автоматично се разкрива в естествените си размери. Винаги
когато успяваме да интерпретираме това „действие”, можем да-
разделим преносните дейности на съставните им части и така да
разкрием действителното количество енергия, осигурявано в даден
момент от различните структури. За разлика от наблюденията по
време на свободните асоциации на пациента, тази ситуация ни
показва абсолютното и относителното количество, с което естествено
допринася всяка структура.
Макар че в това отношение интерпретацията на „действането” в
преноса ни позволява някои ценни прозрения, терапевтичната полза
обикновено е малка. Извеждането на несъзнаваното в съзнанието и
упражняването на терапевтично влияние върху отношенията между Id,
егото и суперегото съвсем ясно зависят от аналитичната ситуация,
която е изкуствено създадена и все още наподобява хипнозата,
защото дейността на структурите на егото е ограничена. Докато егото
продължава да функционира свободно или ако се обединява с Id и
просто осъществява неговите повели, не съществува особена възмож-
ност за ендопсихични измествания и място за осъществяване на
влияние отвън. Следователно тази трета форма на пренос, която ние
наричаме действат, представлява още по-голяма трудност от гледна
точка на работата на аналитика в сравнение с преноса на различни
модели на защита. Естествено е той да се опита да я ограничава
колкото може повече чрез предлаганите аналитични интерпретации и
чрез налаганите от него неаналитични забрани. >
Отношението между анализата на Id

и тази на егото
В значителни подробности описах как явленията на преноса мо-

гат да се групират в три категории: пренос на либидните склонности,
на защитните нагласи и действане в преноса. Целта ми беше да по-
кажа, че техническите трудности на анализата са относително по-
малко, когато става дума за извеждане на производните на Id в съ-
знанието, и че те са най-големи, когато трябва да справяме с несъ-
знаваните елементи на егото. Това може подобре да се изрази по
следния начин: трудността не е вътрешно присъща на аналитичната
ни техника, тя не е по-малко адаптирана към довеждането в съзна-
нието на несъзнаваната част на егото, отколкото на несъзнаваните
части на Id или на суперегото. Само че ние, аналитиците, познаваме
по-малко трудностите на анализата на егото, отколкото тези на
анализата на Id. Аналитичната теория е престанала да твърди, че
понятието за егото е тъждествено с това за системата на перцептив-
ното съзнание, т.е. осъзнали сме, че големи части от его-структурите
сами по себе си са несъзнавани и е необходима помощта на анализата,
за да се осъзнаят. Резултатът е, че според нас анализата на егото е
придобила много по-голямо значение. Всичко, което идва в анализата
от страната на егото, е точно толкова добър материал, колкото и всяко
производно на Id. Нямаме право да го разглеждаме просто като
прекъсване на анализата на Id. Но, разбира се, всичко, което идва от
егото, е същевременно съпротива във всеки смисъл на тази дума:
сила, насочена срещу появата на несъзнаваното и следователно срещу
работата на аналитика. Нашата амбиция е да се научим да се спра-
вяме с анализата на егото на пациента – дори ако тя трябва да се
осъществява против волята на егото, със същата увереност, с която
провеждаме анализата на неговото несъзнавано. >
Едностранчивост на аналитичната техника

и трудностите, до които тя води
От казаното по-горе е ясно, че ако посветим вниманието си на

свободните асоциации и латентните мисли в сънищата на пациента, на
„превода” на символите и съдържанието на преноса, независимо дали
е фантазно, или изразено в действия, можем да осъществим прогрес в
изследването на Id, но анализата е едностранчива. От друга страна,
изучаването на съпротивите, на работата на цензурата в съня и на
различните преносни модели на защита срещу инстинктивните импул-
си и фантазии ще подпомогне проучването на неизвестните дейности
на егото и супер-егото, но този метод също е едностранчив. Ако е
вярно, че само комбинация от двете линии на изследване без
предубеденост в някоя от тези посоки може да даде пълна картина на
вътрешната ситуация на анализирания, тогава трябва да е вярно и че
ако отдадем предпочитания на някое от средствата на аналитичното
изследване за сметка на пренебрегването на всички останали,
резултатът неизменно ще е изкривена или поне непълна картина на
психичната реалност или пародия на реалността.
Например метод, ограничил се единствено до превода на симво-
лите, носи риск от извеждане на повърхността на материал, който се
състои само от съдържанието на Id. Всеки, използващ такъв метод, ще
е склонен да пренебрегва или поне да придава по-малко значение на
онези несъзнавани елементи в структурите на егото, които могат да се
изведат в съзнанието само чрез някое от другите средства, намиращи
се на наше разположение в анализата. Някой би могъл да иска да
оправдае подобна техника с думите, че всъщност не е имало нужда тя
да поема по обиколния път на егото, защото би могла да достигне пря-
ко до изтласкания инстинктивен живот. Независимо от това нейните
резултати все пак ще са непълни. Единствено анализата на несъзна-
ваните защитни операции на егото може да ни помогне да рекон-
струираме претърпените от инстинктите трансформации. Без познание
за тях всъщност можем да открием много за съдържанието на
изтласканите инстинктивни желания и фантазии, но няма да научим
почти нищо за превратностите, през които те са преминали, и за
различните начини, по които навлизат в структурата на личността.
Техника, твърде силно предубедена в полза на другата посока,
така че „сцената” да се заема единствено от анализата на съпротивите
на пациента, също ще е дефектна в резултатите си, но от противопо-
ложната страна. Този метод ще ни даде представа за цялата структура
на егото на анализирания, но ще пожертва дълбочината и пълнотата
на анализата на неговото Id.
Резултатите от техника, концентрираща се твърде много върху
преноса, ще е подобна по резултати. Няма съмнение, че когато са в
състояние на интензифициран пренос, предизвиквано от такъв метод,
пациентите предоставят обилен материал от най-дълбоките пластове
на Id. Правейки това обаче, те престъпват границите на аналитичната
ситуация. Егото вече не остава отвън, неговата енергия намалява, си-
лата му е редуцирана, а нагласата му вече не е на обективно
наблюдение без активно участие в това, което става. То е въвлечено,
завладяно, понесено в действие. Макар че под доминацията на на-
трапливостта към повторение егото се държи изцяло като егото от
младенчеството, този факт не променя реалността, че то действа,
вместо да анализира. Това обаче означава, че подобна техника,
предприета с големите надежди за постигане на по-дълбоко познание
за нашите пациенти, може да доведе до всички онези разочарования
от терапевтична гледна точка, за които теоретично би трябвало да
очакваме, че ще възникнат от действането в преноса.
Техниката на детската анализа, която самата аз съм защитавала
(Freud, 1926-1927), е добър пример на опасностите от едностран-
чивостта. Ако трябва да се откажем от свободните асоциации, да
използваме много икономично интерпретацията на символите и ако
започнем да тълкуваме преноса само на напреднал етап от лечението,
за нас се затварят три важни пътя към откриването на съдържанието
на Id и дейностите на егото. Тогава възниква въпросът, на който
предлагам да отговоря в следващата глава: как можем да се
възползваме от тези дефицити и въпреки всичко да преминем отвъд
изкуствените пластове на психичния живот? >>
3.
Защитните действия на егото
като обект на анализата
Отношението на егото към аналитичния метод
Досадните и подробни теоретични дискусии в предишната глава

могат да се обобщят за практически цели в няколко прости изречения.
Задачата на аналитика е да изведе в съзнанието онова, което е
несъзнавано, без значение на коя психична структура принадлежи.
Той насочва вниманието си поравно и обективно към несъзнаваните
елементи на всичките три структури. Казано по друг начин, когато се
заеме с просвещаването, аналитикът застава в точка, която е на равно
разстояние от Id, егото и суперегото.
За съжаление обаче, ясната обективност на това отношение е
помрачена от различни обстоятелства. Отсъствието на предубеденост
от страна на аналитика не среща същото у анализирания и различните
структури реагират по различен начин на неговите усилия. Знаем, че
импулсите на Id сами по себе си нямат склонност да остават несъз-
навани. Те се стремят да излязат на повърхността и непрекъснато се
борят да си пробият път в съзнанието и така да постигнат удовле-
творяване или поне да изпратят производни към повърхността на
съзнанието. Както вече показах, работата на аналитика е в същата
посока и подкрепя тази насочена нагоре тенденция. Така от гледна
точка на изтласканите елементи в Id той се явява в ролята на помагащ
и освободител.
Случаят с егото и суперегото е различен. Доколкото структурите
на егото са се заели да обуздават импулсите на Id със собствени
методи, аналитикът излиза на сцената като разстройващ мира фактор.
В хода на работата си той унищожава постигнатото с много труд
изтласкване и разрушава компромисните формации, чийто ефект в
действителност е бил патологичен, но чиято форма е била съвършено
его-синтонна. Целта на аналитика да доведе несъзнаваното в съзна-
нието и усилията на структурите на егото да овладеят инстинктивния
живот си противоречат. Следователно с изключение на случаите,
когато прозрението на пациента за болестта му детерминира нещата
по друг начин, структурите на егото разглеждат целта на аналитика
като заплаха.
Следвайки линията на изложение от последната глава, ще опи-
шем отношението на егото към работата на аналитика като състоящо
се от три аспекта. При упражняването на способността за себенаблю-
дение, която до известна степен обясних, егото се обединява с
аналитика. Способностите на егото в тази посока са в негова услуга и
то предлага на аналитика картина на другите структури, изградена от
онези техни производни, които си пробиват път на негова територия.
Егото действа антагонистично спрямо аналитика, защото е ненадеждно
и предубедено в себенаблюдението си; и макар че съвестно регистри-
ра и предава определени факти, то фалшифицира и отхвърля други и
им пречи да излязат на бял свят – процедура, напълно противопо-
ложна на методите на аналитичното изследване, което настоява да се
вижда всичко появяващо се без никакво разграничение. И накрая,
самото его е обектът на анализата, защото защитните операции, в
които то непрекъснато е ангажирано, се осъществяват несъзнавано и
могат да бъдат изведени в съзнанието само с цената на съществени
усилия, подобно на несъзнаваната дейност на всеки от забранените
инстинктивни импулси. >
Защита срещу инстинкт,
проявяваща се като съпротива
За целите на това изследване в предишната глава се опитах да

направя теоретично разграничение между анализата на Id и тази на
егото, които в практическата ни работа са неотделимо свързани една с
друга. Резултатът от този опит е просто повторно потвърждаване на
заключението, до което ни е довел опитът: в анализата целият мате-
риал, подпомагащ ни да анализираме егото, се появява под формата
на съпротива срещу анализата на Id. Фактите са толкова очевидни, че
обяснението изглежда почти ненужно. Егото се активизира в анали-
зата винаги когато чрез противодействие желае да предотврати няка-
къв набег на Id. Тъй като целта на аналитичния метод е да даде въз-
можност психичните образи на изтласканите инстинкти да навлязат в
съзнанието (т.е. да насърчи тези набези на Id), защитните операции
на егото срещу такива репрезентации автоматично приемат характера
на активна съпротива срещу анализата. Нещо повече, тъй като ана-
литикът използва личното си влияние, за да осигури съблюдаването
на фундаменталното правило, което подпомага подобни идеи да се
появяват в свободните асоциации на пациента, организираната от его-
то защита срещу инстинктите приема формата на директно противопо-
ставяне на самия аналитик. Враждебността към аналитика и засил-
ването на мерките, целящи предотвратяването на появата на импул-
сите на Id, автоматично съвпадат. Когато в определени моменти в
анализата защитата се оттегля и представителите на инстинктите
могат безпрепятствено да се появят под формата на свободни асо-
циации, отношението на егото с аналитика е освободено от разстрой-
ствата, идващи от тази посока.
Разбира се, освен този конкретен тип съществуват много възмож-
ни форми на съпротива в анализата. Освен т.нар. его-съпротиви има,
както знаем, преносни съпротиви, които са изградени по различен
начин. Съществуват и онези противопоставящи се сили, които са тол-
кова трудни за преодоляване в анализата и произтичат от натрап-
ливостта към повторение. Следователно не можем да кажем, че всяка
съпротива е резултат от защитна мярка от страна на егото. Ако е
предприета по време на анализата, всяка подобна защита срещу Id
обаче може да се долови само под формата на съпротива срещу
работата на аналитика. Анализата на его-съпротивите ни дава добра
възможност да наблюдаваме и да доведем в съзнанието несъзнаваните
защитни операции на егото в техния пълен размах. >
Защита срещу афектите
Освен възможностите, осигурени от сблъсъците между егото и

инстинкта, имаме и други възможности да наблюдаваме отблизо
дейностите на егото. Егото е в конфликт не само с онези производни
на Id, които се опитват да си пробият път на територията му, за да
получат достъп до съзнанието и да бъдат удовлетворени, но се
защитава не по-малко енергично и активно срещу афектите, свързани
с тези инстинктивни импулси. Когато отхвърля претенциите на
някакъв инстинкт, първата му задача трябва винаги да е да се
примири с тези афекти. Любов, копнеж, ревност, покруса, болка и
скръб придружават сексуалните желания; омраза, гняв и ярост
съпътстват импулсите на агресията. Ако инстинктивните изисквания, с
които те са свързани, трябва да се парират, афектите следва да се
подчинят на всички разнообразни мерки, до които егото прибягва в
усилията си да ги овладее, т.е. те трябва да претърпят метаморфоза.
Винаги когато се осъществява трансформация на някакъв афект,
независимо дали става в анализата или извън нея, егото е в действие
и ние имаме възможност да изучаваме неговото функциониране. Зна-
ем, че съдбата на асоциирания с инстинктивно изискване афект не е
просто тъждествена на тази на неговата репрезентация в представите.
Очевидно обаче едно и също его може да има на разположение само
ограничен брой възможни защитни средства. В определени периоди от
живота и според специфичната му структура индивидуалното его
избира един или друг метод за защита – възможно е да е изтласкване,
изместване, преобръщане и т.н. – и може да го използва както в кон-
фликта си с инстинктите, така и в защитата си срещу освобождаването
на афекта. Ако знаем как даденият пациент се стреми да се защити
срещу появата на инстинктивните му импулси, т.е. каква е природата
на обичайните му его-съпротиви, можем да си създадем представа за
вероятната му нагласа към собствените му нежелани афекти. Ако – у
друг пациент – са видими определени форми на афективна трансфор-
мация, например пълно потискане на емоциите, отричане и т.н., няма
да сме изненадани, ако той възприеме същите методи на защита
срещу инстинктивните си импулси и свободните си асоциации. Егото е
едно и също и във всичките си конфликти то е повече или по-малко
последователно в използването на всички средства, които са на
разположение. >
Постоянни защитни явления
Друга област, в която могат да се изучават защитните действия

на егото, са явленията, споменати от Вилхелм Райх (Reich, 1933) в
неговите бележки върху „последователната анализа на съпротивата”.
Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености, на-
пример фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно пове-
дение – всички те са остатъци от много енергични защитни процеси в
миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации
(конфликти с инстинктите или афектите) и са се развили в постоянни
характерови черти – „бронирането на характера” (Charakterpanzerung,
както го нарича Райх). Когато в анализата успеем да проследим тези
остатъци до историческия им източник, те възстановяват мобилността
си и престават да блокират с фиксацията си достъпа ни до защитните
действия, в които егото е активно ангажирано в момента. Тъй като
тези методи на защита са били постоянни, сега не можем да свържем
появата и изчезването им с появата и изчезването на инстинктивните
изисквания и афектите отвътре или с появата и прекъсването на
ситуациите на изкушение и афективни стимули отвън. Затова тяхната
анализа е особено труден процес. Сигурна съм, че е оправдано да ги
поставяме на преден план само когато не сме в състояние да
проследим настоящ конфликт между егото, инстинкта и афекта. Също
толкова сигурна съм, че не е оправдано да ограничаваме термина
„анализа на съпротивата” до анализата на тези конкретни явления,
защото той трябва да се отнася до всички съпротиви. =
Формиране на симптом
Анализата на съпротивите на егото, на неговите защитни мерки

срещу инстинктите и на трансформациите, претърпени от афектите,
разкрива и довежда в съзнанието в жив поток същите методи на
защита, които виждаме слисано, когато анализираме постоянното
„брониране на характера”. Натъкваме се на тях в по-голям мащаб и
отново в състояние на фиксация, когато изучаваме формирането на
невротични симптоми. Защото ролята, играна от егото във формира-
нето на тези компромиси, наречени симптоми, се състои в неизменна
употреба на специален метод на защита, когато егото е изправено
пред определено инстинктивно изискване, и в повторението на
абсолютно същата процедура всеки път, когато изискването се появи
отново в стереотипната си форма. Знаем3, че съществува постоянна
връзка между конкретните неврози и специалните модели на защита,
например между хистерията и изтласкването или между обсесивната
невроза и процесите на изолация и отменяне. Откриваме същата
постоянна връзка между неврозата и защитния механизъм, когато
изучаваме моделите на защита, използвани от пациента срещу афек-
тите, и приетата от неговото его форма на съпротива. Отношението на
даден индивид към свободните му асоциации в анализата и начинът,
по който той самостоятелно овладява изискванията на инстинктите си
и парира нежеланите афекти, ни позволяват да направим дедукция a
priori за природата на неговото формиране на симптоми. От друга
страна, изучаването на последното ни помага да заключим a posteriori
каква е структурата на неговите съпротиви и на защитата му срещу
афектите и инстинктите му. Най-добре познаваме този паралелизъм в
случая на хистерията и обсесивната невроза, където паралелът между
формирането на симптомите на пациента и формата, приета от съпро-
тивите му, е особено видим. Формирането на симптоми при хистерич-
ните пациенти в конфликта им с инстинктите е основано предимно на
изтласкването: те изключват от съзнанието представните репрезен-
3
Тази теза е отбелязана в Inhibitions, Symptoms, and Anxiety (Freud, 1926), вж. също
с. 43, където този пасаж е цитиран. – Б.а.
тации на сексуалните си импулси. Формата на съпротивите им срещу
свободните асоциации е аналогична. Асоциациите, поставящи егото в
отбранителна позиция, просто се пренебрегват. Всичко, което паци-
ентът чувства, е бяло петно в съзнанието. Той се смълчава, тоест в
потока на асоциациите му настъпва същото прекъсване, каквото е
станало в инстинктивните му процеси по време на формирането на
симптомите. От друга страна, научаваме, че моделът на защита, приет
при формирането на симптома от егото на обсесивния невротик, е
изолацията. Егото просто отстранява инстинктивните импулси от
техния контекст и същевременно ги задържа в съзнанието. Съответно
съпротивата на такива пациенти приема различна форма. Обсесивният
пациент не млъква: той говори дори когато е в състояние на съпро-
тива. Когато говори обаче, този пациент къса връзките между асо-
циациите си и изолира идеите от афектите, така че асоциациите му
изглеждат толкова безсмислени в по-малък мащаб, колкото са
обсесивните му симптоми в по-широк мащаб. >
Аналитичната техника и защитата

срещу инстинктите и афектите
Младо момиче дойде при мен, за да бъде анализирано заради

състояния на силна тревожност, които пречели на ежедневието му и
му създавали трудности да ходи редовно на училище. Макар че дойде,
защото майка му го беше накарала, момичето беше готово да ми
разкаже за миналия и настоящия си живот. Отношението му към мен
бе дружелюбно и откровено, но забелязах, че във всичките си изказ-
вания то много внимаваше да не намеква за симптома си. Пациентката
така и не спомена пристъпите на тревожност, които се появявали
между сесиите. Ако аз настоявах да подложим симптома й на анализа
или представях интерпретации на тревожността й, които се основа-
ваха на безпогрешни индикации в нейните асоциации, дружелюбното
й отношение се променяше. Всеки път резултатът беше залп от
презрителни и подигравателни забележки. Опитът да открия връзка
между нагласата на пациентката и нейните отношения с майка й беше
напълно неуспешен. В съзнанието и в несъзнаваното тези отношения
бяха напълно различни. В тези многократно появяващи се изблици на
възмущение и присмех аз бях объркана, а пациентката – за момента –
беше недостъпна за по-нататъшна анализа. Когато обаче анализата
навлезе по-дълбоко, установихме, че тези афекти не представляват
преносна реакция в истинския смисъл на думата и изобщо не са
свързани с аналитичната ситуация. Те сочеха обичайното отношение
на пациентката към себе си винаги когато емоции като нежност,
копнеж или тревожност бяха на ръба на появата в афективния й
живот. Колкото по-мощно се налагаше афектът върху нея, толкова по-
страстно и унищожително се самоосмиваше тя. Аналитичката стана по-
лучателят на тези защитни реакции само вторично, защото насър-
чаваше изискванията на тревожността на пациентката да се пре-
работят в съзнанието. Интерпретацията на съдържанието на тревож-
ността, дори когато за него можеше да се заключи правилно от други
изказвания, не успяваше да даде резултат, докато всяко прибли-
жаване към афекта само засилваше защитната й реакция. Беше
невъзможно това съдържание да се направи съзнателно, докато не
въведохме в съзнанието (и така направихме неефективен) метода на
пациентката да се защитава срещу афектите си чрез презрително
очерняне – процес, който беше станал автоматичен във всеки аспект
на живота й. Във времето този метод на защита чрез осмиване и
презрение се обясни с идентификацията й с починалия баща, който се
опитвал да възпитава малкото момиче на самоконтрол, като правел
подигравателни забележки, когато то давало израз на някакъв емо-
ционален изблик. Методът станал стереотипен чрез спомена за ба-
щата, когото тя силно обичала. Техниката, необходима за разбирането
на този случай, беше да се започне с анализата на защитата на
пациентката срещу афектите й и да се продължи с изясняването на
съпротивата й в преноса. Едва тогава стана възможно да се продължи
анализата на самата й тревожност и нейните предшественици.
От техническа гледна точка този паралелизъм между защитата
на пациента срещу неговите инстинкти и афекти, формирането на сим-
птом и неговата съпротива е от голямо значение особено в детската
анализа. Най-очевидният дефект в техниката ни, когато анализираме
деца, е отсъствието на свободни асоциации. Да се справяме без тях, е
много трудно и причината за това е не само че чрез психичните
образи на инстинктите на пациента, появяващи се в неговите свобод-
ни асоциации, научаваме най-много за неговото Id. В крайна сметка
има и други начини за получаване на информация за импулсите на Id.
Сънищата и мечтанията на децата, дейността на фантазията им в
играта, техните рисунки и т.н. разкриват тенденциите на тяхното Id по
по-открит и достъпен начин, отколкото е обичайно при възрастните. В
анализата те почти могат да заемат мястото на появата на производ-
ните на Id в свободните асоциации. Когато обаче се откажем от фун-
даменталното правило на анализата, конфликтът спрямо съблюда-
ването му също изчезва, а именно от него извличаме познанията си за
его-съпротивите, когато анализираме възрастни – с други думи,
познанието ни за защитните действия на егото срещу производните на
И. Следователно съществува рискът анализата на детето да даде цяло
богатство от информация за Id, но по-слаби познания за детското его.
В техниката на играта, защитавана от английската школа за
анализата на малки деца (Melanie Klein, 1932), липсата на свободни
асоциации е превърната в предимство по най-прекия начин. Тези ана-
литици твърдят, че детската игра е еквивалентна на асоциациите на
възрастните, и затова те използват игрите за целите на интерпрета-
цията. Свободният поток от асоциации съответства на ненарушавания
прогрес на игрите, прекъсванията и задръжките в играта са прира-
внени на прекъсванията в свободните асоциации. От това следва, че
ако анализираме прекъсването на играта, откриваме, че то предста-
влява защитна мярка от страна на егото, сравнима със съпротивата
срещу свободните асоциации.
Ако по теоретични причини, например защото изпитваме извес-
тно двоумение при довеждането на интерпретацията на символите до
крайните й граници, не можем да приемем подобно пълно прирав-
няване на свободните асоциации и играта, трябва да се опитаме да ги
заместим с някакви нови технически методи в детската анализа, за да
си помогнем в изследването на егото. Вярвам, че анализата на транс-
формациите, които афектите на детето са претърпели, може да запъл-
ни празнотата. Афективният живот на децата е по-малко усложнен и
по-прозрачен от този на възрастните: можем да наблюдаваме какво
предизвиква афектите на децата – независимо дали е във, или извън
аналитичната ситуация. Детето вижда, че се обръща повече внимание
на друг човек, а не на него: сега – казваме – то неизбежно ще почув-
ства ревност и огорчение. Отдавна лелеяно желание е осъществено:
удовлетворяването със сигурност ще му достави радост. То очаква да
бъде наказано: преживява тревожност. Някакво очаквано и обещано
удоволствие внезапно е оттеглено или отказано: резултатът със
сигурност е чувство на разочарование и т.н. Очакваме децата естест-
вено да реагират на тези конкретни събития точно с тези специфични
афекти. Обратно на очакванията обаче, наблюдението може да ни
покаже много различна картина. Например дете може да проявява
безразличие, когато би трябвало да наблюдаваме разочарование,
приповдигнато настроение вместо огорчение, прекомерна нежност
вместо ревност. Във всички тези случаи нещо е станало и е нарушило
нормалния процес: егото се е намесило и е причинило трансформа-
цията на афекта. Анализата и довеждането в съзнанието на специфич-
ната форма на тази защита срещу афекта – независимо дали става
дума за преобръщане, изместване, или пълно изтласкване – ни учи на
нещо за конкретната техника, приета от егото на въпросното дете, и
точно както анализата на съпротивата, ни помага да направим заклю-
чение за нагласата му към инстинктите и за природата на неговото
симптомообразуване. Следователно изключително важен факт в дет-
ската анализа е, че при наблюдаването на афективните процеси ние
до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на
детето и от неговата откровеност или прикритост в това, което ни
казва. Афектите му сами се издават против волята му.
В следващите редове ще представя една илюстрация на току-що
казаното. Малко момченце имаше пристъпи на войнстващ ентусиазъм
винаги когато се наблюдаваше случай на кастрационна тревожност: то
обличаше униформа и се въоръжаваше с меч играчка и други оръжия.
След като го наблюдавах в няколко такива случаи, допуснах, че
детето превръща тревожността си в нейната противоположност, а
именно в агресивност. От този момент нататък аз нямах трудности да
правя заключения, че кастрационната тревожност се крие зад всич-
ките му изблици на агресивно поведение. Нещо повече, не бях
изненадана, когато открих, че момчето е обсесивен невротик, тоест че
в инстинктивния му живот съществува тенденция нежеланите импулси
да се превръщат в своята противоположност. Малко момиченце сякаш
въобще не реагираше на предизвикващите разочарование ситуации.
Единственото, което можеше да се наблюдава, беше потрепване в
ъгълчето на устата му. Така момичето издаваше способността на егото
си да се отърве от нежеланите психични процеси и да ги замени с
физически. В този случай не бива да се изненадваме, когато открием,
че пациентката беше склонна да реагира хистерично в конфликта с
нейния инстинктивен живот. Друго момиче, все още в латентния пе-
риод, беше успяло така цялостно да потисне завистта за пениса, насо-
чена към малкия си брат – афект, който доминираше целия й живот –
че дори в анализата беше изключително трудно да се доловят някакви
следи от нея. Единственото, което аналитикът можеше да наблюдава,
беше, че винаги когато момичето имаше случай да завижда на или да
ревнува от брат си, започваше да играе любопитна въображаема игра,
в която то играеше ролята на магьосник, който има властта да про-
меня и всячески да влияе върху целия свят с жестовете си. Това дете
превръщаше завистта в нейната противоположност – в прекомерно
подчертаване на собствените си магически сили, чрез което избягваше
болезненото прозрение за това, което според него беше негова физи-
ческа малоценност. Егото на момиченцето използваше защитния меха-
низъм на преобръщането – вид формиране на реакция срещу афекта,
който същевременно издава обсесивната си нагласа към инстинкта.
След като това беше осъзнато, за аналитика стана лесно да направи
извода, че присъства завист за пениса винаги когато се появеше игра-
та на магьосника. Виждаме, че прилагайки този принцип, придобиваме
просто вид техника за „превеждане” на защитните „изказвания” на
егото и че този метод почти изцяло съответства на разрешаването на
его-съпротивите така, както се появяват в свободните асоциации.
Целта ни е същата както при анализата на съпротивите. Колкото по-
пълно успеем да доведем в съзнанието както съпротивата, така и
защитата срещу афектите и така да ги лишим от възможност за
действие, толкова по-бързо ще напредваме към разбирането на Id. >>
4.
Защитните механизми
Психоаналитичната теория
и защитните механизми
Терминът „защита”, който използвам толкова свободно в послед-

