Лекция №1

тема 1. Предмет на ветеринарно медицинската генетика. Наследственост и изменчивост.

Историческо развитие на генетиката.

Наследственост
Развитието на живата материя на нашата планета е неразделно свързано с безкрайната
смяна на поколенията и размножаването на организмите. В този процес се наблюдава ясно
изразена закономерност на предаване и запазване на определени признаци и свойства от поколение
на поколение при различни организми, представители на съответен вид. С други думи потомството
в определена степен прилича на своите родители. Това свойство на организмите да предават
белезите и характерните си особености на потомството се нарича наследственост, а самият процес
на предаването - унаследяване. Наследствеността е относително консервативно свойство,
благодарение на което се запазва видовата специфичност на организмите в природата в
продължение на определен период от време.

Изменчивост
Въпреки унаследяването на характерните видови особености в рамките на даден вид и
изграждащите го популации се наблюдават различия между индивидите. Различия се наблюдават и
в потомството на едни и същи родители. От друга страна, понякога в процеса на индивидуалното
развитие се появяват и нови белези, които не са характерни за изходните родителски форми. Това
свойство на организмите и техните белези да проявяват вариабилност и да се променят под
влиянието на различни фактори се нарича изменчивост. Изменчивостта е свойство, което може да
променя в определена степен или изцяло наследствено обусловените характеристики на
организмите.

Предмет на генетиката
Явленията наследственост и изменчивост в живата природа могат да бъдат разгледани като
двете страни на една монета. Те са характерни за всички живи организми и се изучават от
специален клон на биологичната наука, известен с наименованието генетика.
Наименованието генетика произлиза от старогръцката дума genetikos, която означава
произход. То е предложено и използвано за първи път от английския биолог Уилям Бейтсън /1906/
и от датския учен Вилхелм Йохансен /1909/, които въвеждат и основните генетични понятия - ген,
генотип и фенотип.

Историческо развитие на генетиката

В процеса на историческото развитие на генетиката могат да бъдат посочени 6 основни
етапа:
- предисторически период, характеризиращ се с умозрителни представи и хипотези за
унаследяване на признаците
- поява на първата научнообоснована идея за наследствеността и утвърждаване на
Менделовото учение и хибридологичния метод на генетичен анализ
 - създаване и развитие на хромозомната теория за наследствеността
- възникване и развитие на мутационната генетика и на индуцирания мутагенезис
- изясняване на молекулярно-биологичната същност на наследетвената информация, с което
се поставят основите на молекулярната генетика
- създаване на рекомбинантна ДНК технология и разработване на методи за клониране на
ДНК и клониране на организми.

Умозрителни представи и хипотези за унаследяване на признаците

Този етап е свързан с опита натрупан в процеса на практическата дейност и наблюденията
на човека в растениевъдството и животновъдството. Отбирайки и използвайки за възпроизводство
най-добрите индивиди, той е подобрявал от поколение на поколение полезните качества на
животните и растенията; без да познава механизмите на предаване на наследствената информация,
човекът е провеждал селекция. Създадените през този период хипотези за наследствеността са
били умозрителни, без експериментални проверки, като в най-ранните времена са били свързани с
легенди и митове. Най-задълбочени са били проучванията посветени на пола и унаследяването на
признаците при хибридизация на близки и далечни в систематично отношение организми.
Теорията на Дарвин за произхода на видовете внася в биологията историческия подход за
изследване на еволюцията на организмите. Установява се, че наследствеността, изменчивостта и
отборът са основните фактори на еволюцията. През този период са натрупани ценни данни от
т.нар. “хибридизатори“, които при кръстосването на различни форми растения и животни, са
търсили степента на сходство и различия между родители и потомци.
Една от най-ярките личности в научните изследвания през този период е чешкият монах
Грегор Мендел. През 1865 г. той открива закономерностите на разпадането при унаследяване на
признаците при вътревидови хибриди, получени между два сорта грах. Получените резултати са
били представени в статията "Опити върху растителните хибриди", публикувана в Трудове на
обществото на естествоизпитателите в Бърно, Чехия. Въз основа на установените от него
закономерности на унаследяване на признаците при хибридните организми и закони на
наследствеността и изменчивостта се поставя началото на формиране на генетиката като наука.
Откритията на Мендел са останали в забрава повече от 35 години и едва след 1900-та
година трима ботаници - Хуго де Фриз, Карл Коренс и Ерих фон Чермак, независимо един от друг,
от три отделни страни преоткриват Менделовите закони въз основа на изследвания върху различни
растителни обекти. Резултатите на тримата автори напълно са потвърдили установените от Мендел
закономерности. Ето защо е прието 1900 г. да се счита за рождената година на генетиката като
наука.

Откритието на хромозомите и връзката им с наследствеността

В края на 19ти век са открити постоянството и индивидуалността на хромозомите за
различните видове. Оскар Хертвиг (1876) пръв открива, че при половото размножаване се сливат
ядрата на сперматозоида и яйцеклетката. През този период се открива и феноменът, че за разлика
от соматичните клетки в процеса на развитие на половите клетки хромозомният им набор се
редуцира наполовина, като първоначалният набор хромозоми за всеки вид се възстановява при
оплождането. В образуваната зигота половината хромозоми идват от бащата, а другата половина -
от майката. Въз основа на тези постижения към края на XX в. се създават редица хипотези за
обясняване на механизма на явлението наследственост.

