1. 1.Предмет и задачи на микробиологията.

2. Приносите на Пастьор и Кох за

3. развитие на микробиологията.
Таксономия на микроорганизмите –
номенклатура и класификация.
Обща характеристика на отделните групи микроорганизми.

1.1. Предмет и задачи на микробиологията

Предмет на микробиологията са живеещите във външната среда
микроорганизми,както и тези ,които паразитират в многоклетъчните организми.
Задачите са изучаването на морфологията,строежа и физиологията на
микроорганизмите,както и тяхното взаимодействие с външната среда,помежду им и
с многоклетъчните организми(човека). Под морфология на микроорганизмите се
разбира тяхната форма,големина,взаимното им разположение на клетките ,както и
техния строеж.Ролята им като причинители или етиологични агенти за възникване и
развитие на инфекциозни заболявания.
Микробиологичните дисциплини са:
• медицинска МБ
• ветеринарна МБ
• селскостопанска МБ
• промишлена МБ
• космическа МБ
Разделите на ММБ(медицинска микробиология) са:
1. бактериология
2. вирусология
3. микология
4. протозоология
Раздели на ММБ като учебна дисциплина:
 обща МБ
 учение за инфекцията и имунитета
 специална МБ

1.2. Приносите на Пастьор и Кох за развитие на микробиологията

Пръв Пастьор изследва физиологията на микроорганизмите,които причиняват
ферментационни процеси.
Приносите на Луи Пастьор→опровергава теорията за самозараждането;създава
пастьоризацията като метод за съхраняване на хранителни продукти и среди;
създава ваксините против антракс и бяс.През 1870г. Наблюдава стафилококи в
гной от рани.С противобясната ваксина Пастьор полага основите на
експерименталната и приложната имунология.
Приносите на Роберт Кох→въвежда твърдите хранителни среди за
култивиране на МО;въвежда анилиновите бои за оцветяване на МО;
открива причинителите на туберколозата и холестерола.

1.3. Таксономия на микроорганизмите - номенклатура и

класификация.
Таксономията е наука ,която се занимава с правилата за подреждане на
микроорганизмите в определени групи. Тя включва:
 1. Класификация→образуване на групи от сродни организми
2. Номенклатура→система от правила за наименоване на съответния
микроорганизъм
3. Идентификация→разпознаване на неизвестен организъм ,съответно на
вече класифицирани и наименовани видове организми
Методи за класифициране:
✓ йерархична класификация(класическа)→принципи на К.Линей-подреждане
на МО по морфологични и физиологични признаци.
✓ компютърна класификация→компютърна обработка оформя коефициент на
сходство и групи с общи белези.
✓ генетични и молекулярно-биологични методи→степен на сходство в
азотните бази.
Всеки микроорганизъм се идентифицира по две имена род и вид.
Видът е основна категория и включва съвкупност от МО с общи свойства и
близка прилика помежду им. Щам наричаме поколението на една бактериална
клетка или изолирана чиста култура от МО .

Определител на Бърджи→книга за всички бактерии ,подредени в съответни групи.

Номенклатура:
1. Бинална номенклатура на вида
2. Латински имена
Примери: bacillus anthracis ; streptococcus pneumonie

1.4. Обща характеристика на отделните групи микроорганизми

 бактерии
 гъби
 вируси
Бактериите са прокариоти,наблюдаващи се на светлинен микроскоп.Имат ДНК и
РНК и се делят чрез просто делене.Култивират се в изкуствени хранителни среди
Гъбите са еукариоти и са по-големи от бактериите.Размножават се чрез пъпкуване
(дрожди) или чрез образуване на колонии(плесени)
Вирусите са безклетъчни системи,по-малки от бактериите (не се наблюдават с
обикновен светлинен микроскоп).Изцяло зависими са от клетката и съдържат само 1
тип НК-или ДНК или РНК.

2. Морфология на бактериите - основни форми, големина.

Методи за изучаване на морфологията на бактериите.
Структура на бактериите - капсула, бактериална стена,
цитоплазмена мембрана, цитоплазма и цитоплазмени
включения. Ресни, пили, спори.

2. 1.Морфология на бактериите - основни форми, големина

Според формата бактериите биват:
 кълбовидни(коки)→стафилококи(коки на групи);стрептококи(коки на
верижки);пневмококи;менингококи;диплококи(коки по двойки)
 пръчковидни(пръчки)→неспорообразуващи(туберкулозен,дифтерие
н);
спорообразуващи (клостридии,антраксен)-бацили
  извити→вибриони(холерен);спирили(хеликобактер);спирохети(трепо
неми,лептоспири,борелии).
Според разположението си бактериите биват:
 поединично→монококи
 по
двойки→диплококи(пневмококи,найсерии);диплобактерии(клебсиела
)
 тетради(сарцини)
 във верижка(стрептококи,антраксен бацил)
 по групи→стафилококи
Според размера си бактериите биват:
• малки(0,2-0,3 микрометра)→хемофили,бруцели
• средни(0,5-2 микрометра)→стафилококи,стрептококи,чревни
• големи(3-10микрометра)→антраксни,клостридии

2.2.Структура на бактериите - капсула, бактериална стена,

цитоплазмена мембрана, цитоплазма и цитоплазмени
включения.
Клетъчна обвивка =клетъчна стена+цитоплазмена мембрана.
Клетъчната стена е задължителен елемент и съдържа
пептидогликан,който съдържа гликанна и пептидна част.
Гликанната част се състои от: N -ацетил глюкозамин,N-ацетил
мурамова к-на и -1,4 гликозидна връзка.При Грам+ микроорганизми
пептидогликанът съставя около 50-90% от сухото тегло на клетъчната
стена,а при Грам- е 5-10%. Пептидогликанът съставя скелетната
структура на клетъчната стена.
Разпада се от лизозима,който действа на -1-4-гликозидните връзки. Може
да се стигне до лизис на бактериалната клетка. С умерени дози лизозим
бактериите не загиват,а губят само пептидогликана и се превръщат в
протопласти(сферични телца). Синтеза на ПГ започва в цитоплазмата ,
продължава в ЦМ и завършва извън нея. Участват различни структури
транспортни белтъци.
Особености на КС при Грам(+) бактерии:
 По-дебела КС с мощен ПГ слой;
 Наличие на Тейхоеви и Тейхурови киселини;
 Разнообразие на АК;
 Липсват или има много малко липиди;
 Наличие на повърхности протеини:
Протеин А → Streptococcus aureus;
Протеин М → Streptococcus pyogenes.
Особености на КС при Грам(-) бактерии:
 По-тънка КС;
 Липса на Тейхоеви клетки;
 Повече липиди;
 Малко АК;
 Наличие на външна мембрана(25%ФЛ,25-30% липозахариди,
 45-50%протеини)
Липозахаридите се разделят на:
1. О-антиген 2. сърцевинен олигозахарид 3. липид А
Бактериите,притежаващи и трите части,образуват S-
форма(гладки) колонии,а ако загубят О-антигените се получават
R(грапави) колонии.
Функциите на клетъчната стена са:
1. защитна →предпазва цитоплазмената мембрана от разрушаване;
2. определя формата на Б;
3. осмотична бариера;
4. антигенние свойства и носител на ПГ ф-ри;
5. залавно място за фаги и колоницини мишена за действието на
лизозим(Грам+) ,пеницилини и цефалоспорини.
Задължителни органели са :КС,ЦМ,Яд,Ри , а незадължителни са:
капсула,ресни,пили,спори.
Цитоплазмената мембрана е трислойна и представлява мишена за
липоразтворители и антибиотици(полимиксин и нистатин).
Функциите на ЦМ са:
1. митохондриален еквивалент→дихателен метаболизъм;
2. избирателна пропускливост;
3. участие в синтеза на пептидогликан;
4. участие в процеса на хромозомната репликация и на големите
плазмиди.

Цитоплазма и цитоплазмени компоненти при бактериите:

➢ рибозоми(70S)
➢ ядрен материал(нуклеоид)
➢ извънхромозомни генетични елементи(плазмиди,бактериофаги)
➢ включения→волутинови(дифтериен бактерий),
гликогенови(чревни Б).
Капсулата може да бъде:
✓ същинска капсула→желеобразен органел,покриващ клетъчната
обвивка, с ясно очертана повърхност и значителна дебелина;
✓ микрокапсула→не се вижда с обикновен микроскоп,а само с
електронен микроскоп и се доказва с имунологични методи;
✓ капсулоподобен слой(слайм,гликокаликс)→обикновено е
полизахаридна обвивка.
Повечето капсули са изградени от полизахариди ,а при причинителя на
антракса-от полипептиди.Бактериите, които имат капсула,образуват S-
форми колонии
и са патогенни, същите бактерии без капсула образуват R-форми колонии
и не са патогенни.
Капсулите се оцветяват трудно ,използва се оцветяване по Klett или се
наблюдават с фазов контраст - Нойфелд.

Функциите на капсулата са:

1. протективна(с/у имунни клетки ,АБ,дезинфектанти);
 2. прикрепяне към пластмасови катетри;
3. Фактор на вирулентността;
4. антигенни свойства.
Капсулата предпазва от фагозитоза.
2.3.Ресни, пили, спори
Ресните са органели за движение,които имат белтъчна структура.
Състоят се от три части: базално телце, кука и филамент.
Според броя и разположението на ресните ,бактериите биват:
❖ монотрихи→с 1 ресна;
❖ лофотрихи→няколко ресни от едната страна;
❖ амфитрихи→няколко ресни от двете страни;
❖ перитрихи→ресните са разположени по цялата повърхност на
бактерия.
Функциите на ресните са:
❖ двигателна;
❖ фактор на вирулентността;
❖ антигенна;
❖ рецепторна.

Пилите представляват много фини нишковидни образувания

,покриващи микроорганизмите.Те биват два вида:обикновенни(адхезини) и
секс пили.
Функциите на пилите са:
 органели за прикрепване=адхезивни пили;
 участие в конюгацията(секс пили);
 антигенни свойства.

Спорите са начин за преживяване на микроорганизмите при

неблагоприятни условия.Процесът се нарича спорогенеза.Всяка
бактериална клетка може да образува само по една спора.Принципът е
значителна загуба на вода и обвиване на клетката с няколко обвивки
,което я предпазва от изсушаване ,високи температури и други
неблагоприятни фактори.
Според разположението спорите биват:
* центални(B.anthracis) ;
* терминални(C.tetani);
* субтерминални(C.perfringens).
Според формата :
*Кръгли;
*овални.
Според деформиращата способност :
*деформиращи(Clostridium);
* недеформиращи (B.anthracis).

При благоприятни условия за развитие(наличие на хран.в-ва,вода и

подходяща температура),спората се превръща във вегетативна
форма→жизненоспособен Б.
 3. Бактериална генетика. Генотип и фенотип на бактериите.
Генетичен апарат при бактериите. Бактериалната хромозома
като генетична система. Извънхромозомни генетични
елементи. Бактериофаги - основни типове,структура. Форми
на взаимодействие на бактериофагите с бактериите-литичен
цикъл, умерен фаг, фагова конверсия. Фаготипаж.
Практическо приложение.

3.1. Бактериална генетика. Генотип и фенотип на бактериите.

Генетичен апарат при бактериите.
Наследствеността и унаследяемата изменчивост при бактериите ,на
които се дължат сходствата и различията между родителските клетки и
поколението са предмет са бактериалната генетика.На модел вируси и
бактерии са разкрити основните закономености на молекулярната генетика-
разкриването на структурата и функциите на ДНК и РНК,действието на гена
,взаимодействието м/у гените и др.Микроорганизмите представляват
идеален модел за генетични явления.
Това се потвърждава от следните факти:
1. Вирусите,фагите и бактериите имат геном,който детерминира строго
определени фенотипни прояви и се предава по наследство.
2. хаплоиден строеж на генома→гените са представени по един и всяка
промяна в генома веднага се изразява в неговите фенотипни прояви.
3. Те са микроскопични по големина и само в една епруветка ,при почти
нищожно оборудване могат да се наблюдават милиарди индивиди.
4. само за няколко дни могат да се получат множество бактериални
поколения,
тъй като се делят много бързо-на 15-30 минути.
5. установено е,че при тях се извършват генетични рекомбинационни
процеси и дори полов процес.
6. работата с тях е икономически изгодна.
Генотипът представлява цялата генетична информация,която се намира
в основната хромозома на микроорганизма и извън нея.
Фенотипът се представя от реализация на генотипа в даден момент и
при дадени условия.Фенотипът е по-беден от генотипа.

3.2. Бактериалната хромозома като генетична система.

Бактериалната хромозома е компактна маса от ДНК и хистоноподобни
белтъци,
но без ядрена мембрана. E.coli е най-усобният и най-използван модел за
изследване.Бактериалните хромозоми са съставени от гени.
Бактериалната хромозома съдържа малко протеини.Разполага се в
бактериалното ядро-нуклеоид. ДНК е двойноверижна спирала ,като двете
вериги са комплементарни и антипаралелни.Устройството на гените е
малко по-различно от човешките(оперони,
а не екзони и интрони). Двойноверижната спирала на ДНК се намира в три
основни молекулни форми:
1) линеен дуплекс;
2) отворена циркулярна форма;
3) ковалентно затворена суперспирализирана форма.

3.3. Извънхромозомни генетични елементи.

Плазмидите са генетични елементи ,които могат да съществуват в
бактериалната клетка и да се унаследяват в нея стабилно в
извънхромозомно състояние.Не са жизненонеобходими .Ако клетката не
притежава даден плазмид ,може да го получи отвън чрез конюгация.
Съществуват следните видове плазмиди:
• F-плазмиди→участват в процеса конюгация;
• Col-плазмиди→кодират продукция на колицини;
• Ent -плазмиди→кодират ентеротоксини ,свързани с патогеността;
• Меt -плазмиди→детерминират нови метаболитни белези ,напр.
производство
на H2S,разграждане на захари и др.
• R-плазмиди→обуславят резистентност към антибиотици.
Бактериалната клетка може да има повече от 1 вид плазмиди.Плазмидите
могат да се реплицират едновременно с хромозомата и в този случай са с
по 1-2 броя на бактериалната клетка.

Неконюгирани плазмиди:
✓ Те са малки.
✓ Нямат секс пили.
✓ Пренасят се чрез трансдукция,трансформация или чрез конюгативни
плазмиди.
Конюгативни плазмиди:
✓ Предимно при Грам(-) бактерии.
✓ Големи са.
✓ Имат гени,кодиращи секс пили,които са необходими за процеса
конюгация,чрез който се разпространяват.
✓ Могат да са автономни или интегрирани в хромозомата.

Транспонируемите елементи (ТЕ) представляват ДНК-сегменти,влизащи

в състава на хромозомата,плазмидите или фаговата ДНК.
Биват 2 вида:инсерционни последователни и транспозини,които
носят гени,придаващи нови свойства на бактериите.

3.4. Бактериофаги - основни типове,структура. Форми на

взаимодействие на бактериофагите с бактериите-литичен
цикъл, умерен фаг, фагова конверсия. Фаготипаж.
Практическо приложение.
Бактериофагите са голяма група вируси,които инфектират бактерии.
Те са повсеместно разпространени и се срещат навсякъде,където има
бактерии като в най-голямо количество са в морската вода,почвата и
чревния тракт на животните.
Те имат способността да лизират бактериите в културната среда.
Фагите имат следните структури:
1. ДНК или РНК геном.
2. Белтъчна обвивка→капсид.
Най-разпространени са опашатите фаги с геном от двойноверижна
ДНК,включени в разред Caudоvirales. Подобно на всички останали вируси
извън клетката фагите същетсвуват като вириони.
За да попаднат в клетка-гостопиемник,бактериофагите се прикрепят към
специфични
рецептори. Фагите със сложен капсид се прикрепят плътно с помощта на
фибрите
на базалната пластинка.След това опашката се контрахира,в главичката се
създава негативно налягане и фаговата ДНК се инжектира като със
спринцовка през бактериалната мембрана. Само минути след попадането
на фага в бактерия, той започва да се синтезира фагови НК и протеини
вместо своите собствени.По-нататък от тези продукти става
самосглобяването на новите фагови вириони.Целият процес отнема около
15 минути.
Според особеностите на репликацията им ,съществуват фаги с литичен
и лизогенетичен цикъл.
Бактериалната клетка ,заразена с литичен фаг, се разрушава
непосредствено след неговата репликация чрез литични ензими,кодирани
от неговия геном. Освободените нови зрели фаги са в състояние да
заразят и разрушават нови бактерии.Литичните фаги биха могли да се
използват за фаготерапия на бактериални инфекциозни болести.
При лизогенетичният цикъл фагови гени кодират образуването на
специфичен репресор,който пречи за формирането на зрели вириони и
съответно не се стига до лизис на клетката.Вместо това фаговия геном се
интегрира с ДНК на гостоприемника и се реплицира с нея,попадайки в
дъщерните бактерии. Такива фаги се наричат умерени, а интегрирания
им геном се означава като профаг.
Гени на умерени фаги могат да придадат нови качества на заразения
бактерий→ например синтез на токсини.Този феномен е известен като
фагова (лизогенна) конверсия.
В микробиологичната диагностика бактериофагите се използват за по-
точна идентификация на бактериални щамове→фаготипиране. При него
става подразделянето на бактериите на базата на различната им
чувствителност към определен набор от фаги.Щамове,показващи еднаква
чувствителност към фагите от набора,се причисляват към един и същ
фаготип,а няколко фаготипа могат да образуват
фагогрупа.Фаготипирането може да бъде от полза при епидемичните
проучвания.

4.Микробна изменчивост.Мутация.Мутагенни фактори-

химични,физични,механизъм на действие,практическо значение и
приложение.Генетичен обмен между
 бактериите:трансформация,трансдукция,конюгация-механизми.Значение на
бактериалната и фагова генетика.Генно инженерство.Съвременни генетични
методи в Клиничната МБ.ДНК-сонди,РСR-полимеразна верижна реакция.

Наследствеността или предаване на свойствата на бактериите в поколението се

осъществява чрез точно разделяне на генома при репликацията му в двете
дъщерни клетки .
Под изменчивост се разбира промяна на свойствата на
бактериите(подвижност,големина,форма,устойчивост към
антибиотици,патогенност и др.).Дължи се на мутации или обмен на генетичен
материал.Измененията могат да се наследят или да не се предадат в
поколението.В последния случай се говори за модификационна
(фенотипна)изменчивост ,която няма значение за еволюцията.
Микробната изменчивост включва мутации и мутагенни фактори.
Мутациите са промени в базовата последователност на ДНК ,чрез които бактериите
придобиват нови своойства .
Познати са три форми на изменчивост пр М.О.:модификационна,мутационна и
рекомбинационна.
1)Мутационна изменчивост
Структурни промени в нуклеотидната последователност на ДНК,които не се
дължат на внасяне на външна генетична информация и водят до промяна на
организма.
Основен механизъм на микорбната изменчивост ,с решаващо значение за
видообразуването и еволюцията.
Видове мутации:
• Спонтанни(без установени външни причини),дължат се на метаболити на
самия бактерий,на естествената радиация и др.
фактори на средата:напр. рН и антибиотици
• Индуцирани(от външни фактори-мутагенни,физични-
УВ.йонизиращи,ниско рН,химични-азотиста киселина).По-чести.М-мът на
тези мутагенни фактори води до промени в в последователността на
азотните бази в гените.
Според засегната област мутациите биват:
➢ Точкови(моносайтови)мутации→засягат само една двойка бази:
-делеция(отпадане)
 -инсерции(включване)
-замени
❖ Замяната на пурин с пурин или пиримидин с пиримидин се нарича транзиция,а
на пурин с пиримидин и обратно е трансверзия.
Мутациите най-често засягат способността да се синтезират АК,ензими,променят
чувствителността към лекарствените средства или патогенността на съответния
М.О.
❖ Инсерция и делеция→водят до мутации с изместване рамката на
четене(последствия-синтез на безсмислени протеини или стоп на белтъчния
синтез).
➢ Полисайтови мутации→обхващат по-големи части от
генома:делеция,инсерция или дупликация(повторение на даден ген);
Последствия-изключват функцията на засегнатите гени
Мутации,водещи до промени несъвместими с живота на бактериланата клетка ,се
нар.летални.
*Обратни мутации-възвръщат изходния генотип(само точковите)
*Супресори-отстраняват влиянието на др.мутации и възстановяват фенотипа.
Значение на мутациите при Б
-поява на биохимично и антигенно променени щамове,трудни за
идентификация
-поява на резистентни към АБ мутанти
-насочена мутагенеза-за получаване на високоефективни продуценти на
АБ,АК,ензими и др.,получаване на мутантни ваксинални щамове за
производство на живи ваксини.
2)Рекомбинационна изменчивост
Това е комбиниране на наследствен материал от два бактерия,различаващи се по
своя геном.
Реализира се чрез предаване на малки фрагменти от генома на клетка-донор в
клетка-реципиент чрез:
▪ Трансформация
▪ Трансдукция
▪ Конюгация
Донорната ДНК рекомбинира с реципиентната хромозомна или плазмидна ДНК-
получава се рекомбинантна клетка.
Има два основни м-ма за рекомбинация:
  Хомоложна (легитимна)-има сходство между донорна и реципиентна
ДНК,извършва се чрез реципрочен обмен.
 Нехомоложна(специфична по място)-не изисква ДНК
хомоложност;проявява се като инсерция
Трансформация→пренос на изолирана чужда 2-верижна ДНК (от хромозома или
плазмид)в генома на компетентна бактериална клетка.Осъществява се при
близкородствени бактерии.Наблюдава се за първи път от Грифит през 1928 г.
при пневмококи.През 1944г.се доказа,че тази трансформация се дължи на
внасяне на ДНК от мъртвите капсулирани в живите безкапсулирани
пневмококи.С това бе сложено началото на съвременната молекулярна
биология.С трансформация се пренася устойчивост към АБ,синтез на
АК,ензими,капсула(пневмококи)и пр.
Пренасянето на изолирана вирусна ДНК в бактерии се означава като трансфекция .

Трансдукция→предствалява рекомбинационна форма на изменчивост на Б,при

която генетичния материал от един бактерий се пренася в друг с помощта на
бактериофаг.За да се осъществи трансдукция ,фагът трябва да премине в
състояние на профаг(умерен фаг),т.е.да се намножава свързано с генома на
бактерия,без да го разрушава.Под въздействие на външни фактори,умереният
фаг може да се активира ,да разруши бактерия и напускайки го ,някои от новите
фаги могат да отнесат със себе си частица от генома на бактерия в друг
бактерий при следващо заразяване.

Конюгация→рекомбинационен процес ,при който се извършва еднопосочен

пренос на гени от бактерий-донор в бактерий-реципиент.Осъщестява се чрез
свързване с помощта на секс-пили,през които се предава генетичния
материал,Раглежда се като полов процес у бактериите.Процесът е осъществен
за пръв път през 1946г.на щам E.coli.Насоченото изучаване на този щам
показало,че има различия между отделните бактериални клетки.Някои от тях
съсържат така нар.F-плазмид (секс -фактор),а други нямат такъв .При конюгация
,този плазмид се предава от едните индивиди на другите.Тка се установени ,че
F+ са донори,а F-реципиенти.
Някои F+ бактерии могат да предават и генетичен материал,който детерминира
други свойства-синтез на АК,ензимии пр.,при отва с много по-голяма честота.Те
 бяха наречени Hfr ,т.е. индивиди ,които дават висока честота на на
рекомбинация.
Целият процес на конюгация трае около 2 часа.Той може да се прекъсне в различни
интервали ,при което се предава различен обем ген.материал.Чрез процеса на
конюгация на E.coli бе направена първата генетична карта.
Значение на генетичния пренос:
1.Осигурява преживяване на Б в околната среда или в макроорганизма-
хазяин,кодирайки нови признаци;
2.Прилага се за картиране на генома;
3.Може да се използва за генно манипулиране;

Генното инженерство е едно от най-крупните постижения на биологията през

последното десетилетие.Позволява да се рекомбинира генетичен материал от
далечни видове,което дава възможност да се променят основни биологични
закономерности и да се създават нови видове организми.
Преносът на ДНК се изършва чрез 4 етапа:

Генното инженерство намира приложение :

1)за получаване на рекомбинантни продукти като инсулин,
СТХ,интерферон,АБ,рекомбинантни ваксини(за хепатит В)
2)в диагностичната практика :
-хибридизация(ДНК-сонди)
HIV,HBV,HCV,хламидии идр.
-рестикционен анализ
-PCR
 ДНК-сонди→сондата е рекомбинантен продукт или се синтезира химично.Има
последователност ,комплементарна на търсената ДНК.
За да може сондата да открие комплементарната ДНК,двойната спирала трябва да
се раздели на две единични вериги. Сондата се добавя към денатуриралата ДНК
и се създават условия за комплементарното им свързване (хибридизация).
В микробиологията чрез ДНК-сонди директно се доказват токсини и бактерии в
патологични материали:E.coli ET,M.pneumoniae от храчка ,
M.tuberculosis,N.gonorrhoeae,холерен токсин-директно от фецес.
PCR→предствалява технология за ензимно намножаване на избрани участъци от
ДНК in vitro. Основен принцип:способността на ДНК-полимеразите да
синтезират върху матрица едноверижна ДНК от клиничен материал в посока 5’-
3’ точни копия на изследвания участък ,ограничен от праймерите.
Етапи: 1)екстракция на НК 2)амплификация на НК: 2.1.)денатурация на НК
2.2.)присъединяване на праймерите 2.3)удължаване на праймерите
3.)детекция на амплифицирания продукт.
Приложение на PCR:В ДГ на бактериални инфекции:ТБЦ,хламидии,микоплазми;
в ДГ на вирусни инфекции: HIV,HBV,HCV; в ДГ на микозите:Candida
в ДГ на ООИ:антракс,чума,бруцелоза; за определяне на тъканна съвместимост.

5. Бактериална физиология. Химичен състав на бактериите. Видове

бактериални ензими и практическо значение. Метаболизъм при
бактериите -катаболитни и анаболитни процеси. Дишане при
бактериите. Хранене при бактериите. Пренос на хранителните
вещества.

5.1. Бактериална физиология. Химичен състав на бактериите.

Химичния състав има два компонента -вода и сухо в-во.Съдържанието на вода
в клетките е 80-90%.Водата играе важна роля в жизнените процеси на
клетката:разтворител на кристалоидните в-ва;дисперсна среда за въглехидрати
и белтъци;източник на водородни и хидроксилни йони и др.Загубата на вода
води до спиране на развитието,разстежа и размножаването на бактериите и те
могат да загинат.Изключение са представителите на родовете Clostridium и
Bacillus,които от вегетативни форми преминават в спорови,когато количеството
на водата в среадат ,в която се развиват намалее.Ако загубата на вода се
извърши при замръзване ,но без да кристализира и при условия на дълбок
вакуум (лиофилизация),изсушаването води до състояние на
анабиоза,запазвайки клетката жизненоспособна за
десетилетия.Лиофилизацията се използва при производството на живи
ваксини.
Сухото в-во включва минерални в-ва(С,О2,СО2,N,P,Mg,Fe и др.) и органични
съединения(белтъци,НК,липиди ,въглехидрати) и е 10-20%.
Количеството на белтъците е около 60%.Биват протеини(прости)и
протеиди(сложни).Белтъците са изградени от същите 20 АК ,които се откриват
и при останалите живи организми.НК (ДНК до 5% и РНК до 20%)са носители на
наследствеността.Гъбите и бактериите съдържат едновременно и двете НК.
Вирусите и бактериофагите съдържат само ДНК или РНК.Липидите са до 8%
от сухото в-во.Представляват структурен елемент на бактериалната
клетка.Участват в обмяната на в-вата.Въглехидратите(от15% до 25%) са
представени най0много от полизахариди и по-малко от моно- ди- и олиго-
захариди.

5.2.Метаболизъм при бактериите -катаболитни и анаболитни процеси.

Метаболизмът е единство от обмяна на в-ва ,енергия и информация.
Представлява съвкупност от всички биохимични и енергетични процеси ,които
протичат в живия организъм.Метаболизмът се състои от процеси на
разграждане(катаболизъм) и процеси на биосинтез(анаболизъм).Двата процеса
протичат паралелно и са взаимно свързани.Процесите на разграждане на
хранителните в-ва (въглехидрати,белтъци и мастни киселини) са известни като
катаболитни(дисимилационни,екзергонични).Катаболитните процеси осигуряват
нискомолекулни в-ва на анаболитните процеси ,както и енергия за различните
биологични активности,която се акумулира под форма на макроергични връзки
в различни съединения(АТФ).
Първи етап на катаболитните процеси:
1. Бактериите отделят извън клетката ензими (екзоензими),които
разграждат макроергичните съединения до по-прости :
белтъци→аминокиселини
липиди→мастни киселини
въглехидрати→дизахариди и монозахариди
Ензимите биват :екзоензими,ектоензими и ендоензими.
Втори етап
2. Пасивен транспорт-преносът на в-ва от по-висока към по-ниска
концентрация
Активен транспорт -осъществява се с помоща на специфични
транспортни системи (ензими и белтъчни преносители) и изисква енергия
(осигурява натрупване на в-ва в клетката).
Крайни етапи
3. Доразграждане на веществата
-цикъл на Кребс(при наличие на кислород)
-ферментация(анаеробно)
Анаболитните процеси включват всички процеси на биосинтез при
бактериите.Тези процеси са ендергонични,тъй като за протичането им е
необходимо енергия.Анаеробните процеси започват от малки молекули
предшественици от които се образуват междинни
съединения(рибоза,дезоксирибоза,ацетат и др.),а от тях-
мономери(мононуклеотиди,аминокиселини,мастни киселини и др.),които
играят роля на строителни блокове в синтеза на биополимерите.
5.3.Дишане при бактериите.
• аеробно(кислородно).Видове аероби:
-облигатни(Организми, който не могат да живеят или да се развиват в
отсъствието на кислород)-микобактерии,холерен вибрион и др.
-микроаерофили- (Аеробна бактерия, която се нуждае от кислород, но в
концентрация по-ниска от тази в атмосферния въздух.)-менингококи,
гонококи и др.
• анаеробно(безкислородно).Видове анаероби:
-облигатни→кислородът е токсичен продукт за тях
Примери:клостридии(тетанус,ботулизъм)
-факултативни→окислението протича както аеробно,така и анаеробно
Примери:стафилококи,чревни бактерии,стрептококи и др.(най-голямата
група)
 -микроанаерофили→развиват се най-добре при намалено парциално
налягане на кислород.
5.4.Хранене при бактериите. Пренос на хранителните вещества.
Според основния източник на въглерод ,необходим за биосинтетичните
процеси ,микроорганизмите се разделят на два вида:
1) автотрофи(литотрофи)-използват СО2 като единствен източник на
въглерод.
2) хетеротрофи(органотрофи)могат да усвояват въглерод от различни
органични съединения.
Според източника на енергия микроорганизмите биват:
A. фотосинтезиращи(фототрофи)-използват слънчева енергия
B. хемосинтезиращи(хемотрофи)-усвояват химична енергия чрез
окисляване на органични или неорганични съдинения.
Органотрофите се разделят на :
➢ сапрофити(метатрофи)-използват готови органчни съединения от
мъртва материя;
➢ паразити(паратрофи)-развиват се в живите организми,от които
усвояват необходимите им в-ва;
Бактериите причиняващи инфекциозни процеси у човека са
хемоорганотрофи.Те могат да използват едно и също органично
съединение и като източник на въглерод и като енергиен източник.Те са
паразити и се означават още като патогенни бактерии.
Ауксотрофите са бактерии,нуждаещи се от растежни фактори за своето
развитие ,поради невъзможност да синтезират
АК,пурини,пиримидини,липиди и др.
Промотрофите са бактерии,растящи на обик.хранителни среди,поради
възможността сами да синтезират всички АК,витамини,пурини и т.н.
Процесът на хранене при бактериите включва няколко етапа:
1) придвижване на бактериалната келтка към храната(химиотаксис);
2) разграждане на високомолекулните в-ва от външната среда до
нискомолекулни;
3) постъпване на хранителните в-ва в бактериалната клетка;
За разлика отр еукариотите прокариотите се хранят холофитно,т.е. с цялата си
повърхност.
Транспортът на в-ва отвън навътре става по няколко механизма:
✓ пасивна(проста) дифузия→в-вата се придвижват по п осока на
концентрационния градиент,при което не се изразходва енергия
✓ улеснена дифузия→при нея молекулите също се придвижват по
концентрационния градиент и без разход на енергия,но скоростта на
преминаване е по-голяма ,тъй като участват мембранни протеини,
наречени пермеази.
✓ активен транспорт→движението е срещу концентрационния градиент
и води до натрупване на определени в-ва в много по-висока
концентрция в бактериалната клетка ,отколкото извън нея.
5.5.Бактериални ензими и практическо значение.
Бактериалните ензими биват еднокомпонентни (съставени от
високомолекулни протеини) и двукомпонентни(към протеиновата част е
добавен кофактор(метални йони) или коензим (органични съединения-
витамини,нуклеотиди)).
Бактериалните ензими се разделят на 6 класа :
оксидоредуктази,хидролази,трансферази,лиази,изомерази,лигази.
❖ Индуцибелни се наричат ензимите ,които се синтезират само при
наличие на съответния субстрат в средата ,а конститутивни -които се
синтезират постоянно .Според локализацията бактериалните ензими биват
екзо- ,екто- и ендоензими.
Ензимите са важен патогенен фактор за М.О. и могат да се използват за
биохимична идентификация на бактериите.
6. Растеж и размножаване на бактериите. Растежни фази и растежни
криви.Бактериално култивиране - основни принципи, видове хранителни
среди.Растежни фактори при бактериите.

6.1. Растеж и размножаване на бактериите.

Под бактериален растеж се разбира увеличаване на клетъчната маса ,а след

надхвърляне на определен размер ,се осъществява размножаване на
бактериалната клетка чрез просто (асексуално) напречно разделяне на две-
бинарно делене.Времето необходимо за това се нарича генерационно време и
силно варира при отделните видове.Повечето бактерии са бързорастящи и се
делят (in vitro) за 15-30 мин при което за едно денонощие могат да се образуват
колонии.Облигатните анаероби растат значително по-бавно от аеробите.
Дълго е генерационното време (In vitro) на туберколозните бактерии 12-24
часа,затова колониите им се появяват след около 3 седмици.Самото делене се
предхожда от удвояване на ДНК в клетката.Непосредствено след това се образува
напречна преграда ,която е съставена от два слоя на цитоплазмената
мембрана.Вследствие м/у тях се синтезира и пептидогликан и двете дъщерни
клетки се разделят ,като всяка от тях притежава копие от реплициралата се ДНК и
всички останали бактериални органели.

6.2.Растежни фази и растежни криви

При култивиране на бактерии в течна хранителна среда се наблюдават два

процеса-размножаване и отмиране на Б.Общите закономерности на
развитие на бактериалната популация могат да бъдат отразени чрез една
координатна система,на чиято абсциса се нанася времето на култивиране ,а
на ординатата –логаритъм от броя на Б.
Получава се растежна крива,съставена от няколко растежни фази:
1. lag-фаза(фаза на задръжка)-бактериите се приспособяват към новата среда,
натрупват биомаса ,но още не се размножават
2. log-фаза(логаритмична,експоненциална)-след преходен период на ускорение,
бактериите достигат максимална скорост на размножаване ,броят им нараства
в геометрична прогресия
3. стационарна фаза-след междинен период на забавяне ,настъпва фаза на
изравняване на живите и броя на отмиращите клетки ,при което броят на
живите клетки достига максимална концентрация
4. фаза на отмиране -експоненциално нарраства броя на умрелите бактерии
поради изчерпване броя на хранителните в-ва в средата и натрупване на
токсични метаболити
 6.3.Бактериално култивиране - основни принципи, видове хранителни среди.

