Възникване на Инквизицията

 
Защитници на инквизицията - Веротърпимостта в първите векове на християнството -
Начало на гоненията и първите закони против еретиците - Августин и неговата проповед
за насърчаване на веротърпимостта-Порастване силата на папството и кръстоносните
войни като причина за пораждане на инквизицията - Лангедок и тулузките графове -
Албигойци-катари и албигойци-валденси - Произходът на катаризма - Учението на Манес -
Появяването на манихеите в Европа - Богомили - Тяхното движение на Запад - Догмата на
катарите и валденсите - Първите гонения на еретици - Вълнението в Рим - Трети
Латерански събор - Първият поход против албигойците - Несполука на начинанието -
Веронският събор - Новите мерки против ереста - Инокентий III - Новата политика в Рим -
Легатите и мисионерите - Св. Доминик - Разрешителните грамоти на Доминик - Петър
Кастелно - Отлъчването на Раймонд VI -      Убийството на Кастелно - Промяна на
римската политика - Четвърти Латерански събор - Падането на Лангедок - Тулузкият
събор - Първата инквизиция - Фридрих II като слуга на нетърпимостта - Мерките на папа
Григорий IX - Доминиканци-инквизитори.
 

Този, който посети петербургския Ермитаж, обръща

внимание на картината на Хуанес, изложена в залата за испанска живопис. Бледи са и не
изпъкват нейните бои, не е духовит и грандиозен нейният сюжет. Тя прилича повече на икона,
нежели на картина. Едва очертаният на нея къс от земя е безжизнен и сух. Художникът, като че
нарочно, е отдалечил от своята картина всичко, което напомня за земното, за суетното - всичко,
което може да отвлече вниманието на зрителя от главния център на картината. А този център е
католически монах. Гърбът му е покрит с черна мантия върху бяла сутана*. Лицето на монаха е
строго. Много бръчки с дълбоки бразди са легнали около ъглите на устата му и безстрастно
гледат нито сиви, нито гълъбови у него очи. "Суета на суетите и всичко е суета", като че иска да
каже техният притежател... Лявата му ръка, държаща книга с червена подвързия, е спусната
надолу, а дясната е повдигната и сочи към извиващия се над главата му свитък, на който се
чете латинският надпис: Timete Deum et date ille honorem, quia veniet hora judicii ejus (Бойте се
от Бога и въздавайте му хвала, защото се приближава часът на неговия съд). Този монах е Св.
Доминик, а латинският надпис - девизът на инквизицията.
Верният католик-художник не се е побоял да запетни паметта на светеца, като е свързал
неговото име със страшното съдилище на инквизицията. Хуанес е живял през XVI век, а това
време е било време на най-пълното разцъфтяване на страшното съдилище и почти на
безпрепятственото негово тържество. От него се възхищавали като от най-добър пазител на
вярата, едни с простодушието на вярващи без разсъждение, други - като оръдие за
поробването на простолюдието, и само малцина са надигали своя глас против жестокостите на
"светата инквизиция", - не първият и не последният случай на глас, който вика в пустиня...
Малко по малко се създала легендата, че основателят на доминиканския орден е бил в същото
време и първият слуга на нетърпимостта, и самият папа, като е канонизирал подвижника (Св.
Доминик), е посочил неговите заслуги като инквизитор. Още по-ревностните поклонници на
инквизицията отишли и още по-далеч. Парамо, който е автор на съчинението "За
произхождението и развитието на инквизицията", тържествено е обявил, че самият Йехова е
бил първият инквизитор, а първият инквизиционен процес - съдът над Адам и Ева след тяхното
грехопадение. Сега тази легенда е вече отживяла, а нейните преки наследници се потайват и се
боят да я поддържат. Сега католическите богослови употребяват всички усилия да снемат не
само от Св. Доминик, но и от римските първосвещеници ролята на покровители на
инквизицията, а известните на всички жестокости на страшното съдилище се мъчат да
обясняват с влиянието на времето, със светските законодателства и т.н.
Безпристрастната история, обаче, не може да поддържа нито тези усилия, нито тези
оправдания. Първите векове след Р. Хр. в никой случай не могат да бъдат наречени векове на
хуманност, а в ония времена християнството било съвсем чуждо на насилието в името на
вярата. Първите християнски епископи, следващи завета на Учителя (Иисус Христос) и
апостолите, увещавали, но не наказвали, а междувременно ересите почти непрекъснато се
сменяли една с друга и несъмнено са били по-опасни именно в тази епоха, когато още не било
укрепнало зданието на Христовата църква. "На християните не е позволено - казва Йоан
Златоуст - да унищожават заблужденията със сила; те могат да водят хората към спасение само
с убеждение, разум и любов..." Но не дълго се разнасяли подобни речи. Както преди били
притискани от езичниците, християните скоро след това сами станали притеснители. Като се
настанили върху развалините на стария свят, те не се отказали от оцелялото посред тия
развалини жалко наследство, а това наследство било нетърпимостта. "Всякога и навсякъде
почитай боговете според бащиния си обичай - е учил Меценат (учителят на император Август) -
и принуждавай и другите да ги почитат. Привържениците пък на нови учения преследвай с
всякакви наказания, защото от тях произлизат заговори, тайни общества и политически секти. А
всичко това е пакостно за целостта на държавата"... Тази програма не се забавили да усвоят за
себе си и християните. Само в един период - при император Константин, можели свободно да
изповядват своята религия и християни, и езичници, ала през 341 г. езичеството вече се считало
за престъпление и неговите привърженици били поразявани с нож, като престъпници. След
езичниците ударът бил нанесен първо на манихеите, като отивал след това все повече и повече
на запад от тяхното отечество, далечния Изток. Смърт заплашвала твърдите и упорити
изповедници на това учение, със смърт ги заплашвали и по-сетнешните закони, но вече като се
подразбирали в тях последователите и на другите видове религиозни тълкувания. През 383 г.
за пръв път се произнася от законодателя император Теодосий фаталната дума "инквизитори"
и заедно с това се образува зародишът на бъдещия знаменит трибунал - съдилището, в което
за членове влизали инквизитори и където съдили според тайните показания на доносници.
Към V век еретиците вече били потиснати от цяла редица закони - 15 от император Теодосий,
12 от Аркадий, 18 от Хонорий и 10 от Теодосий II. Да се отива по-нататък в строгите мерки за
тази цел, нямало вече накъде; ето защо и император Валентин III издал само три закона против
еретиците. Главна прицелна точка на тези закони били все манихеите. Техните имоти се
конфискували, от тях отнемали правото да наследяват, да търгуват и да сключват договори;
считани за държавни престъпници, те подлежали на смъртно наказание. Други еретици най-
напред се мъчели да ги убеждават и, в случай че успявали да ги отвърнат от ереста, им
налагали само църковна епитимия. Инак - тях ги чакали големи глоби, конфискуване на
имотите им, наказание с камшик, заточение на пустинни острови и само в особено тежки
случаи - смъртно наказание по усмотрение на местните власти.
Обикновено всички тези мерки се явявали заради ходатайството на епископите, които се
обръщали към правителството за защита делата на църквата. Ала прясно било още в умовете
на хората преданието за кротките или хуманни мерки, които се вземали спрямо заблудените в
първите векове на християнството и когато усърдието на гонителите осъждало със смъртно
наказание ту този, ту онзи еретик, епископите забравяли за своите възвания към властите и
бързали да умилостивят призоваваната от същите тях наказателна ръка. Но нетърпимостта,
веднъж породена, трябвало да се разраства все повече и повече. Църквата постепенно губела
старата си добродетел и затова ревниво следяла за всеки опит да се критикуват нейните учения
и дела - нещо, което в очите на духовенството имало характер на ерес и разкол... Дошло най-
сетне време, когато гонението на друговерците станало искане на религията. Това решително
обръщане на друга страна било извършено от Св. Августин.
До 32 годишна възраст Августин сам бил последовател на манихейството, но сетне оставил това
учение. Отначало той признавал също и свободата на съвестта, ала после се отказал и от това.
Той стигнал до заключение, че този път не е спасителен, че не всички са способни да
възприемат словото на убеждението и затова е необходимо понякога да се прибягва към
въздействие със страх и наказание. Августин се опирал за това на примера на самия Бог, който
с теглила възпитава хората и на примера на родителите, които наказват своите деца. Любовта,
казвал той, често действа със строгост, а ударите на приятелите биват по-полезни, отколкото
лицемерните целувки на враговете. Принуждението се явява спасително лекарство, а да не се
прилага, това значи да се въздава зло за зло. Ако ние видим, казвал пак той, врагът, че в
изблика на своето безумие тича към пропастта, не трябва ли по-скоро да го удържим със сила,
отколкото да го оставим да падне и загине?... И така, според Августин, който минава за
неоспорим авторитет в очите на католиците, нетърпимостта се явява като акт на човеколюбие и
спасение за погиващия без нея. При това ще е уместно да се отбележи, че обратното мнение в
онова време било вече достояние на еретиците: към свободата на съвестта се придържали по
това време донатистите, с които неуморно се борел Августин. И той намирал за това основание
дори в Евангелието, в известната притча за угощението, на което били много призовани, но
малко избрани (Лука XIV, ст. 16-23). Както е известно, призованите гости не отишли на
угощението, като се извинявали, че имали работа по светски дела и домовладиката поръчал на
слугата си да свика за гости хора, които намери по пътищата и кръстопътищата. "И ги убеди да
влязат", казал той на слугата си. Но тези думи в латинската Вулгата (Библия) са били преведени
с думите compelle intrare - принуди ги да влязат**, и на тях ce опирал Августин, като
проповядвал за строги мерки и наказания. А след него вече и не отричали това негово учение,
ами го приемали като една установена истина, макар, без съмнение, то било само повторение
на съвета, даден от езичника Меценат - "и принуждавай другите"...
При все това до XIII век борбата с ересите имала временен характер, спорадичен. Тя е
пламвала тогава, когато духовенството е спечелвало влияние в управляващите власти, после,
когато то е изгубвало влияние, тази борба е утихвала. Често противоположните интереси
между светските и духовни власти водели до несъответствие в разбирането за това що е ерес:
еретикът от една държава се уважавал в друга и обратно. По този начин считаните за еретици в
една държава намирали убежище в друга. Възходът на папството, обаче, премахнал
възможността за подобно убежище. Когато римските първосвещеници започнали да отнемат и
раздават корони, за тях вече била лесно "да принуждават" правителствата да преследват
своите поданици еретици. Такова е било папството след Григорий VII. Но и тогава, все още
всичко зависело от характера на римския първосвещеник. Работата на бъдещето било да се
създаде нещо независимо от личността. А това нещо било инквизицията... Наближавало
времето за нейното пораждане. Кръстоносните походи срещу неверните на Изток, за защита на
гроба Иисусов, малко по малко вкоренили в умовете понятието, че преследването на враговете
на религията е богоугодно дело. Простолюдието било превъзбудено. Навсякъде бързо
възниквали манастири със строги устави, носели се слухове за скорошно настъпване на
Страшния съд. Мисълта за спасение витаела във възторжените умове, мисълта за подвизи за
слава на религията, за изцеление на душата и тялото. Оставало само да се посочи арена за тези
подвизи. От височината на папския престол показали за тези подвизи нова област и скоро
започнала да се лее кръвта на верни и неверни, но този път вече на Запад.
Тогава от десния бряг на р. Рона и по-нататък на Запад, в сегашния Лангедок, през XII век се
намирали владенията на тулузкия граф Раймонд VI. Под благодатното южно небе тук
процъфтявало едва ли не единственото по това време царство на веротърпимостта и
свободата. Богатите градове начело с Тулуза, силни със своето самоуправление, наследство на
господарувалите някога тук римляни, представлявали странна за това време смесица на
личности от разни вероизповедания - правоверни католици и признати врагове на
Католическата църква. И никой не правел опит да се възползва от отсъствието на господстващ
култ, а напротив - всички се считали за равноправни граждани и еднакво се покровителствали
от закона. Наред със строгите сектанти тук живеели - като ходели от град в град, от замък в
замък - знаменити трубадури, които възпявали любовта, хубавиците и покровителите на
свободата. Веротърпимостта и поезията, като два добри гения, царували в тази страна заедно с
благодатните лъчи на слънцето, и пръскали навсякъде мир и доволство. И не един чифт
завистливи очи на съседни владетелни барони жадно се устремявали към богатите градове на
Лангедок. А от другата страна на Рона - при престола и на престола на римските
първосвещеници, отдавна вече била закипяла омраза към това гнездо на ересоначалниците.
Там не можели да простят това, че между поданиците на тулузкия граф спокойно си живеели
еретиците албигойци, както ги наричали с едно общо име (от името на града Алба в
провинцията Албигоя, които всъщност се разделяли на две самостоятелни секти - катари и
валденси...). В Южна Франция ереста катаризъм се появила не самобитно. Тя преминала там от
Изток, след дълги пътни почивки и метаморфози. Нейната изходната точка е учението на
Зороастър, развито и допълнено от неговия ученик Манес. Манес бил родом от Индия.
Годината на неговото раждане се пада в началото на III век, а учители на неговия ум са
персийските магове, александрийските неоплатоници и гностиците, догмите на евреите и
християните. Като поет, мистик и философ, той не бил доволен нито от една от съществувалите
тогава религии и се заел с мисията да основе нова, своя собствена религия. От Зороастър той
запазил главното - дуалистическия възглед за света и природата на човека, като съединение на
доброто и злото. От Индия той изнесъл пантеизма (одухотворението на всички същества), от
християните - величествения образ на Изкупителя. Свещените книги на евреите Манес
отхвърлил. Техните идеи за божеството му се виждали нечисти, лъжливи и дори оскърбителни
за това божество, техният морал - недостатъчно съвършен и несъгласен със светостта на Бога.
Те не съдържат в себе си, казвал той, нищо за вечния живот, а временните им обещания,
например умножението на потомството, могат да въздействат само на лошите страни на
човека. Манес отричал също и пророчествата за Спасителя (Иисус Христос), считал лъжливи и
абсурдни библейските разкази за сътворението на света и падението на човека, не признавал
човека, не признавал свещените религиозни образи на евреите и се отнасял критически към
Новия Завет. Той не признавал Деянията на апостолите, а пък за Евангелието казвал, че то е
писано не от самите апостоли, а по техните разкази, за което си твърдение се опирал на
заглавието "по Матея", "по Лука" и т. н. От тук произлизали, според него, грешките и
противоречията, пак от тук произтичала и необходимостта да се очисти Евангелието, като се
възстанови неговият първообраз. За да достигне това, Манес отхвърлял раждането на
Спасителя от жена, разказа за неговото обрязване, за жертвите, които е направил, разказа за
пребиваването му в пустинята, за изкушението му от дявола и най-сетне всичко, което е взето
от Вехтия (Стария) Завет. Всичко това Манес окастрил и го изменил съгласно своята доктрина.
Според Манес имало две начала: Бог и Сатана, от които първият е добра, а вторият - зла сила. И
тези две начала са виновниците за или творците на всичко, което съществува - такава е била
алфата на тази доктрина. Сатана е създал тялото на човека, а Бог е надарил тоя човек с разум, с
душа. В тази двойственост на човека се заключава и причината за вечната борба на
съставляващите го елементи - духовния и телесния. С течение на времето грехът завладял
човешкия род. За да спаси тоя род, добрият Бог слязъл на земята под името Христос и в образа
на човек. Подучени от Сатаната, евреите го предали на смъртно наказание, но мъките на
Христос били само наглед; в тях е показан пътят за спасение чрез очистване от земните
привързаности и страсти. Душите на хората, които не са се възползвали в живота от това
посочено средство за спасение, преминават в други тела, та дори и в животни и рас¬тения.
Като достигнат по този начин до известна степен на съвършенство, те съвсем се освобождават
от земната обвивка (тялото), настаняват се на месеца и там се очистват с вода в продължение
на 15 дни, а после в царството на бъдещето - с небесен огън. Очистването на всички души ще
бъде край на този свят - такава е омегата (краят) на Манесовото учение.
Обаянието, което предлагат религиозните възгледи на Манес, най-добре от всичко се вижда от
разпространението на неговото учение. Като запазвало своята основа и се видоизменяло само
в подробностите, то постепенно се движело към Запад. В Европа то се пренесло по времето на
император Цимисхий заедно с павликянската ерес и здраво се укрепило в сегашна Тракия, в
околностите на Пловдив. Съседството със славяните, които още от най-старо време били
склонни към дуализъм, придало нови сили на Манесовото учение. В X век то станало причина
да се появи нова религиозна ерес - богомилството, наречено така по името на нейния
основател Богомил. Богомилите са измислили и дали началото на почти всичко, което ние ще
срещнем в Южна Франция. От България богомилството преминало в Италия, и то главно в
северната ѝ част - в Ломбардия, а след това, като прескочило Алпите и Рона - в благодатните
провинции на Южна Франция. Такъв бил произходът на катаризма при поданиците на тулузкия
граф. Самото име катари (от гръцката дума катароз - чист) било усвоено от френските еретици
по наследство от българските богомили. Прегледът на техните догми още повече потвърждава
тяхното родство със славянската ерес като развитие на манихейството и заедно с това обяснява
онази омраза, която те предизвиквали в Рим.
Вещественият свят и тялото на човека катарите считали за творение на дявола - злия бог,
творец и княз на тоя свят, както са записали тулузките инквизитори. Само невидимото и
вечното, учили те, е работа на ръцете на добрия Бог. Към римската църква те се отнасяли с
презрение. Тя била за тях "босилек на дявола и синагога на Сатаната". Само в лоното на тяхното
учение е било възможно спасението. Никакви тайнства на римската църква те не считали за
свещени. Тялото Христово в Светото причастие било за тях прост хляб, кръщението - безцелно,
духовната йерархия - събрание от грешници, безсилно да ръководи човешката съвест. Те
учели, че въплътяването на Иисус Христос било само наглед, че той никога не би се унизил да
се роди от жена. Те считали, че Кръстът не заслужава нашето почитание, защото той е символ
на мъките на Господа, а никой, казвали те, не може да почита хомота, който се впряга на
неговия баща. Възкресението на мъртвите те отричали и, като манихеите, вярвали в
преселението на душите. Те вярвали, че душата на човека се преселва дори в животни и на
това вярване се основавала при тях забраната да се яде месо, защото, като убива животното,
катарът можел да лиши с това душата от възможността да се очисти. Бракът катарите не
признавали за божествена наредба. И ако те не го отхвърляли съвсем, това било само от
снизхождение към слабостите на човека и главно затова, че раждането на нови хора давало
възможност или средство на преселващите се души да се очистят, че то създавало нови форми
за тяхното настаняване при преселването им. Като богомилите, катарите пазели обреда
ръкополагане, наречен у тях consolamentum. Клетвата при тях била забранена. Пред съда на
инквизицията един албигоец обявил, че той не би се заклел дори и тогава, когато узнае, че от
това нещо неговата религия от гонена би станала тържествуваща. Да се владее каквото и да
било имущество катарите считали за грешно. Това било, според тях, ръжда на душата, и те се
отричали от тая ръжда, като наричали себе си нисши братя, nos paupers Christi...
Този аскетически ред на катаризма правел това учение не до там привлекателно за народните
маси, а от там и компромисите в него, например отричането и разрешението на брака.
Основната цел на тяхното учение - духовното съвършенство и сиромашия - можела да бъде
достъпна само на малцина, а от това и разделението между катарите на съвършени и вярващи.
Съвършените били сравнително малко - всичко 4000, както са ги броили инквизиторите. Те
били истинските пазители на катаризма. Те се отричали от имот, от семейни и роднински
връзки. Дори католиците ги сочели за пример на своето духовенство - толкова безукорно строг
бил животът на съвършените. Четири пъти в годината те постели в продължение на 40 дни,
всяка година по 3 недели наред ядели само хляб с вода. Проста черна дреха и торбичка през
рамо, а в нея Евангелие на провансалско наречие - такива били отличителните признаци на
съвършените. Животът на другите катари или на вярващите далеч не бил тъй строг. Те можели
да се женят, да носят оръжие и да владеят имоти, но макар и в края на живота, и даже за
предпочитане в края, все пак приемали consolamentum, ставали съвършени. И до каква степен
се е почитало последното, може да се съди по това, че на катара се разрешавало да убие
оногова, който е приел consolamentum, за да го спаси от грях, а обреда - от поругание ... Съвсем
друга била догмата на валденсите, наречени така от името на Валдо, основател на тази секта.
Те били рационалисти, чужди на всякакъв мистицизъм, което не може да се каже за
албигойците-катари. Те вярвали в триединния Бог, признавали тайнствата причастие и
кръщение, но, като катарите, въставали против почитането на икони и мразели римската
църква. За тях тя била вавилонска блудница и безплодна смоковница, която проклел
Спасителят. И в това навярно се заключава главната причина, поради която били смесвани с
катарите. Двете секти твърде бързо се разпространили на юг във Франция. Преди тях
господстващо положение там имали арианите и присцилианите, а едновременно с тях и
петробрусяните, наречени така от името на Петър от Брюи. Такова множество от секти
благоприятствало за развитие в населението духа на търпимост, на някакъв религиозен
индиферентизъм и най-сетне, за отстъпничество от правоверната Католическа църква. При това
пък невежеството и порочността на духовенството от тази църква не можели да дадат никакъв
отпор, никакво противодействие на ересите, а само давали повод за изобличителни речи от
страна на еретическите проповедници и за волни песни от страна на трубадурите... При все
това, обаче, Лангедок не можал да избегне страшната участ, която му готвели ненавистната на
неговите весели жители църква. "Вавилонската блудница" се оказала не съвсем потънала в
нищетата на този свят, "прокълнатата смоковница" била още пълна със сили и процъфтяваща...
През 1020 г. в град Тулуза се извършили първите изгаряния на еретици. След 2 години това се
повторило в Орлеан. Тогава загинали 13 еретици и, за голяма скръб на църквата, всичките 13
свещеници. През 1146 г. и 1163 г. също такива клади били запалени в Германия, като
осветявали за бдителното око онези места, които били поразени от ереста... През 1179 г. папа
Александър III свикал в Рим така наречения трети Латерански събор, който се произнесъл за
отлъчването на еретиците в Гаскония, "земите на Алба и Тулуза", защото - както се казвало в
постановлението на събора - "тези еретици не се крият вече и не остават спокойни, но дръзко
проповядват своите заблуждения и отвръщат простите и слабите". Същевременно ножът на
анатемата поразявал кралствата Арагония и Навара. Тамошните еретици и техните
покровители били обвинявани от събора дори в преследване на правоверните (католиците), в
осквернение на църквата, в обида към вдовиците и сираците. Папата убеждавал верните да
нямат с еретиците никакви сношения, позволявал им да нарушават всякакви договори с тях, да
употребяват против тях оръжие и да конфискуват техните имоти, а на християните властители -
да ги обръщат в робство. "Макар църквата" - казвало се в 27-то постановление на събора, като
се води по думите на Св. папа Лъв, „ често се задоволява само с един първосвещенически съд и
не предприема кървави мерки, но същевременно този съд може да бъде подпомаган и от
светските сили, та по този начин чрез страха от наказание да накара хората да следват
духовното лекуване. А тъй като еретиците, които едни наричали катари, други патерани, а
трети кокани (павликяни)" - толкова смътни били по онова време сведенията на римската
църква за нейните врагове, - „ били направили много големи успехи в Гаскония, Албигоя,
Тулузката земя и други места, то ние предаваме на анатема (проклятие) тях с техните
покровители и приятели и забраняваме всекиму, който и да бил той, да има с тях сношение.
Ако те умрат в грях, то никога да не се поменуват и да се не погребват между християните."
За изпълнение на постановленията на събора в Лангедок бил предприет кръстоносен поход
под началството на кардинала Хенрих. И кръстоносците, и техните противници не отстъпвали
един другиму в жестокостите, ала все пак тържеството не било съдено да бъде на страната на
църквата, а ересите като че се размножили. Такова било впечатлението на папата Луций III,
когато, изгонен от римляните, той се скрил във Верона. Това станало през 1185 г.
Уплашен от многочислеността на еретиците, Луций свикал събор и, като потвърдил
предишните постановления и отлъчването, заповядал епископите, макар и един път в
годината, да обикалят епархиите си, заразени от ереста, и чрез клетва да обвържат по-
състоятелните граждани, на брой 3-4 и повече, да следят и предават еретиците на епископския
съд. При това светските власти се приканвали да дават своето съдействие при изпитването;
кралете, князете, графовете и бароните - под страх за отлъчване и отнемане земите им, а
градовете - под страх за отнемане привилегиите им - пак под същата анатема. Назначението на
епископи, като специални познавачи на ереста, е накарало някои историци да считат годината
1185 за година, когато се появява инквизицията; ала това мнение се оспорва на основание, че
по онова време все още не ставало дума за инквизиция, като за постоянен трибунал.
Необходимо било този съд да бъде предшестван от кървавата драма в Южна Франция, от
падането на Лангедок и покровителя на ереста- тулузкия  граф.
Прологът на тази драма започва на 9 март 1198 година. Римски папа тогава бил Инокентий III,
олицетворение на ум и енергия, истински наследник на Григорий VII и, както изглеждало
отначало - на търпимостта, която показвало християнството в първите години на своето
съществуване... Мирно и кротко звучала първата була на Инокентий. В нея той говорел за
"чумата, която се била разпространила в Гаскония и съседните земи" но като подканял към
борба с нея, предлагал да се използват само такива мерки, които не излизат извън предмета на
духовно-църковната власт. Той разрешавал само в краен случай да се прибягва до силата на
светския меч. Той още не бил загубил вяра в силата на убеждението и на 22 септември, в
първата година на своето първосвещеничество, снел отлъчването от тулузкия граф Раймонд VI,
който бил предаден на анатема като покровител на ереста. Като предвестници на новата
посока на папската политика в Лангедок били пратени

не  кръстоносни войски, а легати

(папски пратеници). Но при това в Рим не искали да знаят, че ереста си имала своя история, че
както се породила постепенно, само по същия начин, постепенно, тази ерес би могла да се
унищожи. От легатите там очаквали бързи известия за успех, но за съжаление, от тяхната мисия
се получавали само скръбни новини... "Раймонд VI, известявали те, си остава все такъв пак
покровител на ереста, все тъй пак хладнокръвен към католическата вяра. Той води със себе си
в църква шегобиец, който се подиграва с църковната служба, той дружи с еретиците, ходи на
техните събрания и приема благословия от съвършените им"... Инокентий приписвал това на
неумението на легатите. Той решил да прати нови легати: Петър Кастелно, Раул, абат Сито и
Арнолд. За помощници на легатите, като мисионери, били присъединени 12 цистериански
монаси, а през 1206 г. - и знаменития подвижник свети Доминик. Ето защо защитниците на
инквизицията считат последния за основател на страшния трибунал. Авторът на "Божествената
комедия" в XII песен - "Раят", видно споделя този възглед, като говори за Доминик:
"С желязна воля, праведен и строг,
той се хвърлил, като поток от планини стръмни,
в открита борба с еретиците,
които са пакостни за другите.
Които над слабите умове
имали власт и ги развращавали,
и от него други отишли
вадите и градини църковни да напоят."

Легендата за инквизиторството на Доминик е

произлязла вследствие разбираемото желание на неговите мними приемници да сложат
начело на своето дело такова лице, което да е спечелило общите симпатии, да осветят това
дело с името на великия подвижник и чрез това да узаконят съществуването на инквизицията.
Ала историческата справка разрушава тази тенденция. Преди всичко, през 1206 г. още дори не
ставало и дума за инквизиция, съществувал само нейния дух, дух на нетърпимост, който се
виел над главите на еретиците. Всъщност връзката на Доминик и неговите другари с нея се
заключавала в обръщането на еретиците чрез убеждение и придумване, а строгите мерки
имали характер на епитимия, т.е. наказание с чисто църковен характер. А това се потвърждава
от запазената досега разрешителна грамота, дадена от Доминик през 1209 г., която е прототип
на инквизиционните примирения с църквата.
"Към всички верни християни, - така започва тази грамота, - до които ще достигне това
послание, братът Доминик, каноник от Осма, най-малък от проповедниците, поздрав за Иисуса
Христа. В силата на властта, дадена на абата Сит, легат на Апостолическия престол, на който
ние служим, като представител, ние повърнахме в лоното на църквата предявителя на тая
грамота Понс Рожер, който по милост божия е оставил сектата на еретиците. Тъй като той е дал
нам клетва, че ще изпълни нашите поръчения, то ние му заповядахме да се явява в църква
наред през три следващи неделни дни, при което свещеникът, като го съблече гол, ще го бие с
пръчки, докато премине всичкото разстояние от градската врата до църква. За покаяние ние му
налагаме през цял живот пост и му забраняваме да яде месо, яйца, сирене и каквато и да било
животинска храна, с изключение на дните Пасха, Св. Троица и Рождество, през които дни той
може да яде всичко. В знак на отвращение към своята предишна ерес, през три пости в
годината той е длъжен да се въздържа даже от риба; три пъти в седмицата, докато е жив, да се
въздържа от месо, риба и вино, като допуска облекчение само в случай на болест и
омаломощителни работи. Той е длъжен да носи църковно облекло, според кроежа и боята, с
два малки кръста пришити на гърдите. Всеки ден той ще слуша меса (римско-католическа
литургия), ако то се види за възможно, а по празниците и неделните дни - вечерня. Той е
длъжен да извършва утринните и вечерните молитви, да чете "Отче наш" седем пъти сутрин,
десет пъти вечер и двадесет пъти по среднощ, да живее целомъдрено и настоящата грамота да
връчи на своя енорийски свещеник. На този последния заповядваме да наблюдава за
поведението на Рожер, който е длъжен точно да изпълнява всичко, което му е предписано,
докато господин легатът не изяви своята воля. Ако ли пък казаният Понс не изпълни това, то
ние заповядваме да се гледа на него като на клетвопрестъпник, еретик, отлъчен и да бъде
отдалечен от обществото на верните"...
В друга грамота, от 1214 или 1215 година, Доминик разрешава на Раймонд Алтарон, обърнат
еретик, облекчения в епитимията "да носи също такова облекло, каквото и всички християни,
също така, както и на Вилхелм Угун". Не е мъчно да се види от двата документа, колко малко са
основателни предположенията за инквизиторския характер на Доминиковата мисионерска
дейност. Относно църковната дисциплина в тази дейност няма нищо ново, а затова няма и
основание да се извежда и самият деец от тази сфера в съвсем чуждата за него сфера на
инквизицията. Също така нищо не говори и за нетърпимостта на Доминик. Няма никакви
източници, които да го обрисуват като строг проповедник, който излиза зад пределите на
увещанието. Тези пръчки, които се предписвали в епитимията на Доминик, не бива да се считат
като такова доказателство, защото както дрехата на каещия се, те били само атрибут на
покаянието.
По друг начин постъпвали легатите на Инокентий. Самият избор на легатите не обещавал нищо
добро. Петър Кастелно бил фанатик. Той не проповядвал, а се борел. И може да се каже, че той
именно "се хвърлил като рекичка от планини стръмни в открита борба с еретиците". Неговите
думи раздразвали противниците и легатът като че ли дирел смъртта си... Бавната победа над
ереста, присъединяването към църквата на обърнатите еретици, най-напред на 11 от тях, както
правил Доминик, не било задоволително за Кастелно. В това той виждал само едно упорство и
съобщенията, които пращали легатите на папата носели точно този смисъл... Под влиянието на
тези известия през 1207 г. Инокентий заповядал още веднъж да поканят Раймонд да поддържа
вярата и след това да го отлъчат от църквата, ако той не стори исканото. Изпълнението на
папската воля било възложено на същия Кастелно. Раймонд бил раздразнен от този нов натиск
от Рим, а легатът стигнал почти до самозабравяне под обаянието на своята нова мисия. При
такива обстоятелства Раймонд и легатът се срещнали в Сен-Жил.
- Сега, графе, - тържествено извикал Кастелно след извинителните отговори на Раймонд по
въпроса за преследването на еретиците - аз те обявявам вече за клетвопрестъпник и
беззаконник: гневът божи да се излее на тебе. Аз те отлъчвам от църквата. На всички твои земи
отсега се налага интердикт. От днес нататък ти си враг на Бога и хората. Твоите поданици се
освобождават от дадената тебе клетва и този, който те свали, ще постъпи справедливо, като
очисти престола, опозорен от еретик.
-  Да се обеси този нехранимайко! - извикал Графът, когото думите на Кастелно докарали почти
до полуда.
- От името на светото мое посланичество - продължил Кастелно, - което ме осенява, аз
забранявам на всекиго да повдигне ръка на божия помазаник.
В цялата фигура на легата и в тона, с който той говорел, имало такова величие, че никой не се
решил да изпълни заповедта на Раймонд, и легатът се отдалечил. Сутринта на 15 януари 1208 г.
Кастелно бил вече близо до Рона. Като отслужил къса меса заедно със спътниците си монаси,
той тръгнал към мястото, където минавала реката. Там чакала лодка с двама гребци.
- Ако вие не сте еретици или евреи - казал на гребците Кастелно - то недейте отказва да дадете
убежище на проповедник на светото Евангелие, който бяга от земята на гонението.
Той повдигнал крак, като се готвел да влезе в лодката, но тогава единият от гребците, като се
престорил, че иска да му помогне да влезе, тутакси го мушнал с кама. Легатът паднал възнак и
с думите: "Да ги прости Господ, както и аз ги прощавам", издъхнал в ръцете на придружителите
си.
Новината за това убийство, нагласено, според общото мнение, от Раймонд, се посрещнала с
ужас дори в еретическия Лангедок. В Рим пък тя послужила като сигнал за новата политика на
Инокентий. С була от 6 март същата година папата не само потвърдил отлъчването на Раймонд,
но същевременно разрешил на всеки верен католик да завладява неговите земи и да
преследва самия него. Оттогава започва политическото падане на Лангедок и зората на
инквизицията. През 1215 г., 11 ноември, когато в Рим се открили заседанията на четвъртия
латерански събор, Раймонд бил тулузки граф само по име.
"Тулузкият граф - се казвало в решението на събора - който още отдавна и по разни причини е
бил признат за неспособен да управлява страната според интересите на вярата, трябва да бъде
изключен завинаги от господаруването и да живее вън от своята земя, в прилично за него
място. И там, като принесе достойно покаяние за греховете си, ще получава годишно за
издържането си по 400 сребърни марки"...
За приемник на Раймонд бил назначен граф Симон дьо Монфор, щастливият предводител на
кръстоносното опълчение, чийто епилог станал латеранският събор. Оставало да съдят
еретиците, които не били загинали през военните вълнения. Ала тържеството на религията
било отсрочено още веднъж. През май 1216 година Раймондовият син - Раймонд VII успял да
вдигне въстание и да свали омразното иго на Монфор. Още 13 години продължила агонията на
Лангедок, до 12 април 1229 г. На 12 април 1229 г. в Париж се извършила тържествена
церемония: Раймонд VII дал клетва за вярност на френския крал и обещал да бъде верен и
послушен слуга на краля и църквата, до самата си смърт да воюва против еретиците, против
техните съмишленици и укриватели, без да жали ни роднини, ни приятели, ни васали, и
напълно да очисти земята си от ерес.
 "Обещаваме - се
казвало в договора на Раймонд - да извършим незабавно потребния съд над еретиците и да
заповядаме на нашите байли по-тънко да издирват, както тях, тъй и техните единомишленици
и укриватели. За облекчение пък на диренето обвързваме се да плащаме в продължение на 2
години по две сребърни марки, а сетне по една всекиму, който предаде еретик, осъден от
епископа"...
През ноември същата година в Тулуза, който едва бил изстинал от пролятата в него кръв, се
свикал събор за вземане мерки за изтребване на албигойците. Във всяка енория, според
решението на тоя събор, се нареждало да има постоянна комисия от енорийски свещеници и
от двама или трима избрани граждани. Членовете на комисията се задължавали да дирят
еретиците и за тази цел да преглеждат и претърсват всички къщи от тавана до избата и
зимника. Стопаните на земи и всички верни католици се задължавали със същото: първите -
под страх, че ще им се отнемат земите, а те ще бъдат предадени на съд, а вторите - по дълга,
изискван от благочестието. Всички хванати и арестувани се пращали при епископа, който
трябвало да определи наистина ли са еретици, или пък верни католици. В първия случай
имотът на осъдения се конфискувал, а ако набелязаният се покае, бил изпращан в
католическите градове, като при това го задължавали да носи на дрехата си два нагръдни
кръста с боя различна от самата дреха. Такива еретици се наричали "кръстоносци по вяра" и не
можели да се приемат на никакви длъжности без разрешението на папата или на неговия
легат. Еретиците, които се отричали от заблужденията си само от страх пред наказанията, били
хвърляни в тъмница, средствата за тяхната издръжка били за сметка на конфискуваните техни
имоти, а в случай че нямали имоти - за сметка на епископите. За упоритите имало само един
начин да се отърват от тъмницата. Този начин бил като отидат на кладите - като бъдат изгорени
живи.
Такива били мерките за премахването на ереста. Ала не били забравени и предупредителните
мерки. Като такива мерки тулузкият събор решил, че всички мъже от 14 години и всички жени
от 12 години нагоре трябва да дават клетва, която да се повтаря на всеки 2 години, че ще пазят
светата католическа вяра, че ще търсят еретиците, ще ги предават и преследват. Като
предупредителни мерки изисквали още всеки католик да се изповядва и причастява всяка
година по три пъти: на Рождество, на Великден и Св. Троица, а също и да няма в къщата си
било Вехтия (Стария), било Новия Завет. Съборът позволявал на миряните да имат само една
богослужебна книги и псалтир, но само на латински, а не и на друг език. На свещениците се
налагала длъжност да пазят причастените от тях болни да не свърнат от пътя на истината и да
присъстват (свещениците) при извършването на завещанията, като без присъствие на
свещеник, завещанието се считало за недействително. Свещениците били длъжни да
присъстват при погребението на умрелите, а главата на всяко семейство по празниците и
неделните дни непременно трябало да бъде в църква, за да стои там при извършването на
литургията и да слуша проповедта. Неизпълнителите на това постановление подлежали на
глоба от 12 динара, половината от които се давали на земевладелеца, в чийто имот живеел
виновният.
Всички тези мерки дават пълно право да считаме годината 1229 за първа година на
инквизицията и година на първия инквизиционен процес. Такъв процес бил възбуден още по
времето на тулузкия събор, за пример и изработване на процедурата, против някой си синьор
Пейрпертюзе и барон Неро де Ниорта. Двамата били заподозрени в ерес, което се
потвърждавало от свидетели и затова под страх от отлъчване и конфискуване на имотите им,
били длъжни да се покаят в продължение на 15 дни. В съда били повикани свидетели, но
обвиняемите не се видели на лична среща, чрез което явно се насърчавало лъжливото
свидетелстване. На свидетелите задавали много въпроси, като се мъчели да ги объркват в
показанията им, и често по тоя начин ги обръщали от помощници на правосъдието в
подсъдими. Доносите били узаконени с постановленията на събора и, още в тази ранна епоха
на инквизицията, боравели с тях почти като с явни обвинения.
От 1229 г. започва така наречената епоха на първата инквизиция. Ала не само падането на
Лангедок послужило за улеснение на нейното учредяване. Монарсите намерили в
инквизицията инструмент, укрепващ собственото им влияние.
Това разбрал Луи IX, комуто църквата, в знак на признателност, го причислила към светците.
Преди него до този извод достигнал Фридрих II Хохенщауфен. През 1220 г., германският
император Фридрих II, един от най-бляскавите умове по това време, съвсем неочаквано се
оказал привърженик на нетърпимостта и с ред закони определил тежки наказания за
еретиците.
Не се оказало по силите на кайзера да надделее над интригите на Рим и той си купил
относително спокойствие с обещанието да наказва еретиците. През 1224 г. в Падуа Фридрих II
обявил едикт за борба с ереста, предвиждащ различни наказания за еретиците, които били
осъдени от църквата и предадени на светското правосъдие, включително до смъртно
наказание. Светската власт поемала задължението по искане на църковните служители или
просто на ревностни католици да арестува и съди всички, подозирани в ерес. Еретиците,
помирени с църквата, се принуждавали да участват в търсенето на други еретици; отреклите се
от ереста под заплахата от смъртно наказание, а след това — след «оздравяването» —
повторно изпаднали в ерес, се осъждали отново на смърт. Оскърбяването на божието
величество е по-силно от оскърбяването на човешкото величие — гласял едиктът. Така както
Бог наказвал децата за греховете на бащите им, за да ги научи да не подражават на родителите
си, така и потомците на еретиците до второ поколение били лишавани от правото да заемат
обществени и почетни длъжности. Изключение се правело само за децата, които правели
доноси срещу родителите си.
Съществен елемент на едикта от гледна точка на историята на инквизицията било съгласието
на императора да оказва всестранна подкрепа и покровителство на доминиканските монаси в
преследването на ереста. «Ние искаме също — заявявал императорът — всички да знаят, че
сме взели под свое особено покровителство монасите от ордена на проповедниците,
изпратени в нашите владения за защита на вярата от еретиците, а също така и онези, които ще
им помагат в съда над виновните, независимо от това — ще живеят ли тези монаси в един от
градовете на нашата империя, ще преминават ли от един град в друг, или ще намерят за
необходимо да се върнат на предишното си място; и ние заповядваме всички наши поданици
да им оказват помощ и съдействие. Затова ние искаме те да бъдат приемани навсякъде с
благоразположение и да бъдат пазени от покушения, които еретиците биха могли да извършат
срещу тях; за да може тази помощ, от която те се нуждаят за изпълнение на своя дълг, и
мисията, възложена им заради вярата, да бъдат оказани от нашите поданици, които са длъжни
да арестуват еретиците, когато те бъдат посочени в местата, където живеят, и да бъдат пазени в
сигурни затвори дотогава, докато, осъдени от църковния трибунал, понесат заслужено
наказание. Това трябва да се прави с убеждението, че чрез съдействието на тези монаси за
освобождаване на империята от заразата на новата, появила се в нея ерес, се служи на бога и
се допринася полза за държавата.»1
Едиктът на Фридрих II означавал голяма победа за църквата, тъй като разпространявал над
цялата Германска империя формулираното на XII вселенски събор положение за отговорността
на светската власт за преследването и изкореняването на ереста. Както отбелязва Хенри Чарлз
Ли, задължението да се преследват еретиците вече било възложено на всички, като се започне
от императора и се свърши с последния селянин, под заплахата от всички духовни и телесни
наказания, с които разполагала църквата през XIII век.2
Участието на Фридрих II и Луи IX в преследването на еретиците създало благоприятни условия
за учредяването на инквизиционни трибунали, които действали под непосредствения контрол
на папския престол. През февруари 1231 г. Григорий IX издал поредния едикт («Генерална
конституция»), с който отново отлъчвал еретиците от църквата и призовавал църковните и
светските власти да ги преследват и смазват. През същата година римският сенатор
(губернаторът на Рим, подчинен на папата) Анибале назначил специални инквизитори с
пълномощия да преследват (да арестуват и съдят) еретиците. Скоро папата изпратил
инквизитори със същите пълномощия в Майнц, Милано и Флоренция.
Следващият етап в учредяването на инквизицията били двете були на Григорий IX от 20 април
1233 г., които възлагали преследването на еретиците във Франция на монасите от
доминиканския орден. Първата от тези були, «Illе humani generis», била адресирана до
френските епископи. В нея папата писал: «Като виждаме, че сте погълнати от вихъра на
грижите и че с труд можете да дишате под гнета на измъчващите ви тревоги, ние намираме за
полезно да облекчим бремето ви, за да можете по-леко да го понасяте.» «Облекчението» се
състояло в изпращане на доминикански монаси с неограничени пълномощия за преследване
на еретиците. Епископите, които се смятали по църковните традиции за върховни управители
на своите епархии, не искали да разделят властта си с просяшките монаси, да не говорим за
това, че сами изпитвали немалък страх пред тази тайна папска полиция, която можела при
желание да причисли към еретиците не само непокорните, но и недостатъчно усърдните в
своята омраза към ереста епископи. Папата умолявал епископите «в името на уважението,
което вие храните към светия престол», дружески да приемат неговите пратеници и да им
помагат, «за да могат те добре да изпълнят своята задача».
Втората була, «Licet ad capiendos», била отправена към «приорите и братята от ордена на
изповедниците, инквизиторите». В нея Григорий IX упълномощавал доминиканците: «Във
всички места, където проповядвате, в случай, че грешниците, въпреки предупрежденията,
продължават да защищават ереста, завинаги да се лишат от духовните бенефиции3  и да се
преследват заедно с всички други чрез съда, безапелационно, призовавайки на помощ
светската власт, ако това е необходимо, и прекратявайки упорството им, ако е нужно, чрез
безапелационно налагане на духовни наказания.»4  Тази була практически възлагала на
доминиканския орден да води борбата с еретиците в целия християнски свят.
Двете були на Григорий IX били потвърждавани от следващите папи, които внасяли в
текстовете им само частични изменения и уточнения.
През 1252 г. папа Инокентий IV издал булата «Adextirpanda», която оформила създаването на
инквизиционни трибунали и им разрешила да прилагат мъчения. Булата учредявала в
епархиите специални комисии за борба с ереста, състоящи се от 12 правоверни католици,
двама нотариуси и двама или повече служители, възглавявани от епископа и двама монаси от
просяшките ордени. На комисиите се възлагало да арестуват еретиците, да ги разпитват и да
конфискуват имуществото им. Присъдата била произнасяна от епископа и двамата монаси, те
можели и да променят състава на комисията по свое усмотрение. Светската власт и всички
вярващи били длъжни да съдействат на тези по същество вече инквизиционни трибунали. Ако
местното население оказвало съпротива при задържането на еретиците, отговорна била цялата
община. По искане на инквизиторите светските власти били длъжни да измъчват онези, които
отказвали да издават еретиците. Светските власти се задължавали да вписват тези
разпореждания в сборниците от местни закони, като премахнат от последните всичко, което
противоречи на булата. На властите се възлагало под клетва и при заплаха от отлъчване да се
задължат да съблюдават църковните указания по изкореняване на ереста. Всяка небрежност в
изпълнението им се наказвала като клетвопрестъпление с вечен позор, глоба от 200 марки и
водела до подозрение в ерес, което пък заплашвало със загуба на длъжност и лишаване
завинаги от правото да се заема каквато и да било длъжност.
Тази була била потвърдена също от следващите папи, като папа Климент IV през 1265 г. вече
наричал епископите и монасите — членове на комисиите, с титлата «инквизитори» и им
възлагал цялата отговорност за борба с ереста.
Инквизицията заплашвала с безпощадна разправа всички недоволни от съществуващия ред,
всеки осмелил се да критикува разпуснатостта, продажността и алчността на духовенството,
всеки, който изказвал съмнение в истинността на църковните догми. През XIII век не е имало
кътче в католическа Европа, където не горели клади, на които изгаряли мними или истински
еретици.
В Южна Франция, след присъединяването ѝ към френското кралство през 1229 г., папските
инквизитори продължавали да изкореняват ереста през целия XIII век. Не по-малко енергично
действали инквизиторите и в градовете на Северна Франция. Постепенно кралската власт взела
дейността им под свой контрол, инквизиторите били подчинени на парламентите, на висшите
кралски съдилища, към които с течение на времето преминали напълно функциите на
инквизиторските трибунали. По такъв начин инквизицията във Франция се превърнала в
послушно оръдие на кралската власт и спомогнала за укрепването на абсолютизма.
Подобен процес на подчинение на инквизицията на кралската власт протичал и в други страни.
Към края на XIII век католическа Европа била покрита с мрежа от инквизиционни трибунали.
Тяхната дейност, пише Хенри Чарлз Ли, била непрестанна като действието на законите на
природата и това отнемало на еретиците надеждата да спечелят време и да се скрият, като
преминат от една страна в друга. Инквизицията представлявала в тази епоха истинска
международна полиция, «Еретикът живеел като върху вулкан, който всеки момент можел да
изригне и да го погълне. Защото в очите на хората инквизицията била всезнаеща, всемогъща и
вездесъща. . .»5
 
