Тема № 1: „Предмет и задачи на микробиологията.

Основни етапи
в нейното развитие.”
Предмет на микробиологията е изучаването на всички микроорганизми в природата –
както свободно живеещите в условията на външната среда, така и на микробите, паразитиращи в
многоклетъчните животински и растителни организми.
Предмет на медицинската микробиология са микроорганизмите, които са се
приспособили за паразитиране в човешкия организъм и предизвикват в него болестни промени.
Задачите на микробиологията са да изучи морфологията, структурата и физиологията на
микроорганизмите и тяхното взаимодействие с външната среда, т.е. значението им за икономиката
в природата и за патологията на човека, животните и растенията.
Пръв Хипократ в редица свои книги изказва мисълта, че епидемиите са резултат на
болестотворни изпарения – миазми, получени от почвата, въздуха и водата. Едновременно с това
възниква и мисълта за живата природа на причинителите на заразните заболявания. Историята
на микробиологията може да се раздели условно на три периода:
1. Морфологичен – свързан с развитие на оптика, механика, математика и др. Открития:
 Х. и З. Янсен, Р. Хуук – откриване на микроскопа и описване на растителна клетка;
 А. ван Льовенхук – откриване на бактериите; баща на микробиологията;
 Откриване причинителите на мускаридината, фавуса, трихофитията, антраксния бацил.
2. Физиологичен период – обобщаване на откритията в единна научна доктрина.
 Луи Пастьор – поставя научните основи на микробиологията като самостоятелна
бииологична дисциплина; изяснява специфичността и анаеробизма на ферментационния
процес; създава метода пастьоаризация; отхвърля окончателно теоргията за спонтанното
самозараждане на живота; открива стафилококите и стрептококите в гной от рани; през
1878 г. поставя основите на мед. микробиология.
 Създаване на първата жива ваксина (за кокошата холера) и втората (за антракса) от
Пастьор – разработва се принципа на атенюация на микробите;
 Създаване на противобясната ваксина – утвърждава се принципа на специфичната
ваксинопрофилактика; поставят се основите на експерименталната и приложна
имунология;
 Дж. Листер – разработва се метода на антисептиката – обработката на раните в
операционната с карболова киселина, прелом в работата на хирурга;
 Р. Кох – изучаване на антраксния бацил и способността му за спорообразуване; въвежда
твърдите хранителни среди при изолиране и култивиране на микробите; открива
туберкулозния бактерий и причинителя на холерата.
3. Етиологичен период – изясняване етиологията на повечето инфекциозни заболявания.
 И. Мечников – създава фагоцитната теория на имунитета;
 П. Ерлих – хуморална теория за имунитета;
 Откриване на дифтерийния токсин, тетаничния бацил, серотерапия- и профилактика
 Д. Ивановски – открива вирусите (тютюнева мозайка); откриват се вирусите на шапа,
жълтата треска, полиомиелита и др.; Обособява се самостоятелен раздел – вирусология
 Откриване на сулфонамидите, пеницилина (А. Флеминг), стрептомицина; започва ерата на
антибиотиците;
 Ендерс, Уелер, Робинс – метод на клетъчните култури;
 Изясняване струкурата и ролята на бактериофага;
 Уотсън, Крик – модел на ДНК, разшифроване на генетичния код;
 Кльолер, Милщайн – получават моноклонални антитела чрез хибридомна техника.
Редица патогени, като вирусът на СПИН, хепатитните вируси, херпесните вируси, причинителите
на лаймска болест, ентероколити (C. coli, C. jejuni), хр. гастрит и гастродуоденални язви (H.
pylori), са открити в последните 2-3 десетилетия, т.е. етиологичният период продължава и днес!
 Тема № 2: „Таксономия на бактериите.”
Бактериите принадлежат към царството на прокариотите. Те са едноклетъчни, които
се размножават чрез просто делене. В зависимост от мястото за това се делят на облигатни
извънклетъчни (стафилококи, стрептококи и т.н.), факултативни вътреклетъчни (тифни,
туберкулозни и др.), а трети са облигатни вътреклетъчни (хламидии, рикетсии).
Класификация. Сред по-важните патогени за човешкия организъм са:
I Грам-отрицателни бактерии с клетъчна стена
1. Спирохети:
 Treponema – T. pallidum (луес);
 Borrelia – B. recurentis (възвратен тиф), B. burgdorferi (Лаймска болест)
 Leptospira – L. interogans (лептоспирози).
2. Аеробни (микроаерофилни), извити Грам (-) бактерии:
 Campilobacter – C. jejuni (гастроентерит);
 Hellicobacter – H. pylori (пептична язва на стомаха и дуоденума, хроничен гастрит).
3. Грам (-) аеробни пръчки и коки:
 Neisseria – N. meningitidis (епидемичен менингит), N. gonorrhoeae (гонорея);
 Legionella – L. pneumophilia (пневмония – легионерска болест);
 Pseudomonas – P. aeruginosa (опортюнистични инфекции);
 Bordatella – B. pertussis (коклюш);
 Francisella – F. tularensis (туларемия);
 Brucella – B. melitensis, B. abortuss (бруцелоза).
4. Факултативни анаеробни Грам-отрицателни пръчки: (сем. Еnterobactericeae)
 Escherichia – E. coli (нормален обитател в червата, екзогенни интестинални инфекции,
опортюнистични инфекции, инфекции на уринарния тракт, ВБИ);
 Salmonella – S. typhi (коремен тиф), S. paratyphi A, B, C (паратиф), S. enteritidis
(хранителни отравяния);
 Shigella – S. dysenteriae, S. flexneri и др. (дизенетрия - шигелоза);
 Yersinia – Y. pestis (чума), Y. enterocolitica (гастроентерит);
 Proteus – P. vulgaris, P. mirabilis (сапрофити във външната среда, обитатели на чревния
тракт, опортюнистични инфекции, ВБИ – отнася се и за Providencia, Morganella);
 Providencia – P. stuartii;
 Morganella – M. morganii;
 Klebsiella – K. pneumoniae (опортюнистични инфекции);
 Vibio – V. cholerae (холера);
 Haemophilus – H. influenzae (нормален обитател на ГДП, усложнения след вирусни и
бактериални инфекции – менингити, пневмонии).
5. Грам-отрицателни анаеробни прави, извити и спираловидни пръчици:
 Bacteroides – B. fragilis, B. ureolyticus, B. gracilis, B. coagulans и др. (нормални
обитатели на чревния тракт, устната кухина, зъбни плаки и джобове, ГДП, сами или в
симбиоза с други участват във възникване на възпалителни процеси, некрози и др.);
Аналогично за родове Porphyromonas, Fusobacterium, Prevotella, Bilophila
6. Анаеробни Грам-отрицателни коки:
 Veillonella – V. parvula, V. rodentium (нормални обитатели на лигавицата на устаната
кухина и храносмилателния тракт, играят роля при формиране на зъбната плака и
кариеса);
7. Рикетсии и хламидии:
 Rickettsia – R. prowazekii (епидемичен петнист тиф), R. conori (марсилска треска);
  Coxiella – C. burnetii (Ку-треска);
 Chlamidia – C. trachomatis (трахома, урогенитални инфекции), C. psittaci (орнитози).

II Грам-положителни бактерии с клетъчна стена

1. Грам-положителни коки:
 Staphylococcus – S. aureus (обитатели на лигавици, локални и системни инфекции), S.
epidermidis, S. saprophyticus (обитатели на лигавици и кожа, опортюнистични
инфекции, инфекции на уринарния тракт);
 Streptococcus – S. pyogenes, S. pneumoniae (нормални обитатели на устната кухина,
ГДП, сепсиси, менингити, пневмонии и др.) + S. mutans, S. salivarius (обитатели на
устната кухина);
 Enterococcus – E. faecalis (обитатели на ГИТ и уринарния тракт);
 Peptococcus – P. niger (нормални обитатели в устната кухина, чревния тракт и др.,
опортюнистични инфекции);
 Peptosteptococcus – P. anaerobicus, P. asaccharolyticus (като Peptococcus).
2. Грам-положителни пръчки и коки, образуващи ендоспори:
 Bacillus – B. anthracis (антракс);
 Clostridium – C. tetani (тетанус), C. botulinum (ботулизъм), C. perfringens (газова
гангрена), C. difficile (псевдомембранозен колит).
3. Правилни, неспорообразуващи Грам-положителни пръчици:
 Listeria – L. monocytogenes, L. ivanovii (менингит, сепсис).
4. Неправилни, Грам-положителни неспорообразуващи пръчици:
 Corynebacterium – C. diphtheriae (дифтерия), C. xerosis, C. urealyticum (обитатели на
кожа и лигавици, опортюнистични инфекции и инфекции на уринарния тракт);
 Actinomyces – A. israelli, A. bovis (актиномикоза), A. odontolyticus (в зъбната плака).
5. Микобактерии:
 Mycobacterium – M. tuberculosis, M. bovis, M. africanum (туберкулоза), M. leprae
(проказа).

III Еубактерии без клетъчна стена:

 Mycoplasma – M. pneumoniae (атипична пневмония), M. hominis (пиелонефрит), M.
genitalium (уретрит), M. orale, M. salivarium (обитатели на ГДП);
 Ureaplasma – U. urealyticum (уретрит).
 Тема № 3: „Класификация и номенклатура на вирусите.”
I РНК ВИРУСИ:
1. Семейство Picornaviridae:
 Enterovirus – Polioviruses 1-2 (плоиомиелит), Coxsackie viruses A, B (асептичен менингит,
диарии при деца, инфекции на ГДП, хеморагичен конюнктивит), Echoviruses (асептичен
менингит, енцефалит, респираторни), Enteroviruses (полиомиелитоподобни, заболявания, остър
епидемичен конюнктивит, температурни състояния);
 Hepatovirus – HAV (инфекциозен хепатит А);
 Cardiovirus – Encephalomyocarditis virus (фебрилни състояния);
 Rhinovirus – (хрема, бронхит, бронхопневмония);
 Aphtovirus – (шап).
2. Семейство Caliciviridae:
 Calicivirus – (епидемичен вирусен гастроентерит);
 Herpevirus – HEV (ендемичен хепатит Е).
3. Семейство Reoviridae: Orthoreovirus 1-3 – (реовирусни инфекции); Rotavirus – (остър гастроентерит
при деца); Orbivirus – (хеморагична треска); Coltivirus – (енцефалит);
4. Семейство Togaviridae:
 Alphavirus – арбовирус група А (треска, обрив, артрит, конски енцефалит);
 Rubivirus – Rubeolla virus (рубеола);
5. Семейство Flaviviridae:
 Flavavirus – (жълта треска, денга); с преносители комари – японски енцефалит, с преносители
кърлежи – руски пролетно-летен енцефалит;
 Hepacavirus – HCV (хепатит С), HGV (хепатит G).
6. Семейство Arenaviridae: Arenavirus (лимфоцитарен хориоменингит, хеморагични трески);
7. Семейство Coronaviridae: Coronavirus (заболявания на ГДП и ГИТ);
8. Семейство Rhabdoviridae: Lyssavirus – Rabies virus (бяс); Vesiculovirus (VSV) – автозен стоматит.
9. Семейство Filoviridae (Filovirus, Ebola virus): хеморагична треска Марбург/Ебола;
10. Семейство Retroviridae: Oncornavirus (РНК-онкогенни вируси), Spumavirus (пенещи вируси),
Lentivirus (HIV1, HIV 2 - СПИН);
11. Семейство Orthomyxoviridae: Influenzavirus A, B, C – грип А, В и С.
12. Семейство Paramyxovirus:
 Paramyxovirus – (параинфлуенца, паротит, орхит, менингоенцефалит);
 Morbillivirus – (морбили, хронична дегенерация на ЦНС);
 Pneumovirus – (хрема, пневмония, бронхопневмония у деца).
13. Cystoviridae: Deltavirus – хепатит D.

II ДНК ВИРУСИ
1. Семейство Poxviridae: Variola major (вариола);
2. Семейство Herpesviridae:
 Simplex virus – HHSV 1, 2 (херпес у човека);
 Varicellovirus – HHV3 (варицела и херпес зостер);
 Cytomegalovirus – HHV5 (жълтеница, хепатоспленомегалия, мозъчни увреждания);
 Други херпесни – HHV 6 (шеста болест, синдром на хроничната умора);
 Epstein-Bar virus (HHV 4) – инфекциозна мононуклеоза, лимфома на Бъркит, назофарингеален
карцином; HHV 8 – саркома на Капоши.
3. Adenoviridae (Mastadenovirus): остри респираторни заболявания, фарингити, уроинфекции и др.
4. Hepadnaviridae (Orthohepadnavirus): Hepatitis B virus – HBV – остър и хроничен хепатит В;
5. Papoviridae (Papillomavirus):
 HPV (генитални брадавици, рак на цервикса);
 Polyomavirus (в урина след бъбречна трансплантация, мултиплена прогресивна енцефалопатия)
6. Parvoviridae (Parvovirus): Human parvovirus B19 (erythema infectiosum – пета болест).
 Тема № 4: „Морфология на бактериите - форма, големина,
съществени и несъществени клетъчни органели, основни различия
между прокариотни и еукариотни клетки. Методи за изследване
на морфологията на бактериите.”
Морфологията на бактериите – форма, големи, взаимно разположение, наличие на
ресни, капсули, спори и т.н. се изучава със светлинен микроскоп (нативно или в оцветено
състояния). Така напр. оцветяването по Грам дава инфромация за строежа на клетъчната
стена, по Цил-Нилсен – наличие на киселинноустойчиви форми, по Найсер – волутинови
телца, по Мьолер и Пешков – спори, Гинс Клет – капсули и т.н.
В зависимост от големината си, бактериите могат да бъдат от 0,2 µm (пневмококи) до
10-15, дори 50 µm (някои клостридии), антраксен бацил и др. Средни размери имат
ентеробактериите и коринобактериите (1-3 µm).
Според формата на клетката са известни кълбообразни, пръчковидни и извити форми:
 Кълбообразни (коки): 0,8-1,2 µm, при размножаването си обикновено остават свързани
помежду си. Биват – монококи, диплококи (пневмококи и найсерии), стрептококи (като
верижка), стафилококи, тетракоки и сарцини. С изключение на найсериите, коките са
Грам (+), ресни и спори не образуват, някои притежават капсули;
 Пръчковидни бактерии: единият размер е по-дълъг; 0,5-5/0,5 µm. Условно могат да се
разделят на спорообразуващи (бацили) и неспорообразуващи. Бацилите са Грам (+),
някои образуват ресни, други – капсули. В тесен смисъл понятието „бактерии” се
използва за всички неспорообразуващи: ентеробактерии, туберкулозни, фузобактерии,
коринобактерии и др. Някои имат много къс надлъжен размер (кокобактерии) –
бруцели, коклюшни и хемофилни бактерии. Клетките може да са разположени
поединично (E. coli), по две – K. pneumoniae или верижки (Bacillus);
 Извити бактерии: 1-3 до 5-30 µm, Грам (-). Разделят се на – вибриони (V. cholerae),
спирили (хеликобактер, кампилобактер), спирохети (Borrelia, Treponema, Leptospira).
Формата и големината се запазват относително постоянни само при оптимални
условия на развитие. За много бактерии е характерен полиморфизъм в морфологията на
отделните клетки в една и съща популация, респ. в един и същ препарат. Значение имат рН на
средата, температурата на култивиране. Когато отклоненията във формата са големи, се
говори за дегенеративни форми. Получените изменения не се унаследяват и при
отстраняване на неблагоприятното въздействие, типичната морфология се възстановява.
Бактериалната клетка се състои от съществени органели, без които не може да
съществува – клетъчна обвивка, цитоплазма, ядро и рибозоми и несъществени – ресни, пили,
капсули, цитоплазмени включения.
Бактериите са едноклетъчни микроорганизми, които притежават типични за
прокариотните клетки строеж. За разлика от еукариотните бактерии, имат една пръстановидна
и сложно нагъната хромозома, локализирана в ядро без ядрена мембрана и се делят
амитотично. При тях липсват ендоплазматичен ретикулум, апарат на Голджи, лизозоми,
хлоропласти, микротубули и митохондрии.
Морфологията на бактериите може да се установи на нативен препарат – свеж
покривен препарат (захаромицети), препарат „висяща капка” (подвижност при E. coli), както и
прости оцветителни методи – по Льофлер и Пфайфер (за форма и големина).
 Тема № 5: „Структура на бактериите - ресни и аксиални
филаменти, пили (фимбрии).”
Ресните (флагелите) са органели за движение на някои видове пръчковидни и извити
бактерии. Представляват спирални протеинови филаменти, видими само при специално
оцветяване (Грей, Льофлер), които им позволяват да набъбнат.
Устройство на ресната – 3 части:
 Базално телце – в клетъчната обвивка, съставено от стебло, пронизващо различен
брой пръстени – при Грам(+) – 2; Грам(-) – 4;
 Филамент – куха, нишковидна структура извън клетката, изграден от белтъка
флагелин; подредбата на филаментите е спирално, със заграждане на централен осев
канал, а нарастването става от дисталния край. Флагелиновите субединици са силни
антигени (Н-антигени), а антителата срещу тях имат важно протективно значение. В
хода на микробиологичната диагноза (МБД) се доказват с реакция аглутинация.
 Кука.
Белтъчният състав на ресните определя тяхната термолабилност – разрушават се при 100 С.i
Според броя и разположението на ресните се различават:
 Монотрихи – 1 полярно разположена ресна (вибриони, Pseudomonas aeruginosa);
 Лофотрихи – снопче ресни на единия край (Helicobacter);
 Амфитрихи – една или повече ресни на двата полюса (Campylobacter);
 Перитрихи – ресни по цялата бактериална повърхност (ентеробактерии, бацили).
Функция на ресните – служат за предвижване на бактерия към хранителните източници и
химични вещества - химиотаксис (отрицателен – при отдалечаване). При салмонели и холери
са фактор на вирулентността – спомагат за преодоляване на мукозния гел и влизане в контакт
с ентероцитите. Движенията са ротационни, зараждат се в базалното телце, а процесът е АТФ-
зависим. Осъществява се течни или полутвърди среди, като само Proteus може да пълзи и по
твърди, образувайки Н-колонии, формирайки налеп като пара върху стъкло. Ресните не са
постоянен видов белег. Могат да се премахнат при неблагоприятно култивиране, добавяне на
субстрати или механично. При отстраняване на фактора, подвижността се възстановява.
Активните и интензивни движения (както при спирохетите) се създават от т.нар.
аксиални филаменти, изградени от белтъци, подобни на флагелина. Разполагат се като
паралелни нишки между цитоплазмата и външната мембрана, като завършват с инсерционен
апарат (кука + няколко инсерционни диска).
Пилите (фимбрии) са протеинови нишковидни образувания, разположени по
повърхността предимно на Грам(-) бактерии. Подобни са на ресните, но значително по-малки,
а проксималният им край е вмъкнат в цитоплазмената мембрана. Всяка пила е изградена от
белтъчни единици пилин, подредени около централен осев канал. Субединиците на
различните пили са изградени от различни по състав протеини (антигенно различни).
Според функцията, която изпълняват, пилите се делят на:
 Адхезивни (обикновени) – важни фактори на патогенността (прикрепване към
лигавиците). Процесът на адхезия е специфичен и изисква наличие на комплементарни
рецептори. Липсата им прави инфекцията невъзможна! Адхезините се блокират от
специфични антитела, като SIgA.
- Тип 1 (обикновени): при Enterobactericeae – E. coli, Klebsiella, Enterobacter и др.
причинители на уроинфекции; някои салмонели и V. cholerae;
- P-пили на E. coli – аглутинация на човешки еритроцити от група Р;
- S-пили на E. coli – изолират се често от деца с менингит или сепсис.
 Секс пилите медиират конюгацията при Грам (-) бактерии, важен механизъм за
пренос на генетичен материал. По-големи са по размер, но по-малко на брой (1-4).
 Тема № 6: „Структура на бактериите - капсула, гликокаликс.”
Капсулата представлява повърхностен желатинозен слой, изграден от полизахариди
или полипептиди, разположен над клетъчната обвивка. При някои бактерии са силно изразени
и достигат 10 µм – същински капсули, при други – микрокапсули, видими само под ЕМ и
доказуеми серологично. На светлинен микроскоп са видими само при специални оцветявания
– по Гинс, Клет, Хис и Бури или тушов препарат на фазов контраст. Незадължителен органел.
Капсулите са К-антигените на бактериите. Съставът на захарите е различен при
различните видове, което ги обособява в множество серотипове (серовари) - напр. S.
pneumoniaе – 84 серотипа. Друга функция на капсулите е защитната – от химични и физични
влияния. Те са също и фактор на патогенността. Така например патогенни са само
капсулираните пневмококи и антраксни бацили. Капсулите препятстват фагоцитозата, а в
някои случаи при Грам (-) бактерии – и комплемент-медиираната бактериолиза.
Макроорганизмът реагира със синтез на антитела от клас IgG и IgM към капсулните антигени,
които опсонизират клетката и правят възможна бактериолизата, фагоцитозата и
вътреклетъчната бактерицидия. Капсулни АГ на различни видове бактерии показват сходство
– като E. coli (K1) и N. meningitidis, причина за антигенна мимикрия и развитие на неонатален
сепсис и менингит от E. coli.
Капсулираните щамове образуват гладки (S) колонии, а безкапсулните – грапави,
сухи колонии. При някои видове капсулните колонии са слузести, големи и влажни.
Доказване на К-антигените: реакция аглутинация и преципитация с хомоложни
антитела + реакция на Neufeld за набъбване на капсулата (с хомоложен анти-К серум).
Гликокаликсът (слайм) е полизахаридна повърхностна обвивка, която се секретира
от много бактерии (P. aeruginosa, коагулазо-негативни стафилококи, стрептококи и др. от
нормалната микрофлора). Разликата с капсулата е, че слаймът не е здраво свързан с
клетъчната повърхност и лесно се освобождава от нея. Има роля като фактор на
патогенността, предимно за адхезия на бактерията – най-вече към обекти от средата при ВБИ,
кожа, катетри и изкуствени сърдечни клапи при човека. Streptococcus mutans чрез слайма си
адхерира върху емайла на зъбите като така участва в образуването на зъбната плака и
кариесите.
 Тема № 7: „Структура на бактериите - клетъчна стена
при Грам-положителни и Грам-отрицателни бактерии.
Бактерии с дефектни клетъчни стени.”
Клетъчната обвивка е жизненоважен органел, намиращ се между капсулата и
цитоплазмената мембрана. Чрез сложен метод на оцветяване, наречен Грам, е установено, че
някои от бактериите се оцветяват в синьо (Грам положителни), а други в червено (Грам
отрицателни). При Грам (+) клетъчната обвивка се състои от 2 слоя: цитоплазмена мембрана и
клетъчна стена, изградена от пептидогликан, а при Грам (-) е трислойна – цитоплазмена
мембрана и над нея – двуслойна, състояща се от пептидогликанен слой и външна мембрана.
Структурата на пептидогликана е представена от линейни хетерополимери от повтарящи се
алтернативно N-ацетил-D-глюкозамин и N-ацетилмурамова киселина. Структурата се
стабилизира чрез образуването на напречни съшивки между свързаните с мурамовите
остатъци тетрапептиди, наречени странични вериги.
Пептидогликанът е мишена за действие за различни ензими и антибактериални
вещества. Страничните връзки се атакуват от различни литични ензими – като автолизини,
жлъчни соли, лизозим и др. Някои антибиотици (Bacitracin) блокират синтеза на
пептидогликана.
Клетъчна стена при Грам-положителни:
 Изградена основно от пептидогликан (20-80 nm), 10-50% от масата на клетъчната стена
представлява полизахариди, свързани ковалентно с гликанните вериги;
 Тейхоеви, липотейхоеви и тейхуронови киселини;
 Страничните вериги се свързват с олигопептидни мостчета;
 Пептидогликанът е съставен от около 40 слоя, 100% омрежен;
 Някои особености: в стената на S. aureus – протеин А и протеин М (фактори на
патогенността), миколови киселини (киселинноустойчиви бактерии)
Клетъчна стена при Грам-отрицателни:
 Значително по-усложнена, дебела 25-30 nm;
 Между цитоплазмената и външната мембрана – периплазмена зона;
 Количеството на пептидогликана е значително по-малко (около 2 nm)
 Слоевете на пептидогликана са един до два, 5-10% от стената, половината от
страничните тетрапептиди се свързват с напречни съшивки;
 Външната мембрана е трислойна, различава се от ЦПМ по високото съдържание на
ЛПЗ (до 40%) и асиметричност;
Функции на външната мембрана. Тя е молекулярно сито за малко водноразтворими
молекули и бариера за антибиотици, хранителни вещества и др. Предпазва клетката от вредни
химични въздействия от околната среда, вкл. защитни фактори на организма като антитела,
фагоцитоза, комплемент, жлъчни соли и др. Предпазва пептидогликана от лизиращи ензими.
Нейни структури са фактори на патогенността – адхезини, токсини. Тук са местата за
свързване на бактериофаги и секс пили при конюгация.
Липополизахаридите (ЛПЗ) са изградени от хидрофилни полизахариди и хидрофобни
липиди, разделени в 3 области: О-специфични полизахариди, сърцевинен полизахари и липид А.
Имат висока токсичност за хора и животни и са известни като ендотоксини. Компоненти:
 О-антиген: намира се извън клетката, 1-40 олигозахаридни мономера; определят
антигенното разнообразие при Грам (-); критерий за разделянето в серогрупи;
аглутинират се с реакция Грубер; колониите на такива микроби са от S-тип (гладки,
правилно окръглени); притежават антифагоцитно действие, а също така блокират
комплемента; срещу тях макроорагизмът синтезира антитела с протективно действие;
  Сърцевинен олигозахарид: разклонен полизахарид (9-12 остатъка), разделен условно
на външна и вътрешна част. Вътрешната е по-консервативна и антителата към нея
реагират кръстосано с ЛПЗ на неродствени Грам (-) бактерии. ЛПЗ при някои бактерии
са изградени само от сърцевинен олигозахари и липид А – те образуват грапави R-
колонии (B. pertussis, H. influenza, N. meningitidis и др.);
 Липид А: сходен химичен и антигенен строеж при изучените Грам (-) бактерии –
ентеробактерии, найсерии, псевдомонади. Отговорен за ендотоксиновата активност
на ЛПЗ молекула. Ендотоксинът, независимо дали е под форма на ЛПЗ или изолиран
липид А, е мощен биологичен модулатор, отговорен за множество въздействия на Грам
(-) бактерии.
Някои бактерии нямат клетъчна стена. Тук се причисляват микоплазмите, които се
класифицират отделно от Грам (+) и Грам (-) бактерии. Под влияние на някои литични или
инхибиторни агенти (лизозим, бета-лактамови антибиотици, серум) е възможно
пептидогликанът да се разруши или да се преустанови неговата синтеза. Клетката придобива
сферична или нишковидна форма. Ако са налице остатъци от клетъчната стена, тези бактерии
с дефектни стени се наричат сферопласти (най-често от Грам-отрицателни, при инхибиране с
пеницилин). Когато липсват остатъци, се наричат протопласти (от Грам-положителни). При
отстраняване на инхибиращия фактор, сферопластите преминават обратно в изходната форма.
При потискане синтеза на пептидогликана, някои бактерии могат да преминат в L-форми:
 Нестабилни L-форми: развиват се само в присъствие на инхибиращия фактор, при
остраняване възстановяват изходното си състояние;
 Стабилни L-форми: получават се от нестабилните чрез мутация и се развиват така
върху среди без инхибиращ фактор
Съществува хипотеза, според която по време на инфекцията (напр. стрептококова), под
влияние на антибиотично лечение или факторите на естествената резистентност, бактериите
могат да преминат в L-форми, а при спиране – да ревертират до изходния бактерий и
инфекцията да рецидивира.
Тема № 8: „Структура на бактериите - цитоплазмена мембрана.”
Цитоплазмената мембрана (ЦПМ) граничи с цитоплазмата и се намира
непосредствено под клетъчната стена. Тя е обща за Грам-положителните и Грам-
отрицателните и е жизненоважен органел. Заема 30% от клетъчната маса. Съдържа
фосфолипиди, протеини и малки количества въглехидрати. Има 3 слоя:
 Среден (хидрофобен), изграден от мастни киселини;
 Два периферни (хидрофилни) – остатъци от глицерола и фосфатидната киселина.
За разлика от бактериалните мембрани, тези на еукариотните организми, вкл. гъбите,
притежават стеролови фосфолипиди. Важна транспортна молекула в синтеза на
пептидогликана и ЛПЗ е хидрофобния фосфолипид бактопренол. Протеините са разпръснати
мозаечно сред фосфолипидите, като някои преминават през цялата дебелина на мембраната.
Те могат да бъдат структурни белтъци, ензими или да изграждат транспортни системи.
Биологични функции на цитоплазмената мембрана:
 Осмотична бариера за почти всички нискомолекулни съединения;
 Еквивалент на митохондриите в усвояването на енергията чрез окислително
фосфорилиране;
 Участва в транспорта на синтезираните в цитоплазмата белтъци;
 В нея са локализирани ензимите за синтез на пептидогликана;
 С нея са асоциирани 90% от рибозомите;
 Участва в репликацията на хромозомата и големите плазмиди.
ЦПМ при повечето Грам (+) образува сложни вгъвания, наречени мезозоми. Според някои
автори, те са артефакти, но други предполагат, че към тях е свързана бактериалната ДНК и
участват в репликацията и разделянето на хромозомата.
ЦПМ е мишена за действието на вещества, които нарушават нейната структура и
функции. Такива са анионните и катионните детергенти, полимиксините от групата на
полипептидните антибиотици (Polymyxin B, E), както и полиеновите антибиотици –
Amphotericin B и Nystatin.
 Тема № 9: „Структура на бактериите - цитоплазма
и цитоплазмени структури.”
За разлика от еукариотите, цитоплазмата на бактериите е по-просто устроена. Липсват
ендоплазматичен ретикулум, апарат на Голджи, митохондрии и микротубули. На електронен
микроскоп се установява зърнистост, поради наличието на рибозоми и вътреклетъчни
включвания. Разделя се на две области:
 Аморфен матрикс: рибозоми, включвания, плазмиди, фаги, неорганични вещества и
метаболити;
 Ядрена област (ядро): бактериална хромозома.
Рибозомите съдържат до 90% от бактериалната РНК, изградени са от рРНК и протеини.
Коефициентът им на седиментация е 70S и се дисоциират на 2 субединици – 30S и 50S. При
синтеза на протеините, рибозомите са обединяват от иРНК в полирибозоми (полизоми) –
верижно подредени, свързани с цитоплазмената мембрана. Те са мишени на антибиотиците,
инхибиращи синтеза на белтъка – аминоглюкозидите, тетрациклините, макролидите и
линкозамидите.
В цитоплазмата често се наблюдават отлагания под формата на гранули, наречени
цитоплазмени включвания. Някои са отлагания на отпадни метаболити, но повечето са
резервни хранителни вещества – гликогени (чревни бактерии), полифосфати и др. Понякога
достигат 30-40” от масата на клетката. Някои автотрофи съдържат гранули със S, Fe, Mg и др.
В някои видове от род Bacillus и род Pseudomonas се доказват гранули с поли-бета-хидрокси-
маслена киселина. При дифтерийните и млечно-киселите бактерии се срещат метахроматични
гранули, известни като волутинови телца (на Ернс-Бабеш), състоящи се от кисели
полиметафосфати. Натрупват се в изобилие в благоприятни хранителни среди, а в стари
култури изчезват. Оцветяват се по метода на Найсер.
Тема №10: „Структура на бактериите - бактериално ядро (нуклеоид).”
Бактериалната клетка в състояние на покой има 1 ядро, но в процеса на делене могат да
се наблюдават 2, 4 и повече ядра. Бактериалното ядро се оцветява трудно поради високата
концентрация на РНК в цитоплазмата. РНК може да се отстрани с рибонуклеаза или солна
киселина, след което ядрената ДНК да се оцветява и наблюдава със светлинен микроскоп.
На електронен микроскоп се установява наличието в ядрото на фибрилерна, сложно
специализирана ДНК молекула – бактериална хромозома, локализирана в т.нар. ядрена
област в цитоплазмата. Бактериалната ДНК е двойноверижна, суперспирализирана,
циркулярна (ковалентно затворени краища), с дължина 1 мм. Някои бактерии имат линейна
хромозома (B. burgdorferi). Бактериалното ядро не притежава ядрена мембрана, поради което
се нарича нуклеоид. Този факт опростява белтъчния синтез като транскрипцията и
транслацията могат да протичат едновременно. Съдържанието на протеини в бактериалната
хромозома е значително по-малко от еукариотната (около 10% - предимно ДНК и РНК-
полимерази). РНК съставлява 30% от съдържанието на ядрото и е предимно иРНК.
За разлика от еукариотите, при бактериите съществуват и извънхромозомни ДНК
носители на наследствената информация, каквито са плазмидите и умерените бактериофаги –
профагите.
 Тема № 11: „Структура на бактериите - спори.”
Спорите са форма на съществуване на бактериите, предназначена за преживяване на
неблагоприятните условия на външната и вътрешната среда (неподходяща температура,
въглехидратно и белтъчно гладуване, изменения в рН и др.). Малко на брой бактерии
образуват спори – аеробните от род Bacillus (антраксен бацил) и анаеробните от род
Clostridium – причинителите на тетануса, газовата гангрена и ботулизма.
Формата, в който бактерия се размножава, се нарича вегетативна. Тя може да
спорулира за 6-24 часа. Процесът изисква активен метаболизъм за синтеза на компонентите на
споровата обвивка. Ето защо аеробните видове спорулират само в аеробни условия и обратно
– клостридиите само в анаеробни. Спорулацията се активира при намаление на
въглехидратите, които са лесно усвоими източници на въглерод и енергия или при наличието
на трудно усвоими хранителни вещества. Етапи на спорообразуването:
 Едно от ядрата на вегетативната клетка се изолира чрез инвагинация на ЦПМ;
 Обвиване на ядрото с двойна мембрана;
 Споровите мембрани синтезират споровата обвивка – спорова стена, кортекс,
екзоспориум;
 Лизиране на вегетативната клетка и отпадане на спората в околната среда.
В сравнение с вегетативната клетка, споровата сърцевина съдържа два пъти по-малко вода,
по-малко рибозоми и други клетъчни съставки.
Устройство. Слоевете отвън-навътре са: екзоспориум  обвивка  външна мембрана
 кортекс  спорова стена  вътрешна мембрана  сърцевина. Кортексът е най-дебелият
слой на обвивката. В него се намира особен вид пептидогликан, с малък брой напречни
съшивки и силно чувствителен на лизозим и други литични ензими. Автолизирането му играе
ключова роля при инициацията на герминацията на спората.
Според разположението си във вегетативната клетка, спората може да бъде
терминално, субтерминално и централно разположена. При клостридиите е по-голяма от
натречния размер на клетката, което я раздува и придава бухалковидна форма.
Спората е устойчива на физични и химични фактори, не пропуска вода и химични
вещества. Метаболитните процеси са спрели – анабиоза, която може да продължи до 40-50
години (антраксни). За сигурно унищожаване на спорите могат да се използват само
автоклавирането на 121 С за 15-20 мин или сухия стерилизатор при 160-180 С за 1-2 часа.
Оцветяване на спори. По сложните методи на Мьолер и Пешков – виждат се като
силно пречупващи светлината телца.
Етапи на превръщане на спората във вегетативна клетка:
 Активиране на увреждащи споровата обвивка фактори – температура, механични
въздействия, кисела среда и др.;
 Герминиране (покълване) – необратим процес; спората губи резистентността си, поема
вода, метаболитните процеси се активират и обвивките се автолизират. Изисква се
наличие в средата на L-аланин, аденозин, глюкоза, соли и др.;
 Прорастване: образуване на новата вегетативна клетка от споровия протопласт.
Целият процес продължава около 1 час.
 Тема № 12: „Морфология и структура на гъбите.”
Гъбите са аеробни, Грам (+), безхлорофилни микроорганизми – еукариоти, обединени
в царство Regnum Fungi. Патогенни са около 100 вида, които причиняват микози. По своите
морфологични белези се разделят на нишковидни гъби, дрожди и несъвършени гъби.
Основен елемент в развитието на нишковидните гъби е хифата (вегетативна форма). Тя
е пръчковидна, с диаметър 1-10 µm и дължина понякога няколко метра. Хифата има добре
изразена тънка и здрава еластична мембрана и 1-2 обособени ядра. При някои видове плесени
хифите се различават по някои белези – при едни са разделени (септирани), при други не.
Размножаване. При благоприятни условия е предимно безполово – вегетативно или
безполови спори. Когато размножаването става върху твърда хранителна среда, се образува
колония, наречена мицел, често с големи размери. Образуват различни пигменти, поради
което обикновено са пигментирани – в черно, бяло, зелено, червено и др. Видове мицели:
 Субстратен мицел: хифите проникват в дълбочината на хранителната среда;
 Въздушен мицел: хифите се разполагат във въздушното пространство.
Размножаването с безполови спори се извършва върху въздушни разклонения на мицела,
които се диференцират като размножителни органи, наречени спорангиеносци или
конидиеносци, в края на които се намират безполовите спори.
Различават се три основни вида хифомицети:
 Мукор: едноклетъчна нишковидна плесен, хифите не са септирани; въздушната част
на мицела се състои от спорангиеносци, чийто свободен край е задебелен и около него
се формира спорангият (торбовидно образувание, изпълнено със спори); След
узряването му спорите се освобождават и попаднали в неблагоприятни условия,
започват да се развиват и образуват хифи; Основен представител: Mukor mucedо;
 Аспергилус: хифите на субстратния мицел са септирани, а въздушните хифи
(конидиеносци) – не. В свободния си край последните са леко бухалковидно задебелени
и от тях излизат шипчета (стеригми), завършващи с екзоспори. Главен представител –
Aspergilus niger.
 Пеницилиум: всички хифи са септирани; спорите са разположени на метловидно
разклонените шипчета (стеригми).
Спорите при плесените служат като органи за безполово размножаване. За разлика
от спорите при бацилите, спорите при плесените се образуват винаги независимо от
това дали условията за тяхното развитие са благоприятни, или не. В плесените се
наблюдава и полов начин на размножаване.
Хифите имат богат ензимен набор и биохимична производителност. Участват активно
в кръговрата на веществата в природата, в хранителната и фармацевтичната промишленост,
ферментацията на различни сирена; добиване на ензими, антибиотици и др. препарати.
Дрожди (Saccharomycetes) Едноклетъчни, безхлорофилни; кръгли, овални,
елипсовидни, рядко пръчковидни, 5-10 µm. Имат ригидна клетъчна обвивка и морфологично
диференцирано ядро. В цитоплазмата се намират множество зърнисти включвания от
въглехидратен, мастен и белтъчен произход. Размножават се по безполово (просто пъпкуване)
и полово (конюгация). Могат да образуват и спори (по 2, 4, 8, 16 в една обвивка, аскоспори).
Широко разпространени в природата. Причинители са на спиртната ферментация.
Несъвършени гъби. Дрождоподобни микроорганизми, образуващи многоклетъчен
мицел. Размножават се безполово като хифите се разпадат на отделни, по-къси фрагменти,
които отделно могат да се размножат чрез пъпкуване. Повечето несъвършени гъби са
непатогенни. За човешката патология значение имат като причинители на кандидомикозата.
 Тема № 13: „Бактериофаги.”
Бактериофагите са вируси, които се размножават в прокариотни клетки. Няма проучени
бактерии, към които да не са установени специфични фаги. Всеки бактериофаг обитава определен за
него хазяин, т.е. има специфичен спектър на действие (понякога повече от 1 микробен вид).
Структура. Вирион, в който се съдържа геномът (ДНК или РНК), като НК веригите могат да
са едноверижни, двуверижни; линейни и циркулярни. Фаговата НК е опакована от капсид, съставен от
капсомери. Има два типа на организация – спирална и иксоадрална, като редица фаги имат сложна
симетрия (комбинация от двата типа). Някои фагови вириони имат и други компоненти – базални
пластинки, филаменти, шипове и пр.
Таксономия. Обща с тази на вирусите, включва 10 семейства.
Репродукция. В зависимост от вида на бактериофагите при ефективен контакт
вирион/бактерий, има 3 начина:
 Литичен цикъл: за вирулентни фаги (Т1-Т7) – лизират бактериалните клетки като се
освобождават зрели вириони. Те се адсорбират върху нови бактериални клетки;
 Лизогенетичен цикъл: от умерените фаги – не довежда до лизис на бактериите;
 Инфекция с филаментозни фаги: зрелите вириони напускат клетката, без лизис.
Литичният цикъл е продуктивен тип на взаимодействие с клетката хазяин, който протича в
няколко етапа:
1. Абсорбция (прикрепване): чрез специфично свързване на рецептори на вириона с рецептори на
бактериалната клетка (протеини, ЛПЗ, ресни, капсули и др.). Ако рецепторите на бактериалната клетка
се премахнат, тя става резистентна. Броят прикрепени фаги говори за броя рецептори по бактерия. За
адхезията не е задължително микробът да е жив.
2. Пенетрация (проникване): навлизане на фаговата НК и функционалните протеини в клетката-
хазяин. Това става по различни механизми, напр. при Т-четните бактериофаги след разграждане на
пептидогликана, настъпва контракция на белтъчната обвивка на фага.
3. Вътреклетъчно размножаване: няколко етапа; първо транскрипция и транслация в белтъчни
молекули на ранните и предранните гени; блокира се синтеза на клетъчните макромолекули, а се
стимулира репликация на фаговата ДНК; накрая се синтезират късните белтъци в състава на капсида,
протича сглобяване. Периодът от заразяването до появата на първите вириони, се нарича скрит период
(еклипс фаза).
4. Лизис: инфектираните бактериални клетки се лизират и освобождават зрели фагови вириони. За
повечето бактерии това време е 30 мин.
Лизогенетичен цикъл. Адсорбцията и пенетрацията на умерените фаги протича аналогично.
Разликата е, че в генома на умерените фаги има репресори, които блокират синтеза на късните фагови
белтъци и така предотвратяват образуването на зрели вириони. Геномът (профаг) се размножава с
бактериалната хромозома и така се съхранява неограничено време. Клетките, носители на профаг, се
наричат лизогенни. Спонтанно или под действие на екзогенни фактори (УВЛ, радиция, мутагени)
може репресията да спре, да се развият зрели вириони и клетката да се лизира.
Инфакция с донор-специфични фаги. Има няколко специфични признака:
 Фагите инфектират само бактериални клетки, които имат секс-пили;
 Заразяването става при контакт на фагите с върха или страничните части на пилите;
 Вирионите се излъчват, без да се лизират бактериалните клетки.
Изолиране и титриране на фагите. От различни материали на външната среда и човека 
филтрират се с бактериален филтър, малки количества се добавят към бактериална култура. Ако се
съдържа фаг, течната култура се просветлява (от лизиса на клетките). При накапване на твърди среди,
се получават т.нар. стерилни петна. Чрез серийни разреждания може да се определи титъра – това е
най-голямо разреждане, което все още съдържа жизнеспособни фагови частици.
Практическо приложение – в микробиологичната диагностика на заразните болести:
1. Фаготипиране – подразделяне на бактериите на база различната чувствителност на щамовете от
един вид към съответните набори от вирулентни или умерени бактериофаги. Всички щамове, които
показват една и съща картина на чувствителност към фагите от набора, образуват един фаготип.
2. За диагностиката – чрез определяне нарастването на титъра на фага спрямо даден патогенен
бактерий, може да се докаже неговото наличие във външната среда, дори при малки количества.
 Тема № 14: „Физиология на микроорганизмите - химичен състав,
култивиране на бактериите.”
Физиологията на микроорганизмите е раздел от микробиологията, който изучава
техните жизнени процеси, химичния състав, начина на хранене, дишане, размножаване,
биохимична и токсична производителност, както и отношението им с външната среда.
Химичен състав. В сухото вещество се доказват – C, N, O, H, P и S, а количеството на
отделните компоненти е постоянна за даден вид величина. Може да варира в зависимост от
състава на средата и условията на култивиране. Използва се качествен (цитохимични методи)
и количествен анализ – разрушаване на клетката, изолиране на дадено вещество и др.
Вода. 73-98%, средно 80-85% - в свободно и свързано състояние. Служи за
разтворител, среда за електролитна дисоциация и дисперсия на колоидните разтвори. При
понижение на водното съдържание, временно се задържа или спира размножаването, а в
някои случаи клетката загива. Някои видове образуват спори (когато водата е намалена до
40%). Твърдите хранителни среди трябва да съдържат определен минимум вода, а също и
атмосферата над тях да е наситена с води пари (т.нар. кондензна вода). Връзката между водата
и размножаването се използва в производството на хранителни продукти – метод на
изсушаването, който води до гибел на микроорганизмите. Ако обаче процесът се извърши във
вакуум, в замразено състояниие, клетката се довежда до състояние на анабиоза и така може
да се съхрани десетки години. Процесът се нарича лиофилизация. Използва се за съхранение
на ценни бактерии и вирусни щамове, ваксини, серуми и др.
Минерални вещества (сух остатък – 2-25%). Състои се от минерални (неорганични)
и органични вещества (белтъци, въглехидрати, липиди). От минералите, с най-голямо е
съдържанието на въглерода (42-45%), следвани от азота и кислорода. Фосфорът варира 10-
45%, а при киселинноустойчивите бактерии достига 75% от пепелното съдържание. Сярата е в
малки количества – АК цистеин и метионин, ОРП, а желязото – в цитохромите, пероксидазата
и каталазата. Други важни микроелементи – манган, никел, кобалт и др.
Белтъци. 40-80% от сухия дял, представени като протеини и протеиди. Протеините са
прости белтъци, а протеидите – сложи (нуклеопротеиди, гликопротеиди, липопротеиди и др.)
Гликопротеидите участват в капсулообразуването, липопротеидите – в спорообразуването, а
хромопротеидите – в клетъчното дишане. Отделните видове бактерии имат специфичен
белтъчен състав, определящ физиологични особености на вида – биохимична
производителност, токсигенност, вирулентност, специфичен антигенен строеж и др.
Нуклеинови киселини (ДНК и РНК). Бактерии и гъби съдържат едновременно и
двата вида НК, докато вирусите – само РНК или само ДНК. РНК при бактерии може да се
намира в свободно (иРНК, тРНК) или свързано състояние (рРНК с рибозомата). В НК е
закодирана генетичната информация за протичането и регулацията на жизнените процеси.
Въглехидрати. 12-28% от сухата маса на клетката, представени са моно-, ди-,
олигозахариди и многовалентни алкохоли. Участват в състава на сложни съединения – ЛПЗ,
гликолипиди, пептидогликан. Определят антигенния строеж на бактериите и са в основата на
тяхното лабораторно диференциране. Участват в изграждането на капсули и капсулоподобни
образувания. Могат да играят роля на резервни хранителни вещества (гликоген).
Липиди. Представени са от СМК, неутрални мазнини и мастноподобни вещества.
Участват в състава на клетъчната обвивка, понякога имат резервна функция. Образуват
сложни комплекси с други молекули – липопротеиди, гликопептиди и др. При Грам (-)
определят ендотоксичния характер на ЛПЗ на външната мембрана. Играят важна роля в
обмяната на веществата. Количеството липиди варира в зависимост от вида и условията на
култивиране. Голямо количество липиди се съдържа в микроорганизми, трупащи ги като
резерви (грипен вирус). Към СМК се отнасят палмитинова, стеаринова, маслена и др.
киселини, а към липоидите – фосфолипиди, восъци и восъкоподобни вещества. Последните се
намират в голямо количество в микобактериите и определят тяхната киселинна устойчивост.
Морфологията и физиологията на микроорганизмите в лабораторни условия, вкл. и за
диагностична цел, се изучават предимно чрез култивиране в хранителни среди. Те трябва
да съдържат необходимите източници на C, N, P, H, O, растежни фактори и др. Химичният
състав и рН трябва да отговарят на оптималните за развитието на микроорганизма. Като
източник на азот най-често се използват органични съединения, добити от месо (месна вода)
или хидролизирани продукти (пептони). Често се добавят животински или човешки серуми,
кръв, асцитна течност и др., които се усвояват от някои патогени. Други изисквания:
 Въглерод – захари, поливалентни алкохоли, киселини и др.;
 NaCl – 0,5-0.8% - осигурява изотония в средата и нормалното протичане на транспорта
(някои видове се размножават при висока концентрация на NaCl – 6-15%);
 рН – оптимално за повечето 7,2-7,4, диапазон 6,8-8; кисело рН предпочитат
туберкулозните бактерии, а алкално – холерният вибрион;
 Температура: оптимална 37 С (диапазон 4-45 С).
Класификация на хранителните среди по някои признаци:
 По консистенция: твърди, течни, сухи;
 В зависимост от състава: обикновени (МПБ, МПА, МПЖ) и сложни – в тях се
включват допълнителни компоненти – кръв, серум, асцитна течност и др.;
 Според пректическото предназначение: елективни (развива се преимуществено
търсения бактерий – Льофлер за дифтерийни бактерии); селективни (развива се само
търсеният бактерий, останалите се потискат – среда на Льовенщайн-Йенсен,
Петраняни); диференциращи (по вида и цвета на колониите се съди за биохимичната
активност; най-често при чревни бактерии – Енсо, Гаснер, Левин и др.).
 Тема № 15: „Физиология на микроорганизмите - хранене на
бактериите, постъпване на хранителните вещества в клетката.
Растежни фактори.”
Храненето е процес на използване на вещества от външната среда,неотменима функция на
всеки жив организъм. В процеса на хранене микроорганизмите получават вещества, необходими
за изграждане на клетъчните структури, за обезпечаване на активността на ензимните и
транспортните системи и за обезпечаване на клетките с енергия. Според източника на въглерод,
видовете се делят на:
 Автотрофни: използват неорганичен източник на въглерод, като изграждат всичките си
клетъчни компоненти от СО2. Имат независимост на храненето си от жизнената дейност
на други организми;
 Хетеротрофни: могат да изграждат клетките си като използват въглерода на различни
органични съединения. Едни хетеротрофи могат да усвояват голям брой органични
съединения, а други имат специфичност по отношение на въглеродния източник;
 Сапрофити: използват органични съединения от околната среда;
 Паразити: хранят за сметка на органичните съединения на друг жив организъм.
Друг биогенен елемент е азота. Изисква се в значителни количества. Микроорганизмите могат да
използват различни азотни източници, като нитрати, нитрити и др. За клетките са необходими и
минерални елементи като сяра, фосфор, калий, магнезий, желязо.
Храненето като физиолого-биохимичен процес се осъществява в клетката, чрез
намиращите се в нея ензими, които катализират всички жизнено важни необходими реакции.
Ензимите са строго разпределени в бактериалната клетка и биват ендо- и екзоензими.
Ендоензимите са само в клетката и катализират метаболитни реакции. Екзоензимите се секретират
в средата и катализират реакциите на хидролиза на сложни съединения до по-прости. За да може
едно вещество да е хранителен субстрат, то трябва да е в състояние да проникне в клетката.
Микроорганизмите имат холофитен тип хранене, т.е. могат да усвояват хранителни вещества
само в разтворено състояние. Проникването на вещества в клетката се контролира от клетъчната
обвивка. Най-важна роля играе цитоплазмената мембрана.
Механизмите на пренос на вещества зависят от това дали молекулите са положително или
отрицателно заредени. Положително заредените молекули се пренасят като унипорт, а
отрицателно заредените като антипорт с водородни йони. Важно значение има механизма на
активния транспорт. При него хранителните вещества преминават през клетъчната мембрана без
да се променят химически и при преноса им има разход на енергия.
В зависимост от източника на енергия, микроорганизмите са:
 Фототрофи: използват енергията на светлината като я трансформират в химическа в
процесите на фотофосфорилиране;
 Хемотрофите използват енергията на химичните връзки, получени при протичане
химични процеси. Съединенията, способни да се окисляват, се наричат донори на
електрони. Те се пренасят на молекули, които ги приемат (акцептори).
 Обикновено микроорганизмите имат предпочитан тип на хранене, но има и които са
факултативни и използват повече от един тип. Наричат се миксотрофни.
Повечето бактерии сами могат да синтезират нужните им хранителни вещества –
прототрофни. Други се нуждаят от есенциални компоненти на околната среда за своя растеж
(растежни фактори). Този вид бактерии могат да се получат чрез мутации от прототрофни щамове
и се наричат ауксотрофни мутанти. Към групата на растежните фактори се отнасят много
витамини, пуринови и пиримидинови бази, АК и др. (никотинова к-на, пантотенова к-на,
рибофлавин, хемин, биотин, вит. В1 и В12, фолиева к-на и др.). Патогенните бактерии се нуждаят
от растежни фактори. Това се установява експериментално с култивиране в минимални
хранителни среди (само основни източници на соли и въглерод), с добавяне на растежни фактори
по схема. В диагностичната практика се използват само обогатени среди!
 Тема № 16: „Физиология на микроорганизмите - метаболизъм на
бактериите. Катаболитни и анаболитни процеси при бактериите.”
Жизнените процеси – хранене, дишане, размножаване и др. в бактериите протичат при
непрекъснатото им взаимодействие с околната среда. Така получават необходимите хранителни
вещества и отдават отпадните метаболити. Съвкупността от всички ензимно медиирани биохимични
реакции на обмяна на веществата се нарича метаболизъм. Състои се от процеси на разграждане (ката-
болизъм) и процеси на биосинтез (анаболизъм), които протичат паралелно и са взаимно свързани.
Катаболитни процеси. Наричат се още дисимилационни и се придружават от освобождаване
на енергия (екзергонични), която акумулира в макроергичните връзки на АТФ и др. Единственият път
за получаване на енергия при бактериите е биологичното окисление, свързано с отделяне на електрони
от донора и пренос до акцептора в специални редокс-системи. Важен етап в биологичното окисление е
синтезът на АТФ, универсален източник на енергия. Друга важна особеност е ензимното катализиране
на окислителните реакции от ензимите оксидоредуктази. В зависимост от източника на енергия,
микроорганизмите са:
 Фототрофи – използват енергията на слънчевите лъчи;
 Хемотрофи – енергията се получава в резултат на биологично окисление. Разделят се на
литотрофи (използват S, NH3, H2S и др.) и органотрофи (хетеротрофни) – използват
енергията на сложни органични вещества.
Според вида на крайния акцептор и типа дишане, органотрофните се разделят на:
 Аероби – краен акцептор е молекулният кислород; протича окислително фосфорилиране в
субстратните и дихателните вериги; пълно окисление до СО2, Н2О;
 Анаероби – крайни акцептори са някои неорганични или органични съединения; типичен
пример е ферментацията; енергията се получава чрез окисление само в субстратните вериги и
тя количествено е много по-малко. Анаеробите биват:
- Облигатни: развиват се само в безкислородна среда (тетаничен и ботулинов бацил);
- Факултативни: могат да се развиват както в аеробни, така и в анаеробни условия.
Съществуват микробни видове, които се развиват при намалено парциално налягане на
кислород. Те се наричат микроанаерофили (бруцели, гонококи и др.).
Типът дишане е от изключителна важност при микробиологичната диагноза, затова
култивирането на аероби се извършва при свободен достъп до кислород, а на анаероби се осигурява
необходимата среда чрез химични, физични и биологични методи.
Бактериите поемат хранителни вещества с цялата си повърхност (G+ по-лесно, тъй като нямат
външна мембрана). Най-лесно постъпват нискомолекулните вещества, а високо-молекулните трябва
предварително да се разградят – протеолитични ензими, нуклеази.
Транспортът на хранителните вещества се осъществява посредством три основни механизма:
 Проста дифузия – карбонови и АК, неорганични фосфати, вода;
 Улеснена дифузия – чрез специфични белтъчни преносители, локализирани в ЦПМ;
 Активен транспорт – енергозависим процес на преминаване на веществата от места с по-
ниска към места с по-висока концентрация; участие взимат транспортни системи
Веднъж постъпили в бактериалната клетка, веществата се подлагат на по-нанатъшно
разграждане по различни метаболитни пътища – гликолиза, пентозо-фосфатен цикъл и др. Тези
пътища са обща за аероби и анаероби.
Анаеробни процеси (асимилация). Включват синтетични процеси, с които клетката изгражда
своите структури, нараства и се размножава. Те протичат със загуба на енергия (ендергонични) и
изискват АТФ. Дисимилацията има конвергентен характер – голям брой съединения се разграждат в
неголям брой метаболитни пътища и цикли. Така намалява и броят на използваните ензими и
коензими. Важен от еволюционна гледна точка е фактът, че междинни метаболити от катаболитните
процеси са едновременно субстрати за анаболитните. Така един от двата процеса може да протича
преимуществено в зависимост от нуждите на бактериалната клетка. В зависимост от източника на
въглерод и азот, микроорганизмите биват автотрофни и хетеротрофни, а в зависимост от характера
на хранителните вещества – метатрофи (сапрофити) – изпълзват мъртва материя и паратрофи –
усвояват вещества от живи организми. Последните се наричат още паразити и са патогенни.
 Тема № 17: „Физиология на микроорганизмите - растежни
фактори. Бактериални ензими.”
Повечето бактерии сами могат да синтезират нужните им хранителни вещества –
прототрофни. Други се нуждаят от есенциални компоненти на околната среда за своя растеж
(растежни фактори). Този вид бактерии могат да се получат чрез мутации от прототрофни
щамове и се наричат ауксотрофни мутанти. Към групата на растежните фактори се отнасят
много витамини, пуринови и пиримидинови бази, АК и др. (никотинова к-на, пантотенова к-
на, рибофлавин, хемин, биотин, вит. В1 и В12, фолиева к-на и др.). Патогенните бактерии се
нуждаят от растежни фактори. Това се установява експериментално с култивиране в
минимални хранителни среди (само основни източници на соли и въглерод), с добавяне на
растежни фактори по схема. В диагностичната практика се използват само обогатени среди!
Метаболитните процеси в микроорганизмите протичат с участието на различни
ензими, като по-висшите притежават по-богат набор, а приспособилите се към паразитизъм –
по-беден. Най-малко ензими притежават рикетсии и вируси, които са облигатни паразити.
Има 6 класа ензими според естеството на реакциите, които катализират: оксиредуктази,
трансферази, хидролази, лиази, изомерази, лигази. Спрямо устройството:
 Прости: еднокомпонентни, само белтъчна част, специфичността на ензимното
действие се определя от т.нар. активни центрове;
 Сложни: двукомпонентни, белтък + кофактор (метален йон) или простетична група –
коензим (витамини, нуклеотиди).
Регулаторните (алостерични) ензими, освен активен център, притежават и т.нар. алостеричен
център, към който могат да се свързват продукти от метаболитните вериги и така ензимната
активност да се активира или потиска. В зависимост от функцията си биват:
 Индуктивни ензими: синтезират се в присъствието на специфичния субстрат;
 Конституивни ензими: синтезират се независимо от субстрата.
В зависимост от локализацията си, бактериалните ензими се делят на:
 Екзоензими: хидролази; осигуряват разграждането на високомолекулните хранителни
вещества до нискомолекулни, които са способни да преминат през цитоплазмата;
 Ектоцелуларни: разположени са в клетъчната обвивка; в периплазменото
пространство се намират най-често хидролази, а ензимите на ЦПМ участват в активния
транспорт на вещества в клетката, както и в синтеза на клетъчната стена;
 Интрацелуларни: намират се в цитоплазмата самостоятелно или образуват помежду
си ензимни комплекси, в които субстратите се предават от един ензим на друг. Сред
най-организираните са свързаните с ЦПМ оксидоредуктази от дихателните вериги.
Ензимите на патогенните микроорганизми играят важна роля в патогенезата на заразните
заболявания. Доброто им познаване дава възможност за по-лесна и пълна диференциация.
 Тема № 18: „Физиология на микроорганизмите - растеж
и размножаване на бактериите. Производителност
на микроорганизмите.”
При попадане на бактериална клетка при благоприятни условия, тя започва да расте и
да се размножава. Най-напред нараства цитоплазмата в резултат на метаболитните процеси.
При достигане на определен критичен обем и зрелост, настъпва размножаването.
Обикновено това става чрез просто делене на 2, като времето, необходимо на същенския
бактерий, се обозначава като генерационно време. За повечето видове то е 16-25 мин, но има и
изключения като туберкулозните бактерии – 18-20 часа. При размножаване на твърди
хранителни среди на бактерии с къс генерационен период, се образуват колонии за 1
денонощие (при микобактериите 2-3 седмици).
Теоретично размножаването на бактериите трябва да протича в геометрична прогресия,
но на практика, в затворена система на култивиране, без добавяне на нови хранителни
вещества, се наблюдават следните фази:
 Lag-фаза (на задръжка) – броят на засетите бактерии не се променя за 1-2 часа; В ход е
приспособяване към условията на култивиране и натрупване на НК и субстрати;
 Log-фаза (логаритмична) – размножаването е в геометрична прогресия; скоростта може
да се увеличи със скъсяване на генерационното време при оптимални условия –
температура, приток на кислород, витамини, АК, растежни фактори;
 Стационарна фаза – броят на живите бактерии е равен на този на отмиращите;
настъпва при изчерпване на хранителните вещества и натрупване на метаболити;
 Фаза на отмиране: продължава от 2-3 денонощия до няколко месеца.
Познаването на особеностите на растежа и фазите на размножаване дава възможност
да се създават оптимални условия в микробиологичната диагностика, които да ускоряват
размножаването и да скъсяват сроковете на диагнозата.
Производителност на микроорганизмите. Микроорганизмите синтезират най-
разнообразни вещества, имащи значение за патогенността на бактериите, патогенезата на
заболяванията, а също и за диференциране на отделните видове. По-важни вещества:
 Ензими: всяка група бактерии има свой набор ензими; някои се използват за
определяне на патогенността (плазмокоагулаза), други за по-бързото проникване на
микроба в организма – напр. хиалуронидаза;
 Пигменти: основно при непатогенните, обитатели на почвата и водата, при малко
патогени (стафилококи, Pseudomonas). Някои са неразтворими във вода и не
преминават в хранителната среда (хромофорни), други са разтворими и се секретират
от клетката в околната среда (хромопарни);
 Токсини – важно значение за патогенезата на заболяването;
 Светлинна производителност: фотобактерии (окислителни процеси);
 Топлинна производителност: термофилни бактерии (до 75 ); самозапалване;
 Антибиотици;
 Летливи вещества.
 Тема № 19: „Действие на химичните фактори
върху микроорганизмите. Дезинфекция.”
Микроорганизмите изпитват непрекъснато въздействие на различни химични фактори
в околната среда. Степента и характерът на това влияние се определят от химичната
структура, концентрацията на веществото, вида на микроба, както и условията на
взаимодействие (температура, рН, време и др.). В зависимост от крайния ефект се различават
два вида действие – бактерицидно (бактерията умира) и бактериостатично (задържа се
размножаването). Дезинфекцията представлява унищожаване на вегетативните форми на
бактериите посредством химични вещества, които не притежават избирателна токсичност.
Тези, които могат да се прилагат локално се наричат антисептици.
Въз основа на механизмите на действие дезинфектантите и антисептиците се разделят
на следните две групи:
1. Вещества влияещи върху функцията на клетъчните мембрани:
 ПАВ – катионни (бензалкониев хлорид, цетримид, тритон К-12) и анионни (Туин 80,
Карбовакс, тритон W-30) детергенти;
 Фенолни съединения – фенол, кризол, лизол;
 Органични разтворители: етанол, манустерол и др.;
 Хлорхексадинови препарати: хибискриб, хибитан, стерил-аерозол и др.
2. Вещества действащи върху функционалните групи на белтъците:
 Окислители: перхидрол, калиев перманганат;
 Халогенни дезинфектанти: хлорна вар; хлорамин Б (25%- 30%), натриев хипохлорид
(белина)
 Алдехиди: формалдехид;
 Киселини: солна, сярна, азотна, бензоена, млечна и други киселини;
 Основи: натриева основа (2-5%)
 Соли на тежки метали: предизвикват олигодинамия; йоните на някои метали във
водна среда действат бактерицидно Използват се соли на живак, арсен, злато и сребро;
 Анилинови бои: брилянтгрюн, малахитгрюн, кристалвиолет, фуксин и метиленово
синьо;
 Акридинови бои: профлавин, трипафлавин, риванол.
 Тема № 20: „Влияние и механизъм на действие на различните
физични фактори върху микроорганизмите. Стерилизация.”
Микроорганизмите са изложени на редица физични фактори на средата като топлина,
звукова и лъчиста енергия, осмотично и атмосферно налягане, рН на средата и др.
Топлина. Жизнените процеси протичат в определени температурни граници –
максимална, минимална и оптимална. Отделните видове се делят на:
 Психрофилни: 0-30 С, оптимум 10-20 С. Такива са някои патогени като Y.
enterocolitica, L. monocytogenes (4 С);
 Мезофилни: оптимално 20-40 С – всички патогени за човека и животните;
 Термофилни: оптимум 50-65 С – гнилостни, млечнокисели бактерии и др.
Под точката на замръзване, жизнените процеси се прекратяват и клетката изпада в
анабиоза. При температури (-)20-(-)70 С запазват жизнеспособност в продължение на много
години и това е метод за съхраняване на ценни видове.
Температури над максималната водят до нарушения в метаболизма. Повечето
патогенни бактерии и вируси загиват за 1 час при 50-60 С. Най-устойчиви са спорите на
бацилите, които изискват автоклавиране. Правила в медицинската практика:
1. Взимането, съхраняването и транспортирането на материалите за микробиологично
изследване трябва да се извършва при определена температура и времетраене в зависимост от
търсените патогенни агенти. При вирусологичните изследвания, материалите са замразяват;
ликворът за менингококи се транспортира до няколко часа при 37 С; урината престоява до
другия ден на 4 С;
2. Култивирането на микроорганизмите се извършва при оптимална температура;
3. За стерилизация на медицински и стоматологични инструменти, бельо, лекарства и др.
Лъчиста енергия. Неблагоприятна за микроорганизмите е късовълновата част на
спектъра – УВЛ и йонизиращи радиации; възникват фотохимични реакции.
УВЛ. 250-260 nm имат бактерициден ефект – действат на големи и малки бази в ДНК.
Йонизиращи лъчения. Тук влизат бета-частици (електрони), рентгенови и гама-лъчи.
Настъпва йонизация, образуват се свободни радикали, които могат да действат като силни
окислители или редуктори, които атакуват структурите на клетката – най-вече ДНК.
Влияние на рН на средата. Оптимални стойности 7,0-7,6 (изкл. туберкулозни – 6,8 и
холерни вибриони – 8,6-9,0). Измененията силно влияят на протичането на хим. процеси.
Изсушване. Голяма част от бактериите са чувствителни (спирохети, HIV, грипен вирус
и др.), но други са устойчиви (холерен вибрион, шигели, микобактерии, спори). Изсушаването
във вакуум при отрицателни температури се нарича лиофилизация и се използва за съхранение
на ценни лабораторни бактериални и вирусни щамове.
Осмотично налягане. Средите са изотонични при 0,5% NaCl. В хипертонична среда
бактериалната клетка се дехидратира и свива (плазмолиза), а в хипотоничен разтвор се
раздува и разкъсва (плазмоптиза). Създаването на високо осмотично налягане в средата се
използва при консервирането, макар че S. aureus може да се развива и при 15% NaCl.
Звуково налягане. Чувствителност на ултразвук, в цитоплазмата се образуват
мехурчета от газове – кавитация. Използва се за механично очистване на инструменти.
Хидростатично налягане. При силно ↑ стойности – денатурация на протеините.
СТЕРИЛИЗАЦИЯТА е метод за убиване на всички живи микроорганизми, вкл. и
спорите на бактериите. Извършва се предимно с физични фактори или с химични средства.
1) Стерилизация с топлина. Може да се извърши със суха или влажна топлина:
 Изваряване: 30-60 мин/ 100 С – загиват вегетативните форми, но не и спорите.
Използва се за дезинфеккция на бельо, съдове за хранене и др. предмети;
 Автоклавиране (водни пари под налягане): 1 atm, 121 С, 15 мин; убиват се и спорите;
  Апарат на Кох (с текущи водни пари) – 30 мин на 100 С; за хранителни среди и
разтвори;
 Пастьоризация: 30 мин на 60-65 С – за мляко и др. течни продукти. Загиват
вегетативните форми на салмонели, бруцели, листерии, М. bovis;
 Фракционна стерилизация: за хранителни среди, лекарства и др. Провежда се на водна
баня трикратно по 30 мин в апарата на Кох. При първото загряване загиват
вегетативните форми, спорите прорастват и загиват при последващите загрявания.
 Суха стерилизация: 171 С за 1 час – за обработка на инструменти, стъкла и др.;
 Обгаряне: йозе, гърла на епруветки, стъкленици и др.
2) Стерилизация с лъчиста енергия. Използват се йонизиращи лъчения (гама лъчи,
УВЛ и др.) за стеризация на пластмасови консумативи, хирургични конци и превързочни
материали. Слънчевата светлина също има известен бактерициден ефект.
3) Стерилизация чрез филтрация. За течности, вкл. хранителни среди, вирусни
серуми, ваксини и лекарства с термолабилни съставки. Използваните в практиката филтри не
задържат вируси и микоплазми! С НЕРА (хепа)-филтри се стерилизира въздухът в
лабораторни боксове и стаи за стерилна работа.
4) Стерилизация с химични средства. Известна е като студена стерилизация.
Газовата стерилизация се провежда в специални камери и условия с парите на етилен оксид,
формалдехид, водороден пероксид и хлордиоксид.
 Тема № 21: „Действие на биологичните фактори
върху микроорганизмите.”
Животът на всички организми в природата протича в непрекъснато съприкосновение и
взаимодействие помежду им. В резултат на това, най-приспособените оформят относително
постоянни микробни биоценози (съобщества).
Формите на взаимоотношения се изразяват с двата крайни ефекта:
 Симбиоза: съвместно развитие на аероби и анаероби – консумирайки кислорода,
аеробите създават условия за развитие на анаеробни клостридии. При инфлуенчните
бактерии съществува феномена сателитизъм – усилват растежа си в присъствие на
стафилококи, стрептококи и др.;
 Антагонизъм: най-изразен е при взаимодействието на представителите на нормалната
и патогенната флора на човека. Редица представители на резидентната флора
синтезират бактерицидни или бактериостатични за патогените продукти, променят рН
на средата, конкурират се за залавни места, хранителни вещества и др. Антагонистич-
ните фактори на нормалната флора се явяват защитни механизми на макроорганизма;

Някои видове микроорганизми проявяват своя антагонизъм чрез специално синтезирани от

