1. Физиология на клетката.

Структурна и функционална организация на клетката –

особености на клетъчната мембрана. Междуклетъчно свързване и междуклетъчна
сигнализация. Транспорт през клетъчната мембрана.

Главните структурни единици на клетката са цитоплазмата и ядрото. Ядрото е оградено

с ядрена обвивка, а цитоплазмата е ограничена от околната среда с клетъчна
мембрана (плазмалема).
Цитоплазмата се състои от течна среда, цитозол, клетъчни органели и включения. Тя е
сложна система, в която се намират аминокиселини, белтъци, въглехидрати, липиди и
соли. Клетъчните органели са структури със специфичен строеж и функции. Някои от
тях имат мембранен строеж (апарат на Голджи, ендоплазмен ретикулум, митохондрии,
митохондрии, лизозоми, пероксизоми), а други са немембранно ограничени
(рибозоми, центриоли, цитоскелет). Цитоплазмените включения представляват
струпвания на органични вещества като гликоген, белтъци, липиди и пигменти.
Цитоскелетът е изграден от цитофиламенти и от микротубули, които определят и
поддържат формата на клетката и участват във вътреклетъчния транспорт.

Клетъчната мембрана:
1. Отграничава клетката от околната среда
2. Опосредства непрекъснат обмен на вещества между клетката и средата
3. Притежава избирателна пропускливост
4. Представлява бариера, която запазва постоянството на състава на
вътреклетъчната течност
5. Високоспециализиран посредник между клетката и околната среда – може да
възприема сигнали, които променят както нейната проницаемост, така и
вътреклетъчните функции

През клетъчната мембрана преминават свободно неполярни молекули като газове и

липиди, докато йони и малки органични молекули преминават избирателно чрез
различни транспортни механизми.

Клетъчната мембрана представлява двоен липиден слой, в който са включени

множество белтъчни молекули. Върху външната повърхност на мембраната е
разположено полизахаридно покритие – гликокаликс, което има защитни функции,
улеснява прилепването на молекули, които навлизат и определя антигенните свойства
на клетките.
Главните структурни елементи на клетъчната мембрана са фосфолипиди, холестерол и
белтъци.
Фосфолипидните молекули имат една хидрофилна част и една хидрофобна, съставена
от по две вериги на мастни киселини. Фосфолипидите във водна среда изграждат
двуслойна структура, която е енергетично стабилна, защото неполярните хидрофобни
части на молекулите се насочват едни към други, а хидрофилните им части се насочват
навън към екстрацелуларната течност и навътре към цитоплазмата на клетката, където
се свързват електростатично с полярните водни молекули. По този начин се създава
двуслоен липиден скелет на клетъчната мембрана. Във външния фосфолипиден слой
са включени и гликолипиди. Въглехидратните им вериги проминират извън клетъчната
мембрана ( такива са антигените на кръвногруповата принадлежност).
Част от белтъците, включени в клетъчната мембрана са структурни, други изпълняват
важни жизнени функции. Подобно на мембранните липиди те имат хидрофобни части
на молекулите си, чрез които са вградени в двулипидния слой и хидрофилни части
насочени навън и навътре от клетъчната мембрана. Хидрофобните части са подредени
чрез вътремолекулни водородни връзки, докато хидрофилните са неподредени и
могат да образуват връзки с други водноразтворими белтъци или други органични
съеднинения. Пространственото преобразуване на хидрофилните им части в отговор на
наличие на сигнални лиганди (хормони, медиатори), може да промени
функционалната характеристика на тези молекули. Това представлява един от
начините за междуклетъчна сигнализация.
Мембранните белтъци биват:
1. Интегрални – преминават през цялата дебелина на мембраната, такива са и
йонните канали
2. Периферни – разположени са в един от двата липидни монослоя
Функции на мембранните белтъци:
 някои от тях са ензими – аденилатциклаза
 преносители при трансмембранния транспорт
 йонни помпи – Na-K-АТФ-аза
 рецептори за хормони и медиатори
 някои могат да се свързват с лекарствени средства

