01. Белтъци – строеж, структура и функции.
Прокариотни клетки – структура и видове
Белтъците са полимери, изградени от монумерни единици и
съставляват около 45% от сухото вещество на живите тела.
Структурата и свойствата им зависят от вида на аминокиселините,
които ги съставят, и от подреждането им в полипептидната
верига. Само 20 аминокиселини изграждат протеините. Всеки
организъм си ги набавя чрез храната (незаменими
аминокиселини, 8 на брой), а някои се синтезират от организма
(заменими аминокиселини). Аминокиселините се свързват чрез
пептидна връзка, която представлява свързване между две
аминокиселини. Ако към карбоксилна група на втората
аминокиселина се свърже амино-група се получава трета
аминокиселина. Полипептидът представлява верига от много
аминокиселини. Всяка полипептидна верига започва с амино-
група и завършва с карбоксилна група. Белтъците са изградени
от 1-2 и повече полипептидни вериги. Биологичните свойства на
белтъците се определят от тяхната първична, вторична, третична
и четвъртична структура.
 първична структура на белтъците – тя се изразява в
състава и последователното подреждане на
аминокиселините, които изграждат белтъчната молекула,
и се поддържа от ковалентни пептидни връзки между
аминокиселините. Функциите и свойствата на белтъка
зависят от тази структура. Загубата дори на една
аминокиселина може да промени функциите и свойствата
на белтъка.
 вторична структура на белтъците – дължи се на
водородните връзки, които възникват между различните
групи в една и съща полипептидна верига. Това води до
спирално завиване оста на молекулата. Най-често
срещаният тип вторична структура е алфа-спиралата.
 третична структура на белтъците – белтъчните
молекули имат и неспирализирани участъци. Причина за
това в едни случаи е неспособността на аминокиселината
пролин да образува водородни връзки. На тези места
алфа-спиралата се прегъва. Стабилизираща роля при
запазване на третичната структура имат дисулфидните
мостове, които се образуват между остатъците на
цистеина във веригата. Дисулфидните мостове спояват
два цистеина от една и съща полипептидна верига.
Третичната структура до голяма степен определя
функцията на протеините.
 четвъртична структура на белтъците – докато много
протеини са изградени от една полипептидна верига,
други са образувани от белтъчни протомери, кодирани от
два или повече различни гени. Тези субединици се
свързват най-често чрез нековалентни взаимодействия и
образуват белтъци с четвъртична структура.
Структурата на белтъците до голяма степен определя и тяхната
функция. Протеините изпълняват не само структурна, но и редица
специални функции. Белтъците със специални функции са много.
Към тях се отнасят ензимите, които катализират биохимичните
реакции при почти всички обменни процеси в организма.
Ензимите са биологични катализатори, които ускоряват
химичните реакции в организма и помагат за образуването или за
разкъсването на определени ковалетни връзки. При отсъствие на
ензими биологичните молекули са много по-стабилни и се
разрушават само при условия, които са несъвместими с живота.
Ензимите понижават активиращата енергия на химичните реакции
и спомагат за тяхното протичане при нормална температура,
налягане, йонна сила и pH. Функционални белтъци са и по-
голямата част от хормоните, транспортните протеини,
регулаторните белтъци и др. Транспортните протеини осигуряват
пренасянето на вещества през клетъчните мембрани и между
клетките. Регулаторни например са белтъците, които във
взаимодействие с нуклеиновите киселини контролират
специфичната експресия на гените. Тук спадат рецепторите,
които намаляват скоростта на транскрипцията, и хистоновите и
нехистоновите белтъци, които участват в процесите на
клетъчната диференциация на еукариотите и др. Белтъците
изпълняват и защитна функция. Някои белтъци осигуряват
механична защита на организма, като образуват защитна
покривка. Например кератинът се отлага във вроговените клетки
на епидермиса на кожата и нейните рогови образувания. В
хуморалната имунна защита на организмите участват
имуноглобулините, които имат способността да неутрализират
проникналите в организма вируси, бактерии, паразити, токсини и
всички генетично чужди белтъци и други антигени.
12. Вируси. ДНК и РНК вируси /ретровируси/.
Влияние на вирусите върху човешкия геном.
Въпреки че някои отнасят вирусите към прокариотните клетки те
притежават белези, които се отличават от тях. Представляват
потенциални облигатни паразити в гостоприемникови клетки и
само в тях проявяват свойства на живи форми. Притежават
едноверижна или двуверижна линейна РНК или ДНК, но винаги
нуклеиновата им киселина е само от един вид. Поради тази
причина вирусите не могат да се възпроизвеждат самостоятелно,
а само в комплекс с нуклеиновите киселини, ензимите и
енергията на гостоприемниковата клетка. Геномът на най-
големите вируси е изграден от двуверижна ДНК и съдържа до
няколко стотин гена. Тъй като постоянно преминават от една
клетка в друга, вирусите могат да се разглеждат като подвижни
генетични елементи облечени в защитна обвивка. Поради
ограничения обем генетична информация някои малки вируси
притежават т.н. припокриващи се гени. В тях част от
нуклеотидната последователност, кодираща един протеин кодира
и друг белтък в същата или друга рамка на разчитане на
кодоните. Вирусите нямат рибозоми. Те не се размножават чрез
делене, а се репродуцират чрез отделна синтеза на съставките
им. Зрелите инфекциозни вирусни частици в извънклетъчна
интерна среда се означават като вириони. Най-простите вириони
притежават белтъчна нуклеокапсула изградена от отделни
капсомери. При големите вируси нуклеокапсулата се явява
сърцевина обвита с двуслойна външна обвивка от белтъчен и
липиден слой. Вирионите попадат в клетката-гостоприемник чрез
фагоцитоза. След проникването те загубват обвивките си, а
вирусната нуклеинова киселина се интегрира с терминиращите УАА, УАГ и УГА. Те не кодират
гостоприемниковата като провирус. Едноверижните РНК-вируси
са два типа: c (+) и c (-) верига. Тези с (+) РНК верига
инфектират главно растителни клетки, с изключение на
ретровирусите у животните. В тях вирусната РНК функционира
директно като иРНК, върху която се транслират вирусните
белтъци. Тази РНК се реплицира по консервативен механизъм и
служи за матрица на нови (+) РНК-вериги. РНК-вирусите с (-)
верига реплицират консервативно нови (–) РНК-вериги.
При възпроизводството си вирусът кодира постепенно свои
структурни белтъци и мономерите за своята морфогенеза. Това
той извършва спонтанно или с участие на спомагателни белтъци.
След като се изградят обвивките на зрелия вирион той напуска
гостоприемниковата клетка. Присъствието на вирусите без
разрушаване на гостоприемниковата клетка се нарича лизогения.
Лизогенните вируси функционират по два начина: или се
интегрират и експресират по-нататък в генома на
гостоприемниковата клетка, или се оформят като плазмиди в нея.
И в двата случаи клетката запазва целостта си.
Вирусите са възникнали вероятно от фрагменти нуклеинова
киселина на клетките-гостоприемници. Предшествениците на
РНК-вирусите най-вероятно са напомняли днешните вироиди. Те
преминават само между увредени клетки, тъй като за проникване
в интактна клетка е нужна задължителна нуклеокапсула, каквато
при вироидите липсва. Предшествениците на ДНК-вирусите
вероятно са били късчета от гостоприемниковата ДНК, затворили
се пръстеновидно. Първите вируси са възникнали като
самостоятелни живи форми вероятно, когато са произвели своята
нуклеокапсула. Те играят значителна роля в еволюционния
процес, защото при преминаването си от една клетка в друга,
смесват и пренасят на
нови места части от различни генофондове.
02. Нуклеинови киселини. Видове. Строеж,
структура и функции.
Нуклеиновите киселини са открити преди повече от 110 години от
Ф. Мишер. Той установил, че те се съдържат само в ядрата на
клетките и затова ги нарекъл нуклеинови киселини. Те са два
типа: дезоксирибонуклеинова /ДНК/ и рибонуклеинова /РНК/
киселина.
В еукариотите основното количество ДНК е локализирано в
хромозомите. Освен това малки количества ДНК се откриват в
митохондриите и пластидите на растителните клетки. РНК се
намира както в ядрото, така и в цитоплазмата. В прокариотите
освен основната ДНК-верига съществуват и незадължителни, по-
къси ДНК-вериги под формата на плазмиди. Вирусите също
притежават ДНК или РНК.
ДНК е полинуклеотид, образуван от много нуклеотиди, свързани
чрез фосфорно-диестерни връзки. Всеки нуклеотид съдържа една
молекула фосфорна киселина, една молекула дезоксирибоза и
една пиримидинова (тимин или цитозин) или пуринова (аденин
или гуанин) база. РНК притежават същата основна структура като
ДНК. Различията между ДНК и РНК се състоят в:
 монозахаридите, които участват в изграждането на ДНК,
са рибози, а не дезоксирибози.
 вместо тиминов нуклеотид в изграждането на РНК
участва урацилов, който е комплементарен с адениновия.
 РНК не образува двойна спирала освен в отделни
участъци. По този начин се образуват фигури, подобни
на бримки.
 РНК-молекулите са по-къси от ДНК-молекулите, но
относителната им молекулна маса варира в много широки
граници.
Някои видове РНК могат да бъдат носители и на наследствена
информация подобно на ДНК. Съществуват няколко вида РНК:
 рибозомна РНК /рРНК/ - участва в изграждането на
рибозомите. Представлява около 80% от цялото
количество РНК в клетките. Тя е структурна съставка –
нейната нуклеотидна последователност не съдържа
информация освен в онези участъци, с които
взаимодейства с иРНК.
 транспортна РНК /тРНК/ - участва в пренасянето на
аминокиселините до рибозомите. Тя играе ролята на
адаптор при биосинтезата на белтъците. Транспортните
РНК са 10-15% от цялото количество РНК в клетката.
 информационна РНК /иРНК/ - представлява само около
2% от цялото количество РНК, но изпълнява най-важната
функция – пренася наследствената информация от ДНК
до мястото на белтъчната синтеза - рибозомите.
Нуклеиновите киселини имат:
 първична структура – линейно подреждане на отделни
мономери в полинуклеотидна верига;
 вторична структура – двойноверижна спирала,
изградена чрез комплементарно свързване на азотните
бази;
 третична структура – пространствено огъване и
разположение на полинуклеотидната верига.
Функции на ДНК в клетката:
Информационна (кодираща) функция – предаване на генетичната
информация от структурните гени на ДНК чрез иРНК за синтеза
на белтъци.
Регулаторна функция – чрез регулаторните гени контролира
функциите на структурните гени за белтък, рРНК и тРНК.
Свързваща функция – при свързване с различни протеини
взаимно се променя активността им.
Ензимна функция – установени са ДНК-молекули с каталитична
активност, които могат да разкъсват фосфодиестерни връзки.
Чрез мутации в молекулата ѝ и последващ отбор възниква
огромно разнообразие от имуноглобулинови гени за синтеза на
антитела.
Влияе активно върху хода на еволюционния процес.
Определя в значителна степен сложните поведенчески реакции
на висшите животни.
Функции на РНК в клетката:
1. Реализира генетичната информация от ДНК в белтъчен
продукт.
2. Транспортна функция – молекулите тРНК пренасят
аминокиселините до рибозомите в хода на транслацията.
3. Адапторна функция – тРНК адаптира нуклеотидната
структура на иРНК към полипептидната структура на
белтъка.
4. Информационна (кодираща) функция – при
възпроизводството на РНК-ретровирусите.
5. Структурна функция – молекулите на рРНК участват в
структурата на рибозомите.
6. Ензимна функция.
7. Участие в еволюционния процес чрез реализацията на
еволюционните промени в молекулата на ДНК.
07. Генетичен код.
Генетичният код е начин на реализация на генетичната
информация. Това става възможно от отделни ДНК-структури,
наречени кодони. Под кодон се разбира тройка поредни
нуклеотиди от иРНК, кодоните са заложени в ДНК. Кодоните
ръководят постепенното изграждане на белтъка чрез
присъединяване на точно определена аминокиселина на точно
определено място. Или с други думи генетичната информация за
строежа, структурата и формата на клетките се превежда чрез
езика на нуклеотидите на езика на аминокиселините. Генетичната
информация за синтез на белтъци се носи от ДНК и се
презаписва върху иРНК под формата на нуклеотидни
последователности. Характерни особености на генетичния код:
 кодът е четирибуквен и триплетен – това означава,
че като отделни букви в неговите кодони участват и
четирите бази на нуклеиновите киселини, и то винаги в
комбинация по три бази за всеки кодон. По този начин
всяка аминокиселина се транслира от точно определена
комбинация от три от четирите възможни бази на иРНК.
Възможният брой комбинации (кодони) е 4=64. От тях
действащи са само 61 кодона, а останалите три са
аминокиселини, а участват в терминацията на белтъчния
синтез.
 кодът е синонимен – броят на кодоните е по-голям от
този на аминокиселините. Всъщност излишни кодони
няма, а една аминокиселина може да се кодира от повече
от един кодони, които се наричат синоними. Тази
възможност гарантира успешното присъединяване на
аминокиселината, дори ако в някои от кодоните ѝ е
настъпила мутационна промяна.
 кодът е специфичен – един кодон може да транслира
само една аминокиселина.
 кодът е непокриващ се – не е възможно един и същ
нуклеотид да участва едновременно в два съседни
кодона. Това означава, че рамката на разчитане на всеки
кодон се премества винаги точно през три нуклеотида.
 кодът е непрекъснат – кодоните са наредени плътно
един след друг и между тях няма свободни нуклеотиди
или групи от бази, които да ги разделят.
 кодът е еднопосочен – във всеки кодон първа е базата
на неговия 5`-край, а последна тази на 3`-края му.
 кодът е универсален – той е еднакъв за вируси,
прокариоти и еукариоти. При един вид организми дадена
аминокиселина може да се кодира от един от всички
възможни за нея кодони, а при друг вид – от друг от тях.
 кодът има една рамка на четене - всеки ген се
транслира от определено място.
03.
прокариотни клетки.
В групата на прокариотите се отнасят бактериите и синьо-
зелените водорасли. Това, което ги обединява и разграничава от
еукариотите, е липсата на обособена ядрена структура. Имат
хаплоиден геном. По форма бактериите са коки, пръчки или
спирали. Синьо-зелените водорасли са едноклетъчни или
колониални. При коките в зависимост от равнината и броя на
деленията, се различават диплококи, стрептококи, стафилококи и
сарцини.
Прокариотните клетки притежават клетъчна мембрана, към нея са
прикрепени всички ензимни системи на клетката. Навън тя
синтезира клетъчната стена и капсулата при някои бактерии, а
навътре нейни образувания се вгъват и пронизват мрежовидно
цитоплазмата. Такива мембранни вгъвания са мезозоми –
многослойни мембранни системи и тилакоиди – плоски
мехурчести струпвания. Клетъчната стена е изградена от по-
особени различни полизахариди, различни от тези, които се
срещат по човешките и растителните клетки. Благодарение на
тази разлика човешката имунна система може да разпознае
бактериите и да се справи с тях. Различните прокариоти могат да
притежават късички израстъци върху клетъчната стена и
органели за придвижване. Бактериалната клетъчна стена
съдържа пептидогликана муреин като опорен скелет.
Клетката е изпълнена с цитоплазма – полутечна, гелообразна
структура, върху която е разположена двуверижната
пръстеновидна молекула ДНК на клетката. ДНК на прокариотите е
с дължина около 1 mm, кръгово затворена като пръстен молекула
без свободни краища. ДНК е пакетирана като суперспирала.
Пакетирането ѝ се осъществява от няколко, свързани с нея,
основни хистоноподобни протеина. Бактериите съдържат и много
малки допълнителни двуверижни пръстеновидни ДНК молекули –
плазмиди, които се реплицират автономно.
Пространството, което заема ДНК-молекулата се нарича
нуклеотид или още бактериално ядро (прокариотните клетки
всъщност нямат ядро и от там идва тяхното название прокариоти
- “доядрени”). То не е изолирано с мембрана от цитоплазмата, но
на фазов контраст се различава от нея. Бактериалното ядро има
фина нишковидна структура и по-ниска плътност от околната
цитоплазма. Прокариотните клетки не притежават митохондрии,
пластиди и други мембранно-ограничени органели. От
немембранно-ограничените органели бактериите са богати на
рибозоми, разположени в цитоплазмата. Около 80-85% от
бактериалната РНК се намира в рибозомите.
Някои бактерии образуват ендоспори във вътрешността на
клетката чрез продължителен белтъчен синтез и сложни
биохимични превръщания. Така спората съдържа почти цялото
сухо вещество на бактерията при намален до 1/10 от
първоначалния обем на клетката. Ендоспорите са способ за
прекарване на неблагоприятните условия. Възпроизводството им
се осъществява чрез делене. Синьо-зелените водорасли не
образуват спори, а прекарват неблагоприятните условия чрез
удебеляване на клетъчната стена и загуба на подвижността.
05. Биосинтез на ДНК /репликация/.
Репликацията е процес на самовъзпроизвеждане на молекулата
на ДНК. Тя се осъществява чрез разплитане на двойната ѝ
спирала. Двете полинуклеотидни вериги служат като матрици,
върху които комплементарно се образуват новите дъщерни
вериги от налични свободни дезоксирибонуклеотидтрифосфати
при участие на многожество други фактори. Този репликативен
механизъм е наречен полуконсервативен. Репликацията протича
и полупрекъснато, тъй като в едната от изходните майчини
вериги тя се осъществява без прекъсвания, а в другата –
прекъснато, на къси фрагменти. Репликацията протича за
няколко часа в S-периода на интерфазата на клетъчния цикъл и
предхожда митозата. Необходими фактори за репликацията:
 ДНК-матрица;
 дезоксирибонуклеотидтрифосфати – ATF, GTF, CTF, TTF;
 ДНК-полимеразни ензими - това са ДНК-полимерази I, II
и III;
 рестриктазни ензими;
 рибонуклеотидтрифосфати;
 SSB-белтъци;
 ензими – хеликаза (разплита двете ДНК-вериги на
определени места), лигази (свързват отделни фрагменти
на ДНК-молекулата с фосфодиестерна връзка),
топоизомерази (елиминират свръхспирализацията,
възникваща във все още удвоените участъци от
родителските молекули ДНК, биват два вида – I и II),
праймази (изграждат праймерите, които стартират
репликацията).
Репликацията на линейната ДНК-молекула протича в няколко
етапа: инициацията, елонгация и терминация. Репликацията
започва от определени места в ДНК-молекулата. ДНК започва от
нуклеотидни последователности, означени като начала (ori), към
които се присъединяват хеликазите. Те разрушават водородните
връзки от двойната спирала ДНК. Това разплитане се
осъществява в двете посоки. От началната точка репликацията
върви двупосочно. Образуват се две репликативни вилки.
Впоследствие към хеликазата върху единичната матрична ДНК се
присъединява праймазата и се формира праймозомата. ДНК-
полимеразата не може да започне да изгражда новата верига
самостоятелно, затова идват праймазите. Праймазата започва
синтеза на новата комплентарна верига.
Репликацията се осъществява в посока 3`-5` на майчината
верига и 5`-3` на дъщерната верига. В едната посока
разплитането на ДНК-молекулата съвпада с хода на
репликацията. Тази верига се означава като водеща. Нейната
репликация върви ускорено и непрекъснато. В другата посока
разплитането на ДНК-молекулата не съвпада с хода на
репликацията. Тъй като задължителната посока за нея е 5`-3`,
изграждането на тази дъщерна верига се забавя във времето и
върви прекъснато – на къси фрагменти, наречени фрагменти на
Оказаки. Тази дъщерна верига се означава като закъсняваща.
Разплитането на двоноверижната ДНК в реплицирания участък е
свързано с въртене на молекулата около надлъжната ѝ ос. Това
въртене създава участъци на свръхспирализация в краищата на
репликативната вилка. За освобождаването ѝ се включват в
действие топоизомеразите.
В края на репликацията се получават две двуверижни молекули
ДНК, като във всяка една от тях дъщерната новополучена верига
съдържа по един праймер на последния фрагмент на Оказаки на
5` края си. Тези два последни праймера също трябва да се
отстранят, за да са хомогенни новополучените молекули ДНК.
Така новосинтезираните вериги остават с по-къс 5` край от
матричните. Мястото на премахнатия праймер се запълва с
участие на ензима теломераза.
Кръговата ДНК е присъща на вирусите, фагите, прокариотите,
както и на митохондриите на еукариотите. Тя може да бъде
едноверижна и двуверижна. Репликацията протича по няколко
начина:
 тип око - без да се нарушава кръговата форма на
молекулата. Кръговите молекули ДНК, вплетени една в
друга са характерни за бактериите.
 тип “търкалящо се колело” – с преминаване през линейна
форма. Малките пръстенни молекули ДНК са характерни
за вирусите.
 тип D-бримка – характерна за митохондриалната ДНК в
животинските клетки.
04. Еукариотни клетки. Компартментализация на
еукариотните клетки. Задължителни клетъчни
органели – структура и функции.
В групата на еукариотите се отнасят едноклетъчните и
многоклетъчните растителни и животински организми. Те имат
ядро, обградено с ядрена мембрана, придаваща му определена
форма, затова и еукариотите имат различна форма и различни
размери. Генетичният материал при тях е групиран в повече от
една (обикновено много на брой) хромозоми с характерна
морфология. Еукариотните клетки се размножават предимно по
митотичен път. Притежават митохондрии, пластиди и други
мембранно-ограничени органели. Еукариотните клетки са
диплоидни, защото съдържат две напълно еднакви копия на
генома. Изключение при еукариотите правят само половите клетки,
които имат хаплоиден геном.
Наличието на вътрешни мембранно-ограничени клетъчни органели
дава възможност на вътреклетъчните процеси да протичат
синхронизирано и координирано във времето и пространството на
клетката. Това свойство се обяснява с т.н. компартментизация, т.е.
