КОНСПЕКТ ПО БИОЛОГИЯ

ЗА СТУДЕНТИ ПО МЕДИЦИНА – МУ-ПЛЕВЕН

МОЛЕКУЛЯРНА БИОЛОГИЯ

1. Предмет, място и значение на биологията. Методи в биологията.

. ПРЕДМЕТ, МЯСТО И ЗНАЧЕНИЕ НА БИОЛОГИЯТА. ОСНОВНИ

МЕТОДИ В БИОЛОГИЯТА
I. С ЪЩНОСТ И ПРЕДМЕТ НА БИОЛОГИЯТА
- Bios – живот; logos – наука
- Занимава се със свойствата на живота, неговото единство и разнообразие като форма на
съществуване на материята

Живите тела извършват процеси, които неживите не могат да извършват. Тези жизнени
процеси (функции) са следните:

- Самоподдържане (вкл. саморегулация и самообновяване);

- Растеж и размножаване;
- Обмяна на веществата и поток на енергията;
- Дразнимост и реактивност.

Живите тела могат да извършват тези процеси, защото са подходящо устроени. Т.е.
животът се отличава не само с функции, а и със съответни структури.

- Живите структури са подредени.

- Те се изграждат чрез разпознаване на молекули – самосглобяване (самоорганизация).
- Най-малката жива система е клетката.
- Цялостните живи системи се наричат организми. Някои са отделни клетки, други са множества
от клетки.
- Вирусите са “почетни организми”. Те имат някои от характерните за живота свойства, но не
всички.

Организмите се стремят към самосъхранение и разрастване.

- Докато неживите тела не се съпротивяват на разрушението, организмите избягват опасностите,

хранят се, растат и се размножават.
- Това почти винаги става несъзнателно.

Наследствената програма

- Организмите се борят да оцелеят и да се размножат, защото така са програмирани.

- Програмата е вградена във всяка клетка. Нарича се наследствена програма или информация, а
нейните команди – гени.
- Записана е линейно в една или повече молекули ДНК.
- Наследствената програма определя и устройството, и функциите на организма.
- Клетките се опитват да предпазят своята ДНК от случайни промени (мутации).
 - Различната наследственост води до различен успех в преживяването и размножаването. Това
се нарича естествен отбор.
- Еволюцията е свойство на организмите, но не и жизнена функция (няма гени за нея). Тя
нагажда организмите към средата им (адаптация).
II. О СНОВНИ МЕТОДИ
1. Описателен
2. Сравнителен
3. експериментален

2. Органични съединения. Белтъци – състав и строеж, нива на

организация и функции.

I.Белтъци
1. Функции
• Опорна (структурни белтъци);

• Двигателна (двигателни белтъци);

• Катализа (ензими);

• Мембранен транспорт (белтъци-преносители);

• Разпознаване и свързване на молекули и съответна реакция (рецептори, транскрипционни

регулатори, антитела и др.);

• Хомеостаза (хемоглобин, албумин и др.). Белтъците изпълняват почти всички функции в

клетката:

Накратко, белезите на организма се определят от белтъците, които той може да произведе.

Гените действат чрез белтъците, които кодират.

2. Състав
*полимери на алфа АК

*свързват се в полипептидни вериги

Полипептидната верига има еднообразен “скелет”: (-NH–CH–CO-)n , от който стърчат страничните

вериги.
II. Структура- 4 нива на организация
1. Първична структура= аминокиселинната последователност на
полипептидната верига
- Брой аминокиселини (от <60 до >1500);

- Вид на аминокиселините (дали преобладават основни, кисели, полярни незаредени или

хидрофобни...);

- Подреждане на аминокиселините (как са разположени във веригата).

*Първичната структура се определя от съответния ген

* поддържа се от пептидните връзки между съседните АК

* определя всички други нива на организация, както и функцията на белтъка.

-примери

А)протамин (белтък на сперматозоидното ядро, опакова ДНК)

*58 АК

*38 основни (да свързва киселата ДНК)

*1 кисела

Б) гликофорин А ( в еритроцитната мембрана)

- Еритроцитите не трябва да се слепват. Затова повърхността им е отрицателно

заредена.

-Зарядът отчасти се дължи на гликофорин А.

- Той е свързан с анионния монозахарид на сиаловата киселина

-има 131 АК

2. Пространствена структура на белтъците

• Полипептидната верига е триизмерна.

*Тя може да се нагъва в пространството по различни начини, наречени конформации.

• Конформациите се поддържат от нековалентни връзки между аминокиселинните остатъци

(йонни, водородни, Вандервалсови, хидрофобни) и в някои случаи от ковалентни дисулфидни
връзки.

• Всеки белтък има една конформация, която е термодинамично устойчива и подходяща за

биологичните му функции.

*Тя се нарича нативна.

• Пространствената структура се определя от първичната.

• Общи правила: полярните аминокиселини са на повърхността на молекулата, хидрофобните са

“скрити” дълбоко; страничните вериги, носещи разноименни заряди (+ и -), си взаимодействат.

• Пространствената структура на белтъците се дели на вторична, третична и четвъртична.

3.Вторична структура
=равномерно нагъване на части от полипептида в резултат на взаимодействия между групи от
скелета (-NH-CH-CO-)n

*Несъседни >NH и >CO групи се сближават и образуват водородна връзка: > N – H :::: O = C <

*Има два основни типа вторична структура:

-α-спирала (напр. в миоглобина)

-β-лист (напр. в имуноглобулина) -2 вида:

*паралелен

*антипаралелен

4.Третична структура
=крайната триизмерна конформация на полипептида, получена чрез неравномерно, но не и
случайно нагъване на участъци, неучастващи във вторична структура.

* основава се на взаимодействия между радикали на отдалечени аминокиселини

* Тези връзки са главно нековалентни: йонни, водородни, Вандервалсови, хидрофобни.

*Повърхностните и извънклетъчните белтъци използват и ковалентни дисулфидни връзки.

-Дисулфидните връзки – S – S – се образуват от страничните вериги на аминокиселината

цистеин:

> CH – SH + HS – CH < > CH – S – S – CH <

-Връзката се образува чрез окисление на два отдалечени цистеина, сближени при

пространственото нагъване:

*Хидрофобните взаимодействия карат веригата на глобулните белтъци да се нагъне така, че

хидрофобните аминокиселини да се съберат в средата й и да се изолират от водата.

А) Хидратна обвивка
 Заредените и полярни радикали от повърхността на белтъка се привличат електростатично с
водните диполи.

5.Четвъртична структура

= свързване на полипептидни вериги във функционален комплекс се нарича

* Отделните полипептиди се наричат субединици.

*основава се на взаимодействия между аминокиселинни радикали от различни субединици.

*Тя се поддържа от същите типове връзки като третичната структура.

-Напр. гликофорин A образува димер от две еднакви субединици.

- хемоглобин – 2 алфа и две бета вериги

- IgG- 4 полипептидни вериги – 2 тежки и 2 леки, свързани с дисулфидни връзки.

*Тежката верига има 4 домена, леката – само 2.

* Всеки домен се поддържа от вътреверижна дисулфидна връзка

* Всички домени си приличат – имат общи структурни мотиви.

*Преобладаващият тип вторична структура е бета-листът.

III. Белтъчни домени

*При повечето белтъци, третичната структура събира алфа- спиралите и/или бета-листовете в
кълбовидни образувания, наречени домени.

*един или повече в един белтък

*Различните домени на един белтък често имат различен строеж и извършват различни функции.

*Както един белтък може да се състои от различни домени, вярно е и обратното – често намираме
в различни белтъци домени със сходна структура и явно с общ произход.

- Такива “популярни” типове нагъване се наричат белтъчни мотиви

*примери

-миоглабин- 1 домен

-гликофорин А -3 домена

**денатурация= процес, при който под действието на химични и физични агенти се нарушава
конформацията на молекулта, нарушават се свойствата и се губи биологичната активност

IV. Методи за изследване

1.Пряка имунофлуоресценция

-Клетки върху предметно стъкло

-Добавяне на антитяло, белязано с флуорохром

-Промиване
-Наблюдение с флуоресцентен микроскоп

2.Непряка имунофлуоресценция
* Клетки върху предметно стъкло

*набелязано 1 антитяло

*Промиване

*набелязано 2 антитяло с флуорохром

*промиване

*Наблюдение с флуоресцентен микроскоп

3. Нуклеинови киселини – структура и функции на ДНК и РНК.

НУКЛЕИНОВИ КИСЕЛИНИ. ДНК – ВИДОВЕ И ФУНКЦИИ.

РНК – ВИДОВЕ И ФУНКЦИИ
I. НК
- Открити в клетъчното ядро през 1868г
- Линейни полимери
- Висок брой мономери (клетъчни РНК – 80-200 000; вирусни – 7000; ДНК – млн.)
II. ДНК
- Линейна или кръгова (вируси, фаги, бактерии); едно- или двуверижна
 Кръговата ДНК не е свързана с хистонови белтъци
 Плазмиди – малки пръстенчета, свободно пръснати в цитоплазмата
 Епизоми – временно, включващи се в хромозомата
- При еукариоти – ДНК е локализирана в хромозомите; линейна молекула, свързана с
хистоноеи и нехистонови белтъци, с които образува хроматина.
- Интрон – част от първичен транскрипт, която не се включва в крайната иРНК, тРНК или
рРНК.
- Екзон – първичен транскрипт, който достига цитоплазмата като част от РНК молекула.
- Изградена от нуклеотиди, свързани с фосфодиестерни връзки (здрави връзки, които могат
да се разкъсат от ензими – екзонуклеази, катализиращи хидролитичното отцепване на
крайни нуклеотиди, а ендонуклеази – връзки между 2 съседни нуклеотида във
вътрешността)
1. Н У К Л Е О Т И Д
- Изграден от фосфорна киселина, АБ (пуринови АГ; пиримидинови ЦТ) и дезоксирибоза
 Ксантин и хипоксантин (пуринови бази), които се срещат при увреждане или
разпадане на АГ.
2. О Б Р А З У В А Н Е Н А П НВ
- Фосфатните остатъци са свързани с 5‘ – С – атом на едната дезоксирибоза и 3‘ – С – атом на
другата
- АБ са свързани с 1‘ – С – атом чрез гликозидни връзки и лежат в успоредни равнини,
перпендикулярни на оста на ПНВ
П Р А В И Л А Н А Ч А Р Г АФ :
 1) Съотношението хА + хТ⁄уГ + уЦ е едно и също за организмите от даден вид – КОЕФИЦИЕНТ
НА СПЕЦИФИЧНОСТ
2) Броят на А е равен на Т, а броят на Г на Ц.
3) Броят на А+Г = Ц+Т
МОДЕЛ Н А УОТ СЪ Н И КРИ К:

- ДНК е двуверижна, като веригите имат антипаралелен ход  двойна спирала

- Фосфатни остатъци по външната страна, АБ към централната ос
- Образуване на 2 бразди
- Двете ДНК вериги се свързват чрез водородни връзки между базите ( А-Т; Г-Ц) и
специфични вертикални взаимодействия - стекинг
- Диаметърът на двойната спирала е 2nm
 ДНК е динамична и модфицираща се структура (3 дясновъртящи – A,B,C и 1 лявовъртяща –
Z форма)
 B – най – стабилна ДНК конформация; модел на Уотсън и Крик; една извивка – 10
АБ
 Различията между формите се дължат на различни количества вода, К + и Na+
 B и Z формите могат обратимо да преминават една в друга; при намаляване
степента на хидратация ДНК преминава в А – форма – една извивка – 11 АБ
(двуверижни участъци на РНК и в ДНК-РНК хибриди)
 С – форма – една извивка – 9 АБ
 Z – форма – една извивка – 12 АБ (възниква там, където преобладават Г и Ц)
- Двойната спирала е суперспирализирана и деспирализацията по време на транскрипция и
репликация изисква ензими и Е от хидролизата на АТФ
- Палиндроми – нуклеотидни последователности, които са взаимно огледални, т.е. обърнати
повторени последователности; те позволяват да се образуват особени структури (стебло –
бримка) като за целта е необходима моментна локална денатурация на ДНК
III. РНК
Р А З Л И Ч И Я С ДНК:

1) Съдържа рибоза, вместо дезоксирибоза

2) У, вместо Т
3) Предимно едноверижна (отделни области могат да се сдвояват чрез образуване на
водородни връзки – стебло – бримка)
- Някои видове РНК са носители на наследствена информация – вируса на грип и тютюнева
мозайка
- Някои РНК имат каталитична функция – рибозими (участват в сплайсинг – процесите в хода
на транскрипцията)
1. Р РНК – участва предимно в изграждането на рибозомите. В зависимост от
седиментационния коефициент е 3 вида – 5S и 23S в голямата и 16S в малката
субединица; прие еукариоти – 5; 5,8 и 18S в голямата и 18S в малката
- 80% от цялото количество РНК от клетките
- Може да образува двойноверижни участъци и „стебло – бримка“ за свързване с
регулаторни ензими
- 23S РНК има каталитична функция при формиране на пептидна връзка
2. Т РНК – транспортира АК до рибозоми; 75-80 нуклеотида; при транслацията тРНК
трябва да разпознае кодона в иРНК и АК, която се кодира от него
- 10-15% от цялото количество РНК
 - Молекулата винаги завършва с ЦЦА на 3‘ края и АК се свързва с 3‘ ОН група на
терминалния аденозин
- В молекулата могат да се образуват двойноверижни участъци – форма на четирилистна
детелимна
1) Диуридинова бримка (5‘ край) – свързва всяка АК със специфичен ензим – аминоацил
– тРНК синтетаза
2) Антикодонова бримка – съдържа 7 нуклеотида; средните 3 са антикодони
3) Мини бримка – 3-13 нуклеотида
4) Тимидинова бримка – 7 нуклеотида; чрез нея тРНК се свързва с малката субединица по
време на транслация
3. И РНК – пренася наследствена информация от ДНК до рибозомите; еукариотната
иРНК се модифицира в процеса на зреене, чрез формиране на т.нар. cap (шапка) на 5‘ –
края и поли – А – опашка на 3‘ – края
- шапката е 7 – метилгуанозин, а опашката – 50-250 аденилови нуклеотида
- те предпазват иРНК от клетъчни нуклеази и подпомагат транспорта
- 2% от РНК
4. М А Л К И Я Д Р Е Н И РНК – само в еукариотите; изградени от 100-400 нуклеотида;
образуват комплекси с белтъци. Комплементарни са в определени участъци в
краищата на интроните и затова участват в зреенето на РНК; подпомагат спайсинга
Х Е Т Е Р О Г Е Н Н А Я Д Р Е Н А РНК – част от нея е пре – иРНК, тъй като съдържа екзони и интрони; част от
нея се превръща в зряла иРНК

4. Репликация (биосинтез на ДНК). Основни типове на репликация.

Особености на репликацията при прокариоти и еукариоти.

I.Репликация
=удвояването на ДНК чрез матрична синтеза по цялата й дължина,която се основава на
комплементарно разпознаване на нуклеотиди

1.Общи характеристики
- първо двете вериги ДНК се разделят

*позволява на единични комплементарни нуклеотиди да се присъединят към оголените

бази с водородни връзки

-После ензим образува ковалентни връзки между присъединените нуклеотиди, свързвайки ги в

нова верига ДНК

-полуконсервативна=> всяка от дъщерните молекули се състои от една стара и една нова верига

-ДНК винаги се синтезира в посока 5’ – 3’

* Съотв. матрицата се чете в обратната посока, 3’ – 5’.

-Нуклеотидите се използват във вид на трифосфати

-Всеки следващ нуклеотид се избира чрез комплементарно свързване

- Базата му образува водородни връзки с “оголената” база на ДНК-матрицата

*Това става спонтанно, без ензим и разход на енергия.

-После ензим, наречен ДНК-полимераза, присъединява нуклеотида към растящата верига ДНК с
фосфодиестерна връзка

*Това става, като два от трите фосфата се откъсват, а последният се свързва с 3’ OH групата
на предишния нуклеотид

-Отделеният пирофосфат после се хидролизира до два фосфата

2. Етапи
А)Инициация
*Репликацията се инициира в определени ДНК-участъци, наречени начала на репликация и често
означавани с ori (от origin).

*Там двете ДНК-вериги първо трябва да се разделят, за да служат като матрици

-После ДНК-синтезата трябва да започне... но ДНК-полимеразата не може да започва!

*Това е, защото работи твърде точно

* Щом добави нуклеотид, “поглежда назад” да види дали е правилен и ако не е, го

изрязва

* Тази 3’ – 5’ екзонуклеазна активност се нарича редакторска и не позволява започване на

нова верига, защото първите няколко нуклеотида не изглеждат правилни, дори ако са.

-Ето защо новата верига се започва от друг ензим

=> праймаза
* използва не дезоксирибо-, а рибонуклеотиди.

*Синтезира къса РНК-верига, наречена праймер.

-След това ДНК-полимеразата застъпва и започва да синтезира новата верига ДНК като
продължение на праймера

Б) Елонгация
1) водеща верига
-мястото, където се синтезира ДНК, има Y-образна форма и се нарича репликационна вилка

* То се мести напред при елонгацията

-Понеже ДНК-синтезата напредва само в посока 5’ – 3’, тя може гладко да следва
репликационната вилка само за една от новите ДНК-вериги

* Тази верига се нарича водеща и, след като започне от праймера си, се синтезира докрай
без прекъсвания.

-Другата нова верига, наречена изоставаща, се синтезира по по- сложен начин

а ) прокариоти
*имат в хромозомата си само едно начало на репликацията

б ) еукариоти
*всяка хромозома има множество начала

*при всяко от тях репликацията напредва в двете посоки, образувайки две симетрични
репликационни вилки

*процесът напредва докато всяка вилка срещне съседните си вилки

2) изоставаща верига, фрагменти на Оказаки

-синтезира се във вид на къси фрагменти- нар. Фрагменти на Оказаки

-Дълги са 1000-2000 нукл. при бактериите и 100-200 при еукариотите.

-Всеки фрагмент на Оказаки се синтезира от репликационната вилка назад до предишния

праймер

*Този праймер се разгражда от нуклеаза и ДНК-полимеразата запълва мястото

-Когато са готови, двата фрагмента се съединяват от друг ензим => ДНК-лигаза

В)Терминация
-Теломерите са съставени от къса последователност, тандемно повторена много пъти (ТТАГГГ)

* Преди репликацията 3’-краят е с едно копие по-дълъг и виси едноверижен остатък

*След репликацията се оказва подравнен

=> Така хромозомите на соматичните клетки леко се скъсяват с всяко делене и проблемен
всъщност е 3’-краят

-Клетките от половия път обаче имат теломераза

*ензим, който възстановява 3’ края

* има РНК-кофактор и може да синтезира 1 копие от теломерния повтор без матрица

*По-точно като матрица служи самият кофактор

- Можем да смятаме теломеразата за особен вид обратна транскриптаза

II. Основни типове репликация
1.Око (мехурче, тета-репликация)
-При нея и двете стари вериги стават матрици едновременно

-репликацията започва с разделянето им в началото и продължава във вид на уголемяващо се

око. -По този модел се реплицират огромното мнозинство от ДНК-молекули – и линейни, и
пръстенни
2.Търкалящо се колело (сигма репликация)
-Някои малки пръстенни ДНК (главно вирусни)

-Първо ендонуклеаза хидролизира една фосфодиестерна връзка в едната верига

* Такова едноверижно скъсване в ДНК се нарича ник

- После ДНК-полимеразата се свързва със свободния 3’-край (все едно е праймер) и почва да го
удължава,избутвайки навън 5’-края

-Прави няколко обиколки и изгражда дълга, тандемно повторена водеща верига

-После се синтезира изоставащата верига чрез един или повече праймери

-Накрая специфична ендонуклеаза нарязва продукта на единични копия и лигаза ги затваря в

пръстени

4. F-факторът на бактериите
-Един бактериален плазмид , нар. F-фактор е развил стратегия да прониква в други клетки

-Повечето време той се реплицира по тип око.

-Но понякога кара клетката да образува мост към друга клетка

-После F-факторът се реплицира по тип търкалящо се колео и през пилата праща копие от себе си
в друга бактерия

=> така тя от F- става F+

5.Бактерийна конюгация
-Понякога F-факторът се интегрира в бактериалната хромозома

*Получената клетка се нарича Hfr (high-frequency recombination)

-Когато Hfr-клетка опита същото като F+ клетката по-горе, клетъчни гени се пренасят по моста
заедно с гените на F-фактора.

*Това се нарича бактериална конюгация и е най –близкото до полов процес, което имат
прокариотите
6.D-бримка
- използва се от митохондриалните и пластидните геноми
-Двете им вериги имат разминаващи се начала

-Репликацията започва върху веригата с по-“активното” начало

-Новата ДНК измества старата комплементарна верига

- За разлика от търкалящото се колело тук изместената верига остава цяла

-D-бримката се разширява и достига второто начало

- Инициира се репликация и върху изместваната верига

* Макар да започва по-късно, и тук синтезата е цялостна и от един праймер

*Затова при модела D-бримка нямаме изоставаща верига

III.Участници в репликацията
1.Топоизомерази
-Разделянето на двете ДНК- вериги, нужно за репликацията, създава напрежение на усукване,
което му пречи да напредва.

-Затова в репликацията участват топоизомерази

=>ензими, които променят степента на свръхспирализация на ДНК

* Те срязват едната или и двете вериги на ДНК, въртят молекулата около оста й и после я
зашиват отново

2. Начала и инициатори
-Началата на репликация са симетрични последователности (палиндроми), богати на AT, за да
бъде разделянето по-лесно

-Прокариотните и малките еукариотни ДНК-молекули имат по едно начало, а еукариотните

хромозоми – множество начала

-Началото се разпознава специфично от белтък, наречен инициатор на репликацията

* При прокариотите и вирусите той има една полипептидна верига

* при еукариотите е четвъртичен комплекс, наречен ORC (origin recognition complex).

-Инициаторът се свързва с началото и стои там като знак за следващите белтъци-участници

-Те се събират върху началото и образуват т. нар. пререпликационен комплекс

3.Хеликаза
-водородните връзки в ДНК-спиралата са слаби, но многобройни

*Затова разделянето на веригите изисква енергия и специален белтък, наречен хеликаза

-Клетката има няколко хеликази, една от тях е за репликацията

-Друг белтък – прикрепител на хеликазата, я настанява върху ДНК

-Хеликазата има 6 субединици и се затваря в пръстен около матрицата на изоставащата верига

- Тя е ензим (АТФаза) и двигателен (моторен) белтък – движи се с енергия от АТФ

4.Праймаза- инициация
-Щом хеликазата бъде прикрепена, идват праймазата и ДНК-полимеразата, прикрепителят се
отделя, а инициаторът остава назад

-Така пререпликативният комплекс се разпада

- Заменя го друг комплекс от репликационни белтъци, наречен реплизома

- Хеликазата влиза и в двата

-Функцията на праймазата при репликацията е да започне синтезата на новия

полинуклеотид
-може да се смята за особен вид РНК-полимераза, но синтезира само къси вериги

-Щом праймазата започне да синтезира първия праймер, репликацията е инициирана

*при еукариотите праймазата е част от четвъртичен комплекс

*включва и ДНК-полимераза алфа (pol α) – ензим с ниска постъпателност и без

редакторска активност

* Тя удължава РНК-праймера до смесен РНК-ДНК праймер, дълъг до 40 нуклеотида

5.ДНК-полимераза- елонгация
-Най-важният за репликацията ензим е ДНК-зависимата ДНК- полимераза (или само ДНК-
полимераза)

- Тя свързва с фосфодиестерни връзки дезоксирибонуклеотидите след тяхното

комплементарно нековалентно свързване с матрицата

-Както и хеликазите, ДНК-полимеразите са няколко

-Тази за репликацията се нарича репликативна полимераза или репликаза

-ДНК-полимеразата има много субединици

* Тези с полимеразна и редакторска активност образуват т. нар.сърцевинна полимераза,

по една за всяка верига

* Между двата сърцевинни ензима има двойка свързващи субединици

-Бактериалната репликаза се нарича ДНК-полимераза III (pol III)

*Сърцевинната й част е еднаква за двете вериги

-Еукариотната репликаза е комплекс от pol ε за водещата и pol δ за изоставащата верига

6.Подвижна скоба и нейното придвижване

-Репликазите имат много висока постъпателност – могат да синтезират извънредно дълги ДНК-
вериги

* Това се дължи на тяхна субединица, наречена подвижна скоба

* Отначало тя е отворена скоба, после се затваря около ДНК като пръстен и сърцевинната
полимераза е “вързана” за ДНК, докато скобата не се отвори пак

-При бактериите подвижната скоба е димер

-При еукариотите е тример традиционно наричан PCNA (proliferating cell nuclear antigen)

-Друга полимеразна субединица е прикрепител на скобата, също като при хеликазата

- Двете вериги имат общ прикрепител

* На водещата прикрепител й е нужен само в началото и в края на репликацията, а

на изоставащата – за всеки фрагмент на Оказаки

7.Белтъци свързващи едноверижна ДНК

-По време на синтезата на изоставащата верига части от матрицата й остават несдвоени задълго

*Тези “голи” участъци се покриват с белтъци, свързващи едноверижна ДНК (SSB, single
strand binding), за да се защитят от нежелани взаимодействия
-SSB се отделят, щом дойде праймаза или хеликаза

-При водещата верига SSB не са нужни, защото полимеразата плътно следва хеликазата

8.Отстраняване на праймера
-При бактериите репликазата спира и се отделя, щом стигне предишния праймер

- Замества я друга ДНК-полимераза, pol I

* Тя има 5’ – 3’ екзонуклеазна активност и, докато удължава ДНК-веригата, разгрежда

праймера пред себе си

-Еукариотите нямат ДНК-полимерази с 5’ – 3’ екзонуклеазна активност

*Те имат отделна 5’ – 3’ екзонуклеаза, наречена РНаза H (от “хибрид” или

“хетеродуплекс”)

* Тя е специализирана да разгражда РНК, комплементарно свързана с ДНК

-Всъщност еукариотната репликация не изисква непременно такава РНаза

- Еукариотната репликаза е с много висока постъпателност

* Като стигне предишния фрагмент на Оказаки, тя не спира, а продължава, измествайки

заварения полинуклеотид от матрицата

* Измества се не само РНК-праймерът (ако още е там), а и несъвършеният ДНК-фрагмент,

синтезиран от pol alpha.

-Получената едноверижна висулка се изрязва от ендонуклеазата FEN1 (flap endonuclease, т.е.

ендонуклеаза за висулки)
9.ДНК-лигаза
-разпознава никовете, т.е. едноверижните скъсвания в ДНК, и ги зашива

- използва енергия от АТФ

-Такъв ензим е нужен, защото ДНК-полимеразата може да добавя към веригата само отделни
нуклеотиди, но не и цели фрагменти

-Еукариотната клетка има няколко ДНК-лигази, от които само една е за репликацията (като
хеликазите и ДНК-полимеразите)

5. Репарация (поправяне) на ДНК. Видове репарация при прокариоти и

еукариоти.

I.Видове повреди на ДНК

*Повреда е всяка химична промяна на ДНК, която нарушава нормалната й
структура

1. Едно- или двуверижно скъсване на фосфодиестерния скелет

2. Загуба на база

- Получената празнина се нарича абазово или АП-място (съотв. апуриново или

апиримидиново).

3. Химична модификация на база или присъствие на урацил в ДНК

4. Неуместно химично свързване на нуклеотид (най-често базата) с друг

нуклеотид или друга молекула
5. Несдвояване, т.е. двойка иначе нормални, но некомплементарни
нуклеотиди или различен брой нуклеотиди в двете вериги

*!!! За да се запази генома, повредите на ДНК се отстраняват чрез процес наречен репарация

II. Мутации
-Повредите не бива да се бъркат с мутациите, които също са химични промени в ДНК и са
следствие от повредите

-Мутацията е подмяна на изходната ДНК-структура с друга, която също е допустима за ДНК

- Мутиралият участък е “като истински”:

*може да е загубил биологичната си функция, но от физико-химична гледна точка е

безупречен и се реплицира нормално

-Повредената ДНК, с изключение на повредите тип несдвояване, не се реплицира нормално.

-Мутациите често са съвместими с живота, повредите – почти никога

-В идеалния случай репарацията възстановява изходната структура

* Ако не може да се разбере каква е била тя, на повредения участък се придава някаква
допустима за ДНК структура

=> Така репарацията на повреди често води до мутации

- Повредената ДНК трябва да се поправи непременно, дори с цената на мутация

-Репарацията се осъществява от ензими с помощта на регулаторни белтъци

* Част от тези белтъци следят за състоянието на ДНК и когато открият повреда,

сигнализират да се поправи

III. Причини за мутации

-Факторите, причиняващи повреди в ДНК, причиняват и мутации

= мутагени
 *включват йонизиращото лъчение, ултра-виолетовата светлина, температурата и
веществата, реагиращи с ДНК (активни форми на кислорода, дезаминиращи агенти като
азотистата киселина HNO2 , алкилиращи агенти като нитрозамините и т.н.)

- Мутациите се делят на спонтанни, т.е. без видима причина, и индуцирани, т.е. причинени от
мутаген

- “спонтанните” мутации се причиняват от широко разпространени мутагени като УВ-лъчите,

кислородът, телесната температура от 37oC и т. н.

-ДНК е в безопасност само във фризер!

IV. Видове репарации

1. На едноверижни скъсвания
-никовете се репарират лесно

- Клетката е свикнала с тях, защото нормално се получават при репликацията

-Поправят се от ДНК-лигаза

- По-големите едноверижни дупки се запълват от ДНК-полимераза до ник, който се зашива от

лигазата

2.На двуверижни скъсвания

= тежка повреда

* Репарацията им отново се основава на ДНК-лигазата

• Ако клетката има второ копие от засегнатата ДНК-молекула, използва се хомоложна

рекомбинация

• Ако няма резервно копие (при хаплоиден нереплициран геном), репарацията е чрез
нехомоложно съединяване на краища

- При две или повече скъсвания краищата могат да се свържат погрешно, водейки до хромозомна
мутация.

3. Пряка репарация
-някои повреди на бази в едната верига могат да се поправят по обратния път на възникването
им – пряка репарация

*Най-добрият пример е образуването на димери от два съседни тимина, причинено от

ултравиолетови лъчи

*Ензим, наречен фотолиаза, на светло катализира обратната реакция и възстановява двата

тимина
-За жалост плацентните бозайници са загубили този ензим и могат да поправят тиминовите
димери само с ексцизионна репарация

4.Ексцизионна репарация
-най-честият и важен вид

-за повреди, засягащи само едната верига

-повреденият участък се изрязва и после се възстановява, като здравата ДНК-верига служи за

образец

- бива два основни вида, наречени “ексцизионна репарация на бази” и “ексцизионна репарация
на нуклеотиди”

А) ексцизионна репарация на бази

*при повреди, ограничени до една база (всъщност такива са повечето повреди: дезаминиране,
окисление,алкилиране, АП и урацил)

• Първо дефектната база се разпознава и изрязва от ензими, наречени ДНК-гликозилази

=> АП-място

• Друг ензим – АП-ендонуклеаза, разпознава АП-мястото и срязва фосфодиестерния скелет откъм

5’-страната му, създавайки ник

• За следващите етапи има два варианта – “репарация на къси отсечки” и “репарация на дълги
отсечки”

* При репарацията на къси отсечки се заменя само абазовият нуклеотид

* При репарацията на дълги отсечки освен него се заменят и следващите няколко (2-10)

нормални нуклеотида

* Това става по механизмите, чрез които при репликацията се отстранява

праймерът

* Ключовият ензим е ДНК- полимеразата

• Последният етап е зашиване на останалия ник от ДНК-лигаза

1)начални етапи

*ДНК-гликозилази = ензимите, които разпознават и отстраняват повредените бази, разкъсват

N-гликозидната (гликозилна) връзка между базата и дезоксирибозата

- Има редица ДНК-гликозилази, специализирани за различни дефектни бази

*Например урацилът се отстранява от урацил-ДНК-гликозилаза

-Така един тип повреда (дефектна база) се преобразува в друг (липса на база, т.е. АП-място)
-Когато повредата поначало е била загуба на база, този първи етап, разбира се, се пропуска

-Следва разкъсване на фосфодиестерна връзка от АП-ендонуклеаза –

*да не се бърка с предишното разкъсване на гликозилна връзка от ДНК-гликозилазата!

2)Репарация на къси отсечки

-ДНК-полимераза откъсва и замества само нуклеотида, останал без база

-При бактериите ензимът е ДНК-полимераза I (pol I), а при еукариотите – ДНК-полимераза бета
(pol β)

-ДНК-полимераза І лесно откъсва нуклеотида пред себе си, защото има 5’ – 3’ екзонуклеазна
активност

-ДНК-полимераза бета няма такава активност

=> не може да махне нормален нуклеотид, стоящ пред нея

* има 5’-фосфодиестеразна активност

=>не може да изреже цялостен нуклеотид, а само такъв, от който базата вече е махната

=> Тя замества АП-мястото с нормален нуклеотид и се оттегля

-повредената ДНК пак носи ник, но базите вече са както трябва ДНК-лигаза поправя ника
3)Репарация на дълги отсечки
-заместват не само абазовия нуклеотид, а и няколко нормални нуклеотида след него

-При бактериите това върши пак ДНК-полимераза І, използвайки своята 5’ – 3’ екзонуклеазна

активност

* Затова тук няма принципна разлика между репарацията на къси и на дълги отсечки

-При еукариотите ДНК-полимераза делта или епсилон изместват въпросните нуклеотиди в

едноверижна висулка, която се отрязва от ендонуклеазата FEN1

-накрая репарацията пак се довършва от ДНК- лигаза

Б)ексцизионна репарация на нуклеотиди
=> за едноверижни повреди, надхвърлящи една база, напр. тиминови димери

• Щом регулаторните белтъци открият повредата, хеликаза разплита ДНК около нея

• Ендонуклеази срязват повредената верига и от 5’-, и от 3’- страната на повредата

=>Парчето, съдържащо дефектния нуклеотид или нуклеотиди, се отстранява

• Получената празнина се запълва от ДНК-полимераза и останалият ник се зашива от лигаза като

при репарацията на дълги отсечки
-ексцизионната репарация на нуклеотиди е жизнено важна за клетките да оцелеят под
всекидневното увреждащо действие на ултравиолетовите лъчи от слънчевата светлина

-дефекти в гени,участващи в този процес

=> автозомно-рецесивното разстройство пигментна ксеродерма

* И най-малкото излагане на болните на дневна светлина причинява тежки кожни

поражения

=>множество огнища на кожен рак

5. Транслезионна ДНК синтеза

-Повредите са най-опасни по време на репликацията и тогава клетките са най-чувствителни към
мутагени.

-Щом стигне неоправена повреда, репликационната вилка спира

=>опит да продължи

- За целта репликазата се заменя със специализирана ДНК-полимераза, наречена транслезионна,

т.е.

минаваща през повреди

* Тя има по-ниски изисквания към матрицата и слага някакви нуклеотиди срещу

повредените
-действието на транслезионната полимераза лесно може да причини точкови мутации

-Този риск обаче е за предпочитане пред рекомбинативната репарация – опасен механизъм за в

краен случай

6.Рекомбинативна репарация
-Ако транслезионната синтеза не успее, след репликацията едната дъщерна молекула ДНК ще
има повреда в старата верига и точно срещу нея дупка в новосинтезираната верига

-Единственото решение е т. нар. рекомбинативна или пост-репликативна репарация, която

използва сестринската молекула ДНК за образец

* Част от старата й верига се взема да запълни дупката (механизмът на рекомбинацията е

друга тема)

=> и двете дъщерни ДНК имат по една здрава и една повредена верига

-По-късно изходната повреда се поправя чрез ексцизионна репарация, а едноверижната

празнина в другата ДНК се запълва

-използва се и за най-тежките повреди, които изобщо не подлежат на ексцизионна репарация

*Пример са двуверижните скъсвания или по-опасно е напречното съшиване, т.е.

ковалентно свързване на срещуположни бази, причинено от алкилиращи агенти с две
функционални групи

-понякога не се извършва точно

=> хромозомни мутации

-не винаги е “пострепликативна”

 *просто изисква второ копие от повредената ДНК-молекула, което може да бъде и
хомоложна хромозома

* Затова диплоидните клетки могат да извършват рекомбинативна репарация по всяко

време

7. Репарация на несдвоявания
*Ако срещу даден нуклеотид стои некомплементарен нуклеотид или не стои никакъв

*възниква при репликацията

-Некомплементарни нуклеотиди се включват в новата верига поради:

*грешки на репликазата и транслезионната ДНК-полимераза

* редки тавтомерни форми на базите, които се сдвояват по други правила

-различен брой нуклеотиди в двете вериги от:

*приплъзване на места където нуклеотид се повтаря няколко пъти

*интеркалираци агенти

=съединения с големи ароматни пръстени, които се вмъкват между базите

=>подвеждат ДНК-полимераза да пропусне или вмъкне нуклеотид (frameshift

мутации)

*Несдвояването не пречи на репликацията, но гарантира, че след нея в едната дъщерна ДНК ще

има точкова мутация

-Най-важно при репарация на несдвояване е да се установи кой вариант е погрешен, т.е. нов

-След като се разпознае новата верига, тя се прави комплементарна на старата чрез механизми,
подобни на ексцизионната репарация

• Понеже дУТФ се съдържа в клетката като предшественик на дТТФ, малко урацил винаги се
включва в ДНК при репликацията.

*Ексцизионната репарация на този урацил създава никове, по които при нужда се познава
новата верига
• После екзонуклеаза (5’-3’ или 3’-5’ според това от коя страна на ника е недсвояването) къса
нуклеотиди, докато стигне и отмине несдвоения

• Празнината се запълва от ДНК-полимераза, а лигаза възстановява целостта на веригата

V.Глобален отговор на ДНК повредите

= реакцията на клетката при обширни повреди на ДНК в резултат на мутагенно действие

-При бактериите мащабните повреди =>SOS-отговор

* Той се основава на около 20 репарационни белтъка (ензими), чиято синтеза се индуцира

от повредите

* Те поправят ДНК ефективно, но с по-малка точност, т.е. допускат повече мутации,

отколкото при обичайната репарация

-Еукариотите нямат SOS-отговор

* Сложните им геноми не биха понесли свързаната с него повишена честота на мутациите

*глобалният отговор на еукариотната клетка при обширни повреди е да активира

контролните точки на клетъчния цикъл:

*докато всичко не се репарира, клетките в G1 не се допускат да инициират

репликация, а клетките в G2 не се допускат да започнат митоза

6. Транскрипция (биосинтез на РНК). Механизъм на транскрипцията

при прокариоти и еукариоти.

ТРАНСКРИПЦИЯ.
I. С ЪЩНОСТ ( БИОСИНТЕЗ НА РНК)
- Презаписване на РНК
- Извършва се върху матрица ДНК ии продълктът е комплементарен на определена част от
едната матрична верига ДНК
 - Необходими са: ДНК матрца; 4 рибонуклеотидфосфати; ДНК зависими РНК полимеразни
ензими; специфични белтъци; топоизомерази
II. М ЕХАНИЗЪМ НА ТРАНСКРИПЦИ ЯТА
- Винаги протича като матричната верига на ДНК и се чете 3‘5‘, а формиращата се РНК
нараства 5‘3‘
- Участъкът от ДНК, който се транскрибира в една молекула РНК  СТРУКТУРЕН ГЕН
- Процесът се осъществява непрекъснато
- Участъкът, който се презаписва  ТРАНСКРИПТОН
1. И Н И Ц И А Ц И Я
- Промотор – нуклеотидна последователност, предхождаща структурния ген и служеща за
инициация
- Към промотора се свързва субединица на ДНК зависимата РНК полимераза
- Завършва с присъединяването на първия нуклеотид и образуването на фосфодиестерна
връзка между първия и втория нуклеотид
- Първи презаписан нуклеотид  +1
2. Е Л О Н Г А Ц И Я
- Процес на постепенно нарастване на синтезиращата се молекула РНК чрез монотонно
присъединяване на нуклеотиди към 3‘ на растящата ПНВ, с участието на РНК полимеразата
- При повишена нужда  едновременна транскрипция от няколко молекули РНК полимераза
3. Т Е Р М И Н А Ц И Я
- Разпознаване на мястото, след което не трябва да се презаписва матричната ДНК 
терминатор
7. Регулация на транскрипцията при прокариоти. Лактозен и
триптофанов оперони.
III. Т РАНСКРИПЦИЯ ПРИ ПРОКАРИОТИ
- Прокариотна РНК – полимераза  изградена от 5 субединици  ХОЛОЕНЗИМ ( свързва се с
промотора и образува първата фосфодиестерна връзка в молекулата на РНК) - 2αββ‘σ
- По време на елонгацията само КОРЕНЗИМ – 2αββ‘
- Блок на Прибноу – консервативна секвенция налява от стартовата точка

I. Р ЕГУЛАЦИЯ НА ГЕННА ТА ЕКСПРЕСИЯ

- Конституивни гени – обезпечават жизнените процеси; експресирани постоянно
- Индуцируеми гени – експресия при необходимост; под строг контрол
Върху активността на регулаторните белтъци влияят различни фактори – лиганди по
няколко начина:
1. Н Е Г А Т И В Е Н К О Н Т Р О Л – транскрипцията се осъществява в отсъствието на регулаторния белтък,
наречен репресор.
- Ако репресорът е свързан към оператора без лиганда и транскрипцията е изключена,
свързването на лиганда води до отстраняване на репресора и включване на трансрипцията
(негативна индукция)
- Ако репресорът е свързан към оператора в комплекс със съответния лиганд и транскрипцията е
изключена, отстраняването на лиганда води до отстраняване на репресора и включване на
транскрипцията (негативна репресия)
2. П О З И Т И В Е Н К О Н Т Р О Л – транскрипцията се осъществява в присъствие на регулаторен белтък 
активатор
- Ако активаторът е свързан към оператора без лиганда и транскрипцията е включена,
свързването на лиганд води до отделяне на активатора и изключване на транскрипцията
(позитивна репресия)
 - Ако активаторът е свързан към оператора в комплекс със съответния лиганд и транскрипцията е
включена, отстраняването на лиганда води до отстраняване на активатора и изключване на
транскрипцията (позитивна индукция)
3. Р Е Г У Л А Ц И Я Н А Г Е Н Н А Т А Е К С П Р Е С И Я З А L A C – О П Е Р О Н А
- Експресията се регулира чрез оператор (жълт), сързан с репресор (розов). Lac-репресорът се
произвежда непрекъснато, но е активен само, когато лактоза липсва. Репресорът се свързва с
оператора, блокирайки транскрипцията.
- В присъствие на лактоза репресорът се инактивира. Тогава нивото на транскрипция се регулира
от глюкозата. Когато има и лактоза, и глюкоза, активността на гените е много ниска.
- CAP (catabolite activator protein, зелен) се свързва пред промотора (в тъмносиньото място). CAP
се активира от цикличен АМФ. Нивото на цАМФ е реципрочно на нивото на глюкозата. В
присъствие на глюкоза нивото на цАМФ е ниско и CAP не е активен. Когато няма глюкоза, цАМФ
се увеличава и CAP се активира. Това стимулира РНКпол да се свърже с промотора.
- Оперонът е напълно активен, когато има лактоза, а глюкозата липсва.
4. Р Е Г У Л А Ц И Я Н А T R P – О П Е Р О Н
- Триптофановият оперон кодира 5 ензима (Trp A-E); всеки от тях катализира един стадий от
синтеза на триптофан.
- Операторът (жълт) е вътре в промотора (червен).
- Когато в клетката има достатъчно триптофан, операторът е свързан с репресорен белтък (зелен)
.
- Когато триптофанът е недостатъчен, репресор се синтезира, но той е неактивен; РНКпол може
да се свърже с промотора.
- Когато нивото на триптофан се повиши достатъчно, той се свързва с репресора и го активира.
Активният репресор се свързва с оператора, пречейки на РНКпол да се свърже с промотора.
8. Регулация на транскрипцията при еукариоти. Нива на регулация на
генната експресия.
IV. Т РАНСКРИПЦИЯ ПРИ ЕУКА РИОТИ
- 3 ядрени РНК – полимерази
 РНК 1 – транскрибира рРНК гени
 РНК 2 – гени за иРНК и малки ядрени РНК
 РНК 3 – всички останали малки ядрени РНК, тРНК и 5S рРНК
- Блок на Хогнес – ТАТА блок

I. В ИДОВЕ ГЕНОМНА ДНК

1. Тип 1 ДНК – уникалната част, съдържаща структурни гени, кодиращи ППВ; 2% от тоталния
геном
2. Тип 2 ДНК – транскрибируема и нетранслираща; включват се интрони и гени за тРНК и рРНК
3. Тип 3 ДНК – нетранскрибируема и включва основно ДНК секвенции, намиращи се
непосредствено до гените и регулиращи тяхната транскрипция като промотори и енхансери
4. Тип 4 ДНК – уникална и разпръсната в генома; неизвестна функция; 58%
5. Тип 5 ДНК – повторени секвенции ДНК, неидентични с тези от тип2; транскрибируема; 25%
II. М ОБИЛНИ СЕГМЕНТИ ( ТРАНСПОЗОНИ )
- Открити при специфичен генетичен феномен при оцветяване на царевични зърна; ДНК
сегменти могат да се преместват от едно на друго място в генома
 Транспозиция; сегменти  транспозоми
- Осъществява се чрез ензим транспозаза
1. Клас 1 транспозони – транспозират се директно посредством иРНК посредник
2. Клас 2 – транспозират се като ДНК сегмент с участие на транспозаза
III. Д ИСПЕРСНИ УМЕРЕНО ПОВТОРЕНИ СЕКВЕНЦИИ
- Alu и L1 (SINES & LINES)
- 1/3 от тоталното количество повторена ДНК
 - Най – рядко в центромерни и теломерни региони
IV. Н ИВА НА РЕГУЛАЦИЯ
1. Контрол на хроматинова структура
2. Контрол на транскрипция
3. Контрол на процесиране на хяРНК
4. Контрол на транспорт на зряла РНК
5. Контрол на транслация
6. Контрол на протеинова активност

9. Зреене на РНК при прокариоти и еукариоти.