Междуклетъчно свързване

Тъканите притежават здравина и стабилност, поради плътните връзки между клетките

– десмозомите и zonulae adherens.
Десмозоми - задебеляания на мембраните на клетката в съседни участъци. Между
двете мембранни задебелявания в междуклетъчното пространство има нишковидна
материя изградена от белтъчни молекули извънклетъчни части на мембранни белтъци.
Хемидесмозоми – свързват клетките с подлежащата базална ламина.
Плътни връзки (zonnulae occludens) – създават бариера с различна проницаемост за
вода, йони и други разтворени вещества и определят резорбционните качества на
епителните структури.
Проницаеми връзки (цепковидно свързване, gap junction) – през тях могат да се
пренасят малки молекули и йони. Позволяват бързо разпространение на
възбуждението и обмен на различни химически посредници.

Механизми на междуклетъчна сигнализация

Различни биологично активни вещества, наричани още сигнални вещества,

синтезирани и освобождавани от едни клетки предизвикват определен отговор от
други клетки, свързвайки се със специфични за тези вещества рецептори върху
клетъчната мембрана в цитоплазмата или в ядрото. Сигналните вещества носят още
наименованието лиганди. Свързването на сигналното вещество с рецепторите,т.е
лиганд-рецепторния комплекс, отключва поредица от реакции, която променя
клетъчната функция. Една клетка може да има множество видове рецептори и по този
начин да възприема множество регулаторни сигнали. Различните клетки отговарят по
различен начин на един и същ лиганд. В някои типове клетки различни лиганди могат
да предизвикат един и същ отговор. Следователно съществува както рецепторна, така и
ефекторна специфичност.

Междуклетъчна сигнализация според локализация на взаимодействията:

1. Автокринна – вещества отделени от дадена клетка, въздействат върху
собствената й функция.
2. Синаптична – медиаторите, отделени в синаптичната цепнатина от
пресинаптичното окончание, предават сигнали върху постсинаптичната
мембрана.
3. Паракринна – сигналните вещества действат върху съседни клетки
4. Дистантна (ендокринна) – сигналните вещества са секретирани от ендокринни
жлези или други клетки, синтезиращи биологично активни вещества и се
разпространяват чрез кръвта в целия организъм. Те се свързват с мембранните
рецептори на прицелни клетки.

Сигналните молекули могат да бъдат водно-разтворими или липоидо-разтворими.

Първите се свързват с мембранните рецептори на прицелните клетки и променят
проницаемостта на йонни канали или активират мембранно свързани ензимни
системи. Клетъчният отговор на тяхното въздействие е бърз – в течение на секунди или
минути. Вторият вид сигнални молекули повлияват механизмите на генната експресия,
като навлизайки през клетъчната и ядрената мембрана се свързват с контролни
области от ДНК и повлияват белтъчната синтеза, клетъчния растеж и диференциация.
Клетъчният отговор на тяхното въздействие е бавен и дълготраен.
Клетъчние рецептори за хормони, медиатори и други лиганди не са статични
компоненти на клетката, а техният брой или чувствителност се изменят при различни
обстоятелства.

Междуклетъчна сигнализация с участие на мембранни и клетъчни рецептори

Видове клетъчни отговори според вида на лиганда и на рецепторите:

1. Промяна в проницаемостта на йонен канал (ацетилхолин в н-м синапс)
2. Промени в транскрипцията на определени иРНК (тиреоидни и стероидни хорм)
3. Образуване не вътреклетъчен втрои посредник
4. Промени в активността на ензими

Междуклетъчна сигнализация чрез втори посредници

След образуване на лиганд-рецепторни комплекси върху клетъчната мембрана

съществуват няколко пътя за образуване на втори посредници. Начален етап е
трансформирането на сигналите с участието на G-белтъци. G-белтъкът се активира в
резултат на образуването на лиганд-рецепторен комплекс. След неговото активиране
следва една каскада от реакции, в която активираната форма G-белтък взаимодейства
с различни ефекторни белтъци, които могат да бъдат ензимни или йонни канали. Това
взаимодействие може да се изразява както в активиране така и в потискане.