разделяне на клетъчното тяло на множество малки участъци –
органели, каналчета, мехурчета и други субклетъчни структури.
Всяка от тези структури има специфичен състав и функция. Те
обаче пространствено и функционално образуват единна система и
съвместно осъществяват общоклетъчния метаболизъм и въобще
закономерно протичащата жизнена дейност на клетката.
Органелите, без които клетката не може да съществува се наричат
задължителни. Те се разделят на две групи – мембранно-
ограничени и немембранно-ограничени задължителни органели:
 клетъчна мембрана – тя обгражда клетката, ограничава
я като такава, поддържа нейната структура. Клетъчната
мембрана е изградена от двоен фосфолипиден слой, в
който са разположени белтъчни молекули. Те са подвижни,
движат се между липидните молекули в зависимост от
нуждите на клетката. Те са няколко вида според
разположението си – трансмембранни, закотвени и
повърхностно-асоциирани белтъци. Според функциите си
те са основно рецепторни, транспортни, структурни и
адхезионни белтъци. Функции на клетъчната мембрана:
- транспорт на веществата – към и от вътрешното
пространство на клетката. Осъществява се през
липидния бислой от транспортни мембранни белтъци.
Видовете транспорт са: пасивен транспорт – през
клетъчната мембрана могат да преминават вещества
без разход на енергия. При този транспорт веществата
се движат от място с по-висока към място с по-ниска
концентрация. Този процес се нарича дифузия:
обикновена дифузия и усилена дифузия; активен
транспорт – пренасянето на вещества срещу
концентрационния градиент. Този транспорт протича с
разход на енергия. Осъществява се от белтъчни
молекули и трансмембранни протеини. Енергията
освободена от разграждането на ATF се използва за
прехвърляне на пренасяната молекула от другата
страна на мембраната. Макромолекулни комплекси и
частици преминават през мембраната чрез процесите
на: ендоцитоза, екзоцитоза и пиноцитоза.
- рецепторни функции – получаване на сигнали от
околната среда и трансдукция (преобразуване и
провеждане) на сигнала към вътрешността на
клетката. Сигналите са различни. Клетките
разпознават сигналите чрез специфични
трансмембранни протеини – рецептори. Чрез своите
рецептори клетката разпознава други видове
молекули. Рецепторите са специфични – всеки
рецептор разпознава и свързва конкретна сигнална
молекула. Тези други молекули могат да бъдат
разтворени в кръвта на човека или могат да се
намират по мембраните на другите клетки.
- адхезионни функции – реализира отсядането на
клетките на междуклетъчните комуникации.
Осъществява се от адхезионни мембранни протеини.
- структурна функция – определя клетъчната
конфигурация. Осъществява се от структурни
мембранни протеини.
 ядро – ограничено с двойна мембрана, която е свързана с
ендоплазматичната мрежа на клетката. В ядрената
мембрана има пори, през които преминават ДНК, белтъци,
рибозоми и други. Ядрото е изпълнено с хроматин –
комплекс между ДНК и белтъци, който изгражда
хромозомите. В ядрото обикновено се наблюдава малка
мембранно-неограничена структура – ядърце. Ядърцето е
мястото, където се синтеризат рибозомите. В ядрото се
осъществява първия етап от реализацията на генетичната
информация – транскрипцията (презаписване) и или други белтъци. Към оперона се включват ген-оператор и
репликацията (удвояване) на ДНК.
 митохондрии – енергията на всеки един жив организъм
се съхранява в едни специфични молекули, наречени ATF-
молекули. Всяка такава молекула притежава три фосфатни
групи и именно връзката между тях е много богата на
енергия. В зависимост от вида на своя метаболизъм
организмите са два основни вида – анаеробни и аеробни.
Анаеробните са организмите, които синтезират ATF без
участието на кислород, т.е. недишащи организми. Аеробни
са кислород дишащите организми. Те синтезират ATF при
разграждането на хранителните вещества с участието на
кислород. Клетъчните органели, в които се извършва този
процес са митохондриите. Митохондрията е ограничена от
външна мембрана, под която е разположена вътрешна
мембрана. Между двете мембрани има тясно пространство.
Вътрешната мембрана е силно нагъната и образува
гребенчета – кристи. Вътрешността на митохондриите е
изпълнена с вещество – матрикс. Митохондриите са
полуавтоматични клетъчни органели. Те притежават
собствена пръстеновидна ДНК и се размножават чрез
делене на две. Хората наследяват своите митохондрии от
своите майки чрез яйцеклетката. В матрикса протича
цикълът на Кребс, чрез който се осъществява
образуването на ATF.
 ендоплазмена мрежа - система от каналчета,
преминаваща цитоплазмата на клетката. В клетката има
два вида ЕПМ:
- зърнеста – към външната страна на мембраната се
завързват рибозоми. Тук протича белтъчният синтез –
транслация. Синтезираните белтъчни молекули
навлизат в зърнестата ЕПМ и се насочват към апарата
на Голджи.
- гладка - в нея протича синтеза на липидни молекули.
Извършва се обезвреждането на някои токсини.
 апарат на Голджи – система от цистерни и мехурчета,
свързани с ЕПМ. Извършва се химична модификация на
белтъците. Насочва белтъчните молекули за износ или за
пренасяне вътре в клетката.
 лизозоми – съдържат ензими, разграждащи протеини,
гликопротеини и други. Извършват вътреклетъчното
смилане.
 пероксизоми – ензими предпазващи клетката. Те са
високо активни кислородни продукти.
Немембранно-ограничени органели са рибозоми, цитоскелет,
цитоцентър и центриола. Клетките притежават свой вътрешен
скелет образуван от тръбички и нишки. Рибозомите представляват
комплекс от РНК и белтъци. Те извършват синтезирането на
06. Биосинтез на РНК /транскрипция/.
Процесинг на иРНК при еукариоти.
Транскрипцията е процес на синтез на молекула РНК върху
определен участък от молекулата на ДНК, при който се преписва
генетичната информация. Транскрипцията на иРНК е първи етап от
реализацията на тази информация, който завършва с белтъчен
синтез в процеса транслация. Транскрипцията протича в два
етапа. В първия етап директно върху ДНК-молекулата в ядрото се
синтезира дълъг иРНК-предшественик. Във втория етап също в
ядрото този предшественик претърпява посттранскрипционни
промени, известни като зреене (процесинг). Този процес е изразен
главно при еукариотите. При тях транскрипцията има и трети етап,
в който готовата вече иРНК се транспортира от ядрото върху
рибозомите в цитоплазмата за осъществяване на транслацията. За
протичане на транскрипцията са необходими следните условия:
 ДНК-матрица;
 рибонуклеотидтрифосфати;
 РНК-полимераза – прокариотите съдържат само един тип
РНК-полимераза за всички видове РНК, при еукариотите
съществуват РНК-полимерази I, II и III;
 специфични белтъци;
 топоизомерази.
Транскрипцията при прокариотите протича винаги в посока 3`-5`
на матричната ДНК-верига, като формиращата се РНК-верига
нараства в посока 5`-3`. За транскрипцията при прокариотите е
характерно:
 върху оперона се произвежда полицистронна РНК-
молекула - служи за изграждане на много полипептидни
вериги;
 протича спрегнато с транслацията;
 протича непрекъснато;
 процесът се осъществява само от един вид РНК-
полимераза;
 различните видове рРНК се транскрибират като общ
първичен транскрипт;
 липсва етап на транспорт на зрялата иРНК-молекула.
Транслацията при прокариотите протича в четири етапа –
инициация, елонгация, терминация и формиране (за видовете рРНК
и тРНК). Инициацията представлява разпознаване на промотора от
РНК-полимеразата и присъединяването на първия нуклеотид по
правилото на комплементарност на базите. По време на
елонгацията се осъществява процесът на постепенно нарастване на
новосинтезираната молекула иРНК в посока 5`-3`. При
терминацията транскрипцията се преустановява в областта на
терминатора на оперона. Формирането протича много опростено.
Молекулите иРНК не търпят повече промени след края на
транскрипцията. Молекулите на рРНК и тРНК се формират чрез
накъсване на първичния транскрипт и химично модифициране.
За транскрипцията при еукариотите са характерни:
 транскрибираната иРНК е моноцистронна – служи за
изграждането на една полипептидна верига;
 не е непрекъсната с ДНК-матрицата;
 не е спрегната по място с транслацията, която протича в
цитоплазмата върху рибозомите;
 процесът се осъществява от три вида РНК-полимерази;
 етапът зреене протича усложнено със сплайсинг;
 поради териториалната отдалеченост на транскрипцията и
транслацията зрялата иРНК се транспортира от ядрото до
рибозомите в цитоплазмата.
Транскрипцията при еукариотите протича в пет етапа - инициация,
елонгация, терминация, зреене и транспорт. РНК-полимеразите на
еукариотите не разпознават сами промотора. Това става чрез
транскрипционни фактори. Елонгацията протича както при
прокариотите, но с по-ниска скорост. Терминацията се
осъществява главно по два начина в случаи, при които иРНК ще
образува опашка и когато иРНК няма да образува опашка.
Първичният транскрипт (пре- иРНК) е точно комплементарно копие
на презаписания ДНК-участък с включените в него интрони.
Зрялата иРНК е копие само на функционално активните екзони на
този участък. Скъсяването и оформянето на пре- иРНК в зряла и
готова за транслация молекула иРНК се осъществява в процеса на
зреене. Той протича с оформяне на “шапка” на 5`-края и “опашка”
на 3`-края на първичния транскрипт (шапката продпомага
свързването с рибозомите и инициацията на траслацията, а
опашката стабилизира иРНК-молекулата и подпомага транспорта ѝ
от ядрото до цитоплазмата и рибозомите) и със сплайсинг, който
представлява процес на изрязване на интроните от първичния
транскрипт и свързване на екзоните във функционално активна
зряла иРНК-молекула. Съществува и алтернативен сплайсинг – от
една пре- иРНК може да се получат две и повече различно зрели
иРНК. Накрая транскрибираната в ядрото зряла иРНК се
транспортира през ядрените пори до цитоплазмата и рибозомите,
където протича белтъчният синтез.
11. Кариотип. Методи за оценка на кариотипа –
цитогенетичен анализ.
Бройната и морфологичната характеристика на диплоидния
хромозомен набор на един вид представлява неговия кариотип.
Кариотипът е видово специфичен белег. Всеки вид притежава
собствен характерен кариотип. Хромозомите, които са еднакви при
двата пола, се означават като автозоми, те се отбелязват с пореден
номер и определят телесни белези. А тези хромозоми, които
характеризират пола на организма – гонозоми. При хомогаметния
пол гонозомите образуват хомоложна двойка, а при хетерогаметния
пол между тях има само частична хомоложност.
Подреждането на хромозомите по големина и морфология в групи
представлява кариограма на съответния кариотип. Кариотипът, в
който хромозомите са от един вид и приблизително еднакви по
големина, е симетричен. Такъв кариотип имат предимно
растенията. Асиметричен кариотип е този, в който хромозомите са
различни по вид и големина. Такъв е кариотипът на човека и
повечето животни.
Диплоидният хромозомен набор на човека се състои от 44 (22
двойки) автозоми и две полови хромозоми (XX – женски пол и XY –
мъжки пол).
Мутациите, свързани с изменения в броя и структурата на
хромозомите, определят различните отклонения от нормалния
кариотип на човека.
Съчетаването на цитологичния и генетичния анализ на едни и
същи обекти и явления представлява т.н. цитогенетичен метод на
изследване. Чрез него се установява връзката между хромозомите
и генетичните явления, значението на структурните преустройства
на хромозомите за тяхната функция и т.н. Цитогенетичният метод
се използва за анализиране на генотипа, за картиране на
хромозомите, за изучаване на кариотипа. Чрез него се осъществява
и геномният анализ.
Проучването на кариотипа на един индивид и неговото сравняване
с нормалния човешки кариотип може да покаже наличието на
бройни и структурни аномалии в хромозомите. Това позволява при
наличието на данни за наследствена или внезапно появила се
обремененост в семейството да се докаже точната причина за
заболяването и да се изясни рискът за раждането.
08. Биосинтез на белтъци – транслация.
Постранслационни модификации на белтъците.
Генетичната информация, носена от иРНК се разчита в рибозомите
и се синтезира в белтък. Процесът протича в цитоплазмата на
клетката. Необходимо е нуклеотидната последователност да се
реализира в аминокиселинна последователност. Това става като
синтезираната молекула иРНК се отделя от матрична верига ДНК и
напуска ядрото като преминава в цитоплазмата. Тук иРНК се
свързва с рибозомите. Образува се т.н. полирибозомен комплекс.
На всяка рибозома се синтезира полипептидна верига.
Транслацията е процес на “превеждане” на генетичната
информация от иРНК в аминокиселинна последователност в
синтезирания белтък. За да протече транслацията са необходими:
 зряла иРНК - носител на генетична информация;
 тРНК – представлява транспортна и адапторна молекула в
хода на транслацията, тоест пренася аминокиселините до
рибозомата и разчита генетичния код;
 рибозоми – представляват комплекси от рРНК и
разнообразни по вид белтъци. Изградени са от голяма и
малка субединица. Те са “работната площадка”;
 20те α-аминокиселини;
 регулаторни белтъчни фактори;
 ензими.
Транслацията протича на два етапа – цитоплазмен и рибозомен.
тРНК пренасят съответните аминокиселини. Всяка една тРНК
пренася точно определена аминокиселина. Свързването на
аминокиселината с тРНК се извършва в цитоплазмата на клетката
от ензими синтетази. Всяка тРНК има своя синтетаза.
Антикодоновата примка на всяка тРНК определя мястото на
аминокиселините в полипептидната верига. Ензимът разпознава и
свързва специфичните си тРНК и нейната аминокиселина. През
рибозобния етап се извършва полипептидният синтез:
- инициация (присъединяване на първия нуклеотид)
- елонтация (удължаване на полипептидната верига)
- терминация (прекъсва се транслацията)
След транслацията една част от белтъците остават в клетката, като
се разпределят в отделните ѝ компартаменти, а други се
транспортират извън нея. Интрацелуларните протеини формират
своите вторична, третична и четвъртична структури и придобиват
биологична активност. Модифицирането на протеините може да се
осъществи чрез:
- отстраняване на метионина от началния край на
полипептидната верига;
- обратимо присъединяване на странични химични
групи - фосфорилиране, гликозилиране, ацетилиране
и др.;
- необратимо свързване с коензими или транспортни
групи;
- частична протеолиза;
- нагъване на белтъка.
Белтъците, които ще се транспортират извън клетката, се
транслират върху полирибозоми. Сигналната последователност от
около 20 аминокиселини на синтезиращия се белтък подпомага
неговото вграждане в клетъчната мембрана и преминаването му
през нея. За протеиновия транспорт е задължително необходима
енергия. Разпадът на дефектни и кратко живеещи клетъчни
протеини се извършва по убикоитин-протеазен механизъм.
Убикотинът се свързва ковалентно с даден белтък в
полиубикоитинова верига и по този начин го маркира за
унищожение.
09. Молекулни основи на гена – прокариотен и
еукариотен ген. Генна експресия.
Терминът ген е въведен от Йоханес през 1903г. След
окончателното доказване на генетичната роля на ДНК се
възприема концепцията за гена като част от ДНК молекулата в
дадена хромозома. Генът се дефинира като определена
нуклеотидна последователност, носеща информация за синтеза на
един белтък. Последователността от нуклеотиди, отговорна за
синтезата на една полипептидна верига или една молекула РНК се
определя като структурен ген. Ген, който обикновено не се
транскрибира, се означава като регулаторен ген. Понятието за ген
продължава да се променя и до сега предвид резултатите от
молекулярно генетичните проучвания при про- и еукариоти.
Хаплоидният наследствен материал на клетката се означава като
геном. Съставът и размерите на генома зависят от сложността на
устройството на клетката и организма. По този показател се
различават геном на вируси, прокариотни и еукариотни клетки.
Проучванията на прокариотния геном представляват основна част
от информацията за структурата и функцията на оперона. В
оперона се включват няколко структурни гена, означени като
цистони, отговорни за синтеза на метаболитно свързани ензими
промотор, като тези нуклеотиди не кодират белтък и не се
транскрибират. С оперона е свързан функционално и ген-
регулатора. Неговият продукт е отговорен за регулацията на
целия оперон чрез свързване с оператора. Промоторът е отговорен
за свързването на структурните гени с РНК-полимеразата и
инициацията на транскрипцията. Тези гени имат непрекъснат
характер, тоест всички нуклеотиди са белтък кодиращи. Като цяло
прокариотният геном е рационално подреден, съставен от
структурни и регулаторни гени. Характеристика на прокариотния
геном включва и описанието на транспозоните или т.н. “скачащи
гени”. Подвижните генетични елементи, наречени транспозони, са
специфични сегменти от ДНК, открити във всички изследвани
видове бактерии. Те притежават способността да променят мястото
си в една и съща или в различни бактериални ДНК молекули с
помощта на ензима транспозаза. Всеки ген, в който се вграждат
загубва своята активност. Инактивацията на гена е временна и
може да се възстанови след преместването на вградения сегмент.
Прокариотните клетки живеят в непрекъснато променяща се
външна среда. При тях липсва състояние на хомеостаза и това
налага бързото им приспособяване към новите условия с цел
преживяването им. За да се адаптира техният метаболизъм към
средата, е необходимо синтезирането на различни белтъци в
различно време, т.е. изисква се експресия на определени гени в
определен момент. Някои гени се експресират постоянно, поради
което се наричат конститутивни гени и те обезпечават основните
жизнени процеси. Други гени се експресират, само когато техните
продукти са нужни на клетката, затова се наричат индуцируеми
гени. Тъй като транскрипцията и транслацията при прокариотите
протичат спрегнато, контролът на ниво транскрипция е ключов
момент от регулацията на генната експресия като цяло.
Еукариотният геном е функционална единица, състояща се от
хромозоми, гени и други идентифицирани нуклеотидни
последователности в ДНК. Различните клетки в многоклетъчния
организъм експресират определена част от гените в генома
(диференциална експресия), което обуславя тяхната
диференциация. Освен това клетките могат да променят
експресията на гените, в отговор на промени в тяхното
обкръжение. Нивата на регулация на генната експресия при
еукариоти най-общо са следните: контрол на хроматиновата
структура; контрол на транскрипцията; контрол на процесирането
на хетерогенната ядрена РНК; контрол на транспорта на зрялата
РНК; контрол на транслацията и контрол на протеиновата
активност.
Геномната ДНК на гръбначните се разделя на пет вида:
 тип I ДНК – съставлява уникална част, съдържаща
структурни гени, кодиращи полипептидни вериги.
Съставлява едва 2% от тоталния геном.
 тип II ДНК – определя се като транскрибируема и
белтъци.
10. Субмикроскопска и микроскопска структура
на хромозомите.
Еукариотните клетки са диплоидни, защото съдържат две напълно
еднакви копия на генома. Изключение при еукариотите правят
само половите клетки, които имат хаплоиден геном. В
еукариотната клетка ДНК образува траен комплекс с белтъци –
хроматин, който изгражда хромозомите. В интерфазното ядро
хромозомите не се разграничават като структури. Те са изградени
от хроматин, който представлява около 35% ДНК, асоциирана с
хистонови (около 40%) и нехистонови белтъци.
Субмикроскопска структура - в структурата на хроматина
участват пет типа хистонови белтъци Н1, Н2А, Н2В, Н3 и Н4. Н2А,
Н2В, Н3 и Н4 се наричат нуклеозомни хистони. Те се отличават с
постоянен (консервативен) състав. По две молекули от всеки от
тези четири хистона изграждат т.н. минимална нуклеозома. Тя има
диаметър около 11nm и представлява октамер. Около
минималната нуклеозома се навиват почти в два оборота 146
нуклеотида от ДНК-спиралата. Други около 54 нуклеотида от нея
свързват всеки две такива нуклеозоми и се наричат линкерна ДНК.
С линкерната ДНК е асоцииран петият тип Н1. Той има по-
променлив аминокиселинен състав. Минималната нуклеозома и
линкерната ДНК (общо около 200 нуклеотида) образуват
нуклеозомата. Тя е основна структурна единица на хроматина.
Образуваният от ДНК и хистоните комплекс се нарича ДНП-нишка
(нуклеозомна нишка, суперспирала от първи ред) и представлява
първичната структура на хроматина. На това ниво на
спирализация молекулата на ДНК се скъсява около 7 пъти.
Вторият етап от кондензацията на хроматина е т.н. хроматинова
фибрила (микрофибрила, соленоид, суперспирала от втори ред) с
диаметър около 30 nm. На това ниво молекулата на ДНК се
скъсява още около 6 пъти, в което съществена роля вероятно
играе хистон Н1. Соленоидната структура на хроматина се
наблюдава електронно-микроскопски в интерфазното ядро.
Удебеляването на всяка следваща хроматинова структура върви
паралелно с нейното скъсяване. То е резултат на
свръхспирализацията и, а не на увеличаване броя на изходните
ДНП-нишки.
Микроскопска структура - при следващите етапи на
кондензация хроматиновите структури стават микроскопски
видими. Третият етап на този процес представлява бримковата
структура (свръхспирала, суперспирала от трети ред). Смята се, че
е общ етап в опаковката на хроматина. Бримковата структура е
още по-скъсена вследствие спирализацията и удебелена до
диаметър около 300 nm. Вероятно това се осъществява от ДНК-
свързващите нехистонови белтъци, които разпознават сравнително
отдалечени нуклеотидни последователности на соленоида и ги
сближават помежду им. Молекулата на ДНК се скъсява около 200
пъти. Бримковата структура на хроматина е характерна за
профазата на митозата.
