УВОД

В света на микроорганизмите учените проникват през 18 век с

масовото производство на микроскопа. Основоположник на
съвременната микробиология е френският учен Луи Пастьор, който
през 19 век разкрива ролята на микроорганизмите за ферментациите,
гнилостните процеси и инфекциите. Изучавайки причинителя на беса,
открил малките му размери, много по-малки от бактериите и насочил
усилията на учените към изучаване на микроорганизмите.
Микроорганизмите са сборна група от организми, при
създаването на която е взета под внимание една единствена обща
черта - микроскопичния размер на тялото им. Затова в тази сборна
група са попаднали от една страна еукариотни организми, а от друга
– най-просто организираните вируси и бактериофаги. Те са
предклетьчни форми на живот, паразити и бактерии (фаги) или в
растителни и животински клетки (вируси). Изградени са от молекула
НК (ДНК или РНК), обвита отвън с белтъчен капсид.
Бактериите заемат особено междинно положение. Те са много
по-сложно устроени от вирусите и бактериофагите, но нямат
мембранни органели в цитоплазмата и морфологично обособено
клетьчно ядро, т.е. те са прокариотни (предядрени) клетки.

1
1. Вируси.
През 1892г. руският ботаник Д. Ивановски открива
експериментално наличието на вируси. Той извлякъл екстракт от
тютюневи листа на растение, болно от тютюнева мозайка.
Разрушените клетки на листата се превръщат в черни петна и
тютюневият лист изглежда като мозайка. Полученият извлек
Ивановски прецедил през филтър с пори, по-малки по размер от
бактериите. След това инжектирал филтрата на здраво растение,
което се инфектирало и проявило мозаичната болест. Ивановски
доказал, че съществуват инфекциозни причинители с по-малки
размери от размерите на бактериите. По-късно през 1898г. Бееринк
предложил название на този инвекциозен агент – “вирус”, което на
латински означава отрова. През 1935г. Стенли изолора в кристален
вид ВТМ (вирус на тютюневата мозайка) и установява, че
болестотворността му се запазва. С откриването на електронния
микроскоп устройството на вирусите е разгадано. През 1956г. вирусът
е разчленен на съставните части – РНК и белтък. Установява се, че
РНК обуславя специфичността на вируса, а белтъчната обвивка е със
защитно значение. Размерите им варират от 20 до 300nm или те са
около 50 пъти по-малки от бактериите. Най-малък е вирусът на шапа -
10nm. Най-голям е вирусът на едрата шарка по говедата - 350nm.
Понятието “вирус” се свързва с едни от най-тежките
инфекциозни заболявания на нашето време като СПИН, енцефалит,
бяс, детски паралич, някои видове рак. заушка, грип. За вирусите се
знае как са устроени, как се размножават, какво е тяхното действие и
клетката гостоприемник. Но все още човечеството не е намерило
начин да се пребори с много от заболяванията, които те причиняват.

2
Едни заболявания оставят трайни поражения върху човешкия
организъм, а други завършват със смърт.
Вирусите представляват сборна група с различен произход.
Съществуват няколко хипотези за произхода на вирусите. Според
първата хипотеза вирусите са произлезли от свободноживеещи
микроорганизми като съвременните микоплазми и рикетсии
претърпели дегенеративна еволюция. Микроорганизмите загубили
значителна част от своя геном. Възможно е само сложните ДНК-
съдържащи автономни вируси като шарковите например да са
еволюирали по този начин. Някои от вирусните белтъци са сходни с
тези на бактериите, но значителна част от тях нямат аналог. Това
показва, че вирусите са се обособили сравнително отдавна като група.
Втората хипотеза е известна с името „Теория на побеснелите
гени“. Според нея вирусите представляват генетични структури на
инфектираната клетка. При еволюцията си те придобили автономност
и собствени гени осигуряващи им възможност да съществуват
самостоятелно като запазват зависимостта си от клетката.
Днес е известно, че вирусите са по-малки от най-малките
клетки. Те са неклетъчни форми на живот, защото за тях не са
характерни свойствата обмяна на веществата, саморегулация и
самовъзпроизвеждане. Вирусите са разпространени в цялата
биосфера, в бактерии, растения, животни и в човека.
Поведението им в клетката и извън нея е коренно различно.
Извън клетката те са мъртви кристални структури, а в клетката
„оживяват”. Следователно колкото и да е голяма информацията за
вирусите, продължава да стои въпроса живи или мъртви структури са
те.