тях вещества, излъчвани във външната среда, с които въздействат на останалите микроби.
Тази форма на антагонизъм се нарича антибиоза, а веществата – антибиотици. Най-силно
изразена антибиотична продуктивност имат актиномицети, плесени и др.
Бактериофагите осъществяват важни биологични въздействия върху бактериите. Те
лизират чувствителните към тях микроорганизми. Генетичната информация, която носят
умерените фаги, променя свойствата на бактериите, вкл. тяхната патогенност.
 Тема № 22: „Бактериална генетика. Носители на генетична
информация при бактериите.”
Бактериалната генетика изучава наследствеността и унаследяемата изменчивост на
прокариотите. Изключителен принос за развитието ѝ имат Г. Мендел, Т. Морган, Л. Пастьор,
Ф. Грифит и др.
Носители на първичната наследствена информация в бактериалната клетка са
хромозомата и извънхромозомните генетични елементи – плазмиди и умерени фаги.
Бактериална хромозома. В нея са локализирани всички жизнено важни гени за
растежа на бактериите. Представлява една молекула двойноверижна, ковалентно затворена
(циркулярна) и суперспирализирана ДНК. Съдържанието на протеини е значително по-малко
(около 10%, предимно РНК-полимераза). Двете вериги са полярни – имат един 3’ и един 5’
край, разделят се само чрез заплитане (плектонемичен тип). Свързването е на принципа на
комплементарността, а ходът – на антипаралелността.
Двойната спирала е изключително гъвкава. В нейната третична структура има 3
основни форми: 1) линеен дуплекс (двойноверижна линейна спирала), 2) отворена циркулярна
форма; 3) ковалентно затворена циркулярна форма. Важни ензими:
 Топоизомераза II (гираза) – осигурява спирализацията и намалява броя на усукванията
 Топоизомераза I – премахва спирализирането чрез разкъсване на една от веригите.
Ензимите са мишени на редица антибиотици – новобиоцин, налидиксова к-на, 4-хинолони.
Плазмидите са извънхромозомни генетични елементи, съставени от двойноверижна,
циркулярна и суперспирализирана ДНК (при В. burgdorferi – линеарна форма). Те попадат в
бактериалната клетка отвън, реплицират се и се предават на потомството. Не са
задължителни, но могат да имат селективно предимство за оцеляване в неблагоприятна среда
(напр. наличие на антибиотици). Големите плазмиди се реплицират по строга програма,
синхронно с бактериалната хромозома, а малките са с отслабен контрол (критични плазмиди).
Близкородствените плазмиди са сходни по нуклеотидна последователност и не могат да
съществуват съвместно в клетката (несъвместими), за разлика от неродствените (съвместими).
Плазмидите се различават по функция. R-плазмидите придават лекарствената
резистентност на бактериите към антибикробни средства, антисептици и др. – т.нар.
множествена резистентност. Предават се лесно чрез конюгация. Други плазмиди са фактори
на вирулентността – напр. при салмонели, шигели и др. вирулентни са щамовете, които
притежават големи плазмиди. Метаболитните плазмиди придават неприсъщи за вида
биохимични свойства – напр. за разграждане на лактоза при лактозоотрицателни бактерии,
продуциране на сероводород при нормално непродуциращи. F-плазмиди са отговорни за
конюгацията при Е. coli K12. Открити са дори плазмиди, инхибиращи адсорбцията на фаги
или увеличаващи честотата на мутациите.
Транспонируемите елементи (ТЕ) са обособени ДНК-сегменти, влизащи в състава на
бактериалната хромозома, плазмидите и фаговата ДНК, които имат свойството да се
транслоцират посредством нехомоложна рекомбинация. Известни са 2 вида ТЕ:
1. Инсерционни последователности (IS): открити са като причинители на инсерционни
мутации, инактиватори на gal-оперона на E. coli. Транспозазата (ензим) разпознава
специфичния край на IS и селекционира специфичната област, в която ще се вмъкне ново
копие на IS;
2. Транспозоните (Tn) са ТЕ, които могат да носят различни гени. Основната им роля е
свързана с механизмите на лекарствената резистентност.
Разновидност на ТЕ са транспонируемите фаги, напр. бактериофаг µ, който може
алтернативно да се развива като литичен и умерен фаг. Подобно на транспозомите, той може
да се интегрира във всяка една област на Е. coli и да предизвиква инсерционни мутации.
 Тема № 23: „Изменчивост при бактериите. Мутации.”
Химичната структура на бактериалната ДНК е подложена на редица промени в
резултат на мутации или обмен на генетичен материал между две клетки. Бактериите
притежават механизми за възстановяване на нормалната ДНК-структура, но в някои клетки
тези механизми са увредени и промените могат да се предадат в дъщерните клетки.
Мутации се наричат всички промени в базовата последователност на ДНК. Чрез тях
бактериите придобиват нови свойства, напр. лекарствена резистентност към антибиотици и
др. Те са относително рядък феномен, но с голяма еволюционна важност.
Според естеството на промените биват: делеции, инсерции, замени или пренареждане
на гени в ДНК. Могат да обхващат различни по големина участъци от ДНК: точкова (само за
1 нуклеотидна двойка), транзиция – замяна на пуринова с друга пуринова или пиримидинова
с друга такава; трансверзия – замяна на малка база с голяма и обратно. Има 4 възможности:
1) Мутиралият триплет кодира същата АК (мълчаща мутация);
2) Новият триплет кодира друга АК, която стои в неактивно място на белтъчната
молекула (има генотипна, но няма фенотипна промяна);
3) АК, кодирана от новия триплет е на активно място, променя се и фенотипът;
4) Замяната води до безсмислен триплет, транслацията се прекъсва.
Характеристика на някои видове мутации:
 Полисайтови: обхващат големи части от гените; резултат са на делеция, инсерция
или инверсия на транспозон или рекомб. ДНК  изключена функция на гена!
 Летални: дефекти в генома, които не са съвместими с живота;
 Обратни: обикновено точкови, възвръща се изходният генотип;
 Супресорни: отстраняват влиянието на други мутации, възстановявайки изходния
фенотип. Могат да са вътрегенни и извънгенни;
В зависимост от причините, които ги предизвикват, мутациите се делят на:
 Спонтанни – без установени външни причини за възникване;
 Индуцирани (от химични и физични фактори) – такива са базовите аналози,
азотиста киселина, алкилиращи агенти, хидроксиламин, акридинови бои, ниско рН,
от физичните – УВЛ, йонизиращи лъчения; лекарства.
Изучаването на различните мутагенни фактори и механизмите на тяхното действие
дава възможност за развитие на т.нар. „насочена мутагенеза”, при която синтетични
олигонуклеотиди с определени генетични свойства се включват в бактериалната хромозома.
Ярък пример са живите (атенюирани) ваксини, които представляват мутантни микроби с
намалена вирулентност и запазена имуногенност. Чрез въздействие с различни мутагени и
селекция, са получени редица микроорганизми, които са високоефективни продуценти на
антибиотици, АК, ензими и др. биологично активни вещества.
 Тема № 24: „Изменчивост при бактериите. Обмен на генетична
информация между бактериите.”
Обменът на генетична информация между бактериите е широко разпространено
явление и важен механизъм за тяхната изменчивост и еволюция. Осъществява се като малки
фрагменти от генома на клетката-донор се предават чрез трансформация, трансдукция или
конюгация на клетка-реципиент. В резултат възниква рекомбинантна клетка и при успех на
преноса, тя се реплицира във всяка следваща генерация на рекомбинантния щам. Известно е,
че рестрикционни ензими разпознават и разграждат чуждата ДНК. Ето защо, за да бъде една
клетка реципиент, тя трябва да има дефект в гените, кодиращи съответните рестриктази.
Рекомбинация. Донорната ДНК трябва да се интегрира в реципиентния геном, за да се
закрепи стабилно и експресира в поколението на рекомбинантния щам. Рекомбинациите са
редки явления, но с важна роля в генетиката и еволюцията на организмите. Наблюдават се:
 Между бактериални хромозоми;
 Между вирусна ДНК – заразяване на Е. coli с два различни фага; в получения лизат
фагите притежават гени от двата фага;
 При интегриране на умерени фаги и плазмиди в хромозомата;
 При вътремолекулна рекомбинация с преместване на даден ген в ДНК молекулата.
Известни са 2 основни механизма за рекомбинаци – хомоложна и нехомоложна.
 Хомоложна (легитимна): при сходство в нуклеотидната последователност на донора
и реципиента, най-често вътревидово или при близкородствени бактерии; извършва се
по механизъм на „crossing over”, като последователността на гените в рекомбинантите
не се променя. В процеса участват ендонуклеази, ДНК-полимерази и лигази;
 Нехомоложна (илегитимна, специализирана): посредством транспозони и профаги и
кодирани от техни гени ензими (най-често инсерция в генома на реципиента); не
изисква ДНК хомоложност.
Трансформация. Представлява обмен на генетичен материал, при който
реципиентният бактерий приема изолирана от донора ДНК. За да стане една клетка
реципиент, тя трябва да премине в състояние на компетентност, което в лабораторни
условия става чрез обработка с химични или физични фактори. Компетентността се
придобива в различни фази от развитието – напр. експоненциалната при S. pneumoniae, S.
aureus, H. influenzae, в стационарната фаза при Acinetobacter. Повърхностните изменения на
компетентните клетки зависят от действието на т.нар. фактор на компетентност, който има
белтъчна природа. Трансформираща активност притежава само нативната, двойноверижна
ДНК. Колкото повече е фрагментирана ДНК, толкова по-ниска е нейната трансформираща
активност. Най-успешно се извършва пренос между близкородствени бактерии. Етапи:
 Свързване на донорната ДНК с рецепторни участъци от повърхността на
компетентната клетка;
 Транспортиране на ДНК в реципиентната клетка;
 Рекомбинация на проникналата ДНК с хомоложен участък от реципиентната
хромозома и експресия в дъщерните клетки на гените на донорната ДНК.
Транформацията е най-важният механизъм за генетичен пренос при някои видове бактерии
като S. pneumoniae, S. sanguis, H. influenzae, N. gonorrhoeae и др. Понякога два гена,
разположени близо един до друг в донорната ДНК, се предават заедно (котрасформация) –
има значение за картирането на бактериалната хромозома. Чрез трансформация е възможно да
се предава и изолирана вирусна ДНК – от фаги на бактериални клетки или вирусна ДНК в
еукариотни клетки – трансфекция.
Трансдукция. Представлява пренос на генетичен материал чрез умерени фаги. При
сглобяването на фаговите частици по време на литичния цикъл, в капсида по грешка може да
се пакетира и бактериална ДНК. Получават се дефектни фаги, които заразяват други бактерии
и в резултат на това се получават рекомбинанти. Трансдукцията е доказана в редица родове –
Escherichia, Salmonella, Shigella, Proteus и др. Чрез нея може да се пренасят различни
хромозомни и плазмидни гени. Трансдукцията бива обща и специфична:
 Обща (генерализирана): пренасят се произволни хромозомни или плазмидни гени;
наблюдава се при предимно литична фагова инфекция на умерените фаги;
 Специфична: в реципиентните клетки могат да бъдат трансдуцирани само определени
гени, разположени в съседство със специфичното място на прикрепване на профага в
бактериалната хромозома на донорните клетки.
Конюгация. Представлява еднопосочен пренос на генетична информация от донора
към реципиента посредством плазмиди и при пряк контакт между двете бактериални клетки.
Оприличава се на полов процес, тъй като двете клетки се различават помежду си, а преносът е
еднопосочен. Конюгацията е един от най-широко разпространените механизми за генетичен
пренос при Enterobactericeae, Pseudomonas, Vibrio и др. Процесът може да се осъществи и
между клетки от различни видове и родове, дори и между различни по Грам клетки.
Практически всички маркери на хромозомата и плазмидите могат да бъдат предадени –
метаболитни свойства, фактори на патогенността, лекарствена устойчивост и др.
Конюгационното предаване на автономни плазмиди протича в следните етапи:
1) Донорната клетка се свързва чрез своята секс пила с реципиента, образувайки
конюгационна двойка;
2) След разграждането на секс пилата между двете клетки се образува цитоплазмено
конюгационно мостче;
3) Плазмидно кодирана специфична ендонуклеаза нарязва едната верига плазмидна
ДНК в началния пункт (oriT) – мобилизация на плазмида;
4) Пренос чрез репликация по механизма на въртящия се кръг;
5) С лигаза плазмидната ДНК се превръща в циркулярна и може да стане донор.
 Тема № 25: „Генна инженерия: ДНК клониране, ДНК
хибридизация, PCR – обща характеристика и приложение.”
Основната идея на генната инженерия е преноса (клонирането) на определен ген от неговата
естествена локализация в генома на клетката в друга ДНК молекула (вектор) с цел използването му
впоследствие за различни специфични задачи.
ДНК кониране. Процесът преминава през 4 етапа:
1. Получаване на донорна ДНК и подбиране на вектор – най-често това са малки плазмиди, съдържащи
гени за лекарствена устойчивост, ДНК-фаги и др.
2. Нарязване на донорната и векторната ДНК – ензими рестриктази, ендонуклеази. Обичайни мишени са
палиндромите – базови двойки в ДНК с обърната последователност. Получават се отворени, „лепливи”
краища.
3. Получаване на рекомбинантна ДНК – донорна и векторна ДНК се смесват с лигазни ензими, които
свързват ковалентно краищата.
4. Въвеждане на рекомбинантната ДНК в реципиентната клетка. Векторните ДНК молекули се
въвеждат в бактериални или еукариотни реципиенти чрез трансформация или електропорация. Получават
се хибридни щамове, които се подлагат на селекция
Идентифицирането на колониите, водещи началото си от трансформанти, носещи гена,
представляващ интерес, се извършва чрез ДНК-хибридизация, рестрикционен анализ и др. методи (ELISA,
моноклонални антитела). Изолирането на рекомбинантния щам, експресиращ определения ген, отнема 1-2
дни. Пренесеният ген се нарича клониран, а прицесът – клониране на ДНК (технология на рекомбинантната
ДНК. Приложение:
 Получаване на рекомбинантни продукти – биологично активни вещества за терапията на различни
заболявания (инсулин, соматотропин, урокиназа, цитокини, интерферони, антибиотици, ваксини –
хепатит В);
 Диагностична практика – за установяване на инфекциозни и неинфекциозни болести.
ДНК хибридизация. Високо специфична реакция, чрез която се сравняват и откриват НК с
различен произход. Необходими са едноверижни фрагменти от НК, конюгирани с радиоактивен изотоп,
флуорохром или ензим. Етапи на реакцията:
 Термична обработка на изследваната ДНК (денатурация);
 Фиксиране на твърдофазов носител, напр. полимерна хартия;
 Добавяне на сонда с известна нуклеотидна последователност, инкубиране;
 Отчитане: реакцията е положителна, когато комплементарни участъци от сондата и изследваната
ДНК се свържат и се получи флуоресценция, цветна реакция и т.н.
Приложение: в микробиологичната диагностика за доказване на спицифични за определен етиологичен
агент НК (напр. HIV, HBV, HCV, хламидии и др.)
Голяма ефективност имат методите, съчетаващи рестрикционния анализ и хибридизацията на ДНК
или РНК сонди (геномна дактилоскопия), както и електрофореза + хибридизация (блот-хибридизация).
PCR. Верижно-полимеразната реакция е най-голямото постижение в генната инженерия. Това е
метод за in vitro амплификация на ДНК. Отдавна е известно, че при in vivo синтеза на ДНК се синтезират
къси фрагменти ДНК/РНК (праймери), състоящи се от къси фрагменти 15-40 бази и така се изгражда
комплементарната верига, с помощта на ензима ДНК-полимераза. На този принцип работи PCR, като в
него в началото се залагат 2 праймера, които да са комплементарни (да фланкират) на избрания за
амплифициране (намножаване) ДНК фрагмент, специфичен само за определен вид клетка или
микроорганизъм.
 Реакцията започва с въвеждане на реакционна смес, която съдържа: нуклеотиди (АТФ, ГТФ, ЦТФ,
ТТФ) за азотни бази, термостабилна ДНК, Taq – полимераза (получена от термофилните бактерии
Thermus aquaticus), праймери, ДНК-матрица.
 I етап – загряване (94°С) за денатуриране на двойноверижната ДНК, двете вериги се разделят  II
етап – охлаждане (45-65°С) за свързване на двата праймера към веригата;  III етап – загряване
(72°С) за синтезиране на новите вериги  IV етап – загряване (94 °С) за разделяне на двете вериги
на новосинтезираната двойноверижната ДНК и циклите започват отново.
Тази последователност се повтаря около 30 цикъла, което е милиардно увеличение на изходното
количество. PCR е изключително чувствителна, с нея може да се докаже ДНК на единични микроорганизми
в материала от болен. Използва се най-често за хламидии, туберкулоза, причинителите на лаймска болест,
HCV, HIV и др.
Тема № 26: „Антимикробна химиотерапия - принципи. Антибиотици
и химиотерапевтици. Изисквания към антимикробните
химиотерапевтични средства.”
Антимикробната химиотерапия е лечение на заболяванията, причинени от бактерии,
гъби, вируси и протозои, с етиотропни средства. Според видовете микроорганизми, които
увреждат, биват антибактериални, антимикотични, антивирусни и антипротозойни.
Антимикробните средства могат да бъдат антибиотици – продукти от различни
биопродуценти или химиотерапевтици – лабораторно синтезирани вещества. Най-честите
биологични продуценти са актиномицетите (Streptomyces), гъби (Penicillium), по-рядко
бактерии (Chromobacterium, Acetobacter).
Антибиотиците и химиотерапевтиците се прилагат основно за медицински цели –
главно лечебни, понякога профилактични. Поради неблагоприятните странични ефекти
(токсични, мутагенни, канцерогенни), малка част от откритите антибиотици намират
клинично приложение. Към антимикробните средства има следните изисквания:
 Да са водоразтворими и да притежават относителна стабилност в макроорганизма;
 Да проникват равномерно във всички органи и тъкани и да не кумулират;
 Да имат широк спектър на действие;
 Да не алергизират макроорганизма;
 Трудно и бавно да се създава устойчивост към тях.
Важно качество на химиотерапевтичните средства е тяхната терапевтична ширина, т.е.
разликата между токсичната и терапевтичната доза, която се изразява с т.нар. терапевтичен
индекс. Той е отношение на максимално поносимата и минимално лечебната доза.
Всеки антибиотик има своя мишена за действие, каквато могат да бъдат клетъчната
стена, белтъчният синтез, НК и ЦПМ. В зависимост от ефекта на действие,
химиотерапевтичните средства имат бактерициден и бактериостатичен ефект. Чисти
бактериостатици са сулфонамидите. Бактерицидният ефект зависи от концентрацията на
препарата и вида на микроорганизма. За количествено лабораторно измерване на
антимикробния ефект на различните химиотерапевтични препарати се използват:
 Минимална бактерицидна концентрация (МБК);
 Минимална потискаща концентрация (МПК);
 Минимална антибиотична концентрация (МАК) – най-малката концентрация, при
която се намалява скоростта на бактериалния растеж или се наблюдават различни
промени в бактериалните структури.
Спектър на действие. Всеки антибактериален препарат има селективно действие само върху
определени видове бактерии, които съставляват неговия спектър на действие. Различаваме:
 Тесен спектър: само върху 1-2 основни групи бактерии – Пеницилин;
 Широк спектър: тетрациклин – действа на Грам (+/-), рикетсии, хламидии и др.
 Среден спектър: еритромицин.
Лечебен ефект. Той е сложен сумарен резултат от действието на имунните и неимунни
механизми на макроорганизма. Ефектът от комбинираната антибактериална химиотерапия
може да бъде:
 Адитивен – равен на сумата от ефектите на двете вещества поотделно;
 Синергичен – по-голям от тази сума;
 Антагонистичен – но-малък от тази сума;
Индиферентен – ефектът на комбинираното лечение е равен на самостоятелното действие на
по-активния антибиотик.
 Тема № 27: „Антимикробна химиотерапия. Антибактериални
препарати - механизми на действие. Характеристика
на основните групи антибактериални препарати.”
Според механизма си на действие, антибиотиците се разделят на 4 големи групи:
1. Инхибитори на синтеза на клетъчната стена. Тук се отнасят бета-лактами, гликопептиди, циклозерин,
бацитрацин.
Към бета-лактамите се отнасят:
 Пеницилини: имат тесен спектър – срещу Грам (+), спирохети, найсерии и др., бактерициден
ефект. Механизъм им на действие е свързан с пептидогликана и пеницилин-свързващия протеин.
Като недостатъци се посочват алергични реакции и резистентност. Основни групи: биосинтетични
(Penicillin G), полусинтетични (Oxacillin, Methicillin, Ampicillin, Amoxicillin, Carbenicillin);
 Цефалоспорини (4 генерации): 1-ва – срещу Грам (+) без ентерококи, чувствителни на бета-
лактамази (Cephalotin, Cefazolin, Cephalexin); 2-ра – срещу Грам (-) без Pseudomonas, стабилни
срещу някои бета-лактамази (Cefuroxime, Cefamandol, Cefotetan, Cefoxitin - анаероби); 3-та –при
остри системни инфекции - сепсис, ЕК, менингит. По-широк спектър (Ceftriaxone, Cefotaxim,
Ceftazidime, Cefoperazone; 4-та - резистентни на бета-лактамази (Cefepime, Cefpirome).
 Монобактами: активни само срещу Грам (-) микроорганизми – азтреонам;
 Карбапенеми: широк спектър на действие имипенем;
 Бета-лактамазни инхибитори: клавуланова киселина;
 Комбинирани: аугментин ( амоксицилин +клавулонова киселина).
Други инхибитори на синтеза на клетъчната стена:
 Гликопептиди: срещу Грам (+), вкл. MRSA, стрептококи, ентерококи и др. Представители:
ванкомицин и тейкопланин;
 Бацитрацин: стрептококи и стафилококи.
2. Инхибитори на белтъчния синтез. Тук се отнасят аминогликозиди, тетрациклини, амфениколи,
макролиди.
 Аминогликозиди-аминоциклитоли: стрептомицин; гентамицин, тобрамицин, амикацин,
неомицин и др. Блокират белтъчната синтеза чрез свързване с рибозомния протеин и рРНК в 30S
субединицата; мощни широкоспектърни антибиотици, активност срещу Грам (-) и факултативно
анаероби, както и облигатни стафилококи;
 Тетрациклини: тетрациклин, окситетрациклин и др.; широкоспектърни антибиотици срещу Грам
(+) и Грам (-), действат и срещу рикетсии, хламидии, микоплазми и др.;
 Амфениколи: хлорамфеникол, тиамфеникол. Имат широк спектър на действие. Активни са спрямо
салмонели, менингококи, облигатни анаероби и др.
 Макролиди: еритромицин, кларитромицин, ровамицин. Имат средно широк спектър на действие.
Приложение – за Грам (+), хламидии, рикетсии, микоплазми;
 Линкозамиди: клиндамицин, линкомицин. Въздействат на стафилококи, коринобактерии,
микоплазми и анаеробни бактерии.
3. Инхибитори на синтеза на нуклеинови киселини. Тук се отнасят:
 Инхибитори на синтеза на прекурсорите (антифолатни): сулфонамиди и триметоприм.
Сулфонамидите имат само бактериостатично действие спрямо Грам (-) при уроинфекции, без P.
аeruginosa. Триметопримът има бактериостатично действие спрямо Грам (+) коки, без ентерококите
и към повечето Грам (-) бактерии, без Pseudomonas;
 Инхибитори на ДНК репликацията (хинолони): нелидиксинова киселина, ципрофлоксацин;
Проявяват активност спрямо стафилококите, гонококите, Грам (-), вкл. Pseudomonas;
 Инхибитори на РНК-полимеразата: рифамицини, нитроимадазоли; Рифампицинът има широк
спектър на действие – Грам (+) и Грам (-), а метроимидазолът е химиотерепевтик със силно
антипротозойно действие.
4. Инхибитори на синтезата и функцията на ЦПМ:
 Полимиксини: циклични полипептиди; Полимискин Е има нефротоксично действие. Действат
като катионни детергенти за клетъчната мембрана на Грам (-);
 Полиенови антимикробни вещества: Нистатин А, Амфотерицин В – противогъбни препарати.
Тема № 28: „Антимикробна химиотерапия. Противотуберкулозни
препарати. Противогъбни и противовирусни химиотерапевтични
средства, механизми на действие.”
Противотуберкулозни препарати. Лечението на инфекции, причинени от
туберкулозни бактерии е предизвикателство, поради структурата на клетъчната им обвивка.
Друг затрудняващ фактор е вътреклетъчното размножаване. Дълговременната терапия е
предпоставка за възникване на резистентни клетки. Туберкулостатиците имат изразен
токсичен ефект, по-голям от този на антибактериалните средства. Най-често се прилага
комбинирана терапия от изониазид, етамбутол и рифампицин (6-9 месеца). При придобита
резистентност се включват парааминосалицилат, пиразинамид и др. Атипичните
микобактерии причиняват инфекции при имунокомпрометирани, като те са по-резистентни от
M. tuberculosis. Често се комбинират в терапията на HIV-инфекцията.
Противогъбни средства. Броят на антимикотичните агенти е значително по-малък от
антибактериалните, поради трудността да се постигне селективна токсичност при еукариоти.
Механизмът им на действие включва инхибиране синтеза (азоли – миконазол, кетоконазол,
клотримазол) и функцията (полиени – амфотерицин В, нистатин) на ЦПМ, както и
инхибиране синтеза на НК (пиримидини, бензофурани). Клотримазолът и миконазолът имат
локално действие, кетоконазол, флуконазол, Амфотерицин В – системни тежки инфекции.
Приложението им често е свързано с възникване на дозо-зависими странични реакции.
Противовирусни средства. Вирусите са облигатни интрацелуларни паразити и
повечето препарати потискат не само вирусната репликация, но някои клетъчни функции. За
повечето вирусни инфекции няма специфично лечение. Мишени на вирусната химиотерапия
са някои специфични етапи от репродукцията на вирионите. Механизам на действие:
 Адсорбция, проникване и разсъбличане (амантадин, римантадин – за Грип А);
 Инхибиция на синтеза на вирусните ДНК и РНК – инхибиране на нуклеотидния синтез,
синтеза на ДНК чрез обратна транскриптаза (ацикловир, ганцикловир, рибавирин);
 Инхибиране синтеза на ДНК чрез обратна транскриптаза (зидовурин - СПИН);
 Сглобяване на вирусните частици, освобождаване на вирионите.
Тема № 29: „Резистентност на микроорганизмите към антимикробни
средства – генетични и биохимични механизми на резистентността.”
Микробната резистентност е основно препятствие при провеждането на
антибактериална химиотерапия. Установена е тясна връзка между степента на приложение на
дадено антимикотично средство и процента на резистентните към него бактерии. Широкото и
интензивно използване на класическите и модерните антибиотици и химиотерапевтици,
особено в болничните екосистеми, води до силен селекционен натиск и до натрупване на
полирезистентни щамове с различни картини на устойчивост.
В медицински аспект се различават два типа генетично детерминирани явления:
 Индиферентност: индиферентни са тези бактерии, които са устойчиви към всички
приложени концентрации на веществото. Така напр. микоплазмите са индиферентни на
инхибиторите на пептидогликана (нямат клетъчна стена), а бактериите – на
микотичните препарати, защото нямат стероли в ЦПМ;
 Резистентност: бива два вида – първична (вътрешна) и вторична (придобита – 90% от
клиничните щамове на S. aureus са устойчиви на пеницилин, 70% от E. coli – на
ампицилин)
Освен устойчивост към един антимикробен препарат – монорезистентни щамове, в
последните години рязко нараства процента на полирезистентните щамове.
Генетични механизми на резистентност.
 Хромозомен тип устойчивост: най-често мутационна. Може да бъде едностъпална –
една мутация е достатъчна за възникване (стрептомицинов тип) или многостъпална
(пеницилинов тип) – при мутации в няколко гена. Този вид резистентност се проявява
фенотипно или като промяна на мишената на антимикробното средство, в резултат на
което се намалява нейният афинитет към веществото;
 Плазмидно-медиирана резистентност: установена за повечето групи антимикробни
средства с изключение на хинолоните, рифамицините, полимиксините и др. Обуславя
се от R-плазмидите, които са доказани в почти всички бактерии. Клиничната
значимост се определя от следните причини:
1. Среща се в много бактериални видове, особено Грам-отрицателни;
2. R-плазмидите са носителни на повече от 1 ген за устойчивост  полирезистентност;
3. R-плазмидите се предават лесно и бързо в чувствителните клетки, както in vivo, така
и in vitro чрез различни механизми на генетичен преност – конюгация, трасдукция и др.
 Транспозон-медиирана устойчивост: голямо клинично значение, обуславят
разпространението на гени за устойчивост към различни антибактериални средства.
Активно участие във формиране на полирезистентни щамове, особено в клин. изолати.
Биохимични механизми на резистентност – 4 вида:
 Продукция на ензими, които хидролизират или модифицират антибактериалните
средства и ги превръщат в неактивни форми;
 Синтезиране на нови или модифициране на съществуващите мишени, което води
намаляване афинитета към антимикробните вещества (АБВ);
 Намалено вътреклетъчно натрупване на АБВ в резултат на увредено навлизане
(инфлукс) или улеснено излизане от клетката (активен ефлукс) на веществата;
 Създаване на обходен път (байпас), който заобикаля нормалния метаболитен процес.
Понастоящем се счита, че антибиотикопродуциращите микроорганизми са източници
на детерминанти, кодиращи резистентност в други бактерии. Редица хромозомни гени на
устойчивост са мутантни алели на гени с физиологични функции и продуктът на тези мутации
е съвместим с живота на бактериалната клетка, но ѝ придава фенотипна резистентност.
Тема № 30: „Инфекция. Взаимоотношения между микроорганизмите и
макроорганизма. Инфекция, инфекциозен процес, инфекциозна болест.”
Прието е всички разновидности на взаимоотношенията между макроорганизма и
живеещите по и в тялото му микроорганизми да се обозначава като симбиоза. В зависимост
от ползата от всеки партньор се различават коменсализъм, мутуализъм и паразитизъм:
 Коменсализъм: единият извлича полза, без да причинява вреда; такива са
представителите на нормалната флора – по кожа, лигавици и др.;
 Мутуализъм: партньорите извличат взаимна полза; такива са представители от
нормалната флора като коли бактерии, млечнокисели и др. (вит. В, вит. К за човека);
 Паразитизъм: единият от партньорите извлича полза, може и да навреди. Паразитите
имат паратрофен тип на хранене, т.е. използват вещества от телесните течности и
тъканите на хазяина; имат потенциал за инфекции и инфекциозни заболявания.
Според съвременните разбирания, трите вида отношения не могат да се разграничат строго.
Пример за това са много видове, които са условно патогенни, част от нормалната флора на
човека. По правило те са коменсали, но при определени условия и фактори, понижаващи
антимикробната защита, те се превръщат в паразити и причиняват заболявания.
Микробният паразитизъм е различно изразен. Някои видове са облигатни паразити,
т.е. те могат да размножават само в макроорганизма и негови живи клетки. Примери за такива
МО за рикетсии, хламидии и вируси. Друга част са факултативни паразити, т.е. те могат да
се размножават и в изкуствени хранителни среди. Такива са причинителите на гонорея,
коклюш, дизентерия, туберкулоза и др. Съществуват МО (легионели), които нормално
обитават външната среда, но попаднали човека, преминават към паразитно съществуване.
Това преминаване е механизъм за защита от въздействията на околната среда, осигуряване на
повече хранителни вещества и възможности за растеж и размножаване. Минус за облигатните
паразити е отпадането на редица етапи от техния метаболизъм, което ги прави силно
обвързани съм условията в хазяина. Един от резултатите на еволюцията на паразитизма е
способността на МО да причиняват инфекции и инфекциозни заболявания.
Инфекция. Това е съвкупността от всички биологични процеси, които се извършват
при проникването и размножаването на микроби в тъканите и органите на макроорганизма,
независимо дали се развива болест. Равнозначно е на инфекциозен процес.
Инфекциозна болест. Това е клиничен термин, изразяващ възможността инфекцията
да доведе до развитие на клинични симптоми. До инфекциозна болест се стига само в някои
случаи на инфекция, т.е. това е по-тесен термин. Осъществява се на няколко нива:
 Организмово: взаимодействат микроби и макроорганизъм;
 Клетъчно ниво: взаимодействат МО и еукариотни клетки на макроорганизма;
 Молекулно ниво: взаимодействие на молекули от структурите на инфекциозните
причинители с тези на макроорганизма, вкл. произвежданите и отделяните от тях.
Възникването на инфекциозен процес се определя от 3 групи фактори:
1) Свойства на микроорганизмите, които могат да са потенциални източници на инфекция;
2) Свойства и състояние на макроорганизма, обект на микробна атака;
3) Условия на средата, при която се осъществяват взаимодействията.
 Тема № 31: „Инфекция. Роля на микроорганизмите
в инфекциозния процес.”
Ролята на микроорганизмите в инфекциозния процес се изразява във факторите му на
патогенност. Основните са включени в тема 33 (б.а.). По-специфична роля МО имат с продукцията на
ензими и фактори, противодействащи на естествените защити и имунитета.
Бактерилни ензими. Тук се включват плазмокоагулаза, лецитиназа, липади, ДНК-ази, уреаза,
декарбоксилази на различни АК и т.н. Някои способстват за образуване на токсични продукти
(уреазата образува амоняк от уреята), други активират протоксините или амплифицират действието на
екзотоксините.
Хемолизини. Предизвикват разрушаване на еритроцитите на един или друг биологичен вид.
Продуцират се още приживе и могат да се получат в течни култури, но също и при разпада на
бактерията (както е при пневмококите). Най-добре се демонстрират при култивиране върху кръвен
агар, където предизвикват алфа или бета хемолиза. Отсъствието на хемолиза се означава като „гама”.
При венозно инжектиране на опитни животни, водят до смърт, но парентерално или в сублетални дози
– образуване на антитела (антихемолизини). Наличието в серума на болен на такива АТ може да се
използва за диагностични цели.
Микробни фактори срещу естествената резистентност. От особено значение е качеството на
адхезия към таргетния епител. Причинитят на гонорея, грипният вирус и хламидиите се свързват
здраво за лигавичната повърхност чрез своите рецептори, докато S. pneumoniae и P. aeruginosa
продуцират цилиотоксични и цилиостатични молекули в ГДП. Патогенност и вирулентност са особено
изразени при противодействие на фагоцитозата. Тази роля се поема най-често от капсулите и
микрокапсулите. Те блокират активиращите системата на комплемента биополимери на клетъчната
стена (ЛПЗ, пептидогликан) и предпазват бактериите от фагоцитоза. Значение има и хидрофилността
на капсулите, която пречи на захващането от страна на фагоцитите. Срещат се при S. pneumoniae,
инфлуенчния бактерий, антраксния бацил, чумния бактерий и др. Други МО инактивират отделни
съставки на комплемента (P. aeruginosa – продуцира еластаза).
Антифагоцитни свойства имат още Vi-АГ на S. typhi, стафилококовия протеин А, М-протеинът
на бета-хемолитичните стрептококи от група А, корд-факторът на туберкулозния бактерий и т.н.
Средство за противодействие на някои МО е надделяването срещу фагоцитозата чрез токсично
увреждане на макрофагите – чрез левкоцидини и антифагоцитни хемолизини – при стафилококи,
стрептококи, шигели, P. aeruginosa. Успешен механизъм е блокирането на фагоцитозата на етап
образуване на фазолизозома – на този принцип действат причинителите на туберкулоза и лепра.
Антиоксиданти (каталаза) продуцират стафилококите.
Микробни фактори срещу механизмите на имунитета. Включва 3 „стратегии”:
1) Укриване на микробните АГ: създават се затруднения за разпознаването от Ly, един от начините е
МО да се намира вътре в клетката (интрацелуларен) – не експресира своите АГ на повърхността – HSV
в сензорните неврони; ретровируси HIV в макрофаги и др. Друг начин за скриване е разполагането в
„привилигировани области” – отвъд бариери (ХЕБ и др.), където имунологичният надзор е по-слабо
ефективен. Особено ефективна е антигенната мимикрия (камуфлажен ефект) – реагират кръстосано
в имунните реакции, напр. бета-хемолитични стрептококи от група А с АГ на миокарда и бъбречните
гломерули;
2) Антигенна вариабилност: бързите изменения в антигените възпрепятстват създаването на имунитет
срещу всички щамове – B. recurrentis, грипен вирус, НIV вирус;
3) Поликлонално активиране на Т- и В-Ly: M. pneumoniae, S. aureus  активират се 2-20% от Т-
лимфоцитите. Последица е разстройването баланса на имунната регулация и недостатъчност в
развитието на имунен отговор срещу МО-поликлонален активатор;
4) Имуносупресия: причинители на туберкулоза и лепра, бруцели, морбили вирус, Епщайн-Бар, HIV;
5) Интерференция с антимикробния ефект на Ig: образуване на IgA протеази, инактивиращи Ig от
този клас – найсерии, инфлуенчен бактерий; образуване на рецептори за Fc частта на Ig – преди всичко
това е S. aureus (протеин А), HSV, цитомегаловирус. Имуноглобулините се свързват неимунно с Fc
частите на МО  невъзможност за свързване на разположените във Fab частите на Ig активни
центрове с антигенните детерминанти на хомоложните микробни АГ.
 Тема № 32: „Свойства на инфекциозните причинители -
инфекциозност, патогенност, вирулентност, контагиозност.”
Инфекциозност. Това е способността на част от микробните видове да причиняват
инфекция, независимо от това дали тя се изявява клинчно. Всички макроорганизми, на които
даден микроб може да предизвика инфекция, определят неговия инфекциозен спектър. На някои
видове той е много широк – антраксен бацил, вирус на беса и др., а в някои случаи е много тесен –
гонорея, сифилис, коремен тиф, паротит, СПИН (само у човека).
Патогенност (болестотворност). Това е способността на някои микробни видове да
предизвикват заболявания на макроорганизма. Инфекциозността и патогенността не се покриват,
тъй като не всяка инфекция довежда до заболяване. Наблюдава се и твърде различна изразеност
на инфекциозността и патогенността. Напр. възприемчивостта към хепатитен вирус А е много
голяма, но при инфекция преобладават безсимптомните форми. 30-60% от възрастните жители на
САЩ имат в кръвта си антитела към този вирус, макар че мнозинството не са проявили симптоми.
Това прави HAV – силно инфекциозен, слабо патогенен. Противоположно е при лепрата, която
трудно прониква, но винаги довежда до тежки болестни изменения (слабо инфекциозен, силно
патогенен). Роберт Кох предлага критерии за идентифициране на един бактериален вид като
причинител на заболяване:
 МО трябва да се открива във всички случаи на даденото заболяване в организма на
засегнатите индивиди;
 МО трябва да може да се изолира в чиста култура на хранителни среди от заболелите;
 С изолираната чиста култура трябва да може да се възпроизведе характерното заболяване в
опитни животни.
Въпреки, че някои открити по-късно бактерии не отговарят на някое от изискванията
(причинители на лепра, сифилис, гонорея и др.), тази постулати имат своята значимост. Към тях
се прибавя и изискването срещу инфекцията да предизвиква имунен отговор. Въз основа на
способността да причиняват заболявания, се различават следните групи МО:
1) Безусловно патогенни: в болни и заразоносители; причиняват заболявания при екзогенно
проникване в неимунизирани индивиди – дизентерийни, холерен вибрион, чумен бактерий,
антраксен бацил, тубекулозен бактерий, паротитен вирус, вирус на беса и др.
2) Условно патогенни: (резидентни) – част от нормалната флора; могат да предизвикат
заболяване ендогенно, само при определени условия като анатомични особености, намалена
антимикробна защита, попадане в първично стерилно области, дисбактериоза и др. Такива са коли
бактериите, клебсиели, протеус, някои стафилококи, стрептококи, ентерококи, псевдомонас. В
съвременната патология, те са по-чести причинители от безусловните!
3) Непатогенни (сапрофитни): огромен брой, малка част са опортюнисти, т.е. живеят в
природната среда, но могат да предизвикат екзогенни инфекции, само когато макроорганизмът е
силно увреден – B. cereus, B. subtilis, C. neoformans и др.
Вирулентност. Това е степента на патогенност на щамовете от един патогенен вид при
определени условия на естествено или изкуствено заразяване. Това е фенотипния израз на
патогенния генотип. Може да се измери – минимална, сигурна или средна смъртна доза (DLM,
DCL, DL50) на лабораторни животни; най-често се използва DL50. Вирулентността не е постоянна,
а може да се повишава или понижава при различни условия (оптималните я повишаван,
неблагоприятните - понижават). Възможността за изкуствено намаляване на вирулентността лежи
в основата на технологиите за получаване на живи ваксини.
Контагиозност (заразителност). Това е способността на отделните инфекциозни
причинители да преминат от един индивид в друг и да се разпространяват в чувствителната
популация. Количествената представа за това се определя от т.нар. контагиозен индекс, който
отразява процента на заболелите от общия брой на влезлите в контакт с източника на зараза. С
висока контагиозност са вирусите, причиняващи морбили и варицела.
 Тема № 33: „Инфекция. Фактори на патогенността
и вирулентността на микроорганизмите.”
Патогенността и вирулентността зависят от възможностите на микроорганизмите
за адхезия, колонизиране, инвазия, размножаване в макроорганизма, от способността за
образуване на токсини, ензими, съпротивляемостта срещу механизмите на естествена
резистентност, имунните механизми и др.
Адхезивност. Това е способността за прикрепяне към клетки на макроорганизма. От
особено значение са компонентите на бактериалната повърхност – адхезини. Те осъществяват
разпознаване и свързване за рецепторите на хазяина. При Грам (–) Е. coli, N. gonorrhoeae, N.
meningitidis и др., това са протеини, разположени във фимбриите. При повечето Грам (+) тази
функция се поема от липотейхоевите киселини във фибрилерния им слой. Адхезивни
свойства притежават още капсулите и микрокапсулите.
Колонизиране. Изразява се в поселяване, развитие и размножаване на инфекциозните
причинители върху и в тъкани на организма. За патогенността често е от значение с каква
скорост ще се намножи микробът. Условията in vivo са очаквано по-лоши от тези in vitro,
поради защитни механизми като фагоцитоза, серумни бактерицидни фактори и др. Пример за
бързо размножаващ се МО е холерният вибрион. Той достига висока численост, конкурира се
успешно с нормалната флора и предизвиква манифестни болестни промени.
Инвазивност. Това е способността на МО да проникват и да се разпространяват в
тъканите на макроорганизма. Инвазивността се благоприятства от редица ензими като:
 Хиалуронидаза (стафилококи, стрептококи, клостридии) – атакува хиалуроновата
киселина, основен компонент на съединителната тъкан;
 Неураминидаза (стрептококи, грипен вирус) – повишава проницаемостта в тъканите;
 Колагеназа (газгангренни клостридии) – разрушава колагена и улеснява инвазията;
 Фибринолизин (стрептококи, стафилококи) – втечнява фибрина около местното
възпалително огнище и благоприятства разпространението на инфекцията;
От особено значение е наличието на ресни, осигуряващи подвижността на МО. Увредата на
макроорганизма може да е следствие на самото развитие на МО (вируси, вътреклетъчни
бактерии и др.) или от метаболитни продукти (S. mutans – к-ни в патогенезата на кариеса).
Токсичност. Това е способността на МО да образуват отровни вещества (токсини). В
зависимост от това дали се отделят или остават свързани с тях, се делят на екзотоксини и
ендотоксини. Повечето значими бактериални екзотоксини (дифтериен, ботулинов, холерен,
ентеротоксина на E. coli и др.) имат бифункционална структура. Едната субединица (В) се
свързва с рецептор на повърхността на чувствителната клетка, а другата (А) се транслоцира в
ядрото, взаимодейства с вътреклетъчната мишена и осъщестява пряко токсичен ефект. Част от
екзотоксините (дифтериен, холерен) са прототоксини, т.е. неактивни, нуждаещи се от фаза на
активиране. Това става чрез частична протеолиза. Екзотоксините са важни за патогенезата на
много инфекциозни заболявания и хранителни отравяния с бактериален произход.
Ендотоксините са ЛПЗ, които съдържат 3 структурни фрагмента: О-специфичен
полизахарид (О-антиген), R-специфичен (R-антиген) и Липид А, като токсичността се
определя непосредствено от липид А. Независимо от произхода, ендотоксините предизвикват
фебрилитет, треска, активиране на комплемента по алтернативен път, левкопения, хипотония,
хипогликемия, нарушена трофика на жизнено важни органи, шок, ДИК и тромбоза. Това се
обуславя от многостранните действия върху фагоцити, неутрофили, мастоцити, тромбоцити и
др. Въведени в лабораторни животни, предизвикват тяхната смърт от изключително малка
доза. Чувствителен тест за откриване на ендотоксини е лимулусовият – наблюдава се
способността за коагулация на лизат от амебоцити на рака Limulus polyphemus.
 Тема № 34: „Инфекция. Роля на макроорганизма, околната среда
и социалните условия за възникването и развитието
на инфекциозния процес.”
Свойствата и състоянието на макроорганизма имат решаващо значение за
възникването и развитието на инфекциозния процес и евентуалната му изява като болест.
Инфекциозният потенциал до голяма степен се определя от механизмите за естествена
резистентност и специфичните имунни механизми за противодействие. Важни са фактори от
физиологичното състояние на организма, наличието на придружаващи заболявания и др.
Физиологичните фактори, въздействащи на антимикробната защита са:
1) Възраст: инфекциите са по-чести в началото и края на човешкия живот! При деца –
стрептококи, стафилококи, коли, дизентерийни и ентеровирусни инфекции (по-голяма
проницаемост на лигавиците и незрялост на имунната система). До 6-месечна възраст
обикновено не се заболява от дифтерия, коклюш, морбили, паротит (получени от майката АТ).
Старите хора са със значителна заболяемост и смъртност от инфекции (пневмонии,
уроинфекции, септични състояния) – дължи се на намаляване потенциала на естествена и
придобита защита. Инфекциите трудно се ограничават, често се генерализират.
2) Пол: Тежките инфекциозни и септични състояния са по-характерни за мъжете.
Тестостеронът намалява, а естрогените увеличават съпротивляемостта към инфекции. По
време на менструация, бременност, раждане – жените стават чувствителни към стрептококи и
стафилококи. Хипотиреоидизмът, хиперадренализмът, както и диабетът правят организма по-
податлив за инфекции, при диабет – фурункулоза, алвеоларна пиорея, уринарни инфекции.
3) Хранене и умора: белтъчният глад и витаминният дефицит, както и липсата на
микроелементи повишава чувствителността към инфекции. При физическа преумора се
намалява активността на фагоцитите, образуват се токсични продукти и отслабва защитата на
организма към инфекции – доказано при тежък физически труд, спортисти и др.
Влияние на неинфекциозни заболявания. Възприемчивостта се увеличава при
ендокринни смущения, имунни дефицити, неоплазми, изгаряния над 30%, СН (хипоксия), ЗД,
диспротеинемия (намален синтез на Ig), наркомания, алкохолна интоксикация.
Влияние на диагностични и терапевтични въздействия. При голяма част от
процедурите (сонди, интубация, катетеризация), се увреждат тъканите и се вкарва резидентна
или опортюнистична флора, което създава предпоставки за инфекция. Негативно влияят на
имунитета анестезиращите лекарства, лъчевата терапия, цитостатиците, имуносупресорите,
както и антибиотичната терапия. Те не позволяват да се осъществя цялостен и ефективен
имунен отговор и антигенно стимулиране.
Значение на външната среда и социалните условия.
1) Относно външната среда охлаждането и прегряването на организма предразполагат към
развитие на инфекции. От значение са температурата, влажността на въздуха, сезонът,
климатът. Репираторните инфекции зачестяват през есента и зимата, а чревните – през лятото.
Високите дози йонизираща радиация прави макроорганизма силно възприемчив на инфекции.
Причина е убиването на и увреждането на бързо пролифериращите клетки на костния мозък,
което поразява сегментоядрените левкоцити и снижава функцията на лимфоидната система.
Едновременно с това се уврежда бариерната функция на лигавиците.
2) Замърсяване на околната среда: причина за повишаване на заболяемостта;
3) Социални фактори: това са населеността на териториите, урбанизацията, благосъстоянието
на населението, жилищните условия, условията на труд, хранене, В и К, сметосъбиране,
организация на здравеопазването и мн. др.
Тема № 35: „Инфекция. Патогенеза на инфекциозния процес - критична доза
и входна врата на инфекцията, разпространение и локализация
на микроорганизмите в макроорганизма. Форми на инфекция.”
За възникването на инфекции от съществено значение са количеството на проникващите
микроби и мястото на навлизането им в макроорганизма. Основни понятия:
1) Инфекциозна (критична) доза: най-малкото количество МО, което предизвиква инфекциозен
процес. Колкото по-високо вирулентен е даден щам и по-възприемчив е макроорганизмът, толкова по-
малък брой микроби са необходими, за да започне инфекция.
2) Входна врата: това е място, тъкан или орган, през който се извършва навлизането на микробите в
макроорганизма. Най-често това се лигавиците на ГИТ, ГДП, половите органи и пикочните пътища,
както и при нарушаване целостта на лигавицата/кожата. След проникването си, някои бактерии
остават и се размножават на входната врата, без да се разпространяват в други области – коклюшни,
дифтерийни и тетанични бактерии. Други преминават в други територии на макроорганизма по
различни пътища на разпространение.
3) Пътища на разпространение: възможни са:
 Лимфен път: входна врата  регионални ЛВ (M. tuberculosis, T. pallidum, Y.pestis) ductus
thoracicus  кръвоносна система (S. aureus, Y.pestis, S.typhi и др.) = бактериемия/виремия. При
постъпване на токсини в кръвта  токсинемия; при генерализиране на процеса –
септикопиемия.
 Нервен път: невропробазия – движение по аферентния неврон и септиневрит – по еферентния
 прекосяване на ХЕБ  ликвор (N. meningitidis, H. influenza, S. pneumoniae)  нахлуване в
мозъчните тъкани (ЕСНО-вируси, паротитен вирус).
Много видове МО предизвикват увреждания в определени тъкани или органи, които са най-
подходящи за тяхното развитие. Това се нарича тропизъм. Характерен е за
N. meningitidis, C. trachomatis, полиомиелитен вирус, вирус на беса, хепатитни вируси.
Форми на инфекция. За инфекциозна болест се говори, когато инфекцията довежда до
клинично проявени симптоми. Особеностите, отличаващи инфекциозните болести са:
 Специфичност – предизвикват се от специфични, живи патогенни микроорганизми;
 Епидемичност – изразена в една или друга степен заразност и способност за предаване;
 Развитие след различен по продължителност инкубационен период;
 След предоболедуване се придобива специфичен имунитет.
Освен типичната клиника, някои инфекции могат да протекат атипично – леко (амбулаторно) или
свръхтежко (фудроаянтно), без каквато и да е клинична изява – инапарентно. Своеобразна
безсимптомна форма е заразоносителството, като заразоносителите могат да бъдат здрави или
преболедували. Преболедувалите отделят причинителя през реконвалесцентния период и определено
време след оздравяването. Този вид предаване е типично за коремен тиф, дизентерия, холера,
скарлатина, полиомиелит и др.
Инфекциите могат да се разделят по няколко основни показателя:
 Характер и продължителност на протичане: остри, хронични, латентни и бавни;
 Локализация и степен на обхващане на организма – ограничена (локална, фокална) и
генерализирана форма (сепсис, септикопиемия, септичен шок);
 От къде постъпва причинителят? – екзогенни и ендогенни;
 Брой МО, предивикващи инфекция – моноинфекция и смесена;
 Вторична инфекция – след първичния причинител се включва втори микроб;
 Реинфекция – организмът се заразява със същия МО, след като вече е оздравял;
 Рецидив – въобновяване на болестта при здрави от останали в организма МО;
 Суперинфекция – повторно заразяване със същия причинител, преди оздравяването.
Освен инфекциозните болести, при които има конкретен, специфичен причинител, съществува
и група от възпалителни заболявания, които се причиняват МО от различни таксономични групи –
стафилококи, стрептококи, ентеробактерии и др. Предизвикват възпалителни заболявания на
повърхностно или дълбоко разположени тъкани и органи – фурункули, абсцеси, флегмони, плеврити,
пневмонии, перитонити, енцефалити и мн. др. – идентични симптоми, независимо от вида МО.
 Тема № 36: „Инфекция. Резервоари на причинителите
на инфекция, източници на заразата и механизми на предаване
на инфекциозните причинители.”
Резервоар на причинителя. Това е съвкупността от условия, съставляващи
естествената среда за обитаване и поддържане популацията на МО. В зависимост от
резервоара се различават антропонози, зоонози и сапронози (източник е външната среда).
Източник на зараза. Това са инфекциозно болните хора и животни, а също и
заразоносителите. Предаването на заразата става по редица механизми, с участие на елементи
от външната среда – въздух, храна, вода, почва, прадмети и др. Основни механизми:
 Аерозолен (въздушно-капков): дифтерия, коклюш, туберкулоза, грип, морбили и др.;
 Фекално-орален (чревен, алиментарен): дизентерия, коремен тиф, холера, ротавирусни
инфекции, полиомиелит, вирусен хепатит А;
 Трансмисивен (кръвен): в случая заразата се пренася чрез живи, кръвосмучещи
насекоми (бълхи, въшки, кърлежи, комари), освен това при кръвопреливане,
медицински и стоматологични интервенции с нестерилни или нестерилизирани
консумативи – чума, петнист тиф, лаймска болест, хеморагични тресни, HBV,HIV и др.
 Контактен: при него заразата се предава при пряк контакт с инфекциозно болните хора
или животни; сексуален контакт – гонорея, луес, СПИН и др.; контакт на ранева
повърхност с почва – тетанус, газова гангрена и др.;
 Диаплацентарен – от бременната на плода – луес, листериоза, рубеола, СПИН и др.

Епидемичен процес е процесът на взаимодействие на инфекциозния причинител и

организмите на хората на популационно ниво. Той се проявява при различните природни и
социални условия и те имат голямо значение. Различават се:
 Спорадични случаи – боледуват отделни индивиди;
 Епидемия – боледуват голям брой хора с установена връзка между заболелите;
 Ендемия – заболяването е ограничено само между хора от дадена местност;
 Пандемия – разпространение на инфекциозното заболяване в много или във всички
страни на света.
 Тема № 37: „Имунитет - определение, обща характеристика,
видове имунитет.”
Имунитетът е съвкупност от биологични процеси и механизми, насочени към
защита на вътрешната среда на макроорганизма от молекули, клетки и микроорганизми, които
носят белези на чужда генетична информация.
Макроорганизмът реагира с имунен отговор не само срещу ксеногенните (чуждородни)
молекули, но и срещу нормално неприсъщите за него молекули, които се образуват при
неопластични процеси, увреждане, дегенерация на собствени клетки и др. По същество
имунитетът е универсален способ за запазване на биологичната индивидуалност на
макроорганизма от всички екзогенни и ендогенни молекулярни структури, които са
нехарактерни, несвойствени за него.
Комплексът от неспецифични вродени защитни фактори, които действат срещу
множество различни причинители на инфекции, се определя като естествена резистентност
= вроден (наследствен) имунитет. Той е характерен за отделния човек, расата му и др. и този
вид резистентност може да е абсолютна или относителна. Придобитият специфичен
(адаптационен) имунитет осигурява защита срещу причинителите на инфекции. Той се
осъществява от фактори и механизми, които се изработват от организма след контакт с
конкретен инфекциозен причинител и са насочени специфично само срещу него.
Разпознаването от имунната система на чуждите молекулни структури на МО, развитието на
специфичен имунен отговор срещу тях и имунологична памет е в основата на изграждането
на придобития имунитет. Той осигурява твърде ефикасна защита при повторен контакт с
инфекциозни причинители, с които организмът вече се е срещал и от решаващо значение в
оздравителния процес при инфекциозните болести.
Придобитият имунитет се дели основно на две групи – естествен и изкуствен, всеки от
които активен или пасивен. Таблица за придобития имунитет:

Подвид Механизми Заболявания

Дифтерия, скарлатина,
Антитоксичен Антитоксини тетанус, газова гангрена,
ботулизъм
Преципитини, аглутинини, лизини, Тиф, дизентерия, чума,
Антибактериален
опсонини антракс и др.
Вируснеутрализиращи АТ,
Антивирусен преципитини, комплементсвързващи Всички вирусни инфекции
АТ, клетъчно медииран имунитет
Туберкулоза, бруцелоза,
Инфекциозен Клетъчно медииран имунитет
туларемия, малария
 Тема № 38: „Естествена резистентност на организма
към инфекция. Защитна функция на кожата, лигавиците
и нормалната микробна флора на организма.”
Естествената резистентност е еволюционна по-стара форма на защита от имунитета и
е присъща за всички клетъчни животни. Тя е неспецифична, насочена към всички видове
микроорганизми като ефикасността спрямо причинители на инфекции е различна – към някои
МО е абсолютна, към други – относителна. Тя е генетично детерминирана като първа линия
на защита срещу инфекциозни причинители. Осъществява се от много органи и тъкани като
част от физиологичните им функции.
Факторите на естествена резистентност са 4 – кожа и лигавици, нормална
микрофлора, хуморлни фактори и клетъчни фактори. Първите 2 действат срещу постъпването
на МО в макроорганизма, а останалите два – срещу вече успелите да проникнат в него.
Кожа. Ако целостта ѝ не е нарушена, това е трудно преодолима за МО преграда. Тя
има „самостерилизираща способност”, дължаща се на секретите на мастни и потни жлези,
създаващи кисела реакция, инхибиторното действие на млечната киселина и лизозима.
Честата употреба на алкални сапуни (хирурзи, перачки) създава условия за развитие на
стафилококова инфекция (пиодермит). Бактериостатичното и бактерицидното действие на
кожата е много по-силно насочено срещу патогенните МО. След нараняване или изгаряне,
тази бариера се нарушава и това отваря широка врата за огромен брой МО.
Лигавици. По-слаба механична преграда от кожата. Основен защитен фактор е
мукусът – слузен секрет, обвиващ попадналите МО. Той пречи на адхезията им и съдържа
бактерицидни и бактериостатични компоненти – лизозим, комплемент, интерферон, вирусни
инхибитори и др. Важна роля играе цилиндричният епител в лигавицата на трахеята и
бронхите, който чрез ресните изтласка мукуса, заедно с МО навън (мукоцилиарен ескалатор).
В устната кухина роля има способността на епитела да кератинизира и да се десквамира,
както и слюнката, съдържаща лизозим, комплемент, хидролитични ензими и водороден
пероксид. В стомаха водеща е киселинността (рН 1-2), в дуоденума и тънкото черво –
жлъчните киселини и протеазите на чревния сок. Отмиващото действие на сълзите в очите и
урината в урогениталния тракт спомага за отстраняване на МО.
Микробна флора. Представлява бариера за патогенните МО, тъй като резидентните
видове се конкурират успешно с тях за адхезия към чревния епител, отделят метаболитни
продукти, потискащи тяхното развитие и стимулират макрофагите, „охраняващи” съответните
територии от лигавицата. Нарича се колонизационна резистентност. Тя пречи на заселването
по кожата и лигавиците на патогенни МО. Типичен пример е нормалният обитател на
влагалището – Lactobacterium doderleini, превръщащ гликогена в млечна киселина, което
създава киселата среда във влагалището. Тя противодейства на стафилококи, стрептококи и
др. да предизвикат гнойно-възпалителни процеси. В червата коли бактериите, както и
млечнокиселите бактерии противодействат на причинителите не дизентерия, салмонела и др.
Между здравия човешки организъм с високо ниво на антимикробна защита и
представителите на нормалната микробна флора съществува равновесие – еубиоза.
Нарушаването му – дисбиоза (антибиотици, хронично гладуване и др.) създава предпоставки
за развитие на ендогенни инфекции, причинени от условно патогенни представители на
нормалната флора – кандидоза, псевдомембранозен колит (C. difficile) и др.
 Тема № 39: „Естествена резистентност на организма
към инфекция. Хуморални фактори.”
От особено значение за осъществяване на естествена резистентност са хуморалните
фактори. Тук се отнасят лизозим, комплемент, острофазови белтъци, интерферони и др.
Лизозим. Установен е в сълзите, храчките, слюнката, кръвната плазма, перитонеалната
течност, майчиното мляко и др. Това е ензим, разкъсващ връзка в пептидогликана на
бактериалната клетъчна стена, със силно литично действие към Грам (+) бактерии – стафилококи,
S. pneumoniaе, клостридии и др. Важен е за защита на лигавицата от патогени. Съдържа се и във
фагоцитите, където заедно с хидролитични ензими осъществява разрушаването и смилането на
погълнатите бактерии във фаголизозомата.
Острофазови протеини. Активни са в началото на повечето възпалителни реакции.
Тяхната активация се медиира от т.нар. „алармени цитокини” – IL-1, IL-6, TNF-α. Особено силно
нараства С-реактивният протеин, чието количество в плазмата може да нарасне 100 пъти за 1
денонощие, дори хилядократно. Той активира фагоцитозата и комплемента, като за последния
отношение има и манозосвързващия протеин. Острофазов реактант е и фибронектинът, който
усилва действието на неутрофилите, мононуклеарните фагоцити и антителата върху бактериите.
Други реактанти, които също нарастват, са алфа1-протеазните инхибитори и алфа2-
макроглобулинът, действащи на бактериалните протеази и комплемента.
Система на комплемента. Включва протеини и гликопротеини с ензимен характер, които
се съдържат в кръвта и взаимодействат помежду си. Системата се състои от над 20 серумни
фракции, от които главни са 9 (С1-С9). Термолабилен е – инактивира се при 56 С за 30 мин.
Класическият път за активирането му се индуцира от комплекси АГ-АТ, в които антителата са
от класове IgM и IgG (другите АТ нямата такава функция). Най-напред се свързват подсъставките
на С1, което довежда изявяването на естеразна активност на тази съставка, след което се включват
С4 и С2, които се разцепват, а после обединяват в общ комплекс. Последователно се свързват и
останалите компоненти до образуване на макромолекулен комплекс.
Алтернативен път на активация. Особеното в случая е, че не са необходими комплекси
АГ-АТ, а активация се извършва от други субстанции – ЛПЗ (ендотоксини), пептидогликан,
суперкапсид на вируси и др. От значение в началния етап са бета-глобулиновият фактор В,
гликопротеиновият фактор D и гама-глобулиновият фактор Р (пропердин). Подобен вид
активация е изключително ценна за естествената резистентност, тъй като позволява на
комплемента да действа самостоятелно или съвместно с фагоцитозата (няма нужда да се чака
продукцията на АТ за комплекси АГ-АТ). Биологични ефекти:
 Увеличава се ефективността на фагоцитозата – С3а и С5а имат силен химиотаксичен ефект
върху фагоцитите (имащи повръхностен рецептор за C3b);
 Извършва се мембранолиза – (С5b-C9) – фиксираният върху бактериите комплекс води до
лизирането им – в цитоплазмата се образуват фини пори, изтича цитоплазмата;
 Стимулират се мастоцити и базофили да освободят хистамин, кинини, IL-1,
простагландини и др., участващи във възпалителните процеси, в имунни и алергични
реакции (С3а, С5а).
Интерферони. Семейство протеини, участващи в антимикробната противотуморната
защита. Видово специфични са и се различават по антигенен строеж. Делят се на 3 групи:
 Алфа-интерферони: от левкоцити; протективна антивирусна активност;
 Бета-интерферони: подобно на алфа; синтезират се предимно от фибробласти;
 Гама-интерферони: от Ly, NK-клетки и активирани макрофаги. Индуктори за синтеза им са
вирусите (най-вече РНК-вируси), бактериални ендотоксини и др. антигени; стимулират
антимикробната и противотуморна активност на макрофагите и NK-клетките, регулират
експресията на молекули от клас I и клас II от MHC, както и диференциацията и
активацията на В-Ly.
 Тема № 40: „Естествена резистентност на организма към
инфекция. Клетъчни фактори. Защитна роля на възпалението.”
Фагоцитоза. Процес на активно поглъщане и унищожаване на МО от клетки на
макроорганизма. Извършва се от два вида клетки – полиморфонуклеарни (ПМН) левкоцити
(микрофаги) и мононуклеари (макрофаги) – „професионални фагоцити”.
ПМН левкоцитите произхождат от стволовите клетки на костния мозък, като
постъпват в кръвта след съзряването си. Живеят 3-5 дни. Притежават рецептори за Fc
фрагмента на Ig и за С3b компонентата на комплемента. Най-активно фагоцитират
неутрофилите, но активност имат и еозинофили и базофили. Мононуклеарните левкоцити
също произлизат от костния мозък, прекарват 2-3 дни в кръвта като моноцити, след което
навлизат в тъканите като стават тъканни хистиоцити – в кожа, съединителна тъкан, плевра,
алвеоли и др. В черния дроб се наричат Купферови клетки, в ЦНС – микроглия, в костите –
остеокласти и др. Могат да преживеят с месеци, дори години. Притежават рецептори за Fc на
Ig и C3 на комплемента. Фагоцитозата протича в няколко етапа:
1) Химиотаксис: привличане на фагоцитите от някои химични съединения – бактериални
пептиди и липиди, съставки на комплемента, лимфокини, медиатори на алергии и др.;
2) Разпознаване: неимунно, с помощта на фагоцитни рецептори;
3) Прикрепване: неспецифични рецептори, улеснява се от Ca2+, Mg2+, опсонизиращи фактори
(комплемент, С-реактивен протеин, Ig). Поглъщането се извършва чрез обхващане с
псевдоподи и инвагинация около бактерия. Последният се включва в специална вакуола –
фагозома, която впоследствие се слива с лизозоми до фаголизозома, където действат
бактерицидните системи.
4) Убиване и разграждане: става по 2 механизма – кислороднезависим и кислородзависим.
 Кислороднезависим: образуване на дефензини и хидролазни катепсини, катионни
протеини и повишаващ пермеабилитета протеин  увреждане на бактериалната
мембрана; лактоферин – свързва желязото и инхибира размножаването; лизозим –
лизира Грам (+) бактерии и т.н. След като се убият, бактериите се разграждат от
хидролитични ензими – протеази, бета-глюкуронидаза, кисела и алкална фосфатаза,
ДНК-ази, РНК-ази и др.;
 Кислородзависим: „взрив” на изразходване на кислород, активно протичане на ПФП с
генериране на активни кислородни радикали – супероксидни аниони, водороден
пероксид, синглетен кислород, хидроксилни и халогенни радикали.
Съставки на комплемента имат хемотаксичен ефект, същевременно макрофаги
синтезират съставки на комплемента (С2-С5). Синергичното действие на фагоцитоза и
комплемент са важни за инициирането на възпалителен процес, с цел ограничаване на
инфекцията. Освен това, фагоцитите синтезират и цитокини (IL-1, гама-интерферон),
участващи в реализацита на имунния отговор. Различават се още:
 Завършена фагоцитоза: тази, която води до убиване на бактериите;
 Незавършена фагоцитоза: при туберкулозни бактерии, бруцели, легионели и др. При
тях имаме противодействие на бактерицидните механизми и бактериите дори се
размножават интрацелуларно във фагоцитите. В крайна сметка фагоцитът се
разрушава, причинителят се разпространява, инфекцията хронифицира/рецидивира.
Неспецифична клетъчно опосредствена цитотоксичност. Различна от фагоцитозата форма
на екстрацелуларно убиване на инфектирани с МО клетки на макроорганизма. Извършва се от
големи, гранулирани Ly от популацията на NK-клетките. Процесът е зависим от антителата и
системата на комплемента, т.е. по-нова филогенетически. Прицелни клетки (мишени) на NK-
клетките са туморно изменените, както и заразените с вируси, бактерии, гъби и протозои.
След разпознаването им, следва тяхното убиване чрез повреждане на повърхностните
мембрани, в които NK-клетките пробиват отвори (перфорини), от които изтича цитоплазмата.
Този вид защита е изключително важна при вирусни инфекции, при които фагоцитозата не е
ефикасна. Освен това, тя има важно значение в противотуморната защита.
Защитна роля на възпалението. Възпалението настъпва при преодоляване на
защитните бариери на организма – кожа и лигавици. Развива се локален възпалителен процес,
с характерните съдови и клетъчни реакции. Съдовите промени се опосредстват от дразнещото
действие на МО и отделените биологично активни субстанции от левкоцити и мастоцити –
хистамин, серотонин, брадикинин, хепарин и др. Стига се до първоначална констрикция, с
последваща вазодилатация и увеличаване на съдови пермеабилитет (+ PG, левкотриени).
Настъпва екстравазация на плазма с развитие на оток, застойна хиперемия, хипоксия и
ацидоза. Ендотелните пространства се увеличават и чрез диапедеза излизат последователно
левкоцити и моноцити и постъпват в околосъдовия ексудат. Неутрофилите, заедно с
макрофагите активно фагоцитират бактериите и некротизираните тъкани. В зоната на
възпаление има още еозинофили, базофили, лимфоцити, мастоцити и фибробласти.
Роля на патогенетичните промени в хода на инфекциозния процес:
 Вазоконстрикция – ограничава се разпространението на МО;
 Ацидоза – бактерицидно действие;
 Комплемент, фагоцити – мощен антимикробен ефект;
 Температурна реакция – неблагоприятно влияние за развитие на МО.

