© Duane Schultz.

Growth Psychology: Models of the Healthy Pt

New York: D. Van Nostrand Company, 1977
Litton Educational Publishing, Inc.
© Людмила Маринова Андреева, превод, 2.004
© Богдан Николаев Мавродинов, художник, 2004
© „Наука и изкуство“ ООД, 2004

ISBN 954-02-0288-4

L_i
 Съдържание

Въведение 7
1. Здравата личност ____________________________ _______ 11
2. Зрелият човек: моделът на О л п о р т ______________ 17
Подходът на Олпорт към личността 18
Мотивацията на здравата личност____________ 20
Азът на здравата личност _____ 2.4
Развитието на здравата личност ____________________ 27
Критерии за здрава личност ;___ 28
ЛИЧЕН КОМЕНТАР ~~ , _ 34
3. Пълноценно функциониращият човек:
моделът на Родж ърс _____________________________37
Подходът на Роджърс към личността_____________ 38
Мотивацията на здравия човек: актуализацията____________39
Развитието на А за________________________________ 42
Пъл по цен но фу нкци о п ир а 1ц ият човек ____________ 45
ЛИЧЕН КОМЕНТАР __ _ 1 _ __ 50
4. П р о д у к т и в н и я т чо век: м о д е л ъ т на Ф р о м ____________ 55
Подходът на Фром към личността ______ 56
Мотивацията на здравата ли чн ост ________ 59
Природата на здравата личност __ ______________ 65
Положителни и отрицателни аспекти
на непродуктивните ориентации __ 70
ЛИЧЕН КОМЕНТАР ~ 73
-0000064938

5. Себе актуализиращ пят се човек: моделът на М аслоу____ 11

Подходът на Маслоу към личността __ _79
Мотивацията на здравата личност _________ 81
Метамотивацията:
какво движи себеактуализиращия се човек? ___ 85
Метапотребностите и метапатологиите по Маслоу ____ 87
Характеристики на себеактуализиращите се личности ____ 89

5
 ЛИЧЕН КОМЕНТАР_________________________ ___ 101
6. Индивидуализираният човек: моделът на Ю нг ___ 107
Подходът на Юнг към личността _________________ 110
Структурата на личността_________________________ 112
Развитието на личността________________________ __ 120
Индивидуализираният човек_______ _______________ 124
ЛИЧЕН КОМЕНТАР ________________ .129
7. Лз-трансценденталният човек: моделът на Франкъл 133
Подходът на Франкъл към личността_______________ 137
Природата на здравото човешко съществуване _ 139
Мотивацията на здравата личност_________________ 140
Природата на Аз-трансценденталния човек_________ 144
ЛИЧЕН КОМЕНТАР _______________ ___________ 148
8. Човекът „тук и сегм“: моделът на П ъ р л с _________ 153
Подходът на Пърлс към личността: геицалттерапия__ 156
Допълнителни аспекти на личността______ ________ 160
Развитието на личността__________________________ 166
Природата на човека „тук и сега“ __________________ 168
ЛИЧЕН КОМЕНТАР_____________________________ 171
9. Природата на психичното здраве___________________ 177
Индекс_____________________________________________ _182
 Въведение

Днес се осъществява радикална промяна в начина, по кой­

то някои психолози разглеждат човешката личност. Новият фо­
кус или насока се нарича „психология на растежа“ или „психо­
логия на здравето“ и се занимава не с болната страна на човеш­
ката природа (психичната болест), а със здравата й страна (пси­
хологическото „добруване“). Целта на психологията на растежа
не е да лекува жертвите на неврозите и психозите, а да проник­
не и освободи огромния личностен потенциал за актуализиране
и осъществяване на човешките възможности, както и за откри­
ването на по-дълбок смисъл в живота. Накратко, психологията
на растежа се опитва да разшири, задълбочи и обогати човеш­
ката личност, което е едно доста съществено изместване на
ударението, поставяно преди.
Хора от всички възрасти и от всички професии ентусиази­
рано се включват в движението за човешки потенциал. Сеан­
сите за повишаване на чувствителността, Т-групите и другите
форми на терапия, при които хората се срещат, са изключи­
телно популярни, тъй като все повече американци започват да
се интересуват от актуализиране, осъществяване и обогатява­
не на своя Аз, за да постигнат повишено равнище на съзнани­
ето. В научнопопулярни книги и статии в различни списания
се предлагат разнообразни схеми и предписания за постигане
на себеактуализация. С почти месиански плам практиците и
последователите на движението за човешки потенциал изслед­
ват вътрешната си природа и очевидно (макар че доказателс­
твата далеч не са окончателни) откриват чувството за иден­
тичност, автономност и осъществяване, което старите, тради­
ционни подходи към психологията не успяват да дадат (или
дори да признаят).
Интересът към психологията на растежа никъде не е толко­
ва силен, какго в аудиториите на колежите и университетите;
много студенти започнаха да разглеждат тази нова област като

7
инструмент за лично и социално спасение. Предлагат се уни­
верситетски курсове върху здравата личност, традиционните
курсове по личност и адаптация изместват ударението си от из­
следването на болното към изучаване, на здравото.
Тази книга разглежда основен аспект от изследването на
здравата личност: теоретичните основания или модели, които
се опитват да определят природата на този обогатен човешки
живот. Написана на ниво, което не предполага пълно обучение
по психология, книгата е предназначена като допълнителен
текст за курсовете по личностна адаптация и за тези, които се
занимават изключително със здравата личност. Дискутират се
седем модела на здравата личност: на Гордън Олпорт, Карл Ро­
джърс, Ерих Фром, Ейбрахам Маслоу, Карл Ю нг, Виктор Фран­
къл и Фриц Пърлс.
Не всички теоретици се идентифицират само с движението
за човешки потенциал, но се насочват към един и същ проблем:
„Каква е природата на здравата личност?“ Всеки теоретик
предлага свое гледище и указания за психичния растеж и себе-
реализация. От различни перспективи те разглеждат потенциа­
ла в нас да бъдем по-добри и да станем повече от онова, което
представляваме в момента. Всеки учен представя свое опреде­
ление за висотите на пълноценната човечност, към които тряб­
ва да се стремим. Всички те са уверени, че психичното здраве е
много повече от липсата на невроза или психоза.
При всеки теоретик съм се опитал да покажа как определе­
ни събития в личния му живот са повлияли върху работата му и
схващането му за човешката природа. В някои случаи това вза­
имоотношение е по-пряко и очевидно, отколкото в други. Как­
то ще видим, някои от теориите са огледални образи на мъже­
те, които са ги предложили. Във всички случаи обаче теориите
са израз на динамичното прозрение на техните автори, както и
на задълбочени наблюдения и интерпретации на схващанията
им за това, какво значи да си човешко същество. Всички ге имат
нещо уникално и важно, което да ни кажат.
Теоретиците не са разглеждани според тяхната значимост:
представените в края на книгата не са по-малко важни от тези
в началото. Представил съм всяка теория колкото е възможно
по-обективно, като съм се опитвал да не намесвам в дискусия­
та личните и професионалните си пристрастия. Запазил съм
мнението си за края на всяка глава, където под заглавието „Ли­
чен коментар“ дискутирам отношението си към всяко станови­
ще. Моля ви, когато четете тези страници, да имате предвид, че
реакцията ми е лична. Аз не говоря от името на психологията
или от нечие друго име освен от собствено. Това са коментари,
които се надявам, че ще доведат вас, читателите, до критични
размишления и търсения. Те са написани, за да провокират, а не
за да втълпяват идеи. В известен смисъл те са моята индулген­
ция и награда за написването на тази книга.
Благодарен съм на жена ми, Сидни Елън, за професионал­
ната и личната й подкрепа. По време на следването си тя все
пак намери време за изучаване на литературата, редактиране на
ръкописа, както и за да направи ценни предложения по въпро­
сите на съдържанието и стила.

Дуейн Щулц

9
 1
Здравата личност
.

Какво значи здрава личност? Какви са характеристиките на

човек, който има здрава личност? Как той се държи, мисли и
чувства? Можете ли вие или аз да станем здрави личности?
Тези въпроси се задават все по-често не само от психолози­
те, но и от милиони други хора. Както може да се предвиди, би­
ли са предлагани разнообразни отговори: залива ни вълна от
книги самоучители, ръководещи основни принципи и обещания
за нов жизнен стил - някои прекалено опростени и сладкодумни,
но повърхностни (и нямащи никаква стойност), а други - имащи
потенциала да ни помогнат по-добре да разберем себе си.
Огромен брой американци се събират в групи, изучават и
разкриват вътрешното си Аз (и тяло) в сесии за повишаване на
чувствителността, Т-групи и множество други форми на енка-
унтър терапия1. Престъпници и наркомани, студенти и препода­
ватели, работници и ръководители, млади и стари, дебели и
слаби очевидно откриват в тези преживявания такива измере­
ния и личностен потенциал, каквито никога преди това не са по­
дозирали, че притежават.
Целта на това изключително популярно движение е да се
открие и определи по-здравата личност. Ударението е не толко­
ва върху лечението на свързаните с детството конфликти и ми­
нали емоционални травми, а върху освобождаването на скрити­
те резерви от способности, творчество, енергия и мотивация.
Акцентът е върху онова, което човек може да стане, а не какво
той или тя са били или са в момента.
Изследването на човешкия потенциал за растеж е било пре­
небрегвано за дълго време в психологията, която е изучавала
1Encounter therapy - терапевтичен метод, който цели подобряване на меж­
дуличностното общуване и личностното развитие, като използва среща­
та (encounter) на членовете на малки групи и тяхното искрено и спонтан-
но себеразкриване „тук и сега“. Основните представители на движение­
то на енкаунтър групите са Морено, Пърлс и Роджърс. - Б.пр.
11
предимно психичните болести, а не психичното здраве. В пос­
ледните години обаче се увеличава броят на психолозите, кои­
то осъзнават и признават способността за растеж и промяна в
човешката личност.
Тези „психолози на растежа“ (повечето от тях смятат себе
си за хуманистични психолози) започнаха да гледат по нов на­
чин на човешката природа. Това, което те виждат, е различен
тип човек от този, описан от бихейвиоризма и психоанализата -
традиционните форми на психологията.
Хуманистичните психолози са критично настроени към те­
зи традиции, защото вярват, че бихейвиоризмът и психоанали­
зата предлагат ограничени схващания за човешката природа,
игнориращи висините, до които човек има потенциала да дос­
тигне. Тези критици твърдят, че бихейвиоризмът разглежда чо­
вешкото същество като машина, „сложна система, държаща се
по начин, определен от закони“1. Човекът се описва като добре
подреден, регулиран, предварително детерминиран организъм
с точно толкова спонтанност, жизненост и творчество, колкото
един термостат. Психоанализата ни дава само болната или оса­
катената страна на човешката природа, защото се фокусира
върху невротичното и психотичното поведение. Фройд и после­
дователите на неговото учение изучаваха емоционално разстро­
ената, а не здравата личност - най-лошото от човешката при­
рода, а не най-доброто.
Нито бихейвиоризмът, нито психоанализата са се занимава­
ли с нашия потенциал за растеж, с желанието ни да бъдем по­
добри или повече от това, което сме. Фактически тези схваща­
ния предлагат песимистична картина за човешката природа.
Бихейвиористите ни разглеждат като пасивно реагиращи на
външни стимули, а психоанализата - като жертви на биологич­
ни сили и конфликти в детството.
За психолозите на растежа човешките същества са много
повече от това. Макар да не отричат, че външните стимули, ин­
стинктите и конфликтите в детството влияят върху личността,
повечето от тези психолози не вярват, че човешките същества
са непроменяеми жертви на такива сили. Ние можем и трябва
да се извисим над миналото си, над биологичната си природа и
1Skinner, B.F. (1971). Beyond Freedom and Dignity. New York: Knopf, p. 202.
(„Отвъд свободата и достойнството“; книгата е издадена на български
език през 1996 г. от издателство „Наука и изкуство“. - Б. нр.)
12
характеристиките на околната среда. Трябва да се развиваме и
да надскочим тези потенциално задържащи сили. Образът за
човешката природа на психолозите на растежа е оптимистичен
и изпълнен с надежда. Те вярват в способността ни за разш иря­
ване, обогатяване, развитие и осъществяване на себе си, за да
станем всичко онова, на което сме способни.
Защитниците на движението за човешки потенциал твър­
дят, че съществува желано ниво на растеж и развитие, което
отива отвъд „нормалното“, и смятат, че човешките същества
трябва да се борят за достигането му, за да реализират или ак­
туализират целия си потенциал. С други думи, не е достатъчно
просто да бъдеш свободен от емоционална болест: отсъствие­
то на невротично или исихотично поведение не е достатъчно, за
да се квалифицира личността като здрава. Отсъствието на емо­
ционална болест не е нищо повече от необходимата първа стъп­
ка към растежа и осъществяването. Човекът трябва да стигне
по-далеч.
Такава позиция може да разочарова онези, които чувстват,
че имат предостатъчно трудности дори само с опитите да се
опазят от психична болест. Сега им се казва, че да бъдеш нор­
мален не е достатъчно, че им липсва по-висше ниво на човеш­
ки растеж, известна „супернормалност“. Но какво не е наред в
това, да бъдеш просто нормален? Не може ли да имаш богат,
смислен живот (доколкото човек е свободен от неврози или
психози), без да е необходимо да се придвижваш към по-високо
равнище на развитие? Възможно е вече да знаете отговорите на
тези въпроси от собствения си опит. Може да си напълно нор­
мален (в смисъл да нямаш емоционална болест и да имаш доб­
ре задоволени потребности и инстинкти) и в същото време да
се чувстваш нещастен.
Ако вярваме на психолозите на растежа (и може би на соб­
ствения си опит), ще се съгласим, че е възможно всички стра­
ни на човека да функционират задоволително и същевременно
той да страда от агонизираща скука, стагнация, безнадежд­
ност и безсмислие. Дори изправени пред външно идеални ус­
ловия, можем да чувстваме значителна празнота в живота си,
сякаш липсва нещо съществено, въпреки че не можем да иден­
тифицираме какво не е наред. Дори да живеем удобно, да им а­
ме сигурна работа и любещо семейство, да нямаме неприят­
ности, но да не познаваме голямата радост, завладяващия ен­

13
тусиазъм, чувството на отдаване или посвещаване на нещо.
Очевидно не всичко е наред - нашият живот не е така пълен,
както би могъл да бъде, независимо от това, което се вижда на
повърхността.
Руският писател Лев Толстой е предложил завладяващ о
описание на човек, на когото външно всичко е наред. Същ ев­
ременно обаче той е обхванат от такова завладяващо чувство
на отчаяние и безперспективност, че се намира на ръба на са­
моубийството. „Защо трябва да живея?“ - се питал той. Тол­
стой е познавал болката, която описва, защ ото е писал за се­
бе си.
Чувствах, че нещо се е счупило в мен, нещо, на ко­
ето винаги се е крепял моят живот,*че не ми е остана­
ло нищо, за което да се хвана, и че в действителност
моят живот е спрял...
Да ме бяхте видели тогава - човек щастлив и в доб­
ро здраве, криещ въжето, за да не се обеся на наклоне­
ната покривна греда на стаята, където всяка нощ си ля­
гах сам; да ме бяхте видели - вече не ходех на лов, за­
щото иначе бих се поддал на прекалено лесното изку­
шение да си сложа край с пушката.
Аз не знаех какво исках. Бях уплашен от живота;
бях доведен дотам, че да го напусна, и независимо от
това все още се надявах на нещо в този живот.
Всичко това се случи по времето, когато, що се
отнася до външните обстоятелства, трябваше да бъда
напълно щастлив. Имах добра жена, която ме обича­
ше и аз обичах; добри деца и голямо имение, което се
увеличаваше без никакви усилия от моя страна. Бях
уважаван от роднините и познатите си повече от вся­
кога; непознатите ми засвидетелстваха признание и
без преувеличение можех да смятам името си вече за
известно. Още повече, не бях нито луд, нито болен.
Напротив, притежавах физически и умствени сили, ко­
ито рядко съм срещал у хора на моята възраст. Можех
да жъна така добре, както селяните, можех да работя
с ума си осем часа без прекъсване, без да чувствам
умора... Какъв ще е резултатът от това, което правя
днес? От това, което ще правя утре? Какъв ще е ре­
зултатът от целия ми живот? Защо трябва да живея?

14
 Защо трябва да правя нещо? Има ли някакъв смисъл
в живота, който неизбежно чакащата ме смърт да не
може да разруши или премахне?
Тези въпроси са най-простите на този свят. От на-
ивното дете до най-мъдрия възрастен човек те са в ду­
шата на всяко човешко същество. Без да им се даде от­
говор обаче, е невъзможно, както сам го изпитах, живо­
тът да продължи1.
Толстой, тогава 50-годишен мъж, дава вълнуващо описа­
ние на вътрешния си смут. В това състояние той не би могъл да
се смята за здрава личност. Този извод ни връща отново към
първоначалния въпрос: „Какво значи „здрава личност“?“ До­
сега описахме само какво не е здравата личност. Всъщност ние
не знаем със сигурност какво изгражда здравата личност, тъй
като няма съгласие между психолозите, работещи в тази об­
ласт. Съществуват достатъчно определения за здравата лич­
ност - достатъчни, за да се напише малка книга. Най-доброто,
до което можем да достигнем на този етап на нашето позна­
ние, е да се изследват онези идеи за положителното психично
здраве, които изглеждат най-пълни, за да видим какво ни каз­
ват за самите нас.
Ще дискутирам моделите за здрава личност, предложени
от Гордън Олпорт, Карл Роджърс, Ерих Фром, Ейбрахам М ас­
лоу, Карл Юнг, Виктор Франкъл и Фриц Пърлс. Избрах тези ав­
тори, защото те предлагат едни от най-пълно развитите и приз­
нати теории, които и днес са съвременни по предизвикваното
влияние и интерес. Макар че не всеки от тези теоретици се смя­
та за психолог на растежа, всички те предлагат ниво на личнос-
тно развитие, което е отвъд нормалността, и по този начин са в
духа на психологията на растежа.
Идеята за здравата личност е жизненоважна. Съдържание­
то е трудно, предизвикателно и сложно, пълно с неизвестни и
полуистини, а без съмнение и с краткотрайни увлечения и фан­
тазия. Като такова то отразява темата, която се опитва да обх­
ване - човешката личност.
Много психолози вярват, че изследванията върху здравата
личност трябва да бъдат основният фокус на психологията: коя

1Tolstoy, L. My Confession (1882), цитирана в James, W. (1920). The Varieties

of Religious Experience. New York: Longmans, Green, pp. 153-155.
15
друга дисциплина изучава човешкото качество? Каква цялост
има повече сила да промени света - за добро или лошо, от чо­
вешката личност? Какво има по-силно влияние върху живота
ни от степента на психично здраве, с което решаваме проблеми­
те си?
Ейбрахам Маслоу формулира ясно проблема: „Ако съзна­
телно планирате да бъдете по-малко, отколкото сте способни
да бъдете, тогава аз ви предупреждавам, че ще бъдете нещаст­
ни през остатъка от живота си“1.
Целта на тази книга е да изследва различните начини да
станем това, което сме способни да бъдем.

Maslow, А. Н. (1967). Neurosis as a Failure of Personal Growth. Humanitas, 3,

pp. 153-169.
16
 2.
Зрелият човек:
моделът на Олпорт

През лятото на 1920 г. Гордън Олпорт (1897-1967) се среща

със Зигмунд Фройд. Тази среща се превръща в смущаващо, но
и значимо събитие за 23-годишния Олпорт, защото в крайна
сметка той отхвърля Фройдовата психоанализа в полза на съв­
сем различен подход към изследването на личността.
Олпорт се връща в САЩ след едногодишно преподаване в
Робърт Колеж в Истанбул, Турция, където отива след получа­
ване на бакалавърска степен по изкуствата от Харвард. Отбива
се във Виена, за да посети един от братята си, и докато е там,
пише на Фройд с „неопитна прямота... съобщавайки, че е във
Виена44, като смята, че той несъмнено ще е доволен да се
срещнат.
Фройд отговаря със съдържаща покана бележка, която Ол­
порт с нетърпение приема. Мълчалив и чакайки Олпорт да го­
вори, Фройд го въвежда в кабинета си. Тишината става все по-
тягостна и Олпорт започва да се чувства неловко под изпита­
телния поглед на световноизвестния психоаналитик.
Най-накрая, отчаяно търсейки начин да започне разгово­
ра, Олпорт „изтърсва“ един случай, на който е свидетел в
трамвая на път към дома на Фройд: очевидния страх на чети­
ригодишно момче от мръсотията. То вярвало, че всичко око­
ло него е мръсно. По време на пътуването се оплаквало на
майка си: „Не искам да седя тук“; „Не давай на този мръсен
човек да седи до мен“. Майката изглеждала на Олпорт доми­
нираща натура, изключително чиста и „добре колосана“ и той
мислел, че причините за фобията от мръсотията на момчето
са ясни.
След като разказът свършва, следва ново мълчание и
Фройд продължава да наблюдава превзетия и благоприличен
американец. После задава въпроса: „И вие ли бяхте това малко
1Aliport, G. (1968). The Person in Psychology. Boston: Beacon Press, p. 383.
2. 17
момче?“, изразявайки убеждението си, че каквото и да казват
или да нравят, хората изразяват вътрешните си конфликти и
страхове1.
Олпорт е шокиран, но успява да смени темата. Този случай
обаче оставя дълбока следа у него: той го кара да погледне с по­
дозрение на дълбокото навлизане в безсъзнателното, което е
основата на психоанализата, Олпорт излиза от това преживява­
не с убеждението, че е по-добре психолозите да работят с по­
върхността на човека, или със съзнателното, с мотивите, откол­
кото да се хвърлят в тъмните дълбини на онова, което може да
лежи отдолу2. Това е пътят, който впоследствие той поема в из­
следванията си върху личността.
Олпорт получава докторска степен от Харвард през 1922 г.
и започва изключителната си кариера като доайен на американ­
ските изследвания върху личността. Работата му прави изслед­
ването на личността академично признато в СА1Ц. Той има ог­
ромен брой всеотдайни последователи и получава много почес­
ти и награди. Същевременно е и един от първите психолози в
Америка, които се концентрират върху здравата, а не върху нев­
ротичната личност.

П одходът на Олпорт към личността

Олпорт е по-голям оптимист по отношение на човешката

природа, отколкото Фройд, и изпитва голямо състрадание към
човешките същества - характеристики, които очевидно водят
началото си от детството му. Родителите му наблягали на зна­
чението на усилената работа и благочестието и го обграждали
със сигурност и любов. Домът им бил проникнат от духа на чо-
веколюбието и младият Олпорт бил насърчаван да търси в ре­
лигията отговорите на въпросите и проблемите на живота. То­
зи личен опит по-късно е отразен в теоретичните му схващания
за природата на личността.
Както беше отбелязано, личните и професионалните схва­
щания на Олпорт се различават от тези на Фройд и картината
на човешката природа, която Олпорт представя, е положител­

1 Ibid., pp. 383-384.

2 Някои хора са убедени, че въпросът на Фройд към О лп орт е пълен с проз­
рение и много уместен. Вж. Hogan, R. (1976). Personality Theory: The
Personologieal Tradition. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-H all, p. 107.

18
на, обнадеждаваща и ласкателна. Полезен подход при разбира­
нето на психологическото становище на Олпорт се състои в то­
ва да се очертаят основните теми в неговата теория за личност­
та и да се посочи как те се различават от тези на Фройд.
Олпорт не вярва, че зрелите здрави хора са контролирани и
доминирани от безсъзнателни сили - сили, които те не могат да
видят и на които не могат да повлияят. Здравите хора не са ръ­
ководени от подсъзнателни конфликти, нито пък поведението
им се определя от демони, намиращи се дълбоко в тях. Той оба­
че истински вярва, че подсъзнателните сили имат важно влия­
ние върху поведението на невротичните възрастни, но здравите
хора функционират на рационално и съзнателно равнище, за­
щото осъзнават напълно ръководещите ги сили и са способни
да ги контролират.
Зрелите личности не са контролирани от травми и конф­
ликти, преживени през детството. Невротиците са свързани с
детския опит, но здравите хора са свободни от ограниченията
на миналото. Зрелите хора се ръководят и насочват от насто­
ящето и от намеренията и очакванията им за бъдещето. Пог­
ледът на здравия човек е напред, към сегашните и бъдещите
събития, а не назад към детските преживявания. Тази здрава
перспектива предлага значително повече свобода на избор и
действие.
Фройд е убеден, че различията между невротичния и здра­
вия човек са въпрос на степен, а не на качество; Олпорт смята,
че между тях изобщо няма функционални сходства. Така че
вместо да разбира неврозата и емоционалното здраве като два­
та края на един континуум, Олпорт предполага, че между двете
съществува пропаст или дихотомия, като нито един от тези ти­
пове не притежава характеристика от другия. Според него нев­
ротичният човек действа в клещите на детските конфликти и
преживявания, а здравият функционира на различно и по-висо-
ко ниво.
Тъй като признава различията между невротичните и здра­
вите човешки същества, Олпорт решава да изучава само зрели­
те възрастни (за разлика от Фройд и от други, които изследват
само невротици) и е писал много малко неща за невротиците.
Затова може да се каже, че системата на Олпорт определено е
насочена към здравето.

19
 М отивацията на здравата личност

Олпорт е убеден, че най-важният проблем за изучаващия

личността психолог е опитът да се обясни мотивацията. Кои са
силите, които „тласкат“, „теглят“ или по някакъв начин насоч­
ват човешките действия? Той смята, че здравата личност не е
ръководена от подсъзнателни сили или преживявания, натрупа­
ни през детството. Според него мотивите на възрастния не са
разширение или доразвиване на мотивите през детството. М о­
тивите на възрастния са функционално автономни от детство­
то, т. е. независими от първоначалните обстоятелства; така ав­
тономни, както израсналото дъбово дърво е независимо от жъ­
лъда, положил неговото начало. Ние не сме „бутани изотзад“ от
мотивиращи сили, които имат корените си в миналото. Напро­
тив, тласкани сме напред от плановете и намеренията ни за бъ­
дещето.
Централният аспект на личността са целенасочените и съз­
нателните ни намерения, надежди, стремежи и мечти. Тези це­
ли мотивират зрялата личност и осигуряват най-добрия ключ
към разбиране на настоящото поведение. „Притежаването на
дългосрочни цели, разглеждани като централни за съществува­
нето на даден човек - пише Олпорт, - разграничава човешкото
същество от животното, възрастния ог детето и в много случаи
здравата личност от болната“1.
Целенасочената природа на здравата личност - този стре­
меж към бъдещето, обединява и интегрира цялостната лич­
ност. Колкото и да е затормозена от проблеми и конфликти
(дори здравата личност не е напълно свободна o r проблеми),
личността може в известен смисъл да бъде изградена чрез ин­
тегриране на всичките й аспекти за постигането на целите или
намеренията. На невротичните хора липсват дългосрочните
цели и личността им става разчленена на несвързани подсис­
теми, на които липсва централният фокус или обединяващата
сила.
Целенасочената природа на личността способства и за
увеличаване равнището на напрежение на човека. Според ня­
кои теории за мотивацията (включително и тази на Фройд)
човешките същества са мотивирани главно да редуцират нап­
1 A llport, G. (1955). Becoming: Basic Considerations fo r a Psychology o f
Personalty. New Haven: Yale University Press, p. 51.

20
режението, да го държат колкото е възможно по-ниско и така
да поддържат състояние на вътрешен хомеостазен баланс,
или „хомеостаза“. Според това схващане хората са мотивира­
ни от излишъка напрежение, който непрестанно трябва да ре­
дуцират.
Олпорт вярва, че този модел на редуциране на напрежени­
ето за човешката личност е само частично верен, защото не
обяснява по-голямата част от мотивацията на здравата лич­
ност. Човешкият организъм грябва да поддържа определено
ниво на задоволяване на биологичните инстинкти за храна, во­
да, полов живот и сън. (Очевидно е, че когато сме лишени от
храна, индуцираното в нас напрежение трябва да бъде намале­
но.) Олпорт обаче посочва, че здравата личност изисква от
живота нещо повече от редуциране на напрежението. За да го
парафразираме, ще посочим, че когато се връща вкъщи от ра­
бота, човек е гладен, уморен и има нужда от храна и почивка.
Какво става обаче, когато се е нахранил и отпочинал? Ако е
здрав, ще търси нови дейности и ще се обърне към някакво хо­
би, ще чете интересна книга или ще излиза вечер, за да се за­
бавлява1.
Здравите човешки същества имат непрестанна потребност
от разнообразие, от нови усещания и предизвикателства. Те зах­
върлят рутината и търсят преживявания, приемат рискове, за­
лагат и изследват нови неща. Тази дейност предизвиква напре­
жение. Олпорт обаче вярва, че само чрез тези непознати, пре­
дизвикващи напрежение преживявания и рискове човешките съ­
щества могат да израстват.
Историята е документирала съдбите на много хора, които
не са били доволни от рутинното съществуване, непредлагащо
никакво или ограничено напрежение. Всички познаваме хора,
които имат сигурна работа, за да се хвърлят в нова професио­
нална кариера, но го правят; които са напуснали домовете си,
за да изследват нови земи, които приемат предизвикателства­
та на ски-скоковете или авторалитата. Защо вършат тези не­
ща? Това не се прави, за да се намали напрежението, а за да се
увеличи!
Олпорт пише за полярния изследовател Роалд Амундсен,
който от 15-годишна възраст е воден единствено от целта да
1 Allport, G. (1961). Pattern and Growth in Personality. New York: Holt,
Rinehart & Winston, p. 250.
21
изучава. Той е упорствал независимо от огромните трудности и
с всеки успешен опит е повишавал стремежите си. След като от
крил Южния полюс, решил да прелети над Северния. Погледът
на Амундсен е бил насочен към бъдещето, окриляван от смели
намерения и мечти. Намаляването на напрежението със сигур­
ност не е било неговата цел.
Олпорт е убеден, че мотивацията на всички здрави хора е
една и съща (макар че стремежите на повечето от нас вероятно
са по-скромни от тези на Амундсен). Здравият човек е тласкан
напред от видението на бъдещето, което със специфичните си
цели обединява личността и я води до контакт с увеличени ни­
ва на напрежение.
Важно е да се отбележи, че никъде в трудовете на Олпорт
върху мотивацията на здравата личност не откриваме щастие­
то като цел. Според него то не е самоцел, а по-скоро е втори­
чен продукт от успешната интеграция на личността в преслед­
ването на стремежите и целите. Щастието не е основно съобра­
жение за здравата личност, но може да споходи човек, който
има стремежи и активно ги преследва.
Може би ще сте доволни да откриете, че не е необходимо
да си щастлив, за да си зрял, здрав човек. Здравата личност не
е задължително безгрижна, еуфорична личност. В действител­
ност Олпорт вярва, че е възможно животът на здравата личност
да е суров и изпълнен с болка и тъга.
Има още един аспект на концепцията на Олпорт за здра­
вата личност, който може да изглежда парадоксален: целите,
към които се стреми здравият човек, са в крайна сметка непос­
тижими! Изглежда, той смята, че докато непосредствените
подцели са постижими, крайната цел не е. Например незави­
симо от това, колко успехи е имал в различните си пътувания
изследователят Амундсен, целта му да изследва не би могла
напълно да бъде задоволена. След всяко ново откритие (задо­
воляването на подцелта) той незабавно е започвал да планира
следващото. Животът му е бил насочен към (мотивиран от)
цялостната цел за непрекъснато изследване, но докато има ня­
какви неизследвани територии, тя не би могла да бъде напъл­
но задоволена.
Напомня ни се поговорката „Колкото повече получаваш,
толкова повече искаш“. Крайната цел тласка човека от една
подцел към друга, но си остава винаги в бъдещето, където не

22
може да бъде докосната от смъртта или някаква друга, също
толкова непреодолима пречка*.
Всички сме чували някой да казва: „Ех, ако можех да пече­
ля по 15 хиляди долара на година, щях да съм истински дово­
лен. Няма да се нуждая от нищо повече.“ Твърде вероятно е чо­
век да открие, че когато тази цел е постигната, той не е доволен;
тогава ново, по-високо ниво на заплащане става негова цел.
Крайната цел за достатъчен доход може никога да не бъде дос­
тигната, защото човек се стреми към все по високи нива на пос­
тижения. Олпорт пише: „Спасението идва само при този, който
безспирно полага усилия в преследването на цели, които в
крайна сметка не могат да бъдат постигнати напълно“2.
Може би за наше щастие крайните цели не могат напълно
да се постигнат, защото какво би се получило, ако това не беше
така? Вече няма да имаме мотивираща сила, която да насочва
живота ни и да интегрира и обединява всички аспекти на лич­
ността ни. Ще трябва да развием нов мотив, който да заеме
мястото на стария, за да остане личността ни здрава,
Олпорт признава тази потребност от намиране на нови мо­
тиви, ако съществуващите се окажат недостатъчни или вече не­
подходящи, и затова предлага принципа за организиране на
енергийното ниво. Зрелият, здрав човек непрестанно се нуждае
от мотиви с доста гъчна сила и жизненост, за да изразходва сво­
ята енергия. Една майка например може да има като всепоглъ-
щаща цел отглеждането на децата си в съответствие със собст­
вените си критерии за това, кое е правилно. Когато децата са
малки и растат, тази цел е достатъчна за консумиране на ней­
ната енергия. Тя може да постига подцели по пътя на осъщест­
вяване на целта - да възпита естествените нужди на децата си
или да ги подпомогне в адаптацията им в училище и в процеса
на успешното преминаване на разнообразните етапи от разви­
тието. Какво става обаче, когато децата достигнат зрелостта?
Тази жена няма какво повече да прави - в този случай целта е
била надрасната. Тя трябва да открие нови интереси и мечти.
Енергията й трябва да се пренасочи.
Олпорт прилага същата логика към проблема за вандализ­
ма на юношите, престъпленията и размириците. Той е убеден,
че на някои млади хора липсват смислени, конструктивни цели,
1 А мундсен умира, докато се опитва да спаси друг изследовател.
2 A llport, G. (1955). Becoming. New Haven: Yale University Press, p. 67.

23
които да консумират тяхната енергия. Енергията трябва да на­
мери отдушник и ако не е изразена по конструктивен начин, тя
може да се освобождава по разрушителен път.
Теорията на Олпорт за мотивацията на здравата личност
включва и принципа за умения и компетентност, който гласи, че
за зрелия, здрав човек не е достатъчно удовлетворяващо да
функционира на посредствено или просто на адекватно равни­
ще, тъй като това не е достатъчно задоволяващо. Хората са во­
дени по-скоро от желанието да се справят по най-добрия начин,
да постигат високи нива на компетентност и умения в стреме­
жа си да реализират мечтите си.
Както се вижда, мотивацията (от конструктивен вид) е жиз­
неноважна за психично здравите хора. Такива личности активно
преследват цели и мечти и животът им се ръководи от чувство­
то на отдаване и посветеност. Преследването на целта никога
не престава: ако някаква цел трябва да се изостави, е необходи­
мо бързо да се намери нов мотив. Здравата личност гледа нап­
ред и живее в бъдещето.

Азът на здравата личност

Понятието за Аз е важна част от всяка дискусия за здрава­

та личност. И думата, и понятието изглеждат прости, докато не
започнем да изследваме разнообразните начини, по които тео­
ретиците на личността се опитват да изяснят природата и фун­
кциите им. Разнообразието от обяснения може да ни остави с
чувството за объркване по отношение на това, което този прост
термин означава.

Проприум

Олпорт се е надявал да преодолее присъщите на дискуси­

ите за Аза противоречия и неясноти, като елиминира думата и
я замени с друг термин, който ще разграничи концепцията му
за Аза от тези на другите автори. Терминът, който избира, е
проприум и той може да се определи, като се разгледа прила­
гателната форма propriate, както и думата appropriate (присво­
явам [си]). П роприум се отнася до нещо, което принадлежи на
човека или е уникално за него. Следователно proprium (или
Азът) се състои от тези „неща“ и процеси, които са важни и

24
лични за отделния човек, онези аспекти, които го определят
като уникален. Олпорт го нарича „аз, както се чувствам и как­
то се познавам“1.

Развитие на проприума

Проприумът се развива от младенчеството до юношество­

то през седем фази. Когато всички аспекти на развитието се по­
явят напълно, те се обединяват в едно-единствено понятие:
проприум. Следователно проприумът е съставен от тези седем
аспекта на Аза. Появата на проприума е предпоставка за здра­
ва личност.
Телесен Аз. Ние не се раждаме с чувство за Аз; то не е част
от генетичното ни наследство. Кърмачето не е способно да раз­
граничи Аза (мен) от света наоколо. Постепенно чрез все по-
сложен процес на учене и перцептивен опит започва да се раз­
вива бледо разграничение между нещото „в мен“ и другите не­
ща „там отвън“. В процеса на докосване, гледане, слушане на
себе си, на другите хора и на обектите това разграничение ста­
ва все по-ясно. На възраст около 15 месеца се появява първата
фаза от развитието на проприума - телесният Аз.
Съзнанието за „телесен Аз“ - например разграничение­
то, което прави кърмачето между пръстите си и обекта, кой­
то държи в ръцете си, е първата стъпка към постигането на
пълното Аз. Олпорт го нарича „доживотна опора на нашето
самосъзнание“2, въпреки че е все още далеч от цялостния Аз
на човека.
Аз-идентичност. Във втората фаза от развитието се появя­
ва чувството за Аз-идентичност. Детето започва да съзнава неп­
рестанната си идентичност като отделен човек. То научава сво­
ето име, разбира, че отражението в огледалото днес е на същия
човек, който е видяло вчера, и вярва, че чувството за „мен“ про­
дължава независимо от променящите се обстоятелства.
Олпорт смята, че най-важният аспект на Аз-идентичността
е името на човека. То става символ на човешкото съществува­
не, идентифициращо Аза на човека и разграничаващо го от
всички други Азове на света.
1 Allport, G. (1961). Pattern and Growth in Personality. New York: Holt,
Rinehart & Winston, p. 127.
2Ibid., p. 114.
25
 Самооценка. Третата фаза в развитието на проприума е по­
явата на самооценката. Тя се отнася до чувството на гордост у
детето в резултат от научаването да върши само нещата. На та­
зи фаза то иска да прави неща, да изследва и задоволява любо­
питството си за средата и да я манипулира и променя. Любо-
питното и агресивно двегодишно дете може да бъде много раз­
рушително, след като този стремеж за манипулиране и изслед­
ване започне да действа. Олпорт смята, че това е критична фа­
за в развитието: ако родителите фрустрират детската потреб­
ност да изследва, появяващото се чувство за самооценка може
да бъде нарушено и в резултат могат да възникнат чувства на
унижение и гняв.
Централна за появата на самооценката е детската потреб­
ност от автономия. Тя се проявява чрез негативното поведение
на около двегодишна възраст, когато детето сякаш се противо­
поставя почти на всичко, което родителите искат от него. По-
късно, на 6 или 7 години, самооценката вече се определя по-
скоро чрез съревнованието с връстниците.
Разширяване на Аза. Следващата фаза на развитие - раз­
ширяването на Аза, започва на около четиригодишна възраст.
Детето съзнава другите хора и обектите ог средата, както и фак­
та, че някои от тях му принадлежат. То говори за „моята къща“
или „моята детска градина“. Научава значението и стойността
на притежаването, което е отразено в чудесната дума „мой“.
Макар че на тази възраст кръгът обекти и хора, идентифицира­
ни като „мои“, е ограничен, започва процесът, чрез който по-
широки дадености (като страна, професионална кариера или
религия) стават „мои“. Това е началото на човешката способ­
ност да се разширява собственото Аз толкова много, че да
включва не само неща, но и абстракции, ценности и убеждения.
Аз-образ. След това се развива Аз-образът. Той се отнася до
това, как детето гледа на себе си, мнението, което то има за себе
си. Този образ (или серия от образи) се развива от взаимодейст­
вието между родителите и детето. Чрез похвалата и наказанието
детето научава, че родителите му очакват от него да проявява оп­
ределени типове поведение и да избягва други. Родителите могат
да нарекат детето „добро“ в отговор на някои типове поведение
и „лошо“ в резултат на други. Чрез научаването на родителските
очаквания детето развива основата на чувството за морална от­
говорност и за формулиране на цели и намерения.

26
 Рационален Аз. След като детето започне училище, започ­
ва да се появява рационалният Аз. Научават се нови правила и
очаквания от учителите и съучениците и нещо още по-важно:
предоставят се интелектуални дейности и предизвикателства.
Детето научава, че може да решава проблеми, като използва ло­
гиката и рационалните процеси.
Стремеж към идентичност (Propriate striving). През пубер­
тета се развива стремежът към идентичност - последната фаза
в развитието на Аза. Олпорт вярва, че това е изключително кри­
тичен период. Човек се ангажира в подновено търсене на Аз-
идентичност, която е съвсем различна от тази на двегодишна
възраст. Въпросът „Кой съм аз?“ е първостепенен. „Тласкан“ и
„теглен“ в различни посоки от родители и връстници, юношата
експериментира различни маски и роли, проверява Аз-образа
си, опитвайки се да намери личността на възрастния. Най-важ­
ният аспект на това търсене на идентичност е определянето на
жизнената цел. Значението на този стремеж е в това, че за пър­
ви път човек е загрижен за бъдещето, за дългосрочните цели и
мечти.
Съответно е и развитието на насочената напред мотивация.
Личните намерения, стремежи и надежди мотивират зрялата
личност. Тези „определящи цели“ по думите на Олпорт са жиз­
неноважни за здравата личност.

Тези седем стадия на Аза, или проприума, се разгръщат от

младенчеството до юношеството. Смазващият неуспех или
фрустрация на някой от тези етапи затормозява появата на по-
късните фази и пречи на хармоничната интеграция в проприу­
ма. Детските преживявания следователно са изключително важ­
ни за развитието на здравата личност.

Развитието на здравата личност

Олпорт не описва развитието на личността чрез ясно разг­

раничени фази, както при развитието на Аза. Относителното
пренебрегване на личностното развитие е в съответствие с
убеждението му, че личността на възрастния е повече функция
на личното настояще и бъдеще, отколкото на миналото. Само
при невротиците съществува функционално непрекъсващо от­
ношение между детето и възрастния. Независимо от това Ол-

27
порт все пак описва определени детски преживявания, които се
различават при невротичните и здравите личности и си заслу­
жава да бъдат дискутирани накратко.
Той се интересува от взаимоотношението между детето и
майка му, особено що се отнася до количеството сигурност и
привързаност, която тя му осигурява. Ако то получава доста­
тъчно сигурност и привързаност, положителният психичен рас­
теж ще бъде осигурен през 7-те фази на появата на Аза. Детето
ще формира идентичност и Аз-образ и Азът ще започне да се
разширява отвъд човека. По време на пубертета ще се форми­
ра стремеж към притежаване, осигуряващ рамката за съотнася-
не и мотивацията за бъдещ растеж. Когато всички аспекти на
Аза са на място, не е трудно да се появи зрелият възрастен.
Очевидно е тогава, че ролята на майката е от огромно зна­
чение. Какво се случва, ако тя не осигури достатъчно сигурност
и привързаност на детето? Дете, отгледано при тези условия,
става несигурно, агресивно, искащо, ревниво и егоцентрично и
психичният растеж се минимизира. Като възрастен човекът ще
бъде контролиран от детската мотивация, инфантилните инс­
тинкти и конфликти и е твърде вероятно да развие някаква фор­
ма на психично заболяване.
Олпорт е доста неясен по един изключително важен въп­
рос: дали човек при определени обстоятелства би могъл да
противодейства на злощастните преживявания през ранното
детство. Възможно ли е ефектите от отхвърлящата майка да бъ­
дат превъзмогнати от съчувстващ учител, грижовен по-възрас­
тен роднина или - по-късно в живота - от интимен приятел или
съпруг? Или такъв човек е обречен на невроза? Би било успо­
кояващо да се вярва, че удовлетворяването по-късно в живота
на осуетените детски потребности от сигурност и привързаност
ще компенсира ранните спънки, но тази възможност не е експ-
лицитно изяснена от Олпорт. Той пише много малко за невро­
тичното поведение, тъй като се интересува много повече от
здравата личност.

К ритерии за здрава личност

Следните седем критерия за зрялост представят схваща­

нето на Олпорт за специфичните характеристики на здравата
личност.

28
 1. Разширяване на чувството за Аз. В процеса на развитие
Азът се разширява до все по-голям обхват от хора и обекти.
Първоначално той е фокусиран единствено върху индивида.
След това, след като кръгът от преживявания расте, Азът се раз­
ширява, за да включи абстрактни ценности и идеи. С други ду­
ми, в процеса на съзряване човекът развива интереси извън Аза.
Не е достатъчно обаче да се взаимодейства с нещо или някого
отвъд Аза, като например професията. Човек трябва да стане
пряк и пълнокръвен участник. Олпорт нарича това „автентично
участие на индивида в някакви важни сфери на човешка дей­
ност“1. Той трябва да разширява своя Аз чрез дейността.
Знаем, че е възможно да се работи активно върху нещо (ка­
то университетски курс или професия), без да се чувства истин­
ска лична ангажираност или чувство за участие. Според схва­
щането на Олпорт дейността трябва да е релевантна и значима
за Аза: тя трябва да означава нещо за човека. Ако се залавяте с
дадена работа, защото вярвате, че е важна, защото тя предиз­
виква вашите способности или защото се чувствате добре, ко­
гато я свършите според най-големите си възможности, тогава
сте истински участник в тази работа. Дейността означава мно­
го повече за вас, отколкото доходът, който получавате: тя задо­
волява и други ваши потребности.
Колкото повече човек е напълно психологически включен в
разнообразни дейности, хора или идеи, толкова по-здрав пси-
хично ще е. Това чувство за автентично участие е приложимо
към работата ни, към отношенията ни със семейството и прия­
телите, хобито или политическите или религиозните пристрас­
тия. Азът се инвестира в тези значими дейности и те стават не­
гови разширения.
2. Топли отношения на Аза с другите. Олпорт разгранича­
ва два вида топлота в отношенията с другите хора: способност­
та за интимност и за съчувствие.
Психично здравият човек е способен да показва интимност
(любов) към родител, дете, съпруг/а или близък приятел. Това,
което предизвиква тази способност, е добре развитото чувство за
разширяване на Аза. Човек проявява автентично съучастие към
обичания обект и загриженост за неговото благосъстояние - то
става толкова важно, колкото и собственото добруване. Друга

Mbid., pp. 283-284.