*
Дълга и тясна дреха, с тесни ръкави
*
Тези думи са предадени и в българския превод на Библията, направен от евангелското
общество. Що се отнася до славянския текст, то в него наистина се казва "и убеди внити "
("убеди ги да влязат ").
1
Цит. по: Льоренте, X. А. Критическая история испанской инквизиции. Т. 1. М., 1936, с. 166.
2
Вж. Ли, Г. Ч. История инквизиции в средние века. т. 1, с. 144.
3
Длъжност в католическата църква, свързана с определени доходи. Бел. прсо.
4
Вж. Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, с. 210.
5
Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, 232-233
 

 
Административен апарат
 
Как е била устроена тази страховита машина, наречена инквизиция? «Устройството на
инквизицията — пише Хенри Чарлз Ли — било толкова просто, колкото и целесъобразно. Тя не
се стремяла да поразява умовете с външен блясък, тя ги парализирала с терор.»
Върховен глава на инквизицията бил римският папа. «Монасите и инквизиторите — пише
църковният историк Шенън, — въпреки че се назначавали на тези длъжности от своето
непосредствено началство, в правно отношение зависели непосредствено от папството.
Инквизиционният трибунал като извънреден съд не подлежал на цензура и контрол нито от
страна на папските легати, нито от страна на ръководителите на монашеските ордени, които
назначавали инквизиторите.»  Шенън се опитва да оправдае даването на неограничени права и
пълномощия на извънредните трибунали от страна на папството с обстоятелството, че това
позволявало «бързо и решително да се борят с онова, което се смятало за най-остро
религиозно и социално зло».
Дори и в страни като Испания и Португалия, където инквизицията зависела непосредствено от
кралската власт, действията ѝ биха били немислими без одобрението на папския престол. Ако
тези действия не съвпадали с интересите и политическата ориентация на папството, ако били в
разрез с тях, Светият престол, разбира се, не би пропуснал да обяви това на всеослушание. Но
римските папи никога не протестирали. Нещо повече, публично или тайно Рим винаги
одобрявал дейността на испанската и португалската инквизиция и никога не предприемал
каквито и да било действия в защита на многобройните им жертви.
Папството създало инквизицията и то при желание би могло да я «убие». Но като произвели
това чудовище, римските понтифекси и не мислели да се избавят от него. Напротив, твърде
удобен и полезен се оказал за тях «свещеният» трибунал, чиято терористична дейност
пределно опростявала отношенията на църквата с нейното паство.
Но тази действеност на инквизицията имала опасна за църквата обратна страна. Църквата
побеждавала противниците си, но изоставала от живота. Нейните победи създавали
впечатлението за могъщество и превъзходство, но това било опасна илюзия, защото те не
разрешавали свойствените ѝ противоречия, а само ги вкарвали по-навътре в църковния
организъм. Тези противоречия се натрупвали и подготвяли нов, още по-мощен взрив —
протестантската ерес — по-страшна и опасна за църквата от «еретическата революция» от XIII
век.
Инквизиторите се назначавали от римския папа и се подчинявали само на него. Но
ръководството на армията от инквизитори, които били разпръснати из християнските страни и
още от средата на XIII век затрупвали Рим със своите съобщения и искали неговите инструкции,
създавало многобройни трудности. Урбан IV (1261–1264 г.) се опитал да ги преодолее, като
назначил за генерал-инквизитор своя приближен кардинал Каетано Орсини и му възложил да
решава всички текущи въпроси, свързани с дейността на инквизицията в различните страни и
области. Този пост позволил на Орсини да съсредоточи в ръцете си такава огромна власт, че
след смъртта на Урбан IV той доста лесно успял да бъде избран за папа, като приел името
Николай III (1277–1280 г.). Като станал папа, Орсини на свой ред назначил за генерал-
инквизитор племенника си кардинал Латино Малебранку, когото готвел за свой наследник.
Това ожесточило кардиналите, които провалили Малебранку в поредните избори за папа. След
смъртта на Николай III постът генерал-инквизитор останал за известно време вакантен. Той бил
зает само още веднъж при Климент VI (1342–1352 г.).
Под натиска на съперничещите кардинали папството било принудено да отмени тази
длъжност, която давала твърде голяма власт на заемащия я църковен йерарх. След това
дейността на инквизиторите била ръководена от различни учреждения на римската курия. С
възникването на протестантската ерес папството създало в системата на курията учреждение,
което възглавило борбата с ереста, така да се каже, във вселенски мащаб. Това учреждение
било създадено през 1542 г. от папа Павел III под названието Свещена конгрегация на римската
и вселенската инквизиция. Тя бързо се превърнала в първата не само но ранг, но и по истинско
значение и влияние конгрегация в системата на римската курия.
Какви били инквизиторите, какво представлявали те като хора и църковни дейци?
Инквизиторите били набирани главно от два монашески ордена — доминиканците и
францисканците, но сред тях имало представители и на други монашески ордени, свещеници,
и попадали дори хора  без духовен сан. Климент V (1305–1314 г.) определил минималната
възраст на инквизиторите на 40 години, но имало и по-млади.
Инквизиторите притежавали неограничени права. Никой освен папата не можел да ги отлъчва
от църквата за престъпленията, които те извършвали в работата си, и дори папският легат не
смеел да ги отстрани макар и временно от длъжност, без да има специално разрешение от
папския престол.
През 1245 г. Инокентий IV предоставил на инквизиторите правото да си опрощават взаимно и
на подчинените си всички грехове, свързани с професионалната им дейност. Те били
освободени от подчинение на ръководителите си по монашески орден, предоставяло им се
правото по свое усмотрение да се явяват в Рим на доклад пред папския престол.
Съгласно каноническото право всеки, който пречел на дейността на инквизитора или
подстрекавал други към това, бил заплашен с отлъчване от църквата. «Ужасната власт —
отбелязва X. Ч. Ли, — предоставена по такъв начин на инквизитора, ставала още по-страшна
благодарение на разтегливостта на понятието «престъпление», което се изразявало в
противодействие на инквизицията; това престъпление било зле квалифицирано, но се
преследвало с неотслабваща енергия. Ако смъртта освобождавала обвинените от
отмъщението на църквата, инквизицията не ги забравяла и гневът ѝ се стоварвал върху децата
и внуците им.»
Всичко това поставяло инквизиторите на едно стъпало по-високо от епископите, въпреки че и
между тях имало ревностни преследвачи на ереста. Когато се обръщал към епископ, папата го
наричал «братко мой», а към инквизитор — «сине мой». По такъв начин инквизиторът ставал
нещо като племенник на епископа. И ето — тези «племенници» получили такава власт над
вярващите, за каквато по-рано епископите не смеели и да мечтаят.
Но колкото и привлекателна да била властта над хората, която притежавали инквизиторите, все
пак постът на епископа донасял по-голяма почит и доход, а главно — бил пожизнена синекура,
докато длъжността на инквизитора била временна, инквизиторите се сменяли със смяната на
папите, които не се задържали дълго на «светия» престол, тъй като били избирани на
преклонна възраст. При това работата на инквизитора била много неспокойна, а понякога и
опасна, особено в началния период от дейността на инквизицията, когато имало немалко
случаи на покушения над инквизитори. Като правило инквизиторът мечтаел да завърши
кариерата си с получаването на епископски пост.
Инквизиторите действали в най-тесен контакт с местния епископ, който узаконявал с
авторитета си тяхната дейност. С негово разрешение и в негово присъствие се извършвали
изтезанията и се произнасяли присъдите. В случаите, когато инквизиторите имали много
работа, съответният монашески орден изпращал на тяхно разположение помощници, които
действали и като техни заместници. Инквизиторът имал право да назначава в други градове на
своя окръг упълномощени — «комисари», или викарии, които проследявали и арестували
заподозрените в ерес лица, разпитвали ги, измъчвали ги и дори произнасяли присъдите им.
През XIV век на помощ на инквизиторите започнали да назначават експерт-юристи
(квалификатори), по правило също църковни дейци, които имали за задача да формулират
обвиненията и присъдите по такъв начин, че да не противоречат на гражданското
законодателство.
Светия престол въвел в системата на инквизицията нови персонажи — нотариус и поемни лица,
които трябвало да спомогнат за безпристрастието на следствието.
Нотариусът заверявал с подписа си показанията на обвиняемите и на свидетелите, което
правели и поемните лица, присъстващи при разпитите. Това придавало на следствието
видимост на законност и безпристрастие. Нотариусът като правило притежавал духовно звание
и въпреки че длъжността му се утвърждавала от папата, той получавал възнаграждение от
инквизитора, а за поемни лица се привличали най-често монаси от същия доминикански
орден, в чието разпореждане се намирала инквизицията. Те, както и сътрудниците на
инквизицията, се задължавали под заплахата от най-жестоки наказания да пазят в най-строга
тайна всичко, което научавали за дейността на Свещения трибунал.
Други важни длъжностни лица в апарата на инквизиционният трибунал били прокурорът,
лекарят и палачът. Прокурорът — един от монасите на служба на инквизицията — изпълнявал
ролята на обвинител. Лекарят следял обвиняемият да не умре «преждевременно» от
мъченията. Ролята на палач едва ли се нуждае от коментари.
Освен този, така да се каже, ръководен апарат на трибунала имало и помощен, състоящ се от
«роднините» на инквизицията — тайните агенти, надзиратели в затвора, слуги и друг
обслужващ персонал. Тайните агенти били набирани сред най-разнообразни слоеве на
обществото. Те можели да бъдат намерени и в кралската свита, и сред художниците и поетите,
търговците и военните, дворяните и простолюдието. В състава на «роднините» влизали и
почтени, уважавани от всички аристократи и граждани, които вземали участие в аутодафетата.
Тяхна задача била да уговорят осъдените да се покаят публично, да се изповядат и се помирят
с църквата. Те съпровождали жертвите на инквизицията на кладата, помагали да я разпалят,
подхвърляли съчки. Подобна «чест» се оказвала само на особено достойните и заслужили
енориаши. Броят на доброволните сътрудници на инквизицията се изчислявал със стотици.
«Роднините», както и всички служители на инквизицията се ползвали с безнаказаност. При това
им било разрешено да носят оръжие. Те не подлежали на светски и духовен съд. Всяко
оскърбление на служителите на инквизицията се разглеждало като опит да се попречи на
работата ѝ в интерес на ереста. Поставени по такъв начин в изключително положение,
«роднините», отбелязва Хенри Чарлз Ли, можели да правят с беззащитния народ каквото искат
и е лесно да си представим как са изнудвали, заплашвайки с арести и доноси, по времето,
когато да попаднеш в ръцете на инквизицията било най-голямото нещастие както за верния
католик, така и за еретика. В селските местности ролята на шпиони изпълнявали енорийските
свещеници, на които помагали по двама енориаши.
В Испания, където Инквизицията придобила своята съвършена форма,  инквизиторският
трибунал се състоял от двама инквизитори, двама секретари, един обществен обвинител
(fiscal), един полицейски офицер (alguacil), един бирник, един нунций, един пазач, един
магистрат, един лекар. Служителите на трибунала се назначавали със заповед на Генералния
инквизитор.
Инквизицията се смятала за висш орган на държавата, всички духовни и светски власти били
длъжни да ѝ се подчиняват. Всяко забавяне при изпълнение заповедите на инквизицията или
съпротива на дейността ѝ можело да закара виновника на кладата.
 
„Отсрочване на милосърдието“
 
В градовете, където нямало постоянен инквизиционен трибунал, били изпращани инквизитори
за определен период от време.
Инквизиторската кампания започвала с тържествена покана към всички сами да донесат за
себе си, ако се опасяват, че са постъпили като еретици, или да издадат хора, за които имат
основание да мислят, че са еретици. Предоставял им се срок от 30 или 40 дни сами да се
разкрият.
Веднага след пристигането си, инквизиторите привиквали градоначалника и с клетва го
задължавали да изпълни всички техни решения. Инак не само него, ами целия град очаквало
отлъчване. В деня на първия празник след неговото пристигане инквизиторът отивал в църква
и там, от катедрата обявявал възложената му мисия. При това той приканвал виновните в ерес
да се явят при него без всякакво принуждение, с обещанието, че ще понесат за това само леко
църковно наказание. След което обявявал така нар. „Отсрочване на милосърдието“.
В същата проповед инквизиторът обяснявал на вярващите отличителните черти на различните
ереси, признаците, по които можели да се открият еретиците, хитростите, които последните
използвали, за да приспят бдителността на преследвачите си, и накрая начина или формата на
доноса. Инквизиторите предпочитали да получават лично информацията от доносниците, като
обещавали да пазят имената им в тайна. Това имало своето значение, защото особено в
периода на голяма активност на инквизицията доносникът често рискувал да бъде убит от
роднини или приятели на жертвата му.
Ликът на града изведнъж се изменял. След първия удар на църковните камбани всички
граждани, без значение пол и възраст, се втурвали на богослужение. Събирането с познати се
ограничавало до най-тесен кръг. Всички се страхували един от друг, родителите - от децата,
децата - от родителите, господарите - от слугите. Разговорите се водели само на благочестиви
теми. На всяка крачка се чували религиозни изречения като: Да ви запази Бог, идете си с
миром, да ви помогне Светата Дева... А междувременно около помещението на инквизицията
започвали да сноват разни тъмни личности. Отколешни сметки със съседа, затаено
недоволство и злоба - сега всичко това излизало в приемната стая на инквизитора. Там
ревностно изслушвали доносниците и записвали техните съобщения в специална книга. Освен
услугите на доброволците, на инквизицията служели и циркулиращите из града слухове за
предварително подготвяното обвинение - и всичко това представлявало само натрупване на
съдебен материал, под благовидното название "доказателства". При това мнозина бързали да
удовлетворяват желанията на инквизиторите, колкото може по-добре, защото закъснялото
обаждане се считало за престъпление не по-малко тежко, отколкото самата ерес...
«Лесно е да си представим — пише Хенри Чарлз Ли — какъв ужас обхващал общината, когато в
нея неочаквано се появявал инквизиторът и отправял обръщението си. Никой не можел да
знае какви слухове се носят за него; никой не можел да знае до какво ще доведат личната
вражда и фанатизмът, за да го компрометират пред инквизитора. И католиците, и еретиците
имали еднакви основания да се вълнуват. Човек, който чувствал склонност към ерес, нямал
вече минута покой при мисълта, че някоя дума, казана от него мимоходом, би могла да бъде
предадена на инквизицията по всяко време от неговите най-близки и най-скъпи приятели; под
влиянието на тази мисъл той отстъпвал пред чувството на страх и предавал другия от страх да
не бъде издаден сам. Григорий IX с гордост си спомнял, че в подобни случаи родители
предавали своите деца, деца — родителите си, мъже — жените си, жени — мъжете си. Смело
може да се вярва на Бернар Ги, че всяко разобличение водело след себе си нови, докато в края
на краищата цялата страна не се покривала с невидима мрежа; той добавя при това, че
многобройните конфискации, които били следствие от тази система, също играели важна
роля.»
Когато прави спонтанни признания заподозреният избягвал единствено смъртната присъда,
която обикновено се предвижда за еретиците, но не и останалите наказания - позора,
конфискацията на имуществото и т.н. В това правило имало нещо ужасяващо: то осъжда на
позор на публично аутодафе дори човек, който спонтанно и доброволно признава грешката си.
Не било достатъчно човек да издаде себе си. Той трябва да издаде и своите съучастници, т.е.
тези (роднини, приятели или познати), които заедно със заподозрения са участвали в
осъдителни практики.
Епархийските свещеници и монасите на свой ред били длъжни да донасят на инквизицията за
всички подозирани в ерес. Изповедалнята служела като неизчерпаем източник на подобни
доноси. Подобно усърдие трябвало да проявяват и светските власти.
Инквизицията деляла доносниците на две категории; такива, които представяли конкретни
обвинения в ерес, и такива, които посочвали подозирани в ерес. Разликата между тези два
вида доноси се състояла в това, че първите били длъжни да докажат обвинението, в противен
случай ги заплашвало наказание като лъжесвидетели; това не заплашвало вторите, тъй като те,
изпълнявайки дълга си на правоверни синове на църквата, съобщавали само подозренията си,
без да навлизат в оценката им. За последното имала грижата инквизицията, която решавала да
започне ли дело въз основа на такива подозрения, или да ги остави временно без последствие.
Отказът на доносниците от своите показания в полза на обвиняемия не се вземал предвид,
оставало валидно само предишното показание, враждебно спрямо обвиняемия.
Въпреки, че доносници, както и обвиняеми можели да станат юношите от 14-годишна възраст
и девойките от 12-годишна, в действителност се приемали и показания от малолетни деца,
които от своя страна също можели да бъдат обвинени в ерес. Към отговорност можели да
бъдат привлечени бременни и стари жени, деца — и всички те да бъдат подложени на
изтезания.
 
Арест и следствие
 
И така, като основание за започване на следствието служели доносът или показанията на
подследствения против трето лице. Въз основа на един от тези документи инквизиторът
започвал предварително следствие, като извиквал на разпит свидетели, които можели да
потвърдят обвинението, събирал допълнителни сведения за престъпната дейност на
заподозрения и за неговите изказвания, отправял запитвания до други инквизиционни
трибунали за събиране на допълнителни улики. След това събраният материал се предавал на
квалификаторите, които решавали дали заподозреният трябва да бъде обвинен в ерес. Като
получел положителното мнение на квалификатора, инквизиторът давал заповед за арест на
заподозрения. В Испания за арест на влиятелни лица се искало предварителното съгласие на
Върховния съвет на инквизицията.
Арестуваният бил вкарван в тайния затвор на инквизицията, където бил държан в пълна
изолация от външния свят, като правило в тъмна и влажна килия, често окован в белезници,
или — като куче — на верига. Смъртта на обвиняемия, както и полудяването му, не спирали
следствието.
Арестът бил придружен със запор върху имуществото на задържания, което служило да се
покрият разходите му за престой и храна. Благородниците имали право на привилегировано
отношение: ако разполагали със средства могли да бъдат обслужвани от един или двама
прислужници, които например ще приготвят храната (разбира се, за тяхна сметка). Тези
прислужници обаче трябвало да останат затворени с господарите си през цялото време, докато
трае задържането. Затворникът не можел да разполага нито с пари, нито с хартия.
Задържаният не бивало да общува с други задържани. Не се разрешавали никакви посещения,
освен от страна на адвокатите. Задържаните нямали право да се причестяват; като цяло те били
лишени от подкрепата на религията под претекст, че са отлъчени, тъй като са смятани за
виновни в ерес. Те могли да се изповядват, но не и да получават опрощение, освен в случаите
на тежко заболяване или ако били пред прага на смъртта.
Имената на доносниците и свидетелите се държали в тайна не само от квалификаторите, но и
от подсъдимите и техните защитници, ако имало такива. Ако им се съобщавали данните на
обвинението, това ставало в изменена форма, която не позволявала да се установи истинското
име на свидетеля или доносника. Ако свидетелят например давал показания, че обвиняемият е
изказвал пред него еретични възгледи, то на последния това се съобщавало по следния начин:
има показания на едно лице, което е чуло как обвиняемият е изказвал еретични възгледи пред
трето лице, и така нататък.
Очните ставки на свидетелите на обвинението с арестуваните били забранени. Като единствена
причина за отвод на свидетел се смятала личната вражда. Затова преди началото на
следствието на обвиняемия се предлагало да състави списък на личните му врагове, които биха
могли от съображения за лично отмъщение да дадат лъжливи показания против него. Ако сред
посочените имена фигурирало име на доносник или свидетел по делото, показанията им
губели стойност.
Всички свидетели по същество били свидетели на обвинението. Обвиняемият не можел да
представи свидетели в своя защита, защото инквизицията би могла да ги обвини в помагане и
съчувствие на ереста. Наистина случвало се свидетелят да промени показанията си, но
инквизицията, както в случаите с доносниците, вземала предвид само такива промени в
показанията, които утежнявали вината на обвиняемия, а не такива, които я облекчавали или
снемали от него незаслуженото обвинение, като при това на затворника се съобщавали само
първите, а не вторите. Необходимо е да се отбележи и обстоятелството, че непокорният
свидетел, който действал против интересите на инквизицията, сам можел да стане жертва на
обвинение в ерес. Свидетелят се намирал изцяло във властта на инквизицията, той давал
клетва, че ще пази отношенията си с инквизицията в най-строга тайна. Той нямал от кого да
търси помощ и защита, инквизиторите можели при желание — под предлог, че е нарушил
обещанието да мълчи или че се е опитвал да въведе следствието в заблуждение — да го
подложат на изтезания, за да получат «правдиви», т. е. удобни за тях свидетелски показания.
Непокорният свидетел би могъл да бъде обвинен от инквизицията в лъжесвидетелство и да
бъде осъден на тъмничен или дори на доживотен затвор, или да носи на дрехите си позорни
знаци, които представлявали дълги парчета червено сукно във формата на езици, зашити на
гърба и на гърдите.
Никакви ограничителни срокове за провеждане на следствието не съществували. След ареста
заподозреният оставал на разположение на трибунала, докато той сметнел за необходимо да
го разпита. Можело да минат седмици, месеци, години. През това време - което му се струва
безкрайно - задържаният бил изолиран от външния свят. Той дори не знаел кой и в какво го
обвинява, в съответствие с правилото: всичко, което касае Трибунала,  трябва да остане в
тайна.
Най-накрая - "тогава, когато инквизиторите решат", задържаният се изправя пред съдиите.
Идвал моментът, в който на обвиняемия все пак трябвало да се каже в какво е обвинен и да му
се дадат да прочете събраните срещу него показания.
 
Разпитът
 
Следващият етап в инквизиторската процедура бил разпитът на обвиняемия, чиято основна
цел била да се получи признание, а следователно и отричане от еретическите възгледи и
помирение с църквата. Изнудването с цел да се получи признание било основното звено на
инквизиторската съдебна процедура, което оказало, както отбелязва Ли, «огромно и печално
влияние върху цялата юридическа система на Централна Европа в течение на цели пет
столетия»1.
Инквизиторът на Арагон Николас Еймерик поучавал: «Въпреки че в гражданските дела
обвиняемият може да не свидетелства против себе си и да не разкрива фактите, които биха
могли да послужат като доказателство за вината му, при въпросите на ереста такова
задължение съществува.»2
И така, настъпвал момента арестувания да се изправи пред съдиите. Слагали го да седне; стоял
прав само докато се четял обвинителният акт. Това първо заседание целяло да установи
самоличността и биографията на обвиняемия. Разпитвали го за родителите му и за техните
родители, за професиите им, за градовете, в които са живели, за съпрузите им, за децата им.
След това се уточнявало къде и от кого е отгледан, какво е учил, какви пътувания в чужбина е
предприемал и с кого. Проверявало се дали знае основните молитви в католицизма и
катехизиса. Питали го къде, кога и пред кого се е изповядал за последен път.
Това била само предварителна фаза. Веднага след това инквизиторите навлизали в същността
на проблема. Без да дават детайли те приканвали обвиняемия да каже защо е арестуван и да
признае всичко. Това предупреждение - мониция - се отправяло на три пъти през няколко дни.
След това започва същинският процес. Той имал две характеристики:
1.    за разлика от гражданската юриспруденция  обвиняемият, който се явявал пред
Инквизицията, се смятал не за невинен, а за виновен; той трябвало да докаже обратното.
2.    инквизиторите искали да получат признания. Цялата процедура била насочена към това:
свидетелските показания и доказателствата, които могли да бъдат представени, се смятали за
недостатъчни; съществено било обвиняемият сам да се признае за виновен и то публично,
както и публично да се разкае; това е едно от основанията за съществуването на аутодафе.
Ако и след третата мониция задържаният отказвал да признае, обвинителят го запознавал с
уликите срещу него. По принцип се разглеждали само прегрешенията срещу вярата, но ако се
окажело, че задържаният е извършил и други престъпления или закононарушения, те също се
включвали в обвинителния акт. Несъмнено инквизиторите нямали право да ги санкционират,
но това били утежняващи обстоятелства. След това обвинителят напускал заседателната зала и
оставя обвиняемия да отговаря точка по точка на инквизиторите. Те определяли един или
няколко адвокати, чиято задача е не да защитават обвиняемия, а да го подтикнат да признае.
Впрочем адвокатът нямал право да остане насаме с обвиняемия: на срещата им задължително
присъствал инквизитор. Много малко хора имали право да изберат свободно адвокатите си.
Инквизиторът се подготвял грижливо за разпита на арестувания. Той предварително се
запознавал с биографията му, като търсел в нея онези места, които би могъл да използва, за да
го притисне.

Естествено,
преобладаващото мнозинство от обвиняемите в ерес в началото на следствието се кълнели в
невинността си, във верността си към църковните канони, представяли се за ревностни
католици. Едни правели това, защото наистина не били виновни в нищо, други — за да скрият
истинските си възгледи. Инквизиторите се стараели да изтръгнат признания и от едните, и от
другите.
Би било погрешно обаче да се смята, че инквизиторът виждал главната си задача преди всичко
в изпращането на еретика на кладата. Инквизиторът преди всичко се стремял да превърне
еретика от «слуга на дявола» в «раб господен». Инквизиторът се стремял да изтръгне от
еретика разкаяние, отричане от еретическите вярвания, да го застави да се помири с църквата.
Но за да стане такова превръщане наистина и да не бъде поредната измама на лукавия,
обвиняемият трябвало, като доказателство за искреността на разкаянието си, да издаде своите
едноверци и техните приятели и съучастници.
Бернар Ги посочва в своя «наръчник» за инквизитори следния примерен текст на клетва, която
заставяли да произнесе разкаялия се еретик неговите мъчители в раса: «Аз се кълна и
обещавам дотогава, докато мога да правя това, да преследвам, разкривам, разобличавам, да
помагам за арестуването и доставянето при инквизиторите на еретиците от всяка осъдена
секта, по-специално еди-коя си, техните «вярващи», съчувстващи, съучастници и защитници, а
също и на всички онези, за които зная или мисля, че са се скрили и проповядват ерес, техните
тайни пратеници, по всяко време и всеки път, когато ги открия.»3
Разпитът започвал с това, че обвиняемият бил заставян да се закълне, че ще се подчинява на
църквата, ще отговаря правдиво на въпросите на инквизиторите, ще издаде всичко, което знае
за еретиците и ересите, и ще изпълни всяко наложено му наказание. След такава клетва всеки
отговор на обвиняемия, който не удовлетворявал инквизитора, давал повод на последния да
обвини жертвата си в лъжесвидетелство, в отстъпничество, в ерес и следователно да я заплаши
с клада.
При разпитите инквизиторът избягвал да повдига конкретни обвинения, тъй като не без
основание се опасявал, че жертвата му ще бъде готова да даде всички искани от нея
показания, за да се избави по-скоро от своя мъчител.
Инквизиторът задавал десетки най-разнообразни и често нямащи никакво отношение към
делото въпроси с цел да обърка разпитвания, да го застави да изпадне в противоречия, да
наговори нелепости от уплаха, да си признае дребни грехове и пороци. Достатъчно било
инквизиторът да получи признание за богохулство, за неспазване на един или друг църковен
обред или за нарушаване на съпружеската вярност, за да може, раздувайки тези не толкова
тежки провинения, да принуди жертвата си да признае и други, много по-опасни и носещи
сериозни последствия «прегрешения».

Умението да се води
разпит, т. е. да се получи признание от обвиняемия, се смятало за главното достойнство на
инквизитора. С течение на времето възникнала необходимост от детайлни инструкции или
ръководства за инквизиторите, в които, така да се каже, се сумирал инквизиторският опит и се
посочвали варианти за разпити, предназначени за последователи на различни секти.
Съставителите на тези инквизиторски «указатели» изхождали от предпоставката, че техните
жертви са безсъвестни лъжци, най-хитри лицемери, «слуги на дявола», които трябвало да
бъдат разобличени и заставени да признаят «отвратителните си престъпления» с всички
средства и на всяка цена.
Авторът на едно от тези «пособия», инквизиторът Бернар Ги, отбелязва, че е невъзможно да се
състави една постоянна схема за разпит, която да бъде валидна винаги. В такъв случай, пише
Ги, синовете на преизподнята бързо ще свикнат към единния метод и лесно ще се научат да
избягват поставените им от инквизиторите клопки.4
Ето един примерен образец на разпит, препоръчван от инквизитора Бернар Ги.5
Естествено е, че такава или подобна схема на разпит би могла да обърка и уплаши както
виновния в ерес, така и съвършено невинния човек, попаднал в мрежите на Инквизицията. Но
все пак инквизиторите невинаги успявали да получат признание само чрез хитроумно и
коварно построения разпит. Тогава се пускали в ход други, не по-малко действени средства —
лъжа, измама, заплахи, предназначени да потиснат личността на обвиняемия, психологически
да го докарат до безизходица, да предизвикат в него чувство на обреченост. За да постигне
желания ефект, инквизиторът не се спирал и пред пряко фалшифициране на фактите. Той
твърдял, без да има никакви основания, че престъплението на обвиняемия е доказано и
потвърдено от многобройни свидетелски показания, включително и на негови колеги, съседи,
роднини и познати, и че обвиняемият може да избегне кладата и да спаси от подобна участ
своите роднини и близки само чрез пълно и искрено признание на вината си.
За да се убеди обвиняемият да даде исканите показания, в неговата килия вкарвали специално
тренирани провокатори, които, преструвайки се на съмишленици и доброжелатели, се
стремели или да получат нови улики против него, или да го убедят да си признае. Ако това не
давало резултат, за тази цел използвали жена му и децата му, чиито сълзи и увещания можели
да направят жертвата по-сговорчива.
«След заплахите — пише Ли — прибягвали към ласки. Извеждали затворника от вмирисаната
килия и го настанявали в удобна стая, където го хранели добре и се отнасяли към него с
видима доброта, разчитайки, че решимостта му ще отслабне, като се колебае между
надеждата и отчаянието.»6
Инквизиторите имали и много други «хуманни» средства за сломяване волята на своята
жертва. Те можели да държат своя пленник с години в затвора без следствие и съд, като
създавали в него впечатлението, че е погребан жив. Инквизиторите не си скъпили времето, те
можели да чакат. Те можели да симулират съд с надеждата, че след произнасянето на
лъжливата смъртна присъда жертвата в порив на отчаяние ще «проговори». Те можели да
поставят жертвата си, както правели във Венеция, в килия с подвижни стени, които
всекидневно се сближавали отгоре, като заплашвали да смажат затворника, или в килия, която
постепенно се запълвала с вода. Те можели да морят затворника с глад, да го мъчат с жажда,
да го държат във влажно, тъмно и зловонно подземие, където плъховете и насекомите
превръщали живота му в истински ад. Затворите на Инквизицията, посочва Хенри Чарлз Ли,
«били изобщо невероятни дупки, но винаги имало възможност, ако това било в интерес на
Инквизицията, да ги направят още по-ужасни. Duras carcer et arcta vita7 — положението на
затворника, закован във вериги, полумъртъв от глад, в яма без въздух — се смятало като
прекрасно средство за изтръгване на признание.»8
 
Мъченията
 
Всички тези многобройни средства на «хуманно» въздействие давали резултат и много
затворници на Инквизицията стигали дотам, че признавали не само действителните, но и
измислени престъпления против вярата. Много, но не всички. При това като правило, колкото
по-сериозно било обвинението, толкова по-трудно било на инквизиторите да получат
признание. Но на инквизиторите трябвало не само признание, но и издаване на съучастниците
и накрая — отричане от «греховните заблуди» и помирение с църквата. А това се постигало
още по-трудно, отколкото признанието.

