Professional Documents
Culture Documents
Кери Манискалко - Кралство на прокълнатите - 1. Кралството на прокълнатите
Кери Манискалко - Кралство на прокълнатите - 1. Кралството на прокълнатите
Пролог
Едно
Две
Три
Четири
Пет
Шест
Седем
Осем
Девет
Десет
Единайсет
Дванайсет
Тринайсет
Четиринайсет
Петнайсет
Шестнайсет
Седемнайсет
Осемнайсет
Деветнайсет
Двайсет
Двайсет и едно
Двайсет и две
Двайсет и три
Двайсет и четири
Двайсет и пет
Двайсет и шест
Двайсет и седем
Двайсет и осем
Двайсет и девет
Трийсет
Трийсет и едно
Трийсет и две
Трийсет и три
Трийсет и четири
Трийсет и пет
Трийсет и шест
Трийсет и седем
Трийсет и осем
Трийсет и девет
Четирийсет
Четирийсет и едно
Четирийсет и две
Четирийсет и три
Четирийсет и четири
Четирийсет и пет
Четирийсет и шест
Четирийсет и седем
Четирийсет и осем
Благодарности
За авторката
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
Кери Манискалко — Кралство на
прокълнатите
Кралство на прокълнатите #1
На баба ми Виктория Мария Нучи и леля ми
Каролине Нучи.
И на прабаба ми и прадядо ми —
емигрирали от Шака, Сицилия, в Америка —
чийто ресторант вдъхнови голяма част от
тази история.
***
***
***
— Виждал ли си това преди? — Показах чипа за залагане на
Салваторе. Може и да не го биваше особено като търговец на
дрехи, но беше изключителен източник на знания. Бях станала
още с изгрева на слънцето и бях изхвърчала от къщата, преди
нона отново да ме заразпитва за Дявола. Може и още да не ме
гонеше, но със сигурност се опитвах да намеря него и
прокълнатите му братя.
Мънистена капка пот се търкулна по врата ми след тичането
до пазара, а отпуснатите ми влажни къдрици вероятно ми
придаваха малко безумен вид. Надявах се, че Сал няма да ме
гледа под лупа, когато можеше да насочи вниманието си към
нещо много по-интересно. От всички в града Салваторе беше
най-надеждният клюкар.
И беше най-вероятно да сподели всяка известна му
подробност с който се поинтересува.
— Това да не би да е. — Облегна се на купчина сгънати ризи
и присви очи. — Това е! Това е клубът, за който всички говорят
напоследък. Много е загадъчен. Няма име, само коронованата
жаба, гравирана на вратата. Чувам, че променя
местонахождението си и ти трябва един от тези чипове, за да
влезеш. — Затършува из купчина дрехи и вдигна красива
тъмночервена рокля. Беше една от по-хубавите дрехи на
сергията му. Моментално ме обзе подозрение. — Размяна? Ще
ти дам това за това. Наистина изгодна сделка.
— Grazie. Но ще трябва да го задържа за малко. — Пъхнах
чипа за залагания в корсажа си. — Знаеш ли последното
местонахождение на комарджийския вертеп?
— Някъде близо до катедралата, но това беше преди дни.
Вероятно вече отдавна е изчезнал. Ако не извадиш късмет там,
питай стария Джовани, който продава сладолед близо до
главния вход. Обича да залага.
Реших първо да си опитам късмета при катедралата. Поне
трийсет минути вървях по всяка пътечка и странична улица.
Натъкнах се на мъж, който уринираше недалеч от една палма,
ала тайнственият комарджийски вертеп оставаше скрит. Търсих
още няколко минути, преди да издиря стария Джовани. Табелата
на сергията му за сладолед беше обърната на „ЗАТВОРЕНО“.
Разбира се. Вероятно беше в комарджийския вертеп.
Канех се да се откажа и да си опитам късмета другаде, когато
изпитах внезапния порив да стисна амулета си. Може би
богинята на смъртта и яростта още ме направляваше или може
би долавях обаянието на демоничната магия, заровена някъде
дълбоко, където не исках да се вглеждам твърде внимателно.