ните три глави, е най-ранният представител на динамичната гледна
точка в психоаналитичната теория. Той се появява за пръв път през
1894 г. в изследването на Фройд The Neuro-Psychoses of Defence
(„Невропсихозите на защитата”) и се използва в този и в няколко
следващи негови труда (The Aetiology of Hysteria – „Етиологията на
хистерията”; Further remarks on The Neuro-Psychoses of Defence – „Още
бележки върху невропсихозите на защитата”) за описване на борбата
на егото срещу болезнени или нетърпими идеи или афекти. По-късно
терминът е изоставен и с течение на времето е заменен от „изтла-
скване”. Отношението между двете понятия обаче остава неопределе-
но. В приложението към Inhibitions, Symptoms, and Anxiety („Задръж-
ки, симптоми и тревожност”) (Freud, 1926) Фройд се връща към
старото понятие за защитата, казвайки, че според него несъмнено ще
е предимство то отново да влезе в употреба, „стига да го използваме
експлицитно като общо обозначение за всички техники, до които
прибягва егото в конфликти, които могат да водят до невроза, като
запазваме думата „изтласкване” за специален метод на защита, с
който предприетият в нашите изследвания подход ни е запознал по-
добре в първия случай” (с. 163)4. Тук наблюдаваме директно от-
хвърляне на идеята, че изтласкването заема уникална позиция сред
психичните процеси, и в психоаналитичната теория се отваря място за
други процеси, които служат на същите цели, а именно „предпазване
на егото от изискванията на инстинктите”. Значението на изтласква-
нето е намалено до „специален метод на защита”.
Тази нова концепция за ролята на изтласкването подсказва
изследване на други специфични модели на защита и сравняването им
с вече откритите и описани от психоаналитичните изследователи.
В същото приложение на Inhibitions, Symptoms, and Anxiety („За-
дръжки, симптоми и тревожност”) се съдържа предположение, за което
намекнах в предишната глава, а именно: „по-нататъшните изслед-
вания могат да покажат, че съществува тясна връзка между специални
форми на защита и определени заболявания, например между изтла-
скването ихистерията” (с. 164). Регресията и реактивната промяна на
егото (формирането на реакция), изолацията и „отменянето” на вече
направеното се цитират като защитни техники, използвани при
обсесивната невроза.
След като ни е дадена насока, не е трудно да довършим из-
брояването на защитните методи на егото така, както са описани в
други трудове на Фройд. Например в Jealousy, Paranoia and Homo-
sexuality („Ревност, параноя и хомосексуалност”) (Freud, 1922) интро-
екцията или идентификацията и проекцията се споменават като важни
защитни методи, използвани от егото в болестната привързаност от
този вид, и се характеризират като „невротични механизми”. В
работата си върху теорията за инстинктите (Freud, 1915) той описва
процесите на обръщане срещу себе си и преобръщането и ги нарича
„превратности на инстинкта”. От гледна точка на егото последните два
механизма трябва да се включат и под шапката на защитните меха-
низми, защото всяка превратност, на която са склонни инстинктите,
произхожда от някаква дейност на егото. Ако не беше намесата на
4
Номерациите на страниците са според цитираните от автора издания. – Б.р.
егото или на онези външни сили, които то представлява, всеки
инстинкт би познавал само една съдба – тази на удовлетворяването.
Към деветте метода на защита, които са много познати в практиката и
са описани изчерпателно в теоретичните трудове на психоаналитиците
(регресия, изтласкване, формиране на реакция, изолация, отменяне,
проекция, интроекция, обръщане срещу себе си и преобръщане),
трябва да добавим десети, принадлежащ по-скоро на изследването на
нормалното, а не на неврозата: сублимацията, или изместването на
инстинктивните цели.
Доколкото знаем днес, егото разполага с тези десет различни
метода в конфликтите с представителите на инстинктите и афектите.
Задачата на практикуващия аналитик е да открие доколко те са
ефективни в процесите на его-съпротива и формиране на симптоми,
които той има възможност да наблюдава у хората. >
Сравнение на резултатите, постигнати

чрез различните механизми
при отделни случаи
Като пример ще взема случая на млада жена, наета в детска

институция. Тя е средното дете в семейството и има няколко братя и
сестри. През цялото си детство е страдала от страстна завист за
пениса, свързана с по-големия и с по-малкия й брат, и от ревност,
многократно подклаждана от последователните бременности на майка
й. Най-накрая завистта и ревността се комбинирали в яростна враж-
дебност към майката. Тъй като обаче любовната фиксация на детето
била не по-малко силна от омразата, първоначалният период на
необуздано неподчинение и пакостничество бил последван от мощен
защитен конфликт с нейните отрицателни импулси. Тя се ужасявала да
не би нейните прояви на омраза да станат причина да загуби любовта
на майка си, тъй като не можела да понесе да е лишена от нея.
Ужасявала се също, че майка й ще я накаже, и се критикувала жестоко
заради забранените си копнежи за отмъщение. Когато навлязла в
латентния период, тази тревожна ситуация и конфликт на съзнанието
ставали все по-остри и егото й се опитало да овладее импулсите по
различни начини. За да реши проблема с амбивалентността, тя
изместила навън една страна от амбивалентните си чувства. Майка й
продължила да бъде обект на любовта, но от този момент нататък в
живота на момичето винаги имало втора жена, която тя яростно
мразела. Това улеснило нещата: омразата й към по-отдалечения обект
не се наказвала с чувство на вина така безмилостно, както омразата
към майката. Дори изместената омраза обаче била източник на голямо
страдание. С течение на времето стана ясно, че първото изместване е
било неадекватно като средство за овладяване на ситуацията.
Егото на малкото момиче сега прибягнало до втори механизъм:
то насочило навътре омразата, която до този момент свързвало
изключително с други хора. Детето се изтезавало със самообвинения и
чувство на малоценност и през цялото детство и юношество чак до
зрялата възраст пациентката правела всичко, на което е способна, за
да се постави в неизгодно положение и да вреди на интересите си,
подчинявайки винаги желанията си на изискванията на другите. След
като приела този метод на защита, на повърхността жената изгле-
ждала мазохистична.
Но и тази мярка се оказала неадекватна като средство за
овладяване на ситуацията. Пациентката тогава започнала процес на
проекция. Омразата, изпитвана досега към жени – обекти на любовта
– или към техните заместители, се трансформирала в убеждение, че
самата тя е мразена, обиждана и преследвана от тях. Така егото й
открило облекчение от чувството на вина. Непослушното дете, което
хранело зли чувства към околните, претърпяло метаморфоза и се
превърнало в жертва на жестокост, пренебрежение и преследване.
Използването на този механизъм обаче оставило върху характера й
постоянен параноиден отпечатък, който бил източник на големи
трудности за нея както в младостта, така и в зрялата й възраст.
Пациентката беше навлязла в зрялата възраст, когато дойде, за
да бъде анализирана. Тези, които я познаваха, не я смятаха за болна,
но страданието й бе голямо. Независимо от цялата енергия, която
егото й изразходваше в защитата си, тя не беше успяла наистина да
овладее тревожността и чувството си на вина. При всеки случай,
когато нейната завист, ревност и омраза заплашваха да се активизи-
рат, тя неизменно прибягваше към всичките си защитни механизми.
Емоционалните й конфликти обаче така и не се поставяха на
обсъждане, което би успокоило егото й, и освен това окончателният
резултат от всичките й борби беше крайно посредствен. Тя беше
успяла да поддържа фикцията, че обича майка си, но се чувстваше
изпълнена с омраза и затова се презираше и не се доверяваше на себе
си. Не бе успяла да запази чувството, че е обичана: то беше
разрушено от механизма на проекцията. Нито пък беше успяла да
избяга от наказанията, от които се бе страхувала в детството си: чрез
обръщане на агресивните си импулси навътре тя си беше причинила
цялото страдание, което преди е очаквала под формата на наказание
от майка си. Трите използвани механизма не можеха да предотвратят
изпадането на егото й в постоянно състояние на тревожно напрежение
и бдителност, не го бяха облекчили от преувеличените изисквания,
предявявани към него, и от силното чувство на измъченост, от което
пациентката страдаше.
Нека сравним тези процеси със съответстващите отношения при
хистерията или обсесивната невроза. Ще приемем, че проблемът е
един и същ във всеки случай: как да се овладее омразата към
майката, произтичаща от завистта за пениса. Хистерията го разрешава
чрез изтласкване. Омразата към майката е заличена от съзнанието и
всякакви възможни производни, които искат да навлязат в егото, са
енергично парирани. Агресивните импулси, свързани с омразата, и
асоциираните със завистта за пениса сексуални импулси могат да се
трансформират във физически симптоми, ако пациентът притежава
способността за конверсия и ако соматичните условия са благоприят-
ни. В други случаи егото се предпазва от повторното активиране на
първоначалния конфликт чрез развиване на фобия и избягване на
предизвикващите неприятности ситуации. То налага ограничения вър-
ху дейността си и по този начин избягва всяка ситуация, която би
могла да доведе до връщането на изтласканите импулси. При обсесив-
ната невроза, както и при хистерията, омразата към майката и завист-
та за пениса в началото са изтласкани. След това егото се подсигурява
срещу връщането им чрез формирането на реакция. Дете, което е било
агресивно към майка си, развива прекомерна нежност към нея и е
притеснено за безопасността й: завистта и ревността се трансформи-
рат в самоотверженост и загриженост за другите. Чрез установяването
на обсесивни церемонии и различни предпазни мерки детето закриля
любимите хора от всеки изблик на агресивните си импулси и съще-
временно чрез преувеличено строг морал то държи под контрол
проявите на сексуалните си импулси.
Момиче, което овладява инфантилните си конфликти по описа-
ния тук хистеричен или обсесивен начин, представлява по-патологич-
на картина, отколкото пациентката, чийто случай разгледахме първо.
Осъщественото изтласкване е лишило такива деца от контрол върху
част от афективния им живот. Първоначалното отношение с майката и
братята и важното отношение със собствената им женственост са били
възпрепятствани от по-нататъшно съзнателно усвояване и са станали
натрапливо и необратимо фиксирани в реактивната промяна, претър-
пяна от егото. Голяма част от дейността им се състои от поддържане
на антикатексисите, които впоследствие са създадени, за да осигурят
изтласкването, и тази загуба на енергия е видима в задържането и
ограничаването на други жизнени дейности. Същевременно егото на
момичето, което е решило конфликтите си чрез изтласкване с всич-
ките му патологични последствия, е спокойно. То страда вторично
чрез последствията от неврозата, причинена му от изтласкването. Но
поне в границите на хистеричната конверсия или обсесивната невроза
то е овладяло тревожността си, отървало се е от чувството на вина и е
удовлетворило идеите си за наказание. Разликата е, че ако егото
използва изтласкване, формирането на симптомите го облекчава от
задачата да овладее конфликтите си, докато ако използва други
защитни методи, все още му предстои да се справи с проблема.
На практика използването на изтласкване като отчетлив защитен
метод е по-рядко, отколкото комбинацията на две техники в един и
същ индивид. Това се вижда добре от историята на пациентка, която в
много ранното си детство е страдала от остра завист за пениса – в
нейния случай по отношение на бащата. Сексуалните фантазии на
тази фаза достигнали апогея си в желанието да отхапе пениса на баща
си. На този етап егото задействало своята защита. Шокиращата идея
била изтласкана и заменена от нейната противоположност – общо
нежелание да се хапе, което скоро се развило в трудности с
храненето, придружени от хистерични чувства на отвращение. Една
част от забранения импулс – тази, представена от оралната фантазия
– сега била овладяна. Агресивното съдържание обаче, т.е. желанието
да се ограби бащата или бащиният заместител, останала в съзнанието
за известно време, докато с развитието на суперегото нравственото
чувство на егото не отхвърлило този импулс. Чрез механизъм на из-
местване, който ще дискутирам подробно по-късно, подтикът да се
ограби бащата бил трансформиран в особен вид задоволство и
непретенциозност. Виждаме, че двата последователни метода на
защита са създали подпласт от хистерия и – наложена над нея –
специфична его-модификация, която сама по себе си няма
патологичен характер.
Впечатлението, създадено от тези примери, се потвърждава, ко-
гато подробно изследваме ефекта на различните защитни механизми в
други случаи. Теоретично изтласкването може да се подчини на
общото понятие за защитата и да се постави до другите конкретни
методи. Независимо от това от гледна точка на ефикасността то заема
уникална позиция в сравнение с останалите. От гледна точка на
количеството изтласкването постига повече от тях, тоест то е способно
да овладява мощни инстинктивни импулси, пред които другите
защитни мерки са съвсем неефективни. Изтласкването действа само
веднъж, макар че антикатексисът, осъществен за неговото осигу-
ряване, е постоянна „институция”, изискваща непрекъснат разход на
енергия. Обратното, другите механизми трябва да се приведат отново
в действие винаги когато има увеличение на инстинктивната енергия.
Изтласкването обаче е не само най-ефикасният, но и най-опасният
механизъм. Дисоциацията от егото, свързана с отдръпването на съзна-
нието от цели сфери на инстинктивния и афективния живот, може
завинаги да разруши целостта на личността. Така изтласкването става
основа за формиране на компромис и за невроза. Последствията от
другите защитни методи са не по-малко сериозни, но дори ако
приемат остра форма, те в по-голяма степен остават в границите на
нормалното. Проявяват се в неизброими трансформации, изкривява-
ния и деформации на егото, които отчасти съпътстват и отчасти
заместват неврозата. >
Предложение за
хронологична класификация
Дори когато сме присъдили на изтласкването изключителната му

позиция сред методите за защита на егото, по отношение на оста-
налите все още чувстваме, че включваме под една шапка няколко
хетерогенни явления. Методи като изолацията и отменянето стоят ра-
мо до рамо с истински инстинктивни процеси, например регресия, пре-
обръщане и обръщане срещу себе си. Някои от тях служат за овла-
дяване на големи количества от някакъв инстинкт или афект, други –
на малки дози. Съображенията, определящи избора на егото на даден
механизъм, остават неизвестни. Може би изтласкването има стойност
предимно при борбата със сексуалните желания, докато другите
методи могат по-лесно да се използват срещу инстинктивните сили от
друг вид и в частност срещу агресивните импулси. Възможно е тези
други методи само да довършват онова, което изтласкването е
оставило недовършено, или да се справят с такива забранени идеи,
когато те се връщат в съзнанието след провал на изтласкването. 5 Или
пък всеки защитен механизъм първо се развива, за да овладее
някакъв специфичен инстинктивен подтик, и така се асоциира с
определена фаза от развитието на малкото дете6.
Приложението към Inhibitions, Symptoms, and Anxiety („Задръж-
ки, симптоми и тревожност”), от което вече цитирах неведнъж, съ-
държа условен отговор на тези предложения. „Възможно е преди
рязкото си разцепление на его и на Id и преди формирането на
суперегото психичният апарат да използва методи на защита,
различни от тези, които използва, след като е достигнал тези етапи на
организация” (с. 164). Това може да се разшири по следния начин.
Изтласкването се състои от отдръпване или изхвърляне на идея или
афект от съзнателното его. Безсмислено е да се говори за изтласкване
там, където егото все още е слято с Id. По същия начин можем да
предположим, че проекцията и интроекцията са методи, които зависят
от диференциацията на егото от външния свят. Изхвърлянето на идеи
или афекти от егото и тяхното отнасяне към външния свят биха били
облекчение за егото само когато то се е научило да разграничава себе
си от света. Или, отново, интроекцията от външния свят в егото не
може като резултат да го обогати, освен ако вече няма ясна диферен-
циация между това, което принадлежи на едното, и принадлежащото
на другото. Ситуацията обаче в никакъв случай не е толкова проста.
При проекцията и интроекцията първоначалото е много по-неясно7.
Сублимацията, т.е. изместването на целта на инстинкта в съответствие
с по-висши социални ценности, предполага приемането или поне по-
знанието за такива ценности, т.е. съществуването на суперего. Следо-
вателно защитните механизми на изтласкването и сублимацията не
могат да се използват преди относително късен период в процеса на
развитието, а позицията във времето, която ще припишем на проек-
цията и на интроекцията, зависи от приетата теоретична гледна точка.
Такива процеси като регресия, преобръщане или обръщане срещу
себе си вероятно са независими от етапа, достигнат от психичната
структура, и са толкова стари, колкото самите инстинкти или поне
колкото конфликта между инстинктивните импулси и всяка пречка, на
която те могат да се натъкнат по пътя към постигане на удовлетво-
ряване. Не бива да се изненадваме, ако открием, че това са най-ран-
ните защитни механизми, използвани от егото.
5
Тук следвам предложение, направено от Жан Лампъл де Гроот по време на
дискусия на Виенското общество. – Б.а.
6
Според предположение на Хелене Дойч. – Б.а.
7
Фройд, „Тотем и табу” (бълг. изд. „Критика и хуманизъм” 2013 ). Сравни също
становището, поддържано от английската школа, за което споменах на с. 39. – Б.а.
Предложената хронологична класификация обаче не съответства
на нашите наблюдения, че най-ранните прояви на невроза, които
виждаме при малките деца, са хистерични симптоми, в чиято връзка с
изтласкването не може да има съмнение. От друга страна, истински
мазохистични явления, резултат от обръщането на инстинкта срещу
самия себе си, са много редки в ранното детство. Според теорията на
английската психоаналитична школа интроекцията и проекцията, кои-
то според нас трябва да се припишат на периода, след като егото е
било диференцирано от външния свят, са точно тези процеси, чрез
които структурата на егото се развива, но без които диференциацията
никога не би се осъществила. Тези разлики в мненията правят предел-
но ясен факта, че хронологията на психичните процеси все още е една
от най-неясните области на аналитичната теория. Разполагаме с добра
илюстрация на този факт в дебатирания въпрос за това, кога в
действителност се формира суперегото. Следователно класификацията
на защитните механизми според позицията във времето неизбежно
споделя всички съмнения и несигурност, които дори и днес са свър-
зани с хронологичните твърдения в анализата. Вероятно ще е най-
добре да изоставим опита да ги класифицираме по този начин и да се
насочим вместо това към детайлното изучаване на ситуациите,
изискващи защитни реакции. >>
5.
Ориентация на процесите на защита според
източника на тревожност и опасност
Инстинктивните опасности, срещу които егото се защитава, са

винаги едни и същи, но могат да варират причините за възприемането
на определено нахлуване на някакъв инстинкт като опасно. >
Мотиви за защитата срещу инстинктите
Тревожността от суперегото при неврозите на възрастните
Защитната ситуация, която в анализата познаваме най-отдавна и

за която познанията ни са най-пълни, е тази, която формира основата
за неврозата при възрастните. Позицията тук е, че някакво инстинк-
тивно желание иска да навлезе в съзнанието и с помощта на егото да
получи задоволяване. Егото няма нищо против да го допусне, но
суперегото протестира. Егото се подчинява на по-висшата „инстанция”
и покорно започва борба срещу инстинктивния импулс с всички
последствия от такава битка. Характерната особеност на този процес
е, че самото его не разглежда като опасен импулса, срещу който се
бори. Мотивът, задействащ защитата, първоначално не е на егото.
Инстинктът се разглежда като опасен, защото суперегото забранява
неговото удовлетворяване – и ако той постигне целта си, със сигур-
ност ще постави началото на борба между егото и суперегото. Сле-
дователно егото на възрастния невротик се страхува от инстинктите,
защото изпитва страх от суперегото. Защитата му е мотивирана от
тревожността от суперегото.
Докато вниманието ни е ограничено до защитата срещу инстинк-
та, издигната от възрастните невротици, ще разглеждаме суперегото
като вдъхваща страхопочитание сила. В този контекст то се явява
първоизточникът на всички неврози. Суперегото е сплетникът, който
пречи на егото дружелюбно да се разбере с инстинктите. Суперегото
издига идеален стандарт, според който сексуалността е забранена, а
агресията е обявена за антисоциална. Id изисква степен на сексуален
отказ и ограничаване на агресията, която е несъвместима с психич-
ното здраве. Егото е напълно лишено от независимостта си и е пони-
жено до статута на инструмент за изпълнение на желанията на супер-
егото. Резултатът е, че то се настройва враждебно към инстинкта и е
неспособно на наслаждение. Изучаването на ситуацията на защита,
разкрита от неврозата при възрастните, ни задължава в терапев-
тичната си работа да обръщаме специално внимание на анализата на
суперегото. Намаляването на неговата власт, модификацията на же-
стокостта му или – някои биха стигнали дотам, че да кажат неговата
забрана – неизбежно ще облекчат егото и ще намалят невротичния
конфликт поне в една посока. Тази идея за суперегото като корен на
цялото невротично зло вдъхва големи надежди за профилактика на
неврозите. Ако неврозата е предизвикана от строгостта на суперегото,
възпитателите на децата просто трябва да избягват всичко, което
може да допринесе за формирането на изключително сурово суперего.
Те трябва да се погрижат възпитателните им методи, които по-късно
се интернализират от суперегото, винаги да са меки: примерът на ро-
дителите, който суперегото присвоява чрез процеса на идентифика-
ция, трябва да е израз на истинските им човешки слабости и толе-
рантното им отношение към инстинктите, вместо да претендира за
свръхстрог нравствен кодекс, който е абсолютно невъзможно да се
приложи на практика. Детската агресивност също трябва да има излаз
във външния свят, така че да не бъде заприщена и насочена навътре,
защото, ако стане така, ще надари суперегото с жестоки характе-
ристики. Ако възпитанието успее в това, би трябвало да предположим,
че така въведените в живота човешки същества ще бъдат свободни от
тревожност, лишени от невроза, способни на наслаждение и нераз-
късвани от вътрешни конфликти. На практика обаче надеждата за
изличаването на неврозата от човешкия живот8 се смята от
педагозите за илюзорна, макар че от теоретична гледна точка тя се
8
Най-безкомпромисният привърженик на това становище е Вилхелм Райх, но
мнозина други споделят мнението му. – Б.а.
разбива в момента, в който предприемем следващата си стъпка в
аналитичните изследвания. =
Обективна тревожност при

неврозата в ранното детство
Изучаването на защитите при детската невроза (Freud, 1926, с.

108-109) ни показва, че суперегото в никакъв случай не е незаменим
фактор при формирането на неврозите. Възрастните невротици искат
да парират сексуалните и агресивните си желания, за да не влязат в
конфликт със суперегото. Малките деца се отнасят към инстинктив-
ните си импулси по същия начин, за да не престъпят забраните на
родителите си. Егото на малкото дете (подобно на това на възрастния)
не се сражава с инстинктите доброволно: неговата защита не е
породена от чувствата му по този въпрос. То разглежда инстинктите
като опасни, защото възпитаващите го са забранили тяхното удовлет-
воряване и защото нахлуването на инстинкта влече след себе си
ограничения и налагане на наказание или заплаха от наказание.
Кастрационната тревожност създава у малките деца същия резултат
като този при възрастните невротици, предизвикан от породената от
съвестта тревожност: детското его се страхува от инстинктите, защото
се страхува от външния свят. Неговите защити срещу тях са моти-
вирани от ужаса от външния свят, т.е. от обективната тревожност.
Когато открием, че обективната тревожност кара детското его да
развие същите фобии, обсесивни неврози, хистерични симптоми и не-
вротични черти, както при възрастните вследствие на тревожността им
от суперегото, оценките ни за силата на тази структура естествено се
понижават. Разбираме, че това, което сме й приписали, всъщност би
трябвало да се обясни просто със самата тревожност. При форми-
рането на неврозата, изглежда, е без значение с какво е свързана
тревожността. Същественият момент е, че независимо дали това е
ужасът от външния свят, или от суперегото, именно тревожността е
тази, която задейства защитния процес. Симптомите, които навлизат в
съзнанието като краен резултат от този процес, не ни помагат да
определим кой тип тревожност в егото ги е създал.
Ако изучаваме тази втора защитна ситуация – защитата срещу
инстинктите заради обективна тревожност – ще си формираме висока
оценка за влиянието, упражнявано от външния свят върху децата, и
съответно още веднъж ще храним надежди за ефективна профилак-
тика на неврозата. Вече е посочвано, че малките деца днес страдат от
степен на обективна тревожност, която е абсолютно ненужна. Наказа-
нията, за които се страхуват, че могат да им бъдат наложени, ако
удовлетворяват инстинктите си, в по-голямата си част са съвсем
остарели на днешния етап на нашата цивилизация. Кастрацията не се
практикува като възмездие за забранено сексуално задоволяване,
нито пък актовете на агресия се наказват чрез осакатяване. Въпреки
това обаче във възпитателните ни методи все още съществува бледо
подобие на тези варварски наказания от по-ранни епохи – достатъчно,
за да възбуди някои мъгляви опасения и страхове, които са остатъци,
предавани по наследство. Оптимистите приемат гледната точка, че би
трябвало да е възможно да се избягват тези далечни намеци за запла-
хи от кастрация и мерки на насилие, които дори и днес предвещават,
ако не действително използваните методи за дисциплиниране, то поне
маниерите и гласа на възрастните. Придържащите се към това стано-
вище се надяват, че връзката между съвременното възпитание и тези
древни страхове от наказание най-накрая може да бъде прекъсната.
Разбира се, казват те, обективната тревожност на детето тогава ще
намалее и ще се осъществи радикална промяна в отношението между
неговото его и инстинктите му, което ще означава окончателното
изличаване на голяма част от основите на детската невроза. =
Инстинктивна тревожност
(ужас от силата на инстинктите)
Както и преди обаче, психоаналитичният опит разрушава изгле-

дите за ефективна профилактика. Човешкото его по самата си природа
никога не е благодатна почва за безпрепятственото удовлетворяване
на инстинкта. Под това имам предвид, че егото е дружелюбно към ин-
стинктите само докато самото то е малко диференцирано от Id. Когато
е еволюирало от първичния към вторичния процес, от принципа на
удоволствието към този на реалността, то е станало – както вече
показах – чужда територия за инстинктите. Недоверието на егото към
техните изисквания винаги присъства, но при нормални условия почти
не се забелязва. Id се губи от поглед пред много по-шумната война,
водена на негова територия от суперегото и външния свят срещу
импулсите на Id. Ако обаче егото се чувства изоставено от тези
предпазващи по-висши сили или ако изискванията на инстинктивните
импулси станат прекомерни, нямата му враждебност към инстинкта се
интензифицира до степен на тревожност. „Това, от което егото се
страхува от външната и от либидната опасност, не може да се кон-
кретизира; знаем, че страхът е то да не бъде смазано или унищожено,
но това не може да се схване аналитично” (Freud, 1923, с. 57)9, където
сме предупредени за опасността да надценяваме ролята, която супер-
егото играе в изтласкването, и ударението се поставя върху значе-
нието на количествените фактори, например прекалената стимулация.
– Б.а.). Робърт Уелдър (Waelder, 1930) го описва като опасността ця-
лата организация на егото да бъде разрушена или потопена (с. 48).
Резултатът от тревожността, преживяна от егото заради силата на
инстинктите, е същият, който е предизвикан от тревожността от
суперегото или от обективната тревожност, изучавани дотук. Срещу
инстинктите са задействани защитни механизми, с всичките познати
резултати при формирането на неврозите и невротичните характерис-
тики. При децата породената по този начин защита може най-добре да
се изучава в случаи, в които са били положени големи усилия чрез
9
Вж. също Inhibitions, Symptoms, and Anxiety (1926, с. 94
аналитично ориентирано възпитание и терапевтична анализа да се
отстранят тези възможности за обективна тревожност и породена от
съвестта тревожност, които иначе са склонни да я прикриват. На по-
късна възраст можем да я видим напълно разгърната винаги когато
някакво внезапно увеличаване на инстинктивна енергия заплашва да
разстрои равновесието на психичните структури, както е в нормалния
случай, поради физиологични промени в пубертета или в критическата
възраст. Тя се появява поради патологични причини в началото на
едно от периодичните влошавания, наблюдавани при психозата. >
Други мотиви за защитата

срещу инстинкта
Към тези три мощни мотива за защита срещу инстинкта (тре-

вожност от суперегото, обективна тревожност, тревожност от силата
на инстинктите) трябва да се добавят онези, които в по-късна възраст
произтичат от потребността на егото от синтез. Егото на възрастния
изисква определена хармония между своите импулси и така възниква
поредица от конфликти, които Алекзандър (Alexander, 1933) е описал
много подробно. Това са конфликти между противоположни тенден-
ции, например хомо-сексуалност и хетеросексуалност, пасивност и
активност и т.н. Кой от двата противоположни импулса се парира или
се допуска или какъв компромис се постига между тях, отново се
определя в индивидуалния случай от количеството енергия, с която
всеки е катексиран.
Първите два мотива за защита, които досега изучавахме (тре-
вожността от суперегото и обективната тревожност), имат общ из-
точник. Ако инстинктът може да постигне удовлетворяване независимо
от противопоставянето на суперегото или на външния свят, резултатът
наистина ще е първо удоволствие, но после неудоволствие като
следствие или от чувството на вина, изникващо от несъзнаваното, или
от наложените от външния свят наказания. Следователно, когато
удовлетворяването на инстинкта се парира поради единия или другия
от тези два мотива, защитата се предприема в съответствие с
принципа на реалността. Основната й цел е да се избегне вторичната
болка. >
Мотиви за защитата срещу афектите
Абсолютно същите причини, които пораждат защитата на егото

срещу инстинктите, лежат в основата на защитата му срещу афектите.
Когато иска да се защити срещу инстинктивните импулси поради един
от посочените мотиви, егото е длъжно да парира и афектите, свързани
с инстинктивния процес. Природата на въпросните афекти е без
значение: те могат да бъдат приятни, болезнени или опасни за егото.
Няма значение, защото на егото никога не му е позволено да ги
преживява точно такива, каквито са. Ако някакъв афект е свързан със
забранен инстинктивен процес, съдбата му е решена предварително.
Фактът, че той е свързан така, е достатъчен, за да застане егото
нащрек срещу него.
Дотук причините за защитата срещу афекта се крият в кон-
фликта между егото и инстинкта. Има обаче и друга, по-примитивна
връзка между егото и афектите, която няма съответствие в отно-
шението на егото към инстинктите. Удовлетворяването на инстинктите
винаги е преди всичко доставящо удоволствие. Афектът обаче може да
е предимно приятен или болезнен според природата си. Ако егото
няма какво да възрази срещу определен инстинктивен процес и не
парира някакъв афект на тези основания, нагласата му към него ще се
определя изцяло от принципа на удоволствието: то ще приветства
приятните афекти и ще се защитава срещу болезнените. Всъщност ако
благодарение на изтласкването на някакъв инстинкт егото е прину-
дено от тревожността и чувството на вина да се защитава срещу
придружаващия го афект, пак можем да видим следи от подбор
съобразно принципа на удоволствието. То е още по-готово да парира
афектите, свързани със забранените сексуални импулси, ако те по
една случайност са дистресиращи, например болка, копнеж, скръб. От
друга страна, егото може да се съпротивлява на забраната малко по-
дълго в случая на положителни афекти просто защото те са приятни
или понякога може да е убедено да ги толерира за кратко, когато те
внезапно нахлуят в съзнанието. Тази проста защита срещу предимно
болезнени афекти съответства на защитата срещу предимно болезне-
ните стимули, които надвисват над егото от външния свят. По-късно
ще видим, че използваните от децата методи при тези примитивни
форми на защита, които се ръководят просто от принципа на удово-
лствието, сами по себе си са по-примитивни по природа. >
Потвърждаване на заключенията ни
в аналитичната практика
Фактите, които трябва упорито да се събират и свързват в теоре-