Класическата генетика
Периодът на класическата генетика започва от 1900 г., когато са преоткрити законите на
Мендел и са потвърдени следните три важни явления:
- признаците се определят от отделни наследствени фактори, които се предават чрез
половите клетки
- отделните наследствени фактори за признаците не изчезват при кръстосването, а се
запазват в потомството в същия вид, в какъвто са били при родителските организми
- изменчивостта (разнообразието), получена в потомството, се обуславя от комбинирането на
наследствените фактори (различните алелни състояния).
Тези открития доказват универсалността на откритите от Мендел закономерности за унаследяване
на признаците при всички видове организми и закони на наследствеността. Открити са и редица
отклонения от тези закономерности, които по-късно са обяснени с различните форми на
взаимодействие между алелните състояния на гените и между алелите на отделни гени.

Теория на мутациите
През 1901 г. Хуго де Фриз формулира "Теорията на мутациите", в която се утвърждава
становището, че наследствените свойства и признаци се изменят скокообразно /мутационно/. През
1903 г. датчанинът В. Йохансен експериментално доказва при фасула, че в “чистите линии”,
получени чрез самоопрашване, разнообразието
е наследствено и в тях няма ефект от отбора.

Хромозомна теория на наследствеността

Редица учени доказват унаследяването на признаците, свързани с пола, и откриват ролята
на хромозомите в този процес. Разкрива се и ролята на хромозомите за наблюдаваното разпадане
по пол в съотношение 1:1. Американският учен Томас Морган в периода 1911 - 1920 г. доказва, че
носителят на наследствената информация са гените, локализирани в хромозомите. С изясняването
на ролята на поведението на хромозомите при деленето на клетките става напълно възможно да се
обяснят закономерностите на унаследяването на признаците. С това се отговаря и на основните
въпроси в генетиката - мястото на материалния носител на генетичната информация, формата на
съществуване на наследствената материя /гените/ и механизмите на предаване на гените между
клетъчните поколения.
Вследствие откриването на явлението скаченост на гените като основа на свързаното
унаследяване на признаците и разкриването на механизмите на кросинговъра, става възможно да се
разработят генетични карти на отделни видове микроорганизми, растения и животни.

Откриване на структурата на ДНК

През 1953 г. Джеймс Уотсън и Франсис Крик предлагат модел на структурата на ДНК,
базиращ се на рентгенографски снимки на Розалинд Франклин и Морис Уилкинс. Всички тези
изследвания са довели до разкриване на молекулярната природа на гените. Приема се, че генът е
сегмент от молекулата на ДНК, който запазва и пренася информацията за синтезата на една
специфична полипептидна верига в дадена белтъчна молекула.

Рекомбинантна ДНК технология

След 1970 г. започва "ерата” на ДНК манипулации и генно инженерство. Едно от върховите
постижения в тези нови направления е разработването на рекомбинантната ДНК технология.
Разработването на тези методи и технологии се основава на установените от изследователите
факти, че бактериите се предпазват от вирусни инфекции чрез произвеждане на ензими, които
ограничават или предотвратяват инфекцията, като разрязват вирусната ДНК на определени места.
Тези срезове нарушават структурата на молекулата на вирусната ДНК. Това от своя страна
нарушава и спира синтеза на фагови частици, които по-нататък в своето действие биха довели до
ликвидирането на инфектираната бактериална клетка. Така учените стигнали до извода, че този
ензимен механизъм може да бъде използван от човека при ДНК изследване на други видове
организми.

Навлизане на генетиката в бита на хората - PCR

Полимеразната верижна реакция (Polymerase Chain Reaction, PCR) е експериментален
метод от молекулярната биология и молекулната диагностика. Реакцията е открита от Кари Мълис
и се състои от няколко стъпки, след които броят на началните ДНК молекули е увеличен. Това е
необходимо, когато няма на разположение достатъчно ДНК за експерименти и анализ. Методът се
състои в инвитро ензимно умножаване (амплификация) на избран участък от нуклеотидна
последователност (ДНК секвенция), ограничен от известни секвенции.

Ветеринарномедицинска генетика
Ветеринарномедицинската генетика изучава наследствените аномалии и болестите с
наследствена предразположеност. Тя разкрива генетичните механизми в етиологията и
патогенезата на болестите и разработва методи на диагностика, профилактика и селекция по
устойчивост към болести. Основните задачи на ветеринарномедицинската генетика са:
- изучаване на наследствените аномалии и разработване на методи за откриване и доказване
на хетерозиготните носители на наследствените аномалии
- контролиране на разпространението на вредните гени в популациите и тяхното
елиминиране
- изучаване на генетичните механизми на имунния отговор и имунодефицитните състояния
при животните
- изучаване на генетичните механизми на лекарствения метаболизъм, реакцията към
лекарствени средства и други химични вещества
- изучаване на болестите с наследствена предразположеност
- разработване на методи за ранна преценка на устойчивостта и възприемчивостта на
организмите към болести
- провеждане на селекция за устойчиви към болести и приспособени към промишлени
технологии породи животни
Лекция №2

тема 2. Хибридологичен анализ. Монохибридно кръстосване – разпадане по генотип и

фенотип. Закони на Мендел. Анализиращо кръстосване.