Морфологията и физиологията на бактериите изучаваме като ги култивираме

в хранителни среди. Това са изкуствено изработени субстрати, съдържащи C, N, P,
H, O и други елементи, които подобряват условията на размножаване. Тези среди
се приготвят от месо, месен екстракт и към тях се прибавят човешки и животински
серум, кръв, яйчен белтък. Хранителната среда трябва да е с определена
консистенция, стерилност и определено рН, като оптималното рН за развитие на
повечето бактерии е 7,2-7,4.
➢ Хранителните среди в зависимост от състава си биват обикновени (месно-
пептонни бульон, агар и желатина) и специални (сложни), които се получават
като към обикновените хранителни среди се прибавят кръв, серум, глюкоза и
др.
➢ Според състава и практическото си предназначение специалните
хранителни среди биват елективни, селективни и диференциращи. Елективните
(среда на Льофлер) подобряват развитието на търсения бактерий без да пречат
на развитието на другите м.о. Селективните подобряват развитието само на
търсения бактерий и потискат развитието на другите бактерии в изследвания
материал. Диференциращите (среда на Левин) се използват при култивиране
на чревните бактерии. Според вида и цвета на развиващите се колонии се съди
за биохимичната активност на патогенните м.о.
Изкуствени хранителни среди:
• според консистенцията
-течни(бульонни)-глюкозов,пептонен
-твърди(агарови)-КА,Сабуро,Мюлер,Хинтън
• според състава
-прости(обикновенни)-пептонна вода,пептонен агар
-сложни(специални)- елктивни(Льофлер ) , селективни(АЦА) ,
диференциращи(Левин)

6.4.Растежни фактори при бактериите.

Хранителните среди трябва да съдържат необходимите растежни ф-ри в

изследваните клинични материали. Това са витамините, пуриновите и
примидиновите бази, АК. Повечето М.О. са в състояние сами да синтезират
необходимите им в-ва, поради което се наричат прототрофни. Редица бактерии
обаче за своето развитие се нуждаят от наличието в околната среда на
определени в-ва, които те не са способни да синтезират сами и следователно са
ф-ри за техния растеж.

7. Влияние на физичните фактори върху микроорганизмите:

топлина,изсушаване, лиофилизация, светлина, радиация,
атмосферно налягане, осмотичноналягане, рН, звукова енергия.
Стерилизация. Методи за стерилизация. Влияние на химичните
фактори върху микроорганизмите,механизъм на действие.
Олигодинамия. Дезинфекция. Видове дезинфекционни средства.
Влияние на биологичните фактори върху микроорганизмите:
симбиоза, антагонизъм, антибиоза.

7.1. Влияние на физичните фактори върху микроорганизмите:

топлина,изсушаване, лиофилизация, светлина, рН, радиация,
атмосферно налягане, осмотично налягане, звукова енергия.
Топлина→метаболитните процеси при МО протичат при точно определени
температурни градуси-минимални,оптимални и максимални.
В зависимост от това при каква температура се развиват МО биват:
• психрофилни→развиващи се от 0 до 20˚С.Тук се отнасят МО в почва,вода и
водни растения.
• мезофилни→9-50˚С с оптимум 20-40˚С.Тук влизат МО обитаващи човека и
животните и част от МО в почвата и водата.
• термофилни→40-80˚С.Към тях се отнасят L.bulgaricus и бактериите
обитаващи термални води.
Температура над максималната води до нарушаване на обмяната на веществата.
Повечето бактерии и вируси загиват при температура 50-60˚С за 15-60 минути,а при
спорите е необходима температура над 100˚С.
Изсушаване→бързо изсушаване ,извършено при ниски температури и във вакум
се нарича лиофилизация. При този процес има много бързо изсушаване,
което практически води до пълна загуба на вода ,метаболитните процеси се
прекратяват и клетката остава в състояние на анабиоза.
Светлина→УВ лъчите имат за вирусите летално и мутагенно действие.
Йонизиращи радиации- ,, лъчи.В сравнение с човека чувствителността към
йонизиращото лъчение за МО е много по-малка.
Атмосферно налягане→бактериите понасят добре налягане от 100-900 атм.
Над 1000 настъпва денатурация на клетчните протеини и инактивиране на ензимите.
Осмотично налягане→високото осмотично налягане с 50-70% захар и 10-
20%NaCl се използва за консервиране на храни ,тъй като при тези условия
микроорганизмите загиват.
рН→има минимално,оптимално(7.0-7.6) и максимално рН за развитието на МО.
Измененията на рН на средата влияят на химическите процеси в бактериалната
клетка.
Звукова енергия→бактериите не са чувствителни към нискочестотни звукови
трептения ,но при ултразвукови трептения се разрушават и умират.
Тези вълни причиняват свиване и разпускане на средата, при което се получават
микромехурчета от разтворени газове.Появяват се по време на разпускане и
изчезват при свиване на средата.Това явление се нарича кавитация.
7.2. Стерилизация. Методи застерилизация
Стерилизацията е процес на унищожаване на всички форми на микроорганизмите,
включително и най-устойчивите им форми (спорите) с физични и химични средства.
Методи за стерилизация:
• светлина и топлина;
• филтрация;
 • лъчиста енергия;
• ултразвук;
• химични средства.
Стерилизация с топлина
Топлинната поносимост на МО е различна.Повечето от патогенните МО загиват
при температура 50-60˚С за няколко минути до час.Спорите са по– издръжливи и се
унищожават при суха температура 160˚С за 2 часа и при влажна температура 120
за 20-30 минути.
Стерилизация чрез обгаряне
Извършва се на пламъка на спиртна лампа или газова горелка .Пламъкът е
сигурен дезинфекционен метод за метални инструменти ,ако се стигне до
зачервяване.Ежедневно се използва в микробиологичната практика за обгаряне на
платиновото ухо(йозе).
Стерилизация със сух горещ въздух
Процес при който се разрушават МО и спори чрез сух,горещ въздух. Апаратът, в
който се извършва, се нарича стерилизатор. Използват се стерилизация на
стъклария,малки метални инструменти и др.Подготвените за стерилизация
материали се подреждат в стерилизатора без да се допират един до друг и по
стените му.Режима на работа е 30 мин на 180 ;1 час на 170 или 2 часа на 160.
Срокът на годност на стерилните материали е 72 часа.За всеки сух стерилизатор се
завежда дневник ,в който се нанасят следните данни:
• дата на извършена стерилизация;
• вид на стерилизираните материали;
• време на започване на стерилизацията;
• време на приключване на стерилизацията;
• данни от контролно измервателните уреди;
• контролен химичен индикатор;
• име и подпис на служителя ,извършил стерилизацията.
Стерилизация чрез изваряване
Извършва се в различни съдове ,най-често с прибавяне на 2% натриев
бикарбонат.Вегетативните форми на МО загиват за 5-10 минути при температура на
водата 100˚ С.Някои спори при тези условия остават живи с часове.
Изваряване се използва за стерилизация на инструменти,съдове за храна ,предмети
и дрехи на заразно болни и др.
Стерилизация с влажна топлина
Пастьоризация→използва се за стерилизация на млякото -унищожават се всички
бактерии включително причинителите на туберколозата,бруцелозата,
салмонелозата.Използва се водна баня,като температурата не трябва да превишава
63-70˚ С за 15-30 минути.Унищожават се вегетативните форми,но спорите остават
живи.За да се спре развитието на спорите след пастьоризация ,млякото се
съхранява при температура 4-8˚ С.

Стерилизация с текуща пара/фракционна стериизация/

Провежда се с апарата на Кох .Извършва се с нагряти водни пари при температура
100˚ С за 30 мин.Унищожават се вегетативните форми ,но спорите остават живи.
За унищожаване на спорите ,стерилизацията с апарата на Кох се провежда в три
последователни дни по 30 мин.
 Тиндализация→използва се за стерилизация на хранителни среди ,съдържащи
белтъци и други термолабилни в-ва(напр. кръвен серум,мляко и др),биопродукти и
други ,които не издържат температура 100˚ С.Провежда се в апарата на Кох или
водна баня при 56-58˚С за 5-6 дни или 70-80˚С за 3 дни поред.
Стерилизация с водна пара под налягане/автоклави/
С влажна топлина под налягане 1 атм. 20 мин на 121˚С или 1,5атм за 15 мин на
127˚ С Това е най-сигурният начин за стерилизация.
Студена стерилизация
Стерилизация с бактериални филтри→прилага се за неустойчиви на високи
температури материали -серуми,лекарствени в-ва ,хранителни продукти и
др.Използват се бактериални филтри ,които са с много малки пори ,през които не
могат да преминат бактериалните клетки и спорите ,а само вирусите.
Стерилизация с лъчиста енергия
• нейонизираща УВ сетлина→уврежда НК,приложение намира в бактерицидни
лампи ,операционни зали,боксове за тъканни култури.
• йонизираща радиация→гама и Ro лъчи.
Стерилизацията с йонизиращи лъчения се използва за стерилизация на
лекарствени препарати,ваксини,хирургични материали ,пластмасови пособия и
др.Имат значително по-висока проникваща способност и по-голяма енергия от УВЛ.
Стерилизиране с формалдехидни пари намира приложение при топлнно
неустойчиви катетри,апарати за цистоскопия и др.Извършва се в специализирани
автоматизирани камери и парите на етиленов оксид,формалдехид или
глутаралдехид.
7.3. Влияние на химичните фактори върху микроорганизмите,
механизъм на действие. Олигодинамия. Дезинфекция.
Видоведезинфекционни средства.
Унищожаването на патогенните МО във външната среда чрез химични средства се
нарича дезинфекция.Извършва се с химични средства ,наречени дезинфектанти.
Чрез дезинфекция се унищожават вегетативните форми форми на МО ,но спорите
могат да се запазят.Антисептиците са дезинфектанти с по-ниска токсичност и се
прилагат локално върху кожата и лигавиците.
Обикновенно дезинфектантите действат най-добре във воден разтвор.
Видове дезинфектанти по механизма на действие:
✓ увреждащи цитоплазмената мембрана и клетъчната стена
-ПАВ(сърфактанти или детергенти)→катиони или аниони
-феноли(ксилол,лизол,салол)
-бигуанидини(хлорхексидин,с/у грам-положителни)
-алкохоли(70% етанол,изопропанол)
✓ денатуриращи белтъците и НК
-основи (Na,K) и киселини(сярна,азотна,солна)
-окислители : 3% Н2О2 ;0,1%KMnO4 ,J,Cl
-соли на тежки метали(HgCl,CuAg)
-алкилиращи агенти :формалдехид,глутаралдехид,етиленов оксид
-бои-анилинови (кристал-виолет) и акридинови(риванол)
Спектър на действие на основните групи дезинфектанти:
 халогенни производни→бактерии ,гъби,вируси с обвивка;
 алдехиди→бактерии,гъби,вируси с обвивка и без обвивка,спори;
  етилен оксид→бактерии,гъби,вируси с обвивка и без обвивка,спори;
 късоверижни алкохоли→бактерии,гъби,вируси с обвивка;
 активен кислород→бактерии ,гъби,вируси с обвивка и без обвивка;
 фенолни деривати→бактерии ,гъби,вируси с обвивка;
 четвъртични амониеви соли→бактерии,гъби ,вируси с обвивка;
 бигуаниди→бактерии,вируси с обвивка.
Дезинфекция и стерилизация в медицинската практика се прилага за
повърхности,ръце на персонала,биологични отпадъци,работно облекло,телесна
повърхност на пациентите и оперативно поле,ръкавици,хирургични конци,
спринцовки,инструментариум.
Съществуват следните дезинфектанти за ръце:
-алкохолни дезинфектанти→само с дезинфекциращ ефект ,изискват
предварително измиване и подсушаване.
-комбинирани дезинфектанти→сс миещ и дезинфекциращ ефект.
Задължителна е дезинфекцията на ръцете на персонала преди и след:
-манипулации,изследвания;
-контакт с кръв,секрети и екскрети на болни;
-дейности изискващи ползването на ръкавици;
-при работа със заразени материали.
Хигиенна дезинфекция→цели унищожаване на транзиторната флора.
Skinman soft (на алкохолна основа)→нанася се само в/у сухи ръце .
Лабораторен контрол на качеството на дезинфекцция и стерилизация бива:
• микробиологичен контрол на стерилизацията→биологичен тест се поставя
м/у стерилизиращите се материали.След приключване на стерилизация
биологичната проба се култивира в хранителна среда за определено
време.Извършената след равилна стерилизация посявка не дава растеж.
• химически→поставят се хартиени индикатори.При спазване на режима на
стерилизация те променят своя цвят.
• температурен режим→постига се чрез хим. в-ва с определена точка на топене
(глюкоза,сяра ,бензоена к-на и др.),които се смесват с бои.При достигане на
определена температура съответното в-во се разтопява и се оцветява от
поставеното багрило.

8.Антимикробни средства.
Антибактериални препарати- основни групи и
механизъм на действие.
Антимикробната химиотерапия е лечение на заболяванията причинени от бактерии, гъби,
вируси и протозои,с еритропни св-ва.Според микроорганизмите, които увреждат,
химиотерапевтичните препарати биват: антибактериални, антимикотични,
антивирусни и антипротозойни.
Антимикробните средства според произхода могат да бъдат:
✓ антибиотици→продукти на различни биопродуценти;
 ✓ химиотерапевтици→лабораторно синтезирани в-ва.
Антимикробните средства трябва да са водоразтворими,да проникват равномерно във
всички тъкани и органи,да са широкоспектърни,да не предизвикват алергични
реакции,да не кумулират и трудно и бавно да се създава устойчивост към тях.
Антимикробните средства според спектъра на действие биват:
✓ с тесен спектър→действат само върху една или две групи бактерии(пеницилин);
✓ със среден спектър→еритромицин;
✓ с широк спектър→активни както към Грам+ ,така и към Грам- (гентамицин).
Антимикробните средства според ефекта си на действие биват:
✓ бактерицидни→убиват микроби;
✓ бактериостатични→потискат размножаването на бактериите,при което ИС се
справя със статичните бактерии.
Според механизма си на действие антимикробните средства:
✓ увреждат синтезата на пептидогликана;
✓ увреждат цитоплазмената мембрана(ЦМ);
✓ потискат белтъчния синтез;
✓ инхибират синтезата на НК;
✓ антиметаболити.
Идеалният антимикробен агент трябва да действа само на микроорганизма и да не
засяга макроорганизма.
Научните основи на антимикробната химиотерапия са поставени от Паул Ерлих,а с
откриването на пеницилина от Флеминг започва ерата на антибиотиците.

Всеки антибактериален препарат има своя прицелна мишена(място на действие),която

уврежда.В зависимост от мястото и механизма на действие различаваме 4ри основни
групи антибактериални средства:
1.Инхибитори на синтезата на клетъчната стена
Най-важните антимикробни средства,които потискат синтезата на клетъчната стена са -
лактамите и гликопептидите
-лактамни антибиотици
-лактамните антибиотици са голямо семейство, съдържащо -лактамен пръстен,
инактивиращ необратимо важни бактериални ензими(ПСП).
Първият биосинтетичен антибиотик от тази група е пеницилинът,получен от плесента
Penicillium notatum.
Към -лактамите принадлежат: пеницилини, цефалоспорини, карбапенеми, монобактами,
карбацефеми, -лактамазни инхибитори.
 Пеницилини→биосинтетични и полусинтетични на 6-аминопеницилиновата к-на
 Биосинтетичните пеницилини имат тесен спектър на действие→Грам+
бактерии,спирохери,найсерии.Използват се за лечение на стрептококи, пневмококи,
клостридийни инфекции,менингити,гонорея и др. Чувствителни на -лактамази.
Бензил-пеницилин(Пеницилин G),Феноксиметилпеницилин(Пеницилин V)
Полусинтетичните пеницилини→ аминопеницилините (Амоксицилин) и
уреидопеницилините (Пиперацилин,Азлоцилин) са широкоспектърни и се използват
за лечение на уринарни,респираторни и др.инфекции.
Пеницилиназа-устойчивите пеницилини(Оксацилин и Метицилин) намират приложение
предимно за лечение на стафилококови инфекции.
Карбоксипеницилините (Карбеницилин) и особено уреидопеницилините имат изразена
антипсевдомонадна активност.Всички са чувствителни на -лактамази.

 Цефалоспорини→производни на 7-аминоцефалоспорановата к-на.Клинично

приложение намират само нейните полусинтетични производни,които са подредени
в четири генерации.
 генерация→Цефалотинова група: Цефалотин, Цефалозин, Цефалексин
Проявяват вискока активност спрямо Грам+ и ограничена активност спрямо
Грам- бактерии.
 генерация→Цефуроксимова група: Цефуроксим, Цефамандол , Цефокситин
Имат повишена активност спрямо Грам- и по-слабо ефективни срещу Грам+.
Цефокситинът има мн.добра активност спрямо анаеробни миркоорганизми.
И двете групи генерации се използват за лечение на респираторни и уринарни
инфекции.
 генерация→Цефотаксимова група:Цефотаксим, Цефтриаксон, Цефтазидин
Имат широк спектър на действие като са особено активини срещу Грам-.
Прилагат се при менингити,сепсиси,уринарни,респираторни инфекции и др.
V генерация : Цефпиром, Цефепим
Съчетава положит.качества на  генерация с разширена активност към
стафилококи,ентерококи и др. Грам+ микроорганизми.

 Карбопенеми: Имипенем, Меропенем, Ертапенем

Имат широк спектър на действие като повлияват на Грам+, Грам-, аеробни и анаеробни
микроорганизми,включително P.aeruginosa и Acinetobacter.Използват се за лечение на
тежки животозастрашаващи инфекции-сепсиси,ендокардити и др.

 Монобактами: Азтреонам, Карумонам

 Активни само към Грам- бактерии,вкл. P.aeruginosa.Намират приложение при лечение на
уринарни инфекции,сепсиси и др.
Лоракарбефът е широкоспектърен антибиотик използван за лечение на инфекции на
респираторния и уринарния тракт,кожа,меки тъкани и т.н.

 -лактамазни инхибитори→инхибират синтезата на клет.стена чрез блокиране на

ензима транспептидаза,участващ в образуването на страничните вериги на
пептидогликана.Прилагат се p.o., i.m или i.v.Достигат полезни концентрации в
ликвора.Всички -лактами се екскретират в урината.
За пеницилините и цефалоспорините най-чести са случаите на алергия.Може да има
оплаквания от СЧТ.Резистентността най-често се дължи на производството на
-лактамази. При Грам- бактерии ,-лактамазите остават в периплазмата.-лактамазните
инхибитори са молекули,които съдържат подобие на -лактамен пръстен и свързват
-лактамазите.Самите те имат минимлана бактерицидна активност.Освен клавуланова
капсула,може да се използва сулбактам или тазобактам.

Гликопептиди
Гликопептидите са ВМС.Към тази група принадлежат Ванкомицина и Тейкопланин.
Гликопептидите се свързват с пептапептидите и пречат на синтезата на клет.стена.
Не се абсорбират от ГИТ и се прилагат само интравенозно.
Те са токсични и се прилагат в бавни инфузии.
Тейкопланинът е по-добре поносим препарат и по-активен от Ванкомицина.
Гликопептидите са с тесен спектър на действие и се прилагат при тежки
инфекции,причинени от Грам+ бактерии като стафилококи,ентерококи и при сепсис от
C.jeikeum и C.urealylicum.Те са важни антибиотици за лечение на MRSA(метицилин
резистентни S.aureus).

2.Инхибитори на белтъчния синтез

Много групи антимикробни средства потискат белтъчния синтез на ниво рибозоми- 30S
и 50S субединици.
Аминогликозиди
Това е семейство от свързани молекули,съдържащи Гентамицин, Сизомицин, Неомицин,
Паромомицин,Стрептомицин и условно е присъединен Спектиномицинът.
Аминогликозидите блокират белтъчния синтез чрез свързване с рибозомния протеини
рибозомната РНК на 30S субединицата и пречат за на свързването на транспортната
 РНК към рибозомите.Аминогликозидните антибиотици са мощни широкоспектърни
антибиотици с бактерицидно действие.
Основната им активност е към Грам- аеробни и факултативни анаеробнибактерии →
семейство Enterobacteriaceae,Pseudomonas, Acinetobacter и др.Не са активни срещи
анаероби.Прилагат се i.v. или i.m., защото не се резорбира от чревния тракт.Не
пенетрират добре в костите и не преминават кръвно-мозъчната бариера.Излъчват се чрез
бъбреците като могат да ги увредят и освен тях може да увредят и вестибуларния апарат
и слуховия нерв.

Тетрациклини
Тетрациклините са широкоспектърни бактериостатични препарати,действащи както на
Грам+, така и на Грам- бактерии .Основни представители на това семейство са:
Тетрациклин, Окситетрациклин, Хлортетрациклин, Метациклин(Рондоциклин),
Доксиклин(Вибрамицин), Миноциклин и др.Всички тетрациклини инхибират белтъчния
синтез на ниво 30S рибозомни субединици,като прикрепяйки се към тях ,те блокират
свързването на тРНК към акцепторното място на рибозомите.Имат много добро действие
при вътреклетъчни м.о. Излъчват се чрез урината.Тетрациклините супресират нормалната
чревна флора.Дават кафяво оцветяване на зъбите и подтискат растежа на костите.Не се
предписват на деца под 8год.възраст и при бременни.Те са хепатотоксични и тератогенни.

Амфениколи
Широкоспектърни,бактериостатични антибиотици,блокиращи действието на пептидил-
трансферазата.Активни са спрямо Salmonella,N.meningitidis,H.influenzae,облигатни
анаероби и др. Основен представител е Хлорамфениколът.
Хлорамфениколът блокира пептидил-трансферазата и белтъчния синтез.Има голям
афинитет към 50S субединицата на бактериалната рибозома и по-малък към 60S
субединицата на рибозомата на млекопитаещи,включително човека.
Проявява инхибиторна активност върху човешките митохондии,което обяснява
дозозависимата токсичност върху костния мозък.

Макролиди
Характеризират се със средно широк спектър-стафилококи(без метицилин резистентните),
стрептококи,L.pneumophila,B.pertussis,Campilobacter микоплазми, хламидии и др.Активни
са при облигатни анаеробни и Грам+ коки и се използват при пациенти ,които са алергични
към Пеницилин и при Legionella.Действат бактеристатично или бактерицидно в зависимост
 от дозата и вида бактерии.Най-известният и използван представител на макролидите е
Еритромицинът, производно на него е Кларитромицинът.
Към новите макролиди принадлежат:Рокситромицин, Диритромицин, Азитромицин,
Спирамицин(Ровамицин), Йозамицин, Миокамицин, Рокитамицин, Туримицин и др.
Макролидите се свързват с 23S рРНК на 50S рибозомните субединици и блокират
транслокацията на тРНК,като по този начин инхибират белтъчния синтез.
Нетоксични са , въпреки че могат да предизвикат гадене и повръщане при някои пациенти.

3.Инхибитори на синтезата на НК
Антибактериалните средства,които подтискта синтезата на НК ,се разделят на :
антифолатни съединения, хинолони и рифамицини.
• Антифолатни съединения→потискат биосинтезата на тетрахидрофолиевата к-на и
принадлежат към две групи: сулфонамиди и триметоприм.
Сулфонамиди
Структурни аналози на на параамино бензоената к-наи са синтезирани изцяло по химичен
път. Сулфонамидите действат като аналози на фолиевата к-на, която е необходима за
синтеза на пурини и пиримидини и съответно за синтезата на НК. Селективната токсичност
зависи от факта,че много бактерии синтезират фолиева к-на, докато клетките на
бозайниците нямат тази способност и зависят от екзогенно доставяне на фолиева к-
на.Обикновено се прилагат перорално,често в комбинации с Триметоприм и Ко-
тримоксазол.Сулфонамидите се използват за лечение на инфекции на уринарния тракт,
причинени от Грам- бактерии,с изключение Pseudomonas.Обикновено нямат странични
ефекти,но може да има алергия и рядко-супресия на костния мозък.
Предстваители са: Сулфатиацол, Сулфаметоксазол и др.
Триметоприм
Аналог на пиримидиновата структура.Инхибират дехидрофолатната редуктаза,участваща в
синтезата на тетрахидрофолиевата к-на.Често се дава в комбинация със сулфонамиди.
Има бактериостатичен ефект и е активен към много Грам+ коки без ентерококи и към
повечето Грам- бактерии,с изкл. на Pseudomonas.Прилага се перорално или интра венозно
като се екскретира с урината.Може да причини гадене ,повръщане и алергия.

Хинолони
Хинолоните са голямо семейство от синтетични агенти,като най-ранния изпозлван прототип
е налидиксовата к-на за лечение на уроинфекции и е най-активна срещу
сем.Enterobacteriaceae.Тя обаче има редица недостатъци→тесен спектър,включващ само
 Грам- бактерии,без Pseudomonas,ограничено клинично приложение и селекциониране на
резистентни клетки.
През последното десетилетие се създадоха съвременни препарати с подобрени
качества,които се прилагат в терапевтичната практика: Ципрофлоксацин, Офлоксацин,
Норфлоксацин, Пефлоксацин, Еноксацин и др.
Ципрофлоксацинът и Норфлоксацинът имат добра активност срещу Грам- бактерии и могат
да са активни и срещу псевдомонас,микобактерии,стафилококи,но по-слабо активни срещу
стретококи и ентерококи.Не се препоръчват при стафилококови инфекции,защото
изграждат бързо резистентност.
Хинолите действат чрез инхибиране на активността на ДНК гиразата,с което пречат на
суперспирализирането на бактериалната хромозома като резултата е,че бактериите не
могат да „пакетират” ДНК в клетката.
Хинолите се абсорбират от храносмилателния тракт(перорално) и се излъчват главно чрез
урината и по-малко част чрез фекалите.За разлика от налидиксовата к-на,новите хинолони
постигат добри серумни концентрации в целия организъм.

Рифамицини
Голяма група биосинтетични и полусинтетични бактерицидни средства,от които най-голямо
приложение има Рифампицин.Рифамицините блокират ДНК зависимата РНК-полимераза
на бактериалните клетки ,с което инхибират синтезата на РНК. Рифампицинът има
широк спектър на действие.Приема се перорално и има добро разпространение в
организма.Преминава кръвно-мозъчната бариера ,достига доста високи концентрации в
слюнката и има добър афинитет към пластмаса(протези).Метаболизира се в черния дроб
и се излъчва с жлъчката.Този продукт е червен и урина,пот и слюнка стават оранжеви,но е
безвреден.Преди всичко е препарат за лечение от туберкулоза,но
се използва и при менингококови инфекции и менингит от хемофилус.Стафилококите са
много чувствителни,но бързо изработват резистентност.Може да причини обриви и
жълтеница като алергии също не са изключение.
Рифабутинът е дериват на рифампицина и се използва за лечение на инфекции, причинени
от M.avium при болни от СПИН.

4.Инхибитори на синтеза и функция на цитоплазмената мембрана

Тъй като структурата на цитоплазмената мембрана в микробните клетки е различна от тази
на животиските ,това позволява използването в лечебната практика на някои токсични
съединения като полимиксини,полиенови антибиотици.
 Полимиксините са циклични полипептиди,разрушаващи фосфолипидната структура на
клет.мембрана на Грам- бактерии.Най-голямо клинично приложение има Колистинът ,но
той е нефротоксичен.

9.Механизми на резистентността на бактериите към антибиотичните

средства.Определяне чувствителността на бактериите към антибиотици.
Микробната резистентност е основно препятствие при провеждането на антимикробна
химиотерапия. Проблемът за антимикробната резистентност в настоящия момент е
актуален здравен проблем в света.
По цял свят се провеждат проучвания за разпространението на резистентните
щамове.Установена е тясна връзка между степента на приложение на дадено
антимикробно средство и процента на резистентните към него щамове.Особено голям е
процентът на резистентните бактерии в страни,където няма регламентирано и строго
индицирано приложение на антимикробни средтсва.
В медицински аспект се различават два типа генетично детерминирани явления→
индиферентност и резистентност.
 Индиферентни са тези бактерии,които са устойчиви към всички приложени
концентрации на в-вото.Например микоплазмите са индиферентни към
инхибиторите на пептидогликана(-лактами,гликопептидни антибиотици и др.)
 Резистентността към антимикробните средства бива:
1.) първична (природна или вътрешна) 2.) вторична (придобита)
Резистентността е характерна за някои видове или щамове бактерии към определени
антимикробни средства.Например микобактериите са резистентни към
пеницилини,анаеробите са първично устойчиви към аминогликозидните
антибиотици,а ентерококите –към цефалоспорини и т.н.
По-голямо клинично значение има придобитата или вторичната резистентност, която
възниква след прилагането на дадено антимикробно средство. Над
90% от клиничните щамове S.aureus са устойчиви към Пеницилин. Резистентността
на E.coli към Ампицилин достига в някои случаи до 70%. Наблюдава се нарастване
на резистентността на S.pneumoniae към Пеницилин, Enterococcus spp. към
гликопептидните антибиотици, M.tuberculosis към изпозлваните туберкулостатици.
Освен устойчивост към един антимикробен препарат→монорезистентни щамове, в
последните години нарастна процента на щамовете,резистентни към няколко
антибиотика и химиотерапевтика→полирезистентни щамове.

Генетични механизми на резистентност

 Резистентността към антимикробните средства се предава по наследство и се обуславя от
различни специфични механизми→генетични и биохимични.
Съвкупността от гените на бактериалната клетка,съставляват генетичните механизми ,а
тяхната фенотипна експресия –биохимичните механизми.
Хромозоният тип устойчивост най-често е мутационна.Хромозоно-медиираната
резистентност може да бъде :
• едностъпална→когато една мутация е достатъчна за нейното възникване
(стрептомицинов тип), в резултат на което се развива клинична устойчивост.
• Многостъпална(пеницилинов тип)→възниква при мутации в няколко гена.
Хромозомно-медииранат резистентност се проявява фенотипно или като промяна на
мишената на антимикробното средство.
Плазмидно-медиираната резистентност се обуславя от R-плазмидите,които са доказани
почти във всички бактерии с хуманно и ветеринарномедицинско значение.
1. Плазмидно-медиираната резистентоност се среща в много бактериални видове,
особено сред Грам- бактерии.
2. R-плазмидите често са носители на повече от един ген на устойчивост,поради което
те предават на клетката полирезистентост.
3. R-плазмидите се предаватлесно и бързо в чувствителните клетки както in vitro ,
така и in vivo чрез генетичен пренос(конюгация,трансдукция,трансформация), в резултат
на което те се превръщат в резистентни.
Доказано е предаване на резистентност между Грам+ и Грам- бактерии,като това дава
основание този тип резистентност да се нарича още инфекциозна-лекарствена
резистентност.
Транспозон-медиираната устойчивост има голямо клинично значение.Транспозомите са
важен фактор за разпространението на гените на устойчивост,тъй като съдържат
гени,кодиращи резистентност към различни антибактериални средства.

Биохимични механизми на резистентност

Тези механизми могат да бъдат класифицирани главно в четири групи:
1.Продукция на ензими,които хидролизират или модифицират антибактериалните
средства и ги превръщат в неактивни форми.
2.Синтез на нови или модифициране на съществуващи мишени,което води до намаляване
на афинитета към антимикробните средства.
3.Намаляване на вътреклетъчното натрупване на антибактериални в-ва в резултат на
увредено навлизане или улеснено излизане от клетката.
4.Създаване на обходен път(байпас),който заобикаля нормалния метаболитен процес.
Предполага се ,че антибиотикопродуциращите м.о. са източници на детерминанти,кодиращи
резистентност в други бактерии.

Специфични механизми на резистентност

. -лактамни антибиотици
Установени са четири м-ма на устойчивост:
1.Най-важният м-м на устойчивост към тези в-ва е продукцията на -лактамази
(пеницилинази,цефалоспоринази,карбапенемази и др.),които хидролизират -лактамния
пръстен и по този начин инактивират тези препарати.-лактамазите се продуцират от
различни видове Грам+ и Грам- м.о.Някои от тях се секретират навън от микробната
клетка ,докато в Грам- бактерии те са локализирани в периплазменото пространство.
Голяма клинична значимост имат хромозомно-медиираните индуцибилни -лактамази в
някои представители на сем.Enterobacteriaceae и Pseudomonas,а така също и
плазмиднокодираните широкоспектърни -лактамази в Klebsiella и други Грам- бактерии.
-лактамазните инхибитори→клавуланова к-на,сулбактам и тазобактам заедно с
пеницилини и цефалоспорини се ипозлват за лечение на инфекции,причинени от -
лактамазопродуциращи бактерии.
2.Промяна в пеницилин-свързващите протеини(ПСП) на цит.м-на или синтезиране на
нови ПСП ,което води до намаляване на техния афинитет към -лактамните
антибиотици.
3.Нарушени пермеабилитетни ф-ции на външната мембрана в някои Грам- бактерии,
напр. P.aeruginosa, Acinetobacter и др.,което намалява инфлукса на -лактамите
4.Фенотипна толерантност,дължаща се на мутации,инхибиращи муреин-хидролизната
с-ма,която разрушава пептидогликана,напр.някои изолати на S.aureus.

.Аминогликозид-аминоциклитоли
Известни са три м-ма на устойчивост:
1.Модификация на амоногликозидите посредством,плазмидно кодирани ензими,
присъединявайки различни радикали към молекулата на антибиотицитеТози м-м на
резистентност е най-разпространен и има най-голямо кни.значение.Среща се както при
Грам+, така и при Грам- м.о.
2.Модификация на таргетния протеин в 30S рибозомната субединица,като резултат на
хромозомна мутация.
 3.Променен пермеабилитет на клет.м-ни,което намалява способността на бактериите
да приемат аминоциклитолите.

.Тетрациклини
Резистентността към тези препарати е обусловена от различни плазмидно- или хромозомно-
медиирани мембранни протеини,увеличаващи техния ефлукс.

V.Амфениколи
Хромозомно- или плазмидно-медиирана ацетилтрансфераза ,която инактивира
хлорамфеникола в редица клинично значими микроорганизми.

V.Макролиди,линкозамиди и стрептограмини
Устойчивостта към тези сходни по м-м на действие антибактериални групи се дължи на
ензимно метилиране на 23S рРНК, което блокира тяхното свързване с 50S рибозомната
субединица.При Еритромицина е доказан активен ефлукс,обуславящ в някои щамове
стафилококи устойчивост към този препарат.Установени са различни инактивиращи
Еритромицина ензими,напр.естераза или фосфотрансфераза при сем.Enterobacteriaceae.

V.Гликопептидни антибиотици
Резистентността към Ванкомицин и Тейкопланин засега има клинично значение предимно за
Enterococcus spp. и коагулазонегативни Staphylococcus.При ентерококите тя е фенотипно и
генотипно хетерогенна.Резистентността към гликопептидните антибиотици е
детерминирана от D-аланин→ D-аланин лигаза,катализираща синтеза на D-аланин- D-
лактат с намален афинитет към гликопептидните антибиотициПредполага се ,че
устойчивостта към Ванкомицин при Enterococcus spp.може да бъде предавана не само
вътревидово и междувидово, но и междуродово, напр. от Enterococcus на Staphylococcus.
V.Хинолони
Известни са два м-ма на резистентност към тези химиотерапевтици:
1.Хромозомни мутации в gyr гените,водещи до замени на АК в ДНК гиразата, които
повишават нейната устойчивост към хинолоните.В последно време има данни за промени
в В субединици на гиразата в хинолон устойчиви бактерии.
Подобни мутации са установени в гените,кодиращи топоизомераза V на хинолон
резистентите E.coli ,S.aureus и N.gonorrhoeae.
 2.Хромозомни мутации в гените,кодиращи външномембранни протеини в някои Грам-
бактерии, Staphylococcus,които улесняват излизането на хинолоновите препарати от
клетките.

