Задругата

Автор: Добри Божилов

Пълна нередактирана версия.
Всички права запазени, тази книга и никоя нейна част не може да се
възпроизвежда и разпространява без съгласието на автора.

За целите на личната употреба - Авторът се самооповестява, че е религиозен

проповедник, а четенето на тази книга от крайни потребители (обикновени
читатели), да се счита за религиозна церемония, по смисъла на чл.24, ал.14 от
ЗАПСП. Т.е. читателят не дължи заплащане за това.
2
 Съдържание
I.Соколът и розата .................................................................................... 6
1.Евреинът Велко ..................................................................................... 7
1388 ............................................................................................................ 46
2.Дяволското гърло ................................................................................ 50
3.Таксидиотът на Хилендар ............................................................... 101
1388 .......................................................................................................... 119
4.Каперите на Викентий ...................................................................... 129
1388 .......................................................................................................... 145
5.Килията ................................................................................................ 151
6.Цената на един гръцки дюкян ........................................................ 170
7.Ръкописът на Бойко .......................................................................... 189
8.Козичката ............................................................................................. 207
9.Незаконородената ............................................................................ 226
10.Откуп .................................................................................................. 247
11.Дяволското гърло ............................................................................ 276
1388 .......................................................................................................... 289
12.Дяволското гърло ............................................................................ 299
13.Влахия................................................................................................ 320
14.Писмото ............................................................................................. 333
15.Преторианство ................................................................................. 365
1389 .......................................................................................................... 375

3
16.Бащи и деца ..................................................................................... 384
17.Папирусът на мъдрия .................................................................... 422
18.Третият Рим...................................................................................... 445
19.Грехът на преподобната Евдокия ............................................... 478
20.Схизматичката ................................................................................. 515
21.Орлите ............................................................................................... 539
1391 .......................................................................................................... 564
22.Гюргево .............................................................................................. 570
23.Божиите грошове ............................................................................ 605
25.Йоан .................................................................................................... 618
26.Ушите на Падишаха ....................................................................... 629
27.Мишената .......................................................................................... 655
28.Първият препис ............................................................................... 684
29.Татарски мечоносци ....................................................................... 703
30.Юни двайсет и осми ....................................................................... 735
31.Слабото място на орела ............................................................... 751
32.Капитан .............................................................................................. 789
31. Подарък от царицата и Господа Бога ....................................... 807
1395 .......................................................................................................... 825
32.Тринайсетият брат .......................................................................... 845
II.Третият орел ...................................................................................... 868
1402 .......................................................................................................... 869
1.Война .................................................................................................... 907
4
2.Мегали .................................................................................................. 927
3.Чаят на лорд Мидълтън .................................................................. 968
1462 ........................................................................................................ 1002
4.На евреин вяра да нямаш ............................................................. 1028
5.Поп Стойко ........................................................................................ 1079
1550 ........................................................................................................ 1101
6.Атаман................................................................................................ 1129
7. Времената на мъжете ................................................................... 1142
8.Дяволското гърло ............................................................................ 1173
9.Подир хиляда години ..................................................................... 1217
10.Шестото изпитание ....................................................................... 1279
10.Кралските мускетари .................................................................... 1305
1683 ........................................................................................................ 1348
11.Войната на търговците ................................................................ 1371
12. Ахмед Паша................................................................................... 1422
14.Алчност ............................................................................................ 1458
1735 ........................................................................................................ 1485
15.Войната на богатира .................................................................... 1498
1764 ........................................................................................................ 1539
16.Тринайсетият дух .......................................................................... 1567
17.Бащата на орлетата ..................................................................... 1656
Епилог .................................................................................................... 1697

5
I.Соколът и
розата

6
 1.Евреинът Велко

Езра скочи от коня. Добичето беше

преуморено от бързане, но тържеството
на везиря беше важно. Подаде повода
на коняря, заедно с едно акче. Оставаха
броени часове, а трябваше да се
приведе в приличен вид, след дългата
езда. Имаше и още една среща
междувременно. Забърза се нагоре по
стълбите в гостилницата.
Пролетта в Константинопол вече беше
настъпила. Онова прекрасно време в
мекия климат край Проливите, в което
7
нито студът те кара да трепериш, нито
жегата изпълва въздуха в непоносима
влажност. Двама турци седяха на масата
и спореха.
-Султанът пак се продаде на
неверниците... – каза единия, очевидно
без особено да се страхува от шпиони в
самата столица на империята.
-Е, ти пък, сега едно име. Не се е
продал. Не му е дошло времето още
явно. – отговори другия.
-Три века градът е наш и още носи
християнското име. Срам и позор за
Пророка. – упорстваше първия и отпи
кафе от чашката си. След което допълни
8
– Негово Величество никога няма да се
освободи, докато взима заеми от
неверниците, и от техните евреи.
-Вярвай в Падишаха, той има най-
голямата империя на света. Сигурно не е
глупав и знае какво прави…
Очевидно турците обсъждаха вечния
вече въпрос кога ще се смени
наименованието на столицата. То още
беше старото византийско на името на
основателя на града – римлянин и
християнин. Турците си го наричаха
Истанбул, а балканските християни –
Цариград. Но официално нито един от
султаните от 15 век насам не беше го
9
преименувал. А империята очевидно
беше минала зенита на мощта си, и с
всяко следващо поколение ставаше по-
слаба. Т.е. вероятността името да се
смени – по-малка.
Но от друга страна, Езра беше наясно,
че така наречените „неверници“ самото
име доста слабо ги интересува. Западна
Европа беше общество от търговци и
манифактуристи. Те се интересуваха
основно от богатствата на Османската
империя, от ресурсите и от търговските
пътища. Името на столицата изобщо не
беше въпрос, над който се замислят.
Турците бяха прави, че султанът е
10
затънал в дългове, и това го прави
зависим. Но никой никога не му беше
поставял условие за името на
Константинопол, нито пък някой би се
впечатлил ако го промени. Истинските
условия бяха за пристанищата, за
тържищата, за концесиите. И разбира се
– най-важния въпрос – за оръдията,
пушките и мунициите, които Падишахът
щедро купуваше, за да воюва с руския
цар. Така онова, което интересуваше
хората, на които дължеше пари,
всъщност беше да си купи въоръжението
от тях, а не от съперниците им.

11
 Стаята беше добре поддържана.
Ваната беше пълна и затоплена. Езра
бързо се съблече и се потопи в Рая.
Час по-късно, в нови дрехи, обръснат и
освежен, евреинът се отправи към
Златния рог. Кварталът на
немюсюлманите, в който кипеше
основната част от търговията в града и
носеше най-големите приходи на
султана. Къщата, в която го чакаха беше
от по-висока ръка, но не от най-богатите.
Задругата беше преценила, че това е
най-доброто прикритие. Твърде бедна и
невзрачна привличаше точно толкова
шпионите, колкото и твърде богата. А
12
най-много привличаше вниманието къща
„средна ръка“. Агентите знаеха, че
„средната ръка“ е предпочитано
прикритие за всякакви тайни дела. Така
оптимумът всъщност беше нещо между
„средно“ и „богато“.
Отвори му прислужницата – надлежно
забулена българка. Въведе го през
познатия коридор, после в дневната,
после през една дупка в пода – в
подземието. Там го чакаха другите трима
братя.
Единият се усмихна като го видя:
-От Пловдив до тук толкова бързо.
Чудехме се дали ще успееш, Велко.
13
Уморил си кончето… - каза хаджи Петко,
собственикът на къщата.
-Умори се наистина. Но така можем да
уредим работата с Мехмед паша още
днес. Няма да се налага да ходя на
приема на султана другата седмица.
-Да, спести ни пари. Секретарят
поиска петдесет златни, за да ти уреди
покана. – включи се втори от
присъстващите – дядо Неофит от
Бачково.
-Петдесет гроша? За толкова ще си
купим няколко нови коня… - възкликна
Езра.

14
 -Излиза, че да преумориш кон е по-
изгодно от да го пожалиш, и после да
платиш цената му. – констатира
пресметливо хаджията.
Езра седна до тях на скромния миндер
в мазето. За малко настана мълчание,
след което Петко отново проговори:
-Нямахме време да се видим с
Игумена. Изчезнал е някъде, сигурно не
е и в България… - в разговорите
помежду си, членовете на Задругата
използваха истинското име на страната
си, намираща се в момента в рамките на
империята.

15
 -Значи ще решаваме сами… - каза
Езра.
-Ние мислим да поискаме Кресна… -
каза хаджията, очевидно говорещ от
името на останалите трима – Но ти си
евреинът, ти познаваш по-добре
длъжника си…
-Кресна е предпазливият вариант.
Почти сигурно ще ни я даде. Хасково е
по-добре, че е близо до Узунджово. Но
може да ни помисли за алчни.
-Кресна ще донесе поне тройно по-
малко пари от Хасково. – каза Неофит.
-Ще ни трябват 2 години да покрием
разходите и едва след това ще
16
спечелим. – съгласи се Езра. – Но пък
така има шанс в бъдеще пак да му дадем
заем. Като му е евтино да го изплаща,
ще вземе от нас.
-Очевидно и ти си съгласен с мнението
ни… - констатира Неофит.
-Мисля, че не трябва да се изсилваме.
Хасково – може би друг път.
-Значи това е решението, - заключи
хаджията – Ще поискаш Кресна. И
приятно прекарване, и не сваляй много
фереджета на везирските ханъми…
-Какви ханъми, те половината са
българки и сръбкини… - подсмихна се
Езра.
17
 Четвъртият в стаята така и не каза
нищо. Запази мълчание до самия край на
срещата. Езра кимна и излезе. Знаеше
че баща му, истинският му баща, а не
евреина Йосиф Амар, чието минало бяха
откраднали, не обичаше да говори много.
Езра Амар – синът на Йосиф, богат
еврейски търговец и лихвар, всъщност
беше Велко, синът на Иван от едно село
край Пловдив. Именно Иван почти не
говореше в живота, а предимно
действаше.
Палатът на Мехмед Паша – везир на
султана, считан за третия най-овластен
измежду везирите, представляваше
18
нещо средно между пищен ориенталски
дворец, и също пищен – европейски
дворец. Мехмед обичаше разкоша, бе
пътувал поне десетина години из
Европа, преди да го закотвят на тази
висша държавна длъжност в
Константинопол. Злите езици твъдяха,
че отдавна е загърбил мюсюлманската
си вяра и се е превърнал в разложен
християнин. Говореше се, че карал
жените си в харема да се обличат в
европейски рокли, пиел вино и дори си
похапвал сочни свински пържоли, тайно
доставени му от християните-
прислужници.
19
 Дали всичко това беше така, никой не
можеше да каже. Мехмед беше ценен за
султана с това, че познаваше много
добре европейската политика и
търговците на оръжие. Затова и
империята не се интересуваше какво
прави зад стените на палата си, нито в
какво облича жените си. А ако се съди по
склонността му да взима заеми, сякаш
слуховете за бохемския му начин на
живот, бяха верни.
Но за Задругата по-важно от
вземането на заеми, беше това, че
пашата не обичаше да ги връща. Така си
беше спечелил сравнително лошо име
20
сред лихварите, и те го избягваха. Този
негов недъг обаче беше оценен като
предимство за Задругата, което реши, че
така може да си купи позиции във
властта. Парите бяха прежалени още в
момента на даването им, а Задругата не
искаше да повтаря грешките на други
лихвари, които изкараха известно време
в затвора, заради това че бяха се
опитали със силата на закона да си
приберат дължимото. Вместо това,
пашата с удоволствие приемаше
приятелски да му опростят борча, в
замяна на някоя услуга на властта.
Корупцията раздираше империята вече
21
повече от век и половина, и ставаше все
по-голяма. А с това и влиянието на
Задругата растеше.
-Езра, стари приятелю, добре дошъл,
от кога не сме се виждали… - поздрави
го радостен везирят на иврит.
Корумпиран и разгулен, този османски
чиновник в никой случай не беше глупав.
Знаеше няколко езика, вкл. този на
хората, които владееха най-много пари
на света.
-Аллах да благослови всичките ни
начинания… - отговори му Велко на
турски.

22
 Мехмед, доволен от това
ласкателство, се ухили под буйния си
мустак:
-Ако те чуят твоите да говориш за
Аллах, ще си загубиш печалбите,
приятелю…
-Аллах няма да остави никой гладен…
- мъдро отговори Велко.
-Аллах не оставя никой гладен, но
твоят Бог не оставя никой беден… -
лукаво каза турчинът.
Велко направи гримаса на
задоволство и каза:
-Твоят Аллах храни хората си, моят
Бог прави хората си богати, а този на
23
християните ги е направил само да
работят и да плащат за всичко…
Везирят гръмко се изсмя при тези
думи и заключи:
-Да, гяурският Месия доста хубаво ги е
наквасил. Подлагат и втората буза за
шамар, плащат всички сметки, че парите
си били на кесаря, и работят като волове
от ранен до късен мрак…
-Не е хубаво да си гяур… - доволно
каза Велко и обърна поглед към един от
прислугата.
Всъщност това толкова чисто и нежно
лице и тънки ръце, изписани вежди, та
това не беше мъж. Това беше жена.
24
Велко погледна още един – също
красавец, изписан като кукла. Везирят
беше намерил нов начин да си живее по
европейски насред сърцето на
ислямския свят. Доставил жени на бала,
облякъл ги като прислужници, сложил по
една чалма отгоре, и да забавляват
гостите. Велко загуби думи за няколко
мига.
Мехмед усети объркването му и
лукаво каза:
-Ако се заглеждаш по слугите, могат
да те помислят, че си обърнал някои
неща. Ама аз няма да си го помисля. В
моя дом не е така…
25
 -Съвсем определено не е така,
Мехмед паша…
-Забавлявай се истински, Езра. По-
късно ще говорим по оня въпрос… - каза
везирят, след което отиде да посрещне
другите си гости.
Велко се зачуди дали на някой от
следващите приеми, пашата няма да
измисли и някакъв вид консумация на
слугите. Всъщност, дали не го беше
измислил още сега? Дворецът на един от
най-видните хора в ислямския свят беше
започнал да прилича на този на
френския крал. До кога ли султанът
щеше да търпи това…
26
 Велко не обичаше много приемите.
Както и другите от Задругата, той не
беше суетен. Голямата цел, която
следваха, и която се предаваше през
поколенията, беше над всичко, което
можеше да предложи дори животът на
най-издигнатия в обществото. Но тези
тържества бяха удобен повод за
запознанства и сделки. А сделките бяха
много важни за Задругата. Цялата му
мисия зависеше от това да правят добри
сделки, и да трупат пари за изпълнение
на мечтата. И също както и приемите,
дори самите пари не интересуваха
братята. Бащата на Велко имаше повече
27
от турски ага. Но живееше със
семейството си в съвсем обикновена
хралупа, в която живееха поробените от
три века и половина българи. Дядо
Неофит отговаряше за планина от злато,
с която можеше да построи още 3
манастира като Рилския. Но златото си
стоеше на мястото и чакаше задачите си,
а самият той живееше почти като аскет в
килията си.
Пред погледа му се мерна добрият му
познат Арон. И добрият му съперник.
Арон беше един от малцината други,
които се осмеляваха да дават заеми на
Мехмед. Но неговият подход беше
28
съвсем различен. Той посредничеше на
французите, за да си купува от тях
султанът оръдия. Парите бяха френски,
даваше ги като заеми, които после
опрощаваха – след като съответната
сделка минеше. Всъщност, в крайна
сметка султанът плащаше всичко,
защото така уредена доставка беше
доста далеч от разумна и справедлива
цена. Веднъж Арон уреди няколко
десетки пушки и на Велко. И от тази
сделка самият Велко разбра, че си е
купил оръжие приблизително 3 пъти по-
евтино от цената, която плащаше
Падишахът. Разбира се, Арон ни най-
29
малко не подозираше за какво се купува
това оръжие. Той беше убеден, че
приятелят му Езра го е продал на
персийците. И мине, не мине време, все
го притискаше да сподели кой е неговият
човек там. Човек имаше, но той ни най-
малко не подозираше, че го смятат за
купувач на оръжие.
-Шалом леха, братко Амар – заговори
пръв Арон.
-Шалом леха, братко Арон… - отговори
почтително Велко.
-Мехмед ще плаща ли скоро? – попита
шеговито Арон.

30
 -Важно е, че винаги плаща накрая –
отговори също шеговито Велко, след
което и двамата се разсмяха.
-Напоследък изглежда не върви много
търговията? – попита българинът,
очевидно имайки предвид около 20
годишния период без война с Русия.
-А, султанът си пазарува, дори без
война. От страх. Империя се поддържа
със страх, и оръжието си върви. Но няма
да е зле царицата да ни нападне… –
отвърна евреинът.
-Елисавета не се интересува от
турците. Тя воюва в Европа. Скоро война
няма да има.
31
 -Никой нищо не знае, Елисавета е
доста възрастна вече. Говори се, че
наследникът и обичал немците.
-Ако Петър обича немците, Русия няма
да има с кой да воюва, освен с южния си
съсед. – каза Велко.
-И тогава ще настъпят отново добри
времена… - алчно се ухили Арон.
В този момент в залата прогърмя
мощният глас на домакина:
-Скъпи приятели, Аллах дълъг живот
да дава на нашия Падишах, на
миротвореца и покровителя на най-много
народи по цялата Земя. Дълъг живот да
дава и на нас – неговите верни слуги и
32
неотклонни следовници на заветите на
Пророка…
Няколко неудържани кикота се
разнесоха в залата, но бързо бяха
овладени.
-Радвам се, че днес сте тук, да
отпразнуваме настъпването на пролетта,
да видим старите приятели, и по
възможност – да не говорим за политика.
Нека се забавляваме, така както Аллах
ще ни забавлява в Рая, като
благодарност за това, че целият си
живот сме посветили на него, и на
неговия пратеник на Земята – великият
султан Мустафа. Забавлявайте се,
33
бъдете щастливи и славете нашия
водач. Изобилието, което виждате,
дължим на него. Насладете му се,
защото така доставяте наслада и нему.
Слугите са готови да отвърнат на всяко
ваше желание, тази вечер е ваша… -
завърши Мехмед паша.
Кратки ръкопляскания за прекрасната
реч, а Арон рече:
-Би било добре да бях султан, но
засега само изобилието се дължи на
мен, и без да съм султан…
-Частично и на мен, и аз също не съм
султан – отвърна Велко.

34
 Вечерта се разви напълно според
очакванията за подобна вечер при
везиря. Част от гостите се престрашиха и
използваха напълно услугите на
„слугите“. Велко се срещна с още
няколко приятели и висши сановници.
Накрая дойде часът на истината. Мехмед
го покани в една странична стая.
Разбира се, не го направи, за да
предложи да си върне заема. Всъщност,
точно обратното.
-Приятелю, имам малък проблем –
започна по дълбоко познатия начин
везирят. Велко не каза нищо, слушаше
внимателно.
35
 -Нали знаеш, че ми изтича един заем
към Арон – твоят приятел – продължи
Мехмед – Та мисля, че с теб правим по-
добри сделки и затова ще се откажа да
взимам заеми от него.
-Това е голяма чест, везире Мехмед…
- отговори ласкаво Велко.
-Та сега ще платя на Арон, нали
знаеш, аз винаги плащам. Но имам
нужда от малка сума до края на
годината. После султанът ще раздаде
наградите за добра служба…
Предложението беше повече от ясно.
Мехмед искаше пари, уж за да плати на
Арон. После щеше да охули Амар пред
36
Арон и да му поиска пари и на него.
Наградите за добра служба отдавна бяха
символични, а и не се изплащаха
редовно от доста закъсалата финансово
султанска хазна. Но Велко знаеше
всичко това. Знаеше го Задругата от
години, още дълго преди самата тя да
реши, че този везир, който не си връща
дълговете, е идеалната цел.
-Ако имам везирската ви дума, че няма
да погледнете повече Арон, и ще
работите само с мен, мога да ви направя
още по-изгодно предложение, от това,
което поискахте…

37
 Мехмед ни най-малко не се изненада,
нито дори наостри уши. Тази европейска
куртоазия му беше до болка позната. И
двамата знаеха, че така се работи, и
така всъщност работеха от години.
-Мисля, че мога да помогна на
Империята, която знаем че има
проблеми с приходите. – продължи
Велко. – Разбира се, най-малкото нещо,
за което ви говоря, е вашият заем. Има
една възможност да донесем повече
пари на Негово величество, и
едновременно вашият дълг да се
изплати сам. Всъщност, този дълг е

38
нищожна прашинка, сравнено с това,
което можем да направим за султана…
Този път везирят реагира с по-голям
интерес. В погледа му просветна алчен
блясък. Велко продължи:
-Нали знаете, че чорбаджията на
Кресненския вилает е син на гяурка…
-Да, познавам го – Али Ага.
-Майка му има голямо влияние над
него. Мнозина се съмняват, че и той е
гяур, а само се прави на мюсюлманин.
-Не съм чул такова нещо. Трябва да
проуча. – отвърна везирят.
-До сега лъгал ли съм те, Мехмед?

39
 -Ти си единственият честен евреин,
който познавам, Амар…
-Затова провери все пак, не те лъжа.
Въпросът не е личен. Въпросът засяга
Империята. Приходите от този вилает са
много под средните за района. Али Ага
очевидно се е наговорил с гяурските
първенци, и не събира дължимите
данъци. Така губим хиляди грошове на
султана всяка година.
-Хиляди грошове? – възкликна
Мехмед, чийто общ дълг към Велко беше
около четиристотин гроша.
-Аз съм евреин, и повярвай ми, за пари
мога да броя точно. Хиляди грошове се
40
губят. Али Ага си живее царски, а гяурите
дават трохи на Падишаха.
-Ако това е вярно, ще го пратя на
бесилото… - гневно изрева Мехмед.
-Всъщност, това не е необходимо. А и
няма да е толкова разумно… - отговори
Велко.
-Да не е разумно? Да помилвам
престъпник, който краде от султана?
-Помисли, Мехмед паша, какво ще
стане ако го пратиш на бесилото. Ще
избухне огромна шумотевица. Ще се
размърдат всички около Падишаха, ще
пратят проверки. И най-важното – накрая

41
не е ясно кой ще определи новия
чорбаджия на Кресна…
Турчинът се замисли. Усети на къде
вървят нещата. Той беше везир, но
имаше още 8 такива. Имаше и велик
везир. Имаше и султан, имаше и десетки
други висши чиновници. От голяма
бъркотия не беше сигурно, че накрая
именно Мехмед ще спечели…
-Разбирам колко мъдро говориш,
евреино? Мнозина от нас са синове на
гяурки. Дори някои султани имат майки-
гяурки. Но вярата ни в Пророка ни прави
истински хора. Гяури остават онези,
които се съмняват в Пророка.
42
 -Точно това прави тази империя най-
великата на света…
-Каква идея имаш за Негово
величество?
-Познавам един истински правоверен.
Служил е в армията, сега има чифлик.
Хасан Ага. Няма семейство, отдал е
живота си на империята. Честен човек. С
наша помощ ще увеличи драстично
приходите в хазната.
-А какво да правя с гяура?
-Той сам ще се оттегли като Хасан Ага
говори с него. Стига да има поддръжката
ти. Този гяур много добре знае сам за
себе си, че е такъв. Страхлив е като
43
всички гяури. Като разбере, че сме го
разкрили, сам ще се махне, за да спаси
живота си.
-Ако разбирам правилно, искаш да
пратя този Хасан Ага на проверка при
Али. После Али ще се уплаши, и ще
поиска да се оттегли. Така ще назначим
Хасан.
-Именно. И никой в Константинопол
няма да се усети, нито ще има време да
реагира… Разбира се, добре е да
известиш султана за този план. – каза
Велко.
-Нищо не остава скрито от султана… -
излъга безцеремонно Мехмед. Велко
44
знаеше, че до султана нищо няма да
стигне. Кресна беше подчинена на този
паша и той отговаряше за назначенията
надолу.
-Очевидно се разбираме добре, паша.
А и вашите дългове отново доказаха, че
могат да се самоизплащат. Вие сте
уникален в управлението на пари…
-Всеки си има таланти, евреино.
Важното е един другиму да си помагаме
с талантите…
Велко си тръгна облекчен и доволен.
Задругата също щеше да е доволна.
Доволен беше и Мехмед паша. В тази
огромна империя понякога всички бяха
45
доволни от всичко, и всичко се пишеше
на сметката на бъдещето и…

1388
В тези трудни времена, след чумата и
постоянните войни, хората вече не
плачеха. Бяха свикнали със злото и
живееха с него. Но днес лицето на царя
беше мокро.
-Това е краят. – каза Шишман на
съпругата си, която го беше прегърнала
– С Иван Асен идва и краят на България,
краят на всички ни…
-Винаги има надежда, вярвай в Бог,
брат ти вярваше…
46
 -Вярвам откакто съм роден.
Направихме чудеса в неговото име.
Шепа народ, разсипан от епидемии и
алчни феодали, успя да удържи турците
толкова дълго. Но днес всичко свърши…
-Все още има шанс. Сърбите победиха
веднъж. Василевсът е още в
Константинопол…
-Няма никакъв шанс. Който държи
Средец, той държи целия полуостров.
Константинопол е един обсаден град.
Няма кой да го спаси. Ако имахме шанс,
той беше да удържим Средец. Да го
удържим сега, да го удържим утре, да го
удържим още 20-30 години. Да го
47
удържим докато стане нещо, някакво
чудо, докато дойде нова сила в народа
ни да създаде армия и да прогони
поганците. Вече такъв шанс няма. Който
държи Средец държи всичко. Турците го
държат. Сега всички сме обречени. И
ние, и сърбите, и гърците, и
василевсът…
-Поискай помощ, съберете се с брат ти
и с Лазар. Върнете града…
-Всички заедно не можем надви
турците. Огромни са, силни са. А какво
остава да им отнемем такъв град? Те
едва го отнеха от нас – слабите. Ние как
ще им го вземем? Не е възможно…
48
 -Поганец ли ще ставаш? Плачещите
царе накрая стават поганци и паши на
султана…
-Платих скъп кръвен данък на султана.
Колко царски синове и дъщери му
дадохме да воюват за него и да му
раждат деца. Унизихме се. Но аз поганец
няма да стана…
-Тогава не плачи. Предстои ти да
загинеш геройски. Героите не плачат…
-Няма да загина геройски, любима
моя. Все още имам какво да направя.
Имам и време, преди поганците да
превземат България. И това нещо е по-

49
важно от всичко друго, след като
загубихме Средец…
-Сигурна съм, че си роден, за да
постигнеш велика победа в живота си,
Шишмане… Винаги съм го вярвала… -
каза просълзена царицата.
-Просто за тази победа никой никога
няма да разбере… - отвърна царят и
избърса последните сълзи в живота си.

2.Дяволското гърло

Игумена дойде последен. Останалите

единадесет вече го чакаха, седнали
около простоватата дървена маса,
50
скована набързо от първите сговорници
преди почти 4 века. Наближаваше
наистина тази дата, и всички се питаха
колко още ще съществува Задругата, и
не е ли провал на мисията и изобщо да
съществува 400 години. Но от друга
страна, в чисто организационен план, ако
оставим настрана мисията, с която бе
създадена, Задругата бележеше
непрестанен възход и ставаше все по-
силна и влиятелна. А народът и
дължеше, без дори да подозира за
съществуването и, толкова колкото би
дължал на Симеона Велики или на баща
му – Кръстителя.
51
 Тук бяха всички останали – Воеводата,
Хайдутина, Балканеца, Луи, Петър,
Патриарха, Кавхана, Смирения, Бедняка
и Болярина. Тук беше и единствената
жена в Задругата, всъщност първата
жена, изобщо в Задругата, откакто тя
съществуваше. Княгинята. Част от
братята си мислеха, че появата на жена
сред тях вещае краят на Задругата и
показва свършека на консервативния
патриархален свят, в който тя
съществуваше. Но Княгинята
заслужаваше мястото си повече от всеки
друг. Именно, защото беше жена, тя бе
минала пред много повече изпитания и
52
проверки, преди да получи мястото си. И
именно, защото беше изключителна, се
беше превърнала и своеобразен водач
на самата Задруга. Първа между равни.
Всички бяха с маските си облечени в
робите си покриващи всичко, дори
ръцете. Никой никога не трябваше да
знае как изглежда който и да било от
останалите. Не трябваше да е виждал
дори частица от тялото му, дори ръката,
дори върха на малкия му пръст. И никой
не трябваше да е чувал гласа на който и
да било, за да не може да го разпознае
дори така. На събиранията на Задругата
говореха шепнешком. Но не, за да се
53
скрият от ушите на Падишаха, а за да се
скрият от останалите 11 сговорници.
Шепотът на всички хора изглеждаше
еднакъв.
Княгинята се изправи и поздрави
новодошлия.
-Нашият брат Игумена рядко
закъснява, но този път това се случи… -
каза тя.
-Нашата сестра Княгинята е
нетърпелива и припряна както винаги.
Сигурно защото е по-млада, отколкото си
мислим… - отговори Игумена.
Нещо като шепотно подхилкване се чу
измежду останалите. Княгинята направи
54
остър жест изпод качулката си, и всичко
замлъкна за миг.
-Княгинята е дарила на България
седем деца, и е изпълнила дълга си. –
отговори тя и доуточни възрастта си – Би
искала да роди още, но вече не е
възможно.
-Братът ни Игумена със сигурност има
причина да закъснее… - включи се в
разговора Луи – избралият името на
поредицата френски крале.
Игумена задържа за малко отговора,
за да му придаде тежест:
-Простете за това, - отговори той – Но
новината, която ви нося, е доста добра.
55
Закъснях, защото не бях в България, и
затова пропуснах редовната ни среща
преди месец. Но направих добра сделка.
Ще спечелим около 5 хиляди австрийски
дуката. Но по-важното е, че руският
участник в сделката се опита да ме
подкупи, и аз приех подкупа. Десет
монаси ще могат да идат на тяхна
издръжка на обучение в Патриаршията в
Москва.
-Това е новина, която си струва 1
месец отлагане на срещата ни. – каза
Луи – Но за какво те подкупи руснакът?
-Това е много интересна история. –
отвърна Игумена – Докато бях във
56
Виена, се срещнах с няколко наши
агенти там. От тях научих, че въпросният
руснак всъщност не е търговец, а е
шпионин на царицата. И когато разбере,
че имам позиции в България, ще се
опита да ме вербува. Това и стана. В
сделката за оръжието, руснакът се
отказа от част от неговата печалба, и
сам предложи да прати монасите ни на
обучение. В замяна, аз трябваше да
увелича броя на пушките, които ще
доставим на персийците. Привидно,
целта му беше да подпомогне
персийците. Но аз веднага се досетих, че
истинската му цел са нашите 10 монаси.
57
Русия иска да си отгледа шпиони в
България.
-Тази новина реално е по-важна от
самите монаси и от австрийското злато.
– включи се в разговора Воеводата – Ако
Русия иска да разширява агентурата си у
нас, вероятно има някакви планове за
бъдещето. От поне трийсет години не е
имало особени опити за засилване на
шпионажа.
-Ако Русия търси шпиони в България,
не е далеч новата война със султана. –
съгласи се и Петър, избрал сам името си
на името на Петър Велики – най-

58
могъщия европейски монарх на
осемнайсетия век.
-Това е странно… - каза Луи –
Елисавета не се интересува от турците.
Тя воюва с немците, при това доста
успешно.
-Ако скоро приключи с немците, може
да дойде редът и на турците. –
прагматично каза Княгинята.
-Или ако скоро свърши самата
Елисавета, може да свърши войната с
немците… - почти цинично се включи
Хайдутина.
Всички млъкнаха за миг, след което
той допълни:
59
 -Какво толкова невероятно казах. Тя е
на възраст вече, и има слухове, че
страда от някои болести. А наследникът
и е повече германец, отколкото руснак.
Ако се смени царят, войната с немците
ще приключи…
-И тогава е въпрос на време
Империята по погледне на юг. – каза
Игумена и допълни – Затова
предполагам, че руският агент не е човек
на Елисавета, а е на някой друг –
вероятно на престолонаследника. Готви
се за бъдещето…

60
 -Ще трябва добре да подберем
монасите… - намеси се в разговоря нов
брат – Балканеца.
-Както и да ги подбираме, все някои
наистина ще станат агенти на Русия. –
отговори Игумена. – Но позитивното е, че
другите ще бъдат наши агенти в Русия,
поне докато са там.
-Агент за агент. Не е лоша сделка… -
каза Княгинята.
-Мисля, че по-важното е да ги
подберем така, че да можем да ги
наблюдаваме после. Когато се върнат, и
не знаем – поне в началото, кои са
станали руски шпиони, да можем да ги
61
следим. Да са от манастири и градове, в
които имаме добро присъствие. – каза
Луи.
-Това едва ли ще е проблем.
Контролираме основните манастири, а в
тях има хиляди български монаси вече. –
каза Хайдутинът – Но аз мисля друго да
решим – доколко шпионите на Русия са
вредни за нас. И доколко трябва да им се
месим. Те няма да шпионират нас, а ще
шпионират турците. За нас е добре
Русия да има информация за турците.
-За нас е добре Русия да има важна за
нас информация за турците, братко
Хайдутин – каза Луи – Царят рано или
62
късно ще дойде на Балканите, и именно
той ще изгони султана от тук. Но на
Балканите не сме само българите. Царят
обича да заиграва с отделните
християнски народи тук, за постигне своя
полза. Така както го правят всички
императори и империи. Не знаем дали
царят обича повече нас, или сърбите,
или гърците. Всички от него чакаме
свободата си, но той добре знае, че
християните не сме единни.
-За царя би било върховна глупост да
заложи на друг народ, освен на
българите. Ние сме най-многобройни и
държим най-много земи. – каза
63
Хайдутинът – Ние сме в средата на
полуострова и сме от Адриатика, през
Бялото море, до Черното море. Ние сме
досами Цариград. Гърците са далеч на
юг, а сърбите са едно малко племе на
запад.
-Империите обичат да играят с по-
малките, за да контролират по-големите,
братко… - каза Княгинята – Трябва да
сме предпазливи към всяка империя.
Трябва да направим така щото Русия да
няма друг избор, освен да заложи на
българите…
-Според мен, ние това вече сме го
постигнали – настояваше на думата си
64
Хайдутинът. – Българите на полуострова
сме повече от сърби и гърци, взети
заедно. Постигнахме това след векове
упорита работа на Задругата. Дори да
направят нещо, на сърби и гърци ще им
трябват също векове, за да ни настигнат.
Руският цар не може да стъпи на
Балканите, без съюз с българите. Ако ни
отритне, и заложи на сърбите, това ще
довлече векове проблеми на самата
Русия. Българите ще потърсят нови
приятели, а англичани, австрийци и
французи само това чакат. Папата от
поне петдесет години иска да придърпа
християните на полуострова към себе си.
65
И така затънал в дългове, султанът
винаги може да му позволи. Русия няма
друг шанс, освен да заложи на
българите. Всичко друго ще откъсне
полуострова от нея, дори повече ще го
откъсне, отколкото сега го е откъснал
Падишахът.
-Това е така, братко Хайдутин. Но го
знаем ние. Убеден ли си, че го знаят, и
разбират добре в Москва и Петербург? –
попита Княгинята.
Хайдутина замълча.
-Трябва да сме предпазливи, и да
помогнем на царя да ни стане съюзник. –

66
каза Игумена – Затова ще надзираваме
шпионите, които ще му осигурим.
-Съгласна съм с това – каза първата
между равни – Вие съгласни ли сте,
братя?
Всъщност въпросът беше основно към
Хайдутина.
-Като ги надзираваме, няма да стане
по-зле, по-добре ще е. Чиито и да са
шпионите, е по-добре да ги
надзираваме… - заключи той.
-Значи отново имаме единство. – каза
Княгинята – Нека благодарим на нашия
брат Игумена за голямата работа, която
е свършил. Сега братко Кавхане, ти
67
имаше да говориш нещо за пашата на
Варна…
Няколко часа по-късно, след като
обсъдиха текущите въпроси от
последната година, братята и сестрата
стигнаха до най-важния въпрос. Той
витаеше над тях още от самото начало
на събирането и всички знаеха, че това е
най-важното, което трябва да решат
днес. Не ставаше дума за конкретно
дело да започнат, или да завършат
друго. Ставаше дума да дадат оценка за
дело от преди близо век. Оценка, която
щеше да засегне самата основа на

68
Задругата – нейната морална опора, и
смисълът на съществуването и.
След кратко мълчание, след
последното ежедневно дело, мълчание в
което всички знаеха защо мълчат,
думата взе най-възрастният измежду
тях. Или поне този, когото мислеха за
най-възрастен – Кавхана:
-С петте хиляди дуката на нашия брат
Игумена, със сигурност приключва
времето на възстановяването. Знаете
още миналата години счетоводните ни
книги показаха, че състоянието на
Задругата е възстановено до преди
голямото разорение. Но решихме да
69
почакаме още година, за да сме сигурни,
с оглед на промяната на стойността на
парите. С приходите от тази година, и с
дукатите на Игумена, вече съкровището
на Задругата е възстановено. От тук
насетне всяка следваща година ще е с
най-голямо съкровище в цялата история.
Така изтича последният срок от клетвата
на нашите предци, в който трябва да
направим последна оценка за делото им
преди век…
-Трябваше да направим това още
миналата година – каза Луи – проявихме
малодушие и нерешителност.

70
 -Това е първото подобно нещо, което
Задругата прави, откакто съществува,
братко Луи. Това е второто най-важно
нейно действие след самото и
създаване. За пръв път трябва да дадем
истинска, основна морална оценка на
това, което правим, и сме правили. За
пръв път Задругата ще направи това,
предният път моралът и каузата ни са
изказани от основателя. Затова, братко
Луи, приеми че не е малодушие. – каза
сестрата.
-За пръв път Задругата ще се мери със
своя създател и ще си позволи да
създаде морални правила. Много по-
71
лесно е да сгрешим, отколкото да
направим добрия избор. Докато
следвахме правилата на основателя,
бяхме защитени от грешки,
благодарение на неговата дълбока
мъдрост. Сега с правила, приети от нас,
ще го направим без неговата мъдрост, а
само с нашето мислене. – каза
Балканецът.
-Независимо от всичко това, братя и
сестро, ние сме длъжни да го
направим… - каза Кавханът – длъжни
сме. Клетвата на братята ни, поставили
си на душите незнайно дали тежък грях,

72
или висша мъдрост, изтече. – завърши
той.
Тежкото решение, което се падна да
вземе на този състав на Задругата се
коренеше преди далечните 100 години.
Когато братята, в невиждано до тогава
по мащаба си разделение, бяха взели
изключително спорно решение. Седем
братя бяха гласували за него, а други пет
бяха гласували за точно обратното.
Решението бе струвало повече от
половината от всичкото натрупано за 3
века богатство на Задругата, и беше или
недостижимо в историята предателство,
или недостижима в историята мъдрост.
73
Решението бе изправило Задругата пред
първото и изпитание, което основателят
и бе предупредил, че ще се случи. След
като направиха своя избор, и го
изпълниха, братята се заклеха
дванайсет пъти следващи братя да
оценят делата им, да дадат своето
мнение, и то да се запише. Всяка от тези
оценки щеше да се случи когато се
възстановеше една дванайсета част от
разходваното състояние. А последната
оценка щеше да дойде, когато
състоянието се възстановеше напълно
до нивото преди ползването му. Именно
тази последна оценка трябваше да стане
74
предната година, но за абсолютно
сигурност в цифрите, Задругата я отложи
за тази.
А оценката беше тежка. Вероятно
всеки един брат или сестра, тайно
завиждаха на всичките си
предшественици, с изключение на тези
направили направеното, за това че
никога не им се е налагало да вземат
подобно решение. Но съдбата винаги си
вземаше своята цена. Днес Задругата бе
по-могъща и по-богата от всякога.
Империята се разлагаше, а братята
разширяваха своята мрежа, която
трябваше един ден да възроди
75
България. Но тази могъща Задруга
трябваше да направи своята оценка, за
действията на предна задруга, която
щеше да определи моралния облик и
занапред. С други думи, щеше да
определи какво ще прави Задругата в
бъдеще.
-Моята лична оценка, и последна за
Задругата, е че братята ни са постъпили
мъдро. – каза Княгинята - Времето не е
дошло за свобода още. Времето е било
да се спаси народът, а не да се погуби.
Ще запишем моя глас като вяра, че са
постъпили правилно.

76
 До този момент имаше единадесет
подобни оценки. Във всички тях братята,
наследили онези братя в трудния
момент, ги бяха подкрепили. Веднъж
обаче оценката беше равенство – шест
на шест гласа. Това стана по време на
войната на Петър Велики с турците, в
която могъществото на Русия и
неизбежността рано или късно тя да
изтласка султана от Балканите, бе
станала неоспорима. Въпреки това,
последващите оценки винаги бяха с
одобрение за братята.
-И аз бих постъпил като тях. И аз бих
избрал, това което неживелите тогава,
77
ще нарекат позор. – гласът на Кавхана
подкрепи този на Княгинята.
Настъпи кратко мълчание. Трети глас
не се появи веднага. Не се появи и първи
глас против. Всички мислеха. Всички
мислеха…
Сто години преди това, крайни
фанатици бяха превзели Империята и
започнаха невиждани действия както
вътре, така и вън. В това време турците
опитаха за втори път да превземат
Виена, и с тази си лудост да поставят
началото на края си. Но почти бяха
успели да я превземат.

78
 А малко преди това – направиха най-
големия си и жесток опит да погубят
християните на Балканите. Десетки
хиляди българи, сърби и гърци бяха
избити или принудени да си сменят
вярата и имената. Това беше най-
черният период в цялото съществуване
на българския народ.
А Империята доближаваше зенита си.
Нямаше достойни врагове. Австрийците
на запад се страхуваха и строяха дебели
стени. Унгарците бяха сломени. В
руските земи нямаше сила и воля за
война. Болярите и царят бяха заети с
вътрешни проблеми. Това беше времето
79
преди австрийци и поляци да съкрушат
султана на запад, и преди Петър Велики
да го съкруши на Изток. Това беше
времето, в което султанът беше най-
могъщият господар на Земята, а точно
този султан и обкръжението му бяха най-
ревностните и фанатизирани
мюсюлмани. Те искаха да премахнат
християните, да ислямизират всички и
после да ги направят децата им турци.
В този труден момент, Задругата вече
беше набрала значителна сила. Имаше
огромно богатство, сравнимо с това на
малък европейски монарх. Имаше
хиляди обучени със старото българско
80
бойно изкуство монаси. Имаше достъп
до търговци на оръжие. И най-важното –
за пръв път откакто бе дошло робството,
имаше огромен гняв сред народа,
способен да го вдигне на бунт.
Жестокостите на турците, набитите на
колове българи, изнасилените момичета,
живите изгорени попове, разсипаните
села и градчета, порутените църкви –
всичко това се разнесе като неудържима
мълва им целия Балкански полуостров.
Уплашени, хората се хванаха за вили и
сопи, за сърпове, ловците пристегнаха
лъковете си, овчарите взеха по-дебели
криваци. Из цялата империя се разнесе
81
ропот, пашите пишеха обезпокоителни
писма до Падишаха. Но той отговори с
още по-голяма жестокост. Не опита да
загаси огъня, а го поля с още масло.
Това беше моментът, в който
Задругата трябваше да вземе първото си
важно решение. До сега бе работила
тиха, бе трупала сила, именно за момент
като този. И силата съществуваше.
Но братята бяха разединени. Не от
страх, а от мъдрост. Някои от тях бяха
гневни, че този момент е дошъл толкова
рано. Събираха се няколко пъти в
месеца. Умуваха, мъдруваха. Бяха
смели, и се страхуваха едновременно.
82
 И накрая решиха мъдрото, но
абсолютно не-героично. Времето не е
дошло народът да се освободи. Времето
е да се спаси народът, и още да се
изчака.
Споровете бяха огромни. Застрашена
бе самата Задруга. Но накрая
последваха завета на основателя,
каквото се реши около дървената маса,
да се спазва от всички. Никога да не се
допуска разединение. А решението
беше, че империята е твърде силна, за
да бъде победена дори и много гневен
народ, с помощта на силна Задруга.
Австрийците няма да помогнат, русите
83
гледат себе си. Решението беше, че ако
народът се вдигне, това ще е малък
кратък блясък на звезда в небето. И
после би дошла абсолютната тъмнина.
Решението беше, че провален бунт ще
помогне на султана да изпълни
замислите си. А колкото е по-голям
бунтът, преди да се провали, толкова по-
голяма ще е помощта за султана.
Задругата имаше огромен ресурс, би
могла да разклати империята. Но този
ресурс би могъл и напълно да унищожи
българския народ.
Затова братята взеха решение, което
дори гласувалите за него, после
84
наричаха „мъдрото предателство“.
Решението беше да се използва
натрупаното богатство, за да се усмирят
турците и да спре ислямизацията. Да се
ползват всички хора на Задругата във
властта, за да омекотяват удара върху
народа. Да се раздават щедро подкупи
на всеки, който иска, само и само да се
спре процесът на помохамеданчване.
И този опит успя. Похарчено с огромно
отвращение и покруса бе повече от
половината натрупано от всички Задруги
преди това. Хиляди чиновници получиха
златото на гяурите, за да омилостивят
султана. Говори се, че пари стигнали
85
дори до агата на еничарския корпус, та
дори до самия велик везир. Подкупиха се
имами и ходжи, подкупиха се уважавани
личности в самата империя. Подкупиха
се хора да говорят колкото покорни са
християните, как си плащат данъците и
почитат Падишаха. И да сочат като
истински врагове неверниците извън
империята, които презират Пророка, и
кроят планове срещу султана. В
известен смисъл, това злато може дори
да насърчи войната с австрийците и
обсадата на Виена.
Но така или иначе, ислямизацията
спря. Задругата успя да спаси народа, но
86
успя и да го усмири, и да потуши
готовността му за бунт. Вместо да даде
парите за пушки и топове, тя ги даде за
да корумпира и разлага империята.
Народът бе спасен, Задругата сериозно
отслабена и с предстоящи десетилетия
на възстановяване. А братята – с
натежали от съмнения съвести…
-И аз слагам душата си при тази на
братята ни. Битка се води, когато може
да бъде спечелена. Мъдра е
спечелената битка, а не загубената… -
третият глас беше на Игумена.
-Моят глас също подкрепя братята ни.
Но искам да се запише, че ги подкрепям,
87
че са постъпили мъдро, а не че са
постъпили така. Времето се променя,
мъдрото днес вече е друго. Не винаги
следва да постъпваме така. – гласът бе
на Болярина.
Последваха още 3 такива гласа, с
което подкрепата стана 7. Мнозинство.
Но 4 от тези 7 бяха, че и времената се
менят. Морално Задругата бе спасена.
Но времето вече налагаше и промени в
морала. И те се случваха.
-Аз твърдо подкрепям братята. Дори
днес още не сме готови за въстание. –
осми глас. Патриарха. – Моето мнение е,
че дори братята ни са попречили на
88
истинския замисъл на фанатиците от
преди век. Аз мисля, че султанът
умишлено е бил толкова жесток, и не е
слушал собствените си обезпокоени
паши. Той е искал именно да предизвика
бунт, който да му развърже ръцете за
още по-голяма жестокост и съсипване на
всички християни. Намесата на
Задругата, макар привидно да изглежда
страхлива и предателска, е
предотвратила този замисъл.
Погледнете само що за армия стовари
само след няколко години под Виена.
Тази армия дали не е била готова и за
нас? Моето мнение е, че не само не са
89
си сложили грях братята на душите си.
Моето мнение е, че заради това им дело,
са от дясната страна на Иисуса Христа в
царството небесно…
Това беше най-безусловния и
вдъхновен глас до момента. Княгинята
се усмихна под булото си, усмивка, която
нямаше кой да види. Последва нов глас.
-Братя мои, сестро, аз не само ще
подкрепя братята ни от преди век. Аз ще
река, че и днес не сме готови за
въстание. Силата на Задругата все още
не можа да събори Падишаха. Работата
ни е да правим Падишаха по-слаб, да
съхраняваме българите, и най-важното –
90
да наклоним везните в точния момент.
За това сме създадени, за това трупаме
власт и злато. За да наклоним везните.
България ще бъде преродена, когато
сила, съизмерима със султана, го
съкруши. Когато стане невъзможно да
удържа полуострова със сила. Тогава
нашият удар ще донесе свободата ни.
Запишете моя девети глас като моят грях
към този на братята. – това изрече
Бедняка.
-И аз мисля като моя брат Бедняка,
ние все още сме малки, за да победим
султана, но големи, за да помогнем на
друг да го победи. Нашата цел е да
91
помагаме на враговете му. И нека не
забравяме, че нашата мисия е най-
трудна от на всички други поробени
народи. Прероди ли се България, въпрос
на време е Османската империя да
изчезне. Ние сме в самия и център,
досами столицата стигаме. Ние държим
полуострова, или половината приходи в
хазната на Падишаха. Ако загуби сърби
или гърци, губи трохи. Ако загуби
българите, султанът ще загуби и сърби,
и гърци, и всичко в Европа. Битката за
България ще е най-жестоката.
Империята ще хвърли всичко в нея.
Затова и е немислимо Задругата сама да
92
победи. Поне не все още. Нашата цел е
да пазим народа, да разлагаме властта,
да донасяме информация на Русия,
Австрия и на всички врагове на турците.
Задругата може да победи единствено в
своята тайна война. Като победим в нея,
империята ще бъде обречена. Запишете
моя глас към грешниците. – думите бяха
на Смирения.
Останаха само 2 гласа – Воеводата и
Петър. И двамата мълчаха. Имаха право
на това.
-Братята ни, които не са гласували, ще
кажат ли своята дума? – обърна се към
тях Княгинята.
93
 Мълчанието не се промени. Тогава тя
каза:
-Имаме 10 души, които слагат греха
върху себе си. Четири от тях казват, че
това е мъдрост, но мъдростта се
променя. Двама мълчат. От това
гласуване, Задругата би следвало да
реши следното – Братята ни са
постъпили правилно, и е морално да
отстъпиш, когато врагът е много по-
силен. Скритата победа също е победа.
Потурчването е спряло, народът е
спасен, и продължава да се множи. Но
ще дойде време, в което войната вече
няма да бъде тайна…
94
 Има ли брат да не е съгласен с това
решение, което да впишем като морална
оценка на Задругата като цяло?
-Аз не мълчах, защото съм против
братята ни. Мълчах, защото съм
объркан. Нека моето мълчание не пречи
на здравата мисъл на тези от нас, които
не са объркани. – каза Воеводата.
-Все едно аз казах това. – допълни
Петър.
-Значи едно голямо бреме, тежащо
близо един век, слиза от плещите ни.
Дали взехме мъдро решение, ще ни
съдят наследниците ни в бъдеще. Но
решението е взето – тайното е мъдро, но
95
не може да остане вечно тайно. Това и
ще впишем в самия ръкопис на
основателя.
С тези финални думи, съвещанието
приключи. Качулатите фигури са
отдалечиха от масата. Едни гледаха
реката, други седнаха на камъните,
трети си говореха помежду си.
Всеки си трябваше да си тръгне сам. А
заради закъснението, на Игумена се
падна да изчака последен.
Изходът от тази пещера, която турците
наричаха "Ахорлакимето", или
клокотник, беше един единствен. Дълъг
тунел, на места доста нестабилен, и
96
укрепен от Задругата. Всъщност,
единствено дванайсетте сговорници
знаеха как да влизат и излизат. Това
правеше пещерата идеално място за
тайната им дейност, която от векове
подкопаваше империята и се опитваше –
доколкото може, да опазва народа от
поне част от тежестите на робията. На 3
места в тунела бяха разположени бурета
с барут. Ако нещо бидеше разкрито,
пещерата щеше да бъде затворена, и да
остане такава, поне докато някой
измисли как да пробие стотици метри
здрава скала.

97
 Турците слабо се интересуваха от
това място, всъщност никой изобщо не
предполагаше каква огромна кухина се
крие вътре. Но още преди турците,
предните господари на тези земи, бяха
създали легенди, предавани от уста на
уста и до днес. Траките вярваха, че на
това място се намира входът към
подземното царство, през който Орфей
се е спуснал, за да освободи Евридика
от Хадес. По-късно българите-християни
бяха започнали да вярват, че на това
място е входът към Пъкъла. Носеха се
легенди, че никой тръгнал по реката от
едната страна на скалата, не е излязъл
98
от другата. Сякаш самият господар на
тъмния свят, самият Дявол, стоеше
вътре и прибираше душите на
смелчаците. Страхопочитанието беше
огромно, и то бе родило и народното име
на пещерата, което ползваха българите
– „Дяволското гърло“.
От векове ползваща я за тайните си
дела, Задругата не беше срещнала нито
дявол, нито демон, нито дори някой
обикновен змей там. Единствените и
обитатели, извън дванайсетте
сговорници, бяха прилепите. Понякога в
реката се виждаха риби. Но дори самата
Задруга не беше проучила всичко. Пътят
99
и беше през сушата и тунели, братята
никога не бяха опитвали да минават през
реката, която водела към Ада. Но тази
река със сигурност беше добра преграда,
и ако Дяволът пазеше някой да не влезе
от там, то Задругата трудно би могла да
се надява на по-голяма сигурност…
Игумена накрая се измъкна измежду
студените стени, загаси последната
факла и я хвърли в реката. Никакви
следи не трябваше до остават дори на
входа. След това се качи на коня си и
потегли към Кресна. Бе получил вест, че
е сменен местният чорбаджия с един
много верен нему човек…
100
 3.Таксидиотът на Хилендар

Велко спря коня си точно пред

огромната порта на чорбаджийската
къща. Чорбаджи Хасан – новият
султански чиновник по събирането на
данъците бе получил от стария не само
поста, но и къщата му. Уплашен от
всичко, което чу, и което ако би чул
везирят, щеше да обеси самия Хасан,
Али Ага побърза да се изниже и от
длъжността, и от имотите си. Хасан му
предложи добра, но все пак ниска сума
за къщата, и онзи бързо прие. След като
101
изчезна от града, слуховете плъзнаха, че
избягал към Солун, и после – към Египет.
Една доста непокорна провинция, в
която беше по-важно да уважаваш
местния паша, отколкото самия султан.
Всъщност, султанът не търсеше Али Ага,
нито някой се интересуваше от него. Но
Али Ага се страхуваше да не започнат да
го търсят някога. Така Чорбаджи Хасан
Ага се сдоби с нов пост, и с ново имение,
по волята на славния везир Мехмед.
Българският слуга отвори вратата и
покани важния евреин. Вътре вече бяха
други двама приятели на чорбаджията –
един човек в черно расо и един грък.
102
Щедра маса пълна с гозби в средата
очакваше уморения пътник. Имаше и
свинско, и вино. Слугата тихомълком
излезе.
-Добре дошъл, Велко. Поздравявам те
за добрата работа, която свърши в
Цариград… - тези думи излязоха от
устата не на домакина, а на онзи в
расото.
-Благодаря за оценката, дядо
Викентий. Още една малка прашинка в
борбата за България… - отвърна
смирено Велко.
Бившият игумен на Рилския манастир
беше главата на тази завера. Все още го
103
наричаха Игумена, в знак на уважение, и
най-вече – в знак на почит към всичко,
което бе направил за страната си. Това
беше най-опасния враг на султана, за
когото самият султан дори не
подозираше. Именно той въведе в
Задругата бащата на Велко, и след
много изпитания – и самия Велко.
Именно благодарение на него, този млад
българин получи превъзходно
образование, а по-късно се превърна в
евреина Езра Амар. Всичките умения по
търговия и сделки, бяха получени от
Викентий, и от учителите, които той му
намери. Всичките пари бяха на Викентий.
104
Парите на Велко, тези на баща му, тези
на другите свещеници и съзаклятници.
Всъщност – не негови – те бяха на
святото дело. Викентий до такава степен
не искаше да се докосва до златото, че
го бе разделил и оставил на другите в
Задругата да го пазят. Абсолютен
светец, мислеше си понякога Велко.
Един светец, който градеше мрежа из
цялата страна, имаше стотици връзки и
познати, стотици ядра като това, към
което принадлежеше и Велко. Един
човек, който се надяваше един ден да
освободи България.

105
 Разбира се, Велко ни най-малко не
подозираше пълната истина. За него
Задругата беше светът на Игумена, така
както беше за баща му, и за всички други
от сговора на Игумена. Винаги и всякога
само дванайсет души щяха да знаят
пълната истина. И Велко бе много близо
да стане един от тях, без дори да го
подозира.
-Мехмед Паша се оказа доста добър
твой приятел… - усмихнато каза Хасан
Ага, чието истинско име беше Радослав.
Пореден българин, на когото бяха
откраднали турска самоличност и го
готвеха за инфилтрация в империята.
106
Хасан Ага бе истинска личност. И беше
служил в армията, и действително беше
ерген, отдаден на работата си. Но просто
бе убит при едно нападение на хайдути.
И тъй като въпросните хайдути бяха на
служба при Игумена, то те изпълниха
чинно заръките му – запазиха дрехите и
документите на убития. След което
Радослав продължи пътя му и се появи
като чифликчия в Кресна. Чифликът,
разбира се, беше купен с пари на
Задругата. А няколко години по-късно,
евреинът Езра убеди своя длъжник
везирят Мехмед, да го назначи за
чиновник по събирането на данъците.
107
 -Мехмед Паша е добър приятел на
всеки, от когото може да вземе пари… -
каза Велко.
-Четиристотин гроша не са ниска цена
за този пост, - каза Игумена – някои
турци се сдобиват с подобни постове по-
евтино.
-Все пак, ние не сме турци, а и с
времето ще изплатим разхода. – каза
Велко.
-Ще го изплатим малко по-рано от
предвиденото. – каза Радослав – Това,
което подозирах, се оказа по-голямо от
очакваното.

108
 -Да, нашият брат Радослав много
правилно усети, че Кресна носи ниски
данъци, заради сговор на чорбаджията с
турските първенци. – каза дядо Викентий
– Резервът се оказа по-голям, ще
изплатим загубите за около година.
-А и агите ми се струват уплашени, и
се молят за пощада. – каза Радослав –
Али Ага избяга, но те нямат този избор. А
преди да избяга, ги е уплашил, че
везирят може да научи какво вършат.
Лично всички ми дойдоха да ме молят да
не казвам на пашата и на кадията. И аз
се съгласих.

109
 -Ако Мехмед паша заподозре, че ще
докарваме повече пари на султана като
съберем скритите данъци на турците, ще
ни избеси до един. – каза Велко.
-Няма да разбере, поне не и докато не
дойдат първите данъци. – каза Игумена
– а след това, и да разбере, няма да го
интересува. Застрашени сме само ако
разбере, преди да е усетил вкуса на
парите, и преди султанът да прати
хвалебствена грамота до Хасан Ага.
-Рискът това да стане е нищожен.
Никой от агите не смее да гъкне в
момента. – обясни Радослав.

110
 -Така от отстъпката, която ни се
полага, и от рушветите на агите, ще
съберем четиристотин гроша за година.
След това ще започнем да попълваме
съкровището на Задругата. – каза
Игумена.
-Надявам се Мехмед паша скоро да ми
поиска нов заем… - каза Велко, а
останалите се разсмяха шумно.
-Следващата ти задача, Велко, е в
Солун. – каза Викентий - Един богат грък
е починал и не е оставил наследници.
Пашата е прибрал парите му, но имотите
отиват на търг. Има едно място в
еврейската улица, което е отдавал под
111
наем. То е важно за нас. Ще получим
позиция, от която да слухтим какво
говорят евреите. Ще го прикрием като
дюкян с малка печалба. Но друг, освен
евреин не може да го купи. Местните
вече са подкупили пашата да направи
търга само между евреи. Затова ти
единствен в Задругата можеш да се
справиш. Не пести пари, но гледай и да
не платиш прекалено много. Евреите не
плащат много за нищо, не буди
подозрения…
-Ще се справя по-добре от всеки
евреин, дядо Викентие…

112
 -Не се съмнявам, ти си един от най-
добрите ми ученици, Велко… Нашият
брат Петър ще те заведе до Солун и ще
те въведе в делата ни там. – Игумена
погледна към гърка.
С истинско име Петър, и фалшиво
Ставрос, това беше основният шпионин
на Задругата в Солун и целия регион. Но
просто да заведе Велко до града
изглеждаше странно. Едва ли беше
дошъл за това.
-Ще се радвам да помогна на брата ни
Велко. Надявам се да се позадържи в
Солун. Още един брат там ще е полезен
на делото. – каза гъркът.
113
 -Велко рядко се задържа някъде, но
често посещава местата, където е бил. –
каза Викентий – Той има дела из цялата
империя, но за да поддържа прикритието
си, трябва периодично да се появява
навсякъде. Тоест, ако купи имота, ще
трябва периодично да минава и през
Солун. И ти ще имаш приятел по-често
там…
-Ще направя всичко, което мога, за да
добие имота… - усмихна се Петър.
Игумена също се усмихна, след което
мина на другия въпрос:

114
 -Като свършихме важната работа,
кажи сега за онзи интересен монах, дето
си чул нещо за него…
Велко и Радослав Ага наостриха уши.
Измежду монасите най-често се
намираха нови братя за Задругата.
Имаше шанс нов човек да мине
убийствено тежките проверки и да се
разшири семейството им. Всъщност,
истината беше малко по-различна…
-Той е таксидиот1. Пътуващ монах. –
обясни Петър - Замонашил се е преди
петнайсет години, много е чел, издигнал
се е дори до проигумен. Но докато е

1
Таксидиот – пътуващ монах, който проповядва и събира дарения.

115
обикалял да проповядва и събира
дарения, навсякъде е чел каквото е
намерил за България. Със сигурност се
знае, че е чел много в Сремски
Карловци2 и е донесъл от там дебел
кочан записки. Изглежда пише нещо,
защото доста за дълго се затваря в
килията си. И доста мастило и хартия
влизат вътре. Също често рови из
библиотеките на манастирите. Обиколил
е всички в Света Гора. Този човек, най-
вероятно търси нещо…
-Това е важна информация, братко
Петре. Много по-важна, отколкото

2
Сремски Карловци – град във Войводина, Северна Сърбия, близо до Унгария.

116
мислиш. Какви хора имаме в неговия
манастир? – попита Игумена.
-Той е в Хилендар. Братя там знаеш
нямаме, но имаме много близки
приятели, които са ни помагали. Там има
много сърби, но пак имаме хора. В
съседния манастир – Зограф, пък ние
издигнахме игумена. Можем да проверим
всичко в Света Гора. – отговори гъркът.
-Важно е да го направим. Много важно.
– тонът на Игумена беше станал твърде
сериозен и озадачи останалите, на фона
на почти веселата атмосфера преди
това. – Трябва да разберем какво прави

117
този човек. На всяка цена някой да
проникне в килията му и да види.
-Да влезеш в монашеска килия не е
трудно, дядо Викентие, но до сега не сме
правили това при никой монах, когото
сме привличали. Дори за брат. Странни
заръки ни даваш. – каза гъркът.
-Не говорим за нов съюзник, или за
брат, братя мои. Говорим за нещо, което
все някога трябваше да се случи, и за
което Задругата ще трябва да вземе
мерки. Дори представа си нямате как
един монах, който рови в историята,
може да е важен за нас. Непременно да
се разбере що върши този човек. А ти
118
братко Велко, няма да напускаш Солун,
докато не уредим и този въпрос.
-Да, дядо Викентий. – отговори Велко.
-А, Петре, как се казва този монах, да
разпитам и аз за него?
-Паисий, братко Викентий – йеромонах
Паисий…

1388
-Този манастир не иска парите ти,
Шишмане. Върви си, дай ги за войската,
ако още е останала и капка българин у
теб… - каза очевидно силно ядосан
игуменът с презрение, което не бе
изпитвал никой друг цар никога.
119
 -Всъщност парите са най-малкото, за
което съм дошъл, дядо Серафиме.
Дошъл съм не да давам, а да взема… -
отговори царят.
-Каквото и да искаш вземай го и се
махай. И без това скоро турците ще го
вземат.
-Виж, дядо Серафиме, моля те за
помощ. Тя е за България…
-Какво може да се помогне на
България без цар и с феодали, които се
молят на султана да ги направи паши?
Свърши се с България. Разсипахте я –
ти, брат ти, баща ти, деспотите, дето
вместо да ти служат, си ги оставил да те
120
грабят. Няма България вече. Вземи това
злато, купи за последно лъкове и
мечове, събери последните български
мъже, и умрете. Така поне себе си ще
спасите. Господ ще ви приеме в
обятията си. Спасете себе си, след като
провалихте народа…
-Знаеш ли, дядо Серафиме, че същото
е казал Иван Рилски на цар Петър. Ако
имаш злато, купувай войска, не храни
монаси…
-Не ме сравнявай с него. Той е светец,
а аз съм един обикновен планински поп.
Но себе си наистина можеш да сравниш
с Петър. Царят на пропадането на
121
България. Само че този път спасение
няма да има. Не са ромеите нашите
врагове. Не са християни, не са човеци.
България ще бъде залята от поганците, и
жив българин няма да остане… Затова
ти казвам – по-добре умри от меч,
отколкото от позор или заклан като агне
на жертвеника…
След тези думи се случи нещо, което
не се беше случвало в България от
близо век. От времето, когато Светослав
се бе изправил срещу Чака, или дори по-
назад – от времето, в което синът на
стария Асен се беше изправил срещу
Теодора Комнина. Случи се царят да
122
извади онази сила и магия на
българските царе, с която смразяваха и
врагове и приятели. Шишман се изправи,
очите му заблестяха, и изрева:
-Ти Серафиме, поп жалък, ти си мой
слуга, и слуга на България. И ще ме
слушаш, защото само така ще спасим
България! Чу ли ме презрени епископе
на Рила, който вече се е предал! Чу ли
своя цар! Царят на българите!
Серафим се сащиса. Дали наистина
това се предаваше по кръвна линия,
дали имаше нещо от стария асенев род у
Шишмана? Дали това не беше страховит

123
звяр като Иваница3? От къде се появи
това нещо тук пред него, със светещи
очи?
-Готов съм да служа на всяка надежда,
царю, но надежда няма, и дори да си нов
Асен или Симеон дори, не можеш вече
спаси нищо. Защо не беше така жесток и
страшен за турците, както си сега за мен,
Шишмане?
-Защото Серафиме, Асен не бе ударен
от чумата, не бе ограбен от васалите си,
и най-важното – защото имаше единен
народ зад себе си. Но аз съм асеневец
като тях, и аз ще спася България. Макар

3
Иваница – цар Калоян, българското му име, преди да приеме корона от папата.

124
и не както би искал ти да го направя, и
както биха искали и те…
-Ще чуя всяка твоя дума тази нощ,
Шишмане. Моля се на Господ да не си
полудял и искрите в очите ти да не
значат още мъки за народа, към тези що
поганците носят. Ще те изслушам, и ще
се моля за надежда…
-Чуй ме сега, дядо Серафиме, - тонът
на царя отново стана благ и смирен –
Чуй ме - златото ще остане при теб, ще
дойде и още, ще има злато и на друго
място – при други като теб. Но важното е
ти какво ще дадеш. Ще поискам две

125
големи неща, и ти ще трябва да ми ги
дадеш…
-Какво е останало в този манастир,
Шишмане? Шепа монаси, които турците
ще изколят съвсем скоро…
-Няма да ви изколят, не и съвсем
скоро. Но искам от теб и от твоите
монаси първо – да препишете стотици
държавни документи, и да съхраните
преписите. И да го направите бързо…
-Можем да препишем каквото искаш,
но не разбирам. Вероятно искаш да
опазиш някакви свитъци от турците.
Защо просто не ги скриеш?

126
 -Защото тогава турците ще ги търсят,
докато не ги намерят. И могат да
намерят и тях, и други работи, които ще
има важни. Всеки завоевател на
различна култура първо унищожава
културата. А султанът не е глупав за
това и ще го направи. Затова ще му
оставя оригиналите да ги изгори. А вие
ще пазите преписите…
-Това е мъдър ход… - каза
свещеникът.
-Трябва да действате бързо.
Прехвърлете съдържанието, не държа
да е красиво изписано, няма нужда да го
правите като царски документ. Просто
127
историята да знае какво е било написано
в тези свитъци.
-Ще се оправим дори с хиляда свитъка
за не повече от половин година. Ако
Господ ни даде толкова…
-И да не ви даде Господ, твоят цар ще
ти даде… И сега и второто, което ще
поискам – то е много по-важно. То е
надеждата, за която се молиш…
-Какво искаш, царю на България? –
попита уважително и вече почти върнал
си вярата Серафим.
-Искам теб…

128
 4.Каперите на Викентий

Вероятно Игумена имаше в какво да се

съмнява, и затова заръча тази проверка,
мислеше си Велко докато яздеха към
Солун, заедно с Петър. Този монах
Паисий очевидно бе умен човек, а и не
му липсваха умения да напредне. Бе
станал йеромонах, и дори проигумен. С
оглед на възрастта му, имаше всички
шансове да стане игумен. В същото
време, вместо да стои в манастира, и да
събира подкрепа, той се луташе по света
да събира дарения. И очевидно –
информация. Таксидиотът също беше
129
издигнал се монах, само на най-
проверените даваха такава мисия. Но
все пак това бе трудна работа,
изискваща ежедневни усилия, и понякога
– дори отдалечаваща те от духовното.
Спокойствието на манастира, и
възможността да станеш пръв между
монасите, това беше по-привлекателно.
И повечето монаси го предпочитаха.
Много рядко някой с шанс за нещо
повече в манастира, се отказваше в
полза на мисионерството. Монах, който
отказва да стане игумен и да се издигне,
и се занимава с писане и проповеди, със
сигурност е съмнителен, реши Велко. И
130
това следваше да се изясни напълно.
Можеше Задругата да намери нов брат…
-Кой е най-богатият евреин в Солун. –
попита той спътника си.
-Ариел Ешкенази. Дядо му е избягал
от Испания и донесъл тук хиляди
грошове от имането си. – отговори Петър
– В момента държи шест дюкяна само на
еврейската улица, и дава пет от тях под
наем. В един е самият той и дава пари
на лихва. Има и няколко сгради близо до
центъра на града. Според слухове,
държи и няколко кораба на
пристанището.

131
 -Кой е вторият най-богат? – попита
отново Велко.
-Братовчед му Арон Ешкенази. Той
има по-малко имоти, но притежава 3
кораба. Защо те интересуват тези
евреи?
-Познаваш ли ги? – продължи Велко.
-Евреите и гърците не се обичат
много. Смятат се за съперници. Гърците
смятат Солун за техен, а евреите им
вземат от печалбите.
-Те и в Цариград са така. И там
гърците го смятат за свой, а чуждите
търговци са натрапници. Дори повече
мразят евреите, защото легенди сочат,
132
че те са помогнали на султана да
превзема града.
-Всички, дето живеят само за
печалбата се мразят едни други… -
философски заключи Петър.
-Та, познаваш ли тия двамата да ме
въведеш при тях?
-Познавам братовчеда. Дължах му
пари преди време и платих в срок.
Евреите обичат да им плащаш в срок.
-Той дали може да ме въведе и при
онзи най-богатия?
-Не съм сигурен. Те май не се
долюбват много братовчедите. – отвърна
Петър.
133
 -И те се мразят, евреите помежду си,
така ли стана… - с лека ирония попита
Велко.
-Е в Цариград да не би да не е така. И
помежду си трудно се траят евреите, а
понякога и роднини са врагове. Който е
станал слуга на печалбата, няма друг
приятел, освен нея… - отговори гъркът.
-Трябва ми да се срещна и с двамата.
– каза Велко.
-Защо са ти. Едва ли ще участват в
търга. Този дюкян е малък, не е от
интересите на богатите евреи. Тя и
самата улица много не ги интересува.
Само наеми събират. Улицата е за
134
дребните и средно заможните. Те са ти
конкурентите.
-Точно затова ми трябват, Петре.
Целта ми не е да се договоря с двамата
Ешкенази да не участват в търга. Целта
ми е да ги уговоря да участват.
-И как ще ги уговориш. Защо му е на
корабен собственик дюкян на еврейската
улица? А другият рентиер си има вече 6
дюкяна там.
-По-друг ми е замисълът, Петре. Искам
да им платя, за да участват привидно. –
обясни Велко.

135
 Петър веднага се усети на къде духа
вятърът. Огромна усмивка грейна под
балканския му мустак.
-Като видят двамата Ешкенази на
търга, останалите ще се откажат? – сети
се той.
-Точно така. Истинската ми
конкуренция ще отпадне. И ще купя
дюкяна възможно най-евтино. – отвърна
Велко.
-Ти сигурен ли си, че не си наистина
евреин? Или си българин, ама вече си
станал евреин…
-С всички учители, които ми намери
Игумена, може и да ме е направил
136
евреин вече… - със задоволство каза
Велко.
-А двамата Ешкенази няма да
изпуснат пари от нищото. – разбра Петър
– Ще вземат твоя подкуп само, за да
плъзне слухът, че ще участват.
-Именно – подкупът и цената заедно,
ще са по-малко от цената на честен търг.
И то доста по-малко… - каза Велко.
-Когато това се разчуе, ще те намразят
всички останали евреи…
-Точно така, евреите мразят онзи, дето
е успял да ги изиграе. Няма по-голямо
признание за един евреин от това да го
намразят другите евреи. Това ще е най-
137
голямото доказателство, че съм истински
евреин…
-Прикритието ти ще стане още по-
здраво… - направи логичния извод
Петър.
-Само трябва да внимавам да не
взема да си повярвам, че наистина съм
станал евреин…
И двамата мощно се разсмяха, а
накрая Петър завърши:
-Гледай вярно да не си повярваш,
защото хайдутите на Игумена много
обичат да обират и да убиват богати
евреи из проходи и друмища…

138
 -За правото дело, няма да си позволя
да се самозабравя… - обеща си Велко
на глас.
На Задругата бе отнело повече от век
време да постави под своя опека
хайдушкото движение. Стартирало
спонтанно, още от първите дни на
робството, при липса на цар и държава,
които да бранят българите, то се бе
превърнало в единствената им надежда.
Това повсеместно разбойничество, което
избуяваше неудържимо при всяко
отслабване на империята, или примерно
при заетост навън, бе единственото
отмъщение, единствената радост, която
139
пълнеше душите на българите. И те се
отблагодариха на хайдутите като
измислиха приказки и легенди за тях,
възпяха ги в песните си. Кой истински,
кой измислен хайдутин, от приказка на
приказка, от песен на песен, имаше вече
цели митове за храбри бойци, които
никога не бяха съществували.
Но за Задругата хайдутството беше
съвсем реален въпрос. То бе възможен
източник на пари, и същевременно –
заплаха. Ако хайдутите започнеха да
прекаляват, това предизвикваше големи
потери и шпиони на султана плъзваха из
цялата империя. Стотици такива
140
разбойници биваха залавяни и обесвани.
А диренето им застрашаваше и работите
на Задругата.
Така накрая един от братята преди
около 2 века, бе предложил решение.
Точно по това време кралете на
западните християни измислиха
„каперите“. Узаконени пирати, с
разрешително да нападат чуждите
кораби. Испанците разрешиха да се
нападат англичани, англичаните –
испанци и т.н. Всеки капер бе закрилян
от съответния крал, и винаги можеше да
избяга при него и да си живее живота

141
непреследван от никого. Узаконени
разбойници.
Същото реши да направи и Задругата.
Трябваше да постави под контрол
хайдутите и да управлява делата им. Да
държи това дето вършеха, под нивото на
търпимост на турците. За да няма потери
и специални преследвания. Така
дългосрочно се осигуряваха най-много
приходи.
В замяна на контрола си, Задругата им
осигури защита. Заловен ли бидеше
хайдутин, веднага му организираха
освобождаване. А ако беше заключен
твърде добре, Задругата не пестеше
142
подкупи, за да го измъкне. В много редки
случаи някой хайдутин стигаше до
Диарбекир, за да го отърват няколко
години по-късно. И нямаше нито един
случай на обесен хайдутин, измежду
заклелите се във вярност на Задругата.
Който пък искаше да сложи край на
тази си работа, получаваше шанс да се
засели където иска из империята, или
дори – извън нея. Имаше неколцина
заминали в странство, с кесия злато,
дадена им от Задругата.
Тези своеобразни „сухоземни капери“
бяха основен източник на онова
богатство, което един ден трябваше да
143
освободи България. Обираха се всякакви
богаташи, освен българи. Евреи, турци,
гърци, чиновници, търговци от Венеция.
Всеки един попаднал на прицела им,
даваше своя дан за свободата. По едно
време Задругата започна дори да
продава „закрила“ срещу хайдутите, с
което едновременно намали нуждата от
обири, и увеличи приходите.
Така днес дядо Викентий разполагаше
под ръка с няколко стотин, а подозираше
Велко – дали пък не бяха няколко
хиляди, главорези и убийци, с които
можеше да се намеси във всяко кътче на
империята.
144
 Малко преди залез-слънце, двамата
конници видяха морето. След час се
озоваха в гръцкия хан, който гледаше
право към пристанището. Велко отседна
там, а Петър веднага отиде до един от
корабите да попита къде е Ешкенази.

1388

Това, което стана в Боженишки Урвич

накара царя да се усъмни в делата си.
Поне за кратко, Шишман се запита,
правилното решение ли е взел. Не че не
го беше обмислял десетки пъти преди
това. И не че не му се бе налагало да
145
убеждава други в него. Но понякога
ставаха събития, които караха човека да
се съмнява.
Цяла България плака като чу. Плака за
героите, и за себе си. Всъщност, плакаха
дори турците. За цената която бяха
платили.
Местният крепостен управител –
севаст Огнян бе един от най-големите
родолюбци, които царят познаваше.
Патриот, смел, и непреклонен. Не се
подчиняваше на Шишмана, дори когато
бе по-право да отстъпиш, отколкото да
се биеш. И сега бе направил последното
геройство в живота си.
146
 Крепостта бе обсадена от месеци. Не
бе ясно дали ще падне, или турците за
пореден път ще се оттеглят, и ще я
оставят за следващата година. Но
севастът бе решил, че е време да сложи
край на агонията. Бе мобилизирал
всички мъже от областта, та дори
юношите. После бе привикал… и жените.
Оставили само децата и по 1 жена на 40
деца да ги гледа. Всичко останало
грабнало меча. Съставил силно
мотивирано народно опълчение, Огнян
наредил да изпишат един прощален
надпис в скалата. След което нападнал
турците. Десет пъти повече от неговата
147
войска. Не бранел крепостта. Отворил
вратите и нападнал.
Станала кървава баня. Всички българи
били избити. Отнесли със себе си тройно
турци.
България не искаше да се предава. Тя
не се предаваше, въпреки безсилието на
своя цар да я спаси. По своему си,
България вземаше висока цена от
турците за това да завладеят тези земи.
Дали замисленото от Шишмана беше
правилното? Или това, което сториха
тези българи беше правилното? Шишман
беше човек, хората грешаха, и той
знаеше това. Страхуваше се дали не
148
греши. Дали не трябваше целият народ
да се вдигне така? Дали биха могли
турците да се опрат тогава?
Но, от друга страна, и тихата битка
беше битка. Важното бе накрая кой ще е
победителят. Тези храбри българи бяха
показали на какво е способен
българският дух, когато се надигне. А
Шишман искаше да даде на този дух
шанс да оцелее, докато укрепне, и дойде
моментът да се надигне. В едно накрая
сигурен бе царят – дали греши или е
прав, няма значение. И той, както и
загиналите се стремеше към същото –
България да я има напред във вековете.
149
А след като помислите ни са чисти, дори
да сгрешиш нещо, Бог ще те поправи по
пътя…
Царят нареди тези около седемстотин
сирачета, останали след битката, да
бъдат изпратени по други семейства, и
всяко – с кесийка злато. Родителите бяха
загинали, но децата им трябваше да
продължат тази храбра кръв… А
надписът на севаст Огняна, бе по царска
заповед, засипан с пръст. До
следващата година трева и храсталак
щеше да го покрие, и никой турчин да не
го докосне.

150
 5.Килията

В топлата ранно лятна нощ, една

фигура цялата в черно се промъкна
незабележимо до килията на този
странен монах. Толкова леко и изкусно
стъпяше, че дори едно проскърцване не
се получи от дървения под пред вратата.
Носеше със себе си няколко свои свещи,
за да не се наложи да ползва тези вътре
и онзи да се усети, че някой е влизал.
Носеше и мастило и доста хартия.
Ключалката на една манастирска стая не
би била проблем дори за дете, а какво
остава за монах-воин. Нито
151
проникването в манастира, нито в стаята
се оказа проблем за изпратения от
Петър да провери какво се случва в тази
килия. Първоначално той мислеше да
поиска помощ от някой от местните
монаси. Но после съобрази, че ако в
килията се намереше нещо интересно,
то за него биха могли да научат и други
хора. Затова прати един от воините.
Когато шпионинът се озова вътре,
първо затъмни всички прозорци. Сетне
запали една от своите свещи и започна
да оглежда. Съвсем обикновена скромна
монашеска килия. На масата имаше
свещник, мастило и хартия. Но нищо
152
написано. Воинът започна да оглежда
внимателно всеки ъгъл, всяка цепнатина
в стените. Разбира се, провери двата
скрина, и погледна под леглото. Но
просто защото трябваше да го направи,
и без да очаква да открие нещо. Ако би
било ден, би намерил по-лесно всяко
скришно място. Сега на две слаби свещи
беше трудно. Но все пак този монах бе
просто монах, а не шпионин и воин,
който да знае всички тънкости на
военното дело и на криенето и
разкриването на укритото. След не
повече от четвърт час намери тайника.
Малка дъсчица точно под единия крак на
153
масата. След като я повдигна, видя
вътре точно онова, което му бе казал да
търси Петър – много на брой листове
хартия, добре подредени и повечето от
тях изписани. На някои имаше
задрасквания, а няколко бяха силно
измачкани.
Воинът огледа листовете и на око
прецени, че са около петдесетина.
Погледна заглавната страница. Видя
интересен текст. Преписа заглавието.
След това изпълни заръката на Петър
точно както му я беше казал – от всяка
страница да препише по един ред.
Време да се преписва всичко нямаше, а
154
Задругата се интересуваше
приблизително да знае за какво става
дума. При нужда, щяха да изпратят нов
човек.
Шпионинът се зае с делото си. Докато
ръката му се движеше по листа, ушите
не изпускаха нито един шум, който
лятната нощ можеше да даде в
манастира. Колкото важно бе да свърши
работата, толкова беше и да не го
усетят.
След около час работата беше
свършена. Прибра отново всичко в
тайника, като внимаваше по нищо
оставеното да не се отличава от
155
завареното. Загаси свещите, прибра ги в
торбата си и изчака няколко минути
очите му да свикнат с тъмнината. След
това се изниза също толкова безшумно,
колкото и беше дошъл. Минути по-късно
яхнал коня си, се отправи към Солун.
Но една мисъл се бе загнездила в ума
му, и покълваше, и ставаше все по-
интересна. Монасите-воини не бяха
просто воини. Те бяха много начетени и
подготвени. Знаеха езиците на
империята, можеха да воюват, но
можеха и да творят. И макар да не би
могъл да прочете всичко, което му
възложиха да разбере, той вече бе
156
заинтригуван. Този монах бе почти
написал и завършил простовата книжка с
миналото на България. С миналото от
преди империята. Същото онова, което
воините бяха учили от книгите на
Задругата. Само че те трябваше да четат
различни книги, и то в оригинал на
стария език, или пък техен препис. А
това бе събрано на едно място от много
книги, и написано на простия и
разбираем съвременен български говор.
Воините знаеха миналото на
България, и се готвеха един ден да я
преродят. Но този човек се готвеше да
отвори очите на самия народ. И сякаш се
157
бе справил доста добре – просто, ясно и
точно…
Може би Петър ще го покани в
Задругата, мислеше си воинът. И в
миналото родолюбиви българи,
намерени и изпитани подходящо, точно
така влизаха в Задругата. Сигурно
търсят хора за Задругата, почти уверен
бе воинът. Но от друга страна, самата
Задруга винаги би могла да напише
подобна книга, и да я пусне сред народа.
Защо не го бе направила? И ако това не
бе важно за нея, защо се интересуваше
от делото на монаха…

158
 Такива мисли и въпроси запълниха
съзнанието на конника в целия му път до
града.

1388
Когато Мирчо получи писмото,
първоначално помисли, че е някаква
измама. Но провери внимателно – и
пергаментът беше царски, и печатът
беше на Шишман, и почеркът беше
неговия. Нямаше измама. И макар все
повече да се съмняваше в лоялността на
царя си към царството му, реши да
изпълни указанието. Само взе предпазни
мерки. Десет войника скрити в храстите,
159
за да дойдат да го измъкнат ако се
окажеше засада.
Но не се оказа. Точно като написаното
в писмото, се появи група от около
петдесетина човека. „Ако стане битка, с
десетима няма да се спася“, помисли си
Мирчо. Един от групата се отдели и
дойде при него. Обещаният в писмото
пратеник с важно съобщение.
-Аз съм Мирчо, по волята на Бога и на
царя ни Шишмана, владетел на цяло
Влашко… - каза той.
Онзи отметна качулката си и смрази
Мирча.

160
 -Аз съм Шишман, по волята на Бога,
твой цар и на цяла България… -
усмихнато каза, и добави – Но не за още
дълго…
-Шишмане, царю, ти? Какво правиш
тук само с тези хора? Султанът ще си
реши проблемите за една нощ само ако
разбере… - каза изненадано Мирчо.
-Ако тези хора са малко, какво ли ще
кажеш като си тръгна? – загадъчно каза
Шишман, и додаде – А султанът в
момента не мисли за мен, дори за Мизия
не мисли. Сега султанът е проблем на
Лазар4.

4
Крал Лазар – сръбският владетел по време на Шишман.

161
 -Султанът от тези мисли става силен,
Шишмане… - огорчението личеше в
думите на деспота на Влахия.
Разделението на балканските владетели
за половин век бе превърнало Балканите
от център на европейската цивилизация
в лесна плячка за мюсюлманското
нашествие.
-Вече пратих помощ на Лазар. Но тя
едва ли ще го спаси. – отвърна царят.
-От половин век така воюваме с
турците, Шишмане. Все с малко помощ, и
все някой пази нещо за себе си. Затова
все ни бият по отделно и слаби. – каза
Мирчо.
162
 -Никой не знае това по-добре от мен,
Мирчо. – рече Шишман.
-Тогава защо не се съберем всички
заедно. И в една битка да сразим
поганците, или да умрем. Прати и мен
при Лазар. Имам две хиляди верни
бойци. Храбри българи…
-Султанът ще поведе поне петдесет
пъти по толкова, Мирчо. Няма да го
спрете. Нито ти, нито Лазар с неговите
трийсет хиляди сърби…
-Лазар вече веднъж срази поганците! –
възропта Мирчо.
-Да, срази ги, и това е славна победа
за християните. Но султанът има толкова
163
армия и толкова злато, че може десет
път да праща армии като при Плочник5.
И един път от десет да победи, това ще
е краят на Лазар. Докато Лазар с всяка
победа само печели още година-две…
-Ти май си се предал, царю мой и на
България… - този път в думите имаше
дори лека подигравка.
-Не ме подценявай, приятелю Мирчо.
Всъщност, тук съм за да сразим султана.
Или по-точно – да сразим империята
му…
-Това не е ли едно и също – султанът
и империята?
5
Плочник – 1387 г. Обединени християнски сили, водени от крал Лазар, разгромяват
турската войска.

164
 -Не, Мирчо. Ще сразим империята, но
няма да е при този султан…
Деспотът напълно се обърка и нямаше
какво да прави, освен да замълчи. Царят
продължи:
-Довел съм ти петдесетте най-добри
бойци от българската войска. Най-
изкусните майстори на меча и лъка.
Всеки от тях е убил десетки турци, някои
воюват от двайсет години. И бащите им
също са воювали… - царят направи знак
и конниците отметнаха своите качулки.
Мирчо от объркан, стана сразен:
-Елемаг, Радослав Стрелата,
Ростислав, Петър, наричан „божия меч“,
165
Конниците на вятъра… - изрече Мирчо и
след имената добави - Тази армия
трябва на Лазар, Шишмане, а не на мен.
Във Влахия стигат и моите копиеносци.
Поне докато султанът преплува Дунава.
-Това не е армия, Мирчо. Те вече
никога няма да воюват. Поне не и докато
аз съм жив.
-Извадил си най-добрите бойци на
България? Какво си пратил на Лазар
тогава?
-Нещо от типа на твоите копиеносци.
Но и те не са лоши бойци…
-Кой цар преди решителна битка се
отказва от най-добрите?
166
 -Аз не съм се отказал от тях, Мирчо.
Те имат друга работа, която съм им
намислил. И са се заклели да я
изпълнят. Клетвата им важи докато съм
жив. След това могат да умрат в битка с
турците, ако решат, че това е най-
доброто за България… - каза царят.
Мирчо все още нищо не разбираше:
-Какво да правя с тях. Ако няма да
воюват, какво правят войниците? Влашки
жени ли да им намеря? И да ги поя
денем и нощем с вино. Докато си жив? И
да гледаме заедно мъката на Лазар
отстрани…

167
 -Не, Мирчо. Никакви жени няма да им
търсиш. Те си имат такива, поне
повечето. Нито ще удавяш армията ми
във вино. Ти ще ги отделиш в една
планинска крепост в Карпатите. Ще им я
оставиш само на тях и ще изведеш
всички други от там. Няма да им
събираш данък. И каквото поиска Елемаг
– техният водач, ще му го даваш. Той ще
иска основно хора да вървят до
крепостта, и да си тръгват,
необезпокоявани и непроверявани. Ти
ще направиш едно планинско гнездо на
тези хора, а те ще направят там, това
което съм им заръчал…
168
 -За какво е всичко това? Аз трябва ли
да знам нещо? – попита изумен
деспотът.
-Приеми, че царуването има и своите
тайни, Мирчо. А и скоро ти ще останеш
единствения все още български княз.
Тогава ще разбереш всичко за
върховната власт. Поне докато султанът
не погледне на север от великата ни
река…
-Колко време трябва да продължи
това, Шишмане?
-Това дори аз не знам, Мирчо.
Единственото, което знам, е че аз лично
няма да видя края му.
169
 -Струва ми се, царю, че ни готвиш
унижение. Ти ще умреш с меч за
България, а отказваш това на нас.
-Това да си цар, си има и някои
привилегии… - отвърна Шишман, метна
се на коня си и изчезна в тъмнината.
Сам.
Петдесетте най-добри бойци на
Българското царство пристъпиха към
новия си княз…

6.Цената на един гръцки дюкян

Седмица, след като пристигнаха в

града край Бялото море, султанският
170
чиновник насрочи наддаването. След
срещите с братовчедите Ешкенази, и
плъзналите слухове, всъщност само
трима участници бяха платила задатъка
за участие – десет гроша. Въпреки това,
на самия търг присъстваха поне двайсет
души – почти всички евреи. Искаха да
видят какво ще стане и кой е този глупав
човек, който ще се състезава с
Ешкеназите в собствения им град.
Имаше и неколцина участници в други
продажби на по-дребни предмети от
наследството на гърка.
Дюкянът, като най-важен обект бе
обявен първи по ред.
171
 Чиновникът се провикна:
-Тишина моля. Започваме…
След няколко мига, извади един
документ и започна да чете:
-В името на всемилостивия Аллах и
неговия пратеник на земята, великия
султан Мустафа, обявявам на търг тези
вещи и имоти. Бъдете щедри, защото
всичко, което дадете, ще ви се върне.
Нашият султан не пази нищо за себе си,
всяка пара в държавното съкровище се
връща при благоденстващия му народ…
След това извади друг лист и каза:
-Днес за пръв търг обявявам дюкяна
на четвърто място от началото на
172
търговската улица. Подходящ за златар,
лихвар, продажба на платове. Много
удобна позиция, през една от кьошето с
другата улица. Дюкян почти „на кьоше“. -
повтори турчинът и продължи – Има
записани трима участници. Това е
минимумът, за да е наддаването
законно. Но нашият щедър султан дава
право и при откриване на търга други да
се запишат. Има ли някой желаещ и да
носи десет гроша за задатъка?
Никой, разбира се, не вдигна ръка.
Чиновникът изчака още малко, след
което каза:

173
 -Започваме. Начална цена – сто
гроша.
Въпреки тримата записани, нито един
не вдигна ръка. Според закона, ако
нямаше интерес при началната цена,
търгът започваше от двойно по-ниска.
Очевидно и тримата не намираха дюкяна
достатъчно интересен. Чиновникът
направи гримаса на неудоволствие и
каза:
-Султанът повелява сега цената да
стане петдесет гроша. Но ако отново
замълчите, тя няма да падне повече. Ще
загубите своите три задатъка по 10
гроша.
174
 -Аз давам петдесет гроша. – почти
незабавно каза Арон.
-Петдесет и един. – репликира го
Ариел.
-Петдесет и пет. – Арон.
-Петдесет и шест. – Ариел.
-Братовчед ми Ариел е голям
търговец, но тук сякаш си играе игрички –
каза Арон – Стига с тези глупости –
седемдесет и пет гроша.
-Седемдесет и шест…
Арон направи гримаса на
раздразнение, и замълча.
Турският чиновник се включи:

175
 -Седемдесет и шест първи път, втори
път…
-Деветдесет гроша. – каза отново
Арон. Чиновникът се усмихна. Въпреки
хитрините на евреите, цената почти бе
достигнала началната. Той бе виждал
подобни заяждания между наддаващите,
понякога водеха до тройна и четворна
цена на началната. Съперничеството на
двамата евреи щеше да напълни
ковчежето на султана.
-Деветдесет и ед…
-Сто и двайсет гроша. – прекъсна го
този път третият евреин. Някакъв от

176
столицата дошъл, неясно защо му
трябваше този дюкян.
Ариел направи рязък жест с ръка и се
намръщи. Арон също бе изненадан. Този
непознат изглежда да объркваше
плановете им.
-Сто двайсет и един гроша. – приложи
същия подход и към този противник
Ариел. Направи го още преди
чиновникът да бе започнал да повтаря
цената на Велко.
-Сто и петдесет гроша. – отсече Велко.
В този момент, и Ариел, и Арон
станаха и Арон извика:

177
 -С луд човек няма да се състезавам.
Отказвам се.
-Аз също не съм луд. – каза и Ариел.
-Сто и петдесет гроша. Стои петдесет
втори път…
Но преди да затвори търга, чиновникът
– на свой ред очевидно ядосан, каза
друго:
-Вие сте се наговорили, това е театро.
Този дюкян струва поне триста гроша.
Ще отменя наддаването. Вие крадете от
султана?
На което Ариел, очевидно подготвен
именно за това изрева:

178
 -Как смееш, нищожен син на гяурка, да
ме обвиняваш. Плащам по двеста гроша
на година на султана данък! Бил съм го
измамил. Незабавно ще ида при пашата
и ще го питам какви са тия гяури на
служба на Негово Величество?
Ариел бе влиятелен човек, и подобна
заплаха стресна чиновника. Но от друга
страна, той бе напълно прав, че
пазарната цена на дюкяна е минимум
двеста и петдесет, или дори триста
гроша. И го гледаха изумени двайсет
души. От парите на Ариел ли да се
плаши, или от срама пред хората.

179
 -Преди две седмици един друг дюкян
бе продаден и вписан в регистъра.
Платени бяха двеста и седемдесет
гроша. А той дори беше по-малък от
този. – каза чиновникът.
Ариел се разсмя гръмко и изрече:
-Този мошеник Кацав. Продаде дюкяна
на собствения си син. Парите от единия
джоб в другия. Иска да изглежда по-
богат, затова прави тези работи. – след
което извади три листа и допълни – Ето
документите за последните три дюкяна,
които съм купил. Единият – за
деветдесет гроша, другият – за сто и
трийсет. Третият – на самото кьоше – сто
180
и петдесет. Няма да дам повече за този,
само защото едно момче от Истанбул е
дошло да наддава. Нека си троши
парите, ще го видя кога ще излезе на
печалба с тия сто и петдесет гроша,
затворени в тази дупка.
Театърът очевидно бе добре
подготвен. Документите бяха съвсем
реални и регистрирани. Ешкенази
наистина бе придобил тези дюкяни на
тези цени. Разбира се, пропускаше се
моментът, че ги бе придобил от негови
длъжници, които бе принудил да
продават много евтино.

181
 Книгите с цените обаче отвориха
пътека за измъкване на чиновника без
много рискове. Имаше оправдание и
пред тълпата, и пред Ариел, който
очевидно нямаше да се оплаче на
пашата.
-Законът казва, че най-високата цена
печели. Сто и петдесет гроша. Ако друг
не даде повече, трябва да затворя търга.
Сто и петдесет последен път.
Изчака няколко секунди. Но при двама
от участниците вече отказали се, бе
нелогично да се очаква третият да
наддаде още сам над себе си.

182
 -Продадено. Сто и петдесет гроша.
Печели купувачът Езра Амар. До края на
деня трябва да внесе сумата, а после
другите да дойдат да си приберат
задатъците. Сега отваряме следващите
вещи.
Чистата печалба от сделката на Велко
бе около сто гроша. Дюкянът наистина
струваше около триста. Той даде сто и
петдесет на султана, а рушветите на
двамата Ешкенази бяха по двайсет и
пет. Доста добра печалба за тях за няма
и час работа.
Още преди и тримата победители в
търга да бяха излезли, вече мълвата
183
обикаляше града – за подлия столичен
търговец, който с Ешкеназите изигра и
султана, и останалите търговци в града.
Схемата бе уникална. Двамата най-
богати направиха така щото никой друг
да не се яви, а после изиграха
бутафорно наддаване от половин цена,
до цена и половина. Накрая чиновникът
правилно заподозря наговаряне, но беше
късно. А ако дори само един друг се
беше включил в търга щеше да може да
предложи повече, и дори той да получи
изгодна сделка.

184
 Така още с появата си в Солун, Велко
си спечели уважението и завистта на
еврейската общност.
Заедно с Петър, който също
присъстваше, обаче нямаха време да
проследяват слуховете и да ги борят или
подсилват. Сега имаха друга работа.
-Момчето на Мирко ще сложим в този
дюкян. – каза Петър – Ще го представим
като твой по-малък брат, когото учиш на
търговия.
-Това ли избра Викентий, аз мисля
онова другото момче – ратайчето, беше
по-добре. По-голямо е. С пари ще се
работи тук.
185
 -Той мисли, че Миркиният син е по-
схватлив. И че е млад, има повече
време. Ще научи добре езика на
евреите, докато слухти за нас. Той и сега
го знае горе-долу – като дете си е играл
с еврейчетата на съседите. Подир 3-4
години Викентий ще му намери ново име
и ще го прати като готов търговец във
Варна или Русе. – отвърна Петър. – А
ратайчето май ще го правим хайдутин.
Много е сприхав, луда глава, и не му се
учи.
-Важното е да е лоялен… - каза Велко.
-И двамата са лоялни, но всеки според
уменията си.
186
 -Добре, значи по-малкият ми брат го
слагам да държи дюкяна…
-Точно така.
Планът на Игумена приблизително
повтаряше собствения живот на Велко от
преди десетина години. И той така
започна – от едно дюкянче, за да стане
днес виден евреин и лихвар на везиря
Мехмед.
Като излязоха на вън, там ги чакаше
следващата им работа. Облечен в расо
гяур държеше коня си за повода. Един от
българските монаси в околните
манастири. Смирено с поглед надолу се
приближи и каза:
187
 -Работата е свършена, господарю
Ставрос. Прегледаха коня. Нищо му
няма на крака, само се наложи да
сменим една подкова.
-Този циганин Мънчо пак ни е
измамил. – изрече на висок глас
Ставрос, за да не помисли никой, че
говорят нещо тайно - Миналата седмица
ми подковава коня, а тази му разболя
крака.
-Циганска работа… - каза монахът и
подаде повода.
-Ще пиша на султана, че нещо не е
наред в царщината. – изрева Ставраки –
Циганите вече не подковават конете
188
както трябва, а монаси в манастирите
лекуват болни добичета…
И двамата с Велко се разсмяха, а към
тях се добавиха и няколко зяпачи…
Ставрос взе повода и отпрати момчето
в черно. Заедно с еврейския му приятел
продължиха приказката си по улицата.

7.Ръкописът на Бойко

Монахът, който първо проникна в

манастирската килия, а после доведе
коня на Петър, се казваше Бойко.
Странно име за божи послушник, но не
беше забранено. Всъщност, мнозина от
189
събратята му, които бяха повече
войници, отколкото монаси, носеха
подобни имена.
В чантата на седлото на коня бе
онова, което трябваше да им достави. Не
погледнаха към него, нито дори се
качиха на коня, докато не напуснаха
улицата и се прибраха зад дебелите
порти на двора на Петър. Едва тогава, на
сигурно, се заеха с това, което беше
много по-важно от подковата на
циганина Мънчо.
Седнаха на сянка под дебелия дъб в
двора и извадиха листата. Бойко бе
изпълнил две страници и половината на
190
трета. По един ред от всяка страница,
която бе намерил в килията. Случайно
подбрани. Двамата български
заговорници се загледаха в текста:

История славеноболгарская

Да се познават случилите се по-рано

в тоя свят неща и делата на ония,
които са живеели на земята, е не само
полезно, но и твърде потребно,
любомъдри читателю.

191
 За българския народ, царе и светии и
за всички български деяния и събития
събра и нареди Паисий йеромонах

Така и аз ви написах подред това,

което е известно за вашия род и език.
Четете и знайте, за да не бивате
подигравани и укорявани от други
племена и народи.

Когато изминаха от потопа 529

години, Симовите, Хамовите и
Афетовите синове и внуци се умножили
и говорели един език.

192
 Българите поставили на престола
Кардам. Константин VI имал много и
различни войни с Кардам, но Кардам бил
благополучен и непобедим.

Цар Роман изпратил войска срещу

българите с някой си деспот, наричан
Аргир. Но цар Симеон го победил и
разбил окончателно и онзи се върнал в
Цариград, без да може да го надвие.

След Самоила на престола се качил

неговият син Радомир, но царувал една
година и бил убит на лов по

193
подстрекателство на гръцкия цар
Никифор.

Пак да се върнем към първия разказ

как Асен въстанал срещу гърците,
победил ги и ги прогонил окончателно
от България.

Така гръцката земя останала пуста,

без войска. Сами изчисляват, че срещу
България е загинала 300 хиляди войска,
избита и поробена.

Имал в началото мир с гърците и им

върнал града Месебра. По едно време
194
Константин изгонил своята първа
жена заради някаква позорна вина в
Никея и взел за жена Теодора,
дъщерята на гръцкия крал Теодор.

Симеон Неман се издигнал пръв като

прочут и благочестив крал на Сърбия.
От него започнало кралското
родословие и благочестие в Сърбия.
Сръбските крале били от латински
род, а не от сръбски.

Но някои сърби, подобни нему със

своето високоумие, скриват и неговите
дела и име Насилни Стефан.
195
 Това се казва накратко, читателю,
за сърбите и българите, за Стефана и
Шишмана.

Повдигнал се един овчар на име

Лаган. Станал воин, след малко време
станал барон на Константина.

След Михаил българите поставили

на престола Александър, негов брат.
Сръбският крал Стефан дошъл в
България с войска, спрял се на Мрака
при Радомир и изпратил пратеници до
българите.
196
 В 1363 година Александър умрял.
Александър оставил трима синове:
Страшимир, Шишман и Асен.

И Мурад пренесъл столицата си от

Бурса и я поставил в Едрене.

1. Пръв крал бил Вукич. 2. Крал

Драгич. Вукич и Драгич били двама
родни братя. 3. Крал Борис.

Така от първия български цар Асен

Велики от лято Господне 720 до
последния български цар Шишман и до
197
1370 година царували 33 български
царе.

Както се каза, в началото най-силен

и знаменит бил крал Братоя. Той
завзел Нишката, Скопската и
Охридската епархия от гърците и
латините, изгонили ги от тая земя и
от епархиите и населил тук българи.

След това ще споменем трима свети

и добродетелни царе: блажения Михаил,
цар след Тривелия.

198
 С какво бил знаменит Константин
Шишман?

Потребно е накратко да споменем за

свети Кирил и Методий, в кое време
съставили буквите и книгите на
славянски език.

Така българите по-рано от всички

славянски народи приели
православието, по-рано имали свой
патриарх и цар и започнали да четат
на своя език.

199
 После, когато турците завзели и
поробили България, тогава
цариградските патриарси с турска
помощ и насилие отново завладели
търновската патриаршия.

1. Първият е свети крал Тривелия,

наречен монах Теоктист, живял в 703
г., малко след шестия вселенски събор,
приел светото кръщение и през
неговото царуване се кръстил целият
български народ.

200
 6. Шестият е свети Теофилакт,
евангелски тълкувател, велик черковен
учител и премъдър вития.

17. Свети Йоан Рилски прекарал в

Рилската пустиня много години
богоугоден и свет живот и претърпял
много напасти от бесовете.

Български светци мъченици, колкото

се изброяват от началото в Света
гора Атонска, в манастира Зограф.

Аз претърсих всички светогорски

манастири, гдето има стари български
201
книги и царски грамоти, също така и из
много места из България, гдето се
намират много стари български книги.

Аз, Паисия, йеромонах и проигумен

хилендарски, събрах и написах, от
руските прости речи преведох на
българските и славянски прости речи.6

Това съвсем очевидно беше

историческо съчинение, при това доста
подробно. От преписаната извадка
личаха и някои грешки, но като цяло
ставаше дума за почти завършен текст.
6
История Славянобългарска, Паисий Хилендарски, превод на новобългарски на проф.
Йордан Иванов.

202
Един български монах, на своя глава бе
обиколил полуострова, бе ровил из
книги, свитъци и пергаменти, и бе събрал
историята на славния си народ в една
малка книжка.
Това дълбоко, много много дълбоко,
навлизаше в делата на Задругата.
Българският народ в миналото си бе бил
един от най-славните народи някога
изобщо съществували на света. Това
Задругата знаеше много добре. Но сега
този народ беше доведен до пълно
поробване и потисничество, бе
превърнат в най-низшата каста на
империята, с него се подиграваха всички,
203
а едва ли и един на хиляда българи
знаеше, че е имало славно минало.
Контрастът би бил огромен. Сред
съсипан и унизен народ да тръгне
подобна проповед. Това би било сходно
с делото на Моисея и превръщането на
юдеите от човешки добитък в народ. А
Задругата знаеше, че е съвсем реално
да се случи. Както е станало при Моисей,
както е ставало чудодейно и при други
народи, така ще стане и тук. Балканският
лев, който бе приспан и унесен, можеше
да се събуди, и вчерашният роб да стане
утре новият господар.

204
 Но дали бе дошло времето за това?
Готов ли бе лъвът са схруска главата на
поганския цар? Или бе още рано?
-Това нещо ще бъде най-важното в
живота на Викентий. – каза Велко,
донякъде и с облекчение снемащ товара
на решението от плещите си. Трудните
решения винаги се стоварваха на този,
дето е най-отгоре. Една от тежестите на
царската корона.
-Този монах е сторил повече от някои
братя. Но не е изпитван никога. –
отвърна Петър.
-Не съм сигурен, че Викентий ще търси
нов брат у него. А и на тия години вече е
205
доста късно да му започват изпитанията.
– отвърна Велко.
-Да, това е наш брат, който никога
няма да разбере за нас. Но е сторил
повече от мнозина от нас.
-Задругата винаги е можела да напише
българска история. Ние самите сме
обучавани на нея. Но за пръв път нещо
се случва толкова значимо, извън
Задругата. Тази история ще тръгне с нас,
или без нас. Родила се е от самия народ.
И вече решенията не са изцяло у нас…
-Народът се пробужда сам? – попита
Петър.

206
 -Да, пробужда се сам… А ние дали сме
готови за този момент?
-Трябва незабавно да известим
Игумена…

8.Козичката

От единия край на прохода се бяха

разположили четирима с пушки и един
малък топ. От другия – основната група
от осмина с пушки и саби. С тях беше и
воеводата – Иван. Страшен престъпник,
враг на империята, с три смъртни
присъди и триста гроша награда за
главата му.
207
 Трите коли влязоха в теснината, след
като двамата им съгледвачи бяха
минали до другия край на планината и
върнали се необезпокоявани. Освен тях,
имаше още шест души охрана.
Дванайсет на осем при изненада
означаваше лесна плячка, но ако
телохранителите решаха да се бият,
можеше да стане доста трудно. И да има
жертви. Но Иван не мислеше, че някой
ще тръгне да се бие, заради три коли с
платове на някакъв персийски търговец.
Цената им бе голяма, но турците не
обичаха да ги убиват, заради чужденци,

208
а най-малкото – заради такива, тръгнали
на печалба.
Все пак, възникна един проблем.
-Трима от тия може да са еничари, -
каза следотърсачът на четата Радул –
Яздят много изкусно, с типичния
еничарски стил, и виждаш ли им сабите?
-Еничари да се хванат да пазят
платове? Съмнява ме? – каза Иван.
-Довери се на окото ми, воеводо,
приличат много на предрешени
еничари…
Иван се замисли. Радул беше един от
най-добрите следотърсачи и
разузнавачи в България. Едва ли би
209
сгрешил за това. Но еничари да се
хванат за наемници на персийски
търговец, това изглеждаше невъзможно.
Не само, че си рискуваха привилегиите и
високото място в османското общество,
а и парите за подобни охранители не
бяха големи. Не си струваше. От друга
страна обаче, ползването на еничари за
охрана, ставаше по-добре като не се
крият. Те всяваха страх с присъствието
си. Така ако някой имаше да пази нещо
ценно, по-добре би било да пусне
официално султанската гвардия в
помпозните и униформи, а не да ги
праща тайно.
210
 Така ако Радул беше прав, и ако това
бяха еничари, то означаваше, че се кара
нещо важно, но не искат да се привлича
вниманието. От това обаче следваше
още нещо – възможно бе в колите да
има и други скрити охранители, т.е.
бройката изобщо да не е осем.
-Можем с първия изстрел да ги свалим
тримата. От дванайсет пушки, няма
начин да не паднат. Но ако в колите има
други, ще имаме проблем. Няма да
можем да презаредим. – каза Иван.
-Били сме се с еничари със саби, не
сме по-слаби от тях. – каза Радул – Но за
платове само не сме го правили.
211
 -Ако са еничари, много кръв ще се
пролее. Нямаме избор. А не искам да се
пролива кръв. Не и много. – каза
воеводата.
-Топът ако гръмне точно, ще отнесе
цялата водеща група. Но това са шест
души. Ще е клане. – съгласи се Радул.
И двамата знаеха, че не е добре да
има много жертви при обирите. Целта бе
да се събират пари и ценности, а не да
се убиват хора. Това последното би
могло да предизвика по-остра реакция
на властта. А ако опукаха и еничари,
нямаше да се размине с малко.

212
 -Трябва поне да разберем какво
правят трима еничари по тия места.
Дори да оставим платовете, важно е да
знаем това. То е по-важно от обира. Дай
знак за отбой. Аз отивам да разузная.
Ако стане нещо, пукайте наред… -
нареди воеводата и набързо извади
всичките си пищови, ками и всяко
оръжие. Остави си само овчарския
кривак. В близък бой нямаше разлика
между този кривак и сабите на
еничарите, поне не и за някогашен
монах-воин като Иван.
Радул не пита повече а пое временно
работата на воеводата. Един от другите
213
метна на рамото си една козичка и се
затича по скритата пътека край пътя. На
средата и спря, а Иван продължи
натам…
-Отвъд прохода има малко село, там
ще отседнем. – каза водачът на групата.
– А утре вечер ще пристигнем.
-Късмет извадихме, никакви айдуци.
Напоследък май страхливи са станали. –
отвърна му друг.
-Гяурите всички са страхливи… -
шумно се разхили първият.
Малко зад тях вървяха тримата
странни пазачи, които Ахмед Ага им
беше придал. Те почти не говореха,
214
имаше нещо страхуващо в погледите им.
В един миг един от тях трепна и сложи
ръка на сабята си. Водачът се стресна.
Не бе чул нищо. В следващия миг в края
на пътя се появи един сам човек. Като ги
видя и той се спря, сопна се, а после
мина встрани от пътя. Очевидно гяур
някакъв, по тоягата дето носеше, най-
вероятно беше овчар. Правеше им път
да минат, и бе свел глава смирено…
-Я, този пък гяур що дири тук. – гръмко
се изсмя водачът. Но онзи другият не сне
ръка от сабята си. Наместо това им
направи знак да спрат, и избърза напред.