Като цяло, ролята на възпалителната реакция е да задържи причинителя на входната

врата и да предотврати неговото разпространение и евентуално генерализиране на процеса.
Също така осигурява време за развитие на специфичен имунен отговор. В много случаи
увреждането на тъканите и общото състояние на организма може да бъде значително, поради
което се пристъпва към антимикробно лечение, с цел противодействие на прекалено
интензивното възпаление, водещо до тежки патологични последици от инфекцията.
 Тема № 41: „Придобит имунитет. Видове и форми
на придобития имунитет.”
Придобитият имунитет представлява сложно биологично състояние, което е
възникнало чак при гръбначните животни с цел защитата им от МО или техни продукти,
както и други вещества, носещи чуждородна информация. Известно е, че преболедувалите от
тежки инфекциозни заболявания, впоследствие стават по-устойчиви на същите. Тази
устойчивост може да се придобие и без да се налага боледуване, което стои в основата на
ваксинацията (Ерлих, Пастьор). Придобитият имунитет има за цел да разграничи „чуждо” и
„свое” чрез имунни органи и имунокомпетентни клетки, както и да съхрани белезите на АГ за
евентуална повторна среща чрез клетките на имунната памет.
Основното разделяне на имунитета е на хуморален и клетъчен, по характера на
участващата ефекторна система. В придобития имунитет участват 3 вида клетки:
 Макрофаги: неспецифични фагоцити, обработват и представят АГ на Т-лимфоцитите;
 В-лимфоцити: специфичен отговор, синтезират АТ в кръвта – хуморален имунитет;
 Т-лимфоцити: диференцират се в тимуса, осъществяват специфичен отговор, действат
директно на АГ – клетъчно медииран имунитет.
ВИДОВЕ И ФОРМИ НА ПРИДОБИТИЯ ИМУНИТЕТ.
Хуморален имунитет. Развива се след преболедуване или имунизация, т.е. активно и
специфично. Може да се получи и пасивно (АТ от майката при новороденото – чрез
плацентата или млякото) – давност 3-6 месеца. Друг вариант е инжектирането на
хиперимунни серуми с лечебна или профилкатична цел, който има трайност 2-3 седмици. При
хуморалния имунитет, под действие на АГ в организма се синтезират Ig, които се установяват
в плазмата, лимфата и телесните течности. В някои случаи В-Ly се нуждаят от информацията
на Th-Ly (Т-зависими), в други – не (Т-независими). В крайна сметка циркулиращите в кръвта
АТ свързват и неутрализират само АГ, индуцирали тяхното образуване (специфични имунна
защита) – антитоксична (антитоксини), антибактериална (АТ срещу самия МО) и антивирусна
(вирус-неутрализиращи АТ). Ако микроорганизмите персистират дълго време в организма
(хронични инфекции – туберкулоза, бруцелоза и др.), имунитетът е инфекциозен, нестерилен.
Клетъчно-медииран имунитет (КМИ). Той е пряко зависим от Т-Ly, като важна роля
в осъществяването му играя макрофагите, които са АГ-представящи клетки в началната фаза
на имунния отговор. Т-Ly синтезират лимфокини, които привличат и активират макрофагите,
стимулират тяхната пролиферация и образуване на гигантски клетки. В резултат на мястото
на възпаление се формира гранулом. Такива се образуват срещу някои факултативни или
облигатни вътреклетъчни паразити (бактерии, вируси). КМИ е отговорен още за отхвърлянето
на трансплантати, реакцията трансплантат срещу хазяин, имунитет към солидни тумори,
свръхчувствителност от забавен тип и др. За да протече КМИ, е необходимо макрофагите да
се разпознаят от Th и Ts-клетки, които разпознават АГ на повърхността им, непосредствено
до антигените от МНС. Т-лимфоцитите разпознават едновременно както собствените, така и
чуждите АГ. Това се дължи на факта, че всички ядрени клетки експресират по мембраните на
всички ядрени клетки (MHC I). Тh разпознават само МНС АГ от клас II, разположени върху
макрофагите. Когато антигените са свързани със самите тъкани и клетки на организма, които
не могат да се фагоцитират, се проявява клетъчна цитотоксичност – на ход са Тк, NK и K-
клетките. Тк се насочват към мишената, само ако разпознали АГ чрез АГ-представящите
клетки, докато NK-клетките разпознават директно антигенните детерминанти от
повърхността на туморни или др. изменени клетки. К-клетките чрез Fc рецептори за IgG се
свързват с комплекса АГ-АТ на повърхността на клетката-мишена. След лизиране на
мишената, посочените клетки се насочват към други мишени. Основа задача на Тк е да ели-
минират вирус-инфектираните клетки, с което се прекъсва цикъла на вирусна репродукция.
 Взаимодействието на Т-Ly, B-Ly и специфично сенсибилизираните клетки и АТ, с
участието на макрофаги, с произведени от тях цитокини, изгражда механизмите на клетъчния
и хуморалния имунитет. Те взаимодействат активно помежду си, и с елементите на
естествената резистентност. Това има значение за протичането, клиничната картина и изхода
от заболяването. Могат да действат системно и локално. При системни инфекции, двата типа
имунитет способстват за предотвратяване на усложненията и възстановяване на тъканните и
клетъчните поражения. При локален имунитет с инвазия, без бактериемия или виремия,
основна роля има хуморалният имунитет.
Локален имунитет. Проявява се по лигавиците след индукция от АГ, проникващ пред
органи в контакт с външната среда – устна кухина и дихателни пътища. Обуславя се от
локален синтез на антитела, в самите течности, отмиващи входните врати за проникване на
бактерии и вируси. Тези АТ са от клас IgA и се означават като секреторни (sIgA). Образуват
се от В-лимфоцити, намиращи в лимфоидни образувания на lamina propria на лигавиците и в
жлезите с външна секреция. Получените SIgA се секретират в лумена на черва, бронхи,
пикочо-полови канали, устна кухина и др., като една част попада в кръвта (серумни IgA).
Пример за клетки, отговорни за местната защита, са М-клетките в Пайеровите плаки на
чревния тракт. Локалният имунитет е специфичен, независим и едновременно допълва
системния хуморален имунитет.
 Тема № 42: „Антигени - определение и обща характеристика.
Антигеген строеж на бактериите.”
Антигените са генетично чужди за организма вещества, които, прониквайки по
естествен или изкуствен начин във вътрешната среда на макроорганизма, предизвикват
специфичен имунен отговор: хуморален, клетъчен или двата заедно, създаване на
имунологична памет или имунологична толерантност. АГ са МО или отделни техни съставки
и продукти, както и други чуждородни клетки, вкл. еукариотни. Съществуват и автоантигени,
разположени в задбариерни органи (сперматозоиди, кристалин на окото). За АГ се приемат и
туморно променените клетки на организма, както и патологично увредените.
Всеки АГ е способен да активира избирателно само определени лимфоцити, които
имат на повърхността си съответните антиген-свързващи рецептори. Настъпва
„разпознаване”, което е генетично детерминирано. За да бъде 1 вещество АГ, то трябва:
1) Да бъде хетероложно (чуждовидово) – по-далечното родство в еволюцията води до по-
интензивно образуване на АТ; алоантигените (присадка от човек на човек) са по-слаби от
хетероложните; към собствени клетки не се изграждат антитела (изкл. автоантитела);
2) Да притежава антигенност. Тоест, да индуцира хуморален или КМИ. Най-силна
антигенност имат протеините, следвани от ВХ и липиди; антигенът трябва да е
високомолекулно съединение и да притежава сложен химичен строеж. В зависимост от
начина на проникване, предизвикват локален или системен имунитет и мобилизация на
лимфоидни тъкани и органи;
3) Да притежава свойството имуногенност. Това е способността на МО да предизвикват
имунитет, който да предпазва от заболяване (протективен) – протективни антигени.
Антигенност и имуногенност невинаги се изразяват в еднаква степен – грипни вируси и
дизентерийни бактерии са силно антигенни, срещу тях се образуват много АТ с висок титър,
но са слабо имуногенни (не създават траен имунитет). Проявата на имуногенност зависи и от
начина на ваксиниране – парентерално въведените създават само системен имунитет.
4) Антигенността и имуногенността се определят от свойствата специфичност и
валентност на антигените. Антителата на макроорганизма влизат в реакция само с АГ, който
е предизвикал образуването им – особености в химичния състав и структурата му.
Представителите на един вид МО имат видова антигенна специфичност, но отделните
индивиди от на даден вид се отличават с генетична индивидуалност.
Установено е, че специфичността не се определя от цялата молекула на антигена, а от
малки участъци на нейната повърхност, наречени антигенни детерминанти (епитопи). В
сложното полипептидно нагъване тези детерминанти могат да конформационни или
секвенционни (линейни). По структура те са комплементарни на активните центрове на
антителата, поради което е възможно осъществяването на реакцията АГ-АТ. Броят на
антигенните детерминанти с еднаква специфичност определя валентността на антигените.
Антигените са многовалентни, в зависимост от молекулната си маса.
В зависимост от способността си да проявяват антигенност, АГ се разделят на
пълноценни и непълноценни. Към пълноценните се включват всички белтъци от животински,
растителен и микробен произход и бактериалните полизахариди. Те притежават свойството да
продуцират антитела и да се свързват с тях. Непълноценните АГ се наричат хаптени. Те са
нискомолекулни, не могат да индуцират имунен отговор, но могат да се свържат със
специфични антитела. Присъединени към някакъв високомолекулен АГ с белтъчен характер,
те образуват комплексно съединение, притежаващо свойството на пълноценен АГ –
конюгиран антиген. Хаптени с полизахаридно естество се доказват в гонококи, менигококи,
дизентерийни бактерии, стрептококи и др. Епитопите на АГ се разпозват освен от АТ, и от
антиген-свързващите рецептори на Т- и В-лимфоцити, като в зависимост от участието на Т-
Ly, АГ се разделят на тимус-зависими и тимус-независими, като по-голямата част са тимус-
зависими. В имунния отговор ти изискват антигент-презентиращи клетки, които да го
преработят до АГ-специфичните пептидни фрагменти ги включват в комплески от MHC II
клас. Комплексите се експресират върху клетъчната мембрана на макрофаги и Th, като
последните помагат на В-клетките като прехвърлят преработения АГ върху
имуноглобулиновите рецептори. Т-независимите АГ могат да стимулират директно В-Ly.
Кръстосано се свързват съседни Ig рецептори, струпват се на едно място в мембраната
(capping феномен), настъпва ендоцитоза на АГ-рецепторния комплекс, в резултат на което
клетката получава сигнал за пролиферация и диференциация до плазмоцит.
По произход, антигените се разделят на естествени, изкуствени и синтетични, като
естествените имат голяма молекулна маса и сложен строеж (протеини, полизахариди,
комплекси). Антигените могат да бъдат още: хетеро-АГ (чужди), изоантигени (ало-АГ),
автоантигени (видоизменени собствени) и хетерофилни. Чрез химична промяна от
естествените АГ могат да се получат изкуствени, а по синтетичен път могат да се добият
макромолекули, сходни на природните (синтетични) – най-често по рекомбинантен път.
В клиниката за микробиологична диагноза, се различават:
 Видова специфичност – АГ, различаващи един вид от друг;
 Групова специфичност – сходство между представителите на един и същи вид;
 Типова специфичност – АГ, с които се различават индивиди от различни видове.
Открити са антигенни прилики между далечни в таксономично отношение видове – като
напр. О-антигена на R. prowazekii с този на Proteus OX19, между салмонели и C. albicans и др.
Антигенен строеж на МО. Различните компоненти в състава на бактериалната клетка
определят нейната имунологична специфичност. Повърхностните соматични субстанции на
клетъчната стена определят видовата, груповата и типовата специфичност. В зависимост от
строежа на бактериалните клетки, наличността на ресни и капсули, се различават:
 H-антигени (от ресните), термолабилни, образуват H-аглутинини (аглутинация);
 О-антигени (соматични) – повърхностно, във външната мембрана на Грам (–);
токсичните свойства се определят от Липид А и сърцевинните полизахариди; те се
термостабилни, предизвикват образуване на О-антигени (О-аглутинини);
 К-антигени – в най-въшния слой на МО, образуващи капсули; термоустойчиви,
понякога микрокапсули (Е. coli, Vi на S. typhi);
 F-антигени – на пилите.
Екзотоксините, екзоензимите и някои метаболити са извънклетъчни АГ. Инжектирани в малки
дози, имат силна имуногенност и антигенност – образуват се антитоксини. В практиката
срещу екзотоксините се изработват ваксини – анатоксини.
 Тема № 43: „Антитела (имуноглобулини) - структура
на имуноглобулините. Биосинтез на антителата.”
Антителата са специфични серумни белтъци, които се образуват след проникване на
АГ в макроорганизма и могат специфично да се свързват с него. Намират се в глобулиновата
фракция на серума – имуноглобулини. Те се на еднородни и при електрофореза се разделят на
алфа-, бета- и гамаглобулини. Те се синтезират и секретират от активираните В-лимфоцити –
плазмоцити, в отговор на антигенно стимулиране. Те се свързват само за АГ, които са
предизвикали образуването му (специфичност), т.е. срещу антигенната детерминанта
(епитоп) има строго специфична свързваща част от антитялото (паратоп).
Хетерогенност. Това е основно свойство на антителата, което се дължи на всяка
полипептидна верига АК последователност, както и на електричния ѝ заряд (изкл. миеломни
протеини, които са хомогенни). Антителата се характеризират със значителна вариабилност,
която е индивидуално свойство за всеки клас или подклас – те са полифункционални белтъци.
Съдържат се в кръвния серум, в лимфата, в минимални количества в междутъканните
пространства и урината. В зависимост от резултата на специфичното им взаимодействие с
антигена, АТ се разделят на аглутинини, преципитини, лизини, антитоксини, комплемент-
свързващи, вируснеутрализиращи, задържащи ХА и хемадсорбцията и др. Съществуват още
серумни и секреторни АТ. Установяват се още авто-АТ, изо-АТ, хемо-АТ, хетероложни АТ и
др. По своята генеза могат да бъдат естествени и имунни, в температурния оптимум –
студови, топлови и термични.
Структура на Ig. Основен елемент, присъстващ във всички класове е димер от 2
идентични субединици, състоящи се от полипептидни вериги – една лека (L-верига) и една
тежка (Н-верига), свързани с дисулфидни мостове и различни нековалентни връзки. Леките
вериги биват 2 типа – „капа” и „ламбда”, а тежките 5 типа – „алфа”, „делта”, „гама”,
„епсилон” и „мю”. Молекулата на всеки имуноглобулин е изградена винаги от еднакви леки и
еднакви тежки вериги, като в различните класове Ig броят и позициите на дисулфидните
връзки, свързващи тежките вериги, е различен. В зависимост от строежа на тежките вериги, Ig
се подразделят на 5 класа: IgG (с гама вериги), IgM (с мю вериги), IgA (с алфа вериги), IgE
(епсилон вериги), IgD (делта вериги). Дисулфидните връзки не само осъществяват връзката
между ПП вериги, но и на места оформят компактни хомоложни участъци (домени).
Хомогенни имуноглобулини са изолирани от болни с миеломна болест. При тях някои
В-клетки започват да се делят неконтролируемо и да синтезират имуноглобулини, означавани
като миеломни белтъци, произлизащи само от един клон трансформирани клетки. В повечето
случаи се синтезира излишък от леки вериги, които достигат до бъбреците. Част се
метаболизират, други преминават в урината (белтъци на Бенс-Джонс). Патологията се
изразява в нарушен синтез на Ig вериги – болест на леките/тежките вериги.
Структура на IgG. Основната маса серумни Ig (70-80%). Съставен е от две тежки и
две леки вериги. Всяка от веригите има 1 карбокси- (С) и 1 аминотерминален (N) край. С-
крайните половини напълно съвпадат с L-вериги, респ. за Н-веригите, докато N-крайните
области са с големи различия. Затова цялата N-крайна половина се означава като вариабилен
(променлив) V-район, а С-крайната област – константен (постоянен) С-район. Съкратено
постоянните и променливи райони за L- и H-веригите се означават като CL и CH, респ. VL и VH
Всеки клас Ig съдържа антитела с различна специфичност, която се определя от третичната и
четвъртичната структура на V-домена. Във него са открити няколко хипервариабилни
области, които определят специфичността на АТ към определен епитоп, а с промени в
пространствената структура на хипервариабилните области може да се постигне огромно
разнообразие на АГ-свързващи участъци. Всички Ig се състоят от ПП вериги, които очертават
4 структури – първична, вторична, третична и четвъртична. Последната е характерна на Ig,
при които от 4 ПП вериги възниква биологично активен комплекс, което е класическия модел
на структура на Ig молекулата. На ЕМ IgG има форма на Y, като „рамената” могат да се
деформират в съответствие с положението на антигенните детерминанти. Ъгълът между
рамената (0-180), се нарича шарнирен участък, който не проявява хомоложност нито с
константната, нито с вариабилната област.
Доменната организация на АТ е изучена чрез прилагане на частична протеолиза.
Папаинът разцепва молекулата на Ig на 3 приблизително еднакви фрагмента. Два от тях имат
свойството да взаимодействат специфично с АГ и се означават като Fab фрагменти. Третият
се означава като Fc фрагмент – той свързва комплемента и осигурява преминаването на Ig
молекулата през плацентарната бариера.
У човека се установяват 4 подкласа на IgG, основани на структурни и антигенни
различия в тежките вериги.
Структура на IgA. 16% от серумните Ig; установяват се в кръвта и секретите. При
човека 80% от IgA се срещат като мономери, построени от 2 леки и две тежки алфа вериги.
Полимеризираната форма (димер) се стабилизира с дисулфидни връзки. Изолираните алфа-
вериги се състоят от 4 домена, първият във V областта, а другите 3 са хомоложни на С-
областта. IgA не се свързват по повърхността на клетки (не са цитофилни). Количеството им
нараства в прехода между остро и хронично възпаление. Те опсонизират бактерии и улесняват
фагоцитозата, активирайки комплемента по алтернативен път. У човека се известни 2 класа
IgA. Предпазват от инфекции телесните кухини, покрити с лигавица, в контакт с външната
среда (SIgA). Секреторният IgA се състои от 2 мономера и секреторен (транспортен)
компонент. Не преминава през плацентарната бариера, но се открива в коластрата.
Структура на IgM. (5-10%). Това са най-ранните АТ на първичния имунен отговор.
Изпълняват главно защитни функции срещу проникналите в кръвта бактерии при септицемия.
Синтезът им започва още в 5-тия месец на ембрионалното развитие. Най-сложно
организирани, макроглобулини. Молекулата се състои от 5 мономера, всеки от които включва
4 полипептидни субединици (2 H и 2L вериги). Всички 5 мономера са обединени в
пентамерна молекула с дисулфидни връзки. Молекулата на IgM има 10 валентности.
Структура на IgE. В най-ниска концентрация (0,01%). Имат къс период на полуразпад
(2-5 дни), висока биологична активност (атопични, алергични заболявания). Състят се 2 леки
и 2 тежки вериги, синтезът започва след раждането, като той е генетично обусловен –
предразположение към алергии от бърз тип и атопия (реагини). Увеличават се при астма,
сенна хрема, чревни паразитни инфекции и др.
Структура на IgD. Сходна с тази на IgG. Ниска концентрация в кръвта, синтез от 7-
мия месец след раждането. Локализирани са в трансваскуларните пространства, не
преминават през плацентата, ендотела на капилярите и бъбречния филтър.
Биосинтез на антитела. Синтезът на АТ е синтез на белтъци със специфични
свойства, след осъществен антигенен стимул. Количеството им в едни индивид варира между
106-108. Всички АТ се състоят от 2 типа ПП вериги, синтезиращи се независимо една от друга.
Една плазматична клетка синтезира и леките, и тежките вериги от един и същи клас и подклас
имуноглобулини с една и съща специфичност. Синтезът на леките отнема 30 сек, на тежките
50 сек, свързването е в полирибозомите. За секретирането на Ig молекула е необходимо да се
присъедини и въглехидратният компонент. Общо процесът отнема 20-25 мин. Ig
представляват 1% от кръвната маса, предимно IgG (75%). Локализират се в кръвта, лимфата и
тъканната течност. IgG могат да преминават от един компартмент в друг. Не преминават в
тъканната течност и остават само в кръвта IgM и IgA.
Синтезът на имуноглобулиновата молекула се различава по редица начини от синтеза
на други протеини, но най-същественото е, че една В-клетка произвежда имуноглобулин само
с една антигенна специфичност.
 Тема № 44: „Биологични свойства на имуноглобулините.
Моноклонални антитела.”
Имуноглобулините (антителата) са бифункционални молекули с важни биологични
свойства. Те свързват специфично АГ чрез паратопите си, локализирани в Fab фрагментите.
Антителата се намират в телесните течности – серум, ликвор и преминават в областите на
възпаление. Техните функции до свеждат до:
 Защитни реакции при инфекциозни и паразитологични реакции;
 Участие в реакции на свръхчувствителност (II и III тип);
 Функционират като антиген-разпознаващи рецептори на В-лимфоцитите.
Свойства на антителата от клас IgG. Различават се 4 подкласа, преобладаващият вид
АТ в серума и телесните течности, водеща роля в хуморалния имунитет. По време на
инфекция синтезът им започва пред 2-рата и 3-тата седмица след появата на IgM. Доказването
им говори за напреднал стадий на заболяването, за анамнестична реакция от предшестващо
заболяване или наличие на постваксинален имунитет. Полуживот 23 дни. Дифундират най-
лесно в екстраваскуларни телесни пространства, единствено те преминават плацентарната
бариера и защитават новороденото до 3-4 месечна възраст. Могат да предизвикат
хемолитична болест на новороденото. Други функции:
 Аглутинират корпускулярни и преципитират разтворими АГ;
 Опсонизация на бактериални клетки – важно при екстрацелуларно развиващи се МО –
Fab-фрагментите на антителата се свързват с повърхностните бактериални О, Н и К-АГ
 Активиране на комплементната система и осъществяване на нови защитни реакции;
 Имобилизиране на подвижните бактерии и препятстване на тяхната инвазия;
 Антитоксини, вирус-неутрализиращи антитела и др.
Свойства на антителата от клас IgA. Намират се в серума и секретите на жлезите с
външна секреция и лигавиците на органите, които са в пряка връзка с околната среда.
Основната им роля е в локалния (секреторен) имунитет (SIgA). Защитното им действие се
изразява в: блокиране на адхезията, инхибиране на колонизацията, неутрализацията на
токсини (ентеротоксини на Е.coli), опсонизиране на причинителя и фагоцитоза, конкуренция
между патогени и непатогени за усвояване на желязото, усилване на протеолизата и др.
Свойства на антителата от клас IgM. Преобладаващият клас при първичния имунен
отговор, доказването им е признак за „свежа инфекция”. Не преминава плацентата, но са
единствените, синтезирани от плода. Имат силни аглутиниращи и комплементсвързващи
свойства, дължащи се на пентамерната структура. Особено ефективни в ранните етапи на
бактериална и вирусна инфекция – бактериолиза/ аглутинация + фагоцитоза.
Свойства на антителата от клас IgD. Биологичната им роля не е напълно изяснена.
Заедно с IgM са антиген-свързващи рецептори на имунокомпетентните В-лимфоцити преди
срещата им с АГ. Нямат протективни свойства. Увеличават се двукратно при бременност.
Свойства на антителата от клас IgE. Нищожна серумна концентрация, поради
изразена цитофилност към мастоцити и еозинофили, които се свързват за Fc-фрагмента им,
което причинява отделяне на медиатори. Това обуславя свойството да им да инициират и
участват в развитието на анафилактични и атопични алергични реакции от бърз тип. Имат
значение още за локалния имунитет към паразити, бактерии и др. Реакцията на IgE с АГ води
до увеличена локална продукция на мукус, контракция на гладките мускули,
вазоконстрикция, увеличаване пермеабилитета на съдовете и локален едем.
Моноклонални антитела. Открити от Кьолер и Милщайн (1975 г.) чрез хибридомна
технология. Известно е, че АГ са многовалентни и съдържат множество различни антигенни
детерминанти (епитопи), затова в имунния серум се установяват множество различни по
специфичност АТ към антигена, използван за имунизация. Наричат се поликлонални. Тези
антитела често реагират кръстосано и пречат за диагностичното приложение на хиперимунни
серуми. Това се дължи на индивидуални различия в способността за развитие на имунен
отговор. Получаването на моноклонални антитела (мАТ) е базирането на клонално-
селекционната теория на МакФарлан Бърнет. Антителата, синтезирани от клона клетки,
потомци на В-лимфоцита, разпознал даден епитоп върху антигена, са моноспецифични и се
наричат моноклонални. Хибридомната технология за получаване на мАТ включва:
 Имунизация: имбредна мишка се имунизира неколкократно с даден АГ;
 Фузия: лимфоцитите на животното се сливат с миеломни клетки. Образуват се
единични клетки с 2 или повече ядра, които се запазват до началото на следващата
митоза. След фузията всички нефузирали лимфоцити загиват. Получените хибридоми
имат характера на линии, тъй като притежават и миеломните хромозоми с онкогените,
осигуряващи безкрайно размножаване;
 Скриниране за синтез на мАТ: чрез ELISA, имуноблот и др. се търси дали на всяко
отделно гнездо от плаката дали е започнал синтез на мАТ;
 Клониране на хибридомите: целта е да се получат стабилни хибридомни клонове,
секретиращи мАТ – използва се методът на пределните разреждания;
 Охарактеризиране и получаване на необходимите количества мАТ – определяне на
клас и изотип, способност да реагират в различни реакции АГ-АТ.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА мАТ:
1) В диагностиката:
 Идентификация и серотипизиране на бактерии, вируси и паразити;
 Откриване на бактериални замърсявания в хранителни продукти и напитки;
 Количествено определяне на различни серумни съставки;
 Идентификация на човешките кръвни клетки чрез определяне на мембранни СD-АГ.
2) Терапевтично приложение – най-подходящи са човешките мАТ. Прилагат се при
бактериални инфекции (пациенти с агамаглобулинемия), вирусни инфекции, терапия на
солидни тумори – цели се да се атакуват директно раковите клетки, за да се избегнат
генерализираните отрицателни ефекти на цитостатици и йонизиращи лъчения.
3) Други области – ваксини, пречистване на рекомбинантни генни продукти, катализиране на
биохимични реакции и др.
 Тема № 45: „Имунна система - структура и функции.”
Имунната система осигурява индивидуалност и цялостност на макроорганизмите чрез
способността си за различава „чуждо” от „свое”. Имунната реактивност може да се изрази в
развитие на протективен имунитет, имунологична толерантност или състояние на повишена
реактивност – алергия, както и качествено променен отговор – автоимунитет.
Имунната система се състои от лимфоидни органи – слезка, лимфни възли, тимус,
костен мозък, тонзили; от лимфоидна тъкан в лигавиците – lamina propria, Пайерови плаки
и от имунокомпетентни клетки, както и от молекули – имуноглобулини и медиатори.
Лимфоидни органи. Разделят се на:
1) Първични (централни) – в тях се осъществява съзряването на Т- и В- лимфоцитите и
превръщането им в компетентни (не зависи от антигена). Такива са тимусът и костния мозък.
2) Вторични (периферни) – АГ стимулирана пролиферация и диференциация. Тук влизат
слезката, ЛВ и пръснатите лимфоидни образувания в храносмилателната и дихателната
система, слюнчени жлези и др.
В костния мозък се зараждат стволовите клетки, от които се образуват трите основни
хемопоетични реда – червен (еритроцити), бял (левкоцити) и тромбоцити. Още в костния
мозък пролиферират и се диференцират в предшественици на миелоидните и лимфоидните
клетки  постъпват в кръвта  навлизат в органите. Предшествениците на Т-клетките
мигрират в тимуса (тимоцити)  тимус-зависими зони на слезка и ЛВ  имунен отговор .
Само 5-10% от зрелите лимфоцити преживяват и напускат тимуса, останалите загиват в него.
Съзряването на В-клетките от раждането до края на живота става в костния мозък. Всеки зрял
В-лимфоцит носи антиген-специфични рецептори, които имат структура и специфичност,
идентична на антитялото, синтезирано от тази В-клетка. Зрелите се транспортират чрез
кръвния ток до вторичните лимфоидни органи, където се срещат с АГ и осъществянат ИО.
Вторични лимфоидни органи. Слезката играе роля на филтър, тъй като чрез
фагоцитите тя залавя циркулиращите чуждородни частици, микроби или клетки – АГ се
фиксира в тимус-зависимата или независимата зона (аналогично при ЛВ). Тук зрелите В- и Т-
лимфоцити се диференцират и пролиферират в отговор на АГ стимулация до клонове на
субпопулации на Т-клетки и плазмоцити, синтезиращи АТ. Слезката е главният орган, в който
се синтезират АТ и навлизат в циркулацията (50% В-Ly, 30-40% T-Ly).
Макрофаги. „Спомагателни клетки”; фагоцитират, представят АГ на Т-клетките в
подходяща форма за индуциране на ИО. Нямат способност да разпознават специфично АГ.
Секретират цитокини с роля в имунните реакции и патогенезата на някои заболявания.
Т-лимфоцити. В процеса на съзряване на Т-клетките в тимуса, те получават АГ-
разпознаващ рецептор (CD3), свързан с АГ-специфичен Т-клетъчен рецептор. Непосредствено
преди съзряване, по повърхността се появяват 2 гликопротеинни молекули с променлива
структура – CD4 и CD8. Наличието на CD4 по Т-клетката се свързва с разпознаване на
молекули от клас II на МНС, а на CD8 – клас I. Според мембранните маркери се различават
Тh хелпери, Тs супресори, Тk килъри (цитотоксични) и Т-Ly със забавена свръхчувствител-
ност (TDTH). При взаимодействие с различни АГ, Т-Ly се активират, клонално пролиферират и
диференцират. Синтезират биологично активни вещества – лимфокини, чрез които се
осъщестява връзка между различните Т и В-клетки. Следователно изпълняват 2 вида функции
– ефекторна (изпълнителна) и регулаторна. Ефекторната се дължи на цитотоксичните Т
килъри, които непосредствено убиват прицелната клетка, а регулаторната се свързва с
отделяне на лимфокини, които засилват или потискат функциите на клетките, участващи в
имунния отговор. Тh активират Тк и В-клетките. Въздействат и върху прекурсорните клетки,
за да се диференцират в Ts (индуциране на толерантност и регулиране на имунния отговор).
В-лимфоцити. Пре-В-лимфоцитът се появява в черния дроб на плоза и се развива в
постнаталния период. В следващия стадий на диференциация експресират IgM и IgD
рецептори на повърхността си, с което се считат за имунокомпетентни. Всяка зряла клетка е
способна да само на един антигенен епитоп. Зрелите В-Ly преминават в кръвта, оттам в
съответните органи и тъкани. Постепенната диференциация на В-лимфоцитите може да се
раздели на 2 основни фази: антигензависима и антигеннезависима. При поява на АГ стимул,
В-клетките пролиферират и се диференцират до плазматични клетки (участие имат и Th).
Плазматичните са способни да синтезират и секретират АТ със същата специфичност, както
на повърхностните мембранни рецептори и на техните прекурсори. Част от В-клетките се
трансформират в „почиващи” зрели клетки или клетки на паметта. Поради по-големия си
брой, при повторна среща със същия АГ, те развиват по-бърз и напрегнат имунен отговор.
Зрялата В-клетка се активира от едновременното протичане на 2 процеса – свързването
ѝ с чужд антиген и взаимодействието ѝ с Т-хелперната клетка. Възможно е да се развие
имунологична толерантност, ако тя се свърже с АГ, без да получи сигнали от Тh или нейните
фактори. Основните рецептори на В-лимфоцитите са: IgM, IgD, рецептори за Fc на IgG,
рецептори за комплемента, за фактори на растежа и диференциацията. Един от най-важните
мембранни молекули, експресирани от В-клетките, са молекулите на ГКТС от клас I.
Моноцити и макрофаги. Това са първите клетки, които се срещат с антигена, без да
проявяват специфичност в разпознаването му. Макрофагите имат 2 функции – едната е да
фагоцитират чуждата частица, другата е да ги преработват и представят на повърхността си на
специфични Т-клетки. Те могат да се активират за усилена фагоцитоза под въздействие на
лимфокините на Th (TDTH-лимфоцити).
Взаимодействието между фагоцити и Т-хелпери е двустранно. От една страна
макрофагите (чрез пряк контакт или чрез IL-1) активират Th. Те от своя страна активират
макрофагите. Пълноценен имунен отговор се осъществява при взаимодействието между Т-, В-
лимфоцити и макрофаги, както и с участието на други молекули – медиатори (цитокини).
 Тема № 46: „Имунен отговор - обща характеристика, хуморален и
клетъчно-медииран имунен отговор, динамика на имунния отговор.”
Имунният отговор (ИО) е специфична защитна реакция на организма срещу
генетично чуждородни екзогенни или ендогенни структури. При постъпване на АГ в
организма и свързването му със специфични мембранни рецептори на лимфоцитите, се
получава сигнал за индукция на пролиферация на имунокомпетентни клетки и тяхната
диференциация. За индукция на ИО са необходими няколко типа клетки. Макрофагите на
дрениращите лимфни възли поемат и концентрират антигена, след което влизат във
взаимодействие с Т- и В-лимфоцити. ИО, който се осъществява от Т-клетки, е
клетъчнозависим тип, а този от В-клетки и синтезираните от тях АТ – хуморален тип.
Установено е, че В-лимфоцитите разпознават хаптенната част, а Т-Ly – носещата част
на един и същ АГ. Индуцирането и развитието на ИО се оформя при точното и сложно
взаимодействие на клетките от различни популации и субпопулации (В- и Т-Ly, макрофаги).
Започва с разпознаване на АГ, следват комплекси процеси на пролиферация и диференциация
и завършва с натрупване на ефекторни имунни клетки и антитела. ИО условно може да се
раздели на 3 етапа: I – АГ представяне, II – междуклетъчно коопериране и III – ефекторен.
Антигенно представяне. Навлизане на АГ  поглъщане от антиген-представяща
клетка  обработване  експресиране, съвместно с продукти на МНС II клас  представяне
на сенсибилизирани Т-лимфоцити/ В-лимфоцити. От значение са синтезираните от
макрофагите IL-1 и TNF, които подпомагат узряването на Т-лимфоцитите. Последните
отделят лимфокини, които мобилизират нови макрофаги и лимфоцити към огнището на
инфекцията. Активираните макрофаги са насочени към увредените от АГ собствени клетки.
Междуклетъчно коопериране. Осъществява се чрез пряк контакт между макрофаги,
Т- и В-лимфоцити. Именно той индуцира ИО. Възниква триклетъчна система на
взаимодействие. Фагоцитиралият чуждородни вещества макрофаг подава на В-Ly специфична
информация за АГ, както и неспецифична от Т-Ly. Когато се кооперират трите типа клетки, се
развива пълноценен имунен отговор. Ако В-лимфоцитите са получили информация само от
макрофага, се индуцира специфична имунологична толерантност. Тя се изразява с намалена
или липсваща способност за изява на КМИ или хуморалния ИО по отношение на 1 или повече
антигенни детерминанти. Оформянето на ИО е свързано с взаимодействието между
различните субпопулации регулаторни Т-Ly и изпълнителни клетки – Тк и В-лимфоцити.
Значителна е ролята на Ts и Th, с произвеждания от тях IL-2.
Хуморален имунен отговор. Осъществява се от В-лимфоцитите спрямо всички видове
антигени. Първоначално В-клетките в покой могат да се активират от АГ, който е тимус-
зависим или тимус-независим. Ако АГ може да се свърже с Ig рецептори на В-Ly, но не е в
състояние да индуцира медиатори, ИО се реализира чрез представяне на АГ от макрофагите в
комплекс със съответните Ia белтъци, т.е. това са тимус-зависими АГ. Ако антигенът е Т-
зависим, е обработен от макрофагите и предоставен на Т-лимфоцитите, които на свой ред
предизвикват бластогенеза на В-лимфоцитите в покой чрез секреция на лимфокини,
стиулиращи техния растеж и диференциация. В осъществяването на хуморалния ИО действат
като ефекторни молекули специфични антитела и съставките на системата на комплемента.
Клетъчен имунен отговор. Има по-голямо значение при инфекции, причинени от
вътреклетъчни микроорганизми, тъй като вътреклетъчно размножаващите се не са достъпни
за специфичните антитела. Решаваща е ролята та Т-килърите. След антигенна стимулация, Т-
лимфоцитите преминават от лимфните възли в кръвта, където циркулират, и обратно. Така
успяват да разпознаят чуждите АГ още с тяхното постъпване в някои тъкани и клетки. При
свързване на АГ със съответния рецептор, Т-лимфоцитът се сенсибилизира и започва активна
синтеза на медиатори на КМИ. Едновременно с това Т-Ly постъпват в слезката или най-
близките ЛВ, където се подлагат на бластна трансформация до Тк. Чрез еферентната лимфа,
те се включват повторно в циркулацията и се насочват към мястото с концентрация на АГ.
Осъществява се още двустранно взаимодействие с макрофагите чрез IL-2 и IL-1. T-килърите
осигуряват Т-клетъчния отговор. Ефекторни клетки освен Тк, са и активираните макрофаги,
които имат вътреклетъчна бактерицидна активност, респ. цитотоксичност. Така клетъчният
имунитет създава придобита специфична невъзприемчивост, осъществявана от клетки,
способни да откриват микробна инвазия и да изграждат механизми на устойчивост към
инфекции, без секреция на антитела. Освен за вътреклетъчни паразити, КМИ има значение и
за имунопатологичните процеси – отхвърляне на трансплантанти и тумори, при забавената
свръхчувствителност и др.
Динамика на имунния отговор. В зависимост от първичен или вторичен контакт с АГ
1) Първичен имунен отговор: протича в няколко етапа – латентна фаза, експоненциална фаза,
стабилна фаза и фаза на затихване. Латентната (лаг-фаза) представлява времето от проникване
на първите АГ до появата на първите доказуеми АТ в серума. Включва времето за първичен
контакт на АГ с Т и В-лимфоцитите и тяхната диференциация. Експоненциалната включва
необходимостта В-лимфоцитите да секретират АТ в значително количество, което да бъде
установено в серума. Стабилната фаза показва равновесие между продукция и разграждане на
АТ. Накрая концентрацията на последните намалява и ИО се преустановява.
Първичният ИО се характеризира с изработване в началото предимно на IgM,
впоследствие и IgG, IgA. Това е характерно само за тимус-зависимите АГ. Тимус-
независимите стимулират синтеза само на IgM.
2) Вторичен имунен отговор: индуцира се при повторно въвеждане на същия АГ. Фазите на
ИО имат друга характеристика, като се променят и типът и количеството на продуцираните
АТ. Разликата с първичния е по-кратката лаг-фаза, значително по-интензивното
антитялообразуване. Високият титър (стабилна фаза) може да се задържи до няколко месеца
преди затихване. При вторичния ИО, синтезът на IgM и IgG е едновременен, но този на IgG е
значително по-изразен. Вторичният отговор може да продължи месеци и години у човека,
като представлява основа за провеждане на имуизация и последващи реимунизации в
осигуряване на здравната профилактика.
 Тема № 47: „Защитни механизми при бактериалните, вирусните
и гъбните инфекции.”
Защитата на организма срещу множеството патогенни и условно-патогенни МО се
осъществява от две големи групи защитни реакции, които го предпазват от всички чужди за
него агенти, вкл. и техните продукти. В зависимост от насочеността си, могат да бъдат
специфични и неспецифични. Към неспецифичните се включват неимунни, вроден
имунитет и естествена резистентност, а към специфичните – имунии, придобит имунитет.
Защитни механизми при бактериалните инфекции.
1) Имунитет срещу екзотоксигенни бактерии – тук влизат причинителите на тетанус,
ботулизъм, газова гангрена, дифтерия и др. Във всички случаи се касае антитоксичен
имунитет, изграден от антитела – антитоксини. Те принадлежат главно към IgG, рядко SIgA
(холерни вибриони). Значение имат и за редица други екзотоксини като пирогенния на S.
pyogenes, причиняващ скарлатина, както и екзотоксина, предизвикващ токсичния шоков
синдром при S. aureus.
2) Имунитет срещу екзоцелуларни бактерии: това са тези, които се размножават извън
клетката – на входната врата или да инвазират в различна степен. От факторите на
естествената резистентност значение имат предимно фагоцитозата и бактериолизата. От
специфичните механизми от водещо значение е хуморалният имунитет чрез:
 Усилване на фагоцитозата – чрез опсонична адхеренция и имунна адхеренция;
 Бактериолиза на Грам (-) бактерии чрез активиране на комплемента по класическия
път от свързаните с бактериите IgM, IgG антитела;
 Други: имобилизация, инхибиране на адхезията в лигавиците.
Използват се термините протективни антитела и протективни антигени.
Редица бактериални структури инхибират процеса на фагоцитоза (или комплемента):
 Капсули: S. pneumoniae, S. aureus, H. influenzae, Enterobactericeae, N. gonorrhoeae, N.
meningitidis, B. anthracis
 ЛПЗ: при Грам-отрицателни – активират комплемента по алтернативен път;
 Други: протеин М (S. pyogenes), ензими (S. mutans), протеин А (S. aureus).
Особено важни са IgM антителата, които имат важна роля в началните етапи на инфекция,
особено при Грам (-) бактериемия и сепсис, причинен от E. coli, P. aeruginosa и др.
3) Имунитет срещу интрацелуларни бактерии – такива са причинителите на туберкулозата,
лепрата, листериозата, бруцелозата, коремния тиф, легионелозата и др. (факултативни
вътреклетъчни). Развитието на тези МО е предимно в МО, с което се обяснява тяхната
дисеминация в органите на РЕС – лимфни възли, слезка, костен мозък, черен дроб и
навсякъде, където има подвижни или фиксирани макрофаги. Тези МО избягват
вътреклетъчната бактерицидия, комплемента и антителата. Основна роля има КМИ: след
представяне на антигена, влизат в действие CD4 Th лимфоцити, които стимулират ИО чрез
отделяне на цитокини, мобилизиращи активирани макрофаги. Последните са пролиферирали,
съдържат повече вътреклетъчни компоненти, ограждат МО в грануломи. Заразените с много
бактерии клетки се убиват от Т-килър или NK-клетки (вероятно с помощта на хелпер).
КМИ се индуцира и поддържа единствено от живите причинители на инфекцията или
живите ваксинални МО. Поради това, КМИ при факултативните вътреклетъчни бактерии се
нарича още инфекциозен (нестерилен) имунитет. Елиминирането на бактериите от
организма води до бързо изчезване на КМИ и кожните реакции от забавена СЧ.
Защитни механизми при вирусните инфекции. Вирусите са облигатни
вътреклетъчни МО с екстрацелуларна фаза на разпространение. Клиничното протичане и
имунитетът при инфекция зависят от множество фактори като входната врата, пътя на
разпространение в организма, факторите на естествена резистентност, способността за
индуциране на хуморален и КМИ и др. Възприемчивостта към вирусни инфекции зависи
освен от наличието на специфичен имунитет, така и от генетично контролирани фактори,
които правят клетките нечувствителни към вируса. В защитата участват:
 Макрофаги: фагоцитират и убиват вируси;
 Интерферони: противовирусни протеини или ГП, инхибиращи вътреклетъчната
репликация на вирусите. Произвеждат се много рано, преди появата на антитела и
КМИ и са важни в ранната фаза на инфекция. Активират макрофаги и NK-клетки;
 NK-клетки: важна роля в противовирусната и противотуморната защита. Убиват
инфектираните клетки, преди да завърши цикълът на вирусната репликация. Клетките-
мишени загиват чрез апоптоза, дължаща се на отделените перфорини, цитотоксини и
др. токсични фактори. Хора с дефицит на NK-клетки страдат често от
животозастрашаващи инфекции от Epstein Barr virus и цитомегаловируси.
 Хуморален имунитет – след преболедуване и постваксинален; от значение за
контролиране екстрацелуларната фаза на развитие на вирусите. Серумните IgG и IgM
действат няколко начина: 1) Неутрализация; 2) Активиране на комплемента; 3)
Агрегиране или опсонизиране на вирионите и фагоцитоза; 4) Убиване на заразените
клетки чрез антитяло-зависима цитотоксичност, 5) Инхибиране на вирусни ензими.
 КМИ – от водещо значение за контролиране на инфекцията в етапа на вътреклетъчна
репликация на вирусите. Някои вируси (пъпкуващи )напуснат клетката чрез
евагинация на ЦПМ, затова не могат да бъдат разпознати от антителата, затова КМИ
при тях остава единствен метод за противодействие. Тук се отнасят онкогенни РНК
вируси, парамиксовируси, ортомиксовируси, тогавируси, рабдовируси, ареновируси,
аденовируси, херпесни вируси, поксвируси и мн. др. Затова деца с вроден Т-клетъчен
дефицит боледуват тежко от грип и други инфекции, причинени от изброените МО. В
КМИ участват T-килъри (директно убиване на заразената клетка) и Т-хелпери.
Заразената клетка се убива главно чрез перфорини.

Защитни механизми при гъбни инфекции. Имунитетът при тях по принцип е КМИ.
Участват Т-лимфоцити, активирани макрофаги, неутрофили и вероятно NK-клетки. Пациенти
с вроден или придобит дефицит на КМИ са особено чувствителни на мукозни кандидози или
хематогенно разпространяващи се криптококози.
 Тема № 48: „Реакция антиген-антитяло - обща характеристика,
значение за микробиологичната диагностика. Реакция аглутинация.
Реакция преципитация. Реакция токсин – антитоксин.”
Антителата се свързват специфично със съответните АГ, което се съпровожда с
неутрализирането им in vivo, с което се осигурява защитата на макроорганизма от
инфекциозни причинители и техните токсични продукти. Извършен ин витро, реакцията се
означава като серологична и се използва при определяне имунния статус на индивида.
Бимолекулната реакция на свързване изисква изключително съответствие между
епитопа на АГ и паратопа на антителата. Тъй като обикновено антигените са многовалентни, а
повечето АТ двувалентни, при свързването се получава пространствена мрежа, при която
компонентите не претърпяват необратими изменения. Фази на взаимодействието:
 Фаза на сенсибилизиране: специфично свързване, без видими промени, образува се
комплекс АГ-АТ; решетка не се образува (един от компонентите е в излишък);
 Фаза на визуализиране: зависима от физико-химичните свойства на компонентите;
оформя се решетка от редуващи се АГ и АТ; процесът е бавен.
В зависимост от свойствата на взаимодействащите компоненти, може да се осъществи
аглутинация, преципитация, лизис, свързване на комплемента и др. Проявява се афинитет –
степен на сродство между АГ и АТ.
Най-честите реакции, основани на тази зависимост, са електролитзависимите –
аглутинация и преципитация; комплементзависимите – бактериолиза, цитолиза, хемолиза,
РСК. Прилагат се и имунни реакции с маркирани АТ или АГ като ИФМ, имуноензимни
(ELISA) и радиоимунни. Класическите и съвременни диагностични серологични реакции се
използват предимно за етиологична диагноза на инфекциозни болести. Също така намират
приложение за изясняване патогенетичните имунни механизми и при определяне и контрол на
терепията чрез различни тестове за оценка на хуморалния и КМИ.
Реакция аглутинация. Представлява слепване и утаяване на бактерии или други
корпускулярни (неразтворими) частици при свързването им със специфични АТ в присъствие
на електролит (изотоничен разтвор на NaCl). Описание (от практическата част, б.а.)
Реакция преципитация. Сходна с аглутинацията. Разликата е, че при аглутинация АТ
реагират с едри частици, а при преципитация, АГ са с големината на белтъчни молекули,
намиращи се в колоидно дисперсно състояние. Описание – пръстенна преципитация по
Асколи, преципитация в агаров гел, имунодифузия по Манчини, Ухтерлони (от
практическата част, б.а.).
Реакция токсин-антитоксин (токсиннеутрализираща). Тук от значение са
екзотоксинсекретиращите бактерии – причинители на дифтерия, тетанус, газова гангрена,
ботулизъм и др. Тези екзотоксини предизвикват в макроорганизма образуване на
антитоксини. Те могат да се получат както в хода на инфекциозен процес, така и при
имунизация. Основно свойство на антитоксините е, че при смесване с хомоложните им
екзотоксини, неутрализират токсичността им. Комплексът е неутрален по отношение на
чувствителните клетки на възприемчивия организъм. При определени условия той може да се
дисоциира. На практика антитоксините не елиминират токсина, а просто го неутрализират.
Най-високото разреждане, което неутрализира леталния ефект на екзотоксина, се нарича
титър, а количеството на антитоксините в серумите се изразява с т.нар. антитоксични единици
– АЕ. Реакцията може да се извърши ин витро чрез смесване на серума с екзотоксина в течна
среда или инертен носител (агаров гел). Върху повърхността му се поставя филтърна хартия,
напоена със специфичен антитоксичен серум, като перпендикулярно на нея под форма на
щрихи се засява МО, секретиращ екзотоксин. Култивира се 48-72 часа при 37 градуса, като
при положителна реакция се образува характерна преципитационна линия.
 Тема № 49: „Комплементзависими реакции.”
Известно е, че реакция АТ-АГ може да се извършва независимо от наличието на
комплемента и не се съпровожда с видими промени в клетките. В някои случаи хомоложните
АГ се свързват с повърхностни клетъчни АГ  активира се комплемента, настъпва увреждане
на клетъчната мембрана и цитолиза. В тази случаи АГ могат да бъдат бактерии, клетки или
еритроцити, а антителата съответно бактериолизини, цитолизини и хемолизини.
Бактериолиза. Рядко се използва, предимно в диагностиката на холера и при сифилиса
за доказване на АТ, лизиращи трепонемите. Бактериолизата осъществява in vivo защитата на
организма срещу продължителни инфекции, причинени от Грам (-). In vitro реакцията може да
се докаже чрез смесване на холерни вибриони с противохолерни серуми и комплемент и
инкубиране на 37 С. Периодичното микроскопиране показва загуба на структури от страна
на вибрионите в началото, до намаляване на техния брой и изчезване. Може да се определи
титъра на бактериолизините – най-голямото разреждане, предизвикващо лиза.
Хемолиза. Представлява разграждане на еритроцитите, при което се освобождава
хемоглобинът от клетката и преминава в разтвора. Неспецифична реакция е, когато се
предизвиква от вода, основи, киселини, соли и др. и действа на всички Er. Специфичната
(имунна) хемолиза се осъществява със специфични АТ (хемолизини), които се свързват само с
хомоложни еритроцити, след което добавеният комплемент лизира комплекса антиген-
антитяло. Получава се лакова кръв.
РСК. Същност. При взаимодействие на разтворими антигени или такива с много
малки размери с хомоложните им антитела в присъствие на компонент, е трудно да се
установи дали е протекла имунологична реакция. Това се дължи на липсата на видим
феномен. Като индикатор, установяващ дали комплементът е свързан за комплекса АГ-АТ, се
използва хемолитичната система – овнешни еритроцити + хемолизин.
Приложение. Прилага се в 2 варианта:
 За доказване на неизвестни антигени (вирусни, паразитни, бактериални) с познати
тест-антитела;
 За доказване на антитела в изследвания серум с помощта на известни антигени.
Ингредиенти на реакцията:
1) Изследван серум, загрят за 30 мин на 56 С за инактивиране на собствения комплемент;
2) Антиген – разтворим, на бактерия или вирус;
3) Комплемент – пресен или лиофилизиран серум от морско свинче;
4) 2% суспензия от овнешки еритроцити;
5) Хемолитичен серум срещу овнешните еритроцити;
6) Физиологичен разтвор.
Постановка. Два етапа. През първия етап към серума (с инактивиран комплемент)
прибавяме познати антигени (диагностикум), след това комплемент. Престоява 1 час на 37
градуса. На втори етап добавяме овнешки еритроцити и хемолитичен серум срещу тях:
 Положителна реакция: поява на еритроцитна суспезия (мътнина), след което се утаяват
на дъното – имаме задръжка на хемолизата!;
 Отрицателен резултат: при липса на хомоложност между антителата и антигена;
изразява се в пълна хемолиза – поява на лакова кръв. Причина за хемолизата е
комплементът, останал неактивиран (свободен) в първия етап на реакцията.
Задължително се поставят и контроли на серума.
Тема № 50: „Имунни реакция с белязани антитела или антигени –
ELISA, IFA, WBA.”
Забележка – темата е извадка на въпроси от практическия!
Имунните реакции с белязани антитела или антигени намират изключително широко
приложение в медикобиологичните изследвания. Ценността им се определя от високата
чувствителност и специфичност.
Основните методи с маркирани антитела или антигени, са:
 Имунофлуоресцентен метод;
 Имуноензимен метод (ЕLISA) + Western blot;
 Радиоимунен метод.
Най-голямо приложение в МБД имат имунофлуоресценцията и имуноензимните методи.
ELISA. (индиректен метод); Търсим антитела в серум от болен. 96 гнездови плаки, на дъното
на които производителят е сложил познат антиген. Прибавяме серума от болен, в който търсим
антитела към точно този определен антиген. Инкубираме, промиваме. Прибавяме конюгата –
антитяло, което е насочено срещу човешките антитела и конюгирано с ензим (пероксидаза). Отново
инкубираме, промиваме. След това прибавяме субстрата (орто-фенилен диамин, водороден пероксид).
Инкубираме, промиваме. Под въздействие на пероксидазата, от Н2О2 се отцепва кислород. Той
окислява орто-фенилен диамина и се получава цветна реакция. Интензитета на тази реакция отчитаме
спектрофотометрично. Получават се екстинции. Отчетените стойности сравнявам с т.нар. гранична
стойност, която е зададена от фирмата-производител и всички резултати над тази стойност ги
приемаме за положителни, а тези под нея – за отрицателни. Антителата от конюгата са насочени
срещу клас IgM или IgG и можем да определим точно какъв е типът инфекция. Ако имаме по-голямо
количество от IgM, това означава свежа инфекция, а ако имаме IgG, това означава, че това е вече
прекарана инфекция.
Освен непрекият метод, съществуват още директна и сандвичева ELISA.
Имунофлуоресцентен метод (ИФМ). За да се отчете реакцията, антигена или антитялото се
свързват с флуоресцентни вещества наречени флуорохроми. Реакцията се извършва върху предметно
стъкло. Има 2 варианта:
1. Директен метод на Кунс – използва се за диагностика на особено опасни инфекции (антракс, чума,
холера, туларемия и др.). Върху предметно стъкло се прави натривка от изследвания материал в който
търсим антигена на съответния МО, натривката се накапва с антитела свързани с флуорохром. След
инкубиране един час и промиване, препарата се наблюдава с флуоресцентен микроскоп. Ако има
специфично светене (жълтозелено) реакцията е положителна, тоест в пробата присъства търсеният
антиген, ако няма светенe, пробата е отрицателна.
2. Индиректен непряк метод – използва се по-често, защото е приложим при повече инфекции.
Предметни стъкла съдържат натривки с известен антиген, върху тях се накапва серума в който търсим
антитела. Инкубира се 1 час, след това допълнително се накапва античовешки антитела конюгирани с
флуорохром, инкубираме и отново промиваме, ако се наблюдава специално оцветяване, реакцията е
положителна, тоест в серума се съдържат търсените антитела.
Westentblot. АГ-те обикновенно се състоят от различни молекули (фракции)
В I етап - АГ-разтвор се подлага на електрофореза в полиамиден или агаров гел. Под действие
на електричното поле АГ-фракции се разделят по молекулна маса и електричен заряд и мигрират на
различно разстояние от старта. Отделните фракции се визуализират като линии, чието разстояние от
старта зависи от молекулната маса (kDa).
II етап – след достигане на нискомолекулни фракции до края на гела, върху повърхността му
се поставя нитроцелулозна хартия. Чрез напречна електрофореза в друг апарат сепарираните АГ-
фракции се прехвърлят (блотират) огледално на гела върху хартията, адсорбирайки се неспецифично
върху нея.
III етап – нитроцелулозната хартия се подлага на имунноензимна реакция, сходна на ELISA.
Поставя се в разтвор на серум от изследвания болен или други АТ. При хомоложност те се свързват
със съответната фракция на сепарирания АГ. Комплексът АГ-АТ се визуализира с антивидово АТ
(античовешко, при изследване на човешки серум) конюгирано с ензим и добавен субстратен разтвор.
 Тема № 51: „Имунопатология.
Реакции на свръхчувствителност (алергия).”
Имунопатологията се занимава с болестните нарушения на биологичните процеси,
които са обусловени от имунологични причини. Особено важни са алергията, автоимунните
заболявания и имунодефицитните състояния.
Алергия (свръхчувствителност). Така се означава патологично повишената
чувствителност на организма към антигени, която се развива в случаи, когато организмът е
имат предшестващ контакт с тях. Антигените, предизвикващи алергия, се наричат алергени и
те могат да бъдат битови, поленови, микробни, хранителни, лекарствени и др. За да се стигне
до алергия, е нужда предварителна „пренастройка” на имунните механизми – сенсибилизация.
Алергичните реакции се разделят на 4 основни типа в зависимост от
имунопатологичните им механизми. Това са: 1) анафилактична свръхчувствителност; 2)
цитотоксична; 3) предизвикана от имунни комплекси и 4) забавена СЧ.
Тип 1. Нарича се още анафилактична. Включва няколко етапа. При първа среща на
алергена с организма, се образуват АТ от клас IgE, които се прикрепват с Fc частта си към
клетъчните мембрани на мастоцити, базофили, Leu, Tr и ги сенсибилизират. При повторно
постъпване на същия алерген, той се свързва с предварително прикрепените към клетките IgE,
което води до дегранулация и освобождаване на биологично активни медиатори. Такива са
хистамин, БРСА, еозинофилен химиотаксичен фактор, серотонин, простагландини,
тромбоксани и др. Тези медиатори се разделят на 2 групи – предварително образувани
(преформирани) и новосинтезирани (образуват се след дегранулацията). Започват да действат
няколко минути след освобождаването си и предизвикват вазодилатация, повишен
пермеабилитет на капилярите, спазъм на гладката мускулатура и др. Клиниката е:
1) Анафилактичен шок (най-често при повторно въвеждане на хетероложни серуми) – от 5 до
30 мин – хипотония, циркулаторен колапс, цианоза, бронхоспазъм и др. Без лечение,
леталният изход е много вероятен. Анафилактичен шок се развива към някои лекарствени
средства – антибиотици, миорелаксанти и др., което налага предварителни кожни проби за
чувствителност. Лечението включва адреналин, антихистамини, кортикостероиди,
бетаблокери, кислород и др. Нужна е десенсибилизация, която се извършва по 2 начина:
 Бърза (по Безредка): с малки количества алерген (хетероложен серум) през 15-30 мин;
 Бавна (хронична): с въвеждане на малко алерген в седмични интервали.
2) Атопични заболявания: това са група медиирани от IgE АТ клинични форми на
свръхчувствителност от бърз тип. За разлика от анафилаксията, се отличават с подчертаното
си наследствено предразположение, дълготрайна сенсибилизация при контакт с алергени и
склонността на организма да образува непреципитиращи и неаглутиниращи АТ от клас IgE
(реагини). Атопични заболявания са сенната хрема, екзогенно-алергичната бронхиална астма,
ангионевротичния едем на Квинке, атопичните дерматити и колити и др.
Тип II – Цитотоксична чувствителност. Образуваните при предварителната
сенсибилизация АТ от клас IgM и IgG срещу повърхностните АГ на клетките способстват за
увреждането им от комплемента. АТ се свързват специфично с клетъчните АГ с Fab частта си
и служат като мост за комплемента, който се прикрепва за Fc фрагмента. Развива се
комплемент-опосредствано лизиране на клетките. На този принцип настъпва хемолизата при
преливане на несъвместима кръв, при хемолитична болест на новороденото, при лекарствена
алергия и др. Клетките, покрити с АТ към повърхностните си АГ могат да се разрушат и от
NK-клетки, които имат Fc рецептори за свързване с антителата.
Тип III – Свръхчувствителност, предизвикана от имунни комплекси. Когато след
сенсибилизацията се образуват и останат в кръвта голямо количество IgM и IgG АТ, и в
организма постъпи наново хомоложният АГ, се стига до формиране на имунни комплекси АГ-
АТ. Нормално те се елиминират бързо от организма, но понякога този процес не е ефективен и
ИК се депозират в тъканите или стените на кръвоносните съдове. Така се активират
комплементът и ПМН-Leu. Развива се възпаление и тъканно увреждане. Такива са случаите
при феномена на Артюс, серумната болест и имунокомплексните заболявания – остър
постстрептококов гломерулонефрит, ревматоиден артрит и др.
Серумна болест. За разлика от анафилаксията, се развива при първо инжектиране на
хетероложен серум в лица, които не са сенсибилизирани по-рано от него. Хетероложните АГ
се отстраняват бавно от циркулацията. Срещу тях се образуват АТ от клас IgM и IgG,
формират се имунни комплекси, които започват циркулация. Типичните прояви са
наблюдават 1-2 седмици след инжектиране – треска, уртикария, артралгия и др.
Тип IV – Забавена свръхчувствителност. Медиира се от специфични за алергените
CD4+ T-клетки, които са сенсибилизирани при предварителен контакт с тях. При втори
контакт с алергените, тези Т-Ly освобождават лимфокини, които мобилизират Т-килърите и
други неспецифични ефекторни клетки – макрофаги, неутрофили. Получава се еритема с
инфилтрат, които се явяват 18-24 часа след контакт с алергена. Примери за забавена
свръхчувствителност са:
 Към микробни антигени – туберкулинова алергия;
 Химична (контактна) алергия – към някои метали, багрила, сапуни, полимери и др.
/при необходимост може да се обясни проба Манту от темата за M. tuberculosis,б.а./
 Тема № 52: „Имунопатология. Автоимунни заболявания.
Вродени и придобити имунодефицитни състояния.”
Автоимунни са тези реакции, при които възниква хуморален или клетъчен имунен отговор
срещу собствени АГ на организма. Вследствие на това може да се развие автоимунна агресия и като
краен резултат – автоимунна болест. Нормално организмът проявява имунологична толерантност към
антигените, които присъстват през ембрионалния живот. Те се приемат като „свои” и не предизвикват
имунен отговор. При автоимунните реакции толерантността към определени собствени АГ се загубва.
Възможни механизми:
1) Освобождаване на АГ от тъкани, които нормално са изолирани с хематобариери и не влизат в
контакт с имунокомпетентните клетки – очна леща, тестиси, щитовидна жлеза и ЦНС;
2) Загуба на толерантността на нивото на Т-хелперните лимфоцити или на ниво В-Ly – при постъпване
на екзоантигени, които реагират кръстосано с АГ на миокарда или бъбречните гломерули (след
инфекции от стрептококови щамове)  микорадит/гломерулонефрит; освен кръстосана реакция е
възможно поликлонално активиране (от микоплазми, стрептококи, стафилококи и някои техни
токсини);
3) Намалена функционална активност на Т-супресорите. Нормално те потискат имунния отговор
спрямо собствени АГ на организма. При вродени или придобити дефицити – механизмът отпада;
започва синтез на автоантитела. Пример – ревматоиден артрит. При дефицит на съставки от
комплемента – системен лупус еритематодес, анкилозиращ спондилит (болест на Бехтерев) – HLA-
B27. Други важни автоимунни заболявания са миастения гравис, някои хемолитични анемии,
гранулоцитопении, тромбоцитопении, някои форми на диабет, множествена склероза, Базедова болест,
болест на Адисон и др.
Имунодефицитите са нарушения в нормалния имунен статус на организма, възникващ при
дефект на един или няколко механизма на имунен отговор. Различават се 2 вида.
Първични имунодефицити. Това са състояния, при които вследствие на генетичен блок в
диференцирането на имунокомпенентни клетки се нарушават имунните механизми на продукция на
антитела и/или Т-лимфоцити. Разграничават се три групи първични дефицити:
 Комбинирани имунодефицити: засягат популациите на Т- и В- клетките и довеждат до
поражения на клетъчния и хуморалния имунитет – хипогамаглобулинемия на Гланцман-
Риникер (швейцарски тип);
 Имунодефицити, свързани предимно с поражения на Т-клетките - синдром на ДиДжорджи;
 Имунодефицити, засягащи предимно В-клетките и продукцията на антитела –
агамаглобулинемия на Брутон, обща варираща хипогамаглобулинемия.
Вторични имунодефицити. Това са отклонения във функционалната активност на имунната
система или тежки нейни заболявания, които се развиват преди всичко вследствие на инфекции, но и
при някои неинфекциозни заболявания. Най-често са обратими и организмът възстановява нормалната
си имунологична реактивност след няколко седмици или месеци. Засягането на имунните механизми
може да бъде по-силно изразено в случаи на генерализирани инфекции и хронични форми на
инфекции.
 Леки бактериални инфекции – на организма влияят МО и техни метаболити; бързо
възстановяване;
 Тежи форми на туберкулоза, лепра – изразено потискане на Т- и отчасти В-звеното при
добавени бактериални инфекции;
 Потискане на Т-звеното (алергия спрямо туберкулин и др. тест-АГ) – при вирусни заболявания
като морбили, грип, паротит, рубеола;
 HIV1, HIV2 – поразяват Т-хелперите, макрофагите и антиген-представящите дендритни клетки
с развитие на уникален по тежест вторичен имунодефицит, водещ неизменно до смърт.
Вторичните имунодефицитни състояния се развиват и при някои неинфекциозни заболявания като
изгаряния на значителна площ от кожата, лъчева болест, уремия, терминални стадии на неоплазми,
големи хирургични операции, изтощение вследствие непълноценно хранене или продължително
гладуване и др.
 Тема № 53: „Имунопрофилактика и имунотерапия. Ваксини.”
Имунопрофилактика. Процедура, целяща създаване на имунитет към отделни конкретни
инфекциозни заболявания с оглед предотвратяването им. Изразява се във въвеждане в организма на
здрави хора на ваксини или имунни серуми. Създава се имунитет с различна продължителност – при
ваксините е по-голяма от тази на серумите.
Имунотерапия. Методи за осигуряване на изкуствен пасивен или активен имунитет в
инфекциозно болните (специфична терапия) и такива за повлияване и корекция на патогенетично
действащи имунни механизми. Използват се антитоксични, анти-бактериални/ вирусни серуми, гама-
глобулинови препарати, иновация – имуномодулатори.
Ваксини. Това се биологични препарати, съдържащи микробни антигени, които се прилагат за
създаване на специфичен активен придобит имунитет. Изискванията, на които трябва да отговарят:
 Да бъдат високоимуногенни: да създават напрегнат и продължителен имунитет;
 Да бъдат безопасни за живота и здравето на ваксинираните;
 Да бъдат стабилни (за да се запази достатъчно дълго активността им).
Ваксини от живи атенюирани МО. Биопрепарати, съдържащи живи МО от щамове със силно
намалена вирулентност – чрез атенюиране (генетично). Класическите способи са култивиране при
различни температури от оптималните, пасиране през организма на животни и др. Живите ваксини
имат остатъчна вирулентност, която не е достатъчна, за да предизвика заболяване. Имунитетът,
който се придобива, напомня в най-голяма степен на естествено придобивания постинфекциозен
имунитет. Чрез приемане през устата се развива и локален (секреторен) имунитет по лигавиците. При
парентерално приложение, се придобива само системен имунитет. От този тип са ваксините срещу:
туберкулоза, полиомиелит, морбили, паротит, рубеола и др. (от националния календар) и някои
особено опасни инфекции – чума, антракс, вариола, жълта треска.
Ваксини от убити (инактивирани) МО. Получават се от вирулентни и силно имуногенни
щамове чрез убиване с топлинна обработка, ултразвук или химични средства. Изискването е да се
щадят максимално антигенните свойства, респ. имуногенността. Прилагат се двукратно/трикратно
през определен интервал (7-10 дни). По-важните са срещу причинитите на: коклюш, бяс, коремен тиф
и паратиф, холера, кримска хеморагична треска.
Ваксини от отделни антигенни компоненти на МО. Съдържат протективни АГ. Получават
се чрез разрушаване на МО, изолиране и пречистване на протективните АГ с физични и химични
способи. Наричат се още химични ваксини. Имуногенността е близка до тази на убитите ваксини. В
някои страни се използват такива срещу антракс, създадени са срещу S. pneumoniae, N. meningitidis, H.
influenzae, E. coli K1 и бета-хемолитични стрептококи от група В. За специфична профилактика на
вирусен хепатит В се използват ваксини, които съдържат повърхностния антиген (HBsAg) на
причинителя – рекомбинантна ваксина.
Анатоксини. Това са антигенни препарати, които се приготвят от бактериални екзотоксини и
други протеинови токсини чрез отстраняване на токсичността и запазване на имуногенността. Това
става чрез пречистване, концентриране и адсорбиране върху минерални носители. Използват се за
профилактика на инфекциозни заболявания, патогенезата на които е обусловена именно от токсина на
МО. Най-често се използват тетаничния и дифтерийния, с профилактична цел с стафилококовия.
Анатоксини, получени от ботулиновия клостридий и този на газовата гангрена се използват като
антигени за получаване на анатоксични серуми.
Комбинирани (асоциирани ваксини). От АГ на няколко вида МО и създават при
въвеждането им имунитет срещу няколко заболявания едновременно. Такива са ваксината срещу
дифтерия, тетанус и коклюс (ДТК), протиф дифтерия и тетанус, против коремен тиф и паратиф В,
както и ваксината против морбили, паротит и рубеола.
Задължителни у нас ваксинации и реваксинации се извършват срещу: туберкулоза,
дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, морбили, паротит, рубеола и вирусен хепатит В.
Многокомпонентни препарати от бактерии и бактериални АГ с профилактично и лечебно
предназначение: Respivax, Urostim и др. Автоваксини. По технология спадат към убитите. Правят се
от бактериални щамове, изолирани от самия пациент, на когото ще се прилагат. Използват се за
лечение на хронични, вяло протичащи инфекции, като се разчита на стимулиране на имунния отговор
на пациентите. Въвеждат се чрез многократно подкожно инжектиране.
 Тема 55: „Стафилококи (Род Staphylococcus).”
Обща характеристика. Най-често срещаните инфекции в човешката патология, 80% от
гнойновъзпалителните заболявания и ВБИ, както и на стафилококовите интоксикации. Една част
на нормални обитатели на лигавиците и кожата на човека, други – патогенни – „гноеродни коки”.
Родът включва 28 вида, които се разделят на коагулазо-положителни
(S. aureus) и коагулазо-отрицателни (S. epidermidis, S. saprophyticus и др.). Медицинското им
значение е голямо поради резистентността към различни антибиотици. Особено актуални са
метицилин-резистентните S. aureus (MRSA), които не могат да се лекуват с бета-лактами.
Характеристика на S. aureus. Най-честият причинител на стафилококови
гнойновъзпалителни процеси. Заболяванията се делят на токсин-медиирани и инвазивни.
Образува голям брой екзотоксини и ензими, с което уврежда тъканите на макроорганизма.
Морфология. Грам(+), кълбовидна форма, размери 0,5-1 µm. Разполагат се в препарат от
материали на болния поединично, по двойки, а в такъв от чиста култура – във вид на гроздове.
Неподвижни, НЕ образуват спори, някои щамове имат капсула (по-вирулентни).
Културелни свойства. Факултативен анаероб, температурен диапазон 7-46, оптимум 35-
40 С. Невзискателен към хранителните среди. В течни (МПБ, глюкозов бульон) – равномерно
помътняване, придънна утайка. На твърди среди (обикновен, кръвен агар) за 18-24 часа гладки,
блестящи, леко изъпъкнали, непрозрачни S-тип колонии. Често са оцветени в златистожълт или
кремавожълт цвят. На кръвен агар – β-хемолиза. Халофилни (до 15% NaCl).
Антигенна структура. Комплексна – над 30 АГ. Основните са:
 Полизахарид А: груповоспецифичен, в клетъчната стена, за всички щамове;
 Протеин А: антифагоцитно действие, свързва се неспецифично с Fc фрагмента на IgG,
затова се използват стафилококови клетки, натоварени със специфичен антисерум в
реакция коаглутинация за диагноза на много видове бактерии и вируси.
 Други: капсулен полизахарид, пептидогликан, clumping factor.
Фактори на патогенност. Токсини и ензими определят патогенност и вирулентнот.
Токсини. Хемолизини, левкоцидин, ексфолиатин, ентеротоксини и ТТS-токсин 1:
1) Хемолизини: 4 вида – α, β, γ и δ, които се различават по степен на хемолиза на овнешки,
заешки и конски еритроцити. Повечето щамове  алфа-токсин, предизвикващ бета-
хемолиза. При венозна апликация – моментална смърт (летален фактор). Организмът
реагира с антихемолизини. При въздействие на топлина или формалин, алфа-хемолизинът
се превръща в анатоксин.
2) Левкоцидин: атакува PMN-Leu и макрофагите. Аналогични на хемолизина АГ-свойства;
може да бъде превърнат в анатоксин и използван като ваксина.
3) Ексфолиатин: белтъчна природа, предизвиква синдрома на „попарената кожа” (SSSS) у
малки деца или други токсични увреждания на кожата;
4) Ентеротоксини: 1/3 от всички клинични изолати ги произвеждат; В зависимост от това се
разделят на 7 АГ-групи: А, В, С1, С2, D, E, F, G. Хранителни интоксикации А, В, С;
5) ТТS-токсин 1: 2 белтъчни компонента – ентеротоксин F и пирогенен токсин; предизвиква
шок в жени, използващи тампони или в индиви с раневи инфекции.
Ензими. Вътреклетъчни, свързани с патологичните му свойства:
1) Коагулаза: с този ензим се определя видовата принадлежност на S. aureus. Той съсирва
кръвната плазма и е един от най-важните и постоянни критерии за патогенност; образува
венозни тромби, важен фактор в патогенезата на стафилококивия сепсис;
2) Clumping factor: компонент на клетъчната стена, действащ директно върху фибриногена,
образувайки „черупка”, препятстваща фагоцитозата;
3) ДНК-аза: нуклеаза, която хидролизира ДНК; способства за разграждането на тъканите;
4) Фибринолизин: разтваря кръвния съсирек и хидролизира фибриновия вал в мястото на
възпаление. Гнойни микроемболи  дисеминация, септични метастази;
5) Хиалуронидаза: разгражда хиалуроновата киселина в съдинителната тъкан  улеснява се
разпространението в макроогранизма;
 6) Бета-лактамази: хидролизират бета-лактамния пръстен на пеницилини, ЦФС и др., с което
ги инактивират. 90% от изолатите на S. aureus са резистентни на Penicillin G;
7) Други ензими: липаза, лецитиназа, уреаза, желатиназа, каталаза.
Резистентност. Най-устойчиви от неспорообразуващите на физични и химични
фактори. В изсушено състояние се запазват 3-6 месеца. При 60-70 С загиват за час, а при
100 С за минута. Ентеротоксините запазват токсичните си свойства дори до 2 часа при загряване
на 100 С, а при ниска температура – повече от 2 месеца.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. S. aureus се изолира в 30-50% от
носната кухина, гърлото, ръцете, перинеума и изпражненията на здрави деца. Инфекцията може
да бъде екзогенна (от болен на здрав човек) или ендогенна (от стафилококи, колонизиращи даден
орган или система). Най-често заболяванията се спорадични, но могат да възникнат и епидемични
взривове. Входна врата – кожа и лигавици  по лимфен път. Най-податливи са децата, поради
незрялата имунна система.
1) S. aureus: причинява токсин-медиирани и инвазивни заболявания. Към първите спадат
токсичният стафилококов шоков синдром, острите хранителни интоксикации (екзотоксин)
и синдромът на „попарената кожа” (епидермолитичен токсин). Инвазивните се делята на
първични – фурункули, карбункули, абсцеси, флегмони, импетиго, лимфангити, флебити,
остеомиелити, белодробни абсцеси, плеврити, ангини, синуити, отити, пиелонефрити,
ендометрити, орхити и мн. др. Към вторичните се отнасят бактериемията, ендокардита,
сепсиса и септикопиемията;
2) S. epidermidis: морфологично идентичен; върху твърди среди – сивкаво-бели колонии.
Нормален обитател на кожа и лигавици. Инфекции – ВБИ, резултат от контаминирането от
самия пациент – кожа, назофаринкс. Слабо патогенен, но може да причини тежки
инфекции. Свързва се най-често с чужди тела (клапи, катетри, протези, шънтове).
Адхезията се осъществява от слайм, улесняващ колонизацията върху гладките
повърхности на чуждите тела. Обикновено полирезистентни на антибиотици;
3) S. saprophyticus: Нормален обитател на кожа и уретра, може да причини инфекции на
уринарния тракт, най-вече на млади жени, по-рядко мъже. Тропизъм към епителните
клетки на уринарния тракт. Резистентен на новобиоцин.
Имунитет. Човек не притежава вроден имунитет, но има значителна устойчивост.
Преболедувалите развиват кратък хуморален и клетъчен имунитет. В серума се доказва с наличие
на антитоксини, аглутинини, преципитини. Кожно-алергичните проби често са (+).
Микробиологична диагноза. Материали – гной, кръв, урина, храчки, ликвор, раневи и др.
секрети, фецес, ексудати. При съмнения за сепсис – кръв за хемокултури. От външната среда –
болничен инвентар, хранителни продукти и др. 1) Микроскопия – препарат по Грам – единични
или на малки купчинки по няколко Грам-положителни кълбообразни бактерии – екстрацелуларно
или фагоцитирани в левкоцитите. Ориентировъчно значение; 2) Посявка – върху кръвен агар.
След 24 часа на 37 С – типични златистожълти колонии с β-хемолиза. След това – нов препарат
по грам и посявка върху полегат агар за чиста култура  Грам(+) коки, разположени гроздовидно.
Чистата култура се идентифицира с различни тестове, напр. каталазен, за доказване на clumping
factor, термонуклеазен и др. Хемокултура: от кубиталната вена се взима 5-10 мл кръв, посяване до
леглото на болния в десетократен обем глюкозов бульон или др. среда. Култивиране за 7 дни 
препарат по Грам. Ако има растеж – посявка върху кръвен агар за единични колонии и изолиране
на чиста култура. 4-6 отрицателни култури са нужни, за да се отхвърли диагноза сепсис. Във
всички случаи – антибиограма. Понякога се прибягва до фаготипизиране.
Специфична профилактика. Засега няма ефективна имунизация с анатоксини или
бактериални ваксини. Могат да се използват автоваксини, антистафилококова хомоложна плазма
и гама-глобулин. Съвременен препарат Bactroban (Mupirucin).
Химиотерапия. Най-често бета-лектамни антибиотици – оксацилин, метицилин,
клоксацилин; макролиди, тетрациклини, аминогликозиди, хлорамфеникол, рифампицин,
сулфатеметаксазол-триметоприм, а при резистентност – ванкомицин и тейкопланин. Оптималният
антибиотик за терапията се избира след антибиограма.
 Тема 56: „Стрептококи (Род Streptococcus). Стрептококи от група А
(Streptococcus pyogenes).”
Обща характеристика. Представляват Грам-положителни коки, включват 46 вида.
Класификацията може да бъде 1) Серологична – серотипи от А до Н и от К до V; 2) Според
хемолитичните свойства – пълна (бета), непълна (алфа) и без хемолиза (гама) и 3) биохимична
– според производителността. Най-важни в патологията на човека са: S. pyogenes (пиогенни и
гноеродни стрептококи), стрептококите от група В и пневмококите. Форма – кълбообразна,
елипсовидна или ланцетовидна. При култивиране могат да образуват дълги вериги от по 10 и
повече клетки. НЕ образуват спори, ресни НЕ притежават (неподвижни). Някои образуват
нежни капсули. Факултативни анаероби, относително взискателни. Температурен диапазон
10-45 С, оптимум 35-37 С. Размножават се добре в среди с нативни белтъци (кръв, серум),
вит. В и др. В твърди среди колониите са по-малки от тези на стафилококите, в течни мътят
средата с образуване на зърнеста утайка. На кръвен агар могат да дадат всички видове
хемолиза: алфа- (S. pneumoniae, S. mitis, S. mutans), бета- (S. pyogenes, S. agalactiae,
S. equismus и др.), а тези от група В, С, D и зеленеещите – ахемолитични (γ-стрептококи).
Антигенна структура. Стрептококите притежават:
1) Груповоспецифични АГ (полизахарид С) – 19 серологични групи: от А до Н и от К до
V; Най-важни за човека – А, В, С, D, F, G, H, K. Доказват се чрез преципитация и
аглутинация, моноклонални АТ и др. Влизат в състава на бактериалната стена и по
строеж са хаптени. Предизвикват образуване на АТ в организма, диагностично важни;
2) Типовоспецифичен М-протеин: в клетъчната стена на стрептококите от група А.
Липсата му превръща щама в авирулентен. Антифагоцитно действие;
3) Т-антигени: имунологично различни протеини, доказват се чрез аглутинация;
4) Нуклеопротеини (Р-субстанция): екстракти, съдържащи протеини и др. клетъчни
съставки. Изграждат голяма част от клетката, ниска антигенна специфичност.