тичното изложение, за щастие могат да се изведат на повърхността и
да се демонстрират без допълнителни трудности в анализата на наши-
те пациенти. Винаги когато чрез анализата преобръщаме защитния
процес, откриваме различните фактори, които са допринесли за него-
вото създаване. Можем да оценим количеството енергия, изразходвана
за установяването на изтласкването, чрез силата на съпротивата, на
която се натъкваме, когато искаме да я премахнем. По същия начин
сме в състояние да направим заключение за мотива, породил защитата
на пациента срещу някакъв инстинктивен импулс от разположението
на духа на пациента тогава, когато въведем наново този импулс в
съзнанието. Ако отменим невротичната защита, задействана по насто-
яване на суперегото, анализираният има чувство на вина, тоест той
преживява тревожност от суперегото. Ако, от друга страна, защитата е
била задействана под натиска на външния свят, човекът преживява
обективна тревожност. Ако в детската анализа съживим болезнените
афекти, които детето е парирало, то изпитва същото интензивно
неудоволствие, което е накарало егото му да прибегне до защитните
мерки. И накрая, ако се намесим в защитен процес, който е бил
мотивиран от ужаса на пациента от силата на неговите инстинкти,
става точно това, което егото му е искало да избегне: досега
потисканите производни на Id си пробиват път в територията на егото
и се натъкват на ограничено противопоставяне. >
Съображения, свързани
с психоаналитичната терапия
Това проучване на защитните процеси ни дава много ясна

представа за възможните пунктове на атака за аналитичната терапия.
В анализата защитните процеси се преобръщат, налага се връщане в
съзнанието на инстинктивните импулси или афекти, които са били
отблъснати, и след това егото и суперегото се оставят да се помирят с
тях на по-добра основа. Прогнозата за разрешаването на психичните
конфликти е най-благоприятна тогава, когато мотивът за защитата
срещу инстинкта е бил тревожността от суперегото. Тук конфликтът е
наистина ендопсихичен и може да се постигне споразумение между
различните структури, особено ако суперегото е станало по-достъпно
за разума чрез анализата на идентификациите, на които то се
основава, и на агресивността, която си е присвоило егото. След като
по този начин е намален ужасът му от суперегото, вече няма нужда
егото да прибягва до защитни методи с патологични последствия.
Дори когато защитата при детската невроза е била мотивирана
от обективна тревожност, аналитичната терапия има добри изгледи за
успех. Най-простият метод – и този, който най-малко съответства на
принципите на анализата – е, след като е преобърнал защитния про-
цес в съзнанието на детето, аналитикът да се опита така да повлияе
върху реалността, т.е. върху онези, които са отговорни за отглеж-
дането на детето, че обективната тревожност да се намали, като ре-
зултатът ще е, че егото приема по-малко сурова нагласа към инстинк-
тите и не е необходимо да полага такива големи усилия да ги парира.
В други случаи анализата показва, че различните видове тревожност,
довели до защита, принадлежат на действителна, но отдавна отминала
ситуация. Егото осъзнава, че вече няма нужда да се страхува от нея.
Или отново се оказва, че това, което изглежда като обективна
тревожност, се корени в преувеличени, груби и изкривени идеи за
реалността, основани на прастари ситуации, някога реални, но вече
несъществуващи. Анализата демаскира тази „обективна тревожност” и
показва, че тя е продукт на фантазия, срещу която не си струва да се
предприемат защитни действия.
Когато егото е предприело защитните си мерки срещу някакъв
афект за целите на избягването на неудоволствието, за да бъдат те
отменени, е необходимо нещо повече от анализа, ако искаме резул-
татът да се запази. Детето трябва да се научи да понася все по-големи
количества неудоволствие, без незабавно да прибягва до защитните
си механизми. Трябва обаче да се признае, че от теоретична гледна
точка да го научи на този урок е работа на възпитанието, а не на
анализата.
Единствените патологични състояния, които не реагират благо-
приятно на анализата, са тези, основани на защита, пусната в дей-
ствие от ужаса на пациента от силата на неговите инстинкти. В такъв
случай съществува опасност да отменим защитни мерки на егото, без
да сме в състояние незабавно да помогнем. В анализата винаги
уверяваме пациента, който се страхува да допусне несъзнаваните си
импулси в съзнанието, като му казваме, че след като те се осъзнаят,
стават по-малко опасни и по-податливи на контрол, отколкото когато
са несъзнавани. Единствената ситуация, в която това обещание може
да се окаже илюзорно, е тази, в която защитата е била предприета,
защото пациентът се ужасява от силата на своите инстинкти. Тази най-
убийствена борба на егото да се предпази Id да не го потопи, както
когато психозата навлиза в един от повтарящите се периоди на
влошаване, по същество е въпрос на количествени отношения. Всичко,
което егото иска в такъв конфликт, е да бъде подкрепено. Доколкото
може да го засилва чрез въвеждането на несъзнаваното съдържание
на Id в съзнанието, анализата има терапевтичен ефект. Но доколкото
като следствие от въвеждането на несъзнаваните дейности на егото в
съзнанието защитните процеси се разкриват и стават неефективни,
резултатът от анализата е още по-голямо отслабване на егото и под-
силване на патологичния процес. >>>
ЧАСТ II
ПРИМЕРИ НА ИЗБЯГВАНЕ
НА ОБЕКТИВНО НЕУДОВОЛСТВИЕ
И ОБЕКТИВНА ОПАСНОСТ
Предварителни етапи на защитата
6.
Отричане във фантазията
Откритите досега в анализата методи на защита служат на една-

единствена цел: да подпомогнат егото в борбата му с инстинктивния
живот. Те са мотивирани от три основни типа тревожност, на която е
изложено егото – инстинктивна тревожност, обективна тревожност и
тревожност, породена от съвестта. Освен това само борбата на вли-
защите в конфликт импулси е достатъчна, за да задейства защитните
механизми.
Психоаналитичното изследване на проблемите на защитите се е
развило по следния начин: започвайки с конфликтите между структу-
рите на Id и на егото (например в хистерията, обсесивната невроза и
т.н.), то е продължило с борбата между егото и суперегото (при
меланхолията) и след това е преминало към изучаването на конфлик-
тите между егото и външния свят (срв. детската фобия от животни,
дискутирана в Inhibitions, Symptoms, and Anxiety – „Задръжки,
симптоми и тревожност”) – Във всички тези ситуации на конфликт его-
то на човека иска да отхвърли част от собственото си И. Така
структурата, задействаща защитата, и нахлуващата сила, която е
парирана, са винаги едни и същи: променящите се фактори са
мотивите, каращи егото да прибегне до защитни мерки. В крайна
сметка всички тези мерки имат за цел да подсигурят егото и да го
спасят от преживяването на неудоволствие.
Егото обаче не се защитава само срещу неудоволствието, възни-
кващо отвътре. В същия ранен период, в който се запознава с опас-
ните вътрешни инстинктивни стимули, то преживява и неудоволствие,
коренящо се във външния свят. Егото е в тесен контакт със света, от
който заема обектите на любовта си и извлича онези впечатления,
които възприятието му регистрира, а интелигентността му усвоява.
Колкото по-голямо е значението на външния свят като източник на
удоволствие и интерес, толкова повече възможности съществуват за
преживяване на неудоволствие, идващо оттам. Егото на малкото дете
все още живее в съответствие с принципа на удоволствието; предстои
да измине още много време, преди то да се научи да понася
неудоволствието. През този период индивидът все още е твърде слаб,
за да се противопостави активно на външния свят, да се защитава
срещу него чрез физическа сила или да го променя в съответствие с
волята си. Като правило детето е твърде безпомощно физически, за да
избяга, а разбирането му все още е твърде ограничено, за да види
неизбежното в светлината на разума и да му се подчини. В този
период на незрялост и зависимост, освен че полага усилия да овладее
инстинктивните стимули, егото тръгва по всички възможни пътища, за
да се защитава срещу обективното неудоволствие и опасностите,
които го заплашват.
Тъй като теорията на психоанализата е основана на изследване-
то на неврозата, естествено е аналитичното наблюдение през цялото
време да е фокусирано предимно върху вътрешната борба между
инстинктите и егото, чието последствие са невротичните симптоми.
Усилията на детското его да избегне неудоволствието чрез директна
съпротива срещу външните впечатления принадлежат на областта на
психологията на „нормалното”. Техните последствия могат да бъдат
съществени за формирането на егото и на характера, но те не са
патогенни. Когато в клиничните аналитични трудове се споменава та-
зи конкретна его-функция, тя никога не се третира като основен обект
на изследване, а просто като страничен продукт на наблюдението.
Нека се върнем към фобията от животни на Малкия Ханс. Тук
имаме клиничен пример на едновременни защитни процеси, насочени
съответно навътре и навън. Казва ни се, че неврозата на малкото мом-
че е основана на импулси, които обикновено са свързани с Едиповия
комплекс10. То обича майка си и от ревност приема агресивна нагласа
към баща си, която вторично влиза в конфликт с нежната му привър-
заност към него. Тези агресивни импулси повишават кастрационната
му тревожност (която то изпитва като обективна тревожност) и така се
задействат различните механизми на защита срещу инстинктите.
Методите, използвани от неговата невроза, са изместване – от бащата
към предизвикващото тревожност животно – и преобръщане на соб-
ствената му заплаха към бащата, т.е. нейната трансформация в тре-
вожност да не би самото то да бъде заплашено от бащата. И накрая, за
да се завърши изкривяването на истинската картина, съществува и
регресията до оралното равнище: идеята, че детето е хапано. Изпол-
званите механизми изпълняват идеално целта си – париране на
инстинктивните импулси: забранената либидна любов към майката и
опасната агресивност към бащата изчезват от съзнанието. Кастраци-
онната му тревожност във връзка с бащата е заключена в симптома на
страха от коне, но в съответствие с механизма на фобията пристъпите
10
Вж. описанието в Inhibitions, Symptoms, and Anxiety (1926). – Б.а.
на тревожност се избягват чрез невротично задържане – Малкият Ханс
отказва да излиза навън.
В анализата на Малкия Ханс тези защитни механизми трябва да
бъдат преобърнати. Неговите инстинктивни импулси са освободени от
изкривяване, а тревожността му е дисоциирана от идеята за конете и е
проследена до реалния й обект – бащата, след което е обсъдена, ута-
ложена и разобличена като нямаща никаква обективна основа. Неж-
ната му привързаност към майката тогава е освободена да се възроди
и да получи израз в съзнателното поведение, защото, след като
кастрационната му тревожност е изчезнала, чувството му към нея вече
не е опасно. Нещо повече, след като тази тревожност е разсеяна, няма
нужда от регресията, на която тя го е принудила, и момчето отново е
способно да постигне фалическото равнище на либидно развитие.
Неврозата на детето е излекувана.
Толкова за превратностите на защитните процеси, които са на-
сочени срещу инстинктите.
Същевременно, макар че аналитичната интерпретация е помог-
нала на инстинктивния живот на Малкия Ханс да възобнови нормалния
си ход, неговите психични процеси все още са подложени на раз-
стройство. Той непрекъснато е конфронтирай с два обективни факта, с
които предстои да се помири. Собственото му тяло (в частност пенисът
му), разбира се, е по-малко от бащиното и така бащата продължава да
е белязан като съперник, когото момчето не може да се надява да
надвие. Следователно остава обективна причина за ревност и завист.
Нещо повече, тези афекти се простират към майката и сестрата: той
им завижда, защото, когато майката се грижи за физическите потреб-
ности на бебето, двете споделят удоволствие, докато самият той играе
ролята просто на наблюдател. Едва ли можем да очакваме петгодишно
дете да има достатъчно съзнателно и разумно прозрение, за да се
примири с тези обективни фрустрации, вероятно като се утеши с
обещания за удовлетворение в някакъв отдалечен бъдещ момент или,
във всеки случай, като приеме това неудоволствие, както момчето
най-накрая приема фактите на детския си инстинктивен живот, след
като съзнателно ги е признало.
От подробното описание на историята на Малкия Ханс, предста-
вено в Analysis of a Phobia in a Five-Year-Old Boy („Анализа на фобия у
петгодишно момче”) (Freud, 1909), научаваме, че резултатът от тези
обективни фрустрации в действителност е много различен. В края на
анализата си Ханс разказва две мечтания: фантазията, че има няколко
деца, за които се грижи и които мие в банята, и незабавно след това
фантазията за водопроводчик, който маха бедрата и пениса на Ханс с
клещи, за да му даде по-големи. Аналитикът (който е бащата на Ханс)
няма трудности да разпознае в тези фантазии изпълнението на двете
желания, които никога не са били осъществени в реалността. Ханс
сега има – поне във въображението си – генитален орган като този на
бащата и освен това деца, с които може да прави онова, което майка
му прави с малката му сестра.
Дори преди да сподели тези фантазии, Малкият Ханс е загубил
агорафобията си и сега с това ново психично постижение най-накрая
възстановява доброто си настроение. Фантазиите му помагат да се
примири с реалността точно така, както неврозата му е помогнала да
постигне съгласие с инстинктивните си импулси. Забелязваме, че съ-
знателното прозрение за неизбежното тук не играе роля. Ханс отрича
реалността чрез фантазията си: той я трансформира, за да съответства
на собствените му цели и да изпълнява неговите желания. Едва тогава
и не по-рано той може да я приеме.
Изследването ни на защитните процеси, разкрити в анализата на
Малкия Ханс, би подсказало, че съдбата на неговата невроза е опре-
делена от момента, в който момчето измества агресивността и тре-
вожността от баща си към конете. Това впечатление обаче е измамно.
Такова заместване на човешки обект с животно само по себе си не е
невротичен процес: то често се случва в нормалното развитие на
децата и когато се появи, резултатите от него са много различни.
Например едно седемгодишно момче, което анализирах, имаше
навика да се забавлява със следната фантазия: притежаваше питомен
лъв, който ужасява всеки друг и обича единствено него. Лъвът идва,
когато момчето го вика, и го следва навсякъде като малко кученце.
Момчето полага грижи за лъва, осигурява му храна и се грижи да му е
комфортно, а през нощта му постила легло в своята стая. Както е
обичайно в мечтанията, пренасяни във времето, основната фантазия
стана база за доста приятни епизоди. Например имаше едно конкретно
мечтание, в което момчето отива на бал и казва на всички присъс-
тващи, че лъвът, който е довело със себе си, е просто дегизиран
приятел. Това не е вярно, защото „дегизираният приятел” всъщност е
неговият лъв. Момчето си доставяше удоволствие да фантазира колко
ужасени ще са хората, ако отгатнат неговата тайна. В онзи момент
според него нямаше истинска причина те да се тревожат, защото
лъвът е безопасен, стига момчето да го държи под контрол.
От анализата на момченцето лесно можеше да се види, че лъвът
е заместител на бащата, когото – подобно на Малкия Ханс – то мра-
зеше и се страхуваше от него като истински съперник спрямо майката.
И у двете деца агресивността е трансформирана в тревожност и
афектът е изместен от бащата към някакво животно. Следващите им
методи за справяне с афектите обаче са различни. Ханс използва
страховете си от коне като основа за своята невроза, т.е. той си нала-
га отказване от инстинктивните желания, интернализира целия кон-
фликт и в съответствие с механизма на фобията избягва изкушава-
щите ситуации. Моят пациент се справя с нещата по по-удобен за него
начин. Подобно на Ханс във фантазията за водопроводчика, той про-
сто отрича болезнения факт и във фантазията си за лъва го превръща
в доставяща удоволствие негова противоположност. Нарича предиз-
викващото тревожност животно свой приятел и неговата сила, вместо
да е източник на ужас, сега е в негова услуга. Единствената индика-
ция, че в миналото лъвът е бил предизвикващ тревожност обект, е
тревожността на другите хора, изобразена във въображаемите
епизоди11.
Ето още една фантазия за животно, принадлежаща на десетго-
дишен пациент. В определен период от живота на това момче живот-
ните играели изключително важна роля: то прекарвало часове в меч-
тания, в които те участвали, и дори си водело дневник за някои от
въображаемите епизоди. Във фантазията си той владееше огромен
цирк и беше дресьор на лъв. Най-свирепите диви животни, които на
свобода са смъртни врагове, бяха дресирани да живеят дружески.
Малкият ми пациент ги дресираше, той ги учеше първо да не се на-
падат едно друго, а после – да не нападат хора. Когато ги дресираше,
никога не използваше камшик, а вървеше между тях невъоръжен.
Всички епизоди, в които се появяваха животни, се концен-
трираха в следната история. Един ден по време на изпълнение, в
което те участвали, крадец, седящ сред публиката, внезапно стрелял с
пистолет срещу момчето. Животните незабавно се стълпили около не-
го, за да го предпазят, и извлекли крадеца от зрителите, като внима-
вали да не наранят някого другиго. Останалата част от фантазията се
занимаваше с начина, по който – винаги заради вярност към го-
сподаря си – те наказват крадеца. Задържали го като затворник,
зарили го и триумфално издигнали над него огромна кула от собстве-
ните си тела. Тогава го завели в шатрата си, където той трябвало да
остане три дни. Преди най-после да го пуснат, дълга редица от сло-
нове го биели с хо-ботите си, а последният от тях го заплашил с
вдигнат пръст (!) и го предупредил никога повече да не прави това.
Той обещал. „Той няма да прави повече така, докато аз съм с моите
зверове.” След описанието на всичко онова, което животните на-
правили с крадеца, тази фантазия имаше любопитен послеслов,
съдържащ уверението, че те са го хранили много добре, когато е бил
техен затворник, така че той не е отслабнал.
Във фантазията за лъва на моя седемгодишен пациент се наблю-
дава бледа индикация за работата върху амбивалентното отношение
към бащата. Фантазията за цирка отива доста по-далеч в това отно-
шение. Чрез същия процес на преобръщане предизвикващият ужас
баща в реалността е трансформиран в предпазващи зверове във фан-
тазията, но самият опасен бащин обект се появява отново в образа на
крадеца. В историята за лъва не е ясно от кого бащиният заместител
наистина ще предпазва детето, чиято собственост над лъва просто го
издига в очите на другите. Във фантазията за цирка обаче е съвсем
ясно, че силата на бащата, въплътена в дивите зверове, служи като
защита срещу самия баща. Още веднъж ударението, поставено върху
предишната жестокост на животните, посочва, че в миналото те са
били обекти на тревожност. Силата и сръчността им, техните хоботи и
11
Берта Борнщайн (Bornstein, 1936) разказва за фантазиите на седемгодишно момче,
в които по подобен начин добри животни се превръщат в зли. Всяка вечер момчето
поставяло играчките си животни около леглото като божества покровители, но си
представяло, че през нощта те се обединяват с едно чудовище, което иска да го
нападне. – Б.а.
вдигнатият пръст очевидно наистина са асоциирани с бащата. Детето
придава голямо значение на тези атрибути: в своята фантазия то ги
взема за бащата, на когото завижда, и след като си ги присвоява, го
побеждава. Така ролите на двамата са обърнати. Бащата е преду-
преден „да не прави повече така” и трябва да моли за извинение. За-
бележителен елемент е, че обещанието за безопасност, което живот-
ните най-накрая го карат да даде пред момчето, зависи от продъл-
жаващата собственост на момчето над тях. В „послеслова” за хране-
нето на крадеца най-накрая триумфира другата страна на амбива-
лентното отношение с бащата. Очевидно отдалото се на мечтания
момче се чувства задължено да се увери, че независимо от всички
агресивни действия няма нужда да се страхува за живота на баща си.
Темите, които се появяват в мечтанията на тези две момчета, по
никакъв начин не са специфични за тези конкретни деца: те са
универсални във вълшебните и другите детски приказки12. В тази
връзка си спомням историята, която срещаме във фолклора и във
вълшебните приказки за ловеца и животните. Един ловец бил неспра-
ведливо уволнен от лош крал заради някакво дребно нарушение и бил
изгонен от къщата си в гората. Когато дошло времето да си върви, той
тръгнал на последна разходка из гората, а сърцето му било изпълнено
с гняв и тъга. Последователно срещнал лъв, тигър, пантера, мечка и
т.н. При всяка среща ловецът насочвал пушката си към големия звяр и
всеки път за негово изумление звярът започвал да говори и да го моли
да пощади живота му:
Скъпи ловецо, остави ме да живея

и аз ще ти дам две малки?13
Ловецът винаги се съгласявал на сделката и продължавал на-

пред с малките, дадени му като подарък. Най-накрая събрал огромна
група от малки диви животни и осъзнавайки, че сега има внушителна
чета, която да се бие за него, пристигнал в столицата и тръгнал право
към замъка на краля. Ужасен, че ловецът ще пусне животните срещу
него, кралят поправил несправедливостта, сторена срещу ловеца.
Нещо повече, тласнат от тревожност, му връчил половината кралство
и му дал дъщеря си за съпруга.
Очевидно е, че ловецът в приказката представлява син, който е
в конфликт с баща си. Борбата между двамата се решава по странен,
заобиколен начин. Ловецът се въздържа от отмъщение срещу зрялото
диво животно, което е първият бащин заместител. Като компенсация
му се дават малките, въплъщаващи силата на това животно. С ново-
придобитата сила той надвива бащата и го принуждава да му даде
жена. Още веднъж истинската ситуация е обърната: силният син се
12
Тук си спомняме за „темата за помагащите животни” която се появява в митовете и
е била дискутирана от време на време в психоаналитичните трудове, но от ъгли,
различни от представения тук. Вж. O. Rank, The Myth of the Birth of the Hero (1909, с.
88). – Б.а.
13
На немски: '' „Lieber Jäger, lass mih leben – Ich will dir auch zwei Junge geben!” – Б.а.
конфронтира с баща си, който, изумен от тази проява на сила, се
предава пред него и изпълнява всички негови желания. Използваните
в приказката методи са абсолютно същите като онези от фантазията за
цирка на моя пациент.
Освен историите за животни в детските приказки откриваме
друго съответствие на фантазията за лъва на моя малък пациент. В
много детски книжки – може би най-впечатляващите примери са исто-
риите „Малкият лорд Фаунтлерой”14 и „Малкият полковник”15 – има
малко момче или момиче, което противно на всички очаквания успява
да „дресира” стар мъж с лош нрав, който е силен или богат и от когото
всички се страхуват. Само детето може да трогне сърцето му и успява
да спечели любовта му, въпреки че старецът мрази всички останали. И
накрая старият човек, когото никой друг не може да контролира и
който сам не може да се контролира, се подчинява на влиянието и
контрола на малкото дете и дори е накаран да върши всякакви добри
дела за другите.
Подобно на фантазиите за животни, тези приказки придобиват
приятния си характер чрез пълното преобръщане на реалната ситуа-
ция. Детето изглежда не само като човека, притежаващ и контролиращ
властната бащина фигура (лъва) и така превъзхождащ всеки друг
около себе си, но е и възпитател, който постепенно трансформира
злото в добро. Моите читатели ще си спомнят, че лъвът в първата
фантазия е дресиран да не напада човешки същества и че животните
на собственика на цирка трябвало най-вече да се научат да
контролират агресивните си импулси едно срещу друго и срещу
човечеството. В тези детски приказки тревожността, свързана с
бащата, е била изместена по същия начин, както във фантазиите за
животни. Тя се прокрадва в тревожността на другите хора, които
детето успокоява, но подобна тревожност у другите е допълнителен
източник на удоволствие.
В двете фантазии на Малкия Ханс и във фантазиите за животни
на моите пациенти методът, чрез който се избягват обективното неу-
доволствие и обективната тревожност, е много прост. Егото на детето
отказва да осъзнае някаква неприятна реалност. Първо то й обръща
гръб, отрича я и във въображението си преобръща нежеланите факти.
Така „злият” баща във фантазията става защитаващо животно, докато
безпомощното дете се превръща в господар на силните бащини за-
местители. Ако трансформацията е успешна и чрез конструираните от
детето фантазии то стане нечувствително към въпросната реалност,
14
Франсис Бърнет (1849–1924) е американска писателка драматург. „Малкият лорд
Фаунтлерой” (1886) е история за американско момче, което наследява английско
графство. Много успешна както като роман, така и като пиеса, историята налага
дългите къдрици на главния герой (по къдрите на сина й Вивиан) и кадифения
костюм с копринена яка (по облеклото на Оскар Уайлд) като майчиния модел за
малките момченца, които като цяло го ненавиждат. – Б.пр.
15
На Ани Фелоус Джонстън. – Б.а; През 1935г. историята е филмирана с участието на
Шърли Темпъл и Бил Робинсън. – Б.пр.
егото е спасено от тревожност и няма нужда да прибягва до защитни
мерки срещу инстинктивните си импулси и до формиране на невроза.
Този механизъм принадлежи на нормалната фаза в развитието на
егото на детето, но ако се появи отново по-късно в живота, посочва
напреднал стадий на психично разстройство. В определени остри пси-
хотични състояния на объркване егото на пациента се държи спрямо
реалността точно по този начин. Под влиянието на някакъв шок,
например внезапна загуба на обект на любовта, то отрича фактите и
замества непоносимата реалност с някаква приятна налудност.
Когато сравним детските фантазии с психотичните налудности,
започваме да виждаме защо човешкото его не може да използва по-
широко механизма – някога толкова прост и крайно ефикасен – на
отричането на съществуването на обективни източници на тревожност
и неудоволствие. Способността на егото изцяло да отрича реалността
противоречи на друга функция, високо ценена от него – способността
му да осъзнава и критично да проверява реалността на обектите. В
ранното детство това противоречие все още няма разстройващ ефект.
При Малкия Ханс, собственика на лъва и господаря на цирка функ-
цията на проверката на реалността е изцяло незасегната. Разбира се,
те всъщност не вярват истински в съществуването на своите животни
или в превъзходството си над бащите си. Интелектуално те са напълно
способни да разграничат фантазията и факта. В сферата на афекта
обаче децата отменят обективните болезнени факти и осъществяват
хиперкатексис на фантазията, в която ролите са обърнати така, че
извличаното от въображението удоволствие триумфира над обекти-
вното неудоволствие.
Трудно е да се каже кога егото губи силата си да преодолява
значително обективно неудоволствие чрез фантазията. Знаем, че дори
в живота на възрастния мечтанията пак могат да играят роля, поня-
кога разширявайки границите на твърде тясна реалност, а друг път –
напълно преобръщайки реалната ситуация. В зрелите години обаче
мечтанието почти е с характера на игра: вид страничен продукт с
ограничен либиден катексис. В краен случай той служи за овладяване
на съвсем дребен дискомфорт или за да даде на субекта илюзорно
облекчение от някакво дребно неудоволствие. Изглежда, че първона-
чалното значение на мечтанието като средство за защита срещу обек-
тивната тревожност се губи, когато най-ранният период на детството
стигне края си. Първо, предполагаме, че способността за проверка на
реалността се подкрепя обективно, така че може да настоява на
своето дори в областта на афекта. Освен това знаем, че на по-късна
възраст потребността на егото от синтез прави невъзможно едновре-
менното съществуване на противоположности. Възможно е също
свързаността на зрялото его с реалността по принцип да е по-силна от
тази на детското его, така че фантазията престава да бъде толкова
високо ценена, колкото в по-ранните години. Във всеки случай е
сигурно, че в зрялата възраст удовлетворението чрез фантазията вече
не е безобидно. В момента, в който се включи по-значителен катексис,
фантазия и реалност стават несъвместими и трябва да се избере или
едното, или другото. Знаем също, че когато импулс на Id. нахлуе в
егото и получи там удовлетворяване чрез някаква халюцинация, за
възрастния това предвещава психотична болест. Его, което се опитва
да си спести тревожността и отричането на инстинкта и да избегне
неврозата чрез отричане на реалността, пренапряга този механизъм.
Ако това стане по време на латентния период, ще се развие някаква
анормална характерова черта, какъвто е случаят с двете момчета,
чиито истории цитирах. Ако това се случи в зряла възраст, отноше-
нията на егото с реалността ще бъдат разтърсени из основи
Все още не знаем точно какво става в зрялото его, когато то из-
бере налудното задоволяване и се откаже от функцията на проверката
на реалността. То се откъсва от външния свят и напълно престава да
регистрира външните стимули. В инстинктивния живот такава нечув-
ствителност към вътрешните стимули може да се придобие само по
един начин – чрез механизма на изтласкването. >>
7.
Отричането на думи и на дело
За няколко години егото на детето може да се освобождава от

