↓ AHAMONRAMA ...

1. Понятие за живота. Жива материя същностни характеристики.

-

Клетка определение и общи данни. Основни положения на клетъчната

теория.
.Клетката е елементарна жива система, състоящата се от две части
цитоплазма и ядро. Тя е структурна и фонкционална единица на живота и
носи за себе си пълната харектеристика на всеки жив организъм. Клетката
трябва да се разглежда като цялостна и сравнително самостоятелна
система(биосистема).Тя е отворена, саморегулираща се, само обновяваща
се и самовъзпроизвеждаща се система, която може да расте, да се
специлизира, да се приспособява към околната среда и да реагира
специфично.
Основни положения в клетъчната теория са :
-Клетката е елементарна единица на живота.
-Клетъчната организация е основна форма на съществуване на живите
тела.
-Клетките в различните тъкани и органи в зависимост от морфологичните
и физиологичните им различия са подобни по своя основен строеж.
-Размножаване на клетките са осъщестява чрез делене от предшестващи
клетки.
-Много клетъчните организми представляват сложно съчетание от клетки
интегрирани в тъкани,органи, системи и дейноста им се регулира от
хуморални и нервни механизми.
-Много клетъчните организми не са механичен сбор от клетки, в тях те са
взаимно свързвани, координирани и сплотени
3. Химичен състав и йерархия в организацията на клетката.
Клетката е изградена от всичките елементи, които се намират в
InoreHa)
природата.Основни са:С(въглерод),Н(водород),О(кислород), N(азот) (до 98-
99%),Р(фосфор),S(сяра)- които се наричат макро елементи. Други са -
Cu(мед),Zn(цинк),Мg(магнезий),I(йод) които са в малки количества, но
жизнено необходими микроелементи. В клетката има вода(H2O) u
ораганични съединения(биополимери)- белтъци, липиди, въглехидрати и
нуклеинови киселини (ДНК И РНК).Водата е около 90% от общия състав
на клетката при ембриона.Тя е разтворител на органични и минерални
In
tyrumparesopo eneresm(Hg Ag )
.
...

pueneparaea
вещества.С изключение на липидите H20 e универсален разтворител.
Водата в организма е вътреклетъчна и извънклетъчна. Водата бива още:
екзогенна (доставена отвън) и ендогенна(образувана в клетката от
разграждането на органичните вещества).Органични съставки са: ниско
молекулни-аминокиселини (мономери на белтъци) нуклеотиди (мономери
на НК)
1. Мономерите се свързват с ковалентни връзки и образуват полимери.
2. Полимерите имат висока молекулна маса. Важни са 4 типа молекули :
белтъци, липиди, въглехидрати и НК
-Белтъци са –прости (албумуни, хистони ) сложни (нуклеопротеини,
гликопротеини и фосфопротеини).
-Липиди -заедно с белтъците изграждат биологичните мембрани. Редица
витамини и хормони са производни на липидите.
- Вьглехидрати – те биват моно- ди- и полизахариди.Гликогеньт –
единиственият полизахарид, който не е свьрзван с белтьк.
- Нуклеинови киселини: ДНК съхранява и предава генетичната информация
за белтьчния синтез.Сьдържа вьхлехидрата дезоксирибоза и азотни бази(А-
аденин, Т-тимин, Г-гуанин, Ц-цитозин). Имат двойна спирала, силно
нагъната, и фосфорна к-на. РНК-съдържа рибоза, азотни бази (А-аденин,У-
урацил, Г-гуанин, Ц-цитозин) и фосфорна киселина. Има три вида РНК -
рибозомна РНК (рРНК), информационна РНК (иРНК), транспортна
РНК(тРНК).
ДНК е двуверижна,а РНК е едноверижна.ДНК е с по-висока молекулна
маса с диаметър 2 nm, а РНК с диаметър 0,7 nm
4)Външна морфология на клетката
Размер на клетката - размерите са разнообразни и обикновено са между 6 и
60 µм. Яйцеклетката е с най- големи размери - 100-200 µм, нервната клетка
(неврон) достига до 100 µм и до 1 м ( заедно с дългия израстък- аксон).
Най-малки са клетките на зърнестия слой на малкия мозък (4 µм),
еротроцитите и лимфоцитите са с диаметър 7-8 µм. Размерите на тялото на
различните организми се обуславя от броя на клетките. Нервните клетки
при човека са 12 000 000 000, а еритроцитите 25 000 000 000 000.
Форма на клетката е разнообразна. Срещат се плоски, цлиндрични- чревен
епител, цлиндрично-конични – в някои жлези, полиедрични- в черния дроб,
звездовидни- костна тъкан, нервна тъкан, крушовидни- в ганглиите на
малкия мозък, пирамидни- невроните на главния мозък, вретеновидни в
гладката мускулатура. Формата на клетката се обуславя от механичното
действие на заобикалящата среда и от нейната специализация, до голяма
част от свободно движещите се клетки са сферични.
5)Класификация и обща характеристика на клетъчните структури
Структурата на клетката се обуславя от ограничаващата я мембрана и от
биополимерите в цитоплазмата, които изграждат различни по сложност
системи.
Клетъчните структури се делят на мембранни и немембранни.
Клетичните органели биват:
1) Цитозол
2) Плазмалема
3) Клетични органели от общ тип (задължителни)
Мембранни- ядро, прьстеновидно тяло, апарат на Голджи, ендоплазмен
ретикулум, митохондрии, лизозоми, пероксизоми, покрити мехурчета.
Немембранни- цитоцентьр, рибозоми, микротубули, микрофиламенти.
4) Специализирани клетъчни органели (незадължителни)-миофибрили,
реснички, камшичета и др.
5) Цитоплазмени включвания- гликогенни зьрна, липидни капки, пигменти,
кристали и др.
6)Биомембрани –характеристика, значение, взаимоотношения и
функции
През 1964 г.се въвежда понятието биомембрана. С електронен микроскоп се
вижда трислойния строеж на мембранните структури на клетката.
Изградени са от двоен фосфолипиден слой има : един хидрофилен вьншен
полюс, който е свързан с фосфати и един хидрофобен вътрешен слой,
съставен от мастни киселини. Свойства на биологичните мембрани:
пластичност и подвижност: -свьрзване с други мембрани - избирателна
проницаемост за молекули разтворими във вода. Липидният бислой, който е
бариерен, не може самостоятелно да приема определени вещества. За тази
функция е необходимо участието на мембранни белтъчни молекули, които
притежават висока специфичност . Всяко подразделения в клетката се
харектеризира с специфичен за него ензимен набор, генетична
детерминираност и метаболитна харектеристика. Предполага се че
мембраната се образува от предшестващи мембрани чрез добавяне на нови
съставки. Голяма част от фосфолипидите и холестерола, а така също и
много от интегралните мембранни белтъци, се синтезират от
ендоплазмения ретикулум.
7)Плазмалема.Гликокаликс.
Плазмалемата представлява граничната повърхност на клетката с широчина
8-10 nm. Чрез нея се осъществява връзка с околната среда и приемане на
веществата. Модели на клетъчната мембрана са:
(а)трислоен-чрез електронен микроскоп се виждат три слоя, всеки един с
ширина около 25 nm
(b)модел на Сингер и Никълсен- наречен мозаичен
Химичен състав в клетъчната мембрана на животинските клетки влизат
главно белтъци, липиди, фосфолипиди и малко въглехидрати. Външната и
повърхност е отрицателна заредена и лесно се свързва с положително
заредени белтъци. В изолирани плазмалеми са открити около 30 ензима.
Най- важно значение има аденозин три фосфотазата, която се активира от
Na, Ka, Mg. Функция на плазмалемата и плазмените белтъци е:
(1)транспорт на вещества от околната среда към клетката и обратно
(2)обмяната на информация м/у различните клетки,
(3)свързването на клетките при изграждане на много клетъчните организми.
Тази функция се осъществява от мембранните белтъци. Те могат да бъдат:
А) клетъчни рецептори: това са молекули белтъчни или гликопротеинни,
разположени мозаично по плазмалемата които специфично разпознават и
свързват други молекули токсични и вирусни продукти. Свързват се на
принципа ключалка и съотвестващ и ключ.
Б) транспортни белтъци: това са молекули преносители които се свързват с
определени вещества (аминокиселини, монозахариди и йони) и ги пренасят
към плазмалемата.
В) свързващи белтъци: закрепват клетките една към друга. Те биват
зависими и независими. Всичките образуват м/у клетъчни контакти.
Г) трансдукторни белтъци: те са посредници м/у клетъчните рецептори и
мембранно свързвания ензим аденинолатоциклоза, който пък участва в
образуването на така наречения вторичен посредник
Д) ензими- има над 30 ензима по плазмалемата. От тях от особена значение
са алкалната фосфатоза, които се считат за типични плазмалемални ензими.
Гликокалис-това е гликопротеинен слой с размер 3-4nm. разположен върху
плазмалемата. Има високо съдържание на въглехидрати. Функции:
(1)улеснява клетъчния пермеабилитет
(2)участие в клетъчните процеси
(3)участие в филтрационните процеси
(4)фиксиране на някои ензими
(5)клетъчно свързване
8) Клетъчен Матрикс. Komougere p-p
-

+
meakrayua toyobepure ba
Според Хъксли протоплазмата е материалната основа на живота. Тя е
основната материя от която са изградени всички разтителни и животински
клетки. По късно а термина хиалоплазма.Хайнщайн 1880г. Означава
оптически едно редно вещество в което се разполагат клетъните органели.
Като цитоплазма се разглежда цялата клетка,без ядрото. Названията
цитозол или клетъчен матрикс са електринномикроскопски понятия и с тях
се означават незаетите от клетъчните органели участъци от клетката.
Ултраструктурно те имат фин нишковиден строеж. Състав: съдържа
различни неорганични соли в йонни състояния. Предимно хлориди и малки
органични молекули - мономери на биологичните макромолекули, има
разтворени разнообразни макромолекули-белтъци-ензими, ензимни
системи, белтъци преносители, микроелементи и кислород, свободни
молекули РНК(тРНК)в цитозола (клетъчния матрикс) има АТФ, който
осигурява енергия на клетката, в цитозола се отлагат включвания и
продукти на клетъчния метаболизъм. Ензим, който се среща само в цизола е
лактодехидрогенезата. Цитолозът не е без структурна система белтъчните
нишки образуват мрежа и тя изгражда опорна дивигателен апрат наречен
клетъчен скелет (цитосклет). В състава му влизат микротубули,
микронишки. В състава влизат още микрофибрили цитозолът представлява
сложен колоиден разтвор. Колоидните разтвори имат две краини физико-
химични състояния: 30 л(в течнено) и гел функци на цитозола, в него
протичат метаболитни реакции - синтез на белтъци за нуждите на клетката,
разграждане на въглехидрати, метаболизъм на капки. Цитоскелетът
придава на клетката определена форма и стабилност и определя
разположението на клетъчните органели.
9)_Еноплазмен(ендоплазметичен) ретикулум 10 % om obema
va .
in

През 1955 г. Портер, Клод и Фолум описват електронно-микроскопския

строеж на едноплазмения ретикулум, той представлява съвкупност от
цитоплазмени мембрани, изграждащи системи от каналчета вакуоли и
цистерни, които са взаимно свързвани. Намира се в растителните и
животинските клетки с изключение на еритроцитите. Мембраните му
сдържат 60% белтъци и 40% липиди, той бива гладък и зърнест. Гладкия
numba npu epumpozumu
ретикулум представлява широка система от сакове и торбички ограничени
от мембрани широки от 7 до 8 nm, синтезира въглехидрати и липиди среща
се в напречно набраздените мускулни клетки.Функции:
А) синтез на липиди, полозахариди и гликоген
Б) транспортиране на вещества
В) натрупване и синтезиране на вещества
Г) образуване на солна киселина в стомаха
Д) обезвреждане на вредни вещества
Ж) участие във възбудени процеси чрез освобождаване на Ca. Ibeno breyo.
Зърнест ретикулум- през1942 г. се доказва че тези зърна са рибозоми. Той се
разполага обикновено на място в клетката където има усилен синтез на
белтъци. Разположение:
1 равномерно в цитоплзмата
2 на купчини в тялото на невроните
3 в базалната част- секреторни клетки.
Гранулираният ретикулум участва в синтез на белтъци необходими за
мембранния строеж и възобновяване на самата клетка, както е при
невроните.
10)Апарат(комплекс)на Голджи + ArkmupzoM2 yua-mparc-
;

През 1898 г. за пръв път Голджи описва в невроните не позната до тогава

структура наречена от него вътрешен мрежест апарат. Исторически
утвърден термин днес е апарт на Голджи. Съдържа се в всички еукаритни
клетки (клетки с ядра) със изклучение на еритроцитите. Устройство, форма
и размери-варират в различните типове клетки, апарата на Голджи може да
се представи като мрежа описваща ядрото или разположена близо до него.
Той е съставен от мембранни структури диктосозоми. В тях се откриват
цисистерни с кухини с ширина 50 до 200 nm. , мехурчета с микровезикули с
диаметър 30 до 50 nm. и вакуоли достигащи 200-300nm. Всичките образуват
комплекса на Голджи. Апартът на Голджи е динамична структура неговите
цисиститерни се образуват постоянно и всяка нова избутва предходната.
Разположението и размерите на апарат на голджи са сравнително постоянни
за всеки клетъчен тип, при невроните има големи размери и се раполга
около ядрото, при мускулните клетки размерите са по малки. Химичен
състав:белтъци,фосфолипиди и гликолипиди. При делене на клетката се
разпада на малки елменти и те се разпределят равномерно между
дъщерните клетки- диктиокинеза.Функции:
cuntopazbum npu response u
elpenopur in
1)вътре клетичен трнспорт, синтез, кондензиране и пакетиране на
секреторния продукт
2 кратно гликозиране и синтез на протеогликани
3)сулфатиране на гликозоаминогликани и секреция на ензими
4)образуване на клетъчната мембрана и съставките на гликокаликса
5)метаболизиране на липопротидите
6)вътреклетъчен транспорт на калциеви йони
7)образуване на лизозомни мембранни
8)участие в синтез на меланин
9)образуване на акрозомата на сперматозоида
Секреторни зърна—образуват се в зоната на зреенето на апарата на голджи.
Всяко зърно е изградено от: обграждаща го мембрана; електронно плътна
сърцевина; полусветло пространство между тях.
При секреция те излизат през плазмалемата чрез екзоцитоза.
11.Лизозоми
Лизозомите са задължителни органели, чрез които в клетката се разграждат
попаднали отвън или намиращи се в нея вещества и структури.От
биохимична гледна точка лизозомите са клетъчни органели, богати на
хидролитични ензими, които имат оптимално действие в кисела среда рН
около 5. Те са обикновено сферични или удължени тела с размери около 0,2
до 0,5 µm.Обвити са с липопротидна мембрана. Според произхода си те се
делят на първични(неактивни) – малки мехурчета с размери около 0,5
µm,ограничени с мембрани. Имат ензими в неактивно състояние. Те се
разглеждат като структури пренасящи хидролитични ензими от апарата на
Голджи до органелите съдържащи материал подлежащ на разграждане.
Вторичните лизозоми се образуват в резултат на сливането на първична
лизозома със структура, която подлежи на разграждане и е включена в
клетката чрез ендоцитоза. Вторичните лизозоми имат разнообразна
морфология. Лизозомите са съставени от белтъци, липиди и различни
ензими. Те са богати на хидролази. Участват в разграждането на вещества
при физиологични и патологични условия. Основната им роля се свежда до:
а)разграждане на остатъци от клетъчния метаболизъм;
б)разграждане на приети от клетката вещества,бактерии,вируси;
в)участие в защитните механизми на многоклетъчните организми;
г)физиологично разпадане на определени участъци на клетката;
д)остаряване и естествена смърт на клетката;
е)остеолиза и разпадане на тромбоцитите;
ж)участие в митотичното делене при разграждане на ядрената мембрана;
з)пренасяне,натрупване или изхвърляне на неразтворими вещества в
клетката. Смята се, че лизозомите участват в секрецията на хормона
тиреоглобулин в щитовидната жлеза. Редица болестни процеси са свързани
с дефекти в генетичния апарат,отговарящ за синтезата на хидролитични
ензими(т.нар.недоимъчни наследствени заболявания).
12.Пероксизоми
Те са известни още като микротелца и представляват сферични по форма
мембранно ограничени клетъчни органели с по- особени функции. В
зависимост от размерите си пероксизомите се деклят на :
а)макропероксизоми с диаметър от 0,5 до 1,5 µm
б)миропероксизоми с диаметър от 0,15 до 0,25 µm
Изградени са от постоянни елементи (мембрана и матрикс) и непостоянни -
нуклеотид или кристалоид. Мембраната най-често е свързана с гладкия
ендоплазмен ретикулум. В центъра на някои пероксизоми се намира
сърцевина нуклеотид, изграден от тръбички. Микропероксизомите
представляват по-малки плътни телца с висока активност. Често се намират
до гладкия ретикулум или са свързани с него. Нямат нуклеотид .Откриват се
във всички клетки. Пероксизомите се намират в клетките на много органи.
За разлика от лизозомите те не съдържат киселофосфатаза, а каталаза,
някои окислителни ензими и пероксидаза.Пероксизомите се образуват от
ламелите на гладкия ендоплазмен ретикулум. Тези разширения постепенно
се изпълват със зърнесто съдържание и се откъсват. Те участват в липидния
метаболизъм при образуване на глюкоза от липиди. Съдържащите се във
пероксизомите ензими образуват водороден пероксид (Н2О2) като на свой
ред каталазата го превръща в кислород и вода. Каталазата също може да
използва водородния пероксид за да оксидира различни вещества в
клетката, включително алкохол, ппикочна киселина и така този ензим
освобождава клетката от вредния за живота водороден пероксид.
13.Митохондрии
Те са открити и описани от Кьоликер през 1850г. И Алшмаи през 1896г. И
се срещат в почти всички растителни и животински клетки. Митохондриите
са клетъчни органи за синтез на АТФ чрез окислително фосфорилиране. Те
доставят енергия. Митохондриите са различни по форма и големина. Те са
зърна или пръчици с диаметър от 0,1 до 0,5 µm и дължина от 0,2 до 6 µm.