Стрептококи от група А – морфология. Грам-положителни, сферични или овални,

верижно наредени (дълги в течни среди, къси в патологични материали). Спори НЕ образуват,
ресни НЕ притежават – неподвижни. В свежи култури – капсули от хиалуронова киселина.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 37 С, рН 7,2-7,6.
Взискателни, изискват нативни белтъци (5-10% кръв, серум). На кръвен агар – точковидни
колонии с равна периферия, непигментирани, прозрачни; хемолитична зона от пълна бета-
хемолиза. В глюкозен бульон – растат придънно, дребнозърнеста утайка, не мътят средата.
Фактори на патогенността. Определя се от структура, екзотоксини и ензими:
 Капсула: антифагоцитно действие, слабо имуногенна;
 М-протеин: основен антифагоцитен фактор; в серума се свързва с бета-глобулиновия
фактор Н, регулаторен протеин на алтернативния път на комплемента (пречи на
опсинизирането). Серотиповете, свързани с ревмокардита и гломерулонефрита имат
М-протеин, сходен с протеини от сърдечните тъкани и с БМ на гломерулите;
 М-подобни протеини: свързват Fc-фрагментите на IgG и IgA, като по този начин се
маскират антигенно и протектират с алфа2-макроглобулина бактериите от протеазите;
 F-протеин: водещият адхезин, медииращ прикрепването на S. pyogenes към епитела;
 Стрептолизини О и S (хемолизини): лизират Er, Leu, Tr, а също и лизозомите, което
води до загиване на левкоцити. В организма се образуват антистрептолизини, неутра-
лизиращи действието на О-стрептолизина. Използва се при AST за доказване на стреп-
тококова инфекция. Не притежава АГ свойства. Обуславя бета-хемолитичната зона.
 Еритрогенен (пирогенен) токсин: уврежда силно ендотелните клетки на кръвоносните
съдове, черния дроб и сърцето. Произвежда се от причинителя на скарлатината –
 предизвиква характерния кожен обрив (СЧЗТ). Срещу него организма образува АТ –
антитоксини. Пирогенният токсин взаимодейства с макрофаги и Тh, стимулира ги да
произвеждат проинфламаторни цитокини (IL-1,6; TGF-α, IGN-γ)  остър
стрептококов токсичен шоков синдром;
 Стрептокиназа (фибринолизин): от пиогенни стрептококи – втечнява фибиновите
мембрани на възпалителната зона, улеснява разпространението на бактериите в
тъканите. Организмът образува анти-стрептокиназа. Разрушава тромби!
 Стрептодорназа: ензим, деполяризиращ ДНК, втечнява гнойните секрети, освободени
от убитите бактерии, фагоцити и клетки от възпалителните клетки;
 Левкоцидини: действии, подобно на съответните токсини при стафилококите;
 Хиалуронидаза: фактор на разпространението, АГ активна. Среща се в серума на
прекарали стрептококова инфекция;
 С5а пептидаза: медиира възпалението (химиотаксичен фактор) за фагоцити.
Антигенна структура. Пиогенните стрептококи принадлежат към група А. Въз
основа на М-протеина – 80 серотипа.
Резистентност. Съхраняват се до няколко месеца в гной, храчки и др. При 70 С
загиват за 1 час, при 100 С – за 1 мин. Дезинфекционни свойства – лизол, карбол, сублимат,
риванолов разтвор за 15 мин; пряка слънчева светлинна.
Епидемиология, клиника, патогенеза. Колонизират орофаринкса на деца и млади
хора (15-20 до 55%). Голям брой заразоносител. Еубиозата на нормалната флора се поддържа
от бактериоцини, които потискат прекомерното размножаване на S. pyogenes.
Разпространяване – по въздушно-капков път. Колонизирането предшества инфекцията – която
е от нов щам, към който няма развит имунитет. Предизвикват различни по тежест болести:
1) Гнойни: локални и системни инфекции – ангина, фарингит, скарлатина, еризипел,
пиодермия, целулити, пневмонии, лимфаденити; тежки проявления – некротизиращ
фасциит, родилна треска, остър ендокардит, синдром на токсичния шок.
2) Негнойни: усложнение на гнойните – най-често имунопатологични процеси – СЧ от
бърз тип. Напр. 1-4 седмици след стрептококова инфекция: остър гломерулонефрит,
остър ставен ревматизъм и др. Последният може да хронифицира или да прогресира до
клапите на сърцето. Затова е важно лечението с пеницилин и следене на AST.
Имунитет. Човек е 100% възприемчив на стрептококова инфекция! Най-голяма в
детска възраст и се понижава след 4-5-то десетилетие. Въпреки широката циркулация на
стрептококи, не всички заболяват  индивидуална вроден устойчивост. Вроденият имунитет
е антибактериален от хуморален тип. Атитоксичните АТ нямат протективен ефект.
Диагностично значение имат антистрептолизините.
Химиотерапия. Много чувствителни са пеницилин! Използва се както при остри, така
и при дълговременно протичащи залолявания – ревматизъм и др., както и профилактично при
анамнеза за ревматизъм. В случаи на пеницилинова алергия – еритромицин, макролиди,
цефалоспорини. При остра стрептококова инфекция – приложението на антибиотици
предотвратява развитието на негнойните имунопатологични усложнения. При
животозастрашаващи инфекции – гама-глобулинови препарати (АТ срещу S. pyogenes).
 Тема 57: „Пневмококи (Streptococcus pneumoniae).”
Морфология и структура. Грам-положителни, кълбообразни, с размери 0,5-1,5 µm.
Формата на отделната клетка е леко заострена в единия край (пламък на свещ, ланцетовидна).
Разположени са по двойки, свързани със заоблената част и заградени с обща капсула; в течни
среди – във верижка. Спори НЕ образуват, ресни НЕ притежават. Клетъчната стена е богата на
холин-съдържащи тейхоеви киселини (субстанция С): активира автолизините, прави ги
резистентни на фаги и трансформация, преципитира CRP като го повишава при инфекция.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 35-37 С (25-42), рН
7,2-7,6. Взискателни са, добре се развиват на кръвен агар и триптиказо-соева среда. Колонии –
диаметър 1 мм, кръгли, равна периферия като капки роса. С остаряване на културата центърът
хлътва, дисоциация от S в R форма. Около колонията – алфа-хемолиза. Някои типове пневмококи
образуват големи слузести колонии. В течни среди – помътняване, с дребнозърниста утайка на
дъното от верижно наредени пневмококи.
Фактори на патогенността. Протеинов адхезин за свързване с епителиите. Още:
 SIgA-протеази: избягва се инхибиращото адхезията действие на SIgA-антителата;
 Пневмолизин: цитотоксин, подобен на стрептолизин-О; свързва холестерола в мембраната,
образува пори и се уврежда ресничестия епител в ГДП. Активира класическия път на
комплемента; суспендира образуването на АКФ за фаголизозомите;
 Тейхоеви киселини и пептидогликанови фрагменти: алтернативен път на комплемента;
 Капсула: водещ фактор на вирулентността; предпазва от фагоцитоза;
 Други: проинфламаторни цитокини IL1, TNF-α; водореден пероксид.
Антигенна структура. Капсулни АГ, 84 серотипа, получени след аглутинация.
Антителата срещу тях са протективни. Защитават от инфекция от хомоложния серотип
пневмококи. АГ-ите реагират кръстосано с други бактерии, а тип 14 – с АВ0-антигените.
Резистентност. Слабо резистентни, лесно загиват при стайна температура, за 10 мин при
55-60 С. В секрети (изсушено състояние) оцеляват до 2 месеца. Дезинфектантите ги убиват за 1-2
мин. Особено чувствителни са на жлъчката, жлъчните соли и оптохина.
Клинична картина и патогенеза. Част от нормалната флора в оро- и назофаринкса,
предимно в детска възраст. Инфекции – при колонизиране от нов серотип. Предразполагат:
умората, настинката, нарушената очистваща функция, нарушеният кашличен рефлекс,
хуморалния имунен дефицит и др. Зачестяват през зимните месеци. Могат да са усложнения от
вирусни респираторни инфекции, ХОББ, алкохолизъм, диабет и мн. др. Заболявания: бронхит,
крупозна пневмония, синуит, отитис медиа, менингит и др. Рядко – сепсис.
Имунитет. След боледуване – краткотраен типовоспецифичен хуморален имунитет.
Основна роля – опсонизиращи противокапсулни АТ. Спленектомията засилва заболяемостта.
Микробиологична диагноза. Материали – хръчки, кръв, раневи секрет, гной, трупни
материали. 1) Микроскопски: оцветяване по Грам и за капсули; съмнително е откриването на
Грам(+) диплококи; наблюдават се понякога и левкоцити; 2) Изолиране на чиста култура –
посявка върху кръвен агар  на 18-тия час колонии с алфа-хемолиза. Изолиране на чиста култура,
антибиограма, идентифициране. Широко използван е теста за чувствителност към оптохин –
около диск, напоен с жлъчна сол се прави посявка на пневмококи и се отчита стерилната зона при
потискане на растежа. Може да се използва метода на Нойфелд за набъбване на капсулата и
микроаглутинационната реакция на Себин. Още методи: латекс-аглутинация, насрещна
електрофореза, биологична проба.
Лечение и специфична профилактика. В миналото – терапевтични, типовоспецифични
хиперимунни серуми. В днешни дни – силна резистентност към пеницилини, макролиди,
хлорамфеникол и др. Затова е много важна антибиограмата. При тежки заболявания –
интравенозни имуноглобулинови препарати. За профилактика: поливалентна ваксина с 23
различни пневмококови серотипа. Ваксината осигурява траен имунитет, който е намален при
пациенти с придобит имунен дефицит, спленектомия, хематологични болни, деца, старци и др.
 Тема 58: „Стрептококи - нормални обитатели на човешкия организъм.
Ентерококи (Род Enterococcus ).”
Въведение: стрептококи, нормални обитатели на човешкия организъм. Това са някои
видове стрептококи от групи В, С, D, G, H и К. Обитават устната кухина, ГДП, гениталния тракт.
Най-често се изолират S. sanguis (H), S. pneumoniae, S. salivarius (K), S. mitis, S. equalismus,
S. anginosus (C, F, G), от зъбни плаки – S. mutans, S. salivarius; от кожата – S. anginosus, от
влагалището – S. agalactiae; от черва – стрептококи от група D и др.
Грам-положителни с кълбообразна, овална или ланцетовидна форма. Разполагат се по
двойки или къси верижки от 6-8 коки, НЕ образуват капсули, неподвижни. Развиват се добре
върху кръвен агар – с алфа- или бета-хемолиза, някои без хемолиза. Факултативни анаероби,
фекалните стрептококи имат широк температурен интервал (10-45 С).
Стрептококи от група В. Причиняват неонатален сепсис, менингит при деца, 10-30% от
бременните са транзиторни преносителки на S. agalactiae  недоносеност, родилна треска и др. В
бременни – уроинфекции, ендометрити, раневи инфекции.
Други β-хемолитични стрептококи. Най-често принадлежат към групи С, F и G. Част от
нормалната флора, но могат да причинят и заболявания: S. equisimilis (фарингит),
S. anginosis – продуцира АГ, колонизиращи орофаринкса, ГИТ и половите органи  абсцеси.
Зеленеещи (вириданс) стрептококи. Алфа-хемолитични или нехемолитични. Могат да
причинят преходни бактериемии (субкутанен ендокардит) – стрептококи върху сърдечните клапи.
При увредени защитни механизми, стрептококите от нормалната флора колонизират и причиняват
сепсис, синуит и гнойни инфекции. В устната кухина доминират при инфекции на каналите и
корените на зъбите. При стоматологични процедури могат да проникват в кръвния ток и да
причинят менингит, синуит, ендокардит. След зъбна екстракция, 30% от пациентите имат
преходна виремия със зеленеещи стрептококи.
Стрептококите от група В са чувствителни на пеницилин. Препоръчва се пеницилинова
профилактика за носителите и развилите инфекции. Бактерицидното действие се увеличава в
комбинация с аминоглюкозид. При новороденото може да се използват интравенозни
имуноглобулинови препарати, съдържащи АТ срещу причинителя.
Ентерококи. D-стрептококи, 19 вида, от значение при човека E. faecalis и E. faecium.
Санитарно-показателни микроорганизми – изолирани в околната среда означават фекално
замърсяване. Грам-положителни, по двойки и в къси верижки, развиват се на кръвен агар,
колониите са гладки, изпъкнали, непрозрачни. Дават или не алфа- и бета-хемолиза. НЕ продуцират
екзотоксини и хидролитични ензими. Имат адхезини, с които колонизират специфично дебелото
черво или влагалището. Продуцират бактериоцини. Рядко причиняват инфекции, обикновено
ендогенни, до 10% от ВБИ. Изолират се в интраабдоминални абсцеси и раневи инфекции.
Първично резистентни на ЦФС и повечето пеницилини, които им действат бактериостатично. За
лечение се използва комбинация на ампилицилин/ванкомицин с аминогликозид. Резистентността
може да се пренася чрез плазмиди на други бактерии!
Микробиологична диагноза. Материал – секрети и екскрети (гърлен, раневи), ликвор,
серозна течност и др. Микроскопиране – препарати по Грам: търсят се коки, в асоциация с
левкоцити. Посява се на кръвен агар. Още на другия ден, по вида на колонията и хемолизата могат
да се идентифицират стрептококите. Пристъпва се към изследване на физиологичните белези и
антигенната структура. Стрептококите от група А са резистентни към бацитрацин, а тези от група
В – положителен CAMP-тест. При сепсис и endocarditis lenta се прави хемокултура. Твърде
времеемък метод – дава резултат след 3 седмици. Антигенното определяне става с т.нар. латекс-
аглутинационни тестове и реакция преципитация на антигенни екстракти от бульонова култура с
груповоспецифични серуми. За бърза диагноза – имунофлуоресцентен метод (бактериалното
присъствие се доказва за 2-3 часа); доказва се и принадлежност към група А, В и др. Изследването
на антистрептолизиновия титър (AST) има важно значение за диагностиката на ревматизма,
ревмокардита и гломерулонефрита. Антистрептолизиновите АТ блокират лизата на овнешки Er от
стрептолизин О. Положителен е теста при над 250 единици. Намален титър = добра терапия.
 Тема 59: „Менингококи (Neisseria meningitidis).”
Въведение. Менингококите са причинители на менингит, който може да се развива
епидемично или спорадично и други клинични форми на менингококови заболявания.
Морфология. Грам-отрицателни, бъбрековидни; 0,6-1 µm. Разполагат се по двойки, с
вдлъбната си част една към друга. Силен афинитет към метиленово синьо. Нямат ресни и не образуват
спори. Образуват полизахаридна капсула и притежават фимбрии. На препарат се разполагат
интрацелуларно в левкоцити или екстрацелуларно.
Културелни свойства. Взискателни. Изискват шоколадов, серумен или кръвен агар, желязото
е есенциално за развитието им. Оптимални условия: 35-37 С, рН 7,2-7,4; 5-10% СО2. Култивират се 24
часа, колониите са малки, блестящи 1-2 мм в диаметър, с матов център и прозрачна периферия. В
течни среди растат оскъдно като дават помътняване и малка зърниста утайка. Нямат протеолитична
активност, образуват оксидаза и каталаза.
Антигенна структура. 13 серологични групи според капсулните антигени. Най-важни като
причинители на инфекции – серогрупи А, В, С, Y и W-135. Имунологична специфичност притежават и
външномембранните протеинови АГ (20 серотипа), най-важните са 2 и 15. Антигенни свойства
притежава и ЛПЗ на N. meningitidis.
Фактори на патогенност. Няколко основни фактори:
 Капсула: инхибира фагоцитозата;
 Фимбрии: адхезия към епителните клетки на лигавицата на назофаринкса;
 ЛПЗ ендотоксин: фебрилитет, тромбози в малките кръвоносни съдове, шок и др.;
 Други: IgA1-протеаза, хиалуронидаза, неураминидаза (значение за разпространението).
Резистентност. Неустойчиви на външната среда, чувствителни на изсушаване, температура
(умират под 22 и над 50 С за 5 мин), дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Заболявания само у човека. Източник –
болни, реконвалесцентни и здрави заразоносители. 5-20% от хората могат да са носители. Механизъм:
въздушно-капков, входна врата – назофаринкс. Повишена заболяемост – при тесен контакт между
хората в семейството или обществени сгради, по-често през зимата и пролетта, деца до 5 г. (тенденция
за покачване). Схема: адхезия на лигавицата  развитие на входната врата  ЛВ  кръв –
менингококцемия. Инкубационен период – до 1 седмица. Възможности: 1) локален ефект -
менингококов ринофарингит; 2) генерализиран – менингит, менингоенцефалит, менингококов сепсис.
Менингококов менингит: температура до 40-41 С, силно главоболие, шийна ригидност, тонично-
клонични гърчове, кома; хеморагичен петехиален кръвоизлив (не винаги). Леталитет 15-16%. Рядко –
остър менингококов сепсис (синдром на Уотерхаус-Фридериксен) – ендотоксичен шок, некроза на
надбъбреците, ДИК, тромбози. В повечето случаи – летално. Понякога могат да се развият и
еднокардит, полиартрит, пневмония и иридоциклит.
Имунитет. След преболедуване – групово-и типовоспецифичен имунитет. Откриват се
комплемент-зависими бактерицидни антитела в серума. Най-голяма роля за придобития имунитет има
АТ-зависимата, медиирана от комплемента фагоцитоза.
Микробиологична диагноза. Материали – ликвор, кръв за хемокултура, секрет от
назофаринкса и др. Незабавно посяване (до леглото). Центрофугиране на ликвора – препарат по Грам
от седимента и оцветяване с метиленово синьо по Льофлер. Посевки на шоколадов или серумен агар,
инкубиране за 24 часа при 37 С. Посявката може да е на селективната среда на Тайер-Мартин,
съдържаща антибиотици. Друг метод – оксидазен тест. Изолиране на чиста култура  пробна
аглутинация на стъкло с поливалентни специфични серуми. Бърза диагностика: латекс-аглутинация,
насрещна имуноелектрофореза, ELISA. АТ – след 4-6 дни!
Специфична профилактика и терапия. Ваксини – използват се само в някои страни
(пречистени капсулни АГ) – на деца, ученици, войници. Други ваксини са още на ниво проучвания. За
кратковременна пасивна профилактика: нормален човешки гама-глобулин.
Химиотерапия. Високи дози Penicillin G. Вместо него могат да се ползват още цефалоспорини
трета генерация, макролиди, хлорамфеникол и др. За контактни с болни от епидемичен менингит –
рифампицин.
 Тема 60: „Гонококи (Neisseria gonorrhoeae).”
Морфология. Грам-отрицателни, бъбрековидни 0,6-1 µm, разположени по двойки с
вдлъбнатата част една към друга. Силен афинитет към метиленовото синьо. Капсули, ресни и спори
НЕ образуват. Притежават фимбрии. В препарати от клинични материали се разполагат
интрацелуларно в левкоцитите, а при хронична гонорея – екстрацелуларно.
Културелни свойства. По-взискателни от менингококите. Използва се шоколадов агар или
среди, обогатени със серум или асцитна течност. Желязото е есенциално за растежа им. Оптимални
условия: 35-37 С, рН 7,2-7,4; 5-10% СО2. Дава 4 вида колонии: Т1, Т2 – след първоначални посевки,
малки, куполообразни, матови; Т3, Т4 – по-големи, плоски, авирулентни. Биохимичната активност е
слаба; нямат протеолитична активност.
Антигенна структура. Сложна. Притежават 3 основни класа антигени:
1) Протеинови АГ на фимбриите (пилите): силно вариабилни; почти всички щамове на N.
gonorrhoeae се различават по антигенната си специфичност;
2) Външномембранни протеинови: Протеин I – оформя порите на външната мембрана; Протеин
II – в гонококите с матови непрозрачни колонии, адхезивни свойства; Протеин III – АГ, който
се асоциира с протеин I при оформяне на порите на външната мембрана. При всички
гонококови щамове е с една и съща имун. специфичност;
3) ЛПЗ-антигени: по-къси О-АГ вериги в сравнение от сем. Enterobactericeae. Открити са 6
различни АГ детерминанти и вариабилност в имунологичната специфичност.
Фактори на патогенността. Зависи преди всичко от способността за образуване на фимбрии
(пили), адхезия за лигавицата на цервикса, уретрата, ректума и конюнктивата. ЛПЗ-ендотоксин
(гонотоксин) обуславя токсичните ефекти при инфекциите. Патогенният потенциал се определя от
имунологичната специфичност на фимбриите, външномембранните протеини I и II, както и ЛПЗ-АГ.
Това затруднява развитието на ефикасен придобит имунитет. IgA1 протеаза – инактивира IgA –
позволява адхезията към епитела на урогениталния тракт, дори при наличието на секреторен имунен
отговор.
Резистентност. Неустойчиви във външната среда, загиват бързо извън организма.
Чувствителни на изсушаване, ниски и високи температури, дезинфектанти (сребърни соли).
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Най-широко разпространетото полово
предавано заболяване. Източници – болни от остра или хронична гонорея + развилите безсимптомна
инфекция. Заразяване – при сексуален контакт. Входни врати – лигавица на уретрата или шийката на
матката, рядко лигавици на ректум и фаринкс. У новородени с болни майки – конюнктива.
Инкубационен период 2-8 дни. При мъже – уретрит, с жълта кремовидна гной и болки при
уриниране, понякога засягане на простатата и епидидимиса. При жени – едноцервицит с вагинално
течение, засяга и уретрата, понякога ендометриума и аднексите (стерилитет); вулвовагинит, понякога
и проктит. До 1% от случаите на заболяване – бактериемия с артритно-дерматитен синдром; при деца
– гонококов конюнктивит (бленорея), може да прогресира до слепота. Безсимптомно развитие: мъже
10%, жени 20-80%.
Имунитет. Безсимптомните форми предполагат наличие на естествена резистентност. След
преболедуване не се създава придобит имунитет – присъстват само неефективни АТ, които са
щамовоспецифични, причини – бързи антигенни промени, АГ хетерогенност.
Микроскопско изследване. Материали – секрети (уретрален, цервикален, простатен), сперма,
урина, кръв за хемокултура, промивни води от ректум и конюнктива и др. Приготвят се препарати по
Грам и с метиленово синьо по Льофлер. Дава ориентировъчна диагноза и има ключово значение при
остра гонорея. Изолиране на чиста култура, посявка в шоколадов агар (веднага) или в средата на
Тайер-Мартин. Култивиране при 37 С, оксидазен тест или изследване на карболитична акитвност.
Бързи методи: имунофлуоресценция, коаглутинация.
Специфична профилактика и терапия. Няма, не е създадена ваксина. Препоръчва се разумно
сексуално поведение и използване на механична профилактика с кондоми. За предотвратяване на
бленореята – еритромицинов или тетрациклинов очен унгвент. При хронична гонорея – автоваксина.
Химиотерапия. Бета лактами, устойчиви на бета-лактамази – цефтриаксон, цефуроксим,
спектиномицин, ципрофлоксацин или триметоприм-сулфаметаксазол.
 Тема 61: „Семейство Enterobacteriaceae. Коли бактерии (Род Escherichia) E. coli.”

Семейство Enterobacteriaceae. Много видове микроорганизми – в червата на хора и

животни, както и във външната среда. 16 рода, разделени на видове и серовари. За
родоначалник се счита Е. coli. Представителите на това семейство могат да предизвикват
заболявания като коремен тиф, паратифове, дизентерия, хранителни токсоинфекции и др.
Други са нормални обитатели на ГИТ, но при изменени условия могат да са патогенни
(условно патогенни). Установяват се много сходства между представителите, но и някои
различия. При шигелозите и салмонелозите се наблюдава инвазия и вътреклетъчно развитие,
а при холерата – произведеният ентеротоксин уврежда функционално чревния епител. Важни
са факторите, обуславящи разпространението им. Морфологични сходства – Грам(-),
предимно подвижни с перитрихиално разположени ресни, спори НЕ образуват, капсули –
само някои видове. Невзискателни (МПБ, МПА); аероби или факултативни анаероби.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, с размери 1-1,5/2-6 µm, разположени
поединично или на двойки. Подвижни, с перитрихиално разположени ресни. По-рядко –
неподвижни. Повечето Е. coli образуват капсули или микрокапсули. Спори НЕ образуват.
Културелни свойства. Аероби, факултативни анаероби. Оптимална температура 37 С
при нормално рН. Твърди среди (МПА) – гладки, кръгли, влажни 3-4 мм колонии или грапави,
сухи R-колонии (или междинни М-колонии). За диференциране – слабо селективни среди като
агар на Ендо (червени), Левин (сини), МакКонки (матово тъмнорозови) – различно рН.
Антигенна структура. В основата на съвременната им класификация. Това са:
 О-антигени: известни са 171 такива, определят се от антигенната специфичност на
ЛПЗ, участващи в изграждането на клетъчната стена. Една полизахаридна верига може
да има различни АГ спицифичности (т.нар. О-антигени). Липид А е задължителен
компонент при всички Грам(-) бактерии. Този комплекс представлява ендотоксина,
чиято токсичност се определя от Липид А. Термостабилни – 100 С/2-2,5 ч. не умират.;
 Н-антигени: АГ специфичност на ресните, термолабилни. Определят серотиповете;
 F-антигени: АГ специфичност на пилите, независимо от продукцията на адхезивни или
секс пили от E. coli;
 K-антигени: капсулни или микрокапсулни кисели полизахариди, термостабилни или
лабилни. Повечето имат белтъчен състав и образуват комплекси с О-АГ. Възможно е
различни К-АГ да свързват едни и същи О-АГ, а ОК-комплексът – различни Н-АГ.
Фактори на патогенност и вирулентност. Нормален обитател на чревния тракт –
възпалителни процеси както в храносмилателния тракт, така и в други орагани и системи.
Определя се в значителна степен от антигенната структура. Някои АГ отговарят за
патогенността (О-), други (К-, О-) – защита от бактерицидно действие и комплемент.
Микроорганизмът трябва да изработи опсонизиращи АТ, за да бъдат фагоцитирани
капсулните Е. coli. Някои АГ проявяват камуфлажен ефект – поради сходство в структурата с
други биопродукти остават неразпознати от имунната система и проявяват силна
вирулентност. F-АГ на адхезивните пили участват в специфичната патогенност на сероварите.
Резистентност. Може да се запази жизнеспособен продължително време (месеци)
във външната среда и при въздействие на физични и химични фактори. Санитарнопоказателен
микроорганизъм. Нормален обитател на червата. Температура над 60 С ги убива за 10 мин., а
също и дезинфекционните разтвори в обичайни концентрации.
Клинична картина и патогенеза. Е. coli е част от нормалната флора в дисталните
отдели на ГИТ още от раждането. Силен антагонистичен ефект срещу патогенни чревни
бактерии. Отделя много ензими, свързани с оформянето на фецеса и синтеза на витамини от
група В, К2 и Е. Различни промени в количествения състав могат да доведат до
дизбактериоза. Отделят се с фецеса. При определени условия и понижение на защитните
сили на организма, могат да проникнат в други органи и система  възпалителни процеси на
пикочо-половата система (цистити, пиелити, пиелонефрити, нефрити). Условнопатогенни и с
голямо значение при ВБИ. Входна врата – устна кухина, механизъм – фекално-орален. Често
предизвиква менингити у новородени. Изучаването на АГ-строеж на рода Ешерихия, доказва
О:К:Н –серотипове на Е. coli като етиологични фактори на чревните инфекции у деца и
възрастни. В зависимост от клиничното протичене, Е. coli могат да бъдат:
1) ЕРЕС – ентеропатогенни: предимно при новородени и деца в ранна детска възраст, с
висока смъртност. Причиняват гастроентерити: локална адхеренция за ентероцитите,
разрушване на ресничестия епител и цитосклета на микровилите  профузни диарии и
нарушение на водно-електролитния баланс;
2) ЕТЕС – ентеротоксигенни: деца между 5-8 годишна възраст, предразполагащ фактор
е лошата хигиена, ниската санитарна хигиена и бедност. Прикрепване с фимбриите за
ентероцитите  отделяне на ентеротоксини  загуба на течности и електролити;
3) EIEC – ентероинвазивни: доказва се на клетъчни култури или на морско свинче чрез
причиняване на кератоконюнктивит. Заболяването е неразличимо от бактериалната
дизентерия. Обикновено се означава О112, О124 и др.
4) ЕНЕС – ентерохеморагични: изолирани щамове от болни с хеморагичен колит. Не са
инвазивно, но предизвикват кървави диарии и колит, дължащи се на продукцията на
дизентерийноподобни токсини.
Е. coli предизвиква и несвързани с ГИТ заболявания като уроинфекции, менингити у
новородени и сепсиси. Предизвиква още заболявания в устната кухина и лицево-челюстната
област. Тези инфекции не се предават по контактен път от болен на здрав човек.
Имунитет. Патогенни E. coli водят до изграждане на типовоспецифичен имунитет,
който е без съществено значение, тъй като са възможни повторни заболявания.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, урина, секрети (вагинален, очен,
ушен, гърлен, раневи), кръв за хемокултура и др. От външната среда – хранителни продукти
или обекти от болничната среда. Взимането на материала се прави преди започване на
лечение, като микробиологичното изследване започне не по-късно от 2-8 часа или ако това е
невъзможно, съхранява се при +4 С. Първични посевки – среди на Ендо, Левин, МакКонки,
селенитов бульон и др. Микроспопски изследвания – само ако имат диагностична стойност.
Хемокултури – по необходимост. За идентификация на батерията се използва предимно
тропната среда на Клиглер. От значение е антигенният анализ. Използва се аглутинация с
познати серуми (Грубер); пробна аглутинация с поливалентни наситени серуми.
Положителният резултат (предварителен), окончателен – след биохимична идентификация.
Специфична профилактика и терапия. Имунопрофилактични и имунотерапевтични
средства не се използват. Ключово е провеждането на санитарно-епидемични мероприятия.
Химиотерапия. Широкоспектърни бета-лактами, аминогликозиди, триметоприм,
имипенем, но след антибиограма, поради възможната полирезистентност.
 Тема 62: „Салмонели (Род Salmonella).”
Род Salmonella – значение. Салмонелите са подвижни факултативни анаероби, ферментиращи
глюкоза, манитол и сорбитол. Реакциите за доказване на индол, фенилаланин-дезаминаза, реакцията на
Фогес-Проскауер и за продукция на уреаза са отрицателни. Повечето образуват сероводород, не образуват
спори. Облигатно патогенни бактерии са за човека и животните, като предизвикват салмонелози. Те се
подразделят на 3 групи, според това какви заболявания предизвикват: 1) тифо-паратифни; 2) хранителни
токсоинфекции и 3) септицемии и локализирани инфекции. Класификацията е създадена въз основа на
салмонелните О и Н-антигени и определяне на серотиповете.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, перитрихи (с изкл. на S. gallinarum), НЕ образуват
капсули (изкл. S. typhi – микрокапсула, Vi-антиген). НЯМАТ спори. Под действие на химични и физични
фактори могат да променят морфологията си до нишковидна и коковидна, както и да загубят ресните си.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни, оптимални условия - 37 С (5-
41С). Върху месопептонен агар колониите са S-тип – кръгли, с равна периферия и гладка заоблена
повърхност, малки и полупрозрачни. При стайна температура S. paratyphi дава периферен слузест вал. В
течни среди – помътняване! Растат на диференциращи среди – Ендо, МакКонки, Левин и др и селективни –
SS агар и др. и образуват лактозо-отрицателни колонии. Имат черен център поради отделянето на
сероводород от белтъчното разграждане.
Антигенна структура. Всички притежават салмонелни соматични (О) и флагеларни (Н) антигени,
някои и микрокапсулния Vi-АГ. Срещу тях организмът образува антитела.
О-антигените се локализират в страничните полизахаридни вериги на ЛПЗ от външната мембрана. За
разлика от Н-АГ, те са термо-и-алкохолостабилни. Те имат повече от един епитоп, т.е. те са парциални
антигени. Известни са над 2500 серотипа. Н-антигените имат белтъчна природа и са компонент на ресните
и ЛПЗ. Микрокапсулният Vi-антиген е характерен за S. typhi, S. paratyphi и др. Той е термолабилен и се
разрушава при 100 С за 10 мин, при 60 С – 30 мин. Разрушава се от формалин и фенол, но не от етанол.
Фактори на патогенността. Полифакторна обусловеност. Такива са повърхностните структури
(О-полизахаридни вериги, ЛПЗ като ендотоксин, Н и Vi), фактори на адхеренцията и инвазията,
ентеротоксини и цитотоксини. Те са проявени в различна степен в отделните щамове и серовари. Така
например S. typhi e патогенна само за човека. Фактори на адхезията са страничните вериги на ЛПЗ, Vi-АГ,
тип 1 пили и др. Щамовете с ЛПЗ с по-дълги вериги са по-резистентни на действието на комплемента от
нормалния серум, активиран по алтернативния път. Тези щамове са резистентни на фагоцитоза и
действието на катионни белтъци с бактерицидно действие. Vi-антигенът блокира фагоцитозата.
Факторите на инвазията осигуряват адхезията и пенетрацията на салмонелите в епителните клетки.
Значение при някои имат интактните ЛПЗ, а при други – R-формите също инвазират. Така напр.
причинителите на тифо-паратифните заболявания след фагоцитоза се размножават в макрофагите,
докато причинителите на хранителни токсоинфекции пенетрират в епителните клетки, но не и в
макрофагите. Причината за преживяване в макрофагите е продукцията на каталаза и СОД, предпазващи от
бактерицидните механизми във фаголизозомите. Някои салмонели продуцират цитотоксин, свързан с
бактериалната клетка, който основно има роля в инвазията. Много серотипове притежават ентеротоксин,
свързан с бактерия. Важна роля имат и ендотоксините (ЛПЗ).
Резистентност. Значително голяма. Остават жизнеспособни във външната среда от няколко дни
до няколко месеца. В хранителните продукти се размножават при благоприятна температура, особено в
топли месеци. При умирането им се отделя ендотоксин. Запазват се при термична обработка на месото и
могат да интоксикират дори при липса на живи салмонели. При варене загиват за няколко минути, при 56
С – за 1 час. Чувствителни са на дезинфектанти, особено на хлорни препарати. Затова при опасност от
водни епидемии от коремен тиф и др., питейните води се хлорират с 0,5-1 мг/л активен хлор.
Причинители на тифно-паратифни заболявания. Това са най-тежко протичащите и опасни в
епидемиологично отнешение салмонелози. В тази група с най-голямо значение са коремния тиф,
предизвикан от S. typhi и паратиф А и В (по-лека клиника). Заболеваемостта е свързана с лоша хигиена.
Заболяванията са антропонози. Източник на зараза е болният човек чрез фекалиите и урината си – от
инкубационния период до 2-3 седмици от лечението. Механизъм на предаване – фекално-орален. Фактори,
благоприятстващи предаването са замърсените предмети от обкръжаващата среда. Контагиозният индекс е
40%. Входна врата – уста, лигавица на тънкото черво. Бактериите проникват през М-клетките в
лимфоидните фоликули в тънкото черво, увреждат микровласинките по апикалната повърхност, пенетрират
чрез ендоцитоза, инвазират и се размножават в lamina propria. По лимфен път достигат мезентериалните
ЛВ, оттам със системното кръвообращение – до всички органи от РЕС. Развива се салмонелоза,
характеризираща се с размножаване на причинителя в макрофагите и РЕС и образуване на
грануломи. Това се случва в първата седмица от заболяването. Причинителят се изхвърля най-вече с
изпражненията. В организма се изработват АТ, титърът достига пик през 5-6-та седмица и се установява
стабилен имунитет.
Клинично: стъпаловидно повишаване на температурата до 39-40 С, отпадналост, главоболие,
безапетитите, болки в корема и др. неспецифични. През втората седмица – тежко общо състояние,
замъгляване на съзнанието с бълнуване (status typhosus). Появява се характерният розеоло-петехиален
обрив и диария. Развива се вторична бактериемия, тънкото черво се засяга повторно и бактериите се
размножават в Пайеровите плаки, които некротизират и кървят (деструкция  цитотоксин). Може да се
стигне до перфорация и перитонит. Други усложнения – холецистин, пневмония, абсцеси, тромбофлебит и
др.
Механизми на имунитета: естествени защити (лигавици, комплемент, фагоцитоза) + хуморалния и
клетъчномедиирания имунитет. В серума се намират АТ (опсонини, лизини) от клас IgG и IgM срещу О-, К-
и Vi-антигените  комплемент-медиирана бактериолиза и фагоцитоза. Решаваща роля има КМИ – CD4 Т-
Ly, IFN-γ. Важна роля в протективния имунитет след преболедуване – SIgA от чревната лигавица. Ваксини
– атенюирани.
Причинители на хранителни токсоинфекции. Много по-често се причиняват от саломонелите
(салмонелози). Причиняват се от много серотипове – S. choleraesuis, у нас
S. enteritidis, S. typhimurium и др. Зоонози. Източник на зараза – гризачи, диви и селскостопански животни
+ болни и заразоносители  фекалии във външната среда. Основен механизъм е алиментарният –
консумация на заразени месо, яйца, мляко, риба и др. Предпоставка за размножаване на салмонелите е
съхранението на храната на стайна температура, особено в летните месеци. Загивайки, салмонелите отделят
ендотоксин, който интоксикира храната и в последствие организма. Освен токсична, има и инфекциозна
компонента – размножаването на бактериите в ГИТ се свързва с ново отделяне на ендотоксин. Входна
врата е устата! Схема: адхезия  eндоцитоза  lamina propria  фагоцитоза от PMN-левкоцити 
мезентериални ЛВ  възпаление  епителните клетки губят вода  диария. Клинични симптоми: 6-48
часа след заразяване – неспецифични симптоми, обща интоксикация. По-тежко протичане при малки деца и
стари хора (тежка дехидратация, нарушение в КАС). Имунитет – хуморален, моноспецифичен, слабо
напрегнат и краткотраен. Защитни механизми – естествена резистентност, локален хуморален имунитет.
При имунокомпрометирани – септицеимия!
Тя има остро начало, тежка ендотоксемия, безапетитие и анемия  локални абсцеси във всички тъкани или
локализирани инфекции (пневмония, менингит, остеомиелит).
Микробиологична диагноза. 1) При съмнения за тиф/паратиф: материали – кръв за хемокултура,
фекалии, урина, дуоденално съдържимо, храчки, повърнати материи и др. Хемокултурата е положителна в
95% от случаите през първата седмица, във втората – 30-80%. През 3-4-та седмица се изследват предимно
фецес и урина. 2) Салмонелна септицемия – доказва се главно чрез хемокултура; 3) хранителни
токсоинфекции: изследва се наличие на кръв и левкоцити в изпражненията – на нативен или оцветен с
метиленово синьо препарат. Посевки – върху обогатени, селективни (SS-агар) и диференциращи среди
(МакКонки, Ендо, Левин). Водеща е и реакцията на Грубер върху предметно стъкло с хиперимунни
серуми. При липса на аглутинация – с Vi серуми. След края на първата седмица тифните бактерии не
могат да се изолират. Прави се серологично изследване – реакция на Видал, която е положителна при
титър най-малко 1:100 за О-аглутинини, 1:200 за Н и 1:10 за Vi-хемаглутинини. Бърза диагностика:
имунофлуоресцентен метод, имуноелектрофореза, реакция коаглутинация и др. като фаго-, био- и
антибиотико-типизиране.
Специфична профилактика и терапия. Убита ваксина против коремен тиф, паратиф В и тетанус
или диваксина – коремен тиф, паратиф В. Нова практика – жива ваксина от атенюиран щам, създава
локален имунитет в чр. лигавица, а също и КМИ. Ваксина срещу салм. ентероколити няма.
Химиотерапия. В терапията на коремния тиф и септицемиите – ципрофлоксацин, триметоприм-
сулфаметоксазол, хлорамфеникол, ампицилин, цефтриаксон, цефотаксим. Срещат се и резистентни щамове.
За лечение на носители – ампицилин. За ентероколитите – не се нуждаят от антибактериални
химиотерапия, защото може да доведе до пролонгиране на носителството.
 Тема 63: „Дизентерийни бактерии (Род Shigella).”
Въведение. Бактериите от Род Shigella предизвикват т.нар. шигелози или дизентерия. Това са
тежки инфекциозни заболявания, характеризиращи се с ентероколитен синдром и патологични
изменения в дисталния отдел на дебелото черво. Протичат с интоксикация.
Морфология. Грам-отрицателни, размери 2-3 µm, НЕ образуват капсули и спори. НЕ
притежават ресни – неподвижни. По последното се отличават от салмонелните бактерии.
Културелни свойства. Факултативни анаероби. Оптимални условия: 37 С, рН 6,7-7,2.
Невзискателни по отношение на хранителните среди: обикновен агар, диференциращи и селективни
(Гаснер, Левин, Ендо, SS-агар и др.) колониите наподобяват останалите чревни лактозо-
отрицателни бактерии: 1) S колонии – кръгли, гладки, бецветни; 2) R колонии – по-едри, плоски,
грапави. Те се отличават по антигенни свойства и вирулентност. Разграждат въглехидратите с
образуване на киселина без газ, лактоза не разграждат (изкл. S. sonnei). Разделят се на две групи в
зависимост от способността да разграждат манит – манито(-) – подгрупа А и манито(+) – подгрупа В,
С, D. Не втечняват желатина, не съсирват млякото, не образуват сероводород. Някои образуват индол.
Антигенна структура. Само соматични О-антигени, срещу които организмът образува О-
аглутинини. Някои имат и К-антигени, които се разрушават при 100 С. Те са повърхностно
разположени и маскират О-аглутинацията. Всяка подгрупа на Род Shigella съдържа серологични
типове въз основа на т.нар. главен или типов антиген. Подгрупа А:
S. dysenteriae – всеки серотип има типов антиген, по който може да се диференцира. Подгрупа В – S.
flexneri – общи групови антигени. Подгрупа С – S. boydii (тъждествени на В), но с различни
антигенни свойства. Подгрупа D – S. sonnei – само 1 серотип. О-антигените не са свърззани с
антигените на други Шигели.
Резистентност. По-малко устойчиви от другите чревни бактерии, във външната среда
загиват за 5-15 дни. При 60 С - за 10-15 мин, с дезинфектанти (хлорни, фенол) –
10-30 мин. Особено чувствителни са към фагите.
Епидемиология, клиника и патогенеза. Лоши санитарни условия. Източник – болния човек и
заразоносителите. Причинителя се излъчва с фецеса, механизъм – фекално-орален. Входна врата –
устната кухина, само 100-200 бактерии стигат за зараза. Схема: част от бактериите загиват в стомаха и
тънкото черво, а останалите  адхезия за М-клетките сред епитела  навлизане в макрофагите,
лизиране на фаголизозомата и размножаване в тях  разязвяване и деструкция на засегнатите
участъци  отделят ендотоксин (ЛПЗ)  резорбция  кръв  свързва се с клетки на нервната
система, ранна интоксикация. Ендотоксинът предизвиква възпаление с инфилтрация на лигавицата и
язви, покрити с фибринозен налеп. Съществува и т.нар. Shiga токсин (в S. dysenteriae), разграждащ
28S на рРНК в 60S рибозомната субединица, което блокира синтеза на протеините. Има и невротропни
свойства. Инкубационен период – 1-7 дни. Протича с колит – диария и тенезми, астено-адинамичен
синдром, фебрилитет. Продължава 6-10 дни, понякога хронифицира и рецидивира. Болните са заразни
при всички форми на заболяването. Инфекцията е самоограничаваща се.
Имунитет. Краткотраен след боледуване (месеци), антитоксичен при S. dysenteriae 1 и
антибактериален типовоспецифичен при дизентерия, предизвикана от останалите бактерии. Водеща
роля има секреторния имунитет със SIgA-антителата.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес от болните. Микроскопия – оцветяване с
метиленово синьо или препарат по Грам – левкоцити и еритроцити  изолиране чрез посявка върху
селективни или диференциращи среди при леглото на болния! Изолираните лактозоотрицателни
колонии се изследват в чисти култури и се идентифицират. Антигенна структура – чрез реакция на
Грубер с типовоспецифични аглутиниращи серуми.
Специфична профилактика и терапия. Ваксините са малко ефикасни. Основен метод за
борба със заразата остава профилактиката – добра лична и обществена хигиена, особено на
заведенията за обществено хранене и водоснабдителната мрежа.
Химиотерапия. Самоограничаваща се инфекция, която в повечето случаи не налага
антибактериална терапия. При по-тежките случаи: ципрофлоксацин, триметоприм-сулфаметоксазол,
ампицилин, хлорамфеникол. При профилактично използване на антибиотици (хлорамфеникол) при
епидемия, причинителите бързо развиват резистентност.
 Тема 64: „Протеи (Родове Proteus, Providencia, Morganella).”
Въведение. Принадлежат към семейство Enterobactericeae. Род Proteus включва 5 вида
(P. vulgaria, P. mirabilis, P. penneri, P. myxofaciens, P. inconstans), Род Providencia, също 5
(P. rettgeri, P. stuartii, P. alkalifaciens и т.н.), а Род Morganella – само 1 вид – М. morganii.
Морфология. Грам-отрицателни, пръчковидни, силно изразен полиморфизъм при
различни условия. Разполагат се чифтно или на верижки. Размери – около 1-4 µm. Спори и
капсули Не образуват, имат перитрихиално разположени ресни и са подвижни.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, развиват се добре при 37  С и стайна
температура. Не са взискателни към хранителните среди. Върху твърди среди – S и R колонии,
но също и Н и О-колонии. H-колониите имат пълзящ растеж върху повърхността на средата, с
концентрични кръгове, заемащи цялата повърхност. Най-добре изразен при 20 С.
О-колониите са гладки, кръгли, неразлети, недъхави. Могат да се получат от Н-колонии чрез
добавяне на 1% фенол, меден сулфат или някои багрила. Така се изолират от други чревни
бактерии от фецес и др. материали.
Биохимична производителност: лактозо-отрицателни, но разграждат други
въглехидрати до киселина и газ. Имат богата протеолитична активност – втечняват желатина,
коагулирания серум и мляко, разграждат белтъци до сероводород, индол и др. Хидролизират
уреята до амоняк. Единствено те от чревните бактерии продуцират фенилаланиндезаминаза.
Антигенна структура. Подвижните имат О- и Н-антигени, неподвижните – само
соматичен О-АГ. Той е ЛПЗ комплекс, а Н-АГ има протеинова природа. За повечето видове от
трите рода има разработена О:Н:К схема.
Резистентност. Сравнително голяма към повечето антибиотици и дезинфектанти.
Патогенност за човека. Представени в различна степен в ГИТ. Честа причина са за
уроинфекции – алкализират урината, което благоприятства образуването на камъни в
бъбреците. Представители от Род Providencia се изолират от урина, раневи секрети и др.
Някои видове могат да причиняват имунодефицитни уроинфекции, сепсис, пневмония,
менингит и др.; често като ВБИ. Рядко причиняват дизентерийноподобни заболявания или
гастроентерити – това се случва главно при дисбактериоза след антибиотична терапия.
Възможни са и хранителни отравяния с храни, заразени с протеус.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, гноен секрет, урина, кръв, повърнати
материи, кръв, ликвор и др. Посявка в обогатени и селективни среди, идентификация. Към
серологична диагностика се прибягва рядко. Използва се реакция аглутинация. Серумът на
болния се изследва с хомоложната култура, изолирана от същия болен. Наличието на
аглутинини доказва изолирания щам.
Специфична профилактика и терапия. Не са разработени. Основно значение имат
санитарно-противоепидемичните мерки в борбата с ВБИ.
Химиотерапия. Широкоспектърни антибиотици с бактериостатичен и бактерициден
ефект върху щама, предизвикал заболяването. При хронични уроинфекции – към терапията се
добавят имуностимулатори – Уростим и др.
 Тема 65: „Клебсиела, Ентеробактер, Серация (Група K-E-S).”
Клебсиели - обща характеристика. Спадат към сем. Enterobacteriaceae, включват се заедно с
представителите от родовете Enterobacter и Serratia в т.нар. група К-Е-S. Това са Грам-отрицателни пръчици
със заоблени краища. Разполага се поединично, по двойки или в къси верижки. Имат капусил. Нямат спори
и ресни (неподвижни).
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. Колонии на твърди среди –
влажни, куполообразни, мукозни, S-тип. Върху диференциращи и селективни среди – лактозо(+) колонии.
Някои образуват и R-колонии.
Антигенна структура. Соматични О- (11типа) и капсулни К-антигени (82 типа), част от ЛПЗ на
външната мембрана. Термостабилни – издържат 2 часа на 120 С.
Klebsiella pneumoniae ssp. pneumoniae. Най-честият изолат от група К-Е-S. Част от нормалната
флора на дебелото черво и респираторния тракт. Полирезистентни щамове се разпространяват в болнични
среди (ВБИ). Капсулата предпазва от фагоцитоза и серумна бактерицидия. Ендотоксините му обуславят
токсични въздействия. Някои щамове причиняват диарийното заболяване тропическо спру (ST, LT
ентеротоксини). К. pneumoniae се включва към групата на опортюнистичните (условнопатогенни)
ентеробактерии. Причинява около 3% от пневмониите, а също и уроинфекции, сепсис, менингит, раневи
инфекции др.
Klebsiella pneumoniae ssp. rhinoscleromatis. Етиологичен агент на риносклеромата – деструктивно
грануломатозно заболяване на носната лигавица и фаринкса.
Klebsiella pneumoniae ssp. ozaenae. Предизвиква рядкото заболяване озена – хроничен прогресиращ
атрофичен ринит с неприятен сладникав мирис и загуба на обонянието.
Имунитет. Образуват се IgM и IgG АТ към О- и К-антигените, които се доказват с аглутинация,
РСК, ELISA и др. Протективно значение имат хомоложните АТ (срещу щама, предизвикал заболяването).
Имат роля на опсонини и лизини – фагоцитоза и действие на комплемента.
Микробиологична диагноза. Материали – храчки, назофарингеален секрет, ексудат, плеврален
пунктат, урина, ликвор и др. Микроскопски препарати (ориентировъчно значение) – доказване на
капсулата. Посявка на селективни и диференциращи среди, изолиране на чиста култура, идентификация,
антибиограма. Серотипизиране – реакция аглутинация; на Видал.
Специфина профилактика и терапия. Ваксина не е разработена. При тежки системни инфекции –
имуноглобулинови венозни препарати (имуновенин, гамавенин); нормална плазма или хиперимунни
серуми с АТ; моноклонални АТ.
Химиотерапия. Множествена плазмид-обусловена лекарствена резистентност. Най-често ЦФС,
аминогликозиди, флуорохинолони, тетрациклини, хлорамфеникол, имипенем.

Род Ентеробактер. Грам-отрицателни, подвижни, с характерна морфология, някои са

инкапсулирани. Най-важни представители: E. cloacae, E. aerogenes, E. agglomerans.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. Върху селективни и
диференциращи среди – лактозо(+) колонии.
Антигенна структура. Множество О и Н-АГ, както и К-АГ. Серотипизирането е ограничено.
Патогенност за човека. Инфекции във всички тъкани и органи, най-чести са уроинфекциите и
сепсисът. Рисков контингент – възрастни, продължително хоспитализирани, дълготрайно катетеризирани.
Имунитетът, микробиологичната диагноза и имунотерапията – аналогични!
Химиотерапия. ЦФС от II и III-та генерация, имипенем, аминогликозиди, триметоприм/
сулфаметаксазол, флуорхинолони, тетрациклини и др. На изолатите винаги се прави антибиограма.

Род Серация. Грам-отриацателни пръчици, често кокоидни, подвижни перитрихи. Не образуват

капсули и спори. Най-важни представители: S. marcescens, S. liquifaciens, S. rubidaea и др.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, невзискателни. На твърди среди образуват розов
пигмент (продигиозин), оцветяващ колониите – засилва се на стайна температура.
Антигенна структура. О- и Н-антигени, важни епидемиологични маркери. 120 серотипа.
Патогенност за човека. Причинители на ВБИ у хора с увредени защитни механизми – прием на
имуносупресори, дълготрайни медицински манипулации. Прояви – уроинфекции, сепсис, раневи
инфекции, пневмония. Имунитетът, хода на микробиологичната диагноза и имунотерапията – аналогични!
Химиотерапия. Широко разпространена полирезистентност. Прилагат се аминогликозиди,
хлорамфеникол, флуорхинолони, триметоприм/сулфаметаксазол. Резистентност към колистин и цефолотин.
 Тема 66: „Йерсинии (Род Yersinia). Y. pestis. Y. enterocolitica.”
Йерсинии – обща характеристика. Обхваща патогенните Y. pestis, Y. enterocolitica и Y.
pseudotuberculosis и редица непатогенни и др. Грам-отрицателни, къси прави пръчици до
кокобактерии, размери 0,5-0,8/1-3 µm. НЕ образуват спори; и капсули (изкл. Y. pestis). Под
30  С – перитрихиално разположени ресни, изкл. Y. pestis. Не са взискателни, растат и на
обикновени хранителни среди, образуват малки колонии. Оптимални условия: 28-29 (4-42 С), рН
7,2-7,4. Факултативни анаероби. Много от щамовете – плазмиди  висока вирулентност.
Yersinia pestis – морфология. Грам(-), къса пръчица, размери: 0,5-0,8/1-3 µm. В клинични
препарати – овоидна форма. Разполагат се поединично или на малки групи. Оцветява се от
анилиновите бои. При култивиране на 37 С образуват капсула, като при по-ниска температура тя
не се изгражда. НЕ образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб. Расте на обикновени хранителни среди,
оптимални условия 28 С, рН 7-7,2. На твърди среди – след 8-10 часа – микроколонии като
късчета счупено стъкло. Гледат се с лупа. След инкубиране – още са малки, жълтеникаво-кафяв
център и рехава периферия. След 48 часа – големи, изпъкнали, грапави. Вирулентните щамове
дават грапави R-колонии, авирулентните – гладки S. В течни среди – като флокули, суспендирани
в прозрачна среда, рехава утайка на дъното.
Антигенна структура. Сложна. Има капсулни и соматични АГ. Специфични са
протеиновият капсулен антиген (АГ фракция I), протеинов АГ V и липопротеинов АГ W.
Фактори на патогенност. Включват – способност за образуване на капсула, някои
антигени, токсини, ензими, метаболити и др. Особена важност имат V- и W-антигените и
капсулната АГ-фракция I, които защитават чумния бактерий от фагоцитоза. Още:
 Токсични вещества: екзотоксини, ендотоксини;
 Ензими с патогенетично значение: хиалуронидаза, коагулаза, фибринолизин.
Резистентност. Относително висока устойчивост във външна среда, повишаваща се с
намаляване на температурата. В гной и храчки остава жив над 1 месец, в трупове на плъхове – до
140 дни, при бълхи – до 1 година. Загиват бързо от дезинфектанти – фенол, лизол (10-15 м.)
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Природоогнищна инфекция с
трансмисивен механизъм. Източници – диви гризачи, домашни животни и болни хора. От тях към
човека се пренасят чрез ектопаразити – бълхи, по-рядко кърлежи и въшки. Най-чест преносител –
чумна бълха, Xenopsilla cheopsis. Заразяването става чрез ухапване с повръщане на кръв или
втриване на фесец в раничката при вчесване. След развитие на белодробна чума, предаването
става и по въздушно-капков път. Чумата е една от най-опасните инфекции, предизвикала десетки
пандемии („черната смърт”), загива ¼ от човешката популация!!! Схема: ухапване  проникване
през кожа и лигавици  размножаване – интра- или екстрацелуларно  по лимфен път до ЛВ
(хеморагично възпаление). Спират до там или  кръвоток, дисеминация в слезка, черен и бял
дроб, ЦНС  хеморагично възпаление и некроза. В терминалния стадий свободно пролиферират
в кръвотока. Инкубационен период – 2-7 дни. Основните клинични форми са: бубонна,
белодробна, чревна и септична.
 Бубонна форма (най-честа): силно увеличаване и болезненост на регионалните ЛВ,
достигащи големи размери, температура 39-40 С, слабост, главоболие, световъртеж,
нарушения на съзнанието, халюцинации, бълнуване. Без лечение, леталитет 50-60%;
 Белодробна чума: първично по аерогенен или вторично по хематогенен път. Протича като
изключително тежка пневмония с кървенистопенести храчки и цианоза;
 Чревна форма: рядко, при консумация на заразено месо; кървава диария, интоксикация;
 Септична форма: първична или вторична след останалите форми. Тежко протичане с
кръвоизливи по кожа, лигавици и вътрешни органи; хематемезис.
Ако не се приложи антимикробно лечение, леталитетът при последните 3 форми достига 100%
Имунитет. Частична естествена резистентност. След преболедуване – постинфекционен
имунитет, слабо проучен. Рядко се развива повторно заболяване, освен това протича леко.
 Микробиологична диагноза. Спазват се правилата за работа с особено опасни
инфекции. Диагнозата трябва да се постави бързо и да се вземат противоепидемични мерки.
Материали – пунктат от бубон, храчки, фецес, кръв, трупни материали. Микроскопски:
препарати по Грам, оцветяване се метиленово синьо по Льофлер и за доказване на капсули.
Откриват се Грам(-) овоиди, суспектни за чума. Културелно изследване: посевки на МПБ, МПА,
среда на МакКонки, кръвен агар и др.; култивиране, идентификация. Разпознаване на чумния
бактерий: аглутинация с капсулно-соматичен серум и специфичен серум срещу капсулната АГ-
фракция; фаголитичен тест със специфичен чумен бактериофаг. Ползва се още биологичния метод
и бързия имунофлуоресцентен.
Специфична профилактика и терапия. Жива противочумна ваксина от щам EV-76 или
убита формалинизирана ваксина USP. Прилагат се при епидемична опасност и при хора,
пътуващи до места с естествени огнища на чума. За специфична терапия - хетероложен
противочумен серум.
Химиотерапия. Най-ефективни са стрептомицинът и тетрациклините, поотделно, а в
редки и тежки случаи комбинирано. Могат да се използват и за екстрена профилактика на
контактните.