29
предпоставка за способността за интимност е добре развитото
чувство за Аз-идентичност.
Има разлика между любовните отношения на невротиците
и тези при здравите личности. Невротиците са склонни да по­
лучават много повече любов, отколкото са способни да дадат.
Когато те наистина дават любов, то е с условия и задължения,
които не са взаимни. Любовта на здравите хора е без условия,
тя не осакатява и не обвързва.
Състраданието - вторият вид топлота, включва разбира­
не на основната човешка същност и чувство за свързаност с
всички хора. Здравият човек има способността да разбира
болките, страстите, страховете и неуспехите, характеризиращи
човешкото съществуване. Тази емпатия се поражда от „въоб­
ражаемо разширяване“ на чувствата на индивида до цялото
човечество.
В резултат на способността за състрадание зрялата лич­
ност е толерантна към поведението на другите хора и не преце­
нява или заклеймява. Здравият човек приема човешките слабос­
ти, знаейки, че той също има слаби страни. Невротикът обаче е
нетолерантен и неспособен да разбере универсалността на фун­
даменталния човешки опит.

3. Емоционална сигурност. Тази характеристика на здрав

та личност включва няколко качества: основното е себеприема-
нето. Здравите личности са способни да приемат всички аспек­
ти на своето същество, включително и слабостите и неуспехи­
те, без да им се подчиняват пасивно. Зрелите хора например
могат да приемат сексуалния си инстинкт, без да станат излиш-
но превзети или потиснати, както това може да се случи с нев­
ротиците. Зрелите хора са способни да живеят с този и други
аспекти на човешката природа без конфликт със себе си или с
обществото. Те се опитват да направят най-доброто, на което
са способни, и така се усъвършенстват.
Зрелите личности са способни да приемат и човешките
емоции. Те не са затворници на чувствата си, нито се опитват да
се скрият от тях. Здравите личности контролират емоциите си,
така че те не пречат на междуличностните дейности. Този кон­
трол не е потискане, а по-скоро пренасочване на емоциите в по-
конструктивни канали. Невротиците обаче дават израз на емо­
цията, която изпитват в момента, често демонстрирайки гняв

30
или омраза, независимо колко не на място могат да бъдат тези
чувства.
Друго качество на емоционалната сигурност е това, кое­
то Олпорт нарича „търпимост към фрустрация“. Тук се има
предвид как човек реагира на стреса и на затормозяването на
желания и стремежи. Здравите хора издържат на тези задръж ­
ки; те не се подчиняват на фрустрацията, а са способни да на­
мерят различни, по-малко фрустриращи начини за достигане
на същите или заместващи ги цели. Фрустрациите не осакатя­
ват така здравите хора, както това често се случва при невро-
тидите.
Зрелите хора не биха могли да бъдат така търпими към
фрустрация, така себеприемащи се или с такъв контрол върху
емоциите си, ако нямат базисното чувство за сигурност. Те са се
научили да се справят със страховете в живота и със заплахите
към егото си с чувство за пропорция и са открили, че такива
стресове невинаги водят до гибел. Здравите хора не са освобо­
дени от несигурност и страхове, но се чувстват по-малко запла­
шени и по-способни да се справят с тях, отколкото невротиците.

4. Реалистично възприятие. Здравите хора разглеждат све­

та обективно. Невротиците, обратно, често трябва да изкривя­
ват реалността, за да я направят съвместима със собствените
си желания, потребности или страхове. Зрелите хора нямат пот­
ребност да вярват, че околните или ситуациите са или изцяло
лоши, или изцяло добри в съответствие с личното си пресъзда­
ване на реалността. Те приемат реалността такава, каквато е.

5. Умения и професионален статус. Олпорт е категоричен

по въпроса за значението на работата и необходимостта човек
„да загуби себе си“ в нея. Успехът в работата означава развитие
на определени умения и способности или ниво на компетент­
ност. Но не е достатъчно само да се притежават релевантните
умения, трябва да ги използваме с цялото си сърце, ентусиази­
рано, с отдаване и влагане в работата на всичко от себе си.
Олпорт отбелязва, че е възможно някои хора, които прите­
жават умения, да са невротични. Невъзможно е обаче да се от­
крие здрав, зрял човек, който да не е насочил своите умения
към работата си. Това отдаване на зрелите хора е толкова сил-
но, че те са способни да редуцират всички свързани с Аза защи-

31
ти и инстинкти (като гордост), докато са погълнати от своята
работа. Отдаването на работата е свързано с идеята за отговор­
ността и за положителното оцеляване в живота. Олпорт цитира
известния мозъчен хирург Харви Кушинг по този въпрос:
„Единственият начин да издържиш в живота е да имаш някак­
ва работа за свършване“1.
Работата и отговорността осигуряват смисъла и чувството
за приемственост в живота. Не е възможно да се постигне зря­
лост и положително психично здраве, без човек да има значима
работа и отдаване, посветеност и умения, с които да я върши.

6. Аз-обективиране. Този критерий е въплътен в стара

рецепта „познавай себе си“ - една определено трудна задача.
Търсенето на обективно Аз-познание започва рано в живота и
никога не спира, но на всяка възраст е възможно да се постиг­
не дадено полезно равнище на Аз-обективиране. Здравата лич­
ност постига по-високо ниво на себеразбиране, отколкото нев-
ротикът.
Адекватното познание за себе си изисква вникване във вза­
имоотношението между това, което човек смята, че е, и онова,
което е в действителност. Колкото е по-близко съответствието
между тези две идеи, толкова е по-голяма зрелостта на човека.
Друго важно взаимоотношение е между това, което човек смя­
та, че е, и онова, което другите мислят за него. Здравият човек
е отворен за мненията на другите при формиране на обективна
картина за себе си.
Човекът, който притежава високо ниво на Аз-обективация
или себепрозрение, е малко вероятно да проектира личните си
отрицателни качества върху другите хора. Той е склонен да е
безпристрастен съдия на другите и обикновено е по-добре при­
ет от тях. Олпорт пише също, че човекът, който притежава по-
голямо себепрозрение, е по-интелигентен от онзи, който не е
така вникнал в себе си.
Освен това, въпреки че може да се смеете на тази идея, съ­
ществува висока корелация между нивото на себепрозрение и
чувството за хумор, този тип хумор, който включва възприема­
нето на непоследователностите и абсурдите и способността да
се смееш на себе си. (Олпорт разграничава това от грубия ко­
мичен хумор, занимаващ се със секса и агресията.)

1 Ibid., р 290.

32
 7. Обединяващата философия на живота. Здравите личнос
ти са насочени напред, мотивирани са от дългосрочни цели и
планове. Тези хора имат като крайпътен камък в живота си чув­
ство за смисъл, мисия, за която да работят, и това осигурява
континуитет на тяхната личност.
Олпорт нарича тази обединяваща мотивация насоченост и
тя е по-видима в здравите личности, отколкото в невротиците.
Насочеността ръководи всички аспекти на личния живот към
определена цел (или серия от цели) и дава на човек смисъла на
живота. Трябва постоянно да следваме значими цели: без тях
вероятно ще изпитваме личностни проблеми. Затова Олпорт
смята, че е невъзможно да съществува здрава личност без стре­
межи и насоченост към бъдещето.
Може би рамката на конкретните цели е идеята за ценнос­
тите. Те (заедно с целите), подчертава Олпорт, са жизненоваж­
ни за развитието на обединяваща философия на живота. Чове­
кът може да избира между разнообразие от ценности - те могат
да са свързани с неговото Аз (например гордост от това да си
работник) или да са широки и споделяни с много други (като
патриотизма).
Притежаването на силни ценности ясно разграничава здра­
вата личност от невротика. Невротикът или няма ценности, или
са само фрагментарни или преходни. Ценностите на невротика
не са постоянни или достатъчно силни, за да свържат или обе­
динят всички аспекти на живота.
Атрибутът „съзнание“ допринася за обединяващата фило­
софия на живота. Олпорт отбелязва различието между зрялото
и незрялото, или невротично съзнание. Незрялото съзнание е
като детското: робско и сервилно, пълно с ограничения и заб­
рани, пренесени от детството в зрялата възраст. То се характе­
ризира с чувството за „трябва“, а не за „длъжен съм“1. С други
думи, незрелият човек казва: „Аз трябва (външна принуда - б.
пр.) да се държа по този начин“; зрелият човек казва: „Аз би
трябвало (вътрешно убеждение - б. пр.) да се държа по този на­
чин.“ Зрялото съзнание се състои от чувството за отговорност
и дълг към себе си и към другите и може да има своите корени
в религиозните или етичните ценности.

1Двата английски модални глагола, които авторът употребява, имат различ-

но значение: must - трябва (външно задължение, необходимост), и ought -
би трябвало, желателно е, длъжен съм (вътрешна необходимост). - Б. пр.
3. 33
 Л И Ч Е Н К О М ЕН ТА Р

Няколко аспекта от подхода на Олпорт към човешката лич

ност са оригинални. Той е първият теоретик на личността, кой
то изучава зрели, нормални възрастни хора вместо неврогици,
Фройд и другите ранни теоретици на личността развиват идеи
те си на базата на наблюдения върху разстроени личности. В ре
зултат теориите им се фокусират главно върху неврозите, Ол
порт изследва нормални лица и така развива теория, която се
занимава изключително със здравата личност.
Олпорт смята, че между невротичната и здравата личност
и между детството и зрялата възраст има цяла пропаст. Той ос
тава единственият теоретик на личността, който твърди, че ня­
ма функционални сходства между разстроената и здравата лич
ност; те са отделни цялости.
Подобна функционална диференциация съществува между
детето и здравия възрастен. Фройд и другите теоретици на лич­
ността разглеждат всички човешки същества като продукти
(или затворници) на детските преживявания, а Олпорт е убеден,
че това е вярно само за невротиците. Той не отрича значението
на влиянието на детството. Напротив, то може да бъде отчет­
ливото различие между неврозата и психичното здраве, но вед­
нъж формирана, здравата личност е свободна от миналото.
Психичното здраве следователно гледа напред, а не назад,
Погледът е към това, което човек се надява да стане, а не към
онова, което вече се е случило и не може да бъде променено.
Струва ми се, че това прави схващането на Олпорт много опти-
мистично и изпълнено с надежда. Бъдещето може съзнателно и
целенасочено да се планира и да се работи за усъвършенства'
нето на човека. Живот, който се фокусира върху миналото, не е
толкова открит за промени.
Смятам, че идеята за ориентацията към бъдещето - фоку'
сът върху дългосрочните цели, идеи и мечти, е напълно прием
лива. Съвсем ясно е, че изглежда по-здравословно човек дз
очаква, да планира и да се бори, отколкото да се задълбава в сv
битията от миналото. Олпорт също така се фокусира върху не'
обходимостта от увеличаване, а не от намаляване на равнище*'
то на напрежение и това е в съответствие със собствения ми
опит и познания за живота на историческите фигури. Жизнени'
те, активни човешки същества се нуждаят от разнообразие #

34
ясивота си; те не се задоволяват с рутината. Всички познаваме
хора, които рискуват и приемат шанса, които активно търсят
стимулация и предизвикателство в живота си.
И когато осъществим всяка мечта и достигнем до всяка цел
по пътя към крайната цел, ние (онези от нас, които смятат, че са
зрели, здрави личности) активно търсим нови мотиви и цели.
Това, което осигурява силни усещания и жар в живота, е прес­
ледването, а не улавянето, постигането, а не постижението,
стремежът, а не успехът.
Очакванията в теорията на Олпорт са това, което ни пома­
га да определим кои сме и какво сме, да формираме нашата Аз-
идентичност. Все едно да кажеш: „Аз съм това, което се стремя
да бъда.“ Ударението върху стремежа ни непрестанно да се раз­
виваме се поддържа и от други теоретици в настоящата книга и
аз с цялото си сърце съм съгласен с тази идея.
Друг аспект от схващането на Олпорт за здравата личност,
който и други теоретици повтарят, е, че здравите личности са
насочени към другите хора. Далеч от това да е егоцентричен,
зрелият човек е активно включен, отдаден на нещо или някого
извън собственото си Аз. Човек не е пасивен наблюдател на жи­
вота - изолиран и отдръпнал се, а напълно потопен в него. Зна­
чимата работа е необходима, но също толкова необходимо е и
добруването на другия, на обичания човек или по-голямата об­
щност от близки човешки същества. Здравият човек е способен
да обича и да разшири Аза си в дълбоки отношения на привър­
заност с другите. Растежът и осъществяването на другите става
поне толкова важно, колкото и собственият растеж и развитие.
Зрелите хора са силно реалистични. Те познават себе си и
приемат своите ограничения, като не са победени от тях. Каза­
но просто, те знаят кои са и затова са сигурни в отношенията си
със себе си и със света наоколо.
Според мен в тези характеристики има едно силно привле­
кателно благоразумие. Много от предписанията на Олпорт за
здравата, зряла личност, изглежда, са дестилат от основните
истини, които философите и теолозите проповядват от векове.
Очевидно е здравословно да изградиш стабилен Аз-образ и Аз-
идентичност, да имаш чувство за самооценка, да бъдеш спосо­
бен да даваш любов открито и без условия, да се чувстваш емо­
ционално сигурен и да притежаваш цели и чувство за значение,
които дават смисъл и насока на живота.

35
 В известен смисъл може би Олпорт не ни е казал нещо, ко
ето вече да не знаем. Може би той преформулира стари и из
търкани идеи. Няма обаче нищо лошо в една освежаваща дозп
стари идеи, ако това ни напомня, че те могат да съдържат зър
ното на истината. (Изтърканите идеи, които не съдържат еле
мент истина, обикновено остаряват и не се предават на следва
щите поколения, какго много от идеите на Олпорт.) И както ше
видим, много от тези основни истини са предложени и от дру
ги теоретици.
Силата на Олпорт е в способността му да възприема общи­
те теми в живота на психично здравите хора и да ги изразява с
яснота, която е рядко срещана сред психолозите. Това, че той
може да е предложил вечни истини, се подкрепя от познанията
ни за живота на исторически личности и съвременни мъже и
жени, проявили характеристиките и атрибутите, които той с та­
кава убедителност описва. На въпроса, дали Олпорт ни е дал
пълното описание на здравата личност, не може да се отгово­
ри, докато не разгледаме други модели за психичното здраве,
прибавящи нови измерения към портрета на зрелия, здрав чо­
век, който Олпорт рисува.

Литература

Ailport, G. (1955). Becoming: Basic Consideration fo r a Psychology

o f Personality. New Haven; Yale University Press.
Allport, G. (1960). Personality and Social Encounter. Boston:
Beacon Press.
Allport, G. (1961). Pattern and Growth in Personality. New York:
Holt, Rinehart & Winston.
Allport, G. (1967). Autobiography. In Е. C. Boring & G. Lindzey
(Eds.). History o f Psychology in Autobiography (Vol. 5). New
York: Appleton-Century-Crofts.
Allport, G. (1968). The Person in Psychology. Boston: Beacon Press
Maddi, S.R., & Costo, P.T. (1972). Humanism in Personology‘
AUport, Maslow, and Murray. Chicago: Aldine-Atherton.

36
 . 3
Пълноценно функциониращият човек:
моделът на Роджърс

В Пекин, Китай, през 1922 г. двадесетгодишният Карл Ро­

джърс (1902-1987) натрупва впечатления, които ще дадат фор­
мата и съдържанието на неговия подход към личността. След
шестмесечен престой там като делегат на международна хрис­
тиянска студентска конференция той се връща у дома за първа­
та си година в Университета в Уисконсин напълно променен с
ново виждане за живота, което ще даде отражение в професио­
налния и личния му живот.
Семейното възпитание на Роджърс е в духа на стриктното
и безкомпромисно фундаменталистко християнство с ударение
върху моралното поведение и добродетелите на усърдната ра­
бота. Религиозното възпитание от страна на родителите му има
много силно влияние по време на детството и юношеството му
и не загубва значението си дори когато постъпва в колеж. В
действителност през първата година в колежа той решава да
отдаде живота си на „християнска работа“, като стане пастор.
Следващата година Роджърс е избран да присъства на кон­
ференцията на Световната студентска християнска федерация в
Китай. Това „отваря“ неговия свят в много посоки. Той открива
нова и важна част от себе си по време на това пътуване до дру­
гата страна на света. За първи път се среща с хора от различна
интелектуална и културна среда, чиито идеи са му така чужди,
както и външният вид и езикът им. В разговори с другите сту­
дентски делегати се докосва до техните идеи. Така основните му
фундаменталистки убеждения са разклатени, отслабени и в
крайна сметка отхвърлени.
По това време Роджърс записва мислите и чувствата си в
Дневник и изпраща едно копие от него на момичето, за което
по-късно ще се ожени, а друго - на родителите си. Продължава
Да записва и да изпраща мислите си, а седмиците се превръщат
в месеци. Вкъщи родителите му все повече се тревожат от дъл­

37
гите писма, но Роджърс не знае нищо за тези притеснения по-
ради закъсняването на пощата от САЩ. Изминават два месеца,
преди реакцията на родителите му на първото му писмо да го
застигне.
Резултатът от преживяванията на Роджърс в Китай е раз­
чупването на религиозните и интелектуалните връзки с негови­
те родители и осъзнаването, че той „може да мисли самостоя­
телно, да стига до собствени заключения и да защитава позици­
ята, в която вярва“1. Тази новопридобита свобода и чувството за
увереност и насока, което тя му дава, го води до разбирането,
че в крайна сметка човек трябва да разчита единствено на своя
опит. Това убеждение и вярата в собствените преживявания ста­
ват крайпътните камъни на подхода на Роджърс към личността.
Роджърс получава докторска степен от Колежа за учители
на Колумбийския университет през 1931 г. и продължава рабо­
та, за да стане известен с развитието на недирективната, или
центрирана върху клиента терапия. Тази форма на терапия е
много популярна в САЩ и е била използвана за усъвършенст­
ване на човешката личност в най-разнообразни случаи.
Подходът на Роджърс към терапията и произтичащият от
нея модел на здравата личност осигуряват ласкателна и опти-
мистична картина за човешката природа. Основната му тема е
отражение на онова, което е научил за себе си на 20-годишна
възраст: човек трябва да разбита само на собствения си опит, за­
щото това е единствената реалност, която той може да познава.

Подходът на Роджърс към личността

За разлика от Олпорт, чиито данни са извлечени единстве­

но от изучаването на зрели, здрави възрастни хора, Роджърс ра­
боти с лица с нарушения, които са търсили помощ за промяна
на своята личност. За да лекува тези пациенти (той предпочита
да ги нарича „клиенти“), той развива метод за терапия, който
поставя основната отговорност за личностната промяна върху
клиента, а не върху терапевта (както при подхода на Фройд).
Оттук произлиза и терминът центрирана върху клиента тера­
пия. Очевидно този метод приема, че човекът с нарушения при­
1 Rogers, C.R. (1967). Autobiography. In E.G. Boring, & G. Lindzey (Eds.).
History of Psychology in Autobiography (Vol.5). New York: Appleton-Century-
Crofts, p. 351.
38
тежава определено ниво на способности и съзнание, и отразява
д о ст а неща от схващането на Роджърс за човешката природа,
Ако са отговорни и способни да усъвършенстват личност­
та си, хората трябва да притежават съзнание и да бъдат рацио­
нални същества. Роджърс е убеден, че хората се ръководят от
съзнателното възприемане на себе си и на света наоколо, а не
0т подсъзнателни сили, които не могат да контролират. Окон­
чателният критерий на човека е собственият му съзнателен
опит, който осигурява интелектуалната и емоционалната рамка
на непрестанното израстване на личността.
Според Роджърс ние - рационалните, съзнателни човешки
същества, не сме контролирани от детските преживявания, ка­
то възпитаването на физиологичните нужди, ранното отбиване
на кърмачето или преждевременните полови контакти. Те не ни
обричат или осъждат на живот, пълен с конфликти и тревож­
ност, над които нямаме контрол. За здравата личност настоя­
щето и това, как го възприемаме, е от много по-голямо значе­
ние, отколкото миналото. Но Роджърс отбелязва, че миналият
опит може да влияе върху начина, по който възприемаме дейс­
твителността, което пък от своя страна влияе върху нивото на
психичното ни здраве. Така преживяванията по време на детст­
вото са важни, но Роджърс поставя ударението върху това, ко­
ето става с нас сега, а не върху онова, което е станало някога.
В работата си с клиентите Роджърс поддържа становище­
то, че личността трябва да се изследва и разбира чрез личната
гледна точка на клиента за собствения му субективен опит. Точ-
но както в личния си живот той започва да вярва на собствения
си опит, така в професионалния си живот Роджърс се доверява
на опита на клиентите си. Това, което е реално за всеки клиент,
са неговите уникални възприятия за реалността.
Роджърс е уверен, че след като е обект на перцептивния
опит на всеки човек, тази реалност ще се различава при различ­
ните хора. Независимо от това обаче той смята, че съществува
еДна обща, базисна мотивационна сила - тенденцията или стре­
межът към актуализация.

М отивацията на здравия човек: актуализацията

В своята система на личността Роджърс задава една-единс­

твена мотивация, „една фундаментална потребност“ - да се под­

39
държат, актуализират и засилват всички аспекти на човека. Тази
тенденция е вродена и обхваща физиологичните и психичните
компоненти на растежа, въпреки че по време на първите години
от живота тя е по-ориентирана към физиологичните аспекти.
Нито един аспект на човешкия растеж и развитие не дейст­
ва независимо от тази тенденция към актуализация. На по-нис­
ките нива тя е отговорна за основните физиологични потреб­
ности от храна, вода и въздух. Тази тенденция следователно
подпомага организма да оцелее чрез поддържане на основните
телесни потребности.
Актуализацията обаче прави много повече от поддържане­
то на организма; тя подпомага и засилва съзряването и расте­
жа. Когато кърмачето расте, телесните му органи и физиоло­
гичните му процеси стават изключително сложни и диференци­
рани. Този процес на съзряване се простира от промените в раз­
мера и формата на новороденото до развитието на вторичните
полови белези през пубертета.
Пълното съзряване не е автоматично, независимо от фак­
та, че „подробните планове“ за целия процес на съзряване се
съдържат в генетичната структура на човека. Този процес
изисква много усилия - Роджърс ги сравнява с борбата и бол­
ката, които детето изпитва, когато се учи да ходи. То се спъва,
пада и се наранява. Би било много по-лесно и по-малко болез­
нено да престане да се опитва да стои право и да прави тези
първи стъпки, но то продължава и в крайна сметка успява. За­
що упорства? Роджърс вярва, че тенденцията към актуализа­
ция каго мотивираща сила е много по-силна от болката, бор­
бата и всяка допълнителна причина усилията за развитие да се
прекратят.
Тенденцията към актуализация на физиологично ниво е
неудържима; тя тласка човека напред от една фаза на зрялост
към друга, принуждавайки го да се адаптира и да израства1.

1Роджърс е убеден, че този аспект на тенденцията към актуализация при­

съства у всички живи същества. Животни, дървета и дори водорасли го
притежават и както поетично го описва: „Тук в това приличащо на пал­
ма водорасло беше силата на живота, тласъкът напред, способностга да
проникваш в невероятно враждебна среда и не само да се задържиш, но
да се адаптираш, да се развиваш, да станеш себе си.“ Rogers, С. R. (1963).
Actualizing tendency in relation to motives and to consciousness. In M. R.
Jones (Ed.). Ncbrasca Symposium on Motivation. Lincoln: University of
Nebrasca Press, p. 2.
40
 Както се вижда, този физиологичен аспект на тенденцията
към актуализиране не е ориентиран към намаляване на напре­
жението. Борбата и упоритостта, включени в актуализацията,
ни изправят пред повече, а не пред по-малко напрежение. Цел­
та на живота следователно не е просто поддържането на хоме-
остатичен баланс или по-голяма лекота и комфорт, а непрес­
танният растеж. Нашата посока е напред, към увеличена слож­
ност на функциониране, така че да можем да станем всичко
онова, на което сме способни.
На това биологично ниво Роджърс не прави разлика между
здравите и нездравите човешки същества. Очевидно той не от­
крива разлика между емоционалното здраве и емоционалната
болест в термините на количеството или степента на това, кое­
то може да се нарече биологична актуализация. Когато обаче
разглеждаме психологическите аспекти на актуализацията, се
появяват различията.
Г ~ В процеса на израстване на детето започва да се развива
Азът. Същевременно ударението при актуализацията е измест­
ване от физиологичното към психичното. Тялото с неговите спе­
цифични форми и функции е достигнало до равнището на разви­
тие на възрастния и тогава растежът се концентрира върху лич­
ността. Роджърс не определя ясно кога се осъществява тази
трансформация, но от трудовете му оставаме с впечатлението,
че тя започва в детството и завършва в късното юношество.
След като Азът се появи, започва да действа тенденцията
към себеактуализация. Този продължаващ цял живот процес е
най-важната цел в живота на човека. Себеактуализацията е
процесът на ставане на себе си, на развитие на собствените
уникални психични характеристики и възможности. Роджърс
вярва, че хората имат вродена необходимост да създават и че
най-важният творчески продукт е собственото Аз ~ цел, пос­
тигана много по-често от здравите личности, отколкото от
психично болните хора.
Има една важна разлика между общата тенденция към ак­
туализация и специфичната тенденция към себеактуализация.
Съзряването и развитието на целия организъм не е повлияно в
чувствителна степен от ученето и опита. Правилното хормонал-
Но и химическо функциониране на човека ще доведе до разви-
тие на вторичните полови белези и опитът няма нищо общо с
този тип развитие. Актуализацията на Аза обаче се определя

41
по-скоро от социалните, отколкото от биологичните сили, така
че себеактуализацията ще бъде подпомогната или ще й се поп­
речи от опита и ученето особено по време на детството.

Развитието на Аза

В ранното детство детето започва да диференцира или да

разделя един аспект от своето съществуване от останалите. То­
зи аспект е Азът и това се вижда от увеличаващата се употреба
на думите „аз“ и „мое“. То развива способността да прави раз­
лика между това, което му принадлежи или е част от него, и
всички други обекти, които вижда, чува, докосва или усеща чрез
обонянието си в процеса на формиране на картина или образ за
себе си. С други думи, детето развива Аз-образ.
Като част от Аз-образа детето си представя кой трябва да
бъде или би могло да бъде. Такива образи са формирани в ре­
зултат на увеличаващите се сложни взаимодействия с другите
хора. Чрез възприемане на реакциите на другите към своето по­
ведение в идеалния случай детето развива съгласуван модел от
Аз-образи, интегрално цяло, в което всякакви възможни несъ­
ответствия между Аза, какъвто той е, и Аза, който детето би ис­
кало да бъде, трябва да бъдат минимизирани. В здравия, себе-
актуализиращ се човек се развива кохерентен модел, но ситуа­
цията при емоционално разстроеното лице е съвсем друга.
Конкретните начини на развитие на Аза и дали той ще се
окаже здрав или не, зависят от любовта, която детето получава
в ранното си детство. По времето, когато Азът започва да се
развива, детето се научава да има нужда от любов: Роджърс на­
рича тази потребност положително отношение.
Положителното отношение - завладяваща и всепрониква-
ща потребност - е присъщо на всички човешки същества; вся­
ко дете търси положително отношение. Не всяко дете обаче ще
намери достатъчно задоволена тази своя потребност. За него е
удовлетворяващо да получава привързаност, любов и одобре­
ние от другите хора1, а получаването на неодобрение и липса
на любов и привързаност са фрустриращи. Следователно дали
детето ще порасне като здрава личност, зависи от това докол­
ко добре се задоволява неговата потребност от положително
отношение.
1На тази възраст „другите хора“ обикновено означава майката.
42
 Развиващият се Аз~образ у детето е в много голяма степен
повлиян от майката. Какво ще стане, ако тя не осигурява поло­
жителното отношение към детето? Какво ще се случи, ако не
одобрява и отхвърля неговото поведение? То възприема всяко
неодобрение (дори ако се фокусира само върху един аспект на
поведението) като широко, дифузно неодобрение на всеки ас­
пект от неговото същество. Детето става чувствително към все­
ки знак за отхвърляне и скоро започва да планира поведението
си въз основа на реакцията, която то би предизвикало.
В този случай, за да намери насоки за собственото си пове­
дение, детето търси другите, а не себе си. Потребността от по­
ложително отношение - сега вече по-силна, след като е била
фрустрирана, изисква все повече енергия и мисъл. То трябва
усилено да се труди за получаване на положително отношение
за сметка на актуализацйята на Аза си.
В тази ситуация детето развива това, което Роджърс нари­
ча условно положително отношение. Привързаността и любов­
та, които то получава, са в зависимост от „правилното“ му по­
ведение. В процеса на развитие на условното положително от­
ношение детето интернализира нагласите на майката. Когато
това стане, те са иззети от него и то ги прилага върху себе си.
Ако майката например изразява неодобрение всеки път, ко­
гато малкото дете изпуска някакъв предмет извън кошарката
си, то накрая започва да не одобрява себе си винаги когато се
държи по този начин. Външните стандарти на преценка са ста­
нали негови собствени и то „наказва“ себе си така, както майка­
та го е правила по-рано. То „обича“ себе си само когато се дър­
жи по начин, който знае, че майката одобрява. Така Азът става
>,заместител на майката“.
Ог това достойно за съжаление състояние, в което детето
получава условно положително отношение първо от майката и
после от себе си, се развиват условията за ценност. Това означа­
ва, че детето има чувство за собствена ценност само при опре­
делени условия. То трябва да избягва да се държи или да мисли
по начин, предизвикващ неодобрение и отхвърляне по приетите
°т майката стандарти. Изпълняването на забранени поведения
го кара да се чувства виновно или недостойно - състояния, сре-
които детето трябва да се защитава, и така защитата става
част от детското поведение. Тя се активира винаги когато се по­
яви тревожност, т. е. винаги когато детето (а по-късно възраст­

43
ният) е изкушено да проявява забранения вид поведение. В ре­
зултат на тази защита свободата на човека е ограничена и истин­
ската природа на неговия Аз не може да се прояви напълно.
На Аза не е позволено напълно да се актуализира, защото
определени негови аспекти трябва постоянно да се държат под
контрол. Условията за ценност действат като капаците на кон,
отрязвайки част от наличния опит. Хората с условия за ценност
трябва да ограничават поведението си и да изкривяват реал­
ността, защото дори само осъзнаването на нямащите ценност
типове поведение и мисли може да бъде също толкова запла­
шително, колкото и тяхното проявяване. И тъй като не могат
свободно и открито да взаимодействат със средата си, тези хо­
ра развиват онова, което Роджърс нарича несъответствие меж­
ду Аз-образа и заобикалящата реалност. Те не могат да актуа­
лизират всички аспекти на Аза, или, с други думи, не могат да
развият здрава личност.
Досега анализирахме как се развива човек, който не е психич-
но здрав. Нека сега отбележим противоположните условия в дет­
ството, които благоприятстват развитието на психичното здраве.
Основната предпоставка за появата на здравата личност е
получаването на безусловно положително отношение в ранното
детство. То се развива, когато майката осигурява любов и при­
вързаност независимо от начина, по който детето се държи. Те­
зи свободно давани любов и привързаност и отношението, кое­
то представляват, за детето стават интернализирани групи от
норми и стандарти по същия начин, по който отношението на
майката, показващо условно положително отношение, се интер-
нализира от детето й.
Безусловното положително отношение не изисква липсата
на всякакви ограничения върху детското поведение - то не оз-
начава, че на детето е позволено да прави каквото си иска, без
да бъде мъмрено. Ако това беше вярно, майката не би могла да
опази детето си от опасности - например да го издърпа от го­
рещата печка заради страха да не превърне положителното си
отношение в условно.
Роджърс вярва, че майката може да не одобрява определен
начин на поведение, без същевременно да установява условия,
при които детето ще получава любов и привързаност. Това м о­
же да се постигне в атмосфера, която спомага детето да прие­
ме нежелателността на някои типове поведение, без да бъде на­

44
карано да се чувства виновно и нямащо никаква ценност, след
като ги изпълнява. Не толкова мъмренето и съветването са те­
зи, които поставят условия за ценност за детето, колкото начи­
нът, по който се извършва мъмренето.
Децата, които израстват с чувството за безусловно положи­
телно отношение, няма да развият условия за ценност, т. е. те се
чувстват ценни при всякакви обстоятелства. А ако няма условия
за ценност, тогава няма нужда от защитно поведение. Няма да
има несъответствие между Аза и възприемането на реалността.
Няма опит, който да е застрашителен за такъв човек - той е
способен да участва в живота свободно и напълно. Азът е дълбок
и обширен, защото съдържа всички мисли и чувства, на които чо­
век е способен. Той е гъвкав и отворен за нови преживявания. Ни­
то една част от Аза не е осакатена или разстроена в своя израз.
Този човек е свободен да стане себеактуализиращ се, да
развие своите потенциали. И след като процесът на себеактуа-
лизация се е задвижил, човек е способен да продължи към край­
ната цел - да стане пълноценна личност.

Пълноценно функциониращият човек

Първото нещо, което трябва да се отбележи по отношение

на предлагания от Роджърс вариант на здрава личност, е, че то­
ва не е състояние, а процес, „насока, а не местоназначение“1.
Себеактуализирането продължава - то никога не е завършено
или статично състояние. Тази цел, тази ориентация към бъде­
щето тегли човека напред, като все повече диференцира и раз­
вива всички аспекти на неговото Аз. Роджърс нарича една от
своите книги On Becoming a Person („За ставането на личност­
та“) и заглавието обобщава напълно непрестанната природа на
процеса.
Второто нещо по отношение на себеактуализацията е това,
че тя е труден и понякога болезнен процес - включва непрес­
танно проверяване, разширяване и подтикване на всички чо­
вешки способности. „Тя включва куража да бъдеш“, пише Ро­
джърс. „Тя означава да се хвърлиш в потока на живота“2. Такъв
човек е потопен във и отворен за пълния обхват от човешки

1Rogers, С. R. (1961). On Becoming a Person: A Therapist's View of Psycho­

therapy. Boston: Houghton Miffiin, p. 186.
2Ibid., p. 196.
45
емоции и преживявания и ги чувства много по-дълбоко, откол
кото по-малко здравият човек.
Роджърс не описва себеактуализиращите се хора като щас­
тливи или доволни през цялото или дори през по-голямата част
от времето, въпреки че те изпитват тези чувства. Подобно на
Олпорт, Роджърс разглежда щастието като производен продукт
от стремежа към себеактуализация - щастието не е цел само по
себе си. Себеактуализиращите се хора водят живот, който обо­
гатява, предизвиква и има смисъл, но те не се смеят задължи-
телно през цялото време.
Третото нещо по отношение на себеактуализиращите се хо­
ра е, че те са наистина самите себе си - не се крият зад маски
или фасади, преструвайки се, че са нещо, което не са, и не прег­
раждат със стена нищо от себе си. Те не следват поведенчески­
те предписания и не показват различни личности за различните
ситуации. Те са свободни от очаквания или забрани, наложени
им от обществото или от родителите, те са надраснали тези пра­
вила. Роджърс не вярва, че себеактуализиращите се хора живеят
по код, наложен от другите. Избраната посока, демонстрирано
то поведение се определят единствено от самите тях. Азът е гос­
подарят на личността и действа независимо от нормите, пред­
писани от другите. Себеактуализиращите се хора обаче не са от
крито агресивни, размирни или тенденциозно неконвенционал-
ни в пренебрегването на правилата на родителите или на общес­
твото. Те разбират, че могат да функционират като индивиди в
широките рамки на санкциите и насоките на обществото.
В допълнение на тези общи бележки Роджърс предлага пет
специфични характеристики на пълноценно функциониращия
човек.

1. Отвореност към опита

Човек без задържащите условия за ценност е свободен да

изпитва всички чувства и отношения. Няма срещу кого да се за­
щитава, няма от кого да се плаши. Откритостта за опита следо­
вателно е противоположна на защитата. Всяка емоция или чув­
ство - външно или вътрешно, се свързва с нервната система на
човека без изкривявания или промени.
Такъв човек знае всичко за своята природа и нито един ас­
пект от личността не е затворен. Следователно личността е гъв

46
кава, не само приема стимулите, които животът предлага, но е
способна да ги използва за откриването на нови пътища за въз­
приемане и изразяване. Обратното, личността на защитаващия
се човек, действаща при условия за ценност, е статична, скрита
зад роли, неспособна да асимилира или дори да разпознае оп­
ределени преживявания.
Пълноценно функциониращият човек може да се опише ка­
то „по-емоционален“ заради това, че изпитва широк обхват от
положителни и отрицателни емоции (и радост, и тъга напри­
мер), и то с по-голяма интензивност, отколкото отбраняващият
се човек.

2. Екзистенциално живеене

Пълноценно функциониращият човек живее изцяло във все­

ки момент от съществуването си. Всяко преживяване се възпри­
ема като свежо и ново, като че ли никога преди това не е било
преживявано по същия начин, и затова той изпитва въодушев­
ление от всяка случка.
Тъй като здравият човек е отворен за всяко преживяване,
Азът или личността постоянно се влияят или обогатяват от все­
ки натрупан опит. Защитаващият се човек обаче трябва да изк­
ривява новия опит, за да го направи съответен на Аза; той има
предварителна Аз*структура, на която трябва да съответства
целият опит. Пълноценно функциониращият човек, който няма
предварително установен или ригиден Аз, не трябва да контро­
лира или манипулира опита, така че може да участва съвсем
свободно в него.
Очевидно пълноценно функциониращият човек е адапти­
вен, защото Аз-структурата му е постоянно отворена за нови
преживявания. В такава личност няма ригидност или предска-
зуемост. Фактически той казва: „Какво ще бъда в следващия
момент и какво ще направя, изниква от момента и не може да
се предвиди нито от мен, нито от другите“1.
Роджърс вярва, че това качество на екзистенциално живее­
не е най-същественият аспект на здравата личност. Личността
е отворена за всичко, което се случва в момента, и открива във
всяко преживяване структура, която лесно може да бъде проме­
нена в отговор на преживяването в следващия момент.
' Ibid., р. 188.
47
 3. Вяра в собствения организъм

Този принцип може най-добре да се разбере, като се обър­

нем към собствения опит на Роджърс. Той пише: „Когато чувс­
тваш, че дадена дейност е ценна или си заслужава да се върши,
тогава тя си заслужава да се върши. Казано по друг начин, аз
научих, че чувството, което изпитва моят организъм в дадена
ситуация, е по-надеждно от моя интелект“1.
С други думи, да се държиш по начин, за който чувстваш,
че е правилен, е по-надеждно ръководство в избора на тип по­
ведение, отколкото рационалните или интелектуалните факто­
ри. Пълноценно функциониращият човек е способен да действа
според моментни или интуитивни импулси. В такова поведение
има голяма доза спонтанност и свобода, но това не е същото
като да действаш прибързано или с пълно незачитане на пос­
ледствията.
Тъй като е напълно открит за опита, здравият човек има
достъп до цялата съществуваща информация при вземането на
решение. Тя включва собствените потребности, релевантните
социални изисквания, спомените за сходни минали ситуации и
възприятията за настоящата ситуация. Здравият човек може
(поради способността си да е открит за всички преживявания и
напълно да ги изживява) да позволи на организма си да анали­
зира аспектите на ситуацията. Всички релевантни фактори са
претеглени и балансирани и се взема това решение, което най-
добре ще задоволи всички аспекти на ситуацията.
Роджърс сравнява здравата личност с компютър, в който е
програмиран сборът от релевантни данни. Той отчита всички
аспекти на проблема, възможностите и усложненията и бързо
решава какъв курс на действие да приеме.
Човек, който действа само на рационална или интелектуал­
на основа, е в известен смисъл осакатен, тъй като в процеса на
вземане на решение се игнорират емоционалните фактори.
Всички страни на организма - съзнателни, безсъзнателни, емо­
ционални, както и интелектуални, трябва да се анализират от
гледна точка на настоящия проблем. Тъй като данните, използ­
вани за вземането на решението, са точни (не изкривени) и за
щото в процеса участва цялостната личност, здравите хора вяр­
ват на решенията си така, както вярват на себе си.
1 Ibid., р. 22.

48
 Защитаващият се човек, от друга страна, взема решения от
гледна точка на забраните, ръководещи неговото поведение.
Например той може да се ръководи от страха какво ще си по­
мислят другите, от нарушаването на правилата на етикета или
пък да не изглежда глупав. Тъй като не преживява напълно жи­
вота, защитаващият се човек няма пълни и точни данни за всич­
ки аспекти на ситуацията - Роджърс го сравнява с компютър,
програмиран да използва само част от релевантните данни.

4. Чувство за свобода

Тази характеристика на здравата личност имплицитно се

съдържа в предложената по-горе дискусия. Роджърс вярва, че
колкото психично по-здрав е човек, толкова повече изпитва сво­
бода на избор и действие. Здравият човек е способен да избира
свободно между алтернативни начини за действие или мислене,
без страх от задръжки или забрани. Освен това пълноценно
функциониращият човек се радва на чувството за лична власт
над живота и вярва, че бъдещето зависи от него, а не е ръково­
дено от прищевки, обстоятелства или минали събития. Поради
чувството за свобода и власт здравият човек вижда много пове­
че възможности в живота и се чувства способен да направи то­
ва, което иска.
Защитаващият се човек не изпитва такова чувство за сво­
бода. Той може да избере да се държи по някакъв начин, но е
неспособен да превърне свободния избор във фактическо пове­
дение. Поведението се определя от фактори, които са извън
личния контрол, включително собствената му защита и неспо­
собността да се преживяват всички данни, необходими за взе­
мането на решение. Такъв човек няма да има чувство за власт
над живота си и за безкрайността на възможностите. Вариан­
тите са ограничени, а насоченото към бъдещето зрително поле
е стеснено.

5. Творчество

Пълноценно функциониращите личности са творчески лич­

ности. Имайки предвид другите им характеристики, е трудно да
Се предположи, че ге няма да са такива. Тези, които са напълно
°ткрити за всякакви преживявания, вярват на организма си и са
4. 49
гъвкави в решенията и действията си, са хората, които, както
пише Роджърс, ще изразят себе си в творчески продукти и твор
чески живот във всички сфери на съществуването си. Освен то­
ва те са спонтанни в поведението си, променящи се, израства­
щи и развиващи се в отговор на богатите стимули на живота
около гях.
Творческите, спонтанните хора не са белязани с конфор­
мизъм или пасивно адаптиране към социалните и културните
задръжки. Тъй като им липсва нуждата от защити, те не се ин
тересуват от възможната преценка на другите за поведението
им. Такива личности обаче могат и често се подчиняват на
изискванията на определена ситуация, ако това ще им помог
не да задоволят потребностите си и да развият най-пълно
своето Аз.
Защитаващият се човек, комуто липсва чувството за сво
бода и който се е затворил за много преживявания и живее в
предварително определени рамки, не е нито творчески, нито
спонтанен. Той е по-скоро ориентиран към това да направи
живота си сигурен и предсказуем, да държи напрежението на
колкото се може по-ниска степен, а не да търси нови предиз
викателства, стимулация и възбуда. Този ригиден жизнен
стил не дава хранителна почва за израстването на творчест
в ото.
Роджърс вярва, че пълноценно функциониращите хора са
по-способни да се адаптират и да преживяват драстични про­
мени в условията на средата. Те притежават творчеството и
спонтанността да се справят дори с травмиращи промени, като
сражения и природни бедствия. Роджърс възприема пълноцен­
но функциониращите хора като „пригодения авангард“ в проце­
са на човешката еволюция.

ЛИЧЕН КОМЕНТАР

Простотата, с която Роджърс описва здравата личност, е

също толкова привлекателна, както и критериите на Олпорт. Аз
обаче смятам, че най-голямата притегателна сила в становище
го на Роджърс, която е прмогнала то да стане толкова популяр
но, е неговият призив да бъдем „себе си“ и да бъдем „сега“. В
епохата, която поставя ударението върху качеството да изразя­
ваш себе си пълно и открито, свободно от забрани и задръжки.

50
 в тези идеи има някакво самовъзнаграждаващо се качество, ня­
каква привлекателност.
Цялостната ми реакция на позицията на Роджърс е амбива-
лентна: намирам много привлекателни моменти, но също така
# някои притесняващи характеристики.
Трудно е да не се съгласиш с идеята, че здравите личности
са способни на самонасочвана промяна и растеж, на ръководе­
не на собствения си живо г, без да бъдат ограничавани от съби-
^тията през детството. Такава идея се споделя и от други теоре­
тици, представени в тази книга. Друга идея, предложена от Ро­
джърс и други автори, е за съществуването на вродена тенден­
ция към психичен растеж и актуализация, вградена мотивация
за психично здраве, която ни движи напред.
Роджърс предлага уникални и интригуващи предписания
за психично здраве, които според мен са привлекателни. Разви­
тието на Аза и конкретните начини, по които Аз-образът се
влияе от майката, се радват както на емпирични доказателст­
ва, така и на потвърждение от здравия разум. Значението на
положителното отношение и условията за ценност са също
много убедителни.
Също така „свежо“ е описанието на Роджърс на психично
здравите хора като напълно открити за всички преживявания.
2 Този образ предлага вълнуващ и пълен с жар стил на живот.
Със сигурност е приятно да се чувстваш способен да преживе­
еш всяка емоция - положителна или отрицателна, без чувство­
то, че си заплашен.
Пълноценно функциониращите хора изглеждат напълно
живи в способността си да преживяват дълбоко пълната гама
от емоции - щастие, но и тъга, ентусиазъм, но и отчаяние. Те са
интензивно чувстващи хора. Способността на тези личности да
реагират на всеки момент от опита като свеж и нов, да живеят
изцяло във всеки момент от съществуването е твърде окуража­
ваща за мен. Да си способен да избираш и да действаш свобод-
но без задръжки, да чувстваш власт върху живота, да си творец
и спонтанен, определено са отличителни белези на здравото съ­
ществуване.
Независимо от богатството, разнообразието и ентусиазма,
вьтрешно присъщи на описанието на Роджърс на здравата лич­
ност, няколко момента ми изглеждат като антитези на психич-
Ното здраве и зрялост.

51
 На цялостното становище на Роджърс, изглежда, липсват
(1) чувство за отговорност към другите и (2) ясно очертани це
ли и смисъл. Теорията, изглежда, кани човек да съществува и
състояние на пълен егоизъм и себеогблагодаряване. Ударение
то върху преживяването, чувства нето и пълнокръвния живот ня
ма съответно ударение върху любовта, отдаването и посвеща
ването на кауза, цел или човек, различен от „мен“ и „моя“ опи >
във всеки момент. На това становище за здравата личност лип
сва чувството за активно, привързано и отговор но взаимоотно­
шение с другите хора или с обществото. Този пълноценно фун
кциониращ човек изглежда центърът на света, а не взаимодейс
тващ, отговорен участник в него. Загрижеността е само за соб­
ственото съществуване, а не за осигуряване на растежа и разви
тието на другия.
Тревожи ме и това, което изглежда антиинтелектуална ripe
дубеденост в позицията на Роджърс. Решенията се вземат о\
гледна точка на това, дали човек ги чувства правилни, а не съ
образно логическата валидност или точност. Въпреки че Ро
джърс не отрича полезността на разума и логиката, тези факто
ри изглеждат второстепенни след личните чувства за ситуация
та или решението.
Идеята на Роджърс, че собственото възприятие за света
трябва да се приема като единствената реалност, също будг
притеснения1. Онова, което ме тревожи, не е, че възприемаме
света субективно (няма спор, че това е така), а експлицитното
твърдение, че това е необходим компонент на психичното
здраве. Не трябва ли да се стремим да познаваме себе си и све
та колкото е възможно по-обективно в границите на човешки
те възможности? Можем ли да реагираме реалистично на све
та около нас, ако не го познаваме в неговите обективни даде
ности?
Възприемането и реагирането на средата единствено or
гледна точка на образите, които си формираме за нея, изглежда
равносилна на живот във фантазния свят на собствените ш
конструкции. Идеята, че психичната болест се характеризира с
такова отделяне от реалността, е доста стара. Фактически лу

' И деята, че възприятието ни е субективно, не е нова. Английският фило

соф Д ж ордж Бъркли казва доста сходно нещо ощ е през X V III в. и съвре­
менните изследвания в психологията го потвърж дават.