V.Рифамицини
Резистентността на тези лекарства е обусловена от хромозомна мутация на гена, кодиращ
-субединица на бактериалната РНК-полимераза.Замяната на едни АК с други в тази
субединица намалява нейното свързване с рифамицините.

X.Антифолатни съединения
Продукцията на мутантна нечувствителна към сулфонамидите дихидроптероат синтаза и
съответно резистентна към триметроприм дихидрофолат редуктаза са основните м-ми на
устойчивост към антифолатните съединеня.

X.Противогъбични препарати
Устойчивостта към тези антимикробни препарати се дължи на:
1. Намаляване съдържанието на ергостерола в мембраните на гъбите.
2. Модификация на стероловите с-я на цитопл.м-на,която намалява техния афинитет
към противогъбичните в-ва.

X.Противовирусни препарати
Доказана е устойчивост към Амантадин и Римантадин на Influenzae A вируси,свързаня със
замяна на една АК във вирусния М2 протеин.

Мерки за ограничаване на резистентността

Появата и разпространението на бактериалната
резистентност могат да бъдат ограничени.Една от
основните и най-ефективна мярка за това е
приложението на лекарствени средства в лечебната практика.
Мониторирането на антибиотичната чувствителност ,периодичната смяна на
антимикробните средства в болничните заведения,тяхното приложение и рестрикция,
спазването на строга хигиена в болничните заведения и правила за работа на
обслужващия персонал са основните елементи на локални и национални антибиотични
политики,имащи за цел да ограничат появата и разпространението на бактериалната
резистентност.
В борбата с бактериалната резистентност голямо значение имат и други фактри:
 а) разработване и внедряване в лечебната практика по-ефективни антимикробни
средства.
б) модифициране на съществуващите вече антимикрбни средства .
в) прилагане на инхибитори на бактериалните ензими.
г) търсене на методи и средства за елиминиране на R-плазмидите от клинично
значимите микроорганизми.
10.Вируси.Природа и свойства.
Методи за култивиране. Класификация.
Рикетсии.Природа и свойства.
Методи за култивиране. Класификация.

Вирусите са субмикроскопични облигатни вътреклетъчни паразити,които причиняват

най-разнообразни заболявания у човека,животните и растенията.Поради малките си
размери всички известни вируси преминават през бактериалните филтри и затова в
миналото са ги наричали „филтруеми зарази”.
Зрелите вирусни частички,наричани още вириони,представляват стадий на вирусното
развитие или форма ,приспособена да устои на въздействието на неблагоприятните
условия вън от организма и затова не притежават никакви признаци на живот.
Когато попаднат в организма,вирионите преминават във стадий на вегетация,
изразяваща се в сложен процес на дисконюктивно размножаване.
При този тип размножаване,отделните съставки на вириона се репродуцират поотделно
вътре в клетката хазяин и накрая от съставките се формират нови дъщерни,зрели форми-
вириони.
Вирионите притежават:
➢ белтъчна обвивка→капсидчиито отделни елементи представляват
кристалообразни белтъчни структури и се наричат капсомери.
➢ нуклеоид→се нарича вътрешното съдържимо на вириона,състоящо се предимно
от НК: която е ДНК или РНК,но никога и двете заедно.
➢ нуклеокапсид→образува се от капсида заедно с НК.
➢ суперкапсид→втора повърхностно разположена обвивка,която се среща при
много вируси.
Независимо дали са просто или сложно устроени всички вируси са сходни по това,че техния
нуклеокапсид е построен по спирала или изометрична симетрия.
При вирусите ,за разлика от всички живи същества включително и бактериите,носител на
генетичната информация за строежа и свойствата им се оказаха 2 форми на ДНК и 2
форми на РНК→едноверижни и двуверижни.
 Освен протеини и НК,в състава на редица вируси се съдържат липиди,полиамини,
гликопротеини,витамини и др.
Десконюктивното размножаване на вирусите се извършва само в жива възприемчива
клетка, като използват синтезиращите системи и енергия на клетката при своето
размножаване.
Методи за изолиране и култивиране
Днес се прилагат три метода за култивиране на вирусите:
1.Култивиране чрез инокулиране на възприемчиви опитни животни,които се заразяват с
изследвания вирус и се наблюдават клиничните прояви на инфекция и изхода от нея,
патологоанатомичните промени при аутопсия,търсят се антитела в кръвта и др.
2.Култивиране в развиващи се кокоши ембриони(6-12 дневни),тъй като те са богата
затворена биологична система ,в която могат да се развиват много вируси.Заразяването
се извършва директно в самия ембрион,в жълтъчния мехур,в ембрионалните кухини.
3.Култивиране в клетъчни структури,които са три вида:
а) първично трипсинизирани култури→получават се от тъкани ,нарязани на парчета
и обработени с 0,25% трипсинов разтвор до образуване на клетъчна суспензия.
б) клетъчни щамове→еднослойни клетъчни култури,получени от белодробна тъкан.
в) клетъчни линии→еднослойни клетъчни култури,потенциално безсмъртни и се
получават от животински тъкани.

Класификация на вируси

Класификацията на вирусите се осъществява въз основа на тяхната морфология, структурни

особености, начин на репродукция, химичен състав.
ДНК вируси
Група →Вируси с двойноверижна ДНК

• сем.Adenoviridae→ представител на това семейство е Adenovirus.

Патология: Конюктивити,Фарингити,Пневмония,Ентерити;
• сем.Herpesviridae→ има три подсемейства:
o -Herpesvirinae→ представители на това подсемейство:
HSV-1 → Лабиален и Генитален херпес;
HSV-2 → Генитален и Лабиален херпес;
Varicella-zoster virus → Варицела,Херпес зостер;
o -Herpesvirinae→ представители на това подсемейство:
Cytomegalovirus→ Респираторни инфекции;
 HSV-6 → Пневмонии,Ренити;
HSV-7 → Енцефалит,Екзантем
o -Herpesvirinae→ представители на това подсемейство:
EBV → Инфекциозна мононуклеаза
HSV-8 → Лимфон на Бъркит,Сарком на Капоши

• сем.Polyomaviridae→ представители на това семейство са:

Polyomavirus hominis 1→ Хеморагични цистити;
Polyomavirus hominis 2→Енцефалопатии;
Polyomavirus hominis 3→Остри респираторни заболявания(ОРЗ)
Polyomavirus hominis 4→ОРЗ?
Polyomavirus hominis 5→Карциноми?
• сем.Papillomaviridae→ представители на това семейство са:
- Papillomaviridae→ Кондиломи,Генитален рак;
- Papillomaviridae→
- Papillomaviridae→ Доброкачествени кожни лезии;

• сем.Poxviridae→ представител на това семейство е Orthopoxvirus.

Патология: Вариола,Кожни и лигавични лезии;

Група →Вируси с едноверижна ДНК

• сем.Parvoviridae→ има едно подсемейство:

o Parvovirinae→представител е Erythrovirus.
Патология: Артрити,Ембриопатии,Фетопатии;

Група V→Вируси с обратно транскрибираща ДНК

• сем.Hepadnaviridae→ представител на това семейство е Orthohepadnavirus(HBV).

Патология: Хепатит,Чернодробен рак;

РНК вируси
Група →Вируси с двойноверижна РНК

• сем.Reoviridae→ представител на това семейство е Rotaviruus.

Патология: Инфекциозни диарии при деца;
Група V→Вируси с едноверижна(+)РНК

• сем.Coronaviridae→ представител на това семейство е Coronavirus.

Патология: ТОПС;

• сем.Caliciviridae→ представители на това семейство са:

Mamastrovirtus(човешки астровирус)→ Ентерити,Гастроентерит;
Вирус на хепатит Е→ Остър хепатит Е;

• сем.Flaviviridae→ представители на това семейство са:

Flavivirus→ Жълта треска;
Hepacivirus→ Хепатит С, Чернодробен рак;

• сем.Picornaviridae→ представители на това семейство са:

Enterovirus(Polio,Coxackie)→ Полиомиелит,Гастроентерити;
Rhinovirus(чов.риновирус)→ ОРЗ;
Hepatovirus→ Хепатит А, Гастроентерити;
Parechovirus(чов.пареховирус)→ Гастроентерити;

• сем.Togaviridae→ представител на това семейство е Ruivirus.

Патология: Рубеола,Ембрио- и фенопатии

Група V→Вируси с едноверижна(-)РНК

• сем.Orthomyxoviridae→ представител на това семейство е Influenza.

Патология: Грип

• сем.Paramyxoviridae→ има две подсемейства:

o Paramyxovirinae→ представители на това подсемейство:
Respirovirus→ Парагрип;
Rubulavirus→ Парагрип,Заушка;
Morbilivirus→
o Pneumovirinae→ представител на това подсемейство:
Pneumovirus→ Бронхит,Бронхилит при деца;

• сем.Rhabdoviridae→ представител на това семейство е Lyssavirus.

Патология: Остър енцефалит;
 • сем.Arenaviridae→ представител на това семейство е Arenavirus.
Патология: Менингит,Хеморагична треска;

• сем.Bunyaviridae→ представители на това семейство са:

Orthobunyavirus→ Кримска хеморагична треска;
Hantavirus→ Хеморагична треска с бъбречен синдром;

• сем.Filoviridae→ представители на това семейство са:

Ebolavirus→ Хеморагична треска Ебола;
Marburgvirus→ Хеморагична треска Марбург;

Група V→Вируси с обратно транскрибираща се РНК

• сем.Retroviridae→ представители на това семейство са:

Deltaretrovirus→ Т-левкемия при възрастни,Т-лимфом;
Lentivirus→ СПИН;
Spumavirus→ Енцефалопатии;

Група V→Субвирусни агенти

• Вироиди
• Вирусоиди
• Приони

Рикетсиите,включени в разред Rickettsiales, са малки,полиморфни,

аеробни Грам- бактерии,разпространени в много млекопитаещи и
птици.Пренасят се чрез кърлежи, въшки,бълхи. Rickettsia, Coxiella и
Ehrlichia са облигатни вътреклетъчни бактерии.
Посочените родове,вкл.представителите на род Rochalimea се
класифицираха в сем.Rickettsiaceae, род Rickettsia.
Рикетсиите причиняват множество заболявания в човека и животните.Инфекциите са
предимно трансмисивни.Повечето от представителите на сем. Rickettsiaceae са патогенни
за бозайниците.Заразата се пренася в човека и различните бозайници от въшки, бълхи,
кърлежи,причинявайки заболявания,обединени под названието рикетсиози.
От групата на рикетсиозите с най-голямо значение за инфекциозната патология е петнистия
тиф.Петнистия тиф засяга само човека и в природата не съществува друг
резервоар.Останалите рикетсиози у човека са разпространени само в ендемични
 райони,където има рикетсиозни епизоотии по дивите и селскостопанските животни.От тях
по-важни за нашата страна са Ку-треската и марсилската треска.
Рикетсиите имат устройстото на Грам- бактерии с клетъчна стена,състояща се от
пептидогликан и външна мембрана с ЛПЗ(ендотоксин) в нея.Пептидогликанът е в малко
количество.Ендотоксинът има слаба токсичност,като дори при Ehrilichia липсва.
Клетъчната им стена съдържа 2 пъти повече липиди,което им придава голяма
еластичност.Оцветяването им по Грам е трудно,но е много добре по Цил-Нилсен и
др.методи.Не образуват спори и същинска капсула.Притежават обаче капсулообразен
слой,изграден от въглехидрати и хлабаво свързан с бак.клетка.Рикетсиите нямат ресни и
са неподвижни.В тях обаче са открити пили,наподобяващи секс пилите на Грам- бактерии.
Всички рикетсии се размножават само в живи клетки,по което приличат на вирусите.
Те са енергийни паразити,тъй като използват АТФ от клетката-гостоприемник. Размножаването
им се потиска от някои антибиотици,особено от Тетрациклина и Хлорамфеникола.
Rickettsia и Coxiella се размножават в жълтъчния сак на кокоши ембриони, клет.култури,
опитни животни и някои членестоноги.
Рикетсиите притежават две основни разновидности антигени:
1.Груповоспецифични→локализирани са в лесно отделящия се от клетката
капсулоподобен слой.
2.Типовоспецифични→свързани са с клетъчната стена.

Патогенните Rickettsia се разделят на серогрупи:

• петнисти тифове
• кърлежови тифове
• японска речна треска

Представителите на род Rickettsia са много чувствителни на физични и химични

въздействия,когато се намират извън живи клетки в околната среда ,поради което се
разпространяват във възприемчивите организми само чрез членестоноги.
Установено е,че рикетсиите адхезират към рецептори на клетката гостоприемник,
съдържащи холестерол. Вероятно продуцират токсини, с които се свързва леталния
ефект,настъпващ до 8 часа след инжектиране на голямо количество рикетсии в мишки.

Епидемичен петнист тиф

Петнистият тиф се причинява от R.prowazekii.
Петнистият тиф спада към групата на особено опасните инфекции.
Единствени източник на заразата е болният човек.Заболяването се пренася чрез дрешната
 въшка (Pediculus humanis),която се заразва при хранене с кръв от болни от петнист тиф.
Причинителят може да зарази и главовата въшка,но тя няма голямо значение като вектор.
Тя не предава заразата на поколението си ,но е опасна като преносител в продължение
на 1-3 седмици.При всяко смучене на кръв въшката дефекира и човек се заразява по
механичен път. Причинителят на петнист тиф се пренася между катериците с
паразитиращи по тях бълхи и въшки.
Рикетсиите проникват през кожата или конюнктивата и белите дробове направо в кръвта.
Рикетсиите и техните токсини предизвикват набъбване,олющване и разпадане на
ендотелните клетки в лумена на съда и разпространение на причинителите по кръвен път.
Важна роля в патогенезата на петнистия тиф играе ендотоксинът.Той причинява пареза на
съдовете, дилатация, стаза и формиране на хиалинни тромби.

Инкубационният период продължава от 2 до 20 дни.Заболяването има най-често внезапно

бурно начало: висока температура,симптоми от страна на нервната система-
главоболие,световъртеж,болки в кръста и крайниците и помрачаване на съзнанието.
Преболедувалите от петнист тиф придобиват доживотен имунитет.В серума им се доказват
аглутин, комплементсвързващи антитела и неутрализиращи рикетсиите антитела.
Използват се серологични методи за доказване антитела в серума и методи за изолация
на R.prowazekii.За изследване се вземат кръв от болен, кръв от труп,въшки.
Най-бърз резултат се постига със серологичните изследвания:
1. Реакция на аглутинация със специфичен антиген-суспензия от R.prowazekii,
култивирани в кокоши ембриони.
2. Индиректен имунофлуоресцентен метод.
3. Реакция за свързване на комплемента със спец.антиген.
4. Реакция на неутрализация.
За активна профилактика се използва ваксината на Кокс→формалин-убити R.prowazekii,
Култивирани в жълтъчния сак на кокоши ембриони.Убитите ваксини се прилагат подкожно
трикратно в интервал от 1 до 4 седмици.Придобитият имунитет продължава около 1 година.
Използват се с успех Тетрациклини и Хлорамфениколи.

Марсиалска треска
Причинителят на Марсиалската треска е Rickettsia conorii ,типичен представител на
род Rickettsia. Марсиалската треска е една от малкото рикетсиози,заедно с Ку-треската,
срещащи се в нашата страна.
 Резервоар на инфекцията при марсиалската треска са иксодови кърлежи,както и кучета и
гризачи,върху които паразитират. Кърлежите,предават причинителите на поколението си.
Човек заболява при ухапване най-често от кучешкия кърлеж Rhipicephalos sanguneus.
На мястото на ухапване в кожата се развива първичен афект → малък окръглен инфилтрат,
покрит с чрена коричка.
След 3 до 7 дневен инкубационен период,заболяването се проявява с температура,
отпадналост,главоболие,силни болки в мускулите. Към 3-4ти ден се появява характерен
макулопапулозен обрив по цялото тяло,който изчезва бавно и остава пигментация за
1-2 месеца.Микробиологичната диагноза е серологина. В серума се доказват повишени
титри антитела с р-цията на Вайл-Феликс.
В лечението на кърлежовите трески с успех се използват Тетрациклинови антибиотици и
Хлорамфеникол.
Ку-треска
Причинителят на Ку-треската е Coxiella burnetii.
Резистентността е много голяма. Във външната среда може да се съхрани до половин
година.В месото на заразени животни при замразено състояние може да се запази до
5-6 месеца. Дезинфекциозните разтвори и въздействат трудно поради съдържанието на
голямо количество липиди в клетката.
Coxiella burnetii е силно чувствителна към мастните разтворители като спирт,етер,
хлороформ,които я инактивират за 1-10 минути.
Източник на заразата са кърлежите,болните селскостопански и диви животни и птиците.
Съществуват два вида ендемични огнища на инфекцията:
1.Природни огнища→инфекцията се пренася между 60 вида бозайници,47 вида птици
и 52 вида кърлежи.
2.Селскостопански огнища→резервоар на инфекция:едър и дребен рогат добитък,свине.
Заразта може да проникне в организма на човека през горните дихателни пътища при
вдишване на въздух,замърсен с прах от фекалии на кърлежи,или с урнина и околоплодни
води. По-често е заразяването по алиментарен път,при консумация на мляко и месо от
болни животни. Рядко инфекцията се предава по аерогенен път от болен на здрав човек.
Инкубационният период е средно 8-15,но може и до 26 дни.
От лигавиците рикетсиите се разпространяват по кръвен път. В черния дроб може да
се открият грануломи.Заболяването започва внезапно с главоболие, студени тръпки,
висока температура в продължение на няколко дни, отпадналост и болки в кръста и
мускулатурата на долните крайници.
 В следващите дни се проявява кашлица и се развива атипична пневмония с
многочислени сливащи се инфилтрати в долните лобове на белите дробове,подобни
на тези,наблюдавани при редица вирусни,миколазмени и хламидийни пневмонии.
Ку-треската е типична самоограничаваща се инфекция.Рядко могат да се получат различни
усложнения от страна на нервната система,да се развие хепатит или след месеци и години
в сърдечно болни може да се разиве хроничен ендокардит.
Преболедувалите от Ку-треска придобиват дълготраен и напрегнат имунитет,предпазващ
само от Coxiella burnetii ,но не и от други рикетсии.
Най-често се използва серологичната диагностика,като за целта се използват PCK и
аглутинация. За изолиране на причинителите се използват: кръв,храчки и урина от болни;
кръв или органи от труп; от болни животни→мляко,околоплодни овди,късчета от плацента;
кърлежи,снети от болни животни или уловени в заподозрен район.
С материалите се заразяват хамстери или мишки или се инокулират вътрежълтъчно кокоши
ембриони. С успех може да се приложи кожно-алергичната проба за доказване на забавена
свръхчувствителност от забавен тип към причинителите.
Съществуват убити и живи ваксини за профилактика на заболяването по епидемични
показания,но те не са достатъчно ефективни и са високо реактогенни.
Пациентите се повлияват по-трудно от болните от други рикетсиози,тъй като бактериите се
развиват интрацелуларно в киселата среда на фаголизозомите.
За лечение на острата форма се използват Тетрациклини(Доксициклин).

11. Външната среда като фактор

за разпространение на причинителите
на инфекциозни заболявания.
Микрофлора на водата ,почвата и
въздуха. М.о. в хран.продукти и
болнични помещения.

Голям брой разнообразни фактори на обкръжаващата външна среда могат да

способстват за увеличаване или намаляване на възприемчивостта на макроорганизма
към инфекция.
Охлаждането и прегряването на организма предразполагат към развитие на инфекции.
Значение имат температурата и влажността на въздуха, сезонът, климата.
Острите респираторни инфекциозни заболявания зачестяват през есента и зимата,а
чревните инфекциозни заболявания през лятото. Замърсяването на околната среда,
особено на въздух, с токсични химически в-ва от промишлеността и транспорта е
важна причина за повишаване на инфекциозната заболяваемост в много райони на
планетата, включително и в нашата страна.
Върху заболяваемостта от инфекции и възможностите за развитието им влияят голям
брой социални фактори:
1. населеността на територията; 2. урбанизацията; 3. жилищните условия;
4. благосъстоянието на населението; 5. храненето; 6. Канализацията;
7. водоснабдяването; 8. организацията на здравеопазването; и др.
Клинични и епидемиологични наблюдения показват,че инфекциозните заболявания са по-
често в началото и в края на човешкия живот.Децата в първите месеци на живота си са
по-възприемчиви към стрептококови,коли,дизентерийни и ентеровирусни инфекции.
Причините за това са по-голямата проницаемост на лигавиците и известна незрялост
на имунната им система.
Старите хора са със значително по-висока заболяваемост и смъртност от инфекции в
сравнение с хората в младежка и средна възраст.
Тежки инфекциозни заболявания се наблюдават по-често при мъжете,отколкото при
жените.Причините са хормонални-тестостеронът намалява,докато естрогените
увеличават съпротивляемостта към инфекции.
Недостатъчното и непълноценно хранене повишава възприемчивостта към инфекции.
Установено е,че при физическа преумора се образуват токсични в-ва,намаляващи
защитата на организма към инфекции.
Дефицити в естествената резистентност и имунитета също са причина за падане на
защитата на организма.
За възникването на инфекции от съществено значение са количеството на
проникващите микроби и мястото на навлизането им в макроорганизма.
Инфекциозна доза представлява най-малкото количество в микроорганизма,което
предизвиква инфекциозен процес.
Инфекциозната доза на един микробен щам може да бъде различна в зависимост от
входната врата→мястото,тъканта или органа, през който се извършва навлизането на
микробите в макроорганизма.Най-често входните врати на инфекциите у човек са
лигавиците на храносмилателната и на дихателната системи,лигавиците на половите
органи и на пикочните пътища, както и кожата при нарушаване на нейната цялост.
След навлизането си някои видове бактерии остават на входната врата и се развиват там
местно,без да се разпространяват в други области на организма,докато други бактерии
 преминават в други територии на макроорганизма,използвайки различни пътища на
разпространение.
Обикновено при попадане на микроорганизмите върху кожата се инактивират
(от рН,нормалната флора,МК и др.),но когато има нарушение в целостта на и,
причинена например от бълхи,въшки,кърлежи,комари,микроорганизмите могат да
преминат. Най-честите м.о. използващи кожата като входна врата са:стрептококи,
стафилококи, антраксни бацили, вируси, гъбички, причинителят на сифилис.
Хиляди м.о. поемаме на ден чрез дишане(респираторен тракт).
Вдишаните бактерии достигат алвеолите,поемат се и обикновено се инактивират от
алвеоларните макрофаги,но някои микроорганизми като туберкулозните бактерии,
преодоляват тази защита.
Фактори на предаване на инфекцията през храносмилателния тракт са храни,вода и
замърсени ръце.По този начин се развиват чревните инфекции→ холера, дизентерия,
вирусен хепатит А и Е,полиомиелит и лептоспирози. M.tuberculosis е устойчив на
киселинността на стомашния сок, но повечето от микроорганизмите загиват.
Определени молекули са отговорни за проникването на м.о. в епитела на чревния
тракт. Концентрацията на м.о. във фекалите зависи от размножаването им или
отстраняването им чрез различни механизми на червата.
През урогениталния тракт м.о. лесно се придвижват от една част към друга.
Уретрата е винаги инвазирана от м.о.,които обикновено се „измиват” от отделената
урина.Някои обаче имат механизми за трайно прикрепяне към уретралната и
вагиналната лигавици.Гонококите извършват това с помощта на пили.
Навлезлите в организма вече микроорганизми могат да преодолеят локалната защита
и по лимфен път да достигнат до кръвоносната система.При проникването на
бактериите в кръвта и наличието им в нея се говори за бактериемия, а присъствието
на вируси в кръвта се дефинира като виремия. Чрез кръвта м.о. могат да попадат в
благоприятни за развитие тъкани и органи и да се размножат,като след това отново
могат да попаднат в кръвта.Генерализирано разпространение на м.о. в кръвта се
нарича сепсис.Постъпването и наличието на микробни токсини в кръвта се обозначава
с термина токсинемия,а образуването на вторични огнища се нарича септикопения.

Основните пътища за предаване на инфекциозните причинители са:

1. Въздушно-капков път→чрез него м.о. могат да бъдат предавани директно или
индиректно.При кихане,кашляне и целувка инфекциозните причинители се
предават чрез директен въздушно-капков път. По индиректен път се
предават,когато аерозолни частици от респираторния тракт се изхвърлят в
околната среда,попадат върху повърхности,изсъхнат и стават частици прах.
 Streptococcus pneumoniae може да бъде предаден чрез индиректен м-м при
кашляне и чрез директен-при целувка и контаминиран прах.
2. Фекално-орален път→При консумиране на вода,контаминирана от урина и
фекалии. Използване на замърсена храна→Салмонелозните заразоносители и
болни животни са особено опасни.От бруцелоза може да се заболее след
консумиране на мляко от болни крави.
Staphylococcus aureus от нос и ръце може да замърси хрнителни продукти.
Разпространението на м.о. с ръцете е резултат от неадекватна лична хигиена.
3. Кръвен път→ заразяване се осъществява чрез преливане на кръв;при ухапване
на насекоми и членестоноги(жълта треска,денга,лаймска болест и др.);предаване
на зараза от бременна на плод(СПИН,рубеола,сифилис,хепатит В,листериоза).
4. Контактен път→полово-предаваеми инфекции(гонорея,сифилис,СПИН,херпесни
инфекции,хепатит В,хламидии,микоплазми);при нарушена цялост на кожата,м.о.
могат да навлязат и да причинят инфекции.

Инфекциозната болест е конкретен израз на инфекциозния процес и се характеризира с

определен причинител,инкубационен период,патогенеза,контагиозност и имунен
отговор.
Според произхода на причинителя,инфекциите биват:
• Екзогенни→микробният агент прониква от външната среда;
• Ендогенни→от условно патогенни м.о,които са част от нормалната флора на
организма.Те могат да причинят заболявания,когато не са на мястото си,напр.
E.coli причинява инфекции на меки тъкани при коремни операции.
Според локализацията си инфекциите могат да бъдат:
• Фокални(огнищни)
• Локализирана инфекция с образуване на токсин
• Локална инфекция с разпространение към съседни тъкани
• Генерализирана инфекция
Според броя на инфекциозните причинители,инфекциите биват:
• Моноинфекции
• Смесени инфекции

Освен първична инфекция,може да има и повторно развитие на заболяването.

 Реинфекция→оздравял организъм повторно заболее от същия причинител.
 Рецидив→случай при който микроорганизма не е напълно отстранен от
заболелия,а само е потиснат.
 Суперинфекция→повторно заболяване в хода на самия инфекциозен процес
от същия инфекциозен агент,попаднал отвън.(малария).
Според срока на протичане,инфекциите биват:
• Остра форма→оздравяване в рамките на месец.
• Хронични→заболяването продължава повече от три месеца.
• Латентни→херпесни инфекции.
• Бавни инфекции→характеризират се с много дълъг инкубационен период.
Симптомите се развиват бавно,но прогресивно.Резулататът е тежки
патологични промени и смърт.Пример за бавна инфекция е субакутният
склерозиращ паненцефалит при морбили.

12. Инфекция и инфекциозен процес. Ролята на микроорганизмите в

инфекциозния процес. Патогенност, вирулентност, контагиозност,
инвазивност, токсигенност. Фактори на патогенността. Патогенеза на
инфекциозния процес. Характеристика на инфекциозната болест.
Форми на инфекциозния процес. Ролята на макроорганизма в
инфекциозния процес. Ролята на външната среда за възникване и
протичане на инфекциозния процес. Епидемичен процес. Фактори и
механизми на предаване на инфекциозните причинители при
епидемичния процес.
Инфекцията е процес, при който МО при взаимоотношенията си с
гостоприемника успява да преодолее защитните бариери на кожа и
лигавица, навлиза и се намножава в тъкани и органи; термин идентичен с
инфекциозен процес. В малка част от случаите инфекцията се
придружава с развитието на клинични симптоми и това е инфекциозна
болест.
Взаимоотнош. между МО и гостоприемник се опр.от развилите се в хода на
еволюцията защита на макроорганизма и механизми на МО, които целят
да я преодолеят. Тези взаимоотнош. са в динамичен конфликт и
болестта е само един от възможните изходи.
Най-общата категория е симбиозата и вкл. 3 вида взаимоотношения:
• Коменсализъм- единият от организмите използва другия за място на
обитаване и осигуряване на хр.вещ., без да причинява
вреда.Представителите на нормалната микрофлора на човека в кожа,
лигавица и хр.тракт са коменсали.Обаче Staphylococcus
epidermidis,Bacteroides и E.coli могат при определени условия да
причинят вреда.
• Мутуализъм- и двата организма извличат взаимна полза; напр.E.coli в
червата, които използват остатъци от храната за своето изхранване, но
произв. и вит.от група В и вит.К, които са от полза за човека.
• Паразитизъм- МО извлича полза, като вреди на гостоприемника;
причинители на инфекциозни заболявания.
 Трите форми на симбиоза могат да се припокриват и вливат една в
друга! Според степента на
приспособимост към макроорганизма те биват:
Облигатни паразити: рикетсии, хламидии, вируси;
Факултативни: в МаО и in vitro (гонорея,коклюш, дизентерия, ТБЦ и др.);
в околната среда: легионели.
Микроорганизмите се делят още на непатогенни, условно и безусловно
патогенни. Болестотворните микроби се характеризат с патогенност,
вирулентност, инфекциозност, инвазивност и токсигенност.
Термините патогенност и вирулентност определят способността на МО да
увреждат тъканите и да предизвикват заболяване, но патогенност се
използва за способността на микробни видове да причинят заболяване, а
вирулентност- отнася се до св-вата на определени щамове МО.
Термините контагиозност и вирулентност често се бъркат.
Контагиозността е способността на причинителя на дадена болест да
преминава от болен на възприемчив индивид. Вирулентността
определя колко тежко протича заболяването при индивида, който е
инфектиран. Причинителят може да бъде високо контагиозен , но слабо
вирулентен (напр. настинка) и обратно (напр. Ебола треска).
Повишаването на вирулентността се означава като екзалтация.
Намаляването на вирулентността се означава като атенюация.
Фактори на патогенност и вирулентност:
1. Фактори на адхезията(способност на МО да се прикрепят към клетката
на макроорганизма). Адехезията на вируси към клетки е от опр.значение
за развитието на инфекц.забол; необходим е близък контакт и специф.
рецептори.
2. Фактори на инвазията- фактори, които опр. способността на МО да
проникват, да се размножават и разпространят в тъканите на
макроорганизма; (фактори на агресията); Основно тези фактори са
бактериални ензими.
3. Токсини- разделят се на:
• Екзотоксини-секретиращи се от бактерии по време на активния им
растеж
Произвеждат се от някои Грам (+) бактерии→Clostridium
botulinum,Clostridium tetani , Corynebacterium diphtheria,S.aureus и
някои Грам (-) → Vibrio cholerae,Shigella dysenteriae
• Ендотоксини-получаващи се при разрушаване структурата на
бактериите, което води до смъртта им.Комплекси от
липополизахариди,намиращи се във външната обвивка на Грам(-
)бактерии.
Екзотоксини :Термолабилни протеини, активно се секретират от живи
клетки, всеки има специфично действие и специфичен тъканен
афинитет, висока антигенност и имуногенност, не са пирогенни, под д-е
на формалин 0.4% при 40гр С. се превръща в анатоксин, осн. се произв.
От Грам + и от някои Грам- .
Ендотоксини- липополизахариди, термостабилни, структурна част са на
кл.стена на бактерия и се освабаждават след разрушаването
му,неспецифичен ефект-общ за вс. ендотоксини,липсва тъканен
афинитет, слаба имуногенност и антигенност,силно пирогенни, не се
променят под възд. на формалин, не се неутрализират от антитела,
отделят се само от Грам-

Инфекциозната болест се характеризира с определен причинител,

инкубационен период, характерна патогенеза, контагиозност, имунен
отговор.
Форми на инфекциозния процес:
1. Според произхода на причинителя, инфекциите биват:
• Екзогенни- микробният агент прониква от външната среда
• Ендогенни- от условно патогенни МО, които са част от нормалната
флора на организма.Могат да причинят заболяване когато не са на
мястото си ,напр:E.coli

2. Според локализацията си инфекциите могат да бъдат:

• Фокални(огнищни)- остават локализирани на мястото на инвазия на
организма и се разпространяват, ако инфекциозният причинител е
вирулентен и локалната защита не е ефективна.
• Локализирана инфекция с образуване на токсин
• Локализирана инфекция с разпространение към съседни тъкани
• Генерализирана инфекция- бактериемия(септицемия) и сепсис;
SIRS, септичен шок

3. Според броя на инфекциозните причинители, инфекциите биват:

• Моноинфекции
• Смесени инфекции
Освен първична инфекция може да има и повторно развитие на
заболяването.
• Реинфекция- оздравял организъм повторно заболее от същия
причинител, като екзогенен инфекц.агент
• Рецидив- МО не е отстранен напълно от заболялия, а само е
потиснат. При предразполагащи фактори, той може отново да се
активира и причини същото заболяване. С рецидиви протича
инфекцията от Herpes simplex virus.
• Суперинфекция- повторно заболяване в хода на самия инфекциозен
процес от същия инфекциозен агент, попаднал отвън. Напр. Малария

4. Според характера на протичане инфекциите биват:

• Типични- с фази на развитие: инкубационен период, продромален
период, осн.клинични признаци, реконвалесцентен период (период на
оздравяване; поява на ИО). Инф. може да се развие и безсимптомно-
инапарентна инфекция.
 • Атипични- абортивни, които се хар. с типично начало, но мн.бързо
оздравяване и фулминантни, хар се с бурно развитие на
инфекц.процес. Симптомите не са характерни, усложненията са
тежки и често завършват със смърт(при някои хепатити).
5. Според срока на протичане инфекциите биват:
• Остра ф-ма- завършва с оздравяване за 1 месец
• Хронични- заболяването продължава повече от 3 месеца
• Латентни-скрити- херпес
• Бавни инф.-дълъг инкубационен период; симптомите се развиват
бавно, но прогресивно; резултат- тежки паталогични промени и
смърт.
Рол я на макроорганизма в инфекциозния процес
Способността на организма да реагира срещу микробния агент е от
значение за развитието на инфекциозен процес. Тази способност се
опр.от механизмите на естествена резистентност и адаптивния
имунитет, които зависят от редица физиологични фактори като:
• Възраст-предразполож. към инфекция е най-голямо при малките деца
и възрастните хора. В напреднала възраст заболяванията протичат по-
тежко и по-продължително, много често хронифицират.
• Хранене- гладът и непълноценното хранене пониж.реактивността на
организма и повишава възприемчивостта към инфекции.Бедна на
протеини храна подтиска обр.на антитела и кл.имунитет.
• Нервна ситема- депресивните сътояния пониж. Резистентността на
организма.
• Ендокринна сист. и пола- при бременност, раждане и менструация
жените са по-чувствителни към редица инфекц.причинители
(стрептококи, стафилококи).
• Стрес- води до пониж. на ест.резистентност и имунитет

Ролята на външната среда за възникване и протичане на

инфекциозния процес:
• Умора и охлаждане
• Йонизиращи лъчения
• Замръсяване на околната среда
• Медицински интервенции
• Анестезия
• Антибиотици
• Цитостатици и др.
Влияят някои социални фактори: населеност,урбанизация, жилищни
условия, сметопочистване и сметообезвреждане, обезпеченост, ниво на
здравоопазване и др.
За да се извърши предаване на инфекция са задължителни някои
фактори:
• Източник на инфекция
• Условия на външната среда
• Възприемчиви индивиди
При взаимодействие на 3те фактора се осъществява непрекъснат обмен
между хората и инфекциозните причинители и това е в основата на
епидемичния процес. Процесът може да е ограничен или да заеме
големи размери:
• Споредични случаи- единични заболявания без епидемиологична
връзка помежду им
• Ендемия- заболяването е характерно за даден географски район
• Епидемия- много случаи с връзка помежду им
• Пандемия- заболяването обхваща много страни и повече от един
континент.
Източник на заразата са болен или заразоносител, човек/животно, които
отд.патогенни причинители в околната среда. Някои инфекциозни
причинители засягат само човека- антропонози. Животните са важен
източник на инфекции-зоонози и се предават от животно на животно.
Инфекц.може да се предаде от човек на чоек-антропозоонози(жълта
треска, чума и др.).
Резервоар и вектор на инфекция са всички и всичко, което съхранява
инфекц.причинители- почва (спори), мляко(бруцели), вода(холерни
вибриони).