Хроматидата представлява четвърти етап от кондензацията на
хроматина. Тя е всъщност едното рамо на метафазната хромозома
и има диаметър около 700 nm. Хроматидата е краен етап от
кондензацията на хроматина. Метафазната хромозома, изградена
от двете хроматиди и с диаметър около 1400 nm, не е резултат на
по-нататъшна спирализация на хроматина, а е получена при
репликацията на ДНК в интерфазата.
Наблюдаваните микроскопски хромозоми по време на клетъчното
делене са вече удвоени и всяка от тях се нарича хроматида. До
края на метафазата митотичните хромозоми представляват двойки
от хроматиди, свързани в първичното прищъпване центромер. Той
се състои от високо повторени нуклеотидни поледователности с
белтък-свързващи функции. Техният брой е различен и
специфичен за различните организмови видове. Центромерът се
реплицира последен по време на митозата. От двете му страни се
формира трислойна протеинова структура. Чрез него хромозомите
се залавят за нишките на делителното вретено. В центромера
хроматидите са извити под ъгъл. В зависимост от неговото
местоположение метафазните хромозоми биват:
- p = q – такава хромозома се нарича равнораменна
(метацентрична);
- p < q – такава хромозома се нарича неравнораменна
(субметацентрична);
- p << q – такава хромозома се нарича силно
неравнораменна (акроцентрична).
Краищата на всяка хромозома се наричат теломери. Теломерът
представлява различно дълга, високо повторена и видово-
специфична нуклеотидна последователност в комплекс с белтък.
Теломерите се скъсяват след всяко клетъчно делене и в процеса
на стареенето. Само в туморни клетки те запазват размерите си,
тъй като се възстановяват поради наличието на свръхактивирана
теломераза.
Някои от хромозомите имат едно или повече вторични
прищъпвания. Когато вторичното прищъпване е към края на
хромозомата и теломерът след него е съвсем къс и овален, той се
означава като спътник (сателит). Сателитите са изградени от
хетерохроматин и се намират в краищата на късите рамена на
акроцентричните хромозоми № 13, 14, 15, 21 и 22.
25. Жизнен цикъл на клетките. Видове жизнен
цикъл. Клетъчна смърт.
Всички клетки започват своя живот след клетъчно делене на
майчина клетка. Тяхното съществуване се прекратява по два
начина: или умират или се делят на други клетки. Всички събития,
които настъпват през живота на една клетка представляват нейния
жизнен цикъл. Клетките в нашия организъм имат различен тип
жизнен цикъл. Най-простият жизнен цикъл е когато клетката
започва своя живот от делене и пак го завършва с делене. При
този тип жизнен цикъл има непрекъснато редуване на делене на
майчини клетки, дъщерни клетки и т.н. Клетките се делят и
размножават чрез особен вид делене - митоза. Тъй като имаме
непрекъснато редуване на методични деления този жизнен цикъл
се нарича митотичен. По този начин в човешкия организъм се
делят стволовите клетки. Така те поддържат своето присъствие в
червения костен мозък. От тях произлизат нашите кръвни клетки.
Болшинството от специализирани клетки в човешкия организъм не
могат да се делят. Те имат различен жизнен цикъл. Тези клетки
завинаги остават в G1-периода, в който се диференцират и
загубват способността си за делене. Такива са например нервните
клетки.
Някои видове диференцирани клетки при особени състояния са
способни да излезнат от това състояние и да навлезнат в S-
периода и да възстановят способността си за делене. Такива са
например чернодробните клетки, които са специализирани клетки,
но все пак могат да възвърнат способността си за делене и да
възстановят чернодробната тъкан. Затова донор на черен дроб е
един, а реципиентите са повече, тъй като се трансплантира парче
чернодробна тъкан, която се възстановява. За клетките, които са
диференцирани, но могат да възстановят способността си за
делене се говори, че се намират в състояние на G0.
Някои клетки като мускулните клетки умират със смъртта на
човека, други като нервните клетки могат да умират през целия
живот на човека, но по-голямата част от тях умират също със
смъртта на човека. Всички клетки в нашия организъм умират по
два начина:
- чрез некроза – под действието на външни химични
фактори
- чрез апоптоза – контролирана смърт
Клетката се самоубива като включва свои вътрешни механизми,
които водят към нейната смърт. Самоубива се, защото е вредна
или излишна за многоклетъчния организъм. Например 90% от T-
лимфоцитите и B-лимфоцитите умират чрез апоптоза.
 тип III ДНК – нетранскрибируема и включва основно ДНК
 тип IV ДНК – уникална и разпръсната в генома. Функцията
 тип V ДНК – заема почти 25% от човешкия геном.
13. Социално значими вирусни заболявания –
СПИН. Хепатитни вируси – превенция.
Причинителят на синдромът на придобитата имунна
недостатъчност (СПИН или AIDS) у човека е открит през 1984г.
HIV е малък РНК-ретровирус от подгрупата на бавнодействащите
лентивируси. Установени са три форми на HIV - 1, 2 и 3. HIV има
кръгла форма и размер от около 120 nm. Отвън е обвит от
бислойна липидна мембрана, съдържаща два гликопротеина:
повърхностен – gp120 и трансмембранен – gp41. Те подпомагат
залавянето му за повърхността на прицелните клетки.
Вътрешността на HIV е заета от нуклеокапсид, съставен от четири
протеина. HIV атакува главно Th, а също и В клетки, макрофаги и
др. Вирусната ДНК се синтезира още първите 6 часа след
постъпването в инфектираната клетка и се установява в ядрото
на Th 8-12 часа след началото на инфекцията. Вирусната ДНК се
вгражда в ДНК на прицелната клетка с помощта на вирусно-
асоциирания ензим интеграза и така се получава HIV-провирус.
Вирусната репликация продължава по време на цялата HIV-
инфекция, макар и с много малка скорост. Състоянието на
минимална инфекция се наблюдава през дългата фаза между
вирусната инфекция и развитието на клинично проявен СПИН.
Латентният период може да продължи години, докато външни
фактори активират Th и отключат бързата репликация на
дремещия в тях HIV. Следва смърт на инфектираната Тh и
заразяване на други клетки.
СПИН се характеризира с дълъг инкубационен период. Някои
заразени с HIV индивиди остават вирусоносители (серопозитивни)
с години без да боледуват. HIV инфектира гостоприемника по
следните начини:
 по полов път – при хомосексуални, бисексуални и
хетеросексуални полови контакти вирусът прониква чрез
спермата, вагиналния секрет и секрета на правото черво.
 чрез заразена кръв или кръвни продукти – при
кръвопреливане на инфектирана кръв или кръвни
биопродукти, или при ползването на замърсени
инжекционни игли и инструменти.
 трансплацентарно – по време на бременността или при
самия акт на раждането болната или заразена майка може
да инфектира по кръвен път новороденото. HIV се открива
и в майчината кърма.
Не са опасни обикновените битови контакти като целувка,
ръкуване, прегръщане, защото съдържанието на HIV в слюнката,
сълзите, потта и други телесни секрети е много ниско. Освен това
вирусът неустойчив и бързо се инактивира във външната среда.
СПИН не се предава по въздушно-капков и по хранителен път.
Организмът реагира срещу HIV-инфекцията главно с производство
на антитела, които се появяват в серума около един до три месеца
след заразяването. Количеството на Th е най-добрият показател
за хода на заболяването. Броят им при здрави хора е около 1000
Th/mkl, а при СПИН спада до 200 Th/mkl. Като резултат се
нарушава клетъчния имунитет и пациентът става жертва на
различни опортюстични инфекции. СПИН е фатално заболяване,
което отслабва имунната система и прави организма беззащитен
спрямо заболявания, които при нормални условия не са опасни.
При около 85% от случаите началният период на HIV-инфекцията
протича без оплаквания. Само при около 15% от заразените в този
начален стадий се наблюдават грипоподобни симптоми, обрив и
възпаление на менингите. Тези симптоми отзвучават, но след
време отново се установяват увеличени лимфни възли по цялото
тяло. Това състояние е известно като прогресивна генерализирана
лимфаденопатия. Постепенно заболяването прогресира към
фазата, наречена СПИН-свързан комплекс. С увеличаващата се
загуба на Th, опортюстичните инфекции нарастват по брой,
разнообразие и усложнена симптоматика. През тази необратима
фаза болният поддържа почти постоянно висока телесна
температура с изпотявания и трайно значително отслабване на
тегло. Много характерни за последната фаза на СПИН са някои
злокачествени тумори.
Съвременният подход в лечението на СПИН изисква комбинирана
терапия с няколко препарата с различен механизъм на действие,
но никога монотерапия. Основните насоки на анти-HIV терапията
имат за цел блокиране на: CD4-рецептора, обратната
транскриптаза, интегразата и протеазата. Едновременно с това се
осъществява и корекция на увредения имунен отговор на
пациента.
Основните видове хепатитни вируси, познати до този момент са: А
– предава се по храносмилателен път; В – предава се по кръвен и
полов път; С – предава се предимно по кръвен път; D – появява се
само в организъм вече заразен с хепатит В; Е – предава се по
фекално-орален път. Всички те водят до възпалително заболяване
на черния дроб. Имащи отношение към хронифицирането на
заболяването са вирусите на В, С и D. Вирусите на А и Е не водят
до хронифициране на инфекцията. Приоритет за активно лечение
са хроничните В, С и Д-хепатити. До сега лечение без алтернатива
са алфа 2-интерфероните: алфа 2 а /Роферон-А/, алфа 2 в
/Интрон-А/ и алфа 2 с /Берефор/. Това са интерферони,
прикрепени към полиетиленгликолова разклонена верига,
осигуряваща постоянна серумна концентрация и биологична
активност при еднократно седмично приемане с трайно подтискане
на вирусната репликация. Освен добрата плазмена концентрация
се постига и добро насищане, като се избягва т.н. уикенд- пауза
при стандартните интерферони.
Като се има в предвид, че във връзка с повишения риск от
развитието на първичен рак на черния дроб се прилага
Интерферон дори при пациенти с чернодробна цироза като
профилактика, може да се каже, че при пациентите при които
нямаме очаквания резултат от лечението, сме осъществили
необходимата превенция и сме подтиснали макар и частично
вирусната репликация и намалили значително хистологичната
активност.
нетранслираща се. Тук се включват интроните и гените за
тРНК и рРНК.
секвенции, намиращи се непосредствено до гените и
регулиращи тяхната транскрипция.
и е неизвестна. Съставлява около 58% от геномната ДНК.
Представлява повторени секвенции ДНК неидентични с
тези от тип II и може да бъде транскрибирана.
14. Организмово ниво на организация на
живата материя. Клетъчна специализация и
диференциация. Тъкани и органи.
Еволюцията на многоклетъчните организми стартира тогава когато
древните клетки започват да се организират в малки колонии след
деленето вместо да се отделят като самостоятелни едноклетъчни
организми. Малко на брой съвременни прокариоти и някои
едноклетъчни еукариоти показват подобно социално поведение.
Пълно процъфтяване на многоклетъчните организми обаче се
наблюдава при еукариотни организми, в които клетките започват
да се диференцират в групи клетки специализирани да изпълняват
общи функции.
При полово размножаващи се животни всички клетки произлизат
от една клетка, наречена зигота. В резултат на многократно
повтарящи се методични деления броя на клетките в организма се
увеличават прогресивно. Всички дъщерни клетки произлизат от
зиготата и притежават една и съща генетична информация. Когато
се оформи ембрионът започват да се образуват тъкани. В клетките
настъпват биологични и морфологични промени. В различните
клетки не се експресира цялата генетична информация, а само
част от нея. В различните клетки работят различни гени. В една
част на клетките могат да работят едни гени, а в друга част –
други гени. Клетките избират кои гени да експресират. Процесът,
при който клетките в многоклетъчния организъм придобиват
способността да експресират определени гени и да синтезират
конкретни продукти се нарича клетъчна специализация. По време
на клетъчната специализация клетките се различават структурно и
морфологично от своите предшественици. Това се нарича
клетъчна диференциация. В процеса на клетъчна специализация и
диференциация клетките започват да изпълняват само определени
функции. Например: еритроцитите са крайно диференцирани и
строго специализирани клетки, които притежават способността да
свързват и пренасят О2 и СО2; клетките на щитовидната жлеза са
специализирани клетки, които произвеждат хормоните на
щитовидните жлези; лимфоцитите са специализирани клетки,
които произвеждат антитела и т.н. Клетъчната диференциация и
специализация при многоклетъчните се осъществява главно по
време на ембрионалното развитие и се дължи на явление известно
като диференциална експресия на гените.
Някои специализирани клетки във възрастния организъм живеят
за кратко време. Например кръвните клетки се нуждаят от
непрекъснато обновяване. Поради това във възрастния организъм
съществуват недиференцирани клетки, наречени стволови, които
притежават потенциал да се развият в различни диференцирани
клетки.
След раждането процесите на клетъчна диференциация и
специализация протичат в червения костен мозък. Там се намират
стволовите недиференцирани клетки, които са родоначалници на
всички високо специализирани кръвни клетки. Високо
специализирани клетки са лимфоцити, еритроцити и тромбоцити.
Специализирани клетки с еднакви функции се обединяват в
клетъчни асоциации – тъкани. Човешкият организъм е
структуриран от пет основни вида тъкани – епителна,
съединителна, нервна, мускулна и кръвна тъкан. От своя страна
основните видове тъкани се подразделят на други по-тясно
специализирани подвидове. Например мускулната тъкан бива
гладка мускулатура, напречно-набраздена мускулатура и сърцева
мускулна тъкан.
Клетките в тъканите взаимодействат по прецизен начин една с
друга и работят комплексно. Например стотици неврони в
човешкия мозък се свързват един с друг посредством мрежа 10
синаптични връзки. Нервните клетки не увеличават броя си, а
само връзките между тях могат да се увеличават. Между клетките
в една тъкан съществуват тесни връзки. Някои от връзките
представляват трансмембранни канали, които свързват
цитоплазмите на съседните клетки – Gap връзки. През тях
клетките могат да обменят малки молекули като калциеви йони,
ATF и други. Gap връзките например позволяват на йоните да
преминават от една нервна клетка към друга и да индуцират
акционен потенциал в постсинаптичната клетка. Свързаните с gap
връзки клетки могат да комуникират директно една с друга и да
отговарят координирано на екстрацелуларни сигнали. Затова
например сърцето отговаря като цяло с един нервен импулс.
Няколко вида тъкани, една от които е основна, се обединяват в
структури, в които протичат основни организмови функции –
органи. Например стомаха се състои от мускулна тъкан,
съединителна тъкан, нервна тъкан, кръв и жлезист епител.
Няколко органи обслужващи една основна организмова функция
формират система – храносмилателна, отделителна, дихателна,
полова, сърдечно-съдова, нервна, имунна, ендокринна и
двигателна.
20. Хуморален имунен отговор – В клетки,
продукция на специфични антитела.
Хуморалният имунен отговор се осъществява от антитела,
образувани при бластната трансформация на В-клетките до
плазматични клетки. Антителата не унищожават директно
антигена. Свързвайки се с него, те го маркират и агрегират.
Следва активирането на макрофагите, комплемента и NK-клетките,
които извършват елиминирането му. Антигените се разпознават
само от тези В-клетки, които имат специфичен рецептор. След
това в клетките се кооперират с Т-хелпери. Т-хелперите
секретират разтворими медиатори – цитокини, които помагат на
активираните В-клетки да пролиферират и да се диференцират до
плазматични клетки. Плазматичните клетки, произвеждат и
секретират антителата. Антителата са имуноглобулини, способни
да реагират специфично с антигени или хаптени. Това им качество
ги прави основни ефекторни молекули на хуморалния имунен
отговор. Синтезирането на антитела е специфично предизвикано
от навлизането в организма на съответния антиген. Изключение
правят т.н. естествени антитела. Такива са например антителата
на кръвногруповата система АВО(Н). Количеството на естествените
антитела може да достигне до 20% от общото количество на
циркулиращите в здравия организъм антитела. Всяка молекула
антитяло е изградена от една или повече мономерни единици.
Мономерът се състои от 4 полипептидни вериги – две леки и две
тежки. Във всеки мономер има две области с различни функции:
вариабилна област – с тази си част антитялото разпознава
антигените, нарича се активен център. Всеки мономер има два
еднакви активни центъра и константна област – тази част се
разпознава от рецептори по различни клетки. Чрез нея антителата
осъществяват своите функции. Основни видове антитела са:
 имуноглобулин G (IgG) – изграден от един мономер,
висока концентрация в човешкия серум от всички
имуноглобулини. Преминава през плацентната бариера.
Основен имуноглобулин на вторичния имунен отговор.
 имуноглобулин М (IgM) – изграден от пет еднакви
мономера – пептамер. Основен имуноглобулин на
първичния имунен отговор. Около 10% от всички серумни
имуноглобулини. Активира много силно комплемента.
 имуноглобулин А (IgA) – може да бъде мономер или
димер. Мономерната форма е серумен IgA. Като основно
димер се намира в извън телесните секрети. IgA се
намира главно в секретите на жлезите с външна секреция.
Основен имуноглобулин в кърмата, там се намира и IgM.
 имуноглобулин Е (IgЕ) – мономер, с най-ниска
концентрация в човешкия серум. Рецептори на IgЕ има по
мастоцити и базофили. Предизвиква отделянето на
активни вещества от тези клетки, чрез които те убиват
антигените. Може да бъде причина за някои алергични
реакции.
 Жизненият цикъл, на който се делят непрекъснато трябва да бъде  имуноглобулин D (IgD) – мономер, който не присъства в
контролиран много строго, защото ако деленето излезне извън свободно състояние в серума. Основен рецептор за
контрол това означава образуване на туморни клетки и от там антигени по В-лимфоцитите, заедно с IgM.
образуване на рак. Контролът върху клетъчното делене е много Ефекторни механизми на имунния отговор медиирани от
строг, по време на своя жизнен цикъл клетката преминава през антителата са: повишена фагоцитоза чрез покриване на
няколко етапа, през които проверява своето състояние и ако има антигените с антитела от клас IgG; активиране на комплементната
нещо неправилно то тя се самоубива. Ако и контролиращите система посредством клас IgМ и IgG; антитяло–зависима клетъчна
методи също са повредени така се изгражда туморна тъкан. цитотоксичност на NK-клетки, опосредствена от IgG;
Онкогените произвеждат белтъци, които участват в самото неутрализация на вируси и токсини чрез антитела от клас IgG и
клетъчно делене. Присъствието на онкогени не е задължително, за активация и дегранулация на еозинофили и мастоцити чрез
да се образува туморна тъкан. Тумурнопресорните гени антитела от клас IgЕ.
произвеждат протеини, които участват в процесите на апоптоза.
Именно, когато има проблем в туморнопресорните клетки,
клетката не може да се самоубие и тогава започва образуване на
туморна тъкан.

15. Директни и медиирани от разтворими 16. Генетична и антигенна уникалност на 22. Еволюция на многоклетъчните животни:
фактори клетъчни комуникации – рецептори и организма. Имунна система – централни и плоски червеи – представители паразитиращи у
адхезионни молекули, молекули определящи периферни органи. Клетки на вродения и човека.
заселването на клетките. Нервна и хуморална придобития имунитет – видове, функции. Плоските червеи са най-нисшите многоклетъчни с двустранна
симетрия, тоест различават се предно-задна част и гръбно-
регулация. Хомеостаза – същност и видове. Имунната система осъществява поддържането на генетичната
хомеостаза, защитата на индивида от мутантни, ракови клетки и коремна част на тялото им. Те са дълги от около милиметър до
Клетъчните рецептори са макромолекули, разположени по
поддържането на антигенната уникалност, защитата на индивида няколко метра. Тялото е удължено, най-често с форма на лист или
повърхността или във вътрешността на клетките, които
от чужди агенти като бактерии, вируси, паразити, токсини и др. лента. То е силно сплеснато гръбно-коремно, откъдето идва и
специфично разпознават други молекули, наречени лиганди, с
Органите на имунната система се делят на централни (първични) и името на типа. Нямат дихателна и кръвоносна система. Повечето
които стереохимично си взаимодействат. Рецепторните молекули
периферни (вторични) органи. От централните органи произлизат плоски червеи са хермафродити. Оплождането е вътрешно. Яйцето
представляват обикновено гликопротеини, често са свързани с
клетките на системата. Там те се обучават да разпознават своите обикновено съдържа доста развит зародиш към момента на
полизахаридни допълнителни вериги. Лигандът може да бъде
от чуждите агенти. Централни органи са костен мозък, тимус. В снасянето. Следзародишното развитие е пряко при свободно
хормон, медиатор, растежен фактор, лекарство, вирус или друго
периферните органи осъществява началото на имунния отговор. живеещите плоски червеи. Освен полово размножаване повечето
биологично активно вещество. Чрез комплекса лиганд-рецептор в
Вторични органи са сливици, апендикс, слезка, лимфни възли. плоски червеи имат и безполово, което често се осъществява от
клетката постъпват сигнали и информация, на които тя отговаря
Костният мозък изпълва сърцевината на дългите кости и гъбестата ларвите.
чрез биологична реакция – движение, растеж, поведение, нервен
част на плоските кости. В него се намират стволовите клетки, Свинска и говежда тения - тениите са големи плоски червеи.
сигнал, генна експресия, активиране на ензими и др. Рецепторите
предшественици на всички кръвни клетки. От тях произлизат и Свинската тения е дълга 5-6m, а говеждата достига до 12m.
имат две основни свойства: избирателно свързване с точно
имунокомпетентните клетки. В костния мозък на бозайниците и Тялото на тениите е изградено от многократно повтарящи се
определени вещества, носещи биосигнали, и пренасяне на сигнали
човека узряват В-лимфоцитите и се обучават да разпознават членчета. Тенията живее и паразитира в тънките и дебелите черва
в клетката, което води до точно определен ефект. Рецептор-
антигени. Тимусът е разположен в горната част на медиастинума, на човека. Закрепва се с главичката, по която има кукички и
лигандните свързвания медиират разнообразни клетъчни процеси.