52
достта обикновено се определя като състояние, в което контак­
тът с реалността е загубен. Трудно е да се примири гази пози­
ция с идеята на Роджърс, че нечие субективно възприятие на ре­
алността е реалността и че това е характеристика на психично-
то здраве, но не може да се отрече стойността на тази позиция
за собствения живот на Роджърс. Той ефективно е практикувал
онова, което е проповядвал, и то очевидно е работело при него,
така че концепцията му е била валидизирана в лабораторията
на собственото му съществуване.
Като оставим настрана трудностите ми да приема тези ас­
пекти на позицията на Роджърс, трябва да се отбележи, че него­
вата теория, както е отразена в центрираната върху клиента те­
рапия и по-късната му работа с терапевтични групи и сесии за
повишаване на чувствителността, е била изключително попу-
лярна. Следователно тя, изглежда, задоволява потребностите
на широки групи от хора. Терапевтичните му усилия са имали
успех при промяната па личностите от отбранителна позиция
към по-открито, пълно и спонтанно преживяване. Описанията
му на различни случаи представят (често с думите на клиента)
вдъхновяващи отчети за обогатени и разширени личности, кои­
то са станали уверени в себе си, спонтанни и творчески при пос­
рещането на изискванията на живота.
Трудно е да се спори с общото предположение, че е по-
здравословно да си открит за опита, да живееш пълноценно и
да цениш всеки момент от живота, да си гъвкав и да не се стра­
хуваш от никой от аспектите на човешкото съществуване. Ясно
е, че е желателно да се чувстваш свободен, да си уверен в собс­
твените си способности и да чувстваш власт при изграждането
на живота си. Тези характеристики определено говорят за пси­
хично здраве, а не за невроза. Такива хора наистина са интен­
зивни и жизнени. Дали обаче функционират на най-високото
равнище на човешкия потенциал - това тепърва ще се види.

Л итература

Rogers, С. R. (1951). Client-Centered Therapy: Its Current Practice,

Implications and Therapy. Boston: Houghton Mifflin.
Rogers, C. R. (1961). On Becoming a Person: A Therapist's View o f
Psychotherapy. Boston: Houghton Mifflin.

53
Rogers, C. R. (1963). Toward a Science of the Person. Journal of
Humanistic Psychology, 3, 72-92.
Rogers, C. R. (1963). Actualizing Tendency in Relation to Motives
and to Consciousness. In M. R. Jones (Ed.). Nebraska
Symposium on Motivation. Lincoln: University of Nebraska Press.
Rogers, C. R. (1967). Autobiography. In E. G. Boring and G.
Lindzey (Eds.). History o f Psychology in Autobiography (Vol. 5).
New York: Appleton-Century-Crofts.
Hall, M. H. ( 1967). A Conversation with Carl Rogers. Psychology
Today, /, 18-31, 62-66.

54
 . 4
Продуктивният човек:
моделът на Фром

Когато Ерих Фром (1900-1980) е на 12 години, се самоуби­

ва приятна и талантлива млада жена, приятелка на тяхното се­
мейство. Фром е шокиран от тази трагедия, за която, изглежда,
липсва всякакво разумно обяснение. Никой не може да разбере
защо жената е избрала да сложи край на живота си. Това съби­
тие дълбоко разтърсва Фром, но не е първата, нито ще е пос­
ледната му среща с ирационално поведение.
Като единствено дете на невротични родители, Фром и з­
раства в обстановка, която описва като напрегната. Баща му е
на настроения, тревожен и навъсен; майка му е склонна към
пристъпи на интензивна депресия. Изглежда, младият Фром не
е заобиколен от здрави личности - детството и юношеството
му осигуряват жива лаборатория за наблюдение на невротично­
то поведение.
На 14-годишна възраст Фром вижда как с избухването на
Първата световна война ирационалността завладява родната
му Германия. Той е изумен от омразата, помела страната. Гле­
да с ужас как пропагандата хвърля немския народ в оргията на
хистеричния фанатизъм. Приятели и познати са поразени - учи­
тел, на когото той много се възхищава, се превръща в жадуващ
за кръв фанатик, а много роднини и по-възрастни приятели
Умират в окопите. Тези събития разстройват извънредно много
Фром. Той започва да се чуди „защо почтени и разумни хора из­
веднъж полудяват“1.
Поради тези объркващи преживявания Фром изпитва жела­
нието да разбере природата и източника на ирационалното чо­
вешко поведение. Повече от всичко друго влиянието на Първа­
та световна война върху немския народ му осигурява насоката,
в която да търси отговора. Той започва да мисли, че именно
Ншрокомащабните социоикономически, политически и истори-
' Evans, R. I. (1966). Dialogue with Erich Fromm, New York: H arper & Row, p. 57.

55
 чески сили са гези, които влияят върху природата на човешка­
та личност.
Фром преследва тази идея в Университета в Хайделберг,
където учи психология, философия и социология. Изучава тру­
довете на водещи икономисти, социални и политически теоре­
тици и особено Карл Маркс, Макс Вебер и Хърбърт Спенсър.
След като защитава докторската си степен през 1922 г., получа­
ва подготовка по ортодоксална фройдистка психоанализа в
Мюнхен и Берлин. За момент мисли, че е намерил отговора за
човешката ирационалност в работите на Фройд, но това не го
задоволява задълго.
През следващите години Фром развива и усъвършенства
собствената си теория за личността в серия от много популяр­
ни книги. Системата му описва личността като детерминирана
от социални сили, въздействащи върху човека в детството му,
както и от историческите сили, повлияли върху развитието на
човешкия род.
„Ние сме това, което трябва да бъдем - пише Фром - в съ­
ответствие с необходимостта на обществото, в което живеем“1.
И тъй като социалните и културните сили са толкова важни, той
вярва, че за да се разбере структурата на отделните членове на
обществото, е необходимо да се анализира миналата и сегаш­
ната структура на самото общество. Така природата на общес­
твото е ключът към разбирането и промяната на човешката
личност. Каквато е културата, такъв ще е и индивидът. Дали
личността ще е здрава или нездрава, зависи от културата, коя­
то благоприятства или пречи на положителния човешки растеж
и развитие.

Подходът на Фром към личността

Фром разглежда личността до голяма степен като продукт

на културата. На тази база той вярва, че психичното здраве
трябва да се определя чрез това, как обществото се приспосо­
бява към основните потребности на хората, а не от гледна точ­
ка на начините, по които хората се нагаждат към обществото.
Психичното здраве следователно не е толкова индивидуален,
! колкото социален въпрос. Ключовият фактор е доколко добре
\ обществото задоволява човешките потребности.
! Ibid., р. 9,

56
 Нездравото или болното общество създава у своите члено­
ве враждебност, подозрение и недоверие и спира пълния растеж
на индивидуалните Аз. Здравото общество позволява на члено­
вете си да развият любов един към друг, да са продуктивни и
творчески, да засилват и усъвършенстват силата на разума и
обективността си и да подпомагат появата на свободно функци­
ониращо Аз.
Фром твърди, че всички ние притежаваме вроден стремеж
към емоционално здраве и добруване, вродена тенденция към
продуктивен живот, към хармония и любов. Ако й се даде въз­
можност, тя ще разцъфти, позволявайки ни да развием до най-
пълна степен потенциала си. Когато обаче социалните фактори
се намесят в естествената тенденция към растеж, резултатът е
ирационално и невротично поведение - болното общество про­
извежда болни хора.
Зависимостта на психичното здраве от природата на об­
ществото означава, че всяко общество дава свое определение
на душевното здраве и тази дефиниция може да варира на
различните места и в различните времеви моменти. През
XIX и началото на XX в. например спестяването и натрупва­
нето са били смятани за правилно или нормално поведение.
Харчещите пари, които не притежават (купувайки на кредит),
са се отклонявали от нормата и се е приемало, че се държат
ирационално. Напоследък обаче икономическата структура
зависи от непрестанното потребление и купуването на кредит
е желателно - дори необходимо, - ако икономиката трябва
да се развива. Човекът, който купува само това, за което м о­
же да плати в брой, се смята за изостанал от времето и не­
достатъчно психично здрав. Така в пространството между
едно или две поколения определението за здраво и нездраво
поведение по отношение на навиците за харчене на пари се е
преобърнало.
Интензивното изследване на Фром върху историята на ч о-;
вещкия род дава примери за много типове поведение, предпис-1
вани като здраво поведение в една култура или епоха и като нез­
драво - в друга.
В резултат на историческите си анализи Фром описва същ­
ността на човешкото качество като самота и незначителност.
(Тази позиция не е толкова песимистична, колкото може да из­
веж д а на пръв поглед.) Той говори за екзистенциални и исто­

57
рически участъци в човешката природа, резултат от еволюция­
та ни от гю-нисшите животни - процес, който ни е позволил да
постигнем значителна свобода, но за сметка на сигурността и
принадлежността.
Ние сме уникални и самотни създания според Фром. В ре­
зултат от еволюцията ни от по-нисшите животни вече не сме
едно с природата ~ имаме трансцендентна природа. За разлика
от животинското човешкото поведение не е свързано с инстин­
ктивните механизми. Най-важната разлика между човека и по-
нисшите животни обаче лежи в нашата сила - самосъзнанието,
разума и въображението. Човекът знае - ние знаем, че сме без­
крайно безсилни, че ще умрем и че сме отделени от другите жи­
вотни и природата.
Така разумът и въображението ни са и проклятие, и благос­
ловия. Знанието и съзнанието означават по-голяма свобода от
тази, която имат по-нисшите животни, но значат и отчуждение
от останалата природа. Човешките същества са „бездомни“ -
колкото повече свобода придобиват в течение на епохите, тол­
кова по-голяма несигурност получават.
Фром приема, че това разделение между свободата и сигур­
ността се повтаря както в историята на човешкия род, така и в
развитието на всяко човешко същество. Във всеки следващ пе­
риод от историята в процеса на все по-голямо освобождаване
от ригидните социални и религиозни ограничения пропастта
между свободата и сигурността се разширява все повече. Най-
голямата пропаст съществува от края на Средновековието до
наши дни.
Какво е положението на хората от средните векове? Факти­
чески няма индивидуална свобода. Феодалната система и Като­
лическата църква твърдо определят положението на всеки в об­
ществото. Човек изобщо не може да напусне ролята или геог­
рафското място, в което е роден. Културата диктува къде ще
живее, каква ще е неговата работа, стилът на обличане и прием­
ливите модели на поведение.
Това е далеч от състоянието на индивидуалната свобода,
която познаваме в Америка днес. Фром обаче е убеден, че за та­
зи липса на свобода в средните векове е имало компенсация -
хората са били сигурни в своята роля в обществото. Човек не е
имал съмнения за това кой и какво е и се е чувствал стабилен и
с чувство за принадлежност.

58
 А какво се е случило оттогава насам? Средните векове са
последвани от социалните катаклизми на Ренесанса и протес­
тантската Реформация, които силно разширяват личната свобо­
да, но според Фром това е станало едновременно с непрестан­
ното намаляване на сигурността. Съществувала е по-голяма
свобода във взаимоотношенията с другите хора и с Бога, а со­
циалните роли са били по-гъвкави. Имало е повече власт и из­
бор в личния живот. Разбира се, постигнали сме това по-силно
чувство за свобода за сметка на връзките, които са осигурявали
сигурност и чувство за принадлежност. В резултат човешкото
качество започва да се характеризира с чувства за изолация и
отчуждение не само от природата, но и от обществото и други­
те човешки същества. Ние сме свободни от робство и ригиден
социален ред, но поради увеличената несигурност не сме сво­
бодни да развием напълно възможностите си - пълната същ­
ност на нашето Аз.
Основният проблем, пред който всички се изправяме, е да
се намери разрешение на дихотомията на съществуването ни и
да се открият нови форми за съюз с природата, с другите и със
себе си. Цялото човешко съществуване е детерминирано от то­
зи неизбежен избор между „регреса и прогреса, между връща­
нето към животинското съществуване и отиването към човеш­
кото съществуване“1. Страстите и потребностите ни са ориен­
тирани към намиране на разрешение на този фундаментален
проблем.

Мотивацията на здравата личност

Като живи организми ние сме мотивирани да задоволява­

ме основните си физиологични потребности - глад, жажда и
секс, които направляват всички животни. Освен по-голямата ни
гъвкавост при задоволяване на тези потребности те не се разли­
чават при човека и по-нисшите животни и са от минимално зна­
чение като фактори, влияещи върху човешката личност.
Това, което е важно за влиянието върху личността, са пси­
хологическите потребности, които по-нисшите животни не при­
тежават. Всички човешки същества - здрави и нездрави, са м о­
тивирани от тях. Разликата тук е в начина, по който се задово­
1 From m , Е. (1955). The S ane Society. N ew York: H olt, R inehart & W inston,
pp. 27-28.

59
ля ват. Здравите хора задоволяват психологическите си потреб­
ности по творчески, продуктивен начин. Нездравите хора го
правят по ирационален начин.
Фром дефинира пет потребности, които произтичат от ди~
хотомията свобода-сигурност.

1. Свързаност

Човешките същества съзнават загубата на първичните си

връзки с природата и един с друг. Ние знаем, че всеки от нас е
отделен, сам и безсилен. Вследствие на това трябва да търсим
нови връзки с другите човешки същества - необходимо е да от­
крием чувство за свързаност с тях, което да замести загубените
ни връзки с природата. Фром вярва, че удовлетворяването на
тази потребност за свързване или обединяване с другите е жиз­
неноважна за психичното здраве. Ирационалното поведение и
дори лудостта са неизбежен резултат от неуспеха в удовлетво­
ряването й.
Има няколко начина да се открие свързаност. Някои са дес-
труктивни (нездрави), а други - конструктивни (здрави). Човек
може да се опита да се свърже със света, като се покори на друг
човек, на група или на идеал, какъвто е Бог. Чрез подчинението
той вече не е сам, а по-скоро принадлежи на някого или на не­
що по-голямо от Аза. Обратното, може да се опита да се свър­
же със света, като получи власт върху него и накара другите да
му се подчиняват.
И двата подхода включват зависимост от другите за полу-
чаване на сигурност. В резултат човек няма нито свобода, нито
Аз-интегритет, а живее във и от другите хора. Тези подходи са
обречени, защото подчиняващият се или доминиращият човек
не е свободен да развие пълната същност на Аза, тъй като соб­
ствената му сигурност зависи от онези, на които се подчинява
или контролира.
Здравият начин за свързване със света е чрез любовта. Тя
удовлетворява потребността от сигурност и същевременно поз­
волява изпитването на чувство за интегритет и индивидуалност.
Фром не определя любовта единствено в еротичния смисъл -
неговото определение включва любовта на родителя към дете­
то, любовта към себе си и по-широкото чувство за солидарност
с хората и любов към всички.

60
 Неуспехът да се задоволи потребността от свързаност по
някакъв начин води до нарцисизъм - същността на ирационал-
ното поведение. Нарцистичните личности имат като единстве­
на реалност собствените си мисли, чувства и потребности. Тъй
като единственият им фокус е върху тях самите, те са неспособ­
ни да се свържат с външния свят или с другите хора, неспособ­
ни са да преживеят обективно нещо друго освен себе си, възп­
риемайки всичко от собствена субективна гледна точка1.
В системата на Фром хората, които не могат да възприемат
света обективно, които могат да го възприемат само от гледна
точка на вътрешните си процеси, са се отдръпнали в себе си и
са загубили контакт с реалността. Това е традиционното опре­
деление на лудостта.

2. Трансцендентност

Тясно преплетена с потребността от свързаност е човешка­

та потребност от издигане над или надскачане (трансцендент­
ност) на пасивната ни роля като създания. Съзнавайки случай­
ния характер на раждането и смъртта, на съществуването, чо­
вешките същества са тласкани към това да се издигнат над със­
тоянието да бъдат създадени, за да станат вместо това създате­
ли - активни творци на собствения си живот. Фром вярва, че в
акта на създаването (деца, идеи, изкуство или материални про­
дукти) човешките същества се издигат над пасивната и случай­
на природа на съществуването, като по този начин постигат
чувството за цел и свобода.
Създаването е идеалът или здравото средство за издигане
над пасивного животинско състояние, което човешките същес­
тва не могат да приемат поради своите сили - разума и въоб­
ражението. Но какво става, ако човек е неспособен да бъде тво­
рец? Потребността от трансцендентност трябва да бъде задо­
волена - ако не по здрав, то по нездрав начин.
Фром приема, че алтернативата на творчеството е деструк-
тивността. Той пише: „Ако не мога да създам живот, мога да го
разруша. Да разруша живота означава също да се издигна над
него“2. В актовете на разрушаване човек е способен да се издиг­
1 О братното, тази субективност е същ н остта на позицията на Родж ърс за
онова, което изграж да психичното здраве.
2 From m , Е. (1955). The Sane Society. New York: Holt, Rinehart & W inston, p. 37.

61
не над пасивното състояние. Разрушителността, както и твор
чеството, е активно включване в света. Това е единственият из­
бор, който човек има - да създава или да разрушава, да обича
или да мрази; други начини за постигане на трансцендентност
не съществуват.
Разрушителността и съзидателността са дълбоко вкорене­
ни в човешката природа. Съзидателността обаче е първичният
потенциал и води до психично здраве. Деструктивността по­
ражда само страдание у обекта на разрушението, както и у са­
мия разрушител.
3. Търсене на корени
Същността на човешкото състояние - самотата и незначи­
телността, произлиза от прекъсването на първичните връзки с
природата. Без тези корени човекът е безпомощен - очевидно
едно непоносимо състояние. Трябва да се установят нови коре­
ни, които да заместят по-ранните връзки с природата. Както и
при другите потребности, търсенето на корени може да стане
по положителен или по отрицателен начин.
Идеалният начин е да се установи чувство за братство с
другите човешки същества, на включеност, любов, загриженост
и участие в обществото. Това чувство на солидарност с други­
те задоволява потребността от намиране на корени и от свър­
заност със света.
Нездравият начин да се постигне намирането на корени е
чрез поддържането на детските кръвосмесителни връзки с май­
ката. В известен смисъл такъв човек изобщо не е способен да
напусне дома и продължава да е вкопчен в сигурността на тези
ранни майчини връзки. Кръвосмесителните връзки могат да се
разширят извън взаимоотношението майка-дете, за да включат
цялото семейство и в по-широк смисъл - цялата общност.
В още по-широк смисъл човек може да поддържа кръвос­
месителни връзки със страната си. „Национализмът е нашата
форма на кръвосмешение, нашето идолопоклонничество, наша­
та лудост. „Патриотизмът“ е неговият култ44. Тази нагласа пое-
тавя страната над интересите на човечеството. Любовта, фоку­
сирана само върху собствената страна, твърди Фром, изключва
любовта към хората от другите страни и това е форма на идо-
лопоклоннически култ, а не любов.
1 Ibid., р. 58.

62
 Чрез поддържане на кръвосмесителни връзки на всяко ед­
но равнище човек се затваря за определени преживявания и ог­
раничава любовта и солидарността само до няколко други чо­
вешки същества. Тази ситуация не позволява истинска грижов-
ност, споделяне и участие в света като цяло, което е предпос­
тавка за психичното здраве. Човек, обичащ само няколко чо­
вешки същества, изпитващ чувство на братство само с ограни­
чена част от човечеството, не е способен да развие пълния си
потенциал.

4. Чувство за идентичност
Човешките същества имат нужда и от чувство за идентич­
ност като уникални индивиди - идентичност, която ги разгра­
ничава от другите в чувството за това, кои и какво са.
Здравият начин за задоволяване на тази потребност е инди­
видуалността, процесът, чрез който човек получава определено
чувство за Аз-идентичност. Степента, до която всички ние из­
питваме уникално чувство за Аз, зависи от това, какъв успех сме
имали в разчупването на кръвосмесителните връзки със се­
мейството, клана или нацията си. Хората с добре развито чувс­
тво за индивидуалност преживяват себе си като имащи повече
контрол върху живота си, вместо животът им да се оформя от
другите.
Нездравият начин за формиране на чувството за идентич­
ност е подчинението на характеристиките на нацията, расата,
религията или професията. По този начин идентичността се оп­
ределя по отношение на качествата на групата, а не съобразно
тези на Аза. Чрез придържането към нормите, ценностите и по­
ведението на такива групи човек намира някаква идентичност,
но това е за сметка на Аза. В този случай Азът е зает от група­
та и не осигурява уникалното чувство за индивидуалност. Под­
чиняващият се Аз не е истински, той не принадлежи изключи­
телно на индивида и човек ще е неспособен да постигне напъл­
но човешкото качество.

5. Рамка за ориентация
Свързана с търсенето на уникалното чувство за Аз е рамка­
та за съотнасяне, или контекстът, в който да се интерпретират
явленията в света. Всеки човек трябва да формулира последова­

63
телен образ за света, позволяващ разбирането на всички съби
тия и преживявания.
Идеалната основа на рамката за ориентация е чрез разума,
посредством който човек придобива реалистична и обективна
картина за света. В това се включва способността светът (вклю
чително и себе си) да се разглежда в обективни термини, да се
отразява точно, без да се изкривява през субективната леща на
собствените потребности и страхове.
Фром придава голямо значение на обективното възприе
мане на реалността. Колкото е по-обективно нашето възпри
ятие, толкова повече сме в досег с реалността и следовател­
но толкова повече сме зрели и въоръжени за справяне със све
та. Разумът трябва да се развива и прилага към всички аспек
ти на живота. Ако например човек е ръководен от митове или
суеверия в един аспект от живота, приложимостта на разума
към другите му аспекти ще бъде затормозена. Фром оприли­
чава разума на любовта: нито едното, нито другото могат да
действат напълно, ако са ограничени само до един-единствен
обект.
По-малко желателен начин за конструиране на рамката за
ориентация е чрез ирационалността. Това означава субективно
гледище за света - събитията и преживяванията се виждат не
каквито са, а каквито човек е пожелал да бъдат. Разбира се, д о­
ри и субективната рамка осигурява някаква картина за света -
въпреки че може да е илюзорна, тя е реална за човека, който я
поддържа. За съжаление, този тип ориентация отдалечава чове­
ка от контакт с реалността.
Психологът Салваторе Мадди отбелязва сходствата между
някои от потребностите по Фром и функциите на присвояване-
то по Олпорт1. Правят се паралели между потребността от
трансцендентност и стремежа към присвояване, потребността
от корени и себеразширението, потребността от идентичност и
Аз-идентичност и самооценка и потребността от рамка за ори­
ентация и рационалното справяне.
Дискутирахме здравите и нездравите начини за задоволява­
не на петте потребности в теорията на Фром. Това ни дава из
вестна представа за природата на здравата личност.

1 Maddi, S.R. (1976). Personality Theories: A Comparative Analysis (3rd ed.).

H om ew ood, IL: D orsey Press, p. 123.

64
 П р и р одата на здр ав ата л и ч н ост

Фром прави много ясен портрет на здравата личност. Та­

къв човек обича напълно, творец е, има силно развит разум,
възприема света и себе си обективно, притежава стабилно чув­
ство за идентичност, свързан е и има корени в света, той е су­
бект или движеща сила на себе си и съдбата си и е свободен от
кръвосмесителни връзки.
Фром свързва здравата личност с продуктивната ориен­
тация - понятие, сходно на „зрялата личност“ на Олпорт и
„себеактуализиращия се човек“ на М аслоу5. Тя представлява
най-пълното използване или реализация на човешкия потен­
циал. Използвайки думата „ориентация“, Фром подчертава,
че това е общо отношение или гледна точка, която обхваща
всички аспекти на живота - интелектуалните, емоционалните
и сетивните реакции на хора, обекти и събития в света, както
и към себе си.
Да бъдеш продуктивен означава да използваш всичките си
сили и възможности. Думата „продуктивен“ може да подведе,
защото сме склонни да мислим за нея в термините на произ­
веждане на нещо, като материални блага, произведения на из­
куството или идеи. Фром има предвид много повече. Може да е
полезно да се мисли за продуктивността като синоним на пъл­
ното функциониране, себеактуализацията, любовта, откритост-
та и преживяването.
‘Има обаче един смисъл, в който здравата, продуктивната
личност наистина произвежда нещо и то е най-важният продукт
на човека - неговото Аз. Здравите хора създават себе си, като
дават живот на възможностите си. Реализирайки способности­
те си, такива хора стават всичко, което пожелаят.
Четири допълнителни аспекта на здравата личност могат
Да помогнат да се изясни какво е имал предвид Фром под про-
Дуктивна ориентация. Това са продуктивна любов, продуктивно
мислене, щастие и съвест.
Продуктивната любов включва свободно и равноправно
човешко взаимоотношение, в което партньорите са способни да
Поддържат своята индивидуалност. Собственото Аз не е разт­
ворено или загубено в любовта на другия човек. Азът се разши­
рява, като му се позволява напълно да се разгърне, а не се ог-
1 Вж. втора и пета глава.
раничава. Постига се чувство за свързаност, но се поддържа ц
личната идентичност и независимост.
Постигането на продуктивната любов е едно от най-труд
ните неща в живота. Ние не просто се влюбваме1, а трябва да
вложим големи усилия, защото продуктивната любов включва
четири стимулиращи характеристики: грижа, отговорност, ува­
жение и познание. Да обичаш другите означава да се грижиш за
тях, да бъдеш загрижен за тяхното добруване, да подпомагащ
растежа и развитието им. Това означава да поемаш отговорност
за другите в смисъл да искаш да отговориш на техните потреб­
ности. Тъй като на любимите хора се гледа с уважение и с при
емане на тяхната индивидуалност, те са обичани за това, което
са. А за да ги уважаваме, трябва напълно да ги познаваме -
трябва да разбираме обективно кои и какво са.
Виждате защо продуктивната любов е трудна за постигаш:
- тя е по-скоро дейност, а не страст. Тя не е ограничена до еро­
тичната любов, а може да е братска (любовта към всички чо­
вешки същества) или майчина любов (любовта на майката към
детето).
Продуктивното мислене включва интелигентност, разум и
обективност. Мислещият продуктивно човек е мотивиран от си­
лен интерес към обекта на мисълта. Той е повлиян от него и е
загрижен за съдбата му. Между обекта на мисълта и мислещия
за него съществува интимно отношение, в което човекът може
да изследва обекта по начин, пълен с уважение и внимание.
Продуктивното мислене се фокусира върху целия изучаван фе
номен, а не върху изолирани негови части и елементи. Фром
вярва, че всички големи открития и прозрения изискват продук­
тивно мислене, в което мислещите са мотивирани от внимание,
уважение и загриженост обективно да се оценява целостта на
проблема.
Щастието е интегрална част и резултат от живота съгласно
продуктивната ориентация. То съпътства всяка продуктивна
дейност. Щастието не е просто приятно чувство или състояние,
а е по-скоро условие, коего подпомага целия организъм, носей
ки със себе си увеличена жизненост, физическо здраве и осъ
ществяване на собствените възможности. Продуктивните хора
са щастливи хора. Чувството за щастие - пише Фром - е дока
1 Н елреводи м а игра на думи: на английски език „влю бвам се“ е fa ll in love,
което буквално преведено означава „падам в л ю б о вта“ . - Б. rip.

66
зателство за успеха на човека в „изкуството да се живее. Щасти­
ето е [нашето] най-голямо постижение“1.
Фром различава два типа съвест: авторитарна и хуманис-
тична. Авторитарната съвест представлява интернализиран
външен авторитет, който насочва поведението на човека. Авто­
ритетът може да са родителите, държавата или всякаква друга
група и тя регулира поведението чрез страха на човека от нака­
зание за нарушаване на моралния кодекс на този авторитет. Ако
се държи противно на този морален кодекс (или дори мисли за
такова поведение), човек изпитва вина. По този начин арбитъ­
рът на поведението и мисълта е външен за Аза и действа, за да
попречи на пълноценното му функциониране и растеж. Автори­
тарната съвест е противоположна на продуктивния живот.
Хуманистичната съвест е гласът на Аза, а не на някакъв
външен субект. Ръководството за поведението на здравата лич­
ност е вътрешно и индивидуално. Човек се държи съгласно то­
ва, което е подходящо за пълноценното функциониране и разг­
ръщане на личността - поведение, осигуряващо чувство за вът­
решно одобрение и щастие. Фактически човекът казва: „Ще
направя това, защото го дължа на себе си“, а не „Трябва да
направя това, защото моите родители и културата го изискват
от мен“. Продуктивната, здрава личност се себенасочва и са­
морегулира.
Продуктивната ориентация е идеално състояние или цел за
човешкото развитие и въпреки това не е била постигната досе­
га в нито едно общество. Както беше отбелязано, психичното
здраве според Фром се определя чрез обществото, тъй като
природата на социалната структура го благоприятства или за- <
държа. Ако болните общества произвеждат болни хора, тогава
единственият начин да се постигне продуктивна ориентация е
да се живее в нормално, здраво общество - общество, което
осигурява продуктивност.
Фром си представя това общество - хуманистичен комуна­
лен социализъм, като такова, в което никой няма да е експлоа­
тиран или манипулиран заради друга цел освен постигането на
Максимално развитие на Аза. В бъдещото общество фокусът ще
е човешкото ни качество; икономическите и политическите м а­
неври ще имат за своя цел създаването на благоприятни усло-
вия за човешкия растеж и пълноценно функциониране. Идеали­
1Fromm, Е. (1947). Man for Himself New York: Holt, Rinehart & Winston, p. 191.
67
те на това общество са любовта, човешката солидарност и
братство, отговорното участие на всеки човек в собствения си
живот и в обществото, насоката на поведението от чувството за
Аз на човека и пълната, продуктивна употреба на всяко човеш
ко същество.
Очевидно не живеем в такова нормално общество. (И ако
историята е някакъв индикатор, може би никога няма да живе
ем.) Но фактът, че обществото ни не е идеално, не означава, че
не можем да постигнем известна степен на психично здраве
Фром смята, че при настоящата социална структура е невъз
можно постигането на пълна продуктивност, но е възможно да
се постигне чаетична продуктивност.
За да се разбере как става това, трябва да дискутираме ал-
тернативите на продуктивната ориентация според Фром - неп
родуктивните ориентации: поглъщане, експлоатиране, склади
ране и пласиране. Подобно на продуктивната ориентация, това
са също предимно черти на характера, начини, по които хората
се ориентират в околния свят. Личността на всеки човек е смес
от някои или от всички тези черги: никой не е изключително са­
мо един тип, макар че обикновено дадена ориентация е по-зас-
тъпена от другите. Ще разгледаме гези не толкова здрави ори
ентации, за да видим как до известна степен могат да се транс­
формират or продуктивната ориентация, за да се постигне час-
тично приближение към напълно продуктивната личност.
Хората с поглъщаща ориентация са пасивни получатели н
отношенията си с другите. Те не са способни да произвеждат,
създават или даряват любов. Зависят изцяло от външните из­
точници (съпруг, приятели или общество) за всичко, от което се
нуждаят. И тъй като са толкова зависими, за да направят нещо
самостоятелно, когато са сами, могат да бъдат парализирани
от тревожност и страх.
Общество, което благоприятства развитието на тази ориен­
тация, официално позволява и насърчава експлоатацията и м а­
нипулацията на една група хора от друга. Очевиден пример е
културата на робството, в която робите могат само да получа­
ват и да действат пасивно към господарите си. Въпреки че това
не символизира съвременното американско общество, Фром
вярва, че примери за този тип ориентация все още съществуват
Експлоататорската ориентация също характеризира хора,
които са ръководени от външни сили. Вместо обаче да получа

68
ват от другите, те си вземат от тях със сила, коварство или ня­
какъв друг, имащ успех метод. Тези хора също са неспособни
сами да произвеждат или създават и затова получават любов,
притежания или дори мисли и емоции само чрез експроприира­
не от другите. Тази ориентация е характеристика на тоталитар-
ното или фашисткото общество - среда, в която властни, доми­
ниращи лидери ръководят чрез сила, но може да се появи и във
всяко друго общество.
Хората с ориентация към натрупване не очакват нищо от
външни източници ~ нито чрез получаване, нито чрез вземане.
Те се чувстват сигурни чрез пестене и складиране на материал­
ни неща, мисли или емоции. Натрупващите личности сякаш из­
граждат около себе си стени, така че да не позволят на вещите
си да излязат навън (както и да не разрешат нещо да влезе).
Всички аспекти на личността им стават лична собственост и не
трябва да се споделят или дават на другите. Обществата, които
насърчават пуританската етика на икономии и приемат за доб­
родетели усилената работа и спестяването, благоприятстват та­
зи ориентация.
Пласиращата ориентация е основната характерна черта на
капиталистическите общества. Личността или Азът са ценени
само като стока, която се продава или заменя за получаване на
успеха. Чувството ни за признание, ценност и гордост зависи
от това, доколко сме успели в продаването на себе си. Успехът
или провалът се определят не от развитието на продуктивните
възможности в най-пълна степен, ниго от интегритета, позна­
нието или уменията, а от това, колко добре проектираме собс­
твената си личност върху другите. Повърхностните качества -
Да се усмихваш, да бъдеш любезен, да познаваш подходящите
хора, да се смееш на „шегичките“ на шефа, са по-важни от вът­
решните качества.
Фром въвежда и пета двойка от непродуктивни ориента­
ции: некрофилна и биофилна. Некрофилната ориентация опис­
ва човек, обзет от идеята за болест и смърт. Биофилната, по-
пРодуктивната, ориентация описва лице, което се бори срещу
смъртта и разложението и е загрижено за растежа и развитие­
то на Аза.
Тези непродуктивни ориентации са нездрави начини за
свързване със света. Фром обаче посочва, че всяка от тях има
желателни и нежелателни аспекти. Всяка ориентация обхваща

69
континуум или обхват от поведения от напълно непродуктив­
ното до поне умерено продуктивно. В поглъщащата ориента­
ция например поведенческата черта „подчинение“ (непродук­
тивен начин на поведение) може да се трансформира в черта­
та „отдаденост“ (по-продуктивна характеристика). Чертата
безпринципност може да се трансформира в адаптивно поведе­
ние, страхливостта - в чувствителност, а подлизурковщината -
в любезност.
Фром разглежда нежелателната страна на непродуктивната
ориентация като изкривяване на нормални характерови черти,
необходими за оцеляването. Ние трябва в определени случаи да
получаваме неща от другите или да си ги вземаме, да пестим
или да разменяме. Понякога трябва да се подчиняваме на авто­
ритета, да водим другите, да бъдем сами или да сме агресивни.
Само ако ориентацията ни е изцяло непродуктивна, обикнове­
ната потребност от приемане, вземане, спестяване или размяна
се превръща в непреодолим импулс да се получава, експлоати­
ра, складира или пласира. Отново ключът към психичното здра­
ве е силата на продуктивните тенденции.
За съжаление Фром не ни казва как се осъществява тази
трансформация от непродуктивно в продуктивно. Като цяло тя
има нещо общо със силата на продуктивната ориентация. Кол­
кото е по-голяма силата, толкова по-успешна ще е тя в транс­
формирането на нежелателните аспекти на непродуктивната
ориентация в по-желателни. Колкото повече от тези нежелател­
ни модели на поведение се променят, толкова по-здрава ще е
личността.
Положителните и отрицателните аспекти на непродуктив­
ните ориентация са изброени по-долу. Може да се види как по­
ложителните аспекти са характерни за психичното здраве, а от­
рицателните - за психичната болест.

Положителни и отрицателни аспекти

на непродуктивните ориентации1

Положителен аспект Отрицателен аспект

Поглъщаща ориентация Приемащ
Пасивен, без инициатива Отзивчив
Без мнение и характер Отдаден
1 Ibid., р. 114-116.

70
Подчиняващ се Скромен
Без гордост Очарователен
Паразит Приспособим
Безпринципен Социално пригоден
Сервилен, без самоувереност Идеалист
Нереалистичен Чувствителен
Страхлив Учтив
Подлизурко Оптимист
Пожелателно мислене Доверяващ се
Наивен Нежен
Сантиментален Експлоататорска ориентация
(вземане)
Активен Експлоатиращ
Инициативен Агресивен
Предявяващ искания Егоцентричен
Горд Тщеславен
Импулсивен Прибързан
Самоуверен Арогантен
Обаятелен Прелъстяващ
Ориентация към натрупване
(запазване) Практичен
Без въображение Икономичен
Скъперник Внимателен
Подозрителен Резервиран
Студен Търпелив
Летаргичен Разсъдлив
Тревожен Непоколебим, упорит
Инат Невъзмутим
Мързелив Спокоен при стрес
Инертен Подреден
Педант Методичен
С натрапливи идеи Лоялен
Със силно чувство Ориентация към пласиране
за собственост (размяна)
Целенасочен Безогледно използване
на всяка възможност
Способен на промяна Непоследователен
С младежки дух Инфантилен
Гледащ напред Без бъдеще или минало
Либерален Без принципи и ценности

71
Социален Неспособен да бъде сам
Експериментиращ Безцелен
Недогматичен Релативист
Ефективен Свръхактивен
Любопитен Нетактичен
Интелигентен Интелектуализиращ
Приспособим Безкритичен
Толерантен Безразличен
Духовит Глупав
Щедър Прахосник

Тези положителни и отрицателни аспекти на непродуктив­

ната ориентация са наистина двете страни на една и съща мо­
нета - едни и същи поведения, осъществявани по конструкти­
вен или по деструктивен начин. Тези двойки поведения не пред­
ставляват ситуации от типа „или/или“ - всяко съществува в
континуум с много нюанси на различие между двете крайности.
По отношение на становището на Фром за здравата лич­
ност трябва да се зададе един последен въпрос: как човек става
напълно продуктивен? Какво определя дали характерът ще бъ­
де предимно продуктивен или непродуктивен, здрав или болен?
Отбелязахме, че историята на човешкия род се пресъздава в
развитието на всеки отделен човек. Растящото дете става все
по-независимо от майка си и все по-несигурно. Хванато в мен­
геме между свободата и сигурността, то се справя с растящата
свобода чрез един от трите механизма за бягство в зависимост
от родителското поведение към него. (Забележете, че поведени­
ето на родителите към детето е определено до голяма степен от
природата на обществото.) Тези механизми за бягство са сим-
волична свързаност, отдръпване-деструктивност и любов.
В символичната свързаност детето остава зависимо от дру­
гите и никога не постига състояние на независимост и свобода.
В много реален смисъл такъв човек избягва несигурността на
свободата, като става част от някой друг. Това поведение се де­
монстрира или по мазохистичен, или по садистичен начин -
чрез подчиняването на другите или чрез придобиването на
власт над гях. Механизмът за бягство отдръпване-деструктив­
ност включва или отдръпването от другите, или опитите те да
бъдат разрушени. И двете поведения означават отделяне от
другите, като по този начин се избягва ситуацията на зависи­

72
мост. Любовта, най-съвършената форма на бягство, е основата
за развитие на продуктивната ориентация.
Фром не се е занимавал с конкретните модели на родител­
ско поведение, които водят до появата на тези механизми за
бягство. Той обаче посочва значението на психичното здраве за
начина, по който родителите се отнасят с детето особено през
първите пет години от живота. Ясно е, че е желателно човек да
има продуктивни, здрави родители (както отбелязват и повече­
то теоретици, представени в книгата).

ЛИЧЕН КОМЕНТАР

Интерпретацията на Фром на произхода на здравата лич­

ност поставя ударението върху социалните, икономическите и
политическите сили, влияещи върху отделния човек. Повече от
всеки друг теоретик той се фокусира върху житейската ни исто­
рия като индивиди и като биологичен вид и върху типа общес­
тво, в което живеем.
Убеден съм, че и изучаването на историята, и личният ни
опит подкрепят вниманието, което Фром отделя на ролята на
социалните сили, оформящи личността. Лесно бихме могли да
видим например различия в основните ценности, потребности
и страхове (ориентации) между хората, отгледани по време на
жестоката депресия през 30-те години на XX век, и тези, роде­
ни през богатите години след 1960. Погледът им върху живота е
коренно различен, формиран от съвсем различни икономичес­
ки и социални условия.
И въпреки това Фром ни казва (и нашият опит и познания
по история го доказват), че не всеки е затворник на обществото,
в което е отгледан. Не всеки, живял през 30-те години на XX век,
споделя ориентацията към несигурност към финансовите въпро­
си. Не всеки в нацистка Германия е бил моделиран от партийна­
та пропаганда в антисемит или е развил експлоататорска ориен­
тация. Не всеки роб в Америка през XIX в. е станал приемащ по
ориентация - някои са водили въстания, а други са развили сво­
ите ориентации, след като са били освободени.
Възможно е следователно да се преодолеят ефектите на
културата. Ако това не беше така, нямаше да има никаква на- ^
Аежда за постигане на психично здраве в нашето съвсем не иде­
й н о общество, а знаем, че много хора го постигат. И макар със

73
 сигурност да сме повлияни от културата, не сме необратимо об
речени от нея. Всеки вид общество - от феодалното до фашис
ткото, е дало примери на психично здрави хора и Фром е опти­
мист по отношение на възможността за доближаване до про­
дуктивната ориентация дори и при репресивен обществен ред,
Позицията на Фром ни предлага надежда. Вроденият стре
меж към психично здраве е много силен. Психологическите
причини, възпрепятстващи продуктивността обаче, са също
силни - забележете високата честота на емоционални разст­
ройства в наше време, но здравето, продуктивността и любов
та понякога преобладават над жестоката опозиция.
Не съм толкова съгласен обаче с твърдението на Фром, че
самотата и незначителността са същността на човешкото ка­
чество, защото вече не сме едно с природата. Дали наистина
копнеем да се завърнем в съюза с природата, който характери­
зира предчовешкото ни минало? Наистина ли сме ограбени, за­
щото сме пречупили зависимостта ог естествените ни корени?
Дали се чувстваме по-бездомни, отколкото животните? Трудно
ми е да отговоря положително на тези въпроси. Предполагам,
че точно обратното е вярно, Не е ли възможно човешките съ
щества да са благодарни, че сме избягали от тези постулирани
без особени доказателства връзки с нашето животинско мина
ло, че имаме разум и въображение, които ни помагат да мечта­
ем и да постигаме ясно изразени човешки условия на съществу­
ване, и че можем да имаме известен контрол върху живота си?
Мисля си, че Фром може би е признал това, когато описва над-
скачането (трансцендентността) на ролята ни като пасивни съз­
дания, издигайки се над животинското си състояние.
Но дори ако тезата на Фром беше вярна, ние все още не сме
обречени на постоянна изолация и незначителност. Можем по­
не частично да възстановим този съюз чрез постигането на чув­
ство за свързаност, намирането на корени, любов и братство с
другите човешки същества - условия, които изглеждат силно
желателни независимо от това, каква може да бъде тяхната м о ­
тивация.
От друга страна, ми се струва, че здравата, продуктивни
^ личност на Фром е по-малко егоистичен индивид, отколкото
пълноценно функциониращият човек на Роджърс. Продуктив
ният човек се характеризира с отговорно взаимодействие f
другите, с любов, участие, внимание, уважение и познание. Фо

74
кусът не е изцяло върху Аза, въпреки че на него най-добре се
служи чрез положителните отношения на даване и любов към
другите. Според Фром се нуждаем от другите заради собстве­
ното си добро.
Продуктивната личност на Фром е здраво закотвена в реал­
ността подобно на зрялата личност на Олпорт. Здравите лич­
ности възприемат света (другите хора, събитията и своето Аз) в
обективни термини за разлика от пълноценно функциониращия
човек на Роджърс. Продуктивните хора не живеят в субективен
свят, създаден от самите тях, а са част от реалния свят. Отправ-
ната им точка се основава на разума, а не на емоцията. Решени­
ята се вземат и изборът се прави не защото те ги чувстват пра­
вилни, а защото изглеждат логически издържани и валидни.
В продуктивната ориентация на Фром има силно чувство за
Аз-идентичност и себеоформяне. Ние активно насочваме живо­
та си и не се задоволяваме с пасивността. Трябва да се движим
по някакъв начин, за да променим света. Колко по-добре ще
сме подготвени, за да предприемем тези важни задачи, ако има­
ме обективно възприятие за себе си и за другите, ако реагираме
на света такъв, какъвто е в действителност!
Друга характеристика на здравата личност на Фром, коя­
то намирам за привлекателна, е, че се стремим към развитие v
и пълно осъществяване на способностите си. Здравите, про­
дуктивни хора непрестанно и напълно използват, разширяват
и усъвършенстват уникалните си качества. Тук отново личи
чувството, че контролираш и че имаш власт над себе си и над
съдбата си.
Фром е първият теоретик, дискутиран дотук, който поставя
знак за равенство между психично здраве и щастие. Щастието е
интегрална част от здравата личност, а не случаен страничен
продукт (както при Олпорт и Роджърс). То е резултат от про­
дуктивния живот, благоприятства и осигурява още по-високи
нива на продуктивност. Щастието е до такава степен част от
здравия живот, че може да бъде прието за доказателство за сте­
пента на психично здраве, което човек е постигнал.
И мам впечатлението, че определението на Фром за психич­
ното здраве е повторение на основни теми и предписания, ид­
ващи още от древността. Както при Олпорт, човек има чувство­
то за вечни истини. И наистина Фром признава това. Той отбе­
лязва, че неговите идеи са паралелни на учението на големи ду­

75
ховни водачи от миналото, и приема това сходство като още ед­
но доказателство за мъдростта и валидността на своята пози
ция. Фром е убеден, че всички големи религиозни и философс­
ки идеали се основават на перцептивното прозрение за човеш
ката природа и условията, необходими за пълното осъществя
ване на човешкото качество. Същите норми и убеждения са ни
били налагани на различни места и периоди от историята и ня­
ма доказателства, че взаимно са си влияли. Затова на Фром му
се струва, че това са базисни истини, след като се появяват от­
ново и отново в ученията на Мойсей, Лао-дзъ, Буда, Сократ и
Исус: всички те проповядват сходни ценности за идеалното чо­
вешко съществуване.
Фром повтаря тези предписания в рамката на психоанали­
тичните наблюдения върху хората и своята интерпретация на
човешката история. Това може да е още един случай на налива-
не на старо вино в съвсем нова бутилка, но съдържането, а не
контейнерът е това, което е стойностно и трайно.