Пътища за предаване на инфекциозните причинители:

• Въздушно-капков път →директно(контаминиран прах,целувка) и
индиректно(кихане,кашляне); туберкулозни бактерии и патогенни
стрептококи могат да причинят заболяване по този път.
• Фекално-орален(алиментарен,чревен) път→ при консумиране на вода,
контаминирана от урина и фекалии; така се предава
холера,салмонела,дезентерия,хепатит А и Е вируси и др.
• Кръвен(трансмисивен) път→ директно инокулиране(преливане на
кръв), индиректно инокулиране(при ухапване от насекоми и
членестоноги), транспланцентарно(от бременна на плода-
СПИН,рубеола,сифилис и др.)
• Контактивен(външнопокривен)път→ при полово- предавани инфекции-
СПИН, сифилис, херпесни инфекции, хепатит В и др.

13. Естествена резистентност. Защитна роля на кожата,

лигавиците, органите и нормалната микрофлора. Хуморални
фактори на естествената резистентност. Лизоцим. Комплемент.
Интерферон. Клетъчни фактори на естествената
резистентност. Фагоцитоза. Възпаление.
Имунитетът е съвкупност от процеси и биологични механизми, осигуряващи
защитата на организма срещу вещ.и агенти, внесени отвън и носещи
 белези на чужда генетична информация. Има вроден
имунитет=Естествена резистентност; и придобит имунитет.
По-старата форма на защита на организма към инфекции е естествената
резистентност.Естествената резистентност е вродена и се
унаследява.Няма специфична памет и интензитетът на реакцията при
повторни срещи с причинителя е същият,както при първата среща.

Фактори, влиящи на естествената резистентност :

• От страна на МаО: възраст, пол, заболявания, начин на хранене
• От страна на МО: патогенни фактори
Защитни фактори на естествената резистентност:
• Анатомично-физиологични бариери- кожа и лигавици
• Нормална микрофлора
• Клетъчни
• Хуморални
Най-добрият начин да не възникне инфекция е да не се позволи
навлизането на инфекциозния причинител.Първата ефикасна защита е
целостта на кожата и лигавиците.
Значение на кожата: цялост, рН на потни и мастни жлези, употреба на
сапуни и лаб.ръкавици, нормална микрофлора.
Значение на лигавиците: механичното действие на реснички, кашлица,
кихане, перисталтика, кисело рН, жлъчка, лизозим, Со. Защитата на
лигавиците се осъщ.на място от секрети, които осуряват ,,миещ“ ефект и
от наличието в нея на редица инхибиращи вещ.
Нормалната флора играе много важна роля, като пречи на колонизирането
на потенциални патогени.Стимулира имунокомпетентни клетки. Е.coli
като нормална флора на червата отд.колицини, а лактобацилите във
вагината понижават рН на средата и с това пречат на развитието на
др.МО. Нормалната флора на кожата не се елиминира лесно, дори при
употреба на сапун и дезинфектанти.
Най-честите МО от нормалната микрофлора, които се включват в
пробиотични препарати са:
• Lactobacillus acidophilus
• Bifidobacterium bifidum
• Lactobacillus bulgaricus
• Lactobacillus reuteri
Пробиотиците:
• Подпомагат храносмилането
• Имат протективен ефект спрямо ч.дроб и панкреаса, подтискат
гнилостните процеси в стомаха и червата; антиоксиданти са
• Възстановяват нормалната чревна флора от дисбаланса след прием на
антибиотици
• Ограничават появата на вагинални и уроинфекции
• Стимулират ИО
• Имат антимуногенен и противотумурен ефект
Пробиотици: живи микроби, компоненти на НФ, които попадайки в червата
нормализират техния микробен състав. Едновр.с това потискат патогенни
МО, усилват бариерната функция на червата, а също така участват в
 синтеза и асимилацията на вещ., необходими на организма: АК, МК, Ко-
ензими и ферменти.
 Пребиотици: вещ.,които в непроменен вид достигат до различните
отдели на чревния тракт, където стимулират активността на различни
пребиотични МО и засилват функцията на имунната сист.
 Синбиотици: комплексни препарати, в състава на които влизат про- и
пребиотици. Обединяват всички ползотворни и лечебни св-ва на про- и
пребиотиците.

 Дисбактериоза(Дисбиоза)- сложен синдром с нарушаване на

нормалния качествен и лоич.състав на микробната популация в
стомашно-чревния тракт.

Хуморални фактори на естествената резистентност:

• Комплемент- коплекс от 25 протеина, обособени в 9 фракции
• Лизозим- ензим в сълзите, млякото, перитонеалната течност, в мукуса
на респираторния тракт, но и във фагоцитите. Действа върху β-1,4
гликозидните връзки м/у N-ацетилмурамова к-на и N-ацетилгликозамин
на пептидогликана в стената на бактериите.
Активен особено срещу Грам(+) МО
• Интерферони- семейство от белтъчни милекули с широк антивирусен
спектър
➢ α-IFN→произвежда се от инфектирани с вирус левкоцити
➢ β- IFN→произвежда се основно от фибробласти
➢ γ-IFN→произвежда се от лимфоцити, но се отделя и от NК-кл.,
които се отнасят към естествената резистентност. Осъществява
противовирусното си действие без да разрушават клетките.
Участват в активирането на NК-клетките и макрофагите и така
участват в противотуморния процес и възпалението.
• Цитокини- физиологични медиатори на защитния отговор при травма и
възпаление. Произхождат от имунни(ly, Mo, MF) и неимунни
клетки(фибробласти, ендотелни, стромни, костни); IL-1,IL-2,IL-4,IL-5,IL-6,
TNF, IFN-gamma, Th1 и Th2 тип ЦК
• Остро-фазови белтъци

Фази на активиране на комплемента:

• Начална(индуктивна)
• Амплифицираща- ключов компонент: С3
• Атакуване на мембр.- МАК (С5-С9)
Пътища на акт. на комплемента:
• Класически- чрез комплекса антиген-антитяло
• Алтернативен- необх.са съставки на бактериални стени- ПГ,
липополизахариди и др.; фактор В и D
• Лектинов
Клинично значение на комплемента:
• Лиза на бактерии(МАК и С9)
• Опсонизация чрез С3b и улеснява ФГ
• Освобождаване на медиатори на възпалението-
анафилатоксини(хистамин,PG,LeTr,кинини,ILs..)
• Дефицит на Со: инфекции, Чедиак-Хигашии с-м (без миелоперокс.)и т.н.

Клетъчни фактори на естесвената резистентност:

• Фагоцитоза
• Извънклетъчно убиване- NK- кл., ADCC, еозинофили
Фагоцитозата е защитен биологичен феномен на активно придвижване,
обхващане, поглъщане и смилане на вредни за организма неразтворими
частици.
Мечников разделя клетките,които фагоцитират на 2 групи:
• Микрофаги-сегментоядрени левкоцити;
Имат 2 вида гранули:
➢ С морфология на лизозими, съд.хидролитични ензими,
миелопероксидаза, катепсин G и др.ензими
➢ Гранули, които съдържат лактоферин, лизозим и алкална
фосфатаза.
• Макрофаги- мононуклеарни фагоцити; имат костно-мозъчен произход:
➢ Хистоцити-съед.тъкан
➢ Алвеоларни макрофаги- бял дроб
➢ Купферови кл.- черен дроб
➢ Микроглия- нервна тъкан
➢ Остеокласти- костна тъкан
Етапи на фагоцитозата:
• Привличане
• Прикрепване→ извършва с помощта на неспецифични адхезионни
връзки
• Поглъщане→ осъществява се чрез образуване на псевдоподи, които
обхващат обекта и го включват във фагоцита, оформяйки фагозома
• Убиване и разграждане
Убиването на МО става по 2 механизма:
➢ кислородозависим път- окислителен взрив
➢ кислородонезависим път- чрез хидролитични ензими
Фагоцитозата, завършваща с убиване и смилане на микробите, се нар.
завършена. Когато МО се фагоцитира, но не се унищожава,
фагоцитозата се нар. незавършена. Някои МО не само остават живи, но
могат и да се размножават, унищожавайки фагоцита и
разпространявайки се в целия организъм.
Извънклетъчно убиване: NK- клетките са отделна популация
клетки,различаващи се от Т и В-лимфоцитите. Намират се в кръвта,
слезката, белодр.интерстициум, черен дроб и чревна мукоза.
Активността им се изразява в спонтанна цитотоксичност спрямо туморни
кл. и вирус заразени кл.при директен контакт. NK- клетките освобождават
съдържанието на своите гранули, като най-важен е
цитолизин(перфорин), имащ някаква структурна идентичност с С9 на
комплемента.
Възпалението е защитен механизъм на макроорганизма. Включва редица
реакции, както от естествената резистентност, така и от придобития
имунитет. Процесът се предизвиква при увреждане на тъкани и органи,
както от екзогенни причинители (МО), така и от ендогенни фактори-
тъканна некроза, увреждане на лигаменти и кости.
Крайна цел- елиминиране на увреждащите агенти и възстановяване на
тъканите и органите до нормално състояние.
Основни белези- оток, зачервяване, повишена темп., болка
Започва с разширение на локаните артериоли и капиляри, от които излиза
плазма- получава се оток. Образувалия се фибрин запушва малките
лимфни съдове и се ограничава разпространението на инфекцията.
Левкоцоти и моноцити мигрират от съдоввете към мястото на
възпалението. Фагоцитите поемат и смилат МО. рН на средата се
понижава бързо, настъпва тъканна ацидоза и протеази обуславят лизата
 на левкоцитите. Освен локално затопляне и зачервяване, може да се
повиши телесната температура и това е кардинален симптом при
инфекциозни заболявания. Веществата, които повишават
темперурата са ендотоксин от Грам(-) бактерии и IL-1. На мястото
на тъканното увреждане се обр. СRР, който се свързва с кл.мембр. на
много бактерии, което довежда до свързване на комплемента.
Процесът се развива мн.по-рано от обр.на антителата и акт.на
комплемента по класически път. Свързването на комплемента води
до отд. на С3а и С5а, чрез които се стимулират мастоцитите да
освободят вазоактивни амини, а С3b улеснява фагоцитозата.Ако МО
персистира дълго време, възпалението може да премине в хронична
форма. В тези случаи процесите, които протичат като защитни
реакции, отд.на ензими от левкоцитите и пролиферация на кл.могат
да увредят тъкани и органи чрез обр.на грануломи (туберкулоза).
14. Имунитет. Определение. Видове имунитет.
Анатомия и структура на имунната система.
Централни и периферни имунни органи. Клетки на
имунната система.

Имунитетът е съвкупност от процеси и биологични

механизми, осигуряващи защитата на организма срещу вещ.и
агенти, внесени отвън и носещи белези на чужда генетична
информация.
Има вроден имунитет=Естествена резистентност; и придобит
имунитет.
Придобитият имунитет е специфичен и може да бъде активно
придобит при заболяване или имунизация; и пасивно
придобит- чрез внсяне на готови антитела или ефекторни
клетки. Имунният отговор се осъществява от определени
ефектори→ клетки и антитела.
Основните му характеристики са:
• Специфичност;
• Способност да разграничава ,,свое“ от ,,чуждо“;
• Памет;
• Да реагира бързо, адекватно и ефективно при повторна
среща с определен антиген.
Имунологията като наука има значение за инфекциозни
заболявания, процеси, свързани с трансплантацията на
органи, онкологични заболявания.
Функции на имунната система:
• Разпознаване на антигена;
• Специфично реагиране с антигена и обр.на ефекторни
елементи- антитела и клетки. Крайната цел е елиминирането
на антигена.
• Памет за среща с даден антиген.
Имунната система се състои от клетки, които са дисеминирани в
целия организъм. Зрял индивид има 1012 лимфоцити.
Съзряването, диференцирането и пролиферацията на
лимфоцитите се извършва в определени органи. Те биват:
първични→ тимус и костен мозък; и вторични→ лимфни възли
и слезка.
Клетките прекурсори от костния мозък мигрират в тимуса по
време на интраутробното развитие и първите години на
живота. Епителните клетки в тимуса отд.хормони, които са
важни за съзряването на Т-лимфоцитите.
В тимуса се развиват Т-кл.рецептори (ТКР) и от протимоцити
през претимоцити се превръщат в тимоцити(Т-лимфоцити)
със специф.рецептори. Процесът започва в кората на тимуса
и продължава в неговата медула и се нуждае от действието на
IL-3 и фактор на стволовите кл.(SCF).
При раждане има тегло 10-15 грама; по време на пубертета- 30-
40гр. и започва да намалява. Съществува паралелно
 намаляване на лимфна тъкан и имуноглобулини с напредване
на възрастта.
В отделни фази на съзряване на тимуса тимоцитите носят на
повърхността си определени рецептори, които определят
бъдещата им функция. Т-лимфоцитите притежават и
повърхностни протеини (СD)- диференциращи молекули.
В процеса на съзряване на тимуса 90% от претимоцитите умират
чрез апоптоза; автореактивни тимоцити→разпознават
собствени антигени като чужди. 10% от тях продължават
развитието си и експресирайки СD3, свързано с ТКР, навлизат
в периферната кръв, заедно с СD4 и СD8 и др.
В костният мозък настъпва съзряване и диференциация на
прекурсорите на В-лимфоцитите. В цитоплазмата на клетките
се формират леки и тежки имуноглобулинови вериги и се
експресират на клетъчната повърхност.
След среща с антиген, лимфоцитите се активират, настъпва
пролиферация в рамките на няколко дни. След това една част се
превръщат в клетки на паметта, които са в покой; имат дълъг
живот(год.); с напредване на възрастта популацията им се
увеличава. Тези лимфоцити са в непрекъсната рециркулация с
готовност да срещнат познат антиген, да пролиферират и се
превърнат в ефекторни кл.на клетъчния и хуморалния имунитет.
1% от лимфоцитите циркулират в периферната кръв.
В бялата пулпа на слезката са открити райони, оформени като
фоликули, съд. В-лимфоцити. Около фоликулите и в
периартериалното пространство в бялата пулпа са Т-
лимфоцити(Т-зависими райони).
В лимфните възли, Т-зависимите зони са разположени пара и
субкортикално. В центъра на нодулите има зони на активно
делящи се клетки, нар.герминативни центрове, които се състоят
от В-лимфоцити.
Като вторичен орган се считат и необособените, разпръснати в
лигавиците на организма всички лимфни елементи, които
 оформят MALT. Тази тъкан е от значение, защото повечето
антигени постъпват в организма по пътища, за които
осн.отговорен е локалният имунитет(чрез секреторни
имуноглобулини).

Т-лимфоцити:
• Разпознават чужди антигени и променени свои антигени, чрез
клас I и II молекули на ГКТС.
• Имат регулаторни функции като СD4 способстват за
стимулиране на В-лимфоцитите и ефективната продукция на
антитела. СD4 се нар.хелпери(помощници)- Тh. (Тh1- забавен
тип алергия; Тh2- хуморален отговор).
• СD8 са със супресорна функция- Тs .
• Т-лимфоцитите имат следните ефекторни функции:
➢ Секреция на лимфокини, участващи в забавен тип
алергия.
➢ Ефекторни кл.за забавен тип алергия.
➢ Цитотоксична функция, осъществена от СD8 Т-
лимфоцити.

В-лимфоцити:
• Маркери→антигенните рецептори на В-лимф.са
мембр.свързани имуноглобулинови молекули. Специф. за В-
лимфоците са СD19, СD20, СD22. Активираните В-лимф.
експресират на повърхността СD23, СD25, СD54 и др.
• Функция→ ефекторни кл. на хуморалния имунитет, като В-
лимф. се диференцират в плазматични кл., произвеждащи
имуноглобулини. Плазматичната клетка е крайна кл., няма
рецептори, няма памет, произвежда имуноглобулини от един
клас и умира.
Активирането на лимфоцитите става чрез директен контакт
между клетките или с помощта на цитокини или и с двете.
Освен Т- и В-лимф. в имунния отговор участват и К-клетки, които
са 10-15 % от клетките в периферното кръвообръщение.
След среща с антиген различните клетки могат да експресират
много нови рецептори.

15. Антигени. Видове антигени. Антигенна

характеристика на микроорганизмите.
 Антигените са вещества, които проникнали в организма,
индуцират специфична имунна реакция с образуване на
антитела и ефекторни лимфоцити, създават състояние на
свръхчувствителност, имунологична толерантност и
имунологична памет.
Трябва да се разграничават двете основни способности на
антигена, антигенност и имуногенност.
• Антигенност → способност на антигена да реагира с
продуктите на специфичния имунен отговор - антитела и
клетки.
• Имуногенност → способност на антигена да предизвиква
специфичен имунен отговор, изразяващ се в производство на
антитела, развитие на клетъчен имунен отговор или и двете.
Тези антигени се наричат имуногени.
Всички вещества, които са имуногени, задължително са и
антигени, но не всички антигени са имуногени! Това става ясно
при разглеждане структурата на антигена. Пълноценният
антиген се състои от две части:
1. Носител → белтъчна част, която индуцира имунен отговор и
2. Детерминантни групи (епитопи)→ опр. специфични химически
групировки върху белтъчната част. Почти винаги са повече от
един и могат да имат твърде проста химична структура. Опр.
специфичността на антигена и на произведените точно с/у него
антитела или ефекторни клетки, а техният брой определя
валентността на антигените.
Хаптените са непълноценни антигени, на които липсва носител
(белтъчна част). По химичен състав хаптените обикновено са
нискомолекулни съединения от рода на полизахаридите,
прости химични вещества, като бром, йод, лекарствени
средства и др. Възможно е комплектуването на пълноценни
антигени от хаптени и белтъчни носители и в организма и ин
витро.
• Чуждородност. Антигените като химични и структурни
съставки са специфични за всеки биологичен вид. За да може
да индуцира ИО, антигена трябва да е чужд за дад. вид, т.е. да
е произведен по друга генетична информация.
• Физични свойства на антигена:
➢ Размер→ ефективният имуноген трябва да бъде с
молекулно тегло (МТ) над 10 000 D. Хаптените могат да
предизвикат силен ИО, ако се свържат с носител-протеин
с МТ над 10 000 D.
➢ Комплексност→ факторите, които я определят вкл.
едновременно хим. и физ. свoйства на молелекулата.
➢ Специфичност→задължително св-во на антигените и
води до обр. на сенсибилизирани лимфоцити и специф.
антитела. Специфичността се определя от антигенните
детерминанти.
➢ Химични свойства→ повечето хим. вещ. могат да
бъдат антигени. Само чистите липиди не са имуногени.
Колкото по-голяма е молекулата, колкото по-сложна е
белтъчната ú част и колкото по-чуждовидов е антигена,
толкова по-силен е имунния отговор.

Според произхода си антигените могат да се класифицират в

две главни групи:
• Екзогенни→бактерии, полени, лекарствени средства и др.
Тези антигени са отговорни за широк спектър заболявания на
човека, като се започне от инфекциозните заболявания и
алергиите.
• Ендогенни→ Те биват:
1. Хетероложни антигени→ между някои тъкани на човека и
опр. МО, напр.общите антигени между патогенни
стрептококи и сърдечната тъкан при човека. Хетероложн
антигени имат важно значение за клиничната медицина и
фармацията.
2. Автоложни антигени→ клетките и тъканите на човека се
приемат като “свои” и не са имуногени, но при промяна на
някои молекули в тях могат да се приемат като “чужди” и
към тях да се реагира с ИО.
3. Алогенни антигени (изоантигени)→ антигени, които
различават един индивид от друг, в рамките на един и същ
биологичен вид. Такива са изоантигените на човешките
еритроцити. Те опр. различните кр.групи (AB0, Rh и др.) при
хората и имат голямо значение при кръвопреливане.
Доказана е тъканна специфичност на антигени на очната
леща, на ядрата на клетките, на митохондриите, на
рибозомите и др. Интерес представляват антигените на
тъканната съвместимост (трансплантационни антигени –
ГКТС или MHC).
Тази част на вариабилния участък на антителата (Ат), която
контактува с антигена се нарича паратоп, а съответната
част на антигена се нарича епитоп. Aнтигените и
антителата вз. посредством пространствена
 комплементарност. Силите свързващи антигена и
антитялото стават по-големи, когато междумол. разстояния
са по-малки.
Неспецифични междумолекулярни връзки биват:
• Електростатични
• Водородни→вкл. формирането на обратими водородни
мостове между хидрофилни групи, като - ОН, -СООН и зависят
много от близостта на молекулите притежаващи тези групи;
• Хидрофобни→ както малките мастни капчици във вода,
сливайки се оформят голяма хидрофобна група, така
страничните вериги на валина, фенилаланина и др. имат
тенденция да се свързват и уголемяват във водна среда.
• Ван-дер-Валсови сили→ силите м/у мол.,които зависят от
връзката м/у външните електронни “облаци”.

Силата, с която се свързват антигените и антителата, се нарича

афинитет→
определя свързването на антителата към моновалентен антиген,
а когато антигена е поливалентен се използва термина
авидност. Факторите, които допринасят за авидитета са
комплексни.
Специфичността на разпознаването на антигена от антителата и
обратно не е абсолютна. Така напр., ако има известно
сходство м/у опр. антигени те могат в известна степен да се
свържат с едно опр. антитяло. Това са т. нар. кръстосани
(cross) реакции.
Суперантигени→ антигени, които предизвикват свръх-отговор
на ИС- бактериални продукти, на първо място екзотоксини.
Изключително високата митогенна активност на тези антигени
се дължи на особеното свързване на Т-кл. рецептор(ТКР) на Т
– лимфоцитите, с II – ри клас на главния комплекс на
тъканната съвместимост (ГКТС или MHC). Активирането на Т-
лимфоцитите от суперантигените обаче се хар. с ниска
антигенна специфичност.
Различни вещества могат да бъдат суперантигени за В-
лимфоцитите- протеин А на Staphylococcus aureus реагира не
само с Fc фрагмента на IgG, но и с тези на IgM и IgA.
Суперантигените могат да доведат до състояние на анергия или
до особено силна имунна реакция, която се дължи бързото
увеличаване броя на Т -лимфоцитите с опр. генетичен тип
 ТКР. Ако в този процес се включат и клетки с автореактивна
насоченост може да се развие и патологичен автоимунен
процес.

16. Хуморален имунитет. Характеристика на

антителата (имуноглобулините). Структура и
функции на различните класове имуноглобулини.
Механизъм на действие на антителата.
Локален имунитет.
Антителата (Ат) са имуноглобулинови протеини, намиращи се
в кръвния серум. Те се обр. от плазматичните клетки и са
ефектори на хуморалния имунитет. Имуноглобулините са 20 -
25% от тоталните серумни протеини.
Въз основа на физико-химични и антигенни различия има 5 класа
имуноглобулини: IgG, IgA, IgM, IgD и IgE.
Имуноглобулините са гликопротеини, като всяка молекула
(мономер)се състои от 4 полипептидни вериги: 2 леки L (light)
и 2 тежки H (heavy). Тежките вериги са с молекулно тегло 50
000 D, а леките 25 000 D. Двете тежки вериги се свързват по
между си с дисулфидни мостове Леките вериги се прикрепват
към тежките с една дисулфидна връзка(S-S).
Леките вериги биват два вида - kappa () и lambda (). Една
молекула имуноглобулин може да има само един тип лека
верига. В серума  и  веригите са в съотношение 2:1. Леките
вериги имат един вариабилен (V) участък (от 105-110 АК) и
един постоянен (константен – C). V областта на леките вериги
съответстват на V частта на тежките вериги и тези вариабилни
зони- паратоп, са мястото за залавяне на антигенните
детерминанти - епитопи.
Тежките вериги, структурно и антигенно, се различават при
петте класа имуноглобулини. За всеки клас съответства
 различна по вид тежка верига:  за IgG,  за IgA,  за IgM,  за
IgD,  за IgE.
Константната част на тежките вериги (C)се състои от 210-220 AK,
а вариабилните (V)от по 105-110.
Под въздействие на папаин, имуноглобулиновата молекула се
разпада на два фрагмента, свързващи антигена - Fab1 и Fab2
и един Fc фрагмент. Наличието на Fab1 - Fab2 говори за
двувалентност на Ат. Под въздействие на пепсин се отделят
двата Fab фрагмента, свързани с дисулфидни мостове с част
от Fc, а остатъка от Fc се представя от фрагменти без
определена функция.
В леките и тежките вериги АК не са в праволинейна редица.
Вторичната им структура е представена от стабилна -
спирала, в която се редуват участъци със сложна - структура
като “клъбца”, дължащо се на свързването на АК остатъци във
всяка верига с дисулфидна връзка. Те се наричат домени и
могат да бъдат до 12 на брой, но най-важни са 4 от тях: за
свързване на антигена, за С4b, C1q и Fc (за различни клетки
имащи рецептори за Fc-фрагмента: фагоцити, тромбоцити,
мастоцити).
Вариабилните участъци на антителата могат да се разглеждат
като антигенни детерминанти и се наричат идиотип. Те могат
да бъдат разпознати от друго антитяло (анти-идиотип) или от
Т-клетъчен рецептор.
Изотипове са варианти в константната част на тежките вериги,
вътре във всеки отделен клас имуноглобулини. Тези различия
всъщност определят подкласовете IgG1 - IgG4, както и IgA1 и
IgA2.
• isotypes → това са 5-те класа имуноглобулини (изотипове) :
IgM, IgD, IgG, IgE, and IgA;

• allotypes → това са генетично детерминираните различия

между човешките индивиди (константните участъци: CL и CH1-
3);
 • idiotypes → това са вариабилните (V) участъци на L и H
веригите на Ат, които разпознават различните специфични
епитопи на Аг и реагират с тях. Te самите са Aг и срещу тях
също могат да се образуват специфични Ат (анти-идиотипни
Ат).

IgG е представен от 4 подкласа: IgG1 (65%), IgG2 (23%), IgG3

(8%), и IgG4 (4%). Всеки подклас е представен с различна  -
верига, която може да се идентифицира със специф.
антисерум. Най-активни са IgG1 и IgG3. Клас IgG са
имуноглобулините срещу бактериални екзотоксини, вируси и
автоантителата. Те участват в реакциите аглутинация,
преципитация, свързване на комплемента, предизвикват
опсонизация на бактериите, неутрализират вируси и токсини и
участват в антитяло зависимата цитотоксичност.
IgG се увеличават при: хронична грануломатозна инфекция; при
всички видове инфекции; хиперимунизации; чернодробни
заболявания; malnutrition (severe); диспротеинемии; заболявания
свързани с хиперсенситивни грануломи, кожни заболявания и
IgG-миелом; ревматоиден артрит.
IgG намаляват при: агамаглобулинемия; лимфоидна аплазия;
селективен IgG и IgAдефицити; IgA миелома; протеинемия на
Bence-Jones; хронична лимфобластна левкоза.
IgA е осн. имуноглобулин в коластра, слюнка и сълзи и
секрети. Открива се в секрети от респираторен,
гастроинтестинален и урогенитален тракт. IgA се среща в две
 форми – серумна(мономери) и секреторна(димери).Те са от
особено знач. за защитата на лигавиците от инфекции
(локален имунитет).
Има два подкласа IgA - IgA1 и IgA2. Секреторните IgA (SIgA) са
основно от подклас IgA2 и с 4-те си валенции има възможност
да свързва антигени и да пречи на МО да се залавят за
рецепторите на клетките мишени.
IgA се увеличават при: синдром на Wiskott-Aldrich; цироза на
черния дроб; ревматоиден артрит (РА)и системен lupus
erythematosus (СЛЕ); хронични инфекции; IgA миелома
IgA намаляват при: ataxia telеangiectasia; dysgammaglobulinemia и
agammaglobulinemia; hypogammaglobulinemia; lymphoid aplasia;
IgG myeloma; acute lymphoblastic leukemia; chronic lymphoblastic
leukemia
IgM са най-стария имуноглобулинов клас и са първия
имуноглобулин, който се образува във фетуса. Изследването
на IgM е важен маркер за вътреутробна инфекция (при
рубеола, токсоплазмоза, сифилис и СПИН). Те са основните
имуноглобулини, с които започва хуморалния имунен отговор,
след което превключва на синтез на IgG. Наличие на IgM в
серума, говори за скорошно, остро заболяване.
IgM се увеличават при: макроглобулинемия на Waldenström;
трипанозомиаза; актиномикоза; болест на Carrión (bartonellosis);
малария; инфекциозна мононуклеоза; lupus erythematosus
(SLE,СЛЕ); rheumatoid arthritis (RA); дисгамаглобулинемия.
IgM намаляват при:агамаглобулинемия; лимфопролиферативни
заболявания; лимфоидна аплазия; IgG и IgA миеломи;
дисгамаглобулинемии; хронична лимфобластна левкемия.
IgD заедно с IgM се намират върху В -лимфоцитите и играят
роля на антигенни рецептори.
IgD се увеличават при: хронични инфекции; IgD миеломи.
IgE в серума има много ниски концентрации, тъй като тези
антитела са цитофилни. Веднага след обр. им те остават
фиксирани върху мастоцити и базофили. Ако свържат
антигена предизвикал образуването им, настъпва
дегранулация на мастоцитите и се отделят вазоактивни амини,
които участват в алергични реакции от I-ви тип (анафилаксия и
атопия).
Най-важната роля на IgE е да протектира организма от инвазия
на МО чрез предизвикване на остра възпалителна реакция,
заедно с комплемента и IgG. Особено важна е ролята на IgE
при паразитни инфестации.
IgE се увеличават при: атопични кожни заболявания; сенна хрема;
бронхиална астма; анафилактичен шок; IgE - миелома.
IgE намаляват при: конгенитална агамаглобулинемия;
хипогамаглобулинемия;
17. Клетъчен имунитет. Клетки и механизъм на
действие. Форми на клетъчния имунитет. Клетъчна
кооперация в имунния отговор
Имунният отговор представлява комплекс от клетки и мол.
взаимодействия в ИС, развиваща се в строга
последователност и хармония.
Придобитият имунитет е специф.придобита невъзприемчивост
на организма към вещества, носители на чужда генетична
информация.
В зависимост от ефекторите ИО е: клетъчен, хуморален,
имунологична толерантност.

В зависимост от степента на генерализиране ИО е:

системен и локален.

Според начина на придобиване ИО е:

• Естествен активен(преболедуване);
• Естествен пасивен (Ат от майката: 3-6месеца);
• Изкуствен активен (ваксини);
• Изкуствен пасивен (серум от Ат: 2-3седмици).
Според механизма ИО е: Антибактериален, Антитоксичен,
Антивирусен,
Инфекциозен(нестерилен): ТВС.

Имунният отговор е:
• Хуморален:
➢ с/у Т-зависими Аг; участие на Тh2-лимфоцити и
продукция на Ат(IgG) и паметни клетки.
➢ с/у Т-независими Аг; продукция на IgM без паметни кл.;
при пневмококови и хемофилни инфекции.
• Клетъчен:
➢ с/у вътрекл.подвижни Аг; Краен ефект→ хронично
възпаление с акт.на МФ и обр.на паметни кл.
Ефектори→CD4+ (Th1-лимфоцити), активирани
МФ+памет. При: ТБЦ, лепра,бруцелоза
➢ с/у неподвижни Аг; Краен ефект→ лиза на таргентната
кл.и обр.на памет. Ефектори→ CD8+ Т-лимфоцити. При:
вируси, тумори.
Т-лимфоцитите играят централна и комплексна роля в
индуцирането и подържането на имунния отговор.
Те са и ефекторните клетки на клетъчно-медиирания имунитет
(КМИ) или накратко клетъчен имунитет.
Клетъчният имунитет участва в имунологичните процеси
при:
1. Противовирусен имунитет.
2. Имунитет при инфекциозни заболявания, причинени от
вътрекл. МО (туберкулоза, бруцелоза, при третичен сифилис,
при някои микози и др.).
3. В трансплантационните реакции: напр. при “отхвърляне на
трансплантата”
4. Имунни феномени при неопластични образувания.
5. В патогенезата на много автоимунни заболявания.

Основните механизми, по които действат Т-лимфоцитите, са

два:
1. Цитотоксична активност: CD8+ (цитотоксични Т-
лимфоцити);
2. Реакции от забавен тип свръхчувствителност (ЗТСЧ):
CD4+ (хелперни Т-лимфоцити).

В тези процеси действат и NK клетки, макрофаги и отделяните

от тях цитокини. При реакциите от цитотоксичен тип, Аг е
екзогенен (при вирусни инфекции) и се представя в комплекс с
HLA клас І молекула. Разпознава се от CD8.
При неопластични клетки, разпознаването и отговора е също със
CD8.
При инфекция с вътрекл. бактерии, Аг се свързва с HLA клас ІІ
мол. и се изнася на повърхността на АПК. Разпознава се от
CD4.
При заразени с вирус клетки, CD8 осъщ. цитотоксичният
ефект при директен контакт с клетката “мишена”, посредством
освобождаването от Т-цитотоксичните лимфоцити на белтъци
- перфорини. Образуват се пори в заразените клетки, които
водят до лизирането им. Процесът изисква калциеви йони.
Подобно е и действието на NK клетките. В процеса участват и
интерферони.

Реакция от забавен тип свърхчувствителност:

При срещата с Аг Т-лимфоцитите се активират и освобождават
различни медиатори - цитокини, които привличат и активират
моноцити и левкоцити в огнището на инфекцията. Увеличава
се продукцията на хемотаксични фактори, които привличат
клетки към мястото на антигена (МО). Отделят се IL-1, IL-8,
IFN, и др., които в крайна сметка водят до възпаление.
Тъй като тези промени изискват време (48-72ч.), този тип КМИ се
нарича още забавен тип свърхчувствителност (ЗТСЧ).
Крайната му цел е да бъде елиминиран антигена.