Броят им варира в зависимост от клетката от няколкостотин до няколко
хиляди. Те могат да бъдат пръснати из цялата цитоплазма, а в други клетки
са групирани предимно във функционалната и област. Типични начини за
локализиране в клетката:
а)разпръснати из цялата цитоплазма – хепатоцити;
б)в основната част – бъбречни и ацинозни клетки;
в)успоредно в напречнонабраздените мускули;
г)спираловидно в сперматозоида.
Митохондриите имат две мембрани. Външна – гладка и вътрешната която се
нагъва към вътрешността и образува кристи. Кристите са разположени в
матрикса. Тук има ензими, коензими, Са++ и Мg++ йони. Химичен състав:
високо съдържание на азот, въглерод, фосфор и водород. В митохондриите
се намира и ДНК, която представлява втора генетична система на клетката.
Най-характерна особеност на митохондриите е наличието на голям брой
ензимни системи, участващи в дишането на клетката. Митохондриите са
енергийна станция на клетката. Митохондриите се обновяват средно за 10
дни. Образуването на митохондрии става чрез разделяне на предшестващи
митохондрии.
14.Интерфазно ядро – общи данни,химичен състав
Ядрото е едно от най-големите клетъчни органели и е открито най-рано от
Льовенхук през 1681г. ДНК, която е в ядрото представлява система за
генетична информация за клетката и за белтъчния й синтез. Ядрото като
клетъчен органел може да се наблюдава по време на интерфазата. При
преходи на клетката към делене (митоза) ядрената структура се разрушава.
През този период хромозомите се кондезират и се разделят с двете дъщерни
клетки по ввреме на клетъчното делене. Генетичният апарат не е активен, в
клетката не се синтезират РНК и белтъци. Ядрото функционира през
интерфазата, тогава в него се извършва синтеза на РНК, а ако клетката се
подготвя за делене, се осъществява синтеза на ДНК. Във връзка с
клетъчната дейност ядрото може да изменя обема, формата и отчасти
разположението си. При свръх активни клетки повърхността на ядрото е
силно нагъната .Размерите на ядрата в различните клетки са различни. Те
варират от 5 µm в сперматозоида до 40 µm в яйцеклетката. Формата на
ядрото е разнообразна – удължено (мускулни клетки), цилиндрично,
бъбрековидно (левкоцити), сферично (черен дроб), вретеновидно (гладките
мускули). Разполжение – в средата- в яйцеклетката; в основата в някои
епителни и секреторни клетки; до плазмалемата в напречнонабраздената
мускулни клетки.
При условията на фазово-контрастна микроскопия в ядрото се установяват
по-плътни гранули с различна големина .Основни структурни елементи на
ядрото са: ядрената обвивка, хроматинът, ядърцето и ядреният матрикс.
Ядрената обвивка електронномикроскопски е съставена от две мембрани
или два листа – вътрешен и външен. Външната мембрана продължава в
гранулирания ендоплазмен ретикулум. Пространството между двете
мембрани се нарича перинуклеарно пространство и е с размери 20 – 70 nm.
Хроматинът на интерфазното ядро отговаря на
дезоксирибонуклеопротеиновите нишки на хромозомите, които в
интерфазното ядро са силно деспирализирани и са невидими. В хроматина
ДНК се свързва с белтъци в съотношение 1:1. Белтъците биват хистонови и
нехистонови. Хистоните са характерни само за ядрото. Ядърцето е
сферично образувание с диаметър 1 – 3 µm. В някои случаи може да има
повече от едно ядърце. Максималният им брой достига до 10 след
клетъчното делене. Те в последствие се сливат като броят им достига 1 – 3.
Ядърцата могат да заемат до 25% от обема на ядрото. Ядърцата
съществуват в интерфазата и изчезват по време на митозата. По форма
биват компактни, мрежовидни или пръстеновидни. Ядреният матрикс се
намира между хроматина и ядърцето и е изграден от протеини, метаболити
и йони. Протеините и РНК му придават фибриларна структура – ядрен
скелет. Ядрената пластинка, която се образува от протеиновите ламини,
всъщност е част от ядрения матрикс.
15.Интерфазно ядро - елктронно-микроскопска характеристика.
Тя е следната.
1.Ядрена пора с диафрагма (30-100nm)
2.Ядърце с нуклеолонема.
3.Перихроматинни зърна.
4.Хетерохроматин
5.Еухроматин
6.Перинуклеарно пространство (20-40 nm)
7.Вътрешна мембрана на ядрената обвивка с хроматина по нея
8.Външна мембрана на ядрената обвивка с рибозоми.
16.Хромозоми.Кариотип на човека.
Хромозите – прави или пръчкоквидни са компактни и силно
спирализирани, с дължина от 3-10 m и дебелина от 0.5 до 2 m. Те имат
рамена, първично прищъпване с центромер, теломери, при някои
хромозоми има и вторично прищъпване и сателит.
Хромозомите на всеки вид могат да бъдат подредени съобразно
предварително приети критерии и съвкупност. Той включва данни за броя,
размерите и структурата на хромозомите. Съвкупността от броя на
хромозомите, техните размери и морфология в една клетка се нарича
кариотип. Кариотипът на телесните клетки е диплоиден 2 n(при човека 46
хромозоми).В пловите клетки този набор е хаплоииден 23 в яйцеклетките и
23 в сперматозоидите. Кариотипът е еднакъв в клетките на всички
индивиди от даден вид и е характерен видов белег. Кариотипът е от голямо
значение при диагностика на т.нар. хромозомни заболявания в медицината.
17.Рибозоми.Полизоми.
Рибозомите са най-малките по размери клетъчни органели. Те са свързани
със синтезата на белтъци по програма заложена в ДНК молекулата и
пренесена от иРНК . С електронен микроскоп се виждат като плътни
сферични или леко удължени зърна с диаметър от 20 – 30 nm. Те могат да
бъдат:
1. Свързани по повърхността на гранулирания ендоплазмен ретикулум;
2.Свободни – разпръснати в цитоплазмата.
Полизоми – това представлява групировка от няколко рибозоми (от 5 до 9)
по хода на молекулата на иРНК на интервали от 30 до 40 nm. Следователно
полизомата се състои от молекулата иРНК и свързаните с нея рибозоми.
Чрез полизомите се увеличава производителността на белтъчната синтеза,
тъй като всяка рибозома в състава на полизомата синтезира отделно
полипептидна верига. Всички полипептидни вериги, синтезирани от
рибозомите на една полизома, са еднакви, тъй като са построени по една
програма.
18.Клетъчен скелет – микрофиламенти и интермедиерни филаменти.
Клетъчният скелет включва всички белтъчни структури, които имат
отношение към опорно-двигателните механизми. Микрофиламентите се
срещат във всички видове клетки. Те са нежни нишковидни структури. Има
три вида нишки:
1.Тънки(актинови);
2.Дебели(миозинови);
3.Междинни(интермедиерни).
Тънките нишки са с диаметър 6 до 7 nm, белтъка актин се свързва с белтъка
тропомиозин. Дебелите нишки имат диаметър 1.5 – 1.6 nm, белтъкът
миозин се свързва с белтъка тропомиозин. Най-добре се вижда в
напречнонабраздените мускулни клетки. Интермедиерните филаменти са с
диаметър 7 – 11 nm, различни по структура и функция белтъци.
Идентифицирани са 5 класа белтъци:
1.Прекератин – в епителните клетки;
2.Дестин – в мускулните клетки;
3.Неврофиламенти – в глията;
4.Виментин – в клетките от мезенхимен прозход;
5.Спектрин – в еритроцитите.
Те осигуряват здравината и закрепването на вътреклетъните структури към
плазмалемата.
19.Клетъчен скелет – микротубули.
Това са клетъчни органели с тръбеста форма. Има два вида микротубули:
стабилни и лабилни. Към стабилните спадат невротубулите и тубулите на
ресничките, камшичетата и центриолите. Лабилните се виждат само след
фиксация в глутаралдехид. Микротубулите могат да бъдат идентични,
множествени и подредени в успоредни снопове или свързани в двойки и
тройки както е при ресничките и цитоцентъра. Диаметърът на
микротубулите е около 25 nm, а дължината е неопределена. Стената им е
широка около 5 nm и е изградена от 13 спираловидно извити нишки
наречени протофибрили. Функцията им се състои в:
*изграждане на клетъчния скелет;
*улесняване и насочване на вътреклетъчния транспорт;
*изграждане на делителното вретено;
*участва и в изграждането на ресничките и камшичетата.
20.Производни на микротубулите – центриоли.
По време на деленето на клетките центриолите вземат участие в
образуването на делителното вретено и се разполагат в двата й полюса.
Цитоцентърът е изграден от две тръбички – центриоли. Всяка центриола
представлява цилиндър, чиито стени са изградени от 9 тройки микротубули
по формулата(9х3)+0. В случая нулата означава, че в центъра няма
микротубули за разлика от ресничките. Центриолните сателити са
допълнителни структури, които включват кръгово излизащи от центриолата
2 пояса от по 9 нишки, завършващи със сферични тела стаелити с диаметър
40 – 70 nm. Функцията им е свързана с клетъчното делене и образуване на
делителното вретено и придвижването на хромозите по него.
21.Специализирани структури с участие на плазмалемата по
апикалната,контакната и базалната повърхност на клетката(без
реснички и камшичетата).
Към тези образувания спадат:
1.Микровили – цилиндрични, динамично променящи се издавания на
цитоплазмата, обградени от плазмалемата. Диаметърът им е от 0.1 m до 1
m. Имат около 40 фиалменти. Актиновите нишки са свързани с два
белтъка – фимбрин и вилин.
2.Микровилозна клетъчна повърхност – върху тънкото черво (епитела) се
разполагат до 3000 подредени микровъси, покрити от гликокаликс.
3.Базални нагъвания на клетъчната повърхност – там където има усилен
транспорт на вещества. Там се струпват много митохондрии. Среща се при
извитото каналче на нефрона на бъбрека.
4.Стереоцилии – намират се в сетивните клетки на обонятелния епител, на
вкусовите луковици, на кортиевия орган и на вестибулрния апарат.
22.Производни на микротубулите – базални телца,реснички и
камшичета.
Ресничките и камшичетата са специализирани органели за движения и
представляват издавания на клетъчната повърхност.
Реснички – срещат се в епителните клетки на дихателните пътища, в
каналите на мъжката и женската полова система и други. Всяка ресничка
има стебло, преходна част и базално телце. Базалните телца са разположени
в основата на ресничките. Те структурно наподобяват центриолите. Често
са разположени под прав ъгъл една спрямо друга.
Камшичета – структурно камшичетата са подобни на ресничките, но са
единични и техните размери достигат до 60 m, както е при сперматозоида.
Единични камшичета се намират в някои епителни клетки на бъбрека. При
камшичетата съкратителният белтък е динеинът.
23.Незадължителни клетъчни органели.
Според функциите си в животинските и растителните клетки липсват някои
клетъчни органели. Някои специализирани клетки се освобождават от
всичко излишно, за да могат да изпълняват по-добре основната си функция
в организма. В процеса на диференциа те губят много от своите органели.
Типичен пример са сперматозоидите и еритроцитите на бозайниците.
Сперматозоидите нямат рибозоми, ендоплазмен ретикулум, апарат на
Голджи, които не са необходими за постъпване на генетичния им материал
в яйцеклетката, но те съдържат голям брой митохондрии, които снабдяват
камшичетата с необходимата им за движение енергия. В процеса на
съзряване еритроцитите загубват своите органели, което освобождава
повече пространство за натрупване на по-голямо количество хемоглобин. В
животинските клетки има центриоли и базални телца. В растителните
клетки се съдържат пластиди, а липсват в животинските клетки.
Центриолите и базалните телца учстват в изграждането на опорно-
двигателните клетъчни структури – клетъчен скелет, делително вретено,
реснички и камшичета. В прокариотната клетка липсват митохондрии,
апарат на Голджи и ендоплазмен ретикулум.
24.Клетъчни включения.
Те са вещества с различна химична природа и са незадължителна съставка
на клетката. Количеството им е променливо. Те биват:
1.Гликогенни зърна – складирна форма на въглехидратите в чернодробните
клетки, мускулите, хрущялите и нервните клетки;
2.Липидни капки – различни липиди в клетките на мастната съединителна
тъкан и жлезите с вътрешна секреция;
3.Пигменти – естествено оцветени вещества, които се намират в различни
тъкани – меланин(в кожата, в ириса и др.)
4.Липофусцини – отпадъчни атрофични пигменти. Увеличават се с
напредването на възрастта на организма;
5.Кристални включения – намират се в ядрото, митохондриите, лизозомите,
апарата на Голджи. Имат белтъчен характер.
25.Трансмембранен,вътреклетъчен и трансцелуларен транспорт.
Молекулният транспорт бива:
1.Пасивен транспорт, който се осъществява чрез:
*дифузия – молекулите се движат от разтвор с по-висока концентрация към
разтвор с по-малка концентрация;
*филтрация – наблюдава се когато има разлика в хидростатичното налягане
от двете страни на мембраната;
*осмоза – моллекулите на водата преминават бързо в разтвора с по-високо
осмотично налягане и процесът продължава до изравняването му от двете
страни на мембрана.
2.Активен транспорт, който се осъществява с консумиране на енергия,
наличие на транспортни мембранни молекули и осигурява придвижването
на йони или молекули срещу наличен електрохимичен градиент. Друг вид
на активен транспорт е улесненият транспорт, който се осъществява
посредством белтъци – преносители.
26.Ендоцитоза и екзоцитоза.
Цитозата е процес на преминаване на големи количества вещество
посредством изменения на учaстъци от плазмалемата. Тя бива ендоцитоза
(когато се приемат вещества отвън) и екзоцитоза (когато се изнасят
вещества навън от клетката).
1. Ендоцитоза – проникване на вещества чрез вдаване на клетъчната
мембрана към цитоплазмата. Разделя се на:
*фагоцитоза – приемане на твърди частици;
*пиноцитоза – приемане на течности или капки.
2. Екзоцитоза – процес на изхвърляне на секреторно зърно или друга
цитоплазмена структура през клетъчната мембрана. Тя има три фази:
*доближаване на гранулата до клтъчната мембрана;
*сливане на нейната мембрана с тази на плазмалемата;
*разкъсване на слетия участък и попадане на гранулата в извънклетъчното
пространство.
27. Обмяна на веществата. Асимилация и дисимилация. Биосинтез и
секреция.
Обмяната на веществата и енергията са основна характеристикa на живата
клетка, която е отворена към околната среда. Клетката приема различни
химични съединения необходими за структурата й и процесите, в същото
време отделя в околната среда продукти от метаболизма.
Асимилация – чрез приети от околната среда вещества и чрез различни
химични процеси се изграждат различни структури, това могат да бъдат
аминокиселини, белтъци, въглехидрати, масти и други. При този процес се
осъществява натрупване на енергия. Дисимилация – при нея сложните
съединения чрез редица химични процеси се разграждат на по-прости и се
освобождава енергия. Тези два процеса са противоположни, динамични и
неделимо единни, участващи в изграждането и възстановяването на
клетъчните структури и свързаните с тях функции. Метаболитните процеси
са координирани и регулирани.
28.Клетъчно сигнализиране.
В многоклетъчните организми, в ход на милионната еволюция клетките не
само, че са свързани помежду си, но те си съобщават дори когато стоят
далече една от друга. Предаването и получаването на информация се
нарича клетъчно сигнализиране. Това става чрез синтез и секреция на т.нар.
сигнални молекули (аминокиселини, белтъци и стероиди), които попаднали
в извънклетъчното пространство и кръвния поток представляват лиганди,
които се свързват с рецепторите на други клетки. Тези клетки, които имат
рецептори за определени сигнални молекули и се повлияват от тях се
наричат прицелни клетки. Сигналните молекули се пренасят по кръвен или
лимфен път и въздействат върху далече разположени от тях прицелни
клетки. Междуклетъчното сигнализиране се осъществява и чрез
цепковидното свързване – нексуса. При невромедиаторите и конексоните
сигнализирането е бързо, но краткотрайно, а при хормоните е бавно, но
дълготрайно.
29.Жизнен цикъл на клетката.
Жизненият цикъл на клеткат обхваща всички изменения на клетката от
момента на нейното възникване или от едно предшестващо делене до
следващото делене или до нейната смърт. Има две фази: митоза и
интерфаза. Интерфазат бива: хетеросинтетична и автосинтетична.
Жизненият цикъл на клетката включва следните периоди или фази:
*период на покой (G0 – период);
*пресинтетичен период (G1 – период);
*синтетичен (S – период);
*постсинтетичен период (G2 – период);
*митотичен (М – период).
В целия жизнен цикъл има три вида клетки:
1,Клетки, които след раждането на плода достигат висока степен на
специализация, но загубват способността си да се делят – невроните.
2.Специализирани клетки, които се подменят постоянно - епителни и
кръвни;
3.Клетки, осъществяващи специализирана функция, които обикновено не се
делят – чернодробни и ендокринни клетки.
30.Растеж и диференциране на клетката.
Растежът на клетката е процес на нарастване на обема на клетката.
Нарастването на клетките обаче е ограничено до определени граници за
отделните тъкани. Най-бързо нарастват клетките на ембрионалните тъкани.
Нарастването на броя на клетките се нарича пролиферация.
Диференцирането на клетката е процес на биохимично, структурно,
функционално и метаболитно усъвършенстване на клетката. В организма на
човека има милиарди клетки и всичките те произлизат от една оплодена
клетка - яйцеклетка (зигота). Дифернцират се около 100 различни вида
клетки. Оплодената яйцеклетка е начална за всички видове клетки.
*Комитирани клетки – насочени са към определена специализация;
*Стволови клетки – чрез митотични деления се образуват зрели форми. Те
притежават следните характеристики:
*възможност за диференциране в едно или няколко направления;
*способност за самопроизводство за дълго време спрямо съществуването
на организма.