V. З РЕЕНЕ НА РНК ( ПРОЦЕСИНГ )
- Превръщане на първичния транскрипт във функционално годна РНК
1. З Р Е Е Н Е П Р И П Р О К А Р И О Т И
- Не всички се подлагат на процесинг
- иРНК се синтезират във вид годен за транслация
- рРНК се синтезират като дълъг първичен транскрипт, който се подлага на процесинг (
изрязване на части от РНК); гените за трте рРНК се презаписват заедно в една молекула, която
се разрязва на 3 части, които зреят чрез допълнително скъсяване и метилация
- катализа от РНК с ензимна активност – рибозими
- ненужните части се отрязват от рибонуклеази
2. З Р Е Е Н Е П Р И Е У К А Р И О Т И
- Всички видове РНК зреят в ядрото, а мембраната напускат само функционално годни РНК
молекули
- рРНК зрее в ядърцето; процесът е идентичен с прокариоти
 28, 18, 5,8S се записват заедно като 45; някои нуклеотиди метилират и се свързват
рибозомни белтъци
 Некодиращите части се изрязват и се присъединяват рибозомни белтъци и 5S
- иРНК – двата края на хетерогенната ядрена РНК се подлагат на ковалентни модификации, а
средната част на сплайсинг
 сплайсинг  ИЗРЯЗВАНЕТО НА ИНТРОНИТЕ И СЪШИВАНЕТО НА ЕКЗОНИТЕ; Тази
следсинтетична промяна е предпоставка за получаване на няколко функционални
РНК-и от един и същ предшественик. Това е един от начините, по които от един и същ
ген в клетките на различните тъкани може да се получат сходни, но различаващи се в
някои участъци белтъци.
 5‘ край + ГТФ = кеп – формация; „шапка“  взима участие в инициацията
 3‘ край + аденилатни остатъка = полиА – опашка  транспорт на иРНК през ядрена
мембрана и период на полуживот
- Хетерогенни рибонуклеинови частижи – hnRNP – хяРНК се свързва с белтъци и формира
hnRNP след сплайсинг
- Сплайсозома – хяРНК + малки ядрени РНК
- Алтернативен сплайсинг – възможността от първичен транскрипт да се получат 2 + различни
иРНК

10. Транслация (превеждане) - генетичен код.

ГЕНЕТИЧЕН КОД. ТРАНСЛАЦИЯ. ТРАНСПОРТ НА БЕЛТЪЦИТЕ
В КЛЕТЪЧНИТЕ ОРГАНЕЛИ
I. Г ЕНЕТИЧЕН КОД
- Закономерностите, които съпоставят аминокиселини на нуклеотидите от мРНК, представляват
т. нар. генетичен код.
- Нуклеиново белтъчен речник
1. След като Уотсън и Крик идентифицират структурата на ДНК, се изказва хипотезата, че именно в 3
нуклеотида на НК кодират 1 АК, и наричат тази последователност КОДОН (кодоните са триплети) 
генетичният код е триплетен
2. ГК е колинеарен, последователен, като подреждането на АК в ППВ зависи от подреждането на
кодоните в ДНК
3. ГК е неприпокриващ се – разчитането започва от определено място на гена и върви последователно
от кодон на кодон
- Инсерция или делеция измества рамката, в която се разчитат правилно кодоните
4. ГК има само една рамка на четене – изместването й променя изцяло продукта на засегнатия ген
5. ГК е синонимен – повече от 1 кодон може да кодира една и съща АК
6. ГК е универсален
II. Разчитане на генетичния код
Генетичният код е разкрит през 60-те години на ХХ в. При опитите е използван бактериалният
ензим полинуклеотид-фосфорилаза, който свързва нуклеотиди във верига без матрица. С него са
синтезирани къси изкуствени “мРНК”. Те са добавяни към рибозоми в система за транслация in
vitro и получените пептиди са секвенирани. Така е установено за какво е всеки от 64-те кодона.
III. О СОБЕНОСТИ НА ГЕНЕТИЧНИЯ КОД
- От 64-те кодона 61 кодират аминокиселини. Другите три (УAA, УАГ и УГА) са сигнали да се спре
белтъчната синтеза. Те се наричат стоп-, терминални или безсмислени кодони.
- Повечето аминокиселини се кодират от 2 или повече кодона. Тази особеност на кода се
нарича изроденост. Синонимните кодони обикновено се различават по третия си нуклеотид.
- Кодонът АУГ има двойна функция: той е единствен кодон за метионин и освен това сигнал за
започване на транслацията.
IV. Т РАНСЛАЦИЯ ( БЕЛ ТЪЧНА СИНТЕЗА )
1. И Н И Ц И А Ц И Я
- Нужни са белтъци, наречени фактори на инициация (IF). За да се активира една неактивна
рибозома, двете субединици трябва да се разделят. Някои от факторите се свързват с малката
субединица и я карат да се отдели от голямата. Друг IF свързва началната тРНК.
- После малката субединица свързва мРНК и началната аминоацил-тРНК, носеща метионин.
Образува се т. нар. начален комплекс.
- мРНК се свързва с малката рибозомна субединица чрез своя 5’ край. Прокариотните мРНК
имат там т. нар. Шайн-Далгарнова последователност, комплементарна на част от рРНК. При
еукариотите няма такава последователност, а малката субединица разпознава 5’-шапката на
мРНК. И в двата случая рибозомата пълзи в посока 5’ – 3’, докато стигне кодон АУГ.
- Началната тРНК е специална и различна от тРНК, която носи метионин през елонгацията.
Обърнете внимание, че тя влиза в П-участъка (всички други тРНК ще влизат в А-участъка).
Един фактор на инициация (№ 2) я свързва и въвежда в малката субединица.
- При прокариотите мРНК идва преди тРНК, а при еукариотите е обратното. При прокариотите
първият метионин е модифициран до формилметионин.
- След като мРНК и началната тРНК са свързани и е достигнат старт-кодон, факторите на
инициация се отделят и голямата субединица се присъединява. Рибозомата е готова за
елонгация.
 2. Е Л О Н Г А Ц И Я
- Втора аминоацил-тРНК влиза в А-участъка с помощта на фактор на елонгация, наречен
транспортен фактор. Ако антикодонът отговаря на кодона, транспортният фактор напуска и
тРНК се настанява в А-участъка.
- А- и П-участъкът са успоредни. Затова, докато антикодоните на двете тРНК са сближени в
малката субединица, на другия край при каталитичния център на пептидил-трансферазата
двете аминокиселини също се сближават.
- Рибозимът пептидил-трансфераза образува пептидна връзка между двете аминокиселини,
отделяйки аминокиселината в П-участъка от нейната тРНК. Сега тРНК в А-участъка носи
синтезиращия се пептид.
- След това фактор на елонгация, наречен транслоказа, кара рибозомата да се премести с един
кодон в посока 5’ – 3’. При това тРНК, която е била в П-участъка, се изкарва от рибозомата, а
тРНК с пептида, която е била в А-участъка, сега вече е в П.
- А-участъкът е свободен и готов да посрещне следващата аминоацил-тРНК. Цикълът
продължава, пептидът расте и рибозомата се движи към 3’-края на мРНК.
- За работата си рибозомата използва енергия от ГТФ.
3. Т Е Р М И Н А Ц И Я
- Терминация настъпва, щом рибозомата стигне стоп-кодон. За него няма тРНК, но го
разпознават белтъци – освобождаващи фактори. Те променят активността на пептидил-
трансферазата и я карат да хидролизира връзката между последната тРНК и аминокиселината
й. Готовият полипептид се освобождава. После целият комплекс се разпада.
- V.Регулация
- 1.Регулация на трайността на мРНК -При еукариотите различните мРНК имат различно дълъг
живот, преди да се разградят от ензими – от няколко минути до много часове -Общо взето,
мРНК за структурни белтъци като бета-глобина са стабилни, а мРНК за регулаторни белтъци
като растежните фактори са нестабилни. -В молекулата на мРНК зад стоп-кодона има участък,
наречен нетранслиран 3’-край * Дали той регулира стабилността на мРНК? *Хипотезата е била
доказана чрез рекомбинантни мРНК с кодираща област от една природна мРНК и 3’- край от
друга. 2.микро-РНК (ми-РНК) =>Избирателно разграждане на краткоживеещите мРНК -много
малки РНК, (22-23 нуклеотида), комплементарни на някои мРНК. -рибонуклеопротеинов
комплекс, наречен RISC (RNA-induced silencing complex). -Комплементарно свързване на
микро-РНК с мРНК блокира транслацията на мРНК и води до разграждането й *достатъчна е
дори частична комплементарност 3.Отлагане на транслацията -В някои случаи белтъчна
синтеза е нужна, а транскрипцията е проблематична => мРНК се запасяват в цитоплазмата
като рибонуклеопротеинови комплекси и се използват по-късно *Например в крайните етапи
на сперматогенезата трябва да се синтезират много белтъци, а ДНК е плътно опакована с
протамини и не може да се презаписва *Друг пример е ранното развитие *При някои
животни зародишният геном се активира едва при т. нар. майчино-зиготен преход, което е на
етап средна бластула. *Дотогава цялата белтъчна синтеза е вървяла с майчини РНК, натрупани
в цитоплазмата на яйцето през овогенезата. 4.Транслацията като прицел на антибиотици и
токсини *например пуромицин (преждевременна терминация) - Молекулата му наподобява
3’-край на аминоацил-тРНК -Тя влиза в А-участъка и пептидил-трансферазата й прехвърля
растящия пептид -но след пуромицина синтезата не може да продължи =>Пептидът напуска
рибозомата “мъртвороден”
11. Молекулни механизми и контрол на белтъчния синтез (транслация)
при прокариоти и еукариоти.

ТРАНСЛАЦИЯ (ПРЕВЕЖДАНЕ) – МЕХАНИЗЪМ И КОНТРОЛ

 1. Общи черти на транслацията

Както и презаписването, превеждането протича на 3 етапа – инициация,

елонгация и терминация.

1.1. Инициация

Във вида, показан на схемите от предишния раздел, рибозомата е неактивна.

При инициацията (започването) на белтъчната синтеза двете субединици трябва
да се разделят. Това се осигурява от инициаторни фактори. Те при прокариотите
се означават с IF (initiation factor) и номер, а при еукариотите – с eIF и номер (е
означава “еукариотен”). Някои от инициаторните фактори се свързват с малката
субединица и я карат да се откъсне от голямата.

Когато рибозомата започне синтеза на нов полипептид веднага след като е

изградила предишния, инициацията протича още по-лесно. В този случай двете
субединици са разделени и факторите трябва само да се свържат с малката
субединица.
След това с помощта на присъединените инициаторни фактори малката
субединица свързва мРНК и първата аминоацил-тРНК. Тяхната съвкупност се
нарича начален (инициаторен) комплекс.

5’-краят на мРНК е ”преден” не само при синтезата, а и при превеждането й.

Той се разпознава от рибозомата и се свързва с нея. Недалеч от него се намира
първият транслиран кодон АУГ.

АУГ е единствен кодон за метионин и се среща и по-нататък в мРНК всеки път,

когато в полипептида трябва да се включи тази аминокиселина. Във
вътрешността на веригата обаче с АУГ се свързва друга тРНК. Дори и в най-
икономичните генетични системи е предвидена специална
инициаторна (начална) тРНК за метионин, която се свързва само с началния
кодон. Един от инициаторните фактори, IF-2 при прокариотите и eIF-2 при
еукариотите, измежду всички аминоацил-тРНК разпознава само началната
метионил-тРНК. Той се свързва с нея и й помага да се настани в пептидилния
участък (а не в аминоацилния, където по-късно ще постъпват останалите
аминоацил-тРНК).

След като малката субединица се свърже с мРНК и с началната тРНК,

инициаторните фактори напускат. Към началния комплекс се присъединява
голямата субединица и се получава активна рибозома. С това инициацията
завършва. Синтезата продължава, все едно в П-участъка вече е закачен цял
пептид, а не само един метионин.

1.2. Елонгация

Елонгацията (удължаването) представлява белтъчната синтеза по същество.

Присъединяването на всяка нова аминокиселина започва с влизане на нейната
аминоацил-тРНК в А-участъка. С тРНК е свързан един елонгационен фактор,
който има сродство към всички аминоацил-тРНК освен началната. За да не
въвеждаме означението му, състоящо се от EF (elongation factor; при
еукариотите eEF) и буква или номер, можем да го наричаме “транспортен
фактор”. Той помага на аминоацил-тРНК да влезе, но не й позволява да се
намести добре в аминоацилния участък. Функцията му е донякъде аналогична
на тази на IF-2 (eIF-2) при инициацията.

Тъй като молекулите не могат да се разпознават отдалеч, правилната

аминоацил-тРНК се открива по метода на пробите и грешките. Около
рибозомата плуват всички аминоацил-тРНК. Някоя от тях улучва А-участъка.
Ако антикодонът й не пасне на наличния кодон, тя се изтиква обратно навън
заедно с транспортния фактор и се изчаква следващият опит. При 20
аминокиселини и още повече тРНК процедурата изглежда безнадеждна, но
всъщност елонгацията е най-бързият етап на белтъчната синтеза.

Ако обаче антикодонът на аминоацил-тРНК се окаже комплементарен на

кодона, образуваните водородни връзки я задържат на място. Тогава
съпровождащият я транспортен фактор се откъсва от нея и напуска рибозомата,
хидролизирайки една молекула ГТФ. Това позволява на аминоацил-тРНК да се
настани истински в А-участъка.

Когато аминоацил-тРНК “се намести”, аминогрупата на нейната аминокиселина

се оказва до активираната СО-група на последната аминокиселина от пептида.
Протича пептидил-трансферазната реакция.

След като се образува новата пептидна връзка, рибозомата проявява удивителна

гъвкавост. Тя се премества по мРНК в посока 5’ – 3’ с един кодон. Процесът се
нарича транслокация. Протичането му се подпомага от елонгационен фактор,
наречен транслоказа, който при това хидролизира молекула ГТФ. След
транслокацията бившата пептидилна тРНК, която вече не носи нищо, се оказва
изместена и напуска. Бившата аминоацил-тРНК, която вече е пептидил-тРНК,
попада в пептидилния участък. Аминоацилният участък е празен и готов да
приеме нова аминоацил-тРНК. Всичко е както в началото на описанието с тази
разлика, че полипептидът е с един остатък по-дълъг.

Виждаме, че за всяка пептидна връзка се жертват две макроергични връзки от

ГТФ – една при въвеждането на аминоацил-тРНК и една при транслокацията.
Към тази равносметка следва да добавим и връзката (всъщност двете връзки),
взети от АТФ за активиране на аминокиселината. Сложността и точността на
транслацията не са безплатни.
Понякога се спори дали рибозомата се мести по мРНК или мРНК – по
рибозомата. Ако единият от участниците в транслокацията е закрепен за
някаква по-голяма структура (например рибозомата – за ендоплазмената
мрежа), по-удобно е да приемем него за неподвижен. Иначе от механиката
знаем, че можем да говорим за движение на тяло спрямо друго тяло, но не и за
абсолютно движение и покой. Така че можем да решим въпроса по свой избор.

Една молекула мРНК може да се транслира многократно. Не е нужно да се чака

първата рибозома да завърши своя полипептид. Щом първата елонгация
напредне донякъде и 5’-краят на мРНК се освободи, с него може да се свърже
втора рибозома, а след малко – и трета. Образува се комплекс – полирибозома,
който синтезира един и същ белтък с много малка разлика във времето. Снимка
на полизома може да се види например
на http://www.nobel.se/medicine/educational/dna/a/translation/polysome_em.html и
http://cellbio.utmb.edu/cellbio/ribosome.htm.

Ефективното използване на мРНК позволява всеки белтък да се натрупва в

клетката много бързо, дори и генът му да е представен в генома само с един
екземпляр. И наистина гените за белтъци са в 1 или 2 копия. (Рядко изключение
са хистоновите гени, които са повторени.) Обратно, гените за рРНК са
размножени в десетки копия, тъй като каквото се получи при транскрипцията –
това си остава.

1.3. Терминация

Елонгацията продължава, докато в А-участъка попадне някой от завършващите

кодони – УАА, УАГ или УГА. Тогава се пристъпва към терминация
(завършване) на белтъчната синтеза. Няма тРНК с антикодон за тези кодони.
Затова пък има белтъчни фактори, способни да ги разпознаят и свържат. Това са
освобождаващите фактори, означавани с RF (от release factor; при еукариотите
eRF) и номер. Наречени са така, понеже освобождават готовата полипептидна
верига и рибозомните субединици. Можем да се досетим, че те са се мотаели
около рибозомата и заедно с аминоацил-тРНК са си опитвали късмета през
цялата елонгация.

За всяка терминация е нужно съвместното действие на два различни

освобождаващи фактора. Единият по пространствената си структура прилича на
аминоацил-тРНК и именно той разпознава стоп-кодона. Другият наподобява
транспортния фактор. Така и при елонгацията, и при терминацията в рибозомата
влиза комплекс със сходни размери и форма.
Когато в А-участъка се настанят освобождаващи фактори, активността на
пептидилтрансферазата се променя. Ензимът прехвърля пептидилния остатък не
върху аминокиселина, каквато и без това няма наблизо, а върху молекула вода.
С това СО-групата става СООН и така се оформя въглеродният край на
полипептидната верига. Тя е вече свободна и напуска рибозомата. Целият
комплекс се разпада – тРНК, мРНК и двете субединици се отделят една от
друга, връщайки се в състоянието отпреди инициацията.

2. Особености на транслацията при различните организми

2.1. Прокариоти

В прокариотната клетка ДНК и рибозомите не са разграничени. Още преди

мРНК да е синтезирана докрай, към нея се прикрепват рибозоми и транслацията
й започва.

Спрягане на транскрипцията и транслацията при прокариотите. От Paustian

(2003) с любезното му разрешение.
Прокариотните мРНК съдържат на 4-7 бази разстояние пред началния кодон
каноничния хексамер АГГАГГ. Той се нарича Шайн-Далгарнова
последователност. 3’-краят на 16S рРНК, разположен доста открито в малката
субединица, съдържа комплементарната последователност ЦЦУЦЦУ. При
инициацията двата хексамера хибридизират. Това е сигнал за рибозомата да
започне синтезата от най-близкия кодон АУГ. Ако АУГ се изгуби,
прокариотната рибозома за разлика от еукариотната може да започва и от ГУГ.

Тъй като са преписи от цели оперони, прокариотните мРНК могат да съдържат

информация за 2 или повече белтъка. Кодиращият участък за всеки белтък има
свой начален кодон и своя Шайн-Далгарнова последователност. Затова
рибозомата може да се присъедини не само към 5’-края на мРНК, а и някъде по
средата й. Такива мРНК се наричат полицистронни. С тях се образуват големи
полирибозоми (най-често с десетки рибозоми). След като завърши един
полипептид, рибозомата може да не напусне мРНК, а да ”пропълзи” по нея до
следващия инициаторен кодон. Това е възможно, тъй като разстоянието е само
няколко нуклеотида.

Прокариотната начална тРНК носи модифицирана аминокиселина –

формилметионин. Формилирането става след свързването на тРНК с метионин.
Засяга се алфа-аминогрупата, която при първата аминокиселина не е
предвидено да участва в пептидна връзка. Химиците при много синтези
предварително модифицират неучастващите в реакцията групи, като им закачат
”защитни” остатъци, за да предотвратят странични реакции. Формилният
остатък напомня тези защитни групи, но биологичната му роля не е много ясна,
доколкото еукариотите и без него синтезират успешно полипептидните си
вериги.

2.2. Еукариоти – транслация в цитозола

Инициацията в цитозола на еукариотната клетка протича малко по-различно,

отколкото при бактериите. Първият метионин не се формилира. Началната
тРНК, която го носи, се присъединява към малката субединица преди мРНК
(обратно на прокариотите, при които мРНК се свързва първа). На горната схема
за инициацията умишлено е показано едновременно свързване на мРНК и
началната тРНК, за да бъде валидна фигурата и за прокариотите, и за
еукариотите.

Еукариотните мРНК нямат Шайн-Далгарнова последователност. При това явно

я нямат от много отдавна, тъй като и комплементарната последователност в 18S
рРНК (хомолог на 16S рРНК) е делетирана. Еукариотните мРНК се разпознават
от малката субединица по шапките. След като свърже шапката, 40S-
субединицата пълзи по мРНК (понякога десетки нуклеотиди) и хидролизира
АТФ, докато достигне кодон АУГ.

Следователно еукариотната инициация придава на 5’-края на мРНК абсолютна

важност, каквато липсва при бактериите. Еукариотните мРНК са
моноцистронни – рибозомите започват само от едно място и дадената мРНК
осигурява синтезата само на един полипептид. Съответно еукариотните
полирибозоми средно са по-къси от бактериалните и обикновено включват
около 10 рибозоми. Сравнение между прокариотна и еукариотна мРНК може да
се види
на http://www.ncbi.nlm.nih.gov:80/books/bv.fcgi?tool=bookshelf&call=bv.View..Sho
wSection&searchterm=mrna&rid=cell.figgrp.1011.

След като се намери кодон АУГ, инициаторните фактори се отделят и голямата

субединица се присъединява. Транслацията е инициирана. На етап елонгация и
терминация няма съществени разлики между прокариоти и еукариоти.

Законен е въпросът (макар че малцина биха запазили достатъчно съзнание, за да

го зададат): Как при тези взискателни малки субединици е бил разчетен
генетичният код? Изкуствените мРНК, използвани в историческите опити, са
нямали шапки, а обикновено и кодон АУГ. За щастие в тези in vitro системи
транслацията е протичала неспецифично, тъй като концентрацията на
магнезиеви йони е била много над физиологичната.

2.3. Еукариоти – транслация в органелите

Рибозомите в митохондриите и хлоропластите се различават от тези в цитозола

и по-скоро приличат на бактериалните. Освен това органелните мРНК нямат
шапки, а началният метионин се формилира като при прокариотите.

Най-голямата изненада, поднесена от митохондриалната генетична система, са

вариациите в генетичния код. Още преди да бъде открита странността на
микоплазмите, в митохондриите са установени "диалекти", и то различни при
различните еукариоти. При бозайниците УГА вместо завършващ е кодон за
триптофан (като при микоплазмите); АУА кодира метионин; АГА и АГГ вместо
кодони за аргинин са терминални.

По-нататъшните изследвания показват, че разликите опростяват

посредничеството на тРНК. Според правилата на люлеенето 61-те кодиращи
триплета на стандартния код изискват най-малко 31 антикодона, съответно поне
32 тРНК заедно с началната. Митохондриите на бозайниците минават само с 23
тРНК. От тях 8 разпознават по четири кодона, 14 – по два, а 1 е начална.
Модификациите при митохондриите на другите еукариоти, макар и различни,
имат същия резултат – намаляване на броя необходими тРНК.
Изглежда, митохондриалните особености на генетичния код не само са
вторични, а и са възникнали сравнително късно, след като много
митохондриални гени са отпаднали като ненужни, а повечето от останалите са
заминали към ядрото. Вероятно само малък геном, кодиращ шепа белтъци,
може да си позволи промяна в разчитането не на един, а на няколко кодона.
Тази хипотеза за хода на събитията обяснява и защо различните еукариоти имат
различни митохондриални кодове – промените са се осъществили след
разделянето на основните групи еукариоти.

Икономията на тРНК в крайна сметка е излязла твърде скъпо. След като кодът в
митохондриите се е променил, няколкото им гена за белтъци вече едва ли биха
могли да се преместят в ядрото. Посланието им не би се разбрало правилно в
цитозола. Така клетката се принуждава да поддържа, вероятно завинаги, втората
генетична система в митохондриите.

Тази втора генетична система, освен че трябва да се учи, има и други

недостатъци. Единият е енергетичната й цена. Вторият, по-сериозен, е нейната
уязвимост. Ако всички митохондриални гени се бяха преместили в ядрото, те
щяха да се възползват от ядрените механизми за репликация и репарация на
ДНК. В митохондриите и репликацията, и репарацията протичат с много по-
малка точност. Освен това там ДНК е твърде близо до дихателната верига и се
уврежда от свободните радикали, които са страничен продукт на
дишането. Затова в митохондриите на тъканите, използващи много кислород
(мускули, мозък) с възрастта се натрупват соматични мутации, което нарушава
функцията им и допринася за стареенето на организма.

3. Антибиотици и токсини, потискащи белтъчната синтеза

Редица антибиотици атакуват транслацията. Някои от тях действат на всички

клетки, докато други са специфични за прокариоти или за еукариоти. Ето част
от известните антибиотици, които потискат белтъчната синтеза.
Не всички посочени инхибитори са приложими като лекарства. Тези, които
действат включително или изключително върху еукариотни клетки, явно могат
да бъдат опасни. По-перспективни са антибиотиците, атакуващи само
прокариотната транслация. Трябва обаче да се има предвид, че повечето от тях
инхибират белтъчната синтеза и в митохондриите (а също така и в
хлоропластите). Обратно, еукариотният инхибитор циклохексимид не засяга
органелите. Фактът, че транслацията в органелите е чувствителна към
прокариотни, а не към еукариотни инхибитори, се е оказал важен довод в
подкрепа на ендосимбионтната теория.

Независимо дали са приложими в медицината, инхибиторите са се оказали

ценно средство за изучаване на транслацията. С добавяне на такъв антибиотик в
моделна система се установява дали даден процес изисква белтъчна синтеза de
novo или използва предварително складирани белтъци. Чрез хлорамфеникол и
циклохексимид се изучават отношенията на митохондриите с останалата част на
еукариотната клетка.

Накратко ще бъде разгледан механизмът на действие на пуромицина, тъй като

си заслужава. Пуромицинът се вмъква в А-участъка веднага след
транслокацията, влизайки в ролята на аминоацил-тРНК. Молекулата му
наистина прилича на 3’-края на аминоацил-тРНК:
Тъй като неподходящите тРНК се отсяват още на входа на рибозомата,
пептидил-трансферазата не оглежда субстрата си подробно. Полипептидът се
прехвърля върху аминогрупата на пуромицина. Полученият полипептидил-
пуромицин не може да образува следващата пептидна връзка, а и не е закрепен
за нищо. Той напуска рибозомата. Ако в клетката има още пуромицин, още
белтъчни молекули се получават скъсени и съвършено негодни.

Освен антибиотиците, които са с небелтъчна природа, има и белтъчни токсини,

които атакуват транслацията. Те са ензими, които модифицират определени
молекули-участници в белтъчната синтеза. Например дифтерийният токсин от
бактерията Corynebacterium diphtheriae инактивира еукариотната транслоказа
чрез АДФ-рибозилиране, а рицинът от растението Ricinus
communis инактивира 28S рРНК чрез откъсване на определени аденинови бази.
И двата токсина са смъртоносни за човека в сравнително малки дози.

4. Регулация на транслацията

На равнище транслация при еукариотите има известен контрол на генната

експресия.

Първото, на което следва да се обърне внимание, е трайността на мРНК. При

бактериите времето на полуживот на всички мРНК е около 3 минути. Това се
дължи не на присъща химична нестабилност, а на ензимно разграждане от
РНази. Дългото запазване на мРНК би било излишно в късия жизнен цикъл на
прокариотите, а и е изгодно за някои РНК-фаги, които използват геномната си
РНК и като матрична. Ако някоя конкретна мРНК е нужна за дълго време,
винаги може да се синтезира още от нея. Подобно на синтезата и транслацията
хидролизата на мРНК също е в посока 5’ – 3’.

При еукариотите мРНК обикновено траят с часове. Освен това отделните мРНК
силно се различават по своето време на полуживот. За някои то е 30 минути или
дори по-малко, а за други – 6, 12 или 24 часа. Късоживеещите мРНК кодират
регулаторни белтъци, нужни само в определен момент. Такива са например
растежните фактори и други белтъци, регулиращи клетъчния цикъл.
Стабилността не само е различна при различните мРНК, а и при някои от тях се
регулира, изменяйки се според условията.

Ключово значение за стабилността на еукариотната мРНК има нетранслираният

й 3’-край, т.е. последните нуклеотиди, разположени след стоп-кодона. При
прокариотните мРНК този краен участък е къс и не особено интересен. При
еукариотите неговата първична структура е сигнал за РНазите как да се отнасят
с конкретната мРНК – дали да я разграждат по-бързо или по-бавно. Именно от
3’-края при еукариотните мРНК (за разлика от прокариотните) започва
разграждането. Първо се скъсява опашката, а след като тя се свърши, се
хидролизира и самата мРНК.
Долната фигура показва животински мРНК с различна трайност. Бета-
глобиновата мРНК е стабилна (време на полуживот над 10 часа). мРНК за
растежни фактори са нестабилни (полуживот 30 минути). Хистоновите мРНК са
нестабилни и зависят от репликацията (полуживот 1 час, ако клетката синтезира
ДНК, и няколко минути в отсъствие на ДНК-синтеза). Трите мРНК се
различават по нетранслираната си 3’-крайна област. Получени са
рекомбинантни молекули с кодираща област от една мРНК и нетранслиран 3’-
край от друга. Оказало се е, че 3’-краят е решаващ за стабилността. Подмяната
му дава например стабилна мРНК за растежен фактор или глобинова мРНК с
нестабилност, зависеща от репликацията. Ако 3’-краят на мРНК за растежен
фактор просто се скъси, тя става стабилна. Следователно еукариотната мРНК
е поначало стабилна и става нестабилна само ако това е изрично посочено в
първичната структура на 3’-края й.

Влияние на нетранслирания 3’-край върху стабилността на някои природни и

рекомбинантни мРНК. По Alberts et al. (1994) и Melcher (2001) с малки
изменения.

Освен стабилността на мРНК понякога се регулира и самата й транслация.

Например мРНК за голям брой белтъци се запасяват като нуклеопротеини в
цитоплазмата на животинските яйцеклетки, но не се транслират веднага. С
оплождането някои от тези мРНК се вкарват в употреба, а е всеки етап на
ембриогенезата се активира нов набор мРНК. Репресирането на мРНК и
активирането им в нужния момент се осъществява от свързани с тях белтъци.

При различните животни майчините мРНК отстъпват място на зародишните на

различен етап. При много видове това става доста късно и зародишът може да
завърши дробенето си и дори да започне гаструлация за сметка само на
запасените в яйцето мРНК. При един опит зиготи на морския
таралеж Lytechinus са оставени да се развиват в присъствие или на актиномицин
D (инхибитор на транскрипцията), или на циклохексимид (инхибитор на
транслацията). Зародишите, в които е потисната белтъчната синтеза, остават
едноклетъчни – зиготата изобщо не се развива. Зародишите, в които е потисната
транскрипцията, обаче успяват да стигнат до стадий бластула, преди развитието
им да спре.

При земноводното аксолотъл е открита мутация, означавана с 0, при която

зародишният геном така и не започва да се презаписва. Съответно в засегнатите
зародиши не може да се синтезира никаква нова РНК. Въпреки това те успяват
да се развият до стадий ранна гаструла.

Освен чрез матрицата (мРНК) транслацията при еукариотите се регулира и чрез

фактора eIF-2 – единствения инициаторен фактор, който по-горе назовахме
поименно. Неговата активност се контролира чрез обратимо фосфорилиране.
Дефосфорилираната му форма е активна, а фосфорилираната – неактивна. Ако
по някакви причини белтъчната синтеза в клетката трябва да спре, специален
ензим, наречен протеинкиназа, фосфорилира eIF-2 и така го инактивира.

Когато вирус проникне в клетка от бозайник, тя обикновено не успява да се

защити. Може обаче да предупреди съседните клетки, като синтезира и
секретира белтъка интерферон. Навън той се свързва с рецептори по най-
близките клетъчни мембрани. Във всяка от тях сигналът за вирусна опасност се
предава от клетъчната мембрана във вътрешността на клетката и предизвиква
съответна реакция. В резултат се синтезира протеинкиназата, която
фосфорилира eIF-2. Той се инактивира и транслацията спира за известно време.

Освен това малко по-късно в същите клетки се активира ендонуклеаза, която

нарязва всички мРНК – и клетъчните, и евентуалните вирусни. Така заразената
клетка се огражда със санитарен кордон от невъзприемчиви клетки, в които
вирусът може да проникне, но не може да продължи развитието си.

В този текст терминът “транспортен фактор” е въведен въз основа на

съкращението T (transfer) от EF-Tu.

12. Транспорт на белтъците в клетъчните органели. Посттранслационни

модификации.
V. Т РАНСПОРТ НА БЕЛТЪЦИТ Е В КЛЕТЪЧНИТЕ ОРГАН ЕЛИ
- Еукариотната клетка има много компартменти, всеки със свой набор белтъци. Всеки нов
белтък трябва да се прати на мястото си. Долу са дадени възможните места и пътища за
разпределяне на белтъците. Кръгова стрелка значи задържане в същия компартмент.
Дебелите червени стрелки са пътища, които се поемат спонтанно. Всички други изискват
специален сигнал. Той е къс пептид, включен в първичната структура на белтъка.

Има 3 начина да се насочи белтък към дадена органела:

• Портален транспорт – само за ядрените белтъци. Молекулите им преминават през ядрения

поров комплекс.
• Трансмембранен транспорт – белтъкът в опъната конформация се прекарва през двойния
липиден слой на мембрана.
 • Везикулен транспорт – белтък в мембранна органела се включва в мехурче, което пъпкува,
движи се през цитозола, после се долепя до друга мембранна органела и се слива с нея.

ПОСТТРАНСЛАЦИОННИ МОДИФИКАЦИИ НА БЕЛТЪЦИТЕ.

СТАРЕЕНЕ И РАЗГРАЖДАНЕ
I. П ОСТТРАНСЛАЦИОННИ МОДИФИКАЦИИ
- За разлика от конформационните преходи модификациите са химични промени, т.е. включват
разкъсване и образуване на ковалентни връзки. На схемата са дадени частична протеолиза,
гликозилиране, фосфорилиране, присъединяване на мастна киселина, ацетилиране и
убиквитиниране.
1. Ч А С Т И Ч Н А П Р О Т Е О Л И З А
- Специфични протеази срязват избрани белтъци на определени места, за да отстранят части от
полипептидната верига.Сигналните пептиди на редица белтъци се изрязват от сигнални
пептидази, след като белтъкът бъде доставен (вж. по-горе). Някои части на веригата са нужни
само за правилното й нагъване и после се изрязват. Пример: С-пептидът на инсулина. Някои
белтъци се синтезират като неактивни предшественици и при нужда се активират чрез
протеолиза. Примери: смилателните ензими, факторите на съсирването, комплементът,
каспазите.
2. Ф О С Ф О Р Р И Л И Р А Н Е И Д Е Ф О С Ф О Р И Л И Р А Н Е
- Белтък може да се фосфорилира, като фосфатен остатък от АТФ се добави към –OH групата на
серин, треонин или тирозин. Ензимите, катализиращи реакцията, се наричат
протеинкинази.За разлика от горните модификации фосфорилирането е обратимо. Други
ензими, наречени (фосфо)протеин-фосфатази, откъсват фосфатната група. Така много белтъци
съществуват в 2 форми – фосфорилирана и дефосфорилирана, от които само едната е активна
(коя точно, зависи от белтъка). Протеинкиназите и фосфатазите регулират активността на
своите субстрати. Фосфорилирането е много важно за контрола на клетъчния цикъл.
3. Г Л И К О Л И З И Р А Н Е
- Гликозилирането е добавяне на моно- или олигозахарид. То е типично за пътя за износ
(повърхностни, секретирани и лизозомни белтъци). Започва в ендоплазмената мрежа и
продължава в комплекса на Голджи. Главната функция на захарния остатък е да пази
белтъчната част от протеази. Освен това той може да придава:
- хидрофилност;
- отрицателен заряд (напр. сиаловата киселина на гликофорина);
- способност за свързване с лектинов рецептор (напр. манозо-6-фосфатът на лизозомните
ензими)
4. А Ц Е Т И Л И Р А Н Е И Д Е А Ц Е Т И Л И Р А Н Е
- При присъединяване на остатък от оцетна киселина към аминогрупата на белтъка
- При хистони и цитоскелетни белтъци
- Обратима промяна; свързана с афинитета на белтъците към други лиганди

13. Стареене и разграждане на белтъците. Убиквитин-протеазомен път

на разграждане.
II. С ТАРЕЕНЕ И РАЗГРА ЖДАН Е
- Изразява се в конформационни промени, които не могат да бъдат поправени от шаперони и
увреденият белтък е трайно функционално неактивен
У БИКВИТИН – ПРОТЕАЗОМЕН ПЪТ :

- Специални ензими разпознават белтъците за разграждане и ги белязват. Белегът е малък

белтък, наречен убиквитин поради повсеместното си разпространение в еукариотните клетки.
Ензимът прикрепя убиквитина ковалентно към лизинов остатък на белтъка-субстрат. Към
първия убиквитин се закачат още няколко. Получената убиквитинова верига е “смъртна
присъда” – сигнал за разграждане. Полиубиквитинираният белтък се вкарва в голям (26S)
ензимен комплекс, наречен протеазома и разположен в цитозола. Там белтъкът се нарязва до
къси пептиди. Убиквитинът не се разгражда. Протеазомата го разпознава и освобождава
невредим за повторна употреба.
- Протеазомата има форма на кух цилиндър, в който влиза белтъкът – съвсем като някои
шаперони, подпомагащи нагъването. За работата си използва енергия от АТФ.
 Полиубиквитинираният белтък влиза в тунела на протеазомата, а от другия край излизат
пептиди от по 8-10 аминокиселини. Част от тях се използват да покажат на имунната система
какви белтъци се синтезират в клетката, но повечето се разграждат до отделни
аминокиселини от цитозолни пептидази.

14. Организация на генома в прокариотните клетки. Извънхромозомна

наследственост при прокариотните организми.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ГЕНОМА В ПРОКАРИОТНИТЕ КЛЕТКИ.

РЕГУЛАЦИЯ НА ГЕННАТА ЕКСПРЕСИЯ.
II. О РГАНИЗАЦИЯ НА ГЕНОМА
 Бактериална хромозома – Единична циклична молекула двойноверижнa ДНК.
 Нуклеоид – район от цитозола, зает от ДНК и свързаните с нея белтъци.
 Плазмиди – малки кръгови ДНК; реплицират се независимо от бактериалната хромозома.
- Един плазмид, наречен F-фактор или полов фактор, все пак може да се похвали с
приспособление за преход в други клетки. То обаче не прилича на капсидите на фагите, а има
вид на тръбести израстъци от повърхността на клетката-гостоприемник. Те се наричат полови
пили или F-пили. Когато такава пила се допре до друга бактерия, цитоплазмите на двете клетки
се оказват свързани. Това позволява на F-фактора да премине по тунела на пилата от своята (F+)
бактерия в другата, която дотогава е била F–.
 Опаковка на ДНК – има протеини, подобни на хистоните; архебактериите имат хистони.
 Геномът има малко некодиращи участъци, повечето от тях са с регулаторна функция.
 Гените са организирани в оперони; оперон – група от последователно разположени гени, участващи
в една метаболитна верига .
 ДНК на почти всички прокариоти е (–)-свърхспирализирана. Това й позволява доста лесно
да се денатурира в отделни участъци, така че веригите й да станат достъпни за матрична
синтеза. Иначе не бихме могли да си представим репликацията и транскрипцията.
III. Р ЕГУЛАЦИЯ НА ГЕННА ТА ЕКСПРЕСИЯ
- Конституивни гени – обезпечават жизнените процеси; експресирани постоянно
- Индуцируеми гени – експресия при необходимост; под строг контрол
Върху активността на регулаторните белтъци влияят различни фактори – лиганди по
няколко начина:
5. Н Е Г А Т И В Е Н К О Н Т Р О Л – транскрипцията се осъществява в отсъствието на регулаторния белтък,
наречен репресор.
- Ако репресорът е свързан към оператора без лиганда и транскрипцията е изключена,
свързването на лиганда води до отстраняване на репресора и включване на трансрипцията
(негативна индукция)
 -
Ако репресорът е свързан към оператора в комплекс със съответния лиганд и транскрипцията е
изключена, отстраняването на лиганда води до отстраняване на репресора и включване на
транскрипцията (негативна репресия)
6. П О З И Т И В Е Н К О Н Т Р О Л – транскрипцията се осъществява в присъствие на регулаторен белтък 
активатор
- Ако активаторът е свързан към оператора без лиганда и транскрипцията е включена,
свързването на лиганд води до отделяне на активатора и изключване на транскрипцията
(позитивна репресия)
- Ако активаторът е свързан към оператора в комплекс със съответния лиганд и транскрипцията е
включена, отстраняването на лиганда води до отстраняване на активатора и изключване на
транскрипцията (позитивна индукция)
7. Р Е Г У Л А Ц И Я Н А Г Е Н Н А Т А Е К С П Р Е С И Я З А L A C – О П Е Р О Н А
- Експресията се регулира чрез оператор (жълт), сързан с репресор (розов). Lac-репресорът се
произвежда непрекъснато, но е активен само, когато лактоза липсва. Репресорът се свързва с
оператора, блокирайки транскрипцията.
- В присъствие на лактоза репресорът се инактивира. Тогава нивото на транскрипция се регулира
от глюкозата. Когато има и лактоза, и глюкоза, активността на гените е много ниска.
- CAP (catabolite activator protein, зелен) се свързва пред промотора (в тъмносиньото място). CAP
се активира от цикличен АМФ. Нивото на цАМФ е реципрочно на нивото на глюкозата. В
присъствие на глюкоза нивото на цАМФ е ниско и CAP не е активен. Когато няма глюкоза, цАМФ
се увеличава и CAP се активира. Това стимулира РНКпол да се свърже с промотора.
- Оперонът е напълно активен, когато има лактоза, а глюкозата липсва.
8. Р Е Г У Л А Ц И Я Н А T R P – О П Е Р О Н
- Триптофановият оперон кодира 5 ензима (Trp A-E); всеки от тях катализира един стадий от
синтеза на триптофан.
- Операторът (жълт) е вътре в промотора (червен).
- Когато в клетката има достатъчно триптофан, операторът е свързан с репресорен белтък (зелен)
.
- Когато триптофанът е недостатъчен, репресор се синтезира, но той е неактивен; РНКпол може
да се свърже с промотора.
- Когато нивото на триптофан се повиши достатъчно, той се свързва с репресора и го активира.
Активният репресор се свързва с оператора, пречейки на РНКпол да се свърже с промотора.

15. Организация на еукариотния геном. Субмикроскопска структура на

хромозомите.

ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЕУКАРИОТНИЯ ГЕНОМ. НИВА НА

РЕГУЛАЦИЯ НА ГЕННА ЕКСПРЕСИЯ
V. О РГАНИЗАЦИЯ НА ЕУКАРИ ОТНИЯ ГЕНОМ
 Почти цялата ДНК се намира в ядрото.
 Комплексът от ДНК и белтъци се нарича хроматин.
 Около 90% от еукариотната ДНК е некодираща.
 Някои хромозоми имат вторични прищъпвания, а късите хромозомни части от тях до теломерите
се наричат сателити (да не се бъркат със сателитна ДНК). Вторичните прищъпвания носят
нуклеолусови организатори, съдържащи гените за рРНК. В човешките соматични ядра те са 10 – на
късите рамена на хромозоми 13, 14, 15, 21 и 22 (акроцентрици)
 Структурни и регулаторни гени
VI. В ИДОВЕ ГЕНОМНА ДНК
6. Тип 1 ДНК – уникалната част, съдържаща структурни гени, кодиращи ППВ; 2% от тоталния
геном
 7. Тип 2 ДНК – транскрибируема и нетранслираща; включват се интрони и гени за тРНК и рРНК
8. Тип 3 ДНК – нетранскрибируема и включва основно ДНК секвенции, намиращи се
непосредствено до гените и регулиращи тяхната транскрипция като промотори и енхансери
9. Тип 4 ДНК – уникална и разпръсната в генома; неизвестна функция; 58%
10. Тип 5 ДНК – повторени секвенции ДНК, неидентични с тези от тип2; транскрибируема; 25%
VII. М ОБИЛНИ СЕГМЕНТИ ( ТРАНСПОЗОНИ )
- Открити при специфичен генетичен феномен при оцветяване на царевични зърна; ДНК
сегменти могат да се преместват от едно на друго място в генома
 Транспозиция; сегменти  транспозоми
- Осъществява се чрез ензим транспозаза
3. Клас 1 транспозони – транспозират се директно посредством иРНК посредник
4. Клас 2 – транспозират се като ДНК сегмент с участие на транспозаза
VIII. Д ИСПЕРСНИ УМЕРЕНО ПОВТОРЕНИ СЕКВЕНЦИИ
- Alu и L1 (SINES & LINES)
- 1/3 от тоталното количество повторена ДНК
- Най – рядко в центромерни и теломерни региони
IX. Н ИВА НА РЕГУЛАЦИЯ
7. Контрол на хроматинова структура
8. Контрол на транскрипция
9. Контрол на процесиране на хяРНК
10. Контрол на транспорт на зряла РНК
11. Контрол на транслация
12. Контрол на протеинова активност

16. Микроскопска cтруктуpa на хромозомите. Кариотип. Методи за

цитогенетичен анализ.

МИКРОСКОПСКА СТРУКТУРА НА ХРОМОЗОМИТЕ . КАРИОТИП.