Антиген-представящи клетки (АПК):

Всички ядрени клетки експресират на повърхността си HLA клас
І молекули и могат да ги предстяват в комплекс с ендогенни
протеини на СD8+ (цитотоксично/супресорни клетки);
HLA клас ІІ молекули представят екзогенни протеини на CD4 +
(хелперно/индюсерни клетки) и участват в почти всички имунни
реакции.
HLA клас ІІ молекули имат всички фагоцитиращи клетки. В-
лимфоцитите имат слаба фагоцитна активност, но могат да
улавят, преработват и изнасят на повърхността си
нискомолекулни антигени, които се разпознават от Т хелпери.
Антигенът се свързва с имуноглобулинови рецептори, внася се
в клетката, преработва се и се свързва с клас ІІ молекула.
Едва тогава се изнася на повърхността за среща с Т4. Този
процес активира както Т-лимфоцитите, също и В-
лимфоцитите, които могат да секретират IL-6 и TNF,
повишаващи ефективността на активирането на CD4.
Макрофаги:
Макрофагите са най-често срещаните АПК. Експресията на HLA
клас ІІ се увеличава значително, ако тези клетки са активирани
и имат особено значение за корпускулярни антигени, напр.
бактерии.

Дендритни клетки:Те са с необичайна, паякообразна

форма.
Малко на брой, те са представени в повърхностни епители и
много органи, подвижни са и могат да мигрират; ефективни при
 “улавянето” на антигени, поради множествените си цитопл.
израстъци
Дендритните клетки експресират голямо количество HLA клас ІІ
молекули на повърхността си и след като мигрират, те се
насочват към лимфни възли, където инициират първичен Т-
лимфоцитен отговор.
Дендритни клетки има в герминалните центрове, т.н.
фоликуларни дендритни кл., свързващи имунни комплекси
чрез С3b и имуноглоб. рецептори на своята повърхност. Тези
комплекси могат да служат за стимулация на В-лимфоцитите.
В MALT се намират т. нар. М-клетки, които са специализирани в
пасивен транспорт (нямат HLA клас ІІ молекули на пов.) на
антигени към лимфни тъкани, за съответно разпознаване и
ИО.
Активиране на Т-лимфоцитите: се осъществява чрез вз.
м/у HLA клас І или клас ІІ трансмембр. молекули и ТКР(TCR)
= Т-кл. рецептор.
ТКР има две функционални области:
1. Антиген свързващ участък.
2. Протеинов комплекс - CD3 лимфоцитен маркер.

Стимулацията и пролиферацията на цитотоксичните CD8 клетки

се нуждае от един сигнал от HLA клас І молекули плюс антиген
и допълнителен сигнал от IL-2, секретиращ се от активирани
CD4 хелперни клетки.
Активиране на B –лимфоцитите: акт. на В-кл. и
ефективното обр. на Ат може да бъде различно, в зависимост
от вида на антигена. Този процес може да бъде или да не бъде
зависим от Т-лимфоцити.
• Активиране на В-лимфоцитите от тимус-независими
антигени:
➢ за антигени, напр. липополизахариди, които в достатъчно
високи концентрации имат способността да активират една
част от В -лимфоцитите, без особена специфичност по
отношение на антигена;
 ➢ някои антигени с множество повтарящи се еднакви
детерминанти като полимери, фикол и др. могат да
активират В-лимфоцитите директно.

• Активиране на В-лимфоцитите от тимус-зависими

антигени: повечето антигени; не могат директно да
стимулират В-клетките, а се нуждаят от Т- хелпери (CD4+). В -
клетките могат да свържат хаптен на повърхността си, но това
не довежда до никакъв ИО. Хаптените стават имуногени,
когато се свързват с подходящ белтъчен носител. Точно
носителят стимулира Т - хелпера да кооперира с В-кл. и да се
индуцира ефективен ИО.

За активиране на Т- и В-лимфоцити, процеса изисква един или

два сигнала между две клетки, както и участие на цитокини
(ЦК).
1. На Аг представящата клетка (АПК), антигенните епитопи (Е)
са в комплекс с HLA клас ІІ молекули.
2. Сигналът за активиране на СD4 Т-лимфоцити е комбинация
между ТКР с HLA клас ІІ молекули и IL-1, продуциран от АПК.
3. Активираните СD4+ Т-лимфоцити отделят IL-2 и други
цитокини, подпомагащи растежа и диференцирането на В -
лимфоцитите.
4. В-лимфоцитите пролиферират.
5. Малка част от тях остава като клетки на паметта (В-mc).
6. Повечето В-лимфоцити се развиват в плазматични клетки и
секретират антитела.
7. Някои Т-лимфоцити също остават като клетки на паметта
(Тm).
8. Цитотоксичните CD8+Т-лимфоцити се стимулират от IL-2,
продуциран от CD4+ Т лимфоцити. При контакт с Аг и HLA
клас І молекули, цитотоксичните лимфоцити освобождават
перфорини (цитотоксини), които причиняват смъртта на
клетката “мишена” (напр. заразена с вирус клетка).

Активирането на клетките изисква освен клетъчна кооперация и

повече от един сигнал, но също така и разтворими вещества,
наречени цитокини (ЦК)- протеини с ниско молекулно тегло,
действащи при много ниски концентрации. Те се свързват с
клетъчни рецептори и често имат множествени ефекти. Тези
цитокини, които се освобождават от лимфоцитите се наричат
лимфокини, а моноцити - монокини. Новото наименование
 е общо – интерлевкини (ИЛ;IL), тъй като участват в междукл.
вз. ИЛ се натрупват в кл., които ги продуцират и излъчени имат
кратък полуживот.

Oсвен интерлевкини се секретират и тумор некротизиращи

фактори - TNF и TNF. TNF се произвежда от макрофаги и
Т-лимфоцити, а INF - само от сенсибилизираниТ-лимфоцити.
Tези фактори имат изявени анти-туморни цитотоксични ефекти,
антивирусна и антипаразитна активности, те активират
фагоцитиращите клетки, индуцират производство на
острофазови протеини (ОФП) и INF. Стимулират
производството на IL-6 и вземат участие в развитието на
ендотоксичния шок.
GM-CSF, стимулира развитието и образуването на колонии от
гранулоцити и макрофаги .

18.Развитие на ИО.Динамика на ИО-първичен и вторичен ИО. Хуморална

регулация на ИО.Генетика и генетичен контрол на ИО. АПК.Ролята на МНС-
молекулите за разпознаване на антигена.

Имунният отговор е комплекс от клетъчни и молекулни взаимодействия в ИС,

развиваща се в строга последователност и хармония. Най-важният фактор,
регулиращ имунния отговор, е самият антиген. Неговата поява индуцира образуване
на специфични за него антитела и Т-лимфоцити. По-голямо количество антиген
предизвиква по-силен имунен отговор. Щом дозата му се понижи, намалява
производството на антитела и броят активни Т-лимфоцити, разпознаващи този
антиген. С пълното изчезване на антигена имунният отговор отзвучава, защото губи
биологичния си смисъл.
Хуморалният имунен отговор при първа среща с антиген се различава количествено и
качествено от отговора при повторен стимул от същия антиген.Първичният ИО е по-
бавен и с по-нисък титър на антителата.Започва с латентна фаза ,включваща
времето на антигенното разпознаване.Следва експоненциалната фаза,през която
 антителата в серума се увеличават значително.Процесът започва на 5-7 ден с
образуване на IgM,последвано от IgG.Следва стационарна фаза и накрая в
последната фаза антителата намаляват.При повторна среща със същия антиген
латентната фаза(първата фаза) е много кратка,като следва интензивно образуване
на IgM,бързо смесено с висок титър на IgG .Титърът на антителата се запазвависок с
месеци и бавно спада .Това осигурява продължителна защита на организма и е в
основата на имунизациите и реимунизациите.
Имунната система е комплексна и различните компоненти,работещи съгласувано, са:
1.) Генетичен 2.) Клетъчен 3.) Молекулярен

Всички имунологични реакции са генетично детерминирани.На генетичен контрол

подлежи както разпознаването на антигените,така и силата и продължителността на
ИО.
На генетично ниво е МНС или Главният Комплекс на Тъканната
Съвместимост(ГКТС).При човека се говори още за HLA система,разполагаща се в
малкото рамо на 6-та хромозома.
Главният Комплекс на Тъканната Съвместимост(ГКТС) съдържа няколко групи
гени,обединени в локуси.

HLA системата има 3 класа→ I, II, III

❖ Гените от HLA клас I кодират трансплантационните антигени,отговорни за
уникалността на отделните организми ,на чиято основа възникват реакциите
на несъвместимост.
❖ Гените от HLA клас II контролират силата и продължителността на ИО-както
хуморален,така и клетъчен.Учатват в реакциите на тъканна несъвместимост.
❖ Гените от HLA клас III кодират синтезата на някои съставки на комплемента
(на С2 и С4,както и на фактор В).

Всички ядрени клетки носят на почърхността си HLA клас I молекули. HLA клас II
молекулиса свързани с Антиген Представящи Клетки(АПК),макрофаги,В-лимфоцити
и т.н.
Определянето на индивидуалната принадлежност на към HLA системата служи за
прогнозиране и ранна профилактика на някои заболявания.
Антиген-представящи клетки (АПК):

Всички ядрени клетки експресират на повърхността си HLA клас І молекули и могат да

ги предстяват в комплекс с ендогенни протеини на СD8+ (цитотоксично/супресорни
клетки);
HLA клас ІІ молекули представят екзогенни протеини на CD4 + (хелперно/индюсерни
клетки) и участват в почти всички имунни реакции.
HLA клас ІІ молекули имат всички фагоцитиращи клетки. В-лимфоцитите имат слаба
фагоцитна активност, но могат да улавят, преработват и изнасят на повърхността си
нискомолекулни антигени, които се разпознават от Т хелпери. Антигенът се свързва
с имуноглобулинови рецептори, внася се в клетката, преработва се и се свързва с
клас ІІ молекула. Едва тогава се изнася на повърхността за среща с Т4. Този процес
 активира както Т-лимфоцитите, също и В-лимфоцитите, които могат да секретират
IL-6 и TNF, повишаващи ефективността на активирането на CD4.
Макрофаги: най-често срещаните АПК. Експресията на HLA клас ІІ се увеличава
значително, ако тези клетки са активирани и имат особено значение за
корпускулярни антигени, напр. бактерии.
Дендритни клетки: необичайна, паякообразна форма. Малко на брой, те са
представени в повърхностни епители и много органи, подвижни са и могат да
мигрират; ефективни при “улавянето” на антигени, поради множествените си цитопл.
израстъци
Дендритните клетки експресират голямо количество HLA клас ІІ молекули на
повърхността си и след като мигрират, те се насочват към лимфни възли, където
инициират първичен Т-лимфоцитен отговор.
Дендритни клетки има в герминалните центрове, т.н. фоликуларни дендритни кл.,
свързващи имунни комплекси чрез С3b и имуноглоб. рецептори на своята
повърхност. Тези комплекси могат да служат за стимулация на В-лимфоцитите.
В MALT се намират т. нар. М-клетки, които са специализирани в пасивен транспорт
(нямат HLA клас ІІ молекули на пов.) на антигени към лимфни тъкани, за съответно
разпознаване и ИО.
Активиране на Т-лимфоцитите: чрез вз. м/у HLA клас І или клас ІІ трансмембр.
молекули и ТКР(TCR) = Т-кл. рецептор. ТКР има две функционални
области:
1. Антиген свързващ участък.
2. Протеинов комплекс - CD3 лимфоцитен маркер.
Стимулацията и пролиферацията на цитотоксичните CD8 клетки се нуждае от един
сигнал от HLA клас І молекули плюс антиген и допълнителен сигнал от IL-2,
секретиращ се от активирани CD4 хелперни клетки.
Активиране на B –лимфоцитите: акт. на В-кл. и ефективното обр. на Ат може да
бъде различно, в зависимост от вида на антигена. Този процес може да бъде или да
не бъде зависим от Т-лимфоцити.
• Активиране на В-лимфоцитите от тимус-независими антигени:
➢ за антигени, напр. липополизахариди, които в достатъчно високи концентрации
имат способността да активират една част от В -лимфоцитите, без особена
специфичност по отношение на антигена;
➢ някои антигени с множество повтарящи се еднакви детерминанти като полимери,
фикол и др. могат да активират В-лимфоцитите директно.
• Активиране на В-лимфоцитите от тимус-зависими антигени: повечето антигени;
не могат директно да стимулират В-клетките, а се нуждаят от Т- хелпери (CD4+). В -
клетките могат да свържат хаптен на повърхността си, но това не довежда до
никакъв ИО. Хаптените стават имуногени, когато се свързват с подходящ белтъчен
носител. Точно носителят стимулира Т - хелпера да кооперира с В-кл. и да се
индуцира ефективен ИО.
За активиране на Т- и В-лимфоцити, процеса изисква един или два сигнала между две
клетки, както и участие на цитокини (ЦК).
 9. На антиген представящата клетка (АПК), антигенните епитопи (Е) са в
комплекс с HLA клас ІІ молекули.
10. Сигналът за активиране на СD4 Т-лимфоцити е комбинация между ТКР с
HLA клас ІІ молекули и IL-1, продуциран от АПК.
11. Активираните СD4+ Т-лимфоцити отделят IL-2 и други цитокини, подпомагащи
растежа и диференцирането на В -лимфоцитите.
12. В-лимфоцитите пролиферират.
13. Малка част от тях остава като клетки на паметта (В-mc).
14. Повечето В-лимфоцити се развиват в плазматични клетки и секретират
антитела.
15. Някои Т-лимфоцити също остават като клетки на паметта (Тm).
16. Цитотоксичните CD8+Т-лимфоцити се стимулират от IL-2, продуциран от CD4+
Т лимфоцити. При контакт с антиген и HLA клас І молекули, цитотоксичните
лимфоцити освобождават перфорини (цитотоксини), които причиняват
смъртта на клетката “мишена” (напр. заразена с вирус клетка).
Активирането на клетките изисква освен клетъчна кооперация и повече от един сигнал,
но също така и разтворими вещества, наречени цитокини (ЦК)- протеини с ниско
молекулно тегло, действащи при много ниски концентрации. Те се свързват с
клетъчни рецептори и често имат множествени ефекти. Тези цитокини, които се
освобождават от лимфоцитите се наричат лимфокини, а моноцити - монокини.
Новото наименование е общо – интерлевкини (ИЛ;IL), тъй като участват в междукл.
вз. ИЛ се натрупват в кл., които ги продуцират и излъчени имат кратък полуживот.

Oсвен интерлевкини се секретират и тумор некротизиращи фактори - TNF и TNF.

TNF се произвежда от макрофаги и Т-лимфоцити, а INF - само от
сенсибилизираниТ-лимфоцити.
Tези фактори имат изявени анти-туморни цитотоксични ефекти, антивирусна и
антипаразитна активности, те активират фагоцитиращите клетки, индуцират
производство на острофазови протеини (ОФП) и INF. Стимулират производството
на IL-6 и вземат участие в развитието на ендотоксичния шок.
GM-CSF, стимулира развитието и образуването на колонии от гранулоцити и макрофаги
.
 19. Алергия
С термина алергия се назовава свръхчувствителността на организма към определени
антигени ,с които той е имал предварителен контакт.В основата лежат имунни
реакции , които увреждат организма.Антигените,причиняващи алергия се наричат
алергени.
Алергиите биват:
1) Битови→прах,косми,пух,пърхут→80% от всички случаи
2) Поленови→треви,дървета и цветен прашец
3 )Бактериални,хелминтни алергени
4) Хранителни
5) Инсектни алергии→от пчели,оси,папатаци
6) Лекарствени алергени
7) Индустриални
8) Автоалергени→образуващи се в организма поради промени в собствените тъкани
под въздействие на токсични вещества,медикаменти,температурни влияния или
под влияние на радиация и остаряване.
Има три типа реакции от бърз тип свръхчувствителност:
➢ Анафилактична свръхчувствителност
➢ Цититоксична свръхчувствителност
➢ Свръхчувствителност ,причинена от комплекси антиген-антитяло

1ви ТИП
АНАФИЛАКСИЯ
Механизъм на анафилаксията

От гранулите на мастоцити и базофили се отделят вазоактивни амини→хистамин,

хепарин,химиотаксичен фактор за еозинофилите ,които повишават пермеабилитета
на съдовете и причиняват спазъм на гладката мускулатура.Синтезират се и нови
медиатори,които се образуват при разграждането на мембранните липиди от
мастоцитите.От тези липиди се отделя арахидонова к-на,която окислявайки се
образува простагландини,тромбоксини и левкотриени.Медиаторите на
анафилаксията започват действието си само минути след освобождаването им.

Анафилаксията при човека може да се манифестира като генерализирана анафилаксия

или локална,засягаща най-често кожа или респираторния тракт.

• Генерализирана анафилаксия→проявява се като анафилактичен шок .

Проявява се от 5 до 30 мин. след приложението на алергена.
Симптоми: зачервяване,кашлица,диспнея,цианоза,цирколаторен колапс ,шок.
 Без лечение анафилактичния шок може да завърши летално.

• Локална анафилактична реакция.Атопична алергия.

Характеризира се с усилено образуване на IgE към алергени.Обикновено има
дълго сенсибилизиране на организма и генетично предразположение.
Често се засягат отделни органи,които се наричат шокови.
Тук се отнася астмата с шоков орган бял дроб и сенната хрема.
Най-добрата терапия е отстраняването на антигена,но често това е невъзможно.
Лекарствени средства→антихистамини;препарати ,стабилизиращи клет.мембрани;

Експериментална постановка на анафилаксията включва следните етапи:

• Сенсибилизиране. Адекватна доза за морско свинче 0,1 mg.
• Период от 2 до 3 седмици,през който се образуват антитела IgE .
• Инжектиране на същия антиген,свързващ се с IgE и се освобождават
медиатори. Наблюдава се анафилаксия след 3-5 минути.

2ри ТИП
ЦИТОТОКСИЧНА СВРЪХЧУВСТВИТЕЛНОСТ

При този вид алергия антигенът е фиксиран върху клетките мишени и се образуват
антитела,които се свързват с антигените.Антителата са IgM и IgG.
Комплексът антиген-антитяло свързва комплемента ,който действа цитотоксично.

Видове цитотоксични реакции:

 Антитялозависима цитотоксичност→при органни трансплантации
 Трансфузионна реакции
 Rh несъвместимост →хемолитична анемия на новороденото
 Лекарствени реакции
 Автоимунни тип II свръхчувствителни реакции→хемолитични анемии
при наличие на автоантитела.
 Тромбоцитопенична пурпура→предизвиква се от седатива Sedormid.

3ти ТИП
АЛЕРГИЧНИ РЕАКЦИИ,ДЪЛЖАЩИ СЕ НА КОМПЛЕКС АНТИГЕН-АНТИТЯЛО

Образуването на комплекси води до тъканно увреждане чрез агрегиране на

тромбоцитите и освобождаване на съдържимото на техните гранули.Тезии
комплекси свързват и активират комплемента.Протеолитичните ензими увреждат
тъканите и усилват възпалителния процес.Макрофагите се активират.Комплексите
могат да агрегират образувайки микротромби,водещи до локална исхемия.
Трети тип свръхчувствителност се наблюдава при:
▪ Феномен на Артюс-васкулит(възпаление на стените на кръвоносните съдове)
В този случай превалират антитела и се образуват неразтворими
комплекси.Антителата „преципитират” с антигена в малките кръвоносни
съдове и причиняват васкулит.Увреждането се характеризира с
интензивна инфилтрация на левкоцити,водеща до тъканно увреждане.
▪ Ако се инхалира антиген от мухлясало сено се получава алергичен алвеолит.
▪ Остър постстрептококов гломерулонефрит.
▪ При автоимунни заболявания,например ревматоиден артрит.

 Серумна болест→възниква когато антигена е в по-голямо

количество,комплексите са разтворими и се елиминират по-лесно.Това е болест на
циркулиращите имунни комплекси.
След 6-18 дена болния има висока температура,учеличени лимфни възли и
слезка,болки по ставите.Симптомите обикновено изчезват след седмица.

4ти ТИП
СВРЪХЧУВСТВИТЕЛНОСТ ОТ ЗАБАВЕН ТИП

Този тип свръхчувствителност се дължи на сенсибилизирани CD4+T лимфоцити,които

се срещат с антиген.В резултат се освобождават разтворими лимфокини МИФ и
МАФ,IL-2, TNF и IFN-y. Процесът изисква време –от 2 до няколко дни.
Модел на забавен тип свръхчувствителност е туберкулиновата алергия,демонстрирана
с кожно-алергична проба(КАП),наречена Манту.За да се визуализира
реакцията,антигенът(пречистен протеинов дериват от M.tuberculosis), 0,1 ml се
инжектира интрадермално на воларната страна на предмишницата и се отчита след
48-72 часа.Измерва се инфилтрацията,която се състои основно от мононуклеари.
Когато антигенът е интрацелуларно разположен и битката между антиген и защитни м-
ми на макроорганизма е продължителна,тя води до възпалителна реакция.
Кожни увреждания при морбили,рубеола,херпес симплекс и др. също са от забавен тип
свръхчувствителност.Това е реакция с увреждане на вирус-инфектирани клетки от Т-
цитотоксични лимфоцити.

 Контактен дерматит→е друга форма на забавен тип

свръхчувствителност,развиваща се след сенсибилизация на кожата с различни
химикали,бои,козметични средства , сапуни,метали (никел).
Когато кожата се сенсибилизира при повторна среща с антигена се появява
зачервяване,инфилтрация с мононуклеари и оток на епидермиса с образуване
на фини микровезикули.
20. Имунопатология. Имунопатологични реакции и болести.
Имунологична толерантност. Автоимунни заболявания.
Имунодефицитни състояния и болести. Инфекциозни
заболявания на имунната система.

Предмет на имунопатологията са болестните нарушения на

биологичните процеси, които са обусловени от имунологични
причини. От многото заболявания, които са свързани с
имунопатологични механизми, особено важни са алергията,
автоимунните заболявания и имунодефицитните състояния.
Алергия (свръхчувствителност) e патологично повишена
чувствителност на организма към антигени, който се развива в
случаи, когато организмът е имал предшестващ контакт с тях.
Предизвикващите алергия антигени се определят като алергени В
зависимост от произхода им огромният брой алергени се разделят
на битови, поленови, микробни, хранителни, инсектни, лекарствени,
индустриални и др.
За да се стигне до алергични реакции е необходимо да се извърши
предварителна пренастройка на имунните механизми т. нар.
сензибилизация, която се развива след първоначалния контакт с
алергена.
Установено е, че появата на алергични реакции от значение са
химичната структура на алергена, дозите на алергена, начинът на
постъпването му в организма, генетични фактори, детерминиращи
предразположение към един или друг тип алергични реакции и др.
Способността да предизвикат алергия притежават много видове
бактерии, гъби и вируси. Нарушените микроорганизми (живи или
убити) довеждат до по-интензивна сензибилизация от разтворимите
микробни алергени. За развитието на алергични реакции са
особено важни белтъчните микробни алергени, но качества на
алергени проявяват и микробните полизахариди,
липополизахариди и хаптени (Малка молекула, която сама по себе
си не е антигенна, но свързана с други молекули води до
получаването на имунен отговор).
През 1945г. М. Чейз разграничава според времето, което изминава от
постъпването на алергена в сензибилизирания организъм до
клиничната изява на алергичната реакция, два типа алергия –
алергия от бърз тип и алеегия от забавен тип. Тези два типа
алергия се различават коренно по механизмите на възникването
им. През 1968г. Р. Кумбс и П. Гел предложиха разделяне на
алергичните реакции на четири основни типа в зависимост от
имунопатологичните им механизми. Тези типове са:

1. Анафилактична свръхчувствителност
2. Цитотоксична свръхчувствителност
3. Свръхчувствителност, предизвикана от имунни комплекси
антиген- антитяло
4. Забавена свръхчувствителност.

Тип 1. Анафилактична свръхчувствителност.

Общият механизъм на анафилактичната свръхчувствителност
включва няколко етапа. Алергенът (анафилактогенът) при първия
си контакт с организма предизвиква образуване на антитела от
класа lgE. Тези антитела се прикрепват с Fc частта си към
клетъчните мембрани на матоцити, базофилни левкоцити,
тромбоцити и ги сензибилизират. При повторно постъпване на
същия алерген той се свързва с предварително прикрепените към
клетките молекули на lgE. Образуваните върху клетъчната
повърхност комплекси алерген lgE предизвикват бързо
дегранулация и освобождаване от гранулите на мастоцитите и на
базофилните левкоцити на биологично активни медиатори. Такива
медиатори се отделят и от тромбоцитите. Медиаторите, които
довеждат до характерните симптоми на анафилактичната
свръхчувствителност, са: хистамин, състояща се от левкотриени
бавно реагираща субстанция на анафилаксията, еозинофилният
химиотаксичен фактор, серотонин, простагландини, тромбоксани и
др. Прието е медиаторите на анафилактичната
свръхчувствителност да се разделят на две групи: 1.
Предварително образувани медиатори, които са натрупани в
гранулите и се освобождават незабавно след дегранулацията-
хистамин, еозинофилен химиотаксичен фактор и др. и 2.
 Новосинтезирани медиатори, които се образуват след разграждане
на освобождаващите се от мастоцитите мембранни липиди.
Медиаторите на анафилактичната свръхчувствителност започват да
действат няколко минути след освобождаването им и предизвикват
вазодилатация, повишен пермеабилитет на капилярите, спазъмна
гладката мускулатура и др.
Клиничните изяви на този тип алергия могат да бъдат
генерализирано и да се развие анафилактичен шок или могат да
се ограничават в отделни органи и тъкани и тогава се развиват
атопични заболявания.
Анафилактичният шок при човека възниква най-често след
повторно въвеждане на хетероложни имунни серуми. Основните
симптоми, които възникват в интервал от 5 до 30 мин. След
инжектирането на тези серуми са хипотония, циркулаторен колапс,
цианоза, обилно изпотяване, бронхоспазъм и др. В случаи, че не се
проведе незабавно лечение, е възможно и летален изход. Внезапни
анафилактични реакции могат да се получат и при парентерално
прилагане на някои лекарствени средства- антибиотици,
миорекалсанти, използвани за анестезия и др. При развитие на
анафилактичен шок и анафилактични реакции веднага се
пристъпва към лечението им с инжектиране на адреналин,
антихистаминови препарати, кортизон, бетаблокери и др.
Създадени са методи за бърза и бавна десензибилизация на
сенсибилизираните, в които има опасност за развитие на
анафилактични прояви. Бърза десензибилизация се постига чрез
въвеждане на малки количества алерген (хетероложен серум) в
интервали то 15 до 30мин. При това се образуват малки количества
комплекси алерген – lgE върху клетките и не се освобождават
достатъчно медиатори, за да се развие анафилаксия. Този начин за
бърза десензибилизация е известен като десензибилизация по
Безредка. Бавна (хронична) десензибилизация се постига чрез
въвеждане на малки количества алерген в седмични интервали.
Така се стимулира образуването и появяването в серума на
антитела от класа lgG, които са способни при постъпване на
алергена да се свържат с него и да го блокират. Блокиращите lgG –
антитела в серума не допускат алергена до фиксирания върху
 клетките lgE и по този начин предотвратяват развитието на
анафилаксия.

Атопични заболявания. С термина атопия се обозначават група

медиирани от lgE- антитела клинични форми на
свръхчувствителност от бърз тип у човека, които имат някои
съществени различия с генерализираната анафилаксия. Като техни
особености се отбелязват: подчертаното наследствено
предразположение; дълготрайната сензибилизация, развиваща се
при често повтарящи се контакти на лигавиците и кожата с
алергени (атопени) и склонността на организма да образува
непреципитиращи и неаглутиниращи антитела от класа lgE,
наречени реагини; ограничеността на проявите им в определени
органи и тъкани, които обикновено са „входни врати“ на
предизвикващите ги алергени. В различните индивиди от атопични
заболявания могат да се засягат различни органи, които някои
алерголози определят като „шокови органи“. Към атопичните
заболявания се отнасят сенната хрема, екзогенно-алергичната
бронхиална астма, ангионевторичният едем на Квинке и др.
Съвременното лечение на атопичните заболявания се базира на
елиминираните на възможностите за контакти с предизвикващите
ги антигени, провеждане на бавна (хронична) десензибилизация,
прилагане на кортикостероиди и антихистаминови препарати.

Тип 2. Цитотоксична свръхчувствителност.

При този тип свръхчувствителност образуваните при предварителната
сензибилизация антитела от класовете lgM и lgG срещу
повърхностните антигени на клетките способстват за увреждане на
клетките от комплемента. Антителата се свързват специфично с
повърхностните клетъчни антигени Fab частта си и служат като
мост за комплемента, който се прикрепва към тяхната Fe част. В
резултат на това се развива опосредствано от комплемента
лизиране на клетките. По този начин комплементазависим
механизъм се извършва хемолизата при преливане на
несъвместима кръв, при Rh- хемолитичната болест на
 новородените, при автоимунна хемолитична анемия, при
лекарствена алергия срещу пеницилин и др.

Тип 3. Свръхчувствителност, предизвикана от имунни комплекси

антиген- антитяло.
Когато след сензибилизацията се образуват и остават в кръвта голямо
количество lgM и lgG антитела и в организма постъпи наново
хомоложният антиген, се стига до формиране на имунни
комплекси антиген-антитяло.
Механизмът на увреждане от имунни комплекси се осъществява при
феномена на Артюс, серумната болест и имунокомплексните
заболявания: остър постетрептококов гломерулонефрит,
ревматоиден артрит и др.
Серумната болест е своеобразна форма на свръхчувствителност,
които за разлика от анафилаксията се развива след първо
инжектиране на хетероложен серум в лица, които не са
сензибилизирани по-рано от него. Типичните симптоми на
серумната болест се появяват една до две седмици след
инжектирането на хетероложния серум и са : треска, ургикария,
бъбречни и сърдечни увреждания и др.

Тип 4. Забавена свръхчувствителност.

Този тип алергия се медиира от специфични за алергените CD4 Т-
клетки, които са сензибилизирани при предварителен контакт с тях.
При втори контакт с алергените тези Т-лимфоцити освобождават
синтезирани от тях лимфокини – химиотаксичен фактор на
макрофагите, гама-интерферон, туморнекротизиращ фактор,
активиращ макрофагите фактор и интерлевкин-2. Освободените
лимфокини мобилизират специфични цитотоксични Т- клетки и
неспецифични ефекторни клетки- мононуклеарни фагоцити и
сегментоядрени левкоцити. Отговорът е забавен- започва часове
или дни след повторен контакт с алергена и продължава с дни.
Забавена свръхчувствителност към антигени на микроорганизми се
развива при много инфекциозни заболявания – туберкулоза, лепра,
буцелоза,туларемия, кандидоза, херпесни инфекции, паротит и др.
Автоимунни реакции и заболявания
Автоимунни са тези реакции, при които възниква хуморален или
клетъчен имунен отговор срещу собствени антигени на организма.
Вследствие на това може да се развие автоимунна агресия и като
краен резултат да се стигне до автоимунни заболявания.
Нормално организмът проявява имунологична толерантност към
антигените, които присъстват през ембрионалния му живот. Тези
антигени се възприемат като „свои“ и не предизвикват имунен
отговор.
При автоимунните реакции толерантността към определени
собствени антигени се загубва. Някои от възможните механизми за
това явление са:
1. Освобождаване ма антигени от тъкани, които нормално са
изолирани с хематобариери и не влизат в контакт с
имунокомплементните клетки нито в ембрионалния живот, нито при
възрастни. Такива изолирани тъкани са очната леща,
тестикуларните тъкани и сперматозоидите, тъканите на
тиреоидната жлеза и ЦНС.
2. Загуба на толерантността на нивото на Т-хелперните лимфоцити
или на нивото на В-лимфоцитите. Това може да стане при
пристъпване на екзоантигени, които реагират кръстосано със
собствени тъканни антигени на организма.
3. Намалена функционална активност на Т- супресорите. Нормално Т-
супресорите потискат имунния отговор спрямо собствени антигени
на организма. При вродени или придобити дефицити на Т-
супресорите този ефект може да намалее или да отпадне и да
започне образуване на антитела срещу някои антигени на
организма. Този механизъм е установен при ревматоидния артрит.

Важни автоимунни заболявания, освен вече посочените са myasthenia

gravis, някои хемолитични анемии, гранулоцитопенни и
тромбоцитопенни; някои форми на инсулинзависим и
инсулиннезависим захарен диабет, болестта на Базедов и др. В
зависимост от това, дали автоимунният отговор е насочен към
антигени, които са локализирани в отделен орган, или в много
органи, автоимунните заболявания се изразяват съответно като
органоспецифични или системни.

Имунодефицитни състояния
С термина имунодефицити се обозначават нарушения на нормалния
имунен статус на организма, които се обуславят от дефекти на
 един или няколко механизма на имунния отговор. Прието е
имунодефицитите да се разделят на два вида- първични и
вторични имунодефицити.

 Първичните имунодефицити се определят като състояния, при които

вследствие на генетичен блок в диференцирането на
имунокомплементните клетки се нарушават имунните механизми на
продукция на антитела и/или Т-лимфоцити. Пример за тежък комбиниран
първичен имунодефицит е фамилната лимфопентична
хипогамагобулинемия на Гланцман-Риникер. Форма на имунодефицит
на В-клетките в антителата е общата агамаглобулинемията на Брутон
и варираща хипогамаглобулинемия.

Най-тежките форми на първични имунодефицити са завършвали и

продължават да завършват в повече случаи със смърт вследствие
на инфекции още в кърмаческата възраст или в първите години на
живота.
 Вторичните имунодефицити представляват отклонения във
функционалната активност на имунната система или тежки нейни
заболявания, които се развиват преди всичко вследствие на инфекции,
но и при някои неинфекциозни заболявания. Причинителите на
инфекции, които имат подчертана склонност да предизвикват вторични
имунодефицити, са бактерии (туберкулозна бактерия, причинител на
лепрата, бруцели) и вируси (морбилен, паротитен, epstain-barr virus, HIV2,
HIV1)
Вторичната имунна недостатъчност при инфекции може да се изрази в
потискане функциите на Т- и В- звената на имунната система,
потискане на взаимодействията между имунните механизми и
регулацията им.

В хода на бактериалните инфекции върху клетките на имунната

система могат да влияят някои структурни компетенти и
метаболитни продукти на причинителите – еднотоксини,
стафилококовият протеин А, бактериални антигени, предизвикващи
поликлонално активиране и др.
Много по-активно от бактериалните инфекции угнетяват имунната
система и особено нейното Т-звено някои вирусни инфекции.
Вирусите могат да потискат имунната система посредством
разнообразни механизми – индуциране на Т-супресори,
нарушаване на клетъчното коопериране при имунния отговор,
 повлияване продукцията на лимфокини и др. Особено важно е, че
някои вируси могат да предизвикват инфекции на имунната
система. Такива са вируси на причинителите на СПИН – HIV1 I
HIV2, които поразяват Т- хепперите, макрофагите и антиген
представящите дендритни клетки с развитие на уникален по своята
тежест вторичен имунодефицит, водещ неизменно до летален
изход.
Вторичните имунодефицитни състояния, засягащи различни
механизми на клетъчния и хуморалния имунитет, се развиват и при
някои неинфекциозни заболявания- изгаряне на значителна площ
от кожата, лъчева болест, уремия, терминални стадии на неопазми,
при големи хирургични операции и др.
Вторични имунодефицити се развиват също и когато се прилагат
имуносупресанти, антиметаболити, цитостатици и лъчева терапия.
При тях се засяга главно обусловеният от Т-лимфоцити клетъчен
имунитет.
21.Антиген-антитяло реакции.Видове имунни диагностични реакции
аглутинация,преципитация,неутрализация-токсин-антитоксин,AST вирус-
неутрализираща реакция.Комплемент зависими-бактериолиза ,
цитолиза,хемолиза,реакция за свръзване на комплемента(PCK). Механизъм на
реакциите и приложение в микробиологичната диагностика.