Когато инквизиторите стигали до заключението,

че с убеждения, заплахи и хитрост не е възможно да се сломи обвиняемият, те прибягвали към
насилие, към мъчения, като изхождали от предпоставката, че физическите мъки осветляват
разума значително по-резултатно от моралните.
Въпреки че мъченията били прилагани от служителите на църквата по отношение на
подозираните в ерес и преди установяването на инквизиционните трибунали, те били
узаконени от папа Инокентий IV, който предписал в булата «Ad extirpanda» «да се заставят със
сила; без да се нанасят телесни повреди и без да се поставя под заплаха животът, всички
хванати еретици, като губители и убийци на душата и крадци на свещените тайнства и
християнската вяра, с пределна искреност да си признават грешките и да издават известните
им други еретици, вярващи и техните защитници, така както крадците и грабителите на светски
вещи биват заставяни да разкрият съучастниците си и да признаят извършените
престъпления»9.
Следващите папи потвърждавали тази була. Александър IV (1260 г.), Урбан IV (1262 г.), Климент
IV (1265 г.) възлагали на инквизиторите всички задължения, свързани със следствието и
осъждането на еретиците, включително и мъченията, за да получат от тях признания, издаване
на съучастниците и отричане от еретическата вяра. При това на инквизиторите се разрешавало
да присъстват лично но време на изтезанията, т. е. да ги ръководят и да разпитват изтезавания.
Всъщност, за разлика от светските съдилища, Инквизиционният трибунал подлагал на мъчения
подсъдимите в много по-малка степен. Това тя правила не от хуманност или от отвращение
към подобни методи, а просто защото смятала средството за безплодно и слабо ефективно.
Въпросите са неправилни и неефикасни, пише Еймерик в своя Наръчник на инквизиторите, и
коментира: "Дори мъченията не представляват сигурно средство за узнаване на истината. Има
слаби хора, които още при първата болка признават дори и престъпления, които не са
извършили, и други, по-силни и упорити, които устояват и на най-големите мъчения". В
инструкциите, които публикувал през 1561 г., Генералният инквизитор на Испания, Валдес,
също не крие скептицизма си: физическата и моралната сила са неравномерно разпределени
сред хората; ето защо на мъчението трябва да се гледа като на не особено сигурно средство за
изтръгване на истината от обвиняемия. Това, разбира се, не пречело на Инквизицията да
измъчва всякакви хора, включително и благородници.
От своя страна, Светия престол се стараел да ограничи използването на мъчения при разпитите.
Така например вселенският събор във Виен през 1311 г. постановил, че мъченията могат да се
прилагат само със съгласието на епископа. Но това условие съвсем не облекчавало участта на
арестуваните от Инквизицията. Властта на свещения трибунал била толкова голяма, а страхът,
който той внушавал — толкова силен, че епископите смирено одобрявали всички действия на
Инквизицията.

Други постановления посочвали, че мъченията

трябвало да бъдат умерени и да се употребяват само еднократно по отношение на
обвиняемия.
Преди да предаде обвиняемия на палача, инквизиторът му прочитал «предупреждение»:
«Ние, с божията милост инквизитор еди-кой си, като изучихме внимателно материалите по
делото, възбудено против вас, и виждайки, че сте объркан в своите отговори и че има
достатъчно доказателства за вашата вина, като желаем да чуем истината от вашата собствена
уста и за да не се уморяват повече ушите на съдиите ви, постановяваме, заявяваме и решаваме
на този и този ден, в толкова и толкова часа да приложим към вас мъчение.»10
След това обвиняемият бил подлаган на процедурата на сплашване — запознавали го с
оръдията за мъчение, подготвяли го психически за предстоящите изпитания. Инквизиторите,
пред които по време на разпитите винаги лежала Библията, се обръщали към жертвите, без да
повишават глас, без да ги оскърбяват; палачите призовавали жертвите си към покаяние,
смирение, благоразумие и помирение с църквата, като обещавали в замяна на това
всеопрощение и вечно спасение.
Наборът от палачески инструменти в камерата за мъчения бил доста еднообразен: диба11,
кобила12, камшици. Често прилагали мъчения чрез вода, жажда и глад. След мъченията лекарят
дори лекувал раните — еретикът трябвало да бъде изпратен на кладата невредим. То от това,
че «асортиментът» на уреди за изтезания бил ограничен и мъченията се извършвали в
«благопристойна» обстановка, положението на затворника на Инквизицията не ставало по-
малко трагично.
За да се спаси, подсъдимият трябвало най-напред да се признае за виновен в предявеното му
обвинение, след това да издаде истинските си или въображаеми съучастници и едва тогава му
се разрешавало да се отрече от ереста и да се помири с църквата. Ако извършвал всичко това
охотно и с усърдие, можел да се отърве със сравнително леко наказание; ако инквизиторите
успявали да го сломят едва след дълга «обработка», очаквало го по-сурово наказание.
 
Присъдата
 
И така, следствието е завършено. Инквизиторите са спечелили победа или са претърпели
поражение. В първия случай обвиняемият е дал исканите показания, признал се е за виновен,
отрекъл се е от ереста, помирил се е с църквата. Във втория случай обвиняемият решително е
настоявал, че е невинен, или като се е признал за еретик, отказал да се отрече и да се покае.
Сега на трибунала на Инквизицията предстояло да произнесе присъда, която по съответен
начин да накаже и единия, и другия.
Като създала Инквизицията, Църквата постоянно доказвала, позовавайки се на Тома Аквински
и на други богословски авторитети, своето право да наказва не само с духовни, но и с телесни
наказания, хората, които са се провинили по въпросите на вярата. Инокентий III в посланието
си до съдиите от град Витербо от 25 март 1199 г. аргументирал необходимостта от жестоко
преследване на еретиците по следния начин: «Светските закони наказват предателите с
конфискация на собствеността и смърт, от милосърдие те щадят децата им. Ние още повече
сме длъжни да отлъчваме от Църквата онези, които са предатели на вярата на Исус Христос;
защото къде по-голям грях е нанасянето на оскърбление на божественото величие, отколкото
на величието на суверена.»13
 Въпреки това,
Апостолическият престол призовавал епископите и инквизиционните трибунали към проява на
милосърдие и търпимост. За това говори постановлението на Тридентския събор (1545 — 1563
г.), който призовавал епископите да наказват безпощадно членовете на своето паство за
отстъпничество от официалното вероучение и в същото време да се отнасят към тях с «любов и
търпение». Ето текста на това постановление, което влязло като съставна част (параграф 2244) в
Кодекса на каноническото право: «Да помнят епископите и другите прелати, че те са пастири, а
не палачи, и да управляват своите поданици не властвайки над тях, а обичайки ги като деца и
братя; стремейки се с призиви и предупреждения да ги отделят от злото, за да не ги наказват
със справедливи наказания, ако те извършат провинения; и ако все пак се случи поради
човешката си тленност те да извършат провинения, то те следва да бъдат поправяни, както учи
апостолът, съблюдавайки доброта и търпение, с помощта на убеждението и горещите молби;
защото в много подобни случаи по-голяма полза донася благожелателството, отколкото
строгостта, призивът към поправяне, отколкото заплахата, милосърдието, отколкото силата;
ако пък сериозността на престъплението изисква наказание, то тогава следва да се приложи
суровост с кротост, справедливост със състрадание, строгост и милосърдие, за да може, без да
се създават резки контрасти, да се запази дисциплината, полезна и необходима за народите, и
за да могат онези, които са наказани да се поправят; ако пък те не пожелаят това, то нека
постигналото ги наказание да послужи на другите като оздравяващ пример и да ги отвърне от
греховните дела.»14
Всъщност инквизиторът, както и всеки друг свещеник отлъчвал нарушителите на църковните
закони от Църквата и им налагал други наказания. И все пак разликата между свещеника и
инквизитора в дадения случай била доста съществена. Свещеникът не разполагал със средства
за насилие и принуда и затова неговото осъждане не правело необходимото впечатление на
вероотстъпниците. Друго нещо бил инквизиторът, който притежавал не само неограничена
власт над телата и душите, но и мощни средства, които правели тази власт ефективна.
Отлъчването, провъзгласявано от инквизитора, миришело на клада, в най-добрия случай — на
дълъг тъмничен затвор и загуба на състоянието, да не говорим за моралните и физическите
мъчения, с помощта на които майсторите на «светото дело» не само обезобразявали телата, но
и покварявали душите на своите многобройни жертви.
Въпреки че обвиняемият формално не бил лишен от възможността да си наеме защитник, на
практика, както твърди Еймерик, това било изключено, тъй като защитникът на еретика сам
можел да бъде заподозрян в ерес, арестуван и осъден от инквизицията. Той можел и да
навреди на своя доверител, тъй като можели да го изпратят пред съда като свидетел и да го
заставят чрез мъчения да разкаже за истинските възгледи на обвиняемия, на неговите роднини
и приятели и да предаде намиращите се в него документи, които могат да злепоставят неговия
доверител.
В Испания защитникът се назначавал от самата инквизиция. Но по същество той бил не
защитник, а сътрудник на Инквизицията, помагащ да се осъди обвиняемият. Това бил принуден
да признае дори йезуитът Бернардино Льорка: «Напълно разбираемо е, че като служебен
адвокат, принадлежащ по същество към сътрудниците на Инквизицията, защитникът е
действал, изхождайки от същите принципи, които са ръководели и Свещения трибунал,
въпреки че е представлявал интересите на обвиняемия и е използвал всичко, което е можело
да облекчи участта му. По такъв начин, веднага след като се изяснявала виновността на
престъпника, адвокатът прекратявал защитата му, тъй като в края на краищата неговата цел,
както и на инквизиторите, била преследването на ереста. Освен това и именно по тази причина
един от първите съвети, които той давал на обвиняемия, бил да даде правдиви показания, да
си признае ереста, в която го обвинявали.»15
Невежеството също не спасявало обвиняемия от наказание, защото, както посочвал Бернар Ги,
невежата подлежал на осъждане, тъй като се явявал син на «Бащата на лъжата», т.е. на самия
дявол. До известна степен смекчавали участта на жертвата умопомрачението или опиянението,
но и в единия, и в другия случай обвиняемият бил длъжен да се съгласи с отправеното против
него обвинение, с други думи, да се признае за виновен, ако искал да избегне кладата. От
обвинителната присъда жертвата на инквизицията не можела да се спаси дори и ако
завършвала живота си със самоубийство — последното се смятало като признание за вина.
Още по-малко шансове за оправдателна присъда имали онези, които били съдени от
инквизицията задочно или посмъртно.
Изобщо инквизицията почти никога не оправдавала своите жертви. В редки случаи присъдата
гласяла, че «обвинението не е доказано». Това означавало, че то може да бъде доказано в
бъдеще. Оправдателна присъда не можела да служи като пречка за нов процес срещу същата
жертва. Понякога такива «оправдани» били пускани под голям залог на свобода, като ги
задължавали да се явяват всекидневно пред вратите на трибунала на инквизицията и да стоят
там «от закуска до обед и от обед до вечеря», за да може, ако Инквизицията открие нови
улики, да постави «оправданите» отново зад решетките. И горко на онзи, който повторно
попадне в ръцете на Трибунала! За рецидивистите нямало прошка.
Прав бил францисканският монах Бернар Делисие, който заявил публично в началото на XIV
век в присъствието на френския крал Филип Красиви, че Инквизицията при съществуващата
система би могла да обяви в ерес самите свети Петър и Павел и те не биха били в състояние да
се защитят. На тях не биха им представили никакви конкретни обвинения, не биха ги запознали
с имената на свидетелите и с техните показания. «По какъв начин — пита Бернар Делисие —
биха могли да се защитят светите апостоли, особено при условие, че всеки който би се опитал
да им помогне, веднага би бил обвинен в съчувствие към ереста?» Като цитира тези думи,
Хенри Чарлз Ли добавя от себе си: «Всичко това безусловно е вярно. Жертвата е била така
обвързана, че не можела да се измъкне от мрежата, и всеки опит да се освободи само стягал
още повече примката около нея.»16
Инквизицията често действала на основата на противоречивите и мъгляви указания на
римските папи и постановленията на съборите. Както вече споменахме, някои инквизитори
съставяли за своите колеги ръководства, нещо подобно на процесуални кодекси. В Испания
великите инквизитори, като се започне от Торквемада, издавали инструкции, регулиращи
дейността на свещените трибунали, давали разяснения на въпросите на провинциалните и
колониалните инквизитори. Липсата на ясно законодателство предоставяло голяма свобода на
действие на инквизиторите, което се отразявало и на присъдата. За разлика от светските
съдилища присъдите на инквизицията, ако не ставало дума за отлъчване и следователно за
клада, носели твърде неопределен характер.
Инквизиторът имал право да смекчи, да увеличи или да възобнови присъденото наказание. С
такава заплаха завършвала всяка присъда. Затова дори и след произнасянето на присъдата
осъденият не бил сигурен, че неговите беди са завършили, тъй като инквизиторът във всеки
момент можел да осъди жертвата си на повторни епитимии, на нов тъмничен затвор или даже
на клада.
Присъдите на Инквизицията се отличавали като правило със суровост и жестокост. Както
отбелязва Ли, «ереста била толкова тежко престъпление, че тя не можела да бъде смекчена
нито от разкаяние, нито с връщане към доброто. Въпреки че Църквата обявявала, че с радост
ще приеме в майчините си обятия заблудилите се и разкаялите се, обратният път към нея бил
труден за виновния и грехът му можел да бъде изтрит само с цената на епитимии, достатъчно
сурови, за да свидетелстват за искреността на възвръщането му в правата вяра.»17
На какви наказания осъждал Трибуналът на Инквизицията обвиняемите? На първо място — на
епитимии — от «леки» до «унизителни» (confusibles), след това на тъмничен затвор, обикновен
или строг, на каторжна работа на галери и накрая — на отлъчване от Църквата и предаване на
светските власти за изгаряне на клада. Почти винаги тези наказания се съпровождали с
бичуване на осъдените и конфискация на имуществото им.
Отличителна черта на Инквизиторския съд била, че за него не съществували други смекчаващи
вината обстоятелства освен пълното признание. Нарбонският събор през 1244 г. посочил на
инквизиторите, че те не трябвало да щадят мъжа заради жената, жената — заради мъжа,
бащата — заради децата, чиято единствена опора бил той; нито възрастта, нито болестта
трябвало да влияят за смекчаване на присъдата.18
Друга характерна черта на Инквизиторския съд била, че освен осъдения наказанието понасяли
и децата, и потомците му, понякога до трето поколение, които били лишавани не само от
наследство, но и от граждански права.
Николас Еймерик обосновавал правото на Инквизицията да наказва децата за престъпленията
на родителите им със следните съображения: «Жалостта към децата на виновния (в ерес),
принудени да живеят в нищета, не може да смекчи тази строгост, тъй като съгласно
божествените и човешките закони децата носят отговорност за грешките на родителите си.
Децата на еретиците, дори и да не са католици, не са изключение от това правило и не бива да
им се оставя нищо (от имуществото на бащата), дори това, което им се полага според
естественото право.»19
Обикновените епитимии, налагани от Инквизицията — четене на молитви, посещение на
храмове, пости, строго изпълнение на църковните обреди, поклонение на Светите места,
пожертвования за благотворителни цели — се отличавали от подобните наказания, налагани от
изповедниците, по това, че Инквизицията ги прилагала в «конски» дози. Строгото спазване на
църковните обреди, четенето на молитви (понякога се предписвало да се повтарят в
присъствието на свидетели едни и същи молитви десетки пъти дневно), изтощителните пости,
пожертвованията за богоугодни цели, многократното посещение на едни и същи свети места
(всички тези наказания били натрупвани върху едно и също лице) се превръщали в тежко
бреме, продължаващо понякога години. При това най-малкото неспазване на епитимиите
заплашвало с нов арест и още по-сурови наказания. Такива епитимии се превръщали в
истински «подвизи на благочестието» и не само морално терзаели наказания, но довеждали
него и семейството му до пълно разорение.

През XIII век доста популярно наказание било

принудителното участие в кръстоносните походи, но инквизиторите по-късно се отказали от
подобни епитимии, тъй като се опасявали, че еретиците ще «заразят» кръстоносците.
Но ако «леките» наказания били толкова изтощителни, то можем да си представим какво
бреме били за жертвите на Инквизицията «унизителните» наказания. В такива случаи освен
изброените по-горе епитимии се добавяли и следните наказания: носене на знаци на позора,
въведени за първи път от св. Доминик през 1208 г. и «усъвършенствани» от по-късните
инквизитори във вид на големи платнени червеникавожълти нашивки във формата на кръст. В
Испания на осъдения надявали жълта риза без ръкави със зашити на нея изображения на
дяволи и огнени езици от червена материя; на главата му нахлупвали шутовски калпак.
Осъденият бил длъжен да носи позорните нашивки в къщи, на улицата и на работа, най-често
цял живот, като ги заменял с нови, когато овехтявали. Притежателят на такива нашивки бил
обект на постоянни издевателства от страна на ограничените си съграждани, въпреки че
съборите лицемерно призовавали вярващите да се отнасят с «кротост и съжаление» към
носителите на позорни знаци. По такъв начин, отбелязва Хенри Чарлз Ли, носенето на «кръста,
тази свещена емблема на християнството, се превърнало в едно от най-тежките наказания».20
Всеки обвинен, ако се е признал за виновен, можел да проси примирение с Църквата. В този
случай степента на наказанието намалявала в зависимост от времето на признанието и от
важността на престъплението.
В ранния период на Инквизицията примирението с Църквата се извършвало тържествено, в
храма и в присъствието на народа. В назначения ден преди литургията обвиненият в ерес се
изправял на амвона гологлав и със свещ в ръце. Започвало богослужението. След четене на
Евангелието инквизиторът произнасял реч против ереста, а след това осъденият на покаяние
пред кръста и Евангелието произнасял отричането от заблужденията си, ако можел подписвал
този акт и получавал разрешение.
В деня на Вси Светии, на празника Рождество Христово, на празника Сретение Господне и всеки
неделен ден от Великите Пости - се казвало в разрешителната грамота - обърнатият се
задължава да присъства в събранието за церемонията по риза, бос, със скръстени ръце и така
да приема от епископа или енорийския свещеник удар с лоза, с изключение на Връбната
неделя. На великата сряда той пак е длъжен да се яви в събранието и да бъде изгонен от
църквата за цялото време на постите. През това време е длъжен да ходи до вратата на
църквата и да стои там по време на богослужението. На светлия четвъртък ще се изправи на
същото място и отново ще му бъде разрешено. Всеки неделен ден преди постите той трябвало
да влиза в църква с надежда за опрощение и пак да се изправя пред църковните врати. На
гърдите си постоянно трябвало да носи два кръста с цвят различен от цвета на дрехата.
Това покаяние продължавало от 3 до 7 години, в зависимост от важността на престъплението,
като се считало за едно от най-леките наказания. В по-късен период  примирението с църквата
се извършвало едновременно с аутодафето.
Сред «показните» наказания, на които били подлагани осъдените от Инквизицията,
фигурирало публичното бичуване. Осъденият, гол до кръста, бил бичуван от свещеника пред
целия народ в църквата по време на богослужение; бичували го по време на религиозните
процесии; веднъж месечно той бил длъжен да ходи след литургия гол до кръста в домовете,
където е «грешил», т.е. срещал се е с еретици, и там да бъде бит с пръчки. Много често
осъденият бил подлаган на такива мъчения цял живот. Да свали от него подобна епитимия,
впрочем както и другите, можел само един човек — онзи, който го е осъдил — инквизиторът, и
той правел това, както ще видим, при определени условия.
Следващото наказание бил затворът, като при това доживотният тъмничен затвор се смятал за
проява на висше милосърдие. Тъмничният затвор бил три вида: каторжен затвор (murus
strictissimus) — когато затворникът бил държан в единична килия с окови на ръцете и краката;
строг тъмничен затвор (murus strictus durus arctus) — когато осъденият бил държан в единична
килия с окови на краката, понякога прикован към стената; обикновен тъмничен затвор —
когато затворниците били държани в общи килии без окови. Във всички случаи затворниците
получавали за храна само хляб и вода. За постеля им служел само наръч слама. На
затворниците били забранени връзките с външния свят. Еймерик смятал, че затворниците
могат да бъдат посещавани само от ревностни католици, но не и от жени и прости хора, тъй
като осъдените били склонни да се връщат към ереста и лесно да «заразяват» другите.
Затворникът на Инквизицията можел, разбира се, ако разполагал със скрити средства, да
подкупи пазачите си и да си осигури по този начин някои облаги и привилегии. Но това му се
удавало твърде рядко, тъй като инквизиторите, като знаели продажността на пазачите,
внимателно ги наблюдавали и строго наказвали уличените в непозволени връзки със
затворниците.
Наистина, случвало се и инквизиторите, в замяна на предателство или други оказани им услуги,
а понякога просто поради недостиг на тъмнични помещения да пускат на свобода някои
затворници. Но това никога не било амнистия или реабилитация на осъдените. Следвайки
указанията, дадени от Инокентий IV през 1247 г., инквизиторите, освобождавайки затворника,
го предупреждавали, че при първо подозрение той ще бъде незабавно върнат в затвора и
жестоко наказан без всякакъв съд и следствие.
Целият живот на такъв затворник на инквизицията, по думите на X. Ч. Ли, «принадлежал на
мълчаливия и тайнствен съдия, който можел да го разруши, без да изслуша оправданията, без
да обясни причините. Той завинаги оставал под надзора на инквизиционната полиция, която се
състояла от енорийския свещеник, монасите, духовните лица..., на които се заповядвало да
донасят за всеки пропуск при изпълнение на наложената му епитимия, за всяка подозрителна
дума или действие, за които той бил подлаган на ужасни наказания като еретик — рецидивист.
Нямало нищо по-лесно за един личен враг от това, да унищожи подобен човек и да се направи
това било толкова по-лесно, защото доносникът знаел, че името му ще бъде запазено в тайна.
Ние напълно справедливо скърбим за жертвите на кладите и затворите, но било ли е тяхното
положение по-печално от участта на множество мъже и жени, станали роби на инквизицията,
след като тя ги обсипала с лицемерното си милосърдие?»21
През XIII век инквизиторите, като осъждали еретика, заповядвали къщата му да бъде
разрушена и изравнена със земята. Но с течение на времето стремежът да се завладее
имуществото на осъдените надделял и Инквизицията се отказала от подобни действия.
Инквизиторите в испанските и португалските колонии освен другите наказания осъждали
жертвите си на каторжна работа, използвали ги като роби в манастирите или ги изпращали в
Испания да служат на галерите, като ги приковавали към седалките и веслата.
За разлика от светските съдилища, за които смъртта на обвиняемия заличавала вината му,
Инквизицията съдила и преследвала не само живите, но и мъртвите. Изобщо Инквизиционният
трибунал не признавал никакви смекчаващи вината обстоятелства. Нито полът, нито възрастта,
нито давността на извършеното провинение, нито, най-после, смъртта спасявали еретика от
осъждане. Инквизицията постъпвала с мъртвите също така безцеремонно, както и с живите. Тя
можела да обвини в ерес човек, който бил починал не само наскоро, но и отдавна — преди сто
или двеста години. Като основание за делото можело да послужи заявлението на всеки
доносник или изфабрикуваният за тази цел «изобличителен» документ. В подобни случаи се
произнасяла присъда: останките на еретика да се изгорят и пепелта да се разнесе от вятъра, а
имуществото му да се изземе от наследниците и да се конфискува.
Секвестирането на имуществото на заподозрения в ерес следвало автоматично след
арестуването му, като при това се конфискувало всичко — от недвижимата собственост до
домакинските съдове и личните вещи на арестувания. Вследствие на това семейството на
жертвата се оказвало лишено от покрив и средства за съществуване, очаквали го нищета или
гладна смърт — та нали за помощта, която би му била оказана, заплашвало обвинение в
съчувствие ма ереста...
В началото на масовото преследване на еретиците в Южна Франция част от конфискуваните
средства се използвали за строителство на затвори, които явно не стигали за нуждите на
Инквизицията. През този период еретиците не само «финансирали» строителството на своите
затвори, но и участвали непосредствено в това строителство — нещо, което се смятало за знак
на особена преданост към Църквата. Впоследствие конфискуваните средства се разделяли
между Инквизицията, градските власти и епископа. Френската корона и Венецианската
република с течение на времето започнали да присвояват заграбените от Инквизицията чрез
конфискуване средства в полза на своите съкровищници. В папските владения лъвският дял от
заграбеното постъпвал в папската хазна.
Присъдата на Свещения трибунал се смятала за окончателна и не подлежала на обжалване.
Теоретически, разбира се, осъденият можел да се обърне към папския престол с молба за
помилване или за преразглеждане на делото. Но това се случвало извънредно рядко. Самият
осъден, намиращ се в ръцете на Инквизицията, бил лишен от физическата възможност да
обжалва действията ѝ. Роднините и приятелите му не смеели да направят това от страх пред
репресиите на инквизиторите, които смятали оплакванията от дейността им за проява на
горделивост и едва ли не за доказателство за еретични възгледи. При това жалбите от подобен
род били почти безполезни — папският престол рядко им обръщал внимание.
 
Аутодафето и кладата
 
Този от вероотстъпниците, който упорствал в своите грешки и не желаел да се върне в лоното
на католическата църква, този, който отказвал да признае грешките си и да се помири с
църквата, този, които веднъж помирил се, изпадал отново в ерес, т. е. ставал еретик-
рецидивист, а също така и осъденият задочно, а след това хванат еретик — всички тях
Инквизицията ги отлъчвала и «пускала на свобода».
Тази невинна на пръв поглед формулировка криела в себе си смъртната присъда на еретика.
Осъденият бил «пуснат на свобода», в смисъл че църквата отказвала занапред да се грижи за
вечното му спасение, че тя се отричала от него. Получената по такъв начин от осъдения
«свобода» водила след себе си не само позорна смърт на кладата, но според учението на
Църквата и вечни мъки в отвъдния свят. Наказание невъобразимо жестоко, признавали
богословите, но заслужено от онзи, който се отказвал от майчината опека на Църквата,
предпочитайки да служи на дявола. Упорстващият еретик не можел да разчита на християнско
състрадание, на милосърдие, на любов. Той трябвало да бъде погълнат не в преносния, а в
буквалния смисъл от огнения ад. Но инквизиторите предпочитали светската власт да свърши
тази мръсна работа вместо тях. Различни автори се опитват по различен начин да оправдаят
такава «принципиалност» от тяхна страна, още повече че Църквата не само в далечното
минало, а както видяхме — и в наше време, провъзгласява правото си да наказва
вероотстъпниците с всички видове наказания, включително и смъртното наказание. Да се
смята, че инквизиторите, които прилагали изтънчени мъчения към жертвите си, измъчвали ги
със студ и глад, бичували ги публично и накрая ги съпровождали на кладата и подтиквали
вярващите да хвърлят в нея съчки, за да гори «по-весело», се стеснявали лично да екзекутират
еретиците, едва ли е обосновано и логично.
Още преди учредяването на Инквизицията Църквата се стремяла да задължи светската власт да
преследва еретиците. Тя можела да постигне това само частично и затова организирала свой
собствен репресивен орган — Инквизицията. Но зловещата привилегия да произнасят
официално смъртни присъди, да екзекутират и да плащат на палача Църквата оставяла на
светските власти.
И така, ако еретикът не се отричал от своите «лъжливи и грешни» убеждения, Църквата се
отричала от него, пускала го «на свобода», като го предавала на гражданските власти с
предписанието да го накажат според заслугите (débita animadversione puniendum). В по-късни
времена това предписание било съпроводено g молбата да се прояви милост към осъдения.
Милостта се проявявала в това, че разкаялият се смъртник бил удушаван, преди да бъде
изгорен, или му надявали на шията «яка», напълнена с барут, за да съкратят мъките му.
Не може да се каже, че светските власти в католическите страни винаги охотно,
безпрекословно и с усърдие са изпълнявали наложените им от църквата палачески функции.
На много места, особено през XIII и XIV век, властите отказвали по различни причини «да
постъпват с еретиците, както е прието», т. е. да ги изпращат на кладата. Главната причина за
това била, че сляпото подчинение на заповедите на Инквизицията превръщало светската власт
от неин съюзник в неин васал.
Там, където Инквизицията била подчинена на кралската власт, както в Испания и Португалия,
такива противоречия не възниквали. Но във Франция, Германия, републиките и княжествата на
Италия, където Църквата се борела за надмощие над светската власт, дейността, или по-точно
— прекаленото засилване на влиянието на Инквизицията, предизвиквало съпротивата на
светските власти. В такива случаи папският престол реагирал решително и без забавяне.
Виновните в неизпълнение на заповед на Инквизицията и по-специално — в отказ да изпратят
еретици на кладата, били отлъчвани от църквата, на непослушните градове се налагал
интердикт, папският престол призовавал вярващите да не плащат данъци, да не се подчиняват
на такива власти.
Твърдението, че Църквата няма пълномощия да предава еретиците на светската власт и да
иска от последната да изпълни смъртното им наказание, било обявено от Констанцкия събор за
еретично и фигурирало като 18-а точка в обвинението против Ян Хус.
Инквизицията, както вече отбелязахме, била повече заинтересована еретикът да се откаже от
своите възгледи, отколкото да изгори на кладата. «Да оставим настрана грижата за
възможността да се спаси душата — пише Хенри Чарлз Ли. — Възвърналият се в правата вяра,
предаващ своите съмишленици, бил по-полезен за църквата от овъгления труп; затова не
жалели усилия да получат неговото отричане. Опитът показал, че фанатично настроените хора
жадували за мъчения и желаели по-бърза смърт на кладата, но инквизиторът не трябвало да
бъде изпълнител на желанията им. Той знаел, че първият порив често отстъпвал на
въздействието на времето и мъченията, затова предпочитал да държи упорствуващия еретик
закован и сам в затвора в продължение на шест месеца или цяла година. До него се допускали
само богословите или правистите, които трябвало да въздействат на ума му, или жената и
децата му, които трябвало да въздействат на сърцето му. И само тогава, когато всички усилия
не донасяли резултат, той бил «пускан на свобода», но дори и тогава екзекуцията се отлагала с
един ден, за да може той да се отрече, което впрочем се случвало рядко, тъй като онези, които
не били отстъпили дотогава, обикновено не се поддавали на никакви убеждения.»22
За това, как се е извършвала екзекуцията на еретика, са се запазили много описания на
съвременници. Постепенно бил изработен своеобразен ритуал, спазван нанякъде от
Инквизицията. Обикновено екзекуцията се насрочвала за празничен ден и населението се
поканвало да присъства на нея. Отклоняването на такава покана, както и проявата на симпатия
или жалост към осъдения можело да доведе до подозрение в ерес. Кладата била
предшествана от аутодафе, което било уреждано на празнично украсения централен площад
на града. Там и присъствието на църковните и светските власти се извършвало тържествено
богослужение, а след това се обявявала присъдата на Инквизицията над осъдените
вероотстъпници.
Аутодафето се уреждало няколко пъти годишно и на него били подлагани на екзекуция
няколко десетки жертви на Инквизицията. Един месец преди провеждането му енорийските
свещеници известявали вярващите за предстоящото аутодафе, като ги канели да участват в
него и обещавали за това индулгенция за 40 дни.
В навечерието на аутодафето градът бил украсяван със знамена и гирлянди от цветя, балконите
били украсявани с килими. На централния площад издигали дървен подиум, на който
построявали олтар под червен балдахин и ложи за краля или местния владетел и за другите
светски, включително военни и църковни почетни лица. Присъствието на жени и деца се
приветствало. Тъй като аутодафето продължавало понякога по цял ден, в подножието на
подиума се построявали обществени тоалетни, от които можели да се възползват в случай на
нужда почетните гости.
В навечерието се устройвала нещо като генерална репетиция на аутодафето. По главните улици
на града минавала процесия от енориаши, възглавявана от членовете на конгрегацията на св.
Петър Мъченик (италиански инквизитор-доминиканец от Верона, убит през 1252 г. за неговите
злодейства от противници на инквизицията; той бил провъзгласен за патрон на инквизицията).
Членовете на тази конгрегация се занимавали с подготовката на аутодафето — строили
подиума, подготвяли «работното място» — «огнището», където хвърляли в огъня неразкаялите
се еретици, и така нататък. След тях вървяла «Христовата милиция», т. е. целият персонал на
местната инквизиция с нейните осведомители — доносниците, с бели качулки и дълги
наметала, които скривали от очите на хората техните физиономии. Двама участници в
аутодафето носели зелените  знамена на инквизицията, едното от които било забивано на
трибуната на аутодафето, а другото — около «огнището».
От сутринта затворът на Инквизицията гъмжал като кошер. Затворниците, които нямали
представа за готвената им участ, за степента на наказанието, на което са осъдени, тъй като
узнавали това едва от аутодафето, били подготвяни от стражата за предстоящото тържество,
или по-точно — за екзекуцията. Тях ги подстригвали, обръсвали, обличали ги в чисто бельо,
давали им обилна закуска и понякога за храброст — и чаша вино. След това мятали на шията
им въжена примка и във вързаните им ръце поставяли зелена свещ. В такъв вид осъдените
били изкарвани на улицата, където ги очаквали стражите и «роднините» на Инквизицията.
Особено злостните еретици били поставяни с гърба напред върху магарета, като ги
привързвали към животните. Затворниците били повеждани към катедралата, където се
образувала процесия. В нея участвали същите личности, които били и в процесията от
предишния ден, като сега те носели знамената на енориите, покрити в знак на траур с черна
материя. Доносниците носели санбенито и кукли, или по-точно манекени, които изобразявали
умрели, избягали или нехванати еретици, осъдени на клада.
Процесията, участниците в която пеели траурни църковни химни, бавно се отправяла към
площада, където трябвало да се състои аутодафето. Монасите и «роднините», които
съпровождали затворниците, гръмогласно ги призовавали да се покаят и помирят с Църквата.
Гражданите наблюдавали процесията от прозорците на къщите си или от тротоарите.
Следвайки указанията на църковните служители, мнозина от тях хулели затворниците.
Забранявало се обаче да се хвърлят по тях каквито и да било предмети, тъй като практиката
показвала, че от такова хвърляне могат да пострадат не само жертвите на Инквизицията, но и
съпровождащите ги войници от «Христовата милиция».
През това време на мястото на аутодафето се събирали светските и духовните власти и гости,
които заемали места на определените им трибуни, а също така и гражданите, които изпълвали
площада. Винаги имало предостатъчно любители да видят аутодафето.
С пристигането на процесията затворниците били поставяни на скамейките на позора, които се
намирали на подиума, малко по-ниско от почетните трибуни. След това започвала траурната
меса, а след нея следвала страшната проповед на инквизитора, която завършвала с
обявяването на присъдите. Присъдите били прочитани на латински и затворниците трудно
долавяли смисъла им те били твърде дълги, започвали с цитати от Библията и произведенията
на църковните Отци, четели ги бавно. Ако осъдените били много, за произнасянето на
присъдите понякога отивали по няколко часа.
Аутодафето се увенчавало с екзекуции: някои осъдени били обличани в санбенито и шутовски
калпаци, други били бити с камшик, трети — повличани от стражите и монасите към
«огнището».
«Огнището» било разположено на съседния площад, където след смъртниците преминавали
църковните и светските почетни лица и обикновените граждани. В навечерието на екзекуцията
там бил построяван ешафод със стълб в центъра, към който бил привързван осъденият.
Докарвали дърва и съчки, с които обграждали ешафода. Монасите и «роднините», които
съпровождали смъртниците, се опитвали в последната минута да изтръгнат от осъдените
отричане. За желанието си да се разкае осъденият можел само да даде знак, тъй като от страх
да не агитира пред народа в полза на ереста него често го водели на смърт със запушена уста.

Ако сред
осъдените имало лица с духовно звание, тогава церемонията се усложнявала: при кладите се
явявал папският нунций, епископите и свещениците. Осъденият стоял по средата на
инквизиторите, в облекло според чина си. След присъдата се четяла особена сентенция.
"От името на всемогъщия Бог - Отца и Сина и Светия Дух, с апостолската и наша власт, ние,
пратениците в тази страна - се казвало в сентенцията на тулузката инквизиция - снемаме от
тебе духовния чин и те отлъчваме от свещеническите и други задължения, ние те сваляме,
лишаваме и изключваме от всички църковни бенефиции, духовни права и привилегии. В силата
на всичко това ние молим присъстващия тук благороден сенешал да те вземе под свое
разпореждане и настойчиво му предлагаме, щото при изпълнението на наказанието да
постъпи с тебе според присъдата"...
По този начин тулузката инквизиция поне не прибягвала към лицемерието на испанската и не
молела за снизхождение към престъпника.
Когато се запалвала кладата, на особено уважаваните енориаши се предоставяло почетното
право да хвърлят съчки в огъня, с което увеличавали своите добродетели пред Църквата.
Въпреки че палачите се опитвали да нагласят огъня така, че той да погълне осъдения, без да
остави и следа oт него, тази цел невинаги се постигала. В такива случаи палачите късали
овъглените останки на малки парчета, надробявали костите и тази ужасна смес повторно се
хвърляла в огъня. След това пепелта се събирала внимателно и се хвърляла в реката. С подобна
процедура инквизиторите се опитвали да лишат еретиците от възможността да получат
останките на своите мъченици и да им се покланят.
Ако осъденият на клада умирал преди екзекуцията, изгаряли трупа му. На изгаряне били
подлагани и oстанките на осъдените посмъртно. В испанската и португалската инквизиция било
прието да се изгарят на кладата кукли, които изобразявали осъдените (екзекуция in efigie). На
такава символична екзекуция били подлагани осъдените на доживотен затвор, както и
избягалите от затворите или от преследванията на Инквизицията нейни жертви.
Кладата се използвала от Инквизицията и за друга цел — унищожаване съчиненията на
вероотстъпниците, друговерците и неугодните на Църквата писатели.
Смятала ли се е Инквизицията за безгрешна, за неспособна да осъди невинен, да хвърли в
огъня човек, непровинил се в нищо? Съвсем не. Николас Еймерик например съвсем не
отричал, че сред осъдените от Трибунала могат да се окажат и невинни хора, но, поучавал той,
«ако невинният е осъден несправедливо, той не трябва да се оплаква от решението на
Църквата, която е произнесла тази присъда, опирайки се на достатъчно доказателства, и която
не може да наднича в сърцата, и ако лъжесвидетели са спомогнали за осъждането му, той е
длъжен да приеме присъдата със смирение и да се радва, че има възможност да умре за
истината»23.
Възниква въпросът, продължава да разсъждава на тази тема Николас Еймерик, има ли право
оклеветеният от лъжесвидетел вярващ, като се опитва да се спаси от смъртна присъда, да си
признае неизвършено престъпление, т. е. ерес, и да се покрие в резултат на такова признание с
позор. На първо място, обяснява инквизиторът, репутацията на човека е външно благо и всеки
е способен да я пожертва, за да избегне мъченията, които носят страдание, или да спаси
живота си, който е най-скъпоценното от всички блага; на второ място, загубата на репутация не
носи вреда на никого. Ако пък, заключава Еймерик, такъв осъден откаже «да пожертва
репутацията си» и да се признае за виновен, то изповедникът е длъжен да го призове да
посрещне мъченията и смъртта със смирение, за което ще му бъде приготвена на онзи свят
«безсмъртната корона на мъченик».
 
