1. Клетъчно ниво на организация на живата материя.

Структурно-функционална
характеристика на про- и еукариотна клетка
Организмите и клетките са елементи от сложната йерархична система на живота, по-
съществените нива, от които са: биосфера, екосистеми, биоценози, полулации, организми,
системи от органи, органи, тъкани, клетки, клетъчни органели, молекулни комплекси.
Различните нива на организация на живата материя са се развили постепенно в хода на
биологичната еволюция.

Ключово място в организацията на организмите принадлежи на клетката. Тя е основна

структурно-функционална единица на живите тела. На клетката са присъщи всички най-
съществени жизнени свойства като растеж, размоножаване, наследственост.

Носители на отделни жизнени свойства са и някои неклетъчни форми като вирусите. Те са

молекули ДНК или РНК, обвити обикновено с белтъчна обвивка – капсид. Подобно на
организмите притежават свойствата – наследственост, изменчивост и адаптивност. Характерни
жизнени свойства са също способността им да възпроизвеждат собствен генетичен материал и
да се размножават. Тези свойства обаче те проявяват, само когато се намират в клетки
гостроприемници. Вирусите се различават от организмите по това, че нямат собствен
метаболизъм, не притежават рибозоми и други клетъчни органели и не могат да се
самовъзпроизвеждат. Фактът, че притежават само един вид НК, е най-съществената причина
вирусите да не могат да се възпоизвеждат самостоятелно, а с участието на НК, ензими и
енергия на клетката-гостоприемник. Някои вируси лизират гостоприемниковата клетка, а други
могат да присъстват в нея в неактивно състояние, без да се размножават и да причиняват
лизирането й.

Организмите с клетъчно устройство се делят на две групи: прокариотни и екукариотни.

Прокаритоните клетки са без оформено ядро. Еукариотните клетки притежават ядро.
Еукариотни са едноклетъчните организми (първаците) и многоклетъчните и многоклетъчните
растителни и животински организми.

При обсъждането на прокариотите се има предвид една разнородна група организми –

същински бактерии, фотосинтезиращи цианобактерии (сиьозелени водорасли), актиномиоцети
и др., които са обединени в т.нар. еубактерии (истинкси бактерии). Те се срещат в почвата,
водат, както и в различни видове микроорганизми. Освен тях съществуват и други, т.нар.
архебактерии, които са строго анаеробни и са представени от сравнително малък брой видове,
разпространени в неблагоприятни местообитания (блата, океански дълбочини и др.).
Архебактериите са 3 групи: халобактерии, метаногенни бактерии и еоцити.

Прокариотната форма на организация на живата материя се характеризира главно със

няколко особености. Прокариотните организми не притежават същински хромозоми, а само
пръстеновдна молекула НК (ДНК) – нуклеиоид. Бактериите съдържат и допълнителни
пръстеновидни ДНК молекули в цитозола – плазмиди, които се реплицират автономно.
Плазмидите имат различни функции, в зависимост от които са няколко вида: фертилитетни – F-
плазмиди в бактериите, които са свързани с плодовитостта и контролират преноса на генетичн
материал при процеса бактериална конюгация, резистентни – R-плазмиди, които обуславят
устойчивостта на бактериите срещу някои антибиотици и др.

Цялата молекула НК на прокариотите е с кодираща функция, т.е изградена е от гени без

инторни. За прокариотните клетки са характерни някои видове мембранни вгъвания: мезозоми
и тилакоиди. Предполага се, че мезозомите изпълняват функциите на митохондриите и
апарата на Голджи. Тилакоидите съдържат пигменти и други компоненти, имащи отношиние
към фотосинтезата. В прокариотите липсва митотичен и мейотичен апарат за клетъчно делене.
Те образуват частично диплоидни зиготи (меризиготи), които отново се превръщат в хаплоидни
не чрез мейоза, а чрез елиминиране на гени, притежават 70s рибозоми.

Независимо от факта, че имат сравнително опростена структура, прокариотните клетки се

отличават с разнообразие на биохимичните процеси, които протичат в тях.

Еукариотни клетки изграждат едноклетъчните и многоклетъчните растения и животни. Всяка

еукариотна клетка е сложна биологична система. Еукариотните клетки са с по-сложно
устройство и се отличават с по-голямо разнообразие във формата и размерите, в сравнение с
прокариотните клетки. Цитоплазмата се състои от цитозол, цитоплазмени органели и клетъчни
включения. Клетъчните органели са два вида: мембранни и немембранни. Мембранните
органели се разделят на две групи, в зависимост от това дали притежават една или две
мембрани – едномембранни и двумембранни. Едномембранни са ЕМ, апаратът на Голджи,
лизозомите, пероксизомите и др., а двумембранни – митохондриите и пластидите.
Немембранни са рибозомите, клетъчния скелет и клетъчния център. Според
разпространението си клетъчните органели се делят на универсални (задължиетелни) – ЕМ,
апаратът на Голджи, рибозомите и специфични (намират се в някои клетъчни видове) –
пластиди, секреторните мехурчета в секреторните клетки, синапсните мехурчета в нервните
клетки и др.

В еукариотните клетки едновременното протичане на различни биохимични процеси се

дължи на цитоплазмената специализация, намираща израз в т.нар. компатментизация,
изключително важно свойство на клетката, да подсигурява едновременното протичане на
разнообразни и често пъти противоположни по характер химични процеси в сравнително
малко пространство. Това свойство е свързано с разделяне на клетъчното тяло на малки
участъци със специфична структура и функция.

Мембранното образувание, което обвива клетката се нарича плазмалема. Мембраните,

които ограждат органели, са ендомембрани, а тази ендомембрана, която обвива ядрото, се
нарича кариолема (никлеолема).

Клетката има два основни компартмента: цитоплазма, обвита с плазмалема, и нуклеоплазма,

обвита с нуклеолема.

Периферната клетъчна мембрана е изградена от липиди, белтъци и въглехидрати. Липидните

молекули, главно фосфолипиди и холестерол, изграждат двоен слой. В зависимост от своето
положение спрямо липидния бислой, белтъците де делят на интегрални и периферни.
Интегралните преминават през бислоя. Периферните са прикерепени с химични връзки към
външната или вътрешната повърхност на бислоя. В зависимост от функциите си мембранните
белтъци са – преносители, канали, ензими, рецептори, адхезивни молекули. Въглехидратите (2
– 10 % от масата й), са разположени само по вънщната й повърхност.

Системата от скелетни елементи се означава като цитоскелет. Той включва различни видове
микротубули, микрофиламенти, интермедиердни филаменти и липсва при прокариотните
клетки.

Клетките на многоклетъчните организми са разположени сред матрикс (аморфно

междукетъчно вещество), заемащ екстрацелуларното пространство.
3. Дезоксирибонуклеинова киселина – строеж. Структурни конформации и
топоизомерни форми на ДНК.
Нуклеиновите киселини са открити в клетъчното ядро през 1868г. Те са
дезоксирибонуклеинова (ДНК) и рибонуклеинова (РНК) киселини. ДНК и РНК са линейни
полимери. Броят на мономерите в НК е значително по-голям в сразвнение с белтъците.
Клетъчните РНК-и са с дължина от 80 – 200 000 мономера; някои вирусни РНК-и съдържат
повече от 7000 мономера. Броят на мономерите в ДНК молекулата може да достигне до
няколко милиона.

ДНК. Молекулата на ДНК може да е линейна или кръгова (при вируси, фаги и бактерии).
Кръговата може да бъде едно- и двуверижна. Кръговата ДНК на вирусите, фагите и
прокариотите не е свързана с хистонови белтъци и образува единствено бактериалната
хромозома. Може да се формира и малки пръстенчета свободно пръснати в цитоплазмата –
плазмиди, или временно включващи се в хромозомата – епизоми. Малки количества ДНК се
откриват в митохондриите и пластидите. Тя е сходна с прокариотната.

В еукариотите основното количество ДНК е локализирано в хромозомите. Еукариотната ДНК е

линейна. В хромозомите е свързана с хистонови и нехистонови белтъци, с които орбазува
хроматина. Главната й съставка са екзоните и инторните.

Интронът е част от първичен транскрипт (или ДНК, която го кодира), която не се включва в
крайната иРНК, тРНК или рРНК. Екзонът е първичен транскрипт (или ДНК, която го кодира),
който достига цитоплазмата като част от РНК молекула.

ДНК е изградена от нуклеотиди, свързани чрез фосфодиестерни връзки. Всеки нуклеотид

съдържа една молекула фосфорна киселина, една молекула дезоксирибоза и една
пиримидинова и пуринова база. Пуринвите бази са аденин (А) и гуанин (Г), а също така и
ксантин и хипоксантин. Ксантин и хипоксантин не се среащат нормално в НК, а са резултат на
увреждания. Пиримидиновите бази са цитозин (Ц) и тимин (Т). При изграждането на
полинуклеотидната верига фосфатните остатъци са свързани с 5’С-атом на едната
дезоксирибоза и 3’С-атом на другата. Така че всеки нуклеотид и всяка ПНВ имат 5’ и 3’ край.

Молекулата на ДНК е двуверижна, при което двете вериги имат антипаралелен ход, така че
едната е с посока 5’-3’, а другата (комплементарната) е с посока 3’-5’. Двете вериги образуват
двойна спирала. Базите лежат в равнини, перпендикулярни на оста на молекулата и са
разположени една срещу друга. Двете ДНК-вериги са свързани една с друга чрез водородни
връзки, които възникват между срещуположно разположените бази. Пуриновите бази на
едната верига са свързани винаги с пиримидиновите бази на другата, при което А се свързва
винаги с Т чрез две водородни връзки, а Г с Ц чрез три водородни връзки.

ДНК има динамична и лесно модифицираща се структура. Чрез рентгеноструктурен анализ е

установено, че ДНК молекукулата съществува в три дясновъртщи (А, В и С) и една лявовъртяща
(Z) форми. Класическият модел на Уотсън и Крик е В-формата. Това е най-стабилната ДНК
конформация. Четирите конформационни форми на ДНК-молкеулата имат различни
параметри. ДНК-конформациите не са самостоятено съществуващи, а временни състояния и
понякога дори само отделни участъци от нейната молекула. В и Z-формите на ДНК могат
обратимо да преминават една в друга. При намаляване степента на хидратация ДНК
преминава в А-форма. Тя се характеризира с това, че базите са под ъгъл 20 градуса спрямо оста
на спиралата и че една извивка на спиралата включва 11 бази. А-формата се установява само в
двойноверижни РНК участъци и в ДНК – РНК хибриди. При С-формата една извивка на
спиралта включва 9 бази. Z-формата възниква там, където преобладават Г и Ц. При нея една
извивка на спиралата съдържа 12 бази и се наблюдава само една малка бразда.

Двойната ДНК спирала се суперспирализира. Това е нейно естествено състояние в живата

клетка. Деспирализацията й по време на репликация или транскрипци изисква ензими и
енергия.

В някои свои участъци ДНК съдържа структури, наречени палиндроми. Това са нуклеотидни
последователности, които са взаимно огледални, т.е обърнати повторени последователности.
Те са способни да взаимодействат със специфични регулаторни белтъци при репликация,
транскрипция, транслация и разскъсване на ДНК от рестриктази.

4. Рибонуклеинови киселини – строеж, видове и функции

РНК притежава същата основна структура като ДНК. Различията са следните:

Всеки нуклеотид в РНК съдържа рибоза вместо дезоксирибоза. Рибозата се различава от

дезоксирибозата по наличието на ОН-група при 2’ С-атом.

Вместо пиримидиновата база (Т) в РНК участва (У), който е комплементарен на аденина.
Урацилът се различава от тимина по липсата на метиловата група.

РНК в клетките е предимно едновержна, а ДНК е двойноверижна спирала. В отделни области

РНК може да се сдвоява чрез образуване на водордни връзки в нейните взаимно
комплементарни участъци. Макар че двойноверижната РНК формира дясновъряща спирала от
А-тип, тя не може да премине в В-формата, както молекулата на ДНК, поради наличието на ОН-
група при 2’С-атом на рибозата.

Някои видове РНК могат да бъдат носители на наследствената информация подобно на ДНК.
Такива са РНК молекулите на вируса на грипа и тютюневата мозайка. РНК-молекулата може да
изпълнява и каталитична функция. Ензимно активираните РНК- и се наричат рибозоми. Те
участват в сплайсинга (съшиването) в хода на транскрипцията. Има няколко вида РНК –
рибозомна (рРНК), транспортна (тРНК) и информационна (иРНК).

рРНК участва в изграждането на рибозомите. В зависимост от молекулната им маса според

седиментационната константа, при прокариотите има 3 вида рРНК – 5S и 23S в голяамата и 16S
в малката субединица. Еукариотната клетка съдържа 4 вида рРНК – 5S, 5,8S и 28S в голяамат
и18S в малката субединица. рРНК представлява около 80% от цялото количество РНК в
клетките. Тя е структурна съставка – нейната нуклеотидна последователност не съдържа
информация, освен в онези участъци, с които взаимодейства с иРНК. 23S рРНК притежава и
каталитична функция при формиране на пептидната връзка в хода на транслацията.

тРНК – 10-15 % от цялото количество РНК в клетката. Тя транспортира АК-те до рибозомите.

Съдържа от 75 до 80 нуклеотида. тРНК трябва да разпознае 2 неща: кодона в иРНК и АК-та,
която се кодира от този кодон.

Наред с обичайното сдвояване между базите А-У и Г-Ц в тРНК се наблюдават и необичайни
сдвоявания. В резултат на сдвояванията в тРНК съществуват двойноверижни участъци и по
своята вторична структура тя прилича на прегъната на две чатирилистна детелина , с 4 стъбла и
4 бримки. Първата бримка от 5’края на тРНК се нарича диуридинова и има около 8-12
нуклеотида. Нейната роля е да осъществи специфично свързване със съответен специфичен за
всяка АК ензим, наречен аминоацил-тРНК синтетаза. Следващата антикодонова бримка
съдържа 7 нуклеоитида. Средните 3 (антикодон) се свързват на принципа на
комплементарността с трите нуклеотида в кодона на иРНК. Мини бримката (съдържа от 3 до 13
нуклеотида) и е с неизяснена функция. Последната, пиримидиновата бримка се състои от 7
никлеотида. Чрез нея тРНК се свързва с малката субединица на робозомата по време на
транслацията.

иРНК – 2% от цялото количество РНК. Функцията й е да пренесе наследствената информация

от ДНК до мястото на белтъчния синтез- рибозомите. Постсинтетично еукариотната иРНК се
модифицира в процеса на зреене, чрез формирането на т.нар. сар (шапка) на 5’ края и поли-А
опашка на 3’края. Шапката представлява един 7-метилгуанозин, трифосфатен остатък, а
опашката се състои от 50-250 аденилови нуклеотида. Те предпазват иРНК от клетъчните
нуклеази и подпомагат транспорта й чрез ядрената мембрана. Само иРНК съдържа кеп и
опашка. Животът на иРНК е няколко часа. Само в овоцитите съществува дългоживееща иРНК,
която обезпечава транслацията в началото на развитето на зиготата.

мяРНК (малки ядрени РНК) – откриват се само в еукариотните клетки и са изградени от 100 до
400 нуклеотида. Свързват се с белтъци и образуват мяРНП, които участват в зреенето на РНК в
хода на транскрипцията.

хяРНК (хетерогенна ядрена РНК) – установява се само при еукариоти. Част от хяРНК
представлява прекурсорна иРНК, тъй като съдържа екзони и интрони.

8. Репликация на ДНК- общ принцип и основни типове репликация

Възпоизводството на живите организми и запазването на техните белези в поколението се
основава на възможността на ДНК да се самовъзпоизвежда в клетката. Процесът се нарича
биосинтеза на ДНК или репликация. Репликацията се осъществява чрез полуконсервативен
механизъм: двете ПНВ на ДНК се разплитат и всяка от тях служи като матрица за изграждане на
допълващата я, комплементарна ПНВ. Репликацията протича и полупрекъснато, тъй като за
едната майчина верига тя се извършва на къси фрагменти. Целият процес на репликация
протича само за няколко часа през S-периода на клетъчния цикъл и предхожда митозата и
мейозата.

Необходими фактори за репликацията на ДНК са: ДНК матрица, четириде

дезоксирибонуклеотидтрифосфати – АТФ, ГТФ, ЦТФ, ТТФ, специфични белтъци и няколко
семейства ензими – ДНК полимерази, праймази, хеликази, лигази и типоизомерази.

Основни типове репликация: Участъкът от ДНК молекулата, който се реплицира, по форма

наподобява буквата У, поради което се означава като реплиакционна вилка. Общият вид на
реплициращата се ДНК се определя от взаимодействието между матрицата и репликационната
вилка. Основните модели на репликацията са тип „око”, тип „търкалящо се колело” и тип „D-
бримка”.

1.Репликация тип „око” започва с разтварянето на молекула ДНК без свободни краища.
Репликацията върви едновременно в две посоки. По този начин се реплицират както линейни,
така и кръгови ДНК молекули и се счита за основен тип на репликацията. Когато по време на
репликацията не се нарушава кръговата форма на ДНК молекулата, типа репликация се
означава като тип θ или Q репликация. Този тип репликация е характерен за бактерийната ДНК.
На определено място двете вериги на ДНК се разделят, без да се нарушава целостта на
пръстена, и репликационната вилка е само една. В края на репликацията се получават две
пръстенни молекули ДНК, вплетени една в друга – катенани. Окончателното им разделяне се
извършва от топоизомераза II.

2. Репликацията от тип “търкалящо се колело”, известна още като σ-реплокация, е типична за

малки пръстенни ДНК молекули (основно при фаги и вируси). Определена ендонуклеаза
разкъсва фосфодиестерната връзка в едната верига на ДНК. Към образувалия се свободен 3’
край се присъединява ДНК полимеразата и репликацията започва по матричната, неразкъсана
ДНК верига. Удължаващият се 5’ край се избутва извън кръга, като нишка на кълбо.
Комплементарната верига се изгражда върху 5’ удължаващия се край на фрагмента на Оказаки,
като закъсняваща верига. Когато изходната кръгова ДНК молекула направи един пълен оборот
около несрязаната верига, линейният двуверижен участък се изрязва, а дължината и
нуклеотидната последователност е равна на майчината ДНК верига(матрица). Ако не настъпи
срязване и репликазата направи няколко обиколки, се получава дълга верига, която е
тандемно повторение на изходната матрица. Освен нормален маханизъм за репликация на
вирусна ДНК, се счита, че това е основен маханизъм за генна амплификация при еукариотни
организми. Наблюдаван е в ядра от овоцити на земноводни.

3. Третият основен механизъм, означен като D-бримка, се наблюдава, когато двете вериги на
ДНК имат различни начала на репликация. Това са почти всички геноми на пластидна и
митохондриална ДНК. Първоначално само една верига се реплицира, която при
митохондриите на бозайниците се означава като Н-верига (heavy), а новият фрагмент частично
измества другата верига. Получената структура наподобява буквата D. Когато обхване над
половината от молекулата, започва репликацията от второто начало (L-веригата), а с
напредване на репликацията двете дъщерни молекули се разделят. Съществуването на
търкалящо се колело и D-бримка показва един общ принцип на репликация. Отварянето на
дуплекса не е задължително условие за репликация на втората верига (търкалящо се колело), а
може да изисква допълнително начало на репликация, както е при D-бримка.

9. Молекулни механизми и участници в репликацията:

Възпоизводството на живите организми и запазването на техните белези в поколението се
основава на възможността на ДНК да се самовъзпоизвежда в клетката. Процесът се нарича
биосинтеза на ДНК или репликация. Репликацията се осъществява чрез полуконсервативен
механизъм: двете ПНВ на ДНК се разплитат и всяка от тях служи като матрица за изграждане на
допълващата я, комплементарна ПНВ. Репликацията протича и полупрекъснато, тъй като за
едната майчина верига тя се извършва на къси фрагменти. Целият процес на репликация
протича само за няколко часа през S-периода на клетъчния цикъл и предхожда митозата и
мейозата.

Необходими фактори за репликацията на ДНК са: ДНК матрица, четириде

дезоксирибонуклеотидтрифосфати – АТФ, ГТФ, ЦТФ, ТТФ, специфични белтъци и няколко
семейства ензими – ДНК полимерази, праймази, хеликази, лигази и типоизомерази. Процесът
протича в три етапа: инициация, елонгация и терминация.

Инициация. Началото на репликацията може да се установи в една точка (при прокариоти) или
в няколко точки по дължината на еукариотните хромозоми. Точката, от която започва
репликацията, се нарича „начало” (“ori”) и представлява определена ДНК последователност
към която се свързва белтък-инициатор на репликацията. Участъкът, който се реплицира под
контрола на едно начало, се нарича репликон. Нукеотидните последователности, от които
започва репликацията, са сравнително дълги палиндроми, богати на базите А и Т, вероятно
поради наличието на само две водородни връзки между тях. Тези ДНК последователности не
са еволюционно консервативни, дори в една клетка различните молекули ДНК могат да имат
различни „ori”-секвенции, както е доказано при еукариотните клетки. Всеки сегмент ДНК, който
съдържа „ori”-секвенция може да се реплицира. Такава система, получена от ДНК фрагмент на
дрожди и носеща собствено ''начало'', се използва за трансофрмиране на дефектни клетки, тък
като се характеризира с високоефективна репликационна способност.

Репликацията на бактериалната хромозома на Е.coli, започва от ДНК последователност,

означена като “ori”-C секвенция. За да започне репликацията, до инициатора трябва да се
свърже хеликаза, като процеса се регулира от белтък-натоварващ фактор. Този белтък е
основният регулатор на инициацията, тъй като се свързва и хеликазата, осигурявайки
разплитането на ДНК-спиралата. Инициаторен белтък на еукариотите преставлява
циклинзависима киназа (CdC6), която контролира прехода от G1 към S фазата на клетъчния
цикъл.

Репликацията изисква временно разделяне на двете ПНВ, като процесът се осъществява от

репликативни хеликази. Напредвайки по двойната спирала на ДНК, хеликазата разцепва
водородните връзки между комплементарните бази и така осигурява матрица за ДНК синтеза.

Хеликазата на Е. coli представлява хексамер – 6те ППВ образуват пръстен, който обгражда
само едната верига на ДНК матрицата. Придвижвайки се, напред хеликазата разтваря двете
вериги.

От началната точка разплитането върви двупосочно, т.е. участват поне две хеликази. Към
едноверижната ДНК в репликативаната вилка се присъединяват белтъци, свързващи
едноверижна ДНК молекула, за да я предпазят от ендонукелазна атака и нежелани
взаимодействия. Впоследсвие към хеликазата върху единичната матрична ДНК се
присъединява ензима „праймаза”. Единствено този ензим е в състояние да започне
изграждането „de novo” на комплементарната ПНВ, тъй като не се нуждае от свободен 3’-ОН
край, а само от матрица. Този ензим има ниска постъпателност, като свързва около 10
нуклеотида в къси нуклеотидни последователности, наречени „праймер”. Праймазата не
проявява специфичност към нуклеотидите, които свързва, тоест работи както с рибо- ,така и с
дезоксирибонуклеотиди.

Праймазата на E. coli се означава като DnaG и се състои от една ППВ. Еукариотната праймаза е
комплекс от различни субединици, две от които са с праймазна активност (58kD и 45kD).
Заедно с 165kD полимеразна субединица образуват комплекс, който се нарича ДНК-
полимераза алфа или pol α. Човешката полимераза се pol α се кодира от генен локус в Х
хромозомата.

Едва след като се синтезира праймера, започва следващият етап, елонгация, с участеито на
основния ензим, изграждащ новата ДНК верига- ДНК полимераза.

ДНК-полимеразите се различават в прокариотната и еукариотна клетки. Прокариотните клетки

имат три вида ДНК-полимерази, означавани като pol I, pol II и pol III. ДНК полимераза pol III се
нарича още репликаза, тъй като този ензим е отговорен за елонгацията. ДНК полимераза pol I
има отношение повече към поправката (репарация) на ДНК, отколкото към
репликацията .Активната форма на репликазата (pol III) е сложен ензим, изграден от над 7
субединици с различни свойства, като всички са необходими за правилното функциониране на
ензима. Полимеразната активност в посока 5’-3’ осигурява образуването на фосфодиестерни
връзки, а редакторската активност се изразява чрез 3’-5’ екзонукелазна активност. За
изграждането на фосфодиестерни връзки ДНК полимеразата се нуждае от свободен 3’ОН-край
и определено ниво на магнезиеви йони.

При еукариотите са описани 5 различни полимеразни ензима: pol α, pol β, pol δ, pol γ и pol ε
имащи различни функции. Рol α е част от праймазата. Репликази са: pol δ, израждаща водещата
верига и pol ε-изграждаща закъсняващата ПНВ. Рol γ реплицира митохондиралната ДНК верига,
а pol β има основно радакторска активност и участва в репарацията. Полимеразите на двете
вериги са свързани и действат сългасувано и чрез този механизъм синтеза на водещата и
изоставащата верига се осъществява едновременно. Комплексът от всички репликационни
белтъци има размерите на рибозомата и се означава като реплизома.

Формирането на праймер не е достатъчно, за да започне елонгацията. Участието на други

белтъчни фактори осигуряват трайната връзка на ензима с праймера и матрицата.

Елонгация. От началната точка разплитането на ДНК веригата и репликацията вървят

двупосочно, а изграждането на новата ДНК верига винаги става в посока 5’-3’, която е 3’-5’
посока на майчината верига. Затова в едната посока разплитането на ДНК съвпада с хода на
репликацията и тази верига се нарича водеща. Водещата верига има само един праймер в
началото на своя 5’ край. Нейната репликация е непрекъсната и се осъществява от ензима ДНК
полимераза δ.

В другата посока на репликативната вилка изграждането на дъщерната верига върви

непрекъснато – на малки фрагменти, поради несъвпадение на посоката на разплитане и
посоката на изграждане на новата ДНК верига. Тази дъщерна верига се означава като
закъсняваща, а късите нуклеотидни фрагменти като фрагменти на Оказаки. Всеки един от
фрагментите се изгражда след собствен праймер в посока 5’-3’, подобно на „шев зад игла”. При
еукариотите този прекъснат репликативен механизъм се осъществява от ДНК полимераза ε.
При прокариотите всеки фрамент на Оказаки се изгражда от ДНК pol III. Праймерите на
фрагментите на Оказаки се разграждат и заменят с комплементарна ДНК от полимерази,
притежаващи 5'-3' екзонуклеазна активност. Накрая лигазата съединява 3' края на последния
фрагмент с 5' края на предхождащия и закъсняващата верига придобива цялостен вид.

Разплитането на двойноверижната молекула ДНК създава свръхспирализация (усукване) в

краищата на репликативната вилка. За освобождаване на напрежението се включват ензимите
топоизомерази, които правят временен едноверижен или двуверижен разрив, освобождаване
на свръхспирализацията (развиване) и отново възстановяват разксъсаната фосфодиестерна
връзка на ПНВ. Топоизомеразите са два вида, в зависимост от типа разкъсване на ДНК.
Топоизомераза I осъществява едноверижно разксъване на ДНК и действието й не изисква
допълнителна енергия на АТФ. На мястото на скъсване активният център на топоизомеразата
се свързва ковалентно с фосфата от ДНК веригата. Разкъсаната ДНК верига се развива и
суперспирализацията се освобождава, а топоизомеразата възстановява ковалентната
фосфодиестерна връзка. Топоизомераза осъществява разксъване и в двете ДНК вериги и се
нуждае от енергията на АТФ.

Терминация. Един път стартирала репликацията продължава, докато обхване цялата

молекула ДНК. В края на репликацията се получават две двуверижни молекули ДНК. При
еукариотните клетки, където ДНК е линейна, 5’ крайните части създават проблем за
реплизомите. Краищата на еукариотната линейна ДНК се изграждат от ензима теломераза. Той
синтезира тандемно повторена единична теломерна последователност, като за матрица
използва молекулата РНК в комплекса. Теломерите в човешката ДНК се състоят от тандемно
повтаряща се 6 нуклеотидна последователност – (TTAGGG)n. Експресията на теломеразния ген
е един от начините да се контролира деленето на клетките в многоклетучния организъм.
Повечето нормални соматични клетки не експресират ензима теломераза. Затова след
определен брой деления, теломерите на всяка хромозома се скъсяват и това е признак за
стареене на клетката – хромозомите стават нестабилни и клетките загиват.

10. Регулация на репликацията при прокариоти и еукариоти. Репликативна

репарация: Репликацията протича в тясна зависимост от скоростта на нарастване на клетките
и увеличаването на масата им. Има значение и контактът на ДНК с ядрената мембрана.
Всъщност се регулира инициацията на репликацията, тък като след началото й тя протича с
постоянна скорост при определена температура. Репликацията се регулира от инициаторни и
репресорни белтъци, кодирани от определени ДНК-участъци.

Функцията на инициаторните белтъци при стартирането на процеса се състои в инактивиране

на репресорни белтъци или в отстраняването им от точката на инициация.

Репресорната функция се осъществява както чрез пряко повлияване върху ДНК главно от
хистоновите белтъци, така и чрез промяна на ДНК-полимеразата.

При прокариотите честотата на стартиране на репликацията е в зависимост от скоростта на

увеличаване на бактериалната маса и от продължителността на клетъчния цикъл според
конкретните условия на средата.