Yersinia enterocolitica – морфология. Грам-отрицателни къси пръчици. В култури и

клинични материали – коковидни или овоидни форми. При култивиране на 37 С без ресни, под
30 С – перитрихиално разположени ресни. НЕ образуват капсули и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб, расте на обикновени хранителни среди.
Оптимални условия: 28 С, рН 7-8. Под 28 С – гладки, S колонии, над 37 С – R-тип. Интересен
факт – колониите, получени при оптимални условия са по-малки.
Антигенна структура. Притежава О-, Н- и К-антигени. Серотипизирането става според
О-антигените. Приема се, че те са 18, от които патогенни – О3, О8, О9 и др.
Фактори на патогенност. Преди всичко адхезивността към клетките на епитела на
тънкото черво. Силно изразена тъканна инвазивност. Други фактори – външната мембрана
(устойчивост на бактерицидно действие), термостабилен ентеротоксин и ендотоксин.
Резистентност. Психрофилен. Преживява успешно във води, почви, хранителни
продукти. Развива се добре при ниски, но загива при високи температури (за 1 мин при 100 С)
и за няколко минути от дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. По целия свят, в Европа О3 и О9.
Резервоар – свине. Предаване – фекално-орален път. Заразяване – чрез консумация на храни и
вода, съдържащи патогенни серотипове. Може да се прояви спорадично или чрез епидемични
взривове, има есенно-зимна сезонност. Схема: постъпване  адхезия  пенетрация и навлизане в
lamina propria  мезентериални ЛВ  при деца и имуносупресирани – хематогенна дисеминация.
Най-често заболяват деца от няколко седмици до 10 г. Клиника: гастроентерити, ентероколити,
мезентериален лимфаденит, илеит. Между 10-30-годишни – апендикуларен синдром (ненужда
апендектомия); в средна възраст – моно- и полиартрити. Редки случаи – конюнктивит,
холецистит, хепатит, нефрит, менингит, септицемия.
Имунитет. Бактерият има значителна устойчивост към механизмите на естествена
резистентност. След преболедуване – хуморален, типово специфичен имунитет.
Микробиологична диагноза. Материали – фецес, мезентериални ЛВ, апендикс; остатъци
от контаминирани храни, води. Културелно изследване – посявка на МакКонки агар, среда на
Левин и др.; специфична среда (на Шиман). При отчитане – относително бавен растеж на Y.
enterocolitica. За по-надеждно изолиране на чиста култура – селективно обогатяване на студено (4
С) за 1-3 седмици. За бърза диагностика – имунофлуоресцентен метод, реакция коаглутинация;
пробна аглутинация. Серологично изследване – аглутинационна и Видалова реакция – късна и
ретроспективни диагноза. Диагностични са титрите на О-аглутинините 1:80 и по-високи.
Специфична профилактика и терапия. НЕ СЕ прилагат. Санитарно-хигиенни мерки.
Химиотерапия. Само при тежки ентероколити и генерализирани инфекции: канамицин,
тетрациклин, хлорамфеникол, триметоприм-сулфаметаксазол.
 Тема 67: „Холерни вибриони (Vibrio cholerae).”
Въведение. Холерата е остро инфекциозно заболяване, характеризиращо се с интоксикация,
тънкочревни поражения, ГИТ явления, дехидратация и тенденция за епидемично и пандемично
разпространение. Причинителите са: 1) Vibrio cholerae от серогрупа О1 (2 биотипа – cholerae, eltor); 2)
Vibrio cholerae от серогрупа О139.
Морфология. Грам-отрицателни, къси, извити като запетая пръчици, размери 2-3 µm. Силно
изразен полиморфизъм, особено в стари култури. Спори и капсули НЕ образуват. Имат една дълга ресна,
голяма подвижност (най-подвижен V. cholerae), багри се с анилинови бои.
Културелни свойства. Строги аероби. Оптимални условия: 37 С (10-40 С), рН 8,5-9,2.
Невзискателни – растат дори и на алкална пептонна вода, която мътят след 6-8 часа. На алкален агар
колониите са гладки, нежни, стъкловидни, прозрачни. Имат добре изразена биохимична производителност,
която в някои отношения се различава между отделните биотипове. V. cholerae biptype eltor лизира и
аглутинира овнешки еритроцити, причинител е на VII-та пандемия. V. cholerae biptype cholerae е
причинител в предишните пандемии.
Антигенна структура. Всички притежават термолабилен ресничест Н-антиген и един
термостабилен видовоспецифичен ЛПЗ соматичен О-антиген. Спрямо последния се разделят на серогрупи
(О1-О139). О1 се разделя на 3 серологични типа: Inaba, Ogava, Hikoshima. Тип Inaba e най-вирулентен и се
изолира предимно при епидемии.
Резистентност. Слабо устойчиви; при загряване/изсушаване бързо загиват. Могат да се запазят
при ниски температури или замразени до 7-8 месеца, в бельо – до 12 дни и т.н. Дезинфекционните разтвори
го убиват много лесно. Чувствителност към киселините, загива в стомашния сок. Силно чувствителен на
антибиотици in vitro, по-слабо in vivo.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник – човек (болен, реконвалесцентен,
здрав заразоносител). Заразяване – употреба на заразена вода, храна; контакт с предмети или бельо и др.
Инфекциозната доза е голяма (108-1010 вибриони). Ако успеят да преминат през стомаха, достигат червата и
се размножават там. Адхезират към епитела на лигавицата, освобождават ентеротоксин, а след смъртта си –
и ендотоксин.
Фактори на патогенност. Основен фактор на О1 и О139 е термолабилният екзотоксин
(ентеротоксин). Той се състои от 2 субединици (А – А1+А2 и В – 5 полипептида), като токсичната
активност е в А1. А субединицата се дисоциира и навлиза в клетката. Каскада от биохимични реакции
довежда до състояние на продължителна секреция на вода и електролити (профузна диария, до 20-30
л/ден), повръщане и нарушение на електролитния баланс. Увеличава се Na-Зависимата секреция на Cl, а се
намалява обратната му абсорбция  дехидратация, ацидоза, смърт. Ентеротоксинът е идентичен с този
на E. coli. Други фактори:
 Някои щамове: ST eнтеротоксин, Shiga-like ентеротоксин, хемолизин, цитотоксин;
 Муциназа (неураминидаза): проникване в мукуса, адхезия към микровилите;
 Ресни: придвижване на вибрионите към епителните клетки. Без ресни – непатогенни;
 Бактериален слайм, ЛПЗ – роля на адхезини.
Протичането може да е безсимптомно, леко до алгидно. Смъртност 1-5% при лечение.
Имунитет. Индивидуална резистентност (рН на стомаха). След боледуване – до 2 години кратък,
ненапрегнат имунитет, антибактериален. В серума – вибриолизини, аглутинини, преципитини. Болестта
може да се повтори.
Микробиологична диагноза. Цел – да потвърди диагнозата при типична клиника. Заразяване – чрез
вода и хранителни продукти. Материали – фецес, повърнати материи, жлъчка. Микроскопски: препарат
по Грам или с разреден фуксин. Виждат се извити пръчици, като „ято риби”. Културелно: посяване в течни
(алкална пептонна вода) или твърди среди (Монсур, Алкъш, ТСВS), култивиране 6-8 часа на 37 С.
Получените колонии се подлагат на аглутинация или прапарат с имунофлуоресциращ серум. Изолира се
чиста култура  идентификация. Двата основни биотипа на холерата се различават чрез редица от тестове
– полимиксинов, хемолиза на овнешки Er, аглутинация на кокоши Er и др. С най-бързите методи: диагноза
до 24 часа. За ретроспективна диагноза – аглутинация тип Видал (най-нисък диагн. титър 1:40). Друг
вариант: откриване на холерни бактериофаги във фецеса; във вода/храна означават фекално замърсяване.
Специфична профилактика и терапия. Съществува ваксина, осигуряваща 6 месеца имунитет,
която не се прилага в България. Изпитват се нови ваксини, които създават локален имунитет.
Химиотерапия. Антибиотици – тетрациклин, хлорамфеникол, еритромицин и др. + рехидратация.
Не се препоръчва масова профилактика с антибиотици (резистентност). Най-ефективно: добра хигиена.
 Тема 68: „Инфлуенчен бактерий (Haemophilus influenzae).”
Морфология. Грам-отрицателен кокобактерий, размери 0,2-0,3/0,5-2 µm, разположен
поединично, на групи или в къси верижки. Образува капсула, НЕ образува ресни и спори.
Културелни свойства. Факултативен анаероб, оптимални условия – 37 С, рН 7,3-7,5.
Култивира се успешно в среди с кръв или хемоглобин. След инкубиране за 24 часа, колониите
на капсулните щамове са 1 мм, матови, с мукоиден вид. Безкапсулните са по-дребни, гладки,
прозрачни и леко изпъкнали. Не образуват хемолиза. При коекзистенция с други бактерии,
продуциращи фактор V, колониите придобиват по-голям диаметър – феномен на сателитен
растеж. В течни хранителни среди с фактори V и X – помътняване и малка утайка.
Ферментира глюкоза и захароза до киселина без газ, образува индол, редуцира нитрати.
Антигенна структура. Щамовете, образуващи капсула, съдържат полизахаридни АГ.
Разделят се на 6 серотипа (а-f). Установени са и 2 соматични протеинови антигена – Р и М.
Фактори на патогенността. Имат пили с адхезивни свойства. Особено важен
фактор е наличието на капсула, защитаваща от фагоцитоза, най-вече серотип b. Установено е,
че вирулентните щамове интерферират с активността на ресните на цилиндричния епител на
ГДП. Съществен е още ендотоксинът и образуваният от него IgA-протеаза.
Резистентност. Чувствителен към изсушаване, високи и ниски температури, загива
за 1-2 денонощия във външната среда. Дезинфектантите го убиват за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Безкапсулните щамове са
нормални обитатели на ГДП при здрави хора. Вирулентните причиняват екзогенни инфекции,
предаващи се по аерогенен път. Заболяванията са: ринофарингит, ларинготрахеит, епиглотит,
пневмония, конюнктивит, синуит, менингит, остеомиелит, артрит. При менингит инфекцията
може да е ендогенна; нерядко се установява бактериемия. Всички описани заболявания са по-
чести при децата. H. influenzaе доминира като причинител на менингити при деца от 5 месеца
до 5 години. Причинява още вторични инфекции на долните дихателни пътища с усложнения.
Имунитет. До 3 месеца – пасивно придобит имунитет (АТ от майката), след това
организмът става възприемчив на инфекции, често протичащи безсимптомно. В серума на
повечето деца над 3 г. се установяват антитела със защитен ефект.
Микробиологична диагноза. Материали – назофарингеален секрет, храчки, гной,
ликвор, кръв и др. Правят се препарати по Грам и за капсули с ориентировъчно значение.
Важно е културелното изследване върху шоколадов и кръвен агар. За идентификация се
използват изследванията за биохимичната производителност на чистата култура и антигенния
ѝ анализ с типово специфични антисеруми. Посредством коаглутинация и
имунофлуоресценция се поставя бърза диагноза, а причинителят се намира директно в
изследваните клинични материали, без да се провежда култивиране и посевки.
Специфична профилактика. Има ваксина срещу тип b на инфлуенчния бактерий,
съдържаща полизараден капсулен антиген, на серотипа, конюгиран с протеина на
дифтерийния анатоксин. Има и комбинация на тази ваксина с такава срещу серогрупа В на
менингококите. При деца под 4 г., имали контакт с болни – химиопрофилактика с
рифампицин за 4 дни!
Химиотерапия. Ампицилин, хлорамфеникол, цефотаксим, тетрациклин и др.
 Тема 69: „Коклюшен бактерий (Bordetella pertussis).”
Морфология. Грам-отрицателни къси пръчици (кокобактерий) с размери
0,2-0,3/0,5-1 µm, разположени поединично, на двойки, рядко на верижки. В млади култури на богати
хранителни среди, съдържащи кръв, образуват капсули. НЕ образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Строг аероб. Оптимални условия – 35-37 С, рН 7,2-7,4. Твърде
взискателен. Култивира се в картофено-глицериновия кръвен агар на Борде и Жангу, а също и
успешно в агарова среда, съдържаща активен въглен и казеин. След 3-5 дневно култивиране дават
дребни, изпъкнали, гладки колонии с диаметър до 1 мм (капки живак). Образуват тясна хемолитична
зона, която не е рязко отграничена. Слаба биохимична активност – не разгражда въглехидрати, и изкл.
на глюкоза и лактоза; не образува индол и сероводород, не разлага урея, не усвоява цитрат, не
редуцира нитратите в нитрити.
Антигенна структура. Родово, видово и типово специфични антигени, които се изменят при
заболяването и в хода на култивирането. Различават се 4 фази в тяхното състояние. Прясно
изолираните вирулентни щамове имат колонии с S форма и съдържат пълния набор антигени, вкл.
капсулни. Последователно преминават още 3 фази и в четвъртата вече щамовете са колонии с R-
форма, без капсула.
Фактори на патогенността. Повърхностните компоненти – филаментозен хемаглутинин и
фимбриален аглутиноген, които са адхезивни и служат за прикрепване към трахеята и бронхите.
Значение има и капсулата. Идентифицирани са няколко токсина. Главен е т.нар. пертусис токсин –
езкотоксин, отговорен за пристъпната кашлица. Друг важен е аденилатциклазния токсин, потискащ
действието на неутрофилите. Бактерия образува и т.нар. трахеален цитотоксин, който убива
епителните клетки от лигавицата на трахеята. В патогенезата има значение и липополизахаридния
ендотоксин на причинителя.
Резистентност. Ниска устойчивост във външната среда – загива след няколко часа.
Високочувствителен към пряка слънчева светлина, високи температури, дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – болни хора, рядко
временни здрави заразоносители. Предава се по въздушно-капков път. Боледуват деца до 5 г., но и по-
големи – 10-14 г. Входна врата – горни дихателни пътища; възпалителен процес върху епитела на
трахеята и бронхите. Предизвикват се спазми на бронхиолите и дихателната мускулатура, кашлични
пристъпи, лимфоцитоза и др. Инкубационен период 1-3 седмици. Протича в 3 последователни стадия:
1) Катарален: 2 седмици, обичайни симптоми за катар на ГДП- кашлица, хрема, повишена
температура.Общото състояние не е тежко, но болните отделят най-интензивно причинителя и
са най-опасни за заразяване на околните.
2) Стадий на конвулсивна кашлица: 4-6 седмици – спазматична кашлица с пристъпен характер.
Получава се задух, цианоза, кръвотечение от носа. Пристъпите се увеличават
3) Стадий на реконвалесценция (оздравяване): няколко седмици, пристъпите оредяват, стават по-
леки, общото състояние се подобрява. Може да се появят усложнения като бронхити,
бронхопневмонии и вторични инфекции. Най-тежко протича до 1 г. възраст.
Имунитет. След преболедуване – траен имунитет (за целия живот). Важна роля играят
секреторните антитела от клас IgA, препятстващи прикрепянето причинителя към епитела на ГДП и
антитоксините, неутрализиращи пертусис токсина.
Микробиологична диагноза. Материали – секрет от назофаринкса, храчки, пръски, накашляни
върху петри и др. Основен метод за диагностика – културелно изследване. Посяване в средата на
Борде и Жангу или казеиново-въглищен агар. Включва се и пеницилин, който да потисне растежа на
страничните представители на микрофлората. След 3-5 дни култивиране се изолира чиста култура.
Приготвят се микроскопски препарати и се следи за биохимичната производителност. Прави се пробна
аглутинация със специфичен антисерум. Серологично изследване – търсят се специфични аглутинини
и комплемент-свързващи АТ в серума на болен (късна диагноза). Имунофлуоресцентен метод – бърз!
Специфична профилактика и терапия. Ваксина, съдържаща убити коклюшни бактерии в I
антигенна фаза, в комбинация с дифтериен и тетаничен анатоксин – ДТК или Дифкок – задължителна
в имунизационен календар! При тежки случаи – специфичен противококлюшен гама-глобулин.
Химиотерапия. С висока чувствителност е еритромицинът. Ползват се и други макролиди –
синтетични беталактами, 4-хинолони и др. Освен това – седативи, излагане на чист въздух (кислород).
 Тема 70: „Бруцели (Род Brucella).”
Морфология. Грам-отрицателни кокобактерии или къси пръчици с размери 0,5-0,7/0,6-
1,5 µm, разположени поединично или в къси верижки. НЕ образуват спори и ресни. Само
някои формират тънка капсула. Родът включва 6 вида: B. melitensis, B. abortus, B. sius, B. ovis,
B. neotomae и B. canis.
Културелни свойства. Строги аероби, много взискателни. Оптимални условия: 37 С,
рН 6,6-7,4. Растат в хранителни среди с добавена кръв, серум или екстракт от черен дроб,
както и на триптиказно-соев агар. Дори в тях се развиват бавно. Колониите се получат след 5-
10 до 30 дни и са малки, прозрачни и гладки – S форма. Използват въглехидрати с оскъдно
образуване на киселина или газ. Образуват амоняк и редуцират нитрати до нитрити. Някои
образуват сероводород.
Антигенна структура. Термостабилни соматични А и М-антигени, тези с R-форма –
R-антиген, повърхностен термолабилен антиген. Дават силни кръстосани серологични
реакции с Y. enterolytica и с причинителя на туларемията.
Фактори на патогенността. Това са образуваните ендотоксини, А и М-антигените и
повърхностния термолабилен антиген. От важно значение е и интрацелуларното развитие.
Това ги прави трудно достъпни за хуморалните и клетъчните механизми на микроорганизма.
Фагоцитозата има незавършен характер и не е докрай ефикасна. B. melitensis проявява
значителна резистентност към бактерицидния ефект на серума.
Резистентност. Силно устойчиви на външната среда. В почва, вода и храна запазват
жизнеспособност за 3-5 месеца. Загиват бързо от високи температури и дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Бруцелозата е зооноза. Резервоар –
болни кози, овце, крави, свине и кучета. Пътища за пренасяне – контактен, аерогенен и
алиментарен. Проникване през кожа/лигавица  регионален ЛВ  кръвен ток  черен дроб,
слезка, бъбреци, костен мозък – получават се грануломатозни възли, които могат да
абсцедират. Инкубационен период 1-6 седмици. Симптоми: отпадналост, фебрилитет,
изпотяване, мускулни болки, увеличени ЛВ, спленомегалия. Febris ondulans – покачване и
задържане на температурата за 1-2 седмици. Може да придобие септичен характер и да се
развият артрити, менингити, енцефалити, пиелити, орхити и др. Характерът и тежестта на
бруцелозата зависят от реактивността на организма и особеностите на причинителя.
Имунитет. Различно изразена естествена резистентност. Създава се инфекциозен
имунитет в хода на бруцелозата, в който значение имат клетъчните защитни механизми, както
и хуморалните антитела. Развилият се имунитет има кръстосан характер. Наблюдава се
т.нар. инфекциозна алергия. Установява се с интракутанната пробва на Бюрне – бруцелин.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв, костен мозък, ликвор, урина,
пунктати от ЛВ и т.н. Изследват се още трупни материали и животински продукти.
1) Културелно изследване: за родово и видово идентифициране. Диференцирането се
постига с необходимостта от СО2 за развитието им, устойчивостта на основен фуксин
и тионин, антигенни свойства, чувствителност към видовоспецифични бактериофаги.
2) Бавен метод – заразяване на морски свинчета; бърз – имунофлуоресценция;
3) Серологични методи: аглутинационна реакция на Райт, ускорена аглутинация по
Хъдълсон и реакцията на свързване на комплемента. Цел: откриване на АТ към
бруцелите в диагностично значими титри 10-14 дни от началото на заболяването.
Специфична профилактика и терапия. Жива противобруцелозна ваксина – в райони,
където има бруцелоза на лица, отглеждащи или работещи с домашни животни. Успешната
битка с бруцелозата изисква строг контрол.
Химиотерапия. Използват се тетрациклини, ампицилин, стрептомицин. Поради
интрацелуларното разпределение на бруцелите, терапията трябва да се поддържа 2-3 седмици.
 Тема 71: „Туларемиен бактерий (Fransisella tularensis).”
Морфология. Грам-отрицателен полиморфен – от къса пръчица до кокобактерий, с
размери 0,2-0,5/0,7-1,5 µm. НЕ образува ресни и спори, а вирулентните – тънка капсула.
Културелни свойства. Облигатен аероб, оптимални условия 36-37 С, рН 7-7,3.
Взискателен е и се култивира в специалните твърди хранителни среди на МакКой и Франсис.
Колониите се появяват след култивиране за 2-3 денонощия и са много дребни, бели със сивкав
оттенък. В богати течни среди – слабо развитие, дава тънка повърхностна пелена. Разгражда
някои захари като глюкоза, малтоза, маноза, фруктоза и декстрин до киселина без газ. В
среди, съдържащи цистеин, образува сероводород.
Антигенна структура. Това са: 1) полизахариден антиген, предизвикващ бърза
еритематозна и уртикариална кожна реакция; 2) комплексен клетъчностенен липополизахари-
ден антиген, носещ ендотоксична активност, 3) повърхностен К-антиген, установяван във
високовирулентните щамове и 4) протеинов АГ, индуциращ забавена свърхчувствителност.
Фактори на патогенността. Ключови са способността за образуване на капсула,
силно изразената инвазивност и ендотоксинът. Бактерият преживява интрацелуларно във
фагоцитите (резистентност към лизозомалните оксиданти). Силно вирулентен – достатъчни са
само 50 броя клетки да причинят заболяване. Различават се 2 биологични разновидности:
американската и неарктическата. Първата е летална за зайци, причинява тежки
заболявания при хора, ферментира глицерол и съдържа цитрулин уреидаза. Втората е
европейско-азиатска и се открива в гризачи в Европа и Азия – нелетална за зайци, леки
заболявания при човека, не ферментира глицерол, не съдържа цитрулин уреидаза.
Резистентност. Във вода и трупове на гризачи остава жив няколко месеца, високите
температури и дезинфектантите го убиват за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Туларемията е зооноза. Източник и
резервоар – болни гризачи. Пътища на предаване – контактен, трансмисивен, алиментарен и
аерогенен. Входни врати са кожата, конюнктивата, лигавиците на ГИТ и дихателните пътища,
най-често през кожни увреждания. Развива се възпалителна папула, която се разязвява,
регионалните ЛВ се увеличават до некроза. Инкубационен период 2-7 дни. Има 4 форми, в
зависимост от входната врата – язвено-бубонна, окуло-гландуларна, чревна и белодробна. При
генерализиране на инфекцията се развива септична форма. Може да протече както тежко, така
и леко. Инфекцията може да се развие и в устната кухина след консумация на месо,
съдържащо причинителя, както и вторично – причинителя да достигне устната кухина от
кръвта. Може да се развие фузоспирохетоза, както и увреждания, наподобяващи дифтерията.
Имунитет. След преболедуване – напрегнат продължителен имунитет, базиран на
клетъчни и хуморални механизми. Още след 3-5 дни от заразяването – инфекциозна алергия,
която се запазва с години.
Микробиологична диагноза. Материали – секрети от язви, пунктат от ЛВ,
конюнктивален секрет, храчки, кръв и др. Прави се микроскопско, културелно и биологично
изследване, а за бърза диагностика – имунофлуоресцентен метод.
Серологично изследване. Използва се аглутинация тип Видал, РСК и пасивна
хемаглутинация за доказване на антитела към причинителя след 10-14 дни от началото на
заболяването. Ранна и ретроспективна диагноза – кожноалергична проба с туларин.
Специфична профилактика и терапия. За хора, подложени на риск от заболяване –
жива противотуларемийна ваксина; при хронификация – убита ваксина с лечебна цел.
Химиотерапия. Ефикасни са стрептомицин, гентамицин, тетрациклин. Прилагат се по-
продължително с цел избягване на рецидив.
 Тема 72: „Легионели (Сем. Legionellaceae).”
Въведение. Първият и най-чест патогенен представител – L. pneumophilia, е открит през
1976/77 г. като причинител на тежка, бързо прогресираща пневмония с висок леталитет сред
Американския легион. Родът Legionella обхваща 30 вида, 10 причиняват легионелоза.
Морфология. Грам-отрицателни пръчици, малки (0,3-0-7/1-8 µm). Проявяват полиморфизъм в
изкуствени хранителни среди. НЕ образуват спори, имат 1 или 2 полярно или субполярно разположени
ресни; на ЕМ се установяват пили и микрокапсули.
Културелни свойства. Изключителна взискателност към хр. среди – използват се специално
създадени за тях среди – като буферирания въглищно-дрождев екстракт агар с добавка на L-цистеин
или алфа-кетоглутарат. За изолиране от странични микроби се използват като добавки антибиотици
като ванкомицин, полимиксин В, анизомицин и др., към които легионелите са резистентни.
Оптимални условия – 35 С и рН 6,9. Посевките се култивират при висока относителна влажност за 3-
7-10 денонощия. Колониите са с диаметър 2-4 мм, плоски или леко изпъкнали, бели до
сивобелезникави, гладка повърхност и жилава или маслена консистенция. Съдържат много мастни
киселини – до 80-90%. Практически не разграждат захари и висши алкохоли, използват АК като
източник на въглерод и енергия. Добра каталазна и слаба оксидазна активност. Не разлагат уреята, не
редуциат нитратите, образуват кисела фосфатаза, протеази, липази, РНК-ази, ДНК-ази и бета-
лактамаза.
Антигенна структура. Сложна, специфична за рода и видовоспецифични термостабилни АГ;
термолабилни реснисти АГ. L. pneumophilia има 14 серогрупи.
Фактори на патогенността. Комплексно действат много фактори. Важна роля имат
фимбриите и микрокапсулите, отговорни за адхезията им. Микрокапсулите противодействат на
фагоцитозата. Притежават ендотоксини с по-ниска токсичност. Доказани са още протеинов
киселиноразтворим токсин, екстрацелуларни цитотоксин и хемолизин. Значение имат и ензимите –
протеолитичните ензими действат деструктивно в тъканите и улесняват инвазията.
Резистентност. Чувствителни на високи температури и обичайните дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Резервоар на причинителите – води и почва;
заразяване – аерогенен път чрез вдишване на водни и почвени аерозоли. Важни фактори на
разпространение са водоснабдителните системи, климатичните инсталации, земекопните дейности и
др.  епидемични взривове в хотели и болници, рядко спорадични. Не се предава от болен на здрав
човек! Входна врата – дистални бронхиоли и алвеоли. Поглъщат се от макрофагите, инхибират
фагоцитозата и се размножават в тях. Това може да доведе до пневмонични процеси и обща
интоксикация. Клинично се проявява в две основни форми: легионелна пневмония и непневмонична
форма – Понтиак –треска.
- Пневмонична форма: инкубационен период от 2-11 дни – тежка, бързо прогресираща
едностранна или двустранна пневмония, чести неврологични усложнения – атаксия,
парализа на погледа, мeнингит, остра бъбречна недостатъчност, перикардит, миокардит.
Леталитетът достига 20-25%.
- Непневмонична форма: (Понтиак-треска): къс инкубационен период – остро
грипоподобно заболяване, отминава за 2-5 дни. Няма смъртни случаи.
Имунитет. Слабо проучен. Основна роля има клетъчния имунитет.
Микробиологична диагноза. Материали – от болни – храчни, транстрахеални аспирати,
бронхиални промивни води и др.; от починали – късчета белодробна тъкан от засегнат участък; от
външната среда – проби вода. Откриването в клинични материали става по имунофлуоресцентния
метод. Културелно изследване – в среди, задоволяващи изключителната им взискателност се
получават колонии и се изолират чисти култури (буферирания въглищно-дрождев екстракт агар).
Алтернативен метод – интраперитонеално заразяване на морски свинчета, пасиране на кокоши
ембриони. Чистите култури се идентифицират по биохимични, морфологични и антигенни особености
(ЕLISA, коаглутинация, имунофлуоресцентен метод). Серологичното изслезване дава възможност за
ретроспективна диагностика на легионелозата.
Химиотерапия. При легионелната пневмония – еритромицин/тетрациклин + рифампицин.
Лечението продължава три и повече седмици с оглед предотвратяването на евентуален рецидив.
 Тема 73: „Псевдомонади (Род Pseudomonas).”
Обща характеристика. Грам-отрицателни неферментиращи аеробни бактерии,
обитават почвата и разграждат органичната материя. Част от тях са патогенни за хора и
животни. Най-голяма роля като причинител на опротюнистични инфекции играе
P. aeruginosa. Третият по честота причинител на ВБИ след E. coli и S. aureus, първо място
като причинител на фаталните случаи при муковисцидоза, неопластични инфекции и
изгаряния. Всички други видове причиняват опортюнистични инфекции.
Морфология. Грам-отрицателна пръчица с размери 3-4/0,5-1 µm, силно подвижен
монотрих, единични щамове имат 2-3 полярни ресни. Продуцират слайм (гликокаликс).
Притежава ЛПЗ (ендотоксин) във външната си мембрана. Липид А от ЛПЗ е по-слабо активен.
Културелни свойства. Р. aeruginosa: изключително адаптивен, може да използва
десетки органични субстрати за своя растеж. Развива се във влажна среда. Облигатен аероб,
но може да расте и в анаеробни условия, използвайки нитратите. Невзискателен и
бързорастящ, генерационно време – 20 мин. Оптимални условия: 10-42 С (35 С). За
култивиране – обикновени хранителни среди; селективни и диференциращи (лактозоотрица-
телни колонии) и на средите за V. cholerae. Колониите са плоски, големи, влажни (S-тип),
срещат се и R-колонии. В течни среди (МПБ) – дифузна мътнина, лигава ципа по
повърхността. Произвежда ароматни вещества – колониите миришат на липа. P. aeruginosa
произвежда пигмент пиоцианин (гнойните секрети са сини), другите щамове пиовердин,
пиорубин, пиохелин (кафяво-червени). Разграждат малко захари, оксидаза и каталаза-
положителни са, лизин-декарбоксилаза (-), не образуват сероводород, разграждат желатина.
Фактори на патогенност. Подвижност обуславя инвазията в организма и
септицемиите (но и неподвижните са патогенни). Неподвижните щамове образуват
микроколонии, обкръжени от гликокаликс, обичайно за белодробната P. aeruginosa-инфекция
при муковисцидоза, както и в пикочния мехур след продължителна катетеризация. Други:
 Гликокаликс: предпазва от фагоцитоза и свързване на антителата с О и Н-АГ;
 Пили: адхезия на бактериите. Улесняващи фактори – киселини от стомашния сок при
аспирация; грипна инфекция; увреждане на трахеалния епител при интубация; + ензим
неураминидаза – улеснява адхезията;
 Бактериален ендотоксин: неутрализира действието на комплемента и фагоцитозата;
 Екзотоксин А: блокира синтеза на белтъците (елонгацията на ПП-верига). Състои се от
2 фрагмента: А (токсичните ефекти в молекулата, най-често на черния дроб) и В
(свързване с рецептора). Медиира тъканните увреди в раните след изгаряне;
 Екзоензим S: инхибира синтеза на протеините, препятства фагоцитозата;
 Хемолизини: увреждат мембраните като разграждат липидите и лецитина в тях. Това
са – термолабилна фосфолипаза С (в Er) и термостабилен гликопептид (детергент);
 Протеази (АФ, еластаза): фактори на инвазията и за хеморагичните кожни лезии;
 Цитотоксин (левкоцидин): уврежда левкоцитите, но и много други клетки;
 Ентеротоксин: изолира се често при пациенти с диария;
 Пиоцианин: токсични ОРП, намалява подвижността на микровилите в ГДП.
Антигенен строеж. ЛПЗ-дни О-антигени (ваксини за профилактика) и реснисти Н-
антигени – реакция аглутинация по Грубер. Слаймът е важен протективен антиген.
Резистентност. Един от най-устойчивите бактерии. Среща се свободно в околната
среда, в болниците се отделя със секрети от болните. Повечето щамове са полирезистентни на
антибиотици и химиотерапевтици. Изолира се мивки, медицински и санитарни консумативи.
Гликокаликсът образува биофилм върху повърхностите и спомага за образуването на
микроколонии. Резистентен на повечето дезинфектанти, като най-ефективни остават
фенолите и глутаралдехида. Ефективна е и топлинната стерилизация.
 Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Причинява опортюнистични
инфекции в имунокомпрометирани пациенти – след изгаряния, травми, хирургични
интервенции, катетеризация, интубация, онкологично и хематологично болни. Причинява:
 Псевдомонадни инфекции в дебело черво, кожа; Колонизацията е бърза и се увеличава
с престоя в болницата. Дисбактериозата е улесняващ фактор.
 Кожни инфекции при рани от изгаряния и кожни язви  генерализиране по
хематогенен път (сепсис). Леталитетът при имунокомпрометирани достига 80%.
 P. aeruginosa-пневмония: (+ сепсис) – при онко-и хематологично болни;
 При муковисцидоза – хронична или остра некротизираща белодробна инфекция;
 Урологични инфекции – при катетеризирани пациенти в болниците: пиелонефрити,
асцендентни инфекция  хематогенна дисеминация;
 Ендокардит – при интравенозни накромани;
 Други: остеомиелит, очни инфекции (корнеална язва, кератоконюнктивит),
фоликулити, външни отити
Имунитет. Тъй като бактерият е екстрацелуларен, водеща е фагоцитозата,
подпомогната от опсонизиращото действие на АТ и комплемента. Антителата могат да
неутрализират действието на някои токсини, напр. екзотоксин А.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв за хемокултура, секрет (гноен, раневи,
очен, ушен, трахеален и др.), трупни материи, апаратура и консумативи. Посявка на кръвен
агар, среди на ревни бактерии и среда на Тароци. Колониите са подобни на тези на
ентеробактериите, на кръвен агар образуват бета-хемолиза, продуцират се ароматни вещества
и пигменти. Идентификацията още е според оксидативния метаболизъм и неферментативност
в средата на Хю-Лайфсън. Може да се извърши и серотипизиране.
Лечение. Антибактериалната терапия е силно затруднена. От особено значение е
стимулирането на фагоцитозата, вкл. с имунологични средства. Повечето щамове са
чувствителни на аминогликозиди (амикацин, гентамицин, тобрамицин), широкоспектърни
пеницилини (азлоцилин, карбеницилин, пиперцилин). Ефект имат и ЦФС от трета генерация,
от хинолоните – ципрофлоксацин, от карбапенемите – имипенемът. При кожните раневи
инфекции – антисептични разтвори и кремове със сребърен нитрат, сулфадиазин и др. С успех
се прилага още хиперимунен гама-глобулин, интравенозен гамаглобулин, както и вливания на
гранулоцитна маса, плазма. Безспорно е значението на вътреболничната хигиена като
фактор, ограничаващ заболяемостта!
 Тема 74: „Коринебактерии (Род Corynebacterium).
Причинител на дифтерията (C. diphteriae).”
Обща характеристика. Грам-положителни, пръчковидни, неподвижни, НЕ образуват
спори и капсули, повечето имат метахроматични (Волутинови) телца. Последните са важен
диференциален белег. Причинителите на дифтерията се подреждат под ъгъл (V-образно), а
непатогенните видове – палисадно (успоредно). Всички са взискателни, не растат на
обикновени хранителни среди, изискват нативни белтъци – серум, кръв, асцит и др.
Разграждат въглехидратите до киселина, без газ. Род Corynebacterium включва предимно
непатогенни за човека микроби, а сериозно заболяване причинява C. diphtheriае. Редица
видове колонизират кожата и лигавиците на ГДП, ГИТ и УГТ, но повечето са опортюнистич-
ни и рядко причиняват локални и системни инфекции. Развиват се аеробно или при микро-
аерофилни условия, но могат да се размножават анаеробно. Някои образуват екзотоксин.
Морфология. Грам-положителни пръчици, прави или леко извити 1-8 µm, със заоблени
и удебелени краища (гирички). На всеки полюс имат по 1 метахроматично телце, което се
оцветява по метода на Найсер в синьо, а останалата част на цитоплазмата – в жълто.
Дифтерийните бактерии се разполагат по двойки – V-образно, рядко единично. Спори и
капсули не образуват, ресни нямат (неподвижни).
Културелни свойства. Аероби, без кислород се развиват слабо. Оптимална
температура – 37 С (15-40 С) и рН 7,4-7,8. Взискателни в своето развитие – изискват серум
или кръв. Най-добре се развиват върху кръвен агар и средата на Льофлер. Още на 8-10-ти час
образуват дребни кремави колонии с диаметър около 1 мм, който към 24-тия час става 3-4 мм.
Редуцират калиевия телурит до елементарен телур – използват се за изработване на кръвно-
телуритни среди (Клауберг, МакЛеод и др.), върху които образуват черни колонии. В течни
хранителни среди – слабо помътняване, малка утайка на дъното, нежна ципа на
повърхността. Познати са 3 културелни типа дифтерийни бактерии – typus gravis, typus mitis,
typus intermedius, в зависимост от клиничното протичане на заболяванията, вида на колониите
и биохимичната производителност. Typus gravis – сиви, кръгли колонии с диаметър 2-3 мм с
изпъкнал червен център и радиално набраздена периферия (R-форма); typus mitis – гладки,
блестящи, сиво-черни (S-форма); typus intermedius – междинно положение.
Характерно и за трите типа е, че разлагат глюкоза и малтоза до киселина без газ и не
разлагат захароза. Не втечняват желатина, не съсирват млякото, не образуват индол.
Произвеждат екзотоксин, който е силна отрова. Термолабилен е, при въздействие с
формалин за 4 седмици на 40 С, загубва токсични, но запазва имуногенни свойства –
дифтериен анатоксин. Въведен в организма, предизвиква образуване на АТ – антитоксини.
Антигенна структура. 57 серологични типа, произвеждащи един и същ токсин,
неутрализиращ се с антитоксични серуми. Имат още О-антигени (групово специфични за
коринобактериите) и К-антигени.
Резистентност. Сравнително устойчиви, върху бельо и предмети се запазват за
няколко денонощия, в хранителни среди – повече от година. При загряване на 60 С загиват за
10 минути, а в дезинфекционни разтвори – също за няколко минути.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източници на инфекцията са
болният човек и заразоносителят. Предаването е по въздушно-капков път – при говор,
кихане, кашлица, рядко по контактен път. Входна врата са най-често дихателните пътища.
Бактериите се локализират в лигавицата на гърлото, сливиците, носа, ларинкса, трахеята,
конюнктивата и т.н. Предизвикват възпалителен процес с формиране на фибринозни налепи,
плътно свързани с подлежащата тъкан. Водещ в патогенезата е екзотоксинът, който блокира
синтеза на белтъка в клетките. Резорбира се от подлежащите здрави тъкани и се
разпространява в целия организъм. Уврежда главно нервните клетки, сърдечната мускулатура,
надбъбреците и паренхимните органи, във връзка с клиничните прояви на дифтерията.
 Имунитет. Преболедувалите придобиват антитоксичен имунитет. Повторното
заболяване е рядко – 5-6%. Имунитетът се доказва с вътрекожна проба на Шик. Токсинът
(0,2 ml разтвор) се инжектира вътрекожно на предната повърхност на предмишницата. Отчита
се след 72 часа. Ако се появи зачервяване и инфилтрация – организмът НЕ притежава
имунитет. Ако няма реакция, то в организма има достатъчно антитела (антитоксини), които
неутрализират инжектирания токсин. Естествената възприемчивост (контагиозен индекс) е
10-20%; децата под 5-6 месеца не боледуват. Заболяват главно деца между 1-3 години, рядко
над тази възраст (битов имунитет).
Микробиологична диагноза. ВАЖНО! Лечението на болния с противодифтериен
серум започва, без да се чака резултатът от микробиологичното изследване! Последното
потвърждава клиничната диагноза. Изследвани материали – секрети от гърлото, носа,
влагалището, очите, раневи секрет и др. Микроскопия – натривките се оцветяват по Грам и
Найсер – търсят се Грам-положителни бактерии с метахроматични телца в двата края.
Отсъствието им не изключва диагнозата. Посявка върху средата на Льофлер, кръвен агар,
Клауберг III или др. Култивира се между 10-24 часа на 37 С. От съмнителните колонии се
правят препарати по Найсер и Грам. Изолира се чиста култура и се изследва нейната
биохимична производителност и токсигенност. Последната се изследва чрез:
- Интрадермален тест: суспензия от културата се инжектира вътрекожно на 2 морски
свинчета. Едното се инжектира с противодифтериен серум 24 часа преди това. Ако
в изследваната култура има дифтерийни бактерии, след 24-72 часа на мястото на
приложение при неимунизираното се появява некроза. Другото е невредимо.
- Субкутанен тест: 0,3 ml суспензия се инжектира на 2 морски свинчета. Аналогично
едното се имунизира със серум. Незащитеното свинче умира след 2-5 дни с
характерна патологоанатомична картина.
Профилактика, терапия, химиотерапия. Използва се противодифтерийна ваксина –
задължителна за всички деца от 3 месеца до 12 години. У нас се прилага в комбинация с
противококлюшна ваксина и тетаничен анатоксин на всяко дете от втория месец след
раждането в 3 дози + 3 реимунизации (1-6-7-ма година). Създава се напрегнат продължителен
антитоксичен имунитет. Антитоксичният противодифтериен серум се използва с лечебна цел
в големи дози. Ефектът настъпва 12-24 часа след приложение. Химиотерапия: пеницилин,
еритромицин, тетрациклин и др. широкоспектърни.
 Тема 75: „Листерии (Род Listeria). L. monocytogenes.”
Обща характеристика. Род Listeria обхваща Грам-положителни, подвижни,
неспорообразуващи пръчковидни бактерии, които се развиват аеробно или микроаерофилно.
Каталаза-положителни и оксидаза-отрицателни, разграждат захарите ферментативно.От
откритите 6 вида, заболявания причинява само L. monocytogenes – условно патогенен. В
естествени условия причинява инфекции в плъхове, зайци, мишки, ЕРД, свине и др.
Морфология. Малки (0,4-0,5 на 0,5-2 µm) полиморфни, Грам(+) кокобактерии,
разположени поединично или по двойки, най-често V-образно или палисадно, или във
верижки по 3-5. Спори и капсули НЕ образуват. Добре подвижни – при 20-25 С са перитрихи
с 4 ресни, при 37 С – монотрихи, неподвижни!
Културелни свойства. Аероби, оптимална температура 30-37 С, микроаерофили.
Размножават се дори при 4 С (изолират се от материали със смесена микрофлора).
Невзискателни, развиват се най-добре върху кръвен агар и триптиказо-соеви среди. Колонии –
кръгли, малки, белезникави - S-форма; мазна консистенция, синьозелена пигментация 
преминават в R-колонии. Приличат на стрептококовите колонии. Дават тясна бета-
хемолитична зона. Слаба биохимична производителност – разграждат глюкоза и др. захари до
киселина без газ, продуцират каталаза, не втечняват желатин, не образуват индол и H2S.
Фактори на патогенността. L. monocytogenes има две повърхностни структури с
антифагоцитно действие. В клетъчната стена притежават ендотоксин-подобна съставка,
подобна на ЛПЗ-ендотоксините на Грам(-) бактерии. Тя е отговорна за транзиторната
хемолитична реакция, медиирана от студови аглутинини (IgM АТ), които реагират
кръстосано с еритроцитите на болния и предизвикват комплемент-медиирана хемолиза.
Продуцират хемолизин (листериолизин О), подобен на стрептолизин О, играещ важна роля
в патогенезата на листериозата. Разгражда мембраните на фаголизозомите, което прави
размножаването на листериите в заразените клетки неконтролируемо => екзотоксина
инхибира процеса на преработване и представяне на антигените от макрофагите.
Антигенен строеж. Соматични О-антигени и ресничести Н-антигени!
Резистентност. Значителна устойчивост към действието на химични и физични
фактори. Съхраняват се със седмици, до месец, дори в солени среди и ниска температура.
Убиват ги дезинфекционни разтвори – формалин, карболова киселина за 20 мин до 24 часа.
Относително резистентни на топлина. Бактериите са в моноцитите – проникват в млякото при
доене на болно животно, където са протектирани от топлината чрез вътреклетъчни липиди.
Епидемиология, клиника, патогенеза. L. monocytogenes е сапрофит и неговата
патогенност е за строго определен контингент – новородени или много възрастни, бременни и
имунокомпрометирани. Източник на инфекцията – диви животни (гризачи), домашни
животни. Заразяването е по контактен път – обработка на животински продукти или
консумация на заразено месо и непреварено мляко. Професионална инфекция при ветеринари,
селскостопански и кланични работници. От човек на човек – само трансплацентарно! 
сепсис на новороденото. Входна врата – тънко черво, важна защита е нормалната флора.
Веднъж попаднал в кръвта, достига и се размножава в органите на РЕС – черен дроб, слезка,
лимфни възли. Може да достигне и порази ЦНС. Факултативен вътреклетъчен организъм –
размножава се преимуществено в макрофаги, епителни клетки, фибробласти.
Най-често инфекцията е асимптоматична, с инкубационен период 2-4 седмици и общи
прояви – фебрилитет, главоболие, болки в мускулите. Клинично се проявява с локални и
системни инфекции. Локални – конюнктивити, грипоподобни заболявания, кожни инфекции,
катарална или фоликуларна ангина. Системни – при индивиди с Т-клетъчен имунен дефицит
– новородени, възрастни, бъбречно трансплантирани и раково болни, алкохолици. Развива се
сепсис или менингит, рядко ендокардит и пневмония. Неонатално тежестта зависи от времето
на заразяване (трансплацентарно). Характеризира се с огнищни некрози в черен дроб, слезка,
рядко в бял дроб. Може да предизвика аборт или мъртво раждане, а роденият плод развива
тежка септицемия и умира за 2-3 дни. L. monocytogenes, заедно със стептококите от група В и
E. coli са причинителите на неонаталния менингит (10% от случаите за листерия).
Имунитет. Водеща роля има клетъчно медиираният имунитет (КМИ). В серума на
преболедувалите се откриват аглутинини с комплемент-свързващи АТ. Около мястото на
фагираните от макрофагите бактерии се привличат CD4+ T-лимфоцити  развива се КМИ и
се формират грануломи (листериоми). Важна роля в случая играят TNF и IFN-γ.
Микробиологична диагноза. Материали – от болен – гърлен, конюнктивален секрет,
ликвор, пунктат от ЛВ, урина, кръв за хемокултура и серологично изследване; от новородено
– кръв от пъпна връв, околоплодни води, мекониум, плацента. Микроскопско изследване –
1) препарат по Грам (ориентировъчно значение); 2) Културелно изследване – посявка върху
твърда хранителна среда, обогатена с кръв/серум, култивиране при 37 С между 1 и 10 дни.
Гледа се видът на колониите, наличието на бета-хемолиза и биохимичната производителност.
Химиотерапия. Профилактика и специфична терапия не са разработени! Лечението
става с пеницилин G или ампицилин в комбинация с аминогликозиди. Като алтернатива –
еритромицин, кларитромицин.
 Тема 76: „Микобактерии (Род Mycobacterium). M. tuberculosis”
Микобактериите са Грам-положителни пръчковидни, неподвижни и не образуват спори.
Съдържат голямо количество липиди, което ги прави резистентни към киселини, основи и алкохол
(киселинноустойчиви бактерии). За оцветяване се използва методът на Цил-Нилсен. Устойчиви са на
редица дезинфектанти. Повечето патогенни са взискателни и се развиват бавно, а сапрофитите и някои
патогенни – невзискателни. Микобактериите са облигатно аеробни и разграждат захарите
оксидативно.
Съществуват 79 вида, 1 единствено семейство Mycobactericae и 1 род - Mycobacterium. Растат
на повърхността на течните среди (подобно на гъби - myces). С най-голямо значение в инфекциозната
патология на човека са причинителите на туберкулоза (M. tuberculosis 95%, M. bovis, M. africanum) и
лепра (M. leprae). Останалите са т.нар. атипични микобактерии. Те са условно патогенни и могат да
причинят кожни и белодробни инфекции, лимфаденит, сепсис, остеомиелит и др.
Mycobactrium tuberculosis – открит през 1882 г. от Роберт Кох
Структура и морфология. Тънки пръчици (0,3-0,6 µm), поединично, не образува капсули и
спори, нямат ресни, Грам-положителни. Оцветяват се по метода на Цил-Нилсен в червено, тъканните
елементи – в синьо. Високо липидно съдържание на клетъчната стена – до 60% от сухото тегло 
киселинноустойчивост. Съставена от два полимера – пептидогликан и арабиногалактан, свързани с
фосфодиестерна връзка. Над 50% от липидите са миколови киселини, 25% - обикновени мастни
киселини. Най-важни фактори на вирулентността са cord factor и сулфолипидите. Адювантна и
имуностимулаторна активност притежава восък D. Пептид-съдържащите структури на стената имат
водещо значение като антигени, стимулиращи клетъчно-медиирания имунитет (туберкулинова
активност).
Културелни свойства и биохимична производителност. Микобактериите са облигатни
аероби, развиват се при 35-37 С и оптимално рН 6,4-7,0. Развиват се в твърдите среди на Льовенщайн-
Йенсен, Петраняни и Миделбрюк, в течни – на Сотон (плътна, дебела, силно нагъната ципа, която
понякога плъзва по стената на колбата). Добре проявена биохимична производителност – образуват се
протеолитични ензими, уреаза, лецитиназа, каталаза, оксидаза и др; редуцират нитратите, продуцират
никотинова киселина.
Антигени и фактори на патогенността. Клиничните симптоми, патоморфологичните
промени и имунитетът при туберкулозата са резултат от развитието на клетъчно-медииран имунитет
(КМИ). Той се установява чрез кожно-алергичната реакция на забавена свръхчувствителност.
Първоначално Р. Кох получава т.нар. туберкулин (груб антигенен екстракт), който се модифицира до
пречистен протеинов дериват, който се използва от дълго време до днес за проверка състоянието на
имунитета при ТБ-болните и ваксинираните (BCG). Реакцията (на Манту) се позитивира най-рано
след 24 ч., а най-обективно се отчита след 72 часа.
Вирулентността на туберкулозните бактерии, както и имунните механизми, се определят от
способността им да се размножават в макрофаги и PMNs. Това ги причислява към групата на
факултативните вътреклетъчни бактерии. Не продуцират екзотоксини! Установено е, че целите
бактериални клетки потискат фагозитозата. Такова действие има и корд факторът. Той индуцира
образуването на грануломи, инхибира миграцията на макрофаги към мястото на инфекцията, индуцира
протективен имунитет към вирулетни туберкулозни щамове. Уврежда митохондриалните мембрани и
окислителното фосфорилиране. Има също и токсичен ефект, който се потенциира от сулфатидите
на клетъчната стена. Те инхибират образуването на фаголизозома и така бактерият се предпазва от
лизозомалните ензими и преживява в клетката.
Резистентност. Дължи на се богатата липидна компонента. Инфекциозността се запазва до 4-
5 месеца в гной, храчки, бельо и предмети, 6 месеца във вода. Не са чувствителни на стомашната
киселинност и жлъчните соли, затова при консумация на заразено мляко или поглъщане на храчка при
белодробна форма, може да се развие чревна форма. Чувствителни са на пряка слънчева и УВЛ. При
100 С загиват за 1 мин. Подходящи дезинфектанти са хлорните препарати, формалдехидът,
халогените и алкохолите.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Туберкулозата е важен медицински и
социален проблем (1/3 от хората в развиващите се страни са болни). Сред главните предпоставки за
заболяване са лошата хигиена, миграционните процеси, СПИН, алкохолизмът и наркоманиите.
Източник на инфекция е болният с открита форма на тубуркулоза. Той е контагиозен. Входна
врата: дихателни пътища, по-рядко храносмилателен тракт, конюнктива и кожа. Достатъчни са само 1-
3 бактерии за инфекция.
Развива се в два стадия: първична и вторична. Над 95% се дължат на инхалация на бактерия.
Специфични прояви – кашлица, кървави храчки; неспецифични – фебрилитет, отпадналост, понижен
апетит, отслабване. Патогенезата е сложна и зависима от вирулентността и Т-клетъчния (CD4+)
имунен отговор – КМИ. Схема: заразяване  фагоцитоза от макрофагите в алвеолите  размножаване
във фагозомите  първичен афект  по лимфните пътища до ЛВ = първичен комплекс. Около
бактериите се образува неспецифична възпалителна реакция – грануломи, в центъра ѝ – казеозна
некроза. В тях се запазват жизнеспособни с години. При определени условия могат – заболявания,
изтощение, туберкулът може да се разпадне, а бактериите да се освободят. Туберкулът може да се
отвори и в кръвоносен съд и така туберкулозата протича тежко.
Първична туберкулоза: бактериите се задържат в макрофагите на органите на РЕС, но
продължават да се размножават във върховете на белите дробове – поради аеробния характер на
бактериите. Ако се преодолее този стадий – спонтанно клинично оздравяване.
Вторична туберкулоза: най-често при възрастни, активиране на латентна инфекция. Развива се
казеоза, създаваща условия за разпространение на инфекцията по бронхогенен и хематогенен път.
Клинични форми: 1) огнищна; 2) пневмонично-инфилтративна; 3) казеозна (лобарна) пневмония; 4)
хронична фиброкавернозна форма. Най-характерна е втората форма, водеща до образуване на каверни.
Казеифициралите туберкули фиброзират и калцифицират.
Имунитет. Естествената резистентност към причинителите е много висока и заболяемостта е
относително ниска и в повечето случаи завършва с образуване на първичен афект (инкапсулиран
туберкул). Имунитетът зависи от образуването на грануломите и КМИ. Роля имат клетъчната
активация на Т-клетките с цитокини: TNF-α, IL-12. Активираните макрофаги извършват фагоцитоза и
инфекциозният процес остава в грануломите (при отслабен КМИ – активиране на туберкула). Т-
килърите също имат роля в КМИ – лизират прекомерно заразените макрофаги.
Специфична профилактика. Ваксина BCG. (Bacterium Calmette-Guerin). У нас се прилага
лиофилизирана ваксина. Имунитетът продължава 2-10 години и се определя като нестерилен или
инфекциозен. На 7- и 18-годишна възраст децата и юношите се тестират с пробата Манту и
отрицателните се реимунизират. Заболяемостта спада 60-80%. Рискови контингенти са болните от
СПИН и др. имунодефицитни.
Туберкулинова реакция. Кожно-алергична реакция на забавена свръхчувствителност, която
отразява развитието на КМИ срещу протеиновите АГ на туберкулозните бактерии. Прилага се за
оценка на състоянието. След приложение, отчитане след 48-72 часа (инфилтрат, зачервяване).
Позитивна реакция (5-10+ мм). Отрицателен резултата (нужда от реваксинация). При резултата над 10
мм – трябва да се изследва щателно за наличие на туберкулозна инфекция.
Микробиологична диагноза. Използват се следните методи – 1) Микроскопия;
2) Изолиране в изкуствени хранителни среди; 3) Инокулация на опитни животни. Патологични
материали са храчки, урина, ликвор, гной, плеврален ексудат, фецес и др. Микроскопски се изследват
натривки, оцветени по метода на Цил-Нилсен. Преглеждат се минимум 100 зрителни полета. Липсата
на киселинноустойчиви бактерии не е показателно за отсъствие на туберкулоза, тъй като методът се
позитивира при бакт. концентрация над 105 в 1 мл от препарата. Намирането на форми, било то и
сапрофитни, насочва към туберкулоза. Добитият и обработен материал се посява в средата на
Льовенщайн-Йенсен и се култивира 6-8 седмици. Антибиограмата отнема още 6 седмици, т.е.
класическата микробиологична диагностика продължава повече от 3 месеца! Затова се използват
редица модерни и бързи диагностични методи – апарата Bactec с белязан въглерод-14, РCR и др.
Биологичната проба се прилага при съмнение за туберкулозен процес в бъбреците. 24-часова
обработена урина се инокулира на морско свинче. Дори при наличие на 1 единствен микроб, се
развива туберкулозно заболяване, завършващо със смърт след 6-8 седмици.
Химиотерапия. Използват се антибиотици – рафампин, стрептомицин и химиотерапевтици –
изониазид, етамбутол, тиоацетазон, хинолони. Лечението е продължително – поне 6-9 месеца. Тъй
като в курса на лечение са появяват лекарствено устойчиви мутанти, се назначават винаги 2 или 3
лекарства. Успехът на терапията се контролира ежемесечно чрез микроскопско и културелно
изследване.
 Тема 77: „Анаеробни неспорообразуващи бактерии”
Анаеробните инфекции обикновено са с полимикробиална етиология. Повечето са
част от флората на кожа и лигавици и контаминират при попадане в нормално стерилни
органи и тъкани. Взискателни са и растат върху специални обогатени хранителни среди за 2-3
и повече дни. Преобладаващото множество анаероби не притежават дихателни вериги и
супероксид дисмутаза (СОД), както и каталаза.
Анаеробни Грам-положителни бактерии. Тук се отнасят коки (Peptostreptococcus) и
неспорообразуващи пръчковидни бактерии (Actinomyces, Propionibacterium, Mobiluncus,
Lactobacillus, Bifidobacterium, Eubacterium, Rothia).
Пептострептококите (P. magnus, P. micros, P. prevotii) са анаеробни Грам-
положителни коки, част от нормалната флора на кожата и лигавиците на устната кухина,
дебелото черво и половите органи. Размери – 0,5-2 µm. В асоциация с други анаероби,
причиняват инфекции на белия дроб и плеврата след аспирация на орални секрети, синуити,
мозъчни, интраабдоминални абсцеси и сепсис. Предоминират във влагалището –
ендометрити, салпингити, бактериална вагиноза. Предизвикват инфекции на меките тъкани –
гангрена, некротизиращ целулит; ендокардит, остеомиелит.
Род Propionibacterium (P. acnes, P. proprionicus) са полиформни – различно дълги,
нишковидни, извити и др., често подредени в къси верижки или струпвания. Част от флората
на кожа, външно ухо, конюнктива, орофаринкс, влагалище. Каталаза позитивни и
ферментират захарите до пропионова киселина. Основен представител – P. acnes – причинява
младежкото акне (възпалителен процес в мастните жлези на кожата), както и опортюнистични
инфекции при пациенти с простетични импланти (клапи, стави и др.), съдови катетри и др.
P. propionicus участва в етиологията на актиномикоза, а също и възпаление на слъзния канал.
Род Mobiluncus (M. curtisii, M. mulieris) са подвижни, извити, със заострени краища.
Много взискателни към растежа си – растат бавно дори в среди с животински серуми.
Откриват се по лигавицата на половите органи, особено при жени с вагинит.
Род Lactobacillus (L. acidophilus, L. casei, L. vaginalis) са факултативно или облигатно
анаеробни. Част от нормалната флора на устна кухина, ГИТ, уретра. Важна част от
вагиналната флора („бацили на Дьодерлайн). Слаб патогенен потенциал. Изолирането дори в
малки количества се приема за контаминация. Растежът им в хемокултура може да е
следствие на преходна бактериемия (АГ интервенция, ендокардит). Резистентни на
ванкомицин, използва се комбинацията пеницилин + аминоглюкозид.
Род Bifidobacterium, Eubacterium, Rothia – населяват устна кухина, фаринкс, ГИТ и
влагалище. Имат нисък патогенен потенциал.
Анаеробни Грам-отрицателни бактерии. Населяват горните дихателни пътища, ГИТ
и лигавицата на външните полови органи. Една част са пръчковидни бактерии, друга – коки.
Пръчковидни бактерии. Род Bacteroides – полиморфни нежни пръчици или
кокобактерии. Тук се отнасят B. fragilis (най-важен причинител на инфекции), B. capillosus,
B. coagulans, B. putredinis, B. ureolyricus и др. С най-голямо количество са във фесеца (1011/г.)
Възникващите инфекции са в резултат на контаминация с чревно съдържимо. Често при
интраабдоминален абсцес или перитонит са в асоциация с Грам-положителни видове.
Притежават полизахаридна капсула, ЛПЗ са слаби ендотоксини. Неотдавна родът е разделен
на 2 – род Prevotella (захаролитични, чувствителни на жлъчка) и род Prorphyromonas
(образуващи пигментирани колонии). Prevotella причиняват инфекции в ГДП, абсцеси в
мозъка и белите дробове, емпием, тубо-овариален абсцес и възпаления в малкия таз, често в
асоциация с пептострептококи, Fusobacterium и др. от нормалната флора. Porphyromonas се
изолират при гингивити, периапикални дентални инфекции, на гърдите, гениталиите, както и
инфекции в перианалната и аксиларната област. Род Fusobacterium – полиформни
вретеновидни; асоциира се с други бактерии – остър некротично улцерозен гингивит;
самостоятелно – остеомиелит.
Анаеробни коки. Род Veillonella – малки (0,3-0,5 µm), обитават устната кухина,
назофаринкса и чревния тракт. На препарат се виждат по двойки, верижки и струпвания.
Причиняват инфекции в асоциация с други анаероби. Ендотоксин с изразена биол. активност.
Патогенеза. Малка част причиняват инфекции. Вирулетността зависи от наличието на
фактори на патогенността. Такива са: адхезини – пили, хемаглутинин, лектин, капсула; срещу
защитни механизми – СОД, каталаза, IgG/M/A протеази, ЛПЗ, летливи мастни киселини;
предизвикващи тъканна деструкция – протеази, колагенази, фибринолизин, фосфолипаза С и
др. На мястото на възпаление факултативните анаероби изчерпват кислорода и създават
условия за развитието на анаеробните причинители. Дизбактериозата, причинена от
аминогликозиди предразполага към развитие на сепсис и др. инфекции от B. fragilis.
Епидемиология и клиника. Причиняват ендогенни инфекции – от органите с нормална
флора към нормално стерилни тъкани и органи (травма, хирургична или стоматологична
интервенция). Около 50% от инфекциите се причиняват от асоциация между факултативно
анаеробни и анаеробни видове. B. fragilis причинява интраабдоминални, плевропулмонални и
генитални инфекции. Към респираторните инфекции отношение имат асоциациите между
Prevotella, Porphyromonas, Fusobacterium и Bacteroides – хронични синуити, инфекции на
средното ухо. Инфекции на меките тъкани и кожата – миконекротични възпаления след
травма/ухапване, най-чест изолат B. fragilis. 5% от сепсисите се причиняват от анаероби.
Инфекциите са придружени с неприятен мирис, тъканен разпад, газова гангрена. Имунитет
– слабо изучен; особено значима е фагоцитозата от PMN-левкоцити, опсонизацията с IgG или
IgA, активирания комплемент (С3b).
Микробиологична диагноза. Материали – кръв за хемокултура, пунктати,
перитонеален секрет, секрет от абсцеси, биопсичен материал от тъкани, аспирати и др.
Поставят се в транспортна среда (на Стюарт, Амиес и др.). Посяват се в специални обогатени
среди – триптиказа-соев агар, кръвен агар на Шедлер, бруцела агар и др. Паралелно – посявка
в среда с канамицин. Използват се различни среди, култивирането продължава 7-10 дни.
Идентификацията е на база морфологията на колониите, пигментацията и флуоресценцията
им. Използват се още биохимични тестове, антибиотикотипиране, газова хроматография и др.
Химиотерапия. Основен подход – хирургична интервенция – дрениране, достъп на
кислород + химиотерапия. Резистентни на аминогликозиди! За пептострептококи се
използват пеницилини, цефалоспорини, имипенем и хлорамфеникол, а също и клиндамицин,
еритромицин и метронидазол. Повечето B. fragilis, Porphyromonas и Fusobacterium продуцират
бета-лактамази, което ги прави резистентни на пеницилини и много цефалоспорини.
Използват се клиндамицин, метронидазол и др., а за анаеробни коки – пеницилини, ЦФС,
хлорамфеникол и др.
 Тема 78: „Актиномицети (Род Actinomyces).”
Обща характеристика. Актиномицетите са облигатно анаеробни или факултативно
анаеробни Грам-положителни бактерии, родствени на коринобактериите и микобактериите.
Те не образуват спори, имат характерна лъчиста форма. Широко разпространени са в
природата – сапрофити в почвата. Анаеробните видове съставят част от нормалната флора на
устната кухина, чревния тракт и урогениталния тракт на жената. Актиномикоза у човека
могат да причинят видовете A. israeli, A. naeslundii, A. viscosus, A. odontolyticus и др.
Патогенни са още представители от родовете Nocardia (нокардиоза) и Streptomyces, които за
разлика от актиномицетите, са киселинноустойчиви.
Морфология и структура. Полиформни, основна клетъчна единица е хифата – дълги
пръчици и влакна с ширина 1 µm с типично разклонени краища. При култивиране се образува
мицел – сплетение от хифи, което се разстила по повърхността на средата (въздушен мицел)
или прониква в нея (субстратен). Лесно се фрагментират на пръчковидни и кокобакт. форми.
Културелни свойства. Анаероби, с оптимална температура 37 С, взискателни към
хранителни среди – кръв, серум, глюкоза. На твърди среди след 7-14 дни образува гладки или
зърнести бели колонии с равна или неравна периферия. В тиогликолатен бульон A. israeli
расте под формата на памукоподобни флокули. Разгражда въглехидрати до киселина без газ.
Резистентност. Чувствителни към факторите на външната среда. Обичайната за
вегетативните форми на бактериите чувствителност към дезинфектанти и физични фактори.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Актиномицетите са част от
нормалната лигавична флора. Изолират се от зъбни плаки, кариозни зъби, тонзиларни крипти,
фаринкс, както и материали от чревен тракт и влагалище. Патогенни са само след травма,
екстракция на зъби или хирургична интервенция, засягаща мукозните бариери. Участват в
етиологията на кариеса и периодонтитите. Актиномикозата е типична ендогенна инфекция, с
хронично, гнойновъзпалително поражение на различни органи и системи. На мястото на
проникване се образуват множество абсцеси, които могат да фистулират към кожата и изтича
кървенисто-гноен секрет. В тъканите се намират типичните актиномикозни друзи – жълто-
оранжеви зрънца, които на практика са колониите на актиномицетите. Изградени са от плътен
център от мицелна маса, заобиколена от лъчисто разположени кълбообразни образувания.
Областта на възпаление е заобиколена от грануломатозна тъкан. Актиномикозата може да
бъде лицево-челюстна, лицево-шийна, торакална, абдоминална и в малкия таз. Може да се
разпространи и до ЦНС.
Микробиологична диагноза. Материал – гной от фистулите, храчка, фецес, биопсичен
материал и др. Прави се бактериоскопско и културелно изследване. След обработка се прави
оцветяване по Грам и Цил-Нилсен. Друзите се притискат между две стъкла и се изследват
микроскопски. Наличието на мицелна маса, заобиколена от халковидно задебелени хифи,
потвърждава диагнозата. Правят се посевки на течни (тиогликолатен бульон) и твърди среди
(кръвен агар). Растежът отнема до 2 седмици. Чистите култури се идентифицират по
морфологичните, културелните и биохимичните им свойства.
Химиотерапия. В съчетание с хирургични методи. Използват се пеницилини, ТЦ,
макролиди. От значение е поддържането на добра хигиена на устната кухина и зъбите.
 Тема 79: „Аеробни спорообразуващи бактерии (Род Bacillus). B. anthracis.”
Обща характеристика. Строги аероби и факултативни анаеробни, образуват
ендоспори. Грам-положителни, повечето с перитрихиално разположени ресни, БЕЗ капсула.
Не са взискателни към хранителните среди. Най-важни представители: B. anthracis, B. cereus.
Морфология на B. anthracis. Грам(+), права или леко огъната пръчица с размери 1-1,5/
3-10 µm, разполагат се във верижки. Имат характерно удебеляване в краищата на отделните
клетки, се оприличават на бамбукови пръчки. Изключение на Род Bacillus по това, че
образуват капсули. При култивиране, това става само добавяне на серум или активен въглен и
при 50% СО2. НЕ образува ресни. Извън организма, при неблагоприятни условия, образува
спори, които не деформират клетката (по-малък напречен размер).
Културелни свойства. Развива се по-добре в присъствие на кислород, но може и в
анаеробни условия, в по-малка степен – аероб, факултативен анаероб. Оптимални условия: 35-
37 С и рН 7,2-7,6. Не е взискателен – расте и на обикновени хранителни среди. Колонии на
месопептонен агар – неправилно кръгли, непрозрачни, грапави R-тип с неравни краища.
Антраксните верижки се преплитат в периферията в характерна форма (къдрава коса).
Авирулентните образуват гладки S-колонии. Други среди – месопептонен желатин (колония
тип „обърната елха”) или бульон – памукообразна утайка. На кръвен агар не предизвиква
хемолиза. Разграждат до киселина без газ глюкоза, малтоза, захароза, фруктоза и др.,
хидролизира нишесте, не образува индол или урея. Слабо изразена лецитиназна реакция.
Антигенна структура. Най-важните са: 1) капсулен антиген (D-глутамил
полипептид), 2) соматичен полизахариден антиген; Чрез 1 и 2 участват в диагностичната
термопреципитационна реакция на Асколи; 3) протективен протеинов антиген – един от
компонентите на антраксния екзотоксин и в експериментални условия води до имунитет.
Фактори на патогенността. Два фактора – капсула и екзотоксин. Капсулата
предпазва причинителя на антракса от фагоцитоза, т.е. необразуващите капсула щамове са
слабо вирулентни. Комплексният антраксен екзотоксин се състои от 3 компонента: едема
фактор, летален фактор и протективен фактор. Комплексното им действие е по-силно,
отколкото при самостоятелно въвеждане.
Резистентност. Вегетативните форми са неустойчиви. Третирането на спорите
изисква автоклавиране за 30 мин на 121 С. Действието на дезинфектантите е бавно – от
часове до дни. В почвата се запазват с десетилетия. Бацили от труповете на болни животни
образуват спори и се превръщат в стационарни антраксни огнища.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Антраксът е зооноза, т.е. източник
на зараза са болни животни, както и техни продукти и суровини (месо, кожи, вълна и т.н.).
Най-често заболяват животновъди, зоотехници, ветеринари и др. Пътищата за предаване са:
контактен, аерогенен и алиментарен. Входна врата може да бъде наранената кожа или дори
интактни лигавици на респираторния и ГИТ. Образува се серозно-хеморагично възпаление,
оток и региoнален лимфаденит. Инфекцията може да остане изолирана в кожата, но по-често
преодолява бариерите и достига до регионалните лимфни възли и кръвта като бързо
предизвиква сепсис. Инкубационен период 1-8 дни. Различават се 4 форми:
1) Кожна форма: най-често срещана, засяга ръцете, лицето и шията. Развива се
еритематозна макула  папула  везикула със серозно съдържимо  пустула с
кървенисто виолетов цвят  некротична язва с голяма оточна зона. Умерено завишена
температура, оздравяване за 7-8 дни. Значително по-тежко протича, ако освен кожата,
обхване и лигавиците на устната кухина, носа и очите.
2) Белодробна форма: пневмония с пенесто-кървави храчки, висока температура. Могат
да се развият белодробен оток, хеморагичен медиастинит и шок.
3) Чревна форма: тежък гастроентерит с кърваво-слузна диария, силна интоксикация,
висока температура.
 4) Септична форма: Развива се първично или вторично. Септични огнища в белите
дробове, менингите, червата и др. Кръвоизливи по лигавици и подкожие, висока
температура. В кръвта и ликвора не се откриват антраксни бацили.
Преди въвеждането на антибиотиците, последните 3 форми са имали леталитет 100%
Имунитет. Известна естествена резистентност, след преболедуване – имунитет от
хуморални и клетъчни механизми. Рядко повторни заболявания. В хода на инфекцията се
развива свръхчувствителност от забавен тип, която се доказва с интракутанната проба с
алергена на причинителя – антраксин.
Микробиологична диагноза. Материали – съдържимо от везикули, пустули и язви,
храчки, фецес и кръв; проби от трупен материал, както и хранителни и др. животински
продукти. Прави се микроскопско изследване: препарат по Грам и препарат за капсули;
Културелно изследване: посевки на обикновени твърди или течни среди, култивиране, търсене
на характерни растежни особености на причинителя – капсулообразуване, липса на хемолиза
и др. Биологично изследване: мишки, морски свинчета. Бързи методи – имунофлуоресцентен –
соматични, капсулни и спорови антиантраксни серуми. Активно се ползва и
термопреципитацията по Асколи. За уточняване на диагнозата – кожно-алергичен тест.
Специфична профилактика и терапия. Използват се 2 вида ваксини:
1) Жива ваксина: спорова суспензия на антраксен щам, загубил капсулата си. От този тип
е руската жива ваксина СТИ, която се прилага и у нас – кожно или подкожно.
Реваксинация след 1 година.
2) Химична ваксина: съдържа протеиновия протективен антиген на антраксния бацил.
Въвежда се подкожно, трикратно, с интервал 10-14 дни, реваксинация след 6 месеца.
Забележка: имунизацията е само за хора с висок риск – ветеринари, животновъди.
За консумиралите месо от болно животно – противоантраксен глобулин и хиперимунен серум.
Същите препарати се използват и за специфична терапия на заболелите. У нас е прието и
профилактика с антибиотици – пеницилин и тетрациклин за 4 дни.
Химиотерапия. Пеницилин, тетрациклин, еритромицин, клиндамицин и др. Важно е
терапията да започне от рано, тъй като заболяването е остро и може да завърши фатално.
 Тема 80: „Анаеробни спорообразуващи бактерии (Род Clostridium).
Причинител на тетануса (C. tetani)”
Обща характеристика. Строго анаеробни, спорообразуващи бактерии, Грам-
положителни, пръчковидни с размери 1,5-2/4-10 µm. Образуват едноспори със сферична или
овална форма, разположена терминално, субтерминално или парацентрално. Има по-голям
диаметър от напречния размер на вегетативната клетка, с което я деформира. Това създава
характерен изглед на вретено, откъдето идва и името им (closter – вретено). Образуват
перитрихиални ресни, НЕ притежават капсула (изкл. C. perfringes – няма ресни, има капсула).
Проявяват разнообразни биохимични свойства. При някои е изразена повече захаролитичната,
при други протеолитичната активност, но всички образуват екзотоксини. С най-голямо
значение са: C. tetani (тетанус), C. perfringens (газова гангрена), C. botulinum (ботулизъм),
C. defficile (псевдомембранозен колит).
С. tetani – морфология. Грам(+), пръчковиден, размер 0,3-0,8/3-8 µm. На препарат се
разполагат поединично или във верижки. Образува перитрихиално разположени ресни. НЕ
притежава капсула. Извън организма образува спори, разположени терминално, което
оприличава клетката на палка на барабан.
Културелни свойства. Облигатен анаероб. Оптимални условия: 35-37 С и рН 6,8-7,4.
Взискателен е към хранителните среди. Използват се твърди среди – кръвно-глюкозов агар на
Цайслер и лактозо-жълтъчно-млечен агар на Уилис-Хобс. Колонии – нежни, мрежовидни със
склонност за пълзене или овални със странични израстъци, понякога със слаба хемолиза. В
течната среда на Тароци – помътняване и утайка. Слаба захаролитична и протеолитична
активност – разлага бавно глюкозата и втечнява желатина за 4-5 дни култивиране.
Антигенна структура. Соматични антигени и реснисти Н-антигени; 10 серовара,
всички образуват идентичен по антигенна специфичност екзотоксин.
Фактори на патогенността. Обуславя се от екзотоксина. Той е термолабилен –
инактивира се за 5 мин при 65 С и е чувствителен на протеолитични ензими, кислород, силни
киселини и основи. Има 2 компонента – тетаноспазмин с невротоксично действие и
тетанохемолизин (разрушава еритроцитите). Тетатичният синдром се причинява от
тетаноспазмина, предизвикващ хиперактивация на постсинаптични спинални неврони с
развитие на тонични мускулни спазми и хиперрефлексия. Един от най-силните токсини!
Резистентност. Вегетативните форми загиват бързо под влияние на химични и
физични фактори, но спорите са устойчиви. За сигурното им унищожаване се извършва
автоклавиране при 121 С за 30 мин. Дезинфектантите ги убиват бавно – за 5-10 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – тревопасни
животни  почвата (образуват се спори). Съдържат се още в праха в жилищни, работни и
болнични помещения – по предмети, дрехи, инструменти. Тетанусът е покривна инфекция и
се развива при попадане на спори на причинителя в наранени кожа и лигавици. Входна врата
могат да бъдат повърхностни и дълбоки рани, най-често при убождания и охлузвания, а също
и при термична травма, операционни и инжекционни рани, ухапвания и др. Инфекцията
обикновено е екзогенна, но може да бъде ендогенна (перфорация на черво). Тетанусът е чест
по време на войни (много наранявания); в останалото време рисков контингент са
селскостопански, горски и строителни работници, спортисти; деца и наркомани.
Спорите попадат в наранения участък от кожа/лигавица, превръщат се във вегетативни
форми и се размножават локално (не инвазират). Патологичните прояви се дължат на
образувания екзотоксин  по кръвен път до главния и гръбначния мозък (хиперактивация на
моторни неврони и СНС), а по нервен път – до ендо-и ектоневралните лимфни пътища.
Инкубационния период е от 4 дни до няколко месеца. Тетанусът се развива десцендентно –
първо се появява ригидност и гърчове на дъвкателната мускулатура (trismus)  мимическа
мускулатура (risus sardonicus)  мускули на врата, гръдната стена, гръбначния стълб и
крайниците. При засягане на екстензорите се получава характерното дъговидно извиване на
тялото, при което болният се опира само на петите и тила (opistotonus). Развиват се още
генерализирани тетанични гърчове. Болните са в пълно съзнание. Смъртта може да настъпи
поради асфиксия вследствие парализа на дихателната мускулатура. Леталитет – до 50%.
Имунитет. След преболедуване: антитоксичен имунитет – АТ в ниски титри. Той е
слабо напрегнат и с ограничена продължителност – възможно е повторно заболяване.
Микробиологична диагноза. Материали от болни – гной, късчета некротична тъкан,
секрети от кожни рани, от влагалище/цервикс, кръв и др.; от починали – кръв от сърцето,
късчета черен дроб/слезка; епидемични показания – почва, прах, смивове.
1) Микробиологично изследване: препарат по Грам; за спори – ориентировъчно.
2) Културелно изследване: препаратите се разделят на 2 порции. Едната се загрява 30
мин. при 80 С, за да се убият неспорообразуващите бактерии. Изследването става
паралелно. Прави се посявка в хранителните среди за клостридии - кръвно-глюкозов
агар на Цайслер и лактозо-жълтъчно-млечен агар на Уилис-Хобс. Използват се още
тиогликолатния бульон и бульона на Комкова. Отчитане на растежните особености.
3) Биологично изследване: първични клинични материали, както и филтрати от средата
на Тароци. На опитна група мишки се въвежда по 0,5 мл от изследвания материал, а на
контролна – същото количество + антитоксичен противотетаничен серум. При
положителен резултат, животните от опитната група развиват асцендентен тетанус и
умират за 2-5 дни. Така се доказва наличието на тетаничен екзотоксин.
Специфична профилактика и терапия. Прави се с ваксина – тетаничен анатоксин. У нас
ваксинацията е задължителна. Първична трикратна ваксинация (ДТК – дифтерия, тетанус,
коклюш); реваксинация до 24-тия месец + още 5 реваксинации (6-7; 11-12; 16-17; на 25 и на 35
години). От 45 години нататък – през 10 години. Обща практика е при нараняване, да се прави
ваксина на пострадалия, независимо от възрастта. Ако пациентът не е бил редовно ваксиниран
в ранна възраст, се прави и хетероложен противотетаничен серум (след предварителна проба
– десенсибилизация по Безредка) – има рискове от анафилаксия.
Специфична терапия се извършва с хомоложен човешки противотетаничен гама-
глобулин, незабавно след съмнение за тетанус, мускулно (рядко венозно и лумбално).
Хетероложният противотетаничен серум се прилага мускулно и само в изключително тежки
случаи – венозно и лумбално. Антитоксичните препарати неутрализират екзотоксина, само
когато той още е във входната врата, преди да е достигнал ЦНС. Затова животоспасяващ
ефект се постига само с ранно прилагане на високи дози.
Химиотерапия. Пеницилини и др. широкоспектърни (без аминогликозиди). Срещу
пристъпите – миорелаксанти и седативи. При асфиксия – дихателна реанимация.
 Тема 81: „Анаеробни спорообразуващи бактерии. Клостридии,
причиняващи газова гангрена.”
Анаеробни спорообразуващи бактерии – от тема №80 (б.а.)
Причинители на газова гангрена. Предимно C. perfringes (90%), C. novyi,
C. septicum, а също и C. histolyticum, C. sporogenes, C. sordellii и др. Газовата гангрена е
клостридиална мионекроза – много тежка ранева инфекция с подчертан инвазивен характер.
Морфология. Пръчковидни, размери 1-1,5/3-10 µm. В ранни стадии – Грам(+), в стари
култури – Грам(-). Всички с изкл. на C. perfringens НЕ образуват капсула и имат
перитрихиално разположени ресни. Образуват спори – субтерминално или парацентрално.
Културелни свойства. Строги анаероби. Оптимални условия: 35-37 С и рН 6-8.
Култивиране в кръвно-глюкозовия агар на Цайслер, лактозо-жлъчно-млечния агар на Уилис-
Хобс и др. Няколко типа колонии: C. perfringens – големи, кръгли; C. novyi – с грубо грапава
повърхност, C. septicum – фино грапава повърхност, периферни нишковидни израстъци,
расте като нежен пълзящ налеп. При C. perfringens се развива характерна хемолиза с тясна
вътрешна зона с пълна хемолиза (тета-токсин) и периферна – с непълна (алфа-токсин).
В средатата на Тароци – помътняване, газ. Повечето имат карболитични свойства,
C. histolyticum – силна протеолитична активност.
Антигенна структура. Соматични АГ + реснисти Н-антигени, изкл. C. perfringens –
само соматични. Екзотоксините се различават по антигенна специфичност, което определя
различните серовари. Най-патогенни са A, F, D, E-серовари на C.perfringens и A, B на C. novyi.
Фактори на патогенността. Основен – екзотоксините (комплекс от токсични и
ензимни компоненти). Имат редица активности – летална, некротична, лецитиназна,
хемолитична, протеолитична и др. При C. perfringens има 12 екзотоксина, с най-голямо
значение от които е алфа-токсинът (Фосфолипаза С, лецитиназа)  хидролицира ФЛ в
клетъчната мембрана. Друг важен компонент с хемолитична и некротична активност е тета-
токсинът. За патогенността са изключително важни инвазивните свойства! Обусловени са от
ензимите хиалуронидаза, неураминидаза и колагеназа.
Особеност на C. perfringens e образуването на ентеротоксин, което обуслява
причиняването на хранителни токсикоинфекции. От ключово значение тук е бета-токсинът,
причиняващ остър некротичен ентерит, усложняващ се с перфорация на черва и леталитет.
Резистентност. Вегетативните клетки не са устойчиви. Спорите загиват след
автоклавиране на 121 С за 30 мин. В почвата запазват жизнеспособност много години.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Схема на контаминиране:
тревопасни животни (вегетативни форми)  почва (спори)  наранени кожа и лигавици: най-
често при военен, транспортен и селскостопански травматизъм. Друг начин – нестерилни
инструменти и консумативи при лечебно-диагностични процедури. Освен това, съществува и
ендогенен път – следоперативна газова гангрена – при операции в коло-ректалната област и
бъбреците, както и в гениталния апарат на жените (аборт, раждане). Не всяко заразяване
води до заболяване! Критичен фактор е намаляването на окислително-редукционния
потенциал на тъканта – това става при размачкване, съдови поражения и др.
Патологичните промени в засегната тъкан са: некроза, оток, образуване на газ.
Първите две се причиняват от екзотоксина, а газът се отделя при ензимното разграждане на
въглехидратите, особено на гликогена в мускулите и белтъците. Инкубационен период – 1-4
дни, клинично – оток, крепитации, гнилостна миризма, фебрилитет (39-40 С). Местните
промени се разпространяват бързо  обща интоксикация и шок. В зависимост от проявите се
различават оточна, емфизематозна, токсична, флегмонозна, путридна и др. форми, а в някои
случаи може да се развие само целулит и фасциит.
Имунитет. Известна естествена резистентност; след преболедуване – придобит
антитоксичен имунитет – видовоспецифичен, краткотраен  повторно заболяване.
 Микробиологична диагноза. Изследвани материали – ранев ексудат, гной, късчета
некротична тъкан, кръв; от починали – кръв от сърцето, парче от черен дроб, слезка;
некротична тъкан; медикаменти и консумативи. Използват се:
1) Микроскопско изследване: препарат по Грам – ранно ориентиране (ако се открият
пръчковидни микроорганизми с капсули, то това може да е C. perfringens);
2) Културелно изследване: посевки на предварително загрени за 2 мин на 80 С проби на
твърди или течни хранителни среди. Култивиране успоредно при анаеробни условия,
изолиране на чиста култура, идентификация;
3) Биологично изследване: заразяване на морски свинчета с материали от болни или
инжектиране на филтрати от течни култури за доказване на токсигенността;
4) Бързо откриване: имунофлуоресцентен метод, газова хроматография.
Специфична профилактика и терапия. Първична хирургична обработка на раните с
местно прилагане на антибиотици (пеницилин). Специфичната профилактика може да има
добър ефект, но няма практическо приложение. В случаи на нараняване се прилага
еднократно антитоксичен поливалентен противогазгангренен серум. Терапевтичната доза
надхвърля 3-5 пъти профилактичната.
Химиотерапия. Хирургично лечение + високи дози пеницилин (i.v.), карбеницилин,
метронидазол и др. При тежки случаи – хипербарична оксигенация в барокамери.
Тема 82: „Анаеробни спорообразуващи бактерии. Причинител на ботулизма
(Clostridium botulinum). Clostridium difficile.”
Анаеробни спорообразуващи бактерии (обща характеристика) – от тема 80 (б.а.)
I Причинител на ботулизма – Clostridium botulinum
Морфология. Грам-положителен, пръчковидна форма, размер 0,3-1,3/4,4-8,6 µm. НЕ образува
капсула, има перитрихиално разположени ресни, образува овални спори, разполагащи се субтерминално.
Клетките със спори - характерна форма на ракета за тенис.
Културелни свойства. Строг анаероб! Добър растеж при култивиране на35-37 С, рН 7,3-7,6.
Може да се развива на обикновени хранителни среди, но с диагностични цели се използват кръвен агар,
кръвно-глюкозов агар на Цайслер, лактозо-жлъчно-млечен агар на Уилис-Хобс и др. В кръв-съдържащите
среди – тясна хемолитична зона. Колониите са плоски, гладки с неправилна форма или плоски, грапави със
странични израстъци. В средата на Тароци – мътнина, утайка на дъното и просветляване. Силна
биохимична производителност – разделени са в 4 групи според интензитета на захаролитичната и
протеолитичната активност.
Антигенна структура. Термостабилни соматични антигени, термолабилни реснисти
Н-антигени. Силни АГ са и произведените екзотоксини. Спрямо тях, съществуват 8 серовара.
Фактори на патогенност. В основата стои силният екзотоксин – ботулин. Счита се за най-
силната известна отрова! В 1 г. се съдържат 32 млрд минимални смъртни дози за бели мишки. За човека
дозата е 100-150 ng. Екзотоксинът се състои от токсичен компонент и нетоксични протеинови
компоненти. Ботулиновият невротоксин е относително термостабилен – инактивира се при загряване на 80
С да 30-40 мин. Устойчив е на силно кисело рН и не се разрушава от протеолитичните ензими на
стомашно-чревния тракт! За да осъществи токсичната си активност, ботулиновият невротоксин (БНТ)
претърпява частична протеолиза под действие на собствени ензими или трипсина от ГИТ. Едноверижната
полипептидна молекула се разцепва на две и се оформя силнотоксичната двуверижна молекула на
активирания БНТ, съдържащ тежка и лека полипептидна верига, свързани с дисулфидна връзка и
нековалентни връзки. Механизъм на действие на БНТ: блокира освобождаването на ацетилхолина в
невромускулните синапси  вяла парализа.
Резистентност. Вегетативните форми са слабо устойчиви. Спорите са устойчиви на температури
и дезинфектанти. Използва се автоклавирането за 30 мин. на 121 С.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Схема: почва, изпражнения на животни (спори)
 зеленчуци, плодове, месо, риба  недобро консервиране – превръщане във вегетативни форми 
размножаване и натрупване на ботулинов екзотоксин в консервите  ботулинова хранителна
интоксикация/ токсоинфекция. Екзотоксинът се резорбира в червата, достига кръвния ток и постъпва в
невромускулните синапси, където блокира освобождаването на ацетилхолин, уврежда също ганглийните
клетки на ЦНС и ВНС.
Обособени са 2 форми на ботулизъм, различаващи се по механизма на възникване – детски и
раневи. Детският болизъм се развива в бебета на 3-26 седмици: поглъщане на спори на причинителя,
вегетативни клетки в червата  eкзотоксин. Развиват се слабост, адинамия, вяли парализи. Екзотоксинът
може да се установи в изпражненията, но не и в серума. При навременно откриване и адекватна терапия,
болестта се овладява, но може да завърши и летално, като това е една от причините за внезапна смърт на
деца в първите 6 месеца.
Раневият ботулизъм се получава при контаминиране на рани със спори на причинителя  вегетативни
форми  размножаване и образуване на екзотоксин. Твърде рядка форма, главно при военновременни
наранявания. Развива се като невропаралитично заболяване. Клиничните симптоми са аналогични, по-слабо
изразени.
Хранителна ботулинова интоксикация: инкубационен период 5-8 дни, нехарактерни симптоми –
болки в корема и тежест, главоболие, повръщане; нарушения в очните мускули – птоза на клепачите,
нарушена акомодация, двойно виждане, мидраза. Развива се дисфагия и дисфония до афония. Намалява или
спира секрецията на слъзни, слюнчени и потни жлези, смущава се уринирането, дишането е повърхностно,
учестено и неритмично. Афебрилност, запазено съзнание. Леталитет: 40-70% - парализа на дишането или
сърдечната дейност.
Имунитет. След преболедуване – непродължителен антитоксичен имунитет – към екзотоксина,
предизвикал клиничните прояви на заболяването.
Микробиологична диагноза. Материал – повърнати материи, промивни води от стомаха,
изпражнения, урина, кръв; остатъци от консервирани храни; при смъртни случаи – проби от сърце, черен
дроб, слезка, стомашно и чревно съдържимо; главен и гръбначен мозък. За поставяне на диагноза –
доказване на ботулиновия екзотоксин в кръвта и други материали от болни. Извършва се биологична
проба – инжектиране на проба от суспектния материал на бели мишки или морски свинчета, предварително
имунизирани с антитоксични типовоспецифични серуми – установява се типа на ботулиновия токсин.
Съвременни методи – пасивна хемаглутинация, ELISA, радиоимунологичен метод. Отрицателните проби
не изключват заболяване! Затова се продължава с културелно изследване за изолиране на
причинителя. Материалите се разделят на 2 порции, едната от които се загрява 30 мин на
80 С. Правят се посевки и на двата вида материали в твърди и течни хранителни среди, култивира се
успоредно при анаеробни условия. Изолират се чисти култури, които се изследват микроскопски,
установява се биохимичната производителност и токсигенността с биологични проби. При детския
ботулизъм – доказване на ботулиновия екзотоксин в изпражненията. Към средите се прибавят
циклозерин, сулфаметоксазол и триметоприм – клостридия е резистентен на тях и това прави средата
селективна. За бързо откриване: имунофлуоресцентен метод – ориентировъчно значение, трябва да се
потвърди с др. методи!
Специфична профилактика и терапия. Превантивни мерки – строги правила при консервиране!
Неспецифична мярка – варене на 100 С за 20 мин. Тъй като е рядко заболяване, не се прилага специфична
ваксинопрофилактика. При установяване на 1 случай на ботулизъм, всички, на всички, консумирали от
консервата се въвежда профилактично моновалентен (или поливалентен) противоботулинов серум.
Специфичната терапия е аналогична, но се прилага неколкократно и в десетократно по-голяма доза. Ако се
приложи навреме, може да бъде животоспасяваща.
Химиотерапия. Не се препоръчват антимикробни средства, ползва се главно антитоксичния серум,
поддържа се дихателната и сърдечната дейност. Нов медикамент: гуанидинхидрохлорид – увеличава
освобождаването на ацетилхолин; сериозни странични ефекти.