1
Ли, Г. Ч. Цит. съч., т. 1, с. 259
2
Le Manuet des inquisiteurs…., p. 34
3
Gui. В. Manuel de l'Inquisiteur, v. 2, Paris, 1927, p. 29.
4
Ibid., v. I, ρ. 9.
5
Ли, Г. Ч. Ци т. съч., т. 1, 260—261; Gui, В. Op. cit., v. 1, p. 65—71.
6
Ли, Г. Ч. Цит, съч., т, 1, с. 264,
7
Суров затвор и тежък живот
8
Ли, Г, Ч, Цит. съч., с. 265.
9
Shannon, А. С. Op. cit., p. 85.
10
Le Manuet des inquisiteurs…., p. 78
11
Уред за изтезание чрез разтягане на тялото
12
Скамейка за привързване на арестанта
13
Vacandard, Е. Op. cit., p. 45.
14
Código de derecho canonico... , 795—796.
15
Liorca, В. Op. cit., p. 210.
16
Ли, Г. Ч. Циг. съч., т. I, с. 284.
17
Пак там, т. I., с. 292.
18
Пак там, с. 306.
19
Le Manuel des Inquisiteurs..., p. 109.
20
Ли, Г. Ч, Цит. съч„ т. I, с. 297.
21
Пак там, т. I, с. 313.
22
Ли, Г, Ч, Цит, съч,, т, 1, с, 341.
23
Le Manuel des Inquisiteurs. . . , p. 151.
 

 
Испанската инквизиция. Учредяване

 
В Испания Инквизицията достигнала своята висша степен на развитие. Испанската инквизиция
станала пример, образец за учрежденията от подобен род в християнския свят.
И действително, никъде Инквизицията не е действала така  мощно, строго, всеобхватно,
никъде не е съединявала в себе си в такава «съвършена» форма чертите на църковната и
политическата (държавната) полиция, както в Испания, управлявана от католическите монарси.
Отначало замислена с цел да се бори срещу ереста на юдействащите, Инквизицията - без да
престава да преследва евреите - си намирала нови подсъдими: протестантите, сектите,
магьосниците и общо взето всички, които изглеждали, че се отклоняват от правоверието,
определено по много стриктен начин. Тя била натоварена още да потиска действията, които
включват незачитане на догмата: богохулството, двубрачието, подтикването1, блудството2,
педерастията... Вярно е, че този вид престъпления се наказвали с леки наказания: казване на
няколко молитви, глоби, в най-лошия случай удари с камшик, дни затвор, забрана за
местоживеене... Общо взето Инквизицията се придържала към основната си задача: нейната
мисия била не да налага морален ред, а да поддържа чистотата на вярата. Интересувало я не
какво се прави, а какво се мисли.
От около тридесетима години се пише много за Инквизицията, с цел да се превъзмогнат
някогашните полемики и да се проведе обективно проучване на институцията и нейното
функциониране. Намерението е похвално. Понякога то довежда до смекчаване на нейните
отговорности. През XVI и XVII в. свободомислието не съществувало никъде; всички държави
били нетолерантни; не трябва ли да отдадем полагаемото се право на Испания, като признаем,
че тя не притежава изключителност над нетолерантността? Така накрая се изгубва от поглед
специфичността на испанската Инквизиция. За да дадем един пример, колко жертви е
причинила Инквизицията по време на своята дълга история? Първите оценки са на Льоренте,
свещеник, свързан с Жозеф Бонапарт, в една книга, публикувана през 1814 година. Макар и
противник на Инквизицията, Льоренте е бил служител на Свещения съд; като такъв е имал
достъп до архивите. Той отчита 340 592 присъди, които се разпределят така: 31 912
действително изгорени жертви; 17 659, на които са изгорени образите; 291 021 осъдени на по-
малки наказания.
Всички историци единодушно смятат, че тези цифри са прекомерно големи. Льоренте прилага
един спорен метод. Тъй като не е разполагал с непрекъснати поредици, той отчита броя на
присъдите, за които има сведения. От тях вади средна годишна стойност и прилага резултата за
годините, за които няма никакви данни. Това предполага, че активността на трибунала е една
съща за дълъг период, което е неточно. Инквизицията показва голяма суровост по време на
периода на установяването, между 1480 и 1495 г.; тогава смъртните присъди били твърде
многобройни. През следващите години екзекуциите станали по-редки. В края на XVI в. се
констатира едно подновяване, с темпо от двеста присъди годишно. Следва дълъг период на
слаба активност до средата на XVII век. През XVIII в. трибуналът произнасял съвсем малко
присъди. В историята на Инквизицията следователно различаваме три периода на интензивна
дейност, характеризиращи се с многобройни смъртни присъди: периода на установяването,
който е насочен срещу юдействащите в Испания; края на XVI в. и средата на XVII в.; тогава
жертвите са португалските юдействащи, първо тези, които отиват в Испания, когато Филип II
станал крал на Португалия, после тези, които са мислели, че са защитени от всякакви гонения
по време на управлението на Оливарес, малко благосклонен към Инквизицията. Падането на
граф-херцога през 1643 г. дало възможност на Свещения съд отново да наказва строго. Вярно е,
че изчисленията не са лесни. Много архиви са изчезнали. Тези които са запазени, дават малко
информация за периода преди 1550 г., т. е. най-кървавия от историята на Инквизицията. От
1550 г. нататък разполагаме със сигурни сведения. Действително Върховният съвет на
инквизицията искал от всеки трибунал да ѝ предава годишен доклад и да се изготвя досие за
всеки процес; това са така наречените доклади от процесите (relaciones de causas), които
позволяват да се получи точна представа за конкретната дейност на трибуналите. Новите
изследвания отчитат петдесет хиляди човека, които са били съдени - не непременно осъдени -
между средата на XVI и края на XVII век. Като се екстраполира, можем да оценим на сто
двадесет и пет хиляди броя на процесите за цялата история на Инквизицията, което е една
трета от цифрите, за които твърди Льоренте. Смъртните присъди, следвани от екзекуции,
представляват само 1 % от тази обща сума.
Следователно Инквизицията е предизвикала по-малко жертви, отколкото се смята. Това
причина ли е тази институция да бъде считана за обикновена, като ѝ се противопоставят
например кланетата от Вартоломеевата нощ3 и жертвите от религиозните войни в останалата
част от Европа? Дори като приемем - което вероятно е вярно, - че испанската Инквизиция е по-
малко смъртоносна, отколкото се твърди, все пак си оставя вярно, че тя няма еквивалент в
Европа. От тази гледна точка Марсел Батайон уточнява нещата: сравнението с други форми на
нетърпимост не са убедителни. Навсякъде другаде присъстваме на краткотрайни изблици на
нетърпимост; в Испания сме пред една организирана и бюрократизирана нетърпимост:
„Репресията в Испания се отличава не толкова с жестокостта си, колкото с мощта на
бюрократичния, полицейски и юридически апарат, с който разполага. Централизираната ѝ
организация покрива целия полуостров с много стегната мрежа; тя има клонове дори в
чужбина4."
Инквизиторите минават за фанатици. Това не винаги е вярно. През XVI в. поне повечето от тях
били хора като другите, често превъзхождащи ги със своята култура. Това се потвърждава
особено за тези, които се намирали на върха на йерархията, великите инквизитори. Няма да се
заемем със защитата на първия от тях, Торквемада, отговорен за големите преследвания от
1480-1495 година. Приемниците му били по-умерени и някои дори се отличавали с висотата на
възгледите си. Мисълта ни е за кардинал Сиснерос, основател на университета в Алкала, който
обичал да се обгражда с хуманисти и да разговаря с тях и който е мислел да покани Еразъм в
Испания, или още за Алонсо Манрике (1522-1539), този велик сеньор либерал, защитник на
хуманистите и на последователите на Еразъм, за кардинал Кирога, главен инквизитор от 1573
г., който сложил край на преследванията срещу фрай Луис де Леон... Единствено Фернандо де
Валдес (1547-1573) предизвиква резерви; вярно е, че мандатът му съвпада със завоя от 1558-
1559 г., който бележи ясно идеологическо втвърдяване. Можем обаче да се запитаме за ролята
на главните инквизитори: дали става дума за повишение или за ранно пенсиониране? Такъв е
случаят на Тавера (1539-1546) и на Валдес, които заседавали в Съвета на Кастилия, когато били
назначени за главни инквизитори. Ще говорим не за повишение, а за понижение, защото
Съветът на Кастилия представлява най-висшата инстанция в администрацията.

Всъщност реалната власт в Инквизицията

принадлежала на областните трибунали. Най-често тук също нямаме работа с фанатици или
кръвнишки палачи, а с честни служители, които са завършили висше образование - повечето
право, отколкото теология, - не непременно доминиканци, нито дори монаси: много от тях
принадлежат на бялото духовенство. Те били малобройни. Всеки район включвал обикновено
трима инквизитори, двама съдебни секретари, един alguacil, натоварен с арестите, един
счетоводител, един администратор на конфискуваното имущество, лекар, който да наблюдава
мъченията. На първо време на персонала се заплащало благодарение на конфискуваното
имущество на осъдените. Когато големите гонения станали редки, се прибягвало до глобите, но
скоро и те се оказали недостатъчни. Трябвало да се открият други източници на финансиране.
В завещанието си от 1554 г. Карл Пети препоръчвал във всяка епархия за инквизиторите да
бъдат запазени известен брой доходи от канонически и други духовни титли, за да им бъдат
осигурени редовни приходи. Избира се това решение със съгласието на папата5. Въпреки тези
мерки Инквизицията никога не е била изгодна от финансова гледна точка; тя е доходоносна
само в началото, когато атакува юдействащите. Дори може да се напише история на Свещения
съд въз основа на тези финансови затруднения. Понеже приходите намаляват, през 1503 г. се
пристъпило към концентриране на трибуналите, за да бъдат съкратени разходите по
функционирането. Трибуналът на Херес бил присъединен към Севиля, тези на Сигуенса и
Калаора, към Куенка; премахнати са трибуналите на Леон, Бургос, Саламанка, Авила и Сеговия,
за да се образува огромният район Валядолид. През 1507 г. вече имало само седем трибунала
вместо шестнадесетте, които работят през 1495 година. Пак за да си набави нови ресурси,
Инквизицията започнала да преследва от 1530 г. нататък богохулниците, блудниците и
двубрачните.
Редом с титулярните служители, трябва да поставим на отделно място доброволците,
чиновниците, изпълняващи решенията на Инквизицията. Това е вид допълнителна полиция,
образувана от светски помощници. В началото те били набирани сред магазинерите и
занаятчиите. Благородниците се появявали към края на XVI в. и скоро изместили останалите
категории. Постът бил търсен, защото изпълнителите се ползвали от привилегии, които не били
за пренебрегване: те са освободени от някои такси и най-вече зависят само от инквизиторското
правосъдие, дори за престъпления от общ характер, което означавало, че им се осигурявал
един вид безнаказаност. Някои от тях злоупотребявали с това и се държали като местни
тирани, които били недосегаеми или почти такива.
Страшни били обаче не хората, а институцията. За да изпълнява работата си, Инквизицията
разчитала повече на сътрудничеството на населението, отколкото на мрежата от районни
трибунали и на служителите - общо доста малобройни, - които били назначени в тях. Едиктите
за вярност, които били четени периодически в църквите, давали списъка на поведенията и
думите, които позволяват да бъде разпознат един юдействащ, един мюсюлманин, един
лутеран, един неправоверен... Вярващите били  приканени да издават всяко съмнително
поведение, дори най-безобидното: инквизиторите ще направят подбор и ще решат дали е
необходимо да бъде възбудено съдебно преследване. Видно е до какво може да доведе този
призив към доносничество. Това е още възможност да се навреди на някой враг или досадник6.
Не е учудващо, че интелектуалните елити били основните мишени и най-многобройните
жертви на трибуналите на Инквизицията. Свещеният съд е създал около тях, въпреки главните
инквизитори, климат на подозрение и е благоприятствал развитието на конформизма.
Свещениците не смеели да проповядват по някои теми7; мислителите не се решавали да
изразяват устно и още по-малко писмено идеи, които, тълкувани от невежи или ограничени
хора, могли да им причинят неприятности, повече или по-малко дълъг затвор, унизителен
процес, дори ако в края на тези изпитания невинността и добросъвестността им бъдат
признати. По този начин Инквизицията е задържала научното развитие. Нейните ръководители
не били мракобесници; сред тях имало дори хора на науката; институцията е тази, която
обезсърчавала изследванията и която разубеждавала новаторите да се заемат с деликатни
въпроси8. За да си нямал човек неприятности, най-разумното е да не пишел книги, да не
притежавал такива и да се правил на по-глупав, отколкото бил9. Като се предупреждавали
вярващите за някои опасни четива, накрая им се втълпявало недоверие към всякакво четене10.
Неграмотността като профилактика на ереста!
Инквизицията не се задоволявало да порицава неправоверните; тя изисквало от тях да се
признаят за виновни. Един процес обикновено протичал в шест заседания. Точното обвинение
било формулирано чак на четвъртото. Тогава на обвиняемия се разрешавало да си наеме
адвокат, чиято роля била не да го защитава, а да му помогне да признае: „Кажете цялата
истина; облекчете съвестта си." Признанията не били достатъчни. От обвиняемия се очаквало
сам да бъде убеден във вината си и във вредата, която е причинил на християните. Именно към
това се стремила тържествената церемония на аутодафето, по време на която осъденият ще
изповяда публично своите грешки пред събрания народ и в присъствието на гражданските и
църковните власти. Дори произнесената присъда да е благоприятна, никой обвиняем не можел
да се съвземе от подобно изпитание. Да си представим какво е било към 1535 г. унижението на
един Вергара, каноник на Толедо, талантлив елинист, кореспондент на Еразъм и на Вивес,
когато е бил принуден да се яви пред враждебното простолюдие, което вижда в него
„лутеран", враг на вярата, предател на страната си! Подобни церемонии допринасят народът
да бъде изправен срещу елитите и да бъде убеден в могъществото на Инквизицията,
институция, която не пощадява никого, дори знатните, особено тях, които са застрашени
повече от другите, защото притежават библиотеки, пишат книги, пътуват в чужбина.
Ако поне Инквизицията санкционираше само утвърдените еретици! Това далеч не е най-често
срещаният случай. Често тя можела да представи само второстепенни упреци: леко съмнение в
ерес (de levi), непредпазлива реч или изрази, изречения, които, извадени от контекста им,
могат да шокират простите хора, неспособни да уловят тънкостите на интелектуалното
разискване. От тази гледна точка случаят Каранса е за пример. Каранса не бил кой да е.
Магистър по теология, известен проповедник, той бил личен приятел на Филип II и на Карл
Пети, когото подкрепял в агонията му в Юсе. От 1555 г. нататък той е архиепископ на Толедо и
пръв епископ на Испания. Ето човекът, когото Инквизицията вкарва в затвора през август 1558
година. Престъплението му? Публикувал е в Антверпен през същата година един Катехизис,
който малцина успяват да прочетат; авторът е изпратил само двадесетина екземпляра на
приятелите си, теолози, прелати, грандове. Произведението е нещо повече от това, което
предполага заглавието му: то е изложение на католическата догма за ползване от духовните
лица, които имат пасторски задължения, и от образованите вярващи, които желаят да
задълбочат вярата си. Именно това притеснило инквизиторите: навременно ли е
теологическите разисквания да бъдат пренасяни в публичното пространство, в една книга,
написана на обикновен език? Дали е благоразумно незапозната публика да бъде посвещавана
в тънкостите на молитвата и съзерцанието? Инквизицията иска от теолози да разгледат някои
пасажи in rigore ut jacent, т. е. като ги отделят от контекста. В метода има нещо ужасяващо.
Каранса говори ли за вярата? От това се заключава, че не почита много творенията,
следователно обективно се държи като лутеран. И така нататък. Накрая в книгата се открива
обратното на това, което авторът е искал да вложи в нея. Утежняващо вината обстоятелство:
Каранса е пътувал много в Италия, Германия, Холандия, Англия; той е полемизирал с
протестантите11; следователно може неволно да е бил заразен от тях12.
Ето как в Испания от XVI в. Инквизицията фабрикувала еретиците. Ще открием аналогии с
процесите в Москва: признанията, изтръгнати от обвиняемия, публичното заседание, на което
той се признава за виновен, понятието за обективно съучастничество с враговете на Църквата
или работническата класа, според случая. През двайсетте години на XX в. испанските либерали
като Фернандо де лос Риос сравняват Инквизицията с ГПУ; според тях Испания от XVI в. е
държава-църква, както Съветският съюз, наследил цезаро-папизма на Византия, е държава-
партия. Не е зле видяно. В двата случая действително си имаме работа с тоталитаризъм.
Заслужава внимание обстоятелството, че в Кастилия до втората половина на XV век Инквизиция
като постоянен институт въобще не е съществувала. Що се отнася до Арагон, първият
Инквизиционен трибунал в него бил учреден от епископ Бернард в Лерида през 1233 година.
През 1238 г. римският папа официално учредил в Арагон Инквизиция, която действала особено
енергично в съседните на Франция епархии - Урхел, Барселона, Херона и споменатата вече
Лерида.
През втората половина на XIV век в ролята на арагонски инквизитор се подвизавал
доминиканецът Николас Еймерик, който безпощадно преследвал спиритуалистите, различните
видове еретици, юдействащите, вещиците и другите истински и измислени врагове на
Църквата. Еймерик влязъл в историята като автор на една от най-отвратителните книги,
създавана някога от богословите — «Ръководство за инквизиторите» («Dilectorium
inquisitorum»), която станала втора библия за сътрудниците и «роднините» на Свещения
трибунал. Усърдието на Еймерик предизвикало вълна от възмущение сред населението, което
заставило арагонския крал Йоан I не само да се откаже от неговите услуги, но и незабавно да го
изгони от страната.
През XV век дейността на арагонските инквизитори отново се активизирала. Те ловели твърде
енергично последователите на Уиклиф и другите еретици и ги наказвали по съответен начин.
Но в Арагон и още повече в Кастилия през посочената епоха ереста нямала масови размери.
Това изглежда се обяснява със своеобразния характер на испанския феодализъм, с липсата на
крепостничество, с ограничеността на кралската власт, с могъществото на благородниците, със
свободата на градовете и с многовековната война с маврите, която поглъщала цялата енергия
на испанското общество, включително и на най-бедните му слоеве.
През последната четвърт на XV век положението коренно се изменило главно под влиянието
на три събития: обединяването на Арагон с Кастилия в Испанско кралство, към което били
присъединени сицилийската корона и Навара; освобождаването от мавританско господство на
южната част на Иберийския полуостров с център в Гранада и присъединяването на тези земи
към Испания; и накрая — откриването и завладяването на Америка и превръщането в резултат
на тези събития на Испания в първата и най-голяма колониална държава в света, владетелка на
моретата и притежателка на несметни съкровища.
Колкото и парадоксално да е, но резултатите от този фантастичен възход се оказали твърде
плачевни за испанския народ. Интересите на управлението на тази нова империя, неочаквано и
мълниеносно възникнала от толкова разнородни и разпръснати по целия свят земи, изисквали
укрепване на кралската власт, а това можело да се постигне само като се принесат в жертва
традиционните съсловни свободи и привилегии.
Испанската корона отъждествявала интересите си с интересите на църквата, чието учение тя
използвала за укрепване на позициите си. След отделянето на Гранада от маврите към титлите
на испанския монарх се прибавила и титлата «католически». С откриването на Америка и
възкачването на германския император Карл V на испанския престол Испания става най-
силната държава в западния свят. На папския престол били избирани испанци (през втората
половина на XV век два пъти), а испанските войски се разпореждали в Рим. Вече не папските
владения, а Испания претендирала да се превърне в идеалния модел на християнска държава,
осъществила на практика църковните идеали и разпространяваща ги сред езическите народи
по света, по-специално върху откритите и завоювани територии на Америка. За това мечтаели
испанските католически крале, които се смятали не само за равни на папата, но и за по-
високостоящи от него. Испания станала инициаторка и вдъхновителка на контрареформата,
която имала за цел да спаси папския престол и католическия свят с ръцете на Йезуитския
орден.
За осъществяването на тези задачи испанската монархия не се колебаела да приложи всякакви
средства. Такова идеално средство, такъв «чудотворен» инструмент, осветен с авторитета на
Църквата и доказал в продължение на векове своята действеност, се оказала Инквизицията.
Новата инквизиция била учредена в Испания през 1478—1483 година. Това било предшествано
от следните събития. През 1474 г. на кралския трон на Кастилия се възкачила, поради смъртта
на брат си Енрике IV, Изабела I, съпруга на Фердинанд V, крал на Сицилия и престолонаследник
на краля на Арагон Хуан II. През 1479 г. Хуан II умрял и владенията му преминали към
Фердинанд V. По такъв начин тази съпружеска двойка обединила под своя скиптър Кастилия,
Арагон и Сицилия, а през 1492 г. след завладяването на Гранада и цяла южна Испания.

През 1477 г.
сицилианският инквизитор Барберис се появил в Севиля, където получил потвърждение на
своите привилегии и пълномощия от Изабела и Фердинанд. Барберис съветвал кралската
двойка да създаде Инквизиция в Испания, като доказвал, че дейността ѝ ще послужи за
укрепването на властта им. Предложението му било подкрепяно от Алфредо де Охеда, приор
на доминиканския манастир в Севиля, който искал да се учреди Инквизиция за борба преди
всичко с конверсос.13 За въвеждането на Инквизицията активно ходатайствал и папският
нунций в Испания Николас Франко, който също се надявал да спечели от това.
На 1 ноември 1478 г. римският папа Сикст IV със специална була упълномощил Фердинанд и
Изабела да учредят Инквизиция в Кастилия с правото да арестува и съди еретиците, под което
се разбирало преди всичко «новите християни», да конфискува тяхната собственост в полза на
испанската корона, папския престол и инквизиторите.
Първите двама инквизитори за диоцеза на Севиля били  назначени на 27 септември 1480
година. Това били доминиканците Хуан де Сан Мартин и Мигел де Морильо. Не след дълго в
качеството си на юридически съветник към тях се присъединил и един клирик от бялото
духовенство, доктор Хуан Руис де Медина, член на Кралския съвет. Общинските власти и
благородниците ги посрещнали толкова резервирано, че се наложило на 27 декември кралете
да наредят на общината да съдейства на инквизиторите. Тяхното пристигане предизвикало
паника сред севилските конверсос, които реагирали по два начина: едни напуснали града,
други се опитали да премахнат инквизиторите със сила.
Според хронистите съвременници - Андрес Барналдес и Ернандо дел Пулгар - около три
хиляди семейства на конверсос решили да емигрират в Португалия, Франция, Северна Африка,
където повечето от тях се завърнали към юдейството. Други (осем хиляди човека според
същите източници) търсили убежище в именията на едрите сеньори в региона: маркиз Де
Кадис, херцог Де Медина Сидония, граф Д'Аркос... На 2 януари 1481 г. инквизиторите
заповядали на сеньорите да не закрилят повече конверсос под страх от преследване за
съучастничество и за възпрепятстване дейността на Инквизиторския съд.
Други конверсос възнамерявали да се противопоставят на инквизиторите и да ги сплашат, за да
ги принудят да напуснат града. Една малка група подготвила народна проява в тази посока, но
заговорът се провалил поради недискретността и многото приказки на дъщерята на главния
подстрекател Сузана, наречена Хубавицата - ла Ермоса Амбра. Съзаклятниците незабавно били
арестувани, съдени и осъдени на смърт, като така станали  едни от първите жертви на
испанската Инквизиция.
Тогава инквизиторите предприели масови арести сред заподозрените в тайно практикуване
на юдейство конверсос. Първото аутодафе било организирано на 6 февруари 1481 г.; следват
други. Трибуналът в Севиля демонстрирал изключителна строгост и произнесъл многобройни
смъртни присъди. В периода от 1481 до 1488 г. се говори за 700 екзекуции и за хиляди други
наказания, по-специално доживотен затвор. Тази суровост шокира. Надигнали се гласове - по-
конкретно на хрониста Пулгар и на протонотариуса Хуан Рамирес де Лусена - за
снизходителност към новохристияните, чието единствено престъпление често било
незнанието: те или техните родители са се покръстили само за да избегнат преследванията; не
изисква ли християнското милосърдие по-скоро да бъдат обучавани в истините на вярата,
отколкото да бъдат изпращани на кладата? Роднините на жертвите се обърнали към папата, за
да привлекат вниманието му към жестокостта на инквизиторите. Папа Сикст IV бил разколебан.
В писмо от 29 януари 1482 г. той признал, че е действал прибързано, когато се е съгласил с
искането на кралете Фердинанд и Изабела; не си е давал сметка за мащаба на правомощията,
които е преотстъпил на владетелите. Той си е представял, че ще се възстанови Инквизицията
такава, каквато е била в Средновековието, т.е. под властта на епископите. Сикст IV също така се
оплакал, че инквизиторите злоупотребяват с правата си: не би трябвало да преследват или
осъждат човек, оправдан от обикновения съд. И накрая, папата разобличил поведението на
инквизиторите, които отказвали на осъдените правото да обжалват в съда в Рим.
Изглежда папата бил склонен да отмени дадените на кралете през 1478 г. пълномощия и сам
да назначава инквизиторите, но тогава бил подложен на много силен дипломатически натиск.
На 11 февруари 1482 г. той се съгласил инквизиторите да останат на постовете си, но поставил
известни ограничения: инквизиторите ще трябва да докладват на епископите; Инквизиторският
съд няма да пази в тайна имената на свидетелите на обвинението, а осъдените ще могат да
обжалват присъдите в съда в Рим. Фердинанд Арагонски не приел нито едно от тези условия;
той държи сам да назначава инквизиторите и категорично отказал осъдените да обжалват в
Рим. Напрежението между Испания и Светия престол отново се покачило. В крайна сметка през
1483 г. папата отстъпил пред исканията на кралете; опитал се да спаси честта си като настоял
осъдените да могат да обжалват, но не пред съда в Рим, а пред архиепископа на Севиля.
Смъртта на Сикст IV на 12 август 1484 г. принудила кралете да започнат преговорите отначало с
неговия наследник Инокентий VIII. Подложен на същия дипломатически натиск, той без
особена съпротива приел да поднови предишните решения по отношение на Инквизицията.
Дори нещо по-вече: на 25 септември 1486 г. Инокентий VIII предоставил на Торквемада, който
още от 1483 г. носел титлата генерален инквизитор на Кастилия, правото да приема жалбите на
осъдените вместо архиепископа на Севиля. Изключение било направено само за епископите,
които, в случай на осъдителна присъда, могли да я обжалват в Рим. През 1488 г. отново
Инокентий VIII предоставил на кралете правото да определят кой да наследи Торквемада
начело на Инквизицията, когато това се наложи.
От сблъсъка с папската власт предимство извлекли владетелите. Папството им преотстъпило
един от основните си прерогативи; от този момент нататък защитата на вярата и борбата срещу
ересите в Испания са от компетенциите на съд, получил пълномощията си от папството, но
подчинен на гражданската власт, тъй като именно тя назначава неговите магистрати. През този
решителен период се появила личността, която ще придаде на испанския Инквизиторски съд
почти окончателната му форма.
 
 
1
Така ce нарича поведението на свещениците, които злоупотребяват със своите покаянички.
2
Само когато виновните нямат чувството, че вършат грях; в Испания от Новото време
действително са много тези, които са санкционирани, защото са посещавали проститутки: те
мислели, че това не е грях, защото си плащат! Същото е и с незаконното съжителство; има
преследване само ако незаконно съжителстващите претендират, че не живеят в състояние на
смъртен грях.
3
През нощта на 24 август 1572 г., на празника на св. Бартоломей, привържениците на
католицизма, водени от херцог Дьо Гиз, организират масово избиване на френските
протестанти-хугеноти, които са пристигнали в Париж по повод сватбата на френския крал Анри
IV. В кланетата загиват около 3 000 души. (бел. ред.)
4
Erasme et l'Espagne.
5
Това не решава напълно проблема, защото доходите от духовни титли са захранвани от
десятъците, следователно зависят от промените в реколтите; по този начин земеделските
кризи имат отражение върху функционирането на Инквизицията.
6
Низостта не е изключително народна черта; елитът също е способен на това. Фрай Луис де
Леон е издаден от своите колеги от университета на Саламанка: те не могат да понесат, че той е
по-блестящ от тях... Собствено казано, фрай Луис не е жертва на Инквизицията; напротив,
именно Свещеният съд го реабилитира и изисква да бъде върнат в катедрата, макар и след
четири години затвор.
7
Като доказателство, онова анонимно писмо до Карл Пети, намерено една ноемврийска сутрин
на 1538 г. в катедралата на Толедо: „Проповедниците не смеят да проповядват: когато го
правят, те не се решават да навлязат в тънкостите, защото животът и честта им зависят от това,
което могат да кажат двама тъпаци."
8
Хуманитарните науки, както бихме казали днес, са пострадали повече от точните науки; вж
писмото на елиниста Педро Хуан Нунес до историка Сурита от 1556 г.: „Обезсърчават
изследванията, защото се страхуват, че някой хуманист може да се изкуши да коригира някой
пасаж от Светото писание, както коригира пасаж от Цицерон. Понеже някои коментатори на
Аристотел са критикувани, мислят, че може да бъдат атакувани и някои прочути богослови.
Подобни глупости ме поболяват и много често ми идва да не работя повече."
9
Мисъл на поета Гонгора, каноник на Кордова, от 1588 г.: по-добре е да минаваш за разпуснат,
отколкото за еретик.
10
Точно това изобличава Алонсо де Кабрера, един от най-видните проповедници по време на
Филип II. От страх да не мине за еретик, човек предпочита да не се научи да чете. През 1605 г.
Инквизицията иска от книжарите да записват имената на тези, които закупят книги.
11
Той дори е съдействал някои от тях да бъдат изгорени, като англиканецът Кренмър през 1556
г.
12
Папата накрая постига Каранса да бъде съден в Рим, където е оправдан за повечето
оплаквания срещу него; присъдата се ограничава да припомни непредпазливостта в речта му.
Каранса никога няма да се върне в Испания; той умира в Рим през 1575 година.
13
Юдеите, приели християнството
 