31.Репродукция на клетката.Митоза(вкл.ендомитоза) и амитоза.
При нея се наблюдава източване на ядрото, последователно прищъпване и
обособяване на две ядра, след което цитоплазмата се разделя и се образуват
две нови клетки. То бива пряко и непряко. Прякото делене се нарича
амитоза и се наблюдават две негови форми:
– равномерно пряко делене;
– неравномерно пряко делене.
Смята се, че двуядрените клетки в черния дроб и в епитела на пикочния
мехур са се получили в резултат на амитозата. Прякото делене протича при
запазване на интерфазното ядро, ядърцето и ядрената обвивка. Непрякото
делене се нарича митоза. Митозата или кариокинеазата е универсален
начин на размножаване на растителните и животинските клетки. Тя е
сложен и съчетан процес, почиващ на репликацията на ДНК. Има 4 фази:
профаза, метафаза, анафаза и телофаза. Преди митозата клетката се намира
в интерфаза. Хромозомите са силно деспирализирани и невидими,
наподобяват пръчковидни структури.
Ендомитозата е особен (вътрешен, индиректен) начин на делене на
генетичния материал на клетките, който има известна прилика с митозата.
Получават се клетки с увеличено съдържание на ДНК. Образува се клетка с
голямо ядро с полиплоиден хромозомен набор (двоен, четворен) и
нараснала маса на цитоплазмата. Тук ядрената мембрана не изчезва и не се
образува делителното вретено. При човека ендомитозата се среща при
мегакариоцитите и мегакариобластите в червения костен мозък, в
чернодробните, панкреасните и други клетки.
32.Вътреклетъчни и клетъчни движения.
Движението е едно от най-характерните свойства на всички живи клетки.
Бива вътреклетъчно, амебовидно и движение с ресни и камшичета.
1.Вътреклетъчно движение – движение на цитоплазмата и преместване на
някои клетъчни органели. Ясно се наблюдава при митохондриите. Това е
резултат от промяна на колоидното състояние на цитоплазмата.
Преминаване от състояние зол в състояние гел;
2.Амебовидни движения – чрез тях клетката се придвижва в
пространството. Това става чрез псевдоподи. В човешкия организъм така се
придвижват левкоцитите и макрофагите;
3.Движение с ресни и камшичета – среща се при епитела на бронхите и
трахеята. Камшичето на сперматозоида осъществява движение на самата
клетка.
33.Дразнимост и реактивност на клетката.
Способността на орагнизмите да отговарят на въздействието на
обкръжаващата ги среда с едни или други изменения на своето състояние
или жизнена дейност се определя като реактивност. Тя е способността да се
реагира на изменените условия на средата които се наричат дразнители.
Реактивността се проявява в редица реакции на клетките:
1. Възбудимост – състояние на клетките,при което те се подготвят да
функционират активно;
2. Дразнимост – способността на клетките да долавят различни специфични
и неспецифични дразнения на околната среда. Те имат отношения към
химичния състав, киселинността, звука, светлината;
3. Ответна реакция – свойството на клетките да реагират по специфичен
начин на действащите спрямо нея дразнители.
4. Таксис – движение на клетката в пространството: при мускулната клетка
се осъществява чрез контракция на миофибрилите.
34.Стареене и смърт на клетката.Апоптоза.
Стареенето е естествен биологичен процес, дължащ се на редица
непрестанни и последователни биохимични и морфологични изменения на
клетките и най-вече на колоидното сътояние на цитоплазмата им. При
стареенето се понижават рязко процесите на растеж, диференциране,
регенерация и на осъществяването на специфичните функции. Клетъчната
смърт (некроза) се разглежда като белег и фази на живота и в същото време
като естествен завършек на жизнените процеси. При некрозата причините
са извън клетката. Това могат да бъдат високи или ниски температури,
токсини, киселини и основи. Те действат върху ДНК– и РНК – молекулите.
Апоптозата е особен вид смърт на клетките, които функционират
сравнително кратко време. Наблюдава се при ембрионалното развитие, при
гаметогенезата, имунната система. Типичен пример е бъбрека (минава през
про– и метаневрос, който е окончателният бъбрек). Съществува спонтанна
или физиологична и индуцирана апоптоза, която се наблюдава по време на
лекарствено, лъчево и хормонално лечение. Тази определена смърт е
кодирана в определени гени на ДНК – молекулата.
35.Тъкани – определение,класификация,произход и общи свойства
Афанасиев през 1972г. определя тъканта, като филогенетично обособена
система от клетки и не клетъчни структури имащи еднакво устройство и
специализираност за изпълнение на определени функции.
Произход: В основата на възникването и развитието на тъканите стои
прогресиращото диференциране на клетките. Проблемът за клетъчното
диференциране в онтогенезата се поставя като основен за обяснение на
хистогенезата.
Класификация: За пръв път Бища 1801г. разграничава отделни структури в
човешкото тяло и ги нарича тъкани. Описва 21 вида тъкани по-късно Майер
ги свежда до 8, от 1930г. Хаджиолов у нас предлага нова класификация:
а)епителна; б)съединителна; в)кръвна; г)мускулна; д)нервна;
е)репродуктивна тъкан. У нас Х. Кръстев приема класификация от 8
основни тъкани: епителна, съединителна, опорна, механична, кръвна,
мускулна, нервна и полова.
Общи свойства: Тъканите не съществуват изолирани и независими в
организма и никоя от тях не може самостоятелно да изгради орган.
Йерархията върви в следния ред: клетка→ много клетъчна тъкан→
многотъканен органоид→ многоорганоиден орган→ многоорганна
система→ многосистемен организъм.
36.Епителна тъкан - определение, класификация, произход,
характеристики и функции
Епителът е тъканта която покрива свободните повърхности на тялото.
Покрива организма отвън и го ограничава от околната среда, разполага се и
отвътре на стомаха, черва, матка, изгражда техните жлези и кухини.
Изгражда черния дроб, панкреаса, слюнчени жлези. Клетките на
епителната тъкан се подреждат във вид на пластове върху базална
мембрана. Тя представлява междуклетъчен слой с дебелина 20 – 30nm. Под
нея се откриват ретикуларни, колагенни и еластични фибрили, фиброцити.
В епителната тъкан няма кръвоносни съдове, а храненето се осъществява
чрез дифузия от капилярите разположени в подлежащата хлабава
съединителна тъкан. Всяка една от епителните клетки е високо
диференцирана в структурно и функционално отношение.
Функции:
Покривна-покрива тялото, кухите органи и телесните кухини,
Резорбционна- приемане на редица вещества в храносмилателната и
пикучоотделителната система,
Секреционна- при жлезите с вътрешна секреция.
Произход: Вроговяващият епител на кожата произлиза от ектобласта.
Епителът на стомаха, червата, черния дроб от ендобласта. Епителът на
нефрона на бъбрека от мезобласта. Ендотелът на кръвоносните и лимфните
съдове от мезенхима.
Класификация: Еднослоен епител- плосък, кубичен, призматичен,
привидно многослоен, преходен.
Многослоен епител – многослоен плосък вроговяващ, многослоен плосък
невроговяващ, цилиндричен, кубичен, секреторен (жлезист епител) –
екзокринен, ендокринен и смесен.
37.Покривен епител – определение ,класификация,разпространение и
хистофизиология
Изграден е от 3-4 до 30 слоя клетки. Разположен е по кожата на човека и
кухините на вьтрешните органи откъдето идва и името му. Има:
1.Многослоен плосък вроговяващ епител: епидермисът на кожата.
Разположен е върху дебела базална ламина. Образуват се папили, които са
богато кръвоснабдени. Клетките на епидермиса постоянно се изменят и
кератинизират. Има следните слоеве – основен слой, зърнест слой, блестящ
слой, рогов слой. Оцветяването на кожата се дължи на пигмента меланин,
който се синтезира в меланоцитите.
2.Многослоен плосък невроговяващ епител: покрива лигавицата на устната
кухина, хранопровода, влагалището. Клетъчните слоеве могат да бъдат от
20 до 30. Няма кератохиалин, нито кератин или меланин. Повърхността е
винаги влажна .
3.Корнеален епител – покрива външната повърхност на роговицата на
окото. Епителът в корнеята покрива външната попвърхност на роговицата
на окото и е изградена от 10 слоя клетки, от които един зародишен.
Невроговяващ епител, изграден от 10 слоя клетки, основния е зародишен, а
другите са в състояние на постоянно олющване. Характерно за него е, че
долната му граница представлява права линия, понеже базалната ламина и
съединителната тъкан не образуват папили.
38.Екзокринен жлезист епител – определение,
класификация, разпространение и хистофизиология
Според мястото, където отдава секрета си секреторния епител се дели на
ендокринен и екзокринен.
Екзокринният жлезист епител изгражда големите органи и жлезите с
външна секреция .Тези жлези изработват секрети необходими за функцията
на органите и системите, към които те принадлежат – пример жлезите на
храносмилателната система (черен дроб, панкреас, слюнчени жлези),
участващи в храносмилането. Клетките на секреторния епител се наричат
секреторни или жлезисти.
Видове екзокринен епител и производните му жлези:
Тубулозен секреторен епител – представлява тръба, от която започва
изходния канал.
Ацинозен(алвеоларен) секреторен епител: образува сфери с тясна кухина –
ацини или алвеоли.Ацините се делят на серозни, слузни и смесени.
Серозни ацини – в апарата на Голджи се образуват цистерните, които
отделят секрет богат на ензими.
Слузни ацини :Секретът на клетките е гъст и леплив.Цитоплазмата е
изпълнена с множество мехурчета. Между тях има разпръснати клетъчни
органели, гладък и гранулиран ретикулум и единични митохондрии.
Смесени ацини – изградени са от слузни и серозни клетки, повечето слузни.
Сложни жлези – когато жлезата има система от отводни канали, в които се
излива секретът на множество секреторни единици и се означава като
сложна. Много от сложните жлези са обособени като органи – черен дроб.
39.Ендокринен жлезист епител – определение,форми на организация,
разпространение и хистофизиология.
Главна особеност на ендокринните жлези е, че те нямат отводни канали, а
техният продукт преминава в кръвните и лимфните капиляри. Той се
нарича инкрет – излива се във вътрешната среда на организма или е
хормон, поради обстоятелството, че възбужда към действие други клетки в
организма. Хистологично ендокринният секреторен епител може да се
представи като купчини от няколко ендокринни клетки- в семенника.-
повлекла от клетки – във хипофизата и панкреаса
-фоликули – във щитовидната жлеза. Към епителните клетки се отнасят
още- дендритни макрофагиални клетки на Лангерханс, разположени в
епидермиса.
-меланоцити – клетки които синтезират меланин.
-единични лимфоцити – разположени в епитела на храносмилателната
система
-сетивни клетки.
Скоростта на подновяване на епителните клетки е различна и зависи от
времетраенето на клетъчния цикъл. За чревния епител тя е 48 часа, а за
другите до 4 дни. Подновяването и диференцирането на епителните клетки
е под контрола на редица фактори: температурни, антимитотични,
възрастови и хормонни.
40.Съединителна тъкан – определение, класификация, произход,
характеристики и функции
Съединителната тъкан има мезенхимен произход, срединно положение сред
останалите тъкани и наличие на междуклетъчно вещество.
Функция: Свързваща, опорна и формообразуваща. Разполагането на
съединителната тъкан заедно с кръвоносни и лимфни съдове сред
останалите тъкани, определя и нейната трофична функция. Това
характеризира съединителната тъкан като най-тясно свързана с процесите
на вътретелесното метаболитно равновесие – хомеостаза, поради което тя
заедно с кръвната тъкан се нарича тъкан на вътрешната среда.
Съединителната тъкан е широко застъпена в организма на човека и заема
около половината от телесния му обем. Тя няма достъп до външната среда и
се свързва с нея посредством епителната тъкан.
Произход- всички под видове на съединителната тъкан произлизат от
мезенхима. Той се разполага между трите зародишни листа. Хаджиолов
(1957г.) различава три основни групи;.Според Иван Георгиев (1986г.) са:
1.Съединителна тъкан с недиференцирано междуклетъчно вещество
2.Съединителна тъкан с влакнесто междуклетъчно вещество
3.Съединителна тъкан с твърдо междуклетъчно вещество – хрущялна и
костна тъкан.
41.Клетки на съединителната тъкан
Диференцирането на клетките на съединителната тъкан структурно,
химично и функционално е в три направления:
1. Продуктивни клетки – синтезират в цитопплазмата си и секретират в
междуклетъчното пространство влакнести и аморфни комплекси
(фибробласти).
2. Трофични клетки: това са липоцитите - специализирани в синтез и
складиране на липиди.
3. Защитни клетки: макрофаги, плазмоцити и мастоцити. Макрофагите
произлизат от кръвните моноцити. Размерите им са 20µm. Цитоплазмената
мембрана има рецептори. Имат псевдоподи. Плазмоцити – увеличават се
при възпалителни процеси. Те са овални клетки с размери от 14-16 µm.
Имат добре развит апарат на Голджи. Мастоцити-описани са за пръв път
1878г.от Ерлих. Цитоплазмата има базофилни зърна. Намират се в всички
органи и се разполагат главно по хода на артериолите, венулите и
капилярите. Размерите им са около 20-25 µm. с неправилна форма. Те
синтезират и отделят хепарин и хистамин - вещества с антагонистично
действие. Хепаринът има противосъсирващ ефект, а хистаминът разширява
артериолите и базофилните гранулоцити на кръвта.
42.Екстрацелуларен матрикс на съединителната тъкан.
Междуклетъчното вещество на съединителната тъкан се състои от основно
аморфно вещество и от влакна. Основното аморфно вещество е
задължителна съставка на съединителната тъкан и е разположено между
клетките и влакната като осигурява тяхната спойка. Съдържа вода,
минерални соли и високомолекулни белтъчнополизахаридни комплекси в
колоидална система, белтъчнополизахаридните комплекси са в 2 форми
-протеогликани и гликопротеини. Протеогликаните образуват филтри,
регулиращи дифузията на водата. Гликопротеините са широко застъпени в
животинските организми и влизат в състава на ензими, секрети, хормони,
серумни белтъци.
Съединителнотъканни влакна:
1.Колагенни влакна – най-разпространената съставка на междуклетъчното
вещество в повечето видове съединителна тъкан. Те биват: микровлакънца
и влакна. Съвременната биология доказа химичната хетерогенност на
белтъка колаген. Това се изразява в наличието на генетично различни α-
вериги, изграждащи триверижна спирализирана молекула. Колагенните
влакна имат следните качества: якост при опъване, нееластичност,
устойчивост на трипсиново въздействие, оптическа анизотропност,
афинитет към киселите багрила, при варене с вода дават желатин, при
въздействие с киселина набъбват, разграждат се от пепсина.
2.Еластични влакна – изградени са от белтъка еластин. Те са комплекси от
два компонента: фибрилен и аморфен. Еластичните влакна имат следните
физикохимични и биологични качества: малка якост при опъване, слабо се
влияят от трипсина, при варене с вода не дават желатин, резистентни са на
действието на киселини, основи и пепсин.
3.Ретикуларни влакна: Имат колаген III тип. Много са тънки и образуват
фина мрежа. Те са основна съставка на междуклетъчното вещество на
ретикуларната съединителна тъкан в кръвотворните органи, влизат в
състава и на базалните ламини, участват в обвивките на мускулните клетки
и капилярите, срещат се и в много други органи. Смята се, че предшестват
екстрацелуларното формиране на колагенните влакна, за това са били
наречени преколагенни влакна.
43.Съединителна тъкан с недиференциран екстрацелуларен матрикс –
мезенхим,пихтиеста и склизеста съединителна тъкан
Слузната съединителна тъкан произлиза от мезенхима, която се среща във
всички органи по време на пренаталното развитие на човека. Характерна е
преди всичко за хориалните функции като посредник при транспорта на
газовете и хранителните вещества между майчината кръв и хориалните
(зародишните) капиляри. Изградена е от звездовидни,фибробластоподобни
клетки без контактиращи израстъци и от неоформено междуклетъчно
вещество, съдържащо голямо количество хиалуронова киселина. С
развитието на плода към края на бремеността се откриват все повече
рехаво разположени колагенни микрофибрили и фибрили. В този си вид
при раждането се намира в пъпната връв, където е известна като пихтиеста
тъкан или като вартонова пихтия. След раждането слузната тъкан се
открива само в пулпата на зъбите. Междуклетъчното вещество е аморфно и
без колагвенни влакна.
44.Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен
матрикс – хлабава съединителна тъкан.
.Хлабавата съединителна тъкан е най-разпространеният подвид и се среща
във всички органи на човешкото тяло. В основното й вещество се
разполагат в различни количествени и пространствени отношения и трите
типа съединителнотъканни клетки: продуктивни, трофични и защитни,
както и трите типа съединителнотъканни влакна. Сред разположените в нея
кръвоносни и лимфни съдове тя образува т.нар. строма на органите. От
съдовете непрекъснато постъпват в междуклетъчното пространство и
левкоцити. Клетъчния състав включва фибробласти.
45.Съединителна тъкан с диференциран влакнест екстрацелуларен
матрикс – колагенна,еластична,ретикуларна и мастна
тъкан.2.Ретикуларната съединителна тъкан се състои от т.нар.ретикуларни
влакна или ретикуларни клетки.те заедно с израстъците на клетките
образуват фина мрежа.Основна функция на ретикуларната съединителна
тъкан е,че заедно с кръвоносните съдове образува опорния скелет(стромата
на )на кръвоносните органи.
3.Мастната съединителната тъкан е производна на хлабавата съединителна
тъкан.Тя има следните функции:
а)защита срещу загуба на топлина
б)механична защита на някои вътрешни органи(капсула около ббъбреците)
в)важен резервен енергиен източник
4.Пигментната съединителна тъкан произлиза от хлабавата съединителна
тъкан.Среща се на няколко места в дермата на кожата(около гръдните
зърна,скротума,хороидеята и ириса на окото).Клетките –
пигментоцити,съдържат в цитоплазмата си кафяво оцветени пигментни
зърна от веществото мелании,поради което све наричат още меланофори.