215
 Гяурът мръдна още встрани и се
поклони. Каза:
-Добър ти път, господарю. Слава и
дълъг живот на Падишаха…
-Кой си ти. – попита охранителят – Що
дириш тук?
-Прости господарю, една козичка ми
избяга и я търся. От сутринта я няма…
-Козичка? – строго каза онзи със
сабята – Тук е гнездо на айдуци, не на
козари…
Уплашен от думите му, онзи хвърли
кривака, и падна на колене:

216
 -Не съм хайдутин, ага. Козичката ми я
няма. Не ме убивай. – и почти се
разплака.
Турчинът свали ръка от сабята и каза:
-Какви изпаднали робове, ти си по-
малък от козичката ти. Не сме я
виждали, взимай си тоягата и върви да я
търсиш…
-Да, господарю…
Онзи направи знак на основната група
да продължи:
-Овчар някакъв, търси си козата. –
провикна се, а след това се сети да
попита:
-Ей, гяур…
217
 -Да, господарю?
-Има ли хайдути тук напоследък?
-Има, тормозят всички ни. От миналото
лято ми замъкнаха пет овце и три кози…
Турчинът се усмихна с неподражаемо
удоволствие.
-Това ли вече правят хайдутите тук?
Крадци на овце и кози?
-Преди нападаха и богати хора из
проходите. Но откакто Ахмед Ага дойде
тук за управник, им стъпи на шията.
Говорят, той лично убил воеводата им, а
останалите се разбягали. Сега крадат
овце и кози… - отговори овчарят и си
изпъна гърба около кривака. Турчинът не
218
подозираше, но това беше знак към
другия дето чакаше с козичката, да не я
пуска. Иван бе намислил нещо.
-Но господарю, ако си уморен, мога да
те подслоня при мен. Ще те гостя с
млада кокошка и пресни яйца…
-Къде живееш ти?
-Ей отвъд прохода – веднага щом
свърши е моята колиба.
-Това е на един час преди селото? –
каза охранителят.
-Да, ако сте уморени, е по-добре там
да отседнете. Денят преваля…
-Има ли хан в селото?
Страноприемница?
219
 -Бедно е селото, няма хан. Може в
къщата на кмета само. Ама и тя не е
много лична. – отвърна овчарят.
-Колко пара ще искаш да спим при
теб?
-А, нищо не искам, само като минеш
през селото, да речеш там, че си спал
при мен, и си много доволен…
Турчинът се усмихна. Наистина
нямаше да му вземе нищо гяурът. Но
като мине през селото и каже това, после
нямаше да плаща данъка с години. Не че
нямаше да му го търсят. Ама като
кажеше „немам“, и нямаше да го бият за
да плати. Понеже може да бе станал
220
приятел с важен турчин. На дребните
хитрини тия робове бяха ненадминати.
-Добре, ще спрем при теб. – каза
охранителят и наум си додаде, че после
няма да казва нищо в селото – Само
пази жена си, че тия тука сме все големи
мъже и отдавна без жени…
Онзи смирено отвърна:
-А, няма я жената, избяга при баща си
с детето. Сам съм, то затова и има
място…
-Ей, тия гяури, една жена не могат
задържа. Избягала при баща си… -
всички турци заедно шумно се разсмяха.

221
 Гяуринът още повече приведе глава от
срам, и каза:
-Вие продължете така, и като видите
колибата ми, направо се настанявайте.
Аз ще потърся още малко козичката и ще
ви настигна.
Турчинът направи знак на кервана да
върви. Овчарят отстъпи настрана да му
стори път.
Веднага щом последната кола изчезна
зад ъгъла, Иван се шмугна сред
храстите. След няколко мига стигна до
Радул и оня с козичката.

222
 -Еничари са наистина. – каза
воеводата – Отблизо не може се скри.
Но май открих нещо по-важно…
-Товарът? – попита Радул.
-Да. Това не са платове. Колите
вървят твърде леко за натоварени с
плат. А и докато стояхме и говорехме,
дочух шум вътре.
-Има нещо живо вътре? – досети се
следотърсачът.
-Нещо живо в кола е обикновено
човек. – каза Иван. – Никой не кара овце
или кучета в кола. Ама видях и още нещо
– цепнатините между дъските на една от
колите бяха запълнени.
223
 -Каляска? – попита Радул. Имаше
предвид този балкански вид скрита
каляска – една обикновена външно
каруца, добре покрита, но уплътнени
всички процепи, и вътре направена да се
седне или лежи удобно. В такива
понякога се караха по-важни туркини или
някой бей.
-И аз мисля, че може да е каляска.
Карат някой таен човек тези, а не
платове. – предположи Иван.
-Ако е важен човек, може да е добър
заложник. – каза Радул.

224
 -С трима еничари край него, ще е
повече от добър заложник. Стига да има
как да го вземем. – каза Иван.
Настана мълчание за кратко, след
което воеводата реши:
-Аз взимам козата и ще ги настигна.
Вие ще се разположите около колибата.
Някой да иде да запали огъня, преди
турците да са стигнали. Да изглежда, че
скоро съм я оставил. А ти Радуле, яхваш
коня и до полунощ да си тук с
останалите. И вземете и другия топ.
С двайсет души и два малки френски
топа, Иван се надяваше да надвие
турците, без да пролива кръв. После
225
щеше да има заложника от колата, а и
тримата еничари. И за тях щяха да
вземат откуп.
9.Незаконородената

Викентий гледаше внимателно

ръкописа на Бойко. Обръщаше задната
страница, после пак предната. Той бе
доста начетен в историята на България,
и вероятно търсеше грешки, или доколко
всичко написано бе точно. Велко стоеше
и чакаше. Той го бе прочел вече десет
пъти. В ъгъла на стаята, мълчалив
стоеше и баща му.

226
 -Това е много добре написано. – каза
накрая Игумена – Има някой пропуски, но
може да са пояснени в пълния текст,
който не е преписан. Но това е история
на България. На истинската България. И
изглежда почти готова.
-И ние с Петър решихме същото.
Скоро ще има готова История, написана
на прост език, и един таксидиот ще
тръгне да я разнася. – отвърна Велко.
-Със сигурност скоро този монах ще
тръгне отново да обикаля. Няма по-
добър начин да се разпространи това, от
обиколките на таксидиота. – каза
Викентий.
227
 -Този човек изглежда достоен за
Задругата… - с малко по-тих глас каза
Велко.
-Това е невъзможно. – отвърна
Игумена – Никой никога не може да
влезе в Задругата, без да е минал
изпитанията. А този е малко стар за
това.
Правилото на „десетте изпитания“ не
бе нарушавано нито веднъж до сега в
цялата история на Задругата. Преди
изобщо някой да бъде поканен в нея, и
да научи за съществуването и, трябваше
десет пъти да се докаже като верен на
българската кауза, и да е готов да
228
жертва себе си, и дори живота си, за нея.
Десетте изпитания включваха всичко –
от рискови мисии, до изкушение с пари.
Задругата имаше много защитни
механизми и тайни, но най-важният от
всички беше хората да се подбират
внимателно. Дори с риска да се изпуснат
ценни хора. Тайната и лоялността бяха в
основата на този сговор, който с успех
вече близо 4 века подкопаваше
империята.
Разбира се, Велко знаеше всичко това.
Той по-скоро мислеше, някак да
помогнат на монаха, и да го направят
съзаклятник, без да му казват за
229
Задругата. Но Игумена имаше друго
решение:
-Този въпрос е важен. Имаме един
брат във Варна, много сведущ по
историята. При него са и доста от
царските книжа, които пазим. Ще говоря
с него и ще решим после какво да
правим с таксидиота. Засега го
наблюдавайте, а Бойко да влезе още
няколко нощи и да препише колкото се
може повече… - каза Викентий.
Разбира се, такъв брат изобщо не
съществуваше. Игумена щеше да свика
самата Задруга, която и именно пазеше
старите документи на Българското
230
царство. Случващото се бе толкова
важно, че Велко дори не можеше да
допусне какво предстои. А извънредни
събирания на Задругата се случваха
много рядко.
След като приключиха този въпрос,
Викентий попита:
-Нагласи ли вече момчето на Мирко,
справя ли се с търговията?
-Бързо учи… Ще стане евреин от него
скоро… - отвърна Велко.
Игумена се усмихна.
В този момент се чу някаква глъчка на
двора. Бащата на Велко, който бе най-
близо до прозореца, се приведе да
231
погледне. След това скочи като млад
осемнайсет годишен момък и хукна към
вратата:
-Иван е тук. – каза докато прелиташе
край тях.
Старият Иван – бащата на Велко,
някогашен монах-воин, а после хайдутин,
днес отговаряше за всички хайдути на
Задругата. Младият Иван – воеводата,
много рядко смееше да дойде тук – в
къщата на селския кмет, а това
означаваше, че нещо се е случило.
Велко и Викентий го последваха.
Воеводата бързо върза коня в обора и
се изправи очи в очи с тримата.
232
 -Възникна нещо много голямо. – каза
той. – Може голяма беда да си навлечем
на главата…
-Стой, вземи въздух, пийни една вода.
– успокои го Старият Иван и му подаде
менче, току що извадено от кладенеца.
Младият Иван отпи жадно, поля
изпотеното си лице и хвърли менчето…
-Викентие, случайно стана, ама или
направихме голям удар, или се
погубихме. – каза той.
-Какво се е случило? Какво може да ни
погуби в този затънтен край? – попита
Игумена.

233
 -Ще ти разкажа всичко от началото. –
започна той и погледна към Викентий.
Онзи не каза нищо, значи не искаше
направо важното, а да научи всичко по
ред. Воеводата продължи - Значи, Радул
дочу за един персийски търговец на
платове. Три коли стока, осем души
гавази. Решихме да го ударим. По
правилата. С поне дванайсет момчета и
един топ.
-Добре сте направили… - кимна
Викентий.
-Обаче като влязоха в прохода, и
тъкмо да ги ударим, и Радул каза, че май

234
трима от гавазите са еничари.
Предрешени.
-Еничари? Много учудващо? Но Радул
рядко греши… - изненада се Игумена.
-И аз се изненадах, Викентие, но
послушах Радул. И добре че тъй
сторих…
-Еничари ли бяха?
-Да, но остави това, то е най-
малкото… Направих се на овчар и
пресрещнах кервана. Държах се
смирено, турчинът си достави радост да
ме хули. Това го направи непредпазлив,
и можах спокойно да разгледам.
-Кервана?
235
 -Да. Но първо гавазите. От близо не
могат се скри. Тримата еничари веднага
ги познах. А колите пък много леко
возеха, за да са пълни с плат. И една
беше добре уплътнена. С Радул
предположихме, че е каляска.
-Да не сте попаднали на някоя
ханъма? – пошегува се Велко – Турските
ханъми вярно могат да ни погубят…
-Като чуеш на какво попаднах, няма да
се шегуваш, Велко. Много по-страшно от
турска ханъма… - отвърна воеводата и
продължи – Та поканих ги в оная къща
край пътя, дето отвън изглежда
съборетина, а от вътре сме я направили
236
да си почиваме. И те приеха. Нагостих ги
с три кокошки, и те ако и да са турци, не
отказаха от винцето.
-И еничарите ли? – попита Игумена.
-И те, но по-малко…
-Това е добра новина. Щом еничарите
започнаха да пият вино, значи
империята вече е доста разложена. –
направи извода Викентий.
-Следващия път опитай да ги гостиш и
със свинско, а не с кокошка – добави
Велко.
-Виното и прасето друг път. Сега да
дорека. – продължи Иван – докато аз ги
баламосвах с кокошките, Радул доведе
237
още осем момчета и втория топ. Първия
го бяхме скрили в мазето на къщата.
През нощта останаха на пост будни
трима турци. Един еничар и двама други.
Като заспаха останалите, дадох знак
на Радул. Веднага единият топ се показа
от прозорчето на мазата. А другия бай
Петко го стовари направо на двайсет
стъпки от еничарина. Той щеше да
вдигне врява, но тогава аз му показах
пищова си, и разбра, че не съм
обикновен овчар. Трима будни срещу
двайсет наши и два френски топа.
Нямаха шанс и той го разбра. Пък и
топовете сочеха право към колите, дето
238
ги бяха направили като малка крепост на
триъгълник. Явно нещо важно имаше
там, и не можеше да рискува да гърмят
по него. Предадоха се…
-До тук не виждам нищо страшно,
Иване… - каза Игумена, но беше доста
сериозен, очевидно разбираше, че
важното предстои.
-Сега започваме с проблема,
Викентие. – отвърна също сериозно
воеводата – И трите коли се оказаха
каляски. А една беше много специална.
Общо намерихме вътре четири жени и
два евнуха...

239
 Всички присъстващи веднага
разбраха, че воеводата бе попаднал на
нечий харем. Понякога добри пари откуп
се даваха за жените на турците. Но
съвсем скоро разбраха съвсем друго
нещо.
-Жените се оказаха ценни. – каза Иван
– едната е майка на везир…
-Тази плячка очевидно вече е
проблем. – каза Викентий.
-Чакай да видиш другото. – продължи
Иван – втората се оказа майката на
Ахмед Ага. Третата се оказа първата
съпруга на Ахмед Ага…

240
 -Майката на Ахмед Ага и първата му
съпруга не ми изглеждат по-важни от
майката на везир… - репликира Велко.
-Ще разбереш съвсем скоро. – каза
воеводата – Последната жена се оказа
една млада седемнайсет годишна
робиня. Ахмед Ага я пратил подарък на
везиря Гюл.
-Везирят Гюл? Най-малкият от
везирите. – коментира Велко.
-Но и най-младият, с най-голямо
бъдеще… - каза Игумена.
-Затова Ахмед Ага му праща подарък
робиня. Подмазва се. – каза Велко –
Сигурно майката на Гюл е дошла, за да я
241
огледа. И щом я е харесала, значи е
хубава. Майката на Ахмед Ага и първата
му съпруга идват, за да и помогнат в
новия харем, да я предпазят от змиите
там…
-Хубава е наистина. – отвърна
воеводата – Идеален подарък за везиря.
Само че, май няма да стигне до него…
-Това вече започва да става
интересно? – наостри уши Игумена –
Какво и има на тази робиня, та да не си
иде при господаря? Ще платят откупа, и
готово. Правили сме го сто пъти…

242
 -Имаме проблем, дядо Викентие.
Голям проблем. Тя не иска да ходи в
харема на Гюл. Тя иска да я освободим.
-Нашата цел е да освободим всички
поробени. Но в случая какво можем да
направим? – попита Викентий – и да я
пуснем, ще я намерят до дни. Какво ще
стори само младо момиче насред
империята?
-Дядо Викентие, тя каза, че иска
свободата си, а баща и ще плати за нея
хиляда гроша…
-Хиляда гроша? Кой е баща и?

243
 Воеводата замълча за малко, сякаш се
страхуваше да каже това, дето беше на
устата му. Накрая си взе въздух и рече:
-Това е големият ни проблем, - каза
воеводата – Тя твърди, че баща и е княз
Ростислав, губернатор на Воронеж.
Казва, че е незаконна негова дъщеря, но
баща и я обичал повече от всичките си
деца, и ще даде всичко за нея…
В този момент, нито един от
присъстващите не запази
самообладание. Княз Ростислав,
управителят на Воронеж и братовчед на
самата императрица. Това знаеха
всички. А Игумена знаеше и още нещо –
244
от шпионите на Задругата. Ростислав
беше и близък съветник на
императрицата и най-добре
осведомения по делата с турците. Нещо
като необявен министър по турските
въпроси. Ако тръгнеше да воюва със
султана, Елисавета първо него щеше да
пита.
-Отвлекли я кримските татари преди 5
години – още като дете. – каза Иван –
Продали я в робство. Ахмед Ага я купил,
но като видял колко е хубава, решил да я
ползва за нещо друго от това да му
стане поредна жена. Да я подари на
покровителите си в Цариград. Затова я е
245
гледал 5 години да разцъфти. А баща и я
мисли за убита при набезите в
пограничните райони. Няма да има по-
голяма радост за него, от това да я види
отново…
А Задругата не би могла да има по-
голямо съсредоточие на проблем и
възможност едновременно от това да
държи заложници, свързани с турски
везир, и същевременно да върне
щастието в живота на руски княз.
Няколко часа по-късно няколко гълъба
отлетяха със съобщенията си. За пръв
път от десетилетия, брат събираше
извънредно сговора. Трябваха 2
246
седмици, за да стигне съобщението до
всички и те да стигнат до „Дяволското
гърло“.

10.Откуп

-Пет хиляди гроша? – извика Ахмед

Ага, след като единият евнух
придружаващ кервана за Истанбул се
завърна с лошата новина, че са ги
нападнали хайдути. И майка му, първата
му съпруга, майката на везиря и
подаръкът за везиря са отвлечени. В
едно с трима еничари и още 5 гавази. –

247
Пет хиляди гроша, този разбойник е
луд… - повтори агата.
-Според мен се пазари. – каза
Мустафа - началникът на заптиетата,
когото агата бе повикал да се посъветва.
Тук беше също Мехмед Пехливан –
едноокият най-верен пазвантин на агата,
който винаги му вършеше мръсната
работа. Ако имаше закони в тази
империя, сега Мустафа трябваше да
прибере в кауша Мехмеда, защото
престъпленията му бяха повече от на
християнските айдуци. Но законите в
империята бяха едни за агите, а други за
робовете.
248
 -Не е пазарлък това. – каза Ахмед ага
– Никой никога не е искал толкова. Най-
много от хиляда гроша са започвали и
после са взимали двеста-триста. И то
ако заложникът е важен. За пет хиляди
гроша мога да стана везир…
-Не им плащай нищо на тези
страхливци, отвличащи жени, ага. Пусни
ме се с моите хора, ще ги изколим до
един. До седмица ще ти донеса главите
им гяурски, набучени на колове. –
включи се Пехливанинът.
Ахмед обаче имаше по-различно
мнение:

249
 -Не са страхливци, Мехмед. Гяурите са
страхливци повечето, но тия не са.
Нападнали са керван с осем гавази, и
сред тях трима еничари. Не са
страхливци. – отвърна агата и добави –
Какво ли искат всъщност? Това
предложение е необичайно, искат нещо
друго сигурно.
-От какво друго се интересуват
разбойниците, освен от пари? – попита
Мустафа.
-Не знам, но знам, че пет хиляди
гроша не струва и главата на султана. И
знам, че нямам толкова. И знам, че той

250
знае, че нямам толкова. Мисля да
разбера какво иска…
-Сигурно е препил хайдутинът Иван. –
каза Мустафа – Каквото и да иска, все
ще е пари накрая. Просто е препил и са
му се присънили пет хиляди гроша.
Иначе за какво ще иска нещо, дето знае,
че не може да получи. Ще си остане с
две баби, жена ти и една робиня. За
какво са му тия жени? Харем ли ще си
прави…
-Харем с две баби вътре… - ухили се
под ориенталския си мустак
Пехливанинът.

251
 -Не се смейте, глупаци такива, ще ви
набуча вашите глави на колове преди
гяурските. Това са майка ми, и майката
на везиря! – изрева страшно Ахмед ага.
Заптието и гавазина се усетиха, че са
сбъркали нещо и млъкнаха.
После агата се обърна пак към евнуха:
-Разкажи как стана всичко…
-Ами изненадаха ни, Ахмед Ага –
започна той – като ни събудиха вече
беше свършило. Посред нощ стана. Ама
видях поне двайсет разбойници. Имаха и
два малки топа, от тия дето се носят на
гръб. Като ни разбудиха, гавазите вече
бяха вързани и осмината.
252
 -Как така сте се оставили да ви хванат
по бели гащи, без една пушка да пукне?
– попита агата.
-Капан се оказа, Ахмед Ага. Един козар
срещнахме в прохода. Търсеше си
стоката. Изглеждаше страхлив и смирен
гяур. Той ни покани в къщата си и поиска
после в селото да го похвалим, та да
може да не плаща данъка. Еничарите се
подведоха. А къщата се оказа капан на
разбойниците.
-Следили са ви. – сети се агата –
Следили са ви, за да ви нападнат в
прохода. После са видели, че гавазите

253
са осем, и не е сигурна работата. И са
приложили хитрост.
-Иван е разпознал еничарите сигурно.
– предположи Мустафа, който диреше
въпросния разбойник вече няколко
години. – Той има остро око. И е решил,
че щом има еничари, има нещо по-
важно.
-Направил се е на козар, за да ви
огледа. – каза агата – Докато сте си
бъбрили е огледал колите.
След което настана кратко мълчание.
Ситуацията беше объркана. Агата
искаше да реши проблема, преди още да
се е разчуло, че е отвлечена майката на
254
везиря. Искаше като се разбере, вече да
се е оправил. Замисли се какво може да
се е променило, какво е различното от
при други отвличания. Но нищо не
можеше да се сети. Освен да мислят да
поискат откуп от самия везир. Това би
било нечувано. Рискуваха да тръгнат
потери, та и редовната армия да се
появи. Не. В последно време хайдутите
бяха поумнели. Действаха точно
толкова, колкото да не ядосат прекалено
Високата порта. Така тя ги оставяше на
местните заптиета и башибозук. Които
пък нямаше как да ги преборят сами.
Накрая се обърна към евнуха:
255
 -Ще идеш там, където са ти казали за
обратната среща. И ще поискаш аз да се
видя с главатаря им. Където той каже, по
негови правила, с по трима човека всеки.
– след което агата се обърна към
Пехливана – А ти събери си хората,
заедно със заптиетата на Мустафа.
Искам поне петдесет пушки.
Евнухът се поклони и излезе тихо.
Иван определи среща на една удобна
открита поляна насред Балкана. Знаеше,
че Агата ще доведе много войници, но и
той водеше своите двайсет бойци. И
двата топа. Уговориха срещата да е на
средата на поляната с по трима души
256
охрана всеки. И без оръжия. А отзад – на
сто стъпки, всеки да разположи по
петнайсет пушки, които да държат на
прицел врага. Ако станеше нещо, всички
в средата на поляната щяха да паднат
още с първите изстрели.
Ахмед ага се показа пръв в измежду
своите хора и тръгна към средата.
Веднага след това тръгна и Иван.
Тримата пазители бяха зад тях.
Като стигнаха средата и бяха на
десетина крачки един от друг, Ахмед
вдигна ръцете си, и същото направиха и
гавазите му. Иван и хайдутите ги
последваха. Нямаха открити оръжия, не
257
и такива в ръцете си. Може би всеки
носеше по някой скрит пищов или нож,
но тези неща бяха безсмислени на фона
на тия с пушките зад гърбовете им.
Освен Иван, когото агата и без това
знаеше по лице, другите хайдути бяха
покрити с кърпи.
-Кажи направо какво искаш, Иване. –
започна Ахмед Ага – Не ми губи времето
и кажи какво искаш за краткия живот
който знаеш ти е остава.
Иван не каза нищо. Вместо това
отстъпи настрана и даде път на един от
тримата си придружители. Той застана

258
на около 5 стъпки от агата и повече нищо
не направи. Тогава Иван каза:
-Ахмед Ага, отпрати твоите трима, и аз
ще отпратя моите. Този човек иска да ти
покаже нещо, което не е за всички очи.
Агата се замисли, но отговори
предпазливо:
-Хитруваш нещо, Иване. Искате да
останете двама на един.
-Това има ли значение, пушките ще
отнесат главите ни на мига ако трябва.
-Не съм глупав като онези, които си
надхитрил, Иване. Мога да отпратя
двама.

259
 -В твой интерес, ага, е само ти да
видиш, това което ще ти покажем. Ако
искаш ще мина и аз назад. Само този
човек ще ти говори.
Агата се замисли. Пет хиляди гроша
откуп и сега това поведение до някъде
говореха в една посока. Имаше нещо
странно в цялата ситуация. Обърна се и
извика:
-Вие тримата отивайте при другите.
Един само да ми донесе една сабя…
След това се обърна към Иван:
-Ще съм сам срещу двама ви, но ще
съм с извадена сабя… Няма да позволя

260
да ме вземете и мен заложник, преди да
пукнала първата пушка…
-Както искаш, ага. Само внимавай как
я размахваш. – отвърна Иван и направи
знак на неговите хора да се отдръпнат.
Когато насред полето останаха само
тримата, Иван каза:
-Ще се изненадаш ага, но не реагирай
остро. Много по-зле ти е положението от
това везирят да разбере, че си загубил
майка му.
След което другият с Иван мина
напред и свали кърпата си – само за
няколко мига, колкото агата да види
лицето. После го покри отново. Той се
261
стресна. Това беше… жена. И то позната
нему млада и красива жена.
-Сабрие? Ти? – можа да изрече едва
той към собствената си робиня.
-Не се казвам Сабрие. Името ми е
Галина. – отвърна остро тя, очевидно
без да се страхува от обнажената сабя. –
И не смей повече да ме наричаш с това
презряно поганско име!
Агата стисна сабята си, но изненадата,
и обстоятелството, че пред него стоеше
жена, го накара да отпусне. Турците
презираха жените, не намираха за
достойно дори да говорят с тях, а какво
остава да вдигне сабя срещу
262
невъоръжена робиня. Пред всичките
заптиета и главорезите на Пехливана.
-Хората ти не са видели, че е жена.
Можеш да я съсечеш веднага. После ще
ни опукат всички… - каза Иван, видял
реакцията му.
-Какво става тук, Иване? За какво ми
водиш тази стока. – каза той
презрително за момичето. – Дай да се
разберем като мъже. А после като ми я
върнеш, аз знам как да се оправя с нея.
Но Иван не каза нищо. Вместо това
продължи Галина:
-Пет години ме държа затворница и
нищо не научи за мен, ага. Ти си глупав
263
поганец, който ще стане за сеир. Първо
на везиря, а после и на собствените ти
слуги. Дори този изрод Мехмед ще ти се
смее. Имаше най-ценната робиня в
империята, а сега ще станеш глупакът на
целия свят от Виена до Багдад…
-Ти си хубава, Сабрие. – твърдо я
презираше и упорито я наричаше с
турското и име агата – Хубава си, и ще
станеш украшение в харема на везиря
Гюл. Но не си най-ценната робиня.
Хубави жени много, империята е
богата…
-И Хюррем беше робиня… - каза Иван.

264
 Хюррем Султан. Съпругата на
Сюлеймана Великолепни. Първата
истинска османска кралица. Наистина,
дошлата като робиня в харема на
султана, тя бе станала вторият най-
значим човек в империята. И прокарала
пътя и на други жени към влияние в
обществото. В общество, в което жената
е стока, по волята на самия Аллах.
Агата се изсмя:
-Ако станеш втора Хюррем, ще
избягам при русите, обещавам ти,
Сабрие. Главата ми е ценна, и ти
обещавам, че няма да ме намериш
никъде в империята. Но сега си
265
обикновена робиня. И мястото ти е в
кервана, на път към харема на везиря.
Гледай по пътя някъде да те зърне
султанът, за да идеш в неговия харем…
Нито Иван, нито Галина реагираха на
този присмех. Агата очевидно вече
приемаше ситуацията смешно, което
най-малкото намаляваше риска да
започне да размахва сабята. Но беше
добре да я махне изобщо, преди да чуе
по натам каквото имаше да чуе.
-Ахмед ага, виждаш че това е жена.
Човек на човек сме. Остави сабята, че
имаме още какво да ти говорим… - каза
Иван.
266
 Агата се замисли за малко, после без
да я захвърли, само прибра оръжието в
ножницата.
-Прави си, Иване, човек на човек сме,
и една стока… - за пореден път обиди
жената и добави – Кажи сега какво ще
правим, че само си губим времето инак…
Но отново не проговори Иван, а
добичето:
-Ти, Ахмед Ага, ще ни осигуриш
свободен проход до Дунава. Ще ни
дадеш писмо, че сме твои хора и
изпълняваме важна задача на везиря
Гюл. И няма да вдигаш врява поне една

267
седмица. После ще получиш жена си,
майка ти, майката на везиря и гавазите.
-И няма да платиш и един грош за тях,
но ще пуснеш слух, че си платил
двеста… - допълни Иван.
Агата се изненада. Нещо скришно
ставаше, а най-учудващото беше, че се
случваше с едно момиче, дето бе негова
пленница пет години. Бе я хранил, поил,
гледал, за да я осребри накрая. И бе
изпуснал нещо.
-Иване, струва ми се, нещо си се
побъркал. Не искаш пари. За какво
рискува всичко, та за какво рискуваш и
сега да напълнят главата ти с олово? За
268
да пуснеш без пари всички, и да
отмъкнеш само робинята ми? Колко
струва тя? Аз я взех за двайсет гроша… -
каза агата.
Иван нищо не каза, само отново
гледаше към Галина. Та каза:
-Баща ми ще им плати хиляда гроша,
глупави поганска ага. Държеше
съкровище в ръцете си, което можеше да
те направи везир. А сега ако се разчуе,
ще те направи шут…
В този момент Иван добави:
-Позволи ми да ти представя, ага –
това е Галина Ростиславова, руска
девойка от Воронеж…
269
 Агата се изненада. Първо не разбра
всичко, разбра само, че му казаха
някаква фамилия. А обикновено
фамилии се ползваха само за знатните
руски жени. След това се сети. Не
можеше да не се сети, баща му беше
воювал с Русия преди двайсет години.
Срещу войските на княз… Ростислав.
-Това… онзи същият ли е?
-Съвсем същият, глупави ага. Купил
беше дъщерята на княз Ростислав, и
така и не разбра това. – отвърна Галина.
Ахмед изпадна почти в несвяст. Все
едно самият пъкъл се изсипа на главата
му. С такъв заложник, такава ценност,
270
наистина би могъл да е везир вече.
Дъщеря на руски княз. Християнска
принцеса. Татарите я бяха отвлекли, без
да знаят коя е. И после никой не си бе
направил труда да разбере. Турците
презираха жените, приемаха ги за едно и
също. И затова не ги разпитваха. Нито
пък някоя от собствените му жени бе
успяла да влезе под кожата и. Едва сега
разбра какъв огромен подарък всъщност
щеше да получи Гюл. Без дори да
подозира, Ахмед щеше да направи от
него Велик везир. Щеше…
-Никой не следва да разбере това,
нали Ага… Никога… - каза с твърд тон
271
Иван, очевидно отново поел юздите на
преговорите.
Агата не каза нищо, във вените му
кръвта кипеше. Искаше да избухне от
ярост. Но той не бе станал ага, поради
глупост и емоции. Иван знаеше това, и
затова рискува с този план. Агата имаше
разум и много трезва преценка. И дори
изпаднал в подобна унизителна
ситуация, щеше да прецени кое е най-
доброто.
-Колко от хората ти знаят за нея,
Иване? – попита той.
-Само аз и още двама. – отвърна
воеводата.
272
 Агата се замисли за още малко. В тази
ситуация нямаше печеливш ход.
Наистина, щеше да стане за смях, ако се
разбереше що за робиня е имал. Това
означаваше, че не може да вдигне шум и
да поиска да я преследват. Евентуално
можеше да разчита само на Мехмед, но
срещу хайдутите той не беше
достатъчен. Пък и по-важното беше, че
ще се разбере какво е станало. И от
Виена до Багдад всички турци из
кръчмите щяха за него да си говорят. За
резила му. Ако пък успееше някак да я
върне, не везирят Гюл, направо султанът
щеше да му я отнеме, за да я ползва за
273
политиката си. Нищо нямаше да
постигне. Не и като е изпуснал вече
питомното. Нямаше какво друго да реши:
-Ще имаш път до Дунава, Иване. Но
после не се връщай в империята. От
този ден единствената цел на живота ми
ще е да видя главата ти на кол…
-Като я заведа на баща и, ще стана
руски болярин. За какво ми е да се
връщам в тази прогнила империя… -
усмихна се Иван.
После всеки с бавни стъпки се върна
към своя край на поляната.
Привечер Ахмед Ага събра
приближените си и им съобщи, че до
274
седмица ще освободи заложниците, и се
е договорил да плати двеста гроша,
плюс да се откаже от робинята Сабрие.
Цялата работа била, че някакъв
хайдутин от четата я бил залюбил и
убедил воеводата да я отвлекат. Затова
и били тия смешки с петте хиляди гроша
и срещата.
-Ти направо сделка си направил,
Ахмед Ага – каза като чу това
Пехливанинът. Онзи ти е отстъпил поне
сто гроша от откупа, заради една жена.
Дето си я купил за двайсет гроша…
-Да, направих сделка голяма… - каза
накрая агата.
275
 11.Дяволското гърло

Този път Игумена беше първи на

мястото на срещата. Той я бе свикал,
появи се рано, и наблюдаваше как една
подир друга качулатите фигури се
появяват откъм тайния тунел. Когато
бройката около дървената маса се
запълни, Викентий каза:
-Събрах ви днес по две много важни
дела. Едното не търпи отлагане веднага.
А другото не търпи отлагане до края на
този век.

276
 -Това до края на този век не ще да е
толкова спешно, братко Игумене. – каза
Княгинята.
-О, сестро, съвсем спешно и ще
видиш. Но по-първо ми се струва
текущото да свършим… - отвърна
Игумена.
-Ти решаваш, ти си ни събрал… -
обади се Воеводата.
-Добре тогава, набързо ще ви обясня.
– каза Викентий и се захвана. Разказа за
хайдутина Иван, за кервана на персиеца,
за еничарите, за капана в къщата. И
накрая – и за Галина – незаконната
дъщеря на княз Ростислав. Когато
277
свърши, в пещерата настана оживление.
Уникален шанс за Задругата да направят
услуга на русите.
-Къде е сега Галина? – попита
Княгинята.
-Не знам точно, трябва да са
преминали Дунава. Чакам вест от Иван.
Казах му като се установи на скришно
някъде там, да съобщи.
-Дунава е краят на истинската власт на
султана, но и във Влахия има турски
войски и е пълно с шпиони. – каза един
от братята.

278
 -Знам, но Иван е опитен, знае що
върши. От три години е воевода на
хайдушка чета… - обясни Викентий.
-Като слушам историята и срещата му
с Ахмед Ага, трябва да го изтеглим вече.
– каза Луи.
-Иван не се страхува от Ахмед Ага. Но
онзи наистина ще го гони. Заради
обидата, а най-вече – за да опази
тайната на срама си. – съгласи се
Игумена. – Добре е да го изтеглим.
-Това момче явно има акъл. – каза
Патриархът – Много хитро си е осигурил
път до границата…

279
 -Да, дълго мислехме дали да
рискуваме, или да тръгнат веднага с част
от четата. Но той познаваше Ахмед Ага и
слабостите му. И решихме да ги
използваме. Рискът се оказа полезен… -
съгласи се Викентий.
-Ахмед Ага по същество е извършил и
предателство спрямо султана. – каза
Княгинята – Помогнал е на хайдутин и на
важна пленница да се измъкнат от
империята. Може да иде в Диарбекир и
той за това.
-Това е малко вероятно – каза Игумена
– Няма кой да го обвини. Дори да
заловят Иван, никой няма да повярва
280
какво ще каже. Не и ако обвини прочут
ага. А историята с руската принцеса
звучи като приказка от Шехеразада.
-Все пак, Иван знае тази страшна за
агата тайна. За него няма бъдеще в
България. – направи извода Княгинята.
-Ще го пратим при шпионите ни във
Виена. – каза Игумена – сече му пипето
ще се справи…
В този момент обаче се появи друго
предложение:
-Не е нужно всичко това, братя мои.
Братът ни Игумена дори не подозира
колко голям подарък ни е изпратил. –
думите бяха на Смирения. Той беше
281
нещо като „външен министър“ на
Задругата. Отговаряше за всякакви
връзки в странство, и държеше
шпионската мрежа в Русия. Разбира се,
всички очакваха накрая той да поеме
случая, защото очевидно се навлизаше
там, където бе най-силен. Но той ги
изненада с нещо още по-голямо.
-Ростиславовата щерка ще ми я
предадете на мен. Ще пратиш вест до
Иван да се срещне с мой човек във
Влашко. След това ще ги заведе при
член на Задругата, когото сме прикрили
като търговец в Букурещ. Той ще
организира нещата натам, защото синът
282
му е на служба именно при княз
Ростислав във Воронеж. Той е нашият
шпионин там. – обясни братът, и добави
– А Иван, като спасител на момичето, ще
опитаме да го нагласим в
Императорската гвардия. Така ще имаме
шпионин и там.
-Императорската гвардия? –
изненадано попита Княгинята – Това ще
е най-големият ни пробив, ако стане. Но
дали е възможно?
-Трудно е, но не е невъзможно. В
гвардията служат основно дворяни. Тя е
най-доверената част на императрицата.
Но част от по-богатите младежи се
283
измъкват от служба и реално се водят
там само по документи. Живеят при
родителите си. Така вече приемат и без
благороден произход. Ако Иван може да
мине бойните изпити, и ако князът се
застъпи за него, могат да го приемат.
-Иван е бил монах-воин. Ще мине
всеки изпит на всяка гвардия… - каза
Игумена.
-А дали ще иска такова бъдеще за
себе си? Далеч от Родината… - попита
Смирения.
-Със сигурност трябва поне за няколко
години да го изведем. Той го знае. А и
Императорската гвардия на Русия е
284
блестящо бъдеще. Особено ако можеш
да воюваш… - каза Игумена.
-Оставяме на теб да го убедиш… -
каза Смирения.
-Ако всичко стане, както братът ни
Смирения го планира, това ще е голям
успех за Задругата. – каза Княгинята -
Синът на търговеца ще се издигне при
княз Ростислав. И в добавка ще имаме
след години шпионин сред офицерите на
гвардията. Ще знаем какво става в самия
връх на Руската империя.
-Трябва обаче да пипаме внимателно.
Да не притискаме княза… - каза

285
Смирения – Той ще предложи награда,
трябва да я откажем.
-Галина е споменала нещо за хиляда
гроша… - каза Игумена.
-Князът е богат и щедър. А като види
възкръснала малката си любима
дъщеря, сърцето му ще се отвори. Но
ние те трябва да искаме пари. Трябва да
бъде приятелски жест от търговеца, за
да помогнем на сина му. А Иван ще го
представим като хайдутин, който е
отказал откупа от Ахмед Ага, защото цял
живот е мечтал да служи в
Императорската гвардия… - каза
Смирения.
286
 -Планът звучи много добре. – съгласи
се Игумена – ако все пак не стане това с
гвардията, няма да притискаме княза.
Ще се надяваме поне на момчето на
търговеца. А Иван ще иде във Виена.
-Това е мъдро, аз съм съгласна. – каза
Княгинята – Някой друг да добави нещо?
Никой не възрази.
-Значи този въпрос е решен. Иван ще
бъде вписан в летописите ни с този
нечуван подвиг, а ти братко Игумене, ще
получиш славата на негов учител.
-Слава, която винаги ще знаят само
дванайсет… - каза Игумена.

287
 -Никой не знае до кога ще са само
дванайсет… - каза Княгинята – Все
някога страната ни ще бъде свободна, и
тогава ще решим дали тайната още е
необходима…
-Би било свято ние да сме тези, които
ще решат… - каза Игумена, но всички
знаеха, че това е непостижима мечта.
Очевидно този въпрос приключи и
Княгинята мина на другия:
-Кажи сега братко, кое е толкова
спешно, че трябва да го решим преди
края на този век…
Викентий пое дълбоко въздух, замисли
се малко, и каза:
288
 -Времето на преклонената глава
приключва, братя мои. Идва съвсем
друго време…

1388
-Не искай това от мен, Шишмане?
Убий ме, сложи друг игумен тук да стори
този грях… - проплака дядо Серафим,
докато четеше писмото, което трябваше
да изпрати. На султана.
-Това е само началото на греховете,
Серафиме. Тепърва големите грехове
предстоят. Наши и на децата ни. И на
децата на децата ни. И на техните деца,

289
и не знам до кога… Но повярвай ми,
отче, нашите грехове са най-малките.
Серафим отново залепи поглед за
пергамента:
„…Твое Високо Величество,
милостив господар на всички
мюсюлмани,
От името на манастира Рилски, и на
смирените ни триста монаси, най-
преклонно те молим да ни вземеш под
закрилата си. Молим за султанското
благоволение и да пратиш храбрите си
войници да ни пазят, и да поставим
нашата света обител, заедно с

290
всичките и имоти и приходи, под твоя
закон.
Ние знаем, че ти си милостив и
мъдър господар. Знаем, че има
християнски манастири в твоите земи,
които живеят в мир с теб, и с хората
ти, и плащат на твоята хазна.
Коленопреклонно желаем и с нас да се
отнесеш така, мъдри Мурад, баща на
всички последователи на Пророка
Мохамед.
Разбери, мъката ни, и ни спаси. В
последната година нашият собствен
цар, и неговите боляри, вече три пъти
дойдоха да ограбват манастира. Само
291
пари искат, не се интересуват ние
какво правим. Ограбват нас, ограбват
селата ни, житото ни, добитъка ни. И
все говорят, че с Мурада воюват.
Нашите монаси не смогват вече.
Гладуваме. А със селяните е още по-
зле. Собственият ни цар иска да ни
умори, докато воюва с теб, незнайно за
какво, мъдри Мурад.
Затова най-смирено те молим,
Рилската света обител да мине под
твоя закон, заедно с със своите имоти
и селяни. Молим те да оставиш тук
твоя войска, да ни пази от

292
разбойниците, от Шишмана-грабителя
и от алчните му воеводи.
В замяна ти обещаваме, че веднага
щом се съвземем от разорението, на
което бяхме подложени, ще плащаме на
твоето съкровище същото, което
плащахме на българския цар във
времената на мир…

С най-дълбоко преклонение:
Епископ Серафим, игумен на Рилския
манастир
Лето Господне 1388-мо, 6897 година
от сътворението на света…“

293
 -Аз не знам дали монасите ще се
съгласят, Шишмане? – не мога да им
кажа, че ти си наредил.
-Трябва да ги убедиш…
-Това е всеобщо предателство. Един
ден едни българи ще прочетат това
писмо, и ще ме прокълнат…
-Господ ще изчисти всички клетви от
теб, ти ще бъдеш от дясната му страна,
когато това стане…
Монахът обаче все още не бе убеден.
-Ако султанът прати войска тук, как ще
постигнеш тия цели, заради които ме
караш да влизам в този грях?

294
 -Няма да прати. – отвърна царят – Той
не държи войски по манастирите.
Всъщност няма войски дори да пази
всички собствени имоти. И той воюва. Но
мине ли манастирът под негова власт,
никой няма да те напада. Защото
болярите се опитват да се подмазват на
султана…
-Те и сега не ме нападат, Шишмане!
Това написаното е абсолютна лъжа.
Нито ти, нито воеводите ти са искали
нещо от мен.
-Виж, дядо Серафиме, много ми е
важен Рилският манастир, и затова
трябва да го подсигуря.
295
 -Като го подариш на султана?
-Да, дядо Серафиме. – каза царят, и
след няколко мига допълни – Помисли
малко. Сега султанът е във война. Има
нужда от всякакви съюзници. И ще те
приеме с отворени обятия. Ще ти даде
ферман и привилегии. Един ден войната
ще свърши и султанът ще е победил.
Няма да има нужда от теб. Но ферманът
ще си стои, и никой от турците няма да
смее да те докосне. А вие ще си плащате
данъка и така закрилата ще е постоянна.
-Искаш от мен да се продам на
Дявола, Шишмане…

296
 -Ще се продадеш, Серафиме. За
България ще се продадеш… - отвърна
царят.
Сълзите в очите на монаха не само не
спираха, а дори ставаха повече. От
студеното и безчувствено лице на царя
не се издаваше дори едно трепване.
-Какво ще правиш в манастира,
Шишмане? Преписахме ти вече царските
книжа?
-На първо време, ще оставя част от
царското съкровище…
-Злато?
-Доста злато…

297
 -Ще изкушиш монасите ми? А и как
един манастир ще опази такова
богатство?
-Монасите ти няма да знаят. Само ти.
И това ще пази златото. Това, че само ти
ще знаеш за него.
-И какво да правя после? Ако
изведнъж те убият или стане нещо?
-Ще разбереш по-натам. Ще разбереш,
дори да ме убият. Сега искам да
разбереш нещо друго…
-Какво? – попита отецът.
-От ден на ден, ти, и още няколко като
теб, започвате да ставате по-важни от
българския цар…
298
 12.Дяволското гърло

Преклонената глава остра сабя не я

сече. Задругата бе сигурна, че един ден
тази поговорка ще бъде приписана на
народното творчество, и също така бе
сигурна, че после народът ще се
самобичува за овчедушието и
смирението си пред поробителя.
Но само Задругата знаеше колко
трудно всъщност тази идея бе наложена,
и каква съпротива оказа народът,
плащайки висока цена за гордостта и
непокорността си. И само Задругата
299
знаеше истинския произход на
преклонената глава, който бе пряко
свързан с произхода и на самата
Задруга.
Това да се превърне един от най-
храбрите народи в Европа, в послушна
рая, бе най-големия успех на Задругата.
Не на поробителя. Той никога не би
могъл да го постигне. Той просто щеше
да изколи непокорните, така както
направи с много други народи. Които не
оцеляха. За разлика от българите.
Преклонената глава бе онази
невъобразима мъдрост, която превърна
силата на врага в слабост и започна
300
истинската война, която нямаше да се
води на бойното поле.
Българите бяха храбри и горди, но
отслабени. Десетилетия на епидемии и
междуособни войни бяха свели
способните да се бият до една шепа
хора. Да, те се биеха добре, всеки враг
даваше много повече жертви, отколкото
вземаше. Дори турците. Дори еничарите.
Но с една шепа хора не можеш да
победиш едно море хора.
Затова и, за да постигне своята
победа, Задругата измисли как да
направи оръжието на превъзхождащия

301
враг безсилно. Когато една сабя няма
какво да отсече, тя не е вече сабя.
В край на злощастния 14-ти век,
всички българи на полуострова трудно
достигаха милион и половина души.
Разпръснати под различни владетели с
жалка собствена държава. Преполовили
този 18-ти век, те бяха вече между 4 и 5
милиона и твърдо бяха заели основните
части от полуострова. Българите
започваха от самия Цариград и стигаха
чак до Албания и Адриатика. Сравнени с
тях, гърци и сърби бяха две малки
племена от периферията. А и гърците, и
сърбите се бяха сражавали много повече
302
с турците, и бяха отстъпили по-трудно
своите държави. Но те не бяха имали
свои Задруги. И своя замисъл да
спечелят битката по друг начин…
Преклонената глава, като мъдра
стратегия, достойна единствено за
китайските мъдреци, бе спечелила мира
за българите. Да, те загубиха войната, и
страната си. Но спечелиха мира.
Преклонената глава бе стратегия с
хоризонт на планиране, мерен във
векове. Тя издаваше далновидност,
каквато много рядко можеше да се
срещне в човешката история. И именно
поради този поглед в бъдещето – там
303
където нито на Мурад, нито на Баязид,
нито на Мехмед Завоевателя, би му
дошла и идея да погледне, именно
поради това гледане в далечното,
българите бяха успели.
От разсипана и разпокъсана българска
земя, сега имаше една единна и
увеличаваща се българска етническа
сила. Турците държаха властта, гърците
държаха религията, но българите
държаха земята и населението върху
нея. Като бройка, българите бяха сред
най-многолюдните в цялата обширна
империя, и съперничеха единствено на
турците. Но ако още известно време
304
продължаваха така, ако от пет, станеха
седем или десет милиона, то щяха да
изместят самите турци.
Идеята на преклонената глава
работеше за това българите да се
увеличават и да изтласкват, или
претопяват, другите етноси, докато
империята в същото време ерозираше, и
ставаше по-слаба. Неизбежно би било на
някакъв етап засиленият български
народ да подмине по реална мощ
отслабващата турска власт.
И когато това станеше, свободата би
следвало да дойде от само себе си. Това
бе замисълът на Задругата, и до
305
момента, той се осъществяваше без
никакви отклонения от предвиденото.
Именно поради тази и причина,
въпросът кога ще дойде краят на
„преклонената глава“, бе важен за всички
братя. Рано или късно, това щеше да се
случи. Нова държава и прераждане на
гордата нация не можеше да стане с
преклонена глава. Но кога това ще се
случи, и какво ще прави Задругата
тогава, ето този въпрос бе, който братята
знаеха, че един ден ще се стовари
отгоре им, като гръм от ясно небе. Дали
този ден бе дошъл…

306
 -Нашият брат, Игумена, току що ни
поднесе огромен подарък с руската
княгиня, а сега иска да ни каже, че
започва нещо още по-важно. Сякаш
княгинята бе за да ни подготви за това?
– каза Патриарха.
-Вие сами така решихте, братя мои. –
отвърна Игумена – Първо да представя
по-текущия въпрос. Но този втория
въпрос, дето искам да река сега, той е
много много по-важен… - допълни
Викентий и извади изпод робата си един
топ листа. Лично той бе преписвал
единадесет пъти ръкописа на Бойко.

307
Никой не трябваше да разбере, че има
други хора, на които да го покаже.
Братята взеха всеки своите листа и се
загледаха. Светлината не бе много
силна, защото срещите бяха предимно
за разговор, та затова не палеха много
факли. Но сега се наложи да запалят.
-Това е сбор от отделни редове от по-
голям текст. – обясни Игумена – Нашият
шпионин е преписал по един ред от
всяка страница, за да добием обща
представа. Възложих му да влезе още
няколко пъти и да препише всичко. Но
ще ни трябва време…

308
 -Съвсем очевидно става дума за
история на България. – каза Княгинята –
При това изглежда подробна и
достоверна.
-Кой е авторът на това? – попита Луи.
-Един монах от Света Гора. – отвърна
Игумена – таксидиот и проигумен.
Обикалял е много цяла България, за да
събира дарения. И навсякъде е чел
каквито намери свитъци и документи.
Така я е събрал.
-Това е тежък труд. – каза Смирения –
С години го е правил. Особено като
знаем колко малко документи оцеляха
при завоеванието.
309
 Братът имаше предвид колко малко
документи бяха оцелели извън
Задругата. Която, освен да пази духа на
народа, и да трупа сила за решителния
момент, изпълняваше и ролята на тайна
библиотека на Средновековна България.
Задругата имаше хиляди документи, или
преписи от тях. Тя знаеше цялата
истинска история, и то не само
българската, а и тази на народите около
българския.
-Как е постигнато едва ли е от
значение, по-важен е резултатът. –
включи се в разговора и Кавхана – Тази
книжка очевидно ще започне да обикаля
310
България и да се преписва. Имаме
готова българска история, на разбираем
език, и монах, мотивиран да я
разпространява.
-Именно затова и ви казах, братя, че
времето на преклонената глава изглежда
приключва… - отвърна Игумена.
За малко настана мълчание. Братята и
сестрата или четяха, или мислеха. После
Княгинята каза:
-Ще минат десетилетия, преди една
книжка да промени нещо. Но със
сигурност ще започне да отваря очите на
народа. Особено на смазан народ от

311
гяури, намиращ се на самото дъно на
обществената йерархия в империята.
-Така е, историята сочи, че от най-
потиснатите избухват най-големи
бунтове. – каза Петър – Робите са роби
само по закон. Човешкият дух си
съществува и се крие някъде отдолу,
чакайки, и надявайки се на
справедливост.
-Историята на България е толкова
славна и величествена, че ще прозвучи
като приказка в душата на изтерзания
народ. – каза Игумена.
-Именно, братя, ще се разпространява
и като приказка. Не само като преписи…
312
- каза Княгинята – Тръгне ли това, няма
да има спиране.
-Така остава въпросът какво да
правим… - каза Луи.
Всички се замислиха. Вариант със
сила да спрат монаха не съществуваше.
Задругата никога не бе посягала над
българин, а в самата и философия бе да
не го прави никога. Вероятно биха могли
да въздействат ако се разкрият частично
– някой от братята да иде при автора, да
му обясни за тайната организация, и да
го присъедини към нея. Но това бе
рисково, тъй като би било в нарушение
на правилата за изпитания преди
313
присъединяване. Задругата се крепеше
на безмилостни процедури, и това
нямаше да се промени. Биха могли също
така да отклонят част от енергията на
монаха като му пуснат фалшиви
приятели, които уж се интересуват. А
всъщност да му губят времето и да го
отклоняват от други проповеди.
Но по-важният въпрос бе дали трябва
да го правят. Или трябва да направят
обратното – да помогнат. Задругата би
могла да осигури исторически извори, за
каквито този Паисий не би могъл да
сънува. Би могла да организира и по-
бързи преписи и разпространение.
314
 Но кое бе правилното? Бе ли дошло
времето? Или едно прибързване
можеше да провали целия идеално
работещ засега замисъл?
-Не можем да спрем народната
пробуда. Нямаме и право да го правим…
- каза Княгинята. – Можем да
наблюдаваме, или да помогнем.
-Но кой може да ни каже кое е
доброто, и кое – лошото? – попита
Смирения.
-Никой не може, братко… - отвърна
Княгинята. – Никой не знае и не може да
претегли всеки риск и всяка възможност.

315
 -Какво ще правим тогава? – попита
отново Смирения.
-Имаме един единствен избор, братя
мои. – каза Игумена – да вярваме, че
съвместният ум на тази Задруга, ще
вземе правилното решение.
Съвместният ум, който е заложен още
при основаването ни, с това да сме
дванадесет. Дванадесет непознати
помежду си, които обсъждат, и накрая
гласуват.
-Съгласна съм. Нямаме друг избор,
освен да вярваме, че гласуването по
съвест ще роди правилното решение. –
каза Княгинята.
316
 В този момент Хадутина се включи със
свои думи и припомни:
-На предната ни среща, не решихме ли
нещо подобно? Да не се получи обрат на
собствените ни възгледи? Не решихме
ли, че братята ни преди век са постъпили
правилно, като не са пробудили народа?
-Ситуацията е различна. – отвърна
Игумена – Не става дума да се пробуди
народът изведнъж и да се прати да се
прободе сам на щиковете. Не става дума
да вдигаме въстание и да рискуваме
всичката сила на Задругата. Става дума
за постепенен процес. А Задругата
винаги е разчитала на постепенното,
317
планомерно и управляемо. Този монах
може да е оръжие на Задругата, а не
неин враг. Ако онова беше Слънцето,
това сега е Луната.
-Все светлина, но с различна сила… -
каза сестрата.
-Едната те изгаря, а другата ти свети в
нощта… - заключи философски
Патриарха. Но и добави:
-Все пак, брат ни Хадутина е прав –
решаваме един и същи въпрос, макар по
различен начин. Но все пак, нека знаем,
че са минали сто години. Може би днес
вече времето се променя…

318
 Всъщност Хайдутина не бе против
решението. Той само припомни
реалността, за да бъде мисленето по-
пълно и без объркване. За пореден път
настана кратко мълчание, което
подсказа, че е време да пристъпят към
решителната част.
-Трябва всеки, без да се влияе от
другите, и само слушайки сърцето си, да
каже какво мисли. – каза Игумена –
Абсолютно чиста мисъл и оценка.
Съвместният ум е мъдър, само когато
всеки глас е свободен и неповлиян от
останалите. След това ще преброим
оценките, и ще видим какво е решението.
319
 -И нека Господ ни е на помощ… -
завърши Княгинята.
В този ден, в „Дяволското гърло“, за
историята бяха записани 8 гласа за това
да се помогне на монаха като му се
подхвърлят допълнителни документи от
аналите на Задругата. 3 гласа бяха за
това да се изчака още малко време и
тогава да се реши. Един глас каза, че
няма да каже нищо.

13.Влахия

Иван и Галина бяха отседнали в един

доста изоставен високо планински
320
манастир в Карпатите. На това място
всъщност бе останал само игуменът, а
сградите се рушаха под напора на
времето. Монасите го бяха напуснали
преди години, когато малко по-ниско в
планината и по-близо до пътищата, бе
изграден изцяло нов манастир. Откакто
султанът бе започнал да назначава
фанариоти за управители на Влахия, тук
манастирското строителство се разшири.
Гръцките паши искаха да превърнат тези
земи в крепост срещу опитите на папата
да интригантства с Цариград, за да
откъсне християните от православието.
И ако отвъд Дунава, в сърцето на
321
империята, Вселенската патриаршия
контролираше всичко, то на север
турската власт бе по-слаба, и западните
монархии опипваха почвата да се
наместят. Разбира се, същото правеше и
Русия.
Под властта формално на султана,
управлявана от гърците и засипана с
чужди шпиони, Влахия бе зона на
абсолютната непредвидимост.
Иван не познаваше лично игумена, но
съобрази, че след като е останал сам в
манастира си, очевидно не се е
поблазнил от удобствата на новия
манастир. И се оказа прав. Този
322
български монах изживяваше
последните си дни, и искаше да остане
до последно верен на мястото, където го
бяха подстригали преди половин век. А
от такива хора не можеше да се очаква
да са предатели.
Докато чакаха вест от България,
младият хайдушки войвода се зае да
поправи някои неща сред съборетините.
Пренареди керемидите на част от
покрива и изправи дървената ограда до
входа. Всичко това бе до голяма степен
безсмислено, защото след като този
последен монах си отидеше, разрухата
щеше отново да се възцари. Но Иван
323
знаеше, че дори за малко, това да
пооправи някои неща в манастира, щеше
да стопли сърцето на домакина им.
Галина се захвана да готви и за
двамата, оказа се, че в дома на Ахмед
Ага са я обучили добре да го прави.
Агата искаше да подари не само
красавица и любовчийка, но и готова
прислужница на своя приятел везиря. В
свободното време младата рускиня
обикаляше из баирите наоколо, и дори…
накара Иван да и покаже туй-онуй със
сабята и пищовите.
Веднъж седмично войводата слизаше
до града в подножието на планината, за
324
да провери пощата. Така някъде около
месец, след като бяха прекосили Дунава,
дойде дългоочакваното писмо.
-Заминаваме за Букурещ. – Каза той
на княгинята, която всъщност наричаха
така, но нямаше никаква титла, поради
незаконорождението си. – Там ще се
срещнем с човек, който ще ни даде път
до границата.
-Кой е този човек? Може да го
познавам? – отвърна тя.
-Казва се Франц, австрийски търговец.
– обясни Иван.
-Не съм го чувала, но и много време е
минало. Обаче какво общо може да има
325
един австрийски търговец с баща ми? –
попита девойката.
-Няма представа, не го познавам. Но
често шпионите се крият под чужди
имена. Може този да е шпионин на
Елисавета. – каза Иван като внимателно
прикри собственото си предположение,
че най-вероятно Франц беше шпионин на
Задругата.
Още на следващата сутрин двамата се
качиха на конете си и отпътуваха.
Монахът ги изпрати със сълзи на очи –
защото знаеше, че няма да ги види вече,
и защото бе имал няколко дни с тези
добри хора, които му помогнаха.
326
 -Ти какво ще правиш, след като ме
предадеш на Франц? – попита Галина,
докато се клатеха бавно на седлата по
един страничен път към столицата.
-Не знам. Но засега не мога да се
върна в България. – отвърна Иван –
Всъщност, дори във Влахия е опасно за
мен. Това все пак, поне формално, е
владение на султана. Пълно е с турци и
с шпиони.
-Ахмед Ага едва ли е съобщил някому
за срама си. Никой няма да те търси тук.
– каза рускинята.
-Вероятно си права, и това помага и на
теб. Но все пак, ще е трудно да
327
оцеляваш в империята, когато така си
изиграл важен ага. Затова ще трябва да
потърся пътя си другаде. – рече
хайдутинът.
-Може да идеш в Русия. Баща ми ще
ти е много благодарен, а и ще имаш
хиляда гроша в джоба си… Ще станеш
малък помешчик…
-Не знам къде ще ида. По-скоро
мислех за Австрия. Там познавам един
търговец и мога да работя в кантората
му. Русия е нещо съвсем друго. А и
хилядата гроша няма да ги взимам. Аз
взимам откупи само от турците.
-Тормозиш само врага?
328
 -Не можем да взимаме пари от русите.
Всички българи се надяват един ден от
там да дойде свободата ни. – каза
войводата – Това да отвличаме турци,
гърци и евреи, е едно. Но да искаме
откуп за руска принцеса – това би бил
непростим грях…
-Странни разбойници сте вие… -
усмихна се Галина – А и аз не съм
принцеса. Аз съм обикновена селянка.
Единственото, по което се различавам от
крепостните, е че съм свободна.
-Ти си детето, което князът е загубил.
– отвърна Иван – Това означава че за

329
него си вече ангел. Като се върнеш, ще
си повече от всяка принцеса…
-Ако съм такава, тогава аз ще мога да
ти помогна в Русия. Ще бъдеш уреден за
каквото искаш, от принцесата на
Воронеж…
След което и двамата се засмяха.
-А ти какво ще правиш като
възкръснала в Русия? – попита Иван.
-Знам ли? – каза тя – Баща ми сигурно
ще бърза да ме омъжи. Вече съм
попрестаряла…
-На седемнайсет?

330
 -Зависи от гледната точка, хайдутино.
Вашите девойки в България и по-рано ги
задомяват…
-Ще те омъжи за някой офицер, и ще
идеш в Москва…
-Всъщност, истинската столица е
Петербург. – отвърна Галина – Москва
не е това, което беше, макар формално
все още да се води център на
империята. Ще ме омъжат, и ще ида в
Петербург.
-В двора на Елисавета?
-Това е голямата цел на почти всички
дворянски дъщери…
-А твоята?
331
 -Моята ли? Ами и в Русия жените
нямат много избор. При турците сме в
харема, а в Русия сме прилежни съпруги
и домакини. Няма какво друго да правя,
освен да се стремя и аз към двора. Това
е абсолютният успех на руското
момиче…
-В този двор ще си абсолютно най-
интересната. – усмихна се Иван – била
си в самите уста на звяра, и си се
измъкнала чудодейно. Ще можеш да
разказваш истории, каквито другите не
биха могли да сънуват.
-Да, благодарение на теб…

332
 Привечер на следващия ден стигнаха
Букурещ. Франц ги настани в една
страноприемница в покрайнините на
града, далеч от всякакви погледи. Той и
знаеше твърде добре българския език,
като за австриец…

14.Писмото

Цялата сутрин на княза мина зад

масата в кабинета му. Не бе следил
кореспонденцията от миналата седмица,
заради пътуването му при проблемните
селяни. Няколко села на около ден път
от столицата на губернията се бяха
333
разбунтували и взели за заложници
синовете на местния помешчик.
Губернаторът отиде да реши спора, и за
разлика от други губернатори, не го
направи начело на императорските
полкове. Ростислав бе сред малкото
руски аристократи, които бяха обичани
от обикновения народ. Защото бе
воювал рамо до рамо с обикновените
селяни, и защото налагаше закона чрез
убеждение, а не чрез сила.
Проблемът се оказаха, както
обикновено - данъците. Заради лоши
предни години, помешчикът бе оставил
на селяните да платят по-малко,
334
отколкото дължаха. Но още в първата
добра година, бе поискал вересиите.
Това породи напрежение. То обаче
избухна не веднага, защото селяните,
като познаваха Ростислава, решиха да
напишат писмо до него и да го помолят
да не ги разорява точно в първата добра
година.
Напрежението ескалира, когато ядосан
от неподчинението им, помешчикът реши
да се възползва от правото на първа
брачна нощ с всяка една булка от
селата. Този архаичен обичай, който не
се прилагаше вече повече от век, чисто
формално, все още съществуваше. И
335
гневен, заради данъците, и заради
писмата до губернатора, дворянинът
решил да ги накаже като приложи
буквално закона.
Така тримата му синове, а и не само те
– целият им антураж, получиха
нареждане да ползват правото на „първа
нощ“ с всяка една нова булка от
въпросните села.
Данъци и моминска чест заедно,
доведоха до бунт и до това вместо в
сеното с булките, синовете на
помешчика да се озоват в една селска
яма с решетка отгоре. А селяните се

336
заеха да пишат второ писмо до княза във
Воронеж.
-И за данъците, и за булките, вашият
господар е постъпил по закона. – каза
Ростислав пред тълпа от поне петстотин
души, придружавам само от петима
войници. В множеството се разнесе
ропот. – Ако не прилагаме закона,
императрицата лично ще се заеме. Ще
хвръкне първо моята глава, а после и
вашите…
Това обаче ни най-малко не успокои
ропота.

337
 -Нека ни вземе главите… - извика
някой от тълпата – Това нашето живот
ли е?
Последваха одобрителни възгласи.
Помешчикът стоеше уплашен от дясно
на княза. Ростислав го застави да се яви
лично пред народа, охраняван от същите
петима войници, като на самия княз.
-Вие всички знаете, че аз винаги съм
бил добър с обикновения народ. – каза
губернаторът – Ето и сега съм дошъл
само с пет души. Можете да ми вземете
главата преди императрицата. Не съм
дошъл тук, за да ви наказвам. Искам да
се разберем…
338
 В този момент от групата излезе един
по-добре облечен по-възрастен селянин,
очевидно местен водач. И каза:
-Твоя милост, Ростиславе, двамата ми
братя воюваха заедно с теб с турците.
Но народът не може да плати тоя данък,
натрупан от четири лоши години. Ще
останем с по-малко жито от в самите
лоши години. Няма да можем да се
нарадваме на първото добро слънце от
толкова време…
-Кажи му и за булките… - някой изрева
от тълпата.
-Булките, Ростиславе, са още по-зле.
Народът отложи много сватби в
339
годините, заради лошите реколти. Сега
се пооправиха нещата и тази година ще
са тия сватби. И всичките тия булки –
обезчестени… Разбери, какъв срам е…
Ростислав погледна укорително
помешчика, който почти трепереше от
страх и не смееше и дума да обели.
Трябваше самият княз да говори това,
дето той трябваше да каже…
-Законът не брои „първата нощ“ за
обезчестяване. Булките не губят
достойнството си. – каза Ростислав, без
самият той да го вярва.
-Така е по закон, да, княже. Но знаеш
после какво следва. Тръгват мълви,
340
слухове. А ако се роди дете навреме, не
се знае чие е. Започват подигравки за
„дворянски синове – крепостни“. Знаеш,
Ростиславе, затова от много време този
закон не се прилага. – отвърна
селянинът.
Князът разбираше, че абсолютно
всички разумни аргументи са на страната
на селяните. Разбираше и, че
помешчикът се възползва от закона, за
да прибере по-голям дял от реколтата за
себе си. Разбираше и, че ако не спази
закона, ще има писмо до императрицата,
и ще трябва да обяснява пред нея защо

341
ощетява държавното съкровище, и то
точно когато се води война в Прусия.
-Вие сте нарушили закона и като сте
хванали синовете му. – каза Ростислав –
Може да не сте съгласни, но трябваше
да изчакате отговора ми на писмото си.
-През това време всички булки щяха
да бъдат изнасилени вече… - провикна
се пореден глас от тълпата.
-При колко е сторено нещо вече? –
попита князът.
-При нито една. – отвърна селянинът –
Хората се разбунтуваха при първия опит.
-Значи още нищо не се е случило.
Можем да решим въпроса… - каза
342
Ростислав. След това остави за малко
помешчика насаме с народа, а той влезе
в къщата му. Там бяха двамата негови
съветници, които имаха какво да кажат.
Подир малко излезе:
-Говорих с моя секретар, който е и
законите учил. Той каза следното –
Правото на първа нощ съществува, но в
закона не пише да може да се
прехвърля. Това право принадлежи само
и единствено на дворянина. Така като е
пратил синовете си, и свитата им, той не
е действал по закона.
В тълпата се чу одобрителен възглас.
Ростислав продължи:
343
 -Аз не мога да му забраня да спазва
закона, но трябва да го прави лично. И
да спазва указаното време – нощта
преди самата сватба.
В този момент гневът на тълпата се
превърна в ирония. Някой подвикна:
-Ако този старец може, давам му
своята дъщеря. И без сватба… -
последва масов хохот.
Ростислав усети, че като е обърнал
гнева на смях, започва да овладява
положението. А изискването на закона за
конкретен момент, в който се използва
правото на „първа нощ“, реално
означаваше силно ограничено право. Ако
344
дворянинът отидеше в едно село, той би
изпуснал сватбата в съседното.
Селяните можеха да разместят така
дните, че всички сватби да са в един ден.
Така помешчикът щеше да се възползва
само от една злощастна булка.
-Това е законът, така ще го спазваме.
Само дворянинът има право, и само в
нощта преди сватбата!
Така фактически въпросът приключи,
защото заради унижението, на което бе
подложен, въпросният дворянин нямаше
да посмее и на една млада селянка да
посегне. Одобрителни възгласи се
разнесоха из тълпата.
345
 -Сега по въпроса за данъците. –
подхвана началния повод за гнева –
Знаете, че императрицата воюва в
Прусия. Държавното съкровище трябва
да се попълва навреме…
-От нашето жито почти нищо не отива
в държавното съкровище. Колко дава той
на царицата? - подвикнаха от тълпата. И
съвсем с право, защото наистина беше
приблизително така.
-Това колко взима царицата от
дворяните си е нейна работа. Дворяните
са длъжни да съберат дължимото по
закон. – отвърна Ростислав. После
добави – Но и тук законът не е твърд.
346
Той самият закон не предвижда да се
отсрочват данъци. Трябвало е да ги
платите тогава. Сега, като сме го
направили така, пак малко извън закона,
трябва да определим как да се плати. Аз
мисля, да се разберем – всяка година от
тук насетне ще плащате една десета от
дължимото, в добавка към текущия
данък. Така за десет години ще покриете
неплатеното…
В тълпата се надигна шум. Очевидно
не се приемаше еднозначно
предложението. Но все пак, това бе по-
добро от категоричното отхвърляне.
Затова князът продължи веднага:
347
 -Ще добавя и още нещо. Който иска, и
плати всичко пръв, ще може да бъде
освободен. Няма да е крепостен. Аз ще
го откупя с мои пари, и ще го пусна.
Може и да не е той, а да пусна сина му,
или дъщеря му.
Това предложение изненада селяните,
и настана абсолютна тишина. Никой не
очакваше подобно нещо. След няколко
мига този най-видният селянин пристъпи
напред и каза:
-Народът ще те обича все повече
Ростиславе. Но остава отвличането на
дворянските синове…

348
 Ростислав забави отговора си, след
което каза на висок глас:
-Ей току що и вашият господар ми
каза, че не е чул синът му да е бил
отвличан. Няма да подава жалба за
това. Всичко било игра на „стражари“…
Разбира се, дворянинът не бе казвал
подобно нещо, но след като
губернаторът го беше чул, значи трябва
да го беше казал.
Одобрителните възгласи превзеха
множеството и след малко довлякоха
злополучните синове и приятелите им.
До вечерта Ростислав уговори всички

349
подробности около прекратяването на
бунта.
След няколко дни се озова на масата
си, изпълнена с документи, донесения и
прошения…
Тази маса беше препълнена, просто
защото бе отвел и секретарите със себе
си, и нямаше кой да преглежда пощата, и
да отговаря. Селският бунт бе овладян,
но предстоеше нещо много по-трудно –
бунтът на бумащината. След малко в
кабинета му дойдоха помощниците му, и
тримата заедно се заеха с работата.
Донесения от шпионите, проблеми в
полковете, писма от крепостните, та
350
дори няколко писма от Петербург,
осведомяващи какво става в двора.
А в двора ставаха интересни неща.
Императрицата очевидно бе към края на
дните си. И макар да се държеше гордо,
и да не показваше слабостта си,
наближаваше време на смяна. А тази
смяна щеше да е доста дълбока.
Престолонаследникът бе голям приятел
на немския крал. И вземеше ли властта,
никой не се съмняваше, че ще спре
войната. Самата война пък беше почти
спечелена, но от години се провлачваше
от Фридрих, за да печели време.
Притеснени, че може да се откажат от
351
спечелена война, генералите и висшите
аристократи се опитваха докато е жива
Елисавета, да постигнат победата. Но
без да са прекалено старателни, за да не
станат врагове на новия цар. Като при
всяка смяна на самодържеца, в
столицата ставаше доста горещо от
интриги. Ростислав се радваше, че е
далеч от това…
-Това писмо май е важно… - каза
единият от секретарите, загледан в
плътно изписан лист – От Франц е…
Франц беше шпионин на Ростислав
във Влахия. Бяха го поставили там,
прикрит като австрийски търговец.
352
Донасяше рядко, и предимно когато се
случваше нещо важно при султана.
Поддържаше мрежа от агенти и извън
самото Влашко – в България, сред
хайдути, местни търговци, свещеници и
пр. Ако точно сега, при смяната на
властта в Русия, турците се размърдаха,
щеше да е най-неприятната ситуация.
Всъщност, ако искаха да се размърдват,
трябваше точно сега да го направят.
Уморена от войната с прусаците,
империята бе по-уязвима от юг.
-Дай да го видя… - каза князът и взе
писмото от помощника си.

353
 Текстът веднага му стана ясно, че
ползва шифъра. Значи беше нещо
важно. С притеснение какво ще прочете
като лоша новина от османлиите,
Ростислав се съсредоточи върху
буквите:
„Скъпи приятелю Ростиславе,
Имам важна вест за теб. Нали
помниш договорката ни за онези
платове за военни униформи. Искам да
те осведомя, че успях да убедя един
персийски търговец да ми направи
отстъпка от цената. Така ще ги
получим с един от десет гроша по-
евтино, отколкото очаквахме. Не само
354
намерихме платовете, но и ще
спестим много пари на царската хазна.
Тъй като сделката е много изгодна, и
не трябваше да я изпускам, си позволих
да купя платовете за своя сметка. В
случай, че се откажеш, няма да имам
проблем да ги продам другаде. Но все
пак, нашето приятелство, и предната
ни уговорка, правят руската армия
първи мой приоритет.
Още когато четеш това писмо,
моят керван ще е тръгнал, и може би,
дори ще е минал границата. Ще те
помоля, ако ти е възможно да дойдеш
най-бързо, за да видиш стоката и да
355
кажеш ще я взимаш ли. Да не я карам до
Воронеж и обратно, ако се откажеш.
Уверявам те, че платовете са добри,
но за да си сигурен, вземи твоя личен
шивач, и също прекрасната Руслана, да
ги проверят. И тъй като съм сигурен,
че ще ги харесат, доведи също и своя
ковчежник, за да плати...
Надявам се да се срещнем в Киев в
страноприемницата на нашия общ
приятел Володя…
С най-добри чувства!
До скорошното ни виждане…
Франц от Букурещ…”

356
 Това безобидно писмо всъщност
казваше много повече, но не и нещо
опасно. Франц имаше да му съобщи
нещо важно, но в никой случай –
отрицателно. В противен случай в
първото изречение щеше да бъде
поставена думата “Русия”. Всяко писмо с
такова начало значеше голяма опасност.
Князът си отдъхна.
-Дмитрий, иди кажи да приготвят
Виталий и още три коня… - обърна се
той към единия от секретарите си,
очевидно за да го отпрати. Другият бе
синът на Франц – на име Георгий, и

357
много повече руснак, отколкото
австриец.
Веднага щом Дмитрий излезе, Георгий
се изправи до господаря си. Заедно се
зачетоха, защото и двамата знаеха
наизуст приблизителни целия шифър.
Ако трябваше да се преведе
съобщението, то би изглеждало нещо
като:
“Княже Ростиславе,
Докато работих по една сделка с
България, от там се получи нещо
много интересно за теб, и за Русия
като цяло. Отнася се до шпионите ми
отвъд Дунава, които са се натъкнали
358
на него, докато вършели техните си
дела. Важността на намереното е поне
десет пъти по-голяма, отколкото в
началото са предполагали. С голям
риск за себе си, и с опасно изнудване на
един турски ага, са успели да стигнат
до реката и да се озоват във Влашко.
Тъй като въпросът е много важен, не
може да се предаде по писмо, дори и с
нашия шифър. Затова тръгвам към
теб. Ако не те намеря, ще трябва да
продължа към Петербург и там да
намеря на кого да предам, това което
имам.

359
 Ще водя със себе си един българин,
който е причината за тази добра вест.
Човекът е верен, няма риск.
Когато това писмо стигне до теб,
сигурно вече ще съм минал границата.
Надявам се да тръгнеш срещу мен и да
ме пресрещнеш, за да съкратим
необходимото време. Непременно
вземи със себе си тримата свои най-
верни хора.
Надявам се да се видим в Киев, в
крайградската гора, далеч от хорските
очи и уши…
До скоро виждане…
Франц”
360
 -Какво мислиш може да е намерил
баща ти? – попита князът.
-В момента при турците е спокойно.
Няма признаци за нещо извънредно.
Другите ни шпиони, включително тези в
Константинопол, мълчат. – отвърна
секретарят.
-Значи не е нещо от столицата. – каза
Ростислав – Натъкнали са се из
страната.
-Там нищо интересно не може да има.
Всичко в тази империя се върти около
султана. Всичко останало е една
провинция, която му плаща данъци. –
каза Георгий…
361
 -Може някой шпионин да са хванали,
докато обикаля. И да ни го водят… -
предположи князът.
-Най-голямата активност в
провинцията са хайдушките чети. В
някои от тях имаме шпиони. Но и те не
са се обаждали. – каза секретарят.
-Може хайдутите да са нападнали
някой керван и да са научили нещо – от
евреин или от грък. Може да са взели
заложник и някой паша…
-Логично е да очакваме именно
хайдутите да са в основата, но чак паша
да отвлекат, щеше да се разчуе. В
писмото пише за важен турски ага, с
362
който са сключили сделка, за да се
измъкнат. Значи въпросът не опира до
паши или по-нагоре.
-Много интересно е и кои хора иска да
взема със себе си. Тримата най-верни.
Не каза тримата най-добри бойци,
защото вероятно не очаква опасност. Но
той знае кои са ми тримата най-верни.
Това са синът ми Владимир, нашата
икономка Руслана и ти.
-Мен вероятно иска да ме види като
баща сина си… - предположи Георгий.
-Владимир е голям боец, но едва ли
ще ми трябва за защита… - предположи
князът.
363
 -А Руслана?
-За нея не мога и да предполагам… -
каза Ростислав.
-Така изглежда най-добре да
побързаме…
-Да, конете трябва да са готови.
Намери Владимир, аз ще повикам
Руслана…
След по-малко от четвърт час,
губернаторът на Воронеж, облечен като
градски доктор, и придружаван от своята
сестра и двама ученици, яздеше към
Киев.

364
 15.Преторианство

-Императорската гвардия? – изумено

попита Иван – Това е най-дръзката идея,
която съм чувал в живота си.
-Такива са указанията в писмото. –
отвърна Франц – Ако си съгласен, ще
опитаме да го получим като
благодарност от княза.
Двамата се бяха отделили от
останалите и обсъждаха въпроса, който
разбира се, Галина не следваше да знае.
Есента вече преваляше и вечерите бяха
студени. Затова всички се бяха сгушили
около камината в общото помещение на
365
страноприемницата. А Иван и Франц
отидоха да проверят конете.
-Представи си какъв успех ще е това
за Задругата. – каза мнимият австриец –
Наш човек в самото обкръжение на царя.
А ти си и млад още. Ще имаш време и да
се издигнеш. Това е светаята светих на
Руската империя.
-Точно затова казах, че идеята е
дръзка. Вероятността да я осъществим е
минимална… Дори князът да помогне,
едва ли зависи само от него…
-Не се подценявай, Иване. В писмото
си описан като изкусен боец. Владееш
сабята, пищова и всички възможни
366
оръжия. Значи няма да имаш трудности
при изпитите…
-Не се съмнявам в способностите си.
От дете тренирам какво ли не. Мога да
уцеля врабче от сто стъпки или да отсека
със сабя ухото ти, без да докосна
черепа. Но тази гвардия е въпрос преди
всичко на доверие, а не на умение. Там
влизат само благородници. Такива, на
които родителите им са свързали
съдбата си с империята. Ако тя загине, и
те загиват. Ако тя цъфти, и те цъфтят…
-Така е, Иване. Поне на думи е така.
Но има и изключения. – каза Франц,
чийто син от доста години вече плуваше
367
в руската бюрокрация – Някои от
благородниците не са много
въодушевени от това децата им да са
войници. Пък дори в гвардията. Все пак
тя също воюва, дори и дават най-
трудните задачи. Разглезена е и руската
аристокрация, и гледа да се измъкне.
Затова има много фалшиви гвардейци –
дето не са помирисвали барут, а на 20
години са се уволнили вече като
капитани. Затова и гвардията не е
абсолютно затворена само за дворяните.
За истинските бойци, които са нужни на
царя, тя е отворена.

368
 -Няма достатъчно войници? –
изненадано запита хайдутинът.
-Войници Русия има повече от
достатъчно. Няма достатъчно добри и
верни войници, каквито трябва да бъдат
наборите от благородници. – обясни
австриецът.
-То същото става и при султана. –
усмихна се Иван – Спахиите намаляват,
а дори сред еничарите има вече много
привилегии и други нередности.
-Всички такива корпуси рано или късно
се превръщат от военна част в
привилегирована каста. – философски
каза Франц. – Още от Преторианската
369
гвардия на Рим започва това, и никога
няма да свърши.
-Ако и в Русия е тръгнало, ние на кого
се надяваме да измести Падишаха и да
ни освободи?
-Русия е доста по-модерна от турците.
И доста по-гъвкава. Скоро дворянският
статут на гвардията ще отпадне. Докато
еничарите изглеждат непоклатими и
получават все повече дарове от султана.
-Да, така е. Ако в Цариград не
променят нещо, накрая именно
развалата сред най-важните войски на
султана, ще погуби империята. Няма

370
нужда никой да я напада… - съгласи се
Иван.
-Русия постепенно, и доста бързо, се
превръща в западна страна. Дори
лицемерието и интригите навлизат… -
каза Франц – Дали за добро или за лошо,
не знам. Но определено това и дава
надмощие над султана. Спрямо него,
Русия напредва много бързо.
-Какъв все пак е шансът всичко това
да стане? – върна разговора на
основната тема Иван.
-Кой може да знае. – каза австриецът –
Всичко ще зависи от реалното влияние,
което има Ростислав в Петербург.
371
 -Казват, че бил много важен. Личен
съветник на императрицата?
-Да, важен е. Но от доста време по
негово си желание, стои по-далеч от
столицата. Той сам си избра Воронеж.
Не му понасят лукавството и
лицемерието около върховната власт.
Иначе можеше вече да е и министър, ако
би пожелал. – обясни Франц. И след
малко додаде - А има и още нещо –
императрицата е възрастна и вече не е
здрава. Не е ясно кога ще се смени
царят. Това прави позициите на всеки
един аристократ неустойчиви. В Русия
винаги като се смени царят, всички
372
дворяни поне за кратко, стават почти
равни на обикновени граждани…
-Аз ще направя каквото зависи от мен.
Идеята ми изглежда дори налудничава.
Но ще дам всичко от себе си, за да
изпълня заръката на Задругата… - каза
Иван.
-Най-вероятно Ростислав ще накара
сина си да те изпита веднага. Той е
офицер и много добър войник. Ако му
хванеш окото, значи си минал изпита.
-Мога да хвана окото на всеки руски
или австрийски офицер, и на всеки
еничар… - каза Иван, и това не бе
никакво самохвалство.
373
 -По-важният въпрос е друг, Иване,
пише го и в писмото – ти искаш ли
подобно поръчение, искаш ли да идеш в
Русия, и вероятно никога да не се
върнеш в България. Искаш ли да станеш
руснак, и вероятно да останеш такъв до
края на дните си…
Иван се замисли, но не за дълго:
-Войник в Императорската гвардия е
по-добре от чиновник в търговска
кантора във Виена…
Франц се усмихна. Самият той бе
чиновник в търговска кантора. Отвърна:
-Аз бих предпочел Виена, но всекиму
според каквото е в сърцето…
374
 Подир няколко минути се прибраха
обратно при другите край огъня.

1389

Вестта за Косовската битка завари

царя във Влашко. Точно както му бе
заръчал, Мирчо бе намерил една стара
планинска крепост и я бе укрепил и
предоставил на бойците, които Шишман
бе довел. При тях вече се обучаваха
около двеста млади монаси. На най-
доброто от българското изкуство на
ръкопашния бой – древно и съвършено
още от времето на Атила, та и преди
375
него. На най-добрата стрелба с лък, на
най-доброто въртене на всеки вид меч.
Една армия, която Шишман не бе пратил
на Лазар.
Най-добрите бойци на България,
превърнати от воини в учители, все още
гледаха намръщени своя цар. А като
дойде вестта за Косово, някои от тях не
се уплашиха да му кажат направо в
очите:
-Ако ние бяхме там, можеше друго да
стане… - проскърца през зъби Петър и
гневно развъртя меча си, от който се
страхуваше всеки враг.
-Какво щеше да стане, Петре?
376
 -Сърбите са били на малко да
победят! Още няколко стотин бойци, и
щяхме да съкрушим Мурада…
-И после какво, Петре?
В този въпрос бе цялата мъдрост на
замисъла на Шишмана. Петър нямаше
отговор. И макар и другите велики воини
по-скоро с него да бяха, отколкото с царя
си, и те нямаха отговор.
Царят продължи:
-Сърбите вече биха турците при
Плочник. Само преди 2 лета. И ето го
сега Мурад отново с огромна войска в
Сърбия. А покрай това мина на един
набег и през моите земи. Ей така,
377
помежду другото. И нямаше кой да го
спре. И да бе спечелил Лазар, щеше да е
за 2 години само. Може и за една…
-Войниците воюват, царство ти. И на
Леонид войниците измряха, но сбъркаха
ли? – попита Радослав Стрелата, дето
можеше да уцели окото на летящ ястреб.
-Не е за войниците сега работата,
братя мои. Вие сте ми братя, равни сме,
аз скоро няма да съм цар. Не е за
войниците работата. Ще измрете, ще се
покриете със слава, ще има песни за
вас. Работата сега е за народа. За тоя
дето ще пее песните. И тоя дето ще роди
новите войници. Като свършат
378
войниците, народът остава. Аз искам да
остане с него и надежда един ден да
победим турците. Но да ги победим
истински и завинаги. А не като Лазар – за
по година…
-Малко хора разбират твоя план,
Шишмане… - каза Елемаг – И аз не го
разбирам напълно…
-Ти си велик боец, Елемаже. И в това
аз не мога да те разбера никога. Затова
и ти трябва не да разбереш всичко, а
само да ми повярваш, че аз съм го
разбрал. Важно е да ми вярвате, братя
мои. Вярата в нещо, дето е правилно,
ако и да изглежда не-славно. Тази вяра
379
ще отвори пътя към други славни години
в бъдещето на нашия народ… - каза
царят.
Войниците се умълчаха. Шишман бе
сигурен, че никой от тях няма да го
предаде, или да се откаже, или дори – да
иде да умре срещу турците. Всички щяха
да останат, вече започваха да водят и
семействата си във Влашко. Щяха да
обучат новите монаси, а после и да
създадат още гнезда като това в тази
планина. Гнезда, където най-доброто
бойно умение на света – това на
българите, щеше да се запази, да се

380
предава, и да чака своя час да избухне
отново…
Шишман погледна към писмото, което
му бяха донесли. На Косово поле бе
станала нечувана битка. Бяха загинали и
султанът, и сръбският крал. Християните
бяха обърнали в бяг турците, а после
турците се бяха надигнали и обърнали
битката. Историческо клане, което щеше
да влезе в историята. Сърбия бе
загубила решителната битка и
предстоеше да се покори на поганците.
Но Шишман знаеше, че това бе
неизбежно. И Сърбия, както и България,
бе изтощена от десетилетия войни, от
381
чумата, от лошите реколти. Ако не беше
сега, щеше да е догодина. Или по-
догодина. Разликата между християните
и мюсюлманите бе в количеството.
Султанът имаше огромни резерви от
хора и пари, които да хвърля в
безкрайната си война. Християните бяха
винаги на границата на силите си. Всяка
победа на християните само печелеше
малко време. А първата им загуба
означаваше загуба на всичко.
Хиляди сърби бяха загинали. Покрили
се бяха със слава изкусни сръбски
войници като тези неговите, които бе
скрил в тази крепост и превърнал в
382
учители. Но славата им нямаше да
донесе нищо на сърбите. И те щяха да
споделят накрая съдбата на българите.
Докато българите – без да знаят, щяха
да имат някой, дето да бди над тях. И да
запази най-доброто от тях, най-голямото
им умение. И да го предава през
вековете.
Защото никоя империя не е вечна,
нямаше и мурадовата да е такава.
Народите падаха и ставаха. Някои
изчезваха. Шишман нямаше да стане
герой на правата вяра като Лазар. Но
народът му нямаше да изчезне, и със
сигурност щеше да се изправи накрая. И
383
щеше да е много по-голям и силен от
сърбите, които в тази година се покриха
с вековна слава…

16.Бащи и деца

По редно беше първо да дойде

другата страна, а после князът. Някак
той да е пръв и да чака не се вписваше в
протокола на 18 век. Но Ростислав не бе
човек на формалностите и на етикета, а
на действията. Да бъде пръв на
поляната бе правилно, защото можеха
предварително да огледат околността и
за се подсигурят срещу капан. Не, че не
384
вярваше на Франц. Просто така бе
свикнал да живее, и този начин се
оказваше успешен.
-Това е най-странната среща, на която
сме поканени. – каза Владимир –
единственият му син и капитан в един от
царските полкове – Да се съберем тук в
такава странна компания. Аз, баща ми,
секретарят му и икономката…
-Да, и аз съм изненадан какво точно
цели Франц. Но молбата в писмото беше
ясна. А когато се срещаш с важен
шпионин е добре да спазваш
препоръките.

385
 -На мен ми прилича на клопка. Да се
ударят един княз и наследникът му
заедно… - каза Руслана – една все още
младееща жена на средна възраст,
изключително прагматична и властна,
като всяка рускиня. И майка на Галина.
-Интересно е кой ли би спечелил ако
убие княза? – запита се синът.
-Най-вероятно ще е бъдещият цар. –
каза Ростислав и от сърце се засмя.
На другите не им беше толкова
смешно. Те не приемаха факта, че от
приятел на текущия монарх, князът може
да стане опозиция.

386
 -Трябваше да си по-близък с него, а не
да го унижаваш. Можеше и да ме пратиш
в двора да укрепя позициите ти, преди
смяната. Да оправя споровете… - каза
Владимир.
-Не ти трябва дворът, синко. Не ти
трябва дворът. Трябва ти Русия. Трябва
да си верен на Русия и когато си такъв,
ще разбереш, че не ти трябва да си
около царя, за да си полезен… - отвърна
Ростислав.
-Но все пак, ти си един от малцината,
които не са се свенили да се опълчат на
Петър. – продължи синът.

387
 -Не му се опълчих аз. Опълчи му се
Елисавета. Нашата царица. И винаги е
била права… Аз просто я подкрепих,
както е длъжен всеки, който разбира, че
е права…
-То по-правилно е да се каже, че
Петър се е опълчил на императрицата, а
не ние на Петър… - внесе пояснение
Григорий.
-Петър е разглезено дете, което не
разбира нищо от политика. Играе си на
войници и се облича в пруска униформа.
Та той дори не е руснак… - продължи
князът.

388
 -Но е аристократ и наследник на
трона. Ще стане руснак. – каза
Владимир.
-Дано царицата да спечели войната,
додето още е жива… - каза князът.
В този момент забелязаха вдигащия
се прах откъм пътя малко по-долу от
поляната. Идваше от обратната на
тяхната посока, значи най-вероятно
беше Франц. Владимир вдигна
далекогледа си. След малко каза:
-Те са. Идват трима. От праха не се
вижда добре, но са трима със сигурност.
Единият май е жена…

389
 -Жена ли? Какво общо имат жените с
шпионските дела. – попита Ростислав и
взе далекогледа.
-Е, и аз съм жена, значи и от двете
страни на шпионското ви дело
присъстваме… - каза Руслана.
Князът свали далекогледа.
-След малко ще разберем. Всички
пищови нали са заредени. – каза князът.
-И сабите са готови дори… - отвърна
синът му.
Подир няколко минути конниците
съвсем доближиха и за малко се скриха
зад една извивка на завоя. След това от
другия край се появиха само двама.
390
Нямаше нужда от далекоглед, за да се
разбере, че продължиха само мъжете.
-Нещо странно става тук. – каза
Георгий.
-Нещо странно става… - повтори
Руслана, а гласът и съвсем леко
потрепери.
Тя беше майка и може би усещаше
нещо. Да я повикат тук по държавните
дела на княза. И после да дойдат с жена.
И да я скрият зад завоя. Нима… Дори не
смееше да си го помисли.
Князът обаче беше само баща и
нямаше това предчувствие. Той само
продължи да гледа към идващите.
391
 Иван първи скочи от коня си, след
което помогна на Франц. Князът
забеляза, че е много млад и очевидно бе
нещо като слуга на шпионина. Но яздеше
доста добре, а в пояса му – типичен
български, бяха затъкнати два пищова.
Дълга австрийска сабя висеше от лявата
му страна.
Франц тръгна първи, слугата му след
него. Като доближиха се поклониха на
княза:
-Радвам се да се видим отново, княже
Ростиславе. Господ дълъг и все по-
щастлив живот ще ти донесе… - каза
австриецът.
392
 “Все по-щастлив живот”. Руслана вече
едва се удържаше да не се разплаче. Тя
бе изключително умна жена и това бе
една от причините преди години да стане
любовница на княза. След като
собствената му съпруга – майката на
Владимир, бе починала, подир известно
време Ростислав бе намерил утеха при
нея. После му бе станала и най-верния
човек в дома. Руслана можеше да мисли
бързо, и в този случай това за добро, или
за лошо, я изгаряше от вътре. Тя се
извърна към дърветата. Знаеше, че ако
майчинското и чувство е вярно, след

393
малко още по-голяма емоция щеше да
залее княза.
-И аз се радвам да те видя,
приятелю… - отвърна Ростислав – Защо
оставихте третия си спътник. – попита
той.
-След малко, Ростиславе, едно по
едно нещата. Сега първо да ти
представя моя приятел Иван – доскоро
хайдушки войвода в България.
-Хайдутин? – възкликна князът.
-Разбойник? – каза синът му.
Иван не мръдна, стоеше невъзмутим.
Имаше впечатляващо самовладеене, и
наблюдаващият го Владимир не може да
394
разбере нищо по жестовете му.
Очевидно бе подготвен боец, а
информацията, че е разбойник,
обясняваше доста неща.
-В България, знаеш княже,
разбойниците не са точно като другите.
Те са по-скоро закрилници на народа,
отмъстители на турците. – обясни Франц
онова, което князът и без това знаеше.
-Знам това, но какво по-особено има в
този човек, та ми го водиш. Ако ще го
правиш шпионин, прави си го, не ми е
нужно да знам всеки от мрежата ти. –
отвърна Ростислав и после се обърна

395
към Иван – А ти говориш ли? Нещо
можеш да кажеш…
Иван отново се поклони и каза:
-Вие сте руски княз, говорите със своя
приятел. Останалите мълчим, освен ако
е нужно да кажем нещо…
И отново върна невъзмутимото си
изражение.
Князът се намръщи, но и впечатли.
Този човек – очевидно от ниско потекло в
България, имаше учудващи маниери. Бе
минал някакво възпитание.
-Давай да говорим по същество,
Франц. За какво ме повика? – попита
князът.
396
 Франц си пое дъх и каза:
-Иван е бивш хайдутин, но не може да
остане в България. Засегнал е много
дълбоко един виден ага, направо в
сърцето го е пронизал. И си търси ново
поприще. Може да ни достави всичките
си познати хайдути като шпиони. –
обясни австриецът.
-Това е много похвално.
Поздравления, Иване… - каза князът, но
все още не разбираше за какво е тази
среща. Най-вероятно имаше нещо общо
с третия конник. С жената…
-Иван иска да спечели благоволението
ти, за да го препоръчаш да постъпи в
397
Императорската гвардия. – изплю накрая
камъчето Франц, и допълни – В замяна
получаваме няколко десетки нови
шпиони в България.
-Императорската гвардия? – този път
изненадата бе на Владимир. – Един
български разбойник да постъпи в
гвардията? Това едва ли е възможно
дори за баща ми. Всъщност не знам
дали е възможно и за самата царица…
-Синът ми е прав. – каза князът – Това
е най-странното нещо, за което можеш
да ме повикаш тук. Да ми представиш
нов шпионин и да ми предложиш
размяна на служба за още шпиони.
398
Гвардията не се търгува… А като
набираме шпиони им даваме пари или
нещо друго. За пръв път чувам някой да
поиска да стане войник в замяна на това
да ни осигури шпиони…
-Иван не е обикновен разбойник. Той е
бил войвода. Има качества да води. За
последно е изиграл турски ага и трима
еничари. И никога не е посягал на
невинни. – обясни Франц. Думата
“еничари” окончателно свали всяко
съмнение в Руслана и неудържимо от
очите и започнаха да се стичат сълзи.
Никой не я видя, защото продължаваше
да гледа към гората. Еничари. Ага.
399
Еничарите са войници, при това важни.
Охранявали са нещо важно. Иван ги е
изиграл. Отнел им е важното нещо. И
сега го води на коня зад завоя. Майката
не можа да се сдържи повече. Избърса
сълзите си и хукна към пътя…
Князът се изненада, Владимир извади
сабята. Иван стоеше непоклатим.
-Остави я, време е… - каза Франц,
после се обърна към княжеския син –
Това не е нужно. Друго ще ви нужно след
малко. Не силата със сабята, а друга
сила…

400
 -Какво става тук? – попита Ростислав и
понечи да тръгне след икономката. Тя
вече доближаваше завоя.
Франц вдигна ръка и го спря.
-Остави я сама да иде. После си ти.
Няма да скрие от теб…
Ростислав се вслуша. Не бе редно
търговец да заповядва на княз, но явно
бе правилно.
В този момент Иван очевидно
прецени, че има какво да каже на
височайшите присъстващи и рече:
-Княже Ростиславе, когато разбрахме
какво сме взели от агата, и ние не
можехме да спим няколко нощи. Това е
401
най-голямото нещо за теб, и България
ще влезе в сърцето ти, след този
подарък…
Князът също като любимата си
незаконна жена започна да подрежда
парчетата от картината. Хайдутин,
еничари, ага. Викат на среща него,
Руслана и Владимир. Същият този
Владимир – любимият брат, който едва
преживя когато я отвлякоха. Поболя се и
три седмици не стана от леглото. Князът
за малко да изгуби и него тогава.
Храбрият войник на Русия, офицерът от
царската армия, с разбитото от мъка
сърце.
402
 Ростислав не бе толкова млад вече.
Усети, че му се завива свят. Но се
овладя. Не можеше да загуби съзнание
точно сега. Но сърцето му биеше
неудържимо, а сълзите започнаха да се
стичат и по неговото лице. Това не
можеше да овладее.
С треперещ глас каза:
-Няма да ходиш в гвардията, Иване.
Ще станеш мой син за това, което си
сторил…
Иван замълча за малко. Всеки миг
очакваше двете жени да излязат иззад
завоя. Но все пак каза:

403
 -Мога да бъда твой син и в гвардията,
княже. Точно като другия ти син. Ние сме
войници, и сме най-щастливи при
другите войници…
Появиха се. И двете не бяха на коня,
той вървеше подир тях. Руслана едва
вървеше, трябваше да и помага
момичето. Бе загубила всяка сила.
Всъщност, и за Галина това бе
изключително емоционален момент. Но
тя знаеше, че при семейството и ще е
невъобразимо. Тя винаги бе знаела, че
са живи. А за тях тя бе възкръснала. И тя
знаеше от седмици за този миг и се бе
подготвила. А те – никак…
404
 Франц и Иван минаха настрани. Те
нямаха място в тази семейна среща.
Франц направи знак на сина си, и той
дойде при тях. Подир няколко мига
насред поляната се събра
Ростиславовото семейство. Отново цяло.
За пръв път от 5 години. И с един
съживил се в него…
Галина бе пораснала. Ростислав бе
изпуснал точно тези години, в които
малкото момиче става жена. На
седемнайсет вече бе съзряла и красива.
Какво чудо! След четиридесет години в
служба на империята и на
православието, князът не бе получил
405
никакъв подарък от живота. И накрая –
това. Абсолютният, невъобразимият дар
от Бога…
Пръв все пак я прегърна Владимир. Не
можеше да повярва, нито да се нарадва.
Загубената му сестра. Убита в онова
разграбено и опожарено село, в което бе
отишла при майчината си сестра. Не
намериха дори тялото и, за да я
погребат. Но всъщност, не и имало какво
да погребват…
Всички плачеха. Земята се поеше от
сълзите на радост на Ростиславовия
род. Дори очите на тримата други, които
стояха настрана се навлажниха.
406
 -Дали бе възможно някак да подготвим
княза за това? – попита Георгий – Някак
да ми напишеш в едно писмо какво
става, и аз да направя нещо.
-Какво щеше да направиш, сине? –
отвърна Франц – Какво можеш да
направиш повече от самия Господ Бог,
който съживи княжеското дете?
-Прав си, татко. Добре, че не поиска
това от мен. Щях да се побъркам…
-Цялата ми дружина се побърка, когато
тази девойка се обяви коя е. – каза Иван
– Ако знаете каква суматоха настана…
Това се бе случило точно след като
обезоръжиха еничарите и другите мъже,
407
и ги вързаха. Подир което изкараха трите
жени от колата и започнаха да ги
оглеждат. Две възрастни и една млада.
Облечени във великолепни турски
премени, а младата – и окичена със
скъпи злата и сребра цялата.
-Ще вържем бабите в едната кола, а
младата в другата и по-здраво. Само тя
може да избяга. – каза Радул и направи
знак на един от хайдутите да дойдат и да
снемат цялото злато от момичето.
В този момент обаче се появи
неочаквана съпротива.
-Взимай златото, не ми трябва. – каза
младата. И после сама свали и
408
фереджето си. Подир това и забрадката
на косата си. Нечувано за туркиня. – Аз
не съм туркиня, аз не съм ти враг,
войводо. Благодаря на Бога, че се появи.
Няма да избягам от теб…
Иван се изненада. Мюсюлманските
жени ходеха забулени. Дори за
християнските турците налагаха да ходят
поне с покрити коси. Тази е свалила
всичко. Пред очите на двете баби, които
съвсем очевидно си бяха туркини и
гледаха недоволно. Дългата красива
коса се разкри пред двайсетина млади
момци хайдути. И още осмина смаяни
турци.
409
 -Ти си от харема на Ахмед Ага. – каза
Иван – как е възможно да ти вярвам?
Какви ги вършиш? – попита той.
-Аз не съм от ничий харем. Аз не съм
туркиня. Аз съм най-голямото съкровище
в живота ти, разбойнико… Ще
забогатееш като персийски принц…
Иван започна да разбира, че са
намерили нещо далеч по-специално от
това, което очакваше. Той мислеше за
откупа, който ще плати Ахмед Ага за
жените от харема си. А бе намерил нещо
съвсем различно. Защото никоя жена в
ничий харем, не можеше да те направи
персийски принц…
410
 -Коя си ти, устато моме? Как се
казваш?
-Кое име искаш, войводо – това дето
ми даде Ахмед Ага, или това дето е дал
баща ми?
Девойката очевидно бе робиня, купена
на някой пазар. Това значеше, че преди
това е била отвлечена. От къде ли?
-Кажи ми коя си ти. Кажи ми всичко,
което трябва да знае един персийски
принц…
Момичето се усмихна.
-Аз съм Сабрие за последно. Робинята
Сабрие на Ахмед Ага до днес. От днес

411
пак съм Галина. Дъщерята на княз
Ростислав…
Всички онемяха. Дори тримата
еничари, които се владееха добре,
разшириха очи. Двете баби се
спогледаха.
-Незаконна дъщеря. – допълни
момичето – Но и последно дете негово…
Този разтърсващ тогава момент за
всички присъстващи отстъпяше само на
случващото се сега, на тази поляна.
След около четвърт час насаме,
събраното отново семейство дойде при
тримата други. Ростислав се бе овладял:

412
 -Галина ми каза за теб, Иване. Тя ти
дължи живота и честта си, а аз ти дължа
много повече. Разбрах, че е обещала да
те направи богат като персийски принц…
-Аз вече и казах, княже. Българските
хайдути не взимат откупи от Русия. И за
Галина не бихме взели, няма да вземем
и за дъщерята на някой крепостен. –
отвърна Иван – Откупът за България е
свободата, която един ден ще получим с
помощта на Русия…
-Много благородно. Но тази свобода
може да не дойде, докато и ти си жив, и
децата ти, и внуците ти дори? А хиляда
гроша сега са си хиляда гроша…
413
 При тези думи Георгий, който бе
запознат с княжеското богатство, трепна.
Хиляда гроша нямаше Ростислав.
Трябваше да продаде поне няколко
имота и доста крепостни.
-Но когато дойде свободата, тя ще
дойде с Русия. Затова Галина е нашият
подарък. Българите подаряват една
руска княгиня на Русия. – каза Иван.
-Аз не съм княгиня… - усмихна се
Галина. – И няма да бъда никога…
-Това никой не знае… - отвърна Иван,
и за миг обърка всички. После добави –
Вземи си детето, княже, а ако ти трябва

414
и добър и храбър войник за Русия, вземи
и него…
Князът не се колеба и миг. Погледна
към Владимир:
-Владимире, ти ще изпиташ още днес
този разбойник. И ако може да се бие, аз
ще гарантирам пред царицата, че е
честен и достоен. Ако Бог е с нас, твоят
брат ще служи в Императорската
гвардия.
В следващия миг сабята на Владимир
бе обнажена и полетя към сърцето на
Ивана. Но миг преди да стигне там,
австрийското острие пресрещна пътя и.
Най-важната проверка за един войник,
415
бе да може никога да не бъде
изненадван. Не би имало по-неподходящ
момент да започне изпита от този,
насред поляната, когато всички са
разчувствани, а князът е обявил един
българин за свой син. Но монасите-
воини никой никога не можеше да
изненада. Още по-малко един хайдушки
войвода, на служба в Задругата.
Дрънченето на желязото стана
неудържимо. Искри хвърчаха, и двамата
млади бойци се задвижиха бързи като
вятъра. Запремятаха се по цялата
поляна и между дърветата. Франц
гледаше с провесени уста. Търговията
416
бе едно, а това бе съвсем друго.
Двойният агент на Задругата и Русия,
никога не бе виждал уменията на боец
на Задругата.
Иван знаеше, че може да победи
Владимира. Не веднага, но с малко
време, докато онзи допусне грешка. В
ръкопашен бой и с хладно оръжие, добре
владяното българско бойно изкуство бе
ненадминато. Владимир бе войник на
съвременната армия. Там не беше само
със саби и ножове. Имаше пищови,
пушки, топове. Той бе добър войник, но
пищовите нямаше как да влязат с дуела
им. А само със сабя, Иван бе по-добрият.
417
Но целта му не бе да победи княжеския
син. Целта бе да докаже, че става за
гвардията. А това правилно да разбираш
целите си, бе важно умение, което
усвояваха монасите-воини.
Подир няколко минути Владимир
сложи край на боя. Отдръпна се назад и
прибра сабята си. Същото направи Иван.
-Този разбойник добре се бие. Сигурно
много турски глави е отрязал… - каза той
– А и днес разчита, че не съм
съсредоточен, и сърцето ми е при
Галина. Извади късмет, няма да го
нашляпам с опакото на сабята ми…

418
 -Турските глави са по-малко, отколкото
си мислиш, Владимире… - отвърна също
доволен Иван. После извади пищова и
каза – Щом минах сабята, да покажа и
това. Виждаш ли седлото на коня на
Галина – там дето стърчи отгоре
дръжката…
Това беше на около сто и петдесет
стъпки – на самия път.
-Виждам, че искаш да убиеш добичето.
– отвърна Владимир.
Иван без повече да говори, вдигна и
стреля. Оловото разкъса кожата и се
заби в дървото отдолу.

419
 Владимир погледна изненадано. Той
самият не би рискувал това. Вероятно би
могъл да уцели, но не с пищов, а с
пушка. Подпряна на рамото и като се
прицели.
-Трябва да внимаваме с българските
разбойници. – каза Галина – Много
добри стрелци са… - и хвърли игрив
поглед към Ивана.
-Ако не е късмет, това е един от най-
точните изстрели, които съм виждал. –
каза Владимир – Дори в гвардията
малцина го могат.
-Може да проверим дали е късмет. –
каза Иван и извади другия пищов.
420
 В този момент притеснен Франц
застана между него и коня.
-Тия коне са мои. Иване, ти нямаш
пукнат грош в джоба си. Не щеш парите
на княза. Ако ми убиеш добичето, няма
какво да ти взема…
Иван отново се усмихна до уши.
-Това не е нужно. – каза князът – И без
това в гвардията ще го изпитват пак. Но
щом Владимир казва, че умее да се бие,
значи умее. Сега остава само моята
работа. И дано писмото ми стигне
навреме до императрицата…
Съдбата на Иван, също както и
съдбата на спечелената война в Прусия,
421
в момента зависеше от оставащите
жизнени сили на Елисавета. Ако не би
влязъл в гвардията сега, след това при
новия цар, препоръката на княза би
могла да има и обратно влияние…
-Тръгваме обратно, че скоро ще се
свечери. – нареди князът – По пътя ще
ми разкажеш за шпионите-хайдути, дето
ще ни намериш, да ги напиша на
царицата…

17.Папирусът на мъдрия

След толкова много събития, в

толкова кратко време, Игумена най-сетне
422
видя миг спокойствие. Бе дошла вест, че
руското момиче е намерило баща си, а
той като благодарност е нарекъл Иван
“свой син”. И ще му помогне за
гвардията. Междувременно, Бойко
проникна още няколко пъти в килията на
монаха и вече Задругата разполагаше с
пълен препис на черновата на тази
“История”. Трима шпиони бяха назначени
непрекъснато да следят автора. И когато
научиха, че ще ходи в библиотеката на
един непроверен още манастир в Атон,
се заеха да направят тази библиотека
малко по-богата. Поне временно.
Разбира се, игуменът на манастира нищо
423
не заподозря. Велко замина отново за
Цариград да нагледа търговските
приходи от столицата, а също – да
слухти какво са научили за историята на
Ахмед Ага, и знаят ли за глупостта, която
е сторил.
Останал свободен, Викентий отвори
част от старите ръкописи, за да почерпи
мъдрост. Всички в Задругата ги бяха
чели, но сега – когато тръгваха на из
основи промяна в работата им, трябваше
отново да прегледа препоръките на
Основателя. Който бе създал Задругата,
именно за да може, и да усети, кога са
дошли времената на промени.
424
 Ръкописите бяха изпълнени с
философски разсъждения и цитати от
мъдреци от целия свят. Най-вече от
Изтока. Целта на Основателя бе да
убеди последователите си, а не просто
да им нареди да направят нещо. Едно
дело, което трябваше да продължи с
векове, не можеше да се основава на
друго, освен на убеждение. Всеки
следващ трябваше да е убеден, защото
с времето нямаше да има вече кой да му
заповядва.
Макар светът да познаваше тези
мъдреци като “Източни”, в тях всъщност
имаше и много българска мъдрост.
425
Далеч във времето, преди Аспаруха и
Кубрата още, дори преди Атила, много
преди това, из широките земи на Изтока,
бяха живели и самите българи. Славен и
богато мъдър народ. От тях много бяха
почерпили в самия Китай, в
държавотворството, и във философията.
Сега всичко това се наричаше
“мъдростта на Изтока”, но много от него
беше от българите. Или поне така бе
написал Основателят, който бе виждал
старите български текстове и каменни
надписи, що бяха обречени да загинат в
оригинал. Но и да останат в преписите…

426
 “Природата постига всичко, без да
бърза”7
Записано от китайския философ Лао
Дзъ, малко преди да завърши земния му
път. Когато България е загивала,
османлиите са постигали победа след
победа. Славната държава се е
разпадала неудържимо пред очите на
своя цар. На историята принадлежеше
да оцени дали този половин век на
отчаяна съпротива е бил много или
малко. Но сравнен с четири века след
това, със сигурност не бе много. Бързата
победа на султана следваше да се

7
Лао Дзъ - "Дао дъ дзин", превод от старокитайски Ленин Димитров, 1967 г.

427
пребори от бавна, невидима, неусетна
промяна, след като реши, че всичко е
свършено.
“Мравката, която се движи, върши
повече работа от един задрямал вол.”
Игумена се усмихна. Колко
прозорливо. Скоро след като превзе
Константинопол, волът започна да
заспива. Имаше още походи, империята
се разширяваше. Но все по-бавно и
унесено. Накрая заспа. И единствено
мравчиците на покорените народи
пълзяха около чудовището, намираха
своите малки пътчета, намираха храна,
гледаха своите нови мравчици-дечица. А
428
благодарение на Задругата, мравчиците,
наречени “българи” бяха превзели
полуострова. Султанът не се
интересуваше какви са робите му –
българи, гърци, хървати или албанци.
Интересуваше го само бройката и
данъците. Всички те бяха рая, стадо,
което да носи тежестите на държавата.
Но за Задругата имаше разлика. И
успехът и бе пълен – българите превзеха
полуострова и превърнаха всички
останали в периферия. А ироничното бе,
че всички останали бяха всъщност по-
високо в османската йерархия от
българите. Презираха ги, наричаха се
429
техни господари. Но мравчиците си
работеха и създадоха голям и плодовит
народ с огромно трудолюбие и висок
патриархален морал. Това бе сила, и тя
се бе зародила с търпение във вековете.
С това, че природата не бърза и малките
си вършат своята работа, докато
големите се отдават на леност и
разложение…
“Бедите на целия свят тръгват от
дреболии, така както и великите дела
се състоят от по-дребни.”
Велика ли бе Косовската битка?
Разбира се – и за сърбите, и за турците.
Една от най-великите битки в човешката
430
история. Но велико ли бе българите да
са близо пет милиона? Без битка? И да
са повече и от гърците, и от сърбите?
Малките стъпки на Задругата бяха ли
нещо по-велико от големия героизъм на
Косово? И един ден, кое щеше да реши
бъдещето – това че крал Лазар се е бил
храбро, или това че българите са много?
“Ако силите са равни — предложи му
битка. Ако войската ти е донейде по-
малочислена — избегни я. Ако си
неравностоен всячески — премини в
отстъпление.