3
 Вирусите са надмолекулни комплекси изградени от един вид
нуклеинова киселина ДНК или РНК и белтъци. В клетката те
функционират като вътреклетъчни паразити.
Вирусите могат да паразитират както в еукариотни клетки
/животински и растителни/, така и в прокариотни клетки. Някои
вируси притежават мембрана върху белтъците, която по устройство е
подобна на клетъчната мембрана. Съдържат липиди, въглехидрати,
витамини. Те са сложни вируси, наричат се вариони. Както
варионите, така и вирионите са само стадии от развитието на
вирусите - приспособление за неблагоприятните условия извън
клетката гостоприемник.
Формата на вируси е различна: кръгла /грип/, нишковидна
/ВТМ/, но е постоянна и се предава по наследство. Един от
съществените им белези е наличието на определена нуклеинова
киселина в състава им: ДНК или РНК. Вирусите с РНК паразитират
по растителни клетки, а с ДНК по животински или човешки.
Изключение правят т.нар. ретровируси с РНК, които паразитират по
човека /СПИН/.

1.1. Устройство на вирусите.

Когато вирусната нуклеинова киселина е ДНК, вирусите се
наричат ДНК-вируси, а когато е РНК – РНК-вируси. Всеки вирус са
състои от сърцевина която всъщност е нуклеиновата киселина, и
белтъчно обвивка. Нуклеиновата киселина носи тематичната
програма, по която се синтезират вирусните белтъци. Белтъчните
молекули (капсомери) заграждат отвън нуклеиновата киселина и
образуват обвива наречена капсид. При едни вируси капсомерите са

4
подредени спираловидно (вирус на тютюневата мозайка), а при други
образуват многостенни капсиди (грипен вирус), може да са еднакви
или различни. Върху капсида на някои вируси (напр. на грипа и на
херпеса) се наблюдава допълнителна мембрана която се образува от
мембраната на клетката гостоприемник при напускането на вируса.
Формата под която съществуват вирусите извън клетката, се нарича
вирион. Вирионите имат кристална структура и не проявяват
признаци на живот.
Класификацията на вирусите може да стане по различни
признаци:в зависимост от нуклеиновата киселина-ДНК-вируси и
РНК-вируси (ретровируси), в зависимост от клетките, които
инфектират-растителни (вируса на тютюневата мозайка),животински
(ХИВ, грипни вируси).Някои вируси паразитират в бактерийни
клетки (бактериофаги).

1.2. Възпроизвеждане на вирусите.

Вирусите проявяват висока степен на специфичност - заразяват
само определени клетки. Възпроизвеждането на вируса включва
няколко стадия. Най-напред вирионът се прикрепва към
повърхността на клетката гостоприемник и то само за такава клетка,
която има рецептори за белтъците на неговия капсид. Вирусите могат
да проникнат като се инжектира само НК на вируса или да попадне
целия вирус, като при попадането в клетката, обвивката му се
разрушава и се освобождава вирусната НК. Вирусите спират
нормалните процеси в клетката -гостоприемник и ги подчинява на
собствената си генетична програма.Като се използват градивните
материали, ензимите и енергията на клетката-гостоприемник