5.Фиброзната мембранозна съединителна тъкан се състои от колагенните
влакна,обединени в мембрани,участват в образуването на
фасциите,надкостницата,твърдата мозъчна обвивка.Тези меебрани са
устойчиви на разтягане.
6.Фиброзната еластична съединителна тъкан е застъпен в еластичните
лигаменти.Фиброцитите,подобно на тези три сухожилията са притиснати от
влакната и ориентирани по дължината им.Еластичните лигаменти също са
обвити от тънка обвивка от хлабава съединителна тъкан,която носи
кръвните капиляри.
46.Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен
матрикс-хрущялна тъкан.Хондрогенеза.Хрущялната тъкан бива три
вида:хиалинна,еластична и влакнеста.Клетките-хондроцити произлизат от
свои по-недиференцирани предшественици,хондробласти водещи началото
си от мезенхима.Тези клетки са сферични или овални с размери 15-20µm
със сравнително голямо ядро и фино разпределен хроматин.Клетките са
богати гликогенни хидролитични ензими.Зрелите хондроцити не се
делят.а)Хиалинната хрущялна тъкан в свежо състояние е белезникава,с
известна прозрачност.Широко застъпена е в човешкия организъм – от нея
са изградени хрущялните части на скелета(в ребрата,ставните
повърхности),полупръстените и пластинките в трахеята и
бронхите,хрущялите на носната преграда.Механично-опорната й функция
се определя от твърдостта,якостта и еластичността й.Съдържа много
колагенни влакна.Зрялата хрущялна тъкан е поляризирана в три
зони:повърхностна,междинна,вътрешна.б)Еластичната хрущялна тъкан се
среща във външното ухо(ушна раковина)около евстахиевата тръба,в
епиглотиса,има освен колагенни и еластични влакна.Тази тъкан не
в)Влакнестата хрущялна тъкан се среща в залавните точки на сухожилията
с костите,в междупрешленните дискове и в
синхондрозите.Междуклетъчното вещество е съставено от основно
вещество и разположени в него,паралелно ориентирани снопчета от плътни
колагенни влакна.По хода на снопчетата и между тях,също линейно
подредени,се разполагат хондроцитите-както единични,така и събрани в
изогенни групи от по две клетки.
47.Съединителна тъкан с диференциран твърд екстрацелуларен
матрикс – костна тъкан.Остеогенеза.
Този подвид съединителна тъкан е с изразена механично-опорна функция.
Костната тъкан е основно депо на калций в организма, като той
непрекъснато преминава от кръвта към костите и обратно. Клетките са три
типа: остеобласти, остеоцити, остеокласти. Различават се два типа костна
тъкан:
Незряла костна тъкан- образува се при регенерация след костни фрактури и
при патологично (туморно) костообразуване. Във възрастния организъм
нормално се среща на залавните места на сухожилията в областта на
шевовете на черепните кости, в зъбните алвеоли и в дентина на зъбите.
Зряла костна тъкан- при нея има успоредно ориентиране на колагенните
влакна и тяхното съединяване в плътна пластинка – ламели състоящи се от
минерализирано основно вещество. Ламелите имат различно разположение
и ориентация и образуват ламеларни системи. Според подреждането на
костите ламеларните системи се делят на компактна костна субстанция и
спонгиозна (гъбеста) костна субстанция. Между гредичките се образуват
малки лагуни, в които се разполагат кръвоносни съдове и червен костен
мозък. Възникването и развитието на костната съединителна тъкан и
образуването на костите започва в ембрионалния период и протичат по два
начина -развитие непосредствено от мезенхима и развитие от хрущялна
тъкан. Първият начин се означава като пряко развитие или мембранозна
остеогенеза- например образуването на плоските кости на черепа.
Развитието на костната тъкан на мястото на предшестващата хрущялна
тъкан се нарича ендохондриална остеогенеза или още непряка или
заместителна остеогенеза. Ендохондриалната остеогенеза се извършва в
епифизите на хрущялната тъкан, където в освободените от хондроцитите и
разширени лагуни навлизат кръвоносни съдове и остеогенни клетки. При
завършване растежа на костите метаепифизната пластинка изчезва и
спонгиозата на диафизата и епифизата се сливат. Дентинът е една от
съставките на зъбите. Междуклетъчното вещество съдържа колагенни
влакънца, събрани в снопчета. Основното вещество е минерализирано и
съдържа главно калциев фосфат. То е съставено от разклоняващи се
микроканалчета, в които са разположени цитоплазмените израстъци на
дентинобластите- клетки, подобни на фибробластите.
48.Кръв .Лимфа.
Кръвта и лимфата представляват кръвна тъкан с високо диференцирани
клетки и течно междуклетъчно вещество. Кръвотворните клетки в
кръвотворните органи червен костен мозък, слезка, тимус, лимфни възли,
принадлежат към кръвната тъкан. Клетките на кръвната тъкан се отличават
от клетките на другите тъкани. Във функционално отношение кръвната
тъкан е предимно вещество-обменна. В хода на филогенезата и
онтогенезата кръвната тъкан образува с другите основни тъкани свои по-
висши морфо-функционални единици – органоиди и органи. Кръвта бива:
А) съдова, намираща се в кръвоносните съдове и лимфните съдове;
Б) извън съдова, която включва кръвотворните органи
Функции: Вещество-обменна- пренася хранителни вещества и изнася
продукти от катаболизма, дихателна-газообменна- О2 и СО2 чрез
еритроцитите; Защитна: осъществявана от белите кръвни клетки;
Хуморално-регулаторна: пренасяне на хормони, медиатори, чрез които се
контролира дейността на различните органи и системи; Имунна:
изработване на антитела, кръвосъсирване.Съдовата кръвна тъкан се намира
в кръвоносните съдове. Тя е около 5l % за възрастен здрав човек и съдържа
червени кръвни клетки (еритроцити), бели кръвни клетки (левкоцити) и
кръвни плочки (тромбоцити), намиращи се в основна течна субстанция
наречена кръвна плазма. При циркулацията на кръвта постоянно през
капилярната стена преминават съставки на кръвната плазма и бели кръвни
клетки в околните тъкани и така се пренасят хранителни вещества,хормони
и медиатори, които отиват до други тъкани и клетки на организма. Обратно
част от тъканната течност, в която има метаболити от отпадъчни продукти,
се приемат от лимфните съдове и оттам отиват във венозното
кръвообръщение. Тази леко жълтеникава течност се нарича лимфа и може
да се разглежда като разновидност на съдовата кръв, която се движи в
лимфните съдове. Химичният й състав е подобен на този на кръвната
плазма. Има по-малко белтъци, а повече неутрални мазнини, въглехидрати
и разтвори на минерални соли (NaCl и Na2CO3). Лимфата идваща от
лимфните съдове на червата е млечно-бяла, поради голямото количество
емулгирани липиди и се нарича хилус. Формените елементи на лимфата са
главно лимфоцити и малко моноцити и гранулоцити. Лимфата също може
да се съсирва като кръвта, но бавно.
49.Хемопоеза-ембрионална, фетална, постнатална
Животът на кръвните клетки е сравнително кратък. Постоянно се
разрушават и се заместват с нови, така броят им се поддържа постоянен.
Образуването на нови кръвни клетки се нарича кръвообразуване, а
съответната тъкан – кръвообразуваща. При възрастен организъм този
процес се извършва в червения костен мозък и лимфоцитотворните органи
(за β-лимфоцитите) и в тимуса (за Т-лимфоцитите). През време на
ембрионалното развитие кръвообразуването се извършва и на други места:
в жлъчния мехур, плацентерните въси, мезенхима на черния дроб и
слезката. Кръвните клетки водят началото си от една недиференцирана,
рядко деляща се камбиална или стволова кръвна клетка, която може да се
самовъзпроизвежда през целия живот на организма. На 100 ядрени клетки в
червения костен мозък се пада една стволова клетка. Ствловите клетки са
непосредствени родоначалници на хемопоетичния ред клетки.
Кръвообразуването по същество представлява една физиологична
регенерация на кръвната тъкан. Стволовата клетка е с малки размери 7-10
µm и има голямо ядро. В цитоплазмата й се откриват клетъчни органели с
изключение на свободни рибозоми и митохондрии. Клетките
предшественици дават същите кетки- хомопластно делене: дъщерните
клетки отговарят на всички белези на майчините клетки, или намиращи се в
следващия етап на диференцирането клетки, които имат хетеропластно
делене– което представлява следващата фаза на диференцирането. След
раждането в червения костен мозък се диференцират два вида полустволови
клетки :лимфоцити- за лимфоцити и миелоидни-за останалите видове
кръвни клетки (еритроцити, гранулоцити, моноцити и тромбоцити).
Диференцирането на стволовите клетки включва няколко стадия:
1. Клетка, реагираща на действието на еритропоетина;
2. Клонообразуваща клетка, реагираща на клоностимулиращи фактори;
3. Клетка предшественик на мегакариобласта. Всички тези клетки вече са
детрминирани в определена хемопоетична посока. При всеки клетъчен вид
се наблюдава определена последователност на развитие.
4. Насочване на стволовата клетка към определен клон на диференциране;
5. Пролиферация с образуване на много делящи се клетки;
6. Дифернциране и постепенно спиране на деленето;
7. Зреене;
8. Отделяне на зрелите клетки.
50.Еритроцити.
Те са най-многобройните клетки в човешката кръв. У мъжете са от 4,5.1012
L до 5,8.1012 L (от 4 500 000 до 5 800 000 в 1mm3 кръв). Намaляването на
броя им се нарича анемия, а увеличаването на броя им еритроцитоза.
Еритроцитите са с двойновдлъбната дисковидна форма. Имат диаметър
около 7 µm. Дебелината им в периферията е 2,5 µm, а в центъра – 1,7 µm. Те
са еластични и могат да променят формата си и да преминават през много
тесни капиляри. Еритроцитите са клетки, които са загубили своите
клетъчни органели: ядро, апарат на Голджи, центриоли и митохондрии.
Еритроцитите съдържат цитоскелет, свързан с плазмалемата, която
позволява те да възстановяват дисковидната си форма, ако тя е изменена.
Най-съществен е спектринът, образуван от 4 дълги белтъчни вериги,
свързани помежду си с активни нишки. В хипертонична или кисела среда
цитоскелетът губи своята здравина и очертанията на еритроцитите стават
неравномерни. Хемоглобинът е белтък съставен от глобинови молекули,
свързани с пигмента хем, поради което той се нарича дихателен пигмент.
Съставлява 95% от сухото вещество на еритроцита. Средният им живот за
мъжете е около 140 дни, а за жените 109 дни. Тяхното разпадане започва в
кръвта, но се извършва в слезката и черния дроб. Освобождават се
билирубин и желязо, което се използва за образуване на нови еритроцити в
червения костен мозък. Ретикулоцитите представляват млади безядрени
еритроцити. Еритроцитите се намират в осмотично равновесие с плазмата.
В хипертонични разтвори губят водата си, което води до свиването им.
Обратно в хипотонични разтвори те се подуват в следствие на навлизане на
вода в тях, закръглят се, мембраната им се пука и от тях се освобождава
хемоглобинът. Това явление се нарича хемолиза.
51.Eритропоеза
При образуването си еритроцитите преминават последователно през
следните клетки: стволова клетка, миелоидна клетка, проеритробласт,
еритробласт, нормобласт и ретикулоцит.
Проеритробластите са с размери от 12-15 µm и със базофилна цитоплазма,
което се дължи на увеличеното съдържание на свободни рибозоми. Има
множество микротубули, разположени успоредно на плазмалемата, ядрото е
голямо, сферично централно разположено със зърнест хроматин с две
ядърца. По клетъчната мембрана има пиноцитозни мехурчета.
Еритробластите се получават в резултат на делене и диференциране на
проеритробластите. Неговата първа фаза в диференцирането е т.нар.
базофилен еритробласт, който има по-малък размер от проеритробласта. В
него има високо съдържание на рибозоми. Следващият стадий се нарича
полихроматофинен еритробласт
Нормобласт – Клетката вече не се дели. Има еозинофилна цитоплазма.
Ядрото е разположено в периферията и е с намалени размери и плътен
хроматин.
Ретикулоцит – Той е първата безядрена клетка от червения ред с единични
остатъци от клетъчни органели (рибозоми, части ендоплазмен ретикулум).
Имат вид на нежна мрежа или зърна. Около 0.5 до 1% от тези клетки
попадат в съдовата кръв. Еритроцитообразуването се характеризира със
синтеза и натрупване на хемоглобин. Свързано е с високото съдържание на
РНК в проеритробласта и на хемоглобин в нормобласта и еритроцита.
52.Гранулоцити (бели кръвни клетки).
Белите кръвни клетки се наричат така, поради това че за разлика от
еритроцитите на неоцветени препарати изглеждат белезникави. Те
циркулират в кръвта, но осъществяват функциите си в тъканите като
преминават през стената на капилярите. Това преминаване се нарича
диапедеза и се осъществява посредством образуване на псевдоподи.
Броят на белите кръвни клетки е от 4.109/л до 10.109/л. Ако той се увеличи
над 10. 109/л се говори за левкоцитоза, а ако спадне под 4.109/л – за
левкопения. Белите кръвни клетки се подразделят на гранулоцити и
агранулоцити. Увеличаването на броя на съответните бели кръвни клетки
при някои болестни състояния се нарича за лимфоцитите лимфоцитоза, за
моноцитите – моноцитоза, за неутрофилните гранулуцити – неутрофилия,
за еозинофилните гранулоцити – еозинофилия, за базофилните гранулоцити
– базофилия.
Неутрофилни гранулоцити се наричат още полиморфноядрени
гранулоцити. Те са най-многобройните бели кръвни клетки. Имат сферична
форма и диаметърът им е 10-12 µm.
53.Гранулоцитопоеза
Гранулоцитите водят началото си от стволовата клетка и преминават в
своето развитие през следните стадии на диференциращи се клетки:
миелобласти, промиелоцит, миелоцит и метамиелоцит. Промените, които се
наблюдават при това диференциране се отнасят до размерите на клетката,
формата на ядрото, структурата на ядрения хроматин, оцветяването на
цитоплазмата и до появяването на специфичните гранулоцити.
Миелобласт – Той е първата гранулоцитопоетична клетка предшественик,
от която се образуват другите по-зрели форми на белите кръвни клетки.
Имат много митохондрии.
Промиелоцит – По-голям е от миелобласта. Ядрото му е голямо, овално с
малко по-груб хроматин. Съдържа много рибозоми и добре развит апарат на
Голджи.
Миелоцит – В него се появяват множество специфични гранулоцити. Има
три вида миелоцити: неутрофилни, еозинофилни и базофилни.
- Неутрофилен миелоцит: Той е по-малък по размери от миелобласта.
Ядрото е леко удължено. В цитоплазмата има многобройни неутрофилни
гранули.
- Еозинофилен миелоцит: Съдържа овално ядро, добре развит апарат на
Голджи. Има множество разширени ламели от грануларен ендоплазмен
ретикулум.
- Базофилен миелоцит: Малък по размери. Ядрото е сферично без ядърце,
има малко количество гранулиран ендоплазмен ретикулум, голямо
количество свободни рибозоми. Базофилните гранули са сферични, големи
и изпълнени с плътен материал.
Метамиелоцит – След две последователни деления на миелоцита се
образуват по-малки по размери метамиелоцити (неутрофилни,еозинофилни
и базофилни), които вече не се делят. Те представляват младите форми на
зрелите гранулоцити. В тях се откриват много повече специфични гранули.
Ядрото на неутрофилния метамиелоцит е като подгъната пръчка
(подковидно ядро).
Сегментоядрени гранулоцити се наблюдават в крайната фаза на развитието.
Този процес е най-добре изразен при неутрофилните гранулоцити. Зрелите
гранулоцити навлизат в синусоидите на костния мозък и оттам попадат в
кръвния поток.
54.Моноцити. Моноцитопоеза.
Моноцитите са най-големите клетки в съдовата кръв. Имат сферична форма
и диаметър от 16 до 20 µm. Съставляват 4-8% от общия брой на
левкоцитите. Тяхното ядро може да бъде с бобовидна или леко налобена
форма и обикновено е разположено ексцентрично. Хроматинът е с
нишковиднозърнеста структура и се оцветява по-слабо от лимфоцитното
ядро. Цитоплазмата е бледосиня (подобно на цвета на цигарен дим). При
оцветяване с азур в нея се откриват нежни гранули. На електронен
микроскоп в ядрата им се откриват едно или две ядърца, а в цитоплазмата –
добре развит апарат на Голджи, разположен във вдлъбването на ядрото.
Митохондриите са малко, ендоплазменият ретикулум е съставен от къси
пластинки. Срещат се единично свободни рибозоми и множество лизозоми.
По клетъчната мембрана се откриват издавания – псевдоподи. Моноцитите
са клетки, които са предшественици на макрофагите. Те не функционират в
кръвоносните съдове, а в хлабавата съединителна тъкан, където се
превръщат в макрофаги. Процесът на миграция на моноцитите през
капилярите се засилва при възпалителни процеси. При нормални условия
моноцитите се задържат в кръвта около 3 дни.
55.Лимфоцити.
Те са сферични клетки с диаметър от 6 до 8 µm. Съставляват 25 до 36% от
общия брой на белите кръвни клетки. Лимфоцитите се образуват в
червения костен мозък и тимуса от малдите клетки, които се наричат
лимфобласти. Под влияние на вещества, образувани от епителните клетки,
те пролиферират и се превръщат в Т-лимфоцити. Продължителността им на
живот е различна, една част живеят една година, а други – само няколко
дни. Функцията им е свързана с хуморалния и клетъчния имунитет на
организма. Установено е, че малките лимфоцити са с големи потенциални
възможности. Под действието на някои антигени в лимфните възли те се
трансформират в големи бластни клетки, които от своя страна, чрез делене
дават нова лимфоцитна популация. По отношение на размерите си
лимфоцитите се делят на големи, средни и малки. Функционално се
различават два вида малки лимфоцити, Т- и В-лимфоцити.