зад гръдната кост. Големината и структурата му зависят от вендузи. От шийката на тенията чрез папкуване стават членчетата
Механизмът на генериране на сигнал в клетката чрез рецептори
възрастта. Тимусът се формира през първия месец от на тенията. Колкото по-близко са до шийката, членчетата са
включва:
пренаталното развитие на човека и след пубертата постепенно неполово незрели, колкото са по-навътре са зрели. Зрелите
- промяна в активността на йонния канал;
инволюира. Той е заселен с Т-лимфоцити, тук те узряват, обучават членчета са пълни с яйца, откъсват се в края на тенията и се
- регулиране на ензимната активност, чрез активен
се да разпознават собствените клетки и се диференцират в изхвърлят в околната среда с изпражненията. Междинен
център намиращ се вътре в рецептора;
различни видове Т-лимфоцити. гостоприемник на свинската тения е свинята, а на говеждата са
- регулиране на процеса на освобождаване на скрит
Периферните органи се разделят на две групи: системни органи копитните животни. Погълнатото яйце попада в организма на
медиатор при взаимодействие на вътреклетъчната
(лифни възли, слезка) и мукозно-асоциирана лимфоидна тъкан животното, загнездва се в мускулите му и се образуват ларвните
част на рецептора с други мембранни компоненти.
(сливици, апендикс, пайерови плаки и др.) Лимфните възли са форми на паразита (цистицеркус). Ларвите са големи около 1-1,5
Организираните в тъкан клетки се свързват в една общност и чрез
разпръснати в тялото, по хода на лимфните съдове. Формират се cm. Човек поглъща ларвните форми на тенията като яде недобре
специални молекули намиращи се по тяхната мембрана, наречени
през третия месец от развитието на човешкия зародиш. В обработено месо. Тенията се съпровожда с лошо храносмилане,
клетъчно-адхезионни молекули. Клетъчно-адхезионните
лимфните възли се различават кортикална, паракортикална и бурна перисталтика на червата, евентуални диарии, липса на
молекули са мембранно-свързани протеини, които разпознават по
медуларна зона. Кортикалната зона се означава още като тимус- хранителни вещества. По-сериозни заболявания се предизвикват
специфичен начин молекули по мембраните на други клетки или
независима зона и в нея се намират клетки, участващи предимно в от свинската тения. Човек може да бъде и междинен
молекули на екстрацелуларния матрикс. Поради това те се делят
хуморалния имунен отговор. Паракортикалната зона съдържа Т- гостоприемник, но само за свинската тения. В този случай в човек
на три основни типа: едни от тях позволяват размножаването и
лимфоцити, които участват в клетъчния имунен отговор. В се развива ларвната форма на тенията. При човека тенията може
свързването на еднакви клетки, други осъществяват свързването
медуларната зона се съдържат В-лимфоцити, плазматични клетки да достигне чак до очите и мозъка. В зависимост от мястото
между клетки от различни клетъчни типове, а трети свързват
и макрофаги. Слезката е капсулиран орган, разположен в лявото последиците са различни. Когато човек страда от цистицеркоза
клетките към веществото, което запълва пространството между
подребрие на коремната кухина. Появява се в ранните етапи от диагностицирането и лекуването е много по-трудно от това на
клетките – екстрацелуларния матрикс. Експресията на подходящи
развитието на зародиша и изпълнява различни функции. тениозата.
клетъчно-адхезионни молекули от конкретна клетка е генетично
Лимфоидната тъкан на слезката участва главно в хуморалния Кучешка тения - причинява се от ехинококус гранулозус.
определена при нейната диференциация и зависи от вида на
имунен отговор. Тенията е с мънички размери, дълга е 2-3mm. Краен
клетката. В други случаи екстрацелуларни сигнали могат да
Основни клетки на придобития (специфичен) имунен гостоприемник е кучето. В червата на кучето могат да паразитират
контролират експресията на адхезионни молекули. Например
отговор са В- и Т-лимфоцитите. Те произлизат от стволовите хиляди малки тении. Те се оплождат и отделят яйца. Яйцата се
ендотелните клетки на кръвоносните съдове експресират Е-
клетки намиращи се в костния мозък, които се диференцират като изхвърлят с фекалиите на кучето в околната среда. Замърсяват
селективни клетъчно-адхезионни молекули само при възпалителен
лимфоидни прогенитори. Прогениторите на лимфоцитите се пръст, пясък, зеленчуци и плодове (особено тези, които растат
процес. Това позволява на левкоцитите да преминават през
превръщат в зрели лимфоцити в различните органи на имунната близо до земята), полепват и по козинката на кучето. И така при
ендотелната бариера на кръвоносните съдове към мястото на
система. Т-клетките узряват в тимуса, от тук идва наименованието лоша хигиена - при замърсени плодове, зеленчуци и мръсни ръце
възпалителния процес.
им. Прогениторите на В–клетките не напускат костния мозък и те се поглъщат от човека. Попадат в стомаха, пробиват
Видът на клетъчно-адхезионните молекули определя домуването
узряват в него. Наименованието им идва от костен мозък на стомашната и чревната лигавици и попадат в кръвообращението
на клетките. Те позволяват на мигриращите клетки да намират
английски – bone marrow. Зрелите Т и В лимфоцити притежават на човека. От мезентриалното кръвообращение отива към черния
своето конкретно място. Клетките отсядат там където техните
уникални и високо специфични рецептори за антигените. Т- дроб заедно с кръвта. Най-голяма е вероятността да остане в него.
клетъчно-адхезионни молекули разпознаят и свържат подходящи
лимфоцитите имат относително гладка повърхност. В-лимфоцитите Ако не отседне в него попада в малкия кръг на кръвообращението
клетъчно-адхезионни молекули, експресирани от други клетки.
се характеризират с наличието на централно разположено ядро, и от тук попада в белия дроб. Ако и тук не отседне попада в
Отсядането на клетките в определена тъкан по време на
базофилна цитоплазма с добре развит едноплазмен ретикулум, големия кръг на кръвообращението и може да попадне навсякъде.
ембриогенезата зависи от вида на техните молекули – адхезионни
значителен брой рибозоми и много микровили по клетъчната Най-често в този случай попада в мозъка. Човекът е междинен
молекули. Клетките на имунната система се движат из целия
повърхност. Т-клетките разпознават части от антигените с Т гостоприемник за кучешката тения. В него се развива ларвната
организъм и отсядат, домуват в зависимост от своята функция и
клетъчния рецептор. В-клетките разпознават цялостни свободни форма на тенията. Тя представлява мехур. Този мехур расте
активация. Този процес зависи от техните клетъчно-адхезионни
антигени с В клетъчния рецептор. Плазматичните клетки се бавно, но достига много големи размери. В рамките на 5-6г. може
молекули.
характеризират с интензивна белтъчна синтеза, в резултат на да достигне размерите на мъжки юмрук или на детска глава.
Животът на организмите е възможен благодарение на постоянното
която се произвеждат имуноглобулини. Плазмоцитите са крайна Мехурът има три обвивки. Най-външната е образувание на
им взаимодействие с околната среда. Независимо от това, че
фаза в диференцирането на В-лимфоцитите, които са загубили организма, с която той се предпазва от това чуждо тяло.
факторите на средата могат да се колебаят значително, в
характерните за предшествениците си рецептори. Т и В Следващата обвивка е образование на паразита, с която пък той
организмите съществува постоянство на всички необходими
лимфоцитите осъществяват различен вид специфичен имунен се защитава от гостоприемника (например от навлизане на
условия за нормалното функциониране на клетките. Способността
отговор. Т-лимфоцитите убиват собствени вирусно инфектирани антитела). Най-вътрешната обвивка е зародишна. От нея вътре в
на организма да поддържа постоянството на вътрешната си среда
или ракови клетки и осъществяват клетъчен имунен отговор. В- мехура, който е изпълнен с течност се образуват чрез папкуване
се нарича хомеостаза. Това означава, че функциите в организма
лимфоцитите произвеждат и секретират серумни протеини – главички на бъдещи възрастни тении. Образуват се също така и
трябва да бъдат съгласувани и регулирани по такъв начин, че
антитела. Те опосрестват хуморален имунен отговор. Видове Т- дъщерни мехури (понякога и внучни мехури), които плуват в
всяка незначителна промяна във вътрешната среда да поражда
лимфоцити: Т-помощници, Т-убийци, Т- супресори, Т-клетки не общия мехур. В зависимост от това къде се е развил мехура той
реакции за нейното възстановяване. Понятието хомеостаза е
забавената свръхчувствителност, Т-помнещи клетки, Т- причинява съответни увреждания на органа и неговите функции.
въведено от американския физиолог Уолтър Кенън. С него той
инициаторни клетки, Т-усилвателни клетки и Т- диференциатори. Тенията се вижда чрез рентген, скенер, ехограф. Единственият
означава всички физиологични механизми, които осигуряват
Видове В-лимфоцити: В-паметни клетки, В1-клетки, В2-клетки, начин да бъде премахната кистата е оперативен хирургически път.
устойчивостта на организмите. Хомеостазата се изразява в
В3-убийци и В-супресори. Спонтанното скъсване (или пък хирургически) на кистата води до
поддържането на редица биоконстанти, характерни за нормалното
Основни клетки на вродения (неспецифичен) имунен усложнения. Може да бъде фатално. Разкъсването на кистата е
състояние на организма. Възможности за поддържане на
отговор са макрофаги, микрофаги, базофили, еозинофили и съпроводено с излив на голямо количество токсини, което може да
хомеостазата притежават и отделните клетки. Клетките
NК-клетки. Микрофагите са кратко живеещи клетки. доведе до силна алергична реакция и анафилактичен шок и от там
притежават механизми, регулиращи приемането на необходимите
Представляват 50-70% от циркулиращите левкоцити. Имат силно до смърт. От друга страна дъщерните мехури могат да се
им вещества и отстраняването на веществата, които са им
сегментирано ядро, силно гранулирана цитоплазма. Унищожават разпространят чрез кръвообращението на човека до други места и
непотребни.
антигените чрез фагоцитоза. Макрофагите произхождат от да почнат да се развиват там. Затова някои пациенти се оперират
Регулацията на хомеостазата в организма се осъществява чрез
кръвните моноцити, които навлизат в тъканите и стават многократно понякога от кучешка тения. Ако се настани в черния
сложни нервно-хуморални механизми. Те без изключение
макрофаги. Макрофагите са по-големи от моноцитите и са с дроб и нарасне неимоверно прекъсва функциите на черния дроб,
функционират на принципа на обратната връзка.
различна морфология в различните тъкани. Дългоживеещи с много притиска жлъчката, което води до оток в черния дроб и той се
Подробно е изучена хомеостазата на голям брой физиологични и
гранули. Унищожават антигените чрез фагоцитоза. Помагат на Т и подува. Това води до тъпи болки под дясното подребрие.
физико-химични показатели, свързани с алкално-киселинното
В лимфоцитите да осъществят специфичния имунен отговор. Увеличава се размера на органа. Води до лошо храносмилане.
равновесие, обмяната на газовете, обема на телесните течности,
Еозинофилите представляват 1-3% от циркулиращите левкоцити. натрупването на отпадни продукти като билирубин води след себе
кръвното налягане, телесната температура и др. Тази хомеостаза
При активация настъпва екстрацелуларен излив. Цитоплазмата им си до пожълтяване на нокти, пръсти и т.н. При отсядане в белия
се нарича физиологична. Освен поддържането на постоянството на
е силно гранулирана с гранули, багрещи се с киселата боя еозин. дроб човек ще има проблеми с дишането. Притискането на белия
вътрешната среда на организмово равнище хомеостазата бива още
Гранулите им съдържат главно протеини, пероксидаза, дроб от по-голяма киста води до недостатъчно кислород и
генетична, структурна и имунологична. Под генетична хомеостаза
хистаминаза и други. Имат значение за защитата срещу големи посиняване. Кучето се заразява с тенията като изяде месо, в което
се разбира постоянството на кариотипа, което се поддържа чрез
паразити (хелминти). Базофилите представляват 0,2% от има ехинококов мехур. това месо може да бъде свинско, говеждо,
механизмите на клетъчното делене. Структурна хомеостаза
циркулиращите левкоцити. Цитоплазмата им е силно гранулирана овче и т.н., тъй като паразитът се развива в голям кръг от
означава постоянство в клетъчния състав, морфологичната
с гранули. Багрещи се с основна боя. Гранулите им съдържат междинни гостоприемници.
организация и целостта на организма и се поддържа чрез
регенерацията. Имунологична хомеостаза означава съхраняване хистамин, хепарин, серотонин и други. Имат значение за
на биологичната индивидуалност спрямо чужди клетки и възпалителните реакции. NK-клетките (естествени убийци) са
биополимери и се осъществява от имунната система. Ако се гранулирани лимфоцити, които представляват 15% от
проследи индивидуалното развитие на организма, ще се види, че с циркулиращите левкоцити. Гранулите им съдържат ензими с
възрастта се променят и биологичните му показатели. Затова се цитотоксично действие. Основното им значение е като първа атака
говори и за онтогенетична хомеостаза. Чрез нея се осигурява при противотуморна и вирусна защита.
постоянството на вътрешната среда в хода на индивидуалното
развитие и особено в периода до настъпването на полова зрелост.
Всяка клетка се намира в непосредствен контакт с вътрешната
среда. Тя отделя в нея непотребни продукти и специфични
вещества. чрез вътрешната среда те се разнасят из тялото и
всички останали клетки влизат в контакт с тях, в резултат на
което взаимно си влияят. Тази форма на взаимно повлияване чрез
телесните течности се наричан хуморална регулация.
Хуморалната регулация е общобиологично явление. Тя е присъща
на всички многоклетъчни организми. Чрез нея се извършва
дистантно съгласуване на функциите, т.е. тя е регулация от
разстояние. Веществата, чрез които се реализира хуморалната
регулация, условно се разделят на специфични (хормони),
произвеждани от специализирани за това органи – жлези с
вътрешна секреция, и неспецифични – продукти на други органи
(бъбреци, мускули, мозък и др.).
Нервната регулация се извършва от нервната система,
достигнала съвършенство в структурата и функциите си при
висшите гръбначни животни и човека.
Двете форми на регулация са тясно свързани в единна
функционална система.

29. Основни типове унаследяване – 26.
автозомно /доминантно, рецесивно,
интермедиерно, кодоминантно/.
Признаците, които се определят от един ген, имат моногенно, а
тези, обусловени от много гени – полигенно унаследяване. Когато
гените са разположени в автозомите, унаследяването на
моногенните признаци е автозомно и свързано (скачено) с пола –
при локализацията им в половите хромозоми. В зависимост от типа
на взаимодействие между алелите, както автозомното, така и
свързаното с пола унаследяване може да бъде доминантно,
рецесивно или интермедиерно. Унаследяването на автозомните и
на свързаните с пола признаци може да бъде още и независимо
или свързано (скачено). Гените, локализирани в нехомоложни
хромозоми, определят независимо унаследяващи се признаци.
Локализираните в една хромозома гени се предават при деленето
като скачена група и определят свързаното унаследяване на
съответните признаци.
Моногенното унаследяване има следните разновидности:
автозомно-доминатно, автозомно-рецесивно, интермедиерно,
скачено (свързано) с пола и множествен алелизъм. Моногенното
унаследяване е просто, когато генотипът има винаги една и съща
фенотипна изява. В тези случаи пенетрантността
експресивността на гена са постоянни. Този тип унаследяване се
отнася както за нормални, така и за мутантни признаци при
растения, животни и хора. Познаването на закономерностите,
които го характеризират, дава възможност да се предвидят
вероятностите за генотипа и фенотипа на потомството на дадена
родителска двойка.
Автозомно-доминатно е унаследяването на брахидактилията
(късопръстието) при човека, хореята на Хънтингтън; както и на
редица други признаци: къдрави коси, широки ноздри, гърбав нос,
дълги клепки и др. Този тип унаследяване има следните
характерни черти:
 при достатъчен брой потомци се проявява във всяко
поколение.
 рядко срещан признак се унаследява от 50% от децата.
 момчетата и момичетата унаследяват признака с еднаква
честота.
 унаследяването на признака не зависи от пола на
родителите.
На унаследяването на рецесивния алел от двамата родители се
дължи неспособността на някои хора и животни да синтезират
пигмента меланин (албинизъм). При човека автозомно-
рецесивно е унаследяването на признака хипотрихоза (слабо
окосмяване), светлия цвят на очите, правите коси и др. Типични
черти на това унаследяване са:
 при достатъчен брой потомци признакът може да не се
изяви, но се появява в следващото поколение.
 признакът може да се прояви при децата, без да е бил
проявен при родителите – вероятността е 25%.
 признакът се унаследява от всички деца, ако е бил
проявен и при двамата родители.
 признакът се проявява при 50% от децата, ако е бил
проявен при един от родителите.
 унаследяването на признака не зависи от пола.
Особеност на автозомно-доминантния тип на унаследяване при
непълното доминиране и кодоминирането е по-слабото проявяване
на признака при потомците–хетерозиготи при сравняване с
хомозиготните доминатнти индивиди.
23. Еволюция на многоклетъчните животни:
кръгли червеи и членестоноги – представители
паразитиращи у човека.
Те са следващия етап на развитието на организма. Дълги са от
около 1mm до повече от метър. Тялото им е удължено, кръгло в
напречен срез и със заострени краища. Липсва сегментация на
тялото. Също като плоските червеи и те нямат дихателна и
кръвоносна система. Кръглите червеи обаче са разделнополови.
Имат полов диморфизъм – мъжките са по-дребни и обикновено
задният им край се завива коремно като спирала. Оплождането е
вътрешно. Индивидуалното развитие е непряко, но отличителен
белег на кръглите червеи е крайно предопределената програма на
развитие. Клетките на възрастния организъм не се делят и не
могат да бъдат принудени да се делят. Зародишните клетки се
делят и диференцират по план, който не може да се промени при
никакви обстоятелства. Поради тези особености при кръглите
червеи не се наблюдава безполово размножаване, нито
регенерация.
Трихинела спиралис - развива се в един организъм, който е и
междинен и краен гостоприемник. Човек се заразява с паразита
когато погълне нейната ларва, а тя се развива в напречно-
набраздената мускулатура на различни хищни и всеядни животни.
Най-честият източник за човека е свинското месо. Поглъщайки
ларвата на трихинелата с месото тя попада в стомаха на човека.
Там месото се смила, а ларвичките се освобождават, оплождат се
мъжките и женските индивиди. Мъжките умират. Женските се
загнездват на стената на горните отдели на червата и започват да
раждат живи малки ларви. Малките ларви попадат в
кръвообращението и се разнасят из целия организъм на човека,
загнездват се в напречно-набраздената мускулатура. Завиват се
спирално и започват да се хранят като разрушават мускулни
влакна. Около тях постепенно се отлагат калциеви йони. Това
отнема около 9-12 месеца. Ларвата може да остане
Размножаване на многоклетъчните
организми. Мейоза.
При половото размножаване приемствеността между поколенията
се постига единствено чрез половите клетки – чрез тяхното
сливане и образуването на зигота. Цитологичният механизъм, чрез
който се реализира преразпределението на генетичния материал
(гените), е мейозата. Мейозата е процес, който стои в основата на
развитието на гаметите. Тя представлява особен вид кариокинеза,
която се наблюдава при зреенето на половите клетки. Чрез нея
първоначално става обединяване на майчините и бащините
хромозоми по двойки (конюгация), а след това и отделянето им
(сегрегация), в резултат на което в сперматозоидите и яйцата
остават само половината от хромозомите, съдържащи се в
сперматогониите и овогониите.
Настъпването и протичането на мейозата по време са различни
при мъжа и жената. При жената мейозата започва още през
ембрионалния период и завършва след овулацията (при
навлизането на сперматозоида), т.е. след настъпването на
половата зрялост. При мъжа мейозата започва едва след
пубертета.
Мейозата е специфичен вид делене, при което хромозомният брой
се намалява на половина и от диплоиден (46) става хаплоиден
и
(23). Този вид делене е характерен за клетките, които образуват
половите клетки. Протича в половите жлези (тестиси – мъже,
яйчници – жени). Мейозата се състои от две последователни
клетъчни деления – първо и второ мейотично делене, всяко от
които преминава през типичните за митозата фази. Първото
делене е редукционно – чрез него броят на хромозомите намалява
наполовина, а второто е в основни линии сходно с митозата. Само
при първото делене броя на хромозомите се намалява наполовина.
Клетките навлизат в мейоза след интерфаза, следователно всяка
хромозома е изградена от две сестрински хроматиди. Това
мейотично делене се характеризира с удължена профаза и
характерни събития, които се провеждат в нея, затова тя се дели
на няколко стадия:
 лептонен стадий – в ядрата на незрелите полови клетки
се образуват тънки и дълги нишки, представляващи
бащините и майчините хромозоми, броят на които е
диплоиден. Всяка хромозома е съставена от по два
хроматида.
 зиготен стадий – еднаквите по форма и големина
хомоложни хромозоми, едната от които е майчина, а
другата – бащина, се доближават и плътно се добират две
по две по цялата си дължина, тоест всяка хромозома
намира своя хомоложна хромозома. По този начин се
образуват хромозомни двойки.
 пахитенен стадий – спирализацията на хроматидите
значително напредва и всяка хромозомна двойка се
скъсява и задебелява. Двойната структура на всеки от
хомолозите е ясно изразена. Изграденият от две
сестрински хроматида хомолог се нарича унивалент, а
представената от четири хроматида двойка – бивалент
(тетрада). Така в клетката се виждат 23 бивалента.