нежеланите факти, като ги отрича, и същевременно да запазва непо-
кътната способността си за проверка на реалността. То използва
докрай тази сила и не се ограничава изключително до сферата на
идеите и фантазията, защото детето не просто мисли, а действа.
Използва всячески външните обекти в драматизирането на начина, по
който е преобърнало реалните ситуации. Разбира се, отричането на
реалността също е един от многото мотиви, лежащи в основата на
детската игра по принцип и на игрите на въплъщаване в частност.
Тук си спомням за малка книжка със стихотворения от английски
писател, в която противопоставянето на фантазията и факта в живота
на главния герой – дете, се описва по особено очарователен начин.
Имам предвид When We Were Very Young („Когато бяхме много малки”)
от А. А. Милн. В детската стая на това тригодишно момче има четири
стола. Когато седне на първия, то е изследовател, плуващ нощем по
Амазонка. На втория е лъв, плашещ детегледачката с рева си, а на
третия е капитан, направляващ кораба си в морето. На четвъртия оба-
че – високия стол на детето – момчето се опитва да се преструва, че е
просто себе си, че е само малко момче. Не е трудно да се разбере
значението, влагано от автора: елементите за конструирането на при-
ятния свят на фантазията се дават наготово на детето, но неговата
задача и основното му постижение са да осъзнае и да усвои фактите
на реалността.
Любопитно е, че възрастните с такава готовност използват същия
механизъм във взаимодействието си с децата. Голяма част от удовол-
ствието, което те осигуряват на децата, е извлечено от такъв вид
отричане на реалността. Изключително често срещано е да се каже
дори на малко дете „какво голямо момче” е и да се заявява – противно
на очевидните факти – че то е силно „колкото татко” умно „колкото
мама” смело „като войник” или издръжливо „като батко”. Когато въз-
растните искат да успокоят някое дете, е още по-естествено да
прибягнат до тези преобръщания на реалните факти. Когато детето се
е наранило, „големите” го уверяват, че „сега е по-добре” че някаква
храна, която то ненавижда, „изобщо не е неприятна”, или когато е
разстроено, защото някой си е отишъл, му казваме, че той или тя
„скоро ще се върне”. Някои деца наистина усвояват такива успо-
коителни формули и използват стереотипна фраза, за да опишат
болезненото. Например винаги когато майката излизаше от стаята,
двегодишно момиченце обявяваше факта чрез механично мърморене:
„Мама скоро върне.” Когато трябваше да пие неприятно лекарство,
друго (английско) дете с плачлив глас повтаряше „харесва, харесва” –
фрагмент от изречение, използвано от детегледачката му, за да го
насърчи да си мисли, че капките са с приятен вкус.
Много от подаръците, давани на децата от възрастните, обслуж-
ват същата илюзия. Малка чантичка или чадърче имат за цел да
помогнат на малкото момиче да се преструва, че е „голяма дама”,
бастун, униформа и най-различни оръжия играчки помагат на малкото
момче да имитира мъжа в зряла възраст. Всъщност дори куклите
(освен че са полезни за всякакви други игри) създават фикцията за
майчинството, а влакчетата, моторите и тухлите не само служат за
осъществяване на различни желания и осигуряват възможности за
сублимация, но създават в умовете на децата приятната фантазия, че
могат да контролират света. На този етап преминаваме от изучаването
на процесите на защита и отбягване, наричани с основание така, към
условията на детската игра – тема, която изчерпателно се дискутира
от различни гледни точки в академичната психология.
Всичко това внушава друга теоретична причина за извечния кон-
фликт между различните методи за обучение и възпитание на децата
(Фрьобел16 срещу Монтесори17). Истинският въпрос е в каква степен
16
Фридрих Фрьобел (1782-1852) е убеден, че целта на обучението е да се развие
или разгърне вътрешният потенциал на човека. Той приема, че детето е добро по
рождение, а цялото зло възниква от погрешни методи на обучение. Учителят трябва
да подпомага децата да развият своя потенциал и да е внимателен да не ги
принуждава или да им налага някаква предварително програмирана матрица. – Б.пр.
17
Мария Монтесори е първата лекарка в Италия. Любовта й към преподаването се
заражда, докато обучава умствено изостанали деца, а по-късно и неуправляеми деца
в първото си училище. Според нея централният проблем в обучението е нуждата да
се изгради ново и по-добро взаимоотношение между детето и възрастните по време
на различните етапи на детското развитие. Тя признава правата на децата и ги
уважава като човешки същества, имащи чувство за лично достойнство. Работата на
учителя е да подпомага взаимоотношението ученик – учител. Учителят става
насочващ, а класната стая – подготвена среда. Децата имат свободата да избират
обучението има задачата да кара децата дори в най-ранна възраст да
посвещават всичките си усилия на усвояването на реалността и
докъде е допустимо те да бъдат насърчавани да се отвърнат от нея и
да конструират фантазен свят.
Когато се съгласяват да влязат във фикциите, чрез които децата
трансформират болезнената реалност в нейната противоположност,
хората в зряла възраст неизменно го правят при определени строги
условия. От децата се очаква да изиграват фантазиите си в ясно опре-
делени граници. Дете, което току-що е било кон или слон и в про-
дължение на часове е цвилело или ревяло, трябва да бъде готово за
секунди да заеме мястото си на масата и да се държи добре. Дре-
сьорът на лъвове трябва да е готов да се подчинява на детегледач-
ката, а изследователят или пиратът – да бъде изпратен в леглото точ-
но когато в света на възрастните започват да стават най-интересните
неща. Прекалено отстъпчивото отношение на възрастните към детския
механизъм на отричане изчезва в момента, в който детето не успява с
готовност да направи прехода от фантазията към реалността без
закъснение или засечки или се опита да формира поведението си
според фантазиите си – казано по-точно, в момента, в който фантаз-
ната му дейност престане да бъде игра и стане автоматизъм или на-
трапливост.
Малко момиченце, което имах възможността да наблюдавам, не
можеше да приеме разликата между двата пола. Имаше по-голям и по-
малък брат и сравнението между нея и тях беше непрестанен източник
на силно неудоволствие, което я караше някак си да се защитава
срещу него или да „го надвива”. В същото време ексхибиционизмът
играеше съществена роля в развитието на инстинктивния му живот и
така завистта на момиченцето и желанието му за пенис приеха фор-
мата на желание да има – като братята си – нещо, което да показва.
От ставащото в такъв случай с други деца знаем, че съществуват
различни начини, по които момиченцето можеше да изпълни това
желание. Например копнежът да излага на показ нещо можеше да се
измести от гениталиите към останалата част от красивото му тяло. Или
пък можеше да развие интерес към красиви дрехи и да стане „суетно”.
Или можеше да се заеме да показва отлични постижения в упраж-
ненията и гимнастиката като заместител на акробатиката на генита-
лиите на братята си. Пътят, който момичето в действителност избра,
беше по-кратък. То отричаше факта, че няма пенис, и така си спести
мъките да открие заместител. От този момент нататък започна да
страда от натрапливост да показва несъществуващ орган. Във
физическата сфера натрапливостта прие формата на вдигане от време
на време на полата и показване на тялото. Значението на това беше:
„Погледни какво чудесно нещо имам!” В ежедневието то викаше окол-
ните по всевъзможни поводи да дойдат и да се възхитят на нещо,
материалите, към които се чувстват спонтанно привлечени. Изборът на ученика

разкрива уникалния му потенциал. – Б.пр.
което всъщност изобщо го няма18. „Ела и виж колко много яйца са
снесли кокошките!” „Хей, ето колата на чичо!” Всъщност никакви яйца
не бяха снасяни, нито имаше следа от колата, която всички те с нетър-
пение очакваха. Първоначално по-големите посрещаха тези шеги със
смях и аплодисменти, но внезапното и повтарящо се разочарование,
предизвиквано по този начин у тях, докарваше братята и сестрите на
момичето до потоци от сълзи. За поведението му по това време може
да се каже, че беше на границата между играта и натрапливостта.
Виждаме същия процес още по-ясно при седемгодишния укроти-
тел на лъвове от миналата глава. Както показа анализата му, неговите
фантазии представляваха не просто компенсация на останките от
неудоволствието и неловкостта, а опит за овладяване на цялата му
остра кастрационна тревожност. Навикът да се отрича се установи у
него в такава степен, че момчето вече не можеше да върви в крак с
копнежа си да трансформира предизвикващите тревожност обекти в
дружелюбни същества, които или ще го предпазват, или ще му се
подчиняват. Момчето удвои усилията си, склонността му да омалова-
жава всичко, което го ужасява, се засили. Всичко, което предизвик-
ваше тревожността му, ставаше обект на присмех и тъй като всичко
около него беше източник на тревожност, целият свят придоби
абсурден оттенък. На непрекъснатия натиск на кастрационната тре-
вожност той реагираше със същата постоянна закачливост. Първона-
чално това приличаше просто на игривост, но натрапливият му харак-
тер издаваше факта, че момчето е свободно от тревожност само в
случаите, когато се шегува, и че ако се опита да подходи към външния
свят по-сериозно, плаща за това с пристъпи на тревожност.
Като правило не виждаме нищо анормално в малко момче, което
иска да е голям мъж и играе на „татко”, взело назаем за целта
шапката и бастуна на баща си. Във всеки случай то е много позната
фигура. Казвали са ми, че това е любимата игра на един от моите
малки пациенти, който, докато общувах с него, изпадаше в крайно
лошо настроение, когато виждаше необикновено висок или силен мъж.
Той слагал шапката на баща си и се разхождал с нея. Докато никой не
му пречел, бил доволен и щастлив. По същия начин една година по
време на цялата лятна ваканция ходел с пълна раница на гърба си.
Разликата между него и малкото момче, което играе на голям мъж, е
просто, че играта на малкия ми пациент е искрена, защото винаги
когато бил принуден да свали шапката вкъщи – по време на хранене
или когато си ляга, реагирал с нервност и злост.
Когато му давали фуражка с „пораснал” вид, малкото момче по-
втаряло поведението, първоначално свързано с шапката на бащата.
Носело я навсякъде със себе си, а ако не му позволявали да я носи, я
мачкало конвулсивно в ръце. Разбира се, то непрекъснато откривало,
че иска да използва ръцете си за други цели. При един такъв случай,
18
Срв. идеята на С. Радо (S. Rádo, 1933) за „пожелания пенис” на малките момичета,
който той описва като халюцинаторно възпроизвеждане на мъжкия орган, който са
виждали. – Б.а.
когато тревожно се оглеждало наоколо за място, където да остави
фуражката, се сетило за възможностите на дюкяна на кожените му
бричове. Без повече колебание натикало шапката в отвора, осво-
бодило ръцете си и с голямо облекчение установило, че сега изобщо
не се налага да се разделя със съкровището си. Очевидно то беше
отишло на мястото, което според символното му значение винаги е
било негово: фуражката бе в непосредствена близост до гениталиите
на момчето.
На предишните страници на няколко пъти поради липса на по-
добра дума описвах поведението на тези деца като обсесивно. За вън-
шния наблюдател наистина съществува голяма прилика със симпто-
мите на обсесивната невроза. Ако обаче изследваме по-от-близо
детските действия, виждаме, че те не са натрапливи в строгия смисъл
на думата. Тяхната структура е съвсем различна от онова, което по-
знаваме като характеристика на невротичните симптоми по принцип.
Вярно е, че подобно на формирането на последните водещият до тях
процес започва с някаква обективна фрустрация или разочарование,
но възникващият в резултат конфликт след това не се интернализира:
той запазва връзката си с външния свят. Защитната мярка, до която е
прибягнало егото, е насочена не срещу инстинктивния живот, а
директно срещу външния свят, който причинява фрустрацията. Точно
както при невротичния конфликт възприятието на забранения ин-
стинктивен стимул е парирано чрез изтласкването, детското его при-
бягва до отричането, за да не осъзнае някакво болезнено впечатле-
ние, идващо отвън. При обсесивната невроза изтласкването е осигуре-
но чрез формиране на реакция, която съдържа противоположността на
изтласкания инстинктивен импулс (съчувствие вместо жестокост,
срамежливост вместо ексхибиционизъм). По същия начин в описаните
ситуации с деца отричането на реалността е завършено и потвърдено,
когато във фантазиите, думите или поведението си детето преобръща
реалните факти. Поддържането на обсесивно формиране на реакция
изисква непрекъснат разход на енергия, който наричаме антикатексис.
Подобен разход е необходим, за да може детското его да поддържа и
драматизира приятните си фантазии. Мъжествеността на братята в
цитирания случай с малкото момиче непрекъснато се излага на показ
пред очите му; със същото постоянство момичето отговаря с увере-
нието: „И аз имам какво да покажа.” Завистта на малкото момче с
шапката непрекъснато се подклажда от мъжете, които то вижда около
себе си, така че детето упорито ги конфронтира с шапката, фуражката
или раницата, разглеждани от него като осезаемо доказателство за
собствената му мъжественост. Всяка външна намеса в този тип поведе-
ние предизвиква същия резултат като случаите, когато се възпрепят-
стват истински натрапливи дейности. Усилено пазеният баланс между
тенденцията, която се парира, и защитаващата сила се разстройва,
отреченият външен стимул или изтласканият инстинктивен стимул
искат да пробият със сила пътя си към съзнанието и създават у егото
чувство на тревожност и неудоволствие.
Защитният метод на отричането на думи и на дело е подложен на
същите ограничения във времето, които обсъдих в предишната глава
във връзка с отричането във фантазията19. Той може да се използва
само докато е в състояние да съществува рамо до рамо със способ-
ността за проверка на реалността, без да я разстройва. Организацията
на зрялото его става цялостна чрез синтеза и този метод на отричане
след това се отхвърля и се възобновява само ако отношението с
реалността е било силно разстроено и функцията на проверката на
реалността е била отменена. При психотичните налудности например
парче дърво може да представлява обекти на любовта, за които паци-
ентът копнее или които е загубил, точно както децата използват по-
добни неща, за да ги защитават20. Единственото възможно изключение
при неврозата е „талисманът” на обсесивните невротици, но не бих
искала да се ангажирам с мнение дали притежанието, за което такива
пациенти се „залепват” толкова силно, представлява защита срещу
забранени импулси отвътре, срещу опасни сили отвън, или комбинира
двата типа защита.
Методът на отричането на думи и на дело е обект на второ
ограничение, което не е приложимо към отричането във фантазията.
Във фантазиите си детето е абсолютен господар. Докато не ги раз-
казва на никого, никой няма причина да се намесва. От друга страна,
драматизацията на фантазиите на думи и на дело изисква сцена във
външния свят. Следователно използването на този механизъм е
външно обусловено от степента, до която околните ще се присъединят
към неговата драматизация, точно както то е обусловено вътрешно от
степента на съвместимост с функцията на проверката на реалността. В
случая на момчето с шапката например успехът на усилията му за
защита зависи изцяло от това да му се позволи да я носи вкъщи, в
училище и в детската градина. От друга страна, хората по принцип
преценяват нормалността или ненормалността на такива защитни
механизми не по вътрешната структура на защитната мярка, а по
степента на нейната очевидност. Докато натрапливостта на малкото
момче приема формата на обикаляне насам-натам с шапката на
главата, детето има „симптом”. То се разглежда от околните като
странно и винаги е заплашвано от това да му откраднат нещото, което
го предпазва от тревожността. На по-късен етап от живота желанието
му за защита стана по-малко видимо. Момчето остави настрана
раницата и шапката и се задоволи с носенето на молив в джоба. От
този момент нататък започнаха да го разглеждат като нормален. Той
беше адаптирал механизма си, за да съответства на средата, или поне
го беше прикрил и не му позволяваше да влиза в конфликт с изиск-
ванията на другите. Това обаче не означава, че е имало някаква про-
мяна във вътрешната му тревожност. За отричането на кастрационната
тревожност той зависеше по не по-малко натраплив начин от
19
„Въплъщаването” в детската игра, което няма да се опитвам подробно да
анализирам тук, е по средата на „отричането на думи и на дело” и „отричането във
фантазията”. – Б.а.
20
Срв. идеята на Р. Лафорг за скотомизацията (Laforgue, 1928). – Б.а.
разнасянето на молива и ако го загубеше или той не беше с него,
страдаше от същите пристъпи на тревожност и неудоволствие, както
преди. Съдбата на тревожността понякога се определя от снизходител-
ността от страна на околните спрямо такива защитни мерки. Възможно
е на този етап тревожността да престане и да остане свързана с
първоначалния „симптом” или, ако опитът за защита се провали, да
има по-нататъшно развитие, водещо директно до вътрешен конфликт,
до насочване на защитната борба срещу инстинктивния живот, както и
до развитие на истинска невроза. Би било опасно обаче да се опит-
ваме да предпазваме децата от детските неврози, като съучастваме в
отричането на реалността от детето. Когато се използва прекомерно,
това е механизъм, който създава в егото излишъци, ексцентричности и
идеосинкразии, от които е трудно човек да се отърве, след като
периодът на примитивното отричане е приключил. >>
8.
Ограничаване на егото
Нашето сравнение на механизмите на отричане и изтласкване,

формиране на фантазии и на реакция разкрива паралелизъм в ме-
тодите, приети от егото за избягването на неудоволствието от външни
и от вътрешни източници. Проследяваме същия паралелизъм, когато
изучаваме друг, по-прост защитен механизъм. Методът на отричането,
върху който почива фантазията за преобръщане на реалните факти в
тяхната противоположност, се използва в ситуации, в които е невъз-
можно да се избяга от някакво болезнено външно впечатление. Когато
детето поотрасне, по-голямата му свобода на физическо движение и
увеличената му способност за психична дейност подпомагат егото му
да избягва такива стимули и не е нужно егото да изпълнява сложна
психична операция като отричането. Вместо да възприема болезненото
впечатление и след това да го отменя чрез оттегляне на неговия
катексис, егото има възможност да откаже да се среща с опасната
външна ситуация. То може да избяга и така в истинския смисъл на
думата да избегне случаите на неудоволствие. Механизмът на избяг-
ването е толкова примитивен и естествен и – нещо повече – толкова
неотделимо свързан с нормалното развитие на егото, че за целите на
теоретичната дискусия не е лесно да бъде откъснат от обичайния си
контекст и да се разглежда изолирано.
Когато анализирах малкото момче, споменато в предишната гла-
ва като „момчето с шапката”, имах възможност да наблюдавам как
неговото избягване на неудоволствието се разви в тази насока. Един
ден, когато момчето беше у дома, откри малко магическо блокче за
рисуване, което много му хареса. Започна ентусиазирано да драска по
страниците една по една с цветен молив и беше доволно, когато и аз
направих същото. Внезапно обаче момчето погледна какво правя аз,
спря и очевидно се разстрои. В следващия миг то остави молива, бутна
цялата книжка (ревниво пазена до този момент) към мен, стана и
каза: „Ти продължавай да го правиш, аз предпочитам да гледам.”
Очевидно, когато погледна моята рисунка, тя му направи впечатление
като по-красива, по-умела или някак си по-съвършена от неговата и
сравнението го шокира. Малкият пациент моментално реши, че повече
няма да се състезава с мен, тъй като резултатите са неудовлетво-
рителни, и затова изостави дейността, която преди миг му доставяше
удоволствие. Прие ролята на зрител, който не прави нищо, и така
представянето му не можеше да се сравнява с нечие друго. Като си
наложи ограничение, детето избягна повторението на неприятното
впечатление.
Този инцидент не беше изолиран случай. Игра с мен, в която
момчето не спечели, картинка, която не беше толкова добра като
моята – в действителност всичко, което малкият пациент не можеше
да направи толкова добре като мен, беше достатъчно, за да причини
същата внезапна промяна на настроението. Момчето губеше цялото
удоволствие от правенето на нещо, отказваше се и автоматично, както
изглеждаше, преставаше да се интересува от него. От друга страна,
момчето беше изцяло погълнато от занимания, за които чувстваше, че
е по-добро от мен, и прекарваше неограничено време, ангажирано с
тях. Съвсем естествено беше, че когато за пръв път тръгна на учили-
ще, момчето се държеше по същия начин. Категорично отказваше да
се присъедини към другите деца в някаква игра или урок, в които не
се чувстваше достатъчно сигурно в себе си. Вървеше от едно дете на
друго, за да „погледа”. Неговият метод за овладяване на неудоволст-
вието чрез преобръщането му в нещо приятно беше претърпял
промяна. Малкият пациент ограничаваше функционирането на своето
его и се отдръпваше – силно вредейки на развитието си – от всяка
външна ситуация, която би могла да породи типа неудоволствие, от
който той се страхуваше най-много. Само когато беше с по-малки от
него деца, той се отърваваше от тези ограничения и активно се ин-
тересуваше от техните занимания.
В детските градини и в училищата, ръководени в модерен стил,
където се подчертава по-малко преподаването в клас и повече избра-
ната от самите деца индивидуална работа, учениците от типа на мал-
кото момче с шапката съвсем не са рядкост. Учителите ни казват, че се
е появил нов, междинен тип ученици сред познатите групи на тези,
които са интелигентни, интересуващи се и прилежни, от една страна,
и интелектуално по-изостаналите, които е трудно да заинтересуваш и
да накараш да работят, от друга, и че този нов вид не може лесно да
се постави в нито една от обичайните категории ученици със затру-
днения в ученето. Макар тези деца да са много интелигентни и съвсем
добре развити и въпреки че са популярни сред съучениците си, те не
могат да бъдат накарани да заемат мястото си в редовните игри или
уроци. Независимо от факта, че използваният в училище метод е да се
избягват старателно критики и обвинения, те се държат така, сякаш са
сплашени. Най-обикновеното сравнение на постиженията им с тези на
връстниците им в техните очи лишава работата им от цялата й стой-
ност. Ако се провалят в някаква задача или в конструктивна игра, те
започват постоянно да демонстрират нежелание да повторят опита.
Така остават бездейни и нежелаещи да се обвържат с някакво място
или занимание, задоволявайки се с гледане на работата на другите.
Второ, тяхното бездействие има антисоциален ефект, защото, след
като са отегчени, те започват да се карат със съучениците, които са
погълнати в работата или в играта.
Контрастът между добрите способности и разочароващото пред-
ставяне на тези деца внушава, че те имат невротични задръжки и че
разстройството, от което страдат, се основава на процеси и съдър-
жание, познати ни от анализата на истинските задръжки. И в двата
случая картината демонстрира една и съща връзка с миналото. И в
двата случая симптомът не е свързан с реалния му обект, а с настоящ
заместител на някакъв доминиращ интерес от миналото. Например ко-
гато дете има задръжки в разсъжденията или мисленето, възрастен
има задръжки в речевата дейност, или музикант – в свиренето, истин-
ската дейност, която се избягва, не е тази на умствената работа с идеи
или числа, произнасяне на думите, движение на лъка по струните или
докосване на клавишите на пианото. Такива дейности от страна на
егото сами по себе си са безвредни, но те са били свързани с минала
сексуална активност, която субектът е парирал. Сега те я предста-
вляват и след като са били „сексуализирани” по този начин, стават
обектът на защитните операции на егото. По същия начин, когато
децата се защитават срещу неудоволствието, преживявано от тях при
сравняването на изпълнението им с това на другите, въпросното чув-
ство е просто заместител. Гледката на по-доброто постижение на дру-
гия човек означава (или поне така беше при моя пациент) гледката на
гениталии, които са по-големи от собствените и които стават обект на
тяхната завист. И тук, когато децата са насърчени да подражават и да
се съревновават с връстниците си, това напомня безнадеждното съ-
перничество от Едиповата фаза или неприятното осъзнаване на раз-
ликата между двата пола.
Двата типа разстройство обаче се различават в едно отношение.
Децата, които настояват да играят ролята на наблюдатели, възстано-
вяват способността си да работят, ако условията на работа се про-
менят. Истинските задръжки, от друга страна, не варират и промените
в средата почти не им влияят. Малко момиче от първия тип беше
задължено по външни причини да отсъства за известно време от
първото си училище, където имало навик да „гледа”. Учеше при частен
учител и веднага овладя – под формата на игра – уроците, които бяха
останали затворена книга за нея, докато беше с другите деца. Знам за
друг подобен пример на пълно преобръщане у друго седемгодишно
момиче, което изоставало в училище и ходело на частни уроци. По
време на тези уроци в дома му поведението му било нормално и
нямало признаци за някакви задръжки, но детето било неспособно да
се представи толкова добре начин в училище, където уроците били
върху абсолютно същия материал. Следователно тези две малки
момиченца могат да се учат, стига да се гарантира, че постиженията
им няма да се сравняват с тези на другите деца, точно както
анализираното от мен малко момче участваше в игрите на по-малките
от него, но не и на по-големите деца. На пръв поглед такива деца се
държат така, сякаш въпросните дейности са обект едновременно на
вътрешна и на външна забрана. В действителност обаче внезапното
задържане е автоматично и се осъществява в момента, в който дадена
дейност доведе до неприятно впечатление. Психичната ситуация на
тези деца е подобна на онова, което изучаването на жените е
разкрило като характерна особеност на малките момичета в определен
повратен момент от развитието им21. Независимо от всякакъв страх от
наказание или тревожност, породена от съвестта, малкото момиче в
определен период от живота си се отказва от клиторната мастурбация,
ограничавайки по този начин стремежите си към мъжественост. Когато
сравнява себе си с момчетата, които са по-добре „оборудвани” за
мастурбация, неговото самолюбие е покрусено и то не иска непре-
къснато да си напомня за недостатъците, като си угажда с тази прак-
тика.
Би било грешка да предполагаме, че такива ограничения се
налагат на егото само с цел избягване на неудоволствието, предизви-
кано от осъзнаването на малоценността пред другите, т.е. от разоча-
рованието и обезсърчението. В анализата на десетгодишно момче на-
блюдавах такива ограничения на дейността, появяващи се като пре-
ходен симптом с цел избягване на непосредствена обективна тревож-
ност. Причината за тревожността на това дете обаче беше точно
обратната. На определен етап от анализата му то се превърна в
блестящ футболист. Умението му беше признато от големите момчета в
училище и за огромно негово удоволствие те му позволиха да се
присъедини към техните игри, макар че беше много по-малко от тях.
Не след дълго момчето ми разказа следния сън. Играело футбол и
едно голямо момче ритнало топката с такава сила, че пациентът ми
трябвало да скочи над нея, за да не бъде ударен. Събудил се с чувство
на тревожност. Интерпретацията на съня показа, че гордостта му от
това, че се е сдружило с големите момчета, скоро се е превърнала в
тревожност. Той се страхуваше, че е възможно те да ревнуват и да
станат агресивни към него. Ситуацията, която той самият беше създал
с отличните си умения в игрите и която първоначално беше източник
на удоволствие, сега се бе превърнала в извор на тревожност. Същата
тема скоро се появи отново в една фантазия, която той имал при
заспиване. Помислил си, че видял другите момчета как се опитват да
го повалят на земята с голяма футболна топка. Тя се носела към него
и той рязко вдигнал крака в леглото, за да ги спаси. В анализата на
това момче вече бяхме открили, че краката му имат специално
значение за него. Чрез обиколния път на обонятелните впечатления и
идеите за вдървеност и осакатеност те бяха започнали да предста-
21
Freud, New Lectures on Psycho-Analysis (1933, с. 118-119). – Б.а.
вляват пениса. Сънят и фантазията възпрепятстваха страстта му към
игрите. Представянето му се влоши и той скоро загуби възхищението,
което играта му бе спечелила в училище. Смисълът на това оттегляне
беше: „Няма нужда да ме удряте по краката, защото сега така или
иначе не ме бива в игрите.”
Процесът обаче не приключи с ограничението на егото му в една
посока. Когато се отказа от игрите, момчето внезапно разви съвсем
друга страна на уменията си, а именно склонността, която винаги е
имало към литературата и писането на собствени съчинения. То ми
четеше стихотворения, някои от които пишеше само, носеше ми раз-
кази, написани, когато бил на седем години, и имаше амбициозни
планове за литературна кариера. Футболистът се трансформира в ав-
тор. В една от аналитичните сесии от този период малкият пациент
начерта графика, за да покаже нагласата си към различните мъжки
професии и хобита. В средата седеше голяма, дебела точка, която изо-
бразяваше литературата, а около нея в кръг се намираха различните
точни науки, като практическите занятия се представляваха от по-
отдалечени точки. В горния ъгъл на листа близо до края беше нари-
сувана много малка точица. Това беше спортът, който само преди
известно време бе заемал голямо място в съзнанието му. Малката
точица трябваше да посочва върховното презрение, което момчето
изпитваше към игрите. Поучително беше да се види как само за
няколко дни чрез процес, наподобяващ рационализация, съзнателната
оценка на момчето за различните дейности се повлия от тревожността
му. Когато престана да е добър в игрите, във функционирането на
егото му се появи празнота и тя беше запълнена със свръхизобилие на
продукция в друга посока. В съгласие с очакванията анализата пока-
за, че реактивирането на съперничеството му с бащата беше отго-
ворно за силната му тревожност при мисълта, че по-големите момчета
могат да му отмъстят.
Десетгодишно момиче отишло на първите си танци, изпълнено с
трепетно очакване. То се любувало на вида си с новата рокля и обув-
ки, за които много мислело, и се влюбило от пръв поглед в най-кра-
сивото и най-забележителното момче на забавата. Така се случило, че
макар момчето да било абсолютно непознато, имало същата фамилия
като момичето и около този факт моята пациентка оплела фантазията,
че между тях съществува тайна връзка. Правела му аванси, но не сре-
щнала насърчение. В действителност, когато танцували заедно, той я
дразнел за тромавостта й. Това разочарование било едновременно
шок и унижение. От този момент нататък тя избягвала партитата, загу-
била интерес към обличането и не положила никакви усилия да се
научи да танцува. За известно време извличала някакво удоволствие
от гледането на другите деца да танцуват, докато тя наблюдавала
сериозно, без да се присъединява, отказвайки всички покани за танц.
Постепенно започнала да разглежда тази страна от живота си с
огромно презрение. Подобно на малкия футболист обаче, и тя компен-
сирала това ограничение на егото си. Отказвайки се от женствените
интереси, тя се заела да изпъква интелектуално и по този заобиколен
начин най-накрая спечелила уважението на няколко момчета на ней-
ната възраст. По-късно в анализата се оказа, че отказът на момчето
със същата фамилия за нея означавал повторение на травмиращо
преживяване от ранното детство. Подобно на други вече цитирани
случаи, елементът в ситуацията, от който побягнало егото й, бил не
тревожността или чувството на вина, а интензивното неудоволствие,
причинено от неуспешно съревнование.
Нека сега се върнем към разликата между задържане и ограни-
чаване на егото. Човек, страдащ от невротично задържане, се защи-
тава от привеждането в действие на някакъв забранен инстинктивен
импулс, т.е. от освобождаването на неудоволствието чрез някаква
вътрешна опасност. Както е при фобиите, дори когато тревожността и
защитата, изглежда, са свързани с външния свят, човекът всъщност се
страхува от собствените си вътрешни процеси. Избягва излизането на
улицата, за да не бъде изложен на изкушенията, които преди са го
връхлитали. Държи се настрана от животното, предизвикващо тревож-
ността му, за да се предпази не от самото животно, а от агресивните
тенденции в самия себе си, които срещата с животното би могла да
възбуди, и от техните последствия. От друга страна, при огранича-
ването на егото неприятните външни впечатления в настоящето са
парирани, защото биха могли да доведат до съживяването на подобни
впечатления от миналото. Връщайки се към сравнението между меха-
низмите на изтласкването и отричането, ще кажем, че разликата
между задържането и его-ограничението е, че при първото егото се
защитава срещу собствените си вътрешни процеси, а при второто –
срещу външни стимули.
От това фундаментално разграничение възникват други разлики
между тези две психични ситуации. Зад всяка невротично задържана
дейност се крие инстинктивно желание. Упорството, с което всеки
отделен импулс на Id се заема да постигне целта си, трансформира
простия процес на задържането във фиксиран невротичен симптом,
представляващ непрекъснат конфликт между желанието на Id и
задействаната от егото защита. Пациентът изчерпва енергията си в
борбата, неговите Id-импулси се придържат с малка модификация към
желанието да пресмята, да говори пред публика, да свири на цигулка
или каквото и да е, като същевременно егото с еднакво упорство
предотвратява или поне помрачава изпълнението на желанието.
Когато ограничаването на егото се осъществява вследствие на
обективна тревожност или неудоволствие, няма такава фиксация вър-
ху прекъснатата дейност. Ударението тук попада не върху самата
дейност, а върху неудоволствието или удоволствието, което тя съз-
дава. В преследването на удоволствието и в усилията си да избегне
неудоволствието егото използва всичките си способности така, както
желае. Изоставя дейностите, които предизвикват неудоволствие или
тревожност, и не желае повече да се ангажира с тях. Цели области на
интереси се изхвърлят и когато опитът на егото е бил злощастен, то
насочва цялата си енергия към някакъв стремеж с напълно противопо-
ложна природа. Такъв пример е малкият футболист, който се заема с
литературата, и малката танцьорка, чието разочарование я кара да
стане блестящ учен. Разбира се, в тези случаи егото не създава нови
способности, а просто използва тези, които вече притежава.
Като метод за избягване на неудоволствието ограничаването на
егото (подобно на различните форми на отричане) не спада към
психологията на неврозата, а е нормален етап в развитието на егото.
Когато егото е младо и гъвкаво, отдръпването му от една област на
дейност понякога се компенсира с отлични постижения в друга, върху
която то се концентрира. Когато обаче стане ригидно или вече е при-
добило нетърпимост към неудоволствието и следователно е натрап-
ливо фиксирано върху метода на бягството, такова отдръпване се
наказва с разстроено развитие. Като се отказва от позиция след
позиция, то става едностранчиво, загубва твърде много интереси и е в
състояние да демонстрира само посредствени постижения.
В теорията за обучението значението на решимостта на детското
его да избягва неудоволствието не е оценено в достатъчна степен и
това е допринесло за неуспеха на множество образователни експе-
рименти през последните години. Съвременният метод е на растящото
его на детето да се даде по-голяма свобода на действие и преди
всичко да му се позволи свободно да избира дейностите и интересите
си. Идеята е, че така егото ще се развие по-добре и ще се постигне
сублимация в различни форми. Децата през латентния период обаче
могат да придават по-голямо значение на избягването на тревожност-
та и неудоволствието, отколкото на прякото или косвеното удовлетво-
ряване на инстинкта. В много случаи, ако им липсва външна насока,
изборът им на професионално занятие се определя не от конкретните
им дарби и способности за сублимация, а от надеждата, че бързо ще
се подсигурят срещу тревожността и неудоволствието. За изненада на
педагога резултатът от тази свобода на избора в такива случаи е не
разцвет на личността, а обедняване на егото.
Мерките на защита срещу обективното неудоволствие и опасност
като трите, които използвах като илюстрации в тази глава, предста-
вляват профилактиката срещу неврозата на детското его – профи-
лактика, с която то се заема на свой риск. За да избегне страданието,
егото спъва развитието на тревожността и си нанася деформации.
Нещо повече, приетите от него предпазни мерки (независимо дали са
бягство от физическата надареност към интелектуалните постижения,
или твърда решимост на жената да се представя на равна нога с
мъжете, или ограничение на дейността до взаимодействие само с
лица, които са по-слаби от пациента) са изложени в по-късна възраст
на всякакви външни атаки. Може да се наложи индивидът да промени
начина си на живот заради някаква катастрофа, например загубата на
любим обект, болест, бедност или война, и тогава егото отново се
оказва конфронтирано с първоначалните ситуации на тревожност. По-
добно на фрустрирането на някакво обичайно удовлетворяване на
инстинкта загубата на обичайната защита срещу тревожността може
да е непосредствената причина за невроза.
Децата все още са толкова зависими от другите хора, че такива
поводи за формиране на невроза могат да се осигуряват или отстра-
няват по начин, който устройва по-големите от тях. Дете, което не учи
нищо в училище, където се практикува свободният метод, и прекарва
времето си просто като гледа или рисува, получава „задръжки” при
по-строг режим. Строгото настояване на околните за някаква непри-
ятна дейност може да го накара да се фиксира върху нея, но фактът,
че детето не може да избегне неудоволствието, го кара да се огледа за
нови средства за овладяването му. От друга страна, дори напълно
развита задръжка или симптом могат да се модифицират, ако се
осигури външна защита. Когато види анормалността на детето си,
майката, чиято тревожност е възбудена, а гордостта й – наранена, ще
го защитава и предпазва да не се натъкне на неприятни външни
ситуации. Това обаче означава, че нейната нагласа спрямо симптома
на детето е абсолютно същата като отношението на пациента с фобия
към пристъпите му на тревожност: чрез изкуствено ограничаване на
своята свобода на действие тя подпомага бягството на детето, за да
избегне страданието. Това съвместно усилие на майката и детето за
спасяване на детето от тревожността и неудоволствието вероятно
обяснява отсъствието на симптоми, което е толкова често срещана
характеристика при детската невроза. В такива случаи е невъзможно
да се изгради обективна преценка на обхвата на симптомите на
детето, докато то не бъде лишено от своята защита. >>>
ЧАСТ III
ПРИМЕРИ ЗА ДВА ТИПА ЗАЩИТИ
9.
Идентифициране с агресора
Относително лесно е да се открият защитните механизми, до