При еукариотите репликацията започва при определено увеличение на клетъчната маса, при
което концентрацията на инициаторните белтъци и ензими достига критично ниво.

Репликацията на ДНК-участъци, кодиращи функционално свързани белтъци, се регулира

общо, дори ако тези участъци се разполагат в различни хромозоми.

Репликативна репарация.

Точността на репликацията е много висока – около една грешка на 10 (на 9та степен)
нуклеотидни двойки. Повече грешки възникват при инициацията на процеса. Грешките при
репликаципята могат да се отстранят както в самия й ход, така и пострепликативно.

В репарацията на увредени ДНК-участъци участват главно ензимите ендо- и екзонуклеази,

ДНК-полимерази, гликозилази, лигази, фосфодиестерази. Съществуват няколко механизма на
поправка на ДНК в зависимост от увреждането:

Директна репарация на ДНК. Уврежданията се индуцират предимно от УВ-лъчи, при което се

получават два основни типа двупиримидинови фотопродукти, дължащи се на ковалентни
връзки между съседно разположени пиримидинови бази. Възстановяването им до нормални
нуклеотиди се осъществява с участието на ензими фотолиази, а процеса се нарича
фотореактивация.

Поправка чрез изрязване (Excision repair). Този механизъм на репарация е универсален за

целия организмов свят, за разлика от фотореактивацията, която липсва при бозайници.
Основава се на отстраняване на увредена база (BER – Base excision repair) или на нуклеотиди
(NER – Nucleotide excision repair) от повредената верига ДНК и заместавенто им с нормални.
 BER – отстраняване на структурно променени бази. Промените могат да са спонатанни или
индуцирани като спонтанно дезаминиране на цитозина до урацил, на аденина до хипоксантин
и т.н. Всички тези промени могат да се индуцират от силно активни клетъчни метаболити, напр.
реактивни кислородни продукти, радиация и др.

Ключови ензими в този вид репарация са гликозилазите. Увредената база се отстранява под
действието на глоказилази и се получава апуриново/апиримидиново място (АР-място), което
се разпознава от други ензими, наречени АР-лиази. Те разкъсват фосфодиестерната връзка на
ДНК, като се получава свободен 3'ОН край.

NER – поправка чрез изрязване на нуклеотиди. При тази репарационна система, под
действието на различни ензими става хидролиза на две фосфодиестерни връзки, по една от
двете страни на увреждането. По пътя на NER отпада група от нуклеотиди, като техният брой
при еукариотите е около 24-32 нуклеотида, а при прокариотите 12-13. Получената празнина се
запълва с помощта на ДНК полимерази и целостта на веригата се възстановява от ДНК-лигази.

Основните ензими участници в NER-пътя са екзинуклеазите. Увреждания, които се поправят

чрез този път са: пиримидинови димери, причинени от УВ-лъчи, модифицирани бази под
действието на разлчни химиотерапевтици и др.

Установено е, че дефекти в NER пътя се изразяват като генетични болести. При човек такива са:

Xeroderma pigmentosum – автозомно рецесивно заболяване, което се манифестира с кожни

увреждания при излагане на слънчева и УВ –светлина. Това води до силно повишена честота на
рак на кожата. Причината е нарушаване на поправката чрез изрязване на нуклеотиди, която
изиксва продуктите на над 30 гена.

Синдром на Кокаине – нарушена е връзката между поправката на ДНК и транскрипцията,

свързано е с мутации в гените за репарация на транскрипционно активни гени. Характеризира
се със забавено умствено и физическо развитие , фоточувствителност, без повишен риск от
ракови заболявания.

Поправка на грешно сдвоени бази (mismatch repair). Този тип поправка засяга случаите, когато
по време на репликацията сдвояването на базите не отговаря на правилото за
комплементарност. Базите са с правилна структура, но не са на правилното място. В този
случай се наблюдава изкривяване, раздуване на спиралата на ДНК. Поправката засяга
новосинтезираната верига.

11. Всеобщ пренос на генетичната информация. Транскрипция при прокариоти:

Наследствената програма на всеки един организъм е съхранена в молекулата на ДНК. Така
записана, информацията не може да се използва пряко. Разчитането и реализирането й е
сложен, многосъпален процес, обозначен като генна експресия. Процесът винаги започва с
прехвърлянето на записаната в ДНК информация върху молекула от друга НК – РНК.
Молекекулата на ДНК е едноверижна полирибонуклеотидна верига, като мономерите й
съдържат пентозата - рибоза, а пиримидиновата база тимин е заменена с урацил. При наличие
на комплементарност между базите, в нейната молекула могат да се формират
двойноверижни участъци – бримки или фуркетни форми. Молекулите на РНК са по-малки, по-
подвижни и с променлива конформация в сравнение с тези на ДНК. Съществуват три основни
вида РНК: иРНК, рРНК и тРНК. При еукариотите са описани още два вида: хяРНК и мяРНК.
 Синтезата на РНК се нарича презаписване или транскрипция. Извършва се върху матрица ДНК
и продуктът е комплементарен на определена част от едната матрична ДНК верига и копие на
другата. За протичане на транскрипцията са необходими ДНК матрица, четирите
рибонукеотидтрифосфати, ДНК – зависими РНК полимеразни ензими, специфични белтъци и
топоизомерази.

Механизъм на транскрипцията. Транскрипцията винаги протича като матричната верига на

ДНК и се чете в посока 3’-5’, а формиращата се верига РНК нараства в посока 5’-3’. Участъкът на
ДНК-веригата, който се транскрибира в една молекула РНК, се нарича структурен ген. Процесът
се осъществява непрекъснато, а не на фрагменти. Само иРНК се транслира до белтъци с
ензимна или структурна функция. Участъкът, който се презаписва, се нарича транскриптон.
Транскрипцията включва следните три последователни етапа:

Инициация. Определена нуклеотидна последователност на ДНК, обикновено предхождаща

структурен ген, служи за иницииране на транскрипцията и се нарича промотор. Към промотора
специфично се свързва една от субединиците на ДНК зависимата РНК полимераза.
Инициацията завършва с присъедняването на първия нуклеотид и образуването на
фосфодиестерна връзка между първия и втория нуклеотид, комплементарни на матрицата.

Елонгация. Процес на постепенно нарастване на синтезиращата се молекула РНК, чрез

монотонно присъедняване на нуклеотиди към 3’края на растящата ПНВ с участието на РНК
полимеразата. В разплетения участък на ДНК възниква временен ДНК-РНК хибрид. Елонгацията
протича със скорост около 30 нуклеотида за секунда.

Терминация. Терминацията включва разпознаване на мястото, след което не трябва да се

презаписва матричната ДНК. Последователността в ДНК, която обикновено съдържа
палиндроми и предизвиква спиране на транскрипцията, се нарича терминатор. РНК
полимеразата презаписва палиндрома, който формира бримкова структура. Към нея се свърват
белтъчни фактори, които дисоциират полимеразния комплекс.

Транскрипция при прокариоти. Една от основните разлики при транскрипцията в про- и

еукариотните организми е ензима РНК полимераза. Прокариотната РНК полимераза е един
ензим, състоящ се от 5 субединици - 2αββ’σ. Този комплекс се означава като холоензим и е
способен да се свърже с промотора и да образува първата фосфодиестерна връзка в
молекулата РНК. Прокариотните промотори обхващат нуклеотиди от +1 до -40. Отговорна за
свързването с промотора е субединицата σ (σ-фактор), която разпознава и свързва промотора.
След инициацията σ субедициницата се отделя и елонгацията продължава от субединиците
2αββ’, означени като минимален или сърцевинен ензим.

Процесът на транскрипция при прокариоти се регулира на ниво инициация, чрез

специфичното взаимодействие на σ-факторите с определени ДНК последователности. Почти
всички промотори започват с пурин. Наляво от стартовата точка се разполага консервативна
секвенция от 6 нуклеотида ТАТААТ, наречена блок на Прибноу. Ограничен брой промотори не
притежават тези секвенции и при тях ензима не може да се свърже самостоятелно към
матрицата. Тази основна разлика в промоторите отразява регулацията на транскрипцията. РНК
полимеразата се отнася различно към различните промотори според първичната им структура.

Специфичното свързване между ДНК и белтъчните фактори, отключващи транскрипцията, се

осъществява на базата на конформационно сходство и слави взаимодействия. ДНК
разпознаващите белтъци притежават определени конформационни структури, формиращи
последователно свързани домени в определен мотив. Най-често срещаният мотив при
прокариотните белтъци, разпознаващи ДНК последователности, е изграден от две алфа
спирали, свързани с извит къс пептид, поради което се означава като helix-turn-helix мотив или
''спирала-прегъване-спирала''. Едната спирала се означава като разпознавателна, тък като се
разполага в голямата бразда на ДНК и образува водородни връзки с базите от нея.

12. Всеобщ пренос на генетичната информация. Транскрипция при еукариоти

Наследствената програма на всеки един организъм е съхранена в молекулата на ДНК. Така
записана, информацията не може да се използва пряко. Разчитането и реализирането й е
сложен, многосъпален процес, обозначен като генна експресия. Процесът винаги започва с
прехвърлянето на записаната в ДНК информация върху молекула от друга НК – РНК.
Молекекулата на ДНК е едноверижна полирибонуклеотидна верига, като мономерите й
съдържат пентозата - рибоза, а пиримидиновата база тимин е заменена с урацил. При наличие
на комплементарност между базите, в нейната молекула могат да се формират
двойноверижни участъци – бримки или фуркетни форми. Молекулите на РНК са по-малки, по-
подвижни и с променлива конформация в сравнение с тези на ДНК. Съществуват три основни
вида РНК: иРНК, рРНК и тРНК. При еукариотите са описани още два вида: хяРНК и мяРНК.

Синтезата на РНК се нарича презаписване или транскрипция. Извършва се върху матрица ДНК
и продуктът е комплементарен на определена част ит едната матрична ДНК верига и копие на
другата. За протичане на транскрипцията са необходими ДНК матрица, четирите
рибонукеотидтрифосфати, ДНК – зависими РНК полимеразни ензими, специфични белтъци и
топоизомерази.

Механизъм на транскрипцията. Транскрипцията винаги протича като матричната верига на

ДНК и се чете в посока 3’-5’, а формиращата се верига РНК нараства в посока 5’-3’. Участъкът на
ДНК-веригата, който се транскрибира в една молекула РНК, се нарича структурен ген. Процесът
се осъществява непрекъснато, а не на фрагменти. Само иРНК се транслира до белтъци с
ензимна или структурна функция. Участъкът, който се презаписва, се нарича транскриптон.
Транскрипцията включва следните три последователни етапа:

Инициация. Определена нуклеотидна последователност на ДНК, обикновено предхождаща

структурен ген, служи за иницииране на транскрипцията и се нарича промотор. Към промотора
специфично се свързва една от субединиците на ДНК зависимата РНК полимераза.
Инициацията завършва с присъедняването на първия нуклеотид и образуването на
фосфодиестерна връзка между първия и втория нуклеотид, комплементарни на матрицата.

Елонгация. Процес на постепенно нарастване на синтезиращата се молекула РНК, чрез

монотонно присъедняване на нуклеотиди към 3’края на растящата ПНВ с участието на РНК
полимеразата. В разплетения участък на ДНК възниква временен ДНК-РНК хибрид. Елонгацията
протича със скорост около 30 нуклеотида за секунда.

Терминация. Терминацията включва разпознаване на мястото, след което не трябва да се

презаписва матричната ДНК. Последователността в ДНК, която обикновено съдържа
палиндроми и предизвиква спиране на транскрипцията, се нарича терминатор. РНК
полимеразата презаписва палиндрома, който формира бримкова структура. Към нея се свърват
белтъчни фактори, които дисоциират полимеразния комплекс.

Транскрипция при еукариоти. Процесът на транскрипция при еукариоти се различава от този в

прокариоти по етапа инициация. Инициацията на транскрипцията при еукариоти е доста по-
сложен процес, основно поради свързването на ДНК с белтъци в хроматинова структура. В
еукариотната хромозома структурните гени са разделени един от друг чрез некодиращи
нукелотиди. Всеки гени има отделен промотор. За разлика от прокариотите при еукариотите
има три различни РНК полимерази. Те се означават с РНК пол I, II, III и транскрибират различни
гени. РНК полимераза I транскрибира рРНК гените, РНК полимераза II – гените за иРНК и някои
мяРНК, РНК полимераза III – гените за останалите малки РНК , всички тРНК, както и 5S рРНК.

При еукариотите по правило гените са неакативни и за да започне транскрипция са

необходими специфични белтъци. Свързването на еукариотните РНК полимерази с
промоторите е индиректно и се осъществява с помощта на белтъци, наречени
транскрипционни фактори. Транскрипционните фактори (TF) разпознават определени
промотори и се означават с номера на РНК пол. И главанат латинска буква на конкретния
фактор – TFIIIA. Почти всички промотори на РНК пол II съдържат консервативни нуклеотидни
последователности, локализирани в областите – 25 и - 75 място на стартовата точка. Тя започва
най-често с пуринов (главно А) нуклеотид, заграден от двете страни с пиримидини. Една от тези
консесусни области е наречена ТАТА блок или блок на Хогнес. Промоторите на РНК полимераза
III са хетерогенни и разположени надясно от стартовата точка, тоест в транскрибиращата се част
на гена. Освен промоторите при еукариотите основно значение имат и други повторени
секвенции, означени като енхансери. Те също се разпознават от белтъци и обикновено са
локализирани до 1 килобази или повече от стартовата точка.

Промоторите и енхансерите се означават като цис-регулаторни елементи. Регулацията на

транскрипцията се осъществява освен от цис-регулаторни елементи и от транс-регулаторни
фактори. Транс-регулаторните фактори са протеини, които специфично разпознават ДНК-
последователности, и свързвайки се с тях инхибират или усилват транскрипцията на даден ген.
Специфичното разпознаване белтък –ДНК се осъществява ор различни регулаторни протеини,
една част от които показват хомоложен строеж с бактериалните, от типа спирала-прегъване-
спирала. Втората основна група регулаторни белтъци, специфични за еукариотите, използват
една или повече атоми цинк като структурен компонент за формиране на мотива цинкови
пръсти. Триизмерната структура на всеки „пръст” е съставена от една β ППВ и една α верига,
свързани посредством цинков атом. α веригата на всеки пръст е отговорна за свързването с
голямата бразда на ДНК. Предимство на регулаторните белтъци с цинкови пръсти е
еволюционното адаптиране на броя на цинкоите пръсти във всеки един протеин. Пример за
регулаторни протеини с мотива цинкови пръсти са рецепторите за стероидни и тироидни
хормони, както и за витамин D. Тези рецептори са ДНК разпознаващи белтъци, за които
съответните хормони са алостерични активатори. При образуването на тези комплекси от
регулатроните белтъци се заема обширна област от ДНК последователности.

ДНК на еукариотите е силно кондензирана от ниво нуклеозома до хетерохроматин. Когато

регулатроните секвенции се намират извън нуклеозомната част на ДНК, те са постоянно
досъпни, но когато са разположени в нуклеозомната част на ДНК, то основно значение имат
ковалентните модификации на хистоните. Чрез своята структура и белтъчно съдържание ДНК в
хетерохроматина не е досъпна за транскрипция. При изследване на дрожди е установено как
типа на хорматина може да доведе до изключване на генната транскрипция.

13. Регулация на транскрипцията при еукариоти – транс и цис регулация. Геномен

импринтинг – метилиране на ДНК
 Контролът върху транскрипцията при еукариотите бива позитивен и негативен. При
позитивния контрол транскрипцията се активира от свързването на определени молекули към
промотора. При негативния контрол присъединяването на репресивни молекули потиска
процеса. Нормалното протичане на транскрипцията при еуакриоти се определя главно от
нейната инициация. Правилното стартиране на процеса зависи от: структурирането на
промотора; сглобяването на субединиците на РНК-полимеразите; адекватното участие на
активиращи и репресорни продукти на регулаторните гени.

Много транскрипционни фактори инициират транскрипцията като се свързват към енхансер

или част от промотора. Тези фактори се състоят от два отделни домена. Единият се свързва с
ДНК, а другият иниццира транскрипцията. ДНК-свързващите домени се разпределят в
субкласове в зависимост от структурата им. Такива са:

 протеини, които формират комплекси с цинкова молекула.

 протеини,състоящи се от две спирали, свързани с неспирализиран участък. Те се
преместват в голямата бразда на ДНК-молекулата. Характерни са за про- и еукариотите.
 протеини, които формират димери между левцин-сърдържащи мономери чрез
хидрофобни взаимодействия. Димерите възникват при цип-подобно левциново
свързване.
 протеини, които образуват димери чрез взаимодействие с участъци, съдържащи
спирали.
 Конролните механизми на транскрипцията при еукариотите се усложняват поради:
 кондензацията на ДНК-молекулата от хистоновите белтъци;
 участието на допълнителни фактори в процесите на клетъчната диференциация.

При еукариотите транскрипцията се регулира:

 едновременно при големи групи несъседни гени;

 чрез трайна генна репресия от хистоновите белтъци;
 чрез временна репресия – дерепресия при клетъчното диференциране;
 чре химични промени в ДНК(метилиране на бази), които променят генната активност.
Активираните гени са слабо метилирани;
 чрез химични и алостерични промени в РНК-полимеразните ензими и хромозомните
белтъци;
 чрез действието на хормоните.

Хормините активират транскрипцията по следния механизъм:

Стероидните хормони (главно половите) се свързват със съответните им рецептори в ядрото.

Тези рецептори могат да са прикрепени с нисък афинитет към всяка от ядрените съставки –
молекулата на ДНК, ядрения матрикс или хорматиновите белтъци.

Полипептидните хормони (инсулин, адреналин, глюкагон, вазопресин, соматотропен хормон)

се свързват със съответните им рецептори на повърхността на клетъчната мембрана

14. Зреене на РНК (процесинг). Алтернативен сплайсинг – същност и биологично

значение:
 След приключване на транскрипцията получената РНК-молекула се означава като първичен
траскрипт. Превръщането на първичния транскрипт във фукционално годна РНК се нарича
зреене или преработка (processing) .

Зреене при прокариоти. Не всички първични транскрипти при прокариотите се подлагат на

преработка. Прокариотните иРНК се синтезират във вид, годен за транслация. Поради тази
причина и поради отсъствието на ядро в прокариотите процесите на транскрипция и
транслация протичат спрегнато.

Прокариотните рРНК се синтезират като дълъг първичен транскрипт, който се подлага на

зреене. Зреенето се сътои предимно в изрязването на части от РНК. Гените за трите рРНК (5S,
16S и 23S) се презаписват заедно с една молекула първичен транскрипт. След транскрипцията
той се разрязва на 3 части, които допълнително се подрязват до получаване на зрели,
функционално годни рРНК. Разрязването и изрязването на излишни нуклеотиди се извършва от
рибонуклеази.

Зреене при еукариоти. Процесите на зреене при еукариотните клетки засягат всички видове
РНК молекули. Тази процеси протичат на мясотото на синтеза, т.е в ядрото, като през ядрената
мембрана преминават само функционално годни РНК-молекули, след прикючване на
процесите на зреенето.

Зреенето на РНК протича в ядърцето, като пунципно процесът не се различава от този при
прокариоти. Гените за 28S, 18S и 58S се синтезират като общ предшественик, който се подлага
на нуклеазна атака. При зреенето на еукариотните тРНК се включват два допълнителни етапа:
добавяне на тринуклеотида ЦЦА към 3’ края след транскрипцията.

Най-сложни и многосъпални са процесите на зреене, при които се образува фукнционално

годна иРНК. Двата края на хяРНК се подлагат на ковалентни модификации, а средната част на
сплайсинг. Към 5’ края на хяРНК се присъединява медилиран ГТФ, като се образува особена
връзка 5’-5’, вместо нормалната 3’-5’. Модификационната структура на 5’ края се нарича
„шапка” или кеп-формация и взема участие в инициацията на транлацията. 3’краят на хяРНК се
модифицира, като към него се свързват ковалентно от 100 до 200 аденилатни участъка от друга
полимераза (полиА полимераза). Получената структура се нарича полиА-опашка. Такава
обашка не се наблюдава само за иРНК на хистоните. Фукциите на тези модификации са
свързани основно с транспорта на Ирнк през ядрената мембрана и продължителността на
съществуването й в цитоплазмата (период на полуживот).

Повечето гени съдържат редуващи се екзони (белтък-кодиращи области) и интрони (белтък-

некодиращи области), силно вариращи по брой. Процесът на изрязването на интроните и
последващо свързване на екзоните, което се извършва след транскрипцията се нарича
сплайсинг. Новосинтезираната хяРНК незабавно се свързва с белтъци и формира частици,
подобни на нуклеозомите. Те се означават като хетерогенни нуклеарни рибонулеопротеинови
частици – hnRNP. Тази частици се формират в момента на транкрипцията, като в
разпознаването на РНК и белтъците участват нуклеотидните секвенции на границите между
интрона и екзона.

В гените на белтъци границите между екзона и интрона се отличават с характерни къси

нуклеотидни последователности. Сплайсингът на хяРНК се основава именно на разпознаване
на тези последователности от малките ядрени РНК-и (мяРНК). Те са дълги не повече от 250
нуклеотида и се свързват с белтъци, формирайки мя РНП частици. Свързват се с хяРНК, като
образуваният комплекс се нарича сплайсозома. Наришенияра в нормалния процесинг водят до
синтез на мутантни протеини или до нетранслираща се иРНК. Абнормалното процесиране на
бета глобулиновия ген при човек е една от причините за възникване на бета-таласемия.

В резултат на сплайсинга значителна част от хяРНК се изрязва и разгражда изцяло в ядрото.

Когато сплайсингът завърши и се получи функционална Ирнк, тя не винаги е една и съща.
Възможността от един първичен транскрипт да се получат два и повече различни иРНК се
нарича алтернативен сплайсинг. Процесът на алтернативен сплайсинг позволява от един ген да
се транслират различни по функция сродни белтъци.

Еуакриотната РНК се транспортира през ядрената мембрана, след успешното приключване на

процесите на зреене и сплайсинг.

17. Генетичен код. Методи за дешифриране на генетичния код:

Информацията за първичната структура на белтъците е закодирана в нуклеотидната
последователност на ДНК. ДНК и белтъците са изградени от различни мономери. Мономерите
на ДНК са 4 различни нуклеотида, а белтъците са изградени от 10 алфа аминокиселини.
Генетичният код представлява ключа, който свързва езика на НК с езика на протеините. Това е
начинът, по който всяка от 20-те алфа аминокиселини е кодирана в молекулата на ДНК.

Първият съществен принос за разшифроването на генетичния код е осъществен при

разработването на безклетъчни системи от E.coli, синтезиращи белтък in vitro, които да са
зависими от добавянето на иРНК. Синтезата на полипептид се установява и се измерва по
включването на маркирани радиоактивни аминокиселини в ППВ. Обикновено в отделния опит
само една АК е радиоактивно белязана , а другите 19 не са. При изследване на матричната
активност на различни препарати РНК в безклетъчни системи първоначално е използвана
синтетична полиуридилова киселина (поли-У), очаквайки че тя няма да има матрична
активност. Изследователите открили, че поли – У определя синтеза на полифенилаланин.
Триплетът УУУ е кодон на фенилаланина. Скоро след това било установено, че поли – Ц
определя синтеза на полипролин, поли – А на полизин. Следователно триплетът ЦЦЦ е кодон
на пролина, а ААА на лизина.

Разработените по-късно методи дават възможност да се завърши разшифроването на

генетичния код. Достигането на тази цел е ускорено от откритието, че някои РНК триплети
предизвикват специфично свързване на съответни аминоацил – тРНК с рибозомите. Тази
осъществена от рибозомите реакция на свързване между синтетичния кодон и антикодона на
съответната аминоацил – тРНК наподобява кодон – антикодон разпознаваща стъпка при
белтъчната синтеза. Изследователите използвали това свойство за определяне на синтетичните
кодони по тяхното свързване с аминоацил – тРНК. Те смесвали различните синтетични
тринуклеотиди с АА – тРНК и рибозоми. При разпознаване трите компонента образуват
стабилни комплекси, които могат да бъдат изолирани чрез филтруване през подходящи
нитроцелулозни филтри. В изолираните комплекси била установена свързаната с тРНК
аминокиселина. При последователното подаване в системата на всичките възможни
тринуклеотида и последващо определяне на „уловената” от комплекса АК, са разшифровани
кодоните на всички АК.

Крайният резултат показва, че генетичният код е почти напълно синонимен. Само метионинът
и триптофанът се кодират от по 1 кодон. Кодонът на метионина АУГ е и иницииращ
транслацията кодон. На три от кодоните УАА, УАГ и УГА не е окрита съответстваща АК. Те се
означават като терминиращи или стоп кодони. Тези изследвания придават смисъл на всички 64
кодона. 64 кодират аминокиселини, а 3 са терминални (стоп) кодони.

В много случаи първите два нуклеотида в кодона са смислово по-важни от тетия нуклеотид.
Съществуват 8 групи „семейства” от кодони, при които третият нуклеотид е видимо без
значение.

Отделните видове тРНК могат да разпознават два или повече съответни кодона в зависимост
от това, кой нуклеотид се намира на първото или колебливото място на антикодона.

Съществуват отклонения от правилото за една рамка на четене на генетичния код. Например

ретровирусите притежават три открити рамки на четене на техния геном. Универсалността на
кода е валидна само за ядрената ДНК: в митохондриите някои кодони имат различен смисъл
(диалекти на кода).

18 + 19. Транслация – молекулни компоненти на процеса. Транслация при

прокариоти. Етапи и механизъм на процеса. Транслация в органелите на
еукариотната клетка:
Фенотипните белези на организма се определят от белтъците, а информацията за техния
синтез е кодирана в ДНК. Биосинтезата на белтъци е сложен процес, чиито продукт е ППВ, в
която последователността на аминокиселините е генетично детерминирана. Информацията за
даден белтък се запава по пътя от ДНК през РНК до ППВ, като се преобразува от нуклеотиден в
аминокиселинен запис. Основни участници в транслацията са: иРНК – матрица за белтъчния
синтез; тРНК – молекула адаптор, осигуряваща сродството между кодона и съответната АК;
активиращи ензими – катализират специфичното свързване между аминокиселината и тРНК;
20 АК; ензими; регулаторни белтъци и рибозома. Малката субединица на рибозомите е
отговорна за специфичното свързване на иРНК. Участващите в транслацията тРНК-и също се
свързват с рибозомата, но обхващат и двете субединици, като се разполагат перпендикулярно
на иРНК. При това, мястото, където се разполага едната тРНК, носеща включващата се АК, се
нарича аминоацилен участък (А), а мястото където се разполага тРНК, която носи растящия
полипептид, се нарича пептидилен (П). Двата участъка са успоредни и осигуряват максимална
близост между аминокиселините при образуване на пептидната връзка.

Транслацията протича на три етапа: инициация, елонгация и терминация. Преди да започне

инициацията в цитозола се осъществява активирането на аминокиселините и свързването им
към съответната тРНК.

Инициация. В този етап се осъществява разпознаването и правилното свързване на основните

участници в транслацията. Малката субчастица на рибозомата разпознава иРНК, чрез нейната
„шапка” и с участието на белтъчен фактор. Към комплекса се присъединява тРНК, която носи
първата АК. За прокариоти това е формилметионин-тРНК, а за еукариоти – метионин- тРНК.
Свързването на тРНК към комплекса се осъществява чрез разпознаването на антикодона от
тРНК и комплементарния му кодон в иРНК, наречен стартов кодон – АУГ. След това се
присъединява голямата субединица и се формира активният рибозомен комплекс.

Елонгация. Това е процес на постепенно удължаване на новосинтезиращата се ППВ, което се

осъществява чрез последователното присъедняване на нови АК. В края на инициацията към
свободният аминоацилен участък на рибозомата се присъединява тази
аминоацил-тРНК, чиито антикодон съответства на втория кодон от иРНК. Взаимодействието
кодон-антикодон се осъществява по правилата за комплементарност на базите. Двете АК се
оказват достатъчно близко, за да протече реакция на свързване между активираната
карбоксилна група на първата АК с аминната група на втората. Тази реакция се катализира от
ензима пептидил трансфераза и води до образуване на ковалентна пептидна връзка.
Новообразуваният дипептид остава свързан с втората тРНК. В резултат на тези промени
рибозомата се придвижва с един кодон надясно по протежение на и РНК в посока 5-3’, като
тРНК носеща дипептида се оказва в П-участъка. Процесът на преместване на рибозомата се
нарича транслокация и се катализира от ензима транслоказа при участие на енергия от ГТФ.
Процесите продължават в същата последователност, като пептидът се удължава с още една АК.

Терминация. Транслацията завършва като в А-участък на рибозомата се установи един от

терминиращите кодони. Цитоплазмени протеини, наречени терминиращи белтъци, се свързват
към стоп-кодоните и се разполагат в А-участъка. Ензимът осъществява хидролиза на
последната АК и така се оформя въглеродният край на ППВ.

Целият процес на транслация продължава средно 20 до 60 сек. През този период всяка
молекула иРНК може да се транслира многократно, като последователно се свързват с няколко
десетки рибозоми на разстояние около 80 нуклеотида една от друга. Образуваният комплекс
се нарича полирибозома.