Несестринските хроматиди на хомоложните хромозоми се
прекръстосват и обменят еднакви части от своите ДНК-
молекули. Следователно те обменят генетичен материал.
Това явление се нарича кросинговър. При него се
създават нови алелни комбинации на гените по рамената
на хомоложните хромозоми. Това води до
разнообразяване на белезите в поколението. Характерно
за този стадий е и значителното нарастване на размерите
на ядрото и ядърчето.
 диплотенен стадий - кросинговърът завършва и деленето на цитоплазмата. Цитоплазмата се разделя на
хромозомите започват да се отблъскват една от друга.
 диакинетичен стадий - хомолозите са напълно отделени,
хроматидите им са спирализирани максимално, поради
което унивалентите са ясно очертани. Така завършва
профазата.
По време на метафаза I в екваториалната повърхност на
делителното вретено хромозомните двойки се подреждат. По
време на анафаза I към полюсите на делителното вретено се
издърпват цели хромозоми, а не отделни хроматиди. Съответно 23
хромозоми в единия полюс и 23 хромозоми в другия полюс. Това е
моментът, в който хромозомният брой се редуцира наполовина.
През телофаза I ядрото на всяка клетка се формира. Първото
мейотично делене завършва и без последваща интерфаза клетките
навлизат в следващото мейотично делене. То много прилича на
една обикновена митоза. По време на метафаза II в
екваториалната плоскост на делителното вретено се подреждат
хромозомите, всяка от които хромозоми е изградена от една
хроматида. Анафаза II започва когато сестринските хроматиди се
привлекат към съответния полюс. В крайна сметка се получават
клетки, всяка от които има хаплоиден брой хромозоми. Оформят
се ядрата на всяка дъщерна клетка, ядрената мембрана и т.н. Така
се образуват двата вида полови клетки – яйцеклетки и
сперматозоиди.
24. Размножаване на клетките. Митоза.
Размножаването на клетките се извършва чрез делене, в резултат
на което от една изходна, майчина клетка се получават две сходни
с нея дъщерни клетки. За прокариотния тип на размножаване на
клетките е характерно, че при оптимални условия процесът на
деленето не спира. При по-примитивните еукариоти, където при
клетъчното делене се появява нуждата от кондензация и
сегрегация на хромозомите, синтезът на ДНК при всеки цикъл се
прекъсва по време на митозата.
Клетките на многоклетъчните организми след всяко делене
минават в състояние на покой, при който под въздействие на
ендогенни инхибитори ДНК не се реплицира. За да излезе от това
състояние, са нужни определени стимулатори на клетъчното
размножаване. Различията в протичането на деленето на
отделните типове клетки се отразяват и на продължителността на
клетъчния цикъл.
Клетъчното делене се извършва по няколко начина: пряко делене
– амитоза и непряко делене – митоза. Митозата е сложно
протичащ процес, при който генетичният материал на майчината
клетка равномерно се разпределя между двете оформящи се
дъщерни клетки. Периодът, през който в морфологично
спокойната клетка започват биохимични процеси на подготовката
за клетъчно делене и който завършва с образуването на две нови
клетки, се означава като митотичен цикъл. Митозата преминава
през няколко фази:
 интерфаза – тази фаза протича в три периода:
пресинтетичен (G1), синтетичен (S) и постсинтетичен
(G2). През G1-периода дъщерни клетки увеличават своя
ядрен и цитоплазмен обем. За него е характерен
усиленият синтез на РНК и белтъци. За S-периода е
характерен синтезът на ДНК и основни белтъци
(хистони). В резултат на този синтез хромозомите се
удвояват. Синтезът на РНК продължава и през този
период. G2-периода се характеризира с натрупване на
енергетични вещества и синтезиране на белтъци. Към
края на периода синтезът на РНК рязко намалява и спира.
 профаза - ядрото увеличава своите размери, а
хромозомите се виждат като нишковидни структури.
Започва образуването на делителното вретено на
клетката. В края на профазата отделните хромозоми силно
се спирализират, като всяка от тях е изградена от две
сестрински хроматиди, свързани посредством центромер
и завити една към друга. Също така в края на фазата
ядърцата и ядрената мембрана изчезват.
 метафаза – делителното вретено се дооформя,
хромозомите се придвижват и подреждат в
екваториалната равнина на делителното вретено.
Спирализацията на хромозомите продължава и те са
силно скъсени. Хроматидите на всяка хромозома се
отделят една от друга, като остават свързани само в
областта на центромерите.
 анафаза – разделят се сестринските хроматиди и се
обособяват като самостоятелни хромозоми. Нишките на
делителното вретено се съкращават и хроматидите се
отправят към полюсите на клетката.
 телофаза - започва да се образува обща маса следствие
на настъпилата деспирализация на струпаните в
полюсите на клетката дъщерни хромозоми. Възстановяват
се ядърцата и ядрената мембрана. Новообразувалите се
ядра придобиват интерфазен вид, а делителното вретено
изчезва.
 цитокинеза - едновременно с телофазата започва
две чрез образуване на клетъчна стена при растенията.
При човешките клетка разделянето на цитоплазмата се
извършва чрез прищъпване в екваториалната област,
като се получават две нови дъщерни клетки. Всяка
клетка получава малка част от клетъчните вътрешни
органели на майката и после те се възстановяват вътре в
новообразуваната клетка.
Продължителността на интерфазата е около 90-95%, а на всички
останали фази – 5-10% от митотичния цикъл. Продължителността
на митозата е различна за различните видове клетки. В
зависимост от вида на клетките и условията времето за протичане
на митотичния цикъл варира от няколко минути до няколко часа,
като рядко може да продължи и няколко дни. Продължителността
на отделните фази на митотичното делене също не е еднаква.
Профазата и телофазата са по-продължителни от метафазата и
анафазата.
Ендомитозата е явление, при което се осъществяват разделяне на
хромозомите и удвояване на техния брой както при митозата, но
без нарушаване на целостта на ядрото и запазване на ядърцата и
ядрената мембрана. В цитоплазмата не се образува делител но
вретено. В резултат на този процес се получава полиплоидна
клетка със съответно по-големи размери.
 жизненоспособна вътре в капсулата до края на живота на човека
или животното. Причинява заболяването трихинелоза, което е
много опасно. Може да доведе до смърт или да направи човек
инвалид за продължително време или до края на живота му.
Първите признаци на заболяването са преходни диарии, които
отшумяват в рамките на седмица. После когато вече ларвата
започне да разрушава мускулатурата симптомите са много силни
мускулни болки, висока температура, силни алергични реакции
(една от тях е много характерна за заболяването – цялото лице и
шия оттича). Тъй като заболяването е много опасно, дори само при
съмнение се започва приемане на лекарства, които облекчават
болките на заболелия. За да се избегне това заболяване е нужен
строг ветеринарен контрол върху свинското месо. Гризачите са
основен източник на трихинелозата, те са един резервоар.
Аскарис - нарича се още детски глист. Той е с доста големи
размери от 20 до 60cm. Живее в тънките черва. Мъжките са около
20cm, а женските достигат до 60cm. Разпространени из целия
свят. Най-често боледуват деца поради по-лошата им хигиена. В
червата на човека живеят мъжкия и женския индивиди на
паразита. Оплождат се и женската ражда до няколко стотин яйца.
Те се изхвърлят чрез фекалиите навън и замърсяват плодове,
зеленчуци и т.н. Когато човек погълне яйцето, то попада в неговия
стомах. От тук пробива стомашната лигавица, попада в кръвния
ток и се пренася до белия дроб. Там яйцето се настанява и от него
се образува ларвичка. Тя живее и се храни в белия дроб,
разрушава алвеоли и белодробна тъкан. Престоява 2-3 седмици,
израства и след това напуска белия дроб като се изкачва нагоре
по бронхиалното дърво към хранопровода. Тук след автоматично
преглъщане тя тръгва надолу към черния дроб, където нараства,
после попада в тънките черва и така се затваря нейния цикъл на
развитие.
Ентеробиус - нарича се още острица. Много често срещан
паразит. Това са малки кръгли червеи, най-много до 2cm дълги.
Живеят на границата на края на тънкото черво и началото на
дебелото черво. Мъжки и женски се оплождат. Мъжките умират, а
женските се изпълват с яйца. Като се напълни с яйца, женската се
отлепва от стената на червото и се придвижва към края на
дебелото черво, където снася яйцата си около аналните гънки.
След това умира и се изхвърля. Остриците предизвикват сърбеж
или дразнене, когато женският паразит снася яйцата. Детето се
разчесва, тъй като то не се контролира, особено вечер. Така
яйцата попадат върху ръцете му. Детето ги поглъща докато си
смуче пръстта, яйцата попадат в организма на детето и така всяка
вечер детето се презаразява наново от своя паразит, тъй като
паразитът има бърз цикъл на развитие около 5-6 часа. Този
процес на презаразяване се нарича автоинвазия.
30. Основни типове унаследяване – полово
свързано унаследяване.
Признаците, които се определят от един ген, имат моногенно, а
тези, обусловени от много гени – полигенно унаследяване. Когато
гените са разположени в автозомите, унаследяването на
моногенните признаци е автозомно и свързано (скачено) с пола –
при локализацията им в половите хромозоми. В зависимост от типа
на взаимодействие между алелите, както автозомното, така и
свързаното с пола унаследяване може да бъде доминантно,
рецесивно или интермедиерно. Унаследяването на автозомните и
на свързаните с пола признаци може да бъде още и независимо
или свързано (скачено). Гените, локализирани в нехомоложни
хромозоми, определят независимо унаследяващи се признаци.
Локализираните в една хромозома гени се предават при деленето
като скачена група и определят свързаното унаследяване на
съответните признаци.
Моногенното унаследяване има следните разновидности:
автозомно-доминатно, автозомно-рецесивно, интермедиерно,
скачено (свързано) с пола и множествен алелизъм. Моногенното
унаследяване е просто, когато генотипът има винаги една и съща
фенотипна изява. В тези случаи пенетрантността и двойка говорим за монозомия. Хромозомният набор на такъв човек
експресивността на гена са постоянни. Този тип унаследяване се
отнася както за нормални, така и за мутантни признаци при
растения, животни и хора. Познаването на закономерностите,
които го характеризират, дава възможност да се предвидят
вероятностите за генотипа и фенотипа на потомството на дадена
родителска двойка.
Белези, детерминирани от гени, локализирани в половите
хромозоми, се наричат скачени, или свързани с пола. Тъй като за
посоката на предаване на свързаните с пола признаци има
значение кой пол е хетерогаметен, различават се два типа полово
свързано унаследяване: при хетерогаметност на мъжкия и
хетерогаметност на женския пол. При човека са познати около 150
признака, които се унаследяват като свързани с пола.
Двете полови хромозоми при човека не са напълно хомоложни.
Поради това унаследяването чрез Х и У хромозомите е напълно
свързано с пола (при гени, локализирани в нехомоложни участъци
на двете хромозоми) и частично свързано (при гени, локализирани
в хомоложни участъци). Момчетата получават Х хромозомата само
от майката, а момичетата по една Х хромозома от двамата
родители. Ясно е, че при локализирането на мутантен ген в
нехомоложен участък на Х хромозомата, неговата фенотипна
изява ще се определя от пола на индивида. За частично
свързаните с пола признаци също има значение посоката на
предаване на гена. Например доминантните гени от хомоложните
участъци на двете полови хромозоми се предават от майката по
типа на автозомно-доминантното унаследяване. Ако обаче
доминантният или рецесивният алел се предава от бащата, от
значение е в коя от двете полови хромозоми е локализиран.
В Х хромозомата на човека се съдържат гени с голямо значение за
правилното развитие и функциониране на организма.
По-голяма част от мутантните алели са рецесивни, а по-малка –
доминантни. Понеже мъжете са хемизиготни за всички гени,
разположени в нехомоложните участъци на Х хромозомата,
рецесивните алели на тези гени проявяват лъжливо доминиране.
У хромозомата при отделните видове съдържа много малко на брой
гени. Ролята ù за определянето на пола при човека е безспорна.
Поради по-малкото участие на У хромозомата в предаването на
нормални и аномални признаци при човека, под половосвързано
унаследяване обикновено се разбира предаването на гени,
локализирани в Х хромозомата.
Познати са много видове, при които експресията на някои гени се
влияе от пола на носителя. Такива гени не са локализирани в
половите хромозоми а в автозомите. Признаците, чието развитие
определят тези гени, се наричат зависими от пола.
Ограничените от пола признаци се проявяват само в единия пол.
Те се детерминират от гени, разположени както в автозомите, така
и в половите хромозоми. Те се обуславят от гени, присъщи както
на женските, така и на мъжките индивиди, но са проявени само в
женските. При човека гените за гласа, окосмяването на тялото и
други са автозомни, но се проявяват само в присъствието на
съответните хормони.
31. Изменчивост. Модификационна,
комбинативна и рекомбинативна изменчивост.
Наследствените признаци се предават от поколение на поколение
благодарение на точната репликация на ДНК. Въпреки това
потомците не винаги имат същите признаци като родителите,
което се дължи на изменчивостта. механизмите на изменчивостта
са няколко и според тях тя се дели на модификационна
(ненаследствена) и генетична (наследствена).
Модификационната изменчивост зависи от факторите на
околната среда и не засяга генотипа на организма. Всички
индивиди от един вид поставени на определен фактор на околната
среда реагират като променят своя фенотип в една и съща насока.
Например всички зайци при ниски температури имат по-гъста и
дълга козина. Всички хора при гладуване отслабват. Тази
изменчивост не се предава в поколенията. На този тип
изменчивост са характерни количествени белези, а те се
33. Мутационна изменчивост. Генни мутации. 32. Мутационна изменчивост. Геномни и
Социално значими молекулни болести: хромозомни мутации. Социално значими
сърповидно-клетъчна анемия, таласемии, заболявания: хромозомни болести.
фенилкетонурия и др. Рядко възникват мутации, които носят предимство на организма.
Те са неблагоприятни за човека и обикновено водят до
Рядко възникват мутации, които носят предимство на организма.
заболяване. Мутацията е всяка количествена или качествена
Те са неблагоприятни за човека и обикновено водят до
промяна в ДНК. Към изменчивостта имат отношение само
заболяване. Мутацията е всяка количествена или качествена
мутациите, които засягат половите клетки. Само тогава мутациите
промяна в ДНК. Към изменчивостта имат отношение само
се предават в поколенията. Има различни видове класификации
мутациите, които засягат половите клетки. Само тогава мутациите
на мутациите. В зависимост от това дали засягат жизнеността на
се предават в поколенията. Има различни видове класификации
индивида биват летални и сублетални. В зависимост от това каква
на мутациите. В зависимост от това дали засягат жизнеността на
част от генетичния материал в ядрото на клетката обхваща
индивида биват летални и сублетални. В зависимост от това каква
мутацията тя може да бъде: геномна, хромозомна и генна.
част от генетичния материал в ядрото на клетката обхваща
Геномните мутации засягат броя на хромозомите. Когато броят
мутацията тя може да бъде: геномна, хромозомна и генна.
на хромозомите се увеличава с кратно число на хаплоидния
Генните мутации биват два основни типа. Когато засягат само
хромозомен набор говорим за полиплоидия. Повечето растения, с
един нуклеотид се наричат точкови, ако засягат повече от един
които се храним и живеем са полиплоиди. При човека
нуклеотид и повече се наричат блокови. Точковите също могат да
полиплоидията е несъвместима с живота. Анаплоидни са този тип
бъдат два вида. Първите се наричат субституции, тоест еди
мутации, при които имаме промяна на броя на хромозомите в една
нуклеотид от гена се замества от друг ген, носещ друга база. При
хромозомна двойка. Ако липсва хромозома от хромозомната
субституциите са възможни няколко варианта. Мутацията може да
причини преждевременно възникване на стопкодон и в такъв
е 2n-1, тоест има 45 хромозоми. Само една монозомия е
случай се прекъсва белтъчният синтез и не се изработва нормална
съвместима с живота. Монозомията по Х-хромозомата наречена
нуклеотидна верига. Не се синтезира продукта на засегнатия ген.
синдром на Търнър. Такъв човек притежава една полова
Тази мутация се нарича безмислена мутация още. Субституциите
хромозома Х. Тази мутация е съвместима с живота, защото при
водят до размяна на една аминокиселина с друга. Това са
телесните клетки на жената работи само едната Х-хромозома,
смислени мутации. Синтезира се продукт на мутанния ген. В много
другата е трайно изключена. Това е причината такива жени да се
редки случаи мутацията може да доведе до възникване на кодон,
развиват като нормални индивиди, но те са стерилни, тъй като
който да кодира същата аминокиселина. Този вид мутации са
втората Х-хромозома е нужна за правилната гаметогенеза. По-
мълчащи. Отпадането на един нуклеотид или блок се нарича
често срещани са тризомиите, вместо хромозомна двойка имаме
делекция, а добавянето се нарича инсерция. Добавянето или
хромозомна тройка. Такива хора имат 47 хромозоми. Много
отнемането на нуклеотидите води до промяна на четенето на
известна тризомия е синдром на Клайнфелтер. По-рядко се среща
кодоните след мутацията. Те вече не кодират същите
увеличаването на Х-хромозомата. Това е свързано вече с
аминокиселини, които кодира нормално.
понижаване на IQ-то:
Сърповидно-клетъчната анемия е точкова мутация в β-веригата на
 синдром на Клайнфелтер – полизомия по Х-хромозомата
хемоглобина (при замяна на нуклеотид А с Т) АК глутамат се
(47, ХХУ); (47, ХХХУ) и други. През пубертета изоставане
заменя с валин. HbS е по-слабо разтворим и формира агрегати,
в половото развитие, понижен IQ. Ниско ниво на
това променя формата на еритроцитите от двойно вдлъбнат диск в
андрогенни хормони, при тях има 100% стерилитет.
сърповидна форма. Тази мутация е с по-висока честота в
Наблюдава се хипогонадизъм, тоест по-малко развити
маларийните райони, има защитен ефект срещу малария. Повечето
тестиси и атрофия на тестисите и микоорхидизъм. Също
мутации са в β-веригата:
така имат характерното разпределение на тлъстините като
 хомозиготно състояние на нормален Hb (HbAHbA) –
жените по бедрата, корема и гърдите.
клинично здрав.
 синдром на “свръхмъжа” – полизомия по У-хромозомата
 мутации в хетерозиготно състояние (HbSHbA) –
(47, ХУУ). Това е най-скрития синдром, човек може да си
сърповидно-клетъчна следа, често безсимптомно
остане цял живот така без да разбере. Няма ясно изразен
протичане, сърповидни еритроцити и хемолитични кризи
фенотип, по който да се различават от нормални мъже, но
се наблюдават само при силна хипоксия.
са с висок ръст, аномално и асоциално поведение,
 мутации в хомозиготно състояние (HbSHbS) – сърповидно-
стерилитет в 1/5 от случаите.
клетъчна анемия в тежка форма, сублетална мутация
 синдром на Шершевски-Търнър – монозомия по Х-
чести хемолитични кризи и необходимост от
хромозомата (45, Х0 или 45, Х). Единствената монозомия
хемотрансфузия. Ако болният индивид живее на нормална
съвместима с живота на човека. Характеризира се с нисък
надморска височина и не вкарва в организма си екзогенни
ръст, криловидна шия, широки рамене. Недоразвити
вещества, които да се конкурират с Hb са кислород няма
външни полови органи, гонална агенезия, хипопластична
да има ефект върху неговото физиологично състояние.
матка, аменорея и стерилитет. Този синдром може да се
Най-често срещана в райони с малария – Африка, Близкия
открие още при новородените, тъй като лимфните им
изток.
органи са по-странно разположение и затова се получава
Таласемиите са голяма група хемоглобинопатии, които са свързани
лимфен оток на китките и стъпалата. “Излишество” от
с намалено количество, нормални глобинови вериги. Причина за
кожа по врата, липса на телце на Бар.
таласемиите са точкови мутации, делеции на целия ген или на
 синдром на “свръхжената” – тризомия по Х-хромозомата
част от гена, нарушения в транскрипцията на гена и други.
(47, ХХХ); (48, ХХХХ); 49 (ХХХХХ). Синдром на границата
Таласемиите се класифицират в зависимост от вида на засегнатия
норма-патология. Нормално физическо развитие, но
ген. Три са основните вида – алфа-, бета- и делта-таласемии. Най-
психическа лабилност – склонност към психози. Смущения
често срещана е бета-таласемията. При нея има недостиг или
в половото развитие, дисменорея, ранен климакс,
липса на β-верига и много α-вериги за компенсация. Бета-
стерилитет и спонтанни аборти. С увеличаване на броя на
таласемията е с по-висока честота в средиземноморието (Гърция,
Х-хромозомата по-тежка палотология, наличие на две
Италия). При алфа-таласемията има недостиг или липса на α-
телца на Бар.
глобиновата верига и много β-вериги като компенсация.
 синдром на Даун – тризомия по 21-хромозома. Има три
Фенилкетонурия се свързва с дефект във фенилаланин
различни форми като най-често срещаната е
хидроксилазния ген (12q22), за ензима, който метаболизира Phe в
обикновената/свободната/регулярната – (47, +21). Среща
Тyr. Човешкият организъм не може да синтезира сам фенилаланин
се в 90-95% от случаите. Нарича се обикновена форма,
и трябва си го доставя чрез храната, намира се в мускулните
защото родителите нямат промени в кариотипа. Тя се
влакна, затова се снабдяваме с него като ядем месо, особено
дължи на неправилно разделяне на хромозомите в
телешко. Натрупва се Phe, който се разгражда по друг път и се
образуват токсични кетонови вещества. Нормално Phe трябва да гаметите на майката. Тази форма на синдрома на Даун не
премине в тирозин, а той от своя страна се разпада на меланин и се унаследява. Появата и зависи от възрастта на майката,
тироксин. При деца с фенилкетонурия (3 ден): повръщане, сив при жени над 35г. се повишава риска от раждането на
дете с Даун. Всички форми се характеризират с умствено
оттенък на урината, често екзема, тремор, по-светъл цвят на
кожата. По-късно ако няма диета, трайни увреждания на ЦНС. изоставане, косоразположени очни цепки –
Лечението на фенилкетонурията включва диета с храни, които не монголоидизъм, малки ниско разположени уши –
съдържат изобщо Phe, използват се изкуствени храни. Тази диета брахицефалия, “маймунска бразда”, по-голям и по-
трябва да се спазва до 21г., когато завършва развитието на ЦНС. набразден език - “географски език”, сърдечни пороци,
Също така тази диета се спазва и при бременност, за да не се имунна недостатъчност – чести инфекции, левкози.