Хибридологичен анализ
Въз основа на получените резултати от своите изследвания, Г. Мендел формулира три
основни принципа на хибридологичния анализ.
Първият принцип е свързан с правилния избор на обекта за изследване. За целта той
подбира и кръстосва различни сортове грах, които се различават по една, две, три и повече двойки
алтернативни признаци. Терминът "признак" се използва като условна наследствена единица за
морфологична, физиологична и биохимична дискретност на наследствеността. По същество за
появата на различните признаци имат значение материалните наследствени фактори /гените/, които
обуславят даден признак. В този смисъл, Мендел е използвал изходни родителски форми грах,
различаващи се по следните признаци с алтернативна форма на проява - червени и бели цветове,
жълти и зелени зърна, гладки и грапави семена, високи и ниски стъбла и т.н.
Вторият принцип на метода хибридологичен анализ се отнася до прилагането на подходящ
количествен анализ за отчитане на появата на признаците в редица последователни поколения.
Третият принцип на метода е свързан с прилагането на индивидуален анализ в
потомството. Това означава да бъде анализиран всеки индивид в групата на потомците във всички
проследявани поколения. В зависимост от това дали се проследява унаследяването на една, две и
повече двойки алтернативни признаци, се говори съответно за монохибридно, дихибридно и
полихибридно кръстосване.
Представянето на хибридологичната схема налага и използването на определена
символика. Така например поясът на кръстосващите се родители се означава с латинската буква /P/
от думата Parentes (родители), кръстосването се означава със знака /x/, майчиният родител, който
винаги се поставя в началото в родителския пояс се означава със знака /♀/ (огледалото на Венера),
а бащиният родител със знака /♂/ (щита и копието на Марс). Полученото поколение след
кръстосването се отбелязва с латинската буква /F/ (Filii - деца). Поставеният индекс след буквата
/F/ - F1, F2… /Fn/ означава съответното поколение (първо, второ и т.н.). Получените хибриди от
монохибридното кръстосване се наричат монохибриди, от дихибридното - дихибриди, от
трихибридното - трихибриди и т.н.

Монохибридно кръстосване
Мендел започва своите изследвания с прилагането на монохибридно кръстосване на
различни чисти линии грах. При него се проследява унаследяването на една двойка алтернативни
признаци.
При кръстосване на хомозиготни родителски форми грах, различаващи се по признаците
цвят на зърната (жълти и зелени) и форма на зърната (гладки и грапави) се вижда от получените
резултати в първо поколение /F1/, че полученото потомство носи отличителния белег само на един
от изходните родители - еднообразно потомство. Признака, проявяващ се в първо хибридно
поколение Мендел нарича доминантен. Непроявените признаци, които са останали в скрито
състояние в /F1/ е нарекъл рецесивни.

Първи закон на Мендел - При кръстосване на организми с противоположни признаци

потомството в първо поколение е еднообразно.
Втори закон на Мендел - При съешаване на кръстоските от първо поколение /F1/ помежду
си, във второто поколение /F2/ се получава разпадане в съотношение 3:1, т.е. 75% от потомството е
с доминантния и 25% - с рецесивния признак.

Във връзка с “изчезването” и “появяването” на един от двата алтернативни признака,

Мендел предположил за наличието на материални единици на наследствеността - наследствени
фактори. Години по-късно Бейтсън предлага тази двойка наследствени фактори, определяща
проявата на алтернативните признаци, да се нарича гени. Впоследствие Йохансен предлага
използването на термина алел за всяка разновидност на даден белег /ген/. Доминантните и
рецесивните алели се отбелязват съответно с голяма и малка буква от латинската азбука /A-a/,
/B-b/; /C-c/ и т.н.

Поток на информацията в клетката:

хромозома → ген → ДНК → РНК (триплетен код)→ аминокиселинна последователност → нагънат
протеин → биохимични реакции

Ген - представлява участък от ДНК (с определен брой и последователност на нуклеотидите), който

носи информация за синтеза на една полипептидна верига (белтък). Генът е най-малката
функционална единица за наследственост. Всеки ген има две или повече структурни състояния,
наречени алели, съответно може да кодира две или повече различни състояния на един признак.

Локус - специфичното фиксирано местоположение на даден ген в хромозомата.

Алел - всяка една от формите на различните състояния на даден ген, определящи различни
фенотипни белези.

Генотип и фенотип
Заедно с предложението за въвеждане на понятието алели, Йохансен предлага да бъдат
въведени още две важни понятия - генотип и фенотип.
Терминът генотип се използва за съвкупността от всички гени в живия организъм или това
е съвкупността от всички наследствени заложби, които обуславят способността му да реагира
спрямо условията на средата, да развива едни или други свои особенности, признаци и свойства.
Фенотипът представлява съвкупността от всички проявени признаци на индивида,
вследствие взаимодействието на генотипа с условията на средата.

Разпадане по фенотип - от опитите на Мендел става ясно, че при монохибридно

кръстосване в /F2/ настъпва разпадане на признаците в съотношение 3:1 или 75%:25%. Това
означава, че броят на потомците с проявения доминантен алел (респ. доминантен признак) е три
пъти повече в сравнение с тези, които притежават рецесивния признак (респ. рецесивния алел).
Тъй като в случая проследяваме външната проява на съответния признак, това разпадане в
съотношение 3:1 се нарича разпадане по фенотип.

Разпадане по генотип - по отношение на разпределението на алелите в съответната

генотипна комбинация разпадането в /F2/ при монохибридното кръстосване е по-различно. Една
четвърт (25%) от индивидите притежават в генотиповете си два еднакви доминантни алела -
хомозиготен доминантен генотип. Две четвърти (50%) от потомците в /F2/ притежават в
генотиповете си по един доминантен и един рецесивен алел за алтернативната двойка признаци -
хетерозиготен генотип. Друга една четвърт (25%) от индивидите в потомството притежават двата
рецесивни алела - хомозиготен рецесивен генотип. Следователно по разпределение на алелите в
/F2/ настъпва разпадане сред потомците в съотношение 1:2:1 или представено в проценти
25%:50%:25%. Това разпадане се нарича разпадане по генотип.