МЕТОДИ ЗА КАРТОТИПИРАНЕ И ХРОМОЗОМЕН АНАЛИЗ.
ЕВОЛЮЦИЯ НА КАРИОТИПА
I. У СТРОЙСТВО НА ХРОМОЗО МИТЕ
- Прави или прегънати, пръчковидни, компактни, силно оцветявани от базични бои
- Дължина 3-8 µм; дебелина 0,5-2 µм
- Всяка хромозома е изградена от 1 молекула ДНК с дължина 1,7-8,5 см.
 Обща дължина на всички 46 молекули – 1,7м
1. Р А М Е Н А
- Първичното прищъпване дели всяка хромозома на рамена
2. П Ъ Р В И Ч Н О П Р И Щ Ъ П В А Н Е С Ц Е Н Т Р О М Е Р
- На това място се свързват двете сестрински хроматиди и с него хромозомите се прикрепват към
делителното вретено
- От двете страни  малки дисковидни структури – кинетохори
 Център за образуване на микротубули
3. Х Р О М А Т И Д И
- Всяка хроматида съдържа 1 молекула ДНК, която е образувана след репликацията и все още е
свързана в областта на центромера с друга молекула ДНК
- Отделни една от друга, с изключение на 1 свързване  центромер
 1) Телоцентрични – центромер близо до края на хроматидите
2) Акроцентрични – с едно дълго и с едно късо рамо
3) Субметацентрични – с две различно дълги рамена
4) Метацентрични – почти еднакви рамена
4. Т Е Л О М Е Р И
- Крайни участъци на хромозомите
- Специфична структура
- ДНК образува характерна гънка
- Теломераза, предпазваща края на хромозомата от увреждане и способстваща за правилно
протичане на репликация; при липса  ракови клетки
5. В Т О Р И Ч Н О П Р И Щ Ъ П В А Н Е – Н У К Л Е О Л А Р Н И О Р Г А Н И З А Т О Р И
- Понякога
- Тънка неоцветена нишка, която в края на хромозомата отделя участък  сателит
II. В ИДОВЕ ХРОМОЗОМИ
1. А В Т О З О М И  С О М А Т И Ч Н И Х Р О М О З О М И ( 23 Х 2)
2. Х Е Т Е Р О О Х Р О М О З О М И  Г О Н О З О М И  П О Л О В И ( 2 Х 2)
 Образуват се по време на митозата, като репликацията и разделянето на ДНК се осъществява още
през интерфазата
 Броят, размерът, формата на комплекта метафазни хромозоми в една еукариотна клетка определя
КАРИОТИП.
III. К АРИОТИП
- Количествени и качествени характеристики на пълния хромозомен набор
- Постоянен, видовоспецифичен белег
- Включва хомоложните хромозомни двойки, еднакви за двата пола, означени като автозоми и
една двойка хромозоми, определящи пола – гонозоми
- Нормалният кариотип на човек се състои от 46 хромозоми (44 автозоми и 2 ХУ/ХХ)
- Подреждането на хромозомите по хомоложни двойки в съответствие с големината и вида им
 КАРИОГРАМА
А – 1,2,3 двойки, големи мета (1,3) и субметацентрични (2)
В – 4, 5 двойки, големи, субметацентрични
С – 6-12 двойки, средни мета (6,7,8,11) и субметацентрични (9,10,12)
D – 13,14,15 двойки, големи, акроцентрични със сателити
E – 16,17,18 двойки, малки мета (16) и субметацентрични (17,18)
F – 19 и 20; най – малки метацентрици
G - 21 и 22; малко акроцентрици със сателити
- Двата хомолога от всяка двойка са неразличими
- Bending оцветяване
- Големите хромозомни реорганизации имат значение за еволюцията
IV. П ОЛИТЕННИ ХРОМОЗОМИ
- В слюнчените жлези на някои насекоми
- В тях ДНК е хилядократно реплицирана, без да е последвала митоза, така че може да се
наблюдава структурата на хроматина
V. Х РОМОЗОМИ ТИП „ ЛАМПОВИ ЧЕТКИ “
- По време на мейозата в овоцитите на земноводните ясно личи бримковата структура на
хроматина
VI. М ЕТОДИ ЗА КАРТОТИПИРАНЕ И ХРОМОЗОМЕН АНАЛИЗ ( ЦИТОГЕНЕТИЧЕН МЕТОД )
- Микроскопско различаване
- При преки методи – бързоделящи се клетки, без предварителна стимулация (костно – мозъчни
клетки)
- При непреки методи – чрез краткосрочно култивиране на периферни лимфоцити
 - Чрез оцветяване по Гимза – с цел диагностика на бройни хромозомни отклонения (бендинг
технологии)
VII. Х ИБРИДИЗАЦИОННИ ТЕСТО ВЕ – БЛОТИНГ АНАЛИЗИ
1.1. W E S T E R N B L O T T I N G – дава възможност да се определи присъствието на определен протеин в
единични клетки или тъкани
- Съответните протеини се екстрахират, сепарират се чрез електрофореза, сепарират се в петно и се
визуализират чрез антитела
1.2. S O U T H E R N B L O T T I N G – установяват се фрагменти от ДНК и иРНК с ДНК сонди
- ДНК молекулата се накъсва на фрагменти с рестрикционни ензими
- Комплементарни радиоизотони сонди хибридизират на нитроцелулозен филтър и се визуализират
чрез авторадиография
1.3. N O R T H E R N B L O T T I N G – идентифицира се съответната специфична иРНК
- Отделни иРНК се денатурират с формалдехид
- Чрез гелектрофореза се сепарират отделните иРНК
- Намиращите се в нитроцелулозния филтър иРНК се маркират с радиоизотопни ДНК, които се
свързват комплементарно и чрез авторадиография се визуализират

17. Цитоплазмена наследственост. Цитоплазмена наследственост при

еукариотните организми.

Цитоплазмена (извънхромозомна) наследственост при прокариоти и

еукариоти
Гени извън хромозомите

 Явлението е описано от Карл Коренс, 1908 г.

 Гените се наричат плазмагени, а съвкупността им – плазмон.

 Не се унаследяват по Менделовите закони

 Предават се само от майчината гамета.

 Не се унаследяват по Менделовите закони.

 Предават се по майчина линия.

Цитоплазмена наследственост при прокариоти

 Плазмиди – малки кръгови ДНК извън хромозомата; реплицират се независимо от нея;

могат да бъдат различен брой в една клека; най-често са в бактерии, но архебактериите и
дрожди също имат подобни; често носят гени, даващи предимста в определени условия,
например за резистентност към антибиотици.

 Бактериална конюгация и трансформация – виж Рекомбинация.

 Епизоми – плазмиди, които могат да се внедряват в хромозомата и да се реплицират с

нея.
 F-фактор (fertility factor) – бактерии, които имат такъв плазмид, могат да прехвърлят
ДНК в други бактерии чрез конюгация. Прехвърлената ДНК може да участва в
рекомбинация. Виж Рекомбинация.

Тук и на следващата страница се проследява как чрез конюгацията се пренасят гени

между бактериите (следвайте схемата). Забележете, че F-факторът се реплицира по
механизма на търкалящото се колело.

СУБМИКРОСКОПСКА СТРУКТУРА НА ХРОМОЗОМИТЕ .

ЦИТОПЛАЗМЕНА НАСЛЕДСТВЕНОСТ
I. С ЪЩНОСТ
- Установена през 1974г. с откриването на нуклеозомния строеж чрез електронно
микроскопско наблюдение на клетъчни ядра
 Всяка нуклеозома се получава, като участък от ДНК образува два оборота около
протеинова капсула (октамер, изграден от хистони)
 Плътно свързания с хистоните ДНК участък обхваща 83 нуклеотидни двойки на
оборот, а самата нуклеозома има диаметър 11nm
 Участък от ДНК между две съседни нуклеозоми  линкерна ДНК, свързана с хистон
11
 ДНК скъсява дължината си 7 пъти  ДНП нишка (за да се образува видимата
метафазна хромозома, ДНП – нишката се свръхспирализира  кондензация на
хроматина)
 Образува се соленоид с диаметър 30nm
II. В ИДОВЕ ХРОМАТИН
1. Еухроматин – най – активната част от генома
2. Хетерохроматин – неактивни части на генома; силно кондензиран
2.1. Конституивен хетерохроматин – такива са центромери, теломери; слабо изучен; силно
кондензиран през целия жизнен път на клетката
2.2. Факултативен хетерохроматин – в различни тъкани и клетки заема различна част от
генома; кондензацията е преходно явление; често се свързва с морфогенезата и
диференцирането на клетките (инактивиране на едната от Х – хромозомите)
III. Х – ХРОМОЗОМА
- В бозайниците от женски пол, едната Х – хромозома е инактивирана, за да се осигури еднаква
експресия на Х свързаните гени при двата пола
- Хетерохроматинизацията на едната Х – хромозома е описана като телце на Бар (полов
хроматин)
- Понякога гените избягват инактивацията и се експресират  „гени – белтъци“; причината се
търси в еволюцията на Х – хромозомата; оказва влияние върху клиничната изява на
заболявания при жените, определяни от гени в Х хромозомата
IV. М ОЛЕКУЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ЦЕНТРОМЕРА
- Центромерната област съдържа ДНК, чиято молекулна организация се отличава от останалите
части
- Най – добре проучена при дрождди, чрез клониране на ДНК сегменти от центромерната
област в плазмиди
 Когато присъстват в плазмида, той придобива поведение на нормална хромозома
при делене на клетката
 Плазмидите без центромерна секвенция не се разпределят правилно при делене на
двождни клетки
 Наличието на центромерна секвенция у плазмида позволява неговото нормално
сегрегиране и при мейоза
- Делеция в центромерна област води до загуба на функциите и отпадане на ацентричната
хромозома при делене
- Сложно устроени центромерни региони при висши растения и животни
 Хетерохроматинови блокове, видими при C – banding
 Кинетохор – триламинарен диск, видим чрез електронен микроскоп; изграден от
ДНК, белтъци и РНК; уникални антигенни свойства, отговорни за свързването с
нишките на делителното вретено по време на клетъчното делене
 - Хромозоми с 1 центромер  моноцентрични
- Центромерът разделя хромозомата на 2 рамена
V. Н УКЛ ЕОЛАРЕН ХРОМОЗОМЕН РЕГИОН (NOR)
- Гени за рРНК, разположени тандемно в нуклеоларния регион; амплифицирани гени
- При човек – късо рамо на 13,14,15,21,22
VI. Т ЕЛОМЕРЕН РЕГИОН
- Краищата на всяка хромозома
- Отличаваща структура
- Не се ограничава цитологично, а се оцветява като хетерохроматин
- Цялостно обезпечаване на хромозомата
VII. Ц ИТОПЛАЗМЕНА НАСЛЕДСТ ВЕНОСТ
- Обезпечава се от гени, локализирани извън клетъчното ядро
- Цитоплазмена генетична система  ПЛАЗМОН, а елементи на плазмона – ПЛАЗМАГЕНИ
- Цитоплазмен тип на унаследяване – прокариоти, еукариоти
- 2 групи плазмагени  гени в ДНК на пластиди (пластогени) и митохондрии (хондриогени) и
гени в ДНК на епизоми, плазмиди, вируси

18. ДНК рекомбинация. Молекулни механизми на кросинговърa.

Хомоложна и сайт-специфична рекомбинация.

РЕКОМБИНАЦИЯ НА ДНК. ОБЩА (ХОМОЛОЖНАЯ) РЕКОМБИНАЦИЯ

1. Понятие за рекомбинацию. Видовая рекомбинация

Ако ДНК осъществаваше саморепликация и эксцизионна репарация, съдбата

й щеше да бъде предсказуема като събитията от класическата механика. Всяка
молекула ДНК, повторная попытка, более стабильная да секреция в този с таким
видом: същите генов с познанием аллелей в същото взаимном расположении,
същите регуляторни участъци, същите последовательности, същото начало на
репликацию. При внимании наблюдатель биха мог открить самостоятельные
точечные мутации.
Обыкновено картина е точно такава, но не винаги. Алелите в различните
локуси могат да се окажат съчетани по нов начин. Случва се в някои локуси да
се открият нови алили, които не биха могли да сеполучится от старите чрез 1-2
точковы мутации. Можеената последовательная повторение да съдържа повече
или по-малко повтори, отколкото е имала преди. Възможно е някои
последовательности да са разместени. По-рядко се губи ген или група гени,
появяват се нови или старите се оказват в двойна доза. От тези наблюдения
следва, че понякога молекулы ДНК се ”прекровать” чрез преместване на големи
участъци в същата или в друга молекулы ДНК.
Процесс, при котором фосфодиэстерниат скелета на ДНК срезается и
получен фрагмент, который съединивается по новой начинке, идет
рекомбинация.
Редица рекомбинации с предвидени в норме животных на клетки. Другие
представляют мутации и вызывают непредвиденные и най-честно неприятные
результаты. Трети, макар и неизгодни за клетку, са изгодни за някой
друг. Значение для рекомбинации и толкования разнообразия, че е трудно да се
разговори накратко за функции им. Първичният тип рекомбинации най-
вероятно е рекомбинативната репарация. Освен това рекомбинации се ползват
от родителей за ”изпробване” на новые гениальные съчетания при половото
размножении, от вируса за възпроизводство в клеточно-гостоприемници, от
имунната системы за получаю на множествни антител и отопатогенеза
изплъзване от същити тези антитела.
образования се двух основни типа рекомбинация – обща (хомоложна) и
сайт-специфична. Общая рекомбинация, в която участват много сходни ДНК-
последователности. Механизм рекомбинации общего соединения включает
комплементарное взаимодействие нуклеотидов по защите на сравнимом
двойном участке. Сайт-специфичната рекомбинация (англ. site – място) не
изисква от участницы да си приличат. Необходимо е само те да съдържат
определить къси нуклеотидни последовательности, разпознавани от съответен
ензим. С другом думи, рекомбинация бива обща и сайт-специфична според това
дали участницы в нея се разпознават сами или ги разпознава зим.

2. Механизм общей рекомбинации

При всички основ организма общая рекомбинация се отличалась от няколко

черти. Крайният й результат е, че две гомоложни двойные спирали ДНК
обменят участъци. По-нататък навскъде ще говоря за две рекомбиниращи
молекулы, макар че може да става дума и за два участъка от една и съща
молекула.
Мястото на обмяната, където фосфодиэстерните връзки се разкъсват и след
това с образуват наново, не е точно определено. Всяка достатъчно дълга
последовательнотелност, която присъства и в двете молекули, может да изпълни
тази роля. Механизм на общата рекомбинации вина включает включение
образуване на смесене двойной спирали (гетеродуплекс) в мястото на
обмяната. Този участък, в който двете изходни молекули ДНК участват с по
една верига, може да включва хиляди двойки бази. Именно затова общата
рекомбинация изисква хомология поне между някои частями от двете двойни
спирали. Трябва обаче да се отбележи, че хетеродуплексът допускает
неправомерное сдвоение нуклеотидов, а извън него рекомбиниразащиту ДНК-
молекулы могат да сепреждеват още повече. Благодарение за комплементарното
взаимодействие процессов точно:
Всеки акт на рекомбинацию изисква разкъсвания в общо 4 ДНК-вериги. В
начале общего рекомбинация обаче е достатъчен един ник. Той возможности в
двойной спирали на ДНК да се вмъкне единична верига, освободена от друга
двойна спирала. При рекомбинативната репарация никът така и така е
налице. При других типах рекомбинация той трябва да се съзздаде
специално. Проследил това единиятн край свободы започва да се отделя от
комплементарната верига, протягайки се встрани. Хомоложният участък в
другом молекула ДНК се денатурира – двете вериги се разтварят, без да се
късат. И двата акта на денатурацию исскват энергии. Те са необходимы, за да
может быть получен едноверижен «мустак» да намери своя комплементарная
постепеннотелност в другом молекула ДНК. Это схема на тази начална
едноверижна обмяна:
 При E. coli ключевая роль описана събития имат белтъцита RecBCD и
RecA. RecBCD действующая катоэндонуклеаза, образуйки първичния
ник. Мястото не е съвсем случайно – разпознава с последовательностью 8
нуклеотидов, която се повторяется многократно в геноме E. coli . Следовала за
RecBCD действующая като хеликаза – движи се по двойной спирали и я
раздвоенная за сметка на энергию от АТФ. Така се получава шръкна единична
верига. Схема функционала RecBCD и дадена
на http://www.ncbi.nlm.nih.gov/books/bv.fcgi?call=bv.View..ShowSection&rid=cell.
figgrp.1082 .
RecA e склонен да се свързва с едноверижна ДНК образуется на белтъците,
които стабилизират репликационната вилка. RecA обаче има и вторые център за
свързване на ДНК. Това способна на белтъка да задържа заедно едноверижна
ДНК и двойна спирала (показано
на http://www.ncbi.nlm.nih.gov/books/bv.fcgi?call=bv.View..ShowSection&rid=cell.
figgrp.1088 ) . Результат состоит в объединении комплементарных частиц от
двух различных молекул ДНК – синапсис.
Хибридизираните вериги се увиват спирально. Гетеродуплексният участък
отначало е съвсем къс, но скоро се удължава. Това става, като единичната
верига изтиква подобната си от двойната спирала – т. нар. изместване
(миграция) на клона. Процесс с поддержкой от RecA, както и показано на
дисплееhttp://www.ncbi.nlm.nih.gov/books/bv.fcgi?call=bv.View..ShowSection&rid
=cell.figgrp.1089 .
С това приключва най-бавният и труден этап на общата
рекомбинация. Проследил това картината става по-симетрична, като в дотогава
цялата ДНК-молекула се въвежда втор ник и оттам също се отделя единична
верига, която образует гетеродуплекс. Процесс се нарича обмяна с кръстосване
на веригите. Получение при нем междиненового продукта имеет
рекомбинационную форму кръстовидной формы и имеет характерную хи-
структуру или структуру на Холидей.
 Проследили, какова структура структуры на Холидей, изместването на
клонирование, которое может быть да произведено синхронно в множестве
участвий ДНК-молекул, както е показано. Процесс се извършва бързо и без
съществен расход на энергию.
Рекомбинация приключва с более чем 2 однократными скъсвами, които
последовательноватая структура на Холидей и позволяющая на ДНК-
молекулите да се разделят. Според това кои ДНК-вериги се късат има 2
възможности – обмяната да се ограничи с къси едноверижни участъци (вляво на
схеме) или разкъсаните краища на едната двойна спирала да се присъеденят към
съответните краища от другата ДНК-спирала (вясдясно). Второй случай по-
важен. Все едно, участницы рекомбинации се разделят и оставайтесь сами да се
зашият никовете им.
При пръстенни молекул ДНК действует на рекомбинацию трябва да бъдат
четен брой, иначе от двух пръстена ще се получи един по-голям.
Както се спомена, при образуването на гетеродуплексе с допущением
наличия некомплементарных нуклеотидов тук-там. Несдвоените участъци или
сеглаждат сами при следващата репликация, или се репарират.
Ако се извършва репарация, тя, разбира се, ще е от типа "репарация на
несдвояване". Кактознают, при този тип репарации е важно коя от двете ДНК-
вериги и по-късно синтезиран. Участниците в общата рекомбинация обаче
честно са синтезирани по еде и също време. Тогава репаративните белтъци
официально объявить едната верига за правила и обработват друга. В результате
едната родительска верига ”се размножава”, а другата се загубва. Такава
репарация, при която мястото на обмяната губи гетеродуплексния с характером,
се нарича генна конверсия.
 Често может быть да се прочете, че генната конверсия води до неменделово
унаследоване. В действиилност двете лекопрерващи се вериги са
равноправни. В една клетка ще бъде утвърден единит алел, в съседната клетка –
Другият. Изборът е случаен, така че няма защо да очакваме генната конверсия
да промени крайното съотношение на алелите.

3. Функции для рекомбинации общата

Общата рекомбинация при вскармливании организма се ползва за

възстановяване на вреде ДНК след репликацията – рекомбинация
репарация. Результат от нея може да се наблюдава в клетках культуры,
обработени с бромдезоксиуридином (BrdU). Това съединение е аналог на
тимидина и му прилича достаточно, за да заблуди ДНК-полимеразата и да се
включи в состав на ДНК. Първата репликация след добавянето му дава смесени
двойные спирали с една нормальная и една ”бромдезоксиуридинова”
верига. Прослеживается митоза и повторяется репликация картины ще се
промени. Във всяка хромозома едната хроматида ще бъде смесена двойна
спирала, а друга хроматида ще бъде изцяло обогатена на BrdU (и двете
вериги). Ако се из чака митозата и се направи препарат, двете хроматиды на
всяка хромозома поради разлити в состав ще се оцветят различно.

Визуализируйте на обмяната на участци между сестрински хроматид чрез

включване на BrdU. А. Схема на метод. Б. Миша метафазна пластинка,
получена по този начин. Обмяна между сестрински хроматидами севида в поне
6 хромозоми. Снимка е любезно предоставена от Петя Нинова от Института по
молекулярна биологии.
 В рекомбинативной репарации могат да участват не само сестринските
хроматиды, а и несестринските хроматиды на хромозомите от една гомоложна
двойка, макар това да е по-неудобно поради раздалечеността им. Такава обмяна
на участъци между хомоложни хромозоми честно се нарича соматичен
кросинговър, макар че се предприема с целью репарации – съвсем различна от
целите на мейотичния кросинговър. Соматичнияат кросинговър позволяетва
всяка диплоидна клетка да извършва рекомбинация репарация дори и преди
репликацията. Този резервен механизм для справян с тежки ДНК-повреди,
вероятно, обясняя защитный организм с обемисти геномы са диплоидни.
Эдна наследствена болест при чловеке - синдромът на Блума, се отличающа
със сильно повишена честнота на обмяната между сестрински хроматиди и
соматичния кросинговър. Първопричинает мутация в гене хеликазы, която
обязана удвояването на ДНК. Най-вероятно клетки забелязва нещо нередно,
свързано с ДНК, и активира системите си за репарацию аналогично
бактериальной SOS-отговор. Работают усиленно, но публично и без
использования результата, понеже немогат да отстранят основната причина.
Друга функция на общата рекомбинация е получаването на молекулы ДНК,
носещи нови алелни съчетания. Тук следва да си памятм бактериальной
конъюгации (вж. раздел "Репликация – общи особености и основни
типов"). При бактериалната конъюгация F –-клетката получава част от
хромозомата на Hfr-клетката. Результат е състояние на т. нар. частичная
диплоидност. То обаче не се запазва дълго – непълната хромозома в крайна
сметка се губи. Преди товаче оба тя може да встъпи в гомоложна рекомбинация
с хромозоматом на гостоприемнике. Тогава клеток ще изгуби някои от старите
си аллели и ще се сдобие с нови на тяхно място. Возможно е новото генно
съчетание да е по-добро от старите и да се запази от отбора. Странното при
бактериальной конъюгации, че F-факторът, отговорен за проверенную, като че
ли не печели нищо от нея.
При эукариотите картина и много по-чиста. Половото размножено и
применяется на практике. То включва преход към хаплоиден стадий чрез мейоза
и възстановяване на диплоидното състояние чрез оплождане. По времени на
мейозата протича обща рекомбинация между гомоложните хромозоми –
прекръстосване (кросинговър). Когато се говори за рекомбинацию, най-честно
първо се сещаме за това явление. А всъщност кросинговърът е достаток
нетипична рекомбинация поради образования на сложные белтъчни структуры
и силна спирализации на участиезащиты ДНК-молекулы. Затова ще разгледаме
прекръстосването отделно заедно с цялата мейоза.

4. Неравен кросинговър в области, съдържащи тандемнии

Как то се спомена по горю, общата рекомбинация по правилу протика много

точно. Опасность от ошибок повторяется и сравнима голяма в области тандемно
последовательности. Причина е, че в тези места синапсис може да се ощества и
при донакъде приплъзнати една спрямо друга ДНК-молекулы. Ако в месте
пребывания участък проче рекомбинация, едната двойна спирала ще се сдобие с
повече копия на (дубликация), а другата ще остане с по-малко
(делеция). Явлението се нарича неравен кросинговър.

Възможно е естественият отбор да предпочете по-големия бройи. Ако това

се происходит неколкократно, няколкото исходни копия могат да се
”размножат”. Най-вероятно така са эволюция повторяет семейство генов,
например гистоновите и тези за рРНК. Прослеживается като-исходниат гена се
размножения, може в получените копии да се трупы точкови мутации. Ще се се
получи семейство от подобных, но не еднакви гени. Такива са гените за
вариабилите вериги на имуноглобулините, за глобиновите вериги и др. Можно
да се размножать не самоцели гени, а и экзони на един ген. Днешните гени и
белтъци говорят за протихане на такива процеси в миналото. Например,
имуноглобулините в составе домена из нескольких доменов с похожей
структурой, като всеки домена в кодирующемся коде от по единому домену.
Неравниат кросинговър обаче не е опит за изпробване на нови възможности,
а ошибочна рекомбинация, която може да има тежки последици. Глобиновите
гени са няколко и си приличат, но не са взаимозаменими. Наследственная
болезнь таласемия и результат делеции на един от тя при неравен кросинговър.
Ако тандемните повтори не кодират нищо (както е обикновено), неравниат
кросинговър най-често минава незабелязан. Някои тандемни повторяют са го
претърпели толкования пъти, че в човешката народонаселение е извънредно
трудно да се намерят неродствени индивиди с равенством брой копия. Тезиени
участъци се наричат хипервариабилни минисателити. Длжината им днес се
използва в съдебната медицина для идентификации и для установки на
родство. Порадиально сравнимы с пръстовите отпечатки това се нарича вземане
на ДНК-отпечатки. За да не навлизаме в подробности о методе, тук ще
возможно сам, че минисателитните ДНК-участъци се разделят чрез
електрофореза в геле, оцветават се и така дават набор от ивици, униклен за
исследованием индивидов. Результат от следствия за бащинство по този начин
може да се види наhttp://www.people.virginia.edu/~rjh9u/forenspt.html .

САЙТ-СПЕЦИФИЧНА РЕКОМБИНАЦИЯ НА ДНК

1. Механизъм

Сайт-специфичната рекомбинация на ДНК в редица отношения се

различава от разгледаната в предишния раздел обща (хомоложна)
рекомбинация. Общата рекомбинация е повсеместен и жизнено важен процес.
Сайт-специфичната рекомбинация се използва най-вече от малки молекули ДНК
за тяхна собствена изгода, която не винаги е съвместима с интересите на
клетката. Общата рекомбинация обикновено леко модифицира участващите
ДНК-молекули. Сайт-специфичната рекомбинация въвежда значителни
преобразувания – въпросната малка (но не чак незабележима) молекула се
вмъква в хромозомата, изрязва се от нея или се премества по дължината й.

1.1. Интеграция

Вмъкването на малка ДНК-молекула в хромозома се нарича още

интеграция, а някои от ензимите, участващи в сайт-специфичната рекомбинация
– интегрази. Според първичната структура на ДНК-молекулите и участващите
ензими интегрирането може да стане по два начина. Единият от тях изисква
хромозомата и малката молекула да споделят къс хомоложен участък. Ензим
(ендонуклеаза) прави никове в двата края на тази последователност. И
хромозомата, и малката ДНК се разкъсват, давайки сходни едноверижни
(лепливи) крайни участъци. Лепливите краища на хромозомата се сдвояват с
тези на другия фрагмент ДНК. Нужна е само ДНК-лигазна реакция, за да се
окаже малката ДНК включена в хромозомата. В показания пример малката
ДНК, която поема инициативата, е пръстенна. Ако е линейна, това дори
улеснява нещата, защото първото срязване се спестява (но краищата трябва да
се държат сближени).
 В резултат на сайт-специфичната рекомбинация от две ДНК-молекули е
получена една. В краищата на интегрираната ДНК се разполагат две копия на
късия хомоложен участък. Те са еднакво обърнати. Такива повтори,
ориентирани в една посока, се наричат прави. (Когато две копия на дадена
последователност са ориентирани срещуположно върху една ДНК-молекула, те
се наричат обърнати или инвертирани повтори.)
Другият начин за вмъкване в хромозомата не изисква никаква хомология.
От хромозомата случайно се избира къс участък и (както и в първия случай) се
загражда с никове. В малката ДНК се прави двуверижно равно (”тъпо”) срязване
– разкъсват се две срещуположни фосфодиестерни връзки. Следва ДНК-лигазна
реакция. От двете страни на интегрираната последователност остават
едноверижни празнини. Те се разглеждат от клетката като повреда и се запълват
от ДНК-полимераза и ДНК-лигаза. Така късият хромозомен участък, който е
бил разкъсан, се оказва дуплициран от двете страни на интегрираната ДНК. И
тези повтори са прави като получените по първия начин.

1.2. Транспозиция и дупликация

ДНК-участък, разположен между прави повтори, лесно може да се изреже

от хромозомата. При хибридизация на повторите ще се образува примка, както е
показано на схемата.
 <="" p="">

Всяка еднократна рекомбинация в сдвоената област ще остави оградената

последователност извън хромозомата. Това е отново сайт-специфична
рекомбинация. Повтореният участък е твърде къс, за да заработят механизмите
на общата рекомбинация.
Ако дадена ДНК-последователност се изреже и отново се интегрира, тя ще
се окаже на съвсем друго място в генома. Процесът се нарича преместване или
транспозиция. Понякога старото и новото място са сближени чрез нагъване на
хромозомата в пространството. Тогава подвижната последователност може да се
премести направо, без да пребивава в свободен вид извън хромозомата.
Малките последователности, използващи сайт-специфична рекомбинация,
често предпочитат, вместо просто да се местят, да се дуплицират и
разпространяват. Схемата показва един от възможните механизми за
дупликация, т.е. за преместване без напускане на старото място.

По този начин, ако видът се размножава полово, всяка последователност

може да се разпространи в него.
Дупликацията може да се осъществява отново и отново, така че вместо две
ще се получат много повече копия от изходната последователност. Такава
многократна дупликация се нарича амплификация.

2. ДНК-последователности, осъществяващи сайт-специфична рекомбинация

2.1. Епизоми

Вече познаваме една група ДНК-молекули, които зависят от сайт-

специфичната рекомбинация – прокариотните епизоми. Някои от тях като F-
фактора имат любимо място за включване в хромозомата, т.е. определена
последователност винаги им служи като прицелен участък.

2.2. Транспозони (подвижни генетични елементи)

Други ДНК-последователности за разлика от епизомите не са склонни да

пребивават в свободно състояние, но често променят местоположението и броя
си в хромозомата. Наричат се подвижни генетични елементи или транспозони.
Присъстват както в прокариотния, така и в еукариотния геном (първоначално са
открити в царевица). Много от разпръснатите повтори в еукариотните
хромозоми представляват подвижни елементи. По сегашните оценки
еукариотният геном съдържа средно над 10% подвижни елементи.
Транспозоните кодират ензимите, които катализират важните за тях
процеси – интеграция, транспозиция, дупликация, изрязване. Само най-малките
транспозони, които дори не винаги се удостояват с този термин, могат да не
кодират нищо. Те разчитат на ензими, кодирани от други транспозони или дори
от гени на клетката.
Ензимите, отговорни за транспозицията на подвижните генетични
елементи, се наричат транспозази. Малко транспозони изразяват предпочитания
към определени места на интеграция. Повечето се наместват случайно.
В двата си края транспозоните съдържат инвертирани повтори. Така
транспозазите разпознават границите им. При това не е гарантирано, че ще се
открият двете най-сближени граници. Ако два еднакви транспозона се намират
сравнително близо един до друг, те могат да се местят като един по-голям
елемент заедно с ДНК-участъка помежду им.
За подвижните елементи никога не се знае докога ще бъдат на мястото си
или, ако се разглежда друго място, докога няма да бъдат там. Не е изненадващо,
че присъствието им силно дестабилизира генома. Ако двойка хомоложни
хромозоми се различават по разположение или брой на транспозоните,
хомоложната им рекомбинация може да протече по-трудно или с по-голяма
вероятност за грешки. Някои гени върху транспозоните имат силни енхансери.
При преместването на транспозона енхансерът може неподходящо да усили
експресията на гените в близост до мястото на интеграция. Подвижните
елементи могат да направят и обратното – да инактивират ген, като се
интегрират в негов екзон или регулаторна последователност. Изобщо
транспозоните влияят като останалите мутагени: могат да дават материал за
еволюцията, но в близък план носят само неприятности. За щастие заложбите
им за подвижност се проявяват рядко. Не се знае какво ги активира.

2.3. Лизогенни фаги

Някой може вече да е забелязал, че със своето самоцелно съществуване и

склонност да се ”размножават” в живата клетка транспозоните приличат на
вирусните геноми. Сега ще видим, че обратното също е вярно – някои вируси
напомнят транспозони и дори е възможно да са произлезли от тях.
Един от най-важните белези, по които се различават вирусите, е
отношението им към сайт-специфичната рекомбинация. Редица вируси и фаги
се възпроизвеждат в цитоплазмата и не влизат в допир с клетъчната ДНК. Такъв
е например вирусът на едрата шарка. Други, след като проникнат в клетката,
интегрират своя геном в клетъчния чрез сайт-специфична рекомбинация
подобно на епизомите и транспозоните. Когато вирусният геном е включен в
клетъчна хромозома, той се нарича провирус, а ако става дума за прокариотна
система – профаг.
Най-известният пример при прокариотите е т. нар. ламбда-фаг. Когато
неговата ДНК проникне в бактерията, понякога започва да се транскрибира и
реплицира, докато се сглобят много нови фагови вириони и клетката се спука –
литичен цикъл на развитие. Понякога обаче фаговата ДНК се интегрира в
бактериалната хромозома, оставяйки гостоприемника да поживее още малко –
лизогенен цикъл на развитие. Мястото на рекомбинация е строго определено. В
процеса участват ензими не само на фага, а и на клетката.
Бактерията, съдържаща профаг, изглежда и се държи нормално. Може да
расте и да се дели многократно. Гените, отговорни за литичното развитие, са
потиснати от репресор, който е продукт на друг фагов ген. Затова, ако в
бактерията проникне нов ламбда-фаг, не може да я лизира. Скритата опасност
обаче може да се ”събуди” при промяна на условията. Например при облъчване
RecA се активира и причинява протеолитично срязване не само на репресора на
SOS-блока, а и на репресора на гените за литично развитие. Понякога за
”събуждането” няма видима причина. Изведнъж профагът се изрязва от
хромозомата и започва литичен цикъл, който завършва със смъртта на
гостоприемника.
Когато ламбда-фаг атакува бактерия, не може да се предскаже кой път на
развитие ще се избере – има елемент на случайност. Бактерията, носеща профаг,
се нарича лизогенна, тъй като винаги може да се лизира без ”помощта” на нов
фаг. Присъствието на профага в бактериалната хромозома се нарича лизогения.
Явлението е изгодно за фага, тъй като лизогенната бактерия, разполагайки с
дълъг живот, би могла да го пренесе в нова колония. Можем да видим тук
потвърждение на известното правило, че за паразита е по-добре да не убива
бързо гостоприемника си.
Между другото лизогенните фаги са способни да ”прихванат” участък ДНК
от клетката и да го пренесат в следващия гостоприемник. Явлението се нарича
трансдукция.

2.4. Онкогенни ДНК-вируси

Сайт-специфична рекомбинация се наблюдава и при много еукариотни

ДНК-вируси, които се реплицират в ядрото. Тяхната ДНК понякога се открива
като провирус в генома на клетката-гостоприемник. Изглежда, мястото на
интеграция е случайно. Рекомбинацията не е предвидена в развитието на тези
вируси (за разлика от лизогенните фаги). При обикновени условия тя е много
рядка. По-често се наблюдава, когато вирусът попадне в необичайни за него
клетки (друга тъкан или друг вид гостоприемник), изобщо когато нормалното
му развитие е затруднено. Вирусната ДНК, вместо да се транскрибира,
реплицира и т.н., просто седи в ядрото, докато някакви ензими я забележат и се
погрижат за нея. Най-вероятно това са клетъчните системи за репарация на
двойноверижни скъсвания в ДНК. Веднъж интегриран, провирусът няма път
назад.
Краят на перспективите за вируса обаче може да бъде начало на
самостоятелна кариера за клетката. По причини, които няма да разглеждаме
сега, интеграцията на провирус може да трансформира клетката, т.е. да я накара
да се дели неограничено. Ако изолираме клетки от организма и прибавим към
тях подходящ вирус, с голяма вероятност ще получим безсмъртна клетъчна
култура. В организма същите вируси могат да предизвикат рак, затова се
наричат онкогенни.
Онкогенност е установена за някои полиомавируси, папиломавируси,
аденовируси и херпесвируси, както и за вируса на хепатит В. Този списък почти
изчерпва семействата еукариотни ДНК-вируси, реплициращи се в ядрото. За да
се предпазят вирусите от несправедливи обвинения, трябва да се отбележи, че:
(1) онкогенни са не целите семейства, а само някои техни представители; (2)
съвсем не всички онкогенни вируси са онкогенни именно за човека; и (3)
нормално онкогенните вируси причиняват заразни болести и само в нищожна
част от гостоприемниците се стига до рак.

2.5. Ретротранспозони

Досега разглеждахме сайт-специфична рекомбинация, основана изцяло на

ДНК. Има обаче група подвижни елементи, които при своята транспозиция и
амплификация минават през РНК. Това са т. нар. ретротранспозони
(ретропозони, ретрони), открити при най-различни еукариоти. Те кодират
ензима обратна транскриптаза (РНК-зависима ДНК-полимераза), който
синтезира ДНК върху матрица РНК. Оттам идва и името им
(англ. reverse transcriptase - обратна транскриптаза).
Транспозицията (или по-точно амплификацията) на ретротранспозона
започва с презаписване и превеждане на гена за обратната транскриптаза.
Полученият ензим синтезира върху РНК верига комплементарна ДНК (кДНК), а
после замества РНК с втора верига кДНК. Двуверижната кДНК се интегрира на
случайно място в генома. Това се извършва от транспозаза, също кодирана от
ретротранспозона.
Поне една група ретротранспозони са полезни за организма, който ги
съдържа. Двукрилите насекоми, включително моделът Drosophila, в еволюцията
си са останали без теломерази. Теломерите им се поддържат с помощта на
ретротранспозони, които се интегрират специфично в хромозомните краища.
Ензимите на ретротранспозоните не винаги разпознават своята РНК. В
еукариотния геном има странни участъци, обясними само с обработка на
нормална мРНК от ретротранспозонови ензими. Те се наричат процесирани
псевдогени. Псевдогените изобщо са последователности, които явно някога са
били гени, но след това са престанали да се експресират. Но докато повечето
псевдогени приличат на активните гени, процесираните псевдогени приличат на
мРНК: регулаторните последователности и интроните липсват, а има полиА-
опашка. Явно това са интегрирани обратни транскрипти.

2.6. Ретровируси

Докато обикновените транспозони приличат на лизогенните фаги,

ретротранспозоните силно напомнят ретровирусите. Това е семейство
еукариотни РНК-вируси, които кодират обратна транскриптаза и я носят във
вириона си. Попаднали в клетката, ретровирусите синтезират върху геномната
си РНК двуверижна кДНК и я интегрират на случайно място в клетъчна
хромозома. Полученият провирус се презаписва и дава вирусни мРНК и нови
геномни РНК. Така, докато лизогенните фаги встъпват в сайт-специфична
рекомбинация по избор, а еукариотните ДНК-вируси – по недоразумение,
ретровирусите я осъществяват по необходимост. Без интеграция развитието им
не може да протече.
Останалите РНК-вируси, например грипните, реплицират своята РНК, без
да минават през ДНК. Това става с помощта на съвсем друг ензим – РНК-
репликаза (РНК-зависима РНК-полимераза). Затова те нямат възможност да се
интегрират в клетъчната ДНК и каквито и да са другите им недостатъци, поне
не могат да предизвикат рак. Ретровирусите обаче са съвсем способни на това и
много от тях го правят. Едно от трите подсемейства ретровируси дори е
наречено Онкорнавируси (англ. Oncornaviruses, съкр. от oncogenic RNA viruses –
онкогенни РНК-вируси). Не всички ретровируси обаче са онкогенни. Например
не е установено вирусът на СПИН пряко да предизвиква рак.
Някои вируси, най-вече ретровируси, могат да се интегрират в клетки от
половия път. Провирусната ДНК ще се предава в поколенията. В по-изучените
еукариотни геноми, включително човешкия, се откриват провируси в
значително количество и разнообразие. Почти 1% от мишия геном се пада на
ретровирусни провируси. Повечето от тях изглеждат безобидни и поне за някои
е установено, че са загубили всяка възможна активност поради натрупани
мутации. Други обаче са склонни да се местят и амплифицират като
транспозоните. Както и при транспозоните, има опасност интеграцията да
разкъса ген или регулаторен участък. При мишки е наблюдавано нарушено
развитие и смърт на зародиши след интеграция на ретровирус в гена за
колагена.
Някои от унаследяваните провируси на ретровируси са запазили изцяло
активността си. След транскрипция и транслация те могат да дадат пълноценни
вириони. Така ненадейно в някоя тъкан на животното се появяват ретровируси,
каквито иначе може да няма в близката околност. Един от животинските модели
на инсулинзависимия диабет са мишките от чистата линия NOD (съкр. от англ.
non-obese diabetic – незатлъстели диабетни). На определена възраст в
панкреатичните им бета-клетки се активира провирус на ретровирус.
Предполага се, че имунният отговор срещу ретровирусните антигени се усилва
ненужно, докато унищожи повечето бета-клетки и се развие диабет. Други
линии мишки носят провируси, чиято активация причинява вирусна левкемия.

3. Значение на сайт-специфичната рекомбинация

След всичко казано по-горе човек може да сметне собствения си геном за

гнездо на задрямали чудовища и да се замисли за лекарства, които да
предотвратят сайт-специфичната рекомбинация. Нещата обаче не са толкова
черни. При цялото изобилие от подвижни генетични елементи ние обикновено
се разболяваме и умираме по други причини. Следователно положението като
цяло е под контрол. От транспозони и ретровируси страдат най-често опитни
животни от чисти линии. Те не са много приспособени, тъй като при
родственото кръстосване в някои локуси случайно се настаняват дефектни
алели. Вероятно геномът се дестабилизира и от самия факт, че всички гени са в
хомозиготно състояние. Хетерозиготите от природните популации,
включително човешката, изглеждат по-устойчиви. Освен това твърдения като
”транспозоните не са от полза за клетката” са рисковани при оскъдните ни
познания за еукариотния геном.
Едно от най-ефективните средства за защита от патогени се основава на
сайт-специфична рекомбинация. Организмът на гръбначните животни може да
реагира не само срещу патогените изобщо (вроден имунитет), а и срещу
конкретен патоген съобразно неговия молекулен (антигенен) състав – придобит
имунитет. Основа на придобития имунитет са антиген-специфичните рецептори
на В- и Т-лимфоцитите. В-клетъчният рецептор е имуноглобулин – антитяло.
Състои се от 2 вериги, всяка в по 2 копия. Имуноглобулиновите вериги в по-
голямата си част са еднакви при всички лимфоцити, но точно участъкът, който
свързва антигена, е различен при отделните В-клетки, макар и еднакъв по
цялата повърхност на всяка от тях. Когато в организма проникне антиген,
кръвта и лимфата го отнасят до В-лимфоцитите. Измежду многото разнообразни
имуноглобулинови рецептори все някои му подхождат по пространствена
структура. Те го свързват и задържат, при което клетката-собственик усеща, че я
”дърпат за косата”. Тя се активира и се дели по най-бързия възможен начин.
Потомците й синтезират същото антитяло вече в разтворим вид и го секретират.
(При разтворимото антитяло мембранният домен на рецептора липсва поради
разлика в зреенето на мРНК – вж. раздел Зреене.)
Изследователите са били удивени от способността на имунната система да
прави антитела срещу всеки антиген, който може да се измисли. Това може да
изисква милиони различни антитела, докато броят на гените при бозайници се
оценява най-много на 100_000 и някои от тях трябва да се оставят за друга
употреба. По-късно се е установило, че противоречие няма. В клетките от
половия път за имуноглобулиновите вериги са предвидени само няколкостотин
гена. Те обаче кодират не самите вериги, а отделни техни части. При
диференцирането на В-лимфоцитите трябва изходните малки гени да се
съчетаят, за да може от частите да се получат големи гени за цели вериги. За
това съчетаване има много възможни начини и всеки бъдещ В-лимфоцит ”реже
и лепи” случайно. Така от няколкостотин изходни гена се получават милиони
крайни варианти. (Има и механизми за допълнително разнообразяване, които
засега няма да обсъждаме.)
На схемата е дадено пренареждането на гените за тежката (т.е. по-голямата)
имуноглобулинова верига. При другата (леката) имуноглобулинова верига
събитията протичат почти по същия начин.

Рекомбинация на гените за тежката имуноглобулинова верига при мишка и

резултат от презаписването на така "сглобения" ген. Опростено и с изменения
по Golub (1987).
 Вижда се, че зародишните гени се пренареждат, като участъците ДНК
между тях се премахват. Това изрязване е акт на сайт-специфична
рекомбинация и се осъществява от ензими, наречени рекомбинази. При работата
си те се ръководят от специални белези между малките зародишни гени. Тези
белези са къси палиндромни ДНК-последователности, способни да образуват
лесна за разпознаване вторична структура, наподобяваща фиба. Като се срязва в
тези места, се осигурява точност на рекомбинацията.

Двете вериги на антиген-специфичния рецептор на Т-лимфоцитите не са

имуноглобулинови, но гените им се пренареждат аналогично.
Ако организмът поради рецесивна мутация няма рекомбинази, то няма да
има и зрели антиген-разпознаващи лимфоцити – нито В-, нито Т-. Болестта се
нарича тежка комбинирана имунна недостатъчност. Болните деца могат да
бъдат спасени само чрез присаждане на костен мозък, в противен случай бързо
стават жертва на инфекции. Следователно сайт-специфичната рекомбинация ни
е жизнено необходима.
Пренареждането на гените за В- и Т-клетъчните рецептори е уникален
пример за целенасочена промяна на ДНК. По правило клетъчното
диференциране е свързано с промени в активността на ДНК, но не и в нейната
последователност. При няколко типа клетки (например еритроцитите) накрая се
изхвърля цялото ядро, но тази промяна, макар и по-радикална, изглежда по-
проста.
За да бъде картината пълна, следва да се спомене отговорът на врага. Както
имунната система разчита на разнообразие, така и редица патогени променят
антигенния си състав, за да й се изплъзнат. Най-известни са безкрайните
вариации на грипния вирус. Той обаче е РНК- а не ДНК-вирус, и се променя за
сметка на мутации и пресъчетаване на цели РНК-молекули, а не на
рекомбинации. По-типичен пример са трипанозомите – причинители на сънната
болест. Обитавайки кръвната плазма, трипанозомата е добра мишена за
антителата. Тя обаче се е приспособила да променя антигенния си облик. В
генома й има около 1000 гена (около 10%) за белтъци, с които може да се
покрие повърхността й. Във всеки момент обаче се използва само един от
гените. Той е дуплициран, второто му копие е интегрирано на специално място
(до едната теломера) и именно то се презаписва – пример за ефект на
положението. Когато се натрупат антитела срещу основния повърхностен
белтък, генът му се изрязва от привилегированото място чрез сайт-специфична
рекомбинация. Там се интегрира копие на друг от 1000-та гена. Резултатът е нов
повърхностен белтък и неуязвимост към старите антитела. Имунната система
трябва да започне отначало.
Ясно е, че значението на рекомбинацията е твърде разнообразно, за да се
обсъжда накратко. Общата рекомбинация се използва за репарация на
реплицирана ДНК и за получаване на нови генни съчетания. Това дава материал
за еволюцията, а понякога и незабавна изгода. Чрез хомоложна рекомбинация
също така може, макар и не целенасочено, да се променя броят на тандемните
повтори. Сайт-специфичната рекомбинация се подчинява на по-малко строги
правила и внася в ДНК по-големи преобразувания. Затова тя е по-опасна и по-
рядко се извършва ”по желание” на клетката. Геномите на съвременните
организми обаче показват, че много промени, получени чрез сайт-специфична
рекомбинация, в крайна сметка са били утвърдени от естествения отбор.

19. Мутационна изменчивост. Генни мутации. Молекулни болести.