увреди плода. За да се избегнат тежките последствия на Стерилитет над 90%. Втората форма на синдрома на Даун
фенилкетонурията до 3 дни след раждането на всяко дете е транслокационната/наследствената – (46, ++14q21q).
(Национална скринингова програма от 1979г.) се прави При тази форма поне единият от родителите има проблем
изследване на количеството Phe в кръвта. в неговия кариотип. В резултат на Робертсонова
По същия метаболитен път при мутация в гена за ензима транслокация третият хомолог на 21-хромозома (дългото
тирозиназа (11q14-21) се наблюдава метаболен блок при синтеза рамо) е слята с друга акроцентрична хромозома – най-
на пигмента меланин. Развива се заболяването албинизъм. Има често 14, 15, а понякога 21 и 22. Третата форма е
няколко типа албинизъм в зависимост от засегнатия ген – очно- мозаичната. За нея по-слабо изразени са фенотипните
кожна форма, очна форма. Липсата на меланин прави албиносите промени, до 20% от клетките са с тризомия по 21-
определят от полимерни гени. При едни индивиди измененията са
по-силни, при други по-слаби, тоест белега се променя в
определени граници. Границите, в които белегът може да се
променя се нарича норма на реакция. Над и под нормата на
реакция организма загива. Нормата на реакция е индивидуална.
Именно тя се определя от генотипа.
Генотипната изменчивост се дължи на промени в хора от тях доживяват над 45г.
наследствените структури на организма. Тези изменения на
наследствения апарат на клетката се предават трайно на
потомството и обуславят генотипната изменчивост, която определя
появата на нови признаци. Генотипната изменчивост бива два
вида: хибридна и мутационна. хибридната изменчивост е резултат
от новите комбинации на хромозомите и гените, възникващи в
резултат на мейозата, кросинговъра и оплождането. По-точно тя
се дължи на хромозомни комбинации, вътрехромозомни
рекомбинации (кросинговър) и вътрегенни рекомбинации. В
генетичен аспект мейозата е причина за реализиране на два
основни феномена: сегрегация и рекомбинация.
Сегрегацията представлява разпределение на хомоложните
хромозоми и носените от тях гени във всяка от гаметите на
бащиния и майчиния организъм. Сегрегацията не е затваря като пръстен, нарича се ринг-хромозома; дубликация –
предопределена, а е случайна. Броят на различните гамети, които
възникват при мейозата, е 2ⁿ, където n е равно на броя на
хомоложните двойки хромозоми. Броят на различните гаметни
комбинации при гаметите на човека е 2. Всеки индивид
притежава нова комбинация от хромозоми и гени, която е
различна от комбинациите на родителите и неговите братя и
сестри. в резултат на това генотипът на всеки индивид на
практика е уникален. Изключение правят само еднояйчните
близнаци, които имат идентичен генотип. Това определеля
голямото разнообразие на индивидите в даден вид и по-голямата
приспособимост на вида като цяло.
Рекомбинацията представлява размяна на наследствен материал
между хромозомите – вътрехромозомна рекомбинация. Тя е една
от главните причини за изменчивостта както при прокариотите,
така и при еукариотите. Размяната на ДНК-фрагменти между
хомоложните хромозоми се извършва при мейозата по механизма
на кросинговър и това е основната форма на рекомбинация при
еукариотите. Тя засяга всички хомоложни двойки хромозоми и
води до нарушаване на скачеността – гени от една група на
скаченост образуват нови комбинации с гени от хомоложната
група на скаченост. Рекомбинации могат да се извършват и между
части от алелни гени – вътрегенна рекомбинация. Рекомбинациите
съпътстват всяка мейоза и имат голямо значение за изменчивостта
и еволюцията.
силно чувствителни на слънчева светлина. хромозома. Тоест индивидите с този вид форма
притежават клетки с нормален хромозомен набор и клетки
с 47 хромозоми. Степента на изява на синдрома зависи от
вида и броя на засегнатите клетки. Клинична изява
липсва. При тези деца стареенето започва много по-рано
при тях поради имунната недостатъчност. Много малко
 синдром на Патау – тризомия по 13-хромозома (47, +13).
Пре- и постнатално изоставяне в развитието.
Микроцефалия, цепки на устните и небцето – заешка или
вълча уста. Диспастични уши, полидактилия и т.н.
 синдром на Едвардс – тризомия по 18-хромозома (47,
+18). Най-често срещаната аберация при мъртвородени
деца. Пренатално недоразвитие. Само 10% достига до 1г.
на възраст.
Хромозомните мутации засягат структурата на една хромозома.
Наричат се още хромозомни аберации: делеция – мутация, при
която отпада вътрешна част от хромозомното рамо; дефижънс –
мутация, при която отпада част от хромозомното рамо, при
дефижънс ако отпаднат и двата края в една хромозома тя се
мутация, при която част от хромозомното рамо се удвоява,
удвояват се също и гените; инверсия – мутации, при която се
преобръща част от хромозомното рамо на 180°, променя се
генната експресия; транслокация – мутация, при която
хромозомното рамо на една хромозома се прикачва към друга
хромозома. Пример за хромозомни мутации е снидромът на
котешкия вик, който е и първата открита мутация:
 синдром на котешкото мяукане (cri-du-chat) – делеция на
късото рамо на 5-хромозома (46, 5р-). Недоразвит
ларинкс и ларингелни мускули. Тежко умствено
изоставяне, мускулна хипотония, микроцефалия,
антимонголоидизъм, кръгло лице и късен пубертет.
 синдром на Волф-Хирщхорн (синдром на котешкия вик) –
делеция на късото рамо на 4-хромозома (46, 4р-). 87%
неунаследен синдром, а вроден порок. Тежък синдром, до
1/3 летален изход. Микроцефалия, високо чело, заешка
уста, правоъгълен нос. Физическо и умствено изоставяне,
сърдечни пороци.
 34. Онтогенеза. Ембрионално и 35. Генетично инженерство. Етични и социални 36. Генно инженерство. Етични и социални
постембрионално развитие. Физиологични и аспекти. аспекти свързани с манипулирането на
психични промени през онтогенезата. Не само спонтанните мутации променят генетичната информация. човешкия, животинския и растителния геном.
Промени в молекулата на ДНК могат да бъдат направени и
Оплождане in vitro. Развитието на молекулната генетика през последните десетилетия
съзнателно от човека. Генетиците отдавна се стремят към създаде качествено нов подход за промяна на наследствената
Индивидуалното развитие или онтогенезата е свойството на
управляване на наследствеността и изменчивостта на материя, при който се използват ДНК-молекули, фрагменти от ДНК
организмите от тяхното зараждане до естествената им смърт да
популационно, организмово и клетъчно ниво чрез методи, и дори отделни гени, т. е. откриха се възможности за развитие на
преминават редица последователни стадии, характеризиращи се с
наречени методи на генетичното инженерство: генно инженерство. Генното инженерство е система от
количествени и най-вече с качествени изменения. Индивидуалното
Генетичното инженерство на популационно ниво търси методи за експериментални методи, позволяващи in vitro да се създават т.н.
развитие на човека и многоклетъчните животни, които се
активно изменяне на генофонда на популацията. Опитът да бъдат рекомбинантни ДНК-молекули. В такива молекули нуклеотидни
размножават по полов начин, обхваща два последователни
пренесени принципите и методите на селекцията при човека е последователности, които при естествени условия са отдалечени
периода: ембрионален (пренатален) и постембрионален
довел до възникването на реакционното учение евгеника – една от друга, се довеждат непосредствено една до друга. През
(постнатален). Ембрионалният период започва с образуването
селекция при човека чрез поощряване раждаемостта в едни началния етап на развитието на генното инженерство се
на зиготата и завършва с излизането на развития зародиш от
семейства (положителна евгеника) и ограничаването ù в други предполагало, че чрез него би могло да се създадат опасни за
яйцето или с раждането. През този период на онтогенезата
видове (негативна евгеника). Някои социолози разширяват хората бактерии, резистентни на антибиотици, носещи гени за
организмът расте и се развива за сметка на хранителен материал,
принципите на евгениката в рамките на целия човешки вид, като производството на токсични белтъци или фактори на
който се съдържа в яйцето или се получава от майчиния
препоръчват “непълноценните раси” на Азия и Африка да бъдат злокачествено израждане. В хода на експериментите обаче става
организъм. В хода на ембрионалната онтогенеза протичат три
заменени с “висшата бяла раса”. Така бе създадена теорията за ясно, че не е възможно по случаен начин да се създадат нови
тясно свързани, но и до известна степен самостоятелни процеса –
расовата хигиена, която по-късно нацистите приложиха на патогенни микроорганизми. Този важен извод стана основа за
увеличаване броя на клетките, диференциране на клетките и
практика. По тези причини в прогресивната общественост се е значително разширение на изследванията, насочени към
формиране на тъкани и органи. Началният стадий на
утвърдило отрицателно отношение към евгениката. Във всички практическата реализация на възможностите на генното
ембрионалната онтогенеза започва с възникването на зиготата.
раси и народи обаче съществуват индивиди с тежки наследствени инженерство. Съвременното генно инженерство има три основни
Следващите стадии са свързани с протичащи в последователен
дефекти на обмяната, психични заболявания, хромозомни направления:
ред процеси на сегментация, гаструлация и хистогенеза и
аномалии др. В тези случаи по изключение се прилага - създаване на рекомбинатна молекула ДНК и нейното
органогенеза. Зародишът на човека и останалите бозайници до
ограничаване на браковете и ражданията. Чрез правни закони са клониране в бактерийни клетки, за да се проучат
образуването на органните зачатъци се нарича ембрион, а след
забранени и близкородствените бракове, тъй като е известно, че свойствата на молекулата и реализирането на
това – плод или фетус. Зиготата представлява едноклетъчният
чрез тях се увеличава вероятността за възникване на рецесивни закодираната в нея генетична информация;
стадий в развитието на новия организъм. Тя е способна да се дели
наследствени болести. - създаване на ценни за човека генетично променени
чрез митоза, в резултат на което предава обединената в нея
Генетичното инженерство на организмово ниво се осъществява организми;
генетична информация на родителските организми на всички
чрез методите: - генна терапия на човешки наследствени болести.
получени от нея клетки. Сегментацията (раздробяването) на
 хибридизация – представлява кръстосване на индивиди, С помощта на генното инженерство биха могли да се постигнат
зиготата е резултат от редица митотични деления, обуславящи
принадлежащи към отделни разновидности на един и същ следните цели:
възникване на голям брой клетки, наречени бластомери, които
вид – вътревидова хибридизация, или към два различни - подобряване количествените показатели на
образуват многоклетъчен зародиш под формата на мехурче –
вида – междувидова хибридизация. микроорганизми, произвеждащи аминокиселини, ензими,
бластула, в която се различават външна обвивка или бластодерма
 изкуствено оплождане – прилага се в животновъдството полизахариди и др.;
(изградена от бластомери) и празнина или бластоцел, изпълнена с
като метод на генетичното инженерство, което създава - производство на специфични белтъци за лечение и
течност. При човека и останалите бозайници сегментацията на
възможности за предварителен подбор на гаметите, а това профилактика на болести чрез пренасяне на човешки
зиготата завършва с т.н. зачатъчно мехурче или бластоцист, което
по своята същност е предзиготна селекция. Обратно на гени или гени от други бозайници в бактерии или дрожди;
само външно прилича на бластула. Големината на бластулата не
хибридизацията изкуственото осеменяване по-често се - увеличаване продуктивността на житните растения чрез
надминава големината на зиготата, тъй като едновременно с
прилага с цел да бъдат получени хомозиготи по определен пренасяне в тях на бактерийни гени, кодиращи
увеличаване на броя на бластомерите техните размери намаляват.
ценен признак. Чрез осеменяване на много животни със фиксирането на атмосферния азот;
Гаструлацията е процес, при който клетките на бластулата
сперматозоиди от един мъжки индивид или чрез - генна терапия на човешки наследствени болести, за
продължават да се размножават и едновременно с това в резултат
възвратно кръстосване се получават относително чисти нейното реализиране в соматични клетки, съдържащи
на характерни движения се подрежат в три зародишни слоя –
породи животни. При човека изкуственото оплождане се патологичния ген се въвежда рекомбинатна ДНК, носеща
външен, вътрешен и междинен. През този морфологичен стадий
прилага само при някои стерилни брачни двойки. нормалния ген.
двупластият зародиш често пъти има формата на мехче и поради
Следзиготната селекция съществува при естествени Създаването на организъм, притежаващ признаци, които отсъстват
това се нарича гаструла. Външният зародишен лист се нарича
условия – известно е, че част от зиготите при човека в природните представители на вида преминава през следните
ектодерма, вътрешният – ендодерма и третият зародишен лист,
загиват още преди да са се имплантирали в маточната етапи:
който е разположен между ектодермата и ендодермата се нарича
лигавица. Освен това една голяма част от зародишите - получаване на гена, кодиращ желания признак – за тази
мезодерма. Следващият стадий от ембрионалната онтогенеза е
загиват на различни стадии от тяхното развитие. При цел се прилагат матрично-ензимен синтез на гени,
хистогенезата и органогенезата. Процесите, свързани с
човека може да се прилага и изкуствена следзиготна ензимен синтез на кодираща ДНК и механично
образуването на тъканните и органните зачатъци и тяхното
селекция чрез прекъсване на бременността. Това е фрагментиране in vitro на пречистена хромозомна ДНК;
развитие до дефинитивни тъкани и органи, се характеризират с
оправдано само когато се провежда по медицински - подбиране на ДНК-молекула (наречена вектор), която
голяма сложност. От ектодермата се образуват епидермисът и
показания. В последно време стана възможно пренатално може да се реплицира автономно в клетката-приемател –
неговите производни, нервната система, рецепторните органи,
откриване на редица наследствени и ненаследствени получените по изкуствен начин гени нямат участък за
епителът на началната и крайната част на храносмилателната
дефекти. начало на репликацията им и поради това те не могат да
тръба, хипофизата, лещата на окото и други. От ендодермата
 оплождане in vitro и трансплантация на зиготи – при се реплицират. Те могат да станат репликони, ако бъдат
произлизат епителът на храносмилателната тръба със съответните
експериментални животни този метод е осъществен съединени с векторна ДНК-молекула. Векторите са ДНК-
смилателни жлези в стомаха и червата, задстомашната жлеза и
отдавна. Р. Едуардс и Д. Стептоу постигат оплождане на молекули от бактериен или вирусен произход, които
черният дроб, а също така дихателната система, гръбната струна и
човешки яйцеклетки и имплантиране на развилите се от поради относително малките си размери могат да
някои жлези с вътрешна секреция. От мезодермата се образуват
тях бластоцисти в матката. По този начин е избегната проникнат в клетки-гостоприемници. Всеки вектор е
костният скелет, мускулите, кръвта, кръвоносните съдове,
необходимостта от естествено придвижване на зиготата репликон, тъй като съдържа нуклеотидна
пикочните и половите органи, мезотелът на перитонеума, плеврата
през яйцепроводите и е създадена възможност за последователност, от която започва неговата репликация
и перикардът. Постембрионалният период започва след
лекуване на безплодието при жени със запушени тръби. и последователност, кодираща синтеза на белтък-
излизането на новия организъм от яйцето или раждането и
Това голямо експериментално и техническо постижение на инициатор, който взаимодейства с репликатора и включва
завършва с неговата смърт. През този период организмът живее
съвременната медицина открива и някои етични и правни удвояването на вектора. Всеки ген, включен във вектора,
самостоятелно, расте и се развива за сметка на хранителната
проблеми, тъй като създава възможност бременността да без да нарушава функцията му, се реплицира заедно с
материя от околната среда. Постембрионалната онтогенеза бива
бъде износена (срещу заплащане) от друга жена, която него. За вектори се използват плазмиди, фаги и някои
пряка и непряка. При прякото развитие младите организми се
няма генетична връзка с новороденото. животински вируси;
отличават от родителите с по-малките си размери с различия в
Генетичното инженерство на клетъчно ниво може да бъде - създаване на рекомбинантна ДНК-молекула –
пропорциите на тялото и с недоразвитие на някои органи.
осъществено по няколко начина: рекомбинантната ДНК-молекула се получава чрез
Например у новороденото на човека размерите и пропорциите на
 внасяне на чужди хромозоми – метафазни хромозоми, свързване на вектора с желания ген. За тази цел се
скелета, мускулите и ЦНС са различни от тези на възрастните.
отделени от една клетка могат да бъдат пренесени в използват естествени ензими;
Освен по тези количествени показатели новороденото се отличава
друга и там да функционират нормално. - пренасяне на рекомбинантната ДНК-молекула в клетката-
и качествено от родителите: то няма зъби, някои вътрешни органи
 внасяне на чуждо ядро или част от ядро в клетката приемател – пренасянето на гени от един организъм в
и системи са недоразвити като половата система например. По-
приемател – ядрото на всяка соматична клетка е друг може да се осъществи по няколко начина:
късно в годините на пубертета възникват телесни и психични
равностойно с ядрото на зиготата, т.е. не само гаметите, трансформация, трансдукция, конюгация, хибридизация и
качества, които дотогава са липсвали, и т.н. Всичко това показва,
но и соматичните клетки притежават цялата наследствена чрез вектори. Видът (индивидът), от който се изолира ген-
е прякото развитие се характеризира не само с количествени, но и
информация за развитието на индивида. специфичният участък, се нарича донор (дарител), а
с качествени изменения и следователно е истинско развитие.
 клониране чрез трансплантация на соматични ядра в видът (индивидът), който приема чуждата ДНК –
Обикновено пряко е развитието при организмите, яйцата на които
яйцеклетки – разработени са методи, които позволяват да реципиент (приемател);
са богати на жълтък. Бозайниците имат бедни на жълтък яйца, но
се изолират неоплодени яйцеклетки от бозайници и на - екпресия на екзогенна ДНК – за да се предадат на
и при тях развитието е пряко, тъй като зародишът се изхранва в
мястото на отстранения ядрен апарат да им бъдат потомството новите признаци, екзогенната ДНК трябва да
майчиния организъм. При непрякото развитие между зародиша и
присадени ядра от диплоидни соматични клетки от друг се включи в генома на реципиента и да се реплицира. В
възрастния организъм съществуват един или няколко равни
индивид на същия вид. Така получените зиготи могат да някои случаи ген-специфичният участък не се включва в
стадия. Непрякото развитие е свързано с рязка смяна на условията
бъдат имплантирани в матката на хормонално подготвени хромозомата на реципиента, но се реплицира и
на живот в хода на постембрионалната онтогенеза. Непрякото
за бременността животни и да се родят индивиди, които транскрибира като плазмиди, така че в крайна сметка
развитие е характерно за организмите, които се развиват от бедни
притежават само генотипа на дарителя, от когото са взети приемателят синтезира нов белтък.
на жълтък яйца.
соматичните ядра. Този метод е наречен клониране и чрез Наред с големите възможности за управляване на
Прието е постнаталната онтогенеза при човека да се разделя на
него могат да бъдат получени много индивиди с един и наследствеността на организмите в благоприятна за човека насока
следните периоди: кърмаческа възраст до 1г., детска възраст до 6-
същ генотип. генното инженерство крие и някои рискове за човечеството.
7г., юношеска възраст до 13-15г., млада възраст до 45г., активна
 хибридизация между клетки - Ж. Барски успял да слее в Особено опасна е работата с рекомбинатна на ДНК при бактериите
възраст до 60г., напреднала възраст до 65-70г., старческа възраст
едно две соматични клетки от различен произход. При – някои плазмиди предават на бактериите гени за устойчивост към
до 70-90г. и дълголетие над 90г. Всеки от тези периоди се
смесен растеж на две клетъчни линии с различен антибиотици. Получени са резистентни бактериални щамове, които
характеризира със специфични особености във физическото и
хромозомен набор се наблюдава нов тип клетки, могат да бъдат използвани като бактериално оръжие.
психическото развитие на личността, които са резултат от нейното
съдържащи хромозоми и от двете изходни линии. Организмите, с които обикновено се експериментира в
взаимодействие с условията на природната и социално-битовата
 слепване на ембрионални клетки с различен генетичен лабораториите са широко разпространени в природата и живеят
среда.
произход - чрез слепване на бластомери от два или като коменсални форми в храносмилателната система на човека.
In vitro fertilization /IVF/ е лечение на безплодие посредством
повече различни зародиши са получени алофенни мишки, Ако те придобият способността да синтезират токсични вещества,
оплождане на яйцеклетката извън тялото на жената и
представляващи мозайка от клетки с различен генотип. биха могли бързо да изместят нормалната чревна флора на
причиняване на бременност след последващия трансфер на
ембриона в матката на жената. Прилага се при безплодие човека. Бактериите, носещи гени за производство на токсични
причинено от: нефункционални фалопиеви тръби, ановулация и белтъци или фактори на злокачествено израждане, могат да се
лошо качество на спермата. Този метод на лечение на безплодие е превърнат в смъртоносно бактериологично оръжие. На
свързан с голям набор от етични, морални и законодателни асиломарската конференция в 1975г. е взето решение работата с
проблеми. рекомбинатна ДНК да се смята за биологично опасна и да се
извършва само в съоръжени за целта лаборатории, а за
експерименти да се използват само отслабени мутантни щамове
бактерии и фаги, които не се размножават при температурата на
човешкото тяло. В САЩ, Франция, Англия и други страни вече е
създадено специално законодателство, регламентиращо работата с
рекомбинантна ДНК.