Анализиращо кръстосване
При кръстосване на хетерозиготни организми от /F2/ с хомозиготни рецесивни организми
от изходната родителска форма се получава разпадане 1/Аа/ : 1/аа/.
 При кръстосване на хомозиготни доминантни организми със същата изходна родителска
форма (хомозиготни рецесивни) се получават само хетерозиготни приплоди и се проявява само
доминантният белег.

тема 3. Дихибридно и полихибридно кръстосване.

Дихибридно и полихибридно кръстосване

Когато родителите се различават по две двойки алтернативни белези, кръстосването се
означава като дихибридно. Също както и при монохибридното кръстосване и тук потомството в
/F1/ е еднообразно. При кръстосването на индивидите от /F1/ помежду им се получава разпадане
на фенотипните белези в съотношение 9:3:3:1.
Въз основа на проведените експерименти Мендел заключава: При кръстосването на
организми различаващи се по два или повече признака, тези признаци се унаследяват независимо
един от друг, като се комбинират във всички възможни съчетания.
Мендел предполага, че сегрегацията в един локус е независима от сегрегацията в други
локуси. Прозрението му е многократно потвърдено и е валидно за много ситуации при животните
днес. Ако сегрегацията във всеки локус е независима от сегрегацията в други локуси, шансът да се
получи гамета с доминантен или рецесивен алел на ген в първия локус, комбиниран с доминантен
или рецесивен алел на ген във втория локус е просто продукт на вероятностите, свързани с всеки
алел независимо. Например, ако индивидът е хетерозиготен в два локуса (/Rr/ и /Yy/), има четири
възможни типа гамети, които могат да се получат (/RY/, /Ry/, /rY/, /ry/). Резултатите от
независимата сегрегация в два локуса също могат да бъдат показани в решетката на Пънет.
Честотата на гаметите е 1/16, а генотипното разпадане е както следва: 1/RRYY/ : 2/RRYy/ : 1/RRyy/
: 2/RrYY/ : 4/RrYy/ : 2/Rryy/ : 1/rrYY/ : 2/rrYy/ : 1/rryy/
тема 4. Интермедиерно унаследяване. Свръхдоминиране. Кодоминиране.

Интермедиерен тип на унаследяване (непълно доминиране)

При кръстосване на бели и черни андалуски кокошки кръстоските в /F1/ са сиви. В /F2/
25% ca бели, 50% сиви и 25% черни, т.е. признаците се разпадат в съотношение 1:2:1.
Съотношението по фенотип напълно съвпада с това по генотип. Потомството на белите кокошки от
/F2/ е само бяло, на черните - черно, а при сивите се наблюдава разпадане, както в потомството на
/F1/ в съотношение 1:2:1, което доказва, че те са хетерозиготни по генотип, докато белите и
черните са хомозиготни.
Свръхдоминиране
Това е тип на взаимодействие между алелите на един ген, при който величината на
признака в хетерозиготите превъзхожда този в хомозиготите (/АА/ < /Аа/ > /аа/). Потомството от
/F1/ превъзхожда и двете изходни родителски форми по обща жизнеспособност, растеж и развитие,
плодовитост, здрава конституция, продуктивност, устойчивост към болести. Смята се, че
свръхдоминирането лежи в основата на хетерозиса при организмите.

Алелите в популацията
Въпреки, че всеки бозайник може да притежава максимум два различни алела в определен
локус, броят на различните алели в популацията може да бъде много по-голям от два. Явлението,
при което в рамките на една популация в конкретен локус се наблюдават повече от два алела се
означава като множествен алелизъм.

Множествен алелизъм, кодоминиране

Генът като дискретна наследствена единица може да бъде представен не само от две, но и
от повече алелни състояния. В тези случаи говорим за т. нар. множествен алелизъм. Независимо от
броя на алелите в съответната серия множествени алели, във всеки отделен индивид може да
съществуват в комбинация само два от тях, разположени в двойка хомоложни хромозоми. Такъв е
примерът със серията множествени алели, обуславящи четирите основни кръвни групи при човека
(А, В, АВ и 0). Тази серия се състои от три алела /IA/, /IB/и /I0/. Алелът /А/ обуславя синтеза на
антиген А, алелът /В/ - на антиген В, а алелът /0/ не обуславя синтез на антигени. Алелът /0/ е
рецесивен по отношение на алели /А/ и /В/, а последните два дори и в комбинация /АВ/ проявяват
самостоятелно своето действие. Този тип алелно взаимодействие, когато в комбинация двата алела
проявяват самостоятелно своето действие, се нарича кодоминиране. При такъв тип на
взаимодействие и унаследяване, хората с кръвна група 0 могат да имат един единствен генотип
/I0I0/, както и хората с кръвна група АВ - генотип /IAIB/. Хората с кръвна група А могат да имат два
генотипа /IAIA/ и /IAI0/, както и хората с кръвна група В - съответно /IBIB/ и /IBI0/.

тема 5. Взаимодействие на неалелни гени. Комплементарен тип на взаимодействие. Епистаза.