Генни мутации. Механизми и мутационни фактори

1. Г ЕННИТЕ МУТАЦИИ биват два основни типа. Когато засягат само един нуклеотид се наричат
точкови, ако засягат повече от един нуклеотид и повече се наричат блокови. Точковите също могат
да бъдат два вида. Първите се наричат субституции, тоест един нуклеотид от гена се замества от
друг ген, носещ друга база. При субституциите са възможни няколко варианта. Мутацията може да
причини преждевременно възникване на стопкодон и в такъв случай се прекъсва белтъчният синтез
и не се изработва нормална нуклеотидна верига. Не се синтезира продукта на засегнатия ген. Тази
мутация се нарича безмислена мутация. Субституциите водят до размяна на една аминокиселина с
друга. Това са смислени мутации. Синтезира се продукт на мутанния ген. В много редки случаи
мутацията може да доведе до възникване на кодон, който да кодира същата аминокиселина. Този
вид мутации са мълчащи. Отпадането на един нуклеотид или блок се нарича делекция, а
добавянето се нарича инсерция. Добавянето или отнемането на нуклеотидите води до промяна на
четенето на кодоните след мутацията. Те вече не кодират същите аминокиселини, които кодира
нормално.

Мутационна изменчивост. Генни мутации. Молекулни

болести. Механизми на възникване на генните
мутации, мутагенни фактори
I.Генотипна изменчивост
1. Мутационна
- при полово размножаване

- трайни изменения на генетичния материал (мутации)

-могат да се унаследяват

- качествени или количествени изменения на молекуллите на ДНК

-предпоставка за еволюции

-В зависимост от количеството на засегнатия генетичен материал мутациите се разделят на

генни, хромозомни и геномни
2. Хибридна
= сегрегация (принудително отделяне) на хромозомите през анафаза 1 и случайна среща на
гаметите

3. Рекомбинационна (кросинговър)
= нови алелни съчетания

II.Генни мутации
= промяна на химичния състав на ДНК или промяна на нуклеотидната последователност на
един ген

-могат да са вредни, полезни или неутрални

-възникват в резултат на замяна на една база с друга или с отпадане, включване или
преместване на нуклеотид в молекулата на ДНК

-могат да доведат до появата на нови алели на даден ген

=> множествен алелизъм

1. Точкова мутация
- засегната е само една нуклеотидна двойка

А) Субституция = заместване на една нуклеотидна база с друга

1) транзиции
=> една пуринова се замества с пуринова, или една пиримидинова с пиримидинова

* механизъм

- тавтомеризация (създаване на изомер ) на базите

-дезаминиране

- мутагени => азотиста киселина => дезаминиране

2)трансверсии
=> пуринова с пиримидинова и обратно

*механизъм

- неясен

Б) Делеция
*механизъм

-приплъзване на веригите при репликация,акридинови багрила

В) Инсерция
*механизъм

- приплъзване на веригите при репликация, акридинови багрила

2.Фенотипна изява на генните мутации
А) При субституция
1) мисенс (missense) мутация

=> замяна на една АК с друга

* пример: сърповидноклетъчна анемия

- в бета веригата на хемоглобина, 6та по ред АК – глутамат (хидрофилна), е заменена с валин

(хидрофобна)

=> намалена разтворимост на хемоглобина и склонност към агрегиране при ниско

парциално налягане на кислорода

2) нонсенсе (nonsense) мутации

=> получава се скъсена полипептидна верига

- субституцията превръща кодон за АК в терминален кодон и прекратява синтезата на

полипептидната верига преждевременно

3) мълчаливи (неутрални)

=> субституцията превърне кодона в негов синонимен кодон

Б) при делеции и инсерции

1) мутации с промяна в рамката на четене на мРНК (frameshift)

- синтезира се абнормален белтък

- с най-тежка клинична картина и висок леталите в хомозиготно състояния

-най-безобиден вариант – три липсващи или три допълнителни нуклеотида

2)блокови мутации

=> включва се повече от един нуклеотид

- при неравен кросинговър => хибридни белтъци, съдържавт АК секвенции от два различни
белтъка

*пример: реципрочна транслокация на 9 и 22 човешка хромозома => получаване на

Филадейфийска хромозома (съдържа ген отговорен за развитието на хронична миелоидна
левкимия

В) генни мутации при регулаторни гени

III.Молекулни болести
- резултат от генни мутации

-могат да засегнат регулаторни или структурни гени

*Ако е мутирал регулаторен ген, структурните гени, които са под негов контрол, не
функционират и съответният белтък не се синтезира изобщо
 * Ако е мутирал структурен ген, се променя структурата на съответния белтък, той се
синтезира, но е с променени свойства и активност

1. Хемоглобинопатии
- засягат стуктурни и регулаторни гени на хемоглобина

А) хемоглобинози

=> засегнати са стуктурните гени

Б) таласемии

=> засегнати са регулаторните гени, които изключват стуктурните гени

- пример анемия на Кули

2.Ензимопатии
*фенилкетонурия, албинизъм

IV. Мутагенни фактори

*Физични: йонизираща радиация

*Химични: етидиев бромид, бром

*Биологични: някои токсини и вируси

21. Хромозомни мутации. Еволюция на кариотипа

2. Х РОМОЗОМНИТЕ МУТАЦИИ засягат структурата на една хромозома. Наричат се още хромозомни
аберации: делеция – мутация, при която отпада вътрешна част от хромозомното рамо; дефижънс –
мутация, при която отпада част от хромозомното рамо, при дефижънс ако отпаднат и двата края в
една хромозома тя се затваря като пръстен, нарича се ринг-хромозома; дубликация – мутация, при
която част от хромозомното рамо се удвоява, удвояват се също и гените; инверсия – мутации, при
която се преобръща част от хромозомното рамо на 180°, променя се генната експресия;
транслокация – мутация, при която хромозомното рамо на една хромозома се прикачва към друга
хромозома. Пример за хромозомни мутации е снидромът на котешкия вик, който е и първата
открита мутация:
• С И Н Д Р О М Н А К О Т Е Ш К О Т О М Я У К А Н Е (cri-du-chat) – делеция на късото
рамо на 5-хромозома (46, 5р-). Недоразвит ларинкс и ларингелни мускули. Тежко
умствено изоставяне, мускулна хипотония, микроцефалия, антимонголоидизъм,
кръгло лице и късен пубертет.
• С И Н Д Р О М Н А В О Л Ф - Х И Р Щ Х О Р Н (синдром на котешкия вик) – делеция на
късото рамо на 4-хромозома (46, 4р-). 87% неунаследен синдром, а вроден порок.
Тежък синдром, до 1/3 летален изход. Микроцефалия, високо чело, заешка уста,
правоъгълен нос. Физическо и умствено изоставяне, сърдечни пороци.
Факторите, причиняващи мутации, се наричат мутагенни. По природа те са различни – физични
(радиоактивно лъчение), химични (пестициди) и др. Мутационната изменчивост е характерна за всички
видове, независимо от начина им на оплождане.
20. Структурни хромозомни и бройни хромозомни (геномни) мутации.
Примери от човешката патология
Структурни хромозомни мутации. Бройни
хромозомни мутации. Хромозомни болести.
Механизми на възникване на хромозомните мутации.
Еволюция на кариотипа
I.Структурни хромозомни мутации
- могат да се наблюдават цитологично върху диференциално оцветени кариограми

1. Делеции- участък от хромозомата е изгубен

*по механизма на възникването си делециите са "скачени" с дупликациите, доколкото засегнатият
ДНК-участък, след като се откъсне от хромозомата, обикновено се присъединява към хомолога й

* резултат от неправилна репарация на хромозома, разкъсана от йонизиращо лъчение или

някои химични вещества

* Отделено парче от хромозомата по погрешка се вмъква в хомоложната хромозома, а

пострадалата хромозома се зашива без него.

- в местата, където хромозомата съдържа тандемно повторени последователности, могат да

възникнат делеции и дупликации в резултат на неравен кросинговър

- делеции и дупликации се получават, когато клетка, хетерозиготна по инверсия или

транслокация, извършва мейоза

- Ензимите на подвижните генетични елементи също могат да причинят делеции и дупликации

* в този случай може да протече делеция без дупликация или дупликация без делеция

- най-малките делеции, засягащи само един ген, фенотипно се проявяват като генни мутации тип
"загуба на функция

-По-често делецията обхваща поне няколко гена

- летални в хомозиготно състояние

-когато са твърде големи, делециите са летални дори и в хетерозиготно състояние.

*в хетерозиготната клетка твърде много белтъци, продукти на засегнатите локуси, се

произвеждат в намалено количество

- срещу делецията нормалната хомоложна хромозома образува примка

2. дупликация – участък от хромозомата е удвоен

- Дупликациите на отделни гени се понасят по-леко от хетерозиготните делеции

- Понякога те имат видим ефект, но по-често не личат фенотипно

- важна роля в еволюцията, защото са почти единственият източник на нови гени – не в смисъл на
нови алели, а в смисъл на нови локуси

3. Инверсия- участък от хромозомата е обърнат на 180 градуса

- възниква, когато йонизиращо лъчение, химични мутагени и др. разкъса хромозомата на две
места и тази повреда се репарира недотам сполучливо, като откъснатото парче се зашие в
правилната хромозома, но наопаки

- в хетерозиготно състояние объркват мейозата така че могат да провалят размножаването на

носителя си

- инверсираният участък трябва да образува примка

*тя включва и двата хомолога и е доста по-голяма от тази при делеции и дупликации

-Ако в рамките на примката протече еднократен кросинговър (или трикратен, петкратен – изобщо
нечетен брой), ще се наруши структурата на участващите хроматиди, които не след дълго се
предвижда да станат хромозоми на гамети

- Ако инверсията е перицентрична, т.е. включва центромерата, прекръстосването ще доведе до

делеция на някои гени и дупликация на други във всяка от участвалите хроматиди

- Още по-зле става, ако инверсията е парацентрична

-участниците в прекръстосването не само се сдобиват с делеции и дупликации, а и изцяло

губят облика си на хромозоми

=> два големи фрагмента ДНК, единият от които носи две центромери, а другият изобщо
няма центромер

-в хетерозиготно състояние, силно понижават размножителните способности

- в хомозиготно състояние няма да попречи на гаметогенезата

-има еволюционно значение

4. Транслокация- участък от хромозамта е преместен

*голяма част се състоят в обмяна между нехомоложни хромозоми- нар. се реципрочни

*при останалите- нар.транспозиции или нереципрочни, засегнатия участък се прехвърля

на ново място в същата или друга хромозома

-Реципрочните транслокации възникват по същите механизми като инверсиите и се отразяват на

организма по същия начин
- Те могат да навредят на носителя си, ако разкъсат ген, а също ако го отделят от неговите
регулаторни последователности или/и го пренесат в зоната на действие на чужди регулаторни
последователности

* Последният случай се наблюдава сравнително често при някои транслокации,

предизвикани от вируси

- Когато хетерозиготна по транслокация клетка навлезе в мейоза, двете засегнати двойки

хромозоми конюгират заедно, образувайки кръстовидна фигура

- За разлика от инверсиите тук проблем е не кросинговърът, а сегрегацията на

хромозомите при прехода към първата мейотична анафаза
- За да има гаметата правилен набор гени, тя трябва да получи или двете нормални хромозоми
(случай А на долната рисунка), или двете транслоцирани хромозоми (случай Б)

- Ако обаче в нея попадне една транслоцирана и една нетранслоцирана хромозома, което е
напълно възможно (случаи В – Е), някои гени ще се окажат дуплицирани, а други – делетирани

 Робертосонова транслокация
-така е образувана човешката хромозома 2

- една голяма, мета- или субметацентрична, получена от дългите рамена на изходните

хромозоми, и една малка, практически съставена само от центромера и теломери

* В следващите поколения малката хромозома се губи

=> Робертсоновите транслокации = сливане на две акроцентрични хромозоми в

центромерната област

* При това хаплоидният брой намалява с една хромозома

- причина за синдрон на Даун

II.Бройни хромозомни мутации
-Еволюционно значение

- Резултат са от цитоскелни проблеми по време на мейозата

- Анеуплоидия и полиплоидия

1.Анеуплодия
= променен е броят в само една от хомоложните двойки

- Най-честа е причина е неразделянето на двата хомолога по време на мейозата

 Дължат се на герминативна мутация
*нулизоми – (2n-2)

*монозомии – (2n-1)

*тризомии – (2n+1)

*тетразомии – (2n+2)

- формират се зародиши с абнормален брой хромозоми (ако неразделянето е при мейотично

делене)

- ако неразделянето е при митотично делене в ембрионалния период

=> част от клетките ще са с нормален брой хромозоми, а други с абнормален

*тази анеуплодия се дължи на соматична мутация

* организъм = мозаичен

*явлението = мозаицизъм

- фенотипната промяна е с тежки морфологични и физиологични нарушения

-монозомиите на автозомите и на У хромозомата при човека са летални

*съвместими с живота са само монозомиите по Х хромозома

2.Полиплодия
= увеличава се броя на хромозомите, което е кратно на хромозомния набор 3n, 4n, 5n

-често се среща при растения

*Нямат хромозомно определяне на пола

* Избягват се мейотичните проблеми чрез безполово размножаване

-рядка при животни

 *Мейотични проблеми

*Нарушена дозова компенсация

=> нарушава баланса между автозомите и гените скачени с пола

*геномен импринтинг

= при някои животни е активно само майчиното или само бащиното копие

-среща се при прешленести червеи, партеногенетично размножаващи се насекоми, риби и

земноводни

а) автополиплодия = един и същ геном се повтаря неколкократно

б) алополиплодия = при кръстосване на два различни генома, които се събират в една зигота

III. Хромозомни болести

1.При делеции
* синдром на котешко мяукане

- делеция на 6та хромозома

*синдром на Прайдър-Уили

- делеция на 15та хромозома

*синдром на Ангелман

- делеция на 15та хромозома

2. Тризомии
* синдром на Даун

- тризомия 21

*синдром на Патау (13)

*с-м на Едуардс (18)

3. Анеуплодии на половите хромозоми

*с-м на Клайфентър ХХУ

*с-м на Търнър Х0

-момичета

-с-м на свръхжени ХХХ

-с-м на свръхмъже ХХУ

21. Мутагенни фактори и механизми на промяна на ДНК-молекулата.

Мутагенни фактори
*Физични: йонизираща радиация

*Химични: етидиев бромид, бром

*Биологични: някои токсини и вируси

22. Денатурация, ренатурация и хибридизация на ДНК. PCR. RFLP

Денатурация, ренатурация и хибридизация на ДНК

Двете вериги могат да се отделят една от друга чрез нагряване, при което водородните връзки
между комплементарните бази и стекинг взаимодействията се разрушават,
но се запазват ковалентните връзки в захарофосфатния скелет на веригите. Процесът се нарича
денатурация и може да се следи във воден разтвор чрез отчитане на абсорбцията при 260 нм.
Свободните бази и денатурираната ДНК поглъщат много повече (ssDNA поглъща около 40%
повече от dsDNA).

Рязко покачване на оптическата плътност при определена температура (Тм, температура на

топене) –температурата, при кояко 50% от ДНК става едноверижна.
При бавно охлаждане на денатурираните вериги, двете вериги се срещат и отново се свързват
комплементарно, формирайки двойна спирала. Процесът е известен като ренатурация или
анилинг (renaturation или annealing).
Необичайни вторични структури като slipped structures, кръстовидни структури и тройна спирала
се определят от специфични секвенции, а някои от тях се улесняват и от суперспирализация.
Slipped structures се формират на места с тандемни повтори (5’ → 3’, 5’ → 3’, напр.
5’ТАЦГТАЦГТАЦГТАЦГ3’). Такива структури са открити на места нагоре от регулаторни
секвенции (напр. за генна транскрипция) и вероятно играят роля при регулация на генната
експресия и взаимодействието ДНК-белтъци.
Кръстовидни структури могат да се формират при наличие на обратни повтори (палиндроми).
Такива структури са визуализирани чрез електронен микроскоп. Предполага се, че биха могли да
функционират като регулаторни елементи.
Тройната спирала - на места с пурин-пиримидинови секвенции с огледална симетрия. Пуриновата
верига от двойната спирала се свързва с третата верига чрез хугстенови водородни връзки в
голямата бразда. Среща се при някои наследствени неврологични болести.

Съставните транспозони могат да бъдат симетрични (с 2 еднакви IS от двата края) и асиметрични

(с различни IS). Двете IS могат да бъдат в еднаква или в противоположна ориентация една спрямо
друга. Целият комплексен транспозон се придвижва като едно цяло, но понякога отделните IS
могат и да се придвижват самостоятелно, тъй като точно те кодират транспозазната активност.
Обикновено тази активност се носи само от едната IS.

Към тази група обикновено се причисляват и някои бактериофаги, например Mu (съкратено

от Mutator), който на практика има поведение на гигантски транспозон. Той кодира освен
ензимните активности, необходими за транспозицията си, и множество други гени, отговорни за
синтез на фаговите белтъци и пакетирането на вириона

РНК компонента служи като матрица, комплементарна на 3’-края, при което 3’-края (а не
скъсения 5’-край!) допълнително се удължава от обратната транскриптаза. Така удълженият 3’-
край става достъпен за още един цикъл на свързване с репликативната машина (примаза/ДНК пол.
α, ε).
Теломеразата не е единственият механизъм за регулиране дължината на хромозомите. И при
човека, и при гъби теломеразите могат да се удължават и чрез рекомбинационни механизми, а да
се скъсяват от екзонуклеази.
Според един от моделите на регулация, когато теломерните повтори и дължината на теломерите е
достатъчна, TRF1 свързан за тях може да пренасочи РОТ1 към едноверижните участъци,
инхибирайки по-нататъшно удължаване от теломеразата.
При къси теломери, РОТ1 не се насочва към едноверижните участъци и теломеразата може да
удължава теломерите. По този начин, TRF1 ‘брои’ ТТАГГГ повторите.
Човешките ракови клетки са безсмъртни и се развиват неконтролируемо.

Нормално, соматичните клетки без теломеразна активност се делят само 20-60 пъти, преди да
загинат.
Раковите клетки обаче имат стабилна теломеразна активност, позволяваша им неопределен брой
деления и следователно безсмъртност.
Ето защо теломерите и теломеразите са атрактивни цели на антираковата терапия

Полимеразната верижна реакция (polymerase chain reaction, PCR) е експериментален метод

от молекулярната биология и молекулната диагностика. Реакцията е открита от Кари Мълис.
Тя се състои от няколко стъпки, след които броят на началните ДНК молекули е увеличен.
Това е необходимо, когато няма на разположение достатъчно ДНК за експерименти и анализ.
Методът се състои в инвитро ензимно умножаване (амплификация) на избран участък
от нуклеотидна последователност (ДНК секвенция), ограничен от известни секвенции.
Във всяка амплификационна реакция участват:

 ДНК – матрица за осъществявания процес, получена след топлинна денатурация на

специфична ДНК.
 Taq-полимераза – осъществява процеса на копиране на желаната ДНК последователност.
За първи път е изолирана от микроорганизма Termophylus aquaticus. Ензимът Taq-
полимераза е термично стабилен и запазва своята активност от 45 до 60 минути при 94 °C
– т.е. през целия амплификационен процес. Оптималната температура за синтез с Taq-
полимеразата е 72 °C.
 Праймери (зародиши) – представляват къси синтетични олигонуклеотиди (14 – 40
нуклеотида), комплементарни на ограничаващите умножаваната последователност
участъци. От тях започва синтез на ДНК при всеки нов цикъл на PCR-реакцията.
Оптималната концентрация на праймерите в амплификационната реакция е 0,1 – 1 μМ.
 Дезоксирибонуклеотидтрифосфати – дАТФ, дГТФ, дТТФ, дЦТФ – Служат
като субстрат за изграждане на новосинтезиращата се верига, като се включват
избирателно на принципа на комплементарност. Задължително условие е четирите типа
дНТФ да присъстват в еквимоларни количества в реакционната смес. Оптималната
концентрация е 20 до 200 μМ за всеки нуклеотид.
 Реакционен буфер – осигурява подходящото pH=8,3 – 9 на средата и необходимите йони
за работа на ензима. Включва в състава си 10 – 50 mM Tris-HCl с рН=8,3 – 9; до 50 mM
KCl и 0,5 – 5 mM MgCl2. Освен това, може да съдържа и желатин, говежди серумен
албумин (BSA), нейонни детергенти (като DMSO – диметил сулфооксид) и други.
Компонентите на буфера могат да варират качествено и количествено, в зависимост от
изискванията на конкретната Taq-полимераза.
Полимеразната верижна реакция започва с първоначална продължителна денатурация, която
цели разделяне на двойната верига на ДНК. Амплифицирането на желания участък се
осъществява при условия на многократно повтаряне на серия от цикли с
определена температура, всеки от които включва следните три стъпки:
1. Термична денатурация (denaturation)
При 90 до 97 °C се осигурява пълно разделяне на двойноверижната ДНК до
едноверижни матрици за амплификация;
2. Хибридизация (отгряване)
 Осъществява се между праймерите и комплементарните им участъци от матричната
едноверижна ДНК. Температурата на това взаимодействие е строго специфична и се
изчислява в зависимост от базовия състав и дължината на използваните праймерни
секвенции. Емпирично тя може да бъде изчислена по следната формула:
tCannealing= (A+T)x2+(G+C)x4-5C
3. Синтез (extension)
Синтезиране на нова, комплементарна на матричната ДНК-верига е в посока 5→3.
Температурата на този етап се определя от особеностите на използвания ензим и
осигурява най-високата активност на ДНК-полимеразата. Обикновено температурата е
около 72 °C.

 Крайна фаза
Обикновено след последния цикъл температурата се задържа на 72 °C от 5 до 15 мин. Това
се прави с цел завършване на частично елонгираните продукти. След PCR епруветките се
съхраняват при -20 °C.

Полиморфизмите с дължина на рестрикционните фрагменти (RFLP) са техника,

която се използва за откриване на генетичните вариации в хомоложни ДНК
последователности. Това е първият метод, разработен за профилиране на ДНК.
Организмите имат уникални ДНК пръстови отпечатъци или ДНК профили.
RFLP служи като важен инструмент за анализ на вариацията между ДНК
профилите на интраспецифични или тясно свързани организми, тъй като
хомоложните последователности имат различни места на рестрикция
(местоположения), които са уникални за определен организъм. Когато
хомоложната ДНК се смила със специфични рестрикционни ендонуклеази, това
ще доведе до различни ДНК профили, които са уникални за всеки индивид.
Следователно,принципът на този метод е откриването на генетични вариации
между организмите чрез ограничаване на хомоложна ДНК със специфични
рестрикционни ензими и анализ на полиморфизма на дължината на фрагмента
чрез гел електрофореза и блотиране. Схемите за пеене са уникални за всеки
организъм и характеризират специфичните генотипове.

Стъпки на RFLP
1. Изолиране на достатъчно количество ДНК от проби
2. Фрагментиране на ДНК пробите със специфични рестрикционни
ендонуклеази в кратка последователност
3. Разделяне на получените фрагменти с различна дължина чрез
електрофореза в агарозен гел.
4. Прехвърляне на гел-профила в мембрана чрез Southern blot
5. Хибридизация на мембраната с маркирани сонди и анализ на
полиморфизма на дължината на фрагмента във всеки профил
RFLP е много важна техника за откриване на наследяване на болестта и
намиране на риска от възникване на болестта сред членовете на семейството.
RFLP също често се използва при картографиране на геноми, идентифициране
на престъпници в криминалистиката, тестване на бащинство и др. RFLP също
има няколко ограничения. RFLP изисква предварително познаване на данните за
последователността, за да проектира сонди за хибридизация. Той също така
изисква изолиране на достатъчно количество ДНК от пробата за анализ, което е
трудно при криминалистичните изследвания.

Фигура 01: RRFLP картографиране

23. Генетично и генно инженерство. Рекомбинантни ДНК технологии.

Генна терапия.

ДНК – КЛОНИРАНЕ. ПОЛИМЕРАЗНА ВЕРИЖНА РЕАКЦИЯ.

ГЕННО ИНЖЕНЕРСТВО И ГЕННА ТЕРАПИЯ
I. ДНК – клониране
1. Изследване на структурата на ДНК
- Редица рекомбинантни ДНК-методи имат за цел да разкрият структурата на геномната
ДНК. Нуждаем се от тях, защото геномът трудно се изучава в естествения си вид.
- Не можем да изследваме интересуващата ни последователност (напр. определен ген), ако
тя се губи сред множество други последователности.
- Първо трябва да извадим “нашата” последователност от естественото й място и да я
сложим на друго място така, че после да можем лесно да я извлечем в чист вид.
- “Другото място” обикновено е извънхромозомна молекула ДНК (плазмид или фаг) на
чревната бактерия Escherichia coli.
ВКЛЮЧВАНЕТО НА ДАДЕН ДНК-ФРАГМЕНТ В МОЛЕКУЛА ДНК, КОЯТО ТРАЙНО СЕ
ВЪЗПРОИЗВЕЖДА В ОПРЕДЕЛЕНИ КЛЕТКИ И ЛЕСНО МОЖЕ ДА СЕ ИЗВАДИ ОТТАМ, СЕ НАРИЧА
КЛОНИРАНЕ. САМИЯТ ФРАГМЕНТ СЕ НАРИЧА ИНСЕРТ, А ДНК-МОЛЕКУЛАТА , В КОЯТО ГО
ВКАРВАМЕ – ВЕКТОР .

2. Геномно клониране - клониране на големи ДНК-фрагменти в естествения им вид с цел

изучаване на структурата (т.e. нуклеотидната последователност) на ДНК.
3. Вектори
- Векторът е автономно реплицираща се ДНК-молекула, която ще включи клонираните
фрагменти като инсерти.
 - Като вектори служат плазмиди и фагови геноми. Използваме не природните им форми, а
техни генно-модифицирани версии.
- Например във векторите се вмъкват полилинкери – къси последователности с нагъсто
събрани разпознаваеми места за редица рестриктази.
- За геномно клониране се предпочитат фагови вектори, защото побират големи инсерти.
Клонирането е двуетапен процес. Първо получаваме “библиотека”, т.е. съвкупност от клонове, съдържащи
различни ДНК-фрагменти от един източник. После скринираме (претърсваме) библиотеката за желания
фрагмент. Библиотеките за геномно клониране също се наричат геномни.Те се създават по следния начин:

• Избираме вектор и рестриктаза, чието разпознаваемо място се съдържа в полилинкера.

Нарязваме с тази рестриктаза пречистената ДНК и вектора.
• Смесваме двата типа ДНК с цел фрагментите от нашата ДНК да изместят “пълнежната”
ДНК от вектора. Ако ензимът дава лепливи краища, тяхното комплементарно свързване
помага.
• Добавяме ДНК-лигаза, която да зашие инсерта към вектора, създавайки цялостна
рекомбинантна ДНК-молекула. • След това смесваме ДНК с фагови белтъци, за да получим
вириони, способни да заразяват бактериални клетки.
 За да отглеждаме фаги, първо трябва да отглеждаме гостоприемниците им – бактериите.
Приготвяме петриеви панички (петрита) с културална среда. Посяваме отгоре клетки
Escherichia coli и ги оставяме да се размножават, докато покрият средата с белезникав слой.
После добавяме фагите – разредени, за да са поотделно. Всеки от тях почва да се
размножава, като заразява и убива бактерии. Образуват се фагови колонии, видими като
прозрачни кръгчета = геномна библиотека.
Първично скриниране на библиотеката със сонда

В библиотека с хиляди клонове вероятно няколко съдържат желания от нас фрагмент, но не знаем кои. За
да ги открием, е нужно скриниране, т.е. да проверим всички клонове. Скринирането на геномни библиотеки
става чрез хибридизация на нуклеинови киселини. Използваме сонда – пречистен и белязан ДНК-фрагмент,
комплементарен на част от интересуващата ни последователност. Белегът най-често е 32P, но се използва и
нерадиоактивно белязване. Правим отпечатък от всяко петри на библиотеката, като притискаме към
повърхността му лист нитроцелулозна хартия. Денатурираме чрез нагряване и сондата, и ДНК върху
хартията, за да могат да взаимодействат комплементарно. После добавяме сондата към хартията. След като
отмием неспецифично адхезираната сонда, проявяваме белега върху хартията. Остава да намерим
колониите, които са реагирали.

Вторично скриниране. Садърн-блот

Радиоактивно или не, първото скриниране е с предварителен характер. То е твърде грубо, за да бъде
окончателно. Отбраните чрез него няколко десетки клона се подлагат на второ, по-старателно скриниране,
при което се проверява дължината (молекулната маса) на включените фрагменти. Постъпва се по следния
начин: Взема се по малко материал от колониите, дали положителна реакция. ДНК се извлича (в отделни
епруветки!). Редно е да се вземе и ДНК от източника, от който е започнало всичко. Добавя се старата
рестриктаза, за да се получат фрагменти със стандартни краища.

Следва електрофореза в агарозен гел. Това е най-обичайният гел за електрофореза на нуклеинови

киселини. Подобен е на агаровия, но се получава от пречистена агароза и се използва за по-фина работа.
Всяка проба се поставя в отделна ямка (старт) в началото на гела. Обикновено на един старт се нанасят и
маркери за молекулна маса, т.е. смес от парчета ДНК с известна дължина.

След електрофорезата гелът се долепя плътно до парче нитроцелулозна хартия. ДНК се оставя да премине
върху хартията по капилярен път. Хартията се отделя от гела и се обработва по същия начин като кръглите
отпечатъци от петритата по-рано. Разликата е, че вместо кръг с точки ще се получи правоъгълник с чертички.
Ивиците са толкова по-отдалечени от старта, колкото по-нискомолекулни са съответните фрагменти ДНК.
Точната им маса може да се определи чрез сравнение с маркерите.

Описаният метод, включващ рязане на ДНК с рестриктази, електрофореза, пренос върху хартия,
хибридизация и проявяване, се нарича Садърн-блот. Садърн (Southern) е името на откривателя, а блот (англ.
blot – правя петно) произлиза от появата на тъмни ивици върху нитроцелулозната хартия.

ОБЩА, КЛЕТЪЧНА И РЕПРОДУКТИВНА БИОЛОГИЯ

24. Алелно състояние на гените. Закони на Мендел и отклонения от тях.

Взаимодействие между гените. Основни типове унаследяване.

АЛЕЛНО СЪСТОЯНИЕ НА ГЕНИТЕ

I. О СНОВНИ ПОНЯТИЯ
1. Ген – част от молекулата на ДНК, отговорна за синтеза на една молекула РНК или една ППВ
2. Генетичен локус – специфична позиция или локализация на гена върху хромозомата
- Всеки физичен белег се определя от един или няколко гена
3. Алел – структурно състояние на гена
- Броят на организмите в дадена популация, носещи определен алел, отнесен спрямо
общия брой гени в популацията, определя честотата на даден алел
- Ако два алела в даден локус са идентични  хомозиготен; ако са различни 
хетерозиготен
4. Генотип – сбор от всички гени на даден организъм
5. Фенотип – наблюдавания признак от взаимодействието на гените с факторите на средата или
с други думи наблюдаваната експресия на определен ген или гени
6. Доминантно и рецесивно състояние на гените
- Някои гени са представени от серия алели, възникнали в резултат на един родоначален
ген  множествен алелизъм
1) Един ген може да определя повече от един белег;
2) Алелите на 2+ гена могат да определят един общ белег;
3) В някои случаи алелите на един ген могат да потискат или изменят действието на
алели на друг ген.
II. П ЪЛНО ДОМИНИРАНЕ - Единият алел на даден ген доминира напълно над другия и в
хетерозиготна комбинация се проявява само определяния от него фенотипен белег.
Във всички индивиди от F1 се проявява белегът на едната родителска форма. В един от
своите опити Мендел кръстосал грахови растения от сорт с червени цветове с растения от
сорт с бели цветове. Всички растения в първото поколение цъфтели с червени цветове.
Проявил се само единият белег – доминантният. За да провери дали другият белег е
изчезнал Мендел оставил индивидите от F1 да се самоопрашат. При растенията от F2 се
проявили и двата белега – имало и червено оцветени растения, и бяло оцветени. Това се
наблюдавало в потомството на всеки самоопрашил се индивид от F1. 1/3 от индивидите
били с бяло оцветяване, а 2/3 – с червено.
Следователно вторият родителски белег не е изчезнал, а е бил рецесивен – временно
непроявен.
Р: ♀ АА червено х ♂ аа бяло

г: A а

F1 : Aа червено x Аа червено

г: А а A а
 F2 : АА: Аа: Аа: аа

червено: червено: червено: бяло

Фиг.1. Пълно доминиране

Фенотип: 3:1 / Генотип: 1:2:1

III. Н ЕПЪЛНО ДОМИНИРАНЕ – изразява се в отслабване на действието на доминантния алел в

присъствие на рецесивния; фенотипът на хетерозиготите е междинен по отношение на
признаците на двамата хетерозиготни родители. Такова взаимодействие се нарича непълно
доминиране, а определяното от него унаследяване – интермедиерно (междинно).
ПРИ ИНТЕРМЕДИЕРНОТО УНАСЛЕДЯВАНЕ В ИНДИВИДИТЕ ОТ F1 НЕ СЕ ПРОЯВЯВА БЕЛЕГ НА ЕДНА
ОТ ДВЕТЕ РОДИТЕЛСКИ ФОРМИ, А СЕ ПРОЯВЯВА НЯКАКЪВ МЕЖДИНЕН, СРЕДЕН БЕЛЕГ.
- Така си взаимодействат алелите на гена, който определя цвета на венчелистчетата при растението
лъвска муцунка. То има два сорта – с червени и с кремави цветове. Червеният цвят се определя от
пигмента антоциан. Единият алел на гена – А1, кодира ензим, който е активен и затова синтезата
на пигмента е възможна. Затова индивиди с генотип А1А1 имат червени цветове. Другият алел –
А2, кодира неактивен ензим и синтезата на антоциана е невъзможна. Индивиди с генотип А2А2
имат кремави цветове. Хетерозиготните индивиди А1А2 имат розови цветове, защото ензимът
губи активността си частично. При кръстосването на растения с червени цветове с растения с
кремави цветове в F1 се проявява междинен белег – всички растения са с розов цвят. От тях в F2
се получили растения с червени, розови и кремави цветове. При това растенията с червени и
кремави цветове били по 25% от всички индивиди на F2, а розовите – 50%. Във F2 станало
разпадане на белезите в отношение 1:2:1. При самоопрашването на индивиди от F2 се получили
следните резултати: червеноцъфтящите дали във F3 само червеноцъфтящи индивиди. Кремавите
дали само кремавоцъфтящи индивиди. Розовоцъфтящите дали във F3 червеноцъфтящо,
розовоцъфтящо и кремавоцъфтящо потомство в отношение 1:2:1. Тези резултати показват, че
червено- и кремавоцъфтящите индивиди от F2 са хомозиготни по алелите на един ген. Единият
алел определя червения цвят, а другият – кремавия. При тях нито един от двата родителски
белега не се проявява с пълна сила и затова фенотипът им е междинен.

Р: ♀ А1А1 червено х ♂ А2А2 кремаво

г: A1 A2
1 2 1 2
F1 : A A розово x A A розово
г: A1 A2 A1 A2
F2 : A1 A1 : A1 A2 : A1 A2 : A2 A2
червено: розово: розово: кремаво

Фиг. 2. Интермедиерно унаследяване

Фенотип: 1:2:1 / Генотип: 1:2:1
IV. К ОДОМИНИРАНЕ
- В хетерозиготни генотипове алелите на даден ген се проявяват фенотипно едновременно
и независимо един от друг, т.е. като че ли не си повлияват.
- Кръвните групии на човека са 4 – 0, А, В, АВ. Те се определят от различно комбиниране на
алелите IA, IB, I0. Индивидите от кръвна група 0 са хомозиготни, а от кръвна група А и В
могат да бъдат и хомо -, и хетерозиготни. При това алелите IA и IB по отделно доминират
над алела I0. Когато тези два алела попаднат в общ генотиип съдоминират и довеждат до
появата на нова кръвна група АВ.

Кръвна група Генотипове Алелно взаимодействие

0 I 0I 0 Пълно доминиране
А IAIA; IAI0 Пълно доминиране
В I BI B; I BI 0 Пълно доминиране
АВ IAIB КОДОМИНИРАНЕ
Фиг. 3. Кодоминиране
 V. С ВРЪХДОМИНИРАНЕ – при него хетерозиготното състояние на една алелна двойка определя по –
силното проявяване а определен признак, отколкото двете хомозиготни състояния
- Дължи се на взаимното допълване на действието на двата алела, всеки от които в
хетерозиготна комбинация е по – активен по отношение на първичната генна функция
VI. С МЕСЕНА НАСЛЕДСТВЕНОСТ – характеризира се с това, че в хибридите от F1 се проявяват
признаците и на двамата родители; напр. кръстосване на черни и бели породи кокошки  хибрид
с черни и бели пера
VII. Л ЕТАЛНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ – взаимодействието между двата алела в хомозиготно състояние,
водещо до намалена жизненост и смърт
 П ЪРВИ ЗАКОН – З АКОН ЗА ДОМИНИРАНЕТО – ПРИ КРЪСТОСВАНЕ НА ИНДИВИДИ ,
КОИТО СЕ РАЗЛИЧАВАТ ПО 1 ИЛИ НЯКОЛКО АЛТЕРНАТИВНИ ДВОЙКИ БЕЛЕЗИ , В
ПЪРВОТО ХИБРИДНО ПОКОЛЕНИЕ СЕ ПОЛУЧАВА ЕДНООБРАЗНО ПОТОМСТВО , КОЕТО
ПРОЯВЯВА САМО ЕДИНИЯ БЕЛЕГ ОТ ВСЯКА ДВОЙКА ПРИЗНАЦИ – ДОМИНАНТНИЯ .

 В ТОРИ ЗАКОН – З АКОН ЗА РАЗПАДАНЕТО – В ЪВ ВТОРО ХИБРИДНО ПОКОЛЕНИЕ СЕ

ПРОЯВЯВАТ И РЕЦЕСИВНИТЕ БЕЛЕЗИ , В РЕЗУЛТАТ ОТ КОЕТО ЕДНОРОДНОСТТА НА
ПОКОЛЕНИЕТО , НАБЛЮДАВАНА В ПЪРВО ХИБРИДНО ПОКОЛЕНИЕ , ТУК СЕ РАЗПАДА .
Н АСТЪПВА РАЗПАДАНЕ НА БЕЛЕЗИТЕ В СЪОТНОШЕНИЕ 3:1 ЗА ВСЯКА ДВОЙКА
АЛТЕРНАТИВНИ БЕЛЕЗИ .

 Т РЕТИ ЗАКОН – З АКОН

ЗА НЕЗАВИСИМОТО
КОМБИНИРАНЕ –
Ф АКТОРИТЕ ОТ
РАЗЛИЧНИТЕ АЛЕЛНИ
ДВОЙКИ СЕ
КОМБИНИРАТ В
ПОКОЛЕНИЯТА И В
ТЯХНИТЕ ГАМЕТИ
НЕЗАВИСИМО ЕДИН ОТ
ДРУГ .

 Ч ЕТВЪРТИ ЗАКОН –
Х ИПОТЕЗА ЗА
ЧИСТОТАТА НА
ГАМЕТИТЕ – В СИЧКИ
ГАМЕТИ СЪДЪРЖАТ
САМО ПО 1
НАСЛЕДСТВЕН ФАКТОР
ОТ ВСЯКА ДВОЙКА
АЛЕЛНИ ФАКТОРИ . П О
СЪСТАВ НА ФАКТОРИТЕ
ТЕ СА „ ЧИСТИ ”.
ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ГЕНИТЕ. ПЕНЕТРАНТНОСТ И
ЕКСПРЕСИВНОСТ .
I. В ЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ГЕНИТЕ
- Успоредно с проявите на взаимодействие между членове на една и съща алелна двойка, са установени
много разнообразни взаимодействия между гени от различни алелни двойки
- Всички гени на даден генотип действат взаимосвързано, но независимо от това остават непроменени и
участват в нови гаметни и зиготни комбинации
- Взаимодействие се осъществява между генните продукти (ензими, хормони), а не между самите гени
- Като взаимодействат помежду си през онтогенезата и в зависимост от условията на средата,
продуктите определят развитието на даден признак. Механизмите на взаимно повлияване са
следните:
1) Един генен продукт повлиява транскрипцията на друг ген (активатор отключва
транскрипция на структурен ген)
2) Взаимодействие между първичните продукти на 2+ гена (образуване на хемоглобинова
молекула)
3) Взаимодействие между продуктите на различни биохимични реакции, контролирани от
неалелни гени
Взаимодействието между гените се изразява в няколко форми:
1. Комплементарност – при нея за развитието на признака се изисква наличие на поне един
доминантен алел от двата изследвани гена; в присъствието само на доминантен алел на единия ген
признакът не се проявява; появата на новия признак се обуславя от това, че в дадена биохимична
реакция последователно се включват ензими, синтезирани под контрола на двата неалелни гена.
2. Епистаза – при епистатично взаимодействие доминантния или рецесивния ген потиска действието
на друг, неалелен на него ген; потискащият ген е епистатен (супресор; инхибитор), а потиснатият –
хипостатен
- Доминантна епистаза – ако доминантният алел е с епистатично действие (оперение на
кокошки; фенотип Бомбай)
- Рецесивна епистаза
3. Полимерия – явление, при което един признак се определя от 2+ еднопосочно действащи неалелни
гени. То е характерно за алелите на гени, които определят количествени белези (маса, височина,
млечност, интензивност на оцветяване). Полимерни са гените, които определят цвета на кожата и
ръста на човек.
 ТАКАВА ПОЛИМЕРИЯ, ПРИ КОЯТО ДЕЙСТВИЕТО НА ДОМИНАНТНИТЕ АЛЕЛИ СЕ СУМИРА, СЕ
НАРИЧА АКУМУЛАТИВНА.
 КОГАТО ФЕНОТИПЪТ НА ИНДИВИДА НЕ ЗАВИСИ ОТ БРОЯ ДОМИНАНТНИ АЛЕЛИ В
ГЕНОТИПА, ПОЛИМЕРИЯТА СЕ НАРИЧА НЕАКУМУЛАТИВНА.
4. Плейотропно действие на гена – способността на даден ген да обезпечи развитието на няколко
признака; голяма част от гените, освен че обуславят един признак, чрез първичните си продукти
влияят върху развитието на редица други признаци (синдром на Марфан); продуктите от
действието на един ген обикновено участват в няколко биохимични реакции
5. Модифициращи гени - Редица изследвания показват, че в генотипа на всеки индивид има два
различни типа гени. Едните определят фенотипните белези и се наричат ГЛАВНИ ГЕНИ. Другите не
могат да определят никакъв фенотипен белег, но могат да променят силата на действие на
главните гени. Наричат се МОДИФИКАТОРИ.
- Взаимодействието между главните гени и техните модификатори се нарича модифициращо.
- Във всеки генотип има модификатори, които засилват действието на главния ген –
ИНТЕНЗИФИКАТОРИ, и които го намаляват – ИНХИБИТОРИ. Те са десетки са всеки главен ген. В
зависимост от съотношението им е и силата, с която се проявява белегът, определян от главния ген.
(Напр. наличието на бели петна по тялото на животните от породата Холщайн – Фризийско говедо се
определя от главен ген, а тяхната големина и разположение се влияят от цяла серия гени
модификатори.)
6. Позиционен ефект на гена – участват скачените гени; промяната в разположението на един ген е
свързана с изменението на неговото действие; позиционният ефект на гена се наблюдава при
различни хромозомни преустройства – инверсия, транслокация ; обратимо взаимодействие
II. П ЕНЕТРАНТНОСТ И ЕКСПРЕСИВНОСТ НА ГЕНИТЕ
 1. Пенетрантност – вероятността за фенотипна проява; статистически се определя от
отношението на изявилите съответния признак индивиди спрямо носителите на генотипа, при
който генът би могъл да има фенотипна изява
- Пълна пенетрантност 100% - означава, че всички хомозиготи и хетерозиготи изявяват
обусловения от него признак
- Непълна <100% - отклонение от очакваното фенотипно разпадане
- За пенетрирането на някои гени при бозайниците са от значение половите хормони
2. Експресивност – степента на изява на гена; някои гени се характеризират с постоянна
ексресивност, а за други е променлива – при индивиди с еднакъв генотип степента на
проявяване на даден признак е различна; за нееднаква експресивност на гените има значение
влиянието на модифициращите и епистатични гени и на условията на средата.
 Пенетрантността и експресивността на гена имат приспособително значение
- При сравняване на изявата на един и същ ген в различни индивиди се оформят групи с
нееднаква експресивност, която се отчита в балове.
- Докато експресивността на гените от кръвногруповите генетични системи е постоянна, за
пигментиране на ириса е променлива и се влияе от модифициращи гени

ОСНОВНИ ТИПОВЕ УНАСЛЕДЯВАНЕ. УНАСЛЕДЯВАНЕ ПРИ

НЕЗАВИСИМО КОМБИНИРАНЕ НА ГЕНИТЕ .
 признаците, които се определят от един ген имат моногенно, а тези, които се обусляват
от много гени – полигенно унаследяване

 Когато гените са разположени в автозомите, унаследяването на моногенните

признаци е автозомно, а когато са локализирани в половите хромозоми –
скачено с пола
 Доминантно, рецесивно и интермедиерно унаследяване
I. М ОНОГЕННО УНАСЛ ЕДЯВАНЕ
- Просто, когато генотипът има винаги една и съща фенотипна изява; в тези случаи
пенетрантността и експресивността на гена са постоянни (напр. наследяване на признака цвят
на семето на граха – АА, Аа – жълт цвят; аа – зелен)
- Отнася се както за нормални, така и за мутантни признаци при растения, животни и хора
1. Автозомно – доминантно – унаследяване на късоопръстие (брахидактилия); хорея на
Хънтингтън; къдрави коси; широки ноздри; гърбав нос
- При достатъчен брой потомци се проявява във всяко поколение
- Рядко срещан признак се унаследява от 50% от децата
- Момчетата и момичетата унаследяват с еднаква честота
- Унаследяването не зависи от пола на родителите
2. Автозомно – рецесивно – албинизъм; хипотрихоза; светли очи; прави коси
- При достатъчен брой потомци признакът може да не се изяви, но се появява в следващо
поколение
- Признакът се унаследява от всички деца, ако е бил проявен и при двамата родители
- Признакът се проявява при 50% от децата, ако е бил проявен при 1 родител
- Признакът се проявява при децата, без да е бил проявен у родителите – 25%
- Унаследяването не зависи от пола
3. Интермедиерно; скачено с пола; множествен алелизъм
II. М НОЖЕСТВЕН АЛЕЛИЗЪМ ( ПОЛИАЛЕЛ ИЯ )
- Вероятно полиалелията е възникнала в резултат на мутации в един и същи локус на
хромозомата; при тях изходният нормален ген е доминантен, а всеки нов мутантен е
рецесивен по отношение на възникналия по – рано и доминантен по отношение на
възникналите след него
- Увеличава резерва на мутационни изменения
 - Всеки индивид може да има само по 2 от алелите на даден ген – по един във всяка от
хомоложните хромозоми
III. П ОЛОВОСВЪРЗАНО УНАСЛЕ ДЯВАНЕ
- Белези, детерминирани от гени, локализирани в половите хромозоми, се наричат скачени или
свързани с пола; различават се 2 вида – при хетерогаметност на мъжкия и при
хетерогаметност на женската
- При човека са познати около 150 признака, които се унаследяват като свързани с пола.
- Двете полови хромозоми при човека не са напълно хомоложни. Поради това унаследяването
чрез Х и У хромозомите е напълно свързано с пола (при гени, локализирани в нехомоложни
участъци на двете хромозоми) и частично свързано (при гени, локализирани в хомоложни
участъци). Момчетата получават Х хромозомата само от майката, а момичетата по една Х
хромозома от двамата родители. Ясно е, че при локализирането на мутантен ген в
нехомоложен участък на Х хромозомата, неговата фенотипна изява ще се определя от пола на
индивида. За частично свързаните с пола признаци също има значение посоката на предаване
на гена. Например доминантните гени от хомоложните участъци на двете полови хромозоми
се предават от майката по типа на автозомно-доминантното унаследяване. Ако обаче
доминантният или рецесивният алел се предава от бащата, от значение е в коя от двете
полови хромозоми е локализиран.
- В Х хромозомата на човека се съдържат гени с голямо значение за правилното развитие и
функциониране на организма.
- По-голяма част от мутантните алели са рецесивни, а по-малка доминантни. Понеже мъжете са
хемизиготни за всички гени, разположени в нехомоложните участъци на Х хромозомата,
рецесивните алели на тези гени проявяват лъжливо доминиране.
- У хромозомата при отделните видове съдържа много малко на брой гени. Ролята й за
определянето на пола при човека е безспорна. Поради по-малкото участие на У хромозомата
в предаването на нормални и аномални признаци при човека, под половосвързано
унаследяване обикновено се разбира предаването на гени, локализирани в Х хромозомата.
- Познати са много видове, при които експресията на някои гени се влияе от пола на носителя.
Такива гени не са локализирани в половите хромозоми а в автозомите. Признаците, чието
развитие определят тези гени, се наричат зависими от пола.
- Ограничените от пола признаци се проявяват само в единия пол. Те се детерминират от гени,
разположени както в автозомите, така и в половите хромозоми. Те се обуславят от гени,
присъщи както на женските, така и на мъжките индивиди, но са проявени само в женските.
При човека гените за гласа, окосмяването на тялото и други са автозомни, но се проявяват
само в присъствието на съответните хормони.
IV. П ОЛИГЕННО УНАСЛ ЕДЯВАНЕ
- Гени, всеки от които обуславя определена степен на изменчивост на количествения признак,
се наричат полигенни
- Гените са разположени в различни хромозоми и възможностите за получаване на
разнообразни алелни комбинации са големи; това обяснява наличието на голям брой
фенотипни класове при този тип унаследяване
- Количествени признаци могат да се класират в непрекъснат ред; те проявяват тенденция към
нормално разпределение, тъй като процентът на генотиповете е по – голям в междинни,
отколкото в крайните класове
- Полигенната наследственост се отличава със следните особености – степента на изява на
количествените признаци зависи от броя на доминантните алели на полимерните гени;
степента на изявата на количествените признаци се определя от генотипа и амплитудата на
вариране на признака е толкова по – голяма, колкото е по – голям броят на полигенните
локуси.
25. Унаследяване на скачени гени. Кросинговър. Групи на свързано
унаследяване при човека.