21. Еволюция на животните: протозоа. 28. Наследственост. Закони на Мендел. 27. Гаметогенеза и оплождане.
Протозойни микроорганизми паразитиращи у Взаимодействия между алелни и неалелни Развитието на незрелите полови клетки – овогониите и
сперматогониите, в зрели полови клетки (гамети) се нарича
човека. гени.
гаметогенеза (за яйца – овогенеза, а за сперматозоидите –
Протозоата са микроскопични животни, чието тяло е изградено от Наследствеността е свойство на организмите да осигуряват
сперматогенеза). Овогониите и сперматогониите произлизат от
една клетка, която изпълнява всички жизнени функции. Тялото материална и функционална приемственост между поколенията. В
т.н. първични полови клетки (гоноцити), които възникват в най-
им се състои от две части – от цитоплазма и от ядро, тоест те са основата на наследствеността стои самовъзпроизвеждането на
ранните стадии на ембриогенезата. Овогенезата и
еукариотни организми. Като такива притежават всички наследствените структури. Наследствеността е присъща на всички
сперматогенезата преминават през три еднакви периода:
задължителни клетъчни органели – ядро, цитоплазма, мембрана и организми. Материален носител на наследствеността при фагите и
размножаване, растеж и зреене. При сперматогенезата се
т.н. Разделят се на 4 класа в зависимост от техния начин на част от вирусите, както и при всички прокариотни и еукариотни
наблюдава и четвърти период – формиране.
придвижване и дали имат полов цикъл на размножаване: организми, е ДНК. При някои от вирусите (т.н. РНК-вируси) тази
Овогенезата се извършва в яйчниците. През периода на
o флагелата (камшичести) - притежават камшиче, чрез роля се изпълнява от РНК. Под контрола на кодираната в
размножаване на половите клетки, който при жената протича по
което се придвижват - едно или повече на брой. Тези нуклеиновите киселини генетична информация организмите
време на нейния ембрионален живот (между втория и петия месец
камшичета служат и за улавяне на храната. формират и проявяват по време на онтогенезата съответните
на вътреутробното развитие), в резултат на усилено митотично
o саркодина (кореноножки) – това са амебите, които се признаци и свойства.
делене се получават много овогонии. В известен момент
придвижват се чрез псевдоподии по тяхната мембрана – В тясна връзка с наследствеността е унаследяването. Това е
овогониите започват да растат (период на растеж) и се превръщат
подвижни, непостоянни образования на мембраната, процесът на предаване на специфичните наследствени структури
в овоцити от първи ред. Периодът на растеж е продължителен и
поради това клетката няма постоянна форма. от предхождащото на следващото поколение клетки (съответно
овоцитите достигат значителни размери. През периода на растеж
o спорозоа (спорови) – всички представители от този вид организми). Унаследяването се осъществява чрез размножаването
настъпва усилено натрупване на гранулирана жълтъчна материя
хромозомнаса ендопаразити.
номер Зана тях е характерен полов цикъл на
характенистика на и се основава на репликацията на ДНК (респективно РНК).
(вителус). Натрупването на вителуса става чрез специализирани
група размножаване. При оплождането се хромозомите
хромозомната образува спора, Начинът на предаване на генетичната информация зависи от
клетки, наречени трофоцити. При човека трофоцитната функция
която съдържа
двойкагенетична информация от двамата формите на размножаване на клетките и организмите. Основните
се изпълнява от фоликулни клетки. В зависимост от количеството
A 1-3 големи почти метацентрични (1,3)
и голяма субметацентрична (2)
B 4-5 големи субметацентрични
C 6 - 12 средни метацентрични (6,7,8,11) и
субметацентрични (9,10,12)
D 13 - 15 големи акроцентрични,
обикновено със сателити
E 16 - 18 малки почти метацентрични (16) и
субметацентрични (17,18)
F 19 - 20 най-малките метацентрици
G 21 - 22 най-малките акроцентрици със
сателити
X-хромозома 23 средна почти метацентрична
У-хромозома 23 малка акроцентрична
 родители, от тук идва и названието им.
o инфузории (ресничести) - притежават много реснички,
чрез които се движат и се хранят. Като клетка те са най-
сложно устроените едноклетъчни органели.
Ентамеба хистолитика - вътрешна амеба, която разгражда
тъканите. Тя е причинител на заболяването амебна дизентерия.
Има прост цикъл на развитие. Човек я поглъща от околната среда
под формата на циста. Цистата е амебата ограничена със здрава
стена, която я прави устойчива на факторите на околната среда.
Цистата е един вид спящата ентамеба хистолика. Това е форма,
чрез която се разпространява. Това е тази форма, която може да
проникне в човек и да предизвика заболяване. Този процес се
нарича инвазия (навлизане на паразит). Амебата се поглъща
обикновено чрез замърсена вода и замърсена храна. Попада в
стомаха след поглъщане и се придвижва към червата. В тази част
на храносмилателната система цистата се свива и клетката се
освобождава под формата на трофозоит. Това е живата амеба,
която се размножава и храни. Тя паразитира постоянно в
дебелото черво, където се храни и размножава чрез делене на
две. Амебата притежава способността да навлиза в стената на
дебелото черво като отделя ензими, които я разрушават.
Образува язви по стената на дебелото черво. От тук идват
силните болки и постоянното разстройство с кръв. Амебата се
храни с еритроцити. Ако не се лекува амебата може да се
разпространи с кръвния ток и да достигне до черния дроб, белия
дроб, мозъка, където образува абсцесни огнища. Ненавременното
лекуване води до смъртта на човека. Масово разпространено по
света заболяване. Трета водеща в света паразитоза. Една болест
на лошата хигиена.
Трихомонас вагиналис - причинител на пикочо-половата
трихомоназа. Представител на камшичестите. Около 30-50 mm.
Има пет камшичета като четири са свободни. Развива се в пикочо-
половата система на мъжа и жената. Живее и обитава само кисела
среда. Извън тази среда умира сравнително бързо. Трофозоитната
форма се придава директно при полов контакт. При жената
причинява възпаление на влагалището, което ако не бъде
лекувано може да засегне маточните тръби. При мъжа инфекцията
е по-често безсимптомна, но въпреки това може да причини
възпаление на уретрата. Много широко разпространена
паразитоза. Най-често срещаната причина за стерилитет.
Ламблия интестиналис - паразитира в тънките черва.
Представлява клетка, която е плоска и е вдлъбната коремно.
Прилепва се към стената на червата като вендуза. Има
крушовидна форма и множество камшичета, 10-12 на брой. Човек
се заразява чрез поглъщане на цистата основно чрез замърсени
плодове, зеленчуци и вода. Цистата ексцестира и ламблията се
прикрепва към стената на тънките черва. Храни се като отнема
хранителни вещества от стената, могат да блокират
храносмилането в тънките черва. Това води до недобро
храносмилане на храната, диарии, но без кръв в тях. Човек
страда от липса на хранителни вещества. Размножава се чрез
делене на две, най-често обитава дванадесетопръстника и
горните части на червото. Когато бъде изтласкана към дебелото
черво ламблията се обгръща в циста и се изхвърля с
изпражненията. Също едно заболяване на лошата хигиена.
Токсоплазма гондии - живее и се размножава вътре в клетките
на човека. Предпочита моноцитни и макрофагни клетки, но може
да се развива и в други клетки. Има форма на кифличка. Освен в
човека живее и се размножава и в други бозайници. Крайният
гостоприемник е този, в който живее възрастната половоразвита
форма на паразита. Котката е краен гостоприемник на
токсоплазмата. Котката, когато се храни с месо, в което се
намират вегетативните форми на паразита ги поглъща. В нейното
дебело черво те се превръщат в мъжки и женски полови гамети.
Сливат се и така осъществяват полово размножаване. Образува се
оплодена зигота, в която има спорозоитни форми на
токсоплазмата. Котката отделя в околната среда заедно с
изпражненията си оплодените клетки, наречени ооцисти, в които
има множество цисти. Човек поглъща ооцистите при близък
контакт с котките и лоша хигиена. В храносмилателната система
ооцистите се разпукват и клетките излизат. Разбиват стената на
червата и навлизат в кръвния ток. От там се разпространяват из
целия организъм и могат да отседнат в различни места. В човека
предпочитат белите дробове, очите, мозъка и другите вътрешни
органи. Симптомите на токсоплазмозата са много различни.
Зависят от засегнатия орган. В него паразита се размножава
много бързо. Тези бързо размножаващи клетки се наричат
тахизиоити и причиняват острата токсоплазмоза. В течение на
времето организмът образува антитела срещу токсоплазмозата. Те
подтискат бързото делене на паразита. Той оцелява като се
обгръща с обвивка, която обхваща няколкостотин паразита. Тези
паразити, които стоят вътре се наричат брадизоити. Те могат да
останат в това състояние до края на живота на човека. При
отслабване на имунитета тези брадизоити могат да редифицират.
Не е смъртоносно заболяване. Този тип е придобита
токсоплазмоза. Има и вродена токсоплазмоза. Това означава, че
жена, която е бременна и боледува от токсоплазмоза, тоест има
тахизоити, които могат да преминат чрез плацентата в плода. В
зависимост от момента на развитие на плода, в който прониква
паразита в него може да има спонтанни аборти, мъртви раждания,
раждания на деца с малформации, които главно засягат мозъка.
Основен източник на заразяване са ооцистите, носени от котките
и свинското месо.
Малариен плазмодиум - причинител на маларията.
Изключително широко разпространена в света. Причинява
заболяването като паразитира вътре в еритроцитите на човека.
Изяжда ги отвътре. Разпространява се чрез комарите. Когато
комарът смучи кръв от заразен човек, той поглъща заедно с
кръвта еритроцити, в които има паразита. В комара той се
преобразува пак в мъжки и женски гамети. Оплодената клетка се
дели много пъти и се образуват много спорозоити. Те се
настаняват в слузните жлези на комара. Когато комарът ухапе
здрав човек те попадат в неговото периферно кръвообращение.
От там паразита стига до черния дроб. Напада хепатоцитите,
изяжда ги и ги разрушава. Дели се на много клетки. Дъщерните
клетки са между 8 и 25 на брой. След като напуснат синхронно
дъщерните плазмодиуми навлизат в еритроцитите. Вътре в тях те
се хранят, изяждат отвътре еритроцитите, растат и се
размножават пак чрез множествено делене. Цикълът от
навлизането на паразита в еритроцитите до неговото
размножаване продължава от 48 до 72 часа при различните
маларийни плазмодиуми. Тъй като разрушаването на
еритроцитите е синхронно, изведнъж се разрушават много
еритроцити и всички метаболити и токсини се изливат изведнъж в
човешката кръв. Това причинява пристъп на треска. Пристъпът се
повтаря на 48 или 72 часа. Характеризира се с много висока
температура над 40º, силно чувство за студ, че човек дори
посинява. Това състояние продължава от 3 до 4 часа. След което
човек се изпотява много обилно. Това е състояние, което ако не
се лекува може да завърши със смърт. Най-разпространена е
маларията из цяла Африка, южна Азия и латинска Америка. Има
три вида малария:
 вивакс – причинява тридневната малария, еритроцитният
цикъл е на 48 часа.
 маларие – причинява четиридневната малария,
еритроцитният цикъл е на 72 часа.
 фалцинарум – причинява тропичната малария,
съпроводена от много тежки трески, почти без почивка.
Може да доведе до запушване на малки кръвносни
съдове, отказ на бъбреците и други.
закономерности на унаследяването на признаците са открити от
Грегор Мендел. Законите на Мендел се формулират по следния
начин:
1. Закон за еднообразието на хибридите от първото поколение
(закон за доминирането) - според него при кръстосването на
чисти линии или на хомозиготи по дадена алелна двойка
независимо от посоката на кръстосването се получават
еднообразни по фенотип и генотип организми.
2. Закон за разпадането на признаците или закон за чистотата на
гаметите – при гаметогенезата на хибридите става разделяне на
алелните двойки на всички гени, така, че всяка гамета съдържа
само по един от алелите. На случайното комбиниране на гаметите
при оплождането се основава фенотипното и генотипното
разпадане във второ поколение, за което са характерни
определени количествени съотношения при моно-, ди- и
полихибридното кръстосване.
3. Закон за независимото унаследяване на наследствените
фактори (гените) – при кръстосването на хомозиготни организми,
отличаващи по два или повече признака, алелните двойки на
различните гени се разделят в процеса на гаметогенезата
независимо една от друга. В резултат от случайното комбиниране
на гените във второ поколение се получават съчетания,
различаващи се от родителските и прародителските форми.
Законите на Мендел имат всеобщо приложение в генетиката на
растенията, животните и човека.
Голяма част от гените съществуват в две алелни състояния, от
който едното е доминантно, а другото – рецесивно. Алелите на
дивия тип са обикновено доминантни. Някои гени са представени
от серия алели, възникнали в резултат на мотирането на един
първоначален ген. Това явление е известно като множествен
алелизъм. Независима от броя на алелите в една серия от
множествени алели в клетките на диплоидните организми се
съдържа само два алела, унаследени съответно от бащина и
майчина страна. По принцип всеки от алелите на един ген има
своя фенотипна изява. В много случаи обаче алелното действие
се изменя от генотипното обкръжение, както и от факторите на
средата. Между алелите на един ген съществуват следните видове
взаимодействие:
пълно доминиране - в хетерозиготните организми се изявява
признакът, определен от действието на доминантния алел.
Рецесивния признак се изявява при хомозиготите. Под контрола
на рецесивните алели (нормални и мутантни) се синтезират
специфичните първични продукти. В много случаи обаче тези
продукти са неактивни, поради особеностите в първичната им
структура. При пълно доминиране на алела хетерозиготите имат
фенотипа на дивия тип (както хомозиготите по доминантния алел)
независимо от това, че само един алел осигурява синтеза на
първичния продукт на генното действие. В някои случаи
рецесивни мутантни алели загубват способността си да влияят
върху синтеза на определен първичен продукт. Подобни алели се
означават като аморфни. Такива са рецесивният алел за
албинизма и алелът d от кръвногруповата система Rhesus.
Понякога рецесивният фенотип се определя от действието на
единичен рецесивен алел. Това явление е известно като лъжливо
доминиране. То е свързано с някои бройни или структурни
мутации на хромозомите, при които поради отпадането на
съответния участък на хомоложната хромозома (или на цялата)
рецесивният алел остава в хемизиготно състояние и се изявява
фенотипно.
непълно доминиране – има случаи, когато ефектът на доминиране
е непълен, поради което фенотипът на хетерозиготите е
междинен по отношение на признаците на двата хомозиготни
родителски организма. Обикновено се среща различна степен на
близост до единия или другия фенотип в зависимост от
фенотипната изява на единия или другия алел. Унаследяването
на признаците, контролирани от алели с непълно доминиране, е
междинно (интермедиерно). При непълното доминиране във
второто хибридно поколение не се получава очакваното менделно
разпадане. При монохибридното кръстосване вместо 3:1
съотношението между фенотиповете е 1:2:1, т.е. съвпада с
генотипното разпадане.
свръхдоминиране – в някои случаи определен признак е по-силно
изразен в хетерозиготите, отколкото в двата типа хомозиготи.
Това явление е известно като свръхдоминиране.
Свръхдоминирането се дължи вероятно на взаимното допълване
на действието на двата алела, всеки от които в хетерозиготната
комбинация е по-активен по отношение на първичната генна
функция.
кодоминиране – кодоминирането е такова взаимоотношение
между алелите, при което те се изявяват в равна степен в
хетерозиготите.
Гените взаимодействат чрез продукти, чийто синтез определят. В
много случаи тези взаимодействия се включват повече от два
гена. Взаимодействието между гените се изразява в няколко
форми:
комплементарност – комплементарни (взаимно допълващи се) са
гените, които при съвместното си действие в хомозигота или
хетерозигота обуславят признак, чието проявяване всеки от тя
сам не е в състояние да определи. Появата на новия признак се
обяснява с това, че в определена биохимична реакция
последователно се включват ензимите, синтезирани под контрола
на двата неалелни гена.
пенетрантност – способността за фенотипно проявяване на гена
се означава като пенетрантност. Мярката за пенетрантността на
един ген е отношението на изявилите съответния признак
индивиди в дадена популация спрямо носителите на генотипа,
при който генът би могъл да има фенотипна изява. Гените могат
да имат пълна и непълна пенетрантност. Пълната (100%)
пенетрантност за доминантния ген А означава, че всички
хомозиготи (АА) и хетерозиготи (Аа) по този ген изявяват
обусловения от него признак. Ако рецесивният алел а има 30%
пенетрантност, това значи, че от 100 хомозиготи (аа) само 30
генът има фенотипна изява. Непълната пенетрантност на гените е
причина за отклонения от очаквано фенотипно разпадане в някои
случаи с менделно унаследяване.
експресивност – експресивността на гените представлява
степента на неговата изява. Тя дава представа за силата на
генното действие при определено генетично и негенетично
обкръжение. Някои гени се характеризират с постоянна
експресивност, а за други тя е променлива – при индивиди с
еднакъв генотип степента на проявяване на даден признак е
различна. За нееднаквата експресивност на гените има значение
влиянието на гените-модификатори и на условията, при които се
развива организмът.
на жълтъчната материя и от нейното разпределение в овоцитите,
което се запазва по-късно и в яйцето, се различават три типа
яйца: изолецитални, телолецитални и центролецитални.
Изолециталните яйца съдържат малко жълтък, който е
равномерно разпределен. Такива са яйцата на бозайниците и
човека. Освен складирането на вителус в овоцита от I ред се
извършва интензивен синтез и натрупване на РНК и ДНК. РНК-
молекули в някои случаи постъпват в овоцита изключително от
трофоцитите. По този начин в овоцита се създава апарат за
синтез на белтъци, който функционира не само през овогенезата,
но и през значителен период от ембриогенезата. В резултат на
активността на гените и разпределението на техните продукти
цитоплазмата на овоцита от I ред придобива определена
организация, която се запазва и в яйцеклетката. Тези процеси са
начало на явлението овоплазмена сегрегация. Овоплазмената
сегрегация се разглежда като начален механизъм на
диференциация.
През периода на зреене се извършват две последователни
мейотични деления и се образуват четири клетки с нееднакви
размери: три малки полярни (редукционни) телца и една голяма
зряла полова клетка – яйце (яйцеклетка).
В ембрионалния яйчник всеки овоцит от I ред е заобиколен от
фоликулни клетки, които са свързани помежду си с хиалуронова
киселина. Това образувание се нарича първичен фоликул. С
настъпването на половата зрялост периодично започва растеж на
някои първични фоликули, който се изразява в надебеляване на
слоя от фоликулни клетки и появата между тях на празнина,
изпълнена с фоликулна течност. Фоликулните клетки, които
непосредствено обграждат овоцита от I ред, изпъкват във
фоликулната празнина като малък хълм. Това образование се
нарича Граафов фоликул. Под влияние на хипофизен хормон
овоцитът от I ред се дели неравномерно и образува голям овоцит
от II ред, съдържащ почти цялото количество цитоплазма, и малко
полярно телце. В овоцита от II ред започва второто мейотично
делене. Граафовият фоликул се приближава до повърхността на
яйчника, където се разпуква и овоцитът от II ред, покрит с
няколко слоя фоликулни клетки, напуска яйчника и обикновено
попада в яйцепровода. Процесът се означава като овулация. След
като сперматозоидът проникне в овоцита се отделя второ полярно
телце. Така зреенето завършва с образуването на едно яйце и две
полярни телца, първото от които може да се раздели на две.
Полярните телца по-късно дегенерират. След овулацията на
мястото на изтеклата фоликулна течност разрастват фоликулни
клетки и се образува т.н. жълто тяло, което функционира като
жлеза с вътрешна секреция.
При жената след настъпване на половата зрялост до прекратяване
на яйчниковата дейност (менопауза) през 28 дни узряват по
няколко (10 до 15) овоцита, но само един (рядко повече от един)
напуска яйчника. През репродуктивния си период жената отделя
близо 400 яйца. Функцията на яйчника се регулира от хормони на
хипофизата и на яйчника. Фоликулостимулиращият хормон на
хипофизата стимулира растежа на Граафовия фоликул, а
лутеинизиращият хормон на същата жлеза – овулацията и
образуването на жълтото тяло. В яйчника освен яйца се образуват
и два хормона: естрогени и прогестерон. У човека естрогените се
образуват от фоликулните клетки на зрелия фоликул.
Прогестеронът се образува от жълтото тяло, а през време на
бременността – и от плацентата. Под влияние на яйчниковите
хормони в женските бозайници се развиват вторичните полови
признаци и се извършва т.н. естрален цикъл.