Комплементарен тип на унаследяване (комплементарно взаимодействие)

Комплементарният тип на унаследяване е характерен при унаследяване на различната
форма на гребените при кокошките, която се детерминира от два неалелни гена в две алелни
състояния. Доминантният ген /R/ детерминира розовиден гребен, а рецесивният /r/ - листовиден
(прост) гребен. Доминантният ген /P/ детерминира граховиден, а рецесивният /p/ - листовиден.
Гените /R/ и /P/ не са алелни и са разположени в различни хромозоми. При кръстосване на
дихомозиготни кокошки от породата Виандот с розовиден гребен /RRpp/ с петли от породата
Корниш с граховиден гребен /rrPP/, в /F1/ се получават дихетерозиготни индивиди с ореховиден
гребен /RrPp/, който не се среща в родителските форми. В /F2/ разпадането е както при
дихибридното кръстосване: 9/R_P_/ (ореховиден) : 3/R_pp/ (розовиден) : 3/rrP_/ (граховиден) :
1/rrpp/ (листовиден). Новата форма - ореховиден гребен, е резултат от взаимодействието между
доминантните неалелни гени /R/ и /P/.
Епистаза
Епистазата е взаимодействие между неалелни гени, при което единият потиска
фенотипната експресия на другия. Потискащият ген е епистатичен, а потиснатият - хипостатичен.
Доминантна епистаза се наблюдава при кръстосването на сиви и алести коне, на кокошки
Бял легхорн с Бял плимутрок и др. Генотипът на изходните сиви коне се означава с /AABB/, а на
алестите с /aabb/. Кръстоските от първо поколение са сиви с генотип /AaBb/, а в /F2/ се наблюдава
разпадане по фенотип в съотношение 12:3:1. От общия брой на приплодите 12/16 с генотип /A_B_/
или /A_bb/ са сиви, 3/16 /aaB_/ са черни и 1/16 /aabb/ - алести. Доминантният ген /A/ в хомозиготно
или хетерозиготно състояние действа епистатично срещу алелите /B/ (за черен цвят) и /b/. При
всички комбинации, в които действа ген /A/ (9 /A_B_/ и 3 /A_bb/), ce проявява сив цвят на косъма.
Кончетата с генотип /aaB_/ са врани (черни), освободеният от супресията ген /B/ проявява своето
действие. Приплодите с два хомозиготни рецесивни гена са алести.
 Трите признати цвята при породата Лабрадор ретривър са резултат от разликите в два
генни локуса, които влияят върху експресията на пигмента.
Първият от тях влияе върху цвета на тъмния пигмент, еумеланин, и се нарича /B/ (brown -
кафяв) локус. Вариациите в рамките на локуса са често наблюдавани. Установено е, че TYRP1
(свързан с тирозиназа протеин 1) е отговорен за “разреждането” на черната окраска при кучетата.
Този ензим е локализиран в меланозомите (клетъчните органели, които произвеждат и съхраняват
пигменти) и служи за катализиране на окисляването на предшествениците на еумеланин. При
кучета са идентифицирани три мутации в гена TYRP1, като едната води до съкращаване на
протеина, другите две водят до делеция на аминокиселина или заместване на единична
аминокиселина в последователността на протеина. Всяка от мутациите елиминира или значително
намалява ензимната активност, а оцветяващите фенотипове, произведени от трите мутации, са
неразличими. Касае се за рецесивни мутации в гена TYRP1 и тъй като бозайниците имат по две
копия на всеки ген, по едно от всеки родител, животно с поне едно копие на напълно
функциониращия TYRP1 (представен като /B/) ще притежава доминиращата черта - черна
пигментация. Кафявата пигментация е резултат от наличието на две копия на мутиралия ген в
генома на индивида (представен като /b/). Така куче с генотиповете /BB/ или /Bb/ ще експресира
черен еумеланин, докато кафяв еумеланин ще се наблюдава при кучета с генотип /bb/.
Втори ген (белязан с /Е/ - “екстензионен”) влияе върху това дали тези еумеланинови
пигменти ще се експресират в козината или само в кожата. Експресията се управлява от рецептора
на меланокортин 1 (MC1R). Този рецептор сигнализира произвеждащата пигмент клетка в отговор
на меланокортини и води до отлагане на еумеланин в козината. Доказано е, че мутациите в този ген
участват в бежов или червен цветни фенотипове при редица видове, включително хора, коне,
прасета, говеда, мишки, тюлени, мамути и т.н. При повечето кучета активността на рецепторния
протеин се модулира от две сигнални молекули: репресор, който е продукт на гена на Agouti (/А/
локус), и активатор β-Defensin 103 (CBD103) (/К/ локус). При лабрадори високоактивна мутирала
версия на гена /К/ (/КB/) е инвариантна, произвеждайки равномерно разпределение на еумеланин
независимо от генотипа на Agouti, и оставяйки само различия в MC1R да определят
променливостта в сигналния път на експресията. Рецесивната мутация в този /E/ ген съкращава
протеина, произвеждайки нефункционален рецептор, който е неспособен да насочва отлагането н
аеумеланин в козината. Сред кучетата тази мутация е уникална за жълтите лабрадор ретривъри и
голдън ретривъри и се смята, че е възникнала в популацията преди дивергенцията на двете породи.
Както при /В/ локуса, наличието на единично копие на функционалния рецепторен ген /Е/ ще
доведе до доминиращия фенотип - наличие на eyмеланин в козината. Ако и двете копия на този ген
са рецесивен мутирал вариант /е/, кучето няма да има еумеланин в козината си. Такова куче
(генотип /ee/) ще изглежда бежово, като еумеланинът се вижда само в кожата на носа, устните,
клепачите и лапите, с цвят, определен от локуса /В/.
Взаимодействието между тези два гена (/B/ и /E/) определя цвета при породата лабрадор
ретривър и се използва широко като пример за епистаза. Ако кучето притежава доминиращ
генотип за алела за дистрибуция (/ЕЕ/ или /Ее/), тогава то ще притежава оцветяване на козината,
определено от неговия генотип в кафявия локус - черен (/BB/ или /Bb/) или кафяв (/bb/). Куче с
хомозиготен генотип на гена за дистрибуция (/ее/) ще има жълта козина независимо от генотипа в
кафявия локус. Черните лабрадори могат да имат всеки генотип с поне един доминиращ алел както
в /В/, така и в /Е/ локусите (/B_E_/). Шоколадовите лабрадори ще имат генотип с поне един
доминиращ алел /Е/, но трябва да имат само рецесивни алели /b/ (/bbE_/). Жълтите лабрадори с
черен кожен пигмент ще имат доминиращ алел /В/, но трябва да имат два рецесивни алела /е/
(/B_ee/). Жълтите лабрадори с блед или шоколадов пигмент или липса на кожен пигмент могат да
имат само рецесивни алели и в двата локуса (/bbee/). Тези кучета често се наричат Dudleys и са
дисквалифицирани от изложбите, въпреки че отговарят на условията за регистрация съгласно
настоящите стандарти. Спадът в производството на еумеланин, свързан със стареенето, може да
доведе до това, че откритата кожа на лабрадор с черна пигментация на кожата започва да изглежда
по-светла, но кучетата Dudley имат този цвят през целия си живот.
Явлението може да се разгледа като рецесивен епистаз - рецесивният алел в хомозиготно
състояние не позволява на алели от /B/ локус да проявят своето действие. Причината е, че
доминантния алел /Е/ определя наличието на пигмент в козината, а рецесивният алел /е/ определя
липса на пигмент в козината.