Литература

Evans, R. I. (1966). Dialogue with Erich Fromm. New York: Harper

& Row.
Fromm, E. (1941). Escape from Freedom. New York: Holt, Rinehart
& Winston.
Fromm, E. (1947). Man fo r Himself. New York: Holt, Rinehart &
Winston.
Fromm, E. (1955). The Sane Society. New York: Holt, Rinehart &
Winston.
Fromm, E. (1968). The Revolution o f Hope: Toward a Humanized
Technology. New York: H arper & Row.
Hausdorff, D. (1972). Erich Fromm. Boston: Twayne.

76
 Себеактуализиращият се човек:
моделът на Маслоу

През 1941 г., няколко дни след японското нападение срещу

Пърл Харбър, Ейбрахам Маслоу (1908-1970) се прибира вкъщи
от Бруклинския колеж, където работи като преподавател. Авто­
мобилът му е спрян от парад. Това е тъжен парад на утайката на
обществото, в който участват различни групи от момчета скау­
ти и по-възрастни хора, носещи демодирани униформи. Амери­
канското знаме е начело на колоната, а фалшиви флейти смело
свирят патриотични мелодии.
Маслоу, изключително състрадателен човек, гледа колона­
та от раздърпани маршируващи и се разплаква. „Сълзи започ­
наха да се стичат по страните ми - пише той. - Този момент
промени целия ми живот и предопредели онова, което щях да
правя по-късно“1. Той решава да отдаде живота си на опитите
да открие „психология за масата на мира“ - психология, която
ще се занимава с най-добрите и най-извисените идеали и въз­
можности, на които човешките същества са способни. Обхванат
от решимост, която никога не се разколебава (независимо от
лошото здраве, характерно за последните му години), и от чув­
ство за посветеност, което го кара да изследва измеренията на
човешката личност по начин, противоположен на установения в
психологията и на собственото му образование.
Няколко по-ранни преживявания също спомагат за офор­
мянето на Маслоу и за желанието му да изследва себеактуали-
зацията - преживявания, които са свързани по специфичен на­
чин със случката през онзи декемврийски ден на 1941 г. Бедно,
самотно и нещастно дете, за утеха той се обръща на много ран-
На възраст към книгите и учението, които го превеждат през
Детството и юношеството до Корнелския и Уисконсинския уни­
верситет. Там, на 20-годишна възраст, две събития значително
1Hall, М.Н. (1968). Conversation with Abraham Н. Maslow. Psychology Today,
2, p. 54.
обогатяват живота му: бракът му и запознаването с бихейвио-
ристичната психология на Джон Б. Уотсън. Маслоу казва, че
животът му в действителност започва от тази точка.
В Уисконсин получава солидно образование по експери­
ментална психология и провежда изследвания с маймуни под
ръководството на Хари Харлоу. За известно време Маслоу мис­
ли, че бихейвиоризмът ще осигури отговори на всички световни
проблеми, и прилага енергично и с вдъхновение бихейвиорис-
тичните инструменти и принципи. Маслоу обаче е човек, открит
за всеки опит - дори и такъв, който противоречи на новофор-
мираното му убеждение. Започва да чете Фройд и работите на
някои философи - четиво, което не е особено препоръчвано в
бихейвиористичната учебна програма.
Едно изключително лично събитие обаче - раждането на
първото му дете, окончателно и напълно разрушава вярата му
в бихейвиоризма. „Гръмотевицата, която наместила нещата по
местата им“ - така описва той това преживяване. „Бих казал, че
всеки, който има дете, не може да бъде бихейвиорист“1. Обзет е
от благоговение пред мистерията на живота и пред пълната
липса на контрол върху него, който бихейвиоризмът обещавал.
Когато чете коментарите на Маслоу за неговия живот и за
интелектуалното му развитие, човек почти може да почувства
енергията, страстта и абсолютната му скромност. Преживява­
нията, които го моделират, не са абстрактни теоретични идеи
или студени аналитични изследователски резултати, а изключи­
телно емоционални и лични събития. Маслоу е убеден, че тези
преживявания са го направили по-силен, и отбелязва по-специ­
ално три от тях: брака му („училище само по себе си“), бащин­
ството и уважението и любовта му към плеядата изключителни
преподаватели (Хари Харлоу, Ерих Фром, Карен Хорни, Рут
Бенедикт, Макс Вертхаймер, Алфред Адлер).
В действителност благоговението му към двама от тях - ге~
щалтпсихолога Макс Вертхаймер и антроположката Рут Бене­
дикт, го води до първоначалните му изследвания на себеактуа
лизацията и специфичните методи, чрез които изучава възвише­
ните човешки възможности. И още веднъж нещо лично и непос
редствено оформя Маслоу. Желанието му да разбере тези два
ма души се поражда почти едновременно със случката с пара
да по време на войната. Второто събитие му оставя непреодо­
' Ibid., р 55.

78
лимата потребност да изследва най-доброто от човешката при­
рода, да разбере висотите, които човешките същества могат да
достигнат, а Вертхаймер и Бенедикт му дават първите модели
на това, колко големи могат да бъдат тези висоти.
В следващите години Маслоу отразява този страстен
стремеж към своята цел в няколко популярни и лесни за чете­
не книги. Психолозите, както и непсихолозите са привлечени
от оптимистичното и хуманистично гледище за човешката
природа на Маслоу. Много хора чувстват, че той е осигурил не
само нови насоки за изследване на човешката личност, но и
изцяло нов подход към психологията, който един ден може да
се нарече революционен като бихейвиоризма на Уотсън и пси­
хоанализата на Фройд.
Подходът на Маслоу - хуманистичната психология или
Третата сила, се разглежда от много психолози като навремен­
на „противоотрова“ на механистичния характер на бихейвио­
ризма и тъжния, отчайващ характер на психоанализата1. Прека­
лено рано е да се каже какъв успех ще има това движение в про­
мяната на характера на психологията, но последователите му
днес носят хуманистичното знаме със също толкова плам, с ка­
къвто Маслоу за пръв път го издига.
Маслоу се интересува изключително много от нашия по­
тенциал за растеж и към края на живота си е поддръжник на
Института „Изълън“ в Калифорния и на други групи, които са
включени в движението за човешки потенциал. Може би изби­
рането му за президент на Американската психологическа асо­
циация през 1967 г., три години преди смъртта му, е показател­
но за професионалната подкрепа на работата му (или поне за
възхищението и уважението към самия човек).

П одходът на М аслоу към личността

Основната цел на Маслоу е да разбере какъв потенциал за

Цялостно човешко развитие и изразяване имат хората. Той е
Убеден, че за да се изследва психичното здраве, единственият
Човек, който трябва да се изучава, е здравият индивид. Маслоу
е критично настроен към Фройд и другите теоретици на лич­
ността, които са се опитвали да разберат нейната природа, ка-
то изследват само невротици и изключително разстроени лица.
1К арл Родж ърс (трета глава) е съ щ о пионер в това движение.

79
Ако правим това, отбелязва Маслоу, ако изучаваме само осака­
теното, незрялото и нездравото, тогава ще видим само бодната
страна на човешката природа, най-лошото от човека, а не най-
доброто. Затова, пише той, трябва да изучаваме най-добрите,
най-здравите и най-зрелите примери на човешкия род и пред
лага следната аналогия.
Ако искаме да знаем колко бързо могат да бягат човешки­
те същества, не изучаваме бегач със счупен глезен или някакъв
посредствен атлет. Вместо това изследваме носителя на олим­
пийския златен медал - най-доброто, което съществува. Само
по този начин можем да открием колко бързо могат да бягат
човешките същества. По сходен начин само чрез изучаване на
най-здравите личности можем да открием докъде можем да
разпрострем и развием възможностите си.
Маслоу е имал предимството да познава двама от най-доб­
рите представители на човешкия род - Макс Вертхаймер и Рут
Бенедикт. Искайки горещо да разбере тези две изключителни
личности, той осъзнава, че подготовката му по експериментал­
на психология е неадекватна за тази задача, така че започва да
ги наблюдава по несистемен начин (гой го нарича „преднау-
чен“). Наблюдава ги при всяка възможност и постепенно стига
до заключението, че притежават определени характеристики,
които ясно ги разграничават от останалите хора.
Силно въодушевен от тези резултати, Маслоу поискал да
узнае дали може да идентифицира други личности, които при­
тежават същите характеристики. Изследвал внимателно прия­
тели, познати, видни личности (живи и починали) и студенти и
избрал 49 души, които сякаш били модели на психично здраве.
Той не публикува имената на живите изследвани лица, но сред
историческите фигури са Томас Джеферсън, Ейбрахам Лин-
кълн, Барух Спиноза, Алберт Айнщайн, Елинор Рузвелт, И. В.
фон Гьоте, Пабло Казалс, Джон Кийтс, Адлай Стевенсон, Ро
бърт Браунинг и Мартин Бубер.
Маслоу ги изследва, като използва най-разнообразни тех­
ники - интервюта, свободни асоциации и проективни техники с
живите изследвани лица, анализи на биографични и автобиог
рафични материали - и заключава, че всички човешки същест
ва се раждат с инстинктопотребности. Тези универсални пот
ребности ни мотивират да растем и да се развиваме, да актуа ­
лизираме себе си, да станем това, на което сме способни. Така

80
потенциалът за психичен растеж и здраве присъства по рожде­
ние. Дали потенциалът ни ще се осъществи или актуализира, за­
виси от човека и социалните сили, които подпомагат или пре­
чат на себеактуализацията.
Макар да признава, че малко хора в нашето общество пос­
тигат себеактуализация (по-малко от 1% според него), Маслоу
все пак остава оптимист по отношение на възможността по-го­
лям брой хора да постигнат това идеално състояние на пълно
човешко качество. Той подчертава, че може и да сме повлияни
от нещастни преживявания през детството, но това не означава,
че неизменно сме техни жертви - можем да се променяме, да
растем и да достигаме високи нива на психично здраве. Според
това хуманистично становище човешките същества имат по-го­
лям потенциал, отколкото реализират. Маслоу вярва, че ако мо­
жем да отприщим гози потенциал, ние можем да достигнем до
идеалното състояние на съществуване, което той открива в се-
беактуализиращите се личности.

Мотивацията на здравата личност

Според схващането на Маслоу всички човешки същества

притежават вроден стремеж или тенденция да станат себеакту-
ализиращи се. Теорията му за мотивацията обаче не включва
само това. Ние сме мотивирани от други универсални и вроде­
ни потребности, подредени от най-силната до най-слабата. Бих­
ме могли да мислим за йерархията на потребностите на Маслоу
като за стълба: трябва да си сложим крака на първото стъпало,
преди да стигнем второто, на второто - преди да стигнем тре­
тото, и т. н. По същия начин най-нисшата и най-силна потреб­
ност трябва да бъде задоволена, преди да възникне потребност
от второ ниво и т. н. в йерархията, докато се появи петата и най-
висша потребност ~ себеактуализацията.
По този начин предпоставката за постигане на себеактуа­
лизацията е задоволяването на четирите потребности, конто
стоят по-долу в йерархията: ( 1) физиологичните, (2) потреб­
ността от сигурност, (3) потребностите от принадлежност и лю ­
бов и (4) от уважение. Те трябва поне частично да са задоволе­
ни в този ред, за да се появи потребността от себеактуализация.
Ние не сме мотивирани от всичките пет потребности ед­
новременно. В даден момент само една потребност е съществе­

6. 81
на. Коя ще е тя, зависи от това, кои други потребности са задо
волеии. Ако сте гладували няколко дни, физиологичната пот
ребност от храна е доминираща. Не сте загрижени за сигур­
ността, любовта, оценката или себеактуализацията, а искате по­
вече от всичко друго да се нахраните. Останалите човешки п<«:
ребности стават несъществени, докато не сте нахранени добу?
и не ви е ясно откъде ще дойде храната следващия път. А кел а •
то сте сити, гладът като потребност вече не съществува и започ­
вате да се занимавате с потребността от сигурност.
Да разгледаме накратко петте потребности в йерархията.
Нека повторим тг\п >м> шачение: човек не може да стане сеп«‘
актуализиращ се. ; ч*;чо всяка от по-нискостояшите пот pm
ности не е била задоволена в удовлетворителна степен.
Физиологичните потребности са очевидните нужди от м -
на, вода, въздух, сън и секс и тяхното задоволяване е от жи и
неважно значение за оцеляването. Като такива те са най-мощ­
ните от всички потребности. Просяците по улиците на индийс­
ките градове са изправени пред продължаващата цял живот
всекидневна битка за оцеляване и по този начин никога няма та
имат възможността да развият някои от по-висшите потребнос­
ти. За разлика от Индия малко хора в нашето общество прежи­
вяват такава постоянна депривация и американците от с р с -м
та класа рядко трябва да се замислят за задоволяването на ( е
гуряващите оцеляването потребности. И тъй като з а д о в о л е н . i t
потребност вече не е потребност, физиологичните потребности
играят мин имал на роля в нашия живот.
Когато сме се погрижили за физиологичните си п о т р е б н о с ­
ти, сме мотивирани от потребностите от сигурност. Те вклют
ват нуждата от стабилност, закрила, ред и свобода от страх и
тревожност. Маслоу е убеден, че всички имаме нужда от извес­
тна степен рутина и предсказуемост. Несигурността трудно се
понася, така че се опитваме да постигнем колкото се може
вече сигурност, защита и ред. Например ностоянно п рибавя^
към спестяванията си в банката, правим си застраховки и ос ьт
ваме на сигурни работни места, така че да не загубим допълни
телните служебни облаги.
За здравите личности потребностите от сигурност не ^
преобладаващи или натрапчиви. Не спестяваме всяка с т о п и н
а пътуваме в отпуск, купуваме си луксозни стоки вместо дош 1
нителни застраховки и някои ог нас наистина напускат сигур^

82
то работно място заради предизвикателството на нова профе­
сионална кариера. Повечето от нас не се предават или отдават
напълно на потребностите ни от сигурност, но същевременно
пълната липса на сигурност и стабилност ни причинява дис-
комфорт.
Когато сме постигнали определено ниво на сигурност, сме
принудени да задоволяваме потребностите от принадлежност и
любов. Можем да се присъединим към група или клуб, прие­
майки техните ценности и характеристики или носейки техните
униформи, за да изпитваме чувството на принадлежност. Задо­
воляваме потребността си от любов, като установяваме интим-
но, грижовно взаимоотношение с друг човек или с хората като
цяло, и в тези взаимоотношения е също толкова важно да дава­
ме любов, колкото и да получаваме.
Маслоу вярва, че в съвременния свят е все по-трудно да за­
доволяваме потребностите от принадлежност и любов поради
мобилността. Сменяме къщи, съседи, градове и дори съпрузи
толкова често, че не можем да пуснем корени. Не сме достатъч­
но дълго на едно място, за да развием чувството за принадлеж­
ност. Много хора днес се чувстват самотни и изолирани, въпре­
ки че живеят сред големи групи. Може да сме заобиколени от
другите в метрото, на тротоара, в търговските центрове, но да
нямаме чувството за взаимоотношение с тях. Всъщност може
дори да не познаваме тези, които живеят зад съседната врага, и
не правим никакви усилия да ги опознаем, защото много скоро
ние или те ще се местим отново.
Потребностите от принадлежност и любов обаче трябва да
се задоволяват и Маслоу смята, че трудността при тяхното
удовлетворяване днес обяснява феноменалната популярност
на такива групови дейности като комуни, групи за повишаване
на чувствителността и групова терапия. Това са начини за бяг­
ство от самотата и изолацията, които са неизбежните резулта­
ти от неспособността да се постигне чувството за любов и при­
надлежност.
Ако сме достатъчно късметлии да обичаме и да принадле­
жим, имаме нужда по-нататък от чувство за уважение. Маслоу
Разграничава два типа потребности от уважение: уважение, по­
лучено от другите, и себеуважение. Уважението от другите е
Първостепенно; очевидно е трудно да мислим добри неща за се­
бе си, ако не сме уверени, че другите ни възприемат така.

83
 Външно извлеченото уважение може да се основава на ре­
путация, възхищение, статус, слава, престиж или социален ус­
пех ~ всички те са характеристики на начина, по който другите
ни възприемат и реагират. Има много начини да накараме
околните да ни уважават: можем да демонстрираме богатство­
то и важността си чрез марката кола, която караме, квартала, п
който живеем, начина ни на обличане, достойното за възхище­
ние поведение или компетентността ни.
Когато изпитваме чувство на уважение или самооценка, сме
уверени и сигурни в себе си, чувстваме се ценни и адекватни.
Ниската самооценка ни прави малоценни, обезкуражени или без­
помощни да се справим в живота. За да имаме истинска самоо­
ценка, трябва както да познаваме себе си, така и да сме способ
ни да оценяваме обективно положителните страни и слабостите
си. Не можем да уважаваме себе си, ако не знаем кои и какво см,..
Ако сме задоволили всички тези потребности, сме пред
прага на най-висшата потребност - тази от себеактуализация,
Себеактуализацията може да се определи като най-висше раз­
витие и най-пълно използване на способностите ни, осъщ ест­
вяването на всички наши качества и възможности. Трябва да
станем това, за което имаме потенциал. Дори ако по-нисшите
потребности са задоволени - чувстваме се сигурни физически
и емоционално, имаме чувство за принадлежност и любов и
чувстваме себе си като ценни индивиди, ще бъдем фру стри р а ­
ни, неспокойни и недоволни, ако не успеем да се опитаме да за­
доволим потребността от себеактуализация. Ако това се случи,
няма да имаме душевен мир и не можем да се наречем психич­
но здрави.
В по-късните си трудове Маслоу предлага втора йерархия
на потребностите, която действа като допълнение на първата.
Потребностите във втората йерархия също са вродени. Те са
потребностите да знаеш и да разбираш. Първата е по-силната и
трябва да бъде задоволена, преди да се появи втората.
Малките деца са естествено любопитни към света около се
бе си ~ те го изследват спонтанно и са нетърпеливи в опити*е
си да го опознават и разбират. Здравите хора продължават
любопитстват за света около тях. Те искат да го анализират и
развият рамка, в чиито граници да го разбират. Неуспехът да с-
задоволят тези потребности е фрустриращ (както и неуспех ь»'
да се задоволи всяка друга потребност) и дава в резултат лии

84
кост, която проявява ограничено любопитство за нещата, не е
включена в живота и не изпитва особена страст към него. Не е
възможно да станем себеактуализиращи се, ако тези потребнос­
ти са фрустрирани. Ако не познаваме и не разбираме света око­
ло нас, не можем ефективно да взаимодействаме с него, за да
получим сигурност, любов, уважение и осъществяване.

Метамотивацияга:
какво движи себеактуализиращия се човек?
С напредването на работата върху себеактуализиращите се
личности Маслоу започва да подозира, че тези изключително
здрави хора се различават и количествено, и качествено от дру­
гите по отношение на това, което ги мотивира. Този факт го до­
вежда до предлагането на радикална (и понякога не толкова яс-
на) теория за мотивацията на себеактуализиращите се хора ~ той
я нарича мотивация за растежа или метамотивация (понякога за
нея се пише като за Съществуване или В мотивация1). Представ­
ката „мета“ означава „след“ или „отвъд44 и метамотивацията се
придвижва отвъд традиционната идея за мотивацията. Парадок-
салното е, че тя, изглежда, означава състояние, в което мотива­
цията не играе изобщо никаква роля! „Най-висшияг мотив, пише
Маслоу, е да си немотивиран и нестремящ се“2. С други думи, се­
беактуализиращите се хора не се стремят, те се развиват.
За да разберем тази теория, трябва да направим разграни­
чение между „мотивация“ на себеактуализиращите се хора (ме­
тамотивация) и мотивацията на останалите. Маслоу нарича
последната Дефицит или D-мотивация3. Дефицитната мотива­
ция е тази, която компенсира някакъв дефицит в организма. Ако
сме живели известно време без храна например, в тялото има
дефицит, който предизвиква болка и дискомфорт - както теле­
сен, така и психичен. В организма се индуцира ниво на напре­
жение, което той е мотивиран да редуцира. Имаме специфична
потребност (глад) от специфичен предмет, благоприятстващ
постигането на целта (храна). Следователно този тип мотива­
ция е създаден за постигането на нещо, което ни липсва.
1 От английското being - същ ествуване, битие, живот. - Б.пр.
2 Maslow, А. Н. (1970). Motivation and Personality (2nd ed.). New York: H arper
& Row, p. 135 („М отивация и личност“; книгата е издадена на български
език от издателство „К ибеа“ през 2002 г. - Б. пр.)-
От английското deficiency - липса, недостиг,, дефици т. - Б. пр.
85
 Очевидно, макар че Маслоу не казва това открито, дефи­
цитната мотивация се отнася не само до физиологичните nor
ребности, но и до потребностите от сигурност, принадлежност
и любов, и уважение. Това са но-нисшите потребности и те ни
мотивират да получим нещо конкретно, което ни липсва. Както
в примера с глада, потребностите от сигурност, принадлежност
и любов и уважение се отнасят до конкретни обекти по пътя към
целта, които ще задоволят потребностите и ще редуцират съз­
даденото напрежение. Невротиците и хората с нормално пси­
хично здраве са мотивирани по този начин: те се стремят към
задоволяване на по-нисшите потребности.
Обратното, изключително здравите хора (себеактуализира-
щите се) са загрижени за по-висшите потребности: осъществя­
ване на възможностите си и познаване и разбиране на света
около себе си. В случая на метамотивацията човек не се опитва
да компенсира дефицити или да редуцира напрежение. Целта е
да се обогати и разшири животът, да се засили радостта и екс
тазът от това да бъдеш жив. Идеалът е да се увеличи напреже
нието чрез нови, предизвикващи и разнообразни преживявания.
И тъй като, изглежда, няма конкретни неща, които трябва
да се постигат по пътя към целта, каква е мотивацията на тези
себеактуализиращи се хора? Те не са мотивирани в обичайния
смисъл на думата (дефицитната мотивация на Маслоу), а по
скоро са „метамотивирани“ да бъдат това, за което имат пред
поставки да бъдат. Тази мотивация означава „израстване на ха­
рактера, изразяване на характера, съзряване и развитие, с една
дума, себеактуализация“1. Себеактуализпращите се хора са от ­
въд стремежа, страстта или желанието за нещо, което им тряб-
ва, за да коригират някакъв дефицит всички техни дефицити
вече са били коригирани. Те вече не задоволяват единствено по
нисшите потребности, а са в „състояние на съществуване“
сгюнтанно, естествено, радостно изразяване на истинската си
човешка същност. В този смисъл те са немотивирани.
Обяснявайки всичко това обаче, Маслоу очертава списък от
метапотребности, изглежда, съставляващи състоянията на рас­
теж или съществуване (или може би цели), към които се движат
себеактуализиращите се хора. Той ги нарича също В-ценности и
те са по-скоро цели сами по себе си, отколкото средства за нос
тиган е на други цели. Те са състояния на съществуване, а не
4 b k i , р. 159.

86
>}ставане“ или стремеж към някакъв конкретен обект към целта.
Ако тези състояния съществуват като потребности (а М ас­
лоу казва, че те „се държат като потребности44), неуспехът да се
задоволят или постигнат ще бъде вреден също толкова, колко­
то и неуспехът да се задоволят всички други но-нисши потреб­
ности. Точно това и става: фрустрацията на мстапотрсбностите
предизвиква м ета па т о л о г ия.
Болестите, предизвикани от фрустрацията на потребности­
те от растеж, не се преживяват така явно, както фрустрацията
на по-нисшите потребности. Това не означава, че метапатоло-
гиите не се чувстват така остро, колкото обикновените болести,
но източникът или причината за нарушението не е толкова ясна
за човека. Когато една от дефицитните потребности е фрустри-
рана (глад или любов например), пряко и незабавно съзнаваме
чувството за глад или самота. Това обаче не е така при фруст-
рирането на мега потребности те.
Можем да съзнаваме, че нещо не е наред, но не знаем как­
во е то, не знаем какво ни липсва. Метана гологията е по скоро
безформена болест ~ чувстваме се сами, беззащитни, ненужни,
депресирани и отчаяни, но не можем да посочим нещо и да ка­
жем: „Ето това е! Този човек или предмет е причината да се чув­
ствам така.44 И след като не можем да посочим специфичен из­
точник или цел, която ще облекчи нашето нещастие, става мно­
го трудно да се справим с м ета патол or и ч iю то състояние.
Може би тази теза ще стане по-ясна чрез представяне на ме-
тапотребностите по Маслоу заедно със специфичните мегапато-
логии, които са резултат от фрустрирането им. Отделните еле­
менти в лявата колона на схемата представляват състоянията на
съществуване (В-ценностите) на себеактуализиращия се човек, а
елементите в дясната колона свързаните е това метапатологии2.

Метапотрсбностите и метапатологиите по Маслоу

В-ценности Метапатологии
Истина Недоверие, шшизъм,
скептицизъм

1 Maslow, А. Н. (1967). Self-A ctualization and Heyond. in G .E Bugemal (Ed.).

Challenges o f Humanistic Psychology. New York: M cGrow Hill, p. 281.
2 Схемата е адаптирана от M aslow, A. H, (1971). The Parther Reaches o f
H um an N ature. New York; Viking, pp. 318-319.

87
Доброта Омраза, отблъскване,
отвращение, разчитане само
на себе си и за себе си
Красота Вулгарност, неспокойствие,
загуба на вкус, неприветливост
Единство; цялост Дезинтеграция
Дихогомия- Черно-бяло мислене, „или/или“
трансцендентност мислене, опростенческо
схващане за живота
Живост; процес Вялост, роботизиране, чувстване
на себе си като абсолютно
детерминиран; загуба на емоции
те и „хъса“ в живота, празнота
Уникалност Загуба на чувството за Аз
и индивидуалност, чувстване
на себе си като непроменяем
или анонимен
Съвършенство Безнадеждност, няма
за какво да се работи
Необходимост Хаос, непредсказуемост
Завършеност; финалност Незавършеност, безнадеждност,
секване на стремежите
и справянето
Справедливост Гняв, цинизъм, недоверие,
беззаконие, пълен егоизъм
Ред Несигурност, износеност, загуба
на сигурност и предсказуемост,
необходимост да бъдеш нащрек
Простота Свръхсложност, объркване,
смущение, загуба на ориентация
Богатство, цялост, Депресия, неудобство, загуба
разбираемост на интереса към света
Липса на усилия Умора, напрежение, нескопоса-
ност, неловкост, вдървеност
Игривост Неприветливост, депресия,
параноидна липса на хумор,
загуба на плама в живота,
мрачност
Самостоятелност Отговорността се прехвърля
на другите
Значимост Липса на цел, отчаяние, липса
на смисъл в живота

88
 Метапатологиите представляват намаляване или осуетява­
не на пълния човешки растеж и развитие. Тяхното съществува­
не ни пречи напълно да изразим, оползотворим и осъществим
потенциала си. Важно е отново да се подчертае, че хората с ме-
тапатологии са със задоволени по-нисши потребности. Те м о­
гат да обичат и да принадлежат, като цяло да се чувстват сигур­
ни и да имат високо себеуважение. Дефицитните .потребности
вече не ги тласкат към задоволяване. Независимо от това те не
са здрави личности. Здравите личности действат на по-висше и
по-неясно или на общо ниво на мотивация.
Видяхме какво метамотивира здравите личности според
схващането на Маслоу. Нека сега разгледаме конкретните ха­
рактеристики на здравите личности. Как наистина изглеждат
себеактуализиращите се личности?

Характеристики на себеактуализиращите се личности

Вече бяха споменати някои общи характеристики на себеак­

туализиращите се хора. По определение те са удовлетворили в
достатъчна степен по-нисшите си физиологични потребности
от сигурност, любов и принадлежност и уважение. Те не стра­
дат от психози, неврози или други патологични нарушения. Мо­
дел са на съзряване и здраве, осъществяващи себе си, използ­
вайки най-пълно възможностите и качествата си. Те знаят кои и
какво са, както и накъде отиват.
Друга важна обща характеристика е възрастта: себеактуа­
лизиращите се хора, изглежда, са на средна възраст или по-въз-
растни. Младите хора според Маслоу не са развили силно чув­
ство за идентичност и автономия. Не са постигнали трайно
любовно взаимоотношение, което изисква да се отдадат или да
развият собствени ценности, търпение, смелост и мъдрост.
Обикновено младите хора не могат напълно да се себеактуали-
зират, но и това е възможно. Според Маслоу те могат да де­
монстрират „добър растеж към себеактуализация“, здрави ха­
рактеристики, които насочват човека към психично съзряване
и растеж.
Макар че е инстинктоподобна потребност, себеактуализа­
цията зависи до голяма степен от натрупания през детството
°пит, който подпомага или пречи на по-късното развитие. М ас­
лоу вярва, че грубото доминиране и контрол върху детето са

89
вредни, както не е от полза и противоположното - крайната
свобода и разрешаването на всичко. Най-ефективният подхол
към отглеждането на детето е „свободата в граници“ - благора­
зумията смес от контрол и свобода.
От жизнено значение за по-късната себеактуализация е
детето да се чувства обичано. Маслоу подчертава значението
на първите две години от живота: ако двегодишното дете не е
получило адекватната любов, сигурност и уважение, ще му
бъде изключително трудно да извърви пътя към себеактуали
зацията.
Отвъд тези общи моменти Маслоу дискутира някои специ
фични характеристики, които описват себеактуализпращите се
хора.

1. Ефективно възприемане на реалността

Напълно здравите личности възприемат предметите и хо

рата в света около себе си обективно. (Маслоу нарича това
обективно възприемане Съществуване или В познание.) Те не
разглеждат света само така, както биха искали или имали нуж­
да да бъде - разглеждат го такъв, какъвто е. Като част o r тази
обективност във възприятието Маслоу открива, че себеактуали
зиращите се хора са точни съдии на другите, способни бързо да
установят лъжата или безчести ето.
Тази точност се разпростира и върху други аспекти на жи­
вота - изкуство, музика, както и интелектуални, политически
или научни занимания. Себеактуализиращите се хора не разг­
леждат тези неща от гледна точка на модата или начина, по
който „най-добрите“ хора или някой друг гледат на тях. Разче­
тат само на собствената си преценка и възприятие, като това не
включва пристрастие или предварително мнение.
Нездравите личности възприемат света в собствените сп
субективни термини, насилвайки го да приеме формите на тех­
ните страхове, потребности и ценности1. „Невротикът не ‘
емоционално болен - пише Маслоу. - Той е когнитивно неп ­
рав“2. Човек не може да взаимодейства и да се справя със све

1 О лпорт (втора глава) и Ф ром (четвърта глава) същ о се придърж ат към

това становищ е.
2 Maslow, А. Н. (1970). Motivation and Personality (2nd ed.). New York: Harp--
& Row, p. 153.

90
ха и с другите хора, ако има субективна картина за тях. Колко­
то по-обективно сме способни да отразяваме реалността, тол­
кова по-голяма е способността ни да разсъждаваме логично,
да достигаме до правилни решения и - най-общо - да бъдем
интелектуално ефикасни.
Така се връщаме към полемиката за това, дали психичното
здраве е еквивалент на субективността или обективността на
възприятието. Алтернативите са точно противоположни: ако
възприемаме света само от собствената си перспектива, болни
(невротични) ли сме, или сме здрави? Ще се срещнем отново с
този въпрос и при други модели на психичното здраве.

2 . Общ о приемане на природата, другите и себе си

Себеактуализиращите се хора приемат себе си, слабостите

и силните си страни, без да се оплакват или да се притесняват.
Фактически те не мислят много за тях. Дори тези изключител­
но здрави личности имат своите слаби страни и недостатъци,
но не изпитват срам или вина за тях. Те приемат природата си
такава, каквато е. Маслоу пише: „Човек не се оплаква от вода­
та, че е мокра, или от скалите, че са твърди, или от дърветата,
че са зелени“1. Това е естественото състояние на нещата и така
е и с природата на себеактуализиращите се хора.
И тъй като приемат така спокойно своята природа, не се
налага тези здрави личности да изкривяват или да фалшифици­
рат себе си. При тях няма защитно поведение и не се крият зад
маски или социални роли. Те са спокойни и се чувстват удобно
със себе си и това приемане се отнася до всички нива на същес­
твуването. Приемат чувствените си апетити без срам или изви­
нение, както и чувствата си на любов и принадлежност, уваже­
ние и самоценност. Най-общо казано, те са еднакво толерантни
към недостатъците на хората, които познават, а в действител­
ност и към целия човешки род.
Маслоу отбелязва обаче, че себеактуализиращите се хора
изпитват вина, срам, притеснения или съжаления за някои ас­
пекти от своето поведение и особено несъответствията между
природата им в момента и това, което би трябвало да бъде. Те
например са притеснени от недостатъците в себе си и в други­
те, които могат да се отстранят, като мързел, лекомислие, рев­
‘ IbicL, р. 156.

91
ност, предразсъдъци или завист, защото тези слабости спъват
пълноценния човешки растеж и изразяване.
Обратното, невротиците са осакатени от срама или вината
за своите слабости и неуспехи и до такава степен са обзети от
тях, че отклоняват време и енергия ог по-конструктивни дела.
Дори нормалните хора (тези, които не са невротични) изпитват
ненужна вина и срам от собствената си природа и прекарват
прекалено много време в притеснения за неща, които не могат
да се променят.

3. Спонтанност, простота и естественост

Във всички аспекти на живота себеактуализиращите се

хора се държат по открит и директен начин, лишен от прест­
рувка. Те не трябва да крият чувствата си, а могат честно да
ги изразяват. По-просто казано, може да се твърди, че тези
хора се държат естествено, т. е. в съответствие със своята
природа.
Себеактуализиращите се хора обаче са също така внима­
телни и тактични към другите. В ситуации, където изразяването
на естествени и честни чувства може да нарани другите или пък
въпросът е незначителен, те временно ще ги обуздаят. Не са
тенденциозно неконвенционални или непокорни - не им доста
вя удоволствие целенасоченото пренебрегване на социалните
правила и норми. Те също могат да играят необходимите соци­
ални игри, когато неучастието в тях ще нарани чувствата на ня­
кой друг. Маслоу например описва изключително здрав мъж,
който изискано приел почести, които вътре в себе си ненавиж­
дал. Въпросът не бил толкова важен, че да се прави проблем от
това или да се наранят онези, които искрено вярвали, че го наг­
раждават и му доставят удоволствие.
В ситуации обаче, където уважението към социалните спо­
разумения пречи на онова, което здравите хора смятат за важ
но, те не се колебаят да отрекат правилата. Те са просто и ес
тествено себе си, уверени и сигурни, както и неконвенционални,
без да са агресивни или бунтари.
Невротиците и несебеактуализиращите се хора не могат да
функционират спонтанно - те трябва да изкривяват аспектите
от себе си, които предизвикват у тях срам или вина.

92
 4. Фокус върху проблемите извън себе си

Изследваните от Маслоу себеактуализиращи се хора са от­

дадени на работата си. Без изключение те имат чувство за ми­
сия, което ги поглъща и на което те отдават повечето от своята
енергия. Маслоу толкова силно вярва в тази характеристика, че
заключава, че е невъзможно да станеш себеактуализиращ се чо­
век без такова чувство за отдаденост.
Себеактуализиращите се хора обичат работата си и чувст­
ват, че тя е естествено пригодена към тях. Маслоу описва това
аналогично на идеалната любовна връзка: работата и човекът
изглеждат „измислени един за друг ... човекът и работата съот­
ветстват един на друг точно така идеално, както ключалката и
ключът“1. Работата им е нещо, което те искат да вършат, нещо,
което трябва да вършат, а не просто професия, с която си из­
карват хляба.
Чрез пълното отдаване на работата си себеактуализиращи­
те се хора са способни да постигнат или да осъществят мета-
потребностите си. Писателят, философът или ученият могат да
търсят истината чрез работата си, художникът може да търси
красотата, юристът - справедливостта. Те не се ангажират в ра­
ботата си за пари, слава или власт, а защото тя задоволява ме-
тапотребносгите, предизвиква и развива техлите способности,
кара ги да израстват до най -високото равнище на своя потенци­
ал и им помага да определят кои и какво са.
В резултат от поглъщането от работата и интензивното
удовлетворение, коего тя носи, тези здрави личности работят
усилено - много по-усилено от онези със средно равнище на
психично здраве. Това обаче не е скучно задължение за тях: то­
ва е и тяхната игра. Те се радват на работата си повече от всич­
ко друго и продължават да я вършат дори ако вече не се нужда­
ят от доходите, които тя осигурява. Маслоу отбелязва, че за те­
зи хора идеи като ваканция, забавление, развлечение, почивка
или хоби са размити в мисията им, предназначението им, рабо­
тата им.

Maslow, А. Н. (1971), The Farther Reaches of Human Nature. New York:

Viking, pp. 301-302.
93
 5. Потребност от усамотение и независимост

Себеактуализиращите се хора имат силна потребност от

отделяне и уединение. Не избягват контакта с хората, но не из
глежда да се нуждаят много от тях. Не зависят от другите, за да
изпитват удовлетворение, и затова могат да си позволят да сто
ят настрана и да бъдат резервирани. Тяхното поведение и чувс­
тва са силно центрирани върху Аза и са себенасочващи се. То
ва означава, че те имаг способността сами да преценяват, ла
достигат до решения да управляват мотивацията и да са само-
дисциплинирани.
Невротиците, от друга страна, са обикновено силно емоци­
онално зависими от другите. Те са неспособни да изпитат удов­
летворение, тъй като не могат сами да си го осигурят. Тъй като
нямат силно чувство за Аз, те се осланят на другите за подкре­
па и за идеи, ценности и типове поведение. Могат да бъдат смя
тани за паразити; те мислят и действат в съответствие с мода
та на другите ~ родители, проповедници или пропагандатори.
Тяхното чувство за Аз е просто отражение на другите, а не про­
дукт от собственото им независимо развитие.
Тъй като не зависят и не се придържат здраво към другите
и предпочитат усамотението и уединението, себеактуализира­
щите се хора понякога изпитват социални трудности. Обикно­
вените хора могат да ги мислят за недружелюбни, сноби или
дори враждебно настроени. Това не е намерението на здравите
хора - те не избягват другите тенденциозно, а просто н я м а т
силна потребност от тях.

6. Автономно функциониране

Тясно свързани с потребността от уединение и независи­

мост са предпочитанието и способността на себеактуализира-
щите се хора да функционират автономно от социалната и фи­
зическата среда. Те вече не са мотивирани от дефицитните мо­
тиви, не зависят от реалния свят за тяхното задоволяване, тъ й
като удовлетворяването на мотивите за растеж идва отвътре, от
самите тях. Развитието им зависи от собствените им възмож­
ности и вътрешни ресурси. (От друга страна, любовта, о ц е н к а
та и другите по-нискостоящи потребности зависят от външни
източници на удовлетворяване.)

94
 Здравите личности са самостоятелни и високото им рав­
нище на автономност ги прави по-скоро „имунизирани“ сре­
щу кризи или депривации. Нещастията, които биха могли да
опустошат по-малко здравите хора, едва ли ще се преживеят
така от себеактуализиращите се хора: те запазват спокойст­
вие в обстановка, която по-малко здравите хора смятат за ка­
тастрофа.
По-малко здравите хора, както беше отбелязано, зависят
силно от реалния свят за удовлетворяване на дефицитните си
мотиви. Всичко, което заплашва да разруши тази зависимост, е
стресиращо. Как биха функционирали такива хора без другите?
Как биха оцелели?

7. Непрекъсната свежест на оценяването

Себеактуализиращите се хора непрекъснато оценяват висо­

ко преживяванията си със свежо чувство за удоволствие, благо­
говение и учудване, независимо от това, колко често те се пов­
тарят. Приятна или отмаряща гледка по време на пътуването до
работа например може да се види със същото удоволствие след
пет дни, както и първия ден. Себеактуализиращите се хора имат
способността да ценят тези неща - залез или симфония, люби­
мо ястие или смеха на съпруга/та, като че ли са съвършено н о ­
ви. Някои реагират на природата, други - на децата, трети - на
музиката. Те не се пресищат или отегчават от преживяванията,
които им предлага животът,
В резултат приемат малко неща за дадени, а продължават
да са благодарни за това, което притежават и което могат да
преживеят. Маслоу отбелязва, че нито едно от неговите себеак­
туали зиращ и се изследвани лица не е чувствало по един и същ
начин ходенето на гости, посещението на нощни клубове или
печеленето на много пари. Често пъти техните предизвикващи
радост преживявания са били тривиални, всекидневни дейнос­
ти, събития, които по-малко здравите хора дори не биха и забе­
лязали.

8 , Мистични или върхови преживявания

Има случаи, когато себеактуализиращите се хора изпитват

Интензивен и завладяващ екстаз, блаженство и страхопочитание

95
подобно на дълбоко религиозно преживяване. По време на тези
върхови преживявания, които Маслоу открива, че са често сре
щани при неговите здрави изследвани лица, Азът преживява
трансценденталност и човек е обхванат от чувството за власт,
увереност и решимост, дълбоко чувство, че няма нищо, което
той не би могъл да постигне или да стане. Освен това дейност-
та, в която е ангажиран, се възвеличава до „оргазмени“ пропор­
ции - труда, наслаждаването на музиката, изкуството или сек­
са, или просто наблюдаването на залеза или разцъфването на
цветята през пролетта.
Маслоу посочва, че не всички върхови преживявания са та­
ка изключително интензивни и могат да бъдат и по-умерени.
Тези умерени преживявания могат да се появят при всички нас.
Колкото по-здрав е човек обаче, толкова по-често има върхови
преживявания в сравнение със средния човек - може би почти
всеки ден.
В процеса на работата върху себеактуализацията Маслоу
започва да диференцира два типа себеактуализиращи се хора: с
много върхови преживявания със силна интензивност и други с
по-малко и по-умерени върхови преживявания. И двата гипа са
изключително здрави, и двата се самоактуализират. Маслоу
обаче въвежда идеята за двата типа себеактуализация, разгра­
ничени от качеството и количеството на трансценденталните
върхови преживявания. Можем да опишем тези типове като
„нормален изключително здрав“ и „супер изключително
здрав“. Маслоу ги нарича „пикови“ (peakers) и „непикови“ {поп-
peakers) или „трансцендентиращи“ и „нетрансцендентиращи“.
Съществуват и други различия между двата типа себеак­
туализиращи се хора. Непиковите личности са по-скоро прак
тични хора, ефективно взаимодействащи с реалния свят и по-
малко с възвишената област на В-съществуването. Те, разбира
се, са изключително загрижени за развитието и оползотворя­
ването на възможностите и потенциалите си. Тези хора са ли­
дери с цел в живота. „Склонни са да действат, а не да м едити­
рат или съзерцават, ефективни и прагматични са, а не е с т е т и ,
проверяват реалността и са когнигивни, а не емоционални и
преживяващи“1. Като пример за този вид психично здраве
Маслоу цитира Елинор Рузвелт и вероятно президентите Тру
ман и Айзенхауер.
1 Ibid , р. 281.

96
 Пиковите личности живеят повече в В-областта, те са по-
ясно метамотивирани и имат върхови преживявания, които
им осигуряват прозрения за себе си и света. По-склонни са да
бъдат мистични, поетични и религиозни, по-силно откликват
на красотата и е по-вероятно да са новатори и откриватели.
По-малко практични от непиковите личности, пиковите инди­
види са се издигнали в по-голяма степен над всекидневните
грижи и могат дори да изглеждат на другите почти като свет­
ци. Маслоу отбелязва, че Алдъс Хъксли, Алберт Швайцер и
Алберт Айнщайн са примери за това високо ниво на психич­
но здраве.
Маслоу обаче настоятелно поддържа становището, че не
всички пикови личности са мистици, художници или учени. Той
открива такива личности между бизнесмени, дейци на образо­
ванието и политици, макар че, както пише, много хора не вяр­
ват на това.

9. Социален интерес

Себеактуализиращите се хора притежават дълбоки и силни

чувства на емнатия и обич към всички човешки същества, как­
то и желание да помогнат на човечеството. Те са членове на ед-
но-единствено семейство - човешката раса, и имат чувство за
братство с всеки друг негов член. Това е особен вид братство -
като отношението на по-голям брат или сестра към по-малки-
те си братя и/или сестри.
Не може да се каже, че себеактуализиращите се хора чувс­
тват роднинска връзка с всички хора. Всъщност, тъй като се
различават съществено от средния човек, те осъзнават, че фун­
кционират на по-високо равнище. Сходно на по-големите братя
и сестри, тези изключително здрави личности знаят, че могат
Да постигат нещата по по-добър начин от другите и да ги виж­
дат и разбират по-ясно. Точно както човек може да обича и да
се идентифицира с по-малките братя и сестри, себеактуализира­
щите се хора обичат човечеството. Те често могат да бъдат деп­
ресирани или ядосани от глупавото или жестокото поведение на
Другите, но бързо разбират и прощават.

7. 97
 10, Междуличностни взаимоотношения

Себеактуализиращите се хора са способни на по-здраиц

взаимоотношения с другите, отколкото хората със средно пси­
хично здраве. Те са способни на по-голяма любов, по-дълбоко
приятелство и по-иълна идентификация с останалите хора. Тех­
ните междуличностни взаимоотношения обаче, макар и по-ин­
тензивни, са по-малко на брой, отколкото тези на несебеактуи
лизиращите се. В крайна сметка има толкова малко напълно
здрави личности, между които да си избираш приятели, колеги
и брачен партньор, че себеактуализиращите се личности, как го
и повечето хора, предпочитат да са с тези, които споделят тех­
ните ценности и имат техните характеристики.
Макар кръгът от хора, с които те са близки, да е толкова м а­
лък, себеактуализиращите се личности са любезни и търпеливи
към другите и особено към децата. Същевременно, независимо
че изпитват състрадание и любов към човечеството, те могат да
бъдат сурови и понякога даже груби към онези, които са хисте-
рични, претенциозни или надути. Тази рядка враждебност към
някои хора не намалява базисното им състрадание към човеш­
ката раса.
Любовта, която себеактуализиращите се хора чувстват към
друг човек, е специфична: любовта в съществуването (В-любов)
се противопоставя на дефицитната любов (D-любов). Дефицит­
ната любов се мотивира от дефицитни потребности и особено
от липсата на задоволяване на потребностите от любов и при­
надлежност. Съществува силна зависимост от обичания човек и
страх от загубата на любовта, от която се изпитва такава отча­
яна нужда. Когато са лишени от любов, хората със средно пси­
хично здраве жадуват за нея така, както гладният жадува, п р о с и
и се нуждае от храна.
При В- любовта здравият човек, на когото липсват дефи­
цити, не жадува за лю бовта и може да мине и без нея за и з в е е
тни периоди от време. Тъй като нямат висока степен на з а в и
симост от любимия човек, здравите хора не изпитват с т р а х
или ревност. Тяхната любов не е егоистична, а такава, при ко­
ято да даваш е поне толкова важно, колкото и да получаваш-
Това е любов, в която човек се грижи за растежа и р а з в и т и е ­
то на другия точно толкова, колкото и за собствения си рас
теж. В В-любовта има много забавление, радост, смях и щаг

98
тие - качества, които отсъстват в мотивираната от дефицит
любов.