 
Торквемада
 

Томас де Торквемада е един от петте нови инквизитори, назначени

от папа Сикст IV на 11 февруари 1482 г.; не след дълго той поел титлата и функциите на
Генерален инквизитор, като това му дало право на свой ред да назначава упълномощени
инквизитори. Торквемада (1420-1498) е племенник на теолога Хуан де Торквемада, кардинал,
архиепископ на Валядолид, отличил се на събора в Базел през 1431 година и получил титлата
„Защитник на вярата“. Племенникът обаче ще затъмни славата на своя чичо.
Известията за първите години на неговия живот са противоречиви. По думите на Лавале, той
бил богато надарена натура, с ум почти гениален, но имал страстен и непостоянен характер.
Тома получил добро възпитание, ала след това изборът му на житейски път бил решен от
самия него. До това време той пътешествал по Испания или, по-точно казано, преминавал от
град в град - посетил Саламанка, Толедо и Кордова. В Кордова той се увлякъл по някоя си
хубавица, ала тази хубавица предпочела пред него един арабин, заедно с когото заминала за
Гренада. От тук, по думите на Лавале, се родила омразата на Торквемада към завоевателите на
Испания. От Кордова Тома заминал към Сарагоса, за да премине от там в Барселона, а там при
първа възможност да се качи на кораб и да отплува за Италия, към столицата на папата. Но
събитията се развили по друг начин. По това време в Сарагоса се провеждали публични
диспути на доминиканците, а новината за тези диспути привлякла към тях младия
пътешественик. Той бил вече достатъчно вещ в теологията и затова не се побоял да влезе в
спор със самия доминикански приор Лопес от Сервера. При това младият опонент показал
такива познания - нещо, което било рядко явление сред испанското духовенство в онази епоха
- и такава дарба в красноречие, че учуденият Лопес решил да го привлече в своя орден. Така
поне съобщава Лавале за първите крачки на Торквемада.
Турон пък пише друго. Според него Тома още през юношеската си възраст постъпил в
манастира "Св. Павел" във Валядолид, който принадлежал на доминиканците, и там още от
първите дни привлякъл вниманието на околните със строгия си начин на живот. Скоро
новината за това се разнесла по Кастилия. Поклонници на тълпи започнали да вървят към
Торквемада, за да му съобщят своите скърби и страдания и да получат след това от него
утешение и съвет. Но само с едно лекуване на душевните рани не се изчерпвала дейността на
благочестивия монах. Скоро той се отличил като оратор, като изобличител на ереста, на
тайните и явните врагове на религията. А такова едно усърдие, то се знае, не можело да остане
незабелязано за пазителите на испанската църква. Като ехо от тези подвизи последвали
предложените на Торквемада високи чинове в духовната йерархия и титлата доктор на
богословието. Ала строгият аскет нищо не желаел и упорито се отказвал от почести и
повишения. Едва през 1459 г. той нарушил тая скромност и се съгласил да приеме званието
приор в манастира "Св. Кръст" в Сеговия. Оттогава започнало издигането на Торквемада.
Манастирът "Св. Кръст" бил най-обичното място за поклонение не само на простолюдието, а
също така и на представителите на висшето общество в Кастилия. Тук идвала и кралицата
заедно с инфантата - Изабела Кастилска. По това време търсели духовник на инфантата. А се
виждало, че никой не би могъл да изпълни тази длъжност по-добре от приора в Сеговия и
наистина, нему тя била и връчена. Торквемада изкусно се заел с тази работа и скоро спечелил
пълното доверие на религиозната принцеса. Пък и наистина, за това нещо било нужно голямо
изкуство. По това време имало смутове в Кастилия: Хенрих IV, брат на Изабела, не бил обичан
от духовенството крал. Като естествен изход от това се явило свалянето му от престола.
Свалянето било обявено в Сеговия и надали Торквемада не е знаел за заговора по това сваляне
много време преди изпълнението му. На мястото на Хенрих, който и след това продължавал да
счита себе си за крал и който е имал поддръжници, бил поставен брат му - Алфонс, но той
скоро умрял, и престолът пак останал празен. Короната отново била върната на Хенрих, но с
условие, че негова наследница ще бъде не Хуана, дъщерята от втората му жена, а сестра му
Изабела. За Хуана говорели, че тя, със знанието на краля, когото заради бездетието наричали
"Безсилния", била дъщеря на жена му и нейния любовник Белтран де ла Гуева. Затова тя била
наричана Белтранова. Тази басня усърдно била разпространявана сред народа. В това смутно
време Торквемада взимал най-живо участие за прогласяването на Изабела за наследница на
Кастилия. Заедно с това провъзгласяване за него се откривала възможност да осъществи своите
отдавнашни планове за борба с еретиците.
От седемгодишната си възраст Изабела се считала за жена на Фердинанд, който по това време
още бил наследник на Арагония. Ала и на този принц се усмихнала съдбата. Смъртта, както и
при Изабела, му разчистила пътя към престола. Ето защо, изоставеният проект за неговата
женитба за кастилската наследница пак станал мечта на патриотите, които управлявали
съдбините на двете кралства. Напразно Хенрих се опитвал да даде сестра си на португалския
крал и с това да я отдалечи от престола в полза на Хуана: Торквемада изкусно разрушавал
неговите планове. В това време, когато Изабела се отказвала от онези, които я искали, той
изкусно поддържал в нея симпатията към Фердинанд. Най-накрая, на 19 октомври 1469 г.,
тайно от Хенрих, придружавана от Торквемада, тя заминала за Валядолид, където я чакал,
дошлият също крадешком, Фердинанд. Там били венчани. Разсърденият от това Хенрих обявил
Изабела за лишена от правото на престола, но него никой не го слушал. През 1475 г., след
смъртта на брат й, който я мразел, Изабела станала кралица на Кастилия и Лион. Същата титла
била дадена и на нейния мъж Фердинанд V. По този начин двете най-силни кралства в Испания
се съединили в едно политическо цяло, макар на първо време само по име.
Торквемада, като главен виновник за тази уния, естествено придобил основно значение и то не
само в Кастилия, а също така и в Арагон. Като награда за трудовете му го канили за
архиепископ в Севиля, ала той отказал да приеме, колкото и да настоявали за това Фердинанд
и Изабела. Според Турон, честолюбието било чуждо на натурата на Торквемада; той мислел
само за доброто на държавата, за достойнството на религията, за спокойствието на народите и
спасението на душите. Това обаче, не му поппречило да натрупа огромно състояние,
благодарение на което успял да разшири манастира на Светия кръст в Сеговия и да построи в
Авила манастира на Свети Тома Аквински.
В пълното с вълнения царуване на Хенрих IV Торквемада поразявал отстъпниците от
височината на катедрата и дори ходел за тази цел при самия крал, когото със сълзи на очи
молел да помага със своята сила за защита на Църквата. Но щом Изабела започнала да
управлява Кастилия, пред този ревнител на благочестието изведнъж се открила перспектива за
много по-успешна дейност. Той се възползвал от ситуацията и обърнал вниманието на
Фердинанд и Изабела към жалостното положение на Църквата.
"Този лъв на религията - казва Флеше - убедил двамата, че развалата на нравите и
свободомислието всеки ден растат, че съседството на християните с евреи и маври пакости на
благочестието в народа. Той ги убеждавал в необходимостта да се направи най-усърдно
разследване на заблужденията и нечестията от онова време и да се възвърне престижът на
религиозната дисциплина."
Епископите, на които още от старо време принадлежала грижата за тази дисциплина, в такъв
случай прибягвали към анатемата и църковните наказания, ала в епохата на големи
разстройства, според мнението на Торквемада, били необходими силни лекарства, а най-
добро за тази цел било учредяването на особен трибунал, "много по-могъщ и много по-строг,
отколкото другите". Флеше се прекланя и пред Торквемада, и пред Инквизицията. Той, като че
ли, дори желае да припише на Торквемада инициативата да се въведе изгарянето, което е
погрешно, ала неговите думи за отделен трибунал "много по-могъщ, много по-строг", твърде
добре определят значението на Торквемада в историята на Инквизицията. Той не е бил неин
първи основател в Испания, но нему справедливо се приписва започването на нова ера в
инквизиционната практика.
Торквемада довел тази практика до върха на жестокостта. От оръдие за запазване на
религиозните догмати, я превърнал в оръдие за религиозно изравняване. Пръв той придал на
Инквизиционния трибунал политически характер. От ръцете на папите той предал този
трибунал в ръцете на краля и го направил не толкова помощник за тържеството на вярата,
колкото оръдие на абсолютизма.
Торквемада е възприеман като прототип на фанатичния и жесток инквизитор. Безспорно той
демонстрирал изключителна суровост, дори и ако броят на жертвите му, както ще видим, е по-
малък, отколкото се твърди. Именно Торквемада изградил структурата на испанската
Инквизиция, превърнал я в силно централизирана институция и и дал първия процедурен
правилник. Инквизицията била създадена, за да разреши един специфичен проблем -
проблемът с тайно практикуващите юдейство конверсос от диоцеза на Севиля.
И така,  на 2 август 1483 г. папата утвърдил Тома Торквемада в званието Генерален инквизитор
на Кастилия и му предоставил правото да назначава подчинените на трибунала чиновници, или
казано по друг начин, явно спомагал за независимостта на Испанската инквизиция. Оставало
само да се обединят под една власт всичките трибунали в Испания и същият този папа в същата
тази година с нова була от 17 октомври обявил Торквемада за Генерален инквизитор на Арагон
със същите права, както и в Кастилия.
Инквизицията тържествувала. Торквемада разширил компетенциите на Инквизиторския съд
над цялата територия на Кастилската корона, като създал постоянни съдилища в основните
градове - първоначално в Андалусия, Кордоба и Хаен, а по-късно и на север от Сиера Морена.
Архиепископът на Толедо Карильо отказал да допусне Инквизицията в своя диоцез и това
навежда на мисълта, че едно подобно поведение от страна на другите епископи навярно би
предотвратило разрастването на Инквизиторския съд. Факт е, че повечето прелати не желаели
да си навлекат гнева на кралете. След смъртта на Карильо неговият наследник, кардинал
Мендоса, не оказал никаква съпротива и Инквизицията се установила в Толедо през 1485 г.,
макар и не без съпротива. Също както в Севиля, заговорници решили да се противопоставят
със сила и да убият двамата назначени инквизитори в деня на празника Тяло Господне - 2 юни
1485 г. Също както в Севиля властите били известени и основните заговорници били
екзекутирани на 1 юни. Междувременно Торквемада вече е създал трибунал в Сюдад Реал.
През 1485 г. той установил трибунали в Иерена и Медина дел Кампо (като последният по-късно
ще бъде преместено в Саламанка), а през следващите години и в Сеговия, Гваделупа,
Валядолид (преместен в Паленсия през 1493 г.), Бургос, Куенка, Авила, Сигуенса, Херес, Леон...
Това били всички зони, в които имало относително големи групи конверсос, които по този
начин били поставени под надзора на инквизиторите.
В Арагон обаче, установяването на Инквизицията срещнало редица трудности. Кралете
трябвало да преодолеят опозицията на институциите в Арагонската корона. За разлика от реда
в Кастилия, там суверенът трябвало да се съобразява с известен брой юридически разпоредби,
които ограничавали правата му; това са привилегиите или фуерос. Поданиците на Арагонската
корона имали две възражения срещу Инквизицията: първо, процедурата и някои от
предвидените санкции - например конфискацията на имотите - противоречат на фуерос, второ,
фуерос се противопоставят на това чужденци да заемат важни постове; впрочем, повечето от
инквизиторите, включително и Торквемада, са кастилци, т.е. чужденци. Именно това например
се изтъквало на Кортесите във Валенсия през 1484 г., както и на Кортесите в Каталония и в
Арагон през следващите години. Крал Фердинанд обаче, наложил схващането, че защитата на
вярата е свещена цел, която стои над всяко съображение от светски характер; не може чрез
позоваване на фуерос да се спаси еретик от правосъдието. От друга страна, новата Инквизиция
била създадена с решение на Светия престол и националното право не може да измести
каноничното. По-късно аргументът ще бъде размахван всеки път, когато арагонците се
позовават на своите фуерос, за да ограничат прерогативите на Инквизиторския съд. Така
Инквизицията била представена като вид институция на божественото право, стояща над
създадените от човека институции. И така, юридическите доводи не попречили на навлизането
на Инквизицията във владенията на Арагонската корона.
В същата 1483 г., като най-горна инстанция за управление на трибуналите, Фердинанд
провъзгласил Кралския инквизиционен съвет, наречен Върховен съвет. Делата в този съвет се
решавали по гласове, но само в сферата на гражданското право и по чисто юридически
въпроси. Генералният инквизитор бил негов председател, при когото имало двама съветници:
един епископ и двама доктори по право. Заедно с него бил създаден и Върховният
инквизиционен трибунал – Ла Супрема.
Още през 1481 г., като не се задоволявал от постановленията на своите предшественици,
Торквемада събрал в Севиля генералната хунта  на инквизиторите. Тук били изработени
законите на Испанската инквизиция - 22- та пункта на тъй наречената "инструкция".
В първите 3 пункта от нея се говорело за наредбата на трибуналите, за публикуването на
присъдите против еретиците и отстъпниците и се предвиждало "отсрочка на милосърдието" за
онези, които желаят да се осъзнаят и да се обърнат. В 6 от последните се предвиждал редът на
чинопочитанието между инквизиторите, а останалите 19 обхващали всичките случаи на
инквизиционния процес. Този, който се осъзнавал в срока на милосърдието, можел да се
надява на помилване, ако е наказвал другите еретици. Инструкцията допуска в този случай
тайно разрешение, но само при условие да не знае обществото нищо за престъплението на
разкаяния еретик. На обърнатия еретик се забранява всякаква длъжност и право да носи
сребро, злато, скъпоценни камъни, копринени дрехи и покривки. Само в Рим, срещу голямо
възнаграждение, това постановление можело да бъде унищожено. Доброволното покаяние не
избавяло от паричната глоба, а тези, които са поднасяли това покаяние след срока на
милосърдието, не можели да се отърват от конфискуване на имотите, придобити след деня на
падането им в ерес. При това се искало означение на времето, когато примиреният с църквата
е паднал под влиянието на ереста, за да могат инквизиторите да определят каква част от имота
на този човек подлежи на конфискуване. Въз основа на този параграф твърде често се
конфискували имотите на жената за престъпления на тъста (дядото), като прид (вено, чеиз) от
еретик, и на децата, като наследство от същия този еретик.
От 11-я пункт нататък в инструкцията се говорело за упоритите еретици. Ако такъв еретик се
осъзнавал след дълго лежане в тъмницата, то той бил осъждан на вечен затвор. Осъзнаването,
обаче, трябвало да бъде пълно; ако то не се струвало такова на инквизитора, то затворникът се
предавал в ръцете на светската власт. Същата тази мярка се прилагала и към лицата, които биха
си помислили да се похвалят, че не са признали всичко при разпита на Трибунала. Всеки
еретик, който упорито е отричал обвинението върху му, се считал за неразкаял се и за да бъде
доведен до осъзнаване, при наличните срещу него доказателства, бил подлаган на мъчения, а
в случай че тази мярка има успех, го съдили като доказан или признат еретик. За такъв се
считал още и всеки, който не се явявал след формалното поканване от Трибунала. Разпитът на
свидетлите се извършвал от самия инквизитор и неговото присъствие било потребно при
прилагането на мъчения за получаване на показания. За по-лесно изтръгване на тези
показания, на подсъдимия се давали копия от свидетелски отговори, които обаче, не били
пълни. Според 20-я параграф на инструкцията, инквизиционен процес можел да се възбуди и
против умрели, ако от книгите и живота на тези умрели се виждало, че те са били еретици.
Костите на такива хора се изравяли от гробовете и се изгаряли, когато имало аутодафе, а
имотът им се конфискувал. Благородниците и всички власти също подлежали на съд пред
Инквизицията, ако са показвали към нея някакво противене, или пък са давали покровителство
на еретици. Децата на осъдените еретици, според пункт 22, уж можели да се надяват на помощ
от конфискуваните имоти на техните родители, но този параграф почти никога се не
изпълнявал.
Тези първи закони на Испанската инквизиция още приживе на Торквемада се допълвали с
други постановления, но произволът, си оставал като основен дух на Инквизицията. Достатъчно
е например да се посочи правото, което инквизиторите имали, по свое усмотрение да обявяват
подсъдимия за упорит и неразкаян, или пък да го държат в тъмницата до нови доказателства
на неговата виновност (по смисъла на пункт 11), за да разберем, колко лесно е било за тези
съдии да подвеждат обвиняемите под категорията на еретиците. За могъщ подбудител на
инквизиторите към многочислените затваряния и обвинения в каквото и да било, служело
желанието им да пълнят касата на трибунала, защото заплатите на тези ревнители на
благочестието се давали за сметка на конфискуваните имоти.
"Освен покаянието - казва Еймерик в своето ръководство - инквизиторът може да налага
парични глоби на същото основание, както и поклонението, поста, молитвата и прочее. Тези
глоби се харчат за благочестиви работи, каквито са например поддържането и издържането на
Светата инквизиция. Наистина, съвсем справедливо е, ако Инквизицията посреща своите
разноски от парите на затворниците, защото, както казва Св. Павел в 9 глава на посланието си
към коринтяните, "никой не може да се бори със свои сили"...
Дело на Еймерик е още и установяването на отношенията на Инквизицията към децата на
еретиците. "Състраданието към наследниците на виновния, - казва той, - които чрез
конфискуването се довеждат до мизерия, не трябва да смекчава тази строгост, тъй като, според
божиите и човешките закони, децата се наказват за греховете на своите бащи".
Правителството не се противило на постановленията на Инквизицията. То не по-малко от нея
било заинтересовано от паричните глоби и конфискации. Правителството получавало една
трета от тези постъпили суми и, като се нуждаело от пари, естествено се грижело за
нарастването на този доходен източник. Такова било общото мнение за усърдието на кралете в
гонението на еретиците, и самата Изабела счела за нужно да се оправдава за тези обвинения
пред Сикст IV. Освен паричните сметки и личната мъст намирала в Инквизицията най-добро
оръдие за своето удовлетворение и за всички видове насилия над личността под
покровителството, което се давало за изкореняването на ереста. Ето защо кодексът на
Торквемада бил посрещнат като посегателство на свободата на гражданите, особено в Арагон,
където конфискуването на имотите било невъзможно, според отдавнашните привилегии на
народа. Веднага след издаването на кодекса арагонските кортеси се обърнали към Фердинанд
и папата с молба да спрат прилагането на инквизиционната инструкция. Но арестите и
смъртните наказания на еретиците продължавали с всичките последици на тези наказания и
недоволството се усилвало. Като не виждали изход от мрежите на инквизицията и като
мислели, че насилието вече трябва да се спре с насилие, арагонците се решили да прибягнат
към крайна мярка - да избият инквизиторите. Душата на този заговор били конверсос, а
другите ги поддържали със своето съчувствие. За да съберат нужните средства за изпълнението
на предприетото от тях дело, всички конверсос били обложени с един вид данък в полза на
убийците. Арагонският дворянин Жан Делабад ръководел цялата дейност, а за първа жертва
бил избран Петър Арбуе в Сарагоса. Шестима от заговорниците търсели удобен случай да
нападнат инквизитора, ала слухът за заговора се разпространил из Сарагоса и Арбуе се пазел.
Той започнал да носи броня (ризница) под дрехата си и желязна каска под шапката. Най-
накрая, на 13 октомври 1485 година заговорниците го намерили в църква на молитва. Било
около 11 часа вечерта. Арбуе се молел, стоящ на колене, а до него на пода горял фенер. Пръв
нападнал Жан Десперендео, но ризницата запазила Арбуе от сабите на убийците. Тогава Жан
Делабад ударил инквизитора с нож по шията и Арбуе паднал. След два дни той умрял от
раните си, но последиците от покушението паднали само върху главите на заговорниците и
послужили само за полза на Инквизицията. Колкото и голяма да била омразата към
Инквизицията, старите християни се възмутили от новината за убийството на Арбуе, а на
същите тези омразни инквизитори се паднало случай да успокояват народа и да го въздържат
от саморазправа, като обещавали строго да накажат злосторниците.
В този случай Инквизицията се възползвала от затаеното недоволство на бедните и невежи
народни класи против богатите и образованите. Освен убийците на доминиканеца били
изловени множество други хора, които били набедени от шпионите или доносниците, защото и
най-нищожното показание се приемало за улика. Сарагоските тъмници се препълнили със
затворници, голяма част от които били виновни само затова, че критикували Инквизицията, а
мнозинството от тях не били виновни в нищо. Достатъчно е да се каже, че в числото на
затворените се намирал дон Яков Наварски, син на инфанта дон Карлос, за да си представим
броя на затворниците от средите на обикновените граждани.
Като пътеводна нишка за арестите послужило показанието на един от убийците, Видал Урансо.
Главните виновници били наказани с отсичане на ръцете и обесване, след което техните
трупове били влачени по улиците и после, като ги разкъсали на части, ги разхвърлили по
площадите. Жан Делабад бил подложен на това наказание вече мъртъв. Той свършил живота
си в навечерието на назначения за това наказание ден. Видал Урансо обесили пръв, като
награда задето предал престъпниците. На по-малко тежки наказания, според езика на
инквизиторите, били подложени повече от 200 души, в това число и Яков Наварски. Заедно с
другите, към които се отнесли снизходително (меко), го извадили на публично покаяние. Но
работата не се ограничила само със Сарагоса. В Толедо се вършели не по-малки безчинства от
страна на Трибунала. В продължение на една година там били наченати и свършени 3327
процеса, а 27 от тях се приключили с изгаряне на обвинените. При все това, необходими били
още две години, за да се усмирят по този начин вълненията на народа, който не искал да
приеме Инквизицията - да се усмирят вълненията в Теруел, Валенсия, Лерида и Барселона. На
островите Майорка и Минорка тази борба продължила цели 8 години. Там избухнало въстание
още по-рано от сарагоското и приключило едва през 1490 год. с възтържествуване на
Инквизицията.
Що се отнася до Арбуе, той бил погребан най-тържествено, а гробът му - на мястото на неговата
смърт - бил украсен с паметник и с не по-малко тържествена епитафия на него. Ала с това не се
свършвали почестите, които се правели в памет на инквизитора. През 1664 г. папа Александър
VII го причислил към лоното на светците, а мълвата за него го сдобила със слава като церител
от чума. Трагичната смърт на Арбуе била увековечена също и от ръката на Мурильо. Този
художник-живописец представил събитието според историческите данни. Само ангелът отгоре
на картината, изобразен като приема душата на инквизитора, за да я заведе в рая, се явява като
отзив от църковно-каноническия характер на Арбуе и прекланяне пред Инквизицията.
С развръзката на тази трагедия несъмнено е свързано името на Торквемада. Като Генерален
инквизитор, той навярно е приемал най-живо участие в жестокостите, които били отговор на
убийството на Арбуе и критиката на инструкцията. Ореолът на кротост и смирение, с което се
мъчат да го надарят неговите биографи от рода на Турон, без съмнения трябва да бъде
заменен със символ на съвсем обратно значение. Много по-вярно е, че той е бил лъв, но не лъв
на религията, както го нарича Флеше, а лъв на нетърпимостта и личното отмъщение. В това
отношение неговото назначение за Генерален инквизитор било скъпоценен принос за
Инквизицията и самият папа, каквото и да говорят защитниците на Сикст, благодарил на
Торквемада за служението му на вярата.
"На любезния наш син - писал той на Торквемада - поздрав и апостолско благословение.
Почтеният брат наш Родриго, епископ Портски, вицеканцлер на светата Римска църква,
назначен кардинал на Валенсия, не преди много говори нам с голяма похвала за вашите
заслуги и за голямото усърдие, което вие сте показали в работата за изкореняването на ереста
в кралствата Кастилия и Леон. Ние узнахме за това с чувство на пълно удовлетворение, което
прави вам чест, и с радост виждаме, че пълни със знания и облечени с власт в голяма мярка,
вие се ползвате с тези предимства само за преуспяване на работите, които се отнасят до
славата на Бога и светостта на църквата. Ние можем само да предложим вам, любезни наши
сине, и да ви насърчим в Господа, неотклонно да продължавате тази свята длъжност за защита
и разпространение на правата вяра."
За да оценим напълно, как се изпълнява "светата длъжност", според думите на Сикст, е
необходимо да се пренесем мислено в помещението на Инквизиционния трибунал и в
мрачните отделения на неговите тъмници, на които най-много би подхождал следният надпис:
Тук през мене влизат в скръбния град на мъките, 
тук през мене влизат в мъка вечна... 
Да остави всяка надежда идещият тук...
 

 
Репресиите срещу "новите християни"
 

За да се приключи веднъж
1
завинаги с проблема с мараните , Техни католически величества решили през 1492 г. да
изгонят евреите. Тъй като не били кръстени, те формално не попадали под юрисдикцията на
Свещения трибунал. Все пак Торквемада смятал, че изгонването им е пряко свързано с
Инквизицията. Той успял да убеди кралете и аргументът му присъствал в преамбюла на
декрета от 31 март 1492 г.: асимилацията на конверсос е трудна и дори невъзможна поради
присъствието на евреи, които поддържат с тях роднински, приятелски или колегиални връзки.
Докато има евреи в Испания конверсос ще контактуват с тях, няма да могат да се откажат от
старите си навици и ще бъдат изкушавани да практикуват тайно юдейство.
Към този аргумент от религиозно естество се прибавили политически доводи. С края на
реконкистата Испания се надява да се превърне в страна като останалите в християнския свят,
който вече от дълго време приема единствено католицизма. От друга страна, изглежда, че
създаването на модерна държава изисквало единство на вярата. В такъв случай желателно ли е
да се запазят еврейски общности, които разполагат с особен статут и се управляват според
собственото си право встрани от мажоритарното християнско общество? Кралете не желаели
да запазят в това отношение оригиналността на Испания. Модерната държава не била готова
да признае нито правото на различност, нито различието в правата в полза на религиозните
малцинства.
Евреите разполагали с четири месеца, за да напуснат Испания.
Еврейските жилища екнали от писък и плач. Старият равин Абарбанел, който някога
управлявал финансовите дела на Фердинанд и Изабела и когото те познавали лично, отишъл в
Гренада да ги моли за милост към Израил. Три пъти Абарбанел падал на колене пред краля и
кралицата. "Вземете, - казвал им той в страстната си молба за своите съплеменници - вземете
всичкото ни злато и сребро, вземете всичките имоти на Израил, но ни оставете нашето
отечество!" Там той им предлагал 600 000 златни дуката, ала ни парите, ни молбите не могли
да умилостивят кралския гняв. Тогава Абарбанел се обърнал към кралските съветници и просил
тяхното застъпничество. Користолюбието започнало да побеждава Фердинанд и той вече бил
готов да отмени изпълнението на заповедта, но Торквемада съумял да спре тази мярка.
Величествен, като вехтозаветен пророк, той отишъл при краля и кралицата и казал:
- Юда продал Сина Божи за 30 сребърника, а ваши височества може би да искат да го продадат
за 300 000. Той е тук. Ето го, вземете го и ако искате, продайте го...
Като казал това, Торквемада сложил разпятието пред Фердинанд и Изабела и след това си
излязъл...
 Към края на юли 1492 г. ултиматумът към
евреите изтичал... Господарите от своя страна се задължавали да им дадат нужните паспорти и
да им предоставят кораби за излизане. До изтичането на дадения срок изселниците били
длъжни да продадат имотите си, ала да не изнасят от Испания никакво злато и сребро. В това
време Торквемада заповядал на доминиканците и други духовни лица да употребят всички
средства за обръщането на евреите в християнство, а на всички верни католици, след
изтичането на дадения срок за изселването на евреите - да отбягват всякакво общуване или
събиране с тях и да не им продават хранителни продукти и въобще нищо, което е потребно за
живота. Колкото и да било тежко положението на евреите, все пак мнозинството останало
вярно на своята религия и бързало да напусне Испания. Набързо разпродали имотите си.
Къщите и земите си отстъпвали за една стотна от тяхната цена; имало дори случаи, че лозе се
продавало за един къс платно, къща се заменяла за едно магаре и др. Някои зашивали злато в
дрехи или в различни принадлежности на товарните си животни, други поглъщали по 30
жълтици, като ги разсичали на парчета, трети ги скътвали на такива места, където чувството на
срам не би позволило да се гледа и търси.
Опитите на евреите да спасят поне част от богатството си не успявали. Златото не се изплъзвало
от любопитството на кралската стража, в противен случай не бихме узнали за тези опити да се
пренесат ценности...
За сборните места на изселниците били назначени Картаген, Валенсия, Барселона, Кадис и
Гибралтар. И старо и младо потеглило към тези места, кой на кон или магаре, кой на кола, кой
пеш. Мнозина умирали, преди още да са достигнали назначените сборни места, а пък
отпадналите духом били ободрявани и окуражавани от равините, които карали жените да пеят
и да тупкат дайрета. По пътя още по-тежки изпитания очаквали евреите - глад и убийства на
сушата. В Генуа ги посрещнала тълпа от фанатици, които им предлагали хляб, ако се покръстят;
в Неапол те самите занесли сипаницата, която опустошила града; в Африка ги убивали, жените
и момичетата изнасилвали и продавали в робство.
Колко голям е бил броят на тези неволни изселници, различните автори имат различно
мнение, затова Льоренте ги наброява до 800 000 души. Във всеки случай това насилствено
изселване причинило загуба на испанската търговия и промишленост. Това била първата
причина за падението на Испания след непродължителна епоха на могъщество. Заслепени от
тържеството си над маврите и от откриването след това на Америка, испанците дълго време не
забелязвали следствията от политиката на нетърпимостта и само отцепването на цели
провинции им отворило очите, при това вече доста късно, за да видят всичката злина и загуба
от влиянието на Торквемада и неговите приемници. Това със заобиколки се признава дори от
поклонниците на сеговийския приор, когато те възнаграждават загубите на Испания с онова
злато, което останало в страната от евреите. Ако трябва да вярваме на техните думи, от
изселниците вземали още по два дуката като право за излизане и конфискували имотите на
тези, които закъснявали.
Що се отнася до Торквемада, то той тържествувал. Еврейските синагоги се превръщали в
църкви. В Гренада бил съграден манастир на името на Св. Доминик. Оставало само да се
запази и усили влиянието на Инквизицията. Между грижите за тържеството на испанците над
маврите, Торквемада не забравял своето многообично дете - Инквизицията. Времето показало
в това учреждение много недостатъци и злоупотреби, а Генералният инквизитор искал да го
види съвършено и достойна подкрепа на религията. Той си представял Инквизицията като
олицетворение на справедливостта, съд строг за упоритите в своите заблуди, милостив за
каещите се, свещено средство да се създаде най-сетне в Испания едно стадо с един пастир.
Грижейки се за това, през 1488 година, в последните дни на октомври, Торквемада отново
събрал във Валядолид Върховният съвет на Инквизицията. Тук били създадени 15 нови закона
в допълнение към издадените през 1484 г. Новите закони нареждали на инквизиторите да
запазват в процесите една обща за всички форма и да не отлагат съденето на затворените под
предлог на недостатъчно улики. Законите оставяли в пълната си сила килийния характер на
инквизиционните процеси. Те (законите) предписвали свидетелите да се разпитват в
присъствието на колкото е възможно по-малко присъстващи и забранявали на подсъдимите да
се виждат с когото и да било, освен със свещеника, и то колкото е възможно по-рядко. Броят на
затворниците на Инквизицията бил огромен. Трибуналът не знаел къде да затвори осъдените
на вечно заточение. Ето защо Върховният съвет разрешил на тези престъпници да отбиват
наказанието си вкъщи, ала строго им забранил да излизат от тези импровизирани затвори. Не
по-малка грижа представлявали за Супремата разноските за издържането на многочислените
затворници. За да се излезе от това трудно положение, било решено да се ходатайства пред
правителството за нареждането при Трибунала на така наречените "домове за покаяние",
където осъдените биха могли да се занимават със занаяти и чрез това да изкарват за покриване
разноските по тяхното издържане. Този проект бил осъществен, но друго едно постановление
на Супремата претърпяло фиаско - да се изплащат разходите на Трибунала и заплатите на
неговите членове от конфискациите, преди да се удовлетвори кралската хазна. Фердинанд
видял в това посегателство на своите доходи и отказал да утвърди тази мярка. В замяна на това
той предложил на инквизиторите да заемат в епархиите по някоя енория и от там да покриват
своя недостиг. От другите постановления на валядолидската  Супрема заслужава внимание
разпореждането, чрез което се забранява примирението с Църквата на мъже по-млади от 14
год. и на жени по-млади от 11 години. За да оценим както трябва тази мярка, е необходимо е
да си припомним, че падналите втори път в ерес предварително се осъждали на изгаряне и
конфискация. По този начин, като не давала възможност на малолетните да се примиряват с
Църквата, Супремата очевидно искала да ги избави от обвинение за повторно връщане към
ерес, защото този въпрос можел да се повдигне само след помирение с Църквата. Но такава
била съдбата на всички закони на Инквизицията: те винаги се прилагали според както
намирали за добре ония, от които зависело прилагането. 15-те нови постановления на
Супремата не смекчили строгата власт на тези пазители на вярата. Произволът и след 1488
година пак, както преди, си оставал характерна особеност на инквизиционните трибунали,
жертвите им пак, като преди, се подхвърляли на жестоки мъчения под покровителството на
спасителната за свидетелите тайна, и тези свидетели, както преди, безбоязнено клеветели,
когото си искали.
След като инквизицията се справила с юдеите и «новите християни», тя се заела с арабите.
През 1492 г. испанците си възвърнали Гранада. Тогава Фердинанд и Изабела обещали на
маврите, че те ще бъдат приравнени с испанците по права и ще могат свободно да изповядват
мюсюлманската религия. Но това обещание било дадено, за да не се изпълни. Първият
архиепископ на Гранада Ернандо де Талавера бил арестуван от инквизиторите и обвинен в
ерес, тъй като не проявявал особено усърдие в покръстването на маврите. Една година след
смъртта на Торквемада — през 1499 г., кардинал Сиснерос, който изпълнявал длъжността
Генерален инквизитор, започнал кампания за принудително покръстване на маврите в
католическата религия. В Гранада им отнели главната джамия и я превърнали в католически
храм. Шпионите на Сиснерос изземали от жителите на Гранада книгите на арабски език и ги
изгаряли на тържествени аутодафета.
Подобни насилия естествено предизвикали възмущението на мавританското население. В
Гранада избухнало въстание. Испанците само това и чакали. Като смазал съпротивата,
Сиснерос от името на короната дал ултиматум на маврите: да приемат католичеството или да
напуснат Испания, като оставят цялото си имущество и освен това заплатят откуп. Част от
маврите приели християнството, други напуснали Испания, а трети продължили въоръжената
съпротива, която била окончателно смазана през 1501 година. Тогава всички маври от бившето
Гранадско кралство приели християнството. Една година по-късно Инквизицията в ултимативна
форма задължила и останалите мухедари (маври-мюсюлмани), които живеели в другите
области на Испания, да приемат католичеството или да напуснат Испания. Но този път властите
практически пречели на мухедарите да напуснат страната. Мнозинството от тях били занаятчии
и селяни и испанските власти нямали нищо против да ги оберат, да ги лишат от права и да ги
превърнат в послушни слуги. Това било подкрепено през 1525 г. от декрет на Карл V, съгласно
който в Испания само робите имали право да изповядват мюсюлманството.
Насилственото покатоличване на мухедарите, които в мнозинството си не говорели испански,
от свещеници, които не владеели арабски, имало чисто формален характер и давало на
Инквизицията хиляди поводи да обвини всеки от новопокръстените в тайна привързаност към
мюсюлманската вяра, т.е. в ерес. На мориските2 било забранено да говорят по арабски, да
носят арабски дрехи, да се наричат с арабски имена.
Преследванията на властите и жестокостите на Инквизицията предизвикали през 1568 г. ново
въстание на маврите в Гранада, което било смазано едва две години по-късно. В Арагон
мориските обработвали земята на грандовете и били зависими от тях. Естествено грандовете,
приемали без особен възторг преследването на своите крепостни селяни от Инквизицията. Те
успели да сключат с нея през 1571 г. съглашение (конкордат), според което мориските се
задължавали да изплащат ежегодно 2500 дуката на Свещения трибунал, а той обещавал, ако ги
привлече под съд, да не конфискува собствеността им и като максимално наказание да налага
на виновния глоба от 10 дуката.3
Но инквизицията не спазвала условията на споразумението. И след него почти при всички
аутодафета в Испания срещаме обвинени в отстъпничество мориски.
Ето например списъка на осъдените мориски на аутодафето в Севиля на 3 май 1579 година:
Хуан де Колор, чернокож, роден в Рафео, роб на Хуан де ла Ромо, 25-годишен. Той е позорил
името на светата Дева и на други светци, когато тези имена били произнасяни в негово
присъствие. Той презирал също и знаменията. Той се е причестил и се наказва с отлъчване и
две години тъмничен затвор. След изтичането на този срок той трябва да бъде върнат на
господаря му.
Фернандо Мориско, 22-годишен. Той е избягал от галерите при берберите и е изменил на
святата си вяра. Въпреки божите заповеди той е извършвал грабежи, докато е бил на пиратския
галеон и е бил хванат като пират. Причестил се е и се наказва с доживотен затвор. Първите
години ще излежи на галерите.
Луис Морино заедно с другите е искал да отиде при берберите, но се е разкаял. Наказва се с
четири година затвор. Той трябва да бъде поучен по въпросите на вярата и да бъде подложен
на сто удара с пръчка.
Алфонсо Мориско от кралство Гранада. Същото престъпление, същото наказание.
Форор Моро, роб на Хуан Матиас, подстрекавал е горепосочените. Наказва се със сто удара с
пръчка.
Томас Моро. Същото престъпление, същото наказание.
Лоренсо Мартин, 30-годишен. Казал е, че човек трябва да се изповядва само пред Бога и че е
смешно да се изповядва пред свещениците.
Казвал е също, че вярата на християните и на маврите е една и съща. Наложено му е покаяние
и трябва да бъде затворен за три месеца.
Хуан Коринео — мориск. Искал е да отиде в Берберия. Наказва се със сто удара с пръчка.
Хуан де Монтис, мавър, женил се два пъти. Сто удара с пръчка и 10 години на галерите4.
Изглежда, че такива «леки» наказания не плашели мориските.
Страхувайки се да не би мориските да преминат на страната на турските или мароканските
султани, или на други противници на Испания, испанската корона решила в началото на XVII
век да изгони всички мориски от Испания, като предварително ги ограби, както направила един
век преди това с юдеите. През 1609 — 1614 г. 275 хил. от 300 хил. испански мориски напуснали
страната. Тяхното изселване нанесло непоправими щети на испанската икономика. Във
Валенсия, където една четвърт от населението била мориски, след тяхното изселване
започнали да западат зърнените култури, захарната тръстика и занаятите. «Кои ще ни шие сега
обувки?» — с недоумение питал архиепископ Ривера след изгонването на мориските.
Значително спаднали дори доходите на самата инквизиция и за да ги пооправи, ѝ се наложило
да търси нови, макар и не така «тлъсти» жертви.
За методите, прилагани от Торквемада в борбата му против «новите християни», е характерен
фабрикуваният от него през 1491 г. процес по делото за убийството на «светото дете» от Ла-
Гуардия. Този процес станал своеобразен образец за подобни провокационни спектакли, които
периодично се повтаряли в различни страни и при различни режими. През юни 1490 г.,
намирайки се във властта на Инквизицията, «неохристиянинът» Бенито Гарсия, подложен на
мъчения, дал показания, че заедно с други петима марани и шестима юдеи подготвял
«заговор» против християнството. За да осигурят успеха на престъпните си планове,
заговорниците уж решили да убият някакво християнско момченце от село Ла-Гуардия. Те уж
похитили това момченце, измъчвали го, а след това му извадили сърцето и един от
заговорниците се опитвал да направи от него вълшебно питие, с помощта на което можели да
бъдат унищожени Инквизицията и цялото християнство. Посочените от Гарсия «заговорници»
били арестувани. След като били подложени на мъчения, те признали «престъпленията» си. На
16 ноември 1491 г. всички «заговорници», с изключение на трима, които загинали при
мъченията, били екзекутирани в Авил, като юдеите били изгорени живи, мараните, помирили
се с Църквата, били удушени преди изгарянето, а тримата, загинали при мъченията, били
изгорени като кукли.5
Една от съставните части на инквизиторското съдопроизводство — доносничеството,
всестранно се поощрявало от Трибунала. Особено се ценели доносите срещу роднините и
приятелите, на слугите — срещу господарите, на подчинените — срещу началниците.
Инквизицията запазвала имената на доносниците в тайна, щедро ги награждавала от
средствата, конфискувани от еретиците.
Инквизицията не се стеснявала да вербува доносниците и сред юдеите. Още през 1485 г.
инквизиторите заповядали на равините в Севиля да предават на анатема в синагогата онези
юдеи, които, знаейки за мараните, тайно изповядващи юдейство, не донасяли за тях на
Свещения трибунал.
Страхът пред Инквизицията раждал огромен брой доносници, чиито разобличения и показания
против мнимите или истинските еретици не оставяли никога Свещения трибунал без работа.
Ще посочим няколко примера.
През 1530 г. един доносник съобщил на Инквизицията на Канарските острови, че местната
жителка Алдонса де Варгас «загадъчно се усмихнала», когато в нейно присъствие споменали
името на «непорочната» Дева Мария. Тази «загадъчна усмивка», отбелязвал доносникът,
свидетелства за кощунственото отношение на Алдонса към Богородица.
Гонсалес Руис попаднал в Инквизицията по доноса на партньора си по игра на карти, който
загубил и го обвинил, че по време на играта казал: «Даже и Бог да ти помага, пак няма да
можеш да спечелиш тази игра.»
През 1581 г. двама енориаши донесли срещу самите себе си, че заявили на жените си, че
«съвкуплението не е грях», а нали подобно твърдение се смятало за чиста ерес. Мъжете се
самообвинили, понеже се страхували, че жените им ще донесат срещу тях в Инквизицията.
През 1635 г. в Барселона бил направен донос срещу някой си Педро Xинеста, заподозрян в
протестантство поради това, че доносникът видял как Хинеста ял по време на постите «шунка с
лук». През същата година бил арестуван някой си Алоисо от град Хаена за това, че съгласно
донесението «пикаел на църковната стена», което можело да се смята за съзнателно желание
на еретик да оскверни католическия храм.
Ето един документ, който разказва със сух канцеларски език с какви средства испанските
инквизитори са получавали признания от своите жертви: «Протокол за мъчението на
Франсиско Роберт. На съда на Светата инквизиция в Толедо сутринта на 17 август 1569 г. пред
сеньорите инквизитори лисенсиата Хуан Белтран де Гевара и дон Педро Веларде, в
присъствието на лисенсиата Уркиса — главен викарий и заместващ понякога съдията, се яви
Франсиско Роберт и когато се яви, му казаха, че предвид единогласието по неговото дело той
трябва да си признае и да се покае за облекчение на съвестта си.
Тогава той каза, че е съгласен, и помоли техни милости по-бързо да завършат делото му.
Казаха му, че според неговите признания относно светците и молитвите и насмешките над
монасите, което потвърдили също и свидетелите, има основания да го смятат за лутеранин и
споделящ заблужденията на Лутер и че от любов към бога и преснетата Богородица го съветват
да каже и обяви истината относно всичко, което той е правил и казал против нашата свята
католическа вяра, и да назове лицата, които са му внушили това. Но след тези убеждения от
него не можаха да изтръгнат нищо повече от това, което той вече беше казал при изповедта;
при това той добави, че макар и да е казал много, не вярва в това.
Отговориха му, че делото е разгледано от горепосочените сеньори инквизитори, и от съдията, и
от съветниците, и те останали с впечатление, че той не казва истината, вследствие на което те
дошли до убеждението, че е необходимо да го измъчват. Но го предупредиха, че от любов към
Бога му предлагат да каже истината преди началото на мъченията, тъй като това е необходимо
за облекчение на съвестта му.
Той отговори, че вече е казал истината. Предвид на това... след разглеждане на документите и
данните на процеса ние сме принудени да осъдим и осъждаме въпросния Франсиско Роберт
на мъчения с вода и въжета по установения начин, да се подлага на мъчения, докато бъде
волята наша, и заявяваме, че ако той умре по време на мъченията или му се счупи част от
тялото, това ще бъде по негова вина, а не по наша, и съдейки по този начин, ние така
провъзгласяваме, заповядваме и повеляваме в тази грамота, заседавайки в съда.
...И тогава заповядаха да го отведат в камерата за мъчения и го отведоха.
След това, намирайки се вече в стаята за мъчения, същите сеньори инквизитори и съдията
попитаха въпросния Франсиско Роберт не иска ли да каже истината, преди да го съблекат. Той
не отговори нищо и започна да се съблича.
И когато беше съблечен, започнаха да увещават въпросния Франсиско Роберт да каже истината
преди началото на мъченията. Той каза: «Аз не знам какво е угодно на ваша милост.»
Тогава го поставиха на скамейката и започнаха да завързват ръцете му и преди да ги завъртят,
увещаваха го да каже истината. Той отговори, че няма какво да каже.
Тогава беше заповядано да завъртят и да направят един оборот с въжетата. И така беше
направено. Той произнесе: «О, господи!»
Тогава заповядаха да се направи втори оборот, направиха и му предложиха да каже истината.
Той каза: «Кажете, какво желаете от мен и аз съм готов да служа на ваша милост.»
Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата, завъртяха ги и му казаха да каже
истината от любов към Бога. Той не отговори нищо.
Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата и ги завъртяха, и той нищо не каза.
Тогава заповядаха още един път да завъртят въжетата и казаха да каже истината от уважение
към бога. Той отговори: «Аз казах истината, аз казвам истината.» И застена.
Заповядаха още един път да завъртят въжетата и ги завъртяха, и той нищо не отговори, а само
застена.
Тогава още един път завъртяха въжетата и казаха да каже истината. Той простена и нищо не
каза.
Тогава заповядаха още по-здраво да завъртят въжетата и ги завъртяха и казаха да каже
истината. Той отговори, че не знае какво искат от него.
Казаха му, че искат да чуят от него истината. Той нищо не отговори.
Заповядаха още веднъж да завъртят въжетата и ги завъртяха и му казаха да каже истината. Той
нищо не отговори. След това каза: «Аз бях луд, аз бях пиян, не знам как и кога.»
Тогава заповядаха още веднъж да завъртят въжетата.
И завъртяха въжетата и му казаха да каже истината заради Бога. Той простена.
Тогава заповядаха още веднъж да завъртят въжетата и му казаха да каже истината. Той не
отговори нищо.
Още един път завъртяха въжетата и той нищо не каза.
Още един път завъртяха въжетата и той само простена.
Още един път завъртяха въжетата и той само простена: «Ох, ох!»
Още един път заповядаха да завъртят въжетата и ги завъртяха и той нищо не каза.
Заповядаха още един път да ги завъртят и ги завъртяха. Той каза: «Сеньор инквизитор! Да, аз
обвинявам един фламандец, който работи там, където работя и аз.»
Попитаха го в какво обвинява този фламандец. Той отговори, че не знае.
Заповядаха да завържат въжетата, стягащи ръцете му, към скамейката.
Тогава го завързаха към скамейката и му казаха да каже от любов към Бога истината, преди да
пристъпят към мъчения.
Той отговори, че баща му и майка му го научили на това, което говорят техни милости.
Казаха му да каже какво са го научили и че той вярва в това. Той отговори, че Малтес, който е
затворен в същия затвор, говори много лоши неща за испанците, като твърди, че те са юдеи и
негодяи, и много добри неща за фламандците.
След това каза, че не знае какво говори.
След това заповядаха да го завържат към скамейката за всяка ръка с по едно въже и за всяко
бедро с по едно въже, по едно въже отгоре и над колената, и още за стъпалата, по едно въже
на всяко.
След това във всяко въже сложиха по една пръчка, към ръцете и бедрата, и стъпалата и
завързаха главата му и тогава му казаха, че го молят от уважение към Бога да каже истината
преди началото на мъчението.
Той отговори: «Аз съм готов да служа на бога!», и заплака. И за нежеланието да каже истината
заповядаха да завъртят въжето на лявата му ръка и го завъртяха. Той плачеше и не казваше
нищо.
Тогава завъртяха пръчката при лявата му ръка и казаха да каже истината. Той закрещя,
плачейки: «Прощавай, пресвета Дево Марийо!»
Тогава заповядаха да завъртят пръчката при левия му крак и помолиха да каже истината. Той
закрещя, след това каза, че работел във Франция с един.
Казаха му да разкаже за този maestre publico, какво го е карал да прави и да говори. Той
отговори, че нищо.
Тогава заповядаха да завъртят пръчката при десния крак и казаха да каже истината. Той извика
няколко пъти: «Исус, Мария!»
Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при дясното бедро. Той извика много пъти:
«Исус, Мария!»
Тогава го помолиха да каже истината от любов към бога. Той каза: «О, господи и пресвета дево!
О, господи и пресвета дево!» И повече нищо не можаха да изтръгнат от него.
Тогава заповядаха да завъртят пръчката при лявото му бедро. Той застена и закрещя.
Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при долната част на крака. Той нищо не каза.
Тогава беше заповядано да завъртят пръчката при десния крак. Той нищо не каза.
Тогава заповядаха да поднесат към лицето му чаша и казаха да каже истината, преди да
започне мъчението. Той нищо не каза.
Тогава заповядаха да го облеят с кана вода и го обляха и той каза: «О, Господи, какво искат от
мене!»
Тогава го обляха с втора кана вода.
Тогава му казаха, че е по-добре да каже истината, преди да го измъчват повече. Той каза:
«Какво искат ваши милости да кажа?»
Отговориха му, че искат да каже истината.
Той каза, че се отрича от баща си и майка си.
Когато го попитаха защо се отрича от баща си и майка си, той прочете «Отче наш» и каза, че
нищо повече не знае.
Тогава заповядаха да го облеят с още една кана и го обляха и казаха да каже истината. Той
каза: «Пуснете ме. Ще отида в манастир да моля Бога за ваша милост.»
След това каза, че ще се хвърли в кладенеца в Мадрид от мъка, че няма какво да яде.
Тогава сеньорите инквизитори казаха, че достатъчно са го измъчвали, и мъченията прекратиха
и излязоха от стаята и въпросният Франсиско Роберт беше отвързан.
В мое присъствие Хуан де Вергар (секретар).»6
Методите на Трибунала предизвиквали неодобрението дори в средите на самите инквизитори.
За това свидетелства следният откъс от съчинението, посветено на принц Астурийски (бъдещия
император Карл V), датирано приблизително от 1516 г., в което анонимният инквизитор
признава на краля:
«Някои от нас чувстват това и плачат в къщи, но не се решават да говорят за това, защото такъв
ще бъзе снет от длъжност и ще се смята за подозрителен по въпросите на Инквизицията.
Онези, които мислят така и са добросъвестни, напускат длъжността, ако имат средства да се
издържат; други остават на служба, понеже не могат иначе да живеят, макар че ги мъчи
съвестта, че изпълняват службата така, както се прави това сега. Други казват, че за тях това е
безразлично, че така са постъпвали предшествениците им, макар че това е било против
божието и човешкото право. Някои се отнасят така враждебно към сменилите вярата си, като
че ли мислят, че ще служат много добре на Бога, ако изгорят всички и конфискуват
имуществото им без всякакво колебание. Придържащите се към това мнение нямат други
намерения, освен да ги заставят да си признаят онова, в което ги обвиняват, с всички възможни
методи.»7
 