тема 6. Полимерия. Гени модификатори. Плейотропия. Генен баланс и генотипна среда.

Полимерия
Полимерията е такъв тип на взаимодействие между неалелни гени, при който развитието на
признака зависи от броя на гените, които го детерминират. Гените от този тип се наричат
полимерни, явлението - полимерия, а признаците - полигенни. Най-често това са количествените
признаци - продуктивност, устойчивост и др., които се детерминират понякога от 100 - 200 гена.
Полимерните гени се означават с един и същ символ, но с различен индекс (/R1-r1/, /R2-r2/, /R3-r3/...).
Класически пример за полимерия е унаследяването на цвета на зърната при пшеницата, описано от
Нилсон-Еле. При кръстосване на червени и бели зърна в /F1/ всички хибриди имат средно
интензивен интермедиерен цвят. В /F2/ се наблюдава разпадане в съотношение 15:1, като 15 части
са с различно интензивен цвят, в зависимост от броя на доминантните гени в генотипа, а 1/16 са
бели, защото съдържат само рецесивни гени. Разпадането по генотип е 1:4:6:4:1.
Плейотропия
Понякога един ген влияе върху развитието на два или повече признака на организма.
Явлението, при което един ген влияе върху няколко признака, се нарича плейотропия (от гръцката
дума pleistos - множествен). Плейотропното действие на гените е свързано с това, че синтезираният
под контрола на даден ген ензим влияе върху няколко биохимични реакции, които детерминират в
една или друга степен (като основни или вторични реакции) развитието на признака. Колкото
по-рано се проявява действието на плейотропния ген, толкова по-голям брой признаци могат да
бъдат засегнати от него. Генът за жълтия цвят на космената покривка при лабораторните мишки,
който в хомозиготно състояние е летален, предизвиква промени в обменните процеси, с което е
свързано понижаването на плодовитостта и ранното им затлъстяване.

Гени модификатори
По-голяма част от признаците се детерминирaт от един главен ген (олигоген) и от различен
брой второстепенни гени, които усилват или отслабват действието на олигогена. Такива гени се
наричат гени модификатори. Например гени модификатори определят размера на белите петна по
тялото на Черношареното и Айрширското говедо, а също и на непигментираните пръстени около
очите на Херефордското говедо, които са причина за рак на очите при силно слънчево облъчване.

Генен баланс и генотипна среда

Процесът на развитието на признаците е резултат на сложно взаимодействие между алелни
и неалелни гени, усилване или отслабване действието на главния ген под влияние на гените
модификатори или на плейотропното действие на някои гени. Има данни, че развитието на
признака може да зависи от целия генотип на организма. Въз основа на това са създадени
понятията генен баланс - съотношението при взаимодействието на всички гени, които влияят върху
развитието на признака, и генотипната среда - комплексът от всички гени в организма, в който се
проявява действието на даден ген. Генният баланс може да бъде променен от различни фактори:
мутации, кръстосване на индивидите, подбор, отбор и др., а тази промяна оказва влияние върху
развъдната работа в животновъдството.

Лекция №3

тема 7. Цитологични основи на наследствеността. Брой, морфология и структура на

хромозомите. Политенни хромозоми и хромозоми тип лампови четки.

През еволюцията, организацията на живата материя се е развивала разнопосочно. От

съвременна гледна точка приемаме, че най-висшата форма на живот е клетката. Благодарение на
клетъчната си мембрана тя притежава самостоятелност на жизнените си процеси. Термина клетка
(cellula) е въведен от Робърт Хук през 1665 г., а два века по-късно (1838 г.) е създадена и клетъчната
теория за строежа на организмите. Въпреки множеството универсални характеристики, в
природата не се откриват универсални клетки - напротив, всеки вид клетка има свои отличителни
белези, правещи я уникална. Съществуват както едноклетъчни, така и организми изградени от
огромен брой високоспециализирани клетки. Независимо от това във всички клетки се откриват
сходни принципи на организация и функциониране.

Вируси
Представляват молекули на ДНК или РНК, обвити с клетъчна обвивка. Притежават
свойствата наследственост и изменчивост. В извънклетъчни условия са неспособни на
самостоятелно размножаване и амплификация на собствения си наследствен материал. Отличават
се с липса на самостоятелен метаболизъм и система за биосинтез на белтъчини.
Възпроизводството им изисква използване на суровини (аминокиселини, нуклеинови киселини и
енергия) и синтетазен апарат на клетката гостоприемник.