431
 При все че упорита битка може да
води и малобройна войска, накрая тя ще
бъде покорена от по-голямата.”8
Това бе отбелязано в папируса като
мисъл на друг източен мъдрец – Сун
Дзъ.
Балканските народи бяха водили
половин век отчаяна битка с многократно
превъзхождащ противник. Разделени,
изтощени от войни и от болести, те бяха
тази “малобройна войска”, която въпреки
упоритата си съпротива, накрая бе
обречена да бъде покорена. И както бе
написал Сун Дзъ – като си неравностоен,

8
Сун-Дзъ - "Изкуството на войната", англ. превод на Лайънел Джайлс.

432
трябва да минеш в отстъпление. Това бе
правилно. Защото какво значеше
отстъплението? Значеше да запазиш
силите си за в бъдеще. България бе
запазила част от силите си и ги бе
преобразувала в едно тайно братство,
което постепенно набираше мощ,
настаняваше се в нови територии и
части от обществото, трупаше злато, и
съхраняваше знание. Дори днес,
Задругата все още бе по-слаба от
султана. И България не ми могла да се
освободи ако тръгне срещу него. Но с
времето, и с разрастването на народа, и
трупането на богатство, това щеше да се
433
обърне. Накрая щеше да има
многолюден народ, на когото да се
предаде бойното умение на старите
българи, и на когото да се купят пушки и
топове. Ето тогава, този народ щеше да
прониже Падишаха в сърцето.
“Ще победи този, който знае кога да
се сражава и кога — не.”
Турците бяха победили, не защото
знаеха кога да се сражават.
Историческият шанс бе на тяхна страна.
И то на тяхна, не само по отношението
на поробените християни, но и към други
мюсюлмани, които след Анадола надолу
и в Африка, също склониха глава пред
434
Падишаха. Шансът бе да воюват, когато
за тях е по-изгодно. И ако българите
нямаха избор в първата част на тази
мъдрост, просто защото бяха нападнати,
то те направиха правилния избор във
втората. Осъзнаха се правилно, кога да
не се сражават. И отстъпиха. Замениха
сражението с хитрост и с потайност. Част
от ресурса на българите никога не бе
завладян. Продължи да съществува, и
да работи за България. Една малка
тайна България, за която никой не
подозираше.
“Не действай, ако не виждаш изгода.
Не повеждай войска, ако няма какво да
435
се спечели. Не се бий, ако положението
не е съдбоносно.”
В тази мъдрост се криеше основният
замисъл на Задругата. И онова, което
изглеждаше позорно, но бе върховна
хитрост. “Преклонената глава, остра
сабя не я сече”. Това бе измислил
Основателят. Това бе неговият принос,
добавка към дълбоката философия на
източниците мъдреци, и на старите
българи преди тях. С преклонена глава
ятаганът губеше силата си.
Превъзходството на завоевателя
изчезваше. Той вече не можеше да
посича българите, не можеше да се
436
радва когато най-добрите им бойци
паднат геройски. С преклонена глава, и с
една тайна друга непреклонена глава,
българите продължаваха да воюват,
докато оръжията на враговете им бяха
сведени. Мравчиците работеха, докато
волът се оглеждаше, преди да заспи. За
турците не би било трудност да
доизколят оцелелите непокорни българи.
Но съвсем определено не можеха да
изколят покорните българи. Основателят
бе обезоръжил врага. А Задругата бе
изпълнила най-тежката си мисия – да
успокоява и усмирява народа, да
направи буйния пламък на българската
437
душа, едно тихо малко пламъче на
привидно покорство. И докато ятаганът
стоеше сведен – да умножава тези
“дребни нищожни робски душици”.
Защото човекът не бе нито роб, нито
господар. Нищо не бе вечно. Светът
променяше и себе си, и хората. И
основателят много мъдро бе съзрял, че
като му дойде времето, от роба лесно ще
пробуди господар. И двете бяха
постоянно вътре в човеците. Но ако
робите са повече, силата на пробудените
вече ще е несломима.
“Когато едни настъпват, а други
отстъпват, това е уловка.”
438
 Съвсем сигурно султанът бе попаднал
в уловката. Той си мислеше, че е
победил, но победените всъщност се
бяха скрили. И трупаха сила за
истинската битка. Битка, в която
отслабващите и разлагащи се турци
щяха да видят цялата сила и гняв на
българския лъв.
“О, велико изкуство на лукавството и
тайнствеността! Ти ни учиш как да
бъдем невидими и безшумни — и така
ставаме способни да държим в ръце
съдбата на врага.”
Едва ли бе имало по-добро прикритие
за най-страшния враг, от това да бъде
439
презрян роб, на когото всички се
присмиват. Всички, дори не само
турците. Дори другите поробени
намериха за полезно да се изкарат нещо
повече като мачкат по-поробените. Това
бе древният робовладелски обичай –
карай едните робове да се бият с
другите, за да властваш над тях. Но тия
дето бяха най-ниско, те нямаше какво да
губят. На тях им предстоеше само нагоре
да вървят. А презрението и
надменността на всички над тях,
правеше робовете идеалното прикритие
за всяко тайно начинание, срещу самия
връх сред господарите.
440
 Но все пак, робията не можеше да е
вечна. Самият Основател го бе съзрял.
И сам бе написал: “Горко на ония, които
ще трябва да станат новите
основатели…”
Дали този момент бе дошъл, мислеше
Игумена? Задругата бе решила. Жребият
бе хвърлен. Сега се очакваше бъдещето
да покаже кое от заровете ще бъде
отгоре. А Основателят знаеше, че когато
дойде този момент, отново ще трябва
голяма мъдрост.
“В съдбовния миг пълководецът
действа като човек, който бута
стълбата, по която току-що се е
441
изкачил нависоко. Той отвежда хората
си навътре във вражеската
територия, преди да им посочи целта.”
Тръгнеше ли промяната, трябваше да
се изгорят всички мостове назад. Не
може да има връщане, когато е дошло
време за тичане напред. Задругата
влизаше в съвсем нов етап от своята
история, етап посочен и от този атонски
монах. Но всъщност – не от него, а от
самото време, чието оръжие бе той.
Историята на българите означаваше
пробуда. Промяна на народа. От роб,
чиято глава е преклонена и неуязвима за
ятагана, на свободен дух, който ще
442
извади своя ятаган. Започнеше ли
пробуда, тя нямаше да е само четене на
една славна книжка. Народът щеше да
поиска още книжки. И други да му ги
напишат. Щеше да поиска да се научи да
чете, а не само да слуша монаси на
проповеди. Щеше да създаде училище.
Щеше да засее в главите на децата
знание, а знанието щеше да пробуди
поне у някои от тях, други стремления.
Ако разбираше правилно историята
Задругата, сега всичко щеше да става
все по-бързо и по-малко контролируемо.
Едно бе простата задача да държиш
народа мирен, и да наблюдаваш как се
443
разраства и превзема обратно изконните
си земи. Друго бе да го направиш
бунтовен, и да изгони натрапника от
Родината си.
Тръгнеш ли напред, няма връщане
назад. Ще вървиш все по-бързо и по-
бързо към съдбата си…
Игумена не бе все още напълно
сигурен дали не са избързали, и дали е
дошло времето. Но всъщност – не би бил
сигурен, дори отдавна да бе дошло. Така
бе предсказал Основателят, така сочеха
и старобългарските мъдрости, вплетени
в източните писания.

444
 В едно обаче бе сигурен Викентий – и
други братя в момента четяха този
свитък, и си задаваха невъзможните за
отговор въпроси, като него… Горко на
новите основатели…

18.Третият Рим

Броени седмици разделиха

българските гори и планини от
имперските дворци в Петербург. Какъв
невъобразим скок за монаха-воин,
хайдушкият войвода, и сега – пратеник
на княза Ростислава до императрицата.
Колко бързо вървеше животът и какви
445
изненади би могъл да поднесе на всеки
човек.
Иван носеше две писма. Едното бе
личната препоръка за него от княза.
Другото – лично съобщение до
Елисавета. Така, младият българин,
занимавал се съвсем доскоро със засади
и турски заптиета, щеше да се яви пред
самата върховна господарка на Третия
Рим.
Претендираше за това Руската
империя. Някога бе претендирала и
България – когато латините превзеха
Константинопол и Търново стана
основен център на славянството и
446
православието. Но славата на България
бе отминала, а Русия бе най-големият
Рим в историята. Толкова огромен и
толкова необятен, с толкова много
население, че и Цезар, и Константин
Велики, можеха само да завиждат.
Писмо от царски губернатор се
превръщаше в нещо като входен билет,
и пропуск, който отваряше всяка врата в
столицата. В този нов град, изграден от
нищото от Петър, само преди няколко
десетилетия. Абсолютната перла на
Русия, задминаващ по разкош и всяка
западна столица, и столицата на
султана. Поне докато предадеш писмото,
447
всеки в този град ти се покланяше и
отваряше вратите. До вчера
обикновеното българско момче, се появи
в един от центровете на света и видя
някои от най-прочутите световни
аристократи.
Накрая се озова в стаята за чакане
пред самия кабинет на императрицата.
Взеха му двете писма, и царството му на
важен пратеник свърши. Казаха му да
изчака. Елисавета първо щеше да ги
прочете, след това евентуално да го
приеме.
Додето стоеше и се наслаждаваше на
разкошните стени, за които империята бе
448
похарчила цяло състояние, канейки най-
добрите европейски творци, от вътре се
дочуваше женски спор. Императрицата
говореше с някого, очевидно – също
жена. От време на време пробоботваше
и мъжки глас.
Накрая вратата се отвори и от нея
излетя около трийсетгодишна жена,
облечена в най-разкошния царски
тоалет. След нея излезе и доста
разкошно облечен мъж на сходна
възраст. Двамата заедно изчезнаха в
коридора. Оставиха царската врата
отворена. Подир миг от там се показа
лицето на една възрастна и уморена
449
дама. В по-млад вид го имаше на много
портрети из целия дворец, а и в доста
други учреждения, през които бе минал,
преди да стигне до тук.
-Влизай. – каза му Елисавета в крайно
необичайна покана. Той очакваше някой
от прислугата да дойде до го покани. –
Сега ще видя твоите писма, семейни
истории, кавги, и князете и княгините са
хора като всички други…
Зашеметен от народняшкото
поведение на царицата, Иван я последва
безмълвно. Тя седна на разкошната си
маса и вдигна двата листа
едновременно. Писмата на Ростислав.
450
 -Тъкмо се бях зачела в твоята
препоръка, и нахлуха младите. – каза тя
– Колко ми костваше да ги събера и да
родят наследник. А сега не се разбират
никак. А са едва на по трийсет. Как ще
управляват държавата скоро…
Иван разбра, че Елисавета вече
приема на шега възрастта си, и това,
което предстоеше. А двамата
благородници, които бяха излезли току
що, трябва да бяха великият княз Петър
и съпругата му – великата княгиня
Екатерина. Бъдещите цар и царица на
Русия.

451
 След още няколко мига поглед върху
писмата, императрицата продължи:
-Кажи ми за Солун, Иване. Наистина
ли вече е български град?
Това беше изключително изненадващ
въпрос. Иван бе дошъл тук, надявайки се
да спечели благоволението на
императрицата, която по препоръка на
Ростислав да позволи да си затворят
очите за произхода му, и да го приемат в
гвардията. Но императрицата очевидно
бе прочела нещо във второто писмо,
чието съдържание той не знаеше. Най-
вероятно бе прочела, че може да им
осигури шпионски сведения. Така този
452
въпрос очевидно бе в тази посока. А
Солун, това бе един въпрос, над който с
Игумена много бяха разсъждавали, и не
само двамата.
Солун наистина беше вече български
град. Това бе един от най-големите
успехи на Задругата. Мирното развитие и
нарастването на населението, първо го
бяха обградили с българи, а сега и над
половината в самия град, бяха българи.
Нещо невиждано дори във времето на
свободна и велика България.
Но Иван знаеше защо императрицата
пита. Заради онзи таен план, който и
Задругата подозираше. Русия се
453
стремеше към Средиземно море. И
очевидният и план бе да завладее
Проливите. Но имаше и един друг план,
който и Задругата бе обсъждала.
Възможно бе Русия да се озове на
Бялото море и без да унищожава
Османската империя. А като мине покрай
нея. Константинопол можеше да остане
турски, но Балканите да станат руски. И
през Бялото море и Солун – империята
щеше да изпълни мечтата на Петър
Велики – да получи това топло море.
Задругата все още се колебаеше дали
подобен план би бил полезен за
България. Целта бе България да се
454
освободи, а не да мине от една империя
в друга. Но от друга страна, при заплаха
от австрийците на север, които също
искаха да напредват на юг, и турците от
долу, при тази заплаха, Русия трябваше
да разчита на населението там. Т.е. не
би могла да го пороби и превърне в
крепостни. Така Задругата се колебаеше
какво да прави ако този план тръгнеше
да се осъществява. Но по-скоро клонеше
към това да подкрепи Русия…
-Солун не е български град. – отвърна
Иван – Солун и Константинопол са едно
и също – досами границата им е пълно с
българи, те плуват в българско море. Но
455
вътре управляват други – турци, гърци и
евреи. Българите са на дъното…
-Не ме интересуват имотите и пашите,
младежо. Интересува ме дали наистина
в Солун повечето народ са българи.
Както твърдят другите ми шпиони…
Вече нямаше измъкване, трябваше да
отговори. Но предпазливостта и
първичният интерес на България го
караха да е внимателен.
-Зависи как се броят, императрице.
Много хора през деня идват и работят в
града. Тогава със сигурност българите са
най-много. Но нощем мнозина спят из

456
домовете си из селата около града. –
отвърна той.
Императрицата се замисли за кратко.
За Иван бе сигурно, че тя няма да е тази,
която ще осъществи въпросния план,
нито пък че изобщо щеше да воюва с
турците. Изпитваше го като шпионин.
Или просто готвеше империята за
наследника си.
-А това море от българи, за което
говориш? Колко голямо е то около
Солун? – попита тя.
-Необятно е. На където и да
погледнеш, все българи… - каза той.

457
 -Твоят народ е превзел империята,
Иване. От Черно море до Адриатика и
Солун – все сте българи. Били сте една
шепа хора като са ви превзели. Сега сте
най-многолюдни в цялата европейска
част на Османската империя. Сякаш
самият Господ Бог ви е възнаградил. –
каза царицата.
Всъщност заслугата бе на Задругата и
на нейните вековни усилия да прави
точно това, мислеше си Иван. Но добре
бе, че царицата дори не подозираше, и
отдаваше всичко на Бога.
-Българите вече владеят полуострова,
царице. И ще са най-важния ви съюзник,
458
когато дойдете там. Целият полуостров
ще ви благославя и посреща с хляб и
сол… - каза хайдутинът.
-Когато дойдем там? Кога мислиш, че
ще дойдем? Султанът не е толкова слаб,
а има и съюзници. Никой не иска Русия
на Проливите. И ще крепят това, дето е
сега, докато могат…
-Българите знаят, че рано или късно
ще дойдете. Никой друг няма да дойде.
Нито българите искат някой друг да
дойде… - отговори Иван.
-Това е добра вест, Иване. Но да
знаеш, че аз няма да дойда в България.

459
– усмихна се императрицата – Скоро ще
ида на съвсем друго място…
-Сигурен съм, че Господ Бог ще ви
възнагради с дълъг и щастлив живот. –
каза Иван.
-И да е дълъг, вече свършва, млади
човече…
След което Елисавета отново се
съсредоточи върху писмата. Накрая
каза:
-Ростислав те препоръчва за
гвардията.
-Да, Ваше величество. Аз го помолих…

460
 -Защо искаш в гвардията? Би могъл да
станеш малък дворянин, Ростислав ти е
предложил щедра награда?
-Защото, царице, аз съм войник. Няма
да съм щастлив в нещо друго. А и съм
млад. До двайсет-трийсет години, който
и да е цар, ще воюва с турците. Аз
трябва да съм в тази война и да се
върна в България като сражаващ се с
поробителя…
-Много романтично, Иване. Но аз съм
виждала и по-големи романтици, които
са се оказвали предатели. Властта е
тежка и учи много…
-Аз, предател! Кого да предам? Кому?
461
 -Възможно е да си шпионин, Иване.
Някак ей така си освободил княжеската
дъщеря. И си я върнал без откуп. А като
си я измъкнал от агата, не си убил ни
един човек. Това ми прилича като да сте
се наговорили с агата. И сега да те
сложат шпионин в моята гвардия…
Иван замръзна. Царицата бе
изключително интелигентна. Разбира се,
не се досещаше на кого щеше да е
шпионин. Но бе навързала другите
факти. На Иван остана един избор:
-Немислимо е да съм шпионин,
царице. На кого шпионин. На еврейските
търговци ли? Или на фанариотите? Не
462
мога да съм шпионин на султана. Баща
ми увисна на бесилото в България.
Защото беше хайдутин, след като
турците убиха майка ми. Аз също съм с
присъда. Какъв шпионин, но ако не ми
вярваш, просто ме отпрати. Ще разбера
съмненията ти. Такава империя не се
управлява само с доверие… - завърши с
вълнение младият човек.
Но той дори не подозираше за начина,
по който щяха да го проверят. Дори не
подозираше.
-Добре, ще се доверя на Ростислава,
че не си шпионин. А и ще те наглеждат.
Но дали ще идеш в гвардията, няма да
463
реша аз. – след което вдигна звънеца и в
кабинета влезе един от прислугата. –
Повикайте капитан Орлов. – нареди тя.
Царедворецът излезе тихо.
-Капитан Орлов? От гвардията? –
попита Иван.
-Същият. – отвърна царицата – Трябва
да спечелиш неговото доверие. Аз мога
само да го помоля да забрави за
произхода ти.
-Благодаря Ви, Ваше Величество… -
каза Иван.
След малко, докато чакаха капитана,
Елисавета каза:
-Ти ли ще пазиш Галина?
464
 -Галина? Ростиславова? – попита
изненадано Иван.
-Същата…
-Но тя е във Воронеж, при баща си.
Какво общо имам аз с нея?
-Не ти ли е казал князът? О, да,
второто писмо. Галина идва в Петербург.
Пожелала да влезе в двора. Князът ме
моли да и помогна и да я пазя от змиите
тук… - лукаво каза царицата. Не би
станала царица, ако не знаеше как точно
да го направи.
Сърцето на Иван биеше лудо. Загуби
за миг самообладание. Галина тук?
Змиите в двора. Имаше сила в този свят,
465
която би могла да надвие и най-изкусния
воин, най-добрия войник. И тази сила
вече бе вътре у Ивана и лека полека го
превземаше. Но той си мислеше, че е
далеч от всичко това… Само че срещу
себе си имаше Елисавета – от двайсет
години императрица на Третия Рим.
Ежедневно и ежечасно бореща се с
врагове, интриги, и не на последно място
– с чувствата на хората. И тя знаеше
кога и какво да каже, така че да затрудни
и най-храбрия воин, и най-умния учен…
-Брат и ще дойде, но напролет. –
продължи с кинжалите царицата – До
тогава ще е сама. Мислех, че князът ще
466
поиска ти да я надзираваш, ако
постъпиш в гвардията.
-Аз? – задъха се Иван – Аз да
надзиравам Галина?
-Разбира се. – безмилостна бе
Елисавета – Аз ще и помогна, но не
може царицата да се занимава с едно
момиче. В двора са стотици момичета.
Докато дойде брат и, някой трябва да се
грижи за нея. И при нужда да и помага да
отблъсне неприятни ухажори…
-Ухажори? – Иван вече бе напълно в
област, в която нито Задругата, нито
обучението на монасите можеха да му
помогнат.
467
 -Разбира се! Тя ще бъде най-желаната
партия догодина. И докато някой я
вземе… - отвърна царицата.
-Но тя дори не е благородничка. –
отчаяно каза Иван. – Няма титла, и не
може да получи.
Императрицата се разсмя:
-Дворяните си имат достатъчно титли,
Иване. Не им трябва още една. Но на
всички им трябва приятелството на
Ростислава. Затова дори незаконната му
дъщеря ще бъде желана плячка за
десетки обожатели… - царицата
наблегна да думата “плячка”.

468
 Младият мъж нищо не можеше да
каже. Собствената му сила го изгаряше
от вътре. Не би го признал никому. Но
царицата бе извадила собствената му
душа и я печеше на огън.
-Как е възможно баща и да я пусне
сама? – успя да смутолеви само той.
-Тя така е пожелала. Не можела да
чака прехвърлянето на Владимир.
Няколко месеца ще е сама…
-Тя пожелала?
-Така пише в писмото, глупчо… Тя е
пожелала да дойде. Да дойде точно
когато ти ще ставаш гвардеец тук… -
усмихна се Елисавета. От безмилостно и
469
интригантско, лицето и бе станало
отново добро и благо.
Иван бе едновременно объркан,
донякъде уплашен, и силно изненадан от
тази благост. Какво ставаше тук?
В този момент съобщиха, че е
пристигнал капитан Орлов. Царицата
каза да влезе.
-Григорий, този младеж е впечатлил
княз Ростислав, а също и сина му – твоят
приятел Владимир. – каза царицата –
Той е бил доскоро разбойник, но сега
иска да постъпи в гвардията. Владимир
твърди, че е много изкусен със сабята и

470
пищова… Но ти трябва да решиш нужен
ли ти е…
Въпросът нужен ли му е, при
препоръка от Ростислав, и очевидна
препоръка от царицата, бе доста
лицемерен. Но той имаше задължението
да пази интереса на империята, затова
би могъл да възрази. Или поне да
попита:
-Разбойник? Много разбойници са
изкусни със сабята. Но за гвардията е
най-важна лоялността… - каза Орлов.
В този момент настъпи развръзката:

471
 -Не се тревожи, не е шпионин. Току що
го изпитах. С най-жестокия изпит… - каза
царицата.
Вместо при думата “жесток” капитанът
да се вкамени, той се ухили. Повтори:
-Най-жестокия изпит?
-Да, и най-сигурния. Извадих му
душата от сърцето. Още го боли. Но ще
му мине, и не е шпионин. Ако беше,
нямаше да е влюбен в княжеската
щерка…
Орлов, за когото по-късно Иван щеше
да научи, че е от най-големите
любовници в двора, се разсмя звучно и
не можеше да се удържи.
472
 Докато засрамен българинът стоеше и
не можеше нищо да каже, царицата
разкри измамата си:
-Не се тревожи, тя идва с брат си. Не е
сама сред змиите. Владимир ще служи в
Петербург… Исках само да видя дали си
шпионин. Любовта ти ми отговори на
всички въпроси. Добре е станало така.
Ако не беше така, трябваше инак да те
проверяваме…
-Спасилият принцесата се е влюбил в
нея… - доволно каза Орлов. И додаде –
Но войник без потекло, дори гвардеец,
не може да се мери с графските синове в
двора. Галина Ростиславова ще се
473
омъжи преди края на следващата
година. И за нея ще се бият десетки
кандидати за слава и власт…
-Аз не бих подценила новия ти
гвардеец, Григорий. – каза Елисавета, и
продължи – тя е решила да дойде тук,
точно когато и той идва. Може жадните
за власт и слава да са вече обречени…
За Орлов това бе просто интрига. За
царицата – защита на империята от
шпиони. За Иван – срам, шок и
объркване.
-Добре, гвардеецо. Ела да ти покажа
казармите. Там ще спиш поне в

474
началото. А като станеш княжески зет,
може и да се издигнеш бързо…
Иван се поклони на царицата и тръгна
към вратата. На изпроводняк чу
последните и думи:
-Григорий, това за Галина да остане
тук. И това че е бил разбойник…
-Да, Ваше Величество. – отвърна
капитанът и се поклони.
-И няма да му се пречкаш. Гони
другите змии. Този младеж и Галина ми
изглеждат прекалено чисти. Харесват
ми, не ги омърсявай… - непоколебимо
нареди царицата.

475
 -Думата на императрицата е закон,
дори в любовта. Ще потисна всяко свое
чувство към всяка красавица, за която ми
бъде забранено да обичам… - отвърна
капитанът.
Подир няколко минути, в коридора
насаме, съвсем сериозен и оставил
любовчийската си усмивка каза:
-Аз трябва да се извиня, защото
царицата не може да се извинява. Аз не
бих ползвал чувствата на човека, за да
го изпитвам. Но императрицата няма
много време, а и вече е толкова сляла се
с властта, че не зачита чувствата. Всичко
е било просто, за да е сигурна. Но всичко
476
наистина ще остане между трима ни.
Каквото и да изпитваш, каквото и да
правиш, прави го все едно нито аз, нито
Елисавета някога сме знаели за него.
Все едно ни е нямало… - завърши
капитанът.
Иван не можа да отговори нищо.
Мисията му да влезе в гвардията бе
изпълнена. Но в живота му извън
гвардията се задаваше пълна бъркотия.
Защото Орлов и императрицата можеха
да забравят още утре. Но при него
малкото ъгълче в сърцето му, където бе
затворил този въпрос, бе безнадеждно

477
отворено. И емоцията се лееше
неуправляема…

19.Грехът на преподобната Евдокия

Това бе последната манастирска

библиотека, в която трябваше да иде.
Знаеше какво го очаква, и затова я
остави за накрая. Надяваше се
вътрешно, от другите места да събере
достатъчно, за да напише книгата си, и
да не идва тук. Но книгата бе
незавършена. Трябваше да дойде.
-Ако искаш, братко Паисие, ще ти дам
библиотеката на теб. Да ни станеш
478
библиотекар. – казал му бе дядо
Ставракий, гръцкият игумен на
манастира. И бе добавил – От двайсет
лета никой не е влизал там, откакто
братът ни Димитриус се представи в
Бога. Той много обичаше старите
ръкописи, но след него няма кой…
-Благодаря ти, братко Ставракий. Но
аз съм пътуващ монах, няма да мога да
стана библиотекар. Не бих могъл да стоя
с години на едно място… - отвърна
Паисий, без да добавя, че опазването на
една гръцка библиотека си е работа на
гърците, а не на българите. А тази
библиотека бе пропаднала, защото
479
гръцките монаси все повече от търговия
и политика се интересуваха и все по-
малко от духовните дела. Включително
от славните някога духовни дела на
самите гърци.
Империята от доста време не беше
вече само турска. Първо западните
търговци добиха своето влияние. Някои
от тях – като евреите и венецианците,
никога не го бяха губили, след като
запазиха неутралитет и не помогнаха на
последния Константин да опази
Цариград от поганците. После империята
взе да изостава и да губи, и султанът
започна да приема пари от чужденците,
480
в замяна на щедри остъпки. Малко подир
това, и гърците – като търговци от
хилядолетия, започнаха да надигат
глава. Тъй като живееха в империята, и
имаха поддръжката на солидно
население, те доста напреднаха.
Отслабването на османската власт
засили властта и на Вселенската
патриаршия, която винаги бе била
контролирана от гърците. С времето в
Константинопол се оформи знаковият
квартал Фенер, който се превърна в не-
мюсюлманската опора на имперската
власт. А гърците получиха сила в
стопанството, в религиозните дела, и
481
дори в самото управление – султанът
назначаваше гърци за паши на някои
гранични области – например Влахия.
Цялото това надигане на гърците не
подмина и духовенството, което и бе
истинската причина за упадъка на
библиотеката. Един гръцки монах
можеше да изкара много повече пари за
манастира като търговец и като играе
интригите на Патриаршията, отколкото
като чете старите ръкописи и ги
подрежда старателно.
“И гърците са тръгнали по пътя на
турците”, мислеше си понякога Паисий.
Имаха огромна велика империя, но се
482
разложиха от богатствата и, и от властта
си над плебеите. Как се повтаряше само
историята. Всяка власт разлагаше, и с
това наказваше онзи, който я е получил.
В същото това време, сякаш закриляни
от Бога, най-презрените бяха станали
най-многобройни. Паисий бе обиколил
няколко пъти полуострова, и бе
установил, че той е предимно български.
И се разширяваше българската
диаспора, дори в земи, които преди
робството бяха не на българите. Някак
повтаряше се историята на Моисея и
евреите-роби на фараона. Смазвани
безчет години, накрая те бяха станали
483
толкова многобройни, че Рамзес не бе
имал избор, освен да ги пусне да си
вървят. Иначе биха превзели самия
Египет. Дали наближаваше този ден за
българите? Дали султанът би пуснал
тях? И имаше ли Бог, да им помогне
сега? А може би, Бог, това бе сърцето на
самия Паисий. Онова нещо отвътре,
което толкова години го буташе
безмилостно и нетърпеливо – да рови,
да прави нещо, да открива, да записва.
Това ли бе Божията ръка днес?
Вратата се открехна трудно. Много
прах се изсипа на главата му, оплетена в
паяжини. Макар да бе ден, вътре бе
484
доста тъмно – никой не бе чистил
прозорците с години и те бяха покрити с
мръсотия.
Лошата новина бе, че всичко бе
разхвърляно и нямаше книга на
подредбата, която да казва кое къде е.
Добрата бе, че тази библиотека бе една
от малките. Едва няколко стотин
документа стояха по рафтовете,
затрупани от дебел слой прах. За
няколко седмици щеше да ги прегледа и
да види останало ли е нещо от
историята на българите.
Всъщност, далеч по-малко, без да
подозира, му предстоеше…
485
 След като го наблюдава известно
време, Задругата установи навиците му.
Как проучва свитъците, от къде започва,
и кое предпочита първо. Така монасите-
воини, които само преди дни тайно бяха
влезли в библиотеката, бяха оставили
поръчаното им да се остави, точно там,
където да го намери Паисий на втория
или третия ден. Не веднага, за да не
възникне съмнение. Но втория или
третия ден беше добре.
Проучили и самата история, братята
разбраха и какво точно търсеше. Какво
липсваше в нея, и му трябваше
исторически извор. И точно това му
486
дадоха. Съответно – след като го
намереше и използваше, можеше да не
претърсва останалата планина от
свитъци…
Паисий винаги започваше от най-
забутаните кътчета на всяка библиотека
без указател. Българските документи
бяха от най-ненужните, особено за
чуждите библиотеки. Почти никой не ги
четеше, а и малцина изобщо знаеха
езика, на който бяха написани. Затова,
за да не пречат, обикновено ги сбутваха
някъде, където можеха да стоят и с
десетилетия и векове недокоснати.
Всъщност, трагичният факт бе, че
487
толкова непотребни свитъци, понякога
биваха дори изхвърляни и изгаряни.
Затова и сега монахът, най-първо се
качи да изчисти прозорците. Когато
слънцето освети помещението, той се
огледа внимателно, и с опитно око на
ровил с години от всякакви вехтории,
установи кои са най-забравените кътчета
от тази библиотека. Три сандъка зад
вратата, с ръждясал и непочистван
обков. Имаше и едно малко предимство
за българските папируси. Тъй като рядко
ги четяха, то често те бяха и доста добре
подредени – така както ги бе оставил
последният. Гръцките, в подобна
488
разхвърляна библиотека, бяха
навсякъде. Някой търсил нещо, намерил
го, захвърлил всичко останало. И дори
върнал го, ама само отворил вратата и
го метнал. А не на мястото му.
Българските, а и тези на други чужди
народи, забутани някъде, можеше да са
подредени.
Монахът се захвана с първия сандък.
Изоставена и клеясала църковна
утвар. Защо държаха тези стари неща
тук? В библиотеката. Паисий разгледа
няколко от тях и не видя нищо особено
или ценно. Просто захвърлени вехтории.
Нямало е къде да ги турят, та тук, при
489
книгите. Все пак, така първият сандък
доста бързо свърши.
Вторият беше с книги и свитъци.
Пълен до горе и разхвърлян. Доста
работа. Два дни отне на монаха да
прерови и прегледа всичко. Натъкна се
на интересни неща, макар напълно
несвързани с работата му.
Стари счетоводни книги на манастира.
Някога – водени грижовно и старателно,
а днес – на дъното на забравен сандък.
Писма, получени от монасите, и събрани
тук, след представянето им в Бога.
Завещания на разни хора от преди
двеста години, дето оставили свои имоти
490
на манастира. И все такива работи,
отдавна загубили важност.
След като прегледа всичко това, без
да пропусне нито една страница, Паисий
се облегна на стената. Макар да бе
безсмислено, той преглеждаше всичко.
Не знаеше между страниците на коя
книга би изпаднало някое листче.
Понякога там биваха съхранени важни
документи – в книги за съвсем друго,
които не са били търсени за изгаряне.
Разбира се, той не можеше да прочете
всичко. Но преглеждаше всичко. Затова
му бе отнело толкова много време, за да
събере своята История. Изворите за
491
България липсваха. Сякаш някой бе
искал да изтрие миналото и завинаги.
Много трудно се намираше нещо тук или
там. Трудът бе изнурителен и бавен. Но
онзи огън вътре в него не му даваше
мира…
На утре-ден щеше да продължи с
третия сандък. Сега само го открехна –
да види да не би вътре пък да има утвар
или очакваше дори въглища или друг
боклук. Нямаше въглени. Пак хартия, и
един кожен вързоп. Взе го, за да го
огледа. Оказаха се книжа от друг
манастир, незнайно как попаднали тук.
Сигурно е бил опожарен и нещо са
492
спасили. Така оставено на сигурно в тази
изоставено от Бог и от хората стая.
На следващия ден, на светло, Паисий
подхвана вързопа. Вътре имаше много
свитъци, събрани заедно и
прошнуровани. Имаше и свободни,
имаше и по-малки – пак прошнуровани.
Отвори най-големия.
Оказа се дневник на игумена. Но това,
което го впечатли, бе възрастта на тези
листа. Те бяха от преди пет века, та и
отгоре. Изписани на гръцки, но все пак от
времето, когато България
съществуваше, и дори беше велика

493
страна. Можеше този гърк да е споменал
нещо за нея.
Скоро обаче се разочарова. Съвсем
обичайни манастирски дела. Записвал си
игуменът всичко. По едно време, докато
прелистваше, Паисий мерна нещо
интересно – “Присъдата за
преподобната Евдокия”. Зачете се.
“Днес, лето господне 1229-то, пред
епископа се изправи един евреин.
Прелъстил монахинята Евдокия от
близкия ни метох. Като приложи
милостиво закона на деспота Комнина,
епископът отне всяко имущество у
грешника и го пусна да си върви.
494
Игуменията на Евдокия не бе доволна,
че не му е ударил двайсетте пръчки,
както деспотът е наредил, и не го е
пуснал да си ходи както майка го е
родила. Но епископът каза, че трябва
да сме милостиви към хората, които са
се покаяли и извинили. Затова му
оставил дрехите и му е опростил
пръчките. Евреинът си тръгна
намръщен, а после в Солун се оплакал,
че тя го била прелъстила, и че не
знаел, че е монахиня. Никой не му
обърнал внимание.”
Доста странен закон, не го бе чувал до
сега, мислеше си Паисий, който бе изчел
495
доста гръцки текстове. Най-вероятно
обаче не ставаше дума за закон, а за
някаква деспотска заръка, дадена на
манастира. Прегледа дневника по-
напред и откри нещо дето беше
изпуснал:
“Днес, лето господне 1227-мо,
славният деспот Теодор Комнин бе
благословен от епископа. Онзи му се
оплака, че много чужденци като
минават през епархията, задяват
някои монахини и покваряват чистите
им души. Деспотът помисли малко и му
рече, като стане това, да им удря по
двайсет пръчки на голо, и да им взема
496
всичко, що притежават, и да ги пуска
да си вървят засрамени пред хората,
така както майка ги е родила. Писарят
записа тази заповед, която бе изречена
пред десетима монаси.”
Значи не беше закон, а устно
нареждане на деспота.
Паисий продължи по-натам. След
малко отново въпросната Евдокия се
появи.
“Днес, лето господне 1229-то, пред
епископа се яви един италиански граф.
Бил пътешественик тук, пътувал към
Константинопол. Но на водопада, дето
се къпят монахините от метоха,
497
заварил Евдокия. Не се посвенил не
само да я гледа тайно, но и после да я
прелъсти. За късмет наблизо минали
двама наши братя и го заловили. Тъй
като не си призна греха, не се извини на
обезчестеното момиче, и не се покая
пред Бога, епископът му наложи
пълното наказаните, както деспот
Комнин бе наредил – двайсет пръчки и
да си ходи както Бог го е създал. В
полза на епархията са иззети осем
златни и двайсет и три сребърни
монети.”
Много странна Евдокия, замисли се
Паисии и вече започна да се досеща за
498
какво иде реч. Макар да е напълно извън
съдбините на България, тази работа му
стана интересна. Продължи да
преглежда дневника и намери още седем
подобни присъди. Стана му смешно.
Епископът бе намерил законен начин да
обира пътниците, минаващи през
епархията му. Тази Евдокия едва ли
изобщо беше монахиня. Дори да беше
такава, беше доста странна за посветила
се на Господа жена. Историята почти
винаги се повтаряше. Тя отишла да се
къпе на водопада. От там минал
похотлив чужденец и я прелъстил. А
братя-монаси, или някой от стражите на
499
крепостта, го хванал по-натам по пътя.
После по силата на закона, му прибираха
всичко. Някои бяха протестирали и
обвинили, че те са били съблазнени. А
за това получаваха и двайсет пръчки.
Други не рискуваха да се бранят, и си
тръгваха по милостта на епископа, само
без ценностите си. Един дори бе получил
опрощение на греховете и благословия,
защото искрено се бил покаял.
Последните грешници в дневника бяха
от 1230 година. И въпреки че писанията
продължаваха и след това – чак от 1233-
та, то вече нямаше такива записи.
Твърде вероятно това бе свързано с
500
падането на Теодора Комнина. Може
новият деспот на Солун да е отменил
това позорно обогатяване.
Последният грях на преподобната
Евдокия бе от края на 1230 година.
“Днес пред епископа се яви един
търговец от Венеция. Съгрешил пред
Бога като прелъстил младата
монахиня Евдокия. Като го изправили
пред съда казал, че тя го е подмамила
като му се появила почти без дрехи на
пътя и го молела за помощ, че я болял
кракът. Тя обаче свидетелства, че се
къпела на водопада, и той дошъл и
скрил дрехите и. След това я принудил
501
да му се отдаде и отнел честта и,
посветена само на Бога. Търговецът
казал, че стореното не е престъпление
по ничий закон, и че идва от Търново,
след среща със самия цар на
българите. Епископът му каза, че има
закон на местния деспот, и трябва да
го накаже. Но онзи казал, че няма такъв
закон, а и деспот Комнин е вече в
тъмницата на царя. И ако не го пуснат,
ще се оплаче лично нему. Тогава
епископът извика един монах и го пита
нещо. После каза, че докато не дойде
нова деспотска воля, трябва да се
прилага старата, дори деспотът да е
502
умрял. Такъв бил законът.
Венецианецът се лиши от всичко свое
– двайсет златни монети, петдесет и
една сребърни, много книжа и
търговския му тефтер. Въпреки
надменността му, епископът му
опрости двайсетте пръчки, и му
остави дрехите.”
Това трябва да беше края на това
изнудване чрез Евдокия, което бе
замислил епископът. Явно бе получавал
нещо и самият Комнин от цялата работа,
защото като бе загубил властта, вече
нямаше кой да закриля начинанието.
Сигурно венецианецът се бе оплакал и
503
новият владетел бе прекратил всичко. А
пръчките му се бяха разминали, защото
самият епископ вече не бе сигурен дали
няма да си навлече гнева на властта.
Паисий знаеше приблизително за тези
събития. Нямаше много извори, но бе
разбрал, че някъде по това време деспот
Комнин и българския цар са се скарали.
И българинът е победил. Но какво точно
е станало после, и кой е бил господарят
на тези земи около Солун, не се
намираше. Някои гръцки хроники
съобщаваха за Мануил Комнин, който ще
да беше станал зет на царя. Но гърците

504
го пишеха само като Комнин и като грък,
и почти нищо друго за неговия господар.
Ако се съдеше по другите сведения,
които имаше за цар Калиман-Асен, синът
на стария Асен, от онова време, то този
благочестив и мъдър владетел, едва ли
би позволил подобен произвол над
пътниците, каквито бяха измислили
Комнин и епископът. Сигурно той го е
забранил, мислеше си Паисий.
Подир няколко часа приключи с
дневника.
Взе да разглежда другите неща във
вързопа. Едно от тях – малкото тефтерче
веднага му хвана окото. Дали би могло
505
това да е на венецианеца? Тоя дето
лично бил в Търново при царя? Монахът
нетърпеливо го разлисти. Можеше да
пише нещо и за самия цар вътре. Едно
сгънато парче, приложено в тефтера
изпадна. Паисий се наведе да го вдигне,
и тъкмо да го прибере обратно,
забеляза… българска буква в единия му
край. Лист на български. Веднага го
отвори.
“Царство ми дава тази повеля на
дубровнишката страна, на обичните и
верни гости на царството ми, да ходят
по цялата страна на царството ми с
каквато и да било стока, да внасят или
506
изнасят, или каквато и да е стока да
пренасят, и до която и да е земя или
област да дойдат: до Бдин ли или
Браничево и Белград дойдат, или ходят
до Търново и цялото Загоре, или
достигнат до Преслав и Карвунската
област, или до Крънската област,
или Боруйската, или Одрин и
в Димотика, или в Скопската област,
или в Прилепската, или
в Деволската област, или
в Арбанската земя, или отиват
в Солун - навсякъде да си купуват и
продават свободно, без всякаква щета,
да нямат запрещение по всички
507
области на царството ми и купуват и
продават без грижа като всеверни и
обични гости на царството ми. Който
ли пък им напакости в каквото и да
било на клисурите, на тържищата, или
гдето да бъде против закона за
търговията, то да се знае, че той е
противник на царството ми и милост
не ще има, но голям гняв ще изтърпи
от царство ми.

† АСЕН, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ И
ГЪРЦИТЕ †”9
Текстът бе на по-стария български,
някои букви се различаваха от днешните.

9
Дубровнишка грамота на цар Йоан Асен II от 1230 г.

508
Но всичко се разбираше и бе пределно
ясно. Това бе грамота за търговски
привилегии, които царят даваше на
Дубровник. Сърцето на Паисия обаче
биеше лудо. Не заради търговците, а
заради изброените земи на България.
Това бе целият полуостров – от Дунава
до морето, та до самия Константинопол
почти. Одрин бе в българските земи.
Албания. Солун! Солун е бил български
по онова време. Значи Мануил Комнин е
бил васал на Търново. Ето кой е сложил
край на работите на Евдокия. Но
монахът не можеше да мисли за това. Бе
намерил абсолютното каквото му трябва.
509
Доказателство за величието на
България, за това каква е била преди да
падне под турците. За най-славния
период от последното свободно царство.
Асен. Това ще да беше онзи – синът
на стария Асен, наречен също Калиман-
Йоан. Дето победил латините, победил и
гърците, и съградил църквата “Свети
Четирийсет Мъченици”. Той ще да беше.
Назовал се бе “цар на българите и
гърците”, както се зовяха ония царе, дето
бяха завладели всички български земи, в
които живееха и гърци. Той ще да беше.
Съвпадаше с другите неща, дето бе чел

510
за асеневия род. Но важното бяха
земите. Те бяха важното…
Но…
Възможно ли бе? Как този документ
ще бъде тук. Паисий се усъмни. Вгледа
се по-внимателно в материала. Не бе
качествен царски. Видя и подписа. Само
букви. Не царски. Това бе препис.
Логично бе да е така. Грамотата би
трябвало да е в Дубровник. Какво ще
прави в този тефтер.
За да изясни произхода, монахът се
разрови в тефтера. Това бе нещо средно
между търговска книга и дневник. Бе на
някакъв венецианец. Някъде близо до
511
края, но не съвсем, бе описана негова
среща в Търново с царя. Венецианецът
помолил да не се дават големи
привилегии на Дубровник, защото
тамошните търговци били известни с
непочтеността си. Царят обаче
отхвърлил тази молба, която съвсем
очевидно била опит да се навреди на
съперник в търговията. Вместо това
предложил да се договори и с
венецианците, ако му дадат същата
взаимна изгода като дубровничани.
Венецианецът тогава помолил да му
дадат препис от грамотата, да я
представи в републиката и да видят
512
дали искат и те така да работят в
България.
После търговецът минал през
Филипопол10. Последният запис бе, че
тръгва към Солун и от там ще се качи на
кораб.
Както изглежда, поне дневникът не бе
стигнал до кораба, защото собственикът
му се бе натъкнал на Евдокия. Значи
това беше препис. От царските писари го
бяха дали на венецианеца да го занесе
на своите. А заради обира, всичко бе
останало тук. И сега – в ръцете на
Паисий.

10
Филипопол – Пловдив.

513
 С написаното вътре, Историята
ставаше завършена. Доказано бе
владението на България, то бе същото
каквото бе и сега заселено от българите.
Значи този народ не само населяваше
тези земи. Той и ги притежаваше. Имаше
и морално и историческо право да ги
поиска обратно. Историята на Паисия
щеше не само да покаже славното
минало. Щеше да покаже самото право
на българите над цялото наследство от
това минало. От Одрин до Албания. От
Дунава до Солун…
Монахът с треперещи пръсти се зае да
преписва – грамотата и малко от
514
тефтера. Знаеше, че може да поиска от
игумена да му даде и самите оригинали.
Но гърците винаги разбираха кое е ценно
за теб, и ти искаха висока цена. По-
добре да го препише… А на гърка да
каже, че нищо важно не е намерил…

20.Схизматичката

На 5 януари 1762 г. всеросийската

императрица Елисавета предаде Богу
дух. Църковните камбани дълго звъняха,
да оповестят тъжната вест.
Организирано бе тържествено
погребение. В този момент Иван едва бе
515
направил 3 месеца от службата си в
гвардията.
Новият император Петър III не чака
дълго, за да направи онова, което от
години бе намислил и мнозина
предричаха. Войната с Прусия приключи
с пълна победа на Прусия, която бе на
прага на разгром, а получи мир, без
нищо да отстъпи. В замяна, Петър се
сдоби с отряд от най-елитните пруски
гвардейци, които се превърнаха в негова
и на империята най-лична охрана.
За броени дни настъпиха
размествания по върховете на военните
сили, включително в гвардията.
516
Генералите, които не бяха толкова
активни срещу Прусия бяха повишени. А
онези, които бързаха да победят, додето
е жива Елисавета, бяха разместени. Княз
Ростислав запази поста си във Воронеж,
защото така бившият имперски съветник
бе достатъчно далеч от Петербург.
Въпреки всичко това, Петър се
страхуваше много. И най-вече от
собствените си руски войници. Затова
дори подсигурена с негови генерали,
гвардията на императора нямаше
никакъв достъп до него. Отделяше ги
личната германска охрана.

517
 След като стори всичко това, Петър
издаде имперски указ, с който отне почти
всички имоти на Църквата. Обяви това за
освобождаване на народа от църковни
тежести. Имотите отидоха повечето за
да си купи лоялност от онази част от
дворяните, която го подкрепяше.
Макар всичко това да изглеждаше
налудничаво откъм реален интерес на
империята, тя самата не пострада много.
Елисавета я бе градила дълго и солидно,
оставяйки я в цветущо състояние. А
промените на Петър не засягаха това,
поне не засега.

518
 Така, укрепил се на трона, пред него
остана само една заплаха, която
трябваше да отстрани, преди да се
заеме с мащабните си планове, заедно с
пруския крал Фридрих, да променят цяла
Европа.
Тази заплаха влезе съвсем тихо в
резиденцията на главата на руската
православна църква.
Откакто Петър Велики бе премахнал
поста “патриарх”, църквата се
управляваше от колективен съвет,
наречен “синод”. Царят искаше да няма
единство в религиозните дела и затова
не позволяваше да има глава, която да
519
събере вярата на всички. В синода бяха
руските митрополити, а един от тях
винаги се считаше за “първенстващ”. В
момента това беше Новгородският отец
Димитрий.
Веднага щом вратата се затвори,
жената в тъмни дрехи свали воала си и
се поклони.
-Дошла съм да се изповядам, дядо
Димитрий. – каза тя.
Възрастният човек в расо я погледна
укорително изпод вежди. След това каза:
-Цариците рядко се изповядват пред
синода. Имат собствени свещеници, на

520
които доверяват тайните си. На нас
гледат повече като на врагове в двора…
-Но понякога го правят, нали дядо
Димитрий. Ето царицата е на крака при
теб и ти се покланя…
-И това рядко се случва. – отвърна
свещеникът – А напоследък все ние се
кланяме на царици. – добави той,
очевидно визирайки няколкото жени
начело на империята, които
олицетворяваха светската власт.
Светската власт, която винаги бе над
църковната, още откакто съществуваше
православието.

521
 -Може да се промени. Църквата
заслужава повече уважение. – В този
момент това вероятно бе най-болната
тема за всеки в самата църква. И
дошлата за изповед го знаеше и
използваше.
Но и онзи насреща и не бе случаен.
Отговори достойно:
-И царицата заслужава повече
уважение от това, което и се отдава
днес…
Екатерина сведе поглед. Всъщност бе
дошла да се моли, а не да се изповядва.
И първосвещеникът добре разбираше
това.
522
 -За какво си дошла, царице? Говори
направо какво искаш от Светата Църква,
която остана без имоти и без пари дори
да изхрани монасите си…
Екатерина задържа за малко отговора
си, после си пое дъх и каза:
-Разводът. Искам да не позволиш на
императора да се разведе, ако тръгне да
го прави…
-Развод? – реагира Димитрий – Това
са слухове в двора, но никой не мисли да
е възможно. Не си го провокирала с
нищо.
-Така е, но Петър се страхува от
всичко. Премахна всички възможни
523
заплахи, дори най-малките. А мен
приема като огромна заплаха. Вече дори
не спим заедно и не ми дава да доближа
храната му.
-Не може да те отпрати просто така,
без причина. Имперските бракове имат и
международно значение…
-Петър има доста странни възгледи за
всичко, включително за международните
дела. Това няма да го спре.
Първият в синода се замисли. После
рече:
-Ако царят тръгне да се развежда,
Църквата не може да го спре. Та аз дори
не съм патриарх. Царят има, макар и
524
формално, върховна власт и над синода.
Може да ни нареди и сме длъжни да го
чуем…
Царицата обаче знаеше това и бе
подготвена:
-Царят не може да направи това
произволно. Не може да се меси в
църковните дела както си иска и без
основание. Трябва да има извинение. А
извинение не може да бъде нещо, което
засяга него самия. По въпроса за
развода можете да го спрете. Или поне
да го забавите много.
-Това е нечувано! – каза митрополитът
– Ще увиснем всички на бесилото. Когато
525
царят реши да се отърве от жена си,
винаги е ставало без някой да му пречи.
Та той може дори да те прати в
манастир. Как ще го спрем? Като станеш
монахиня, сама прекратяваш всичко
земно. И брака си в това число…
-И в манастир не може да праща
принудително. Ако не искам, не може да
ме застави… Не и ако Църквата откаже
да му помогне.
Очите на отеца започнаха да
прескачат във всички посоки. Той
повиши тон:
-Знаеш ли колко царици са станали
монахини до сега? И нито една не се е
526
спасила. И не само тук, а навсякъде.
Реши ли царят, отиваш в манастир…
-Знам всичко, дядо Димитрий. Знам, че
ги пращате принудително, подстригвате
ги и ги затваряте там. И пред народа
всичко е доброволно. А и да не е, няма
кой как да разбере. Зад манастирските
порти е мълчание и тайна. Но ако
Църквата откаже да сътрудничи, тогава
няма кой да задържи една царица в
манастира. И няма кой да излъже, че е
постъпила така по своя воля. Ето това
искам от теб…
-Това е нечувано, Екатерино. –
Отвърна и строго, почти както баща се
527
кара на дъщеря си - Руският цар е
всесилен самодържец. Може да избеси
целия синод и да сложи други тук. И те
ще те вкарат в манастира, бъди
сигурна…
Тук царицата извади най-силния си
аргумент:
-Това е така, дядо Димитрий. Но Петър
не е руснак, нито е руски самодържец.
Той е един малко полудял прусак.
Откажеш ли му, ще се уплаши и ще се
скрие зад гвардейците на Фридрих. Няма
да ти прати палача. Петър Третия, не е
Петър Великия. Нито е Иван Страшния11.

11
Иван Грозни – руски цар. “Грозни” на руски език означава “Страшни”.

528
 Първосвещеникът отново замълча.
Мислеше нещо. Екатерина, царицата в
немилост, която бе на броени месеци от
изгонване, го въвличаше в заговор
срещу най-силния човек в половината
свят.
-Какво точно искаш, царице? Дори да
направим това, какво ще спечелиш?
Колко можем да удържим? Накрая пак
ще постигне своето. Това е Русия, царят
е почти равен на Господ.
-Не искам вечно да ме пазиш, дядо
Димитрий. Трябва ми само време. – каза
Петровата съпруга - И сега дворът не е
единен. Петър няма пълна подкрепа. И
529
Петър не умее дворцовите дела. Ако
имам време, ще спечеля съюзници, и ще
уредя чиновници на важни места. Да,
знам че Петър ще ме спъва. Но аз умея
тези неща. Ще го правя през хора, ще
печеля едни хора, и чрез тях ще печеля
други хора. Ако ми дадеш време, накрая
ще оградя Петра с мои хора. Той ще
остане цар, но те ще управляват. Не
може да ме спре, дядо, не може.
Познавам го от много години. Ако
можеше, той щеше да си изгради
империята още додето Елисавета бе
жива. Щеше да има свои хора навсякъде,
и само да чака да дойде мигът. Но не
530
стана така. Петър няма верни чиновници,
не вярва дори на гвардията. И няма,
защото не умее да направи хората свои.
Няма и да започне да умее. А като видят,
че има царица, която остава, доста хора
ще се завъртят около мен. Дай ми време,
дядо Димитрий. Дай ми време, и после
ще ти върна уважението и имотите на
църквата… - завърши Екатерина.
-Това е заговор, царице! Искаш да
убиеш и замениш нашия цар! – остро
рече отецът.
-Няма да убивам никого. Само ще го
направя хартиен цар. Нека си играе на
войници и да си марширува с прусаците.
531
Ще направя пак доброто управление с
чиновниците на Елисавета.
-Няма да убиваш? Само ще
подмениш… - въпрос се изписа на
лицето Димитриево.
-Да, дядо. Няма да убивам. Това е
нормалният живот из европейските
дворове. Всеки се бори за мястото си.
Приема се за нормално. И който е по-
добър, постига повече. Аз се боря за
себе си, за сина си, и за Русия на
Елисавета…
Първосвещеникът направи гримаса на
изумление. Очевидно дълбоко се
съмняваше. После каза:
532
 -Доста си наивна, царице. Това не ти е
Европа. Това е Русия. Няма да стане
както го мислиш. Ще дойде момент, в
който ще трябва да направиш това, от
което се ужасяваш. Така е в Русия, и
няма как да е другояче…
Този път Екатерина замълча. Тя
твърдо вярваше, че ще успее с времето
да притисне и изолира Петър, а после
ще управлява чрез канцлера и
правителството, наредени от нея.
Знаеше как да го направи, дори сега
вече имаше съюзници. А глупостта
Петрова, щеше да и помага. Само време
и трябваше. Но Петър не бе толкова
533
глупав, че да не го разбира. Поне това
разбираше. И щеше да я изгони, за да
отстрани всеки риск… Въпреки това
обаче, тя никога не бе планирала нещо
повече от добра европейска интрига и
дворцова война, която да завърши с
превръщането на царя в пионка. Нищо
повече не бе мислила, но думите на
свещеника я пронизаха безмилостно.
Стомахът и се сви при мисълта как
стават тези неща в Русия, ако Димитрий
беше прав. А той едва ли беше неправ…
-Знаеш ли, че много от народа още те
мисли за схизматичка. – каза

534
митрополитът – Ще ни е много трудно да
те браним.
-Приех православието и това ново
красиво име преди толкова време.
Следвам всичките ви правила. Та аз
дори вярвам в тази религия вече… -
отвърна царицата.
-Дори да е така, народът трудно вярва.
Ти си чужденка, мислят че си се
покръстила, само за да си царица. Това
още повече затруднява искането ти.
Поне част от народа ще реши, че
църквата брани една схизматичка.
Вълчица в овча кожа…

535
 Нищо не можа да отговори на това.
Елисавета бе направила всичко по
силите и, за да я превърне в рускиня. Но
някои работи трудно се променяха.
Особено в очите на народа. Все пак
накрая първият между руските
православни водачи каза:
-Всъщност, царице, ние трябва да
направим каквото искаш. Знаехме, че ще
дойдеш. Императрицата ни закле, когато
стане, да те закриляме…
-Императрицата?
-Да, императрицата. Истинската, не ти.
Тази, която доскоро бе нашата майка, и
на цяла Русия…
536
 -Елисавета…
-Императрицата събра синода и ни
закле да закриляме младата царица и
нейния син. Ако го погледнем формално,
ние дори имаме царска заповед да те
пазим. – обясни Димитрий – И тази
заповед може да се отмени само от
друга царска заповед.
-Петър?
-Той не би могъл да отмени нещо,
което не знае, че го има…
-Значи? Свети отче…
-Значи, че в лето Господне хиляда
седемстотин шейсет и второ, царицата
няма да стане монахиня, нито ще бъде
537
разведена и отпратена при баща си. Но
после може и да увисне на бесилото,
заедно с предателите от църковния
синод…
Една сълза се отрони от окото на
Екатерина.
-Благодаря ти, дядо Димитрий…
-Няма защо. Църквата също обича
Русия, и разбира всичко…
Царицата отново се поклони и каза:
-Всичко, което ти обещах ще се случи.
Заклевам се. – И понечи да си тръгне.
-Благодаря ти, че ме направи
затворник, с посещението си, Екатерино.

538
Кога ще бъда пак свободен зависи вече
само от теб…
Царицата напусна, а привечер
охраната на първия в Църквата бе
подменена. За по-сигурно пред самите
му покои започнаха да бдят четирима
пруски гвардейци…

21.Орлите

В Петербург цареше пълен хаос.

Царят бе разместил цялото
чиновничество на Елисавета, но не бе
постигнал ново и работещо такова.
Уволнените сановници се бяха прибрали
539
в именията си, а новоназначените не
бяха сигурни за местата си и не знаеха
до кога ще оцелеят. Подчинените им под
тях не знаеха на тях ли да са верни или
на бившите си началници. В гвардията
се носеше ропот срещу прусаците. А
царицата публично бе унижила царя,
като без да го казва пряко, му бе дала да
разбере, че не може да я изгони. И
всички го бяха разбрали. Църквата бе
заела нейна страна и омотаваше в
отлагане и канонични спорове
неофициално зададения и въпрос за
развода. А няколко женски манастира
изведнъж започнаха да пишат протестни
540
писма до Петра, че ги оставил без пари и
не могат да изхранят монахините. Така в
този момент, самата идея някой да иде в
манастир беше невъзможна.
Но Петър бе цар и самодържец,
абсолютната власт в тази страна. И тази
власт ни най-малко не се клатеше от
това, че самата държава започваше да
се превръща в една голяма бъркотия.
Може би след години на бъркотия, и
след някой голям позор – например
загуба на война, можеше нещо да
помести монарха. Но не и сега. Това, че
Русия не го искаше, а той не искаше
Русия такава, каквато беше, единствено
541
водеше до взаимно блокиране. И до
нещо средно между безцарствие и
абсолютна тирания. Но това второто още
беше далеч, просто защото Петър
нямаше тази воля и жестокост да го
наложи. Той наистина не бе руснак…
В цялата тази объркана ситуация
обаче един човек бе попаднал почти
точно на мястото си. Това бе Григорий
Орлов – доскорошният капитан от
гвардията, и започнал да става личен
приятел с Иван. Той и брат му Алексей,
също гвардеец, забелязаха уникалните
умения Иванови, и бързо им стана ясно,
че превъзхожда всеки един друг в
542
гвардията. Имаха набито око на опитни
войници и разбираха, че пред тях е нещо
повече от бивш разбойник.
И именно този Григорий Орлов, който
дворцовите слухове назоваваха дори
като таен любовник на царицата, та той в
разместванията на чиновници, се озова в
канцеларията на главната артилерия,
като отговарящ за парите и ресурсите.
Това му даде огромен достъп до
информация, и до злато, което да ползва
в последващите си начинания.
Когато го въведоха в затъмнената
стаичка, Иван нямаше представа за
какво го викат и какво да очаква. Просто
543
един гвардеец дойде и каза, че Орлов го
вика. Вътре бяха той и другият Орлов -
брат му Алексей. Само тримата. Като
години занимавал се с тайните дела на
Задругата, Иван веднага се досети, че и
тук става нещо тайно.
-Ела, Иване. Седни. – каза му
Григорий и попита – Искаш ли една
водка. – и си сипа от шишето на масата.
-Аз не пия много, сега не… - отвърна
Иван.
-В Русия ще трябва да се научиш да
пиеш… - подхили се артилерийският
интендант.

544
 Иван не каза нищо. Подир няколко
мига добави:
-С брат ми те наблюдаваме. Изненада
ни позитивно само за няколко месеца…
-Благодаря… - каза доскорошният
хайдутин.
-Но с брат ми сме войници от много
години и познаваме войниците. –
продължи Григорий – Ти не си войник,
Иване.
Иван не разбра веднага какво му
казаха и може да отвърне само:
-Не ви разбирам? Как не съм войник?
Старият Орлов продължи:

545
 -Ти си нещо друго, Иване.
Наблюдаваме те, гледаме и когато
тренираш сам. Трябва да го правиш, за
да поддържаш уменията си. Гледаме те
и виждаме. Ти си много повече от
войник, никой войник, нито аз, нито
Алексей, имаме това умение…
-С много усилие всеки може да го има.
– каза Иван.
-На ласкателства се учи, гледай го
ти… - ухили се Орлов – Ще има бъдеще
в двора.
В този момент се включи и Алексей:
-Иване, това твоето е придобито от
дете. Ти не си войник, някой от дете те е
546
готвил. Ти си от онези най-изкусни
бойци, които още от малки ги започват. И
после никой не може да ги настигне…
-Признавам, че баща ми ме научи на
много неща още като малък… - каза
защитно Иван.
-Дали е баща ти, дали е някой друг,
всъщност това не ни интересува. Не сме
тук, за да търсим миналото ти… - каза
Григорий – Тук сме, за да знаеш, че ние
знаем какъв си. И да поискаме нещо от
теб…
-Знаете какъв съм? – Иван бе сигурен,
че няма начин да са чули за Задругата.
Какво ли подозираха. Това бе по-важно
547
да научи, отколкото какво ще поискат
после от него.
Отново Алексей продължи:
-Като си войник, понякога много
обикаляш по света. Виждали сме такива
като теб, Иване. Ти си като тайните
черни наемници в Японската империя.
Или като асасините на исляма. Ти си
дете, отгледано за войник. Ти си
специален войник.
Иван разбра, че има насреща си
опитно око. Уменията на монаха-воин не
можеха да бъдат скрити, не и ако
разчиташе да се издигне в гвардията.
Това бе приет риск.
548
 -Баща ми беше много по-добър войник
от мен… - опита се да отклони темата в
безопасна посока.
-Няма нужда да се криеш от нас, и да
увърташ, Иване. Казахме ти - ние няма
да те питаме нищо повече. Само ти
даваме да разбереш, че знаем и
виждаме… - повтори Григорий.
-Нещо сте планирали, изглежда. И не
можете да го направите сами, след като
търсите един разбойник, едва на няколко
месеца служба… - отвърна Иван.
-Умен разбойник, бързо се сеща… -
усмихна се по-младият Орлов.

549
 -Най-право ще е да говорите направо.
Какво искате? Като войник не обичам да
се увърта, и съм готов на всичко за царя
и Русия…
Григорий се облегна назад на стола
си, задържа за малко, после каза:
-Направо? Добре войниче, направо.
Искаме да отвлечеш първия митрополит
на Русия от двореца му, и да сложим там
друг човек. Пред вратите на самите му
покои пазят четирима германски
гвардейци. А отвън е императорската
гвардия.

550
 -Отвличане? Ще подмените първия в
Църквата? Сигурни ли сте, че още
служите на царя? – попита Иван.
-Ние не те питаме за баща ти, и за кой
те е научил да си дете-воин. Не ни питай
на кого служим. – каза Григорий – Не се
и съмнявай, че служим на Русия.
Не питай на кого служим. Това
означаваше, че може и да не служат на
царя. Но служат на Русия. Заговор.
Някой отделя царя от Русия. Но пък не
бяха поискали да направи нещо срещу
царя. Значи можеше да служат на царя,
и пак на Русия, а този първият в
Църквата да пречеше нещо. Може би
551
царят бе недоволен, че църквата пречи
да реши проблема с царицата. В този
случай, заговорът би бил срещу
свещениците и царицата. По-малък, но
пак заговор.
-Какво ще постигнете като отвлечете
един свещеник? И колко ще издържи
фалшивият на поста му? – попита Иван.
-Иване, колкото по-малко знаеш,
толкова по-малко рискуваш. – каза
Алексей – Не ни питай.
-Ще отвличам онзи, който е равен на
патриарх? Най-святият човек в
държавата. И да не питам?

552
 Григорий пое дълбоко въздух и тежко
каза:
-Димитрий е затворник. Ние ще го
освободим. Спасяваме него, а не го
нападаме…
Иван започна да разбира в каква
посока бе замисълът. Германската
охрана очевидно бе поставена там, за да
следи първосвещеника. Значи ако ще го
измъкват от някого, това беше от
контрола на царя. Значи заговорът бе
най-големия възможен.
-Искате да държите отеца, а на негово
място да стои друг? – попита той.

553
 -Да, и този друг няма да се показва,
само ще стои вътре и ще се прави, че се
моли. Може да изкара така седмици. –
поясни Алексей.
-А какво ще прави истинският през
това време?
-Казахме ти да не питаш, но ако искаш
да питаш, ще ти отговорим… - каза
Алексей.
Иван се замисли. Наистина колкото по-
малко знаеше, толкова по-добре за него
самия. Но той не работеше за себе си, а
за Задругата. А тя трябваше да знае
максимално. Дори с цената на повече
риск за нейния боец.
554
 -Не бих се въвлякъл в нещо, което не
знам какво е… - каза той.
Двамата братя се спогледаха. Малко
не казаха нищо, после големият пое
отговорността:
-Отецът ни трябва за някои дела, дето
се вършим с църквата. Трябва да ги
свършим, без да го наблюдават. Но по-
важното е друго – той ни трябва най-
вече да не е в двореца си и да не е под
ръка на царя.
-Трябва ви да не е под ръка на царя? –
попита Иван – Това значи царят да иска
да направи нещо и да не може, защото
го няма Димитрий. А на негово място ще
555
е някой друг, дето може дори да не е
свещеник?
-Точно така… - отвърна Григорий.
Постепенно Иван започна да нарежда
парчетата в главата си. За какво би
могъл да трябва първосвещеникът на
царя? За почти нищо дългосрочно. Той
би могъл дори да го изгони и да сложи
нов. Следователно, ставаше дума за
нещо което би следвало да се направи
краткосрочно. Бързо. Бързи неща се
правеха при криза. Значи при криза,
царят би имал нужда от главата на
църквата за нещо. И без него, не би
могъл да го направи бързо. Като го няма,
556
ще тръгнат да го издирват, дори не би
могъл да го изгони и да сложи нов. Не
можеш изгони някой, дето изглежда като
жертва на похищение. А какво може да
направи спешно един църковен пръв
митрополит за царя? Почти нищо.
Освен… Освен да подпише развод. С
пищов на главата и обнажена сабя на
гърлото, ще подпише. И царицата няма
да е царица. Това означава, че ако убият
царя, тя няма да стане… регент.
Дворяните ще се скарат помежду си кой
да е регент. Но със сигурност изгонената
съпруга ще е последна и без шанс.
Докато ако не е изгонена, е първа и не
557
остава шанс за другите. Значи ако в
криза, първосвещеникът подпише
развода, тогава става безсмислено да се
убива царят… Цар се убива, ако е ясно
кой ще спечели от това. Не се убива, за
да започнат едва после да се карат кой
да управлява. Охраняван от
гвардейците, първосвещеникът бе
гаранция за живота на Петра…
Всичко това мълниеносно се сглоби в
главата на Иван. Тези двамата тук
искаха да отнемат една от гаранциите за
живота на царя.
Но изненадите за Иван тепърва
предстояха:
558
 -Започваш да се досещаш, Иване.
Така не е нужно да питаш. – каза
Григорий, и добави – И понеже искаш
направо да говорим, та след като
измъкнеш дядото, трябва да направиш
същото и с канцлера на Елисавета. Него
също го пазят четирима гвардейци на
Фридриха.
-Канцлерът? – попита Иван.
-Да, бившият. И също трябва да е
тайно, и да го подменим с друг човек… -
каза Алексей.
-Накратко, Иване. – завърши старият
Орлов – Накратко – трябва да ни
осигуриш няколко седмици, в които
559
първосвещеникът и канцлерът са при
нас, а никой не подозира това…
Преврат! Тук тези готвеха преврат.
Удар срещу царя на Русия. Какво
трябваше да направи един обикновен
войник? Това не беше негово решение.
Задругата трябваше да решава тези
работи. Да се замесва ли в подобни
дела, и на чия страна? Но и ненамесата
беше намеса. Като не се включиш, ако
заговорниците успеят, след това ще те
изгонят, или дори убият. А до България
вестта додето иде и се върне, ще минат
седмици. Какво да прави… Единственото
възможно – да спечели време…
560
 -Защо искате това от мен. Имате
хиляди други войници? – попита той.
-Никой от тях не може. Опитахме
няколко пъти, едва после прикрихме
замисъла. - обясни старият Орлов.
-Гвардейците на Фридрих са много
добри. Най-добрите сигурно е подбрал,
за да пази Петра на трона. – добави
Алексей.
-Но най-важното е, че трябва да стане
тайно. – каза Григорий – Трябва някой да
срази гвардейците, да подменим хората,
и после самите гвардейци да не
разберат какво е станало… Ти си

561
човекът, който най-много прилича да
знае как се прави това.
Иван се замисли. Искаха от него
абсолютно разбойническо действие, но
направено с изкуството на виртуоз на
музикален инструмент. Очакваха да е
добър като нинджа или асасин. Но
насреща тези гвардейци на Фридрих
сигурно също бяха много добри. Дали
това изобщо беше възможно? Толкова
трудна задача никога не бе изпълнявал,
не помнеше да е чел в историята на
монасите-воини и те да са го правели. И
все още висеше въпросът чия страна да
заеме…
562
 -Не съм правил нищо такова. – каза
той – Но дори най-успешните ми дела
като хайдутин, не съм ги правил сам.
Изключено е сам да отвлека човек под
носа на елитна гвардия. Та и тя да не се
усети.
Старият Орлов се усмихна доволно:
-Съгласен си. Това е добре. Другото
знаехме, че ще го поискаш. – Извади
една торбичка, очевидно пълна с монети,
и добави – Повикай още колкото ти
трябват възпитаници на баща ти. – и
хвърли монетите на масата пред него…
-Ще отнеме време. – каза Иван –
Четата ми е в България.
563
 -И време имаме, не бързаме засега.
Два месеца стигат ли ти? – попита
Григории.
Без да е сигурен какво върши, Иван
взе торбичката и отговори:
-Дори по-малко…
Подир няколко мига бе напуснал
стаята. Пълен със съмнения…

1391
Търновград бе непревземаема
крепост. От едната страна урвите над
Янтра, от другата яките стени, строени и
укрепвани още откакто Асеновите братя
се бяха надигнали и изгонили василевса.
564
Турците никога не могат да превземат
Търново. Стига да имаше кой да го
брани.
Отмъстителните набези след гибелта
на Лазар бяха започнали. Силни отряди
минаваха необезпокоявани Стара
планина и плячкосваха къде що намерят.
Хората се прибираха в крепостите, с
които бе богато осеяна българската
земя, и после излизаха пак. Но една
подир друга, и крепостите падаха. А в
Търново имаше една шепа войници.
-Ще се изнесем към Никопол, а ти и
децата ще идете при Мирчо. – каза
Шишман на съпругата си. – Търновград е
565
обречен, но край реката ще мога да
спечеля още малко време.
-А после? – попита царицата с
навлажнени очи.
-После отидете още на север – при
русите. Или на запад, ако искате.
Благородният ви произход ще ви осигури
сносно съществуване.
-Аз не за нас питам, а за теб…
-Аз имам дело да довърша, и до
последно трябва да остана тук. –
отвърна царят – Почти сигурно е, че
накрая ще загина…
-Ела с нас! Направи достатъчно.
Толкова години…
566
 -Царят обикновено остава при народа
си до последно…
-Дори когато няма смисъл?
-Дори тогава. Но сега има смисъл…
-Твоето тайно дело… За което дори на
мен не казваш…
-Казано е на всички, които трябва да
знаят. А ти не трябва, защото с теб ще
научат и синовете ми. И ще се изкушат,
когато не е време…
-Направи тайно дело, в което не
участва нито един с царска кръв. Кръвта
на славните Асеневци… - проплака
жената.

567
 -Кръвта Асенева изчезва. Ще се
претопи извън държавата Асенева. Аз
спасявам само народа Асенев, и неговия
дух. Друго не мога спаси… - отвърна
царят.
-Но защо трябва да загинеш,
Шишмане? Ако тайното ти дело работи,
защо не останеш още малко с него? При
Мирчо...
-Защото съм нужен тук до последния
момент да правя каквото мога. А има и
още нещо…
Царят замълча. Най-важното нещо,
най-тежкото за разбиране.

568
 -Какво Шишмане? Кое те кара да
скочиш в пропастта сам?
-Тайното ми дело е така направено, че
никой да не може да го разбие. Дори
един да падне, друг ще дойде. И никой
от делото не знае всичко за него. Никой
не може да го предаде, или дори сам да
го унищожи от вътре. С едно
изключение…
Царицата ужасена се досети.
-С едно изключение… -продължи
безмилостно царят – Аз знам всичко.
Знам всеки, знам всяка връзка и всеки
замисъл. Това знание трябва да умре.
Царицата припадна…
569
 22.Гюргево

Когато получи писмото от Иван,

Игумена разбра, че изненадващият
късмет да прокарат шпионин в Русия,
започва да се превръща в нещо много
по-голямо. По случайно стечение на
обстоятелствата, постъпването на Иван
в гвардията съвпадна със смяната на
руския самодържец. А тогава наставаше
нова вълна от интриги, с цел
преразпределение на властовите
позиции. Тогава всеки един би имал
шанса по-бързо да се издигне, или да
570
падне. Но Иван не бе в самия двор, а бе
едва постъпил гвардеец. Не би могъл
нито да се възползва, нито да загуби
нещо. Затова писмото, с което искаше
спешна среща в Гюргево, и да бъдат
доведени още четирима монаси-воини,
озадачи Викентий. За какво биха му
трябвали още от войниците на
Задругата? Едва ли би могъл да им
ходатайства и те да влязат в гвардията.
Очевидно ставаше дума за някаква
работа да свършат. Но да викаш чак от
България бойци, изглеждаше странно.
Значи или имаха нужда от съвсем
външни хора, несвързани с Русия по
571
никакъв начин, или би трябвало да имат
някакви уникални способности. Игумена
обаче не вярваше в Русия да няма
четирима бойци с уменията на монасите-
воини. Защо тогава Иван ги искаше?
А този въпрос се усложняваше и от
изричното му искане, Игумена да дойде
лично в Гюргево, за да обсъдят някои
въпроси. Да заведе монасите би могъл и
Велко. И дори би могъл да вземе
определени решения и да посъветва
Ивана. След като обаче искаше самия
него, значи най-вероятно щеше да е
необходимо важно решение. От
сериозна значимост за Задругата. Такова
572
решение би могло да засяга въпросите
на международната политика и
дипломацията. Затова, в крайна сметка,
писмото на Иван доведе в Гюргево и
Игумена, и Велко – като по-сведущ в
текущите Цариградски дела.
Иван, разбира се, не се появи в
руската гвардейска униформа. Формално
Русия и Османската империя не бяха във
война, та не би било забранено да го
направи. Но едва ли би могъл по по-
успешен начин да привлече вниманието.
Вместо това бе предрешен като
австриец. Това идеално съвпадна със
срещата му с евреина Езра по търговски
573
дела. Игумена мина като прислужника на
Езра.
-Ако те бяхме пратили търговец във
Виена, щеше да ти отива. – каза Игумена
като доскорошният хайдушки войвода
седна при тях на масата. Ханджията
подир миг донесе една чаша и за него.
-Тогава на тази среща щях да се явя
като руски гвардеец сигурно. – отвърна
Иван. И тримата харесаха шегата.
-Радвам се да те видя, Иване. – каза
Игумена – Но толкова скоро не очаквах.
Толкова път си минал, трябва да е нещо
важно.

574
 Очевидно първият в Задругата искаше
веднага да минат по същество и без
много предисловия.
-И аз се радвам, дядо Викентие. –
отвърна Иван, и продължи – Където са
монасите?
-Пуснах ги да се разходят из града,
докато ние говорим. – каза Игумена.
-Добре беше да са тук, не мога да ги
въвличам в нещо, без да са съгласни…
-Ще ги питаме после. Ако няма да
правим нищо, няма нужда да знаят. –
каза Игумена, и беше съвсем прав.
Очевидно допускаше, че може и да не се
изпълни това, дето Иван мислеше.
575
 Тогава той каза:
-Няма да усуквам, Викентие. Направо
ще говоря…
-Точно това искаме и ние…
-Няма да усуквам. Мисля, че ме
въвличат в заговор за сваляне на царя…
И Викентий, и Велко замръзнаха.
Никой от тях не бе очаквал такова нещо.
Задругата никога не се бе стигала на
толкова високо ниво. Не бе имала
намеси в международната политика.
Всъщност Задругата не би могла да
смени дори пашата на Влашко. И
изведнъж – заговор срещу царя на
Русия. На една от най-могъщите
576
световни сили. И на силата, към която
народът на България гледаше с надежда
за свободата си.
Пръв се опомни Велко:
-Добре ли чух, Иване? Заговор срещу
царя? Срещу новия цар, дето ей сега
застъпи…
-Повярвай ми, брате Велко, и аз още
не знам какво точно става. И аз съм
целият в съмнения. Но няма друго какво
да е… - обясни Иван.
-Разкажи по-подробно, да видим… -
завърна се от ошеломлението и
Игумена.

577
 -Ами не е много. В гвардията се
сприятелих с едни дворяни. Не са
обикновени войници. Офицери са. Братя
Орлови. Единият се носят слухове, че е
много близък до царицата. Благодарение
на нея, а и на малко късмет, сега го
издигнаха в артилерията. Та те двамата
ме извикаха на една тайна среща. Само
тримата бяхме…
-Тайна среща? – попита Велко.
Въпросът се четеше и на лицето на
Игумена.
-Да, тайна среща, в тъмна стая, далеч
от хорските очи. – отговори Иван и
продължи – И тези братята се оказаха
578
доста умни и прозорливи войници.
Усъмниха се кой съм аз, и защо съм
толкова добър боец…
-Усъмнили са се? Не си се прикрил
добре, или си изпъкнал в гвардията… -
попита Игумена, донякъде критично.
-Не, аз направих всичко както трябва.
Но определени умения трябваше да
покажа, за да ме допуснат изобщо. След
това са ме следили като тренирам сам,
за да се поддържам. Да река, Викентие,
братята Орлови не са глупави. Знаят
много…
-Какво точно разбраха за теб? –
притеснен попита Викентий.
579
 -За Задругата нищо. Но за мен знаят
достатъчно, без да знаят подробностите.
Усетиха ме, че съм готвен от дете. И
казаха, че само специални бойци така се
готвят. Приеха обяснението за баща ми,
но не защото му повярваха, а заради
друго – те самите казаха, че не ги
интересува миналото ми.
-Значи са усетили нещо, но не са
проучили нищо повече? – запита се
Велко – Това е странно – защо ще те
наблюдават, а после изведнъж няма да
довършат.
-Не знам защо решиха така. – каза
Иван – Сигурно знаят, че от едно място
580
нататък, няма на къде да продължат, и
няма да научат нищо повече. А те знаят
доста. Сравниха ме с японските нинджа
и с асасините.
-Тези братя наистина са доста
наблюдателни. Ти си точно това, макар и
обучен с друга цел. – каза Игумена – И
съвсем правилно са се сетили, че
нинджа или асасин няма да им разкрие
нищо повече от онова, което сами успеят
да научат.
-Може да има и друга причина. –
допълни Иван – Изглежда им трябвам, и
предпочитат да получат помощта ми, без

581
да задават въпроси, отколкото да
задават въпроси и да не получат нищо.
-Доста безцеремонно, но и много
прагматично. – каза Велко.
-Тези двамата са в сърцето на двора.
Имат достъп до най-високо ниво. Знаят
всичко и участват във всичко. – поясни
Иван.
-И какво ти можеш да им дадеш, което
двама руски гвардейски офицери нямат?
– попита Игумена, очевидно вече бе
време да се стигне до най-важната част.
Иван задържа за малко отговора си,
после след като си пое дълбоко дъх,
каза:
582
 -Искат от мен да организирам
отвличането на двама важни хора,
охранявани от германските гвардейци на
цар Петър.
-Отвличане? – възкликна Велко.
-Кои са хората? – попита Игумена.
-Патриархът им, или както там го
наричат – първия митрополит, и също –
предходният канцлер Бестужев.
-Това е почти като да ти възложат да
отвлечеш великия везир… - каза
Игумена.
-И истината е, че са съвсем
сериозни… - отвърна Иван.

583
 -Със сигурност се готви нещо голямо в
Петербург. – каза Игумена – Дори само
тези две отвличания са си сериозни
престъпления. Не се правят без по-
голяма цел.
-И аз така мисля. – каза Иван – За
канцлера не знам за какво им трябва.
Вероятно има свои хора във властта и в
армията, които искат да ползват. Но за
патриарха се досещам. Той е ключов в
защитата на императрицата от развод.
-Развод? – попита Велко.
-Да, носят се слухове. – обясни Иван –
Носят се слухове, че царят иска да се
освободи от нея, защото тя е
584
единствената заплаха. Той е доста
подозрителен, вижда заговори
навсякъде. Явно счита, че докато има
царица, властта му е застрашена.
-Може и да е съвсем прав, както
изглежда… - каза Игумена.
-Не съм много осведомен за
интригите, и кое е първо и кое второ. –
каза Иван - Дали той иска да се разведе,
заради заплаха, или заплахата възниква,
защото царицата я е страх да не я
изгонят. Но фактите са тези – братя
Орлови искат да им доставя патриарха и
бившия канцлер. При това трябва да
стане тайно, така че никой да не се
585
усети. Искат да ги отвлека, а на тяхното
място ще оставят двойници.
-Не просто отвличане, не просто
някакъв заложник или откуп. Искат да
поставят двойници? Това е
изключително мащабен план. – каза
Велко.
-Май наистина е заговор срещу царя…
- каза Игумена.
-И въпросът какво да правим е
жизнено важен. Затова и те повиках,
дядо Викентие. Трябва да решиш да
участваме ли, и на чия страна… - свали
тежестта от раменете си Иван. И я

586
стовари на остаряващите рамене на
Викентия…
Този въпрос бе толкова важен, че би
следвало да свика незабавно Задругата.
Да се забъркват в политиката на Русия.
И то на най-високо ниво. При това без да
знаят кой с кого се е съюзил. И дори –
срещу съвсем нов цар, за когото не е
известно дали ще е срещу турците или
ще насочи вниманието си на другаде.
Какво би могъл да реши само един от
братята на Задругата. И имаше ли право
да решава. Но нерешаването също бе
решение. А време за съвещание
нямаше. Със сигурност след като си
587
тръгнеше от Гюргево, първата му работа
щеше да е ново извънредно събиране.
Щяха да започнат да го мъмрят вече
братята, заради тези събирания. Но
решението трябваше да се вземе сега.
При това без да имат пълната картина
какво става в руската върхушка.
-Тези гвардейци – германците, колко
са опитни? – попита Велко, докато
Игумена размишляваше.
-Най-добрите са в Европа. – отвърна
Иван – И са много лоялни. Освен това,
имат задача от своя господар Фридрих,
да пазят руския цар. Затова и Петър
разчита основно на тях.
588
 -Ако разполага с подобна гвардия, в
добавка към руската, за какъв заговор
говорим? – попита Велко.
-Руската гвардия не е ясно на чия
страна е. Затова е по-изолирана. –
обясни Иван.
-Но дори да са само германците, ти
какво ще направиш с четирима
помощници? – отново попита Велко.
-Планът още се обмисля. Но
патриархът и канцлерът не са под строга
охрана. При тях има по четири-пет
гвардееца. Целта е по-скоро да ги
държат под наблюдение, а не да ги
пазят.
589
 -Петър ги е превърнал в затворници?
Гвардейците не се подчиняват на
охраняваните? – Велко продължи.
-Ни най-малко. Абсолютни
затворници…
-Това значи, че ти с четирима от
нашите монаси, и с изненада, можеш да
надвиеш германците… - предположи
Велко.
-Не да ги надвия е важно. Трябва да
измъкнем плячката и да не се усетят. Да
не разберат изобщо, че е имало
отвличане…
-Доста трудна задача…

590
 -И задача, която наистина само
нашите монаси-воини могат да
осъществят. – включи се Игумена – Само
нашите момчета изглеждат като руснаци,
и могат да се прикрият. Асасин или
японец ще го гледат всички. Така ако
братята Орлови нямат нещо подобно на
монасите ни, те няма с какво ударят
прусаците…
-Излиза че Иван им е паднал като дар
от Бога… - каза Велко.
-При това са готови да платят щедро. –
добави Иван и показа пълната торбичка
със злато – Те ни мислят за наемници. А

591
това повечето ще го оставя на
Задругата…
-Остави парите, не са ни те кахъра
сега. – каза Игумена – Аз, приятели мои,
просто не знам какво да реша. Заговор
срещу царя на Русия? Срещу дядо Иван,
както го нарича народът ни. Но пък, ако
заговорът успее, ще има нов цар. И
народът ни ще приеме него. И предната
императрица със заговор бе дошла.
Явно в Русия се случва. Но никога не
сме били толкова близо…
-Ако Иван помогне на успешен
заговор, може много бързо да се

592
издигне. Ако е неуспешен, ще го убият…
- каза Велко.
-Лошото е, че нямаме избор да стоим
тихо, и да се ослушваме. За нас е най-
добре да не се месим. Не и когато знаем
толкова малко. Безценно за Задругата бе
да има шпионин в гвардията. Не ни
трябва нищо повече, за да рискуваме
това. Но нямаме избор… - каза Игумена.
-Князът Ростислав затова умно е
решил да стои далеч от Петербург. –
каза Иван – Така не е изправен пред
избор като нас.
-Умен княз… - констатира Велко.

593
 Игумена постепенно стигна до някакво
логично решение:
-Изглежда нямаме голям избор. Но
Иван трябва да реши за себе си
рисковете. Но избор изглежда нямаме.
Защото ако решим да откажем, то Иван
трябва да избяга от Русия. Той е вече
посветен в опасни тайни. Там не може да
оцелее. А ако избяга, оставаме без
нашия човек в гвардията.
-Може дори да навредим на княза
Ростислава, който ме препоръча. – каза
Иван.
-Има и друг път. – каза Велко – Може
да се върне в Русия и да съобщи на царя
594
за случващото се. Тогава пак може да се
издигне.
-Предател? – остро каза Иван.
-Ти така или иначе някого трябва да
предадеш – или Орлови, или царя си… -
каза Игумена.
-Някак човек приема по-близките си
като по-важни. Орлови са много
достойни хора. Царят съм го виждал
само от далеч. – каза Иван.
-Достойни Орлови, които готвят
сваляне на господаря си. Той не би ги
нарекъл така… - каза Игумена и
продължи – Иван не познава никой около
царя, а както изглежда той и няма много
595
приятели в двора. Значи да тръгне да го
спасява и да предава съзаклятниците ще
е още по-рисково. А и ако въпреки него
заговорът успее, пак ще трябва да бяга.
-Тогава логично изглежда ако ще се
бяга, да е веднага, и да не се
забъркваме изобщо… - каза Велко.
-Точно това и аз мисля. Но ще останем
без шпионин. – каза Игумена. – Излиза,
че трябва да рискуваме Иван като го
въвлечем в заговора, дори само за да
имаме изобщо шпионин.
-Така излиза, да… - съгласи се Велко.
-Значи преди всичко, Иван трябва да
реши сам за себе си… - каза Игумена.
596
 Иван се замисли за малко и рече:
-Аз вече поех достатъчно рискове, а и
като хайдутин не е било да не съм
рискувал. Това че има риск съм го приел
в служба на Задругата…
След това очевидно съгласие,
оставаше най-важната част. Игумена
отново се замисли, сетне попита:
-А какво знаем за царя и за царицата?
Кой ще е по-изгоден на България…
Тъй като на този въпрос Иван не
можеше да отговори, той просто
повдигна леко рамене в объркване.
-Царицата е германка и тя. Немска
принцеса. – каза Велко – А царят е
597
полудял на тема Прусия. Намира
Фридрих за почти божествен. От тази
гледна точка, изборът не е много
различен.
-Царицата обаче изглежда е повече
рускиня вече. – каза Иван – Щом
църквата се е съгласила да и брани
брака. Сигурно я намират за по-близка от
царя. А и ако успее заговора, ще върне
имотите на манастирите. Петър доста
грубо ги отне…
-Да, църквата е някакъв измерител.
Може би Екатерина е повече рускиня от
Петър. – каза Игумена.

598
 -Освен това, ако успее, ще се дължи
на братя Орлови, и на другите руски
дворяни. Ще е зависима от тях. Докато
Петър почти буквално е обявил война на
всичко руско. Иска да прави от Русия
една нова Прусия.
-И това е така – царица след заговор,
ще е зависима от генералите си. И не
само от тях, а и от подкрепата на
дворяните. Тя нали има син? – попита
Игумена.
-Има. Да. Син на нея и на Петър… -
отвърна Иван. – Но е малолетен.
-Значи той е истинският наследник.
Царицата ще му стане регент. Тя затова
599
иска да е в брак. Това и отваря пътя да е
регент. – каза Игумена.
-Няма възможност Екатерина да убие
и сина си. Значи не може да се стреми
към друго, освен към регентство. – каза
Велко – А регент не е равно на цар. Има
пълната власт, но зависи много повече
от интригите и от подкрепата в двора.
-Значи, от всяка гледна точка – църква,
дворяни, собствена позиция, от всяка
гледна точка, Екатерина ще е по-
свързана с Русия и руското мислене, от
Петър. – направи извод Игумена.
-Това почти сигурно е така… - съгласи
се Иван.
600
 -Въпросът е дали Русия скоро трябва
да воюва със султана. Дали това е в
неин интерес… - запита се Игумена.
-Дългосрочният интерес, знаем, е този.
А и след Петра Великия, следващите
загубиха някои позиции на Черно море.
Трябва да ги възстановят. – каза Велко.
-То и при Елисавета трябваше, но
вместо това воюваха с Прусия. – каза
Игумена.
-За Петър се носи и още един слух,
който е направо глупав. – каза Иван –
Искал да воюва с Дания, за да си върне
семейното имение.

601
 -Това наистина граничи с глупостта. –
каза Игумена.
-Вероятно и дворяните го виждат. –
каза Иван.
-Със сигурност, Екатерина няма да
воюва с Дания… - усмихнато каза Велко.
Това беше важен аргумент, макар и не
решаващ. Кой беше по-изгоден за
България? Ако оттеглеха Иван, дори
само това можеше да предотврати
заговора. Щом Орлови търсеха помощта
на чужденец, който самите те не
познаваха добре, значи имаха нужда.
Без някой да отвлече патриарха и
канцлера, можеше да не се стигне до
602
нищо. Да се откажат. После царят щеше
да изгони царицата. И да се укрепи. И да
воюва с Дания.
-Екатерина ще трябва да се докаже на
дворяните. – каза Велко – Ще я гледат с
подозрение и като узурпатор. Може
някой да заговорничи от името на сина и,
който ще е истинския цар. Значи ще и
трябва успех, за да се укрепи. Война.
-Нищо не укрепя така един монарх,
като войната. – каза Игумена.
-Историята сочи, че много монарси,
след заговор, са започвали война.
Именно, за да се укрепят. – каза Велко.

603
 -Значи Екатерина ще воюва. Но къде?
На юг или на запад?
Този въпрос нямаше отговор. Всички
се умълчаха заинтригувани и раздвоени.
Но отговорът дойде като от нищото.
-Ако заговорът успее, и аз се издигна,
ще имам приятелството на братя
Орлови. А те ще управляват, заедно с
Екатерина. Може аз да им повлияя… -
каза Иван.
Очите на Игумена светнаха. И Велко
се зарадва.
-Това е. Това е аргументът. Ако те
оттеглим, губим шпионин и се оставяме
на милостта на Петра. Но ако си там, при
604
Екатерина – царица, ще можеш да
натискаш. Малко, но да натискаш в полза
на България. Това е решението на
Задругата… Иване, помогни на братя
Орлови. – завърши Викентий.
-Ще направя всичко, което мога за
България… - сведе глава в знак на
уважение Иван.
Велко излезе веднага да доведе
монасите…

23.Божиите грошове

Делото му бе почти завършено. Още

няколко седмици и щеше да е готов
605
пълният препис, с всички поправки и
задрасквания премахнати. “История
Славянобългарска” – така я бе нарекъл.
Цялото дълго и в много моменти – много
славно минало на българския народ, бе
събрано тук. Идваше пролетта, и
таксидиотите отново тръгваха из
православните земи. Да проповядват, и
да събират дарения. В лето Господне
хиляда седемстотин шейсет и второ,
таксидиотът Паисий щеше да
проповядва вече нещо съвсем друго. Не
божиите дела и Светото писание. А
новото Свето писание на българите…
На вратата се потропа.
606
 -Влез… - каза Паисий.
Влезе младият монах Тихон. Умно
момче. Българче. Дали един ден щеше и
то да проповядва “Историята”…
-Братко, Паисие, игуменът те вика… -
каза притеснено монахът – Събрали са
се при него всички стари монаси.
Паисий се изненада. Нямаше за какво
да го викат. Но като се съберат всички
стари монаси, при игумена – който в
момента бе сърбин, сигурно му готвеха
нещо. Моментът никак не бе подходящ.
Само след месец щеше да тръгне на
мисиите си, и да избяга далеч от
манастирските сплетни. Повечето
607
монаси в Хилендара бяха българи, но
имаше и доста сърби, а понякога начело
не бе българин.
Двамата с Тихон бързо отидоха в
игуменската килия. Там наистина бяха
шестте най-старши монаси. Всъщност,
Паисий бе един от тях – седмият.
-Добре ни дошъл, братко Паисие. –
каза най-първият в манастира.
-Добре заварил, братко Любиша. За
какво съм ти необходим? – попита
Паисий.
Игуменът леко се изкашля, а другите
братя се размърдаха. Явно се бяха
наговорили предварително.
608
 -Братко, Паисие, някои монаси смятат,
че твърде дълго се задържаш в килията
си, и си изоставил манастирските дела.
Каквото и да правиш, твоя работа си е,
всяка работа е от Бога начертана. Но
всеки монах трябва да служи на
манастира… - каза игуменът.
Паисий усети, че ще го гълчат, но
нямаше ни най-малка представа за
мащаба. За какво го бяха подхванали?
-Братко, Любиша, работата на
таксидиота е основно в топлото време.
След месец излизам из страната.
Предната година направих най-много
проповеди от всички и донесох втори
609
най-много дарения. Мисля да повторя
тази година… - отвърна Паисий.
-Да, доволни сме от даренията,
братко. – каза Любиша – Но мислим, че
твърде много се разсейваш, и можеш
повече. Много време из разни стари
книги губиш, много време в килията
стоиш. Можеше още да помогнеш на
манастира, ако не бяха тия
безделничества…
-Безделничества? – възкликна Паисий
– Библиотеките не са безделничества…
-Всеки монах може да стои колкото си
иска в библиотеките. Но това не носи
нищо на манастира. Това е
610
безделничество за манастира… -
отвърна игуменът, а другите братя
закимаха одобрително.
-Колко от братята дето сега кимат така
са донесли повече грошове от мен? Нека
който го е направил, само той да хвърля
камъни… - започна да се ядосва
набеденият монах.
Но заговорът бе подготвен, и този
протест нямаше смисъл:
-Всеки брат си знае работата, Паисие.
Парите не са всичко в Божиите дела. В
своето си дело, всеки от тия монаси тук е
сторил много повече от теб… - каза

611
Любиша, и додаде – Дори младият
Тихон…
Лицемерието в килията бе минало
всякакви граници. Гълчат го да носи
повече пари, а после пък парите не били
важни. Явно са важни само когато не
стига това, що е донесъл, и не са важни,
когато се говори за делата на
останалите.
Но Паисий бе на края на делото си и
не смяташе да се кара точно сега с
братята си. Затова опита да умири
работата:
-Посипвам си главата с пепел, дядо
Любиша. Тази година ще бъда още по-
612
старателен, и ще видиш, че този път ще
съм пръв по дарения. И пак ще съм пръв
по проповеди. Подир три седмици, като
затопли времето, тръгвам…
Но очевидно целта не бе точно
помирение.
-Братята ни, Паисие, мислят, че вече
си закъснял, и трябва веднага да
тръгнеш. Таксидиотите на други
манастири вече жънат…
-Жънат? Това ли е думата вече? Нали
грошовете нямаха значение за Божиите
дела… - доста ядосано каза Паисий, и
добави – И никой още не е тръгнал. Рано
е…
613
 -Не се гневи, братко. Ние за твое
добро говорим. – каза игуменът –
Решили сме вече. Утре заран, най-късно
другиден, трябва да заминеш. Да
изпревариш другите таксидиоти.
-Да замина? Та аз изобщо не съм се
подготвил…
-Няма нужда от много готвене, братко.
Монахът винаги е готов да служи на
Господа Бога… Е, вземи Тихон да ти
помогне да се подготвиш по-бързо…
Подобно нареждане звучеше повече
като изгонване, отколкото като
изпращане на мисия. Паисий обаче
изобщо не мислеше да се предава.
614
 -Братко Любиша, ако ме напъдите от
манастира, имате ли готов таксидиот?
Който да донесе колкото мен? И да
проповядва колкото мен?
Игуменът обаче беше подготвен за
тази заплаха и каза:
-Никой не те гони, братко Паисие.
Можеш да останеш в килията до края на
дните си. От манастирите изгонен няма.
Ние само говорим кой с какво ще е най-
полезен…
Формално бе прав. Наистина нямаше
как да го изгонят и можеше да си остане
редови монах като всеки друг. Но щеше
да загуби позицията на таксидиот, и
615
възможността да обикаля и да
разпространява историята си. Доста
труден избор. Би могъл да поеме още
утре, макар да беше още хладно
времето. И да допреписва из път. Би
могъл и да остане, да си довърши
работата тук. Но после трябваше да
напусне манастира, за да обикаля сам.
Без да е таксидиот. Това нямаше да е
толкова лесно, защото не разполагаше с
много свои пари.
-Кой иска мястото ми, дядо Любиша?
Кажи направо за какво е този сговор?
Кой иска да стане таксидиот, и вярваш

616
ли, че той ще се справи по-добре? –
попита Паисий.
Но онези бяха готови и за това:
-Ти си нашият таксидиот, Паисие. И
утре заран тръгваш да изпълниш
работите, що братята ти са възложили.
Манастирът вярва в теб…
Паисий не отговори нищо. Мълча
малко, после обърна гръб и излезе.
Последва го Тихон.
-Виждаш ли какви дела стават
понякога под носа Господен, Тихоне. –
каза му Паисий – В самия храм Божи,
какъв срам…

617
 -Виждам, дядо Паисие. Но вярвам, че
Господ закриля чистите сърца… -
отвърна Тихон.
-Дали? – запита се Паисий и влезе в
килията си…
Едва хлопнала вратата, Тихон се
затича като бесен към изхода. Трябваше
незабавно да каже в съседния манастир
какво е станало тук. Игуменът на Зограф
му бе възложил да следи Паисия, и да
съобщава всичко важно около него.
Нямаше време. То бе само до заранта.

25.Йоан

618
 Игумена и Велко се разделиха още
щом прекосиха обратно реката и се
озоваха в Русчук. Велко имаше
недовършени дела в Цариград, а и
нямаше търпение да разпита другите
евреи знаят ли нещо за Русия. В
Цариград имаше толкова много хора от
всякъде, че понякога важна информация
можеше да се намери напълно
неочаквано. Викентий пък се запъти към
Кресна, където при Хасан Ага идваха
вече съобщенията за него от региона.
И този път се бяха натрупали писма.
Дали вече остаряваше, та му се струваха
много, или просто делата на
619
подчинената му част от Задругата се
разрастваха, трудно можеше да прецени.
Но когато Хасан му връчи една купчина с
поне двайсет плика, Викентий само можа
да въздъхне уморено.
Прегледа ги набързо, но едно му
привлече погледа. Веднага разбираше
важното. Бе от игумена на Зографския
манастир – дядо Йоан.

“Скъпи ми приятелю Викентие,

Пиша ти това писмо, за да ти река,

че таксидиота, който ми препоръча,
вече е при мен. Нали ми беше казал да
620
гледам за него, и ако стане нещо
важно, да те известя. Е, стана.
Братът ми Любиша, игуменът на
Хилендара, нещо се скарал с Паисия. Аз
като чух наострих уши, и поразпитах, и
разбрах за какво иде реч. Наговорил се
е Любиша с няколко чорбаджии в
Сръбско, те да събират даренията за
манастира. И така таксидиотът
започва да пречи, ако обикаля там. Та
явно разбрал се със сръбските аги да
делят част от събраното, игуменът
си търсил повод да се отърве от
Паисия. И като знаел, че той върши
нещо важно, и му трябва време, решил
621
да го натисне. Казал му, че губи време,
и трябва веднага да тръгва. Това
малко преди обичайното време на
тръгване на таксидиотите. Казал му,
като се надявал онзи да се ядоса, и да
откаже да е таксидиот. Така после ще
нагласи свой човек на мястото му, и ще
му каже да не обикаля из Сърбия.
Паисий много се ядосал, пък и
каквото и да правил, аз още не знам
какво точно прави, но не ми е и работа,
но каквото и да правил, изпаднал в
затруднена ситуация. Игуменът точно
на това се надявал – да постави
делата си над обиколките. И го
622
получил. Паисий рекъл, че не може
толкова рано да тръгват
таксидиотите, нищо няма да
натрупат като грошове, а хората по-
трудно се събират на проповеди на
студено. Любиша това и чакал, и
веднага изпратил друг таксидиот,
който явно бил готов от преди това. А
Паисий останал в килията си.
Аз помнех какво ми каза ти, братко
Викентие. Паисий е много важен за нас,
и трябва първо да довърши делото си,
а после да продължи да шета из
България, защото това е полезно за
делото. Затова, без да те питам,
623
понеже нямаше време, аз бързо му
проводих един мой монах да го извика.
Когато той се яви пред мене в
Зографа, му казах, че му се носи слава
на добър таксидиот, и че бил втори по
дарения в Хилендара. Той потвърди. И
тогава аз му казах, че в Зографа имаме
нужда от дълбоко вярващи и убедени
хора като него. И му казах да дойде при
нас таксидиот. Показах му и, че тук
сме почти само българи, няма сърби и
гърци.
Той като чу, усмивка озари лицето
му, и очите му се навлажника. Нищо не
каза, само ме помоли ако може да
624
поканя и още един млад монах от
Хилендара – Тихон, та да му помага.
Щял да го взима със себе си из
България. Каза и, че Тихон е докоснат
от Бога, защото сам съвсем скоро, в
най-трудния момент за него, го
окуражил, като му рекъл, че Господ
помага на добрите сърца. Затова искал
да му се отблагодари…
Тихон аз го знаех. Аз го накарах да
следи Паисия, така както ти ми
заръча. Точно Тихон ми донесе вестта
за кавгите в Хилендара. Сега като
Паисий напускаше от там, можеше и

625
Тихон да дойде, затова изпълних
молбата на Паисия.
Той другия месец тръгва, заедно с
останалите таксидиоти. Тихон ще е с
него, така ще знаем винаги къде е.
Тихон знае как да намира твоите хора и
на кого да съобщава важните неща.
Надявам се, че добре съм разбрал и
изпълнил заръките ти. Господ вярно
помага на добрите сърца…

Твой брат,
Йоан”

626
 Разбира се, че добре, направо най-
добре си изпълнил заръките ми, помисли
си Игумена. Докато руската работа го е
отклонила за толкова време от задачите
му, тук нещата за малко да се объркат.
Ако Паисий останеше просто монах,
щеше да има написана своята “История”,
но нямаше как да я разпространи. А ако
беше тръгнал с недописана, щеше да е
много по-трудно, а и този сръбски игумен
щеше за продължи да рови и да търси
повод да го изпъди. Така делото, което
Задругата намираше за свято, щеше да
се обърка.

627
 Съвсем правилно бе постъпил дядо
Йоан. Бе изкарал поканата като желание
за съвместна работа, която да ползва
уменията на Паисия. Нямаше опасност
той да се досети, че някой го наблюдава
и нямаше да се налага Задругата да
прави сложни комбинации да го извади
от Хилендара, и да го насърчи да
обикаля. А Викентий не искаше и да
помисли какво би станало, ако монахът
се бе разочаровал, и бе оставил, или
отложил делото си. Понякога така се
случваше, някои хора бяха с по-нежни
души и лесно раними.

628
 Разбира се, че добре се бе справил
дядо Йоан. Същият когото Задругата
нагласи там. Оставаха му още 3
изпитания и щяха да го поканят в нея и
да му разкрият съществуването и.
26.Ушите на Падишаха

Цариград в началото на пролетта

започваше да се събужда. Но не бе само
градът. Целият път из българската
Тракия бе украсен с майсторството,
което само природата имаше, и не бе по
силите и на най-изкусния човек. Хората
започваха да излизат и да се готвят за
работа. Предстояха и първите сватби.
629
Велко не бързаше, макар да знаеше, че
трябва. Красотата на тази страна,
изпълнена изцяло с български детски
гласове, го радваше. И той бе човек, и
той имаше право да се отпусне. Едва на
границата на самия град, българското
започна да се заменя с гръцко, турско,
еврейско. Българите бяха до сами
портите на великия град. Бяха стигнали
до там без меч, а с труд. И ставаха все
повече…
Веднага щом мина портите, Велко
остави коня си в един хан и тръгна да
обикаля из другите ханове. Сядаше за
малко, изпиваше една чаша, и слушаше.
630
Какво бе стигнало до Цариграда, какво
се говореше, това най-бързо се
научаваше из хановете.
След това отиде на търговската улица,
където държеше три дюкяна. Поговори с
наемателите. После обиколи квартала
Фенер, а подир това се отби в
синагогата. Видя се с няколко свои
събратя – евреи, и уговориха някои
дребни сделки.
След три дни на такива митарства, бе
добил представа какво знае османската
столица за Русия. Далеч по-малко,
отколкото той самият знаеше, но кой ли
друг в Цариграда бе говорил лично със
631
заговорниците. Като осмисли малко
положението, претегли опасностите и
ползите, и като знаеше, че работи на
своя глава, без да може да се допита до
Игумена, в главата му се оформи дързък
план. Как да се възползва от това, че
знаеше малко повече от всеки друг в
Цариграда…
Вратата му отвори прислужникът-
българин, и с приведена глава го покани
вътре. Везият Мехмед го очакваше в
една от страничните спокойни стаи,
посръбващ от кафето си.

632
 -Добре си ми дошъл, приятелю Езра.
Не те чаках, но ела да споделиш
кафето… - каза той.
-Благодаря ти, везире Мехмед, твоето
кафе е винаги най-хубаво, както са най-
сладки приемите ти… - отвърна Велко.
Пашата се ухили и добави:
-Особено прислугата на приемите е
най-сладка, нали приятелю Езра…
Велко също се подсмихна и отвърна:
-Така казват, ама предния път не
можах да се убедя лично…
При което Мехмед шумно се засмя и
рече:

633
 -А, помня, Езра, помня. Ти работеше
за империята, докато другите се
веселяха…
-Заедно работихме за империята,
Мехмед паша…
-Да, помня и това, Езра. Добре работа
свършихме. – каза везирят, доволен как
си е погасил дълга, и додаде – Ако пак за
такава работа си дошъл, много ще ме
зарадваш…
-Хасан Ага се справя добре. – каза
Велко – До месец ще дойдат сметките.
Султанът ще е доволен. Има още тази
първа година отгоре по един грош на
всеки десет…
634
 -Султанът наистина ще е много
доволен. – каза пашата – Как само си
плащат гяурите, като сложиш правилния
човек. А иначе – хитреци и лъжци до
един…
-На мен ли го казваш, аз всеки ден се
надлъгвам с тях… - потвърди ласкателно
Велко.
Подир което отпи малко от чашката,
която му бе донесъл прислужникът.
Използва кафето, за да замълчи за
малко и пашата пръв да попита отново.
-Та, Езра, какво те води в Стамбул, в
дома ми? Пак ли нещо си намислил като
предното?
635
 Велко остави чашата, за да спечели
още малко време, и после с тих глас
рече:
-Този път, везире, ако стане нещото,
ще вземем с теб пристанището на
Варна, а може е пашалъкът на Крим, и
дори на Влахия…
Мехмед в първия момент не може да
възприеме казаното. Само примигна
няколко пъти. Сетне каза:
-Я повтори?
-Варна, Крим, Влахия. Ако не бъркам в
нещата, може да минат към теб?
-Това е нечувано, Езра, какви ги
говориш, да не си прекалил с виното…
636
 -В Цариград не може да се пие…
-За евреите всичко може, знаеш го…
Езра се усмихна и повтори:
-Имам нещо да ти казвам, което ти ще
подшушнеш на Падишаха. И после като
излезе вярно, ще станеш много по-голям
везир. На пристанището на Варна е един
стар евреин, дето вече му е време. След
него везирят ще даде тапия на друг. Ти
ще си везирят, аз ще взема тапията.
-Варна я държи самият Велик везир.
Аз никога няма да стана Велик везир,
Езра. Каквото и да стане, дори самият
Аллах не може да ме направи…

637
 -Няма да ставаш Велик везир, Мехмед
паша. Ти ще останеш везир, но само по-
важен. Толкова важен, че може да
получиш Крим и Влахия…
Мехмед се усмихна недоверчиво. Но
все пак намери сили да се пошегува:
-Не че ще ги получа, Езра, но и да
стане, там не мога те направи паша. В
Крим са татарските вождове. А във
Влахия са гърците от Фенер. Не знам
някога да е имало евреин някъде там за
паша.
Велко също се усмихна и каза:
-Ще намерим и гърк наш човек, и
татарски вожд…
638
 Пашата прие оптимизма му съвсем
сериозно. Велко продължи:
-Сигурно, паша, се питаш побъркал ли
се е тоя евреин, та такива неща говори.
Ама не съм. Само дочух някои неща,
дето е добре и султанът да чуе. Да знае
навреме, да е готов. И после да ти е
благодарен…
-Вие евреите наистина знаете много
неща. Но султанът има повече шпиони
от теб… - каза Мехмед.
Това бе моментът да мине към
важната част. Подготвил бе почвата,
погалил везиря с обещания за нови
постове и грошове, сега бе моментът…
639
 -И колко знаете в дивана12, за Русия…
Пашата трепна. Най-важната тема за
Османската империя. От векове и за
векове напред. Най-сигурният враг,
каквото и да ставаше текущо. Русия.
Кинжал право в сърцето на всеки турски
чиновник.
-Русия? – възкликна Мехмед – Носиш
ми нещо за Русия? – попита той,
издавайки се във вълнението си, че
наистина не знае почти нищо, а иска да
знае. И значи султанът също искаше да
знае…

12
Диван – Висш управленски орган в мюсюлманските страни, събира везирите и личните
съветници на султана.

640
 -Русия, приятелю Мехмед, Русия може
да те направи повече от Велик везир на
дело, какъвто и да си на хартия… - каза
Велко.
Пашата още повече наостри уши.
Евреинът продължи:
-Мисля, че трябва да подшушнеш на
султана да прати няколко отряда
еничари в Крим и във Влахия. И повече
шпиони. И може и да обяви упражнения с
местните гарнизони…
-Какво става в Русия, кажи ми веднага,
евреино. Не мотай! – в твърдия тон на
везиря се долавяше едновременно страх
и решителност. Страхът поражда
641
решителност, така се получаваше
понякога. И вече не го нарече
“приятелю”, а “евреино”. Явно много бе
объркан от думата “Русия”.
-Едно по едно, приятелю Мехмед… -
продължи мирно евреинът – За да
разбереш, трябва едно по едно.
-Давай по-бързо…
-Нали знаеш, че се смени царят в
Русия. И новият спря войната с
прусаците. Изтегли армията…
-Да, знам, всички знаят това. Глупав
цар. Бяха почти спечелили…
-Но армията не е разпусната. – каза
Велко, за да подсили уплахата.
642
 -Знаем и това, следим ги. Не очакваме
да ни нападнат. Този цар май иска
съвсем друга война да води – на север
някъде. Там отидоха от войниците му.
-Да, така е. Слуховете са, че ще воюва
с Дания.
-Това е добре за нас, засега няма риск
за империята…
-Точно така е, паша. Но да ти кажа
сега важното. – Велко отново отпи от
кафето и продължи – Преди три седмици
един мой приятел евреин доставил едни
нови мундири за пруската гвардия на
царя. Нали знаеш, че той си е взел
германци да го пазят…
643
 -Знам, не вярва нещо на своите…
-Та този приятел, доставил мундирите
на уреченото място и взел парите. Но
после видял, че каруците със стоката не
продължили към Петербург, а към
Москва. Видял, че тръгнали по другия
път, и дори ги проследил за малко… -
разказа убедено Велко съвсем
измислената история.
-И какво с тези мундири? Какво общо
имат с Варна, Крим и с Падишаха?
-Изчакай малко още, паша, ще
разбереш. Та гвардията от прусаци е в
Петербург, там е и царят. Ако не получи
мундирите си, пруският генерал ще
644
тръгне да проверява какво е станало. И
ако те са изчезнали, откраднати или
нещо такова, ще прати войници да ги
търсят. От неговите си войници, не от
руските. Защото нали ще са изчезнали,
додето са били в ръцете на руснаците…
Пашата започна да се досеща.
-Така част от пруската гвардия ще
тръгне към Москва, и може после и
другаде, къде ли не в руската шир…
-Точно така, везире – част от
гвардията на Петра няма да е при него.
Може би един от десет или един от осем
прусаци няма да е там.