които егото обикновено прибягва, стига всеки да се използва поот-
делно и само в конфликт с някаква конкретна опасност. Когато от-
крием отричане, знаем, че това е реакция срещу външна опасност.
Когато се осъществява изтласкване, егото се бори срещу инстинктивни
стимули. Голямата външна прилика между задръжките и его-ограни-
чаването намалява сигурността по отношение на въпроса дали тези
процеси са част от външен, или от вътрешен конфликт. Проблемът се
усложнява още повече, когато защитните мерки се комбинират или
когато един и същ механизъм се използва понякога срещу вътрешна, а
друг път срещу външна сила. Разполагаме с отлична илюстрация на
двата типа усложнения в процеса на идентифицирането. Тъй като е
един от факторите в развитието на суперегото, идентифицирането
допринася за овладяването на инстинкта. Както обаче се надявам да
покажа на следващите страници, има случаи, когато то се комбинира с
другите механизми, за да формира едно от най-мощните оръжия на
егото за справяне с външните обекти, възбуждащи неговата тре-
вожност.
Август Айхорн разказва, че когато съветвал комитет по насоч-
ване на децата, трябвало да се справи със случая на момче от начал-
ното училище, което било доведено при него заради навика си да
гримасничи. Директорът се оплакал, че когато е обвинявано или мъм-
рено, момчето проявява анормално поведение. В такива случаи то
гримасничело и това карало целия клас да избухва в смях. Стано-
вището на директора било, че или момчето съзнателно му се при-
смива, или в противен случай гримасите трябва да се дължат на ня-
какъв тик. Докладът на директора веднага бил потвърден, защото
момчето започнало да гримасничи и по време на консултацията, но
когато директорът, ученикът и психологът се събрали заедно, ситуа-
цията се изяснила. Наблюдавайки внимателно и двамата, Айхорн ви-
дял, че гримасите на момчето са просто карикатура на гневното изра-
жение на учителя и че когато трябвало да посрещне мъмренето на
директора, момчето се опитвало да овладее тревожността си чрез
непреднамереното му имитиране. То се идентифицирало с гнева на
учителя и подражавало на изражението му, докато той говори, макар
че имитацията не била осъзната. Чрез гримасите то се идентифи-
цирало с предизвикващ ужас външен обект.
Читателите ще си спомнят случая с малкото момиче, което се
опитваше с помощта на магически жестове да надмогне унижението,
свързано със завистта му за пениса. Детето целенасочено и съзнател-
но използваше механизъм, към който момчето е прибягвало непред-
намерено. Вкъщи момичето се страхуваше да премине през хола на
тъмно, защото се ужасяваше да не види призраци. Внезапно обаче то
попадна на средство, което да й помага да го прави: момичето тичаше
през хола, правейки всякакви странни жестове, докато преминава. Не
след дълго то сподели триумфиращо с малкия си брат тайната на пре-
възмогването на тревожността: „Няма нужда да се страхуваш в хола;
просто трябва да се преструваш, че ти си призракът, който може да те
срещне.” Това показва, че неговите магически жестове представляват
движенията, които според него призраците биха правили.
Възможно е да сме склонни да разглеждаме този тип поведение
като идиосинкразия у двете деца, чиито случаи цитирах, но това
всъщност е един от най-естествените и широко разпространени мо-
дели на поведение от страна на примитивното его и отдавна е извест-
но на онези, които се занимават с изучаването на примитивните ме-
тоди за викане и прогонване на духове и на примитивните религиозни
церемонии. Нещо повече, съществуват много детски игри, в които чрез
метаморфозата на субекта в предизвикващия ужас обект тревожността
се преобръща в доставяща удоволствие сигурност. Това е друг ъгъл, от
който могат да се изучават игрите на превъплъщаване, така любими
на децата.
Е, физическото имитиране на антагониста представлява асимила-
ция само на една част от сложното преживяване на тревожността. От
наблюденията научаваме, че трябва да се овладеят и другите
елементи.
Шестгодишният пациент, за когото споменавах няколко пъти,
трябваше да отиде няколко пъти на зъболекар. Първоначално всичко
вървеше чудесно: лечението не му причиняваше болка, той тържест-
вуваше и се забавляваше с идеята, че всички се страхуват от зъбо-
лекарите. Настъпи обаче момент, когато малкият ми пациент дойде у
дома в изключително лошо настроение. Зъболекарят току-що му при-
чинил болка. Момчето беше раздразнено, недружелюбно и изливаше
чувствата си върху предметите в моята стая. Първата му жертва беше
парче каучук. Искаше да му го дам и когато му отказах, то взе един
нож и се опита да разреже парчето наполовина. След това пожела
голямо кълбо връв. Искаше да му дам и него и ми обрисува жива
картина на това, каква добра каишка ще стане от връвта за неговите
животни. Когато отказах да му дам цялото кълбо, то отново взе ножа и
си отряза голямо парче от връвта, но не го използва. Вместо това след
няколко минути започна да го реже на малки парчета. Накрая хвърли
и връвта, насочи вниманието си към няколко молива и започна неу-
моримо да ги остри, чупейки графитите и острейки ги отново. Няма да
е коректно да кажа, че малкият пациент си играеше на „зъболекари”.
Нямаше действително въплъщаване в зъболекар. Детето се иден-
тифицираше не с личността на агресора, а с неговата агресия.
При друг случай това малко момче дойде при мен точно след
като бе претърпяло лек инцидент. Участвало в игра на открито в
училище и налетяло стремглаво на юмрука на учителя по физическо
възпитание, който по една случайност го държал точно пред него.
Устната на малкия ми пациент кървеше и по лицето му бяха размазани
сълзи, а той се опитваше да скрие и двата факта, като поставяше
ръката си отпред като екран. Заех се да го утеша и да го успокоя.
Беше в злочесто състояние, когато си тръгна, но на следващия ден
дойде изпънат като струна и облечен в пълна екипировка. На главата
си носеше военно кепе, отстрани висеше меч играчка, а в ръката си
държеше револвер. Когато видя изненадата ми от тази промяна, то
каза само: „Просто исках да имам тези неща, когато играя с теб.”
Момчето обаче не се зае да играе, а вместо това седна и написа писмо
на майка си: „Мила мамо, моля те, моля те, моля те, прати ми джобния
нож, който ми обеща, и не чакай чак до Великден!” Тук отново не
можем да кажем, че момчето се въплъщаваше в учителя, с когото се
беше сблъскало, за да овладее тревожността, преживяна предния ден.
Нито пък, че имитираше агресията на учителя. Оръжията и доспехите
като мъжки атрибути очевидно символизираха силата на учителя и
подобно на атрибутите на бащата във фантазиите за животните пома-
гаха на детето да се идентифицира с мъжествеността на възрастния и
така да се защитава срещу нарцистичното унижение или действител-
ните злощастни случаи.
Цитираните дотук примери илюстрират процес, който добре по-
знаваме. Детето интроектира някаква характеристика на обекта на
тревожността и така асимилира току-що преживяната тревожност. Тук
механизмът на идентифицирането или интроекцията се комбинира с
втори важен механизъм. Чрез превъплъщаване в агресора, приемайки
неговите атрибути или имитирайки агресията му, детето се трансфор-
мира от заплашения в заплашващия. В „Отвъд принципа на удоволст-
вието” (Freud, 1920) подробно се дискутира значението на тази
промяна от пасивна към активна роля като средство за асимилиране
на неприятните или травмиращите преживявания в ранното детство:
„Ако лекарят погледне в гърлото на детето или извърши някаква лека
операция, можем да сме абсолютно сигурни, че тези предизвикващи
страх преживявания ще са предметът на следващата игра. В тази
връзка обаче не бива да пренебрегваме факта, че удоволствие се
доставя и от друг източник. Когато преминава от пасивността на опита
към активността на играта, детето връчва неприятния опит на един от
участниците в играта и по този начин си отмъщава на заместител” (с.
17).
Това, което е вярно за играта, важи и за друг тип поведение при
децата. В случаите на гримасничещото момче и практикуващото маги-
чески ритуали момиче не е ясно какво в крайна сметка е станало със
заплахата, с която са се идентифицирали, но лошото настроение у
другото малко момче, агресията, присвоена от зъболекаря и от учи-
теля по физическо възпитание, беше насочена срещу света като цяло.
Този процес на трансформация ни прави впечатление като още
по-любопитен, когато тревожността е свързана не само с някакво
събитие в миналото, но и с нещо, очаквано в бъдещето. Спомням си
едно момче, което имаше навика яростно да звъни в детския дом,
където живееше. В момента, в който вратата се отваряше, то шумно
гълчеше прислужницата, че се е забавила толкова много и не е чула
звънеца. В интервала между звъненето и яростното избухване момчето
преживяваше тревожност да не би да бъде сгълчано, че е невни-
мателно, когато звъни толкова силно. То изпреварваше прислужница-
та, преди тя да има време да се оплаче от неговото държание. Стра-
стта, с която я гълчеше – профилактична мярка – сочеше интензив-
ността на неговата тревожност. Възприетата от момчето агресия беше
насочена срещу действителния човек, от когото то очакваше агресия,
а не срещу някакъв заместител. Преобръщането на ролите на
атакуващ и атакуван в този случай беше доведено до логическия си
завършек.
Джени Уелдър представя жива картина на този процес у петго-
дишно момче, лекувано от нея22. Когато анализата му се приближа-
вала до разглеждането на материал, свързан с мастурбацията и асоци-
ираните с нея фантазии, това момче, което обикновено било срамеж-
ливо и потиснато, ставало жестоко агресивно. Обичайната му пасивна
нагласа изчезвала и не оставала и следа от женствените му характе-
ристики. В аналитичната сесия то се преструвало на ръмжащ лъв и
атакувало аналитичката. Носело пръчка със себе си и играело на
„Крампус”23, т.е. разхождало се с нея по стълбите, в дома си и в
нейната стая. Баба му и майка му се оплаквали, че момчето се опитва
да ги удари по лицето. Неспокойствието на майката достигнала апогея
си, когато детето започнало заплашително да размахва кухненските
ножове. Анализата показала, че агресивността на момчето не може да
се разглежда като индикация, че е била снета някаква задръжка пред
инстинктивните му импулси. Освобождаването на мъжките му склон-
ности все още било далеч. Детето просто страдало от тревожност.
Осъзнаването и необходимото признание на предишните и настоящите
му сексуални дейности възбудили у него очакването за наказание.
Опитът му показвал, че възрастните били гневни, когато откривали, че
детето си угажда с такива практики. Те му крещели, зашлевявали го
по ушите и го биели с пръчка, може би дори щели да отрежат с нож
някакво парче от него. Когато приел активната роля, ръмжейки като
лъв и разхождайки се с пръчката и ножа, малкият пациент драмати-
зирал и изпреварвал наказанието, от което се страхувал. Той интроек-
тирал агресията на възрастните, в чиито очи изглеждал виновен, и
след като разменил пасивната роля с активна, насочил собствените си
агресивни действия срещу същите тези хора. Всеки път, когато
откривал, че е на ръба да спомене пред аналитичката това, което
разглеждал като опасен материал, агресивността му се засилвала.
Когато обаче забранените му мисли и чувства пробили на повърх-
ността и били дискутирани и интерпретирани, той вече не се нуждаел
от пръчката на „Крампус”, която до този момент непрекъснато носел
със себе си, и я оставил в дома на аналитичката. Натрапливото му
желание да бие другите хора изчезнало едновременно с тревожното
му очакване, че самият той ще бъде бит.
При „идентифицирането с агресора” разпознаваме един често
срещан етап в нормалното развитие на суперегото. Когато двете мом-
чета, чиито случаи току-що описах, се идентифицират със заплахите
за наказание от възрастните, те предприемат важна стъпка към
формирането на тази структура: интернализират критиките на другите
хора срещу тяхното поведение. Когато непрекъснато повтаря този
процес на интернализация и интроектира качествата на отговорните
за възпитанието му лица, превръщайки техните характеристики и мне-
ния в собствени, детето през цялото време осигурява материал, от
който може да се оформи суперегото. На този етап обаче децата не са
22
Представено на Виенския семинар по детска анализа (вж. Hall,1946). – Б.а.
23
Дявол, който придружавал св. Николай и наказвал непослушните деца. – Бележка
на преводача на оригиналното издание.
напълно искрени в признаването на тази структура. Интернализира-
ната критика все още не се трансформира незабавно в самокритика.
Както видяхме в дадените примери, тя се дисоциира от собствената
заслужаваща укор дейност на детето и се насочва обратно към
външния свят. Чрез нов защитен процес идентификацията с агресора
се следва от активна атака срещу външния свят.
Ето един по-сложен пример, който вероятно ще хвърли светлина
върху това ново развитие в защитния процес. Когато едиповият
комплекс беше в апогея си, едно момче използваше този конкретен
механизъм, за да овладее фиксацията си върху майката. Щастливите
му отношения с нея се разстройваха от изблиците му на възмущение.
Детето страстно я укоряваше по всякакви поводи, но неизменно при-
състваше едно загадъчно обвинение: то непрекъснато се оплакваше от
нейното любопитство. Лесно може да се види първата стъпка в рабо-
тата върху забранените му афекти. В неговата фантазия майката зна-
еше за либидното му чувство към нея и с възмущение отхвърляше не-
говите „аванси”. Възмущението й активно се възпроизвеждаше в не-
говите изблици на негодувание от нея. За разлика от пациента на
Джени Уелдър обаче, то не я укоряваше изобщо, а на конкретното
основание на любопитството. Анализата показа, че това любопитство
не е елемент от инстинктивния живот на майката, а от този на момче-
то. От всички съставни инстинкти, изграждащи отношението му към
нея, скоптофилният му импулс беше най-труден за овладяване. Пре-
обръщането на ролите беше пълно. Момчето бе приело възмущението
на майката и в замяна й приписваше собственото си любопитство.
В определени фази на съпротивата малка пациентка имаше на-
вика язвително да укорява аналитичката си, че е потайна. Оплакваше
се, че аналитичката е твърде резервирана, тормози я с лични въпроси
и е нещастна, когато не получи отговор. След това укорите преставаха
само за да започнат отново след малко, винаги по един и същ
стереотипен и както изглеждаше, автоматичен начин. В този случай
отново можем да доловим две фази в психичния процес. От време на
време поради определена задръжка, която й пречеше да говори
открито, самата пациентка съзнателно потискаше някакъв много личен
материал. Тя знаеше, че така нарушава фундаменталното правило на
анализата, и очакваше аналитичката да я укори. Интроектираше фан-
тазирания укор и приемайки активната роля, насочваше обвинението
срещу аналитичката. Нейните агресивни фази съвпадаха напълно по
време с фазите й на потайност. Критикуваше аналитичката за про-
стъпката, за която тя самата беше виновна. Собственото й потайно
поведение се възприемаше като заслужаващо укор поведение на
аналитичката.
Друга млада пациентка периодично имаше изблици на физическа
агресия. Аз, родителите й и другите хора, които не бяха в толкова
близки отношения с нея, бяхме в еднаква степен обекти на нейното
негодувание. В частност тя непрестанно се оплакваше от две неща.
Първо, по време на тези фази винаги имаше чувството, че околните
пазят от нея някаква тайна, която знаят всички освен нея, и я измъч-
ваше желанието да открие каква е тя. Второ, пациентката беше дъл-
боко разочарована от недостатъците на всичките си приятели. Точно
както в последния цитиран случай периодите, в които пациентката не
разкриваше някакъв материал, съвпадаха с тези, в които се оплак-
ваше от потайност у аналитичката, така и при тази пациентка агре-
сивните фази се задействаха автоматично винаги когато изтласканите
й и несъзнавани фантазии за мастурбация заплашваха да се появят в
съзнанието. Строгите й критики срещу обектите на любовта й съот-
ветстваха на обвиненията, които очакваше от тях заради мастурба-
цията през детството. Тя напълно се идентифицираше с това порица-
ние и го насочваше обратно към външния свят. Пазената от нея тайна
беше тайната на собствената й мастурбация, която тя криеше не само
от другите, но и от себе си. И тук агресивността на пациентката
съответстваше на тази на другите хора и тяхната „тайна” беше
отражение на собственото й изтласкване.
Горните три примера ни дадоха известна представа за произхода
на тази особена фаза в развитието на функцията на суперегото. Дори
когато външната критика е била интроектирана, заплахата от нака-
зание и извършената простъпка все още не са били свързани в съзна-
нието на пациента. В момента, когато критиката се интернализира,
простъпката се екстернализира. Това означава, че механизмът на
идентифициране с агресора се замества от друга защитна мярка, а
именно проекцията на вината.
Егото, което с помощта на защитния механизъм на проекцията се
развива в тази конкретна посока, интроектира авторитетите, на чиято
критика е изложено, и ги включва в суперегото. Тогава то е способно
да проектира забранените импулси навън. Нетърпимостта му към
другите хора предхожда строгостта му към самото себе си. Егото
научава какво се разглежда като заслужаващо обвинения, но се
защитава чрез този защитен механизъм от неприятната самокритика.
Бурното възмущение от простъпките на някой друг е предшественикът
и заместителят на чувството на вина по отношение на себе си. Въз-
мущението му се засилва автоматично, когато е надвиснало въз-
приятието за собствената вина. Този етап от развитието на суперегото
е един вид предварителна фаза на нравствеността. Истинската
нравственост започва тогава, когато интернализираната критика, сега
въплътена в изисквания от суперегото стандарт, съвпада с възприя-
тието на егото за собствената му вина. От този момент нататък
строгостта на суперегото е насочена навътре вместо навън и субектът
става по-малко нетолерантен към околните. След като достигне този
етап от развитието си обаче, егото трябва да изтърпява по-силно
неудоволствие, причинено от самокритиката и чувството на вина.
Възможно е мнозина да останат на междинния етап от разви-
тието на суперегото и така и да не успеят да завършат интернали-
зацията на процеса на критиката. Макар че възприемат собствената си
вина, те продължават да са особено агресивни в отношението си към
другите хора. В такива случаи поведението на суперегото към окол-
ните е толкова безмилостно, колкото към собственото его на пациента
при меланхолията. Може би когато еволюцията на суперегото е така
потисната, това посочва преждевременно начало на развитието на
меланхолични състояния.
От една страна, „идентифицирането с агресора” е предварителен
етап от развитието на суперегото, а от друга, междинен етап в разви-
тието на параноята. То наподобява първото по механизма на иденти-
фикация, а второто – по този на проекцията. Същевременно иденти-
фикацията и проекцията са нормални дейности на егото и техните
резултати силно варират в зависимост от материала, за който са
използвани.
Особената комбинация на интроекция и проекция, за която
използваме термина „идентифициране с агресора”, може да се разгле-
жда като нормална само докато егото използва този механизъм в кон-
фликта си с авторитета, т.е. в усилията си да се справи с предизвик-
ващите тревожност обекти. Това е защитен процес, който престава да
бъде безвреден и се превръща в патологичен, когато се пренесе и в
любовния живот на човека. Когато съпругът измества към жена си
собствените си импулси да изневерява и след това страстно я укорява,
че му е невярна, той всъщност интроектира нейните укори и проек-
тира част от собственото си Id24. Намерението му обаче е да се пред-
пази не от агресията отвън, а от това някакви разстройващи външни
сили да не разбият положителната мулибидна фиксация върху нея.
Съответно и резултатът е различен. Вместо агресивно отношение към
някакви бивши външни нападатели пациентът развива обсесивна фик-
сация върху жена си, която приема формата на проектирана ревност.
Когато се използва като защита срещу хомосексуални любовни
импулси, механизмът на проекцията се комбинира с други механизми.
Преобръщането (в този случай преобръщането на любовта в омраза)
довършва онова, което интроекцията и проекцията са започнали, и
резултатът е развитието на параноидни налудности. И в двата случая
– защита срещу хетеросексуални или срещу хомосексуални любовни
импулси – проекцията вече не е произволна. Изборът на егото къде да
„разквартирува” собствените си несъзнавани импулси се определя от
„перцептивния материал, който издава несъзнавани импулси от същия
вид у партньора”25.
От теоретична гледна точка анализата на процеса на „идентифи-
циране с агресора” ни помага да диференцираме различните начини,
по които се използват конкретните защитни механизми. На практика
тя ни подпомага да разграничим пристъпите на тревожност от избли-
ците на агресия в преноса. Когато анализата извежда в съзнанието на
пациента истински, несъзнавани, агресивни импулси, заприщеният
афект ще търси излаз чрез отреагиране в преноса. Ако обаче агре-
сията се дължи на идентифицирането на пациента с онова, което
според него е наша критика, тя изобщо няма да е повлияна от
24
Срв. Some Neurotic Mechanisms in Jealousy, Paranoia and Homosexuality (Freud,
1922, с. 223). – Б.а.
25
Пак там, с. 224. – Б.а.
неговото „отреагиране” или „даване на практически израз”. Докато не-
съзнаваните импулси са забранени, агресията се увеличава и изчезва
така, както е в случая на малкото момче, признало мастурбацията си
едва когато ужасът от наказание и от суперегото е бил разсеян. >>
10.
Една форма на алтруизъм
В резултат на механизма на проекцията се разкъсва връзката