В-лимфоцити – в кръвта на здрави хора са варираща популация В-
лимфоцитите влизат вконтакт с дадени антигени и се създава първичен
имунен отговор и някои от клетките започват да образуват антитела. Най-
активните в това отношение клетки се наричат палзмоцити. В-лимфоцитите
имат дълъг живот и могат да останат в лимфната тъкан дълго време. При
повторен контакт със същите антигени произвеждат антитела. Тази реакция
се нарича вторичен имунен отговор. В-лимфоцитите осъществяват
хуморален имунитет. Т-лимфоцитите са от 75 до 80 % от общия брой и
имат дълъг живот. Циркулират между кръвния и лимфния потоци и са
изложени на въздействието на различни антигени.
56.Лимфоцитопоеза.
При човека първоначално лимфоцитите се образуват в червения костен
мозък от лимфоидната стволова клетка, като се минава прерз лимфобласт,
пролимфоцит и накрая в зрял лимфоцит. Лимфобластът е по-обемна клетка
с голямо ядро, изпълнено със зърнест хроматин и единично ядърце. При
пролимфоците, както и при зрелите лимфоцити, ядърцето не се вижда Т-
лимфоцити – част от малките лиомфоцити по кръвната циркулация стигат
до тимуса, където се делят последователно под влиянието на изработените
от стромните клетки на тимуса т.нар. индуктори на диференцирането и се
трансформират в Т-лимфоцити. Т-лимфоцитите влизат отново в кръвта и
оттам в червения костен мозък или в Т-зоните на периферните лимфни
тъкани. В-лимфоцити – При човека се образуват в червения костен мозък.
Оттам по кръвен път те мигрират в стената на червата и под въздействието
на антигенно стимулирано придобиват имуноглобулинови рецептори, делят
се, диференцират се и образуват т.нар.зародишни центрове и В-зоните на
лимфоцитообразуващите органи, като най-зрелите клетки се
трансформират в плазмоцити.
57.Кръвни плочки(тромбоцити). Тромбоцитопоеза.
Те представляват малки цитоплазмени късчета, откъснати от
мегакариоцитите. Увеличаването на броя им се нарича тромбоцитоза, а
намаляването – тромбопения. Тромбоцитите са с овална или приплесната
форма, но могат да имат и израстък. Те са безядрени и на светлинен
микроскоп се открива тъмно оцветена централна част – грануломер и
светла периферна част – хиаломер. Ултраструктурно в грануломера се
установяват един или няколко централно разположени митохондрии и
гликогенни зърна. В грануломера има т.нар. L-гранули и плътни В-гранули с
тъмна сърцевина, които съдържат серотонин – вещество съкращаващо
мускулните клетки на кръвоносните съдове. В периферните части
(хиаломера) се откриват свободни рибозоми, везикули, микротубули и
микрофиламенти. Функцията на тромбоцитите е свързана с процеса
кръвосъсирване. При нарушаване цялостa на кръвоносния съд,
тромбоцитите се натрупват по стената му, вакуолизират се и освобождават
ензима тромбокиназа. Един от белтъците на кръвта е фибриногенът, който
при нормални условия е разтворен в кръвната плазма. В кръвта има
глобулин, наречен протромбин, който е неактивен. При нараняване обаче,
при съдействието на кръвните плочки на това място, се освобождава
съставка, наречена тромбопластин, който превръща протромбина в
тромбин. Тромбинът въздейства върху фибриногена и го превръща във
фибрин. Тромбоцитите живеят между 10 и 12 дена. Те се образуват в
червения костен мозък от клетки, произлизащи от стволовата клетка,
миелоидна стволова клетка, мегакариобласти и мегакариоцити.
Мегакариобласт – Има голямо сферично ядро, с мрежест хроматин и
множество ядра. Цитоплазмата на клетката е подчертано базофилна.
Промегакариоцит и мегакариоцит – Произхождат от мегакариобласта. Те се
получават чрез ендомитоза - т.е. ядреният материал се умножава 2,4 или
повече пъти. Цитоплазмата на мегакариоцитите се оцветява в
синкаворозово. Имат къс живот и размерите им са 100 µm.
58.Мускулна тъкан-определение, класификация, произход,
характеристики и функции
Движението е една от основните прояви на всички клетки, намерило своята
най-висша проява при мускулната тъкан. Тя е изградена от издължени
мускулни клетки, свързани със съединителнотъканни елемменти.
Характерни свойства на мускулните клетки са съкратимост и проводимост.
Има три основни типа мускулни клетки:
Гладкомускулни, изграждащи част от стената на вътрешните тръбесто-
кухинни органи, кръвоносни и лимфни съдове.
Напречно-набраздени мускулни клетки, изграждащи скелетната
мускулатура.
Сърцевомускулни клетки, изграждащи миокарда.
Хистогенетично мускулната тъкан е производна на: мезенхима
(гладкомускулна тъкан и миелоидните клетки на семенниците); мезобласта
(скелетната и сърцевата мускулна тъкан); ектобласта (миоепителни клетки
и мускули на зеницата). В химичния състав на мускулните клетки има
органични и неорганични съединения. Белтъчните съединения могат да
бъдат свободни (миоглобин) и организирани в нишки, наречени
миофиламенти( миозин, актин, алфа- актин, тропомиозин).
59.Скелетна мускулна тъкан
Тя произлиза от мезобласта и през четвъртата ембрионална седмица от
повърхността на сомитите мигрират периферно и образуват миотоми. Тя е
структура, която освен напречнонабраздени мускулни клетки има още
съединителнотъканни и нервни елементи и кръвоносни съдове. Основна
структурна единица е симпластът, образуван от миобластите. Размерите му
са от 1 до 40µм с дебелина до 0,1 µм. Ядрата са многобройни с елептична
форма, структурата и функциите на фибриларните белтъци определят
следните видове:
-фибриларни: съкратителни белтъци - актин и миозин; регулаторни белтъци
- тропомиозин В и тропонин
-миозина хидролизира крайната фосфатна група на АТФ. Той се свързва с
актина и образува актомиозин. Тропомиозин В е фибриларен белтък с
регулаторна функция. Има крачковидна форма с размери 45 и дебелина 2
nm. В рабдомиофибрилите клетъчните органели са с типично
разположение. Комплексът на Голджи е слабо развит, митохондриите са
разположени в две зони хиполемално и околоядрено, в съседства и
успоредно на миофибрилите в зоната на дисковата система. Гладкият
саркоплазмен ретикулум е представен от кухини – Т-тръбички. Напречното
вдаване на сарколемата взаимодейства между L-системата с Т-тръбичката.
Белите мускулни влакна съдържат малко саркоплазма-енергични са и са
силни, с по-бавни контракции, продължителни, бавно настъпва умора.
Мускулното съкращение се осъществява благодарение на опорни
структури. Има външен и вътрешен опорен апарат: Z – линия: химично
изградена от белтъците – тропомиозин, α-актин и глюкозоаминогликани,
производни на хиалуроновата киселина. Мускулното съкращение е сложен
физиологичен процес, осъществяван последователно от дейността на
клетъчните органели, миофибрилите и вътреклетъчните включения. Важна
роля в механизма на мускулното съкращение играе тропонинът.
Напречнонабраздената скелетна мускулна тъкан има ограничени
възможности. Във функционално отношение скелетната мускулна тъкан е
тясно свързана със съединителната тъкан, кръвоносните съдове и нервните
елементи, с които тя изгражда мускула като орган. Всяка рабдомиофибра се
инервира от самостятелно нервно влакно, посредством мионеврален
синапс, известен като моторна плочка.
60.Сърдечна мускулна тъкан
Тя изгражда основно стената на сърцето – миокарда. Хистогенетично тя се
развива от миоепикардиална пластинка на мезобласта, разположена в
шийната област на зародиша. В нея се диференцират 3 основни вида клетки
- съкратителни клетки, импулсопроводни клетки и сърдечни
миоендокринни клетки.
Сърдечната напречнонабраздена мускулна тъкан има дължина от 100 до 150
µm и дебелина 10-20 µm. Сарколемата е покрита от базална ламина. Ядрото
е с овална елипсовидна форма, най-често единично разположено.
Клетъчните органели и включения са разположени предимно около ядрото.
Митохондриите заемат от 30 до 40 % от целия обем на клетката, заради
високите енергийни нужди. До ядрото се намират малки липидни капки,
които се увеличават при дегенерация на миокарда. Актин и миозин –
образуват кардиомиофибрили. Регулаторните белтъци – тропонин,
тропомиозин В и α-актинът са със същата молекулна организация както при
скелетната мускулна тъкан. Във вметнатите дискове се установява РАS-
положителна реакция, която говори за наличие на глюкозоаминогликани.
Вметнатите дискове се разполагат стъпаловидно. Има напречни и надлъжни
участъци. В надлъжните участъци има широки контакти с цепки. Те играят
основна роля в провеждането на възбуждането от клетка на клетка.
Импулсопроводната сърдечна мускулна тъкан е разновидност на сърдечната
мускулна тъкан. Клетките са групирани по няколко и са със значително по-
големи размери 100 µm дължина и широчина до 50 µm. Централно в
клетката има едно или две ядра, по-малко митохондрии пръснати в
саркоплазмата ,а рибозомите са свободни. Около ядрото има множество
гликогенни гранули.
Еендокринна сърдечна мускулна тъкан – в структурно отношение се
характеризира с наличие на кардиомиофибрили и в същото време добре
развит синтетично-секреторен апарат (гранулиран ендоплазмен ретикулум
и апарат на Голджи). В тях се установява веществото кардиодилатин,
известно още като атриален натрий – уретичен пептид. Участва във водно-
солевия баланс на организма.
61.Гладка мускулна тъкан.
Тя участва в изграждането на стените на кухините на вътрешните органи на
храносмилателната, дихателната, отделителната и половата система и
кръвоносните и лимфните съдове. Основната структурна и функционална
единица на тъканта е гладкомускулната клетка, която е удължена,
вретеновидна и със заострени краища. В стените на малките кръвоносни
съдове размерите им са 30 µm., в маточната стена на бременна жена те
стигат до 500 µm. Ядрото им е еднично, с пръчковидна форма и е
разположено централно. При съкращение то се нагъва и добива формата на
тирбушон. Саркоплазмата е еднородна, в нея има тъмни петна. Сарколемата
на всяка гладкомускулна клетка е покрита с базална ламина, обкръжена от
ретикуларни, коолагенни и еластични влакна и аморфен матрикс.
Клетъчните органели са разположени около ядрото. Актиновите и
миозиновите филаменти са ориентирани периферно по оста на клетката, а
интермедиерните са разположени мрежовидно. Те заедно с актиновите и
миозиновите филаменти участват в съкратителния процес. В миоцита се
откриват и регулаторните белтъци тропомин и тропомиозин В. В
саркоплазмата се установяват β – гликогенни гранули. Гладкомускулните
клетки се свързват помежду си чрез цепковидни контакти. Те се инервират
от вегетативния дял на нервната система. Типовете миоцити биват:
Висцерален тип миоцити: когато малък брой клетки образуват мионеврални
синапси. Възбуждането преминава от миоцит на миоцит чрез нексуси,
подобно на сърдечномускулните клетки. Те могат да се съкращават под
действието на серотонин, хистамин, окситоцин, адреналин, прогестерон.
Участват в изграждането на повечето тръбестокухинни органи и поддържат
т.нар. тонично съкращение (образуват перисталтични вълни) – свиване и
разпускане на тънките черва.
Индивидуален тип миоцити: Имат самостоятелна инервация. Това са
гладкомускулните клетки, клетки с двойна инервация. Гладкомускулната
тъкан може да хипертрофира и регенерира. Увеличаването на обема на
миоцитите в матката по време на бременността е физиологичен процес.
Успореднно с хиперттрофиралите гладкомускулни клветки се установяват и
клетки в процес на митотично делене. Подобен процес се наблюдава и при
появата на нови кръвоносни съдове.
62.Нервна тъкан- определение, клетъчен състав, произход,
характеристики и функции
Нервната тъкан е филогенетично най-късната. Изгражда регулаторни
системи на многоклетъчните организми. Тя осъществява приемане,
обработка, съхраняване и предаване на информация. Нервната тъкан
включва 3 основни вида клетки - невроцити, глиоцити и
невроепителиоцити. Невроцитите осъществяват специфичната регулаторна
функция, а останалите имат спомагателна роля. Нервната тъкан се открива
почти навсякъде в организма, като основната й част образува централната
(главен и гръбначен мозък) и периферната (нерви гангли, рецептори и
ефектор) нервна система. Нервната тъкан произлиза от ектобласта.Част от
неговите клетки започват усилено да се делят. Образуват нервна плочка
имаща призматична форма. Хлътва навътре и се превръща в нервен улей.
Затваря се в нервна тръба и се откъсва от ектобласта. На прехода между тях
се образува тънка клетъчна прослойка, нарича се нервен гребен. В ранната
ембриогенеза нервната тръба е изградена от високи недиференцирани,
епително подредени клетки с много висока митотична активност. Те
формират най-вътрешната вентрикуларна зона на нервната тръба.
Периферно се образува външната маргинална зона. От вентрикуларните
клетки произлизат и първите невробласти които мигрират периферно.
Разположена е между вентрикуларната и маргиналната – т.нар.мантелна
зона. В нея се диференцират невробластите (предшественици на невроните)
и спонгиобластите (предшественици на макроглията). Невробластите
преминават няколко стадия преди да се превърнат в неврони.
Недиференцираната герминативна клетка преминава в мантелната зона като
аполярен невробласт. След което се превръща в уни- и биполярен
невробласт. Докато единият израстък (аксонът) нараства, другият закърнява
и клетката става отново униполярна. Започват да се образуват множествени
малки израстъци (дендрити) и клетката се превръща в мултиполярен
невробласт. Количеството на свободните рибозоми намалява. Увеличава се
количеството на гранулирания ендоплазмен ретикулум. Специфичен
признак за започналата специализация на невроните е образуването на
неврофиламенти. Със започването на диференцирането невроните
престават да се делят, защото загубват своята α-ДНК-полимераза, а поради
това и възможността за синтез на ДНК
63.Неврони (невроцити) – класификация, строеж, разпространение и
функциии
Невроните приемат, интегрират, трансформират и предават кодирана
информация на други неврони и клетки. Те образуват пресинапсни
окончания. Невроните притежават тяло и различен брой израстъци, от
които единият е аксон, а останалите са дендрити. Те биват:
-аполярни (без израстъци – невробласти);
-униполярни (с един израстък,по правило дендрит – апокринни клетки от
ретината);
-псевдоуниполярни (с аксон и дендрит,излизат от едно и също място);
-биполярни (с по един аксон – невроните на ganglion retinae);
-мултиполярни (с един аксон и множество дендрити – невроните в
централната нервна система);
Според дължината на аксона невроните се делят на :
-дългоаксонни (Голджи I тип) – Техният аксон излиза извън сивото
вещество, а дори и извън ЦНС;
-късоаксонни( Голджи II тип), при които аксонът остава в съответния
нервен център;
Размерите на невроните варират от 4-5 µm при зърнестите клетки в кората
на малкия мозък, до 150 µm при някои сетивните неврони на спиналните
ганглии. Най-често срещаните размери са 20-40 µm. Перикарионите имат
различна форма – вретеновидна, овоидна,крушовидна, многоъгълна.
Невроните съдържат по едно ядро. То е най-често сферично, със силно
диспергиран хроматин. Ядърцето е голямо, плътно, придава на ядрото на
невроните характерен изглед, като око на сова. Апаратът на Голджи е
представен от различни по размери диктиозоми, образуват множество
голджиеви комплекси.Около тялото се наблюдават първични и вторични
лизозоми, пигментът липофусцин, а в някои неврони – и пигментът
меланин. Митохондриите се срещат във всичките части на неврона
.Невроните се делят на два основни групи:
Ефекторни неврони – Моторни неврони, които са мултиполярни. Образуват
нервномускулни синапси с напречнонабраздените мускулни влакна.
Намират се в рога на гръбначния мозък и ядрата на главния мозък;
Интерневрони (релейни) – Те са основната маса от невроните от ЦНС.
Осъществяват връзката между отделните неврони на една нервна верига;
Вегетативни неврони – Срещат се в някои отдели на ЦНС. В съответните
ганглии в периферията. Те са мултиполярни; Невросекреторни неврони – те
са мултиполярни неврони. В перикариона си образуват множество
секреторни гранули, които се трансформират по израстъците. Секреторният
продукт на тези неврони се нарича невросекрет.
Невросекреторните клетки са единствените, коитоневровазални
окончасния. Чрез тях те отдават невросекрета си в кръвния ток, поради
което се разглеждат като ендокринни клетки (биологично активни вещества
– неврохормони).
Сензорни неврони – те са разнообразни. Една част от тях са биполярни, а
друга са привидно еднополюсни. Имат по-голямо тяло и дендритът им е по-
дълъг от аксона. Формират рецепторни нервни окончания.
64.Синапс.Междуневронни (интерневронални)синапси.
Синапсите са специализирани мембранни контакти между две клетки,от
които най-малкото една е нервна.Те са два основни вида:
1.Електричен синапс – електропотенциалът се предава директно.Разглеждат
се цепковидните контакти.Облекчават преминаването на Na+ и
Ca2+.Електричните синапси са възбуждащи и превеждат двупосочно.