645
 -Отслабват гвардията? – попита
пашата.
-Точно това мисля, че правят.
Отслабват гвардията тия дето командват
руските бойци дето са взели мундирите.
Пашата напълни отново чашката си, и
вдигна да отпие. Мислеше.
Велко продължи:
-Сигурно и вие знаете, че царят и
царицата не се разбират. И че царицата
се бори за оцеляването си. И че ядосани,
че взел имотите на църквата, поповете
отказват да узаконят развода на царя…
-Чухме и ние тия неща. – Потвърди
пашата.
646
 -Е, сега чу и за мундирите, а чакай да
ти кажа и най-важното – няколко склада с
барут и пушки около Петербурга са
преполовени. Празни са. Някой взима
пушките и пука барута. Това ми донесе
един друг евреин, дето трябваше да купи
тия пушки и да ги продаде на Изток.
Изпуснал сделката, изчезнали пушките, а
покрай тях чул и за барута. – Тази
история също бе напълно измислена, но
звучеше съвсем достоверно, подсилена
от другата измислица.
-Някой пука много барут в мирно
време, и изнася ново оръжие. Около
Петербург. В същото време мундирите
647
на прусаците изчезват, и те ще тръгнат
да ги търсят. Царят остава с по-малко
охрана. И на всичкото капак – царицата е
скарана с него, а той самият не вярва на
руските войски… - логиката, която
навърза везирят бе безпогрешна.
-Пушките едва ли са у прусаците. –
заби последния пирон Велко – Те си
имат достатъчно и пушки, и барут.
-Значи са у русите. У тия, на които
царят не вярва… - каза Мехмед.
-Именно…
-Готви се бунт! – възкликна пашата –
Бунт срещу новия цар. Въоръжават
враговете му, поповете крепят царицата,
648
а пруската гвардия я отслабват. Това е
бунт, убийство…
Велко се усмихна доволен:
-Султанът трябва да знае това, и само
един може да му го каже… - и евреинът
се облегна на миндера.
-Бунт, бунт… - продължи да повтаря
везирят. – Наистина трябва да подготвим
границите и да усилим шпионите. Както и
да свърши този бунт, накрая
победителят ще е отслабен. Може да
тръгне на война да се докаже. Срещу
нас…

649
 -Това няма да стане, ако в Крим и
Влахия е пълно с еничари, и гарнизоните
се упражняват… - каза Велко.
Война с Русия рано или късно щеше
да има. В това не се съмняваше никой
нито в Цариград, нито в Петербург.
Последната война бе завършила с
променлив успех, но повече в полза на
султана. Русите бяха изтласкани от
Северно Черно Море, но запазиха важни
точки, от които в бъдеще да настъпят
пак. Въпросът обаче бе кога да бъде
новата война, и кой ще е в по-силна
позиция. Точно в момента, султанът
нямаше готовност за това. След пет или
650
десет години – може би. Но сега би било
твърде рано.
-Ако Падишахът е готов за война, то
който и да е руският цар, няма да
укрепва властта си, за негова сметка… -
каза Велко.
-Искаш ли мир, готви се за война… -
каза везирят.
-Мъдро… - съгласи се Велко.
Подир няколко минути, везирят бе
оценил напълно получената
информация. Тя наистина бе много
важна, и щеше само да помогне. Дори да
не станеше бунтът, нищо нямаше да
загубят от леко размърдване на
651
гарнизоните. А ако не успееше, поне
щеше да бъде потушен, и пак да се
докаже, че Мехмед паша е бил прав.
Нямаше губещо положение. Пашата
обичаше такива работи – да няма губещо
положение.
-Още утре ще ида при Падишаха. –
каза той – И да се надяваме бунтът да
стане. Той ще донесе нов цар на Русия,
и нови паши на Варна, Влахия и Крим…
-Дано заговорниците да успеят… -
съгласи се Велко и малко по-късно си
тръгна.
Решението му за този дързък ход бе
плод на внимателно осмисляне. Турците
652
не можеха да повлияят на събитията в
Петербург. Те най-вероятно щяха да са
приключили, додето турски агент би
тръгнал да известява евентуално царя.
Но защо да го прави? Крамолите в Русия
бяха от полза на султана. А и за разлика
от Фридриха, който бе получил цар-
приятел, за Падишаха бе все едно кой
точно ще е цар. От друга страна, нямаше
риск турците да решат да се възползват
от хаоса и да започнат нова война –
например за да си върнат Азов.
Опасността бе твърде голяма. Русия бе
воювала с прусаците и армията и бе
готова. Вероятно уморена, но готова.
653
Султанът пък не бе изобщо готов. Ако
нападнеше, само би помогнал на царя –
който и да е той, да се укрепи. А как би
завършила войната, не бе ясно.
Така при нулев риск да пострада
Русия, и също нулев риск турците да се
намесят в бунта, Велко сметна, че да ги
уплаши с това, че ще бъдат нападнати, и
той да им е помогнал, е полезно.
Реакцията на Мехмед паша бе ясна, тя
говореше каква ще е реакцията и на
султана. Уплаха и предпазливост.
А подир това, Мехмед щеше да стане
много по-важен везир…

654
 27.Мишената

През целия път от Гюргево до

Петербург, Иван се опитваше да въведе
спътниците си в руската реалност. Не че
той самият бе твърде навътре в нея,
след само няколко месеца престой. Но
динамичното ежедневие го бе научило
на много.
Най-важното за Русия, което я
оформяше като такава, беше че тя бе
заобиколена от врагове, които алчно
гледаха към огромните и територии, и си
правеха сметки кога и какво ще заграбят.
Нямаше съсед, с който Русия да не бе
655
воювала. Страната бе под постоянна
обсада, което пък изискваше постоянно
превръщане на армията в приоритет.
Това поставяше отпечатък върху
стопанството и върху живота на всеки
един отделен руснак. Русия бе най-
голямата държава в Европа, и мереше
мощ единствено с англичаните с техните
безкрайни колонии. Смразяваща военна
сила, която воюваше в единия си край с
персите, а в другия с прусаците. И която
през 20-30 години настъпваше на юг,
освобождавайки нова група поробени
християни от властта на турците.

656
 Мощта на империята се
олицетворяваше от абсолютните власт и
самодържавие на царя, които се
кореняха някъде преди век и половина –
при основаването на династията на
Романовите. Тогава поляците за
последно бяха нахлули успешно, и я
бяха унижили, превземайки дори Москва.
В този момент Русия бе нещо от типа на
европейските монархии – множество
феодали, които се караха помежду си, а
от споровете им се възползваха
външните врагове. Но след рейда на
поляците и унижението със столицата,
руските първенци се бяха събрали.
657
Всички – аристократи, военни, попове. И
след много мисъл, бяха стигнали до
решението, което бе реалност и днес –
Русия ще е държава на цар с
безгранична власт. Самодържец, баща
на всички, пазител от външни врагове. А
всички в Русия ще служат на царя.
Така тази страна се сдоби с нещо
подобно на египетския фараон, считан за
Бог.
Подобна власт обаче концентрираше
всички спорове за самата власт около
царя. Нямаше никакво значение кой
какъв министър и чиновник е, колко е
богат, дали е братовчед на някой
658
европейски монах. В Русия всичко се
свеждаше до това кой е цар, съответно
битката бе основно за това.
Безграничната власт пробуждаше
безгранични амбиции и не бе минал
владетел в последните десетилетия,
който да бе управлявал спокойно и без
риск да загуби короната си. И Елисавета
бе дошла с преврат, и за Петър Велики
бе имало опит да го свалят. А формално
истинският настоящ цар се казваше Иван
VI и от дете стоеше затворен в един
замък, довел го буквално до полудяване.
Охраната му имаше заповед да го убие,
ако някой се опиташе да го освободи.
659
 В тази империя се озоваха четиримата
монаси-воини, водени от Иван, за да се
намесят в заговор, засягащ самия и
връх…
Пътят им от Влахия приключи пред
една страноприемница не в самите
покрайнини на Петербург. Изглеждаше
доста добре от вън, вероятно богати
хора отсядаха – дворяни, гости от
Европа.
-Тук ще се настаните. – каза Иван и
извади торбичката с пари от Орлова.
-А ти? – попита Манол, както се
казваше един от спътниците му.
-Аз си имам място – в казармите…
660
 И четиримата се усмихнаха. Един друг
от тях – Марко, каза:
-Ние тук при чорбаджиите, а ти – в
казармата…
-Понякога животът не е справедлив. –
заключи Иван. – Вътре в стаите трябва
да има дрехи. Облечете се, да не се
различавате от местните.
След което остави хората си и тръгна
към лагера на артилерийския полк.
Големият Орлов го посрещна. Брат му
го нямаше.
-Най-после се завърна, Иване. Време
беше…

661
 -Стана възможно най-бързо, по-добре
нямаше как. – отвърна той, и попита –
Тук до къде са делата?
Орлов за малко се загледа през
прозореца, после рече:
-Делата чакат само теб. Измъкнем ли
патриарха и Бестужева, скоро след това
започва интересното…
-Интересното? Това дето не трябва да
питам?
-Точно то. Скоро ще ти кажем и без да
питаш… - отвърна Григорий.
-Момчетата ми са тук, трябва само да
доуточним плана. Мисля че имаме добър
шанс…
662
 Орлов погледна отново към него и
каза:
-Измислили сте и план! Браво. Дай да
го видим…
Иван се доближи до бюрото на
интенданта и седна на един стол там.
-Ето какво измислихме. – започна той
– Ще използваме уменията на моите
бойци не да нападат, а да бягат…
-Да бягат? Странна идея…
-Да, именно в това е силата и. Тя е
странна и неочаквана…
Григорий едновременно наостри уши,
но и се изненада. Доста странно
говореше този млад човек. Безспорно бе
663
добър боец, не знаеха кой го е готвил,
едва ли щяха някога на научат. Но дали
разбираше добре ситуацията и какво
трябва да свърши.
Иван продължи направо, без
увъртания:
-Ще направим размяната по време на
Пролетния панаир край Петербург. Там
нали ходят всички, дори царят
понякога…
-Да, там ходят всички, ще има поне
няколко стотин души охрана. Не можеш
да избереш по-неподходящо място за
каквато и да било диверсия. – отвърна
Орлов.
664
 -Чакай само да чуеш, Григорий. – каза
Иван и хитро се подсмихна – Ние няма
да отвличаме нито Бестужев, нито
патриарха. Ние ще отвлечем
вниманието.
-Чие внимание?
-На всички, които не са предупредени.
Значи вниманието на всички, без нас с
теб, брат ти, и другите съзаклятници…
-Ще отвлечете вниманието на всички,
значи и на гвардейците-прусаци?
-Именно. Ние с моите приятели ще
накараме гвардейците да гледат не на
там, на където трябва. През това време
ти, и твоите хора, ще поставите на това
665
място двойниците. Ще ги поставите в
каляските.
-Двойниците в каляските?
-Да, и ще пуснете пердетата. Това
няма никой да впечатли – че пердетата
са пуснати. После като двойниците са
вътре, там ще идат и истинският
патриарх и Бестужев. Трябва да сте ги
предупредили кого ще намерят вътре.
-Това няма да е проблем. Ние можем
по всяко време да говорим с тях…
-След като свършите, ние петимата ще
се изнесем по въжета, които ще висят от
скалите наблизо. Прусаците най-

666
вероятно ще ни последват, но ще имаме
преднина и ме съмнява да ни уцелят.
-По въжета? Разбира се. Никой няма
да охранява скалите. Пътищата ще са
преградени. Никой не очаква някой да
бяга към скалите.
-Ще трябва да жертваме пет коня.
Такива дето да не може да се разбере
чии са. Те ще останат долу при скалите и
гвардейците ще ги намерят.
-Ще откраднем коне от някъде…
-След като всичко свърши, заради
суматохата, много от големците ще си
тръгнат. Ще си тръгнат и Бестужев и
патриархът. – продължи Иван – След
667
това, като се приберат, от каляските ще
слязат двойниците. Нахлупете им по-
големи шапки и раса, да не се вижда
нищо от лицата им. Гвардейците ще
придружат тях до покоите им. А вие ще
уредите кочияшите, дето ще приберат
каляските, да са наши хора. Вън от
погледите на гвардейците, бързо мятате
по едно наметало на отеца и на
канцлера, една нова шапка, яхват по
един кон, и към вас… - завърши
българинът.
Орлов се усмихна. Идеята бе дръзка,
но съвсем осъществима. Тя се
основаваше на допускането разбойници
668
да се озоват насред тълпата, и след това
– тези разбойници да са толкова ловки,
че с преднина не повече от триста
стъпки, да се измъкнат от гвардейците.
Но… Именно тези стъпки смутиха
Григорий…
-Чакай! Като стигнете скалите, не
можете да се катерите толкова бързо,
колкото е скоростта на кон. Ще сте не
повече двайсет-трийсет стъпки нагоре,
когато гвардейците дойдат. Ще ви опукат
като наредени дини на пазара…
-Тук е онова, дето малко от твоите
хора биха направили, Григорий. –
отвърна Иван – Точно тук е онова, което
669
никой не очаква. Ние ще се вдигнем
много по-бързо.
-Но как? Да не би и крила да имате?
-Не, Григорий. Това е много рискова за
нетрениран човек работа. Но ние сме я
правили. Казах ти, че ще ни чакат
провиснали въжета. Но ние няма да се
катерим по тях. Само ще се вържем за
тях. В примка, бързо…
-И после?
-После въжето ще е преметнато през
някой камък горе, може и ние да
направим опора или макара. На другия
му край ще вържем голям къс скала.
Много по-тежък от човека…
670
 -Правилно ли се сещам що за лудост
ще направите?
-Правилно, Григорий, за това ще ни
трябват още петима от твоите хора.
Верни, много верни…
Орлов бе потресен от подобна
смелост. До върха на скалите бяха поне
петстотин стъпки. Иван и приятелите му
щяха да се издигнат, теглени от въже, на
чийто друг край невъзможна да се спре
щеше да лети огромна тежест.
-Като стигнете върха, ще се забиете
право в скалата, но изотдолу. Със
скоростта на падащ камък… После ще ви
повлече.
671
 -Това сме го тренирали. Като
наближиш скалата, обръщаш краката
към нея. Като я удариш, се оттласкваш и
политаш във въздуха. Завърташ се. През
това време въжето те дърпа. Така все
едно тичаш по скалата от страни, но с
огромни стъпки…
-Невероятно! В Русия има много
акробати и циркови артисти. Но подобно
нещо е немислимо… - възкликна Орлов.
-Като минем от горната страна, режем
въжето, и се търкаляме, докато спрем… -
дообясни Иван.
Григорий нямаше думи.

672
 -Все пак, има известен риск. Понякога
претъркалянето не помага, и може да
стигнем до ръба – до тоя дето е полетял
камъкът. Затова там трябва да ни чака
тоя дето ще ритне камъка, с една
огромна мрежа. Ако види, че падаме, я
хвърля връз тоя дето пада. Или ще се
оплете около него, или той ще се хване.
И ще увисне от другата страна на
скалата. – довърши плана си
българинът.
-Изумително! – успя само да каже
Орлов.
-А най-важното е друго, Григорий. Най-
важното е, че дори да се пребием аз и
673
другарите ми, планът пак ще се изпълни.
Гвардейците ще гонят нас, а други ще
гледат към нас. Никой няма да гледа към
каляските. След като двойниците са
вътре, ние вече не ви трябваме…
Подобна саможертва напълно обърка
руския офицер. Тези хора му поднасяха
дързък план как да направят това, дето
цялата Императорска гвардия не
можеше да направи. И мислеха най-вече
за успеха на самото дело, а не за това
дали ще оцелеят. Бяха предвидили
успех, дори да не оцелеят. Но най-
големият му шок тепърва предстоеше.

674
 -Това е нашата работа, Григорий. Ще я
направим. Ще изтренираме и издигането
по скалите поне няколко пъти преди
панаира. Може нощем, да не ни види
някой случайно. Това е нашата работа.
Но твоята може да е по-трудна?
-Моята? Каква е моята работа в този
случай? Да сложа една шапка на стария
Бестужев и да му дам един кон…
-Не, братко. Твоята задача е да
избереш по кого да стреляме. И този, по
когото ще стреляме, колкото е по-голям,
толкова по-добре…
-Ще стреляте? – изненада се Орлов и
после упрекна сам себе си. Разбира се,
675
че ще стрелят, нали трябва да направят
провокацията. Можеха дори да убият
някого. Да убият? Това бе огромен
риск…
-Това е много труден въпрос, Иване.
Мога да ти посоча най-опасните ни
врагове. Но ако убиете някой от тях,
може всичко да пропадне. Царят ще
вдигне тревога, ще започнат да ровят
навсякъде. – каза Орлов.
-Точно затова трябва не е някой от
враговете ви, а да е ваш приятел. И
трябва да стреляме, без да го убием… -
отвърна Иван.

676
 -Да стреляте по наш човек? Чак
толкова коравосърдечен не съм. Никое
дело не може да ме накара да убия сам
някой от своите…
-Не ме чу добре, Григорие – да
стреляме, без да убием.
-Да стреляте, без олово? Само да
гърми? Гвардейците ще се усетят… -
каза Орлов.
-Не, братко. Ще стреляме с пълни
пистолети и пушки, и ще уцелим. Но
няма да убием… Но винаги има риск при
такава стрелба и някой да пострада.
Поне да го раним… - обясни Иван.

677
 Орлов объркан не можеше да каже
нищо. Дори изстрели в ръцете и краката
бяха рискови. Можеше човекът после да
умре от инфекцията. Или да се наложи
ампутация.
Но Иван разби и последните му
илюзии за дързостта на тези луди
войници:
-Ще уцелим когото ни кажеш право в
сърцето. А той ще сложи отдолу нещо,
което да го предпази.
-В сърцето?
-Да, така никой няма да се усъмни, че
нападението е истинско. А ти ще
намериш начин да предупредиш
678
жертвата да сложи нещо отдолу. Ще ти
кажа какво. Едни железа има, тежат, но
не минава оловото през тях.
-Но като после всички видят, че
човекът се е спасил с желязото, пак ще
се усъмнят…
-Точно затова ще пуснеш слух през
шпионите си, че има заплаха. Така не
само този човек, а и други, ще носят
железа. Може дори прусаците да
настояват за това.
-Прусаците? Едва ли. Те охраняват
само най-важните за Петра. А нали не
трябва да е по-приближен нему.

679
 -Като има обща заплаха, ще важи и за
приближените на царя, и за другите.
Шпионите ти ще доложат, че има
заплаха дори за самия цар…
-Ако направим заплахата твърде
голяма, панаирът ще пропадне. Тогава
съмнение ще предизвикат тия дето са
отишли на него. – каза Орлов.
-Значи ни трябва достатъчно важна
мишена, която да не е от обкръжението
на царя, но все пак да е важна, и
заплахата да е конкретно към нея…
Орлов се замисли. След чистките на
Петра нямаше кой знае какви важни
чиновници, които да са му врагове.
680
Реално нямаше такава мишена. А ако
прицелът бе някой дребен, щяха да се
усетят че е постановка. Присъстват цар,
архиереи, дворяни. И ще гърмят по
някой по дребните. Всички важни хора
бяха от Петра посочени. Освен… Не,
това беше лудост. Но колкото повече си
повтаряше, че е лудост, толкова повече
това изглеждаше като единствената
възможна мишена.
Орлов попита:
-Колко сигурен можеш да си в
изстрела?
-Зависи от разстоянието. Но от сто
пъти, най-много два-три да пропусна. Но
681
това не е опасно. Това желязо дето ще
го носи мишената, закрива и всичко
около сърцето. Няма уязвима част в
тялото. А извън тялото, оловото не е
опасно. Ако не уцеля сърцето, просто
после ще изглежда като не толкова точен
изстрел. И измамата ще е по-малка,
отколкото ако е в сърцето.
Орлов отново се замисли. Като войник
знаеше, че добро желязо с определена
дебелина, спира оловото и от пушки, и от
пистолети. Иван бе добър стрелец,
виждал го бе. Вероятно и другите бяха
така. Нямаше начин да не уцели. Но

682
единствената мишена, с която
разполагаха, беше вледеняваща.
-Ще ти намеря най-добрата мишена.
Но ако я убиеш, ще провалиш и самия
замисъл на всичко що вършим… А и
трябва да я попитам съгласна ли е…
Иван бързо се досети за какво
ставаше дума. И неговата кръв изстина,
но какъв ли избор имаха.
-Ще ида с момчетата да им покажа
скалите. – каза той и стана от стола.
-Отивай, и се упражнявайте много в
стрелбата. – отвърна му Орлов.
Няколко минути, след като остана сам,
и той се надигна, грабна шапката и
683
сабята си, и се отправи към Царското
село. Трябваше да говори с царицата…

28.Първият препис

В църквата, и около нея, се бяха

събрали поне триста души. Половината
село. Мъжете почти всички бяха тук, но и
много жени, и десетки дечурлига. Паисий
бе повече от доволен. Първата му
проповед с новата “История” щеше да
стане пред много народ. Една ирония на
съдбата бе постигнала това
стълпотворение. В опит да погърчи
българите, Цариградската патриаршия
684
поддържаше само гръцки свещеници и
позволяваше да се четат църковните
книги само на гръцки. Това отблъскваше
народа от вярата и той си правеше
собствена вяра – някаква смесица от
християнство и езически обичаи,
празнувани предимно у дома. Вместо да
погърчи българите, гръцкото
духовенство ги отблъскваше от
Патриаршията. Но пък от време на
време се появяваха и български
свещеници. И къде със съгласието на
гръцкия поп, къде от немай-къде, четяха
Божието слово на български език. Когато
се разчуеше, че ще идва такъв
685
проповедник, народът масово се
стичаше в храма. Това бе истинското му
докосване от Господа. Така сега Паисий
се радваше на внимание, породено от
жаждата на народа за българска вяра.
Като гледаше глъчката, монахът
изпълваше сърцето си с радост.
Българите бяха робове, но бяха
уникално жизнени. Какви хубави села,
какви яки мъже, какви красиви техни
жени? Какви неудържими деца! Макар и
смазан и унижаван от всякъде,
българският народ не само бе оцелял.
Той бе укрепнал. Имаше сила и енергия
в него, каквато ако би имало преди
686
четири века, поганците биха били
издавени в Мраморно море, от където
стъпиха на полуострова. Това бе
истинският силен български народ, който
вече можеше да срази своя тиранин. И
единственото, което спасяваше
тиранина, бе че този народ не
осъзнаваше силата си. Нещо, която в
този ден щеше да започне да се
променя.
Проповедта по религиозната част бе
достатъчно дълга, за да не останат
хората разочаровани. Част я изпълни
самият Паисий, а друга част – Тихон.
Оставяше младия монах да се
687
упражнява. Публиката бе радостна, че
Божията мъдрост стига до нея с
разбираемо слово. Това означаваше и,
че сигурно даренията ще бъдат нелоши.
Макар беден, народът даряваше за
вярата. Нещо му казваше, че тази вяра е
свързана с него, и му помага. Даренията
от българите бяха една от причините
Патриаршията да позволява и негръцки
таксидиоти за Атон. В името на парите,
пускаха български монаси из България,
просто защото гръцките не можеха да
съберат и един грош.
След като Тихон свърши с последното
пеене, той каза “Амин” и хората се
688
размърдаха. Като попът бе приключил,
можеше да си говорят помежду си и
нямаше да му пречат. Но преди да
започнат да се разотиват, Паисий отново
излезе отпред.
-Братя, българи, чакайте малко, имам
още нещо за вас… - каза той.
Триста погледа изненадани се впериха
в него.
-Днес, след Божието слово, съм ви
донесъл още нещо. – Монахът извади
една малка книжка от торбата си. – Това
е нещо, дето до сега не сте чували, и не
са го чували бащите ви, бащите им,
дядовците им. Божието слово чувате
689
понякога. Но това не сте го чували
никога… - завърши с тези заинтригуващи
думи той.
Един мъж излезе малко напред и
попита:
-Кое е по-голямо от Божието слово,
отче?
-Нищо не е по-голямо от Господа,
синко. Но това тук също е от Господа
слово. Искам да го чуете…
Мъжът се доближи и разгледа
книжката. Явно умееше малко да чете и
просрича:
-Ис-тооо-риии-я, История, Слааа-вя-
нооо-бълллгарска, Славяно-българска.
690
История Славянобългарска. – каза той
накрая.
В тълпата мнозина се спогледаха,
дочу се шепот.
Паисий каза:
-Това, братя българи, е вашата
история. Историята на България, преди
турците. Това е онова, което е било, и е
било много повече, отколкото са били
турците. Това, братя, е истината за това,
когато сме били по-велики от турците…
Множеството се смрази и утихна.
Българите бяха робове, и вярваха че са
такива. Но вътре в тях бушуваше

691
енергията на свободата. Паисий
разчиташе на нея.
Мъжът, дето излезе, явно беше
някакъв старейшина. Пак той каза:
-Каква история преди турците?
Турците винаги са били тук. И винаги ще
бъдат. Те са господарите, а ние сме
слугите. Така е устроен светът.
Паисий се доближи до него, прегърна
го през рамо и каза:
-Не, братко, турците не са били винаги
тук. И няма да бъдат. А българите са
били по-славни и по-велики, отколкото
някога турците ще бъдат…

692
 Мъжът погледна недоверчиво.
Скептицизмът бе едно от онези
превъзходни качества на българина,
която го бе превело през вековете на
тъмнината. Но Паисий знаеше, че
вековете на тъмнината свършват, значи
трябваше да пребори недоверието.
-Ако е така, защо ние сме робовете, а
те – господарите? – попита
старейшината – Защо не е обратното?
Защо плащаме толкова данъци, защо
отвличат дъщерите ни за робини? Защо
се молим за милостта на Падишаха?

693
 Паисий не отговори веднага. Знаеше,
че трябва да задържи думите си, за да
имат по-голяма тежест. Подир това каза:
-Защото, братя мои, времето се върти.
Великите стават нищи, нищите – велики.
Във времето, братя мои, е важно само
кой ще остане, кой няма да изчезне.
Защото после идва ново време, в което
той ще бъде велик. Българите сме тук, и
сме по-многобройни от всякога. Вече не
сме слаби, каквито бяхме, за да станем
робове. Вече сме пак силни, и трябва да
станем свободни… - завърши той.
Тази идея бе толкова нова, и толкова
непозната, че хората сега изобщо не се
694
замислиха, че тя може да ги доведе до
протест, бунт и до война с турците.
Самите турци, виждайки раята пред себе
си, дори не наблюдаваха за подобни на
Паисия. Затова тези му революционни
думи, не пробудиха страх у никого. По-
скоро любопитство.
Старейшината каза:
-Прочети ни малко от твоята книга,
отче. Нека видим какво си написал…
Паисий я взе от ръцете му. Знаеше я
почти наизуст, нямаше нужда да я чете.
Но да четеш означаваше да се по-
убедителен. Божието слово се четеше,

695
значи и Историята на славния български
народ трябваше да се чете…
И той им чете. В продължение на три
часа чете ясно и изразително. За
Симеона Велики. За Покръстването. За
Шишмана царя. За турците. За скараните
боляри. За падането на България.
Прочете и за първото падане – под
гърците. И за въздигането отново.
Хората поглъщаха с широко отворени
очи и уши… Робите, с дух на свободни,
започнаха да усещат, че нещо в живота
им не е наред. Не е редно да са роби, не
са били дедите им. И им проблесна –
може би могат да не са роби децата им…
696
 Монахът не можеше да им я прочете
цялата. Тази книжка бе за четене дни
наред, вечер пред огъня, под семейния
покрив. Когато спря, за да си отдъхне за
малко, тишината не изчезна. Хората бяха
като замаяни.
Старейшината отново стана и каза:
-Трябва да поостанеш тук, отче.
Няколко дни. Да прочетем цялата
книжка. Каня те теб и спътника ти в дома
ми…
-Благодаря ти, братко. Щом е за това,
ще остана. Така ще обиколя по-малко
места и ще събера по-малко дарения за

697
манастира. Но ще помогна на българите
повече… - отвърна Паисий.
В този момент към тях се приближи
един друг с църковни одежди. По
погледа на старейшината, разбра че той
не го познава. Значи вероятно не бе от
селото.
-Аз съм поп Грую, братко. През две
села от тук. – каза той, а по името стана
ясно, че е българин. – Дойдох като
дочух, че ще има проповед на български.
По тия земи се случва рядко. А освен
проповед, и какво още чух…
-Добре си дошъл, братко Грую… - каза
Паисий.
698
 Попът бе закрепил погледа си върху
книжката.
-Колко време си правил това, братко?
Колко земя си обиколил, за да го
събереш… - попита Грую.
-Много лета, братко. Много лета и
обикаляне из цялата българска земя. –
каза Паисий, и додаде – Всичко за
славното минало на българите е
изгорено. Турците не са искали никой
никога да разбере. Само по Божията
воля съвсем малко е останало. И много
търсих, да го намеря…
-Из цялата българска земя? – попита
попът.
699
 -Да, братко, из цялата Българска земя
– тази от Дунава до Бялото море, и от
Черното море до илирите13…
Грую подаде дясната си ръка напред.
Паисий разбра и му подаде книжката.
Той я прелисти, разгледа, броеше
страниците. Сетна каза:
-Аз мога да пиша и чета. За седмица
мога да препиша тази свята книга. И
после ще я покажа на всички села в
околията. – каза Грую.
Паисий винаги бе знаел, че по този
начин ще се разпространява книгата му.
Но сърцето му заби силно. Това бе

13
Илирия – Албания, илирите са албанците.

700
първият, поискал такова нещо. После и
други щеше да има, но това бе първият.
Голям миг и за Паисия, и за България…
-Селото ме покани за два-три дни. Ще
остана и седмица, ако после двама вече
ще четем на народа в следващите
седмици… - отвърна Паисий.
В този момент дойде Тихон.
-Отче, Паисие, аз мога да помогна на
Грую. Така ще стане по-бързо. Докато ти
говориш на хората, ние ще преписваме.
Може да свършим за четири или пет дни.
– каза младият монах.
Никой никога нямаше да може да
усети какво ставаше в душата на Паисия
701
в този момент. След толкова години на
търсене и писане. След всички пречки.
Та дори след последния срам на
сръбския игумен, който го изгони от
Хилендара. След всичко това,
вълшебството на собственото му слово,
започваше да изгрява. Словото
тръгваше само да се разпространява,
само да се преписва, и други сами да
искат да го четат. Да го четат на трети, а
те на четвърти. Това бе магията,
божественото, което за няколко години
можеше да обиколи цялата страна. Така
както думите на Исуса бяха взети от
учениците му – дванайсет. После от
702
техните ученици. После от техните. И
така бяха обиколили цялата Земя.
Едва сълза се отрони от окото на
Паисий, но той бързо я избърса.
-Благодаря ви, братя. Нали ви казах,
че сме били велик народ. Ето, вие
показвате, че пак ще бъдем…

29.Татарски мечоносци

Пролетният панаир край Петербург бе

събрал изключително множество.
Хубавото време, и очакването да видят
за пръв път новия цар, бе привлякло
огромно множество. Имаше всякакви – от
703
най-видните царедворци и дворяни, през
обикновени граждани, та дори крепостни.
Всички се събираха на едно място и
трудно бе да отличиш кой слуга, кой
господар. Глъчката бе забележителна, а
деца подтичваха напред назад, овиквани
от майките им да не се загубят в
тълпата.
Въпреки сведенията, които получи
пруската гвардия, присъствието на
царското семейство не бе отменено.
Първо Орлов доложи на царицата, че се
готви покушение, и тя лично отиде при
мъжа си да му каже. После шпионите на
Фридриха, които свободно си шетаха из
704
Русия, също дочуха нещо и право при
гвардейците. А те – право при Петър.
Самият Петър реши, че рискът е
твърде голям, и няма смисъл да ходят.
Но Екатерина каза, че тя ще иде,
защото това е момент, в който народът
се докосва до своя самодържец. Петър
бе против подобен аргумент, още
повече, че намираше връзката си с
народа за и без това доста слаба и
ненужна. Но царицата използва именно
тази връзка, за да не може да я спре.
Така тя тръгна, и за да не стане голям
срам, трябваше и царят да иде. Решиха

705
обаче разумно да не взимат сина си –
наследникът на трона.
Прусаците организираха невиждана
охрана, проучиха предварително терена
и поставиха постове на по няколко левги
на всички възможни пътища. Със
сигурност, ако някой направеше нещо,
нямаше да може да се измъкне. И това
намаляваше риска някой да направи
нещо.
Хората на Орлов пък донесоха едни
железни листове, които предложиха на
царя и царицата. Пред тях, Григорий
простреля едно дърво с лист отгоре, от
десет стъпки. Куршумът не проби. Малко
706
тежички бяха, но и царстващото
семейство сложи и на гърдите, и на
гърба си. На Петър сложиха и една по-
тежка шапка, защитена от вътре с
желязо. Царицата нямаше да носи
шапка.
Предупредени бяха също най-важните
царедворци, някои от които също си
сложиха от железата на Орлова. Част от
гвардейците пък бяха преоблечени като
прислужници, а някои по-дребни – дори
като придворни момичета. Така без
много да личи, царят и царицата щяха да
са с поне няколко души охрана около тях
през цялото време.
707
 Когато най-важните гости пристигнаха,
встрани от панаира, на мястото за
каретите, имаше вече няколко десетки.
Те бяха отделени, и четирима гвардейци
оставени да ги наблюдават
непрекъснато, да не би някой да
оставеше бомба с барут в някоя карета.
Първо спря водещата и от нея излязоха
няколко царедворци. Почти всички –
предрешени гвардейци.
После един от тях отиде и отвори
вратичката на средната. От там бавно и
оглеждайки се, слезе царят, след което
подаде ръка на обичната си съпруга.

708
Екатерина се появи грациозна и грееща
като слънце.
Народът започна да ги аплодира. Част
от възгласите бяха организирани, а друга
– спонтанни.
-Слава на цар Петър, Слава на Русия,
Слава на царицата… - такива думи
изпълниха тълпата, докато царят под
наблюдението на прусаците се доближи
до нея. Здрависа се с няколко души,
после се отправи към дворянското място,
където би следвало да е по-безопасно.
Царицата обаче не го последва.
-Ще остана още малко при хората. –
каза тя в отговор на въпросителния му
709
поглед. Без много да съжалява, Петър
отиде сам при обкръжението си.
Първи се появиха жонгльорите. От
всички артисти, те откриваха панаира.
Това бе златният ден за десетки хора на
изкуството. Можеха да се покажат пред
най-богатите клиенти в Русия и да
спечелят от подхвърляните им монети.
Но по-важното бе, че някои от тях щяха
да получат покани и после да изнасят
представления из дворянските имения.
Най-големите късметлии можеха да
стигнат дори до Царското село.
Във въздуха се развъртяха топки и
всякакви пръчки и въжета. Един взе да
710
върти горящи факли. А първата паника
настъпи, когато се появи жонгльор с
ножове. Тогава трима гвардейци
застанаха пред своя цар, а началникът
на охраната ядосано отиде при клоуна.
Взе му ножовете и му се скара:
-Царят нареди без ножове днес. Ще те
пратя на двайсет камшика…
Онзи се поклони, извини се, и избяга
по-далеч от камшиците.
После дойдоха певиците. Ангелски
гласове, обучавали се цялата година, за
да изпеят най-хубавите арии от
европейските опери пред това отбрано
общество. Някои от тях бяха дори
711
крепостни, но господарите им знаеха, че
ако се харесат, статутът няма да има
никакво значение. Щяха да се доберат
до двореца. Имаше няколко такива
случая в последните години.
Едно момиче – може да нямаше още
петнайсет, впечатли царя. Той направи
знак и тя дойде при него, и се поклони.
-Искам да дойдеш другата седмица в
двореца. Ще пееш на приема… - каза
той.
Девойката отново се поклони и
благодари. Един царедворец се доближи
до нея, за да и обясни към кой от
секретарите да се обърне.
712
 След пеенето, царят се вдигна и отиде
малко встрани – едни майстори на
ездата показваха номера на коне.
Царицата се присъедини към него.
Подмятаха се върху седлото, отдолу
на коня, дори изправени отгоре му.
Накрая пак се стигна до проблем с
гвардията, след като понечиха да
стрелят със стрели по мишени, докато
яздеха. Нито една стрела не излетя, а
заплахата от двайсет камшика събра
страха на конниците.
Царстващите се преместиха, заедно с
цялата свита, която ги следваше, на
арената на сабите. Изкусни бойци се
713
дуелираха и правеха всевъзможни
номера, дори със затворени очи. Когато
видяха височайшите гости започнаха
специалната програма за тях, с
очевидната цел да получат покана за
Царското село. Премятания,
прехвърляния, дори малко кръв си
пуснаха. Този път гвардейският началник
не каза нищо, защото онези предвидливо
стояха доста далеч.
По едно време, един от тях остави
сабята си и се приближи до зрителите.
Поклони се, и на не много добър руски,
каза:

714
 -Татарските майстори на сабята, ви
поздравяват, Ваше Величество. Искаме
да ви покажем най-изкусния си номер.
Петър погледна с интерес и попита:
-Какъв е този номер?
Онзи направи някакъв знак и от
другите сабльори, един друг тръгна към
тях и носеше няколко саби. Гвардейците
веднага извадиха своите, но скоро ги
прибраха, като видяха, че онзи носеше
дървени оръжия.
-Ние искаме да покажем на Негово
Величество, че сме по-добри от най-
добрите му гвардейци. Всеки от нас
може да победи сам трима от
715
гвардейците, които царят избере… С ей
тия дървени саби…
Царят се усмихна.
-Трима гвардейци? Сам. – Ако беше
възможно, ти щеше да си гвардеец… -
каза той.
-Нека опитаме. – каза онзи – Дори
може единият гвардеец да е с истинска
сабя. Аз с дървена, той с истинска…
Царят още повече наостри уши. Но в
този момент към него дойде един от
прусаците и му каза тихо:
-Гвардейците не могат да участват в
тези циркове, господарю. Може да е
номер за отвличане на вниманието. По-
716
малко гвардейци ще останат около Ваше
Величество…
Петър разбра логиката и я прие.
Прусаците нямаше да се отделят от
него.
-Гвардейците ми казват, че дори аз не
мога да им наредя да се бият… - каза
Петър – моят скромен живот бил по-
важен и не можели да се отделят от
мен… - при тези думи сред тълпата
настана хохотене.
Но тук царицата стана и каза:
-Гвардейците на приятеля ни Фридрих
са като мумии. Нищо не може да ги
отклони от дълга им. Но моите гвардейци
717
също са добри войници. Нека те опитат.
Ти – Орлов, ще премериш ли сили с тези
млади татари?
Орлов подскочи изненадано. Поклони
се. И каза:
-Ваше Величество, готов съм да
натупам тези празнодумци. Но това за
прусаците важи и за руската гвардия. И
ние не можем да се отделим от вас…
Екатерина обаче продължи:
-Тук сме с поне двайсет прусаци,
Григорий. Нищо няма да ни се случи.
Покажи на празнодумеца какво е руска
сабя…

718
 Орлов се поклони и пристъпи към
татарина.
-Не ми трябва да сме трима, за да те
науча, момче. Един на един ще сме. Ти с
твоите трима приятели, и аз с трима от
наша страна. – каза гвардеецът.
Онзи се усмихна и рече
предизвикателно:
-Щом така искаш, тъкмо ще свършим
по-бързо…
Взеха дървените саби – доста изкусно
изработени. И Орлов, и царят бяха
впечатлени. Занесоха една на Петър да
я разгледа отблизо. Току виж, вместо

719
покана за представление, получеха
поръчка за дървени саби…
Дърветата се удариха. Нямаше звън
като от истински саби, което малко
разваляше представлението. Но така и
прусаците бяха по-доволни, защото
някой да размахва истинска сабя близо
до царя бе кошмарът на всеки гвардеец.
В началото татарите взеха преднина.
Започнаха да изтласкват Орлов и
войниците му. Избутаха ги почти до края
на арената, а един от тях дори излетя от
нея и се блъсна в един прусак. Онзи се
ухили:

720
 -Бият ви май. Така е като не можем
ние да хванем сабите…
Руснакът погледна недоволно и се
върна на арената. Орлов и хората му се
мобилизираха и отвърнаха на удара.
Сякаш поеха по-голям риск, можеха да ги
поразят, но усилиха атаката си. Така
изместиха обратно към средата
татарите. По едно време един от тях се
спъна и падна. Орлов доближи
дървената сабя до главата му.
-Това е победа в реална война, но тук
спъването не се брои… - каза татаринът.
Тълпата се разсмя и започна да
подвиква.
721
 -Нали му предложи истинска сабя. Да
ти резне кратуната…
-Нали трябваше да са трима срещу
един…
-Спънал се и паднал… Хохохо…
А царят многозначително каза:
-Ето затова едните са гвардейци, а
другите са клоуни на панаирите…
Падналият каза:
-И с един по-малко, другите ще ви
бият. Ние и без това само ви изпивахме.
Ще се оттегля. Трима на четирима, ще
ви бият преди царят да е мигнал три
пъти… - и отстъпи настрани.
Орлов се усмихна. Вдигна сабята си.
722
 С човек повече, късметът съвсем мина
на страната на гвардейците и те
започнаха да изтласкват татарите към
края на арената. Онези се биеха
яростно, сякаш това не бе шега, а
зависеше животът им. Правеха какви ли
не хватки, но с умели движения и добра
съвместна работа, гвардейците
постепенно ги избутваха. Четвъртият
вървеше на няколко стъпки встрани и
наблюдаваше боя…
След което всичко се случи
мълниеносно. Четвъртият, този убитият,
изведнъж нападна Орлов изотзад и го
повали на земята. Другите трима с резки
723
движения и някаква много странна
техника успяха за частица от секундата
да ударят гвардейците във вратовете и
да ги пратят в несвяст. И преди някой да
успее да възроптае срещу подлата
намеса на убития, осем дървени саби
полетяха със страшна скорост към
прусаците. Сабите и на татарите, и на
обезоръжените гвардейци. И осемте
уцелиха германците в главите и ония се
строполиха. Точно пред царя се отвори
свободно пространство.
С голи ръце татарите преодоляха
няколкото стъпки до другите прусаци и ги
нападнаха. По двама от всяка страна.
724
Започнаха да се бият в близък бой, като
отнеха пушките на първите поразени, и
после продължиха да ги ползват като
тояги. Изведнъж от някъде се появи пети
татарин. С маска. Преди някой да успее
да стори нещо, мина през пробива на
прусаците, който другите четирима му
поддържаха, и се озова пред царското
семейство. С пищов във всяка ръка.
Тълпата онемя. В последния миг,
началникът на прусаците успя да се
хвърли връз царя и да го закрие с тялото
си.

725
 Проехтяха два изстрела. Бялата рокля
на гърдите на царицата се обагри цялата
с кръв. Екатерина се свлече.
Без да губи и миг, маскираният хвърли
пищовите и извади някакви топки от
джобовете си. Удари ги в земята, и дим
се разстла около него. Само за няколко
секунди.
Но очевидно димът като сигнал,
накара четиримата биещи се с прусаците
татари да отскочат и да изчезнат. Когато
бързо димът се разнесе, видяха
петимата на около петдесет крачки да
тичат към скалите.
Началникът на прусаците се надигна.
726
 -Добре ли сте, Ваше Величество? –
попита той.
Петър се опипа целия, не усещаше
болка.
-Спасих се, благодаря на Фридрих и на
неговите храбреци… - каза той.
Тази проверка на живота на
величеството бе предвидена и спечели
още малко преднина на бягащите. Те
стигнаха до края на панаирния терен и
ловко се метнаха на пет коня, оставени
там сякаш точно за тях.
Началникът, убедил се, че царят е
добре, мълниеносно реагира. Незабавно
четиридесет пушки бяха изпразнени по
727
посока на бягащите. Но бе твърде далеч.
Май удариха един кон, защото той се
строполи, а ездачът му бързо се метна
при приятеля си на друг.
-След тях! – изрева прусакът и
двайсетина гвардейци с обнажени саби
хукнаха. Други успяха да намерят
някакви коне, но бяха вързани, и докато
ги отвържат, се забавиха.
Царят приклекна до царицата. Там се
бяха събрали няколко царедворци. Едва
сега тълпата разбра какво става, и
започна да крещи.
Орлов, успял да се съвземе, си
пробваше с лакти път до Екатерина.
728
 -Май е жива. – каза някой – Има пулс.
-Жива, но с тая кръв няма да е за
дълго. – извика друг – Намерете лекар.
Орлов стигна до нея. Опипа
разкъсаната рокля. Усети вдлъбнатините
от двата куршума. След това се изправи
с окървавени ръце и каза:
-Жива е царицата. Жива е. Сега ще се
свести. Измамихме Дявола… - изрева
той.
Всички го гледаха в недоумение. Такъв
кървав и говори нещо небивало. А
царицата умираща в нозете му.
-Това е свинска кръв. – извика той –
Сложихме я така щото никой да не знае.
729
Дори гвардейците. Самата тя го измисли,
и каза да не казвам никому. Страхуваше
се, че нея искат да убият, а не царя. И
затова сложихме и свинска кръв. Тя се
разплиска. Отдолу царицата е защитена.
Има желязо под роклята…
Тълпата зашеметена, някак си
отдъхна. Наистина бяха измамили
Дявола. Тези татари много изкусно
изработиха всичко и преодоляха
охраната. Когато всички видяха
маскирания с двата пищова пред
царстващите, цяла Русия все едно умря.
И когато Орлов обяви как са надлъгали

730
тези демони, тълпата изпита дори
радост.
-След тях! – извика Григорий и руските
гвардейци хукнаха след прусаците.
Случващото се бе много странно. Къде
бяха тръгнали с конете тези татари.
Пътищата бяха затворени. А те
галопираха към скалите. Там щяха да
бъдат последните мигове на жалкия им
живот, мислеше си пруският офицер.
Имаха не повече от двеста-двеста и
петдесета стъпки преднина. Въпрос на
секунди.
Татарите стигнаха до скалите и
скочиха от конете си. Какво ли ще
731
направят сега. Ще ни чакат за последен
бой? Все пак, щяха да изпитат уменията
си и срещу най-добрите. Прусаците.
Или може ще тръгнат да се катерят?
След няколко мига ще разберем, бе
сигурен гвардеецът, стиснал здраво
обнажената си сабя.
Сто стъпки. Осемдесет. Петдесет.
Трийсет…
В следващия миг… татарите полетяха.
Нещо започна да ги издига покрай
скалите, не се катереха, все едно
излитаха нагоре. Десет стъпки.
Прусаците се озоваха в подножието на
скалите. Едва сега видяха какво
732
ставаше. Татарите се бяха хванали за
въжета, които ги теглеха нагоре. Но кой,
каква сила би могла да ги тегли толкова
бързо? Дори десет мъже горе да
дърпаха всяко въже, не биха успели
толкова бързо.
По знак на офицера, неколцината
стигнали прусаци изпразниха
пистолетите си нагоре. Шансът да
уцелят бе минимален, но какво друго да
направят.
След миг, най-първият от татарите
стигна върха, явно малко преди него се
оттласна и направи кръг във въздуха.
Падна някъде отвъд ръба. Подир няма и
733
секунда, се чу оглушителен трясък. Но
не отгоре…
Прусаците обърнаха поглед. Встрани.
Там се бе стоварил огромен скален къс.
Веднага разбраха какво се е случило. А
подир няколко мига, всички татари бяха
отвъд погледите им…
Офицерът се метна на коня си и
запрепуска към охраняващите пътищата.
Щеше да ги прати да завардят от другата
страна на скалите. Макар да знаеше, че
е безсмислено…

734
 30.Юни двайсет и осми

Събитията на пролетния панаир се

превърнаха в основна тема в Петербург
седмици наред. И то на само сред елита,
а и среда народа. Изключителното
майсторство на убийците породи серия
от въпроси, които започнаха да
подкопават позициите на царстващия
Петър III. Това стана дори на свикания от
самия него съвет след случая, на който
не само Орлов, но и видни царедворци, и
дори от близкото му обкръжение,
започнаха да изразяват недвусмислени
съмнения, макар и изказани не пряко…
735
 -Тези убийци са от най-добрите в
света. – бе казал Орлов – Приличат ми
на асасини или на нинджа в Япония…
-Някои татари приличат на японци… -
потвърди друг. В конкретния случай
наистина четиримата нападатели, освен
този с маската, бяха с типични източни
очи. Орлов, разбира се, знаеше
причината за това – изкусно изрисуване,
което освен всичко друго, също се оказа,
че владеят помощниците на Иван.
-Сред асасините също има азиатци. –
поясни Орлов – Не можем по очите да
сме сигурни какви са. Но сме сигурни, че

736
са майстори в занаята. Още повече и как
изкусно се измъкнаха…
-Такива убийци може да наеме само
много богат, и много влиятелен човек… -
накрая изплю камъчето един от
царедворците.
А въпросите кой в царството е толкова
богат и толкова влиятелен, и също – кой
в царството има най-голям интерес от
убийството на царицата, тези два
въпроса увиснаха без някой да смее да
произнесе отговора.
Новината, че царицата се е спасила
почти чудодейно, само благодарение на
хитростта и – нейна и на Орлова, бе
737
хвърлила народа във възторг.
Разследващите установиха и
оповестиха, че два куршума са уцелили
точно мястото, където е сърцето. Не би
имала никакъв шанс да оцелее, не и с
втория изстрел, дори първия да би
пропуснал. Но нито първият, нито
вторият бе пропуснал. Спасила се бе,
благодарение на желязото, което
носеше, и на хитростта със свинската
кръв. Ако не се бе разплискала цялата и
да създаде илюзията, че царицата е
безнадеждно поразена, не се знаеше
какво би направил убиецът. Можеше да
има и трети пищов, или да извади някой
738
нож и да го забие в главата и. Като
помнеха как изкусно и бързо се бяха
справили убийците с гвардията, и как с
дървените саби повалиха осем прусаци,
руските хора се чудеха какво ли щеше да
сполети Екатерина. Но свинската кръв бе
заблудила нападателите, и с два
куршума в сърцето, и цялата в червено,
убиецът бе сигурен че си е свършил
работата.
Така изкусен убиец, изигран от хитрата
царица, превърна самата царица в
народен герой. Додето народът
шепнеше, че царят е извикал татарите,
същият този народ шепнеше и, че
739
Господ е дарил царицата с ум и разум,
който я е спасил…
-Та той не стреля по мен, само защото
бях прикрит… - почти изплака Петър –
Ако не беше прусакът, щеше да убие
мен. И аз нямах свинска кръв да се
разплиска. – Съвсем убеден и обиден бе
царят, защото поне той със сигурност
знаеше, че не е поръчвал нито асасини,
нито нинджи. И приемаше атаката
съвсем реално. Царицата бе уцелена,
просто защото гвардеецът прикри по-
важната мишена със собственото си
тяло. А време да се сбива с гвардееца,
за да стигне до царя, нямаше. Имаше
740
време само да гръмне веднага. Това бе
очевидно. Но никой не го осмисляше.
Но нещо далеч по-важно
наближаваше. И прусаците го
предупредиха. Така стичащи се
събитията, правеха шанса на евентуален
заговор по-голям. С дискредитиран цар,
който се опитал да убие царицата, с
която пък не можел да се разведе, с
такъв цар народът би приел по-лесно
махането му. А работата на царицата –
за самозащита. Настроенията в
Петербург се сменяха, нападението бе
обърнало везните в нейна полза. И

741
руската гвардия все повече и
симпатизираше.
-Все още имаме време, трябва да
пресечем всичко. – бе му казал
върховният командващ на пруската
гвардия, чието име бе Гюнтер.
-Какво да пресечем? Точно сега ли да
я арестувам? Когато изглежда
мъченица… - отвърна Петър, и додаде –
Та сега аз дори не мога да искам да се
разведа с нея.
-Вярно е това, но сега тя е и твое
предимство. – отвърна Гюнтер – Можеш
да представиш всяко посегателство над
империята, като посегателство и над
742
нея. А тя няма да може да се застъпи
над заговорниците, защото ще се
издаде, че е предателка…
-Но кои са заговорниците? Повечето
двор ме мрази. Всеки един може да е. Не
можем да приберем всички…
-Знаем със сигурност неколцина, които
ако има сговор, не могат да не са
вътре… - отвърна прусакът. – Не знаем
дали са вътре, нямаме доказателства, но
ако има сговор, няма как да не са…
-И какво да ги правим? Като ги
арестуваме? Без доказателства… –
попита царят.

743
 -Ще ги накараме да проговорят. Един
да поддаде, и край със заговора. Накрая
самата царица ще ритне столчето под
краката им на бесилото…
-За да спаси себе си… - разбра Петър.
-Именно, и това ще сложи край на
възхода и. Винаги ще бъде подчинена и
покорена, винаги ще е твоя робиня,
трепереща за живота си. Няма да е
заплаха вече… - отвърна Гюнтер.
-Ти и Фридрих се най-големите
приятели на Русия… - каза царят и даде
знак да прави каквото е намислил.
Прусаците обаче не можеха да
променят нищо. Измъкнатият Бестужев,
744
с когото царицата бе заговорничела още
по времето на Елисавета, се бе оказал
истинско съкровище на заговора. Той
привлече десетки офицери, включително
на най-високо ниво. Екатерина
разполагаше с контрол над трите най-
важни полка на императорската гвардия
– Симеоновския, Измаиловския и
Преображенския. Бестужев прекрасно
допълни мрежата на Орлов и имаха
военна организация, способна да се
справи с личната гвардия на царя.
Дворянството пък очакваше нещо да се
случи, а народът боготвореше приказно
спасилата се царица.
745
 Затова, когато Гюнтер лично отиде да
повика на разпит един от заговорниците
– поручик Пассек, останалите разбраха,
че е време. Пассек бе арестуван по
формалния повод, че чул за смъртта на
императрицата и не направил нищо.
Този слух бе пуснат от самите прусаци, и
разбира се, нямаше нищо общо с
истината. Но Пассек, който знаеше че
царицата е жива и здрава, го игнорира и
каза на доложилия войник да си ходи да
си върши работата. Така Гюнтер се
сдоби с повод да го арестува по
подозрение в нелоялност към царското
семейство.
746
 Орлови веднага разбраха какво се
крои. Някой се бе досетил поне за част
от заговора, и започваше арести. Ако
някой поддадеше, цялата работа
можеше да пропадне. Затова бързо се
явиха с Иван пред Екатерина, описаха и
ситуацията, и поискаха разрешение да
започнат. Тя им го даде…
За броени часове гвардията окупира
Царското село. Вестоносецът за ареста
на Пассек още не бе стигнал до
Ораниенбаум, да докладва на Петър,
когато Екатерина се появи пред
полковете и прие тяхната клетва. Това
бе онова действие, което се случваше
747
при смъртта на един цар и идването на
друг. Клетвата на гвардията.
Към нея се присъединиха дори
прусаците. При даденото съотношение
на силите, бе невъзможно да направят
друго.
А дядо Димитрий, се появи, с незнайно
как и бързо събрали се от цяла Русия,
висши архиереи. И обяви, че Светата
църква по волята Божия, приема с
радост новата царица. Държеше
царската корона в ръцете си, макар че
самата коронация не можеше да стане
веднага. Но ясно показваше на чия глава
Господ ще я постави.
748
 Екатерина се възползва и от слуха за
собствената си смърт:
-Войници на Русия. – каза тя пламенно
– Само преди седмици, изкусни убийци
за малко да отнемат живота ми. Спаси
ни само Божията ръка. А днес, днес
отново злонамерени хора
разпространяват, че съм била убита.
Кога ли ще го постигнат наистина? Кога
ли ще се спасят от тази царица, която
обича народа си, и им е като трън в
очите. Кога ли ръката на новия убиец ще
успее?
Това няма да стане! Русия има нужда
да се сложи край. Русия има нужда
749
нейният цар и народът да са едно цяло.
Русия има нужда да побеждава във
войните, а не да подарява руските земи
на онези, които е победила. – Тук
очевидно визираше народното
недоволство от мира с Прусия, при който
въпреки военната загуба, Фридрих
получи обратно всичките си територии, а
Русия не получи нищо – Войници, аз
приемам клетвата ви, и ви се заклевам,
че тя е нищо, сравнена с моята клетва
към Русия. Ще бъда вярна на нашата
страна, повече отколкото ще сте вие
верни на мен. Русия отново ще
побеждава, никой враг няма да проникне
750
в нея, ръцете на убийците ще са далеч
от Родината ни.
Винаги съм била вярна на Русия, и
сега съм и по-вярна от всякога… -
завърши тя, а гвардията я аплодира.
След което най-верните хора, водени
от самия Орлов, тръгнаха към
Ораниенбаум. Стигнаха там почти
заедно с вестоносеца за Пассека.

31.Слабото място на орела

Петър изпрати две писма. С едното,

което всички видяха, обяви че се отказва
от престола и се оттегля доброволно.
751
Превратът ликуваше. Второто бе видяно
само от началника на пруската гвардия.
В него му нареждаше незабавно да
арестува царицата и всички предатели, и
след това да му я достави в имението. В
случай, че не можеше да я достави жива,
трябваше да я убие.
Самият Петър бе под фактически
арест, заобиколен от десетки войници от
верните на братята Орлови части на
Имперската гвардия. Той бе загубил
войната. Но ако все още отстранеше
царицата, играта можеше да се обърне в
негова полза. А в Царското село, където
живееше руският самодържец,
752
съотношението на силите бе
съмнително. Екатерина разполагаше с
гвардията. Но прусаците бяха далеч по-
подготвени и по-мотивирани. И най-
важното – разполагаха с елемента на
изненадата.
Кошмарът започна някъде преди
зазоряване. Като един, гвардейците на
Гюнтер се събудиха и много бързо
обезвредиха будните руснаци. След това
се озоваха в съотношение четири към
едно с охраняващите покоите на
императрицата. Не че им бе необходимо.
Съпротивата бе преодоляна и съвсем
скоро успялата да отстрани мъжа си
753
господарка на Русия, се превърна в
абсолютното нищо – пленница на
бойците на Фридрих, имащи ясни
заповеди да удържат Петър на трона.
Можеха да я разкъсат на мига и да
приключат с бунта. Но Петър бе пленник
на Орлов. Затова и самият Петър искаше
Екатерина също да бъде пленница – в
ръцете на неговите хора. Така щеше да
подсигури собствения си живот срещу
отмъщение. А със законното право на
негова страна, шансът в битката после
да надделее, не бе малък. Затова,
вместо да бъде разстреляна на мига,
императрицата на половината свят бе
754
повлечена за косите към конюшните.
Гвардейците имаха малко време да
напуснат Царското село, преди шумът от
собствения им обратен бунт, да бе
привлякъл внимание.
Алексей Орлов по случайно стечение
на обстоятелствата бе останал в селото.
Веднага щом видя тичащи навсякъде
гвардейци и престрелки между руси и
германци, и разбра за какво иде реч. И
не се втурна да спасява царицата си.
Съобрази какво целят враговете. И
прати първите си войници в конюшнята.
Да я отбраняват с цената на всичко.
После вдигна тревога и нареди да се
755
завардят всички входове и изходи. Едва
накрая прати петдесетина гвардейци
срещу прусаците. Но те бяха твърде
малко. А и онези имаха най-ценното –
невъзможен за жертва заложник.
Така в Царското село, резиденцията
на руските монарси, започна малка, но
свирепа битка, за бъдещето на
империята.
За не повече от два часа прусаците
взеха връх. Бяха много по-добре
подготвени, и ръководени. Гюнтер бързо
установи контрол върху важните точки и
изгради план за осигуряване на коридор
към конете. Той все още не знаеше, че
756
там го чака най-свирепата съпротива.
Гвардейците му изпълниха стриктно и
безпогрешно заповедите, и направиха
няколко защитни обръча, от които
отблъскваха всяка атака. Руските части
ставаха все повече, но бяха далеч по-
неефективни.
Това беше моментът, в който Григорий
Орлов, заедно с Иван и още двама
монаси-воини стигна до селото. За да
види абсолютния си кошмар. Престрелки
на всеки ъгъл, пожари на доста места и
много трудно напредващи руснаци. Ако
монасите-воини можеха да надвият
прусаците, то по същия начин прусаците
757
можеха да надвият руските гвардейци. А
и Иван, и момчетата му, бяха далеч от
Царското село.
Орлов и другите трима заеха позиция
на един покрив, малко встрани от
конюшната. Утринта бе настъпила и
можеха да наблюдават случващото се.
Царското село бе обградено, но пътят за
бягство не бе напълно отрязан.
-Гюнтер иска да стигне до конюшните,
и после ще накара другите бойци да
разкъсат обръча на портата. –
предположи той.
Иван се съгласи:

758
 -Да, много добре се придвижват,
работят като едно цяло. Бият се на
отделни позиции, но постепенно се
придвижват към изхода. Накрая ще
стоварят цялата си сила там, и ще
отворят път за конете и каляските.
-Значи не трябва да стигнат до
конюшните… - каза Григорий.
-Доколкото виждам, там има поне
двайсет от нашите. Скрили са се със
заредени пушки. Искат да изненадат
онзи, който приближи… - констатира
Иван.
-Да, мъдро е постъпил брат ми. Какъв
късмет, че е бил тук. – отвърна Орлов.
759
 След малко ситуацията на бойното
поле рязко се измени. Изведнъж една
част, която защитаваше странична
сграда се отдели и нападна портала.
Завърза се битка, а за да удържат,
русите отстъпиха. Портата не беше
превзета, но немците бяха много
устремни.
-Трябва да са близо до конете, щом
удариха портата… - каза Григорий.
-Аз не виждам нищо наблизо. Има ли
други коне някъде?
-Не…
И двамата се вгледаха. Подир миг
ужасът се засили. Още двайсетина
760
прусаци напуснаха позициите си и се
присъединиха към атаката на портата.
Скоро нямаше да издържи. Сега
правилното при русите бе да усилят
защитата на портата. Но те имаха
огромния недостатък да нямат единно
командване, което да наблюдава цялата
битка. Орлов и Иван виждаха всичко, но
нямаха никаква връзка с останалите. А
останалите всеки си беше по някаква
позиция и дебнеше врага. Прусаците
очевидно бяха организирали всичко, и
имаха и наблюдение, и връзка с Гюнтер.
Как го бяха направили, не бе ясно, но бе
очевидно.
761
 -Всичко ще зависи от конете. – каза
Орлов. – Да идем там и да помогнем.
-Тук сме на по-добра позиция. –
възрази Иван – Виждаме всичко, и
можем отстрани да стреляме към
конюшната.
-Все пак сме малко далеч. Подкрепата
ни няма да е достатъчна от тук. – каза
руснакът.
Иван не бе съгласен, но би следвало
да се подчини. Орлов бе по-висш чин. Но
изглежда и самият той не бе много
убеден в решението си.
-Може би трябва да убием конете. –
каза Иван.
762
 Двамата му приятели го погледнаха
изненадано, но разбраха логиката.
-Става дума за триста коня, Иване… -
каза Григорий – Ще е абсолютно клане.
Без да броим разходите.
-Иначе може да загубим царицата… -
отвърна Иван.
Колкото и чудовищна да бе тази идея,
Орлов разбираше, че може да се стигне
до нея. И разбираше, че тя може и да се
осъществява и без негово решение.
-Може Алексей да им е наредил да го
направят. – каза той – Ако видят че
губят, могат да запалят конюшните.

763
Сигурно вече се разхвърляли сено и
масло навсякъде.
-Ако ги запалят, някои добичета ще
избягат. – каза Иван. – На Гюнтер му
трябва само един кон, за да успее.
Орлов се замисли за малко.
Българинът бе прав. Трябваше да се
мине и ръчно да се убие всяко животно.
Дали двайсетина гвардейци щяха да
имат време да го направят? Само
презареждането на пушките и пищовите
щеше да отнеме маса време. А той никак
не си представяше гвардейци да
започнат да секат коне със сабите си.

764
 -Ако доближат конюшните, може да се
изпусне моментът да избием конете. –
каза Григорий – Това значи, че ако ще го
правим, трябва още сега. И това да бъде
първата ни и основна стратегия.
-Съгласен съм…
Орлов се замисли. Не можеше да
реши. Защото много повече от конете го
тревожеше една друга мисъл – какво ще
направи Гюнтер, ако загуби битката. Ако
види, че не може да се измъкне.
Логиката сочеше, че трябва да убие
царицата. А това означаваше, че освен
конете, които бяха пътя за бягство,

765
имаха и далеч по-трудната задача да
спасят заложника. Неговата Екатерина…
Офицерът се загледа отново в
битката.
-Къде ли е царицата? – попита той и
не можеше да види нищо в селото, което
да сочи към нея.
-Сигурно е скрита някъде с Гюнтер.
Като намерят коне, ще я доведат. –
отвърна Иван.
-Но къде са тези, дето да вземат
конете? Къде са? – попита себе си
отново на глас Орлов.
И след малко получи отговора си.

766
 -Вижте там… - каза един от Ивановите
бойци.
На около триста стъпки видяха.
Гюнтер хванал за косите пленницата си я
влачеше край стената на една от
сградите. Имаше някаква съпротива, но
безсмислена за крехката жена спрямо
поне двойно по-тежкия гвардеец. Орлов
веднага съзря общата картина.
Изтеглянето на двете части не бе само,
за да ударят портата. Те бяха направили
защитен коридор между основните руски
войници и конюшните. И сега Гюнтер бе
повлякъл царицата на там. Сам.

767
 -Очевидно не са видели, че конюшните
са заети. – каза Орлов и кръвта му се
смрази. Разбираше какво ще стане. И не
можеше да направи нищо.
Разбираше и Иван.
Гюнтер не очакваше съпротива при
конете. И затова бе тръгнал натам сам,
само с царицата. Но го очакваше горчива
изненада. Двайсет пушки, на които бе
наредено да не допуснат никого до
конете.
Озовал се в безизходица срещу
дулата им, щеше да осъществи крайното
средство. Фактически прусакът сам се
вкарваше в капан, в който да изпадне в
768
безизходица. Ако знаеше, че конюшните
са заети, можеше първо да прати
войници там. Но озовал се пред лицето
на смъртта срещу превъзхождащ
противник, просто щеше да убие
заложницата.
Ситуацията се развиваше
мълниеносно. Нямаше време никой да
изтича до конете, нямаше дори как да
каже на гвардейците там да издадат
присъствието си. Гюнтер бе на минута,
не повече, от това да завие зад
последния ъгъл и да озове на право
отпред пред дулата. Разстоянието щеше
да е около сто стъпки. Рискът да го
769
уцелят не бе малък, но той бе същия и с
царицата. Можеше никой да не стреля.
Всъщност за предпочитане бе никой да
не стреля. Но тогава пищовът на немеца
щеше да гръмне за последно. И да убие
спечеления бунт.
Орлов стисна зъби. От ярост и
безсилие. Вдигна пушката да се прицели,
но я свали.
-Няма шанс. Много е далеч. – каза той
и гласът му трепереше.
За пръв път Иван чуваше този силен
мъж, един от най-храбрите войници на
империята, да трепери в гласа. Имаше
нещо повече от една битка и един бунт.
770
Иван го гледаше и виждаше как се е
впил в пушката, а очите му подскачат
навсякъде в търсене на чудо. Орлов
имаше проблем. Но не с оръжието и не с
това, че ще загуби главата си като
пропадне бунтът. Далеч по-голям
проблем. Много по-голям. Екатерина…
Той бе влюбен в нея. Абсолютният
фаворит на двора, мечтата на всички
дворянки, носещия славата на неустоим
любовник, който бе минал през не е една
постеля. Славният наследник на дона
Жуана бе нещо съвсем друго. Човек като
всеки друг. Орлов не бе просто любовник
на Екатерина, каквато мълва се носеше.
771
Той обичаше своята царица. И сега щяха
да я убият пред очите му. Без да може
да направи нищо. Дори да хукне отчаяно
не би могъл и да умре пред нея.
Абсолютният пъкъл за истински
обичащия.
А и с това вълнение, не би могъл да
даде изстрел. И ръцете му щяха да се
разтреперят.
Гюнтер почти бе стигнал ъгъла. След
секунди щеше да настъпи развръзката –
за един бунт, за една императрица, за
един войник, който я обича, за една
империя…

772
 -Разстоянието е голямо. А и може да
ударим и нея. – каза Иван – Но има
шанс. Маноле… - обърна се той към
единия от спътниците си. – Маноле, само
ти имаш шанс…
Онзи, към когото се обърна трепна.
След което направи гримаса на
абсолютно неодобрение.
-От триста стъпки? Луд ли си, Иване?
– отвърна той.
-Никой друг няма шанс… Нямаме и
друг избор…
Орлов наблюдаваше изумен, и
донякъде отчаян, разговора.
Действително от ъгъла до мястото им
773
имаше около триста стъпки. Шансът да
уцелиш на такова разстояние бе
нищожен. А и мишената се движеше.
-В момента, в който мине ъгъла,
Гюнтер ще спре за малко. – каза Иван –
Ще види конюшните и острият му поглед
ще забележи скритите ни бойци. Тогава
ще спре за миг, може да се върне малко
назад, но ще спре пак. И ще понечи да
убие царицата. Тогава трябва да го
поразиш. В мига, в който не се движи… -
завърши идеята той.
В частта със спирането, Иван бе
съвсем прав. Никой не екзекутираше в
движение. Имаше някаква церемония –
774
да спреш, да опреш дулото, да кажеш
нещо. Особено на място, на което
мислиш, че няма враг наблизо. Гюнтер
нямаше просто да гръмне в главата на
заложницата си ей така в движение,
между другото. Тя не воюваше с него, не
бе част от боя. Тя бе осъден на смърт. И
бе царица. Ще спре и ще загуби няколко
мига.
-Не съм уцелвал никога от толкова
далеч… - каза Манол. – Никой не е
уцелвал. Мога да убия царицата. А може
и оловото да мине на двайсет стъпки от
тях. Пушката не мята толкова…

775
 -Знам, Маноле. Нямаме друг шанс.
Имаме един изстрел. Максимум два. При
това близки. Чуе ли изстрела, ако не го
порази, Гюнтер ще дръпне спусъка.
Затова стреляш първи ти, после аз. Ти
си най-добрият, винаги си бил… -
завърши Иван.
Манол действително бе най-добрият
стрелец на Задругата. Не бе толкова
изкусен в ръкопашния бой, там бе много
по-слаб от Ивана. Не бе усвоил толкова
добре и чуждите езици. Нямаше
умението да води преговори и да увърта.
Но бе най-точният стрелец от монасите-
воини. По едно време сред тях тръгна
776
шегата, че Манол лично язди куршумите,
докато те летят към целта. И ги води към
нея във всяка стъпка от пътя им. Иван бе
прав, че първият изстрел трябва да е
неговият. После, ако не уцели, ще
гръмне самият Иван. С много по-малък
шанс. Но така трябваше да е. Времето
щеше да е части от секундата. Нямаше
време Манол да вземе втора пушка и да
се прицелва. Два изстрела. Един след
друг. Първо Манол, после Иван.
Орлов гледаше цялата тази сцена като
на сън. Двама луди говореха да стрелят
по неговата царица от триста стъпки. В
живота си не бе виждал точен изстрел от
777
повече от двеста. Дори пруските
гвардейци не се обзалагаха на
разстояние повече от сто и петдесет. И
то най-добрите. Един единствен изстрел.
Триста стъпки. Евентуално втори. И
стрелецът сам казва, че това е лудост…
Иван премести пушката си и се
прицели. Манол зае своята най-важна
позиция и се превърна в един
неподвижен замръзнал дървен труп.
Малко преди да стане всичко, Иван се
обърна към Григорий:
-Ти няма да стреляш. Запази този
куршум за себе си…

778
 Но дори това не го извади от унеса на
отчаянието.
Гюнтер стигна до ъгъла, влачейки
руската самодържица. Като опитен
войник погледна първо внимателно.
Може и да му бе чист пътят, но винаги
изненади бяха възможни. Не видя нищо.
Пристъпи и се озоваха точно пред
конюшните. Успех. Последна минута, и
после тръгват към Петра. Портата вече
почти бе отворена. Няма да взима
карета. Яхват един кон и отлитат по-
бързи от вятъра.
Но забеляза някакво движение. Не
ясно. Откъм конюшните. Веднага
779
приклекна и повлече и пленницата си
надолу. След няколко мига бе наясно.
Чакаха го. Капан. Някой умен руснак,
сред всички бездарници, които водеха
тази битка, се беше сетил. И бе завардил
конюшните. Колко ли хора имаше?
Колкото и да бяха, едва ли щяха да са
по-малко от трима. Нямаше никакъв
шанс сам срещу трима. А бяха повече.
Бяха много повече. Сигурен бе.
Погледна към портата. Тя вече бе
станала безсмислена. За какво ти е
порта, ако нямаш кон.
Битката бе приключила. Оставаше му
само едно. Да изпълни последната
780
заръка на царя. И после да се погрижи за
войниците си. Ще ги събере на едно
място и ще се укрепят в двореца.
Можеха да издържат с дни. До тогава,
без царицата, дето опита да узурпира
властта, Петър можеше да се върне. И
да го спаси. Него и войниците му.
Дръпна грубо жената назад. Към
ъгъла. Онези от конюшнята го бяха
видели, и можеха всеки момент да го
нападнат. Това да водиш жена за
дългата и коса бе много ефективно.
Болката бе непоносима и жертвата се
подчиняваше безпрекословно. Всяка

781
жертва – крепостна, графиня или дори
кралица.
Хвърли я на земята. Наоколо нямаше
никого. Онези от конюшнята очевидно не
мислеха да излизат. А и вече не виждаха
какво става. Имаше време да стори
спокойно нужното.
-Това е краят на жалкия ти живот,
София… - каза той, назовававайки я с
истинското и моминско име. – Като каква
ще умреш – като еретичката Екатерина,
или като искрено вярващата София?
Помисли в кой Бог наистина вярваш… -
макар да пазеше руския цар, Гюнтер
очевидно възприемаше русите и тяхното
782
православие като еретици. Той бе тук в
служба на истинския си господар –
Фридрих. Пруският приятел на Петра.
Самият Петър пък искаше да е повече
германец и протестантин, отколкото
руснак и православен. Но царицата…
Кой ли знаеше…
Тя не каза нищо. Болеше я всичко,
лицето и бе цялото в кръв. Собствената
и този път. Вероятно вече вярваше
повече в православния Бог. Елисавета
бе успяла да я направи рускиня. Да я
накара да заобича народа, и да приеме
съдбата му за своя. Дошла тук като
германска принцеса, която се плашеше
783
от тези, дето се кланяха на иконите, сега
тя самата се кланяше. И искаше да
служи на вековната съдба на тоя народ.
Кой ли беше истинският Бог. Скоро щеше
да разбере.
Пищовът на Гюнтер се опря в главата
и. Дръпна езичето. Още миг. И край.
Проехтя изстрел. Царицата трепна. Не
усети нищо. След миг пищовът на
Гюнтер падна. И той се строполи, хванал
се за главата. Екатерина нищо не
разбираше. Само видя, че падналият за
малко си разтърси главата, после свали
шлема си и понечи да стане. Леко му се

784
виеше главата, но не беше мъртъв. Не
се виждаше и кръв.
Каквото и да бе станало, Екатерина
разбра едно. Имаше броени мигове да
се спаси. Грабна пищова на Гюнтера с
цялата си ярост, като една подивяла
котка, скочи отгоре му и започна да го
налага по главата. Дори не се сети да
гръмне. Удряше го, с цялата си женска
сила, доколкото и бе останала, с цялата
си омраза и злоба. Разби му носа, после
му разкъса бузата. Хвана главата му и я
удари в земята. Прати го в несвяст.
След това се обърна и отчаяно се
огледа. Къде да ходи, що да прави. Къде
785
бяха нейните, къде бяха прусаците?
Конюшнята. Бяха тръгнали натам, после
Гюнтер я дръпна обратно. Значи там
сигурно бяха русите. Трудно се изправи,
за да пристъпи натам. Тогава видя
спасението си…
-Ставай. – извика Иван на Орлова, все
едно той му беше началник, а не
обратното – Ставай веднага. Изправи се
да те види. – извика му това когато
Гюнтер падна, а царицата се нахвърли
отгоре му да накаже трупа в омразата си.
Орлов бе опитен войник. Последното,
което би си помислил, е насред битка да
се изправи в цял ръст на покрива на
786
сграда. Идеалната мишена. А битката бе
далеч от свършване. Побърка ли се този
българин…
-Ставай. Трябва да те види с пушка в
ръка. Трябва теб да види. – извика Иван
– Ти току що спаси царицата на цяла
Русия.
Едва сега Григорий разбра всичко.
Българите нямаше какво да искат от
Екатерина. Нямаше да получат онова,
което щеше да получи той. Нямаше
смисъл от спасител-българин. Но от
спасител - Орлов? Любимият на самата
царица. Това бе правилното. И Иван се
бе сетил хладнокръвно за него. Сетил се
787
бе, докато Орлов се унасяше в мъката
си. Разбира се, бе риск насред битката
да се изправи с пушка в ръка. Но за да
върне вярата на царицата в Русия, бе
нужно. Царицата трябваше да знае, че
Русия, руските бойци, руският Орлов я е
спасил. За да вярва в страната, която
щеше да управлява. Браво на този
българин…
Григорий се изправи. Държеше
пушката в ръка. Спусна се напред по
покрива и скочи от около шест стъпки
височина. Затича се към тази, която
считаше за изгубена.

788
 След миг царицата се озова в
прегръдката на онзи, когото обичаше. В
пълна безопасност. Припадна…

32.Капитан

Гюнтер не се оказа мъртъв. Сериозно

ранен, след като целият гняв на почти
мъртвата царица се бе стоварил на
главата му. Но не бе убит. Оловото на
Манола го бе уцелило по шлема. Заради
голямото разстояние, не бе успяло да го
пробие. Нямаше никаква рана от
куршума. Но ударът бе успял да го
789
зашемети. Да изпусне пищова и за
загуби няколко мига на земята. Там го бе
довършила женската ярост. Изглеждаше
като пребит в жесток уличен юмручен
бой. Като такъв се събуди в една от
казармите, заобиколен от верните си
войници. Неколцина от тях се опитваха
да го лекуват.
-Събуди се. – чу някакъв глас.
-Вдигай го веднага при царицата, както
ни наредиха. – отвърна друг.
-Дали ще може да ходи? – попита
първият.

790
 -Нареденото си е наредено. Ако не
може, ще го носят хората му. Немска
свиня… - каза вторият глас.
Възраженията на неколцина войници,
че командирът им едва е отворил очи, не
бяха зачетени…
Царицата не изглеждаше много по-
добре от похитителя си. За няколко часа
от излъскано бляскаво лице на
империята се бе превърнала в пребита
все едно от разбойници селянка. Бяха
успели да я почистят малко и докторът
да огледа раните. Вчесаха я, и я
преоблякоха. Накрая, за да отвлекат
вниманието от кръвта и охлузванията, и
791
сложиха царската корона. Получи се още
по-смешно – една пребита и окървавена
царица с корона отгоре. Махна я. После
каза да пуснат Орлов.
-Граф Орлов, спасителят на Руската
империя… - посрещна го с тези думи.
Монарсите обичаха да отъждествяват
себе си с държавата. Тя би оцеляла и
без тях, винаги щеше да има монарх. Но
не и в собствените им мисли.
-Граф Орлов, ако някога стана такъв, е
просто ваш покорен слуга… - отвърна
както се очакваше смирено той.
-Разбира се че ще станеш, Григорий –
царицата се опитваше да се контролира,
792
но се разрида. Емоцията не я бе
напуснала. Тя все пак винаги бе била
благородничка, цвете израсло под
похлупак, и в разкош. Никога не бе
помирисвала барут, и не бе участвала в
битка. А най-малкото за собствения си
живот. – Благодаря ти Григорий,
благодаря ти от сърце…
-Спасих своето сърце, не твоето,
Екатерина. – отвърна той - Пазех един
куршум за себе си. Последният. И да бе
успял, Гюнтер нямаше да ни раздели.
-Благодаря ти. – царицата избърса
сълзите си – Ще станеш граф, а после

793
ще спасим и Русия… Покани сега
приятелите си.
След малко влязоха Иван и двамата
монаси-воини.
-Това са гвардеецът Иван и двама от
четиримата му другари, които дойдоха от
България да помогнат. – каза Орлов –
Без тяхната помощ начинанието ни бе
обречено. Без помощта на Иван,
царицата бе обречена. Те те спасиха,
така както и аз…
Българите не казаха нищо. Само леко
се поклониха. На Иван му бе за втори
път да се явява пред руска императрица.

794
 -Иван постъпи в гвардията, по
препоръка на княз Ростислав. Успял да
спаси дъщеря му Галина от турския и
господар…
-Впечатляващо! – каза Екатерина – А
сега е спасил и майката на цяла Русия…
Този път Иван отговори:
-Смирено отричам това, царице.
Грешите. Григорий Орлов спаси Русия. С
Божията помощ…
Орлов, логично не каза нищо.
Императрицата даде знак, че очаква
повече.
Иван продължи:

795
 -В решителния момент всичко бе
загубено. Приятелят ми Манол е най-
точният стрелец, който познавам. Но той
каза че е невъзможно от толкова далеч
да стреля. Имало риск да уцели вас, а не
Гюнтера. А щом Манол отказа, и аз
нямах шанс. – обясни Иван. След това
спря за миг, за да придаде повече тежест
на следващите си и най-важни думи – В
този момент Григорий просто грабна
една пушка и стреля. Мислехме го за
безумец. Но с храбростта, и с Божията
помощ, ви спаси…

796
 Екатерина погледна към Орлов. Онзи
само леко кимна, за да потвърди, без да
прекрачва границите на скромността.
-Григорий ще получи цялата
благодарност на империята за
храбростта си. – каза царицата – Но и
вие сте били там, били сте се заедно, а
след това сте го прикривали докато е
тичал към мен, за да ме предпази от
други куршуми. Вие също сте герои на
империята. Ще бъдете наградени. –
След това погледна към Григорий -
Орлов, можем да направим и останалите
българи гвардейци. Доказаха се като
безрезервно лоялни…
797
 -Ще бъдат много полезни на
империята. – съгласи се Орлов.
Но не и Иван:
-Царице, честта е огромна, но едва ли
тя е желанието на приятелите ми. Те са
тук по моя молба, за да ми помогнат.
Имат приятели и семейства в България.
Аз съм в гвардията по свое желание. Но
те си имат друго място в живота…
-Нека вземат семействата си и да
дойдат тук. Нима в България им е по-
добре от в Петербург? – попита
царицата.
Иван въздъхна и каза:

798
 -Всеки има свое щастие в живота. Тези
хора крепят България, и и служат там, в
самата нея. Но ако един ден руските
войници стъпят на нашата земя, моите
приятели няма да са по-щастливи от
нищо друго…
Екатерина се усмихна:
-Не мога да обявя война на султана,
дори като израз на висша благодарност
за собствения си живот. Ще загинат
много хора…
-Ние не искаме да го правиш, царице.
– отвърна Иван – Ние само казваме, че
българите мечтаят за свободата си, и
вярват, че именно Русия ще им я донесе
799
един ден. И това днес да помогнем на
Русия, е най-голямата благодат. Моите
хора не искат нищо в замяна. Така както
аз не поисках нищо от княза за дъщеря
му…
-Много благородно. – каза царицата –
Какъв народ? Колко по-недостойни от
него са свободни, и дори владеят
света… Но няма да си тръгнете с празни
ръце. Тези – четиримата ти приятели,
винаги при нужда, ще могат да поискат
помощта на Русия. Ако трябва, и са
преследвани, и да дойдат тук. А сега ще
си тръгнат с по два от най-добрите ми
коне и по сто гроша.
800
 -Много щедро, господарке… - отвърна
Иван.
След което Екатерина попита:
-А ти, какво искаш, Иване? Каква е
твоята награда – за това, че помогна на
братята Орлови, помогна на мен, и
помогна да съм жива? Ти си гвардеец, и
можеш да получиш много…
-Не е в сърцето ми да искам, царице.
Това си е твой избор…
В този момент Орлов се приближи до
нея и за няколко мига и прошепна нещо.
На края на шепота прекрасна усмивка
огря охлузеното лице.

801
 -Григорий ми каза какво най-много
искаш, Иване. Това дори една царица не
може да ти даде. Но може да помогне…
Иван се смути, но се досети какво е
прошепнал Орлов. Очевидно тайната,
която беше между тях двамата и
предната императрица, стана между тях
двамата и новата императрица. Нищо, че
Елисавета го бе заклела за друго.
-В следващата една година ще трябва
да прегледаме гвардията, и да я
променим, за да я направим лоялна. –
каза царицата – През това време ти ще
бъдеш моите уши и очи в нея. И ще ми
докладваш лично, дори не през Орлов,
802
лично на мен. На всеки седмичен бал… -
каза щастлива Екатерина, и добави – Ще
получиш за целта чин капитан, и ще
имаш постоянна покана…
Иван леко се изчерви, но вече бе
започнал да се учи да овладява тези
състояния. Царицата му осигуряваше
достъп по двореца, където обикновен
гвардеец би могъл да стъпи, само ако бе
на пост. Чин капитан и покана за
задължително присъствие на бала.
Вкарваше го във висшето общество.
Вкарваше го при Галина…
-Само внимавай с благородните
девици, Иване. – завърши царицата –
803
Внимавай с тях, не ги докосвай, защото
дори аз не мога да задължа дворянка да
пристане на войник без произход…
Иван се поклони. Разбра напълно
посланието. Не че се интересуваше от
дворянките. Та той дори не познаваше
дори една дворянка. Но Галина не бе
дворянка. Тя не бе благородна девица.
Тя бе незаконородена. Очевидно
царицата го подканяше да и обърне
внимание, без да се разсейва с други…
-Благодаря най-смирено за щедростта
на Империята, царице. – каза заедно с
поклона Иван и се накани да излезе.

804
 -Орлов, изпрати приятелите ни, и
после ела да се оправим с Гюнтер… -
нареди царицата.
Орлов последва Иван.
Когато го настигна, онзи го чакаше в
коридора. Сам. Бе отпратил другите
двама.
-Играеш си с мен като с коте в тези
неща, Григорий… - каза Иван.
-Както ти си играеш с мен в бойните
дела, Иване… - отвърна Орлов.
-Но това ще се промени, Григорий…
-Ще се промени? – възкликна най-
личният любовник на двора – Ще се
радвам да те науча и да се промени. Ще
805
се радвам да си ми съперник. Достоен
съперник.
-Не, Григорий, то вече се промени. –
отвърна Иван - Ти разбра слабото ми
място, а днес аз разбрах твоето…
Разбрах твоето, и то е същото като
моето…
Орлов трепна. Знаеше много добре
слабото си място. Само той го знаеше.
Никой дори не подозираше колко раним
може да е там славният любовник
Григорий Орлов. И днес в битката трябва
да се бе издал.
-Сега ще сме квит, Григорий. – каза
Иван – Сега вече нямаш предимство
806
пред мен в боя… - и се усмихна с онази
неподражаема балканска усмивка, която
се появяваше, когато някой от
полуострова бе истински доволен…
Руснакът успя само да каже:
-Бързо се учиш, разбойнико… Бързо
се учиш…
След което се обърна и се върна при
своята царица.

31. Подарък от царицата и Господа

Бога

Краят на бунтовната хиляда

седемстотин шейсет и втора
807
наближаваше. Годината, в която Русия
имаше трима самодържци. Едно време в
Рим бе имало такава година – наричаха
я “годината на четиримата императори”.
Бурни времена, в която височайшите
глави се бяха превърнали в най-
евтината стока. Но в Русия не стана
съвсем така.
Това си мислеше княз Ростислав,
докато пътуваше към Петербург. Бе
получил тайно писмо от Екатерина да се
яви лично при нея. Не очакваше нищо
ново. Поредният монарх, който търси
подкрепата на дворяните. Едва ли щеше
да го вкара в личния си кръг. Това
808
ставаше бавно и с трупане на доверие. А
той бе вече над шейсет. Нямаше време
за ново трупане на доверие. Може би
синът му – Владимир – бъдещият княз…
Няколко години активна служба
оставаха на Ростислава. Години, в които
царицата щеше да се укрепва. Затова го
викаше, бе повече от ясно. Но всъщност,
държавните дела все по-малко го
интересуваха. Вече повече се радваше,
че ще види сина и дъщеря си. Петербург
имаше уникалната сила да откъсва
децата от родителите им.
Но писмото на царицата бе
категорично. Право в Царското село.
809
Никакви отклонения. Затова и
семейството щеше да остане за по-
късно. Ростислав, като всеки истински
руски дворянин, бе слуга първом на
империята, после на рода си.
Въведоха го почти веднага при Нея.
Малко се изненада. Обикновено дори
най-високопоставените царедворци
изчакваха. Така се демонстрираше
превъзходството на монарха. Но той
влезе веднага. Трябва делото да бе
наистина важно, и спешно…
Като го видя, царицата стана. Не бе
сама. Там бе… Владимир. Усмихна се…

810
 -Радвам се да видя най-достойния
княз на Русия. – каза Екатерина.
Ростислав смирено сведе поглед и
каза:
-Най-достойният е княз Павел, твоят
син, и пръв сред руските князе…
-Павел има цялото бъдеще да се
докаже. – отвърна царицата – Но днес
тук е вече доказал се, и труден за
достигане…
-Щом това мисли царицата, приемам
го с чест… - каза князът. – С какво мога
да помогна, извикан по спешност в
Петербург.

811
 Този път не получи отговор веднага.
Думите трябваше да са по-тежки.
-За радост на Русия, не е война, няма
и заговори. – каза Екатерина.
Тъй като до момента никога руски
монарх не го бе привиквал по добър
повод, Ростислав се изненада. Само
погледна остро, после към сина си. Той
направи тънка усмивка.
-Ростиславе, злоупотребихме с
държавната власт и със заповедите за
спешност, като благодарност към твоето
семейство… - каза Екатерина. – Дойде
момент, в който ти трябваше да дойдеш,
и бързо, без да знаеш защо. Готвим
812
подарък за един наш много верен човек,
и искаме да стане за Нова година. Само
ти можеш да му го дадеш…
Ростислав се огледа. Освен царицата
и сина му, нямаше никой друг. Нито на
бюрото, нито из вещите имаше нещо,
което да подсказва за какво иде реч.
-Помогнете да се досетя, царице.
Може възрастта да не ми позволява… -
каза князът.
Царицата направи някакъв знак и
рече:
-Ето той ще ти каже…
Отвори се една странична врата и от
там влезе един офицер. Когато се
813
доближи, Ростислав го позна. Бе
променен с тази униформа, лъскав,
красив. Но бе същият. Иван.
-Граф Орлов ме праща, търсели сте
ме, Ваше Величество. – каза гвардеецът.
Той също позна Ростислава.
Царицата стана, замислено замълча, и
после каза:
-Капитан Иван. Така те наричат, нали.
И аз така те наричам – капитан Иван.
-Да, царице, така ме наричат, макар да
имам и бащино име…
-Бащиното ти име си е твое, но в Русия
не е много прието такова. – продължи
лукаво Екатерина – Затова мислим, че
814
войник с такъв принос към империята,
трябва да има истинско, и славно руско
име.
И Иван, и Ростислав всъщност бяха
извикани при царицата без изобщо да
знаят за какво. Но намекът и доведе
определени предположения…
-Говорихме тук с приятеля ти
Владимир. – продължи царицата – Той
каза, че княз Ростислав те счита за свой
син…
-Иван е равен на мой син, царице?
Така е. Той върна най-скъпото ми в
живота, и колкото и да ми остава, винаги
ще съм му благодарен… - каза князът.
815
 Царицата продължи:
-Владимир каза и, че може да стане
твой брат, така както се става най-
добре…
Иван се смути. Досещаше се вече
какво му бяха приготвили, но той самият
не бе съвсем готов. Не очакваше точно
така да се случи. И съвсем не толкова
бързо. Точно сега.
-Нова година е, Иване. Поискай от
княза Ростислава името му. Пътувал е
толкова дни, за да ти го даде…
-Името му? – попита Иван.
-Името? – с него извика и князът.

816
 Самата царица бе красива жена, а
когато се усмихнеше грееше като
слънце, което не можеш да гледаш…
-Разбира се, Иване. Направи го.
Империята ще благослови това. Това е
подаръкът ни за Нова година за нашия
храбър войник… Направи го. Трябва да
го направиш пред баща и…
Иван леко отстъпи назад. Изненадата
бе огромна. А изглеждаше и всичко бе
организирано от царицата, като князът
също изобщо не знаеше. Екатерина си
разиграваше театър на сватовница,
играеше си с чувствата и на Ивана, и на
Ростислава…
817
 -Няма да има друга, Иване. Знаем за
срещите ти. – Свали картите царицата.
Приличаха на каре аса. – Нищо не
можеш скри от графа Орлова. Не и в тия
дела в двореца. За тях той знае всичко…
По усмивката на лицето на Владимир
личеше, че и той е в играта, и я
одобрява. Вероятно заедно я бяха
замислили. Князът мълчеше объркан, и
какво ли бе в сърцето му…
-Не можеш да се ожениш в Русия, без
бащата на булката да е съгласен. – каза
царицата – Не можеш да се ожениш за
Галина, без да питаш Ростислава.

818
 Иван не знаеше какво да каже.
Промълви:
-Граф Орлов сигурно знае всичко. Но
аз не съм готов още. И тя не е готова.
Изобщо не сме говорили за това…
Екатерина вдигна един звънец и го
разклати.
-Попитай я тогава? Едновременно нея
и баща и… - каза тя.
Поредна странична врата се отвори и
от там влязоха… Орлов и Галина.
-По ваша заповед, доведох
придворната Галина, Ваше Величество.
– каза графът.

819
 Като видя събралата се група – баща
и, брат и, и Иван, и греещото лице на
императрицата, Галина веднага се
досети за какво иде реч. Прималя и. Но
здравата ръка на Орлова я подпираше.
-Хайде, Иване… - каза Екатерина –
Поискай най-ценното на княза
Ростислава. Всички сме тук…
И всички погледи се отправиха към
него. Иван, объркан и изненадан. Галина
тук. Подаръкът на императрицата за
Нова година. Та той не бе сигурен дали
за следващата Нова година ще се
осмели. Имаше нещо, на което нито
Задругата, нито някой друг можеше да те
820
научи. Винаги го научаваш сам.
Обикновено по трудния начин. Но
Задругата го бе научила на нещо друго –
когато най-си объркан и не знаеш,
смелостта е единствения ти път. Няма
друго какво да направиш. Тогава бъди
смел, какъвто никога не си подозирал, че
можеш да бъдеш.
Иван погледна право в очите
Ростислава. Княжеските бяха започнали
да събират сълзи:
-Княже Ростиславе, смирено моля да
ми позволите да се оженя за дъщеря ви
Галина. Сърцата ни вече са едно цяло,

821
позволете ми да стана ваш син, равен на
Владимира…
Ростислав избърса очите си. И
пристъпи съвсем бавно. Каза:
-С това ли се занимава царицата
вече? Сватовница…
-Когато е важно за царицата… -
отвърна тя.
Подир което князът се обърна към
Иван:
-Върна ми детето, за да ми го
вземеш… Каква ирония…
После погледна към момичето:
-Кога го решихте… - попита той.

822
 Галина всъщност нищо не бе
решавала. И тя самата не знаеше кога
ще дойде времето съвсем новопостъпил
капитан, без благороден произход, да
може да говори с един от най-важните
князе на империята. За дъщеря му…
Отвърна:
-Сърцата ни сигурно са го решили още
като хайдутите ме освободиха. Но това
тук, това тук не сме го решили ние. Нищо
не сме решавали. Това е дело на
царицата, и на Орлова…
-И на брат ти… - допълни Екатерина.
Князът погледна пак към Ивана. И
каза:
823
 -Ти нямаш произход, но си по-достоен
от всички руски дворяни. Никой не би
могъл да заслужи повече Галина от теб.
И след като и тя те обича… след като и
тя те обича, тогава бащината
благословия е само за да се изпълни
Божията воля… Иван. Иван
Ростиславов, зет на княз Ростислав.
Можеш да ползваш името ми вече…
Със строга управляема стъпка, Иван
се приближи и целуна ръката на княза.
-Няма да бъда дворянин. И Галина
няма да бъде. Но ще служа на
империята както ти си служил. И името

824
Ростиславово ще стане още по-голямо…
- каза българинът.
Екатерина плесна радостно с ръце:
-Значи на Ивана за храбростта му тази
година, империята се отблагодари.
Подарихме му невеста за Нова година…
- каза тя, и добави – Тържеството от мен.
Ще има и царски подаръци…
Всички се засмяха, а Галина се озова в
прегръдките на любимия си…

1395
Унгарците нямаше да дойдат тази
година. Отбраната на крепостта ставаше
безсмислена. Здравите и яки зидове на
825
Никопола никога нямаше да бъдат
превзети от турците. Но хората вътре
щяха да измрат от глад. А не това бе
целта на царя. Целта му бе да спечели
време. Да удържи, докато дойдат
Сигизмунд и кръстоносците. Не че щяха
да спасят България. Те бяха поредните
наивни души, които си мислеха, че могат
да променят нещо. Но щяха да спечелят
време. Още няколко години, в които да
расте и укрепва онова, което един ден
щеше да сломи поганците. Още няколко
години, в които да може да събира пари,
и да ги оставя на скрито, да превръща
българи в евреи, венецианци, и в гърци.
826
Да купува дюкяни и да учи на търговия.
Търговията бе новото оръжие, на нея
щеше да се крепи всичко в следващите
векове, тя щеше да издържа
начинанието му за пренасяне на
България от второто и царство, към
третото. Кога ли щеше да дойде
третото?
Но поредно отлагане нямаше да се
получи. Бе благодарен на Господа за
всичко получено да сега. Изглежда
идваше краят на измъчения му живот…
Шишман свали от главата си царската
корона и я подаде на един от слугите си.
Тази корона бе от чиста тенекия вече,
827
нямаше нищо ценно по нея. Изкусен
фалшификат, който щеше да разочарова
турците. Истинската бе отдавна
претопена и вляла се в съкровището на
Задругата. Сега с това злато търгуваха и
трупаха печалби, обучаваха тайните
воини, откупуваха си благоволението на
бейове. Но все пак, макар и тенекиена,
това бе българската царска корона.
Символът на България. И тя нямаше да
бъде на главата му в последното и
задължително унижение.
Царят нареди да отворят вратите и
пристъпи сам. Затвориха ги след него. С
бавна крачка, невъоръжен се отправи
828
към победителя. Стотици лъкове се бяха
прицелили в него, в очакване на повод
да пусната стрелите си. Или на заповед
да ги пуснат. Но и двете не дойдоха.
Никой и не дойде да хване победения,
нито да го завлече към стана. Турците
познаваха Шишмана, а това вече се бе
случвало няколко пъти. Войниците се
отместиха и направиха пътека. Зад царя
без корона, тръгнаха трима еничари.
Победителят го чакаше с обнажен
ятаган.
Когато стигна до него, царят смирено
сведе поглед и после коленичи. Каза:

829
 -Оставям се на милостта и
великодушието ти, Баязиде, най-славен
от всички царе на Земята. Заклевам се
във верността си като твой васал…
Тези коленопреклонни слова вече му
бяха спечелили 2 години, след падането
на Търново, и бяха последен не много
обещаващ опит, за извличане на полза,
след като стана ясно, че унгарците няма
да дойдат навреме.
Султанът се усмихна язвително:
-Вече четири пъти така ми се кълнеш,
Шишмане. Изглеждам глупак дори в
собствените си очи, че ти вярвах, и бях
толкова милостив…
830
 На което победеният отвърна отново с
приготвени слова:
-Не беше само моя волята за
случилото се, Баязиде. Аз съм един
сламен цар. Болярите ми са по-силни от
мен дори. Те те мразят повече от всичко,
и те ме накараха. Винаги съм бил в
сърцето си твой верен слуга. – отвърна
Шишман.
Но и тази измама нямаше никакъв
шанс. Знаеше го и самият Шишман.
Просто бе длъжен да опитва до
последно. Всеки спечелен месец носеше
по няколко стотин златни монети на

831
дванайсетте апостола, които бе създал
да го наследят.
-Брат ти, Срацимир, изглежда се
справя по-добре с болярите си. Никога
не ми е изменял. – каза Баязид, и добави
– Затова от тук насетне, мисля да имам
само един български цар като васал…
Като видя, че театърът вече не може
да се случи, и като бе щастлив, че все
пак няколко пъти се бе случил, Шишман
се изправи. Шум се надигна сред
войската. Нечувано и невиждано – някой
да се изправи пред султана, без онзи да
му е наредил. И не само се изправи, но и
главата му вече не беше сведена…
832
 Изненада се дори Баязид. От къде
изведнъж у този многократно
побеждаван и унижаван цар, се бе
появила подобна смелост.
Султанът вдигна меча си и го опря в
гърлото на Шишмана. Каза:
-Този човек е много милостив към
ятагана ми. Подава си по-добре главата,
да не би да пропусна…
Сред войниците се разнесоха смях и
подигравки.
Тогава Шишман каза нещо загадъчно:
-Прав си, Баязиде. Милостив съм към
ятагана ти. Защото преклонена глава
дори той не би могъл да отсече…
833
 Султанът отстъпи леко назад. Сякаш
нещо го удари в главата, но не можеше
да разбере какво. Сякаш самият Аллах
му каза нещо с тия думи, а след това
замъгли съзнанието му, за да не ги
разбере. Баязид за миг се уплаши.
Когато не разбираше нещо, но
разбираше, че е казано нещо важно, се
объркваше и страхуваше.
-Какво каза? Повтори на своя
господар…
Шишман се усмихна. Трябваше да
довърши посланието като заслепи
напълно победителя. Повтори, но вече
весело:
834
 -Казах, Баязиде, че преклонената
глава е по-силна от ятагана ти, защото
тази глава нищо не я сече…
В този момент страхът на султана се
превърна в радост и веселост. Една
изкусна маневра, която Шишман бе
заимствал от същото онова познание, с
което съгради Задругата. Маневра на
думите и на измамите, с която превърна
най-силното си оръжие в обект на
презрение и подигравка. Превърна го в
неоткриваемо и невидимо. Преклонената
глава бе онова, което щеше да спаси
българите, додето се съвземат, и после
щяха да бъдат пробудени от Задругата.
835
Но сега първо Баязид разбра, че Аллах
му казва нещо важно, а после реши, че
всичко е само причина да се подиграе на
победения.
-Моят роб, цар Шишман, твърди че не
съм можел да му отрежа главата ако е
клекнал и приведен… - извика Баязид, а
сред армията му нямаше ни един, който
да не се смее – И е прав цар Шишман,
прав е, братя мои правоверни. Ако не ме
бе лъгал толкова пъти, и ако би си
държал главата преклонена, прав е –
нямаше да я отсече ятаганът…
След тези думи, сред наблюдаващите
не остана нищо друго освен присмех и
836
презрение. Презрение, което от този цар
щеше да се прехвърли на неговия народ.
Комуто бе отредена съдбата на
последен роб и унизен, изхвърлен от
света и историята, и достоен само да
слугува. Цикълът бе затворен. Турците
приеха преклонената глава като
заслужено унижение, и никога нямаше да
се досетят, че тя е мъдър замисъл. С
това мисията на Шишмана бе
завършена.
-Време е да падне последната
българска изправена глава, Баязиде… -
каза царят.

837
 Баязид го погледна. Изпита известно
уважение. Шишман толкова пъти се бе
унижавал, но накрая някак искаше да
умре изправен. Сигурно бе така, защото
нямаше избор, нямаше спасение. Какво
друго му оставаше, освен да умре прав…
Всичко това се развиваше досами
водите на реката. А на другия и бряг
петима души стояха и гледаха. Не
чуваха нищо, но по видимото се
досещаха. Така когато шумотевицата на
другия бряг притихна, собствените им
сърца се свиха. Шишман стоеше
изправен, а Баязид надигна за пореден
път ятагана си. В този момент, вероятно
838
бе възможно бърза стрела да порази и
турчина, и двамата владетели да поемат
заедно към отвъдното. Точно като Лазар
и Мурад. Но Шишман сам бе наредил
това да не се случва. „Баязид не
заслужава това. Той ще бъде наказан по
друг начин. Той е самозабравен
владетел, това го прави глупав. Ще
дойде момент, не знам кога, но ще
получи суров урок. Аз няма да го видя,
но ви заклевам вие да го видите…“ –
това им бе наредил, и тези четирима
най-славни български бойци, заедно с
Мирчо Стария – владетелят на Влахия,
стояха и гледаха края на последния
839
български цар. Един от тях държеше
сокол.
Когато острието се завъртя, соколът
бе пуснат. Царската глава се изтърколи,
а подир миг се свлече и тялото. Турците
се развикаха победоносно, а от зъберите
на крепостта се разнесоха викове на
отчаяние и плач.
Соколът бе добре обучена ловна
птица. Бързо прелетя през реката и се
озова точно над Баязида и посечения
български цар. Пусна една бяла
българска роза отгоре и тя падна точно
върху Шишмана.
Баязид извика:
840
 -Каква е тази птица! Убийте я.
Соколът бе полетял обратно. Стотици
лъкове се вдигнаха. Но в този миг
няколко стрели прелетяха от другия бряг
и паднаха близо до султана. Той се
прикри, армията му вдигна щитовете си
да се защити. Помислиха, че някой ги
напада. Това спечели няколко мига,
които позволиха на сокола да отлети.
Розата се съедини с кръвта на царя…
-Свърши се. – каза Мирчо, когато
птицата кацна отново на рамото на един
от четиримата – Отиде се славният цар
Шишман. Сега България е в наши ръце.
Но българите го погледнаха строго:
841
 -Няма вече България, Мирчо. В твои
ръце е Влахия. Пази я доколкото сили
имаш… - каза единият.
-Влахия е България, сега аз съм
българският цар. Ще разчитам да ми
помогнете да отмъстим за Шишмана…
-България вече няма цар, Мирчо… -
каза друг от четиримата.
-Но как? Шишман сам ме направи
деспот на Влахия. Дори да не съм аз,
при мен са царицата и синът му. Той е
сега българският цар!
Онзи със сокола се доближи и каза:
-Чуй ме добре, Мирчо. България вече
няма цар. Ти не си ни цар. Царицата не
842
ни е царица. Това бе волята на
Шишмана. За България вече няма да се
грижи цар. Нито ти ще можеш да се
пребориш със султана.
-Но какво става? Аз съм господар на
Влахия, аз съм най-близкият след
Шишмана. Като той си отиде, вие трябва
на мен да сте верни! – каза мощно
Мирчо.
И получи единствения възможен
отговор:
-Никой цар, деспот или болярин не
може да знае какво става. Нито ти, нито
царицата, а най-малкото синът. Всеки
като тях ще се изкуши ако знае. Затова
843
царят каза никой да не знае. Съдбата на
България минава в нейния народ.
Съдбата вече няма да е у болярите и
първенците… - каза господарят на
птицата.
-Но народът? Народът бе поробен,
беден е, убит от болести, съсипан? Какво
ще може да направи…? - отчаяно попита
Мирчо.
Четиримата се бяха качили на
конете…
-Царят му вярваше, вярвай му и ти,
деспоте Мирчо… Нека Господ се смили
над Влахия и ако може да я отмине
горчилката на България… - това бяха
844
последните думи, които Мирчо чу от
великия воин Елемаг. Никога вече и не го
срещна.

32.Тринайсетият брат
Отминалата година бе най-успешната,
откакто Игумена бе станал част от
Задругата. Първо като редови неин
сговорник, и това бе продължило близо
петнайсет години. После и като посветен
в най-висшата и тайна – да бъдеш един
от дванайсетте. Това бе отчело вече
други двайсет години. И във всичкото
това време, той не бе виждал толкова
успешна година.
845
 Задругата за пръв път успя да спечели
благоволението на руски княз, намиращ
се в най-висшите нива на властта. Успя
да внедри свой шпионин в
императорската гвардия. Успя да се
замеси с решаващо участие дори в
случилия се преврат, което спечели по-
висок военен чин за този шпионин, както
и благодарността на самата нова
императрица.
В същото време, умелата игра на
Велко в Цариград бе му докарала почти
неограничени възможности за търговия в
Крим, а съвсем скоро щеше да му донесе
търговския път през Варна. Везирят
846
Мехмед се бе издигнал, след
изключително навременното
предупреждение до Падишаха за
събитията в Русия. Задругата бе
получила човек, комуто можеше да
влияе съвсем близо до султана.
В една и съща година пробив и в
Петербург, и в Константинопол. Това бе
немислимо.
Но разбира се, най-важното случило
се, бе далеч от имперските столици. То
си ставаше от само себе си, то бе
народната еволюция на българите. На
възстановения из целия полуостров
народ, чиято жизнена сила вече търсеше
847
нови хоризонти. В тази съдбоносна
хиляда седемстотин шейсет и втора,
Задругата бе започната да осъществява
финалната си мисия. Бе започнала да
пробужда народа. Братята бяха със
свити сърца на къде тръгват. Но
колебание нямаше.
Още преди да удари дванайсетия час
на последния ден на декември,
ръкописът на Паисий вече имаше
седемнайсет преписа. И монаси-
проповедници на Задругата обикаляха
да го разпространяват. Паисий знаеше
само за три от тях. След време
неминуемо щеше да се срещне с някой
848
от другите. И щеше да го отдаде на
саморазпространението. Нямаше да се
досети, че някой усилено организира
преписване и пуска свещеници из
далечни от него територии, в които той
вероятно би минал след години. Щеше
да реши, че от уста на уста, от книжка на
книжка, делото само се гради. Но тази
заблуда бе благословия…
Чу се тропот на копита и малка
шумотевица навън. Велко бе пристигнал.
Когато отвори вратата и влезе, Викентий
тъкмо поставяше на масичката един
доста древен и загадъчно изглеждащ
сандък. Погледна го с интерес.
849
 Игумена каза:
-Добре си дошъл, Велко. Благодаря че
се отзова веднага…
-Сега в Цариград нямам много дела,
но за Задругата винаги бих се отзовал,
дядо Викентие… - отвърна Велко.
-Добра година, нали Велко? – каза
старият, държейки ръцете си връз
сандъка.
-Най-добрата, откакто се помня, дядо
Викентие. Годината на чудесата… - каза
младият и все повече гледаше към
сандъка. Погледът му съдържаше
въпрос.

850
 Но всъщност, самият Игумен го
подканяше да зададе този въпрос.
-Значи, Велко, ти как би ме оценил
тази година? Справих ли се добре като
пръв в Задругата?
-Аз да те оценя? Кога е било това? –
изненада се Велко.
-Защо да не можеш да ме оцениш,
Велко. И аз съм човек…
Младият се замисли, сетне каза:
-Разбира се, че се справи
превъзходно, дядо Викентие. Извадихме
и малко късмет с тази руска девойка. Но
се справи добре. Надявам се да кажеш
същото и за мен, и моите усилия…
851
 Игумена замълча за малко. Сетне
раздвижи ръцете си и извади от пазвата
си един ключ. Вкара го в ключалката на
сандъка.
-Нали знаеш, Велко, че аз не винаги
съм бил начело на Задругата…
-Знам, дядо Викентие. Имало е други
славни хора като теб, а корените и са
някъде в миналото, което и ти самият не
знаеш къде е… И ще има и други славни
след теб…
Ключът прещрака. Сандъкът бе
отворен.