5
многократно се възпроизвеждат вирусни компоненти- вирусни НК
и вирусни белтъци. Накрая те се самосглобяват в голям брой вирусни
частици, които могат да напуснат клетката гостоприемник и да
попаднат в нови клетки. Друга възможност е вирусната НК да се
вгради в клетъчната ДНК, при което клетъчната ДНК става носител
не само на собствената, но и на вирусната генетична информация .
Клетката през това време може да се дели и така и вирусната НК
попада в други клетки, но без да започне синтез на зрели вируси .
Понякога периодът на вирусоносителство може да трае от няколко
месеца до няколко години.При определени условия клетката носеща
вирусна НК се превръща в клетка, изграждаща вирусни частици.
Вирусите могат да напуснат клетката гостоприемник по
няколко начина: вирусите да разрушат клетъчната мембрана и
клетката да загине. В други случаи вирусите се обвиват в част от
клетъчната мембрана и напускат клетката постепенно, при което тя не
загива. При някои вирусни инфекции клетката гостоприемник не
само, че не загива, но тя се ,,обезсмъртява”. Такива са заразените с
туморни вируси клетки.
В клетката за около 30 минути след заразяване се образуват
стотици нови напълно оформени вируси, способни да навлизат в нови
клетки. Заразената клетка запазва за известно време жизнеността си,
след което умира, а свободни вириони нападат други клетки. В някои
случаи клетката запазва целостта си, вирусите я напускат постепенно
през порите на клетъчната мембрана /напр. грипни вируси/.
Възможни са и други варианти: клетката не умира, а претърпява
морфологични и функционални промени. Тези промени се предават
по наследство в потомството на заразените клетки /генетична

6
трансформация/. Ако клетката е нападната от туморни вируси, тази
трансформация е злокачествена и води до образуване на тумори.

2. Бактериофаги.
При бактериофагите генетичния материал е винаги молекула
ДНК. Тя, макар и рядко, може да бъде едноверижна. Както при
вирусите, така и при бактериофагите молекулата нуклеинова
киселина не е свързана с други молекули и не изгражда надмолекулни
комплекси. Прието е за тази молекула да се използва и терминьт
вирусна (фагова) хромозома.
Бактериофагите са вируси, паразитиращи в бактерийните
клетки, от където носят и названието си. Те притежават видива
специфичност - даден бактериофаг заразява точно определен вид и
дори щам бактерийни клетки. Бактериофагите имат определена форма
и размери. Независимо от малките различия, устройството на всички
фаги е принципно еднакво. По външен вид той прилича на попова
лъжичка или на бухалчица. Има ъглеста разширена част, наречена
главичка, и къса стеснена част - опашка. Главичката и опашката
образуват фаговия капсид. В неговото изграждане участват и
молекули съкратителни белтъци. Вътре в главичката се намира
фаговата ДНК. Опашката е куха белтъчна тръбица, на края на която
има една завършваща плочка. От нея излизат няколко прикрепени
влакна.
Опашката на фага е всъшност неговата предна част. С нея той се
прикрепва за стената на бактерийната клетка. На това място стената
се лизира, главичката и опашката на фага се свиват и по този начин
бактерийната клетка се „инжектира” фаговата ДНК. Тя подтиска

7
синтезата и функциите на бактерийната ДНК и започва да реализира
фаговата наследствена информация. Използвайки интимните системи
на бактерийната клетка, най-напред тя се реплицира многократно, при
което се намножават копията фагова ДНК. След това започва
синтезата на фаговите белтъци. Те се сглобяват и образуват фагови
капсиди около всяко копие от фагова ДНК. Получават се зрели
фагови частици, бактерийната мембрана и стена се разрушават и
новополучените зрели фаги излизат в средата и заразяват нови
бактерийни клетки. По редица белези новополучените фаги приличат
на изходният бактериофаг.
С помощта на радиоактивни изотопи е доказано, че в
бактерийната клетка навлиза именно ДНК на фага, а не неговата
белтъчна обвивка. Бактерии, заразени предварително с фаги се
отглеждат в среди, които съдържат или радиоактивен фосфо, или
радиоактивна сяра. При удвояването на фаговата ДНК, в молекулите
на репликантните копия се включва радиоактивния фосфор.
Новополучените фагови частици ще имат белязана ДНК
(радиоактивност в молекулата ДНК). Ако в средата е добавена
радиоактивна сяра, тя ще се включи в синтезата на някои от амино
киселините, изграждащи фаговия капсид, когато се конструират
новите фагови частици. Тогава в новите фаги ще има белязана
белтъчна обвивка.
Към течни среди с небелязани бактерии по отделно се прибавят
фаги с белязана белтъчна обвивка и с белязана ДНК. След известно
време, чрез ултразвуков дезинтегратор на Уоринг се отделят фагите
от бактерийните клетки. Суспенсията се филтрира през бактериален
филтър. По този начин бактериите се задържат на повърхността на