1
Тайно практикуващи юдейството
2
Покръстени мюсюлмани
3
Kamen, H. The Spanish Inquisition, London, 1965,  p. 110
4
Христоматия по истории средних веков., М. 1950, т. 3, с 203-204
5
Лозинский, С, Г, История инквизиции..., с. 144
6
Пак там., с. 475-477
7
Цит, no: Льоренте, Χ, Α. Цит. съч., τ, 2, с, 512
 

 
Ла Супрема - наказващият меч на Короната
 
Както вече бе отбелязано, Инквизицията следяла с особено внимание елитите — кралското
обкръжение, университетските среди, богословите, писателите, т.е. към средата, към която
принадлежали и самите инквизитори. Техният произвол и власт растели пропорционално с
«оплевяването», с очистването на тази среда от несигурните, съмняващи се елементи.
Испанският философ X. Л. Вивес писал в началото на XVI век на Еразъм Ротердамски: «Ние
живеем в такива тежки времена, когато е опасно и да се говори и да се мълчи!»1  И в единия, и
в другия случай Инквизицията можела да припише на всеки учен мъж тайни симпатии към
юдаизма, еретични изказвания и постъпки, критика на действията на Инквизицията, хиляди
други големи и малки, действителни и измислени провинения. Инквизицията можела да
обвини своята жертва в каквото си поиска и не била длъжна да доказва обвинението си,
защото съгласно нейната юриспруденция самото наличие на обвинение служело като
доказателство за неговата обоснованост. Обвинението в ерес означавало, че жертвата е
обречена на един или друг вид наказание, да я спаси от което можело само изключително
обстоятелство.
Като пример за това може да служи делото на толедския архиепископ Бартоломе де Каранса,
бивш изповедник на Филип II, участник в Тридентския събор, който имал нещастието да
напише богословското съчинение «Коментари на християнския ка-техизис», издаден през 1558
г. в Антверпен, признат от папата на Тридентския събор за напълно ортодоксален.
 Въпреки това Инквизицията, като се заяла с
няколко изречения от това съчинение, обвинила Каранса в протестантска ерес и получила от
папата разрешение да го арестува. След ареста сякаш го погълнала земята. Филип II и всичките
му приятели се отказали от него.
В продължение на много години папският престол, който смятал съда над епископите за свое
изключително право, се опитвал да накара испанската инквизиция да му предаде Каранса.
През 1565 г. Пий IV изпратил за тази цел в Испания специални легати, един от които докладвал
на папата: «Тук никой не се решава да се обяви в защита на Каранса от страх пред
Инквизицията. Нито един испанец не би се осмелил да оправдае архиепископа, дори и да
вярва в невинността му, защото това би означавало да се обяви против Инквизицията.
Авторитетът на последната не би ѝ позволил да признае, че тя е арестувала Каранса
несправедливо. Най-страстните защитници на справедливостта тук смятат, че е по-добре да се
осъди невинен човек, отколкото да пострада Инквизицията.»2
Каранса лежал седем години в затворите на Трибунала. Едва след като папата обещал да го
признае за виновен, той бил предаден на Рим, където бил затворен за девет години в
крепостта «Свети Ангел». Накрая папският престол признал неговите «Коментари» за еретично
съчинение, заставил го да се отрече от еретичните си грешки и го заточил в един от
манастирите в Орвието. Каранса тогава бил навършил 73 години. Скоро след това той умрял.
С превръщането на Испания през първата половина на XVI век в опора на католическата
контрареформация, Инквизицията извършила основна чистка в испанските интелектуални
среди и на университетите от всички елементи, заподозрени в симпатии към протестантството
и хуманизма. През този период на преследвания били подложени привържениците на
католическия мистицизъм — Франсиска Ернандес и Мария Касала — сестри на епископ Хуан
Касала, философът Хуан Луис Вивес, библеистът и най-голям познавач на гръцкия и латинския
език Хуан Вергара, личният изповедник на император Карл V, бенедиктинецът Алонсо де
Кируес, професорът от университета в Алкала Матео Паскал, ректорът на същия университет
Педро де Лерма, професорите от Саламския университет августинецът Луис де Леон, Гаспар де
Грахал, Мартин Мартинес де Канталапедра, Франсиско Санчес и стотици други учени мъже.
Много от тях, за да запазят живота си, били принудени да се отрекат от приписваните им
еретични заблуждения, да минат през позорната церемония на аутодафето, да ходят в
санбенито, да изкупват своите истински или въображаеми «прегрешения» до края на живота
си, живеейки в нищета и страхувайки се ежечасно за живота си.
От 1526 г. инквизицията въвела най-строга цензура над книгите и другите печатни издания. От
1546 г. тя започнала да издава периодично индекси на забранените книги, значително по-
обширни от индексите на папската инквизиция. В тях били включвани всички произведения на
така наречените «ересиарси», книгите, «възхваляващи» юдеите и маврите, преводите на
Библията на живите езици, молитвениците на живите езици, произведенията на хуманистите,
полемичните трактати на протестантите, книгите за магията, картините и изображенията, които
били «неуважителни» по отношение на религията.
Практически това означавало, че в Индекса били включени произведенията на Бартоломе де
лас Касас, Рабле, Окам, Савонарола, Абелар, Данте, Томас Мор, Хуго Гроций, Овидий, Бейкън,
Кеплер, Тихо де Брахе и много други изтъкнати писатели и учени. За разпостранението,
четенето и притежаването на тези произведения Инквизицията заплашвала с клада.
Публикуването на всеки нов индекс водело след себе си чистка на всички обществени и частни
библиотеки, при което не се правело изключение и за най-високопоставените лица. Така
например през 1602 г. Супремата подложила на чистка книгите на духовника на кралицата. Не
избягнала същата участ дори и кралската библиотека в Ескориал, както личи от заявлението на
духовника на краля — приор Сан Лоренсо, до Супремата през 1612 г., за това, че кралят молел
да не се изваждат от библиотеката му новозабранените книги и да не се махат отделни
страници от подлежащите на частично унищожение. В отговор на това Генералният инквизитор
постановил на 12 ноември 1613 г.: книгите на светски автори, включени в Индекса, трябва да се
пазят отделно с бележката, че авторът им е осъден, при което се разрешавало да ги четат
приорът, главният библиотекар и професорите по богословие; теологическите произведения,
книгите по история на църквата и папството трябвало да се съхраняват в специална стая и се
разрешавало да бъдат четени само от приора и главния библиотекар със специално
разрешение на Генералния инквизитор и Супремата; ключовете от тази стая и списъците на
тези книги се пазели у главния библиотекар и Супремата. Съчиненията на юдейските богослови
и Библията на испански език трябвало да се намират на специално място и на тях да има
надпис, че са забранени; те обаче можели да бъдат четени от приора, главния библиотекар и
професорите по богословие; и накрая, медицинските съчинения, написани от автори, чиито
книги били обявени за забранени, можели да се четат от монаха, който завеждал аптеката в
Ескориал. Безцензурното печатане на книги в Испания се наказвало със смърт и конфискация
на имуществото на виновните. Вносът на книги от чужбина се намирал под строгия контрол на
Инквизицията, чиито агенти наблюдавали всички испански пристанища и градовете по
границата с Франция.
Някои апологети на Инквизицията твърдят, че нейната цензура над мисълта не пречела за
развитието на испанската култура и литература, и по-специално се позовават на блестящата
плеяда велики испански писатели от «Златния век» (XVI век) - Сервантес, Кеведо, Лопе де Beгa
и др. Но те забравят да отбележат, че величието на тези писатели е в това, че независимо от
терора на Инквизицията те са защитавали великите хуманистични идеали, прибягвайки до
безбройни хитрости и рискувайки да се озоват в килиите на Свещения трибунал, тъй като над
всеки от тях постоянно висял «мечът на Супремата». Но ако тези титани на «Златния век»
можели да се противопоставят на Инквизицията, същото не може да се каже за следващите
поколения писатели, мнозинството от които били сломени от терора на Свещения трибунал и
се превърнали в бледи сенки на своите велики предшественици. Това отбелязва дори
Мариана, когато пише, че преследването на хората с други убеждения от Инквизицията
накарало мнозина да се откажат от търсенето на истината и да предпочетат да плуват по
течението. «Какво друго би могло да се очаква от тях? — пита същият йезуит. — Та нали
безполезният риск и саможертвата са най-голямата глупост, когато за награда ще получиш
само омраза. Онези, които изразявали съгласие с господстващите идеи, вече правели това с
още по-голям ентусиазъм; било по-малко опасно да се подкрепят изпитаните идеи, отколкото
да се търси истината.»3
Менендес-и-Пелайо заявява, че никога не се е писало така много и така добре, както през
двата златни века на Инквизицията (има предвид XVI и XVII век), като че ли иска да намекне, че
много и добре се е писало тогава благодарение на Инквизицията!
Не, съвременниците и съмишлениците на Сервантес и Лопе де Вега съвсем не споделяли
възторженото отношение на Менендес-и-Пелайо към Трибунала. Например Родриго, син на
генералния инквизитор Алонсо Манрике, който живеел в доброволно изгнание в Париж, писал
на Хуан Луис Вивес през 1533 г.: «Вие сте прав. Нашата страна е пример за гордост и завист. Вие
бихте могли да добавите, че тя е страна на варварството. Сега е ясно, че никой у нас не може да
притежава култура, без да го подозират в ерес, грешки или юдаизъм. По такъв начин на
учените са надянати намордници. Онези пък, които търсят спасение в ерудицията, както
отбелязвате, изпитват голям страх.»4
Но в такъв страх живеели не само учените мъже, не само «новите християни» и мориските, а
всички класи на обществото, тъй като Инквизицията по своя собствена инициатива или
подчинявайки се на кралските декрети, можела да се нахвърли върху тях, ако смятала, че
действията им заплашват интересите на църквата или короната. Ще посочим само една
илюстрация към казаното — събитията в Сарагоса през 1591 година. През тази година
изпадналият в немилост министър и секретар на Филип II — Антонио Перес, избягал в Сарагоса,
столицата на Арагон, под защитата на местните власти.
Арагонците отказали да предадат беглеца на краля, който заповядал на Инквизицията да го
арестува и обвини в престъпления против вярата. Възмутените граждани успели да издействат
от властите преместването на Перес от тъмниците на Инквизицията в градския затвор. По
време на възникналите безредици бил убит маркиз Де Алменора — управител на Сарагоса.
Това било открит бунт. Филип II хвърлил за неговото смазване кастилските войски, като
заповядал на Инквизицията да накаже Перес, върховния съдия на Арагон Хуан де Луна и
другите виновни за неизпълнението на заповедта му, въпреки че никой от тях нямал
отношение към престъпленията против вярата. Перес избягал зад граница, но Трибунала
наказал неговите покровители. За резултатите от неговото усърдие разказва следното писмо на
един очевидец:
«На 19 октомври в 3 часа след обед (1592 г.) тук екзекутираха Хуан де Луна, дон Диего де
Ередиа, Франсиско де Айербе, Дионисио Перес де Сан Хуан и Педро де Фуердес...
На пазарния площад издигнаха дървен подиум с малко възвишение по средата, пред което
наказаните трябваше да стоят на колене. Целият подиум беше обвит с черно сукно. На дон Хуан
де Луна отрязаха главата с удар отпред, на дон Диего с удар отзад. На двама други прерязаха
гърлата и ги хвърлиха на подиума, където те, гърчейки се, агонизираха и умряха. Дон Педро де
Фуертес удушиха с въже. Когато той беше мъртъв, разчекнаха го на подиума и четирите части
на тялото му окачиха след това на различни улици на Сарагоса...
На 20-и на споменатия вече пазарен площад се състоя разпит, устроен от Инквизицията. Toй
продължи от 7 часа сутринта до 8 часа вечерта. Пред Инквизицията бяха изправени 8 души,
които бяха осъдени на смърт за участие във въстанието. Те бяха екзекутирани на 24-и. По
време на разпита беше изложен портретът на Антонио Перес и предаден, заедно с другите, на
изгаряне поради обвинението срещу Перес в ерес и безнравственост. Освен това от 20 до 25
души бяха изгонени от града, наказани с бичуване и заточени на галерите.»5
С пълно основание Филип II можел да се похвали: «Двадесет служещи на Инквизицията
поддържат спокойствието в моето кралство.»6
Испанската корона използвала Инквизицията и за потискане на освободителното движение в
Нидерландия, където привържениците на независимостта били приравнявани с еретиците и
съответно екзекутирани. В периода на испанското господство в Нидерландия Инквизицията
тясно сътрудничила с военните и църковните власти. Това личи от текста на издадения от
испанците в духа на инквизиторския кодекс на Торквемада «Кървав декрет» от 25 септември
1550 г. за преследването на еретиците в Нидерландия, откъси от конто цитираме по- долу:
«Забраняват се да се печатат, пишат, притежават, пазят, продават, купуват, раздават в
църквите, на улиците и други места всички печатни или ръкописни съчинения на Мартин Лутер,
Йоан Еколампадия, Улрих Цвингли, Мартин Бусер, Жан Калвин и други ересиарси, лъжеучители
и основатели на еретически безсрамни църкви, порицаеми от светата Църква... Забранява се да
се чупи или осквернява по друг начин образът на пресветата Дева и признаваните от Църквата
светии... Забранява се да се допускат в домовете беседи или противозаконни сборища, а също
така да се присъства на такива сбирки, където горепосочените еретици и сектанти тайно
проповядват своите лъжеучения, прекръщават хората и организират заговори против светата
Църква и общественото спокойствие... Забраняваме освен това на всички светски лица открито
и тайно да разсъждават и спорят за светото Писание, особено по въпроси съмнителни или
необясними, а също така да четат, учат и обясняват Писанието, с изключение на онези, които
основно са изучавали богословие и имат атестат от университетите... Забраняваме тайно или
явно да се проповядват, защитават, повтарят или разпространяват ученията на
гореспоменатите еретици; в случаи на нарушение на една от тези точки виновните ще бъдат
подложени на наказание като метежници и нарушители на общественото спокойствие и
държавния ред.
Такива нарушители на общественото спокойствие се наказват: мъжете — с меч, а жените — със
заравяне живи в земята, ако не упорстват в заблужденията си; ако упорстват, то те се предават
на огъня; собствеността им и в двата случая се конфискува в полза на хазната...
За да се лишат съдиите и началниците от повод да смекчават наказанията, под предлог че те са
прекалено строги и тежки и имат за цел да внушат страх на виновните, за да могат виновните
да бъдат подложени на цялата тежест на горепосочените наказания, забраняваме на съдиите
да променят или смекчават по какъвто и да било начин полагащите се наказания; забраняваме
на всички лица, каквото и звание да имат, да молят нас или когото и да било другиго, имащ
власт за помилване, а също така да подават молби за еретиците, изгнаниците или емигрантите
под страх от лишаване завинаги от право да заемат граждански и военни длъжности и освен
това друго наказание, което определят съдиите.»7
Като се позовавали на «Кървавия декрет» и в тясно сътрудничество с Инквизицията, испанските
власти избили десетки хиляди нидерландци, борещи се за независимостта на страната си.
 
1
Цит. по: Bataillon, M. Erasme et l'Espagne, Paris, 1937, p. 529
2
Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 161.
3
Пак там., p. 88.
4
Ibid., p. 75.
5
Хрестоматия пo истории средних веков. Под ред. Η. Π, Грацианского и С. Д. Сказкина. Т. 3. М.,
1950, 206—207.
6
Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 236.
7
Хрестоматия по истории... т, 3, 227—229.
 

 
Показно аутодафе
 
Заключителният акт на инквизиторския процес било аутодафето, което в Испания достигнало
наистина внушителни размери, пищност и театралност. Испанското аутодафе било
едновременно и съдебно заседание, и екзекуция, и религиозна церемония, и зрелище. То се
насрочвало да съвпадне с големите църковни празници или с тържествени държавни актове —
възкачването на нов монарх на престола, неговата женитба, именния му ден или раждането на
кралски син. В аутодафето участвали инквизиторите, кралският двор, висшите църковни,
военни и граждански длъжностни лица, както и населението на столицата или града, в който то
се провеждало. Като правило на аутодафето се обявявали присъдите на осъдените в
многобройните процеси.
Подобни «празнични» аутодафета в чест на лицата от кралското семейство станали традиция за
испанската инквизиция. През 1560 г. в Толедо било проведено аутодафе, посветено на кралица
Елизабет Валоа, а през 1632 г. в Мадрид по същия начин било отпразнувано раждането на
принца — сина на Елизабет Бурбонска. Тук ще разкажем за две от най-големите аутодафета в
историята на Испанската инквизиция, за да добие читателят представа за тези зловещи
представления.
Тържественото аутодафе се състояло във Валядолид, в присъствието на Филип II, на 8 октомври
1559 г. На площада пред съборната църква "Св. Франциск" била направена платформа ,
покрита с килими и орнаменти, за членовете на съдилището, срещу нея кралския балкон, по
средата - огромен ешафод. В 6 часа сутринта от всичките църкви се раздал камбанен звън,
който известявал за началото на церемонията. На площада в традиционен ред се настанила
процесията на монасите, инквизиторите, осъдените и стражите. Филип седял на балкона си, а
около него принцесата Йоана, инфантът Дон Карлос, братовчедът на краля Александър
Фарнезе, чуждестранните посланици, грандовете на кралството и духовните особи. Реч
произнесъл епископът Коденски. Когато той завършил, Генералният инквизитор Валдес гръмко
извикал: "Господи, помогни ни!" и започнал да подвежда краля под клетва. "Ваше величество,
- казал той, - заклевате ли се в кръста на сабята, на която се обляга вашата кралска ръка, че
вечно ще поддържате светото учреждение на Инквизицията против еретиците, отстъпниците и
техните покровители и че ще донасяте за всичките им действия и думи, които биха достигнали
до вашето височайше сведение?" На това Филип високо извикал: "заклевам се"... След
четенето на присъдите Генералниятият инквизитор простил греховете на примирените с
Църквата, макар и повечето от тях все пак да били наказани, едни - на вечен затвор, други - на
продължително покаяние, а всички на конфискуване на имотите им. Осъдените на изгаряне
били предадени на светската власт. Изтерзани от разнообразните мъчения, те мъжествено
очаквали смъртното си наказание. Впрочем, мнозинството от тях получило снизхождение: те се
изповядали и били удушени преди изгарянето. Само двамина останали упорити до край.
Единият от тях бил Дон Карлос де Саго, флорентински дворянин, ревностен лутеран и
проповедник на лутеранството. Неговата вина се усилвала от съчинението му против
Католическата църква. Той изкарал 15 месеца в тъмницата, но до края останал верен на
убежденията си. Когато преди изпълнението на смъртното наказание му прочели смъртната
присъда, той поискал книга и на нея написал изобличение на католицизма и защита на
лутеранството. Като отивал на кладата, Дон Карлос се спрял при кралския балкон и жално
извикал: "Защо мъчиш ти своите невинни поданици?"... - "Ако и моят син - отговорил му Филип
- би бил еретик, то аз сам бих натрупал кладата, за да го изгоря на нея"... Другият упорит еретик
бил доминиканецът Доминго де Рахало, син на маркиз Поз. Когато, след прочитането на
смъртната му присъда снели от него монашеското расо и го заменили със санбенито той, без да
обръща внимание на смеха на невежата тълпа, започнал силно да изобличава жестокостта и
фанатизма на Рим. Ядосаният Филип заповядал да му нахлузят дад (къс разпалено дърво),
който да залавя и притиска устните... Филип бил готов да нахлузи този дад на всичките си
поданици, защото неговото усърдие да преследва ересите не знаело граници и всичко му се
виждало недостатъчно за това. В напъна на ревността си към религията, той заповядал да се
направи особена галера и флотска инквизиция, като че ли се боял, че ако не на сушата, то в
морето някой еретик ще се избави от него. Инквизиторите бързали да се възползват от
фанатизма на Филип и поискали да получат от него разрешение да създадат специално
войнство за защита на религията под название Мариин орден на белия меч. Те вече имали
свои отряди, които си присвоили името на предишната градска милиция - света Ермандада но
да разреши кралят уреждането на искания орден, означавало наследниците на Торквемада,
чрез този орден, да могат да държат в страх самите крале. За нещастие на Светия трибунал
някой подсказал на Филип, каква опасност за короната би представлявала инквизиционната
милиция и кралят не отказал на инквизиторите.1
През 1680 г. в Мадрид се състояло аутодафе в чест на женитбата на Карл II с френската
принцеса Мари-Луиз Бурбонска, дъщеря на херцог Орлеански и племенница на Луи XIV. По
този повод Льоренте отбелязва, че «суровостта на инквизиторите била така голяма и
народното чувство така покварено, че мислели да угодят на новата кралица и да и окажат
достойна почест, като прибавят към брачните тържества зрелището на голямо аутодафе от сто
и осемнадесет жертви, значителна част от които трябвало да загинат на клади и да осветят
последните моменти от тези тържества».2
Ето как официалният отчет, точно предаващ атмосферата на този инквизиционен спектакъл,
описва аутодафето от 1680 г.:
«Цялото това великолепие стана в достоен за възхищение ред, така че не трепна нито един
човек, не се образува нито едно празно място, никой не се отдели от тълпата. И изглеждаше, че
небето и земята са се сговорили това шествие да се появи в целия си блясък, небето — като
подари ясен ден, без оскърбителен прах, без изтощителна горещина, а земята — почтително
предоставяйки пространство на толкова голямото струпване на хора; и така, без всякакви
препятствия шествието следваше своя път, а поклонението и благочестието намираха достойно
приложение в съзерцанието на цялото величие на Испания, като смятаха за чест да служат на
свещения трибунал и съпровождайки хоругвите с достойнство и уважение, подобаващи на
високото звание на толкова важните особи и едновременно с това на толкова голямото и
толкова съгласувано множество от монаси и лица, духовни и светски, каквито, в количество
седемстотин, преминаха със свещи в ръце, със сдържаност, в която се отразяваше умереността,
съблюдавана от Свещения трибунал във всичките му действия.
Венец на цялата тази слава и в което всъщност се състоеше тържеството на генералното
аутодафе, беше величествената пищност, с която излезе Трибуналът, като се появи пред
обвиняемите, за да ги съди пред най- светлия трон, на най-великолепния театър и съумя да
привлече върху себе си погледите на хората, за да ги застави да се боят и да го почитат, защото
това зрелище можеше да се сравни с онова, което ще стане във великия ден на всеобщия
страшен съд: ако, от една страна, то ще внушава ужас - поради низостта на виновните,
запечатана в отличителните знаци на техните престъпления и наказания, то, от друга страна, ще
весели сърцата — за слава на праведните и на върховното величие на Христос и апостолите,
които, следвайки хоругвите, в съпровод на ангелските хорове, ще се отправят към долината на
Йосафат, където върховният съдия ще седне на високия си трон, а тези, които го следват — на
обетованите места и пред лицето на целия свят ще бъдат прочетени уликите и делата, и като
лишат от сила всяко ходатайство и застъпничество, присъдите ще бъдат изпълнени.
За да се спази толкова голям ред, беше необходимо през нощта стражата да бъде твърде
бдителна и затова престъпниците, предварително разпределени по домовете на доброволните
помощници на Инквизицията, бяха отведени в тайни килии предвид голямото им струпване
пред трибунала, а главно - за да държат всеки един от тях поотделно, така че да не могат да
общуват и да разговарят помежду си; и като ги събраха всички към десет часа вечерта, дадоха
им отначало да вечерят, а сеньор дон Антонио Самбрана де Боланьос, най-старият инквизитор
на двора, съпроводен от дон Фернандо Алварес де Валдес, секретар на сицилийския трибунал,
влезе в затвора, където се държаха пуснатите престъпници, и на всеки поотделно обяви
присъдата в следната форма:
«Брате, вашето дело беше разгледано от лица много учени и с големи познания; вашите
престъпления са толкова тежки и от толкова лошо естество, че като наказание за пример е
решено и постановено, че утре вие трябва да умрете — вие сте предупреден и подготвен и за
да можете да изпълните това, както подобава, тук ще останат двама духовници.» И като обясни
на всекиго с тези думи, заповяда той на двама монаси да влязат и постави по двама служители
на стража пред вратата на всяка килия и в същия порядък и последователност изслушаха
двадесет и тримата осъдени своите смъртни присъди; като взе предвид безсъницата и скръбта
на осъдените, както и работата и умората на духовниците и служителите, предвидливостта на
трибунала приготви запаси от сладкиши, шоколад, банички и разхладителни напитки за
подкрепление и ободряване на онези, които се нуждаеха от това.
Цяла нощ трибуналът беше готов да допусне при себе си онези осъдени, които помолят за
аудиенция, и когато две жени, осъдени да бъдат пуснати, помолиха за това, трибуналът, с
обичайното си милосърдие, ги допуска при себе си, като приемаше заявленията им дон
Антонио Самбрана, който беше зает с това през по-голямата част от нощта и сутринта.
Настана толкова желаният за народа ден 30 юни и в три часа през нощта на осъдените
започнаха да раздават дрехи, така че до пет часа сутринта да приключат с разпределението на
закуските. По това време на алкалдите на трибунала — дон Педро Сантос и дон Хосе дел Олмо,
връчиха на всеки по два двойни пакета с имената на осъдените. Първият включваше указание
за реда, в който осъдените трябваше да бъдат изведени от затворите и построени за шествие, а
вторият — списък, по който да ги извикват на подиума, за да изслушат присъдата. Заповедта,
съгласно която шествието трябваше да започне в шест часа сутринта, беше разгласена и от този
час започнаха да пристигат безбройни тълпи, както живеещи при двора, така и пришълци,
привлечени тук от известието; но тази заповед не можа да бъде изпълнена така точно, както
искаха, защото аудиенциите продължиха много дълго.
Това забавяне даде възможност на народа да се разположи по трибуните и да се запаси с
храна за толкова дългия ден. В седем часа сутринта започнаха да излизат воините на вярата, а
след тях изнесоха кръста на енорийската църква на Свети Мартин, облечен в черно покривало,
и излязоха дванадесет свещенослужители в стихари и след тях сто и двадесет осъдени, всеки —
между двама служители.
Първите тридесет и четирима бяха кукли на мъртви и избягали. От тях тридесет и двама бяха
опростени и като такива вървяха с корони на главите, отбелязани с пламъци... Други две кукли
бяха в санбенито. На гърдите на всички бяха написани с големи букви имената на онези, които
представляваха. Алкалдите на Трибунала трябваше да вървят начело на осъдените, които им
бяха предадени за надзор, но поради работата си в тайните килии те не можаха да вземат
местата си навреме.
От осъдените — живи — следваха единадесет покаяли се и отрекли се: едни — осъдени за
многоженство, други — за суеверия, трети — за лицемерие и лъжа; всички с угасени жълти
свещи в ръце. Лъжците и многоженците — с калпаци на главите, някои с въжета на шията с
толкова възли, колкото стотин удара с камшик трябваше да получат според присъдата, за да
може по-добре да проличи всеки осъден поотделно.
След тях следваха петдесет и четири еретици, помирени, всички в санбенито с полукръстовете
на свети Андрей, а други — с цели кръстове и със свещи като предшестващите.
Незабавно следваха двадесет и един опростени, всички с корони на главите, в къси плащове с
пламъци, а упорстващите — с дракони сред пламъците, и дванадесет от тях — със запушена
уста и завързани ръце. Всички те вървяха, съпроводени от монаси, които ги увещаваха,
ободряваха едни и връщаха към вярата други. Шествието на осъдените завършваше старият
алгуасил на Толедо дон Себастиан де Лара...
Огънят беше шестдесет фута  в окръжност и седем на височина и се качваха към него по стълба,
широк седем фута, изградена по такъв начин, че да може на съответно разстояние един от друг
да се забият стълбове и в същото време безпрепятствено да се върши правосъдие, като се
оставя съответното място, за да могат служителите и свещенослужителите без затруднение да
отиват при всички осъдени.
Кладата увенчаваха воините на вярата, част от които стояха на стълбата — на стража, за да не
се качват повече от определения брой лица; но струпването на народа стана толкова голямо,
че редът не можеше да бъде спазен във всичко. По такъв начин изпълнено беше ако не това,
което трябваше, то поне това, което можеше да се изпълни. . .
След това се пристъпи към екзекуциите: отначало бяха удушени с гарота възвърналите се, след
това бяха предадени на огъня упорстващите, които бяха изгорени живи, с немалко признаци на
нетърпение, досада и отчаяние. И като хвърлиха всички трупове в огъня, палачите го
поддържаха с дърва, докато окончателно не превърнаха труповете в пепел, което стана към
девет часа сутринта.»3
 
1
Баро, М. История на Инквизицията, С., 2006
2
Льоренте, X. А, Цит, съч., т. 2, с, 304.
3
Цит. по: Парнах,В.. Испанские и португальские поэты - жертвы инквизиции. М.—Л., 1934, 138—
153.
 

 
Краят на Ла Супрема
 

През XVIII век дейността на испанската

инквизиция била насочена главно към борба срещу новостите — на първо място срещу
привържениците на френското просвещение, на английската материалистическа философия и
на Френската революция. Инквизицията забранявала и конфискувала произведенията на
енциклопедистите и подобните им «рушители на основите». Както отбелязва испанският
привърженик на просветения абсолютизъм Ховелянос, «Свещеният трибунал невъзмутимо
забранява всичко ново, всичко, което се обявява против миналото, всичко, което говори за
еманципация и свобода».1 Но дейността на просветения абсолютизъм, който управлявал
Испания при Карл III (1759 — 1788 г.), се ограничила само в забраната на йезуитския орден и не
стигнала до ликвидиране на инквизицията. Те се стремили да «реформират», да
«модернизират» «свещения» трибунал, да го лишат от наказателни функции, но не и да го
изхвърлят на бунището на историята. Сам Карл III казвал: «Испанците желаят Инквизицията, а
мене тя не ме безпокои.» Инквизицията продължавала да действа, макар и не така често, тя
продължавала да хвърля еретиците на кладата. Но Свещеният трибунал представлявал все още
страшна сила.
Френската революция от 1789 г. била посрещната от Инквизицията на нож. През декември
същата година Супремата със специален декрет забранила вноса на революционна литература
в Испания и осъдила френските революционери за това, че те «под привлекателната маска на
защитници на свободата в действителност се обявяват против нея, като разрушават
политическия и социалния строй и следователно — йерархията на християнската религия... и
претендирайки да построят върху развалините на религията и монархията тази химерична
свобода, която те погрешно смятат за предоставена от природата на всички хора и която, както
те нагло твърдят, направила всички хора равни и независими един от друг».2
През 1795 г. Инквизицията осъдила «Доклада за аграрния закон» на Ховелянос поради това, че
авторът, като искал отмяна на майоратите, проповядвал «идеята за равенство в областта на
собствеността на благата и земите».
Всичко това не попречило на Инквизицията, когато френските войски нахлули в Испания, без
колебание да подкрепи завоевателите с надеждата, че по този начин ще успее да се задържи
на повърхността. Инквизицията осъдила антифренското въстание в Мадрид от 2 май 1808 г.
като «скандален метеж на невежи хора», твърдейки, че злобата и невежеството въвели в
заблуждение неосведомените «простаци, като ги тласнали към революционни безредици под
прикритието на патриотизма и любовта към монарсите».3
Но французите не се нуждаели от подкрепата на ненавижданата от народа Супрема. Скоро
след завземането на Мадрид от френските войски на 4 декември 1808 г. Наполеон I издал
декрет, който отменял Свещения трибунал като учреждение, което «застрашавало
суверенитета и гражданската власт». Със същия декрет имуществото на Инквизицията се
конфискувало «в полза на испанската държава»"4.
На 22 февруари 1813 г. Кадиските кортеси с 90 срещу 60 гласа на свой ред забранили дейността
на Инквизицията, като предали обаче функциите ѝ на епископите. На 15 март папският нунций
при Регентския съвет подал протест против решението на кортесите, като твърдял, че то
нарушава правото на папския престол — единствената инстанция, която можела да реши
съдбата на Инквизицията. Решението на кортесите за ликвидиране на Супремата срещнало
съпротивата на испанското духовенство, което отказало да го обяви на народа от амвона. В
резултат на това кортесите разпуснали Регентския съвет и изгонили папския нунций в
Португалия.
Но испанската монархия не искала да се раздели с толкова скъпата ѝ рожба на Торквемада.
Като се върнал в Испания, Фердинанд VII побързал да възроди Супремата. «От всички
християнски крале — заявявал испанският монарх в декрета за възстановяване на
Инквизицията, публикуван през 1814 г. — само испанските монарси носят славната титла
«католически крале», защото те никога не са допускали в държавата си друга религия освен
католическата, апостолическата, римската; тази велика титла ми служи като особен стимул,
който ме кара да употребя всички средства, дадени ми от Господ Бог, за да нося заслужено
званието католически крал. Неотдавнашните безредици, шестгодишната война, която изтощи
всички мои провинции, толкова продължителното пребиваване в тях на чуждестранни
войници, принадлежащи към различни секти и почти поголовно отнасящи се враждебно към
католическата религия, безпорядъкът, който е неизбежен резултат от подобни нещастия,
безучастното отношение към религията през цялото това време — всичко това в голяма степен
спомогна за разюздаността на страстите, даде възможност на лошите хора да живеят както
искат и предизвика появата в Испания на порочните и отвратителни възгледи, които са
разпространени в други страни... Аз реших, че при сегашните обстоятелства е крайно важно да
се възстанови Свещеният трибунал и да му се даде възможност да действа в този обем, в който
той действаше по-рано. В този смисъл аз получих много адреси от учени и добродетелни
прелати, от корпорации и частни лица, които заемат високо положение както в духовния свят,
така и в недуховния; всички те без изключение заявяват, че Испания дължи на Инквизиционния
трибунал това, че през XVI век не беше заразена със злото, което причини толкова нещастия на
другите европейски държави. По мнението на посочените лица Испания дължи на
Инквизицията славната плеяда велики учени и писатели, този блясък, с който е озарен пътят
към светостта и добродетелта. Всички са съгласни също, че главното средство, към което
прибягна притеснителят на Европа, за да сее семената на продажността, порочността и
безредиците, беше забраната на този трибунал, под лъжливия предлог, че прогресът и
културата са несъвместими с по-нататъшната му дейност. Така наречените общи и извънредни
кортеси се ръководеха от същите мотиви, както и чуждестранният потисник, когато отмениха
този трибунал, безчестно прибягвайки към гласуване на конституция за крайно огорчение на
народа. Ето защо мене усилено и неуморно ме молят за по-скорошното възстановяване на
Инквизицията...»5  Фердинанд създал специален орден за инквизиторите. На 14 април 1815 г.
той посетил Свещения трибунал, присъствал на заседанията му, подписал присъдите на
Инквизицията, посетил затвора и благоволил да обядва с инквизиторите.
През 1820 г. в Испания избухнала революция, която възстановила конституцията от 1812
година. Възмутеният народ нападал по цялата страна инквизиционните трибунали, разрушавал
ги и ги подпалвал. На 9 март изплашеният Фердинанд побързал да отмени Инквизицията. Сега
в декрета по този повод кралят твърдял точно противоположното на онова, което
провъзгласявал през 1814 година:
«Като вземам предвид, че трибуналът на Инквизицията е несъвместим с конституцията на
монархията, изработена през 1812 г. в Кадис, вследствие на което той беше отменен след
продължително и всестранно обсъждане от общите и извънредни кортеси, съгласно декрета от
22 февруари 1813 г.; вземайки под внимание също и постановлението на хунтата, което
предизвика и издадения от мен днес декрет, и в съгласие с мнението на тази хунта аз
заповядах от днешна дата посоченият по-горе трибунал да се счита за разпуснат по време на
цялата монархия, а заедно с него трябва да изчезне и Супремата; аз се разпоредих също
незабавно да бъдат пуснати на свобода всички лица, които лежат в инквизиторските затвори по
обвинения в политически и религиозни престъпления, и всички дела относно религията да
постъпват на разпореждане на епископите, да бъдат разпределени по съответните епархии, да
бъдат разглеждани и решавани от епископите в съгласие с декрета на извънредните кортеси.»6
Когато три години по-късно с помощта на френските щикове този монарх възстановил правата
си, той отново възкресил Инквизицията, наистина този път под нова фирма — «Хунта по
въпросите на вярата», възглавявана от епископи.
Хунтите по въпросите на вярата изпълнявали твърде енергично своите инквизиторски
задължения в духа на «славните» традиции на Торквемада. На тяхната съвест тежат двете
последни аутодафета в Испания — и двете извършени през 1826 година. На 7 март 1826 г.
отлъченият от Църквата масон Антонио Каро бил публично обесен по присъда на кралския съд
и след това разчекнат в Мурсия. На 26 юли загинала на ешафода последната жертва на
Инквизицията — учителят Каетано Рипол. Участник в освободителната война на испанския
народ, Рипол попаднал в плен и прекарал няколко години на заточение във Франция. След
падането на Наполеон той се завърнал в родината си, където открил начално училище в едно
малко селце близо до Валенсия. Инквизицията арестувала Рипол, като го обвинила, че той
забранявал на своите ученици да посещават църквата, да се молят, да се причестяват и да се
изповядват. На разпитите Рипол заявил, че вярва в Бога, но не смята себе си за католик и
отрича правото на Инквизицията да го съди. В продължение на две години инквизиторите ce
стремели да получат от него отричане и «помирение» с Църквата. Рипол обаче мъжествено
отстоявал възгледите си. Инквизиционният трибунал го обявил за еретик, «откъснал» го от
Църквата и го предал на «светската ръка» — кралския съд, който осъдил учителя като
«упорстващ и злобен еретик» на конфискация на имуществото, смъртно наказание чрез
обесване и символично изгаряне. Последното означавало, че след смъртта трупът на Рипол бил
хвърлен в бъчва, изрисувана с огнени езици, и в такъв вид бил погребан на «неосветена» земя.
Аутодафето над Каетано Рипол и неговата екзекуция се състояли на един от площадите на
Валенсия. Монасите, които съпровождали осъдения на ешафода, се опитвали да изтръгнат от
него отричане с обещанието да отменят смъртната присъда, но Рипол предпочел бесилката
пред сделката със съвестта си.
Това последно престъпление на испанската инквизиция предизвикало вълна от възмущение в
целия цивилизован свят, което заставило Фердинанд VII да разпусне хунтите по въпросите на
вярата. Но Инквизицията продължавала формално да съществува. Едва след смъртта на
Фердинанд тя била окончателно и завинаги отменена в Испания. Това станало на 15 юли 1834
година, с декрет на регентката Мария - Кристина.
 