Чрез процеса на транскрипция при еукариоти се осъществява регулация на генната активност.

Основно значение при тази регулация е участието на различни иницииращи фактори. Въпреки
принципното сходство в транслацията при про- и еукариотните огранизми, процесът има
своите разлики. Една голяма част от ефективните антибиотици, които се използват в
съвременната медицинска практика, са именно инхибитори на белтъчния синтез при
прокариотните организми и не влияят върху белтъчния синтез в еукариотната клетка. Типичен
пример са тетрациклините, които блокират свъзването на аминоацил–тРНК към А-участъка на
бактериалната рибозома и така спират елонгацията. Тази тяхна специфичност определя и
антибактериалното им дейсвие, без да са токсични за човешките клетки.

21. Формиране и поддържане конформацията на белтъците. Стареене и разграждане

на белтъците. Протеозома – структура и функция:
Нативната структура на белтъка е най-стабилна, термодинамично най-изгодна и необходима
за функционирането на белтъка. Тя се предопределя от аминокиселинната последователност,
която е генетично кодирана. За правилното формиране на белтъчната конформация, е
необходимо тя да се осъществи едновременно с транслирането , като изграждащият се
полипептид се нагъва от азотният край последователно с излизането от рибозомата. Най-
спонтанно се формира вторичната структура. За образуването на третичната структура на
белтъка са необходими други белтъци – „помощници”, които подпомагат правилното нагъване
не белтъците. Тези особени белтъци се наричат шаперони и са енергетично зависими от АТФ.
Те разпознават повърхностните ходрофобни пептиди на денатурираните белтъци, свързват се с
тях и пречат за агрегирането. Едновременно с това подпомагат възстановяването на нативната
структура. Към шапероните принадлежат голяма част от топлинно-шоковите протеини (Hsp).
При рязко повишаване на температурата над оптималната, в клетките се синтезират характерен
набор от белтъци, наречени белтъци на топлиниия шок. По-късно е доказан универсалният
модел на експресия на тези протеини след действието на различни стресови фактори (аноксия,
тежки метали, температурен дисбаланс, оксидативен стрес или патологични процеси –
исхемия, възпаление, инфекции, тъканни увреждания и др.), поради което се означават като
стресови белтъци. Установено е, че тези белтъци са еволюционно консервативни, като
протеините от бозайници показват антигенна прилика с тези на дрожди и бактерии. HSPs
изпълняват важни физиологични функции, като най-често съхраняват клетъчната дейност след
въздействието на стресови фактори, поради което ги наричат още house-keeping protein , част
от които са шапероните.

Стареене и разграждане на белъците. Стареенето на протеините се изразява в такива

конформационни промени, които могат да бъдат поправени от шапероните и увреденият
белтък е трайно фукнционално некативен. Главен интрацелуларен път за разпознаване и
разграждане на тези ''остарели'' протеини и техните комплекси е убикуитин-протеазомният
път. Убикуитинът е сравнително малък (8 kD) и широко разпространен полипептид в
еукариотната клетка. Чрез ензими този полипептид се свързва ковалентно към аминогрупата
на лизина от друг белтък. Когато убикуитинилирането се повтори няколко пъти се получава
мулти-убикуитинова разклонена верига, която се възприема като сигнал за разграждането на
белтъците от протеазомата. Всяка протеазома се състои от центален цилиндър, формиран от
множество различни протеази, и разпознаващи белтъчни комплекси, ограничаващи цилиндъра
от двете страни. Белтъците, които са белязани с мулти-убикуитинвоа верига, се разпознават от
белтъчните комплекси на входа на цилиндъра. След навлизането на белтъка във вътрешността
на цилиндъра, той се подлага на действието на протеазите, които го разграждат на серия от
малки пептиди. Продължителността на ''живот'' на цитоплазмените белтъчни молекули се
детерминира от аминокиселините на азотният край на ППВ.

Когато клетката не е в състояние да възстанови денатурираните протеини, както и да

реализира тяхното разграждане, се създават условия за развитие на патологичен процес.
Протеини с дефектна конформация са причина за голяма част от невродегенеративните
заболявания. Една част от тези заболявания се дължи на генетично заложена експанзия на
тринуклеотидните повтори. Описани са над 12 автозомно доминантни неврогенеративни
заболявания (форми на мускулна дистрофия, болест на Хънтингтън, спиноцеребрални атаксии,
Алцхаймер, Паркинсон и др.), в основата на които лежи експанзията на тринуклеотидни
повтори.

Друга част от невродегенеративните заболявания са наречени спонгиформни енцефалопатии

(СЕ), поради особените морфологични промени в мозъка, като предразположението към тези
болести може да бъде свързано и с определен генотип. Първата установена спонгиоформна
енцефалопатия е описана при овце – болестта скрейпи. Тя се проявява при генетично
предразположени породи. При човек първата болест от този тип (''куру'') е описана сред
местните жители на Нова Гвинея. Счита се, че заразяването с тази болест се дължи на ритуален
канибализъм, изразяващ се в консумация на суров мозък на близки родственици.
Единственият орган, при който се наблюдават хистопатологични промени, е мозъкът.
Установено е също, че човек може да се зарази след консумация на животински продукти от
болно животно, като основните тъкани, способни да предават болестта, са нервна и
лимфоидна.

22. Значение на “дефектната” конформация на белтъците за живота на клетката.

Приони; полиглутаминови секвенции:
 Изследователят Prusiner публикува своите резултати относно изолирането на причинителя на
СЕ от мозък на хамстер, инфектиран със скрейпи. Този причинител се оказва протеазно и
топлинно-резистентен белтък. По тази причина той го нарича прион (белтъчна инфекциозна
частица PrP). Изолираната от мозъка на болни животни прионна форма е означена като PrPsc, и
тя е причина за развитието на болестта. Установено бе наличието на сходен белтък в мозъка и
редица други тъкани на нормален индивид, означен PrPc. Изследването на двата белтъка
показва, че няма разлики между техните аминокиселинни последователности. Счита се, че
разликите в двата протеина касаят едниствено тяхната конформация, т.е те са различни
изоформи на един белтък. Нормалният белтък има високо съдържание на алфа спирали и
ниско на бета – 3%, докато в патологичната изоформа на белтъка съдържанието на бета
спиралите 45%. Конверсията на PrPc в PrPsc при инфектирани с приони клетки е
посттранслационен процес, касаещ формирането на белтъчната конформация. Освен това
изоформата се свързва с нормалния си аналог като катализира превръщането му в прион.
Процесът протича автокаталитично, тък като протеиновата изоформа формира големи
агрегати. Тези агрегати са отговорни за деструкцията на заразената клетка.

Шапероните не са в състояние да се свържат и възстановят конформацията на изоформата,

когато е в агрегирано състояние. Тези агрегати са устойчиви и на протезмоно разграждане.
Клетката реагира като синтезира нови молекули от нормалния белтък, а те се оказват прицелни
за действието на прионите. Така процесът се мултиплицира, докато клетката загине.
Прионовите агрегати могат да преминават през клетъчните мембрани и да заразяват нови
клетки до пълното развитие на спонгиоформната енцефалопатия. Очевидно прионите
колонизират предимно центалната и периферната нервна система.

Характерно за невродегенеративните заболявания е бавното прогресиране на болестта, като

признаципте се проявяват в зряла възраст, независимо от експресията на мутантния протеин
през целия живот.

24. Посттранслационни модификации на белтъците – видове и биологично значение

По химичен състав една много малка част от белтъците са съставени само от аминокиселини.
Основното количество белтъци са сложни молекули, които съдържат въглехидрати –
гликопротеини, липиди – липопротеини и т.н. Ковалентното свързване на тези небелтъчни
части се осъществява след синтеза на полипептидната верига с участието на ензими, които
определят специфичността на свързване. Всички тези промени в химичния състав на
протеините са генетично детерминирани и се означават като посттранслационни модификации
на белтъците. Основните видове модификации са:

Гликолизиране. То е посттранслационна ковалентна модификация, която започва в ЕПР и

продължава в апарата на Голджи. Характерно е за секреторните и мембранни белтъци. Най-
често към амидната група на аспаргиновия остатък се добавя еднотипна олигозахаридна
верига. Чрез ензимите – терминални гликозил трансферази могат да се добавят
монозахаридни остатъци, придаващи определена специфичност (напр. кръвногруповите
антигени АВ0), или чрез ензими- гликозидази се отстранява част от първоначалната
олигозахаридна верига. Всички белтъци, които разпознават специфично моно- или
олигозахаридни остатъци, спадат към групата на лектините.

Без да са антитела или ензими, лектините се отличават с висока специфичност на свързване и

играят съществена роля в клетъчното разпознаване при растения и животни. При животните и
човека лектините вземат участие в неспецифичния имунен отговор и регулацията на целия
имунитет.

Частична протеолиза. Освен изрязването на сигналния пептид, от редица белтъци се

отстраняват и други аминокиселинни последователности. Тази модификация се означава като
частична протеолиза и белтъкът преди протеолизата се нарича про-белтък. Частичната
протеолиза има значение за активаципята на белтъка. Типичен пример е белтъкът инсулин. Той
се синтезира като проинсулин, от който се изрязва една аминокиселинна последователност,
означена като С-пептид. Активен инсулин може да се получи in vitro само като се синтезира
проинсулин и след това се обработи с протеаза. Друг пример за превръщане на неактивни
протеини в активни чрез протеолиза са смилателните ензими, каспазите, фибриногена и
белтъците и от системата на комплемента.

Фосфорилиране и дефосфорилиране. Това е най-често срещаната обратима модификация на

белтъците. При тази модификация се променя протеиновата конформация, което води до
активиране или загуба на активност. Повече от 10% от протеините в типичната еукариотна
клетка могат да бъдат фосфорилирани. Чрез ензимите протеинкинази към определени
аминокиселини се присъеднява фосфатен остатък от молекула АТФ. Ензимите –
протеинфосфатази откъсват свъзания фосфатен остатък, извършвайки дефосфорилиране.
Преминаването на един белтък от активно в неактивно състояние и орабтно най-често се
осъществява чрез тази обратима модификация, напр. протеина р53 е активен във
фосфорилирана форма и неактивен след дефосфорилиране.

Ацетилиране и деацетилиране. При присъедняването на остатък от оцетна киселина – СН3СО

– към аминогрупа, белтъкът се ацетилира. На тази модификация са подложени голям брой
белтъци. Модификацията е обратима и е свързана с афинитета на белтъците, към други
лиганди. Ацетилирането на хистона Н1 пречи на формирането на соленоида и подържа
нуклеозомната нишка разгъната, при което става възможна транскрипцията.

25. Транспорт на белтъците между клетъчните компартменти в еукариотната клетка:

След приключване на транслацията, новосинтезираните белтъци се разпределят в различните
отдели на клетката или извън нея. В прокариотната клетка възможностите са ограничени, като
белтъците остават в цитоплазмата или по клетъчната мембрана, или се секратират навън. При
еукариотните клетки това разпределение засяга всички органели и техните отделни структури.
Когато белтъците се синтезират в цитозола върху свободни рибозоми те остават в самия
цитозол.

Възможностите за транспорт на протеините в клетката се предопределя от специфична

аминокиселинна последователност в белтъка, която се означава като сигнален пептид. Този
пептид най-често съдържа 15 до 60 АК и се изразява след транспорта от ензими – сигнални
пептидази. Чрез сигнални пептиди се транспортират белтъци на ЕПР, митохондрии,
хлоропласти, пероксизоми и ядро. Типичен пример са митохондриалните прекурсорни
белтъци, които се кодират от ядрени гени. Тези белтъци носят сигнален пептид на азитния си
край, съставен от 20 до 80 аминокиселинни остатъка, чрез които се разпознават от рецептори
на външната митохондриална мембрана. След транспорта сигналният пептид се отрязва от
пептидаза.
 За трайното установяване на мембранните белтъци се използват два начина. Единият е чрез
сигнална последователност от хидрофобни АК, която се разполага в липидния бислой на
плазмалемата. Другият начин е чрез изграждане на тиоестерна ковалентна връзка между
хидрофилен белтък и мембранните липиди.

Ядрените протеини също се синтезират в цитозола, но принадлеждат на ядрото. Те

притежават сигнален пептид, формиран от група позитивно натоварени аминокиселини.
Обикновено те са от 4 до 8 АК, включващи задължително аргинин и пролин, които формират
определена област в нативната структура на белтъка. Когато ядрени протеини се изолират и
микроинжектират в цитозола, може да се наблюдава обратното им прехвърляне в ядрото. Този
процес се дължи на сигналната област, присъстваща във всеки един от ядрените протеини.

Всички белтъци предназначени за ендоплазмената мрежа, имат на азотния си край

определен сигнален пептид, включващ 5-10 хидрофобни АК. Тези белтъци се прехвърлят през
мембраната веднага след започване на синтеза, като едновременно със синтеза става и
транспортът – котранслационен транспорт. Така белтъкът попада в лумена на каналчетата.
Повечето от тях преминават от ендоплазмената мрежа към апарата на Голджи, но някои
остават постоянно в ендоплазмената мрежа.

29. Организация на генома в еукариоти. Видове белтъци, участващи в структурата на

хроматина – хистони и нехистони /видове, структура, функции/.
Всяка ДНК молекула е пакетирана в отделна хромозома, като цялата генетична информация,
съдържаща се в хаплоидния набор хромозоми на един организъм, се нарича геном.
Еукариотният геном е функционална единица, състояща се от следните компоненти:
хромозоми, гени и други идентифицирани и неидентифицирани нуклеотидни
последователности в ДНК. Тези елементи функционират чрез определени белтъци, с които ДНК
формира структура, наречена хроматин. Човешкият геном съдържа около 3х10 (на 9та степен)
нуклетидни двойки, организирани в 24 хромозоми (22, Х+У). Всяка хромозома съдържа от
50х10 (на 6та степен) нуклеотидни двойки. ДНК молекула с тези размери има дължина от 1.7
до 8.5 см, когато е деспирализирана.

Генетичната активност на ДНК в голяма степен се предопределя от кондензацията на

хроматина. Основен структурен елемент на хроматина е протеиновия скелет, осигуряващ
пакетирането на ДНП (дезоксирибо-нуклео-протеинова нишка) през различните фази от
жизнения цикъл на клетката. Пакетирането на хроматина през интерфаза осигурява
диференциаяна експресия на гените.

Геномът на всяка клетка съдържа запис в ДНК секвенцията на хиляди различни протеини и
РНК молекули. Различните клетки в многоклетъчния организъм експресират определена част
от гените в генома, което обуславя тяхната диференциация. Освен това клетките могат да
променят експресията на гените, в отговор на примени в тяхното обкръжение, напр. молекулни
сигнали от други клетки (хормони, растежни фактори). Нивата на регулация на генната
ескпресия при еукариоти са:

1.контрол на хроматиновата структура;

2.контрол на транскрипцията;

3.контрол на процесирането на хяРНК;

 4.контрол на транспорта на зрялата РНК;

5.контрол на транслацията;

6.контрол на протеиновата активност.

Последователността от нуклеотиди, отговорна за синтезата на една ППВ или една молекула

РНК се определя като структурен ген. Ген, който обикновено не се транскрибира, се означава
като регулаторен ген. Геномната ДНК на гръбначни се разделя на 5 вида:

Тип I ДНК съставлява уникалната част, съдържаща структурни гени , кодиращи полипептидни
вериги. Според някои генетици тя съставлява 2% от тоталния геном, ако се изключат интроните.
Според други автори Тип I ДНК съставлява 10% от човешкия геном.

Тип II ДНК се определя като транскрибируема и нетранслираща се. Тук се включват интроните и
гените за тРНК и рРНК.

Тип III ДНК е нетранскрибируема и включва основно ДНК секвенции, намиращи се

непосредствено до гените и регулиращи тяхната транскрипция, като промоторите и
енхансерите.

Тип IV ДНК е уникална и разпрсъната в генома. Функцията й е неизвестна. Съставлява около

58% от геномната ДНК.

Тип V ДНК заема почти 25% от човешкия геном. Представлява повторени секвенции ДНК
неидентични с тези от тип II и може да бъде транскрибирана. При всички висши еукариоти тя
обхваща 25 до 50% от геномната ДНК.

ДНК свързващи протеини:

Хистони. Това са базични протеини, основна част на хроматина. Известни са 5 основни вида
хистони, които заедно с топоизомеразата изграждат фундаменталната структура на хроматина.
Петте хистонови белтъка са Н4, Н3, Н2А, Н2В (102-135 АК) и Н1 (220 АК). Хистоните съставляват
45% от тоталната маса на хромозомата. Те организират ДНК молекулата и играят важна роля в
репликацията и транскрипцията.

Всички хистони имат високо % съдържание на позитивно заредени АК – аргинин, лизин и

хистидин и ниско % съдържание на отрицателно натоварени АК в сравнение с други белтъци.
Петте хистона са мултидоменни протеини, изградени от централен и два крайни, удължени
домена, наречени опашки. Всеки домен съдържа алфа спирален участък, разположен под ъгъл
спрямо другите. Този триспирален мотив е известен като хистоново нагъване. Н2А, Н2В, Н3 И
Н4 има два базични терминални домена. Н1 има сходна структура, като терминалните домени
са по-издължени. С изключение на Н1 останалите хистони са консервативни протеини, тоест
далечнородствени организми имат сходни по секвенция хистони. Н3 и Н4 са силно
консервативни във всички домени. Н2А и Н2В варират само в N-терминалния си домен, а Н1
хистоните варират и в двата крайни домена, като консервативен остава само централният
домен.. Н4 хистона е вероятно най-консервативният протеин сред еукариотите. Хистона Н1 е
най-слабо консервативен. При животните специфичните хистонови гени се включват и
изключват в процеса на клетъчната диференцировка през онтогенезата и гаметогенезата.

Нехистоновите протеини са кисели белтъци, проявяващи силен афинитет към ДНК. Те варират
в различни видове и в различните клетки на един и същи индивид. Тук се включват протеините,
участващи в репликацията, репарацията и транскрипцията на ДНК, както и в регулацията на
тези процеси. Броят им варира от стотици до хиляди. Осовен клас от нехистоновите протеини
са топоизомеразите – ДНК свързващи протеини със структурни и ензимни функции.

30. Структурна организация на интерфазния хорматин – нуклеозомен модел,

соленоид и бримки. Структура на еу- и хетеро-хорматина
Всяка нуклеозома се получава, като участък от ДНК образува два оборота около протеиновата
капсула. Протеиновата капсула представлява октамер, изграден от хистоните Н4, Н3, Н2А, Н2В,
всеки представен от две молекули. Плътно свъзания с тях ДНК участък обхваща 83 нуклеотидни
двойки на оборот, а самата нуклеозома има диаметър 11nm. Между две съседни нуклеозоми
има участък от ДНК, който ги свързва. Тази ДНК се нарича линкерна и е свързана с хистона Н1.
На това ниво на спирализация молекулата на ДНК скъсяа дължината си около 7 пъти и се
нарича ДНП нишка. За да се орабзува микроскопски видимата метафазна хромозома ДНП-
нишката се свъхспирализира в следващите етапи, общо означени като кондензация на
хроматина. Вторият етап на кондензацията е образуването на соленоид с диамеът около 30 nm
и се формира с активното участие на Н1 хистона.

В резултат на кондензацията в интерфазното ядро се различават два вида хроматин – хетеро-

и еу- хорматин. Терминът хетерохроматин е въведен при изучаването на хромозомите, с които
се означава силно багрещите се участъци. Интензивното оцветяване на хетерохроматина в
интерфаза се дължи на силната кондензация на хроматина в тези области. По-слабо
оцветените участъци се означават като еухроматин и се характеризират с по-рехава структура
на хроматина. Хетерохроматинът се открива в центромера, теломера, нуклеоларният регион,
както и по дължината на цялото рамо при някои хромозоми, напр. половите хромозоми. Част
от хетерохроматина е силно кондензиран през целия жизнен цикъл на клетката – структурен
хетерохорматин, докато при други кондензирането на хроматина е преходно явление –
факултативен хетерохроматин. Формирането на факултативен хетерохорматин е специфично за
диференцираните клетки. В състояние на хетерохроматин гените са неактивни, а в състояние
на еухроматин могат да се транскрибират . Хетерохроматиновите области в центомерите са
генетично инертни, богати на недиспергирана повторена ДНК. За разлика от соматичните, в
мъжките герминативни клетки У хромозомата е декондензирана и активна по отношение на
синтез на иРНК. Фазата на клетъчния цикъл, митотична или мейотична, е свързана с различна
експресия на гените в хроматина, за което съществено значение има и тип на кондензация на
отделните негови участъци.

31. Микроскопска структура на хромозомите. Видове хромозоми. Молекулна

организация на центромера и теломера:
При следващите етапи на спирализацията, съпровождащи митозата, хормозомите стават
видими със светлинен микроскоп. Най-силно кондензирани са хромозомите през метафаза.
Всяка метафазна хромозома се състои от два хроматида. Хроматидата е краен етап от
кондензацията на ДНП-нишката. Двата хроматида са резултат от процеса репликация, протекъл
през синтетичния период на интерфазата. До края на метафазата двете хроматиди остават
свързани в областта на центормера. В зависимост от местоположението на центромера се
формират двете рамена на хормозомата, които имат еднаква или различна дължина. По този
признак разделяме хромозомите на:
 Метацентрични – двете рамена са почти еднакви по дължина.

Субметацентрични – двете рамена се различават по дължина, като по-дългото рамо се

означава с “q” а по-късото рамо с ''р''.

Акроцентрични – центромерът е разположен почти в единия край на хромозомата, поради

което едното рамо е много по-дълго от другото.

Някои от хромозомите имат вторично прищъпване, което се означава като ядърцев или
нуклеолусов организатор. Тук са съсредоточени гените за рРНК, които образуват ядърцето на
интерфазното ядро. Когато вторичното прищъпване е към края на хромозомата и теломерът
след него е къс и овален, той се означава като сателит. Сателитите са изградени от структурен
хетерохроматин и се намират в краищата на късите рамена на акроцентричните човешки
хромозоми №13,14,15,21 и 22.

Профазните и метафазни хромозоми показват редуващи се светли и тъмни ивици при

определено оцветяване. Ако се оцветяват по Гимза, то участъците от ДНК, които съдържат
високо повторени Г-Ц двойки се багрят по-светло, докато участъците богати на А-Т двойки се
оцветяват по-интензивно и се виждат като тъмни ивици.

Молекулна организация на центромера

Центромерната област съдържа ДНК, чиято молекулна организация се различава от останалите

части. Молекулната структура на центомерната ДНК е най-добре проучена при дрожди, чрез
клониране на ДНК сегменти от центромерната област в плазмиди. Описани са пет различни
центомерни сегменти, които са вкючени в плазмидна ДНК. Когато присъстват в плазмида, той
придобива поведение на нормална хромозома при делене на клетката. Всички тези сегменти
са с големина около 1000 бази. Плазмидите без центомерна секвенция не се разпределят
правилно при деленето на дрождените клетки. Наличието на центомерна нуклеотидна
секвенция в плазмида позволява неговото нормално сегрегиране и при мейозата.

Центомернтие региони при висши растения и животни са значително по-сложно устроени в

сравнение с тези при дрожди. Центромерът е обграден от хетерохроматинови блокове и може
да се визуализира при подходящо оцветяване. При бозайници по време на митозата и
формирането на делително вретено се наблюдава специфична структура – кинетохор, съставен
от триламинарен диск, видим чрез електронна микроскопия при висока йонна сила.
Кинетохорът е изграден от ДНК, белтъци и вероятно РНК.

Центромерната област съдържа 2 протеинови кинетохора и уникални антигенни свойства,

отговорни за свързването с нишките на делителното вретено през митозата. Хромозомите,
съдържащи един центомер се наричат моноцентични. Центромера разделя хромозомата на
две рамена.

Молекулна организация на теломера

Краищата на всяка хромозома се наричат теломери. Теломерният регион на хромозомата,

подобно на центомерния, притежава уникална структура, отличаваща се от останалата част на
хромозомата. За разлика от центомера, той не може да се ограничи цитологично, а се оцветява
като хетерохроматин. Теломерите обезпечават цялостта на хромозомата. При делеция на
теломерите се наблюдава получаването на лепливи краища и най-често различни
транслокации. Дори репликацията на теломерната ДНК протича по друг механизъм с участието
на ензима теломераза.
 При всички изучавани представители е установено, че теломерната ДНК е изградена от
тандемно повторени прости нуклеотидни секвенции, слабо вариращи в отделните видове. Най-
често повторите съдържат секвенцията TTGGGG или TTTTGGGG. Същата секвенция е установена
в теломерите на някои гръбначни. Теломерите на всички еукариоти съдържат голям процент
високоповторени секвенции със сродна нуклеотидна последователност.

33. Регулация на генната активност при прокариоти. Позитивна и негативна индукция

и репресия:
Прокариотните клетки, за разлика от еукариотите, живеят в непрекъснато променяща се
външна среда. При тях липсва състояние на хомеостаза и това налага бързото им
приспособяване към новите условия с цел преживяването им. За да се адаптира техният
метаболизъм към средата, е необходимо синтезирането на различни белтъци в различно
време, т.е изисква се експресия на определени гени в определен момент. Някои гени са
експресирани постоянно, поради което се наричат конститутивни гени и те обезпечават
основните жизнени процеси. Други гени се експресират, само когато техните продукти са
нужни на клетката, следователно тяхната експресия трябва да бъде под строг контрол о те се
наричат индуцируеми гени.

Тъй като транскрипцията и транслацията при прокариотите протичат спрегнато, контролът на

ниво транскрипция е ключов момент от рагулацията на генната експресия, като
транскрипционната активност се регулира от няколко нива.

Контролът върху транскрипционната активност се осъществява на ниво промотрона

последователност. При прокариотите промоторите са много различни, но в две области се
наблюдава известна степен на консерватизъм. Едната е блокът на Прибноу (ТАТААТ), а втората
е последователността ТАГАЦА на разстояние – 35 нуклеотидни двойки, разположени в посока
наляво от първият транскрибируем нуклеотид. Това са последователностите, характеризиращи
всеки силен промотор. От значение за ефективността на промотора е и нуклеотидната
последователност между тях. Между най-силният и най-слабият промотор има разлика от
около 3000 пъти по отношение на генната експресия.

Основният механизъм за регулация на генната експресия при прокариоти е чрез белтъци,

свързващи се с ДНК и модулиращи активността на РНК полимеразата.

Върху активността на регулаторните белтъци влияят различни фактори – лиганди по няколко

начина:

Негативен контрол – транскрипцията се осъществява в отсъствието на регулаторния белтък,

наречен репресор. Ако репресорът е свързан към оператора без лиганда и транскрипцията е
изключена, свързването на лиганда и транскрипцията е изключена, свързването на лиганда
води до отстраняване на репресора и включване на транкрипцията (негативна индукция). Ако
репресорът е свързан към оператора в комплекс със съответния лиганд и транскрипцията е
изключена, отстраняването на лиганда води до отстраняване на репресора и съответно
включване на транскрипцията. (негативна репресия).

Позитивен контрол – транскрипцията се осъществява в присъствието на регулаторния белтък,

наречен активатор. Ако активаторът е свъзан към оператора без лиганда и транскрипцията е
включена, свързването на лиганд води до отделяне на активатора и изключване на
транскрипцията (позитивна репресия). Ако активаторът е свързан към оператора в комплекс
със съответния лиганд и транскрипцията е включена, отстраняването на лиганда води до
отстраняване на активатора и изключване на транскрипцияа (позитивна индукция)

Регулация на ниво транслация. Най-често регулацията на транласционно ниво се осъществява

чрез синтеза на антисенс (безсмислена) РНК. Антисенс РНК се получава при транскипция на
нормална смислена ДНК, некодираща белтъчни продукти. Получената РНК е комплементарна
на част от иРНК и може да се свърже с нея като така инхибира нейната транслация. Контролът
чрез антисенс РНК се използва от човек в методите на генно инженерство.

35 . Кариотип на човека. Методи за кариотипиране

Количествените и качествени характеристики (брой, големина и структура) на пълния
хромозомен набор се ознчава като кариотип. Кариотипът е постоянен, видовоспецифичен
белег. Той включва хомоложните хромозомни двойки, еднакви за двата пола, означени като
автозоми, и една двойка хромозоми, определящи пола на индивида, означени като гонозоми
(полови, секс-хромозоми).

Нормалният кариотип на човека се състои от 46 хромозоми, от които 44 са автозомите,

еднакви при двата пола, а останалите две полови хромозоми са съответно ХХ – при жените и ХУ
– при мъжете. Подреждането на хромозомите по хомоложни двойки, в съответствие с
големината и вида им, се означава като кариограма. За да се подреди кариограмата, е
необходимо да се получи снимка на метафазна пластинка от делящи се соматични клетки.
Човешките хромозоми се подреждат в 22 двойки автозоми и една двойка гонозоми.

Двата хомолога от всяка хомоложна двойка (майчина и бащина хромозоми) са микроскопски

неразличими при рутинно оцветяване. При лентови оцветителни (bending) техники е възможно
много по-точно идентифициране на хомолозите, както и някои структурни аберации.