852
 -Всъщност, Велко, аз знам цялото
минало на Задругата. Знам точно от кога
започва и кой я е създал…
Велко се изненада. Задругата
съществуваше от векове – това знаеше
със сигурност. Вероятно бе създадена
някъде през Второто царство. Може би
към края му. Целта и бе да съхранява
българския дух. Да готви народа за
бъдещата му свобода. Но нищо повече
от това не бе известно. Само, че много
внимателно се подбират хората, и след
време – най-достойният наследява
водача. Засега Велко все още не се
считаше за най-достоен…
853
 -Велко, Задругата е нещо много по-
различно от това, което си мислиш, и
което знаеш. Но не би могъл да знаеш
повече преди днес. – каза Викентий,
повдигна капака и извади един лист от
вътре. Изглеждаше доста стар, повече
приличаше на древен свитък, пергамент.
-Задругата, Велко, е основана от цар
Иван Шишман. Последният български
цар…
-Шишман? Той не е последният. – каза
Велко – Последният е брат му
Срацимир, а други считат че е
Добротица или дори Фружин…

854
 -Шишман е последният български цар,
който заслужава името цар… - каза
Игумена.
Тук Велко възрази. Познаваше доста
добре историята, дори по-добре от този
монах Паисий, който бе написал и доста
погрешни неща в своята книжка…
-Шишман не се счита за много
успешен. Не може да се мери със
Симеона или с Асеневците. По-скоро се
счита за допуснал много грешки,
разделение на България и отслабването
и… - каза младият.
Игумена погледна строго изпод вежди.
После рече:
855
 -Зная, че познаваш добре историята,
Велко. Сега ти казвам истинската
история. Тази, която само Задругата
знае. Шишман не е глупав владетел,
нито е допуснал много грешки. Той се е
справил по най-добрия начин, спрямо
условията, в които е царувал. И именно
благодарение на него днес я има
Задругата…
След тези думи, Игумена подаде листа
на Велко. Онзи го взе. Това бе документ
за купуване на дюкян във Венеция. Най-
отдолу стоеше подписът. На някой си
„Петър“. Но почеркът не можеше да бъде
сгрешен. Бе го виждал на толкова
856
документи. Това бе изписано от ръката
на Шишмана. А годината бе 1393-та.
-Шишман е купил дюкян във Венеция?
Точно когато Търново е падало… -
възкликна Велко.
-Да, Велко. Купил е там, купил е и на
много други места. Дарил е хиляди
златни монети на проверени
манастирски хора. И е отделил най-
добрите си бойци, да излязат от войните
и да започнат на тихо и тайно, да
обучават монаси в българските бойни
умения. Всичко, което виждаш днес
пораснало и процъфтяло, всичко това е
започнато от него. В сандъка ще
857
намериш много подобни документи и ще
разбереш цялата истина.
Велко гледаше документа. Повече за
да спечели време да мисли, отколкото да
чете.
-Шишман е основал Задругата? Значи
главата на Задругата е българският цар?
Ти си българският цар? – изрази мислите
си той.
Игумена се усмихна:
-Не, Велко, аз не съм цар. Задругата
няма цар. По друг начин е направена. И
със сигурност нямам никаква царска
кръв…

858
 -Но властта ти над нас е почти
абсолютна. Всеки от нас ти е
безрезервно верен. Защо, след като
започва от цар, и сега да не е цар?
-Защото, Велко, такава е волята на
последния цар. Задругата няма цар. Но
съвсем скоро ще разбереш далеч по-
важни неща за нея. Точно затова съм те
извикал…
Велко вдигна поглед. Игумена не беше
чак толкова стар. Едва ли го бе извикал,
за да му предаде ръководството. Но
всъщност той не говореше за
ръководство. Говореше сякаш за далеч

859
по-големи неща. Велко започна да се
озадачава…
-Ще имаш много време да преглеждаш
сандъка, Велко. Там е всичко, което
трябва да научиш. Но тази вечер съм те
повикал, за да ти кажа сам най-важното.
Игумена спря за малко, бе необходимо
винаги да се спре преди важното. Сетне
продължи:
-Най-важното, Велко, е че аз не съм
глава на Задругата. Тя няма глава. Така
е рекъл Шишман, и така е от близо
четиристотин години.
-Как не си глава? А кой е тогава? Има
ли и други над теб?
860
 -Велко, Задругата изобщо не е това,
което си видял. Тя не е аз, ти, баща ти,
Иван или хайдутите на Радула.
Задругата е нещо много по-голямо. Аз
съм само една малка част от нея. Има
още единайсет такива части.
-Единайсет? – изненада се Велко –
Единайсет такива като теб? Бих разбрал,
бих срещнал някой, обиколил съм
цялата империя.
-Не подценявай способностите ни да
бъдем тайни, Велко. Това ни е опазило
толкова време. Има още единайсет
части като нашата. Това е и Задругата –
тези дванайсет парчета, всяко начело с
861
апостол като мен. Всички апостоли сме
равни и заедно образуваме Задругата.
-Дванайсет? – Велко трудно си пое
въздух – Задругата е дванайсет пъти по-
голяма, отколкото аз знам?
-Приблизително… - отвърна Игумена.
-Но това е чудовищно! Трябва да сме
навсякъде в империята…
-Да, и извън нея…
Изумен, Велко просто не знаеше какво
да каже. Затова Игумена каза:
-Веднъж в годината, понякога и по-
често, дванайсетте се събират. Говорят
си шепнешком, за да не могат да се
разпознаят по гласа. Никой не знае
862
имената на останалите. Ползват се
заместители. Игумена, моето име, е
заместител. Никой от другите не е чувал
името Викентий. Нито ме знае кой съм.
-Защита от предателство?
-Най-добрата. Неразбиваема. Ще
видиш и всички други правила, които ни
е написал самият Шишман. Като ги
видиш, ще разбереш що за умен човек е
бил, и колко мъдро е постъпил към края
на царуването си…
-Дванайсет апостоли. Като на самия
Исус…
-И от него е черпил мъдрост
Основателят…
863
 Велко върна ръкописа на Игумена.
Приседна отново. Мислеше.
-Но и апостолите не са безсмъртни,
Велко, затова и трябва да се сменят.
Днес един апостол ще предаде мисията
на друг… - каза Викентий.
Велко се отдръпна:
-Това е изумително, но невъзможно. –
каза той – Дори да бих бил способен
един ден да те заместя, то никога не съм
бил готвен за толкова голяма Задруга. И
за единайсет други клона.
-Никой не е бил готвен, Велко. Най-
важното за Задругата е тайната на
дванайсетте. За нея знаят само
864
дванайсетте. И няма как нов апостол да
бъде готвен предварително. Всичките
дванайсет, в деня на превръщането ни в
апостоли, сме били изненадани и
объркани както си ти сега. – обясни
Игумена – Но всички сме се справили…
-Но защо сега? Ти си още жив и
здрав…
-Почти винаги така става, Велко. Има и
начин да стане след смъртта на
апостола. Щеше да намериш това
сандъче и да прочетеш необходимото.
Само че, по-добре е така да стане. Нали
помниш Борис Кръстителя какво е
сторил?
865
 -Разбира се – оттеглил се е в
манастир, дълго преди да дойде часът
му да се представи пред Бога…
-Това е част от древната българска
мъдрост. Така е запазил години от
живота си да наблюдава наследника си,
и при нужда, да се намеси. Както и го е
направил. Същото прави Задругата.
Това е една защита от грешки, макар
доста рядко да се е налагало да се
ползва…
Велко стоеше объркан, сякаш мълния
го бе ударила.
-До следващата среща на Задругата
има няколко месеца. Имаш време да
866
прочетеш и да се запознаеш с всичко. Аз
ще ти помагам. Сетне ще си измислиш
заместващо име, и ще се явиш. Вярвам,
че ще се справиш…
Игумена се изправи и тръгна към
вратата. Тази стая вече принадлежеше
на Велко.
-Шишман, дванайсет апостоли, много
голяма Задруга… - успя да промълви
младият.
Старият се обърна и рече:
-И много трудна… - после затвори
вратата зад себе си.

867
II.Третият орел

868
 1402

Ханът бе ядосан. Толкова пъти вече

бе побеждавал, бе отрупал
военачалниците със злато. Плановете му
бяха много по-големи от всяка една
битка. Него дори не го интересуваше
тази битка, която бе очевидно, че ще
спечели. Него го интересуваше… целият
свят. И най-богатата част от нея –
огромен Китай. Това бе бъдещето на
Тамерлана-Тимура, а днес
военачалниците му за пореден път
показаха малодушието си. Такъв бе
869
животът – който бе роден малодушен,
такъв си оставаше завинаги. Няма
значение колко победи му дадеш и колко
велик го направиш. Той все не вярва и се
съмнява. Накрая ги изгони. Бе му се
случвало много пъти, и знаеше че така
ще свърши. Но все още оставаше
огорчен. И не разбираше защо
продължава да се ядосва на тези жалки
душици… Отпи огромна глътка от виното
– направо от каната.
Пред шатрата му се образува някаква
глъчка. Подир миг нахлу един от
охранителите. Поклони се и каза:

870
 -Господарю, дошъл е един човек, иска
да те види. Лично…
-Какъв е този човек, всеки който
поиска ли, може да стига до най-великия
воин на Земята? – попита Тимур.
-Господарю, направихме всичко по
волята ти. Но и той направи неща, дето
не сме очаквали. Единствената ти воля,
която не сме изпълнили, е да го убием…
- обясни охранителят, и додаде – Но
мисля, че не трябва да го убиваме преди
да си го видял.
Тук Тимур се разяри:
-Имам толкова съветници, помощници
и какви ли не военачалници. Ако някой е
871
дошъл с нещо важно, трябваше на тях да
го каже, и тук да дойде някой от тях!
Каква империя имам, всеки почукал на
вратата, влиза…
Охранителят се поклони още по-
дълбоко, пое си въздух, и рече:
-Господарю, с риска да загубя главата
си, мисля че трябва да го видите. Този
човек се доказа, че го заслужава. Победи
с голи ръце трима от най-добрите ни със
саби. След това уцели със стрела
центъра на мишената от двеста крачки.
Накрая язди кон с превръзка на очите
като ползваше очите на самия кон. Този

872
човек твърди, че трябва да говори лично
с нашия господар…
Тамерлан се замисли. Описано бе
нещо изключително, и разбираше защо
бе объркало охранителите. Но нещо
друго бе по-важно – самият Тимур бе
един от малцината в света, които можеха
да направят въпросните неща – да
стрелят толкова добре, да победят
невъоръжени сами трима, та и повече. И
изключителното изкуство – да яздиш със
затворени очи, като по реакциите на коня
съдиш какво той вижда. Това бе човек,
който знаеше онова, което крепеше
самия Тимур на върха на света.
873
 -Доведете го. – каза той – Но не му
оставяйте друго, освен меча му.
Охранителят се изненада:
-Господарю, ние го вързахме, мислим
така да ти го доведем…
-Прави каквото ти казах. Но му остави
само меча…
-Да, господарю…
Подир малко време в шатрата влезе
висок и доста як мъж с ясни европеидни
черти. Това изненада Тамерлана, който
очакваше азиатец. До сега не бе чувал
европеец да владее подобни бойни
умения. Заедно с него влязоха трима

874
охранители, с обнажени мечове. Мечът
на госта бе прибран.
-Оставете ни сами. – нареди Тимур на
охранителите.
-Да те оставим сам! Това е много умел
боец, господарю. И то с меч. Може да е
убиец… - възропта охранителят.
-Умел боец? – възкликна Тимур – А аз
какъв боец съм? Може би страхлив…
Охранителят се засрами и бързо
излезе, заедно с другите двама.
Тимур не губи време. Държеше 2 меча,
което и двамата разбираха, че му дава
пълно превъзходство над единия меч на
пристигналия. Попита:
875
 -Къде си видял свитъците? Кой си ти?
Онзи замълча за малко, сетна извади
меча си и го остави на земята. С острото
към себе си. Знак на огромно доверие
между бойци. Каза:
-Не съм чел твоите свитъци,
господарю Тамерлане…
-Това е невъзможно! – каза Тамерлан
– Малцина на света могат да направят
това, което си сторил, за да стигнеш до
мен. Признавам, че си заслужил да
стигнеш. Но като един от тия, дето го
могат, не можеш ме излъга, че не си чел
тези свитъци…

876
 -Господарю, всъщност аз не знам за
кои точно свитъци ми говориш. – отвърна
странникът – Има много свитъци като
тях.
-Много? – изненада се вождът на
монголската империя – Много? Има само
един свитък и той е в основата на всички
победи на монголите…
Гостът се усмихна. Вдигна меча си и
каза:
-С два меча имаш преимущество, и
свитъците казват това. И са прави. Не
мога да те победя с един меч срещу два,
особено след като си видял онова в тези
твои свитъци. Но имам едно предимство,
877
с което да компенсирам меча ти. – Каза
странникът и замахна със своя.
Железата иззвъняха, но Тимур отби
атаката без трудност. – Това предимство
е, че аз знам какво знаеш ти, а ти си
изненадан, че аз също го знам.
Изненадата ти те прави по-неуверен,
докато аз съм дошъл тук напълно
концентриран. Така може един мой меч
да е равен на два твои. – странникът
отново нападна, ударът му бе изкусен,
но ни най-малко не застраши Тимура.
Дочули шума, охранителите нахлуха.

878
 -Махайте се от тук! – изрева Тимур –
Не мога да ви опазя от него, едва мога
да опазя себе си…
Охранителите се изнесоха.
-Това за изненадата и объркването
също е от свитъка, страннико. Кажи на
най-великия господар на света, от къде
ти имаш това, което е само за неговите
очи…
Гостът прибра меча. След което каза:
-Ти имаш един безценен ръкопис,
който ти дава голямо познание и
превъзходство над враговете ти,
Тамерлане – господар на половината
свят. Но този ръкопис, и още няколко
879
като него, които имат и други царе, тези
ръкописи, те всички са преписи. Почти
пълни и еднакви. Но са преписи. А аз
съм виждал това, от което са
преписвани.
-Преписи? Още няколко? – възкликна
Тимур.
-Да, господарю. Ти не си
единственият, който има това познание.
Знаем за още неколцина. Но ти си най-
великият от всички…
-Кои са другите? – обезпокоено попита
Тамерлан. На утре ден предстоеше
важна битка. И гостът се досети.
Усмихна се презрително и искрено:
880
 -О, не се тревожи. Баязид няма такъв
препис. Този смешен цар е много далеч
от теб, и утре ще го разбере. Преписите
са на различни места, дори аз не знам
къде са – има в някои манастири, има у
някои деспоти, които не ги разбират. Има
и у царе, които ги разбират, но няма как
да ги използват… - каза странникът, пое
си въздух, и додаде – А най-първият
свитък, основата на истината, той бе
доскоро у един обречен цар. И е бил у
баща му, после у баща му, и така до
самото начало някъде в годините преди
Атила Великия… - завърши гостът,
назовавайки фаталното име.
881
 Атила! Цялото познание, всички
победи на монголите, недостижимите им
умения на кон и с меч – всичко това се
коренеше у бойните умения, които бяха
взели от Атила. Храбрия и непобедим
хунски вожд, покорил всичко по пътя си,
не познаващ поражението. Точно като
Тимура.
-Знам, че си изненадан, господарю. –
каза гостът – Но това знание не тръгва
от Атила. Той е бил само негов господар,
такъв какъвто си сега ти. Това знание
тръгва от един от васалите на Атила, от
най-добрите му бойци, от тези, от които
дори не е събирал данък, а им е давал.
882
Това е знанието за война и бой, което
никога не е побеждавано. Именно от там
тръгва свитъкът на Атила, който имаш и
ти. А аз съм видял свитъка на онези
васали, които са неговия
първоизточник…
-Има друг свитък! – изненада се
Тимур. Сърцето му биеше бясно. Друг
свитък, по-ранен от неговия. Може би с
повече познания. Нима това бе дошъл
да предложи този човек? Ако бе така, то
преди похода към Китай, това ново
познание би могло да му дойде от
голяма полза. Попита – Този свитък пази

883
нещо ново? Нещо, което би могло да
победи дори мен?
Гостът отново се усмихна:
-О, не, господарю Тимур. Твоят свитък
е достатъчно добър. В него има почти
всичко. Този, от който аз съм чел, е
почти същия. Нямаш нужда от него…
-Тогава защо си тук?
-Защото господарю Тимур, искам да ти
предложа нещо друго. Нещо, което ще ти
донесе слава и пари. Много пари…
-Аз си имам и слава, и пари,
страннико… С какво можеш да ме
изкушиш…

884
 Онзи погледна за миг над главата на
монголския водач. Сетне каза:
-Утре Баязид – твоят враг, ще се опита
да избяга. И със сигурност ще успее.
Еничарите му са достатъчно добри…
-Възможно е. – каза Тимур – Възможно
е да успее да избяга. Но ти говориш така,
както не говори нито един от собствените
ми военачалници. Те се съмняват, дори
ме съветват да отстъпя.
Лицето на госта стана направо весело:
-Да отстъпиш? Пред Баязид, който не
познава поражението! Пред
Светкавицата…

885
 -Да. Мислят го за велик воин… - каза
Тимур.
-Но и двамата знаем, че не е такъв,
нали господарю Тамерлане?
-Срещал съм далеч по-достойни
противници от него… - отвърна
монголът.
-Баязид не е никакъв противник,
Тимуре. Той няма поражение, наистина
откакто се е възкачил на трона. Но е
воювал само с почти умрели сами
врагове. Победите на Баязида са победи
над умрели кучета…

886
 -Доста презрително се отнасяш към
него. Моят свитък не казва да
подценяваме врага… - каза Тимур.
-Аз воювах трийсет години и с
Баязида, и с баща му. – каза гостът –
Повярвай ми, господарю, познавам го
добре. Не го подценявам. Османците
съградиха империя върху убити от
болести и раздори народи. Никога не са
срещали сериозен враг. Дори срещу нас
като воюваха, плащаха с десет убити за
всеки наш. Баязид не е воин. Той е един
глупав човек, който утре сам ще скочи в
устата на лъва…

887
 Тамерлан се поласка и се усмихна.
Каза:
-Чели сме едно и също, учили сме се
на едно и също. И аз мисля като теб, за
разлика от военачалниците ми…
-С татарите ще го изненадаш, нали? –
попита гостът.
Вече никакво негово предположение
не можеше да изненада Тамерлана.
Говореше с равен нему по ум и воински
умения:
-Само истински глупак може да
повярва, че татарите ще изменят на своя
върховен господар. Че ще вдигнат ръка
срещу мен – който ще ги поведе срещу
888
Изтока. Ще ги поведе към най-древната
ни мечта…
-Можеше да го победиш и без да му
залагаш този капан. Без да му пращаш
тези неистински съюзници, които ще го
предадат насред битката… - каза гостът.
-Да, можех, имах много начини да го
победя. Избрах този… - отвърна вождът.
Настана кратко мълчание. Бе дошъл
моментът на истината. И двамата го
усещаха. А истината трябваше да изрече
гостът. Защото той я носеше. Заради нея
бе дошъл.
-Колко от хората ти са чели свитъка, и
знаят? – попита той.
889
 Тамерлан за малко се забави, все още
се чудеше доколко може да се довери на
този странник. Но стигна до извода, че
каквото и да крие, няма да е за дълго.
Затова, както и свитъкът казваше,
истината се оказа най-добрата политика:
-Петдесетина… - отвърна той.
-И няма военачалници между тях? –
попита гостът.
-Няма. Те са съперници. Посветените
са измежду заместниците им… - отвърна
Тимур.
-Мъдро… - каза загадъчно странникът
– Най-голямата слабост на свитъка е, че
винаги следва да се показва пред
890
ограничени очи. Иначе възниква
опасност от размирици и раздори.
Затова и ти си го чел, имаш верни хора
на важни места, които са го чели.
Разбираш стратегията си. Но не можеш
да я обясниш на най-близките си. И те се
съмняват…
-Приблизително това е съдбата на
владетеля… - отвърна Тимур.
И така стигнаха до истината…
-Какво ще кажеш Тамерлане, ако ти
кажа, че имам двеста бойци, които са
подготвени по свитъка. Те са с мен тук.
Имам и още други повече от двеста,
които не са тук.
891
 Вождът се смая и загуби дума. Двеста
души? Това бе невъзможно. Смисълът
на тези умения бе да дадат предимство,
а не да създадат легиони. Това бе
просто неосъществимо. Дори в
огромната му повече от сто-хилядна
армия, не можеше да си позволи повече
от петдесетина посветени. Иначе щяха
да възникнат съперничества. Това е
проклятието на тези умения – от където
и да тръгваха, който и да ги бе измислил,
не бе решил този проблем…
Гостът продължи:
-Онова, което винаги е било слабост,
бе победено от моя господар. – каза той
892
– От онзи, който вече не е жив, но
победи свитъка. Той откри как да имаме
повече посветени, и те да станат
страшна сила, без да се стигне до
раздори. Затова аз имам двеста бойци,
такива като мен. Съвсем тук – наблизо…
Но бройката изобщо не интересуваше
Тамерлана. Явно гостът за това бе
дошъл, за да му каже как да се справи с
това. Да може да създаде легиони от
посветени, на които никой не може се
опря.
-Виждам какво си мислиш, Тамерлане.
Но не, не е измислил това моят мъртъв
господар. Не можем да ти направим
893
армия от посветени. Поне не и докато тя
има цел като твоята. Моят господар
победи свитъка, като създаде армия с
друга цел. Познанието е отрова, но само
когато има амбиции и стремеж към
власт. Затова и ти не можеш да
постигнеш нищо повече. Но ако няма
амбиции, ако създадеш армия с друга
цел, и я възпиташ в това, тогава можеш
да обучиш колкото си искаш воини…
-Какъв е смисълът от армия без цел?
Която не иска да завоюва? Която е с
вожд без амбиции да покорява? – попита
Тимур.

894
 -Позволи ми да имам и свои тайни,
господарю. – отвърна гостът – А и твоята
армия дори така е непобедима.
Вождът разбра, че няма да научи нищо
повече. Едва ли имаше смисъл да
задържа странника и да го измъчва.
Нямаше да постигне нищо. Пък и, онзи
бе достатъчно искрен, за да му каже
каквото му бе нужно.
-Защо си тук, страннико… - попита
монголът.
Онзи пое въздух, и каза:
-Искам да попреча на Баязида да
избяга. Искам да съкрушим еничарите

895
му, и да ти го доведа жив. В замяна ще
ми платиш теглото му в злато…
-Баязид? Жив…
-Да, господарю. Искам Баязид да бъде
твой пленник жив, и да се отнесеш към
него като към всеки друг глупав
владетел, който се е осмелявал да те
обижда и хули презрително…
-Ти изглежда добре знаеш какво става
с такива пленници, заловени живи… -
усмихна се Тимур.
-Стават по-жалки от добитък и по-
унижени от овца. А по панаирите
народът ще ти плати много повече злато,

896
отколкото ще платиш на мен. Само за да
го види…
-Дошъл си с невъзможните двеста
бойци, подготвени по свитъка, за да
заловиш Баязида жив? Да унизиш
еничарите му…
-Намираш ли го за невъзможно,
господарю…
-Какво да река, аз никога не съм
виждал двеста посветени да се бият
заедно. Всичко е възможно…
-Баязид държи гвардията си близо до
себе си. Ще съкрушиш армията му, и ще
покориш земите му. Но около себе си той
има едно ядро, една черупка, която да го
897
преведе през всеки враг и да избяга. Ние
ще разбием тази черупка и ще ти го
доведем жив…
-Май доста обичаш златото. – отвърна
Тимур.
-Ще ми го платиш, господарю, но
златото е последното, заради което го
правя…
Тамерлан задържа отговора се. Бе
ясно какъв ще е, но трябваше да има
тежест.
-Ще обявя награда теглото на султана
в злато, за който ми го доведе жив. Може
и други да опитат, но ако ти успееш, ще
получиш златото…
898
 -Благодаря, господарю! – отвърна
гостът, поклони се и понечи да излезе.
За последно Тимур попита:
-Не разбрах името ти, страннико…
-То не ти е нужно, господарю… -
отвърна гостът.
-Но ти знаеш моето име, би било
достойно да ми кажеш своето… - попита
вождът напълно според кодекса на
честта в свитъците.
Онзи малко се замисли и каза:
-Обещавам да го научиш, преди да се
разделим за последно…
И излезе от шатрата.

899
 Царството на Баязида с непобедимата
му армия, приключи на следния ден,
когато бе съкрушен от изкусните
маневри на Тимура, и от предателството
на татарските наемници. Обкръжен от
верните си еничари, султанът избяга в
близките планини. Там обаче върху му
се стовари армия от невиждани в
изкуството си бойци, които избиха
еничарите му за броени минути.
Светкавицата се оказа сам, обкръжен от
тези демони. Сякаш самият Шеайтан ги
бе пратил в помощ на Тимура. Довлякоха
от някъде една клетка. Султанът с ужас
разбра какво му готвят. Ятаганът му бе
900
още в ръцете му. Но нямаше дух да
стори каквото би сторил смелият.
Към него се приближи един боец на
чието рамо бе кацнала птица. Нещо
познато имаше в тази птица. Баязид
бързо се сети. Това бе соколът, който
прелетя и хвърли цветето връз трупа на
посечения Шишман. Онзи, дето нареди
да прострелят, но стрелите от другия
бряг на Дунава попречиха. Много
приличаше, дали бе същият…
-Онзи сокол бе майка на майката на
този… - обясни сякаш прочел мислите му
боецът. – А ние сме тук, за да платиш
сметките си към Шишмана царя. Онзи,
901
когото посече, защото духът му бе по-
голям от твоя…
-Победих Шишмана в честна битка… -
възрази султанът.
-Честна битка? Сто твои бойци, срещу
един негов. И половината ти бойци
откраднати християнски момчета, които
обърнахте в поганската вяра… Това ли е
честната ти битка, Баязиде?
Нищо не можа да отвърне. Нозете му
вече трепереха. Как бе възможно
историята да даваше победи на такива
жалки същества, а достойните като
Шишмана да загиваха.

902
 -За последно ти давам избор, Баязиде.
– каза воинът – Ятаганът ти е още в теб.
Можеш да се спасиш от срама. Тогава
Тимур няма да търси и семейството ти.
Ще се спасят синовете ти, и жените ти.
Ако искаш, и аз ще го направя – с твоя
ятаган. Същия дето отне живота на
Шишмана. Искаш ли и ти като него да
спасиш поне честта си?
Баязид сведе поглед. Не бе сърце,
готово да умре. А за един султан с
несметни богатства, винаги имаше шанс
да избяга. Дали да го откупят, дали да
подкупят стражите. Защо да загива…

903
 -Няма да избягаш от Тимура, Баязиде.
Тимур не е глупак, той е велик воин, на
когото принадлежи бъдещето. Ако
пуснеш ятагана, ще си негов роб за
позор до края на дните си. Жените ти ще
му прислугват по най-унизителния начин.
Ще бъдат робини на бойците му.
Синовете ти ще загинат като теб. Не
храни надежди, Баязиде. Пуснеш ли
ятагана, това е краят на честта ти…
Султанът гледа още малко отчаяно, но
духът на героите се даваше само на
героите. Можеш да си герой без войска и
жалка душица с хиляди войници. Накрая
обаче всеки получаваше заслуженото.
904
 Ятаганът падна в нозете му. А Баязид
падна на колене пред слугата на един
цар, когото бе убил отдавна.
Онзи със сокола го блъсна на земята,
обърна го по корем и извади ножа си.
Без да го убива, под виковете му, изписа
нещо на гърба му. Повечето го направи с
едно перо, което извади от пазвата си и
черно мастило. Но османлията, загубил
вече ума си, мислеше че пише с ножа. И
крещеше като обезумял.
-Благодарни сме на господаря Тимура,
че ни позволи да те заловим, и точно ние
да въздадем възмездието за това, което
стори на нашия господар. Затова по теб
905
ще му пратим последен подарък… - каза
воинът когато спря да пише. Показа и
окървавения нож, за да потвърди
страховете на пропадналия султан.
После го напъхаха в клетката.
Когато я представиха пред монгола,
той бе едновременно доволен и
възхитен. Плати обещаното, сетне
вестоносецът му каза:
-Пратили сме ти още нещо – на гърба
на Баязида. Но го погледни сам. Не сега
пред всички…
Онзи кимна. Разделиха се като
приятели, макар да се бяха виждали
само два пъти.
906
 Вечерта, в шатрата си, останал сам с
пленника, Тимур го накара да си вдигне
дрехата.
Прочете:
„Китай също има препис. Ще воюват с
теб, още преди да стигнеш там…
Елемаг“

1.Война

Писмото се получи в дома му, а не в

канцеларията в гвардията. Едно от
многото частни писма, чрез които
поддържаше връзка със Задругата, без
ни най-малко някой в империята да го
907
заподозре, без да го заподозре дори
собствената му съпруга, която го
обичаше не по-малко, отколкото той нея.
Но такива бяха правилата на този
свещен съюз, създаден за да спаси един
почти обречен, но велик народ, от
забвение. Никой в семейството му никога
нямаше да знае. Дори децата му нямаше
да знаят. Щяха да израснат като добри
руски граждани, гордеещи се със своя
баща – един от най-достойните войници
на империята. И никога нямаше да чуят
нито за Задругата, нито за това че Иван
бе колкото верен на Екатерина,
десеторно повече верен на България.
908
Разбира се, понякога в Задругата
влизаха децата на стари членове. Но
самото влизане бе след десет изпитания
за лоялност, които просто нямаше как да
се проведат в Русия. Лоялност към
България можеше да се провери само в
България. Галина и децата щяха да
бъдат руснаци. Близки до България,
както бяха близки двата народа. Но не и
българи като самия Иван.
Писмото бе от секретаря на княз
Владимир от Воронеж. От сина на
австрийския търговец във Влахия, който
служеше като посредник между
Задругата и част от шпионите и в
909
чужбина. Поставен там още по времето
на бащата на Владимир – княз
Ростислав, сега Георгий вече бе дясна
ръка на наследника му.
Писмото използваше кода на
Задругата и като съдържание
представляваше предложение с какво да
изненадат Владимир за наближаващия
му рожден ден. Секретарят търсеше
съвместен подарък с най-близките на
княза – неговата сестра и съпруга на
Иван, и самият Иван, когото считаше за
брат, а старият княз го бе обявил за свой
син.

910
 След прилагане на шифъра обаче, се
получаваше съвсем друг текст. Доста
важен текст, който постави Иван пред
сложен избор:

“Братко Иване,

Задругата има сигурни сведения, че

султанът се готви за война с Русия.
Това той прави, въпреки съпротивата
на основните везири, включително
великия везир, които намират
начинанието за твърде рисковано. Но
нашият брат Велко наскоро се завърна
от търговска мисия в Крим. Мисията
911
му бе да достави тайно оръжие на
хана. Задругата доста се колеба дали
да се включи в тази сделка,
великодушно предложена ни от везиря
Мехмед. Накрая решихме, че така или
иначе, оръжието ще бъде доставено, и
е по-добре да го направим ние, с цел да
получим информация. Става дума за
четири хиляди пушки с по сто парчета
олово за всяка от тях. Велко подкупи
капитана на кораба, с който ги
превозваха, и той постави сандъците
на доста влажно място, където ги заля
и солена вода. Част от пушките
станаха негодни, а останалите
912
изискваха сериозно почистване.
Намокри се и половината барут.
Въпреки тези усилия на Велко, все
пак оръжието стигна до Крим. Там той
се видял с други еврейски търговци и
от тях научил, че доста добри печалби
направили от натрупване на провизии и
от доставката на лечебни материали
и сечива. Доста злато натрупали и
ковачите и ножарите-занаятчии.
Всички тези работи накарали Велко
да стигне до извода, че султанът
готви кримските татари за война с
Русия. По време на един пир, няколко
пияни от обкръжението на хана се
913
изпуснали, че имат готови петнайсет
хиляди войници, за да нахлуят на север.
След като научил всичко това, Велко
се върнал в България и обсъдил със
Задругата положението. Събраните
от всякъде сведения сочели, че
султанът ще се възползва от
събитията в Полша, за да изтласка
Русия от Черно Море и да укрепи
отново Азов.
Според Задругата, в момента
Османската империя е много по-слаба
от Русия, и единственият и шанс да
постигне нещо, е да намери съюзници в
Европа, или да нанесе изненадващ удар.
914
Съюзниците обаче вече са ясни и няма
какви повече да се намерят. Остава
единствено ударът да е изненадващ.
Прецени положението, и когато е
най-удобно за нашия интерес, уведоми
братя Орлови и императрицата.
От наша страна Велко усилено ще
работи за поддръжката на везиря
Мехмед, който поради желание за
печалби, е сред привържениците на
войната. Задругата вярва, че тази
война ще бъде спечелена от Русия,
което ще ни доближи до изпълнението
на заветната ни цел.

915
 Твой брат по сърце…
Георгий…”

Иван вдигна поглед от листа. Война?

Със султана? До момента нито един
шпионин не бе доложил подобно нещо.
Разбира се, Русия винаги бе готова за
война с турците. Това бе историческата
и политика от векове, и за векове
напред. Самата императрица се видя
принудена да изостави част от
собствените си идеи за реформи, в
името на това да запази лоялността на
дворянството. Което и бе нужно, именно
за да може да противостои на Турция.
916
 Но въпреки това, точно в този момент
– в лето Господне хиляда седемстотин
шейсет и седмо, точно сега нямаше
признаци за война. Съвсем очевидно бе
руското превъзходство. В Полша
действително беше нестабилно и
местните заиграваха със султана в опит
да отблъснат Русия. Но чак заради
Полша, да започне голяма война? Това
не бе логично.
В Европа позициите бяха ясни.
Континентът се доминираше от
французи и австрийци. Французите бяха
съюзници на султана, но не толкова
защото го обичаха, а защото искаха да го
917
въвлекат във война, която ще го
отслаби, и ще им позволи да навлязат в
Египет. Австрийците ту воюваха с
турците, ту се помиряваха с тях.
Англичаните, в опит да делят Европа,
което бе тяхна стара политика, сега
клоняха повече към Русия. Дори този
исторически съюзник на турците, точно
сега не бе на тяхна страна.
Следователно… Оставаше само
моментът на изненадата.
Реално ако утре татарите нахлуеха,
действително Русия би понесла
сериозни загуби. Вероятно би спечелила
войната накрая, но с много повече
918
усилия. А имаше и още нещо – дошлата
с преврат Екатерина, все още не се бе
доказала по най-важния начин – с
военни победи. Няколко поражения биха
могли да я разклатят, особено със
статута и, който част от дворът
приемаше да е на “регент”, а не на
“императрица”. Успехи на татарите и
нестабилност в Петербург, биха могли да
донесат успех на султана. Вероятно това
бе и замисълът му – доста рискован, и с
право отхвърлян от повечето в Дивана.
Пред Иван обаче оставаше трудната
задача как и кога да уведоми Орлови и
царицата. Задругата съвсем ясно бе
919
казала, че нова война е от полза за
България. Ако предупредеше Екатерина,
и тя вземеше незабавни мерки, можеше
самата война да пропадне – след като
султанът изгуби предимството на
изненадата. Но не можеше да не я
предупреди, защото иначе цената би
била огромна. А Русия, от която очакваха
свободата си българите, не следваше да
плаща подобна цена. Следователно,
трябваше му междинно решение. И успя
да го намери…
-Здравей, братко Иване, не си
наминавал при нас от седмици… -
усмихна се Григорий Орлов, когато
920
майорът от гвардията Иван, и негов
личен приятел, се появи в имперската му
канцелария. Орлов бе вероятно вторият
най-влиятелен човек в Русия в момента,
заемаше висша държавна длъжност, а
военната му кариера бе практически
приключила, оставайки само
формалност. Орлов бе вече политик, за
разлика от брат си Алексей, който все
още бе войник.
-Семейните хора са заети… - отвърна
Иван – Жена, деца. Трябва да служиш на
тях, после на империята. Няма време за
приятели.

921
 Орлов се облегна назад на разкошния
си стол. При него семейните дела бяха
малко по-различни. Той не можеше да се
ожени за императрицата. Не можеше да
създаде класическо семейство с нея.
Нито да има прекалено много деца. Все
пак, тя бе императрица. Пък и за
домочадието в двореца се грижеха
десетки прислужници. За Григорий сега
семейството бе Русия, семейното
щастие – успехът в политиката.
-Щом си намерил време за мен, покрай
Галина и хлапетата, сигурно е нещо
важно… - досети се графът.
Иван въздъхна:
922
 -Не знам дали е важно, но сме длъжни
да проверим. – отвърна той – Получих
сведения от моите хора в България. Има
някакво раздвижване там. Чорбаджиите
са започнали по-строго да събират
данъците. А еничарите са събрани в
столицата. Хайдути са видели няколко
тежко охранявани кевана, които сигурно
са носели много пари към
пристанищата…
Орлов наостри уши. Военният му нюх
веднага се досети за какво иде реч.
Разбира се, нищо такова не
съществуваше. Просто Иван замени
информацията за татарите с напълно
923
измислена информация от България,
която имаше по-малка тежест. Ако бе
казал за Крим, щеше да предизвика
незабавна реакция. Сега предизвика
само внимание.
-Султанът да замисля война? – попита
Орлов – Това е малко вероятно. По-
силни сме от него, и той го знае…
-Може и всичко да е лъжлива тревога.
– отвърна Иван – Но е добре да пратим
някаква проверка…
-Никой друг от шпионите ни не е
докладвал такова нещо. – каза Орлов, и
бе съвсем прав, доколкото нищо от
казаното от Иван не бе истина.
924
 -Все някой е пръв. – рече българинът и
додаде – Аз бих предложил да пратим
писмо на Владимир и на другите
гранични губернатори. Да пратят
съгледвачи. Ако ще ни нападат, трябва
да има повече войски по границите.
Няма да ни нападнат от България…
Орлов се замисли. Рано или късно,
Екатерина трябваше да воюва с Турция.
Това бе единственият начин да се укрепи
до живот на трона. Иначе станеше ли
пълнолетен синът и Павел, ако не бе
станала вече славен военен победител,
биха могли лесно да възникнат интриги.
Но последното, от което имаше нужда тя,
925
бе неочаквана война, която да даде
предимство на турците в началото. От
друга страна обаче, сведението на Иван
бе доста непряко и можеше да означава
всичко. Та то можеше да означава дори
война с някой друг, а не с Русия. Значи
нямаше нужда на този етап да се
предприемат сериозни военни
приготовления. Разбира се, щеше да я
уведоми още в същия ден. Но щеше да и
препоръча това, което и Иван предложи
– разузнаване.
-Ако сведението ти се окаже вярно,
може да смениш отново пагона,

926
майоре… - доволно каза генерал-
адютантът на империята.
-А ако греша, ще бъдат спасени много
войнишки животи… - отвърна Иван.
На другия ден конници с писма
потеглиха от Петербург на юг.

2.Мегали

Когато получи поканата за лична

аудиенция с царицата, Иван доста се
изненада. Сведения от юг все още едва
ли бяха дошли, съответно войната едва
ли бе поводът. Българинът от няколко
години вече не беше тайният шпионин на
927
императрицата в гвардията, след като
самата гвардия бе подсигурена като
съюзник. Срещите му с Екатерина бяха
намалели, и макар да оставаха близки
приятели, то тя имаше съвсем други
задачи, и все по-малко време за него. А
и за всичките си приятели изобщо.
Държавните дела като нищо друго,
изсмукваха енергията на всеки в тях. И
колкото по-нависоко си, толкова повече
изсмукват. А царицата бе на най-
високото…
В имперската канцелария го чакаха
четирима. Екатерина и Орлов бяха
съвсем логично заедно. До тях стоеше…
928
митрополит Димитрий – първият в
Църквата. Откакто бе организирал
измъкването му, под носа на предния
цар, Иван не бе имал никаква връзка с
него. Познаваше го бегло, а и Димитрий
вече бе доста престарял – наближаваше
края на дните си.
Най-изненадващ обаче беше
четвъртият. Щом го съзря, Иван разбра,
че ще има много сериозен проблем на
срещата. Проблем, с който бе доста по-
неподготвен да се справи. Иван бе
войник – може би най-добрият на служба
в Русия, той бе изкусен боец и шпионин.
Но не бе… политик. Разбира се, имаше
929
някаква подготовка, но не и на високо
ниво. А в канцеларията бяха поканили
един очевиден изкусен и лукав политик,
реално един от символите на най-
лошото у… българите. Да, и сред
българите имаше лошо, и те не бяха
ангели. Задругата много добре знаеше
това. И се бореше с него. Но никой
никога не бе успял да се пребори с
лошото, включително с лошото в себе
си.
Четвъртият носеше името Евгений
Булгар. Той самият зовеше себе си
“Евгениос Вулгарис”, за да се разграничи
от произхода си. Чистокръвен българин
930
по майка и баща, от остров Корфу. А
днес – един от най-славните гърци на
своето време. Булгар бе основната
причина онзи свят монах Паисий да
започне Историята си с “О, неразумний
юроде…” Това обръщение мнозина
читатели и слушатели приемаха като
обръщение към народа, забравил
миналото си. Но малцина, сред които и
Задругата, бяха научили, че гневът
Паисиев е насочен именно към Евгения
Булгара. Него наричаше “неразумний
юрод”, след всичко, което този човек бе
сторил в живота си.

931
 Булгар бе много начетен и високо
образован човек. Бе учил и преподавал
из Европата. След това стигна до
Цариград, където под покровителството
на патриарха бе начело на Църковната
школа. След като патриархът се смени,
напусна Балканите и обикаля из
Централна Европа. И сега се бе появил в
Русия.
Булгар бе един от ония българи, които
искаха да забравят произхода си, и да
станат някакви други. Отвратен от това,
че народът му е на най-ниското стъпало
в йерархията на султаната, Булгар бе
станал Волгарис. Но това бе най-
932
малкото. Той не просто бе станал грък.
Той бе използвал ума си, за да създаде
нова гръцка митология и да напише
целите пред гърците. Те, разбира се,
бяха изразени с типичното гръцко
лукавство, за да бъдат прикрити, и да не
тревожат турците. Но в същността си,
тези цели бяха цялото християнско
население на Османската империя да се
погърчи, а след време – да бъде
освободен Константинопол и да се
възстанови Византийската империя.
Всички православни негърци се считаха
за по-низши в това учение, а святата цел

933
бе православие и гърци да станат едно и
също.
Подобна идеология, подпомагана от
гръцката Вселенска патриаршия, бе
започнала да се харесва на самите
гърци и се превръщаше в тяхно основно
верую. По ирония на съдбата, тази
мегаломанска идея, бе дадена на
гърците от един български
родоотстъпник. Като наблюдаваше и
анализираше Булгар, Задругата често
разсъждаваше над въпроса, не е ли
изначално обречена една идея, тръгнала
от предател.

934
 Но присъствието на гръко-българина
тук вещаеше сериозни проблеми за
Иван. И за България…
-Заповядай Иване. – каза
императрицата – Настани се удобно.
Имаме дълъг разговор по важен въпрос
да водим…
Иван седна на един пищно украсен
стол, очевидно оставен за него.
Обстановката приличаше на съд. Той и
Булгар от едната страна, а царицата с
още двама съдии отпред.
Екатерина продължи:
-Дворът бе приятно изненадан, когато
големият европейски философ Волгарис
935
се появи тук. Чела съм някои от работите
му, и съм впечатлена. Той е един
православен Волтер. Има много идеи,
които ще начертаят пътя на
православния свят може би за векове…
При тези думи Волгарис театрално се
поклони с глава. Позитивното отношение
на царицата бе изключително лоша
новина. И абсолютно неопитният в
политиката и интригите Иван трябваше
да се бори с очевидната измама. Измама
от най-лошия вид – тази, в която
царицата очевидно искаше да повярва.
Иван се чудеше как да отговори. Бе
развълнуван, сърцето ми биеше бурно,
936
но в един от онези редки случаи, в които
се страхуваше. А това още повече му
пречеше да мисли. Успя да се сети
веднага само за нещо важно, което
Задругата му бе преподала – опитвай да
превръщаш предимствата на врага в
свои.
-И за мен е изключителна изненада да
видя Булгар, царице… - Иван умишлено
използва истинското му име, за да
подсили, това което щеше да каже после
– Той е един от най-славните
представители на българската кръв
може би откакто нашата държава не
съществува, а народът ни е поробен.
937
Булгар от Корфу е известен по целите
Балкани и доказва, че дори от най-
поробения народ могат да излязат
големи мъдреци…
И Екатерина, и Орлов се усмихнаха.
Те знаеха, че ще се получи сблъсък,
затова ги бяха събрали. И Иван, макар и
напълно неподготвен, бе отвърнал доста
добре на първия удар. Булгар се опули, и
едва изчака да свърши, и отвърна:
-Аз много се радвам, че този млад
българин е разбрал цялата мъдрост на
онова, което правя. Моят път е пътят на
българите, нека ме последват, и ще
обединим православието, и то ще стане
938
по-силно от всичко. Само връщането към
корените на православието ще ни
направи силни. Аз съм роден от българи,
но корените на всички православни
българи са другаде. Те са там, където
съм аз. Нека повече така да мисли
народът като младия Иван… - завърши
той.
Безспорно реторическите умения и
политическия опит щяха да дадат
предимство на Булгар. Но каква до стори
Иван. За тази работа Задругата имаше
други хора. Игумена, Велко, та дори
Франц от Влашко би се справил по-
добре.
939
 -Корените на православието не са
гръцки, а са в Източния Рим. – отвърна
Иван – Но ние високо ценим твоята
хитрост Булгаре, да се правиш на грък,
за да използваш приятелството на
гърците и турците. Без това не би
постигнал толкова…
Тезите на Ивана безспорно бяха по-
слаби от тези на Булгара, но някак
изглеждаха толкова искрени и истински.
Сякаш личеше, че единият говори с
лукавостта си, а другият се опитва да
брани истината. И съдиите го виждаха.
-Този спор е от векове, и е в основата
на всички беди на православието. –
940
отвърна Булгар – То бе разделено на
гърци, българи, сърби, арменци, руси. И
турците дойдоха и ни победиха. Ако не
бе това съперничество, ако
православието бе едно, сега
Константинопол щеше да е още наш.
Тук обаче Иван вече имаше силен
аргумент:
-Православието винаги е било единно,
Булгаре. То е една вяра в един и същи
Бог. А благодарение на българите, и на
другите, които го преведоха на своя си
език, то стана голямо. То стигна и Русия.
Това че върви на различни езици, не го
прави разделено. На гръцки само щеше
941
да си остане само за гърците. А
славяните щяха да се кланят на папата,
както се случи при някои от тях…
При тези думи патриархът Димитрий
се размърда одобрително. Той много
добре знаеше как православието бе
дошло в Русия от България, и
съществуваше благодарение на
българските книги и българските
проповедници. Близкият език бе отворил
мъдростта Господна за руския народ. А
имаше и още нещо – чрез патриаршията
в Цариград, гърците се опитваха да се
наложат като водачи на православния
свят. Нещо, което бе абсолютно
942
несъвместимо с интересите на Руската
империя, чието оръжие бе и Руската
църква.
Булгар усети, че губи симпатии, но все
пак патриархът бе най-маловажният от
тримата тук. Затова опита да отклони
темата в по-изгодна посока:
-Този спор е стар, сигурно ще
продължи още доста. – каза той – Но тук
сме вероятно по по-важни текущи дела.
В момента всички православни имаме
общ враг, и целите ни са общи.
Това бе очевидна покана към
императрицата да се намеси в

943
разговора. Тя трябваше да поясни защо
ги е събрала.
-Прав е Булгар, историческите спорове
можем по-натам да мислим… - каза тя, а
фактът, че използва това име, а не
Волгарис, леко стопли сърцето на Ивана.
– Сега сме тук за друго – за това как
Русия и православните под властта на
султана, да работим заедно. Да изградим
свещен съюз, който да продължи
десетилетия, и докато общите ни цели се
изпълнят.
Булгар незабавно се възползва от
думите и, и взе инициативата:

944
 -Гърците, и цялото православие се
убедени, че трябва да сме единни с
Русия, която единствена може да
освободи Балканите и Константинопол.
Това и преследва от векове
Патриаршията – да има единно
православие, което да помогне на Русия.
Срещу такъв аргумент трудно можеше
да се извади нещо, и съвсем очевидно
погърченият българин се опитваше
покрай имперските интереси на
Петербург, да прокарва гръцката идея за
претопяване на всички православни. Но
Иван имаше един друг аргумент, който

945
бе доста по-прагматичен и далеч
надхвърляше църковната реторика…
-И българите са убедени в това. Те
вярват, че Русия, която наричат “дядо
Иван”, ще ги освободи от турците. –
отговори той, замълча за малко, за да
придаде повече тежест на следващите
си думи, и продължи – И българите
почти напълно са направили това, от
което Русия има нужда – единни
Балкани. От Адриатика до Черно море,
от Дунава до Егея – почти всичко е
българи. Един народ, една вяра.
Балканите вече са единни. Ако Русия

946
спечели този народ за съюзник, няма
нужда от никакви други усилия…
Със сигурност този аргумент накара
Булгара да избухне отвътре. Това бе
убийствената истина, която самият
Булгар – запознат с тънкостите на
европейската политика, съзнаваше че
ще е най-важна за императрицата. Нея
не я интересуваха толкова поповете и
историята, нито единството на
православието. Интересуваше я да я
подкрепя голяма единна сила, която да
работи срещу султана отвътре. А Иван
бе напълно прав – полуостровът вече бе
български, като гърците и сърбите се
947
бяха превърнали в периферия. Но
опитът му позволи да запази гнева вътре
в себе си. Отговори спокойно:
-Българите са на абсолютното дъно в
империята. Презрени и мачкани, защото
към нищо не се стремят. Те искат да са
роби, и да слугуват. Какъв съюзник могат
да са?
Иван знаеше, че ще се стигне до
обиди и унижения. Това бе отношението
на всички към раята, гяурите, робите в
царството на поганците. Но знаеше и, че
дългосрочната победа е постигната.
-Българите са презрени и мачкани,
заради силата и високомерието на
948
турците, и на тия дето се сговорят с
тях… - тези думи очевидно искаха да
посочат на Екатерина, че гърците са
ненадежден съюзник, защото в самата
империя си сътрудничат с турците – Но
полуостровът е наш, защото сме
трудолюбиви. Ние с труд и работа се
разселихме и вече сме дори на земи,
които не са били наши, преди робството.
Ние сме досами Цариград и досами
Солун. Епир е български и
продължаваме на юг. И го правим не със
сила, а с труд. Гърците сами си продават
земите и отпътуват към градовете и към
корабите си. Не искат да са презрени и
949
отрудени земеделци. Искате да сте
търговци и да трупате злато. Никой не ви
гони, вие сами ни отстъпвате земите си,
Булгаре. И знаеш, че това продължава и
сега, и не можете да го спрете. Вие не
искате да го спрете…
Тези думи вече ядосаха другия, и той
не можа да се сдържи:
-Българите сте обикновени диваци,
дето сами прекланяте глава и слугувате
на всеки. Страхувате се да се надигнете.
Вярно е, че гърците отиват в градовете.
Но това е защото са по-умни. Из цяла
Европа градовете се развиват и
каймакът на обществото отива там.
950
Именно каймакът е ценният, съюзникът,
не орачите и копачите, колкото и да
сте…
Този аргумент малко вдъхна увереност
на Ивана, но най-вече увереност му
вдъхна очевидното излизане на Булгара
от равновесие. Макар и без интригантски
опит, със силата на истината, Иван бе
успял да поддържа някакъв баланс в
обречения иначе спор. Това му даде
сила:
-Сравнявате се с Европа? Та вие сте
смешни, Булгаре. Колко града има
султанът европейски? Има един град. И
то защото смуче от цялата империя и
951
налива златото в него. На същата
територия колко града такива има в
Европа? Десетки. Вие с турците не сте
Европа, Булгаре. Вие нямате техните
манифактури и фабрики, нямате техните
кораби и пътища. Вие сте едни смешни
търговци, които живеят на гърба на
българите. Вижте се какво търгувате, от
какво богатеете – от това дето тия що
наричаш “диваци” произвеждат. Вие не
сте англичани да правите платове и да
продавате стока. Вие търгувате с нашето
жито. Това дето вече не искате сами да
отглеждате. Затова и в Европа градовете
са много, а в Османската империя има
952
един такъв град, и то с много мъка… -
завърши българинът.
Булгар напълно изгуби контрол и
щеше да избухне. Но императрицата го
спаси. Даде му знак да не говори. Вместо
това тя каза:
-Гърците действително са повече в
градовете, и се изселват натам. Те ни
осигуряват полезни шпионски сведения.
Имат хора на високи позиции около
султана. А българите пък заселват
територии и с бройката си променят
състава на полуострова. Не е нужно да
се караме. Трябва да обединим двете
сили в една…
953
 При тези помирителни думи Орлов
кимна одобрително. Булгар веднага се
съгласи, защото разбираше, че царицата
е заела негова страна и го е измъкнала
от трудно положение. Упрекваше себе
си, че този гяур на руска служба бе успял
да го изкара от нерви и да го направи
уязвим.
Но в този момент, един друг вече не
искаше мир. Може и да нямаше опит на
политик, но бе достатъчно обучен, за да
усети удобния момент за война. Той бе
войник, и разбираше, че такъв момент се
е появил. С тих, но убедителен глас,
Иван каза:
954
 -Царице, нека не говорим вече
завоалирано и с гръцкото лукавство.
Щом иска да е грък, нека е грък Булгар.
Ще го наричаме и Волгарис, ако иска. Но
нека гледаме истината в очите – гърците
са приятели колкото на Русия, толкова и
на султана. Заиграват и с едните, и с
другите. Търсят печалба във всичко. И
православието им е само средство за
печалба. Но по-важното е друго, царице
– гърците с нищо не могат да помогнат. В
градовете те са слуги на турците. Да, по-
издигнати, но слуги. Мнозина гърци
изобщо нямат интерес да изгонват
турците. А в същото време българите
955
превзеха полуострова. Това е
полуостровът, царице. Друг значим
народ, освен българите, на него няма.
Ние държим центъра и важните
крайбрежия. Сърбите и гърците се
въртят около нас. И все повече се
отдалечават от центъра. Дори Цариград
вече не може да се освободи без
българите. Вярно е, че в самия град има
повече гърци. Но след това, извън него,
всичко са българи – по цялото
крайбрежие. Около Солун е същото. Как
ще завземете Проливите и царския град,
без българите? Това е невъзможно. Дори
всички гърци да ви помагат, не можете…
956
– тук Иван отново спря за малко, за да
придаде повече тежест на следващите
си думи. Императрицата използва това,
за да каже кратко:
-Има логика в думите ти, Иване…
Подир което словото на българина
продължи:
-Запомни от мен, царице – българите
са единствения път на Русия към
Проливите, и към Средиземно море.
Трябва да направите българите свой
приятел, и на него да разчитате. Но още
нещо ще ти река, и то е по-важно – дори
да не са ви приятели българите, е важно
да не са ви врагове. А с гръцката идея за
957
единство, което означава погърчване,
вие ще направите българите врагове.
Гърците откакто сме съседи с тях, се
опитват да ни погърчат. И не са успели.
Не са успели да погърчат и никой друг
народ, който са покръстили.
Погърчването е една глупост, която
вреди на самите гърци. И ще навреди и
на Русия, ако тръгне по този път.
Българите са вече близо пет милиона.
Полуостровът е наш. Дори сега да
започне война с нас, ще минат
десетилетия, дори столетия, преди да
бъдем изтласкани. Всеки съюз на Русия,
царице, всеки съюз, който не е с
958
българите, ще вкара Русия в
противопоставяне със самите българи. И
тъй като ние вече сме много, силни сме,
макар и свели глави, тъй като сме така, и
тъй като сме досами Цариграда, то
Русия няма да може да стигне до там.
Гръцките идеи по същество искат да ни
изтласкат. Но представи си царице,
какво усилие ще е това. Усилие отделно
от това за основния враг – турците. И
най-важното, царице – българите и сега
продължават да се разселват. А гърците
да се оттеглят. С всяка изминала година,
ние ставаме по-силни, а те – по-слаби.
За Русия ще е най-голямата историческа
959
грешка, да направи съюз с друг, освен с
българите, на Балканите. Това може да
ни нанесе на нас много щети, може дори
да започне да ни избутва. Но щетите за
самата Русия ще са много по-големи – тя
ще загуби шанса за Проливите, а
европейските интриганти веднага ще се
възползват, за да настроят българите
срещу Русия. Това ще бъде ключът към
спасяването на Османската империя.
Така както българи и руси заедно можем
да я сломим, така русите, без българите,
а с гърци или сърби, така те ще я
укрепят… - завърши с бруталната истина
Иван.
960
 Булгар бе онемял. Всичките му
аргументи бяха съкрушени. Можеше,
разбира се, да се измъкне с някаква
гръцко лукавство от типа “българите
рушат православното единство”. Но
разбираше, че Екатерина е политик, и за
нея са важни сметките, бройките, парите,
цифрите. А Иван го бе разстрелял с
неумолимите факти…
Патриархът и Орлов доволно се
подсмихваха. Съвсем очевидно бе, че
симпатизират на българите, нали самите
те бяха славяни. Екатерина запази
мъдро лице, без нито едно трепване.

961
 -Не се горещете толкова в спорове,
приятели мои. – каза тя – Вие и двамата
сте ми приятели, и дори да имате
различия, ще се борите за една идея.
Идея, която и Русия ще приеме за своя.
Сдобрете се, и елате на бала вдругиден.
А сега аз ще се оттегля в покоите си да
помисля. – завърши царицата, изправи
се и излезе. Малко след това я
последваха Орлов и митрополитът.
Останали сами Иван и Булгар се
спогледаха. Нищо не си казаха и всеки
пое по пътя си.
В покоите на царицата стана важен
разговор:
962
 -Българинът е брутално, но прав… -
каза Орлов – може да са последните
сред поданиците на султана, но са
станали най-силните на Балканите.
-И аз мисля така… - отвърна
Екатерина – Политиката ни до момента
ги е изпуснала. Гледахме повече към
Константинопол, към гърците, към по-
издигнатите в обществото. А през това
време българите са се разселили. С
много работа и с преклонената си
глава…
-Тази преклонена глава е голяма
уловка… Ако някой я бе замислил, не би

963
могла да стане по-добре - каза
разсъждавайки Орлов.
-Да, историческа случайност, но
изключителна случайност. Като са ги
смазали, са ги превърнали в роби, и с
това – недосегаеми за ятаганите. И те са
използвали това, за да превземат
поробителя отвътре. – каза царицата.
-Българите не могат да ни бъдат
врагове. – каза Орлов – Ако Русия някога
допусне да и станат, сама ще отреже
пътя си към Константинопол и
Проливите.

964
 -Появила се е нова сила, която не сме
предвиждали – българите… - съгласи се
Екатерина.
-И то сила, която нараства. Наистина
те завземат все повече земи. Обичат
труда, земеделието, животните. Работят,
плащат данъците и се разселват.
Никакви гърци, никаква Патриаршия не
може да спре това…
-Ако някога държавата им се освободи,
тя ще доминира над полуострова…
-И трябва да ни е приятел…
Непременно… - каза Орлов.
Екатерина за малко се замисли. Една
не много добра мисъл и бе дошла. Каза:
965
 -Трябва не само да са ни приятел, а
приятел завинаги. Ако дори един цар в
бъдеще стори някоя глупост и ни скара с
българите, това ще провали всичко.
Константинопол, Проливите, топлите
морета…
-Трябва при всеки цар да е така, права
си, царице… - отвърна Орлов, донякъде
отчаян, знаейки колко променлива
можеше да бъде руската политика.
Знаеше, че българите нямат лукавство,
нямат политици, нямат интриги. И
знаеше, че гърците ги имаха. И в
бъдеще, дори след Екатерина, едните –
които бяха естествения съюзник, щяха
966
да имат по-слаба защита, а другите –
щяха да имат предимство. Можеше
някой цар да се подведе, и да направи
глупостта. И да обрече един от най-
свидните стремежи на Русия, на гибел.
-Не можем да знаем какво ще
направят руските царе след мен… - каза
Екатерина – Но докато съм аз, трябва
възможно най-много да се сближим с
българите. Да учим техни будни деца, да
поканим свещеници, да създаваме
приятели из самата България, а не само
в градовете.
-Трябва неразривно да вкараме Русия
в сърцата на българите… - каза Орлов.
967
 -Да, и сърцата на българите ще ни
предпазят дори от грешки на
собствените ни царе… - завърши
разговора мъдро царицата.
3.Чаят на лорд Мидълтън

Британската империя имаше сериозни

проблеми. А проблемите на англичаните
бяха винаги подарък за Задругата,
защото най-могъщата морска сила на
света традиционно поддържаше турския
султан. Именно случващото се в
момента доведе Велко на Острова за
една доста странна мисия, съдържаща
заряда да се окаже доста важна.
968
 С помощта на свои еврейски приятели,
той си уреди среща с лорд Томас
Мидълтън. Привидно, не от най-важните
имперски чиновници, член на
парламента. Но както случайно бе
научил Велко само година преди това,
именно лорд Мидълтън отговаряше за
английските шпиони по целия свят. А те
в последно време основно се бяха
съсредоточили в колониите в Северна
Америка, където се надигаше
недоволство.
Пътуването до Америка бе едно от
най-странните начинания на Задругата.
Велко бе взел със себе си Радул и двама
969
монаси-воини, които там установиха
интересен обмен на бойни умения с
местните индианци. Научиха от тях
много основно в областта на
проследяване и разузнаване. Но
основната задача и на Велко, и на
спътниците му, бе да научи какво точно
се случва в колониите, и доколко то би
повлияло на Британската империя.
След векове на непрекъснат възход и
разширение, британците като че ли за
пръв път бяха изправени пред сериозна
загуба. А когато една империя
започнеше да губи, то това значеше че

970
бе преминала зенита си, и вече няма да
се разширява, а ще се свива.
В Америка Велко, обикалящ като
еврейски търговец с тримата си
телохранители, разбра че властта на
британците е към края си. На много
места тя фактически не съществуваше, и
дори колониалните губернатори се
назначаваха повече да могат да се
сговорят с местните, отколкото да
защитават интересите на Короната.
Колонистите надигаха глава, защото
кралят ги караше да плащат данъци, а в
същото време не им даваше да гласуват
за парламент. Все още, разбира се, не се
971
бе стигнало до бунт и до въоръжени
сблъсъци, но обиколката на Велко
установи, че точно на там се върви.
И тогава, без да може да се
консултира с братята си, той взе
решение да помогне. Не че сам можеше
да направи много, но все пак успя да
организира няколко обира на пощите, и
да прочете писмата на имперската
администрация. А след това – да
запознае местните първенци, които
недоволстваха, с истинските намерения
на краля. Това задълбочи подозренията
сред колонистите. Заедно с тримата си
приятели, организираха и няколко
972
нападения над по-маловажни имперски
учреждения, след което оставиха
послание от името на “колонисти борещи
се за свобода от тиранията”. Целта бе да
се даде пример, и да се подпали отдавна
чакащия барут. И най-сетне, на своя
глава, Велко подари почти всички
налични пари – равни на няколко стотин
турски гроша, на различни заговорници,
като ги представи от името на народа за
борбата с тиранина.
Всичко това той стори с една много
разумна цел – да отслаби англичаните.
Ако имаше нещо, което крепеше
Османската империя, това бе
973
английската политика към нея.
Англичаните разглеждаха султана като
естествен враг на Русия и като онзи,
който ще и пречи да настъпи прекалено
и да съперничи на собствената им
колониална мощ.
Но ако англичаните загубеха сили,
това би било добре – и за Русия, и за
България.
Така, след като проучи колониите, и
направи каквото можа, за да им помогне
да надигнат глава, Велко се завърна в
поробената си Родина. А малко по-късно
пое към Лондон, за да изиграе
останалата част от мисията си…
974
 Имението на Мидълтън не бе от най-
големите, но в рамките на размера си, бе
изключително разкошно. Ресурси от
целия свят се стичаха в очевидно най-
голямата стопанска сила на това време.
И огромна част от тях отиваха за
личните нужни на лордовете,
правителствените чиновници и на
самото кралско семейство. Огромните
градини, поддържани от десетки
градинари, заобикаляха красиви домове
в нещо средно между модерен и
средновековен стил. Отвътре имаше
богато украшение от дърво и камък,
както и десетки картини по всички стени
975
– изобразяващи основно предишните
лордове от рода и техните съпруги.
Мидълтън го чакаше на една от
задните си поляни, и посръбваше от
малката си чаена чашка. Британците
бяха пристрастени към чая. Това щеше
да остане вероятно векове след като
империята им изчезнеше.
-Заповядайте, господин Езра. – каза
възпитано лордът и напълни втората
чашка, очевидно подготвена за госта му.
-Благодаря за поканата да ви посетя,
лорд Мидълтън. – отвърна Велко –
Голяма чест е да бъда приет от толкова
виден член на парламента.
976
 Лордът прие ласкателството, но се
подсмихна. Той не би никакъв виден
член на парламента. Рядко изобщо
ходеше там, и още по-малко участваше в
заседания или в гласувания. Работата
му бе да бъде в сянка, а парламентът бе
доста открито място като за виден
кралски шпионин.
-В дома ми е добре дошъл всеки,
който би помогнал на Короната… -
отвърна лордът.
Велко се поклони, след което седна от
другата страна на масата и повдигна
чашката си. Чакаше по-висшестоящия да
отвори основната тема, както бе по
977
правилата на обществената йерархия.
Евреите можеха свободно да търгуват в
Британската империя, но бяха доста
далеч от благородническите титли.
Фактически се водеха някъде повече из
по-низшите етажи, като над тях, освен
лордовете, бяха и почти всички армейски
офицери, и командирите на кораби. Но
както и навсякъде по света, евреите
имаха едно оръжие, което отваряше
всички врати – парите. И без титли, това
да си богат те правеше влиятелен, и
лордовете го уважаваха.
Разбира се, точно по английски,
Мидълтън изобщо не подхвана
978
основната тема. Първият половин час
мина в обсъждане на градините, както и
на предстоящия брак на дъщерята на
лорда. Оценено бе също качеството на
чая, а не се мина и без няколко пристъпа
на английски хумор, посветен на
евреите. Едва след това, лордът стигна
до основното:
-Та заприказвахме се по хубавите
неща от живота, господин Езра, и
забравихме за какво сте дошъл.
Забравихме за Короната и нашия дълг
към нея… - каза Мидълтън.
Велко разбра, че е дошъл моментът, и
превключи на възможно най-голямо
979
внимание и съсредоточаване. Трябваше
да изиграе много труден театър, като
почти всичко в него бе откровена
измама. Абсолютен блъф…
-Имаме грях към Короната, да лорд
Мидълтън. Говорим си за онова, което ни
е дала тя, и което дава на всеки свой
поданик. А забравихме за усилията,
които са нужни, за да се постигне… -
отвърна Велко.
Лордът отпи още малко от чая си и
продължи:
-Разбрах, че сте бил наскоро в
колониите в Америка, и искате да
доложите нещо важно на Короната.
980
 Велко също отпи от своя чай, за да си
придаде тежест, и отговори:
-Всъщност нещо повече, лорд
Мидълтън. Бих искал да помогна на
Короната, и заедно да се справим с
проблема, който се задава.
Едната вежда на лорда леко трепна.
Очевидно усети, че евреинът не е дошъл
тук само от загриженост за краля, а както
винаги търсеше и изгода. Но това не бе
неочаквано. Такива бяха евреите. Явно
щеше да иска някаква сделка, в замяна
на онова, което щеше да съобщи.

981
 -Чух че искате за един свой брат
определени права в северните колонии.
– каза Мидълтън.
-Да, така е. Мисля, че за мен е
невъзможно да се върна там, ще
започнат да ме подозират. Но моят
братовчед Амар ще свърши същото.
Прикрит като търговец с ваша концесия,
ще може да продължи от където аз
стигнах… - отвърна Велко.
-И северните колонии – те изглеждат
по-спокойни…
-Именно, на север засега опасности
няма. От там Амар ще води търговията и
ще наблюдава на юг.
982
 -Мисля, че не е проблем да осигурим
концесията. – отвърна лордът,
предварително готов за това. – Разбира
се, ако преценим, че наблюдателната
мисия на Амар е необходима. – допълни
той очевидно поставяйки сделката в
зависимост от информацията, която
очакваше от Велко.
Самият Велко нямаше всъщност
никакъв интерес от търговия с
колониите. Но нямаше как като евреин
просто да се появи при лорда и да му
предложи нещо като подарък. Така като
страничен ефект, Амар щеше да донесе
някоя и друга златна монета на
983
Задругата. Но основната цел бе в замяна
на тази така търсена от евреите
печалба, да представи на лорда
сведения, които да наклонят британската
политика в определена посока.
Трудната, но не и невъзможна цел на
Задругата, бе да накара британците да
запазят неутралитет в евентуална война
между Русия и турците. Всъщност, бе
възможно дори този неутралитет да е
повече в полза на Русия и да е
своеобразен съюз с Русия.
Задругата бе преценила, че това е
възможно, по две причини. Първо –
французите бяха съюзници на султана, и
984
в същото време – непримирими врагове
на англичаните. И второ – при риск от
бунт в колониите, Англия не би искала да
бъде същевременно във война и с
Русия. Така Задругата бе решила да
убеди британците, че Америка е на ръба
на катастрофа, което би означавало, ако
избухне война между Русия и Турция, те
да не се забъркват сериозно в нея на
страната на Турция. Иначе биха си
открили трети фронт в най-
неподходящия момент. Един – срещу
французите, втори – срещу колонистите,
и трети – срещу Русия. От друга страна,
фронт срещу турците не би бил опасен с
985
нищо за Великобритания, защото
султанът нямаше ресурс да настъпи
където и да било срещу нея, и дори леко
да я засегне.
Ето защо Велко представи внимателни
измислени и подкрепени с доказателства
сведения за колониите:
-Интересите на краля са застрашени, и
трябват много усилия, за да ги защитим.
– каза той – Заедно с краля са
застрашени интересите и на мнозина
търговци като мен и Амар, ползващи
концесии от Короната.

986
 -Със сигурност, ако Короната загуби
влияние в колониите, ще пострада
цялата търговия… - отвърна лордът.
Тук Велко задържа за малко отговора
си, след което каза:
-Обиколих за три месеца няколко
колонии, лорд Мидълтън. На някои места
те вече не признават Британската
власт…
-Да, знаем това… - отвърна лордът, с
очевидно подканяне да му съобщи нещо
съществено.
Велко бръкна в чантата си и извади
три плика.

987
 -Докато бях там, един богат евреин бе
отвлечен и бе поискан откуп… - каза
Велко добре замислената лъжа.
-Не съм чул за това, но из колониите
стават такива работи… - отвърна
лордът.
-Семейството му събра парите и го
спасихме. – продължи Велко – Но в
изоставената ферма, в която го
намерихме, заварихме и тези писма. –
подаде ги на Мидълтън и продължи –
Тези същите разбойници се оказа, че са
обрали и пощата няколко седмици преди
това. Което не е било ценно го бяха
захвърлили.
988
 -Писмата очевидно не са ценност за
бандитите из колониите… - каза лордът,
разглеждайки внимателно листата.
-На нас обаче ни направи
впечатление, че има твърде много
адресирани до колониалния губернатор.
– каза Велко – Любопитен бях защо
толкова много хора пишат до
губернатора по едно и също време…
-Това са писма, в които се говори за
популацията на бизони. Всички тези
пишат на губернатора, че годината ще е
добра и да поръча повече кораби за
износ на кожите… - прочете Мидълтън.

989
 -Именно това ме озадачи. – каза Велко
– Губернаторът не се занимава с такива
въпроси, освен ако е и търговец. А той
конкретно не е.
Лордът вдигна многозначително
поглед. Започваше да се досеща. Велко
изказа мислите му:
-Реших, че бизоните означават нещо
друго. А писмата бяха десетки, само тези
три донесох, но бяха много повече…
-Това са бунтовници! – възкликна
Мидълтън – Бизоните са бунтовници.
Докладват на губернатора къде колко
мъже са готови да се вдигнат.
-И аз това реших…
990
 Лордът отново се вгледа в листата.
-Само в тези три писма се говори за
стотици бизони. Това са стотици
бунтовници… - каза той.
-И забележете на кого докладват…
-Губернаторът! Той ни е предал…
-Това изненадва ли ви?
Мидълтън се намръщи:
-Всъщност не много. От години
назначаваме за губернатори местни
първенци, които имат доверието на
колонистите. Но чак така да ни предаде?
Да се наговаря с бунтовници?
-Има и още. – каза Велко – С брата на
губернатора един мой познат евреин
991
сключи интересна сделка – за доставка
на няколко хиляди стари саби от
армията.
-Стари саби?
-Да, тези изтъпените, които ги дават за
претопяване.
-Но това са хиляди бройки. Не сме
бракували толкова много в последно
време. Щях да знам…
-Именно… - каза Велко.
На лорда трябваха няколко мига, за да
се досети. Освен Великобритания,
колонии в Северна Америка наблизо
имаха и… французите.

992
 -Французите! Купили са ги от тях… -
каза Мидълтън.
-Най-вероятно те са ги доставили. –
отвърна Велко – Стари саби…
-А дали наистина са били стари? –
попита лордът – С Франция в момента
сме в лоши отношения. Няма как да
проверим.
Велко отново бръкна в чантата и
извади от там чисто нов, добре наточен
френски кинжал.
-Сабя не мога да ви покажа, но този
кинжал ми струва пет лири. Най-скъпият,
който съм купувал в живота си.

993
 Лордът го погледна внимателно.
Наистина ново и здраво френско
оръжие.
-Трябваше да платя на трима
престъпници да го откраднат от склада
на търговеца. – обясни Велко. –
Направиха най-добрата сделка в живота
си.
А лордът, държейки оръжието, каза
озадачено:
-Ако братът на губернатора е купил
хиляди нови френски саби, това е
ужасяваща новина за империята…

994
 -Да, и тревожното е, че едва ли бихте
се справили като само смените
губернатора…
-Не, разбира се. Така може да запалим
бунта самите ние. – каза Мидълтън.
Велко усети, че е спечелил разговора.
И писмата, и сабите бяха напълно
измислени. Но да се иде до Америка да
се провери, и да се върне обратно
шпионин, означаваше месеци. Лордът
нямаше това време. Значи щеше да
реши като съпостави това научено с
другото, което знаеше. А Велко
приблизително знаеше какво знаят
англичаните за Америка. И нагласи така
995
сведенията, че да съвпаднат. Но
предстоеше най-важното, което да
наклони везните.
-Има и още нещо… - каза той – Този
път не са бунтовниците, но говори
много…
-Какво още сте открил, господин Езра?
Велко отпи от чая, за да спечели
време и отвърна:
-Някои евреи също са изкушени от
откриващите се възможности. Чух че
била възможна нова еврейска колония,
ако се изгонят англичаните.

996
 -Еврейска колония? – изумен попита
лордът, който никога не бе чувал
подобна идея.
-Всъщност ще се превърне по-скоро в
независимо княжество, ако стане. Някои
евреи предлагат да помогнат на
колонистите с пари, а в замяна после да
им се позволи да направят еврейска
държава някъде им по-свободните
територии… - обясни поредната си умна
лъжа Велко.
Еврейска държава. Това не бе
притеснително за британците. Евреите
не бяха чак толкова много в колониите, а
и те трудно можеха да направят
997
държава. Повечето американски евреи
бяха търговци, а за държава и общество
трябваха хора във всички обществени
слоеве. Еврейска държава, в която
всички се лъжат едни други в търговията,
не можеше да съществува. Щеше да и се
наложи да ползва обществените слоеве
от други етноси. И така да престане да
бъде еврейска. Но онова, което уплаши
лорда, бе обстоятелството, че евреите
искаха да се възползват от нещо. Значи
нещото съществуваше. Писма, саби и
еврейски мечти за държава… Това бе
повече от достатъчно.

998
 -Напълно си заслужавате концесията,
Езра. Помогнахте много на империята…
- каза лордът.
Велко отпи последния останал чай.
-Ще настане голяма бъркотия и много
загуби ще имаме, ако империята не се
справи с това. – отвърна той.
-Империята има много врагове точно
сега. – каза Мидълтън – И повечето са
съвсем тихи…
-Истинските врагове винаги са тихи… -
каза Велко.
-А колкото си по-силен, толкова повече
врагове имаш. От всякъде те ограждат…

999
 -Да, никой няма повече врагове от
Великобритания… - каза ласкателно
българинът.
-В нашата империя Слънцето не
залязва, и враговете ни не свършват… -
философски отвърна лордът.
Подир четвърт час, в който си
говориха за империите и силата им,
Велко си тръгна. Мисията му тук бе
приключена. Англичаните нямаше да
рискуват да отворят фронт срещу
втората най-могъща сила на света, точно
когато в колониите им назряваше бунт.
Русия недвусмислено бе онази, която
Англия приемаше за въпросната втора
1000
сила. Това стана безспорно ясно от
разговора им. Това бе и обективният
факт, но понякога се оспорваше в
британския елит, който отдаваше
внимание и на французите. Но поне
Мидълтън, а това означаваше и
настоящото правителство, поставяше
Русия по-напред от Франция. От което
следваше, че при война на Русия с
турците, англичаните нямаше да се
замесят. Важно обстоятелство, за което
бе допринесла Задругата. Сега
предстоеше оставащата стъпка – да се
подтикне султанът да воюва. От

1001
Острова, Велко трябваше да отиде
направо при Пролива…

1462

Този княз очевидно беше луд. Но в

това време може би само лудите можеха
да са полезни. Султанът едва преди 9
лета бе превзел Константинопол и бе на
върха на силата си. Едва 18 лета бяха
минали от невиждания разгром на
християните под Варна и гибелта на
полския крал Ягело. Това бе силна
империя, с храбра армия, мотивирана да
се бие. И насреща и – един малък
1002
влашки княз, много по-слаб и от
Шишмана, и от Лазар, които вече бяха
победени. И този малък влашки княз,
вместо да стои на скрито в крепостите
си, бе нахлул в богатата и плодородна
Мизия. Бе избил трийсет хиляди души –
предимно турци и мюсюлмани. Бе
заковал за главите им с пирони чалмите
на двама храбри военачалници, които
отказаха да ги свалят и да му се покорят.
„Нека си носят чалмите, не ми пречат“ –
беше каза князът. И после добавил –
„Заковете им ги с пирони, никога да не ги
свалят“…

1003
 Този луд княз бе Влад III Цепещия.
Внук на последния верен другар на
Шишмана – Мирчо Стария. Сложен от
самия български цар за княз на Влашко
малко преди България да изчезне. Дали
и той не беше шишмановец и асеновец?
Лудата кръв на династията се появяваше
в незаконни чада къде ли не. Радул,
бащата на Мирча, бе близък воевода на
Шишмана. А такива воеводи често бяха
роднини и извън брак деца на някой
преден цар. Ако се съдеше по делата му,
Влад Цепещия трябва да носеше от
лудата жилка на асеновия род. Някога
Иваница се бе нарекъл „ромеоубиец“ и
1004
изклал всички гърци в непокорна Варна.
Сега Влад ковеше пирони по главите на
турците.
И така в този ден, насред Мизия,
изправен срещу тройна войска на
султана, стоеше на коня си и гледаше
през нея. Все едно ги нямаше турците,
нямаше ги еничарите, едно празно поле
беше отпред. Ще мине през него като
през въздух…
-Работата ни е да го спасим накрая. -
припомни да двамата си помощници
воеводата Добрил – Рано или късно ще
си строши главата, но ние трябва да сме
там да го измъкнем. Дори да не иска,
1005
дори да иска да умре, взимате го и
насила във Влашко.
-Разбрано, дядо Добриле. – отговори
единият помощник.
Петдесет странно облечени войници
стояха зад тях. Бяха въоръжени само
със странно леко извити мечове и с
лъкове. Нямаха никакви брони, шлемове
или щитове. Въпреки това, в трите битки
до момента на Влад с турците, не бяха
дали нито една жертва. Влад ги бе
получил от един богат българин във
Влахия, дето искаше да стане цар на
Видин, след като изгонят турците. „Луд
човек“, мислеше си Влад. Как ще
1006
задържи Видин с петдесет души? Но
истинската цел на българина бе съвсем
друга. Трябваше за пръв път да
изпробват в истинска война уменията на
монасите от това поколение. Добре
подготвеният боец се изпитваше само в
битка. Неизбежно беше българи да
участват в чужди войни, просто заради
опита. Задругата имаше нужда от своя
армия, макар и тайна, но за да е армия,
тя трябваше да е воювала. Затова и тези
петдесет монаси – обучени в най-
дълбоките тънкости на българското
боравене с меч и лък, се бяха озовали на
страната на Влад. И засега се справяха
1007
чудесно. Избиха стотици турци,
изтласкаха дори няколко еничарски групи
с лекота. Въртяха мечовете и все едно
летяха във въздуха, докато се биеха. С
петдесет души не можеха да държат
Видин. Но това изобщо не бе целта.
Целта беше изпълнена, монасите
можеха да си тръгнат. Но тогава
Задругата реши, че има нова цел – Влад.
Той трябваше да се закрепи колкото се
може по-дълго, защото в този момент на
света нямаше по-голям дразнител от
него за султана. И никой не оказваше
такъв храбър отпор.

1008
 Добрил отиде в центъра в княжеското
обкръжение и каза:
-Постигна много, княже Влад. Обозът е
пълен с турско злато. Имаме хиляди
пленници. Време е за примирие. Няма
нужда и от тази битка. Дори да победиш,
зад тази армия не стои нищо. Това са
само земи, които вече няма какво да ни
дадат…
Онзи лудият избухна в смях и се
подигра:
-Ако си тръгна сега, ще ти оставя
Видин. На теб и на твоя цар. Да ви
оставя ли сами срещу тази грамада?

1009
 -Видин може да почака. Със
заграбеното ще удвоиш армията и
догодина ще се върнем…
-През това време султанът ще
удесетори своята армия. Ще забравите
за Видин… - освен княза, сега се
разхохотаха и няколко от
военачалниците му.
-Приемам, че твоята мъдрост е по-
голяма от моята…- отстъпи Добрил и се
върна при монасите си.
Последната битка на Влад отсам
Дунава се превърна в кървава баня.
Макар да бяха по-малко, изглежда и
войниците на княза бяха луди като него.
1010
Нямаше шанс да победят, не и толкова
много еничари, добавени към основните
сили. Но имаха един огромен шанс – да
повлекат всички със себе си в Пъкъла. И
именно това стана. Към края на деня,
полето бе полято обилно с кръв и осеяно
с трупове. Нито едната страна не
победи, останките и от двете армии се
оттеглиха уморени. Но бяха останали
толкова малко, че едва ли щеше да има
втора битка утре. Единствени монасите
на Добрил отново не бяха дали нито
една жертва. Участваха в няколко
странични сблъсъка, но гледаха все да

1011
са близо до Влад, за да се намесят в
решителен момент. Какъвто не настъпи.
-Турците ще се оттеглят. И след
седмица ще дойдат с нова армия… -
каза един от близките на княза. Имаме 7
дни, да вземем каквото можем. После
нямаме армия за още битки…
-Няма какво да се вземе…- отвърна
Влад – Не разбрахте ли, страхливци, че
взехме за каквото дойдохме – взехме
турската кръв.
-И те взеха нашата… - отвърна един
от другите.
Князът се разгневи:

1012
 -Още една дума и ще реша, че искаш
да сложиш чалма на главата си…
Всички изтръпнаха. Помнеха какво
означава някой да сложи чалма в
присъствието на княза.
Добрил се намеси омиротворяващо:
-Великият княз Влад е единственият
смел християнски владетел. Само той се
бие с поганците. Всички други са се
скрили и се кланят да станат васали на
Падишаха! Слава на теб, княже Влад,
моите бойци ще бъдат с теб по обратния
път към дома, ще споделим славата ти
като влезеш в столицата!

1013
 С оглед на обстоятелството, че
петдесетте войници на Добрил бяха най-
съхранената и очевидно боеспособна
част в оцелялата армия, по същество в
този момент бе съхранен животът на
княза. При раздорите сред феодалите и
непрекъснатите подкупи от султана,
отслабен Влад, придружаван от малка
армия, бе идеална мишена. Но под
закрилата на уникалните бойци на
Добрил, повечето заплахи отпадаха.
-Особено страхлив е моят брат
предателят Раду. Който сигурно ще води
след седмица новата войска на
султана… - ухили се насред трагедията
1014
князът. Никой друг нямаше сили за смях
в този момент. – Но аз имам как да го
изритам обратно отново. С всичките му
еничари…
В този момент сред присъстващите
вече нямаше нито един, който да вярва,
че князът е с ума си. Останали няколко
стотин човека, част от които ранени, това
не можеше да спре дори гарнизона на
едно турско кале. Ако в този момент
някой бе извадил меч да съсече лудия,
на Добрил щеше да е нужно голямо
усилие на волята, за да го защити.
-Натоварете колкото трупове можете
на каруците. – изрева Влад – всеки да
1015
вземе по един труп на коня си. Всеки
пленник да носи по един труп. Утре
потегляме към Влахия. А сега се
махайте. Само Добрил да остане…
Очевидно засега Влахия щеше да
остане със стария си владетел, защото
след тази заповед, вероятно никой
нямаше и да посмее да извади меч
срещу него. Кръвопролитие цял ден, а
вечерта князът нарежда да товарят
трупове – това бе работа на самия
Дявол. А никой не вдига меч срещу
Дявола…
Добрил не разбираше защо трябва да
остане, но допускаше някоя луда
1016
постъпка от страна на Цепеш. Затова
ръката му не се отдели от дръжката на
извития меч.
Когато всички излязоха, лицето на
Влад сякаш изведнъж се промени.
Демонът стана ангел. Извади своя меч и
го хвърли в краката на Добрил.
-Дръж Добриле, да не се страхуваш.
Сега ти си с два меча, а аз нямам меч.
Остава ми ако искам, да те убия с
погледа си. Ако вярваш, че съм самият
Дявол, пак ще се страхуваш…
Добрил бе шокиран и отстъпи. След
това се съвзе, все пак имаше доста
солидна подготовка, и каза:
1017
 -Аз съм за малко до теб, княже. Дали
те мислят за Дявола е важно за
другите…
-Чуй ме, Добриле. Аз не съм луд. Аз се
правя на луд, защото това плаши
турците. И знаеш ли защо? Защото и те
са били малки, и знаят, че за да станат
големи, са правели същото. Изглеждали
са като Демони, колели са и се бесели
наред. Турците знаят как са станали
силни и ги е страх от някой друг малък,
дето прави същото. Ето затова аз плаша
султана и цялата му паплач…
-Прости княже, но ако говориш като
луд и правиш като луд, то ти ще да си
1018
луд… И ако турците са били такива, това
не прави теб по-малко такъв…
-Както искаш мисли, Добриле. И без
това никой освен теб няма да знае,
никому другиму не съм казвал и няма да
кажа защо го правя. Ще продължат да ме
мислят за такъв, и накрая ще ми теглят
ножа. Но ти казвам на теб, защото нямам
друг начин. Аз знам кой си и какво
правиш тук. И само на теб мога да
доверя. Тази нощ тайно ще вземеш
златото и ще го занесеш където ти си
знаеш. На мястото ще сложим същите
бурета с камъни. Отгоре им труповете. И
така до Влахия.
1019
 -И да съм мислел, че не си луд, княже,
значи грешно съм мислел… - каза
Добрил.
-Луд ли е бил Иваница, нашият общ
далечен родител, Добриле?
-Иваница? Аз нямам царска кръв?
-Сигурен ли си?
-Баща ми е обикновен селянин. Аз
израснах под опеката на един монах…
-Попитай по-добре баща си. Но не
това е важното сега. Иваница ни гледа от
повече от двеста години от небето.
Взимаш златото, даваш го на трима от
най-верните си хора, и да го занесат при
твоя господар – този, когото наричаш
1020
„монаха“. А ти ще ме съпроводиш до
столицата, както си решил, за да ме
пазиш. За което ти благодаря…
-Княже, прости ми объркването, но
абсолютно нищо не разбирам. Това
злато е твое, трябва ти за новата ти
армия за догодина…
-Една армия повече или по-малко е
без значение, Добриле. Султанът може
да изпрати двайсет армии. Една Влахия
не може да го спре. Ще падне тя, ще
падне и Унгария после, защото не искат
да помогнат сега. Ще паднат всички,
защото всички са малки и султанът ги
яде един по един. Аз не мога да спра
1021
това. Но това, дето вие сте го направили,
може. Не сега, след време. Но това
вашето може…
-Кое е това нашето? – попита Добрил,
изненадан какво може да знае този
изглеждащ напълно луд човек.
-Аз знам, че нещо тайно се прави в
България. Знаеше и баща ми, научил го
е от неговия баща. Нещо тайно се прави,
не знам какво, но знам, че Шишман е дал
сърцето си за него. И баща ми, и дядо ми
бяха сигурни, че някога ще се появите.
Чакаха ви. Но аз ви дочаках. Още като
видях бойците ти в първата битка,
разбрах че това сте вие. Никакъв Видин
1022
не ви трябва, никой не иска да става цар.
Вие сте това тайното дето се прави в
България, и за пръв път се появихте.
Добри бойци имате, поздравявам ви. Ако
станат много, ще сразите султана.
Затова вземи златото. Вземи този дар от
Влад Цепещия и накрая забийте един
нож и вместо мен в сърцето на султана…
Князът очевидно не знаеше много, но
знаеше достатъчно. Вероятно близките
на Шишман знаеха туй-онуй, и бяха
тръгнали легенди. Радул и Мирчо Стария
бяха много близки на Шишмана. Самият
Мирчо дълго бе молил Шишман да
остане да се бие с него до последно и да
1023
умре срещу турците. Но царят почти
насила го бе направил княз на Влахия.
После синът му, после Цепеш. Логично
бе Мирчо да е знаел нещо, или дори да е
получил заръка от Шишман колко да
знае, и какво да каже.
-Аз не знам за какво тайно говориш,
княже. Но ти си княз, знаеш повече от
мен. Ще предам златото на този, когото
нарекох „монаха“. Той ще знае
непременно, ако има нещо тайно в
България. А ако стигна с нож до султана,
ти се заклевам, че ще има само един
удар, и той ще твоят!

1024
 Малко подир тези слова, Добрил
излезе от шатрата и отиде да избере
тримата си най-верни. На другия ден
обозът потегли към Дунава, и после към
столицата. Караха три бурета с камъни,
които всички мислеха, че са злато.
Отгоре им стотици трупове, които на
третия ден започнаха да миришат. Но
веднага след като минаха великата река,
князът освободи това тегло от
подчинените си. Нареди да побият
труповете на колове и да ги забият около
пътя. След това направи онова, с което
щеше да бъде запомнен във вековете –
нареди да избият всички пленници, и
1025
набучи и тях на колове. След което
продължиха пътя си.
Брат му Раду наистина дойде след
седмица, начело на двайсет хиляди
войска и пет хиляди еничари. Издържаха
едва един ден да вървят между
коловете. След това турският паша каза,
че не може да воюва с Шейтана14 и се
върна обратно. Раду трябваше да почака
още няколко години, преди да получи
трона като васал на султана. Влад бе
успял наистина да спре турците, без
никаква войска.

14
Шейтан – Сатана в ислямския свят.

1026
 А това доколко кръвната линия на
Мирча знаеше нещо за Задругата, си
остана за вековете тайна и за самата
Задруга. Записано бе това странно
събитие в летописите и, и то послужи за
предупреждение за всички следващи
Задруги, да знаят, че не всичко тайно
винаги остава тайно, и да не се осланят
само на скришността. А съкровището на
Влад се озова разделено на дванайсет
части в дванайсет скрити места в
България. Дали Влад бе виновен и сам
го измислил, или народът го сътвори във
фолклора си, но всякакви легенди
тръгнаха къде е „изчезналото злато на
1027
Цепеша“. Къде са трите бурета,
заменени от самия Дявол с камъни. И
във вековете мнозина щяха да ги търсят
там, където те никога нямаше да бъдат…
4.На евреин вяра да нямаш

За няколко седмици, Задругата вложи

цяло състояние в това да подготви
днешната среща на Велко. Стотици
грошове отидоха за подкупи за турски
първенци да напишат писма до султана,
в които се оплакват от… русите. Почти
навсякъде, пратениците на Задругата
направиха едно и също. Като евреи или
гърци, отидоха при съответния местен
1028
паша, който познаваха, и го посветиха в
хитрия си замисъл. Ако султанът тръгне
на война, много войска ще мине през
пограничните територии. Ще трябва
обоз, храна, грижи за войниците. А
съответният “евреин” вече беше накупил
всичко, което щеше да поскъпне веднага
щом започнеше войната. И щедро бе
предложил на пашата да си поделят
печалбата, стига той да напише едно
писмо до султана.
Така в Цариград се получиха десетки
писма от погранични турски управители
от северните територии. Някои бяха по-
цветисти и пълни с емоции, а други –
1029
бяха съвсем сухи – в кратък военен стил.
Всички те пишеха или за вероломни
нападения от страна на руски отряди,
или за съмнителни движения около
границата. Всичко това стигна до ушите
на султана и на неговите везири. И до
ушите на везиря Мехмед.
Така, когато се озова в столицата и
прати вест на Мехмеда, че иска да го
види по един важен въпрос, Велко
знаеше, че почвата за мисията му е
идеално подготвена. Той трябваше да
убеди везиря да посъветва султана да
започне война. И се мислеше за добре
подплатен за това.
1030
 Изненада се, когато получи отговора
на Мехмед, че ще го приеме след три
дни. Толкова дълго никога не бе отлагал.
Освен всичко друго, двамата бяха и
приятели вече, и обикновено се виждаха
веднага. Три дни. Странно. Но имаше ли
избор?
През това време, Велко успя да
наобиколи и да нагледа търговията на
Задругата в Цариград. Видя се с много
гърци, и от разговорите научи, че
повечето от тях очакват война, и се
готвят да печелят от нея. Чу и повечето
слухове, идващи от двореца. Самият
султан Мустафа искаше войната. Бе
1031
обсебен от мечтата да съкруши Русия и
да се покрие със слава. Не така обаче
мислеше Диванът, в който имаше
противоречиви мнения. Везири, и дори
велики везири, се лишиха от постовете
си, заради тези препирни. Мустафа
очевидно искаше да воюва, но не
можеше да мобилизира държавата си да
застане единна зад него. И това
отлагаше събитията. В абсолютна
монархия като Османската империя,
накрая разбира се, султанът щеше да
надделее и да се случи онова, което бе
намислил. Но въпросът бе как точно ще

1032
надделее и кой ще му е приятел и кой
противник в победата.
Тези сведения потвърдиха
наблюденията на Задругата и усилията и
да подтикне турците към война. Това
всъщност би била една глупава война.
Русия нямаше какво да загуби в нея.
Османците отдавна не можеха да
задържат нови територии на север. Дори
Влашко го държаха не като част от
империята, а като зависима територия.
Спечелена война не би донесла нищо
друго, освен потвърждаване на текущото
състояние – Черно море е вътрешно за
турците и никой не може да прави нищо
1033
в него, без тяхно съгласие. Но това и
сега бе така.
Евентуална загуба обаче можеше да
струва много. Русия имаше какво да
завоюва на юг. А и всички поробени
християни към нея гледаха. Руски успехи
биха могли да запалят въстания по
места, дори далеч от Централна Европа,
където щеше да е войната.
Именно поради тази причина,
Задругата считаше подтикването на
Мустафа към нападение, за
първостепенен приоритет.
Накрая третият ден дойде и Велко се
озова пред вратите на Мехмедовия
1034
дворец. Той бе съвсем нов – съвсем
близо до центъра на властта. Издигането
на везиря, макар и да не бе станал още
велик везир, носеше много облаги и по-
хубави дворци. Велко още не бе влизал
в този палат.
Посрещна го турски слуга в пищна
дреха. За пръв път от много години го
претърсиха и за оръжие. Вероятно
Мехмед се бе издигнал повече отколкото
подозираше българинът. Накрая го
проводиха като двама въоръжени до
зъби еничари вървяха подире му.
Еничари. Много странно. Да не би
Мехмед да бе станал велик везир, без
1035
още да се разбере? Това би обяснило
отлагането на срещата с 3 дни.
Накрая все пак стигнаха до разкошна
огромна стая. Там го чакаше Мехмед.
Стаята имаше няколко входа и на всеки
от тях стояха по двама еничари.
Везирят – облечен не по-различно от
друг път, стана и усмихнато го посрещна.
Поне в поведението му промени нямаше.
Велко леко си отдъхна.
-Здравей, Езра, приятелю, от толкова
време не сме се виждали…
-Аллах здраве да ти дава, Мехмеде.
Но много дела имах, знаеш, пътувах
много…
1036
 -Чух, че си прекосил дори океана. Бил
си в колониите на англичаните.
-Да, наложи се и това странно
пътуване да направя. Но такъв е животът
на евреите – скитници…
Везирят шумно се изсмя и каза:
-Вие, свободните хора, пътувате по
света, и радвате очите си с неговата
красота. А ние – робите, стоим в
столицата, и служим на империята…
-Комуто каквато съдба Аллах е избрал,
това е… - отвърна Велко.
-Аллах всемъдрият и всемилостивият
знае по-добре от нас самите кое е най-
доброто за нас… - съгласи се Мехмед.
1037
 След това се огледа, защото разбра,
че Велко се чуди на всички тези войници
в дома му.
-Ако си мислиш, че съм станал велик
везир, бъркаш, Езра. Тези еничари не са
тук всеки ден. Те само днес са тук.
-Само днес? Да не би да си поканил
великият везир, или някой от синовете
на Падишаха да говорим?
Везирят се усмихна загадъчно,
задържа за малко думите си, и после
рече:
-Не, Езра. Като получих писмото ти,
реших че е твърде важно само за мен.
Показах го и на други, и днес ще дадеш
1038
сведенията си не на мен, а на най-
важните уши…
-Най-важните уши? – Велко се
изненада, а кръвта му се смрази. Никога
не бе очаквал подобно нещо. Никога
Задругата не бе очаквала. Дори везирят
Мехмед бе огромен успех в постигането
на позиции в империята. Но това да
стигне до най-високото място… Никой
брат, никога откакто съществуваше
Задругата, не бе стигал до султана.
-Да, най-важните уши, приятелю. Ще
стоим тук и ще чакаме да ни повика.
Между другото, това изобщо не е най-
голямата стая в този дворец…
1039
 Велко замълча, само сведе поглед, за
да покаже смирение.
Но в главата му настъпи пълна
бърканица. Та той нямаше никаква
подготовка. Всичко, което бе планирал,
се променяше. Подходът към всеки
човек бе различен. Познаваше добре
Мехмеда, и всичко с измислените писма
и различните сведения, които му
пращаше, бе направено така че Мехмед
да стане привърженик на войната. Това
не значеше, че война ще има, а че един
от везирите ще я подкрепи. Това целеше
Задругата.

1040
 Но султанът Мустафа бе съвсем
различна личност. Задругата не го
познаваше, не го бе подкупвала, не го бе
наблюдавала. Ако някога бе успяла да
му повлияе за нещо, това бе ставало
чрез посредници. Тяхна бе задачата
след като са решили нещо, как да го
предадат нагоре. Везирите не бяха
глупави. И имаха предимството често да
се виждат с Падишаха, и да го опознаят.
Да знаят как да го посъветват. Това
умение нито Задругата, нито Велко,
имаха.
Хвърляха го направо в дълбоката
вода. Сърцето на българина се разтуптя
1041
бурно. Не от вълнението на поданика, че
ще види своя султан. А от страха, че
играта е станала твърде голяма, и не е
подготвен.
Но Велко все пак бе един от
дванайсетте братя. От най-умните и най-
достойни българи. От тези, на които се
разчиташе един ден дори да победят
султана и да го изгонят от българските
земи. Такъв човек нямаше право да се
страхува. Той трябваше да намери
решение във всяка една ситуация. И
това решение да е добро за България.
Велко започна да си припомня всичко,
на което някога го бяха учили. Всичко –
1042
от самото начало на Задругата, от млад,
на всяко едно нещо в стратегията и
тактиката. Трябваше да изработи план
бързо. План, съвсем различен от този, с
който бе дошъл при Мехмеда.
Подир половин час, в който с везиря
чакаха и си говориха за последните
слухове из столицата, накрая една от
вратите се отвори. Влезе един еничарин
и направи заповеден знак. Мехмед се
изправи мигом като по военна команда и
тръгна. Велко го последва.
Най-разкошната зала в двореца бе
странна смесица от източни мотиви с
европейски мебели и украси. Тя
1043
наистина бе поне три пъти по-голяма от
предната, която Велко вече бе намерил
за твърде разкошна.
Когато влязоха, българинът с
изненада установи, че вътре няма
никаква охрана. Странно защо около
Мехмед бе пълно се еничари, а тук
нямаше нито един. Скоро разбра.
Сложиха го да седне на един стол, след
което вързаха ръцете и краката му.
Доста затегнаха каишите, май се
престараха. След това двама слуги
вдигнаха стола и го понесоха напред.
Везирят крачеше до тях.

1044
 В дъното на стаята, разположил се на
едно широко кресло, стоеше господарят
на целия мюсюлмански свят.
Помазаникът на Пророка, императорът
на цяла Северна Африка, Балканският
полуостров, Черно Море, Анатолия, та
чак до Персия – великият султан
Мустафа Третия. Падишахът смукваше
по малко от богато украсено наргиле на
масичката отпред.
Везирят се поклони дълбоко, а всички
войници излязоха. До султана на
креслото стоеше една пушка, а в пояса
му бе затъкнат пищов. Велко бързо се
досети какво ставаше. Разговорът щеше
1045
да е много таен и държавен. Охраната
бе отпратена, а сигурността на султана
се гарантираше от двете оръжия и от
ремъците около ръцете на госта.
-Значи това е единственият полезен
евреин в империята… - каза първи
султанът, както бе и по правилата да
бъде изчакан той да начене.
-Това е Езра, моят приятел, който
толкова пъти помогна на Вас, и на
волята на Аллаха. – отговори Мехмед.
Велко нямаше какво да направи, освен
да замълчи.
Султанът го погледна остро:

1046
 -Ти, дали си наистина евреин, момче?
– попита той – До сега не съм виждал
такъв като теб. Всички само за пари
мислят, ще продадат и майките си ако
могат…
Султанът очевидно не обичаше
евреите. До този извод стигна Велко от
началото на разговора. От това
следваше, че не може да им има много
вяра. Султанът очевидно се съмняваше
в евреите, дори когато ставаше дума за
техния произход. Велко не се уплаши от
това подозрение. Знаеше, че няма как да
го заловят – в създаването на прикрития,
Задругата бе много по-напред от всеки
1047
турчин и всеки султански шпионин. Не
това тревожеше българина. Тревожеше
го, че няма готов план какво да прави, а
в рамките на разговора научава нови
неща, които обръщат досегашните му
намерения. Султанът очевидно не
обичаше евреите. Това означаваше, че
каквото кажеше днес Велко, би следвало
по-скоро султанът да го приеме на
обратно. А днес Велко бе дошъл с план
да убеждава Мехмеда за война. И всичко
преди това бе нагласено именно да го
убеждава. Но вместо това трябваше да
говори със султан, който го подозираше,
само защото вярваше, че е евреин. “Ако
1048
знаеше, че съм българин, нямаше да ме
подозира, направо щеше да ме обеси…”
– помисли си Велко и осъзна, че
положението не е най-лошото възможно.
-И майка ми, и баща ми са евреи.
Такъв съм роден, и разбирам това, което
най-светлият цар на Земята, каза за
парите. Те са наша прокоба – за едни
дар, за други проклятие… - отговори той.
След тези думи, везирят додаде:
-Езра разбира много добре парите.
Има дюкяни и в Константинопол, и в
Солун, и в основните градове. Пътува из
цялата империя, и извън нея. Но едно
знам за него – до сега не е правил
1049
печалба, която да е за сметка на
империята. Не е печелел от нещо, което
е лошо за нас. Това го прави един много
почтен евреин, може би не е евреин, а
Аллах тайно го е направил
мюсюлманин…
Мустафа хареса тези думи, дръпна от
наргилето и каза:
-Аллах си знае работата, щом е
позволил да има евреи, значи трябва да
има. Щом е позволил да го има този
евреин, значи трябва да го има. И щом
този евреин не трупа пари за моя сметка
и за сметка на Аллаха, нашият върховен
милостив господар, щом е такъв, значи
1050
може и да е само по име евреин, а по
сърце мюсюлманин…
Велко нямаше какво да каже, освен
смирено да замълчи и отново да сведе
поглед. Тези задължения на по низшите
слоеве обаче му даваха време да
помисли. И ситуацията ставаше все по-
сложна. Нямаше абсолютно никакъв
начин да продължи с плана, та дори да
спомене и една дума в полза на войната.
Но пък Мехмед паша би бил изненадан,
ако не го направеше, защото знаеше
какво казва Езра, когато се видят. Така
сега трябваше да повлияе на султана, и
едновременно да не предизвика
1051
прекомерната изненада на везиря му. И
в двата случая на съмнително решение
би постигнал пълно крушение, а
Задругата би загубила позициите, които
имаше в Цариград.
-Кажи сега, евреино, кажи защо моят
везир реши, че трябва да те чуя лично, и
направи тази тайна среща? – попита
Мустафа и постави Велко пред момента
на истината.
Последни секунди, в които да осмисли
новота сведение – срещата бе тайна.
Очевидно никой не знаеше, че султанът
е тук. Отвън на сградата наистина не
личеше. Но вътре бе пълно с еничари.
1052
Значи най-вероятно бе дошъл, скрит или
като някоя от първите жени от харема,
или като велик везир. Но да прави тайна
среща, и то извън двореца, бе странно.
Следователно се опасяваше от нещо в
двореца. От опозицията на войната. Или
от заговор? Или дори от жените си.
Тайна среща можеше да стане и там, но
бе предпочел тук. Значи султанът не се
чувстваше сигурен. А султан, който не е
сигурен, е нестабилен. Пред Велко
очевидно бе владетел, който искаше
война, воден от не много разумни
мотиви, и без да е сигурен в собствения

1053
си дворец. Какъв бе най-правилният
подход сега?
-Не мислех, че сведенията ми са
толкова важни, че да губя времето на
господаря на половината свят. – започна
Велко печелейки време – От време на
време научавам разни неща и ги
съобщавам на везиря Мехмед, моят
приятел. Това исках да направя и сега, и
му пратих писмо. Но той е решил, че този
път е много важно… - завърши
българинът.
-Преди години, аз помня, ти навреме
предупреди Мехмеда за убийството на
царя на Русия. – каза султанът. – Много
1054
ни помогна тогава, спаси ни от много
възможни грешки.
-Радвам се, че съм бил полезен на
империята… - отговори Велко.
-Сега пак Русия стана проблем, и пак
ти се появяваш, евреино. Дано ни
помогнеш… - каза Мустафа.
Часът на истината бе настъпил. В този
момент щеше да се реши какво ще
стане, и ще загуби ли Задругата дълго
планираното начинание. Момент, в който
бе готов да говори с всеки друг, но не и
със султана. Труден и изненадващ избор
стори Велко, но нещо от вътре му
казваше, че това е правилното. Нещо от
1055
цялото онова обучение, което бе
получил – от свитъците на Основателя,
от източната мъдрост, която бе
съхранила древната българска мъдрост,
от стратегията и тактиката на
дипломацията в осемнайсетия век. Без
да го разбира напълно, по вътрешно
чувство го направи:
-Исках да съобщя на везиря Мехмеда,
и на Ваше Величество, нещо което е
доста тайно и не бих могъл дори в
писмо. Нещо тайно и нещо важно… -
повтори Велко и спря за малко. Мехмед
го гледаше любопитно, а Мустафа

1056
единствено вдиша от това дето пушеше.
Велко продължи:
-Бях при един английски лорд съвсем
скоро. – изказа той една от най-пазените
тайни на Задругата. Изказа я пред най-
големия враг на Задругата. Но всъщност,
колкото и невероятно да бе, да изкажеш
тази тайна пред султана, бе почти
същото като да остане чиста тайна.
Какви игри понякога поднасяше животът.
Велко продължи:
-Везирят Мехмед знае, че бях по
търговски дела в колониите. После един
мой познат поиска да се застъпя за него
за едно разрешително в Америка. И
1057
трябваше да ида в Лондон. Видях се с
лорд Мидълтън и оправих
разрешителното…
-Лорд Мидълтън? – попита султанът.
-Нашите шпиони твърдят, че той е
господарят на техните шпиони… - каза
Мехмед.
-Какво си правил при господаря на
техните шпиони? – попита подозрително
султанът – Как изобщо са те пуснали?
Велко незабавно се направи на
изненадан:
-Аз, аз не знаех това, което каза
везирят Мехмед. При лорд Мидълтън ме
уреди един евреин, дето държи едно
1058
малко странично пристанище. Онзи от
Америка ме прати при него, а той – при
лорда. Бях там по търговски дела, не по
шпионски…
-Добре, уредил си разрешителното,
кажи какво е важно за нас от тази
среща… - подкани го султанът.
Очевидно бе прескочил този капан и
засега нямаше да му се налага да
обяснява как един евреин от турската
империя се добира до господаря на
английските шпиони. Но може би някакво
съмнение щеше да остане. А това
означаваше, че трябва да го използва
като предимство.
1059
 -Лордът се оказа доста учтив, явно бе
работил преди с познатия ми от
колониите и не се пазари дълго. Но
после проведохме доста дълъг разговор,
извън търговията – за дъщеря му, която
ще се омъжва, за градините му, и за
ситуацията в колониите…
-Ситуацията в колониите? Това нас
какво ни засяга? – попита Мехмед.
Велко за малко задържа отговора си,
за да му придаде повече важност:
-Има ропот в колониите и може да има
бунт. И аз го бях видял, додето бях там.
Но и лордът го знаеше. И така от дума на
дума, разбрах че империята много се
1060
страхува. И реших да го съобщя на
везиря Мехмед. Защото ако Англия се
страхува и прати кораби към колониите,
може да не може да помогне при война в
Европа…
При тези думи и двамата турци бяха
изненадани по дъното на душите си.
Мехмед не бе очаквал, че Велко ще
съобщи нещо, което да е против
евентуална война с Русия. А султанът не
бе очаквал най-голямата световна сила,
която традиционно го подкрепяше, да се
страхува. Единият бе изненадан от своя
приятел, който мислеше, че познава. А
другият изпита страха на владетеля от
1061
непокорство. Най-големият страх на
всеки владетел.
Велко знаеше, че върви по много
тънък лед, и не може да си позволи да
изпусне контрола. За това без да изчаква
нов отговор продължи:
-Много мои събратя – евреи, се стягат
за война. И гърците също. Войната носи
много печалби. И аз се стягам. Но
приятелството ми с Мехмеда струва
повече от това. Не мога да скрия това.
Англия е несигурна. Нашият Падишах
трябва да го знае.
В стаята настана мълчание. Всички
мислеха. Най-объркано бе в мислите
1062
Велкови. Бе изиграл страхотно рисков
ход. Султанът не вярваше на евреите.
Подозираше ги във всичко. Султанът
искаше война. И сега един евреин му
носи лоши сведения, които да го
разколебаят. Велко залагаше на това, че
като евреин разколебава султана, той
ще стори точно обратното. За целта
трябваше да съобщи за срещата си с
лорда. Да поеме риска след време – като
не е толкова тайно всичко, някой в
двореца да дочуе. И шпионите на лорда
да разберат, че евреинът Езра е
докладвал и на султана. Да развали
една добра позиция на Острова. Имаше
1063
риск, замисълът бе сложен и
многоходов. И измислен набързо – с
мотивация основно от интуицията.
-Англия е важен приятел. – каза
Мустафа – Но не чак толкова важен.
Имат кораби. Обаче Русия не може да
воюва с нас с кораби. Тя няма изобщо
кораби. А войната се води на сушата.
Там, където Англия и без това рядко
помага.
Очевидно султанът се опитваше да
обори сведенията на Велко. Като че ли
планът сработваше.
-Може и така да е. Но Англия е голяма
европейска сила. Винаги може да
1064
наклони везните. И ако е заета в
колониите, не можем да разчитаме на
нея. Това ни оставя срещу Русия само с
подкрепата на французите. – каза
българинът.
-Французите? Тези лицемери… -
възкликна султанът – Те искат война
повече от всичко, но не от почтеност.
Искат да воювам на север, та да си
плетат интригите в Египет. Затова са ни
съюзници…
-Египет е важен за империята. – каза
Велко – Държи пътя към Северна
Африка. Трябва да го опазим.

1065
 -Ще го опазим, не бери ти грижа за
това. – каза султанът – Особено ако
бием русите. Тогава не само ще укрепим
севера, но и Египет няма да смее да
гъкне. Ще изиграем французите…
Това бе доста странна логика на
Падишаха. Защо трябваше да отваря
риск на север, та след като го
преодолее, да се съсредоточи на юг?
Можеше без да се занимава с Русия, да
се захване с Египет. Но той очевидно
искаше да воюва. И работа на евреина
бе да го убеди да го направи. Да го
убеди като ползва недоверието към
евреите.
1066
 -Исках да съобщя също на везиря
Мехмед, че Русия вероятно очаква
войната. – продължи Велко –
Напоследък има добра търговия там с
неща, дето могат да се ползват за война.
Може да не успеем да ги изненадаме…
-Като проследиш от какво печелят
евреите, може много неща да научиш… -
каза султанът – Но до сега нито една
война с Русия не е започнала
изненадващо. Едва ли мога да разчитам
точно с изненада да спечеля.
-Изненадата е важна, господарю мой.
– каза Мехмед – Русия е силна, а и
доскоро воюваше успешно с прусаците.
1067
Има готова армия. Трябва ни
изненадата.
Мустафа отново дръпна от наргилето
и се замисли. Подир малко време каза:
-Изненадата е важна, и това означава,
че колкото по-бързо ударим, толкова по-
добре. Дори и да се досещат, в Русия не
се готвят усилено. Стотици шпиони
имаме и не докладват това. Но ако се
досещат, и се забавим, може да се
подготвят…
-Получихме много писма за руско
нагло поведение по границата,
господарю. – каза везирят и извади
аргументите, измислени от Задругата, за
1068
да може Велко да въздейства нему. –
Щом ни предизвикват, значи са готови.
Карат ни да нападнем. – завърши
Мехмед.
Велко усети, че собствените му
действия могат да се обърнат срещу
него. Тези писма, които трябваше да
предизвикат гняв, сега се обърнаха на
предупреждение. Но не от евреина,
комуто не вярваш, а от собствения ти
везир.
-Ако руснаците ни нападат и унижават,
нима не трябва да отговорим? – попита
султанът.