Можех да се закълна, че чух тихо тананикане, което ме
насочваше. Не знаех дали се губя, подведена от фантоми, или
това беше латентно умение, което изникваше на повърхността
всеки път, щом уловях корничелото и се съсредоточах. Не ме
беше грижа каква е причината, исках само да оставя
инстинктите да ме направляват.
След няколко минути лутане по странични пътища, които се
виеха като нишки на паяжина, отдалечавайки се от катедралата,
спрях пред врата с пирографирана на нея коронована жаба. Бях
успяла!
А сега леко ми прилоша. Пуснах амулета и обмислих
следващия си ход. Можех да се обърна, да се върна в „Море и
лоза“ и да забравя този кошмар. Да оставя на някой по-
подготвен да се справи с принцовете от ада. Или можех да се
опитам да бъда малко повече като Витория.
Измъкнах чипа за залагане от корсажа си и го притиснах към
вратата, молейки се да не ме чака съвсем същата участ като на
сестра ми.
Осемнайсет
За заклинания за смелост намажете
червена свещ със следните съставки по време
на растяща луна и горете, докато пламъкът
изгасне: една част лют червен пипер, една
част карамфил, два пъти благословен зехтин
и пълна догоре супена лъжица счукан въглен.
***
***
***
***
***
Две седмици явно бяха пределът на търпението му. Една
сутрин или вечер — бях спряла да обръщам внимание — бях
вдигната на ръце от леглото и безцеремонно пусната в
приготвена вана, както си бях с дрехите. Надигнах се с
олюляване от водата, отметнах кичури заплетена коса от лицето
си и изгледах демона на кръв. Той мигновено ми отвърна със
също такъв поглед и в мен най-сетне се разпали мъничка искра
гняв.
— Да не си изгубил напълно проклетия си…
Упрекът замря на устните ми, когато забелязах чудноватата
сцена около нас.
От поставени в кръг на пода свещи капеше восък като сълзи,
а пламъците им излъчваха меко сияние на фона на струящия
вътре полумрак. Не можех да определя дали е здрач, или
зазоряване. Прозорците бяха разтворени широко и позволяваха
на свежия въздух да се разнася из банята. В някакъв момент,
докато се възстановявах, Гняв беше окачил завеси на
прозорците. Прекрасни завеси от тюл се развяваха от вятъра.
Не беше спрял дотам с промяната на обзавеждането.
Около ваната имаше кръгла ивица пясък с десетки ароматни
портокалови цветчета и плумерия. Любимите ми цветя.
Погледът ми се стрелна обвинително към него.
— Какво е това?
— Олицетворения на всеки елемент. — Кимна към
въпросните неща. — Земя, въздух, огън и вода. Предполагам, че
не е нужно да обяснявам повече.
Не се налагаше. Знаех точно какво означава това. Те бяха
дарове за богините, за да помогнат една дъщеря на луната да
бъде изведена обратно от мрака. Отново хвърлих поглед из
помещението, а пулсът ми се успокои. Да добави портокалови
цветчета и плумерия беше малко прекалено — пясъкът щеше да
свърши чудесна работа за свързаната със земята част от
ритуала. Не изтъкнах това обаче. Бях… изненадана, че демонът
знае дори толкова за порядките ни. Отпуснах се на ръба на
ваната и затворих очи, като оставих магията на елементите да
попие в душата ми. В мен се разля сънен покой.
Чух оттеглящи се стъпки и изчаках, докато почти не
заглъхнаха.
— Благодаря ти.
Сигурно ме беше чул. Не шепнех и — въпреки че прозорците
бяха отворени — от улиците не се носеха други шумове. Ала
единственият му отговор беше тихото щракване на затварящата
се зад него врата. Вдъхнах приятния аромат на портокалови
цветчета и се унесох. По-късно щях да откъсна няколко и да ги
вплета в косата си. Докато се отпусках по-дълбоко във водата,
най-накрая разбрах защо беше донесъл цветята. Не бяха
предназначени за ритуала. Бяха за мен.
Уханието им беше първата частица истинско удоволствие,
което изпитах, след като моето беше откраднато.
Трийсет и шест
— Има победители и жертви. Реши каква искаш да бъдеш.
Или някой ще направи избора вместо теб, вещице. И се
съмнявам, че ще ти хареса.