Сперматогенезата се извършва в семенниците. Семенниците на
бозайниците съдържат т.н. извити семенни каналчета, в които се
образуват сперматозоидите. Общата дължина на семенните
каналчета на мъжа е 280-300m. Всяко извито каналче се състои
от мембрана, разположени навътре от нея сперматогонии и
свързани в синтиниум клетки на Сертоли. Сперматогониите се
размножават чрез митотичното делене, което трае почти през
целия живот и бавно угасва в годините на старостта. През
периода на размножаването се образуват два вида
сперматогонии: едните са подобни на клетките, от които
произлизат и по-нататък дават нови поколения сперматогонии, а
другите нарастват и стават четири и повече пъти по-големи и се
превръщат в сперматоцити от първи ред (период на растеж). През
периода на зреене последните се делят мейотично. При първото
мейотично делене всеки сперматоцит от I ред образува еднакво
големи хаплоидни клетки – сперматоцити от втори ред
(пресперматиди). При второто мейотично делене от всеки
пресперматид се образуват два сперматида или общо се
получават четири сперматида, които имат овална форма. През
периода на формирането сперматидите се превръщат в
сперматозоиди. Ядрото на сперматида се смалява и образува
главата на сперматозоида. По-голямата част от цитоплазмата се
разпада, а останалата се обособява като тънък слой около ядрото
и участва в изграждането на опашката. От комплекса на Голджи
се образува акрозомно мехурче, което съдържа акрозомни
гранули. Акрозомното мехурче формира акрозомата на
сперматозоида. Митохондриите образуват спирални нишки в
междинната част. Центриолата участва в образуването на
центриолите и централната нишка на опашката.
Оплождането е процес, при който се съединяват две хаплоидни
клетки – яйцето и сперматозоидът, след което техните ядра се
сливат и образуват нова диплоидна клетка – зигота, в която се
обединява наследствена информация от майчиния и бащиния
организъм. При оплождането могат да се разграничават две
основни фази: контакт на сперматозоида с повърхността на
яйцето и навлизане на сперматозоида в яйцето. В зависимост от
това, дали оплождането се извършва в организма на женския
индивид или извън него, се различават вътрешно и външно
оплождане. Външно е оплождането при почти всички водни
животни и при някои предимно неводни. По този начин на
оплождане яйцата и сперматозоидите се отделят във водната
среда. Вътрешно е оплождането при сухоземните животни. При
повечето от тях мъжките индивиди изливат семенната течност
посредством специален копулативен орган направо в половите
пътища на женските индивиди. Семенната течност съдържа
сперматозоиди и течен секрет (семенна плазма). Семенната
плазма увеличава способността на сперматозоидите да се движат
след еякулацията, което им осигурява преминаването през
вискозните секрети на женските полови пътища при вътрешното
оплождане, а при външното оплождане те трябва да преминават
известно разстояние във водата.
При оплождането на бозайниците могат да се обособят четири
етапа:
1. През първия етап голям брой сперматозоиди атакуват яйцето и
с помощта на съдържащи се в тях ензим хиалуронидаза
деполимеризират хиалуроновата киселина. В резултат на това
част от сперматозоидите преминават през лъчистия венец и
навлизат в прозрачната зона. Колкото е по-голямо количеството
на хиалуронидазата, толкова по-бързо сперматозоидите
преодоляват лъчистия венец. Това обяснява участието на много
голям брой сперматозоиди в първия етап на оплождането.
Разграждането на хиалуроновата киселина от хиалуронидазата не
е видово-специфична реакция, защото лъчистия венец може да
бъде преминат и от сперматозоиди от друг вид.
2. През втория етап с помощта на ензима акрозин един или
няколко сперматозоида преминават през прозрачната зона и
попадат в перивителинното пространство. През нея могат да
преминават само сперматозоиди от същия вид.
3. През третия етап един сперматозоид напуска перивителинното
пространство, доближава се тангенциално към яйчната мембрана
и чрез страничната част на главата си навлиза в цитоплазмата.
4. През четвъртия етап ядрото на сперматозоида се превръща в
мъжки пронуклеус, а ядреният материал на яйцето – в женски
пронуклеус. Пронуклеусите постепенно се доближават, сливат
своите обвивки, след което започва метафазата на първото
сегментационно делене на зиготата.
38. Влияние на биологичните фактори върху
поведението на човека. Социобиология.
Поведението на живите организми се изразява във външните им
прояви като реакции на ендогенни и екзогенни фактори. В
основата им лежат генетично заложени механизми. Наблюдават се
и при животните, и при растенията.
Различават се два основни типа на поведение – вродено, или
стереотипно и основаващо се на обучение. Когато даден стимул е
налице, вроденото поведение се изразява по един и същи начин от
всеки индивид на даден вид. То се дължи на унаследени
поведенчески механизми. Поведението, което е резултат на
обучение пък се модифицира от натрупания опит на животното по
време на индивидуалното му съществуване. В последно време
обаче се откриват данни, показващи, че типове поведение,
считани по-рано за стереотипни, могат да бъдат модифицирани от
опита. Разглеждайки най-общо тези явления в животинския свят,
може да се каже, че човекът изявява предимно поведение, което е
резултат на обучение. В известен смисъл обаче всяко поведение е
в основата си наследствено обусловено.
Един от основните вродени отговори на дразнителите при тези
животни са рефлексите. По нервнорефлекторен път се поддържа
функционалната цялост на организма и постоянството на
вътрешната му среда, както и ефективното му взаимодействие с
външната среда – адаптивно поведение. Обикновено рефлексите
се осъществяват не изолирано, а в сложни рефлекторни актове с
определена биологична насоченост. На основата на рефлексите се
осъществяват и инстинктите – сложни, наследствено обусловени
поведенчески реакции на животните при определени условия.
Установено е, че още в най-ранния период от развитието на някои
животни се формира устойчива привързаност към определени
външни фактори. Това явление се нарича импринтинг.
Тенденцията у животните да се научават да не отговарят на
дадени повтарящи се стимули се нарича привикване. Условните
рефлекси са налице, когато животното се научи да отговаря
безусловен рефлекс спрямо неутрален дразнител.
Обучението се състои в краткотрайни или продължителни промени
в поведението на животните, обусловени от индивидуалния им
опит. Най-старата негова форма е чрез опит и грешка.
Способността на даден индивид да се обучава в определен тип на
поведение се проявява и когато тя се подкрепя с някакво
възнаграждение. Интересна поведенческа проява при по-висшите
животни е и любопитството. Проявявайки това свое качество, те са
готови да понесат неудобства, дори известен шок – например за
да отворят и погледнат какво има в дадена дупка.
Социобиологията е направление на биологията, изучаващо
биологичните основи на социалното поведение на организмите.
Отделните индивиди на който и да е вид от организмовия свят не
живеят в пълна изолация – преди всичко във връзка с тяхната
репродукция. Една от основните цели на социобиологията е да
отговори на въпроса, доколко основите на социалното поведение
на човека са заложени в поведението на социалните групи на
индивиди от различни видове насекоми, риби, примати и други и
доколко данните за поведението на тези животни могат да се
приложат при изучаване поведението на човека.
Много животински групи са организирани на принципа на
социалното доминиране, при което един мъжки, по-рядко женски,
индивид доминира над останалите. Подобна социална йерархия,
характеризираща се и с други черти, създава ред и стабилност в
групата. Един от изучаваните тук проблеми е влиянието на
популационната гъстота върху поведението на животните.
Изследванията в това отношение показват, че пренаселеност при
гризачите, независимо от оптималните други условия довежда до
смущения в тяхната репродукция, повишена смъртност, изострена
агресивност, поведенчески извращения и пр. Поставя се въпросът,
възможно ли е по аналогия с тези явления да се обяснят например
увеличената престъпност, голямата детска смъртност и аборти и
други подобни явления при хората в големите градски
агломерации.
Едната от формите на социално поведение при животните е
сексуалното поведение. Особено важен момент в него е
синхронизирането на физиологичното състояние на мъжките и
женските индивиди с оглед репродукцията. При голяма част от
видовете основно значение имат определени външни фактори.
Наред с това при много случаи важна роля играе и присъствието
на индивид от противоположния пол с неговите ритуали на
ухажване. Ритуалите имат и още едно значение – поради високата
им специфичност те не позволяват съешаването на индивиди от
различни видове и по такъв начин помагат за междувидовата
полова изолация.
18. Главен комплекс на тъканната съвместимост
– имуногенетика, биологични функции.
Социално значение на органното дарителство.
Главният комплекс на тъканната съвместимост е съвкупност от
гени, кодиращи белтъци, участващи в имунния отговор. Прието е
да се наричат МНС-антигени. Не са установени в човешките
еритроцити. Разположени са в клетъчната мембрана и
представляват от 1-2% от мембранните белтъци. От химична
гледна точка са гликопротеини. Синтезират се непрекъснато и се
обновяват на всеки 6 часа. Антигените на тъканната съвместимост
са два класа: МНС-антигени от I клас – установени са на
клетъчната повърхност на всички ядрени клетки; МНС-антигени от
II клас – установени са на клетъчната повърхност на клетки,
имащи отношение към имунния отговор; МНС-антигени от III клас
– отговорни компоненти от алтернативния път на активация на
комплемента.
МНС-антигените имат свойството да се асоциират с чуждите
антигени и да ги представят на повърхността на клетката.
Следователно тяхната главна функция е участието им в
реализацията на имунния отговор. Основната роля на МНС-
антигените от I клас е да спомагат за различаването в организма
на своето от чуждото. По този начин те спомагат за отхвърлянето
на трансплантатите. Те подпомагат и противирусния имунитет. Те
биват разпознава и от Т-супресорите и поради това имат
отношение към възникването на имунната толерантност. Тъй като
МНС-антигените от II клас биват разпознавани от Т-хелперите, те
играят ключова роля в осъществяването както на хуморалния,
така и на клетъчния имунен отговор. Те имат пряко отношение към
силата на имунния отговор.
Трансплантацията се е превърнала в рутинна процедура при хора
в последен стадий на органна недостатъчност. Най-големия
лимитиращ фактор за по-нататъшния успех на тази процедура е
липсата на подходящи донори. При трансплантация, за да се
предотврати отхвърлянето на органа, е необходимо между донора
(дарителя) и реципиента (приемника) да има сходство както по
отношение на кръвната група, така и по отношение на тъканните
характеристики. Тези тъканни характеристики се откриват във
всички тъкани и са генетически детерминирани. Реакция на
отхвърляне на трансплантирания орган се наблюдава, когато
имунната система на реципиента разпознае органа от донора като
чужд. Ето защо колкото по-голямо е съвпадението между
тъканните характеристики на донора и на реципиента, толкова
повече се намалява вероятността от реакция на отхвърляне.
Съществуват множество различни тъканни характеристики, поради
което шансовете за намиране на напълно идентичен донор са
много малки. Затова и се опитва да се създаде единна
организация, чиито цели са да намира най-подходящия реципиент
за всеки наличен дарен орган от листата на чакащите
трансплантация пациенти. В момента съществуват три системи на
даряване на органи:
 предполагаемо съгласие - като донор се приема
автоматично всеки пациент с диагностицирана мозъчна
смърт, освен ако изрично не е регистрирал нежеланието
си да дари органите си приживе. В някои страни, в които
действащия закон приема тази система на предполагаемо
съгласие, лекарите искат и съгласието на близките.
 информирано съгласие - доброволна система за даряване
на органи, при която близките дават разрешението си в
момента на смъртта, обикновено знаейки, че
потенциалния донор е изразил желание да дари органите
си.
 изискуемо запитване - в САЩ от лекарите, отговарящи за
19. Т-клетъчен имунен отговор. Функции на Т 17. Антигени. Кръвногрупови антигени ABO.
килъри /убийци/ и Т хелпери /помощници/. Кръвопреливане – социална зависимост на
Клетъчният имунен отговор се осъществява от Т-лимфоцитите, кръводаряването.
макрофагите и NK- клетките. Той се проявява главна срещу Всяка молекула, свободна или клетъчно асоциирана, която
туморни клетки, вирусно-заразени клетки и клетките на предизвиква имунен отговор се нарича антиген. Антигените могат
присадката в случаите на несъвместима трансплантация. Те да са екзоантигени – чужди агенти навлезли от околната среда и
разпознават антигена на повърхността на прицелни клетки, само в ендоантигени – собствени променени продукти.
комплекс с техни собствени МНС клас I молекули. Контактът с Естествените (природни) антигени са характерни за всички живи
антигена е директен и води до цитолиза на клетката-мишена. организми и присъстват в техните клетки и биологични течности.
Т-клетки убийци с цитолитично действие са главните реализатори Наборът от естествени антигени на организма се определя от
на клетъчния имунен отговор. Те оказват своя цитолитичен ефект генотипа му и отразява неговата биологична уникалност. Тези
върху прицелните клетки, които имат на повърхността си антигени са чужди за всички индивиди от същия или друг вид и
антигена, предизвикал имунния отговор. Рецепторите на Т- провокират имунната им система. Класификацията на естествените
лимфоцитите могат да свързват нормални структури на клетъчната антигени се прави по различни критерии – по химичен състав, по
мембрана ( при трансплантация), фиксирани върху клетките на локализация в клетката, по физичен критерий и по произход.
организми вируси, антигени на туморни клетки, изменени Съществуват няколко типа антигенна специфичност, които
структури на клетъчната мембрана и др. Цитолитичният ефект на отразяват сложните филогенетични и онтогенетични промени в
Т-клетките убийци настъпва при директен контакт между тях и рамките на биологичните видове:
прицелните клетки, като разпознаването е строго специфично – в  видова специфичност (ксеноантигени) - това са
него участват антигенни детерминанти на прицелната клетка и антигените, които са общи за индивидите от даден вид и
рецептори на ефекторната клетка. Т-клетките убийци притежават не присъстват в организмите на други видове.
повърхностни антигенни маркери и рецепторни структури,  групова специфичност (алоантигени) – това са
присъщи на клетките, диференцирани в тимуса. антигените, по които част от индивидите на даден вид се
Т-клетките помощници участват заедно с макрофагите в различават от друга подобна група.
индукцията на хуморалния имунен отговор, реализиран от В-  хетероложна специфичност (хетероантигени) – тук се
лимфоцитите. Т-клетките помощници притежават рецептори, чрез отнасят антигените, които са общи за индивиди от
които разпознават специфични участъци на мембранно свързани различни биологични видове.
или серумни имуноглобулинови молекули, както и редица други  автоложна специфичност (автоантигени) – предизвикват
рецепторни структури. Различават се два типа Т-клетки- имунен отговор в индивида на когото принадлежат.
помощници - Th и Th. За оказване на своето въздействие Th-  стадийна специфичност – характерна за антигените, които
клетките изискват “антигенен мост” между тях и В-лимфоцитите, се появяват по време на онтогенезата.
докато Th-клетките стимулират В-лимфоцитите чрез пряк  клетъчна, тъканна и органна специфичност – различните
контакт с тях и с макрофагите. нива на тази специфичност се дължат на сходството в
антигенния състав на клетки, органи или тъкани при
различни видове животни.
37. Влияние на факторите на околната среда
Навлизането на антигените в организма провокира
върху фенотипа. Генетично предразположение. последователност от реакции, които водят до тяхното
Методи за оценка влиянието на факторите на елиминиране, тоест до имунен отговор. В зависимост от начина, по
околната среда върху фенотипа. който антигенът взаимодейства с имунните клетки той активира
Генотипът е наследствената основа на индивида, неговите два основни вида имунен отговор: неспецифичен – дължи се на
наследствени заложби, които обуславят способността му да клетки, които разпознават еднакви структури по различните
реагира по определен начин на заобикалящите го условия и да антигени – неспецифично разпознаване на антигените и
развива едни или други свои особености, свойства и белези. специфичен – дължи се на клетки, които разпознават само по един
Съвкупността от всички тези белези и свойства е неговият определен, конкретен антиген – специфично разпознаване на
фенотип. Ясно е, че генотипът е съчетаване на наследствени антигените. Антигените притежават четири основни
заложби, докато фенотипът е резултат от взаимодействието на характеристики:
тези заложби и условията на външната среда. Понеже много от  чужд произход – имунната система притежава свойството
условията на външната среда варират в широки граници, на един да разпознава свое от чуждо. Антигените са продукти на
и същ генотип може да отговарят много фенотипни състояния в чужд генотип или на свой, но променен, мутирал генотип.
зависимост от условията, при които е протекло развитието на  специфичност – способността на клетките на имунната
организмите. Границите, в които може да се изменя фенотипът по система и на техните продукти да разпознават по
отношение на даден признак под влияние на определен фактор специфичен начин антигените.
или на комплекс от фактори на външната среда при един и същ  антигенност – свойството на антигените да предизвикват
генотип, очертават нормата на реагиране на организма на този имунен отговор. Антигените са с различна сила. Силните
белег. антигени предизвикват силен имунен отговор дори когато
Като пример за такива взаимоотношения между генотипа и са в малки количества и постъпват в организма за първи
фенотипа се сочи често случаят с китайската иглика. Една от път.
разновидностите на това растение при обикновени условия цъфти  имуногенност – свойството на антигена да предизвика
червено, но поставена в оранжерия при висока температура и силен и траен имунен отговор. Фактори, обуславящи
висока влажност, започва да образува бели цветове. Следователно силата на един антиген, който е имуноген, са:
фенотипът на растението при новите условия се изменя, въпреки - химическата структура – комплексни вещества,
че неговият генотип не е претърпял промяна, което лесно може да белтъци.
се установи, ако същото растение бъде пренесено при нормална - молекулна маса – над 10kDa се приема, че са
температура и влажност, където наново започва да образува имуногени.
червени цветове. Липсата на наследствени изменения се доказва и - начин на постъпване в организма.
от факта, че семена, взети от белите и червените цветове, дават Във връзка с кръвопреливането, което намира широко приложение
растения, които също имат способността да образуват червени в медицинската практика, най-добре са изучени еритроцитните
цветове при сравнително ниска температура и влажност и бели – алоантигени. Особено значение между тях имат алоантигените от
при висока температура и влажност. Това показва, че по системата АВ0, както и антигените от системата Rhesus. За пръв
наследство се предава не самия белег червени или бели цветове, път кръвногруповите антигенни различия за описани от К.
а някаква наследствена заложба, която обуславя типа на Ландщайнер. В зависимост от наличието или липсата върху
реагиране, т.е. нормата на реагиране на растението към външните еритроцитната повърхност на антигени, за които е прието да се
условия по отношение на окраската на цветовете. Тя обаче има означават с латинските букви А и В, хората се разпределят в
определени граници, тъй като не може да бъде предизвикано четири кръвни групи – А, В, АВ и 0. В серумите на лицата,
появяването на цветове в друг нюанс – жълти, сини, виолетови, принадлежащи към определена група, се съдържат естествени
при каквито и условия да бъде поставено растението. антитела срещу антигените, които липсват в техните еритроцити.
Може да се посочат много примери от изследванията на различни α- и β-антитела, смесени с еритроцитите, съдържащи
учени, а също и от самия живот. Под влияние на слънчевите лъчи съответващия им антиген, причиняват аглутиниране на
например кожата на един и същ човек може да потъмнее повече еритроцитите. Поради това тези антитела се наричат аглутинини, а
или по-малко в зависимост от силата и продължителността на антигените – аглутиногени. АВ0-антигените освен по повърхността
облъчването, което показва, че при един и същ генотип на еритроцитите се откриват и в много телесни клетки, в
фенотипното изразяване на белега (цвета на кожата) може да човешките сперматозоиди, а също така и в човешките биологични
бъде различно, но все пак в известни граници, определени от течности. По химичен състав антигените на система АВ0 са
генотипа. Мургавият човек потъмнява по-бързо и по-силно от предимно гликопротеини. Те имат сходен строеж и се състоят от
блондина, защото генотипно двата индивида са различни по около 85% въглехидрати и 15% аминокиселини. Алоантигените от
отношение на наследствените заложби, определящи тяхната норма системата АВ0 се детерминират от три алелни гена – А, В и 0,
на реагиране към слънчевите лъчи. В зависимост от това дали които алтернират в един автозомен локус. Алелът А и алелът В са
изобилно или недостатъчно са хранени, животни от една и съща доминантни спрямо рецесивния алел 0 и кодоминантни един
порода ще достигнат различна маса в границите на характерната спрямо друг. В зависимост от комбинациите на трите алела са
за тази порода норма на реагиране по отношение на храната. При възможни 6 генотипа, на които отговарят 4 фенотипа:
еднакво хранене животни от различни породи достигат различна
маса, понеже имат различен генотип, определящ тяхната норма на еритроцитни антитела в
генотип фенотип
реагиране към условията на хранене. антигени серума
Много изследвания показват, че различните белези се отличават с 00 0 няма αβ
различно широка норма на реагиране. Някои белези се изменят в АА А А β
много широки граници при изменянето на определени условия на
А0 А А β
средата, а други са много консервативни и при каквито и да са
ВВ В В α
промени на външните условия остават практически непроменени.
В0 В В α
Например кръвната група на един човек не може да се измени,
независимо от това, при какви условия ще се развива и живее той, АВ АВ АВ няма
ръстът му може да се измени, макар и в тесни граници в
зависимост от определени условия и изкуствени въздействия. Груповите антигени от системата АВ0, както и тези от системата
Масата му може да варира в още по-широки граници в зависимост Rhesus, имат важно значение за кръвопреливането.
от храната и други условия. Това се отнася и за духовните прояви, Кръвопреливането е животоспасяваща манипулация, която може
интелекта, способностите, някои от които може да се изменят под да се извърши само с кръв от дарител, който има кръвна група,
влияние на обучението, възпитанието и други фактори на еднаква с кръвната група на приемателя. При кръводаряване се
социалната среда в по-тесни или по-широки граници съобразно с дава 405 - 450 милилитра. Човешкият организъм разполага с
нормата на реагиране по отношение на тези прояви, определени естествени регулаторни механизми, които чрез мобилизиране на
от генотипа на съответния индивид. кръвните депа могат да компенсират веднага дареното количество.
Наследственото предразположение е генетично обусловена Специален медикаментозен или хранителен режим за
особеност на организма, при която неблагоприятните въздействия възстановяване не е необходим.
на средата предизвикват заболяване. Болестите с наследствено
предразположение (захарен диабет, хипертонична болест, язвена
болест и др.) са многофакторни (могат да се предизвикат от
различни причини).
потенциалния донор, се изисква да осигурят човек, който
да разговаря със семейството относно даряването на
орган.