8
фитъра. Измерва се радиоактивността на бактерийните клетки и се
установява, че онези от тях, които са били заразени с фаги, чийто
белтъчен капсид е белязан, нямат радиоактивност. Цялата
радиоактивност в този случей е във филтрата. Когато бактериите са
били заразени с фаги, имащи белязана ДНК , цялата радиоактивност
остава върху филтъра. Следователно при заразяването на
бактерийните клетки в тях преминава само ДНК на бактериофагите.
Тя определя какви ще бъдат белезите на новополучените фагови
частици. От отва следва, че при размнижаването на бактериофагите, а
и на останалите вируси, наследствената информация се предава чрез
ДНК.

2.1. Възпроизводство.
Фаговите белтъци не попадат в инфектираната клетка, а остават
на повърхността й. В клетката попада само фаговата ДНК, която се
вгражда в ДНК на клетката-хазяин и може дълго да остане там без да
образува нови бактериофаги.
Когато фагът е вграден в бактерийната ДНК, без тя да дава
указания за синтеза на нови фаги, той се нарича умерен фаг. При
определени условия умерените фаги се активират, клетката започва
усилен синтез на фагова ДНК и фагови белтъци, образуват се
множество фагови частици, клетката се разрушава и новите фаги
заразяват други клетки.
Бактериофагите са полезни, когато лизират болестотворни
бактерии. Ако попаднат в бактерии с промишлено значение са вредни
и причиняват големи щети на микробиологичното производство.
Дали е възможно да има още по-просто устроени неклетъчни форми

9
от вирусите? Задължително условие ли е съществуването на комплекс
от нуклеинова киселина и белтък? През 1971г. Т. Динер успява да
изолира инфекциозен агент, който се състои само от РНК. Този тип
неклетъчни форми се наричат вироиди. Вироидите представляват
молекула едноверижна РНК /от около 270 до 380 нуклеотида/. Те са
близо 1000 пъти по-малки от малките вируси. Намерени са в
растителни клетки. Предизвикват различни заболявания. Пренасят се
чрез поленовия прашец или пряко през наранена повърхност на
растението. Не се знае как точно РНК на вироидите причинява
болестотворния си ефект.

2.2. Видове бактериофаги.

Известни са два основни типа бактериофаги – вирулентни и
умерени. Вирулентните фаги винаги довеждат до разрушаване на
заразените с тях бактерийни клетки. Следователно те съществуват в
две състояния: вегетативно и зряло. Умерените фаги могат да бъдат в
още едно състояние, което се нарича профаг. В това състояние
геномът на бактериофага се прикрепва към бактерийната хромозома и
се реплицира заедно с нея. Бактериите, които носят профаг, се
наричат лизогенни на фаги, а преминаването на умерения фаг в
профаг – лизогения. В лизогенните бактерии има само профаг и
липсват инфектиращи фагови частици. Понякога профагът се
дезинтегрира от бактерийната хромозома и преминава във
вегетативно състояние. В клетките се реконструират зрели фагови
частици и те се лизират.
Следователно генетичният материал на умерените фаги,
навлизайки в бактерийната клетка, се превръщат в плазмид. Той може

10
да съществува автономно, автономно да се възпроизвежда и да доведе
до лизиране на бактерийната клетка. В случеите, когато се интегрира
с бактерийната хромозома, той се превръща в профаг. Установено
беше , че когато профагът се дезинтегрира от бактерийната
хромозома и става отномно автономен плазмид, той може да отнесе
със себе си и малка част от хромозомната ДНК. При следващото
заразяване тази част ще се пренесе в друга бактерийна клетка и може
да се внедри в бактерийната хромозома. Тогава ще се осъществи и
фаговата трансдукция.

11
Използвана литература:
1. П. Попов, Т. Ирикова - Обща генетика, Пловдив, 2003г.
2. http://bg.wikipedia.org

12