Отметнах глава назад и изпъшках:
— Това е игра на скопа, не битка между живота и смъртта.
Винаги ли си толкова драматичен?
Гняв се намръщи зад ръчно изрисуваните карти.
— От стратегическите игри често се научават ценни уроци.
Само глупаците ги подценяват.
— И само противно създание от ада приема толкова
сериозно една проста игра на карти.
Взех още едно каноли от чинията, която Гняв беше сложил на
леглото ми. След като излязох от банята, увита в новата си
копринено мека роба, той чакаше с десерта и картите. Скришом
наблюдаваше как погълнах още едно, явно доволен, че е успял
добре да си спомни каква човешка храна обичам. Погрешно бях
предположила, че гениалният му план да възстанови здравето и
благополучието ми включва още почивка.
Нямах представа, че ще играем военни игри. Внезапно
отново закопнях за ваната.
Благословията на четирите елемента сътвори чудеса за
емоциите ми. Бях готова да изляза отново навън и да разкрия
мистерията около убийството на сестра ми. И да намеря
липсващия си амулет. Поне на теория. В действителност бях
вкаменена от ужас при мисълта да се натъкна на още някой
принц от ада. Всички, които бях срещнала досега, бяха един от
друг по-лоши.
— Колко време отнема един демоничен принц да се
възстанови, след като е…
— Изкормен?
— Всъщност мислех, че се целиш в сърцето му.
— Пробих бял дроб. Може би счупих няколко ребра. — Тонът
му беше изпълнен с разочарование. — Предполагам, че вече
почти е оздравял. — Хвърли ми поглед. — Няма да те
притеснява повече.
— Разбира се. Принц от ада, който изпитва удоволствие да
измъчва другите, като им отнема всяко щастие и удоволствие,
внезапно ще развие съвест и никога повече няма да опита този
противен номер.
— О, определено ще опита отново. Но ти ще го спреш.
Преглътнах с усилие последната хапка от третото каноли и
внезапно ми прилоша.
— Има ли заклинание или магия, която смекчава влиянието
на демоните? Ирландците дялкат кръстове от офика и ги носят,
за да държат надалече феите. Сигурно и вие имате предмети,
които предоставят закрила от вас.
Той мълча в продължение на един смущаващо дълъг миг.
Вдигнах поглед и потиснах порива да потръпна. Все по-лесно
забравях какво е той в действителност. А и в такива моменти
започвах да се тревожа кога ли самият той може да отприщи
влиянието си върху мен.
— С близките ми караме чудовищата да стават предпазливи,
вещице. Аз не се страхувам, аз съм страхът. Вейките,
плодчетата и желязото пленяват слабите. Мислиш ли, че съм
слаб? — Поклатих глава и Гняв оголи зъби в усмивка, която бе
откровено вледеняваща. — Изплаши ли се?
Преглътнах мъчително.
— Не.
Той се взря в мен за минута, но не разобличи лъжата.
— Моят свят се основана на един прост принцип: вярвам, че
съм могъщ, следователно съм. Ако съм убеден в способностите
си, другите ще доловят увереността ми. Това ще ги накара да се
поколебаят, било то и само за секунда, докато преосмислят
евентуална заплаха. Всяко предимство, което можеш да си
дадеш, ще е от помощ, когато си имаш работа с братята ми.
Техният девиз винаги ще бъде „опознай врага“. Направи това
трудно. Така че да отговоря на въпроса ти: не, не ти е нужно
заклинание, магия, дрънкулка или фалшива закрила. Нужно е да
вярваш в себе си и силата си. Или вечно ще те измъчват и
дразнят.
Щом сърцето ми спря да блъска бясно, му хвърлих
недоверчив поглед.
— Мислиш, че мога да постигна всичко това, като играя
карти?
— Да.
— Хубаво, да кажем, че си прав. Как може една игра на скопа
успешно да ме подготви да се сражавам срещу принц от ада?
— Животът често ти раздава карти, които не си избрал. —
Гняв се отпусна назад, а заедно с това спадна и напрежението в
стаята. Огледа внимателно картите си, после сложи една на
масата. Пак ми обра всичките карти. Изругах. Печелеше трета
поредна ръка. — Важното е как в крайна сметка ги изиграваш в
твоя полза.