26. Наследственост и среда. Норма на реакция. Фенокопия и генокопия.

Скорост на реакцията Диапазон на вариабилност , в който, в зависимост от
условията на околната среда, един и същ генотип е способен да произвежда различни
фенотипове, се нарича скорост на реакция .
В някои случаи един и същ ген, в зависимост от характеристиките на генотипа и
естеството на външните условия, може да има различна пълнота на фенотипното
проявление : от почти пълното отсъствие на черта, контролирана от гена, до пълното му
изразяване.
Степента на изразяване на признака по време на внедряването на генотипа в различни
условия се нарича експресивност. По този начин експресивността се разбира като
тежестта на фенотипната проява на гена. Свързва се с променливостта на чертата в
рамките на нормалния диапазон на реакцията. Същата черта може да се появи в някои
организми и да липсва при други, които имат същия ген.

2. Проникване. Реализация на наследствена информация при различни

условия Количествен показател за фенотипна проява се
нарича пенетрантност . Проникването характеризира процента на индивидите,
показващи даден ген във фенотипа, спрямо общия брой индивиди, в които генът може да
се прояви. Фактът, че един и същ генотип може да доведе до различни фенотипове е от
голямо медицинско значение. Това означава, че обременената наследственост не трябва
непременно да се проявява фенотипно. Много зависи от условията, в които се намира
човекът.
В някои случаи заболяването като фенотипна проява на наследствена
предразположеност може да бъде предотвратено с диета или
медикаменти. Реализацията на наследствената информация е в пряка зависимост
от околната среда .
Взаимозависимостта на генотипа и фенотипа може да се формулира като
следните разпоредби .

 Организми извън околната среда не съществуват . Тъй като организмите са отворени

системи, които са в единство с условията на околната среда, внедряването на наследствена
информация става под контрола на околната среда.
 Един и същ генотип е в състояние да даде различни фенотипове , което се определя от
условията, при които генотипът се реализира в процеса на онтогенезата на индивида.
 В тялото могат да се развият само онези признаци, които се дължат на
генотипа . Фенотипната вариабилност се среща в рамките на нормата на реакцията за
всеки специфичен признак.
 Условията на околната среда могат да повлияят на степента на проявление на
наследствена черта в организми, които имат съответния ген, или на броя на индивидите,
проявяващи съответната наследствена черта.

3. Фенотипна променливост - модификация Модификациите се наричатфенотипни

промени , които възникват под влияние на условията на околната среда . Диапазонът
на променливостта на модификацията е ограничен от скоростта на
реакцията. Получената специфична модификационна промяна в даден признак не се
наследява, но диапазонът на вариабилност на модификацията се дължи на
наследствеността.
Промените в модификацията не водят до промени в генотипа. Скоростта на реакцията,
лежаща в основата на променливостта на модификацията, се формира в резултат на
естествения подбор. Поради това обстоятелство променливостта на модификацията по
правило е целесъобразна. Той отговаря на условията на живот и е адаптивен.

4. Дългосрочни модификацииДългосрочните
модификации представляват специална група от променливост на
модификацията . Тези промени възникват под въздействието на външната среда,
подобно на обикновените модификации, но се предават на редица следващи поколения .
Така че, когато са изложени на високи или ниски температури върху какавидите на
колорадския бръмбар, цветът на възрастните животни се променя. Тази черта
продължава няколко поколения и след това се връща предишният цвят. Тази черта се
предава от поколения, ако само мъжките са били изложени на температурния фактор.
Следователно, дългосрочните модификации се унаследяват според вида на
цитоплазменото унаследяване. Очевидно под въздействието на един или друг външен
фактор настъпват промени в тези части на цитоплазмата, които след това могат да бъдат
автоматично възпроизведени

Комбинативна и мутационна вариабилност Наследствената вариабилност

обикновено се разделя на:

 комбинативен;
 мутационен.
Комбинативната вариабилност е свързана с получаването на нови комбинации от гени
в генотипа. Това се постига чрез три процеса :

 независима дивергенция на хромозомите по време на мейоза;

 произволната им комбинация по време на оплождането;
 рекомбинация на гени чрез кръстосване. Самите наследствени фактори (гени) не се
променят, но новите им комбинации помежду си водят до появата на организми с нов
фенотип.
Феноменът хетерозис граничи с комбинативната променливост. Хетероза или
"хибридна сила" може да се наблюдава в първото поколение при хибридизиране между
представители на различни видове или сортове. Проявява се чрез повишаване на
жизнеността, увеличаване на растежа и други характеристики.
Мутационната вариабилност е свързана с мутации - промени в генетичния апарат на
клетката, дължащи се на реорганизация на генетичните структури. По това мутациите се
различават рязко от модификациите, които не засягат генотипа на индивида. Мутациите
възникват внезапно, рязко, в резултат на което новият организъм понякога се различава
рязко от първоначалната форма.
Според естеството на промените в генетичния апарат, мутациите се
разграничават поради :

 промяна в броя на хромозомите (генома);

 промени в специфичността на хромозомите (хромозомни аберации);
 промяна в молекулярната структура на гена (генни мутации).

2. Полиплоидни мутации, свързани с промяна в броя на хромозомите, се наричат

геномни . Те включват полиплоидия и хетероплоидия .
Полиплоидия - увеличаване на диплоидния брой хромозоми чрез добавяне на цели
набори от хромозоми в резултат на нарушение на мейозата. Полиплоидните форми са
фенотипно различни от диплоидните. Заедно с промяната в броя на хромозомите се
променят и наследствените свойства. При полиплоидите клетките обикновено са големи,
понякога растенията са гигантски.
Формите, получени в резултат на размножаването на хромозомите на един геном, се
наричатполиплоиди . Известна е обаче и друга форма на полиплоидия - алоплоидия, при
което броят на хромозомите на два различни генома се умножава.
В резултат на нарушения в процесите на мейоза и синтез на ДНК, броят на хромозомите
може да се промени и да стане немножествен от хаплоидния набор . Феноменът, когато
някоя от хромозомите, вместо да е двойка, се окаже тройна, се нарича тризомия .
Ако се наблюдава тризомия на една хромозома, тогава такъв организъм се нарича
тризомен и неговият хромозомен набор се записва като 2n + 1.
Явлението, противоположно на тризомията, т.е. загубата на една хромозома от двойка в
диплоиден набор, се нарича монозомия и такъв организъм е монозомен; неговата
генотипна формула се записва като 2n-1.
Ако и двете хомоложни хромозоми изпаднат от диплоидния набор, организмът се
нарича нулизомен .
Анеуплоидията , т.е. нарушение на нормалния брой хромозоми, води до промени в
структурата и намаляване на жизнеспособността на организма.

27. Фенотипна, генотипна и генна честота. Закон на Hardy-Weinberg.

ПОПУЛАЦИЯ. ФЕНОТИПНА, ГЕНОТИПНА И ГЕННА ЧЕСТОТА.

ТИПОВЕ КРЪСТОСВАНЕ. ЗАКОН НА ХАРДИ – ВАЙНБЕРГ.
I. П ОПУЛАЦИЯ – голяма група от индивиди на даден вид, обитаващи постоянно определена
територия (ареал), със сходни изисквания към условията на средата, които се кръстосват свободно
помежду си и създават плодовито потомство
- Популацията е основна единица на еволюцията
- Чрез нея се осъществява възпроизводството и еволюцията на вида
- Тук се извършват еволюционни събития и се осъществява еволюционния процес на базата на
известни явления – кръстосвания, унаследяване на белези, изменчивост, отбор; индивидите
на една популация встъпват в сложни взаимодействия помежду си
- Еволюционната съдба на популацията зависи от тяхната численост и разнообразието на
генофонда им (сборът от всички гени в една популация); числеността зависи от биологичните
възможности на вида, капацитета на ареала и въздействието на биотичните и абиотичните
фактови
- Малка популация (около 1500 индивида) се нарича ДЕМ; по различни причини могат да
възникнат по – малки групи  ИЗОЛАТИ; при тях свободното кръстосване е нарушено и има
висок % на вътрегрупови кръстосвания
- Ефективната големина на популацията се определя от броя на родителите, който ще
произведат следващото поколение
II. П ОПУЛАЦИОННА ГЕНЕТИКА – изучава генетичните явления в популацията, механизмите на
генетични изменения и генетичното равновесия в продължение на много поколения
1. Фенотипна честота – съотношението на броя на индивиди с определен фенотип към всички
индивиди в популацията
2. Генотипна честота – съотношението на съотвения генотип ( D – доминантен; Н –
хетерозиготен; L – рецесивен) към всички индивиди в популацията
3. Генна честота – съотношението на броя на алелите от даден тип (А/а) към броя на алелите от
всички типове; Честотата А се бележи с р, а на а – q (p+q = 1)
III. Т ИПОВЕ КРЪСТОСВАНИЯ
- Панмиксията е свободно, безподборно кръстосване между индивидите в популацията.
Основава се на пространствената близост и липсата на ограничаващи причини – климатични,
поведенчески, социални. Чрез нея става свободен обмен на гени и реализация на всички
възможни генотипове. При човека е силно ограничена.
 - Подборното кръстосване е 2 вида:
 Инбридинг – кръстосване на близкородствени индивиди; при него индивиди с
еднакъв генотип се кръстосват по – често, отколкото при панмиксията, напр. бракове
между глухонеми лица се наблюдава по – често, отколкото бракове между глухоням
и лице с нормален слух и говор; при този вид кръстосване се повишава
хомозиготността, а се намалява хетерозиготността, което е предпоставка за поява на
патологични гени
 Аутбридинг – при него индивиди, носители на сходен фенотип се кръстосват по –
рядко, отколкото при панмиксията, напр. хора с червен цвят на косите
IV. З АКОН НА Х АРДИ – В А ЙНБЕРГ – отнася се за разпредлението на генотиповете на дадена алелна
двойка и неговото постоянство от поколение в поколение при панмиктични популации
В една достатъчно голяма популация в състояние на панмикссия, без да е от
значение изходната стойност на генните честоти (p и q), още в първото
поколение съотношението на генотиповете по даден локус АА:Аа:аа ще се
отнасят тъй както p2:2pq:q2 и това съотношение няма да се измени и в
следващите поколения, ако панмиксията се запази.
p2 + 2pq +q2 = 1
Елементарно следствие от закона е, че наследствеността сама по себе си не може да променя
честотата на гените от едно поколение в друго.
Когато честотите на генотиповете отговарят на закона, популацията се намира в генетично
равновесие. Законът на Харди – Вайнберг се отнася за автозомните гени на големи популации в
състояние на панмиксия, както и за гените, свързани с Х – хромозомата на женските индивиди.
Условия за валидност на закона:
1. Популацията да е достатъчно голяма
2. Да е налице панмиксията
3. Средният брой потомци да е приблизително еднакъв и с еднаква жизненост
4. Генната честота на p и q не се променя
Този закон се отнася а една идеална популация. Всяка популация за къс период се намира в
състояние на равновесие. Това зависи от срока на настъпване на половата зрялост, създаването на
ново поколение и установяването на ново съотношение на генотиповете.
Законът се прилага за изчисляване честотата на хетерозиготните носители на даден рецесивен
патологичен ген за даден ограничен период от време.

28. Фактори изменящи честотата на гените. Изолация – коефициент на

кръвно родство и коефициент на имбредност.

29. Клетъчен цикъл. Индивидуално развитие на клетките.

30. Клетъчна репродукция. Митоза.

Клетъчен цикъл

G1-фаза. Клетката расте. В определен момент, наречен старт или точка на рестрикция,
клетката “взема решение” да се дели и скоро след това преминава в S-фаза.
 S-фаза (синтезна). ДНК се реплицира. След това всяка хромозома има две сестрински
хроматиди.

 G2-фаза. Клетката трупа вещества, нужни за митозата и цитокинезата.

 M-фаза (митоза) Делене на ядрото (кариокинеза) последвано от делене на цялата клетка

(цитокинеза).

 Периодът между две митози, т.е. G1 + S + G2, се нарича интерфаза.

 G1 се трансформира в G0, ако клетката няма намерение да се дели, а просто върши

някаква работа. Остава там докато отново получи стимул за делене, ако изобщо това
стане.

Три основни събития при деленето  Репликация на ДНК  Сегрегация на хромозомите

 Цитокинеза Те присъстват дори и при прокариотите.

Странни форми на митоза при вътреклетъчните паразити

Ендодиогения В майчината клетка се оформят две дъщерни клетки, заобиколени със

собствена мембрана. Пример - Toxoplasma gondii.

Ендополигения В майчината клетка се оформят многобройни дъщерни клетки,

заобиколени със собствена мембрана. Пример – схизонтите на Plasmodium.

Трите главни контролни точки:

G1 checkpoint- старт (преди репликацията) – оценява се качеството на ДНК и

цитоплазмата, както и наличие на разрешение за делене;

G2 checkpoint – вход в митоза (между G2 и M) – оценява се качеството на ДНК и

протеклата репликация;

M checkpoint – изход от митоза (между метафаза и анафаза) – оценява се делителното

вретено и хромозомното свързване.

Ако клетката бъде спряна в някоя контролна точка, тя опитва да поправи проблема. Ако
това не е възможно, се преминава към апоптоза.

Контрол в многоклетъчния организъм

По принцип репликацията и митозата са забранени за клетката, освен ако не й се даде

изрично разрешение за репликация.

 Разрешението е химичен сигнал (хормон или растежен фактор), отделен от друга

клетка.

 Изключение са клетките на ранния зародиш и раковите клетки. Те се делят “клетъчно-

автономно” – не се нуждаят от разрешение.

 В клетъчния цикъл има 3 основни прехода:

 (1) Старт (точка на рестрикция) в края на G1 (преход G1 – S) – следи се количеството на
цитоплазмата и качеството на ДНК (да няма повреди); точно на този етап е нужно
разрешение отвън.

 (2) Вход в митоза в края на G2, т.е. след репликацията (преход G2 – M) – следи се
отново качеството на вече реплицираната ДНК (да няма едноверижни или повредени
участъци), а също и готовността на клетката да организира митоза (дали центрозомата е
успешно удвоена).

 (3) Изход от митоза в края на метафазата (преход метафаза – анафаза) – следи се всички
хромозоми да са подредени по екватора на вретеното и да са свързани с двата полюса.

31. Регулация на клетъчния цикъл. Природа на митоза-промотинг

фактора (MPF).

КЛЕТЪЧНА РЕПРОДУКЦИЯ. РЕГУЛАЦИЯ НА КЛЕТЪЧНИЯ

ЦИКЪЛ, ПРИРОДА НА MPF
I. Ф АЗИ И МЕХАНИЗЪМ НА М ИТОЗАТА
- Хромозомен (митоза)
- Цитоплазмен цикъл (цитокинеза)
1. Интерфаза
- G1 – към края на този период в нарасналата клетка се синтезират предимно РНК, ядрени
белтъци, мононуклеотиди и репликационни ензими; критичен момент, през който клетките
могат да прекъснат процеса на клетъчния цикъл и да направят пауза  ТОЧКА НА
РЕСТРИКЦИЯ R (G0 – клетка, която е спряла и не може да премина R)
- S – репликация; удвояване на хромозомите и синтез на значителни количества хистонови
белтъци и РНК; репликационни вилки във всяка хромозома
- G2 – транслация на белтъците на делителното вретено и на няякои мембранни белтъци;
пострепликационна репарация
 90% от времето на целия цикъл
 Митозата протича най – бързо при топлокръвни животни; деленето се прекратява при T<24°C/
T>45°C
2. М - фаза
II. П РОТИЧАНЕ НА МИТОЗА ТА - КА РИОКИНЕЗА И ЦИТО КИНЕЗА
1. П Р О Ф А З А – разделяне на центрозомата, за да се формират двата полюса на делителното
вретено; повишаване на фосфорилирането на специфични регулаторни белтъци; бавна
кондензация на дифузния интерфазен хроматин в хромозоми; в края на периода изчезва
ядърцето; започва изграждане на нишките на делителното вретено от молекули тубулин
2. П Р О М Е Т А Ф А З А – разрушаване на ядрената обвивка; формиране на делителното вретено;
дъщерните хроммозоми образуват двата полюса на делителното вретено; реплицираните
хромозоми се залавят за вретеното чрез кинетохори
3. М Е Т А Ф А З А – подреждане на хромозомите в екваториалната плоскост на вретеното;
прикрепване на сестринските хроматиди към нишките, излизащи от един от
противоположните полюси; максимално спирализирани хромозоми (подходящи за
наблюдение); метафазна или екваториална плочка
 4. А Н А Ф А З А - Разделяне на метафазните хромозоми на хроматиди, които представляват вече
дъщерните хромозоми (скъсяват се и се уплътняват); Придвижване към полюсите (анафаза А);
Отдалечаване на полюсите и удължаване на митотичното вретено (анафаза В)
5. Т Е Л О Ф А З А - Дъщерните хромозоми завършват движението си към двата полюса;
Деспирализация на хромозомите; поява на ядърца; Реасамблиране на ядрена обвивка; Ядра
на дъщерни клетки; Ядрени пори, през които се транспортират ламинини за ядрена ламина;
Формиране на контрактилен пръстен

Ц ИТОКИН ЕЗА - Делене на цитоплазма на майчина клетка; Разделяне на 2 дъщерни клетки;

Контрактилен пръстен; Прищъпване на цитоплазмата между ядрата; Бразда на разцепване;
Митотичен индекс – бр. митози спрямо бр. клетки

IV. Е НДОМИТОЗА ( ЕНДОПЛОИДИЯ ; ПОЛ ИПЛ ОИДНА АМИТОЗА )

- Вид клетъчно делене, при което след репликацията на ДНК, ядрото не се разделя, а запазва
своята обвивка
- Не се разделя и цитоплазмата; ПОЛИПЛОИДНА КЛЕТКА
- Настъпва при увреждане или липса на митотичното вретено; Плазмодиум; Голямо
количество ДНК и РНК; Увеличен брой клетъчни органели = увеличен синтез на протеини; 50%
от хепатоцитите
V. Р ЕГУЛАЦИЯ НА КЛЕТЪЧНИ Я ЦИКЪЛ – ЧРЕЗ СПЕЦИАЛНИ ЦИТОПЛАЗМЕНИ БЕЛ ТЪЦИ
- Контрол през интерфазата – синтезата на ДНК в началото на S започва след сигнал от
цитоплазмен белтък – S – фаза активатор (контролен фактор, забавящ започването на
митозата, докато не завърши ДНК репликацията във всяка област на всяка хромозома)
- Контрол през митозата – циклин и циклин – зависими кинази; G2 – главен период за
продукция на мощен цитоплазмен фактор – М – фаза промотинг фактор (MPF) – причина за
започване на митоза и мейоза; по природа е циклин – зависима киназа; при ниски нива
клетката се връща в интерфазното си състояние; високите нива MPF са отговорни за важни
морфологични промени – кондензация на хромозомите, разкъсване на ядрената обвивка,
цитоскелетни промени; увеличението на MPF се причинява от повишаване концентрацията на
циклините

32. Клетъчно стареене. Апоптоза.

Апоптоза (подреденият начин)

Клетки, които преминават през апоптоза, преминават през различен и
много по-подреден процес. Те се свиват и образуват балоноподобни
издутини (техническо име: "мехурчета") по повърхността си. ДНК-то в
ядрото им бива разделено на малки парчета и някои органели на
клетката, като ендоплазмения ретикулум, се разделя на фрагменти. В
края цялата клетка се разделя на малки парченца, подредено оградени в
един мембранен "пакет".
 Какво се случва с парчетата? Те освобождават сигнали, които
привличат имунните клетки, които смилат боклуците (фагоцитират),
като макрофагите. Също така, части от умиращата клетка имат една
липидна молекула, наречена фосфатидилсерин, на повърхността си.
Фосфатидилсеринът обикновено е скрит във вътрешността на
мембраната, а когато е от външната страна, той позволява на
фагоцитите да се прикрепят и да "изядат" клетъчните фрагменти.

Защо клетките преминават през апоптоза?

Много клетки в човешкото тяло имат вградена способност да
преминават през апоптоза (по същия начин, по който имат вградена
способност да копират ДНК-то си или да разграждат горива). Като цяло,
апоптозата е общ и удобен начин да се премахнат клетки, които вече не
трябва да са част от организма.

 Някои клетки трябва да бъдат "изтрити" по време на развитието –

например за да издялат една сложна структура, като ръката, от по-
голяма част тъкан.

 Някои клетки са анормални и могат да наранят останалата част от

организма, ако оцелеят, например клетки с вирусни инфекции или
увреждане на ДНК.

 Клетките в организма на възрастния човек може да бъдат елиминирани,

за да се поддържа баланса – да се направи път за нови клетки или за да
се премахнат клетки, които са нужни само за временни задачи.

Апоптозата е част от развитието

В много организми програмираната клетъчна смърт е нормална част от
развитието. В някои случаи апоптозата по време на развитието се
случва по много предвидим начин: в червея C.
elegans, 131131131 клетки ще умрат от апоптоза, докато червеят се
развива от единична клетка във възрастна клетка (и знаем точно кои са
те)^11start superscript, 1, end superscript!

Апоптозата също играе ключова роля в човешкото развитие. Например,

както видяхме във въведението, ръката ти в началото е била
лопаткоподобно блокче тъкан, когато беше ембрион. Блокчето е било
"издялано" в пръсти чрез апоптозата на клетките между развиващите се
пръсти.

Микроскопски изображения от научен вестник, показващи развиваща се

лапа на мишка. Клетките между развиващите се пръсти са оцветени с
маркер, който индикира апоптозни клетки.
Изображение, модифицирано от "Дупликацията на пръст 4 се предшества от намалена епоптоза и
удължена хондрогенеза в постериорния мезенхим на крайника" от Farin et al. ^22squared, CC BY 4.0.

Този процес се случва при всякакви видове гръбначни, които имат

пръстоподобни пръсти, и по-малко апоптоза води до повече ципи между
пръстите. Понякога, ако една малка грешка се случи по време на
развитието на пръстите, апоптозата може да е непълна (водейки,
например, до слети пръсти).

Други примери за апоптоза по време на нормалното развитие включват

загубата на опашката на поповата лъжичка, докато тя се превръща в
жаба, и премахването на ненужните неврони, докато невронните
пътища в мозъка биват "свързвани".

Апоптозата може да елиминира

инфектирани или ракови клетки
В някои случаи една клетка може да представлява заплаха за останалата
част на тялото, ако оцелее. Например това може да е така за клетки с
ДНК увреждане, преканцерозни клетки и клетки, инфектирани от
вируси. Ако тези клетки преминат през апоптоза, заплахата за
останалата част от организма (като рак или разпространяване на
вирусна инфекция) е премахната.

Когато ДНК-то на една клетка е увредено, тя обикновено ще засече

увреждането и ще опита да го поправи. Ако увреждането не може да се
поправи, клетката обикновено ще започне апоптоза, осигурявайки, че
няма да предаде увреденото си ДНК. Когато клетките имат ДНК
увреждане, но не успеят да преминат апоптоза, те може да са на пътя
към рака.
Понякога преканцерозните клетки, които са избегнали вътрешна
апоптоза, се засичат от имунните клетки, които започват апоптоза чрез
външно сигнализиращ път. Успешните ракови клетки успяват да
избегнат и вътрешните, и външните насоки, които обикновено водят до
апоптоза. Това им позволява да се делят извън контрол и да натрупат
мутации (промени в своето ДНК).

Апоптоза е ключът към имунната функция

Апоптозата също играе ключова роля в развитието и поддържането на
здрава имунна система. Когато В и Т клетките (имунни клетки, които
прикрепят специфични молекули) първоначално биват произведени, те
се проверяват, за да се види дали реагират срещу някои от
"собствените" компоненти на тялото. Клетки, които го правят, биват
веднага елиминирани чрез апоптоза. Ако този процес не успее,
автореактивни клетки може да бъдат освободени в тялото, където може
да атакуват тъкани и да причинят автоимунни състояния.

Апоптозата също играе важна роля в позволяването на имунната

система да изключи отговора си към патоген. Когато един патоген бъде
засечен, имунните клетки, които разпознават патогена, силно се делят,
преминавайки през огромно увеличение в броя си с целта да разрушат
патогена. След като патогенът бъде премахнат от тялото, големият брой
специфични за патогена имунни клетки вече не са нужни и трябва да
бъдат премахнати чрез апоптоза, за да се поддържа хомеостаза (баланс)
в имунната система.
33. Мейоза.
При мейоза, за разлика от митоза:

Две последователни деления – редукционно и еквационно.

Репликация преди първото мейотично делене, но не и преди второто.

Успоредно сдвояване на хомоложните хромозоми (паралелна конюгация, синапс) през

профаза първа. Генетична рекомбинация (кросинговър).
Подреждане на конюгиралите хромозоми в делителното вретено (метафаза първа).
Получаване на четири хаплоидни гамети от една диплоидна клетка.

Две основни преимущества на прегрупирането на генетичния материал при мейоза:

• Независимо разпределение на майчините и бащините хомолози в гаметите - 2 n различни

гамети (223 за човека). - n = брой на хомоложни хромозоми или хаплоидния хромозомен
набор на вида (23 за човека).

• Размяна на участъци между хомоложните хромозоми и преразпределение на гените във

всяка хромозома - кросинговър през мейоза І - генетично разнообразие при полово
размножаващите се видове организми.

Периоди на мейотичната профаза I

Лептотен Слабо кондензирани хромозоми, видими като нишки в ядрото. Сестринските

хроматиди са придържани плътно една до друга от специфични белтъци (кохезини). Всяка
хромозома е прикачена с краищата си към вътрешната ядрена мембрана.

Зиготен Започва синапс на майчините и бащините хомолози. Първата стъпка към това е
свързване на теломерите към ядрената ламина. Теломерите на хомолозите се търсят,
свързват се и от тях по дължината на хромозомите започва образуване на синаптонемален
комплекс. Напредване на синапса по дължината на хомолозите. Целта е всеки ген да
застане срещу съответния си.

Пахитен Двойка хомоложни хромозоми = бивалент = тетрада Кросинговър между

несестринските хроматиди от бивалента. Синаптонемален комплекс, съставен от
латерални белтъчни оси, напречни свързващи филаменти, централен елемент и
рекомбинационни възли. Те са мултиензимен комплекс, участващ в рекомбинацията.
Броят рекомбинации за бивалента е равен на броя на рекомбинационните възли в него и
съответно на броя хиазми.

Диплотен Разпадане на синаптонемалния комплекс и раздалечаване на хомолозите

- частична декондензация и РНК синтез при овогенеза (включително и лампови четки);

- бивалентът все още е прикачен към ядрената обвивка. Двата хомолога са свързани чрез
хиазми

Диакинеза Преход към метафаза І: - прекратява се РНК синтезът; - хроматинът се

кондензира; - бивалентите се откачат от ядрената обвивка. Какво съдържа един бивалент:
- четири хроматиди; - кинетохор за всеки хомолог; - хиазми,свързващи двата хомолога.

I. П РОИЗХОД НА ПОЛОВИТЕ КЛЕТКИ

- Първичните полови клетки (гоноцити) се формират в ЕПИБЛАСТА през 2рата седмица на
ембрионалното развитие
- В края на 3тата седмица се придвижват в стената на жлъчното мехурче близо до алантоиса
- През 4тата седмица достигат половите гребени
1. Гоноцити – големи, светли клетки, богати на гликоген и алкална фосфатаза
- Хистохимични реакции  миграция
2. Полови гребени – медиално от мезонефрос (първичен бъбрек)
 -Целомен епител на повърхността, който отделя специфичен хемотаксичен фактор, привличащ
половите клетки
- Той се разраства, включва половите клетки и прониква в подлежащия мезенхим
 Първични полови кордони/ повлекла
- На този етап гонадата е индиферентна, макар полът да е детерминиран по време на оплождането

34. Овогенеза. Молекулни механизми на овоцитното зреене. Основни

биологични характеристики на зрелите яйца.

ОВОГЕНЕЗА. МОЛЕКУЛНИ МЕХАНИЗМИ НА ОВОЦИТНОТО

ЗРЕЕНЕ. БИОЛОГИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЗРЕЛИТЕ ЯЙЦА
I. О ВОГЕНЕЗА
- Овоцити, сателитни клетки, текоцити, интерстициални и хилусни клетки
 с изключение на овоцитите, всички отделят хормони
II. С ТАДИИ НА ОВОГЕНЕЗАТА
1. П Е Р И О Д Н А П Р О Л И Ф Е Р А Ц И Я
Гоноцити  овогонии (митотично делене)  овоцити I ред  първо мейотично делене, но спират през
диплотения стадий на профазата
 Остават така до пубертета, когато някои завършват първото мейотично делене и започват второ,
което завършва само при оплождане
- Овоцит I ред навлязъл в стадий на диплотен  примордиален фоликул
- Инхибитор на овоцитна матурация, секретиран от фоликулните клетки
- Масово загиване на овогонии и овоцити I ред
- Овоцит I ред  телце на Балбиани, близо до ядрото (ЕПМ, АГ, митохондрии, микротубули)
 При нарастване на овоцита изчезва и органелите се разпръсват
2. П Е Р И О Д Н А Р АС ТЕЖ
- След раждането
- Овоцит I ред на примордиален фоликул  овоцит II ред на растящ фоликул
- Жълтъчни гранули в цитоплазмата
- Съществено нарастване на овоцитите
3. П Е Р И О Д Н А СЪЗ РЯВ АНЕ
- Две мейотични деления, без интерфаза пом/у им
Овоцит I ред  овоцит II ред + полярно телце
Граафов фоликул  овулаторен фоликул
 Яйцеклетката губи ядрото си
 Сателитните клетки се трансформират в лутеинни
- Второ мейотично делене
Овоцит II ред  яйцеклетка + полярно телце

 2-3 яйцеклетки във фоликул  близнаци/ тризнаци или дегенерация

III. М ОЛЕКУЛНИ МЕХАНИЗМИ НА ОВОЦИТНО ЗРЕЕНЕ
- Полипептидни хормонни – гонадотропини, стимулират секрецията на молекула, която въздейства на
овоцита да започне своето съзряване
- При земноводните, гонадотропините се отделят от хипофизата и стимулират отделянето на прогестерон,
който се свързва с вътреклетъчните рецепторни белтъци, контролиращи транскрипцията на специфични
гени
IV. Я ЙЦЕКЛЕТКА ( ОВОЦИТ )
- 5 – 150 µм
- Обкръжена от блестяща обвивка – zona pellucida, изградена от гликопротеини
 PAS – позитивна
 Гликопротеините се секретират от овоцита
 Някои олигозахариди  сперматозоидни рецептори
  Важна роля при оплождане и преимплантационна ембриогенеза
1. К Л Е Т Ъ Ч Н А МЕМ БР АН А (ООЛЕ МА)
- Множество микровили, проникващи в перивителинното пространство (м/у овоцита и клетките на
гранулозната мембрана)
 Zona pellucida  микровили на яйцеклетка и израстъци на клетки на гранулозна мембрана
2. Я Д Р О
- Хаплоиден брой хромозми
- В периода на растеж  интензивна транскрипци, водеща до натрупване на рРНК, тРНК, иРНК
3. О Р Г А Н Е Л И
- Добре развит ретикулум
- Умерено количество митохондрии
- АГ до ядро; по време на нарастване  периферия
- Ануларни ламели
- Кортикални гранули в периферията
 Протеази, които се освобождават чрез екзоцитоза по време на оплождането
- Мултивезикуларни тела
- Клетъчни включвания
 Жълтък – везикули с липопротеин и фосфопротеин; ограничен от мембрана; с плътен център
(кристална решетка); образува се при участие на ЕПМ и АГ

35. Сперматогенеза. Основни характеристики на мъжките гамети.

Сперматогенеза. Сперматозоиди на бозайниците

II. С ПЕРМАТОГЕНЕЗА
- Сперматогенна популация клетки, включваща сперматозоиди и Сертолиеви клетки
 Сперматогенен епител
- В тестисите  Лайдигови клетки, с ендокринна функция; отделят тестостерон
- В извитите семеобразуващи каналчета  сперматогенна популация и Сертолиеви клетки
- Повлекла  канализират се и се образуват по време на пубертета  начало на сперматогенеза
(семеобразуващи каналчета на тестиса)  гонадотропни хормони
- LH (лутеинизиращ хормон) стимулира Лайдиговите клетки да секретират тестостерон, който стимулира
Сертолиевите клетки (формират кръвнотестикуларната бариера, която изолира семиниферните каналчета
на тестисите от имунната система на организма
1) Период на размножаване – сперматогонии
2) Период на растеж – сперматоцити I ред
3) Период на зреене – сперматоцити II ред и сперматиди
4) Процес на трансформация на сперматидите в сперматозоиди7

Сперматогенезата е процес, при който относително недиференцирани

първични герминативни клетки (сперматогонии), съдържащи диплоиден
брой хромозоми (46), пролиферират и се развиват до изключително
специализирани сперматозоиди, притежаващи хаплоиден брой хромозоми
(23). Производството на зрели сперматозоиди започва през пубертета и
продължава през целия живот на мъжа. При половото съзряване се развива
възможността, всеки ден да бъдат образувани няколко стотици милиона
сперматозоиди. Това огромно производство изисква сперматогониите
непрекъснато да се възобновяват чрез митотично (митоза – просто делене на
клетката) делене. В това отношение образуването на мъжките гамети се
отличава съществено от образуването на женските полови клетки, тъй като
жената разполага с фиксиран брой овоцити, който намалява с течение на
времето.

Сперматогенезата се извършва в семенните каналчета. Техните стени са

покрити от герминативни и Сертолиеви клетки. Сертолиевите са
разположени по цялата стена на каналчето – от базалната мембрана до
лумена. Те са свързани с плътни връзки, върху които са разположени
герминативните клетки. Повече за анатомичното устройство на семенните
каналчета четете тук „Семенник”. Развитието на сперматозиодите от
сперматогонии, през първичен сперматоцид, вторичен сперматоцид и
сперматид се извършва за около 65 дни. Всеки ден се образуват няколко
стотин милиона сперматозоиди.

Сертолиевите клетки изпълняват редица важни функции. Те формират

кръвно-тестикуларна бариера, която пропуска избирателно само определени
вещества. Това е от важно значение, защото създава значителна разлика в
състава на плазмата и този на семенните каналчета и предпазва от
образуването на антитела срещу сперматозоидите. Сертолиевите клетки
притежават способността и да фагоцитират. Те осъществяват фагоцитоза
върху дефектни герминативни клетки, като по този начин предпазват от
производството на дефектни сперматозоиди. В допълнение те секретират
течността запълваща семенните каналчета. В състава и влиза андроген-
свързващ белтък, които свързва тестостерона и осигурява необходимото
високо ниво за протичане на сперматогенезата. Сертолиевите клетки
синтезират и отделят инхибин, които участва в регулацията на секрецията на
ФСХ по механизма на отрицателна обратна връзка.

Лутеинизиращият и фоликулостимулиращият хормон също са от значение за

нормалното протичане на сперматогенезата. ЛХ стимулира образуването на
тестостерон от Лайдиговите клетки. ФСХ и Сертолиевите клетки са
необходими за изхранването на развиващите се сперматозоиди, както и за
образуване на инхибини и растежни фактори, които повлияват Лайдиговите
клетки. ФСХ има важна роля за регулацията на развитието на подходящия
брой на Лайдиговите клетки, необходими за създаване на адекватно ниво на
тестостерона, регулиращо сперматогенезата. През пубертета нивото на ФСХ
и ЛХ се повишава, Лайдиговите клетки пролиферират и плазменото ниво на
тестостерон се покачва.
Отделните фази, през които преминава развитието на зародишевите клетки
от сперматогонии до сперматозоиди, както и устройството на сперматозоида,
са разгледани в енциклопедия, секция анатомия. В края на процеса,
половината от сперматозоидите са получили Х-хромозома, а останалите– Y-
хромозома.

Всеки зрял сперматозид има четири части: акрозома, глава, средна част и
опашка. В главата е поместено ядрото съдържащо генетичния материал.
Акрозомата съдържа ензими, необходими за проникване в яйцеклетката, а
средната част се намират митохондрии. След като се образуват се
придвижват през епидидима, където престояват от 12 до 16 дни. След това се
съхраняват в ductus deferens. По време на еякулацията към тях се добавят
секретите на булбоуреталните жлези, семенните мехурчета и простатната
жлеза.
Сперматозоидът е мъжка полова клетка при растенията и животните. Той се състои от
глава (ядро и акрозома), шийка, свързваща част (съдържаща митохондрии, даващи енергията
за движението му) и опашка. Човешкият сперматозоид е открит през 1677 г. от Антони ван
Льовенхук.[1]

Сперматозоидът се състои от главичка, шийка, свързваща (междинна) част и опашка. В

главата се намира клетъчното ядро — пронуклеос, обвито с тънък слой цитоплазма, малко
по-дебел в предната част на главичката, където образува аерозола. Тя е запълнена с
хидролистични ензими, предимно хиалуроказа. В междинната част се разполагат центриола и
митохондриите, които в някои случаи представляват спираловидно завита нишка. Опашката
се състои от централна нишка, около която продължава тънък слой от цитоплазмата.
Сперматозоидът се движи в течна алкална среда чрез ритмични змиевидни движения на
опашката. При бозайниците сперматозоидите се движат в женските полови пътища с около 3
мм в минута.
Половите жлези, в които се образуват мъжки гамети - нар. сперматозоиди, се наричат
семенници или тестиси. При повечето животни половите жлези са две, но има и животни, при
които те са повече от две или само една. Произведените от тях полови клетки се извеждат от
семенника чрез семеотводния канал и се изнасят от половата система на мъжа
чрез еякулация. Зрелите сперматозоиди се натрупват в надсеменниците.
Акрозомата е специфична структура на сперматозоидите, с важна роля при оплождането. Тя
представлява мембранно мехурче, което като шапчица покрива по-голямата част от ядрото.
Акрозомата съдържа ензими, които могат да разграждат обвивките на яйцеклетката.

Средната част на клетката съдържа митохондрии, синтезиращи аденозинтрифосфат, която

осигурява енергия за движението на сперматозоида чрез опашката.

Размерът, формата и строежът на сперматозоидите зависят в голяма степен от видовата

принадлежност на организмите. Сперматозоидите на рака притежават три заострени
израстъка, които пробиват повърхностната обвивка на яйцето и по този начин здраво
закрепват сперматозоида за него. В същото време междинната част се развива като пружина
и изтиква ядрото на сперматозоида в яйцето.
Дължината на сперматозоида зависи от вида на животното, но не и от неговия размер. Така
например сперматозоидите на кита са дълги 41 μm, а на тритона (чиито размери са нищожни
в сравнение с тези на кита) достигат 500 μm. Дължината на човешките сперматозоиди варира
между 52 μm и 62 μm.[2]
Семенните каналчета на тестиса са покрити отвътре по цялата дължина с хиляди
родоначални клетки, които влизат последователно в сперматогенезата, осигурявайки
производството на милиони сперматозоиди дневно.
Нормалната сперма винаги съдържа малко количество неподвижни или увредени
сперматозоиди. Увеличеното съдържание на такива сперматозоиди е една от причините
за стерилитет — понижена или отсъстваща оплодителна способност на спермата.

36. Детерминиране и диференциране на пола.

 Презентация

37. Оплождане. Етапи в процеса на външно оплождане. Механизми за

блокиране на полиспермията.

ОПЛОЖДАНЕ. ВЪНШНО ОПЛОЖДАНЕ И МЕХАНИЗМИ ЗА

БЛОКИРАНЕ НА ПОЛИСПЕРМИЯТА. ЗАВЪРШВАНЕ НА
ОПЛОЖДАНЕТО
I. С ЪЩНОСТ
- Веднъж освободени, яйцата и сперматозоидите би трябвало за ограничено време да се
слеят чрез процеса оплождане, или да загинат (чрез оплождането оцеляват)  яйцето се
активира и стартира програмата си за развитие, ядреният материал на двете гамети се
слива, за да формира генома на новия организъм, започва сегментация
- Начало на оплождането  контактът на сперматозоидната глава със защитаващите
яйцето обвивки, като обикновено явлението завършва преди началото на първата
сегментация
 Промени в яйцето – активация, кортикална реакция и блокиране на
полиспермията  подготовка за развитие на зиготата, след обединяване на
двата пронуклеуса
- Механизъм на външно оплождане при морски таралежи – в морската вода, в която се
освобождават огромен брой сперматозоиди и яйцеклетки
II. Е ТАПИ В ПРОЦЕСА НА ВЪНШНО ОПЛОЖДАНЕ
1. Хемотаксис - слизеста обвивка, видовоспецифично;
2. Йонен сигнал - Na+ и Ca2+ нахлуват в сперматозоида, измествайки K+ и H+ ;
3. Акрозомна реакция;
4. Рецепторно свързване на сперматозоидната глава с овоцитната мембрана, частична
видова специфичност;
5. Сливане на мембраните.
6. Предотвратяване на полиспермия – промяна на потенциала на оолемата и кортикална
реакция (Свързването на сперматозоида с оолемата предизвиква (чрез Са2+) екзоцитоза
на кортикалните гранули.)
7. Сливане на хаплоидните ядра.
III. А КРОЗОМНА РЕА КЦИЯ ПРИ МОРСКИ ТА РАЛЕЖ
- Снопче микрофиламенти опъва бившата акрозомна мембрана, образувайки т. нар.
акрозомен израстък.
- Акрозомната мембрана съдържа биндин , върху жълтъчната обвивка има рецептор за
него. Реакцията е видовоспецифична.
- Израстъкът допира мембраната на яйцеклетката.
- Белтъци от двете мембрани се разпознават и настъпва сливане.
 IV. М ЕХАНИЗМИ ЗА БЛОКИРАН Е НА ПОЛ ИСПЕРМИЯТА
1. Бърза деполяризация на плазмената мембрана (отварят се канали за навлизане на
натрий и това води до промяна на мембранния потенциал)
2. Малък канал (микропил) за промъкване само на 1 сперматозоид, който се запушва от
яйчни кортикални гранули  хайвер
3. Кортикална реакция – освобождаване на съдържанието на кортикалните гранули
- Протеолитичните ензими, разграждат рецепторите отговорни за прикрепване на
сперматозоиди
- Компоненти от съдържанието втвърдяват вителинния слой  оплодителна мембрана
V. З АВЪРШ ВАНЕ НА ОПЛОЖДА НЕТО
- Оплодено яйце = зигота
- След сливане на пронуклеосите (двете хаплоидни ядра)
- Промяна на съставки на наследствения материал в мъжкия пронуклеус

38. Вътрешно оплождане при бозайниците. Оплождане при „ин витро"

условия. Атипични форми на репродукция.

ОПЛОЖДАНЕ. ВЪТРЕШНО ОПЛОЖДАНЕ ПРИ БОЗАЙНИЦИТЕ .

РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО ОПЛОЖДАНЕ.
I. С ЪЩНОСТ
- Фертилизация
- Започва след среща между яйцеклетката и сперматозоида
- Предхожда се от процес на депониране на сперматозоиди (еякулат) във влагалището 
инсеминацио
 Придвижване на сперматозоиди от влагалище до маточна тръба, където става среща с
овулирала яйцеклетка
- 2-8 мл еякулат – 600 млн зрели сперматозоида
 1 мин – 1,5 мм  2-7 часа до маточната тръба
 Способни са да оплождат 24-48 часа
- Яйцеклетката не се движи и способността й за оплождане е 12 часа
- Срещата м/у половите клетки става в разширената част на маточната тръба (ampula tubae
uterinae)
- За да станат способни за оплождане, сперматозоидите трябва да преминат през процеса
КАПАТАЦИЯ (7 часа)
 Премахване от мембраната на главата на сперматозоида гликопротеините и
протеините от семенната плазма, прилепнали към нея
 След края на този процес  АКРОЗОМНА РЕАКЦИЯ
II. Ф АЗИ НА ОПЛОЖДАНЕ
1. ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ CORONA RADIATА
- Механично или чрез ензим хиалуронидаза
- 300- 500 сперматозоида
2. ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ ZONA PELLUCIDA
- Прикрепяне на сперматозоидите към рецепторите на zona pellucida
- Специфични молекули по главата на сперматозоида за свързване
АКРОЗОМНА РЕАКЦИЯ
- Акрозомални ензими – акрозин, проакрозин, естераза, невраминидаза, фосфолипаза С, кисела
протеиназа
 - След акрозомната реакция, вътрешната акрозомална мембрана се слива с остатъка от
клетъчната мембрана на сперматозоида  възстановяване на клетъчната мембрана
- Механично преминаване през zona pellucida
 Промяна в свойствата и невъзможност за преминаване на други сперматозоиди 
протекция на полиспермия
- При мишките zona pellucida е изградена от 3 гликопротеинови молекули – ZР1,2,3
 ZP3 служи за закрепване на сперматозоида и за подпомагане на акрозомната реакция;
след навлизането му ZP3 се разгражда, а след кортикалната реакция се променя и
конфигурацията на ZP2, с което се блокира полиспермията
 Z. pellucida служи и за бариера на оплождането на отдалечени видове
3. СВЪРЗВАНЕ И СЛИВАНЕ НА КЛЕТЪЧНИТЕ МЕМБРАНИ НА СПЕРМАТОЗОИДА И ЯЙЦЕКЛЕТКАТА
- Посредством фертилин от сперматозоидна мембрана и интегрин от мембраната на
яйцеклетката
- Главата и опашката проникват, мембраната се слива
III. Р АЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ВЪТРЕШНО И ВЪНШНО ОПЛОЖДАНЕ
1. Място на осъществяване
2. Капацитация при вътрешно
3. Локализация на разпознавателни молекули; при външно – по акрозомната мембрана; при
вътрешно – по плазмената мембрана
4. При вътрешно оплождане не е необходим бърз механизъм срещу полиспермията

39. Индивидуално развитие. Ембрионален период.

. ЕМБРИОНАЛЕН ПЕРИОД. ОФОРМЯНЕ ПЛАНА НА ТЯЛОТО,

СИВ СЪРП, СЕГМЕНТАЦИЯ. РЕГУЛАТИВЕН И МОЗАЕЧЕН ТИП
НА РАЗВИТИЕ
I. О ФОРМЯНЕ ПЛАНА НА ТЯЛ ОТО ПРИ ЕМБРИОНАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ЗЕМНОВОДНИ
- Жаба Xenopus laevis – яйцата и зародишите са удобни за наблюдения и експерименти
- Геометричната структура на ранния ембрион от тази жаба зависи от нееднородния състав на
яйчната цитоплазма
- В резултат на сегментацията, бластомерите се организират в кълбовидна форма; започва
гаструлация и неврулация; създава се рудементарна чревна кухина и нервна тръба по план,
определен от мястото на навлезлия сперматозоид
1. П О Л Я Р Н О С Т Н А Я Й Ц Е Т О
- Телолецитални - яйца с цитоплазмена сегрегация, т.е. богати на неравномерно разпределени
резервни цитоплазмени съставки
- Изолецитални – яйца с малко и равномерно разпределена жълтъчна материя
- Центролецитални – богати на жълтък; характерни за някои насекоми
 Телолециталните на земноводните са с неравномерно разпределени съставки 
овоплазмена сегрегация (вегетативен полюс  анимален полюс)
- След оплождане – трансформации
- Равнини на животинско тяло: антеро – постериорна, дорзо – вентрална, медио – латерална (
при земноводните е заложено още преди сегментацията = различни селекции от иРНК в
полюсите)
2. С И В С Ъ Р П И Д О Р З О – В Е Н Т Р А Л Н А Р А В Н И Н А
 - Първото клетъчно движение е завъртане на кортекса спрямо неговата вътрешност
(определено от точката на влизане на сперматозоида)
- Срещу мястото, от което е навлязъл сперматозоида се оформя ивица пигмент – сив сърп (това
образувание маркира пространствените взаимоотношения между частите на бъдещия
зародиш – най – широка част – гръбна струна; място на навлязъл сперматозоид – корем)
- Там преминава първата сегментация, която определя билатералната симетрия на организма
- Сивият сърп определя и дорзо – вентралната симетрия  пространствена конструкция на
бъдещия зародиш
3. С Е Г М Е Н Т А Ц И Я
- Оплождането предизвиква завършване на второ мейотично делете на овоцит, формира се
зигота и след няколко деления се получава зародиш от много малки клетки
- Сегментацията е поредица от митотични деления, като при повечето животни протича
синхронно и броят на бластомерите нараства в геометрична прогресия
- При телолецитални яйца на земноводни  пълна и неравномерна
- При изолецитални яйца на бозайници  пълна и равномерна
- Първата сегментация дели яйцето вертикално, успоредно на анимално – вегетатичната ос;
следващо делене – вертикално, но перпендикулярно на първото; трето – хоризонтално  4
малки клетки над 4 големи клетки
- При Xenopus яйцето е химически несиметрично (някои компоненти са съсредоточени в
определени облати или са разпределени в определен градиент)
4. Р Е Г У Л А Т И В Е Н И М О З А Е Ч Е Н Т И П Н А Р А З В И Т И Е
4.1. Р Е Г У Л А Т И В Е Н Т И П (при изолецитални яйца)  всички начални бластомери са
еднакви и взаимозаменяеми – тотипотентни
4.2. М О З А Е Ч Е Н Т И П (при телолецитални)  мозаечни яйца с постоянно локализирани
химични детерминанти и първите сегментации са зависими от химичния строеж, така
че всеки бластомер наследява специфичен предсказуем набор от гени - морфогени

ИМУНОЛОГИЯ

40. Имунологична хомеостаза. Неспецифични защитни фактори. Органи

и клетки на имунната система.

ОРГАНИЗМЪТ КАТО ЕДИННА СИСТЕМА. ИМУНОЛОГИЧНА

ХОМЕОСТАЗА . ОРГАНИ НА ИМУННАТА СИСТЕМА
I. О РГАНИЗМЪТ КАТО ЕДИННА СИСТЕМА – цялостна, самостоятелна система, която непрекъснато
взаимодейства с околната среда
- Редица приспособления, които правят възможно поддържането на постоянството на
вътрешната среда на организма – хомеостаза
II. И МУНОЛОГИЧНА ХОМЕОСТАЗА – съвкупност от устойчиви състояния, съхранявани в организма
чрез координация на физиологичните нужди
1. Е Д Н О К Л Е Т Ъ Ч Н И О Р Г А Н И З М И – поддържат постоянството чрез непосредствена обмяна на
вещества с околната среда
2. М Н О Г О К Л Е Т Ъ Ч Н И О Р Г А Н И З М И – вътрешна течна среда (кръв, лимфа, тъканна течност),
чието постоянство е динамично и се постига чрез непрекъснато функциониране на редица
органи и системи
3. К О Н Т Р О Л Н А Х О М Е О С Т А З А Т А – хуморална и нервна регулация
- Развитие в хода на еволюцията; съхранение на генетичната уникалност на организмите
посредством имунната система
 4. И М У Н Н А З А Щ И Т А – най – сложния механизъм на хомеостазата ; разграничаване на „своето
от чуждото“; състои се от централни и периферни органи
 Първични (централни) лимфоидни органи – лимфопоеза (възникване, пролиферация
и узряване на лимфоцитите без наличен антиген)
 Вторични (периферни) – антигенстимулирана пролиферация и диференциация
III. О РГАНИ НА ИМУННАТА СИСТЕМА
1. Ц Е Н Т Р А Л Н И О Р Г А Н И
- Костен мозък – в сърцевинната част на дългите и гъбестата част на плоските кости; съдържа
хемопоетични костно – мозъчни стволови клетки, които са предшественици на всички
клонове, образуващи кръвните клетки; съставен е от ретикуларна строма, сред която има
клетки на еритроцитния, миелоцитния и мегакариоцитния ред; растежът и диференцирането
се контролира от биологично активни вещества ( растежни фактори и интерлевкини)
- Тимус – в горната част на медиастинума, зад гръдната кост; формира се през първия месец на
ембрионалното развитие; съставен е от лимфоцити и нелимфни клетки, изграждащи стромата
на жлезата (ретикуларни клетки, фибробласти, мастоцити  източник на вътретимусни
индуктивни и селективни сигнали за Т – лимфоцитна онтогенеза); в него се развиват Т –
лимфоцитите и играе важна роля в процесите на пролиферация, диференциация и
селектиране при физиологични и патологични условия; тимусът достига максимален
относителен размер през пубертета, след което започва да инволюира
 бр. на Т – лимфоцитите, които се образуват е много по- голям от бр. на клетките,
които го напускат (90% от тимоцитите се разрушават чрез апоптоза = отрицателна
селекция)
 положителна селекция – Т – клетките се подлагат на узряване и формиране на
рецептори за чужди антигени
 в основата на + и – селекцията е взаимодействието на TCR (антиген – специфичен Т – клетъчен
рецептор) на лимфоцита с пептид МНС комплекс
- Бурса на Фабриций – централен лимфоиден орган у прици, разположен в областта на
клоаката; формира се през 2ра седмица; в него става превръщането на клетки –
предшественици в В – клетки
2. П Е Р И Ф Е Р Н И О Р Г А Н И – системни (лимфни възли, слезка) и мукозно – асоциирана
лимфоидна тъкан (МАЛТ)
- Лимфни възли – разпръснати из цялото тяло по хода на лимфните съдове; формират се през
3ти месец; обвити са от съединителнотъканна капсула, от която навътре се насочват прегради
– трабекули ( пространството между тях е запълнено с ретикуларни клетки, между които има
лимфоцити, макрофаги и единични мастоцити); 3 зони:
1) Кортикална ( тимус – независима зона) – има клетки, които участват в хуморалния имунен
отговор; разположени са лимфни фоликули, които се разделят на първични и вторични
2) Паракортикална – под и между фоликулите; съдържа Т – лимфоцити => е тимус –
зависима
3) Медуларна – медуларни повлекла и синусоиди
- Слезка – разположена в лявото подребрие на коремната кухина; най – големият лимфоиден
орган; съединителнотъканна капсула и трабекули я разделят на дялове, в които се разполага
червена и бяла пулпа
 Червена пулпа – богата на артериоли, еритроцити, макрофаги, малко лимфоцити и
др.
 Бяла – В и Т – зависима зона, в която се образуват фоликули, съответстващи на тези в
лимфните възли; периферните части са богати на Т – лимфоцити, а В – лимфоцитите
заемат герминативните центрове; последните след стимулация синтезират антитела
- МАЛТ – некапсулирани струпвания от лимфоидна тъкан или от възли с герминативни
центрове, съдържащи В – лимфоцити, дендритни клетки и ретикуларни влакна
- Тонзили – герминативни центрове с В – лимфоцити
- Пайерови плаки – в субмукозата на тънкото черво; съдържат много В и малко Т - лимфоцити

41. Вроден и придобит имунитет - елементи.

Придобитият имунитет включва фактори и механизми, които се изработват

от организма след контакт с конкретен антиген (чужда молекула,
инфекциозен причинител). Този дял от имунната защита осъществява
сигурна и ефикасна защита при повторен контакт със съответния антиген.

Придобитият имунитет е сложно биологично състояние. Той представлява

защитата на макроорганизма от микроорганизмите, техните продукти или
други вещества носещи чужда генетична информация. Придобитият
имунитет е в основата на бързото елиминиране на чуждата генетична
информация. След преболедуване придобитият имунитет определя
невъзприемчивостта от към повторно заболяване, чрез способността на
различава „свое“ от „чуждо“. Защитата, осъществявана от придобития
имунитет, се извършва от имунните органи, имунокомпетентните клетки и от
клетки с нелимфоиден произход (макрофаги, неутрофили, еозинофили),
както и от хуморални фактори. При специфичния имунен отговор, който се
осъществява се образуват и клетки на имунната памет. Благодарение на тях
имунния отговор при повторна среща с антигена е по-бърз и по-ефективен.

Видове и форми на придобития имунитет

Придобитият имунитет е два вида: хуморален и клетъчен. В него участват

три главни типа клетки: макрофаги, В-лимфоцити и Т-лимфоцити.

Хуморалният имунитет се развива след преболедуване от някои заболявания

или след имунизация. Той се свързва с образуване на специфични антитела –
имуноглобулини, от В-лимфоцитите след въздействието на съответния
антиген.

Клетъчно-медиираният имунитет се осъществява от действието на Т-

лимфоцитите. Важна роля в неговото изпълнение играят макрофагите, които
в случая са антиген презентиращи клетки. Те имат важно значение и за
противотуморната, микробоцидната и противовъзпалителната активност. Т-
лимфоцитите секретират лимфокини, които привличат и активират
макрофагите. Към клетъчния имунитет се включват и реакциите на
отхвърляне на трансплантанти, автоимунните заболявания реакциите на
свръхчувствителност от забавен тип.
Вроден имунитет

Вроденият имунитет е представен от защитни сили и средства, които се

задействат веднага след срещата с патогена. Той се състои основно от
бариери, които имат за цел да организми от вируси, бактерии, паразити и
други чужди частици или да ограничат способността им да се движат в
тялото. Вроденият имунитет включва:

Физически бариери - кожа, стомашно-чревен тракт, респираторен тракт,

назофаринкс и други.

Защитни механизми - отделяне на секрети от лигавиците, секреция на

жлъчка, солна киселина (част от стомашния сок), слюнка, сълзи,
потоотделяне.

Общи имунни отговори - възпаление, активиране на системата на

комплемента, неспецифични клетъчни отговори. Възпалението активира
имунните клетки на мястото на инфекцията, като увеличава притока на кръв
към областта. Системата на комплемента е част от имунния отговор, който
има за цел да маркира патогените за унищожаване и да ги отстрани,
посредством образуването на мембран-атакуващ комплекс (МАК).

Вроденият имунитет винаги е общ, неспецифичен и генетично детерминиран,

което означава, че всичко което е разпознато като чуждо, се атакува от него.

Клетки на вродения имунитет

Съществува голямо разнообразие от клетъчни типове, които участват в

осъществяването на имунния отговор. Трудно е да се постави точна граница
между клетките на придобития и вродения имунитет. Разпределението, което
съществува за клетки на вродения и клетки на придобития имунитет, е
твърде условно и се базира на ролята на отделните клетки в имунитета.

Клетките на вродения имунитет са:

фагоцити или фагоцитиращи клетки - "изяждащи клетки", които обуславят

фагоцитозата. Фагоцитите циркулират в тялото, търсейки потенциални
патогени, като бактерии и вируси, за да ги унищожат.;
макрофаги - този тип клетки също притежават способността да фагоцитират.
Те могат да напускат системното кръвообращение чрез преминаване през
стените на капилярите. Тази способност на макрофагите им позволява да
"ловуват" за патогени. Освен това тези клетки освобождават цитокини, като
по този начин сигнализират на други клетки за локализацията на патогените.;

мастоцити - тези клетки се намират в лигавиците и в съедителната тъкан. Те

са важна част от защита от патогени чрез възпалителен отговор. При
активирането на мастоцитите от гранулите им се освобождават медиатори,
като хистамин, и цитокини. Хистаминът причинява разширяване на
кръвоносните съдове с цел увеличаване на кръвния поток към мястото на
инфекцията и доставяне на клетки за имунния отговор. Цитокините, които се
освобождават от мастоцитите, отново действат като "куриерска услуга", като
предупреждават други клетки, като неутрофилни гранулоцити и макрофаги
да се придвижат към зоната на инфекцията и да бъдат нащрек за
циркулиращи заплахи.;

неутрофили - те също са фагоцитиращи клетки. Освен това са подтип на

гранулоцитите. В цитоплазмата им се откриват множество гранули, чието
съдържание е много токсично за патогенните гъби. В костният мозък могат
да се образуват около 100 билиона нови неутрофили на ден. Неутрофилите са
първите клетки в мястото на инфекцията.;

еозинофили - те са гранулоцити. Най-важна роля имат в осъществяването на

имунен отговор срещу вътреклетъчни паразити. Еозинофилните гранулоцити
секретират токсични протеини и свободни радикали, които могат да
унищожат тъканите по време на алергични реакции. Тези клетки съставляват
около 1-6 % от всички левкоцити. Откриват се почти навсякъде в организма,
включително в тимуса, гастроинтестиналния тракт, яйчниците, матката,
слезката и лимфните възли.;

базофили - тези клетки също са гранулоцити, които участват в имунния

отговор срещу паразити. Базофилните гранулоцити притежават гранули,
които съдържат хистамин, подобно на мастоцитите.;

клетки естествени убийци (NK-клетки) - те атакуват инфектираните клетки с

цел прекратяване на разпространението на инфекцията.;

дендритни клетки - те са антиген-презентиращи клетки, намиращи се в

тъканите. Тяхната функция е връзката между вродения и придобития
имунитет.
Система на комплемента

Системата на комплемента е съставена от около 30 белтъка, които участват в

имунния отговор. Обикновено тя действа като част от вродения имунитет
(хуморален фактор), но може да бъде и част от придобития. Тук отново
проличава липсата на ясна граница между двата типа имунитет. С други
думи би могло да се каже, че системата на комплемента представлява "мост"
между вродения и придобития имунитет. Протеините, които я изграждат са
неактивни когато циркулират в кръвта. Съществуват три пътя за активация
на системата на комплемента - класически (от комплекса антиген-антитяло),
алтернативен и лектинов път. След активирането се предизвиква каскада от
реакции, които в крайна сметка водят до образуването на мембран-атакуващ
компекс (МАК), който пронизва клетъчната мембрана и води до осмотична
смърт на клетката. Основните функции на системата на комплемента са:
инициация на локален възпалителен процес, цитолиза на прицелни клетки,
увеличаване на секрецията на антитела и засилване на имунната памет и
улесняване на фагоцитозата.

Възпаление

Възпалението е един от първите отговори на имунната система срещу

инфекция или дразнене. То се стимулира от химични фактори, освободени от
увредените клетки и служи за създаване на физическа бариера срещу
разпространението на инфекция и за насърчаване на зарастването на
повредената тъкан след премахването на патогените. Процесът на остро
възпаление се инициира от клетки, на чиито мембрани се намират рецептори
за разпознаване на секретирани от патогена молекули (PAMPs). По време на
възпаление се произвеждат физиологично активни вещества, които се
наричат медиатори на възпалението (хистамин, брадикинин, серотонин,
левкотриени и простагландини). Освен това се сенсибилизират рецепторите
за болка, задействат се други компоненти на имунната система, секретират се
цитокини. Възпалителният отговор се характеризира с 5 основни симптома -
болка, затопляне, зачервяване, подуване и загуба на функция.

Вроденият имунитет работи, за да се бори с патогените преди началото на

активна инфекция. В някои случаи механизмите му не са достатъчни и
патогенът е в състояние да използва вроденият имунен отговор като път към
клетките гостоприемници. В такива ситуации вроденият имунитет започва в
съвместна работа с придобития, за да се намали тежестта на инфекцията и за
да се бори с допълнителни нашественици.

42. Индуктори на имунния отговор - имуногени и антигени. Хаптени.

ИНДУКТОРИ НА ИМУННИЯ ОТГОВОР (АНТИГЕНИ).

ХАПТЕНИ.
I. А НТИГЕНИ – високомолекулни субстанции, носещи признака на чужда генетична информация,
способни да стимулират образуването на Ат и да реагират с тях по специфичен начин
- Аг индуцират и други видове имунни реакции  забавена свръхчувствителност и
толерантност
- Вещества с екзогенен или ендогенен произход, които са дразнители на имунната система и
предизвикват имунна реакция; срещу тях се образуват разпознаващи молекули – Ат и
клетъчни рецептори, които се свързват специфично in vivo/ in vitro със съответния Аг
- Всяка клетка притежава комплекс от различни Аг
II. О СНОВНИ СВОЙСТВА НА А Г
1. Ч У Ж Д П Р О И З Х О Д – Аг са продукт на чужда генетична информация или на собствен мутирал
генотим

Напр. говеждият серумен албумин, инжектиран в зайци, индуцира голямо количество Ат,
но същият не е Аг за говедото. Собствените нормални клетки на организма не
предизвикват имунна реакция, защото се опознават като „свои“ в хода на ембрионалното
развитие (естествена имунна толерантност). След „инвентаризация“ на наличните Аг в
организма, контактът с непознат Аг предизвиква имунна реакция

 Собствените клетки могат да станат имуногенни, при настъпила мутация в генотипа

 При грешки в толерантността, може да се стигне до имунна реакция срещу собствените структури
(автоимунни заболявания)
 Липса на имунна реактивност срещу генетично чужди вещества, ако те са възприети като свои през
ембрионалния период
 Клетките на някои органи ( леща, тестиси, щитовидна жлеза) остават изолирани от
имунокомпетентните клетки, не се опознават като свои и предизвикват имунен отговор (при
травма; възпаление)
2. А Н Т И Г Е Н Н О С Т – отразява силата на Аг и неговата способност за по – силен или по – слаб
имунен отговор  силни и слаби Аг; антигенността зависи от молекулното тегло, големината
и сложността на химическата структура; химично модифициране може да я промени
- Пептиди с над 10 АК са имуногенни
3. И М У Н О Г Е Н Н О С Т – способност на Аг да индуцира имунитет (невъзприемчивост)
- Главно за инфекциозни причинители
- Напр. салмонелоза и дисентерия предизвикват силна имунна реакция, но не създават траен
имунитет  причинителите са силни антигени, но слаби имуногени; причинителите на
морбили са силни имуногени
- Имуногенността на даден антиген може да се повиши значително, но неспецифично, при
едновременно инжектиране на субстанции, които засилват имунния отговор
 Адювант на Фройнд – смес от минерално масло и убити туберкулозни бактерии,
която предизвиква локално възпаление и увеличение на антителата срещу вкарания
Аг
4. С П Е Ц И Ф И Ч Н О С Т – отразява структурните особености на всяка Аг молекла
 - Реакция „антиген – антитяло“ = „епитоп – паратоп“  стереоспецифична връзка
- Силата на връзката се характеризира с афинитет (асоциационна константа) и авидитет
(резултат от броя на епитопите, валентността на антителата)
- Кръстосана реактивност – ако едно Ат реагира с два различни, макар и близки Аг; тя е
резултат от структурно сходство в епитопите и може да има различен афинитет на Ат спрямо
тях  няма абсолютна антигенна специфичност
III. Х АПТЕНИ – ниско молекулни вещества под 1000 далтона, с чужд произход, обикновено
синтетични, които могат да се свързват специфично с Ат, но не могат да предизвикват тяхното
образуване; хаптените могат да правят това само след свързване (конюгиране) с някакъв носител,
най – често белтък, и по този начин стават имуногенни
- Соли на тежки метали, продукти от растителен произход, медикаменти, олигонуклеотиди и
химични синтетични препарати, оцветители, антибиотици

43. Алоантигени при човека. Системата АВО/Н.

44. Алоантигени при човека. Системи Rhesus, Lewis, Секреторство.

АЛОАНТИГЕНИ НА ЧОВЕКА . СИСТЕМА RHESUS.

ИМУНОЛОГИЧЕН КОНФЛИКТ „МАЙКА – ПЛОД“. ПРОИЗХОД
И БИОЛОГИЧНО ЗНАЧЕНИЕ НА АЛОАНТИГЕНИТЕ
I. С ИСТЕМА Р ЕЗУС
- Резус фактор - протеин, намиращ се върху клетъчната мембрана на еритроцитите
- Откриване от Ландщайнер и Винер (откритият антиген е наречен Rhesus – Rh, а неговите
носители се означават като Rh +; когато липсва – Rh-)
- Локусът на Rh е картиран в хромозома №1
- Хипотеза на Фишер и Рейс – Rh – системата се контролира от 3 тясно скачени алелни двойки –
Cc, Dd, Ee
 При последователност D – C – E има 8 генотипа – DCE, DcE, DCe, Dce, dCE, dcE, dCe, dce;
поради диплоидността на клетката, генотипът се бележи с двойна комбинация – Dce/
dCe
 Броят на доминантните алели определя количеството на експресираните резус –
антигени
- Най – важен е D – антигена, затова при лице с Rh+, се разбира D+ ( генотип RhRh или Rhrh);
при Rh -  D- = rhrh
II. И МУНОЛОГИЧЕН КОНФЛИКТ „ МА ЙКА – ПЛОД “
- Моделът на този конфликт е баща Rh+, майка Rh -, плод Rh+
- Възможно е майката да притежава антитела срещу резус фактора на детето, които могат да
доведат до образуване на съсирек при детето
- При бременност с първо резус позитивно дете това най-често не води до усложнения, защото
повечето жени до този момент не са имали друг контакт с резус положителна кръв. Едва при
раждането кръв от детето попада в кръвоносната система на майката и води до образуване на
антитела. При самото раждане самото дете не е застрашено от тези антитела.
- При следваща бременност с резус положително дете антитела могат да преминат кръвната
бариера на плацентата, да навлязат в тъканите на детето и да ги разрушат. Последствията
 могат да бъдат увреждане на развитието на фетуса, изразено с различна сила, дори до
смъртта му.
- Профилактиката е чрез инжектиране на серум с анти – Rh – антитела в майката преди и след
раждането, които унищожават навлезлите фетални еритроцити
- Степента на имунния отговор зависи от кръвните групи на майката и плода – ако са
съвместими по АВ0(Н), конфликтът е по – силен (майка Аβ; плод Вα)
III. П РОИЗХОД И ЗНА ЧЕНИЕ НА АЛОАНТИГЕНИТЕ
- Стабилен антропологичен белег; филогенетични изследвания показват, че първоначално се
появяват тъканните алоантигени, а по – късно ( у приматите) – еритрооцитните
- Натоварването на клетъчната мембрана с антигенна мозайка я превръща в строг
индивидуален признак – всяка клетка носи неповторимата идентичност на индивида
- Всяка промяна в нея е сигнал за реакция от страна на имунната система; включването на
защитни механизми при случаите на мутации, несъвместимо кръвопреливане,
трансплантации, неоплазми подчертава значението на алкоантигенната специфичност за
запазване на биологичната индивидуалност на организма

45. Антитела - структура, видове, функция.

АНТИТЕЛА. СТРОЕЖ И ФУНКЦИЯ НА АНТИТЕЛАТА,

АНТИГЕННИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА АНТИТЕЛАТА . РЕАКЦИЯ
АНТИГЕН – АНТИТЯЛО.
I. А НТИТЕЛА – чрез продукцията на антитела от В – лимфоцитите на имунната система, се
осъществява хуморалния имунен отговор
- Навлизането на чужд антиген предизвиква серия от морфологични и пролифератични
изменения в тях  в резултат се извършват качествени и количествени промени в серумните
протеини на глобулиновата фракция
- Имуноглобулите са гликопротеини, съставени от макс. 96% белтъци и въглехидрати
Антителата са имуноглобулини, способни да реагират спецично с антигени или хаптени.
Това ги прави основни ефекторни молекули на хуморалния имунен отговор.
II. Ф УНКЦИИ НА А Т
1. Антигенно разпознаване
2. Свързване комплемента
3. Подпомагане на фагоцитозата
4. Фиксиране върху различни клетки
5. Преминаване през плацентата на някои изотипове
Ат се съдържат в кръвния серум, лимфата, урината, потта, слюнката и върху повърхността
на В – лимпфоцитите.
- Антисерум е серум на имунизирано животно, съдържащо антитела
- Ат се синтезират от клонове плазматични клетки, а синтезата е предизвикана от навлизането на Аг
в организма
- Естествените Ат са се появили без Аг дразнене (АВ0 (Н)); те участват в поддържане на
имунологичната хомеостаза; отстраняване на остарели клетки и разпадни продукти; имат по –
слаба специфичност
- Специфичността на антителата е основно тяхно свойство – Ат, секретирани от една плазматична
клетка, имат даден вид специфичност.
 III. С ТРОЕЖ НА А Т
- Ат са хетерогенни
- Всеки Ig е изграден от мономери, като всеки мономер съдържа 2 леки L и 2 тежки H ППВ, свързани
с около 20-25 дисулфидни връзки; структурата на мономера наподобява Y
- L – веригите съдържат 214 АК, а Н – 440.
 Полипептидният участък с терминална NH3 – група се нарича вариабилна (V) област, а с СООН
– група  константна (С) област
 При V – област има ограничен участък, съставен от малък брой АК, характеризиращ се с
висока вариабилност  хипервариабиле участък (х3 за всяка верига); тези участъци
формират паратопа (АЦ) на Ат; всяка молекула има поне 2 АЦ
- Третичната структура на веригите не е линейна, а е представена от домени (бримки), които се
поддържат от НКХВ и сулфидни мостове; в един мономер има 12 домена (нагъването на всеки
домен е различно и той е носител на различна биологична функция)
Леки вериги – капа (κ) и ламбда (λ)
Тежки вериги – гама (γ), алфа (α), мю (µ), делта (δ) и епсилон (ε)
 Това определя 5 класа Ig – IgG, IgA, IgM, IgD, IgE; всеки клас има или капа, или ламбда леки
вериги; при човека κ:λ = 2:1
- Ат са пример за белтъци с четвъртична структура
- При частична протеолиза, Ig се фрагментират на по – големи или по – малки участъци, които имат
различни свойства
- При обработване на IgG с папаин (ензим) се получават 3 фрагмента (първите 2 са идентични и
имат способност да свързват Аг  имат по една лека верига и АЦ  Fab фрагменти; третият
фрагмент има постоянен АК състав и се нарича Fc, той съдържа само константни домени и
определя част от биологичните свойства на Ат – активиране на комплемента, фагоцитоза,
плацентарна дифузия и др.
Разпознаване на Аг от Ат се базира на пространствена комплементарност – между
паратопа и антигенната детерминанта на Аг.
- Действието на пепсин върху IgG води до получаване на F(ab’)2 фрагмент, съдържащ 2 Fab
учатъка и 2 АЦ, заедно с шарнирния участък, защото са запазени дисулфидните връзки
- Най – стари са IgM; не могат едновременно да се синтезират Ат от 5те класа
IV. К ЛАСОВЕ I G
1. I G G – основен ефектор на хуморалния имунен отговор; само той може да преминава през
плацентата
- Мономер с ниско молекулно тегло; има 4 субкласа, които се различават по АК състав на Н –
веригите и дисулфидните връзки между тях; има Y – образна форма
По – важни характеристики:
- Основен опсониращ имуноглобулин
- Аглутинира корпускулярни Аг като вируси и др.
- Активира комплемента по класически път
- Инактивира Аг
- Преминава през плацентарна бариера
- Медиира Ат – зависимата цитотоксичност
2. I G M – образува се още след 5 месец от зародишното развитие
- Пентамер с 2 подкласа; играе роля на имуноглобулинов рецептор върху мембраната на В –
лимфоцитите; към този клас спадат и Ат от системата АВ0 (Н)
- Основен имуноглобулин на първичния имунен отговор
Функции:
- Най – силния активатор на комплемента по класически път
- Бактериолиза
 - Стимулатор на Ат синтеза
3. I G A – има 2 подкласа и съществува под две форми
 Серумен IgA – мономер
 Секреторен – димер; има свързваща J – верига и секреторен компонент (SC); SC подпомага
преминаването на Ат през мембраните и ги предпазва от протеолиза; той не се синтезира в
плазмоцитите, а в епителните жлезисти клетки, и допълнително се присъединява към Ат;
ролята му е да предпазва лигавиците на различни органи от вируси и микроорганизми
Биологични свойства:
- Възпрепятства адхезията на бактерии
- Активира комплемента по алтернативен път
- Има бактерицидни свойства
- Има аглутиниращи, опсониращи, неутрализиращи свойства
4. I G E – термолабилен мономер; няма подкласове и шарнирен участък; участва в алергичните
реакции; няма аглутиниращи и комплемент свързвващи свойства, но може да опсонизира
стомашно – чревни паразити, хелминти
5. I G D – мономер, богат на въглехидратни остатъци; ролята му е в диференциацията на В –
клетки
V. А НТИГЕННИ ДЕТЕРМИНАНТИ НА А Т
- Поради белтъчната и глигопротеинова структура Ат могат да бъдат Аг за други организми;
когато се използват като Аг в даден организъм, той произвежда Ат, които разпознават
различни части от тях; описани са 3 вида Аг различия при Ат:
1. И З О Т О П Н И Д Е Т Е Р М И Н А Н Т И – общи за Ат, секретирани от индивидите на един
биологичен вид; разположени в константните участъци
2. А Л О Т И П Н И Д Е Т Е Р М И Н А Н Т И – общи за определена група индивиди от даден вид;
дължат се на различни алелни форми на генните локуси
3. И Д И О Т И П Н И Д Е Т Е Р М И Н А Н Т И – индиивиидуални различия на Ат, разположени в
областта на паратопа; идиотипът определя специфичността към различните Аг
детерминанти

46. Реакции “антиген-антитяло”. Имунологични методи.

VI. Р ЕАКЦИЯ АНТИГЕН – АНТИТЯЛО
- Имунната реакция се характеризира със специфично свързване на Аг с Ат и формиране на
видими агрегати от имунни комплекси
Процесът е:
Аг + Ат ↔ Аг. Ат
𝑘𝑎 Аг. Ат
𝑘= =
𝑘𝑑 Аг + Ат
Ka = асоциационна константа на правата реакция
Kd = дисоциационна константа на обратната реакция
К = равновесна константа; мярка за афинитета на Ат към епитопа на Аг; по –
големи стойност на К показват по – голямо сходство
- Връзката епитоп – паратоп е стереоспецифична и се поддържа от слаби НКХВ; Аг имат няколко
епитопа
- Авидност на Ат – стабилността на имунния комплекс; броя и сумарната сила на връзките го
определят
Доказване на образувани комплекси чрез серологични реакции:
 1) Аглутинация – свързване в комплекс на сравнително едри Аг частици, еритроцити,
бактерии и др. под действието на специфични Ат (аглутинини); пряка и пасивна – при
разтворими Аг, които трябва предварително да се адсорбират
2) Преципитация – Аг и Ат са в разтворено състояние; наблюдава се агрегиране на
молекулите; утаяването на комплекса се наблюдава само при определени еквивалентни
концентрации
С ВОЙСТВА Н А А Н ТИТЕЛА Т А :
1. Свързване на комплемента
2. Опсонизация – Ат (опсони) засилват фагоцитозата
3. Цитолиза – разрушаване на клетки
4. Ат – зависима клетъчна цитотоксичност
5. Неутрализация на токсини

А. Преципитационни реакции: Ring test. Двойна имунодифузия –

Ouchterlony test. Радиална имунодифузия – Manchini test.
Имуноелектрофореза?

Б. Аглутинационни реакции: Coomb’s Test – директен и индиректен.?

В. Моноклонални антитела?

Г. ELISA?

Д. Western blot?

Е. FACS (Flow cytometry).?

Ж. Oпределяне на кръвни групи по кръстосан метод.?

47. Генетичен контрол на антитялосинтеза. Онтогенеза на В-

лимфоцитите.

. ГЕНЕТИЧЕН КОНТРОЛ НА АНТИТЯЛОСИНТЕЗАТА И СИЛАТА

НА ИМУННИЯ ОТГОВОР
Вариабилните и константните участъци на антителата се кодират от различни генни
локуси. Всеки отделен тип имуноглобулинова верига се кодира от отделен генен пул – за
тежките са разположени в 14 хромозома, за к- леките – 2, за λ- леките – 22.

Всеки генен пул съдържа гени за:

- V областите
- С областите
- свързващите сегменти (J- гена)
- гени на разнообразието (D – гени).
Тази организация е характерна за стволовите хемопоетични клетки. При диференцирането
на стволовите клетки в зрели В – лимфоцити става с преподреждане и съчетаване на ДНК
– сегментите  процес на генно реанранжиране. Той протича на няколко етапа и се
осигурява от соматична рекомбинация на ДНК.

Първоначално V и J – генен сегмент се свързват до VJ – генен сегмент, кодиращ

вариабилната област на леката верига. Доближават се до С – сегмента и се формира
функционален ген за к – веригата.

Вариабилният регион на тежката верига се кодира от V, J, D сегментите. Първоначално се

свързват D и J сегментите, които се свързват с V – сегмент, кодиращ V – областта. Така се
формира функционален ген, подлежащ на транскрипция.

От трите хипервариабилни региона на V – областта (CDR1, CDR2, CDR3) при леките

вериги, първите 2 се кодират от V – гените, а третият – от областта на свързване между V
и J. При тежките – от D – сегментите.

В CDR3 региона се облюдават инсерции и делеции. Добавените нуклеотидии се означават

като Р и N. Р – нуклеотидите формират палиндромна секвенция, а N – нуклеотидите се
добавят към едноверижния край на ДНК, получена след разкъсване на палиандром.

Огромното разнообразие на антитела се дължи на:

- наличието на множествени гени
- всяка лека верига може да изгради пълноценен рецептор след свързването си с тежка
- активиране на 2 от 6те комплекса на В – клетката
В хода на диференциацията става избор само на един комплекс за лека верига от к и λ, и
избор на една от хомоложните хромозоми.

Експресията само на майчин, или само на бащин имуноглобулинов генен комплекс и

блокирането на другия, се нарича АЛЕЛНО ИЗКЛЮЧВАНЕ.

Разнообразието на антиген – свързващия център се увеличава и от допълнително

възникващи соматични мутации във вече реаранжираните гени за V – областите на H – и
L – веригите. Този процес е известен като СОМАТИЧНА ХИПЕРМУТАЦИЯ се
наблюдава в периферните лимфни органи.

Реаранжирането на гените остава трайно за потомството на тази клетка. Затова всеки

клетъчен клон синтезира антитела с една и съща антигенна специфичност.

Пипът на тежките вериги може да се изменя – превключване на класа на

антитялосинтезата. Това се стимулира от Т – лимфоцитите, които продуцират цитокини, и
от извънклетъчни митогеннни сигнали.

Всяка зряла В – клетка експресира едновременно IgM и IgD антитела. Тази възможност се
дължи на алтернатичния спайсинг на хетерогенната ядрена РНК.

Гените, кодиращи 4 вериги на Т – лимфоцитните рецептори – TCR (αβ) и TCR (γδ), са

локализирани в 7 и 14 хромозомни двойки. Всичките процеси на реаранжиране и
разнообразие на антигенни рецептори по Т – лимфоцитите, протичат както и при В –
лимфоцтите, но в тимуса.
Първо се формират D- J – генните сегменти, после V –DJ – генните сегменти за β-
веригите на TCR. След получаването на зряла β – верига започва реаранжирането на
гените за α- веригите. Така се формира годен TCR1 (αβ). Реаранжирането на TCR (βγ) e
аналогично. Всеки диференциран Т – лимфоцит експресира само един вид TCR.

48. Генетичен контрол на синтеза на Т-клетъчни рецептори. Онтогенеза

на Т-лимфоцитите.
Структурата на Т-клетъчните рецептори за разпознаване на антиген
Има два типа рецептори за разпознаване на антигени на T-клетки: TCRaB и
TCRyb (от английски - рецептор на Т клетки, TCR). Последното се експресира
върху незначителна субпопулация от Т клетки (Tyb), които присъстват в малък
брой в тимуса и по периферията - в далака и кръвта. В онтогенезата те
предшестват Т-клетките с TCRaB (TaB). За тяхното узряване тимусът не е
необходим, те са способни на самовъзпроизвеждане, участват в антибактериална
защита, реагирайки на въглехидратни компоненти.
Филогенетично, Tyb предшества TaB.
Опитите за откриване на TCR с помощта на анти-имуноглобулинови антитела,
както беше направено при търсенето на разпознаващи антиген структури в В-
клетките, бяха неуспешни. TCR е идентифициран само с използването на
моноклонални антитела (mAbs) и клонирани Т-клетъчни линии. Някои специфични
за клонинги mAbs реагираха само с клонинги, изолирани от предварително
имунизирани животни. Въвеждането в култура на такива клонинги, съответстващи
на специфичността на mAbs, потиска способността на клонираните Т клетки да
разпознават антигена, използван за имунизация. Наличието на такива антиген-
специфични mAbs осигури цялостно проучване на антиген-разпознаващите
структури на Т-клетките.
Всяка функционално зряла Т-клетка има около 3 х 104 TCR.
Те са хетеродимер, изграден за повечето клетки от оси и (3-вериги, ковалентно
свързани от цистеинов мост. Всяка верига се състои от променлив V-домен и
постоянен C-домен, хомоложни на съответните имуноглобулинови домейни. TCR
структура също съдържа шарнирен домейн с цистеинов остатък, който образува
дисулфиден мост, който обединява а- и В-вериги в една молекула.TCR се
задържа върху клетъчната мембрана от хидрофобна трансмембранна
последователност от аминокиселинни остатъци. характерна характеристика на
трансмембранния домен е наличието на положително заредени аминокиселинни
остатъци. Всяка верига завършва с къса цитоплазматична опашка.
Съществуващите структурни разлики между TCRu BCR не могат да се считат за
решаващи, тъй като основното свойство - изграждането на активен антиген-
разпознаване сайт поради процесите на рекомбинация и взаимодействие на два
V-домена - остава често срещано.
Генетичен контрол на структурата на Т-клетъчния рецептор за разпознаване
на антиген
Организацията на гените, кодиращи а- и В-веригите на TCR, е до голяма степен
хомоложна на тази, известна с леките и тежки вериги на имуноглобулините. V-
доменът на α-веригата, подобно на леката верига на имуноглобулините, се
контролира само от V- и J-генните сегменти. В същото време образуването на V-
домена на В-веригата, както и тежката верига на имуноглобулините, се осигурява
от пълен набор от V-, D-, J-генни сегменти.
В генома на Т клетките има повече от 100 V-гена за TCR а-веригата, което е два
пъти и половина по-малко от количеството, известно за леките вериги на
имуноглобулините. Всеки такъв ген включва два екзона - един за лидерската (L)
последователност, който отсъства в зрялата а-верига, но присъства в тази верига
по време на нейния транспорт от ендоплазмения ретикулум до клетъчната
повърхност, а вторият за кодиране на самия V-домейн на TCR. J генните сегменти
за веригата са значително по-големи, отколкото за леката верига на
имуноглобулините (100 срещу 4). Константната област на а-веригата се
контролира от С-гена, който включва отделни екзони за С-домена и шарнира и
един общ екзон за трансмембранните и опашните части на молекулата.
Броят на V гените за В веригата е 30. Освен това има два DJC клъстера. Всеки
клъстер съдържа един D и шест активни J генни сегмента. Функционалните
разлики между клъстерите са неизвестни. Генът С за константната област на В
веригата включва четири екзона за константната, шарнирната, трансмембранната
и опашната области на полипептида. Процесите на рекомбинация, транскрипция,
сплайсинг и транслация на генетичен материал за а- и Р-вериги по време на
образуването на TCR в Т-клетки са подобни на тези, които осигуряват синтеза на
имуноглобулини в В-клетките.
Както при имуноглобулините и имуноглобулиновите рецептори, вариабилността
на TCR зависи от случайното взаимодействие на генни сегменти в процеса на
рекомбинация на генетичен материал, кодиращ V-домейни: VJ за a-вериги и VDJ
за B-вериги, както и поради тези допълнителни промени, които, както в случая с
BCR, придружават рекомбинацията. Изключение прави липсата на соматична
мутагенеза във V-гени. Изчисляването на променливостта на TCR V-домейните,
което се извършва по същия начин, както при имуноглобулините, показва
изключително високо ниво на разнообразие на тези разпознаващи антиген
структури. Така че само наличието на нерекомбинирани V-, D- и J-генни сегменти
в генома дава потенциално (с изключение на модификациите по време на
реорганизацията) 2.8 × 106 варианта.

49. Система на комплемента. Пътища за активиране на комплемента.

СИСТЕМА НА КОМПЛЕМЕНТА
I. С ЪЩНОСТ – физиологична съставна част на кръвната плазма, включваща множество компоненти,
реагиращи в определена последователност
- Повечето компоненти се синтезират като неактивни протеази от хепатоцитите и макрофагите;
появяват се в кръвообращението на фетуса около 13та седмица и се активират в резултат на
ензимна катализа, като всеки предходен активира следващия
II. К ЛАСИЧЕСКИ ПЪТ НА А КТИВАЦИЯ – участват 9 основни компонента (С1 – С9)
- Пусков механизъм е формирането на комплекса Аг – Ат; пътят се активира от IgM, IgG1,2,3. Fc
фрагментите им притежават АЦ в СН2 домена за свързване с първия компонент С1
 С1 = С1q, C1r, C1s.
o C1q – съдържа 6 ППВ, които имат фибриларен и глобуларен домен, необходимо е
поне 2 от глобуларните домени да се свържат с СН2; след това последователно се
свързват C1r/ C1s
o C1s се превръща в С – 1 – тетрада, която разгражда последователно С2 и С4 до
фрагменти  голям С2а и С4б, и малък С2б и С4а
- Формираният комплекс С2бС4а се превръща в С3 конвертаза, която разцепва С3 на С3б и С3а
фрагмент
 Активира се тиоестерната група , чрез която С3б образува КХВ с групи от повърхността на
прицелната клетка
- Така се формира С5 конвертаза и всичко се повтаря
 - С появата на С5 се индуцира образуването на мембран – атакуващ комплекс (МАК), състоящ
се от компонентите С6 – С9
- След свързването на С8 започва образуване на мембранна пора, което води до смърт на
клетката
III. А ЛТЕРНА ТИВЕН ПЪТ
- Независим е от компкекса Аг – Ат
- В него участват белтъците – фактор В, фактор D и пропердин
- Пусков механизъм е активацията на С3 компонента
- Активният компонент се свързва с полизахариди и липополизахариди по повърхността на
патогена; към него се свързва фактор В и целият комплекс се стаблизира от пропердина
- Фактор D разцепва В на части – Вб и Ва
- Формира се алтернатична С3 конвертаза, която осъществява разграждането на нови молекули
С3
- Последващите процеси са еднакви с тези на класическия път на активация до формирането на
МАК и цотлиза на прицелната клеткиа
- Този път се включва като първа атака срещу инфекциозните агенти и се отнася към сродения
имунитет
IV. Л ЕКТИНОВ ПЪТ – разглежда се като вариант на класическия
- Активира се от манан, свързващ лектина MBL (колектин, наподобяващ структурата на С1q)
- Свързването на лектина активира манан асоциирана естераза MASP, която изпълнява ролята
на С1 естераза
- Останалите компоненти се свързват както при класическия път
- Този път се активира без необходимостта от комплекс Аг – Ат и се отнася към неспецифичния
имунен отговор
V. М ЕХАНИЗМИ ЗА РЕГУЛАЦИ Я НА КОМПЛ ЕМЕНТНА АКТИВАЦИЯ
1. Продължителността на полуживот на активните компоненти
2. Разнообразни протеинови инхибитори и техните кофактори
 Функцията на комплемента е да служи като мост между вродения и придобития
имунитет; отговаря за реализиране на възпалителен процес и за своевременно активно
включване на механизми на специфичния имунен отговор

50. Типове имунен отговор. Първичен и вторичен имунен отговор.