1069
 -Везирят Мехмед вероятно иска да
каже да отговорим, когато сме силни и не
ни очакват. Да накажем надменността,
когато си мисли, че е победила… -
включи се Велко, за да поеме отново към
евреите агитирането срещу войната. И
додаде – пограничните паши печелят
при всяка война. Наговарят се с
местните и продават скъпо на войската
всичко що и е нужно. Може и това да
стои зад част от писмата… - издаде на
голям риск още една тайна на Задругата
българинът.
Султанът се усмихна:

1070
 -Ето го евреинът. Евреин си си, Езра.
Всички знаем, че от войната много се
печели. И аз го знам, и везирят Мехмед.
Но ти го каза. Защото е в мислите ти,
докато ние мислим за империята и за
хората в нея…
Велко сведе поглед, доколкото можа
изигра смирение и срам.
-Аз предлагам да изчакаме. Да видим
какво ще стане в колониите на Англия.
Ако отмине бунтът, ще можем твърдо да
ударим русите, със силен съюзник. Ще ги
съкрушим лесно. – каза Мехмед.
Султанът смукна от наргилето.
Замисли се малко и рече:
1071
 -Това с колониите може с години да
продължи. До кога ще ги чакаме? Не, не
става така…
Мехмед и Велко се спогледаха. Като
съюзници в изгубена кауза. В началото
на разговора Мехмед бе убеден и
очакваше евреинът да агитира за
войната. Но сега бе разбрал, че това е
просто един разумен човек, който мисли
за империята. Дори когато не му бе
изгодно. Евреите печелеха много от
войните. Щеше да спечели и Езра. Но
вместо да напира да се воюва, той
разумно съобщаваше важни сведения,
които можеха да обърнат нещата. Това
1072
мислеше везирят. А Велко в същото
време бе благодарен на Бога, че толкова
рисковата му игра поне не рухна
напълно. Везирят бе за войната, но поне
публично стоеше неутрален, за да не
губи възможности за маневри. Работата
на Велко бе да го вкара твърдо и открито
в партията на войната. Но сега се
опитваше да въздейства на самия
султан, докато самият везир опитваше
да бъде разумен и да му е съюзник в
лъжовната сцена, която играеше.
Българинът в момента се опитваше да
измами едновременно султана и един от
везирите му. Това щеше да влезе в
1073
летописите на Задругата. Каквото и да
станеше – успех или не, това щеше да се
учи от всички следващи братя…
Накрая, след последното смукване от
наргилето, султанът извади своя пищов.
Насочи го към Велко. Прицели се… Но
не го уби. Не и с куршум. С думи:
-Везире Мехмед, едно нещо научи от
своя султан – на евреин вяра да нямаш.
Никаква вяра, дори на евреин, дето е
помагал на империята.
Последва ново смукване, и нова
мъдрост:
- Като ти помага го ползвай, но не му
вярвай. Везире Мехмед, не вярвай на
1074
евреина… - каза Мустафа, подир което
прибра пищова.
Велко мълчеше. Сякаш бе победил.
Султанът плесна с ръце и вратите се
отвориха. Влязоха двамата слуги и
еничарина и понесоха стола с българина
на вън. С тези действия Мустафа
даваше да се разбере, че е научил
достатъчно и няма нужда да говорят
повече.
Подир малко излезе и Мехмед. На
лицето му се четеше неудоволствие.
-Може да сгреших, Езра. Може да
сгреших и сега империята да плати
скъпо… - каза той.
1075
 -Какво да сгрешиш, приятелю? Ти бе
искрен. Ако някой е сгрешил, това е
султанът. Не си виновен ти…
-Сгреших, Езра, с това че те доведох.
– каза Мехмед – Исках да говориш
направо с него. Но не съобразих, че той
е много подозрителен към евреите. Така
това, що му каза, може да направи
обратното на исканото. Ако го бе казал
на мен, а аз да му го предам, можеше по-
добре да стане. Както преди ставаше…
-Не си сторил лошо, че си повикал
господаря си за важно сведение,
Мехмед. А той е длъжен да мери
сведенията, а не кой ги носи. – каза
1076
Велко. Каза го с ясното съзнание, че
всъщност ако не бе се появил султанът,
той съвсем друго “сведение” щеше да
донесе.
-Дори да си прав, Езра, пак ние сме
грешните. Наша работа е да работим за
Падишаха така че той най-добре да
постъпи накрая. И ние го познаваме
добре, трябва да съобразяваме всичко.
Дано да си прав, Езра, но дано той да е
прав. Дано можем да победим Русия…
-Падишахът не е слаб, везире Мехмед.
Русия е силна, но и Падишахът не е
слаб. Побеждавал е и русите, и други
врагове, сам… - отвърна Велко.
1077
 -Не е слаб, Езра, но ако загуби, ще
стане слаб. Слаб и за външните врагове,
и да тия дето са вътре. А нашата работа
е да го пазим от враговете му…
-Мисля, че едва ли друг везир толкова
искрено се грижи за своя господар, като
теб, Мехмед…
-Не знам дали се грижа, Езра. Но ако
един везир веднъж се провали, това
проваля всичките му успехи преди
това… - замислено каза Мехмед.
Велко замълча малко, после – някъде
на самия изход на двореца, каза:
-Помислите ни не бяха лоши, чисти
бяха, Мехмед Паша. А който има чисти
1078
помисли, дори да сбърка в нещо, Аллах
го поправя…
-Всичките ни надежди са в Аллах,
приятелю… - бяха последните думи
везиря преди да се разделят.
А Велко се метна на коня си уморен,
изпотен, и безкрайно доволен от
късмета, който бе извадил днес. От
късмета, и от онова вътрешно чувство,
което Задругата цял живот бе
възпитавала у него, за да го води точно в
такъв решителен момент към
правилните решения…
5.Поп Стойко

1079
 Паисий знаеше, че ще умре щастлив.
Бе открил смисъла на живота си, и бе
посветил всичко на него. Всъщност, по-
правилно бе да се каже, че бе създал
смисъла на живота си. От година на
година, от месец на месец, от ден на
ден, виждаше как рожбата му расте и се
разпространява. Виждаше как хората са
щастливи и как неговата малка книжка
им помага да открият нов смисъл на
собствения си живот. Колкото повече
време минаваше, толкова по-убеден бе,
че всички усилия, лишения и дори
унижения преди това, са си стрували.
Всичко това бе толкова незначително и
1080
жалко, сравнено с резултата и с вълната,
която пробуди.
Но в този ден той изпита нещо съвсем
ново. Последното, което му липсваше…

“Скъпи братко Паисие,

В последните две години, след като

те срещнах, направих толкова неща,
колкото не съм и мислел някога да са
възможни. Преписът, с който тръгнах
да върша същото, което и ти, вече има
седем нови преписа. Безчет са и хората
които са чули написаното. Намерих
много наши събратя, които искат да
1081
помагат. България се пробужда.
Твоята България. Славната България.
Истинската България. И това е
твоята заслуга, един ден потомците
ни ще те обявят за светец, сигурен
съм.
Но нека това е работа на
потомците, сега за друго ти пиша.
Много искам да ми помогнеш да дойда и
да прекарам известно време в Атон. Да
видя мястото, където си живял,
докато си създавал твоето чудо. Да
получа от същото вдъхновение.
Аз съм обикновен свещеник. Хората
ме считат за много учен човек, и ме
1082
уважават. Но свещениците сме като
хората пред святите хора в Атона.
Вярвам, че ако ми помогнеш, подир
това ще мога още по-добре да
продължа твоята цел, която вече е и
моя.
Искам също да обсъдим и нещо дето
съм намислил. То не е лесно, но
сърцето ми казва, че един ден ще успея
да го сторя. Нали знаеш, че из Европа
вече не пишат книгите на ръка. Това
що ние с теб, и много други правим, за
България, е голямо усилие и много
полезно. Но има и по-добър начин.
Можем да започнем да печатаме
1083
твоята книжка, или някоя друга, която
да бъде написана. Да печатаме, и по-
бързо да стане после разнасянето и.
Това искам да направим, не знам кога
ще стане, че е скъпо, но ти се
заклевам, че ще стане. Българското
слово ще види това, което важно
словото на европееца.
И най-сетне, искам да ти кажа да си
по-внимателен в днешно време, че
турците са станали подозрителни.
Сигурно е защото се гласят да воюват
и дебнат за руски шпиони навсякъде. Но
бъди внимателен, в мир е по-лесно да

1084
говориш за славното минало на
България, отколкото във война.
Имаме много още да направим за
нашия народ, нека Бог ни дари с
дълголетие и здраве.
Очаквам да се видим скоро, и дано да
е в Атон…

Твой искрен приятел,

Поп Стойко…”

Докато четеше, Паисий се насълзи. Не

заради новите преписи, не заради
разнасянето на “Историята”, не дори
1085
заради България. А заради това, че бе
намерил свой… наследник. Това да
имаш наследник, който да продължи
делото ти един ден, бе безценно. То бе
най-важното. И най-големия ум, и най-
чистите помисли, можеха да загинат, ако
нямаше кой да ги продължи. Успехът на
едно дело зависеше от способността на
създателя му да намери кой да остане
след него. Успешният създател бе онзи,
който освен святото дело, бе осигурил и
продължител…
И сега този нямащ още и трийсет
години свещеник, бе му дарил и това.

1086
 Стойко не бе първият, който чу
историята. Не бе и единственият, който я
е преписал. Но още като се видяха преди
две лета, нещо грабна вниманието на
Паисия. Имаше нещо повече у този млад
човек.
Когато видя “Историята” и очите и
лицето му се преобразиха. Той бе буден
българин, и му личеше, че иска да
направи нещо за поробения си народ. А
когато видя книжката, сякаш Господ му
бе посочил какво да направи.
-Какво е това, братко Паисие? –
попита той.

1087
 -Това, братко Стойко, е сърцето на
България. Сърцето, което още тупти, и в
него има повече сила, отколкото има
султанът с всичките си еничари. –
отговори Паисий.
-Славянобългарска история… -
прочете Стойко. Вдигна поглед жадно,
след което отново насочи очите си към
хартията. Започна да чете и да
прелиства. Да прескача страници, после
да се връща…
-Това е чудо! – каза накрая той. – Това
е подарък от Господа-Бога, за всичко
което съм искал в живота си. Това е

1088
отговорът на онова, което е в сърцето
ми.
На което Паисий отвърна:
-Това е подарък не за теб, не и за мен,
Стойко. Това е подаръкът от Господа-
Бога за България. За българите…
Дни наред после двамата обикаляха и
общуваха. Сякаш бяха братя. Стойко
направи препис с красив почерк и добре
подредени редове. Преписът
изглеждаше по-добре от самото
написано от Паисия. Свещеникът имаше
не само сърце на родолюбец, но и
изкусни ръце и умения да изписва добре.

1089
 Разхождаха се из улиците на Котел.
Този красив и богат български град,
известен из цялата империя. Градът,
където робите бяха развили занаяти и
продаваха своите стоки из всички
кътчета на държавата, та дори извън
нея. И въпреки, че много от златните
монети оставаха у евреи и гърци, които
само търгуваха с делото на способните
български ръце, доста се натрупваше и в
града. И това личеше по къщите и
дворовете. Ако и да бяха на най-ниското
стъпало в империята, ако и да бяха
унижавани и тъпкани, макар да плащаха
какви ли не данъци, въпреки всичко това,
1090
българите бяха започнали да се
замогват. Трудолюбието, съчетано със
здравия дух, макар и приспан, даваше
своите плодове.
И това не бе единственият такъв град.
-Един ден Котел, или някой като него,
ще стане новата столица на България. –
каза Стойко при един от разговорите им.
-Няма да го видим ние с теб, но един
ден в Котел ще има български цар.
Отново… - отвърна Паисий…
А подир няколко дни се оказа, че
мислят същото и за онзи, комуто и те, и
целият народ, възлагаше надеждите си.

1091
 -Да не би била тази зла съдба, днес
България щеше да е на мястото на
Русия. Ние щяхме да воюваме с
поганците и да сме надежда на славяни
и християни… - каза Стойко.
-Да, братко, четиринайсетият век е
като проклятие за нас. Първом татари,
после чума, после турци. И всичко това,
заедно с вековното гръцко лукавство и
измами. Много лоша орис за България…
- отвърна Паисий.
-Русите са единствените славяни,
които станаха световна сила. Няма
други, няма и да има… - каза Стойко.

1092
 -Голяма гордост за славянството
изобщо, е че създаде световно
могъщество. Малко народи го успяха –
само англичаните, французите и
испанците още… - отвърна Паисий.
-И Русия не е случайна дори. – каза
Стойко – Тя е втората най-голяма
световна сила, само англичаните имат
повече земи.
-Да, така е, затова и всички се
страхуват от нея. Дори англичаните. И
освен това, земите на русите са на едно
място и са здраво укрепени. Земите на
англичаните са по целия свят,

1093
разпокъсани, и зависят от корабите на
метрополията… - каза Паисий.
-Това е много несигурна спойка… -
съгласи се Стойко – Кой ли знае дали в
бъдеще ще я има изобщо Британската
империя?
-Кой ли знае… - с надежда каза
Паисий мечтата Господ да отърве света
от най-големия крепител на турския
тиранин.
-Но ние трябва да сме горди с Русия.
Тя е и български успех. – каза Стойко –
Нашите български учени хора и
духовници, отидоха там и просветиха
народа. Турците ни изгониха от земите
1094
ни, но така дадоха цялата ни мъдрост на
русите. На онази сила, която ще ги
съкруши.
-И аз съм горд с това, братко Стойко…
- каза Паисий – Горд съм, че българите
научихме русите да са славяни,
православни, и да воюват за събратята
си. Без да го направим, можеше някои
други славяни, със сменено писмо и
западна вяра, да са на мястото им. И
нямаше да има спасение за България
тогава…
-Да, братко, лудост е което става, но
то става. Западните славяни, поляците
да речем, те заиграват с поганците. За
1095
тях по-голям приятел е султанът,
отколкото е руският цар. Искат
подкрепата му срещу собствените си
събратя по кръв…
-Голямо разделение и победа е
постигнал западът с поляците. Голяма
загуба за славянството. Един ден ще ги
направят на германци и французи…
-Но с Русия това няма да стане… -
ведро каза Стойко. – А заедно с Русия,
ще бъде спасена и България…
Общуването с този млад котленски
духовник, помогна и на самия Паисий.
Сякаш в живота имаше хора, които някак
си те допълват, и ти помагат да събереш
1096
мислите си. Да станеш по-добър. Това се
случи с Паисия, след срещата им.
Разбира се, той бе срещал много
родолюбци. Младият Тихон, който често
го придружаваше, а напоследък и сам
обикаляше с “Историята”, той бе не по-
малко пламенен българин, и правеше не
по-малко от Стойко. Имаше и други. Но
някак, именно Стойко бе онзи, който
завърши щастието на Паисия. Той бе
липсващото.
И това бе преди две години. Сега, като
получи писмото, Паисий разбра кой ще е
новият Паисий един ден. Надяваше се
да живее дълго, не бе нито болен, нито
1097
имаше проблем. Но вече имаше и
наследник. Поп Стойко от Котел – Божи
човек, учител и отдал сърцето си на
книгите. Поп Стойко, който се чувстваше
щастлив да разнася “Историята”, и който
искаше да я печата като Европата. И
който искаше да иде в Атона, за да
получи същото вдъхновение.
Тихон забеляза вълнението на своя
учител.
-Има бъдеще за България, Тихоне. –
каза Паисий – Такива като теб и поп
Стойко ще я пробудите. – и му подаде
писмото да го прочете.

1098
 Тези пет години, в които вървеше
почти неотлъчно до отеца, бяха
издигнали много Тихона. С времето се
оказа, че без да знае, е изпълнил всички
изпитания, на които са го подложили, и
бе научил истината. Бе разбрал за
Задругата, и бе посветен в нея. Бе видял
нейния водач – онзи, който се правеше
на евреин, и който бе стигнал до
султанските везири, за да ги подкарва да
правят полезни за България работи. Бе
разбрал, и донякъде му бе жал, че за
Паисий е късно да научи и да го подлагат
на изпитания. Но той бе сянката на
Задругата зад делата на този свят човек.
1099
 А след като видя писмото, разбра че
ще трябва да стори нещо повече, от най-
важните неща, дето правеха братята.
Щеше да доведе нов брат.
Този Поп Стойко впечатли още като го
видяха в Котел. После наистина положи
много усилия, и това не остана скрито от
Задругата. А сега с писмото си напълно
се доказваше като достоен. Поп Стойко
бе възможен брат, и Тихон щеше да го
предложи. Щеше да препише писмото и
да го покаже на Велко и другите. Стойко
бе по-млад още. Имаше време да бъде
изпитан. И ако не можеха да имат самия

1100
Паисий сред тях, щяха да имат
следващия най-достоен…
1550

В Лето Господне хиляда-петстотин

четиридесет и седмо, едва порасналия
московски княз Иван бе обявен от
собствената си църква за цар. Начело на
Русия от 3 годишна възраст, и
пълнолетен едва от 2 години, великият
княз бе посъветван, че така ще укрепи
властта си. Иван, когото по-късно щяха
да запомнят като Страшния, бе дълбоко
разочарован от разминаването между
очакванията му за властта и обективната
1101
реалност. Русия нямаше владетел – нито
цар, нито княз. Русия бе разпокъсана
държава, в която управляваха
различните болярски домове – според
това кой какво влияние бе успял да
заграби. Царският дом бе най-големият,
но не винаги най-влиятелният. А след
смъртта на баща му – великият княз
Василий, страната повече от 10 години
бе ръководена от назначеното
опекунство, като накрая почти всички
опекуни се бяха избили едни други,
отровили, пратили в тъмницата. Включая
майката на малолетния владетел –
Елена, доживяла едва до трийсет
1102
години. И около тази раздирана от
алчност и късогледство държава, се
навъртаха хищниците – германци,
литовци, татари и разбира се – най-
опасният хищник – турци, начело с най-
великия султан на всички отминали
времена Сюлейман Великолепни.
Самообявяването за цар донесе
поредно разочарование за Ивана. Нито
болярите започнаха да го зачитат
повече, нито пък някой извън Русия, го
наричаше така. Султанът считаше себе
си за наследник на Източния Рим, и бе
наредил да се изготви учение, че
първият Рим е бил езически, вторият –
1103
християнски, а третият ще бъде
мюсюлмански. Османската империя
претендираше за имперското звание на
Византия. И не само претендираше, но и
бе такава сила, че по всяка една граница
трепереха от нея.
Западният Рим също не го призна за
цар. И папата, и поляци, и унгарци, и
немци – всички го зовяха „велик княз“.
Дук. Херцог.
Нито като звание, нито като приходи в
държавното съкровище, нито като земи,
Иван получи нещо. Това единствено
караше сърцето му на поет да се гневи и
да плаче едновременно. Тогава и написа
1104
едни от най-съкровените си стихове,
които щяха да го оставят в историята на
изкусното слово.
В този тъжен момент, пред едва
навършилия двайсет години цар-княз се
появи една доста загадъчна личност.
Наричаше себе си монах Ангел, и
говореше руски по доста странен и по-
твърд начин. Бе дошъл с впечатляващия
дар от сто златни монети, което разбира
се, бързо отвори вратите за прием от
самия цар.
Ангел се поклони веднага щом го
изправиха пред Иван, а един прислужник
постави помежду им сандъчето с дара.
1105
 -Кой си ти, монахо Ангел? Какво
търсиш при руския цар? – попита Иван
пръв.
Ангел – около четиридесет и пет
годишен, с леко посивели коси, но доста
здрав физически, отговори:
-Царю Иване, милостив владетел на
цяла Русия, аз съм тук не от свое име, а
наместо братята ми от един манастир на
юг. С много мъка събрахме тези пари, за
да помогнем на войната ти с татарите.
Молим се Богу по-бързо да победиш, да
сложиш край на мъките ни и на
безкрайните набези и плячкосвания на

1106
манастира ни, и на други манастира
наоколо.
Иван се усмихна доволно от това, че
го нарече „цар“. Не всички го правеха, но
тези очевидно го уважаваха.
-Войната с татарите е трудна, и тези
жълтици много ще ни помогнат. – каза
царят – Но все пак, стотина монети едва
ли могат да победят поганците. Не знам
и аз сам, кога ще свърши всичко. И кога
ще можем да усмирим тези хора,
свикнали да живеят от грабеж.
-Събрахме колкото можахме, царю.
Вярваме, че Бог ще ти даде останалото.
Но аз не съм тук, само заради
1107
жълтиците. – каза Ангел и бръкна в
торбата дето висеше от лявата му
страна.
Царят се усети, че златото е само
начинът да стигнат до него, и любопитно
зачака какво ще покаже монахът.
Той извади един пергамент,
изглеждаше доста стар. Каза:
-Господарю, от един век
православните нямат свой император.
Откакто поганците превзеха
Константинопол, правата християнска
вяра е без свой покровител на света.
-Знам това, голяма загуба. – отвърна
царят – Аз затова наредих да ме
1108
коронясат. Не за себе си, и не от лична
суета. Направих се цар, за да имат
православните християни отново цар. Аз
съм наследникът на Константина
Драгаша15.
-Това е свята идея, похвала за теб,
царю, още повече че може да ти коства
живота. Западът и султанът не искат да
търпят трети цар. Заради руския народ и
всички православни, ти постави себе си
като съперник на най-могъщите на този
век. – отвърна монахът.

15
Константин XI-ти – последният византийски император, загинал през 1453 г.

1109
 Иван кимна одобрително на
похвалата, сетне погледна отново към
свитъка в ръцете на Ангел:
-Какво си ми донесъл, което е по-
важно от сто жълтици?
Монахът се прокашля, задържа за
малко отговора си, за да си придаде
тежест – пред царя, и пред всички, които
гледаха наоколо, и след малко поне част
от тях щяха да са разочаровани, и може
би уплашени за собственото си влияние.
Сетне каза:
-Първом, господарю, е имало един
римски император. После империята се е
разделила, и са станали двама. И така
1110
откак се помним. Двама императори –
един на Изтока, и един на Запада.
-Да, така е. – потвърди царят – Папата
си има свой император. Въпросът е може
ли султанът да бъде такъв. Императори
са само християни…
-Султанът е без значение, царю. На
теб не ти трябва короната на Източния
Рим. Поне не и сега. – отвърна Ангел –
Защото има едно изключение. Има и
трети император…
-Трети император? – изненадано
попита Иван, а част от обкръжението му
се разсмя.

1111
 -Да, господарю! Има трети император,
признат от другите, и напълно законен.
Трети, когото Източният Рим е създал, и
василевсът е наричал „свой син“…
Това бе доста странно съобщение.
Изначално, дори двамата императори
взаимно се отричаха и всеки считаше
само себе си за истинския. Но в повечето
време се зовяха „братя“. Трети подобен
не бе имало, а още по-малко – син. Нещо
като младши император. Това знаеше
Иван от историята. Това знаеха и всички
около него, особено болярите, които
оспорваха властта му, и по-надменните
от тях дори още го наричаха „княже“.
1112
Мнозина в миналото се бяха наричали
„царе“, дори бяха запомнени като такива.
Но нямаше признати.
Монахът продължи:
-През десети век господарят на
българите – Симеон, водил много войни
с Византия. Близо бил дори да вземе
Константинопол. Написал и много книги,
някои от които са и днес в Русия.
-Знаем за Симеон, всички сме го
чували, и за Светославовите преписи на
книгите му… - каза царят. – Малко да бе
успял повече, и днес историята щеше да
е друга. Нямаше да има поганци в
Константинопол, а славяните щяха да
1113
владеят половин Европа и Анатолия.
Нямаше разделението на славяни и
гърци да позволи на неверниците да
дойдат тук…
-Това е един славен владетел, сред
най-великите в цялата история. –
съгласи се Ангел – Но и той като теб е
бил цар, когото папата и василевсът не
са признавали. Считали го за враг, а той
се е подписвал навсякъде като „цар на
българи и ромеи“.
-Ласкателно е да ме сравняваш със
Симеона Велики. – каза Иван – Не знам
кой го е признавал и кой не, но днес

1114
всички го знаят като цар Симеон, като
цар и император…
-Да, така е, историята се е отнесла
благосклонно към него. Но за теб, и за
Русия, царю, е важно друго. Не как ще те
оцени историята, а как ще успееш днес.
Ето затова съм ти донесъл този
документ, царю Иване. – каза Ангел и
подаде свитъка.
Царят го отвори. Езикът бе непознат,
но сходен с руския. Вероятно български.
Преди да го прегледа целия, монахът
го представи:
-Това е договорът за мир между
България и Византия от деветстотин
1115
двайсет и седма година. – каза Ангел, и
продължи – Сключен е скоро след
неочакваната смърт на Симеона. По това
време българските войски са били на
Босфора. Синът на царя Петър
предпочел да сключи мир с ромеите,
който и после продължил цели
четирийсет години. В замяна получил
много злато и земи. И също – ромеите
признали титлата му „цар“. Този договор
изрично признава за пръв път, че
владетелят на българите е цар. И за
пръв път в историята присъждат това
някой да е цар на народ. Не на царство
или на империя, както за Източният и
1116
Западния Рим. Цар на българите. Петър
е бил признат за цар по всички закони на
Източния Рим. Той е станал цар и по
буква, докато баща му е бил цар по
призвание.
Иван с интерес се загледа в текста.
Земи, дължим данък годишно, различни
ласкателства. И наистина:
„От този свят ден, господарят на
българите нека носи по Божията воля,
титлата Цар на българите. Нека
поеме на плещите си тежестта, която
носи господарят на Източния Рим, и
нека има неговата мъдрост и
смиреност, като негов син по сърце
1117
пред всемогъщия наш Господ Иисус
Христос…“
Действително, това бе признаване на
царска титла. Съвсем законно. Трети цар
в християнския свят. Но Иван не
разбираше напълно това какво би му
помогнало. Действително, можеше да се
позове на предния случай и да обяви, че
отново има трети цар. Но Петър бе
официално признат за такъв, а за Иван
нямаше признаци някой да желае да го
признава. Дори да бе имало преди трети
цар, това с нищо не променяше
положението в шестнайсетия век.

1118
 -Благодаря за този ценен подарък,
монахо Ангеле, ще го скрием в
библиотеката, за да се пази за вековете.
Прав си, че познанието е по-важно от
златото. Дано и ние успеем като Петра
да получим признание…
Ангел вдигна многозначително вежди.
Известно задоволство се изписа на
лицето му. И всички разбраха, че има
още какво да каже. Не ги кара да чакат
дълго:
-Царю Иване, надежда на
православните и на славяните, царю
Иване, дарих ти този документ, за да ти
кажа, че няма нужда никой да те
1119
признава вече. Царят на българите е
признат. И е цар, император, равен на
източния василевс, и на господаря на
Свещения Рим. Не се нуждаеш от
признание, ако станеш цар на
българите…
Иван се изненада. Ако не стоеше на
трона си солидно, сигурно би залитнал.
Но удържа.
-Цар на България? – попита той – Как
ще стана цар на България? Тя не
съществува, турците я разсипаха още
преди Константинопол…
Ангел благо се усмихна:

1120
 -Господарю, моят дар ти казва всичко.
Не цар на България. Не такъв е
прогласен Петър. Цар на българите.
Така е прогласен, и това е титлата му. И
това е била титлата на всички следващи
български царе. Не на България. А на
българите…
-Каква е разликата, не разбирам… -
попита руският господар, а около него
започна да се надига шум. Ангел разбра,
че някои от болярите са прозрели какво
е казал, и сигурно са обезпокоени.
-Цар на българите значи, че може да е
цар и без да съществува България.
Император на Рим не може без Рим.
1121
Както не може император на Византия,
без Византия. Но Петър е коронясан за
цар на българите. И тази титла не
изчезва с погубването на България…
Иван се огледа, търсеше някой от
обкръжението му да каже нещо. Но
вместо това от объркването се
възползва боляринът Алексий – един от
най-влиятелните в Русия, понякога
считан за по-голям от самия цар:
-Царство ти, този монах може да не е
добре с главата. Ще те прави цар на
несъществуваща държава. Нека му
благодарим за златото, и да го отпратим
с мир…
1122
 Последваха одобрителни възгласи,
очевидно на марионетките на Алексия,
реагирали по негов знак.
Но монахът Ангел не изглеждаше да
не е готов за това. Изглеждаше съвсем
да е очаквал съпротива от болярите.
Каза:
-Господарю, Иване, цар на Българите
означава онзи, който е господар на
българите. Всеки, който стане господар
на българите, и те го признаят, става
цар. И този документ означава, че ти ще
станеш цар, веднага щом превземеш
Казан и покориш татарите…

1123
 -Татарите? – чу се подигравателен
възглас – Какво общо имат те?
Ангел знаеше, че времето му изтича, и
е въпрос на мигове кой ще спечели. Но
бе подготвен:
-Царю, Иване, татарите държат
покорени хиляди българи. Едно време по
земите им е имало българско княжество.
Различно от онова до Византия, що е
управлявал Петър. Различно, но
българско. Договорът признава на Петър
върховенство над всички българи. Значи
е бил цар и на тези българи, на това
княжество, дето е било край Волга, и
сега го държат татарите. Петър не го е
1124
управлявал, но по законите на Източния
Рим, се е явявал и негов цар. Царю,
Иване, ако превземеш Казан, и се
обявиш за цар и освободител на
българите, ако го сториш, ти ставаш
наследник на Петър…
След тази кратка но пламенна реч,
настана пълно мълчание. В очите на
Алексий святкаха мълнии, но не можеше
да каже нищо. Сигурно и другите
влиятелни боляри изпитваха уплах какво
би станало, ако Иван се сдобиеше с
истинска царска титла. Но пък
църковните люде тук, и по-обикновените,
които искрено искаха да помогнат на
1125
царя и на Русия, видяха една истинска
надежда. Самият Иван, млад неопитен,
но длъжен да бъде цар, бе най-объркан
от всички.
Единственият, който не можеше да
бъде объркан, бе онзи, който бе
предварително готов.
Ангел каза:
-Царю, Иване, българите мразят
татарите, и ще те благославят, ако минат
под властта ти. Ще те признаят за техен
цар. А като станеш цар на българите,
славата ти ще иде по целия свят, защото
и българите под робията на Сюлеймана,
нямат цар. И те нямат надежда, и те се
1126
молят на Господа да им прати спасение.
Победи татарите, вземи Казан, и ще
получиш царска титла и милион сърца,
които ще те обичат в Русия, и извън
нея…
Подир тези думи, Ангел се поклони, и
покрай зашеметените стражи, напусна
царския дом. Никой никога не го видя
отново, макар че след няколко години,
Цар Иван Страшния няколко пъти праща
хора да до търсят, та дори от запада
извика следотърсачи, дето бяха
обиколили половината свят. Никой не го
намери. А манастирите, що се бе
представил, че идва от тяхно име,
1127
наистина съществуваха, и бяха
освободени и щастливи, когато се
озоваха под закрилата на руския цар. Но
и там никой не бе чувал нито за Ангел,
нито за стоте златни монети, нито пък за
царски документ от десетия век. Ангел се
бе появил и изчезнал, като от нищото.
Младият Иван последва съвета му,
спря всички други войни, и насочи
цялата си сила към татарите. Макар и
трудно, надделя. И през лето Господне
хиляда петстотин петдесет и второ,
прогласи себе си за „цар на българите“.
А някакъв странен вятър взе думите му,
и ги разнесе из цялата българска земя,
1128
на юг от Дунава. И като дойдоха внуците
на това време, никой не помнеше вече от
къде е дошло това, но всички от
невръстни до старци, знаеха че Дядо
Иван един ден ще изгони турците…
6.Атаман

През всичкото това време, Ефремович

Данила, така и не разбра защо му
пратиха този офицер. Не участва в нито
една битка, рядко говореше с други,
освен с двамата си адютанти. Само
яздеше няколко разкрача зад водача на
казаците, слушаше военните съвети и
кимаше одобрително. Първо Данила
1129
помисли, че Орлов му е пратил шпионин
да го наблюдава. Но постепенно се
убеди, че дори това не се случваше – не
го наблюдаваха. Или ако го правеше,
ставаше толкова изкусно, че собствените
наблюдатели на Ефремовича, сложени
да наблюдават шпионина, не установиха
нищо. После Ефремович допусна, че
майорът е някакво аристократично конте,
което просто отчита служба, за да се
скрие накрая със славното си минало
някъде из сладките длъжности в
Петербург. Но с времето разбра, че и
това не е така. Контето нямаше
благороден произход, пък и бе чужденец.
1130
При това не германец, та да може лесно
да се издигне. Някъде от Османската
империя беше – от покорените славяни.
Едва ли имаше голямо бъдеще за него в
Петербург. Най-сетне синът на казашкия
върховен атаман, какъвто се явяваше
Данила, предположи че братята Орлови
кроят нещо свое, може би отделно от
императрицата, и този им трябва тук. Но
и тази мисъл отмина, и накрая
Ефремович просто престана да мисли за
придружаващия го майор.
И така до деня, в който причината за
присъствието му се стовари като гръм от
ясно небе.
1131
 Полските бунтовници, които
преследваха от седмици, накрая успяха
да им се измъкнат. Няколко пъти бяха
почти успели да ги заловят, но все се
изнизваха. В крайна сметка, в този ден
успяха да пресекат границата и
конниците на Ефремовича безсилно
стояха и гледаха загубата на
спечелената гоненица. Поляците се
озоваха във владенията на султана, а
казаците трябваше да пишат мъчно
писмо до царицата, в което да обяснят
защо са я провалили.
-Спираме тук. – каза Данила – Ще
пренощуваме, и ще пратя вест в
1132
Петербург. За всеки случай укрепете
лагера, да не решат страхливците да се
върнат.
Конниците започнаха да слизат и да
подготвят бивака.
В този момент майорът, който яздеше
с тях се доближи до Данила и без да
продумва нищо, му подаде един свитък
хартия.
Онзи го взе и с голям интерес го
отвори. Изпуснаха поляците, но
изглежда терзанията му около странния
спътник щяха да приключат.

„Приятелю Данила,
1133
 Сигурно още не си разбрал защо ти
пратих този човек да те придружава.
Той си е такъв, ако трябва да мълчи, го
прави по-добре от всеки. И на мен ми е
трудно да го разбера. Но той е най-
верният ми боец, вярвам му колкото
вярвам на брат ми. Вярва му и
царицата. Затова нямаше кому другиму
да поверя тази важна задача. След
като ти е показал това писмо, значи е
дошло времето да изпълни заръчаното
му. Тъй като то е много важно, не може
да бъде написано, и да рискуваме да
попадне у шпиони и разкрито. Може да
1134
се пренесе само в мислите на човек.
Това са мислите на твоя спътник Иван.
След като прочетеш това писмо,
считай всяка негова дума за моя, и за
воля на императрицата. Направи
всичко както той ти каже, защото на
него аз съм казал…

Княз Орлов“

Работите се изясниха. Мълчаливецът

бе обикновен вестоносец. Ето защо
избягваше да участва в битките. Не би
могъл да рискува да го убият. А сега това
писмо го правеше фактически господар
1135
на казаците. Правеше Данила негов
подчинен. Не бе приятно усещане. Но
почеркът бе на Орлов, подписът също, а
и самият Данила бе говорил с Григорий
преди да тръгнат. Нямаше измама.
-Тук пише, че носиш тайни заповеди от
императрицата… - обърна се той към
Иван.
-Да, атаман Ефремов… - отвърна
майорът.
-О, аз не съм атаман. Баща ми е… -
скромно, но доволно отвърна Данила.
-Атаман е всеки, който води храбрите
казаци на бой… - каза човекът на Орлов.

1136
 -Ако така мисли и царицата, то от
твоите уста, в Божиите уши… - отвърна
казакът.
-Какво мисли царицата зависи от това
какво правим за Русия. – каза майорът,
след което додаде – А днес трябва да
направим нещо доста важно за Русия.
Данила скръсти ръце и каза:
-Целият съм в слух. Какво да направим
за Русия, така щото да стана истински
атаман?
Иван се подсмихна и след няколко
мига рече:
-Трябва да направим това, дето точно
сега най-много ти се иска, Данила. – и
1137
погледът на офицера се отправи към
земите на султана.
Данила също погледна натам, после
под мустак попита:
-Това ли е тайното нареждане на
царицата и на граф Орлов?
-Точно това е, Данила. Трябва с
цената на всичко да хванем поляците, и
да не ни интересува нищо друго…
-С цената на всичко?
-Да, Данила, с цената на всичко…
-Дори ако трябва да влезем във
владенията на османците?

1138
 Майорът върна взора си върху
Ефремовича. Погледна го право в очите.
После каза:
-Данила, моите тайни заповеди бяха
за деня, в който стигнем границата. Те са
само за това. Нямам други заповеди,
освен тия за границата.
Казакът в началото не разбра
напълно, но бързо прозря за какво иде
реч.
-Пратили са те, та като стигнем
границата, да ми кажеш с цената на
всичко, да я пресека…

1139
 -Да, Данила. Граф Орлов нареди да
пресечем границата, каквото и да
става…
-Но това! Това означава да нападнем
турците… Може да избухне война… -
възкликна Ефремович.
-Не само може, Данила. Войната е
неизбежна. Царицата иска да провокира
султанът да я обяви пръв…
-И за целта ние трябва да
преследваме поляците в земите му?
-Не само това. Добре е дори да ги
хванем и върнем като пленници в
Русия…

1140
 Данила приглади мустака си, после
прекара ръка през буйните си коси.
Накрая извика мощно:
-Събирайте бивака, няма да почиваме,
продължаваме след страхливците!
Изненадата сред казаците задмина
тази на водача им, но бързо с
дисциплина изпълниха нареждането.
Когато конниците се озоваха из
ливадите на Османската империя, Иван
доближи до Ефремовича и му каза:
-Сега и аз мога да повоювам малко.
Вече не пазя никаква тайна, която да не
може да умре…
Данила се подхили:
1141
 -Сега ще те видим що за войник си,
любимецо на Орлова…
7. Времената на мъжете

На двайсет и петия ден от септември

през хиляда седемстотин шейсет и осма
година, Великият Везир Махир Хамза
Паша извика посланика на руската
императрица в Константинопол. След
това нареди арестуването му, заедно с
всички други руски пратеници. Съгласно
османския закон, по този начин се
обявяваше война. На осемнайсетия ден
от ноември, съгласно руския закон,
Екатерина Втората издаде манифест, с
1142
който обявява война на Османската
империя. Австрия запази доста
съмнителен неутралитет, а Франция
подкрепи султана. За голяма негова
изненада, Великобритания не само не го
подкрепи, но дори не запази
неутралитет. Тя направо подкрепи
Русия, и дори прати свои морски
офицери в подкрепа на флота.
Императрицата с артистичен жест
хвърли манифеста на масата,
заобиколена от цялото и генералско
воинство.
-Е, момчета. Женската работа е
свършена. Ето ви войната. От тук
1143
нататък Русия е във ваши ръце… - каза
Екатерина.
Големият Орлов взе документа и каза:
-Ще донесем победа, царице. Ще
донесем победа, най-голямата от всички
войни с турците до сега…
-Най-голямата? – усмихна се
Екатерина – Донесете ми просто победа.
Нека покажем на света, че вече Русия
надделява в това безкрайно
съперничество.
Руско-турските войни имаха вече
няколко века история, но засега повечето
победи в тях бяха на турците. Макар
султанът да не успяваше да настъпи
1144
вече сериозно, и да завземе нови
територии, останалите сили, когато и да
воюваха с него, също не можеха да
постигнат много. В последния век,
въпреки опитите на Петър Велики да се
установи на Черно море, Русия бе далеч
от тази цел. Няколко войни с променлив
успех ту даваха предимство на турците,
ту на русите. Но общото разпределение
на силите оставаше стабилно. Вече
половин век след Петра, Русия само
мечтаеше да стигне до топлото южно
море, но повечето и опити да стъпи там,
завършваха с несполука. Великата
императрица Елисавета се отказа да
1145
продължава походите на юг, оставяйки
най-големия исторически враг на
спокойствие.
-Нашата армия е много по-добре
подготвена, царице. Въпрос на време е
да надделеем. Войните в Европа ни
направиха по-добри, научихме всичко от
прусаците. Султанът не може да спечели
този път… - каза по-младият Орлов,
който също бе тук.
-Османската армия се превръща в
архаична останка от миналото. – Включи
се в разговора и Иван, който във всички
важни дела се движеше с братята
Орлови. Неназованият „трети орел“,
1146
който ги подкрепяше във войната, а и в
интригите с другите благородници в
двореца. Водачеството на братята бе
неоспоримо, но това не означаваше, че
никой друг няма амбиции. Затова най-
способният войник, с който разполагаха,
получи шанса да се издигне до висоти,
които не бе и подозирал. Ако спечелеха
тази война, със сигурност щеше да стане
полковник. Григорий никога не го бе
казал пряко, но поне няколко пъти го бе
намекнал.
-Султанът има голям проблем с
еничарите. – продължи Иван – Те са се
превърнали в дворцова гвардия, чиято
1147
единствена цел е да запази
привилегиите си. Пречат на каквото и да
било обновяване. Дори някои видове
нови оръжия са отхвърлени, заради тях.
-Ще воюваме със средновековна
армия? – попита императрицата.
-Не напълно. По-точно е да се каже, че
ще воюваме с изостанала армия.
-Преди трийсет години тази армия се
справи добре… - припомни Екатерина.
-Сега разликата е огромна. Те са на
онова ниво, дори има известно
разложение. А ние – след всички войни с
прусаците, сме на върха на
съвременното военно умение. – включи
1148
се отново Григорий. – Ще ги победим,
сигурно е. Само въпрос на време.
-На колко време? – попита царицата.
Тук нямаше кой да и отговори.
Въпросът увисна във въздуха.
-Няколко години… - каза накрая
Алексей.
Екатерина се замисли. Не че имаше
кой знае какъв избор. Войната бе
станала неизбежна, и така или иначе,
султанът щеше да нахлуе. Затова и тя
прие предложенията на Орлови да се
подготвят тайно за нея, а не да се опитат
да я предотвратят. Но пък войната на

1149
Елисавета с прусаците бе продължила
цели седем години.
-Алексей има една идея как да
ускорим края. Ако успеем, няма да е
много дълга войната… - каза Григорий.
Царицата погледна към младия
Орлов.
Той се изкашля и каза:
-Султанът има много сухопътни
войски, и с добро водачество, може
дълго да воюва с нас. При този случай,
ще имаме война на изтощение. Ние
имаме предимство, но не и преди
изтощението да дойде. Но можем да

1150
ускорим победата, ако изненадаме
турците с удар по море…
В залата настана шумотевица. Идеята
бе не просто дръзка, не просто глупава.
Тя бе невъзможна.
-Удар по море? Та ние нямаме нито
един кораб… - възрази един от
генералите. – Цялото море принадлежи
на султана. Ще трябва да се радваме ако
го удържим там, и не позволим на
стоварва войски, с които да ни изненада.
-Не по това море. Не в Черно море да
ги ударим. А там където не очакват – от
юг, до самите Проливи…

1151
 -От юг? Там не само нямаме кораби,
но и Средиземното море е на французи,
англичани и турци… - възрази отново
генералът. – Дори да ни се правят на
приятели англичаните, няма чак това да
направят – да нападнат със своите
кораби…
Дойде моментът Орлов да изкаже
пълната лудост:
-Можем да ги изненадаме като пратим
Балтийския флот в Средиземно море.
Никога няма да го очакват. Няма да са
подготвени и ще им отворим фронт,
който ще им привлече много ресурси…

1152
 След тези думи, нямаше нужда от
никакво възражение. Те сами по себе си
бяха абсурдни. Балтийският флот би
следвало да измине няколко хиляди
морски мили, за да стигне до Проливите.
Трябваше да заобиколи целия
европейски континент. Руските моряци
нямаха опит в пътуванията прекалено
навътре в морето. И този флот трябваше
да мине покрай французите, които бяха
огромна морска сила, сравнена с Русия,
и после да се сблъска с турския флот,
който бе и три пъти по-голям от него.
Балтийският флот сам срещу турци и

1153
французи в тотално надмощие на
последните.
-Никой няма да очаква това. И затова
ударът може да е съкрушителен. – каза
Алексей – Французите няма да се
намесят, защото Англия е на наша
страна и ще ги възпира. Но по-важното е,
че французите имат свои планове за
Египет, и чакат султана да изпадне в
трудност, за да нахлуят. Няма да си
рискуват флота преди това. Ще воюваме
само с турците, и те ще са изненадани…
-Въпреки това флотът им е по-голям
от нашия… - възрази генералът.

1154
 -Флот, който не се е готвил да воюва…
- отвърна Орлов – Това са кораби, на
които няма мотивирани моряци,
провизии и оръжия. Султанът е хвърлил
всичко за сухопътната си армия. Не е
планирал война по море. С изненада, и
добре снабдени наши кораби, можем да
надделеем…
-Това е лудост… - каза за последно
генералът.
Всички погледи се отправиха към
императрицата.
-Защо гледате мен? Това е военен
въпрос, нали времето на жените
отмина… - зае защитна позиция тя.
1155
 -По този въпрос едва ли ще постигнем
съгласие… - каза Алексей – Много е
дързък планът. Ще трябва да го реши
царицата…
Екатерина се вгледа в лицата на
присъстващите. Някои от тях бяха
изненадани, други объркани, някои –
млади и вдъхновени, други – стари и
мъдри. Но нито едно лице не даваше
отговор.
-Северният флот може ли да направи
това плаване? – попита тя.
-Корабите ще издържат, моряците
също… - отвърна Алексей.

1156
 -Ако стигнете там, но турците не са
изненадани, какво ще правите?
-Това е малко вероятно. Но ако се
случи, тогава ще отстъпим и просто ще
увличаме турския флот в спорадични
битки. Ще поддържаме напрежение в
тила на врага… - поясни младият Орлов.
-Колко малко вероятно е да разберат
по-рано? – попита царицата.
-Това е труден въпрос. Никой не знае
отговора. – каза авторът на плана –
Англичаните са на наши страна и те
познават добре моретата. Ще ни
прекарат през маршрут, по който е малко
вероятно да ни види някой друг. Но все
1157
пак, ще минем и покрай френските
брегове. Има риск да срещнем френски
кораб…
-И после този кораб ще стигне до най-
близкото пристанище, и ще съобщи, че е
видял руска ескадра в морето? – попита
един от другите генерали.
-Не е сигурно, че такъв кораб ще
тръгне веднага към брега. Може да са
контрабандисти, и да имат друга работа.
– обясни Алексей – Но ако стигне, ще
съобщи на френския префект на
пристанището. После той ще прати
съобщение до Париж. От там ще решат
какво да правят, като най-вероятно е да
1158
проводят бързи конници до
Константинопол.
-Имаме ли някакъв шанс, след като
префектът е научил? – попита
Екатерина.
-Невъзможно е корабите ни да стигнат
до целта си преди вестта да стигне до
султана. Ако французите ни видят, и
действат бързо, ще са преди нас… - каза
Алексей.
-Това е сериозен риск… - констатира
царицата.
-Това е най-сериозния риск от всичко.
– каза Алексей – На война рискове се

1159
поемат, в този случай това е най-
опасното. Ще изгубим изненадата.
-А с изненадата ще загубим всичко. –
включи се отново подозрителният
генерал – Възможно е да изгубим всичко.
Дори може тройно превъзхождащата ни
турска флота, накрая да ни заклещи
някъде, и да ни потопи. Тогава вместо
саботаж в тила, султанът ще получи
неочаквана голяма победа.
Царицата погледна отново към
Алексей:
-Това възможно ли е? Може ли вместо
да ускориш края на войната, да ми
донесеш поражение…
1160
 Алексей се разколеба малко, но
накрая отвърна:
-Това е почти невъзможно. С
английските офицери на корабите ни,
няма начин турците чак толкова да ни
надвият. В най-лошия случай, ще трябва
да избягаме по обратния път – отново
цяла Европа и до Петербург.
Екатерина се колебаеше. Винаги бе
подкрепяла дръзките планове на братя
Орлови, и до момента те и бяха носили
успех. Самата и корона се дължеше на
тях. Но сега се бе изправила срещу най-
опасния възможен враг. Враг, когато не
бяха побеждавали решително от векове.
1161
Всички тук, на този военен съвет, бяха
сигурни, че Русия има повече ресурси и
повече умения, и в крайна сметка ще
спечели войната. Можеше да струва
доста години, но щеше да спечели.
Планът на Орлов можеше да доведе до
много по-бърза победа. Но дали си
струваше?
-Има още нещо в плана, извън
корабите… - включи се Иван – Алексей
обясни само морската част на замисъл,
но тя не е единствена.
-Какво друго извън всякакъв здрав
разум е намислил още?

1162
 -Този път не е той. Аз му помогнах да
добави това в плана си. – обясни Иван –
Подкрепа за ескадрата от сушата. От
турските земи…
-От сушата?
-Да, корабите ще стигнат там, а аз ще
отида на мисия да организирам подкрепа
от сушата. Бунтове и въстания. Така
Алексей няма да е сам…
-Въстания? Диверсия? – попита
генералът.
-Да, въстания. Когато Алексей дойде с
корабите, ще е възможно да се запали
бунт…

1163
 Екатерина го погледна недоверчиво.
Каза:
-Ти си българин, какъв бунт близо до
корабите? Българите сте далеч от
морето. Там са гърците…
Иван бе попаднал в много опасна игра,
която можеше да му струва почти всичко.
Идеята за бунтове всъщност не бе
негова, а на самия Алексей. Но се
разбраха пред Екатерина да я представи
българинът, защото именно той
познаваше полуострова и щеше да я
изпълнява. Иван нямаше как да откаже
да предложи замисленото от младия
Орлов.
1164
 Той обаче бе напълно наясно, че всеки
бунт би превърнал бунтовниците в
пушечно месо. Империите обичаха да
подканят местното население да се
надига срещу враговете им. Но почти
винаги накрая, това население плащаше
висока цена и оставаше незащитено.
Задругата никога нямаше да позволи
бунт в неподготвена България, само за
да отвлече част от силите на турците от
руския фронт. Българите нямаше да
станат пушечно месо. Иван знаеше това.
А то означаваше, че ако го пратеха със
задача да разбунтува България, това
щеше да е краят на кариерата му в
1165
руската армия. Щеше да е краят и на
собственото му семейство. За да не
надигне бунтът, щеше да се наложи да
инсценира смъртта си, и Галина и децата
му никога повече нямаше да го видят.
Рискуваше всичко с тази идея на
Алексей, но имаше и малка надежда как
да нагласи така работите, че всички да
спечелят. Хвана се за този шанс, и го
разигра по най-добрия начин.
-Имам познати гърци, има гърци и на
служба в руската армия. Ще ги взема с
мен… - каза той на очакващата отговора
му господарка на Русия.

1166
 -Да не сте се сдобрили с Булгар? –
попита донякъде иронично царицата.
-Булгар е съгласен с идеята за
бунтове. Смята, че всички сме съюзници
днес. Ще помогне да надигнем хората в
Пелопонес и по островите…
Тайната надежда на Иван бе
Екатерина да приеме разпалването на
въстания, но изрично да поиска те да са
в Гърция, а не в България. Така щеше да
има оправдание защо в България нищо
нямаше да се случи. На това залагаше
българският шпионин на руска служба.
Основното му оръжие бе флотата и пътя,
по който щеше да мине. Той бе все
1167
далеч от българите. Така военно бе
правилно не да се занимават с центъра
на полуострова, където бяха
сънародниците на Ивана, а с
крайбрежията. Където бяха основно
гърците. Алексей искаше въстания, и
щеше да ги получи по един или друг
начин. Иван искаше пушечното месо да
не станат българите.
Младият Орлов се включи отново:
-Иване, знаем че познаваш доста хора
в България, ще ползваме това за да ни
помогнеш да шпионираме. Но нито един
българин не може да помогне на флота
ни. За това ни трябват гърците. Те не
1168
само държат бреговете, но държат и
невоенните кораби. Те също могат да са
полезни. Ако ще ни помага някой от
сушата, трябва да са гърците… Можеш
ли да дадеш честната си воинска дума
на императрицата, че ще успееш при
тях. Че ти – българинът, ще убедиш
гърците да се надигнат в наша
подкрепа?
Триумф. Задачата бе начертана.
Остана само завършващата куртоазия.
-Моите сънародници много биха
искали да помогнат на Русия, която
виждат като свой спасител. – съгласи се
Иван – Но ако текущата стратегия
1169
изисква подкрепа от гърците, то ще
направя всичко, което зависи от мен.
Въстание ще има…
След тези думи настана кратко
мълчание. Екатерина мислеше. Накрая
каза:
-Значи планът е следния. Балтийският
флот плува хиляди мили. Французите
пропускат да ни видят. Стигаме до
Пелопонес и брега на Мала Азия и
изненадваме турците. Потапяме
корабите им, след което гърците надигат
бунтове на сушата. Нашият флот
очевидно ще остане сам из тамошните
морета, което означава, че ще
1170
блокираме Проливите. Султанът е
съкрушен морално, и от страх от пълен
разгром, ще търси мир…
-Приблизително това е планът… -
потвърди младият Орлов. Това бе план,
в който огромното мнозинство в залата
не вярваше. Всъщност вярваха само
тримата орли. И една царица се
колебаеше.
Накрая каза:
-Войната е работа на мъжете, но
отново оставихте най-важното решение
на една жена. До сега всичките важни
мъжки решения съм вземала по съвет на
братята Орлови. И нито веднъж не съм
1171
сгрешила. Предлагам да им повярваме
още веднъж. Това е имперската ми воля,
но ако дори един тук оспори, ще отложа
решението. Ако Алексей ще прави нещо,
ще трябва да има пълната подкрепа на
всички ви, без значение съгласни ли сте
с него, или не…
За кратко настъпи мълчание, след
това имаше леко раздвижване. Военните
разменяха думи помежду си. Орлите
стояха и чакаха. Никой обаче не се
възползва от предложението на
царицата. Дори вечно съмняващият се
генерал.

1172
 -Изглежда отново оставихме лудите
глави на Орлови да определят съдбата
ни… - завърши царицата.
А Алексей получи флот…
8.Дяволското гърло

Съвсем скоро щеше да има големи

промени около кръглата дървена маса.
Откакто Игумена се оттегли, и мястото
му зае Велко, под псевдонима Везиря,
други братя не се бяха сменяли. През
тези години Задругата отбеляза едни от
най-големите успехи в цялата си
история, включая настоящото
достижение да подтикне към нова Руско-
1173
турска война, и да помогне колкото е
възможно Русия да има повече
съюзници. Но хората не бяха вечни,
времето течеше неудържимо и от
няколко събирания насам поне трима
братя припомняха, че скоро ще
представят наследниците си. Засега
обаче си бяха същите, а събирането бе
отново свикано от Велко…
-Клончето на Задругата на братята ни
Игумена и Везиря се очертава като най-
дейното в последните десет години… -
каза Княгинята, когато всички заеха
местата си.

1174
 -В света на обикновените хора, това
би било наградено със слава и почести…
- каза брат Луи, и добави – А при нас,
наградата е само малко по-силна вяра,
че се приближаваме към заветната си
цел…
Велко от своя страна каза смирено:
-Това се дължи на случайност, и на
времето, в което живеем. При нас се
случиха и двете най-важни начинания на
Задругата, и затова така се получи. Но
заслугата да се случат, не е само наша,
има и Божия ръка в това…
Велко имаше предвид появата на
Паисий, която не бе заслуга на Игумена,
1175
но се падна той да го надзирава. А
хайдутите на Иван, които освободиха
руската княгиня просто бяха тези, които
бяха подопечни на Викентия. След това
от нападението произтече издигането на
един от войниците на Задругата в
руската императорска гвардия.
-Случайно или не, вие с Игумена се
справихте много добре, и това ще бъде
блестяща страница в летописите ни за
следващите поколения братя. – похвали
ги и Бедняка.
-И сестри, братко, следващите
поколения и сестри… - добави Княгинята

1176
– Бъдещето принадлежи на братята и
сестрите в Задругата.
-Да, сестро, времената се менят, и
първата която не е брат показа, че
трябва, и ще има, и следващи, които не
са братя… - съгласи се Бедняка.
-Днес отново сме се събрали, по повик
на Везиря. Как е учителят ти – Игумена…
- попита първата между равните.
-Добре е, наслаждава се на спокойни
старини, доколкото могат да са спокойни
старините на някой, който е бил около
тази маса… - каза Велко.
-Той заслужава онова, което не може
да получи никой от нас, и никой носил
1177
тежестта да знае за всичко това… - каза
Княгинята.
Другите братя изразиха съгласие.
-Но дни като днешния си заслужават
всички усилия, лишения, тежести, и най-
голямата тежест – тази да пазим
тайната. – продължи Княгинята – Когато
видим толкова много успехи в толкова
малко време, разбираме че вървим в
добра посока.
-Наистина е невиждан успех всичко,
което стана… - каза Кавхана –
Подтикнахме султана да обяви война на
Русия, превърнахме англичаните в
съюзник на царицата, а наш шпионин е
1178
близо до самите върхове на властта в
Петербург…
-Всъщност е в самия връх на
властта… - поправи го Велко – Наричат
Иван вече „третият орел“. След братя
Орлови, няма човек, комуто царицата да
вярва повече.
-И той носи тази тежест, за която не бе
подготвен, много умело… - каза Кавхана.
-Вярно е, че Иван никога не е готвен за
политиката и държавните дела. Той е
готвен за войник и хайдутин. – съгласи
се Велко – Но се оказа умен млад човек,
и общото обучение на монасите-воини се
оказа добра основа.
1179
 -Това още веднъж доказва колко е
необходимо по-широкото образоване на
монасите, а не само да ги учим да се
бият… - добави Кавхана, който сред
братята бе най-големия поддръжник на
повече обща просвета, и по-малко
работа със сабите и пищовите за
военното подразделение на Задругата.
-Все пак, да не забравяме, че
изстрелът на нашия боец Манол доведе
до всичко това. – каза Княгинята – Без
него, сега царицата щеше да е мъртва, а
Русия да воюва за имението на Петра в
Дания…

1180
 -Военното умение е важно, дори да
увеличаваме общата просвета, трябва
да е за сметка на повече работа, а не за
сметка на старите воински умения на
българите… - съгласи се Велко.
Княгинята насочи разговора в друга
посока:
-Иван сега е в България, нали така,
братко Везире…
-Да, той е тук. Видях се с него.
Възложили са му да запали бунтове из
Балканите – навсякъде където може. –
каза Велко – Пратени са и други като
него, но той отговаря за всички…

1181
 -Главният руски шпионин в тила на
османлиите… - констатира Княгинята.
-И то не какъв да е шпионин, дори
гръцките офицери на руска служба, са
под него. Голямо доверие на царицата…
- поясни Велко.
-Гърците трудно са го преглътнали… -
каза един от братята, и всички се
засмяха…
Везиря използва случая, за да каже
още нещо важно:
-Иван има много голямо
противоборство с гърците в Петербург.
Много му е трудно…

1182
 -Гърците са превзели Петербург, те са
гласът на всички православни, извън
Русия. Православен извън империята,
означава грък… - каза братът Петър.
-Онзи български родоотстъпник –
Булгар, той е пръв съветник на царицата
и се е наместил в библиотеката. – каза
Балканеца – Гърците внушават на
Екатерина, че „мегали идеята“ е руската
идея за път към Средиземно море. Искат
да възстановят Византия.
-Гърците искат да заменят нашето
турско робство с ново – гръцко. За тях
няма славяни. Говорят за православни
точно заради това. Ние и сърбите, а и
1183
всеки друг дето не е турчин на
Балканите, трябва да ни направят
гърци… - добави Патриарха.
Велко отвърна:
-На Иван му е трудно, защото е сам
българин там, а гърците са много. Но
казва, че засега удържа. Царицата не е
приела напълно „мегали идеята“…
-Не я е приела напълно? Половината
учени хора в Петербург само за това
говорят и пишат… - възрази Патриарха.
Булгар създава нова измислена кауза, а
русите я преглъщат вглъбено… Та
Византия дори не е била гръцка
държава…
1184
 Патриарха бе един от ония, които най-
силно се ядосваха на гръцките
попълзновения. От векове гърците
ползваха Патриаршията, за да погърчат
всички християни. Наскоро бяха закрили
и последната, макар и тя погърчена, но
отчасти българска църковна общност –
Охридската архиепископия. Гърците не
бяха под робство, те бяха в съюз с
турците, за да поробват останалите.
Едните – с власт, сила и данъци, а
другите – със свещеници и църковни
книги.
-Мегали идеята е една огромна гръцка
лъжа, която превръща Източния Рим в
1185
гръцко царство. Те не искат да
възстановят Византия, а искат да
създадат една Велика Гърция на
мястото на Византия. И е вярно, че много
учени хора в Русия са се подвели. Така
ми каза и Иван… - обясни Велко – Но той
каза и, че братя Орлови и царицата не са
чак толкова подведени. Разбират колко
важни са българите…
-Ако Булгар вземе умовете на учените,
няма значение какво мислят Орлови и
царицата. Те ще се сменят подир
двайсет години. И следващите ще
правят това, дето учените и

1186
духовенството им каже. – притеснено
каза Патриарха.
-Има такава опасност… - каза Велко –
И Иван ми я сподели. Нещо повече –
изглежда и царицата я разбира…
-Разбира какво? – попита Патриарха.
-Разбира, че „мегали“ политиката може
да обърне предимствата на Русия в
нейна вреда. Гърция не е никакъв
съюзник, тя е в покрайнините на
полуострова. Пътят към Проливите
минава през българите. Българите
трябва да са съюзници на Русия, и така
да е дълго време. Ако някой цар в
бъдеще се отметне от българите, ще
1187
погуби самия шанс на Русия да стигне
Проливите… - каза Велко онова що Иван
му бе разказал.
-Мъдро мисли тази царица… - каза
Патриарха.
-Царицата и Орлови не са глупави, но
дори те не могат да са сигурни какво ще
стане в бъдеще… - потвърди
опасностите Везиря.
-Защо тогава не сложат край на тази
измама, тази измислица? Византия не е
гръцка държава, а гърците са един от
десет православни извън Русия. Нито
ние, нито сърбите, искаме да ставаме
гърци. Братските народи на Русия са
1188
славяните, а не гърците… - гневно каза
Патриарха.
-Иван не е всесилен. Той е най-
доброто, което сме постигали. – каза
Велко – Но не е всесилен. Русия има
нужда от идея, свързана с християните
на Балканите. В момента няма кой да и я
даде. Единствено гърците, Болгар и
Вселенската патриаршия го правят.
Затова и „мегали идеята“ така покълва.
Тя е единственото семе, пуснато в
земята. Отровно семе, но единствено.
-Гърците е нормално да имат
предимство. Те не са били поробени. Те
винаги са си имали своите свещеници и
1189
книги. Дори завзеха всички християнски
църкви из Мала Азия, Божи гроб, та до
Египет стигнаха. Кой друг православен
народ има тези подаръци от турците? –
каза Патриарха.
-Царицата вижда това, но то е извън
властта и. – каза Велко – Много работа
ще имаме в бъдеще да се борим с
„мегали“ лъжата в Русия. Това ще стане
основна задача на Задругата в
следващите десетилетия.
-Но ако Иван е успял да убеди
Екатерина, че пътят към Проливите
минава само през българите, това е
важен пробив… - включи се в разговора
1190
Болярина – Това може да е малкото
невидимо семенце, което сме посели, и
което ще измести гръцкия бурен…
-Възможно е така да стане. Възможно
е и това да е сторил Иван, без да го е
разбирал напълно. – каза Велко – Да го е
сторил, докато честно е бранил
българската идея в споровете си с
Булгара. Възможно е това семенце да е
бъдещата ни победа…
-Русия не я интересува нищо друго
повече, от Проливите. За тях е готова на
всичко… - каза Княгинята.
-А пътят към Проливите минава през
България, и през все по-укрепващия
1191
български народ… - съгласи се Велко. –
Това е нашата сила, реалният довод,
който винаги ще надделява над всяка
гръцка лукавост.
-Това е здравият разум, но само ако и
следващите царе на Русия имат ума на
Екатерина. – каза Патриарха – Ние
наблюдаваме руските царе от векове. Не
всички са били прозорливи и гледащи
далеко. Нашата кауза зависи не само от
истината, но и от това какъв е руският
цар. Гръцката кауза не е зависима от
това. Тя е изкована около лукавство,
пропаганда и увличане на руския елит…

1192
 -Така е, няма да е лесна тази ни
работа в бъдеще… - каза Велко.
-До сега Задругата лесни работи не е
имала никога… - припомни Княгинята.
Братята кимнаха в съгласие и с
разбиране, че отново ще поемат по
труден път.
-Но в тази война със сигурност, поне
засега, Иван е изиграл гърците… -
насочи разговора в друга посока Велко.
-Това че той е начело на руските
шпиони, ще ни помогне много да опазим
българите в тази война… - каза
Княгинята.

1193
 -Не е само това… - поясни Велко –
Имало е риск да загубим Иван като
шпионин. Ако го бяха пратили да вдига
бунтове в България, трябваше да го
убием. Да изчезне.
-Бунтове в гърба на врага и далеч от
войната, са създаване на пушечно
месо… - влезе в разговора Воеводата.
-Българите не могат да са пушечно
месо. Това е заложено в самите недра
на Задругата… - каза Княгинята.
-И на здравия разум… - допълни
Воеводата – Иван се е справил
изключително като е насочил въстанията
на юг.
1194
 -Така сега гърците ще станат
пушечното месо на Алексея Орлова… -
каза Велко. – Но опасност е имало
огромна. Дори това възвание, що
Екатерина отправи, то не е само към
гърците. Към всички народи християнски
е.
-Иван е съумял да насочи парите и
шпионите към крайбрежията и
Пелопонес. Това е огромна негова
заслуга… А призивът на Екатерина, без
шпиони и пари, няма да доведе до
нищо… - каза Воеводата.

1195
 -Особено ако Задругата не се включи и
не разбуни народа… - допълни
Княгинята.
-Аз мисля, че Задругата не само няма
да вдига неподготвено въстание, но дори
ще се погрижи да не възникнат
спонтанни бунтове. – каза Воеводата.
-Да, това е важна наша мисия. Да не
позволим българи да загинат напразно…
- каза Княгинята – Но все пак не всичко е
под наша власт. Може някъде някои хора
да се вдигнат сами. Особено ако руските
войски наближат.
-В този случай, трябва да сме готови
да ги откупим от турците, след като ги
1196
смачкат, и може би – да им осигурим път
извън България. – каза Воеводата.
-Иван, като главен руски човек тук,
сигурно ще може да помогне да намерим
път до Русия на заплашените от
избиване българи. – каза Велко. – Но
това е далечна работа. Войната едва
започва. Сега по-важното е да помогнем
и на Иван, и на царицата. Според него,
за България най-доброто е да шпионира
навсякъде турците и да донася всичко на
русите. За това ще е незаменима.
-Всички турски войски, тръгнали на
север, през нашите земи ще минат. –
каза Воеводата – Няма да изпуснем да
1197
преброим нито един войник, нито един
еничарин, нито едно оръдие.
-И всичко това ще иде през хора, дето
Иван ни е дал за връзка, към Русия… -
каза Велко. – Ако България осигури
сведения, каквито никой никога не е
имал за врага си в никоя война, ако
сторим това, Екатерина няма и да
помисли да рискува да запали бунт тук и
да си развали шпионската мрежа.
-Един добър шпионин може да струва
повече от цяла армия… - каза мъдро
мълчалия до момента брат Смирения.

1198
 -И ще струва много повече от кое да е
пушечно месо… - доизказа мисълта му
Велко.
-Това е най-важното – българите да
помогнат на Русия, но не и да стават
жертвени агнета на Русия… - завърши
Княгинята тази част от разговора.
Подир което, след малко уточнения
кой какво ще прави в шпионирането на
турците, се стигна и до дръзката
българска идея. До огледалния образ на
плана на Алексея Орлова, в делата на
Задругата.
-Иван иска още нещо да опитаме… -
каза Везиря – Иска да помогнем по още
1199
един начин на русите, за който самите
руси не знаят...
-Иван сигурно се заразява от
Орлови… - репликира един брат.
-Сигурно ще ги подмине… - потвърди
Велко, замълча малко, и добави – Той
иска да пратим наши бойци във
Франция, да попречат ония да видят
руския флот и да предупредят султана…
В пещерата настана абсолютно
мълчание. Предложението бе толкова
дръзко, че задминаваше дори плана на
самия Орлов, и бе нещо, което не се бе
случвало никога в историята на

1200
Задругата. Никой брат не можеше да
реагира от вцепенение.
Велко продължи:
-Русите не знаят, и няма как да знаят,
защото не можем да им разкрием
Задругата. Но Иван иска да пратим
опитни бойци, които да дебнат за всеки
вестоносец от основните пристанища
към Париж. Иска и да похарчим много
злато, за това да наемем свободните
кораби с безсмислени плавания, та да ги
отклоним от пътя на руската ескадра.
Измежду братята, пръв се опомни Луи,
чието име не само бе свързано с
Франция, но и той от всички я познаваше
1201
най-добре. Всички така или иначе,
чакаха неговия глас.
-Франция е много корумпирана
държава, с продажни местни
градоначалници и стражари. – обясни
той – Няма нещо, което да не може да се
купи с пари там. Но ме съмнява да
имаме пари да купим всеки възможен
вестоносец.
-Иван предлага да внимаваме само за
бързите вестоносци. Тия дето ще бъдат
пратени с изрична мисия. Общото
разпространение на вестите от уста на
уста, не можем го овладя. Но то е по-
бавно. Иван иска да прекъснем бързите
1202
конни преносители на писма до краля.
Да спрем шпионите на краля… - обясни
Велко.
-Това сигурно е възможно, нашите
бойци са по-добре подготвени от всеки
французин. – съгласи се Луи – Но ние не
знаем кои са шпионите, и кого да
следим. Няма как за дни да научим
всичко и да организираме блокада. Нито
пък има как да наемем всички кораби…
Тук в разговора се включи излязлата
от объркването Княгиня, и внесе малко
хладен разум:
-Ако разбирам правилно, Иван
предлага да започнем саботажни
1203
действия по френския бряг, които да
намалят шанса на вестта да стигне
първо до самия бряг, а после и до
столицата. Не да подсигурим всичко, да
намалим само риска…
-Да, това предлага. При лош късмет,
някой винаги ще се изплъзне… - обясни
Велко – И предлага същото после и по
пътищата от Париж насам. Вестоносците
дето ще тръгнат към турците.
-Забавяне. Иван предлага да
направим забавяне, на определена цена
– вероятно много висока. И това да стане
тайно от русите… - каза Воеводата.

1204
 -Мисля, че това му е идеята… - каза
Велко – Русите ще го приемат като
подарък от Бога. Ако подминат френския
бряг, без никой да ги види…
Тук в разговора се включи отново и
брат Петър:
-Англичаните са съюзници на Русия.
Значи ще имат английски съветници по
корабите. Те ще им помогнат да минат
възможно най-незабелязано покрай
Франция. Това означава, че ако ние
направим нещо на брега, общите ни
усилия – нашите и на англичаните, могат
да дадат голям успех на Орлова…

1205
 След тези думи отново настана кратко
мълчание. Очакванията бяха към Луи, а
не към Велко като носител на
невъобразимия план. Накрая братът с
френско прозвище каза:
-Това е най-безумното нещо, което
съм чувал в живота си. Но ще го изпълня
лично…
-Имаш колкото злато поискаш,
братко… - допълни Княгинята – Направи
това, в което и сам не вярваш, и осигури
тайно преминаване на руските кораби.
Стани Господа, комуто ще благодари
Алексей Орлов…

1206
 -Вдъхновяващо е да ти благодари
някой като те мисли за Господ-Бог… -
усмихна се Луи.
Така и Задругата се сдоби със свое -
почти на границата на лудостта, участие
в тази съдбоносна война. Това изглежда
щеше да бъде войната на лудите
глави…
Но войната, колкото и голяма да беше,
и колкото и надежди да носеше, тя бе
нещо далеч по-малко от голямата
истинска промяна, която бе започнала
преди няколко години първом без
участието на Задругата, а сега – като
почти най-важна нейна задача. Паисий.
1207
Всяка една среща около дървената маса
вече включваше и обсъждане на
работата му. Но този път имаше още
нещо.
-Появява се втори Паисий… - каза
Велко, след като обсъдиха до къде е
стигнал монахът, колко преписи,
известни на Задругата съществуват и
колко други монаси разпространяват
Славянобългарската история. Делото
вече бе доста голямо, самият Паисий не
предполагаше мащаба му. Макар да се
досещаше, защото все по-често
срещаше хора, които от другаде бяха
видели книжката му. Но към този момент
1208
преписите бяха вече над сто, а
дванайсет монаха, посветени в делата
на Задругата, обикаляха по нейно
поръчение из България. И правеха
същото като Паисия. Един пробуждаше
двама, двама – четирима, те осмина…
Страната се събуждаше от дълбок сън
със скоростта на най-бързия вихрогон.
Могъщият лъв започваше да мърда, да
отваря очи, да оглежда земите си, в
които се бяха настанили натрапници. До
някъде, това случващо се, все повече
излизаше изпод влиянието на Задругата
и се случваше само…

1209
 -Чухме за този поп от Банско… - каза
Княгинята. – Изпитвате го вече.
-Да, наполовина е минал изпитанията.
Не се съмнявам, че ще мине всичките… -
каза Велко.
-Много е важно вторият Паисий да е в
Задругата. Правим най-важното нещо
откакто съществуваме. Това, че самият
Паисий не е сред нас, е наша слабост… -
каза първата сестра сред братята.
-Не сме могли всичко най-добро да
направим… - каза Велко – Но и така
добре върви. С Тихон, нашето момче,
край него, и с това, че го следим
навсякъде, ние много помогнахме на
1210
Паисия. Но вторият като него ще бъде от
Задругата. И каквото прави, ще го прави
като знае за нас, и ще го прави като част
от общото дело.
-Най-важното от всичко е делата за
България да вървят като общо дело… -
каза Княгинята.
-С поп Стойко ще стане така. Той е
много буден и умен българин. Той е
новият Булгар, ама останал си
българин… - каза Везиря.
-Колкото Булгар? – изненадано попита
Патриарха, който след Паисий бе
сигурно най-изстрадалия българин от

1211
родоотстъпничеството Евгениево. – Нов
българин, надарен като Булгара?
-Така мисля, много е учен и начетен
този поп Стойко. И млад… Не само ще
наследи Паисия, може да се издигне
повече от него… - каза Велко.
-Повече от него не е кой знае колко
повече… - каза Патриарха – И Паисий
можеше да стане игумен на манастир.
Само една стъпка по-долу е…
Тук Велко за малко задържа отговора
си, а после рече:
-Поп Стойко може да задмине
игумените на манастири. Може да стане

1212
много повече. Може да е първият
българин, дето да е повече от игумен…
-Повече от игумен? В поробена от
двама поробители България? –
невярващо рече Патриарха.
-Говориш невъзможни неща, братко…
- съгласи се Княгинята – Издигнали сме
много наши хора на много места в
империята. Но никой като българин. Все
на турци, гърци, евреи ги правим.
Българин повече не може…
-Не знам, сестро, братя. – отвърна
Велко замислено - Не знам. Знам всичко,
което правим и как до везири турски сме
стигнали да работят за нас. Имаме паши,
1213
чорбаджии, търговци. Знам, че нито един
от тях не е българин. Дори Булгар, за да
угоди на гордостта си неутолима, се
отказа да е българин. Реши да е грък, за
да се издигне. Знам това. Но нещо от
вътре ми говори, че скоро ще се промени
нещо. Някой българин пръв ще мине
едно стъпало нагоре. Нашият народ се
пробужда, сигурно и някой българин,
точно като българин, ще се покачи
нагоре. И като гледам попа Стойко, като
го гледам, и като гледам ние що вършим,
като гледам, мисля че той е най-близо до
това…

1214
 -Със странно чувство говориш, братко
Везире… - каза Княгинята – Сякаш не
говориш ти, а по-голяма сила през теб
говори.
-Не знам, сестро. Аз съм ваш брат, в
Задругата тайни не може да има. Казах
ви какво мисля, а дали ви го е казала
някоя по-голяма сила през мен, това не
знам…
Разговорът завърши мъдро
Воеводата:
-Ако българин пръв се издигне като
българин, и почитан като такъв, ако това
стане, той трябва да е от Задругата. От
четиристотин години за това се борим…
1215
 -Поп Стойко ще бъде в Задругата.
Съвсем скоро… - обеща с почти
клетвени думи Велко.
Подир мисленето около попа Стойко,
срещата свърши. Братята се разотидоха,
но знаеха, че скоро отново ще се
срещнат. Войната и всички други дела,
които ставаха все по-бързо, бяха
направили срещите им много по-чести.
Времето на това да се съберат веднъж в
годината бе приключило преди доста
години и никой не очакваше то да се
завърне никога вече…

1216
 9.Подир хиляда години

Близо до по-големите градове му беше

по-трудно да проповядва. Имаше повече
гърци и турци, които не гледаха с добро
око. Но това бяха важни места, през
които да мине, защото там по-
образованите българи бяха повече. А
именно те най-добре разбираха смисъла
на „Историята“, и измежду тях се
намираха преписващи и нови апостоли,
които да скитат с нея из поробените
земи. Най-често това бяха свещеници
или други монаси като него, но понякога

1217
се хващаха дори търговци и люде с
добро имотно положение.
Сяр бе такова място. С
преобладаващо българско население, но
и с много гърци, турци, евреи и всякакви
други народности. Близо до Солун, но и
важно селище само по себе си, то бе
пълно с будни българи. Някои от тях
вече бяха прочели книгата му, и бяха
дошли само да видят на живо автора.
Паисий се впечатли, че почти всички
дошли знаеха българските букви, и
можеха да четат. А по едно време един
баща стана и доведе малкото си
момиченце отпред – там при Паисия.
1218
 -Отче, дай на моята Мария малко да
почете, вместо теб. Да си починеш… -
каза бащата.
Монахът знаеше, че не е за да си
почине, а за да се похвали бащата с
дъщеря си. А и за да зарадва него самия
– с това, че имаше български деца, дето
от малки можеха да четат. Без училище
наблизо. В семейството някой можеше, и
ги беше научил. Освен на тази среща,
този баща нямаше пред кого да се
похвали. Българите бяха презряната
каста от робове, техният език не
струваше нищо. Никой друг, освен
българин, не би се заинтересувал, че
1219
някой знае буквите на Кирила и Методия.
В този момент Паисий прозря още едно
важно нещо от своята мисия – той
самият бе нещо като авторитет, голям
човек, на когото поробеният българин се
възхищаваше. Той бе онзи, на когото
бащата искаше да се похвали най-вече.
Да види отецът Паисий, будителят на
българската душа, да види, че и други са
се справили. Не толкова много като него,
но всеки в семейството си, с децата си…
Мария с трепет взе книжката и
първоначално гласът и трепереше като
четеше. На бащата бе по-лесно да я
изведе отпред. Но тя бе малка, и тя
1220
трябваше да се покаже какво може пред
тези десетки хора – бащите и майките на
нейните приятелчета. После набрала
смелост, четеното се изравни, и всичкото
мина гладко и хубаво. Тя не просто
можеше да чете. Тя можеше да чете
добре – като всяко добре ограмотено
дете от богато семейство в Западна
Европа.
Паисий бе забелязал това.
Пробуждаше се желанието у българите
да учат. И макар в много по-лоши
условия, и много по-бедни, те се
научаваха не по-зле от децата в
свободните страни. След години, до
1221
какво ли щеше да доведе този порив за
образоване, тръгващ отдолу…
Много свят бе видял Паисии, много
книги бе прочел. Знаеше, че сега в
Европата върви онова, дето се наричаше
Просвещение. Големи философи и
мислители задаваха посоката, а
монарсите отделяха пари за обучение на
учители и за ограмотяване на народа. Но
онова, което изумяваше Паисия бе почти
мистичната разлика. Докато на Запад
всички ставаше по волята на
господарите, на богатите, на кралете, то
тук то ставаше въпреки волята на
господарите. На Запад кралят бе решил
1222
народът да се научи да чете. А тук
българинът бе решил това, и се бореше
за него, въпреки съпротивата на
тиранина, на гръцките му помощници, и
на всички други, които го тикаха в калта.
Просвета отгоре надолу, или отдолу
нагоре… Едно от чудесата на
българщината…
Детето се справи много добре, накрая
всички ръкопляскаха. Все едно бе на
представление. Със зачервени от срам и
гордост едновременно бузи, Мария се
прибра при баща си. А подир това
започнаха разговори и обсъждания.
Докато най-накрая не се чуха, макар не
1223
много шумно, и приказки за започналата
война. Приказки, може би изказващи
надежди…
-Отче, Паисие, може ли подир всичко
това, по-късно да се видим за малко… -
въпросът бе от негов брат в расо –
монах или свещеник, който не
познаваше. Паисий предположи, че е
поредният, който ще поиска да препише
книгата.
-Разбира се, братко. Скоро ще отмине
глъчката и можем да се разходим и
поговорим… - отвърна той – Не те
познавам обаче, кой си ти…
-Казвам се Иван… - отвърна онзи.
1224
 Глъчката не отмина чак толкова скоро.
Почти всеки искаше на изпроводняк
лично да се здрависа с Паисия. Някои –
предимно деца, му целуваха ръка като
на старец-патриарх. „Дали съм старец
вече“, мислеше си отецът. Неколцина по-
богати мъже оставиха няколко златни
монети. Тя нали срещата бе уж като
таксидиот манастирски, за събиране на
дарения. Четенето на „Историята“ бе на
границата на законното. Една жена на
средна възраст донесе огромна баница,
и въпреки възраженията му, че сам няма
как да я изяде, тя остана. Когато всичко

1225
свърши, дойде и времето на Ивана,
който търпеливо чакаше отстрани.
-Ей, свърши се… - каза Паисий – Тия
срещи са уморителни, но и много радост
ми носят. Дали радостта ще ме убие
един ден…
-Какво ще те убие един ден, само
Господ решава. Той си знае най-добре
кое е най-доброто… - отвърна другият.
-Така е, братко. Дано само ни даде
повече дни, да работим за народа си…
-Сигурен съм, че ще ни даде
достатъчно, отче Паисие. – каза Иван –
И само така между другото, аз не съм ти
брат. Расото не е истинско…
1226
 Паисий вдигна поглед. Рядко, но се
срещаха и неистински монаси. Реално
нямаше голяма изгода в това да носиш
расо, без да си духовник. Странен човек.
-Дори да не си служител на Светата
Църква, ако си българин, пак сме братя.
А ти доста на българин ми се чиниш…
Иван се усмихна:
-Да, това със сигурност е така,
българин съм – от главата до петите, и
нито мога, нито искам да съм някакъв
друг…
-Щом и не искаш да си друг, значи сме
братя и по кръв, и по дух… Остава само
дето не сме братя по расо… - също
1227
усмихнато отвърна Паисий. И додаде –
Ти за какво остана, кажи какви дела
имаш да ти помогна…
Иван бръкна в пазвата си и извади
добре завит лист хартия. Подаде го на
Паисия.
-Аз съм за толкова много дела тук,
братко, че цялата година няма да ми
стигне. Но виж това първом, ядосай се
ако искаш, но после ще ти обясня…
Отецът взе листа и го разгърна. Бе
изписан с красив почерк. Познат почерк.
А по краищата имаше украса. Текстът бе
кратък:
„Скъпи братко, сине на Елада,
1228
 Ти който прочетеш това, вярвай
напълно на този човек, който ти го
покаже. Съдействай му за всичко,
защото аз съм му приятел, и заедно
работим за моето, твоето добро, и за
успеха на Царството ни…
Твой брат,
Евгениус Волгарис“
Българският монах изпита
едновременно негативно учудване, но и
интерес. Добре познаваше Булгар. Много
мнителен човек, който трудно се
доверяваше. За да даде такова писмо
някому, значи му имаше огромно
доверие. А с писмото, приносителят му
1229
можеше да постигне много сред гърците,
гръцките първенци и духовенството.
Булгар бе най-известният грък на това
време, безспорен водач и авторитет на
всяка гръцка кауза. Човек с негова
препоръка ставаше по-голям от всеки
гръцки чорбаджия или епископ. А да
даде подобно писмо на не-грък – това
отминаваше всякакво въображение на
Паисия…
-Защо ми показваш това писмо,
българино? Или си най-скритият грък,
който съм срещал…
-О, не съм грък, отче. Не съм грък.
Нарочно ти го показах първо, защото
1230
имаме много неща да говорим, и е важно
да знаеш за това писмо.
-Какво общо имаш с Булгар? С този
глупав родоотстъпник…
-Всъщност, общото са предимно
споровете, които съм имал с него… -
отвърна Иван – Спорове, вдъхновени от
твоята „История“…
Паисий погледна към книжката. После
каза:
-Булгар има голяма заслуга за тази
„История“. За онова дето най-много
помнят людете. Нейното начало.
Началото за неразумния юрод, дето се
срами да е българин. Людете мислят, че
1231
това на тях го казвам, сигурно дори им
харесва, че така ги пробуждам. Но
„Историята“ нямаше да започне така, ако
не беше Булгар. На него, на предателя,
са посветени тези думи, а гледай как
послужиха на българите истински…
-Булгар е една голяма загуба за
България, аз така мисля… - каза Иван.
Паисий си пое дъх, преди да изрече:
-Това е най-голямата загуба за
България, откакто съм жив. – каза той –
И ще е най-голямата додето съм жив.
Какво хубаво семейство българско, какво
будно дете. Какво бъдеще. И накрая – да

1232
стане грък. И той най-грък от всички
гърци…
-Суетата и амбициите са способни да
погубят и най-големия дар от Бога… -
коментира Иван.
-Това е то. Силите на Лукавия са
винаги около нас, и понякога постигат
победи… - тъжно каза Паисий – А това
момче можеше да е на моето място сега.
Можеше да е вдъхновен будител на
българския народ, на своя народ. Булгар
е много повече учил от мен, видял е
повече свят. Той трябваше да напише
„Историята“…

1233
 -Кой е трябвало да я напише, само
Господ знае… Може в неговите очи
вярата към своето, смирението и
родолюбието, да са по-важни от
жълтиците и западните учители… -
отвърна Иван – Може да не е било
възможно Булгар да направи твоето, ако
и да е голям книжовник и признато учен
човек.
-Може и да си прав, братко… -
очевидно малката загуба на доверие,
покрай писмото, у Паисия изчезваше и
отново го наричаше „братко“… - Може и
да си прав – Бог най-добре е знаел какво
е нужно на „Историята“…
1234
 -И като гледам как върви, най-нужното
за нея е направил… - каза Иван.
След това отклонение за загубите на
българска кръв поради отчуждаване,
Паисий пак попита:
-Но ти що дириш при Булгар. И как той
ти е дал това писмо…
-А, за това братко, ще трябва да ме
чуеш малко по-дълго…
И в пространна приказка, без да
изпуска нищо важно, Иван разказа
първом за хайдушкото си минало, после
за Ахмед Ага, после за княз Ростислав и
дъщеря му, после за възцаряването на
Екатерина Втората, после за братя
1235
Орлови, после за не единия, а за
многото му спорове с Булгара, който бе
пуснал корени в Русия, за да се бори
гръцката кауза да стане руска, накрая
стигнаха и до войната, до дръзкия план
на Алексей, и до съюза по принуда
между него и гръцкия му съперник…
Паисий с интерес слуша и накрая с
лека доволна усмивка каза:
-А, разбирам сега. Това писмо го е
написала царицата с ръката на
Булгара…
-Не би могъл да и откаже… - също
усмихнато каза Иван.

1236
 -И ти си пратеникът на Русия, който ще
вдига бунтове тук, за да помогне във
войната…
-Аз съм главният пратеник, има още
няколко. Но бунтовете няма да са тук. На
юг ще са – при гърците най-вече. Затова
Булгар се принуди да ми даде таз
препоръка…
-Има и гърци на руска служба. Защо
избраха теб?
-Няма гърци, на които братя Орлови
да вярват. – отвърна Иван – А царицата
вярва на тези, на които вярват на братя
Орлови.

1237
 -Добре си успял в Русия, братко. Ще
станеш русин един ден…
Това бе най-болезнената тема за
Ивана. А днес дори бе още по-
болезнена, защото не можеше да
разкрие на Паисия за Задругата и
трябваше да изглежда обикновен
български разбойник, стигнал до
Императорската гвардия.
-Децата ми, и жена ми със сигурност
ще станат руси. Това е неизбежно. Но аз
до края на дните си ще остана
българин… - каза той.
Подир няколко мига Паисий попита:

1238
 -Защо ми разкриваш всичко това? Аз
за какво съм ти нужен? Тук разбрах най-
важните тайни на войната. Ти очевидно
си тук като руски шпионин, защо
разкриваш това на един монах
български…
Иван се забави за малко, помисли,
после рече:
-Има някои неща, които можеш да ми
помогнеш. Познаваш гръцки монаси из
манастирите, чрез тях най-бързо ще
постигнем целите си. Ще те помоля да
ме заведеш при тях. Но работата ми с
теб не е заради това. Тук не съм заради
Русия и войната. А заради теб, и това
1239
дето си направил, отче Паисие. Заради
това, защото то отеква из цялата
България, а дори извън нея, и дори до
Петербург е стигнало, и до Булгара.
Затова съм тук…
-Тук си заради „Историята“?
-О, братко, тя е само началото. Всичко
вече върви много по-бързо от нея…
-Не разбирам. Аз просто обикалям,
има преписи, но нищо повече. Много
време ще мине, преди да има сериозна
промяна…
-Мислиш ли, че това дете, дето чете,
не е сериозна промяна вече…
Българите, дето говорят за политиката, и
1240
дори за войната? Робовете говорят за
свобода, без да използват още тази
дума…
-Това едва ли е само от „Историята“…
- каза Паисий.
-Българският дух не е от „Историята“,
но тя е неговото знаме, което го пробуди
и ще го поведе. Същите хора преди
десет години не бяха нищо повече от
рая. Сигурно и тогава някои са можели
да четат. Но вече могат да четат с
надежда…
-Благодаря ти за оценката, братко.
Дано и Господ мисли така, като ида при
него…
1241
 -Господ има още време да те почака.
Аз съм тук, заради делата ти преди да те
повика…
-И какво повече трябва да направя,
кое си заслужава да знам, че Алексей ще
обиколи цяла Европа с флота си, и че
руски шпионин, предрешен като монах
ще вдига бунтове в Пелопонес?
-Братко, Паисие, аз съм тук, за да ти
кажа до какво довежда твоята история. И
не само тя, вярно е, и такива като мен,
дето са на руска служба и сме гласът на
България в Русия. Исках да знаеш какво
става, и да разбереш колкото повече
значи всяка твоя проповед. Ти говориш
1242
тук пред сто души. А значението е все
едно си говорил пред самата
императрица…
-Императрицата? Екатерина? Тази
която взе Булгара за свой съветник? И
чиито учени хора прогласят „мегали
идеята“? Не ще да е чела „Историята“
ми, братко. Може и да сме естествени
приятели с русите, но засега май е чела
повече писаното от Булгара…
-Тук грешиш, Паисие. Точно затова
съм тук. За да знаеш истината, и това да
те направи още по-вдъхновен в
проповедите. За да не мислиш, че Русия
е приела „мегали идеята“ и ще
1243
възстановява гръцкия Рим като нов
поробител на всички южни православни.
Искам да знаеш какво наистина мисли
Русия, защото тогава ще повярваш още
повече в делото си, и ще сториш още по-
пламенни дела. А всяко твое пламъче
тук, пали пожари в Петербург…
-Аз и сега не се усещам невдъхновен.
Давам всичко от себе си. Не ми е нужна
подкрепата на цар или царица. Най-
силно ме подкрепя народът – такива като
Мария, които четат с поруменели бузи…
-Ако е така, ти се най-святият човек на
света. Но аз не съм толкова свят, и

1244
затова реших, че трябва да знаеш всичко
за света, който е свързан с България…
-България, самата, е най-голямото
вдъхновение. Не бих се справил по-
добре, ако ще самият Господ-Бог да бе
сложил жезъл в ръката ми. Повярвай ми,
братко, твоят брат Паисий, ще даде
живота си за България…
-Е, тогава братко, това дето искам да
знаеш, то значи ще е просто подарък за
теб. Добрата вест, която мислех, че ти
нося, за да те вдъхнови, но сега
разбирам, че ти я нося, за да те
награди…

1245
 -Така звучи прекрасно… Кажи на
остаряващия човек, за какво греши в
Русия, за Булгара и за бъдещето…
Иван се забави малко, трябваше да
събере своите вътрешни сили, за да е
най-убедителен.
-Това, дето виждаш отвън, не е това,
дето е отвътре, отче Паисие. – каза той –
Отвън наистина изглежда, че царицата
руска е запленена от идеите на Булгара,
от мегали, от просвещенеца и приятел
на французкия философ Волтер. Така
изглежда. Но вътре – в тесният кръг, там
където се решава всичко, там друго
мислят…
1246
 -Какво мислят? Не разбирам… По това
що вършат, те са си гърци станали…
-Не е така, братко. Имал съм много
спорове с Булгара. И на много от тях
умишлено присъстват или Орлови, или
царицата. Дори си мисля, че нарочно те
ги правят тия срещи, за да ни слушат. За
тях това е много важно. И мисля, че
успявам да наклоня везната в наша
полза. Осъзнават кое е интересът за
Русия, и че той съвпада с българския, а
не с гръцкия. И за това твоята „История“
много помогна, помогна българския
произход на Булгара, който той не може
скри, помогна българското трудолюбие и
1247
вяра в живота, които са ни разселили из
целия полуостров… Гърците, братко
Паисие, имат повече пари, лукави са, и
имат повече интриганти в Петербург. Не
е само Булгар. Но царицата и братя
Орлови са разбрали, че без българите,
нищо не могат да направят срещу
турците. Всички други са по
покрайнините на империята поганска.
Българите държим пътя на Русия насам.
И затова интересът и е да ни е съюзник,
и да ни освободи, като така проправи
пътя си на юг. Сега Русия измисля какво
ще прави в бъдеще. След тази война,
когато се спечели, Русия ще е доказала,
1248
че надмогва турците и с времето ще ги
измести. Самите руси ще повярват в
това. А за да ги измести, ще и трябва
съюзът с българите. Сега Екатерина и
Орлови ще напишат заветите каква да е
руската политика в бъдеще. И тези
завети ще останат за дълго, защото
Екатерина ще е величествен победител
в първата голяма успешна война с
турците от векове…
-Искаш да кажеш, че всичко това с
Булгара, и с всички руски учени мъже,
които проповядват „мегали“, това е
лъжа…

1249
 -Това е политика, братко. Русия е
империя, и има коварна политика, като
всяка друга империя. Но това е политика.
Екатерина – хитрата немкиня, и двамата
и дръзки орли, те искат да използват
гърците. И го правят добре. Но те много
добре разбират, че гърците не са
славяни, и само с православието няма
как да ги контролират. Русия не е
глупава, тя не иска да възстанови
гръцката Византия и да си направи сама
съперник в православието. Русия иска да
обедини славянството и православието
под скиптъра си. Гърците нямат място в
това, освен като малки фигурки, които да
1250
ползва. Най-големият православен
народ, извън Русия, сме българите.
Единственият естествен съюзник. И не
само това, а и държим като подарък
целите Балкани. Който държи България,
центъра на полуострова, държи
Балканите. Екатерина е разбрала, че
нищо друго, освен съюз с българите, не
и е изгодно. И ако някога руски цар
допусне друго, и ако превърне българите
във враг – по каквато и да било причина,
дори поради глупост, това ще отблъсне
завинаги Русия от Средиземното море.
Знае това, хитрата германка, знае го, и
лукаво залъгва гърците…
1251
 -Гърците не се лъжат лесно…
-Съвсем прав си, братко. Но не
подценявай царицата и приятелите и. Не
подценявай и амбициите на Булгара,
които те много добре ползват. Булгар се
мисли за много умен, и че може да ги
надхитри, и превърне в оръжие на
„мегали идеята“. Но всички те са вълци
във вълча бърлога. Оцеляват при
непрекъснати интриги на напористи
хора. Знаят амбицията какво е, и как да я
обърнат срещу прекалено напористите.
Това и става в момента с Булгар. Той си
мисли, че се бори за гърците, и че
каквото повече постигне, е в тяхна полза.
1252
Реално работи за орлите и тяхната
майчица…
-Разкриваш ми съвсем нов свят,
братко. Наистина това, което чувам, е
награда за мен. Но аз каква заслуга
имам?
-Твоята заслуга е огромна, Паисие.
Книжката ти довежда Булгара, и другите
гърци в Русия, до бяс. Нали ти казах, че
са амбициозни и самозбравени. Изтъкват
гърците като учени и просветители. А
твоята книжцица изкарва и българите
такива. И макар аз никога да не се
отдавам на амбиции, защото знам, че ще
падна в капана на царицата, то ползвам
1253
това, за да ги ядосвам. Екатерина вижда
надигащата се пробуда, аз я
преувеличавам, а тя иска непременно
този пробуден народ да е приятел на
Русия. Без „Историята“ би било много по-
трудно. Ти, Паисие, едновременно
изкарваш извън разум и хладна мисъл
съперниците ни, и помагаш на
приятелите ни да ни разберат… Не
можеш да си представиш една
единствена българска книга как струва
повече от цялата гръцка книжовност и
книжници в Петербурга…
-Изумен съм, братко. Такава вест не
съм получавал никога в живота си…
1254
 -Заради тази вест си струва да ти
издам тайните на войната, не си ли
съгласен, братко…
-Бъди сигурен, че тайните на войната
не си ги издал никому. Пръв Господ ще
научи за тях от мен на Страшния съд.
Султанът и шпионите му нищо няма да
разберат никога.
-Подир малко ще говорим още за
войната. Но сега да доизкажа за Русия. –
продължи Иван – Покрай книжката ти,
много руски благородници и офицери се
заинтересуваха от миналото. И откриха
най-ценното за нас, за България…

1255
 Тук за миг Иван спря, за да накара
сърцето на Паисия да се разтупти в
очакване. Сетне каза:
-Разровиха се да видят, и откриха
общата ни история. Това дето беше
позабравено. В Русия винаги това се е
знаело, но бе захвърлено като
маловажно. Но сега – сега при войната,
при Булгара, и споровете, сега се
разровиха. И в собствените архиви
намериха. Намериха от къде им е дошъл
езикът, азбуката, вярата. Някои дори
започнаха да превъзнасят българите, и
да се броят те самите за наследници на
славните древни българи. Не са много
1256
тия, но ги има. Пробудихме българското
у русите, Паисие. Пробудихме го с
твоята история, дето трябваше лъва да
извади от вековния му сън…
-Няма по-добра награда за мен от
това, братко Иване. Ако русите започнат
да ровят, ще напишат и други истории на
България…
-Бъди сигурен, че това ще стане,
братко, бъди сигурен…
Някъде към този момент на разговора,
който се водеше без да се поместят, там
където бе проповедта преди това,
двамата решиха да се раздвижат. Малко

1257
да се разходят. А приказката отиде към
войната…
-Значи Русия гони голяма,
съкрушителна победа…? - попита
Паисий.
-Царицата е по-предпазлива. Иска
само победа. Но останалите, и особено
Орлови, искат разгром…
-Може би са прави, и да е време вече
за разгром, след толкова войни с ту
единия, ту другия надделява с малко…
-Дали е време? И аз мисля, че турците
сбъркаха с тази война. Султанът е
загубил ума си, и лоши съветници има.
Но голяма е империята му. Има много
1258
сила и хора. Не знам може ли още да
бъде съкрушен изцяло… - каза Иван.
-Аз мисля, че народът ни няма да види
свободата си този път… - каза Паисий.
-Едва ли сме и готови. Едва започва
да се пробужда, благодарение на теб и
историята. Едва ли може веднага от
дълбоко заспал, да получи направо
държава…
-Да, малко са засега тези като Мария и
баща и, които напълно биха заслужили
свободна държава…
Стигнаха до една горичка. От пътя се
отделяше малка пътека сред дърветата.
Поеха по нея.
1259
 -Мисля, че не само ние, но и гърците
още не са готови. Нито сърбите… - каза
Иван.
-Булгар доста ги буни, но не мисля и
аз, че ще направят нещо… - отвърна
Паисий – То реално те никога не са
заспивали, гръцкото робство не е било
като нашето.
-Да, те са по-скоро слуга на
поробителя, отколкото роби и последна
кал, като нас…
В този момент Паисий се обърна,
погледна Иван право в очите и погледът
му светеше:

1260
 -Но каква кал, Иване? Каква кал…
Виждал ли си някога такава? Няма друг
такъв народ, дето толкова да е мачкан, и
въпреки това, толкова да е постигнал…
-Това не е кал, Паисие. И аз съм си го
мислил… - каза Иван, без да споменава,
че го мислят и мнозина от Задругата –
Народът ни е най-невъобразимия вид
робове, каквито някога е имало. Въпреки,
че е смазан и мачкан от всички, той
расте и измества останалите. Побеждава
силните със собствената си слабост…
-Това е Божие чудо, Иване. Ние сме
богоизбраният народ, не евреите. Няма
друг народ толкова да е мачкан, и
1261
толкова много да е постигнал додето го
мачкат…
-Много народи са умрели в робство,
което е било по-леко от нашето… -
философски каза Иван.
-Точно така е. Но погледни промените.
Като е паднало царството ни, са били
оцелели под милион българи. Сега са
четири-пет пъти повече. Земите на
Македония и Тракия са били смесени
народи, смесени боляри, сменяли са
често царя си. Сега всичко е почти само
българи. И турските паши с войниците
си. Гледай как всичкото това работи на
полето, и храни цялата империя. Гледай
1262
какви занаяти се вършат, чак до Египет
стига това що българската ръка е
създала. Българите сега са повече,
отколкото са били при който и да било
български цар, и имат повече злато от
когато и да било…
-И това, след всичко, което им грабят
непрекъснато, Паисие… След всичките
осемдесет и повече данъка, след дори
плащането на поганците, за да си четкат
зъбите. След цялото това
издевателство, българите владеят
полуострова…
-Мисля си, Иване, дали робството не е
само изпитание, дето Господ ни праща.
1263
Дали не сме любимите му чада, и затова
най-жестоко от всички да ни изпитва. И
щото сме богоизбраните, затова всяко
изпитание ни прави по-силни, и в най-
тъмното намираме най-светлия изход…
-Наистина, ако сравним това, що сме
постигнали в тази тъмница, то е повече
от постигнатото от англичаните и от
братята ни русите… - съгласи се Иван.
Паисий замълча за малко, сетне с
дълбоки думи каза:
-Иване, тоя народ има голямо бъдеще.
Цялото бъдеще е негово. Този народ ще
бъде начело на света, един ден...

1264
 -Начело на света? – подобна идея
успя да изуми дори Иван, дори човек,
който знаеше за Задругата и за всичката
и сила. – Начело на света е твърде
невъзможно, Паисие… Нека бъдем поне
свободни и равни на другите свободни…
Но отецът настояваше. Дали бе
полудял за миг, или бе в някакъв
невероятен транс, и вместо него
говореше друга сила. Но повтори:
-Не, Иване. Начело на света. Може да
е подир хиляда години, но това ще
стане. Това не е обикновен народ. Ти
сам рече, че сме постигнали повече от
англичаните и русите. А представи си
1265
колко ще постигнем след робството?
Представи си същата тази сила
свободна…
-Ако стореното в тъмницата се
пренесе към сторено под слънцето на
свободата, то ще сме повече от
англичаните.
-А англичаните и русите владеят света
днес, Иване…
Ако Задругата чуеше тези слова,
щеше да разбере, че Паисий е не просто
един монах, който иска да пробуди
народа си. Той бе Пророк или Светец,
който гледаше много по-напред, там
където би могъл да гледа само самият
1266
Господ-Бог. Дори основателят на
Задругата я бе замислил като средство
за оцеляване на българите. Като лодка,
която да преплува тъмната река и да
оцелее във всяка буря. И накрая да
освободи народа, такъв какъвто бе бил
преди тъмнината. А този човек говореше
за първенство над света. За това един
народ в абсолютната кал, презиран от
всички, унижаван и ограбван, да иде на
върха. Това не бе човешка мисъл. Това
бе божествено…
„Тъй ще бъдат последните първи, и
първите - последни; защото мнозина са
звани, а малцина избрани.“
1267
 Това от Евангелието на Матея, това бе
най-близкото до думите на Паисия, за
което Иван успя да са сети. Евангелието
на един Апостол, а думите – на самия
Спасител…
-Ако си прав, Паисие, то ти си не
българин, и не написал една книга. Ти си
Божи човек, чрез теб говори друг…
Паисий се усмихна. Вглъбението му, в
което говореше тия неща, сякаш бе
отминало:
-О, човек съм си, Иване, обикновен
човек. Но ако Господ е рекъл, може да
каже каквото иска да каже, и през
обикновения човек, и през птицата в
1268
небето, и през тревичката под краката
ни…
-Тия неща дето ги каза за българите,
без много от Божията помощ, няма как
да станат… - пошегува се Иван.
Но този път, вместо да поеме шегата,
Паисий отново стана сериозен:
-Те вече са станали, не виждаш ли,
Иване. – каза той - Дарът ни е даден,
силата е тук, вътре в нас. Виж колко е
жалко и безсилно робството. Колко
жалка е всяка земна власт и сила, които
не мога да пречупят българите. А те ги
пречупват. Как става това, ако няма

1269
нещо, дето е по-силно от всичко на
грешния свят…
Иван се замисли. Объркваше се,
защото не можеше да намери грешка в
словата на Паисия…
Навлизаха все по-навътре в гората. Но
макар да бе тъмно, не изпитваха страх.
Дори предпазливост не изпитваше Иван,
въпреки годините си във войската и
дългото обучение още като дете. Дали
не вървяха някакви ангели заедно с тях и
да казват и на страха да изчезне?
Но въпросът с бъдещето на българите
май бе приключен.

1270
 -Та значи, младият Орлов, ще прати
корабите в гръб на Падишаха… - каза
самият Паисий.
-Това е дръзкият план. Те вече
плават… - отвърна Иван.
-А ти ще разбуниш гърците, да помагат
от сушата…
-Не само аз, и други са пратени. Аз
съм само начело на всичко…
-Ще се вдига ли и България? – попита
отецът.
-Искаха всичко да вдигам. Но ги
убедих, че нямам сили да сторя това по
всички земи. И по-важни са гърците…
-Ти ли ги убеди?
1271
 -Дадох най-доброто от себе си. Но и
картите бяха на наша страна…
-Добре си сторил, Иване. – каза
Паисий – Гърците ще станат на пушечно
месо, да знаеш. Народът ни не е готов
още за бунт, а и врагът е много силен…
-И аз тъй мисля, отче. Русите искат
всяка възможна помощ. Но накрая
войната ще свърши, и тия земи, що
останат под султана, ще платят висока
цена. Затова гледах много българите да
не въвличам…
-И картата ти е помогнала. Гърците
държат бреговете и корабите. Това е
проклятието им днес…
1272
 -Ще ги използват Орлови и
императрицата. Нямат милост тия що са
във върховете на света. Използват
народите като малки човечета, дето
нямат души и могат да се жертват в
големите игри…
По едно време стигнаха до място,
където пътеката се разклоняваше.
Едната очевидно продължаваше
навътре в гората, а другата завиваше и
щеше да се върне на пътя.
-Доста се разходихме. Дали да се
връщаме… - попита Паисий.
-Може, хубаво е да си лягаме вече…
И избраха завоя.
1273
 Подир малко Паисий каза:
-Ама да знаеш, Иване, че гърците
нищо работа няма да свършат на
Орлова. Те не са бойци, не могат да
воюват. Гърците са търговци и лъжци.
На тях им дай да увъртат нещо. Тия
бунтове твоите, може повече грижи на
Алексея да създадат, отколкото полза да
донесат…
-И аз знам това. Познаваме ги
отдавна. Но не го казах на Орловите… -
отвърна Иван.
-Хитро си постъпил. Подтикнал си ги
към гърците…

1274
 -Можеха да намислят друго, ако им
бях казал. А аз българска кръв няма да
проливам напразно…
-Един ден ще трябва да се пролее,
няма да се мине без бунт и без българи
да умрат за свободата… - каза отецът.
-Няма свобода, без кръв, знам го. –
съгласи се Иван - Ще се пролее, и
сигурно няма да е малко. Но като дойде
време да се пролива, нека след това
дойде свободата. Да не губим българи,
заради едното нищо, и заради други
нечий сметки…

1275
 Излязоха отново на пътя. Поеха
обратно. Светлините в Сяр бяха станали
съвсем малко. Хората спяха.
-Ти на къде поемаш утре? – попита
Паисий.
-Ще мина към Солун, трябва да видя
едни гърци там. – отговори Иван - После
идвам пак при теб – в манастирите.
-Аз ще бъда в Атон няколко недели.
Обаче да знаеш, че много от гърчолята и
сърбите не ме харесват. Само българите
ме уважават. Не знам какво и как ще ти
помогна…
-Като извадим писмото на Булгара,
може да започнат да те харесват. Ще
1276
станеш и ти гръцки просвещеник… - каза
Иван, и двамата се засмяха звучно.
-До къде стигнахме… - каза Паисий –
Аз да им доведа довереника на най-
святия грък на тоя век… Вярно може
гръцките игумени да започнат да ми
треперят…
-Като царицата на Русия ти е зад
гърба, всички ще ти треперят по целия
свят… - отвърна Иван. И подир миг
додаде – Ама като се замисля, Паисие,
може да си прав. Може вярно да сме
избрани от Бога и да ни е дадено нещо.
Щото гледай, и най-великия грък на тоя
век, и той – българин…
1277
 На тази шега, вече и остаряващият
отец, не можа да се сдържи да се изсмее
от сърце.
-Така излиза, Иване. Сигурното е, и че
българите постигнаха чудо да прекършат
робството, и сигурно е и, че Булгар е с
български майка и баща. Гърците
получиха един българин като подарък, и
той стори повече от всички други гърци,
откакто Константинопол падна…
-Значи Господ иска не само българите
да вървим нагоре, а и да дърпаме и
съседите напред…
-Явно така иска… - заключи Паисий.

1278
 Средата на нощта отдавна бе
превалила, когато се озоваха под
завивките си. Но Иван още дълго не успя
да заспи, защото мислите на Паисия се
бяха вклинили в главата му. И ставаха
негови мисли, които го караха още
повече да не може сън да го хване. Едва
малко преди зазоряване се унесе…

10.Шестото изпитание
Стойко за пореден път се почувства
много объркан. В последно време все по-
често му се случваше това състояние.
Случваха се разни събития, случайности,
неясни неща, които го поставяха в
1279
ситуация да прави труден избор.
Мислеше си какво става, животът му ли
се променя, светът ли се променя – все
пак война беше… Мислеше, и
единственото, което измисли бе, че
всичко бе започнало с Паисий. С този
свят човек, който бе написал една книга,
по-важна за българите от Светото
писание. Защото Светото писание
можеха да ти преразкажат, можеше от
гърци да го чуеш, та дори и някои турци
начетени го познаваха. А българската
история я нямаше никъде. Това що
пробуждаше народа, бе единствено.

1280
 И откакто стана това с Паисия, откакто
се сближи с него, откакто стана негов
апостол – макар и не през цялото време,
че трябваше да гледа попските дела, та
и семейството си, но откакто Паисий се
появи, започнаха и странните неща.
Сигурно това е Божията воля. И на
Исус учениците така е било. Променя им
се животът като тръгнат след учителя. И
Паисий е Божи човек, няма какво друго
да е. Значи от Паисий идва всичко.
Стойко следва Паисия, и затова влиза в
нов свят, който не познава, и често се
обърква.

1281
 Убеден бе апостолът в това, и така
щеше да бъде докато минат всичките
десет изпитания на Задругата, и
разбереше истината…
Онзи монах Тихон му беше оставил
един вързоп, който беше важен. Тихон
преди време му бе споделил, че заедно с
някои други българи, са се свързали с
русите. И им донасят сведения. Шпиони
един вид – доброволни.
Не го поиска от него, но и Стойко се
съгласи. Донасяше и той каквото
можеше, казваше на Тихон, оня пишеше
нещо и го пращаше където трябва.
Стойко се съмняваше той самият да е
1282
донесъл важно някакво сведение, но
допускаше, че други от мрежата на
Тихон може и да знаят повече. Не го
интересуваше, приемаше че като не знае
каквото не трябва, ако го хванат турците,
няма как да го издаде.
Но този път нещата се объркаха.
Заради войната доста беше нараснал
хайдутлукът. И българи и турци –
всякакви, грабеха без подбор. Пътищата
и дори по-малките градчета бяха станали
опасни. И едни такива разбойници
ограбиха него самия. Взеха и вързопа на
Тихон.