Изсумтях насмешливо.
— Това беше късмет, не стратегия.
— И двете са нужни. Но може да се твърди, че с добре
обмислена стратегия късметът се подобрява. — Погледна
нагоре. — Живееш според архаични представи за добра и лоша
магия, когато силата не е нито добра, нито лоша. Важно е
намерението. Не изучаваш цялата сила и ограничаваш
възможностите си. Лоша стратегия от твоя страна е да не
наточваш всяко оръжие в арсенала си.
— На нона страшно би й харесал този съвет.
Погледът му стана по-суров.
— Ако баба ти е против това да се научиш да се защитаваш,
бих започнал да задавам въпроси. — Гняв си пое дъх, за да се
овладее, а тонът му стана по-мил. — Ако искаш да станеш
истински играч в тази игра на убийство и измама, започни, като
изучиш противниците си. Узнай кои са, какво искат и ги
наблюдавай внимателно. Щом се запознаеш добре с навиците
им, лесно ще забелязваш лъжите. — Едното ъгълче на устата
му се повдигна, когато изгубих още едно раздаване и изругах. —
Работи върху емоциите си. Ти си направлявана от огъня и лесно
се гневиш и вълнуваш. Качества, които не са лоши при
определени обстоятелства, но са пагубни, когато се изправяш
срещу враговете си. Не ги улеснявай да те разгадаят. Със
сигурност ще правят всичко по силите си, за да осуетят усилията
ти да разкриеш тяхната истина.
— Мислил ли си да водиш часове в ада? Определено
обичаш да даваш уроци.
— Подигравай ми се колкото искаш. Това не променя факта,
че съм прав.
— И, о, толкова скромен по въпроса.
— Светът и неговите обитатели постоянно се променят, ето
защо ние, принцовете от ада, продължаваме да подсилваме
умовете и уменията си. Именно липсата на арогантност ни
позволява да останем най-будещите страх. Не смятаме, че
знаем всичко, вярваме в приспособяването. Приеми същите
тези принципи или в крайна сметка ще бъдеш унищожена.
— Смятам, че обичаш звука на собствения си глас. Може би
е добре да ми позволиш да те науча как да изживяваш по-широк
обхват от емоции.
— Един ден може би ще го направя.
Остави картите си настрана и се вгледа изучаващо в мен. Не
можех да преценя дали тъмният блясък в очите му беше на
хищник, който обикаля плячката си, или знак на силен интерес
за други цели. Или може би… може би ми се възхищаваше по
онзи начин, както когато за пръв път виждаш някого в различна
светлина. Което бе още по-странно: не бях сигурна на кое се
надявам повече.
Светкавичен спомен за копнежите ми на брега мина през ума
ми.
Пулсът ми се забърза, когато той се наклони напред и
погледът му се впи изгарящо в моя. За миг си помислих, че се
кани да ме целуне. Рязко се облегна назад. Издишах силно.
— Предполагам, че когато най-напред стъпи на брега, си
усетила демонично влияние. Да го осъзнаеш, е ключът към това
да го надвиеш. Силата ни се крие в това да долавяме емоциите,
да подсилваме онези, с които се храним. Осъзнаеш ли го
веднъж, имаш властта да изместиш фокуса и чувствата си
другаде. Във всеки миг можеше да си тръгнеш от празненството
на Похот. Просто беше нужно да повярваш, че можеш.
— Да не намекваш, че вината за това, което той направи, е
моя?
Гняв се изправи. Не бях забелязала колко хубаво е облечен
или колко грижливо беше оформил косата си. Носеше
мастиленочерно сако с избродирани върху реверите златни
змии, черен панталон и ботуши, които лъщяха от скорошно
излъскване. По пръстите му дори проблясваха няколко
пръстена. Оникс и злато, любимите му цветове. Изглеждаше…
добре. Забеляза накъде се бе изместило вниманието ми и
крайчецът на устата му се повдигна.
— Намеквам, че имаш неразработена власт, Емилия.
Изопачавай думите ми, изопачавай смисъла колкото желаеш.
Така правят простосмъртните.
— Не изопачавам и не съм човешко същество. Братята ти са
садисти.