II Clostridium difficile – причинител на псевдомембранозен колит (ПМК)

Странични ефекти при антибиотична терапия са леки и краткотрайни диарии до по-редки, но и
драматично протичащи псевдомембранозни колити. Техен причинител е C. difficile.
Морфология. Тънки, пръчковидни, Грам (+). Образуват ресни и спори.
Културелни свойства. Облигатен анаероб; 25-45(опт. 30 С). За изкуствени среди – N2 80%, H2 –
10%, CO2 – 10%. Може да расте на кръвен агар и сложни среди, съдържащи АК като Pro, Leu, Tryp, Met и
др. Колонии – едри, плоски, матово бели. Захаролитичен, слабо протеолитичен. Разгражда манитол,
сорбитол и глюкоза. Образува сероводород; паракрезол и характерни мастни киселини – капронова,
изокапронова и валерианова.
Антигенна структура. Соматични и реснисти Н-АГ; 6 серогрупи – различаване чрез
аглутинационни тестове. Два патогенни екзотоксина – А и В – антигенна специфичност.
Фактори на патогенност. Токсин А: ентеротоксин, силен химиоатрактант за PMN левкоцити –
транзиторно нарастване на калция в тях  медиатори на възпаление  увреждане на епителни клетки на
лигавицата. Основен фактор в развитието на ПМК. Токсин В: цитотоксин; цитопатичен ефект. И двата
токсина едновременно могат да се установят във фецеса.
Резистентност. Вегетативни форми – 4 дни на 20 С, 10 – при 5С. Спори – силно устойчиви.
Епидемиология, патогенеза, клинична картина. Изолира се в почва, изпражнения на коне,
кучета, дом. птици; често в изпражнения на деца, рядко на възрастни; нормална чревна флора; болнична
среда. От човек на човек – по фекално-орален път. ПМК се развива при лечение с широкоспектърни
антибиотици (клиндамицин, ампицилин, цефалоспорини). Потиска се нормалната чревна микрофлора,
C. difficile е резистентен, размножава се и продуцира екзотоксин. Клинично: чести дефекции, понякога
кървенисти, колики, фебрилитет, дехидратация, левкоцитоза. В дебелото черво – ексудативни плаки
(псевдомембрани), под тях – повърхностна некроза. Заболяването е тежко – леталитет между 20-44%.
Имунитет. Индивидуална естествена резистентност – от леки диарии до ПМК. След
преболедуване – антитела срещу токсин А и В на причинителя.
Микробиологична диагноза. Проби – фецес, биопсични материали след колоноскопия. Изолиране –
трудно; специални хр. среди: циклозерин-цефокситин-фруктозов агар – култивиране, идентификация –
според колониите и биохим. свойства; газова хроматография. Съвременен подход – доказване на
екзотоксини на причинителя в проби фецес и в културелна течност: чрез имунологични методи.
Специфична профилактика и терапия. Няма. Да се следи състоянието на ГИТ при лечение с
широкоспектърни антибиотици. При 5+ дефекации/ден – подмяна на терапията!
Химиотерапия. Спиране на антибиотичното лечение. Започва се метронидазол/ванкомицин – таргетни за
C. difficile. Възстановяване на загубените течности и електролити; нормализиране на флората.
 Тема 83: „Сем. Spirochaetaceae. Род Treponema.
Причинител на сифилиса (Treponema pallidum).”
Обща характеристика. Спирохетите включват 2 семейства и 3 рода с патогенни за
човека представители, както и такива от нормалната му флора. Грам-отрицателни, тънки,
подвижни, спирално извити, НЕ образуват спори. Размери 0,1-3 µm в диаметър и 5-250 µm
дължина. Подвижността им се дължи на т.нар. аксиални филаменти – флагелоподобни
структури по надлъжната ос на клетката. Извършват се 3 вида движения – ротационни около
надлъжната ос, сгъване-разгъване и придвижване напред-назад.
Род Treponema – 15 вида, в букв. превод „въртяща се нишка”. Патогенни за човека са
Т. pallidum ssp. pallidum и ssp. pertenue и T. carateum. Други са част от нормалната флора – в
устната кухина, венечните цепки и сапрофити по половите органи.
Морфология. Грам-отрицателни, много тънки (0,2 µm) и дълги 5-20 µm. Имат 8-14
спираловидни извивки. Наблюдава се само на тъмно зрително поле. Имат заострен край,
който се насочва към лигавичната повърхност в процеса на заразяване. Силно подвижни,
особено във вискозна среда. Притежава микрокапсула. Трудно свързва анилиновите бои,
затова се нарича още бледа спирохета.
Културелни свойства. Микроаерофил, изключително взискателен. НЕ се култивира в
хранителни среди. В среди, богати на албумин, пируват, цистеин и др. може да преживее до 1
седмица при 25 С, загубва вирулентността си. Може да се размножава в ограничен брой
генерации в клетъчна култура от заешки епителни клетки. За целите на диагностиката се
използва интратестикуларното инжектиране в зайци, като генерационното време е 30 часа.
Фактори на патогенността. Слабо проучени, протеините на външната мембрана са
адхезини. Инвазията се подпомага от хиалуронидазата. Протеини като фибронектин,
трансферин, церулоплазмин и др. маскират бактерия и неговите антигени. Това затруднява
фагоцитозата и свързването на антителата. Важен фактор е и подвижността.
Антигенен строеж. Слабо проучен. Антигените имат липиден, липопротеинен или
протеинен характер. От 30 антигенни фракции след електрофореза, 7 са на Т. pallidum. Освен
специфични за причинителя и рода, АГ с липидна природа са общи за много спирохети и за
мембранни антигени на еукариотните клетки (кардиолипинови АГ).
Резистентност. Силно чувствителни на факторите на околната среда и бързо загиват
в материалите на болния – изсъхване, изстудяване, загряване, промяна в рН, дезинфекция.
Въпреки това, в консервирана кръв за кръвопреливане умират при 4 С след 24 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на инфекция – болният
човек, предимно по полов път, рядко интраутеринно. Може да се предава и
трансплацентарно и започва директно от II стадий. Много рядко – чрез целувка. Входна
врата са лигавиците на половите органи, устната кухина, конюнктивата и охлузената кожа.
Мъжете боледуват по-често. 1 жива бактерия може да е достатъчна да причини инфекция.
Сифилисът е хронично заболяване, протичащо в 4 стадия. Има инкубационен период от 2-3
седмици, в които спирохетата се размножава на входната врата. Бактериите се размножават
във и извън епителните клетки на малките кръвоносни съдове. Развиват се възпалителен и
имунен отговор (Т-клетъчен) – endarteritis obliterans, периартериит.
1) Първи стадий: развива се малка язва с твърдо дъно и ръбове – ulcus durum, покрито със
серозна течност. Наблюдава се още регионарен лимфаденит, отпадналост, главоболие,
фебрилитет. Болният става заразен. След 3-4 седмици язвите заздравяват.
2) Втори стадий: След латентен период от 2-3 месеца – дисеминация на Т. pallidum от
ductus thoracicus в целия организъм, с предпочитани места – кожа и лигавици.
Получава се макуло-папуло-пустулозен обрив и генерализиран лимфаденит. Развива се
още фебрилитет, фарингит и други общи симптоми. На места папулите разрастват и
преминават в големи, влажни, сиво-бели лезии – condylomata lata. Може да се развие
 гломурелонефрит и артрит. Други усложнения на вторичния сифилис могат да бъдат
хепатит, ГИТ-смущения и др. Проявите са 4-12 седмици, могат и да рецидивират.
3) Латентен период: при нелекуван сифилис – затихване. Ранният латентен период е до 4
години след II стадий, а късният – над 4 години до края на живота. В тялото остават
живи трепонеми и заболяването може да се предаде трансплацентарно или с кръвта.
4) Третичен стадий: 3-10 години след II стадий. Гуми (грануломи) по кожата,
лигавиците, костите и вътрешните органи. След 10-30 години късният сифилис може
да прогресира до невросифилис – прогресивна парализа, tabes dorsalis и др.
Имунитет. Човек е естествено възприемчив за сифилиса! Развива се хуморален и
клетъчно-медииран имунитет (КМИ). Той се определя още като инфекциозен – болният не
може да се зарази повторно, докато в него има живи бактерии. След излекуване, болният
отново става възприемчив. КМИ е водещ и отговорен за образуването на грануломите. Освен
възпалителен, това е и имунопатологичен процес, тъй като се засяга функцията на органите.
КМИ може да се докаже с кожно-алергична проба с лутеин – развива се реакция на забавена
свръхчувствителност, която се позитивира на 24-72-ия час. Хуморалният имунитет се
изразува в натрупването на комплемент-свързващи антитела, които могат да лизират
бактериите и да неутрализират подвижността им. При ранния сифилис (I-II стадий), КМИ се
потиска – лимфоцитите отказват да отговарят на специфичните антигени на T. pallidum.
Потискат се и NK-клетките. С напредване на заболяването, тази имуносупресия отзвучава.
Микробиологична диагноза. Материали – секрет от шанкъра, пунктат от
регионарни лимфни възли, от кожа и лигавици през II стадий, кръв и др. Изследва се чрез
микроскопия на свеж нативен препарат в тъмно зрително поле. Бледата спирохета има
типична морфология и характерно активно движение. Серологична диагноза: доказване в
серума на IgM през първата седмица, а след втората – IgG. Антителата се намират в серума
през целия курс на лечение и до 5 години след оздравяване. Тестовете се делят на 2 групи:
- Нетрепонемни: доказват IgG и IgM антитела чрез нетрепонемни антигени, като
например екстракт от говеждо сърце (кардиолипинов антиген). В България се прилага
класическият тест на Wassermann за доказване на комплементсвързващи антитела.
Широко приложение намира флокулационният VDRL. Използва се за първично
скриниране на човешките серуми. Недостатък на този тип тестове са получаващите се
при транзиторни и хронични заболявания фалишивоположителни резултати.
- Трепонемни: използват се като потвърдителни след нетрепонемните. Основават се на
специфичните антигени на вирулентните T. pallidum. Използват се сапрофитни
трепонеми на Райтер. Най-специфичен и надежден е флуоресцентният абсорбционен
тест (FTA-ABS). Друг широко използван метод е хемаглутинацията (индиректна),
при която се ползват овнешки еритроцити, сенсибилизирани с антигени на вирулентни
Т. pallidum. Разработен е още Western blot (имуноблот) потвърдителен тест с
трепонемни литиази. Имобилизационният тест на Нелсън-Майер се основава на
принципа, че Т. pallidum се обездвижват от антителата, които се съдържат в серума на
болния при наличие на комплемент. Най-големият диагностичен проблем остават
фалшивоположителните реакции. Той намира решение чрез използване на имуноблот.
Специфична профилактика и терапия. Не са разработени!
Химиотерапия. Пеницилин G e предпочитан избор във всички стадии. Лечението е най-
ефективно преди навлизане в III стадий. Курсът продължава 2-3 седмици поради дългото
генерационно време. При алергия към пеницилин се ползат тетрациклини, еритромицин или
цефалоспорини. При невросифилис е активен само пеницилинът – т.е. първо се прави
десенсибилизация преди приложението му.
 Тема 84: „Борелии (Род Borrelia). Причинители
на Лаймска болест (Borrelia burgdorferi и др.).”
Род Borrelia. Познати са 19 вида борелии, 12 от тях причиняват възвратен тиф. B. recurrentis –
възвратен тиф, пренасян от дрешната въшка; B. duttoniu, B. hermsii, B. anserina – ендемичен възвратен
тиф, пренасян от кърлежи. В. burgdorferi, B.afselii, B. gardinii и др. предизвикват Лаймската борелиоза,
пренасяна от кърлежи.
Морфология. Грам-отрицателни, спираловидни с 3-8 (до 30) неправилни извивки. Дълги са 3-
30 µm и имат диаметър 0,2-0,5 µm. Имат средно 7-20 аксиални филамента, които са без обвивки. С тях
извършват своите движения. Оцветяват се по метода на Романовски-Гимза и могат да се наблюдават
със СМ, на нативен препарат – тъмно зрително поле.
Културелни свойства. Силно взискателни. Растат бавно, в среди, обогатени с белтъци –
фетален серум, албумин. Микроаерофилни условия, 28-30 С, преминават през малки пори.
Антигенна структура. Силно променлива. В. recurrentis се изменя антигенно в
макроорганизма по време на инфекцията. Борелиите изчезват от периферната кръв, когато се
синтезират АТ срещу специфичния АГ-вариант. След появата на друг АГ-вариант се синтезират нови
антитела от клас IgM  комплемент-медиирана бактериолиза и аглутинация. Имат също сходни с
останалите спирохети антигени, което затруднява диагностиката – наличие на редица
фалшивоположителни тестове, особено на лаймската болест.
Резистентност. Бързо загиват в околната среда, затова изискват трансмисивен път на
предаване. Вегетативните форми са чувствителни към физични фактори и дезинфектанти.
Лаймска болест – Borrelia burgdorferi. Причинява се от В. burgdorferi, B.afselii, B. gardinii и
др. У нас, В. burgdorferi е изолирана за първи път от кърлежи от Борисовата градина.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Ендемична трансмисивна зооноза.
Резервоар – диви гризачи, птици, зайци, вълци, чакали и т.н. Основен преносител в Европа – кърлежът
Ixodes ricinus. Заразяването на човека става след ухапване на кърлеж-преносител. Входна врата е
кожата, на мястото на ухапване на развива възпаление, причинителя достига до регионалните лимфни
възли, където се размножава. По кръвен път достига ЦНС, ССС, ставния апарат, слезката и черния
дроб. Първоначално образуваните антитела са само срещу някои антигени  временно потискане на
размножаването  подбор на по-устойчиви щамове  бактериемия, рецидивиращо протичане. След
всеки нов пристъп, титърът на специфични антитела нараства до самоизлекуване. Инкубационен
период 3-35 дни. Три стадия:
- I стадий: кожна еритема (erythema migrans chronicum) – макула/папула, с некроза и малък
кръвоизлив  после еднородно хиперемирана зона  разширяване. Обривът се задържа от
дни до няколко седмици. Успоредно: грипоподобен синдром – треска, мускулни и ставни
болки, вратна ригидност; лимфаденит на кожата.
- II стадий: след няколко седмици – артралгия, в 13% се засяга ЦНС – серозен менингит, поли-
менинго-радикулит, хроничен неврит; ритъмни нарушения, миоперикардит и т.н. Продължава
4-6 седмици.
- III стадий: след 4-5 месеца до няколко години; прогресиращ енцефало-миелит, полиартрит,
кожни поражения. Причинителят може да се предаде трасплацентарно, което да доведе до
аборт или вродени малформации.
Имунитет. Не е изяснен напълно. Доказват се специфични антитела и Т-клетки. Фагоцитозата
се поема най-активно от моноцитите.
Микробиологична диагноза. Материал – кожна биопсия. Доказват се антитела в серума чрез
имунофлуоресценция, ELISA и имуноблот. Серологичните тестове са негативни в ранния остър
стадий. Проблем са фалшиво положителните резултати, което налага търсенето на нови и
алтернативни методи. Златен стандарт е потвърдителен имуноблот след положителна ELISA.
Терапия. I стадий – Доксициклин за 2-3 седмици (или амоксицилин/феноксиметилпеницилин),
при артритни усложнения – цефтриаксон, при неврологична симптоматика – цефалоспорини от III-та
генерация (Cefotaxim), пеницилини. В 50% от случаите с терапия, симптомите продължават.
Профилактика. Предпазване от ухапване от кърлежи и преглед на тялото след излизане сред
природата. При наличие на кърлеж  изваждане и проследяване на състоянието няколко седмици – за
еритема, фебрилитет. Разработват се и ваксини за специфична профилактика.
 Тема 85: „Лептоспири (Род Leptospira).”
Въведение. Към рода се отнасят два вида лептоспири – L. interrogans (патогенен) и
L. biflexa (сапрофитен). Патогенните предизвикват остри инфекциозни заболявания –
лептоспирози. Клинично се разделят на две групи: 1) остра жълтенична лептоспироза (болест на
Вайл-Василев) и 2) безжълтенична (доброкачествена) - лека с грипоподобен синдром.
Морфология. Грам-отрицателни с фини, извити спирали, имат характерния строеж на
спирохетите. Дължина 6-20 µm и диаметър 0,1 µm. Краищата са извити – форма на въпросителен
знак. Трудно поемат анилинови бои, оцветяват се по метода на Романовски-Гимза в розово,
импрегнация със сребро (метод на Морозов) и с имунофлуоресцентния метод. Подвижността се
дължи на 2-та аксиални филамента (на тъмно зр. поле или фазов контраст).
Културелни свойства. Строги аероби, силно взискателни. Оптимални условия –
28-32 С, размножават се бавно в течни или полутвърди хранителни среди, съдържащи серумен
албумин или заешки серум. Колониите са 1-4 мм с изглед на мъх. Размножават се добре и върху
хорионалантоисна мембрана на кокоши ембриони. Каталаза и оксидаза-позитивни. Могат да
използват неорганични амониеви соли като източник на азот.
Антигенна структура. Сложен антигенен строеж. Основна таксономична единица е
сероварът, който се определя чрез аглутинационен тест.
Резистентност. Патогенните притежават значителна издръжливост на физични и
химични средства, но поради хидрофилността си, лесно загиват след изсушаване; в хранителни
продукти – до 2 дни. При 60 С са жизнеспособни за 10 мин. Чувствителни са на стандартните
дезинфектанти и към олигодинамичното действие на металите.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Източник на зараза – домашни и диви
животни. Професионално заболяване за хора в контакт с тях. Входна врата – лигавици на устата,
носа и конюнктивата, както и ранички в кожата. Инкубационен период 6-14 дни. Входна врата 
регионални ЛВ  ликвор, черен дроб, бъбреци – интерстициален нефрит, отточност и
хиперплазия на гломерулите. Две форми:
1) Болест на Вайл-Василев: втрисане, висока температура (39-40 С), силна отпадналост,
главоболие, световъртеж, повръщане и др. Увредено общо състояние, температурата пада
след 10 дни, но се покачва след още 1-3; 50%+ - иктер, кръвоизливи по лигавиците, хепато-
и-спленомегалия. Леталитетът достига 48%.
2) Доброкачествена лептоспироза: клиниката е аналогична с болестта на Вайл-Василев, но
по-слабо изразена и без жълтеница. Прогнозата е добра. Обикновено завършва с
оздравяване, но понякога се усложнява с поражения в ЦНС – серозен менингит.
Имунитет. Предоболедувалите развиват траен имунитет. В кръвта се доказват
аглутинини, лизини, опсонини, комплемент-свързващи АТ. IgM – на втората седмица, IgG – след
първия месец – съхраняват се дълги години  ретроспективна диагноза. Някои от клиничните
прояви се дължат клетъчно медииран имунитет (забавена свръхчувствителност).
Микробиологична диагноза. Материали – кръв, ликвор, урина; вода, храна. Прави
микроскопско наблюдение на свежи препарати на тъмно зрително поле и препарат по Гимза.
Изолират се чисти култури, които се култивират на 30 С за 5-10 дни. Може да се направи и
биологична проба с интраперитонеално заразяване на морски свинчета или хамстери.
Серологичната диагноза – използва се реакция лизис-аглутинация, която се отчита на тъмно
зрително поле. За аглутиноген – живи култури или убити с формалин. Ако се използва суспензия,
в ниските разреждания на серума – лиза, във високите – само аглутинация. Използва се още
ELISA за IgM-АТ. Отрицателната серология не отхвърля диагнозата!
Специфична профилактика и терапия. Ваксина – само на застрашени контингенти при
епидемия (суспензия от топлинно убити лептоспири). С терапевтична цел – гама-глобулини или
серум от хиперимунизирани животни, както и серум от преболедували.
Химиотерапия. При иктеричните форми: пеницилин, амоксицилин i.v., при
доброкачествените – доксициклин, ампицилин или амоксицилин p.o. Химиотерапията е
ефективна, приложена в първата седмица.
 Тема 86: „Кампилобактер (Род Campylobacter).
Хеликобактер (Род Helicobacter).”
Кампилобактер – обща характеристика. Подвижни Грам-отрицателни извити пръчици,
растат в микроаерофилни условия и нямат карболитична активност. Към рода принадлежат 14 вида, от
които 12 причиняват заболявания, предимно в имунокомпрометирани хора – гастроентерити,
септицемии и др. Най-важни: C. jejuni, C. coli, C. fetus, C. laridis.
Морфология. Грам(-), извити, с дължина 0,2-0,5 µm, полиморфни – в инфектирани тъкани най-
често като запетая. Имат 1 или 2 полярни ресни, а движенията са линейни или спираловидни (като
тирбушон). C. fetus само притежава протеинова микрокапсула (S-слой). Преминава през филтъри с
пори 0,45 µm.
Културелни свойства. Микроаерофили (5% О2, 10%СО2, 85% N2), оптимална температура 42
С (37 С за C. fetus). Растат на среди, обогатени с овнешка кръв и антибиотици като селективни
фактори за инхибиране на фекалната флора (среди на Скрив, Буцлер, новобиоцин-брилянтгрюн агар и
др.). Растат за 1-2 дни и колониите са бели до кремави, не дават хемолиза на кръвен агар. НЕ
разграждат захарите – нито оксидативно, нито ферментативно, оксизада-и каталазаположителни,
редуцират нитратите до нитрити, не разграждат нишестето, не отцепват индол от триптофана, не
притежават уреаза.
Антигенен строеж. При C. jejuni – термостабилни ЛПЗ-дни О-антигени; различават се повече
от 50 серотипа. Флагеларните АГ са над 36. О и Н-антигените се доказват с реакция аглутинация.
Всички притежават повърхностен протективен антиген, от който могат да се изготвят ваксини. При C.
fetus, главни АГ са повърхностните S-протеини от микрокапсулата. При C. jejuni и C. fetus е важно
серотипирането, което се извършва по 2 метода: на Пенер (пасивна хемаглутинация) и на Лиор
(аглутинация на предметно стъкло по Грубер).
Резистентност. Слабо устойчиви в околната среда, чувствителни на изсушаване, атмосферен
кислород, дезинфектанти. В изпражнения издържат до 24 часа.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Резервоар – ГИТ на домашни и диви
животни и птици.
1) C. jejuni: 80% от бактериалните диарийни инфекции в развитите страни (след ротавирусните).
По-често засяга деца. Заболяването протича епидемично или спорадично. Заразяване –
консумация на контаминирани вода или животински хранителни продукти; фекално-орален
път, ВБИ. Инфекциозна доза – 100 живи бактерии. Схема: адхезия  пенетрация (чрез
ендоцитоза)  lamina propria  фагоцитират се от Neu-Leu  мезентериални ЛВ. Фактори на
патогенност са ендотоксинът и екзотоксините (ентеро-и цитотоксин). Инкубационен период 1-
7 дни. Клиника: ентерит с водниста/кървениста диария, коремни болки, фебрилитет; при
имунокомпрометирани – генерализирана инфекция; екстраинтестинални инфекции.
2) C. fetus: опортюнист, само при имунодефицитни индивиди – сепсис, менингит, тромбофлебит,
артрит, хепатит, плеврит и т.н. Страдат още третирани с цитостатици, раково болни, циротици,
възрастни и новородени. Има тропизъм към малките кръвоносни съдове – еднокардит,
перикардит, при бременни – аборт. Притежава микрокапсула (протеин S)  предпазване от
комплемент-медиирана лиза.
Имунитет. Боледуващите – хуморален имунитет с повишени титри на IgM, IgG и IgA.
Антителата имат опсонираща и комплемент-активираща активност. C. jejuni може да преживее
няколко дни в макрофагите, което е механизъм за персистиране и оцеляване.
Микробиологична диагноза. Материал – фецес. Микроскопия – търсят се левкоцити. На тъмно
поле/фазов контраст в свеж препарат  подвижни извити бактерии. Изолиране на чиста култура –
посявка в селективните среди на Скиров, Буцлер, Campy-BAP и др.; култивиране. Средите съдържат
кръв и активен въглен за отстраняване на токсичните активни радикали и антибиотици за потискане на
страничната флора. След поява на колониите (24-72 ч.) се извършва биохимична идентификация. C.
fetus е най-чест материал от кръв/ликвор. Използват се неселективни среди за хемокултура или кръвен
агар за посявка на материалите. Култивирането е на 25 или 37 С.
Химиотерапия. Инфекцията е самоограничаваща се. Прилага се заместителна терапия с
течности и електролити. Ако се започне терапия, след прекъсването ѝ ентеритът рецидивира, затова се
прилага само при остри форми или екстраинтестинални опротюнистични инфекции. Чувствителност
има към аминогликозиди, еритромицин, тетрациклини, хлорамфеникол, хинолони. Профилактика –
дезинфекция на питейна вода, пастьоаризация на мляко, термична обработка на месните хранителни
продукти.

Хеликобактер – значение. (H. pylori) Открит в стомаха още в началото на миналия век.
Приема се за причинител на хроничния гастрит, пептичната язва и се асоциира със стомашния
аденокарцином. Към Род Helicobacter – 18 вида, причинители на инфекции.
Морфология. Грам-отрицателен, извит бактерий, с размери 1,8-2/0,75 µm. В тъканите е
спираловидно извити, в култури – пръчковидна форма. Лофотрих, с 4-6 полярни ресни със собствени
обвивки – тирбушон-подобна подвижност. Капсули и спори НЕ образуват!
Културелни свойства. Микроаерофил. Расте на висока влажност, атмосфера (5% О2, 10%СО2,
5% Н2, 85% N2), при оптимална температура 37 С. Силно взискателен, развива се в среди с
дефибринирана овнешка кръв (бруцела агар, сърдечно-мозъчна среда, Мюлер-Хинтон агар),
съдържащи антибиотици като селективен фактор за потискане растежа на сапрофитите. Колонии –
след 4-7 дни, малки – до 0,5 мм, прозрачни до сивкави и непигментирани. Образува каталаза, оксидаза,
уреаза, АФ, ДНК-аза. Не метаболизира захари и Na-хипурат. Има силна уреазна активност,
многократно по-висока от тази на Proteus.
Фактори на патогенност. Структурни съставки, екзоензими и токсини. Ресните обуславят
силна подвижност, достигане повърхността на ентероцитите. Мукусът се разгражда от ензимите
муциназа и протеиназа. Протеаза и фосфолипаза осигуряват намален интегритет на мукозата,
благоприятства се инвазията  фактори на адхезията (повърхностни лектини). Бактериалният
ендотоксин (ЛПЗ) стимулира продукцията на цитокини  възпаление!
Увреждането се дължи на: 1) Директни цитотоксични ефекти; 2) Индиректно въздействие
върху стомашната физиология; 3) Активиране на възпалителни и имунопатологични процеси.
Действие на уреазата: разгражда уреята до амоняк и СО2  неутрализиране на рН в стомаха, токсично
действие на енпителните клетки (инхибирана мукусна и стимулирана ензимна синтеза). H. pylori
продуцира вакуолизиращ цитотоксин (автофаголиза), фосфолипаза (хидролизира МК до
лизолецитин), алкохол-ДХ. Инхибира продукцията на соматостатин  нарушена секреция на
гастрин, увеличаване на пепсиногена и пепсина. При остра инфекция – хипоацидитет!
H. pylori  стимулира секрецията на IL-8 (привличане на PMN-Leu)  техните ензими по
време на фагоцитоза увреждат силно околната тъкан. Като защитен механизъм на бактерия – синтез на
каталаза (антифагоцитно действие – разгражда водородния пероксид и СОД).
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. H. pylori се изолира при 80% от болните с
гастрит, стомашна и дуоденална язва. С напредване на възрастта, носителството се увеличава над 50%.
Присъствието в слюнката и фесеца говори за това, че заразяването е по фекално-орален и орално-
орален път. Персистира до края на живота, като има както вирулентни, така и авирулентни щамове. H.
pylori причинява хроничен гастрит, често асимптоматичен. Често може да се развие в пептична язва,
което е от зависимост от токсичната продуктивност на колонизирания щам. В дуоденума може да се
развие стомашна метапластична тъкан, която също да се колонизира от бактерия и да се предизвика
дуоденит и дуоденална язва. Продължителното възпаление може да доведе до атрофичен гастрит,
интерстициална метаплазия  аденокарцином. Свързва се и със стомашния В-клетъчен лимфом.
Микробиологична диагноза. 1) Изолиране в чиста култура от биопсичен материал от стомашна
или дуоденална лигавица; 2) Серологични реакции (АТ в серума); 3) Наблюдение на типични бактерии
в хистологичен препарат, оцветен по Гимза и др. или специфично чрез флуоресциращи антитела;
4)Тест за доказване на уреазната активност в биопсичния материал. 5) Пациент може да се захрани с
урея с маркиран С-атом, който се засича в издишания въздух, ако е налична уреаза. Серологичната
диагноза за доказване на АТ в серума или слюнката се базира на ELISA, латексаглутинация, пасивна
хемаглутинация, имунофлуоресценция и др. Повишени титри на АТ се доказват в болни и в здрави
носители. Лечение НЕ СЕ започва само според резултатите от серологичната диагностика.
Лечение. Използват се комбинации от антибактериални средства и инхибитори на протонната
помпа, напр. омепразол (антиацидно действие) и бисмутови препарати. H. pylori е чувствителен на
повечето антибиотици (беталактами, макролиди, метронидазол и новите хинолони) и резистентен на
ванкомицин, триметоприм, сулфонамиди. Препоръчва се комбинирана терапия, напр. кларитромицин,
метронидазол, омепразол и бисмутов препарат. Често H. pylori развива резистентност към широко
използваните актибактериални препарати, затова се търсят методи на имунотерапия, вкл. и ваксини.
Тема № 87: „Микоплазми (Род Mycoplasma). M. pneumoniae. M. hominis.”
Микоплазмите са бактерии без клетъчни стени – паразити, коменсали или сапрофити, много
от които са патогении за човека и животните. Разделят се на 2 семейства в зависимост от нуждата им
от холестерол: холестеролзависими - род Mycoplasma и Ureaplasma (T-микоплазми) и
холестеролнезависими (Acholeplasma).
Морфология. Много малки (0,2-0,8 µm), обвити само с ЦПМ. Спори, капсули и ресни не
образуват (неподвижни). Имат силно изразен полиморфизъм, като най-малките преминават и през
порите на бактериалния филтър. На твърди среди са предимно кълбообразни, в течни – нишковидни и
разклонени. Оцветяват се по Гимза. Много сходни са с L-формите на бактериите (с инхибирани
клетъчни стени). Имат ниска плътност, поради което се предпочита наблюдение с фазово-контрастен
микроскоп, тъмно зрително поле или ЕМ.
Културелни свойства. Факултативни анаероби, с по-добро развитие в аеробни условия (M.
pneumoniae е стриктен аероб). Оптимални условия: 37 С, рН 7,6-8,0 и богато аериране. Развиват се в
среди, богати на холестерин – трипсинов лизат от телешки сърца, конски серум и др. Добавят се още
глюкоза и пеницилин за потискане на нормалната флора. Генерационното им време е 1-3 до 6-9 часа,
като признаците за растеж са видими след 3-5 дни до 3 седмици. На твърди среди колониите са -
зърнисти („къпина, яйца на очи”), а в течни предизвикват дифузно помътняване. В зависимост от
метаболизма си, се разделят на ферментативни (набавяне на АТФ чрез гликолиза) и
неферментативни (аргинин-хидролазен път). M. pneumoniae адсорбира и аглутинира еритроцити от
морско свинче и др. животни.
Микоплазмите се развиват още и на хорион-алантоисна мембрана (ХАМ) на кокоши ембриони,
както и на клетъчни култури с проява на цитопатичен ефект.
Антигенна структура. Това са гликолипиди и протеини от ЦПМ, сходни с АГ на човешките
клетки и на др. бактерии. Индуцират производство на АТ, доказуеми с аглутинация, преципитаци,
ИФМ, РСК, ELISA и др. Имат общи и видови АГ. Студовите аглутинини (IgM AT) се образуват срещу
M. pneumoniae в 50-65% от болните.
Фактори на патогенност. P1 протеин – адхезин, прикрепване за епителните клетки на
респираторния тракт. Размножават се върху или между клетките, продуцират свободни радикали,
амоняк и ензими, които разрушават цилиите. Инвазията се благоприятства от приплъзващата
способност на бактериите. Загубата на ресничест епител улеснява навлизането на микроорганизми в
долните дихателни пътища. Кръстосано-реагиращите АГ водят до имунен отговор – лиза на
еритроцити от студови аглутинини, циркулиращи имунни комплекси и др. Бактерият действа като
суперантиген – свързва Т-Ly и макрофаги чрез АГ-специфичен Т-рецептор  силна стимулация в
продукцията на цитокини (TNF-α, IL-1,6).
Епидемиология и клиника. Микоплазмите причиняват различни остри, хронични и латентни
инфекции, за човешката патология най-важни са: M. pneumoniae, M. hominis, M. genitalium и U.
urealyticum. M. pneumoniae: източник на заразата са болните хора, механизмът – въздушно-капков, в
училищни, семейни колективи и др. Инкубационен период от 12-20 дни, като най-тежката проява е
първичната атипична пневмония (ПАП) Характеризира се с обширни инфилтрати в единия или двата
бели дроба, нисък леталитат. По-чести са остри трахеобронхити и фарингити, много рядко плеврити,
отити, менингоенцефалити и т.н.
M. hominis е представител на нормалната лигавична флора. При масивна колонизация (полов
път) се появяват патологични прояви: треска сред раждане и аборт, възпаление на Дъгласовото
пространство, простатити, уретрити, фертилитетни смущения, пиелонефрити и др.
Имунитет. Водещо е значението на интактните лигавици и SIgA, комплемент и фагоцитоза. В
серума се откриват антитела от клас IgM и IgG.
Микробиологична диагноза. Материали: храчки, гърлен секрет; уретрален, цервикален,
урина и др. Изолиране в твърди или течни среди, като се следи за: 1) усвояване на глюкоза и аргинин,
продукция на уреаза; 2) поява на хемолитична зона а адсорбция на Еr (M. pneumoniae); 3) инхибиране
на растежа от хомоложен серум. Серологични реакции: РСК, ИФМ с антисеруми, търсене на АТ в
серум от болен с ИФМ, ELISA. Важно е доказването на IgA, тъй като изчезват бързо след инфекция.
Химиотерапия. Тетрациклини, еритромицин, нови макролиди (кларитромицин).
 Тема № 88: „Хламидии (Род Chlamydia). C. trachomatis. C. psittaci.
C. pneumomiae.”
Хламидиите са облигатни вътреклетъчни Грам-отрицателни бактерии, които се
размножават само в еукариотни клетки. От значение са и за човешката патология.
Морфология. Коковидни, Грам (–), съществуват под 2 форми – елементарни телца
(ЕТ) и ретикуларни телца (РТ). ЕТ са малки – 0,2-0,4 µm, сферични, притежават ядрен
материал, няколко рибозоми и ригидна трислойна стена. Представляват инфекциозната
форма на причинителя. РТ са размножаващите се вътреклетъчно, метаболитно активни
форми. Имат повече ядрен материал и рибозоми и размери 0,6-1,5 µm. Оцветяват се по
Романовски-Гимза, Здродовски и йоден разтвор. Имат ЛПЗ, неактивни като ендотоксин, а
клетъчната стена не съдържа пептидогликан.
Културелни свойства. Вътреклетъчно паразитиращи бактерии с тропизъм към
епителните клетки на лигавицата. Синтезират относително малък брой ензими, т.нар.
„енергийни паразити” са. Приличат на вирусите по това, че се размножават само в живи
клетки – жълтъчен сак на кокоши ембрион и клетъчни култури. Процесът протича така:
прикрепване за епителната клетка  рецептор медиирана ендоцитоза  фагоцитопободен
процес  размножаване във фагозомата. Инхибират образуването на фаголизозоми. ЕТ се
диференцират за 1-2 часа до начални телца и се покриват с гликогенен слой. Фагозомите се
сливат в тях се оформят РТ, които синтезират ДНК, РНК и протеини. След съзряване на
инфекциозните ЕТ, заразената клетка може да се лизира (C. psittaci) или причинителят да я
напусне чрез екзоцитоза, без да я убива (C. trachomatis).
Антигенен строеж. Имат три големи групи антигени:
 Родовоспецифични: ЛПЗ, общи за всички хламидии, във външната мембрана. Доказват
се чрез ИФМ, ELISA и др.;
 Видовоспецифични: в главните протеини на външната мембрана; служат за индукция
на протективния имунитет;
 Серотиповоспецифични: общи само за някои щамове.
Резистентност. Много чувствителни на химични и физични фактори, при ниска
температура се съхраняват до 4-5 години. С дезинфектанти е нужно по-дълго третиране.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Заболяванията, които се причиняват, засягат
предимно очите, урогениталния тракт и белите дробове. Обособени са 5 вида заболявания:
трахома, орнитоза, венерическа лимфогрануломатоза и урогенитални хламидиази.
Chlamydia trachomatis паразитира само в човека. Рецептори за нея се откриват по
епителните клетки в уретрата, цервикса, ендометриума, фалопиевите тръби, респираторния
тракт и конюнктивата. Клиниката се обяснява с деструкция на клетките, както и имунния и
възпалителен отговор. Причиняват се:
 Трахома: конюнктивит + кератит; от серотипове А-С, характерна предимно за слабо
развитите страни и е една от най-важните причини за слепота в света. Основен
резервоар са заразените деца от 3-месечна до 10-годишна възраст, предаването става
със замърсени ръце, кърпи и бельо. При еднократно заразяване се развива само остър
конюнктивит, но за трахома са необходими чести заразявания. В засегнатата епителна
клетка на конюнктивата се развива възпалителен процес, който се разширява и
хронифицира. Корнеята се покрива със слой гранулационна тъкан и болният ослепява.
При пациентите се доказва локален и системен имунитет – протективни антитела. Ле-
чение: макролиди или тетрациклини, локално/системно за поне 6 седмици.
 Конюнктивит с включвания: от серотипове D-K. Боледуват предимно новородени
след заразяване при раждането от майка, болна от урогенитална хламидиаза; по-рядко
възрастни. Заболяването наподобява трахома, с лечение – оздравяване до 6 месеца.
  Урогенитални инфекции: от серотипове D-K; чести при индивиди с повече сексуални
партньори. До 80% при жените и 25% при мъжете са асимптоматични. При жени могат
да се възпалят всички органи от репродуктивната система до матката, наблюдава се
мукопурулентно течение; при мъже е най-чест епидидимитът и простатитът.
 Lymphogranuloma venereum. Венерическо заболяване, среща се по цял свят,
причинява се от серотипове L:1, L:2 и L:3, като боледува само човекът. Наблюдават се
неболезнени папули или повърхностни ерозии и язви по гениталиите, с последващо
възпаление на ингвиналните лимфни възли. Те са увеличени, болезнени и
флуктуиращи, могат да причинят елефантиаза на гениталиите;
 Неонатална пневмония. Причинява се от C. trachomatis, серовари D-K. Наблюдават се
пароксизмална кашлица, учестено дишане, двустранна интерстициална пневмония.
Боледуват новородени (1-6 месеца след раждането), деца и юноши.
Chlamydia psittaci e причинителят на орнитоза (пситакоза, папагалска болест).
Източник на заболяването са различни диви и селскостопански птици и боледуват хората,
които са в контакт с тях. Възможно е и заразяването от болен човек. Инфекцията се предава
чрез инхалиране на разпрашени изпражнения от болни птици. От белите дробове
причинителят преминава в кръвта и достига черния дроб и слезката. Размножава се в клетките
на РЕС и реинвазира белите дробове с мононуклеарен инфилтрат. След инкубационен период
от 1-2 седмици, се появяват температура, главоболие, суха кашлица, миалгия и др.;
рентгенологични данни за атипична пневмония. Може да се усложни с миокардит, енцефалит
или хепатит. Въпреки лечението, инфекцията персистира с месеци.
C. pneumoniae се разпространява само между хората като причинява инапарентни или
леки респираторни инфекции в детски колективи и възрастни – бронхити, атипична
пневмония, синуити. Предполага се, че има роля в атерогенезата.
Микробиологична диагноза. Материали: от болни – конюнктивален, простатен
секрет, еякулат, кръв, серум; от починали, от птици и др. Пренасянето на пробата става в
специални транспортни среди. Материалите трябва да се вземат от възпалителните тъкани и
да съдържат лигавични клетки. Гнойните секрети не са подходящи. Ход на диагнозата:
 Микроскопско изследване: препарат по Гимза за доказване на вътреклетъчни
включвания; с йоден разтвор по Райс (за гликоген); ИМФ и моноклонални антитела;
 Доказване на антиген в материала: ИФМ с антихламидийни моноклонални АТ срещу
видово- и типовоспецифичните АГ или ЛПЗ;
 Серологична диагноза: РСК, ELISA. РСК се използва за диагностика на пситакозата и е
положителна при 4-кратно нарастване на титъра. ELISA има ограничена стойност, тъй
като не може да диференцира прекарана от активна форма на инфекцията (повечето
възрастни са били в контакт с C. trachomatis и са серопозитивни);
 Среди за размножаване: жълтъчен сак на 6-7-дневен кокоши ембрион, както и
клетъчни култури – HeLa, Mc Loy и др. От експерименталните животни- мишки;
 Генни тестове: PCR – висока чувствителност на метода, 90-98%.
 Тема № 89: „Рикетсии (Род Rickettsia). Причинител на епидемичния
петнист тиф. Причинител на марсилската треска.”
Рикетсиите са малки, полиморфни, аеробни Грам-отрицателни бактерии, които се
срещат в млекопитаещи и птици. Пренасят се от кърлежи, въшки и бълхи. Род Rickettsia са
облигатни вътреклетъчни бактерии.
Морфология. Полиморфни, най-често коковидни (0,3-0,6 µm), клетъчната им стена е
богата на липиди (еластичност). Оцветяват се трудно по Грам, по-добре по Цил-Нилсен,
Гимза и др. Не образуват капсули и спори, но притежават слайм. Нямат ресни – неподвижни.
Открити са пили, наподобяващи секс-пилите на Грам-отрицателни бактерии.
Културелни свойства. Размножават се само в живи клетки, имат малко ензими, но
сами си синтезират АТФ, въпреки че са енергийни паразити. Имат дълго генерационно време
в клетъчни култури – 8-12 часа при 34 С. Растежът им се потиска от антибиотици –
тетрациклин и хлорамфеникол. Развиват се добре в жълтъчния сак на кокоши ембриони и
опитни животни. След навлизане в клетката, имат способността да предотвратят образуването
на фаголизозома и да се разможават свободно в цитоплазмата.
Антигени. 2 вида – груповоспецифични в слайма и типовоспецифични – към
клетъчната стена. Груповият АГ на R. prowazekii e тъждествен с О-антигена на Proteus OX19,
поради което серумът на болен дава положителна аглутинация с Proteus vulgaris OX19.
Резистентност. Много чувствителни на физични и химични въздействия – загряване,
изсушаване, дезинфектантни. Оцеляват дълго след замразяване или лиофилизация.
Фактори на патогенност. Не са добре проучени. Адхезират към рецептори на
клетката-гостоприемник, съдържаща холестерол и вероятно продуцират токсини. Засега са
доказани хемолизин и ендотоксин.
Причинител на петнистия тиф е R. prowazekii. Спада към групата на особено
опасните инфекции. Единствен източник на зараза е болният човек, а пренасянето е чрез
дрешната въшка, която може да пренася заразата 1-3 седмици. Човек се заразява механично,
след втриване на фекалии или размачкани въшки при разчесване. Източник в някои случаи са
и летящите катерици. Рикетсиите проникват през кожата или конюнктивата направо в кръвта
и имат силен вазотропизъм – навлизат в ендотела на артериоли, капиляри и вени, където
започват да се размножават, което предизвиква разпад на ендотелните клетки. Образуват се
грануломи, пръснати в съдовете на различни органи, но най-вече в ЦНС, кожата,
конюнктивите, сърцето, бъбреците и др. Ендотоксинът причинява пареза на съдове, дилатация
и стаза с формиране на хиалинни тромби  прояви на хиперкоагулация.
Инкубационният период е 2-20 дни, като заболяването започва бурно – с висока
температура, неврологична симптоматика (главоболие, тифозно състояние), след 4-7 дни се
появява типичен макуло-папулозен, петехиален или хеморагичен обрив – първо по
туловището, после по крайниците. Нелекуван, петнистият тиф води до 10-40% леталитет.
Болест на Брил-Цинсер. Десетилетия след първичната инфекция – рецидив от
персистиращия в ендотела причинител, поради отслабен имунитет. Протича леко.
Имунитет. Доживотен. От решаващо значение е продуцираният от Т-Ly IFN-γ, който
активира макрофагите за ефективна фагоцитоза.
Микробиологична диагноза – 2 насоки: доказване на АТ в серума и изолация на
причинителя. Изследват се – кръв от болен или починал, въшки. Серологични изследвания:
1) Реакция аглутинация със специфичен АГ – суспензия от R. prowazekii, култивирани в
кокоши ембриони – реакцията е строго специфична и силно чувствителна;
2) Индиректен ИФМ: за определяне на АТ в серума, за АГ се използва култура от рикетсията;
3) РСК със специфичен АГ – за диагноза на текуща инфекция и ретроспективна диагноза;
4) Аглутинационна реакция на Вайл-Феликс с убити Proteus vulgaris OX19 – ниска
специфичност и чувствителност – позитивира се и при други рикетсии;
5) Реакция на неутрализация: серум от болен, смесен със суспензия на живи R. prowazekii или
токсини, неутрализиращи тяхното токсично действие;
6) Кожноалергична проба – предизвикване на местна алергична реакция от забавен тип
Изолиране на причинителя: вътрежълтъчно заразяване по метода на Кокс на кокоши
ембриони с кръв от болния или интраперитонеално заразяване на морски свинчета.
Специфична профилактика и терапия. Рядко, за активна профилактика се използва
ваксината на Кокс (убити с формалин рикетсии, куливирани в жълтъчния сак на кокоши
ембриони), от историческо значение – ваксина на Вайгл, на Дюран-Жиру. Придобитият
имунитет продължава около 1 година. Съществува и жива ваксина от атенюирания щам
Мадрид-Е, култивиран в кокоши ембриони. Основно мероприятие е борбата с въшките!
Химиотерапия. Тетрациклини и хлорамфеникол.
Марсилската треска се причинява от R. conorii. Резервоар на инфекцията са
иксодовите кърлежи, както и кучета и гризачи, върху които паразитират. Човек се заразява
най-често от кучешкия кърлеж, като на мястото на ухапване се развива първичен афект –
окръглен инфилтрат, покрит с черна коричка (таш ноар). След 3-7 дни инкубационен период
се появяват фебрилитет, отпадналост, главоболие, силни болки в мускулите. След 3-4 дни се
появява макуло-папулозен обрив по цялото тяло, който изчезва трудно и оставя пигментация
за 1-2 месеца. След преболедуване се развива дълготраен имунитет с високи титри на АТ.
МБД – серологична. Доказват се повишени титри АТ с реакцията на Вайл-Феликс,
микроаглутинация с корпускулярен АГ от R. conorii, както и РСК със специфичен АГ.
За лечение успешно се ползват тетрациклини и хлорамфеникол.
 Тема № 90: „Рикетсии (Род Coxiella). Причинител на Q-треската.”
Род Coxiella по своята морфология и културелни свойства отговаря на общата
характеристика на рикетсиите. На размер са по-малки и преминават през бактериални филтри.
Резистентност. Много голяма, във външна среда се съхраняват до половин година, в
мляко – до 45 дни, в месо – 5-6 месеца, а в изсушено състояние – до година и половина. Това
има важно епидемиологично значение. Голямото количество липиди затруднява и действието
на дезинфектантите. Силно чувствителни са на мастни разтворители като спирт и хлороформ.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Източник са кърлежите, болните животни в
селското стопанство и птиците, т.е. природни и селскостопански огнища. Най-напред
инфекцията преминава от диви на домашни животни чрез кърлежи и се поддържа в тях по
аерогенен път. Инфекцията протича инапарентно, но животните отделят големи количества от
причинителя чрез урината, млякото, фецеса и др. Заразяването на човека може да стане по
аерогенен, но по-често по алиментарен път, при консумация на месо и мляко от болни
животни. Инкубационният период отнема 8-15 до 26 дни.
Схема на разпространение: лигавици  кръв  макрофаги на органи от РЕС 
грануломи в черния дроб. Симптоми – главоболие, студени тръпки, фебрилитет в
продължение на няколко дни, отпадналост и болки в кръста и мускулите на долните
крайници. В следващите дни – кашлица  атипична пневмония, подобна на вирусната и
хламидийната. Инфекцията е самоограничаваща са, а усложненията са редки. Инфекцията
може да протече безсимптомно или да хронифицира (според щама). Леталитет – под 1%.
Имунитет. Дълготраен, напрегнат, предпазващ само от C. burnetii, но не и от други
рикетсии. В серума се доказват аглутинини и комплемент-свързващи АТ. Високите титри на
антителата често водят до образуване на имунни комплекси – причина за част от симптомите.
Микробиологична диагноза. Най-често се прилага серологичната: РСК, аглутинация.
Определянето на АТ към I и II фаза АГ позволява разграничаване между остра и хронична
форма или преминала инфекция: остра форма (АГ от II фаза), хронична (АГ от I фаза).
Изолиране: изследват се материали от болин – кръв, храчки, урина; от починали – кръв,
органи; както и от болни животни. С пробите се заразяват експериментални животни или се
пасират кокоши ембриони. Рикетсиите могат да се докажат чрез ИФМ или с оцветяване по
Гимза, по-рядко – с кожно-алергична проба (забавена свръхчувствителност).
Специфична профилактика. Съществуват живи и убити ваксини по епидемични
показания, но те не са достатъчно ефективни и са високо реактогенни.
Химиотерапия. По-трудно се повлияват пациентите, за разлика от другите рикетсиози,
тъй като бактериите се развиват интрацелуларно, в киселата среда на фаголизозомите.
Прилагат се тетрациклини (доксициклин) в остарата фаза, а хроничната се лекува дълго с
рифампин + доксациклин/ триметоприм-сулфаметаксазол.
 Тема № 91: „Патогенни гъби.”
Патогенните гъби предизвикват заболявания, наречени микози. Част от тях са чисти
антропонози, други – зоонози. Болестите с микотична етиология се разделят на 4 групи:
 Инфекции, причинени от патогенни гъби (микози);
 Опортюнистични инфекции – на кожата, лигавиците, вътрешните органи; при
увреждане на естествените защитни механизми поради имунен дефицит, диабет и др.;
 Системни микози: при инхалиране на спори на гъби от почвата; засягат се лигавиците,
опорно-двигателния апарат и вътрешните органи;
 Микози при травми: подкожни микози.
Механизмите на предаване са главно контактен, но също и аерогенен и алиментарен.
Кандида (Candida albicans, C. tropicalis, C. pseudotropicalis). Принадлежат към
групата на несъвършените гъби, причиняват кандидоза. Те са Грам-положителни,
аспорогенни, дрождоподобни, с овална или кръгла форма и размери 3-5 µm в свежи култури и
12-15 в стари. Размножават се чрез пъпкуване и могат да образуват псевдомицел. При
неблагоприятни условия образуват хламидоспори с двойноконтурирана мембрана.
Културелни особености. Оптимални условия – 37 С, рН 6-6,5 в среда на Сабуро,
където на 24-тия час се развиват малки, сивобели и плътни колонии, които до другия ден
стават характерните големи, кръгли, изпъкнали, гладки, със сметаноподобна консистенция.
Образуват филаменти в дълбочина на агара, в течни среди – ципа, без да мътят средата.
Патогенеза и клиника. Нормални обитатели на почвата, но и на лигавиците и кожата.
При продължително нерационално лечение с антибиотици, голяма част от останалата
нормална флора загива и се създават предпоставки за развитие на кандидата. Възниква
кандидоза, което всъщност е дисбактериоза. Типична форма на кандидоза е соорът – сиво-
жълтеникави налепи по лигавицата на устата и влагалището, с болезненост на подлежащите
тъкани. Чести са при кърмачета, възрастни и хипотрофични. Кандидозата може да протече
като пневмония, колит, хепатит, холецистит, в тежки случаи се намират и в кръвта.
Микробиологична диагноза. Изследват се гърлен секрет, храчки, урина, фецес и др. 
посявка в средата на Сабуро с добавен пеницилин. От поникналите колонии се правят
препарати по Грам и се изолира чиста култура в оризов агар за откриване образуването на
хламидоспори. Серологична диагноза: РСК и реакция аглутинация.
Специфична профилактика НЯМА. Терапия: амфотерицин В, нистатин, имидазоли.
Аспергилоза (Aspergilus). Дебели, разклонени и септирани хифи с размер 3-4 µm.
Растат добре на среда на Сабуро с бели, жълти до черни колонии. Имат висока устойчивост
спрямо физични и химични фактори, оцеляват в почвата с години. Входна врата при
инфекция са белите дробове, ГИТ и кожата. При аерогенния механизъм се развива
белодробна аспергилоза (3 форми) – сапрофитна, алергична и инвазивна. Протича като остър
бронхит или бронхопневмония. Има и кожна форма – по роговия слой и ноктите, понякога с
дълбоки язви. По кръвен/лимфен път могат да се дисеминират до вътрешните органи (бял
дроб). В хранителни продукти (семена, ядки, зърнени храни) образуват афлатоксини 
афлатоксикози при човека. Имат канцерогенно действие. Наблюдава се още очна, генитална и
сърдечно-съдова форма на инфекция.
МБД. Лаваж от бронхиално дърво, храни  микроскопиране/ посявка в среда на
Сабуро. Серологични: РСК, ИФМ, преципитация в агаров гел, ELISA и др.
Химиотерапия. Амфотерицин В, итраконазол.
Cryptococcus neoformans. Причинява криптококоза, с тежко протичане и лоша
прогноза. Това е дрождопободна гъбичка със сферична форма и дебела желатинозна капсула.
Расте на средата на Сабуро със слузести лъскави колонии. Среща се в почва, растения,
ферментиращи плодове, но най-много във фекалии на птици (гълъби). Заразяването става с
вдишване на замърсен въздух (рядко алиментарно), предимно на имунокомпрометирани.
Криптококът може да проникне и през кожата и лигавиците и по кръвен път да достигне
таргетните органи – бели дробове, мозък, кости, простата, където образува ексудативно
възпаление. Белодробната криптококоза трудно се различава от другите белодробни
инфекции, докато в ЦНС причинява дифузен менингоенцефалит.
МБД. Изследват се ексудати, секрети, ликвор. В тушов препарат по Бури на тъмно
зрително поле се наблюдават големи по размер капсули. Изолирането става на специални
хранителни среди. Прави се и биологична проба – опитните мишки умират от
менингоенцефалит след 10-20 дни. Серологични изследвания: РСК, реакция аглутинация,
непряка хемаглутинация, латекс-аглутинация, ELISA, ИФМ.
Химиотерапия. Амфотерицин В, итраконазол, флуконазол.
Mucor, Rizopus, Absida. Това са плесени от семейство Mucoracea, които причиняват
заболяването мукормикоза. Представляват дебели, несептирани, кафяви до черни хифи.
Размножават се добре на твърди хранителни среди до сиви колонии, променящи се в кафяво.
Разпространени са навсякъде в природата – почва, плодове, зеленчуци и др. Значително
устойчиви са към физични и химични фактори.
Механизъм на предаване. Аерогенен, алиментарен и чрез кожа и лигавици. Достигайки
до кръвоносните съдове, предизвикват тромбоза на артериите. В белите дробове  до
белодробен инфаркт; метастазира в мозък, бъбреци и др. органи.
МБД. Изследват се материали в зависимост от локализацията  микроскопиране (да се
видят хифите – дълги и несептирани)  посявка на среда на Сабуро (спорангионосци,
изпълнени със спори).
Химиотерапия. Амфотерицин В + 5-флуоцитозин, рифампин и тетрациклинови
аналози. При белодробната форма се налага лобектомия.
 Тема № 92: „Вируси - природа и свойства.”
Характеристика. Вирусите са микроскопични облигатни вътреклетъчни паразити,
които причиняват различни най-разнообразни заболявания у човека, животните и растенията.
Не се задържат на бактериален филтър („филтруеми зарази”). Зрелите вирусни частички се
наричат вириони. Това е форма, приспособена да оцелее на неблагоприятните условия на
външната среда и не показва признаци на живот. Попаднали в живия организъм, протича
сложен процес на размножаване, при който отделните съставни на вириона се репродуцират
поотделно вътре в клетката-хазяин и накрая от съставките се формират зрели вируси.
Устройство. Вирионите притежават белтъчна обвивка, наречена капсид, чиито
отделни елементи (субединици) се наричат капсомери. Капсидът загражда вътрешното
съдържимо на вириона – нуклеоид, съставен предимно от нуклеиновата киселина – ДНК или
РНК, но никога и двете заедно. Много вируси притежават втора повърхностна обвивка,
наречена суперкапсид (пеплос). При някои вируси НК е включена в капсида, който има форма
на спирала (винтов тип симетрия) и не може да бъде освободена без разрушаване на
белтъчната обвивка. При други, НК е затворена като в кутия вътре в капсида (кубичен тип
симетрия. ДНК и РНК при вирусите могат да са както едноверижни, така и двуверижни.
Вирусните белтъци обуславят антигенни и ензимни свойства на вируса. Освен протеин и НК,
редица вируси съдържат липиди, полиамини, гликопротеини, витамини и др.
Особености на размножаването. Вирусът попада във възприемчивата клетка
посредством пиноцитоза. В клетката вирусната НК се освобождава от белтъчната си обвивка
(при фагите капсидът остава извън клетката). Започват промени в клетъчния метаболизъм
като най-напред нормални обменни процеси на клетката рязко се потискат. Започва синтезът
на „ранни белтъци”, които на практика са ензими, ръководещи репликацията на вирусната
НК. След това се синтезират „късните белтъци”, които участват в синтеза на белтъчните
обвивки на дъщерните вирусни частички. Отделните съставки на вириона се натрупват и
достигнали определен обем, настъпва сглобяването в зрели вириони по принципа на
комплементарността. От тази обща произхождат редица особености:
 РНК (+) – при Пикорнавируси, Калцивируси, Тогавируси и др. НК има свойства на
иРНК и може да се транслира директно в рибозомите. Синтезира се репликаза, която
траскрибира изходната РНК в комплементарни (–) РНК – „обръща генома”.
Образуваният комплекс (+) и (–) РНК се нарича репликативна интермедиерна форма.
 РНК (–) – при Орто- и Парамиксовирусите, Рабдовирусите и др.; притежават няколко
фрагмента РНК и иРНК репликаза. Изолирана от вирусите РНК не е инфекциозна – не
може да зарази клетъчни култури. След освобождаване на НК, не се свързва с
рибозомите, синтезира се (+) РНК, двойноверижна интрамедиерна форма и процесът
протича аналогично на РНК (+) вируси;
 При ХИВ: едноверижна (+) РНК  чрез обратна транскриптаза  (–) ДНК  (+) ДНК
 чрез гираза се нагъва до псевдопръстенна форма (провирус)  интегриране в
генома (персистира с месеци/ години)  синтез на нови вирусни частици;
 При HBV: двойноверижна циркулярна ДНК (едната верига е непълна)  синтез на
липсващата верига  циркулярен ДНК дуплекс  интеграция в генома на хепатоцита.
Вирусните частички се сглобавят от синтезираните в клетката ДНК и протеини и
заедно с HBsAg съдържащата обвивка се освобождават чрез пъпкуване (евагинация).
Репликацията на едни вируси протича в клетъчното ядро, на други – в цитоплазмата, на трети
– едновременно и на двете места. В поразените клетки се виждат съответните включвания.
Методи за култивиране и изолиране. 3 метода:
1) Инокулиране на възприемчиви опитни животни: мишки, плъхове, морски свинчета и др.; в
животното се наблюдават клиничните прояви на инфекцията, изходът и патологията.
2) Култивиране в кокоши ембриони: 6-12 дневни, поради това, че са богата, затворена
биологична система, в която могат да се развиват грипни, паротитни, шаркови, херпесни,
тогавируси и др. Заразяването става в самия ембрион, в жълтъчния мехур или хорион-
алантоисната мембрана (ХАМ). Промените се установяват по видимите и патохистологични
находки, както и с различни серологични реакции;
3) Култивиране в клетъчни култури: най-нов и плодотворен метод. Три вида са – първично
трипсинизирани култури (човешки и животински ембриони), клетъчни щамове (еднослойни
клетъчни култури от кожно-мускулна или белодробна тъкан) и клетъчни линии (потенциално
безсмъртни – HeLa, KB, F1, Hep-2, СОЦ и др). Наблюдава се появата на т.нар. цитопатичен
ефект – форма на дегенерационна промяна, характерна за отделния вид вирус
 ИФМ – точна локализация на вирусни частици в клетката.

Устойчивост на вирусите. Като цяло малка към физични и химични фактори. Загиват
бързо на стайна температура, затова материалите при вирусологична диагноза се пренасят в
хладилни условия или замразени. Запазват се жизнеспособни при минусови температури, в
лиофилизирано състояние – с десетилетия. Чувствителни на загряване, УВЛ, дезинфекционни
разтвори, особено етера за липоразтворимите.
 Тема 93: „Пикорна вируси (Сем. Picornaviridae). Вируси на полиомиелита
(Human polioviruses). Коксаки и ЕСНО - вируси.”
Семейство Picornaviridae обхваща 230 РНК вируси с кубична симетрия и малки
размери (20-30 nm). Включва 5 рода – Enterovirus, Heparnavirus, Rhinovirus, Aphtovirus и
Cardiovirus, като всеки включва от 1-3 до няколко десетки вируса.
Вирусите на полиомиелита (Human polioviruses 1, 2, 3) са от род Еnterovirus. Те са
едни от най-малките вируси – 28 nm. Имат кубична симетрия с иксоаедрична форма. РНК с
инфекциозни свойства, защитена от капсид с 60 капсомера. Не съдържа липиди и няма
хемаглутинационни свойства.
Култивират се върху първично трипсинизирани клетъчни култури от маймунски и
човешки произход. Размножаването им се проявява с характерен цитопатичен ефект –
дребнозърнеста клетъчна деструкция за 24 часа. Не се развива върху кокоши ембриони.
Според антигенната структура се различават 3 серологични типа – 1, 2 и 3, като 2 и
3 се изолират по-рядко. Тип 1 предизвиква най-тежки паралитични форми. Организмът
реагира с типовоспецифични антитела.
Резистентност – сравнително устойчиви на физични и химични въздействия. При
50 С загиват за 30 мин, а при 100 С – моментално. Във фецес и хранителни продукти се
запазват до 6 месеца, а в замразено състояние – с години! Особено чувствителни са на хлорни
препарати. Формалинът инактивира вируса, но имуногенността му се запазва.
Клинична картина и патогенеза. Източници на заразата са болният,
реконвалесцентният и транзиторният заразоносител, а разпространението става чрез фецеса
(по-рядко назофарингеален секрет), по контактно-битов, алиментарен и въздушно-капков път.
Попаднал в организма, вирусът се размножава в епитела на тънкото черво, сливиците,
Пайеровите плаки и лимфните възли и впоследствие попада в кръвта. Оттам достига до
двигателните неврони в предните рога на гръбначния мозък, където предизвиква
дегенеративно-възпалителен процес. Развиват се вяли парализи като могат да се засегнат още
продълговатия мозък и подкорието.
Виремията може да изчезне до 1-2 дни след заразяване, друг път се запазва до 20 дни
след поява на парализите. Причинителят се излъчва с гърления секрет и фецеса.
Инкубационния период е 7-35 дни. Заболяването започва с главоболие, болки в гърлото,
фебрилитет. Следва подобрение, но е възможен втори пристъп с фебрилитет, повръщане,
вратна ригидност и вяли парализи. Въпреки възстановителния стадий, наблюдават се
остатъчни парализи. По-често инфекциозният процес протича инапарентно. Приема се, че на
1 клинично проявен случай съответстват 100 инапарентно прекарали инфекция, като така се
създава битов имунитет.
Имунитет. Преболедувалите и прекаралите инапарентно инфекцията придобиват
траен, напрегнат, типовоспецифичен имунитет. Възможно е повторно боледуване,
предизвикано от друг тип полиовирус. За формиране на имунитета, значение имат антителата:
вируснеутрализиращи, комплементсвързващи, преципитиращи и секреторни IgA.
Микробиологична диагноза. Материалите от болни са носогърлен смив, фецес, ликвор
и кръв, а от починали – главен и гръбначен мозък, лимфни възли и чревно съдържимо, от
външната среда – канални води, мухи и др. Вирусът се изолира върху клетъчни култури от
трипсинизирани бъбреци на маймуни, кожно-мускулна тъкан на човешки ембриони,
амнионни клетки и др. Появява се цитопатичен ефект, който постепенно засяга целия
клетъчен слой. Типизиране с ВНР. Могат да се направят още следните серологични
изследвания – 1) Вируснеутрализираща реакция (цветен тест на Оптон-Мелник); 2) РСК –
комплементсвързващите антитела са показателни за прясна инфекция; 3) Преципитация в
агаров гел – за преципитиращи антитела.
 Профилактика и терапия. В миналото се е използвала убитата ваксина на Салк.
Прилага се вътрекожно или мускулно трикратно, създава се имунитет при 70-80% от
имунизираните. В серума се доказват антитела, но техният титър скоро се понижава, т.е.
придобитият имунитет е неустойчив. Днес се използва живата ваксина на Себин. Създава се
напрегнат и траен хуморален имунитет и местна резистентност.
Коксаки-вирусните инфекции са остри инфекциозни заболявания, проявяващи се с
различни клинични картини и синдроми. Патогенни са само за новородени бели мишлета,
като в тях коксаки вирусите от Група А (23 серотипа) предизвикват дифузен миозит на
скелетната мускулатура, а тези от група В (6 серотипа) – огнищен миозит и поражения във
вътрешните органи. Морфология, културелни свойства и ЦПЕ – сходни с тези на
полиовирусите. Сходна силна резистентност.
Клинична картина и патогенеза. Източник – болен, заразоносител; входна врата –
уста, храносмилателен тракт – чрез замърсени храна, вода, предмети. Най-честите инфекции,
които се получават са летен грип, хeрпангина, но се срещат и полиомиелитоподобни
заболявания, ентероколити, менингити, енцефалити, пневмония при новородените и др.
Имунитет. За преболедувалите – траен, напрегнат спрямо хомоложния тип вирус,
предизвикал заболяването. В серума – типовоспецифични вируснеутрализиращи антитела.
Микробиологична диагноза. Материали – гърлен секрет, везикулозна течност, фецес,
кръв/ликвор; 1) Изолиране на вируса – а) заразяване на клетъчни култури  цитопатичен
ефект; б) инокулация на новородени бели мишки – вътремозъчно, подкожно и
интрапериотонеално, отчита се появата на типичната клиника и в последствие –
патохистологичната находка; 2) Серологична диагноза – ВНР.
Специфична профилактика – разработва се; терапия – не съществува!
ЕСНО-вирусите (Еnteric-Cytopathogenic-Human-Orphan) са изолирани от чревния
тракт и са наречени вируси-сираци. Предизвикват грипоподобни заболявания, полиомиелитни
заболявания, менингоенцефалити и др.
Морфология, култ. свойства, резистентност – сходни с тези на полиовирусите.
Антигенна структура – 32 серотипа, които се разграничават помежду си чрез ВНР и
РСК. Някои имат хемаглутинини, свързани с вирусната частица (за еритроцити от 0-група).
Клинична картина, патогенеза. Резервоар – човекът. Той заразява външната среда с
фекалиите си. Разпространение по фекално-орален и въздушно-капков път. Патогенеза,
сходна с коксаки-вирусите. Често заразяването протича като инапарентна инфекция на
храносмилателния тракт без клинични прояви.
Микробиологична диагноза. Материали – от болен (гърлен секрет, фецес, ликвор,
кръв), от труп (вътрешни органи, мозък, чревно съдържимо), предмети, канални води и
смивове. 1) Изолиране на вируса – заразяване на клетъчни култури от човешки и маймунски
тъкани + типизиране (ВНР); 2) Серологична диагноза – рядко се прилага, използва се за
установяване етиологията на епидемичните взривове. Изследват се типивоспецифичните
вируснеутрализиращи антитела и антихемаглутинините, както и комплементсвързващите АТ.
Специфична профилактика и терапия – не са разработени!
 Тема 94: „Ортомиксовируси (Сем. Ortomyxoviridae).
Вирус на грипа (Virus influenzae).”
Семейство Ортомиксовируси, заедно с Парамиксовирусите, имат голям тропизъм към
мукопротеидните субстанции на клетката. Има само един род – Influenza virus, който включва
вирусите на грипа при човека, по свинете, конете и птиците.
Морфология. Сферична форма, с размери 80-120 nm (рядко нишковидни до 400 nm).
Нуклеокапсидът е изграден от 8 фрагмента линейна, едноверижна РНК със спирален тип симетрия,
като всеки фрагмент се състои от 1 молекула вирусна РНК + множество единици нуклеопротеин,
полипептиди и др. Отвън капсидът е обвит с двоен липиден слой, дериват на клетъчната мембрана на
клетката-хазяин, а от вътрешната страна на липидната обвивка се намира мембранният М протеин.
Той играе важна роля в структурата на вирусната обвивка и поддържа стабилността на вириона.
Антигени. Нуклеопротеин + капсидни МР и М протеини = S антиген. Определя серологичните
типове А, В и С на грипния вирус (чрез РСК). На външната повърхност на липидната мембрана са
разположени 2 гликопротеина – хемаглутинин и неураминидаза. Хемаглутининът (Н, НА) е с форма
на розетка и обуславя способността на грипните вируси да се адсорбират интензивно на повърхността
на възприемчивата клетка и така да проникнат в цитоплазмата ѝ. Взаимодействието на грипните
вируси с еритроцитите (хемаглутинация) протича в 3 фази: адсорбция върху Er, слепване на съседните
еритроцити и елюция (освобождаване) на вируса. НА-реакцията се използва широко за доказване на
вируса при неговото култивиране – РХА, РЗХА. Хемаглутининът стимулира образуването на
вируснеутрализиращи антитела в организма. Неураминидазата (N, NA) e антиген, обезпечаващ
излизането на вирусната частица от клетката-хазяин. При грипния вирус тип А при човека засега са
известни 2 типа – N1 и N2. Според последната класификация, всеки грипен вирус се характеризира с
трите антигена: типа на вируса (А, В и С), географското място на изолиране, данните за изолиране
(месец и година), и подтипа на НА и NA – напр. А (Singapore) 1/57 (H2N2). Характерна особеност на
грипните вируси е голямата им изменчивост – малки АГ промени (дрифт) и големи АГ промени
(шифт). Първите водят до локални взривове, предимно от тип А вирус, а вторите – до големи
епидемии и пандемии.
Култивиране. 10-11 дневни кокоши ембриони. НА и NA се синтезират в цитоплазмата на
клетката и се включват в клетъчната мембрана, а вирионът се образува чрез пъпкуване. За 2-3
денонощия при оптимални условия, вирусът се натрупва в голямо количество – 106-107 инфекциозни
единици за милилитър. Могат да се използват и лабораторни животни – бели мишки, хамстери и др.,
при които се наблюдава характерната клиника.
Резистентност. Слаба, загиват за 2-3 часа при стайна температура. При ниски температури (-
20 до -70 С) се запазват 6-7 месеца, в лиофилизирано състояние – с години.
Клиника и патогенеза. Единствен източник е болният човек, заразяването е по въздушно-
капков път, входна врата – ГДП. Вирусът на грипа се размножава в ресничестия епител на дихателния
тракт и предизвиква възпалителен процес с десквамация на епителните клетки. В назофарингеален
секрет се открива дори преди началото на симптомите. Инкубационният период е 1-2 дни, а основните
прояви са болки в мускулите, обща отпадналост, главоболие и катарално възпаление на лигавицата на
носа и гърлото. Често се усложнява с бронхити, бронхопневмонии и др., причинени вторично от
бактерии – стрептококи, стафилококи, пневмококи и др. Историята помни 4 пандемии с множество
жертви като тенденцията в наши дни е към силно намаляване на леталитета.
Имунитет. Типовоспецифичен за 1-3 години, трите вида антитела са налични в серума. За
угасване на епидемиите значение има колективният имунитет.
Микробиологична диагноза. Материали – назофарингеален смив, кръв; от починали – бял
дроб. Изолиране на вируса - пасиране на 10-11 дневни кокоши ембриони + доказване с РХА с кокоши
еритроцити. Типиране – РЗХА. Използват се също първични клетъчни култури (човешки и маймунски
бъбреци) – слаб цитопатичен ефект. Типиране на изолирания щам – с РСК и РЗХА.
Серологични изследвания – РЗХА, РСК и ВНР – двойни проби като доказателно е 4-кратното
увеличение на титъра на АТ във II проба. За бърза диагноза – ИФМ, непряка ELISA (М, МР АГ), PCR.
Специфична профилактика и терапия. Два вида ваксини – жива и убита. Жива – суспензия
от атенюирани вируси, варианти А и В; лиофилизирана; имунитет 6-12 месеца. Убита ваксина –
имунизираните придобиват АТ, ниска епидемиологична ефикасност, в България – „Липовак”.
 Тема 95: „Парамиксовируси (Сем. Paramyxoviridae). Парагрипни вируси
(Parainfluenza viruses). Вирус на епидемичния паротит (Virus parotitidis).
Вирус на дребната шарка (Morbillivirus morbillorum). RS virus.”
Семейството на парамиксовирусите включва родовете Paramyxovirus, Morbillivirus и
Pneumovirus, които обхващат вирусите на парагрипа, паротита, морбили, респираторно-
синцитиалния вирус и вируса на нюкасълската болест. Зрелите вирусни частици са с размери
150-200 nm и обикновено със сферична форма. Съдържат една молекула едноверижна РНК.
Имат и 2 вида белтъци – P и L, с полимеразна активност. Нуклеиновата киселина е обвита от
капсид, с който образуват нуклеокапсид. Спирален тип симетрия. Имат външна
липопротеинова обвивка с 2 специфични гликопротеина – F и HN. Тя произхожда от клетката-
хазяин. Между нуклеокапсида и външната обвивка има мембрана.
Парагрипните инфекции са остри инфекциозни заболявания с катарални явления на
ГДП и често развитие на пневмонии. Високо контагиозни по въздушно-капков път.
Морфология. Вирусната частица има сферична форма с размери около 150 nm.
Съдържа 1 молекула едноверижна РНК, капсид с P и L белтъци, суперкапсидна обвивка и
външна липопротеинова обвивка с два вида шипове – F и FN.
Антигени, култивиране: комплементсвързващи и нехемаглутиниращи антигени,
антиген на обвивката на вируса, хемаглутинин. Познати са 4 (1-4) типа парагрипни вируси.
Имат общ нуклеопротеиден антиген, но различни типово специфични хемаглутинини.
Размножават се добре на клетъчни култури – човешки/маймунски бъбрек с формиране на
синцитиални полета. Тип 1 Сендай се развива и в 7-8 дневни кокоши ембриони.
Клиничната картина и патогенезата наподобяват грип. Парагрипните заболявания са
много характерни за детските колективи. Заболяването протича като бронхит, ринит,
бронхопневмония, круп и др.
В хода на микробиологичната диагноза се изследва назофарингеален секрет. Вирусът
се изолира на клетъчни култури и се идентифицира чрез ВНР, РСК, ELISA; бърз метод е
имунофлуоресцентният. За серологична диагноза се използва РСК, РЗХА, ELISA.
Специфична профилактика и терапия – не са разработени!
Епидемичният паротит е остро заболяване, предавано по въздушно-капков път.
Болният е контагиозен 3-4 дни преди боледуването на слюнчените жлези и 5 дни след това.
Морфология. Кръгла, овална или неправилна, 150-220 nm, диаметър на капсида 18 nm.
Антигенна структура. Познат е 1 серологичен тип, вирусната частица съдържа
няколко антигена: 1) разтворим комплементсвързващ нуклеокапсиден антиген S, не е
инфекциозен; 2) вирусен комплементсвързващ антиген V (хемаглутинин и неураминидаза);
3) хемаглутинин – аглутинира Er: човешки от група 0, кокоши, овнешки, от морско свинче и
др.; 4) хемолизин; 5) алерген (доказва се чрез кожноалергична проба).
Резистентност. Сравнително устойчив. Съхранява се в стайна температура 4-8 часа,
при 60 С загива за 20 мин, УВ лъчи го инактивират бързо. Замразен се запазва с години. Най-
ефективните препарати са хлорхексидиновите.
Култивиране. 7-8 дневни кокоши ембриони, бъбрек на човешки ембриони, морско
свинче, маймуна, клетъчна линия HeLa и др. ЦПЕ – многоядрени клетки и синцитиум.
Клинична картина, патогенеза. Източник – болен човек, входна врата – лигавица на
носоглътка и конюнктива; въздушно-капков път. Вирусът се размножава първоначално в
ГДП, следва виремия и разпространение в различни тъкани – ЦНС и секреторни жлези –
паротитни, панкреас, тестиси, яйчници. Възможни усложнения са асептичен менингит,
менингоенцефалит, орхит (често водещо до стерилитет), панкреатит и др.
Имунитет. Преболедувалите придобиват доживотен имунитет, новородените имат
антитела в кръвта, получени от майката – до 6 месеца.
 Микробиологична диагноза. Материалите за изследване са слюнка, ликвор, кръв,
урина. Вирусът се култивира на кокоши ембриони и клетъчни култури, след което се
установява с РХА. Може да се използва и ИФМ. За серологична диагноза се използват двойни
серумни проби, изследвани чрез РЗХА, РСК или ELISA. Кожноалергичният тест с паротитен
алерген може да се използва за ретроспективна диагноза.
Специфична профилактика. Преди се е използвала жива ваксина, в наши дни – жива
триваксина (морбили-паротит-рубеола) на 13-ти месец от раждането. Ваксинираните
придобиват имунитет, чиято продължителност не е установена точно.
Вирусът на дребната шарка (морбили) има сферична форма с големина 120-250 nm,
но се срещат и нишковидни форми. Вирусната частица се състои от нуклеокапсид и външна
обвивка, съставена от белтъци, липиди и полизахариди. Познат е само 1 серологичен тип. Има
хемаглутинираща и хемолитична активност.
Антигенна структура. Стабилна – комплементсвързващ антиген и хемаглутинин.
Резистентност. Слабо устойчив, загива много бързо, на 37 С издържа 2 часа.
Съхранява се най-добре в ниски, минусови температури и в лиофилизирано състояние.
Култивиране. Размножава се на клетъчни култури от човешки и маймунски бъбреци с
характерен ЦПЕ – гигантски клетки, симпласти и вретеновидни и звездовидни клетки.
Клинична картина, патогенеза. От морбили боледува само човекът! Входна врата са
ГДП, вирусът достига регионалните лимфни възли, следва виремия и дисеминиране. Проявява
се характерна клиника с хиперпирексия, явления от ГДП, типичен обрив – макуло-папулозен
+ петна на Филатов-Коплик по букалната лигавица. Поради намаляване на защитните сили на
организма, има чести бактериални усложнения като пневмония, менингоенцефалит, отит и др.
Имунитет. Доживотен. В серума – ВНР, комплементсвързващи АТ и антиХА.
Микробиологична диагноза. За изолиране на вируса се използват бъбреци от човешки
ембрион, както и маймунски бъбреци, следва типиране чрез ВНР. Серологична диагноза се
прави с двойни серумни проби чрез ВНР, РСК, РЗХА. Клиничната картина е много
характерна и често прави излишна вирусологичната диагноза.
Профилактика: комбинирана с паротитна и рубеолна ваксина. Прилага се на 13
месеца и се прави реимунизация на 12 г.
Респираторно-синцитиалната вирусна инфекция представлява остро заразно
заболяване, характеризиращо се с интоксикация, засягане на долните дихателни пътища,
развитие на бронхиолити, бронхопневмонии и пневмонии, тежко протичане с висок
леталитет, предимно в кърмаческа възраст. Морфологията на RS-вируса е както на
останалите парамиксовируси. При култивиране на клетъчни култури, предизвиква
характерен ЦПЕ – поява на псевдогигантски клетки и синцитиум.
Инфекциите засягат респираторния тракт. При малки деца и кърмачета преобладават
пораженията на долните дихателни пътища – бронхиолити, бронхопневмонии. У възрастни –
предимно като неусложнени остри респираторни заболявания. Микробиологична диагноза:
материали от болен човек (секрет от ГДП) и починали (късчета бронхи, бял дроб).
Изолирането става чрез заразяване на клетъчни култури – Hep-2, KB, HeLa и др. Бърза
диагностика се постига чрез ИФМ. Серологична диагноза – РСК, ВНР. Няма профилактика и
терапия.
 Тема № 96: „Семейство Arenaviridae. Семейство Coronaviridae.
Семейство Caliciviridae.”
Аренавирусите са разпространени предимно в тропична Америка. Патогенни са за
човека. По-важните заболявания са: хориоменингит, Аржентиска и Боливийска хеморагични
трески, хеморагична треска Ласа и др.
Морфология и култивиране. Размери 50-300 nm, с добре изразена външна обвивка,
едноверижна РНК, общ групов антиген. Култивират в различни по произход клетъчни
култури, възприемчиви са новородените бели мишки и др. гризачи. Патологии:
1) Остър лимфоцитарен хориоменингит (LCM). Възпаление на мозъчните обвивки,
токсични явления, неврологични прояви. Причинител – Lymphocytic choriomeningitis virus.
Източник на зараза е домашната и полската мишка, механизмът на предаване – фекално-
орален и аерогенен, допуска се и трансмисия от кърлежи и комари. Входна врата – лигавици
на ГДП и ГИТ  виремия  промени в пермеабилитета на съдовете  циркулаторни
разстройства  условия за мозъчен оток. МБД: ликвор и кръв от болен  заразяване на
кокоши ембриони или опитни животни  изолиране на вируса  идентификация с ВНР и
комплемент-свързваща реакция. Ретроспективна диагноза – РСК, ВНР. Специфична
профилактика не е разработена!
2) Хеморагична треска Ласса. За първи път описана в Нигерия, причинява се от Lassa virus.
Зооноза, резервоар са дивите гризачи, а също и болният. Механизми – аерогенен,
алиментарен, контактно-битов. Протича с втрисане, фебрилитет, миалгия, повръщане и
диария, поява на макуло-папулозен обрив  тежък хеморагичен синдром – кръвоизливи по
кожата и лигавиците. Висока леталитет – 40-50% при местното население, 70% при
европейци. МБД: кръв, гърлен секрет, урина, биопсичен материал  инокулиране на животни
или клетъчни култури  изолиране. Серологични – ИФМ, ELISA за доказване на IgM.
Извършват се само в специализирани лаборатории. Специфична профилактика – вече има
рекомбинантна ваксина, а също и атенюирана.
3) Боливийска хеморагична треска. Причинява се от Machupo virus, зооноза от градски тип.
Източник е хомякоподобен гризач и болния човек, механизмът – алиментарен и аерогенен.
Прояви – катарални от страна на ГДП и ГИТ смущения  хеморагична диатеза с кожни и
кухинни кръвотечения, черноробни и енцефалитни прояви, 20% леталитет. Преболедувалите
придобиват специфичен имунитет. МБД – серологично по общоприети методи.
4) Аржентинска хеморагична треска. Зооноза, Junin virus, само в Аржентина, изолиран от
болни хора, кърлежи и полски мишки. Предава се трансмисивно или от болен на болен.
Започва с катарални прояви на ГДП, преминаващи към хеморагична диатеза с големи
кръвоизливи по кожата, мелена, хематемеза. Леталитет 15%. МБД: кръв  култивиране с
клетъчна култура Vero  изолиране  заразяване на други клетъчни култури или животни.
Серологично: ИФМ, ELISA. Специфична профилактика – няма разработена.

Коронавируси. Размери 75-160 nm, с централно тяло и матрикс, геном от едноверижна

линейна РНК. Матриксът е между нуклеокапсида и липопротеидната обвивка.
Повърхностните израстъци напомнят слънчева корона. Имат 3 групи протеини – в обвивката
на вириона, в нуклеокапсида и матриксен протеин. Аглутинират кокоши и миши еритроцити,
но не и човешки.
Култивиране. Много трудно, използват се органни култури от трахея на човешки
ембриони, чревен епител и бъбрек и др. Не са патогенни за лабораторни животни.
Резистентност. Умерено устойчиви, чувствителни на дезинфектанти и УВЛ.
Патогенеза и клиника. Вирусът се излъчва със секрети на ГДП  входна врата –
епителни клетки на ГДП лигавица (рядко фекално-орален и контактно битов).
Възприемчивостта е висока – 50-100%. Прояви: фебрилитет, хрема, кашлица, гърлобол,
главоболие, мускулни болки и др. Разпространява се предимно спорадично, на второ място
като причинител на настинката (common cold).
МБД. Материали от носоглътката/фекалии, аутопсионни материали  бързи методи –
ИФМ, ЕМ. Изолирането става чрез заразяване на клетъчни култури от трахея и бронхи на
човешки ембрион или първично трипсинизирани култури от човешки произход и
фибробласти. Серологично: двойни проби РСК, ВНР, РЗХА и реакция непряка
хемаглутинация. В реакциите се използват еталонни диагностикуми.
Специфична профилактика – няма разработена!