11. Демократичен характер

Напълно здравите личности толерират и приемат всички

хора независимо от социална класа, образователно ниво, поли­
тически или религиозни пристрастия, раса или цвят. Такива
разлики нямат значение за тях. Всъщност, както Маслоу пред­
полага, те рядко съзнават тези различия.
Тяхното поведение обаче е нещо много повече от толеран­
тност. Във взаимоотношенията си с другите (например с хора с
по-ниско образование или интелигентност) не поддържат поза
на превъзходство. Те са напълно готови да слушат и да се учат
от всеки, който може да им даде нещо. Себеактуализиращият се
човек искрено уважава майстора дърводелец например, защото
има умения и знания, които интелектуалецът не притежава.

12. Разграничаване между средства и цели,

между добро и зло

Себеактуализиращите се хора ясно разграничават средст­

вата от целите. За тях целите са много по-важни от средствата
за достигането им. Това е доста по-сложно обаче, защото себе­
актуализиращите се личности често приемат за цели сами по
себе си определени дейности и преживявания, които са средст­
ва за по-малко здравите хора. Маслоу очевидно посочва, че на­
пълно здравият човек се радва на „правенето“ или на „пътя към
Целта“ точно толкова или дори повече, отколкото на постигане­
то на целта или пристигането. Средството става цел поради ра­
достта и удоволствието, което носи.
Себеактуализиращите се хора са способни да разгранича­
ват доброто от злото, правилното от неправилното. По-малко
здравите хора често са объркани или непоследователни в
етичните въпроси, колебаейки се или трептейки между пра-
вилното и погрешното по отношение на целесъобразността.
^ разлика от тях себеактуализиращите се хора имат добре оп­
ределени морални стандарти, към които се придържат във
Всички ситуации.

99
 13, Невраждебно чувство за хумор

Напълно здравите хора се различават от средноздравия

век по това, което намират за хумористично, т. е. онова, kocio
ги кара да се смеят. По-малко здравите хора възприемат три
типа хумор: враждебен, включващ нараняването на някого; ху­
мор на превъзходството, възползващ се от по-ниското положе­
ние на друг човек или група, и авторитарно-бунтарски хумор,
свързан с Еди повия комплекс или с цинизмите.
Хуморът на себеактуализиращите се хора е философски:
той включва присмиването на човечеството като цяло, но не и
на отделния човек. Често пъти е дидактичен -- предназначен е
да се направят някои изводи, освен че предизвиква смях. Това е
мисловен гип хумор, който има за резултат усмивка и кимане в
знак на съгласие, а не кикот. Този тип хумор се оценява само иг
други еднакво здрави личности. Средните хора по правило не
намират себеактуализиращите се личности много забавни и са
склонни да се отдалечат от тях, чудейки се защо са толкова
мрачни и сериозни.

14» Творчество

Творчеството е характеристика, която човек би очаквал от

себеактуализиращите се хора. Т е с а оригинални, находчиви, но-
ватори, въпреки че това невинаги с е отнася до създаване на ху­
дожествен продукт; не всички от тях са писатели, художници
или композитори. Маслоу сравнява този творчески характер с
наивната находчивост и въображение, присъщи на децата -
непредубеден и директен начин на гледане на нещата. Повечето
от нас загубват този детски творчески характер под натиска на
училището и другите социални сили, но с е б е а к т у а л и з и р а щ и т е
се хора го запазват или придобиват наново по-късно в живота.
Творчеството е повече част от нагласа, израз на п с и х и ч н о
здраве и се отнася по-скоро до начина, по който възприемаме и
реагираме на света, отколкото до завършени продукти от хул°'
жествен характер. Хора от всякакви професии могат да д е м о н ­
стрират творчество.

100
 15. Отпор на натурализиране

Себеактуализиращите се хора са самостоятелни и автоном­

ни, способни да се противопоставят на социалния натиск да
действат или мислят по определен начин. Те се дистанцират и
са резервирани към своята култура, ръководят се от себе си, а
яе от другите.
Тези хора обаче не са открити бунтари срещу културата, не
нарушават целенасочено социалните правила, за да демонстри­
рат независимост. Всъщност те могат да са напълно традици­
онни по отношение на облеклото, благоприличието или всеки
друг въпрос, който смятат за маловажен. Само когато възник­
ващият въпрос е от голямо лично значение (обикновено м ора­
лен), те ще предизвикат открито правилата и нормите на об­
ществото.

Този внушителен списък от лични качества може да изглеж­

да като преувеличение или карикатура на дори най-здравата
личност. Ясно е, че никой не може да бъде такъв светец или по­
не не за дълги периоди от време. Бъдете спокойни, портретът
на Маслоу на здравата личност е по-реалистичен от това. Себе­
актуализиращите се хора в крайна сметка са човешки същества.
Те не са идеални, а само са по-близо до съвършенството, откол­
кото повечето от нас.
Маслоу открива, че себеактуализиращите се личности м о­
гат от време на време да са глупави, безразсъдни, инати, драз­
нещи, празни, безскрупулни и темпераментни - характеристи­
ки, споделяни и от по-малко здравите хора. В същото време те
не са напълно свободни от вина, тревожност, срам, притесне­
ния или конфликт. Тези несъвършенства обаче се преживяват
от здравите хора много по-рядко, отколкото от по-малко
здравите.

Л И ЧЕН КОМ ЕНТАР

Лесно е да се види защо работата на Маслоу го е направи­

ла толкова признат и уважаван лидер на движението за човеш­
ки потенциал. Привлекателните му лични характеристики изли­
зат наяве така ясно на страниците на книгите му: това е човек,

101
който дълбоко е болеел за човешката раса и я е разглеждал в
най-добрата, а не в най-лошата й светлина. За приемането на
идеите му обаче имат значение освен личните му качества и
други фактори. Маслоу предлага оптимистична теория за чо­
вешката природа, посочвайки това, което всички ние сме спо­
собни да станем. Неговият себеактуализиращ се човек е ласка­
телен портрет на най-доброто от човечеството.
Откривам, че много ми се иска да вярвам на тази теория.
Кой не би искал да вярва, че сме способни на много повече от
насилието и несправедливостта, за които четем във всекид­
невниците и гледаме на екрана? Самият Маслоу работи с
убеждението, че всеки от нас притежава такава благородност.
„Исках да докажа, че човешките същества са способни да
направят нещо по-велико от войната, предразсъдъците и ом ­
разата“1.
Независимо от желанието ми да прегърна теорията на Мас­
лоу във всичките й детайли обаче, се оказва, че изпитвам съм­
нения към някои нейни аспекти. Дали всяко човешко същество
наистина има потенциала да бъде носител на олимпийския зла­
тен медал, за да използвам аналогията на Маслоу? Дали наис­
тина всички ние притежаваме възможността да се приближим
до това равнище на функциониране?
Очевидно е, че някои хора я притежават: златни медали
наистина се дават. И Маслоу е открил хора, които смята за
напълно здрави. Но той открива толкова малко от тях, че спо­
ред мен това е момент, който заслужава внимание (и предиз­
виква разочарование) - потребността, издигната до универ­
салност, е толкова рядко удовлетворявана или постигана.
Маслоу наистина предлага някои обяснения на въпроса, защо
състоянието на себеактуализация се постига толкова рядко.
Може би това е, защ ото повечето от нас имат злощ астни д е т ­
ски преживявания, които според неговите думи могат да поп­
речат на себеактуализацията. Освен това, за да станеш с е б е ­
актуализиращ се, се изисква огромно количество усърдна ра­
бота, кураж и настоятелност. Той смята, че тези причини м о­
гат да обяснят редките срещи с това състояние. И, разбира се,
като най-висша потребност себеактуализацията е и н а й - с л а ­
бата потребност.
1H all, М. Н. (1968). C onversation with A braham Н. M aslow. Psychology Today’
2, p. 55.

102
 Друг мой въпрос е насочен към критериите на Маслоу за из-
iopa на себеактуализиращите се хора, които е изучавал. Той не
пгбелязва ясно кои са били тези критерии. Изглежда, хората са
ези, на които той силно се е възхищавал. Дали ги е избирал по
ова, което тези достойни за възхищение мъже и жени са постиг­
н и и са допринесли за обществото, или е бил предубеден в
;воя избор? Това е въпрос, на който не може да се отговори.
Тези моменти, макар и да ме притесняват, не отричат ос-
ювната теза на Маслоу, че някои хора (малко обаче) са модели
I пример за психично здраве. Наистина такива личности същес­
твуват. Тезата, че можем да научим кое съставлява психичното
[драве само чрез изследване на най-добрите представители на
юда (което Маслоу нарича „растящият връх“ на човечеството),
5и трябвало да служи като основа за бъдещите изследвания
гьрху здравата личност.
Привличат ме йерархията на потребностите на Маслоу и
юобено неговата настоятелност, че физиологичните и потреб-
юстите от сигурност трябва да се задоволят, за да се появят
фугите потребности , Що се отнася до потребностите от любов
i оценка, техният ред би могъл да бъде сменен за ценящите
)ценката повече от любовта - възможност, която Маслоу приз-
гава. Всяка постулираща универсално поведение или мотива­
ция теория, изглежда, има изключения и теорията на Маслоу
ютвърждава това правило. Наистина има хора, които действат
ю точно обратния начин на неговата йерархия: човек, който се
придържа до смърт към кауза, в която вярва, отрича физиоло­
гичните потребности и потребността от сигурност за сметка на
по-висша потребност. Независимо от тези малки изключения,
мисля, че идеята за йерархия е съвсем разумна.
Изниква въпросът, дали себеактуализацията е елитарна, за­
пазена само за по-интелигентните, гю добре образованите и по-
Зогатиге членове на обществото. Как би могъл човек с ниско
образование, частично зает на няколко работни места, водещи
т задънена улица и без перспективи за по-добро бъдеще, да се
стреми към щастливото състояние на себеактуализацията?
Струва ми се, че такъв индивид може би никога няма да е спо­
собен да се издигне над физиологичните потребности и потреб­
ностите от сигурност. Дали е по-вероятно да намерим себеак­
туализация в апартамента на директора или в скъпите предгра­
дия, отколкото във фабриката или гетото?

103
 Тъй като е невъзможно да станеш себеактуализиращ се без
отдаване на работата, професията или кариерата може да пре
чи или да благоприятства опитите за себеактуализация. Типът
работа, който, изглежда, помага на себеактуализацията, е този,
в който хората са свободни да работят така, както искат, а не
като конвейерната линия, където работниците нямат думата по
въпроса, какво правят и как го правят или с каква скорост тряб­
ва да работят.
Мисля, че малко работни места в западните технологични
общества днес предлагат възможности за творческо изразява­
не, автономност и задоволяване на по-висши потребности. Д а­
ли това е друга причина, за да бъдат себеактуализиращите се
хора толкова малко? Много ог нас работят на принципа на кон­
вейерната линия, произвеждайки калници, дипломатически но­
ти, студенти или пациенти, и професията ни много скоро става
рутина, лишена от предизвикателството или шанса да развива­
ме или осъществяваме своя потенциал.
Възможностите за себеактуализация биха могли да бъдат
ограничени от икономическите условия. Ясно е, че в условията
на жестока икономическа депресия (като тази през 30-те години
на XX в.) пред много хора стои проблемът за физическото оце­
ляване. Във времена на охолство обаче, като през 60-те и нача­
лото на 70-те години, задоволяването на физиологичните пот­
ребности и потребността от сигурност е относително лесно.
Показателно е, че движението за човешки потенциал възникна
по време на този период особено сред младите хора от средна
та класа. Непритеснени за пари или сигурност, те са били сво­
бодни да мислят за обогатяването на своя живот.
Идеята, че себеактуализацията може да се намали от ико­
номическите условия или от нечии собствени възможности, не
накърнява стойността на тезата на Маслоу. При всички случаи
тези съображения доказват идеята за йерархия на потребности
те и необходимостта от задоволяване на по-нисшите потреб­
ности, преди да дойдат на дневен ред по-висшите.
Разграничението, което Маслоу прави между дефицитна
мотивация и мотивация за растеж, е интуитивно и рационално
привлекателно, както и идеята, че веднъж вече себеактуализп­
ращи се, хората действат на по-високо ниво. Себеактуализира
щите се хора, изглежда, са отвъд стремежа към или ж е л а н и е т о
за нещо конкретно, а вместо това развиват и осъществяват по

104
естествен и почти неизбежен начин разгръщането на своя по­
тенциал.
Понятието на Маслоу за метапатологията предлага разум-
цо обяснение на въпроса, защо хората, които имат всичко (си­
гурност, любов, оценка, успех), са нещастни. Това е така, защо­
то те не могат да посочат липсата на нещо конкретно в живота
си. В работата ми с имащи успех лица на средна възраст от
средната класа виждам доказателства за тази обща болест. Те­
зи хора все още не са предприели извънредната стъпка към за­
доволяване на метапотребностите. Те все още не са изразили
пълното си развитие и имат потенциал, който все още не изпол­
зват. Задоволили по-нисшите си потребности, те чувстват, че
потребността от себеактуализация започва да упражнява влия­
нието си.
Характеристиките на Маслоу на себеактуализиращите се
хора са чертите, които човек очаква да притежава една здрава
личност. Със сигурност бихме могли да искаме да ги притежа­
ваме и ние. Идеите си струва да се развиват. Себеактуализира­
щите се хора са любезни, почтени, честни, загрижени и общес­
твото ни би могло да е много по-добро, ако повечето от нас де­
монстрираха такива характеристики. Бихме могли да бъдем по-
щастливи, ако наоколо имаше повече себеактуализиращи се хо­
ра (и да следваме техния пример).
Тези напълно здрави личности изглеждат идеални в много
аспекти: в разбирането и приемането на себе си и на другите, в
естествеността и спонтанността си, в загрижеността и състра­
данието си към човечеството, в толерантността си към другите
и в способността си да устояват на социалния натиск.
Същевременно обаче те имат определено човешки (не тол­
кова идеални) характеристики. Отегчават се от своите и чужди­
те несъвършенства. Искат всеки да е човечен, актуализиращ се
и осъществяващ се и се разстройват, когато другите не са таки­
ва. Могат да са самомнителни, дребнави и неразумни точно та­
ка, както и по-малко здравите хора.
Може би повечето от нас чувстват, че трябва да има нещо
повече в живота, че не функционират на равнището на потенци­
ала си, че не използват напълно способностите си. Повечето от
пас вероятно изпитват смътни чувства на неудовлетворение, за-
Щото вярваме, че вероятно бихме могли да бъдем по-добри, от­
колкото сме. Йерархията на потребностите на Маслоу ни пред­

105
лага предизвикателството да се покатерим на по-високо стъпа­
ло от стълбата на човешкия растеж и поддържа възбуждащата
интереса надежда, че ако сме късметлии в условията, бихме
могли да имаме шанса да постигнем себеактуализацията или
поне да се доближим до нея.

Литература

Hall, М.Н. (1968). A conversation with Abraham Н. Maslow.

Psychology Today, 2 , 34-37, 54-57.
Maddi, S. R. & Costa, R T. (1972). Humanism in Personology:
Allport, Maslow, and Murray. Chicago: Aldine-Atherton.
Maslow, A. H. (1967). Self-Actualization and Beyond. In J. F. T.
Bugental (Ed.). Challenges o f Humanistic Psychology. New York:
McGraw-Hill, pp. 279-286.*
Maslow, A. H. (1968). Toward a Psychology o f Being (2nd ed.). New
York: D.Van Nostrand.
Maslow, A. H. (1970). Motivation and Personality (2nd ed.). New
York: Harper & Row.
Maslow, A. H. (1971). The Farther Reaches o f Human Nature. New
York: Viking.

106
 . 6
Индивидуализираният човек:
моделът на Юнг

През 1913 г. 31-годишният Карл Ю нг (1875-1961) мисли, че

полудява. През следващите три години се чувства дезориенти­
ран, „абсолютно висящ във въздушното пространство“, в неп­
рекъснато състояние на вътрешно напрежение, самотен и пре­
товарен с мъчителни мисли, които не може да спомене на ни­
кого от страх да не бъде погрешно разбран.
През този период от живота си Ю нг е утвърден и уважа­
ван психиатър с богата частна практика, със съпруга и се­
мейство, с преподавателска работа в Университета в Цюрих,
Швейцария. Външно погледнато, той има богат и възнаграж­
даващ личен и професионален живот. Няколко месеца преди
това преустановява тесните емоционални и професионални
връзки със Зигмунд Фройд (трудно преживяване и за двам а­
та), но скъсването не изглежда да е единственото основание
за проблемите на Юнг. Поради някаква причина той чувства,
че в живота му липсват смисъл или плам. Интелектуалните
му занимания са прекъснати - пише малко и е неспособен да
чете научни книги. Отказва се от университетската си карие­
ра, напуска преподавателската работа, защото смята, че не
може да изнася лекции, когато собственото му интелектуал­
но и емоционално състояние е толкова объркано и притесня­
ващо.
Юнг чувства опасността от загуба на контакт с реалния
свят, но за щастие нуждите на пациентите и на семейството му
осигуряват достатъчно допир с нормалния живот и той е в със­
тояние да продължи. Налага се непрекъснато да си повтаря кой
и какво е. „Имам медицинска диплома от швейцарски универ­
ситет. Трябва да помогна на моите пациенти, имам жена и пет
деца. Живея на Зеещрасе № 228 в Куснахт - това бяха даденос­
ти, които поставяха изисквания пред мен и непрестанно ми до-

107
казваха, че наистина съществувам, че не съм празна страница,
носена от вятъра на духа“1.
В такъв смут Юнг започва да изследва живота си и особе
но детството си с надеждата да намери някакъв епизод, който
може да е причинил разстройството. Преглежда живота си два
пъти, но не намира нищо. Най-накрая се отказва от опитите да
разбере проблема си на интелектуално ниво и решава да прави
всичко, което се появи, независимо колко безсмислено би мог
ло да бъде. Предава се на импулсите на безсъзнателното - про
цес, който по-късно формализира като конфронтация с безсъз
нателното.
Първото нещо, което безсъзнателното му го кара да напра
ви, е да изгради модел на село от малки камъчета, пресъздава-
що периода от неговото детство, когато страстно играел с куб
чета. „Все още има живот в тези неща - мисли си Юнг, докато
търси камъчета. - Малкото момче е все още наоколо“2. Така е
погълнат от новата си дейност, че й отдава почти цялото си
време. Първо се противопоставя, защото това изглежда толко­
ва унизително. Няма ли какво друго да прави, че да си играе на
игрите от детството? Но по-късно разбира, че „този момент бе
ше повратна точка в съдбата ми“3.
Изграждането на села играчки от камъчета е само начало
то на конфронтацията на Юнг с неговото безсъзнателно. От та­
зи дейност са освободени фантазии и мечти и той ги следва ак-
тивно и с нетърпение през следващите години.
Конфронтацията проработва. Веднъж излязъл от продъл­
жителното си пътуване в безсъзнателното, Ю нг намира ново
значение и център за живота си, както и ново разбиране за чо­
вешката личност. Трудовете му не оставят съмнение за значе­
нието на този опит. Неговото разкриващо се безсъзнателно е
като „поток лава и топлината от пламъците му преобърна жи­
вота ми... Годините, когато преследвах вътрешните си образи,
бяха най-важните в живота ми - в тях беше решено всичко съ­
щ ествено“4. Следователно не е учудващо, че концепцията на

1Jung, С. G . (1961). M emories, Dreams, Reflections. New York: Vintage Books,

p. 189.
2 Ibid., p. 174.
3 Ibid., p. 174.
4 Ibid., p. 199.

108
Юнг за психичното здраве възниква от този интензивен личен
опит1.
Той отдавна съзнава значението на вътрешния свят на съ­
нищата и фантазиите и през старостта си може с поразителна
яснота и подробности да описва сънища, които е имал на три
години. Ю нг е самотно, изолирано дете на невротични родите­
ли и години наред единственият му компаньон е дървена фигур­
ка, която сам издялква. За да избегне родителите си и брачните
им проблеми, прекарва часове наред на тавана на къщата, като
си играе и се доверява на дървената фигурка. Отделен от външ­
ния свят, Юнг се съсредоточава върху собствения си свят на
митове, сънища, видения и фантазии.
Той чувства, че в критичните периоди на м ладостта си ре­
шенията на проблемите или правилният избор между алтер­
нативи са определяни вместо него от проявите на неговото
безсъзнателно в сънищата и виденията. Когато например е
време да започне да следва в университета, е обхванат от не­
решителност по отношение на специалността. Тогава насън
вижда себе си да разкопава кости от предисторически живот­
ни в древна гробница. Това решава проблема: ще изучава при­
родата и естествените науки в съответствие с интерпретация­
та му на съня.
Сънят, в който Юнг копае под повърхността, и един друг,
сънуван, когато е на три години, в който е в огромна подзем­
на дупка, може да са предопределили насоката на изследвани­
ята му върху човешката личност - подземното, онова под по­
върхността. А какво е под повърхността на личността? Безсъз­
нателното.
Отбелязахме и при други теоретици как личните преживя­
вания могат да оформят разбирането им за личността. Това вза­
1 Д оказателствата сочат, че Ф ройд същ о е преживял ф ундаментална ем о­
ционална криза в началото на 40-те си години (две десетилетия преди
скъсването му с Ю нг). По време на кризата в средата на живота си
Ф ройд е „вероятн о по-притеснен, отколкото във всяко друго десетилетие
от ж ивота си“ и страда от диоретична разд разнен ост, тревож ност, миг-
ренни главоболия и спиране на половия живот, което става на 41-годиш-
на възраст [Roazen, R. (1975). Freud and H is Followers. New York: Knopf,
pp. 82-83, 51-52]. Ф ройд очевидно р азреш ава кризата си по същ ия начин,
по който прави това Ю нг - чрез конф ронтиране с безсъзнателното. Той
ан ализи ра собствените си сънищ а - процес, който описва в The
Interpretation o f D recms („Тълкуване на съ ни щ ата“), публикувана през
1900 г.

109
имоотношение между личния опит и професионалния подход
може би е дори още по-силно при Юнг. Неговото определение
и предписания за психичното здраве са огледален образ на соб
ствената му емоционална криза и начина, по който я е разре­
шил. Той създава обстойна теория за личността, съвършено
различна от всяка друга, съсредоточавайки се върху необходи­
мостта всеки да се конфронтира и да се вслуша в безсъзнател
ните си преживявания.
Интригуващата смесица на Ю нг от психология, мистика и
окултизъм намира широка и ентусиазирана аудитория особено
сред младите. Тя продължава да расте, защото все повече хора
започват да се интересуват от източните религии, екзистенциа­
лизма и свръхестественото - гледни точки, които са много
сходни с работата на Юнг. Независимо от факта, че неговите
книги са много трудни за четене, работите на Юнг, изглежда, са
много по-популярни днес, отколкото когато и да било преди
смъртта му през 1961 г.
Формата и фокусът на становището на Юнг за здравата
личност нямат много общи неща с другите теоретици. Работа­
та му стои настрана, усамотена, така както е бил и самият Юнг
през целия си живот.

Подходът на Юнг към личността

Повече от всеки друг теоретик Юнг поставя силно ударе­

ние върху безсъзнателното. Зигмунд Фройд пръв ни събужда за
значението на безсъзнателните сили в оформянето на личност­
та, но Юнг дава едно по-дълбоко измерение на този скрит, вът­
решен живот, който всички ние притежаваме. Той включва като
част от безсъзнателното не само опита, натрупан от всеки от
нас през живота, но и този, който са натрупали всички членове
на човешкия род и техните предшественици. Всички ние прите­
жаваме вградено наследство, състоящо се от целия опит на чо­
вечеството.
Чрез наблюдения върху пациентите си, ненаситно четене
за митовете и легендите на древните цивилизации (техните
символи, ритуали и религии) и изследвания върху толкова раз­
нообразни теми, като алхимията, астрологията и ясновидство
то, Ю нг очертава природата на изключително мощното, мно
гообемно безсъзнателно. Собствените му преживявания по

110
време на кризата в средата на живота му (и преживяванията на
много от пациентите му) го убеждават в необходимостта от
придобиване наново на контакт със символите, ритуалите и
митовете на човешката история, както те се съдържат в без­
съзнателното.
Юнг пише, че много човешка мъка и отчаяние, чувства на
безсмисленост, безцелност и неразумност се появяват в резул­
тат от загубата на контакт с безсъзнателните основи на лич­
ността. Той е убеден, че голяма част от тази загуба на контакт
се дължи на все по-силната ни вяра в науката и разума като ръ­
ководни начала в живота. Станали сме прекалено едностранчи­
ви, казва той, подчертаваме съзнателното, рационалното съ­
ществуване за сметка на безсъзнателното1.
Освободили сме се от суеверните вярвания (или поне се
опитваме да се убедим в това), но в този процес сме загубили
духовните си стойности и идентичността с природата - с дру­
ги думи, дехуманизирали сме се. И така, чувстваме себе си без
смисъл или връзка, обзети от безполезност и празнота. Тази
7,обща невроза на нашето време“ е пряк резултат от загубата
на духовната ни връзка с миналото. Това е болест на разруша­
ването на връзката и дезорганизацията и лекарството е само
едно: подновяване на контакта с безсъзнателните сили на на­
шата личност. Предписанието на Ю нг към човечеството е съ­
щото като това към самия него - конфронтация с безсъзна­
телното.
Той не се застъпва за доминиране или контрол на безсъзна­
телното върху личността. Точно обратното, неговият идеал за
психично здраве е съзнателното насочване и ръководство на
Подсъзнателните сили. Световете на съзнателното и безсъзна­
телното трябва да се интегрират; и на двете страни трябва да се
разреши да се развиват свободно.
Процесът, чрез който се осъществява интеграцията на лич­
ността, е индивидуализацията или себереализацията. Този про­
цес на „ставане на Аза“ е естествен. Всъщност това е толкова
силна тенденция, че той я смята за инстинкт. Има обаче и мно­
1 Между това схващ ане на Ю нг и един ком ентар на К арл Р одж ърс десети­
летия по-късно същ ествува ш окиращ паралел: „Т рагичното състояние на
човека е в това, че е загубил доверие в собствените си безсъзнателни вът­
решни насоки.“ [Rogers, С. R. (1963). A ctualizing T endency in Relation to
Motives and to C onsciousness. In M. R. Jones (Ed.). N ebraska Sym posium on
Motivation. Lincoln: University o f N ebraska Press, p. 21.

I ll
го пречки пред постигането на индивидуализацията и Ю нг не е
оптимист и не мисли, че всеки може да го направи. Онези, кои­
то го направят, могат да постигнат напълно Аза, разбирането^
психичната зрялост и здраве, пълнотата и абсолютната човеч­
ност. За тази цел на човешкото съществуване трябва да се бо­
риш, но тя рядко се постига преди средната възраст - времето,
когато самият Юнг преживява собствената си лична криза и
разрешение.
За да разберем какво има предвид под индивидуализация,
трябва да изследваме становището му за структурата на лич­
ността и как тя се променя с течение на времето.

Структурата на личността

Според Юнг личността е съставена от три отделни, но вза­

имодействащи си системи: его, лично безсъзнателно и колек­
тивно безсъзнателно. Въпреки че се различават, те са способни
да си влияят една на друга.
Колективното безсъзнателно е най-важната част от лич­
ността и е най-противоречивият аспект от цялата теория на
Юнг. Ще дискутираме най-напред двете по-ограничени системи.
Егото е съзнателният ум и включва всички възприятия,
спомени, мисли и чувства, които са в съзнанието ни всеки един
момент. През живота постоянно сме атакувани от най-разнооб­
разни стимули, които са прекалено много за нас, за да можем
ефективно да им обръщаме внимание. Затова трябва да сме се
лективни във възприятията си към всичко, което става около
нас. Трябва да филтрираме стимулите, които са безсмислени,
нерелевантни или несъществени, както и вредните или заплаш­
ващите дразнители. Егото изпълнява тази жизненоважна функ­
ция. Ако усещането, идеята или споменът не се осъзнаят или не
се допуснат до съзнанието от егото, ге няма да се видят, ч у я т
или помислят.
Голяма част от нашето съзнание (как възприемаме и реаги­
раме на света) се определя от нагласите на екстраверсия и инт-
роверсия. Те представляват противоположни начини на г л е д а н е
на света и са най-известната част от теорията на Юнг. П о прин­
цип те са добре приети от психологията. Тези нагласи п р е д с т а в ­
ляват две различни ориентации на съзнанието, два л и ч н о с т н и
типа, с които всички сме запознати.

112
 Човек, чиято нагласа е екстраверсия, е ориентиран към
раншния свят на обективната реалност. Той е открит, социаби-
ден и искрено се радва на компанията на другите хора. Ингро-
рертът, от друга страна, е ориентиран към вътрешния, субекти­
вен живот и е по-вероятно да е интроспективен, затворен в се­
бе си и срамежлив. Тези две нагласи представляват противопо­
ложни посоки - външна срещу вътрешна, и Ю нг смята, че
всички човешки същества могат да бъдат поставени в една от
двете категории.
Естествено, в човешкия живот една от тези две нагласи
приема доминираща роля и започва да ръководи поведението и
съзнанието. Това не означава, че другата нагласа напълно лип­
сва. Тя все още съществува, но не като част от съзнанието, а
става част от личното безсъзнателно, откъдето все още е спо-
собна да влияе върху поведението.
Така дори човек да е по принцип екстраверт или интроверт,
той не е напълно такъв. Недоминиращата нагласа присъства,
въпреки че влиянието й е по-слабо. Ще дискутираме по-късно
приложенията на доминирането на дадена нагласа за психично­
то здраве и как това може да се промени с възрастта.
В съзнанието има много повече съдържание, отколкото ек­
страверсията и интроверсията. Юнг въвежда също и психични­
те функции. Те са начини за възприемане и реагиране на света
около нас, т. е. нашите външни и вътрешни светове.
Юнг открива, че не всички интроверти или екстраверти са
сходни: те се различават по отношението си към света - раци-
онално или нерационално. Рационалните функции са мислене и
чувстване. Това са фактически противоположни функции, но и
двете включват правене на съждения и оценки на опита и тях-
ното организиране и категоризиране. Нерационалните функ­
ции са усещане и интуиция и те не включват използването на
разума. Те са също противоположни функции, защото усещане­
то означава преживяване на реалността чрез сетивата, а инту­
ицията се базира на предчувствието или някакъв друг вид несе-
тивен опит.
От гледна точка на основната ни ориентация към света са­
мо една функция е доминираща в съзнанието, а другите три
стават част от личното безсъзнателно, така както и една от наг­
ласите е доминираща. Очевидно е, че само рационалната или
нерационалната функция могат да са доминиращи в човека по­
s. 113
ради своята несъвместимост. Не можем да реагираме на ен,*Гц
в съгласие с принципите си, използвайки и двата типа функщп,
в едно и също време. Същевременно само една от всяка дио^
ка функции може да доминира в определен момент. Човек це
може да действа едновременно ми елов но или чрез чувствата
или посредством усещането чрез сетивните органи и едновре>
мен но с това чрез интуицията.
В тази доста сложна класификация на личностите двете
нагласи и четирите функции си взаимодействат, за да формират
осем психологически типа. Интровертите или екстравертите
могат да се ръководят от една от четирите функции. Интропор­
тът например може да действа чрез мисловния метод, а екстра-
вертьт - чрез сетивния.
Колкото и да е важно, съзнанието се приема от Ю н г ш
много по-малко значимо в личността, отколкото безсъзнател­
ното. Има две нива на безсъзнателно: лично и колективно. По-
високото и по-плитко ниво е личното безсъзнателно - то е най-
вече склад или резервоар на материал, който вече не е в съзна-
пието, но лесно може да бъде издигнат до него. Той се състои
от спомени и мисли, изтласкани от съзнанието, защото не са
важни или са заплашителни.
Има граница на това, колко преживявания могат да са съз­
нателни в определено време. Можем да внимаваме или да мис­
лим само за една или няколко идеи и преживявания във всеки
един момент. Другите спомени и мисли са изтикани встрани, за
да направят място на материала, който е в центъра през този
период. Всички ние например носим в себе си огромна инфор­
мация - телефонни номера, адреси, имена, образи и спомени за
събитията от нашето минало. Знаем собствения си т е л е ф о н е н
номер, но не мислим за него непрекъснато. Когато обаче ни
потрябва, можем незабавно да го извикаме в съзнанието си.
По този начин има значително движение напред и назад
между съзнателното и личното безсъзнателно. Вашето внима
ние може да се измести от съдържанието на тази глава към ciio-
мен за онова, което сте правили миналата нощ или към плаж*
вете ви за утре. Можем да сравним личното безсъзнателно -
пълнене на килер, който съдържа всички наши чувства, мисли и
спомени. Не е много трудно да се извади определен спомен, т;*
се изследва за малко и след това отново да се сложи обратно и
да се забрави до следващия път, когато ни се напомни за него.

114
 Важен аспект от личното безсъзнателно е това, което Юнг
нарича комплекси: групи емоции, спомени и мисли около об­
ща тема. В известен смисъл комплексите са по-малки личнос­
ти в рамките на цялостната личност и се характеризират със
силна ангажираност в нещо. Ако кажем например, че даден
човек има комплекс за малоценност или комплекс за власт,
имаме предвид, че той е прекалено ангажиран с малоценност­
та или с властта и този факт влияе силно върху неговото пове­
дение.
Човекът с комплекс обаче не съзнава до каква степен е кон­
тролиран от него, защото комплексът не е част от съзнанието -
той е в личното безсъзнателно. Комплексите определят факти­
чески всичко за нас - как възприемаме света и какви ценности,
интереси и мотивация имаме.
Ю нг първоначално вярва, че комплексите се зараждат от
травмиращите събития през детството, но по-късно разбира, че
произтичат от много по-дълбоки преживявания. Той смята, че
комплексите са повлияни от определени преживявания в ево­
люционната история на вида, от преживявания, които се преда­
ват от едно поколение на друго чрез механизмите на наследст­
веността. Всеки от нас е натрупал и подредил всяко свое мина­
ло преживяване и същото важи и за човешкия род. Складът на
този универсален еволюционен опит е най-дълбокото и най-не-
достъпно ниво на личността - колективното безсъзнателно, и
то става базата на отделната личност. Колективното безсъзна­
телно насочва цялото настоящо поведение и по този начин е
най-мощната сила в личността.
Трябва обаче да помним, че тези ранни човешки преживя­
вания са безсъзнателни: ние не ги съзнаваме. Не си ги припом­
няме съзнателно или не си ги представяме (както можем да
направим със съдържанието на личното безсъзнателно, което
някога сме съзнавали). Точно обратното: тези ранни преживява­
ния съществуват във всеки от нас като предразположения или
тенденции за възприемане, мислене и чувстване по същия на­
чин, по който са правили това нашите предшественици.
Дали тези тенденции ще се актуализират или реализират в
поведението ни, зависи от специфичния опит, който имаме.
Примитивните ни прадеди например са се страхували от тъм ­
нината и ние наследяваме предразположеност да се държим по
същия начин. Това не означава, че всеки от нас автоматично ще

115
порасне, страхувайки, се от тъмнината. То обаче означава, че •а
нас е по-лесно да се научим да се страхуваме от тъмнината, о т ­
колкото да се страхуваме от светлината. Тенденцията същества
ва и й е необходимо само съответното преживяване (да се събу­
диш от кошмар в гъмното например), за да превърне предраз­
положението в реалност. Юнг пише; „Формата на света, в к ,
то човек е роден, е вече наследена в него като истински обр \
Следователно ние сме предразположени да реагираме на <
по начин, по който прадедите ни са реагирали.
Друг пример: според теорията на Юнг сме родени с пре г
разположението да възприемаме майка си по определен начин.
Приемайки, че тя се държи като цяло по начин, по който май­
ките са се държали в миналото, предразположението ни ще с ъ ­
ответства на действителността, която преживяваме. Природа *а
на нашия свят като вродена в нас предопределя начина, по ьч.ъ
го възприемаме и реагираме на своите преживявания.
Юнг открива тези общи преживявания и сходни теми и
символи в изследването си на разнообразни култури от различ­
ни части на света във всички периоди. Той открива и начина, по
който тези теми се повтарят във фантазиите и сънищата на па­
циентите му. Съответствието между древно и съвременно е
онова, което го кара да вярва, че в психиката са били запечата­
ни определени преживявания, защото са били повтаряни в тол­
кова много поколения.
Универсалните преживявания се проявяват или изразяват
в нас чрез образи, които Юнг нарича архетипове. По о п р е д е ­
ление архегипът е оригинален модел, по който дадено нещо е
направено. Това е модел или прототип за оформяне на по-кье-
ните образи. Юнг идентифицира и дискутира много архепшо
ве в процеса на работата си ~ например раждането, с м ъ р т j а,
властта, Бог, демон, майката земя. Има толкова а р х е ти п о в е ,
колкото са типичните и повтарящи се преживявания в човеш
ката история.
Отново трябва да се отбележи един. момент но о т н о ш е н и е
на архетиповеге: те не са напълно развити спомени или карп 1
ни в ума ни, които можем ясно да „видим“. Ние не ги съзнава­
ме. Те ни влияят като тенденции, предразполож еност, съще- г
вуващи на безсъзнателно равнище.
1Jung, С. G (1953). Two T ssa y s on A nalytical Psychology. New York: Pa nils 1
p .188. (Bollingen Series xx, Collected Works of C. G Ju n g , V ol.7).

116
 Юнг вярва, че от всички възможни архетипове няколко са
0т особено значение за нашия живот. Те са най-пълно развити-
ге и мощните и включват персона, анима. анимус, сянка и Аз.
Думата персона е била използвана първоначално за обозна­
чаване на носената от актьора маска, за да изобрази различно
дице или роля пред публиката. Юнг я използва със същото зна­
чение: персоната е маската, която носим (или зад която се кри­
ем), за да представим себе си като нещо различно от онова, ко­
ето сме. Това е същото, като да се играе роля, да се приемат оп­
ределени типове поведение и нагласи, за да съответстваме на
различните ситуации и хора.
Играем много роли в живота и носим много маски. Съди­
ята, председателстващ съда, носи една маска, но на обяд с лю ­
бовницата си я заменя с друга. Той се променя отново на съб­
рание или вкъщи със семейството си, адаптирайки се към то­
ва, което смята за подходящо във всяка ситуация, и демонст­
рирайки поведението, което според него другите хора очакват
да видят.
И след като всички ние играем игри, носенето на различни
маски не изглежда толкова вредно. Всъщност Юнг вярва, че
персоната може да е полезна и дори необходима, за да ни по­
могне да се справим с разнородните събития в съвременния
живот.
Персоната обаче може да бъде и много вредна. Ако започ­
не да вярва, че персоната напълно отразява собствената му
природа, човек вече не играе просто роля, а е „станал" тази ро­
ля. В резултат егого на човека се идентифицира единствено с
тази персона и на другите аспекти от личността не се разреша­
ва да се развият напълно. Човекът е отчужден от собственото си
Аз и между възгордялата се персона и другите омаловажени ас­
пекти на личността се създава напрежение, Това не е благопри-
ятно условие за психичното здраве. Юнг установява, че такива
хора често разбират (обикновено в средната възраст), че живе­
ят живота си в лъжа, мамейки себе си, кат о не позволяват на ис­
тинското си Аз да се изрази.
Целта на здравата личност е да намали значението на пер­
соната и да остави да се развиват останалите аспекти от лич­
ността. Разбира се, цялото играене на роли е измама. Разлика­
та между здравите и нездравите хора е в това, че последните
**амят себе си така, както и другите. Здравите хора знаят кога

117
играят роли и същевременно познават истинската си вътрешна
природа.
Една двойка от свързани архетипове са анима и анимус.
Всеки от нас притежава 6 иоло 1ични и психични качества и ха
рактеристики на другия пол. На биологично ниво двата пола
отделят хормони на другия; на психично равнище всеки човек
може да се държи по мъжествен или женствен начин. С други
думи, личността на жената съдържа мъжествени компоненти
(архетипа анимус), а личността на мъжа - женствени елементи
(архетипа анима).
Тези архетипове са се развили от преживяванията на без­
брой поколения живеещи заедно мъже и жени. В този процес
всеки пол е придобил някои от характеристиките на другия. G
помощта на тези архетипове сме способни да разберем до из­
вестна степен хората от другия пол. Предразположени сме да
харесваме някои от техните атрибути и това ни помага да живе­
ем и да се приспособяваме към представителите на другия пол.
Значението на тези архетипове за психичното здраве е в
това, че във всеки един от нас трябва да присъстват и двата,
т. е. мъжът трябва да изразява женствените си характеристики
(като нежност), а жената - мъжествените (като агресивност),
като същевременно трябва да проявяват и характеристиките
на собствения пол. Невъзможно е да се постигне здрава лич­
ност, ако човек не може да изразява и двете страни на своята
природа. Ако това не се постигне, жизненоважните характе­
ристики на другия пол ще останат спящи и неразвити и така
една част от личността остава затормозена и едностранчива.
Единственото качество, което може да подкопае психичното
здраве според схващането на Ю нг, е осуетяването на пълното
развитие и израза на всички аспекти на личността. Те трябва
да се развият хармонично; никой аспект не трябва да израства
за сметка на другите.
Сянката е най-мощният и потенциално вреден архетип. Тя
има най-дълбоки корени, защото съдържа примитивните живо­
тински инстинкти от предчовешкото ни наследство. Това е осо­
бено тревожен архетип, защото обхваща най-добрите, но и най-
лошите страни на човешката природа, като и двата типа т р я б ­
ва да се изразят.
В отрицателната страна сянката съдържа всички и м п у л с и ,
които обществото смята за зли, грешни и неморални. Като та

118
jcaBa, тя е нашата тъмна страна и трябва да се укроти, ако иска­
ме да живеем хармонично с другите. Ако не потиснем тези жи­
вотински, примитивни импулси, вероятно ще влезем в конф­
ликт с нравите и законите на обществото. Затова, за да станем
цивилизовани хора, трябва да опитомим тези сили в сянката, но
ако напълно ги потиснем, бихме могли да редуцираме или да
разрушим желателните качества, които тя притежава. Сянката
не е само източник на животински инстинкти, а е и изворът на
спонтанност творчество, прозрение и дълбока емоция - харак­
теристики, необходими за истинската човечност. Когато сянка­
та е напълно потисната, личността става скучна и безжизнена,
откъсната от инстинктивната мъдрост на миналото - източник
на опит, който Юнг смята за изключително ценен.
Не е желателно напълно да се потиска сянката, а само кол­
кото е необходимо за цивилизованото човешко поведение и за
изразяването на положителната й страна. Отново виждаме, че
една страна или аспект от личността не може да бъде напълно
потисната или да се развие за сметка на другата. Трябва да съ­
ществува хармонична смес или баланс между противополож­
ностите и, както видяхме, тази черта формира основата на схва­
щането за личността на Юнг,
Когато егото е способно да регулира силите на сянката,
позволявайки еднакъв израз и на двата аспекта, човекът е жив,
енергичен и изпълнен с плам. Емоциите и съзнанието са заси­
лени и той е бдителен и реагира както на умствената, така и на
физическата сфера. Юнг вярва, че изразът на някои животински
инстинкти в балансираната сянка обяснява защо силно твор­
ческите личности изглеждат така живи, преливащи от животин­
ска вигалност.
Когато сянката е изцяло потисната, личността е не само
„плоска“ и скучна, но и човек се изправя пред възможността
от бунт на тъмната страна на своята природа. Злите, животин­
ски инстинкти не изчезват, когато са потиснати; те лежат спя-
Щи, чакащи криза или слабост в егото, за да могат да завземат
наново контрола. Когато това се случи, човекът е доминиран
от безсъзнателното, което определено не е най-здравото със­
тояние.
Най-важният архетип е Азът. Юнг го разглежда като край­
ната цел в живота. Той представлява стремеж към единство, ин­
теграция и цялост на всички страни на личността. Когато Азът

119
е развит, човек се чувства в хармония със себе си и със свега.
Недоразвитият или слабо развит Аз оставя личността разкъса­
на и изключва възможността за постигане на пълно психично
здраве.
Архетипът на Аза, изглежда, представлява събирането и ба­
лансирането на всички страни на личността, асимилация на
съзнателните и безсъзнателните процеси, така че центърът на
личността се измества от егото към точка в средата на пътя
между съзнателното и безсъзнателното, за да може материалът
от безсъзнателното да стане по-активна част от личността.
Пълната реализация или актуализация на Аза е трудна, м ъ­
чителна и дълга задача и рядко се постига напълно. За повече­
то от нас тя си остава цел, към която постоянно ще се стремим,
но рядко ще постигаме. Азът служи като мотивираща сила и
тъй като винаги лежи в бъдещето, тегли човека напред.
Едно изискване за себереализацията е получаването на
обективно знание за себе си. Юнг пише, че не е възможно да
осъществиш себе си, без преди това да познаваш цялата приро­
да на Аза. Това е една от причините да е необходимо толкова
време за достигането на себереализацията. Знанието за собст­
веното Аз изисква дисциплина, търпение, настоятелност и мно­
го години усилена работа.
Друга предпоставка за себереализацията е пълната поява и
развитие на всички други системи на личността, а това не ста­
ва преди достигането на средна възраст. Можем да видим, че
тази възраст е фаза от критично значение за човешкия растеж,
насочен към постигането на психично здраве - такава, каквато
е била и в собствения живот на Юнг.

Развитието на личността

Много теоретични психолози, може би съществено повлия-

ни от Фройд, вярват, че развитието на човешката личност се
прекратява на около петгодишна възраст. Според такова стано­
вище формата и природата на личността се определя от онова,
което човек преживява в ранното си детство, и няма някаква
особена възможност личността да бъде променена след този
период. Малко теоретици приемат, че личността може да про­
дължи да се развива чак до юношеството, но независимо дали
тя се формира и кристализира до 5- или 15-годишната възраст.