— Принцовете на ада не са нито добри, нито зли. Ние просто
сме.
— Да. Те просто са злобни чудовища.
— И въпреки това постоянно повтаряш „те“, а не ме
включваш в преценката си за братята ми. — Гняв поклати
глава. — На какво се дължи това?
— Аз… — Вдишах дълбоко. — Защото досега всички —
Алчност, Завист и Похот — направиха ужасни неща. Ти не си. Но
това вероятно се дължи на заклинанието, което ти приложих.
Гняв вече не изглеждаше развеселен.
— Упражнявай се да разчиташ хората, особено когато
израженията им ти се струват студени или отнесени. Следи
дали устата им се стяга, дали очите им рязко се отместват.
Следи за всяко трепване или незабележим белег за истинските
им чувства, когато задаваш неудобни въпроси.
— Някакви други съвети, о, приспособими?
— Живееш в селение на свободна воля — приеми това и
вече си победила враговете си. Винаги имаш властта на избора
— дори когато тези избори ти се струват ограничени. Никога не
забравяй това.
— О, наистина ли? Винаги? — Гневът ми пламна. — Сестра
ми имаше ли избор дали да живее, или да умре? Защото съм
съвсем сигурна, че някой друг реши това вместо нея.
— Има и по-лоши съдби, вещице.
— Например?
— Да живееш в моя свят. — Обърна се и се отправи към
вратата. — Ще се върна след малко. Ако ти доскучае, провери
скрина до леглото ти. — Спря за миг в коридора и хвърли поглед
през рамо. — Препоръчвам ти да не излизаш от двореца тази
нощ.
— Защо не? — извиках след него.
Не си направи труда да отговори, вече беше изчезнал.
Зачудих се на облеклото му, за начина, по който бе сресал
косата си. Изглеждаше така, сякаш иска да направи
впечатление.
Станах и закрачих из стаята, надникнах през прозореца,
после се свлякох обратно на леглото. Разсеяно взех да усуквам
една къдрица от косата си, като мислех за всичко, което бе
казал за победителите и жертвите. После започнах да мисля за
свободната воля и избора. А след това започнах да се
вбесявам, че се държи лицемерно, като ограничава моите.
Седях двайсет минути и размишлявах защо го слушам, след
като имам свободна воля. Имах да върша важни неща и бях
пропиляла достатъчно време. Облякох семпла тъмносива рокля
без ръкави, с която сигурно се бе сдобил наскоро, и се измъкнах
крадешком в бързо падащата нощ.
Трийсет и седем
Свещите на мрака следва да се използват
единствено при най-тежки обстоятелства.
Запалете тъмносиня или наситено пурпурна
свещ, поръсете шепа селитра на прах около
основата й и призовете злото от най-
далечните кътчета на севера и юга.
***
***
Американска
Първо издание
notes
Бележки
1
Вергилий. Енеида, VII, 312. Прев. Георги Батаклиев. — Б. р.
2
Баба (ит.). — Б. пр.
3
Амулет във формата на рог, който италианците смятат, че
предпазва от зли сили. — Б. р.
4
Успокой се (ит.). — Б. пр.
5
Тъмните изкуства, черните изкуства (ит.). — Б. пр.
6
Вид дълги макарони, произхождащи от провинция Трапани и
типични за Калабрия и Сицилия. Името им идва от местна
трева, която се използва за приготвянето им и за да им придаде
форма. — Б. пр.
7
Гостилница (ит.). — Б. пр.
8
Вид пържени оризови топки. — Б. пр.
9
Момиче (ит.). — Б. р.
10
Вещици (ит.). — Б. пр.
11
Добър вечер (ит.). — Б. пр.
12
Забранен (ит.). В случая става дума за забранени
заклинания. — Б. пр.
13
Магическа книга с указания за призоваване на ангели и
демони. — Б. р.
14
Брат (ит.). — Б. пр.
15
Разбра ли (ит.). — Б. р.
16
Самаел или Самаил е фигура от Талмуда — паднал ангел,
или ангел на смъртта, който в християнството понякога се
идентифицира със Сатаната. — Б. пр.
17
Пълнени сардини (ит.). — Б. пр.
18
Освобождавам те (ит.). — Б. пр.