2.Химични синапси – електропотенциалът се предава индиректно,чрез
химични вещества,наречени невромедиатори.Състоят се от пресинапсно
окончание,постсинапсна част и синапсна цепка,разположена между
двете.Пресинапсното окончание представлява капковидно разширение на
нервния израстък.Съдържа множество синапсни везикули,разположени на
групички по пресинапсната мембрана.Постсинапсната мембрана е плътна и
с нишковидна структура – т.нар.субсинапсен краен участък.В участъците на
дендритните шипове се срещат и цистерни от гладък ендоплазмен
ретикулум – т.нар.шипест апарат.Синапсната цепка е равномерно широпка
(около 20 – 30 nm) и съдържа нишковидна материя с различна електронна
плътност,което елемент на гликокаликса.По правило синапси могат да се
образуват между всички части на невроните.Те биват аксо-дендритни и
аксо-соматични,сомато-дендритни,дендро-аксонни.По ултраструктурни
критерии синапсите са :1.S – тип:Притежават малки(4 nm),окръглени
синапсни везикули с електронно прозрачна сърцевина.Те са многобройни в
ЦНС и нервно-мускулните синапси;2.F – тип:Притежават приплеснати
везикули.Съдържат гама-миномаслена киселина(ГАМК).Те са инхибиторни
синапси;3.Р – тип:Съдържат синапсни везикули с плътна сърцевина;4.С-
тип:Характеризират се с наличие на цистерна от гладък ендоплазмен
ретикулум;5.М – тип:Това са големи синапси,притежаващи субсинапсен
шипов апарат.При тях трансмисията става и в двете посоки.Обикновено в
едната зона синапсът е от S – тип,а в другата от F – тип.
Невромедиаторите са химични вещества,които се освобождават от нервните
окончания и въздействат върху специфични рецептори на прицелните
клетки,като изменят импулсната им активност.Невромедиаторите
са:1.Производни на алкохолите:ацетилхолин и
др.;2.Аминокиселини:а)Монокарбонови – аминооцетна
киселина,гамааминомаслената киселина и др.;б)дикарбонови –
глутаминовата киселина,аспаргиновата киселина и др.;3.Производни на
аминокиселините(моноамини)а)катхоламини(допамин,адренлин и
норадреналин);б)Индоламини(серотонин,мелатонин,хистамин);
4.Пурини – аденозин,аденозин – 5 трифосфат (АТФ);
5)Пептиди и полипептиди –
енкефалини,ендорфини,соматостатин,гастрин,секретин,бомбезин.
Физиологичните механизми за предаване на импулса при различни синапси
са доста различни.Под въздействие на разпространяващия се
електробиопотенциали в мембраната на пресинапсното окончание се
отварят йонни канали,чрез които в него навлизат Ca2+.те предизвикват
сливане на синапсните везикули с пламалемата на окончанието и чрез
екзоцитоза освобождават ацетилхолин в синапсната цепка.той активира
ацетилхолиновите рецептори от мембраната на постсинапсната клетка и
отваря лигандзависимия йонен канал,допускащ само катиони(главно Na+ и
К+).Тези синапси себ наричат възбудни.те предизвикват хиперполяризация
на мембраната,потискат възбуждането и се наричат
задържащи(инхибиторни)синапси.Въздействието на ацетилхолина се
прекъсва чрез елиминирането му от синапсната цепка посредством дифузия
в околнотопространство,а остатъкът се хидролизира от ензима
ацетилхолинестераза,съдържащ се в постсинапсната мембрана.Една
молекула от ензима хидролизира до 10 молекули ацетилхолин за 1ms.
65.Невросекреторни клетки.Параневрони.
Параневронът е нервна клетка с рецепторна секреторна функция.Не
образува пресинапсни окончания.Трансформира получаваните сигнали в
секреторен отговор.Параневроните са широко разпространени.разполагат
се поединично между епителните клетки на
храносмилателната,дихателната и пикочо-половата система.Срещат се и в
сърдечно-съдовата и ендокринната система.Наричат се дифузна ендокринна
система.Други образуват по-малки или по-големи формации наричат
параганглии.В групата на параневроните влизат клеткитеот медуларната
част на надбъбрека,от каротидното телце.С-клетките от щитовидната
жлеза,меланоцитите,ендокринните клетки от гастроентеропанкреатичната
система,включително и тези от лангерхансовите острови.Израстъците на
клетките биват два вида:дендрити и аксон.
1.Дендрит – излизат от клетъчното тяло акто по-дебели и обикновено силно
разклонени израстъци.Имат нервен контур,поради множествените малки
бодилести израстъци,наричени дендритни шипове.Върху тях се
устаноовяват аксодендритните синапси.В дендрита се срещат всички
органели,характерни за перикариона.2.Аксон – това е дългият единичен
израстък на неврона.Може да липсва.Излиза от едно малко възвишение на
перикариона,наричано аксонално хълмче.Там аксонът е силно изтънен,има
гладки контури.Важен белег,по който се отличава от дендрите,е липсата на
рибозоми и гранулиран ендоплазмен ретикулум в него.Има
митохондрии,микротубули,ориентирани по хода на влакното,както и ламели
от гладък ендоплазмен ретикулум.Аксоплазмата непрекъснато се обновява
от наличието на непрекъснато цитоплазмено течение – т.нар.аксоплазмен
ток,който бива два вида:бавен и бърз.Най-висока скорост е наблюдавана
при невросекреторните аксони – 2800мм в денонощието.Счита се,че чрез
бавния аксонален ток ссе пренасят вещества,необходими за нарастване на
аксона,докато чрез бързия се осигуряват вещества за синапсната функция.
66.Невроглия – видове,строеж,разпространение и функции
Глиоцити – това са различни по морфология и функциия нервни
клетки,които за разлика от невроните не генерират и не провеждат
електропотенциали.Глиоцитите се делят на :1.Централни:астроцити и
олигодендроцити,обединявани с термина макроглия,епендимиоцити и
микроглиоцити.2.Периферни:Швановите клетки и техните
разновидности.Централните глиоцити произлизат от клетки
предшественици,разположени в нервната тръба,а периферните от нервните
гребени.Астроцити – делят се на :1.Протоплазмени астроцити – те са
характерни за сивото вещество на мозъка и представляватт малки клетки с
многобройни къси и силно разклонени израстъци.Иам малко рибозоми.Те
са представени от интермедиерни филаменти,богати на α –
кератин.Астроцитите се разполагат около невроните,обвиват ги с
израстъците си.
Фиброзни астроцити – характерни са за бялото вещество на мозъка.Имат
дълги неразклонени израстъци.Те иамт няколко функции:1.Образуват здрав
и еластичен скелет за невроните;2.Стимулират растежа на нервните
влакна;3.Поглъщат от кръвта амоняка;4Поддържат йонния баланс на мозъка
като отделят излишъка от К+;5.Предотвратяват неспецифичното образуване
на синапси.Олигодендроцити – те биват интерфасцикуларни(срещат се в
бялото вещество на мозъка) и периневронални(характерни за сивото
вещество на мозъка).Те са малки клетки с оскъдна цитоплазма.Израстъците
и съдържат множество микротубули.Има хипохромно ядро.
Епендимоцити – те са епително подредени кубични или цилиндрични
клетки.Покриват повърхността на мозъчните стомахчета и гръбанчно-
мозъчния канал.Има няколко функции:1.Гранична;2.Поддържаща –
израстъците им пречат на колабирането на мозъчните
стомахчета;3.Рецептивна – долавят промените в гръбначно-мозъчната
течност;4.Секреторна и резорбционна – участват в образуването на ликвора
в ЦНС;
Микроглиоцити – те са малки вретеновидни и слабо разклонени
клетки.Срещат се нарядко.Израстъците им са дълги.Разполагат се около
кръвоносните съдове,както в бялото така и в сивото вещество на
мозъка.Имат оскъдна базофилна цитоплазма,лизозоми и остатъчни телца.Те
са фагоцитиращи клетки.При увреждане на мозъка те се активират,стават
подвижни;
Шванови клетки – спадат към периферните глиоцити.Обвиват всички
неврони и нервни влакна в ПНС.Формата им е разнообразна.Цитоплазмата
им е оскъдна.Швановите клетки образуват миелкиновата обвивка на
периферните нервни влакна,но за разлика от олигодендроцитите обвиват
само едно нервно влакно;Невроепителни клетки – те са плоски еително
подредени и полярно ориентирани клетки с нервен произход.Срещат се във
вътрешния фиброзен слой на твърдата мозъчна обвивка,периневриума на
нервните влакна и в капсулите на сетивните нервни окончания.
67.Нервни влакна
Нервните влакна се състоят от нервен израстък,наричан осев
цилиндър,покрит с тънка обвивка от глиоцити.Биват два типа:Амиелиноево
нервно влакно – те са повечето от дендритите,както и аксоните на най-
малките неврони на ЦНС.Амиелиново са сетивните влакна на
 олфакторните неврони..Осевите цилиндри се разполагат в различно
дълбоки гънки в цитоплазмата на Швановите клетки.Тези гънки се наричат
дръжка на аксона.Бива външен и вътрешен.
Миелиново нервни влакно – миелинова обвивка притежават предимно
аксоните.Установява се при някои дендрити в ЦНС.Миелинизирани са
постганглионарните нервни влакна на моторните и сетивните неврони в
черепномозъчните и периферните нерви.Миелиновата обвивка е образувана
от многобройни намотки на тънките цитоплазмени израстъци на
олигодендроцити и Шванови клетки.Дебелината й е 18-20мм.Светлинно-
микроскопски представлява цилиндър с периодични прищъпвабния на
разстояния от около 0.1-0.5мм.тези прекъсвания се намират между две
Шванови клетки и се наричат прищъпване на Ранвие.Процесът на
образуване на миелиновата обвивка се нарича миелинизация.При човека
последната започва през феталния период на развитието на плода и в
основни линии завършва около седмата година след раждането.Швановата
клетка обхваща осевия цилиндър.Вътрешната и външната ламела са по-
широки и съдържат клетъчни органели.Външната ламкла представлява
перикарионът на Швановата клетка,в който се намират
ядрото,митохондриите,апаратът на Голджи и лизозомите.При образуването
на осеви цилиндър от Швановата клетка се образуват външен и вътрешен
мезаксон.Основната структурна единица на миелиновата обвивка е
палстинката,разположена от център до център на съседните главни линии и
се нарича период на идентичност.Миелинът се състои от различни
липиди,холестерол,фосфолипиди,сфингозин и цереброзиди.Участъкът
между две прищъпвания на Ранвие се нарича интернодален сегмент и
отговаря на дължината на една Шванова клетка.
68.Рецепторни нервни окончания.
Това са специализирани крайни образувания на дендритите на сетивните
неврони,които възприемат външни(екстерорецептори)или
вътрешни(интерорецптори)дразнения .Физиологично се делят на
механорецептори,хеморецептори,барорецептори и
терморецптори.Морфологично се делят на свободни и
несвободни.1.Свободни нервни окончания:В покривния и жлезистия епител
те предстявляват освободени от Швановата си обвивка влакна.Възприемат
усещания за допир и болка,но също така за топло и студено.Към свободните
сетивни окончания спадат и т.нар.дискове на Меркел.Други миелинови
нервни влакна обвити от Шванови клетки се разполагат циркулярно около
космените фоликули,отделени от тях от базалната ламина.Те са сетивни
рецептори за допир и долавят движенията на космите.2.Капсулирани
рецептори:
а)телца на руфини – представляват разклонени амиелинови нервни
окончания,разширени в краищата си и обвити от тънка капсула от плоски
Шванови и невроепителни клетки.Срещат се в дермата и ставните
капсули.Представляват телца с размери около 0.5-2мм.разглеждат се като
механорецептори за натиск;
б)сухожилни вретена на Голджи – разполагат се в сухожилията близо до
захващането на мускулните влакна и са дълги около 0.5мм а широки –
0.1мм.тези рецептори долавят разтягането на мускулните влакна и
регулират мускулния тонус;
в)Нервномускулни влакна – те са вретеновидни образувания с дължина
около 10мм и ширина от 0.5мм.Обвити са от капсула изградена от
периневрални клетки.В нея навлизат сетивни и моторни нервни
влакна.Нервно-мускулните вретена са рецептори за степента на мускулното
разтягане.
Тактилни телца на Майснер – представляват цилиндрични или овални
телца.Дълги са 60 до 100 µm,широки 30-50 µm.Имат капсула от плоски
невроепителни клетки от периневриума.Капсулата обгражда вътрешна
колба,изградена от напречно разположени и видоизменени Шванови клетки
с многобройни израстъци;
Д)Крайни колби на Краузе – представляват овални телца.Срещат се
предимно в сетивните капсули,дермата на кожата,адвентицията на големите
кръвоносни съдове,мозъчните обвивки.Нервното влакно,влизайки в телцето
на Краузе губи миелиновата си обвивка и се разполага в една вътрешна
колба,изградена от 10-30 слоя Шванови клетки.Крайните колби са
механорецептори.
е)Телца на Фатер-Пачини- те са разпространени твърде широко.Намират се
в дермата и хиподермата на дланите и ходилата,адвентицията на органите
от храносмилателната система.В някои жлези,в перимизиума на
мускулите.Представляват сферични или овоидни телца с размери до
2ммдължина и 100-500 µm ширина.имат капсула от плоски периневрални
клетки,подредени в 20 – 80 слоя.Вътрешната колба е изградена от Шванови
клетки.
69.Електронни нервни окончанияРазличават се
моторни,секреторни,невросекреторни.Моторно нервно окончание за
напречнонабраздените мускулни влакна е нервномускулен синапс или
т.нар.моторна плочка.Тя се състои от крайно окончание на аксон от
мотоневрон(пресинапсна част) и специализиран участък на мускулното
влакно(постсинапсна част).Аксонът достигайки напречнонабразденото
мускулно влакно се разклонява на няколко по-тънки клончета като губят
миелиновата си обвивка,завършват с малки топчести образувания.В този
участък на рабдомиофибрата се наблюдава характерно струпване на овални
и бедни на хроматин ядра.Повърхността на моторната плочка е покрита
само от плоски Шванови клетки,върху които без прекъсване минава
базлната ламина на мускулното влакно.Пресинапсното окончание съдържа
невротубули,митохондрии и ламели от гладък ендоплазмен ретикулум.По
пресинапсната мембрана се наблюдава наличие на елктронноплътен
материал – т.нар.активна зона.Постсинапсната мембрана е част от
сарколемата на мускулното влакно.Тя е силно нагъната като образува
множество различно дълбоки гънки – т.нар.вторични синапсни цепки.В
близост с мембраната не се откриват рабдомиофибрили.Синапсната цепка
съдържа аморфна субстанция,богата на протеогликани.През нея бе з
прекъсване преминава базалната ламина на мускулното
влакно.Чувствителност към ацетилхолина се установява единствено в
областта на нервномускулния синапс.Моторнонервните окончания
инервиращи гладката мускулна тъкан представляват четковидно разклонени
свободни нервни окончания.В тях се съдържат единични синапсни везикули
и със светла и с електронноплътна сърцевина.по подобен начин са устроени
и окончанията инервиращи жлезите.Невровазалните окончания са
характерни за невросекреторните неврони.Представляват колбообразни
специализирани капиляри с фенестриран ендотел.В неврохипофизата те
достигат огромни размери и са известни като телца на Херинг.Съдържат
единични митохондрии,невротубули,синапсни везикули и голямо
количество специфични секреторни гранули.
70.Предмет,цел,задачи,методи и връзки на общата ембриология с други
медицински дисциплиниОбщата ембриология изучава индивидуалното
развитие на организмите.Развитието на човешкия организъм започва с
оплождането – процес,при който сперматозоидите на мъжа и овоцитите на
жената се обединяват и дават началото на новия организъм.Възникналат от
обединяването на двете клетки нова клетъчна структура се нарича
зигота.Притежават диплоиден брой от 46 хромозоми,половите клетки
притежават хаплоиден брой от 23 хромозоми.Тя се размножава чрез
митотично делене.При човека пренаталното развитие може да се раздели на
ембрионален и фетален период.В него се включват процесите на образуване
на половите клетки,узряването им,закономерностите на цикличното
отделяне на овоцитите,осеменяването.
1.Ембрионален период – Включват се следните процеси:
А)Оплождане- сливане на ядрата на гаметите;
Б)раздробяване – митотично делене на зиготата на ембрионалните клетки –
бластомери;
В)Имплантация – всаждане на бластоцистата и зачатъчното мехурче в
маточна лигавица;
Г)Гаструлация – организиране на зародишните клетки в пластове –
зародишни листове;
Д)Образуване на зародишните обвивки:амнион.хорион,алантоис,жлъчна
торчбика,пъпна връв,плацента;
Е)Ембрионална хистогенеза и орагногенеза:Началните процеси на
образуване на тъканите и органните зачатъци.
2.Фетален(плоден)период – Включва процесите на понататъшното развитие
на тъканите и органните зачатъци до зрели в структурно и функционално
отношение тъкани и органи.Развитието на първичните полови клетки при
мъжете е приоцес наречен сперматогенеза,а при жените овогенеза.
71.Мейоза и гаметогенеза.
72.Различия между мейозата при мъжа и женатаМежду
сперматогенезата и овогенезата са налице съществени различия.отнасящи
се до хронологиятя и начина на протичане на редукционнотот
делене.Мейозата при овогенезата започва през феталния период и
приключва в половата зрялост,а редукционното делене при
сперматогенезата започва с настъпването на пубертета и протича
непрекъснато.
73.Сперматогенеза.Развитието на първичните полови клетки при мъжете е
процес,наречен сперматогенеза.Протича в два основни процеса;процес на
мейотично делене и процес на преобразуване на сперматидите в
сперматозоиди.Първичните полови клетки при
мъжа(сперматогонии)започват да се делят и в резултат на неколкократния
деления се превръщат в два основни типа:А и В.Сперматогониите тип А са
резервният тип.От тях чрез делене произхождат сперматогонии тип
В.Процесът на преобразуване на сперматидите,в зрели полово
клетки(сперматозоиди) се нарича спермиогенеза.този процес продължава
около 22 дена и се характеризира със специфични структурни изменения в
сперматидите.Преобразуването включва образуване на
акрозома,кондензация на ядрения хроматин и разместване на клетъчните
органели с общо намаляване на цитоплазмения матрикс.развитието на
мъжките зародишеви клетки минава през следните стадии:Сперматогонии
тип А Сперматогонии тип В Първични сперматоцити Вторични
сперматоцити Сперматиди (Остатъчни телца) Сперматозоиди.
74.Сперматозоид – устройство и функцияСперматозоидите са зрелите
мъжки полови клетки,имат характерна структура.Дължината им е 60
µm.Всеки сперматозоид е изграден от главичка,шийка,междинна част и
опашка.