1283
 Стойко много се обезпокои и като се
върна в Котел, тръгна да търси как да
откупи ако е възможно откраднатото. Не
знаеше стойността му, но можеше да е
важно за Тихон. Още по-страшно беше,
ако турците разберяха, че е шпионски
материал.
В негова полза работеше това, че
самите разбойници бягаха от властта и
едва ли щяха да бързат към агата да му
предадат шпионски сведения, ако
изобщо можеха да ги прочетат, написани
на български език.
Но как да ги намери? Как да обясни
какво търси? Започна да обикаля из
1284
покрайнините, да види най-голямата
измет на империята – крадци, лъжци,
пропаднали жени. Търсеше някой, дето
да знае кой го е обрал, и да откупи
вързопа.
Не намери никой. Но извади още по-
голям късмет.
Имаше едно момче-ратайче, дето
работеше по полята наоколо. Будно
изглеждаше и се беше впечатлило от
Историята. Но то не можеше дори да
чете. Та идваше от време на време при
Стойко да го учи.
Та това момче, на име Радул,
изведнъж се появи пред дома му… с
1285
вързопчето. Нямаше как да знае нито че
е на Стойко, нито че го търси.
-Поп Стойко, нося ти нещо, дето може
да е важно… - каза момчето и подаде
вързопа – Едни турци го изхвърлиха.
Май бяха разбойници. Видели са хартии
вътре и не им трябват и ги хвърлиха. Аз
ги взех, и гледам – на тях пише разни
неща на български. Прочетох част, друго
– не. Някакви работи за войници и такива
неща. Не разбрах всичко. Ама щом е на
български, реших че няма на кой друг да
го дам, освен на теб. Ето, виж ги, и ако са
важни, ще съм радостен да съм
помогнал…
1286
 Стойко разгледа хартиите –
фактически нищо не бе изгубено.
Хайдутите бяха ги захвърлили наистина.
Те тия турци може да не знаеха дори
турски, а какво остава за славянските
букви. Може да не знаеха дори на какъв
език е било написано. Може да
помислиха, че е гръцки или френски. Не
им бе трябвало и захвърлили го… Радул
– късметлия, ги намерил…
-Благодаря ти, Радуле, много умно
момче си. Тия хартии явно са важни. Ще
ги занеса другата седмица като ходя до
Варна – там имам един познат, той ще
разбере за какво иде реч. А сега като си
1287
тук, ако искаш да направим някой урок по
четене…
-Може, давай поп Стойко…
И започнаха да четат. Ама то се оказа
не толкова просто.
Подир малко време, десетина
джандари оградиха къщата и започнаха
да тропат. Стойко им отвори. Нахлуха
вътре. В къщата на гяур, пък бил той и
поп, лесно се влизаше.
Един не-джандарин беше с тях.
Започнаха да ровят, намериха
вързопа.
-Това е моят вързоп… - извика не-
джандаринът. – Вътре ми е тескерето.
1288
 Единия от джандарите разрови, и
между хартиите – добре скрито, вярно
намери тескере. Стойко не го беше
видял, нито Радул. Но бързо му стана
ясно какво се случва. Вързопът не бе
ценен. Но и от него турците можеха да
изкарат пара. Подхвърляха го на някой
наивен българин, после го обвиняваха в
кражба. И понеже гяурите нямаха права,
винаги излизаха виновни. Под заплахата
от съд, понякога получаваха откупи. А
поп Стойко не беше от бедните, имаше
какво да вземат. Всъщност, ако знаеха за
какво са хартиите, щяха да могат много

1289
да вземат. Стойко разбра, че ще
плаща…
Но…
-Аз донесох този вързоп на поп
Стойко… Аз съм виновен, той няма нищо
общо. – извика Радул и по необорим
начин прехвърли вината върху себе си.
-Донесъл си го, за да го продадете
заедно… - каза турчинът – Вие всички
гяури сте хайдуци. Наговаряте се и
обирате правоверните…
-Няма такова нещо! – каза Радул –
Намерих този вързоп край пътя. Някакви
безсмислени хартии. Донесох ги на поп
Стойко да ги прочете. А той каза, че ще
1290
ги носи във Варна на някакъв учен човек.
Не съм ги откраднал, намерих ги край
пътя. А поп Стойко е съвсем невинен…
Турчинът се ядоса. Самопризнанието
на Радула правеше него виновен, и не
можеше да изнудва попа. От Радула
какво ще вземе? Нищо.
-Ти обвиняваш един правоверен в
лъжа! Не ти видях лицето като ме
нападна и обра. С кърпа беше. Ама на
височина и тяло си същия. Ти си ме
обрал, а не си намерил нищо на пътя. А
този поп ти е господаря тука. Той е искал
да продаде моите неща…

1291
 Стойко можеше бързо да разбие това
обвинение като го накара да обясни що
за „неща“ са това и да прочете нещо от
текста. И друг път би го направил, но
сега как да кара турците да четат
шпионски донесения… Дори те да не
знаеха, щяха да намерят някой. Не
знаеше какво да прави, и докато се
чудеше, водачът на джандарите реши:
-Поп Стойко е гяур, но е уважаван
човек. Не може да го виним толкова
лесно. Но този разбойник ще го прибера,
заедно с вързопа. Ще го пратя на
кадията – да го съди за кражба, и за
обида на правоверен. А ако се окаже, че
1292
попът е помагал, той ще отнесе повече в
кауша от ратайчето…
От това решение нито турчинът-
жертва, нито Стойко бяха доволни. Но
нито единият нямаше какво да направи.
Единият остана без откуп, а джандарите
отведоха Радула, заедно с вързопа…
Наказанието за кражба бе поне
няколко години далеч в Мала Азия.
Заедно с обида на правоверен – нямаше
да му се размине. Откупването с пари
ставаше при кадията, или още тук. Но
Радул какво да се откупи, а и турчинът
какво да иска – само ще се изложи, а
джандаринът като не получи нищо, може
1293
и него да прибере. За да има подкуп,
трябва да има пари за всички. Иначе
няма подкуп. А Стойко не можеше да
предложи, защото би се издал, че има
нещо общо с вързопа.
Сега щяха да съдят момчето, заради
една проста измама на един алчен
турчин. Който самият той беше
престъпник. Несправедлив свят. Но в
несправедлив свят живееха гяурите.
А турците, дори да прочетяха
хартиите, вината щеше да падне върху
ограбения, и може би върху Радула. Те
щяха да излязат шпионите. Стойко бе
спасен при всички положения.
1294
 И така се озова в объркването.
Какво да прави? Каквото и да стореше,
щеше да навреди на себе си, може би и
на Тихон. Ако го измъчваха, не знаеше
дали щеше да опази името на този
монах. Но ако не направеше нищо, един
българин щеше да иде в затвора, та
може дори не само за кражба – а
направо за шпионство. Можеше на
бесилото да иде… Тихон го нямаше да
се посъветва. Радул не беше тукашен.
Нямаше кой да се застъпи за него като
рода. Ако имаше, щеше да му даде пари
на него и така да мине откупът. Много

1295
лоша работа стана. От едното нищо,
стана много лоша.
Кое бе по-важното? Да опази себе си,
шпионите, Тихон. Да опази може би
самият Паисий. Но да жертва Радула.
Или да се рискува всичко това, да
рискува България, заради Радула?
Можеше ли да се жертва българин,
заради България? Пък и ако иска да му
помогне, що да стори?
Привлечеше ли вниманието върху
себе си, щяха да го проучат много добре.
Щяха да разберат за Историята. А
История, заедно с шпионски документи,
вече значеше много. Значеше направо
1296
бунт. Какъв бунт, Стойко дори не бе
помислял за това. Скоро бунт сред
българите нямаше да има. Техният бунт
бе тих – с букви и четене. След сто
години, може би бунт. Но турците щяха
да го натъкмят така, че да излезе бунт.
Особено пък при тази война, в която
гърците се бяха вдигнали. Щяха да го
изкарат бунт.
Тогава Стойко отиваше на бесилото
или далеч в Мала Азия. Можеше и
Паисий да излезе бунтовник. И той в
Мала Азия. Паисий? Светецът…
Ще го разпнат на кръст. Като Исуса. И
кой ще го предаде? Стойко. Юда…
1297
 Побърка се. Не бе възможно това.
Няма да предаде никога Паисия. Нито
Тихона. Не можеше да рискува.
Ами Радул…
Очевидно бе. България бе по-важна от
един българин. Ще се жертва един
българин, заради България. Народът бе
по-важен от човека…
Нищо нямаше да прави, пък дано му
се размине. Ако го пратят в по-близък
затвор, ще търси начин след година да
го отърве…
Това бе разумното решение. Това бе
правилното.

1298
 И така докато не се събуди посред
нощ, след един невиждан кошмар.
Кошмар, в който се въртяха затвори,
бесилки, заговори, шпиони, и пак
затвори, и пак мъчения. Събуди се и без
много да му мисли, сложи една кърпа на
главата си, заметна се с едно одеяло и
награби една тежка дървена дръжка,
готвена за брадва. Без желязото накрая.
Едно здраво българско дърво. Стори
всичко това, и се превърна в… хайдутин.
Не знаеше що върши, отиде при
кауша. И двамата турци спяха на поста
си отпред. Никой не бе нападал кауша
никога. За какво ли да напада, като
1299
вътре бяха или гяури, или истински
престъпници. И какво ще вземе от там.
Каушът се пазеше да не излязат тия
вътре, а не да не влезе някой отвън.
Радул очевидно не беше важен, та да се
очаква някой да го освобождава.
Турците обикновено залостваха
вратата, преди да легнат да спят. Ама
тоя път и двамата се бяха унесли отвън
– на стълбите. Господ помагаше. Стойко
ги халоса с дървото, да не вземат да се
събудят случайно. После влезе да
намери Радула…
Каушът бе празен. Радул не бе тук. Но
къде бе отишъл?
1300
 То нормално бе джандарите да спят
спокойно пред празен кауш. Това някой
да напада празен кауш никога не се бе
случвало до сега в историята на човека.
Стойко бе първият нападнал затвор, в
който няма никой. Сигурно го бяха
отвели другаде.
Стойко излезе. Взе пушките на
джандарите и се отправи към гората.
Там ги зарови, заедно с одеялото и
кърпата.
Сутринта трябваше турците да решат,
че е нападнал джандарите, за да им
открадне пушките, а не да мислят че
някой е искал да освободи Радула.
1301
 Нищо не можеше да направи за
момчето. Но направи за съвестта си.
Нямаше да му тежи, че е жертвал
българин, заради своите грехове. Щеше
да разпита по-натам някой знае ли нещо,
можеше да го намери. Но за тази нощ бе
свършил…
Шестото изпитание на Задругата бе
струва ли България повече от един
българин. Стойко го мина като бе готов
да жертва всичко, заради един човек.
България е всеки българин, да убиеш
един българин за България, бе като да я
убиеш цялата. Ако бе постъпил разумно
и пресметливо, щеше да се провали. Но
1302
без да знае, че го изпитват, от вътре
нещо бе дошло, та да го спаси.
Задругата не бе глупава. Ясно бе, че
не можеш да жертваш цялото дело за
един човек. Но в Задругата това да се
опази делото ставаше със съвсем други
механизми, на съвсем друго ниво. Дори
да се провалеше Стойко, и да издадеше
някаква част от нея, това нямаше да я
погуби. Нямаше да погуби дори малкия
измислен шпионски отряд на Тихона.
Измислен, само за да се провери Стойко.
Задругата бе склонна да рискува
няколкото човека, заради един. Но дори

1303
да ги загубеше, след тази няколко
човека, следите и щяха да се изгубят.
Тези механизми на защита повеляваха
да се въздигне в ценност опазването на
живота на всеки. Дори с цената на
живота на мнозина. Борбата за живота
на всеки бе над опазването на живота на
мнозина. Това бе основополагащо
правило, и всеки приобщен към
Задругата следваше да докаже, че сам
мисли така. По-натам – с участието му в
святото дело, той щеше да бъде
дообучен и да му се пояснят правилата и
защо те са такива. Но без в самото си
сърце да бъде убеден в това, никога
1304
нямаше да стигне до това да стане един
от братята.
Шестото изпитание приключи, без
Стойко да разбере, че изобщо е такова.
И Радул, и джандарите, та дори тези,
които го обраха, бяха българи. Радул
изобщо не стигна до кауша. Не се и
завърна никога като ратай…

10.Кралските мускетари

Сто златни луидора взе капитан Ле

Бланк за най-странната работа, която бе
получавал в живота си. Да прекара един
единствен човек до Северна Шотландия,
1305
и без да влиза в което и да било
пристанище, да го остави на брега с
лодка. Самата лодка можеше после да
си прибере. Сто луидора в злато.
Платени предварително. А на всичкото
отгоре, странникът добави още двайсет,
веднага щом се озова на шотландския
бряг. Помоли го да изчака в открито море
отплаването за три дни. Ако не се
появеше до тогава, Ле Бланк бе
свободен да се върви. Ако се появеше,
обещаваше още сто луидора за
обратния път. Капитанът си направи
сметката, че двайсет луидора за 3 дни
дрейф в морето си струваха, и се
1306
съгласи. А това, че пътникът не се появи
отново, не го ядоса. Най-вероятно го
бяха убили. Хора, раздаващи толкова
лесно такива суми, бяха забъркани в
съмнителни дела. Сигурно го бяха убили,
реши капитанът и нареди отплаване
обратно към Франция на четвъртия ден.
По същото време един друг капитан
закара друг странник до северния бряг
на Ирландия. И той потегли обратно със
сто и двайсет златни монети.
И още един капитан пък трябваше да
доближи Уелс и на миля от брега да
пусне с лодка своя спътник.

1307
 Подир няколко седмици тези пътници
щяха да се окажа най-одумвания въпрос
във всички крайбрежни кръчми на
Френското кралство. Та и не успяха да
преброят колко капитани бяха плавали
тайно към английските води, всеки с по
един пътник. Но бяха поне две дузини.
В същото това време, префектът на
Кале – граф Вилпен, имаше съвсем друг
проблем. Конекрадци.
От няколко седмици се бяха появили
изключително нагли и неуловими
конекрадци. Нощем се промъкваха в
конюшните и задигаха колкото могат
коне. Подир два-три дни ги връщаха,
1308
като на някое от добичетата окачваха
надпис за дължимия откуп. Откуп за
върнати без нищо коне. Първоначално
никой не плащаше, но след като
започнаха при следващи кражби да
връщат кон по-малко, после два коня по-
малко, тогава собствениците се
уплашиха, и започнаха да плащат. Някой
бе намерил безцеремонен начин да
изнудва стопаните, а писмата с
оплаквания в префектурата се
увеличаваха ден подир ден.
Най-пострадали се оказваха
куриерските станции. На тях цялата им
работа зависеше от конете, и без тях, не
1309
можеха нито да предложат замяна на
пътниците, нито да пращат съобщения.
Най-смешното се оказа, че дори
съобщението до Париж с молба за
помощ, се забави доста, именно по тази
причина.
Най-накрая обаче префектът получи
дългоочакваната помощ. Пристигна
лейтенант дьо Маре, начело на двайсет
и пет кралски мускетари. Най-елитната
френска военна част, личната охрана на
монарха, и бойци пращани по особени
тайни мисии. Точно това искаше
префектът, и го получи.

1310
 -За пръв път откакто съществуват,
кралските мускетари се занимават с
крадци на коне. – С неприкрито
раздразнение започна дьо Маре
разговора им. – Кралят лично нареди да
дойдем, но моето мнение е, че трябваше
да прати не нас, а нов префект.
Дьо Вилпен преглътна обидата и не
репликира, макар чисто формално да
беше по-висшестоящ от този лейтенант.
Но офицер в двореца, сред интригите и
придворните, реално струваше повече от
графска титла и префектура. И онзи го
знаеше, затова се държеше надменно.

1311
 -Ще благодаря лично на краля като се
видя с него, и ще ви похваля,
лейтенанте… - отвърна графът – И вие
сам ще се убедите, че проблемът е
сериозен. Бих казал, че за пръв път
префект се сблъсква с толкова добри
конекрадци.
-И какво им е особеното, префекте? –
попита мускетарят – По два коня
едновременно ли яздят?
Дьо Вилпен се намръщи и забави
отговора си, за да подразни Маре. След
това каза:
-Всъщност, никой не знае по колко
коня яздят, защото никой не ги е виждал.
1312
Това им е особеното, лейтенант Дьо
Маре – те са неуловими. Никой от моите
войници, нито от специалната стража, не
може да ги намери. Всичко съм вдигнал
на крак, и няма и дим от тях. Дори платих
на контрабандистите в пристанището да
ми докладват. И те не откриха нищо.
Някакви призраци, които крадат коне, и
ги връщат срещу откуп. Ето затова писах
на краля, и съм му благодарен, че ви
изпрати, въпреки очевидното ви
презрение към личността ми на скромен
служител…
При тези думи лейтенантът се ухили:

1313
 -Скромен служител? Префектът на
Кале. Вие префектите на пристанища
станахте по-богати от половината
благородници във Версай.
Графът сведе свенливо поглед, бе го
усвоил идеално. Единствената защита
срещу иронията на тема корупция и
контрабанда във френските портове.
-Във Версай се носят всякакви
легенди, но те не са истина за почтените
служители на Негово Величество. В Кале
държавата не се е съединила с
престъпниците, и аз не получавам нищо
от тях.

1314
 Мускетарят, разбира се, не прие това
обяснение, нито се очакваше от него да
го приеме. Той не бе тук, за да разследва
корупцията, пък и до сега всички смени
на префекти, просто водеха до
следващия подкупен префект. Кралят го
знаеше, и явно бе доволен от приходите,
които получаваше все пак от
пристанищата. Сега задачата бяха
конекрадците. Една история, от която
нямаше да излезе абсолютно нищо за
пред придворните дами, и никой от
доведените мускетари нямаше да има с
какво да се похвали, за да ги омае.

1315
 -Дайте ми всичко, което имате за тези
крадци. – каза Маре.
Префектът вдигна очи и отвърна:
-Всичко, което имам, е че нямам нищо.
Казах ви всичко, което знам – някакви
хора се появиха преди около два месеца
и започнаха кражбите. Вече събират и
нелоши откупи. Може да са събрали към
двеста луидора общо от всички жертви.
Никой никога не ги е виждал,
организират предаването на парите в
гористи местности, където нареждат да
се закачи кесийката за някое дърво.
Явно я прибират после. Само веднъж
един собственик се скрил наблизо, за да
1316
види какво ще стане. Получил пистолет
опрян в главата изотзад, сложили му
торба на главата и го завлекли до пътя.
Задигнали му и другите пари, дето носел
– няколко ливри. Това е всичко.
Лейтенантът се замисли. Ако всичко
чуто бе истина, а нямаше причина
префектът да лъже, то ставаше дума за
доста умели крадци. След като всички
стражи не можеха да ги заловят, и никой
дори не ги беше виждал, след като се
промъкваха в заключените имения и
задигаха конете, това бяха доста умели
престъпници. Което само по себе си се
превръщаше в абсурд. Ако са толкова
1317
умели, защо се занимаваха с коне? В
пристанището най-добри доходи правеха
контрабандистите. Някои от тях вече
дори си бяха купили благороднически
титли. После идваха търговците –
предимно евреи, които пробутваха
контрабандната стока из страната. После
добре печелеха държавните чиновници
като префекта. Ако някой бе толкова
неуловим и добър, защо се занимаваше
с конете? Би могъл да обере направо
златото на евреите или на
контрабандните барони. Това, разбира
се, би било самоубийствено, защото
после всеки един ловец на глави щеше
1318
да тръгне след тях. Но пък Маре не бе
чувал за ловец на глави, който да може
толкова добре да се крие и да разиграва
префекта с месеци. Значи, ако искаха,
крадците можеха да крадат много повече
от обикновени коне. Не го правеха.
Следователно…
-Замислихте ли се, префекте, защо
крадат точно коне? Колко струва един
кон, и защо два месеца вършеят тук за
някакви двеста луидора. Можеха да са
събрали поне две хиляди, ако са толкова
изкусни, колкото ги описвате. Вашите
стражи и тези на престъпната измет в
пристанището явно са много по-зле от
1319
тях. Защо парите ви са по местата си, а
конете са на прицел?
На този въпрос префектът нямаше
никакъв отговор, но всъщност, не се бе и
замислял. Но лейтенантът веднага улови
този съмнителен момент. Което, разбира
се, доказваше правилността на
решението да пише до Париж.
-Нямам представа, лейтенант дьо
Маре. Нямам никаква представа. Това е
просто, което се случва. Не го разбирам.
– отвърна Вилпен.
Дьо Маре се замисли още малко, и
последва другия въпрос.

1320
 -Нещо друго странно ставало ли е
напоследък. Оставяме конете. Нещо
необичайно, може и законно. Може и
незаконно. Изобщо, нещо да се е
случвало?
Префектът на свой ред потъна в
размисли. Какво да се е случило, нищо
ненормално... Имаше разни работи –
започнаха повече охранители да наемат
някои богати хора, имаше движение сред
корабите повече, но нищо кой знае какво.
Но всъщност, Вилпен не бе човекът,
който можеше да знае всичко това.
Вдигна звънеца, и подир малко в

1321
кабинета влезе секретарят му – господин
Мишел.
-Мишел, разследваме с лейтенанта
тази история с конекрадците. И се
чудехме, има ли нещо нередно друго,
извън конете, да е ставало напоследък.
Ти следиш всичко, чул ли си нещо?
Мишел – около петдесет годишен
някогашен боцман на кораб, а сега добре
припечелващ чиновник, бе вероятно най-
добре осведомения човек за каквото и да
било в цялата префектура. Познаваше и
капитаните, и много от моряците, и
мошениците на кея, и евреите, и доста
добре – куртизанките и техните
1322
господарки. Той бе момчето за
съмнителни поръчки на префекта, едно
момче с посивели вече коси.
-Извън конете, няма други работи,
графе. Все същото е в пристанището –
бандити, мръсници и търговци, дето се
лъжат едни други. Във всички векове
светът се променя, но в пристанищата си
остава все същото… - завърши той и се
ухили доволно.
На лейтенанта изражението обаче
остана доста сериозно, което накара
секретаря бързо да смени физиономията
с тази на отговорен чиновник.

1323
 -Интересува ме каквото и да било,
Мишел… - каза дьо Маре – Каквото и да
било, дори най-малко странно, ми кажи,
пък аз ще мисля дали е важно…
Чиновникът се замисли, разтри
брадата си, и подир малко не можа да се
сдържи да се ухили отново:
-Ами поскъпнаха куртизанките,
лейтенанте. Поскъпнаха почти с една
трета. Това може да е важна новина,
защото водиш двайсетина млади
войници… - каза Мишел.
-Куртизанките? – изумено попита дьо
Маре.

1324
 -Ами ти каза да кажа каквото и да било
странно. Аз мисля, че това е глупост, но
ти каза всяко странно да ти кажа. И ти го
казвам. Поскъпнаха…
Поскъпнали са куртизанките. Толкова
много за кратко време, мислеше си
мускетарят. Значи или се бяха появили
повече моряци да ги ползват, или
наличният моряшки народ ги ползваше
повече. При горе-долу стабилен брой
куртизанки, от някъде бяха дошли
повече пари.
-Да сте имали повече кораби
напоследък? Повече моряци? – попита
той.
1325
 -Няма нищо, лейтенанте. Нищо такова.
Корабите са си все същите. – отвърна
Мишел – А и тия конекрадци явно са на
сушата, как ще повлияят на корабите в
морето?
-Това е много интересен случай,
Мишел. Куртизанките. Ако моряците са
същите, значи ги ползват повече. От
къде са намерили повече пари? –
продължи мускетарят.
Настана кратко мълчание. В главите и
на тримата се появи почти една и съща
мисъл. Изрече я префектът:
-Нима е възможно? Моряците? Те да
са конекрадците?
1326
 Дьо Маре се колебаеше още, кимна:
-Куртизанките ги ползват моряците,
моряците имат повече пари, а пари
напоследък са получили конекрадците…
-Звучи логично… - каза Вилпен – Никак
не бих се сетил за това. Куртизанките…
Мишел обаче не бе съвсем съгласен:
-Моряците имат пари от някъде, дори
разни легенди се носят, които смятам за
ненужно да ви казвам. Може да са ги
измислили за прикритие. Но като ги
познавам, не си представям тия пияници
да са толкова добри конекрадци. Никой
да не ги види, и да забегнат от стражите
и на префекта, и на евреите…
1327
 -Да, и на мен ми е трудно да го
повярвам, но това е единствената следа,
която имаме… - каза мускетарят – И
какви са тия легенди?
-Легендите ли? Ха… - отвърна Мишел
– Караш ме все по-големи измислици да
ти говоря, лейтенанте. След
куртизанките, сега и моряшките приказки
ще ти разправям…
-Давай по същество, не се увличай,
кажи каквото те питат… - подкани го
префектът.
Мишел се изкашля, и рече:
-Това е още по-голяма глупост от оная
за рибата с „ей таково око“. Нали знаете,
1328
моряк за приказки го слушай само. Та и
сега една приказка върви. Някакви
странни пътници карали разни кораби
към Англия. Взели по сто и двайсет
луидора на пътник….
-Сто и двайсет луидора? – възкликна
мускетарят.
-Това е приказката де, нали ти казвам,
че е глупаво. То си е само слух, никой
капитан не го е признал или отчел. Пред
куртизанките разни моряци си ги говорят.
Сто и двайсет луидора за да закарат
разни хора – до Шотландия, до Уелс…
-И колко такива хора са закарани? –
попита лейтенантът.
1329
 -Колко, колко, можеш ли преброи нещо
изобщо в едно пристанище. Хвалят се
моряци от поне двайсет-трийсет
кораба… - отвърна Мишел.
-Двайсет кораба? – изумлението на
дьо Маре мина всяка граница – Двайсет
кораба са плавали до Англия тайно?
-Това са само моряшки приказки… -
каза Мишел – Също моряшки са
бръщолевенията, че всеки от тия
странници е пътувал сам.
-Двайсет души са платили по сто и
двайсет луидора, за да се вози всеки сам
до Англия на собствен кораб? – попита
невярващо мускетарят.
1330
 -В моряшките измислици може и с по
три кораба всеки да е пътувал. Един го
вози, два охрана… - ухили се Мишел.
Тук обаче се включи префектът:
-Две хиляди и четиристотин луидора
ако се появят в пристанището, могат да
вдигнат цените на куртизанките и с
повече от една трета. Ако е имало
такива пари, и капитаните са раздали на
моряците награди, може да се получи
това поскъпване.
-Кой би платил сто и двайсет луидора
за пътуване до Англия? – започна да
разсъждава на глас лейтенантът –
Толкова не плаща дори кралят. Дори да
1331
са някакви шпиони, нямаше да е толкова.
А и ако са шпиони, защо ще вдигат
двайсет кораба отделно? Рискът да
видят англичаните двайсет кораба е по-
голям от този да видят два или три. И
щеше да им излезе по-евтино…
-С половината от сто и двайсет, всеки
контрабандист ще закара всичките
двайсет или трийсет важни господа до
Англия… - каза префектът.
Тук отново Мишел настоя на своето:
-Нали ви говоря, че това са моряшки
легенди. Няма никакви луидори. На
някой са му се присънили и е започнал
да говори. После другите моряци, за да
1332
не останат по-назад, са си измислили
същото. И така от един сън на пияница
са се родили двайсет шпиони, дето
плащат за кораб повече от самия крал…
-Но от къде тогава идва поскъпването
на куртизанките? Ако няма луидори? –
попита лейтенантът.
Тук Мишел не можа веднага да
отговори, но скоро му просветна:
-Мръсниците са решили да оберат
моряците. Може те самите да са
разнесли тая измислица. Приказно
богати моряци ги търсят много, затова
вдигат цените. И глупаците там са се
хванали… Моряк да остане по-надолу от
1333
друг моряк – това никога няма да
видите…
-Възможно е така да е станало. –
съгласи се лейтенантът – Много
съмнителни са тия луидори. А и кой ще
пътува така тайно и скъпо до Англия?
Ако са шпиони, щях да знам. Аз съм
трети по ранг сред мускетарите. Знам
почти всички тайни дела. А и не съм чул
до сега някога да сме пращали двайсет
шпиони наведнъж. Не са шпиони. Не са
търговци, те си пътуват законно. Евреите
не дават пари…

1334
 -Не са и конекрадците… - прекъсна го
с шега префектът – Те имат само двеста
луидора…
Мишел гръмко се изсмя. Дори на
лейтенанта му стана весело. Но всичко
това ги връщаше в изходна позиция.
-Така нямаме нищо. – каза той –
Конекрадците са тук, куртизанките
поскъпват, моряците разправят
небивалици…
-Като изключим конекрадците, всичко
си е съвсем нормалното ни ежедневие…
- каза Мишел…
Дьо Маре отново се замисли. Голямо
объркване наставаше. Може би не
1335
трябваше изобщо да пита за тези дребни
факти. Търсеше всяка подробност, но
понякога такива странични неща можеха
да те отклонят от основното. Трябваше
да се съсредоточи върху основното…
-За какво се ползват конете? – попита
той.
И двамата присъстващи се изумиха на
този странен за осемнайсетия век
въпрос. За какво се ползваше основното
добиче на човека, основната жива сила
на цялото стопанство. За всичко.
-За какво се ползват конете? – повтори
лейтенантът, и бързо продължи като сам

1336
си отговори – Ползват се за пътуване и
за съобщения. За това се ползват.
-И пътуванията, и съобщенията
пострадаха от това дето става сега. Дори
писмото ми до Париж, дето помолих
краля за помощ, и то закъсня.
Съобщенията се забавиха и много хора
също намалиха пътуванията. – поясни
префектът.
Съобщенията. Какво имаше да се
съобщава от Кале, зачуди се Маре.
Нищо. Дори някой шпионин да се
върнеше от Англия, тези конекрадци
нямаше да го спрат. Но то и там кой знае
какви вести днес нямаше. Значи едва ли
1337
бяха съобщенията. Оставаха
пътуванията…
-Как евреите и мошениците тук
извеждат парите си? – попита
мускетарят.
-Купуват имоти във вътрешността,
най-много искат около Париж. – отвърна
Мишел – Като понатрупат злато, го носят
в банките в столицата.
-В банките в столицата, и после
купуват имоти, титли, всичко… -
потвърди дьо Маре.
-Това е пътят на тези вонящи пари… -
потвърди префектът.

1338
 -Но ако има несигурност по пътищата,
те няма да тръгнат към Париж, нали… -
каза лейтенантът като вече му се
оформяше цялата картина.
-Едва ли ще тръгнат. – каза Мишел –
Като се замисля, от месец и половина,
никой от моите познайници, нито от
евреите, не пътувал до столицата…
-Значи парите не стигат до банките, а
стоят в Кале… - изказа следващо
прозрение дьо Маре.
-Сигурно затова наеха повече
охранители. – каза префектът.
А лейтенантът, разгадал замисъла,
триумфално завърши:
1339
 -И какво могат да направят неуловими
конекрадци, изкусни престъпници, когато
Кале се напълни със злато, защото не
може да замине за столицата…
Като гръм от ясно небе просветна и на
префекта, и на секретаря му.
Изумително как не се бяха досетили.
Мускетарят се справи, и щеше да блесне
в Париж.
-Конете не и им трябват, нито
откупите. Всичко е, за да задържат
златото на контрабандистите и евреите
тук. И като се натрупа, ще го ограбят, и
ще изчезнат отново… - каза дьо Маре.

1340
 -Сигурно става дума за няколко хиляди
луидора… - сметна набързо на ум
Мишел.
-Няколко хиляди луидора на куп
струват вниманието на всеки един
престъпник, всеки един неуловим
призрак, който можете да намерите по
целия свят… - каза лейтенантът, и малко
след това това додаде – Но това сега
няма да стане, а ще се обърне срещу
тях. Ще им направя капан…
Подир две седмици още двайсет и пет
мускетари пристигнаха, а дьо Маре бе
поставил под свое командване всеки
един стражар и охранител в порта.
1341
Цялото това воинство се притаи в
очакване наглите конекрадци да
нападнат градската банка, където
нямаше нищо, но умел слух твърдеше,
че всички богати там са събрали парите
си.
Междувременно, странниците, които
похарчиха две хиляди и четиристотин
луидора, се завърнаха като съвсем
обикновени пътници на търговски
кораби. В подходящия момент, почти
всички свободни френски капитани бяха
ангажирани в безсмислена работа,
отпратила ги далеч от пътя на руската
ескадра. Така се намали до минимум
1342
риска някой търговски кораб да види
армадата на Алексей Орлов, обикаляща
цяла Европа. А заради конекрадците,
които побъркаха стражите, префектът бе
привикал няколкото бойни кораба да са
близо до бреговете, за да са екипажите
им на разположение да ги свали на брега
при нужда. Когато дьо Маре направи
засадата си, флотът вече бе към края на
френското крайбрежие и навлизаше в
испанските води. Разбира се, никой от
групата на брата от Задругата Луи,
нямаше намерение да обира никакво
злато в Кале. А още по-малко да попадне

1343
в ясно видимия, дори за средно опитно
око, капан.
Докато лейтенантът държеше
мускетарите край морето, монасите-
воини се изтеглиха към вътрешността.
Разположиха се на пътищата, за да
следят за вестоносци и видят ли такива,
да ги забавят. С мускетари в Кале,
дойдеше ли новината за ескадрата,
нямаше кой друг, освен мускетар да
пратят възможно най-бързо към Париж.
Така работата на конекрадците се сведе
до това да следят само и единствено за
елитните и добре забележими
охранители на краля, докато ако не биха
1344
били доведени там, всеки един можеше
да е пратеник на префекта.
Наблюдатели имаше и на всеки път след
Париж – към Австрия, към Италия и към
прусаците. Навсякъде където би могъл
да мине вестоносец, който да
предупреди турците. Видеше ли се
такъв, щеше да бъде спрян, или поне
забавен…
-Май извадихме късмет… - каза
капитан Питър Бекет, който споделяше
кораба на Алексей – Почти никакви
френски кораби по пътя. Толкова празно
море не съм виждал.

1345
 Англичаните не само не бяха
подкрепили султана във войната, но и
оказаха дори подкрепа във флота на
Русия. Какви бяха мотивите им не бе
ясно, но сигурно скоро щяха да поискат
нещо в замяна. В Петербург се чудеха
възниква ли някакъв проблем около
Англия, та е толкова благосклонна към
Русия. Но така или иначе, най-голямата
сила на моретата – Британският флот, се
оказа на страната на русите. А английски
офицери дойдоха по корабите, за да
помогнат в навигирането из Атлантика и
след това в Средиземно море.

1346
 -Да, Господ бди над нашия свещен
съюз… - отвърна младият Орлов –
Подминахме Франция, вече няма време
вест по сушата да стигне преди нас до
Константинопол.
-Падишахът ще получи удар там,
където си мисли, че само той има сили –
насред морето в гръб. – каза
англичанинът.
-Съкрушим ли флота им, който мислят,
че няма с кого да воюва, ще се пречупят
на сушата. Изненадата ще ги съсипе и
разбие… - изрази доволно плана си
Алексей.

1347
 Освен късмет, и вятърът сякаш бе на
тяхна страна. Платната бяха издути
непрекъснато…

1683

Георг беше сред тълпата в Белград,

когато огромната султанска армия се
установи на временен стан в града.
Престоя няколко дни да отдъхне, преди
да продължи към целта си. После Георг
вървя заедно с нея до сами портите на
Виена, като се отдели малко преди това
и се върна при господаря си – могъщият
Хабсбургски император Леополд Първия.
1348
Могъщ също толкова, колкото ред други
владетели преди това, чиито земи сега
бяха санджаци на Падишаха. Този поход
на губещата вече сила Османска
империя изглеждаше като последен опит
да се докаже като велика европейска
сила. Но този опит изглеждаше доста
внушителен, и с нарастващи всеки ден
шансове да успее. Въпреки някой загуби
в последните години в странични войни,
султанът бе събрал цялата си мощ. И бе
стигнал до най-важната си плячка,
откакто преди два века бе заграбил
Константинопол.

1349
 Разговорът с императора отново бе
неприятен. Със сто хилядна турска
армия пред вратите на града, Леополд
имаше нужда от всеки един съюзник. А
този поляк Георг Колшицки бе основната
му надежда да привлече полския крал
Собиески. Но бе останала само надежда.
-Оставаме сами. – каза Колшицки на
императора – Няма шанс кралят да
дойде. Много проблеми има с
благородниците.
-Тези оправдания с благородниците ги
знаем. И ние ги ползваме… - отвърна
Леополд, и добави – Но аз просто нямам
повече пари…
1350
 Собиески действително имаше
проблеми с управляващата класа на
Полша, и въпреки че бе блестящ водач,
и дори бе успял веднъж да постигне
бляскава победа на турците в Украйна,
въпреки това не можеше да се укрепи.
Съюзната полско-литовска държава се
раздираше от интриги, а за
аристократите бе по-важно да уредят
собствените си имения и позиции,
отколкото да обединят страната. В тези
постоянни вътрешни борби, кралят едва
оцеляваше, и имаше нужда от едно
единствено нещо – пари. Колшицки
знаеше това, защото всъщност самият
1351
той бе шпионин на Собиески при
австрийците. И докато Леополд го
приемаше за храбър поляк, който воюва
добре на служба при него, за краля той
бе основен доставчик на сведения. Но
като храбър войник за едните и шпионин
за другите, той бе най-пряката връзка
между краля и императора. И двамата
разчитаха на него, за да благоразположи
другия владетел и да извлекат някаква
полза.
Но Леополд действително нямаше
никакви пари. След всичко, което бе
вложил, за да укрепи града и да докара
всеки възможен наемник, хазната просто
1352
бе празна. Бе влязъл и в дългове, но
евреите доста внимаваха вече, защото
се страхуваха да не останат без
длъжник, ако султанът успееше да
надвие Хабсбургската династия.
-Значи ще воюваме бе него. – заключи
Георг.
-Благодаря ти, че поне ти си тук от
поляците, приятелю… - изпроводи го
Леополд.
Едни безсмислени и жалки пари
спъваха големия съюз. Двайсет и пет
хиляди добре обучени поляци, с опит
срещу султана щяха да останат извън
тази решителна битка, която решаваше
1353
съдбата на Европейски континент. А като
завземеше Виена, Падишахът щеше да
иде и при Собиески. За да му отмъсти за
срамното поражение от преди години, а
и за да го довърши, когато ще трябва да
се бие сам и без съюзници. Това бе
цялата история на султанската държава.
Една след друга бе превзела велики
царства и древни държави, просто
заради раздори в самите тях. Тази съдба
ще сполети и Жечсполита16, и тогава
благородниците щяха да научат същия
урок като тези на Балканите дълго преди
тях.

16
Жечсполита – дуалистична Полско-литовска държава, съществувала от 1569 до 1795 г.

1354
 -Колшицки, Георг Колшицки, това вие
ли сте? – срещна го един добре облечен
господин пред шатрата му в лагера.
-Аз съм, кой сте вие? – отвърна той.
-Можем ли да поговорим малко някъде
насаме. – каза господинът.
Колшицки погледна в шатрата и видя
вътре няколко войници да се наливат с
вино. Не беше подходяща.
-В този препълнен военен лагер едва
ли ще намерим усамотено място. – каза
той – Но можем да се разходим и да
видим какво правят турците.
Господинът се усмихна.

1355
 -Добре, да се разходим, но не чак до
турците. – каза той – Името ми е Шарон.
Сигурно не ме познахте по дрехите, но
днес не е много добре да те виждат, че
си евреин.
Колшицки се усмихна горчиво:
-Да, не е добре. Твърде студени сте и
твърде добре предвиждате къде можете
да загубите пари. И това оставя без пари
тия дето имат нужда от тях, точно когато
имат нужда от тях.
-Това е нашата съдба, Георг. Ние –
евреите, имаме едно единствено нещо,
което владеем на този свят – парите. Без
него, ще загинем като народ и култура…
1356
 Подир половин час успяха да се
измъкнат от лагера и поеха по пътя на юг
към турската обсадна грамада.
-Кралят, така или иначе, е обречен… -
каза евреинът – Каквото и да стане под
Виена, неговата държава се разпада.
-Доста добре сте осведомен… -
отвърна Георг.
-Ние, евреите, търгуваме с всички. И
виждаме потока на парите. А който знае
потока на парите, знае почти всичко…
-Обречен е Собиески. Не той. Той е
последният велик владетел на Полша.
Обречена е самата държава. Изядена
отвътре…
1357
 -Не е първата така. Винаги преди да те
победят отвън, нещо те е победило
отвътре… - съгласи се евреинът и
добави – Аз лично мисля, че Жечсполита
вече съществува само благодарение на
краля. Неговото умение на голям водач
преди всичко спасява тази страна от
разложение. Без него, вече да я няма.
-И други така мислят, но не и
благородниците, за съжаление. – каза
полякът.
За малко настана мълчание, след
което трябваше да пристъпят към
основния въпрос.

1358
 -Сигурно се чудите защо се появих,
Георг. Един евреин насред лагера на
австрийците, които точно сега са скарани
с евреите.
-Вие сте добре преоблечен, трудно ще
ви различат от австриец…
Усмихнато Шарон се съгласи:
-Да, така е, налага се да усвоявам
изкуството на маскарада напоследък. Но
така е при всяка война… Та нека не
губим време. Досещате ли се защо съм
тук?
-Вие сте евреин, значи сте тук за
печалба. Рискувате да влезете при
австрийците, значи печалбата трябва да
1359
е голяма. И сте запознат много добре с
упадъка на Полша. Значи печалбата ви е
свързана с нещо свързано с крал
Собиески…
-Имате впечатляваща логика, Георг.
Вие сте не само храбър войник, но и
умен войник…
Колшицки прие похвалата с ясен жест
на задоволство.
-Защо съм тук. – продължи евреинът –
Почти напълно се досетихте. Тук съм, за
да спечеля пари. Но и за да помогна с
това на императора и краля…

1360
 -Императорът и кралят сами не могат
да си помогнат… - отвърна полякът
съжалително.
Евреинът се ухили до уши с усмивка
каквато по-скоро можеше да очакваш от
сърбин или грък, отколкото от евреин.
Извади една кесийка.
-Тук е това, което ще помогне и на
двамата… - каза той.
Георг погледна кесията и отвърна:
-Съвсем определено една голяма сума
пари ще реши проблемите и на двамата.
Точно това е, което им липсва…
-Почти познахте, Колшицки. Голяма
сума пари ще свърши тази работа. Но
1361
кесията са парите е в другия ми джоб. А
и толкова пари, колкото им трябват, не
мога да нося със себе си. Това тук е по-
важното от парите… - каза евреинът и
подаде торбичката.
Полякът я взе и веднага погледна
вътре. Още по тежестта и разбра, че
наистина не съдържа монети. Вътре
имаше някакви кафяво-черни зърна.
Непознато растение.
-Това е някакво семе. Не го
познавам… - каза той.
-Всъщност, малцина в Европа го
познават. Но всеки турчин го знае. Казва

1362
се кафе и служи за приготвяне на
горчива напитка. Турците масово я пият.
-Кафе? Не го знам. Германците пият
горчиво пиво…
-Не, това не е пиво. Пивото се пие
студено. Това се пие топло. Нещо като
много силен горчив чай…
-Разбирам, евреино. Някой ден може
да ми приготвите да опитам. Но как тези
зърна ще решат съдбата на
Хабсбургската империя и Жечсполита
едновременно…
Шарон взе обратно кесията, прибра я в
джоба си и извади от въпросния друг
джоб, другата кесия.
1363
 -Ето това ще реши проблемите на
Европа. – каза той, и я поклати.
Монетите се раздрънчаха. – Десет
хиляди златни дуката.
-Десет хиляди дуката? Толкова
Собиески не е виждал на куп от години…
-Знам това, всичко дето влиза в
хазната, излиза за войни и за подкупи на
благородници, та да се опазва
държавата цяла…
-Но какво общо имат десет хиляди
дуката със зърната на кафето, и най-
вече – с вас?

1364
 Евреинът помълча малко и Георг се
досети, че след малко ще каже най-
важното.
-Аз ще дам десет хиляди дуката, които
ще убедят краля да докара полските
конници тук…
-И какво ще спечелиш от това?
Императорът поиска далеч по-малко, и
то като заем, от други евреи, и всички
отказаха…
-Ще спечелим заедно, приятелю.
Някои евреи са по-умни от други и знаят
повече… - отвърна Шарон – Ще осигуря
подкупа за Собиески, ти ще спечелиш
огромната благодарност на Леополд.
1365
Няма да му казваш за парите. Той ще
реши, че някак си убедил краля да воюва
с турците сега, а не в бъдеще сам…
-Това е много вероятно да се случи.
Особено ако Собиески наистина дойде…
- каза полякът.
-Собиески ще дойде, защото без тези
пари скоро ще остане и без кралство, с
или без султана наблизо. А с тях ще
спечели няколко години…
-Склонен съм да вярвам, че е така. Но
все още не разбирам вашия интерес…
-Моят интерес, приятелю, са зърната,
които ти показах. Нито ти, нито кралят,
нито императорът, разбират колко
1366
струват. А турците носят стотици чували
с тях. Няколко десетки коли от обоза им
са пълни само с кафе. Сто хилядна
армия иска доста кафе, особено ако
повечето войници го обичат…
Колшицки започна да сглобява
замисъла.
-Ако разбирам правилно, ще дадеш
десет хиляди дуката на краля, за да
помогне да победим турците. После ще
заграбиш кафето, което според теб,
струва повече…
-О, приятелю, струва много повече. Но
няма да го заграбя. Аз съм един евреин,
и нямам дори един войник в свое
1367
разпореждане. Кафето ще го заграбиш
ти. Ще го получиш като награда за
храбрата си служба и за заслугите ти да
доведеш решаващата помощ в
решаващия момент…
-Искате да поискам чувалите от
императора?
-Предполагам, че никой друг няма да
му ги иска…
-Ако струват повече от десет хиляди
дуката, сигурно ще има и други
желаещи…
-Сред победителите едва ли има,
иначе някой друг евреин вече да е
отишъл при Леополда с това
1368
предложение. А от победените едва ли
някой ще може да говори с императора,
а още по-малко да му обяснява за
кафето…
Георг се замисли. Сделката
изглеждаше изкусно еврейска. Всичко бе
премислено. Нямаше губещ случай,
каквото и да станеше.
-И ако допуснем, че императорът ми
даде чувалите, после какво ще правя аз
с тях…
Шарон отново се усмихна с типично
нееврейската усмивка:
-После, приятелю, после ще открием
на победителите във Виена, вкуса на
1369
кафето. И ще съберем за година-две
далеч повече от десет хиляди дуката…
На дванайсетия ден от септември,
лето господне хиляда шестотин
осемдесет и трето, полският крал Ян
Третия Собиески, начело на двайсет и
пет хиляди конници, нанесе
съкрушително поражение на водената от
великия везир османска армия.
Жечсполита получи славата в цяла
Европа на „преден страж на
християнството“, само няколко години
преди полските и литовските
благородници да я доизядат отвътре.
Кафето се превърна в един от символите
1370
на Виена, а градската легенда говореше,
че всичко започнало от полски офицер,
който получил като награда за добра
служба, изоставените от турците чували
с тъмните зърна…

11.Войната на търговците

Появата на руския флот в Егейско

море, парите на Екатерина и нейните
шпиони, успешно успяха да разбунят цял
Пелопонес и крайбрежието. Десетки
градове се вдигнаха и изгониха турските
гарнизони, като на някои места се стигна
дори до нечувани жестокости спрямо
1371
турци, които вече се бяха предали. Тези
действия предизвикаха отвращение дори
у руските офицери, които си
сътрудничеха с гърците, защото нямаше
нищо достойно в това да изколиш
няколко стотин вързани турски войници.
По-големият проблем обаче бе не
въпросът с достойнството, а в това, че
следващи турски гарнизони много по-
трудно се съгласяваха да се предадат,
дори въпреки гаранциите, давани от
самите руси. А най-големият проблем бе
съвсем друг…
За гърците това да вдигнат въстание
не бе трудно. Основните сили на султана
1372
бяха далеч на север, дори отвъд Дунава,
и този нов фронт в гръб бе силно
изненадващ. Това лесно донесе успехи,
бяха обявени независими гръцки
княжества, които се признаха за
подопечни на Русия, и решиха, че
свободата е дошла. Гръцкото мислене,
което нито императрицата, нито нейните
шпиони, познаваха, разбираше под
въстание това просто да се обявят за
независими и да започнат сами да си
събират собствените данъци.
В момента, в който обаче султанът
оказа някаква съпротива и започна да
праща войски, цялата гръцка революция
1373
се разпадна, и доста бързо Алексей
Орлов се оказа без наземните си
придобивки, и само с корабите си в
морето. Появяха ли се турци, гърците
доста бързо се разбягваха и отстъпваха,
което превърна всички завоевания в
ефимерна илюзия. Орлов не можеше да
бъде сигурен вече дори не само в
земите, където се бяха появили турци и
техните албански съюзници. Той не
можеше да бъде сигурен дори в земите,
където още се водеха на власт гърци,
подпомагани от руски офицери. Защото
така както едно село бе гръцко днес, ако
се появяха двайсетина конника
1374
башибозук, на утре-ден ставаше турско.
Цялата гръцка смелост се изпаряваше,
заедно със самите гръцки въстаници.
Така тази война на търговци и
хитруващи дребни мошеници срещу
османлиите на свой ред донесе
изненада на вече изненадалия султана
Орлов. По море успехът бе впечатляващ
и свари турския флот напълно
неподготвен и непрекъснато бягащ от
сражение. Но втората част от плана – да
се вдигнат значими бунтове на сушата,
претърпя пълен провал.
С едно малко изключение. Една
бъдеща легенда.
1375
 Няколко стотин бойци, под
водачеството на някой си Ставраки,
нанесоха ред тежки поражения на
турците и разгониха доста башибозук.
Това бе конен отряд от храбри и доста
умели гърци, който бързо се
придвижваше и можеше да изненада
турците навсякъде. От тях се уплашиха
дори албанците, считани за най-
безстрашния народ на Балканите, векове
наред удържали самия султан, а сега
ползвани като елитни наемници и
съюзници. Наличието на подобна военна
част, която можеше да удари навсякъде,
доведе до забавяне на турското контра-
1376
настъпление, което задържа част от
крепостите и градовете в гръцки ръце.
Орлов разбра, че ако може да
постигне поне частичен успех на сушата,
му трябваха хора именно като Ставраки,
и затова проводи пратеници да
организират среща. Но Ставраки бе
толкова неуловим, че минаха седмици в
безплодни опити да го открият. Накрая
Алексей писа на Иван, на когото се
надяваше чрез познанствата му из
хайдути и разбойници, да намери начин
да му доведе гърка. Подир две седмици
получи отговор, слезе на брега,
предрешен като еврейски търговец, и се
1377
отправи само с двама охранители във
вътрешността. В тия времена не бе ясно
дали бе по-опасно да си облечен като
турчин, като грък, или като руснак. Никоя
земя не бе под ничий пълен контрол,
никаква сигурност нямаше. Но евреите
имаха това предимство да са неутрални
към всички винаги, и по-важното – който
ги видеше, гледаше на тях като на
плячка за пари, а не като на враг, когото
да убие. Това бе и замисълът на младия
Орлов, за навлизането в несигурните
земи.
Стигнаха до мястото – едно гористо
възвишение привечер. Ставраки
1378
предпочиташе очевидно нощна среща,
затова и определеното време бе това.
Сигурно хората му цял ден бяха
оглеждали околността, за да са сигурни,
че няма да се случи засада, или да се
появи някой турчин. Нещо, което Алексей
само с двамата си спътници не можеше
да направи. Но пък Ставраки следваше
да е съюзник, значи можеше да се опре
на неговите мерки за подсигуряване.
Не се виждаше жива душа наоколо,
затова тримата огледаха малко между
дърветата, след това Алексей седна до
едно дърво и прати другите да
патрулират наоколо. Провери пищовите
1379
и пушката си, всичко бе заредено.
Времето бе приятно топло, птиците
чуруликаха, а комарите се опитваха да
съперничат на турците като най-опасен
враг на Алексея.
По едно време откъм пътя се появи
един единствен конник. Препускаше
доста бързо, като наближи хълма се
отклони и се насочи към дърветата.
После слезе от коня и продължи пеш.
Алексей помисли, че Ставраки е
решил да отмени срещата и му е
проводил пратеник, защото очевидно бе
невероятно сам водачът на най-
успешните гърци, да дойде тук. Не
1380
еднократно подобно нещо се бе
случвало, и срещи бяха пропадали. Това
не би изненадало Орлова. Извади
пищова си, за всеки случай и отиде да
пресрещне пратеника. И като го наближи
на десетина стъпки, и онзи обърна
поглед към него, със собствения си
пищов изваден, Алексей този път се
изненада. Иван…
-Иване? Добре ли виждам иззад
мерника? – попита Алексей.
-Съвсем добре виждаш… - отвърна
Иван и свали своя пищов – Аз съм…

1381
 Орлов прибра оръжието си и се
приближи. Двамата се прегърнаха, не се
бяха виждали от доста време.
-Значи успя да доплуваш до тук… -
попита българинът усмихнато.
-Успях, не се удави никой… - отвърна
руснакът. – И ти като гледам доста
усилия положи по другата работа…
-Положих, парите на царицата бързо
вървят… - каза Иван.
-Обичат парите, гърците, нали…
-Най-много от всичко. – съгласи се
Иван.
-И най-малко от всичко май обичат
барута… - горчиво каза Алексей.
1382
 -Те не могат дори да го миришат… -
също с неудоволствие каза Иван.
-Ако така продължава, работата май
ще я направим наполовина… - каза
Орлов.
-Надявам се да е повече от
половината, правя каквото мога. Но с
гърци да правиш война, е това…
Признавам, че и аз не очаквах такъв
провал. Векове сме живели с гърците, но
сме забравили колко са смешни във
войната…
-Робството ви е направило да не сте
воювали от четири века с тях. Но сега ви

1383
припомниха… - философски заключи
Орлов.
Разбира се, Иван бе пределно наясно
с гърците, защото Задругата бе наясно, и
много добре знаеше колко струват. Но
нямаше как да го каже нито на братята,
нито на императрицата. Защото тогава
щяха да го накарат да бунтува
българите, и те да дадат хиляди жертви,
без шанс да получат свобода. Затова и
сам се въвлече в тази поредица от
обречени гръцки бунтове с хора, които
бяха родени за търговия и да се лъжат
едни други, но не и да воюват.

1384
 -Все пак, има и храбри гърци… - каза
руснакът – Трябва на тях да разчитаме.
Можем да постигнем малко, но
достатъчно и на сушата, ако сме добре
организирани.
-Да, възможно е… - отвърна съвсем
кратко Иван и не каза нищо повече,
въпреки че въпросът на Алексей бе
доста по-голям. Той очевидно очакваше
да разбере къде е митичният Ставраки.
-Къде е Ставраки? Нали ми писа, че си
го намерил? Да не се е отметнал… -
попита допълнително Алексей.
Тогава Иван бръкна в раницата си,
извади един гръцки калпак и го нахлузи
1385
на главата си. Отвърза наметалото и то
падна на земята. Отдолу бе облечен в
гръцка войнишка носия. Препасал два
пищова и една френска сабя…
-Ето ти го Ставраки, не се е
отметнал… - отвърна той.
Алексей отстъпи малко назад, огледа
го объркан и шокиран, седна едва успя
да промълви.
-Ти?
-Аз…
Гледаха се няколко мига така, сетне
Иван отново махна шапката и си вдигна
плаща.

1386
 -Разбираш сега защо избягваме
всякакви контакти и не можа да намериш
Ставраки като го търси с гръцките
първенци. – обясни Иван – И те не знаят
кой е Ставраки, а ние гледаме да не се
виждаме. Да не разберат, че сме
българи. Иначе ще пропадне работата
ни във въстанието.
-Ти си Ставраки? И конниците ли…
-И те… Няма нито един грък сред
конниците. Някои дори не говорят гръцки
и ако ги заприказва някой, ще стане
голям провал…
Алексей не можеше да повярва на
абсолютната балканска омешаница,
1387
която му се стовари изведнъж. Гърците
вдигнали бунт, едва едва се бият, появи
се някакъв гръцки герой като славния
Ахил почти, дето започнаха да възпяват,
и накрая – българин, и то точно
шпионинът на руската царица, пратен да
бунтува самите гърци.
-Довел си тук българи да водят
гръцкото въстание?
-Ако гърците разберат, ще обърнат
пушките си срещу нас. Мразят ни повече
от турците… - отвърна Иван.
-Те пък едни пушки… Едва ли ще
уплашат Ставраки…

1388
 -Да, не са по-страшни гърците от
турците, но нали работата е да
поддържаме измамата за гръцко
въстание.
-Да, прав си. Направо се учудвам как
успяваш да опазиш тази тайна месеци
наред, та и легенди за теб са тръгнали…
-Гледам повече да стрелям, и по-
малко да приказвам… - отвърна Иван и
се усмихна.
Алексей помисли малко, прокара ръка
през мустаците и брадата си, после през
косата. Рече:

1389
 -От къде си събрал тия хора, дето
свършиха повече работа от хиляди
гърци?
-Хайдути и разбойници от цяла
България. Има и млади юнаци, дето
искат да стават хайдути и да бият
турците. Не бяха воювали до сега, но
имат лъвски сърца и бързо ги научих…
Разбира се, Иван не можеше да каже
истината, че ядрото на отряда му са
петстотин монаси-воини на Задругата. С
много усилие бе успял да събере
основната сила на тайното братство на
едно място, за да закрепи разпадащото
се гръцко въстание и да опази русите от
1390
това султанът да обяви победа над
коварния враг, нападнал в гръб.
-Български хайдути. И млади момчета,
надъхани да се бият… - започна да
говори на себе си Орлов – Защо не бяхте
вие по бреговете, вие да вдигнете
въстание. С хиляди като вас, щяхме да
стигнем Цариград вече.
-Българите малко са живели по
морето, малко плават, не сме морски
народ. Нямаше кой друг да вдигнем,
освен гърците тук… - каза Иван.
-Много съм объркан от гърците, Иване.
Те са пълна лъжа, не можем да
разчитаме за нищо на тях. Тия всичките
1391
ти спорове с Булгара, ми изглеждат
смешни. Каква „мегали идея“, каква Нова
Византия? Кой ще го извоюва това? Те
само албанските наемници и
башибозукът ще разгромят всички
мегали илюзии…
-Със сигурност не мога да ти доведа
дори един българин за война за „мегали
мечтите“ на Булгара… Тия тук са, заради
русите, и защото от векове всички
българи вярват, че русите сте ни братя и
ще ни освободите. Заради гърците и
Византийските работи, никой нямаше да
дойде…

1392
 -Без да има кой да воюва, нищо не
може да се постигне. Византия само от
търговци и хитруване не може да стане…
-Тя Византия затова и пропадна,
Алексей. Като от Трети Рим, стана
слугиня на търговците и мошениците…
-Сигурно си прав… - каза Орлов и
мислеше какво ли преосмисляне ще се
случи в Петербург, след войната.
Нямаше начин, просто нямаше начин
Русия да продължи да се стреми към
Проливите, и това да е под знамето на
кауза, без войници дето да воюват…
-Но това е такава изненада! Как е
възможно… - чудеше се Орлов – след
1393
всички легенди за Ахил, Аякс, за цар
Леонид и тристата му герои. Как е
възможно гърците да са толкова
различни…
Иван се усмихна. Знаеше че трябва да
внимава какво говори, но знаеше и, че
определя политиката на Русия за много
време напред. Трябваше да убеди
Алексея, вторият най-важен човек за
царицата, за това да са на българска
страна.
-Историята се мени, братко Алексей. А
древната е обвита в митове, които никой
не може прозре. Не знаем кой е бил грък
сред Ахила и Аякса, и кой е бил друг…
1394
 -Какви ги говориш? Цял свят знае за
тях…
-То и цял Петербург в момента знае за
„мегалито“ на Булгара… Ама на, ти
виждаш истината. Така и с древните
митове. Гърците са изкусни в това да
пишат митове и всичко величествено
древно да става гръцко…
-Мислиш, че такива като Булгара и
тогава са измислили всичко…
-Ами, братко Иване, за тая Троянската
война дето говориш, какво знаем. От
епоса на един гръцки поет. Това знаем.
Нищо друго. Ама тая война е била
толкова голяма, че са събрани царете от
1395
целия Балкански полуостров, и от цяла
Мала Азия. А там не са били само гърци.
Знаем съвсем сигурно, че по това време
не всички земи са били гръцки и не
всички царе са били гръцки…
-И какви са били, Иване… -
недоверчиво попита Алексей,
съмнявайки се вече и в българския си
приятел.
-Не знам, Алексее. Как мога да знам,
като всичко идва от една поема. Но ще
ти река какво си мисля. По онова време
много големи врагове на гърците са били
траките. Половината Балкани са били
под техни царе. После траките се
1396
оказват големи войници и по времето на
Рим. Нали знаеш…
-Знам, за Спартак, той от Тракия е
бил…
-Не само Спартак, той е бил роб-
тракиец. Имало е много римски войници
от Тракия. И римските летописи, дето са
повече от една поема, те пишат за
траките като за най-славните бойци. А
последният истински римлянин –
славният Флавий Аеций, той е бил от
Дръстър. Ама от преди да дойдат
славяните там. Значи сигурно е бил и той
от траките…
-Да, знам, чувал съм тая история…
1397
 -После траките се вливат в
Българската държава. Претопяват се
сред българи и славяни, понеже са по-
малко. Обаче те сами са влезли, и са се
били на страната на Аспарух, и на много
български ханове после.
-Какво ми говориш тия неща, сега нали
за гърците беше приказката…
-Ами приказката, Алексее, е че не
знаем за Ахила и Аякса от къде са. Но
знаем, че още в ония времена траките са
били най-славните бойци. И знаем, че
гърците са свикали за съюзници срещу
троянците всичко що са можели да

1398
свикат. Значи може Ахил и Аякс да са
били от тракийските царе…
Алексей се замисли. Звучеше логично.
Така възпети, подвизите на гръцките
герои далеч се разминаваха с
настоящата плачевна реалност, с която
се сблъскваше. Може Омир да бе
направил на гърци някакви други
племена. Дето не са имали свой Омир да
ги възпее…
-Ами цар Леонид? Спарта. Най-
славната гръцка армия някога? Там не е
само от Омир описано…
-Леонид също не е сигурен, Алексее.
Той самият е бил грък, това е
1399
неоспоримо. Не може спартански цар да
не е грък. Обаче той не е излязъл срещу
персите с гръцката войска. Първенците
на Спарта са гласували против, защото
ги е било страх от Ксеркса. Мнозина са
искали да му се покорят, а някои са
получили злато от него. Така Леонид –
славният цар, не е можел да изкара
спартанските мъже при Термопилите. И
е изкарал само личната си гвардия и
разни доброволци.
-А каква е била гвардията? И тя ли
траки?
-Кой може да знае това? Никой. Знаем
само, че често в ония времена, пък и в
1400
нашите, се ползват чужди наемници да
са най-близо до царя. Няма доверие на
своите. При римските императори, като
не вярваха на Преторианците, си
доведоха германците. Най-свирепите им
врагове, взеха да пазят цезаря…
-То и Петър си доведе гвардейци от
Фридриха… - спомни си Алексей на глас
за злощастния съпруг на Екатерина,
когото бяха свалили именно те с брат му.
-Значи какво знаем за Леонида – искал
да воюва, но първенците не му дали.
Излязъл начело на триста храбреци и
загинал геройски като спрял Ксеркса и

1401
повлякъл хиляди перси със себе си в
отвъдното…
-Триста траки… - логично предположи
Алексей – Траки, които е наел да го
пазят от първенците на Спарта и от
интригите там…
-Възможно е. Може така да е било…
Алексей си пое дъх и философски
каза:
-Ама каквото и да си говорим ние с теб
тук, светът ще знае това що Омир е
написал. Това що гърците са написали.
И те ще си останат славните герои на
миналото…

1402
 -И това що Булгар сега пише, това
също ще знаят. Нямат равни в писането
на това дето им се иска за тях самите…
-Да, и Булгар, днешният Омир…
-Би се поласкал да го чуе това…
-Едва ли, ако разбере в какъв
смисъл… - усмихна се Орлов.
А Иван завърши дълга си да спечели
къде каквото може в Русия за
българската кауза:
-Но тия като теб, дето дишат барута,
те винаги ще разбират истината… - каза
той.
-Да, всеки дето дойде да прави
гърците си съюзници, ще разбира
1403
истината… - съгласи се дръзкият руски
княз, довел Северния флот в топлите
морета, заобиколил цяла Европа, и
забил нож близо до сърцето на
Падишаха…
Като разбираше, че няма какво повече
да спечели с приказки, и че Орлов ще
бъде доста убедителен като се върне в
Петербург, Иван се върна на военната
обстановка. И тук имаше работа.
Въпреки всичко трябваше да задържи
въстанието далеч от българите, за да
опази живота им.
-Можем още месеци да разиграваме
турците… - каза той – Но пълна победа
1404
по сушата е невъзможна. Затова трябва
да увенчаем идването ти тук, с победа по
море. Трябва ни победа на този фронт,
за да ги съкруши на другия…
-По море е гоненица на котка и мишка.
Знаят, че не са готови, и ако и да са
повече, бягат и се крият. Няма да дадат
генерална битка, ще се мъчим с години…
Иван се усмихна, Алексей усети че ще
му каже нещо дръзко. Сърцето му трепна
– от надежда, но и донякъде от
несигурност. Двамата дръзки войници
добре знаеха всеки от другите на каква
лудост е способен.

1405
 -Има едно нещо, дето гърците могат
да са ти полезни… - каза Иван.
В тъмната безлунна нощ на юни,
двайсет и шести, хиляда седемстотин и
седемдесета, една тъмна флота навлезе
в лагуната на Чесмен. Непристъпното
скривалище на турските морски сили.
Състоеше се от седем кораба, на които
нямаше нито едно оръдие, нито една
пушка, и почти нито един моряк. На руля
на всеки от корабите бе сложен един от
най-добрите гръцки боцмани, а до него
храбър руски войник, с пищов ръката и
обнажена сабя, и съвсем гол, само по
долни дрехи. Както и самият боцман.
1406
Дрехите бяха оцветени в черно,
въргаляни дълго във въглен. Дори
сабята бе очернена изцяло.
Само на един от корабите нямаше
руски храбрец. На най-първия. Там готов
да скочи във водата, и черен като като
сарацин бе българския храбрец Иван.
Опрял пищов о главата на боцмана, той
гледаше как се уголемяват силуетите на
турския флот отпред.
Като наближиха триста стъпки, Иван
вдигна пищова, а гъркът - все едно
самият Дявол бе по петите му, хукна към
задницата на кораба, скочи в една лодка,
приготвена точно за това и загреба с
1407
пълни сили, неочаквани за племето на
хитрите търговци. Същото се случи и
около другите кораби, а на руля останаха
храбреците, които никога не бяха
плавали. Но се бяха научили как да
водят за последните разкрачи, и вече
нямаше нужда от опитните морски мъже.
Общото между българина и русите, бе че
освен безумно смели, бяха и добри
плувци. Уговорката с гръцките боцмани
бе да изчакат в лодките и да ги приберат
по-късно като доплуват до тях. Но никой
не разчиташе на това. Знаеха, че нито
грък, нито лодка ще видят, до самия
изход на лагуната.
1408
 Турците видяха флота на Иван съвсем
накрая. По-умните от тях се досетиха
какво става и направо побягнаха. Не
толкова умните вдигнаха пушкала и
пищови, и започнаха да стрелят. Нямаха
шанс да улучат, защото Иван и Алексей
бяха предвидили това и бяха издигнали
дървена преграда точно пред руля.
Имаше риск куршум да се промуши, но
много малък.
Първият кораб се удари в огромната
турска фрегата и се вклини в нея. Иван
скочи отзад в една каюта и извади от там
запалена факла, която бе скрита зад
закритите с дрехи отвори за светлина.
1409
Запали фитилите и скоро след това се
озова във водата. Загреба с всичка сила
в посока към открито море. Същото
сториха и русите. Знаеха, че колкото и
бързо да плуват, скоро върху им щяха да
се изсипят всевъзможни дървени
отломки, напоени с масло, барут и
всичко друго, което може да гори и
гърми.
Няколко мига по-късно странната
флота на адмирал Ивана потъна в море
от зрелищни експлозии. Трюмовете бяха
пълни с бурета с мас и барут. Вълни от
огън се изсипаха във всички посоки и
запалиха най-големите турски кораби.
1410
Техните собствени барутни погреби
започнаха да експлодират и да
разхвърлят убийствен огън върху
другите в пристанището. Турците, що
бяха останали на палубите се разбягаха,
но не всички се спасиха. Само след по-
малко от четвърт час цялата турска
средиземноморска флота бе в пламъци.
Иван и руските храбреци доплуваха до
края на лагуната, но някои от тях бяха
сериозна ранени. Едната ръка на Ивана
бе цялата в кръв, и по-късно руският
доктор като видя раната, дълго се
страхува, че не раната, а инфекцията ще
го убие.
1411
 Това бе дръзкият план на Иван, за
това как гърците могат да станат
полезни. Първом Алексей не повярва, но
после се замисли. Наистина, не бе лесно
да вземат доброволно няколко търговски
кораба, и то трябваше да са от най-
добрите и скъпи, от най-бързите.
Гърците поискаха много пари за тях,
каквито нито Орлов, нито Иван имаха.
Цената на свободата не се броеше в
сметката на никой грък. Накрая се
наложи да ги реквизират.
Трудно стана и с работниците, дето
трябваше да ги окастрят и освободят от
всеки излишен товар, но все пак да ги
1412
оставят способни да плават. Разбира се,
не се мина без много зор и с моряците,
дето да опънат платната, нито пък с
боцманите, дето да ги прекарат през
коварните плитчини.
Но в крайна сметка, барутът и маслото
свършиха онова, що не можеха да
свършат фрегатите на самите руси.
Свариха турците, скрити сред топове и
войски в безопасната лагуна, и без нито
един изстрел, ги подпалиха и
унищожиха. На играта на котка и мишка
се сложи край, а ескадрата на Орлова
стана единствената морска сила в Егея.
Проливите бяха затворени за дълго.
1413
Руските топове бяха под носа на самия
Падишах, ако и пряка заплаха за добре
укрепения Цариград да нямаше.
Когато всичко свърши двамата орли се
видяха отново. За последно до края на
войната:
-Ставраки ще стане гръцки
национален герой. Като Ахил и Аякс… -
каза Алексей пред плътно бинтования
Иван.
-Може да не е Ставраки. Това име е
малко народно. Добре става сега при
бунта, но после няма да звучи толкова
героично в епосите…

1414
 -Значи друго име ще измислят, но пак
ще бъдеш герой…
-Да, ще се роди новият гръцки герой,
на Пелопонеското въстание от хиляда
седемстотин и седемдесата…
-Храбрият конник, който после запалил
турските кораби… - величествено каза
Алексей.
-Няма да съм конник… - отвърна Иван
– Гърците няма конница, и никога не ги е
бивало в това. Гръцкият герой трябва да
е храбър, не на кон, и да бие врага,
стъпил на земята.
Алексей се засмя от сърце:

1415
 -Значи идва храбър грък, който на
суша разгромил турците и им запалил
корабите… Какво идва, и какво е
истината…
-Истината е неизвестен никому руски
войник, начело на шайка български
разбойници на коне, които летят като
вятъра от село на село, за да плашат
башибозука само с вестта за идването
си… - заключи Иван.
-Историята няма да е справедлива към
теб…
-Не би могла да е справедлива към
никой друг, освен към гърците. Не е била
към траките, няма да е и към мен. Но
1416
какво ли значение има всичко това…
Нали победихме…
Тук Алексей въздъхна…
-Да, приятелю, победихме. Не
напълно, но ударът в гръб победи. Сега
нашите топове ще стоят на ден път от
стените на Цариграда. А войските във
Влашко ще знаят, че султанът е
претърпял поражение в своите
собствени сараи. Много по-лесно ще ги
победят нашите генерали, които водят
голямата война.
-Ударът в умовете е огромен. Това бе
нечовешкото, недостижимото в твоя
дързък план… - отвърна Иван.
1417
 -Войната винаги се печели първо в
умовете и сърцата… - каза философски
Орлов. И после додаде – А ти сега
накъде? В Русия биха имали много полза
от храбрец като теб. Ще биеш ли султана
и в голямата битка?
-Моята битка е тук. Все още Ставраки
има какво да направи, и с какво да
навреди на султана. Ще воюваме рамо
до рамо в този спечелен вече фронт, но
важен, за да отслабва турците другаде…
-Не искаш ли да си при славните
победи, които предстоят на север? Тази
победа е вече постигната. Тя е за мен, а
за теб няма как да бъде, освен за
1418
неколцина посветени, които ще знаят.
Заслужаваш много повече…
-Славата има кой да я обира. Работата
по-трудно се намира кой да я върши… -
заключи Иван и с това този им разговор
приключи.
А всъщност основната причина да
желае да остане, а не да се върне на
север, и дори евентуално – да излезе в
отпуск и да види Галина и децата,
основната причина бе, че тук
предстоеше кървава баня. Орлов не си
даваше сметка, за него гърците бяха
просто жертвени агнета, изпълнили,
макар и по жалък начин, задачата си да
1419
бъдат пушечно месо. Но не така беше за
Ивана. Той знаеше, че тук ще пострадат
много невинни, жени и дори деца.
Башибозукът нямаше да има милост,
когато русите се оттеглеха. А, макар и
гърци, и макар и безполезни войници,
Иван виждаше в тях един ден и
българите. Един ден и българите щяха
да се вдигнат. И не бе ясно дали още
при първото вдигане щяха да успеят.
Можеше в няколко войни да се налага да
се бият, и после да плащат високата
цена на бунта. И му се искаше винаги да
има някой като Ставраки, някой
български Ставраки, който тогава да им
1420
помогне. Знаеше, че ще има, Задругата
не би оставила народа без защита. Но
усещаше, че за да я има тази защита
един ден за българите, трябваше той
сега да помогне на гърците. Пък и не
само на тях. В Македония се бяха
вдигнали няколко български околии.
Задругата не бе удържала всичко. И тях
сега ги очакваше съдбата на гърците. Не
много българи за жертвени агнета на
Екатеринината война. Но все пак
българи. Той трябваше да е тук, за да
направи възможното и невъзможното, за
да ги защити…

1421
 Затова и славата и почестите на
руските полкове на север, бяха
възможно най-далечното нещо от
сърцето на Ивана…

12. Ахмед Паша

Глупавите управляват през цялото

останало време, освен когато дойдат
трудностите. В това се убеди Ахмед Ага,
след като великодушието султанско го
направи паша, и му възложи всички
объркани дела в тила на Империята,
покрай войната. Така нему се падна да
потушава гръцките бунтове, да пречи на
1422
безкрайните набези на руските кораби,
да се чуди кого да прати в Македония
при там разбунилите се, и не на
последно място – да събира в каушите
хилядите дезертьори, които вместо да се
бият на север, се връщаха и започваха
да разбойничат, при липсата на
султански войски, които да ги спрат.
Времето на новия паша бе
препълнено, постоянно покрай него
минаваха войници, офицери, турски
духовници, та дори български
чорбаджии. Казано накратко – в тези дни
да влезеш при тоя дето трябваше да
спасява Балканския полуостров като
1423
владение на Падишаха, не беше лесно.
Но един човек влезе веднага.
Ахмед Паша държеше в ръцете
собствения си ръкопис от преди години,
с който бе дал на един разбойник
свободен път до Дунава. Най-
болезнената история в целия живот на
агата, и сега по безмилостен начин се
появи някакъв човек с този документ, а
това от само себе си, значеше важен
човек.
Един евреин.
-Ахмед паша, позволете ми да се
представя, аз съм Езра, приятел на
везиря Мехмед… - каза той и се поклони.
1424
 Везирят Мехмед. Преди това име би
впечатлило пашата. Но сега всички
везири изживяваха последните си дни
като такива. Цял Стамбул се клатеше, не
бе ясно дори дали султанът ще остане
такъв. Везирят Мехмед бе жалка останка
от миналото, отиваща си, след
очертаващия се пълен разгром във
войната.
-Почитам приятелите на нашите
славни везири, и още повече съм
заинтригуван от това, което ми носят… -
отвърна Ахмед със съвсем ясно мнение,
че евреинът е стигнал до него, не заради

1425
височайшия си приятел, а заради
писмото в ръцете му.
-Радвам се, че донесох този дар на
човека, на когото разчитаме да върне
реда в империята… - каза Езра.
Подаръкът реално бе сериозен,
защото бе уличаващ документ от
миналото на агата. Макар и да нямаше
имена, всеки би се сетил, че подобно
нещо може да се даде единствено на
султански шпионин, или пък на свой
човек на агата, който бяга от нещо. Биха
възникнали въпроси. Сега вече не.
Ахмед поднесе листа към свещта и след
минути той не съществуваше.
1426
 -Благодаря за този дар, какво мога да
ви дам в замяна? – попита пашата.
Евреинът приседна на миндера и каза:
-Всъщност, не бих искал нищо от вас,
Ахмед паша. Тук съм, за да създам
приятелство…
Ахмед се усмихна и каза:
-За евреите всяко приятелство се
измерва с точна стойност в злато и
сребро… Но ако за това сте дошъл,
трябва да ви разочаровам. Хазната е
празна, няма нищо тук. Възложили са ми
да потуша бунтовете и да изловя
разбойниците, с голи ръце…
Евреинът също се усмихна и каза:
1427
 -Не си ли зададохте въпроса от къде
имах документа, който изгорихте?
-И да задавам, и да не задавам, той
вече не съществува. Платихте си с него
правото да влезете при мен. Друг
подобен, който да ми продадете, няма…
- отвърна той.
-Не, няма да ви продавам нищо, паша.
Имах предвид, да се досетите по
документа за какво може да идвам…
-Какво има да се досещам? Купили сте
го от ония разбойници, за да влезете при
мен. Колко дадохте – пет, десет
гроша…?

1428
 -Нищо не съм дал, паша. Нищо.
Подариха ми го едни хора, дето те ме
помолиха да дойда при вас, да ви моля
да им помогнете…
-Ха, да им помогна? Хора, дето имат
това, са свързани с разбойниците. Биха
могли да ме изнудват, да ми го продадат.
Но чак да им помагам нещо…
Евреинът извади една кесия и я
хвърли към пашата.
-Двайсет гроша. Злато. Пак те ми го
дадоха. Писмото, златото и най-важното
– една добра вест за вас…

1429
 Турчинът отвори кесията и погледна.
Абсолютна истина. Вдига поглед, в
очакване…
-Това писмо са го взели от един убит
грък. Дошъл да буни селата в
Македония. Някои се вдигнали, но други
го издебнали и го убили, за да не им
подпали къщите. Намерили и други неща
у него, и решили, че е чужд шпионин,
който е убил твой човек и му е откраднал
писмото.
-Македония? Убили са грък и са
намерили това? – изненада се пашата.
-Именно. Верни поданици на
Падишаха са убили руския шпионин, и ти
1430
пращат това писмо. И златото също е от
тях…
-И са избрали теб – един евреин, да
дойдеш, защото знаят, че точно сега
никой християнин не е обичан в
империята…
-Очевидно…
Ахмед Паша се зачуди какво ставаше,
но изпита и вътрешно задоволство. Онзи
разбойник, който отвлече Сабрие и го
направи за смях пред хората му,
очевидно бе стигнал до Русия. Той не бе
грък, а българин, но това сега едва ли
имаше значение. Сигурно във войната са
го пратили да шпионира тук, защото е
1431
местен. Но местните явно обичаха
Русия, колкото я обичаха и турците. И го
бяха убили. Имаше възмездие на този
свят. Аллах си знаеше работата. А този
сигурно е носил документа, за да го
изнудва. А може дори да го е ползвал
пред някои по-нископоставени заптиета.
Но ето, че справедливостта накрая
възтържествува…
-Какво искат тези хора?
Евреинът малко задържа отговора си,
пое си дъх и рече:
-Те самите за тях нищо не искат. Но
много техни роднини са се озовали в
селата, дето са вдигнали бунт. И сега
1432
неизбежното предстои. Искат да се
застъпиш за тях. Искат да ги откупят…
-Да ги откупят? Това е невъзможно.
Всеки, който е предал султана в тази
злощастна война, ще си плати. Султанът
няма да позволи милост към никого. Аз
не мога да ги спася, дори за сто кесии
като тази…
-Да, ясно е, че султанът няма да има
милост. Шпионите и бунтовниците ще са
виновни за войната. Така става винаги…
- каза Езра това, което и пашата
мислеше.

1433
 -Ами тогава? Какво да направя? Аз
съм само един паша, може би най-
нещастния от всички…
-Тук идваме ние – евреите, паша. Ясно
ни беше, че българите няма сами да
могат да се откупят. Това е невъзможно.
Но ние можем да им помогнем. Особено
ако откупът е много по-голям от сто
такива кесийки. И не е за теб само, а за
Падишаха…
Ахмед си смени физиономията на
силно учудена:
-Дори всички села там не могат събра
достатъчно злато, за да ги забележи
султанът. Няма какво да му платят…
1434
 Тук евреинът бе време да извади
основния аргумент:
-Няма те да платят, паша. Няма те. Ще
плати руската царица, победителката в
тази война…
-Екатерина?
-Именно. А султанът ще има важно
оръжие в преговорите за мира…
Ахмед Паша се замисли, и лека-
полека започна да схваща замисъла.
Руските войски нямаше да стигнат никога
до Гърция или до Македония. Местните
бунтовници бяха обречени. И щяха да се
превърнат в изкупителна жертва за
изгубената война. Но тези македонци, и
1435
този евреин очевидно бяха намислили
нещо по-добро. Доста по-добро за
султана, от това да тегли ножа на
няколко хиляди гърла. А ако Ахмед Паша
предложеше това, и то успееше, можеше
да стане и повече от паша…
-Заложници? – попита той.
-Може да се ползва и тази дума. –
отвърна евреинът – Но пред царицата те
са патриоти и приятели на Русия, които
искат нейната закрила, след като
войната е свършила.
-И тя няма да може да откаже да ги
приеме, особено след като нейни шпиони
са разпалили бунтовете…
1436
 -Така мисля и аз…
-Значи в преговорите по мира,
Падишахът ще има в своя джоб няколко
хиляди заложници, които Екатерина ще е
длъжна да откупи… - направи извода
Ахмед паша.
-Това са стотици хиляди грошове,
които ще трябва да отстъпи от
обезщетенията, които със сигурност ще
поиска като победител.
-Да, в такива преговори може да се
получи такова нещо. Тия бунтовници
никога не могат да намерят толкова
пари, то и децата и внуците им да
събират, няма да съберат. Но в
1437
преговори за мир, стойностите се
променят. Може да уговориш отстъпка на
милион гроша, заради няколко хиляди
гяурски глави. – каза мислите си на глас
пашата.
-Точно това мислят и тия чорбаджии от
верните села. Така ще спасят роднините
си. Така мислят и моите братя-евреи в
Петербург. Считат, че сделката е
възможна, а те имат с кого да говорят
там из високите кръгове…
-Вие – евреите, имате пипала
навсякъде. Уговаряте нещо, без още
страните дето ще го уговорят, да знаят…

1438
 -Единствената сила на нас – евреите,
е умението ни да търгуваме. Всичко това
е търговия…
Ахмед паша се замисли още малко,
сетне рече:
-Ще направя каквото мога за тези
верни поданици на Падишаха. А това че
са убили руския шпионин ще помогне
пред султана…
Подир малко Велко напусна доволен
сараите на турския военачалник.
Разбира се, Иван не бе мъртъв. Той дори
не знаеше за тази среща, нито че
старият му познайник Ахмед Ага е повел
турските овладяващи хаоса войски вътре
1439
в империята. Документът бе от архивите
на Задругата, а първостепенна задача на
Велко, а и на другите братя тези дни, бе
опазването живота на българите,
особено на тия дето се бяха вдигнали на
бунт. Но също и на жертвите на
разрастващите се разбойнически шайки
от върнали се турски войници, които
отказваха да се подчиняват повече на
Цариграда. Това бе един от новите
трудни въпроси пред тайното общество.
-Хиляди достигат вече тези
разбойници… - бе казал Воеводата на
последната среща – Султанската армия
се разпада. Не им плащат навреме, а у
1440
дома не ги чака нищо. Няма и гарнизони
по места, които да пазят народа. Просто
всичко ги тласка да станат разбойници.
-По-добрите войници и самите чети ги
издирват и привличат… - добави
Княгинята. – Това е създаване на
отделни малки армии на местни
вождове, които са отделно от Падишаха.
-И тези малки армии се хранят от
невъоръжените мирни жители – и
българи, и турци, няма значение какви…
- каза на свой ред брат Петър.
-Иван и монасите-воини трябва да се
върнат от Гърция възможно най-бързо…
- изрече логичното Везиря.
1441
 -Това не е достатъчно… - каза
Княгинята – нямаме достатъчно бойци,
за да озаптим всички тези разбойници.
Той и султанът няма в момента. А ако го
направим някак, ще разкрием
съществуването си.
След тези думи настана кратка
тишина, докато братството мислеше.
После Патриарха каза:
-Можем да направим изтласкване.
Дори може така и доста грошове да
съберем…
-Изтласкване? Какво означава това? –
попита Княгинята.

1442
 -Това ще рече, ние да направим
разбойнически чети, преди да са ги
направили турските бягащи войници. И
да заемем територии с тях. Така ще
можем да опазим поне българското
население.
-Да развиваме разбойници? С хиляди?
– попита Княгинята.
-Няма начин лоялните ни монаси-
воини да създадат толкова много чети. И
контролираните хайдути са твърде
малко. Не можем да покрием цялата
територия с наши разбойници… - обясни
Велко.

1443
 -Да, така е… - съгласи се Патриарха –
Но можем да имаме поне частично
контролирани от нас чети. А и ако са
съставени предимно от българи, те от
само себе си, ще нападат по-малко
българите.
-Ако са от българи и са хайдути, може
да предизвикат повече съпротива от
султана, отколкото ако са турски
бегълци. Ще се уплашат, че вдигаме
бунт. – каза Княгинята.
И тук Патриарха дообясни последното
от изтласкването:
-Не трябва да изглеждат българи. Ще
трябва да се направят на турци. Тези
1444
разбойници трябва да са българи
отвътре, и да изглеждат турци отвън.
-Това, което направи Иван със
Ставраки? – възкликна Везиря.
-Много по-трудно, братко Везире. Иван
разчита на ядро от верни и подготвени
бойци. Ние трябва да го направим като
съберем от кол и въже всякакви
престъпници, и ги въоръжим и пуснем да
безчинстват. – каза бавно Патриарха.
-Това ще е много трудна и рискова
задача. – каза Княгинята, и подир
няколко мига мислене добави – Но
изглежда най-малкото зло. Има много
несигурности, но ако сложим наши
1445
воеводи на тия чети, и ги наблюдаваме
постоянно, може да успеем. Поне на
повечето места.
-Това със сигурност ще е много по-
добре от настоящите безчинства, които
са отвъд всякакъв наш контрол… -
завърши Патриарха.
След което последва мълчание,
очевидно всички бяха съгласни.
-След време при тия разбойници,
султанът може да позволи на градовете
и селата сами да се бранят… - досети се
Велко.
-Възможно е… - съгласи се Патриарха.

1446
 -Тогава можем да помогнем да се
въоръжи населението по-бързо… - каза
Велко.
-Не е ли малко рано за тази работа? –
попита Княгинята.
-За масово да стане е рано. Но можем
да започнем да изпитваме турците. Тук-
там да допускаме съпротива, дори да я
организираме. Да видим как ще
реагират. Ако са остро против, се
отказваме. Но ако си мълчат или
подкрепят, ще ускорим. Ще доставим
пушки и барут на хората.

1447
 -Със сигурност можем да помогнем,
най-малкото в цената… - каза мълчалия
до този момент брат Смирения.
-Можем дори да отделим част от
натрупаното ни богатство, за да
направим оръжието по-евтино за нашите
хора… - каза Княгинята.
-С оглед на натрупаните печалби и в
тази война, можем доста да си
позволим… - съгласи се Везиря.
-Да, войната винаги отнема живот, и
винаги носи кървави пари. Но ето поне
за какво можем да ги ползваме добро… -
философски завърши Княгинята. И това
бе решено – ще наблюдават и изпитват
1448
турците какво правят при села и
градчета, които сами се справят с
разбойниците.
И най-накрая се стигна и до най-
належащия въпрос – бунтовете на
българи, които предстоеше да бъдат
потушени.
-Проучихме с другите евреи в Русия.
Може да стане работата… - каза Велко.
-Екатерина би ли склонила да ги
приеме, и да изпусне част от
обезщетението дето ще иска от султана?
– попита Княгинята.

1449
 -Мисля, че би приела. Още повече, че
тя е заобиколена и от доста гърци, което
в случая ни е от полза… - каза Велко.
-Не разбирам, братко? Как гърците ще
са ни от полза най-сетне и поне
веднъж…
-Екатерина има много гръцки
съветници, включая погърчения
българин Булгар. С тях тя ще е наясно,
че каквото и да обещае турчин да плаща
в бъдеще, може да не го плати…
-Да, гърците добре ги знаят тия
неща… - съгласи се Княгинята.

1450
 -Султаните са щедри на обещания,
дори в мирните договори. А после се
измъкват и не плащат… - каза Велко.
-Значи царицата може да е склонна да
отстъпи част от обезщетението, за да и
дадат да прибере бунтовните българи и
гърци, и да не ги изколят турците…
-Булгар със сигурност ще е
настоятелен, че турците така или иначе,
няма да платят. Ще го направи, за да
спаси гърците. Ще я убеди, че е по-добре
да приеме хора живи, отколкото да ги
избият, и после пак да не платят. – каза
Велко.

1451
 -Значи трябва да убедим султана да
превърне тези хора от обречени на
смърт, в заложници. А после да убедим
царицата да откупи тези заложници
срещу част от обезщетение, което
султанът може и без това да не плати… -
описа плана Княгинята.
-За тази работа ще трябва да си много
убедителен пред Везиря Мехмед. И да
се надяваме да е още везир, когато се
уговаря. – каза Патриарха.
-Едва ли можем да разчитаме вече на
Мехмед. – каза Велко – Но може би е
време да положим труд и време, за да

1452
произведем нов везир от някой друг,
дето сега се прочува…
Така бе решено и за Ахмед паша.
А през това време убитият шпионин
Иван имаше трудната задача да убеди
тия дето го бяха убили, те да убедят
събратята си бунтовници, да поискат
изселване. Да изоставят къщи, земя,
добитък, и да идат в незнайните руски
земи на север, и да започнат от едното
нищо.
-Иначе ще ги изколят… - съвсем
кратък бе Иван – Русите постигнаха
своето – тези бунтове отслабиха султана
и помогнаха за победите отвъд Дунава.
1453
Но сега тези хора вече не са нужни на
царицата. Ще ги забрави доста бързо.
-Прав си, Иване, прав си… Но
бунтовниците са люде като нас, те
повечето са ни и рода. Как бихме могли
ние да изоставим земята си? – бе казал
един от първенците, с които говори.
-Аз вече го направих. Аз живея в Русия
с руска жена и руски деца. Народите ни
са близки, ще се слеем. – отвърна Иван
– По-добре така, отколкото избити.
А след малко първенецът рече:
-Знаеш ли защо стана така, Иване,
знаеш ли защо? Защото тия дето се
вдигнаха бяха най-будните. Нали знаеш
1454
тая книжка дето се разнася. На оня
монаха Паисия. Е, тия села дето се
вдигнаха, те решиха, че е дошло
времето за свободата. Опияниха се от
Паисия. От славното ни минало. Там
всички слушаха в захлас написаното.
При нас беше по-леко, и затова не
кипнаха младите бунтовни глави. Но там
бяха най-буйни…
-Затова е важно да запазим тези най-
смели българи. Дори извън България. –
каза Иван – А и като са толкова много,
може да си направят собствени села в
Русия. И да си се женят пак помежду си
българите. Ще има една друга България
1455
някъде там. Само че не под властта на
Падишаха, а на руската царица.
-Дали ще им е по-добре така?
-Със сигурност със славянски цар, и
православна руска черква, ще са по-
добре. Ще могат по-лесно да отворят и
училище, отколкото тук.
Като чу тия думи, първенецът се
усмихна:
-То така ще излезе, че те ще получат
свободата си…
И Иван се усмихна:
-Лудите глави, вдигнали пушки, може и
да получат свободата си. Още сега…

1456
 След което селото проводи пратеници
да обяснят замисленото на
бунтовниците.
А Иван бързо отпътува за Петербург,
за да е близо до преговорите, и да
помогне царицата да приеме
изселниците.
В тия последни моменти от войната,
Задругата имаше повече дела, отколкото
в самата война. Докато воюваха
трябваше само да шпионира турците, и
където може – да изкарва грошове за
народното съкровище. А сега трябваше
да се изправи срещу всички злини, които
се случваха в една империя, претърпяла
1457
тежко поражение. А злините в такива
времена винаги се стоварваха накрая
върху оня дето беше най-ниско в
обществената йерархия.

14.Алчност

Стояха ей така пред него, и срам

нямаха. Нито от Бог, нито от Аллах. Една
странна група от загубили всичко
човешко хора. Дали бе станало във
войната, или след нея? Но тези тримата
бяха дошли, стояха сега в Църквата му,
и едновременно молеха за опрощение, и
искаха да сторят нов грях…
1458
 Уж за изповядване бяха дошли. То в
православната вяра изповядването
понякога е доста удобно. Можеш само да
кажеш „съгреших в третата Божия
заповед“, и попът да рече: „Опростени са
греховете ти“. Не е нужно да обясняваш
какво точно си съгрешил, както е при
католиците. Понякога православните
духовници се шегуваха помежду си, че
папата е толкова могъщ, защото знае
тайните на всички. Някои бяха убедени,
че в католическата църква има
организация да се докладват важните
изповеди „нагоре“. Така всичко научено
от крал, аристократ или от някой
1459
министър, би следвало да е тайна не
само между него и свещеника му, но
между него и Църквата. И Църквата
знаеше как да ползва слабостите на
хората.
Дали бе така, никой не би могъл да
каже, и никога нямаше да се разбере,
защото би унищожило самата Църква.
Но в православието със сигурност
такава организация нямаше, всъщност
нямаше и изискване някой да прави
откровена изповед.
Но тези я направиха.

1460
 Само един от тях бе християнин.
Другите двама бяха турци. Но и те
признаха всичко.
Разбойници. От тия новите – дето
дезертираха от фронта, и се връщаха
във вътрешността да плячкосват.
Вътрешността бе уязвима, защото
всички сили на султана бяха на фронта.
Значи който избяга от фронта, краде и
граби на воля. Губещата войната навън,
империята се самоизяждаше от вътре.
Но това не бе проблем на бегълците.
Техният проблем бе, че не можеха да се
върнат в никоя цивилизована част от
държавата. Те бяха престъпници,
1461
издирвани дори само защото са
изоставили събратята си във войната. А
след това – и защото бяха грабили и
убивали.
Не че често ги хващаха. Кой би могъл
да ги хване. Султанът бе вдигнал ръце,
вероятно вече мислеше само за
собствената си глава, и не бе сигурен, че
ще остане на раменете му. Народът по
места започна да се въоръжава, та и да
дава отпор. Котел се превърна в една от
най-непристъпните крепости. Падишахът
не можеше нито да го опази, нито да му
попречи да се въоръжи. Ако и
населението да беше от гяури.
1462
 Така с времето се роди и една друга
порочна работа. Една работа, в която
искаха да въвлекат сега и него.
-Значи, убили сте поне двайсет души.
Ограбили сте ги… И сега признавате
пред мен всичко това?
-Да, отче Стойко, признаваме и искаме
опрощение…
-Опрощението само Бог го дава. Аз
мога да приема само изповедта. Ако е
искрена, Бог ще разбере и ще ви
опрости…
-Казахме ти всичко… - каза един от
турците – Нищо не сме скрили.

1463
 -Ако е така, и се покайвате, има
спасение за всекиго… - каза Стойко,
макар да се чувстваше малко странно да
опрощава мюсюлманин. Та той дори не
бе кръстен. А ако дойдеше да се кръсти,
можеше да го убият другите мюсюлмани.
Включително мирните и непрестъпни
мюсюлмани, дето живееха в Котел. Да се
откажеш от Аллах е най-тежкото
престъпление в Исляма.
-Знаем, че парите ни са кървави, отче.
Но се покаяхме. Ето донесли сме ги тук –
ще ги дарим половината на християните.
Другата половина ще идем при ходжата.
Ние ще се заселим в града и ще
1464
заживеем честно, ще изкарваме парите
си с труд… - каза другият мюсюлманин.
Всичко бе ясно. Разбойниците искаха
закрила. Това бе черната и болна
работа, която се случваше все по-често
напоследък. Изпаднали извън властта на
султана, градовете са самоуправляваха.
Това ги превръщаше в места, в които
всеки би могъл да получи закрила.
Срещу съответната сума. Изгодно бе за
градовете, правеха го. Как да откажеш
пари. Изгодно бе и за хайдуците. Как по
друг начин да излезеш от хайдутлука?
Съвсем законно и да започнеш нов
живот. В града – като чист гражданин…
1465
 Част от благоденствието на градовете
се случваше благодарение на тези
кървави пари. Едни престъпници убиваха
хора и крадяха, а после деляха с
градовете. И доста често така ставаше –
отиват при попа, покайват се и даряват
„всичко“ на Църквата. В някои градове
дори не благоволяваха да дарят на
джамията. И никой не смееше нищо да и
каже. И всички си затваряха очите пред
факта, че едва ли са дарили съвсем
всичко, и после като се заселят като
„почтени граждани“ си купуваха имоти и
съвсем не живееха от „честен труд“. А от
скрита плячка.
1466
 Ето че това дойде и до Котел. Парите
не бяха малко. Отсечените глави за тях
също…
-С това злато ще вдигнем нова
Църква. Ще оправим и защитата. Да се
пазим от разбойниците. Може да купим и
стотина пушки… - каза Стойко.
-Колкото по-добре направите, толкова
по-чисти ще са душите ни… - каза
християнинът.
-Обаче войната ще свърши, пак може
да ви потърсят после. И градът не може
да ги спре, дори да работите вече честен
труд… - каза Стойко.

1467
 -Кой ще ни търси? Тая държава няма
оправяне вече… - каза един от турците.
-Той султанът е по-голям престъпник
от нас. Него да търсят. Уби хиляди народ
в тази безсмислена война… - Каза
другият турчин, а от гласа му личеше, че
империята действително рухва, защото
не е останало никакво уважение към
господаря и. Преди 100 години за
подобна дума щеше да идеш на
дръвника.
-Войните минават. Идват нови султани
и везири. За престъпниците няма
прошка… - каза Стойко, като
единственото, което се опитваше, бе да
1468
печели време. Абсолютно против
собствените му мисли бе да приеме
дарение от тези хора, и после да ги
остави да заживеят с кървавата си
плячка в града.
-Всичко се забравя в тази прокълната
империя, всичко се забравя… Спаси ни
сега, а и за Църквата ще е добре… - каза
първият турчин.
-Аз съм само поп на християните. Нали
знаете, че все пак тук има ага, има и
джандари…
-Джандарите пазят само собствените
си домове. На всеки джандарин има
двайсет въоръжени християни. Вие сте
1469
властта тук вече, попе… - каза
българският разбойник.
-И така да е, не нарушаваме закона.
Защото на всеки от тези въоръжени
християни, султанът може да прати сто
еничари. Властта тук си е агата, ако и да
си помагаме с него…
-Сто еничари? Няма сто еничари вече,
дядо попе. Еничарите са като нас.
Грабители. Сигурно най-умните ще
теглят ножа на султана и ще ограбят
самия Стамбул…
-И добре ще направят – няма само
народът да тегли, нека и ония отгоре ги
заболи малко… - каза другият турчин.
1470
 -И не забравяй, дядо попе, не
забравяй, че никой от тия горе, няма да
дойде да си изповяда греховете. Те
гледат да се спасят, но без да плащат -
каза българинът.
Стойко се замисли. Нямаше какво да
усуква повече. Трябваше или да ги
прогони, и те да идат в друг град, или да
ги приеме. А после да ходи да се
разбере с агата.
Кървави пари. Които така или иначе,
някой щеше да вземе. Законът на
войната повеляваше да ги вземеш. Във
война ставаха несправедливи неща.

1471
Така бе. Неизбежно бе. Значи правиш
каквото трябва…
-Добре, оставате тук, в дома ми. Утре
ще доведа ходжата…
-Ще се изповядаме и пред него… -
грубо се изсмяха и тримата, давайки
ясно да се разбере колко искрени са
били в покаянието си. Очевидно не
разбираха изобщо, че така греховете им
си оставаха, и Бог или Аллах, ще ги
прати за наказание като им дойде
времето. Неизкупеният грях на Земята,
се изкупуваше в отвъдното. Но тези дали
изобщо вярваха в Бог или в Аллах?
А дали вярваше Стойко?
1472
 Та той си сложи грях на душата. Прие
кървави пари. И защо?
Защото така или иначе някой щял да
ги приеме? Нима това е причина? Нима е
извинение? Нима връща живота на
онези двайсетина признато заклани? А
колко непризнато? И между тях дори
жени. Насилени преди да ги убият.
Всичко признаха тези нечовеци. Те не
бяха човеци вече. Убеден бе. Това не
бяха човеци. Алчността и престъпността,
след определено време убиваха
човешкото у човека.

1473
 Настани ги в старата къща. Тя бе по-
неугледна, но бе спретната. Не
възразиха.
През нощта – след като заспаха,
залости врата от вън. Довлече няколко
бали сено и ги сложи пред вратата и
прозорците. Не че имаше много нужда.
Дядовата му къща щеше да пламне и
така. Гледаше я, насълзиха му се очите.
Там бе роден и израсъл баща му. Преди
да вдигната новата къща. И той като
дете си бе играл в това малко и уютно
местенце. Щеше да изгори и детството
му.

1474
 Но какво друго да стори? Нима
трябваше да помилва тези нечовеци?
Които се надсмиваха над смъртта на
другите, а и над Бога?
Какво повеляваше законът? Как би ги
осъдил кадията?
Нямаше никакво съмнение след
всички тези деяния. Значи някой
трябваше да приложи закона. Но най-
вече – да въздаде справедливост за
невинно пролятата кръв…
Взе една факла, отида в голямата
къща и запали. С бавни стъпки,
колебаещ се, но и не намиращ никакво
извинение да се откаже, стигна до
1475
сеното. Щеше да ги опуши и да се
задушат първо. Нямаше да страдат
много от огъня. Пак милост някаква.
Приближи огъня…
-Няма нужда от това, дядо Стойко… -
чу познат глас зад гърба си. Доста
познат и радостен да чуе глас, но и се
чудеше как бе влязъл. Портата бе
залостена.
-Тихоне! Какво правиш тук? Как влезе?
-Важно ли е как съм влязъл? Има си
много начини… Не за това съм тук…
Трябва да спасим къщата ти, дето искаш
да запалиш…

1476
 -Ако можех я спаси, бих дал всичко на
света. Но ако я спасим, грехът ще е по-
голям… Трябва да изгори тази къща… -
каза Стойко.
-Не е нужно вече. Вътре няма никой.
Те не са там…
-Не са там? Ти от къде знаеш кой
изобщо е там?
-И това не е толкова важно, но мога да
ти кажа. Все пак, да знаеш че къщата е
празна, ще я изгориш ей така за нищото.
Влез и провери, ако искаш.
-Да вляза? Нали ще ги събудя? Може
да ми теглят ножа. И на теб също…

1477
 -А защо оставяш хора, дето ще ти
теглят ножа, да спят у вас? Това разумно
ли е? – попита Тихон.
-Не е разумно, но аз така ги подмамих.
Вкарах ги в капан…
-За да им теглиш ти ножа?
-Да…
Тихон се усмихна. Направи някакъв
знак с ръката си, и сякаш от нищото зад
гърба му се появиха още три фигури.
-За техен късмет, избягаха навреме…
Стойко доближи факлата. Бяха
облечени в красиви български дрехи.
Трима млади хора. Един по-възрастен.
Него го разпозна. Християнинът.
1478
Българинът от разбойниците. Значи
другите двама трябва да бяха…
-Как е възможно? Аз залостих вратата
отвън. Няма излизане от тази къща… -
каза Стойко и се обърна – вратата си бе
все така залостена.
-Има си начини за всичко, дядо
Стойко… - каза Тихон – Но преди да
говорим за това, и за други работи,
викам да загасиш факлата. Виждаш, че
няма нужда да гори къщата…
Попът пак се обърна с лице към
четиримата. Не разбираше почти нищо,
но нещо в него започваше да се досеща.
След толкова странности в живота,
1479
самото съзнание натрупва в себе си
въпроси, и започва да им отговаря.
Накрая някаква мисъл изплува като от
нищото…
-Благодаря ви, български момци, че
спасихте къщата ми. Сега Тихоне,
дължиш ми нещо далеч по-важно. И ти
знаеш какво…
-Знам какво, а и щом съм дошъл,
значи и времето е дошло. Сега ще
разбереш много, дядо Стойко. Толкова
много, че по-добре да се поканим да
седнем в къщата…
Стойко задържа за малко отговора,
обърна се към старата къща, изпита
1480
радост, че тя остана. Този път сълзите
бяха за добро. Отдаде и последна почит:
-Каквото има да се чува, нека го чуят
стените на старата къща. Нека се чуе
там, където са чували баща ми и дядо
ми…
Тихон се усмихна:
-Много искрено, дядо Стойко, много
искрено. Нека влезем в къщата на баща
ти…
И те влязоха…
Задругата не винаги спазваше точния
ред на провеждане на изпитанията.
Обикновено алчността се проверяваше
повече в началото. Това бе грехът, на
1481
който малцина устояваха. И така се
спестяваше от провеждането на други
изпитания. Но при поп Стойко, алчността
бе последна. Защото му личеше да е
твърде честен, макар понякога твърде
честните най-много да се изкушаваха. Но
той бе и честен, и заможен. А заможните
се бяха наситили на златото вече, и по-
малко то ги привличаше. Така станаха
нещата, че алчността последна мина. И
когато го видяха с факлата, готов да
изгори живи тримата убийци, и да плати
с цяла къща за това – пък макар и стара,
щом видяха това, проверката бе минала.
Реално би минала и ако бе ги отпратил
1482
просто. Тогава още няколко пъти щяха
да го изпитат по подобен начин. Но сега
с готовността да прати на оня свят,
просто заради едната справедливост,
хайдуците, това натежа. Поп Стойко не
бе алчен. Но той бе и благороден.
Искаше не просто да вземе парите им и
да направи нова църква. Искаше да има
и справедливост. Това бе достатъчно.
Братята в Задругата често имаха
подобни въпроси да решават, и
трябваше човек, който точно така да
мисли. Всъщност, истината бе, че
малцина братя бяха минали точно по
този път. Повечето бяха минали през
1483
няколко поредни изпитания за алчност.
Малцина бяха дали отговор, който
включва справедливост. Така, както се
случи това, то потвърди очакванията, че
пред този човек има голямо бъдеще в
полза на България, че ще може да се
мери с Паисий и да допринесе колкото
него.
На поп Стойко му предстоеше дълго
да чете, и да се учи от мъдростта на
вековете. Но той вече беше станал един
от тях.