Приони
Необикновен вид инфекциозни агенти, които се състоят само от белтък (неклетъчна форма
на живот). Прионите са ненормално структурирани (пространствено нагънати) форми на
белтъците на организма-гостоприемник, които са способни да преобразуват структурата на
нормалните белтъчни молекули в подобна на своята ненормална структура.

Прокариотни клетки
Поради липсата на ясно обособено ядро, те се наричат доядрени. Към тази група се отнасят
актинобактериите, цианобактериите и същинските бактерии. Отличителна черта на прокариотната
клетка са нейните относително малки размери. Отделят се от външната среда посредством
цитоплазматична мембрана, чиито основни функции са свързани с избирателната пропускливост
на различни вещества. Наследствената информация при прокариотите е концентрирана в една
кръгова молекула ДНК наречена нуклеоид. Допълнително при повечето бактерии се наблюдава и
втора кръгова ДНК молекула с екзогенен произход - плазмид. Характерно за плазмидите е
носителството на един или няколко гена, придаващи устойчивост на бактерията към определени
антибиотици. Така бактериите живеят в симбиоза с плазмидите. Клетъчното делене при
бактериите се извършва посредством просто делене, при което се получават две дъщерни клетки,
идентични с майчината.

Еукариотни клетки
При тях в цитоплазмата се наблюдава ясно обособено ядро, в което е концентрирана
наследствената информация на клетката. Към тази група принадлежат едноклетъчните организми
първаци и всички многоклетъчни организми. Характерно за еукариотните клетки са техните
относително големи размери - около 10 пъти по-големи и до 1000 пъти по-обемни от
прокариотната клетка.

Компоненти на клетката:
- клетъчна мембрана
- клетъчна стена
- немембранни клетъчни органели - рибозоми, цитоцентър, реснички, камшичета
- едномембранни клетъчни органели - ендоплазмена мрежа, лизозоми, апарат на Голджи,
пероксизоми и вакуоли
- двумембранни клетъчни органели - ядро, митохондрии и пластиди

Клетъчно ядро
Клетъчното ядро бихме могли да оприличим на своеобразен команден център на клетката.
В него се съхранява цялата наследствена информация, разположена върху ДНК молекули. Ядрото е
съставено от три главни компонента - ядрена обвивка (двумембранна), ядрен сок и хроматин.
Двойната ядрена мембрана обособява ядрото от цитоплазмата, като на места се събира и образува
пори. Хроматинът е изграден от нуклеопротеидни нишки съставени от ДНК, РНК, хистонови и
нехистонови белтъчини, полизахариди и др. В ядрото може да има едно или повече малки ядърца,
отговорни за синтеза на рибозомната РНК и хистоновите белтъчини. В ядрото се извършват
жизненоважните за клетката процеси на съхраняване и презаписване на генетичната информация -
репликация и транскрипция на гените.

Хромозоми
Когато култура от бързо делящи се бели кръвни клетки се третира с алкалоида колхицин
(блокиращ клетъчното делене) и клетките след това се оцветят с подходящи багрила,
микроскопската картина разкрива ясно видими структури наречени хромозоми. Обикновено са
разпръснати на случаен принцип в клъстери, като всеки клъстер съдържа всички хромозоми от
една клетка. Областта на генетиката, изучаваща хромозомите, се нарича цитогенетика.
Всяка хромозома се състои от две пръчковидни структури, съединени заедно в стеснена
точка (първично прищъпване). Всяка пръчковидна структура се означава с термина хроматида, а
областта на тяхното свързване - центромера. Ако клетъчното делене беше позволено да продължи,
центромерата щеше да се раздели и всяка отделна хроматида щеше да се нарече нова хромозома.
Строеж, морфология и свойства на хромозомите
При еукариотните организми основната част от наследствения материал е съсредоточена в
дискретни ядрени образувания, наречени хромозоми. Те са постоянни и задължителни компоненти
на клетъчните ядра в еукариотните клетки. Имат способността да се самовъзпроизвеждат и да
запазват морфологичните си и функционални особености в редица клетъчни поколения.
Хромозомите са изградени от ДНК, различни по строеж и функция протеинови молекули
(хистонови и нехистонови белтъчини, както и липиди). ДНК и хистоните си взаимодействат по
специфичен начин, което до голяма степен определя структурата, морфологията и поведението на
хромозомите в различните фази на клетъчното делене. Най-подходяща за хромозомни наблюдения
и морфологичен хромозомен анализ е метафазата на митотичното делене.

Центромера
По дължината си всяка хромозома притежава първично прищъпване, в което е разположена
т.нар. центромера. Структурата представлява специално образувание, отговорно за придвижването
на новообразуваните хромозоми към двата полюса на делителното вретено по време на клетъчното
делене. Разположението на центромерата по дължината на хромозомата позволява условното
разделяне на хромозомата на две рамена и е отличителна черта на всяка хромозома. При
двураменните хромозоми по-късото рамо се отбелязва с латинската буква /p/, а по-дългото с
буквата /q/. При еднораменните - само с /q/.

Вторично прищъпване
Някои хромозоми притежават т.нар. вторично прищъпване, което оформя определен
хромозомен участък, наречен сателит. Установено е, че вторичните прищъпвания имат
функционална връзка с образуването на ядърцата в клетъчното ядро - зони на ядърцовите
организатори.

Теломери
Крайните участъци на всяка хромозома се означават с термина теломери. Те притежават
сложно устройство и имат биологичната задача да съхраняват индивидуалността на хромозомите.
На практика теломерите не позволяват съединяването на отделните хромозоми в хромозомния
комплекс. Сливането на хромозоми е възможно единствено при делеция на теломерните участъци в
засегнатите хромозоми.