Смята се, че големите хромозомни реорганизации, като инверсии и транслокации имат

значение в процеса на еволюция. Колкото два организма са по-далеч в родствено отношение,
толкова по-големи са различията в кариотипа. Възможностите за такива промени, могат да
бъдат анализирани при сравняване на кариотипа на човек и този на човекоподонните маймуни
(шепманзе, горила, орангутан). В кариотипа на човекоподобните маймуни се съдържат 24
хромозомни двойки. При това анализът на генетични маркери показва, че двете рамена на 2
хромозома при човек (голям субметацентрик) съществуват като две отделни акроцентрични
хромозоми при човекоподобните маймуни. Счита се, че по механизма на робъртсоновите
транслокации тези две акроцентрични хромозоми от основния кариотип на предшественика са
участвали при формирането на голямата сибметацентрична хромозома на човека.

Методи за кариотипиране и хромозомен анализ.

Промени в кариотипа на човек е диагностичен белег за групата на хромозомните болести.

Микроскопски различими са хромозомите в промета- и метафаза, получени от делящи се
клетки в тъканни култури или от клетки с висока митотична активност. В зависимост от
използваните клетки, цитогенетичните методи се делят на преки и непреки. При преките
методи се използват бързоделящи се клетки, без предварителна стимулация, напр. костно-
мозъчни клетки. По-разпространени са непреките методи, най-често краткосрочно култивиране
на периферни лимфоцити. Накратко, взета периферна кръв се поставя в подходяща хранителна
среда и присъствие на фитохемаглутинин. След 75 часово култивиране се прибавя колхицин,
вещество което повлиява нишките на делителното вретено и спира митозата на стадий
метафаза. Чрез подходяща обработка на култивираните клетки се проготвят микроскопски
препарати, на които се наблюдават метафазни палстинки. От тях се подрежда и определя
кариограмата на излследвания индивид.

Клетъчни култури могат да се приготвят от други клетки, например фибробласти и амниоцити.

Основният метод за оцветяване на приготвения препарат с метафазни хромозоми е

оцветяване по Гимза. Това оцветяване създава трудности при определяне на хомоложните
двойки. Прилага се най-вече с цел диагностика на бройни хромозомни отклонения. Най-често
прилаганите диференциращи хромозомни оцветявания са: G-banding, Q-banding и C-banding.
Бендинг кариотипирането разкрива голям брой светли и тъмни ивици, като разположението и
големината им, са еднакви при двата хомолога. Всяко отклонение от тази морфология се
асоциира с хромозомна аберация. Съвременните методи за осъществяване на точна
хромозомна диагностика се базират на ДНК-сонди, чрез прилагането на молекулярно-
биологични методи.

Хибридизационни тестове. При всички тези тестове е необходимо създаването на ДНК или
РНК сонда. Сондите предтавляват къс олигонуклеотиден едноверижен фрагмент с известна
нуклеотидна последователност, маркиран по подходящ начин. Чрез сондите се идентифицират
тези участъци от ДНК или РНК, които са комплементарни на нуклеотидната последователност
на сондата. При експериментални условия изследваната НК се денатурира. Прибравената
сонда хибридизира с комплементарни нуклеотидни последователности от изследваната
матрица и образува двуверижен хибрид. Маркирането на сондата се осъществява чрез
свързване с ензим, радиоактивно вещество или флуорохром. В зависимост от матрицата
различаваме: 1.Препечатка по Southern (Southern blotting) – ДНК сонда хибридизирана с ДНК
фрагмент върху нитроцелулозна мембрана; 2. Препечатка по Nothern (Nothern blotting) – ДНК
сонда хибридизирана с РНК фрагмент върху нитроцелулозна мембрана.

36. Структурни хромозомни мутации – видове. Хромозомна „чупливост” и

нестабилност. Генетичен ефект на аберациите
Структурните хромозомни мутации се характеризират с промяна в структурата на една или
повече хромозоми. Когато промените засягат само една хромозома, те се означават като
вътрехромозомни, а когато засягат едновременно две нехомоложни хромозоми –
междурхромозомни. Независимо от вида на мутацията, причините са свързани с временно
разкъсване на една или повече хромозоми и възстановяване след разместване на хромозомни
сегменти. Когато след тези промени няма загуба или излишък на генетичен материал,
мутацията се означава като балансирана, а в обратния случай – небалансирана. Балансираните
хромозомни мутации не се изявяват с патологичен фенотип.

В зависимост от промяната в сторежа на хромозомата, структурните мутации се делят на:

Делеции – отпадане на междинен сегмент след две разскъсвания по дължината на една

хроматида. Когато се получи сегмент, несъдържащ центормер, то той отпада и от ядрото в
следващото делене на клетката. Фенотипната изява на делецията е свръзана с
псевдодоминиране, тоест изява на рецесивен алел, поради делетиране на доминантния.
Типични примери са делециите по 13 и 15 хромозоми, които са асоциирани с ретинобластома,
синдром на Prader-Willi (2-ра бащина хромозома) и синдром на Angelman – същата
микроделеция, но на майчината 15-та хромозома. Голяма част от мутагенните фактори, напр.
рентгенови лъчи, причиняват двойни разриви в хромозомите и делеции.

При цитогенетичен анализ чрез бендинг оцветяване могат да се диагностицират по-големите

делеции, а чрез флуоресцентна in situ хибридизация и малки делеции.

При отпадане на терминален сегмент от хромозомата, съдържащ теломер, мутацията се

означава като дефишънс. Тази мутация се разглежда като нестабилна, тък като се получава
хромозома с ''леплив'' край. Ако не се възстановят теломерните области, хромозомите не могат
да се реплицират правилно и отпадат при следващо клетъчно делене. Когато настъпи двоен
дефишънс двата ''лепливи'' краища на хромозомата се свръжат, се получава хромозома с
пръстеновдна форма, означена като ring-хромозома. Ако тази хромозома не съдържа
центормер, тя няма да се запази в поколението на клетката. Пръстеновдни хромозоми се
формират сравнително рядко, като най-често се диагностицират по Х, 18, 13 хромозоми.

Дупликация представлява тандемно удвояване на даден участък от хромозомата. Когато през

мейозата се извръши кросинговър, е възможно разксъсванията да настъпят в различни точки
на сестринските хроматиди. Така двете хромозоми разменят различен по дължина
хромозомен сегмент (неравен кросинговър, в резултат на което в едната хромозома настъпва
делеция, а в другата – дуплиакция. Дупликация може да се получи в резултат на удвояване на
хромозомни сегменти по време на репликацията. При разделянето на двата сестрински
хроматида в центромерната област през второ мейотично делене, могат да настъпят
нарушения, като разделянето стане перпендикулярно на дължината на хроматида. В този
случай се получават две нови хромозоми, при което едното рамо на хромозомата е
дуплицирано, а другото – делетирано. Тези хромозоми се означават като изохромозоми. Най-
често срещани изохромозоми са по дългото или късото рамо на Х хромозомата. Изохромозоми
по автозоми се срещат в кариотипа на злокачествените клетъчни клонове.

Когато ''откъснатият'', в резултат на двоен разрив, фрагмент от хромозомата се завърти на 180

градуса и отново се свърже на същото място в хромозомата, настъпва мутация, наречена
инверсия.

Хромозомните преустройства, при които две хромозоми обменят фрагменти, се наричат

транслокации. От тях най-типична е Робертсоновата транслокация. Формира се от две
акроцентрични хромозоми, на които са делетирани късите рамена в центромерната област,
след което дългите им рамена се съединяват и образуват нова хромозома. Делетираните къси
рамена отпадат и по този начин от две акроцентрични хромозоми възниква една субмета – или
метацентрична хромозома. При човек, носителят на такава транслокация има 45 хромозоми и
нормален фенотип. Най-често тя настпва между 14 и 21 хромозоми, но могат да участват
всички акроцентици. Основните последствия са за неговото потомство, тък като в процеса на
мейотичната сегрегация на хромозомите се формират гамети с нормален и с аберантен
хромозомен набор. От гаметите с аберантен набор се образува ембрион със синдром на Даун
или зигота с монозомия, която не преживява.

При обикновените транслокации различна по големина част от една хромозома се пренася в

друга хромозома. При човек са доказани около триста подобни трансокации, като най-често се
наблюдават при някои форми на левкемия и лимфоми. Типичен пример е лимфомът на
Бъркит, асоцииран с транслокация на част от дългото рамо на 8 в 14 хромозома, както и
хроничната миелогенна левкемия, при която се наблюдава транслокация от 9 в 22 хромозома.
 Геномните и хромозомни мутации са причина за над 50% от ранните аборти и около 5% от
случаите на мъртворажданията.

37. Мутационна изменчивост: геномни мутации – видове и генетични последствия

при човека:
Процесите на репликация и митоза осигуряват и молекулно и клетъчно ниво предаването на
количествено и качествено непроменена наследствена информация от майчината на
дъщерната клетка. Въпреки тази консервативност при преноса на генетична информация,
структурите, съхраняващи наследствената информация, могат да се променят под влиянието на
различни ендо- и екзогенни фактори. Тези изменения на генетичния материал са трайни,
унаследяват се и се означават като мутации. Отговорни за възникване на наследствената
патология са генните, хромозомните и геномни мутации.

Геномни мутации. Тези мутации представляват количествена промяна в диплоидния

хромозомен набор на организма. Когато е променен броят на хромозомите само в една от
хомоложните хромозомни двойки, мутацията се нарича анеуплоидия. Най-честа причина за
анеуплоидията е неразделянето на двата хомолога по време на мейозата. В зависимост от броя
на хромозомите, които отсъстват или са в повече, анеуплоидиите се делят на:

 нулизомии (2n-2);
 монозомии (2n-1);
 тризомии (2n+1);
 тетразомии (2n+2) и т.н.

Голяма част от тези мутации са причина за нежизненоспособност на формирания ембрион и

се означават като летални мутации.

Анеуплоидиите нарушават генния баланс и фенотипната им проява е с тежки морфологични и

физиологични нарушения. Монозомиите на автозомите и на У хромозомата при човек са
летални. Единствената монозомия, съвместима с живота на човек е в X-хромозомата (синдром
на Търнър). С тежки отклонения, трудно съвместими с живота (сублетални мутации), са
тризомиите по 13 и 18 хромозоми, като тризомията по 21 хромозома е най-разпространената
бройна аномалия при човека.

Тризомии по автозомите:

 тризомия по 13 хромозома – Синдром на Патау, среща се 1/8000

 тризомия по 18 или 17 хромозома – Синдром на Едуардс,среща се 1/11000
 тризомия по 21 хромозома – синдром на Даун от 1/900 до 1/700

Х-полова хромозома:

 монозомия-ХО– Синдром на Търнър, среща се 1/2500

 тризомия-ХХХ – Синдром на Клайнфелтър, среща се 1/1000
 тетразомия-ХХХХ - Синдром на свръхжена, среща се 1/700

У-полова хромозома

 тризомия- ХУУ
 тетразомия-ХХУУ синдром на свръхмъж, среща се 1/1000
 пентазомия
 Полиплоидия. При тази мутация се наблюдава увеличаване на хромозомите, което е кратно
на хаплоидният хромозомен набор – 3n, 4n, 5n и т.н. По-често срещани са полиплоидиите с
четен брой хаплоидни набори. Тази мутация се дължи най-често на оплождане на диплоидна
гамета или диспермия. При висшите гръбначни животни и човека тази мутация е летална. За
човешката популация се счита, че около 20% от спонтанните аборти се дължи на полиплоидни
мутации.

40. Мутационна изменчивост: генни мутации – видове и биохимичен ефект при

синтезата на протеини.
Процесите на репликация и митоза осигуряват и молекулно и клетъчно ниво предаването на
количествено и качествено непроменена наследствена информация от майчината на
дъщерната клетка. Въпреки тази консервативност при преноса на генетична информация,
структурите, съхраняващи наследствената информация, могат да се променят под влиянието на
различни ендо- и екзогенни фактори. Тези изменения на генетичния материал са трайни,
унаследяват се и се означават като мутации. Отговорни за възникване на наследствената
патология са генните, хромозомните и геномни мутации.

Генни мутации. Тези мутации касаят промяна в нуклеотидната последователност на един ген.
Най-малката промяна може да засегне само една нуклеотидна двойка в този случай мутацията
се нарича точкова. Когато една нуклеотидна база е заменена с друга, точковата мутация се
означава като субституция (заместване). Субституциите биват

 транзиции (една пуринова база се заменя с друга пуринова) или

 трансверзии (една пуринова се замества с пиримидинова или обратно).

По време на репликацията на ДНК могат да възникнат спонтанни транзиции поради

тавтомерия или поради действието на различни мутагени.

Фенотипната изява на субституцията е свързана със следните възможности:

 замяна на една АК с друга в ППВ на белтъка – мисенс мутация. Нестабилните и

функционално променени белтъци най-често са следствие от замяна на хидрофилна с
хидрофобна аминокиселина или замяна на пролина. Пример за такава субституция е
сърповидноклетъчната анемия, при която в бета веригата на хемоглобина, 6-тата по ред АК
– глутамат е заменена с валин. Наличието на хидрофобната аминокиселина – валин, на
мястото на хидрофилната – глутамат е предпоставка за намалената разтворимост на
хемоглобина, което клинично се изразява в склонност към агрегиране при ниско парциално
налягане на кислорода (сатурация под 85%).

Диагностика на хемоглобинопатии:

 наблюдение на кръвна натривка

 електрофореза на Hb
 генетични изследвания
 субституция, при която се получава скъсена ППВ - нонсенс мутация. Когато
субституцията превръща кодон за АК в терминален (стоп), при транслацията се
прекратява преждевременно синтеза на полипептидната верига и се получава къс,
функционално неактивен протеин. Нонсенс мутация се наблюдава при мусковисцедоза.
  субституция без последствия за аминокиселинната последователност на белтъка.
Когато субституцията превърне един кодон в негов синонимен, не се променя
секвенцията на белтъчната верига и мутацията се означава като неутрална. Много често
такъв вид мутации лежат в основата на полиморфизма по дължината на
рестрикционните фрагменти.

Вмъкването или загубата на една нуклеотидна двойка в кодиращата последоватрелност на

гена, се означава респективно като инсерция и делеция. Тези точкови мутации водят до
промяна в рамката на четене (frameshift мутация) на иРНК, в резултат на което се синтезира
абнормален белтък, който е нефункционален. Тези мутации са с най-тежка клинична изява и
висок леталитет в хомозиготно състояние. Точковите мутации оказват значителен ефект върху
структурата и функцията на голям брой структурни протеини, ензими и рецепторни молекули.

При мутациите от типа делеции и инсерции, когато се включва повече от един нуклеотид,
промените се означават като блокови мутации. При неравен кросинговър могат да се засегнат
части от гени, в резултат на което се получават хибридни белтъци, съдържащи
аминокиселинни секвенции от два различни белтъка (при лепоре таласемия има хибриден
белтък, съдържащ част от бета и част от делта веригите). Друг пример е реципрочната
транслокация между 9 и 22 човешки хромозоми, водещи до получаване на Филаделфийската
хромозома, съдържаща хибриден ген, отговорен за развитието на хронична миелоидна
левкемия. При тази транслокация в хемопоетичните миелоидни клетки се ескпресира химерен
протеин, съдържащ част В клетъчния рецептор и тирозинова киназа, който повлиява
клетъчните пътища на сигнална трансдукция и трансформацията на клетката е ракова.

Освен в структурните гени, генни мутации са описани и за регулаторните гени, на ниво

репликация , репарация, транскрипция , транслация, сплайсинг, зреене, посттранслационни
промени на белтъците и контрол на клетъчния цикъл.

42. Мутагенни фактори. Молекулни механизми на действие при различните видове

мутагенни фактори. Типове увреждания на ДНК
Всяка промяна в структурата, организацията и експресията на генетичната информация в
клетката се означава като мутация, а факторите които я индуцират – мутагенни фактори. В
зависимост от произхода им те се делят на ендогенни (проидведени от клетката) и екзогенни
(външни фактори). Мутагенните фактори причиняват увреждане на генетичния материал. Като
увреждане се дефинира всяка промяна в молекулата на ДНК, която предизвиква отклонение
от нормалната и двойновержна структура. Най-честите изменения са:

1.нарушаване на фосфодиестерната връзка – едноверижни и двойноверижни

скъсвания;

2.отстраняване на база;

3.модификация на база чрез ковалентно свързване с нови групи;

4.превръщане на една база в друга

5.образуване на ковалентна връзка между съседни бази от едната или от двете вериги
на ДНК-спиралата; образуване на димери; модификация на дезоксирибозата.
Част от уврежданията на ДНК не възпрепятстват процесите на репликация и транскрипция.
Техният ефект се отразява съответно върху транскриптите и полипептидните вериги. Такова
изменение е замяната на една база с друга.

Физични мутагени са различните видове лъчения като йонизиращата радиация, УВ-лъчите,

рентгеновите лъчи и др. Всички видове йонизираща радиация (алфа, бета и гама лъчи) са
мощни мутагени, поради способността си да предизвикват каскадни процеси от
високореактивни метаболити чрез избиване на електрони от външните орбитални слоеве.

По правило корпускулярните лъчения (алфа и бета) проявяват значително по-висока

проникваща способност от електромагнитните – гама лъчи. Най-характерните особености на
радиационната мутагенеза са:

отсъствие на долен праг на дейтвие, тоест и най-малката доза радиация е причина за мутации;

наличие на акумулативен ефект, тоест всяка следваща доза радиация мултиплицира

мутагенния ефект на предходната доза.

Крайните мутагенни ефекти на йонизиращата радиация са едно- и двуверижни разриви на ДНК

молекулата, модификации на бази, всички видове хроматидни и хромозомни аберации. Най-
чувствителни на радиационен мутагенез са клетките в G1и G2 фазите на клетъчния цикъл.
Високите температура и концентрация на кислород повишават радиационния мутагенез.

УВ-лъчите (UvA и UvB) също са силни мутагени, но имат слаба проникваща способност и нямат
йонизиращ ефект. Тези лъчи могат да индуцират мутантни промени само в клетките на
кожните слоеве. Мутагенният им ефект се дължи главно на формирането на пиримидинови
димери от циклобутанов тип. Формирането на тези димери възпрепятства репликацията и
транксрипцията, води до грешки в репликацията, при което най-често се получават транзиции

Химични мутагени. Те са мощни агенти, предизвикващи генни мутации и хромозомни

аберации. Най-силно мутагенно действие изявяват алкилиращите агенти, като мутагенният им
ефект наподобява този на йонизиращата радиация. Представители на тази група са редица
вещества – иприт, епоксиди и някои цитотоксични антибиотици. Към химични мутагени се
отнасят всички аналози на азотните бази.

Биологични мутагени са основно вирусите, някои паразити и секретираните от тях метаболити.

Мутагенният ефект на вирусите се дължи на интегриране на вирусният геном в генома на
клетката-гостоприемник.

43/44. Пострепликативна репарация на ДНК – фотореактивация и ексцизия.

Генетичен контрол на репарацията
Точността на репликацията е много висока – около една грешка на 10 (на 9та степен)
нуклеотидни двойки. Повече грешки възникват при инициацията на процеса. Грешките при
репликаципята могат да се отстранят както в самия й ход, така и пострепликативно.

В репарацията на увредени ДНК-участъци участват главно ензимите ендо- и екзонуклеази,

ДНК-полимерази, гликозилази, лигази, фосфодиестерази. Съществуват няколко различни
механизма на поправка на ДНК в зависимост от увреждането:

Директна репарация на ДНК. Уврежданията се индуцират предимно от УВ-лъчи, при което се

получават два основни типа двупиримидинови фотопродукти, дължащи се на ковалентни
връзки между съседно разположени пиримидинови бази. Възстановяването им до нормални
нуклеотиди се осъществява с участието на ензими фотолиази, а процеса се нарича
фотореактивация.

Поправка чрез изрязване (Excision repair). Този механизъм на репарация е универсален за

целия организмов свят, за разлика от фотореактивацията, която липсва при бозайници.
Основава се на отстраняване на увредена база (BER – Base excision repair) или на нуклеотиди
(NER – Nucleotide excision repair) от повредената верига ДНК и заместавенто им с нормални.

BER – отстраняване на структурно променени бази. Промените могат да са спонатанни или

индуцирани като спонтанно дезаминиране на цитозина до урацил, на аденина до хипоксантин
и т.н. Всички тези промени могат да се индуцират от силно активни клетъчни метаболити, напр.
реактивни кислородни продукти, радиация и др.

Ключови ензими в този вид репарация са гликозилазите, които разпознават и отстраняват

увредената база чрез късане на N-гликозидната връзка между съответната база и
дезокрибозата. Увредената база се отстранява под действието на глоказилази и се получава
апуриново/апиримидиново място (АР-място), което се разпознава от други ензими, наречени
АР-лиази. Те разкъсват фосфодиестерната връзка на ДНК, като се получава свободен 3'ОН край.

NER – поправка чрез изрязване на нуклеотиди. При тази репарационна система, под
действието на различни ензими става хидролиза на две фосфодиестерни връзки, по една от
двете страни на увреждането. По пътя на NER отпада група от нуклеотиди, като техният брой
при еукариотите е около 24-32 нуклеотида, а при прокариотите 12-13. Получената празнина се
запълва с помощта на ДНК полимерази и целостта на веригата се възстановява от ДНК-лигази.

Основните ензими участници в NER-пътя са екзинуклеазите. Увреждания, които се поправят

чрез този път са: пиримидинови димери, причинени от УВ-лъчи, модифицирани бази под
действието на разлчни химиотерапевтици и др.

Установено е, че дефекти в NER пътя се изразяват като генетични болести. При човек такива са:

Xeroderma pigmentosum – автозомно рецесивно заболяване, което се манифестира с кожни

увреждания при излагане на слънчева и УВ –светлина. Това води до силно повишена честота на
рак на кожата. Причината е нарушаване на поправката чрез изрязване на нуклеотиди, която
изиксва продуктите на над 30 гена.

Синдром на Кокаине – нарушена е връзката между поправката на ДНК и транскрипцията,

свързано е с мутации в гените за репарация на транскрипционно активни гени. Характеризира
се със забавено умствено и физическо развитие , фоточувствителност, без повишен риск от
ракови заболявания.

Поправка на грешно сдвоени бази (mismatch repair). Този тип поправка засяга случаите, когато
по време на репликацията сдвояването на базите не отговаря на правилото за
комплементарност. Базите са с правилна структура, но не са на правилното място. В този
случай се наблюдава изкривяване, раздуване на спиралата на ДНК. Поправката засяга
новосинтезираната верига.
45. Транслокация на подвижни генни сегменти. Видове и механизми. Биологично
значение
Освен под влияние на мутациите, клетъчната ДНК се изменя обратимо или необратимо и
поради премествания на части от нея, означавани като подвижн генни сегменти. Такива
промени стават както в рамките на една ДНК молекула, така и между различни молекули и
дори между ДНК молекули на различни организмови видове.

Подвижните генни сегменти са установени най-напред в клетки от царевица. Вследствие

движение на ДНК-сегменти е доказано както при прокариоти, така и при еукариоти.
Подвижните генни сегменти са важна особеност на всяка ДНК молекула. Те осигуряват бърза
адаптация на организмите към променящата се среда и по този начин вероятно влияят върху
хода на еволюционния процес. При прокариотите се различават два вида подвижни генетични
елементи:

1.Инсерционни (включени) последователности (IS-елементи). IS елементите са дълги от 800 до

1500 нуклеотида и съдържат последователности за своята транспозиция и вграждане.
Преместването им се катализира от ензим транспозоза. То може да стане по два начина:

-консервативно – чрез просто изрязване от изходната му позиция и инсерция на ново място;

-репликативно – без изрязване на самия IS-елемент. Той предварително се реплицира и само

копието се премества и вгражда на новото място. Така броят на IS-елементите нараства.

Интегрирането на тези последователности на прицелното място е свързано с дуплициране на

един малък участък от около 4-12 нуклеотида от прицелната ДНК. Транспозицията им
причинява мутация в зоната на инсерция. Възникващите около инсерцията мутации са
обикновено делеции или инверсии.

2.Транспозони – това са по-сложни подвижни ДНК-участъци. Могат да възникнат от две

инсерционни последователности, намиращи се в близост една до друга. Те включват и
намиращите се помежду им гени или генни фрагменти. Транспозонът е ДНК-участък, ограден в
двата си края от IS-елементи. Ограничаването му може да е и само от прави или обратни
повтори от около 800-1400 нуклеотида. Транспозоните се усложняват с обединяване и
вмъкване на нови генни участъци. Транспозоните често съдържат и гени за устойчивост към
определени антибиотици. Към новата си локализация те могат да проявяват специфични
предпочитания. В местата на вграждането им обикновено преобладават А-Т двойките и в тях се
установява известно съответствие между къси нуклеотидни последователности на ДНК-
мишената и на транспозона. Преместването на транспозона се осъществява консервативно или
репликативно. Транспозоните се включват трайно на новото си място и изрязването им оттам
чрез делеция става много рядко. Честотата на транспозицията зависи от големината на
транспозона, от температурата, от разстоянието на преместване, както и от мутации, засягащи
краищата му. Когато транспозонът се мести, около прицелното му място настъпват
преустройства в ДНК-мишената. Те са:

1. При включване на ново прицелно място в същата ДНК-молекула:

 делеция (откъсване, загуба) на съседни последователности от ДНК

 инверсии – обръщане на съседни фрагменти от ДНК като разултат от удвояването на
транспозона
2. При вкючване в друга молекула ДНК:

-прости инсерции на самия транспозон в ДНК-мишената. Вероятно при скъсването си

прицелната ДНК образува едноверижни лепливи краища за присъединяването на транспозона.

-образуване на коинтреграт – цялата донорна ДНК, носеща транспозона, се интегрира от ДНК-

мишената, при което транспозонът се удвоява.

Смята се, че отстраняването на транспозоните се извършва не от самите тях, а от

гостоприемниковата клетка.

Епизомите се разглеждат като по-сложни подвижни генетични елементи при прокариотите. Те

представляват особен вид плазмидоподобна ДНК в бактериалната клетка, която не е
автономна, а обикновено се интегрира с хромозомната ДНК. Тази интеграция се осъществява
чрез съдържащите се в епизомите IS-елементи и транспозони.

Подвижните генни сегменти са установени и в клетки на еукариотни организми.

По важни функции на подвижните генетични елементи:

 Увеличават генетичното разнообразие на клетката и обогатяват естествената

изменчивост на орагнизмите;
 Активират или инактивират гени на мястото на вграждането си или в съседство, чрез
индукция, или преждевременна терминация на транскрипцията;
 Еднакви подвижни генетични елементи, вградени у различни организми, обуславят
конвергентното им развитие;
 Имат разнообразно приложение в генното инженерство.

46. Клетъчен цикъл – делене и диференциация. Молекулярно-генетични механизми

на регулация и контрол:
Клетъчният цикъл представлява цялото съществуване на еукариотната клетка. Той включва
всички промени преди нейното делене (интерфаза), както и самата митоза. Интерфазата е
знчително по-продължителна от митозата. Тя се характеризира с повишена генна активност и
се разделя на три периода – G1, S и G2. Най-дълъг е периодът G1, а най-къса – митозата. В
периода G1 се синтезират главно хистонови белъци, мононуклеотиди, ензими, необходими за
репликацията. През S-периода се реплицира ДНК. В периода G2 се транслират белтъците на
делителното вретено. Репликацията се осъществява само в S-периода, а транскрипция и
транслация – през цялата интерфаза на клетъчния цикъл.

По време на интерфазата протича центрозомният цикъл. Това е процес на удвояване и

разделяне на центрозомата, която участва във формирането на делителното вретено.
Центрозомата представлява двойка цилиндрични и перпендикулярно разположени една към
друга центриоли, свързани с центрозомен матрикс. В определен момент на фаза G1 двете
центриоли се раздалечават на няколко микрометра една от друга. През S-фазата в основата на
всяка една от тях се формира и започва перпендикулярно да нараства дъщерна центриола. Тя е
напълно готова през G2 фазата. Двете центриолни двойки остават заедно свързани в
центрозомния комплекс до началото на митозата.

Преходът от едната фаза на клетъчния цикъл в друга се регулира от контролни точки, които
осигуряват навременната смяна на фазите. При бозайниците първата контролна точка е точката
на рестрикция R в прехода на фаза G1 към фаза S. Ако поради недостиг на хранителни вещества
или други блокиращи външни фактори митотичният цикъл спре в точка R, клетката запазва
дълго жизненоспособността си. Сприрането му на друго място по същите причини предизвиква
клетъчна смърт. Точка R се означава още като стабилно състояние на покой. За разлика от
нормалните клетки, раковите не спират митотичния си цикъл в точка R, а на други места.

Друга контролна точка се намира в прехода S-G2. В нея се проверява успешното завършване
на репликацията.

В ембрионалните клетки след оплождането клетъчният цикъл е съкратен и ускорен и се

състои само от S-фаза и митоза.

Митоза. Митозата представлява делене на клетъчното ядро (кариокинеза). Разделянето на

цялата клетка включва и разделяне на цитоплазмата (цитокинеза). Митозата протича в 4 фази:
профаза, метафаза, анафаза и телофаза. Някои автори приемат, че между профазата и
метафазата се разграничава още и прометафаза.

1. Профаза – преходът от периода G2 на интерфазата към профазата е постепенен. .