1.Главичката е с удължена конична форма(дължина - 5 µm,ширина – 3
µm).Тя съдържа акрозомното мехурче и плътно ядро с 1-2 малки
вакуоли.Нарушената оплодителна функция на сперматозоидите е свързана с
промените в структурата на главичката.
2.Шийката е около 1 µm и съдържа проксимална центриола.
3.Междинната част е с дължина около 10 µm и е изграден от
аксонема,съдържаща 9+12 двойки микротубули.Те обуславят двигателната
активност на сперматозоида.
4.Опашката на сперматозоида има дължина около 45 µm и съдържа надлъмо
ориентирани плътни фибрили,свързани помежду си чрез напречно
разположени по-тънки фибриларни мостчета,осъществяващи цитоскелетна
функция.
75.Овогенеза.В края на третата седмиоца от ембриогенезата от стената на
жълтото мехурче възникват примордиалните полови клетки(гоноцити).При
овогенезата се различават два етапа:пренатално и постнатално
зреене.1.Пренатално зреене:Първичните полови клетки се диференцират в
овогонии.В процеса на ембриогенезата те се делят интензивно митотично.В
края на третия месец част от овогониите са заобиколени от слой плоски
епителни(фоликулни)клетки(произхождат от повърхностния
епител,покриващ яйчника).Овогониите се диференцират в първични
овоцити.До края на петия лунарен месец техният брой стига 7 000 000
.Удвоява се количеството ДНК и влизат в профазата на първото мейотично
делене.Прилежащите фоликулни клетки се наричат примордиални
фоликули.Във феталния период първичните овоцити навлизат в
диплотенния стадий на първото мейотично делене.Увеличават се по
размеи.Разположените около тях фоликулниклетки от плоски стават
кубични,образуват гранулозни клетки.Така формирананото образувание се
нарича първичен фоликул.
2.Постнатално развитиеСлед раждането броят на първичните фоликули
варира от 700 000 до 2 000 000.През пубертета техния брой става 40
000.Под действието на хормонални фактори,отделящи се от
хипофизата,настъпва полова зрелост и примордиалните фоликули
продължават своето развитие.Във фоликулите овоцити от I ред са със
светло сферично ядро,в цитоплазмта има комплекс на
Голджи,митохондрии,елементи на грануларния ретикулум,образуващ
т.нар.телце на Фалбияни.Овоцитите от I ред си увеличават обема.натрупват
клетъчния включения,заобикалят фоликулни клетки.Формираната
структура се нарича вторичен или растящ фоликул.Телцето на Фалбияно се
загубва.Между първичният овоцит и прилежащите фоликулни клетки има
блестяща зона.Съдържа глюкозоаминогликани.Има кубична
форма(извънклетъчен материал).фоликулните клетки издават цитоплазмени
израстъци.Тези израстъци са за транспорта на веществата от фоликулните
клетки към овоцита под действието на фоликулостимулиращия
гонадотропен хормон.фоликулните клетки пролиферират и средно за 28 дни
образуват структура с размери от 6 – 12 мм,наречена зрял
фоликул.Периферно разположените клетки образуват два слоя:
А)Вътрешен с добре развити кръвоносни съдове;
Б)Външен – фиброзен.Клетките на вътрешния слой произвеждат хормони-
естрогени,регулиращи функциятя на женските полови органи.Под
действието на лутеинизиращия гонадотропен хормон настъпва
т.нар.овулация.
76.Овулация.Устройство и функция на зрялата яйцеклетка.Месечните
цикли се контролират от хипоталамуса.Гонадотропните хормони действат
върху клетките на предния дял на хипофизната жлеза,които произвеждат
хормони:Фоликуло-стимулиращ хормон и лутеинизиращ хормон,които
стимулират и контролират цикличните промени в яйчниците.Първичните
фоликули се развиват под ействието на фоликулостимулиращия хормон.От
5 до 15 първични фоликули растат.От тях само един първичен овоцит
узрява.Другите дегенерират.След първото мейотично делене първичния
овоцит получава цялото количество цитоплазма и се превръща вторичен
овоцит.по-малкта част се превръща в първо полярно телце.ЗВторичния
овоцит навлиза във второто мейотично делене.Вторичният овоцит
преминава в метафазен период на второто мейотично делене.Овоцитът
излиза на повърхността на яйчника чрез образувания отвор на
стигмата,където се обхваща от ресничките на маточната тръба и влиза в
близко разположената й широка част,наречена ампула.Ако до 24 часа след
овулацията и изхвърлянето на вторичния овоцит ,той не бъде
оплоден,настъпва загиването му.Под действието на лутеинизиращия
гонадотропен хормон настъпва т.нар.овулация.Тези процеси са под
контрола на ЦНС и гонадотропните хормони,отделящи се от хипофизата.В
овулацията участват нервната система,хипофизната
жлеза,яйчниците.Хормоналният контрол се осъществява от двата
яйчникостимулиращи хормона,произвеждани от предния дякл на
хипофизата:Фоликулостимулиращ хормон и лутеинизиращ хормон.Двата
хормона се синтезират и се отделят в кръвта
едновременно.Фоликулостимулиращия хормон стимулира развитието на
яйчниковите фоликули,а лутеинизиращия хормон влияе върху узряването и
пукването на Граафовите фоликули,стимулира развитието на жълтите тела
и обуславя естрогенната функция на яйчниците.Фоликулите секретират
главно естроген(фоликулин),а жълтите тела – главно прогестерон.Тези
хормони обуславят пролиферативната и секреторната фаза на
ендометриалните промени.
77.Циклични промени в ендометриума на жената.При неоплождане на
овулиралата яйцеклетка или при неосъществено имплантиране
зачатъковото мехурче(бластоциста)повърхностната част на маточната
лигавица се откъсва и отделя навън,придружена от кръвотечение.Това
състояние се нарича мензес(менструация),продължава 1-3
дни.Менструацията започва с затъпването на пловата зрелост(към 12-13
годишна възраст) и се прекратява през менопаузата.Маточният цикъл се
състои от няколко фази на тъканни изменения в ендометриума.Началото на
кръвотечението от матката се приема условно за първи ден на цикъла и от
него се измерват отделните
фази:1.Менструационна(десквамационна)фаза:Наречена е така поради
отпадане на част от ендометриума.Тя продължава около 3 дни.
2.Пролиферативна(регенеративна)фаза:След първата фаза започва
възстановяването на лигавицата на матката.Втората фаза продължава 8-10
дни.
3.Секреторна фаза:При нея настъпва силно разрастване на
ендометриалните жлези,придружено от обилна секреция.Самата лигавица
надебелява и достига 3-4 мм.Тази фаза продължава от 14-ия до 28-ия ден на
цикъла.
78.Сперма(семенна течност) – образуване,съставки и
характеристика.Мъжките гамети(сперматозоиди;спермии) се образуват
непрекъснато и в голямо количество.Сперматогенезата започвеа след
настъпване на половата зрелост и може да продължи до дълбока старост.по
време на отделянето им сперматозоидите придобиват способност за
активно движение около 3мм/минута.Попаднали в репродиктивните органи
на жената,те престояват около 2-3 дни,но оплодителната им способност се
запазва около 24-30 часа.Притежават специфична
структура(акрозома),съдържаща ензимни фактори,които подпомагат
проникването в яйцеклетката.При внедряването си в яйцеклетката внасят и
центриолите си за бъдещото делително вретено.Двойката полови
хромозоми се състои от една Х- и една У-хромозома.
79.Инсеминация.Придвижване на сперматозоидите в половия тракт на
жената.Транспорт на овоцита от II ред след
овулацията.Осеменяването(инсеминация) е процес на депониране на
сперматозоиди(еякулат) в женския копулационен орган – влагалище.В този
процес се включва и придвижването на сперматозоидите в матката и
маточните тръби до срещата им с овулиралата яйцеклетка.Успешното
осеменяване при човека зависи от много фактори:
*Общо количество на сперматозоиди в еякулата;
*Съотношение на подвижните(жизнените)и неподвижните сперматозоиди;
*Състояние на лигавицата на маточната шийка и маточните тръби;
*Кратък срок на жизненост и оплоителна способност на сперматозоидите.
80.Оплождане.Оплождането става след дрещата и контакта между
сперматозоидите и овулиралата яйцеклетка,което става в едната от
маточните тръби.Това е процес на сливане на мъжката и женската полови
клетки.Извършва се в ампуларната част на маточната тръба.Преди да стане
проникването на сперматозоида във вторичния ововцит,се наблюдават два
процеса:капацитация и акрозомна реакция.Капацитацията продължава
около 7 часа и се характеризира с отделяне на гликопротеиновата обвивка и
плазмените протеини от плазматичната мембрана,покриваща акрозомата на
сперматозоида.Акрозомната реакция се характеризира с отделяне на на
субстанции от гранулозните клетки на вторичния овоцит и освобождаване
на хиалуронидаза(чрез акрозомната реакция на капацитираните
сперматозоиди се освобождава ензимът хиалуронидаза).От 200 до 800 млн.
Сперматозоиди,намиращи се в спермалната течност около 300-500 достигат
вторичния овоцит,от тях само един има възможност да извърши
оплождането – моноспермия.В цитоплазмата на овоцита прониква само
главичката и шийката на сперматозоида,като двете мембрани се сливат.След
проникването на сперматозоида вторичният овоцит завършва бързо второто
мейотично делене и отделя второ полярно телце.Ядрото на сперматозоида
се разполага в тясна близост до ядрото на овоцита.Двете ядра се уголемяват
и се наричат съответно женски и мъжки пронуклеоси.Тези ядра са
хаплоидни и бързо реплицират своята ДНК.двата пронуклеоса след
репликацията на ДНК си разменят хромозомния набор и с това завършва
процеса на оплождане.Новата клетъчна форма се нарича
зигота.*Капацитираният сперматозоид отваря акрозомното си мехурче и
неговото съдържимо се излива върху zona pellucida;
*В участъка на проникването блестящата обвивка се разрушава;
*Двете плазмалеми(на сперматозоида и на яйцеклетката) се сливат;
*На мястото на сливането се оформя отвор към цитоплазмата;
*Ядрото на сперматозоида навлиза в цитоплазмата на яйцеклетката.
81.I седмица от развитието.Раздробяване.Използват се термините
набраздяване и сегментация.При оплождането 23 майчини двойки и 23
бащини двойки хромозоми се ориентират надлъжно около
центриолата.Започва разделяне на цитоплазмата на зиготата около
формиращите се две нови клетки.С достигане на това двуклетъчно
състояние в рамките на зиготата следва серия от бързи митотични
деления.Увеличава се броя на клетките.Тези нови клетки се означават като
бластомери.В рамките на зиготат след всяко делене бластомерите намаляват
обема си и се увеличават по брой.Когато бластомерите станат 16-32 на
брий,блестящата зона се разкъсва и купчинката започва бързо да
расте.Раздробяването на човешката зигота е:тотално(всички клетки се
делят),инеквално(бластомерите са нееднакви по размери) и
асинхронно(всички бластомери не се делят едновременно).След 3 или 4
деления бластомерите приемат вид на черничев плод,поради което се
означават като морула.Това състояние се постига за около 3 дни след
оплождането и моорулата достига матката.Вътрешната клетъчна маса
произвежда клетките на ембриона и затова се нарича ембриобласт,я
външната клетъчна маса образува трофобласта,който по-къно ще се развие
в плацента.При навлизането на морулата в маточната кухина през
блестящата зона,в нея постъпва течност,която разграничава вътрешната
клетъчна маса от външната.Образува се кухина,наречена бластоцел,а
общата структура се означава като бластоциста.Асинхронното и
неравномерното раздробяваане води до:А)Светли бластомери-делят се по-
интензивно и се подреждат периферно в тънък слой;Б)Тъмни бластомери –
остават групирани в кухината.Раздробяването при човека протича по типа
на т.нар.олиголецитални(с малко количество жълтък) и изолецитални(с
равномерно разпределен жълтък) яйца.Двуклетъчен
стадий Четириклетъчен стадий Морула.
82.I седмица от развитието-образуване на бластоциста.Цитоплазмата на
зиготата се разделя двуклетъчно.В рамките на зиготата следва следва серия
от бързи митотични деления,увеличава се броя на клетките.тези нови
клетки се означават като бластомери.При навлизане на морулата в
маточната кухина през блестящата зона,в нея влиза течност,която
разграничава вътрешната клетъчна маса от външната.образува се
кухина,наречена бластоцел,а общата структура се означава като
бластоциста.
83.Имплантация.След навлизане на бластоцистата в кухината на матката
тя остава неприкрепена за ендометриума в течение на 2-3 дни.В момента на
прикрепянето трофобластният слий се разраства и образува обширна
синцитиална цитоплазмена маса,наречена синцитиотрофобласт или
плазмодиотрофобласт..Синцитиотрофобластът образува повлекла.Чрез
лизиране на подлежащите тъкани навлизат дълбоко в
ендометриума.Синцитиотрофобластът преодолява първо маточния
епител,след това подлежащата децидула(хлабава съединителна тъкан) и
накрая разрушава стената на кръвоносните капиляри.Бластоцистата се
оказва в пряк контакт с майчината кръв и свободно се излива от
разкъсаните съдове и образува около нея обширни кръвни пространства –
лакуни.От майчината кръв клетките на трофобласта получават кислород и
хранителни вещества и ги пренасят към развиващия се зародиш.По-късно
трофобластът образува собствена кръвоносна система и се превръща в
хориална обвивка,част от която изгражда плацентата.Имплантацията
завършва с пълното потъване на бластоцистата в ендометриума.Стената на
бластоцистата се състои от два трофобластни слоя:1.Вътрешен,клетъчен –
цитотрофобласт;
2.Външен,симпластен – синцитиотрофобласт.
Нормално бластоцистата се имплантира в задната стена на тялото на
матката и по-рядко – в латералните маточни стени.Бластоцистата може да
се имплантира и извънматочно – състояние известно като екстраутеринна
бременност(в стената на маточната тръба,в яйчника или в коремната
кухина).
84.II седмица от развитието-диференциране на трофобласта.
През осмия ден на развитието бластоцистата е частично потопена в
ендометриалната строма.В областта над ембриобласта трофобластът се
диференцира в два слоя:вътрешен слой от едноядрени клетки(клетъчен) –
цитотрофобласт,външен слой от многоядрени клетки(симпластен) –
синцитиотрофобласт.
85. II седмица от развитието – диференциране на
ембриобласта.Клетките на вътрешната клетъчна маса се диференцират в
два слоя:1.Слой на малки кубични клетки в посока към
бластоцела,образуващи т.нар.хипобластен слой;2.Слой от високи
цилиндрични клетки,обърнат към противоположната страна на
балстоцистата,наречен епибласте слой.Клетките на двата слоя образуват
плосък диск,наречен двуслоен зародишев диск.
86. II седмица от развитието-развитие на екстраембрионалната
мембрана.От клетките на жълтъчния мехур пролиферират клетки,които се
разполагат между него и вътрешната повърхност на цитотрофобласта.Тези
клетки изграждат фина мрежа от хлабава тъкан,известна като
екстраембрионална мезодерма.разрастващата тъкан обгражда и стеснява
постепенно амниалното мехурче и първичния жълтъчен мехур.като
образува екстраембриоална кухина.Тази кухина заедно с
екстраембрионалната мезодерма загражда цялото пространство между
цитотрофобласта и двете мехурчета на зародишевия диск с изключение на
връзката между цитотрофобласта и зародишевия
диск.Екстраембрионалната соматоплеврална мезодерма покрива
амниалното мехурче,а екстраембрионалната спланхноплеврална мезодерма
покрива жълтъчния мехур.
87.Анормални бластоцисти:анормални имплантирани места.Нормално
бластоцистата се имплантира в задната стена на тялото на матката и по-
рядко – в латералните маточни стени.Възможное имплантиране на
необичайно място,в предната стеснена част на маточното тяло,което
създава условия за патологична бременност и застрашено
раждане.Бластоцистата може да импалнтира и извънматочно –
състояние,известно като екстраутеринна бременност,в стената на маточната
тръба,в яйчника или в коремната кухина.
89.III седмица от развитието – Гаструлация.Клетките на ембриобласта
започват да се размножават подреждат вътре в кухината на
бластоцистата.Процесите на размножаване,преместване и подреждане на
клетките,водещи до образуването на зародишните листове се означават като
гаструлация, а стадият на зародиша се нарича гаструла.Образуват се три
зародишни листа:
1.Външен – ектобласт(ектодерма);
2.Вътрешен – ендобласт(ендодерма);
3.Среден – мезобласт(мезодерма)Към осмия ден от оплождането,в резултат
на размножаването и подреждането на клетките на ембриобласта се
образуват две малки мехурчета,лежащи едно до друго – амниално и
жълтъчно.Клетките на амниалното мехурче,разположени откъм страната на
жълтъчното,са по-високи и се подреждат в епителоподобен слой.Те са
източникът на бъдещия ектобластен лист.Срещулежащите,по-дребни и
приплеснати клетки на жълтъчното мехурче се подреждат като ендобласте
слой.Двете мехурчета са в допир,образуват споменатите по-горе два
листа,представлява елипсовидна плочка – зародишев диск,от който се
развива зародишът.Клетките на ембриобласта се разполагат в кухината на
бластоцистат.образуват фина мрежа,изпълнена с полутечно междуклетъчно
вещество – мрежеста магма.След вторат седмица мрежестата магма изчезва
и на нейно място се образува кухина – извънзародишна кухина,в която са
разположени амниалното и жълтъчното мехурче и лежащият между тях
зародишен диск.Част от клетките на ретикуларната магма постилат в тънък
слой цитотрофобласта отвътре и амниалното и жълтъчното мехурче
отвън.Този клетъчен слой е източник на извънзародишния
мезобласт.Ектобластният лист на амниалното мехурче има елипсовидна
форма,с разширена част- бъдещата главова област на зародиша и стеснена
част – бъдещата опашна част на зародиша.Ендобластният лист на
жълтъчното мехурче има същата форма.Към 14-ия ден от развитието по
срединната линия в задната стеснена част на диска се образува надлъжно
клетъчно разрастване,наблюдава се върху ектобласта като първична
ивица.Тази ивица се превръща в първична бразда.Това развитие в зоната на
първичнта бразда е началният момент на образуване на третия,средния лист
на зародиша – мезобласта.