1
Цит. по: Kamen, H. Op. cit., p. 258.
2
Ibid., p. 265. 
3
ibid., p. 276.
4
Цит. по: Lavalle, J. Histoire des inquisitions religieuses d’Italie, d'Espagne et do Portugal. T. 2, Paris,
1809, p. 335 — 336.
5
Цит, во: Лозинский, С. Г. История инквизиции... с, 445.
6
Пак там, с. 153
 

 
Короната създава Свещен трибунал
 
Португалия принадлежи към малкото католически страни в Европа, които, въпреки че са имали
инквизитори, през средните векове не са познавали Инквизицията. Причината за това била
може би във факта, че Португалия се е намирала на самия «край» на католическия свят, далеч
от папския престол, на когото португалските крале са били васали; или може би защото през
средните векове не са я разтърсвали еретични движения.
Историята на португалската инквизиция започва фактически през 1492 г., когато започнало
масовото изселване на изгонените от Испания юдеи в Португалия и възникнал проблемът за
«новите християни».
Когато през 1492 г. започнало изгонването на юдеите от Испания, десетки хиляди от тях
избягали в Португалия. Точният им брой не е известен. Съвременните историци смятат, че в
края на XV век от Испания в Португалия избягали около 120 хил. юдеи1. Крал Жоау II водел
война в Африка и се нуждаел от пари. Той отворил португалската граница за испанските юдеи,
като вземал от всеки по 8 златни крусадо2. Платилият тази сума получавал право на
осеммесечно пребиваване в Португалия. След изтичането на този срок кралят обещавал да им
предостави безплатно кораби за преселване в Африка.
Освен това за по 4 крусадо на човек се разрешавало влизането в страната на ковачи и
оръжейни майстори. Парите, получени по този начин, короната искала да употреби за
финансиране на войната в Африка. За тази цел бил въведен специален налог на юдеите.
Испанските юдеи се стремели да получат постоянно местожителство в Португалия. Та нали в
тази страна нямало инквизиция и техните едноверци не се преследвали от короната. Освен
това от Португалия било по- лесно да се завърнат в Испания и мнозина от тях мечтаели да се
върнат в родината си.
Шестстотин богати семейства, избягали от Испания, успели за 60 хил. крусадо да получат
разрешение от короната да останат на постоянно местожителство в Португалия. Такова
разрешение било дадено и на занаятчиите. Останалите бегълци се намирали под заплахата от
изселване.
Такава масова емиграция на чужденци в страна, чието население не надвишавало тогава един
милион души, не можела да не предизвика най-разнообразни конфликти и усложнения. Под
влиянието на разюздания инквизиторски терор в Испания се изострили антиюдейските страсти
и в най-различни среди на Португалия. Едни искали изселването на юдеите, като смятали, че
напливът на кастилските юдеи, обявявани от църковната традиция за наследници на убийците
на Христос, ще доведе страната до гибел. Други — от користни подбуди или от религиозна
ревност, искали да се учреди инквизиция по образ и подобие на испанската.
Когато изтекъл привилегированият срок на пребиваването на испанските юдеи в Португалия,
мнозина от тези, които не заминали, а португалският крал пречел на отпътуването им, били
продадени като роби, а малолетните им деца били изселени на африканския остров Санто
Томе, където по-голяма част от тях загинали от непосилен труд и лишения.

През 1495 г. с възкачването на престола на Мануел I

(1469 — 1521 г.) положението на испанските юдеи в Португалия отначало малко се подобрило.
Скоро Мануел се оженил за овдовялата принцеса Изабела, една от дъщерите на Фердинанд и
Изабела, което в случай на смърт на испанските крале му откривало достъп до испанската
корона. Фердинанд и неговата съпруга дали съгласието си за този брак, при условие че
Португалия се присъедини към съюза против Франция и изгони от пределите на страната както
португалските, така и испанските юдеи. Мануел I приел тези условия.
През 1496 г. той забранил юдейския култ, заповядал да се затворят синагогите, да се изгорят
юдейските молитвеници, а юдеите да приемат католическата вяра или незабавно да напуснат
пределите на Португалия. Но тъй като не искал да губи такива полезни според него поданици,
Мануел I създавал многобройни пречки за заминаването на юдеите и насила ги покръствал в
католичeската вяра.
През 1499 г. властите забранили на португалците и на чужденците да изпращат в чужбина
полиците, получени срещу пари или стока.
Забранявало се освен това да се купува без специално кралско разрешение каквато и да било
собственост от «новите християни». «Новият християнин» можел да отиде зад граница по
търговия само при условие, че в страната останат жената и децата му — явно като заложници.
Това предизвикало огромно безпокойство сред «новите християни», които, опасявайки се от
най-лошото, се опитвали с всякакви средства да спасят себе си, близките си и състоянието си.
Подкупването на кралските чиновници достигнало гигантски размери, което пък от своя страна
само увеличавало ненаситната им алчност и създавало лъжливото впечатление за безкрайни
финансови възможности на техните жертви.
През 1505 г. в Португалия отново пламнала чумна епидемия. Лошата реколта предизвикала
глад. В Лисабон избухнал антиюдейски погром. Фанатиците грабели и подпалвали домовете на
«новите християни», хвърляли в огъня юдействащите, смятайки ги за виновни за нещастията,
постигнали страната. В продължение на два дни в столицата от ръцете на погромаджиите
загинали над 3 хил. души, като 600 от тях били изгорени3. Жените били изнасилвани и
изгаряни. Децата били убивани пред очите на родителите им.
По заповед на краля срещу погромаджиите била изпратена войска. Около 50 погромаджии
след мълниеносен съд били разкъсани на четири части. Двама доминиканци — вдъхновители
на погрома — също били разкъсани, а труповете им след това изгорени. Лисабон бил лишен от
много привилегии.
През 1507 г. дон Мануел отменил всички предишни ограничителни закони против «новите
християни» и тържествено обещал «никога в бъдеще» да не издава подобни закони. На
избягалите от страната била обещана амнистия. На насилствено покръстените през 1496 г. било
обещано в продължение на 20 години да не ги преследват за неизпълнение на католическите
обреди. През 1512 г. този привилегирован срок бил продължен с още 16 години — чак до 1534
година. На всички било разрешено свободно излизане и износ на ценности от страната. Всички
тези промени в политиката на дон Мануел, пише Еркулану, направили неотразимо
впечатление както на местните, така и на испанските юдеи, живеещи в страната. Като
предпочитали илюзорната свобода, получена благодарение на временната вълна на
търпимост, и жертвали по такъв начин бъдещето си в името на временните облекчения, никой
или почти никой от тях не напуснал страната4. Но могат ли да се винят «новите християни» за
това благодушие, след като те фактически нямали друг изход, освен да останат в Португалия.
В интерес на справедливостта трябва да се отбележи, че до смъртта на дон Мануел през 1521 г.
те нямали основания да се оплакват от действията на властите. Самият термин «нови
християни» излязъл от употреба и бил заменен с «хора от народа».
През 1521 г. дон Мануел умрял и на трона се възкачил неговият най-голям син Жоау III — алчен
за пари, жесток и коварен фанатик. Той бил женен за Катарина — сестра на испанския крал
Карл V, яростен привърженик на инквизицията. Самият Карл V на свой ред се оженил за
Изабела, дъщеря на покойния крал Мануел, която трябвало като зестра да му донесе 800 хил.
крусадо. Тази зестра трябвало да се събере от населението на Португалия. За тази цел Жоау III
свикал кортесите, които му разрешили да въведе нови данъци на сума 150 хил. крусадо.
Останалото го посъветвали да вземе от «новите християни», а за да бъдат те «по-отстъпчиви»,
да учреди инквизиция.
 За същото настоявали жената на краля и
нейните многобройни испански «духовни съветници», както и Карл V. Жоау III харесал тази
идея, още повече че като разполагал с инквизиция, той би могъл, както в Испания, да подчини
на властта си и дворянството. Но за да учреди Свещен трибунал, трябвало да има солидни
основания. Какви? Испанският опит подсказвал отговора на този въпрос. Трябвало да се
докаже, че «новите християни» били лъжливи лицемери: външно се придържали към
католическата вяра, а тайно изповядвали вярата на своите бащи, като с това мамели Бога,
краля и приютилото ги ново отечество. А какво да се прави с тържествените обещания на
покойния крал Мануел, който дал на «новите християни» амнистия до 1534 г. и тържествено
обещал «никога» да не издава закони, които да ги наказват за престъпления против вярата?
Обещанията, разсъждавали благочестивите католици, се дават, за да не бъдат изпълнявани, а
освен това обещанията, които се дават на еретици, не са задължителни за правоверния
християнин. Ако се осигури подкрепата на папата за въвеждането на инквизиция, кой ще
посмее да упрекне португалския крал във вероломни действия против «новите християни»?
Главното е да се получат против тях «улики», компрометиращи ги данни, доказателства, които
да ги уличават в богопротивни еретически заблуждения.
Жоау III възложил лично на някой си Енрике Нунес да го снабди с тези улики. Кой бил този
кралски шпионин? Испански «нов християнин», който предал на Свещения трибунал
собствения си брат, който служил като провокатор при кръвожадния испански инквизитор на
Кордова Диего Родригес Лусеро, наречен от народа за безбройните му жестокости
«Вероломния». Изглежда Нунес бил даден «назаем» на Жоау III с препоръката да бъде
използван за същата цел от испанските изповедници на кралица Катарина, а може би и от
самия Карл V. Нунес се появил в Лисабон, представил се на местните «нови християни» като
спасил се по чудо от преследванията на испанската инквизиция, спечелил тяхното доверие и
започнал да доставя на новия си стопанин съответната «поверителна» информация. Какво
всъщност съобщавала тази продажна личност? Това, което португалският крал искал тя да му
съобщава: «новите християни» са лъжци, еретици и вероотстъпници, тайно изповядвали
юдаизма, оскверняват кръста, нафората и свещените дарове, глумят се над християнските
обреди, кощунстват, вършат ритуални убийства, ругаят португалския крал и готвят заговор
против него». Кралят бил във възторг от енергията и таланта на своя шпионин, комуто дал
твърде изразителното прозвище «Твърд християнин» (Firme — Fe). Междувременно «твърдият
християнин» изглежда действал не особено предпазливо и бил разобличен като шпионин и
провокатор.
Страхувайки се от отмъщение, Нунес избягал в Испания, без дори да успее да се обади на своя
нов повелител. Но участта му вече била предрешена. Доверени хора на «новите християни» го
настигнали близо до Бадахос и го съсекли. Трябва да отбележим, че тази повече от
справедлива присъда била изпълнена от двама португалски монаси — Диогу Ваз и Андрес
Биаш. Този факт потвърждава, че по онова време «новите християни» са имали достъп до
монашеските ордени. Убийците били обесени, след като предварително им отрязали ръцете.
Но Жоау III не тъгувал особено за смъртта на своя шпионин. Той вече можел да твърди, че
убийството на «твърдия християнин» потвърждавало правдивостта на неговата информация,
която можела «с пълно основание» да бъде предадена на папския престол и да се поиска
разрешение за учредяване на Свещен трибунал в Португалия.
Като нов тласък, който подбудил Жоау III да пренесе центъра на тежестта на този въпрос в Рим,
послужило разразилото се през 1531 г. земетресение в Лисабон. То дало повод на
противниците на «новите християни» да твърдят, че е «докарано» от тях, че е «божие
наказание» за покровителството, което короната уж им оказвала.
Но защо Жоау III трябвало да маневрира цели 10 години, преди да се обърне към папския
престол за разрешение да учреди инквизиция в Португалия? Та нима самите римски папи не са
били нейни поддръжници, нима не разрешили да се учреди инквизиция в Испания? Всичко
това действително било така, но във всичко това имало и някои усложнения, които
португалският крал не можел да не вземе предвид.
Преди всичко трябвало да се държи сметка за факта, че папският престол се стремил да
превърне Инквизицията навсякъде в инструмент на своето, т. е. папското влияние, да я
използва за осигуряване на надмощието на църковната власт над светската. Испанската
инквизиция, която възникнала с благословията на папа Сикст IV през 1478 г., се оказала
институция с чудовищна мощ в служба на испанския крал. Наистина кралят бил правоверен
католик и безпощадно изтребвал ереста, но той правел това, без да се съобразява с папата,
като се поставял над папата. Смятайки се за по-правоверен от самия папа, испанският крал със
своето правоверие унижавал и оскърбявал достойнството на папското звание. А кой направил
испанския крал такъв горделив и надменен, ако не Инквизицията, чийто меч му дал в ръката
Сикст IV?
Малко по-друга и по-приемлива би изглеждала за папския престол тази картина, ако
испанският генерален инквизитор се подчинявал само на римския папа, ако изпълнявал само
неговите заповеди, ако изпращал само на него продуктите от грабежа на Свещения» трибунал.
О, тогава не испанският крал би държал в ръцете си римския папа, а последният би бил
господар на съдбините на кастилския владетел!
Испанската инквизиция научила римските папи на някои неща и преди всичко — че е опасно да
я изпускат от ръцете си и да я дават на откуп на светските владетели.
Имало и друго немаловажно обстоятелство, което пречело да се осъществят проектите на
португалската корона. Папите от епохата на Възраждането както никога в миналото се
нуждаели от пари, които можели да получат от банкерите, сред които обаче имало и юдеи.
Банкерите-християни по-трудно можели да бъдат заставени да дават пари. Юдеите били много
по-отстъпчиви. Естествено не можело да се вземат заеми от тях и едновременно с това да
бъдат хвърляни на кладите. Трябвало да се избере едно от двете. И римските папи
предпочитали заемите, като предоставяли свобода на юдейското население в своите владения.
Както отбелязват историците, «първата половина на XVI век била най-щастливият период в
историята на юдеите в папските владения».5
През 1531 г. Жоау III изпратил на своя представител при папския престол Брас Нету
поверително досие, което се състояло главно от фалшификациите на «твърдия християнин», и
му поръчал на това основание да ходатайства пред папския престол да се учреди инквизиция в
Португалия. Брас Нету започнал преговори с довереното лице на папа Климент VII кардинал
Сантикуатро, у когото молбата на португалския крал не предизвикала особен ентусиазъм.
Кардиналът направо отговорил на посланика на Жоау III, че целта на краля изглежда не е
толкова борбата против ереста, колкото желанието да ограби «новите християни» и да
завладее имуществото им6. Брас Нету, като съобщил за това на своя господар, помолил да го
снабди с пари за подкупи на кардиналите и папските чиновници. Друга възможност за
постигане на поставената му задача той не виждал. Още повече, както посочвал Нету, в Рим се
намирал представителят на португалските «нови християни» Диогу Пиреш, който имал достъп
до папата и до кардиналите и разполагал с големи средства за подкупването им, което
заплашвало да провали плановете на Жоау III.
Преговорите с папския престол продължили няколко месеца. Нету успял в края на краищата да
склони Климент VII на страната на Жоау III и на 17 декември 1531 г. папата издал була, с която
учредявал инквизиция в Португалия и назначавал на поста инквизитор францисканеца Диогу
да Силва, но със съществената уговорка, че папата си оставял правото на контрол над неговата
дейност. Това не отговаряло напълно на намеренията на Жоау III, но той се престорил, че
постигнал своето, и с присъщото си коварство пристъпил към осъществяване на набелязаните
планове. В дълбока тайна били съставени списъци на най-състоятелните «нови християни»,
които подлежали на арест и ограбване. На «новите християни» било забранено да напускат
страната и да изпращат капиталите си зад граница. Когато капанът се затворил, на 14 юни 1532
г. била публикувана папската була за учредяването на инквизицията и започнали поголовни
арести и масови конфискации на имуществото на «новите християни».
Но в разгара на тези събития ненадейно се получила засечка. Диогу да Силва неочаквано се
отказал от поста генерален инквизитор — под натиска на «новите християни» или поради
угризения на съвестта.
Това заставило Жоау III да се обърне към Рим с молба да назначи нов генерален инквизитор.
Междувременно, лишени от всякаква възможност да окажат действена съпротива на
инквизицията на място, «новите християни» прибягнали до единственото средство, което по
тяхно мнение можело ако не да спаси, то поне да облекчи участта им. Те събрали голяма сума
и като я дали на своя нов довереник Дуарте да Паз, го изпратили в Рим с поръчение да подкупи
папските чиновници и на всяка цена да постигне отмяна на омразната инквизиция.
Дуарте да Паз бил много характерна личност за Португалия от онова време. Син на испански
юдеи, избягали в Португалия, в детството си той бил насила откъснат от своите родители и
покръстен. Като изглеждал външно ревностен католик, Паз направил блестяща кариера —
станал съдия и дори рицар на Христовия орден. Жоау III, който му имал голямо доверие, го
изпратил с тайна мисия в Африка, където Паз в едно сражение с маврите бил ранен и изгубил
окото си. Александре Еркулану го характеризира като хитър, красноречив, енергичен и
неподбиращ средствата си авантюрист. Като пристигнал в Рим и получил охранна грамота от
римския папа, Дуарте да Паз развил бурна дейност във Вечния град. След като подкупил
нужните хора в римската курия, агентът на «новите християни» успял да получи на 17 октомври
1532 г. от папа Климент VII декрет, който нареждал на португалската инквизиция временно да
прекъсне дейността си и назначавал в Лисабон нунций с поръчение да проучи действията ѝ и
да доложи за своите изводи на папата, за да се вземе окончателно решение за съдбата на
Свещения трибунал в Португалия. Това било немаловажен успех на Дуарте да Паз.
Като избързаме малко напред, нека кажем, че Дуарте да Паз, който се проявил толкова
блестящо след пристигането си в Рим, известно време след това предал «новите християни» и
преминал на служба на Жоау III, като изпълнявал през следващите 10 години от своето
пребиваване в Рим по същество ролята на провокатор. За «новите християни», както се
оказало, не било така лесно да се отърват от услугите му. Техните агенти се опитвали дори да
го убият, като му нанесли 14 удара с кинжал в присъствието на самия римски папа. Но
предателят имал късмет и останал жив след покушението. Като напуснал Рим, той продължил
провокаторската си дейност във Венеция и други италиански градове. Преследван от «новите
християни», авантюристът избягал в Турция, където приел исляма и завършил дните си на
служба на падишаха.
Но ако с Дуарте да Паз на «новите християни» не им провървяло, то други техни агенти
успявали понякога да подкупят някого във вражеския лагер и да го заставят да работи за тях.
Най-голям успех те постигнали с Мигел да Силва, брат на влиятелния придворен граф
Порталегре. Мигел да Силва, епископ на Визеу — най-богатата епархия на Португалия, бил по
едно време глава на правителството и личен секретар на Жоау III. След като бил назначен за
посланик на Португалия при папския престол още по времето на Лъв X, Силва мечтаел да
получи кардиналско звание. Това той успял да постигне въпреки желанието на Жоау III. Като
влязъл в конфликт с последния, Силва отказал да се завърне в родината си и останал в Рим,
където като член на кардиналската колегия защитавал много упорито интересите на «новите
християни» и пречел на учредяването на инквизиция в Португалия. До какво довела тази
негова дейност, ще видим малко по-късно.
Ние прекъснахме нашия разказ с това, че на 17 октомври 1532 г. Климент VII спрял работата на
португалската инквизиция и назначил нунций в Лисабон за разследване на дейността ѝ. Когато
Жоау III започнал да създава различни пречки за влизането на нунция в страната, Климент VII
публикувал на 7 април 1533 г. нова була — «Sempiterno Régi», в която обвинил португалския
крал, че той издействал учредяването на инквизицията чрез измама, като скрил от папата факта
за насилственото покръстване на юдеите през XV век. «Тези, които са били подложени насила
на обреда на покръстването — заявявал папата, — не могат да се смятат за членове на
християнската община и имат пълно право да се оплакват, че ги осъждат и наказват като
християни в нарушение на принципите на законността и справедливостта.»7  В същата була
папата заповядвал да се амнистират и реабилитират всички обвинени от инквизицията в
юдаизъм, затворниците да бъдат пуснати на свобода, да им се върне имуществото и
съответните постове. Освен това папата създал кардиналска комисия, на която възложил да
разгледа подробно действията на португалската инквизиция.
Членовете на кардиналската комисия подписали документ, който с пределна точност
разобличавал престъпленията на португалската инквизиция. В него се казвало: «Като хванат,
понякога въз основа на лъжливи показания, някой от тези нещастници, за избавлението на
които умря Христос, инквизиторите го хвърлят в тъмницата, където е лишен от дневна светлина
и са му забранени срещите с роднини, които биха могли да му окажат помощ. Обвиняват го
тайни свидетели и не му посочват нито времето, нито мястото на приписаните му провинения.
Ако той е в състояние да отгатне името на своя обвинител, тогава показанията на последния не
се вземат под внимание. По-полезно за обвиняемия е да бъде вълшебник, отколкото
християнин. След това му назначават адвокат, който най-често, вместо да го защитава, помага
да го закарат на ешафода. Ако обвиняемият започне да твърди, че е истински християнин, и
започне да отрича предявените му обвинения, като упорстващ еретик го хвърлят в огъня, а
имуществото му конфискуват. Ако той признае едни или други прегрешения, но обясни, че ги е
извършил без зла умисъл, ще го накажат по същия начин, под предлог, че не е искрен. Ако той
от наивност се признае за виновен във всичко, ще го превърнат в просяк и ще го осъдят на
доживотен затвор. И това се нарича да се отнасяш към престъпника със снизхождение! А онзи,
който доказва своята невинност извън всякакво съмнение, се наказва поне с глоба, за да не
казват, че напразно са го били затворили. И какво да се каже за това, че затворниците са
принуждавани чрез всевъзможни мъчения да си признават всяко престъпление, в което ги
обвинят. Мнозина загиват в затворите, но даже и онези, които излизат на свобода, се оказват
заедно със своите близки опозорени с клеймото на вечното безчестие. В крайна сметка
злоупотребите на инквизиторите са такива, че всеки, който има макар и най-малка представа
за християнството, ще може да разбере, че те са министри на сатаната, а съвсем не на
Христос.»8
Кардиналите не биха могли да характеризират по-добре действията на португалската
инквизиция, в която впрочем нямало нищо оригинално. Та нали тя постъпвала по същия начин
като своите «сестри» във всички други страни на християнския свят. Кардиналите прекрасно
знаели това. И ако те осъдили в дадения случай само португалската инквизиция, за това имали
твърде солидни, така да се каже, «материални» причини — златото, с което щедро ги
снабдявал Дуарте да Паз. «Известни на историята документи — посочва Сарайва —
неопровержимо потвърждават, че златото на новите християни и в Португалия, и в Рим било
горивото, което държало този въпрос открит толкова дълго време.»9 Но цитираният по-горе
документ представлява интерес и поради това, че опровергава един от любимите клерикални
доводи в полза на инквизицията, чиито методи уж съответствали на «духа на времето» и не
предизвиквали възмущение у никого с изключение, разбира се, на жертвите и. Дори папата и
кардиналите били принудени да признаят престъпния характер на португалския Свещен
трибунал.
Но противниците на португалската инквизиция в Рим скоро били принудени да отстъпят. През
1534 г. умрял Климент VII и неговото място заел Павел III, който бил незабавно атакуван от
португалския крал с молби да се възстанови инквизицията. Новият папа и кардиналите пак
отговорили с отказ и поискали да бъдат освободени затворниците на инквизицията, което
португалските власти били принудени да направят през 1535 година. Представителят на
лисабонския двор в Рим хвърлял гръм и мълнии от възмущение, като съветвал своя крал по
примера на Англия да скъса с папата. В едно от своите съобщения до Лисабон той писал за
кардиналите, че «те не са князе и въобще са нищожества; те са търгаши и лъжци, които не
струват и три петака, те са невежи, действа им или страхът, или светският интерес, а делата
духовни не ги интересуват»10. 
Решаващата дума в този спор казал император Карл V - неуморен и ревностен защитник на
инквизицията, пред когото по онова време треперел самият наместник на бога на земята. През
1536 г. войските на императора завзели Рим. Под натиска на испанския крал Павел III се
съгласил да възстанови инквизицията в Лисабон. Наистина и този път папата не удовлетворил
напълно португалския крал. С була от 23 май 1536 г. Пазел III назначил трима инквизитори в
Португалия в лицето на епископите Коимбра, Ламегу и Сеута, като разрешил на краля да
назначи четвъртия. Освен това на инквизицията било забранено в продължение на 10 години
да конфискува имуществото на жертвите си, в продължение на три години тя трябвало да се
придържа към нормите на светското законодателство и накрая — на осъдените се давало
право на апелация във Върховния съвет на инквизицията, назначаван от генералния
инквизитор (инквизитор-мор). На този пост папата утвърдил привърженика на умерените
действия, епископа на Сеута Диогу да Силва — същия, който преди четири години се отказал от
този пост.
 
1
Kamen, H. Op. cit., p. 215,
2
Изчислено в съвременен курс, крусадото в емисия от 1472 г. което имало 324 рейсреала, и
крусадото в емисия от 1500 г., което имало 390 рейса, се равнява на 2 английски лири и 17
шилинга. Крусадото в емисии от 1517 г, и 1537 г., което имало по 400 рейса, се равнява
съответно на 2 лири, 7 шилинга и в пенса. Държавният доход на Португалия през 1534 г. се
равнявал на 279 милиона рейса, а през 1607 г. — на 1672 милиона рейса (Livermore, H. V. A
History of Portugal. Cambridge, 1947, p. 479).
3
Вж. Oliveira Martinis, J. Historie de Portugal. V. 2. Lisboa, 1951, p. 22.
4
Herculano, A. History of the Origin... p. 268.
5
Poliakov, L. Les Banquiers Juifs et le Saint-Siège du XIII-e au XVII siècle. Paris, 1967, p. 209. 1 Ba;.
Herculano, A. History of the Origin... p. 304.
6
Herculano, A. History of the Origin... p. 304.
7
Ibid., p. 330.
8
ibid., p. 345 — 346.
9
Saraiva, A. J. Op. cit., p. 38.
10
Ibid.
 

 
Развитие и дейност на Португалската инквизиция

 
 
Търговия с папския престол
 
На 22 октомври 1536 г. папската була, учредяваща Инквизицията, била тържествено обявена в
Евора, където пребивавал кралският двор, и Инквизицията отново започнала своята дейност.
Бил публикуван съответен едикт, който призовавал населението да донася за юдействащите,
протестантите, вещиците, пророчиците и другите «прислужници на дявола». На доносниците
били обещавани всякакви духовни и светски награди.
В църквите бил прочетен и друг едикт, който определял привилегирован срок за доноси срещу
себе си, след което започнали масови арести на «новите християни».
Да се спасят с бягство можели само състоятелните хора, на които парите им откривали път през
границата. Къде са бягали жертвите на португалската инквизиция? Мнозинството от тях — в
Италия, в папските владения, където никой не ги преследвал. Само в Анкона се събрали около
3 хил. избягали «нови християни». Стотици от тях достигнали до Рим, където обсаждали
кардиналите със стонове и жалби от терора на португалската инквизиция. Някои от тях
прониквали дори и в папските покои, хвърляли се в краката на понтифекса, като го молели за
защита. Мнозина от тях успявали срещу крупни суми да получат от папата охранни грамоти за
своите роднини, които останали в Португалия. Напразно губене на пари, напразни надежди!
Португалската инквизиция не признавала тези грамоти. Нещо повече — наличието на охранна
грамота свидетелствало за наличие на «ресурси» у притежателя ѝ и често служело като повод
за арестуването му.
Но инквизиторът-мор Диогу да Силва съвсем не приличал на Торквемада и не проявявал
особено усърдие в преследването на юдействащите. През 1539 г. на вратите на няколко църкви
в Лисабон били закачени пасквили с нападки срещу Католическата църква и в защита на
юдействащите. Инквизиторът-мор изказал мнение, че тези пасквили са дело на провокатори —
врагове на «новите християни». Не е изключено тези фалшификати да са били фабрикувани от
самия крал. Еркулану публикувал твърде красноречив документ — подписан собственоръчно
от Жоау III, в който този предан син на Църквата заповядва на свой агент в Малага да убие
някой си Баштиум Роиш, обещавайки на убиеца всякакви монаршески милости. «Човек —
отбелязва по този повод Еркулану, — който се ползва от кинжала на убиец като политически
инструмент, едва ли би проявил нерешителност в използването на фалшификати с политическа
цел.»1
Отказът на Силва да се възползва от провокационния пасквил за засилване на терора против
«новите християни» предизвикал гнева на краля. Жоау III уволнил Силва от поста инквизитор-
мор и назначил на негово място по-сигурен и по-решителен човек — родния си брат дон
Енрике, архиепископ на Брага. Новият инквизитор бил само на 27 години, а според папската
инструкция църковните служители, които се назначавали на този пост, трябвало да бъдат не
по-млади от 40 години. Но докато папата изпращал протести против назначаването на дон
Енрике, последният вече преследвал «новите християни», по-точно — тяхното имущество, при
това с неотслабваща енергия. На 20 септември 1540 г. в Лисабон се състояло първото аутодафе
с изгаряне на много юдействащи. След това кладите запламтели в Порту, Коимбра, Ламегу,
Томаре и Евора.
 Но пълномощията на новия инквизитор-мор
Енрике не се потвърждавали от папския престол, в резултат на което дейността на
Инквизицията от гледна точка на каноническото право била незаконна. Португалия
продължавала да се стреми да получи в Рим съответния мандат за инквизитора-мор и лесно
можем да си представим как се е развълнувал кралският двор, когато през 1541 г. в Лисабон
неочаквано се появил блестящият папски легат Хуан Перес де Сааведра, който представил
папски були, упълномощаващи го да се запознае с дейността на местната инквизиция и да
реши съдбата ѝ.
Португалските власти и служителите на Църквата посрещнали с ласкателство и угодничество
пратеника на папата, който откровено изразявал симпатиите си към Свещения трибунал.
Сааведра бил развеждан из страната, в негова чест устройвали пищни аутодафета, давали му
щедри подаръци. Не е изключено той да е получил не една хилядарка крусадо и от «новите
християни», които били заинтересувани от добрата му воля. И когато португалският двор вече
смятал, че папският легат ще реши делото в негова полза, благодарение на бдителността на
агентите на испанската инквизиция, които наблюдавали събитията в тази страна, се изяснило,
че въпросният Сааведра не е никакъв папски легат, а аферист, който решил да извлече полза от
делото на Инквизицията и да използва благоприятната в това отношение конюнктура, създала
се в Португалия вследствие на конфликта с папския престол. Като ловък фалшификатор
Сааведра сам съчинявал папските були и ги украсявал с папски подписи и печати.
Неговото «легатство» се оказало приказно доходна афера — при ареста му била иззета сумата
от 260 хил. крусадо. Мошеникът бил предаден в опитните ръце на испанската Инквизиция,
която го осъдила на 10 години каторжен труд на галерите.2
През 1544 г. «новите християни» изпратили на папата паметна записка с подробно изложение
на преследванията, на които те били подложени в Португалия от 1498 година.3
Паметната записка посочва имената на палачите и жертвите, точните дати и места на
престъпленията. Верността на посочените факти не буди съмнение.
Как реагирал Павел III на този обвинителен акт против португалската Инквизиция? Той
изпратил в Лисабон легат за проверка на дейността ѝ. Жоау III забранил влизането на легата в
страната. Тогава папата прекратил дейността на Инквизицията. Но това било само маневра от
негова страна. Папа Павел III вече бил решил веднъж завинаги да приключи с този въпрос и да
утвърди окончателно португалската Инквизиция. Той само се стремял да продаде това свое
решение по-скъпо. Че намеренията му са били именно такива, говори фактът, че
едновременно с преустановяването на дейността на Инквизицията той повишил инквизитора-
мор, инфанта Енрике, в кардиналско звание! Жоау III отгатнал не твърде хитрата игра на
главата на католическата църква. Той предложил на любимеца на папата — неговия внук
кардинал Фарнезе, на когото вече давал ежегодна пенсия от 2500 крусадо, още и
епископството Визеу, което носело ежегоден доход от 8 хил. крусадо. Както вече беше
споменато, епископ на Визеу бил кардинал да Силва, но Жоау III го лишил от доходите му, тъй
като го смятал за инструмент на влиянието на «новите християни» в Рим. Като предложил
неговото епископство на кардинал Фарнезе, кралят убивал с един изстрел два заека —
осигурявал си подкрепата на внука на Павел III и с това подкрепата на неговия дядо и
окончателно изолирал своя враг кардинал да Силва.
Агентите на «новите християни» узнали за успеха на португалския крал, но как можели да
осуетят коварните му планове, какво биха могли да предложат в замяна на папските велможи?
Подкупи? Но нали подкупите, макар и много големи, не можели да се сравнят с пожизнената
рента, която португалският крал осигурявал на 26-годишния кардинал Фарнезе. Фарнезе
твърдял, че е изразходвал част от тези доходи за строителството на катедралата «Свети Петър»
в Рим. Еркулану не без основание се съмнява в това. Но ако допуснем, че в това има дори и
частица истина и стените на този храм действително са построени за сметка на кръвта на
«новите християни», то човек не би могъл да гледа, без да потръпне, това великолепно
творение на Браманте, Рафаел, Микеланджело и Бернини.
Подкупите на португалския крал за църковните власти в Рим не се ограничили с това. Кардинал
Сантикуатро получил пожизнена рента от 1500 крусадо годишно, кардинал де Крешентис —
1000 крусадо годишно, много други папски велможи също не били пренебрегнати от
португалския крал и получили съответни дарове. Като цяло тази сделка струвала на Жоау III
приблизително един милион крусадо. Но като заплатила толкова висока цена за правото да
граби «новите християни», португалската корона не се излъгала. За двеста години кървава
работа на Инквизицията, както ще видим, този капитал донесъл на португалската корона
солидна печалба, която покривала с лихва всички разходи.
Такава била цената, за която папският престол оставил «новите християни» във властта на
португалската корона и на Инквизицията. Веднага след като кардинал Фарнезе получил
обещаната сума, папа Павел III подписал була, която разрешавала дейността на Инквизицията в
Португалия но образ и подобие на испанската Инквизиция, т. е. под непосредствения контрол
на краля. Булата е датирана от 16 юли 1547 година.
Така завършила трагичната игра «за» и «против» португалската Инквизиция, която продължила
двадесет години. В нея участвали неравни сили: от една страна, римските папи, кардиналите,
португалските и испанските крале, техните агенти и провокатори, а от друга — «новите
християни». Последните загубили играта, залогът в която бил техният живот и състояние.
По такъв начин португалската корона успяла да се сдобие със собствена инквизиция, която
спомогнала u укрепването на властта ѝ, защото поставяла под неин контрол църковната
йерархия; създавала нови източници на доходи за тази йерархия, която в Португалия била
представена от вторите деца на дворянските семейства; лишавала търговската буржоазия от
власт и влияние в полза на кралската корона и на феодалите; разрешавала системното и
постоянно преследване на всички свободомислещи или противници на феодалната идеология.
 
Система, доходи, потискане на свободната мисъл
 
Сливането на интересите на Инквизицията с интересите на Короната в Португалия било още по-
тотално, отколкото в Испания. Достатъчно е да се каже, че на длъжността инквизитор се
назначавали престолонаследниците, незаконните деца на кралете и понякога дори самите
крале изпълнявали тези функции «по съвместителство». В периода на присъединяването на
Португалия към Испания {1580 — 1640 г.) функциите на инквизитор-мор изпълнявали регентите
и вицекралете. Това «срастване» на Короната и Инквизицията било не само изгодно за
Короната, а имало и отрицателни последици за нея. Като използвала Инквизицията за своите
тесноегоистични интереси, Короната я снабдила с толкова широки привилегии и права, че в
края на краищата попаднала в зависимост от нея, станала нейна пленница. Инквизиторът
Антониу де Соуза (XVII век), автор на ръководството «Aphorismi Inquisitorum», пише:
«Инквизиторите имат право да привличат под отговорност императорите, кралете и всички
други представители на светската власт.»4
Инквизицията въставала против действията на Короната, когато те, според нея, заплашвали
«свещените» и права. През 1567 г., когато крал Жоау IV издал заповед, забраняваща
конфискациите, Инквизицията в специален едикт предала на отлъчване всички, които имали
каквото и да било отношение към публикуването на заповедта и нейното осъществяване, и
всички, които биха се осмелили да унищожат този неин едикт.
Инквизицията се смятала за по-високостояща от обикновената църковна йерархия, изисквайки
от нея подчинение и послушание.
Създадена по образ и подобие на испанската, португалската Инквизиция малко се отличава по
своята структура. Тя била възглавявана, както вече беше казано, от инквизитор-мор, към когото
действал съвет (членовете му се наричали «депутати»), който утвърждавал присъдите на
местните трибунали. По места действали три трибунала — в Лисабон с юрисдикция върху
Централна Португалия, в Евора — върху нейната южна част, и в Коимбра — върху северната.
Всеки от тези трибунали се възглавявал от трима инквизитори и разполагал със съответния щат
от чиновници — прокурори, следователи и така нататък. В другите градове имало
представители на Инквизицията — «комисари», които организирали следенето на населението
и имали право да арестуват и разпитват подозрителните, но нямали право да произнасят
присъди. Имало и специална пристанищна служба на Инквизицията (visitadores dos portos е das
naus — контрольори на пристанищата и корабите), които имали задължението да контролират
пътниците и корабите главно с цел да не се допусне в страната внос на непозволена
литература.
Системата на Инквизицията се опирала на «роднините» (familiares) — тайни сътрудници и
осведомители, броят на които в Португалия достигнал до 2 хиляди.5  През 1699 г. с кралски
декрет броят им бил намален до 604. «Да станеш роднина означавало да получиш
потвърждение на законността на дворянския си произход — пише Сарайва. — Затова
дворяните бързали да предложат доброволно услугите си на Инквизицията и да изпълняват
ролята на нейни шпиони и палачи. От друга страна, Инквизицията с тяхна помощ лесно
контролирала някои ключови позиции, като например генералните кортеси, сред депутатите
на които тя имала немалко «роднини».6
Анонимните доноси имали същото значение, както и подписаните. Там, където нямало
комисар на Инквизицията, доносите били приемани от енорийския свещеник. Инквизиторите
гарантирали на доносниците пълна безнаказаност, имената им се пазели в най-строга тайна от
техните жертви. Но «новият християнин» бил заплашиш не само от доносници, а и от
шантажисти. Последните имали цели организации, които в продължение на десетилетия
изсмуквали от своите жертви пари под заплахата да ги предадат в ръцете на Инквизицията.
Шантажистите имали успех, тъй като влизащият в сделка с тях «нов християнин» губел само
част от имуществото си и запазвал живота си, докато Инквизицията при ареста конфискувала
цялото му имущество и след това го поставяла пред дилемата: или да се признае за виновен и
да се отърве с наказание, или да отрича вината си и да завърши живота си на кладата. Като
конфискувала имуществото на арестувания, Инквизицията била всячески заинтересована да
докаже виновността му, тъй като в противен случай била длъжна да му върне конфискуваното.
Но това не ставало дори и в онези най-редки случаи, когато арестуваният бил признаван за
невинен. Дори тогава той бил длъжен да заплати за своето пребиваване в затвора, което като
правило продължавало с години, и всички останали разходи, които обикновено превишавали
състоянието му.
Затворниците на португалската Инквизиция били държани при варварски условия. В килиите на
лисабонската инквизиция било влажно, студено, задушно и зловонно. Затворниците стояли зад
решетките с години до произнасянето на присъдата. От един запазил се списък на затворници
от XVII век се вижда, че 57 затворници били държани в затвора над четири години, от тях девет
по седем години, шест — по десет и единадесет години, един — тринадесет години, и един —
четиринадесет години.
В инструкцията на Свещения трибунал от 1552 г. се казва, че добър е само онзи разкаял се
еретик, който помага да бъдат разкрити неговите съучастници и издава особено скъпи и близки
роднини и приятели. От непокорните затворници инквизиторите изтръгвали нужните
признания чрез заплахи и мъчения.
Аутодафето в Лисабон се провеждало на площад Торейра ду Посу, на който се издигали
трибуни, побиращи около 3 хил. зрители. На специален подиум се разполагали членовете на
кралския двор, църковните йерарси и инквизиторите, а срещу тях заемали местата си жертвите
- еретици, упорстващи, «отричащи». След молебена и cъответната проповед се прочитали
присъдите, които предвиждали различни наказания, стигащи до предаване в ръцете на
светските власти за «достойно наказание» — изгаряне на клада.
Еретиците били изгаряни на площад Рибейра веднага след аутодафето. На тези, които
изразявали желание да умрат като католици, оказвали особена «милост» — първоначално ги
гаротирали, а след това ги хвърляли в огъня. Онези пък, които се отказвали от католическата
вяра, изгаряли живи и за тях издигали четириметрови клади. Над кладата се построявал
подиум със стълб по средата. Там се изкачвали по стълба осъденият, палачът и двама
проповедници-йезуити, които не губели надежда да «вразумят» смъртника, докато го
завързвали за стълба. След това палачите се спускали на земята.
Под екзалтираните викове на тълпата, палачът и неговият помощник мушкали в главата на
осъдения дълги пръти с прикрепени към краищата им горящи факли. Гигантският огън горял
понякога по два часа, като в буквалния смисъл на думата изпичал осъдения. По време на
«процедурата» обкръжаващите огъня фанатици хвърляли камъни по нещастника, като се
опитвали да му строшат главата...