120
това, как сме формирани в нашите ранни години, оформя при­
родата ни през остатъка от живота. Ранната средна възраст,
зрялата или третата възраст са били разглеждани като време на
„изпипване“ или по-нататъшно стабилизиране на вече форми­
раната личност.
Ю нг е първият теоретик, който оспорва този подход и
смята, че личността продължава да се развива през целия жи­
вот на човека, че тя преживява критична трансформация в пе­
риода между 35-ата и 50-ата година от живота1. Такова стано­
вище би трябвало да даде надежда на тези, които тепърва ще
се изправят пред прехода, както и на онези, които в момента
са във вихъра на кризата на средната възраст. Поне не сме об­
речени да бъдем затворници на преживяванията си от ранно­
то детство.
Юнг описва развитието на личността в четири фази: детст­
во, юношество и ранна зряла възраст, средна възраст и трета
възраст. Той не вярва, че фазата на детството е особено важна
за формирането на личността. Поведението на бебето е доми­
нирано от инстинктите и в този ранен период няма психологи­
чески проблеми, защото те изискват съществуването на съзна­
телно его, което по това време все още не е формирано. Бебето
се интересува само от съня и дали му е пълно стомахчето, дали
са празни червата и пикочният мехур.
Егото започва да се развива по време на детството - пър-
воначално по рудиментарен начин. Детето обаче няма уникал-
но Аз или идентичност. Детската „личност“ не е нищо повече
от отражение на личността на родителите. Те играят роля в
личностното развитие и могат чрез поведението си към детето
да попречат на пълноценното развитие на личността му. Нап­
ример родителите нерядко се опитват да натрапват собствена­
та си личност върху детето, искайки то да бъде тяхно продъл­
жение. Или очакват детето да е съвършено различно, надявай­
ки се да намерят компенсация за своите дефицити.
Втората фаза в развитието на личността - юношеството и
ранната средна възраст, е в пубертета, когато личността започ­
ва да развива определена форма и съдържание. Юнг нарича пу­
бертета „психичното раждане“ на човека и това е времето на
много проблеми, конфликти и адаптация. Реалният свят поста­
1 М аслоу същ о признава значението на средн ата възраст, но р аб о тата на
Ю нг значително предш ества тази на М аслоу.

121
вя нови изисквания пред юношата, които не могат да се пое
рещнат чрез детското поведение и фантазии образи.
От юношеството през ранната средна възраст основните
задачи, с които се сблъскваме, са подготовката за професия и
за поемане на отговорностите на възрастния. Фокусът е върху
образованието, започването на професионална кариера, женит­
бата и създаването на семейство. Енергията е насочена навън,
извън Аза, и нагласата през тези години обикновено е екстра
вертна. Съзнателното доминира и целта в живота са постиже­
нията и създаването на свое място в живота. За тези, които
имат успех, ранната средна възраст е предизвикателен период
от живота, последователност от нови пътища, хоризонти и пос­
тижения. Този период е пълен с ентусиазъм и жар, а животът е
вдъхновяващ.
Средната възраст обаче ни застига на около 40 години,
причинявайки депресия и радикални промени в личността. Из­
глежда, че средната възраст би трябвало да бъде период на из­
ключително удовлетворение от доброто приспособяване към
изискванията на живота, което повечето от нас постигат. Обик­
новено сме постигнали успех в професионалната кариера, общ­
ността и семейството и често имаме финансова сигурност. За
много от нас годините на борба и отстояване са се отплатили
добре и бихме могли да отдъхнем и да се радваме на живота.
Точно такова е било положението на Юнг, когато преживя­
ва кризата. Такова е положението и на две трети от пациентите
му. Какво се обърква в средната възраст? Защо когато най-нак-
рая успехът е постигнат, сме обзети от отчаяние, нещастие и
чувство за безполезност? Ю нг слуша своите пациенти и те един
след друг до голяма степен му казват едно и също: приключе­
нието, възбудата и жарта са си отишли от живота. Животът е за­
губил своя смисъл; те се чувстват „празни“ и мъртви.
Колкото повече анализира този период от живота (своя и
на пациентите си), толкова повече Юнг започва да вярва, че
драстичните промени в личността на този етап от живота са не­
избежни и универсални. Средната възраст е естественото време
на преход, в което личността преживява необходими и полезни
промени.
Ю нг е убеден, че причината за тази промяна лежи (доста
иронично) във факта, че хората на средна възраст са имали ус­
пех в посрещането на изискванията на живота. Била е инвести

122
рана огромна енергия в подготвителните дейности от първата
половина на живота, но към 40-ата година тази подготовка е
Лриключила и предизвикателствата са били посрещнати. Човек
обаче все още притежава голяма енергия, а сега вече няма къде
да я вложи. Тя трябва да бъде пренасочена към нова страна от
ясивота.
Ю нг отбелязва, че първата част от живота е доминирана от
външния свят. Втората трябва да бъде отдадена на вътрешния,
субективен свят, който до този момент е бил пренебрегван. Наг­
ласата на личността трябва да стане интровертна. Предишният
фокус трябва да се омекоти от съзнанието за безсъзнателния
опит. Интересите на човека трябва да се изместят от физичес­
кото и материалното към религиозното, философското и инту-
итивното и предишната едностранчивост (фокусът на съзнани­
ето) трябва да се замени от по-голям баланс между всички
страни на личността, за да може да започне процесът на себе­
актуализация.
Човекът на средна възраст не може да продължи да бъде
ръководен от ценностите на младостта - преследването на па­
ри, престиж, слава или позиция. Те са загубили своето значе­
ние и трябва да бъде намерен нов смисъл. Ако това не стане,
индивидът е обречен на пречупване на духа и неописуемо о т­
чаяние.
Ю нг вярва, че опитът да се намери смисъл става все по-
труден поради ерозията на религията като ценност в нашия жи­
вот. Човек обаче не може да избяга ог потребността от нови
ценности, свежа ориентация и нов светоглед. Тези, които имат
успех в хармоничното интегриране на съзнателното и безсъзна­
телното и в преживяването на вътрешното си Аз, могат да пос­
тигнат положително психично здраве - състояние, което Юнг
нарича индивидуализация.
Последната фаза от личностното развитие е третата въз­
раст. Ю нг е писал малко за нея, но отбелязва сходството меж­
ду последните и първите години от живота. И в началото, и в
края на живота безсъзнателното е доминиращо - личността е
изцяло потопена в него. Възрастните хора не трябва да гледат
назад. Те се нуждаят от цел, която да ги ориентира към бъдеще­
то. И отново залезът на религиозните ценности е много вреден,
защото малко хора се хващат на обещанието (целта) за живот
след смъртта. Неизбежността на смъртта обаче трябва да се

123
приеме по някакъв начин като цел сама за себе си, като нещо,
към което човек може да се стреми. Психичното ни здраве за
виси от това.

Индивидуализираният човек

Нека сега разгледаме по-подробно схващането на Ю нг за

здравата личност. Вече споменахме някои от предпоставките
за психичното здраве. Задачата ни е да обединим тези идеи в
едно цяло или накратко - как работи процесът на индивидуа
лизацията.
Първото изискване на индивидуализацията е човек да съз­
нава аспектите на Аза, които са били пренебрегвани. Това не
може да стане преди достигането на средната възраст. Юнг оп­
ределя процеса на индивидуализация като ставане на уникален
индивид, едно-единствено хомогенно същество. „Също така
той включва това да станеш себе си. Бихме могли следовател­
но да преведем индивидуализацията като „пристигане в себе
си“ или „себереализация“1.
Индивидуализацията е инстинктивна - цел, за която се бо­
риш, но рядко достигаш. Ю нг дава като пример на напълно
индивидуализирани личности Исус Христос и Буда. За да се
стремим към индивидуализация, трябва да се откажем от ти­
повете поведение, ценности и мисли, които са ръководили
първата половина от живота ни, и да достигнем до безсъзна­
телното си. Трябва да се конфронтираме с него, както това е
направил той - телесно, открито, без резерви или забрани.
Трябва да осъзнаем гласа на нашето безсъзнателно, да слуша-
ме, приемаме и следваме онова, което то ни казва. Трябва да
обръщаме внимание и да се вслушваме в сънищата, мечтите и
фантазиите си. Трябва да изпитаме това, което Юнг нарича
„творческо въображение“, в рисуване, писане или някаква дру ­
га форма на изразяване, като оставим ръката да бъде ръково­
дена не от съзнателната, рационална мисъл, а от спонтанния
поток на безсъзнателното. Безсъзнателното ни разкрива ис­
тинското ни Аз.
Допускането на тези безсъзнателни сили в живота ни о б а­
че не означава да бъдем доминирани от тях, а да им позволим
1Jung, С. G. (1953). Two Essays on Analytical Psychology. New York: Pantheon
p. 171 (Bollingen Series xx, Collected Works of C. G.Jung, Vol. 7.)
124
 да се изразят и да ги възприемаме чрез съзнателните процеси.
Така съзнателните и безсъзнателните сили стават равни парт­
ньори.
В индивидуализирания човек няма доминиране на нито ед­
на страна на личността - нито на съзнателната, нито на безсъз­
нателната, няма доминиране на специфична функция или нагла­
са, или на някой от архетиповете. Всички те се намират в хар­
моничен баланс.
Дали това намалено внимание върху съзнателната страна
на личността означава, че животът на здравия човек се ръково­
ди по-малко от рационалните фактори? Да, това изглежда вяр-
но и според Ю нг е необходимо. Да живееш в съгласие единст­
вено с рационалните принципи означава да възпрепятстваш
пълноценното човешко качество. „Не бива никога да идентифи­
цираме себе си с разума - пише Юнг, - защото човек не е и ни­
кога няма да бъде създание единствено на разума“1. Безсъзна­
телните, ирационалните сили са прекалено важна част от чо­
вешката природа, за да бъдат игнорирани (както в първата по­
ловина на живота, когато човек се бори за успех).
Вторият аспект на индивидуализацията включва жертването
на материалните блага на ранната зряла възраст и на личностни­
те характеристики, които помагат на човека да постига тези це­
ли. Целите от първата част на живота, както и нагласите и функ­
циите от този период, са безсмислени за втората част. Спомнете
си, че една нагласа (екстраверсия или интроверсия) и една функ­
ция (възприемане, интуиция, мислене или чувстване) доминират
в ранната зряла възраст; всички други са подчинени. Тази еднос-
! транчивост на личността, така необходима в първата част на жи-
I вота, става абсолюгно неподходяща по време на втората.
\ В индивидуализацията няма доминираща функция или наг­
ласа - всички те са способни да се изразяват и в действителност
трябва да се изразяват. Тези аспекти на личността следва да са
балансирани.
Ако например сте били екстраверт в началото на 20-те си
години, в средата на живота си трябва да осъзнаете също и ка­
чествата си на интроверт. Ако поведението ви е било домини­
рано от мисловната функция, трябва да осъзнаете сетивното си
възприятие, интуиция и чувстване. На тези потискани преди ха­
рактеристики сега трябва да се даде израз.
4bid.7p. 7L
125
 Ю нг нарича доминирането на една нагласа и функция пси­
хологически тип. Типовете формират основното измерение, ко­
ето разграничава един човек от друг. Парадоксално обаче тези
категории от индивидуални различия изчезват с индивидуали­
зацията, защото човек вече не може да се нарече например мис­
лещ екстраверт или чувстващ интроверт. Поради тази причина
между индивидуализираните хора има голямо сходство.
Друга промяна в личността в средната възраст включва из­
местването на природата на архетиповете. По време на индиви­
дуализацията настъпват промени в персоната, сянката и ани-
ма/анимус, които всъщност са необходими, за да може да нас­
тъпи процесът на индивидуализация.
Първата промяна е разтварянето или детронирането на
персоната. Маските, които носим, социалните роли, които иг­
раем, трябва да бъдат продължени в средната възраст - все
още се налага да се разбираме с много и различни хора. Неза­
висимо че можем да носим една външна (публична) личност
обаче, осъзнаваме, че тя може да не отразява истинската ни
същност. Трябва да се „промушим“ под нашата персона и да се
преборим с истинското си Аз, което персоната е скривала. С
други думи - трябва да станем себе си.
Освен това като индивидуализирани хора е необходимо да
осъзнаем всички сили на сянката - разрушителни и съзидател­
ни. Трябва да разберем и приемем тъмната страна на природа
та ни - животинските, примитивните ни импулси като деструк-
тивност и егоизъм. Това не означава да им се предадем или да
се оставим те да ни доминират, а просто да приемем тяхното
съществуване.
С помощта на персоната в първата половина от живота
си сме скривали тази тъмна страна от себе си. Искали сме
другите да познават само добрата ни страна. И така ефектив­
но сме я крили от другите, че сме я скрили и от себе си. Не­
обходимо е да се извърши промяна, ако искаме индивидуали­
зацията да се осъществи успешно. Това е част от процеса на
придобиване на себепознание, без което себереализацията е
невъзможна. Същевременно по-силното осъзнаване на сянка­
та може да даде едно по-дълбоко измерение на нашата лич­
ност, защото именно животинските тенденции на сянката с<*
тези, които дават плам, спонтанност и виталност на същест
вуването.

126
 Още веднъж създаваме хармония между отделните страни
на личността си. Съзнанието само за добрата страна на нашата
природа води до едностранчиво личностно развитие. Както при
всички останали противоположни компоненти на личността, на
двете страни на тази дименсия трябва да се позволи да се изра­
зят, преди да бъде постигната индивидуализацията.
По-късно в процеса на индивидуализация идва необходи­
мостта от примиряване с психологическата ни бисексуалност.
Мъжът трябва да започне да проявява чергите на своята анима
(женственото), а жената трябва да изразява чертите на своя ани-
мус (мъжественото). Всяка стъпка в процеса на индивидуализа­
ция е трудна, но признаването на качества и характеристики на
другия пол в себе си е очевидно най-трудната. Тя представлява
най-голямата промяна, най-ясното отклонение от предишния
Аз-образ.
И двете страни на нашата природа трябва да бъдат изразе­
ни и да се постигне баланс, който да измести съществуващото
доминиране на едната част върху другата. Приемането на би­
сексуалната ни природа открива нови източници за творчество,
за които никога не сме подозирали (или признавали), че имаме,
и същевременно служи за окончателно освобождаване от влия­
нието на детството. Юнг пише, че едва когато анимата и ани-
мусът са изразени свободно, мъжете се освобождават от своите
майки, а жените - от бащите си.

Юнг не ни е оставил списък на характеристиките на здра­

вата личност, както това са направили други теоретици. Той не
е описал детайлен портрет на такъв човек. Разпръснати във
всичките му трудове обаче, има достатъчно образи, които, ако
се съберат, ни осигуряват ако не „снимката“, поне импресио­
нистична картина на индивидуализирания човек. Обърнете вни­
мание, че съм извлякъл тези характеристики от системата на
Юнг, но те не са експлицитно зададени от него.
Индивидуализираните хора са в средата на живота си или
по-възрастни и са преживели жестока криза, която е резултат от
променящата се природа на личността във времето. Може да са
прекарали няколко години в размисъл за себе си, живота си, ам ­
бициите, надеждите и целите. Те са позволили на своето безсъз­
нателно да се изрази, така че съзнават потисканата дотогава
страна на своята природа. В резултат индивидуализираните хо­

127
ра са постигнали високо равнище на себепознание; те познават
себе си и на съзнателно, и на безсъзнателно ниво.
Заедно със себепознанието идва приемането на Аза. Инди­
видуализираните хора приемат това, което периодът на самоиз-
следване им е разкрил. Те приемат собствената си природа -
нейните силни и слаби страни, светлата и демоничната страна.
Могат да носят различни персони в различните ситуации, но
това е въпрос само на социална конвенция. Индивидуализира­
ните хора знаят, че играят роли, но не бъркат тези роли с истин­
ското си Аз.
Трета характеристика на индивидуализираните хора е ин­
теграцията на Аза. Всички аспекти на личността са интегрира­
ни и в хармония, така че всяка страна да може да се изрази - ха­
рактеристиките на другия пол, предишната недоминираща наг­
ласа и функции, цялото съдържание на безсъзнателното. За
пръв път в живота не доминира нито един аспект, нагласа или
функция.
Интеграцията и изразяването на всички части на личността
са толкова централни аспекти на психичното здраве, че себеиз-
разяването трябва да се приеме като четвърта характеристика
на индивидуализираните хора.
Такива хора могат също така да се характеризират с прие­
мане и толерантност към човешката природа като цяло. Тъй ка
то са толкова открити за колективното безсъзнателно (целия
натрупан опит на човечеството), индивидуализираните хора
имат по-ясно съзнание и толерантност към човешката природа.
Това им осигурява по-голямо прозрение за поведението на дру­
гите, защото познават факторите на човешкото ни наследство,
които влияят върху нас. Затова здравите личности могат да из
питват по-голяма емпатия към човечеството.
Здравите личности се характеризират с приемане на непоз­
натото и мистериозното, както прави и Юнг в личния си живот.
Тъй като вече не са създания единствено на разума, ге могат да
допуснат в съзнателното безсъзнателни, ирационални сили. Об­
ръщат внимание на сънища и фантазии и макар да не изоставят
използването на разума и логиката, укротя ват гези съзнателни
процеси чрез силите на безсъзнателното. Това приемане на не­
познатото и мистериозното може да включва също свръхесгес
твени и духовни феномени, простиращи се от приемането на яе
новидството до вярата в Бога.

128
 Здравите хора имат това, което Ю нг нарича универсална
личност. Тъй като ни го един аспект от личността (нагласа, фун­
кция или някаква страна на архетипа) вече не доминира, изчез­
ва и уникалността на индивида. Такива хора вече не могат да
бъдат определени като принадлежащи на определен психологи­
чески тип. Мъжът, който на 25 години може да е бил изключи­
телно мъжествен и екстравертен и е живял по маниера на чувс-
тването, след като се осъществи индивидуализацията, загубва
тези специфични качества. Те вече не са доминантни, а следова­
телно и даващи възможност той да бъде класифициран като оп­
ределен психологически тип.

ЛИЧЕН КОМ ЕНТАР

Теорията на Юнг се различава от всяка друга теория за

здравата личност. Тя стои настрана и изглежда не в крак със
значението, което 20-ото столетие отдава на съзнателните фак­
тори, като разум и логика. Тя е противоречива и на критиците
изглежда объркваща смесица от окултно, свръхестествено и ре­
лигиозно. Същевременно обаче е споделяна от мнозина. Като
цяло работата на Юнг е по-добре приета в областта на религи­
ята, историята, изкуството и литературата, отколкото в психо­
логията и психиатрията.
Юнг наистина пише за човешката природа, която, както
много хора вярват, е характерна за съществуването в края на
XX в.: липсата на смисъл в живота и на корени или връзка с ми­
налото или с природата. Много хора са съгласни, че прекалено
наблягаме на разума и науката и губим от поглед по-широките
духовни и философски ценности.
Позицията на Юнг в това отношение е умерена, а не край­
на. Той не проповядва изоставяне на разума или предаване под
контрола на безсъзнателното. Трябва да упражняваме разум, но
той трябва да е укротен от по-ясното съзнаване на безсъзнател­
ните сили. Ключът лежи в равенството и единството на тези
противоположни аспекти на съществуването.
Нека дискутираме конкретните теми. Концепцията на Юнг
за иитроверсията и екстраверсията е широко приета. Спори се
обаче, че те са много широки и прости класификации на съзи­
дателната ориентация. Наистина, както беше отбелязано, Юнг
съзнава това и въвежда функциите на мисленето, чувстването,

9. 129
сетивното възприятие и интуицията, за да опише по-пълно въз­
приятията и реакциите на човека на света. Според мен е спор
но твърдението, че комбинацията от функции и нагласи в осем
психологически типа е достатъчна, за да обхване разнообразие
то на човешкото поведение. Психологическите типове могат да
се прилагат само в общ смисъл (и вероятно това е всичко, към
което някаква теория може легитимно да се стреми).
Идеята на Юнг за колективното безсъзнателно трудно се
приема от повечето хора. За мен е ясно, че сме повлияни от нат­
рупването на личен опит, който „складираме“ в личното безсъз­
нателно. В края на краищата, какво друго се учи, освен промя­
ната, наложена от срещата ни със стимули, с които сме се
сблъсквали и справяли в миналото? Въпреки че не помним съз­
нателно всички тези преживявания, трудно е да се отрече тях пи­
то съществуване и влияние върху поведението. Психоаналити­
ците и другите, които изследват човешката личност, са предло
жили много доказателства, че нашата природа може да се вли­
яе от опита, който някога сме съзнавали, но днес не съзнаваме.
Реалността на колективното безсъзнателно обаче ми е по-
малко ясна. Трудно ми е да вярвам, че „спомени“ от примитив­
ните ни (дори животински) предшественици ни предразполагат
да мислим и да се държим по начин, по който хората винаги са
мислили и са се държали. И леята е интелектуално и емоционал­
но интригуваща ~ тя възбужда интереса и любопитството ми,
но гледам на нея и с известен скептицизъм. Можем да видим, че
еволюцията на човешкия род се характеризира от някои общи,
универсални преживявания. Човешките същества от в с и ч к и
епохи се раждат и умират, имат „майчина фигура“ или някакъв
бог. Но дали тези преживявания се предават от поколение па
поколение, както предполага Юнг?
Той открива общи теми и символи в своите фантазии и съ­
нища и тези на пациентите си. Намира ги и в различните култу­
ри и епохи. Това е доказателство за универсалността на опита,
но не и за това, че по някакъв начин са наследени. Това може ;и*
означава единствено, че човешките същества във всяка епоха са
подложени на сходни преживявания и реагират по подобен на
чин поради редица причини.
Според мен доста привлекателен аспект от теорията на
Юнг е признаването на важните промени в личността, които сс
осъществяват в средната възраст. В работата ми като консули*"

130
тивен психолог с мъже и жени на средна възраст се срещам със
същия стрес и напрежение, които Юнг описва. Тези хора се оп­
лакват от изхабяване и загубване на смисъла в живота и копне­
ят за жарта, ентусиазма и възбудата от ранната си зрялост.
Увеличаващата се психологическа литература върху прехо­
да в средата на живота подкрепя идеята на Юнг, че това е пе­
риод на универсална и неизбежна личностна промяна. Това е
време, когато хората започват да се обръщат навътре към су­
бективното си съществуване и търсят нови ценности и смисъл,
за да заменят онези, които вече не са подходящи.
Обсъждането на природата на здравата личност не е толко­
ва недвусмислено, колкото при другите теоретици. При Юнг е
много по-трудно да си представим точно какво представляват
здравите личности. Бих искал да знам повече за конкретните ха­
рактеристики, които тези хора притежават. Ясно е, че те позна­
ват и приемат себе си и са толерантни към другите, че имат ин­
тегриран Аз и универсална личност. Но отвъд тези общи и до
известна степен мъгляви характеристики има още много неща,
които не знаем за тях. Други теоретици са ни дали много по-
точно обрисувани портрети на здравата личност.
Юнг е съвсем наясно, че идеята му за психичното здраве
може да се приложи към малко избраници. Реализацията на Аза
е запазена за интелигентни, високо образовани хора, кои го имат
достатъчно свободно време за успешна конфронтация с безсъз­
нателното. (Всичките пациенти на Юнг попадат в тази катего­
рия.) Огромното мнозинство от хора, изглежда, са обречени да
пропуснат този най-висш етап на развитието.
Каквото и да е крайното отношение или оценка на теория­
та на Юнг обаче, е ясно, че тя е една от най-провокационните и
предизвикателни теории, които изобщо някога са били предста­
вяни. Трудовете му не се четат лесно: те разкриват един мъж с
феноменален гений, който притежава изключително чувство за
история и неимоверно уважение към скритата страна на човеш­
ката личност. Все още не е решен въпросът дали вижданията на
Юнг разкриват човешката природа като цяло или само негова­
та собствена. Междувременно той ни оставя да се опитваме да
подреждаме интригуващи форми и очертания в ребуса на чо­
вешката личност.

131
 Л итература

Bennet, Е. A. (1967). What Jung Really Said. New York: Schocken

Books.
Fordman, M. (1963). (Ed.). Contact with Jung. Philadelphia:
Lippincott.
Frey-Rohn, L. (1974). From Freud to Jung. New York: Putnam.
Jaffe, A. (1971). The Myth o f Meaning. New York: Putnam.
Jung, C. G. (1933). Modern Man in Search o f a Soul. New York;
Harcourt, Brace.
Jung, C. G. (1953). Two Essays on Analytical Psychology. New York;
Pantheon. (Bollingen Series xx, Collected Works of C. G.Jung,
Vol. 7.)
Jung, C. G. (1954). The Development o f Personality. New York:
Pantheon. (Collected Works, Vol. 17.)
Jung, C. G. (1961). Memories, Dreams, Reflections. New York:
Vintage Books.
Jung, C. G. (Ed.) (1968). Man and His Symbols. New York: Dell.

132
 7 .
Аз-трансценденталният човек:
моделът на Франкъл

На 37-годишна възраст Виктор Франкъл (р. 1905) започва

тригодишна одисея в света на човешката жестокост, подложен
на мъчения, глад и лишения, от които само смъртта изглежда
единственият изход. Слизането му в ада започва във влак от род-
ната му Виена, Австрия, тръгнал на североизток. Нито един от
1500-те пътници не знае къде отива. Във вагона на Франкъл има
80 души, натъпкани така, че спели върху багажа си.
Няколко дни и нощи влакът бързал през градове и поля. Ра­
но една сутрин забавил ход и изведнъж спрял. Пътниците тре­
вожно гледали през прозорците с отчаяната надежда да научат
къде се намират. Мернала се табелата на гарата. Някои изпла­
кали, но повечето запазили зловещо мълчание. Надписът гласял
„Аушвиц“1.
Постепенно с настъпването на зората се показали телените
мрежи и наблюдателните кули на най-зловещия нацистки лагер
на смъртта. Във въображението си Франкъл виждал колони от
бесилки с висящи тела по тях, „Бях ужасен, но това беше добре,
защото стъпка по стъпка трябваше да привикваме към неверо­
ятен и огромен ужас“2.
Годината е 1942 и Виктор Франкъл влиза в света на органи­
зираното жестоко убиване, което отнема живота на шест мили­
она негови сънародници - евреи. Той е един от малкото -- мно­
го малкото, които оцеляват. Тялото и умът му обаче преживя­
ват страдание, невъзможно да се опише с думи, изпитание, ко­
ето в своя край осигурява най-жестоката мислима проверка от
всички. Цялото му семейство с изключение на сестра му е изби­
то ог нацистиге. И все пак той оцелява. Но и нещо повече:
Франкъл издържа това изпитание, подпомогнат от вярата в чо-
1 П олското название е О свиенцим. - Б. пр.
2 Frankl, V. (1962). Man's Search for Meaning. New York: Simon & Schuster,
p. 7 (К нигата е издадена на български език под заглавието „С мисълът в
живота: увод в л оготерап и ята“ от ИК „О творено общ ество“. - Б. пр.).

133
вешката възможност да се открива смисъл и цел в живота дори
пред лицето на всепоглъщащо страдание, дори на прага на
смъртта.
В предговора на книгата на Франкъл M an's Search for
Meaning („Търсенето на смисъл от човека“) Гордън Олпорт пи­
ше: „Как можа той, който беше загубил всякакво имущество, а
всяка негова ценност - разрушена, страдащ от глад, студ и бру­
талност, ежечасно очакващ края си, как можа да вярва, че си
струва животът да се запази? Психиатър, който лично се е
сблъскал с такава екстремалност, е психиатър, който трябва да
се изслуша“1.

Вратите на влака внезапно се отварят и на пътниците се за­

повядва да слязат на перона. Крещят им къси, гърлени коман­
ди. Хората са подредени в две редици: мъжете отделно от же­
ните. Дългите редици от затворници бавно се придвижват нап­
ред, за да минат пред офицер от SS със стегната униформа. М ъ­
жът хвърля по един кратък поглед върху всеки и след това неб­
режно посочва с пръст надясно или наляво. Никой не знае как­
во означава това, но накрая се вижда, че повечето от хората са
изпратени наляво.
Когато идва ред на Франкъл, есесовецът го гледа дълго, по-
дълго от всеки друг преди него. След това нацистът протяга и
двете си ръце върху рамото на Франкъл и го завърта много бав­
но надясно. По-късно вечерта Франкъл пита един затворник,
който е в лагера от известно време, къде е негов приятел, изп­
ратен наляво. „Можеш да го видиш там “, казва мъжът и сочи
висок комин, бълващ пламъци и пушек. Деветдесет процента от
спътниците на Франкъл - повече от 1300 души, са избити още
преди обяд.
На останалите концлагеристи е наредено да предадат
всичките си вещи - дрехи, бижута, книги. Франкъл носи ръко­
писа на първата си книга и отчаяно иска да го задържи. Сноп-
чето листа съдържа труда на живота му. Набързо и крадеш­
ком обяснява значението на своята работа на един стар конц­
лагерист. Мъжът започва да се усмихва - подигравателна,
презрителна, обидна усмивка, и когато проговаря, то е само за
да каже: „Дрън-дрън!“ „В този момент видях простата истина
и направих това, което стана кулминационната точка на пър­
1 Ibid., p. ix.

134
вата фаза от моята психологическа реакция - заличих целия си
■предишен живот“1.
Ръкописът е духовнага рожба на Франкъл и той трябва да
реши дали животът има някакъв смисъл пред лицето на тази
трагична загуба. На въпроса е отговорено още преди да е изми­
нал и час. В джоба на дрехата на умрял концлагерист, която му
е дадена да носи, намира късче хартия от еврейска молитвена
книга. То съдържа молитвата Shema Yisrael: „Обичай Бога с ця­
лото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила.“ Франкъл
интерпретира това по-различно от ортодоксалното религиозно
значение. За него то става „заповедта да кажа „да“ на живота,
независимо от това, пред какво трябва да се изправя ~ страда­
ние или дори смърт“2.
Франкъл решава, че ако ценността и смисълът на живота
му лежат само в това, дали някакъв ръкопис ще бъде публику­
ван, наистина не си струва да се живее. Явно трябва да има ня­
какъв по-голям смисъл в живота. И за Франкъл по онова вре­
ме и на онова място това единствено късче хартия става по-
ценно от загубения му ръкопис. М олитвата е „символичен
зов“ да преживее философията, която развива, да я изпробва в
жестоката лаборатория на концлагера, а не просто да я напи­
ше на лист хартия. Основните идеи от теорията му са развити
още преди Аушвиц, но емпирично са валидизирани от собст­
вения му опит в лагера. Всъщност тя може би му е помагала
да оцелее.
От 1942 до 1945 г. Виктор Франкъл ~ доктор по медицина,
невролог, психиатър, бивш шеф на отделението по неврология
на болницата „Ротшилд“ във Виена, е номер 119104 първо в
Аушвиц, а после в Дахау. Повечето от времето прекарва в копа­
ене на дупки и тунели или в поставяне на траверси, често при
температури под нулата, облечен само с една тъпичка дреха.
По-късно той пише вълнуващо за ужасите, които е преживял, и

1 Ibid., р. 12. П рез трите години затвор Ф ранкъл си записва по памет клю ­
чови думи и фрази от ръкописа на тънки лентички хартия и през 1955 г.
публикува книгата The Doctor and the Soul: An Introduction to Logotherapy
["‘Л екарят и душ ата: въведение в л о готерап и ята“; книгата е издадена на
български език през 2001 г. от и здателство „Леге АртисГ ~ Б, пр.] (New
York: Knopf).
2 О т Frankl, V. (1962). „Address before the T hird Annua! M eeting o f the
A cadem y o f Religion and M ental H ealth, 1962“, препечатано в Severin, Е T.
(1973). Discovering M an in Psychology. New York: M cG raw -H ill, p. 134.

135
за уроците, които е научил - че „няма какво да загуби освен соб­
ствения си толкова нелепо гол живот“1,
Франкъл се връща от лагера с познанието, родено от не
посредствения личен опит, че човешките същества имат във
всяка и всички ситуации избор в действията си. Дори и в най-
тъмните моменти ние сме способни да запазим известна духов-
на свобода, частица независимост. Той научава, че човешките
същества могат да загубят всичко, което ценят, но не и фунда­
менталната човешка свобода: свободата да избираш отношение
или начин на реагиране на съдбата, свободата да избираш соб­
ствения си път.
Можем да запазим властта да решаваме съдбата си. Този
елемент на духовна свобода не може да ни се отнеме насила:
той дава смисъл и цел на живота. Без него оцеляването е без­
смислено. Франкъл цитира Ницше по този въпрос: „Този, кой
то има защо да живее, може да понася почти всяко как“2.
Това, което има значение в човешкото съществуване, е не
толкова съдбата, която ни чака, а начинът, по който я приема­
ме. И Франкъл вярва, че във всички обстоятелства може да се
намери смисъл, включително и в страданието и смъртта. Да си
жив означава да страдаш, пише той, но да намериш някакъв
смисъл в своето страдание значи да оцелееш.
Когато войната свършва, Франкъл се връщ а във Виена
като ръководител на отделението по неврология в Поликли-
ничната болница и професор по неврология и психиатрия в
Медицинския факултет на Виенския университет. Той отново
се заема с работата си върху значението на волята за смисъл
за човешкото съществуване - система, която нарича логоте-
рапия,
В следващите години Франкъл непрестанно и старателно
усъвършенства и разпространява схващанията си за човешката
природа чрез статии, лекции и 17 книги, много от които са пре­
ведени на няколко езика. Той има повече от 30 посещения в
САЩ и е преподавател в Харвардския и Южнометодическия
университет. От 1970 до 1973 г. е професор в Американския
международен университет в Сан Диего, където прекарва по ня­
колко месеца всяка година.
1 Frank), V. (1962). M an ’s Search fo r M eaning. New York: Sim on Sc Schuster,
p. x~xi.
2 Ibid., p. x-xi.

136
 Логотерапията на Франкъл има редица последователи сред
психолозите, психиатрите и представителите на други профе­
сии. Много хора смятат, че работата му е особено релевантна
на проблемите на нашето време и култура.

Подходът на Франкъл към личността

В схващането си за психичното здраве Франкъл обръща го­

лямо внимание на значението на волята за смисъл. Всъщност
това е рамката, в която е организирано всичко друго. Нека оба­
че първо се занимаем с името, което Франкъл дава на система­
та си - „логотерапия“. Думата „логос“, взета от гръцки, се пре­
вежда като „смисъл“. Логотерапията следователно се занимава
със смисъла на човешкото съществуване и човешката потреб­
ност от смисъл, както и със специфични терапевтични техники
за откриване на смисъла в живота1.
Логотерапията е преди всичко психотерапевтичен метод за
лечение на хора, в чийто живот липсва смисъл. Това е по-скоро
техника, а не теория. Но, както отбелязва Франкъл, не може да
има форма на психотерапия, която да не се основава на някак­
ва теория за човешката природа и философията на живота.
(Както при другите теоретици, и тук ще се спрем само на тео­
рията за личността, а не върху техниките за нейната промяна,
развити от теоретика.)
Теорията за човешката природа, произлизаща от логотера­
пията, е изградена върху три стълба: свободата на волята, воля­
та за смисъл и смисъла на живота. Франкъл силно се противо­
поставя на позициите в психологията и психиатрията, които ха­
рактеризират човека като детерминиран от биологични инстин­
кти или конфликти по време на детството или от някаква друга
външна сила. Той твърди, че макар животът ни да е обект на
външни влияния (както това се случва с него в Аушвиц), ние сме
свободни да избираме как да реагираме. Ние не сме „непрони­
цаеми“ за външните сили - те могат и наистина променят жи­
вота ни, но сме свободни да изберем лична позиция за справя­

1 П рез 1930 г. Ф ранкъл нарича подхода си Existcnzanalyse (екзистенциална

анализа). С лед това обаче този терм ин е и зползван в САЩ съвсем сво-
бодно за обозначаване на няколко теоретици, вклю чително и на Ф ран ­
къл. За да избегне объркването, за описание на своята система Ф ранкъл
използва сам о „логотерапия“.

137
не с тях. Това ни дава истинската свобода да се издигнем над
обстоятелствата и съдбата.
Другите стълбове - волята за смисъл и смисълът на живо
та, се отнасят до постоянната ни потребност да търсим не себе
си, а смисъл, който да осигури цел на съществуването ни. Кол­
кото по-способни сме да се издигнем над себе си, да се отдадем
на кауза или човек, толкова no-истински ставаме. Това е и най-
важният и окончателен критерий за развитието на здравата
личност - нашата погълнатост от някакъв човек или нещо раз-
лично от нас самите. Само по този начин можем наистина да
бъдем себе си.
Търсенето на смисъл включва личната отговорност. Никой
и нищо друго - нито родители, ни го съпруг/а или нация, не м о­
же да ни осигури чувство за смисъл и цел в живота. Наша отго­
ворност е да открием своя път и да сме настойчиви в това, кое­
то сме открили. Трябва отговорно и свободно да се изправяме
пред условията на нашето съществуване и да открием в тях
смисъл, както е направил това Франкъл. Животът непрестанно
ни изправя пред предизвикателства и реакцията ни трябва да е
не говоренето или оплакването, а делата, давайки израз на сми­
съла, който сме открили в живота си.
За Франкъл липсата на смисъл в живота е невроза и той на­
рича това състояние ноогенна невроза1. Тя се характеризира с
празнота, с липса на смисъл и цел. Франкъл пише за концлаге­
ристите: „Злочест е този, който вече не вижда никакъв смисъл
в своя живот, никаква цел, а следователно и никаква нужда да
продължава. Той скоро е загубен...“2 Вместо да се чувства пълен
с живот и бликащ от енергия, такъв човек съществува в екзис­
тенциален вакуум - състояние, за което Франкъл вярва, че е
много често срещано с съвременния свят.
Много от нас страдат от скуката и апатията на ноогенната
невроза вследствие на две условия. Първо, когато се появяват
хората, възникнали от по-нисшите животни, те загубват естест­
1 Ф ранкъл използва терм ина „ноогенна невроза“ (noogenic neurosis), за да
го разграничи от обикновената невроза, която възниква от някакъв п с и ­
хичен конфликт в човека. „Н оос“ на гръцки означава „ум, разум, р а зс ъ ­
д ъ к “. Така ноогенната невроза принадлеж и на духовната страна на л и ч ­
ността не в религиозен смисъл, а като измерение на човеш кото с ъ щ ест­
вуване и се отнася по-специално до м оралн ите конфликти.
2 Frankl, V. (1962). M a n 's Search fo r M eaning. New York: Simon & Schuster,
p. 76.

138
вените импулси и инстинкти, свързващи ги с природата. Макар
да ни е освободило от определени задръжки, това означава, че
в своето поведение не сме ръководени от инстинктите и трябва
активно да избираме какво да правим.
Във втората половина на XX в. разполагаме с малко оби­
чаи, традиции и ценности, които да ръководят поведението ни.
Тъй като силите на организираната религия и социалната кон­
венция отмират, ние още повече сме оставени само на себе си,
изправени пред необходимостта да вземаме самостоятелни ре­
шения и да носим отговорност за тях.
Франкъл открива доказателства за екзистенциален вакуум
в много култури - и капиталистически, и социалистически, и
вярва, че той бързо се разпространява най-вече в САЩ. Раз­
решението на ноогенната невроза според Франкъл е всеки от
нас да открие или възвърне наново живото чувство за смисъл
и цел в живота. В противен случай сме обречени на психична
болест.
Логотерапията предлага три начина, чрез които можем да
дадем смисъл на живота: (1) чрез това, което даваме на света в
термините на някакво съзидание или творчество; (2) чрез това,
което вземаме от света чрез преживяването, и (3) чрез отноше­
нието, което си изграждаме към страданието.

Природата на здравото човешко съществуване

Франкъл е убеден, че три фактора изграждат същността на

човешкото съществуване: духовност, свобода и отговорност.
Духовността е доста трудно за определяне понятие. Тя не
може да бъде сведена до елементи, не може да се обясни в ма­
териални термини. Независимо че може да бъде повлияна от
материалния свят, тя не е причинена или породена от него. М о­
же би най-добре е да мислим за нея като за духа или душата.
Вече отбелязахме значението на свободата в системата на
Франкъл. На нас не ни се диктува от недуховни фактори - инс­
тинктите, специфичното ни наследство или условията на среда­
та. Ние имаме и трябва да използваме свободата си, за да изби­
раме как да се държим, ако искаме да сме психично здрави.
Онези, които не упражняват тази свобода, страдат или от пред­
разсъдъка на детерминизма, или са тежко невротични (в тради­
ционния, а не в ноогенния смисъл). Невротиците блокират осъ­

139
ществяването на своя потенциал и така пречат на пълноценно
то си човешко развитие.
И накрая, не е достатъчно да се чувстваш свободен да из
бираш, трябва да приемаш отговорността на избора. Логотера-
пията ни напомня за отговорността ни по следния начин: „Жи
вей така, като че ли живееш за втори път и си действал така пог­
решно първия път, както имаш намерение да действаш сега44,
Франкъл вярва, че ако се конфронтираме със себе си в тази си­
туация, незабавно ще осъзнаем тежката отговорност, която но
сим за всеки час на всеки ден.
Здравите хора ще носят тази отговорност независимо от
краткостта и преходността на живота, използвайки времето си
мъдро, за да не остане работата им (животът им) непълноцен­
но развита. Ако умрем, преди да сме очертали формата на жи­
вота си, това не означава, че направеното от нас ще бъде пре­
небрегнато. Значението на живота се преценява по неговото ка
чество, а не по продължителността му. Не е толкова важно ра
ботата на живота да бъде свършена. По-важното е тя да бъде
започната и продължена на високо ниво. „Понякога „незавър
шените“ са измежду най-красивите симфонии“2.
Духовността, свободата и отговорността - тяхното пости­
гане и употреба, зависят само от нас. Без тях е невъзможно да
се намери смисъл и цел в живота. Изборът е наш и ние трябва
да го направим.

Мотивацията на здравата личност

В системата на Франкъл има една-единствена фундамен

тална мотивация - волята за смисъл, която е така мощна, че е
в състояние да затъмни всяка друга човешка мотивация. Тя е
жизненоважна за психичното здраве и в екстремални ситуации
(като тази на Франкъл в Аушвиц) е необходима дори за оцеля
ването на човека. Без смисъл в живота няма причина човек ди
продължи да живее.
Смисълът на живота е неизбежно индивидуален, у н и к а л е н
за всеки един от нас. Той се различава при отделните хора и до
ри в определени моменти от времето. Няма такова нещо к а т о

1 Frankl, V. (1965). The Doctor and the Soul: From Psychotherapy (a

Logotherapy (2nd ed.). New York: K nopf, p. 64.
2 Ibid., p. 66.

140
универсално желание за смисъл, което да се прилага по еднакъв
начин за всички човешки същества.
Както житейските задачи на човека, така и смисълът на
неговия живот са реални. Задачите ни се дават от съдбата и не
могат да се сравняват с ничии други. Ситуацията, в която се
намираме, обстоятелствата, при които се опитваме да ги осъ­
ществим, никога не се повтарят. Не можем да срещнем една
ситуация два пъти по един и същ начин поради влиянието на
новия опит, който сме натрупали в промеждутъка между две­
те ситуации.
Тъй като задачите и съдбите са уникални за хората и време­
вите периоди, всеки трябва да намери своя начин на реагиране.
Трябва да открием смисъла на живота, подходящ за всеки от
нас, И когато сме изправени пред различна ситуация, вероятно
ще трябва да намерим различен смисъл, който да дадем на жи­
вота, както това е направил Франкъл, когато ситуацията се е
променила и от материално осигурен и уважаван лекар той се е
превърнал в номер 119104 в Аушвиц. Някои ситуации изискват
от нас активно да оформяме съдбата си, други - да я приемем,
да си носим кръста. Всяка ситуация е нова и изисква отделен
отговор.
Независимо от разнообразието на това, което дава сми­
съл в живота, Франкъл твърди, че има само един отговор на
всяка ситуация. Проблемът за нас не е в това, че някои ситу­
ации нямаг смисъл - всички имат смисъл - а как да го наме­
рим.
Търсенето на смисъл може да е объркваща и предизвика­
телна задача - такава, която увеличава, а не намалява вътреш­
ното напрежение. Фактически Франкъл разглежда това засил­
ване на напрежението като предпоставка за психичното здра­
ве. Живот, лишен от напрежение и ориентиран към стабил­
ност и равновесие на вътрешното напрежение, е обречен на
ноогенна невроза - на него му липсва смисъл. Здравата лич­
ност съдържа определено равнище на напрежение между това,
което вече е постигнато, и онова, което трябва да се постигне
- една пропаст между това, което сме, и онова, което би тряб­
вало да станем.
Тази пропаст означава, че здравите хора винаги се стремят
към цели, които осигуряват смисъл в живота. Те непрестанно се
изправят пред предизвикателството да откриват нови цели, ко­

141
ито да постигат. И тази непрестанна борба осигурява жарта и
възбудата в живота. Алтернативата - изоставянето на търсене­
то, създава екзистенциален вакуум и ни кара да се чувстваме
отегчени, апатични и безцелни. Животът няма смисъл, а ние ня­
маме причини да продължим да живеем.
По-рано отбелязахме три начина, даващи смисъл в живота:
това, което даваме на света чрез някакво творение; какво взема-
ме от света посредством преживяването; и отношението, кое го
си изграждаме към страданието. Франкъл ги описва под общо­
то название „ценности“. Те, както и смисълът в живота, до кой­
то водят, са уникални за всеки човек и за всяка ситуация. Те са
разнообразни и гъвкави, за да могат да се адаптират към раз­
личните обстоятелства, в които се оказваме. През живота ни
трябва непрестанно да се обръщаме към проблема за ценности­
те, постоянно избирайки тази, която дава смисъл в живота във
всяка ситуация.
Съществуват три фундаментални системи от ценности, съ­
ответстващи на трите начина за даване на смисъл на живота: на
съзиданието, на преживяването и на отношението.
Ценностите на съзиданието се реализират в творческата и
продуктивната дейност. Обикновено те се отнасят до някакъв
тип работа, въпреки че могат да се изразят във всички области
на живота. Смисълът на живота се дава чрез акта на създаване­
то на материален продукт или нематериална идея или като се
служи на другите, което е начин на себеизразяване.
Докато съзидателните ценности включват даването на
света, тези на преживяването включват получаването от света.
То може да даде също толкова смисъл, колкото и съзидание­
то. Тези ценности се проявяват чрез отдаването на човека на
красотата в света, природата и изкуството. Франкъл твърди,
че е възможно човек да осъществи смисъла на живота си чрез
интензивността, с която се преживяват някои аспекти от живо­
та, независимо от всяко положително действие, предприето от
човека.
Франкъл дава пример с ценител на музиката, който слуша
изпълнение на любима симфония. В този момент той е интен­
зивно включен в чиста форма на красота. Да предположим, че
попитаме този човек дали животът му има някакъв смисъл
Франкъл е убеден, че той „задължително ще отговори, че си
струва да се живее дори и само за да се изпита този момент на

142
екстаз. Защото въпреки че става дума само за един-единствен
момент, величието на живота може да се измери чрез величие­
то на момента“1.
С този пример Франкъл въвежда друг аспект на смисъла на
живота: смисъл може да съществува само в определено време.
С други думи, можем да не намираме смисъл във всички мо­
менти от съществуването си. Фактът обаче, че смисълът може
да се появява само спорадично, не подценява цялостната смис-
леност на живота. Точно както височината на планинска верига
не се описва чрез нивото на долините, пише Франкъл, а от най-
високия връх, така и ние описваме смисъла на живота чрез не­
говите пикове, а не чрез спадовете. Той вярва, че дори и един
върхов момент с ценност на преживяването може да изпълни
целия живот на човека със смисъл. Решаващият фактор, изглеж­
да, е не колко върха сме достигнали или колко дълго стоим на
това ниво, а по-скоро интензитетът, с който преживяваме пос­
тигнатото.
Ценностите на съзиданието и на преживяването се отна­
сят до богати, пълни и положителни човешки преживявания,
до пълнота в живота чрез съзиданието или чрез натрупването
на опит. Животът обаче не се състои само от облагородяващи
и обогатяващи преживявания. Други сили и събития ограни­
чават живота ни: болест, смърт или типът ситуация, която
Франкъл преживява в Аушвиц. Как можем да намерим сми­
съл при такива отрицателни условия, когато няма нито красо­
та, която да се преживява, нито възможност за изразяване на
съзидание?
Точно тук идва третата група ценности - тези на отношени­
ето. Франкъл вярва, че не толкова обективната съдба е обезсър­
чаваща и деструктивна, колкото отношението, което имаме към
нея. Точно най-бездънните, отчайващи и привидно безнадежд­
ни ситуации според него ни осигуряват най-голямата възмож­
ност за намиране на смисъл. Същевременно те са и ситуации­
те, които най-силно изискват намирането на смисъл.
Ситуациите, изискващи ценности на отношението, са тези,
които сме безсилни да променим или избегнем - непроменими­
те условия на съдбата. Когато сме изправени пред такава ситу­
ация, единственият рационален начин за реагиране е приемане­
то. Начинът, по който приемаме съдбата си, храбростта, с коя­
1 Ibid., pp. 43-44.