между психичните образи на опасните инстинктивни импулси и егото.
По това той наподобява най-силно процеса на изтласкването. Други
защитни процеси като изместването, преобръщането или обръщането
срещу себе си засягат самия инстинктивен процес: изтласкването и
проекцията просто му пречат да бъде възприет. При изтласкването
предизвикващата възражения идея се връща обратно в Id, докато при
проекцията тя е изместена във външния свят. Друг пункт, по който
проекцията наподобява изтласкването, е, че тя не е свързана с ни-
каква конкретна ситуация на тревожност, а може да е мотивирана в
еднаква степен от обективна тревожност, от тревожност от суперегото
и от инстинктивна тревожност. Авторите от английската школа на пси-
хоанализата твърдят, че през първите месеци от живота, преди да се е
осъществило изтласкване, бебето вече проектира първите си агресив-
ни импулси и че този процес е от решаващо значение за картината,
формирана от детето за света наоколо, и за начина, по който се
развива личността му.
При всички случаи използването на механизма на проекцията е
съвсем естествено за егото на малките деца в най-ранния период от
развитието. Те го използват като средство да отричат собствените дей-
ности и желания, когато те станат опасни, и да хвърлят отговорността
за тях върху някакъв външен фактор. За справянето със собствените
недостатъци на детското его са еднакво полезни някое „странно дете”,
животно и дори неодушевени предмети. За него е нормално непрекъс-
нато да се отървава от забранените импулси и желания по този начин,
връчвайки ги изцяло на други хора. Ако желанията включват наказа-
ние от авторитет, егото изтиква напред като изкупителни жертви хора-
та, върху които ги е проектирало. Ако, от друга страна, проекцията е
била задействана от чувство на вина, вместо да критикува себе си,
егото обвинява другите. И в двата случая егото се дисоциира от
„заместниците” си и е крайно нетърпимо в оценката си за тях.
Механизмът на проекцията разстройва човешките ни отношения,
когато проектираме ревността си и приписваме на другите собствените
си агресивни действия. Той обаче може да работи и по друг начин,
подпомагайки ни да си формираме ценни положителни връзки и така
да затвърждаваме отношенията си един с Друг. Тази нормална и по-
малко очевидна форма на проекция може да се опише като „алтруис-
тичен отказ”26 от собствените ни инстинктивни импулси в полза на
други хора.
Ето пример за това, което имам предвид.
Млада гувернантка сподели в анализата си, че като дете била
обсебена от две идеи: искала да има красиви дрехи и няколко деца.
Във фантазиите си тя била почти натрапливо погълната от това да си
представя изпълнението на тези две желания. Имало обаче още много
други неща, които искала: желаела да има и да прави всичко, което
много от по-големите деца имали и правели, всъщност тя искала да
прави всичко по-добре от тях и те да се възхищават от интелигентно-
стта й. Непрекъснатият й хленч „Искам и аз!” досаждал на по-голе-
мите. Желанията й се характеризирали едновременно с неотложност и
ненаситност.
Това, което правеше най-силно впечатление у нея като възраст-
на, беше непретенциозният й характер и скромността на изискванията
й към живота. Когато дойде, за да бъде анализирана, беше неомъжена
и без деца, а дрехите й бяха твърде парцаливи и незабележими. Не
показваше особени признаци на завист или амбиция и би се сърев-
новавала с другите само ако външни обстоятелства я принуждават да
го направи. Първото впечатление беше, че – както толкова често става
– тя се беше развила в точно противоположната посока на онова,
което детството й би подтикнало човек да очаква, и че желанията й са
били изтласкани и заменени в съзнанието от формирането на реакции
(скромност вместо копнеж за възхищение и непретенциозност вместо
амбиция). Човек би очаквал да открие, че изтласкването е причинено
от забрана на сексуалността, простираща се от нейните ексхибицио-
нистични импулси и желание за деца до целия й инстинктивен живот.
По времето, когато общувах с нея обаче, в поведението й имаше
някои характеристики, които противоречаха на това впечатление. Ко-
гато изследвахме по-подробно живота й, стана ясно, че първоначал-
ните й желания са били потвърдени по начин, който изглеждаше почти
невъзможен, ако се бе осъществило изтласкване. Отричането на соб-
ствената й сексуалност не й беше попречило да развие съпричастен
интерес към любовния живот на приятелките и колежките си. Тя беше
ентусиазирана сватовница и й доверяваха много любовни истории.
Макар че не се интересуваше от собствените си дрехи, жената демон-
стрираше жив интерес към облеклото на приятелките си. Самата тя без
деца, пациентката беше отдадена на чуждите деца, както се виждаше
от избора й на професия. Може да се каже, че тя демонстрираше
необичайна степен на загриженост приятелките й да имат красиви
дрехи, да им се възхищават и да имат деца. По същия начин, незави-
симо от собственото й скромно поведение, тя беше амбициозна по
отношение на обичаните от нея мъже и следеше професионалната им
26
Този термин е създаден от Едуард Бибринг. – Б.а.
кариера с най-голям интерес. Изглежда, собственият й живот бе из-
празнен от интереси и желания: до момента на анализата й той почти
напълно бе лишен от каквито и да било събития. Вместо да се заеме
самата тя да постига някакви свои цели, жената посвещаваше цялата
си енергия да съпреживява с хората, които обичаше. Живееше чрез
живота на другите, вместо да има собствени преживявания.
Анализата на детските й отношения с родителите ясно разкри
природата на осъществилата се вътрешна трансформация.
Ранното й отказване от инстинкта довело до формирането на из-
ключително сурово суперего, което не й даваше възможност да удо-
влетворява собствените си желания. Желанието й за пенис с неговите
производни под формата на амбициозни мъжествени фантазии било
забранено, както и женското й искане за деца и желанието й да се
показва – гола или красиво облечена – пред баща си и така да
спечели неговото възхищение. Тези импулси обаче не са били изтла-
скани: тя беше открила някакъв „пълномощник” във външния свят,
който да служи за вместилище на всеки един от тях. Суетата на прия-
телките й осигуряваше опора за проекцията на собствената й суета, а
либидните й желания и амбициозните й фантазии бяха вложени във
външния свят по същия начин. Жената проектираше забранените си
инстинктивни импулси върху другите точно така, както правеха паци-
ентите, чиито случаи цитирах в предишната глава. Единственото
различие се криеше в начина, по който впоследствие тя се справяше с
тези импулси. Пациентката не се беше дисоциирала от „пълномощни-
ците” си, а се идентифицираше с тях. Тя демонстрираше съчувствието
си към техните желания и смяташе, че между тези хора и нея
съществува изключително силна връзка. Нейното суперего, което
заклеймяваше определен инстинктивен импулс, когато той се свърз-
ваше със собственото й его, беше изненадващо толерантно към него у
другите хора. Тя удовлетворяваше инстинктите си чрез споделяне на
удовлетворението на другите, използвайки за тази цел механизмите
на проекцията и идентификацията27. Сдържаното отношение, което
забраната на импулсите й я караше да приеме, когато ставаше дума за
нея, изчезваше, когато работата опираше до изпълняване на същите
желания, след като те са били проектирани върху някой друг. Така
отказът от инстинктивните й импулси в полза на другите имаше егоис-
тично значение, но поведението й – в усилията му да удовлетворява
импулсите на другите – може да се нарече единствено алтруистично.
Това отстъпване от собствените желания в полза на другите хора
беше характерно за целия й живот и можеше да се проследи много
ясно в анализата на малки, изолирани случки. Например на 13-го-
дишна възраст тя тайно се влюбила в приятел на по-голямата си
сестра, която преди била конкретният обект на нейната ревност. Тя си
мислела, че от време на време той предпочитал нея пред сестра й, и
винаги се надявала, че момчето ще даде някакъв знак, че я обича.
27
Срв. в тази връзка идеята на Пол Федърн (Federn, 1936) за „съчувствената”
идентификация и бележките му по този въпрос. – Б.а.
Веднъж – както често ставало и преди – тя открила, че е пренебрегна-
та. Една вечер младият мъж се обадил неочаквано, за да изведе
сестра й на разходка. В анализата пациентката си спомни съвършено
отчетливо как, след като първоначално била парализирана от разоча-
рование, внезапно започнала да се суети, да носи разни неща, за да
направи така, че сестра й да изглежда „красива” за разходката, и
ревностно й помагала да се приготви. Докато правела това, пациент-
ката била блажено щастлива и съвсем забравила, че не тя, а сестра й
ще излиза, за да се забавлява. Тя проектирала собственото си жела-
ние за любов и копнежа си за възхищение върху съперницата си и
след като се идентифицирала с обекта на завистта си, се наслажда-
вала на изпълнението на желанието си.
Преминавала през същия процес, когато ставало дума за фру-
страция, а не за осъществяване на желания. Обичала да поднася вкус-
ни ястия на децата, за които отговаряла. Веднъж една майка отказала
да даде определено лакомство на детето си. Макар че самата паци-
ентка по принцип била безразлична към удоволствията на масата,
отказът на майката я изпълнил с бурно възмущение. Изпитала фруст-
рирането на детското желание така, сякаш е нейно, точно както в
другия случай чрез съпреживяването се наслаждавала на изпълнени-
ето на желанията на сестра си. Ясно е, че онова, което беше прехвър-
лила на другите хора, бе правото желанията й да се изпълняват без
спънки.
Последната черта изпъква още по-ясно в преживяванията на
друга пациентка от същия тип. Млада жена, чиито отношения със све-
къра й бяха особено приятелски, реагирала много странно на смъртта
на свекърва си. Заедно с други жени от семейството пациентката се
заела да раздаде дрехите на мъртвата. За разлика от другите, моята
пациентка отказала да вземе за собствено ползване дори и една
дрешка. Вместо това заделила едно палто като подарък за братов-
чедка в особено лошо финансово състояние. Сестрата на свекървата
искала да отреже кожената яка от палтото и да я запази за себе си,
при което пациентката, която до момента била съвсем безразлична и
незаинтересована, избухнала в сляпа ярост. Насочила цялата ярост на
обикновено потисканата си агресивност върху лелята и настоявала
протежето й да има това, което тя възнамерявала да й даде. Анализата
на този инцидент показа, че чувството на вина на пациентката й пре-
чело да си вземе нещо, принадлежало на свекърва й. Да вземе дре-
хата за себе си било символ на удовлетворяване на желанието й да
заеме мястото на свекървата в отношението със свекъра. Затова тя се
отказала от всякакви претенции за себе си и предала в полза на
братовчедката желанието си да наследи „майка си”. След като напра-
вила това обаче, изпитала пълната сила на желанието и разочарова-
нието му и успяла да настоява за неговото изпълнение – нещо, което
никога не би могла да стори, ако ставало дума за нея самата. Супер-
егото, което приело толкова непреклонно отношение към собствения й
инстинктивен импулс, се съгласило с желанието, когато то вече не
било свързано със собственото его на пациентката. Когато ставало
дума за изпълнението на желанието на друг човек, обикновено
потисканото агресивно поведение внезапно ставало его-синтонно.
В ежедневието могат да се наблюдават множество сходни на
току-що цитираните случаи, след като вниманието ни е привлечено
върху тази комбинация на проекция и идентификация за целите на
защитата. Например младо момиче, което имаше скрупули по отноше-
ние на женитбата си, правеше всичко възможно да насърчава годежа
на сестра си. Пациентка, която страдаше от натрапливи задръжки при
харченето на пари за себе си, не се двоумеше при купуването на щед-
ри подаръци. Друга пациентка, която поради тревожност не можеше
да осъществи плановете си да пътува, съвсем неочаквано настоятелно
съветваше приятелките си да го направят. Във всички тези случаи
идентифицирането на пациентката със сестра, с приятелка или с полу-
чател на подарък се разкриваше чрез внезапно топло чувство на връз-
ка между тях, което продължаваше дотогава, докато собственото й
желание косвено се изпълни. Шегите за „стари моми сватовници” и
„пъхащи си носа зяпачи, за които никакъв залог не е прекалено
висок”28, са извечни. Отказът от собствените желания в името на друг
човек и опитът да се осигури осъществяването им чрез съпреживяване
всъщност са сравними с интереса и удоволствието, с които човек
наблюдава игра, в която той самият не е заложил нищо.
Този защитен процес служи на две цели. От една страна, той
помага на човека приятелски да се заинтересува от удовлетворяване-
то на инстинктите на другите хора и така – индиректно и независимо
от забраната на суперегото – да удовлетворява своите, докато, от
друга страна, освобождава потиснатата дейност и агресия, предназна-
чени предимно да осигуряват изпълнението на инстинктивните жела-
ния в тяхното първоначално отношение към него самия. Пациентката,
която не можеше да помръдне пръст, за да удовлетвори собствените
си импулси, можеше да се чувства изпълнена с възмущение от отказа
на майката да угоди на детето си, т.е. от отказа на орално удовле-
творение, наложен върху някой друг. Снахата, на която беше забра-
нено да претендира за правата на мъртвата съпруга, смяташе, че е
позволено да защитава символното право на другия с пълната сила на
собствената си агресивност. Служителка, която не би дръзнала да
поиска повишение на заплатата за себе си, внезапно започна да об-
сипва директорката с изисквания една от колежките й да получи това,
което й се полага по право. Анализата на такива ситуации показва, че
този защитен процес има собствен произход в детския конфликт с
родителския авторитет за някаква форма на инстинктивно удовле-
творяване. На агресивните импулси срещу майката, забранени дотога-
ва, докато става дума за осъществяване на собствените желания на
субекта, се дава пълна свобода, когато желанията са чужди. Най-по-
знатият представител на този тип човек е благодетелят, който с край-
на агресивност и енергичност изисква пари от една група хора, за да
ги даде на друга. Може би най-крайният пример е на убиеца, който в
28
Kiebitze, denen kein Spiel zu hoch ist. – Б.а.
името на потиснатите убива потисника. Обектът, срещу когото е насо-
чена освободената агресия, неизменно е представител на авторитета,
който в ранното детство е накарал субекта да се откаже от инстинкта.
Различни фактори определят избора на обект, в чиято полза су-
бектът се отказва от инстинктивните си импулси. Възможно е възприе-
мането на забранения импулс у друг човек да е достатъчно, за да
внуши на егото, че тук има възможност за проекция. В случая на паци-
ентката, помагаща за разпределянето на собствеността на свекървата,
фактът, че фигурата, към която е било насочено съпреживяването, не
е близка роднина, е бил гаранция за безвредността на желанието,
което, когато било хранено от самата пациентка, представлявало ней-
ните кръвосмесителни импулси. В повечето случаи заместителят няко-
га е бил обектът на завистта. Алтруистичната гувернантка от първия
пример изместила амбициозните си фантазии върху приятелите си от
мъжки пол, а либидните си желания – върху приятелките си. Първите
представлявали привързаността й към бащата и големия й брат, като и
двамата са били обект на нейната завист за пениса, а вторите – се-
страта, към която в доста по-късен период от детството й тази завист е
била изместена под формата на завист за нейната красота. Пациент-
ката смятала, че женският пол й пречи да постигне амбициите си и в
същото време, че дори не е достатъчно красиво момиче, за да бъде
привлекателна за мъжете. В разочарованието си от себе си тя из-
местила желанията си към обекти, за които смятала, че са по-под-
готвени да ги изпълнят. Нейните приятели трябвало косвено да пости-
гнат вместо нея в професионалния живот онова, което тя самата нико-
га не би могла да постигне, а по-добре изглеждащите от нея момичета
трябвало да направят същото в областта на любовта. Алтруистичният й
отказ бил метод за преодоляване на нарцистичното й унижение.
Това отстъпване на инстинктивни желания на обект, който е по-
подготвен да ги изпълни, често определя отношението на младата
жена към някакъв мъж, когото тя избира да я представлява – в ущърб
на всяко истинско обектно отношение. На базата на тази „алтруис-
тична” привързаност тя очаква от него да изпълни проектите, за които
вярва, че тя самата е осакатена от пола си и не може да изпълни:
например иска от него той да води живот на студент, да се отдаде на
определена професия или да стане известен или богат вместо нея. В
такива случаи егоизмът и алтруизмът могат да се смесят в много
различни пропорции. Знаем, че родителите понякога прехвърлят на
децата си собствените си проекти за живота по начин, който е едно-
временно алтруистичен и егоистичен. Те сякаш се надяват чрез дете-
то, разглеждано като по-добре подготвено за целта от самите тях, да
изтръгнат от живота осъществяването на амбициите, които те не са
успели да реализират. Може би дори чисто алтруистичното отношение
на майката към сина до голяма степен е обусловено от такова
отстъпване на собствените й желания на обект, чийто пол го прави
„по-добре подготвен” да ги осъществи. Успехът на мъжа в живота
наистина до голяма степен компенсира жените в неговото семейство
за изоставянето на собствените им амбиции.
Най-финото и най-подробното изследване на този алтруистичен
отказ може да се открие в пиесата на Едмон Ростан „Сирано дьо Бер-
жерак”29. Героят в нея е историческа фигура – френски благородник
от XVII в., поет и гвардеец, известен с интелекта и храбростта си, но
осакатен в ухажването на жените от изключително грозния си нос. Той
се влюбва в красивата си братовчедка Роксан, но съзнавайки грозо-
тата си, моментално се отказва от всяка надежда да я спечели. Вместо
да използва огромните си умения като фехтовач, за да държи съпер-
ниците на разстояние, той се отказва от своя стремеж към любовта й в
полза на по-добре изглеждащ от него мъж. Отказал се по този начин,
Сирано посвещава силата, смелостта и интелекта си в услуга на този
по-щастлив любовник и прави всичко възможно да му помогне да
осъществи желанието си. Кулминацията на пиесата е нощна сцена под
балкона на жената, обичана и от двамата мъже. Сирано шепне на съ-
перника си думите, с които той да я спечели. След това заема мястото
му в тъмнината и говори вместо него, забравяйки в усърдното ухаж-
ване, че не той е ухажващият, и едва в последния момент се връща
към нагласата си на отказ, когато ухажването на Кристиан – красивия
любовник – е прието и той се качва на балкона, за да прегърне
любимата си. Сирано все по-силно се посвещава на съперника си и в
една битка се опитва да спаси живота на Кристиан, а не своя. Когато
тази заместваща фигура му е отнета от смъртта, той приема, че не му
е позволено да ухажва Роксан. Това, че поетът изобразява в „алтру-
изма” на Сирано нещо повече от едно странно любовно приключение,
е ясно от паралела, начертан от него между любовния живот на
Сирано и съдбата му като поет. Точно както Кристиан ухажва Роксан с
помощта на стихотворенията и писмата на Сирано, писатели като Кор-
ней, Молиер и Суифт заемат цели сцени от неговите неизвестни произ-
ведения, като по този начин допринасят за собствената си слава. В
пиесата Сирано приема тази съдба. Той е толкова готов да заеме
словата си на Кристиан, който е по-красив от него, колкото и на
Молиер, който е по-голям гений. Личният дефект, който според него го
прави достоен за презрение, го кара да чувства, че другите, предпо-
читани пред него, имат по-голямо право да реализират неговите
изпълнени с желания фантазии.
В заключение за момент можем да размишляваме върху идеята
за алтруистичния отказ от друг ъгъл, а именно в неговото отношение
със страха от смъртта. Човек, който много широко е проектирал ин-
стинктивните си импулси върху други хора, не знае нищо за този
страх. В момент на опасност егото му всъщност не е загрижено за соб-
ствения му живот. Вместо това той изпитва прекомерна загриженост и
тревожност за живота на своите любовни обекти. Наблюденията по-
казват, че обектите, чиято безопасност е толкова жизненоважна за не-
го, са заместващи фигури, върху които той е прехвърлил инстинк-
тивните си желания. Например младата гувернантка, чийто случай
описах, страдаше от крайна тревожност за безопасността на приятел-
ките си по време на бременност и раждане. И тук, както е показано в
29
Бълг.издание „Народна култура”, 1961, превод Веселин Ханчев. – Б.р.
цитираното кратко описание, Сирано поставя безопасността на Кри-
стиан в битката много над своята. Би било грешка да се предполага,
че това е въпрос на потиснато съперничество, проникващо в желания
за смърт, които след това се парират. Анализата показва, че и
тревожността, и отсъствието й се дължат по-скоро на чувствата на
субекта, че собственият му живот си струва да се живее и да се
запазва само доколкото в него съществува възможност за
удовлетворяване на инстинктите му. Когато собствените импулси са
били отстъпени на други хора, техният живот става ценен, а не
собственият. Смъртта на заместващата фигура означава (както
гибелта на Кристиан за Сирано) разрушаването на всяка надежда за
осъществяване.
Едва след анализата, когато се разболя, младата гувернантка
откри, че мисълта за умирането е болезнена за нея. За своя изненада
тя установи, че горещо желае да живее достатъчно дълго, за да
обзаведе новия си дом и да издържи изпит, който би й осигурил
повишение в професията. Домът и изпитът означаваха – в
сублимирана форма – изпълнението на инстинктивните желания,
които анализата й беше помогнала да свърже отново със собствения
си живот.30 >>>
30
Съществува очевидна прилика между ситуацията при алтруистичния отказ и
условията, които определят мъжката хомосексуалност. Хомосексуалистът прехвърля
претенцията си за любовта на майка си на по-малък брат, на когото преди това е
завиждал. Вярно е, че той продължава да удовлетворява сам това изискване чрез
приемането на майчинска нагласа, т.е. като се наслаждава едновременно на
активната и на пасивната страна на отношението между майка и син. Трудно е да се
определи доколко този процес е допринесъл за различните форми на алтруистичен
отказ, които описах. Сирано и алтруистичната млада гувернантка трябва да са
извличали удоволствие от този механизъм дори преди да могат косвено да се радват
на успехите на своите заместители. Техният възторг от даването и помагането
показва, че отказът сам по себе си е удовлетворяване на инстинкт. Както е при
процеса на идентифициране с агресора, пасивността се трансформира в активност,
нарцистичното унижение се компенсира от чувството на власт, асоциирано с ролята
на благодетеля, докато пасивното преживяване на фрустрация се компенсира чрез
активното даряване с щастие на другите.
Остава открит въпрос дали има такова нещо като истински алтруистично отношение
към събратята, в което удовлетворяването на собствения инстинкт въобще не играе
роля дори и в някаква изместена или сублимирана форма. Във всеки случай е
сигурно, че проекцията и идентификацията не са единствените средства за
придобиване на нагласа, която има пълна външна прилика с алтруизма; например
друг лесен път към същата цел е чрез различни форми на мазохизъм. – Б.а.
ЧАСТ IV
ЗАЩИТА, МОТИВИРАНА ОТ СТРАХ
ОТ СИЛАТА НА ИНСТИНКТИТЕ
Илюстрирана от явленията през пубертета
11.
Егото и Id в пубертета
От всички периоди в човешкия живот, в които инстинктивните