Калцивируси. Група вируси, които се оприличават на чаша, най-важен представител

Norwalk virus, предизвикващ епидемичен акутен гастроентерит.
Морфология. Приличат на пикорнавирусите, но са малко по-големи. Геномът им е
едноверижна РНК, нямат обвивка. Не могат да се култивират в клетъчни култури, нито в
животни. Заразяват се експериментално доброволци.
Резистентност. Висока към химични и физични фактори, етер и др.
Патогенеза и клиника. Антропоноза, източник е само болният човек и изразена
клиника, отделящ вируса в първите 24-72 часа от заболяването с повърнати материи и
фекалии. Механизмът е фекално-орален, а фактори – вода и замърсени ръце. Най-чести
прояви са: гадене, повръщане, диария, втрисане, фебрилитет, адинамия, миалгия и др.
Обикновено има епидемичен характер – взривове в училища, почивни домове и т.н.
Преболедувалите придобиват имунитет, но са възможни повторни заболявания, поради
наличието на няколко серотипа.
МБД. Повърнати материи, фекалии, кръв  имуноелектронна микроскопия/
радиоимунен тест, ELISA. Специфична профилактика няма.
 Тема № 97: „Семейство Filoviridae. Род Filovirus. Род Ebola virus.”
Семейство Filoviridae (с филаментозна форма вириони) включва причинителите на
особено опасните хеморагични трески Ебола и Марбург. Вирусите имат външна обвивка,
едноверижна РНК. Марбург-вирусът е по-слабо устойчив във външната среда.
Хеморагичните трески Марбург и Ебола започват с повишаване на температурата,
петехии по кожата и обилни кръвотечения от носа, ГИТ, пикочо-половата система, след което
следва шок и екзитус. Отличителни характеристики:
 Marburg virus е изолиран от клетъчни култури от африкански зелени маймуни и
причинява инфекция на лабораторни работници от Германия в средата на миналия век.
Леталитетът е 30%, а проучвания показват, че вирусът предизвиква заболявания при
маймуни и хора в Централна Африка;
 Ebola virus e зооноза, с естествен резервоар диви гризачи и прилепи, боледуват и
маймуни. Предава се по алиментарен и контактно-битов път, както и вътреболнични
взривове. Заболяването е резпространено в Судан, ЮАР и Кения.
Клинична картина. Втрисане, фебрилитет, главоболие, миалгия по цялото тяло 
макуло-папулозен обрив към края на първата седмица  стомашно-чревен синдром (болки в
корема, профузна диария с примеси на кръв)  втори период: обилни кръвотечения от носа,
стомаха и др. вътрешни органи  тежка дехидратация, леталитет до 90%
МБД. Само в специализирани лаборатории! За Марбург вируса – клетъчна култура
Vero, а за Ebola – морски свинчета. В заразените клетъчни култури се наблюдават
цитоплазматични включвания, видими и с ИФМ. Серологичните изследвания се извършват с
ИФМ, ELISA и RIA, за доказване на IgM и IgG.
Специфична профилактика. Няма разработена.
 Тема 98: „Реовируси (Сем. Reoviridae). Ротавируси (Род Rotavirus).”
Реовирусите обхващат значителен брой вируси, обединени в 9 рода, от които значение
за човека и животните имат четири рода. Род Orthoreovirus (тип 1, 2 и 3) причиняват явления
от страна на ГДП и ГИТ. Род Rotavirus – диарии у деца. Род Orbivirus съставляват над 100
серотипа, предимно патогенни за животни. Род Coltivirus причиняват хеморагична треска
Колорадо и енцефалит. Ротавирусите паразитират в широк кръг бозайници, включително и в
човека, като причиняват гастроентерит при децата от 6 до 24 месечна възраст.
Морфология. Имат иксоаедрална симетрия, размери около 70 nm, без външна обвивка.
Притежават 11 фрагмента двойноверижна РНК и двуслоен капсид, в който капсомерите са
радиално разположени като спици на колело. Капсидът е изграден от 6 структурни белтъка,
като по-важни са VP7 гликопротеин (G протеин VP4) и протеазочувствителен Р протеин.
Култивиране. Много взискателни, могат да се култивират само органни култури от
човешка чревна лигавица и някои клетъчни култури (МА-104).
Резистентност. Значителна устойчивост (до 7 месеца), най-вече във фекалиите.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Източник на инфекция са болните и
безсимптомните носители, а механизмът на предаване – фекално-орален. Основни фактори са
водата, хранителните продукти и замърсените ръце. Вирусите попадат и се размножават в
ентероцитите на дуоденума, тънкото и дебелото черво, като предизвикват дистрофия и
некроза. Инкубационният период е от 12-24 часа до 2-3 дни. Основните симптоми включват
повишена температура, коремни болки, повръщане, диария. При 40-80% от кърмачетата се
развива дехидратация. При новородените протича безсимптомно.
Имунитет. Преболедували и прекарали инапарентно инфекцията придобиват траен
имунитет. IgM, IgG и IgA се доказват практически във всички възрастни хора.
Микробиологична диагноза. Изследват се фецес и кръв. Етапи:
1) Доказване на ротавирусен антиген: латекс-аглутинационен тест (ЛА) „Rotalex”,
имунохроматографски тест или ензимен имунотест (ELISA);
2) Доказване на ротавирусен геном: полиакриламидна гел-електрофореза
3) Метод за определяне на генотипа и доказване на ротавирусните щамове чрез верижна
полимеразна реакция с обратен презапис (RT-PCR).
Профилактика и терапия. Разработена е жива атенюирана ваксина от човешки
ротавирус – Rotarix. Тя е задължителна в САЩ, Канада, Австралия, Австрия, Белгия. В
България е препоръчителна от 2010 г. Прилага се през устата в две дози между 6 седмица и 6
месеца. Втората доза се дава месец след първата. Препоръчително е преди ваксинация да се
направи МБИ на фецес.
 Тема № 99: „Семейство Papovaviridae. Семейство Parvoviridae.”
Забележка! Семейство Papovaviridae е част от стара класификация, обединяващ в едно
семействата Polyomaviridae и Papillomaviridae.

Семейство Polyomaviridae включва вируси с двойноверижна ДНК, имащи строго специфичен

гостоприемник, с висок онкогенен потенциал. Тук влизат: Polyomavirus hominis-1 (JCV), Polyomavirus
hominis-2 (BKV), KI, WU - ОРЗ, MCC – Merkel Cells Carcinoma.
Морфология. ДНК вируси с размери около 45 nm. ДНК е суперспирализирана, свързана с 4
клетъчни хистона (наподобява хроматиновите комплекси) - „вирусна минихромозома”. Капсидът има
с икосаедрална симетрия, а капсомери - 3 вирус-специфични белтъка. Не притежават външна обвивка.
Репликация. Протича като продуктивна и непродуктивна инфекция:
 Продуктивна инфекция: процесът завършва с образуване на зрели жизнеспособни
вирусни частици в ядрото на клетката и последващо загиване на последната най-вероятно
чрез руптура. Наблюдава се в строго определен тип клетки (JCV само в човешки глиални клетки, BKV
– в първични глиални клетки).
 Непродуктивна инфекция: поради способността да не поддържат пълен цикъл на
вирусна репликация. Най-честа причина за клетъчна трансформация. Обуславя
онкогенния потенциал. Индуцират тумори в множество животни и трансформират клетки от
клетъчни култури. Не се асоциират за сега с тумори на хора.
Клинична изява. BKV инфекцията е разпространена широко. Най-често е асимптоматична.
Може да протече като треска или леко респираторно заболяване. Обикновено остава
недиагностицирана. Вирусът се излъчва с урината. След трансплантация предизвиква бъбречни
проблеми. Участва в отхвърлянето на трансплантанта (12 – 240 седмица). Увеличава риска от
левкемия. След костно-мозъчна трансплантация - хеморагичен цистит, след бъбречна трансплантация
- уретрални обструкции или прогресивен
фатален тубулоинтерстициален нефрит. Води до нефропатия.
JCV причинява прогресивна мултифокална левкоенцефалопатия (ПМЛ). Представлява
демиелинизиращо заболяване при имунокомпрометирани индивиди. Протича с типична клинична
триада от неврологични симптоми: мускулна слабост и променена походка (до хемипареза),
затруднения в мисленето и субкортикална деменция, сензорни, вкл.визуални нарушения. Има
злокачествен ход.
Лабораторна диагностика. Материали за изследване – урина (седимент), мозъчна тъкан
(суспенсия), кръв (серум). Методи на изследване:
 Методи за пряко доказване на вируса в материал от болния: PCR – уринарен седимент и
мозъчна тъкан, ДНК хибридизация, имуноцитохимични методи за доказване на
интрацелуларни вирусни антигени;
 Методи за изолиране на вируса: заразяване на първични клетъчни култури от човешки фетални
клетки (бъбречни, глиални). Намира ограничено приложение.
 Серологични методи: РЗХА, ELISA. Нямат голяма диагностична валидност поради широкото
разпространение на инфектираността сред хората и поради това, че при имуносупресираните
пациенти намалява способността на организма да образува специфични антитела, или дори
липсва.
Специфична профилактика – няма. Терапия – Vidarabin при хеморагичен цистит.
Papillomaviridae принадлежат към група I вируси, сдържащи двойноверижна ДНК.
Причиняват най-разпространената полово пренасяна вирусна инфекция в света. Основна причина за
развитие на генитален рак в 0,1% от инфектираните. Включва няколко рода, от значение за човешката
патология - 3 рода: Alphapapillomavirus – HPV 16, 18, 31, 32, 6, 11,
Betapapillomavirus - HPV 5 и Gammapapillomavirus - HPV4.
Морфология. Размери около 55 nm. Геном с двойноверижна циклична ДНК, капсид с
икосаедрална симетрия (72 капсомера), подредени във вид на пентамери. Вирусният геном съдържа
ранни (early - E) и късни (late - L) гени. Ранните гени кодират регулаторни протеини, а късните гени -
структурни протеини. Вирусни протеини Е6 и Е7 - силно изразена
трансформираща активност (онкопротеини).
 Размножаване. Имат строго специфична гостоприемникова клетка – епителната клетка
(кератиноцит). За да се развие инфекция е необходимо вирусът да проникне в базална епителна клетка
(изисква микролезии - нарушаване целостта на многослойния епител). Навлизането на вирусната
частица продължава няколко часа и се извършва чрез ендоцитоза на везикули, покрити с белтъка
клатрин. След разсъбличане вирусната ДНК се транспортира в ядрото. Интегрира се в клетъчната ДНК
молекула. Вирусната ДНК се реплицира в 3 етапа:
 Първи: намножаване в базалните кератиноцити;
 Втори: геномно поддържане – в активно делящите се базални клетки;
 Трети: геномна амплификация – в горните слоеве на епитала.
Резистентност. Устойчиви на липоразтворители и температурни въздействия. Инактивират се
на 100С за 1 час.
Патогенеза. Попадат в организма по контактно-битов път. Входна врата - кожата,
полулигавиците и лигавиците през микротравми. Полово предаваните вирусни типове засягат
гениталиите и перианалната област. В голяма част от случаите заразяването не предизвиква видими
изменения или клинични прояви и е транзиторно (преходно). Почти 50% от жените и повечето от
мъжете могат да пренасят заразата безсимптомно. Причиняват доброкачвствени и злокачествени
заболявания. Имат доказан онкогенен потенциал, с различен риск от прогресиране към рак: нисък
(типове 6, 11, 42), средно висок (31, 33, 35) и висок (16, 18).
Имунитет. Секреторни антитела клас IgA по мукозите - първа линия на защита, серумни
антитела клас IgG – вирус –неутрализиращи, комплемент и IgG аглутинират и опсонизират вирусните
частици и подпомагат Fc- и C3b-рецептор-медиираната фагоцитоза.
Клиника. Включва - обикновени кожни брадавици, дълбоки плантарни брадавици,
сondylomata acuminatа, интраепителни неоплазии (типо 6, 11), цервикална интраепителна дисплазия
(CIN) в 3 степени, цервикален рак, инвазивен карцином, рецидивираща респираторна папиломатоза,
конюнктивална папиломатоза, и папиломатоза на пикочен мехур.
Лабораторна диагноза: Изследват се брадавици, сквамозен материал, кюретажен материал.
Чрез цитонамазка на Папаниколау се доказват промени (койлоцити) – при съмнение за инфекция с
човешки папиломен вирус. PCR позволява качествено и количествено определяне на вирусния товар,
както и типиране на вируса с респект към онкогенните типове и определя индивидуалния
канцерогенен риск за всеки пациент.
Лечение. Съществуват различни подходи:
 Медикаменти с деструктивен ефект за локално приложение: Condylin, Podophylin и др.
 Медикаменти с имуностимулиращо действие – Imiquimod (Aldara), alpha-Interferon;
 Антивирусни медикаменти - Ribavirin, Cidifovir.
Семейство Парвовируси включва 3 вида вируси, от които значение за човешката патология
има само Parvovirus B19 като причинител на erythema infectiosum – пета болест.
Морфология. 22-23 nm в диаметър, без външна обвивка, с 3 структурни протеина. Има
иксоаедрална симетрия и геном от едноверижна ДНК. Не е постигнато размножаване на вируса в
клетъчни култури. Всички данни са събрани при изследване с доброволци.
Клиника и патогенеза. Петата болест е антропоноза. Източник е болният човек, който отделя
заразата със секрети от ГДП. Механизмът на предаване е въздушно-капков, но е възможен и
контактно-битовият. Път на вируса: ГДП  размножаване в епителните клетки  виремия  костен
мозък, кожа и др. органи. Протича в 2 фази: начален фебрилен за около седмица, с грипоподобни
симптоми и втори, с характерен рубеолоподобен обрив по кожата.
 При възрастни – полиартрит, апластична криза при хронично болни от анемия;
 При бременни жени – мъртво раждане, фетален хидропс;
 Засяга предимно деца от 2 до 14 години. Преболедувалите имат имунитет.
Микробиологична диагноза. Доказва се в серума на болния чрез имунна електронна
микроскопия, насрещна имуноелектрофореза, радиоимунен тест, ELISA и др. Серологична
диагноза – определяне на IgG и IgM в серума на болния
Специфична профилактика. Не е разработена.
 Тема 100: „Семейство Togaviridae. Вирус на рубеолата (Rubeolla virus).”
Семейство Togaviridae включва 2 рода: Alphavirus (арбовируси група А) и Rubivirus
(вирус на рубеолата). Арбовирусите от група А са пренасяни от комари и са патогенни за хора
и животни. Разпределени са в няколко по-известни антигенни комплекса: източен конски
енцефалит (EEEV), западен конски енцефалит (WEEV), венецуелски конски енцефалит
(VEEV). Предизвикват още енцефалити или фебрилни състояния с обрив.
Морфология. Вирионите имат сферична форма с размер 60 nm и иксоаедрален тип
капсидна обвивка. Нуклеокапсидът е изграден от едноверижна несегментирана РНК верига.
Има двуслойна липопротеидна мембрана с клетъчен произход. По повърхността на вируса са
разположени шипчета – хемаглутинини.
Антигени. Рубеолният вирус е стабилен в антигенно отношение. Притежава
комплементсвързващи, хемаглутиниращи и преципитиращи антигени. Размножаването на
вируса протича в цитоплазмата като вирусът напуска клетката-гостоприемник с пъпкуване.
Резистентност. Слаба. Загива за 30 мин при 56 С, а също и от етер и детергенти.
Култивиране. Вирусът може да се размножава в клетъчни култури от човешки и
животински произход (трипсинизирани бъбреци), клетъчни линии ВНК, WI-38 и др.. ЦПЕ е
труден за доказване и нехарактерен. За доказване на вирусното размножаване може да се
приложи и ИФМ. Лабораторните животни са слабо възприемчиви за инфекцията.
Патогенеза и клиника. Придобитата рубеола се предава по въздушно-капков
механизъм. Входна врата е лигавицата на ГДП, от там вирусът достига до регионалните
лимфни възли и по кръвен път (виремия) се дисеминира в организма – кожа, синовиална
тъкан, плацента, ЦНС и т.н. Типичният обрив е израз на дисеминиране на вируса и
достигането му до кожата. В клиничното протичане на заболяването се различават 4 периода:
инкубационен (около 14 дни), катарален (2-3 дни), обривен (около 3 дни) и реконвалесцентен.
Основният симптом е появата на обрив по лицето и шията, който за няколко часа обхваща
торса и крайниците. Обривните единици са разпръснати светлочервени петна, ясно
ограничени едно от друго без склонност към сливане. Обривът се задържа 2-3 дни без да
оставя пигментация и лющене на кожата. Рядко се регистрират усложнения като артралгии и
артрити, енцефалит, неврит, орхит и др.
Вродената рубеола се получава при инфектиране на бременна жена през първия
триместър. Виремията може да увреди ембриона, причинявайки вродени дефекти, познати
като конгинетален рубеолен синдром. Вродената рубеола се характеризира с кардио-
васкуларни увреждания, микроцефалия, катаракта и т.н.
Вирусологична диагностика. Не е рутинна. Изследват се материали от респираторния
тракт, кръв, урина и ликвор (при вродена рубеола). Вирусът се изолира на клетъчни култури и
се доказва чрез ИФМ, ВНР и др. Серологичната диагноза включва: РЗХА (класически метод)
– изследват се общите антитела срещу рубеолния хемаглутинин и ELISA – доказват се IgM и
IgG единични и серумни проби.
Специфична профилактика. Провежда се имунизация с трикомпонентна ваксина
срещу морбили, паротит и рубеола (Priorix) с първа доза на 13 месеца и реимунизация на 12 г.
Ако бременната е болна от рубеола през първото тримесечие на бременността се препоръчва
прекъсване на бременността. Ако бременната е контактна на болен от рубеола се изследват
две серумни проби, взети през 14 дни. Ако в двете проби титъра на антителата е нисък,
бременността не се прекъсва. Нарастването на титъра във втората проба е признак за прясна
инфекция и се препоръчва прекъсване на бременността.
 Тема № 101: „Рабдовируси (Сем. Rhabdoviridae).
Вирус на беса (Rabies virus).”
Семейство Рабдовируси включва вируса на беса, на везикулозния стоматит и др. Имат
куршумообразна форма и съдържат едноверижна несегментирана РНК и спирален тип
симетрия. Нуклеокапсидът им е обвит с двойна мембрана, богата на липиди, с което се
обяснява и тяхната чувствителност към етера.
Бесът се причинява от Rabies virus и е остро инфекциозно заболяване на ЦНС у човека
и топлокръвните животни. Характеризира се със силна възбуда и спазми на дъвкателната и
дихателната мускулатура и завършва винаги със смърт.
Морфология. Размери 80/180-200 nm, има и нишковидни форми. В обвивката се
съдържат ВХ, белтъци и липиди. В нервните клетки на умрели от бяс животни и хора се
намират включвания – телца на Бабеш-Негри, които на 100% потвърждават диагнозата бяс.
Антигени. Не са установени съществени АГ различия между отделните щамове.
Резистентност. При загряване се губи вирулентност бързо, при ниски температури или
лиофилизирано състояние се запазва дълго. Липоразтворителите инактивира вируса.
Култивиране. Патогенен за всички топлокръвни животни, които развиват енцефалит.
За култивиране се използват първични клетъчни култури от бъбреци на хамстери, диплоидни
клетъчни щамове и др.
Патогенеза и клиника. Източник са болните животни, а предаването – чрез ухапване.
От входната врата вирусът достига ЦНС по хода на периферните нерви, а по n. facialis до
слюнчените жлези и се отделя със слюнката. Инкубационният период е средно 1-3 месеца.
Протича клинично в две форми: буйна и паралитична. Наблюдават се 3 стадия на развитие:
 Продромален стадий: 1-3 денонощия – главоболие, субфебрилитет, парене и
мравучкане на мястото на ухапването; безпричинен страх;
 Стадий на възбуда: 2-3 денонощия – спазми на фарингеалната и ларингеалната
мускулатура, които правят преглъщането мъчително и невъзможно. Сетивността е
силно повишена – фотофобия и аерофобия. Болният е в пълно съзнание, неспокоен;
 Паралитичен стадий: рядко се стига до него, поради смърт в предишния стадий;
развива се квадриплегия. Леталитетът е 100%.
Имунитет: създава се само у ваксинирани хора и животни.
Микробиологична диагноза. Извършва се в специализирани лаборатории. Изследват
се мозъчна тъкан, слюнка, ликвор, храчки, фекалии, урина. Изпраща се цялата глава на
декапитираното животно. Използват се 3 основни метода за диагноза:
 Търсене на телцата на Бабеш-Негри: натривки от амониевия рог на мозъка се оцветяват
по метода на Селерс. Виждат се яркочервени, сферични или продълговати
цитоплазмени включвания в невроните;
 ИФМ: бърз метод с висока достоверност;
 Биологични проби: заразяват се 5-6 мишки интрацеребрално. След 5-тия ден се убива
периодично по 1 животно и се търсят телцата на Негри и вирусен АГ.
Специфична профилактика. Антирабична ваксина по метода на Пастьор. В
ежедневната практика се прилагат мозъчните ваксини (живи или атенюирани). При тежки
ухапвания се прилага и хиперимунен серум или гама-глобулин. У нас се прилага пречистена
лиофилизирана ваксина, петкратно по определена схема. Ухапаните лица следва веднага да се
явят и имунизационен кабинет, където лекарят определя курса на имунизация.
Имунитет. Антителата се образуват към 14-15-тия ден, достигат пик, намаляват и се
съхраняват с години. Установено е, че антителата в ниски стойности не предпазват от
заболяванне, поради което при повторно ухапване се провежда отново курс на имунизация!
 Тема 102: „Ретровируси (Сем. Retroviridae).
Вируси на СПИН HIV-1 и HIV-2. Онковируси.”
Ретровирусите се изолират при всички гръбначни животни. При много видове е
доказано, че именно те (Oncovirinae) са причинителите на неопластичните процеси – саркоми,
левкози, лимфоми и карциноми. Повечето от ретровирусите имат способността да променят
растежа на заразените клетки на макроорганизма, като експресират аналози на онкогените.
Сложно устроени, геномът се състои от положителна едноверижна РНК с уникален
механизъм на репликация. Семейство Retroviridae се състои от 3 подсемейства: Oncovirinae
(неопластични и неврологични заболявания), Lentivirinae (СПИН и др.) и Spumavirinae.
ВИРУСИ НА СПИН – HIV1 и HIV2
Морфология и биология. Вирионите имат сферична форма и размери 80-120 nm.
Вирусът е изграден от нуклеокапсид и липопротеинова обвивка, от 2 слоя – липиден (външен)
и белтъчен (вътрешен), съдържащ белтък р17. В липопротеидната мембрана са разположени
два гликопротеина под формата на шипчета. Единият (gp41) e разположен трансмембранно и
се залавя за вътрешния протеинов слой, а другият – gp120, е разположен по повърхността на
вируса. Във вътрешността на вируса е разположен нуклеокапсид с конична форма, включващ
диплоиден геном от две молекули едноверижна РНК и ензимите обратна транскриптаза и
интеграза. Обвивката на капсида е изградена от белтъка р24.
HIV се размножава само в клетки с подходящи рецептори: CD4+ лимфоцити,
макрофаги (моноцити, алвеоларни макрофаги, дендритни клетки на Лангерханс в кожата) и
микроглиални клетки. Вирусите предизвикват литична инфекция на Th-Ly. Вирусите
адхезират към CD4 рецепторите чрез gp120. След навлизане в клетката, те се реплицират и я
напускат чрез пъпкуване. Пълното съзряване на вириона става извън клетката.
Култивиране. HIV вирусът се култивира в клетъчни линии от Т-лимфоцити и
периферни мононуклеарни клетки от здрав донор.
Антигенна структура. Повечето причинители на СПИН принадлежат към типа HIV-1
като отделните представители на този тип се различават главно по антигените на обвивката.
HIV-2 е изолиран от болни в Западна Африка, генетично родствен с ретровируси, изолирани
от маймуни. В последно време се разграничава подтип О, изолиран в много страни. Най-
важни АГ на HIV са gp120 и gp41 на външната мембрана, както и груповоспецифичният
сърцевинен антиген p24. Причина за високата изменчивост на HIV е фактът, че обратната
транскриптаза допуска относително много грешки в транскрипцията на вирусната РНК.
Резистентност. Слабо устойчив, бързо се инактивира от висока температура,
физични фактори, дезинфектанти и др.
Епидемиология. 4-то място като причина за смъртност на хората от инфекциозни
заболявания. Основни пътища и механизми за предаване на вируса са: необезопасен секс с
инфектиран партньор, използване на обща игла и спринцовка при интравенозни наркомани,
при преливане на кръв и кръвни продукти, както и трансплацентарен път.
Патогенеза, имунитет, клиника. Определящо в патогенезата на СПИН е
заразяването и убиването на CD4+ лимфоцити и макрофаги, като клиничната проява зависи от
количеството на CD4+ лимфоцити и вирусни частички в кръвния ток. При намаляване нивото
на лимфоцитите под 450/ml се развива имуносупресия. Макрофагите се заразяват с вируса
още в началото на инфекцията и са основен резервоар през периода на носителството. В
разпространението си вирусът достига белите дробове, мозъка и др. С намаляване броя на
CD4+ Ly се уврежда способността за развитие на антиген-специфичен хуморален и клетъчен
имунен отговор. Забавената свърхчувствителност също е нарушена, а с това и КМИ –
организмът започва да страда от опортюнистични инфекции. Потиска се клетъчната
цитотоксичност и фагоцитната активност. Засегнатите микроглиални клетки обуславят
отделянето на невротоксични субстанции - неврологична симптоматика при късен СПИН.
 Стадии на СПИН: 1) Остър стадий – продължава до няколко седмици (грипоподобно);
2) Латентен стадий (месеци-години) – 1-2 до повече от 15 години. При някои заразени, години
след острия период се развива генерализирана лимфаденопатия; 3) Стадий на
опортюнистичните инфекции – протозои, гъби, херпесни вируси, микобактерии, салмонелни
бактерии; 4) Стадий на неоплазми (саркома на Капоши).
НIV-1 и HIV-2 причиняват хронична инфекция, прогресираща към СПИН, както и
тежко заболяване на ЦНС, известно днес като HIV-асоциирана деменция. Това заболяване се
описва като синдром на когнитивна и моторна дисфункция и е най-високорискова причина за
смърт при настъпване на СПИН.
Микробиологична диагноза. Материали за изследване са серум и кръв. Вирусът
(определян като вирусен антиген – общ или р24) циркулира в кръвта на болния след 10-тия
ден от заразяването до 6-та седмица от него, като количеството на вирусния товар спада след
4-та седмица. В диагностиката се използват бързи тестове, ELISA, Western blot и PCR.
Последният метод се използва и за мониториране на антивирусната терапия, както и за
окончателно определяне статуса на новородени деца (1-4-ти месец) от HIV позитивни майки.
Лабораторна диагностика. Доказването на инфекцията се осъществява чрез скрининг
– в ELISA (първично тестване) – доказват се антитела срещу вируса. Лицето се е срещало с
вируса и е носител на вируса (HIV-серопозитивно). Резултатът никога не се съобщава на
пациента преди да е повторено изследването със същата или с нова серумна проба и преди да
се приложат потвърдителни методи на изследване. Съществуват около 1% фалшиво
положителни резултати при болни или преболедували от малария, системни автоимунни
заболявания или лица с хипергамаглобулинемия.
Потвърдително изследване се извършва с Western blot (WB) анализ - доказват се
антитела към отделните вирусни протеини. Извършва се върху нитроцелулозни мембрани и се
визуализира чрез поява на бандове.
Профилактика и лечение. Не съществува ефикасна ваксина срещу СПИН, като
проблем се явява променливата антигенност на HIV и способността му да се разпространява
към незаразените клетки чрез образуване на синцитиум, с което се избягва имунният клирънс.
Използва се и медикаментозно лечение, включващо: 1) Нуклеозидни аналози, които се
включват в ДНК и причиняват терминация в синтезата на обратната транскриптаза (ОТ); 2)
Ненуклеозидни инхибитори на ОТ; 3) Нуклеотидни инхибитори на ОТ; 4) Протеазни
инхибитори и 5) Инхибитори на влизането на вируса в клетката.
Онковируси (Оncovirinae = Deltavirus) – HTLV-1, HTLV-2. Първият доказан човешки
ретровирус е човешки Т-клетъчен лимфотропен вирус (HTLV-1) – причинител на Т-
клетъчната левкемия при възрастни. Причинява дисфункция на имунната система. HTLV-2 се
предава по полов и кръвен път и също се свързва с някои форми на миелопатии.
 Тема 103: „Семейство Adenoviridae.”
Семейството на аденовирусите обхваща голям брой вируси в 50 типа, разпределени
в 2 рода според техния естествен хазяин: Mastadenovirus – по млекопитаещи (вкл. човек) и
Aviadenovirus – аденовируси по птиците, с морфологични и биологични особености.
Морфология. Иксоаедрична форма. Размери 70-90 nm и кубичен тип симетрия с 252
капсомера, всеки от които се състои от 5-6 субединици. На всеки 12 капсомера по върховете
на иксоаедъра има нишковиден израстък, имащ роля за адсорбцията на вируса върху
клетката-хазяин. Нямат външна обвивка, не съдържат липиди, ДНК вируси са.
Антигенна структура. Имат най-малко 3 разтворими АГ, произлизащи от различните
структурни единици на вирусната частица:
1) хексонантиген – груповоспецифичен, разтворим комплементсвързващ;
2) пентонантиген – произлизащ от субединиците на 12-те капсомера – предизвиква
неспецифично отлепване на клетъчните култури от растежната повърхност на стъкло;
3) нишковиден антиген – типовоспецифичен.
Познати са 49 аденовирусни агента (Н1-Н49), предизвикващи заболявания у човека,
като вирусите се различават един от друг чрез приложение на ВНР. По-голяма част от
аденовирусите аглутинират човешки еритроцити.
Резистентност. Сравнително устойчиви на температурно влияние. На стайна
температура се запазват до 2 седмици, на 50 С загиват за 10 мин.
Култивиране. Не са патогенни за лабораторни животни. Най-подходящи за
култивиране са клетъчните култури от човешки и маймунски бъбреци, както и клетъчните
линии HeLa, KB и др. Аденовирусите се размножават вътреядрено с образуване на типични
включения и образуване на кристали. ЦПЕ се изразява в появата на окръглени, силно
пречупващи светлината клетки.
Клинична картина, патогенеза. Размножаването на вируса протича през следните
фази: адсорбция върху клетъчната повърхност  проникване в цитоплазмата чрез ендозоми
 разрушаване на ендозомната мембрана  транспорт към клетъчното ядро  синтез на
ранни белтъци, репликация на вирусната ДНК, късни белтъци  сглобяване на вириона 
напускане на клетката чрез лизис.
Вирусът се предава по въздушно-капков или фекално-орален път, както и чрез
директен контакт със замърсени ръце или заразяване на очите. Повсеместно е разпространен в
целия свят, като заболявания се срещат през цялата година, но преобладават през студените
периоди. Инкубационният период на инфекцията е 2-9 дни. Основните заболявания, с които
се свързват аденовирусите са: остър фарингит в детска възраст, фаринго-конюнктивна треска,
ОРЗ, аденовирусна пневмония, остър фоликуларен конюнктивит, гастроентерит, енцефалит,
менингит, рядко екзантеми.
Микробиологична диагноза. Използват се материали от назофарингеален смив,
конюнктивален секрет, фецес, урина и др. Следва култивиране в подходящи клетъчни култури
– HeLa, КВ, човешки и маймунски бъбреци и др.  отчитане на ЦПЕ. Принадлежността на
изолата към аденовирусите се извършва чрез РСК, а типовата му принадлежност – чрез ВНР в
клетъчни култури или с РЗХА. Бързи методи са имунофлуоресцентният и PCR.
Серологичната диагностика включва РСК и използване на двойни серумни проби,
първата взета в началото на заболяването, а втората – 2-3 седмици след това. Доказателство за
аденовирусна етиология е 4-кратно нарастване титъра на антителата. Използват се още: РЗХА
за определяне типа патогенен аденовирус (двойни серумни проби) или ELISA – за доказване
на IgM антитела (може и в единична проба).
Специфична профилактика и терапия. Засега нямат практическо значение. В някои
страни се правят опити за създаване на живи атенюирани ваксини срещу най-често
разпространените щамове.
 Тема 104: „Херпесни вируси (Сем. Herpesviridae).
Вирус на обикновения херпес у човека (Human herpesvirus 1, 2;
Virus herpes simplex). Вирус на варицела и херпес зостер
(Human herpesvirus 3, Herpesvirus varicellae). Други херпесни вируси.
Семейство Herpesviridae включва 100 типа вируси. Подразделят се на 3 подсемейства:
алфа-, бета- и гама-херпес вируси. Характерна особеност е дългото вирусоносителство,
тенденцията към латентното протичане и склонността към рецидивиране. Широко
разпространени са в природата. Освен човека, засягат и много животни (зайци, птици,
маймуни, свине).
Вирус на обикновения херпес – herpes simplex
Морфология. Има кубичен тип симетрия (иксоаедър) и размери 120-150 nm.
Двуверижната му ДНК молекула е заобиколена от капсид от 162 капсомера. Притежава
външна липидна обвивка.
Антигенен строеж. Сложен. Различават се 2 серологични типа: 1 и 2.
Резистентност. Термолабилен, инактивира се за 30 мин при 50-52 С.
Култивиране. Размножава се в широк спектър от клетъчни култури. Развива се добре
върху хорион-алантоисна мембрана на кокоши ембриони, като образува едри плаки; от
клетъчните линии – HeLa, KB и др. Патогенен за опитни животни: зайци, бели мишки и др.
Клиника, патогенеза. Източник на заразата е само човекът, а механизмът на предаване
– контактен, въздушно-капков и полов. Входна врата е повредената лигавица на устните,
устата, кожата, лигавицата на половите органи. Обикновеният херпес е една от най-
разпространените инфекции, която може да протече под различни клинични картини – от
обикновена херпетична екзема до херпетичен енцефалит. Различават се 2 основни форми на
заболяването – първична и рецидивираща. Първичната инфекция най-често протича без
клинични симптоми и остава в организма в латентно състояние: HSV1 – в ганглиите на N.
trigeminus и HSV2 – в сакралните ганглии. Рецидивиращата форма на херпесната инфекция
по правило е еднаква с клиничната картина на първичната инфекция.
Характерният везикулозен обрив преминава през 4 стадия: 1) локална хиперемия и
сърбеж; 2) везикулозен стадий – трае 4-6 дни; 3) образуване на крусти или язвички; 4) стадий
на оздравяване без цикатрикс. Основните клинични прояви включват обикновен рецидивиращ
и генерализиран херпес, херпетична екзема или вариолоподобна екзема на Капоши, а също и
травматичен херпес, гингивосоматит, кератоконюнктивит и вулвовагинит. Гениталният
херпес се причинява най-често от HSV2. Най-тежките прояви са херпетичният енцефалит и
менингоенцефалит, както и неонаталният генерализиран херпес.
Имунитет. Хуморален и клетъчномедииран. В серума на болен или инапарентно
прекарал инфекцията човек се откриват и 3-те вида антитела. Не са пречка за рецидив.
Микробиологична диагноза. Като материали се използват: везикулозна течност,
гърлен секрет, слюнка, кръв, ликвор, секрет от роговицата на окото, урина и фецес; от трупен
материал – мозък, ликвор, черен дроб. Вирусът се изолира чрез заразяване на 10-12 дневни
кокоши ембриони, клетъчни култури или опитни животни (роговица на заек). За диагностика
се използват ELISA, РСК, имуноблот или ВНР. Като бързи методи се използват електронната
и имунофлуоресцентната микроскопия. По време на заболяването вирусът на херпеса може да
се докаже в кръвта (виремия) и урината (вирусурия).
Специфична профилактика и терапия. За профилактика се използва убита
поливаксина – при болни с рецидивираща форма на инфекцията, а за деца до 3 г. – човешки
гама-глобулин и имуновенин. Терапия: зовиракс, пандавир, алфа-интерферон.
Варицела и херпес зостер – имат различна клинична картина, но един и същ
етиологичен причинител – Varicella zoster virus!
 Морфология и резистентност. Сходна с тази на herpes simplex вируса.
Култивиране и патогенност. Вирусът е непатогенен за опитни животни и кокоши
ембриони. Размножава се вътреядрено само в клетъчни култури от кожно-мускулен тип, като
цитопатичния ефект има огнищен характер и се изразява в образуването на гнезда от голям
брой окръглени, леко увеличени клетки с дегенерираща цитоплазма.
Антигенна структура. Не е добре изучена. Изолираните щамове от болни с варицела
и херпес зостер са имунологично неразличими. Липсват хемаглутинационни свойства, но е
доказано наличието на разтворим комплементсвързващ антиген.
ВАРИЦЕЛА. Източник на заразата е болният в края на инкубационния период или
болният от херпес зостер. Механизмът на предаване е въздушно-капков и чрез контакт (пряк
или непряк). Входна врата са ГДП. Инкубационният период е 10-21 дни, а имунитетът –
доживотен, обикновено свързан с инфекция в детска възраст. Клиничната картина включва
субфебрилитет, катар на ГДП, отпадналост, енантема по лигавиците на устата и гърлото.
Характерен е обрив по тялото с полиморфен характер (везикули, изпълнени с течност, в която
се намира вирусът). За 2-4 дни обривът обхваща туловището, по-слабо шията, лицето и
крайниците.
ХЕРПЕС ЗОСТЕР. Среща се при възрастни, преболедували от варицела. Провокиращи
фактори са травми, злокачествени процеси, лечение с арсенови препарати, кортикостероиди и
имуносупресори; или след контакт с болни от варицела. Клиниката включва температура,
сливащи се везикули, най-често по хода на интеркосталните нерви, силна невралгична болка,
сърбеж и парене.
Микробиологична диагноза. Използват се кръв и везикулозна течност. Диагностиката
включва: 1) Електронномикроскопски и имунофлуоресцентен метод – доказва наличието на
вирусни частици; 2) Изолиране на вируса върху клетъчни култури + ВНР; 3) Доказване на
антителата чрез РСК или ELISA.
Профилактика. Атенюирана ваксина Varilrex на застрашени контингенти. Днес се
препоръчва вазигвенин – човешки имуноглобулин i.v. при варицела зостер.
Към т.нар. „нови” херпесни вируси се включват типовете 6, 7 и 8.
1) HHV6 причинява розеола (exanthema subitum) – шеста болест, тридневна треска, както и
болест на Лейк Тахое – синдром на хроничната умора.
2) ННV7 се култивира само в Т-лимфоцитни култури. Засяга предимно деца, като причинява
характерна кожна ерупция – pitiriasis rosea.
3) HHV8 е изолиран за пръв път от болен от саркома на Капоши.
 Тема № 105: „Семейство Poxviridae.”
Семейство Поксвируси (шаркови) предизвикват заболявания у хора и животни. Отнасят се
към най-едрите вируси – 300-450/170-260 nm. Съдържат двойноверижна ДНК, общ нуклеопротеиден
АГ и образуват цитоплазмени включвания. Имат форма на паралелепипед със заоблени ъгли и овални
страни. Вариолата е особено опасно, тежко и остро инфекциозно заболяване, силно заразно, с
поражения главно по кожата и лигавиците.
Морфология на Virus variolae (Orthopoxvirus variolae). Описана по-горе; на ЕМ се виждат
вирионите, наречени елементарни телца на Пашен.
Антигени. Сложна АГ структура, 4 антигена: разтворими L- и S- (под формата на комплекс
LS), нуклеопротеиден антиген и хемаглутинини. LS се разполага на повърхността на вируса и
представлява структурни субединици на вирусите. Не е свързан с инфекциозните свойства. L-АГ е
термолабилен, а S-АГ-термостабилен. Срещу LS комплекса организмът образува
комплементсвързващи и преципитиращи АТ. NP-АГ се получава само при разрушаване на
елементарните телца и в него се съдържа цялата ДНК на вируса. Хемагулитининът аглутинира кокоши
Er и предизвиква образуване на антихемаглутинини в организма.
Резистентност. Висока усточивост. Нагряването понижава инфекциозната му активност.
Чувствителен е на лизол, хлорамин, формалин и др. Добре се съхранява в глицерин. В замразено и
изсушено състояние се запазва с месеци.
Патогенност. Непатогенен за повечето лабораторни животни, само при зайци при
инокулиране на предна очна камера  кератит. Възприемчиви са само още маймуните и новородените
бели мишки. Развива се добре на 12-13 дневни кокоши ембриони, като на 48-72 час се образуват бели,
кръгли, куполообразни поражения върху ХАМ. На клетъчни култури образува характерен
цитопатичен ефект, при добавяне на еритроцити – хемадсорбция.
Клинична картина. Единствен източник е човекът, а заразяването става при пряк контакт с
болни лица, рядко замърсени съдове/бельо. Входна врата са ГДП или кожата. След инкубационен
период от 12-13 дни се появяват остро – втрисане, общо неразположение, главоболие, фебрилитет,
болки в кръста и крайниците, хипотония с инфекциозна токсикоза. Развива се характерна енантема по
лигавицата на устната кухина и фаринкса + еритемен или петехиален обрив по корема, слабините, под
мишниците и вътрешната страна на бедрата. Температурата спада и състоянието на болния временно
се подобрява, за да се влоши отново с поява на характерните бледо-розови папули по туловището и
крайниците. Обривът преминава през стадии макула, папула, везикула, пустула и круста, която отпада
и остава белег. Всички обривни единици отминават едновременно. Болестта продължава 4-6 седмици,
оздравелите получават доживотен имунитет, а веротността за повторно заболяване е 1:1000.
Патогенеза: ГДП  с фагоцитите до ЛВ, първично размножаване  първична виремия 
слезка, черен дроб, костен мозък  вторична виремия (двугърба температурна крива). През това време
вирусът може да се изолира от кръвта.
Микробиологична диагноза. Материали от болен – съдържимо от обривната единица,
носогърлен секрет, кръв; от труп – кръв от сърце или друг орган. Методи на изследване:
 Пряко (на материала): доказване на вирусните частици с микроскопиране, ЕМ, ИФМ;
 Изследване на материал от кожни поражения: реакция преципитация в агаров гел, РСК,
реакция пасивна хемаглутинация;
 Изолиране на вируса от кръвта: върху кокоши ембриони, клетъчни култури и роговица на око
на заек; идентификация чрез ВНР, ELISA, ИФМ и др.
 Доказване на АТ в серума на болен: РСК, РЗХА, ВНР и преципитация в агаров гел.
ЕМ метод: с него се диференцират поксвирусите от тези на варицелата и обикновения херпес.
Имунитет. Всеобща възприемчивост. Предоболедували и ваксинирани придобиват имунитет,
от значение за който за хуморални фактори и клетъчни механизми.
Специфична профилактика. Жива противовариолна ваксина на Е. Дженер, създава се траен
имунитет срещу вариолата. Прилага се чрез скарификация на кожата на горната част на ръката, близо
до рамото. В резултат на масовото приложение на живата противовариолна ваксина през октомври
1977 г. завърши ликвидирането на вариолата съгласно програмата на СЗО.
 Тема № 106: „Ентерално предаваеми хепатитни вируси
(Human hepatitis A и E viruses).”
Вирусният хепатит А е остро инфекциозно заболяване, от което боледува само
човекът и се характеризира с увреждане на чернодробния паренхим с поява на жълтеница.
Разпространява се спорадично и епидемично, като засяга предимно децата.
Морфология. Размери 27-32 nm, иксоаедрична форма с кубична симетрия. Съдържа
едноверижна РНК, без външна обвивка.
Антигенна структура. 1 серотип; предизвиква образуване на IgM и IgG антитела.
Резистентност. Сравнително устойчив – на етер, киселини, високи температури (1
час на 60 С и 30 мин на 100 С), за сигурност – автоклавиране. Хлорните препарати се
нуждаят от продължителна експозиция, за да го унищожат.
Култивиране. Не се размножава в кокоши ембриони и само в някои видове клетъчни
култури, поради което те нямат значение за диагностичната практика.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Антропоноза. Източник е болният човек в
предиктеричния стадий – излъчване с фецеса, урината и слюнката, механизмът на предаване –
фекално-орален (замърсена храна, вода) и контактно-битов (замърсени ръце, предмети).
Входна врата е устната кухина. Възприемчивостта е голяма, особено при деца. Вирусът се
размножава в чревния тракт, преминава в регионалните лимфни възли  първична виремия.
Засягат се предимно клетките на периферията на чернодробното делче. Заболяването протича
в 4 стадия: инкубационен (9-50 дни), предиктеричен (астено-адинамичен синдром, болки в
епигастриума, фебрилитет), иктеричен (иктер, ахолични фекалии, хепатомегалия, повишени
чернодробни ензими) и реконвалесцентен – благоприятен изход.
Имунитет. Траен доживотен видовоспецифичен имунитет. IgM-АТ се откриват още
6-12 месеца, а анти-HAV IgG-антитела – цял живот.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв за серология, фекалии за
вирусологични изследвания и урина. Изолиране – не се прилага в практиката. Доказването е
чрез директния и имунноелектромикроскопския метод. В практиката – серологично
потвърждение чрез т.нар. панел за остър вирусен хепатит – анти-HAV IgM, анти-HBc IgM и
HBsAg (установява се типът хепатит – А, В или С)
Специфична профилактика. Хепатитна А ваксина (Havrix) – прилага се мускулно в
областта на m. deltoideus в хиперендемични зони за ВХА, имунизират се само рискови
контингенти. Пасивна профилактика – стандартен или специфичен гамаглобулин.
Хепатитен Е-вирус: остро инфекциозно заболяване с увреждане на черния дроб и
поява на жълтеница. Засяга хора между 15 и 30 г., често бременни, с висок леталитет.
Доказани са случаи и в България, но е характерен за Индия, Непал, Бирма и др.
Морфология. Размери 27-34 nm, вирионът съдържа едноверижна РНК и капсид с
иксоаедрална симетрия, няма външна обвивка.
Резистентност. Високо устойчив на външни въздействия и дезинфектанти.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Антропоноза. Източник на зараза е болният
човек в предиктеричния период, механизмът е фекално-орален, възприемчивостта – всеобща.
Разпространява се епидемично, по-рядко спорадично. Клиничната картина е сходна с тази на
хепатит А. В детска възраст повечето случаи са аниктерични, оздравяването е бързо и пълно.
Имунитет. Траен, типовоспецифичен с АТ в серума.
Микробиологична диагноза. Материали – кръв, фецес, урина. Доказването е трудно.
Използват се имунноелектронна микроскопия или ЕLISA. Серологичните изследвания се
извършват с тестове за откриване на НЕV по метода ELISA и имунофлуоресценция.
Специфична профилактика. Не е разработена.
 Тема 107: „Парентерално предаваеми хепатитни вируси
(Human hepatitis B, C и D viruses).”
Хепатитен В вирус: остро инфекциозно заболяване с увреждане на чернодробния паренхим с
поява на жълтеница. Често протича асимптомно, хронифицира до цироза и хепатоцелуларен рак. Има
множествен механизъм на предаване.
Морфология. Сферична форма, с размери 42 nm. Външната повърхност (обвивката) съдържа
HBsAg, който обгражда нуклеокапсид, наречен core антиген (HBcAg). Вирусният геном е
двойноверижна циркулярна ДНК. Втори ядрен антиген (HBeAg) се получава при разрушаване на
вириона с детергент. И трите АГ стимулират синтеза на специфични антитела, чието съчетание в
организма се обозначава като серологичен профил.
Резистентност. Един от най-устойчивите спрямо химични и физични фактори. В стайна
температура издържа до 6 месеца, 56 С – 10 часа, 60 С – 4 часа. Издръжлив и на действието на
дезинфекционните средства, по-чувствителен към хлорните препарати.
Култивиране. Непатогенен за лабораторни животни, кокоши ембриони и кл. култури.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Антропоноза. У нас носителството е 3,5% Източник е
болният човек и заразоносителят. HBsAg се съдържа във всяка телесна течност. Вирусът постъпва в
организма предимно чрез наранена кожа и интактна лигавица. Предаване:
1) Естествено (непарентерално) – полово, контактно и трансплацентарно
2) Изкуствено – медицински манипулации (хирургични, стоматологични и др.)
Възприемчивостта на човека е обща, но най-често боледуват деца и лица от 20-30 г. В
патогенезата има 2 фази – фаза на репликация и фаза на интеграция на вируса. Първата фаза включва
активното възпаление на черния дроб, с налични HBsAg, HBeAg и свободни вириони в кръвта. Във
втората фаза, няма възпалителен процес, но е налице продукция на HBsAg, а HBV ДНК е интегрирана
в хепатоцитите (ключово в хроничното носителство), причина за цироза и хепатоцелуларен карцином.
Инкубационен период 8-12 седмици, а промените в хепатоцитите са имунно медиирани. Заболяването
може да протече остро, подостро или хронично като леталитетът е 2-3%. 10% от преболедувалите
остават трайни заразоносители.
Имунитет. Траен, доживотен видовоспецифичен, защитени са и от хепатит D.
Микробиологична диагноза. Кръв за вирусологично, серологично и биохимично изследване. В
практиката се използва панел за остър вирусен хепатит (хепатитни маркери).
Спец. профилактика. Разработени и изпитани с успех са няколко ваксини:
1) пречистен и инактивиран HBsAg; 2) HBsAg, добит чрез рекомбинантна ДНК на дрожди;
3) рекомбинантни с Vaccina virus. У нас – Engerix B още 24 часа след раждането, реимунизация на 1
месец, на 6 месеца, след 5 г. Защита и от хепатит D.
Хепатитен D вирус – протича винаги като коинфекция с хепатит В.
Морфология. Принадлежи към род Deltavirus. 35-37 nm, нискомолекулярна РНК.Обвит е от
HBsAg и съдържа хепатитен D АГ. Делта агентът представлява дефектен хепатотрофен вирус, за
своята репликация задължително изисква помощната функция на HBV.
Епидемиология, патогенеза, клиника. Антропоноза. Източник – болен + заразоносители, най-
вече хронично инфектираните. Сходен механизъм на предаване с този на хепатит В. Носителите на
HBsAg са възприемчиви към делта вирус и при зараяване се развива хепатит D, който може да протече
тежко и флуминантно или да се хронифицира.
Микробиологична диагноза. Кръв за серологично и биохимично изследване, пункционна
биопсия на черен дроб. Търсят се делта маркерите (HDAg, анти-HDIgM, анти-HD total) чрез ELISA и
радиоимунния метод. Откриват се анти-делта антитела.
Специфична профилактика – ваксинация с хепатитна В ваксина!
Хепатитен С вирус: сферична форма, 30-60 nm, геном от едноверижна РНК, външна липидна
обвивка. 5 серотипа. Устойчив на факторите на външната среда. Болният човек е контагиозен още по
време на предиктеричния период и острия стадий на инфекцията. Вирусът се съдържа в кръвта и във
всяка телесна течност, секрети и екскрети. Предаване – по парентерален и непарентерален път. Инкуб.
период 5-12 седмици. Протича леко, асимптомно, но често хронифицира (29-66%). Траен
типовоспецифичен имунитет. Изследва се кръв и урина. Търсят се анти-HCV-АТ в серума и това се
приема за доказателство за хепатит С. Може да се ползва PCR. Специфична профилактика – няма.
 Тема № 108: „Микроорганизми в околната среда.”
Основните елементи на околната среда, с които човек е в непрекъснат контакт, са
колонизирани в различна степен от микроорганизми – бактерии, гъби, протозои. Най-много са те в
почвата и водата, по-малко във въздуха и храните. Едни от тях съставляват основната част от
флората (сапрофити), други съставляват временната флора. В зависимост от резистентността си,
те могат да преживеят различно дълго време в околната сред. Част от тези микроорганизми се
причисляват към т.нар. санитарно показателни микроорганизми. Те се размножават само в
макроорганизма и се изхвърлят с неговите екскрети в околната среда, където не се размножават,
но запазват жизнеспособност. Доказването им е знак за замърсяване на средата, като особено
опасно е замърсяването на болничната среда. Най-чести индикатори за фекално замърсяване са: E.
coli, ентерококи, C. perfringens, както и α и β-хемолитични стрептококи, стафилококи и найсерии –
за замърсяване на въздуха. На санитарно-микробиологичен контрол подлежат питейната вода,
хранителните продукти, здравните заведения, заведенията за обществено хранене, транспортните
средства и др.
Микроби в почвата. Най-богат е повърхностният слой. Разделят се на две групи:
 Същински почвени бактерии: свободно живеещи; нитрифициращи и денитрифициращи,
грудкови, азотфиксиращи, причинители на ферментации, почвени аеробни бацили (B.
subtilis, B. cereus и др.), актиномицети, дрожди и др.
 Временно пребиваващи в почвата: част от нормалната флора на човека и животните. Тук
спадат – неспороносни – тифни, паратифни, дизентерийни, стрептококи, стафилококи,
чумни, туберкулозни; спороносни – тетанични, газ-гангренни, антраксни; вируси –
полиомиелитен, хепатитен А и др. Най-важни са клостридиите – C. tetani, C. perfringens, C.
botulinum и спорите на антракса.
Най-често спорите са контаминират с факалии, което създава предпоставки за
разпространение на чревните инфекции. Основен санитарно-показателен МО е E. coli.
Микроби във водата. Значително по-беден видов състав (лоши условия за живот). Най-
замърсени са откритите водоеми, поради отпадъчните води на градските канализационни мрежи,
на отпадъчни промишлени и селскостопански води. Откриват се:
 Същински водни бактерии: светещи, флуоресциращи, серни, железни, вибриони, от
опортюнистичните – Ps. aeruginosa, L. pneumophila и др.;
 Чревни бактерии: Е. coli, E. faecalis, Proteus vulgaris и др.
 Патогенни бактерии и вируси: салмонели, дизентерийни, холерни вибриони,
ентеропатогенни коли-форми, лептоспири, туберкулозни, ентеровируси (ЕСНО-, коксаки,
полиомиелитен)  възникване на водни епидемии.
Микроби във въздуха. Въздухът е неблагоприятна среда за размножаване. Там
микроорганизмите за залепени за частичките на органичния и неорганичния прах. Количеството е
различно, в зависимост от мястото, района и големината на помещенията. Най-много МО се
доказват във въздуха на затворените обитаеми и работни помещения – в него попадат както
представители на нормалната флора на човека, така и патогенни бактерии, вируси и рикетсии –
стрептококи, стафилококи, туберкулозни, антраксни, вируси на грипа, варицелата, Ку-треската и
др. Особено висока е концентрацията им в болнични стаи, поликлинични кабинети, театри, кина и
др. Най-често чрез въздуха се предават грип, паротит, морбили, вариола, варицела; от
бактериалните – дифтерия, скарлатина, туберкулоза и др. Най-чест източник е болният човек
(кихане, кашляне) – т.нар. въздушно-капков път. При вдишване на органичен прах (аерогенен
механизъм) се пренасят инфекции като бруцелоза, туларемия, легионелоза, антракс, Ку-треска.
Микроби в болничната среда. Pseudomonas, Serratia, Legionella – при лоша хигиена.
Често се изолират полирезистентни щамове – S. aureus, E. coli, K. pneumoniae  ВБИ. За
предотвратяването на инфекции се прави санитарно-микробиологичен контрол, стерилизация и
дезинфекция. Търсят се коли-форми, ацинетобактер, псевдомонади, клебсиели, S. aureus и др. При
епидемии се изследва персоналът за носителство на S. aureus, шигели и салмонели. Изолираните
микроорганизми се идентифицират, фаготипират, резистотипират и картират.
 Тема № 109: „Микрофлора на човешкото тяло. Физиологично
значение. Етиологична роля.”
Човешкият организъм е атакуван непрекъснато от микроорганизми от околната среда –
сапрофити или патогени, които се конкурират с нормалната коменсална флора, която се е
приспособила за живот по кожата и лигавиците. Кръвоносната система и вътрешните органи
нормално са стерилни. При определени условия, в кръвния ток и тъканите транзиторно
попадат бактерии от нормалната лигавична флора, които се елиминират за минути от
механизмите за естествена резистентност.
Кожа. В зависимост от влажността – сухата кожа е бедна на бактерии. Доминират
следните видове: S. epidermidis, Corinobacterium spp, Propionibacterium acnes,
Peptostreptoccocus, Acinetobacter и др. В 20% от хората – C. perfringens; в перинеума – S.
aureus, по скалпа – C. albicans и др. Измиването редуцира с 90% броя на микробите, но след 8
часа те достигат изходното ниво, а при лоша хигиена се увеличават.
Конюнктива. По-слабо представена заради слъзната секреция и лизозима. Тук се
намират дифтероиди и S. epidermidis от кожната флора на клепачния ръб.
Външно ухо. Коагулазо-отрицателни стафилококи, S. epidermidis и др., може да се
колонизира и от S. pneumoniae, Pseudomonas или Enterobactericeae.
Носна кухина, назофаринкс, орофаринкс. Долните отдели на респираторния тракт,
както и синусите, са стерилни. В ГДП се срещат анаеробни и аеробни бактерии в
съотношение 10-100:1 в полза на анаеробите. Преобладават Грам-положителните.
 Носна кухина: S. epidermidis, S. aureus, Streptococcus и др. За здравия човек S. aureus е
част от нормалната флора и опитите да се отстрани с антибиотици, са неуспешни;
 Фаринкс: зеленеещи и нехемолитични стрептококи, Neisseria, S. epidermidis, Moraxella
и др. Инхибират адхезията на патогенния N. meningitidis и потенциално патогенните S.
aureus и S. pyogenes, S. pneumoniae, H. influenzae и др. Щамовете, които колонизират
назо- и орофаринкса са предимно некапсулирани авирулентни. При децата се
наблюдава 100% носителство на стрептококи от група А. Ако нормалната флора на
ГДП се елиминира с антибиотици, може да се заселят патогенни представители. При
продължително хоспитализирани Грам (+) флора често се заменя с Грам (-): E. coli,
Klebsiella, Proteus, Pseudomonas, Acinetobacter и др., увеличава се риска от пневмония.
Микрофлора в устната кухина. Много богато представена в следните места:
 Слюнка: аероби и анаероби;
 Гингивален ексудат: Lactobacillus, Actinomyces israeli, Eubacteriumm, Bacteroides,
Prevotella, Fusobacterium и др.; алфа- и нехемолитични стрептококи, стафилококи,
Eikenella, извити бактерии, някои гъби и протозоа;
 Букална лигавица, език: аероби и анаероби;
 Зъбна плака: Streptococcus (mutans, sangvis, salivarius), Actinomyces, Veilonella и др.
ГИТ – стомах и тънко черво. При правилно хранене, стомахът и горните отдели на
тънкото черво са стерилни (киселинност, ензими). Могат да се открият Lactobacillus,
Streptococcus и Helicobacter pylori. Дуоденума и йеюнума са колонизирани предимно от
Peptostreptococcus, Porphiromonas, Prevotella, в крайните отдели – Fusobacterium,
ентеробактерии. При прекомерно размножаване на МО се създават условия за изконсумиране
на Вит. В12 и мегалобластна анемия, а също и диария, стеаторея и намалено усвоявана на Vit.
Дебело черво. Тук е концентрирана най-голямата част от нормалната флора – 20-40%
от влажната маса на изпражненията. 99% са облигатни анаероби, останалите – факултативни и
дрожди. При болестни процеси расте на факултативните анаероби (клебсиели, стафилококи,
псевдомонади) расте, докато облигатите намаляват. Чревната флора е източник на ендогенни
Грам (–) причинители на инфекции на уринарния тракт, сепсиси, менингити и др.
 Интестинална флора при кърмачета. Появява се през първите 24 часа – 99%
Bifidobacterium bifidum, Lactobacilus bifidus от кърмата, останалите – ентерококи и
стафилококи. Те разграждат кърмата до млечна киселина.
Урогенитален тракт. Уретра. В първия 1 см – бактерии на кожата и перинеума –
дифтероиди, стрептококи, S. epidermidis и др., понякога Mycoplasma и Ureaplasma. Горните
отдели, пикочния мехур и урината са стерилни.
Влагалище. От значение е рН на средата, което се създава и поддържа от лактобацила
на Дьодерлайн (L. acidophilus) – разграждат гликогена от вагиналния епител. Флората варира
по състав във връзка с хормоналния цикъл. В първата половина превалират анаеробните
бактерии. В областта на цервикса се откриват Fusobacterium, C. perfringens. При лоши
извършено абразио може да се предизвика газова гангрена. Вагиналната флора инхибира
адхезията и колонизирането от анални ентеробактерии. При жени с хронични рецидивиращи
инфекции на уринарния тракт се наблюдава колонизация на уретрата и вагината от
ентеробактерии. По време на бременност, при 15-20% от жените настъпва колонизация на
стрептококи от група В (S. agalactiae), важни причинители на неонатален сепсис и менингит.

Роля на микроорганизмите от нормалната флора.

1) Положителни въздействия:
 Предотвратяване на колонизацията – конкуренция за рецептори за адхезия;
 Конкуренция за хранителни вещества и растежни фактори;
 Секретиране на антибактериални вещества – потискат/убиват други МО;
 Селективна промяна на локалната физикохимична среда – метаболитни продукти;
 Стимулиране развитието от имунната система и имунния отговор: отглежданите в
стерилна среда животни имат недоразвита имунна система, като поставени в нормална
среда те бързо загиват от инфекции. Постепенното захранване с бактерии води до
развитие на имунната им система. Кръвногруповите антитела са последица от
постоянното имунизиране с Грам-отрицателна интестинална флора; бактериите имат
още и имуномодулиращи субстанции – ЛПЗ, липопротеини, пептидогликан и др.
 Стимулиране на растежа на епителните клетки в лигавиците;
 Ензимна производителност: дезаминират, алкилират, естерифицират, редуцират и т.н.
 Продукция на витамини: предимно от група В.
2) Неблагоприятни въздействия:
 Инфекции: 1) при попадане в нормално стерилни области на организма (перфорация),
2) опортюнистични инфекции; 3) ятрогенна промяна на микрофлората – дисбактериоза
 Ензимна производителност: при индивиди с лактазен дефицит, бактерии поемат
разграждането на захарите от храната; бактериална бета-глюкуронидаза – роля в
етиологията на карцинома на дебелото черво; кариеси в устната кухина
Ятрогенни въздействия върху нормалната флора. При оперативни интервенции често се
създават условия за патологично увеличение на чревната флора в определени, нетипични
места. Под въздействие на антибиотици, кортикостероиди, цитостатици и т.н. е възможно да
възникне дизбактериоза. Това е една от основните причини за развитие на ВБИ.
МО от нормалната флора имат и важно значение като причинители на
опортюнистични инфекции. Те се срещат предимно при имунокомпрометирани и тежко
болни в лечебни заведения.
 Тема № 110: „Вътреболнични инфекции.”
Вътреболничните или нозокомиални инфекции са всички клинично разпознаваеми
заболявания, предизвикани от МО, които се развиват в пациенти след постъпването им в
болница или търсенето на здравна помощ. Засягат 5-10% от хоспитализираните, особено
чести са за хирургичните отделения, някои с особена тежест и смъртност. Най-често засягат
уринарния тракт, респираторния тракт и раневите инфекции.
Етиология. Почти всеки МО, разпределени са в няколко големи групи:
 Безусловно патогенни: причиняват „класически” инфекциозни заболявания;
 Условно патогенни бактерии: при наличие на предразполагащи фактори като понижена
резистентност, някои анатомични аномалии и др., както и при попадане на МО в
области, където нормално отсъстват: Enterobactericeae, P. aeruginosa, стрептококи от
група В, ентерококи, коагулазо-отрицателни стафилококи и др.;
 Бактерии „опортюнисти”: при тежки неинфекциозни заболявания, рязко понижен
имунитет – Acinetobacter, E. coli, S. aureus, Proteus, K-E-S, P. aeruginosa;
 Гъби: кандиди, Cryptococcus neoformans, Aspergilus и др.
 Вируси: хепатитни, грипен вирус, ентеровируси, ротавируси, херпесни.
Епидемиологични особености на ВБИ. Фактори, които ги обуславят:
1) Ниска устойчивост на пациентите към инфекции;
2) Повишена възможност за контакт с инфекциозно болни и заразоносители;
3) Микробно замърсяване на вътреболничната среда – от пациентите, но и от персонала;
4) Концентриране в болниците на щамове инфекциозни причинители, които са резистентни на
антимикробни средства – „хоспитални щамове”;
5) Извори на зараза при ВБИ могат да бъдат пациенти, болни от инфекциозни заболявания,
заразоносители всред пациентите, както и хора от обслужващия персонал. Заразяването може
да стане и от МО във въздуха, храната и водата.
Механизмите (пътищата) на пренасяне на заразата при ВБИ са същите, както при
инфекциите извън болниците. Голяма значение обаче има нарушената цялост на кожата и
лигавиците при диагностични и терапевтични манипулации. В заведения със занемарен
хигиенно-противоепидемичен режим нарастват възможностите за предаване на инфекции по
контактно-битов, въздушно-капков и фекално-орален път.
Важна роля за развитието на ВБИ имат редица предразполагащи фактори от страна на
организма на пациентите, както и особености на провежданото лечение. От ВБИ страдат най-
много кърмачета, недоносени и хипотрофични деца, както и старци, хронично болни и
имуносупресирани. ВБИ могат да доведат до утежняване на състоянието на пациента, дори
смърт, допълнителен болничен престой и антимикробна терапия, която освен скъпа, носи своя
риск за пациента и води до нарастване броя на резистентните щамове.
Предотвратяване на ВБИ. Прилагат се 3 основни подхода:
 Изключване на източниците на зараза: да се изключи достъпа до пациенти на хора от
персонала, страдащи от диария, инфекции със S. pyogenes, S. aureus (кожни), хепатит
А, херпесни инфекции, инфекции на респираторния тракт и др. Друг е въпросът, че
хора от персонала могат да са здрави заразоносители или източници на
опортюнистични инфекции – фактор, който не може да се предотврати. Важна роля,
напр. при трансплантирани, има изолацията, която е от 2 вида – на източника на зараза
и застрашения от заразяване. Постига се чрез поставяне в самостоятелни стаи;
 Прекъсване на пренасянето на инфекцията от източниците на зараза към
възприемчивите пациенти: стерилизация, дезинфекция, антисептика.
 Повишаване устойчивостта на пациентите към инфекции: противогрипна ваксина,
противопневмококова ваксина, кратка антибиотична терапия (при тежкоболни).
 Микробиологични изследвания при ВБИ. На първо място е важно да се изясни
етиологията на заболяването и да се изолира съответния щам – установяват се фактори на
патогенност като капсули, адхезини, токсини, ензими и др. След това се сравняват изолатите
от отделните пациенти дали са от един и същи вид. Ако се касае за микробен вид, част от
нормалната флора или такъв, който често се намира в болничната среда, трябва да се изолира
неговия щам. За целта се използват фенотипни и генотипни характеристики. Методи:
 Серотипиране и серогрупиране – щамовете се групират според АГ структура;
 Биотипизиране – според растежа на различни субстрати или продукция на ензими;
 Фаготипизиране – определяне чувствителността на изолата към някои видове
бактериофаги (използва се за S. aureus, S. epidermidis, S. typhi, P. aeruginosa);
 Резистотипизиране – чувствителност към антимикробни средства;
 Определяне разпространението и анализ на установените плазмиди;
 Рестрикционен анализ на хромозомната и плазмидната ДНК.

За провеждане на рационална антимикробна терапия при ВБИ се определя

лекарствената чувствителност на изолатите in vitro, като се използва рутинният дифузионен
агаров дисков метод на Бауер-Кърби. Напоследък се използват и други модерни методи за
определяне на минималната потискаща концентрация (МПК) на антибиотиците.
 Тема № 111: „Микробиологични аспекти на инфекциите
на сърдечно-съдовата и нервната система.”
При инфекции на сърдечно съдовата система бактериите обикновено се
размножават в кръвта. Те попадат през входната врата, най-често рани, абсцеси, манипулации,
но могат и директно да навлязат в кръвта (инфекциозен ендокардит). Често инфекцията не
може да се изолира и циркулира с кръвта, като достига различни органи. Това можа да
причини сепсис и септичен шок, резултиращ в летален изход.
За доказване на инфекцията от голямо значение е бактериемията/виремията.
Бактериемията често пъти бива преходна (транзиторна) и се наблюдава при състояние,
намаляващи защитните сили на макроорганизма – стрес, умора, алкохолизъм и др. В кръвта
постъпват най-често микроби от нормалната флора, престояват 10-15 мин, без да се
размножават. Този вид бактериемия се среща често, задържа се за кратко време и не дава
клинични симптоми. Но тази, която протича с прояви на тежка инфекция (фебрилитет, треска,
влошено общо състояние) се нарича сепсис. Той съчетава бактериалната инвазия с
освобождаване на токсични вещества, които увреждат организма.
Причиняващите сепсис МО навлизат най-често чрез урогениталната система,
дихателната система, абсцеси, хирургични и раневи инфекции и др. Попаднали в кръвта,
бактериите се атакуват, част от тях се фагоцитират, но други се запазват живи и се
размножават до степен на позитивиране на хемокултурата. При масово навлизане на МО и
токсини се развива т.нар. микробен шок, с характеристики на хипотония и системна
инфекция. Може да се очаква при урологични манипулации и операции, както и при
инфекции на женските гениталии, заболявания и операции на червата и др.
Етиологична диагноза. Само чрез хемокултура! Най-добре е да се вземе кръв в
началото на клиничните признаци, преди прилагане на антибиотична терапия. Бактериемията
е най-манифестна 30-60 минути преди пристъпа на фебрилитет. Необходимо е да се направят
няколко хемокултури на болния. Слез изолиране и идентифициране на микробите, се изпитва
тяхната чувствителност към антибиотици. По правило, един микроб, който се изолира в две
или повече различни хемокултури, може да се разглежда като клинично значим.
Инфекциозен ендокардит. Най-чести причинители са стрептококи и стафилококи,
които имат свойството да адхерират към ендокарда. При първично здрави клапи, еднокардит
се причинява типично патогенни, вирулентни микроорганизми, свързани с бактериемия и
сепсис. Източник на инфекция на сърдечните клапи могат да бъдат различни гнойни процеси
в организма. При поставяне на клапни протези или венозни катетри, често се внасят МО
отвън, предимно стафилококи, кандида и др. Ендокардитите изискват продължителна
антибиотична терапия с медикамент, преценен след антибиограма.
Инфекции на ЦНС. Основна биологична течност тук е ликворът, нормално стерилен –
връзка между кръвта и мозъка. Повечето от инфекциите на ЦНС се развиват след бактериемия
или виремия, т.е. причинителят циркулира в кръвта и успява да преодолее ХЕБ. Възможна е
обаче и инфекция по съседство – от инфектирани органи и преминаване на МО в ликвора
(главно S. aureus, бета-хемолитични стрептококи и др.). Изследването на гръбначно-мозъчна
течност има значение за лечението и прогнозата на заболяването, най-често при менингити.
Менингит. Започва като бактериемия и поради увеличената пропускливост на кръвно-
ликворната бариера, възникват менингиални оплаквания. Епидемично се причинява от
N. meningitidis и се свързва с действието на менингококовия ендотоксин. Менингококите се
фагоцитират трудно заради своите микрокапсули и проявяват склонност за развитие в меките
мозъчни обвивки. Най-често инфекцията се развива остро – както при деца, така и при
възрастни, като при последните може да е следствие на мозъчен кръвоизлив, чернодробна
кома, диабет, неоплазми и др. Възможно е да протече и хронично (M. tuberculosis, фунги,
паразити). S. aureus също може да причини менингит, след абсцес, остеомиелинт, отит и др.
При вирусни инфекции, сифилис и др. може да се развие асептичен менингит.
Развитието на бактериалните менингити е свързано с възрастта на болните. У
новородени, най-чести причинители са Е. coli K1, чиито антигени са идентични с
адхезионната молекула на неонаталните неврони, поради което не могат да се различат. У
малки деца гнойни менингити причиняват най-често:
 N. meningitidis: много рядко при новородени и кърмачета;
 S. pneumoniaе: след други остри заболявания като отит, синуит, мастоидит и др., само
от капсулни пневмококи;
 H. influenzaе: на трето място; инфекцията започва при добро общо състояние, но може
да е следствие от фарингит, отит, синуит и др.
ЦНС може да се увреди и от екзотоксините на C. botulinum и C. tetani, които по
хематогенен път достигат ЦНС и я увреждат.
Правила при изследване на ликвор:
 Прави си лумбална, по-рядко окципитална пункция, преди започване на лечението;
взимат се 5-10 мл ликвор;
 Транспортирането става с термос при 37 С по най-бърз начин; при вирусологично
изследване за замразява;
 Предварителен макроскопски оглед – дали е гноен, опалесцентен или бистър;
 Центрофугиране на ликвора и изработка на микроскопски препарати – търсят се
диплококи (менингококи, заедно с неутрофилни левкоцити). Ако има разпадна
материи без бактерии – мозъчен абсцес, емпием; само бактерии, без левкоцити –
некачествено взимане на ликвор, вероятно замърсяване;
 При гноен менингит ликворът е белезникав, мътен или гноен (голям брой клетки),
докато при туберкулозния – безцветен и бистър. Търсят се Leu, Ly, Pl клетки;
 Културелно изследване: върху кръвен агар, шоколадов агар, бульон на Тароци,
диференцираща среда, среда на Сабуро и др. в зависимост от насочеността на
изследването; може да се извърши в аеробни, анаеробни или микроанаерофилни
условия. Наличието на менингококи, H. influenzae и др. може да се докаже с
коаглутинационен тест, реакция преципитация на Венсан-Бело и др.
Лечение: с антибиотици, с предварително установен чувствителност. Най-бързо от всички
причинители на менингита се потиска развитието на менингококите.
 Тема № 112: „Микробиологични аспекти на инфекциите
на горните и долните дихателни пътища.”
В човешката патология, най-чести са инфекциите на дихателната система.
Преобладават тези на ГДП – ринити, фарингити, тонзилити и др., като най-често се засягат по
2 анатомични области – напр. ринофарингит. Причинителите са вируси, аеробни и анаеробни
бактерии и коки, микобактерии, микоплазми, рикетсии, хламидии, дрожди и др. Значение има
голямото количество нормална микробна флора – S. aureus, Corynobacterium, Neisseria,
Moraxella, H. influenzae, Bacteroides, S. pneumoniae и др. В ДДП не се доказва нормална флора.
Противодейства им епиглотиса, ресничестия цилиндричен епител, слузестият секрет, а в
белите дробове – алвеоларни макрофаги, IgA, IgG и др. + неутрофилни левкоцити.
Горни дихателни пътища. Различно населени. Основни компартменти:
 Нос: малко МО, поради отделящия се навън секрет – S. epidermidis, S. saprophyticus,
найсерии и др.; при инфекции – S. aureus, алфа- и бета- хемолитични стрептококи, К.
pneumoniae, K. rinoscleromatis и др.
 Синуси: обикновено стерилни; заболяванията протичат като остър (моноинфекция) или
хроничен синузит. Вторият намалява локалните защитни механизми на лигавицата и се
причинява от смесена микробна флора. Предразполагат анатомичните дефекти,
неправилно лекуваните остри синузити, токсичните фактори (пушене), алергии и др.;
 Носоглътка: най-много микроорганизми в тялото – алфа и гама- хемолитични
стрептококи, H. influenzae, Bacteroides, Fusobacterium, найсерии, вируси и др. Силен
антагонизъм на коменсалите и попадналите отвън бактерии. Най-чест патологичен
агент е бета-хемолитичният стрептокок. S. pyogenes може да причини заболяване или
да влоши предхождащо (скарлатина).