Португалската корона превърнала Инквизицията в едно от своите най-доходни предприятия.

Ако се вземат като ориентир само сумите, заплатени от «новите християни» като откуп за
временното прекратяване на инквизиторския терор, ще стане ясно какви баснословни суми
извличала португалската корона от преследванията на еретиците. През 1577 г. «новите
християни» получили срещу 225 хил. крусадо разрешение от крал Себастиян за заминаване в
задморските владения на Португалия.7 През същата година те му заплатили още 250 хил.
крусадо за забраната на Инквизицията да конфискува имущества в течение на следващите
десет години.
Но две години по-късно този крал, който имал и титлата кардинал, се отрекъл от дадените
обещания, като не върнал, разбира се, получените пари. През 1605 г. «новите християни»
заплатили на короната астрономическата за онова време сума от 1700 хил. крусадо за
обещанието, гарантирано от папата, да не ги преследва за минали «престъпления», което им
донесло само кратък отдих.
През 1649 г. те «пожертвали» за кралската Генерална компания за търговия с Бразилия 1250
хил. крусадо. Това ги спасило от учредяване на инквизиция в Бразилия.
Инквизиторите не изпитвали особен възторг от подобни сделки, целият доход от които
постъпвал направо в кралската хазна, като заобикалял техните бездънни джобове. А нали
инквизиторите получавали доходите си от конфискациите и глобите, които налагали на своите
жертви, включително дори и на онези, които били освобождавани от арест поради
недоказаността на престъпленията им. Инквизиторите, боейки се от намаляване на доходите
си, убеждавали кралската власт, че са способни да изтръгнат от «новите християни» много
повече злато, отколкото кралят по пътя на преките сделки.
През 1673 г. инквизиторът Лейра предупреждавал крал Педро II: «Ако новите християни
обещават да дадат 500 хил. крусадо за всеобща амнистия, то знайте, Ваше кралско Величество,
че прилагайки справедливите свещени закони (т. е. инквизицията —бел. авт.), може да се
получи значително повече.»8
Мнозинството от «новите християни», преследвани от Инквизицията, принадлежали към
различни слоеве на градското общество. От списъка на юдействащите (мъже) жертви на
Инквизицията през 1682 — 1691 г. 185 били търговци, 69 — служещи: нотариуси,
счетоводители, чиновници от данъчното ведомство, както и адвокати, лекари, аптекари, 129 —
бизнесмени, 195 — занаятчии, 80 — работници, селяни и войници.9
Преследването на тези хора подронвало влиянието на буржоазните слоеве на населението,
забавяйки развитието на капиталистическите отношения и градската култура в Португалия.
За португалските инквизитори, особено през XVI век, съществували само два вида ерес —
юдействаща и лутеранска. Под лутеранска разбирали както лутераните и другите протестанти,
така и хуманистите и въобще всички критици на църковните доктрини или на действията на
папския престол.
Инквизиторите били много енергични в цензурирането на книгите и другите печатни издания,
включително папските послания, църковните молитвеници и други подобни произведения,
които можели да постъпят в продажба само след одобрението на Свещения трибунал. През
1547 г. кардинал-инфантът на Португалия дон Енрике, по съвместителство инквизитор-мор,
преиздал публикувания една година преди това първи испански Индекс на забранените книги,
съставен по заповед на Карл V. През 1551 г. в Португалия излязло ново издание на втория
испански Индекс, в който фигурирали 495 заглавия, включително няколко книги на
португалски10. Нов Индекс бил публикуван през 1561 година. Toй съдържал вече над 1100
заглавия на книги, между които повече от 50 на португалски и испански. През 1565 г. в Лисабон
излязъл така нареченият Тридентски индекс на римската Инквизиция, в който били добавени
редица португалски книги. В Индекса, публикуван през 1584 г., се подлагали на цензура
произведенията на изтъкнатия поет Камоенс, на писателите Жоржи Ферейра де Васконшелос и
Жоау де Барос, на драматурга Хил Висенте, наричан португалския Шекспир, на поета Гарсия де
Резенде, на прозаика Бернарду Рибейра и много други. Последният Индекс, подготвен от
йезуита Балтазар Алварес, бил публикуван през 1624 година. Той се състоял от три части:
първата част включвала римския индекс, втората — забранените книги на португалски, третата
— откъси от забранените от инквизиторската цензура места от различни португалски
произведения.
Книжарниците се намирали под строгия контрол на Инквизицията. В тях периодично се
правели обиски, като правило неочаквано, в един и същ ден и час във всички книжарници, за
да не могат собствениците им да се предупредят един други и да скрият «еретическата» стока.
Преписката на книжарите със задграничните им доставчици и издатели, както и техните сметки
били подлагани на строг контрол от Инквизицията. Индексът трябвало да се намира на видно
място в книжарниците за сведение на купувачите. За четене и разпространяване на
непозволени от Инквизицията ръкописи също заплашвало сурово наказание. Частните
библиотеки периодично били подлагани на контрол от страна на чиновниците на Свещения
трибунал. В случай на смърт на техния собственик те можели да бъдат предавани на
наследниците едва след съответното «прочистване» от цензурата.
Като цяло цензурата на португалската Инквизиция била по-строга дори от испанската или
римската. Така например в «Дон Кихот» на Сервантес португалската Инквизиция направила
много повече съкращения, отколкото испанската. Друго произведение на Сервантес —
«Селестина», — разрешено в Испания, било забранено в Португалия. В португалските индекси
фигурират съчиненията на астронома Кеплер, които липсват в римските и испанските списъци,
и така нататък. Редица най-ценни литературни произведения, забранени от Инквизицията,
както и заличени от цензурата страници на книги, завинаги или за няколко столетия изчезнали
за португалския читател. Такава съдба сполетяла по-специално много произведения на
драматурга Хил Висенте. Освен отделните му произведения, забранени от Инквизицията, от
неговите стихове били задраскани 1163 строфи. Загубени завинаги се оказали съкратените от
Инквизицията места в произведението «Улисипу» на друг класик на португалската литература
— Жоржи Ферейра де Васконшелос. Инквизиторите не се колебаели и да фалшифицират пряко
произведенията, заменяйки неудобните им места със съчинени от тях текстове.
Португалската култура претърпяла огромна загуба от тази «опека» от страна на Свещения
трибунал. Атмосферата на страх, породена от терора на Инквизицията, задушавала
интелектуалния живот на страната. Поетът Антокиу Ферейра (1528 — 1569 г.) пише: «Аз живея в
страх. Аз се боя, когато пиша или говоря. Аз се страхувам даже когато говоря сам със себе си,
когато мълча или мисля.»11 Трудно е да се каже колко талантливи произведения са били
погубени в самия им зародиш от този страх... Всъщност това признавали и самите поклонници
на инквизиторската цензура. Един от тях — монахът Франсиско де Сан-Агостиньо — писал през
XVII век: «Строгостта, насочена към откриване на подозрителните учения, е невъобразима и
винаги е била такава в това кралство, където ръкописите минават през толкова контроли и
изискват одобрението на толкова многобройни квалификатори, които действат с такова
усърдие, че това е една от причините у нас да излизат толкова малко книги, а и те да се
подлагат на най-строга и детайлна чистка.»12
 
1
Herculano, A. History of the Origin..., p. 505 — 506.
2
Вж. Льоренте, X. А. Цит. съч., т. 1, с. 379. След освобождаването на Сааведра испанският крал
Филип се заинтересувал от колоритната фигура на авантюриста, приел го лично и изслушал с
интерес разказа за неговите приключения, или по-точно — нещастия, тъй като самозваният
папски легат прекарал на галерите не 10, а цели 19 години! Личността на Сааведра привлякла
вниманието и на тогавашния генерален инквизитор на Испания Диего де Еспиноса, по чието
указание Сааведра написал своите спомени. 
3
Съдържанието ѝ се излага в книгата на Еркулану (с. 532— 569).
4
Ibid., p. 49.
5
Ibid.
6
Ibid., p. 50.
7
Acosta Saignes, M. Historie de los Portugueses en Venezuela. Caracas, 1959, p. 17–18.
8
Цит. по: Oliveira Martinis, J. Op. cit., V. 2, p. 51 — 52. 
9
Moreira, A. J. Historia des principais actos е procedí mientos da Inquisiçào em Portugal. Lisboa,
1845, p. 184–185.
10
Rol dos, livros defesos рог o Cardeal infante, Ιnquisidor — general nestes Reinos de Portugal.
Lisboa, 1551.
11
Цит. по: Saraiva, A. J. Op. cit., p. 103.
12
Ibid., p. 104.
 

 
Испанско интермецо
 
През 1557 г. умрял Жоау III. Регентка станала жена му Катарина, сестра на испанския крал Карл
V. Последният започнал да крои планове за завладяване на португалския трон. За съответната
обработка на Катарина били изпратени йезуити начело с кардинал Франсиско Борха (Борджия).
Португалците заменили Катарина с нов регент — инквизитора-мор Енрике, а след това
провъзгласили за крал малолетния син на Жоау III — Себастиян. Когато Себастиян загинал по
време на един от походите в Африка, за крал бил провъзгласен инквизиторът-мор Енрике. Две
години по-късно — през 1580 г., той умрял, без да остави преки наследници. Испанският крал
Филип II, следвайки заветите на своя баща, незабавно изпратил срещу Португалия войските си
начело с херцог Алба, който завзел Лисабон и провъзгласил «доброволното» присъединяване
на Португалия към Испания. «Унията» на двете държави продължила 60 години.
С идването на испанците дейността на португалската Инквизиция достигнала своя връх. Още
през 1544 г. дон Енрике — инквизитор-мор на Португалия, и Пардо де Тавера — генерален
инквизитор на Испания, се договорили за взаимна размяна на арестувани от съответната
националност. Португалската Инквизиция охотно давала на испанската арестуваните по
подозрение в ерес испански поданици, които попадали в мрежите ѝ. Испанската Инквизиция
пък като правило отказвала да отговаря с взаимност, тъй като се смятала за по-квалифицирана
и претендирала за контрол над своята португалска сестра. Сега тя получавала възможност да
осъществи този контрол на практика. След «унията» испанската Супрема укрепила със свои
опитни кадри португалския Свещен трибунал, като вдъхнала в него, така да се каже, нов живот.
Резултатите не закъснели.
Ако за 33 години — от 1547 до 1580 г. — в Португалия се състояли 34 аутодафета, на които били
изгорени живи 169 «еретици», изгорени символично — 51, и подложени на други видове
наказания — 1998 души, то от 1581 до 1600 г., т. е. за 20 години — докато Португалия се
намирала под властта на Испания и страната била управлявана от наместника на великия
австрийски херцог Алберт, който бил по съвместителство от 1586 до 1596 г. инквизитор-мор на
португалската Инквизиция, в тази страна се състояли 45 аутодафета, на които били изгорени
живи 162 души, изгорени символично — 51, и подложени на други видове наказания — 2979
души.1
С възкачването на престола на Филип III «португалците», както испанците наричали
португалските «нови християни», положили нови усилия да облекчат участта си с помощта на
единственото средство, което имали на разположение — парите. Филип III се оказал твърде
податлив на подобни доводи. През 1601 г. за 200 хил. крусадо той разрешил на «новите
християни» свободно заминаване за колониите на Испания и Португалия. А няколко години по-
късно се състояла нова внушителна сделка между «новите християни» и Филип III. Последният
получил 1860 хил. крусадо, генералният инквизитор, неговият заместник и секретарят на
испанската Инквизиция — по 100 хил., любимецът на краля — министърът Лерма — 50 хил.
крусадо. На такава цена била купена общата амнистия на жертвите на португалската
Инквизиция, от чиито затвори през 1605 г. били пуснати 410 затворници.
През 1621 г. Филип III умрял и тронът заел неговият син Филип IV. Toй се нуждаел от пари не
по-малко от баща си. Над «новите християни» отново надвиснала заплахата от възобновяване
на преследванията и те трябвало отново да плащат на преследвачите си. През 1627 г. седем
крупни «португалски» банкери начело с Нунес Саравия предоставили на краля заем от 2 159
438 крусадо.
През 1628 г. Филип получил още 80 хил. крусадо2 под формата на «подарък». Но апетитът му
нямал граници. Той решил да възобнови преследванията на «новите християни», съблазнен от
твърдението на инквизиторите, че те разполагали с капитали от 70–80 млн. крусадо. Освен това
възобновяването на терора освобождавало краля от задължението да върне получените от
него и от баща му заеми. Напразно «португалците» предлагали да поемат всички разходи на
Инквизицията, да плащат възнагражденията на всички членове и служещи на Свещения
трибунал в Испания и Португалия, напразно обещавали нови заеми. Такива обещания само
разгаряли апетитите на краля и инквизиторите и ги убеждавали, че с помощта на Свещения
трибунал може да се вземе значително повече от «португалците», отколкото самите те
предлагали.
През 1633 г. португалската Инквизиция отново пристъпила към работа. За седем години — до
освобождението на страната от испанско господство — тя осъдила над 2 хил. души, 48 от които
били изгорени живи на кладите.
На 13 декември 1637 г. трибуналът в Толедо осъдил вече известния на читателя банкер Хуан
Нунес Саравия, неговия брат Енрике и другите финансисти, на които Филип IV по такъв начин
«връщал» предоставения му преди десет години заем. Всички подсъдими били обявени за
юдействащи, признали се за виновни и платили голяма глоба, за да запазят живота си. На
братята Нунес Саравия това струвало 320 хил. дуката.3
 
Кого е съдила
 
Да се запознаем с някои конкретни дела на португалската Инквизиция и ще видим кого и защо
е съдила. В това отношение много характерен бил процесът против Джордж Бъкънън —
професор от Университета в Коимбра. Шотландец по произход, виден хуманист, преподаващ
философия в различни френски университети, Бъкънън бил поканен от Жоау III в Коимбра. Там
по донос на доминиканеца Пинейра Инквизицията веднага го взела под наблюдение,
започнала да го следи, а през 1550 г. го арестувала заедно с двама португалски преподаватели:
Тейве и Коста, като обвинила тримата в «лутеранство». Инквизиторите разпитвали Бъкънън в
продължение на една година, приписвайки му не само симпатии към протестантството, а и
юдаизъм. Бъкънън си признал само частично. Да, той не вярвал, че нафората е «тяло
Господне», съмнявал се в съществуването на чистилището, в необходимостта да се спазват
постите, но всички тези съмнения изпитвал само «временно», а намирайки се във Франция, той
се отрекъл от тях пред един францисканец, името на когото не можел да назове. Освен това
Бъкънън се позовавал на някаква си папска була, която уж му давала прошка, була, която
инквизиторите търсили и не можали за открият. За да докаже своята ортодоксалност, Бъкънън
изразил желание още веднъж да се разкае и да се помири с Църквата. Инквизиторите, които не
разполагали с улики против него, се задоволили да заставят Бъкънън отново да осъди
«престъпленията» си, след което го държали известно време в манастир, като проверявали
ортодоксалността на неговата вяра. Португалците Тейве и Коста се отървали с по няколко
години затвор. Като излязъл на свобода, Бъкънън скоро напуснал Португалия и се завърнал в
Англия, където с течение на времето станал виден деец на Англиканската Църква и написал
спомени за своите преживявания в затворите на лисабонската Инквизиция4.
В лутеранство бил обвинен и изтъкнатият португалски хуманист Дамян де Гоиш (1502 — 1574
г.). Гоиш произхождал от аристократично семейство на «стари християни», възпитавал се при
двора на крал Мануел. След това известно време работил като секретар на португалската
търговска колония във Фландрия, пътешествал из Германия, където се запознал с Лутер. В
Базел Гоиш се срещнал с Еразъм, с когото се сприятелил и поддържал тесни връзки в
продължение на много години. По едно време той живял пет месеца в дома на Еразъм.
През 1548 г. Гоиш бил назначен за главен пазител на държавния архив в Торе ду Тумбу, а десет
години по-късно станал кралски хронист. На този пост Гоиш написал редица исторически
съчинения, които го прославили както в родината му, така и в чужбина. Една от ранните му
книги за вярванията и обичаите на етиопците («Fides religio moresque Aetiopum»), публикувана
в Лувен през 1540 г., а след това в Париж и Брюксел, била забранена от португалската
Инквизиция, която виждала в нея пропаганда на веротърпимостта. През 1545 г. португалският
йезуит Симон Родригеш, един от учениците на Игнатий Лойола, направил донос срещу Гоиш,
като го обвинил в симпатии към протестантите. Оттогава йезуитският орден следял
непрекъснато Гоиш, като събирал компрометиращи материали против него. За характера на
тези материали може да се съди по обвиненията, които Инквизицията отправила срещу 69-
годишния Гоиш след ареста му през 1571 година. Знаменитият хронист бил обвинен, че ял
свинско по време на пости, че бил във връзка с Еразъм, че се срещал с Лутер, че четял
забранени книги, че се изказвал непочтително за римските папи и за католическите обреди, че
приемал в дома си много чужденци и пеел с тях «неразбираеми» песни.
След година и половина затвор и непрекъснати разпити Свещеният трибунал провъзгласил
Гоиш за «еретик лутеранин и отцепник от вярата». Гоиш се спасил от кладата само защото се
съгласил да се покае и да се помири с Църквата. За да го склонят към покорност,
инквизиторите му обещали тайно помирение вместо публично опозоряване на аутодафе. В
решението на трибунала се пояснявало, че тъй като «престъпникът е известен в чуждите
страни, заразени от ерес, то това (т.е. публичното аутодафе) може да му донесе само слава...»5.
Гоиш се отказал от славата на мъченик, признал всичко, което искали неговите палачи, и бил
осъден на вечно заточение в един от манастирите на Лисабон. Известно време след това
инквизиторите разрешили на болния старец да се върне в дома си. Скоро той умрял. Според
едни сведения смъртта настъпила от разрив на сърцето, според други — слугата му го заклал.
Ако последното е вярно, възниква въпросът — не е ли бил убиецът му един от «роднините»,
изпълняващ поръчение на Инквизицията?
На 23 август 1606 г. Трибуналът арестувал в Лисабон английския търговец Хуго Горгени, като го
обвинила в лутеранство. Подложен на дълги разпити, Горгени твърдо защитавал правото си да
изповяда протестантството и оспорвал правото на Инквизицията да го съди за това.
Следствието по неговото дело продължило две години и девет месеца. Инквизицията го
признала за виновен в ерес и го осъдила на отлъчване и предаване на светските власти.
Изоставен от английските власти на произвола на съдбата, за да се спаси от кладата, Горгени се
съгласил да се очисти от «еретическата мръсотия». Той се признал за виновен, покаял се и
приел католическата вяра6.
Инквизицията помилвала Горгени след неговото отричане и половин година по-късно го
пуснала на свобода. Той останал в Португалия, страхувайки се, изглежда, да се върне в Англия,
където за отричането си можел също да бъде подложен на наказания. Испанските, а по онова
време и португалските власти изплащали на протестантите, които приемали католичеството,
малка пенсия, която Горгени може би е получавал до края на живота си.
След освобождението на страната от испанското господство през 1640 г. и сключването на
отбранителен съюз с Англия португалската Инквизиция била принудена да обуздае своята
«антилутеранска» страст. Във всеки случай живеещите в Португалия англичани вече не били
преследвани за религиозните им възгледи.
На 19 октомври 1739 г. по присъда на Инквизицията в Лисабон бил гаротиран, а след това
изгорен знаменитият автор на популярни комедии, 34-годишният Антониу Жозе да Силва,
наречен «португалският Плавт». Той учел във факултета по каноническо право, когато
Трибуналът го арестувал заедно с майка му по обвинение в ерес. Двамата били подложени на
мъчения, помирили ги с Църквата на аутодафе и ги пуснали7.
Известно време след това по донос на слугинята им отново ги арестували. В затвора на
Инквизицията този път попаднала и бременната жена на да Силва — Леонора-Мария Карвальо,
испанка, която преди това била преследвана от испанската Инквизиция във Валядолид. След
двегодишен престой в затвора да Силва загинал на кладата. Жена му родила в затвора. Тя и
майката на писателя били осъдени на дълги години тъмничен затвор8.
 
Безславен край
 
«Новите християни» приветствали освобождението на Португалия от испанско владичество
през 1640 година. Те се надявали, че след като Испания си отиде, Инквизицията, дори да не
прекрати своята дейност, поне ще стане по-умерена. Но надеждите им не се оправдали.
Инквизиторът-мор Франсиско де Кащру и членът на съвета на Инквизицията Жоау де
Васконшелос останали верни на испанския монарх. Когато папският престол, който изчаквал
разрешаването на конфликта между Испания и Португалия, за да определи позициите си,
отказал на Жоау IV (1640 — 1656 г.) назначаването на епископи в Португалия, а Сорбонският
университет се изказал за правото на краля да назначава епископи без предварителното
съгласие на папата, съветът на Инквизицията осъдил това мнение на парижките теолози като
еретическо.
Като се избавили от «опеката» на испанците, португалците не можали да се освободят от
рожбата на Испания — йезуитския орден, — тази мина със закъснител, оставена им в
наследство от родината на Игнатий Лойола. Орденът придобил голямо влияние в Португалия и
превърнал страната, според популярния тогава израз, в «Парагвай на Европа»9.  А
Инквизицията се намирала изцяло под негов контрол.
Наистина сред йезуитите имало и изключения. Йезуитът Антониу Виейра (1618 — 1697 г.)
съветник на крал Жоау IV, убеждавал своя повелител да прекрати преследванията на «новите
християни» и да ги използва за укрепване на португалската икономика. През 1646 г. в своята
записка до краля «В подкрепа на народа и за промяна на поведението на Св. трибунал и на
данъчното ведомство»10Виейра писал, че в борбата си с Испания за своята независимост
Португалия се нуждае от пари, а «тези пари могат успешно да се получат както в Португалия,
така и на други места, само като се развива търговията, а за търговия няма по-способни хора от
тези, които притежават капитали и проявяват трудолюбие, тоест — «новите християни».

В друга докладна записка — «Предложение,

направено на краля дон Жоау IV, в която му се рисува нещастното състояние на кралството и
необходимостта да привлече на своя страна юдейските търговци, които бродят по разни страни
на Европа»11, същият Виейра доказвал на краля каква огромна изгода ще получи Португалия,
ако се договори за съвместни действия с юдейските търговци от португалски произход, които
живеели зад граница и разполагали с големи капитали и разклонени търговски връзки.
Жоау IV нямал нищо против да последва съветите на Виейра, още повече че «новите
християни», заселили се във Франция, Нидерландия и Англия, разбирали, че унията с Испания
означава за техните португалски съотечественици терор на Инквизицията, и дружно се обявили
в подкрепа на независимостта на Португалия. Именно затова португалската Инквизиция, която
мечтаела за повторно съединение с испанската, настоявала да продължи преследването на
«новите християни». Когато през 1647 г. Жоау IV се опитал, възползвайки се от услугите на
«новия християнин» Дуарте да Силва, да купи от Нидерландия няколко военни кораба,
необходими за защитата на Португалия от Испания, Инквизицията не се поколебала да хвърли
да Силва в затвора и с това да провали сделката. След като постоял в затвора, да Силва бил
интерниран в Бразилия. Инквизицията наказала и другия довереник на краля — Мануел
Фернандес Вила-Реал, — също «нов християнин», чрез когото Жоау IV поддържал връзка с
кардинал Ришельо, който се обявявал за независимостта на Португалия. Инквизицията
арестувала Вила-Реал и въпреки протестите на краля го хвърлила в огъня.
Кралската хазна продължавала да се нуждае остро от пари, когато през 1649 г. «новите
християни» предложили на краля да построят за 1250 хил. крусадо 36 военни кораба (галеони)
за защита на търговския флот на Португалия, който правел рейсове между Лисабон и Бразилия,
като в замяна поискали да бъде отменена конфискацията на имуществата им. Кралят се
съгласил на тази сделка и със специален декрет забранил на Инквизицията да конфискува
каквато и да било собственост на португалци или чужденци, обвинени или осъдени за ерес и
юдаизъм.
Инквизицията отказала да се подчини и обжалвала в Рим. Римският папа, който все още
угодничел пред Испания и не признавал Жоау IV за крал, с две решения (бреве) през 1650 г.
отменил постановлението на португалския монарх, който бил принуден да се подчини,
опасявайки се от по-нататъшни усложнения с папския престол. Впрочем това не му попречило
да сложи в джоба си 1250 ескудо. «Новите християни» били още веднъж обрани и жестоко
измамени от португалската корона. Наистина Инквизицията не простила на краля тази толкова
голяма «жертва» и продължавала да праща доноси и Рим, като го обвинявала в поощряване на
юдействащите с такъв успех, че папата отлъчил от църквата Жоау IV и всички, които спомогнали
за издаването на кралския декрет от 1649 година. След смъртта на Жоау IV през 1657 г.
Инквизицията отново получила пълна власт и възобновила преследванията на «новите
християни», а едновременно с това и на всички, които се обявявали в тяхна защита.
През 1663 г. бил арестуван по обвинение в поощряване на юдействащите йезуитът Антониу
Виейра, който успял с голям труд четири години по-късно да се измъкне от затворите на
Инквизицията и да избяга в Рим, където продължавал с подкрепата на португалския регент
Педру II да настоява пред папския престол за ограничаване на правата на португалския Свещен
съд. «Новите християни» щедро снабдявали Виейра с пари и той успял през 1674 г. най-после
да получи от папската Инквизиция разпореждане, което забранявало на португалската
Инквизиция занапред да устройва аутодафета, да съди и осъжда когото и да било и нареждало
занапред всички дела по обвинение в ерес да се изпращат в Рим. По същество това
разпореждане на римския папа означавало прекратяване на дейността на Инквизицията в
Португалия. Но по това време инквизиторите успели да се договорят с регента Педру II, на
когото обещали подкрепа за получаване на короната. Регентът отказал да се подчини на
папската заповед и забранил обнародването ѝ в Португалия. Конфликтът продължил до 1681 г.,
когато папският престол отменил предишното си решение и отново разрешил дейността на
Свещения съд. Португалската Инквизиция отпразнувала победата си с грандиозни аутодафета в
Лисабон, Коимбра и Евора.
През първата половина на XVIII век сред «клиентите» на Инквизицията можели да се срещнат и
различни побъркани монаси, и свещеници, «продали душите си на дявола». През 1725 г.
Инквизицията в Лисабон изгорила свещеника Мануел Лопеш де Каравальо, който се
провъзгласил за възроден Христос и призовавал да се екзекутират инквизиторите. През 1740 г.
била изгорена монахинята Тереза за «престъпна връзка с дявола». През 1741 г. на кладата
загинал свещеникът Антониу Ебре Лоурейру, който се представял за месия. През 1741 г. огънят
погълнал и свещеника Педру де Ратес Енеким, който твърдял, че бил в рая и че жителите там
«говорели по португалски». През 1748 г. на кладата се изкачила монахинята Мария Тереза
Инация, също «встъпила в престъпна връзка с дявола». През 1748 г. Инквизицията съдила за
«съжителство с дявола» монахинята Мария ду Розариу, която признала при следствието, че
родила от дявола седем деца — кученца, котенца и уроди. Подобни процеси заемали важно
място в дейността на Инквизицията особено през XVIII век. Всички тези «упорстващи еретици»
били явно психически ненормални хора. Като доказателство за това служи именно тяхното
«упорство» — никой от тях, независимо от мъченията, не се отказал от своите налудничави
твърдения, а, както е известно, Инквизицията не щадила «упорстващите»...
Изглеждало, че няма сила, която би могла да обуздае португалската Инквизиция и че терорът ѝ
ще продължава вечно. Народът свикнал с кладите, свикнал с мисълта, че всичките му беди
идват от интригите на еретиците и техния покровител — дявола. Управниците се намирали в
духовен плен на йезуитския орден и само най-прозорливите хора от тяхната среда можели по
някои смели гласове, донасящи се от Франция и искащи да се «смаже гадината», да предвидят
настъпващата гибел не само на инквизицията, но и на целия свързан с нея стар режим.
Колкото и да е парадоксално, а историята обича такива парадокси, Инквизицията получила
първия си сериозен удар от човек, който на млади години се подвизавал като неин «роднина»
и затова много добре познавал всичките й тайни. Наричали го Себастиан Жозе Карвальо-и-
Мелу (1699 — 1782 г.). В историята влязъл под името маркиз де Помбал. През 1739 — 1745 г.
той служил като секретар на португалското посолство в Лондон и Виена, където станал
привърженик на просветения абсолютизъм и противник на йезуитите. През 1750 г. с
възкачването на крал Жозе I на престола Помбал бил назначен за пръв министър и останал на
този пост чак до смъртта на краля през 1777 година. Помбал се проявил като талантлив и смел
реформатор. Той ограничал властта на служителите на Църквата, поставил дейността на
Инквизицията под контрола на правителството, с всички средства спомагал за развитието на
промишлеността, осъществил реформа на просветата, помагал за развитието на науката. През
1755 г. Лисабон бил разрушен от силно земетресение. Редица клирици използвали това
стихийно бедствие за атака срещу премиера. Те започнали да уверяват вярващите, че
земетресението е наказание господне за действията на безбожния пръв министър. През 1758 г.
било извършено покушение върху краля. През 1760 г. Помбал скъсал отношенията с папския
престол, арестувал и предал на съда най-активния противник на своето правителство —
йезуита Габриел Малагрида.
Малагрида бил италианец, заселил се отдавна в Португалия, където се превърнал в довереник
на аристократичните семейства, чиито интереси винаги защитавал, като нападал фанатично
всичко прогресивно и напредничаво за времето си. Той принадлежал към най-лошия тип
«ентусиасти» — реакционери по израза на английския биограф на Помбал от миналия век
Джон Смит12.
Малагрида станал главният противник на реформите на Помбал. Той използвал
земетресението за яростни нападки срещу министър-председателя. През 1756 г. йезуитът
публикувал памфлета «Мнение за истинските причини за земетресението»"13, в който писал:
«Знай, о, Лисабон, че разрушители на нашите домове, дворци, църкви и манастири, причина за
смъртта на толкова хора и за огъня, който погълна толкова ценности, са твоите отвратителни
грехове, а не кометите, звездите, парите, газовете и другите подобни естествени явления.»14 
Малагрида призовавал да не се възстановява столицата, а да се молят за изкупление на
греховете. Всичко това се правело, въпреки че имало решение на правителството, което
забранявало да се обяснява земетресението със свръхестествени явления. При това Малагрида
призовавал в аристократичните домове към сваляне на правителствотο. На тази тема той писал
алегорично в друг свой памфлет: «Трактат за живота и управлението на Антихриста»,
подразбирайки Помбал.
Помбал заповядал на Инквизицията да съди Малагрида. Той изгонил инквизитора-мор Жозе —
незаконен син на краля, и назначил на негово място своя брат Паолу де Корвальо.
Междувременно, намирайки се в затвора на Инквизицията, Малагрида продължавал да
изпраща проклятия срещу Помбал и едновременно с това да пише твърде любопитното
съчинение за «Героичния и чудесен живот на славната света Ана, майка на светата непорочна
Дева Мария, продиктувано от самата светица със съдействието, помощта и съгласието на
всемогъщия суверен, нейния светейши Син» (т. е. Исус Христос). Главната теза на това
съчинение била, че Ана станала светица още като се намирала в утробата на майка си.
Инквизиторът-мор побързал да се възползва от толкова очевидното еретично твърдение и
обвинил Малагрида във вероотстъпничество.
През септември 1761 г. Инквизицията прочела присъдата по делото на Малагрида, в която се
казвало: «Отец Габриел Малагрида беше признат за виновен в престъплението ерес, той е
твърдял, мислил, писал и защитавал положения и учения, противоречащи на истинските догми
и на доктрината, предлагана и проповядвана от светата Църква. Като еретик и враг на
католическата вяра той е изпаднал вследствие на настоящата присъда във велико отлъчване и
други установени наказания съгласно закона против подобни престъпници; по такъв начин
инквизиторите заповядват този еретик и автор на нови ереси, признат за виновен в лъжа и
двуличие, отстояващ нееднократно и упорито своите грешки, да бъде лишен от монашески сан
и от другите звания и съгласно правилата и формите на светите канони да бъде предаден,
облечен в позорно облекло санбенито, на светските власти. Инквизиторите страстно молят към
посочения престъпник да бъдат проявени доброта и благожелателност и той да не бъде
екзекутиран или да не се пролива кръвта му.»15
Разбира се, тази присъда била комедия, разиграна според най-добрите образци на
инквизиционното съдопроизводство, с единствената разлика, че била обърната  против един
от най-яростните привърженици на същата тази Инквизиция.
На 21 септември 1761 г. на площад Росиу 73-годишният Малагрида бил гаротиран, а след това
изгорен.
През 1768 г. Помбал заповядал да се унищожат всички списъци на «новите християни», въз
основа на които инквизицията фабрикувала своите процеси. През 1771 г. били забранени
аутодафетата, а няколко години по-късно Инквизицията била лишена от правото на цензура и
били отменени удостоверенията за «чистота на кръвта», била забранена употребата на
термините «нови християни» и «хора от народа». «Новите християни» били напълно изравнени
по права с останалите португалци. През 1774г. на Свещения трибунал било забранено да
прилага мъчения.
Според новия правилник Инквизицията се обявявала за независима от папския престол. В
процесуално отношение тя трябвало занапред да следва практиката на светските съдилища.
Подсъдимите получавали право на защита, имената на свидетелите вече подлежали на
разгласяване.
По такъв начин, въпреки че Помбал не се решил формално да закрие Инквизицията, със своите
реформи той фактически прекратил дейността ѝ. Един от резултатите от реформите на Помбал
било окончателното решаване на юдейския проблем в Португалия. Изравняването на правата
на «новите християни» и прекратяването на преследването им позволило да се асимилират
напълно с останалата част от населението, към което те всъщност се стремели в продължение
на векове и за което изкуствено пречел терорът на Инквизицията. Процесът на асимилация
станал толкова бързо, че няколко десетилетия след реформите на Помбал в Португалия
изчезнали всякакви следи от «новите християни».
Властта на Помбал свършила със смъртта на крал Жозе I през 1777 г. и с качването на престола
на неговата побъркана дъщеря Мария. 
Мария уволнила Помбал, той бил арестуван, обвинен в злоупотреба с властта и осъден на
смърт. Но не се решили да екзекутират великия реформатор. Смъртната присъда била
заменена с доживотен затвор. През 1782 г. Помбал умрял.
Със свалянето на Помбал Инквизицията отново се съживила. Но тя преследвала вече не
«новите християни», а привържениците на френските енциклопедисти. През 1778 г.
Инквизицията наказала сурово Жозе Анастазиу да Куня — поет, професор по математика в
университета в Коимбра, тъй като открила ерес в неговите пантеистични стихове. Държали го
затворен седем години и само разкаянието и помирението с Църквата спасило учения от по-
жестоко наказание. Да Куня умрял скоро след освобождаването му от затвора.
Жертви на Инквизицията станали писателят Франсиско Мельо Франку, поетите Антониу Диниш
и Мануел Мария Барбоза ду Вокажи. За своите «подривни и безбожни» съчинения последният
на два пъти бил подлаган на преследвания от Инквизицията — през 1797 г. и през 1803 година.
Поетът и филологът, свещеникът Франсиско-Мануел де Нашименту, спасявайки се от
преследванията на Инквизицията, през 1785 г. избягал зад граница. През 1792 г. той се върнал
в родината си, но Инквизицията продължавала да го заплашва с разправа и той скоро бил
принуден отново да напусне Португалия.
Терорът на Свещения трибунал продължил чак до 1808 г., когато френските войски под
командването на генерал Жюно окупирали Португалия. Крал Жоау VI със своя двор избягал в
Бразилия, като оставил окупираната от французите страна на произвола на съдбата.
Французите незабавно премахнали Инквизицията.
След поражението на Наполеон тя била отново възстановена, но не задълго. През 1821 г.
временното правителство, което възникнало в резултат на революцията, закрило завинаги
португалската Инквизиция. Така завършила дейността в Португалия на тази страшна институция
— дейност, която продължила с малки прекъсвания около 300 години.
Историците на Инквизицията обикновено се опитват да направят равносметка на нейната
дейност, като изчисляват броя на погубените от нея хора.
Английската изследователка Мери Брирли посочва следните частични данни само за
Лисабонския трибунал на Инквизицията: от 1536 до 1821 г. в столицата на Португалия са били
изгорени живи 355 мъже и 221 жени, на мъчения са били подложени 6005 мъже и 4910 жени, в
затворите на Инквизицията са умрели 706 мъже и 546 жени. Общо — 12 743 души, от които
5727 жени.16
Да, португалската инквизиция не представлявала изключение от общото правило.
 
1
Вж. Kamen, H. Op. cit., p. 216
2
ibid., p. 217
3
ibid., p. 220
4
Вж. Irving, D. Memoirs of Life and Writings of George Buchanan. London, 1817.
5
Цит по: Menendez y Pelayo, M. Op. cit., v. 2, p. 535.
6
Вж. Brearley, M. Hugo Gorgeny, Prisoner of the Lisbon Inquisition. New Haven, 1948, p. 161.
7
Парнах, В. Цит. съч., с. 98.
8
Пак там, 99 — 101.
9
Парагвай бил владение на йезуитите и Испанска Америка, където те поробили индианците-
гуарани.
10
Vieira, A. A favor da «gente da nasäo» sobre a mudanca dos estilos do Santo Oficio е do fisco. 1646.
11
Vieira, A. Proposta feita a el rei D. Joäo IV em que se representava o miseravel estado do Reino е a
necessîdade que tinba de admitir os judeus mereadores que andavam por diversas partes de Europa.
12
Smith, J. Memoirs of the Marquis of Pombal. V. 2. London, 1843, p. 16
13
Ynizo da verdadeira causa do terremoto.
14
Цит по: Kendrick, T. D. The Lisbon earthquake. London, 1956, p. 89.
15
Smith, J. Op. cit., v. 2, p. 13 — 14.
16
Brearley, M. Op. cit., ρ. 12