143
то понасяме страданието, достойнството, което показваме пред
лицето на нещастието, са крайният тест и мяра за нашето осъ­
ществяване като човешки същества.
Чрез включването на ценностите на отношението като на
чин за придаване на смисъл на живота Франкъл ни дава на­
дежда, че човешкото съществуване дори и в екстремални обс
тоятелства може да се характеризира чрез смисъла и целта.
Животът ни може да продължи да има смисъл до последния
момент на съществуването. Докато сме в съзнание, сме задъл­
жени да осъзнаваме ценностите. Това е човешка отговорност,
която не трябва да избягваме, ако искаме да поддържаме пси­
хично здраве.
Онези, които намират смисъл в живота, достигат до състо­
янието на Аз-трансценденталност - истинското състояние на
съществуването на здравата личност.

Природата на Аз-трансценденталния човек

Според Франкъл основната ни мотивация в живота е да

търсим не Аза, а смисъла. Това до известна степен включва
„забравянето“ за себе си. Психично здравият човек се е придви
жил или се е издигнал над (трансцендентирал) фокуса върху
Аза. Да бъдеш наистина човек означава да се свържеш с няко­
го или с нещо извън собственото Аз. Франкъл сравнява това ка­
чество на Аз-трансценденталност със способността на човеш­
кото око да вижда света извън себе си, която е тясно свързана с
неспособността му да види каквото и да било вътре в себе си.
Фактически в ситуациите, когато наистина вижда себе си - нап­
ример когато е покрито с катаракта и пердето става единстве
ното нещо, което то може да види, окото е неспособно да виж
да каквото и да било. Зрението следователно е себетрансцен
дентално, то трябва да се занимава единствено с нещо извън се
бе си, за да може да функционира.
Това схващане на Франкъл го противопоставя на теорети­
ците, които твърдят, че целта на мотивацията за пълноценното
човешко развитие е осъществяването или актуализацията на
Аза. Франкъл отрича човешкия стремеж към установяване на
някакво състояние или условие вътре в Аза, независимо дали за­
ради власт, удоволствие или актуализация. Такова схващане,
твърди той, описва човека като затворена система, занимаваща

144
се не с взаимодействието с реалния свят или с другите хора, а
само със себе си. Преследването на цел единствено вътре в се­
бе си според Франкъл е себеразрушително.
Нека разгледаме две ориентирани към Аза цели: удоволст­
вието и себеактуализацията. Франкъл твърди, че колкото по-
съзнателно се стремим към удоволствието, толкова по-неверо-
ятно е да го намерим. Живот, ориентиран към преследването
на щастието, няма никога да бъде щастлив. Колкото повече се
съсредоточаваме върху щастието като цел, толкова повече ще
загубим поглед върху причините да бъдем щастливи. Франкъл
предлага примера на хората, при които доминират сексуалните
удоволствия. Той изчислява на базата на собствената си работа
с пациенти, че повече от 95% от случаите на импотентност и
фригидност са резултат от целенасочения стремеж на мъжете
да демонстрират потентност, а на жените - възможност за ор­
газъм. Такива хора прекалено активно преследват щастието,
вместо да го оставят да се появи като вторичен продукт от тър­
сенето на смисъл в живота.
Удоволствието и щастието наистина се появяват и допри­
насят за радостта от живота, но те не са цел в живота. Щастие­
то не може да се преследва и улови; то следва естествено и
спонтанно от осъществяването на смисъла, от постигането на
цел вън от себе си.
Същото става по принцип и с преследването на себеактуа­
лизацията. Колкото повече се стремим директно към нея, тол­
кова по-малко вероятно е да я постигнем. Себеактуализацията
е противоположното на Аз-трансцендентността и може да се
постигне само като страничен ефект от намирането на смисъл
в живота. Така единственият начин да станеш себеактуализи-
ращ се е да намериш някакъв смисъл отвъд Аза.
Според Франкъл схващанията му са съвместими със стано­
вището на Маслоу, че най-добрият начин да се постигне себе­
актуализация е чрез отдаването на работата, на нещо отвъд
Аза1. Ударението единствено върху себеактуализацията е резул­
тат от фрустрацията на желанието за смисъл. За да илюстрира
това, Франкъл използва примера на бумеранга. Целта на буме­
ранга не е да се върне при човека, който го е хвърлил - буме­
рангът се връща само когато е изпуснал целта.
1 М аслоу същ о пише за Аза, който се издига над себе си във върховите
преживявания.

10. 145
 По подобен начин хората се връщат към себе си (фокуси
рат се върху себе си), когато са загубили поглед върху смисъла
и целта си в живота. Когато са изпуснали целта (тяхната задача
и смисъл), те се отдават единствено на себе си. За да си нсихич
но здрав обаче, трябва да се придвижиш отвъд фокуса върху се­
бе си, да се издигнеш над него (да трансцендентираш), да го аб
сорбираш в свой смисъл и цел. Тогава Азът е спонтанно и ес­
тествено осъществен и актуализиран.
Франкъл не представя списък от характеристики на здрн -
вата личност. Досега обаче отбелязахме, че като цяло та киви
хора са:

1. Свободни да избират своя начин на действие.

2. Лично отговорни за хода на живота си и отношението,
което имат към съдбата си.
3. Не са детерминирани от външни сили.
4. Открили са смисъл в живота, който им подхожда.
5. Съзнателно контролират живота си.
6. Способни са да показват ценности на съзиданието, пре­
живяването и отношението.
7. Издигнали са се над занимаването и грижата за себе си

Има няколко други характеристики на здравите личности.

Тези хора са ориентирани към бъдещето - насочени са към бъ­
дещи цели и задачи. В действителност те се нуждаят от т а к т * а
цели. „Особеност на човека е - пише Франкъл, - че може да жи­
вее единствено като гледа към бъдещето44. Той е наблюдава.]
много затворници в Аушвиц, които са загубвали чувството за
бъдеще, отказвали са се от ориентацията си към конкретни ие
ли и са умирали за няколко дни. Без вяра в бъдещето „ д у х о в п а
та връзка44 с живота е загубена и умът и тялото са обречени на
бърза разруха.
Трябва да имаме причина да продължим да живеем, б ъ д е
ща цел, която да постигнем, или животът загубва своя смисъ
Франкъл разказва личния си опит в това отношение. Той има
страхотни болки, било му студено, бил много гладен и у п л а ш е н
Всичко изглеждало загубено. Но тогава се насилил да м и с л и за
нещо друго и изведнъж се видял в топла и уютна лекционна за
1 Frankl, V. (1962). M an 's Search fo r M eaning . New York: Simon & Schusua
p. 72.

146
ла, където говорел за психологията на концлагерите. Потисна­
тият му дух се възвисил, защото Франкъл се издигнал над ситу­
ацията, над страданието и отчаянието на момента.
Забележете: Франкъл казва, че се е насилил да мисли за
други неща. Той подчертава, че сме свободни да избираме как
да реагираме на обстоятелствата, в които се намираме - свобо­
да, която никой никога не може да ни отнеме.
Друга характеристика на Аз-трансценденталния човек е от-
дадеността на работата. Един начин за постигане на смисъл е
чрез изразяване на съзидателните ценности - да дадеш нещо на
света, и тези ценности могат най-добре да се изразят чрез ми­
сията или професията на човека. Това е аспект на живота, кой­
то ни поставя в уникално взаимоотношение с обществото: ние
изпълняваме работата си по начин, който не се практикува от
нито един друг човек, и така всеки един от нас може да даде
своя принос за обществото.
Важният аспект на работата е не нейното съдържание, а на­
чинът, по който тя се изпълнява. Това е, което дава смисъл в жи­
вота. Така че важното е не професията (външната сила), а това,
което носим със себе си и привнасяме в работата по отношение
на нашата личност като уникални човешки същества (вътреш­
ната сила). Франкъл дава пример с жена, работеща като меди­
цинска сестра. Тя извършва много необходими действия всеки
ден, но те (изискванията на професията) не са достатъчни, за да
осигурят смисъл на нейния живот. Само когато направи нещо
повече, нещо отвъд това, което нейните задължения изискват,
тя намира смисъл чрез работата си. Когато прекарва допълни­
телно време да утеши уплашен пациент или казва няколко доб­
ри думи на някого близо до смъртта, тя дава от себе си допъл­
нително, нещо повече от структурата на работата, фокусирайки
се върху някого извън себе си.
След като намираме смисъл чрез работата, а не в нея, сми­
съл може да се намери в почти всеки вид работа. Франкъл вяр­
ва, че повечето професионални занятия позволяват изразяване
на съзидателни ценности (освен тези, които са регламентирани,
като работата на конвейерната линия).
Друга характеристика на Аз-трансценденталния човек е
способността му да дава и да получава любов. Любовта е ис­
тинската човешка цел: нашето спасение е чрез любовта и в лю­
бовта. Докато единият начин да реализираме уникалността си е

147
чрез работата, другият е чрез това да бъдеш обичан. Когато сме
обичани, сме приемани от друг човек заради нашата уникал
ност и единственост. За човека, който ни обича, ставаме крайно
необходими и незаменими.
Любовното взаимоотношение обаче има и друга страна
даването на любов. Чрез даването на любов (да обичаш някого )
на друг човек сме способни да видим отличителните му черти и
характеристики, включително и тези, които още не са актуали
зирани. Чрез любовта си можем да помогнем на обичания чо
век да разбере тези нер аз крити възможности, като го накараме
да осъзнае това, което може да бъде. Във взаимната любов и
двете страни имат полза посредством огромно осъществяване
и реализация на техния потенциал да станат още по-човешки.

Л И Ч Е Н К О М ЕН ТА Р

Системата на логотерапията на Франкъл и неговото схва­

щане за човешката природа са доста добре приети и признати
в Европа и в САЩ. Въиреки че не е толкова известна като пози
цията на Фройд или Маслоу, работата на Франкъл бавно дости
га равнище на признание, което според мен ще й осигури неп­
рестанен растеж и известност.
Намирам теорията на Франкъл за привлекателна поради
две причини. Първо, има яснота и състрадание в начина, по
който идеите се представят. За разлика от някои други теорети
ци да се четат книгите на Франкъл е удоволствие. Яснотата на
израза подпомага читателя незабавно да разбере това, за което
пише, а състраданието го кара (поне кара мен) да чувства, че
Франкъл говори от дълбочината на собствения си опит за чо
вешки преживявания, които вълнуват всички нас. Той не преде
тавя научни доказателства (както това правят другите теорети
ци на личността), но поради преживяванията, които описва, и
начина, по който ги дискутира, мисля, че Франкъл достига я с н о
и определено до същността на човешкото съществуване.
Второ, становището на Франкъл (както и това на Юнг) с
възникнало и проверено от собствения му опит. За мен работи
те му имат завладяваща външна валидност, защото той е пре
живял ужасни събития, борил се е с тях и ги е разрешил успеш­
но на базата на своите убеждения. Разбира се, трябва да приз
наем, че опитът на Франкъл и на Юнг не е задължително г е н е

148
S'

рализируем: не е задължително всеки в тези ситуации да има ус­

пех в справянето, ако използва същите убеждения и техники.
Въпреки това Франкъл и Юнг по-късно намират допълнителна
подкрепа за своите позиции, като ги проверяват върху широк
кръг от пациенти.
Нека разгледаме някои специфични моменти в системата
на Франкъл. Той се обръща към проблем, свойствен за нашето
време и място - липсата на смисъл в живота ни. Това е състоя­
ние, което психиатрите и психолозите откриват у пациентите си
с все по-голяма честота. Расте броят на хората, загубили „за­
що“-™ на живота, и това прави все по-трудно да се отговори
„Как?“ за нашето съществуване, независимо колко лесно и
охолно може да е то.
Полезността на системата на Франкъл се подкрепя и от
факта, че е била приложена при екстремалните условия на на­
цистките концлагери - много по-екстремални, отколкото и най-
отклоняващите се условия, които експерименталният психолог
може да измисли. Ако чрез вярата си във волята за смисъл
Франкъл е могъл да намери смисъл при тези обстоятелства, то­
ва предполага, че такъв подход може да е още по-приложим в
условията, в които живеем днес. С други думи, ако неговата
система е била проверена успешно при такива жестоки условия,
изглежда, че тя би трябвало да е още по-полезна при много по-
малко сурови ситуации. Това според мен е едно обстоятелство
в негова полза.
Франкъл ни представя оптимистична картина за човешката
природа. Ние не сме обусловени роботи, реагиращи само така,
какго са обучени да реагират. Не сме и необратимите продукти
на възпитанието на естествените нужди или другите преживява­
ния през детството. Ние сме свободни от миналото си, а не зат­
руднени или ограничени от него. Нито пък сме формирани изк­
лючително от социалните и културните сили - не сме слепи
последователи на убежденията и нравите. И накрая, не сме до­
минирани от физическата среда, независимо колко потискаща
може да е, нито от собствените си тела, независимо колко мно­
го страдание могат да понесат.
Ние сме, както ни казва Франкъл, свободни субекти, спо­
собни да избират как да се държат и как да реагират на проме­
нящите се обстоятелства. Ние сме независими от всички сили
и условия, освен тези, които най-силно ни карат да дадем до­

149
пълнителното измерение на смисъла и целта в живота си. Ус­
покояващо е да ти кажат, че имаме абсолютната власг вътре в
нас върху резултатите ог съществуването си. Имаме духовна
сила, която никоя външна сила нс може да отрече. Независимо
дали тази лична свобода е вродено измерение на човешкото
съществуване или качество, за чието съществуване се самоу-
беждаваме, резултатът от позициите на свободата на избор из­
глежда един и същ. Ако вярваме, че нещо е вярно, действаме,
чувстваме и мислим в съответствие с тази вяра - то става са~
моизпълняващо се пророчество. Какъвто и да с произходът
или реалността, духовната свобода на Франкъл, изглежда, е не­
обходим компонент не само на психичното здраве, но и прос­
то на оцеляването.
Идеята за личната отговорност е свързана с тази духовна
свобода като дименсия на човешкото съществуване. От нас за­
виси да осигурим смисъл и цел в живота - никой друг не може
да го направи вместо нас. Колко различно е гова от детерми­
нистичната философия, която твърди, че не сме отговорни за
своите действия, за протичането на живота ни! Предизвикател­
но е (и може би страшно) да знаеш, че това, което направиш ог
живота си, е твоя отговорност. В крайна сметка обаче да прие­
меш, че човек е способен и желаещ да приеме тази отговорност,
изглежда много по-здравословно и може да повиши нивото на
разбирането ни за това, какво можем да правим и да станем.
Измерението на личната отговорност може да доведе до по-
пълно осъществяване на човешкия потенциал, до по-голяма ак
туализация на Аза (като същевременно се осъзнава, че себеак­
туализацията не е целта на живота).
Описанието на Франкъл на волята за смисъл ми изглежда
малко мъгляво, въпреки че нейното значение за психичното
здраве е съвсем ясно. И може би понятието трябва да се диску
тира в общи, а не в конкретни термини, тъй като волята за сми
съл е силно индивидуална. С други думи, всеки един от нас
трябва да намери собствен смисъл.
По-специфични са трите начина, по които можем да на ме
рим смисъл в живота: съзидателните ценности, тези на прежи­
вяването и на отношението. Можем да намерим смисъл актив
но - чрез работата или някаква друга съзидателна дейност, и л и
пасивно - чрез преживяването на красотата. Можем да наме­
р и м смисъл в отрицателната страна на живота - в с т р а д а н и е т о

150
и смъртта, чрез отношението към обстоятелствата, което съз­
нателно избираме.
Франкьл пише затрогващо за безнадеждно болни пациенти,
които откриват смисъл в своето нещастие и в резултат показват
голяма смелост и достойнство, (Може би освен това служат ка­
то вдъхновение за онези, които по-късно изпитват страдания.)
Широко разпространената фраза „да умреш с достойнство“ мо­
же би се отнася до характеристиките, демонстрирани от онези,
които са открили своята воля за смисъл в условията на смърт­
та си. Този аспект от системата на Франкъл може да предложи
най-голямата надежда за човешките същества. Тъй като малко
от нас намират смисъл във вярата за живот след смъртта, е уте­
шително да вярваш, че можем да намерим смисъл в живота в
подготовката за смъртта, в акта на умирането.
Идеята, че психичното здраве включва търсене не на себе
си, а на смисъл отвъд,, себе си, е интересна и може да бъде про­
тивопоставена на схващането на Маслоу, (Въпреки че Маслоу
може да е казвал същото нещо, но с други термини - например
неговата вяра в значението на работата - нещо отвъд Аза.)
Франкъл, изглежда, смята, че прекалено силното съсредоточа­
ване върху Аза в крайна сметка пречи на психичното здраве.
Трябва да отидем отвъд себе си, за да постигнем интимни и
продуктивни отношения със света и с другите.
Както и при Юнг, би ми се искало да знам повече за конк­
ретните характеристики на психично здравите хора според
Франкъл, да имам по-пълна картина на това, как изглеждат те.
Трябва обаче да се задоволим е това, което Франкъл ни е казал.
Знаем, че такива хора са насочени към бъдещи цели, отдадени
са на смисъла чрез работата и любов i а си към (и от) другите,
отговорни са и са свободно избирм- г и независими. Със сигур­
ност бихме искали да притежавам? ic и качества или поне да
вярваме, че можем да ги притежаваме.
Цялостната ми реакция на становището на Франкъл за чо­
вешката природа е сходна на реакцията ми на схващането на
Маслоу: искам да му вярвам. То, изглежда, предлага надежда,
че животът може да се обогати и да е здравословен независимо
от моментните обстоятелства. Предписанията на Франкъл за
психичното здраве не съдържат нови или изумителни оценки,
но убедителното в тях е суровата ковачница на преживяванията
в реалния свят, в която той е проверил убежденията си, живата

151
лаборатория, в която са били приложени и оценени като полез­
ни. Те очевидно са проработили за него. Дали ще проработят за
нас, останалите, тепърва ще се види. Но може би истинският
принос на системата на Франкъл е вниманието, което се отде­
ля на значението на вярата в съществуването на смисъл, че
смисъл съществува във всяка ситуация и че сме свободни и дос­
татъчно отговорни, за да го открием.

Литература

Frankl, V. (1962). M an's Search fo r Meaning: An Introduction to

Logotherapy. Boston: Beacon Press.
Frankl, V. (1965). The Doctor and the Soul: From Psychotherapy to
Logotherapy (2nd ed.). New York: Knopf.
Frankl, V. (1969). The Will to Meaning: Foundations and
Applications o f Logotherapy. Cleveland: World.
Frankl, V. (1975). The Unconscious God. New York: Simon &
Schuster.
Hall, M. A. (1968). A Conversation with Viktor Frankl of Vienna.
Psychology Today, 2, 57-63.

152
 . 8
Човекът „тук и сега“:
моделът на Пърлс

През 1936 година 43-годишният психоаналитик Фриц Пърлс

(1893-1970) пропътува 4000 мили1от дома си в Южна Африка за
дългоочаквана среща със Зигмунд Фройд. Подходящият случай
е годишният психоаналитичен конгрес, който тогава се провеж­
да в Чехословакия. Пърлс е много въодушевен от това пътуване
и от доклада, който се готви да изнесе. Написал е нещо, което
смята, че е принос и дори усъвършенстване на психоанализата,
и очаква с нетърпение да види как ще го приемат колегите му.
Цялата работа се оказва унизителна катастрофа за Пърлс.
Докладът не е приет много ентусиазирано, новите му идеи не са
приветствани от ортодоксалното психоаналитично общество.
Вилхелм Райх, който някога бил аналитикът на Пърлс и много
му помагал, почти не забелязва присъствието му. Най-големи­
ят удар обаче идва от самия Фройд.
Пърлс така и не успява да прекрачи прага на стаята на
Фройд. Когато му казва, че е изминал целия път от Ю жна Аф­
рика, за да се срещне с него, Фройд отговаря: „Добре, и кога се
връщате?“
Пърлс си отива смазан и засрамен, чувствайки се подценен
и презрян. Гневът обаче много скоро заменя тези чувства и той
напуска конгреса с твърдото решение: „Ще ти покажа аз на те­
бе! Ти не можеш да се държиш така с мен“2.
Срещата с Фройд оставя траен отпечатък върху Пърлс3.
Дъщеря му отбелязва, че той се върнал от конгреса „съвсем
различен човек“. Това напълно преориентира професионалния
и личния му живот. Той се променя от „посредствен психоана­
1 П риблизително 6436 км. - Б. пр.
2 Освен ако не са обозначени, цитатите в тази глава са от автоби ограф ия­
та на Ф редерик С. (Ф риц) П ърлс „Във и вън о т кофата за боклук“: Peris,
F. S. (1969). In and Out o f the Garbage Pail. Lafayette, CA: Real People Press.
К нигата е без н ом ера на страниците.
3 Тридесет и четири години по-късно, към края на ж ивота си П ър л с пише,
че една от неговите „незавърш ени ситуации“ е била „да и м ам лична
„м ъж ка“ срещ а с Ф ройд и да му покажа греш ките, които е н аправил“.

153
литик“ (както сам се определял) в пламенен защитник на нова
форма на терапия и философия за човешката природа, която
проповядва на другите и сам практикува в живота си. Става жив
пример на това, което кара другите да станат.
Всички по-рано потискани от Пърлс съмнения и опасения
за психоанализата изплуват с яснота, която го поглъща. Това е
време на събуждане: той изоставя предишните си убеждения и
изведнъж започва да се чувства свободен от задръжките, ръко­
водили го в миналото. Решава, че не се нуждае от външна под­
крепа, от някакъв източник извън себе си. Повече няма да зави­
си от духовните, моралните или интелектуалните системи, кои­
то е използвал преди това. Пърлс достига до съзнанието, което
съставлява същността на неговата гещалттерапия: „Аз трябва
сам да поема цялата отговорност за съществуването си.“
През следващите няколко години Пърлс прави точно това.
Отдръпва се от професионалната си идентификация като фрой-
дистки психоаналитик и от тесните взаимоотношения със се­
мейството си. Пърлс и жена му (също психоаналитик) живеят в
лукс в Йоханесбург със слуги, бавачки, тенискортове, плувен ба­
сейн и дори частна пързалка за зимни кънки. Това е съвсем раз
лично от живота им през 1935 г., когато нямали и петаче - бе­
гълци от Германия, живеещи от благотворителност в Холандия.
Като пръв психоаналитик на Южна Африка практиката на
Пърлс е много успешна и той се радва на материалния успех на
средната класа.
След връщането си от катастрофалното пътуване до Чехо­
словакия Пърлс вижда успеха си в различна светлина. „Бях в
клопката на украшенията на закостенял, уважаван гражданин -
семейство, къща, слуги, изкарване на повече пари, отколкото са
ми необходими. Бях паднал в капана на дихотомията на работа­
та и играта: понеделник до петък срещу уикенда. Току-що се б я х
измъкнал чрез моята проклетия и бунтарство“1. След този слу­
чай Пърлс никога вече няма да бъде в такава ситуация.
Въпреки че все още живеят заедно, Пърлс и жена му поемат
по различни пътища, тъй като той прави всичко възможно, за да
увеличи емоционалното разстояние между себе си и семейство
то си. Става безцеремонен и раздразнителен, има любовна
връзка (една от многото в живота му) с бавачката на децата му.
включва се в аматьорски филми и пиеси и развива своята тео­

1 Това настроение и тем а ще се повторят от поколение американски м л а ­

дежи 30 години по-късно.

154
рия и терапия. Изгражда живота си и теорията си около една
основна идея, обобщена в неговата „Гещалтмолитва“1:
„Аз правя моето нещо, а ти правиш твоето нещо.
Аз не съм в този свят, за да живея според твоите очаквания.
И ти не си в този свят, за да живееш според моите.
Ти си си ти и аз съм си аз
и ако случайно се намерим един друг, това е прекрасно.
Ако не, тогава нищо не може да се направи.“
През остатъка от живота си - от Южна Африка до Ню Йорк
и Маями, и до Института „Изълън“ в Калифорния - Пърлс наис­
тина прави „своето нещо“. Той практикува онова, което пропо­
вядва, и в този процес става терапевт, водач и вдъхновение за сто­
тици хора, които го познават лично, и за хиляди, които следват
предписанията му за живота. Става бог за своите последователи
и дразнещ, недодялан, противен, застаряващ негодник за онези,
които са засегнати от стила му на живот и от доктрината му2.
Едно нещо обаче, с което ще се съгласят и последователи­
те, и хулителите му, е, че Пърлс е колоритен и ексцентричен чо­
век. Независимо дали провежда семинар по гещалттерапия или
похотливо желае момиче, достатъчно младо, за да му бъде
внучка (и обикновено е успявал), той го прави с жар, страст и
чувство на радост, което показва гений на умението да се води
пълноценен живот.
Мартин Шепърд, психиатър и последовател на гещалттера-
пията, пише биография на Пърлс през 1975 г. Той дава следно­
то описание на Пърлс: „За мене той беше идеалното животно -
не в лошия, а в добрия смисъл. Той можеше да бъде отвратите­
лен или забавен, недодялан или любезен, похотлив или любещ,
евтин или екстравагантен и не се тормозеше да скрива каквото
и да било от това“3.
А за Пърлс през 70-те години от живота му Шепърд пише:
„Палещ цигара от цигара, с дългата коса на плешив мъж, със
свободно растяща богата брада, светещи очи и дрезгав, нетър­

1 Peris, Е (1969). Gestalt Therapy Verbatim. Lafayette, СА: Real People Press,
p. 4.
2 Ейбрахам М аслоу веднъж казва: „Този човек е луд“, след като П ърлс за ­
почва д а лази по пода по врем е на беседа на М аслоу. [Shepard, М. (1975).
Fritz: A n Intim ate Portrait o f Fritz Peris and Gestalt Therapy. New York:
D u tton, p. 158.]
3 Shepard, M. (1975). Fritz: A n Intim ate Portrait o f Fritz Peris and Gestalt
Therapy. New York: D utton, p. 220.

155
пящ глупости глас, носещ работни комбинезони, казашки ризи
и мънистени колиета, той изглеждаше като комбинация от Дя­
до Коледа, Распутин, горски дух, първичния Татко Земя, маг, гу­
ру, може би самия Йехова. По собственото му описание „цига­
нин“ и търсач на нови преживявания, той беше опитал наркоти­
ците, Зен и все още се справяше чудесно в областта на секса“1.
Стилът на живот и външният вид на Пърлс може да ни по­
могнат да си обясним привлекателната му сила, защото съот­
ветстват на настроението в края на 60-те и началото на 70-те го­
дини. Феноменалната му популярност обаче не се базира само
на начина, по който изглежда или действа. По-скоро тя е резул­
тат от увещанията му да се живее „тук и сега“, да бъдеш себе
си. Тази теория е улучила чувствителната струна на толкова
много хора, които се борят да намерят нов фокус в живота си в
период, когато старите центрове и ценности са дезинтегрирани.
Когато Пърлс е приет в болница в Чикаго в 1970 г„ поли­
цай трябвало да държи настрана тълпата от верни привържени­
ци, струпали се на мили около сградата. Те чакали там шест
дни, докато той починал. Каквото и друго да се каже за Пърлс,
не може да се отрече верността на последователите му към то­
зи човек и неговите принципи, която днес е може би по-силна,
отколкото през 1970 г.

П одходът на Пърлс към личността: гещалттерапия

Подходът на Пърлс към личността е по-скоро форма на те­

рапия, отколкото теория за природата на личността. Но, както и
с Франкъл, всяка форма на терапия се основава на някаква теория
за това, как функционира личността2.
Най-доброто място, от което може да се започне, е думата
„гещалт“. Тя ни казва много за съдържанието на системата. „Ге~
щалт“ е немска дума, която може да се преведе като форма, очер­
тание или организация. Тя включва смисъл за цялост или завър­
шеност. Думата става широко известна, когато е била използвана
за описване на школа в академичната психология, възникнала в
Германия в първите години на XX в. Гещалтпсихологията като
цяло се занимава с начина, по който възприемаме света около
1 S hepard, М. (1975). F ritz: An Intim ate Portrait o f Fritz Peris and Gestalt
Therapy. New York: D utton, p. 2.
2 Ч и тателят, който се интересува от терапевтичните техники на П ърлс,
трябва да се консултира с книгата на Peris, F. (1979). Gestalt Therapy
Verbatim. Lafayette, СА: Real People Press.

156
нас. Гещалтпсихолозите вярват, че нашето възприятие действа в
рамките на организирани цялости или модели1.
Гещалттерапията на Пърлс не възниква директно от гещалт-
психологията. Освен използването на думата гещалт има много
малко общо между двете позиции. Пърлс казва, че се възхищава
на известна част от работата на ранните гещалтпсихолози, но не
е чел нито една тяхна книга, а само няколко статии. Казва, че не е
„чист гещалтист“ и никога не е бил приет от академичните гещалт­
психолози.
Остава обаче думата гещалт. Пърлс я използва, за да отбе­
лежи единствения закон на човешкото функциониране, който е
постоянен и универсален - всеки организъм се стреми към пъл­
нота или завършеност. Всичко, което пречи или възпрепятства то­
зи гещалт (или завършването му), е вредно за организма и води
до това, което Пърлс нарича незавършена ситуация, която, разби­
ра се, трябва да се завърши (да се направи едно цяло или завър­
шеност).
Всички аспекти на човека формират гещалт и ако не им се
позволява да бъдат завършени, пълнотата на личността се разби­
ва и отделните аспекти могат да загубят своя смисъл. В организ­
ма трябва да се поддържа баланс в интерес на психичното здраве.
Нарушете този баланс, отстранете възможността за формиране на
гещалт и ще се появи някаква форма на дезадаптация. А когато из­
питаме такъв дисбаланс, сме мотивирани да го коригираме.
Пърлс предлага изцяло различна теория за мотивацията от
тази, защитавана от Фройд. Фройд вярва, че сме ръководени са­
мо от разнообразни инстинкти. Пърлс смята, че сме подтиквани
от незавършените ситуации или ог непълните гещалти (като него­
вото натрапливо желание за нова среща с Фройд). Всеки от нас
има много незавършени ситуации вътре в себе си - може би сто ­
тици, и вероятно изглежда, че би трябвало да сме безнадеждно
объркани. С толкова много незавършени ситуации, които ни ръ­
ководят, какво ни предпазва от хвърлянето в много различни по­
соки едновременно?
Обръщаме внимание на тези незавършени гещалти по струк­
туриран начин, защото ги подреждаме в йерархия по значение.
Най-спешните ситуации стават доминиращият контрольор и на­
сока на мислите и поведението ни, докато не бъдат удовлетворе­
ни. След това възникват следващите най-важни и т. н.
1 О снователят на гещ алтпсихологията М акс В ертхаймер е единият от д в а ­
м ата, чиито качества вдъхновяват М аслоу да изучава себеактуализация­
та (вж. пета глава).

157
 Пърлс предлага примера с пожара, избухнал по време на
една от неговите лекции. Огънят веднага станал по-спешен от
това, което говорел в момента. Той е доминиращата незавър­
шена ситуация или най-важната потребност (за да използваме
традиционната терминология). Ако обаче започнеш да бягащ
бързо от огъня, можеш да останеш без дъх. Това означава, че
нова незавършена ситуация взема надмощие - доставянето на
кислород става по-спешно от опасността от огъня. Затова човек
забавя ход и си поема дъх, защото тази потребност е станала
насочващата или контролиращата в момента.
Важен аспект на справянето с незавършените ситуации е
саморегулацията срещу външната регулация. Здравите хора са
способни сами да се регулират, без намеса на външни сили, би-
дш те потребностите или изискванията на другите или ограни­
ченията на социалния кодекс. Само самосъзнанието според
Пърлс може да доведе до развитието и растежа на здравата
личност. С пълното съзнание за Аза сме способни да оставим
нашия организъм (разум и тяло) да вземе надмощие и да регу­
лира поведението ни. В известен смисъл можем да започнем да
се уповаваме на мъдростта на собствения си организъм.
Това изисква да осъзнаем и приемем импулсите и копнежи­
те си. Пърлс вярва, че прекалено много хора са били научени от
родителите и културата си да потискат импулсите си и в резул­
тат са неспособни да ги изразяват. Потиснатите импулси обаче
не изчезват просто така - те се проявяват по друг начин. Потис­
натата агресивност например може да се появи като нервен тик,
съревнованието - като язва, сексуалните копнежи - като пра­
ведно благоприличие, а потребността от независимост - като
една или повече фобии.
Вместо да изразяваме импулсите си спонтанно и естествено
(и така да завършваме гещалта), ние ги проектираме върху дру­
ги хора. Обвиняваме ги, че правят или са това, което ние бихме
искали да правим или да бъдем. Стеснителните хора обвиняват
другите, че са агресивни; пуританите заклеймяват неморалност-
та на младите; побойниците атакуват млади мъже с дълга коса
и ги обвиняват, че са хомосексуалисти. Във всеки случай непри­
емливите импулси на човека се проектират върху някой друг.
Пърлс твърди, че в интерес на психичното здраве трябва да
осъзнаем, че тези проекции представляват вътрешните ни чувс­
тва. Трябва да сме способни да изразяваме желанията си сво­
бодно, без външна регулация или намеса. Трябва да научим то-

158
ва, което Пърлс нарича „аз съм ти“. С други думи, „аз притежа­
вам потребностите, за които заклеймявам теб“. И което е по-
важно: трябва да живеем съобразно този принцип.
Друг аспект от подхода на Пърлс към личността е ударени­
ето върху сегашното като единствената реалност. Той вярва, че
нищо друго не съществува за нас освен тук и сега. Миналото ве­
че не съществува, а бъдещето все още го няма. Спомените ни от
миналото и очакванията ни за бъдещето се преживяват само в
настоящия момент. Тези, които живеят като че ли миналото е
все още с тях или сякаш бъдещето е днес, имат небалансирана
личност. Те живеят във време, което вече или все още не е реал­
но, жертвайки настоящето за време, което не съществува.
Когато нямаме адекватно разбиране за себе си тук и сега,
сме подтикнати да избягаме в миналото или в бъдещето. И две­
те крачки са вредни за пълноценното човешко развитие.
Ако живеем в миналото (ретроспективния характер), м о­
жем да станем прекалено сантиментални по отношение на ня­
какъв период от живота ни или да обвиняваме родителите си за
всичко. Според Пърлс това е трагична грешка и най-честата не­
завършена ситуация, която носим със себе си. Можем да обви­
няваме родителите си през целия живот, като ги държим отго­
ворни за нашите проблеми. В този случай мислим за себе си ка­
то за деца, а не като за възрастни, отговорни за и пред себе си.
За да завършим гещалта, трябва да се откъснем от родителите
си и фактически да кажем: „Аз съм възрастен човек. Аз съм от­
говорен за собствения си живот.“ Трябва да осъзнаем, че наши­
те спомени не са реалността.
Еднакво вредно за пълноценния човешки растеж е живеене­
то в бъдещето, или перспективният характер. Фантазиите за то­
ва, което предстои, са не по-малко нереални, отколкото споме­
ните от миналото. Не можем да преживеем бъдещето, така как­
то не е възможно да изпитаме наново миналото. Можем да
имаме само образи за тези времеви периоди. Ако нашите виж­
дания и надежди за бъдещето не се изпълнят, сме разочарова­
ни и нещастни и обикновено обвиняваме други хора, обстоятел­
ства или „лош късмет“ заради съдбата си. И отново премества­
ме отговорността за собствения си живот върху някого или не­
що друго, а не върху себе си.
Ако погледът ни е насочен назад или напред, жертваме се­
гашния момент и радостта и удовлетворението, които той би
могъл да донесе. Тук и сега е единствената реалност, която има­

159
ме, и трябва да поемем отговорността да се потопим напълно
във всеки момент и да извлечем ползата от всяко преживяване.
Макар да твърди, че трябва да живеем изцяло в сегашното,
Пърлс не проповядва да захвърлим напълно спомените или
идеите си за бъдещето. Миналото съдържа незавършени ситуа­
ции, които трябва да довършим, приятни преживявания, за ко­
ито е хубаво да си спомним, и опит, който може да ни помогне
да се адаптираме към сегашното. Трябва да съзнаваме минало­
то, но не трябва да живеем в него.
Така е и с бъдещ ето. Трябва да го планирам е - иначе
не бихме могли да и зраствам е, но не трябва да използва
ме този процес като зам ести тел на сегаш ното.
Това е същността на подхода на Пърлс към личността. М о­
тивирани сме да управляваме вътрешните си баланси - с други
думи, да завършваме незавършените ситуации. За да направим
това, трябва да приемем импулсите и копнежите си и да се
справяме с тях (както и с всички аспекти на живота) тук и сега
- в сегашното. Забележете, че фокусът е до голяма степен вър­
ху Аза. Само ние носим отговорността да насочваме живота си
и не трябва да я отхвърляме.

Допълнителни аспекти на личността

Пърлс вярва, че функционираме на две нива: публично

(външното, откритото поведение) и вътрешно (мисълта и фан­
тазията). Мисленето е начин да се репетира бъдещото поведе­
ние, това е проверката на нещата на вътрешното равнище на ра­
зума. Макар да е необходимо за планирането на бъдещето, та­
кова тихо репетиране може да доведе до тревожност - напреже­
нието, което съществува между „сега“ и „тогава“. Малко от нас
могат да търпят това напрежение и затова се опитваме да пре­
дусещаме бъдещето по такъв начин, че да го направим продъл­
жение на сегашното. С други думи, опитваме се да се държим
за познатото, да запазим статуквото, което от своя страна пре­
чи на бъдещия човешки растеж.
Здравата личност живее във и чрез момента и макар да е
способна да планира бъдещето, не се поддава на тревожност
заради това, което може да се случи утре.
Вината също играе роля в теорията на Пърлс. Той я опре-
деля като обида, проектирана върху другите. Обидата е важна
идея в определянето на психичното здраве, защото е често сре­

160
щано неизразено преживяване. Всяко нещо, което трябва да се
изрази, а не е изразено, ни кара да се чувстваме неудобно. Оби­
дите са едни от най-лошите типове незавършени ситуации, ко­
ито носим със себе си. Обидените хора са достигнали задънена
улица: те са „застопорени“, както се изразява Пърлс. Не могат
да се движат напред и да се справят с обекта на обидата, нито
пък могат да забравят това, което ги притеснява. Очевидното
решение е да се изрази обидата: това е единственият начин да
се придвижиш отвъд задънената улица и да бъдеш освободен
от вината, причинявана от обидата.
Отбелязахме значението на съзнаването за психичното
здраве. Трябва да съзнаваме незавършените си ситуации, им­
пулсите и копнежите си, „тук и сега“-то, нашите обиди. Има три
равнища на съзнаване: на Аза, на света и на намесващата се
фантазия между Аза и свега. Пърлс нарича това междинно ни­
во DMZ (демилитаризирана зона) и тя функционира, за да не ни
позволи да бъдем напълно в досег със себе си и със света.
Демилитаризираната зона съдържа предразсъдъците ни,
предварителните ни преценки за света и за другите. Ако гледа­
те на света през собствените си предубедености, вие не вижда­
те света такъв, какъвто е, а само такъв, какъвто ви изглежда.
Здравите хора са в пълен контакт със съзнаването на Аза и на
света. Разстроените хора обаче нямат контакт с тези две нива на
съзнаването. Демилитаризираната зона - намесващото се фан-
тазно ниво на съзнаването, може да консумира толкова много
енергия със своите фантазии, че остава много малко за реалност­
та на Аза и на света. Психичното здраве може да се постигне чрез
разбиране на аспектите на личността ни, които са фантазии и ира-
ционални, и след това чрез изпразването на междинната зона,
чрез пускането на бариера между света на реалността и Аза, така
че да можем да виждаме нещата такива, каквито те наистина са.
Когато това се постигне, се осъществява изумителна тран­
сформация. „Изведнъж светът е там... Целта в терапията, целта
на растежа е да освобождаваш все повече и повече „ума“ си и
да достигаш все по-близко до собствените си сетива“1. Започва­
ме да преживяваме себе си и света в момента, а не във фанта­
зиите, страховете или предразсъдъците си.
За да постигнем тази цел, трябва да създадем континуум на
съзнаването, така че да можем да продължим с най-важната си
задача: завършване на незавършените ситуации в живота. За да
1Peris, Е (1969). Gestalt Therapy Verbatim. Lafayette, СА: Real People Press, p. 50.

11. 161
установим този континуум, трябва да сме нащрек за всичко, ко­
ето става около нас. Не трябва да губим съзнанието си за „тук
и сега“ дори и за един-единствен момент.
Съзнаването ни на лук и сега обаче може да стане неприят­
но или заплашващо: може да видим неща, които не искаме да
видим. Тогава можем да се опитаме да прекъснем съзнаването
на настоящето, като заменим неприятното съзнаване с бягство
в миналото или в бъдещето, като интелектуализираме или анга­
жираме разума си в безсмислена бъркотия от свободни асоциа­
ции, а в действителност не преживяваме нито едно от тях. Пърлс
нарича това средство за избягване от съзнаването на настояще
то дисоциация, определяна каго избягване или бягство от реал­
ността. Дисоциацията представлява фобийна нагласа. Повечето
от нас предпочитат да избягват неприятните ситуации и затова
използваме всички видове оръжия и маски, но докато правим
това, прекъсваме континуума на нашето съзнаване, отдръпваме
вниманието си от тук и сега. Фобийното отношение е враг на
човешкото развитие. Фокусът ни трябва да бъде отново върху
сегашното, независимо колко болезнено може да е то.
Нека сега се върнем към проблема за саморегулацията сре­
щу външната регулация. Видяхме защо саморегулацията е жиз­
неноважна за развитието на здравата личност. Като деца науча
ваме от родителите си набори от правила, начин на поведение,
който ни носи одобрение, и друг начин, носещ неодобрение и
дори наказание. Обикновено наричаме този набор от правила
съзнание. Фройд го нарича суперего.
Пърлс се противопоставя на идеята за външния контрол
или регулация на поведението. На нас не трябва да ни се казва
- от другите или от себе си, че трябва да се държим по един или
друг начин. Дори когато вече сме интернализирали правилата,
ние все още сме ръководени от външни сили, защото те по про­
изход са ни външни. Пърлс нарича този интернализиран вън­
шен контрол победител, защото той ни диктува как трябва да
изглеждаме и как трябва да се държим.
Победителят е диктаторски настроен и праведен: той вина
ги знае най-добре. Пърлс го нарича тиранин, защото ни мани
нулира със заповеди и ни заплашва с катастрофа, ако нарушим
неговите заповеди. Ако не се държиш в съответствие с победи­
теля, той си отмъщава, той казва: „Ти няма да си обичан, няма
да отидеш на небето, ще умреш“1.
1 Ibid., р. 18.

162
 Пърлс критикува Фройд за ударението му върху суперегото
или победителя като сила в личността и същевременно подценя­
ването на противоположната сила - победения. Победеният също
ни манипулира, но по по-тънък и убедителен начин, с търпение и
постоянство. Победеният започва да се защитава и да се извиня­
ва и казва на победителя: „Аз правя всичко възможно... Нищо не
мога да направя, ако пропадна... Имам такива добри намерения“1.
Победителят е по-властният от тези два „клоуна“, но побе­
деният е по-лукав и затова обикновено печели . В повечето от
нас съществува непрестанна битка между тях за контрола вър­
ху личността и ние сме разделени на контролиращ и контроли­
ран. Конфликтът никога не свършва според Пърлс и води до иг­
рата на себеизмъчването.
В тази вътрешна игра вярваме, че победителят е винаги
прав и сме накарани да следваме неговите заповеди. Чувстваме
се зле, ако не сме способни да го правим. За съжаление много
от заповедите на победителя са ориентирани към съвършенст­
вото и затова не е възможно да се следват. Фактически Пърлс
пише, че лудостта или поне тежките неврози са резултат от опи­
та да се следват тези перфекционистични нареждания.
Трябва да осъзнаем разделянето на личността ни на побе­
ден и победител и да примирим техните различия. Веднъж пос­
тигнали това, ще разберем колко е невъзможно тенденциозно
да променим природата си, за да се подчиним на стандартите,
предлагани от другите или от обществото. Прекалено много хо­
ра отдават живота си на осъществяването или актуализирането
на образа на това, което си мислят, че трябва да бъдат, или на
начина, по който трябва да се държат според техния победител.
Това, което трябва да се опитаме да актуализираме, е истин­
ското ни вътрешно Аз. Има коренна разлика между актуализира­
нето на Аза и актуализирането на образа за Аза. Прекалено мно­
го от нас според Пърлс живеят само за образа, който носим, за­
щото сме загубили истинското чувство за Аза си. Азът е бил за­
тъмнен от френетичните ни опити да живеем според идеала.
Трябва да бъдем това, което наистина сме. Победителят и обра­
зът за себе си, който той изковава, се опитват да ни накарат да
бъдем нещо, коего не сме. Това е „проклятието на идеала“2.
Всяка форма на външен контрол, дори и тези, които са би­
ли интернализирани, пречи на развитието на психичното здра­
1 Ibid., р. 18.
2 Ibid., р. 19.