Долни дихателни пътища. Причиняващите инфекция на ДДП микроби са различни, в

зависимост от това дали болният е хоспитализиран дълго време или лечението е назавършило.
При възрастни ДДП са стерилни, но при деца често се получава ларинготрахеобронхит.
 Ларингит: придружава се с температура, респираторни затруднения и др.;
 Бронхит/трахеобронхит: първична инфекция или пренесена от ГДП инфекция;
 Хроничен бронхит (ХОББ): дълго протичащи бронхити + увреждащи фактори –
химични и пушене; често се прибавят инфекции;
 Ятрогенно постъпили МО: интубация, бронхоскопия, трахеотомия
Причинителите, които засягат белия дроб причиняват:
 Вирусни инфекции – варицела, морбили, паротит, ребеола и др.;
 Бактериални – коклюш, дифтерия, туберкулоза, хламидии, микоплазми, легионели;
Микробиологична диагноза. Взимане на материали – със стерилен сух или навлажнен
тампон от носа, носоглътката, без да се докосва езика или лигавицата на устната кухина. При
съмнение за вирусна инфекция, материалът се взима аналогично, но трябва бързо да се
замрази. Материал от ДДП е храчката. Тя е показателна при наличие на над 25 левкоцита на
зрително поле при 10 епителни клетки. Прави се микроскопски препарат, оцветен по различни
методи. Прави се посявка и изолиране на етиологичния агент, а след това се доказва.
Ако се касае за вирусна инфекция – заразяване на кокоши ембрион, клетъчна култура
или опитно животно. От бързите методи се прилагат най-вече ИФМ, ЕМ, PCR и др.
 Тема № 115: „Микробиологични аспекти на инфекциите
на гастроинтестиналната система.”
Инфекциите на ГИТ са заболявания с чревна локализация на причинителя и фекално-
орален механизъм на предаване. Етиология – преди всичко бактерии и вируси, по-рядко
паразити. Причиняват се 2 вида патологии: хранителни отравяния (S. aureus, B. cereus и C.
perfringens) и гастроентерити/ентероколити (Salmonella, Shigella, Campylobacter, E. coli, Vibrio
cholera, C. perfringens et difficile и др., от вирусите – Rotavirus, Norwalk, Parvovirus и др.). От
протозоата – ламблии, амеби, хелминти и др.
Патогенеза. От значение са причинителят и възприемчивостта на гостоприемника,
личната и комунална хигиена, възрастта, естествената и придобитата резистентност,
нормалната флора, чревния мотилитет и др. Възникването на заболяване е в пряка зависимост
от инфекциозната доза. Патогенетичните механизми се обединяват в няколко групи:
 Предварително образуван токсин: S. aureus, C. botulinum, C. perfringens, B. cereus;
 Адхезия към лигавицата и продукция на ентеротоксини: V. cholera, E. coli –
колонизират горните отдели на тънките черва чрез адхезия към епителните клетки, без
да ги инвазират и увреждат. Ентеротоксинът довежда до нарушение във водно-
електролитния и алкално-киселинния баланс.
 Адхезия към лигавицата и продукция на цитотоксини: ентерохеморагични E. coli,
които продуцират шигаподобен токсин, предизвикват диария и хеморагичен колит;
 Адхезия и увреждане на микровласинките на ентероцитите: ентеропатогенни E. coli –
малки ерозии до умерено възпаление; може да генерализира – сепсис;
 Инвазия в лигавицата и вътреепително размножаване: Shigella и ентероинвазивни E.
coli – в М-клетките на Пайеровите плаки;
 Пенетрация в лигавицата с последващо размножаване в lamina propria и
мезентериалните лимфни възли – Salmonella, C. jejuni;
 Преминаване през лигавицата с последващо генерализиране – S. typhi, paratyphi A,B,
Y.enterocolitica  МЛВ  с кръвта до органите на РЕС  генерализирана инфекция с
образуване на грануломи.
Патогенеза на остри вирусни гастроентерити. Най-вече от Rotavirus, Norwalk-вируси, с
изразен тропизъм на причинителите към лигавицата на тънките черва. Размножават се в
ентероцитите, което води до тяхното излющване – „резорбционна блокада”. Намалява
резорбцията на моно- и дизахариди, водещо до засилена секреция на вода и електролити 
диария и дехидратация.
Факторите на патогенност на бактериите обуславят следните механизми:
 Невротоксини, ентеротоксини и цитотоксини: ентеротоксин В на S. aureus и еметик
токсини на B. cereus действат върху центъра на повръщането, ботулиновият токсин –
ядрата на ЧМН, шига-токсинът – капилярите на ЦНС; Ентеротоксини – директно
действие на чревната лигавица, която секретирата повишено количество течности 
диария и повръщане. Някои бактерии инвазират ентероцитите и синтезират
цитотоксини, които предизвикват катарално, хеморагично или некротично възпаление
(Shiga-токсин), ентероинвазивни E. coli, C. jejuni и др. Ендотоксините на Грам (-)
бактерии водят до развитие на ендотоксичен шок.
 Чрез фактори на адхезията: пили (тип 1), повърхностни белтъци, ЛПЗ, ресни;
 Фактори на инвазията: цитотоксини и плазмиди – S. sonnei, S. flexneri и др.
Епидемиология. Антропонози или зоонози. Източник са най-често болни хора или
животни и заразоносители, основен механизъм – факално-оралният, а фактори на
разпространението – контаминирани храни, води, предмети, мухи (диарийни заболявания).
При хранителните интоксикации, неправилното съхранение на хранителните продукти води
до размножаване на бактериите и отделяне на силни екзотоксини. С приготвянето на храната
вегетативните форми загиват, но токсините се запазват. След консумация, интоксикацията
настъпва бързо (няколко часа). Същото е характерно за гъбни отравяния.
Острите инфекции на ГИТ са сред най-честите и са широко разпространени по целия
свят. Характерните епидемиологични черти са:
1) Имат демографска ендемичност и са в пряка зависимост от икономическото състояние;
2) Според формите на ендемичния процес биват спорадични и епидемични;
3) Имат сезонно разпространение – най-чести са през лятно-есенния сезон, в топлите страни;
4) Засяга се основно детската възраст – главна причина за смъртност в развиващите се страни;
5) При някои случаи се наблюдават тежко протичане и висок леталитет.
Освен чрез поглъщане на причинители и техните токсини, инфекции на ГИТ могат да
възникнат в резултат на дисбактериоза, причинена от антибиотична терапия и други
ятрогенни въздействия. Най-тежко протича псевдомембранозният колит, причинен от C.
difficile след терапия с клиндамицин.
Клиника. Гадене, повръщане, диария, стомашни болки и температура. Проявяват се
като гастроентерити, ентероколити или колити. В основата на симптоматиката лежи загубата
на вода и електролити. При действие предимно на екзотоксини, се говори за хранителни
интоксикации, а при размножаване на причинителя в ГИТ – за хранителни токсоинфекции. В
зависимост от естеството на причинителите и факторите на патогенност се различават:
невъзпалителни ентерити, възпалителни ентероколити, септицемия след ентерална инвазия и
хранителна интоксикация или токсоинфекция. При причинителите с водещ фактор силен
екзотоксин, инкубационният период е силно скъсен (1-7 часа).
По тежест, инфекциите на ГИТ варират от леки и самоограничаващи се до тежки
фатални форми – холера, ботулизъм, коремен тиф и др. В основата на симптоматиката стои
загубата на вода и електролити, нарушения във водно-електролитния баланс и КАС, както и
малабсорбционен синдром. Особено уязвими са кърмачета, малки деца, стари и болни хора.
Смъртен изход при тях може да настъпи след хиповолемичен или токсичен шок.
Имунитет. Определя се от факторите на естествената резистентност – клетъчни
рецептори, нормална микрофлора, киселинност на стомаха, ензими, мукус и др. физикални
бариери. Чрез майчината кърма в новороденото се внасят SIgA, IgG, лактоферин, лизозим,
фагоцити, както и протеини и фосфати (понижаване киселинността в стомаха).
Микробиологична диагноза. Доказва се продукцията на екзотоксин, наличие на АГ
или АТ в изследвания материал, най-често фецес. За предпочитане се взимат 3 проби.
Изследват се още повърнати материи, хранителни продукти, кръв за хемокултура.
 Микроскопско изследване: ограничено приложение, ПМН левкоцити и еритроцити
корелира с наличието на причинители – салмонели, шигели, E. coli, C. jejuni и др. ЕМ е
бърз и удобен метод за диагностика на вирусните ентерити, най-вече от ротавируси;
 Културелно изследване: АЦА, SS-агар, МакКонки, селенитов бульон и др.;
 Доказване на екзотоксини: латекс-аглутинация (C. difficile), цитотоксичен тест и др.;
 Доказване на АГ и АТ: аглутинация или ELISA – при амебна дизентерия и коремен
тиф. За ротавируси – латекс-аглутинация и др.
Специфична профилактика. Разработени са ефективни живи и убити ваксини за
профилактика на холерата и коремния тиф, но с приоритет са противоепидемичните средства
като хигиенни мерки, дезинфекция на питейна вода, канализация и др.
Лечение. В повечето случаи към облекчаване на симптомите и поддържане на водното
и електролитно равновесие. При воднисти диарии от екзотоксини – спазмолитици и
антидиарийни. Антибиотици и химиотерапевтици не се препоръчват на самоограничаващи се
инфекции, но са задължителни при тежки дизентерии – коремен тиф и генерализирана
Y. enterocolitica.
 Тема № 116: „Микробиологични аспекти на ифекциите
на отделителната система, кожа, кости и меки тъкани.”
Инфекциите на уринарния тракт (ИУТ) са чести, като засягат предимно жениет. В повечето
случаи са остри и краткотрайни, като нерядко се развиват рекурентни инфекции. Могат обаче да се
развият и тежки инфекции, които сериозно да увредят бъбречната функция.
Етиология. Причинители могат да бъдат бактерии, гъби и вируси.
1) Бактериални причинители: обикновено асцендентно, рядко след хематогенна дисеминация. Най-
чест причинител е E. coli, 80% от уроинфекциите, следвана от P. mirabilis – 10% и родовете K-E-S. В
болниците важен причинител е P. aeruginosa, Acinetobacter и др. Уретрити причиняват C. trachomatis,
U. urealyticum и N. gonorrhoeae.
 Грам-положителни: S. saprophyticus, Enterococcus, коринобактерии, лактобацили и др.;
 Уроинфекции след хематогенна разсейка: S. aureus, S. typhi, M. tuberculosis, при новородени –
E. coli.
Правило: острите, неусложнени ИУТ се причиняват само от един вид бактерии, а хроничните често са
свързани с повече от един бактериален вид.
2) Гъбни причинители: най-често от представители на род Candida и Histoplasma capsulatum. Водят до
безсимптомна или олигосимптомна колонизация на уретрата и пикочния мехур, рядко може да
възникне кандиден цистопиелит и пиелонефрит.
3) Вирусни причинители: рядко явление; някои аденовируси причиняват хеморагични цистити,
човешките полиома вируси JC и BK, CMV и др. – отсъстват клинични прояви
Патогенеза на ИУТ. Важна роля играят факторите за патогенност и вирулентност
 Уропатогенните E. coli имат способност да колонизират периуретралната област – притежават
адхезини, полизахаридни К-антигени с антифагоцитно действие, хемолизини – мембранно
увреждащи токсини;
 P. mirabilis е способен да образува уреаза, разграждаща уреята  алкализиране на урината.
Това е причина за възникване на фосфатни камъни в бъбречното легенче, които създават
условия за развитие на пиелонефрит
Фактори, презразполагащи към ИУТ:
 Анатомични аномалии, които затрудняват и забавят оттичането на урината – кистозни
бъбреци, подковообразни бъбреци, двойни уретери и др.;
 Везикулозен рефлукс – връщане на урина от пикочния мехур в уретерите;
 Загуба на неврологичния контрол върху пикочния мехур и сфинктерите;
 Калкулоза – фосфатни и метаболитни (оксалатни, уратни) камъни;
 Пол – жените боледуват 10 пъти по-често от мъжете. При мъже предразполагащ фактор е
хипертрофията на простатата, при жени – къса уретра, бременност и др.
 Катетеризиране – внасяне на бактерии директно в пикочния мехур; трябва да се избягва и да се
прилага с минимална продължителност;
 Други: трансплантация на бъбрек, имплантиране на уретери в червата, диабет и др.
Клинични прояви на уроинфекциите.
1) Инфекции на долната част на уринарния тракт: острите се характеризират с бързо начало, парещи
болки при уриниране, чести позиви и супрапубична болка. Урината става мътна вследствие наличието
на гной и бактерии (пиурия, бактериурия). Рекурентните инфекции могат да доведат хронични
възпалителни промени в пикочния мехур, простатата и др.
2) Инфекции на горната част на уринарния тракт: засягат бъбречното легенче с развитие на
пиелоневрит и бъбречния паренхим – гломерулонефрити.
Защитни механизми при инфекции на уринарния тракт:
 Механизми на естествена резистентност: лигавица (муцин), химичен състав, рН и оттичане на
урината;
 Имунни механизми: поява на антитела в кръвта и урината, бактерии, покрити с АТ.
Установено е, че покриването на бактерии с АТ се извършва при инфекции на бъбречния
паренхим. С развитие на имунен отговор, намаляна интензитета на ИУТ.
 Лабораторна диагноза на ИУТ. От значение е сигнификантната бактериурия – 105 бактерии в
1 мл прясна сутрешна нецентрофугирана урина. Клинично значимо се приема откриването в урината
на S. typhi, S. aureus и M. tuberculosis, независимо от тяхното количество. Урината е показателна
преди началото на антибиотичната терапия.
Имунопрофилактика и химиотерапия. Създадени са ваксини – Urovaxom, Уростим и др.
Антибиотичната терапия включва орално прилагани препарати, с изискване да се експресират в
урината и концентрацията им да не е висока. Подходящи са ампицилин, амоксицилин, аугментин,
триметоприм, ципрофлоксацин и др.

Инфекции на кожата. До заболявания на кожата, предизвикани от МО се стига при:

1) Нарушаване целостта на кожата чрез пробив, разкъсване, изгаряне и др.;
2) Хематогенно разсейване на МО от други локализации или системни инфекции;
3) Достигане по кръвен път до кожата на екзотоксини (S. pyogenes, S. aureus).
Бактериални инфекции на кожата, подкожната мастна тъкан и мускулите:
 Стафилококови кожни инфекции: S. aureus – фурункули, карбункули, абсцеси,
постстрептококови раневи инфекции; синдром на попарената кожа при малки деца;
 Стрептококови кожни инфекции: S. pyogenes (стрептококи от група А) – impetigo contagiosa,
еризипел – интензивно зачервяване, оток и фебрилитет;
 Бактерии, причиняващи целулит: S. pyogenes, S. aureus – при дълбоко порязване, травматични
и хирургични рани;
 Бактерии, предизвикващи некротизиращ фасциит и газова гангрена: смесена инфекция от
облигатно и факултативно анаеробни бактерии; C. perfringens – газова гангрена;
 Кожни заболявания, причинени от микобактерии: M. tuberculosis, M. leprae;
 Бактериални инфекции при изгаряне на кожата: некротичните тъкани при изгарянето и
обилният ексудат, съдържащ белтъци, създават много добри условия за размножаване на
микроорганизмите и за образуване на токсини в тях. Основни причинители – К-Е-S, P.
aeruginosa, S. aureus, Proteus, S. pyogenes, анаероби – Bacteroides, C. perfringens.
Гъбни инфекции на кожата:
 Повърхностни (суперфициални) – засягат кератинизираният повърхностен слой на кожата,
ноктите и космите – Fungi imperfecti;
 Опортюнистични повърхностни микози: C. albicans – при инунокомпрометирани; мукокутанна
кандидоза;
 Подкожни микози – споротрихоза; развиват се след травми.
Увреждания на кожата, предизвикани от вируси:
1) Увреждания, при които вирусите проникват първоначално в кожата и остават на входната врата –
брадавици (папиломи) + moloscum contagiosum;
2) Увреждания от вируси след системното им разпространени в организма: херпес симплекс, варицела,
херпес зостер, морбили, рубеола, ЕСНО-вируси и др.
 Вирусни инфекции на мускулите: коксаки вируси от група В – епидемична миалгия –
„Борнхолмска болест”, грипен и паротитен вирус.
Инфекции на костите и ставите. Най-честите са артрит, артралгия и остеомиелит.
1) Артрит и артралгия: главно от бактерии и вируси, рядко от гъби; най-чест причинител на септичен
артрит – S. aureus, H. influenza, стрептококи и салмонели. Реактивните артрити и артралгии при
бактериални инфекции се определят като „постинфекциозни”, наличие на HLA B 27-антиген. Развиват
се най-често след инфекция с кампилобактер, йерсиния, салмонела и шигела; от вирусите – хепатит В
и рубеолен при млади жени;
2) Остеомиелит: може да се развие при инфектиране на костите по хематогенен път от циркулиращи в
кръвта бактерии или при директно въвеждане на причинителите при фрактури и операции:
 Остър хематогенен остеомиелит: S. aureus (75%), H. influenzae, P. aeruginosa;
 Остър травматичен остеомиелит: Proteus, Klebsiella, P. aeruginosa, S. aureus, Streptococcus;
 Хроничен остеомиелит: S. aureus, M. tuberculosis, S. typhi, Brucella и др.
Необходима е хирургична намеса за дрениране на гнойта и отстраняване на секвестрите, както и
пролонгирани курсове с антимикробни средства, които са ефикасни срещу установените причинители.
 Тема № 117: „Микробиологични аспекти на половопредаваемите
инфекции.”
Полово-преносимите инфекции (ППИ) са болести, предавани най-често по полов
път. Включват както класическите венерически болести, така и тези, които могат да се
предават по полов път – хламидийни инфекции, генитален херпес, хепатит В и С, СПИН.
Епидемиология. Антропонози. Източник обикновено е болният човек, който отделя
причинителите през цялото време на боледуване. При повечето инфекции, съществува
дълготрайно носителство. Основен път за предаване е половият контакт, чрез лигавични
секрети, кръв или семенна течност; рядко чрез манипулации по кръвен път; вертикално –
трансплацентарно и перинатално (сифилис, хепатит, HIV). Входна врата за инфекциите са
лигавиците на урогениталния тракт, ГИТ (ректум, устна лигавица), наранена кожа и др. Най-
засегнати са лицата в активна полова възраст, особено проституиращи жени, хомосексуалисти
и др. ППИ се разпространяват спорадично, епидемично или пандемично.
Клиника, патогенеза. Патологичните изменения при повечето ППИ са обусловени от
входната врата (сифилис, гонорея), при други – различни органи и системи (вирусни
хепатити, СПИН, сифилис). Локалните ППИ се проявяват с фокални лезии или възпаление,
възможно е въвличане на съседни органи – епидидимит, салпингит и т.н. При системни
инфекции, причинителите се разпространяват по кръвен път и процесът засяга други органи и
тъкани. Според водещите клинични симптоми могат да се разделят на:
 Генитални улцерации: язвени поражения; взима се секрет от улцерациите, пунктат от
лимфен възел (при сифилис); серологичните реакции при сифилис се позитивират 2-3
седмици след поява на твърдия шанкър; за H. ducreyi са нужни селективни среди, при
херпесни вируси – имуноензимни методи. 80% от случаите с генитален херпес са
причинени от HHV тип 2; за хламидии – клетъчно-културелен метод, серология;
 Генитални брадавици: Най-чести причинители са Papillomavirus 6, 12, 16, 18, които се
разпространяват по полов път, типове 16 и 18 се свързват с цервикален карцином; при
вторичния стадий на сифилиса в 1/3 от болните по гениталиите може да се наблюдава
condilomata lata. Серологичните тестове за T. pallidum са винаги положително;
 Вагинити: често придружени от вагинално течение; търсят се N. gonorhoeae,
Chlamydia trachomatis, Candida albicans, T. vaginalis. Най-честият причител на вагинити
и вулвовагинити е C. albicans – нормален обитател, при някои условия се увеличава и
се развива възпаление е еритема и пруритус; T. vaginalis – леки уретрити. Често срещан
синдром е бактериалната вагиноза – наличие на дисбактериоза, увеличаване на
анаеробната флора, микоплазмите и Грам-отрицателните; характерни са адхерирали
към лигавицата и неприятно миришещи секрети;
 Уретрити: C. trachomatis, N. gonorhoeae, U. urealyticum – негонококови уретрити,
простатити; Herpes simplex virus, стептококи от група В, ентерококи, E. coli, Proteus; в
20% от случаите не може да се определи етиологичен агент. Често се стига до
стерилитет (нелекувана гонорея). В МБД: нативен препарат за трихомонади, по
Льофлер и Грам за гонококи и по Гимза (хламидии), ИФМ. Материалите се взимат със
стерилен тампон, изолират се бактериалните причинители; чрез PCR може да се
докаже ДНК на хламидии, гонококи и микоплазма; при C. trachomatis – доказване на
антигените на причинителя в клиничния материал;
 Цервицити: N. gonorhoeae, C. trachomatis на ендоцервицити, Herpes simplex –
ектоцервикс; могат да се появят симптоми и при инфекция с Цитомегаловирус, както и
T. vaginalis. МБД – микроскопска, културелна или серологична;
 Възпаление в малкия таз. Почти половината са усложнения на гонореята,
болезненост при аднексите и матката; причинители – C. trachomatis, Bacteroides,
 Mycoplasma hominis. МБД – предимно микроскопска и културелна, като се изследва
перитонеален аспират.
 Епидидимити. Причинители – N. gonorhoeae, C. trachomatis, понякога Enterobactericeae
Pseudomonas, S. еpidermidis, поради рефлукс на урина и хипертрофия на простатата.
Изследват са еякулат, уретрален секрет или епидидимален аспират.
 ППИ със системни синдроми. СПИН, сифилис, CMV, HBV, HVC; диагнозата е
серологична – доказване на антитела в серума. При вируси може да се ползва PCR.

Имунитет. Възприемчивостта е всеобща, като контагиозният индекс понякога е много

висок. При боледуване не се изгражда траен имунитет и човек може да се зарази отново. При
някои ППИ е съществено развитието на протективен имунитет като част от оздравителния
процес. Приоритет има хуморалният отговор при гонорея и др. негонококови и клетъчно-
медиираният – при сифилис, HIV инфекция, вирусни хепатити. Имунният дефицит може да
доведе до хронифициране на инфекцията
Лечение:
 Брадавици – podophilin, изгаряне с лазер;
 Candida albicans – Fluconasole, Nystatine, Ketoconazole, Diflucan;
 T. vaginalis – Metronidazole; третират се и двамата сексуални партньори;
 Вагиноза – Metronidazole, Clindamycin;
 При гонококова инфекция – Cefriaxon + Doxycycline/ Clarithromycin;
 Микоплазми – Doxycycline/ Clindamycin, Erithromycin;
 Сифилис – Penicillin G.
Тема № 118: „Микробиологични аспекти на вродените инфекции.”
Вродените инфекции засягат ембрионалното развитие на човека. Предразполагащи
фактори за тях са: преждевременна руптура на околопродния мехур, протрахирано раждане,
активна инфекция на родовите пътища, недоносеност или ретардираност и многоплодна
бременност.
Етиология. Най-честите причинители се обединяват в т.нар. TORCH комплекс:
Toxoplasmosis, Others, Rubeola, CMV, HSV. Освен тях плацентарната бариера преминават
системни инфекции като СПИН, сифилис, листериоза, както и гонококи, хламидии,
микоплазми и др. Особено опасен е неонаталния сепсис.
Патогенеза. Включва хематогенен (трансплацентарен) път – вируси, сифилис,
туберкулоза, асцендентен – при инфекции на родовите пътища, десцендентен – по време на
раждането. Според срока на бременността един и същи етиологичен причинител може да
доведе до: аборт или Foetus mortus, малформация или обща фетална инфекция.
Кардинални симптоми на вродените инфекции: недоносеност или ретардация,
забавена адаптация, ритъмни нарушения в дишането и ДН, тахикардия, удължено време на
реколоризация (над 2сек), отказ от хранене и ненадддаване на тегло, иктер, омфалит,
конюнктивит, кожни обриви, повръщане, балониран корем и кървава диария при
некротизиращ етнероколит, неврологични – гърчове, сънливост (свръхвъзбуда, промени в МТ
и рефлекторната възбудимост).
Характеристика на някои от основните причинители:
 Toxoplasmosis congenita: причинява се от Toxoplasma gondii, хронично инфекциозно
заболяване, антропоноза с предимно засягане на ЦНС (наблюдават се дисеминирини
псевдокисти – глиоза и калцификати в ЦНС); при ранно заразяване – аборт или мъртво
раждане, на по-късен етап: микроцефали, хидроцефалия, сепсис; Диагноза:
серологично – ELISA; лечение – Biseptol;
 Rubeola congenital: причинява се от Rubeola virus; предава се трансплацентарно и води
до тежки увреждания на плода - триада на Gregg (катаракта, глухота, сърдечни
малформации), задържане в развитието, хепатоспленомегалия; диагноза – чрез ELISA,
задължителна профилактика с триваксина (морбили-паротит-рубеола);
 Cytomegalia congenita: причинява се от Human Cytomagalovirus от сем. Herpesviridae, а
заразяването – трансплацентарно. Води до тежки вродени малформации водещи до
смърт на плода и преждевременно раждане, хемолитична анемия, недоносеност,
интерстициална пневмония / интерстициален нефрит, изоставане в психо-моторното
развитие и др.; Вирусът се изолира от урина, кръв, кърма, слюнка + PCR или се търсят
IgM и IgG АТ в серума серологично. Лечение с ганцикловир и хиперимунен серум,
лоша прогноза – 30% леталитет, неврологичен дефицит при преживелите;
 Herpex simplex congenitus: инфекции на ГДП, очите, кожата, гениталиите, тежък
летален енцефалит, генерализирана инфекция. Диагноза: основно клинична, вирусът
може да се изолира от обривните единици, слюнка, ликвор, назофаринкс, роговица,
фецес; PCR, серологично – ELISA; Прилага се Zovirax и Имуновенин, прогнозата е
лоша – 50% леталитет, неврологични поражения при преживелите;
 СПИН –
 Lues congenital: причинява се от Treponema pallidum, трансплацентарно. В зависимост
от срока на заразяване се различават – 1) вроден сифилис на недоносените и
мъртвородени деца, 2) ранен вроден силифилис на новородените (кремъчен черен
дроб, псевдопарализа на Паро, жълтеница) и 3) късен вроден сифилис на
доучилищната и училищната възраст (зъби на Хътчисън, кератит, глухота). Диагноза:
чрез микроскопия на свеж препарат в тъмно зрително поле, серология, 2 вида тестове:
 нетрепонемни (с кардиолипинови антитела) – скринингови, трепонемни тестове –
потвърдителни; лечението е с Penicillin G;
 Listeriosis congenita: Listeria monocytogenes, трансплацентарно заразяване. Проявява се
с кожен обрив, грануломи по лигавицата на фаринкса, фокални некрози в черния дроб,
слезката, белия дроб – респираторен дистрес синдром, диария. Новородените загиват
за 2-3 дни. Лечението е с Penicillin G (Ampicillin) и Gentamycin.
 Гонорея: Neisseria gonorrhoeae, развива се до 2-3 дни след раждането клепачите са
хиперемирани и оточни, конюнктивата – силно зачервена. Първоначално секретът е
серозно кървенист, но скоро става гноен и много обилен към втората седмица
роговицата се мацерира, развива се endophthalmitis, който еволюира до panophthalmitis
и слепота. Лечение – Хлорамфеникол, Пеницилин G – капки.
 Хламидии, микоплазми – интрапартално и антепартално (асцендентно).
 Тема № 119: „Санитарна микробиология - предмет и задачи,
санитарно-микробиологично изследване на питейна вода, почва,
въздух, хранителни продукти и др.”
Санитарно-биологичните изследвания оценяват хигиенната характеристика на околната
среда – вода, почва, въздух, хранителни продукти и др. Това става чрез изследване на т.нар.
санитарно-показателни микроорганизми. Такива са E. coli, ентерококите, C. perfringens, алфа- и
бета-хемолитичните стрептококи, хемолитични стафилококи и др.
СМБ изследване на вода. Само питейни води, по епидемиологични съображения – и от
други водни обекти. Пробата се взима в стерилен съд и се изпраща в лаборатория на ХЕИ. Там се
прилага на изследвания, които включват определяне на:
1. Микробно число: проба от водата се излива на петри, добавя МПА, размесват се, след което се
култивират за 24 часа на 37 С. Изброяват се поникналите колонии. Микробното число е
средноаритметичната стойност на колониите, разделена на броя на петритата. По БДС, в
питейната вода не трябва да има повече от 50 мезофилни хетеротрофни МО за 1 мл.;
2. Коли-титър на водата: най-малкото количество от изследваната вода, което съдържа поне
един коли-бактерий. В 100 мл не трябва да се съдържа нито 1. Използва се течна хранителна среда
на Гинчев, с добавена лактоза и индикатор, правят се посевки, култивира се и се отчитя спрямо
промяната в цвета на индикатора. Коли-бактериите са индикатор за прясно фекално замърсяване.
Освен тях, могат да се изолират още причинители на холера, коремен тиф, лептоспироза,
епидемичен хепатит и т.н.
Основен метод за дезинфекция на питейната вода е хлорирането – обеззаразяване.
СМБ изследване на почви. Взема се т.нар. средна проба (от около 20 см дълбочина),
поставя се в стерилна среда, транспортира се до лабораторията и се съхранява в хладилник.
 Обработка: пречистване от примесите, добавяне на вода и разреждане в различни
отношения – от 1:100 до 1: 10 000 000;
 Определяне на микробното число: 1 мл от разтвора се поставя в петри с 15 мл МПА,
култивира се 3 дни и се отчита броя на колониите с лупа. Санитарно-показателни МО са
коли-бактериите, ентерококите и клостридиите. За наличието им се използват два метода –
ферментационен и мембранен;
 Оценка: резултатът от анализа се изразява в коли-титър. Наличието на коли-бактерии в
почвата показва фекално замърсяване.
СМБ изследване на въздух. Методите на изследване се основават на два принципа-
седиментация и аспирация. В практиката се използват най-често:
 Седиментационен метод на Р. Кох: утаяване на бактериалните клетки от въздуха върху
повърхността на твърда хранителна среда в отворени петриеви панички (кръвен агар);
 Метод на Дрексел-Дяконов – аспирационен метод;
 Метод на Кротов – аспирационен, броят се МО в 1 кубичен см въздух;
 Мембранни филтри – Зайц-филтър, свързан със смукателна колба.
Като чист се смята въздухът в затворени помещения, който съдържа лятно време по-малко
от 1500 микроба в 1 кв. м. въздух, зимно време – под 4500. Счита се за замърсен съответно при
над 2500 лете и над 7000 зиме.
СМБ на хранителни продукти. Храните по правило са стерилни, но във всяка група
попада микрофлора от екологични, технологични и санитарно-хигиенни съображения, които
оказват протективно действие. Често обаче се контаминират от патогенни микроби, които могат
да причинят хранителни интоксикации и токсоинфекции. Най-чест обект на изследване е
млякото. Определя му се микробно число и коли-титър.
На СМБ изследване подлежат още болничната среда – за контрол на ефективността на
дезинфекциите, стерилизацията и вътреболничните инфекции; обектите от външната среда по
епидемиологични показания, както и лекарствените средства, биопрепарати и медицински
изделия.
 Ерсин Исмаил

МИКРОБИОЛОГИЯ
Практически
изпит
Конспект:
1. Микроскопски методи на оцветяване на микроорганизмите - наблюдение и интерпретиране
2. Обикновени хранителни среди - видове, състав, приложение. Описание на културелните
свойства при растеж на течни и твърди хранителни среди.
3. Специални хранителни среди - видове, състав, приложение. Описание на културелните
свойства при растеж на течни и твърди хранителни среди.
4. Елективни, селективни и диференциращи среди - видове, състав, приложение. Описание на
културелните свойства при растеж на течни и твърди хранителни среди.
5. Анаеробно култивиране - методи. Култивиране при повишена концентрация на СО2.
6. Политропна среда на Клиглер - състав, начин на посяване, отчитане, приложение.
7. Определяне чувствителността на бактериите in vitro към антибиотици и химиотерапевтици
чрез метода на серийните разреждания (определяне на минимална инхибираща
концентрация).
8. Определяне чувствителността на бактериите in vitro към антибиотици и химиотерапевтици
чрез дифузионния метод на Бауер - Кърби.
9. Реакция аглутинация тип Грубер - принцип, извършване, отчитане, интерпретиране на
резултатите.
10. Реакция аглутинация тип Видал - принцип, извършване, отчитане, интерпретиране на
резултатите.
11. Коаглутинация, латекс- аглутинация, хемаглутинация - принцип, отчитане и
интерпретиране на резултатите.
12. Пръстенна преципитация по Асколи - принцип, извършване, отчитане и интерпретиране.
13. Преципитация в агаров гел - принцип, извършване, отчитане и интерпретиране.
14. АST реакция (определяне на антистрептолизинов титър) - принцип, отчитане и
интерпретиране на резултатите.
15. Реакция свързване на комплемента ( РСК) - принцип, отчитане и интерпретиране на
реакцията на Васерман.
16. Реакция ELISA - принцип, отчитане, интерпретиране. Имунофлуоресценция - пряк и
непряк метод, приложение.
17. Имунни реакции с белязани антигени или антитела.
18. Реакция вирусна хемаглутинация - принцип, отчитане, интерпретиране на резултатите.
19. Реакция задръжка на вирусната хемаглутинация - принцип, отчитане, интерпретиране на
резултатите.
20. Вируснеутрализираща реакция - принцип, отчитане, интерпретиране
 Тема № 1: „Микроскопски методи на оцветяване
на микроорганизмите - наблюдение и интерпретиране.”
За изучаване на морфологията и структурата на бактериалната клетка се използва
микроскопският метод. Той позволява да бъдат наблюдавани както живи, така и убити
бактерии в неоцветено или оцветено състояние.
Наблюдение в неоцветено състояние. Бактериите са живи, може да се наблюдава
тяхната подвижност, размножаване и пр. Методи  какво се вижда:
 Свеж покривен препарат – неоцветени, блестящи бактерии, преминаващи бързо през
зрителното поле (при частично спуснат кондензор);
 Мокър тушов препарат – изисква се фазово-контрастен микроскоп, отличен метод за
наблюдение на капсули – виждат се като светли ореоли около тъмните бактерии;
 Тушов препарат по Бури – наблюдава се с имерсия, тушът не оцветява бактериалната
клетка и микроорганизмите се виждат неоцветени, блестящи на тъмен фон.
За да се наблюдават бактериите в оцветено състояние, трябва да се направи
микроскопски препарат. За тази цел е необходимо: 1. Приготвяне на натривка; 2. Изсушаване;
3. Фиксиране; 4. Оцветяване.
Прости методи за оцветяване. За изучаване на форма и големина на клетката, без
структурните елементи. Използва се за гонококи, менингококи и др. Методи:
 Оцветяване с метиленово синьо по Льофлер – микробите се сини;
 Оцветяване с разреден функсин на Пфайфер – микробите са червени.
Сложни методи за оцветяване. Използват се за диференциране на различни видове
бактерии при микробиологичната диагноза на инфекциозните заболявания. Методи:
 Оцветяване по Грам: реактиви – карбол-генцианвиолет, Луголов разтвор, етанол и
разреден фуксин. Отнасянето на бактериите по Грам се определя от тяхната
способност да задържат образувалия се комплекс генцианвиолет-луголов разтвор.
Грам-положителните са СИНИ, а грам-отрицателните – ЧЕРВЕНИ.
Забележка: в стари култури Грам(+) могат да изглеждат като Грам(-);
 Оцветяване по Найсер: използва се за доказване на волутинови включения, които се
съдържат в някои патогени (дифтерийния бактерий) и сапрофити (млечнокисели
бактерии). Използват се 2 разтвора – Найсер-1 и Найсер-2. Волутиновите включения
имат по-силен афинитет към алкалните бои, затова остават оцветени в синьо-виолетово
на фона на кафявата клетка;
 Оцветяване по Цил-Нилсен: за киселинноустойчиви бактерии – такива, които не се
обезцветяват под действието на концентрирани киселини. Бактериите са оцветяват в
червено, а останалите клетъчни компоненти в синьо;
 Оцветявания за спори: по Мьолер (спорите са червени, вегетативната клетка синя) и
по Пешков (спорите са сини, вегетативната клетка - червена);
 Оцветяване на капсули: Гинс, Клет, Хис, Бури. По Клет – капсулата е червена, а
бактериалната клетка – синя.
 Тема № 2: „Обикновени хранителни среди - видове, състав,
приложение. Описание на културелните свойства при растеж
на течни и твърди хранителни среди.”
Обикновените хранителни среди се използват за култивиране на повечето от
бактериите и служат като основа в приготвянето на сложните хранителни среди.
Видове: месна вода (сварено телешко месо, което се филтрира и стерилизира), месно-
пептонен бульон (МПБ) – местна вода + 1% пептон, 0,5% NaCl; месно-пептонен агар (МПА)
– МБП + 2-4% агар; месно-пептонен желатин (МПЖ) – МПБ + 10-20% желатин. Използват
се още пептонна вода и трипсинов бульон по Хотингер.
По своята консистенция хранителните среди биват – течни, полутвърди, твърди и
прахообразни. Течните се използват за проучване на физиологичните и биохимични
особености на бактериите. Служат за натрупване на биомаса и продукти от обмяната на
веществата.
Твърдите хранителни среди се приготвят от течните като се прибавят втвърдяващи
вещества. Използват се за изолиране на бактерии в чиста култура, проучване морфологията на
колониите, изследване на антибиотичната чувствителност на бактериите. Втвърдителите имат
някои особености, влияещи на бактериалния растеж:
 Агар-агар: придава плътност и еластичност на средата, без да променя хранителните
качества; могат да се стерилизират няколко пъти;
 Желатин: екстракт с белтъчен състав, богат на колаген. Втечнява се при температура,
по-ниска от оптималната за живот на бактериите, което ограничава неговото
приложение като уплътнител;
 Силикагел: най-вече за синтетични среди със строго определен състав. Няма
температура на топене и втвърдяване, липсва концентрация на ползване. Петриевите
панички със силикагелните пластинки се съхраняват под вода преди употреба.

Тема № 3: „Специални хранителни среди - видове, състав,

приложение. Описание на културелните свойства при растеж
на течни и твърди хранителни среди.” = Тема № 4
Сложните (специални) хранителни среди се получават от простите при добавяне на
различни субстрати, благоприятстващи растежа и размножаването на бактериите. Разделят се
на елективни (избирателни), селективни, диференциращи и за анаеробно култивиране.
Елективните среди се използват за култивиране на бактерии, които не могат или
слабо се развиват в обикновените хранителни среди. Тук се отнасят: серумен бульон, асцитен
бульон, серумен и асцитен агар, глюкозен бульон, глюкозен агар, кръвен агар, шоколадов
агар, коагулиран серум по Льофлер, картофено-глицерино-кръвен агар на Борде-Жангу, среда
на Тароци и др. Особености на по-често използваните:
 Кръвен агар: получава се като към МПА се прибави 5% прясна, дефибринирана кръв
(овнешка, заешка и др.). Използва се за култивиране на взискателни бактерии и за
изпитване на хемолитична активност на бактериите;
 Шоколадов агар: вариант на кръвен агар, загрят на водна баня до получаване на
шоколадов цвят. Кръвните белтъци стават по-лесно усвоими за някои патогенни
бактерии – гонококи, менингококи, пневмококи и др.;
 Агар на Борде-Жангу: за култивиране на коклюшни бактерии (B. pertussis);
  Среда на Тароци: говежди черен дроб, сварен в МПБ, филтриран. Черният дроб има
редуциращи свойства по отношения на кислорода – създават се условия за анаеробно
култивиране.
Селективните хранителни среди се използват за култивиране на определени
бактерии, като растежът и размножаването на всички други се потиска от прибавени към
средата вещества. Биват:
1. Течни - за натрупване на бактерии, ако те са в недостатъчно количество в изследвания
материал: среда на Кауфман + среда на Рапопорт (салмонели), Среда на Мьолер (тиф,
паратиф), селенитов бульон (дизентерийни, салмонели), пептонна вода (холерни вибриони).
2. Твърди - за изолиране на чисти култури: среда на Петраняни + среда на Льовенщайн-
Йенсен (туберкулозни бактерии), апохолат-цитрат агар (АЦА) + БГФРА (за Е. coli), SS-агар –
салмонела-шигела агар.
Диференциращите (индикаторни) среди дават възможност да се диференцират
отделните видове бактерии по някакъв биохимичен белег. Бактериите се различават по своята
биохимична активност и имат различен набор от ензими, разграждащи веществата в
хранителните среди. Те съдържат:
1) Основна хранителна среда, обезпечаваща размножаването на бактериите;
2) Определен субстрат, различното отношение към който е диагностичен белег (пр. лактоза);
3) Индикатор, чийто променен цвят показва, че е протекла реакция
В практиката този вид среди се използват с 2 основни цели:
 Диференциране: разлагащи/неразлагащи лактозата чревни бактерии – Ендо, Левин,
Гаснер. Около колониите на лактозо-положителните се образува червен ореол, а при
лактозо-отрицателните нямаме промяна на цвета;
 Идентификация: чрез тях се проучват изолираните чисти култури, като се изучава
биохимичната активност на бактериите – доказват се захаролитични, протеолитични и
окислително-редукционни свойства. Тук се отнасят пъстрата редица на Хис, както и
политропната среда на Клиглер, която проследява 5 белега: разграждане на лактоза и
глюкоза, образуване на газ и сероводород, наличие на уреаза.
Среди за анаеробно култивиране: мозъчно-сърдечна, на Тароци, у нас – на Цайслер,
Комкова, Розенов, VL и др.

Тема № 5: „Анаеробно култивиране - методи. Култивиране

при повишена концентрация на СО2.”
Анаероби са всички видове бактерии, които не могат да се развиват при наличие на
кислород. Създаването на безкислородната среда се постига с помощна на различни методи:
1. Физични методи:
 Анаеростати: метални съдове, които се затварят херметично, а въздухът се изтегля. В
практиката най-често се използва микроанаеростатът на Кнор. Епруветките или
петриевите панички се нареждат с капаците нагоре, въздухът се евакуира и апаратът се
поставя в термостат за култивиране при оптимална температура за 24-48 часа. Като
анаеростати могат да се използват и обикновените вакуумни ексикатори;
 Култивиране в атмосфера с индиферентен газ: след изтегляне на въздуха се вкарва
азот, водород или хелий + катализатор;
 Апаратни системи за анаеробно култивиране: много видове, един принцип на действие
– под действие на катализатор, отделеният в съда водород се свързва с кислорода като
се образува вода. Примери: GasPak, GasKit. Индикаторите могат да бъдат както
 химични, така и биологични – напр. P.aeruginosa за отрицателен индикатор (облигатен
аероб) и положителен индикатор – Clostridium sporogenes.
2. Химични методи: използва се свойството на пиригалола в алкална среда да свързва големи
количества кислород. Не се изисква специална апаратура.
3. Микробиологичен метод. Пример е методът на Фортнер, който се основава на съвместно
култивиране на аеробни и анаеробни бактерии, при което аеробните изразходват кислорода.
На твърда хранителна среда се прави разрез през средата. В едната половина се посява аероб,
в другата – анаероб, след което петрито се херметизира. При метаболизма си, аеробния вид
отделя CO2, като го увеличава в атмосферата, благоприятен фактор за анаероба.
Култивиране при повишена концентрация на СО2. Използва се за
микроанаерофили – найсерии, бруцели и др. Петрито с посетите бактерии се поставя в
термостат, където със специални прибори се следи за концентрацията на газовете в
атмосферата, най-вече CO2, а също и температурата и влажността . Стремежът е
концентрацията на СО2 да се поддържа 5-10%, което е количествено достатъчно за развитие
на микроанаерофилите.

Тема № 6: „Политропна среда на Клиглер - състав, начин

на посяване, отчитане, приложение.”
Клиглерът е политропна диференцираща среда, на която се отчитат няколко белега.
Използва се за идентификация на представители на Enterobactericeae посредством техен
биохимичен белег.
Състав. Подобно на всички диференциращи среди има 3 компонента:
 Основна среда: казеин и месни пептони;
 Субстрат: лактоза, глюкоза;
 Индикатор: фенолрот, който има рН чувствителност.
Начин на посяване. При изготвяне средата на Клиглер, се обособяват прав и полегат
склон. Посяването по полегатия склон става чрез нанасяне на щрихи с йозе, а по правия – с
движения нагоре-надолу със спринцовка.
Отчитане. Следи се за 5 признака:
 Промяна на цвета (от червен в жълт) на полегатия склон – разградена е лактозата;
 Промяна на цвета в правия склон – разградена е глюкозата;
 Почерняване (най-вече на правия склон) – отделеня на сероводород;
 Нацепване и надигане на средата – отделил се е газ;
 Помътняване на средата – отделяне на ензима уреаза.
Интересна особеност има Клиглерът при Ps. aeruginosa, т.нар. „неутрален Клиглер”. В случая
нямаме промяна в цвета на средата, а се наблюдава растеж върху полегатия слой. Дължи на се
факта, че Pseudomonas разгражда захарите оксидативно, а не ферментативно.

Тема № 7: „Определяне чувствителността на бактериите in vitro към

антибиотици и химиотерапевтици чрез метода на серийните разреждания
(определяне на минимална инхибираща концентрация).”
Методът на серийните разреждания в течна или твърда хранителна среда позволява
директно и по-точно да се определи минималната потискаща концентрация (МПК), а също и
минималната бактериална и антибиотична концентрации (МБК, МАК).
 Постановка. В серия от епруветки се поставя по 1 мл течна хранителна среда за
съответния микроорганизъм, след което към първата се добавя 1 мл от антибиотика с точна
концентрация. След разбъркване, се прехвърля по 1 мл на всяка следваща епруветка до
предпоследната (последната е без антибиотик, контрола). Към приготвените степенни
разреждания на антибиотика се добавя по 0,1 мл бульонова култура на изследвания щам, след
което епруветките се посяват да 37 С за 24 часа. МПК е най-голямото разреждане на
антибиотика, при което все още има потискане на бактериалния растеж (няма мътнина).
МПК може да се определи и чрез серийни разреждания в агара на Мюлер-Хинтон. За
целта към разтопен и охладен агар се добавят определен обем от антибиотика, предварително
разреден. На определен сектор от петритата с антибиотини разреждания (и на една контрола)
се посява определен обем от бактериалната суспензия, като методът позволява за бъдат
изследвани няколко щама. МПК се отчита като най-ниската концентрация, при която липсват
колонии в мястото на посявката.

Тема № 8: „Определяне чувствителността на бактериите in vitro

към антибиотици и химиотерапевтици чрез дифузионния метод
на Бауер - Кърби.”
Дифузионният метод на Бауер-Кърби е предназначен само за бързо растящи при
аеробни условия бактерии. Изследването се извършва с чиста култура на изолирания бактерий
(по изключение – менингококи от ликвор).
Принцип. Дифузия на антибиотика от един център в агара, при което се получава
градиент на концентрацията около този център (дискове с филтърна хартия 6 мм, натоварени
с антибиотик). Тези дискове се изготвят фабрично и се съхраняват в стъкла над силикагел при
2-8  С, а тези на бета-лактами – в минусов хладилник (-20 С). Дисковете, съдържащи
различни антибиотици, са оцветени в различни цветове. Броят на дисковете е 6 или 9, като
видовете антибиотици са стандартни и комбинацията се определя от това дали бактерият е
Грам (+) или Грам (+). Понякога се налага отклонение от стандартните набори:
 При особености на микробите: легионела и камбилобактер, въпреки че са Грам (-), са
чувствителни на еритромицин, клостридиите – на ванкомицин и т.н.
 Особености на инфекциозното заболяване: при ЦНС инфекции само преминаващи
ХЕБ, при уроинфекции – отделящи се в урината и т.н.;
 Внедряване на нови антибиотични препарати.
Хранителна среда. Използва се агарът на Мюлер-Хинтон, който се разлива с пипета
върху петрита, като дебелината на слоя трябва да е 4 мм. След охлаждане се съхраняват в
хладилник, а преди употреба – в термостат.
Бактериална суспензия. Използва се чиста култура от бактериалния щам в
експоненциална или стационарна фаза на развитие, разредена със стерилен физиологичен
разтвор до мътнина 0,5 по Макфарлан. Тази суспензия се разрежда 10 пъти с физиологичен
разтвор и върху агара се разливат 2 ml като се разклаща, за да се разнесе по цялата му
повърхност. След 15 минути се поставят антибиотичните дискове. Престоява 30 мин на стайна
температура, след което 18 часа в термостат на 37 С.
Отчитане. Измерват се с линийка или шублер зоните на инхибиция, като в диаметъра
се включва и антибиотичния диск. За граница се взима пълното потискане на растежа.
Интерпретация. Използва се тристепенната система. Щамовете се определят като:
 Чувствителни (S);
 Интрамедиерни (I);
 Устойчиви (R).
 Тема № 9: „Реакция аглутинация тип Грубер - принцип,
извършване, отчитане, интерпретиране на резултатите.”
Кратко въведение. Прието е антигените от клетъчната стена, които участват в
аглутинацията, да се означават като О-аглутиногени, а тези в ресните на подвижните бактерии
– Н-аглутиногени, а антителата срещу тях, съответно – О и Н-аглутинини. При О-аглутинация
бактериите се слепват непосредствено и се получава дребнозърниста утайка, а процесът
изисква 18-20 часа. При Н-аглутинация утайката има едропарцалест, рехав вид, но се развива
доста по-бързо (2-4 часа).
В микробиологичната практика реакция аглутинация се използва за:
 Доказване антигените чрез познати антитела – реакция тип Грубер;
 Откриване на антитела в серума, насочени към известен вид микроорганизъм (антиген)
– реакция тип Видал.
Реакция тип Грубер. Извършва се като пробна (ориентировъчна) или като степенна
(разгърната) аглутинация.
1) Пробна аглутинация: за бързо, ориентировъчно определяне на аглутиногените на
бактерии, изолирани чрез посевки на твърди хранителни среди или от чиста култура.
Извършва се на предметно стъкло. Накапват се няколко капки от различни познати серуми.
Изпитваната колония се взима с върха на йозе като се разтрива в капката. Процедурата се
повтаря за всички проби от серума, като задължително се обгаря върха на йозето. При поява
на зърнести или парцалести аглутинати с избистряне на течността, приемаме реакцията за
положителна!
2) Степенна аглутинация: извършва се, когато на пробната аглутинация се появи т.нар.
съаглутинация – аглутинати в повече от 1 серум. Дължи се на близкото родство между
микроорганизмите – общи за рода и семейството антигени. Предизвикващие съаглутинация
серуми се разреждат от 1:50 до крайния им титър, като към всяка епруветка се прибавят 0,5 мл
от 18-24 часовата изследвана култура. Прави се и контрола на антигена и контрола на серума.
След разклащане, стативът се оставя за 2 часа на 37 С и после още 18 часа на стайна
температура. Отчитането е двукратно – първо след изваждане от термостата и на другия ден.
Реакцията е положителна при аглутинация до титъра на диагностичния серум или поне ½ от
него. Под аглутинационен титър се разбира най-голямото разреждане на серума, при което
се получава аглутинация на микроорганизмите.

Тема № 10: „Реакция аглутинация тип Видал - принцип,

извършване, отчитане, интерпретиране на резултатите.”
При реакция тип Видал се установява наличието в серуми от болни на едни или други
неизвестни аглутинини и същевременно се определя тяхното количество (титър). Това се
постига чрез диагностични препарати, съдържащи известни аглутиногени.
Извършване. Изследваният серум се разрежда предварително 1:25 и от това изходно
положение се приготвят в редица от 6 епруветки допълнителни разреждания на серума като
към всяка епруветка без първата се поставя по 0,5 мл физиологичен разтвор. Към първата и
втората епруветка се добавят по 0,5 мл от изследвания серум (1:25). 0,5 мл от съдържанието
на втората се прехвърля на третата. Процедурата се повтаря до 6-тата епруветка. Така се
получават разреждания от 1:25 до 1:400.
Към всяка епруветка от редицата се прибавят по 0,5 мл от диагностикума с известни
аглутиногени. На същия принцип се прилага и за останалите редици, като 6-тата епруветка
винаги остава контрола (съдържа само физиологичен разтвор). Прави се контрола и на серума
на болния. Стативът се оставя за 2 часа на 37 С и още 18 часа на стайна температура.
Отчитане. Двукратно – след изваждането от термостата и на другия ден. Най-често
може да се извърши с невъоръжено око – вижда се дребнозърнеста или парцалеста утайка при
положителна реакция и запазване на мътнината при отрицателна. За акуратност се ползват
т.нар. аглутиноскопи, които отчитат количествено степента на аглутинацията (в брой плюсове
- +; ++; +++; ++++ …), при отрицателен резултат – (–).
Интерпретация. За да бъде доказателен за наличието на подозираното заболяване,
титърът на съответните аглутинини трябва да бъде достатъчно висок. Диагностичните титри
са различни за различните инфекции. По-ниски от диагностичните титри могат да се дължат
на прекарано в миналото заболяване (анамнестична реакция) или на извършена неотдавна
имунизация (постимунизационна реакция).
Реакцията е предложена от откривателя ѝ Видал за диагностика на тиф и паратиф.

Тема № 11: „Коаглутинация, латекс- аглутинация, хемаглутинация -

принцип, отчитане и интерпретиране на резултатите.”
Реакция коаглутинация. Основава се на способността на намиращия се в клетъчната
стена на S. aureus протеин А да се свързва неимунно с Fc-частта на IgG, като оставя Fab-
частите му (активните центрове) свободни за встъпване в специфични имунни реакции.
Извършване. Използват се 1-2% суспензии на протеин А стафилококи,
сенсибилизирани с IgG. Когато диагностичният препарат се смеси с антигени, които са
хомоложни на фиксираните на повърхността на стафилококите АТ, се развива коаглутинация.
Тестът се извършва на предметно стъкло – капава се 1 суспензия от сенсибилизираните
стафилококи, в която се добавят една или няколко колонии от изпитвания щам – част от
култура в течна хранителна среда или направо материал от болен (ликвор, урина, храчка).
Отчитане. В продължение на няколко минути се следи за поява на аглутинация.
Реакция коаглутинация има следните предимства:
 Може да се изследва директно материал от болен, без култивиране и изолиране;
 Установяване на диагноза в случаи, когато вече е започнала антибиотична терапия;
 Доказване на разтворими антигени на бактериите, вкл. екзотоксини;
 Приложение: диагноза на пневмонии, менингити, тонзилофарингити и др.
Хемаглутинация (непряка). При нея като носители се използват овнешки или
човешки еритроцити от нулева група. Освен нативни се използват още обработени с танин
(танизирани) Er, добавя се и глутаралдехид за по-здравото свързване на комплекса АГ-АТ с
Er. Известни са редица варианти на непряка хемаглутинация за установяване АТ в серумите
на болни при редица бактериални (туберкулоза, менингити, тиф, дизентерия, чума) и вирусни
инфекции (вариола, херпесни и др.). Реакцията се използва и за разпознаване на неизвестни
антигени – микроби или техните токсини (тетаничен, ботулинов). Могат да се откриват и
антитела срещу лекарствени препарати (пеницилин, инсулин и др.) – от значение за
медикаментозната алергия. Широкото използване на хемаглутинацията в имунодиагностиката
се отдава на голямата чувствителност и постигането на висока чувствителност.
Латекс-аглутинация. При този метод неутрални латексови частици се натоварват с
антитела. Суспензии от тези сенсибилизирани частици в буфери с определено рН служат като
диагностични препарати за доказване на търсените микроорганизми и на техни разтворими
антигени. Методът притежава чувствителност, специфичност и бързина, съизмерима с
коаглутинацията. Ако латексовите частици се сенсибилизат с антигени (вместо АТ),
реакцията може да се използва за доказване на антитела.
 Тема № 12: „Пръстенна преципитация по Асколи - принцип,
извършване, отчитане и интерпретиране.”
Пръстенната аглутинация (Ring-тест), термопреципитация на Асколи се използва
при диагнозата на антракс. От изследвания матариал се прави екстракт във физиологичен
разтвор чрез варене. Антигените (преципитогени) са с голяма устойчивост към висока
температура, което им запазва способността да реагират с анителата.
В преципитационна епруветка се внасят 5-6 капки серум, без да се докосват стените.
След това внимателно се наслоява антигенът като епруветката се държи леко наклонена. Ако
се извърши правилно, между серума и антигена след няколко минути се получава преципитат,
който придобива форма на пръстен. Пробата се съпровожда с няколко контроли. От
изключителна важност е последователността на въвеждане на ингредиентите! Винаги
антиген върху серум, а не обратно! Нужни са следните контроли:
 Термоекстракт от слезка на умряло от антракс животно;
 Термоекстракт от слезка на здраво животно;
 Термоекстракт от антраксни бацили и физиологичен разтвор.
Към всяка от епруветките се прибавя по 0,2 мл от специфичния противоантраксен серум. Към
епруветката с екстракт от умряло животно се добавя нормален серум. Стативът се оставя да
престои на стайна температура. Положителни контроли се очакват в епруветките с
термоекстракт на орган от умряло животно и тази с антраксни бацили.
Отчитане. При положителна реакция в изследваната епруветка след 5-30 мин на
границата между двете течности се образува преципитационен пръстен.

Тема № 13: „Преципитация в агаров гел - принцип, извършване,

отчитане и интерпретиране.”
Преципитация в агар. Функцията, която изпълнява агарът е да бъде инертна среда за
имунодифузия на преципитата (комплекс АГ-АТ). Отделните елементи дифундират с
различна скорост в зависимост от големината на молекулите и тяхната концентрация. Така се
образуват пространствено разделени преципитати. Срещата на антигена с антитялото изменя
или прекратява свободната дифузия. За образуването на комплексите са нужни само няколко
минути, но за пълна преципитация – 24-48 часа. Предимство е високата специфичност. В
зависимост от това, дали дифузията се извършва по една обща ос или във всички посоки
радиално от резервоарите, имунодифузията бива линейна или радиална.
Радиални имунодифузия по Манчини. Методът позволява количествено определяне
на антигена и се основава на следния принцип: в слой от агар, където има специфичен серум,
се изрязват резервоари (кръгове), в които се добавя антигенът. Той започва да дифундира и в
определен момент среща антитялото и се образуват преципитационни пръстени. Колкото по-
концентриран е антигенът, толкова по-далеч от резервоарчето ще се получи
преципитационната зона. Методът позволява да се изчислява количеството на антигена, както
и да се определи количеството на имуноглобулини в кръвта.
Двойна дифузия по Ухтерлони. Използва се за качествени анализи – определяне на
броя на антигените в дадена смес, проверка чистотата на биопрепарати, ефективност на
ваксини и т.н. Принцип: в равномерен слой агар, на определено разстояние един от друг се
правят резервоари за антигените и антисирумите. Когато въпросните се внесат, започва
радиална дифузия в гела. При срещата им се образуват имунни комплекси, които
преципитират и се образуват преципитационни линии. Като правило броят на видимите
преципитационни линии е по-малък от системите АГ-АТ, поради вероятност различни
комплекси да имат еднаква дифузионна скорост. Ако един от компонентите на реакцията е в
по-голямо количество, преципитационната линия е по-близо до резервоара с по-малка
концентрация. Възможните са следните варианти:
 Двете преципитационни линии от съседни резервоари срещу един и същ антисерум се
сливат напълно  идентичност на антигените!;
 Пресичане на преципитационните линии  антигените са различни;
 Преципитационната линия е по-дълга от другата във вид на „шпора”  двата АГ имат
някои общи детерминанти и образуват частични комплекси АГ-АТ (линията се слива).

Тема № 14: „АST реакция (определяне на антистрептолизинов

титър) - принцип, отчитане и интерпретиране на резултатите.”
АST реакция (антистрептолизинов титър). Търсим титъра на антистрептолизините в
болни със стрептококова инфекция.
Принцип на реакцията: Str. pyogenis отделя стрептолизин-О, който може да
предизвика хемолиза на овнешки еритроцити. Ако се смеси с хомоложни антитела, тези
антитела ще неутрализират това действие на стрептолизин-О.
Постановка: Имаме 2 реда епруветки – разреждане на I серум, разреждане на II серум
(надписани). Прави се и контрола на серумите, контрола на еритроцитите и контрола на
диагностикума. След това прибавяме диагностикума – стрептолизин-О. Накрая се прибавят и
овнешките еритроцити.
Отчитане: Титърът е най-голямото разреждане, където имаме задръжка на
хемолизата (условно „утайка”). При този тест има и диагностичен титър - над 250
стрептолизинови единици. Ако титърът на антителата във втората проба-серум намалява, това
означава, че има добър прогностичен белег. Ако има увеличение – може да има усложнения.

Тема № 15: „Реакция свързване на комплемента ( РСК) - принцип,

отчитане и интерпретиране на реакцията на Васерман.”
Същност. При взаимодействие на разтворими антигени или такива с много малки
размери с хомоложните им антитела в присъствие на компонент, е трудно да се установи дали
е протекла имунологична реакция. Това се дължи на липсата на видим феномен. Като
индикатор, установяващ дали комплементът е свързан за комплекса АГ-АТ, се използва
хемолитичната система – овнешни еритроцити + хемолизин.
Приложение. Прилага се в 2 варианта:
 За доказване на неизвестни антигени (вирусни, паразитни, бактериални) с познати
тест-антитела;
 За доказване на антитела в изследвания серум с помощта на известни антигени.
Ингредиенти на реакцията:
1) Изследван серум, загрят за 30 мин на 56 С за инактивиране на собствения комплемент;
2) Антиген – разтворим, на бактерия или вирус;
3) Комплемент – пресен или лиофилизиран серум от морско свинче;
4) 2% суспензия от овнешки еритроцити;
5) Хемолитичен серум срещу овнешните еритроцити;
6) Физиологичен разтвор.
 Постановка. Два етапа. През първия етап към серума (с инактивиран комплемент)
прибавяме познати антигени (диагностикум), след това комплемент. Престоява 1 час на 37
градуса. На втори етап добавяме овнешки еритроцити и хемолитичен серум срещу тях:
 Положителна реакция: поява на еритроцитна суспезия (мътнина), след което се утаяват
на дъното – имаме задръжка на хемолизата!;
 Отрицателен резултат: при липса на хомоложност между антителата и антигена;
изразява се в пълна хемолиза – поява на лакова кръв. Причина за хемолизата е
комплементът, останал неактивиран (свободен) в първия етап на реакцията.
 Задължително се поставят и контроли на серума.
Вид РСК, обособена като нетрепонемен тест за сифилис е т.нар. реакция Васерман. При нея
се използват кардиолипинови антигени, които са сходни с АГ на T. pallidum.

Тема № 16: „Реакция ELISA - принцип, отчитане, интерпретиране.

Имунофлуоресценция - пряк и непряк метод, приложение.”
ELISA. (индиректен метод); Търсим антитела в серум от болен. 96 гнездови плаки, на
дъното на които производителят е сложил познат антиген. Прибавяме серума от болен, в
който търсим антитела към точно този определен антиген. Инкубираме, промиваме.
Прибавяме конюгата – антитяло, което е насочено срещу човешките антитела и конюгирано с
ензим (пероксидаза). Отново инкубираме, промиваме. След това прибавяме субстрата (орто-
фенилен диамин, водороден пероксид). Инкубираме, промиваме. Под въздействие на
пероксидазата, от Н2О2 се отцепва кислород. Той окислява орто-фенилен диамина и се
получава цветна реакция. Интензитета на тази реакция отчитаме спектрофотометрично.
Получават се екстинции. Отчетените стойности сравнявам с т.нар. гранична стойност, която е
зададена от фирмата-производител и всички резултати над тази стойност ги приемаме за
положителни, а тези под нея – за отрицателни. Антителата от конюгата са насочени срещу
клас IgM или IgG и можем да определим точно какъв е типът инфекция. Ако имаме по-голямо
количество от IgM, това означава свежа инфекция, а ако имаме IgG, това означава, че това е
вече прекарана инфекция.
Освен непрекият метод, съществуват още директна и сандвичева ELISA.

Имунофлуоресцентен метод (ИФМ). За да се отчете реакцията, антигена или

антитялото се свързват с флуоресцентни вещества наречени флуорохроми. Реакцията се
извършва върху предметно стъкло. Има 2 варианта:
1. Директен метод на Кунс – използва се за диагностика на особено опасни инфекции
(антракс, чума, холера, туларемия и др.). Върху предметно стъкло се прави натривка от
изследвания материал в който търсим антигена на съответния МО, натривката се накапва с
антитела свързани с флуорохром. След инкубиране един час и промиване, препарата се
наблюдава с флуоресцентен микроскоп. Ако има специфично светене (жълтозелено)
реакцията е положителна, тоест в пробата присъства търсеният антиген, ако няма светенe,
пробата е отрицателна.
2. Индиректен непряк метод – използва се по-често, защото е приложим при повече
инфекции. Предметни стъкла съдържат натривки с известен антиген, върху тях се накапва
серума в който търсим антитела. Инкубира се 1 час, след това допълнително се накапва
античовешки антитела конюгирани с флуорохром, инкубираме и отново промиваме, ако се
наблюдава специално оцветяване, реакцията е положителна, тоест в серума се съдържат
търсените антитела.
Тема № 17: „Имунни реакции с белязани антигени или антитела.”
Имунните реакции с белязани антитела или антигени намират изключително широко
приложение в медикобиологичните изследвания. Ценността им се определя от високата
чувствителност и специфичност.
Основните методи с маркирани антитела или антигени, са:
 Имунофлуоресцентен метод;
 Имуноензимен метод (ЕLISA) + Western blot;
 Радиоимунен метод.
Най-голямо приложение в МБД имат имунофлуоресценцията и имуноензимните методи.

Westentblot. АГ-те обикновенно се състоят от различни молекули (фракции)

В I етап - АГ-разтвор се подлага на електрофореза в полиамиден или агаров гел. Под
действие на електричното поле АГ-фракции се разделят по молекулна маса и електричен
заряд и мигрират на различно разстояние от старта. Отделните фракции се визуализират като
линии, чието разстояние от старта зависи от молекулната маса (kDa).
II етап – след достигане на нискомолекулни фракции до края на гела, върху
повърхността му се поставя нитроцелулозна хартия. Чрез напречна електрофореза в друг
апарат сепарираните АГ-фракции се прехвърлят (блотират) огледално на гела върху хартията,
адсорбирайки се неспецифично върху нея.
III етап – нитроцелулозната хартия се подлага на имунноензимна реакция, сходна на
ELISA. Поставя се в разтвор на серум от изследвания болен или други АТ. При хомоложност
те се свързват със съответната фракция на сепарирания АГ. Комплексът АГ-АТ се
визуализира с антивидово АТ (античовешко, при изследване на човешки серум) конюгирано с
ензим и добавен субстратен разтвор.

Радиоимунен метод. Прилагат се маркирани с радиоактивен изотоп АГ или АТ. Най-

често се използва за определяне на микробни АГ. Възниква конкуренция между немаркирания
и белязания антиген, който има същата специфичност за ограничено количество добавени към
системата АТ. Отчитането става чрез радиометрия (изотопен брояч). Този метод се счита за
най-чувствителен от съвременните имунологични методи. Прилага се предимно
експериментално в научни изследвания и при диагнозата на някои вирусни инфекции.

Практически въпрос 18: „ Реакция вирусна хемаглутинация (РХА) –

принцип, отчитане, интерпретиране на резултатите.”
I. Цел:
Установява се вирусното присъствие в хорионалантоисна течност при предварително
заразяване с кокоши ембриони.
II. Принцип:
Хемаглутининът на грипните вируси може да се свърже с рецептори от мембраната на
еритроцитите и да ги аглутинира (слепва), при което се нарушава тяхното нормално утаяване.
Процесът се нарича хемаглутинация. Видим феномен – „чадърче”.
Хемаглутинацията (ХА) е различна от хемолиза (лакова кръв)
(при ХА имаме слепване на еритроцитите, а при хемолиза – разрушаване/лизиране)
III. Ингредиенти:
1. Хорионалантоисна течност;
2. 1%-на суспензия от кокоши еритроцити;
3. Физиологичен разтвор.
IV. Процедура:
1. Проба „Персе” – към 0,5 ml хорионалантоисна течност се прибавя 0,5 ml кокоша
еритроцитна суспензия. При наличие на вирус, той слепва еритроцитите и се получава ХА
„чадърче”;
2. Правят се двукратни разреждания на хорионоалантоисната течност (съдържаща вируса) с
физиологичен разтвор;
3. Прибавяне във всяко разреждане 1% разтвор на суспензия от кокоши еритроцити.
V. Отчитане:
Най-голямото разреждане на хорионалантоисната течност, при което имаме
хемаглутинация и ХА-титър. За да продължим да идентифицираме вируса, е необходимо
титърът да бъде стабилен, т.е. = 1:8. Ако в пробата „Персе” няма ХА или титърът на вируса е
под 1:8 се правят повторни пасажи, т.е. заразяват се нови кокоши ембриони, за да се намножи
вируса (ако го има).

Практически въпрос 19: „Реакция задръжка на вирусната хемаглутинация -

принцип, отчитане, интерпретиране на резултатите.”
I. Цел:
Определяне типа новоизолиран грипен вирус с помощта на специфични антисеруми (те
съдържат специфични АТ срещу хемаглутинините на еталонните за сезона щамове грипни
вируси).
II. Принцип:
Специфичните антихемаглутинини блокират способността на хемаглутинина на
грипния вирус да се свързва с рецептори от мембраната на еритроцитите и те се утаяват
свободно (под формата на копче).
III. Ингредиенти:
1. Новоизолиран вирус (хорионалантоисна течност от предварително инокулирани ембриони);
2. Антисеруми – обработват се с цел инактивиране на неспецифичните инхибитори на
хемаглутинина;
3. 1% суспензия от кокоши еритроцити;
4. Физиологичен разтвор.
IV. Процедура:
1. Титриране на новоизолирания вирус: правят се 2-кратни разреждания, прибавя се 1%
разтвор на еритроцитна суспензия и се определя най-голямото разреждане с хемаглутинация.
В това разреждане се съдържа 1 ХА единица.
2. В реакция РЗХА се използват 4 ХА единици (работна доза). За целта титъра се дели на 4. В
разреждане 1:8 има 4 ХА едници от вируса. Проверка на работната доза.
3. Прибавят се 2-кратни разреждания на антисерумите във физиологичен разтвор. Към всички
разреждания прибавяме 4 ХА единици от новоизолирания вирус.
4. Инкубация. Към всяко разреждане се прибавя 1% суспензия на кокоши еритроцити. При
хомоложност на антителата на антисерума и ХА на новоизолирания вирус, АТ се свързват с
ХА и той не може да се свърже с еритроцитите и да ги слепи  получава се задръжка на
хемаглутинацията  еритроцитите се утаяват като копче.
Титърът е най-голямото разреждане на антисерума със задръжка на хемаглутинацията.
Определя се титъра за всеки антисерум.
 V. Интерпретация:
Всеки антисерум има хомоложен титър, определен с хомоложния му групен вариант.
Новоизолираният вирус принадлежи към този подтип вирус, с чийто антисерум дава титър,
равен или 80% от хомоложния му титър.

РЗХА – серологичен вариант

I. Цел:
Установяване на специфични антитела – антихемаглутинините на грипния виус в
серума на болен. Изследват се 2 серумни проби:
1) В началото на заболяването (2-3 ден)
2) 14 дни от началото
Диагностично значение има 4-кратното увеличаване титъра на антителата във втората
серумна проба.
II. Принцип:
Анти-ХА блокират способността на ХА на грипните вируси да се свързват с рецепторите от
мембраните на вирусите и еритроцитите се утаяват под формата на копче. Реакцията може да
се използва за диагностика на други вирусни инфекции, причинени от вируси с
хемаглутинационни свойства- напр. рубеола, паротитен вирус и др., като се използват
собствените птичи или други животински еритроцити.
III. Ингредиенти:
1. 2 серумни проби от болен;
2. Грипни диагностикуми (еталонни за сезона грипни щамове);
3. 1% суспензия от кокоши еритроцити;
4. Физиологичен разтвор.

IV. Постановка:
Серумите се обработват за отстраняване на неспецифични инхибитори на
хемаглутинина (с перийодат + загряване на 56 С). Определя се работната доза на всеки
диагностикум, т.е. 4 хемаглутинационни единици. За целта диагностикумите се разреждат
двукратно с физиологичен разтвор. Добавя се 1% суспензия от кокоши еритроцити. Най-
голямото разреждане, където има хемаглутинация, е титърът (т.е. има 1 хемаглутинационна
единица)  За 4 ХЕ разделяме титъра на 4. Проверка на работната доза.
Серумите се разреждат двукратно с физиологичен разтвор в толкова реда, с колкото
диагностикуми ще работим. Добавят се по 4 ХЕ от всеки диагностикум. Инкубация. Добавя се
1% суспензия от кокоши еритроцити.

V. Отчитане:
Най-голямото разреждане, където имаме задръжка на аглутинацията, е титърът. Диагностично
значение има четирикратно увеличение на титъра на АТ във втората проба серум с някой от
диагностикумите. Приема се, че този вариант е причинител на инфекцията.

Практически въпрос № 20: „Вируснеутрализираща реакция - принцип,

отчитане, интерпретиране”
Принцип:
Типово специфичният серум (антитяло, АТ) потиска или неутрализира напълно вируса. При
последващо заразяване на клетъчни култури с вирус и типово специфичен серум, не се
наблюдава цитопатичен ефект.
 ВНР се използва за:
1. Титриране на новоизолиран вирус (вирусна диагноза);
2. За откриване на антитела в серум на пациент – серологична диагноза
I. За типизиране на новоизолиран вирус
За целта: С новоизолирания вирус от клетъчни култури се заразяват няколко епруветки с
материал от болен, инкубират се и ежедневно се следи за наличие на цитопатичен ефект. След
появата му се прави титриране на вируса. Културелната течност, съдържаща вируса се
разрежда с разтвор на Хенкс (серийни разреждания). С всяко разреждане на вируса се
заразяват няколко епруветки с клетъчни култури. Инкубират се на 37 С и всеки ден се следи
за поява на цитопатичен ефект.
За титър на вируса се приема най-високото разреждане на вируса, при което се
наблюдава цитопатичен ефект. Това се приема за 1 цитопатична (ЦП) доза, т.е. титърът е
равен на 1 ЦП доза.
Главен опит: типизиране на вируса
Ингредиенти: вирус, типовоспецифични серуми (известни антитела, кл. култури).
Културелната течност, съдържаща вируса се използва в определянето на работното
разреждане (напр. 100 ЦП дози). Смесват се равно количество вирус и типово специфичен
серум, инкубират се смесите и след това с всяка смес се заразяват клетъчни култури.
Контрола: смес от клетъчна култура с разреден вирус. Ежедневно се наблюдава за
наличие на цитопатичен ефект. Където има хомоложност между вирусните антигени и
серотипните антитела, вирусът е блокиран (неутрализиран и ЦП ефект не се наблюдава).
II. ВНР за серологична диагноза
Използва се ретроспектвна диагноза (антитела в серум) на преболедували или на лица с
инапарентни форми. Използват се 2 серумни проби – едната в първите дни на заболяването, а
втората – взета след 14 дни. Диагностична стойност има 4-кратно и повече увеличаване
титъра на антителата във II проба серум спрямо първата.
III. ВНР по цитопатичен ефект
Ингредиенти: серум от пациент (неизвестни антитела), диагностикум – известни
антигени и клетъчни култури
Използва се разреден серум от болен. Към всяко разреждане от серума  равен обем
вирус (еталонни щамове). Смесите се инкубират. След инкубация, с всяка смес се заразяват
клетъчни култури. Най-високото разреждане на серума, дало пълна неутрализация на вируса е
титъра на АТ. Неутрализацията на вируса се отчита при липса на цитопатичен ефект.
IV. Реакция на Оптон-Мелник – не е изпитна!