Един от най-съществените защитни м-ми на организма е образуването на противотела,които

могат специфично да се свързват с антигените,провокирайки тяхната поява.Това
взаимодействие се нарича реакция антиген-антитяло.In vivo реакциите имат защитен м-зъм,
докато in vitro реакциите(серологични),намират приложение в установяване на антигенния
строеж на бактерии,клетки и други в-ва или антитела в серума на болния с цел поставяне на
диагноза.
• Аглутинацията представлява процес,при който антителата , в присъствие на електролит и
подходяща температура ,слепват в групи и утаяват суспенсия от микроорганизми или
клетки(аглутинини),бактериите и клетките(→аглутиногени),
утайка(та)( →аглутинат),а реакцията→аглутинация.

Имунната аглутинация е хомоложна.Хетероложни са съаглутинацията→между

близкородствени микорораганизми и парааглутинацията→между неблизкородствени
микроорганизми.
Неспецифична е аглутинацията ,която протича под действие на киселини,основи и
загряване,а спонтанна се наблюдава при микроорганизми в R-форма.
 Аглутинацията може още да бъде пряка или непряка.
Ако се аглутинират еритроцити тя се нарича хемаглутинация,а когато антителата се
абсорбират върху носители се нарича коаглутинация.

➢ Пряка е изохемаглутинацията при определяне на кръвногрупови антигени,феномена на

Хърст(аглутиниране на птичи еритроцити от някои групи миксовируси)
➢ При непреките аглутинационни реакции се използват адсорбенти→еритроцити,латексови
частици,бактерии.
Реакция Пасивна ХемАглутинация(РПХА) е друга непряка аглутинационна реакция,при която
носител на антитела са овнешки еритроцити.

Coombs тест е пасивна хемаглутинация за доказване на едновалентни антитела.Намира

приложение за доказване на Rh фактора.

В диагностичната практика реакция аглутинация се използва в два варианта:

✓ Тип Gruber →прилага се за серологична идентификация на изолиран микробен вид или
доказване на антигени ,за което се използват хетероложни,хиперимунни серуми.
✓ Тип Widal →доказва наличието на антитела в серума на болния(серологична
диагностика).Целта е да се определи титъра на серума ,който е най-голямото
разреждане ,при което все още се наблюдава аглутинация.

• Преципитацията представлява процес,при който антителата в присъствие на електролити

се размътват ,поради поява на фини парцалчета,екстракт или колоидни р-ри на антитела
(се наричат преципитини),екстракта или колоидния р-р (→ преципитиноген),
помътняването(→преципитат),а реакцията→преципитация.
Реакцията на преципитация се използва предимно за откриване на антигени и е по-
чувствитена и специфична от реакция аглутинация.

✓ Пръстенна преципитация на Асколи→използва се доказване на антигени на

N.meningitidis в ликвор при цереброспшинален менингит;в съдебната медицина за д-
ване на произход на кръв,сперма и др.секрети;в санитарната МБ за установяване на
примеси в хран.продукти;ринг тест за д-ване на антраксни и чумни антигени.
✓ Преципитация в агаров гел→използва се за определяне на антигенно сродство и
проучване на антигенния съства на М.О.
Като проба на ЕЛЕК се използва за д-ване на токсигеността на дифтерийния бактерий,а
като проба на Наглер→за доказване на перфрингенс токсин.

❖ Имуноелектрофореза→комбинация от електрофореза и имунодифузия.

Антигенът или сместа от антигени се разделя на фракции в гел,изрязва се трансшея,в
която се поставя спец. серум и се осъществява дифузия.Получават се преципитационни
ивици под формата на дъги,които в зависимост от броя,формата и разположението се
добива представа за състава на изходната антигенна смес.
 Имуноелектрофорезата се използва за анализ на серуми,антигенен състав на м.о. и др.

• Реакцията на неутрализация токсин-антитоксин представлява антиген-антитяло

реакция,при която антитоксините се свързват с екзотоксини от бактериален произход или
жив. и растителни отрови,в резултат на което се образува комплекс токсин-антитоксин,като
св-вата на токсина се неутрализират,без той да бъде разрушен.
Комплексът е лабилен и антигенът възстановява токсичните си св-ва.

Реакция токсин-неутрализация се използва определяне на титъра на антитоксините;за

идентификация на неизвестен токсин ;за д-ване на токсин продукция от М.О.

• Комплементзависимите реакции предстваляват имунни реакции,при които освен

антигени и антитела участва и комплемент.Резултатът е настъпваща лиза,която в
зависимост от вида на антигените се нарича бактериолиза,цитолиза или хемолиза.

✓ Бактериолизата протича при взаимодействието на Грам (-)(→холерни вибриони,

спирохети) бактерии с хомоложни антитела,в присъствие на комплемент.Реакцията
протича както in vivo,така и in vitro ,като резултатът е или загуба на подвижност или
промяна във формата.

✓ Хемолизата (лизирането на еритроцити и освобождаването на Hb им) може да бъде

неспецифична и специфична.
Неспецифичната настъпва под влияние на химични,физични и бактериални ензими .
Специфичната(имунна)хемолиза изисква хомоложни за за съответните еритроцити
антитела и комплемент.

✓ Реакция за свързване на комплемент(РСК)→За разлика от хемолизата,при тази

реакция взаимодействието между комплекса антиген-антитяло остава
невидимо.Присъствието на комплемент води до хемолиза на еритроцитите.РСК протича
в два етапа.През 1вия етап антигена се смесва със серума и се прибавя комплемента.
При + реакция не се наблюдава хемолиза поради факта ,че комплемента е изтеглен от
оформилия се комплекс антиген-антитяло,докато при – реакция,липсва комплекс
антиген-антитяло и настъпва хемолиза на сенсибилизираните еритроцити.

22. Маркирани имунни реакции-имунофлуоресценция(IFA), радиоимунни(RIA) и

имуноензимни(ELISA) тестове.
Хибридомна биотехнология.Моноклонални антитела.

Това са широко застъпени в съвременната серологична диагностика реакции, с много висока

чувствителност и специфичност.
Антигените и антителата се конюгират и образувалия се антиген-антитяло комплекс се
установява с подходящо оборудване.Реакциите могат да бъдат извършени в течна или
върху твърди носители.
В процеса на изпълнението се налага промиване,за да се отстранят свободните ингридиенти от
антиген-антитяло комплекса.

 Имунофлуоресцентни методи(IFA)→това са реакции ,при които антигените или

антителата се конюгират с флуорохроми(родамин,В-200 и др.),които облъчвани с
ултравиолетова светлина светят в различен цвят.
Имунофлуоресцентният метод има два варианта:
1.)Директен метод на Coons→използва се за доказване на микробни антигени с
помощта на серуми,съдържащи антитела,и различните антиген-антитяло
комплекси светят в съответен цвят.
2.)Индиректен метод на Weller-Coons→ Има два варианта:
2.1. Осъществява се свързване на антигена с антитялото в комплекс
2.2. Прибавя се конюгиран с флуорохром серум,при което се оформя комплекс
антиген-антитяло-антиантитяло.Използва се за д-ване освен на антигени и
на антитела.

 Радиоимунологични реакции(RIA)→С помощта на белязани с радиоизотопи антигени

или антитела,тези методи позволяват д-ване съответно,както на антигени,така и на
антитела. RIA намират приложение в инфекциозната диагностика, в алергологията
(RIST,RAST-за д-ване на IgE),определяне на серумната концентрация на хормони и
лек.средства,туморни маркери.
Използват се антигени и антитела,иммобилизирани върху твърда подложка или разтворимо с-
яние.

 Имуноензимни реакции:
✓ ELISA(ензим-свързан имуносорбентен тест)→ Маркирането се извършва с
ензими(алкална фосфатаза,пероксидаза,бетагалактозидаза),а за проявяване на
комплекса антиген-антитяло се прибавят р-ри на съответните им субстрати.Ако
маркираното антитяло или антиантитяло са включени в комплекс с
антигена,прибавянето на субстрата ще доведе до разграждането му от ензима и
съответно промяна в цвета на р-ра.Различните модификации на ELISA се използват
както за д-ване на бактериални,вирусни,хламидиални,гъбични и протозойни
антитела,така и също за определяне на титъра и класа на антителата срещу тях.

✓ Имуноблот(Western blot)→ използва се като потвърдителен тест в диагностиката на

бактериални и вирусни инфекции(особено за HIV инфектираност).

Хибридомна биотехнология
23. Имунопрофилактика и имунотерапия. Ваксини и серуми.
Имуномодулация и имуномодулиращи средства.
Имунопрофилактиката има за цел създаването на имунитет към
отделни конкретни инфекциозни заболявания с оглед
предотвратяване развитието им. Практически това се постига с
въвеждането на ваксини и имунни серумни препарати в организма
на здрави хора.
При използването на ваксини, представляващи по същество
антигенни препарати от микроорганизми и техни метаболитни
продукти, се стимулира имунната система на индивида и той
изработва активен специфичен имунитет. Създаваният след
въвеждане на ваксини имунитет е със значителна продължителност
– месеци или години.
При използването на имунни серумни препарати не се ангажира
имунната система на индивида, а той получава наготово
специфичен пасивен имунитет със съдържащите се в тези
препарати антитела. Имунитетът, който се получава с въвеждането
на имунни серумни препарати, е краткотраен и продължава 2 до 4
седмици, колкото е времето на разграждане на половината от
количеството на въведените антитела.
Имунотерапията включва методи за осигуряване на изкуствен
пасивен или активен имунитет в инфекциозно болните, така и
методи за повлияване и корекция на патогенетично действащи
имунни механизми, които са в основата на развитие на редица
важни неинфекциозни заболявания, а също и заместителна
терапия с лимфоидни органи и клетки.
Имунотерапията започва развитието си с използване за лечение на
опасни остри инфекциозни заболявания отначало на антитоксични,
а след това на антибактериални и антивирусни серуми. За лечение
на някои хронични инфекции, на инфекции предизвикани от
условнопатогенни бактерии , при които антибиотиците не са
достатъчно ефикасни, намериха приложение препарати от
бактериални антигени (автоваксини, стафилококов анатоксин,
многокомпонентни препарати от антигени на бактерии,
причиняващи респираторни или уроинфекция).
 Важни съвременни направления на имунотерапията са прилагането на
имуномодулатори при имунодефицитни състояния, алергия,
автоимунни заболявания, трансплантация на органи, неоплазми.
Ваксините са биологични препарати, съдържащи микробни антигени,
които се прилагат за създаване на специфичен активно придобит
имунитет.
Основните видове ваксини, които намират понастоящем приложение в
медицинската практика са:
1. Ваксини от живи атенюирани микроорганизми
2. Ваксини от убити (неактивирани) микроорганизми
3. Ваксини от отделни антигенни компоненти на микроорганизмите
4. Анатоксини
Изискванията, които се предявяват към ваксините са:
1. Да бъдат високоимуногенни, за да могат да предизвикат
създаването на силно изразен имунитет със значителна
продължителност.
2. Да бъдат безопасни за живота и здравето на ваксинираните. Във
връзка с изискванията за безопасност на ваксините е недопустимо
в тях да се съдържат странични патогенни или непатогенни
микроорганизми.
3. Да бъдат стабилни. Това е нужно, за да се запази достатъчно дълго
активността им и да се улесни използването им.
 Ваксини от живи атенюирани микроорганизми. Тези ваксини са
биопрепарати, които съдържат живи микроорганизми от щамове със
силно намалена вирулентност. Живите ваксини са първите изкуствено
създадени препарати за предпазване от инфекциозни заболявания.
Имунитетът, който се създава чрез въвеждане на живи ваксини,
наподобява в най-голяма степен естествено придобивания
постинфекциозен имунитет.
От използването днес над 20 вида живи ваксини с голямо значение са
задължително прилаганите и включени в имунизационния календар на
страната са противотуберкулозна, противополимиелитна,
противоморбилна, противопаротитна и противорубеолна ваксина
(1994г.). Изключително важни са и живите ваксини срещу особено
опасни бактериални и вирусни инфекции – противочумна,
противоантраксна, противовариолна и против жълта треска.
 Ваксини от убити (инактивирани) микроорганизми. Тези ваксини
са биопрепарати, които съдържат убити бактерии или вируси.
Поличават се от вирулентни и силно имуногенни щамове
инфекциозни причинители посредством убиване на микроорганизмите
с топлинна обработка при 56-60С, с ултразвук или химични средства –
формалин, етанол, ацетон, фенол и др. С въвеждането на убити
 ваксини се създава значително по-слаб и по-краткотраен имунитет от
този, който предизвикват живите ваксини. За да се получи по-добре
изразен имунен отговор, обикновено при ваксинацията и
реваксинациите убитите ваксини се въвеждат двукратно или
трикратно през интервали от 7 до 10 дни. Убитите ваксини се
прилагат парентерално и индуцират развитие на хуморален имунитет.
По-важни убити ваксини са: противоклюшната, противобесна,
диваксината против коремен тиф и паратиф В, противохолерната,
против кримска хеморична треска и др.
Ваксините от отделни антигенни компоненти на
микроорганизмите. Ваксините от този тип съдържат протективни
антигени – тези антигени, които са важни за защитата срещу
инфекцията.
Получават се чрез разрушаване на микроорганизмите, изолиране и
пречистване на протективните антигени с физични и химични
способи. За ваксините от отделни антигенни компоненти се
използва като синоним и названието химични ваксини, тъй като при
получаването им се прилагат главно химични методи.
Имуногенността на ваксините от отделни антигенни компоненти е
близка до тази на убитите ваксини. Те се въвеждат парентерално и
предизвикват развитие главно на хуморален имунитет, но при някои
от тях се индуцира от относително по-слабо изразен
клетъчномедииран имунитет. В някои страни се използва химична
ваксина срещу антракс, която съдържа протективния антиген на
причинителя му. Създадени са ваксини срещу S. Pneumonae, Н.
meningitidis, H. Influenzae тип Б, E. Coli и бета- съдържащи
полизахаридни протективни антигени на изброените бактерии.
Полизахаридите в тези ваксини са Т- независими антигени и
предизвикват образуването само на антитела от класа lgM, без при
това да се развива имунологична памет. Освен това децата на
възраст под 2 години имат слаба реактивност спрямо
полизахаридните антигени. За да бъдат избегнати тези
недостатъци, се прибягва към конюгиране на протективните
полизахаридни антигени с протеини от микроорганизма, от който
произхождат, или с дифтериен и тетаничен анатоксин. По такъв
начин става възможно да се индуцира пълноценен имунен отговор
към протективните полизахариди с развитие на имунологична
 памет. Съвременните противогрипни ваксини съдържат пречистен
хемаглутинин и неутраминидаза (вирусната обвивка) от актуални
за сезона щамове на грипния вирус.
Анатоксини (токсоиди)→това са антигенни препарати, които се
приготвят от бактериални екзотоксини и други протеинови
токсини чрез отстраняване на токсичността им при запазване на
имуногенността им.
Технологията на получаването им включва обработване на
екзотоксина с 0,3-0,5% формалин, при 38-40С за 28-40 дни. Днес
анатоксините се пречистват, концентрират и адсорбират върху
минерални носители- алуминиев хидрокис или алуминиев фосфат.
Инжектирането на анатоксини предизвиква развитие на силно изразен
активен антитосичен имунитет. Антитоксините са ваксини, които се
прилагат за профилактика на инфекциозни заболявания,
патогенезата на които е обусловена главно от образуваните от
причинителите им силни екзотоксини. Най-често използвани за
специфична профилактика са тетаничният и дифтерийният
анатоксин.
Анатоксини могат да се приготвят и от змийска отрова. Те могат да се
прилагат като ваксини или като антигени за получаване на серуми
срещу змийска отрова.
Комбинирани (асоциирани) ваксини. Те се приготвят от антигени на
няколко вида микроорганизми и създават при въвеждането им
имунитет едновременно срещу няколко заболявания. С
комбинираните ваксини става възможно да се избегне многократно
инжектиране на отделните моноваксини, които влизат в техния
състав. Важни комбинирани ваксини, които намират приложение в
имунизационната практика са ваксината против дифтерия, тетанус
и коклюш; ваксината против дифтерия и тетанус; ваксината против
коремен тиф паратиф В и др.
Задължителни у нас са ваксинациите и реваксинациите
(имунизациите и реимунизациите) срещу: туберкулоза, дифтерия,
тетанус, коклюш, полиомиелит, морбили, паротит, рубеола и
вирусен хепатит В.
Възрастовите групи, които подлежат на тези ваксинации и
реваксинации, ваксинните препарати, които се използват при тях и
 начинът на прилагането им са определени в имунизационния
календар на Република България.
Освен задължителните ваксинации се извършват и ваксинации по
епидемични показания. Такива са ваксинациите срещу коремен тиф
и паратиф В, грип и др. На хора, които са професионално
застрашени от определени инфекциозни заболявания като антракс,
лептоспироза и други, се прилагат съответните ваксини срещу тях.
На заминаващите за страни и райони на планетата, в които има
регистрирани случаи на холера и жълта треска, към времето на
отпътуването им се извършва ваксинация срещу тези заболявания.

Автоваксини. По технология те спадат към убитите ваксини. Особено

при тях е, че се приготвят чрез убиване (най-често загряване на
60С за 1ч.) на щамове бактериални болестни причинители,
изолирани от самия пациент, на когото ще се прилагат. Използват
се с лечебни цели при хронични, вяло протичащи инфекциозни
заболявания, като се разчита на стимулиране на имунния отговор
на пациентите. Могат да се прилагат при фурункулоза, хронични
инфекции на пикочните пътища, хронична гонорея и др. Въвеждат
се чрез многократно подкожно инжектиране, като схемите за
приложението им се определят индивидуално, съобразно местните
и общи реакции на болните към препаратите.
Имунните серуми са биологични препарати, съдържащи антитела
срещу микроорганизми или срещу произвеждани от тях
екзотоксини, които се прилагат за създаване на специфичен
пасивен имунитет. Могат да се използват хетероложни серумни
препарати, произведени чрез хиперимунизация на животни със
съответни антигени на микроорганизмите и хомоложни серумни
препарати, получени от кръвта на преболедували хора или от
кръвта на имунизирани с ваксини доброволци.
Според вида на антигените, срещу които се произвеждат, и
насочеността на действието им се различават антитоксични,
антибактериални и антивирусни серуми.
Антитоксичните серуми са твърде важни и често животоспасяващи
средства за специфична терапия на инфекциозни заболявания,
чиито причинители образуват силни екзотоксини. Първият
 антитоксичен серум е противодифтерийният. Примери за
антитоксични серумни препарати са противотетаничен,
противодифтериен, противоботулинов, противогазгренен и др.
Антитоксичните серуми се получават чрез хиперимунизация на
едри животни (най-често коне) по определени схеми отначало с
анатоксини, а след това с екзотоксини. Съдържанието на
специфичните антитоксини в произведените серуми се определя
чрез титриране спрямо интернационални еталонни серуми и се
изразява в интернационални единици (ИЕ). В тези единици се
извършва и дозирането им.
Антибактериални серуми. Те се получават чрез хиперимунизация на
едри животни отначало със суспензии от убити или живи
атенюирани инфекциозни причинители, като накрая може да се
въвеждат и живи патогенни бактерии. Биологичната им активност
се дължи на съдържащите се в тях антитела срещу антигени на
бактериалната клетка- аглутинини, антиендотоксини,
бактериолизини и др. Дозират се в милилитри. Антибактериалните
серуми са изместени почти изцяло от антибиотиците, които са
твърде ефикасни срещу бактериите. Понастоящем се прилагат
само противоантраксният серум, за който се счита, че освен
антитела срещу антраксния бацил съдържа и антитоксини, и
противочумният серум, получаван срещу капсулни чумни бактерии.
Антивирусни серуми. Тези серуми се получават чрез
хиперимунизация на едри животни с убити, с живи атенюирани и
живи патогенни вируси. Съдържат специфични
вируснеутрализиращи, комплементосвързващи и други антитела
срещу вирусите. Биологичната им активност се дължи на
вируснеутрализиращите антитела. Те неутрализират само
непроникналите в чувствителните клетки вируси и поради това
прилагането им има ефект когато е своевременно. От
хетероложните антивирусни серуми се прилагат противобесният
серум, серумът против хеморагична треска и др.
Поради това, че въвеждането на нативни хетероложни серуми е
съпроводено с тежки алергични реакции от анафилактичен тип,
включително и анафилатичен шок, сега се използват само
пречистени и концентрирани хетероложни серумни препарати.
 Имуномодулаторите са препарати, които оказват ефект върху едни
или други звена и механизми на имунната система. Към
имуномодулаторите се от отнасят както естествени (ендогенни или
физиологични) регулатори на имунните процеси в организма, така и
изкуствени (екзогенни) биологични или синтетични препарати, които
могат да действат върху имунната система.
Естествени ендогенни имуномодулатори са: тимусните хормони –
тимозин, тимопоетин и други; монокините; лимфокините;
съставките С3а и С5а на комплемента и др.
Открити са редица изкуствени биологични имуномодулатори. Такива
са получени главно от микроорганизми- BCG препарати,
съдържащи клетки на коклюшния бактерии или на коринебактерии;
препарати на бактериални липополизахариди, на стафилококовия
протеин А, на мурамилдипептид и др. Към тези групи спадат и
някои растителни и животински препарати.
В зависимост от типа на ефекта на имуномодулаторите върху
имунната система се разделят на две основни групи:
1) Имуностимулатори, които повишават функционално
непълноценния хуморален или клетъчен имунен отговор до
физиологичната норма.
2) Имуносупресори – средства, които потискат хуморалния или
клетъчен имунен отговор.
Имуностимулаторите се използват в терапията на различни форми на
първични или вторични имунодефицити при неоплазми и др.
Имуносупресорите се прилагат за потискане реакциите на
отхвърляне на трансплантирани органи, в терапията на
автоимунните заболявания и др.
24.Staphylococcus
Пастьор култивира Стафилококи от гной при фурункул и остеомиелит. Стафилококите,
заедно с род Micrococcus,Stomatococcus и Planococcus,принадлежат към семейство
Micrococcaceae.
Известни са 36 вида стафилококи и се откриват нови.Разделят се на две групи:
 коагулозо-позитивни→ Staphylococcus aureus
 коагулозозо-негативни→ S.epidermitis , S.saprophyticus и др.

Морфология
Стафилококите са Грам+ коки,кръгли с размер 0,8–1 до 1,5 µm, с характерна подредба
на неправилни гроздове или единични и на къси верижки коки.
Не подвижни са и не образуват спори.
Биология
Стафилококите са невзискателни м.о.,факултативни анаеробни.
Растат в в широк температурен интервал(от 8 до 46˚С)като имат оптимум около 35-37˚С и
при рН 7.2-7.4. При ниски температури и/или изсушаване остават живи в продължение
на месеци.При 100˚С умират за 1 минута.Универсалните дезинфектанти ги убиват
сравнитвлно бързо.
Биохимична активност
Имат богати протеилитични и захаролитични свойства.Разграждат захари.От значение за
диагностика е анаеробното разграждане на манит от S.aureus.
Staphylococcus aureus е коагулозо-позитивен и има 2 вида коагулаза – свободна и свързана.
Антигенна структура на стафилококите
Протеин А е главен протеинов компонент на клет.стена. 1/3 от него се освобождава в
средата по време на растеж.Протеин А е специфичен за 90% от щамовете S.aureus и не
се открива при други стафилококи. Протеин А има уникалната способност да реагира
неспецифично с имуноглобулини.Има антифагоцитни свойства и може да доведе до
състояние на свръхчувствителности до увреждане на тромбоцитите.
S.aureus има в бактериалната си стена и рибитол-тейхоева к-на.
Патогенни фактори
Стафилококите имат изключително адаптивен потенциал и преодоляват механизмите на
резистентността на организма.
1. Повърхностни антигени
• Протеин А→активира комплемента по класическия път и потиска фагоцитозата.
• Слуз или гликокаликс→капсулоподобен слой,засилващ адхезията към епитела
и изкуствени материали.Отговорен за образуване на биофилм.
2. Екстрацелуларни ензими
• Плазмокоагулаза→главен патогенен фактор на S.aureus.
• Фибринолизин→притежава фибринолитична активност и допринася за
образуването на септични емболи.Разрушава тромбите и така бактериите се
разпространяват в организма.
• Хиалуронидаза→хидролизира хиалуроноват киселина в съедин.тъкан и така
улеснява разпространението на инфекциите.
• -лактамази→хидролизират -лактамния пръстен.Повече от 90% от щамовете
са резистентни на пеницилин.
• Уреази→образува се от S.saprophyticus и спомага за образуването на бъбречни
камъни.
 3. Токсини
• -хемолизин→разкъсва лизозомите и уврежда мускулната тъкан и реналния
кортекс.
• Левкоцидин→уврежда левкоцитите
• Ентеротоксин→30-45% от щамовете произвеждат ентеротоксин ,причиняващ
хранително отравяне при човек.
Заболявания от S.aureus
➢ Кожни инфекции→причиняват фоликулити,абсцеси,фурункули,раневи инфекции и
мастит.
➢ Респираторни инфекции→често причиняват ринит и пневмония.
➢ Остеомиелит→ S.aureus е важен причинител на остеомиелит.
➢ Чревни инфекции→диарии особено при дисбактериоза при приемане на
антибиотици.Често чревното заразяване става от заразените ръце на готвачи,пипащи
храна.
➢ Стафилококов ентероколит→наблюдава се основно при хоспитализирани
пациенти,при които нормалната чревна флора е потисната от орално прилагани
широкоспектърни антибиотици.
➢ Сепсис→разпространение из целия организъм чрез кръвта на гнойни огнища.
TSS
Токсин-медиирани инфекции(TSS) се причиняват от щамове,продуциращи пирогенен токсин
и ентеротоксин F.Кожата е суха ,с наранена повърхност.
Хранително отравяне→проявява се 2 до 6 часа след приемане на храна,контаминирана
с ентеротоксин-продуциращ S.aureus. В началото има обилно повръщане,после и диария.
Настъпва бързо обезводняване.Възстановяването е бързо(от 6 до 8 часа.)
Заболявания от коагулозо-негативни стафилококи
✓ S.epidermitis е част от нормалната чревна флора.Има значение при пациенти с
абокати,изкуствени клапи и протези.Причинява вътреболнични инфекции.
Обикновено резистентни към антибиотици.
✓ S.saprophyticus причинява уроинфекции при млади,здрави,сексуално активни жени
извън болница. S.saprophyticus е чувствителен към антибиотици.
Микробиологична диагностика
Материали→ секрети от нос,гърло,ухо,рана,кръв,фецес и др.
Микроскопия→ Грам+ коки на групи.
Посявка→ на кръвен агар,глюкозов бульон или тиогликолатен бульон
Антибиограма→важно значение е диагностицирането на MRSA. На антибиограмата се
използва диск с цефокситин .Има различни среди за диагностика на MRSA(метицилин
резистентните S.aureus),но най-сигурния начин е използване на молекулярни методи
PCR за доказване на mecA гена .
ТЕРАПИЯ → антибиотици,но има голяма резистентност към пеницилините и затова се
използват цефалоспорини.Чувствителни са още на клиндамицин и рифампицин.
 25.Streptococcus
Билрот за първи път разграничава стрептококи от другите коки,а Пастьор ги наблюдава
при послеродов сепсис.
Морфология
Стрептококите са Грам+, коковидни или с елипсовидна форма,с размери 0,6-1mm.
Нямат спори.Неподвижни са.Някои видове образуват капсула и имат пили.В течни среди
образуват дълги верижки.На препарати от твърди среди се наблюдава единични,по
двойки или на къси верижки.
Биология
Стрептококите са факултативни анаеробни,взискателни към хранителни среди-
изискват нативен белтък,витамини,АК и пурини.Температурният диапазон е от 15˚ до
45˚С с оптимум 35˚С. Оптималното рН е 7.2-7.6.
Класификация:
а) на Браун→Според хемолизата:(зеленеещи), (пълна) и  (нехемолитична).
б) на Шерман→пиогенни,зеленеещи и анаеробни
в) на Лансфийлд→по различието на клет.стена;
чрез преципитация: по групи(20 на брой)-А,В,С,D,E,G и H.
Антигенна структура
Капсулата е от хиалуронова к-на.Пилите са покрити с липотейхоева к-на.В бактер. стена
се намира полизахарид С и протеини,от които най-важен е протеин М, който е
вирулентен фактор,потискащ фагоцитозата.
Патогенни фактори
а)свързани с бактериалното тяло→ 1.М протеин-патогенен и имуноген,определящ
вирулентността; 2.Капсула-има антифагоцитно действие;
б)екзофактори→стрептолизин О, стрептолизин S, хиалуронидаза, нуклеаза,
левкоцидин,стрептокиназа и много важния екзотоксин-еритрогенин;
Стрептококи от група А
На кръвен агар се наблюдават малки,гладки колонии с -хемолиза.Те са бацитрацин+.
Заболявания причинени от инвазия на  стрептококи от група А:
1.„червен вятър” 2.сепсис 3.Следродова треска 4.Флегмон
Заболявания причинени от локална инфекция и продукти на  стрептококи от група А
1.Стрептококово гърло→при деца,силно зачервено гърло.Ако стрептококите
 продуцират вид екзотоксин-еритрогенин,те предизвикват развитието на скарлантина
при децата.Тя се проявява с характерен кожен обрив и червен „малинов” език.
2.Стрептококова пиодермия→локална кожна инфекция,наблюдавана при деца главно.
3.Некрозиращ целулит→инфекция на кожа и подкожна тъкан.
Пострептококови заболявания:
• Ревматизъм→предшества се 1 до 4 седмици от стрептококва инфекция,която може
да протече леко и дори асимптоматично.Симптомите включват: повишена
температура,мигриращи ставни болки,данни за възпаление на сърдечния мускул.
• Гломерулонефрит→възпалителния процес се дължи на отлагане на имунни
комплекси в гломерулите.
• Скарлантина→причинява се от екзотоксин продуциращи стрептококи.Този екзотоксин
има силно увреждащо действие върху ендотела на кръвоносните съдове и клетките
на миокарда.Пациентите имат характерен обрив и т.нар. малинов език.

• Стрептококов shock syndrome(STSS)→ причинява се от екзотоксин продуциращи

стрептококи от гр.А. Характеризира се с много бързо прогресираща инфекция на
меките тъкани,включваща целулит и некротизиращ процес.

Стрептококи от група В
Те са бацитрацин- отрицателни и CAMP-тест положителни.
Заболявания причинени от хемолитични стрептококи от група В:
Стрептококи от група В(S. agalactiae), причиняват инфекции на урогениталния тракт,по-рядко
менингити при недоносени бебета.
Заболявания причинени от зеленеещи стрептококи (Streptococcus viridans)
Има ги в устата и затова причиняват заболявания на зъбите-кариес,пулпит, периодонтити и
др.
Имунитет при стрептококви заболявания
Защитата на организма при стрептококовите заболявания не може да се подчини на една
обща схема.За да се ликвидира бактерийното тяло ,са необходими специфични антитела
,за да ги неутрализират и фагоцитират.
Лечението и профилактиката срещу стрептококите се провеждат с антибиотици.
Микробиологична диагноза
Вземат се материали за изследване от нос,гной,секрети от рани,ушен и гърлен секрет,
кръв,ликвор,храчки,урина,вагинален,цервикален секрет и др.
Микроскопско изследване→откриват се Грам+ коки във верижки.

Пневмококи/Streptococcus pneumoniae
 Те са част от нормалната флора на носоглътката и са най-честите причинители на
инфекциозни заболявания на горните и долните дихателни пътища
Морфология
Грам+ диплококи с пламъковидна форма.Имат обща полизахаридна капсула.Те са с
размери 0,5-1,5µm.Нямат ресни.Не образуват спори и се подреждат във верижка.
Биология
Пневмококите са факултативни анаероби,които са взискателни към хранителните
среди.Клетъчната им стена притежава холин съдържащи тейхоеви к-ни.
Патогенни фактори
а)Капсула→има антифагоцитни свойства; б)пневмолизин→уврежда ресн.епител;
Заболявания
1.Пневмония→1/3 от пневмониите се причиняват от тях(пневмокок). 2.Отит и 3.менингит
Имунитет→краткотраен,хуморален
Терапия→прилагат се -лактамни антибиотици.Около 25% са пеницилин резистентни.
Профилактика→има поливалентна ваксина,която се прилага при често боледуващи деца
и на възрастни хора.Реимунизация се прави след 5 години.Има комбинирана ваксина с
Haemophilus influenza.
Микробиологична диагноза→вземат се гърлен секрет,храчка,ушен секрет и ликвор за
микроскопия и се оцветява по Грам и Льофлер.
Пневмококът е оптохин+(чувствителен).

26. Менингококи и гонококи

Neisseria meningitides(менингококи)
Морфология
Менингококите представляват Грам- диплококи с форма на бобени зърна,
долепени с вдлъбнатите си части.Размерът им е около 0.8микрометра.
Не образуват спори. Имат капсула и са разположени интрацелуларно.
Биология
Взискателни към средата за култивиране, неустойчиви на изсушаване,
топлина и дезинфекциозни разтвори.Растат добре в среда с 5-10% СО2 на
35-37˚С.
 Биохимична активност
Менингококите имат положителна реакция за каталаза и оксидаза.Разграждат
глюкоза и малтоза.
Антигенна структура
Въз основа на структурата на полизахаридната капсула се делят на
различни серогрупи : А, B, C, D, X, Y,Z.
Патогенеза
Менингококите навлизат през горните дихателни пътища и населяват
мукозата на назофаринкса.Инкубационният пероидо е няколко дни.По
кръвен и лимфен път менингококите достигат менингите и причиняват
гноен менингит,протичащ със силно главоболие,гадене,повръщане и висока
температура.Човек може да преживее менингококова инфекция без
осатъчни изменения ,но може и да има такива:глухота,увреждания на
ЦНС,некрози по кожата.
Заболявания→менингити /възпаление на мозъчната обвивка/ под
формата на тежки епидемии сред малки деца от 1 до 3 години, с висока
смъртност. Заразяването става от болни, но и от здрави носители на
менингококи в носоглътката.
Имунитетът е траен.
Лечение се постига с β лактамни антибиотици(Пеницилин и
цефалоспорини).
Микробоилогична диагноза
Материали:секрети, ликвор, кръв. Култивират сe върху кръвен агар.

Neisseria gonorrhea(гонококи)
Морфология
Не се различават от менингококите. Не се откриват у здрави хора, за
разлика от менингококите. Разполагат се вътре в левкоцитите, но може и
извън тях. Много взискателни към средите за култивиране и се засяват
много трудно. Много слабо устойчиви и загиват на висока температура за
няколко минути. Могат да образуват L-форми. Добре развит афинитет към
метиленовото синьо и се наблюдават много добре при оцветяване по
 Льофлер. Растежен фактор е желязото.Използва се хормонален агар на
Бейли.
Биохимична активност
Слабо биохимично активни.Разлагат само глюкоза.Устойчивостта им е много
слаба.
Патогенни фактори→ендотоксини и пили. Отделят протеази, които са
отговорни за хронифицирането на заболяването.
Заболявания→предизвикват развитието на т.нар. гонорея – венерическо
заболяване, предаващо се основно по полов път и рядко със замърсени
ръце. Инкубационен период 2-7 дни.
При мъжете заболяване протича като гнойно възпаление на уретрата с
отделяне на гноен секрет, а при жените много често е безсимптомно.
Хронифицирането при мъжа може да засегне простата и тестисите, а при
жените маточните тръби и да ги запуши, и затова нерядко то е причина за
безплодие. Имунитетът е неизяснен, но заболяването може да се
повтаря. Има резистентност към антибиотиците и затова се смята, че днес
по света има над 200 млн. болни.
Лечението е с β-лактамни антибиотици и цефалоспорини.
Микробиологична диагностика→уретрален секрет с директна
микроскопия, ЕLISA или PCR.