1484
 1735
Няколко години след неочакваната
смърт на цар Петър Великия, един брат
от Задругата, обикалящ за търговия в
Русия, се натъкна на интересен
документ. И написа следното писмо до
старшия си:
„Братко Георги,
Докато обикалях из Русия, във връзка
с онези търговски дела, на които
възлагаме толкова надежди, се
натъкнах на нещо интересно. Нали ти,
и Задругата, сте казали на всички ни,
когато видим определени работи, да ги
наблюдаваме по-добре, да ги проучим, и
1485
да донесем сведения. Та така и аз днес
считам за нужно да ти донеса за един
ръкопис, на който случайно се
натъкнах.
Докато обикалях сред местни евреи
и други търговци, и при дребни
чиновници, научих че за да станат
нашите сделки, трябва да се свържа с
някой си Виктор Иванович. Той бил
голям човек в областта, говореше се,
че дори станал някога си кръщелник на
самия цар Петър Велики. Та аз се
свързах с него, и си уредих среща.
Обясних му какво искаме да правим, и
той се съгласи. Сетне ме покани в
1486
канцеларията си, за да подпишем
някакъв договор, защото каза той,
каквото не е написано, все едно не
съществува. Масата му бе много
разхвърляна, имаше всякакви
документи и книжа.
Между тях, случайно зърнах нещо,
което не беше на руски език. Загледах
се и видях източни йероглифи. Виктор
Иванович забеляза, че гледам, извади
документа и ми го показа.
„Това е стар китайски ръкопис по
военна стратегия“, обясни ми той и
попита мога ли да му помогна да
намери преводач. Документът бил
1487
важен и полезен, но още нищо не можел
да разчете.
Казах му, че не познавам хора,
говорещи китайски, ако и в Задругата
да имаме такива. Но и без аз да
разбирам този език, разпознах няколко
йероглифа, които всички сме учени да
разпознаваме. Така и без да сме
прочели текста, вече знаем за какво
иде реч. Та Виктор Иванович се бе
снабдил с препис на китайски език на
същите ония свитъци на старите
българи, които пазят тайните на най-
важното в една война – бойният дух.
Тайните на българския боен дух, които
1488
са в основата на ненадминатостта на
нашите монаси-воини, и на всяка друга
войска в цялата ни история.
Разбрах, че Иванович държи нещо
много ценно. И без да се издавам, че
съм много заинтересуван, го попитах
от къде го има. Той ми каза, че някога
си, царят Петър пратил баща му на
една експедиция на Изток. А той
заминал с него. Там на бащата се
наложило не само да преговаря и
търгува, но и да воюва с разни
непокорни племена. Свитъкът бил
военна плячка, след като разгонили
някакви разбойници близо до
1489
границата, и намерили архива на
водача им. Вътре имало всякакви
ръкописи, които бащата на Иванович
после предал на имперския архив.
Задържал само няколко от тях, защото
били свързани с военното дело. Този
бил един от задържаните, но все още
нямал време да го разчете и не е
намерил преводач.
Тъй като аз знам, че Задругата
внимателно пази този тип древно
познание, реших че следва да взема
този документ. Направих се на
заинтересуван като търговец. Казах
му, че познавам един английски лорд,
1490
който колекционира стари ръкописи. И
може да плати за нещо такова до
петдесет лири. Бях щедър, не съм
пестил пари за делото на Задругата.
Той се впечатли от сумата и каза, че
повечето руси дори за пет лири биха ми
дали ръкописа, а останалото да е за
мен печалба. Но после добави, че
въпросният документ не се продава.
„Синът ми има странно увлечение
към военните дела. Гледай го един
такъв хилав, слабичък, никакъв войник.
Готвя го за гражданска служба. Но той
все към пушките и топовете го влече.
Ще стане войник, дори аз да не искам. А
1491
ако, въпреки слабостите си, стане
войник, тогава ще трябва да
компенсира с друго. С ума си, с
разбирането на военното изкуство.
Затова искам да му дам всеки един
поглед върху войната. А се говори, че в
Китай имали големи постижения във
военното изкуство. Затова не мога да
ти дам ръкописа, дори за петдесет
лири. Не знам още колко повече ще ми
струва, за да го преведа. Но той е
подарък за сина ми – за малкия
наследник на името на Суворово.“ –
така ми обясни отказа си Виктор
Иванович.
1492
 Аз разбрах, че няма да мога да
изпълня заръките на Задругата в този
случай. Затова само записах добре
мястото на къщата на Иванович, и
веднага щом излязох, преди да съм
забравил, направих скица от вътре,
къде е бюрото, къде е библиотеката, и
къде съм видял китайския ръкопис. Ако
Задругата реши да придобие
документа по друг начин, нека нашите
хора знаят добре как е всичко уредено
от вътре.
Ще очаквам последващия указания…
Ваш верен брат,
Родион Егорович…“
1493
 Подир няколко седмици Родион
получи и отговора:
„Братко Родионе,
Донесе ни неоценими сведения.
Задругата ти е задължена. Следим с
внимание всеки препис на българското
военно изкуство. Ще пратим монах-
воин да проникне в къщата на граф
Суворов и да разгледа ръкописа. Той ще
знае китайски език и ще може да го
разбере в детайли. Но независимо какво
намери, няма да отнемаме документа
по този начин. Това би предизвикало
съмнения, а Виктор Иванович е
влиятелна фигура. Може да се усъмни,
1494
да разследва, може да привика и теб,
след като знае, че ти си се
интересувал от него. Може да помисли,
че си го откраднал, за да го продадеш
на английския лорд. Но най-много ни
притеснява да не би да започне да го
цени повече, отколкото сега, и това да
доведе до издирване на други подобни
свитъци. Не знаем какво е предал на
имперския архив, не знаем какви
познати има на Изток, и могат ли да
му доставят нещо друго.
Затова с братята обсъдихме и
решихме – ръкописът ще остане там,
където е. А ти ще го наблюдаваш и ще
1495
докладваш какво се случва с него и до
къде е стигнал преводът.
И най-сетне – с братята сме
убедени, че Русия е дългосрочният
военен приятел на поробена България.
От Русия очакваме да ни помогне да
изгоним турците. Затова и
попадането на част, или изцяло, на
българско военно умение у руски
войници, това би следвало да е повече
полезно, отколкото вредно.
Поради тази причина – поддържай
приятелство с граф Суворов, бъде
щедър към него в другите сделки,
наблюдавай този малък син, който се
1496
интересувал само от войната. Ако
съдя по писмото ти, става дума за
будно дете, подобно на ония, които
подбираме за монаси-воини. Следи
всичко това, за да знаем какво става с
ръкописа и какво става с детето…
Твой брат,
Георги…“
Така Задругата запълни още едно
бяло поле със сведенията къде е още
един препис от безценното познание, на
което се крепеше самата тя. А дали да
оставиш едно познание на един приятел
щеше да бъде добро или лошо решение,

1497
това единствено бъдещето можеше да
знае…

15.Войната на богатира

Когато татарите, макар и не всички,

нахлуха в Южна Русия, войниците на
Екатерина бяха готови. С няколко бързи
сражения устремът им бе спрян, и
очакванията на султана за бързи победи
избледняха. После дойдоха основните
турски сили, които по численост бяха
впечатляващи, но не и по подготовка и
боен дух. Между руския генерал и
турския везир започна игра на
1498
надлъгване и гонене като котка и мишка,
като периодично ролите на котката и
мишката се сменяха. Русия се озова в
странното положение да не знае за какво
точно да воюва – дали за отбрана, или
за настъпление. Това се дължеше
основно на нерешителния генерал, но и
на нееднозначните указания от
Петербург, които не даваха точна повеля
да се нападат ли турците, или само да се
отбиват.
При турците същото се получи, но
поради запомнящо се неумение да се
воюва. Те твърдо искаха да настъпват,
но още по-трудно им се отдаваше.
1499
 Така първата година от войната мина
без никакво предимство за нито една от
страните, което на военен език
означаваше, че огромно количество
ресурси и хора са похабени, за нищо.
В този момент дойде вестта за
тоталната победа на Алексей Орлов по
море и за руските кораби, озовали се на
един оръдеен изстрел разстояние от
Константинопол. И макар от военна
гледна точка, всичко това да нямаше
почти никакво значение, от пропагандна
то изигра ролята си. Русите се
въодушевиха, а турците се
демотивираха, което засили бегълците и
1500
срина дисциплината. Скоро паднаха
главите на турски военачалници, а
султанът се принуди почти да разпусне
нередовната армия, и да стовари
войната изцяло върху еничарите. Така
турската армия стана по-малка, но доста
по-добре управляема.
Тази армия обаче вече трябваше да
води предимно отбранителни сражения,
защото везните започваха да се
накланят в руска посока. Султанът
нареди да се укрепят ключовите
крепости, и да се удържат до последно,
като същевременно започна да пише
писма на съюзниците си за помощ.
1501
 Екатерина също получи едно писмо:
„Ваше Величество, царице на цялата
Русия и на всички православни,
С голяма радост Ви съобщавам, че
експедицията в Средиземно море
постигна пълен успех. Турските кораби
са изгорени и друг флот, освен нашия, в
Проливите не съществува. Корабите
ни са на часове път от стените на
Константинопол. Гръцките острови и
крайбрежието са вдигнати на
въстание.
В тази ситуация, работата ни е
почти напълно свършена, и сега ще
държим турците на прицел, и ще им
1502
отклоняваме ресурси от главния
фронт.
Все пак, скъпа наша царице, трябва
да докладвам и някои неблагополучия.
Гръцките въстания няма да
създадат сериозна опасност за
турците. Потушават ги много лесно,
дори без да пратят редовна войска. Тук
са само башибозук и наемници. Причина
за това е нашата грешна оценка за
способността на гърците като народ,
да водят война. Това не е боен народ,
на него не може да се разчита, груб
пропуск от наша страна е да не го
проучим, преди да го вдигаме на бунт.
1503
 Съществува едно единствено
изключение, което в момента крепи
въстанието. Сигурно до ушите ти е
стигнало името на Ставраки, допускам
че приятелите ни Булгар и
останалите в Петербург, вече са го
обявили за герой, който ще превземе
сам Константинопол.
Следва да те уведомя, че това не е
така. Ставраки едва опазва самите
гърци от пълен разгром и не е ясно до
кога ще е възможно. Срещнах се лично с
него и разбрах, че има единствено
няколко стотин добре подготвени и
мотивирани конници. С тях той се
1504
придвижва бързо и създава за кратко
време суматоха на много места. Така
заблуждава турците за силата на
врага, с който се бият. Но с тази си
сила, той не може да направи нищо
друго. Каквото време ни спечели, ще е
от полза, но накрая гърците просто ще
бъдат сломени и всичките ни
постижения по суша ще изчезнат.
Тъй като е много важна тайна, имам
още нещо, което е важно за Ставраки,
но не бих могъл да го напиша, защото
това писмо би могло да падне у врага.
Но ще го научиш от друго писмо, което

1505
ще получиш по друг повод и от съвсем
друг човек, и то няма да е за войната.
Държим Проливите, царице моя.
Англичаните помагат и това означава,
че френският флот няма дори да
доближи. До края на войната,
Константинопол ще бъде на прицела на
нашите оръдия.
При първа възможност ще се върна
лично в Петербург, за да помогна с
каквото мога друго на важния северен
фронт…
Твой верен и на Русия слуга…
Алексей Орлов“

1506
 Когато четеше това, Екатерина знаеше
вече за победата в морето, а войниците
празнуваха. Психологическият успех бе
постигнат, и той помогна войната да
тръгне в благоприятна посока – точно
какъвто бе замисълът на Алексей.
Неуспехът на гърците бе неприятна
изненада, но не толкова заради войната,
а заради дългосрочните планове. Всички
идеи на Булгар за възстановяване на
Византия очевидно се опираха на
пясъчна основа. Гърците искаха да
преродят онази стара империя, но
нямаха бойния дух за това. А никоя
империя не би могла нито да се прероди,
1507
нито да съществува, без реки от кръв и
без бойци, способни да ги пролеят.
Малко по-късно царицата получи и
писмо, несвързано с войната. То идваше
от ухажор на една от придворните дами,
една от близките приятелки на царицата,
която лично и го донесе. Тя се изненада
защо насред войната я занимават с
подобни интриги, но скоро се сети за
обещанието на Алексей…
„Скъпа Галина,
Имам вест, която най-сетне ще
отвори сърцето ти за мен, и ще
разбереш че обичният ти мъж отдавна
е загубил чувства към теб.
1508
 Моят брат, който служи на
ескадрата на Алексей Орлов, ми прати
писмо. От него разбрах, че твоят
любим Иван, когото царицата прати да
шпионира султана, се е залюбил с
някаква гъркиня. И затова не бърза да
се връща. Тя била дъщеря на местен
големец, който му дал пари да купи
оръжие и да въоръжи въстаници срещу
турците. Така Иван, вместо да се
върне при теб, и дори вместо да служи
вярно на Орлова, и да се отчита
редовно, се превърнал в гръцки
бунтовник, омаян от прелестите на
антична хубавица…
1509
 От дълги години те обичам, Галина.
Отвори сърцето си за мен, ние сме
родени един за друг. Ето самият
Господ ни го казва, чрез срамните
деяния на Ивана…
Вечно твой…
Руслан, граф Осиговский…“
Екатерина обичаше дворцовите
интриги, и не можа да не се усмихне на
това писмо. Галина не изглеждаше
притеснена.
-Ти май вярваш повече на Иван… -
каза царицата.
-Иван имаше десетки възможности да
ме изостави дори преди войната… -
1510
отвърна Галина – Едва ли някаква
гъркиня ще му вземе ума. Освен това,
гъркините не са красиви обикновено… За
толкова години при Ахмед Ага научих кои
са красавиците в империята на турците.
-И кои са? – попита заинтересувана
царицата.
-Рускини, българки, някои сръбкини.
От тях крадат най-много за да ги вкарват
в харемите си. Не съм чула за гъркиня в
нечий харем… - каза Галина.
-Значи семейството ти е спасено, а
граф Осиговский отново ще е с разбито
сърце… - усмихна се Екатерина.

1511
 -Иван е българин, техният народ е
силно затворен и привързан към
семейството. Българите много рядко
изоставят жените си или изневеряват с
други. Ако има народ от ангели и светци
към семейството, това са те. Българин
последен ще изостави която и да било
жена – и робиня, и княгиня… - каза
Галина и добави – Но дори изоставена,
горкият Осиговский пак би страдал,
просто няма начин да ме спечели…
След това двете жени се
разхихикаха…
-Алексей ме предупреди в друго
писмо, че по някакъв друг начин ще ми
1512
съобщи нещо важно. – каза Екатерина –
Дали той е накарал братът на
Осиговский да му напише нещо…
-Възможно е. – каза Галина – И тъй
като това писмо съдържа невъзможни
неща, реших че то ти носи вест на теб, а
не на мен…
-Да, може и да си права… - каза
царицата и се замисли.
Какво би означавало Иван да си
намери гръцка изгора? Очевидно не я бе
намерил. А Осиговский не бе сред
командването на ескадрата. Значи едва
ли се бе виждал със самия Иван. Така
Орлов му бе разказал някаква история. И
1513
той я бе пратил на брат си. Но какво
означаваше Иван да намери гръцка
изгора? Не е жена. А Иван е войник и
шпионин на Русия там, който да вдига
бунтове…
Ставраки! Името веднага просветна на
царицата. Мистичният Ставраки, за
когото дори Булгар не знаеше кой е, а
цялото гръцко множество в Петербург
пишеше оди и балади. Никой не го
познаваше, но всички му се
възхищаваха. Славният Ставраки…
Иван! Иван бе Ставраки. Това и
съобщаваше Алексей. Значи гърците
дори един герой собствен нямаха.
1514
Руският офицер Иван се бе захванал
лично да воюва, начело на гръцки
отряд…
Но отрядът? Какъв бе отрядът на
Иван?
Всички доклади от Гърция сочеха това,
което и Алексей казваше – никакъв боен
дух, страх и бягства. Гърците бяха бойци
на думи, и пилци на дело. Тогава как
Ставраки-Иван бе събрал своите
конници?
-Ти имала ли си писма от Иван скоро?
Дори лични… - попита царицата.

1515
 -Имам редовно писма от него. Но в
нито едно не пише нищо за войната… -
каза Галина.
-Не ме интересува войната. Кажи пише
ли нещо друго – за българите, за своя
народ, видял ли се е с някой познат…
Галина се замисли малко, сетне каза:
-Има известна мъка в писмата му.
Казва, че ако и животът му да е в
опасност като шпионин, се чувства много
добре по родните си земи. Видял
събратята си, които не е виждал
отдавна. Липсвало му това…
-Това е то… - възкликна царицата.
После се усети, че става дума за
1516
държавна тайна, а Галина все пак не
беше офицер, нито бе полагала клетви –
Каквото и да чу от мен днес, го забрави,
Галина, то е държавна тайна. Може да
съм ти издала нещо без да искам. Но все
едно не го е имало този разговор…
Галина се поклони, бе готова да
изпълни всяка заръка на своята царица.
Но Галина бе жена, а очевидно нещо
важно ставаше около мъжа и, нейния
мъж. А това никаква държавна тайна не
би могла да опази.
-Има ли нещо около Иван? Нещо да е
станало? – попита тя.

1517
 Царицата разбра, че въпросът става
женски, а не държавен, и че женските
въпроси винаги са по-важни от
държавните. Галина нямаше да спре,
преди да разбере всичко. Пък и защо да
не разбере.
-Чуй ме, Галина. Това сигурно ще е
най-важната тайна на войната, и сигурно
ще остане тайна и след това. Ще бъде
тайна, от която ще излязат легенди…
-Легенди?
-Да, Галина. Чуй ме внимателно, ще ти
го кажа, защото знам че си жена, и ще
направиш всичко, за да го разбереш. Ще
ти го кажа, защото е по-добре аз,
1518
отколкото друг. Та слушай сега… -
царицата остави писмата, пое си въздух
и изрече – Галина, твоят мъж наистина
си е намерил друга жена. Но не каквато
си мислиш. Той се е сгодил за Гърция. И
ще бъде храбрият грък, който е воювал с
турците и ги е победил в тази славна
война…
-Ставраки? Храбрият грък, дето
половината двор само за него говори…
-Да, Галина. Ставраки е Иван. Получих
друго писмо от Алексей, и заедно с
твоето писмо, наредих всичко. Иван е
взел нещата в свои ръце, направил се е

1519
на грък и воюва с турците. За да помага
на корабите ни там.
-Воюва с турците? Като грък? Ами
другите войници на Ставраки? Той не
бие турците сам…
-Точно това се чудех и аз, Галина. Как
е възможно руски офицер от български
произход, да поведе гърците и те да не
го усетят. Изобщо как е възможно да му
се подчинят, та и да не се разчуе, че е
българин. И отговорът е очевиден…
-Хайдутите на Ивана. Същите дето ме
отвлякоха от Ахмед Ага и неговите
еничари… - възкликна Галина.

1520
 -Точно това е… Иван е събрал чета от
храбри българи, и се бият вместо
гърците. Така получават помощ от
местното население и поддържат
въстанието. И ако това се разчуе, цялата
работа ще пропадне. Разбере ли се, че
Ставраки не е грък, от едната чест и
позор, гърците ще го изоставят. И тогава
и самият той не може ги опази от
турската мъст…
-Това не бива да се разчува до края на
войната… - разбра Галина.
-Това не бива да се разчува никога,
Галина. Никога гърците не трябва да
разберат, че са се опозорили във
1521
въстанието, и българите са воювали
вместо тях. Това ще раздели Балканите,
ще скара българи и гърци от едната
завист. А за да ги освободим един ден,
трябва и българи, и гърци да са ни
съюзници… Скарат ли се, това ще е най-
големия подарък за султана…
-Иван никога няма да получи
заслуженото – нито от гърците, нито от
българите. – каза донякъде натъжена
Галина - Дори те няма да разберат какъв
човек е имало във войната и колко много
самите българи са допринесли…
-Понякога така става… - каза
Екатерина – Но родът на Ивана иска
1522
свобода, и за да я получи, трябва да
загуби спомена за един свой герой…
-От мен нищо няма да излезе, никога.
Ще остане в семейството ни…
-Убедена съм в това… - усмихна се
царицата.
След като войната на север мина в
полза на Русия, а флотът на Алексей
дрейфуваше на един хвърлей от
палатите на султана, за него остана само
шанса да излезе с минимални загуби.
Започна дълга кореспонденция с
австрийци и прусаци, с всеки възможен
съюзник, докато през това време
войските рядко се биеха.
1523
Преимуществото на Русия се
очертаваше като значително, което
започваше да влиза в противоречие с
интересите на другите съседи на
османлиите. Така те започнаха
демонстративно да се готвят за война, в
замяна на получени без нищо земи от
султана. Самият той се надяваше просто
да получи загубените вече територии
обратно и да излезе сух от блатото, в
което сам се намести.
Екатерина не би могла да воюва
едновременно с турци, австрийци и
прусаци, и също затъна в преговори.

1524
 А през това време един руски войник
градеше името си със златни букви не
просто във войната, в следващите
векове. Първом той, макар и не
главнокомандващ, съкруши полските
войски, бунтуващи се срещу лоялния на
Русия полски крал. След това укрепи
границата с Швеция. И точно когато
може би трябваше да получи почивка,
Екатерина сложи край на приказките и
дипломацията, и мина в ново
настъпление. Войната се пренесе на юг
от Дунава. А заедно с настъплението, с
чин генерал, непобедимият руски воин се
озова край Тутракан…
1525
 -Ти си най-добрият руски войник, който
съм виждал… - бе му казал Иван преди
няколко години, когато се бяха
запознали.
-По-добър от орлите? – попита
усмихвайки се войникът.
-Ти си най-добрият войник, те са и в
политиката. – отвърна Иван и добави –
На бойното поле не съм виждал по-
добър от теб, сигурен съм, че би надвил
и братята Орлови.
Онзи само скромно сведе поглед.
Макар да бе по чин над Ивана, той
знаеше, че в цялата руска армия никой
не би могъл да се мери с него. Мълвата
1526
за този българин, станал вече руснак, се
носеше. Но никой така и не разбра от
къде идваше всичко и кой беше този
човек. Затова думите на Ивана бяха
висока оценка за един офицер, чието
семейство винаги се бе стремяло към
военно признание, но все още не го бе
получило достойно. Въпреки честната
служба на мнозина от него.
Пък и Иван бе твърде доверен на
братята Орлови и на самата царица,
които управляваха Русия. Чинове и титли
нямаха значение, когато работата
опреше до върховната власт.

1527
 -Колко съм добър аз, и колко си добър
ти, ще се види още преди да са минали
десет години… - отвърна войникът –
Няма как до тогава да не ни изпитат в
истинска война. – изтъкна той
неизбежния цикъл на обществено
развитие в осемнасетия век.
-Това е сигурно… - бе отвърнал Иван.
А Велко бе получил едно писмо:
„Братко Велко,
Пиша ти, за да уведомя Задругата за
едно от ония неща, които винаги са ни
учели да наблюдаваме и докладваме. Та
намерих в руската армия един
изключително способен офицер. Много
1528
е умен, прозорлив и смел едновременно.
Сближих се с него да го проуча. И
веднъж при един традиционен руски
запой, научих много интересно нещо от
него. Той разполага с някакъв китайски
ръкопис, който е частично преведен.
Някакъв военен трактат. И го изучава
внимателно. Макар другите офицери
да пренебрегват това, той е
последователен да проучи и това. След
като станахме по-близки, той ми го
показа. Макар да не разбирам китайския
език, веднага разпознах няколко водещи
йероглифа, които съм виждал и друг
път. Прочетох и превода, който не е
1529
пълен. И съм сигурен – този човек
разполага с препис на същото онова
учение, което на нас ни се преподава
като монаси-воини. Това е древната
военна мъдрост на старите българи,
която е разпространена и на други
места. Не знам как се е сдобил с
ръкописа, нито кой му го превежда.
Очевидно има проблеми с превода,
защото не може да го направи целия.
Но той се учи поне донякъде, от най-
висшето военно изкуство,
съществувало в човешката история. И
тъй като е много умен, бързо напредва.
Работа на Задругата винаги е била и
1530
да следи как се разпространяват тези
важни видове познание. Затова те
осведомявам, и очаквам препоръки
какво да правя…
Твой верен брат и винаги българин…
Иван“
А отговорът, който самият Иван получи
малко по-късно от Задругата, бе кратък и
разумен:
„Братко Иване,
Ако този руски офицер е толкова
отдаден на военната професия, и ако
има достъп до нашето познание, то
нищо не може да го спре да го усвои.
Русия ни е приятелка, това за нас не би
1531
било лошо. Твоята задача е да
помогнеш на този човек да научи онова,
което иска, и което може с наличния
частичен превод, но без да му даваш
нещо повече. Само това, което би
научил и сам. Но нека го научи от теб,
защото така ще ти е благодарен и ще
вярва, че ти си му помогнал. Това е най-
доброто, което можем да сторим сега.
Иначе Задругата знае за този
китайски ръкопис и го наблюдава още
откакто за пръв път го открихме
преди години. Явно той вече влиза в
истинска употреба…
Брат Велко…“
1532
 Така няколко години преди тази
съдбоносна война, руският полковник
Суворов получи много и полезни уроци
от българина на руска служба Иван. И с
негова помощ разбра всичко, що бе
преведено от този странен китайски
документ. Дотолкова бе заинтригуван от
източната мъдрост, че усилено започна
да търси преводач за останалото.
В лето Господне хиляда седемстотин
седемдесет и трето, прославеният
полковник и бригадир Суворов, с
генералски чин вече, превзе Тутракан и
заграби толкова турско злато, че
войниците започнаха да го раздават с
1533
пълни шепи на населението. Подир това
глупави руски военачалници оставиха
града на турците и ония се укрепиха пак
в него. И отново генерал Суворов го
превзе, при това с войски многократно
по-малочислени от султанските. За което
получи орден лично от царицата.
Малко подир това, генералът отби
последния опит на Падишаха да направи
нещо на бойното поле, като разби
турската армия при Хърсово и
Козлуджа…
Тези бляскави победи сложиха точка
на безкрайната война на мудни руски и
турски военачалници и написаха нова
1534
история на военното дело, която съвсем
скоро щяха да изучат и приложат и други
малко повече на Запад, за да станат на
свой ред легенди.
Но за първата Екатеринина голяма
война, това бе успешния и финален
триумф. След Суворовите битки,
султанът се предаде и в Кючук-
Канайрджа, на територията на самата
България, бе сключен мирен договор.
Русия получи цялото северно Черно
море и правото да има флот. Кримското
ханство бе отделено от Османската
държава и стана васално на Русия. А
руският цар получи правото да се
1535
застъпва и закриля всички православни
християни под властта на Падишаха.
Като първо застъпване, хиляди
разбунтували се гърци, българи и сърби,
получиха възможност да напуснат без
наказание султанските земи, и да се
преселят в православната си
закрилница.
Победата бе пълна и след това лето
хиляда седемстотин седемдесет и
четвърто, самата Екатерина стана
абсолютно безспорна и до края на
живота си, царица на Русия. И никой
вече дори не помисляше за нея като за
регент и попечител на сина и.
1536
 Когато Задругата се събра, за да
обсъди края на войната, това бе най-
щастливият ден, откакто тайното
братство съществуваше. То изпита
гордост със себе си, с това че подтикна
към тази война, и с това че помогна там,
където никой не очакваше, и никой
никога нямаше да разбере, че се е
случило. С това, че наклони везните в
решаващи моменти, с което може би не
реши самата война, но я направи по-
бърза, и победата – по-голяма.
За пръв път, макар и само за миг,
Слънцето огря отново над страната на
Шишмана, и се видя ясната пътека,
1537
която щеше да доведе до свободата.
Подписването на мира насред България,
бе знамение. А в следващите години -
Русия в Крим бе на един хвърлей от
Варна и Добруджа. Руският владетел
като застъпник, направи от християните
нещо повече от обикновена рая и роби
на султана. Те бяха вече хора и
поданици, с права, които щяха да стават
все повече с всеки изминал ден.
Задругата разбра, че това ще бъде
важна подкрепа за процеса, започнал
вече в самата България. За делото на
Паисия и неговите наследници. За
възраждането и пробуждането на
1538
приспаната преди четири века
българщина. С будители отвътре, и
славянски закрилник отвън, българското
време се завръщаше…

1764

Леополд се чувстваше вече доста

уморен. Години наред обиколки из цяла
Европа и представления пред най-
видните аристократи и монархически
родове. Семейството му бе станало
известно, и донякъде – заможно.
Благородниците харесваха чудесата,
които им поднасяха двете малки деца, но
1539
често забавяха плащанията си. Музиката
в този осемнайсети век се ценеше с
променливо отношение, и на
обществото, и на управляващите.
Мнозина се интересуваха само от това
да се напият в кръчмата, а музиката бе
безплатен съпровод. А богатите
задоволяваха с нея собствената си
суета, опитвайки се да докажат сами на
себе си, че са нещо повече от бедните.
Илюзия, която все повече се стопяваше
под напора на времето и напредъка на
просветата. Леополд се чудеше кога ще
дойде време да си почине. Знаеше, че
уморява и децата. Но знаеше и, че те
1540
растат неудържимо бързо, и един ден
щеше да се загуби интересът към тях
като към деца. Щеше да им се наложи да
живеят като обикновени музиканти,
борещи се за своя хляб всеки ден и час.
От едната страна бе умората, а от друга
– неумолимият закон на времето.
В това състояние на духа той получи
доста интересно писмо:
„Уважаеми господин Моцарт,
Вашите прекрасни деца Волфганг и
Мари-Ан взеха сърцата и умовете на
Европа. Те са дар от Бога за човешкия
род, предстои им да дадат на хората
изкуство, каквото светът не е виждал.
1541
Бих искал да помогна на това чудо.
Поради тази причина ви каня на среща,
на едно усамотено място, до което ще
ви доведе моят слуга, който ви носи
това писмо. В знак на уверяване в
сериозните ми замисли, ви пращам
десет златни дуката. Те са подарък за
вас и за Божиите създания, които
отглеждате. Можете да ги задържите,
дори ако отклоните поканата ми. Но
ако дойдете, ще получите още
четиридесет дуката, в добавка към
онова, което ще дам на Волфганг и
Мари-Ан…
Ще ви очаквам с отворено сърце…
1542
 Един Ваш искрен приятел…“
Десет дуката бяха впечатляваща сума
просто за една покана. За някои от
изпълненията си, двете деца получаваха
по-малко от доста богати слушатели. А и
тези дни Мюнхен бе сравнително
спокоен град, нямаше причина да се
страхува от престъпници или от някакво
посегателство. Затова и срещата бе
уговорена. Леополд Моцарт – един
добър музикант, макар и непризнат
достатъчно, се озова заедно с двете си
много по-известни от него деца, на една
поляна насред гора, малко настрани от
града. Мястото бе тихо, отдалечено от
1543
пътя, много спокойно. Бяха само
тримата, заедно с мълчаливия си
придружител – слугата на онзи, що ги
покани. Снажен и силен млад мъж,
облечен в типичните германски дрехи, но
и заметнал всичко с голям плащ. Дали
криеше нещо отдолу, оръжие може би…
Подир малко време се появи и авторът
на писмото. Около петдесет годишен с
все още тъмна коса и лице, вдъхващо
доверие. Заедно с него бяха една жена
на около четиридесет, облечена скромно
и един монах на около трийсет в черно
расо. Такова носеха някои от
свещениците на източната църква, които
1544
идваха понякога от близките на юг земи
на султана. Сигурно беше сърбин,
помисли си Леополд.
Водачът първо извади кесията с
възнаграждението.
-Благодаря, че дойдохте, господин
Моцарт. Ето това е компенсацията за
времето, което ще ви загубим. – каза той
и подаде монетите на Леополд.
Онзи ги взе. Езикът на човека бе доста
добър немски, но личеше, че не е немец.
По текста на писмото това не можеше да
се определи, но изговорът определено го
издаваше.

1545
 -Благодаря ви, щедри господине. Мога
ли да знам кой сте, какво е името ви? –
отговори старият Моцарт.
Онзи се усмихна, и каза:
-Името ми няма значение, господин
Моцарт. Можете да ме наричате просто
Смирения. По-добре е да не го знаете,
защото единственото, за което ще ви
помоля, е за малко тайност. Не
съобщавайте никому за нашата среща,
нито за това, което ще направим. Засега
не е дошло времето да се откриват някои
неща, макар те да не са тайни сами по
себе си…

1546
 Леополд малко се смути и се уплаши.
Да не би да бе сгрешил, и да се бе
озовал в някакво престъпно начинание.
И с цялата си глупост – довел и децата
си.
Смирения усети съмненията му и
побърза да ги разсее:
-Не се страхувайте, господин Моцарт.
Нищо незаконно няма, нито ние сме
престъпници. Просто това, което ще
дадем на децата ви, считайте го за дар
от Господа-Бога, а не от нас. И не ни
разпитвайте. Един ден всичко ще се
разбере, но този ден още не е дошъл…

1547
 Моцарт погледна към децата. Погали
малкия Волфганг по главата. Това бяха
най-изключителните деца на света в този
момент. Може би ги превъзнасяше малко
повече като родител. Но те бяха оценени
от десетки хора на най-високо място,
които бяха чули изпълненията им. А
някои църковни служители дори бяха
започнали да мислят дали не са
ангелчета, пратени от Всевишния. И те
бяха съвсем малки – на осем и на десет
години. Какво ли бъдеще им
предстоеше…
Но този човек говореше за нещо, което
да им даде…
1548
 -Един баща е щастлив, когато някой
иска да помогне с нещо на децата му… -
каза Леополд – Но като изключим това
злато, което наистина много ще е
полезно на семейството ни, извън това
какво бихте могли вие да помогнете?
Тези деца за надарени от Господа
музиканти, те вече са по-добри от мен и
от почти всички творящи музика днес. От
тук насетне, само Бог може да им даде
нещо повече… - завърши бащата и бе
съвсем прав. Действително Волфганг и
Мари-Ан бяха взели всичко, което светът
можеше да им даде. Бяха се срещнали
дори някои от най-изтъкнатите
1549
музикални учители, а имаше уверения,
че при следващото им пътуване до
Лондон, ще се видят със сина на самия
Йохан Бах в Лондон. Какво ли точно
можеше този странник, със странно име,
да даде…
-Аз лично, аз смирено, нищо не мога
да дам. – каза Смирения – Но съм довел
тези двама, които могат. – и посочи
жената и свещеника.
Леополд ги погледна, не разбираше
много какво се случва, но бе
заинтригуван.
-Някои свещеници пеят добре. – каза
той – Но ние вече сме виждали най-
1550
добрите. А тази дама, ако е оперна
певица, да призная не съм я виждал.
Значи не е от известните…
Странникът отговори уверено:
-Сигурен съм, че ще си промените
мнението много скоро, господин Моцарт.
Не сте видели всичко най-добро на
света. Светът е пълен с красиви неща,
които понякога остават скрити…
След това изрече нещо на непознат
език. Приличаше на славянски. Това
затвърди подозрението, че са сърби.
Явно жената и свещеникът не разбираха
немски.

1551
 -Сега тя ще ви изпее нещо. Ще е на
нейния език, защото не знае друг… - каза
Смирения и кимна към жената.
Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти.
Явно трябваше да го впечатли още с
първите звуци, и затова се подготви
добре, разбра Леополд. Но
разсъжденията му бяха прекъснати и
мигновено изгубени само след миг…
Малкият Волфганг сякаш изпадна в
приказка. За пръв път в живота си, който
не бе дълъг, но бе целият изпълнен с
музика, той чу нещо, което да го зарадва
така, както го радваше собственото му
свирене. Недостижим за времето си
1552
музикален ангел, той страдаше от
самотата, никой друг, освен него самия,
да не може да роди музика, която да
докосне душата му. Това бе самотата на
изключителността. Радваш другите,
доставяш им върховна наслада, но нищо
по-малко от това не би могло да достави
радост на самия теб. Като
самодостатъчно дете-чудо, Волфганг
вече започваше да свиква, че така ще е
през целия му живот.
Но не и днес.
Във всичките си обиколки из Европа,
макар и много малък, той вече бе чул
всякакви изпълнения. Всякакви гласове,
1553
всякакви певци и певици. Но това до
момента го нямаше. Не разбираше нищо
от текста на песента, тя бе на някакъв
непонятен език. Но гласът бе Божествен,
и музиката сякаш слязла от самия Рай.
За пръв път в живота си, и за последен
за оставащите му години, младият
Моцарт видя нещо, към което да може и
иска да се стреми. Изпадна в захлас. И
той, и по-голямата му сестра, и баща
му…
-Всъщност, това е тъжна песен. – каза
странникът, когато жената свърши – Пее
се за изгубената любов, убита от зъл
тиранин. Убил годеника на едно момиче,
1554
а после то, за да не бъде отвлечено в
робство, се хвърлило в морето…
Семейство Моцарт излязоха от
захласа, и започнаха да се опомнят.
Леополд разбра за тъжното съдържание,
но не това бе в главата му в момента. И
до сега бе чувал изключителна музика,
съставена от мъката на хората. Но не бе
чувал такава музика. А той бе музикант,
добър музикант. И това бе най-важното.
-От къде е тази песен? От къде е тази
жена? – попита той – Тя би могла да
обикаля с мен из Европа, и да събира
признанието на всички, така както го
правим ние…
1555
 Смирения отново се усмихна:
-Не е важно от къде е. И няма да
обикаля из Европа. Тя си има семейство
и четири деца. Трудно я доведох дори за
малко тук.
-Но как е възможно такъв талант,
такъв глас, да останат тайни? Как никой
не е разбрал за нея… - попита старият
Моцарт.
Онзи отговори подир няколко мига:
-Всъщност, те не са тайни. Стотици
хора знаят за нея и са я чували. Пее им
месеци наред на полето, по време на
жътвата. Пее, докато жъне… - обясни
Смирения.
1556
 -Пее, докато жъне? Тази жена
обикновена земеделка ли е? Селянка?
-Пее, докато жъне, господин Моцарт. И
не е сама. Има още като нея в селото и,
и хиляди като нея в цялата нейна
страна…
-Това ли слушат жетварите, селяните,
работниците, докато са на полето? –
попита изумен Леополд.
-Това слушат… - отвърна странникът.
Леополд загуби реда в мислите си за
малко. Светът се преобръщаше. Бе
обиколил цяла Европа и знаеше каква
музика радва ушите на крале,
императори и папи. И изведнъж –
1557
земеделците на някакво незнайно място,
докато работят, им пеят недостижими
ангелски гласове, каквито никой крал не
бе чул никога.
-Това е като приказка от Изтока,
господине… - каза Леополд – Такъв глас,
такова изящество, такива тонове. Тази
жена може да изпее всяка една опера,
която съществува. Но не съм сигурен
дали оперните певици, които съм
слушал, могат да изпеят нейната песен
така…
-Именно това е причината да се
срещнем, господин Моцарт. – каза
Смирения – Ние искаме да ви покажем
1558
най-доброто от музиката, което имаме, и
да използваме божествения дар на
децата ви, за да се запомни. От векове
тази музика оцелява по нашите земи, и
се предава от майка на дъщеря. Нашите
орачи и копачи под тези звуци се справят
с тежкото си ежедневие. Но до сега тази
музика не е записвана, а искаме това да
стане. До сега не бяхме виждали толкова
способни музиканти като Волфганг и
Мари-Ан. Мислим, че те са първите,
които могат да разберат музиката ни, да
усетят душата и, и да я запишат. А в
замяна – ще ги научим на най-доброто,
което знаем…
1559
 На осем години Волфганг вече бе
започнал да композира. Баща му бе
изумен от уменията му бързо да събира
тоновете и да прави едно цяло.
Изключителният му ум можеше с едно
единствено изслушване на каквото и да
било произведение, да го запомни, и
после да го изсвири. Всъщност, той
вероятно вече бе запомнил мелодията
на тази мистериозна песен…
-Татко, тази жена е магьосница. Не
съм виждал като нея друга… - каза
детето и се сгуши от дясно на Леополд.
Бащата разбра, че синът му е получил
нещо, което винаги е желал, и което
1560
никога самият той не би могъл да му
дари. Подарък в музика…
-Как е възможно всичко това? –
продължи да се пита той – Говорите ми
очевидно за някакъв вид народно пеене.
Изучил съм фолклора на толкова народи
из Европа. Такова нещо няма никъде.
Никой фолклор не задминава сериозното
композиране на музика…
Смирения приседна на един камък и
каза:
-Не съм музикант, не знам. Но сигурно
е така, защото това е единственото,
което народът може да прави. Като
излезе на полето, под жаркото слънце, и
1561
няма какво друго да прави, освен да пее.
И от векове е така. От векове жените, а
понякога и мъжете, пеят додето работят.
И най-добрите певици, са най-желани за
снахи. Без да изучава музикалното
изкуство, народът е създал върхово
изкуство. Сам така – от майка на
дъщеря, от сеитба на жътва…
-Татко, ако запиша тази песен, после
няма да има кой да я изпее при нас… -
каза младият Волфганг.
-Синът ми е прав, страннико. Можем
да запишем песните ви. Но кой ще може
да ги изпълни? При нас няма такива

1562
гласове, и кой ли знае кога ще има… -
каза Леополд.
-Времената се менят, господин
Моцарт. Може би един ден народът ми, и
тези девици, които сега пеят на орачите,
може би един ден ще имат друга съдба.
Може би и ние ще имаме опери и
концерти. И тогава записаното от вас ще
може да се изпее по най-добрия начин.
Така, както сега вие го чувате… -
отвърна Смирения.
-Кога ли ще дойде този ден… -
продължи да се пита Леополд…
А странникът използва момента и
добави:
1563
 -Трябва да ви покажа и нашето
църковно пеене. То не е народен
фолклор, останало е чисто от преди
векове. Но се пее от същите тези
гласове, които са се развили на полето и
под жаркото слънце. И там много неща
можем да ви покажем…
Последва дълбоко, безпогрешно и
отново почти мистериозно изпълнение –
този път на свещеника. Волфганг и
Мари-Ан отново се прехласнаха.
Момчето запомни всичко в
неподражаемото си съзнание.
-Ние не искаме да записвате това от
наше име. Нито да казвате кои сме… -
1564
каза след хоровата песен Смирения –
Ние искаме само да запишете
съдържанието. А после можете да го
вградите във всичко, което ще сътворите
през живота си. Важно е да го чуете, да
го разберете. И както намерите за добре,
да го съхраните в това, що предстои
светът да получи от вас…
Леополд все още не разбираше тази
логика:
-Но защо да не го запишем като
фолклор, като музиката на този или онзи
народ. Нека светът знае за вас… - каза
той.

1565
 -Още не е дошло времето да обявим,
че орачи и копачи са задминали в
изкуството вашите майстори. Това може
да се обърне срещу нас, да предизвика
завист… - каза странникът – Ние не сме
суетни, ние искаме само това, дето Бог е
дал на нас, да се съхрани за всички
люде по света. И нека го направи този,
комуто Бог е дал способността да го
направи… - погледът му падна върху
момчето, и накрая завърши – А един ден,
сигурен съм, Бог ще позволи и на нашия
народ да излезе от сянката. И тогава
най-добре ще изпълнят музиката на
семейство Моцарт, ония дето тази
1566
музика е била с поколения в душите
им…
Леополд нямаше какво да каже
повече. В следващите три седмици
отмени всички други дела, и дори
изпусна малко пари. Но Волфганг и
Мари-Ан се учеха от самия извор на
неземна музикална красота, създадена
сякаш точно заради тях…

16.Тринайсетият дух

Дали очаквано или неочаквано, дали

рано или късно, краят на човешкия живот
идваше и поставяше всекиму въпроса
1567
„защо живя“, „какво направи“, „струваше
ли си“, „пропусна ли шанса си“. На
петдесет и една във век, в който средно
хората живееха между четиридесет и
петдесет години, може би не бе рано. Но
може би Господ би могъл да отпусне още
малко, защото всяко малко в този живот
се превръщаше в много за един народ.
Но пък дали не бе отпускал вече много
пъти по малко. Паисий съжаляваше
единствено, че не успя да стигне до
Света гора, на където беше тръгнал. Да
поеме пътя си от това свято за всеки
християнин място, където туптяха
сърцата на всички православни народи.
1568
Да види за последно братята си, да им
завещае това, що той бе сторил, да види
някой млад монах, такъв като Тихона,
когато го видя първом, и този монах да
напълни мислите му с надежда отново…
Младостта сменя старостта, за да се
движи светът, той трябва да е винаги
млад. Разбираше това Паисий и бе
съвсем готов. Това да си готов в този
момент, всъщност много малко хора
наистина го постигаха. Повечето не
разбираха неизбежността, някои
страдаха, други се гневяха, а трети
просто отхвърляха дори това до
последния си миг…
1569
 Вратата се открехна. Но не влезе нито
ханджията, нито работливата му съпруга,
която толкова много се опитва да
излекува отиващия си монах. Като
разбра, че иде краят му, и няма да
напусне този хан, Паисий им завеща
всичко, което носи, само ги помоли да
върнат ръкописа му в Зографа. Дори цял
месец да изкараше в агония, нямаше
ханджията да загуби, нямаше да остави
дълг таксидиотът.
Но не беше ханджията. Беше един
друг монах… При това по-стар от него
самия. Паисий не го бе виждал никога.

1570
Дали ханджията не му доведе поп за
последна изповед…
-Кой друг, освен самата Смърт идва на
гости на човек като мен? – попита
човекът в постелята.
-За теб скоро започва нов живот,
братко Паисие. Нов и много по-
величествен, какъвто заслужава всеки
свят човек… - отвърна онзи.
-Човешките думи и Божията оценка
често се разминават. Никой от нас не
знае всичко що е вършил, дали е било
праведно наистина…
-Така е, братко. Така е. Само Господ
знае истинската истина. Но хората
1571
вярват, че някои дето правят някои
неща, те са по-достойни като се изправят
пред Господа. И ти, братко, знаеш и сам,
ако и да си скромен, че точно такива
неща си правил цял живот…
-Не мога да кажа нищо сам за себе си,
би било срамно и нечестиво…
-Няма и нужда да казваш, Той вижда
всичко…
Паисий се размърда малко, лежането
убиваше повече от всичко друго, особено
човека, който знаеше, че не може да
стане. Придърпа завивката. Не беше
студено чак толкова, но треската
правеше и в топлото време да зъзнеш.
1572
 -Кой си ти, братко, защо си дошъл да
ме изпратиш, мен, който дори не те
познавам…
-Аз те познавам, това е по-важното…
-Да, знам, много хора ме познават
вече. Но само ти си тук, и това буди у
мен чудене…
Монахът приседна до леглото и каза:
-Името ми е Викентий. Служа на
Светата Църква Българска, от петдесет
години. Бях монах като теб, после се
върнах в хорските дела, сега пак съм
монах…

1573
 -Викентий – мнозина носят това име.
Светата Църква е на Христа, тя не е
българска, братко…
-Църквата е на Христа, от него
започва, но за българите църквата е
една. Българска. Аз, ти, и другите като
нас, и нашият народ.
-От векове българите не знаят
Църквата като своя. Отчуждиха се от
нея, от гърците, от златолюбието на
клира…
-Златото е способно да убие всяка
идея. Особено като е в ръцете на такива
дето много го обичат, като гърците. Но
Българската църква никога не е
1574
изчезвала. Тя само не се е виждала. И
аз, и ти, и другите, и служим вярно. А
такива като теб правят служба, равна на
тази на сто други…
Този стар монах очевидно мислеше
точно като Паисий, което стопли
умиращото сърце.
-Къде си служил, братко…
-На много места, по едно време дори
носих най-тежката служба в Рила…
-В Рила? Рилската света обител? Най-
българският от всички български
манастири в цялата история на този
народ…
-В Рила. Най-тежката служба…
1575
 Викентий. Рила. Паисий взе да се
досеща. Да се досеща за един много
странен случай преди толкова години.
Имаше един игумен в Рила, който
изненада братята си като в една нощ ги
напусна. Игумените искаха да служат до
живот. И повечето го правеха. Много
накрая можеха да се оттеглят, като
загубят сили. Но имаше един игумен в
Рила, който изведнъж напусна. Оставил
бе на вратата на килията си само едно
забито с нож кратко писмо:
„Братя мои, Господ ме призова на по-
важна служба в полза на вярата.

1576
Надявам се един ден да ме върне
отново сред вас…“
Първоначално монасите се объркаха.
Неколцина хукнаха към съкровищницата,
съмнявайки се, че игуменът е откраднал
златото и е избягал. Бе се случвало в
миналото, макар и доста рядко в
български манастири, а повече в други.
Но в ковчежето намериха не по-малко, а
повече злато. Игуменът бе хвърлил там
и една кесия, с очевидно собствени пари.
Всичко бе като по книгите, с изключение
на тази кесия. Манастирът избра нов
игумен, а тази странна случка се разнесе
из цялата църковна общност дори на
1577
няколко дни път с кон. Този непонятен
игумен се казваше именно Викентий…
-Нима това си ти, братко? Изчезналия
игумен на Рила?
-Вече не съм чак толкова изчезнал.
Завръщах се в последните години,
черпих от силата на планината, що
царства над полуострова. Просто не
исках да се разчува…
-Планината що царства… Ако те чуят
гърците… - усмихнато каза Паисий.
-От векове се знае, че Рила е
царицата. Гърците винаги превъзнасят
своето, но който търси истината, я

1578
намира. Никой не е по-високо от Рила в
Балканските земи.
-Така е, и аз съм го чувал, и ми се
струва да е вярно…
-Вярно е. Всъщност, още от самите
гърци… Ония по-предните, древните,
елините, още те са го измерили.
Планината на Зевс е по-ниско от Рила
планина…
-И най-достойният игумен на тази
планина, се появи при клетия Паисий в
последните му мигове…
-Ще ползвам твоите слова, Паисие.
Най-достоен кой е, знае само онзи там

1579
горе. И ти ще разбереш истината преди
мен…
-Но ако ти си онзи Викентий, дето
изчезнал в една нощ, и дарил дори
скромните си монети на манастира, ако
си ти, това е странен и голям дар на
Господа за мен. Точно ти да ме изпратиш
за последно…
-Същия е този Викентий. Но вервай
ми, брате, по-добро би било ти да
изпратиш мен, а не аз теб. Онзи
Викентий е нищо, сравнен с това, което
твоят живот постигна…

1580
 -Да, моят живот. Той бе всякакъв, кой
ли знае щастлив ли беше, или не. Обаче
едно знам – не беше празен…
-Това е най-изпълнения живот на
българин от триста или четиристотин
години насам…
-И все пак, братко, прости
любопитството ми, но никой така и не
разбра защо ти избяга от Рила, какво се
случи, коя бе работата, дето бе написал,
че Господ ти е възложил. Сигурно е
странно умиращ да пита за това. Но
твоето дело остава голяма загадка и до
ден днешен. А бих казал – светостта му
и честността му, вдъхновяваха и мен. Да
1581
вярвам какви българи има, каква святост
расте в тоя народ… Та ще разбере ли
умиращият онова, що толкова хора се
чудят. Мога ти обеща най-доброто –
никому не ще разкажа, каквато и тайна
да е това…
Викентий се усмихна и каза:
-Все пак на Господа разкажи, и го
направи с добри слова…
И Паисий се усмихна и каза:
-Това обещавам от сърце…
Викентий стана, направи няколко
стъпки напред назад, чудеше се май от
къде да започне. Накрая рече:

1582
 -Братко, аз съм тук точно, за да ти
кажа какво правих, след като забих ножа
о вратата. Ама това е само малко от
нещата дето искам да ти кажа. Тук съм,
братко, за да ти дам една награда, която
цял живот си заслужавал…
-Награда? Сега? Какво би
интересувало един мъртвец?
Монахът задържа малко отговора си,
направи още няколко движения и каза:
-Един умиращ би бил щастлив да
узнае, преди да умре, нещо което ще
направи живота му умножен по сто, по
хиляда, по колкото иска…

1583
 -Искаш да ми кажеш нещо, братко?
Нещо важно, дето ще съм радостен да
узная, и дето никой не трябва да знае.
Само ти, аз, и Господ-Бог…
-Има неща, братко, които малцина са
избрани да знаят. Така е по-добре за
всички. И ние много страдахме, че ти не
можеш да узнаеш…
-Щом така е било по-добре, нека да не
съм знаел… - отвърна Паисий.
Викентий се замисли, чудеше се от
къде да започне. Умиращият щеше да
научи всичко за Задругата, или поне
всичко, за което би могъл да попита. Но
от къде да започне…
1584
 -Помниш ли преподобната Евдокия,
Паисие…
-Помня, разбира се, как няма да
запомня онова, що завърши Историята
ми. Помня и Евдокия и царската
грамота…
-Ние, братко, ти помогнахме да
завършиш Историята. Евдокия и преписа
от грамотата ние ги сложихме в онзи
манастир, след като разбрахме, че ще
ходиш там да ровиш…
-Вие, ти ли Викентие? Кои сте тези
„Вие“…
-Помисли, Паисие, какво би казал, ако
България днес беше жива, и
1585
процъфтяваща, каквато е била, и
описана в Историята ти?
-Знам ли, тогава със сигурност
Историята нямаше да е нужна… -
отвърна Паисий.
-Имаш способността да се смееш дори
на смъртно легло. – каза Викентий – Но
България, Паисие, не е умряла. Тя е
заспала…
-Знам го това. То не е тайна. Нали, за
да пробудя народа, взех да пиша…
-България е заспала, Паисие. Но не
поради робството и не защото е
покорена. Тя е приспана от своя
последен цар. Приспана цялата, без
1586
един много малък отрязък. Този отрязък
сме „Ние“…
-Последният цар?
-Да, цар Иван Шишман. Последният
цар на Търново…
-Какво би могъл да направи той
тогава? Всичко е било решено. Скарани
балкански народи, скарани боляри,
могъщи турци…
-О, има и още много други злини
тогава, Паисие. Чумата и обезлюдените
села, отвличанията на момчета за
еничари, та дори доброволното
минаване на мнозина наши към
поганската вяра. Много повече злини са
1587
били във времето на Шишмана, и ти
право питаш, какво е могъл да направи…
Но могъл е, оказва се, че е могъл. И го е
направил…
-Вие?
-Всъщност, името ни е „Задругата“.
Така се наричаме. Това е тайно
братство, създадено в последните
години на Търновското царство. Шишман
е събрал всяка пара, която може, всеки
силен воин, оцелял от войните, всеки
честен свещеник или монах. Събрал и
всичко това и е създал тайно братство,
което да пренесе българското през
вековете.
1588
 -Тайно братство? Създадено от
Шишмана…
-И не само тайно, но и много добро и
успешно. Във вековете набирало сила и
ставало все по-могъщо. Днес Задругата
е хиляда пъти по-силна от това, което е
създал Шишман…
-И това сте „Вие“…
-Това сме Ние. Това е Задругата.
Имаме стотици хиляди грошове
богатство днес. Работим с хиляди
изпитани многократно българи. Имаме
вече свои хора дори в Цариград, дори до
везири сме стигали да са с нас, ако и без
да го подозират. Има една тайна
1589
България, която закриля българския
народ вече близо четири века.
-Цялото робство? Нима винаги сте
били тук?
-Винаги и тайно. Това е най-важното.
Винаги и тайно сме работели за времето,
когато тайните ще свършат…
-И защо едва сега ми казваш това?
Нима не можех да съм ви полезен по-
рано?
-Повярвай, Паисие, много страдахме и
ние, че не можем да ти се разкрием. Но
Задругата се опира на тайното. Всеки,
който разбере за нея, преди това е
изпитан многократно. А като ние
1590
разбрахме за теб, и твоята История, вече
беше късно за теб да те подлагаме на
изпитания. Затова не можехме да те
запознаем с истината. Но вервай ни,
винаги сме били до теб. И сме ти
помагали. Тихон е един от нас, той бе
нашата сянка край делото ти…
-Тихон?
-Да, младият монах, който вече доста
години служи вярно на България и
Задругата…
-Може би трябваше за започна да
пиша Историята по-рано… - усмихна се
до някъде горчиво Паисий. В съзнанието
му нахлуваше нещо ново, непознато,
1591
величествено, самите му надежди се
реализираха. И го бе пропуснал, не
защото бе недостоен, а защото нямаше
време…
-Господ знае най-добре кога е
трябвало да се напише Историята… -
отвърна мъдро Викентий.
-Разкажи ми повече. Колкото живот ми
е останал, нека знам повече…
-Ами нали с Евдокия започнахме. Та
да знаеш, най-голямото богатство на
Задругата, е всичката книжнина, що ни е
оставена от Старите Царства. Имаме
много повече документи, отколкото ти
някога си видял. Знаем цялата история.
1592
И ти дадохме един лист, дето ти
трябваше…
-Знаели сте винаги цялата история?
Това, което аз написах? Тогава защо…?
-Всъщност, твоята история не е
съвсем точна. Но е нормално да е така.
Ти я събра по героичен начин, който
малцина в самата Задруга са правили
някога. Ти я събра, а ние само
помогнахме с последните слова…
-Но защо, защо трябваше аз да я
пиша, като винаги сте я знаели?
Тук Викентий отново задържа отговора
си. Той бе важен:

1593
 -Защото, Паисие, въпреки цялата си
сила, история, злато и въпреки всичките
си успехи, и Задругата не е съвършена.
Винаги сме знаели, че един ден ще
трябва да напишем История на Стара
България. Но никога този въпрос не е
поставян сериозно. Почти четири века
следваме завета на Шишмана за тайност
и закрила. Никой от нас не знаеше кога
трябва да започне пробудата на
Българите. И затова тя започна сама. От
самите българи. От един българин. От
теб…
-Аз съм изпреварил Задругата?

1594
 -О, не братко. Ти направи това, което
Задругата не би могла да направи. Ти
взе решението, ти бе народната воля
промяната да започне. Ти бе
знамението. Явно така е трябвало да
стане, може и Основателят именно това
да е замислял, като ни е възложил
толкова тайност. Може да я е възложил,
именно за да не стане Задругата никога
първи будител. За да дойде пробудата,
когато народът сам реши…
-И казвате, Историята ми е непълна,
неточна…
-Историята ти е съвършена за
работата, която си и възложил. Ще има
1595
други истории, други буквари, други
книги. Все по-точни ще бъдат. Но твоята
ще е началото, от което ще тръгва
всичко…
-Но защо, защо поне не ми помогнахте
да я направя по-добра?
-Не бихме могли да направим нищо
повече, без да разкрием Задругата. Без
да разкрием документите. И в други дела
е трябвало да се ограничаваме, и преди
е било така, и в бъдеще ще е така…
-Тихон, Задруга, ето къде е изчезнал
игуменът на Рила…
-Всъщност, това бе и името ми сред
братята – Игумена. Когато ми бе
1596
разкрита Задругата и трябваше да вляза
в нея, разбрах че трябва да оставя
манастира. А по-късно, дори станах един
от дванайсетте братя на самия връх.
Това е многократно по-голяма тежест от
Рилския манастир. И товари с много
повече грехове…
-Дванайсетте братя?
-Това, братко Паисие, е най-строгата
тайна на Задругата. Дори хората вътре
не я знаят. Само дванайсетте братя
знаят за дванайсетте братя. Всеки друг
мисли съответния брат, който му е
старши, за върховен господар на
Задругата. Но не е така. Задругата се
1597
състои от дванайсет по-малки Задруги,
като само върховните братя знаят за
истинския и размер. Реално никой друг
не подозира, че тя е приблизително
дванайсет пъти по-голяма, от това що
вижда…
-Хиляди хора в Задругата? И само
дванайсет знаят пълната истина?
-Не е ли бил съвършен умът на
Основателя?
-Сега с мен, явно тринайсет вече
знаят…
-Да, за колкото ти е останало, ти
ставаш тринайсетият брат на Задругата.

1598
Реших, че трябва да узнаеш всичко,
преди да се изправиш пред Бога…
-За да не ме изненада той като ми
разкаже за вас…
-Очевидно и за това…
Тук Паисий се усмихна и каза:
-По-право е да ме наречеш
„тринайсетия дух“. Защото скоро ще съм
само дух. Тринайсетият дух на
Задругата…
Това не можа да не предизвика
усмивка и у Игумена.
-Кои са другите единайсет? Аз
познавам ли някого? – попита Паисий.

1599
 -Всъщност, братко, и аз не ги
познавам. Срещаме се тайно в една
пещера и всички покрити с роби.
Разговаряме шепнешком, за да не си
познаваме един на друг гласовете. Аз
познавам само един от братята сега –
моят наследник – Велко, който в
Задругата е известен като Везиря…
-Ти не си в Задругата вече?
-Идва време, в което всеки брат
следва да намери своя наследник. Аз
наистина не съм в Задругата вече. Велко
е на мое място. Но за Задругата, ние сме
един и същи брат. Брат Игумена, а сега
Везиря. Броя себе си и Велко за едно,
1600
затова броя до дванайсет. А ти ставаш
тринайсетият – защото не заменяш
никой и никой не те заменя. Защото си
нов и сам…
-Това е изключително тайно. Огромна
Задруга, която дори не познава себе си.
Никой не знае всичко за нея. Дванайсет
братя, които дори не си знаят имената и
кои са… - не можеше да скрие
неописуемата си изненада Паисий.
-Изненадва ли те, че толкова векове
успяхме под носа на султана, и се
разраснахме?
-Каква е целта на Задругата? Крайната
цел? Свободата на България?
1601
 -Очевидно да. Но най-важната цел е
съхранението на българския народ.
Разбери, братко, в края на
четиринайсетия век сме били пред пълно
унищожение. Цяло чудо е, че не сме
изчезнали. Съхранение и разрастване.
Това е важната ни вековна цел. Само
крайната цел, последният щрих ще бъде
свободата. Преди това трябват много
други неща. Които ние вършим…
-Ако съдим по думите ти, доста добре
сте успели. Щом сте хиляда пъти по-
големи вече…
-Не това е толкова важното, Паисие.
По-важното е друго. Българският народ е
1602
четири-пет пъти по-голям от при
поробването. Не само оцеля. Той се
разрасна и зае нови земи. По-голямата
част от Балканите се владее от
българите. От трудолюбивия, морален и
мачкан роб. Насред робството, ние
превзехме Балканските владения на
Падишаха. И продължаваме да растем…
-Това е големият успех на Задругата…
-Да, това е големият успех. Размерът
на самата Задруга е само нещо, по което
да мерим работата си. Но важният
резултат е този…
-И какво направихте като разбрахте за
Историята?
1603
 -О, повярвай ми, братко, трудно
решение беше. Дошло ли е времето,
тръгваме ли на промяна от приспиване
на пробуждане. На най-голямата
промяна. Трудно ни беше. Но накрая
бяхме твърдо зад теб. Във всичко, във
всяка крачка…
-Може би ви дължа благодарност…
-По-право е ние да ти дължим
благодарност…
Викентий отново приседна. Паисий се
размърда в последната си постеля.
-Кажи на умиращия, Викентие, кое е
най-трудното, което направихте в тия

1604
години? Кое е най-големия успех на
вашата Задруга?
-Мисля, че не е редно да я наричаш,
че е наша, Паисие. Ти си тринайсетият
брат. Или тринайсетият дух. То е все
едно. Но и ти си от Задругата вече…
-Добре, братко, кажи на тринайсетия,
дето трябва да знае всичко, като всеки
брат, но нищо не знае, кажи ми кое е
най-трудното, къде най-голяма победа
постигнахте…
Игумена се замисли за малко. Този
въпрос можеше да има много и различни
отговори. Но само един категоричен…

1605
 -Най-големият ни успех, Паисие, е
нещо дето никога няма да се оцени като
такова. Най-големият ни успех никой
никога няма да го разбере, че ние го
сторихме, а ще бъде приписан като грях
на народа. Като срам и грях…
-Срам и грях? Направили сте нещо,
което е срамно и позорно? Нима това
може да е успех, а не е грешка или нещо
друго…
-Успех е, братко Паисие. Успех е. Но
нито историята, нито народът навлизат в
дълбочината на нещата. Малцина
изобщо ще се замислят, а още по-малко
ще ни разберат. Но ние сме убедени, че
1606
е успех. Така го е замислил Шишман
още, и векове наред сме го мислили,
докато сме го правели. Успех е, но няма
да бъде разбран. Точно както не го
разбират и днес враговете ни. И затова
се случва, въпреки тях…
-Кое е това, което не виждат враговете
ни, и няма да видят и далечните ни
внуци, дори тия в свободна България?
-Това, братко, е онова дето ни е
спасило. Изглежда презрително, но ни е
спасило, и ни е спечелило време. Обаче
ти ме пита за най-трудното. И аз ти
казвам то е най-трудното… Това, братко,
е преклонената глава, успиването на
1607
народа, успиването на лъва, за да стане
така неуязвим за ятагана…
-Успиването, преклонената глава?
Подиграват ни се и турци, и гърци, и
дори сърбите, всички ни презират,
заради това. Наричат ни „рая“ и „гяури“.
Аз от ярост за това плачевно и
незаслужено положение, написах
Историята… - каза Паисий.
-Виждаш ли, дори ти – мъдрецът, не
разбираш напълно. Ти, който обърна
целта на Задругата. Ти, за който
съжаляваме, че не можа да ни станеш
брат отдавна. Дори ти не разбираш

1608
всичко. Разбираш ли сега, колко дълбок
е промисълът на Шишмана…
-Обясни ми…
-През четиринайсетия век сме били
обречени, братко. На един българин,
десет турци. Без да броим другите
врагове. Стотици битки сме водили. И не
само ние. И сърбите, и хърватите, дори
гърците. Безброй победи имаме. Но сме
били обречени изначално. Защото,
братко, султанът е можел след всяка
загуба, на следващата година да прати
нова войска. А при нас всяка битка е
била изтощителна и е можела да е
последна. Не е имал шанс лъвът тогава
1609
да победи. А лъвовете, които не могат да
побеждават, те умират…
-Да, така е. Старият или слабият лъв,
са обречени…
-Точно това е прозрял Шишман. И го е
направил не сам. Чел е много ръкописи,
които ние пазим и до днес. Ръкописите
на древните българи. Тия дето бяха
дясната ръка на Атила. Тия дето сразиха
Маслама17. Тия дето накараха великата
източна империя, великият Китай, да се
огради с висока и здрава стена, дълга
хиляди левги. Прочел е и ръкописи,
които сме изгубили, но са запазени като
Маслама ибн Абдел Малик – арабски пълководец, победил Византия и обсадил
17

Константинопол през 717 г. Разгромен и прогонен от българския хан Тервел.

1610
преписи на всякакви мъдреци от цял
свят. Много мъдрости на света започват
от българите, но не всичко е запазено в
свитъците на българите. Затова царят
ни, последният ни цар, е много време
загубил и пари за преводи дал, да
прочете нещо преписано другаде. Много
е чел и мислил Шишман, докато е търсел
изхода за обречения си народ. И го е
намерил. Толкова просто, толкова
мъдро, толкова невидимо…
-Кажи, братко, болното ми сърце
препуска и ще се пръсне, преди да е
чуло…

1611
 -Толкова е просто, братко –
преклонената глава, остра сабя не я
сече… Кратко казано, но съдържа цялата
мъдрост от Лао Дзъ, през Плутарха до
Декарта дори. Идеята да отстъпиш, да се
скриеш, да заспи лъвът. Да не се биеш,
когато си обречен, а да изчакаш своя нов
час, когато укрепнеш…
-Това е самият символ на българския
срам. Преклонената глава остра сабя не
я сече. Мачкат ни, плащаме най-много
данъци от всички, прекланяме се дори
пред глупостта на чуждите. Това е
позорът на България, братко… - каза
Паисий.
1612
 -Не, братко, това е спасението на
България. Теб нямаше да те има, и
нямаше за кого да пишеш Историята си,
ако лъвът не беше успан. Той би загинал
в славна битка, помнена вечно, но би
загинал. Шишман ни заръча да не
загине. И ние го постигнахме. Най-
трудната ни победа…
-Най-трудната победа? Да поробите
собствения си народ?
-Не носехме ние вината за това.
Пороби го времето, епохата. Може
всичко това да е било за изпитание. Кой
ли знае. Но знае се, че ние го запазихме
жив, под властта на султана. И повярвай
1613
ми, това е най-трудното нещо, което сме
правили…
-Долавям някаква мъдрост в това що
говориш, но все още много ми убягва…
-Паисие, това що си писал за славните
българи, това е една капка в морето на
истинската им слава. Те са били много
по-славни, отколкото мислиш. Един от
най-великите народи в историята на
света. А най-голямото величие се видя в
най-голямото падение – в
четиринайсетия век…
-Поробването, величие?
-Да, Паисие. Силата нечия се разбира
когато е изправен срещу по-силен враг.
1614
Тогава дава всичко от себе си и се вижда
колко струва. Българите направиха
нечувани подвизи в този четиринайсети
век. Имаше битки, в които един българин
сразява десет турци. Имаше обречени
бунтове, в които цели села, и жените
вътре, се хвърляха срещу поробителя и
загиваха като герои. Дори всяка жена
отнасяше няколко погански чалми, преди
да я съсекат. Героизъм, който не е
измислен, но задминава всяка възможна
гръцка поема за техните герои…
-Гърците на поеми могат много да
напишат…

1615
 -Никога не могат да напишат за това
как умира лъвът, как се бие с всеки
нокът, всяка лапа, всеки остър зъб, как
му вадят очите, и как убива безброй
врагове, докато се случва това.
Четиринайсетият век е векът на най-
голямата обречена война в цялата
история на света. Обречена – защото
врагът е безкраен. Най-голямата –
защото обреченият е българския лъв…
-Аз за този век знам предимно за
болярските измени, караниците между
християнските князе и единството на
поганците…

1616
 -Погрижихме се каквото може от
записаното за изчезне. Лъвът трябваше
да бъде забравен. Разбира се, не
успяхме напълно. Народът възпя това
време в песните си и приказките си. Те
сега се помнят като нещо, в което никой
не вярва. Но това не бихме могли да
изтрием. Но летописите, каменните
надписи, дори турските записи, които
можахме, всичко заличихме и скрихме в
нашите архиви.
-Доста трудна работа сте свършили…
Всички архиви…
-О, не е това най-трудното, братко. И
това много време ни отне, но не е това
1617
най-трудното. Най-трудното, братко, най-
трудното е да приспиш умиращия лъв.
Умиращият лъв е по-буден от всяко
друго животно. Той знае, че ще умре, той
иска да умре. Това е в кръвта му. Това е
невъзможната работа, която ни възложи
Основателят, а ние трябваше да
изпълним. Най-трудното беше да
направим от най-будния и борбен народ
на света, да направим най-кроткия роб,
най-покорния гяур…
-Значи Вие това… Значи Задругата го
е сторила, не е народът ни по-долен от
другите…

1618
 -О, не, братко. Той е много по-нагоре
от другите. И затова ти казвам, че най-
трудната задача беше. Преклонената
глава беше мъдрото решение. Много
мислено, много съмняващо самия
Основател. Но мъдрото. Обаче как да
преклониш глава, дето иска да бъде
отсечена? Как храбрите, горди и
непобедими българи, да станат хрисими
агънца, достойни за хорското
презрение…
-Тази работа изглежда невъзможна…
-Възможна е, братко. Трудна е много,
но е възможна. Защото и нея я вършеха
храбри, горди и непобедими българи.
1619
Онези българи, които бе речено, да не
бъдат успивани. А да бдят през
вековете…
-Само българи могат надви българи…
- философски изрече Паисий,
разбирайки целия замисъл.
-Да, братко. Не ятаганът покори
българите. Той би могъл само да ги убие.
Не би могъл да ги пороби. Българите
бяха поробени от други българи, за да
бъдат спасени. Задругата даде гяурите
на султана, като скри зад тази
презрителна дума, най-страшната сила
на света – приспаният български лъв.

1620
 -Няма по-добра защита от хорското
презрение… - успя да осъзнае сам
Паисий – Това е необяснимо,
невъобразимо. Това е абсолютната
мъдрост…
-Разбра всичко, нали братко?
Преклонената глава, остра сабя не я
сече. Гяурът заслужава камшик и обиди,
но не и ятаган. Турчинът не вижда враг в
раята. А виждаше и се страхуваше от
българските конници до последно. Никой
не воюва с робите. Откакто светът
съществува, никой не воюва с покорния
роб. Най-доброто място да скриеш
лъва…
1621
 -Безкрайно мъдро…
-Това е мъдростта на старите българи,
които заслужават един ден техните
наследници отново да ги преродят. И
отново да станат славни като тях…
-Но как постигнахте всичко това? Как
от лъва стана овца?
-С много труд, братко, с много труд.
Потушавахме бунтове, преди да са
дошли турците. Откупувахме села от
отмъщение. Вкарахме най-будните,
невъзможните за заспиване, в Задругата,
а други подтикнахме да избягат извън
България. Дори царската кръв бе
прекъсната. Дори наследниците на
1622
Шишмана не знаеха, избягаха на запад,
и на изток, и се размиха, изчезнаха. И
така трябваше да стане, защото лъвът
не трябваше да има очи, уши, глава,
сърце. Той трябваше да спи.
Подкупвахме турски чиновници като им
плащахме повече, отколкото биха
събрали от българите. За да създадем у
българите чувство, че са излъгали
поробителя, и че са си запазили златото.
Да постигат такива малки победи, с които
да запълват душите си. Измисляхме
ненужни сблъсъци с властта, в които
заспиващият лъв да победи, и да не се
усети, че заспива. И най-важното братко
1623
– накарахме българина да гледа навътре
в семейството си, а не навън към света.
Така се роди неповторимият български
патриархален морал. Абсолютната
ценност на семейството. Никакво
подронване на авторитета. Опазване на
семейството и на бащиното огнище
преди всичко. Затваряне в себе си…
-Този морал наистина е неповторим.
Няма друг такъв по света. Моралът на
българското семейство… - съгласи се
Паисий.
-Първоначалната цел не беше
днешната цел, братко. Целта бе да
затворим българина вътре в него, за да
1624
не се бунтува срещу врага. Но после
разбрахме, че Господ с това ни е дал
безценен дар. Когато семейството стана
най-важното и абсолютната ценност в
живота, когато това стана, самото
семейство започна да се развива. Да
става по-здраво, и… по-многолюдно.
Нито ние, нито Шишман, сме
подозирали, че така ще стане. Идеята
беше да сме в мир, приспани, безопасни,
и така да се множим и възстановяваме.
Обаче затварянето в семейството усили
всичко това многократно. Семейството,
превърнато в абсолютен култ за
българина, започна да дава
1625
допълнителни плодове. Българското
семейство, за тези няма и четири века,
превзе обратно Балканите, в границите
на Симеона Великия. Без меч, и без
стрела. Семейството, което трябваше да
е затворът на лъва, за да го опази, то се
превърна в новия меч. Семейство,
заедно с безкрайно трудолюбие и
почтеност, това засели полуострова с
българи. И като ти казвам, че да успим
лъва беше най-трудното, то ти казвам,
че Божията благодат на българското
семейство, бе най-големия подарък,
който Задругата получи за работата си…

1626
 -Това не е дар само за Задругата. Това
е дар за самите българи…
-Българите и Задругата са едно и
също. Една спяща част, и една будна, от
едно и също нещо…
-Значи за трудното, за най-трудното
постигнато, сте получили и най-голямата
награда… - направи извод Паисий.
-Така се получава… - съгласи се
Викентий.
След малко тишина, за да осмисли
чутото, Паисий попита:
-Кажи ми за будната част. Как сте
съществували? Какво правите?

1627
 -Задругата е многолика, братко. Най-
много се занимаваме с търговия и с това
да умножаваме парите на Шишмана.
После с тези пари купуваме нещо, дето
ще е от полза на народа. Днес вече
купуваме и везири и паши. Търговията е
важна, затова много наши братя са
прикрити като гърци, евреи, арменци,
венецианци...
Освен това, имаме и собствена войска,
братко. Не голяма, но много добра. Днес
е около хиляда души. Но са обучени на
най-доброто от старото българско бойно
умение. Когато и където сме ги пращали,

1628
винаги са превъзхождали с много
врага…
-Собствена войска? – невярващо
попита Паисий.
-Да, братко. Не можем с нея да
освободим народа, но можем да бием
всеки турски отряд, който е дори пет или
десет пъти по-голям. Наричат се
„монасите-воини“, защото ги обучаваме
от деца в някои скрити манастири. Като
пораснат, служат на Задругата. Един от
тях прочее, проникна в килията ти, за да
препише Историята, преди още да си
готов с нея…
-Проникнал в килията? Преписал…
1629
 -Налагаше се, братко. За да знаем
какво правиш, се налагаше. Така
разбрахме какво не ти стига още и го
подхвърлихме после…
-Тихон монах-воин ли е?
-О, не. Тихон е брат, но не е воин.
Други са воините. Ти си срещнал един от
тях, и дълго сте си говорили, разказа ни
той.
-Кой, кога е било? Как не съм разбрал?
-Задругата умее да пази тайни… -
отвърна Викентий – Най-добри от всичко
сме в опазването на тайни. Видял си го в
началото на войната. Предрешен като

1630
монах, пратен от руската царица да
вдига въстания тук.
-Иван?
-Иван е наш монах-воин, а днес е най-
големия успех на Задругата в
осемнайсетия век…
-Мислех, че е просто българин на
руска служба…
-Той е точно такъв. Но какъв
българин? Той помогна на
възцаряването на самата императрица,
спаси руска княгиня, после се ожени за
нея, а сега е най-довереният на братя
Орлови…
-Господарите на Русия…
1631
 -Наричат го дори „Третият орел“…
Безрезервно му вярват, възлагат му най-
важните задачи. А Задругата знае всичко
важно, което се случва в Руската
империя.
-Невъобразимо!
-Това е изумителен успех, на който
самата Задруга се възхищава. Наложи
се дори ние да решаваме кой да стане
цар на Русия, кому да помогнем. Много
трудно решение. Но Иван, и неколцина
други наши воини, го изпълниха
безупречно…
-Доста добре ще да са овладели
българското бойно умение…
1632
 -Най-добрите са, а умението е най-
доброто…
-И е тайно…
-Когато се прероди България, ще спре
да е тайно. Когато един ден отново има
Българска армия, Задругата ще се
погрижи това знание да иде в нейните
бойци. Един ден светът ще види чудеса
на военното изкуство, но те няма да са
чудеса, а ще са просто българският боен
дух… Пренесен през вековете…
-Търговци, воини… - чудеше се Паисий
на глас.
-И всякакви други – имаме турски
чорбаджии, които са чисти българи,
1633
имаме земевладелци, имаме хайдути,
между другото да река, голяма част от
хайдутите са наши хора, Иван беше
такъв, имаме дори собственици на
кораби. В Задругата има всичко, което
има една силна държава. Просто е по-
малка от държава, много по-тайна, и
чака своя шанс да нанесе смъртоносния
удар на поробителя…
-Свещеният завет на Шишмана…
-Свещеният завет, изпълнен от хора,
които вярват в него, и за народ, който
заслужава да е на върха, а не на дъното
на света…

1634
 Паисий въздъхна. Толкова много нови
неща да чуе, такива неща, за които не бе
и подозирал. Бе благодарен, че се
случва, но бе повече благодарен, че има
такъв закрилник на България…
-Не знам какво още да те питам,
братко. Толкова много ми каза, а колко
ли още знаеш…
-Всичко що питаш, ще ти отговоря. Ти
си тринайсетият брат…
-Кажи за тази война. Май я печелим,
нали. Русия печели…
-Тази война ще влезе със златни букви
в историята на Задругата, братко. Не
можеш си представи колко силно
1635
участвахме в нея. Та то ние почти я
запалихме…
-Ние запалихме войната?
-Може би не точно. Рано или късно,
Турция и Русия щяха да воюват.
Неизбежно бе. Но ние доста я ускорихме,
и добре подготвихме, и добре
помогнахме. Задругата вярва, че Русия
ще ни освободи един ден, и затова всяка
война със султана е добре дошла…
-Кажи ми, нека чуя…
-Ами, братко, първом подготвихме
съюзниците. Задругата помогна много за
това Англия да е на страната на Русия.
Убедихме някои английски лордове, че
1636
има опасност в техните колонии и не им
трябва да са врагове с Русия тук. И те го
приеха. После нашите хора в Цариград
подтикнаха султана към война, като
ползвахме оня везир, дето работи за нас,
без да знае. Сега май няма да е везир
вече, след задаващата се загуба. Но ни
свърши работа. После като избухна
войната, наши монаси-воини отидоха
във Франция, да попречат да види
руската ескадра минаваща край
бреговете им, за да удари султана в
гръб. После пък, и ти си го видял, Иван
дойде да вдига бунтове. Задругата се
погрижи те да са само по крайбрежието,
1637
за да не стават българите жертвени
агнета на войната. После, ей сега, борим
се да спасим някои разбунтували се
наши села, и да не ги изколят. Сигурно
ще ги изселим в Русия. Нашият Иван
лично водеше и руските кораби, които
подпалиха турските в онази паметна нощ
и освободиха морето от поганците. И
освен всичко това, нашите търговци и
спечелиха доста пари, както се печели
винаги във война. Кървави пари, но по-
добре в нашите сандъци, отколкото в
тези на евреи или венецианци. Ще идат
за народното дело. Войната вече

1638
свършва, а ние я запалихме, и ние
победихме…
-Като те слушам, братко, един ден
Задругата сама ще води война…
-Възможно е. Накрая ще трябва да
воюваме с турците…
-Ще воюваме, заедно с братята-руси…
-Почти сигурни сме, че ще е така.
Затова Задругата винаги е помагала и на
Русия, когато е можела…
-Помагали сте на Русия…
-Да, братко, нашето дело не е само в
България, из цялата Европа сме, дори
сме преплували океана…
-А Русия?
1639
 -Много сме се месели. Най-вече из
църковните дела, книги, свещеници. Но
имаме и по-нагоре. Ние дадохме
царската титла на Ивана Страшния…
-Царска титла, как? Руският цар с
българска царска титла?
-Днес вече не само с нея. Всички го
броят за цар. Но не и тогава. Ние му
дадохме документ, който повелява, че
българският владетел се нарича „цар“.
После той завзе една стара българска
държава край Волга. И се обяви за „цар
на българите“. Всички бе законно, всички
го признаха…

1640
 -Иван Страшния се обяви за цар на
българите, и така народът ни започна да
вярва в „дядо Иван“…
-Така се получи. Ние дадохме титлата,
а той ни даде вековната надежда…
-То това май е повече, отколкото би
могла да помогне и старата България,
старите български царе…
-Може и така да се рече. Задругата
постигна в някои дела повече дори от
свободната ни държава…
-А на запад, на запад правили ли сте
нещо…?
-Разбира се, и не малко. Ние
помогнахме при втората обсада на
1641
Виена. Докарахме поляците на помощ. И
други по-дребни дела…
-Тайната България, тайната българска
Задруга… - възхищаваше се на глас
смъртникът.
-Тайната успяла неуспана част от
народа. Тя показва на какво е способен
лъвът. В миналото, настоящето,
бъдещето…
-Бъдещето, братко, ето това ми
липсваше. На самите ми уста беше.
Последно за туй ще те питам. Кажи ми
нещо за бъдещето… Какво мислите за
него…

1642
 -Бъдещето е многолико, братко. И
много от него ти го начерта. Сега ще
следваме твоя завет. Времето на съня
приключи. Бъдещето е на пробудата. Ще
правим това, що ти започна. Ще
преписваме книгата ти, ще пишем други,
ще образоваме, ще отваряме училища,
ще строим черкви. Бъдещето е
многолико… - каза Викентий, замисли се
малко и додаде – Ама има нещо за
бъдещето, дето сигурно ще те
развълнува много…
-Кажи, братко…
-Имаме един нов брат, не като теб –
брат, който знае всичко, но редови брат
1643
от Задругата. Ти го познаваш – поп
Стойко…
-Владиславовият18 син…
-Същия…
-Много умен и буден духовник. Какво
за него?
-Той бе по-млад и имаше време да
мине изпитанията. Отскоро е брат. Знае
за Задругата и е вдъхновен от нея…
-Добър избор сте направили…
-Най-добрият, братко. Мислим, че той
е вторият Паисий. Мислим, че има
голямо бъдеще, че той е бъдещето…

18
Поп Стойко Владиславов – светското име на Софроний Врачански, най-големият
последовател на делото на Паисий.

1644
 -Хубава мисъл, дано да е вярна… -
отвърна Паисий, който се надяваше на
същото.
-Ще направим всичко, що зависи от
нас, за да стане вярна. Това, що не
можахме да ти открием на теб, и да ти
помогнем, това с него ще стане. Той е
най-будният българин, извън Задругата,
който сме срещали. Вече е един от нас…
-Поп Стойко направи един от първите
преписи. Много бе прилежен. След това
я разнесе до десетки села, и други
направиха преписи…

1645
 -Знам, наблюдавахме го, и му
помагахме като на теб. А вече и той
помага…
-Какво за бъдещето? Какво за попа
Стойка, братко Викентие…
-Това дори той не знае… - отвърна
Игумена - Дори той не знае, но Задругата
много залага на него. Имаме надежди да
стане първият издигнал се българин.
Първият нов българин, който вече не е
роб.
-Вие и сега имате доста издигнати… -
припомни Паисий.
-Не, братко, не това. Искаме да стане
първият издигнат като българин. Да
1646
стане паша някъде, като гръцките
фанариоти. Или пък епископ. Или пък
султански пратеник. Искаме да е
първият, дето да разчупи прокобата,
българите да са само рая…
-Много добро пожелание, братко…
Много добро… Но фанариот нали знаеш
що значи. Предател, изменник. Като
Булгар Евгений…
-Неразумният юрод…
-Значи и вие сте се досетили?
-Разбира се, а и сам го сподели с
Иван. Но и ние считаме, че ако и това за
Булгара да се отнася, е по-добре така
както сега изглежда – упрек към самия
1647
българин, към българския народ. Един
ръжен в лапата на лъва, да го подбутне
да се пробуди…
-Булгар има заслугата за този ръжен…
- усмихна се донякъде горчиво Паисий.
-Вторият „Булгар“, поп Стойко, той
няма да стане фанариот. Няма да
загубим още една будна душа. Ще го
направим първия българин някъде на
високо. И ще отворим новото време на
уважение към българското…
-Но как може да е на високо, и да не е
слуга на турци, гърци и всякакви други
господари около султана?

1648
 -Може, братко, може. Той вече е част
от Задругата. Дори да изглежда едно от
вън, ще върши друго вътре. Така както
нашите скрити паши, чорбаджии и
еврейски търговци. Едно изглеждат от
вън, друго вътре. Само дето, този път
този човек няма да е скрит. Ще изглежда
като български слуга на султана, като
верноподаник и като предпочел турското
царство пред българската кръв. Тъй ще
изглежда. Само че, ще бъде един от
Задругата. Защото няма човек, дето да е
минал изпитанията за Задругата, и после
да я е предал. Той е българин,

1649
непроменим българин. И ние ще го
направим българин на високо място…
-Значи това е бъдещето?
-Това е бъдещето, братко. Поп Стойко
се надяваме да е пръв. После и други ще
прокараме. Ще направим българите
първо равни на гърците и сърбите, а
после и повече от тях. Ще спрем да сме
рая, защото ти ни показа, че вече това не
е нужно. Не е нужно да се крием. Сега се
показваме, а цялата натрупана и скрита
сила на българското, ще ги подкрепя
тези издигнати хора. Помисли само,
братко – ние сме повече като народ, с
повече земи, и повече данъци плащаме,
1650
и от гърците, и от сърбите. Помисли
когато тази сила застане зад българските
първенци. Зад първите български
първенци…
-Тези хора ще станат по-силни от
фанариотите? От евреите?
-Ако сме честни, след турците, в таз
империя няма да има по-силни от
българите. Империята е турска, и додето
е такава, няма кой да ги измести.
Българите няма да я превземат, а ще се
отделят от нея един ден. Но до тогава,
българите ще станат първи. Защото
единственото, що ни липсва, ще го
имаме. Български първенци, и
1651
българите, вече да са народ с права, а
не рая…
-Това значи много… - въздъхна
Паисий.
-Това значи много много много, братко.
Това значи български общини, българска
църква, български език, български
училища, и то не само начални. Това
значи всичко българско от старата
държава да се прероди. И да подготви
новата държава…
-Българска църква? – почти с болка
каза Паисий, спомняйки си не само
собствените беди с гърците, но и
закриването на Охридската
1652
архиепископия, сръбската патриаршия в
Печ, и пълното подчинение на
свещениците в империята, на гърците…
-О, и Българска църква, братко, и
Българска църква… И всичко, дето е
нужно, преди да се въздигне Третото
царство…
Нощта вече преваляше. Паисий бе
уморен, не само от болестта, но и от
всичко, което му дадоха да чуе в тези
свои последни мигове. Очите му се
затваряха.
-Знаеш ли, братко, аз имам
предчувствие за българите. – каза той -
Този народ ще има голямо бъдеще.
1653
Обаче, някак все далеч в годините
гледам, там го виждам. А ми убягваше
какво ще се случи утре, в идващия вече
утрешен век, какво ще стане, така щото
лъвът да се пробуди. Сега вече виждам
и утре, виждам и след много утрета…
-Това исках да стане, за него дойдох
тук… - отговори Игумена.
-Ти сигурно скоро ще си тръгваш,
късно е…
-Виждам, че си уморен, Паисие. Няма
да те товаря повече. Но ти ще си
тръгнеш от тук преди мен. Аз ще съм до
теб, и всеки миг, който имаш, ще ти

1654
говоря за Задругата. Вече се разбрах с
ханджията…
-Господарят на Рила планина ще е до
мен в последните ми мигове… -
въздъхна Паисий.
-Не, братко, будителят на България ще
подели с мен последните си мигове… -
отвърна Викентий.
Отецът Паисий се представи в Бога в
лето господне хиляда седемстотин
седемдесет и трето. Малко преди да
свърши първата велика война на Русия
за освобождение на християните под
поганска власт. Той не видя края и, но го

1655
знаеше вече, и отиде на друго място, за
да помага от там…

17.Бащата на орлетата

Завръщането на войника от война –

един от най-трогателните моменти във
всяка поема, и стократно по-трогателен в
истинския живот. Краят на страховете,
голямото облекчение, че най-лошото се
е разминало, щастието на новото
начало, и донякъде – жалост към ония,
що не са имали този късмет. Войните
прекършват човешки съдби, променят
дори ония що оцелеят, променят
1656
близките им, променят всичко. Най-
жестокото нещо, измислено от човека, но
все още без никаква надежда да се
измисли нещо друго, дето да не е тъй
жестоко, и да се случва, когато дойде
времето на войната. Поробените не биха
могли да станат свободни, без война.
Империи не могат да се въздигат, нито
други да падат, без война. Да не би
имало войни, тиранията не би била по-
малка, защото никой не би могъл да
замени и пропъди днешните тирани.
Може би, дори би била по-голяма,
защото колкото повече един тиранин
оцелее, толкова по-жесток става той…
1657
 Мнозина не се завърнаха от тази
война. Дадоха живота си за това
северната Православна империя да се
умие о топлите морета. Загинаха за това
християните под султана да бъдат
признати за малко повече хора,
отколкото до тогава. Загинаха за това, за
да разклатят една започваща да гние
вече поганска държава, която бе
обречена изначално, още когато бе била
създадена. Но която отне векове от
историята на милиони разумни, честни и
трудолюбиви народи.
Мнозина обаче се и завърнаха. За да
донесат спомена за загиналите, и за
1658
всичко що бе постигнато с тяхната кръв.
Завърна се и бащата на малките орлета,
любимият български разбойник на
незаконородената руска княгиня,
неуловимият шпионин в гръцките земи,
многоликият храбрец Иван…
Завърна се, за да загуби седмици,
преди да успее да види своята Галина, и
своите орлета. Когато свършеше
войната, обикновените войници бързаха
право към домовете си. Необикновените
бързаха към своите генерали, адмирали
и дори царе, за да бъде описано,
документирано, отчетено всичко за
войната. За да знае господарят всичко,
1659
дори това, което му бе убягнало. И да е
готов за следващата война.
Така Иван прекара цяла седмица в
Петербург, където разбра, че Галина е
при брат си във Воронеж. Един от най-
важните хора в империята, не бе научил
това, и вместо да иде на юг, се озова
край Балтика. Това не бе станало без
нареждане от царицата. Тя го искаше
тук, а не при жена му. А сигурно самата
Галина бе получила някоя неистинска
вест, че той ще се върне през Воронеж, и
бе тръгнала с децата да го посрещне.
В столицата времето бе на пълния
триумф. Първата голяма победа на
1660
Русия над османлиите в едно вековно
съперничество, което се знаеше, че ще
трябва да приключи с края на една от
двете империи. Сред най-
триумфиращите бяха гърците. Те си
приписваха едва ли не заслугите за
цялата победа, независимо че на
решаващия северен фронт, не бе
воювал нито един грък. Виждаха вече
възкресяването на Византия, хвалеха се
какви силни бойци са и как ще освободят
Константинопол. Макар да му бе повече
смешно, на Иван му се наложи да посети
няколко гръцки сбирки, и дори – по

1661
заповед на Орлови, да потвърди
всичките гръцки измислици.
-Нашият приятел, и царски шпионин
Иван, лично се е виждал със Ставраки…
- така обяви Булгар на едно събиране на
двайсетина чиновници и писари от
гръцки произход, на служба в Петербург
– Ние, гърците, дори не можахме да го
видим, но ето този българин е бил с
повече късмет от нас. Разкажи ни на
Ставраки, Иване. Разкажи, за да го
запомним по-добре…
И Иван разказа. С пълното съзнание,
че Ставраки, така или иначе, вече бе
описан в съзнанията на гърците. Разказа
1662
как го е видял само два пъти в цялата
война, и как осанката на този човек те
завладява още като го доближиш. Описа
Иван един чутовен гръцки герой, нещо
дето обединява Аякса, Ахила и
Александра Великия в едно. Описа
накрая и неповторимата му скромност и
смирение, и за волята му свърши ли
войната, да изчезне, никой да не го знае,
и да завърши живота си в манастир.
Подобен светец идеално допадна на
гръцкото разбиране, и дори на Иван бе
обещано, че заради смелостта му, ще го
добавят и него в летописите, като верен
съратник на великия Ставраки.
1663
 После се видя с Александър. Най-
добрия руски войник от няколко века
насам, станал такъв, не без помощта на
българския монах-воин.
-Доста голям генерал си станал… -
каза усмихнато българинът.
-И ти ще станеш, само чакай да те
намери царицата… - също доволно
отвърна Суворов.
-Стъпил си на българска земя и си
разбил всичкото турски аскер там…
-За теб това сигурно е важно,
приятелю. На българска земя
спечелихме войната. На българска земя

1664
постигнахме мира. А един ден, ще
освободим и българската земя…
-Не можеш да си представиш какво
вдъхновение донесе на нашия народ,
Александре. Нашият народ вече се
пробужда, а руският богатир, дето дойде,
само ни показа бъдещето…
-Аз чух, че и ти добре си се справил…
-Е, повоювахме и ние в морето, и до
него…
-Запалихте няколко кораба,
измислихте Ставраки…
-Тази тайна май скоро няма да е
тайна…

1665
 -О, съвсем тайна ще си остане. Само
царицата и четиримата и орли я знаят…
-Четиримата орли?
-Вече съм ти съперник за
благоволението на братя Орлови и на
Нейно Величество…
-На мен съперник не си ми. Вече си ме
задминал, генерале. Да му мислят
генералите и славните морски вълци… -
каза не без ирония Иван.
Срещата с Алексей и Григорий се
превърна в невъобразим руски запой.
Иван не пиеше много, но руснаците,
каквито и да бяха те, поливаха всичко и

1666
всякога. Особено големите военни
победи.
-И казваш, Алексей, французите само
като чули за теб, и се разбягали.
Турските съюзници… - каза между две
големи глътки старият Орлов.
-Братко, Григорий, кълна ти се, и
английският адмирал там с нас, ми се
закле – не е виждал толкова празно от
французи море в живота си. А той доста
морета е виждал… - отговори Алексей.
-Ние мислехме да не ни видят и да
кажат на султана. А те сами се
разбягали… - извика Григорий и цялата
компания шумно се разсмя.
1667
 Усмихнато стана и на Иван, който бе
измислил плана за тайна намеса на
Задругата в кралството на Людовик
Шестнайсетия. План в плана на Алексея,
не по-малко дързък от неговия.
Българинът все още не бе научил кой и
как е изпълнил замисленото, но бе
разбрал, че доста пари са отишли и
доста са разигравали цялото френско
чиновничество, та дори специални
бойци, изпратени на помощ от
столицата. Та сега Алексей и
англичанинът да се кълнат в най-чистото
море в живота си…

1668
 -Ама царицата накрая изигра и
австрийците, и прусаците… - продължи с
коментарите на войната старият Орлов.
-Австрийците не толкова. Те взеха
земи от султана, без да гръмнат и една
пушка… - извика един друг офицер от
обкръжението на братята.
-Взе, взе, ама Русия взе най-много и
Австрия вече знае, че не е първа срещу
турците. Като се разпада султанството
им, на нас се полагат земите им… -
продължи Орлов, преди поредната
глътка.

1669
 -Те тия земи са почти само славяни.
Какво ще дирят австрийците там… -
додаде самият Иван.
-Ако и местните искат нас, а не
австрийците, няма кой да ни измести
вече… - каза Григорий.
-Австрийците изпуснаха своя шанс
преди сто години. Като победиха при
Виена. Е, тогава трябваше да освободят
християните на юг… - философски каза
Алексей…
Най-накрая дойде време да се изправи
и пред царицата. За разлика от другите
герои на войната, тази среща бе само
между двама им. Иван щеше да бъде от
1670
ония герои, чиито имена не могат да се
кажат. Безименни, но решаващи за всяка
победа…
-Изгореният флот и Ставраки ни
дойдоха точно навреме. Нашите
генерали бяха започнали да се
сприятеляват вече с турците… - каза
царицата.
-Планът на Алексей сработи добре… -
отвърна Иван – Добре направихте, че го
одобрихте.
-Аз знам всичко, Иване. Всичко знам,
ти си героят на тази война, ти си вторият
Суворов.

1671
 -Александър е ненадминат. Ще стане
най-големият руски генерал… Ще се
учат от него много поколения…
-И за Ставраки ще учат много
поколения, особено в Гърция… - усмихна
се царицата, сетне добави – Аз чух, че
едно време си обещал нещо на Галина…
-Обещал нещо? Много неща съм и
обещавал…
-Това може и да си го позабравил. Но
чух, че тя казала, че не е княгиня, и
никога няма да бъде. И ти си и казал, че
може и да бъде…
-Това освен от нея, няма от кой друг
да сте го чула, царице… Има такова
1672
нещо, да, надявал съм се да и дам, това
което заслужава…
-Както си ти с братя Орлови, приятел,
и спасител във водката, това сме и ние -
жените, с Галина…
-Сигурно без водката…
Екатерина се засмя от сърце:
-Да, жените трябва да сме по-
внимателни с нея…
А след това добави:
-Няма как да ти дам почестите на
Суворова, ще тръгнат въпроси какво е
направил Иван, че да е равно на
славните победи на Александра. А

1673
тръгнал ли въпроси, се стига и до
отговори…
-Разбирам, не държа на това…- каза
Иван.
-Но мога да върна заслуженото на
Галина. Тя е княжеска дъщеря…
-Незаконна, както винаги изтъква…
-Но е твоя съвсем законна съпруга…
-Не без вашата помощ, царице…
-Като твоя законна съпруга, може да
бъде отново дворянка и по име.
Графиня…
-Графиня? – попита Иван, като се
досещаше за останалото.

1674
 -Да, Иване. Граф Иван-Ростиславов.
Владимир вече се съгласи да ползвате
името на баща му с титла отпред. Вече
ще има двама графове Ростиславови…
-Граф, нов руски граф… Фамилията
Иван-Ростиславов…
-Някои ще те наричат и княз. Ще
изпълниш обещаното…
Иван се поклони. Донякъде разбра
защо царицата бе организирала всичко
така. Искаше като иде при Галина, да
носи със себе си и грамотата с
дворянското звание.
-Най-смирено приемам тази чест, ще
служа на Русия както и до сега…
1675
 -И още нещо, граф Иване. Ще имаш
повече войници, за които да отговаряш.
Полковник Иван-Ростиславов. Подготви
ги добре за следващата война с
турците…
Иван направи физиономия на
изумление:
-Следваща война? Нима ще се
осмелят? Току що спечелихме, а вие
вече за нова война говорите…
-Вярвай ми, Иване, още ние с теб ще
водим тази война. Няма да остане за
децата ни…

1676
 -Обещавам моят полк да се справи
най-добре от всички. Заклевам се,
царице…
-Суворов ще чуе това, и няма да ти се
остави лесно… Ще трябва доста да се
потрудиш… - завърши Екатерина,
изпращайки го.
И така следвоенната суета приключи и
най-сетне войникът се прибра при тези,
които най-много от всички го очакваха…
-Графиня? – възкликна Галина,
веднага след като не за кратко
семейството се прегръща, щастливо че
отново е цяло. – Графиня Иван-
Ростиславова…
1677
 -Ето че отново носиш и името на баща
си. И си дворянка. Като брат ти…
-Когато го каза преди години, мислех
че е шега. С царицата съм го споделила
като сме си говорили по женски. Не като
някаква мечта…
-Явно го е разбрала по друг начин…
-Не, Иване. Явно някой е мислил
повече за войната и за царицата,
отколкото за съпругата си и децата си.
Явно си направил нещо безразсъдно…
-Тази война цялата се крепи на
безразсъдства и лудости. Първо
полуделият султан да ни нападне, после
дръзкият план на Алексей, после всичко
1678
останало. Аз не съм нещо
изключително… - отвърна Иван.
-Ти си просто един грък, който запали
турските кораби и един огромен шрапнел
едва не откъсна ръката му…
-И ти ли знаеш? Как изобщо Ставраки
все още минава за грък?
-Аз донесох вестта на царицата?
Занесох и писмото от граф Осиговский…
-Писмото от граф Осиговский? Какво
общо има той със Ставраки?
-Няма нищо общо. Освен, че брат му е
бил в ескадрата на Алексея и му е
пратил друго писмо, че ти си се залюбил

1679
с гъркиня, и си ме забравил. Така графът
получи шанс да спечели сърцето ми…
-Гъркиня? Да съм те изоставил? Това
е лудост…
-Това е лудост, която Алексей е знаел
много добре, че ще разбера веднага. И е
накарал горкия брат да напише писмото.
За да стигне после до мен, и заедно с
царицата да се хихикаме…
-И да се досетите, че всичко е начин
да се каже нещо друго…
-Именно! Ти си женен за Гърция и си
новият гръцки национален герой…
-Хитър начин на Алексей да пише до
царицата. Ще го хвана някой път натясно
1680
да го питам защо той не си взе някоя
гъркиня…
-Да, руски княз с ескадра кораби, би
могъл да получи най-личната
чорбаджийска дъщеря от Пелопонеса…
-Ако Алексей се бе върнал с гръцка
изгора, Булгар щеше да повярва, че е
станал цар на Русия…
-Сигурно. Булгар се очертава като най-
големия глупец в Петербург тия дни…
-Изглежда най-успелия и най-
спечелилия от войната…
-Едно изглежда за лакеите, а друго е в
ума на царицата и Орлови. Гърците са
големите губещи от тази война…
1681
 -Възможно е, и аз мисля, че царицата
разбра кой колко струва на Балканите.
-Не само разбра, скъпи. Царицата
вече прави съвсем нова политика. Скоро
ще я видиш…
-Нова политика?
-О, да, скъпи. Погледни само какво
реши да направи с изселниците…
-Изселниците?
-Да, твоите събратя българи, сърбите
и с гърците, дето се вдигнаха на бунт. И
после султанът продаде като заложници,
за да си намали дължимото на
победителя злато. Гледай какво направи
с тях царицата…
1682
 -Не съм разбрал още това, не съм се
интересувал…
-Ще разбереш скоро всичко. Аз ще ти
кажа само, че след петдесет години в
Русия няма да има гърци или сърби от
тия изселници. Но ще има доста и
преумножени българи.
-Какво точно е направила царицата? –
попита абсолютно неразбиращ Иван,
въпреки че знаеше, че той и Задругата
уредиха въпросното изселване.
-Много хитро го направи, Иване. Много
хитро. Привлече гърците и взе да им
раздава служби и почести. Направи ги не

1683
равни на руснаците. Направи ги повече
от руснаците…
-И това добре ли е за българите?
-Не разбираш ли? Екатерина ще
претопи тия гърци. Ще им даде земи,
власт и почести, и ще ги направи
постепенно руснаци. Настани много от
тях в самия Петербург. След половин век
никой няма да помни, че дядо му е
дошъл от Пелопонес.
-Възможно е така да стане…
-И в същото време прати българите да
се заселят из Бесарабия. Да си направят
свои села, далеч от властта, и без

1684
изкушения. Дори мисли да постави там
българин за губернатор.
-Така тия села ще се запазят както са
били в България. Обособени,
български…
-Именно, Иване. Ще останат, ще се
плодят, ще се разраснат…
-Царицата създава една малка
България вътре в Русия…
-И не създава малка Гърция…
-Изглежда доста дългосрочен
замисъл…
-Дългосрочен е. Царицата иска
Проливите. Ще ги иска всеки следващ

1685
цар. А с гърците не може да стигне дори
до Солун…
-А българите в империята, дори и
запазени като българи, ще са верни
съюзници. Ще служат храбро в армията,
ще се бият за България…
-И така ще се бият за руския път към
Константинопол…
-Доста си започнала от политика да
разбираш… - усмихна се Иван.
-Тя и царицата се понаучи вече да
разбира. Вече си е пълновластна
царица, и никой не смее друго да каже…
-Да, укрепи я войната.

1686
 -Не я укрепи, Иване. Войната я
направи царица. Ти и Орлови и дадохте
властта. Но войната я направи царица.
Иначе мнозина в двора само чакаха
пълнолетието на сина и, за да попитат
до кога ще му е регентка…
-Пълнолетието настъпи точно през
войната… - пресметна Иван.
-Именно! Докато се воюва, никой не би
посмял да сменя самодържеца руски. Но
после – ако би била загубена войната?
Дали би останала царица…
-Едва ли. В Цариград вече се върти
бурята на паденията. Везири и паши
изчезват, дори султанът се клати.
1687
 -А Екатерина дори не беше законна
наследница като султана. Тя бе майка на
малолетния наследник…
-Всичко това вече няма значение. Ще е
царица до смъртта си. Павел ще чака…
-И за това заслугата е твоя, на
Алексей и на Суворов…
-Всички бяхме щедро възнаградени.
Ако можеше сега да те види баща ти –
все пак руска княгиня. Нещо, което той
не можеше да ти даде, но ти все пак го
получи…
-Руска княгиня, която бе робиня на
турски ага и за малко да стане
наложница на турски везир. Освободена
1688
от крадец и разбойник, който пък накрая
стана руски княз…
-Може някой някога да напише книга за
нас…
-Да, като западните романтични
рицарски романи… - усмихна се Галина.
-А ти, Галина, усъмни ли се поне за
миг при писмото на Осиговский?
Отсъствах почти шест години…
-Да се усъмня в теб? Глупчо. Теб те
беше срам дори да признаеш, че ме
обичаш. Ти си най-смелия войник в
руската армия и най-глупавия ухажор. Не
би могъл да спечелиш дори гъркиня…

1689
 -Това е сериозна обида върху мъжката
ми чест! Току що се връщам от война.
Жените следва да ни обичат най-много
тогава…
-Обичаме ви, скъпи. – каза Галина и го
прегърна – Обичаме ви. Но в българин
трудно някоя жена може да се усъмни.
Никой не е толкова затворен и
привързан към семейството като вас. От
колко години си в Русия, и нямаш нито
една интрига. Нито едно намигване. Нито
един слух. Ти не си от този свят сякаш,
нещо друго си. Как този, който остана
недосегаем от змиите в двореца на
Екатерина, как той ще ме зареже, заради
1690
някаква измислена гъркиня някъде си
там…
-Може и да си права… - каза
неуверено Иван. Както винаги бе бил
неуверен в тези дела.
-Сега като княгиня ще имам много
повече влюбени в мен. Трябва да
внимаваш… - игриво каза жената.
-Като се замисля, ти си можела да
станеш графиня и без мен. С
Осиговский…
-И с няколко други. Все страхливци,
дето останаха в Петербург, докато
мъжете отидоха на война…

1691
 -Явно войната служи като щит за тия
дето сме на нея. Някои съпруги приемат
съперниците ни за страхливци, защото
не са при нас…
-Явно е така…
Тук Иван се сети нещо, дето не беше
важно, но сега разговорът като тръгна на
там, може би стана интересно:
-Знаеш ли, че Ахмед Ага се издига.
Станал паша, може и везир да стигне…
-Той не беше глупав, в никой случай…
- каза Галина – И не е бил лош с мен.
Гледаше ме като дъщеря…
-Дали като дъщеря, или като ценна
стока, кой знае…
1692
 -Ако стане везир, може пак да го
видим… - каза Галина – Може да дойде с
пратеничество в Петербург.
-Ако стане везир, това ще е
единственият начин да го видим. За мен
връщането в България ще стане
невъзможно, дори тайно…
-Може царицата да ни прати в
Константинопол. Тогава ще сме
защитени, и може да си поговорим с
него…
-И ще ходим винаги с двайсет еничари
за собствената ни безопасност. Няма да
мога да видя никого в България…

1693
 -Чух, че много приятели стари си
видял…
-Да, много видях. Хубаво нещо е
Родината, дори поробена…
-Ако можехме, би ли ме завел да
живеем там?
-Знам ли? За мен е място, където съм
роден и израсъл. Обаче това е много
изостанала империя. Архаична. Не е
като Русия. Няма двор царски. Няма
същите дворяни, няма култура. Има един
Падишах и всички му се кланят…
-Аз съм виждала всичко това само
през решетките на затвора си…

1694
 -И като свободен като мен да беше го
видяла, едва ли би го предпочела пред
Русия…
-Един ден това ще се промени… - каза
Галина и прокара ръце през косата му.
-Един ден. Дано малките ни да го
видят. Ще са горди, че баща им е бил
българин…
-Малките орлета, както вече им се
носи славата…
-Орлета?
-Да, името на братя Орлови стана вече
не име, а звание. И ти като един от
техните орли, си имаш орлета. Това им

1695
носеше повече почит от титлите на
княжеските деца. Бяха като равни…
-Странно значение на едно
прозвище…
-Братята Орлови, и ти, променихте
Русия. Дори Суворов се ласкае да стане
един от орлите…
-Сега ще имам повече време за
орлетата. Царицата обеща нова война,
но поне няколко години няма да
напускам Русия. Ще съм до децата… -
каза Иван.
-Има още нещо, дето е важно колкото
децата… - усмихна се игриво Галина.

1696
 -Кое е важно колкото децата? Дори
България не ми е толкова важна…
-Има едно, което е. И закъсняваме с
него, войната е виновна…
Иван също се усмихна. Досети се.
-Третото орле. Вярно, войната го
забави… - каза той.
-С цели шест години… - отвърна тя.
-Може би не трябва да караме повече
децата да го чакат… - рече Иван и
прегърна горещо любимата си орлица…

Епилог

2017
1697
 Възрастният човек с расото отлисти
последната страница, след което
затвори корицата на папката.
-Харесва ми. Добре е станало. Точно
както го мислехме… - каза той.
-Благодаря за оценката, отче. –
отвърна Авторът – мъж на средна
възраст, и добави – Но тази книга е
много бледо копие, една капка в морето,
сравнена с това, което ми позволихте да
видя.
-За поставените цели е идеална… -
каза свещеникът.

1698
 -И все пак, не разбирам защо
направихме всичко това? – попита
мъжът – Защо трябваше да пишем книга,
с много малка част от всичко, вместо
просто да предадете тези документи на
учените. Те биха преобърнали
българската история.
-Защото, млади човече, защото
Задругата вярва, че най-доброто е да
създаде легенда. –отвърна отецът.
-Легенда? – попита мъжът.
-Да, легенда. Само така истината ще
излезе, но без идеята за Задруга да бъде
застрашена…

1699
 -Бихте ли ми обяснили. Не разбирам
все още…
-В момента няма нужда от Задруга. –
отвърна възрастният – Но колелото на
историята се върти. Възможно е в
бъдеще отново да има. И тогава
легендата за първата Задруга, тази на
Шишмана, ще послужи като пример.
Обаче ако не е легенда, ако предадем
архива, и десетки учени намерят работа
за целия си живот да ровят в него, ако
стане така, тогава бъдещите врагове на
България ще внимават. Ако има
доказателство, че е съществувала
Задруга, бъдещите врагове ще се
1700
погрижат нова да не възникне. Ако е
само легенда, няма да търсят изобщо…
-Много интересна логика… - замисли
се Авторът.
-Логика, изпитана във вековете, и
формулирана като твърдо решение и на
дванайсетте от днешната Задруга.
-Вероятно сте прави. Но все пак, не
мога да повярвам, че такова богатство,
толкова много исторически извори,
просто няма да стигнат до учените.
-Каузата на Задругата е свързана и с
много жертви. Народът ги е направил, за
да я има, и за да го има народът изобщо
днес…
1701
 -А не се ли страхувате, че книгата
може да привлече внимание? – попита
мъжът.
-И да привлече, нищо няма да ни
навреди. Не могат да ни намерят.
Всъщност, Задругата вече почти не
работи. Тя се е превърнала преди всичко
в наблюдател. Сега просто решихме, че
е дошло времето да създадем
легендата.
-Защо не работите? Много хора не са
доволни от събитията в България. Бихте
могли да сте полезни? – попита мъжът.
-Защото, млади човече, Задругата
реши, че една свободна страна следва
1702
сама да държи съдбата в ръцете си.
Затова след Освобождението, дейността
ни бе сведена практически до нула.
Просто наблюдавахме. Разбираш, че
Задругата е нещо, което може да се
нарече “нелегална организация” или
дори “мафия”. Ние не искахме да бъдем
нещо нелегално спрямо собствената си
свободна страна. Задругата е нещо
скрито, което трябва да действа само
спрямо враговете на България.
Задругата не може да бъде подмолна
система, спрямо самата България…
-Дори ако би и била полезна?

1703
 -Дори тогава. Свободният народ сам
носи своя живот. За добро или лошо, но
трябва да го прави. И всяко подмолно
нещо е враг на свободата му. – съвсем
твърд бе отецът.
-Ако книгата предизвика интерес,
могат да започнат да ме разпитват… -
каза Авторът.
-Кажи им каквото искаш. Каквото и да
им кажеш, ще послужи на легендата… -
отвърна свещеникът.
-Мога да ги насоча към вас. Към теб
лично, отче…
-О, това е невъзможно, млади
приятелю. Аз утре ще умра…
1704
 -Ще умрете? Не изглеждате нито стар,
нито болен…
-Така ще стане. Ще изчезна от света
на живите. Задругата има достатъчно
влияние, за да го постигне. Няма да ме
намериш. Ще изчезна всъщност и от
самата Задруга. Друг брат ще заеме
мястото ми. Решихме единодушно да
бъда пожертван, в името на легендата.
Тежестта се снема от моите плещи. Ще
изживея старините си спокойно и далеч
от суета и погледи…
Настана кратко мълчание. И двамата
бяха изпълнили мисията си.

1705
 -Защо ме наричате “млади човече”. –
попита Авторът – Та аз съм преминал
четиридесет.
-Защото очевидно сте млад по дух. А и
възрастта ви не е просто над
четиридесет. Вие гоните четиридесет и
две. Най-важното число във Вселената…
- усмихна се отецът.
-Чели сте “Пътеводителя”?
-О, да, някои важни книги на
човечеството задължително са
прочетени от всички братя. Тази е една
от тях…
-На четиридесет и две излизам с книга
за Задругата – мистериозна организация,
1706
която пренася българите през една
историческа черна дупка. Постига
невъзможното, но предречено и
планирано от основателя си. А
основателят е възможно най-нещастния
държавник, който може да съществува –
този, при когото държавата е
изчезнала…
-Приблизително това е картинката. –
каза усмихнато свещеникът – И всичко в
тази картинка е важно, включително
числото четиридесет и две…
-Все пак, не дължите ли поне почит на
Шишмана? На основателя. Да разкриете
тайните на Задругата, за да промените
1707
неговия образ? – попита Авторът, в
последен опит да постигне нещо друго.
-Основателят е знаел съдбата си. Той
сам я е избрал… - каза отецът, и добави
– Не си ли забелязал разминаването
между народните легенди за Шишмана, и
исторически доказаната реалност за
него?
-Точно за това говоря. Учените
изкарват Шишман като цяло слаб
владетел, неудачник и дори виновник за
падането под робство. Но ако хората
видят архивите на Задругата… Та той
ще стане равен на Симеон Велики…

1708
 -И дори ще го задмине – защото
Симеон е взел могъщо царство, което да
развие. А Шишман е спасил една
загубена и обречена нация… - каза
отецът.
-Не би ли следвало това да е краят на
Задругата? Създателят и да получи
признание от историята?
-Виж, приятелю, това е избор на самия
Шишман. Той е поставил държавата и
българското над личното си име. По
негова заръка е направено всичко.
Затова и се получават разминаванията
между народния фолклор и
историческата наука…
1709
 -Пояснете ми, не разбрах съвсем…
-Всички подвизи на Шишман са
изтрити от историята по негово решение.
Нищо не е трябвало да се помни, за да
може Задругата да бъде тайна и
неприкосновена. Шишман сам е заръчал
на Задругата да пресее документите и да
остави онези, които го изкарват слаб.
Другите са прибрани, и не могат да видят
бял свят. Но при фолклора е друго.
Задругата не може изцяло да контролира
народното творчество. Там легендите за
Шишмана царя са живи. Част от
героичните му постъпки преди
поробването са съхранени. Така учените
1710
са негативни към него, но народът го
обича…
-Това е силата на легендата… -
усмихна се Авторът. Вече по-пълно
разбираше какво цели Задругата. Тя бе
легенда, създадена от легенда, и
ползваше легендите с майсторството на
виртуоз.
-Точно така. – каза отецът – А ти лично
участва в създаването на новата
легенда. И бъди сигурен – тя ще
покълне…
Авторът нямаше какво повече да каже.
Оставаше само да публикува книгата.
Все пак попита:
1711
 -Ако напиша и друга книга? В тази е
само малка част от онова, което видях…
-Пиши, всяко такова дело ще помогне
на легендата… - отвърна отецът.
-Ами ако напиша нещо измислено?
Ами ако други започнат да пишат,
вдъхновени от Задругата…
-Това още повече ще служи на
легендата… Разбираш ли приятелю,
легендата е онази магия, която спаси
България в мрака на робството. Тя е
онова, което Задругата винаги ще пази.
-Звучи гениално необоримо…
-Просто е мъдрост на твърде много
векове…
1712
 Приключили разговора, Авторът и
Братът се разделиха. Завинаги…

София
09.2017

1713