Дифузният интерфазен хроматин се кондензира до видими хромозоми с определен брой,
характерен за всеки организмов вид. Те са изградени от по две сестрински хроматиди,
получени при репликацията на ДНК и свързани в центромера. От свободни α и β молекули на
белтъка тубулин започва изграждането на нишките на делителното вретено. Те са два вида –
полюсни (α и β тубулинови), които свързват двата полюса като се приплъзват в областта на
екватора, и кинетохорни, които излизат от прикрепените към центромера кинетохори и отиват
към полюсите. В профазата изчезва ядърцето.

2. Прометафаза – започва с бръз разпад на ядрената мембрана на малки фрагменти.

Разпадането на ядрената мембрана се свързва с фосфорилирането на ламините на нейния
вътрешен слой. Кариоплазмата и цитоплазмата се сливат. От двете страни на центромера на
всяка хромозома са разположени кинетохорите, които имат многослойна структура. Броят на
кинетохорните тръбички е различен при различните организми. В тази фаза хромозомите
активно и хаотично се движат в областта на вретеното. Те нямат още постоянно
местоположение в него.

3. Метафаза – хромозомите са фиксирани в екваториалната плоскост на вретеното.

Кинетохорните нишки при всяка хромозома са противоположно ориентирани и заловени за
полюсните нишки на вретеното. Хромозомите остават неподвижни. В тази фаза хромозомите
са максимално спирализирани.

4. Анафаза. Метафазата приключва рязко с бърза репликация на ценромера. Започва

привижването на двете хроматиди към полюсите на вретеното. При движението си те приемат
V-образна форма. Разпределението на всяка от двете хроматиди към двата полюса е случайно.
Енергията на анафазните движения се черпи от хидролизата на АТФ и се генерира в белтъка
динеин. Анафазата е най-краткотрайната фаза на митозата.

5. Телофаза – при достигане до двата полюса кинетохорните нишки изчезват, а хроматидите

постепенно се деспирализират и удължават. Появяват се отново спефицичният брой ядърца
във вторичните прищъпвания на съответните хромозоми. Разпада се делителното вретено. В
края на митозата всяка хромозома се състои само от една хроматида.

Клетъчните деления биват равностойни и неравностойни. В първия случай се появяват две

напълно еднакви дъщерни клетки, докато във втория клетките са генетично еднакви, но
морфологично различни. В края на анафазата започва цитокинезата.
Регулация на клетъчния цикъл. В нормалните клетки преминаването през отделните фази на
клетъчния цикъл е строго контролирано. Контролът се осъществява от последователен синтез,
активиране и разграждане на две групи белтъци – циклини и циклин-зависими кинази.
Циклините са регулаторни белтъци, които се синтезират в етапите на клетъчния цикъл. Те
биват:

 G1-циклини – съществуват кратко и се разграждат в края на G1-фазата;

 М (митотични) циклини – съяествуват по-дълго време и се разграждат преди навлизане
на клетката в митоза.

Разпадът на циклините е свързан с активиране на циклин-зависимите кинази (CDK). Това става

чрез фосфорилиране и само при свързване с циклините.

Циклин-СDK – комплексът контролира клетъчния цикъл, като спира преминаването през негови
контролни точки при налични увреждания на ДНК.

47. Видове клетъчна смърт – некроза и апоптоза. Генетичен конторл и сигнална

трансдукция за включване на апоптозата.
Клетките се репродуцират , функционират или загиват, като индивидуалното им развитие е
различно при едноклетъчните и многоклетъчните организми. Под жизнен цикъл на
животинските клетки разбираме съвкупността от явленията, свързани с растежа, развитието и
размножаването, съгласно програмата от инструкции, кодирани в ДНК и наследени от
родителските клетки. Жизнения цикъл на бързоделящите се клетки съвпада с клетъчния цикъл,
който включва подготовката за делене и самото му протичане. Бактериалната клетка има най-
елементарен жизнен цикъл, състоящ се от непрекъснато редуване на нарастване и делене.
Поради естеството на жизнения си цикъл едноклетъчните изглеждат ‘’безсмъртни”. При всички
по-висши организми, след период на интензивна пролиферация в началото на ембрионалното
развитие, следва детерминиране и диференциране на клетките. Характерно за
многоклетъчните организми е, че хиляди клетки растат, развиват се и се делят по различно
време.

Различните типове диференциирани клетки имат различна продължителност на живота.

Клетките на висшите гръбначни животни имат ясно изразено свойството да не се делят
безкрайно. След определен брой деления клетките спират да се репродуцират повече – те
окончателно „излизат” от клетъчния цикъл и функциите им се променят. Такива клетки са
устойчиви на апоптоза; обичайно те притежават скъсени теломерни участъци и съдържат
белтъци, които са инхибитори на циклазите (циклинзависимите кинази). С времето,
вследтсвие на митозите, теломерните участъци на хромозомите се скъсяват, като това прави
цялата хромозома нестабилна. Промените в ензима крайна теломераза се смятат отговорни за
негативните промени, свързани с репродукцията на клетката и с нейното стареене.

При клетъчното остаряване се установява намаляване на количеството вода в цитозола,

отслабване на ензимната активност, натрупване на калций, пигментни вещества и др., водещи
до понижаване на клетъчната обмяна. Соматичните клетки, които се специализират в
разнообразни насоки, намаляват темпото или спират да се делят и неизбежно стареят. Като
разултат от действието на драстични химични или физични фактори често настъпва клетъчна
смърт – некроза, която се характеризира с разрушаване на мембранните структури с
последващп набъбване и лизиране на клетката.
 За програмираната клетъчна смърт, настъпваща при сравнително нормални физиологични
условия, чиято крайна фаза е изестна като апоптоза са описани характерни последователни
етапи, които в крайна сметка водят до регулиране числеността на клетъчните популации в
ембрионалния период или в тъкани с високи регенеративни възможности. При явлението
програмирана (заповядана от организма) клетъчна смърт механизмът на загиването е различен
от този на некрозата и започва от промени в ядрото. Характерна е кондензацията на хроматина
в периферните участъци на ядрото, последвано от разграждане на ядрената мембрана. Приема
се, че при ДНК увреждания клетката спира в стадий G1 на цикъла, за да извърши репарация –
ако тя е неуспешна, специален ген, играещ ролята на туморен супресор (р53) предизвиква
апоптоза. Активират се ендогенни ендонуклеази, които нарязват ДНК молекулите между
отделните нуклеозоми и в резултат се получават характерни олигонуклеозомни фрагменти.
Наблюдава се контракция и уплътняване на цитоплазмата, при което цялата клетка се свива и
се отделя от съседите си. Засегнатата клетка се разпада на ограничени с мембрана части,
наречени апоптотични телца. Започва „нетипична” фагоцитоза от съседните клетки или
поглъщане на телцата от макрофаги; следва пролиферация на околните клетки, които запълват
освободеното пространство. Чрез този процес се отстраняват дефектни клетки и се регулира
броят на важни за хомеостазата клетки (отстраняване на лимфоцити реагиращи срещу
собствени антигени или с дефектни антигенни рецептори). Апоптозата е включена в
механизмите за защита на организма от злокачествено изграждане на клетките и елиминиране
на заразени клетки при някои вирусни инфекции.

49. Мейоза и генетична рекомбинация. Кросинговър – молекулни механизми.

Предимства на сексуалната репродукция
Съхраняването на количеството и качеството на генетичната информация на организмово
ниво при полово размножаващите се индивиди се осугурява от процесите мейоза и
оплождане. Половото размножаване осигурява и генетичното разнообразие на индивидите в
популацията чрез хибридната и рекомбинативна изменчивост. В основата на тази изменчивост
се включват:

1.Независимото разпределение на нехомоложните хромозоми през мейозата при

формирането на хаплоидните гамети;

2.Случайното комбиниране на майчината и бащина гамета при оплождането и

3.Кросинговър

Кросинговърът и дължащото се на него нарушаване на групата на скаченост на гените е

описано от Морган като унаследяване, което не следва Менделовите закони.

Реципрочната обмяна на кореспондиращи части от хомоложните хромозоми по време на

мейозата се означава като кросинговър и обуславя рекомбинативната изменчивост.

Синтезата на ДНК в премейотичната S-фаза се различава от синтеза на ДНК в премитотичната

в няколко аспекта. Синтетичният период преди мейозата е удължен, като репликацията на
определени сегменти ДНК в целия геном е отложена до първа профаза на мейотичното
делене. Счита се, че това забавяне на репликацията с свързано с кросинговъра. Описани са
особени структури – рекомбинантни възли – като потенциални места за кросинговъра. По-
късно, в последните етапи от профазата на първото мейотично делене, тези места се
визуализират като хиазми. Кросинговърът включва процеси, осъществяващи се на различни
етапи, чиито краен разултат е образуването на рекомбинантни ДНК молекули от две
хомоложни родителски ДНК молекули. При едноверижно разкъсване на ДНК, засягащо две
несестрински хроматида на родителските хомоложни ДНК молекули, се получават два
свободни 3’ ОН края. Те се свързват с 5’края на ДНК от другата разкъсана хроматида. Създават
се нови водородни връзки между вмъкната ДНК-верига от единия родителски хомолог с
комплементарната й ДНК верига от другия родителски хомолог. Образува се хетеродуплексна
формация, която може да се придвижи по дължината на сдвоените молекули подобно на цип.
Съществуването на тази кръстовдина, хетодуплексна структура е показано за пръв път от Робин
Холидей. Счита се, че този модел най-добре обяснява кросинговъра при еукариоти.

Моделът на Холидей предвижда появата на едноверижни скъсвания и реципрочна размяна

на единични вериги, което води до образуване на симетрична хетеродуплексна ДНК и в двата
партнъора, участващи в кросинговъра. Генетичният анализ показва, че в повечето случаи само
единият партнъор притежава симетрични хетеродуплекси, докато другият формира
асиметричен хетеродуплекс.

Предимства на сексуалната репродукция

Полът и сексуалната репродукция са необходими за дългосрочното подържане кариотипа на

вида чрез циклично редуване на диплоидно и хаплоидно състояние. Мутация, засягаща важен
ген, може да е летална в хаплоиден индивид, но тя може да е относително безвредна в
диплоидния организъм, ако другото копие на гена е нормално. Биологичното предимство на
секуалната репродукция е, че тя прави организмите конкурентноспособни в условията на
непредсказуема изменчивост на околната среда. При сексуалната репродукция се създават
значителни вариации в популацията, а вариациите са в основата на еволюцията. Ако
родителите имат потомци с широко вариране на генните комбинации, то много вероятно е
поне един от тях да преживее в доста различни и необичайни условия.

50. Соматична рекомбинация /генно реаранжиране/. Онкогени. Туморсупресорни

гени. Метастазни гени.
Известно е, че туморните заболявания имат генетина природа. Възникването и протичането
им са свъзани с промени в молекулата на ДНК. Част от промените се дължат на съществуването
на т.нар. онкогени. Те са мутирали нормални гени, които активно участват в канцерогенезата.
Различават се два типа онкогени – вирусни и клетъчни.

Вирусни онкогени. Към тях се отнасят онкогенните РНК-ретровируси. Тяхната РНК съдържа
специален онкоген, кодиращ белтък, който ръководи злокачествената трансформация на
клетките на гостоприемника. РНК-ретровирусите съдържат ензима обратна транскриптаза.
След проникването в гостоприемниковата клетка, върху вирусната РНК обратната
транскриптаза синтезира единична верига на т.нар. кДНК (ДНК копие). Това е процесът на
обратната транскрипция. кДНК се удвоява о се вгражда в ДНК на прицелната клетка като
провирус. По-нататък тя се експресира като цяло с хромозомата на гостоприемника и по този
начин произвежда вирусна иРНК и вирусни белтъци. Кодираният от провируса онкопротеин
подтиква клетките към неконтролируемо делене и злокачествен растеж. Вмъкването на
вирусната кДНК в клетъчния геном е мутагенно. Интегриранят в гостоприемниковата ДНК
провирус представлява всъщност транспозон. Възможно е ретровирусите да се включат в
гостоприемниковата ДНК чрез същия механизъм, с който подвижните генетични сегменти се
местят из генома.
Ретровирусните онкогени представляват клетъчни гени, които вирусът е интегрирал в своята
РНК от инфектираните клетки. Превръщането на клетъчните гени в ретровирусни онкогени се
нарича трансдукция. Трансдуцираните онкогени са патогенни, защото:

Те се експресират на новото място от мощни вирусни сигнали, които клетката-приемател не

може да контролира;

Превръщането на трансдуцираните гени в онкогени е свързано с мутация във вирусния геном;

Те не са необходими за вирусното възпроизвеждане и често изместват част от неговия

нормален геном.

Злокачествена транформация могат да причинят и ретровируси, които не притежават онкогени.

Някои нормални вирусни гени се експресират неконтролируемо поради това, че се превръщат
в свръхактивни промотори за нормалните гени на клетката-приемател. Така се нарушава
синхронът между промотора и транскрибираните структурни гени, при което последните
произвеждат туморен белтък.

Клетъчни онкогени. Подобно на вирусните онкогени, те предизвикват злокачествена

трансформация на клетките. Това са променени нормални клетъчни гени , които участват в
клетъчното делене и диференциация. При неравен кросинговър или при други фрагментации и
преустройства на ДНК те се оказват на ново място, свързани с нови силни промотори и под
контрол на нови регулаторни елементи. Попаднали на ново място, тези гени загувбат
нормалните си функции. Те се превръщат в онкогени и предизвикват ракова трансформация на
клетките. Репресирани протоонкогени се намират в много клетки на здравия организъм. Те се
активират вследствие на мутация в регулаторния участък, причинена от радиация, химически
вещества или други външни канцерогени. Смята се, че протоонкогените се превръщат в
онкогени, когато:

 се повишава транскрипционната им активнос;

 се увеличава техният брой;
 се засягат от точкови мутации;

При бройни и структурни хромозомни промени: Броят на установените досега протоонкогени

е повече от 100. Някои от тях кодират различни транскрипционни фактори, а други –
компоненти от сигналните пътища.

Протоонкогените се трансформират в онкогени в резултат на доминантни или рецесивни

мутации. При доминантните мутации това става чрез придобиване на нови функциим които
повишават активността им или променят кодираната от тях структура.

Рецесивни онкогени възникват в резултат на рецесивни мутации на протоонкогените, при

които се загубват техни нормални функции.

51. Генно инженерство – основни етапи. Изолиране на гени, създаване на

рекомбинантна ДНК. Вектори
Рекомбинантните ДНК технологии и генното инженерство са качествено нови подходи за
изследване и „управляване” на наследствената материя, при които се оперира с отделни гени.
 Основната идея в генното инженерство е да се изолира или да се синтезира ген, да се включи
в генома на друга клетка и да се получи и използва неговият краен продукт. В основата на
генното инженерство лежат някои естествени начини за рекомбинация на ДНК като
трансформация, трансдукция и др. Под рекомбинантна ДНК технология разбираме създаване
на ДНК от човека чрез съединяване на участъци, произхождащи от различни източници.

Един ген съществува като дискретен обект в една малка област на много по-голямата и дълга
ДНК молекула. Техниките за клониране и генно инженерство позволяват специфични гени да
се изолират в необходими количества, да се „конструират по желание” и после да се върнат
обратно в клетките. В такава клетка, самореплициращ се генетичен елемент (напр. плазмид,
фаг или вирус) с включен фрагмент „чужда” ДНК ще произведе повече от 10 (на 12та степен)
идентични ДНК молекули за по-малко от денонощие, като по този начин ще амплифицира и
пркрепената чужда ДНК. С вариации на същите техники един изолиран ген може да се
промени по желание, да се върне обратно в клетъчната култура или в половите клетки на
животно (получаване на трансгенни организми), където модифицираният ген се включва като
постоянна функционална част на генома и се предава на потомството.

Възможно е сега да се изрязват специфични области от ДНК и да се мултиплицират в

неограничени количества и също така да се определя последователността на нуклеотидите с
темпо, повече от милиони нуклеотиди на ден, което от своя страна, ракрива
последователността на аминокиселините в белтъка, който те кодират. Тези методи помагат да
се разберат сложните механизми, по които се регулира еукариотната генна експресия, и също
да се получават в големи количества рядко срещани протеини. Внедряването им в практиката
води до получаване на протеинови хормони и различни ваксини.

В практиката напоследък навлизат ДНК-чиповете, които позволяват за няколко часа да се

секвенират милиони нуклеотидни бази, отговарящи на стотици гени. ДНК-чипът представлява
силиконова матрица, с площ около 1 куб.см, разделена на 16.000 сонди. Тази нова технология
позволява бързо секвениране на ДНК от здрав индивид, както и откриване на множествени
дефекти в болно лице.

Рекомбинантните ДНК технологии представляват набор от различни и често свързани помежду

си методи, които се класифицират по следния начин:

Специфично разкъсване на ДНК чрез рестрикционни нуклеази (рестриктази) – води до по-лесно

изолиране и следващо манипулиране с отделни гени.

Секвениране на всички нуклеотиди в пречистени ДНК фрагменти – тхениката позволява да се

определят точните граници на един ген и като следствие аминокиселинната последователност,
която той кодира.

Хибридизация на нуклеиновите киселини – подпомага с голяма точност разпознаването на

специфични последователности в ДНК и РНК, на основата на комплементарното им свързване.

ДНК клониране – при тази техника специфични ДНК фрагменти се включват в

самовъзпроизвеждащ се генетичен елемент (най-често плазмид или вирус), който живее
обикновено в бактерии; по този начин една ДНК молекула може да се репродуцира до
милиони идентични копия.

Генно инженерство – при него ДНК секвенцията се променя в модифицирани версии на гени,
които се връщат обратно в клетката или организма.
52. Генно инженерство – прехвърляне на гени от еукариоти в прокариоти и от
еукариоти в еукариоти. Трансгенни и „knock-out” линии животни .
Белтъците, синтезирани в много малки количества и често с много важни функции са трудни
за проучване. Рекомбинантните ДНК техники решават този проблем на клетъчната биология,
като такива функционално важни „микробелтъци” се добиват в достатъчни за изучаване
количества чрез клониране на гена им. Друга подобна стратегия е не да се вкара чужда ДНК
последователност в клетка или организъм, а да се увеличи количеството от крайния продукт на
притежавания ген. Таква свръхекспресия може да се постигне по два начина – чрез промяна на
промотора с по-силен или чрез внасяне на голям брой копия от гена.

Пренасянето и експресията на рекомбинантни ДНК молекули по понятни причини най-напред

е постигането между прокариотни организми. Прехвърлянето на такива молекули от
прокариотни в еукариотни клетки е значително по-трудно, защото е необходим вектор за
еукариотна експресия. Ако той е плазмид, трябва да е снабден с еукариотен промтор, до който
да има места за рестриктази, а също участък, който да дава селекционно качество на
трансфектираната клетка. Малките молекули ДНК, вкарани в клетката, са нетрайни дори и да
попаднат в ядрото – шансът им да се „закрепят” за дълго е само ако се включат в стабилна и
участваща в митозата ДНК структура, каквато е хромозомата. Трайното включване в
хромозомата се осъществява чрез сайт-специфична рекомбинация, напр. често се използват
т.нар. дълги крайни повтори, ограждащи генома на ретровирусите.

Някои гени могат да се реконструират за промишлено производство на белтъци с желана

аминокиселинна последователност. Клетки и организми, съдържащи променени гени, могат да
се създават по предвареителен план чрез някои техники:

Продукция на трансгенни животни. При положение, че първичната клетка, използвана за

генен трансфер, е зигота може да се получи един цял многоклетъчен организъм и той ще
съдържа мутантния ген – т.е разултатът ще е трансгенен орагнизъм .Такива създадени от
човека организми (дрозофила, мишка) могат да предават гена на своите потомци като
постоянна част от техните полови клетки.

Когато ДНК се прехвърли в клетката на бозайници не можем да знаем как и къде тя се е

интегрирала в хромозомата. Ако обаче в пронуклеус на миша зигота се инжектирт около 200
копия от линейна ДНК молекула, то често след манипулацията се ражда мишка, съдържаща в
някоя от хромозомите си тендемно подредени копия на инжектирания ген, интегрирани на
случайно място. Ако модифицираната хромозома попадне в половите клетки, мишката ще
предаде новопридобитите гени на потомството си (трансгенни мишки).

Индиректният път, по който този метод се извършва, напр. при мишка е като следва: ДНК
фрагмент, съдържащ един желан мутантен ген, първо се клонира в специална клетъчна линия
ембрионални стволови клетки, произходжащи от тумора тератокарцином. След период на
клетъчна пролиферация трансфектираните колони от клетки се идентифицират чрез Садърн
блотинг. Произхождащите от първичната клетъчна линия ембиронални стволови клетки често
пролиферират нормално и образуват главните органи на нормалното мишле. Част от родените
такива мишки притежават променения ген и в половите си клетки, т.е те са трансгенни. Те
допълнително се размножават, за да се плучат мъжки и женски животни. Когато такива две
животни се кръстосат, една четвърт от тяхното потомство ще бъде хомозиготно по отношение
на интересуващия ни ген.
 „Нокаут – орагнизми”. Още повече информация може да се получи ако даден ген не действа
поради мутация тип „загуба на функция”. Ако разполагаме с клониран ген, може да
конструираме организъм, в който този ген липсва – подходът е известен като „силово
изваждане” (knock-out). След като във вектор е клонирана началната ДНК последователност на
гена, в нея се „присажда” ДНК последователност о с така манипулираната молекуласе
извършва транфекция на ембиронални стволови клетки. В част от клетките след след
хомоложна рекомбинация инсертът ще измести началната част на гена от хромозомата. Генът
престава да функционира, тъй като е разделен на части от neo „присадката”. По-нататък
клетките се отглеждат в селективна среда и оцелелите се използват за производство на
трансгенно потомство, като в крайна сметка се получават т.нар. „нокаут-животни” – лишени от
продукта на манипулирания ген. Нокаут ораганизмите са идеален модел за проучване
функцията на гените.

53. Генетично инженерство на клетъчно, орагнизмово и популационно ниво.

Оплождане „in-vitro”. Клониране
С термина „генетично инженерство” се означава измененеието на наследствения признак на
организмите или на отделни клетки в желано от човека направление.

С техниките на генетичното инженерство наследствените признаци се изменят и

усъвършенстват на четири нива: популационно, орагнизмово, клетъчно и молекулно.
Прилагането на методите на генетичното инженерство при човек има значение за изучаване
многобройните аспекти на наследствеността и възможностите за промяната й в близко
бъдеще. Съзадават се перспективи за лечение на генетични дефекти и заболявания.

Генетично инженерство на популационно ниво

На популационно ниво генетичното инженерство се стреми към желани положителни промени

на целия генофонд на дадена полулация. В растителните и животински популации това
обикновено се осъществява чрез селекция на сортове растения и породи животни – носители
на ценни качества и стимулиране разпространението на тези качества в популацията чрез
подходяща хибридизация.

При човека днес се прилага наука наречена негативна евгеника, само в случаите когато
партньорите са хетерозиготни носители на тежки наследствени дефекти и на тежки психически
заболявания, с цел ограничаване възможностите за предаването им в следващото поколение.
Със закон за забранени близкородствените бракове, защото при тях се увеличава броя на
рецесивните хомозиготи в популацията и се създава възможност за фенотипна изява на
рецесивни патологични гени.

Генетично инженерство на организмово ниво

На ораганизмово ниво генетичното инженерство се осъществява чрез следните методи:

Хибридизация – означава поява на нови наследтсвени признаци на 1.Основата на

комбинативната изменчивост. Тя се разглежда едновременно като метод на организмово и на
популационно ниво, тъй като различните целенасочени кръстоски подобряват белезите не
само на потомството на отделния индивид, но и на популацията като цяло.

2.Предзиготна селекция на изкуствено оплождане (евтелегенеза) – това е широко използван в

животновъдството метод, който се съчетава с хибридизация. Евтелегенезата позволява да се
подберат мъжките гамети, използвани за оплождането, т.е да се направи предзиготна
селекция. Много женски животни и тяхното женско потомство се оплождат изкуствено със
сперматозоиди от един и същ мъжки индивид, с цел утвърждаване на негови ценни признаци.
Изкуственото оплождане при човека (инсеминация) се прилага в случаи на безплодие в
семейството. Предзиготната селекция теоретично позволява евтелегенезата да се извърши
само в Х- или само в У-съдържащи сперматозоиди, което би предопределило пола на
потомците. При животните това е желателно с оглед повишените нужди на човека от
определени животински продукти. При човека, дори и теоретично такъв подход е недопустим,
тък като се нарушава създаденото от природата равновесие между половете. За лечение на
човешкото безплодие се прилагат методи за предварителна обработка и селекция на
сперматозоидите на съпруга преди да се вкарат в женската полова система, когато броят и
поджижността на мъжките полови клетки са под нормалните параметри (автоинсеминация).
При хетероинцеминацията се използват прясно отеделени или съхранявани в замразено
състояние сперматозоиди от дарител, когато по различни причини съпрукгът няма или не може
да отдели мъжки полови клетки.

3.Следзиготна селекция – изразява се в невъзможността на много от заготите да се развият в

нормални ембриони. Тя се осъществява по естествен начин. По редица причини зиготата
загива преди имплантацията – или не може да се имплантира в маточната лигавица, или
зародишът загива в различен етап от развитието си. Така се проявяват спонтанните аброти. При
човека отборът работи най-активно около момента на имплантацията.

Следзиготната селекция се извършва и изкуствено по медицински показания. Бременността се

прекъсва преждевременно (аборт) по желание или когато плодът носи тежки дефекти
(терапевтичен аборт). Аномалии на плода се установяват още преди раждането (пренатално)
чрез методите на пренаталната диагностика – амниоцентезата и хориалната биопсия.
Същността на амниоцентезата е следната: около 15-16 седмица на бременността се пунктира
околоплодния мехур (амниона) и се вземат около 10-15 мл околоплодна течност, която
съдържа достатъчно живи клетки на ембирона. След центрофугиране течността се изследва
цитологично и биохимично. Чрез кариотипиране се установяват евентуални хромозомни
аномалии и се определя пола. Пренаталното уточняване на пола позволява да се
диагностицират някои тежки полово-свързани наследствени заболявания като хемофилия,
мускулна дистрофия и др. В такива случаи мъжките ембирони се отстраняват. Пренатално се
диагностицират и много генетични заболявания. Амниоцентезата е задължителна при
бременни жени над 35 години, както и при родители носещи рецесивен патологичен ген. При
хориалната биопсия изследваните клетки са от хоралните въси. Двата метода обикновено се
прилагат едновременно.

4. Оплождане in vitro и трансплантация на ембриони – този метод на генетичното инженерство

е на границата на клетъчното и орагнизмово ниво, защото се работи с гамети и зиготи, а
резултатът е нов орагнизъм.

In vitro (извънтелесно) оплождане на яйцеклетки се прилага за лечение на човешкото

безплодие. Класическите показания за лечение чрез този метод са двустранно липсващи или
запушени яйцепроводи при жената или занижен брой на подвижните сперматозоиди при
мъжа. Основните етапи на техниката in vitro оплождане при човека са следните:

-Получаване на голям брой преовулаторни овоцити (овоцити II ред) чрез хормонално

стимулиране на яйчниците и аспириране на фоликулната течност, съдържаща овоцитите.
-Култивиране (доузряване) на овоцитите извън организма, инсеминирането им с обработени in
vitro капацитирани сперматозоиди, селекция на нормални зиготи и тяхното култивиране в
среди за сегментация.

-Връщане на предимплантационните зародиши (най-често 3) на стадий от два бластомера до

ранен бластоцист чрез специален катетър в матката на жената и поддържане на ранната
бременност чрез хормонални препарати.

Генетично инженерство на клетъчно ниво

Вкючва разнообразни методи за манипулиране с клетки, с клетъчни ядра и с отделни

хромозоми.

Междуклетъчна хибридизация – с помощта на свързващи химични агенти или вируси

експериментално се създават хибридни клетъчни култури от клетки на един или на различни
организмови видове. Клетъчната хибридизация е сомато-соматична (обединяване на телесни
клетки) или полово-соматична (обединяване на полова и телесна клетка).

Реконструкция на клетки чрез сливане на клетъчни фраменти – това е особен вид клетъчна
хибридизация, при която се сливат в различни комбинации ядрени и безядрени клетъчни
фрагменти.

Сливане на ембрионални клетки от различни ембриони. Ембрионални клетки от различни

ембриони на бозайници могат да се обединят и формират жизнен зародиш (впоследствие
орагнизъм), който не е възможно да възникне и съществува при естествени условия.

57. Молекулярно-генетични методи: Изолиране на ДНК Полимеразно-верижна

рекация (PCR) – принцип и проложение в медицината
Приложението на молекулярно-биологичните методи в медицината получи силен стимул с
развитието на PCR техниката. Тя дава възможност чрез амплифицирането (намножаването) на
определени ДНК фрагменти да се осигури достатъчно количество от определена част на генома
на хора, животни и микроорганизми за анализ.