27. Enterobacteriaceae

Срещат се в чревния тракт на хора и животни и се разпространяват чрез

фекално замърсяване. Делят се на четири групи. Те са грам отрицателни
пръчки. Подвижни или не подвижни, не образуват спори. Биохимично са
активни като разграждат захарите. Всички са каталазо+, но оксидазо- .
Биология
Представляват факултативни анаероби,с оптимална температура до 37о С.
Невзискателни→размножават се добре в различни течни и твърди среди
образувайки S и R форми със сивкав цвят.
Антигенна структура
 ❖ О-антигени→термостабилни О-специфични полизахариди на
външната мембрана. Означават се с арабски числа 1,2 и т.н.
❖ К-антигени /капсулни/→Така се означават капсулните и
микрокапсулните антигени.
❖ Н-антигени→ са антигените на ресничките на подвижните
бактерии.

Род Escherichia
с представител Е. сoli
Нормален обитател на червата, където подпомага смилането на целулозата,
синтезира вит. К и предпазва от гнилостно разпадане в червата.
Морфология
Е. сoli е грам отрицателна пръчка, подвижна. Биология както горното
семейство.
Културелни особености→мъти течните среди и образува S форми.
Биохимична активност→разлага лактоза и глюкоза с образуване на газ.
Антигенна структура
 О-антигени→171 серотипа;
 К-антигени→80 серотипа;
 Н-антигени→56 серотипа.
Много устойчив във вода – остава жив месеци.
Клиника→когато попадне извън чревния тракт предизвиква хронични
възпалителни процеси в пикочо-половата система, жлъчните пътища, бял
дроб и др.
Чревни заболявания причинени от Е. сoli
1.Ентеропатогенни Е. сoli →предизвикват у деца тежки диарии
с висока смъртност.Колонизират червата и предизвикават
изменения в чревната лигавица.
2.Ентеротоксигенни Е. сoli
3.Ентероинвазивни Е.сoli→причиняват заболявания,подобни на
дизентерията.
4.Ентерохеморагични Е. сoli → причиняват кървава диария.
Микробиологична диагноза
Материали: раневи секрет,урина,анален секрет,кръв и др.
Не се прилага микроскопия.
На диференциращи среди(Ендо,Левин,Дезоксихолат-цитрат агар) дава цветни
колонии,тъй като ферментира лактозата.
Разгражда глюкоза и лактоза с киселина и газ.

Род Klebsiella

K. pneumoniae →предизвиква уринарни инфекции, менингити и дори сепсис.

K. ozaenae →предизликва зловонен ринит.
K.rhinoscleromatis →причинява възпаление на носа и фаринкса.
Морфология
Представляват грам отрицателни пръчки, с капсула и са неподвижни.
Културелни особености
Мътят течните среди.Растата като S форми на твърди среди.Не дават
хемолиза на агар.Образуват цветни колонии,защото разграждат лактозата.
Антигенна структура →К-антиген и О-антиген.
Биохимична идентификация
Разгаждат глюкоза и лактоза до киселина и газ. Образуват уреаза.
Заболявания
K. pneumoniae е изолирана за първи път при тежка пневмония, но сега има
повече значение като причинител на уроинфекции и основен причинител на
вътреболничните инфекции.
Терапия
Трудна е терапията поради високата им резистентност към ампицилин.
Използват се цефалоспорини и аминоглюкозиди.

Род Proteus

Представители от този род са: P. Vulgaris и P. mirabilis

Те са грам отрицателни пръчки или коки, пълзящи и затова образуват
пълзящи колонии. Причиняват 10% от уроинфекциите и 10% от
вътреболничните инфекции. Терапия се осъществява с цефалоспорини.

28. Салмонели

Морфология
Грам отрицателни пръчки, подвижни, не образуват спори.
Биология
Факултативни анаероби,с температурен оптимум 35-37˚С. Невзискателни към
хранителни среди.Мътят дифузно течните среди.Придобиват S-форма на твърди
среди.Не разлагат лактоза,поради тази причина колониите са безцветни.
Антигенен строеж
✓ О-антиген
✓ K-антиген
✓ Н-антиген.
Разлагат глюкозата с образуване на киселина и газ. На разлагат лактоза. Не
образуват уреаза.Образуват Н2S.
Класификация→S. tiphy, S. paratyphi , S.choleraesuis и др.
Дълго време остават живи във външната среда и хранителни продукти до 4 месеца.
Издържат без проблеми на дълбоко замразяване, а при варене умират за 1-2
мин.( при 100˚С).
Заболявания:
1.Коремен тиф и паратиф→ Заболяванията си приличат. Разпространени са по
целия свят, много редки. Боледува само човек. Болните и заразоносителите са
източник на заразата, но тя се намира във водата, нечистите ръце и мухи.
Имунитетът след преболедуване е до края на живота.
Може да се използва убита ваксина, но само когато има епидемия, защото нейния
имунитет е нетраен.Ваксината включва няколко салмонели и се прилага
подкожно,трикратно(с интервал 7-10 дни).
Полученият имунитет трае 6 до 12 месеца.
Терапия → антибиотици – ампицилин, тетрациклин, хлорамфеникол.
Микробиологична диагноза
 Материали: кръв, фекалии, жлъчка.,урина,кръв и др.
Не се прави директна микроскопия.

Салмонели - причинители на хранителни отравяния

Салмонели се откриват много често в яйцата и птичите продукти. За развитието на
заболяването е много важно в храносмилателния тракт на човека да попаднат
голямо количество живи микроорганизми. Те се размножават тук, но не попадат в
кръвта. При разрушаването им се отделя голямо количество ендотоксин –
основен патогенен фактор, който дразни лигавицата на стомашно чревния тракт
и води до обилно повръщане и диария. Имунитетът е много слаб и често се
боледува повторно. Няма ваксина. Заболяването се лекува с диета и
антибиотици.
Микробиологична диагноза
Материали: от повърнати материи, остатъци от храната,фекалии.
Директна микроскопия не се прави.
Изолира се само на обогатени култури –Кауфман и селенитов бульон.

29. Shigella

Те предизвикват дизентерия – диария и интоксикация на целия

организъм.
Те са грам отрицателни пръчици с размери около 2-3 μм, неподвижни,
без капсула и спори. Представляват факултативни анаероби издържащи
от 10 до 40˚С топлина, но в лед могат да живеят и до 6 месеца. Разлагат
само глюкозата без газ. Не са взискателни към хранителни среди. Не
образуват уреаза. Каталазо+ с изключение на S.dysenteriae.
Антигенна структура
Шигелите притежават О-антигени и само някои серотипове имат К-антигени.
Класификация
Класифицират се въз основа на тези антигени на 4 вида наречени на
откривателите си /без първата/ :
 • Shigella dysenteriae→ 1 до 12 серотипа
• Shigella flexneri→ 1 до 6 серотипа
• Shigella boydii →1 до 18 серотипа
• Shigella sonnei→ 1 серотип.
Отделят ендотоксин при разрушаването си.
Клиника
Заболяването, което предизвикват е дизентерия и боледува само човекът.
Протича нерядко като епидемии засягащи цели колективи от хора
консумирали замърсени храни и вода. Основните клинични прояви на
дизентерията са диария, болки в кореми и висока температура.
Отзвучават за няколко дни, но при възрастни хора и деца може да завърши
и със смърт.
Имунитетът е много слаб – няколко седмици. Няма ваксина.
Лечение – тетрациклин, хлорамфеникол за 10 дни.

Helicobacter pylori
Самостоятелен род, който е патогенен за човека и животните и живее в
устната кухина, стомаха и червата. Заразяването става много лесно при
контактно битов път. Смята се, че почти 2/3 от населението на света има
тази инфекция, но често тя протича безсимптомно. Много характерно е, че
може да живее в много киселата среда на стомашния сок, дори през целия
живот на човека.
Морфология
Той е грам отрицателен, с две извивки бактерий, дълъг около 3μм. Аеробен.
Биохимична активност→ секретира муциназа и липази.
Заболявания
Хеликобектер пилори играе важна роля за развитието на гастрити и язвена
болест на стомаха. Смята се, че инфекцията с него води до повишен риск
от развитието на злокачествени тумори на стомаха.
Диагностика на бактерия
 директна микроскопия на биопсични препарати от
патологоанатомите.
 Уреазен дихателен тест, с който се отчита концентрацията на
амоняка,
 Лечение
Класическа е т.нар. тройна комбинация от лекарства включваща поне два
антибиотика /амоксицилин и кларитромицин/ и един препарат, намаляващ
стомашната секреция предимно от групата на инхибитори на протонната
помпа /омепразол/.

Clostridium difficile
Сега се приема за причинител на псевдомембранозния колит /кървава
диария/. Той се развива след перорално приложение на антибиотици, като
се развиват резистентни щамове на клостридиума, който продуцира
некротизиращ токсин.
Грам положителна пръчица, стриктен анаероб, взискателен към
средите за култивиране, като расте добре на кръвен агар. Ферментира
малтоза и глюкоза. Патогенни фактори – ентеротоксин – главен патогенен
фактор, който активира левкоцитите и така предизвиква възпаление в
дебелото черво.
Лечение с Vancomycin.

30. Род Yersinia

Yersinia pestis
Причинява чумата, изключително опасно инфекциазно заболяване, влизащо в групата
на особено опасните инфекции. Досега чумата е предизвикала 3 пандемии.
Морфология
Чумният бактерий е Грам-отрицателен, с форма на ладия до 3 μм. Не е подвижен, не
образува спори, има капсула.Силно изразен полиморфизъм-коки,пръчки и др.
Биология
Аероби или факултативни анаероби. Издържа във външната среда със седмици в
температурен диапазон 0-45˚С, дезинфектантите го убиват бързо за минути.Не са
особено взиксателни към хранителни среди.На твърди среди образуват колонии в
R-форма.По-добре се развиват в среда с кръв,серум или Na2S.
 Биохимична активност→разлага захарите с киселина без газ.
Антигенен строеж – има 18 различни антигена. Капсулният антиген е
термолабилен и се отбелязва като антиген А.Соматичният термостабилен
антиген се отбелязва като антиген В.Антиген А се среща само в патогенни щамове.
Заболявания:
Чума→ тя се развива като болест по гризачите. Човекът се заразява случайно от тях
или от друг болен човек. Инфекцията се предава от бълхите, които хапят гризачите
и след това човека.
В зависимост отвходната врата се развиват няколко форми на чумата:
1.кожна→гнойна пъпка със зачервяване и инфилтрат;
2.бубонна →засягаша лимфните възли;
3.белодробна→развива се като кървава бронхопневмония;
4.чревна→развива се остро като кървав ентероколит;
5.септична→бактерия навлиза в кръвообращението и предизвиква сепсис.
Имунитет
Вроден имунитет няма, но след преболедуване остава имунитет за цял живот. Има
жива ваксина, чийто имунитет трае около година. За лечение се прилага и
противочумен серум, получен от преболедували животни.
Лечението е с антибиотици – аминогликозиди и тетрациклин.
Микробиологична диагностика
Прави се в специално оборудване лаборатории за работа с особено опасни инфекции.
Оцветяване по Грам и Льофлер.Материали: храчки,кръв,фекали и др.

Yersinia еnterocolitica
Грам-отрицателна пръчка, приличаща на тази предизвикваща чумата. Не образува
капсула. Факултативни анаероби, останалато е същото както горната.
Биохимична активност
Ферментира само с киселина,глюкоза,малтоза и захароза,но не разлага лактозата.
Фактори за патогенност→адхезивност към стената на тънките чера, ендотоксин
и ентеротоксин. Резистентна към охлаждане, но при 100 градуса умира за минута.
Дезинфектантите я убиват за няколко минути.
Заболявания
Основен резервоар за заразата са домашните животни, човекът се заразява по
фекално-орален път.
Предизвиква основно гастроентерити и ентероколити и засягане на лимфните възли.
Антибиотици → тетрациклини,Сулфонамиди,канамицин и др.
Микробиологична диагноза
Материали за диагностика: съдържимото на червата.
На кръвен агар расте като гладки, нехемолитични колонии 2-3мм в диаметър.

31. Vibrio cholerae

Холерата е остро инфекциозно заболяване,познато още от древността.

Морфология
Холерният вибирон има форма на запетайка, с една ресна в единия край, силно
подвижен.По Грам се ожветява отрицателно. Не образува спори и капсули.
Биология
Холерният вибрион е аероб, като издържа до 42˚С и не е взискателен към средите.
Биохимична активност
Силна ферментативна активност. Разгражда захарите с киселина без газ. За разлика
от другите чревни бактерии,холерният вибрион разгражда и захароза, скорбяла и
глицерина. При прибавяне на разредена сярна или солна киселина в течна култура
се появява червено оцветяване.
Резистентен във вода до 10 дни, в почвата до 90 дни.
Хлорът е много добър дезинфектант.
Класификация
➢ по Хайберг→8 групи. Класическият холерен вибрион и биотип Ел-Тор
са в І група.
➢ по антигенен строеж → Вибрионите съдържат Н- и О-антигени.
Н-антигените са еднакви, а по О-антигените са обособяват групи О-І – О-VІ
Патогенни фактори
Холерните вибриони отделят екзотоксина ентеротоксин /холераген/, който нарушава
секрецията на електролити и води много тежка диария.
Заболяване →холера.
От холера боледува само човекът. Заразата се отделя от болни, но има и здрави
заразоносители. Инфектиращата зона трябва да е много висока, защото бактериите
умират от киселата среда. Проникват през устата и попадат в тънките черва.
В патогенезата на заболяването има три стадия:
✓ ентерит с диария→продължаващ 1-2 дни;
✓ гастроентерит→с много силна диария и повръщане;
✓ алгиден стадий→ понижава се телесната температура и настъпва
сърдечно-съдова слабост,уремия,азотемия,кома и накрая смърт.

Имунитет
При лица,преболедували от холера се изгражда силен, но краткотраен.
Терапия
Терапия се постига с ваксина от убити вибриони, но не е досатъчно ефективна.
Лечение с оводняване и антибиотици – тетрациклин
Микробиологична диагностика
Материали за диагностика се изолират от изпражнения, вода, хранителни продукти.
На хранителни среди – пептонова вода, серологична диагностика аглутинация тип
Видал.
Директна микроскопия – на Грам и Пфайфер.

32. Bacillus anthracis (Антраксен бацил)

Причинителят на антракса за първи път е бил наблюдаван в кръвта на болни овце.

Морфология
B.anthracis е пръчковиден, Грам положителен и с дължина до 10μм.
Образува капсула, която обхваща заедно няколко бактерии, придаваща им вид на
бамбукова пръчка. Спорообразуването изисква наличие на О2 .
Биология
B.anthracis е аероб с температура на развитие до 37˚С . Не е взискателен към
хранителните среди и се развива дори в почвата. Не размътва обик.бульон.На
твърди среди дава R-форми.
Биохимична активност
B.anthracis разлага захарите глюкоза, малтоза и захароза до киселини.
Самите бактерии са слабо устойчиви, но спорите които образуват са изключително
устойчиви и остават живи десетки години въ външната среда.
Антигенна структура
Има няколко вида антиген като с най-голямо значение са:
• протеинов капсулен антиген;
• полизахариден соматичен;
• термолабилен нетоксичен антиген.
Патогенни фактори
Главен патогенен фактор е капсулата, предпазваща бактерия от фагоцитоза.
Значениеза патогенезата имат и екзофактори – агресини и екзотоксини.
Заболяване
Антраксното заболяване е типична зооноза /болест по животните/. Хората се
разболяват при контакт с болните животни или кожите им при тяхната обработка.
Затова най-често боледуват хора, които се занимават с обработката на кожи.
Попаднала в организм, спората се развива във вегетативна форма, отделяйки
екзотоксин, който предизвиква клиничните прояви на заболяването.
Антраксното заболяване има няколко клинични форми:
 кожна→най-честата. Нарича се „синя пъпка” с образуване на язва, която
след антибиотично лечение оздравява за около 10 дни.
 Чревна форма→след консумация на заразено месо и протича с кървави
изпражнения и често завършва със смърт.
 Белодробна форма→ тежка бронхопневмония след вдишване на спори.
 Септична форма→ бактерията попада в кръвта и това завършва със смърт.

Имунитет
Вроден имунитет няма, а придобитият е краткотраен.Обаче при повторно
заболяване, състоянието е по-леко.
Лечение трябва да се приложи в ранен стадий.
Ефикасни са тетрациклин и макролиди и хинолини.
Микробиологична диагностика
Материал: парченце от кожната лезия,храчки,кръв,фекали и др.
На директна микроскопия (препарат по Грам и Клет) се виждат като бамбукови
пръчици.
Култивирането се извършва на обикновен и кръвен агар.
 33. Род Bortedella и род Haemophilus

Bortedella pertussis

B. pertussis предизвиква коклюш при малките деца.

Морфология
Приинтелят на коклюша е малка Грам-отрицателна пръчица, неподвижна и не
образува спори.
Биология
B. pertussis е стриктен аероб, с оптимална температура на развитие до 35˚С.
Културелни особености
Много взискателен микроорганизъм, който се развива на среда съдържаща активен
въглен и кръв, но дори и в тази среда расте много бавно за около 5 дни. Образува
малки блестящи колонии наподобяващи лъскавите капки живак.
Биохимична активност
B. pertussis притежава много слаба биохимична активност. Много чувствителен е на
изсушаване и загива на 55˚С. Има слабо изразена +оксидазна реакция.
Антигенна структура
B. pertussis има родово и видово специфични антигени, пълен набор вкл. и капсулен.
Патогенни фактори
❖ pertussis toxin→екзотоксин,който е главен патогенен фактор, отговорен за
характерната кашлица.
❖ други токсини→трахеален и аденилатциклазен, дерматонекротичен,
капсулен и едотоксин, който се отделя при разрушаването на бактериите.
Заболяване
*Коклюш→ Повечето от болните са от 1 до 5 годишна възраст. Бактериите навлизат
през горните дихателни пътища и се размножават в клетките на епитела,
отделяйки екзотоксин и предизвиквайки характерната кашлица.
Стадии на болестта:
 катарален→протича с ринит и кихане, като болния е най-заразен за другите;
 конвулсивна кашлица→ „магарешка кашлица” със силно вдишване;
 Стадий на оздравяване.
Имунитетът,който се постига е траен и е до живот.
Специфична профилактика
Има убита комбинирана ваксина – за дифтерия, тетанус и коклюш /дифтеткок/.
Лечението се постига с антибиотици – макролиди и беталактамни АО и хинолони.
Микробиологична диагноза
Материал за диагностика:секрет от ларинкс, храчка.
Култивиране се осъществява на среда на Борде и Жангу или среда с активен въглен
и кръв.

Bortedella parapertussis

Bortedella parapertussis причинява паракоклюш, който протича по-леко от

класическия коклюш.
Представлява малко по-голяма Грам-отрицателна пръчица.Няма капсула.
Култивира се на същите среди, няма специфична профилактика т.е. ваксина.

Haemophilus influenzae

Към род Haemophilus се отнасят най-малките Грам отрицателни м.о. С най-

голямо медицинско значение се отнасят Haemophilus influenzae.
Морфология
Haemophilus influenzae се представя с изключително изразен полиморфизъм.
Грам отрицателен,обикновено дребни пръчици. Има капсула и е неподвижен.
Не образува спори.
Биология
H. influenzae е взискателен м.о. Не е устойчив на външни фактори и дезинфектанти.
Колониите на капсулните щамове са блестящи и гладки.
Няма хемолиза.
Фактори на патогенност
Капсулата е главен патогенен фактор.
Инфекциите от H. influenzae варират в широк диапазон от безсимптомни до
много тежки.
Имунитет
До 3 месечна възраст децата имат пасивен имунитет от майките си .Има разработена
ваксина за H.influenzae ,комбинирана с пневмококова ваксина.
 Терапия
Някои щамове са резистентни на Ампицилин. При тежки инфекции се прилагат
цефалоспорини(цефотаксим и цефтриаксон).
Микробиологична диагностика
Материали за изследване: гърлен секрет,храчка, ушен секрет,ликвор.
Директна микроскопия се прави ,когато материалите са от стерилно място.
За посявка се използват кръвен агар,среда на Левинтал и шоколадов агар.
Колониите са много дребни и нехемолитични.

34. Corynebacterium diphtheriae

Морфология
Дифтерийният бактерий представялва Грам положителна пръчица,с дължина до 1-
8μм и с размери около 0,3-0,8μм . Неподвижен, не образува спори и капсулаИма
характерна подредба на китайско писмо,с L и V форми.
Биология
Факултативен анаероб, издържа до 40˚С, устойчив във външната среда до няколко
дни.
Културелна характеристика
Расте добре на серумни среди на Льофлер. По вида на растежа на последните
среди бактериите се делят на 3 биотипа:
 Gravis→тежки случаи на дифтерия-на среди расте като големи черни
колонии като маргаритка
 Mitis→леки форми на дифтерия. Бактериите са по-дълги, а колониите
помалки, но същи на вид
 Intermedius→междинен на горните два.
Биохимични особености
Corynebacterium diphtheriae разлага глюкоза и малтоза с киселина без газ.
Не разлагат захароза.
Патогенни фактори
 К-антиген→повърхностен антиген,отговорен за типовата специфичност.
 Корд фактор→благодарение на него расте на групи.
 Екзотоксин→състои се от две вериги – А и В, като В краят е активен, с
него се залавя за клетката и тогава прониква А факторът, който е токсичен
Заболявания
*Дифтерия→боледува само човекът. Инкубационен период е няколко дни.
Възпалението е толкова специфично, че се нарича дифтеритно. Процесът може да
обхване и трахеята и тогава протича още по-тежко и води до задушаване.
Терапия
Има ваксина →екзотоксин убит с формалин, като се получава нетоксичен продукт –
анатоксин.
Лечението се осъществява антибиотици→макролиди, хинолони, тетрациклин, но
винаги трябва де използва и антисерум за неутрализиране на токсина.
Миокробиологична диагноза
Изследват се налепи от гърлото на директна микроскопия с характерната подредба на
китайско писмо. Култури за посяване средата на Льофлер и кръвен агар.

Коринеформени бактерии
В днешно време много по-чести са инфекциите причинени от други коринеформени
бактерии.
1. Corynebacterium jeiкeium→при пациенти в намален имунитет, много
резистентен към антибиотиците.
2. Corynebacterium urealyticum→хидролизира уреята, повишава pH и така
способства за образуването на уратни камъни и инфекции в бъбреците.
3. Corynebacterium ulcerans→води до възпаление на фаринкса

35. Род Mycobacterium

Mycobacterium tuberculosis

Морфология
Те са прави или леко извити пръчици с размери 0,4х3μм.Грам
положителни, като характерната им е особеност, че са много устойчиви
към киселини, основи и алкохол. Те са аероби, оптимална температура до
37 градуса.
Специфично оцветяване по Цил-Нилсен,при което туберкулозния
бактерий се оцветява в червено.
Като Грам+ бактерий има пептидогликан,но и много липиди и
арабиногалактан
 Културелни особености
За развитието си изисква среди богати на белтъци и глицерин – на
Льовенщайн, Финлейсън и др. Размножава се много бавно за 1 месец,
колониите са сухи и сбръчкани, белезникави в началото, до оранжеви на
цвят след няколко седмици.
Той е изключително устойчив бактерий във външната среда. Издържа
близо 2 дни на директна слънчева светлина.
Патогенни фактори
Интересното е, че M.tuberculosis не продуцира нито екзо, нито ендотоксин,
който да обясни вирулентността му.
Заболяване
*Туберкулоза→Характерно е, че човекът е много възприемчив към
инфектиране с бактерия, но е невъзприемчив на заболяването, т.е. много
хора носят бактерия, но заболелите са единици. Най-честият начин за
предаване на заболяването е въздушно-капков път, много рядко със
заразено мляко от крави, боледуващи от туберкулоза.
Имунитет
Типичен клетъчен,като срещу различни антигени на клетъчната стена се
образуват антитела. Създаденият имунитет се демонстрира с кожно-
алергичната проба на Манту. При туберкулинов тест за положителна
реакция се приемат 10мм. Позитивната проба означава,че индивидът е
инфектиран,но не означава активно заболяване.
Лечение→ ПАСК,римицид,рифампин,етамбутол,хинолони и др.
Микробиологична диагноза
При директна микроскопия бактериите се оцветяват по Цил-
Нилсен(червено).

Mycobacterium leprae

Морфологично е идентичен с туберкулозния бактерий.Боледува само

човекът. Заболяването,което предизвиква се нарича лепра /проказа/.
Болестта протича под няколко форми, но класическата е тази,при която
клетъчните възпалителни инфилтрати водят до некротични промени в
 пръстите на ръцете, носа и други крайни части на тялото, които
постепенно се разрушават и опадват.
Диагностика→изследването на биопсия от патологоанатомите
поради характерния вид на възпалението може да постави диагноза.
Директна микроскопия на бактериите както при туберкулозата с
оцветяване по Цил-Нилсен.
На контактните се прилага БЦЖ ваксина.
Терапия→ се постига с Сулфонамиди много продължително време.

36. Анаеробни спорообразуващи бактерии - Clostridium .

Обща характеристика
Родът Клостридиум са Грам положителни спорообразуващи пръчки.
Те населяват нормално устната кухина и стомашно чревния тракт. Растат само в
безкислородна среда и са взискателни на култури – обогатени хранителни среди
за 2-3 дни. Патогенни са тези представители от рода,които причиняват
тетанус,гангрена и ботулизъм.
Clostridium tetani

Типична инфекция навлизаща в раните.

Морфологично се представя като тънка пръчица с голяма спора разположена
на края.Не образува капсули. Предствлява задължителен анаероб с температура
на развитие до 37˚С.
Културелни особености
Взискателен към хранителните среди→ среда на Цайслер и тиогликолат.
На твърда среда образува R-колонии.
Резистентност
Вегетативната форма е слабо резистентна. Спорите обаче са много устойчиви- на
100˚С издържат 2-3 часа, а в почвата издържат и до 10 години.
Патогенни фактори
Главен патогенен фактор е екзотоксинът. Микробът е неподвижен и затова
инфекцията остава строго локализирана, а тежкото състояние е израз на токсемия.
 Заболяване
*Тетанус→Основен източник на тетаничните бактерии са червата на животните, като
с изпражненията им те попадат в почвата и образуват спори. Оттук попадат в
раните, но те трябва да са дълбоки или затворени, за да няма кислород в тях, тъй
като бактериите са анаеробни, затова и дълбоките рани от убождане например са
много опасни.
Лечение:Първоначално се прави ваксинация с комбинираната ваксина
дифтеткок, а по-късно през 10 години само с тетаничен анатоксин. Тетаничният
анатоксин се прилага и винаги при нараняване, ако е пропусната имунизация.
Микробиологична диагноза
Материали: ранево съдържимо, почва,прах,секрет и др.
Микроскопия по Грам и Мьолер.

Причители на газовата гангрена /Clostridium perfringens,

С.oedematiens, С.septicum,С.histolyticum/

Clostridium perfringens е най-честият причинител на газовата гангрена.

Облигатен анаероб. Газовата гангрена е тежко заболяване, което се развива
когато в раната попаднат спорите му. Развива се некроза на тъканите и образуване
на газ в тях, което се усеща като пукане /крепитации/ при натискане с пръст.
Гангрената е толкова тежка, че ако не се направи ампутация настъпва смърт.
Култивира се на среда на Цайслер и тиогликолат.
Clostridium oedematiens→прилича на другите клостридиуми, но е
подвижен и не предизвиква газова гангрена, а само тежък оток и затова се
нарича така.
Clostridium septicum→е подвижен. По морфология и биология прилича на
другите клостридиуми. Той е нормален обитател на червата при животните и
човека. Има изразена биохимична активност – разгражда захарите с киселина и
газ. Токсинът му има основно некротично и разграждащо еритроцитите свойство.
Clostridium histolyticum→по-малка Грам положителна пръчка.
Не ферментира захари, но разпада белтъците и затова е наречен така /разграждащ
тъкани/.
Терапия→на първо място добра обработка на раните, които ако са големи и дълбоки
с неравни краища не трябва веднага да се зашиват, за да не се получи анаеробна
среда.
За лечение се използват β лактамни антибиотици.

37. Спирохети и Лептоспири.

Спирохети
Семейство Spirochaetaceae обединява тънки, спираловидни микроогранизми,
анаероби или факултативни анаероби, подвижни с въртеливи, сгъващи се и
змиевидни движения.
Treponema pallidum е малък микроорганизъм, с малки извивки. Оцветява се
добре със сребърен нитрат. Като Грам отицателен м.о. съдържа в стената си
липополизахариди,но не се оцветява по Грам,а по Гимза дава бледо розово.
Биология
T.pallidum е облигатен анаероб, много трудно се култивира. Трепонемата е
неустойчива във външна среда, при изсушаване и температура до 42˚С умира
много бързо, а дезинфектантите ги убиват за няколко минути.
Заболявания
*Сифилис /придобит/→венерическо заболяване. Това е типична човешка инфекция,
която се предава по полов път и се провява като безболезнена язва по половите
органи, в устата или ануса. Инкубационният период е до 20 дни.
Сифилисът може и да е вроден при вътреутробно заразяване на плода от майка,
болна от сифилис. Плодът обикновено умира сравнително бързо сред раждането,
но понякога може да преживее.
Няма имунитет, повторните инфекции са нещо обичайно. Пеницилинът е най-
ефективното лекарство.
Основното при сифилиса е профилактиката→избягване на безразборни полови
контакти и използване на презервативи.
Микробиологична диагностика→секрети от язвата или обрива.
 Лептоспири /Род Leptospira/

Лептоспирите биват два вида:патогенни и сапрофити. Предизвикват заболявания с

огнища в природата – лептоспирози.
Те са тънки и дълги спирали, до 20μм, много подвижни. Аероби са, много
взискателни към средите. Растат бавно за 1-2 седмици.
Антигенна структура
Има много серогрупи и серотипове – 210. Значително устойчиви във водна среда –до
40 дни, но при изсушаване само няколко часа.
Резервоар на лептоспирите са диви /гризачи/ и домашни животни, които отделят
лептоспирите с урината си и замърсяват водата, която човекът използва. Затова
къпането и пиенето на вода от природни водоеми не се препоръчва. След като
попаднат в кръвта на заразения /протичат като грип/, те достигат до вътрешните
органи и предизвикват по-тежки или по-леки възпалителни промени в тях.
Обикновено протичат клинично леко и по-рядко има тежки случаи.
Лечение се осъществява с Пеницилин и Тетрациклин.
Микробиологична диагностика
Материали:урина, кръв ,ликвор, вода и хранителни продукти
Микроскопия се прилага при оцветяване по Гимза.

38. Причинител на възвратния тиф /Borrelia recurrentis/

Лаймска болест/ Borrelia burgodorferi/

Borrelia recurrentis

Борелиите са спираловидни, със змиевидна форма, Грам-отрицателни м.о.

и дължина до 20 μм. По Гимза се оцветяват в синьо-виолетово.
Представляват анаероби, култивиращи се в течни среди съдържащи кръв, серум и
парченца тъкан. Оптимална температура за развитие до 30˚С. Размножават се
бавно за около 2 седмици.
 Заболяване
*Възвратен тиф→представлява инфекция предаваща се от кърлежи /ограничени
заболявания/ и от дрешна въшка /епидемии/. Заразата прониква, не от ухапването
на въшката, а от размазването и върху кожата. Втрисане с висока температура,
болки по мускулите. След една седмица температурата спада и след няколко дни
започва нов пристъп на болестта, затова се нарича възвратен тиф. Пристъпите
могат да са до 7, но постепенно силата им отслабва.
Микробиологична диагностика
Материали: кръв от болен,черен дроб,слезка от труп.
Имунитет →нетраен, а лечение се постига с терациклини и пеницилин.
Епидемичната форма се среща в много части на света, като особено благоприятни
условия са студен климат, струпване на много хора с лоша хигиена и наличие на
въшки.
Borrelia burgodorferi

Borrelia burgodorferi причинява Лаймска болест.

Те се разделят на 3 вида. Култивират се много трудно(в среда на Barbour).
Лаймската болест е болест по животните /зооноза/. Преносител е вид кърлеж.
Човек се заразява при ухапване от кърлежа. Инкубационен период до 1 месец.
На мястото на ухапването са появява червено петно, разпространяващо се
периферно. След това заболяването прогресира като може да се засегнат
лимфните възли, сърцето и обвивките на мозъка, доста по-късно и ставите.
Микробиологична диагностика
ELISA е основен метод за диагностика и доказване на антитела.
Терапия
Доксациклинът е средство за лечение, но трябва де приложи рано и за
по-продължителен период.

Микоплазмите са най-малките свободно живеещи микроорганизми.

Нямат ригидна клетъчна стена и затова са полиморфни. Пълна резистентност към
пеницилин, но са чувствителни към тетрациклин и макролиди.
Културелни особености
Колониите, които израстват на средата за култивиране са толкова малки, че трябва
да се гледат под микроскоп. Разграждат глюкозата.
Патогенни фактори
 адхезивни протеини /за прилепване/ към повърхността на клетката.
 имунопатогенни фактори, както при забавен тип свръхчувствителност,
затова и е необходима няколкократна среща с причинителя, за да се
развие заболяване
Заболявания и класификация.
За човека са от значение 4 вида микоплазми
1. М. Pneumonia→атипична пневмония при деца;
2. M. Hominis→възпаление на бъбрека;
3. M. genitalium→негонококов уретрит;
4. М. Urealyticum→негонококов уретрит.
Последните три са част от нормалната флора на лигавицата на половите органи и за
да се развие заболяване трябва да има други инфекции, които да ги съпътстват.

Хламидиите са малки, интрацелуларни бактерии.

Съществуват в две форми:
❖ елементарни телца
❖ ретикуларни телца
Не стимулират продължителен имунитет, много често има повторни инфекции.
Заболявания
✓ С. psittaci →предизвиква заболяването пситакоза – заболяване по
птиците, което може да се предаде и на човека. Заболяване се предава от
вдишване на прах, съдържащ изпражнения на птици и води до развитието
на пневмонии, които могат да протекат леко, но и много тежко до
развитието на сепсис.
✓ С. trachomatis →предизвиква заболяването трахома. Тежък хроничен
конюнктивит, който води до слепота. Освен това заболяване, тя води и до
развитието на генитални хламидийни инфекции. 50% от възпаленията
на уретрата /уретрити/, особено у жените, са предизвикани от хламидии.

Микробиологична диагностика
 Материал: секрет от уретрата за имунофлуоресцентна микроскопия и серологично
доказване с ELISA.