процеси несъмнено са от огромно значение, този на пубертета винаги
е привличал най-голямото внимание. Отдавна вече психичните
явления, които сигнализират зората на сексуалната зрялост, са обект
на психологически изследвания. В неаналитичните трудове откриваме
много впечатляващи описания на промените, които се осъществяват в
характера през тези години, на разстройството в психичното рав-
новесие и най-вече на неразбираемите и непримирими противоречия,
видими през този период в психичния живот. Юношите са крайно
егоистични, разглеждат себе си като център на Вселената и единствен
обект на интерес и въпреки това, както никога преди и след това в
живота, те са способни на огромни саможертви и преданост. Те съз-
дават най-страстните любовни отношения само за да ги прекъснат
така рязко, както са ги започнали. От една страна, ентусиазирано се
хвърлят в живота на общността, а от друга, изпитват всепоглъщащ
копнеж за усамотение. Люшкат се между сляпото подчинение на
някакъв избран от тях лидер и предизвикателния бунт срещу всеки и
всички авторитети. Те са егоисти и материалисти, а в същото време са
изпълнени с възвишен идеализъм. Аскетични са, но внезапно се
впускат в инстинктивно задоволяване от най-примитивен вид. На
моменти поведението им към другите хора е грубо и невнимателно и
въпреки това самите те са крайно докачливи. Настроенията им се
обръщат от безгрижен оптимизъм към най-черен песимизъм. Понякога
работят с неуморим ентусиазъм, а друг път са лениви и апатични.
Официалната психология иска да обясни тези явления по два
много различни начина. Според едната теория това разместване на
пластовете в психичния живот вероятно се дължи на химически
промени, тоест то е пряко следствие от това, че половите жлези започ-
ват да функционират. С други думи, тези явления са просто психич-
ният акомпанимент на физиологичните промени. Другата теория от-
хвърля идеята, че съществува каквато и да е връзка между физи-
ческото и психичното. Според нея осъществяващата се в психичната
сфера революция е просто признак, че индивидът е постигнал
психична зрялост, точно както физическите промени са признаци на
физическа зрялост. Посочва се, че фактът на едновременната поява
на физическите и психичните процеси не е доказателство, че едната
група е причината за другата. Така втората теория твърди, че психич-
ното развитие е напълно независимо от функционирането на жлезите
и инстинктивните процеси. Тези две течения на мисълта в психо-
логията се срещат в една-единствена точка: и двете са съгласни, че не
само физическите, но и психичните явления през пубертета са от
изключително голямо значение за развитието на индивида и че тук е
началото и коренът на сексуалния живот, на способността за любов и
на характера като цяло.
За разлика от академичната психология, психоанализата досега
е демонстрирала забележително слаба склонност да се концентрира
върху психологическите проблеми през пубертета, макар че в други
отношения тя много често е приемала противоречията в психичния
живот като начална точка на изследванията си. Ако изключим някол-
кото труда, в които са положени основите за изучаването на пубертета
(Freud, 1905; Jones, 1922; Bernfield, 1923), можем да кажем, че
аналитичните автори са пренебрегвали този период и са посвещавали
повече внимание на други етапи от развитието. Причината е очевидна.
Психоанализата не споделя становището, че сексуалният живот на
човешките същества започва през пубертета. Според нашата теория
той има две начални точки. Едната е през първата година от живота.
Именно през ранния младенчески сексуален период, а не през пубер-
тета се предприемат решаващите стъпки в развитието, преминава се
през важни предгенитални фази на сексуална организация, развиват
се и се задействат различни съставни инстинкти и се определя
нормалността и анормалността на индивида и неговата способност или
неспособност за любов. От изследването на този ранен период от жи-
вота ние очакваме да извлечем познанията за произхода и развитието
на сексуалността, които академичната психология иска да изучава
през пубертета. Пубертетът е просто една от фазите в развитието през
човешкия живот. Той е първата рекапитулация на младенческия сек-
суален период, а по-късно в живота, през климактериума, се осъщест-
вява втората. Всеки от сексуалните периоди е възраждане и съживя-
ване на онова, което е станало преди. Освен това, разбира се, всеки
допринася самостоятелно за сексуалния живот на човека. Благо-
дарение на факта, че физическата сексуална зрялост се достига през
пубертета, гениталността заема авансцената през този период и
гениталните тенденции доминират над прегенителните съставни
инстинкти. В климактериума, когато се наблюдава спад във физичес-
ките сексуални функции, гениталните импулси се разгарят за после-
ден път и предгениталните импулси отново заемат мястото си.
Досега психоаналитичните трудове са се занимавали предимно
със сходствата между тези три периода на бурна сексуалност в
човешкия живот. Те си приличат най-много по количествените отно-
шения между силата на егото и на инстинктите. Във всеки от случаите
– в ранното младенчество, през пубертета и в климактериума –
относително силното Id се изправя срещу относително слабо его.
Затова можем да кажем, че това са периоди, в които Id е енергично, а
егото е отслабено. Освен това съществува силно качествено сходство
по отношение на един от двата фактора в отношението его-Id през
тези три периода. Човешкото Id остава до голяма степен едно и също
през целия живот. Вярно е, че инстинктивните импулси са способни да
се променят, когато се сблъскат с егото и с изискванията на външния
свят. Вътре в Id обаче почти не става промяна с изключение на
напредъка, осъществен от предгенитални към генитални инстинктивни
цели. Сексуалните желания, които винаги са готови при някакво
подкрепление от страна на либидото да изникнат от изтласканата си
позиция, и обектните катексиси и асоциираните с тях фантазии се
променят твърде малко през детството, в пубертета, в зрелия живот и
през климактериума. Виждаме, че качествените прилики между трите
периода в човешкия живот, в които е увеличено либидото, се дължат
на относителната неизменност на Id.
Досега психоаналитичните автори са обръщали по-малко внима-
ние на разликите между тези периоди. Те възникват от втория фактор
в отношението между Id и егото, а именно огромната способност на
човешкото его да се променя. Неизменността на Id съответства на
изменчивостта на егото. Нека вземем за пример егото в ранното
детство и това през пубертета. В единия и в другия период егото се
различава по обхват, съдържание, познания и способности и по
подчинените си отношения и тревожност. Вследствие на това в
конфликтите си с инстинктите егото използва различни защитни
механизми през различните периоди. Можем да очакваме, че по-
подробното изследване на тези разлики между ранното младенчество
и пубертета ще хвърли светлина върху формирането на егото точно
така, както инстинктивният живот е бил осветлен от изучаването на
приликите между тези периоди.
Както в изследването на инстинктивните процеси, така и в изу-
чаването на егото, по-късното развитие може да се разбере единст-
вено от по-ранното. Трябва да разберем природата на его-ситуацията
в ранното младенчество, преди да можем да обясним разстройствата,
на които егото е податливо през пубертета. У малките деца конфлик-
тът между егото и Id има своите специфични условия. Изискванията за
удовлетворяване на инстинктите, които произтичат от желанията,
характерни за оралната, аналната и фалическата фаза, са необикно-
вено неотложни и афектите и фантазиите, свързани с едиповия и с
кастрационния комплекс, са изключително живи: егото, което се
изправя пред тях, все още е в процес на формиране и следователно е
слабо и неразвито. Независимо от това малкото дете не е същество на
необузданите инстинкти, нито пък при нормалните обстоятелства съ-
знава натиска на инстинктивната тревожност у себе си. Неговото
немощно его има мощен съюзник срещу инстинктивния живот във
външния свят, т.е. в образователните влияния, оказвани върху него.
Не възниква ситуация, в която егото трябва да премери собствените си
хилави сили с много по-мощните инстинктивни импулси, на които, ако
е оставено само, трябва неизбежно да се подчини. Ние почти не
оставяме на детето време да осъзнае своите желания или да оцени
силата или слабостта си по отношение на инстинктите си. Нагласата
на детето към егото просто му се диктува от обещанията и заплахите
на другите, т.е. от надеждата за любов и очакванията за наказание.
При такова външно влияние малките деца в рамките на няколко
години придобиват впечатляваща способност да контролират инстинк-
тивния си живот, но е невъзможно да се определи каква част от това
постижение трябва да се припише на егото им и каква – на прекия
натиск от страна на външни сили. Ако в тази ситуация на конфликт
детското его застане на страната на външните влияния, за детето се
казва, че е „добро”. Ако егото застане на страната на Id и се бори
срещу ограничаването на инстинктивното удовлетворяване, наложено
му от възпитанието, детето е „непослушно”. Науката, отдала се на
подробното изследване на това люшкане на детското его между Id и
външния свят, е педагогиката. Тя търси средства, с които да направи
съюза между силите на възпитанието и егото още по-тесен, а общата
им борба за овладяване на инстинкта – по-успешна.
У малките деца обаче съществува и ендопсихичен конфликт,
който е отвъд обсега на обучението и възпитанието. Външният свят
много скоро установява представител в психиката на детето под фор-
мата на обективна тревожност. Появата на такава тревожност сама по
себе си не е доказателство за формирането на по-висша структура –
съвестта или суперегото – в егото, а е неин предшественик. Обектив-
ната тревожност е очакването на страдание, което може да се причини
на детето като наказание от външни фактори, един вид „предва-
рителна болка” ръководеща поведението на егото, без значение дали
очакваното наказание винаги се налага, или не. От една страна, тази
тревожност съответства по интензивност на опасното или застраша-
ващото поведение на онези, с които детето е в контакт. От друга, тя се
подкрепя от обръщането на инстинктивните процеси срещу самото
дете, често се комбинира с тревожността, произхождаща от фантазия-
та, и не забелязва обективните промени, така че връзката й с реал-
ността става още по-хлабава. Сигурно е, че в съзнанието на малките
деца належащите инстинктивни изисквания са в конфликт с острата
обективна тревожност и симптомите на детската невроза са опити за
разрешаване на този конфликт. Изучаването и описването на вътреш-
ните борби са поле на дебат сред учените: някои твърдят, че те са
сфера на педагогиката, но ние сме уверени, че се намират в границите
на теорията за неврозите.
В его-ситуацията на малките деца има още една характеристика,
която никога не се възпроизвежда в по-късния живот. Във всички по-
късни защитни ситуации винаги присъстват и двамата съперници: ин-
стинктът се конфронтира с повече или по-малко ригидно его, с което
той трябва да се разбере. У малкото дете обаче егото е продукт на
самия конфликт и тази страна на егото, която през целия живот по-
нататък ще трябва да се справя със задачата да овладее инстинктите,
се ражда в този ранен период под комбинирания натиск на инстинк-
тивните изисквания на Id и обективната тревожност, която е външна
по произход. За егото може да се каже, че е „сътворено да съответ-
ства”31, тоест прилежно е адаптирано, за да поддържа баланса между
двете сили: подтика на инстинкта и натиска отвън. Разглеждаме
първия младенчески период като приключил, когато тази страна на
формирането на егото е достигнала до определен етап. Егото е заело
позицията, която възнамерява да заема в битката си с Id, и е решило
за каква пропорция удовлетворяване и отказ на инстинкта ще
настоява при решаването на различните конфликти. Привикнало е с
определена доза отлагане при осъществяването на желанията си.
Методите на защита, които то предпочита, носят белега на обек-
тивната тревожност. Можем да кажем, че е бил установен един modus
vivendi32 между Id. и егото, към който от сега нататък и двете ще се
придържат.
Само за няколко години ситуацията се променя. На сцената
излиза латентният период с неговия физиологично обусловен спад в
силата на инстинктите и временно се прекратява огънят във водената
от егото отбранителна война. Егото сега има време да се посвети на
други задачи и придобива свежо съдържание, познания и способности.
В същото време то става по-силно по отношение на външния свят:
егото е по-малко безпомощно и подчиняващо се и не разглежда света
като толкова всемогъщ, както преди. С преодоляването на Едиповата
ситуация цялата нагласа на егото към външните обекти постепенно се
променя. Пълната зависимост от родителите престава и идентифика-
цията започва да заема мястото на обектната любов. Все повече се
интроектират принципите, внушени на детето от неговите родители и
учители – техните желания, изисквания и идеали. Във вътрешния му
живот външният свят вече не налага себе си единствено под формата
на обективна тревожност. Детето е установило в егото си постоянна
ситуация, в която са въплътени изискванията на околните и която на-
ричаме суперего. Едновременно с това развитие се осъществява
промяна и в детската тревожност. Страхът от външния свят намалява и
постепенно отстъпва място на страха от нови представители на ста-
рата сила – на тревожността от суперегото: тревожността, породена от
съвестта, и чувството на вина. Това означава, че през латентния
период егото е придобило нов съюзник в борбата за овладяване на ин-
стинктивните процеси. Тревожността от съвестта задейства защитата
срещу инстинкта през латентния период точно така, както тя е била
задействана от обективната тревожност през ранния младенчески пе-
риод. Както преди, е трудно да се определи в каква степен контролът
върху инстинктите, придобит по време на латентния период, се дължи
на самото его и в каква – на мощното влияние на суперегото.
31
Ултрамодерните методи на обучение могат да се опишат като опит външният свят
да се направи „съответстващ” на детето. – Б.а.
32
От латински – начин на живот. – Б.пр.
Глътката въздух, осигурена от латентния период обаче, не трае
дълго. Борбата между двата антагониста – егото и Id – едва ли е
приключила през това временно примирие, преди условията на спора-
зумението радикално да се променят от усилването на един от
противниците. Физиологичният процес, бележещ постигането на физи-
ческа сексуална зрялост, се придружава от стимулиране на инстинк-
тивния процес, който се пренася в психичната сфера под формата на
прилив на либидо. Установеното отношение между силите на егото и
на Id се разрушава, болезнено постигнатото психично равновесие се
разстройва и резултатът е, че вътрешният конфликт между двете
структури лумва отново.
Първоначално за Id няма какво толкова да се разказва. Интер-
валът между латентността и пубертета – т.нар. предпубертетен период
– е просто подготвителен за физическата сексуална зрялост. Досега в
инстинктивния живот не е била осъществена никаква качествена
промяна, но количеството инстинктивна енергия се е увеличило. Това
увеличение не се ограничава само до сексуалния живот. Id разполага
с повече либидо и катексира безразборно всички импулси, които са му
подръка. Агресивните импулси се интензифицират до точката на
абсолютна необузданост, гладът става лакомия, а непослушанието от
латентния период се превръща в престъпно поведение през юношест-
вото. Отдавна потопените орални и анални интереси отново излизат
на повърхността. Придобитите с много усилия през латентния период
хигиенни навици отстъпват място на удоволствието от мръсотията и
безредието, а вместо скромност и съчувствие откриваме ексхибицио-
нистични склонности, бруталност и жестокост към животните. Форми-
рането на реакции, което сякаш е било здраво установено в структу-
рата на егото, заплашва да се разпадне. В същото време вече изчез-
налите стари склонности се появяват отново в съзнанието. Едиповите
желания се изпълняват под формата на фантазии и мечтания, в които
те са претърпели само ограничени изкривявания: при момчетата иде-
ите за кастрация, а при момичетата завистта за пениса стават център
на интерес още веднъж. В нахлуващите сили има много малко нови
елементи. Яростната им атака просто още веднъж изважда на повър-
хността познатото съдържание на ранната инфантилна сексуалност на
малките деца.
Възкресената по този начин детска сексуалност обаче вече не се
натъква на предишните условия. Егото от ранния младенчески период
е било неразвито и неопределено, впечатлително и гъвкаво под влия-
нието на Id. В пубертета – точно обратното – то е ригидно, здраво
консолидирано и вече знае какво иска. Детското его е било способно
внезапно да въстава срещу външния свят и да се съюзява с Id, за да
получи удовлетворяване на инстинктите, но ако егото на юношата на-
прави това, се въвлича в конфликти със суперегото. Здраво установе-
ното му отношение с Id, от една страна, и със суперегото, от друга
(това, което наричаме характер), прави егото неотстъпчиво. Егото по-
знава само едно желание: да запази характера, развит през латентния
период, да установи наново предишното отношение между собстве-
ните си сили и тези на Id и да отговаря на по-голямата неотложност на
инстинктивните изисквания с удвоени усилия за защитата си. В тази
борба за запазване на собственото съществуване непроменено егото е
мотивирано в еднаква степен от обективна тревожност и тревожност,
породена от съвестта, и използва безразборно всички методи на защи-
та, до които някога се е обръщало в младенчеството и през латентния
период. Id изтласква, измества, отрича и преобръща инстинктите и ги
насочва срещу себе си; създава фобии и хистерични симптоми и
възпрепятства тревожността посредством натрапливо мислене и пове-
дение. Ако изследваме внимателно тази борба за върховенство между
егото и Id, разбираме, че почти всички разстройващи явления през
предпубертетния период съответстват на различните фази на кон-
фликта. Засилената активност на фантазията, скоковете към предге-
нитално (т.е. перверзно) сексуално удовлетворяване, агресивното или
престъпното поведение сигнализират частични успехи на Id, докато
появата на различни форми на тревожност, развитието на аскетични
черти и акцентирането на невротичните симптоми и задръжки озна-
чават по-енергична защита, т.е. частичен успех на егото.
С постигането на телесна сексуална зрялост – истинското начало
на пубертета – настъпва допълнителна промяна, този път с качествен
характер. Досега повишаването на инстинктивния катексис е било с
обща, недиференцирана природа, а сега се осъществява промяна (във
всеки случай при мъжете) и гениталните импулси стават по-силно ка-
тексирани. В психичната сфера това означава, че либидният катексис
е отдръпнат от предгениталните импулси и се концентрира върху ге-
ниталните чувства, цели и идеи за обектите. Гениталността следова-
телно придобива засилено психично значение, докато предгенитал-
ните тенденции отстъпват на заден план. Първият резултат е видимото
подобрение на ситуацията. Отговорните за обучението и възпитанието
на юношата, които са били загрижени и озадачени от предгениталния
характер на инстинктивния му живот по време на предпубертетния
период, сега забелязват с облекчение, че целият хаос от дебелащина,
агресивност и перверзно поведение е изчезнал като нощен кошмар.
Гениталната мъжественост, която следва, се посреща с много по-бла-
гоприятна и снизходителна преценка дори когато прекрачва границите
на социалната конвенция. Същевременно това физиологично, спонтан-
но изцеление на предгениталността – резултат от естественото разви-
тие, осъществяващо се през пубертета – до голяма степен е измамно.
Възможно е да съществува благотворна компенсация, но само в слу-
чаи, които досега са се характеризирали със съвсем категорични пред-
генитални фиксации. Например момче, чиято нагласа е била пасивна и
женствена, внезапно се впуска към мъжествено-активна позиция,
когато либидният катексис е пренесен към гениталиите. Това обаче не
означава, че кастрационната тревожност и конфликти, породили него-
вата женствена нагласа, са били разрешени или унищожени. Те просто
са били покрити от преходното засилване на гениталния катексис. Ко-
гато натискът на инстинктите, който става толкова голям през пубер-
тета, спадне до нормалното си равнище в живота на възрастния, тре-
вожността и конфликтите вероятно ще се появят повторно непроме-
нени и отново ще пречат на неговата мъжественост. Същото важи за
оралните и аналните фиксации, които за момент стават по-маловажни
по време на увеличението на либидото през пубертета. Независимо от
това в същността си те са толкова важни, колкото винаги са били, и
старото патогенно привличане на тези предгенитални формации по-
късно в живота ще е също толкова силно. И тук е невъзможно да има
компенсиращ ефект през пубертета, когато фалическите, а не орал-
ните и аналните интереси вече са доминирали в детството и в предпу-
бертетния период, т.е. при момчетата с тенденция към фалически
ексхибиционизъм. В такива случаи увеличението на гениталното ли-
бидо през пубертета не само не намалява неприятностите, но факти-
чески ги увеличава. В детската перверзия няма спонтанно изцеление:
точно обратното, съществува изключително притесняващо акценти-
ране на болестното състояние. Фалическите тенденции придобиват
такава сила, че гениталната мъжественост на пациента е анормално
повишена и става неконтролируема.
Тази оценка на нормалността или анормалността на определени
инстинктивни цели зависи обаче от стандарта на ценностите, принад-
лежащ на зрелия живот, и почти няма общо с егото на юношата.
Вътрешният защитен конфликт продължава и на тези ценности не се
обръща особено внимание. В юношеството нагласата на егото към Id е
определена предимно от количествени, а не от качествени съобра-
жения. Въпросът не е удовлетворяването или фрустрирането на това
или онова инстинктивно желание, а природата на психичната структу-
ра в детството и латентността като цяло и по принцип. Две са крайно-
стите, в които конфликтът може да завърши. Или Id, сега станало
силно, може да надделее над егото и в този случай няма да остане и
следа от предишния характер на индивида, и навлизането в зрелия
живот ще бъде белязано от бунт на необуздано удовлетворяване на
инстинкта, или егото може да победи, като характерът на индивида
през латентния период ще се наложи завинаги. Когато това стане,
импулсите на Id на юношата са вкарани в тесните граници, предпи-
сани за инстинктивния живот на детето. Засиленото либидо не може
да се използва и е необходимо непрекъснато да се изразходва енергия
за антикатексис, защитни механизми и симптоми, за да бъде ограни-
чавано. Настрана от възникващото в резултат осакатяване на инстинк-
тивния живот, фактът, че триумфиращото его става ригидно фиксира-
но, нанася непрекъснато вреда на индивида. Его-структурите, които са
се съпротивлявали на атаката на пубертета, без да се поддават, през
целия понататъшен живот остават сковани, неуязвими и неподдаващи
се на корекцията, изисквана от променящата се реалност.
Би изглеждало естествено да се предположи, че въпросът за кон-
фликта в едната или другата от тези крайности или щастливото му
разрешаване в ново споразумение между психичните структури и
многото и различни фази, през които той преминава, са определени от
количествен фактор, а именно вариациите в абсолютната сила на ин-
стинктите. На това просто обяснение обаче противоречат аналитич-
ните наблюдения на процесите у индивидите в пубертета. Разбира се,
когато инстинктите станат по-силни по физиологични причини, това не
значи, че индивидът задължително е оставен в по-голяма степен на
тяхната милост, или, от друга страна, че със спада на силата на
инстинктите стават по-видими онези психични явления, в които егото
и суперегото играят по-голяма роля от Id. От изследването на невро-
тичните симптоми и предменструалните състояния знаем, че винаги
когато изискванията на инстинкта станат по-неотложни, егото е при-
нудено да удвои защитните си дейности. От друга страна, когато
инстинктивните претенции са по-малко належащи, свързваната с тях
опасност намалява, а заедно с нея и обективната тревожност, тревож-
ността, породена от съвестта, и тревожността на егото от инстинктите.
С изключение на случаите, в които егото е напълно завладяно от И,
откриваме противоположността на предложеното отношение. Всеки
допълнителен натиск от страна на изискванията на инстинктите под-
силва съпротивата на егото срещу въпросния инстинкт и засилва осно-
ваните на съпротивата симптоми, задръжки и т.н., докато, ако инсти-
нктите станат по-малко неотложни, егото се поддава по-лесно и е по-
готово да позволи удовлетворяване. Това означава, че абсолютната
сила на инстинктите през пубертета (която във всеки случай не може
да се измерва или оценява независимо) не позволява прогноза за
окончателния резултат от пубертета. Определящите фактори са отно-
сителни: първо, силата на импулсите на Id, която е обусловена от
физиологичния процес през пубертета, второ, търпимостта или нетър-
пимостта на егото спрямо инстинкта, които зависят от формирания
през латентния период характер, трето – и това е качественият фак-
тор, определящ количествения конфликт – природата и ефикасността
на защитните механизми, намиращи се на разположение на егото и
вариращи заедно с нрава на определения индивид, т.е. неговата
предразположеност към хистерия или обсесивна невроза, и с
насоката, в която той се е развил. >>
12.
Инстинктивна тревожност
през пубертета
Винаги се е признавало, че онези фази в човешкия живот, през

които има увеличение на либидото, са от огромно значение за
аналитичното изследване на Id. Благодарение на засиления катексис
желанията, фантазиите и инстинктивните процеси, които в други
периоди минават незабелязани или са ограничени до несъзнаваното,
сега изникват в съзнанието, преодолявайки – когато е необходимо –
пречките, поставени на пътя им от изтласкването, и стават достъпни
за наблюдение, докато със сила си пробиват път към повърхността.
Когато изучаваме егото, е еднакво важно да фокусираме внима-
нието си върху тези периоди на засилено либидо. Както видяхме, ин-
директното последствие от усилването на инстинктивните импулси е
удвояването на усилията на субекта да овладее инстинктите. Общите
тенденции в егото, които в спокойните периоди на инстинктивния жи-
вот едва се забелязват, стават по-ясно дефинирани и ясно откроените
его-механизми от латентния период или от зрелия живот могат да са
толкова преувеличени, че да създават болестно изкривяване на харак-
тера. От различните нагласи към инстинктивния живот, намиращи се
на разположение на егото, в частност има две, които – когато се
акцентират по този начин през пубертета – впечатляват наблюдателя
със свежа сила и обясняват някои от типичните за този период
особености. Имам предвид аскетизма и интелектуалността на
юношеството. >
Аскетизмът през пубертета
Редувайки се с инстинктивни крайности и избухвания на Id и с

други, очевидно противоречиви нагласи, в юношеството понякога се
наблюдава антагонизъм към инстинктите, който далеч надхвърля ин-
тензивността на всяка пречка пред изтласкването, която сме свикнали
да виждаме при нормални условия или при повече или по-малко
сериозните случаи на невроза. По начина си на проява и по широтата
на обхвата си той е по-сроден на аскетизма на религиозните фана-
тици, отколкото на симптомите на изявената невротична болест. При
неврозата откриваме, че между изтласкването на инстинкта и приро-
дата или качеството на изтласкания инстинкт винаги има връзка.
Хистериците изтласкват гениталните импулси, свързани с обектните
желания на едиповия комплекс, но са повече или по-малко безраз-
лични или толерантни в нагласата си към други инстинктивни жела-
ния, например аналните или агресивните импулси. Обсесивните не-
вротици изтласкват анално-садистичните желания, които вследствие
на регресията са станали средствата на тяхната сексуалност, но
толерират оралното удовлетворяване и не изпитват особено недоверие
към всякакви ексхибиционистични импулси, които биха могли да имат,
стига те да не са директно свързани с ядрото на тяхната невроза. При
меланхолията оралните тенденции в частност са тези, които се от-
ричат, докато пациентите с фобия изтласкват импулсите, свързани с
кастрационния комплекс. В нито един от тези случаи няма безраз-
борно отхвърляне на инстинкт и при анализирането им винаги откри-
ваме, че съществува определено отношение между качеството на из-
тласкания инстинкт и причините на субекта да го изхвърли от
съзнанието си.
Когато при анализата на юноши изследваме тяхното отхвърляне
на инстинкта, пред очите ни се разкрива различна картина. Вярно е,
че и тук началната точка на процеса може да се открие в онези цен-
трове на инстинктивен живот, които са обект на специална забрана,
например кръвосмесителните фантазии от предпубертетния период
или засилената склонност към физически онанизъм, чрез които такива
желания се освобождават. От този момент нататък обаче процесът се
разширява повече или по-малко безразборно към целия живот. Както
вече отбелязах, юношите не се интересуват толкова от удовлетво-
ряването или фрустрирането на специфични инстинктивни желания,
колкото от инстинктивното удовлетворяване или фрустрацията като
такива. Младите хора, преминаващи през тази аскетична фаза, която
имам предвид сякаш се страхуват от количеството, а не от качеството
на своите инстинкти. Те разглеждат с недоверие наслаждението по
принцип и така изглежда, че най-безопасната им политика е просто да
контрират по-неотложните желания с по-строги забрани. Всеки път,
когато инстинктът казва: „Аз ще”, егото отвръща: „Ти няма” – по много
подобен начин на този, използван от строгите родители в ранното
възпитание на малките деца. Това юношеско недоверие в инстинкта
има опасната склонност да се разпространява: то може да започне със
самите инстинктивни желания и да се прехвърли към най-обикновени
физически потребности. Всички сме срещали млади хора, които рязко
отхвърлят всички напомнящи сексуалност импулси, избягват обще-
ството на връстниците си, не са склонни да се присъединяват към
някакви забавления и по напълно пуритан-ски начин отказват да имат
нещо общо с театъра, музиката или танца. Можем да разберем, че съ-
ществува връзка между посочените по-горе красиви и привлекателни
дрехи и забраната на сексуалността. Започваме обаче да се прите-
сняваме, когато отхвърлянето се разпростира до неща, които са без-
вредни и необходими, например когато младият човек си отказва най-
обикновена защита срещу студа, тероризира плътта си по всевъзмож-
ни начини и излага здравето си на ненужни рискове, когато не само се
отказва от определени видове орално наслаждение, но „по принцип”
намалява дневната си храна до минимум, когато (след като се е
наслаждавал на дълги нощи здрав сън) си налага да става рано, не
желае да се смее или да се усмихва или, в крайните случаи, отлага
изхвърлянето на фекалиите или урината колкото може повече въз
основа на убеждението, че човек не трябва незабавно да се подчинява
на всичките си физически потребности.
Има още един пункт, по който този вид отхвърляне на инстинкта
се различава от обикновеното изтласкване. При неврозата сме свик-
нали да виждаме, че когато определено удовлетворяване на инстинкт
е изтласкано, за него се открива някакъв заместител. При хистерията
това става чрез конверсията, т.е. сексуалната възбуда открива излаз в
други телесни зони или процеси, които са били сексуализирани. При
обсесивната невроза има удоволствие заместител на нивото, на което
се е осъществило изтласкването, докато при фобиите има поне някак-
ва печалба. Или забранените форми на удовлетворение се разменят с
други способи на наслаждение чрез процес на изместване и форми-
ране на реакция, а знаем, че истинските невротични симптоми като
хистерични пристъпи, тикове, натрапливи действия, навик да се из-
пада в мрачно настроение и т.н. представляват компромиси, в които
инстинктивните изисквания на И са не по-малко ефективно изпълня-
вани от диктатите на егото и суперегото. При отхвърлянето на
инстинкта, характерно за юношеството обаче, няма вратичка за такова
заместващо удовлетворяване: механизмът, изглежда, е различен. Вме-
сто компромисни формации (съответстващи на невротичните симп-
томи) и обичайните процеси на изместване, регресия и обръщане
срещу себе си, почти неизменно откриваме преминаване от аскетизъм
към инстинктивни крайности, като юношата внезапно си угажда с
всичко, за което преди е твърдял, че е забранено, и пренебрегва
всякакви външни ограничения. От гледна точка на антисоциалния им
характер тези юношески крайности сами по себе си са нежелателни
прояви, но независимо от това от аналитична гледна точка те пред-
ставляват преходно спонтанно възстановяване от състоянието на
аскетизма. Там, където такова възстановяване не се осъществява и
егото по някакъв необясним начин е достатъчно силно, за да под-
държа отхвърлянето на инстинкта без никакви отклонения, резултатът
е парализа на жизнените дейности на индивида – вид кататонично
състояние, което повече не може да се разглежда като нормално
явление на пубертета, а трябва да се признае за психотично болестно
състояние.
Възниква въпросът дали наистина е оправдано диференцирането
на отхвърлянето на инстинкта през пубертета от обичайния процес на
изтласкване. Основата за такова теоретично разграничение е, че в
случая на юношите процесът започва със страха от количеството на
инстинкта, а не от качеството на някакви конкретни импулси и свър-
шва не със същностни удовлетворения и компромисни формации, а с
рязко противопоставяне или поредица от откази от инстинктите и
инстинктивни крайности, или както можем да се изразим по-правилно,
с тяхната промяна. От друга страна, знаем, че при обикновеното не-
вротично изтласкване количественият катексис на инстинкта, който
ще се изтласква, е важен фактор и че при обсесивната невроза е
съвсем обичайно забраняването и угаждането да се следват едно
друго. Независимо от това, все пак оставаме с впечатлението, че при
аскетизма през юношеството действа по-примитивен и по-прост про-
цес, отколкото при истинското изтласкване: вероятно първото пред-
ставлява специален случай или по-скоро предварителна фаза на из-
тласкването.
Преди много време аналитичното изучаване на неврозите пред-
положи, че в човешката природа съществува предразположеност да се
отричат определени инстинкти (в частност сексуалните) безразборно и
независимо от индивидуалния опит. Тази предразположеност, изглеж-
да, е филогенетично наследство – един вид депозит, натрупан от
актовете на изтласкване, практикувани от много поколения, и просто
се продължава, а не се инициира от индивидите. За да се опише това
двойствено отношение на човечеството към сексуалния живот – кон-
ституционално отвращение, съчетано със страстно желание – Блойер
създава термина амбивалентност.
През по-спокойните периоди от живота първичният антагонизъм
на егото към инстинкта – неговият ужас от силата на инстинктите, как-
то го нарекохме – не е нещо повече от теоретично понятие. Пред-
полагаме, че той е неизменно основата на инстинктивната тревожност,
но за наблюдателя обикновено е прикрит от много по-видимите и
натрапчиви явления, възникващи от обективната тревожност или
тревожността, породена от съвестта, и резултат от шоковете, на които
индивидът е бил подложен.
Вероятно увеличението в количеството на инстинкта през пубер-
тета и другите периоди от живота, когато се наблюдава внезапен при-
лив на инстинктивна енергия, акцентира този първичен антагонизъм
до такава степен, че става специфичен и активен защитен механизъм.
Ако това е така, аскетизмът през пубертета трябва да се интерпретира
не като серия от изтласкващи дейности, които са качествено
обусловени, а просто като проява на вродена враждебност между
егото и инстинктите, която е безсистемна, първична и примитивна. >
Интелектуализация през пубертета
Стигнахме до заключението, че в периоди, характеризиращи се с

прилив на либидо, общите нагласи на егото могат да се развият в
определени защитни методи. Ако е вярно, това може да обясни други
промени, осъществяващи се в егото през пубертета.
Знаем, че повечето от трансформациите през този период се
появяват в инстинктивния и афективния живот и че освен това егото
винаги претърпява вторична модификация, когато е директно анга-
жирано в опит да овладее инстинктите и афектите. Това обаче по
никакъв начин не изчерпва възможностите за промяна у юношата. С
натрупването на инстинктивна енергия юношата става по-скоро съз-
дание на инстинкта – това е естествено и не се нуждае от по-ната-
тъшни обяснения. Той става и по-нравствен и аскетичен, като обяс-
нението е, че между егото и Id се развива конфликт. Същевременно
обаче юношата става и по-интелигентен и всичките му интелектуални
интереси са по-енергични. Първоначално не виждаме как този напре-
дък в интелектуалното развитие е свързан с напредъка в развитието
на инстинктите и със засилването на его-структурите, които трябва да
се съпротивляват на по-жестоки атаки, предприети срещу егото.
По принцип би трябвало да очакваме бурите на инстинкта или
афекта да са обратнопропорционални на интелектуалната дейност на
човека. Дори в нормалното състояние на влюбеност интелектуалните
способности на човека обикновено намаляват и разумът му е по-малко
надежден от обикновено. Като правило колкото по-страстно е жела-
нието му да осъществи инстинктивните си импулси, толкова по-малко
склонен е да включва в действие интелекта си и разумно да изследва
тяхната основа.
На пръв поглед изглежда, че през юношеството случаят е точно
обратен. Съществува тип млад човек, чийто внезапен скок в интелек-
туалното развитие е също толкова забележим и изненадващ, колкото и
бързото му развитие в други посоки. Знаем колко често целият
интерес на момчетата през латентния период е концентриран върху
неща, които съществуват обективно. Някои момчета обичат да четат за
открития и приключения, да изучават числата и пропорциите или
поглъщат описания на странни животни и обекти, докато други огра-
ничават вниманието си до машините – от най-простите до най-сло-
жните. Това, което двата типа обикновено споделят, е, че интересу-
ващият ги обект трябва да е конкретен, да не е продукт на фантазията
като приказките или басните, носещи удоволствие в ранното детство,
а нещо, което има действително физическо съществуване. Когато
започне предпубертетният период, тенденцията конкретните интереси
от латентния период да отстъпват място на абстракциите става все по-
изразена. В частност юношите от типа, който Бернфелд описва като
характеризиращи се с „удължен пубертет” имат ненаситно желание да
размишляват върху абстрактни теми, да ги въртят в съзнанието си и да
говорят за тях. Много от приятелствата през младостта се основават и
се поддържат от това желание да се размишлява и дискутира заедно.
Обхватът на тези абстрактни интереси и на проблемите, които младите
хора се опитват да разрешат, е много широк. Те защитават тезата за
свободната любов или брака и семейния живот, за занятията на сво-
бодна практика или навлизането в определена професия, за скитането
или установяването или дискутират философски проблеми като рели-
гията или свободната мисъл, или различни политически теории, на-
пример революцията срещу подчинението на авторитета, или самото
приятелство във всичките му форми. Ако, както понякога става в
анализата, получим достоверен отчет за разговорите на младите хора
или ако, както е правено от изследователи на пубертета, изследваме
дневниците и драсканиците на юношите, не само се изумяваме от ши-
рокия и неограничен полет на мисълта им, но ни впечатлява и проя-
вената степен на емпатия и разбиране, видимото им превъзходство
пред по-зрели мислители и понякога дори мъдростта, която те проя-
вяват в справянето дори с най-трудните проблеми.
Преразглеждаме мнението си, когато отвърнем поглед от изслед-
ването на самите интелектуални процеси на юношата и видим как те
съответстват на общата картина на живота му. С изненада откриваме,
че подобно изтънчено интелектуално представяне няма особено зна-
чение за действителното му поведение. Неговата емпатия спрямо ум-
ствените процеси на другите хора не му пречи да демонстрира най-
възмутителната липса на такт към най-близките. Възвишеното му ста-
новище за любовта и задълженията на обичащия не пречи на изне-
вярата и коравосърдечността, които той често проявява в различните
си любовни връзки. Фактът, че неговото разбиране и интерес към
структурата на обществото често далеч надвишават тези от по-късните
години, ни най-малко не му помага да открие истинското си място в
социалния живот, нито пък многостранността на интересите му пречи
да се концентрира върху едно-единствено нещо: свръхангажираността
му със собствената му личност.
Особено когато започнем да изследваме тези интелектуални ин-
тереси в анализата, осъзнаваме, че тук наблюдаваме нещо съвсем
различно от интелектуалността в обикновения смисъл на думата. Не
бива да предполагаме, че юношата размишлява върху различни ситуа-
ции в любовта или в избора на професия, за да достигне до правил-
ната линия на поведение, както би направил възрастният или както
момчето през латентния период изучава някаква машина, за да може
да я разглоби и да я сглоби отново. Юношеската интелектуалност, из-
глежда, просто съдейства за мечтанията. Дори амбициозните фантазии
от предпубертетния период нямат за цел да се осъществят на прак-
тика. Когато си фантазира, че е велик завоевател, момчето не чувства
някакво задължение по тази причина да даде доказателства за сме-
лостта или за издръжливостта си в реалния живот. По същия начин то
очевидно извлича удовлетворение просто от процеса на мислене, на
разсъждаване или обсъждане. Поведението му се определя от други
фактори и не е задължително повлияно от резултатите от тази инте-
лектуална гимнастика.
Има още един момент, който ни впечатлява, когато анализираме
интелектуалните процеси на юношите. По-внимателното изследване
показва, че темите, от които те главно се интересуват, са същите, кои-
то са породили конфликтите между различните психични структури.
Още веднъж въпросът е как да се свърже инстинктивната страна на
човешката природа с останалата част от живота, как да се избере
между осъществяването на сексуалните импулси на практика и от-
хвърлянето им, между свободата и ограничението, между бунта и
подчинението на авторитета. Както видяхме, аскетизмът с неговата
директна забрана на инстинкта по принцип не постига това, на което
юношата се надява. Тъй като опасността е вездесъща, той трябва да
измисли множество начини да я преодолява. Размишляването за ин-
стинктивния конфликт – неговата интелектуализация – изглежда под-
ходящо средство. Тук аскетичното бягство от инстинкта се подменя с
обръщането към него. Това обаче става просто в мисълта, че то е
интелектуален процес. Абстрактните интелектуални дискусии и раз-
съждения, в които младите хора с удоволствие се потопяват, не са ис-
тински опити за разрешаване на поставените от реалността задачи.
Тяхната психична дейност по-скоро е индикация за напрегната бди-
телност спрямо инстинктивните процеси и за превода в абстрактна
мисъл на възприеманото от тях. Философията за живота, която те
конструират – възможно е това да е тяхното изискване за революция
във външния свят – е всъщност тяхната реакция спрямо възприе-
мането на новите инстинктивни претенции на собственото им Id, които
заплашват да внесат революция в целия им живот. Идеалите им за
приятелство и вечна вярност са просто отражение на безпокойството
на егото, когато възприема мимолетността на всичките си нови и стра-
стни обектни отношения33. Копнежът за насока и подкрепа в често
безнадеждната битка срещу собствените мощни инстинкти може да се
трансформира в изобретателни аргументи за човешката неспособност
да се достига до независими политически решения. Виждаме, че
инстинктивните процеси се превеждат на езика на интелекта. При-
чината вниманието да е фокусирано върху инстинктите обаче е, че се
прави опит те да се поставят и да се овладеят на различно психично
равнище.
Спомняме си, че в психоаналитичната метапсихология връзката
на афектите и инстинктивните процеси със словесните репрезентации
се постулира като първата и най-важна стъпка по посока на
овладяването на инстинкта, която трябва да се предприеме в процеса
на развитието на индивида. В тези трудове мисленето се описва като
„експериментален вид действане, придружено от изместване на
относително малки количества катексис заедно с техния по-малък
разход (освобождаване)” (Freud, 1911, с. 221). Тази интелектуали-
зация на инстинктивния живот – опит да се овладеят инстинктивните
процеси чрез свързването им с идеи, които могат да бъдат
разработвани в съзнанието – е едно от най-ранните и най-необходими
постижения на човешкото его. Ние я разглеждаме не като дейност на
егото, а като един от неговите абсолютно необходими компоненти.
Още веднъж оставаме с впечатлението, че явленията тук, обеди-
нени под идеята за „интелектуализация през пубертета”, са просто
преувеличение на общата нагласа на егото при особените условия на
внезапния прилив на либидо. Увеличението на количеството либидо
привлича вниманието към една функция на егото, която то изпълнява
през други периоди съвсем естествено, тихо и сякаш между другото.
Ако е така, това означава, че интензификацията на интелектуалността
през юношеството (и може би много забележимият напредък в инте-
лектуалното разбиране на психичните процеси, който винаги е харак-
терен за внезапния пристъп на психотична болест) е просто част от
обичайното начинание на егото да овладява инстинктите чрез ми-
сълта.
Смятам, че тук можем да забележим едно вторично откритие, до
което ни е довела тази линия на мислене. Ако е вярно, че увеличение-
то на либидния катексис неизменно и автоматично води до удвояване
на усилията на егото да отработва интелектуално инстинктивните
процеси, това би обяснило факта, че инстинктивната опасност кара
човешките същества да са интелигентни. В периоди на спокойствие в
инстинктивния живот, когато не съществува опасност, индивидът може
да си позволи определена степен на глупост. В това отношение ин-
стинктивната тревожност има познатия ефект на обективна тре-
вожност. Обективната опасност и лишенията пришпорват хората към
интелектуални подвизи и остроумни опити за разрешаване на труд-
33
Задължена съм на Маргит Дубовиц от Будапеща за идеята, че склонността на
юношите да разсъждават за значението на живота и смъртта отразява
деструктивните дейности в собствената им психика. – Б.а.
ностите си, докато обективната безопасност и изобилието обикновено
ги превръщат в комфортно чувстващи се глупаци. Фокусирането на
интелекта върху инстинктивните процеси е аналогично на бдител-
ността, за която човешкото его е открило, че е необходима пред
лицето на заобикалящите го обективни опасности.
Досега спадът на интелигентността на малките деца в началото
на латентния период е бил обяснявай по различен начин. В ранното
детство забележителните им интелектуални постижения са тясно свър-
зани с тяхното изучаване на загадките на пола и когато тази тема
стане табу, забраната и задръжките обикновено се разширяват към
други области на мисълта. Никой не е бил изненадан от факта, че с
повторното пламване на сексуалността през предпубертетния период,
т.е. с разпадането на сексуалното изтласкване от ранното детство,
интелектуалните способности на човека се възраждат с цялата си
предишна сила.
Това е обичайното обяснение, към което днес можем да добавим
и второ. Възможно е през латентния период децата не само да не
смеят да се впускат в абстрактно мислене: може би не е необходимо
да го правят. Младенчеството и пубертетът са периоди на инстинк-
тивна опасност и характеризиращата ги „интелигентност” поне отчасти
служи за подпомагане на индивида да я преодолее. През латентния
период и зрялата възраст, от друга страна, егото е относително силно
и може без ущърб за индивида да намали усилията си за интелектуа-
лизиране на инстинктивните процеси. В същото време не бива да
забравяме, че колкото и бляскави и забележителни да са тези умст-
вени дейности (особено през пубертета), те остават до голяма степен
безплодни. В едно отношение това е вярно дори за интелектуалните
подвизи от ранното детство, на които се възхищаваме и толкова висо-
ко ценим. Трябва само да помислим как детските сексуални проучва-
ния, разглеждани от психоанализата като най-ясната проява на инте-
лектуалната дейност на детето, почти никога не водят до познание за
истинските факти на сексуалния живот в зряла възраст. Като правило
те водят до конструиране на детските сексуални теории, които не
представляват реалността, а отразяват инстинктивните процеси в
разума на детето наблюдател.
Интелектуалната дейност, извършвана от егото през латентния
период и в зрялата възраст, е несравнимо по-солидна, по-надеждна и
най-вече много по-тясно свързана с действието. =
Обектна любов и идентификация