90. III седмица от развитието –образуване на нотохордата.От първичния
възел клетки с цилиндрична форма се разрастват в краниално направление
между ббъдещата моторна плочка покрива на жълтъчното мехурче,техният
краниален участък достига долния участък на прехордалната плочка.Тези
клетки в своята съвкупност сее наричат нотохордален
израстък(нотохорда).Тези леетки расрастват каудално,достигат задния край
на първичния възел.Клекти на ендобласта,разположени вентрално
отнотохордалния израстък,изчезват,нотохордалният израстък става съставна
част от покрива на жълтъчното мехурче в срединнта линия.
91.Нарастване на зародишния диск.Този процес се характеризира с
движениет и организирането на клетките,произлезли от първичната
ивица.Те навлизат в пространството между екто- и ендобласта,започват
движение напред и встрани.Това движение е изразено най-силно в предния
край на първичната ивица,където клетъчното срупване носи названието
Хензенов възел.В този възел по-късно с еобразува хлътване,наречено
първична ямка.Разрастването на този клетъчен слой става само напред от
Хензеновия възел и дава началото на средния зародишен лист –
мезобласт.Първичната ивица,останала зад Хензеновия възел,не се развива и
постпенно изчезва.
93.III – VIII седмица от развитието – производни на ектодермалния
зародишен лист.
*Нервна тъкан – невроните и невроглията;
*Епидермис на кожата,секреторните и миоепителните клетки
напотните,мастните и млечните жлези,костите и ноктите.
*Епителните клетки на роговицата,конюнктивата и клетките на слъзните
жлези;
*Клетки на респираторната носн лигавица,околоносните
кухини,устните,бузите,венците,небцето и клетките на съответните жлези;
*Емайлът на зъбите;
*Епителнта покривка на външния слухов проход и съответната страна на
тъпанчевата мембрана;
*Епителното покритие на слъзните отводни канали;
*Епителът,постилащ крайните участъци на аналния канал и мъжкия
пикочен канал.
94 и 95. III – VIII седмица от развитието – развитие на мезодермалния
зародишен лист.
Началният процес в развитието на мезобласта е образуването на осевата
гръбна хорда.Около хордата мезобластът се организира в
странични(парааксиални)листове.Те се разчленяват на три надлъжни
зони.1.Епимер(най-близкта до нервната тръба зона):Клетъчното размн
ожаване и разрастването на епимера се полседвт от надлъжното му
сегментиране,в резултат на което се получават еднакви компактни клетъчни
маси – сомити.От сомитите започва отделяне и миграция на клетки,една
част от които обхващат хордата и се сегментират като склеротоми.Те сас
източник при образуването на прешлените на гръбначния стълб.Другата
част от мигриралите клетки се разполага латерално под
епибласта,сегментира се като дерматоми и представлява първоизточник за
образуване дермата на кожата;
2.Мезомер(средна зона):Той се сегментира по дължина и формира от двете
страни на нервната тръба т.нар.нефротоми – източник на извитите
каналчета на ембрионалните бъбречни зачатъци – пронефрос,мезонефрос и
метанефрос;
3.Хипомер(странична,периферна зона):При развитието си се разделя на два
листа:
А)външният мезобластен лист се присъединява към ектобласта и тяхното
съчетаване дава т.нар.соматоплевра – предшественик на париеталната
серозна покривка на телесните кухини.
Б)Вътрешният лист се присъединява към ендобласта и заедно те образуват
т.нар.спланхноплевра – източник на висцералната серозна обвивка на
органите,разположени в телесните кухини.Между соматоплеврата и
спланхноплеврата се затваря първичната вътретелесна кухина на зародиша
– целом.
96. III – VIII седмица от развитието – диференциране на
интермедиерната мезодерма и на латералната плочкова
мезодерма.Интраембрионалната мезодерма се разделя на два
слоя:слой,който заедно с част от екстраембрионалната мезодерма покрива
амниона и се означава като соматичен или париетален мезодермален
слой(соматоплевра) и слой,който заедно с екстраембрионалната мезодерма
покрива жълтъчното мехурче и се означава като висцерален мезодермален
слой(спланхноплевра).Междинна част,свързваща парааксиалната мезодерма
и латералната мезодерма,се означава като интермедиерна
интраембрионална мезодерма.
98. III – VIII седмица от развитието – производни на ендодермалния
зародишен лист.
*Епител на храносмилателната тръба и на големите храносмилателни
жлези – слюнчени жлези,черен дроб,панкреас;
*Епител на въздухоносните тръби и на алвеолите на белите дробове;
*Епител на пикочния мехур,на уретрата на жената и на част от уретрата на
мъжа;
*Епител на ендокринните жлези –
щитовидна,околощитовидна,Лангерхансовите острови в панкреаса;
*Ретикулумни клетки на тимуса;
*Епител на слуховата тръба и тъпанчевата кухина.
99.Външен изглед на зародиша през II месец.През II месец от
ембрионалното развитие външният вид на ембриона е силно изменен
поради големите размери на главата и образуването на
крайниците,лицето,ушите,очите и носа.В началото н 3-та седмица предните
и задните крайници се появяват като лопатковидно оформени
изпъквания.Горните крайнисе се локализират дорзално на нивото между IV
и I гръден сомит.Доните крайници се проявяат малко по-късно каудално от
прикрепването на пъпната дръжка на нивото на поясните и горните
кръстцови сомити.В лопатковидните разширения с появяват 4 лъчеви
бразди,разделящи 5 леко задебелени области в дисталните краища на
пъпкуеванията – началните образувания на пръстите.Тези бразди,наречени
лъчи,се появаяват първо в горните крайници и малко след това в
долните.Ръцете се развиват по-бързо,отколкото краката.В същото време се
развиватмикшница,предмишница,бедро,подбедрица.Всички главни органи
се образуват в периода между 4-та 9 8-та седмица.Този период сее означава
като период на органогенеза.
100.Обвивка на зародиша:жълтъчна торбичка,алантоис и
амнион.Амниоцентеза.Жълтъчна торбичка – тя атрофира рано и изчезва.в
първичното жълтъчно мехурче,преди да закърнее като жълтъчна
торбичка,се образуват кръвни клетки(еритроцити) и кръвоносни
съдове.Последните се създават със съдовата мрежа на зародиша и участват
в първото екстраембрионално кръвообръщение – вителинното.Алантоис –
образуван е като тясна тръбица,израстнала от задния край на първичното
черво,алатоисът се притиска от амниона.Алантоисът е свързващата дръжка
между зародишевия диск и трофобласта.Алантоисните кръвоносни съдове
разрастват и се свързват с съдовата мрежа на ресничестия хорион.При
образуване на пъпната връв алантоисните съдове остават единствени в нея
като пъпни съдове за пренасяне на кръвта на зародиша към и от
плацентат.Самият алантоисен канал закърнява и изчезва.Амнион:Образува
се като продукт на разрастването на извънзародишната част на ектобласта
на първичното амниално мехурче.Покрива се от клетъчен слой на
ретикуларната магма и по време на развитието си е двуслоен:вътрешен
ектобласт и външен мезобласт(мезенхим).Амнионът расте като сферичен
мехур.
Амниална течност:Съдържа вода,белъци,соли и олющени клетки от
епидермса на плода.Количеството й се променя през време на
бременността.Най-много течност има в околоплодния мехур към шестия
месец – около 1-1.5 литра.След това тя намалява и при раждането е около
половин литърАмниалната течност има много функции:
-Предпазва срастването на амниона с епидедимиса на плода;
-Омекотява механичните въздействия върху плода при движението на
майката;
-Предпазва плода от извънредни,преждевременни контракции на матката;
-Поема излъчените метаболитни отпадъси и др.
101.Плацентация и плацента.Плацентацията е процес на образуване в
матката на временно веществообменен орган – плацента.Осигурява се
хемотрофно(кръвно) изхранване на плода и биологична регулация в защита
на развитието му.Осъществява двупосочни метаболитни и бариерни
функции между майката и плода.При образуването на плацентат участват
хориона и маточната базална децидула.Описват се две съставки:зародишна
плацента и майчина плацента.Зрялата плацента има дисковидна
форма.Диаметърът й е 16-20 см,дебелината е 2-3 см.Тежи 500-600
грама.Плацентат има две повърхности:1.Детска страна – гладка и лъскава,с
прикрепена в центъра й пъпна връв;
2.Майчина страна – грапава с дълбоки цепки,изграждащи неправилни
изпъкнали участъци – котиледони.Детската страна представлява хориална
плоча,а майчината страна – децидуална плоча.В ранните седмици от
развитието въсите покриват цялата повърхност на бластоцистата и се
наричат хорион.Децидуалната плоча притежава липиди и
гликоген.Децидулата е разположена извън ембрионалния пояс.Хорионните
съдове се виждат като артерии и вени към пъпната връв.Хорионът от своя
страна е покрит от гладката обвивка на амниона.Хориалните власинки се
състоят от двоен трофобластен слой:вътрешен – цитотрофобласт,външен –
синцитиотрофобласт.След третия месец клетъчния слой на трофобласта
изчезва и власинките са покрити само от синцитиотрофобласта.Власинките
имат мезенхим.Майчината кръв изтича от отворените артерии на дъното на
интервенозните пространства с един значителен приток около 600 мл в
минута.Кръвта на майката и плода не се смесва.Между тях като бариера се
намират синцитиотрофобластът на хориалните власинки и мезотелът на
техните капиляри.Поток от веществата преминава и в двете посоки:от
майчината кръв през трофобласта и през вазотела на хориалните капиляри в
кръвта на плода и обратно.Основните функции на плацентата участие в
обмяната на метаболити,включително газови продукти и производсто на
хормони.Обмяната на кислород,въглероден диоксид и въглероден оксид
осъществява чрез проста дифузия.Обмяната на хранителни вещества и
електролити като аминокиселини,мастни киселини,въглехидрати и
витамини е бърза и се различава с напредване на бременността.Обмяната
мна вещества се извършва чрез дифузия,активен транспорт и
пиноцитоза.Антителата на майката се усвояват чрез пиноцитозата от
синцитиотрофобласта и съответно се транспортират към плодните
капиляри.Плодът получава гама-глобулини срещу различни инфекции и се
осигурява пасивният имунитет срещу дифтерия и дребна шарка.
102.Пъпна връв.Съединява плода с плацентата посредством кръвоносните
съдове.Образуването на пъпната връв започва в крач на трета
седмица.Между хориона и ембриона се прикрепват и събират в един сноп
на жълтъчно-чревния канал и алантоиса с техните съдове.Първоначално в
снопа има осем съда:две артерии и две вени в стената на жълтъчния канал и
две артерии и две вени в стената на алантоиса.Първо закърняват жълтъчния
канал и жълтъчната торбичка.С тях изчезват жълтъчните(вителинните)
съдове.Алантоисният канал също закърнява.Кръвоносните съдове на
алантоиса не закърняват напълно – остават две артерии и една от вените.Те
се свързват с кръвносните съдове на хориона.Така алантоисните съдове се
превръщат в дефинитивните съдове на пъпнаата връв две – arteriae
umbilicales и една vena umbilicalis.тази тройка от кръвоносни съдове в
пъпната връв е обградена от ебрионална съединителна тъкан,наречена
пихтиеста(вартонова пихтия).Отвън пъпната връв е покрита от амниална
ципа.Кръвоносните съдове са заобиколени от мезенхимна съединителна
тъкан.Тази тъкан е богата на протеогликани.Стените на артериите са от
мускулен тип и съдържат много влакна.При раждането пъпната връв има
диаметър около 2 см и дължина 50-60 см и е нагъната.По-дълга пъпна връв
от описаните размери може да се увие около шията на плода и да
предизвика задушаване.По-късата пъпна връв може да предизвика ранно
отлепване на плацентата от прикрепващото й място за маточната стена.
103.Близнаци.Многоплодие.За човека е характерно раждането на едно
дете.В овулационния период се опложда една яйцеклетка с последващо
развитие на зиготата в един ембрион и плод.Могат да бъдат оплодени две
яйцеклетки или от едната зигота да настъпи разделяне на клетъчния
материал.Срещат се 3,4,5,6 плода.Близнаците могат да бъдат
двуяйчни(полизиготни,неидентични) и
еднояйчни(многозиготни,идентични).1.Двуяйчни близнаци - получават се
като резултат от едновременното оплождане на два вторични овоцита от
два различни сперматозоида(оплодени от два сперматозоида).Двете зиготи
имат различен генетичен състав,отделните плодове не си приличат.те имат
отделни плодни обвивки и отделни плаценти.Те могат да бъдат братя или
сестри от еднакъв или различен пол.Двете зиготи се имплантират на
различни места в матката и всяка зигота се развива със собствена
плацента,амнион и хорионна кухина.Тези близнаци се характеризират
анатомично и биологично със следните белези:различават се по външния си
вид;могат да са от еднакъв или различен пол;имат раличия в биологичните
качества на тъкните си;могат да са с различни кръвни групи и
имунологична характеристика2.Двуяйчни близнаци – при тях е станало
оплождане на една яйцеклетка.развиват се от оплодената яйцеклетка като
резултат от разделяне на зиготата в различни тадии от
развитието.Осъществява се на двуклетъчен стадий на зиготата.Всеки
ембрион има собствена плацента и хорионна кухина.При еднояйчните
близнаци могат да съществуват следните взаимоотношения на зародишите
и обвивките им с плацентата на матката:
А)Близнаци с отделни околоплодни мехури и отделни плаценти;
Б)Близнаци с отделни амниони,но с общ хорион и обща плацента;
В)Близнаци с един околоплоден мехур и една плацента.
Еднояйчните близнаци имат следните анатомични и биологични признаци:
*Те са напълно подобни(идентични) по телесните си белези;
*Винаги са от един пол;
*Имат пълна идентичност в имунологичните качества и кръвногруповата
принадлежност.
Неправилното разделяне в осевата област на зародишевия диск довежда до
разждането на еднояйчни близнаци,свързани с различни части на
тялото.Например:
*в гръдната област(торакопагус);
*в опашната област(пигопагус);
*в главовата област(краниопагус);
Двата плода от многозиготен тип са вързани чрез общ кожен мост или общ
черен дроб,като описаните сиамски близнаци.
104.Конгенитални малформации.Пренатална диагностика.Когато под
влияние на външни фактори или генетични смущения в развитието се
наруши нормалният ход на развитие на ембриона и плода.Органогенезата
спира или се отклонява.Това може да доведе до загиването на ембриона или
плода или до раждането му с с различни ензими,тъкани или органни
дефекти,известни като аномалии,малформации или уродства.Науката,която
изучава аномалиите се нарича тератология.реакциите на зародишите
спрямо увреждащи вътрешни или външни фактори зависят от стадия на
развитие.Теззи стадии с повишена чувствителност на зародишите към
увреждащи фактори се наричат ,,критични периоди на развитие``.1.Първият
критичен период е времето на оплождането,транспорта,имплантацията на
бластоцистата.Винаги води до загиване на зародиша.
2.Вторият критичн период обхваща началната органогенеза през първите 6-
8 седмици от развитието.Уврежданията засягат диференциацията на важни
за живота органи;
3.Третият период – обхваща периода от от осмата седмица до края на
раждането.Уврежданията през този период са слабо изразени.Пренаталното
развитие на човека се дели на три
етапа:предембрионален(зачатъчен).ембрионален и
фетален(плоден,постембрионален).Предембрионалният етап продължава
две седмици,започва с оплождането на яйцеклетката,приключва с
имплантацията на бластоцистата в маточната лигавица.Ембрионалният етап
обхваща периода от 39та до 10-та седмица и се характеризира с появата на
плацентата.Феталният етап обхваща развитието на плода след третия месец
до раждането.Това е периодът на хистогенезата и органогенезата.
Увреждащите ембриона фактори могат да подразделени на две основни
групи:фактори на външната среда и генетични фактори.Външните фактори
могат да бъдат групирани като причинени от инфекциозни
причиниели,радиация,хипоксия,фактори на храненето,хронични
заболявания на майката и използването на хормони.Инфектирането на
майката с паразити от рода на токсоплазмозата предизвиквз разширение на
мозъчните стомахчета,смущения в зрението и забавяне в психическото
развитие.Хроничните заболявания на майката причиняват преждевременна
смърт и различни малформации,преобладават скелетните дефекти и
аномалиите в развитието на сърцето и ЦНС.Използването на хормонални
препарати от майката предизвикват аборти.Прилагането на лекарствени
средства от рода на психотропните вещества или лекарства за сън могат да
доведат до смущение в развитието на крайниците,лицевия скелет и
ЦНС.Тежки дефекти в развитието на нервната система могат да се получат
при използването на наркотици.Използването на алкохолсъдържащи
вещества довежда до лицево-челюстни смущения и смущения в развитието
на крайниците.Тютюнопушенето води рацдането на малки плодове.В тези
случаи се наблюдават свръхчислени хромозоми.Синдром на Даун – децата с
този синдром харктерни промени в лицето,изменения в дисталната част на
крайниците,сърдечни аномалии,закъсняло психическо развитие.При
синдрома на Клайнфелтер са налице 47 хромозоми,говори се за
свръхчислена Х-хромозома при мъжките индивиди.Появява се атрофия на
семенниците,срастване на семнните каналчета и гинекомастия.При
синдрома на Търнър са налице 45 хромозоми при женските индивиди,при
които е налице само една Х-хромозома.Изразява се в лимфен оток на
крайниците,силно задебелена шия,скелетни деформации и психическоо
изоставане.При 3Х-синдрома(ХХХ) свръхчислената Х-хромозома у
женските индивиди довежда до липсваща менструация и психическо
изоставане.
Намаленото количество на ДНК в една или няколко хромозоми под
влиянието на външни фактори(вируси,радиация или лекарства)може да
доведе до теретогенни ефекти,при които се развива т.нар.котешки
синдром.При този синдром се появява слабо развитие на ЦНС,психични
дефекти и сърдечни малформации.