40. Причинител на петнистия тиф /Ricketsia

prowacheki/
Причинител на марсиалската треска/ Ricketsia conori /
Причинител на Ку-треската/ Coxiella Burneti /

Рикетсиите са прокариотни Грам отрицателни вътреклетъчни

микроорганизми, причиняващи заболявания по животните и хората. Те се
развиват в междинен гостоприемник – различни членестоноги /кърлежи
основно/, като се излъчват в тяхната слюнка и фекалии. Заразяването се
осъществява чрез ухапване от членестоногото или втриването му в кожата
при размачкване.
➢ Ricketsia prowacheki е причинител на епидемичния петнист
тиф.
Тя се култивира в обогатени среди. Широко използваните дезинфектанти я
обезвреждат за няколко минути.Във фекалите на въшки може да се
съхрани жизненоспосбността за период от 3-4 месеца.
Микробиологична диагностика се прави на кръв на болния по време на
температурния стадий. За диагностика се използва серологична проба
РСК или молекулярна диагностична реакция – PCR.
➢ Ricketsia conori е причинител на марсилската треска. Развива се
в цитоплазмата и ядрото на клетката.. За диагностика се изследват,
кръв или кърлежи. Лечение се постига с тетрациклин, хлорамфеникол и
макролиди.
➢ Coxiella Burneti е причинител на Ку-треската .
Ку-треската предтсавлява природна огнищна зараза на животните. Рядко
епидемии, по-често единични случаи.Коксиелата е дребен, с различна
форма, вътреклетъчен микроорганизъм. Може да преживее известно време
и извън клетката във външна среда, а в замразено месо може да преживее
с месеци. Изолира се от кърпежи, животни, хора. При човека се развива
само в макрофагите. Попадайки в белите дробове се развива остра ку
 треска, която обаче често може да протече безсимптомно или като
пневмония. Засяга и черния дроб, костите, ставите и клапите на сърцето
като възпалителен процес. Може да протече и като хронична инфекция.
Микробиологичната и диагностика трябва да се извършва само в
специализирани високо защитени микробиологични лаборатории. Много
бавно се култивира и затова са необходими поне 2 седмици. Може де се
използва микроскопия на оцветени препарати.
Лечение→често заболяване, лекува се най-често с тетрациклин, по-рядко с
доксациклин и кортикостероиди.

41. Патогенни гъби /Fungi/

По принцип гъбите се причисляват към растенията и от стотиците хиляди видове,

около 500 вида са патогенни за животните и човека. Заболявания при човека се
наричат микози. Те могат да протекат много тежко, да предизвикат сепсис и да
завършат със смърт.
Микробиологична диагностика →материали за изследване са кръв, секрети и
много други. Култивиране – растат на обикновени среди, но още по-добре на
обогатени във въглехидратни среди. Култивират се много по-дълго от бактериите.
Лечението на гъбичните заболявания е трудно.

Род кандида

Кандидозата е най-честата микоза. Основният причинител е Candida albicans. Те

са овални Грам положителни, образуват псевдохифи и спори при неблагоприятни
условия. Растат добре на обик.среди,но предпочитат обогатени,въглехидратни.
Кандидите се развиват по кожата и лигавиците – уста, полови органи, косми и нокти,
често безсимптомно, но може да засегне и вътрешни органи при по-тежките
случаи. За изследване на миркоскоп се оцветяват по Грам.
Среди:Сабуто агар,CHROM agar, Corn meal agar.
Лечение →използват се предимно локални антимикотични средства.

Род аспергилус
 Аспергилите причиняват група болести наречени аспергилози. Те са най-често
инвазивни инфекции засягащи вътрешните органи. Те са опортюнистични
инфекции засягащи тежко болни лекувани дълго време с антибиотици. Здравите
хора не боледуват. Най-честият причинител е A. flavus.
Аспергилите представляват нишковидни гъби, образуващи спори, високо устойчиви с
години във външната среда. Култивират се на Сабуто агар.
Диагностика →директна микроскопия и биохимична идентификация.
Лечение→ високи дози Amphotericin B, а също триазоли.

Род Cryptococcus

Заболяването, което предизвикват се нарича криптококоза. Това са гъби дрожди.

Засяга имунокомпроментирани болни с отслабен имунитет. Пътища за заразяване
са контактен, въздушно-капков и чрез храната. Засягат основно белия дроб като
пневмония и последващо разпространение чрез кръвта в мозъка и другите органи.
Криптококите са Грам положителни, сферични м.о. Устойчиви във външната среда,
но дезинфекционните разтвори ги унищожават бързо.
Материал за диагностика: ЦСТ, храчки,урина и др.Криптококите растат на всички
среди,като колониите прорастват за 3 дни.
Лечението е продължително и комбинирано- Amphotericin B, Flucytosin,
Flucinazole, Voriconazole.

Род Актиномицети

Заемат междинно място между гъбите и бактериите. Те са сапрофити, живеещи в

почвата. Има анаеробни видове,които се намират в устата, червата и
влагалището при жени. Грам положителни и не образуват спори. Взискателни са
както някои бактерии към хранителните среди. Не са високо патогенни, но след
хирургични интервенции и потискане на имунитета могат да предизвикат
развитието на хронични гнойни процеси.
Диагностика →заболяването засяга кожата на лицето и шията, коремната кухина
особено при жени.
Оцветяват се по Грам и Цин-Нилсен.
Профилактика и лечение →от значение е добрата хигиена,особено на устната
кухина и зъбите.Актиномицетите са чувствителни на Пеницилини,
макролиди,Тетрациклини,Сулфонамиди,които трябва да се прилагат с месеци.

42. Семейство Picornaviridae.

Името Picornaviridae идва от пико- малък и RNA /РНК/.Това са най-

малките РНК съдържащи вируси. Те са над 230 типа разпределени в 9
рода РНК вируси.

Род ентеровируси

Наричат се така,защото се реплицират в клетките на червата.

1. Вируси на полиомиелита→много дребни - 28 nm. Причинител на
полиомилеита е Human polioviruses. РНК гол вирус – само с капсид. Те са
много издръжливи във външната среда, като съхраняват патогенните си
свойства с месеци. Стерилизацията и хлорните дезинфекционни разтвори
ги унищожават бързо. В 90% от случаите заболяването може да протече
безсимптомно. Имунитетът е за цял живот сред преболедуване. Сега
ваксинацията с полиоваксина е задължителна, и заболяването вече се
среща рядко като изолирани отделни или група случаи при неваксинирани
деца. Надежна диагностика се прави с PCR на кръв или ликвор. Могат се
изолират и от секрети или кръв на клетъчни култури от маймунски бъбрек.

2. Коксаки вируси→приличат на горепосочените. Заболяванията, които

причиняват са:
• херпангина →много зачервено гърло с болки и типични мехурчета
по него,
придружени с висока температура.
• менингити, полиомиелитоподобни заболявания
• Остър хеморагичен конюнктивит и др.
Микробиологична диагностика→от кръв и секрети се изолират на клетъчни
култури от маймунски бъбрек. Използват се и молекулярни техники –
PCR.
Лечението е само симптоматично няма противовирусни лекарства.

3. Риновируси→Принадлежат към род Rhinovirus.Те са много малки и

имат горепосочената форма, голи вируси. Алкохолните разтвори и
стомашния сок ги унищожават, но във външната среда са устойчиви. Те
причиняват половината от инфекциите на горните дихателни пътища.
Ранна есен и късна пролет са най-чести и възникват като епидемии.
Заразяването става от други болни и протича със силна хрема с отделяне
на секрет поради засягането на клетките на лигавицата на носа, която се
възстановява за около 7-10 дни и оплакванията изчезват. Имунитетът е
само типово специфичен и нетраен и затова заболяването много често
може да се повтаря. Не изисква етиологично, а само симптоматично
лечение.

4. Автовируси→Вирусът, причиняващ заболяването шап, е малък РНК

вирус от семейство Picornaviridae. Причинява остро и силно контагиозно
заболяване, протичащо с висока температура и образуване на афти по
лигавиците на устата, междукопитната цепка, копитния венец и по-рядко
по кожата на вимето. Вирусът е с размери 22 – 30 nm. Геномът му съдържа
едноверижна РНК(+). При нормални условия в околната среда шапният
вирус остава активен в рамките на няколко седмици. В органични материи
се запазва и за по-дълъг срок от време. Такива са тор, изсушени
животински секрети, постеля за животни, космена покривка и
кожи.Дезинфектантите убиват вируса.

43. Семейство Orthomyxoviridae

Има три вида /типа/ грипни вируси – Influenza A, Influenza В, Influenza С

Вируси на грипа /Influenza virus/

Грипът е остро, високозаразно заболяване с епидемичен или пандемичен характер

на разпространение в целия свят.
Морфология
Influenza virus-a e обикновено със сферична форма, с размери около 100nm.
Представлява РНК(-) вирус с двойна липидна обвивка.О липидната му обвивка се
издават хематоглутинин(с прекрепяща ф-ция) и неураминидаза(с ензимна
активност).
• Грипен вирус тип А е извънредно изменчив→има много подтипове, но при
човека се срещат три. Грипният вирус е много чувствителен и на стайна
температура издържа само няколко часа, но на минус 20˚С може да издържи
и месеци. Всички възможни подтипове на грипен вирус А се срещат при
птиците, а много от тях при свинете и другите животни.
• Грипен вирус Тип В се среща основно у хората.
• Грипен вирус Тип С се среща много по-рядко→има го у свинете, рядко при
деца предизвиква заболявания.

Грипните вируси се предават по въздушно-капков път от човек на човек, рядко от

животно – птичия грип или свинския грип. Инкубационният период е от няколко
часа до няколко дни, като често болният е заразоносител още преди на има
клинични прояви на болестта. Попадайки в горните дихателни пътища, вирусите
попадат в покривните клетки на лигавицата и ги разрушават в резултат на
вирусната репродукция в тях. Така се отделят много секрети. При придвижване на
инфекцията към трахеята и бронхите, оголването на лигавицата може да доведе
до развитието на вирусна грипна пневмония. По-често обаче пневмонията се
развива след грипната инфекция и се причинява от бактерии – вторична
пневмония – усложнение на грипа. Оплакванията са неспецифични и включват
освен хрема и висока температура и задължителни мускулни болки със силна
отпадналост. Тежестта на заболяването може да варира в много широки граници –
от съвсем леко до много тежко.
Микробиологична диагностика
Култивиране е възможно върху кокоши ембриони, след което вирусът от ембриона
се доказва с реакция на хемаглутинация на кокоши еритроцити. Може да се
използва и имунофлуоресценция и ELISA реакция.
Лечение
Има антигрипни химиотерапевтици, които подтискат репродукцията само на грипен
вирус А – Rimantadinе. Днес вече в употреба има и по-съвременни лекарства,
които директно атакуват вирусите и на А и на В – Relenza и Tamiflu. Характерно за
тях е, че те са ефективни само ако се приемат в първите 24 – 48 часа. Има
 различни видове ваксини, но поради голямата изменчивост на грипните вируси тя
се изготвя ежегодно и всяка година е различна.

44. Семейство Paramyxoviridaе – парагрипни

вируси

Семейство Paramyxoviridaе се разделя на 2 подсемейства:

1. Подсемейство Paramyxovirinae:
1.1. Род Respirovirus
1.2. Род Rubulavirus
1.3. Род Morbillivirus
1.4. Род Henipavirus

2. Подсемейство Pneumovirinae:
2.1. Род Pneumovirus
2.2. Род Metapneumovirus

Морфология
Парамиксовирусите са сферични или нишковидни, сравнително големи до
300 nm. Те имат нуклеокапсид,съставен от едноверижна несегментирана (-
)РНК вирус , обвита с двойна липидна обвивка с два вида гликопротеини по
повърхността и. Парамиксовирусите за разлика от грипните вируси се
размножават не в ядрото, а в цитоплазмата. Това са едни от най-
лабилните вируси, чувствителни дори на стайна температура.
Парагрипни вируси

Те са повсеместно разпространени и заразата с тях се предава по въздушно-

капков път. Предизвиква заболяване приличащо на грип – парагрип, но
протичащо много по-леко, без виремия и затова без влошаване на общото
състояние. Парагрипът има по-дълъг инкубационен период и трае по-дълго,
до 3 седмици. Ако се развият при деца до 1 година протичат по-тежко,
освен с ринит и с ларингит, стенозиране на ларинкса от секрети – опасно
 поради възможност от задушаване. При възрастните протича много леко.
Имунитетът е нетраен, повторните инфекции са чести.
Лабораторна диагностика→носогърлен секрет.
Лечение→специфично няма, няма и ваксина. Лекуват се само оплакванията
на болния – симптоматично лечение.

Вирус на епидемичния паротит – Virus parotitidis

Има същите морфологични особености както парамиксовирусите.

Предизвиква заболяването паротит /възпаление на околоушната слюнчена
жлеза/. Заразяването става по въздушно-капков път от болния човек.
Вирусът попада в горните дихателни пътища, разрушава клетките и оттам
попада в кръвта /виремия/ и след това попада в слюнчените жлези, в
тестисите, щитовидната жлеза и ЦНС. Двете околоушни слюнчени жлези се
подуват, болезнени за около 1 седмица. Имунитетът,който се развива след
преболедуване, е доживотен.
Има задължителна ваксина, няма специфична терапия.

Причинител на морбили

Вирусът е от същото семейство на Парамисковирусите. Обикновено е

сферичен, но понякога е и нишковиден. Дребната шарка е детска инфекция,
причинена от РНК-вирус от род Morbillivirus, Measles virus
Морбили се разива, когато вируса проникне през лигавицата на горните
дихателни пътища попада в лимфните възли оттам в кръвта, достигайки до
кожата и ЦНС. По кожата се появява характерен дребен обрив, а в мозъка
може да предизвика възпаление. Започва с кашлица, хрема и висока
температура. Появяват се много характерни бели петна по лигавицата на
устата и обрив по кожата. Може да се развие и пневмония. Имунитетът е
сравнително траен.
Диагностика→обривът е доста характерен и заболяването се разпознава
лесно. Вирусът може да се култивира на клетъчни култури от маймунски
бъбрек и се доказва чрез имунофлуоресцентен метод с реакция задръжка
на хемаглутинацията.
 Респираторно-синцитиален вирус

Отнася се към род Pneumovirus,подсемейство Pneumovirinae.

Той е най-честата причина за тежки фатални инфекции на дихателната
система при кърмачета. Боледуват кърмачета и предизвиква тежки
заболявания на белите дробове. При възрастни хора обикновено протича
само с хрема.
Имунитетът е нетраен,а ваксина и специфично лечение няма.
При тежки инфекции се назначава Рибавирин.

45. Арбовирусни инфекции и рубеола

Семейство Togaviridae

То се състои от родовете – Alphavirus , Rubivirus и Arterivirus.

Вирусът на рубеолата(Rubella virus) е от второто семейство с големина

70 nm и дванадесетостенен капсид обвид с еднослойна липидна
мембрана. Вирусната сърцевина съдържа едноверижна (+)РНК. С нея са
свързани три структурни белтъка – С /капсиден/ и Е1 и Е2 гликопротеини,
участващи в строежа на вирусната обвивка. Вирусът притежава
хемаглутиниращи свойства. Чувствителен е на слънчева светлина,
дезинфекционни разтвори и алкохол. Умира за няколко минути, но на
минусови температури издържа и месеци.
Рубеолата е инфекциозна болест протичаща с обрив, интоксикация на
целия организъм и увеличени лимфни възли. Заразата се предава от
човек на човек по въздушно-капков път и чрез плацентата от майката на
плода. Рубеолата е голяма опасност за бременните, защото вирусът може
да причини малоформации /уродства/ на плода. Затова заразата в
първото тримесечие на бременността е много опасна. Имунитетът е до
живот.
Лабораторна диагностика→амниотична течност на клетъчни култури
или РСR.
Профилактика→у нас е задължителна противорубеолната /жива/
ваксина, прилагаща се заедно с противоморбилната и
противопаротитната.

Семейство Flaviviridae

Род Flavivirus обхваща около 70 вида, от които най-важни за човешката

патология са вирусите причиняващи кърлежов енцефалит, жълта треска,
треска Денга и папатациева треска. Те са уникални, защото са
едноверижни, положително полярни РНК вируси. Характерно е, че имат
двуслойна липопротеинова обвивка. Не са устойчиви на външната среда и
дезинфекция. Устойчиви са на -70˚С.
Те имат жизнен цикъл, който изисква преминаване през животно и
кръвосмучести – комари и кърлежи. Болестта се предава на човека при
ухапване от тези кръвосмучести.
Комарите причиняват цяла група заболявания – засягащи ЦНС /комарни
енцефалити/ или трески – Денга, жълта треска и др., а кърлежите –
кърлежов енцефалит.
Лабораторна диагностика
За лабораторни изследвания се използват кръв и ликвор в началото на
заболяването. Серологична диагностика се постига с РСК.
Лечение
Специфично лечение няма. Ваксините се прилагат само за пътуващи в
екваториалните страни, където се срещат тези заболявания.

Семейство Bunyaviridae

Бунявирусите имат сферична форма като на повърхността им се

наблюдават изпъквания,разположени върху двуслойна липопротеинова
обвивка.
Чувстителни са на кисело рН,детергенти,формалин,топлина и др.Членове от
всеки род могат да предизвикат човешки заболявания,някои от които са
със същинско медицински значение.
Кримска хеморагична треска→остро вирусно заболяване,кърлежова
зооноза с водещ хеморагичен синдром и висок леталитет.След
проникване, вирусът се заселва в органите на ретикуло-хистиоцитарната
система,в резултат на което се уврежда ЦНС и ВНС. Заразяване се
постига от ухапване от кърлеж. Инкубационният период е от порядъка
на 1 до 3 дена,но е възможно и повече. Появата на симптоми е внезапна,с
висока температура,виене на свят,скованост на
ставите,главоболие,фотофобия.Може да има гадене,повръщане и
възпалено гърло. След преболедуване се разива траен, доживотен
имунитет.
За лабораторна диагностика се взема кръв от заболелия.
За профилактика и терапия се прилага Рибавирин.
Профилактично при рискови професии и в ендемични региони може да се
приложи убита ваксина КХТ. Необходимо е обезпаразитяването на
домашните животни, както и унищожаването на кърлежите в природните
огнища.

46. Семейство Poxviridae и Семейство Adenoviriadae

Семейство Poxviridae

Поксвирусите са най-големите вируси, които дори могат да се видят със

светлинен, а не с електронен микроскоп. Те са 40 вида. Причиняват заболявания
на целия животински свят. Най-важен за човешката патология е вирусът на
вариолата причиняващ вариола /едра шарка/, инфекция влизаща в групата на
т.нар. особено опасни инфекции.
Тази болест сега не съществува никъде по света. Това е първото заболяване,
което е ликвидирано чрез световна програма за ваксинация. Използвана е жива
ваксина и от 1980 г. тази ваксинация вече не се прилага.
Поксвирусите имат характерна форма на малка тухла. Сърцевината на вирусната
частица е с форма на осмица и двойно верижна ДНК. Това е много сложно
 устроен вирус. Освен структурни белтъци вирионът има и ензими, въглехидрати,
липиди и др. По повърхността му се намират гликопротеинови комплекси с висока
имуногенна активност. Те са много устойчиви във външната среда и на химически
въздействия и могат да се запазят с години.
Вариолата е много тежко инфекциозна заболяване с висока смъртност. Източник
на заразата е само човекът, по въздушно-капков път или директен контакт с
болния. На фона на влошено общо състояние се развива характерен обрив от
малки мехурчета пълни с течност, които после загнояват и се покриват с коричка.
Това е и най-заразния период. Придобитият имунитет е до живот.
Лабораторна диагностика.
Само в специализирани микробиологични лаборатории с висока степен на защита,
поради много опасния характер на заболяването. Вземат се секрети от обрива.
Семейство Adenoviridae

Това са голи вируси, без обвивка с дванадесетостенен капсид.

Аденовирусите са разпространени в целия свят. Устойчиви са на изсушавени на
миещи препарати, но 50 градусова топлина ги убиват за десетина минути.
Причиняват епидемични и единични заболявания най-вече при децата. Източник на
заразата е човека по въздушно-капков път и фекално-орален. Най-често
засягат горните дихателни пътища и са причина за остри респираторни
заболявания в около 5 % от случаите. Боледуването е 2-3 седмици, но общото
състояние остава добро. Могат да са придружени и от диария.
Лабораторна диагностика
Вземат се секрети, с които се заразяват тъканни култури от човешки ембрионален
бъбрек. Бърза диагностика се прави чрез директно доказване на вирусни
антигени в клиничен материал с имунофлуоресцентен метод или ELISA.
Профилактика и лечение
Необходимо е поддържане на строга лична и обществена хигиена. Антивирусните
лекарства са неефективни. Лечението е само симптоматично.
Ваксинопрофилактиката намира ограничено приложение.

47. Семейство Retroviridae – причинител на СПИН

 Семейство Rhabdoviridae – причинител на бяса

Семейство Retroviridae

Ретровирусите са РНК облечени вируси и се реплицират с образуване на междинна

ДНК. Името им произлиза от наличието в тях на ензим – обратна транскриптаза
/retrotranscriptase/. Този ензим „обръща” правилото в биологията
ДНК→РНК→протеин, в РНК→ДНК.
СПИН е особено опасна инфекция, характеризираща се със силно намалавяне на Т-
хелперните лимфоцити, което води до рязко намаляване на имунната защита на
организма и води до развитието на съпътстващи бактериални инфекции и тумори.
Описан е през 1981 г. и оттогава е завладял целия свят. Вирусът е открит по-късно
през 1983 г. Смята се,че вирусът произлиза от маймунския имунодефицитен вирус,
който се е адаптирал към човешката популация. Той силно вариабилен и с много
дълъг инкубационен период. Има два типа HIV1 и HIV2, като последният рядко е
причина за заболяването.
Морфология и структура→ HIV съществува като извънклетъчнна /вирионна/
форма с РНК геном и втора форма – интегриран в заразената клетка като ДНК
провирус. Вирусите са сферични, 120 nm, с липидна обвивка. Вътре има 2
молекули РНК. Вирусът е много чувствителен във външната среда – не повече от
час, а дезинфектантите го убиват за минути. СПИН е световна пандемия, която
засега не може да бъде овладяна ефикасно. Особено в Африка са загинали
милиони хора, а инфектираните в целия свят сега се преценяват на около 40
милиона. У нас има около 1000 заразени. Източник на инфекцията е болния и
заразоносителят. Вирусът се съдържа във всички телесни течности, като
основния път на предаване е половия, но може да се предаде по всякакъв друг
начин, макар и по-рядко, при допир с телесните течности особено при наранена
кожа или при кръвни хирургични манипулации – инжекции, вадене на зъб и др.
Още на 2-я ден от попадането му в организма вирусът се намира в лимфната система
и чрез кръвта попада в целия организъм. Разрушените лимфоцити са много и
броят им спада, но болестта не се проявява веднага - само фарингит и подути
лимфни възли. Но още в първите 1-4 седмици болният е заразен за другите хора
 /латентен стадий/. Вторият стадий е асимптоматичен и трае от 1 до 15 години.
Вирусът остава в латентно състояние. При третият стадий се появяват рязко
увеличени лимфни възли, треска, отпадналост, диария и рязка загуба на
тегло. Четвъртият стадий представлява разгърната клинична картина на СПИН
и след появата му болните рядко преживяват 2 години без терапия.
Имунитет не може да се изгради поради това, че вирусът много бързо се
репродуцира и непрекъснато мутира, а и самият той разрушава точно имунната
система.
Лабораторна диагностика→ се постига с РСR-реакция още в първата седмица.
Приет е алгоритъм за диагностика – търсят се антивирусни антитела в серума с
ЕLISA-метод и после пробите се изследват повторно и двукратно със същия тест.
Ако са положителни се прави потвърдителен тест – имуноблот.
Лечение→днес е сравнително успешно като забавя настъпването на смъртния
изход и включва различни групи антивирусни препарати с цел да се спре
репликацията на вируса.
Семейство Rhabdoviridae

Рабдовирусите принадлежат към род Lyssavirus.

Причинител на беса е Rabies virus. Вирионът на Rabies virus-а има цилиндрична
форма ие съставен от спираловиден нуклеокапсид и външен липиден бислой.
Геномът на вируса е едноверижна несегментирана (-)РНК молекула. Вирусът на
беса е силно чувствителен към УВЛ и пряко слънчево въздействие.Инактивират се
бързо с дезинфектанти.При 100˚С умират за 1 до 2 минути.
Бесът е особено опасна инфекция. Той е почти повсеместно разпространена
зооноза. Всички топлокръвни могат да бъдат инфектирани.Заразеното животно
развива енцефалит,а вируса се излъчва със слюнката. Човек се заразява при
ухапване или одраскване и също при ослюнчане от болно животно.От входната
врата вирусът се придвижва ретроградно по периферните нерви до ЦНС и оттам
по афереентни неврони достига до слюнчените жлези,ретината,кожни участъци и
др. Заболяването преминава през треска,мускулни болки,главоболие,след което
настъпва повишаване на рефлексната възбудимост,нарушава се психиката,
агресивност,настъпва трудност при преглъщане и завършва с отслабване на
двигателните функции,парализа и кома.
 Антивирусните антитела се появяват късно в хода на болестта и клетъчния
имунитет няма голяма роля за антивирусната протекция.
Лабораторна диагностика→Изследванията се правят в специализирани
лаборатории.Вземат се кожна и мозъчна биопсии,слюнка,ликвор,урина.
Откриването на телцата на Бабеш-Негри в хистологичните срези е бърз и
ефективен метод за поставяне на диагнозата. Вирусът може да се култивиар на
клетъчни култури и да се идентифицира с ИМФ.
Профилактика и терапия→ Много е важно незабавано и обилно измиване с
вода и сапун на ухапаното място и обработка със спирт и йод. Противобясната
ваксина е единственото средство за предотвратяване на беса при инфекция.
Създадени са освен човешки,но и противобясни ваксини за диви и домашни животни.

48. Семейство Herpesviridae

В това семейство се включват над 200 вида вируси, които се откриват при всички
живи организми. Човешките херпесни вируси са 8. Характерното за тях е, че могат
да предизвикват дремещи /латентни/ инфекции, които могат по всяко време да се
активират. Те обикновено протичат леко, но при хора с намален имунитет могат и
да завършат смъртоносно.
Herpes simplex virus 1 и 2 тип /херпесни вируси 1 и 2(HSV)/ са най-
разпространени. Отнасят се към род Simplexvirus.
Морфология →те са големи до 200 nm и са облечени вируси. Геномът им е от
двойноверижна ДНК. Те са слабо устойчиви във външната среда, термолабилни
и дезинфектантите ги разрушават бързо.
Херпес симплекс е заболяване на кожата и лигавиците много често на лицето и
устните, като първоначално се появяват малки мехурчета, които се пукват и на
тяхно място се появява коричка. Придружава се от сърбеж и болка. Хората се
заразяват още в кърмаческа възраст.
Херпес вирус 2 причинява генитален херпес – подобно на горното, заболяване на
половите органи и затова се предава при сексуален контакт. При майки с
генитален херпес при раждането плода може да се зарази и развие менингит или
енцефалит, които нерядко завършват смъртоносно.
Имунитет→клетъчен имунитет и висок титър на антитела, което прадпазва от
генерализация на инфекцията.
Лабораторна диатностика→използва се PCR,като най-ефективен метод.
Лечение→противовирусни препарати – Ацикловир и имуностимулиращи средства –
Изопринозин. За гениталния херпес използване на презерватив и раждане чрез
Цезарево сечение.

Varicella-Zoster virus /Човешки херпесен вирус 3/

Морфологията и устойчивостта на VZV(или HHV-3) е същата както на HSV-1/2.
VZV причинява две различни заболявания→варицела – типична детска болест
характеризираща се с обрив по носоглътката и цялото тяло. Много силно
заразна болест /над 90% от контактните се разболяват/. Инкубационен период е 2
седмици. Второто заболяване е т.нар. херпес зостер. То засяга само възрастни
индивиди, които са преболедували от варицела. Първоначално се появява силна
болка в различни области от кожата, а сред това и характерния обрив.
Излекуването е за 1 месец. Много рядко при намален имунитет инфекцията може
да се генерализира и да завърши фатално. Имунитетът е сравнително траен, но
може и да има рецидиви.
Лечение се постига с локални анестетици, болкоуспокояващи средства и
противовирусни-Ацикловир.

Епщайн-Бар вирус /човешки херпесен вирус 4/

Морофология, структура и физикохимични свойства са както на всички херпесни

вируси. Той се реплицира само в човешките В лимфоцити и остава там за цял
живот.
Заболяванията, които предизвиква се дължат или на свърхактивен имунен отговор
– инфекциозна мононуклеоза или на намален имунитет – тогава се развиват
злокачествени заболявания на лимфната тъкан – лимфоми.
Инфекциозна мононуклеоза е остро инфекциозно заболяване,развиващо се
като инфекция в В лимфоцитите и епителните клетки на ортофаринкса и
тонзилите. EBV се отделя в голямо количество в слюнката на
 болния.Инкубационният период е между 6 и 18 дни. Заболяването започва остро с
повишаване на температурата, втрисане, отпадналост,болки в гърлото и
главоболие. Обикновено заболяването протича леко,като се създава пожизнен
имунитет.
Лабораторна диагностика→тестове за специфични антитела – ELISA и
имуноблот.
Лечение и прогноза→При инфекциозна мононуклеаза липсва еритропно
лечение,но прогнозата по правило е добра.

Цитомегаловирус /човешки херпесен вирус 5/

Морфология и физикохимични свойство – същите. Цитомегаловирусната инфекция

обикновено протича леко, но при хора с намален имунитет /СПИН и др./ и
новородени нерядко води до смърт. При заболяване на бременната често се
уврежда плода, като се развиват тежки вродени аномалии. Диагностика може да се
направи на биопсични материали от бъбрек или бял дроб.
Лечението е с противовирусни средства→Ганцикловир,Цидофовир,Фоскарнет и
имуностимулатори.Липсва ваксина.

49. Причинители на вирусните хепатити

Понастоящем са известни 5 вируса, които са от различни семейства, но ги

обединяват предпочитанията им за засягане на черния дроб.
Това са: HAV /хепатитен А вирус/, HBV, HCV, HDV, HEV.
Те се различават по структура, но си приличат по сходната клинична картина
на засягане на черния дроб. Разпространени са по целия свят като малки
епидемии или като отделни случаи.
Начини на заразяване:
✓ фекално-орален→ HAV, HEV
✓ парентерален път на заразяване /вкл. полов/ → HBV, HCV, HDV

Хепатитен А вирус
HAV е малък, гол, геном с едноверижна (+)РНК, от рода на пикорна вирусите.
Значително устойчив във външната среда, което улеснява предаването му
по контактно-битов път /мръсни ръце/ и фекално-орален път /класическа
болест на мръсните ръце и затова често се развива като епидемии в
малцинствените групи и развиващите се страни/. Инкубационен период е
средно 30 дни. Вирусът се поглъща, попада в червата и оттам чрез кръвта в
черния дроб. Това е остър хепатит, който не хронифицира и не води до
цироза или карцином. Често има жълтеница, отпадналост, потъмняване
на урината. За около 2 седмици болният оздравява без последствия.
Изключително рядко може да завърши със смърт. Имунетът е много
траен. Лечението е симптоматично(хепатопротектори и витамини).
Лабораторна диагностика →имуноензимни методи за специфични
антитела от IgM. Има ваксина срещу хепатит А.

Хепатит В вирус

HBV е сферичен, около 40 nm., облечен вирус с липопротеинна обвивка,

съдържаща повърхностен антиген наречен Австралийски антиген –
гликопротеин, откриващ се самостоятелно в серума на болните и влизащ в
състава на ваксината. В сърцевината се намира двойноверижна ДНК.
Относително термоустойчив, но се инактивира за 1 минута при 100˚С.
Издръжлив е на миещи препарати. Източникът на заболяването е само
болният човек. Вирусът се намира във всички телесни течности, затова и
заболяването се предава по парентерален път – кръв и кръвни продукти,
полов контакт или наранена кожа в контакт с телесни течности. Основно
значение има нестерилния медицински и стоматологичен инструментариум.
Рисковите групи са медицински работници, наркомани, хемодиализни
пациенти и др. Вирусът се реплицира в чернодробните клетки, но без да ги
уврежда директно и заболяването е латентно. При активиране на
заболяването антигени на вируса се появяват по повърхността на клетките,
което активира имунния отговор и клетките се унищожават. Така за
увреждането на черния дроб основно значение има некрозата на клетките и
възпалителните промени. Характерно за него е, че често хронифицира
 /хроничен хепатит/, води до развитието на цироза и по-рядко на рак на
черния дроб.
Клинична картина→ дълъг инкубационен произход – до 6 месеца.
Характеризира се с жълтеница, обриви и болки по ставите. Може да се развие
и тежка чернодробна недостатъчност.
Развива се траен имунитет след преболедуване.
Лабораторна диагностика→основен за диагностика е имуноензимния
ELISA метод.
Лечение→ При остра HBV инфекция се назначават хепатопротективни
средства
(Карзил),витамини и диета. За специфична профилактика на HBV е
разработена ваксина,която е също и антиракова.

Хепатит С вирус

HСV е сферичен вирус,с геном,състоящ се от едноверижна (+)РНК. Има

липидна обвивка,покрита с гликопротеинови израстъци.Притежава
значителна резистентност във външната среда.При 100˚С издържа за
5минути.
HСV е основният причинител на т.нар. non-A-non-B и също на
посттрансфузивните хепатите.Има същите механизми на предаване като
Хепатит В. Хепатит С инфектира само хора и шимпанзета,като
предизвиква хроничен хепатит,цироза,чернодробна недостатъчност и
чернодробен рак.
Инкубационният период е около 50 дни и обикновено завършва с оздравяване
и елиминиране на вируса. Характерни за HСV инфекциите са появата на
обриви,васкулити,гломерулонефрити и др. Преболедувалите развиват
траен имунитет.
Лабораторна диагносика→чрез лабораторни изследвания се търсят в
кръвта на болен анти- HСV антитела и хепатит С вирусна РНК.Изчезването
на вирусната РНК от серума е признак за излекуване.
За лечение се използва комбинация от два антивирусни препарата→
Пегинтерферон и Рибавирин. Липсва специфична ваксина.
 Хепатит D вирус

HDV е облечен сферичен вирус, с геном от едноверижна (-)РНК и собствен

протеин,наречен Делта-антиген. Не може да предизвиква самостоятелна
инфекция, защото се реплицира само в присъствие на HBV и затова го
определят този вирус като „сателитен”, „дефектен” или „ковивирус”.
HDV има значителна резистентност във външната среда.Унищожава се от
алкални препарати.
Хепатит D е антропоноза и изтоник е болният или носителят.Пътищата на
предаване са както на Хепатит В. Вируст се реплицира в хепатоцитите
само на лица с активна HBV инфекция. Имунитетът след преболедуване
е траен.
Лаборатоният метод ELISA се използва рутинно за търсене в серум от болен
на специфични анти- HDV антитела.
Няма специфично лечение на HDV хепатита. Ваксината, иползвана за
превенция на Хепатит В, е възможно да се използва и за Хепатит D.

Хепатит Е вирус

HЕV е сферичен вирус,без обвивка. Геномът му е съставен от

едноверижна (+)РНК.Има значителна устойчиовт във външната среда.
Предава се по фекално-орален път. Освен човек,HЕV може да
инфектира и някои видове животни,като кучета,котки,прасета,едър рогат
добитък. Хепатит Е е разпростране из целия свят, но е ендемичен за
тропичните региони на Азия,Мексико,Северна Африка. Предизвиква
увреждания в черния дроб,подобни на тези при Хепатит А. Хепатит Е
протича като остра инфекция и завършва с излекуване. Хепатит Е протича
неблагоприятно при бременни за разлика от другите видове хепатити.
Инкубационният приод е средно около 40 дни.Образуваните анти- HЕV
антитела в серума се откриват с години и обуславят защита срещу
повторна инфекция.
Разработена е PCR за откриване на вирусната РНК във фецес и кръв.
Специфично лечение липсва,терапията е поддържаща.Прогнозата е много
добра.
Разработва се ваксина срещу HЕV.