Вродената имунна система е първата линия на защита срещу инфекциозните

агенти. Когато това се наруши, придобития имунен отговор осигурява по-
ефективен отговор спрямо навлизащите патогени. Имунните отговори на
антигените могат да бъдат категоризирани като първични или вторични.
Първичният имунен отговор се проявява, когато антиген влезе в контакт с
имунната система за първи път. През това време имунната система трябва да
се научи да разпознава антигена и как да произвежда антитела срещу него. В
зависимост от природата на антигена и мястото на навлизане този отговор
може да отнеме до 14 дни и води до генериране на паметови клетки с висока
специфичност спрямо индуциращия антиген. Хуморалният имунен отговор,
медииран от В-лимфоцитите с помощта на Т-хелперните клетки, произвежда
високо афинитетни и антиген-специфични антитела. Това е в контраст с
CD8+ T-клетъчнен отговор, който води до генерирането на голям брой
антиген-специфични клетки, които са способни директно да убиват
инфектираните клетки. Антиген-специфичните CD4+ Т-клетки, които
осигуряват помощ на В-клетките под формата на цитокини и други
стимулиращи фактори, могат също да бъдат активирани при антигенна
стимулация.

Вторичният отговор на B- и Т-клетките се наблюдава след последваща среща

с един и същ антиген, този отговор е по-бърз, което води до активиране на
предварително генерирани паметови клетки благодарение на първичния
имунен отгвор. В този момент е установена имунологична памет и имунната
система може веднага да започне да произвежда антитела.

Антиген-специфичните Т-клетки се избират по време на първичен имунен

отговор и се разширяват, за да произвеждат клонове на Т-клетки с висока
специфичност за активиращия антиген. При първичен отговор на В-клетка
към тимусно зависим антиген, имунната система избира В-лимфоцити с
висок афинитет и специфичност за антигена и те стават клетки на паметта.
Изборът на В-клетки с висок афинитет за даден антиген се извършва в
зародишните центрове на вторичните лимфоидни фоликули и изисква
ензимната активация на цитидин дезаминазата (AID) и взаимодействията с
други имунни клетки. Способността да се променя изотипа на произведеното
антитяло (превключване на клас) от В-клетката също се осъществява в
зародишните центрове.

Първичен имунен отговор

Генерирането на първичен имунен отгвор е резултата от действието на

антитяло-продуциращи наивни В-лимфоцити. При първа среща с
конкреткния антиген тези клетки започват да продуцират антитела имунно
срещу него.

Нивата на антителата достигат пик в първичния отговор около 14 ден и след

това започват да намаляват, когато плазмените клетки започват да умират.
Производството на натитела започва в периода 4 до 7 ден, което се определя
като период на забавяне. Това забавяне е времето, необходимо за активиране
на наивните В-лимфоцити и Т-хелперните клетки от антигена последващата
пролиферация и диференциация на активираните В-клетки в плазмени
клетки. Изотипът на антителата е от клас IgM, при диагнозата на
заболяването наличието на IgM е маркер за скорошна първична инфекция.

Всички имуногени (Т-зависими, и Т-независими антигени) се обработват

чрез първичен имунен отговор.

Вторичен имунен отговор

Вторичният имунен отговор се реализира с участието на антитяло-

продуциращи паметови В-лимфоцити.

Тъй като има много повече клетки от паметта, отколкото наивни В-клетки за
първичен отговор, във вторичния отговор се генерират повече плазмени
клетки и следователно нивата на антителата са 100 до 1000 пъти по-високи.
Периодът на забавяне липсва или е кратък (1-3 дни).

Вторичният отговор отразява активността на разширената популация от

клетки на паметта. Тези В-клетки на паметта реагират спрямо специфичния
антиген по-бързо от наивните В-клетки.

Произведеното антитяло е с висок титър и главно от IgG тип (IgA или IgE в
определени ситуации).

При диагностиката, присъствието на IgG се тълкува като наличие на

хронична инфекция.

51. Главен комплекс на тъканната съвместимост (MHC - комплекс).

ФАЗИ В ДИФЕРЕНЦИРАНЕТО НА ИМУНОКОМПЕТЕНТНИТЕ КЛЕТКИ.

ПЪРВИЧЕН И ВТОРИЧЕН ИМУНЕН ОТГОВОР. ГЛАВЕН КОМПЛЕКС
НА ТЪКАННАТА СЪВМЕСТИМОСТ (МНС)
I. А НТИГЕН – НЕЗА ВИСИМА ФАЗА
В костния мозък непрекъснато се образуват лимфоидни стволови клетки (ЛСК). Те мигрират в другите
първични лимфоидни органи, където се превръщат в клетки – предшественици. Някои от тях експресират
CD19 и се превръщат в пре – В – лимфоцити в самия костен мозък. Други попадат в тимуса и там се
превръщат в пре – Т – лимфоцити. Узряването им става във вторичните лимфоидни органи и е свързано с
експресията на специфични за всеки от тях мембранни рецептори, означени като CD – молекули.
Първични Вторични
лимфоид лимфоид
ни органи ни органи
 Костен
мозък
ЛС ЛС преТ
Т Лимфни
К К
възли,
тиму слезка,
преВ
с В лимфоидна
тъкан

ЛС ЛС преВ

К К

Бурса на
Фабриций
II. А НТИГЕН – ЗАВИСИМА ФАЗА
- Осъществява се само ако проникне чужд Аг
- Той се поглъща от макрофагите и се разгражда, а имуногенните му части се представят на
повърхността на макрофага
Съществуват 3 основни пътя на проникване в организма:

1) Чрез кръвообращението – отнася се в слезката

2) През кожата – предизвиква местен възпалителен процес; придвижва се до лимфни възли
3) Чрез гастроинтестиналния тракт – попада в лимфоидната тъкан
За да се индуцира имунен отговор, е необходимо Аг да бъде разпознат от специфичен лимфоцит.
Вероятността за това е много малка. Затова чрез лимфните съдове Аг попада във вторичните лимфоидни
органи, където се представя на повърхността на дендритните клетки. Когато се свържат с Аг, лимфоцитите
се превръщат в бластни клетки, пролиферират и дават клетъчен клон с ефекторни клетки на имунната
памет.

ЕТАПИ НА АНТ ИГЕН – ЗАВ ИСИМ А ФАЗА:

1. Инициален – разпознаване на Аг от макрофагите и дендритните клетки

2. Централен – взаимодействие между Аг и имунокомпетентните клетки
3. Ефекторен етап – реализиране на имунен отговор
 Външният израз на фазата е увеличаване на лимфните възли
III. П ЪРВИЧЕН И ВТОРИЧЕН ИМУНЕН ОТГОВОР
В зависимост от това за кой път организмът се среща с даден Аг, се различават 2 вида имунен отговор:

1. Периоди при първичния имунен отговор

1) Латентен период (3-4 дни) – зависи от вида и количеството на Аг. Включва инициалната и
централната фаза
2) Период на нарастване на ефекторните клетки (4-5 дни)
3) Период на максимум (10 дни)
4) Период на снижаване (10-15 дни)
2. При втора среща със същия Аг се включва вторичен имунен отговор. Той се характеризира с по –
къс латентен период
- Дължи се на клетките на имунната памет  при среша със съответния Аг, те започват бързо да
се делят и се превръщат в ефекторни клетки
Особености на имунната памет:
  Пролиферацията на Т и В – лимфоцитите увеличава броя им
 Непрекъснато рециркулират в кръвообращението
 Всяка клетка на имунната памет отговаря бързо на Аг стимул
IV. Г ЛАВЕН КОМПЛЕКС НА ТЪ КАННА СЪВМЕСТИМОСТ (МНС)
- Съвкупност от гени, кодиращи белтъци, участващи в имунния отговор
- МНС – антигените са разположени в клетъчната мембрана, синтезират се непрекъснато и се
обновяват на всеки 6 часа, отделят се в биологичните течности; делят се на два класа:
1) МНС – А Н Т И Г Е Н И О Т 1 В И К Л А С – те са по – стари; установени са по повърхността на
всички ядрени клетки; изградени са от 2 ППВ – дълга α – верига, която образува 3
екстрацелуларни домена и е свързана НК с по – малкия β2 – микроглобулин
- α1 и α2 – домените формират пептид – свързващатаобласт, в която се помества олигопептид
от преработения Аг
- третият домен се свързва с корецептора CD8 на Т – цитолитичните лимфоцити
2) МНС – А Н Т И Г Е Н И О Т 2 Р И К Л А С – на повърхността на клетки, имащи отношение към
имунния отговор; съставени са от 2 ППВ – α и β, като всяка от тях формира 2
екстрацелуларни домена
- α1 и β1 формират пептид – свързващата област
- другите 2 домена отговарят за свързването с Т – хелпери
3) МНС О Т 3 Т И К Л А С – участват в алтернативния път на активация на комплемента
V. Ф УНКЦИИ НА МНС – АНТИГЕНИТЕ
- Участие в реализацията на имунния отговор ( те асоциират с чужди Аг и ги представят на
повърхността на клетката)
- Основна роля на МНС клас 1 е различаването в организма на „своето от чуждото“; те
подпомагат и противовирусния имунитет; могат да разпознават и мутиралите клетки, като
участват в противотуморния имунитет
- МНС – генен комплекс е полигенна и полиалелна система, разположена в късото рамо на 6
хромозома; състои се от 3 тясно скачени области (в първата се кодират МНС 1 клас, като
локусите са 3 (А,В,С); в третата са кодирани компонентите на комплемента

52. Антиген-представящи клетки. Преработване и представяне на

ендогенни и екзогенни антигени.

КЛЕТКИ НА ИМУННИЯ ОТГОВОР. Т – ЛИМФОЦИТИ, В –

ЛИМФОЦИТИ, ФАГОЦИТИРАЩИ И АНТИГЕН – ПРЕДСТАВЯЩИ
КЛЕТКИ.
I. К ЛЕТКИ НА ИМУННИЯ ОТГОВОР
- Лимфоцити, произхождащи от плурипотентни хемопоетични, костномозъчни стволови клетки,
които дават началото на всички видове диференцирани кръвни клетки
- Недиференцираните стволови клетки се характеризират със способност да пролиферират по
време на индивидуалното развитие; те се считат за плурипотентни, защото са способми да се
развият във всяка една от по – диференцираните клетъчни линии
 Единият път за диференциране (миелоиден) – започва от костномозъчна стволова
клетка и завършва с еритроцити, тромбоцити и различни грануло – съдържащи
клетки от гранулоцитно – моноцитния ред
 Другия път (лимфоцитен) води до формиране на два различни клетъчни типа  Т и В
  Т и В – лимфоцитите се развиват в първичните лимфоидни органи и началните етапи на тяхното
формиране не зависят от наличието на Аг
 Зрелите Т и В пролиферират и се диференцират отговор на Аг стимулация  във вторични
лимфоидни органи
 В  Bursa Fabricii
 T  Thymus
II. Т – ЛИМФОЦИТИ – ОТНОСИТЕЛНО ГЛА ДКА ПОВЪРХНОСТ
- Произлизат от Т – клетки предшественици, чиято Аг – независима диференциация се
осъществява в тимуса, главно под действие на тимусни епителни клетки и на хуморални
тимусни фактори
- Рецепторите на Т – лимф могат да взаимодействат със структури на келтъчната мембрана, да
свързват фиксирани върху клетки на организма вируси, Аг на туморни клетки, автоАг и др.
- Популацията им не е еднородна
- Експресират различни рецепторни молекули
1. Т – клетъчни рецептори за Аг ( TCR)
- Специфичният Аг – разпознаващ рецептор представлява молекула, здраво свързана с
постоянен полипептиден комплекс
- Хетеродимери, състоящи се от 2 ППВ, свързани с дисулфидни връзки
- TCR1 – γ и δ; TCR2 – α и β
2. Диференцировъчни Аг (CD)
- Група за различаване или групова детерминанта, в смисъл на признак за различаване на една
група клетки от друга по наличието на дадени плазмалемални молекули
- Напр. CD4 е молекулава, за която вирусът HIV се свързва и прониква в Т – клетката
- CD2 е полезен маркер за проследяване на диференциране на Т – клетки, тъй като той е
първичт специфичен маркер, появил се в онтогенезата
3. МНС молекули
- МНС 1 се екпресират от всички ядрени клетки
- МНС 2 – от имунокомпетентни клетки като В и Т
4. Адхезионни молекули
- Повърхностни сигнални молекули, които подпомагат клетъчните взаимодействия в имунния
отговор
5. Молекули за локализиране на лимфоцитите
- Т – клетъчен специфичен маркер 1 – насочва Т – лимф към слезка и лимфни възли
- Т 2 насочва Т – лимф към Пайерови плаки
6. Субпопулации Т – клетки
- Т – хелпери
- Цитотоксични и цитолотични Т – клетки
- Т – супресори
- Т – клетки на забавената чувствителност
- Т – паметни клетки

О СНОВНИ КЛЕТКИ НА ПРИДОБИТИЯ ( СПЕЦИФИЧЕН ) ИМУНЕН ОТГОВОР са В- и Т-

лимфоцитите. Те произлизат от стволовите клетки намиращи се в костния мозък, които се
диференцират като лимфоидни прогенитори. Прогениторите на лимфоцитите се
превръщат в зрели лимфоцити в различните органи на имунната система. Т-клетките
узряват в тимуса, от тук идва наименованието им. Прогениторите на В–клетките не
напускат костния мозък и узряват в него. Наименованието им идва от костен мозък на
английски – bone marrow. Зрелите Т и В лимфоцити притежават уникални и високо
специфични рецептори за антигените. Т-лимфоцитите имат относително гладка
повърхност. В-лимфоцитите се характеризират с наличието на централно разположено
ядро, базофилна цитоплазма с добре развит едноплазмен ретикулум, значителен брой
рибозоми и много микровили по клетъчната повърхност. Т-клетките разпознават части от
антигените с Т клетъчния рецептор. В-клетките разпознават цялостни свободни антигени
с В клетъчния рецептор. Плазматичните клетки се характеризират с интензивна белтъчна
синтеза, в резултат на която се произвеждат имуноглобулини. Плазмоцитите са крайна
фаза в диференцирането на В-лимфоцитите, които са загубили характерните за
предшествениците си рецептори. Т и В лимфоцитите осъществяват различен вид
специфичен имунен отговор. Т-лимфоцитите убиват собствени вирусно инфектирани или
ракови клетки и осъществяват клетъчен имунен отговор. В-лимфоцитите произвеждат и
секретират серумни протеини – антитела. Те опосрестват хуморален имунен отговор.
Видове Т-лимфоцити: Т-помощници, Т-убийци, Т- супресори, Т-клетки не забавената
свръхчувствителност, Т-помнещи клетки, Т-инициаторни клетки, Т-усилвателни клетки и
Т- диференциатори. Видове В-лимфоцити: В-паметни клетки, В1-клетки, В2-клетки, В3-
убийци и В-супресори.

О СНОВНИ КЛЕТКИ НА ВРОДЕНИЯ ( НЕСПЕЦИФИЧЕН ) ИМУНЕН ОТГОВОР са макрофаги,

микрофаги, базофили, еозинофили и NК-клетки. Микрофагите са кратко живеещи клетки.
Представляват 50-70% от циркулиращите левкоцити. Имат силно сегментирано ядро,
силно гранулирана цитоплазма. Унищожават антигените чрез фагоцитоза. Макрофагите
произхождат от кръвните моноцити, които навлизат в тъканите и стават макрофаги.
Макрофагите са по-големи от моноцитите и са с различна морфология в различните
тъкани. Дългоживеещи с много гранули. Унищожават антигените чрез фагоцитоза.
Помагат на Т и В лимфоцитите да осъществят специфичния имунен отговор.
Еозинофилите представляват 1-3% от циркулиращите левкоцити. При активация настъпва
екстрацелуларен излив. Цитоплазмата им е силно гранулирана с гранули, багрещи се с
киселата боя еозин. Гранулите им съдържат главно протеини, пероксидаза, хистаминаза и
други. Имат значение за защитата срещу големи паразити (хелминти). Базофилите
представляват 0,2% от циркулиращите левкоцити. Цитоплазмата им е силно гранулирана с
гранули. Багрещи се с основна боя. Гранулите им съдържат хистамин, хепарин, серотонин
и други. Имат значение за възпалителните реакции. NK-клетките (естествени убийци) са
гранулирани лимфоцити, които представляват 15% от циркулиращите левкоцити.
Гранулите им съдържат ензими с цитотоксично действие. Основното им значение е като
първа атака при противотуморна и вирусна защита.

53. Клетъчен имунитет - клетъчни взаимодействия при имунния

отговор. Т- и В-лимфоцити - рецептори и активиране.

54. Трансплантационен имунитет. Реакция на приемателя срещу

присадката. Адоптивен имунитет. Реакция на присадката срещу
приемателя.
ТРАНСПЛАНТАЦИОНЕН ИМУНИТЕТ. РЕАКЦИЯ НА
ПРИЕМАТЕЛЯ СРЕЩУ ПРИСАДКАТА. ВИДОВЕ
ТРАНСПЛАНТАЦИИ И ОТХВЪРЛЯНЕ.
I. Т РАНСПЛАНТАЦИЯ – хирургическа операция, при която тъкани, части от орган или цял орган се
вземат от едно тяло (донор), за да се присадят с лечебна цел на друго тяло (реципиент) или на
друго място от същото тяло. Донорът може да е както от същия, така и от друг биологичен вид;
може да е както жив, така и починал.
- сърце, бял дроб, черен дроб, бъбрек, панкреас, черва, а тъканите: кости, костен мозък,
сухожилия, кръвоносни съдове, сърдечни клапи, кожа, очни роговици и др.
- процедурата по изваждането на орган или тъкан от тялото на донора се нарича експлантация
II. В ИДОВЕ ТРАНСПЛАНТАЦИИ
1. Автотрансплантация – от един и същи индивид
2. Изотрансплантация (сингенна) – между генетично еднакви индивиди (еднояйчни близнаци)
3. Алотрансплантация – от един на друг индивид от същия биологичен вид (човек на човек)
4. Ксенотранплантация – между индивиди от различни биологични видове (свиня на човек)
III. О СНОВНИ ЗА КОНИ НА ТРАНСПЛАНТАЦИЯТА
1. Сингенните тъканни трансплантации са винаги успешни
2. Алогенните – винаги се отхвърлят
3. Трансплантация върху F1 от родителскит елинии се прихващат успешно, ако са от 2 конгенни
линии (различават се по един МНС ген)
4. Трансплантации върху родители от F1 се отхвърлят
5. Трансплантации върху F1 от F2/ F3 се приемат
6. Трансплантации върху F2 от родители са 75% успешно
7. Гените, които контролират синтезата на трансплантационните антигени (МНС 1клас), са
кодоминантни помежду си

Р А А В В
А А В В

F А А
1 В В
F А А А В
IV. Р ЕАКЦИЯ
2 НА ПРИЕМА ТЕЛ А В
СРЕЩУ ПРИСАДКАВ В
- Механизмът на отхвърляне се осъществява като клетъчен имунен отговор и е иницииран от
чуждите МНС – антигени; те директно активират Т – лимфоцитите на реципиента
- Най – важна роля в механизма на отхвърляне играят Т – хелперите, които активират макрофагите
и Т – цитолитичните лимфоцити; Макрофагите се струпват около транплантанта и възниква
местна възпалителна реакция, последвана от некроза и цитолиза на трансплантант
В зависимост от скоростта на протичане на реакцията по отхвърляне се различават:
 свръхостро отхвърляне — проявява се до 24 часа, но най-често започва още в първите минути след
трансплантацията с образуване на тромби и кръвоизливи в кръвоносната система на присадката. Реакцията е толкова
скоротечна, че трансплантът изобщо не успява да се кръвоснабди. Причината е в съществуващи антитела в
реципиента, които се свързват с наличните в ендотела на присадката антигени. Разпознаването на антигените
активира системата на комплемента, които осигуряват неспецифичната хуморална защита на организма, и притока на
неутрофили.
 остро отхвърляне — обикновено започва след първата седмица и се причинява се от несъвместими левкоцитни
антигени, които могат да бъдат толкова разнообразни, че изключително рядко може да се постигне пълна
съвместимост между донор и реципиент. В една или друга степен остро отхвърляне се наблюдава при почти всички
 пациенти с трансплантация. Причината реакцията да е отложена с около седмица след операцията е в това, че T-
клетките свързани с отхвърлянето трябва първо да се диференцират и да се образуват съответните антитела в отговор
на присадката. Най-ранните жертви на реакцията са клетките в ендотела на кръвоснабдените трансплантанти каквито
са например бъбреците. Рискът продължава до третия месец, а пациентът се лекува с имуносупресанти. Имунната
система на реципиента се потиска, за да не се позволи чуждите тъкани или органи да бъдат разрушени. Това лечение
е доживотно и не винаги успешно.
 хронично отхвърляне — може да се прояви след месеци и дори години. Характеризира се с артериални
запушвания в трансплантанта, които са резултат от пролиферацията на клетки от гладка мускулна тъкан и
производството на колаген от фибропластите и които водят до клетъчна смърт и исхемия. Хипотезата е, че хроничното
отхвърляне е резултат от продължително потискани множество остри отхвърляния.

55. Регулация и контрол на имунните процеси. Имунна толерантност.

Типове имунна толерантност.

РЕГУЛАЦИЯ И КОНТРОЛ НА ИМУННИТЕ ПРОЦЕСИ. ИМУННА

ТОЛЕРАНТНОСТ .
I. И МУННА ТОЛЕРАНТНОСТ – състояние на ареактивност спрямо определен антиген, което е
резултат от предишен контакт
1. Е С Т Е С Т В Е Н А – възниква през ембрионалния период, когато имунната система опознава
собствените Аг и през постембрионалния период не реагира срещу тях; толерантността
спрямо собствени Аг може да се наруши – при автоимунни реакции, които са в основата на
автоимунните болести – ревматоиден артрит; автоимунен орхит и др.
2. И Н Д У Ц И Р А Н А – развива се у възрасттни организми и е вторично придобита; зависи от
възрастта на индивида (възниква по – лесно при новородени) и от имуногеността на Аг;
механизмите за възникване са няколко, като главна роля изпълняват антиген – специфичните
Т – супресорни лимфоцити; те отделят медиатори, които потискат пролиферацията на В –
лимфоцитите, Т – хелпери, макрофаги  Аг остава в свободно състояние с висока
концентрация
3. И М У Н Н А Т О Л Е Р А Н Т Н О С Т С П Р Я М О Т Р А Н С П Л А Н Т А Н Т И – индуцира се чрез прилагане на
имуносупресори
- Специфични – антилимфоцитни серуми и инхибитори на комплемента
- Неспецифични – йонизираща радиация, кортикостероиди, пуринови съединения; тотално
потискат имунната реакция, като нарушават продукцията на ЛСК, миграцията на Т и В във
вторичните лимфоидни органи, клетъчните взаимодействия
II. Р ЕГУЛАЦИЯ НА ИМУННИТЕ ПРОЦЕСИ – протича на 3 нива
- Организмово – реализира се от НС и ендокринна система
- Системно – костен мозък, тимус, слезка, лимфни възли
- Молекулно – контрол върху клетъчния метаболизъм, синтезата на Ат, на антигенни
рецептори
1. И Н Д У Ц И Р А Н Е Н А Т О Л Е Р А Н Т Н О С Т В Н Е З Р Е Л И Т И В
- Толерантността е състояние на невъзможност да се реагира с определен антигенен
епитоп; за да има толерантност към собствени структури, незрелите Т и В претърпяват
процес на негативна селекция – тези с потенциал на реактивност се унищожават

Толерантността се нарушава ако:

- Не се осъществи негативна селекция

- Установено е, че В – негативната селекция не е толкова стриктна
2. И Н Д У Ц И Р А Н Е Н А Т О Л Е Р А Н Т Н О С Т В З Р Е Л И Т И В
 2.1 Инхибиция на Т – клетъчна активация - За да се придобие толерантност в
периферията, Аг трябва да бъде представен на Т – клетъчния рецептор (TcR) по
непълен или неефективен начин – след разпознаването от TcR следва костимулиращ
сигнал; ако тази костимулираща молекула е развушена, Т – лимфоцитите не могат да
отговорят и се превръщат е анергични
2.2 Инхибиция на В – клетъчна активация - При отсъствие на цитокини, В също са
подложени на негативна сигнализация и нарушена регулация  стига се до анергия
2.3 Активна супресия от Т – лимфоцити – те имат важна роля при инхибирането на
имунния отговор; Т – супресорите продуцират инхибиторни цитокини, които действат
на другите лимфоцити – IFN γ предотвратява IL-4 „превключването“ на В лимфоцити;
TGF β – мощен имуносупресот на пролиферация на Т и В
3. И Д И О Т И П Н А М Р Е Ж А – важна роля в регулаията на имунните процеси играят
идиотипните и антиидиотипните взаимодействия; те са възможни след узряване на
имунната система; идиптипът възниква при пролиферация и диференциация на
имунокомпетентния клетъчен клон и затова е антигенно чужд за организма 
съществуват лимфоцити, които могат да го разпознаят; значението на тези
взаимодействие е да осигурят обратни връзки и стабилност на системата от имунни
клетки, участващи в реализирането на имунния отговор

56. Синдром на придобитата имунна недостатъчност.

СПИН е една от най-сериозните съвременни болести, тъй като за нея вссе още не
е открито лечение. Тя е синдром, защото представлява съвкупност от физически
признаци и клинични симптоми; придобита, защото тя не е вродено или генетично
предадено състояние; а имунна, защото показва, че е засегната имунната
система, която трябва да отблъсква болестотворни вируси, бактерии и организми.
Недостатъчност е състояние, в което имунната система не може да се пребори с
инфекциите и болестите, които я атакуват. СПИН е хронично вирусно заболяване
на имунната система, което е причинено от човешкия имунодефицитен
ретровирус – ХИВ. Вирусът се свързва с лимфните клетки, навлиза в тях и ги
уврежда, като по този начин прогресивно намалява ефективността на имунната
система като прави болния уязвим за опортюнистични инфекции и злокачествени
заболявания. СПИН е описан за първи път в Съединените щати през 1981 година,
неговият причинител ХИВ е изолиран през 1983 от френски екип на Люк
Монтание, а начинът му на действие е открит малко по-късно от Робърт Гало в
САЩ.
ХИВ-вирусът не е високо инфекциозен, вирее само в течна среда и не може да
живее дълго извън тялото. За да се зарази човек е необходимо телесни течности
от заразен индивид да попаднат в тялото му. Най-голяма концентрация на вируса
има в кръвта, семенната течност и вагиналните секрети на хора, които са
носители на вируса. На теория има вируси и в слюнката, потта и прочее, но в тях
концентрацията е толкова малка, че на практика човек не може да се зарази от
тях. Човек, който е инфектиран, се нарича ХИВ-серопозитивен и
остава носител до края на живота си. Инфекцията обикновено е причина за
развитие на СПИН, макар че в редки случаи заболяването не се развива. Над 33
милиона в света живеят с вируса на СПИН, 2/3 от заразените са в Африка, южно
от Сахара, а в България с ХИВ са заразени 4 хиляди души, а се счита, че 3 хиляди
от тях не знаят това. Важно е да се знае, че човек може да носи в себе си вируса,
но да не боледува от СПИН, може да не се разболее години наред, но през това
време да разпространява вируса и да заразява други. СПИН сам по себе си не
убива, но тялото не може да противодейства на обикновени болести, когато
защитата му е отслабена.
Кой се заразява и как се предава
Всеки може да се зарази, никой не е застрахован. Предаването на инфекцията е
доказана само по три пътя – при полов контакт, което е в 80% от
заболеваемостта; при преливане на кръв, кръвни продукти, присаждане на органи
или използване на общи венозни игли; от болна майка на новородено, от
плацентата, по време на раждане и по време на кърмене. Експерти твърдят, че не
може да се заразите от ръкуване, прегръдка или целувка; от кашлица и хрема; от
обща храна, прибори за хранене и чаши; при използване на бани и тоалетни; при
използване на обществени плувни басейни; от ухапване от комар или други
насекоми. Макар по-рядко, вирусът може да се предаде от професионални или
битови наранявания, при които се образуват рани, тъй като хора с такива рани
могат да се заразят от пряк контакт с кръв или секрети от болни от ХИВ инфекция
индивиди.

Симптоматика
Световната здравна организация поставя инфекциите и болестните състояния,
които се наблюдават при заразени с ХИВ в няколко стадии
Стадий I – ХИВ инфекцията е без симптоматика и не се категоризира като СПИН
Стадий II – включва рецидивиращи язви в устната кухина и повтарящи се
инфекции на горните дихателни пътища
Стадий III – включва хронична диария, която продължава повече от месец, тежки
бактериални инфекции и белодробна туберкулоза
Стадий IV – включва тежки опортюнистични инфекции и саркома на Капоши
Важно е да се знае, че има период, в който болестта може да стои скрита.
Серологичните тестове, които откриват антитела в кръвта, могат да хванат
заболяването най-малко месец след заразяването, защото в началото болестта е
все още в инкубационен период, а организмът не е изработил антитела срещу
вируса. Със сигурност може да се каже дали човек е заразен чак след 3- 6 месеца.
Лечение на болестта
Понастоящем сигурни медикаменти за лечение на СПИН не съществуват, а
според изследванията това би било трудна задача, тъй като вирусът е много
изменчив. Без лечение ХИВ-инфекцията почти винаги води до СПИН, което почти
неминуемо довежда до смърт. Днес съществуват обаче методи на лечение, които
забавят развитието на ХИВ-инфекцията и позволяват хора, които са инфектирани
с вируса, да живеят здрави и продуктивни много години. Те обаче са много скъпи
и не всички заразени могат да се лекуват с тях. Най-сигурният начин да разберете
дали сте заразени е да си направите тест за ХИВ. Можете да се защитите като
ползвате презерватив, винаги когато правите секс и не ползвате общи спринцовки
за каквато и да било цел и дейност.

ПАРАЗИТОЛОГИЯ

57. Паразитизмът като биологично явление. Паразити и

гостоприемници. Класификация на паразитите и паразитни

. ПАРАЗИТИЗМЪТ КАТО БИОЛОГИЧНО ЯВЛЕНИЕ.

БОЛЕСТИ .

ПАРАЗИТИ И ГОСТОПРИЕМНИЦИ.
 симбиоза – съжителство между 2+ индивида, принадлежащи към различни видове;
синойкия (съквартиранство); коменсализъм (сътрапезничество); мутуализъм (симбиоза в
тесен смис); паразитизъм
I. П АРАЗИТИЗЪМ
- Такава форма на симбиоза, при която единият от симбионтите живее за сметка на другия,
използва го като източник на храна, място за временно или постоянно пребиваване и може да
доведе до здравни вреди
- Използващия индивид  паразит; използвания  гостоприемник
- Паразити от растителен произход – фитопаразити (вируси, рикетции, бактерии, гъбички); от
животински – зоопаразити (първаци, членестоноги; някои мешести и мекотели)
- Широко разпространен в природата (6-7% от животните са паразити)
 - Всички растителни и животински организми са/ или могат да бъдат гостоприемници на
паразити
- Entamoeba hystolitica, живееща в дебелото черво на човек, при едни условия е опасен
паразит, а при други – безобиден коменсал
II. П АРАЗИТИ И ГОСТОПРИЕМНИЦИ
Паразити – индивиди, които живеят временно или постоянно върху повърхността или във
вътрешността на организми от друг вид (гостоприемници), хранят се с техните телесни
сокове, клетки, тъкани и смляна храна, причиняват здравни вреди, смърт.
- Използват гостоприемника като източник на храна
- Като място на живот
- Нанасяне на здравни щети
Според мястото за живеене:
1) Ектопаразити (външни) – по кожата и нейните образувания – комари, въшки, бълхи
2) Ендопаразити (вътрешни) – в клетки, тъкани, органи – малариен плазмодий в еритроцити;
лайшмания – в клетки на фагоцитна система; тения – черва; трихинела – мускули; метил – черен
дроб
В зависимост от времето, което прекарват в непосредствен телесен допир с
гостоприемника:
1) Темперни – слаба връзка с гостоприемника; размножаване и развитие извън тялото; влизат в допир
при хранене; женски комари; кърлежи; изключително екстопаразити
- Живеят в близост до гостоприемниците си – бълхи
2) Стационарни паразити
- Периодично стационарни – Ancylostoma duodennale (кръгъл червей)
- Постоянно стационарен – Plasmodium malariae
 Предимно ендопаразити
В зависимост от степента на приспособеност към паразитния начин на живот:
1) Факултативни – при нормални условия живеят в свободно състояние, но при контакт се превръщат в
паразити
- Паразитизмът не е задължителен
- Дървеница
- Нематоди от рода Rhabtidis
2) Псевдопаразити – свободно живеещи оорганизми, които случайно попаднали в животно, могат да
преживеят известно време, нанасяйки вреди – кърлежчета
3) Облигатни – паразити, които трябва да паразитират, за да живеят
Според броя на гостопримниците:
1) Моноксенни – цяло развитие или част от него в един гостоприемник – Pediculus capitis; Ascaris suum
2) Хетероксенни – два гостоприемника
- Смяна на гостоприемниците – междинен (помощен) и краен (главен)
- Главен е гостоприемника, в който паразитът се размножава полово, а междинен е този, в
който се развива ларвата на паразита или се извършва безполовото му размножаване
- Малариен плазмодий ( полово в женските Anopheles; безполово у човек)

ПРОИЗХОД НА ПАРАЗИТИЗМА, ПРИСПОСОБЯВАНЕ НА

ПАРАЗИТА КЪМ ГОСТОПРИЕМНИКА. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ
МЕЖДУ ПАРАЗИТА И ГОСТОПРИЕМНИКА
I. П РОИЗХОД НА ПАРАЗИТИЗМА
- Възникнал след появата на свободно живеещите организми (за да има паразит, трябва да е
възникнал гостоприемник)
  Голяма анатомична, клетъчно – хистологична, ембриологична прилика със
свободноживеещите организми
Произход на зоопаразитите:
1) От сапрозои (животни, които живеят върху и от мъртви, гниещи органични вещества)
2) От хищници
3) Чрез промяна на отношенията между симбионтите
 Личинките на мухите от род Calliophora живеят върху месо и трупове, но могат да живеят и в
рани на човек
 Някои свободно живеещи пиявици са хищници за паяка, а други – ектопаразити за човека.
- Относителен характер на паразитизма
Възникване на ендопаразитизма
- Чрез попадане в смилателния път на яйца, цисти и други устойчиви форми на свободно
живеещи организми
- Различно приспособяване на паразитите към новите условия в гостоприемника
 Паразитите водят началото си от свободно живеещи червеи, случайно погълнати от друг
организъм
Кръвен паразитизъм
- Частна форма на ендопаразитизма
- Възникнал от чревния паразитизъм по два начина: от собствени чревни паразити или от
чревни паразити на безгръбначните
- С преминаване на безгръбначните гостоприемници към кръвосмучене, съдържащите се в
смилателния им път паразити, попадат в кръвта на гръбначните; при повторно смучене,
паразитите наново попадат в смилателния път на безгръбначните (Trypanosoma)
II. П РИСПОСОБЯВАНЕ НА ПАРАЗИТА КЪМ ПАРАЗИТНИЯ НА ЧИН НА ЖИВОТ
 Приспособителни изменения
1. Регресивни изменения – изчезване на органи и функции, които са излишни при паразитни
условия на живот
2. Прогресивни изменения – поява, развитие или преобразуване на органи и функции,
необходими за паразитния начин на живот
- Стационарните паразити намират най – благоприятни условия за хранене
 Двигателните органи и смилателната система, необходими за свободно живеещите
организми, стават излишни (изчезване на крила у дървеници и ХС у панделковидни
червеи)
- Развитие на прикрепителни органи (смукала на трематоди)
Лойкарт:
- Шансовете за оцеляване на паразитът се увеличават при условие, че се произвеждат голям
брой оплодени яйца  продължаване съществуването на вида
Догел:
1) Съпротива против вредното действие на различните фактори на външната среда
2) Достигане до стадий на развитие, при който паразитът е годен да живее в организма
3) Намиране на гостоприемник и навлизане в него
1)и 2)  чрез приспособления
- гигантски размери на плодовитостта
 молекулна мимикрия – синтез на антигени, сходни с антигените на гостоприемника 
незабележимост; детски глист
 Антигенна вариация – характерна за кръвни паразити; предпазване от цититоксичното действие
на Ат
III. В ЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ПАРАЗИТА И ГОСТОПРИЕ МНИКА
1) В Р Е Д Н О М Е Х А Н И Ч Н О Д Е Й С Т В И Е
- П РЕДИМНО ЗА ПАРАЗИТНИ ЧЕРВЕИ И ЧЛЕНЕСТОНОГИ
- З АПУШВАНЕ НА КРЪВОНОС НИ , ЖЛЪЧНИ , Л ИМФНИ СЪДОВЕ
- М ЕХАНИЧНО УВРЕЖДАНЕ П РИ УХА ПВАНЕ
2) Т О К С И Ч Н О
- М ЕСТНО ( КОМА РИ )
- О БЩО ( РИБНА ТЕНИЯ )
3) Н У Т Р И Т И В Н О
- К ОГАТО ПА РАЗИТИТЕ ИЗПОЛЗВАТ ЗА ХРАНА КРЪВ ТА , Л ИМФАТА , ТЪКАННИТЕ ТЕЧНОСТИ ,
ТЪКАНИТЕ
Г ОСТОПРИЕМНИКЪТ РЕАГИРА СРЕЩУ ПАРАЗИТА С ДВА ВИДА РЕА КЦИИ :
1. К Л Е Т Ъ Ч Н О – Т Ъ К А Н Н И Р Е А К Ц И И – В Ъ З П А Л Е Н И Е
- Р АЗВИВА СЕ В РЕЗУЛТАТ НА ДРАЗНЕНЕ , ПРЕДИЗВИКАНО ОТ ПАРАЗИТА , И СЕ ПРОЯВЯВА С
РАЗРАСТВАНЕ НА СЪЕДИНИТЕЛНАТА ТЪКАН И НА КЛЕТКИТЕ НА МОНОНУКЛЕА РНАТА
ФАГОЦИТНА СИСТЕМА , А СЪЩО И СТРУПВАНЕ НА КЛ ЕТКИ , В РЕЗУЛ ТАТ НА КОЕТО ПА РАЗИТЪТ
СЕ ОБГРАЖ ДА ОТ СЪЕДИНИТЕЛНОТЪ КАННА ОБВИВКА
- У ВЕЛИЧА ВАНЕ БРОЯ НА ПОЛИНУКЛЕАРИТЕ , ЕОЗИНОФИЛИТИ И МОНОЦИТИТЕ В КРЪВТА
2. ХУМОР АЛ НИ РЕАК ЦИ И
- О БРАЗУВАНЕ НЕ А Т ПРОТИВ А Г НА ПАРАЗИТА
- И ЗРАЗ НА ХУМОРАЛЕН ИМУНЕН ОТГОВОР
- О СИГУРЯВАТ ЗАЩИТА СРЕЩУ ИЗВЪНКЛЕТЪЧНИ ПАРАЗИТИ ( ТРИПАНОЗОМИ )
- Б ОРБА СРЕЩУ КЛЕТЪЧНИ ПАРАЗИТИ  КЛЕТЪЧЕН ИМУНЕН ОТГОВОР
IV. П АРАЗИТОЗА
- Заразяването на животни и човек със зоопаразити се нарича инвазия, а с вируси, бактерии,
гъбички  инфекция; предизвиканите от зоопаразити болести  зоопаразитози
 Трихинелоза; ентеробиоза
 Хелминтози, ентомози, арахнози
- Хелминтология – наука, изучаваща паразитните червеи
 Геохелминти - развиват се без междинни гостоприемници; инвазират с оплодени
яйца или ларви, които са прекарали своето развитие в почвата
 Биохелминти – нуждаят се от крайни и междинни гостоприемници
- Трансмисивни болести  тези инвазионни и инфекциозни болести, които се предават на
животните и човека чрез преносители – кръвосмучещи членестоноги ( болен човек – дарител,
здрав – приемател, комар
 Облигатни – предават се само чрез преносители (малария; лайшманиоза)
 Факултативни – освен чрез преносители, чрез вода, храна и въздух (туларемия;
бруцелоза)
 Природни огнища

58. Характеристика на първаците. Тип Sarcomastigophora. Подтип

Mastigophora (Flagellata). Trypanosoma brucei, T. cruzi.

Характеристика на първаците. Тип Sarcomastigophora.

Подтип Mastigophora (Flagellata).
ХАРАКТЕРИСТИКА НА PROTISTA (ПЪРВАЦИ)
- Едноклетъчно тяло  цялостен, самостоятелен организъм
- Всички жизнени процеси
- Две основни части на тялото  цитоплазма и ядро

1. Цитоплазма
- Цитозол, органели, включвания
- 2 слоя
1) Външен – хомогенен – плътен – ЕКТОПЛАЗМА
- Покрита от плазмалема  пеликула  кутикула
2) Вътрешен – зърнест – течен – ЕНДОПЛАЗМА
2. Органели – във функционално отношение  аналогични на органите в многоклетъчните
организми
- Различни функции
  Двигателни органели (временни или постоянни образувания) – псевдоподи, камшичета,
реснички
 Органели за приемане на твърди хранителни вещества
- Клетъчна уста cytostoma
- Клетъчен гълтач cytopharynx
- Хранителна вакуола (смилане на храната)
 Свивателни (пулсиращи) вакуоли – отстраняване на ненужни водоразтворими продукти на
катаболизма; поддържане на осмотичното налягане
3. Ядро
- Най – често едно ядро
- Две ядра – macronuleus/ micronucleus
- Много ядра
 Мехурести ядра (кръгли, с малко хроматин, често пъти с ядърце)
 Масивни (големи, с много хроматин)
4. Общо за първаците
 Широко разпространени (над 70 000 вида)
 Образуване на цисти (инцистиране) при неблагоприятни условия
 Освобождаване от цистата (ексцистиране) при благоприятни условия
Vita minima (цисти)  вегетативна форма
I. ТИП SARCOMASTIGOPHORA
- 1-2 до 14 000 флагелума (улавяне на храна и движение)
- Кинетопласт (в близост до базалното телце на флагелума)
- Ондулираща мембрана – вълнообразна ципа, обръбена с камшиче
I. РОД TRYPANOSOMA
- Удължено, заострена в двата края и разширено в средата тяло 15-25µм
- 1 флагелум, свързан с ондулираща мембрана за тялото (базално телце; кинетопласт –
органел от митохондриален произход, осигуряващ Е)
 трипомастиготна форма
- безполово размножаване чрез надлъжно делене на две
- живеят в кръвната плазма и гръбначномозъчната течност на гръбначните животни и
човека; пренасят се от насекоми
 T. equiperdum – паразитира у кон и се пренася при полов акт
- Болестотворни са трипанозомите, причиняващи сънна болест
 T. brucei gambiense var. gambiense – хронична сънна болест
 T. brucei gambiense var. rhodesiense – остра сънна болест
 T. crusi – болест на Шагас (американска трипанозомоза)
 T. equiperdum – сифилис по конете (дурин)
II. TRYPANOSOMA BRUCEI GAMBIENSE VAR. GAMBIENSE
- Обитава кръвна плазма, лимфни възли и гръбначномозъчна течност
- 15-25µм
- Пренася се от мухата цеце – Glossina palpalis, която се заразява чрез смучене на кръв от
болен човек
- Трипанозомите се размножават в средното черво на мухата, стесняват се и се
удължават; кинетопластът минава над ядрото и ондулиращата мембрана се скъсява
 Епимастиготна форма
 - Преминават в предното черво и се скъсяват, превръщайки се в трипанозими, които
преминават в слюнчените жлези на мухата
 Хронична сънна болест (2-3 години; загуба на апетит, виене на свят, апатия,
менингоцефалит, кома, смърт; сънливи денем, безсъние нощем)
 Медикаментозно лечение
III. TRYPANOSOMA BRUCEI GAMBIENSE VAR. RHODESIENSE
- Остра форма на сънна болест
- Пренася се от мухата цеце – Glossina morsitans
IV. TRYPANOSOMA CRUSI
- 15-20µм
- Пренася се от кръвосмучещи дървеници от род Triatoma
- Гостоприемник – човек; домашни и диви животни
- Дървениците нападат нощем и смучат кръв от местата, където кожата преминава в
лигавица; заедно с кръвта поглъщат и трипомастиготи (в храносмилателния път,
паразитите се смаляват, стават овални, флагелумът изчезва)
 Амастиготна (афлагелатна форма)
- Превръщат се последователно в епимастиготи и трипомастиготи (инвазиоспособни) и
се разполагат в задното и право черво на мухата
- Дървеницата ухапва, обръща се на 180° и дефекира в раничката  заразяване
- Болест на Шагас – хронично или остро
 Температура, треска, главоболие, увеличаване на черен дроб, слезка, лимфни
възли, миокардит, енцефалит
 Хронична форма – болните умират от сърдечно – съдова недостатъчност

59. Leishmania donovani. L. tropica, L. braziliensis.

II. РОД LEISHMANIA
- Висцерална лайшманиоза (кала- азар; вътрешни органи) и кожна лайшманиоза
(кожа)
- Видови комплекси
- Лайшманиите се пренасят от насекоми Phlebotomus (биологичен цикъл в два
гостоприемника)
- Две основни форми:
 Амастиготна (афлагелатна, лайшманийна)
 Промастиготна (лептомонадна, флагелатна)

1. Leishmania donovani
- Интрацелуларен паразит във фагоцити на черен дроб, слезка, костен мозък,
лимфни възли, кръв на човек
- Яйцевидна форма (2 – 4µм)
- Периферно разположено голямо ядро
- Кинетопласт
- Размножаване чрез делене на 2
- Интрацелуларните лайшмании са в амастиготна форма
Флеботом ухапва болен от кала – азар и в средното му черво попадат фагоцити с лайшмании; те се
делят и се превръщат във флагелатни форми ( 10 – 25µм + 20µм камшиче); достигат фаринкса и
при ухапване заразяват човек  превръщат се в амастиготни форми

- Причинява висцерална лайшманиоза – висока Т, малокръвие, уголемена

слезка
 Хронична форма – 1-3 години
 Остра – 1-3 месеца
 Естествен резервоар – кучета
2. Leishmania tropica
- Причинява кожна лайшманиоза (тропическа, пендинска язва)
- Установява се в областта на кожните язви – ендотелни клетки на капиляри, най
– близки лимфни възли, моноцити, неутрофилни левкоцити

Leishmania brasiliensis

• Кожно-лигавична (американска) лайшманиоза.