през пубертета
Нека сега разгледаме как характерните за пубертета аскетизъм и

интелектуализация съответстват на нашата схема за ориентиране на
защитните процеси според тревожността и опасността. Веднага вижда-
ме, че и двата метода попадат под шапката на трети тип защита. Опас-
ността, която заплашва егото, е, че то може да бъде потопено от ин-
стинктите: това, от което то най-много се ужасява, е количеството на
инстинкта. Вярваме, че тази тревожност възниква много рано в разви-
тието на индивида. Хронологично тя принадлежи на периода, през
който егото постепенно се изолира от недиференцираното Id. Защи-
тните мерки, които ужасът му от силата на инстинктите го кара да
приеме, са създадени да поддържат тази диференциация между его и
Id и да гарантират постоянството на новоустановената его-органи-
зация. Задачата на аскетизма е да поддържа Id в определени граници
просто чрез налагане на забрани, целта на интелектуализацията е да
свърже инстинктивните процеси отблизо с представното съдържание и
така да ги направи достъпни за съзнанието и податливи на контрол.
Когато с внезапния прилив на либидо индивидът се върне към
това примитивно равнище на ужас от силата на инстинктите, останала-
та част от инстинктивните и его-процесите задължително се повлия-
ват. В следващите редове ще избера две от най-важните особености
на пубертета и ще проследя тяхната връзка с този процес на регресия
на егото.
Най-забележителните явления в живота на юношите в основата
си са свързани с техните обектни отношения. Точно тук конфликтът
между две противоположни тенденции е най-видим. Видяхме, че из-
тласкването, подтикнато от общия антагонизъм към инстинкта, избира
за първата си атака кръвосмесителните фантазии от предпубертетния
период. Подозрителността и аскетизмът на егото са насочени предим-
но срещу фиксацията на субекта върху всичките му любовни обекти от
детството. Резултатът от това е, от една страна, че младият човек е
склонен да се изолира: от този момент нататък той ще живее с чле-
новете на семейството си така, сякаш те са непознати. Същевременно
не само отношението му към външните любовни обекти привлича
вродения антагонизъм на егото към инстинкта: по същия начин страда
и отношението му към суперегото. Доколкото суперего-то в този
период все още е катексирано с либидото, извлечено от отношението с
родителите, самото то се третира като подозрителен кръвосмесителен
обект и става жертва на последствията от аскетизма. Егото се отчуж-
дава от суперегото. За младите хора това частично изтласкване на су-
перегото, отчуждаването от част от неговото съдържание, е един от
най-големите проблеми през юношеството. Основният ефект от
прекъсването на отношението между егото и суперегото е засилването
на опасността, с която заплашват инстинктите. Индивидът е склонен
да става асоциален. Преди да се осъществи това разстройство, тре-
вожността, породена от съвестта, и чувството на вина, които са
възникнали от отношението на егото със суперегото, са били най-
мощните съюзници на егото в борбата му с инстинктите. В началото на
пубертета често има свидетелства за преходен опит за осъществяване
на хиперкатексис на цялото съдържание на суперегото. Това вероятно
е обяснението на т.нар. идеализъм на юношеството. Сега наблюдаваме
следната ситуация: аскетизмът, дължащ се на засилване на опасността
от инстинктите, фактически води до прекъсване на отношението със
суперегото и прави безрезултатни защитните мерки, породени от тре-
вожността от суперегото, като резултатът е, че егото е още по-силно
тласнато назад, към равнището на чистата инстинктивна тревожност и
примитивните предпазни механизми, характерни за това ниво. Само-
изолацията и отвръщането от любовните обекти обаче не са единст-
вените тенденции, които започват да действат при обектните отноше-
ния на юношите. Много нови привързаности заемат мястото на изтла-
сканите фиксации върху любовните обекти от детството. Понякога
индивидът се привързва към младите хора на своята възраст и в този
случай отношението приема формата на страстно приятелство или
фактически на влюбеност. Друг път привързаността е към по-
възрастен човек, който е приет за лидер и очевидно е заместител на
изоставените родителски обекти. Докато траят, тези любовни отно-
шения са страстни и изключителни, но продължителността им е крат-
ка. Хората се избират като обекти и се изоставят без никакво зачитане
на чувствата им, а на тяхно място се избират други. Изоставените
обекти бързо и напълно се забравят, но формата на отношението с тях
се запазва до най-дребната подробност и по принцип се възпроиз-
вежда по отношение на новия обект с точност, която почти предполага
натрапливост.
Освен тази впечатляваща вярност към любовния обект забеляз-
ваме и друга особеност на обектните отношения през пубертета. Юно-
шата не цели толкова много притежаването на обекта в обикновения
физически смисъл на думата, колкото това да заприлича колкото се
може повече на човека, който в момента заема централното място в
неговата привързаност.
Променливостта на младите хора е често срещана. В почерка,
начина на говорене, прическите, дрехите и всички навици те са много
по-адаптируеми, отколкото през всеки друг период от живота. Често
един-единствен поглед върху юношата ни показва кой е по-въз-
растният приятел, от когото той се възхищава. Тяхната способност за
промяна обаче стига още по-далеч. Философията им за живота, рели-
гията и политиката им се променят, тъй като те разменят един модел
за друг и колкото и често да го правят, винаги са еднакво здраво и
страстно убедени в правотата на становищата, които така трепетно са
приели. В това отношение те наподобяват типа пациент, описан от Хе-
лене Дойч (Deutsch, 1934) в един клиничен труд върху психологията
на хората в зряла възраст, като намиращ се на границата между
неврозата и психозата. Тя ги нарича псевдоличности, защото във
всяко ново обектно отношение те живеят така, сякаш наистина водят
собствения си живот и изразяват собствените мнения, чувства и
становища.
У младо момиче, анализирано от мен, механизмът, на който се
основават тези процеси на трансформация, беше особено ясен.
Няколко пъти в продължение само на една година тя се прехвърляше
от едно приятелство към друго, от момичета към момчета и от момчета
към по-възрастни жени. Във всеки от случаите тя не просто ставаше
безразлична към изоставения любовен обект, а хранеше към въпрос-
ния човек особена и силна неприязън – граничеща с възмущение – и
чувстваше, че всяка случайна или неизбежна среща с него е направо
непоносима. След значителна аналитична работа най-накрая открих-
ме, че тези чувства към бившите й приятели въобще не са нейни.
Всеки път, когато променяше любовните си обекти, тя се чувстваше
задължена да моделира поведението си и да приема становищата на
новия си приятел по всички въпроси, свързани както с външния, така
и с вътрешния й живот. Тя вече не преживяваше собствените си афек-
ти, а тези на приятеля в момента. Неприязънта й към хората, които
преди това бе обичала, всъщност не беше нейна. Чрез процес на
емпатия беше започнала да споделя чувствата на новия си приятел.
Така тя даваше израз на ревността, която във фантазията й той
изпитваше към всеки, когото тя някога беше обичала, или на неговото
(а не нейното) презрение към възможните съперници.
Психичната ситуация в тази и подобни фази от пубертета може
да се опише много просто. Страстните и мимолетни любовни фиксации
въобще не са обектни отношения в смисъла, в който използваме
термина, когато говорим за възрастни. Те са идентификации от най-
примитивен вид, каквито срещаме при изучаването на ранното детско
развитие, преди да съществува каквато и да е обектна любов. Така
характерното за пубертета непостоянство не сочи някаква вътрешна
промяна в любовта или убежденията на индивида, а по-скоро е инди-
кация за загубата на личността вследствие на промяна в иденти-
фикацията.
Процесите, разкрити в анализата на 15-годишно момиче, вероят-
но могат да хвърлят известна светлина върху ролята, която играе тази
склонност към идентифициране. Моята пациентка беше изключително
красиво и чаровно момиче и вече бе играла роля в социалния си кръг,
но независимо от това бе измъчвана от неистова ревност към сестра си
– все още дете. В пубертета пациентката се отказа от всичките си
предишни интереси и се ръководеше от едно-единствено желание – да
спечели възхищението и любовта на момчетата и мъжете, които бяха
нейни приятели. Тя беше страстно влюбена – от разстояние – в момче,
доста по-голямо от нея, с което от време на време се срещаше на
забави и танци. По това време тя ми написа писмо, в което изра-
зяваше съмненията и притесненията си по отношение на тази любовна
история.
„Моля ви, кажете ми – писа тя – как да се държа, когато го сре-
щна. Сериозна ли трябва да бъда, или весела? Дали той ще ме хареса
повече, ако покажа, че съм интелигентна, или ако се преструвам, че
съм глупава? Посъветвайте ме дали да говоря за него през цялото
време, или трябва да говоря и за себе си.” Когато пациентката дойде
при мен следващия път, отговорих на въпросите й устно. Предпо-
ложих, че може би всъщност не е необходимо да планира предвари-
телно поведението си. Когато дойде времето, не може ли да бъде про-
сто себе си и да се държи така, както се чувства? Тя ме увери, че това
изобщо няма да свърши работа, и ми изнесе дълга реч за необхо-
димостта да се приспособяваме към предпочитанията и желанията на
другите хора. Каза, че само по този начин човек може да е сигурен, че
ще ги накара да го обичат, и ако това момче не я обича, тя просто не
би могла да продължи да живее.
Скоро след това пациентката ми разказа една фантазия, в която
си представила нещо като края на света. Какво ще стане – попита, –
ако всички умрат? Премина през всичките си приятели и връзки, до-
като накрая не си се представи абсолютно сама на света. Гласът й,
нещата, които подчертаваше, и начинът, по който описа всички де-
тайли, показваха, че тази фантазия е осъществяване на желание. До-
ставяше й удоволствие да я разказва и тя не предизвикваше
тревожност у нея.
На този етап й напомних страстното й желание да бъде обичана.
Самата идея, че един от приятелите й не я харесва и че ще загуби
любовта му, само допреди ден беше достатъчна да я хвърли в отча-
яние. А кой ще я обича, ако тя е единствената оцеляла от човешката
раса? Пациентката спокойно пренебрегна напомнянето ми за прите-
сненията й от предния ден. „В този случай трябва аз да се обичам” –
каза, сякаш най-накрая се беше отървала от цялата си тревожност, и
въздъхна дълбоко с облекчение.
Това ограничено аналитично наблюдение в случая на конкретен
пациент според мен посочва нещо, което е характерно за определени
обектни отношения през пубертета. Прекъсването на предишните
отношения, антагонизмът към инстинктите и аскетизмът имат ефекта
на снемане на либидото от външния свят. Юношата изпада в опас-
ността да оттегли обектното си либидо от тези около него и да го
концентрира върху себе си: точно както е регресирал в рамките на
егото, той може да регресира в либидния си живот от обектната любов
към нарцисизма. Той избягва тази опасност чрез конвулсивни усилия
още веднъж да осъществи контакт с външните обекти – дори ако това
може да стане единствено чрез неговия нарцисизъм, т.е. чрез серия от
идентификации. Според това становище страстните обектни отноше-
ния през юношеството са опити за възстановяване – друго отношение,
в което те наподобяват състоянието на психотичните пациенти, чиято
болест се кани да поеме един от периодичните си обрати към вло-
шаване.
В разказа си за пубертета толкова често сравнявах особените
характеристики на този период с явленията в сериозната болест (ма-
кар че това изследване няма претенции да бъде пълно), че може би
трябва да кажа няколко думи и за нормалността или анормалността на
процесите, които се осъществяват през тази фаза.
Видяхме, че основата на сравнението между пубертета и нача-
лото на един от периодичните пристъпи на психотичната болест са по-
следствията, които приписваме на количествените промени в катек-
сиса. Във всеки случай засиленият либиден катексис на Id увеличава
инстинктивната опасност, карайки егото да удвои усилията си да се
защитава по всички възможни начини. В психоанализата винаги се е
признавало, че заради тези количествени процеси всеки период в чо-
вешкия живот, през който либидото е увеличено, може да е начална
точка на невротична или психотична болест.
Второ, пубертетът и такива пристъпи на психозата си приличат
по появата на примитивни защитни нагласи, които свързваме с ужаса
на егото от силата на инстинктите – тревожност, която се простира
много по-назад от всякаква обективна тревожност или тревожност,
породена от съвестта.
Впечатлението, с което оставаме от нормалността или анормал-
ността на процесите през пубертета във всеки индивид, вероятно ще
зависи от това дали преобладава една, или друга от изброените
характеристики, или няколко от тях едновременно. Аскетичният юно-
ша ни прави впечатление на нормален, стига интелектът му да функ-
ционира свободно и да има множество здрави обектни отношения.
Подобно изискване важи за юношите от типа, който интелектуализира
инстинктивните процеси, за онези от идеалистичния вид, а също и за
тези, които се носят стремглаво от едно приятелство към друго. Ако
обаче аскетичната нагласа се поддържа енергично, ако процесите на
интелектуализация заливат цялата сфера на душевния живот и ако
отношенията с другите хора се основават изключително на промяна на
идентификациите, на учителя или на аналитика ще му е трудно да
реши въз основа на наблюденията доколко това може да се разглежда
като преходна фаза в нормалното развитие и доколко то вече е
патологично. >>
Заключение
В предходните глави се опитах да класифицирам различните

защитни механизми според специфичните ситуации на тревожност,
които ги предизвикват, и илюстрирах бележките си с доста клинични
примери. С напредъка на познанието ни за несъзнаваната активност
на егото вероятно ще стане възможна една много по-прецизна
класификация. Все още съществува значителна неяснота за истори-
ческата връзка между типичните преживявания в индивидуалното
развитие и създаването на определени модели на защита. Моите
примери внушават, че типичните ситуации, в които егото прибягва до
механизма на отричането, са тези, свързани с идеите за кастрацията и
със загубата на обектите на любовта. От друга страна, алтруистичният
отказ от инстинктивните импулси при определени условия, изглежда,
е специфично средство за преодоляване на нарцистичното унижение.
На настоящия етап от развитието на нашите познания вече
можем да говорим с по-голяма сигурност за аналогията между защит-
ните мерки на егото срещу външната и вътрешната опасност. Изтласк-
ването се отървава от производните на инстинктите точно така, както
отричането унищожава външните стимули. Формирането на реакция
подсигурява егото срещу завръщането отвътре на изтласканите импул-
си, докато чрез фантазиите, в които реалната ситуация е преобърната,
отричането се поддържа като мярка срещу поражение отвън. Задръж-
ките на инстинктивните импулси съответстват на ограниченията, нало-
жени върху егото за избягване на неудоволствието от външни източ-
ници. Интелектуализацията на инстинктивните процеси като предпаз-
на мярка срещу опасността отвътре е аналогична на непрекъснатата
бдителност на егото спрямо опасностите отвън. Всички други защитни
мерки, които подобно на преобръщането и обръщането срещу себе си
включват промяна в самите инстинктивни процеси, съответстват на
опитите на егото да се справи с външната опасност чрез активна на-
меса за промяна на външните условия в заобикалящия го свят. Тук не
мога да се разпростирам върху тази последна страна на дейността на
егото.
Сравнението на паралелните процеси поставя въпроса: „Откъде
егото извлича формата на защитните си механизми?” Дали борбата с
външните сили не е моделирана по конфликта с инстинктите? Или е
вярно обратното: не са ли мерките, предприети във външната борба,
прототип на различните защитни механизми? Изборът на една от тези
две алтернативи едва ли може да е лесен. Детското его преживява
яростната атака на инстинктивните и външните стимули едновремен-
но: ако желае да запази съществуването си, егото трябва да се
защитава едновременно и на двата фронта. В борбата с различните
видове стимули, която трябва да овладее, вероятно егото адаптира
оръжията си към конкретната потребност, въоръжавайки се в един
момент срещу опасността отвътре, а в друг – срещу тази отвън.
Докъде егото следва собствените си закони в защитата срещу
инстинктите и докъде е повлияно от характера на самите инстинкти?
Вероятно върху този проблем може да се хвърли известна светлина
чрез сравнението с един аналогичен процес – изкривяването на съ-
нищата. Преводът на латентните мисли в съня в проявено съдържание
се осъществява по повелята на цензора, т.е. на представителя на
егото в съня. Но самата работа в съня не се осъществява от егото.
Сгъстяването, изместването и многото странни бодели на репрезен-
тация, които се появяват в сънищата, са процеси, специфични за Id, и
се използват просто за целите на изкривяването. По същия начин
различните мерки за защита не са изцяло дело на егото. Доколкото
самите инстинктивни процеси са модифицирани, се използват опре-
делени свойства на инстинкта. Например готовността, с която такива
процеси могат да бъдат изместени, подпомага механизма на субли-
мацията, чрез който егото постига целта си да отклонява инстинк-
тивните импулси от тяхната чисто сексуална цел към цели, ценени по-
високо от обществото. И отново при гарантирането на изтласкването
чрез формирането на реакция егото се възползва от способността на
инстинкта за преобръщане. Можем да заключим, че защитата е
неподатлива на атака само ако е изградена на тази двойна основа: от
една страна, егото, и от друга – същностната природа на инстинк-
тивните процеси.
Дори когато приемем, че егото не е напълно свободно при изгра-
ждането на защитните механизми, които използва, изучаването на те-
зи механизми ни впечатлява с обхвата на неговите постижения. Съ-
ществуването на невротични симптоми в егото сочи, че то е било
надвито, и всяко връщане на изтласканите импулси с последствието,
което носи – формиране на компромис – показва, че някакъв план за
защита е бил провален и егото е претърпяло поражение. Егото обаче
побеждава, когато мерките му за защита постигат целта си, тоест ко-
гато му дават възможност да ограничи развитието на тревожността и
неудоволствието и да трансформира инстинктите така, че дори в
трудни обстоятелства да се гарантира някаква степен на удовлетво-
ряване, като по този начин се установяват възможно най-хармонич-
ните отношения между Id, суперегото и силите на външния свят. >>
БИБЛИОГРАФИЯ
Alexander, R. (1933), The Relation of Structural and Instinctual

Conflicts. Psy-choanal. Quart, 2:181-207.
Angel, A. (1934), Einige Bemerkungen uber den Optimismus. Int. Z.
Psycho-anal, 20:191-199.
Bernfeld, S. (1923), Über eine typische Form der mannlichen
Pubertat. Imago, 9:169-188.
Bornstein, B. (1936), Ein Beispiel für die Leugnung durch die
Phantasie. Z. psychoanal. Pad., 10:269-275.
Breuer, J. & Freud, S. (1893-1895), Studies on Hysteria. Standard
Edition, 234.
Deutsch, H. (1933), The Psychology of Manic-Depressive States,
with Particular Reference to Chronic Hypomania. B: Neuroses
and Character Types: Clinical Psychoanalytic Studies. New
York: International Universities Press, 1965, c. 203-217.
Deutsch, H. (1934), Some Forms of Emotional Disturbances and
Their Relationship to Schizophrenia. B: Neuroses and Character
Types: Clinical Psychoanalytic Studies. New York: International
Universities Press, 1965, c. 262-281.
34
The Standard Edition of the Complete Psychological Works of Sigmund Freud, 25
Volumes, translated and edited by James Strachey. London: Hogarth Press and the
Institute of Psychoanalysis, 1953-1974.
Federn, P. (1936), On the Distinction between Healthy and
Pathological Narcissism. B: Ego Psychology and the Psychoses.
London; Hogarth Press, 1952, c. 323-364.
Freud, Anna (1926-27), Introduction to the Technique of Child
Analysis. Re-titled 'Four Lectures on Child Analysis' in
Introduction to Psychoanalysis. London: Hogarth Press, 1974.
Freud, Sigmund (1894), The Neuro-Psychoses of Defence. Standard
Edition, 3:45-61.
Freud, Sigmund (1896a), Further Remarks, on the Neuro-Psychoses
of Defence. Standard Edition, 3:162-185.
Freud, Sigmund (1896b). The Aetiology of Hysteria. Standard
Edition, 3:191-221.
Freud, Sigmund (1905), Three Essays on the Theory of Sexuality.
Standard Edition, 7:125-245.
Freud, Sigmund (1909), Analysis of a Phobia in a Five-Year-Old Boy.
Standard Edition, 10:5-149.
Freud, Sigmund (1911). Formulations on the Two Principles of
Mental Functioning. Standard Edition, 12:215-226.
Freud, Sigmund (1913), Totem and Taboo. Standard Edition, 13:1-
161.
Freud, Sigmund (1915), Instincts and Their Vicissitudes. Standard
Edition, 14:109-140.
Freud, Sigmund (1920), Beyond the Pleasure Principle. Standard
Edition, 18:3-64.
Freud, Sigmund (1921), Group Psychology and the Analysis of the
Ego. Stan-dardEdition, 18:67-147.
Freud, Sigmund (1922), Some Neurotic Mechanisms in Jealousy,
Paranoia and Homosexuality. Standard Edition, 18:221-232.
Freud, Sigmund (1923), The Ego and the Id. Standard Edition, 19:3-
66. Freud, Sigmund (1926), Inhibitions, Symptoms and
Anxiety. Standard Edition, 20:77-175.
Freud, Sigmund (1933), New Introductory Lectures on Psycho-
Analysis. Standard Edition, 22:3-182.
Hall, J. Waelder (1946), The Analysis of a Case of Night Terror, The
Psychoanalytic Study of the Child, 2:189-228. London: Hogarth
Press.
Jones, E. (1922), Some Problems of Adolescence. Papers on Psycho-
Analysis. London: Bailliere, Tindall & Cox, 5th ed., 1948, c.
389-406.
Katan, A., ex. Angel, A.
Klein, M. (1932), The Psychoanalysis of Children. London: Hogarth
Press, revised edition, 1975.
Laforgue, R. (1928), Überlegungen zum Begriffder Verdrangung.
Int. Z. Psycho-anal, 14:371-374.
Lewin, B. D. (1932), Analysis and Structure of a Transient
Hypomania. Psycho-anal. Quart., 1:43-58.
Rado, S. (1933), Fear of Castration in Women. Psychoanal. Quart,
2:425-475.
Rank, O. (1909), The Myth of the Birth of the Hero. New York:
Nervous and Mental Diseases Publishing Co., 1914.
Reich, W. (1933), Charakteranalyse: Technik und Grundlagenfur
studierende und praktizierende Analytiker.Vienna: Selbst-
verlag. [English: Character-Analysis. New York: Noonday Press,
1949.]
Waelder, J. ex. Hall, J. Waelder.
Waelder, R. (1930), The Principle of Multiple Function. Psychoanal.
Quart, 5:45-62,1936.
The Ego and the Mechanisms of Defence by Anna Freud, 1937, 1966

Ana Freud Egoto

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Ana Freud Egoto

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

АНА ФРОЙД

Превод от английски: Людмила Андреева

Когато е публикувана за пръв път на немски език през 1936 г.,

Ана Фройд – най-малкото от шестте деца на Зигмунд

Предговор към изданието от 1966 г

Част I: Теория за защитните механизми

2. Приложение на аналитичната техника към изучаването на

3. Защитните действия на егото като обект на анализата

Част II: Примери на избягване на обективно неудоволствие и

Част III Примери за два типа защити

Част IV: Защита, мотивирана от страх от силата на

Както се вижда от заглавието, тази книга се занимава най-вече с

Искам да изразя благодарността си към д-р Ърнест Джоунс и г-н

В развитието на психоаналитичната наука е имало периоди, в

Истинската област за нашите наблюдения винаги е егото. Егото

Във всичко това сме впечатлени от факта, че набезите от едната

В първата глава описах условията, при които трябва да се про-

В техниката на хипнозата в преданалитичния период ролята на

Дори при свободните асоциации – методът, който е заменил

Ситуацията, когато интерпретираме сънищата на нашия пациент

За успеха на изучаването на Id в голяма степен допринася един

От време на време можем да надникнем в несъзнаваното и по

Същото теоретично разграничение между наблюдаването на Id,

Пренос на либидни импулси

Първият тип пренос е крайно прост. Пациентът открива, че е

Ситуацията се променя, когато стигнем до втория тип пренос.

Друг важен принос за познанията ни за пациента идва от трета

Отношението между анализата на Id

В значителни подробности описах как явленията на преноса мо-

Едностранчивост на аналитичната техника

От казаното по-горе е ясно, че ако посветим вниманието си на

Отношението на егото към аналитичния метод

Досадните и подробни теоретични дискусии в предишната глава

За целите на това изследване в предишната глава се опитах да

Защита срещу афектите

Освен възможностите, осигурени от сблъсъците между егото и

Постоянни защитни явления

Друга област, в която могат да се изучават защитните действия

Анализата на съпротивите на егото, на неговите защитни мерки

Аналитичната техника и защитата

Младо момиче дойде при мен, за да бъде анализирано заради

Терминът „защита”, който използвам толкова свободно в послед-

Сравнение на резултатите, постигнати

Като пример ще взема случая на млада жена, наета в детска

Дори когато сме присъдили на изтласкването изключителната му

Инстинктивните опасности, срещу които егото се защитава, са

Мотиви за защитата срещу инстинктите

Тревожността от суперегото при неврозите на възрастните

Защитната ситуация, която в анализата познаваме най-отдавна и

Обективна тревожност при

Изучаването на защитите при детската невроза (Freud, 1926, с.

Както и преди обаче, психоаналитичният опит разрушава изгле-

Други мотиви за защитата

Към тези три мощни мотива за защита срещу инстинкта (тре-

Мотиви за защитата срещу афектите

Абсолютно същите причини, които пораждат защитата на егото

Фактите, които трябва упорито да се събират и свързват в теоре-

Това проучване на защитните процеси ни дава много ясна

Предварителни етапи на защитата

Откритите досега в анализата методи на защита служат на една-

Скъпи ловецо, остави ме да живея

Ловецът винаги се съгласявал на сделката и продължавал на-

За няколко години егото на детето може да се освобождава от