163
ве, тъй като затруднява осъществяването на Аза. Единственото
нещо, което трябва да ни ръководи в поведението ни, е ситуа
цията, в която сме всеки един момент. Единственият начин, по
който можем да се справяме със сложността на живота, е да ос
та вим настоящата ситуация да контролира действията ни.
Пърлс предлага примера с шофирането на кола. Не шофи­
раме по един и същи начин през цялото време - например с ед­
на и съща висока скорост, Вместо това скоростта ни се опреде
ля от ситуацията. Караме по-бързо на права магистрала с м ал­
ко движение и по-бавно на препълнена схора градска улица или
когато сме уморени. Реагираме на всяка ситуация. Ако наисти
на сме в допир е реалността на Аза и на света, тогава ситуаци
ята и собствената ни естествена и спон ганна реакция на нея са
достатъчни, за да ни ръководят. Ако сме контролирани от вън
шни сили обаче, реагираме на всички ситуации по един и съш
предварително определен начин, държейки се в съответствие с
Аз-образа си, а не с истинското си Аз.
Друг аспект от схващането на Пърлс за личността е его-гра­
ницата, която се занимава с взаимоотношението на организма
със средата. Границата отделя едно нещо от друго; тя формира
изключителност, държейки нещата отделно. По подобен начин
его-границата диференцира или отделя Аза от останалия свят.
Двете характеристики на его-границата са идентификация­
та и отчуждението. Ние се идентифицираме с е го то (нашето Аз)
и придаваме голяма стойност на това, което принадлежи на или
е Азът. Идентифицираме се с къщата, семейството, колата или
професията си и ясно ги разграничаваме от къщите, семейства­
та, колите или професиите на другите хора. Тези идентификации
обикновено са силни - особено тези със семейството. Ако член
на семейството ни е бил оскърбен например, се чувстваме ос­
кърбени и ние. Можем да се идентифицираме с приятели, с чле­
нове на клуб или църква, с колеги и т. н.
Чувствата любов, солидарност и сплотеност са вътре в его
границата. Те не се разпростират до онези от другата страна на
границата. Към хора, които не са наши приятели или принадле
жат на друга политическа партия, можем да бъдем недруже
любни, подозрителни и дори враждебни и отхвърлящи. Можем
да кажем: „Махай се от къщата ми. Отивай там, откъдето си до­
шъл. Не те искаме в нашия квартал.“
По този начин его-границата установява полярност в прив­
личането и отблъскването. Това, което е от вътрешната страна

164
на границата, е познато и добро, онова отвън - непознато и ло­
шо. (,Двоят бог е фалшив, моят е истински/4) Идентифицираме
се с това, което е вътре в его-границата ни, и сме отчуждени от
останалото.
Е го-границата се прилага към всички области на жи­
вота и при п о-здравите хора винаги може да се пром еня.
Ако наприм ер работите с членове на м алцинствена група
и заб рави те предразсъ дъ ците си по отнош ение на тях,
его-гран и ц ата, която преди това ги е изклю чвала, вече ги
вклю чва и по този начин се създава нова граница. Х ора,
които строго се придърж ат към п ред разсъ дъ ц и те си и са
затворени за нов опит, задърж ат своите его-граници.
Его-границата се прилага и вътре в Аза. Можем да изключ­
ваме части ог себе си от областта на его-границата си. Може
например да сме неспособни да приемем, че някои от нашите
мисли, чувства или желания наистина ни принадлежат. Ние ги
отхвърляме или не ги признаваме, „Това не съм аз. Аз нямам
такива желания.“ Можем да проектираме тези неприемливи им­
пулси върху другите хора.
Начинът, по който отхвърляме притесняващите ни импул­
си, е гю-малко важен, отколкото фактът, че отричаме част от
собствената си природа, част от себе си. Вътрешната ни его-
граница е станала по-малка. Идентифицираме се само с част от
нашата природа и сме отчуждени от останалата. В резултат ве­
че не сме наистина себе си, а използваме само част от качест­
вата или характеристиките си,
Пърлс вярва, че това ограничение на вътрешната его-гра-
ница обяснява защо повечето от нас използват такава малка
част от човешкия си потенциал. Не сме напълно и наистина се­
бе си. Със скъсяването на его-границата енергията или мощта
ни („жизнената ни сила“) намалява. Следователно функциони­
раме с намалена мощност като кола с 8-цилиндров двигател,
която се опитва да се движи, използвайки само 4 цилиндъра -
тя все още може да се движи, но не много добре или бързо.
Напълно здравите хора не отхвърлят и не отричат своя по­
тенциал: той е в наличност, за да бъде използван. Такива хора
са в досег с всички аспекти на своя Аз и не смятат, че някой от
тях е обиден или заплашващ. Здравите хора са наистина себе си,
напълно съзнавайки и използвайки Аза си.
Когато изцяло преживяваме себе си, външните его-грани­
ци, изглежда, се разпадат. В този момент сме абсолютно погъл­

165
 нати в съществуването. Има интеграция между субективното и
обективното, между Аза и света, сливане в разширено съзнава­
не, повишена чувствителност и пълно потапяне в процесите на
момента, тук и сега.

Развитието на личността

Основният принцип на Пърлс за развитието на личността е

промяната от външна подкрепа към себеподкрепа. Преди раж­
дането си сме напълно зависими от организма на майката за
подкрепа. Ембрионът не осигурява нищо сам. Това се променя
в момента на раждането, когато бебето трябва само да си пое­
ме дъх. За кратък период при раждането изпитваме първия сим ­
птом на задънената улица - важно понятие в гещалттерапията.
Задънената улица е критичната точка, когато подкрепата от
средата вече я няма, а себеподкрепата все още липсва: детето
трябва да умре или да се научи да диша само.
Растейки, то продължава да изисква подкрепа от средата.
Постепенно обаче потребността от такава подкрепа намалява в
процеса на научаване на детето да прави повече неща само. То
се научава да пълзи, говори и ходи и развива повече вътрешни­
те си ресурси, своя потенциал. Детето става по-малко зависимо
от другите и подкрепата все повече започва да идва отвътре -
от себе си. Освобождаването от подкрепата от средата във фи­
зическия смисъл става естествено и не е трудно. Освобождава­
нето от подкрепата на средата в психологически и социален
смисъл обаче създава по-големи проблеми и води до „базисния
конфликт“ на човешкото съществуване.
Той е между това, което сме, и онова, което другите искат
J да бъдем. Пърлс вярва, че всички живи организми - растения,
животни и хора, имат една вродена цел - да актуализират Аза
си такъв, какъвто е, в съответствие със собствената си природа.
Пърлс отбелязва, че розата осъществява себе си като роза, а не
като кенгуру; слонът реализира себе си като слон, а не като
птичка. Като човешки същества актуализираме себе си, като на­
пълно изживяваме уникалния си потенциал, като сме това, кое­
то сме, а не като нещо друго.
Конфликтът възниква, защото живеем в общество, което
може да очаква от нас да бъдем нещо друго, а не това, което
сме. Обществото под формата на неговите представители (ро­
дители, учители и други подобни) може да попречи на естест­

166
вената, спонтанна и пълна актуализация на Аза -- това, което
Пърлс нарича „автентичен растеж“. Неговите представители
могат да „фалшифицират“ съществуването ни чрез използване­
то на две мощни оръжия: тоягата и хипнозата.
Тоягата работи на принципа на катастрофалното очакване,
посочващо нещастията, които могат да ни сполетят, ако се дър­
жим така, както ние искаме, а не както обществото желае. На­
помня ни се, че ако правим това, което искаме („Ще им кажа аз
какво наистина мисля за тях!“), последствията ще са неприятни
(„Те повече няма да ме обичат.“).
Хипнозата включва опит за пропаганда или убеждаване, ка­
къвто откриваме в клас на та стая, от амвона или рекламите -
апел към нас да вярваме в нещо. Пърлс описва процеса много
живо в една от своите лекции: „Точно сега... аз ви хипнотизирам
да вярвате на това, което говоря. Не ви давам възможността да
преработите, да асимилирате, да опитате онова, което ви каз­
вам. Вие разбирате от гласа ми, че се о т и вам да ви омая, да
прелея своята „мъдрост“ и главата ви, докато вие или ще я аси­
милирате, или ще я избълваге обратно, или ще я наблъскате в
компютъра си и ще кажете: „Това е интересна идея“5.
Независимо дали чрез тоягата или чрез хипнозата, ние сме
зависими по-скоро от средата, а не от себе си за подкрепа и
пълният израз на нашия потенциал е потиснат.
Растейки, децата се изправят пред една от двете ситуации:
да бъдат глезени или изключително фрустрирани. Те лесно мо­
гат да бъдат разглезени. Родителите биха могли да отговарят на
всички въпроси на детето, а не да го оставят само да търси от­
говорите. Или ще му дават всичко, което иска, и така няма да
го фрустрират. Пърлс смята, че фрустрацията е желателна за
растящото дете. Без фрустрация няма никаква причина то да
развива способностите си и да открива тръпката от способ­
ността да гграви нещо само.
Пърлс вярва, че децата са „застопорени“, когато са разгле­
зени или не изпитват достатъчно фрустрация. Вместо да впрег­
нат уникалния си потенциал за растеж и развитие, те го изпол­
зват, за да контролират средата и особено родителите. Употре­
бяват енергията си, за да манипулират родителите си за подк­
репа. И отново са зависими от средата, а не от себе си.
Когато научат ефективни средства за манипулация, децата
придобиват характер. И колкото по-фиксиран характер имаме,
1 Ibid., р. 32.

167
толкова по-малко можем да изразяваме уникалния си потенциал,
защото поведението ни е станало фригидно и предвидимо.
Има няколко характеристики, които децата развиват. Те мо­
гат да изискват „насочваща подкрепа“ от другите, фактически
казвайки: „Не знам какво да правя. Мамо или татко, какво да пра­
вя?“ Могат да плачат или да избухват, за да манипулират родите­
лите си или да апелират към самооценката им, да ги ласкаят, за
да им дадат нещо в замяна. Друга възможност е да се правят на
безпомощни, казвайки: „Сигурен съм, че можеш да ми помогнеш.
Ти си толкова мъдър.“ Тези поведения се пренасят и в зрялата
възраст, където човек играе същите игри на зависимостта.
Когато постоянно имаме нужда от похвала, привързаност
или окуражаване от страна на другите, те стават нашите госпо­
дари. Ние нито зависим от, нито контролираме себе си. Посто­
янно се грижим да направим впечатление на някой друг. Мне­
нието на другите за нас става по-важно от това, което ние мис­
лим за себе си.
Вече не сме в състояние да се държим спонтанно и естест­
вено. Трябва да носим маска, да играем роля. Трябва да плани­
раме и репетираме всичко, което казваме или правим, да преце­
няваме ефекта, който то ще има върху някой друг. Чрез поето-
янното репетиране ролите се превръщат в навици. Да манипу­
лираш средата чрез играта на роли, за да се получи подкрепа, е
знак за невроза и незрялост. Енергията, хвърляна в тази мани­
пулация, вече не е на разположение за личното ни развитие.
Ставаме роби, стремейки се да получаваме от другите това, ко­
ето самите ние не можем да си дадем.
Здравата алтернатива е подкрепата от средата да се зам ес­
ти с подкрепа от себе си. Тази задача е крайната цел на личнос-
тното развитие. Трябва да престанем да играем роли за пред
другите и да актуализираме потенциала си, като се държим по
начин, който наистина отразява вътрешната ни природа. Кога­
то сме го направили, сме достигнали онова, което Пърлс смята
за висше психично здраве. Той не дава на това състояние някак­
во име, така че ще го нарека човека „тук и сега“.

Природата на човека „тук и сега“

Пърлс не предлага списък от характеристики на психично

здравия човек, но те могат лесно да се извлекат от неговите схва­
щания за личността. Човекът „тук и сега“ е здраво заземен в нас­

168
тоящия момент от съществуването. Осъзнавайки, че единствена­
та реалност, която имаме, е моментът, такъв човек няма нужда да
гледа назад или напред, за да открие смисъл или цел в живота си.
Той не е затворник на събитията от миналото или на фантазиите
за бъдещето. Неговите фокус, съзнание и удовлетворение зависят
от съществуването му секунда за секунда в реалния свят.
Психично здравите хора имат пълно съзнание и приемане
на това, кои и какво са. Те разбират и приемат своите силни и
слаби страни и съзнават потенциала си като човешки същества.
Знаят на какво са способни, какво могат да правят и да бъдат.
Също толкова важно е и че знаят какво не могат да правят или
да бъдат и не се опитват да бъдат нещо, което не са. Не поддър­
жат идеали или цели, за които знаят, че не могат да достигнат.
Те не само осъзнават и приемат себе си, но също така са
способни да изразяват импулсите и копнежите си открито и
пълно, без задръжки или вина. По-малко здравите хора не мо­
гат да изразяват определени аспекти от своето Аз и вместо то­
ва ги проектират върху другите. Психично здравите хора са дос-
татъчно сигурни, за да позволят всеки да знае какво чувстват,
мислят или желаят всеки един момент.
Здравите хора са способни да поемат отговорност за собс­
твения си живот. В този смисъл те са „сами за себе си“ и не
прехвърлят отговорността за това, кои и какво са, на своите ро­
дители, съпрузи, съдбата или някаква друга външна сила. Те
разбират, че сами са отговорни за това, което направят от жи­
вота си, за всичко, което казват, чувстват, мислят или правят.
Във връзка с това здравите хора се отърсват от отговор­
ността за някой друг. Така, както никой друг не е отговорен за
твоя живот, така и ти не си отговорен за другите. Както Пърлс
отбелязва в Гещалтмолитвата: „Аз правя своето нещо, а ти пра­
виш твоето нещо.“ Той твърди, че ако поемем отговорността за
някой друг, ставаме всемогъщи и се намесваме в неговия жи­
вот. Ще сме склонни да го подкрепяме, а това намалява незави­
симостта му и чувството му за отговорност за себе си. Би тряб­
вало да взаимодействаме с другите естествено и честно, като
сме това, което сме, и ги оставим и те да бъдат онова, което са.
„Ти си си ти, а аз съм си аз.“
Здравите хора са в пълен досег със себе си и със света. Те са
в синхрон със сетивата и чувствата си и с онова, което става око­
ло тях. Съзнанието им не е замъглено от фантазиите, изграждащи
демилитаризираната зона. Нездравият човек не е в досег и с две-

169
те реалности, и особено с Аза, а енергията се консумира от фан­
тазиите в междинната зона на съзнанието. Здравите хора не се за­
мислят много за този междинен умствен свят, а мислят повече за
реалния свят, такъв, какъвто им се представя от сетивните орга­
ни. Пърлс апелира да освободим ума си и да се основаваме на се­
тивата, с други думи, да бъдем в досег с реалността.
Хората „тук и сега“ са способни да изразяват обидите си
открито. При по-малко здравите хора обидите са най-често сре­
щаните незавършени преживявания1.
Тъй като са в истински контакт със света около себе си,
психично здравите хора са свободни от външна регулация на
живота си. Те не се ръководят от другите и поведението им не
се диктува от чуждите представи. По-малко здравите хора про­
дължават да бъдат командвани от ценностите на своите роди­
тели под формата на съвест. Хората „тук и сега“ не се опитват
да осъществяват някакъв образ за Аза, а изразяват и осъщест­
вяват истинското си Аз. Те са се отказали от подкрепата на сре­
дата за сметка на подкрепата от себе си и не разчитат на външ­
ни стандарти или ценности. Тяхното поведение е спонтанно и
естествено, отразяващо това, кои и какво са, а не онова, което
някой друг мисли, че трябва да бъдат.
Хората „тук и сега“ се ръководят от и реагират на ситуаци­
ята на момента. Такива хора реагират гъвкаво и реалистично,
защото са в пълен контакт с реалността. Те чувстват всички ас­
пекти на ситуацията обективно, защото не гледат на нея през
ирационалните фантазии или предписанията на другите.
Психично здравите хора се характеризират с липсата на огра­
ничени его-граници. Его-границите им са гъвкави, способни да се
разширяват и обогатяват. Тази откритост се прилага както към
външните (средата), така и към вътрешните его-граници (Аза).
Никакви мисли или чувства не се изключват от его-границата.
Никакъв аспект от Аза не се отрича или не се признава. Здравите
хора приемат всички аспекти на своята природа и така могат да
видят своя потенциал за по-нататъшен растеж и развитие.
Хората „тук и сега“ не са ангажирани в преследването на
щастието. Пърлс смята, че е погрешно да се преследва щасти­
ето, тъй като то не може да се постигне. Да направиш щастие­
то своя цел значи да отклониш енергията и вниманието си от
1 П ърлс е жив прим ер на схващ ането си за психичното здраве и оп ределе­
но е бил способен да изразява обидите си. Ч есто бил рязък и груб, а ако
някой го отегчавал, казвал: „Н икога не съм м олил да ни запознават“, и
се отдалечавал. [Shepard, М. (1975). F ritz. New York: D utton, p. 9.]

170
нашата единствена реалност - настоящето. Независимо че не е
цел на психично здравите хора, щастието наистина се появява,
макар да е преходно и спорадично. Пърлс вярва, че щастието
просто се случва и е невъзможно и може би нежелателно да ста­
не постоянно състояние. Самоцелното преследване на щастие­
то е обречено и води само до ерзац-щастие от типа на „предва­
рително изфабрикуваното забавление а ла Дисниленд“. Не
трябва да преследваме щастието - просто трябва да бъдем те­
зи и това, което сме в настоящия момент.

Л И Ч ЕН КОМ ЕНТАР

От всички теоретици, представени в тази книга, Фриц Пърлс

има най-много и най-ентусиазирани последователи. Другите тео­
ретици - Олпорт, Маслоу, Роджърс, Юнг - са по-добре приети от
академичната психология, но нито един от тях няма това влияние
върху публиката, което има Пърлс. Въпреки че рядко му се отда­
ва признание в рамките на академичната психология, работата на
Пърлс е имала изключително влияние върху движението за чо­
вешки потенциал/човешки растеж в Съединените щати.
Центрове за гещалтгренинг се създадоха в цялата страна и
всяка година се провеждат голям брой - може би стотици - се­
минари. Хиляди хора участват в гещалттерапия и техният брой
все повече расте. Подходът на Пърлс (и той самият), изглежда,
представя настоящите ценности и незадоволени потребности
на много от нас.
Това води до интересен въпрос за бъдещето на гещалттера-
пията, сега вече без своя лидер. Пърлс е толкова необичайно
умел човек, толкова силен и динамичен, чувствителен и интуи­
тивен в клиничните си взаимодействия, че смъртта му оставя
вакуум в гещалтдвижението. Един гещалттерапевт написа: „Не­
посредствено след смъртта на Пърлс гещалтдвижението... изг­
лежда малко като мравуняк, който е разровен. Хората се щурат
насам-натам, несигурни как да продължат. Няма ясен лидер“1.
Подобна ситуация възниква в психоанализата след смърт­
та на Фройд. И Фройд, и Пърлс са мъже със силна воля, чието
лидерство не е било сериозно оспорвано приживе. Смъртта им
в известен смисъл остави корабите им без капитан и без корми­
ло. В психоанализата имаше доста голямо объркване, след като

1 K em pler, W. G estalt Theory. In: Corsini, R. (Ed.). Current Psychotherapies.

Itasca, IL: EE.Peacock, p. 253.

171
господарят умря. Едва след няколко десетилетия по-младите
психоаналитици създадоха забележими промени в позицията на
Фройд, като същевременно запазиха същността на неговото
учение. Това беше бавен, но необходим процес на отделяне на
движението от човека. Вероятно подобно отделяне се осъщест­
вява сега в гещалттерапията и очаквам с нетърпение да науча
какви промени ще се въведат, след като различни хора и групи
налагат своите становища.
Във всеки случай, съществува силен интерес към етапа на
Пърлс в движението за гещалттерапия. Той говори за човешки
потенциал и начините за неговото постигане, за стил на поведе­
ние и чувстване (по отношение на себе си и на останалия свят),
които, изглежда, са много актуални за нашето време и място.
Да правиш „собственото си нещо“ е рецепта за здравето, прие­
та насериозно от много хора, и може би това е довело до цяло
поколение, което е по-искрено със себе си и с другите, по-спон-
танно и с по-силно чувство за лична свобода, отколкото м ина­
лите поколения. (Дали това в крайна сметка е в тяхна полза, е
открит въпрос.)
Нека анализираме някои от основните моменти на гещалт-
позицията. Щърво, признаването и приемането на нашите им­
пулси и стремежи, слаби и силни страни е идея, предложена и
от други теоретици на личността, |4зглежда по-здравословно да
имаме обективна картина за себе си, да виждаме себе си таки­
ва, каквито сме, а не каквито бихме искали да бъдем. Хората
„тук и сега“ живеят в това отношение реалистично, с ясна, обек­
тивна картина за своята природа. \
Притеснява ме обаче съветът на Пърлс, че не е достатъчно
да сме наясно със своите импулси, а че трябва да ги изразява­
ме открито.уНе трябва да изкривяваме или потискаме импулси­
те си, а трябва да действаме така, както сме подтиквани, оче­
видно без да отчитаме възможните ефекти върху другите. Ако
импулсите ви тласкат да вършите „собственото си нещо“ и вяр­
вате, че е честно и естествено да правите това, тогава какви ек­
стремални типове поведение не бихте извинили като ваше пра-
во? В края на краищата, вие сте просто себе си. Пърлс е дейст­
вал така и без съмнение е наранявал другите.
Не можем да внимаваме във всеки момент от живота си да
не би да кажем или да направим нещо, което ще засегне някой
друг, но не можем и съзнателно да не се съобразяваме с чувст­
вата на другите. Не само че ненужно можем да навредим на ня­

172
кой друг, но да отговаряме със същото може да бъде вредно за
нас. Струва ми се, че да можеш да следваш тази рецепта напъл­
но - да изразяваш всеки импулс винаги, когато се появи, изиск­
ва да не си отмъстителен и да си независим от останалия свят.
Вие трябва да бъдете в позиция, в която никой друг не може да
ви навреди - да ви уволни, да ви намали оценката, да ви зави­
ши сметката (многото междуличностни взаимодействия, в кои­
то онова, което получаваш, зависи от това, доколко се нравиш
на околните). Бих могъл да аплодирам идеята да изразяваме
импулсите си, но ме тревожат практическите въпроси във все­
кидневния живот. Животът не е гещалтсеминар или сесия за по­
вишаване на чувствителността - хората около нас в реалния
свят могат да не прощават толкова лесно поведението ни.
А какво да кажем за живота „тук и сега“? Пърлс пише: „Ня­
ма друга реалност освен сегашното“, и това изглежда логично,
изразяващо фактите твърдение. Какво друго имаме, което да
преживяваме - да чуваме, да вкусваме, да виждаме, да чувства­
ме и да миришем, освен сегашния момент на съществуването?
Ако не го оползотворим напълно, никога няма да имаме втора
възможност - той няма да се върне. Съзнаването на преживява­
нето на момента изглежда фундаментална предпоставка за пси­
хичното здраве. То е много по-продуктивно, отколкото оплаква­
нето на миналото или постоянното мислене в имагинерния свят
на бъдещето! Въпреки гова, както Пърлс отбелязва, не трябва
да забравяме вчерашния ден и да игнорираме утрешния - и две­
те са нереалистични. Да помниш миналото или да планираш
бъдещето не означава да живееш в тях.
Човек лесно може да се съгласи с убеждението на Пърлс, че
психично здравите хора са в пълен досег с реалностите на Аза
и на външния свят. Имплицитно в неговото становище е разби­
рането, че човекът „тук и сега“ възприема тези реалности обек­
тивно, отразява ги такива, каквито са, а не ги изкривява субек­
тивно. Очевидно поради това обективно възприятие психично
здравите хора могат да се ръководят от ситуацията на момента
и от спонтанната си реакция на нея.
Вследствие на познаването на себе си такива хора са спо­
собни да актуализират истинското си Аз, а не идеала или обра­
за за това, какво би трябвало да бъдат. Очевидно много по-
здравословно е да бъдем себе си, отколкото това, което други­
те очакват от нас. Изглежда много по-удовлетворяващо да сме
себерегулирани, отколкото регулирани от другите.

173
 Какво да кажа по отношение на идеята на Пърлс за отговор­
ността? Една част от неговите виждания ми изглеждат желател­
ни, но друга ми се струва отблъскваща. Трудно е да се спори със
становището, че трябва да сме отговорни за посоката и съдържа­
нието на живота си. Не можем да предадем тази отговорност на
външна сила, нито пък е здравословно да обвиняваме другите
(обикновено родителите) за това, което сме. Мисля си, че позици­
ята на Пърлс е добра: никой друг не е отговорен за това, какво
сме и как се държим. Още от Фройд стана модно да обвиняваме
лошото детство (отхвърляща майка, липса на баща, съперничес­
тво между братята и сестрите, прекалено грубо възпитаване на ес­
тествените нужди, прекалено снизходително възпитаване на ес­
тествените нужди, липса на велосипед и т. н.) за нещастието или
неуспеха. Лесно и в крайна сметка саморазрушаващо е да се прех­
върля отговорността върху някого или нещо друго.
Идеята на Пърлс за индивидуалната отговорност за собст­
вения живот е свежа противоотрова на позициите, които опис­
ват човешките същества като пасивни жертви на миналите об­
стоятелства. Вероятно можем да изградим по-здрави общества,
ако всеки вярва, че това, което е днес (и ще бъде след 20 годи­
ни), е единствено въпрос на лична отговорност.
Същевременно обаче сериозно се съмнявам, че по-добри
общества или индивиди ще са резултат от свързаната с пре­
дишната идея на Пърлс, че трябва да се отърсим от отговор­
ността за някой друг. Това ме шокира като напълно егоистич­
на, незаинтересована позиция, в която хората живеят само за­
ради себе си, без никакви задължения към останалите човеш­
ки същества. Много автори предлагат сходна критика, вклю­
чително и някои гещалттерапевти (между тях и съпругата на
Пърлс). Известният терапевт от института „И зълън“ и някога
сътрудник на Пърлс Уилям Шуц коментира Гещалтмолитвата
и идеята за отказването от отговорност за другите: „Разоча­
рован съм, че е толкова влиятелна. Мисля, че тя има както по­
ложителен, така и отрицателен ефект - един вид отношение
от сорта на „Я се разкарай!“1 Това е аспект от позицията на
Пърлс, който се надявам да бъде омекотен с развитието на ге-
щалттерапията. Отговорността за себе си е определено жиз­
неноважна, но докато живеем между другите, влияейки им и
зависейки от тях, отговорността за другите изглежда еднакво
жизненоважна.“
1 Shepard, М. (1975). Fritz. New York: D utton, p. 4. Шуц е авторът на Joy:
Expanding H um an Awareness (New York: Grove Press, 1967).

174
 Последната ми критика към подхода на Пърлс е, че той из­
глежда антиинтелектуален. Разумът и логиката не приемат кой
знае какви размери в рецептите му за психичното здраве. Уда­
рението е върху това да чувстваш и да бъдеш, върху съществу­
ването, а не върху мисленето. „Освободи ума си и се уповавай
на сетивата си.“ Той пише, че интелектът е станал „блудницата
на интелигентността... бедният, блед заместител на живата не­
посредственост на сетивността и преживяването“1.
Би трябвало да разчитаме повече на мъдростта на организ­
ма (която е интуитивна и основана на емоцията и чувството),
отколкото на рационалното мислене. Според Пърлс интелектът
е прекалено загрижен да отговаря на въпроса: „Защо нещата се
случват?“ и по този начин ограничава способността ни пълно­
ценно да преживяваме начина, по който нещата се случват. Ин­
телектуалното обясняване на нещата, твърди Пърлс, има по-
малка стойност от тяхното интуитивно разбиране. Много хора
обаче биха поставили под сериозно съмнение такова подценя­
ване на силата на разума и логиката.
Независимо от тези обстоятелства съм заинтригуван от го­
ляма част от работата на Пърлс. Харесвам интелектуално и ин­
туитивно много от неговите предписания за здравата личност.
Трудно може да се отрече, че живеенето с пълно съзнаване на
настоящето, в обективен досег със себе си и със света около
нас, приемането на това, кои и какво сме, поемането на отго­
ворност за живота си и ръководенето ог себе си, а не от външ­
ни сили са характеристиките на здравата личност.
Впечатлен съм и от предупреждението, което Пърлс отпра­
вя към някои аспекти на движението за човешки потенциал. Към
края на живота си той е разтревожен от баячите и шарлатаните,
практикуващи гещалттерапия, използвайки ефектни трикове, а
не надеждни лекарства и обещаващи незабавно „включване“ и
излекуване за една нощ. Той е притеснен, че този подход към те­
рапията започва да става вманиачен и би могъл да причини по­
вече вреда, отколкото полза, ако се практикува от хора, които не
са напълно обучени в гледната точка на гещалттерагшята. Той е
притеснен да не би хората да приемат гещалттерапията като не­
забавно лекарство, обещание за моментно сетивно съзнаване
или разрешително за преследване на абсолютно хедонистично
състояние с удоволствието, смеха и екстаза като единствени це­
ли в живота. Пърлс твърди, че целите на неговата гещалттера-
' Peris, Е (1967). W orkshop vs. Individual Therapy. Journal o f Long Island
Consultation Center, 15 (2), p. 15.

175
пия са по-сериозни: да осигури пълноценен растеж и развитие на
човешкия потенциал. А това не може да се постигне изведнъж
чрез хапчета или кратки процедури. Този процес на ставане на
пълноценен човек изисква време, усилия и дисциплина.
Повтарям, заинтригуван съм от голяма част от работите на
Пърлс. Може да се съжалява обаче, че Гещалтмолитвата е при­
добила такава известност. Това е прекалено голямо опростява­
не на програмата на Пърлс за човешкия потенциал и може до­
ри да подвежда, тъй като е склонна да затъмнява сериозната му
философия за това, което сме и което можем да станем.
За да противодействам на Гещалтмолитвата, предлагам ня­
колко реда от автобиографията на Пърлс In and Out o f the
Garbage Pail („Във и вън от кофата за боклук“). Според мен те
са много по-конструктивен съвет.
„Приятелю, не бъди перфекционист. Перфекционизмът е
проклятие и свръхнапрежение. Защото ще се тресеш като лист,
ако случайно не уцелиш окото на бика. Ти ще бъдеш перфектен,
ако се оставиш просто да бъдеш.
Приятелю, не се плаши от грешки. Грешките не са грехове.
Грешките са начини да направиш нещо различно, а може би
творчески ново.
Приятелю, не съжалявай за своите грешки. Гордей се с тях.
Ти си имал куража да дадеш нещо от себе си...
Пази се и от двете крайности - перфекционизма и незабав­
ното лекарство, незабавната радост, незабавната сетивна чувс­
твителност...
Пази се от всякакви помагачи. Помагачите са хора, които
ограбват, като злоупотребяват с доверието, които обещават не­
що за нищо. Те те развалят и те държат зависим и незрял.“

Литература
Peris, Е (1947). Ego, Hunger, and Aggression: The Beginning o f Gestalt
Therapy. New York: Random House.
Peris, E (1969). Gestalt Therapy Verbatim. Lafayette, CA: Real People
Press.
Peris, E (1969/1972). In and Out o f the Garbage Pail. Lafayette, CA:
Real People Press; New York: Bantam.
Peris, E (1973). The Gestalt Approach: Eyewitness to Therapy. Ben
Lomond, CA: Science and Behavior Books.
Shepard, M. (1975). Fritz: An Intimate Portrait o f Fritz Peris and
Gestalt Therapy. New York: Dutton.

176
 9 .
Природата на психичното здраве

В първата глава зададох въпроса: „Какво представлява

здравата личност?“ Сега е време отново да го задам, защото не
му е отговорено еднозначно. Затова има доста тъч но основания:
няма една-единствена рецепта или описание на психичното
здраве, с които да са съгласни всички психолози или теоретици
на личността.
Представих седем становища за здравата личност и между
тях има както разлики, така и общи моменти. Някои теоретици
твърдят, че нашето възприятие за себе си и за света около нас
трябва да е обективно; други настояват, че здравите личности
имат собствено субективно гледище за света каго база за свое­
то поведение. Някои вярват, че не можем да бъдем психично
здрави без интензивното включване в някакъв вид дейност, дру­
ги не споменават значението на работата. Л още по-голямо не­
съгласие съществува по отношение на това, което много от нас
могат да смятат за основен компонент на пълноценния човек -
въпроса за отговорността за другите. Двама теоретици изобщо
не дискутират този въпрос, а трети защитава целенасоченото
изоставяне на отговорността за другите. Освен това авторите се
различават по отношение на основната мотивираща сила в чо­
вешкия живот.
Да се открият разликите между тези теоретици е лесно, но
е необходимо известно усилие, за да се намерят сходствата.
Може би единственият въпрос, по който те напълно са съглас­
ни, е, че психично здравите хора съзнателно контролират живо­
та си. Здравите хора са способни съзнателно, ако не винаги ра-
ционално, да насочват поведението си и да отговарят за съдба­
та си. Ние не сме мотивирани предимно от безсъзнателни сили,
за които не си даваме сметка и не можем да контролираме. До­
ри Юнг, който единствен от тези автори поставя ударението
върху значението на безсъзнателното, отбелязва, че тези неви-

12. 177
дими сили трябва активно да се осъзнаят, въпреки че не трябва
да доминират над съзнанието.
В една или друга форма тези теоретици, изглежда, са съг­
ласни и че психично здравите хора знаят какво и кои са. Те
съзнават своите сили и слабости, добродетели и пороци и ка­
то цяло ги толерират и приемат. Не се преструват, че са не­
що, което не са. Могат да играят социални роли, за да отго­
ворят на изискванията на другите хора или ситуации (освен в
схващането на Пърлс), но не ги объркват със собственото си
истинско Аз.
Друга общоприета характеристика на психичното здраве е
стабилното закотвяне в сегашното. Макар повечето от теорети­
ците да вярват, че не сме имунизирани срещу влиянията на м и­
налото (особено детството), нито един не твърди, че сме непро-
меняемо формирани от ранния опит. Психично здравите хора
не живеят в миналото. Те не са постоянни жертви на реалните
или въображаемите отхвърляния или конфликти, които може да
са се появили до петата година от живота.
Няколко автори подчертават погледа към бъдещето като
жизненоважен за здравата личност. Те обаче не ни призовават
да заменим сегашното с бъдещето. Ориентацията ни трябва да
бъде към бъдещи цели и мисия, но е необходимо да съзнаваме
и живо да участваме в непосредственото си съществуване.
Едно по-малко ясно, но също така видимо ударение е вър­
ху значението на увеличаването, а не на намаляването на напре­
жението чрез контакта с непрестанно разнообразяващи се фор­
ми на стимулация от сетивното и въображаемото. Психично
здравите хора не копнеят за спокойствие и стабилност, а за пре­
дизвикателството и възбудата от живота, за нови цели и прежи­
вявания.
Както беше отбелязано и по-рано, и по тези сходства няма
единодушие, още повече, че някои теоретици нямат ясно изра­
зени позиции по тези въпроси. Приготвил съм една таблица в
края на книгата, за да могат по-лесно да се сравняват гледните
точки.
Това обаче още не отговаря на въпроса: „Какво представ­
лява здравата личност?“ Може би въпросът подвежда. Може би
няма такова нещо като здрава личност, няма универсална ре­
цепта за психично здраве, която да работи по един и същ начин
при всеки. Не сме копия под индиго или копирни дубликати

178
един на друг нито в неврозите си, нито в по-нормалното пове­
дение. Защо трябва да сме сходни в нашата форма на психично
здраве? Ако има константа в човешката природа, за която по­
вечето психолози да са съгласни, това е идеосинкретичната
природа - всеки един от нас е уникален.
Следователно може би няма една-единствена версия или
подход към психичното здраве, кояго да пасва на всеки, така
както едно лекарство няма да има един и същ ефект върху хо­
рата, макар всички да са болни от една и съща болест. Лекар­
ството ще работи при някои и здравето им ще се подобри. То
няма да има ефект върху други, а за трети може да бъде и
вредно.
Тези разсъждения важат и за сесиите по увеличаване на чув­
ствителността, Т-групите и други подобни, които се реклами­
рат шум но като нови, чудодейни пътища към психичното здра­
ве. Някои хора наистина намират по-богат, по--удовлетворяващ
живот чрез тези терапии па растежа. Други си тръгват без вне­
запни себепрозрения или изблик на себеактуализация. Трети за­
вършват сесиите в по-лоша форма, отколкото са започнали.
Със сигурност същото може да се каже и за седемте препоръки
за психично здраве.
Ефектът от тези подходи към здравата личност се различа­
ва не само за различните хора, но и за един и същи човек в раз-
лична възраст. Нашите ценности, желания, потребности, стра­
хове и надежди се променят съществено в процеса на премина­
ване от една фаза на развитието в друга. От детството към юно­
шеството, после към ранната средна възраст, през средната
зрялост до третата възрасг личността ни продължава да расте.
Това, което искаме за себе си на 20 години, може да е неподхо­
дящо на 40. Точно така, както аз не съм ваш дубликат, не съм и
собствен дубликат на онова, което съм бил преди 20 години.
Това, разбира се, означава, че препоръките за психичното
здраве, които работят най-добре на една възраст, могат да са
мрачен провал на по-късен етап от живота. На 20-годишна въз­
раст например може да е здравословно да бъдеш човекът „тук
и сега“ на Пърлс, загрижен за удоволствията и преживяванията
на момента, рядко мислейки за бъдещето или за другите. На 40
години обаче бихме могли евентуално да намерим осъществя­
ване само чрез конфронтиране с безсъзнателното или намира­
не на смисъл в живота.

179
 В идеалния случай никога не преставаме да растем. (Това
може да е друга характеристика на психичното здраве - невро­
тиците имат инертни личности.) Натрупваме нов опит и в ре­
зултат се променяме, ако сме наистина открити за света. Дре­
хите, дейностите и ценностите на 17-годишния не отиват на 35-
годишния. Защо тогава да очакваме пътечката към психичното
здраве на тийнейджъра да е пътят и на зрелия човек?
Но как намираме правилния път на всяка фаза от растежа?
Подозирам, че го правим по същия начин, по който научаваме
какво е подходящо за нас във всяка сфера от живота. Опитваме
различни стилове на живот, набори от убеждения, социални ро­
ли, за да видим как ни подхождат. Хората, които, изглежда, имат
най-голям шанс за постигане на психично здраве, са тези, които
са достатъчно свободни (достатъчно сигурни в своето Аз) да ек­
спериментират с различните препоръки, за да видят кои от тях
се потвърждават в лабораторията на собствения им всекидневен
живог. Другите могат да предложат курс, който да се следва, но
само вие можете да кажете доколко добре работи той.

180
 М одели на здравата личност - сравнение на характеристиките

Характеристика Олпорт Роджърс Фром Маслоу Юнг франкъл Пърлс

Мотивация Намерения Себеактуа­ Продуктив­ Себеактуа­ Себереали- Смисъл Да си тук

към лизация ност лизация зация и сега
бъдещето

фокус върху съзнателното Съзнател­ Съзнател­ Съзнател­ Съзнател­ И двете Съзнател­ Съзнател­
или безсъзнателното ното ното ното ното ното ното

Наблягане на миналото Не Не Да Не Да Не Не

Наблягане на сегашното Да Да Да Да Да Да Да

Наблягане на бъдещето Да Не (?) (?) Да Да Не

Наблягане на увелича­ Увелича­ Увелича­ (?) Увелича­ (?) Увелича­ (?)

ване или намаляване ване ване ване ване
на напрежението

Роля на работата Ж изнено­ Няма (?) Ж изнено­ (?) Ж изнено­ Няма

и целите важно важно важно

Природа на възприятието Обективна Субективна Обективна Обективна Обективна (?) Обективна

Отговорност за другите Да (?) Да Да (?) Да Не

ЗАБЕЛЕЖКА: Знакът (?) означава, че теоретикът не е правил ясни изявления по въпроса или че аз не съм
открил някакво обсъждане на темата в трудовете му.
 Индекс

A В-познание • 87
Авторитарна съвест, Фром • 64 Възприятие • 30, 51, 61, 87, 120, 124,
Авторитарно-бунтарски хумор • 96 149, 169
Адлер, А. • 76 Върхови преживявания • 92, 93
Аз • 7, 8, 14, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 31, Г
32, 34, 41, 42, 43, 45, 46, 49, 50, 54, 56, Гещалт • 149, 163
58, 60,61,62, 63,65,71,85,91, 112, 115, Гещалтпсихология • 149
116, 118, 119, 120, 121, 122, 125, 137, Гещалттерапия • 146, 147, 148, 163, 164,
138, 140, 146, 147, 151, 155, 156, 157, 167
161, 162, 165, 170, 172 д
Аз, вътрешно • 11 Движение за човешки потенциал • 7, 8,
Аз-идентичност • 25, 26, 29, 34, 60, 62, 71 13, 77, 98, 100, 163, 167
Аз-обективиране • 31 Деструктивност • 59, 69, 121
Аз-образ • 26, 27, 34,41,42, 121 Детство • 27,41, 42, 44,104,115, 116, 165
Аз-трансценденталност • 137 D -любов • 95
Айнщайн, А. • 78, 93 Дисоциация • 154
Актуализация • 39, 40, 41, 50, 115, 137, Духовност • 133
143, 158 Е
Амундсен, R - 21, 22 Еволюция • 49, 55, 124
Анима, архетипове • 112, 113, 120, 121 Его • 107, 116, 156, 157, 158, 162
Анимус, архетипове • 112, 113, 120, 121 Его-граници • 162
Архетип • 113, 114 Екзистенциален вакуум • 132, 135
Б Екзистенциално живеене • 46, 47
Безсъзнателно • 104, 105, 106, 108, 109, Експлоататорска ориентация • 65, 67
110, 111, 112,119, 122, 124 Екстраверсия • 108, 120
Безусловно положително отношение • Енкаунтър терапия • 11
44 Етични ценности • 32
Бенедикт, R - 76, 78 3
Биофилна ориентация • 66 Зряла възраст • 116, 120
Бихейвиоризъм • 12, 76, 77 И
Братство • 59, 60, 64, 71, 94 Игра на роли • 160
Бъркли, Дж. • 51 Игра на себеизмъчване • 155
Бягство от реалността • 154 Идентификация * 94, 146, 156
В Идентичност • 7, 25, 26, 27, 29, 34, 60,
Вертхаймер, М. • 76, 78, 149 61,62, 63,71,86,116
Вина • 64, 88, 89, 97, 161 Индивидуализация • 107, 118, 119, 120,
Власт • 48, 50, 52, 56, 58, 69, 72, 90, 92, 121
110, 130, 137, 142 Индивидуалност • 58, 60, 61, 63, 85
В-любов • 94 Инстинкти • 13, 20, 27, 30, 114, 131, 132,
В-мотивация • 82 149
Воля за смисъл • 143 Инстинктоподобни потребности • 78

182
Институт Изълън • 147, 166 Отговорност • 26, 32, 38, 50,63, 86, 116,
Интроверсия • 108, 109, 120, 124 131, 132, 133, 137, 142, 143, 146, 161,
Ирационалност • 53, 54, 61 165, 166, 167
И Отдаденост • 66, 90, 140
Йерархия на потребностите • 79, 82, Отдръпване • 69
99, 100 Откритост • 46, 162
К Отчуждение • 56, 156
Колективно безсъзнателно • 107, 108 Очаквания • 26, 45, 147
Комплекси -110 П
Конформизъм • 49 Персона • 112, 120
Конфронтиране с безсъзнателното • Перспективен характер -151
105, 171 Пласираща ориентация • 66
Кръвосмесителни връзки • 59, 60, 62 Победен • 155
Л Победител • 155
Лично безсъзнателно • 107 Поглъщаща ориентация • 65, 66, 67
Логотерапия • 130, 131 Подчинение • 58, 60, 66
Любов • 42, 51, 58, 60, 61, 62, 63, 64, 70, Положително отношение ♦42, 43, 44
76, 79, 91,94, 95, 99, 140, 141, 144 Привързаност • 27, 34, 42, 44, 160
М Принадлежност • 56, 79, 80, 81, 82, 83,
Майка • 17, 27, 53, 60, 69, 111, 166 86, 88, 95
Маслоу. Е. • 8, 15, 62, 75, 76, 77, 78, 79, Продуктивна любов • 62
80, 81, 82, 83, 84, 85, 86, 87, 88, 89, 90, Продуктивна ориентация • 62, 63, 65,
92, 93, 95, 96, 97, 98, 99, 100, 101, 116, 66, 67, 69, 70, 71
138, 141, 143, 144, 147, 149, 163, 173 Продуктивно мислене • 62
Метамотивация • 82, 83 Проприум • 24, 26
Метапотребности • 84 Психични функции • 109
Механизми за бягство • 69 Психично раждане • 116
Младснчество • 24, 26 Психоанализа • 12, 18, 77, 145, 146, 163
Мотивация за растеж • 82, 100 Психологически типове • 124
Н Пърлс, Ф. - 8, 11, 15, 145, 146, 147, 148,
Нагласи • 108, 109, 112, 124 149, 150, 151, 152, 153, 154, 155, 156,
Напрежение • 20, 21, 33, 40, 83, 86, 103, 157, 158, 159, 160, 161, 162, 163, 164,
113, 125, 134, 135, 152 165, 166, 167, 168, 170, 171, 173
Нарцисизъм • 58 Р
Насоченост към бъдещето • 32 Разрушителност • 59
Невроза • 8, 27, 52, 107, 132, 135, 160 Райх, В. ■ 145
Незавършени ситуации • 146, 149, 150, Рационален А з • 26
152, 153 Религиозни пристрастия • 28
Некрофилна ориентация • 66 Религиозни ценности • 32
Непродуктивна ориентация • 66, 67, 69 Ретроспективен характер *151
О Роджърс, К. • 8,11,15,37,38, 39,40,41,
Обективно възприятие • 71, 165 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52,
Олпорт, Г. • 8, 15, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 58, 71, 72, 77, 106, 163, 173
23, 24, 25, 26, 27, 28, 30, 31, 32, 33, 34, 35, Родители • 18, 25, 26, 37, 45,64, 69, 105,
38,45, 49, 61, 62, 71, 72, 87, 128, 163, 173 150, 151, 154, 159, 160, 165
Опит • 13, 18, 19, 21, 24, 29, 33, 38, 39, Рузвелт, Е. -78, 93
43, 44, 46, 47, 49, 51, 70, 76, 87, 104, 105, С
106,109,110,111,114,118,122,124,129, Саморегулация • 150, 154
134, 136, 139,141,152,157,159,170,171 Свобода • 19, 38, 47, 48, 49, 55, 56,
Ориентация към бъдещето • 45, 139 57, 58, 59, 69, 80, 87, 129, 130, 131,
Ориентация към натрупване • 66 133, 140, 142, 164
Ориентацията към бъдещето • 33 Свързаност • 29, 57, 58, 59, 63, 69, 71

183