• Подобни на кожната форма или по-дълбоки язви по устната или носната лигавици.

• Централна и Южна Америка.

60. Giardia lamblia (Lamblia intestinalis).

. ТИП SARCOMASTIGOPHORA. LAMBLIA INTESTINALIS (GIARDIA)

I. Р ОД G IARDIA (L A MBLIA )
- Включва над 100 вида паразити – почти всички, паразитиращи с храносмилателния път на
гръбначните животни
- Билатерална симетрия, крушовидно тяло, 2 ядра, 8 флагелума
- Изпъкнала гръбна и вдлъбната коремна страна (вентуза)
- Овални или елипсовидни цисти
II. L AMBLIA I NTESTI NALIS
 - Паразитира в дванадесетопръстника
- Крушовидна форма – заострен заден и закръглен преден край
- Дължина 10-18µм, ширина 8-10µм
- 2 ядра с голяма централно разположена кариозома
- По 4 флагелума от 2те страни (аксонемите иим осигуряват постоянна форма)
 2 опашни флагелуми с много дълги аксонеми
- Вегетативната форма образува цисти в илеума и дебелото черво (овални, 8-14µм, здрава обвивка,
без флагелуми; 4 ядра, аксонеми на отхвърлените флагелуми и две двойки сърповидни фибрили);
подвижни вегетативни форми, чувствителни към факторите на околната среда
- Причинява ламблиоза – най – често деца
 Токсично и механично дразнене, отнемане на част от хранителните в-ва, смущения в
смукване на витамин А и мазнини
 При деца – диария, болки в корема, отпадналост, малокръвие, намален апетит
 Профилактика – хигиена

61. Trichomonas vaginalis, T. hominis, T. tenax.

I. TRICHOMONAS VAGINALIS
- Във влагалището на жената и уретрата на жената и мъжа
- Прилича на T. tenax, но е по – голям 7-30µм
- Храни се с бактерии и левкоцити
- Благоприятна среда за размножаване pH 5,9 – 6,5
- Доказано болестотворно действие
 Жена – колпит
 Мъж – няма симптоми
- Заразяване при полов контакт
- Едновременно лечение

Trichomonas tenax

До 15 μm. Коменсал в устата, около кариозни зъби или зъбен камък.

Trichomonas hominis

Среща се често във фекални проби. Не се счита за патогенен.

62. Подтип Sarcodina. Entamoeba histolytica, E. coli. Balantidium coli.

. ПОДТИП SARCODINA. ENTAMOEBA HISTOLYTICA .

I. Р ОД E NTAMOEBA
- Видове, живеещи в храносмилателната система на човека
- Само E. hystolitica е паразит, останалите са коменсали или с недоказан паразитизъм
- Всички амеби в храносмилателната система са от разред голи амеби (тялото им е голо, покрито
с тънка, еластична плазмалема; формата им е променлива или неопределена поради липса на
черупка или външен скелет)
- Движение с псевдоподи
II. E NTAMOEBA HYSTOLITICA
 - Космополитен ендопаразит, най – често в тропични и субтропични области, и места с лоши
санитарни условия
- Причинител на амебна дизентерия
- Живее в дебелото черво на човека
1. Forma minuta – живее в просвета на дебелото черво и не е болестотворна; нарича се още
просветна или коменсална; образува цисти; малки размери (15-20µм); неопределена
форма; слабо проявено разделяне на цитоплазмата; кръгло, периферно разположено ядро
с малка кариозома; къси псевдоподи; бавно движение; размножава се чрез делене на две;
храни се с бактерии и гъбички, които се смилат в хранителни вакуоли; живее в горните
отдели на червото и ако заедно с фекалиите попадне в долните отдели, се превръща в
циста; при понижена биологична съпротива на човека, се превръща в тъкана форма;
основен стадий
2. Forma magna – живее в лигавицата на дебелото черво, откъдето попада в ч. дроб, мозък,
бъбреци; храни се с еритроцити  тъканна форма; смилане в ендоплазмени вакуоли 
еритрофаги; причинител на амебната дизентерия; не образува цисти; 10-60µм; ясно
разграничени слоеве на цитоплазмата; големи псевдоподи  бързо придвижване;
образува протеолитични и други ензими, с които разрушава тъканните стени на червата
3. Forma cystica – образува се от коменсалната форма; човек се заразява с тях; тъканната и
коменсална форма не са инвазиоспособни; кръгла, с безцветна двойноконтрурна обвивка;
размери 8-16µм; незрелите цисти имат 1-2 ядра, а зрелите – 4; в цитоплазмата има вакуола
пълна с гликоген и хроматоидни телца
 Заразяване при поглъщане на цисти  стомах  тънки черва ( трипсин разгражда
обвивка)  4 – ядрена вегетативна форма, която се дели двукратно => 4 просветни
форми  дебело черво  тъканна форма (язви)  кръвоносни съдове и органи
- Лица, в които живее само коменсална форма – ЦИСТОНОСИТЕЛИ
- Болестта, предизвикана от тъканна форма  АМЕБИОЗА (слузно – кървави воднисти фекалии)

Тип Ciliophora. Клас Ciliata. Balantidium coli.

Balantidium coli

- Живее в дебелото черво на човека и причинява балантидиоза

- Идентичен с балантидия, паразитиращ в дебелото черво на свинята
- Вегетативната форма е яйцевидна 30-200µм дълга, 25 - 120µм широка
- Заострен преден край с цитостома, която преминава в цитофаринкс
- Закръглен заден край с цитопрокт
- Тялото е покрито с тънка пеликула
- Ресничките са в меридионални редове ( по – дълги около устния отвор)
- Цитоплазма се дели на екто и ендо (макронуклеус с бобовидна форма, с микронуклеус във
вдлъбнатината); вакуоли
- Размножава се безполово чрез делене и полово – чрез конюгация
- Цистите са кръгли или овални 50 – 60 µм; прозрачна обвивка от 2 слоя; чрез тях се
заразява човек
Балантидиоза – колит или дизентерия

Ключови факти
  Escherichia coli (E. coli) е бактерия, често срещана в долните черва на
топлокръвните организми. Повечето щамове на E. coli са безвредни,
но някои щамове могат да причинят тежко хранително отравяне.
 Произвеждащата шигатоксин E. coli (STEC) е бактерия, която може да
причини тежко заболяване, предавано с храна.
 Основните източници на огнища на STEC са сурово или недостатъчно
обработени мляни месни продукти, сурово мляко и зеленчуци,
замърсени с изпражнения.
 В повечето случаи заболяването преминава от само себе си, но
понякога може да се развие животозастрашаващо заболяване,
включително хемолитично-уремичен синдром (HUS), особено при
малки деца и възрастни хора.
 STEC е чувствителен към високи температури. Когато приготвяте
храна у дома, трябва да се спазват основни хигиенни практики на
храните като „правилно готвене“.
 Прилагането на практиките, очертани в Петте принципа на СЗО за
подобряване на безопасността на храните, е една от основните мерки
за предотвратяване на инфекции, причинени от хранителни патогени
като STEC.

Преглед
Произвеждащата шигатоксин Escherichia coli (E. coli) често се среща в червата на
хора и топлокръвни животни. Повечето щамове на E. coli са безвредни. Въпреки
това, някои щамове, като ентерохеморагична E. coli (STEC), могат да причинят
тежко заболяване, предавано с храна. Тази бактерия се предава на хората
предимно чрез консумация на замърсени храни, като сурово или недостатъчно
обработено смляно месо, сурово мляко и замърсени сурови зеленчуци и кълнове.

STEC произвежда токсини, известни като Shiga токсини, наречени така поради
сходството им с токсините, произвеждани от Shigella dysenteriae. Броят на STEC
бактериите може да се увеличи при температури от 7°C до 50°C (оптимална
температура 37°C). Някои STEC бактерии могат да растат в кисели храни с рН до
4,4, както и в храни с минимална водна активност (aw) от 0,95.

Бактериите се убиват чрез внимателна термична обработка на храната - докато

всички части на храната достигнат температура от 70°C или по-висока. Най-
важният STEC серотип за общественото здраве е E. coli O157:H7; обаче,
спорадичните случаи и огнища често са причинени от други серотипове.

Симптоми
Симптомите на заболявания, причинени от STEC бактериите, включват коремни
спазми и диария, които в някои случаи могат да прогресират до кървава диария
(хеморагичен колит). Възможни са също треска и повръщане. Инкубационният
период продължава от 3 до 8 дни, със средна продължителност 3-4 дни. Повечето
пациенти се възстановяват в рамките на 10 дни, но при малък брой пациенти
(особено малки деца и възрастни хора) инфекцията може да доведе до развитие
на животозастрашаващо заболяване като хемолитично-уремичен синдром
(HUS). HUS се характеризира с остра бъбречна недостатъчност, хемолитична
анемия и тромбоцитопения (ниски тромбоцити в кръвта).

Хората, страдащи от кървава диария или тежки коремни спазми, трябва да

потърсят медицинска помощ. Антибиотиците не са част от лечението на пациенти
със STEC заболяване и могат да увеличат риска от развитие на HUS.

Смята се, че HUS може да се развие при 10% от пациентите със STEC инфекция,
а смъртността на случаите е 3 до 5%. HUS е най-честата причина за остра
бъбречна недостатъчност при малки деца в световен мащаб. Може да доведе до
неврологични усложнения (като гърчове, инсулт и кома) при до 25% от пациентите
и до хронично бъбречно заболяване, обикновено леко, при около 50% от
оцелелите.

Източници и предаване на инфекция

Наличната информация за STEC се отнася главно до серотипа O157:H7, тъй като
може лесно да се диференцира от други щамове E. coli от биохимична гледна
точка. Резервоар на този патогенен микроорганизъм е предимно едър рогат
добитък. Освен това други преживни животни (като овце, кози и елени) се считат
за значителни резервоари и са открити други заразени бозайници (като прасета,
коне, зайци, кучета, котки) и птици (като пилета и пуйки).

E. coli O157:H7 се предава на хората главно чрез поглъщане на замърсени храни

като сурово или недостатъчно обработено смляно месо и сурово
мляко. Фекалното замърсяване на вода и други храни, както и кръстосано
замърсяване при приготвяне на храна (чрез говеждо и други месни продукти,
замърсени работни повърхности и кухненски прибори) също могат да доведат до
инфекция. Примери за храни, които са свързани с огнища на E. coli O157:H7,
включват недостатъчно обработени хамбургери, пушен салам, непастьоризиран
прясно изцеден ябълков сок, кисело мляко и сирене, приготвени от сурово мляко.

Все по-голям брой огнища са свързани с консумацията на плодове и зеленчуци

(включително кълнове, спанак, марули, зеле и марули), които могат да бъдат
заразени чрез контакт с изпражненията на домашни или диви животни на някакъв
етап от тяхното отглеждане или преработка . STEC бактериите се намират и във
водни обекти (като езера и реки), кладенци и поилки за добитък. Те могат да
останат жизнеспособни в продължение на няколко месеца в оборски тор и утайка
на дъното на поилките. Предаването на инфекцията също е документирано както
чрез замърсена питейна вода, така и чрез води за отдих.

Близките контакти на хора са един от основните пътища на предаване на

инфекцията (орално-фекален път на инфекция). Съобщени са асимптоматични
носители, тоест лица, които не показват клинични симптоми на заболяването, но
които са в състояние да заразят други хора. Периодът на изолиране на STEC
бактериите при възрастни продължава приблизително една седмица или по-
малко, а при деца този период може да бъде по-дълъг. Посещението на ферми и
други места, където се отглеждат селскостопански животни, където директният
контакт с тях също се отбелязва като значим рисков фактор за STEC инфекция.

63. Тип Apicomplexa. Toxoplasma gondii.Опортюнистични инфекции

Паразити по животните;
характерна апикална
стуктура за проникване в
клетките-гостоприемници.
Редуват полово с безполoво размножаване;
схизогония – безполово намножаване в междинния гостоприемник.
гаметогония – образуване на гамети и диплоидна зигота;
спорогония – меиоза и намножаване на хаплоидните форми в
краиния
гостоприемник;
ендодиогения - двете дъщерни клетки се формират в маичината;
ендополигения – в маичината клетка се образуват многоброини
дъщерни клетки.
Toxoplasma gondii

ТИП SPOROZOA (APICOMPLEXA). TOXOPLASMA GONDII

Toxoplasma gondii

- Космополитен паразит
- Открит във вътрешните органи на северноафриканския гризач Stenodactylus gondii, но паразитира в
човека и други бозайници
- Форма на полумесец (един заоблен край и един заосрен)
- Дължина 4-8 µм; ширина 2-4µм
- Централно разположено ядро
- Токсоплазмите проникват в клетките като се въртят около надлъжната си ос
- Облигатни вътреклетъчни паразити в лимфоцитите, моноцитите, макрофаги, ендотелни клетки,
клетки на различни органи

Биологичния цикъл обхваща схизогония, гамогония и спорогония и се осъществява с

участието на два гостоприемника – краен (сем. Котки) и междинен – гризачи, човек,
бозайници, птици, влечуги.

Схизогония – в междинния гостоприемник чрез ендодиогения – начин на вътрешно

пъпкуване, в резултат на което от 1 токсоплазма се получават 2; процесът започва с
разделяне на ядроро и едновременно изграждане на клетъчна мембрана около всяко
ново ядро и принадлежащата към него цитоплазма; образуват се десетки паразити
(едни от тях се размножават бързо, разрушават клетката и навлизат в други 
тахизоити)

В резултат се унищожават гостоприемникови клетки и на тяхно място се образуват

струпвания от паразити  псевдоцисти. Постепенно размножилите се паразити се
обвиват от плътна обвивка  истинска циста, която има сферична форма и съдържа
стотици, бавно делящи се паразити  брадизоити. Тези цисти са латентни
иинвазиоспособни форми и се локализират основно в главния мозък, миокарда и
скелетните мускули. При нарушение на имунната система, брадизоитите започват да
се размножават, като това води до заболяване.

Гамогония и спорогония – в крайния гостоприемник (котки); котките се заразяват след

ядене на месо с брадизоити или тахизоити. В червата, цистите се разрушават и
паразитите проникват в чревните епителни клетки. Там те се размножават чрез
схизогония, образувайки мерозоити. Опаразитената клетка загива и се нападат нови
клетки. След няколко последователни схизогонии  гамогония (част от мерозоитите
не се делят, а се диференцират в женски или мъжки гамети  макрогамети и
микрогамети)

Следва среща на микро – и макрогамети  зигота. Обвива се с плътна обвивка,

клетката се разрушава  ооцисти в просвета на червото. При благоприятни условия
във външната среда  зрели ооцисти (зреене на цистите – спорогония). Във всяка
зряла ооциста се получават по 2 овални спори с по 4 спорозоита, чрез които се заразява
човек.

Токсоплазмоза – придобита и вродена

1. Вродена токсоплазмоза. У новородените се наблюдава иктер, отоци, хепатоспленомегалия.

Понякога се развива миокардит, пневмония, нефрит и др. При по-тежки увреждания се
наблюдават хидроцефалия или микроцефалия, микроофталмия, хориоретинит, атрофия на
зрителния нерв, страбизъм, вътремозъчни калцификати. Децата изостават в умственото си
развитие, появяват се моторни смущения, гърчове и др.
Когато жени са прекарали токсоплазмоза преди бременността, няма опасност за плода от
вродена токсоплазмоза поради наличието на антитела в организма им.
2. Придобита токсоплазмоза. В зависимост от патогенността на щама и имунното състояние на
организма заболяването може да протече от безсимптомно до остро и тежко. Наблюдават се
следните форми:
 - Лимфна. Увеличават се лимфните възли на шията, аксиларните и ингвиналните лимфни
възли. Те могат да достигнат до големина на орех и са неболезнени, подвижни. Понякога има
фебрилитет и протичането наподобява инфекциозна мононуклеоза или болест на Ходжкин.
- Очна. Протича с хориоретинит, увеит, иридоциклит.
- Церебрална. Протича като менингоенцефалит.
При болни с имунен дефицит може да се развие миокардит, пневмония.

64. Маларийни плазмодии. Plasmodium vivax, P. malarie, P. falciparum.

Тип Sporozoa (Apicomplexa)

Plasmodium vivax
 Цикъл (преносител – женска анофела)
1) Гамогония и спорогония:
Гаметоцити
(незрели полови клетки) 
Микрогаметоцити (мъжки)  Макрогаметоцити (женски) 
8х микрогамети (зрели)  Гамогония Макрогамети (зрели) 
Зигота
(кръгла) 
Оокинета
(удължена, подвижна) 
 Ядрото се дели мейотично
 Спорогония на хаплоидните ядра
 Получаване на 1000 спорозоита
Ооциста
2) Тъканна схизогония:
Спорозоити 
(хепатоцит)
Тахиспорозоити  Брадиспорозоити 
(развитието им започва веднага) (развитието им започва след месеци/години)
Тъканни схизонти 
Тъканни мерозоити
(еритроцитна схизогония)
3) Еритроцитна схизогония:
Мерозоит 
(еротроцит)
Пръстенен трофозоит 
(цитоплазма е от едната страна на вакуолата, ядрото – от другата страна)
Амебовиден трофозоит 
(2-3 псевдоподи, силно подвижни, Шуфнерова зърнитост)
Зрял трофозоит 
(голям, неподвижен, без псевдоподи и вакуола)
Незрял (делящ се) схизонт 
(две ядра)
 Зрял схизонт (морула, 12-14 мерозоита, наредени
неправилно около пигмента, кръгли) 
Мерозоити 
Гаметоцити 
(кръгли/овални, нямат вакуола и псевдоподи, синя цитоплазма,
рубиненочервено ядро)

70. Тип Sporozoa

Вид Plasmodium malaria
- амебовидните трофозоити придобиват форма на лента, липсва вакуола,
удължено ядро
- гаметоцити те са по-малки от на P. vivax

Вид Plasmodium falciparum

- морула – 12-24 мерозоита
- амебовидните трофозоити са кръгли/овални, може да нямат псевдоподи,
най-често липсва вакуола
- гаметоцитите имат форма на полумесец

 Болестотворност – малария терциана (vivax), квартана (malarie) и тропика

(falciparum)
- Малария терциана (P. vivax):
Инкубационен период – 14 дни. Пристъп – 8-12 часа. Брой пристъпи – 10-15.
- Малария квартана (P. malarie):
Инкубационен период – 28 дни. Пристъп – 8-12 часа. Брой пристъпи – 10-15.
- Малария тропика (P. falciparum):
Инкубационен период – 11 дни. Пристъп – 20 часа. Брой пристъпи – 10-15.
- Втрисане, температура, изпотяване, хепато- и сплеономегалия,
късни рецидиви

65. Клас Trematoda. Fasciola hepatica. Dicrocoelium dendriticum.

Opisthorchis felineus. Род Shistosoma.

Тип Plathelminthes. Клас Trematoda. Fasciola

hepatica.
I. ТИП PLATHELMINTHES (ПЛОСКИ ЧЕРВЕИ )
- Трипластни, ацеломни
- Двустранно симетрични
- Първите организми с тъкани, организирани в органи
- Липсва телесна празнина и специализирани кръвоносни и дихателни органи
- Плоското тяло позволява кислород и хранителни вещества да постъпват чрез дифузия
 - Един отвор на храносмилателния канал – за поемане на храна и за изхвърляне на
несмлени частици
- Отделителна система – протонефридии (пламъчни клетки) и свързани с тях канали
- Репродуктивна система – повечето са хермафродити; вътрешно оплождане; полова
система с гонади, спомагателни жлези, канали и копулационни орган
- НС – чифт ганглии в предния край, две надлъжни нервни вериги, свързани с напречни
нерви (като въжена стълба)
II. КЛАС TREMATODA
- Плоско овално или удължено тяло
- Устен и коремен вендуз
- Основно хермафродити  2 тестиса, свързани със семенни канали; копулативен орган
(цирус); единичен яйчник и чифт жълтъчни жлези от всяка страна на тялото; оотип,
вкойто става оплождането и удължена матка за натррупване и узряване на яйцата
- Безполово размножаване в ларвните стадии  партеногенеза
- Почти всички използват мекотели като междинни гостоприемници
- Причиняват хепатомегалия; дилатация на жлъчните пътища и цироза
III. FASCIOLA HEPATICA (ГОЛЯМ ЧЕРНОДРОБЕН МЕТИЛ)
- В жлъчните пътища на черния дроб
- Междинен гостоприемник – блатно охлювче от род Limnea
- Дължина на тялото – 3 см; кафеникав цвят; листовидна форма с коничен преден край;
разклонени системи

87. Dicrocoelium dendriticum (D. lanceatum).

IV. К ЛАС T REMATODA
- Плоско овално или удължено тяло
- Устен и коремен вендуз
- Основно хермафродити  2 тестиса, свързани със семенни канали;
копулативен орган (цирус); единичен яйчник и чифт жълтъчни жлези от всяка
страна на тялото; оотип, вкойто става оплождането и удължена матка за
натррупване и узряване на яйцата
- Безполово размножаване в ларвните стадии  партеногенеза
- Почти всички използват мекотели като междинни гостоприемници
- Причиняват хепатомегалия; дилатация на жлъчните пътища и цироза
V. М АЛЪК ЧЕРНОДРОБЕН МЕТИЛ
- Паразитира в жлъчните канали на овце, рядко човек
- 0,5 – 1 см
- Прозрачно тяло с лесни за наблюдение компактни вътрешни органи
- Нетипично развитие – почти изцяло на сушата
 - Пренася се от 2 гостоприемника – сухоземни охлювчета (Helicelia/ Zebrina) и
мравка (слузеесто топче с церкарии
- Достига жлъчните канали откъм лумена на храносмилателния път, без да пробива
стената му

Клас Trematoda. Opistorchis felineus.

Представители на род Schistosoma
VI. К ЛАС T REMATODA
- Плоско овално или удължено тяло
- Устен и коремен вендуз
- Основно хермафродити  2 тестиса, свързани със семенни канали;
копулативен орган (цирус); единичен яйчник и чифт жълтъчни жлези от всяка
страна на тялото; оотип, вкойто става оплождането и удължена матка за
натррупване и узряване на яйцата
- Безполово размножаване в ларвните стадии  партеногенеза
- Почти всички използват мекотели като междинни гостоприемници
- Причиняват хепатомегалия; дилатация на жлъчните пътища и цироза
VII. O PISTORCHIS FELINEUS ( КОТЕШКИ МЕТИЛ )
- В черния дроб, панкреаса и жлъчния мехур
- При голям брой – болест, подобна на фасциолата
- Най – вече рибоядни бозайници (котки/ кучета); заразяване чрез ядене на
сурова риба с метацеркарии
- Дълъг около 1 см
- По устройство напомнят малкия метил, но семенниците им са разположени в
задната част на тялото
- Яйца попадат във вода, мирацидиумът не се излюпва, поглъща се от охлювче,
където се развиват церкарии. Напускат охлюва и проникват в шаранова риба 
метацеркарии  котка
- Не пробиват чревната стена, а се изкачват по 12пръстника
- Профилактична мярка – добра топлинна обработка
VIII. Р ОД S CHISTOSOMA
- 1 – 1,5 см дължина/ 0,1 см ширина
- Двуполови с полов диморфизъм  мъжки с късо, широко тяло и улей, в който
се настанява дълга женска
- Яйца с шип
- Паразити в кръвоносните съдове
- Междинен гостоприемник – сладководен охлюв
- Церкарии плуват в сладки води и проникват през кожата
- ЛИПСВА СТАДИЙ МЕТАЦЕРКАРИИ
- Раздвоена опашка при церкариите; чифт жлези с хидролитични ензими
1. Shistosoma haematobium – уринарна; вени на пикочен мехур; причинява
хематурия и фиброза на мехура
2. Schistosoma mansoni – интестинална; вени на черва; гранулом на черво и
черен дроб (поради заседнали яйца)
 3. Schistosoma japonicum – Катаяма треска; хронична форма  шистозомоза,
влошено физическо и когнитивно състояние

66. Клас Cestoda. Taenia solium, Taenia saginata (Taeniarhynchus

saginatus), Diphyllobothrium latum, Hymenolepis nana, Echinococcus
granulosus.

Клас Cestoda. Diphyllobothrium latum.

I. КЛАС CESTODA (ТЕНИИ)

- Над хиляда вида

- При всички гръбначни
- Паразитизъм в лумена на тънкото черво
- Чревни форми – възрастни; тъканни форми – ларвни (cysticercus)
- Отделят яйца чрез фекалии
Устройство:

- Скоклекс – ростелум от кукички, четири вендузи, ботрии

- Шийка
- Стробила – верига от последователни повтарящи се елементи
 Незрели проглотиди
 Хермафродитни проглотиди
 Яйценосни проглотиди (напускат с фекалиите)
- ХС – няма; поемат с цялата си повърхност; микровили
- ОС – два основни канала (протонефридийна)
- НС – церебрален ганглий
- МПС – 3 – стотици семенници; полов отвор отстрани на проглотида
- ЖПС – двуделен яйчник; многобройни жълтъчни жлези; матка; влагалище
(тръбичка, водеща от половия отвор до оотипа)
 Независима репродукция на проглотидите, тъй като всеки има мъжка и
женска полова система
II. D IPHYLLOBOTHRIUM LATUM ( РИБНА ТЕНИЯ )
- Характерна за Скандинавия, Русия, Северозападна Америка
- Заразяване чрез ядене на сурова/ полусурова риба
- Сколекс с 2 ботрии (цепковидни гънки) за прикрепване към червото
- Къси и широки проглотиди
- Яйценосни проглотиди – гениталнната пора се отваря вентрално, в центъра на
проглотида
- Възрастната форма отделя по млн. яйца дневно
- Причинява диария, коремни болки, повръщане, умора, загуба на тегло; недостиг
на витамин В12 и мегалобластна анемия
- Спарганоза

Клас Cestoda. Taenia saginata.

III. К ЛАС C ESTODA ( ТЕНИИ )
- Над хиляда вида
- При всички гръбначни
- Паразитизъм в лумена на тънкото черво
- Чревни форми – възрастни; тъканни форми – ларвни (cysticercus)
- Отделят яйца чрез фекалии
Устройство:

- Скоклекс – ростелум от кукички, четири вендузи, ботрии

- Шийка
- Стробила – верига от последователни повтарящи се елементи
 Незрели проглотиди
 Хермафродитни проглотиди
 Яйценосни проглотиди (напускат с фекалиите)
- ХС – няма; поемат с цялата си повърхност; микровили
- ОС – два основни канала (протонефридийна)
- НС – церебрален ганглий
- МПС – 3 – стотици семенници; полов отвор отстрани на проглотида
- ЖПС – двуделен яйчник; многобройни жълтъчни жлези; матка; влагалище
(тръбичка, водеща от половия отвор до оотипа)
 Независима репродукция на проглотидите, тъй като всеки има мъжка и
женска полова система
IV. T AENIA SAGINATA ( ГОВЕЖДА ТЕНИЯ )

Клас Cestoda. Taenia solium.

 V. К ЛАС C ESTODA ( ТЕНИИ )
- Над хиляда вида
- При всички гръбначни
- Паразитизъм в лумена на тънкото черво
- Чревни форми – възрастни; тъканни форми – ларвни (cysticercus)
- Отделят яйца чрез фекалии
Устройство:

- Скоклекс – ростелум от кукички, четири вендузи, ботрии

- Шийка
- Стробила – верига от последователни повтарящи се елементи
 Незрели проглотиди
 Хермафродитни проглотиди
 Яйценосни проглотиди (напускат с фекалиите)
- ХС – няма; поемат с цялата си повърхност; микровили
- ОС – два основни канала (протонефридийна)
- НС – церебрален ганглий
- МПС – 3 – стотици семенници; полов отвор отстрани на проглотида
- ЖПС – двуделен яйчник; многобройни жълтъчни жлези; матка; влагалище
(тръбичка, водеща от половия отвор до оотипа)
 Независима репродукция на проглотидите, тъй като всеки има мъжка и
женска полова система
VI. T AENIA SOLIUM ( СВИНСКА ТЕНИЯ )
- 2-3м
- Свиня – междинен гостоприемник; човек – краен; ако погълне яйце, може да
стане и междинен
- Скоклекс – ростелум с 2 реда кукички и 4 вендузи
- Яйценосен проглотид до 12 утеринни разклонения от всяка страна
Свиня поглъща проглотид или отделни яйца  онкосфери, които достигат мускулите 
цистицеркуси; човек става гостоприемник, ако яде сурово месо (скоклексът на
циистицеркуса се обръща и се закрепя за чревната лигавица)

- Тениоза  яйценосен проглотид

- Цистицеркоза  само в мозъка е опасна (автоинвазия)

Клас Cestoda. Echinococcus granulosus

VII. КЛАС CESTODA (ТЕНИИ)

- Над хиляда вида

- При всички гръбначни
- Паразитизъм в лумена на тънкото черво
- Чревни форми – възрастни; тъканни форми – ларвни (cysticercus)
- Отделят яйца чрез фекалии
Устройство:

- Скоклекс – ростелум от кукички, четири вендузи, ботрии

- Шийка
 - Стробила – верига от последователни повтарящи се елементи
 Незрели проглотиди
 Хермафродитни проглотиди
 Яйценосни проглотиди (напускат с фекалиите)
- ХС – няма; поемат с цялата си повърхност; микровили
- ОС – два основни канала (протонефридийна)
- НС – церебрален ганглий
- МПС – 3 – стотици семенници; полов отвор отстрани на проглотида
- ЖПС – двуделен яйчник; многобройни жълтъчни жлези; матка; влагалище
(тръбичка, водеща от половия отвор до оотипа)
 Независима репродукция на проглотидите, тъй като всеки има мъжка и
женска полова система

VIII. E CHINOCOCCUS GRANULOSUS ( КУЧЕШКА ТЕНИЯ )

Hymenolepis nana.
IX. H YMENOLEPIS NANA (T AENIA NANA )
- Космополитен вид, особено при деца
- Ростелум и 4 вендузи
- 3 тестиса във всеки проглотид
Яйце  онкосфера (в тънко черво)  цистицеркоид (в чревна въса)  спукване и
цистицеркоид за лигавица  възрастна тения
 - Междинни гостоприемници бълхи и бръмбари
Заразяване при поглъщане на цистицеркоид

67. Тип Nematoda. Ascaris lumbricoides, Enterobius vermicularis, Trichuris

trichiura (Trichocephalus trichiuris), Trichinella spiralis.

Тип Nematoda. Ascaris lumbricoides.

I. Т ИП N EMATODA ( КРЪГЛИ ЧЕРВЕИ )
- От 1 мм до повече от метър
- Удължено цилиндрично тяло
- Дебела, здрава безклетъчна кутикула
- Храносмилателна система с 2 отвора
- Лъжлива телесна празнина с течност под налягане (псевдоцелом)
- Хидростатичен скелет поддържа формата на тялото
- ОС – два канала по дължината
- НС – дорзална и вентрална нервна верига
- ПС – разделнополови, полов диморфизъм; мъжките са по – дребни и често със
завит заден край и двойка копулационни органи
II. A SCARIS LUMBRICOIDES ( ДЕТСКИ ГЛИСТ )
Тип Nematoda. Enterobius vermicularis.
Tricocephalus trichiurus.
III. ТИП NEMATODA (КРЪГЛИ ЧЕРВЕИ )
- От 1 мм до повече от метър
- Удължено цилиндрично тяло
- Дебела, здрава безклетъчна кутикула
- Храносмилателна система с 2 отвора
- Лъжлива телесна празнина с течност под налягане (псевдоцелом)
- Хидростатичен скелет поддържа формата на тялото
- ОС – два канала по дължината
- НС – дорзална и вентрална нервна верига
- ПС – разделнополови, полов диморфизъм; мъжките са по – дребни и често със завит
заден край и двойка копулационни органи
IV. ENTEROBIUS VERMICULARIS

94. Тип Nematoda. Trichinella spiralis

V. Т ИП N EMATODA ( КРЪГЛИ ЧЕРВЕИ )
- От 1 мм до повече от метър
- Удължено цилиндрично тяло
- Дебела, здрава безклетъчна кутикула
- Храносмилателна система с 2 отвора
- Лъжлива телесна празнина с течност под налягане (псевдоцелом)
- Хидростатичен скелет поддържа формата на тялото
- ОС – два канала по дължината
 - НС – дорзална и вентрална нервна верига
- ПС – разделнополови, полов диморфизъм; мъжките са по – дребни и често със
завит заден край и двойка копулационни органи

68. Тип Arthropoda. Клас Arachnoidea. Pазред Scorpiones и разред Aranei.

ТИП ARTHROPODA. КЛАС CRUSTACEA. КЛАС ARACHNOIDEA.

РАЗРЕД SCORPIONES И ARANEI
I. Тип Arthropoda (членестоноги)
- Сегментирано тяло, покрито от хитинов екзоскелет; той предпазва тялото и предоставя място за
прикрепване на мускулите. Екзоскелетът не расте заедно с тялото, а се сменя с по-голям чрез
линеене.
- Отворена кръвоносна система – състои се от дорзално сърце, което събира кръвта от телесната
кухина и я изпомпва пак там.
- Нервна система – нервни ганглии, добре развти сетивни органи.
- Начленени придатъци – ходилни крачета, антени и части на устния апарат.
- Смята се, че предшествениците на артроподите са били подобни на стоножки: с голям брой
сегменти на тялото, всеки с чифт придатъци. Някои от сегментите са се слели и са оформили
глава. Някои придатъци са се модифицирали като антени и части на устния апарат.
II. Клас Crustacea ( ракообразни)
- Тази група включва например раци, скариди, дребни ракобразни, наричани общо копеподи, и
др.
- Повечето ракоообразни са водни, болшинствоно са водни, но има и сладководни. Повечето са
свободно живеещи, някои са прикрепени, а няколко вида са паразити.
- Обикновено тялото се състои от глава, торакс и абдомен, съставени от множество сегменти.
Ракообразните имат на главите си две антени, две мандибули, две максили, две сложни очи
(обикновено на пръчковидни израстъци), а на следващите сегменти имат по два придатъка –
ходилни крачета или хелипеди за улавяне на плячка.
 - Повечето се размножават полово. Механизмът на оплождане може да бъде много различен.
При някои малките приличат на миниатюрни възрастни; други имат ларвен стадий, наречен
nauplius.
- Ракообразните са ключов елемент от водните хранителни вериги. Например копеподите
формират зоопланктона в сладки води, а в моретата копеподите са консуматори на
фитопланктона; дънните ракоообразни се хранят както с останки от умрели организни, така и с
растения; ракообразните са важен елемент от храната на рибите, особено на незрелите стадии.
III. Клас Arachnoidea (паякообразни)
- Принадлежат към подтип Chelicerata. Имат 8 крака; при някои видове първата двойка
придатъци има сетивна функция, а при други видове някои двойки придатъци са силно развити
и приличат на допълнителен чифт крака.
- Почти всички са сухоземни, но има и водни.
- Този клас включва паяци, скорпиони, меки и твърди кърлежи и сенокосци.
IV. Разред Scorpiones
- Скорпионите имат чифт големи педипалпи, които завършват с щипки (pincer). Имат дълга
опашка от 5 сегмента (metasoma) и един различен краен сегмент (telson), който носи жило.
Подобните на скорпиони псевдоскорпиони нямат метазома.
- Възрастните са от 9 mm до повече от 210 mm.
- В плен е наблюдавано, че скорпионите живеят от 2 до 25 години. Повечето видове достигат
зрялост за 1-2 години.
V. Разред Aranei
- Те са най-големият разред паякообразни.
- Различават се от другите артроподи по това, че обичайните части на тялото са слети така, че се
различват само цефалоторакс и абдомен (главогръд и коремче). Освен това, паяците нямат
антени.
- Имат придатъци, оформени като зъби (хелицери), пригодени да инжектират отрова. Коремчето
носи придатъци, които произвеждат коприна.
- Паяците имат най-централизираната нервна система сред членестоногите – всички ганглии са
слети в един, разположен в цефалолоракса.
- Паяците са развили няколко вида респираторни органи; някои имат „книжни“ бели дробове,
други – система от трахеи, трети – и двете. Книжните бели дробове се пълнят с хемолимфа,
която през отвори на вентралната повърхност на абдомена има достъп до кислорода.
- Повечето имат 4 чифта очи, подредени по различен начин на главогръда.
- Размножаването е полово, оплождането е вътрешно.

69. Pазред Acari. Ролята на кърлежите в разпространението на

трансмисивните заболявания.

РАЗРЕД ACARI (КЪРЛЕЖИ). РОЛЯТА ИМ В

РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ТРАНСМИСИВНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ
I. Р АЗРЕД A CARI
- Acari (или Acarina) са таксон от арахнидите, който включва Parasitiformes и Acariformes .
- Като арахниди, сегментите им са клети в два дяла – цефалоторакс и абдомен.‘ гнатостома и
идиостома
- Повечето имат по 4 чифта крака, но някои са загубили част от тях.
- Устният им апарат е адаптиран за ужилване и смучене.
- разделнополови
II. П РЕНАСЯНЕ НА ТРАНСМИС ИВНИ ЗАБОЛ ЯВАНИЯ
1. С Ъ Щ Н О С Т - Векторно-предавани трансмисивни инфекции са тези, при които
причинителите се предават с кръвосмучещи членестоноги – вектори (кърлежи, комари и
флеботоми). Източници на инфекцията в природата могат да бъдат диви животни и птици.
2. Л А Й М С К А Б О Л Е С Т
- Всеки трети иксодов кърлеж е заразен с причинителите на Лаймска болест.
 - Първа фаза - повишена температура, отпадналост, болки в мускулите и ставите, увеличени
лимфни възли, главоболие
- Втора фаза - проблеми с концентрацията, умора, световъртеж, изпотяване и кризи със силно
учестен пулс; засягане на сърцето, очите и множество червени петна по кожата.
- Трета фаза – години след ухапване
3. М А Р С И Л С К А Т Р Е С К А
- Кучешки кърлеж
- през конюнктивата при разтъркване със замърсени пръсти от телесното съдържимо на кърлежа
при размачкването му.
- локален възпалителен процес, висока температура, мускулни и ставни болки, отпадналост,
главоболие, гадене и зачервяване на очите, едропетнист обрив по цялото тяло
4. К Р И М С К А - К О Н Г О Х Е М О Р А Г И Ч Н А Т Р Е С К А ( ККХ Т)
- грипоподобни оплаквания - висока температура с втрисане, главоболие, болки в мускулите,
корема, гадене, повръщане и диария. Появяват се обилни кръвоизливи от кожата венците и
вътрешните органи. Може да доведе до смъртен изход
- преболедуването води до траен имунитет
5. К У Т Р Е С К А
- остро инфекциозно заболяване
6. Т У Л А Р Е М И Я
- рязко покачване на температурата до тежка, омаломощаваща треска – 39-41 °C, главоболие,
обща слабост и мускулни болки из цялото тяло
- бубонна форма  подмишничните, шийните, подчелюстните и ингвиналните лимфни възли.
- Очна
- Ангиозно – бубонна

70. Клас Insecta. Ролята на насекомите в разпространението на

трансмисивните заболявания.

КЛАС INSECTA. РОЛЯТА ИМ В РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА

ТРАНСМИСИВНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ
I. К ЛАС I NSECTA
- Групиране на телесните сегменти в глава, гърди (три сегмента) и коремче (различен брой
сегменти)
- Три чифта ходилни крачета (отличителен белег)
- Крила на втори и трети гръден сегмент (подкласове Pterygota и Apterygota)
- Развитие – холометаболно, хемиметаболно, аметаболно.
- Разделнополови
- Силно развита нервна система
- ХС - удължена тръба с разширения, предно (стомодеум), средно (мезентерон) и задно черво
(проктодеум); помощни структури (жлези, произвеждащи ензими или антикоагулантни
вещества); разнообразие в устния апарат.
- КС – отворена циркулация; В определени части хемолимфата се движи в съдове, останалата
част е в целома, който е разделен на синуси и хемолимфата директно контактува с органите.
Част от гръбния съд действа като тръбовидно сърце. То изпомпва хемолимфа през синусите на
хемоцела. Кръвта съдържа около 10% хемоцити, останалото е плазма; Кръвта НЕ пренася
кислород.
- ДС- газовият обмен се провежда чрез система от трахеи и трахеоли; участват телесни мускули.
- ОС – малпигиеви тръбички събират отпадни продукти от телесните течности.
 - НС- коремна верига; надглътъчен (церебрален) ганглий; Ганглиите имат относителна
независимост – напр. Торакс без глава може да ходи; рецептори – механо- (звук и др.
трептения), хемо- (вкусови, обонятелни, влажност), термо- и фоторецептори.
II. З АБОЛЯВАНИЯ
1. Петнист тиф - в епителни клетки на смилателния канал на Pediculus;
2. Възвратен тиф - обитава хемолимфата на Pediculus.
3. Чума – Yersinia pestis (Pasteurella pestis, Bacterium pestis); пренася се и от Xenopsylla (плъховата
бълха); от Пулекс
4. Малария: Anopheles са специфични гостоприемници на маларийните плазмодии;
- Други: жълта треска, денга, някои видове енцефалит (арбовируси), туларемия.
5. Висцерална лайшманиоза; Папатациева треска (арбовирус).

71. Pediculus humanus, Phthirius pubis.

. Pediculus humanus. Phthirius pubis. Cimex lectularius. Pulex irritans.

Клас Insecta. Pediculus hominis. Phtirius pubis.

Cimex lectularius. Pulex irritans.
III. К ЛАС I NSECTA
- Групиране на телесните сегменти в глава, гърди (три сегмента) и коремче
(различен брой сегменти)
- Три чифта ходилни крачета (отличителен белег)
- Крила на втори и трети гръден сегмент (подкласове Pterygota и Apterygota)
- Развитие – холометаболно, хемиметаболно, аметаболно.
- Разделнополови
- Силно развита нервна система
- ХС - удължена тръба с разширения, предно (стомодеум), средно (мезентерон) и
задно черво (проктодеум); помощни структури (жлези, произвеждащи ензими
или антикоагулантни вещества); разнообразие в устния апарат.
- КС – отворена циркулация; В определени части хемолимфата се движи в
съдове, останалата част е в целома, който е разделен на синуси и хемолимфата
директно контактува с органите.
Част от гръбния съд действа като тръбовидно сърце. То изпомпва хемолимфа
през синусите на хемоцела. Кръвта съдържа около 10% хемоцити, останалото е
плазма; Кръвта НЕ пренася кислород.
- ДС- газовият обмен се провежда чрез система от трахеи и трахеоли; участват
телесни мускули.
- ОС – малпигиеви тръбички събират отпадни продукти от телесните течности.
- НС- коремна верига; надглътъчен (церебрален) ганглий; Ганглиите имат
относителна независимост – напр. Торакс без глава може да ходи; рецептори –
механо- (звук и др. трептения), хемо- (вкусови, обонятелни, влажност), термо- и
фоторецептори.
IV. Pediculus hominis

V. Phtirius pubis
72. Cimex lectularis, Pulex irritans.
VI. Cimex lectularis

VII. Pulex irritans

73. Род Culex и род Anopheles.

74. Phlebotomus papatasi, Musca domestica.

P HLEBOTOMUS PAPATASII

- 1,3 – 3,5 mm
- Дълги крака
- Светложълто тяло с власинки
- През деня се крие, а търси храна нощем
- Женските смучат кръв от човека (хематофагия  част от гонотрофичен цикъл)
- След насмукване в кръв  30 – 50 яйца  влажни тъмни места
- Червеовидни ларви  какавиди  имаго
- Ларвна диапауза
- Папатациева треска и лайшманиоза
Домашната муха (Musca domestica) е най-често срещаната муха в къщите и е един от най-
широко разпространените видове по целия свят. Тя е вредител, който може да бъде
механичен вектор на причинители на болести. Родината им е Африка. Тялото е дълго 7-9 mm
и е кафяво-сиво на черни ивици. Устата е приспособена за смучене на течна храна. В долната
част е оформена като двойна плочка, чиято вътрешна страна е покрита с много каналчета,
изпълняващи смукателна функция.
Разпространение

Познати са около 70 семейства мухи. Разпространени са по цялото земно кълбо.

Характерна особеност в храненето на мухите е честата смяна на източника на храна, като
по този начин те пренасят над 40 болестотворни причинители, предимно на чревни
инфекции и най-вече дизентерия. Мухите използват за храна и място на размножаване,
разлагащи се органични материали от растителен и животински произход, които най-
често са в резултат от всекидневната дейност на хората.

Според местообитанието си мухите се делят на:

 синантропни – тясно свързани с живота на човека;

 синбовилни – свързани с човека и домашните животни;
 екзантропни – разпространени в природата.

Размножаване

Женската снася еднократно 11-150 яйца (общо не повече от 600) върху гниещи продукти –
тор, месо, смет, фекалии. Яйцата са продълговати с дължина около 1 мм и с кремавобял
цвят. Ларвите се излюпват след 12-24 часа. На предния край притежават две кафяви
кукички, подобни на челюсти. Ларвите са силно подвижни и след 5 дена се превръщат
в какавиди. Стадият какавида трае от 3 до 25 дена, а лятно време от 3 до 7 дена. Цялото
развитие трае 2-4 седмици, а годишно се получават около 10 поколения или около 1 млрд.
индивида. Яйцата, ларвите и какавидите са устойчиви на ниски температури и
презимуват, като дават начало на нови поколения.

Допълнително

В България са разпространени още Musca larvipara, M. tempestiva, M. vitipennis. Мухата

издържа на температури до -30 градуса, като забавя своя метаболизъм. След
размразяване – възвръща своите жизнени функции.