PCR е техника, отличаваща се с: висока специфичност, голяма чувствителност, бързина

лесна за автоматизиране, широка област на приложение, PCR представлява многократно

повтаряне на серия от цикли, всеки от които включва три стъпки:

 термична денатурация на двойноверижната ДНК при 94 градуса С до пълно разделяне

на веригите
 хибридизация между праймерите и комплементарните им секвенции от матричната
ДНК. Температурата на това взаимодействие е строго специфична и зависи от базовия
състав и дължината на праймерите
 синтез в посока 5’-3’ на ДНК веригата комплементарна на матрицата. Температурата на
този етап се определя от използвания ензим така, че да му осигури най-висока ДНК-
полимеразна активност.

Наличността на пречистени ДНК полимерази и химично синтезирани ДНК олигонуклеотиди

правят възможно клонирането на специфични ДНК последователности в епруветка, бързо и без
нужда от живи клетки. PCR техниката позволява ДНК от подбрана област на генома да бъде
амплифицирана в геометрична прогресия, при положение че ограждащите сегменти от двете
страни на интересуващия ни участък трябва да са с предварително известна нуклеотидна
последователност. Участъци от секвенциите, ограничаващи областта, която ще се
амплифицира, се използват за съставяне на две синтетични ДНК олигонуклеотиди, всеки
хибридизиращ с една от веригите на двойната спирала на ДНК. Тези олигонуклеотиди служат
като праймери за in vitro ДНК синтеза, която се катализира от ДНК полимераза, и те
детерминират краищата на финалния ДНК фрагмент, който се получава. Всеки цикъл от
реакцията изисква късо топлинно третиране, за да се разделят двете вериги на двойната
спирала ДНК, след което те се охлаждат в излишък от двата ДНК олигонуклеотиди – праймери,
което позволява тяхната специфична хибридизация в комплементарна ДНК секвенция. После
сместа, състояща се от двата праймера, ДНК полимераза и четирите
дезоксирибонуклеотидтрифосфати се инкубира, така че в областта между праймерите да се
извръши селективна синтеза. За ефективна ДНК амплификация се изискват 20-30 цикъла на
репликацията, като всеки цикъл удвоява количеството на ДНК, синтезирана в предишния
цикъл. Един цикъл изисква около 5 мин., а една автоматизирана процедура позволява
„извънклетъчно молекулно клониране” на един ДНК фрагмент за няколко часа. PCR методът е
изключително подходящ за стандартизирани изследвания и когато се амплифицират къси ДНК
последователности. Той е по-чувствителен и бърз от Садърн-блота и вече се е наложил в
приблизително 90% от диагностичната дейност, но главен недостатък е, че можем да
разполагаме с праймери само за добре изучени участъци ДНК. Съществува и in situ вариант на
полимеразната верижна реакция – използват се белязани праймери за локализиране на много
къси или уникални последователности, при което обикновената in situ хибридизация е
неефективна. PCR техниката е изключително чувствителна – тя може да открие единична ДНК
молекула в пробата. PCR клонирането бързо измества блотинг-методите при пренаталната
диагностика на нследствените болести и за откриване на ниски нива вирусни инфекции. Тя има
голямо приложение в съдебната медицина, тък като позволява ясно идентифициране по ДНК
човешкия произход на една отделна клетка.

60. Антигени – основна характеристика. Видове антигени. Модификация на

собствени антигени. Хаптени
Под „антигени” се означават вискомолекулни субстанции, носещи признака на чужда
генетична информация, способни да стимулират образуването на антитела и да реагират с тях
по специфичен начин. Антигените индуцират и други видове имунна реакция, например
забавена свръхчувствителност и толерантност. Антигени се наричат и вещества с екзогенен или
енгонене произход, които са дразнители на имунната система и предизвикват имунна реакция.
Срещу тях се образуват разпознаващи молекули – антитела и клетъчни рецептори, които се
сврързват специфично in vivo или in vitro със съответния антиген. Всяка клетка например
инфекциозен микроорганизъм притежава цял комплекс от различни абтигени и срещу тях се
образуват множество антитела.

Съществуват 4 основни свойства на антигените – чужд произход, специфичност, антигенност и

имуногенност.

Чужд произход – антигените са продукт на чужда генетична информация или на собствен

мутирал генотип.
Антигенност – отразява силата на антигена и неговата способност за по-силен или по-слаб
имунен отговор. Антигенността зависи от молекулното тегло, от големината и сложността на
химичната стурктура. Молекулното тегло на антигените варира от 10.000 до няколко милиона,
но в няколко случаи е под 1000 далтона. Пептиди с над 10 АК са вече имуногенни.

Имуногенност – способност на антигена да индуцира имунитет (невъзприемчивост).

Оптималната имуногенна доза за всеки антиген зависи от вида на организма, неговото
физиологично състояние, начина на въвеждането и др.

Специфичност – отразява стуктурните особености на всяка антигенна молекула. Реакцията

антиген-антитяло се дължи на разпознаването и обратимото свързване на молекули чрез слаби
нековалентни връзки. Зоните на контакт върху антигена се наричат епитоп (антигенна
детерминанта) и съответно паратоп (активен център) върху антитялото, които са
комплементарни. Връзката епитоп-паратоп е строго специфична , от типа на молекулната
връзка „ензим-субстрат”. Епитопът заема простанството върху молекулата, отговарящо на 8-9
аминокиселини при белтъка или на 5-6 захарни остатъка при полизахаридите.

Хаптени: Терминът се отнася за нискомолекулни вещества под 1000 далтона, с чужд произход,
обикновено синтетични, които могат да се свързват специфично с антителата, но не могат да
предизвикват тяхното образуване. Хаптените погат да правят това само след свързване с
носител, най-често белтък , и по този начин стават имуногенни. Примери за хаптени са солите
на тежките метали хром и никел, медикаменти, олигонуклеотиди. Попаднали в организма, те
могат да се свързват със серумните белтъци и да се превърнат в пълноценни антигени.
Хаптените може да се разглеждат като отделни епитопи без функция на имунен дразнител.

Естествени антигени са биополимерите на живите организми. Те имат малка молекула,

подобен строеж при всички организми и не се възприемат като чужди, защото не отразяват
генетичната уникалност на живата материя. Наборът от естествени антигени на организма се
определя от генотипа му и отразява неговата биологична уникалност. Тези антигени са чужди
за всички индивиди от същия или друг вид и провокират имунната им система.

Класификация на естествените антигени се прави по различни критерии:

1.По химичен състав

2.По локализация в клетката: повърхностни, вътрешни

3.По физичен критерий: разтворими, клетъчно свързани

4.По произход: автоантигени, алоантигени, ксеноантигени

61. Алоантигени на човешките еритроцити. Система АВ0 (Н). Биосинтез на АВ0 (Н) и
Lewis антигени. Унаследяване
Антигените, които са общи за група индивиди от даден вид, се наричат групови антигени или
анолантигени. Тази групова специфичност е открита първоначално в кръвта (кръвни групи).
Главно внимание в изучаването на анлоантигените е посветено на еритроцитните
кръвногрупови антигени, във връзка с кръвопреливането и трансплантацията на органи.
Известни са около 25 кръвногрупови системи с над 100 отделни антигена и няколко стотици
генетични варианти. Според мястото, където се доказват, кръвногруповите системи се делят
на: еритроцитни, серумни, ензимни и тъканни.

Всеки човек може да бъде характеризиран по мозайката от алоантигени, които се намират по

мембраната на неговите еритроцити. Особено значение имат кръвногруповите системи АВ0
(Н), Rhesus, Lewis, и др. Нчякои от известните еритроцитни алоантигени са с много ниска
честота и се откриват само в незначителен брой индивиди, което ги превръща в индивидуални
антигени.

Разделянето на човешката кръв на 4 групи е направено на базата на присъствието или

липсата на антигените А и В върху еритроцитната мембрана. Едновременно с това в серума на
лицата от дадена кръвна група се намират естествени антитела срещу липсващия върху
еритроцитите антиген. Така например, ако е налице антиген А, в серума се открива антитяло
анти-В (β) и съответно при наличие на антиген В, антитялото е анти-А (α).

При срещата на едноименни антиген и антитяло – А с анти-А (α) и

В с анти-В (β) насъпва явлението аглутинация. Аглутинацията е серологична реакция на

слепване на еритроцити или други клетки под влияние на съответното антитяло, което служи
като мост между тях.

Често кръвногруповите антигени се наричат аглутиногени, а антителата – аглутинини.

Антителата α и β са от клас IgM, не преминават през плацентата.

Освен в еритроцитната мембрана антигените А и В се откриват още в телесните клетки, вкл.

сперматозоидите, както и в биологичните течности – серум, слюнка, сълзи, пот, спермална
плазма и др.

За означаването на кръвните групи се използват символите А, В. АВ и 0.

Кръвните групи се подчиняват на менделното унаследяване. Генетиката на системата АВ0 (Н) е

типичен пример за множествен алелизъм. Съществуват три генни локуса: АВ0 – в хромозома
№9 и тясно скачените локуси Н и Se – в хромозома №19. В локус АВ0 алтернират три алела – IA,
IB и I0. Поотделни алелите IA и IB доминират спрямо рецесивния I0.

Генната честота на гена В е висока в Източна Европа, Азия и Африка, а на гена А е висока в
Западна Европа. Някои народи като индианци от Мексико и Бразилия, ескимоси и др. са почти
100% от група 0.

По химичен състав антигените на система АВ0 (Н) са предимно гликопротеини. Те имат много
сходен строеж и се сътоят от около 85% въглехидрати и 15% АК, в които преобладават треонин,
серин, пролин и аланин. Антигенната специфичност се определя от терминално разяпложените
въглехидратни вериги. Те имат голям брой къси израстъци, съставени от 4 вида захари: L-
фруктоза, D-галактоза

N-ацетилгалактозамин и N-ацетилглюкозамин. Те се наричат имунодоминантни захари, защото

формират съответната антигенна детерминанта. Антигените Н, А и В се различават само по
една от посочените захари.
 Н-специфичността се определя от свързването на L-фруктоза към терминално разположена D-
галактоза. Ако към тази основна структура се присъедини N-ацетилгалактозамин, се получава А
антиген. Ако към Н се писъедини D-галактоза, се получава антиген В.

Гените от системата АВ0 (Н) не кодират самоте антигенни молекули, а определят синтезата на
ензими гликозилтрансферази, чрез които към изходното вещество се присъединяват отделни
захари и така се получава съответната антигенна специфичност. Алелът I0 не кодира ензим
трансфераза и съответно не може да модифицира Н-антигена до А и В. Приема се, че I0 се е
появил след точкова ''нонсенс'' мутация.

Характеристики на кръвните групи:

1. Кръвногруповите свойства са наследствено обусловени.

2. Те са стабилни и не се променят в хода на онтогенезата.

3. Родители от кръвна група 0 не могат да имат поколение от друга група.

4. Ако единият родител е АВ не може да има деца от група 0.

5. При роидители от група А и В – хетеризоиготи, са възможни всичките 6 генотипни

комбинации и съответно поколение от всички кръвни групи.

Система Люис (Lewis)

Системата е октрита в серума на жена с фамилно име Люис, в който са намерени

неидентифицирани до този момент антитела, които аглутинират около 25% от човешките
ергитроцити. Откритият по този начин антиген е означен с Le. Системата Lewis е независима от
AB0, MN, Rhesus и се детерминира от двойка алели – Le и Ie. Субстанцията Lewis е водно-
разтворима и се открива в телесните течности, а върху еритроцитите е вторично адсорбирана и
това прави еритроцитите способни да аглутинират с анти-Lewis-антитела. Специфичността на
Le-антигена се дължи на същите имунодоминантни захари.

Антигените, които са общи за група индивиди от даден вид, се наричат групови антигени
или анолантигени. Тази групова специфичност е открита първоначално в кръвта (кръвни групи).
Главно внимание в изучаването на анлоантигените е посветено на еритроцитните
кръвногрупови антигени, във връзка с кръвопреливането и трансплантацията на органи.
Известни са около 25 кръвногрупови системи с над 100 отделни антигена и няколко стотици
генетични варианти. Според мястото, където се доказват, кръвногруповите системи се делят
на: еритроцитни, серумни, ензимни и тъканни.

Всеки човек може да бъде характеризиран по мозайката от алоантигени, които се намират по

мембраната на неговите еритроцити. Особено значение имат кръвногруповите системи АВ0
(Н), Rhesus, Lewis, и др. Нчякои от известните еритроцитни алоантигени са с много ниска
честота и се откриват само в незначителен брой индивиди, което ги превръща в индивидуални
антигени.

Откриването на Rh фактора е второто по значимост събитие след описването на системата

АВ0 (Н). Това става след насочено търсене на нов кръвногрупов антиген чрез имунизация на
зайци с еритроцити на маймуна от вида Maccacus Rhesus. Получените антитела аглутинирали
85% от ертитроцитите на изледваните лица от бялата раса и не реагирали с останалите 15%.
Откритият антиген бил наречен Rhesus (Rh) и съответно неговите носители се означават като
Rh(+), а тези в които липсва – Rh(-).

По-късно се оказва, че новооткритият антиген присъства почти без изключения (над 99%) във
всички хора, човекоподобни примати и много бозайници.

Локусът Rh е картиран в хромозома №1 на всеки човек. Бележи се с двойна комбинация

(Dce/dCe). Броят на доминантните алели определя количеството на експресираните резус-
антигени. Това зависи също и от ‘’cis’’ или “trans” позицията им в хетерозиготно състояние.
Унаследяването на Rhesus системата е пример за позиционен ефект на гените.

Най-важен от всички е D-нтигенът. Той е над 40 пъти по силен от всички останали, което е
Rh(+), всъщност се разбира D(+). Индивиди D(+) имат генотип Rh Rh и Rh rh, а D(-) имат генотип
rh rh.

Антигените Rhesus са добре изразени още от раждането и срещу тях няма естествени
антитела. Имунни анти- Резус антитела могат да възникнат при несъвместимо кръвопреливане,
по време на бременност или някои гинекологични манипулации

Моделът на конфликта майка-плод е: Баща Rh(+), бременна майка Rh(-), плод –> Rh(+).

При дефекти в плацентата, а най-често по време на раждането, еритроцитите на плода

навлизат в кръвообращението майката и я имунизират. Тя образува както анти-Rh антитела,
така и паметни клетки срещу резус-фактора. При първа бременност последиците от това са
рядкост, но при следваща бременност (от същия баща) количеството на анти-Rh антителата е
високо (вторичен имунен отговор), те преминават през плацентата и могат сериозно да увредят
фетуса – хемолиза на еритроцитите, жълтеница, анемия. Това са част от т.нар. хемолитична
болест на новороденото. Нейната тежест се засилва при всяка следваща бременност.

Абортът също е форма на имунизиране на майката с антигена Rh. Ако преди раждане
майката е имала един или няколко аборта, още при първото раждане количеството на анти-
резус антителата може да е значително и силата на симптомите – ясно изразени.

Профилактиката на имунологичния конфликт „майка-плод” е чрез инжектирането в майката

преди или веднага след раждането на серум с анти-Rh антитела, които унищожават навлезлите
фетални еритроцити.

63. Биологични механизми за съхраняване на генетичната уникалност: Имунна

система – възникване и еволюция. Органи и клетки на имунната система
Имунологичната хомеостаза като биологично явление се развива в хода на еволюцията. Тя
съхранява генетичната уникалност на организмите посредством имунната система и е свързана
с разпознаването, свързването и отстраняването на молекули и клетки, които са генетично
чужди за организма (например микроорганизми, химически вещества, лекарства, полени и др.)
Имунната защита е една от най-сложните прояви на хомеостазата. Нейната същност е
разграничаване на „своето” от „чуждото”.

Имунитетът е невъзприемчивостта на организма спрямо инфекциозни и неинфекциозни

агенти, към въздействието върху организма на вещества или клетки с чужда генетична
програма.
 Имунната система на висшите гръбначни животни и човека се състои от централни
(първични) и периферни (вторични) органи.

Към централните органи се отнасят: костният мозък, тимусът и бурсата на Фабриций (при
птиците), а към периферните – лимфините възли, слезката, т.нар. мукозно-асоциирана
лимфоидна тъкан (МАЛТ), лимфоцитите на кръвта и лимфата.

Лимфоидните органи са тези, в които се осъществява образуването, пролиферацията и

диференциирането на лимфоцитите.

В първичните лимфоидни органи се реализира производството на лимфоидни клетки –

лимфопоезата. В тях лимфоцитите възникват, пролиферират и узряват без наличие на антиген.
Във вторичните лимфоидни органи се извършва антиген-стимулираната пролиферация и
диференциация на лимфоцитите. Тези органи осигуряват средата, в която зрелите вече
лимфоцити взаимодействат както помежду си, така и с антигените, при което се осъществява
специфичен имунен отговор спрямо определен антиген.

Централни органи на имунната система

Костен мозък. Разположен е в сърцевинната част на дългите и гъбестата част на плоските кости.
Характеризира се с наличие на хомопоетични костно-мозъчни стволови клетки, които са
недиференциирани и представляват предшественици на всички клетъчни клонове, образуващи
кръвните клетки. Костният мозък е съставен от ретикулна строма, сред която са разположени
клетките на еритроцитния, миелоцитния и мегакариоцитния ред. Растежът и
диференциирането на стоволовите клетки се контролира от биологично активни вещества,
присъстващи в костномозъчната микросреда. От особено важно значение са група растежни
фактори и интерлевкини.

Тимус. Той е лимфоепителен орган на имунната система, който подсигурява оптимално

микрообкръжение за развитието на Т-лимфоцитите (тимоцитите) и има ключова роля в
процесите на Т-лимфоцитно пролифериране. Разположен е в горната част медиастинума, зад
гръдната кост. Големината и структурата му зависят от възрастта. Тимусът се формира през
първия месец от пренаталното развитие на човека. Съставен е от лимфоцити и нелимфни
клетки. Тимусът достига максимален размер през пубертета, след което атрофира. Тимусът
функционира нормално през първите десет години на човека, но съхранява своите фунцкии,
като място за диференцииране на Т-лимфоцити през целия живот.

Бурса на Фабриций. Тя е централен лимфоиден орган у птиците, разположен в областта на

клоаката. Формира се през втората седмица от развитието на зародиша.

Периферни органи на имунната система.

Те се разделят на системни орани (лимфни възли, слезка) и на мукозно-асоциирана

лимфоидна тъкан . В системните органи се разпознават и задържат чуждите антигени. МАЛТ
предпазва организма от антигени, навлизащи директно през лигавиците на епителните
повърхности.

1. Лимфните възли са разпръснати в тялото, по хода на лимфните съдове. Формират се през

третия месец от развитието на човешкия зародиш. В лимфните възли се различават
кортикална, паракортикална и медуларна зона.

Кортикалната зона се означава още като тимус-независима зона. В нея се намират клетки,
участващи предимно в хуморалния имунен отговор. В кортикалната област са разположени
лимфни фоликули. Първичните фоликули са изградени главно от зрели неактивни В-клетки.
При антигенен стимул първичният фоликул се превръща във вторичен. В него се оформя т.нар.
герминативен център, съдържащ активно пролифериращи В-клетки. Те се трансформират в
плазматични клетки, които секретират антитела.

Паракортикалната зона е разположена под и между фоликулите. Съдържа лимфоцити, които

участват в клетъчния имунен отговор (Т-лимфоцити). Тя се нарича още тимус-зависима зона.

Медуларната зона се състои от медуларни повлекла и синусоиди.

2. Слезката (далак) е капсулиран орган, разположен в лявото подребрие на коремнаа кухина.

Тя е най-големият лимфоиден орган на висшите гръбначни. Появява се в ранните етапи от
развитието на зародиша. Лимфоидната тъкан на слезката участва главно в хуморалния
имунен отговор. Като вторични лимфоидни органи функционират небцовите сливици
(тонзили), езиковата и фарингеалната сливици и Пайеровите плаки.

67. Неспецифичен (вроден) имунитет – физиологични бариери, хуморални

механизми, възпаление.
Всеки жив организъм е подложен на атака от различни инфекциозни агенти. За да оцелее той
трябва да притежава механизми, които да го правят устойчив (резистентен) на подобни
въздействия. При гръбначните животни защитата от микроогранизми и от навлезли различни
чужди вещества, се осъществява по два начина – чрез естествен, неспецифичен (вроден)
имунитет (естествена резистентност) и чрез специфичен (придобит) имунитет.

Естественият имунитет предтсвлява първо ниво на защита и се реализира чрез различни

физиологични механизми, които запазват постоянството във вътрешната среда на организма
(хомеостаза). Естественият имунитет възниква еволюционно по-рано от придобития. Той
съществува още при раждането и е неспецифичен. Едни и същи механизми се активират
спрямо различни патогенни агенти. Реакциите не се променят по сила и характер при повторни
срещи със същия патоген. Липсва имунологична памет. Основната разлика между двата типа
имунитет е в рецепторите и механизмите на действие.

Неспецифичният имунитет: не зависи от вида на антигена; е бърз (без lag период); не се

развива имунологична памет; основни клетки са: макрофаги, микрофаги, NK- клетки и др.

Неспецифичната защита включва: физиологични бариери – механични, биохимични и

микробиологични; фагоцитиращи клетки , NK- клетки и др; възпаление; проинфламаторни
цитокини и хемокини; Белтъци на акутно-фазовия отговор;

Физиологични бариери: Механични

1. Плътно свързаните клетки на епителната тъкан на кожата, мукоза и ресничест епител в

респираторния и гастро-интестиналния тракт и др.

не позволяват навлизането на патогени.

2. рефлекси като кихане, кашляне

Биохимични: млечна киселина , ниско рН на потта; мукус на вътрешния епител; лизозим в

сълзите, слюнката, носния секрет; киселини в стомашния сок.

Микробиологични – естествена микрофлора, която подтиска развитието на патогенна

микрофлора, напр. във влагалището на жената. Ако микроорганизмите преодолеят тези
бариери, напр. при нарушаване на целостта на кожата се включват 2 защитни механизма:

Клетъчно-медиирани механизми на вродения имунитет: Осъществяват се от основните

клетки- неутрофили и макрофаги чрез процеса фагоцитоза, еозинофили и др.

Макрофаги – полиморфонуклеарни неутрофили, най-кратко живеещите клетки, 50-70% от

циркулиращите левкоцити. Имат силно сегментирано ядро, силно гранулирана цитоплазма.
Осъществяват ефективна защита срещу прокариотни патогени (бактерии).

Хуморални механизми на вродения имунитет: различни белтъчни фактори. Хуморални

фактори са:

 Селектини: въглехидрат-свързващи белтъци по повърхността на левкоцитите,

ендотелните клетки и тромбоцитите;
 Интегрини: управляват диапедазата;
 Хемокини: клас цитокини с хемоатрактантна функция, които регулират
миграцията на левкоцитите от кръвта с прицелната тъкан. Те са два вида: СС
хемокини – привличат основно моноцити, лимфоцити и еозинофили; СХС
хемокини – привличат основно неутрофили.

Възпалението е защитна биологична реакция, която предпазва от инфекция и възстановява

повредената тъкан към нормалното физиологично функциониране. Характеризира се с 3
основни характеристики:

 Вазодилатация – еритема, повишаване на телесната температура.

 Ексудация на протеини и течности- едема;
 Привличане на имунокомпетентни клетки.

Възпалението е остро (от часове до дни) и види до регенерация или хронично (от седмица до
месеци, дори година), причиняващо персистиращи възпалителни патологични изменения.

64-66. Клетки на неспецифичния имунитет. NК-клетки. Клетки и механизми на

фагоцитоза. Кислороден взрив и реактивни кислородни продукти.
NK-клетките – естествени убийци (natural killer) са клетки на неспецифичния имунитет. Това са
особен вид клетки – ''убийци'', неспецифични цитотоксични лимфоцити, 15% от циркулиращите
левкоцити, които съществуват в огранизма още преди раждането. Тези клетки притежават
рецептори за Fc-фрагмента на антителата. Те се свързват с IgG молекули върху повърхността на
прицелните клетки и унищожават чрез механизма на АDCC. Независимо от това, че NK могат да
участват в АDCC, те не използват винаги този механизъм за убиване на туморни клетки – NK-
медиирано туморно убиване може да се наблюдава също така и когато Fc-рецепторите на NK-
клетките са блокирани. NK-клетките могат да участват в унищоваването на таргетни клетки и по
втори, типичен само за тях начин , чрез активиращи или инхибиращи мембранни рецептори.
Функциите на NK-клетките са: разрушаване на вирус-инфектирани и туморни клетки при първа
среща (директна цитолиза); разрушаване на прицелни клетки чрез антитяло-зависима клетъчна
цитотоксичност; регулиране на имунния отговор. Разглеждат се като главни клетки на
противотуморната защита. В състояние са да лизират ракови клетки без предварителна
имунизация и без участие на други фактори на имунната система.

Макрофагите са съществен тип клетки на имунния отговор. Произлизат от костно-мозъчни

клетки-предшественици. Имат бъбрековидно ядро, цитоплазма с вакуоли, много лизозоми и
пиноцитозни мехурчета и сложно устроена рецепторна систем, чрез която взаимодействат с Т-
и В- лимфоцитите, антителата и др.сигнални молекули. Фукцията на макрофагите се свежда
главно до поглъщане на проникналите или възникнали в организма антигени, до тяхната
дезинтеграция, както и до преработването им в имуногенна форма, и ‘’представянето’’ им на Т-
клетките в подходяща форма за индуциране на имунен отговор. Поглъщането на
преработването на неразтворими антигени (бактерии, клетки) се извършва чрез фагоцитоза, а
на неразтворими – чрез пиноцитоза. Тези два процеса са характерни за активирания макрофаг.

Фагоцити в различни тъкани: кожа - Лангерхансови клетки; ендотела на кръвоносните съдове -

хистиоцити; черен дроб - Купферови клетки; бял дроб-алвеоларни макрофаги; мозък-
микроглия; кости - остеокласти.

Механизъм на фагоцитоза:

 разпознаване на агента от фагоцитите чрез рецептори на вродения имунитет:

липополизахариди, маноза, гликани, фосорилхолини
 формирането на комплекса рецептор-лиганд инициира образуването на псевдоподи,
които се обгръщат и го включват във вакуола – фагозома
 цитоплазмените гранули и лизозомите се сливат с фагозомата.

Кислород – зависими механизми на фагоцитоза. Образуват се токцични кислородни продукти

(ROS).

 процесът протича за 30-60 сек – кислороден взрив и участието на оксидазни ензими.

 увеличава се продукцията на ROS чрез супероксиден анион.
 при наследствен дефицит на оксудазните ензими фагоцитозата не е ефективна-
хорнична грануломатозна болест.

Други топове клетки, участващи в неспецифичната защита:

Еозинофили - 1-3 % от циркулиращите левкоцити. При активация настъпва екстрацелуларен

излив. Цитоплазмата им е силно гранулирана с гранули. Имат значение за защита срещу
големи паразити (хелминти).

Базофили - 0,2 % от циркулиращите левкоцити. Цитоплазмата им е силно гранулирана.

Гранулите им съдържат хистамин, хепарин, серотонин, простагландини и др. Имат значение за
алергичните реакции.

73. Имуноглобулини. Структура. Видове. Функции:

 Вариабилността на имуноглобулините надхвъря 10,000. Всеки имуноглобулин съдържа поне
една основна структура (мономер), съставена от 4 полипептидни вериги – две леки (L) и две
тежки (Н), свързани с около 20-25 дисулфидни връзки между цистеиновите остатъци.
Структурата на мономера наподобява на латинската буква У. Различните имуноглобулини
съдържат различен брой от онсовната структура. Леките вериги съдържат 214 аминокиселини,
а в тежките вериги техния брой е около 440.

Полипетидният участък с терминална аминогрупа образува вариабилната (V) област със

сълно вариращ аминокиселинен състав, а участъкът с карбоксилна група представлява
константната (С) област със сравнително постоянен аминокиселинен състав. При леките вериги
двете области са почти еднакви по дължина, докато в тежките вериги константната област е 3
пъти по-дълга и формира пространствена структура от три константни домена, а вариабилната
– само един вариабилен домен. Ограничен участък на вариабилната област, съставен само от
малък брой АК, се характеризира с висока вариабилност на състава и се нарича
хипервариабилен участък. Тези участъци са по 3 на всяка верига. Например при леките вериги
те са разположени около аминокиселинна позиция 30, 50 и 95. Именно тези участъци на леките
и тежките вериги оформят активния център (паратоп) на антитялото.

Третичната структура на веригите не е линейна, а е представена като глобулни зони,

наречени домени. Те се поддържат от нековалентни и дисулфидни връзки.

Леките вериги могат да бъдат два вида – капа (к) и ламбда. За тежките вериги са възможни
следните варианти, гама (γ), алфа (α), мю (μ), делта (δ) и епсилон (ε). Това определя и 5 класа
имуноглобулини апоред вида на тежките вериги: IgG, IgA, IgM, IgD, IgE. Всеки клас
имуноглобулини може да има само идентичен тип леки вериги – или капа или лапмбда и
съответния тип тежки вериги. При човека съотношението капа:ламбда е 2:1.

IgG е основният ефектор на хуморалния имунен отговор и е единственият клас антитела,

които преминават през плацентата. Той е мономер с най-ниско молекулно тегло 150 000D. В
серума на бозайници и човек заема 75% от всички имуноглобулини. Съществуват 4 субкласа
IgG – G1, G2, G3, G4, които се различават по аминокиселинен състав на тежките вериги, броя на
дисулфидните мостове между тях. В разтвор молекулата на IgG има Y-образна форма. IgG е
основен имуноглобулин на вторичния имунен отговор при птици и бозайници.

Характеристики на IgG:

 основен опонизиращ имуноглобулин, стимулиращ имунната фагоцитоза от моноцити и

неутрофили чрез Fcγ рецепторите;
 аглутинира антигени като вируси, бактерии;
 медиира антитяло-зависимата цитотоксичност
 активира комплемента по класически път
 преминава през плацентарната бариера.

IgM е филогенетично най-старият клас антитела и се появява още при клас Риби. Образуват
се още през зародишното развитие след 5-ия месец на бременността. Най-често се среща под
формата на пентамер в началото на имунния отговор. Съществуват два подкласа IgM - IgM1и
IgM2. IgM пръв се синтезира след навлизането на антигена и е основен имуноглобулин на
първичния имунен отговор. IgМ има най-силна аглутинационна способност, опсонизация,
бактериолиза и е най-силен активатор на комплемента по класически път.
 IgА има 2 подкласа – IgА1 и IgА2. Съществува серумна и секреторна форма на IgА. Серумният е
мономер, а секреторният – димер, рядко тример или пентамер. IgА антителата се появяват към
края на имунния отговор. Биологичната роля на IgА се изразява в протектиране на лигавиците
на различни органи от вируси и мироорганизми.

Характеристики на IgА:

 притежава аглутиниращи, опсонизиращи и неутрализиращи свойство;

 възпрепятства адхезията на бактерии към повърхността на лигавицата;
 активира комплемента по алтернативен път.

IgЕ е с нищожно съдържание в серума. Няма шарнирен участък. При алергични заболявания и
някои паразитози количеството му се повишава. IgG участва в реакциите на
свръхчувствителност от бърз тип. При сенсибилизация на организма с антиген, наречен
алерген, се синтезират големи количества от IgЕ. Мастоцитите и базофилните клетки
притежават рецептори на Fc фрагмента на това антитяло и се свързват към него. При
формиране на комплекса антиген-антитяло върху повърхността на тези клетки насъпва
дегранулиране на мастоцитите и отделяне на пресинтезирани вазоактивни медиатори (като
хистамин) и цитокини, които повишават пропускливостта на кръвоносните съдове. Така се
развива силно изразена алергична ракция, израз нач свръхчувствителност от бърз тип. IgЕ
прирежава свойството на опсонизират стомашно-чревни паразити, хелминти.

IgD е мономер, богат на въглехидратни остатъци и представен изключително като

мембранно-свързан рецептор за В-клетките. Незрелите В-лимфоцити експресират на
повърхността си само IgM, а зрелите – и IgD.

74. Генетичен контрол на антитялосинтезата. Соматична рекомбинация на гени.

Алелно изключване и изотипно превключване.
Вариабилните и константните участъци на антителата се кодират от различни генни локуси.
Всеки отделен тип имуноглобулинова верига се кодира от отделен генен пул, като гените за
тежките вериги при човек са разположени в 14 хромозома, гените за капа в 2 хромозома, а
гените за ламбда в 22 хромозома. Всеки един от тези генни пулве съдържа:

 гени за V областите, означени като V-гени и кодиращи по голямата част от V областите.

Тези гени се предшестват от сигнала водеща последователност (L), кодираща къс
ходрофобен пептид.
 Гени за С областите, съответно С гени, определящи класовете и субкласовете на
антителата;
 Гени за свързващите сегменти – J (joining) гени. Тези гени кодират къси
аминокиселинни последователности (до 13) във V областите.
 Гени на разнообразието – D (diversity) гени, характерни само за тежките вериги, като се
характеризират с висока вариабилност, отсъствието на стоп-кодони и могат да се
разчитат в три възможни рамки на четене.

Тази организация на имуноглобулиновите гени е характерна за стволовите хомопоетични

клетки и в това състояние гените не са функционални. Диференцирането на стволовите клетки
в зрели B-лимфоцити е съпроводено с преподреждане и съчетаване на ДНК сегментите,
означено като генно реаранжиране, в резултат на което се получава функционален ген, който
се транскрибира и транслира. Генното реаранжиране касае както леките, така и тежките
вериги, като протича на няколко етапа през различните фази на диференциация на В-
лимфоцитите. Процесът на реаранжиране се осигурява от соматична рекомбинация на ДНК.
Чрез Southern-блот е установено, че дължината на С региона е 6 кб при стволовите човешки
клетки и 2,5 кб при миеломните клетки на пациент с хронична лимфоцитна левкемия.

Първоначално точно определен V генен сегмент и J генен сегмент се добливават и свързват,

като се изрязва и отпада цялата междинна част от ДНК. Получава се V генен сегмент, кодиращ
вариабилната област на леката верига. В изходната ДНК, генните сегменти V са разположени
далеч от С генните сегменти, но след образуването на сегмента VJ, той се доближава до С
сегмента и се формира функционален ген за капа-веригата.

Функционалният ген се транскрибира и след процеса на сплайсинг се получава иРНК, която

определя аминокиселинната последователност на леката верига.

Вариабилният регион на тежката верига се кодира от три генни сегмента: V, J и D.

Първоначално също се избира един D и един J сегмент, които се доближават и свързват, а
междинната ДНК отпада. На следващият етап се избира един V сегмент, който се свързва с
комбинираният вече DJ и формира генния сегмент кодиращ V областта. Този сегмент заедно с
областта съдържаща всички гени за константни участъци формира функционалния ген,
подлежащ на транскрипция. След процеса на сплайсинг се получава иРНК, която определя
аминокиселинната последователност на тежката антителна верига.

Соматичната рекомбинация на генните комплекси се осъществява в процеса на

диференциране на В-лимфоцитите, протичащ в централните лимфни органи. На базата на
ограничен брой генни сегменти се получава огромното разнообразие на антителата. За това
допринасят следните условия:

 Наличие на множество гени, кодиращи различните сегменти на леките и тежките

вериги. Всеки V генен сегмент може да се свърже с различни J и D сегменти.
 Всяка лека верига може да изгради пълноценен рецептор след свързването си с
отделна тежка верига.
 Активиране на два от шестте генни комплекса на В-клетката. Всяка пре-В клетка на
човек съсържа шест имуноглобулинови генни комплекса, разположени в хромозомните
двойки – 2,14 и 22.

В хода на диференциацията става избор на само един комплекс на лека верига от капа и
ламбда, както и азбор на една от хомоложните хромозоми. Този избор се осъществява най-
напред на генния комплекс на тежката верига. Ако след реаранжирането на VDJ гените се
получи транскрибируем комплекс и функционална µ верига, се блокира възможността за
реаранжиране на комплекса от хомоложната 14 хромозома. Същият комплекс съпътства и
синтезата на леката верига. Следователно само една от родителските хромозоми определя
синтеза на тежка и една на лека верига в дадения лимфоцит. Експресията само на майчиния
или само на бащиния имуноглобулинов генен комплекс и блокирането на другия във всяка
отделна В-клетка се нарича алелно изключване.

Всеки клетъчен клон синтезира антитела с една и съща антигенна специфичност. Типът на
синтезираните тежки вериги може да се изменя след антигенно активиране на В-лимфоцита и
този процес се означава като превключване на класа на антитялосинтезата. Превключването на
антителният клас се стимулира и регулира от: 1. Т-лимфоцитите чрез продуцираните от тях
цитокини и 2. Извънклетъчни мутагенни сигнали, активиращи Т-клетките. Например IL-4 е
основен фактор при превключването на синтез на IgE, докато IF-гама индуцира превключването
на IgG и по-точно тези субкласове, които могат да активират комплемента по класирачески път.

? 76. Специфичен придобит имунитет. Клетки на специфичния имунен отговор.

Онтогенеза на В-лимфоцитите през антиген независимата фаза. Стадийна експресия
на мембранни рецептори като диференцировъчни маркери на тяхната функция.
Имунитетът бива неспецифичен (вроден) и специфичен (придобит) имунитет. Специфичният
имунитет: Зависи от вида на антигена; е бавен; Има lag период; Може да се развие
имунологична памет; Основни клетки са В- и Т-лимфоцити

Т- и В-лимфоцитите се развиват в първичните лимфоидни органи. Началните етапи на тяхното

формиране не зависят от наличието на антиген. Зрелите Т- и В-лимфоцити пролиферират и се
диференциират в отговор на антигенна стимулация.

Основните лимфоцитни полулации, които се образуват от първичните стволови клетки са две:

В-лимфоцити, отговорни главно за реакциите от хуморален тип, и Т-лимфоцити, които участват
в реакциите от клетъчен тип.

В-лимфоцитите се характеризират с централно разположено ядро, базофилна цитоплазма с

добре развит ЕПР, значителен брой рибозоми и много микровили по клетъчната повърхност.
Антигенните им рецептори са с имуноглобулинова природа (на повърхността на една В-клетка
се разполагат от 50 до 150 хиляди Ig-молекули).

Предшествениците на В-клетките се превръщат в т.нар. пре-В-клетки, които могат да

синтезират IgM. Пре-В-клетките дават началото на костномозъчни В-клетки, на чиято
повърхност вече са формирани рецепторни IgM молекули. Тези лимфоцити пролиферират и
техните потомци, на чиято повърхност се експресират IgD, IgG или IgA рецептори, заселват
вторичните лимфоидни органи.

Освен специфичните антигенни рецептори В-лимфоцитите притежават и други рецепторни

структури: за Fc-участъка на имуноглобулиновата молекула и за С3-съставката на комплемента,
HLA-молекули, HBLA-молекули, адхезионни молекули; СD-маркери, от които най-съществени са
CD5, CD10 и др.

Плазматични клетки (плазмоцити). Те имат типично устройство: базофилна цитоплазма с

перинуклеарно просветление, силно развит гранулиран ЕПР и полирибозоми. За тези клетки е
характерна интезинвна белтъчна синтеза, в резлтат на която се прозивеждат Ig-и.
Плазмоцитите са крайна фаза в диференциирането на В-лимфоцитите.

Видове В-лимфоцити:

В-паметни клетки – те са дългоживеещи, осигуряват бързата продукция на плазматичните

клетки при вторичния имунен отговор.

В1-клетки. Появяват се в ембрионалния период. Източник са на т.нар. естествени антитела от

клас IgM. Разглеждат се като ранен стадий в диференциирането на В-лимфоцитите. Участват в
първичния имунен отговор.
В2-клетки. Те се появяват скоро след раждането и са локализирани във вторичните лимфоидни
органи. Могат да се диференциират в В-паметни клетки и в плазматични клетки. В2-клетките
притежават IgM, IgD и др. антигенни рецептори. В активирането им участват Т-клетки
помощници, т.е те са тимус-зависими В-клетки.

В3-клетки (B-killers). Те се характеризират с наличие на Fc-рецептори, чрез които

взаимодействат с Fc-участъците на имуноглобулини, свързани с клетки-мишени, като
упражняват върху тях цитотокцично действие.

В-супресори. Подтискат пролиферацията на предшествениците на плазмоцитите и функцията

на Т-ефекторните клетки. Представляват незрели В-лимфоцити.

Зрелите В-клетки се характеризират с наличие на Ig-молекули по своята повърхност.

Цялостната рецепторна функция на В-лимфоцитите се осъществява от специфичен рецепторен
комплекс, състоящ се от различни молекули: Fc-рецептори; EBV-рецептори (СD21); Генни
продукти на клас II от главния комплекс на тъканната съвместимост.

Друг главен клетъчен компонент на имуниия отговор са мононуклеарните клетки от монитно-

макрофагния ред.

78. Специфичен (придобит) имунитет. Клетки на специфичния имунен отговор.

Онтогенеза на Т-лимфоцитите чрез антиген независимата фаза. Стадийна експресия
на мембранни рецептори като диференцировъчни маркери и тяхната функция.
Основни Т-клетъчни полулации.

Т-лимфоцитите имат относително гладка повърхност. Те произлизат от Т-клетки

предшественици, чиято антиген независима диференциация се осъществява в тимуса.
Рецепторите на Т-лимфоцитите могат да взаимодействат със стуктури на клетъчната мембрана,
да свърват фиксирани върху клетки на организма вируси, антигени на туморни клетки,
автоантигени и др.

Т-лимфоцитите експресират различни рецепторни молекули:

1. Т-клетъчни рецептори на антигена. Специфичният антиген, разпознаващ рецептор

представлява молекула, здраво свързана с един постоянен полипептиден комплекс CD3;

2. Диференцировъчни антигени . CD4 е молекулата, за която вирусът HIV се свързва и прониква

в Т-клетките. CD2 е полезен маркер за проследяване диференциирането на Т-клетките.

3.МНС-молекули от клас I и II. МНС молекулите от клас I се експресират от всички ядрени

клетки, а тези от клас II – от имунокомпетентни клетки като В-лимфоцити и активирани Т-
лимфоцити.

4. Адхезионни молекули – повърхностни сигнални молекули, които подпомагат клетъчните

взаимодействия в имунния отговор. Някои CD молекули се намират почти изключително по Т-
клетките и играят роля в клетъчната адхезия.

5. Молекули за локализиране на лимфоцитите.

83. Антиген-независима фаз – клетъчно коопериране и цитокини активиращи В-
лимфоцитите. Афинитетно зреене. Изотипно превключване:
В-лимфоцитие могат директно да разпознаят антигена чрез имуноглобулиновите си
рецептори, поради което за тяхното активиране не е необходимо участието на макрофагите.

В-лимфоцитите изискват един или два активиращи сигнала:

 първи сигнал – пряко свръзване на антигена със съответстващ имуноглобулинов

рецептор на повърхността на В-лимфоцита;
 втори сигнал само за Т-зависимите антигени – осъществява се от Т-хелперите,
благодарение на секретираните от тях интерлевкини 2, 4, 5, 6 и интерферон- γ.

След активацията започва пролиферация на В-лимфоцитите и диференциирането им в

паметни и плазматични клетки.

Антиген-зависимата фаза вклюшва процеси, които се осъществяват, само ако във вътрешната
среда на организма проникне антиген с чужд произход. Под влияние на антигенния стимул се
включва каскада от реакции, които водят до реалзирането на имунния отговор. Когато в
организма попадне чуждороден антиген той се поглъща от макрофагите и се разгражда. След
това имунните му части „се представят” на повърхността на макрофага, за да взаимодействат и
имунокомпетентни клетки.

Трите основни пътя, по които антигенът може да проникне в организма са:

1. Да навлезе чрез кръвообращението

2. Да навлезе чрез кожата, където предизвиква местен възпалителен процес
3. Да проникне чрез гастроинтестиналния тракт.

За да се редуцира имунен отговор, е необходимо антигенът да бъде разпознат от специфичен

лимфоцит. Вероятността антигенът да се срещне със специфичен за него лимфоцит е много
малка. Затова прородата е съзадала механизъм за осъществяването на контакта между
антигена и лимфоцита: чрез лимфните съдове антигенът се отнася във вторичните лимфоидни
органи. В тях той се „предтсавя” на дендритните клетки.

Циркулиращият специфичен лимфоцит се срещас антигена. Когато това стане той се активира
и се включва механизмът на имунния отговор.

Етапи на антиген-зависимата фаза на имунния отговор:

1. Инициален етап.: През този етап се осъществява разпознаване на антигена от

имунокомпетентните клетки. Най-съществена роля през този етап идраят антиген-
представящите клетки – макрофаги и дендритни клетки.
2. Централен етап: През този етап се осъществява взаимодействието между антигена и
имунокомпетентните клетки и пролиферацията на съответния клон ефекторни клетки.
3. Ефекторен етап: През този етап става реализирането на имуннип отговор. Антигенът
играе единствено ролята на мишена и се елиминира от действието на макрофаги,
антитела и система на комплемента.
 Външен израз на антиген-зависимата фаза на имунния отговор е увеличението на лимфните
възли.

Пролиферацията на Т-ефекторните клетки на Т-клетките на имунната памет се осъществява за

2, 3 денонощия, а пролиферацията на В-клетъчния клон и диференциирането на плазматични
клерки и В-клетки на имунната памет се осъществява за 3, 4 денонощия.

70. Система на комплемента – пътища на активация. Естествени антитела.

Тази система е физиологична съставна част на кръвната плазма,съставена повече от 50
протеина. Системата на комплемента е термолабилна при нагряване на серума над 55 градуса
за около 20 минути. Съвременна дефиниция разглежда комплемента като модулатор на
клетъчните фънкции при което клетъчната мембрана и нейните рецептори са основен активен
център. Системата на комплемента е част от вродения имунитет и подпомага антитяло-
зависимия придобит имунитет. Компонентите на комплемента се синтезират като неактивни
протеази от клетките на макрофагите и черния дроб. Неактивните в норма компоненти на
комлемента се активират в резултат на активна катализа като всеки преходен компонент след
активация придобива способността да активира следващия компонент от редицата -
автокаталитичен процес. Активацията на комплемента се осъществява по три начина:
класически, алтернативен и лектинов път.

Класически път на активация. Участват от С1 до С9 компоненти на комплемента. Пусков

механизъм на класическия път е формирането на комплекса антиген-антитяло. Ig M и Ig G 1 2 3
могат да активират този път. С1 се състои от събединиците C1q C1r и С1s, които са в
дисоциирано състояние.

1. Поне два от глобуларните домени на C1q трябва да са свързани с имуноглобулин.

2. Към свързаният С1q последователно се свързват C1r и C1s.

3. С1s се превръща в С1 естераза.

4. Комплекс С2 и С4b се свързва към мембраната и се превръща в С3 конвертаза на

класическия път.

Алтернативен път на активация. Еволюционно най стар, независим от комплекса антиген-

антитяло път на активация-част от вродения имунитет. Участват фактор В, фактор D пропердин.
С3 се активира след спонтанна хидролиза на тиоестерната връзка. Фактор D разцепва фактор B
на два фрагментА: Bb и Ba. Формира се алтернативната С3 конвертаза- C3Bb. Слеф което към
активния С3 се свързва фактор В и целият комплекс се стабилизира от проперидина.
Комплексът С3В е субстрат на фактор D- единственият активен компонент на системата.

Лектинов път на активация. Открит е най-късно и може да се разглежда като вариант на

класическия. Активира др от манан свързвАщ лектин -MBL. Той е колектин наподобяващ
структурата на С1q и се свързва с терминални манозни остатъци от бактериалните
повърхностни гликолипиди.
86. Регулация и контрол на имунните процеси чрез: антиген, антитяло и имунни
комплекси. Влияние на възрастта и условията на живот върху имунния отговор.
Неконтролираното продължаване на имунния отговор може да доведе до патологична
лимфоцитна пролиферация, свръхпроизводство на антитела и развитие на автоимунни
реакции. Имунният отговор е с множество нива на контрол. Основните моменти в регулацията
на имунния отговор са: при придобиване на имунна компетентност и при отговора на
имунокомпетентните лимфоцити спрямо антигена.

Регулация на имунния отговор при отделния индивид.

Възраст. Фетусът синтезира само с IgM антитела срещу някои антигени. Общата
имунокомпетентност се придобива няколко месеца след раждането.

Хранене. Редуцираният брой на циркулиращите Т-лимфоцити и слабата кожна реакция при

свръхчувствителност от забавен тип са ранни индикатори за протеиново недохранване.
Комплеметът и фагоцитозата също се увреждат. Ефектът е неспецифичен за антигена.

Ефекти на антигена

1. Дозата
 високите и ниски дози на антигена индуцират развитието на толерантност за дълъг
период от време;
 прилагането на средни дози води до имунен отговор;
 податливостта на лимфоцитите към толерантност зависи от времето, необходимо за
индуциране на толерантността;
 толерантността е значително по-кратка при В-лимфоцитите отколкото при Т-
лимфоцитите.
2. Антигенно конфискуване – антиген с определена имуногенност не може да провокира
имунен отговор ако не достигне лимфоидните тъкани.
3. Природата на антигена- колкото антигенът е химически по-сложен, толкова е по-
имуногенен.
4. Формата на антигена – говеждият γ-глобулин в разтворима форма не е имуноген и бързо
индуцира толерантност. Ако обаче е в агрегирана форма се проявява като имуноген.
5. Метаболизма на антигена – неметаболизиращите се субстанции могат да индуцират
толерантност.

Регулация чрез антитела.

Продукцията на антитела води до инхибиране с обратна връзка на понататъшната им синтеза и

на клетъчно-медиирания имунен отговор. Напр. след появата на IgG става „изключване” на
синтезата на IgM. Вероятни причини са:

конкурирането на антигена. IgG рецепторите с нарастващ афинитет върху В-лимфоцитите

представляват по-ефикасна система за улавяне на антигена, отколкото IgM рецепторите. Освен
това,с повишаване нивото на антителата, концентрацията на антигена намалява. В
конкуренцията на останалия антиген успяват В-клетки, които имат рецептори с по-висок
афинитет.

Формирането на имунни комплекси, предизвикани от реакцията антигена с антитялото. Тези

комплекси могат да се свързват с Fc рецептори на В- и Т-лимфоцитите. Това взаимодействие
може да инхибира имунния отговор чрез потискане образуването на интрацелуларни сигнали.

Антитела, които могат да причинят нарушения в идиотип-антиидиотипната мрежа, което ще

доведе до нарушения в регулацията на имунния отговор.

Неконтролираното продължаване на имунния отговор може да доведе до патологична

лимфоцитна пролиферация, свръхпроизводство на антитела и развитие на автоимунни
реакции. Имунният отговор е с множество нива на контрол. Основните моменти в регулацията
на имунния отговор са: при придобиване на имунна компетентност и при отговора на
имунокомпетентните лимфоцити спрямо антигена.

Индуциране на толерантност в незрелите Т- и В-лимфоцити

Толерантността с състояние на невъзможност да се реагира с определен антигенен епитоп. За

да има толерантност спрямо собствените структурни незрели Т- и В-лимфоцити претърпяват
процес на негативна селекция – лимфоцити с потенциална реактвивност към собствените
молекули се инактивират или унищожават. За Т-лимфоцитите процесът се осъществява в
тимуса, в стадия когато клетката експресира Т-клетъчния си рецептор, а също така и CD4 и CD8.

Толерантността може да се наруши когато:

Т-лимфоцити с афинитет реагират със ‘’своето’’, избегнат негативната селекция и намерят друг
път към периферията;

Антигени, липсващи в тимуса или представени в ниски количества, не бъдат разпознати от

развиващите се лимфоцити и тези Т-лимфоцити избегнат унищожаването или инактивирането.

Индуциране на толерантност в зрелите Т- и В-лимфоцити

Инхибиция на Т-клетъчната активация. За да се придобие толерантност в периферията трябва

антигенът да бъде представен на Т-клетъчния рецептор (TcR) по непълен или неефективен
начин. Стимулирането на Т-лимфоцитите към пролиферация и секреция на Т-клетъчни
продукти изисква разпознаване от TcR на антигена в комплекс със “своя” МНС клас II молекула.
Ако костимулиращата молекула е разрушена или липсва, взаимодействието на В7 и CD28 е
блокирано. Т-лимфоцитите не успяват да отговорят и се превръщат в анергични.

Първият сигнал към TcR води до индукция на няколко транскрипционни фактори. Един от тях
се свързва с промотора на гена IL-2 и стартира неговата транскрипция в Т-лимфоцита. Ако
разпознаването на антигена от Т-лимфоцита не е последвано от костимулиращ сигнал,
активацията се прекъсва. Анергичните Т-лимфоцити не произвеждат IL-2.

Инхибиция на В-клетъчната активация. В-лимфоцитите също изискват много сигнали за

пролиферация и диференциация като антитяло секретиращи клетки. Повечето сигнали, след
ангажирането на Ig резептори, идват от Th под формата на цитокини. При отсъствието им, В-
лимфоцитите са подложени на негативна сигнализация и нарушена регулация и се стига до
анергия. Следователно неангажирането на Т-лимфоцитите води до частично активиране на В-
лимфоцитите чрез ангажиране на техните специфични Ig рецептори и се развива невъзможност
за имунен отговор, поради липса на костимулаторни сигнали.
 Активна супресия на Т-лимфоцити. Те имат важна роля при инхибирането на имунния отговор
срещу чуждородни антигени и в осигуряването на заяитни механизми срещу анти- „свое”
реактивни клетки, избегнали протективния скрининг на клоналната делеция и анергия.

Идиотипна мрежа. Идиотпът отразява:

1.Специфичността в структурата на активния център на антитялото.

2.Специфичността в структурата на идиотипните имуноглобулинови рецептори на

клетъчната повърхност на Т- и В-лимфоцитие.

Идиотип-антиидиотипни взаимодействия са възможни след узряването на имунната система.

Идиотипът възниква след пролиферацията и диференциацията на имунокомпетентния
клетъчен клон и поради това е антигенно чужд за организма. Идиотип-антиидиотипни
рецептори осигуряват регулирането на имунните процеси.

92. Имунна толерантност. Същност, видове и механизми на възникване. Срив на

толеранса към собствените антигени. Видове автоантигени и механизми на
автоимунните процеси
Имунологичната толерантност представлява състояние на специфична ареактивност спрямо
определен антиген в резултат на предшестваща среща с него.

Тя бива естествена (автотолерантност) или придобита. Реализира се срещу собствени или

срещу чужди антигени. Нарушената естествена толерантност се проявява клинично с развитие
на автоимунни заболявания.

Регулирането на придобитата толерантност се използва като терапевтичен подход при

алергични състояния и трансплантации.

Естетвена имунна толерантност: Възниква през ембрионалния период, но не се унаследява.

Винаги е специфична по отношение на определен собствен антиген.

През ембрионалния период имунната система опознава собствените антигени и в

постембрионалния живот не реагира срещу тях. Реакцията на имунокомпетентните клетки
срещу собствен антиген води до унищожаването на тези клетки. Така автореактивните клонове
лимфоцити отпадат. Антигени, които не са опознати през ембирионалния период, в
последствие се разпознават като чужди и срещу тях възниква имунен отговор.

Естествената имунна толерантност се реализира от Т- и В-клетки. Т-клетъчната толерантност се

осъществява в тимуса или извън него. В тимуса, Т-клетките се „обучават” да реагират както
срещу чужди антигени, така и срещу собствените МНС-молекули. Според клонално-
селекционната теория, в тимуса се отстраняват т.нар. „забранени” лимфоцитни клонове, които
реагират срещу собствени клетки. Автоимунните реакции в зряла възраст се дължат на
клонове, които са успели да „избягат” от контрола на тимуса. Т-клетките, разпознаващи
вариабилните зони на МНС-молекулите (т.е тези,способни да се свързват с чужди антигени), се
отбират и им се позвлоява да се размножават (позитивна клонална селекция). Така се
осигурява възможност да се разпознаят и да се елиминират чужди антигени, асоциирани с
МНС-белтъците. Това „обучение” става при контакт с МНС-експресиращите нелимфоидни
тимусни клетки (епителни клетки, макрофаги, фибробласти). Те образуват микросредата, в
която се „обучават” постъпилите от костния мозък стоволови клетки. Т-лимфоцитите,
преминали през процеса на позитивна селекция, навлизат в медуларната част на тимуса. Там
те контактуват с АРС с костно-мозъчен произход (дендритни клетки и макрофаги) о се подлагат
на „втора проверка”. Съществуващите автореактивни Т-лимфоцитни клонове се отстраняват
чрез апоптоза (негативна клонална селекция).

В резултат на тимусната селекция, в периферната кръв навлизат Т-лимфоцити, които не

взаимодействат със собствените за организма антигени, но разпознават чужди такива и
реагират срещу тях.

Извънтимусната (периферна) Т-клетъчна толерантност се осъществява по отношение на

антигени, които са разположени в имунологично привилегировани зони (задбариерни органи)
или се намират в минимални количества и не могат да бъдат открити от Т-клетките.

В-клетъчна толерантност. Изразява се в невъзможност за производството на автоантитела. В-

лимфоцитите не се активират, ако не бъдат подпомогнати от Th и не се произвеждат антитела.
Всяка В-клетка, чиито имуноглобулинови рецептори се свързват с мембранно-асоцииран
собствен антиген, се отстранява (клонална делеция).

Индуцирана имунна толерантност:Развива се във възрастни индивиди. Тя е вторично

придобита и специфична.

Зависи от следните условия:

 възраст на индивида – по-податливи са организми с незряла имунна система

(ембрионален период, новородени). Пациенти с имуносупресивно лечение съяо
развиват имунна толерантност;
 антигенност и имуногенност на антигена, спрямо който се изработва имунна
толерантност. Срещу по-силните антигени и имуногени по-трудно се изработва имунна
толерантност;
 стурктура на антигена – по-простите по структура антигени индуцират по-силна
толерантност.
 състояние на внесения антиген – по-лесно се съдава имунна толерантност срещу живи
клетки. Мъртвите клетки или клетъчните екстракти бързо се фагоцитират и не
индуцират толерантност;
 доза на внесения аниген – подходящи са минимални или малксимални дози,
приложени многократно в продължителен период от време. Ниските дози антиген
индуцират имунна толерантност главно у Т-клетките, а по-големите дози – и в В- и в Т-
лимфоцитите. Имуннада толерантност е по-дълготрайна при Т-клетките, защото
тимусът рано атрофира и липсват ноци генерации Т-лимфоцити.

Механизми на възникване на индуцирана имунна толерантност

1. Централни клетки на имунната толерантност са Ts. Активираните Ts действат върху

следните клетъчни типове:
2. Тс. Ts отделят медиатори, които инхибират Т-ефекторните клетки, реагиращи срещу
съответния антиген.
3. Th. Ts подтискат Th , което води до намалена продукция на интерлевкини (IL-2,4,5,6 и
др.) В резултат на това отслабва и клетъчният и хуморалният имунитет.
 4. В-лимфоцити. Ts подтискат пролиферацията на съответния клон В-клетки, както и на
плазматичните клетки, което спира хуморалния имунен отговор.
5. Макрофаги. Ts инхибират макрофагите, които не могат да преработят и да представят
антигена на ефекторните клетки.

В някои случаи (при трансплантации) се налага индуцирането на имунна толеранстност. Това

се постига чрез прилагането на имуносупресори. Според механизма на действие те биват
неспецифични и специфични.

Неспецифични имуносупресори. Потискат неселективно имунната реактивност. Удължават

времето на преживяване на присадката. Прекратяването на прилагането им води до
отхвърляне на трансплантата.

Неспецифична имуносупресия се индуцира от:

Физични фактори: Йонизиращата радиация води до възникване на големи гранулирани

лимфоцити без специфични Т- и В-маркери. Това ограничава имунния отговор. Радиацията
стимулира развитието на Ts-клетки, които индуцират имунна толерантност. Към физичните
методи на имуносупресия се се отнася и хирургичното отстраняване на ценрални и периферни
лимфоидни органи.

Химични фактори: Голяма група химични съединения имат способността да инхибират

имунния отговор. Такива са: стероидите, циклоспоринът, антиметаболити

93. Отклонения от нормален имунне отговор – свръхчувствителност. Имунологични

механизми на алергичните реакции.
Свръхчувствителността е резултат от комбинация от алергия и автоимнунни заболявания.

I тип – свъхчувствителност от бърз тип:

Реакциите от I тип се инциират от антиген, наречен алерген. Той реагира с антитяло

(обикновено IgE), свързано за мембраната на мастоцитите или базофилите.

Алергените са антигени, предизвикващи производство на специфични IgE антитела. Алергени

са:

 растителни полени (цветен прашец) и плесенни спори;

 домашен прах (напр. екскрети на малки членостоноги);
 животински косми, козина, пух;
 храни (мляко, яйца, ядки, шоколад, риба, ягоди);
 животински хормони и антисеруми;
 отрови на жилещи насекоми (пчели, оси);
 лекарства и химични вещества (антибиотици, анестетици, витамини,
антисептици), дезинфекционни препарати, бои и др.
 Клиничната проява на свръхчувствителността от I тип варира от животозастрашяващи
анафилактични реакции до по-незначителни прояви като атипичните алергии (сенна хрема,
хранителни алергии)/

Анафилаксията (от гр. извън защита) е разултат на повишена чувствителност на организма към
даден антиген, а не на понижена устойчивост към него. Наблюдава се само при лица с такова
предразположение. Анафилактичните реакции се проявяват много бързо – само няколко
минути след повторното въвеждане на алергена.

Протичат в 3 последователни фази:

Фаза на сенсибилизаране: Изразява се в нормално образуване на IgE антитела при контакт с

алергени, постъпващи за пръв път в организма от въздуха. Те навлизат през носната, устната и
белодробната лигавица, през очната конюнктива, лигавицата и храносмилателната система. IgE
се синтезира от плазматичните клетки в дихателната и храносмилателната системи. Рецеотори
за него притежават еозинофилите, базофилите и мастоцитите. Всеки индивид, изработил IgE
антитела срещу някой алерген, е сенсибилизиран към него. Поради малкото си количество, IgE
молекулите бързо се разнасят от кръвта и се свързват на повърхността на тъканните мастоцити
и на кръвните базофили. Взаимодействието се осъществява с Fc-рецепторите върху
мембраната на тези клетки.

Фаза на активиране: Започва при повторно постъпване в организма на алергена, към който
организмът е сенсибилизиран. Контактът му е с IgE върху повърхността на мастоцитите и
базофилите води до тяхното бързо активиране. Гранулите им, пълни с биологично активни
вещества, освобождават съдържимото си извън клетката.

Ефекторна фаза: Дължи се на ефектите, породени от отделните биологично активни вещества.

Те са предварително образувани и натрупану в гранулите или новосинтезирани. Такива са:

Медиатори, предварително образувани и натрупани в гранулите:

 хистамин – свързва се със специфични рецептори в гладката мускулатура и върху

ендотелните клетки. Предизвиква съкращаване на гладките мускули в дихателните пътища,
затруднения в дишането, задух. Разширява кръвоносните съдове и увеличава
проницаемостта им, което води до зачервяване (еритема). Понижава кръвното налягане
поради изтичане на течности в тъканите. При това се наблюдават отоци (едеми);
 серотонин, който подобно на хистамина свива гладката мускулатура и повишава съдовата
пропускливост;
 еозинофилен хематоксичен фактор – представлява група пептиди, които привличат
еозинофилите и играят роля в анафилактичните реакции срещу антигени и някои паразитни
червеи.

Новосинтезирани медиатори

 левкопротеини – група бавно действащи пептиди, които причиняват продължително

съкращаване на гладките мускули и повишена капилярна пропускливост;
 тромбоксани и простагландини, които водят до тежък бронхоспазъм и силно разширяване
на кръвоносните съдове (вазодилатация);
 фактор, активиращ тромбоцитите – стимулира тромбоцитите към агрегация и
освобождаване на съдържащите се в тях медиатори (хистамин, серотонин). Причинява
мощен бронхоспазъм и вазодилатация;
 Имунният отговор при реакциите на свърхчувствителност от тип I се проявява или системно
(анафилактичен шок), или локално и се характеризира с гладкомускулна контракция и повишен
съдов пермабилитет. Локални прояви са бронхиалната астма, алергичният ринит (сенна хрема),
екземата и др.

Реакциите от I тип се развиват за няколко минути и стихват след около един час. След тях,
обаче, често насъпват възпалителни усложнения, които се проявяват 6-8 часа след контакта с
алергена и могат да продължат няколко дни. Късно-фазовите усложнения (зачервени участъци
с оток, сърбеж и парене) се дължат на протеолитични мастоцитни ензими, които провокират
по-дълбоката възпалителна реакция.

II тип – цитотоксични реакции:

Реакциите от II тип се инциират от антитела (най-често IgM или IgG), които се свързват с
антигени върху повърхността на прицелни клетки. В резултат на взаимодействието антиген-
антитяло се активират макрофагите и комплемента. Патогенетичният механизъм се изразява в
разрушаване клетката-мишена в резултат на фагоцитоза, активиране на комплемента.

Клиничните прояви на цитотоксичните реакции са много разнообразни в зависимост от типа

на прицелната клетка и вида на тъканните увреждания. Подобни реакции се наблюдават при:

Несъвместимо кръвопреливане по система АВ0 (Н) и система Rh

Автоимунна хемолитична болест

Прием на лекарства, играещи ролята на хаптени

III тип – имунокомплекни реакции (непреки тъканни увреждания):

Реакциите на свръхчувствителност от III тип се инициират от свободно-разтворими антиген-

антитяло имунни коплекси. Имунологичният механизъм на този тип реакции е сходен с този на
свръхчувствителността от II тип. Основната разлика е в това, че антителата се свързват с
комплекси със свободен разтворим антиген, а не върху повърхността на прицелни клетки.
Имунните комплекси активират комплемента и фагоцитите. Най-типичните клинични прояви на
реакциите от III тип са:

 реакция на Артюс – некротична дермална реакция, в резултат на локално натрупване на

имунни комплекси;
 серумна болест – проява на системно отлагане на иминни комплекси в различни органи и
системи. Наблюдава се след инжектиране на чужд серум, съдършащ готови антитела (Ало-
и ксеноантитела)

IV тип- свърхчувствителност от забавен тип (клетъчно-медиирани ракции):

Свръхчувствителността от IV тип тип се индуцира от постъпването и преработването на

антигена и активацията на Т-клетките (Тdh или Tc) и макрофагите. Това е единствената
клетъчно-медиирана ракция на свърхчувствителност. Всички останали, са антитяло-медиирани
и се проявяват минути след контакта с антигена. Реакциите от IV тип са забавени във времето
(24-48 ч. до 28 дни) и се характеризират с възпаление на мястото на контакта с алергена.
Известни са още като бавни алергии. Проявяат се при повторно постъпване на антигена.
Клетъчно-медиираните реакции протичат при множество патологични състояния:

 хронични вътреклетъчни бактериални инфекции (туберкулоза);

 гъбични инфекции;
 вирусни инфекции;
 туморни заболявания;
 трансплантационни реакции.

80. Генетичен полиморфизъм, видове и строеж на антигените от главния комплекс на

тъканната съвместимост, клас I/ГКТС или МНС-система/ Биологични функции.
Главният комплекс на тъканната съвместимост е съвкупност от гени, кодиращи белтъци,
участващи в имунния отговор. Тези белтъци са установени за първи път в човешки левкоцити.
Впоследствие са установени във всички ядрени соматични клетки. Не са установени в
човешките еритроцити . Разположени са в клетъчнАта мембрана. МHC антигените от 1ви клас
са еволюционно по стари в сравнение с молекулите от II клас. Устсновени са на клетъчната
повърхност на всички ядрени клетки. Всяка молекула е съставена от две ппв: дълга алфа-
верига, която формира 3 екстрацелуларни домена и е свързана нековалентно с по малкия
бета2-микроглобулин. Алфа веригата е трансмемнранна,като два от домените (алфа1 и алфа2)
са силно варианилни по своя аминокиселинен състав. Те формират пептид-свързваща област ,
в която се вмества олигопептид от преработения антиген. По-слабо вариабилният трети домен
се сеързва с корецептора CD8 на Т-цитолитичните лимфоцити (Тс).

82. Трансплантационен имунитет. Имунни механизми на отхвърляне на ало-

присадката. Реакция на приемател срещу присадка. Реакция на присадка срещу
приемател.
Присаждането на тъкани или органи се нарича трансплантация. Индивидът, от който се взема
тъканта или органа, се нарича донор, а индивиът, на който се присаждат – реципиент.
Присадката се нарича трансплантат. Трансплантациите биват:

Автотрансплантация: Присаждане на тъкани или органи от едно място ба друго на един и същ
индивид.

Изотрансплантация: (сингенна трансплантация). Трансплантация между генетично еднакви

индивиди – монозиготни близнаци или индивиди от една сингенна линия. При сингенната
трансплантация присадката се възприема като собствена (автотрансплантат) т.е. без значение
е, че е между различни индивиди, тъй като те са генетично идентични. По този начин е
доказано, че реакцията на отхвърляне на трансплантанта е генетично детерминирана.

Алотрансплантация: Присаждане на тъкани или органи от един индивид на друг индивид от

същия биологичен вид. Пример за алотрансплантация е кръвопреливането на един човек на
друг.

Ксенотрансплантация: присаждане на тъкани или органи между индивиди, принадлежащи към

различни биологични видове. Например присаждане на сърдечни клапи от свиня на човек.
  Отхвърлянето на трансплантанта се дължи на генетичните различния между донора и
реципиента.
 По своята същност механизмът на отхвърляне ба трансплантанта е имунен.
 Сингенните тъканни трансплантанти винаги се прихващат успешно.
 Алогенните тъканни трансплантанти винаги се отхвърлят.
 Трансплантанти от хибридите от F1, присадени на индивиди от която и да е родителска
линия, се отхвърлят;
 Трансплантантите от хибридите от F2, F3 и т.н., присадени на индивиди от F1 винаги се
прихващат успешно.
 Гените, които контролират синтезата на трансплантационните антигени (МНС клас I), са
кодоминантни помежду си.

Идентичността между гените на донора и реципиента има решаващо значение за успеха ба

трансплантацията. При присаждането на бъбреци например, при пълна идентичност на
трансплантационните антигени на донора и реципиента, успехът на трансплантацията е 100%,
при несъвместимост по един алел – 75%, при несъвместимост по два алела – 25%, при
несъвместимост по три алела – 8%, при несъвместимост по четири и повече алели шансът за
успешно прихващане е нулев. За успеха на трансплантацията най-голямо значение имат МНС-
антигените от клас I, кодирани в локус В, по-малко кодираните в локус А и най-малко –
кодираните в локус С. Основен принцип на трансплантацията е, че се прави подбор на
реципиент за донора, а не на донор за реципиента.

Реакция на приемателя срещу присадката: Механизмът на отхвърляне ба трансплантанта

главно се осъществява като клетъчен имунен отговор и е иницииран от чуждите МНС антигени.
Най-важна роля за представянето на чуждите антигени имат съдържащите се в трансплантата
антиген-представящи клетки на донора, които директно активират Т-лимфоцитите на
реципиента. Друг механизъм за активация се опосредства от антиген-представящите клетки на
реципиента, които преработват чуждите МНС антигени. Най-важна роля в механизма на
отхвърляне на трансплантанта играят Т-хелперите. Те активират макродагите и Т-
цитолотичните лимфоцити. Макрофагите се струпват около трансплантата. Възниква местна
възпалителна реакция, при която се увреждат стените на кръвоносните съдове, изхранващи
трансплантата. В тях се образуват тромби и ги запушват, поради което настъпва некроза. В
отхвърлянето на трансплантата участват и антитела.

Според скоростта на отхвърляне различаваме :

1.Отхвърляне от първичен тип. Започва няколко дни след трансплантацията. Клинично се

проявява с оток и некроза на трансплантата. Пълното отхвърляне насъпва на 10-ти – 14-ти ден.
Осъществява се с участието на Т-хелперите и Т-цитолитичните лимфоцити.

2.Отхвърляне от вторичен тип. Наблюдава се, когато се прави повторна трансплантация на

присадка, взета от същия донор. Тя протича по-бързо и по-бурно. Отхвърлянето на присадката
настъпва на 4-ти – 5-ти ден по механизма на вторичния имунен отгвор.

Реакция на присадката срещу приемателя:

 Насъпва при трансплантация на лимфоидни клетк, способни да осъществяват имунен отговор
срещу антигените на реципиента. В резулътат на това у реципиента възниква патологично
състояние, наречено трансплантационна болест. То се проявява в две форми:

1.Болест на джуджето. Възниква при ало- и ксенотранплантация на лимфоидна тъкан в

новородени животни. Болестта се характеризира със забавяне на растежа, увеличение на
черния дроб и слезката, понижаване на имунната реактивност и тежки увреждания във
вътрешните органи.

2.Хомоложна болест. Опирасана е при човека, възниква след алотрансплантация на костен

мозък на лица с потисната имунна реактивност, например при остра лъчева болест.

91. Туморни антигени и противотуморен имунитет

Основна причина за туморния растеж са нелеталните мутации в гените, контролиращи
клетъчния метаболозъм, клетъчното делене и апоптозата. Туморните клетки са генетично
чужди на организма и срещу тях се включват защитни механизми. Туморните антигени са две
групи:

Туморно специфични антигени (tumor-specific antigens – TSA). Те биват:

1. Продукти на актвирани вирусни онкогени (вирусно индицирани TSA). Вирусните онкогени

са нормални структурни гени, които вирусите са включили нормално в генома си от едни
клетки и ги внасят в други клетки. Техните продукти са белтъци, които нормално не се
образуват в клетката-гостоприемник. Туморната клетка започва да произдвежда антигени,
които не са характерни за нея, а за други клетки. Например, заразени с онко-вируси
чернодробни клетки претърпяват зклокачествена трансформация и започват да образуват
антигени, които са специфични за бъбречните клетки.
2. Продукти на мутирали структурни гени (химически индуцирани TSA). Възникват в резултат
на мутации, причинени от канцерогени. Мутиралата клетка започва да произвежда белтъци
с изменена структура, които предизвикват злокачествената трансформация.

Туморно асоциирани антигени (tumor associated antigens – TAA). Те не са специфични за

туморите. Те биват:

1. Продукти на активирани клетъчни протоонкогени (онкофетални TAA). Това са гени, които

нормално присъстват в диференцираните клетки, но не функционират. Ако вследствие на
прегрупиране на генетичния материал те се окажат интегрирани с ефективни промотори,
това води до ненормална по време генна експресия и оттам – до злокачествена
трансформация на клетката. Започва синтезата на белтъци, които нормално са синтезирани
през време на ембрионалното развитие, но тяхната синтеза е прекратена. Пример за
онкофетален туморно асоцииран антиген е α-фетопротеинът, който нормално се синтезира
от клетките на ембрионалния черен дроб, но появата му у възрастен индивид може да
бъде белег за злокачествена трансформация на чернодробните клетки. Т.нар. карцино-
ембрионален антиген нормано присъства в ембрионалните ендодермални клетки, но
появата му у възрастен индивид е белег на туморен процес с гастроинтестиналния тракт,
простатата или млечната жлеза.
2. Променени повърхностни клетъчни антигени.
Механизмите на противотуморната защита са три групи:

1. Механизми действащи преди възникването на раковата клетка. Те съществуват

независимо от наличието или отсъствието на ракови клетки. По-важни от тях са:
дезактивация на химичните канцерогени (такъв е механизмът на действие на
антиоксидантите от типа на витамини А и Е), репаративни процеси в клетката и др.
2. Механизми на естествена резистентност. От елементите на естествената резистентност в
противотуморната защита участват NK-клетките и макрофагите. NK-клетките се включват
най-напред в защитата на организма. Те имат пряко цитолотично действие. Действието им
се активира от Т-хелперите чрез IL2 и интерферон гама, а се потиска от кортизон, естрогени,
прогестерон, простагландини. Макрофагите притежават спонтанна цитолитична активност
срещу туморните клетки. Тя се повишава след активирането им от имуноглонулини,
системата на комплемента, интерферони, туморнекротизиращ фактор (TNF), също и от
неимунологични агенти – екстрат от туберкулозни бактерии, стрептококи, лектини и др.
Актривираните макрофаги отделят медиатори – IL1 и TNF. IL1 стимулира собствената им
пролиферация, както и превръщането на нулевите клетки в NK-клетки.
3. Имунни механизми. В противотуморната защита се включват и специфични имунни
механизми, в които участват Т-цитолитичните лимфоцити и плазматичните клетки.
Включват се механизми на клетъчния и хуморалния имунитет.

Ролята на антителата в противотуморния имунитет е двупосочна. От една страна те участват в

унищожаването на туморните клетки. От друга страна, обаче, антителата могат да се свържат с
антигените на повърхността на туморните клетки, но без да ги увредят. По този начин те не
позволяват на Т-клетките да осъществяват цитолитичното си действие.

Причините за разрастването на тумора, въпреки участието на механизмите на противо-

туморната защита, могат да бъдат:

 Ефект на усилване на туморния растеж. Осъществява се по три начина:

 Противотуморните антитела осъществяват стимулиращо действие върху туморния
растеж, които блокират антигените на повърхността на туморната клетка.
 Свободни разтворими туморни антигени в кръвния серум могат да свързжат
рецепторите на Т-цитолитичните лимфоцити и по този начин да ги блокират.
 Разтворими имунни антиген-антитяло комплекси могат да блокират NK-клетките, като
се свържат с техните Fc-рецептори.
 Отделяне от туморните клетки на вещества с имуносупресивно действие. Те директно
потискат пролиферацията на Т- и В-лимфоцитите и пречат на миграцията на
макрофагите.
 Скоростта на растежа на тумора изпреварва скоростта на имунния отговор. Това се
нарича „ефект на изплъзване”. От една страна, този дисбаланс води до остлабване на
имунния отговор. От друга стана туморните клетки произвеждат вещества, които
предизвикват разрастване на нови кръвоносни съдове в тумора, т.нар. неоангиогенеза.
По-доброто кръвоснабдяване допълнително ускорява растежа на тумора.

94. Имунен дефицит – същност и класификация. Първични (вродени) имунни

дефицити.
Какво се случва, когато имунната система не фукционира нормално: Честоповтарящи се и
продължителни инфекции, резистентни на антибиотично лечение; Рецидивиращи инфекции с
едни и същи микроорганизми необичайни и условно патогенни инфекциозни агенти –
Pneumosystis carnii, Escherichia coli и др.

Имуннят дефицит се дължи на дефект в един или повече от компонентите на имунната

система. При наличие на генетичен дефект вродени (първични) имунодефицити - понастоящем
са идентифицирани над 100 гена, чиито мутации предизвикват имунодефицит, като броят им
непрекъснато се увеличава.

Дефекти в В- и Т-лимфоцитната диференциация:

SCID (Severe Combined Immuno Deficiencies) – ТКИД Х-свързан SCID мутантен ген за gamma
веригата на R за IL-2,4,7,9,15

Автозомен дефицит на аденозин дезаминазата – хр20 (ADA разгражда аденозин и

2’дезоксиаденозина – силно токсичен за В и Т – ly, стопира синтезата на ДНК; пурин нуклеозид
фосфорилазен (PNP) – намалява Т-ly.

Дефекти само в В-лимфоцитната диференциация отсъстват зрели B-ly; Х-свързана агама-

глобулинамения (болест на Брутон). Нарушена синтеза на антитела от всички класове. Липсва
ензима В-клетъчна тирозин киназа – стопира се прехода от пре-В към незрели B-ly.

Дефекти в лимфоцитната активация

 Хипер IgM синдром – няма експресиран CD40 лиганд по Th-ly, дефект в В-ly активация,
високи нива на IgM и липса на IgG, IgA и IgE в серума,
 Х-вързан – тип I и автозомен – тип II.
 IgA дефицит – ниско серумно ниво на IgA, нямо изпотипно превключване.
 -Дефекти на МНС клас II или I експресията.

Дефекти на вродения имунитет

Дефекти на фагоцитарната функция:

 Дефект на фагоцитарната функция: дефект на оксидативният метаболизъм при

неутрофилите – оксидаза 91-ххр (хронична грануломатозна болест);
 Дефект на NK-клетки (туморни образувания)
 Дефекти на компонентите на комплементарната система

96. Реакция аглутинация. Определяне на кръвни групи от системите АВ0 и Rh.

Реакция пасивна хемаглутинация. Имунна хемолиза.
Аглутинацията представлява процес на свързване в комплекс („слепване”) на сравнително
едри антигенни частици, еритроцити, бактерии или други животински клетки под действието
на специфичните антитела (аглутинини). Те служат като мост между клетките и ги свързват в
общ комплекс, който се утаява. Това е възможно благодарение на многовалентността на
антителата. Описаната аглутинация се нарича пряка, поради наличието на антигени по
повърхността на клетката. Пасивната аглутанция се прилага на разтворими антигени, които
предварително се адсорбират (натоварват) върху инертен носител – еритроцити, латексови
частици и др. Механизмът на слепването на частиците е аналогичен. Когато реакцията се
отнася за кръвни клетки, тя се нарича хемоаглутинация, левкоаглутинация и т.н. При
аглутинацията антигенът е представен под формата на клетка (частрица), а антитялото – като
белтъчен разтвор.

97. Реакция преципитация. Имунодифузионни и имуноелектрофоретични методи

При тази серологична реакция и антигенът, и антитялото (преципитин) са в разтворено
състояние. При тяхната среща става агрегиране („омрежване”, пресичане) на разтворимите
молекули. Утаяването на комплекса антиген-антитяло се наблюдава само при определени
еквивалентни концентрации на реагиращите вещества. При голям излишък на антиген или
антитяло се образува малък агрегат, който не се утаява и това затруднява отчитането на
положителната реакция. Обикновено реакцията протича при значително по-висока
концентрация на антитялото. Големи по размери имунни комплекси могат да се получат при
излишък на антитела. Във всички останали молни отношения на антигена и антитялото се
получават разтворими имунни комплекси с междинни размери, неречени циркулиращи
имунни комлекси. Най-ефективно преципитиране на антигена става от антитела клас IgG,
следвани от IgM.

Чрез тези реакции се изявяват редица свойства на антителата, чрез които се осъществява
елиминирането на антигените от организма. Към тези свойства се отнасят:

 Свърване на комплемента – почти всички антитела от клас IgM и IgG образуват с антигена
имунен комплекс, който има способността да свързва (фиксира) комплемента по
класическия път на активация;
 Опсонизация – антитела, наречени опсонини, засилват фагозитозата чрез фиксиране върху
антигена и свързване с рецепторите на Fc фрагмента.
 Цитолиза – спосоност на някои антитела (лизини) да разрушават клетките, срещу които са
насочени. Ако се касае за бактерии, те са бактериолизини, при еритроцитите – хемолизини
и т.н. Тук също е необходимо присъствието на комплемента;
 Антитяло – зависима клетъчна цитотоксичност (АЗКЦ). Покритата със специфични антитела
антигенна (прицелна) клетка може да стане обект на цитолиза от клетки, които имат на
повърхността си рецептор за Fc фрагмента на антителата. Този вид цитотоксичност е
характерна за големите гранулирани лимфоцити, NK-клетките, моноцити и др.
 Неутрализация на токсини – антитела, наречени антитоксини, се образуват срещу токсините
на бактерии, змийска отрова и др. Свързвайки се със съответните токсини, тези антитела ги
неутрализират. С прилагането на стандартни антитоксични серуми реакцията
неутрализация може да се използва за определяне концентрацията на постъпилите в
организма токсини.

99. Изолиране на антигени и антитела/афинитетна хроматография/. Имуноензимни

методи – ELISA
ELISA е колориметричен метод чрез който могат да се определят количествата на антителата
от всеки клас, както и количеството на кой да е антиген (протеин, гликопротеин, хормон) дори
когато те присъстват в пикограмови концентрации. ELISA е основен метод за определяне на
функционалната активност на хуморалния имунен отговор. Освен за диагностични цели той се
използва и в експерименталната научна работа.
 Съществуват няколко варианта на метода основните, от които са:

 Стандартна ELISA, която се прилага за определяне количеството и класа на

продуцираните специфични антитела в експеримантални постановки или при
диагностика – например, анти-HIV, анти-хепатит В вирус и др.
 Сандвичева ELISA, чрез която може да се търси определен протеин.
 Конкуретна ELISA.

Стандартна ELISA – принцип на метода

Използват се полистеренови плаки с 96 гнезда, подредени в 8 пътеки (отбелязани с латински

букви от А до F) и 12 реда (от 1 до 12). Така всяко гнездо има своите координати – например
Е3, В7, С10 и т.н. Полистеренът има висока абсорбционна способност и на базата на
неспецифични електростатични взаимодействия към него могат да се свърсват различни
протеинови или гликопротеинови молекули. Методът се провежда на няколко последователни
етапа:

 Натоварване (сенсибилизиране) на плаката – в гнездата на плаката се накапва разтвор

от този антиген. Плаката се покрива и инкубира за една нощ на 4 градуса С в хладилник.
Антигенът се абсорбира от пластмасата по основата и стените на гнездото
благодарение на слаби химични връзки – въпреки това антигенните молекули са
достатъчно здраво свързани и не се отделят при следващите манипулации.
 Промиване – всяко промиване, което се прави в хода на работата цели да изчисти
всички недостатъчно здраво свързани молекули от гнездата. В края на тази стъпка
получаваме плака чиито гнезда са покрити с антигенни молекули.
 Блокиране на свободните места в гнездата – с тази манипулация се цели да бъдат
направени нерактивоспособни свободни места в гнездата, незаети от антигенни
молекули. Ако те останата свободни към тях могат да се свържат следващите реагенти,
при което няма да се получат реални резултати.

В резултат на този етап получаваме плака, в чиито гнезда следващите реагенти се разпознават
и свързват само по специфичен начин.

 Накапвае на пробата – може да бъде серум, плазма или друга проба от пациента. В тази
проба от пациента определяме специфичната антитялопродукция. Пробата се инкубира на
стайна температура поне за 1 час, за да се даде време на специфичните антитела да
разпознаят и свържат антигена до стените на дъното на гнездото.
 Промиване - В края на този етап се получава плака, чиито гнезда са покрити с комплекса
антиген-специфично антитяло.

 Накапване на детектиращите антитела- това са антитела срещу човешките

имуноглобулинови класове, към които са конюгирани (свързани с ковалентни връзки)
ензимни молекули – най-често използвани са ензимите пероксидаза (РО) и алкална
фосфатаза (АР). Пробата се инкубира на стайна температура 1 час.
 Промиване : В края на този етап получаваме плака чиито гнезда са покрити с комплекса
антиген – специфично към антигена – антитяло – специфично към предходното
антитяло/свързано с ензим.
 Прибавяне на субстрата – използва се субстрат на ензима който се носи от детектиращото
антитяло. Използвания субстрат трябва да се конвертира в цветен продукт под действието
 на ензима. В края на тази стъпка се получава плака в чиито гнезда е протекла цветка
реакция – разтворът на гнездата е оцветен.
 Стопиране на реакцията – към р-ра в гнездата се прибавя 10% HCl или 10% сярна киселина.
Киселината денатурира ензима и преустановява цветната реакция. Цветната реакция спира
и резултатът може да бъде отчетен.
 Отчитане на ракцията – цветната реакция в гнездата се измерва на специална апаратура
ELISA ридер, който заснема интензитета на цветната реакция при определена дължина на
вълната.

Колкото по-голямо е количеството на специфичните към антигена антитела в пробата на

пациента, толкова по-силна ще бъде цветната реакция. Ако липсват специфични антитела в
пациентната проба цветната ракция няма да протече.