Хроматиди
По време на клетъчното делене хромозомите имат способността да се самовъзпроизвеждат,
т.е. да произвеждат свои идентични копия - механизъм, стоящ в основата на приемствеността
между поколенията. След удвояването си метафазните хромозоми представляват двойни
пръчковидни тела, свързани само в областта на центромерата. По същество тези двойни
пръчковидни тела са две идентични хромозоми (едната е копие на другата) и се означават с
термина сестрински хроматиди. През анафазата на митозата (или мейозата) те се разделят и се
насочват към двата полюса на клетката и започват да функционират като самостоятелни
хромозоми. Последните са основната предпоставка за формиране на двете нови ядра и
окончателното разделяне на изходната клетка.

Хромонеми и хромомери
В определени моменти от клетъчния цикъл хромозомите са по слабо спирализирани, като в
определени участъци може да се наблюдава наличието на спирална нишка. Такъв участък от
хромозомата се означава като хромонема. Последната може да бъде изградена от различен брой и
интензитет спирални намотки, които претърпяват промени в различните етапи на клетъчния цикъл.
На определени места по дължината на хромонемите се установяват различни по големина
удебеления (възли), носещи наименованието хромомери. Спирализирането на хромозомната
структура зависи от активността на хромонемите и хромомерите.

Еухроматин и хетерохроматин
Едни от първите изследвания върху структурата на хромозоми са се базирали на
оцветяването им посредством различни багрила. Установено е наличието на две основни категории
хроматин: еухроматин - оцветяващ се в по-слаба степен, и хетерохроматин - оцветяващ се в
по-силна или по-слаба степен в зависимост от етапа на клетъчния цикъл (положителен или
отрицателен hetero pyknosis).

Еухроматин
В наши дни е известно, че по-слабото оцветяване на еухроматина е поради по-слабата
спирализация на този участък от хромозомата. Еухроматиновите участъци са сегменти от
хромозомата, в които се извършва активна транскрипция.

Хетерохроматин
Хетерохроматинът може да се раздели на два подвида - конституитивен и факултативен
хетерохроматин.
Конституитивният хетерохроматин не взема участие в генната експресия и се предполага,
че молекулите на ДНК в него не носят генетична информация. Такъв хетерохроматин се наблюдава
в дългото рамо на Y-хромозомата на човек и в различни области на половите хромозоми при някои
животни. Това са преди всичко районите около центромерата и теломерите.
Факултативен хетерохроматин - някои области в хроматина могат да съществуват както в
хетеро, така и в еухроматично състояние, като тези участъци се обозначават като факултативен
хетерохроматин. Той се формира и може да се наблюдава само в някои периоди от живота на
клетката или присъства само в хромозомите на клетки от определени тъкани.

Политенни хромозоми
Поради факта, че са многократно по-дълги (около 200 пъти) в сравнение с нормалните
метафазни хромозоми, политенните хромозоми се обозначават като гигантски хромозоми. Този вид
хромозоми са описани в клетки на слюнчените жлези на личинките на Chironomus sp., в клетките
на червата, както и при някои растения. Причината за възникването на този тип хромозоми в
слюнчените жлези на личинките при двукрилите насекоми е, че при тях клетките не претърпяват
клетъчно деление, но хромозомите увеличават размера си. През всеки етап от развитието на
личинките, ядрата на клетките постоянно се намират в интерфаза и хомоложните хромозоми
взаимно се привличат. Това взаимно притегляне на хомоложните хромозоми е изключение от
познатите правила и се обозначава като соматична конюгация. Политенните хромозоми се
образуват вследствие на репликацията на хромозомите, която не се последва от разделяне на
клетката. По този начин хромозомата придобива вид на снопче изградено от хромонемни нишки.

Хромозоми тип “Лампови четки”

При земноводните, рибите, птиците и влечугите се наблюдава една разновидност на
гигантските хромозоми, обозначавана като хромозоми тип „лампови четки“. Те се образуват в
резултат на необикновено дългата мейоза при някои видове земноводни, протичаща за период от
няколко месеца. През този период те представляват изключително дълги структури и могат лесно
да бъдат наблюдавани със светлинен микроскоп. Впоследствие (в края на мейозата) те
възстановяват характерната си форма. “Ламповите четки” са мейотични биваленти, като всяка
хомоложна хромозома се състои от две сестрински хроматиди. Сестринските хроматидни чифтове
са отделени така, че те се държат само от хиазма. Всяка двойка хомоложни хромозоми е изградена
от четири хромонеми, а от тях излизат странични бримки изградени от ДНК молекули и хистонови
белтъчини. Описаната до момента структура е оприличена на четка за миене на газовите лампи
използвани в миналото.

Морфология на хромозомите
В зависимост от разположението на центромерата съществуват няколко морфологични
типа хромозоми - метацентрични, субметацентрични, акроцентрични и телоцентрични. При
метацентричните хромозоми центромерата е разположена в средата (или почти в средата) на
хромозомата, като я разделя на две еднакви половини. Субметацентрични са хромозомите, при
които центромерата е разположена в близост до средата на хромозомата, но я разделя на две не
еднакви половини. В тези случаи се прилага вече описаната номенклатура за дълго и късо рамо на
хромозомата (p и q). При акроцентричните хромозоми центромера се открива по-близо до единия
край, като получените две рамена са диспропорционални (едно много дълго и едно много късо).
Телоцентричните хромозоми имат терминално разположение на центромерата т.е. наблюдава се
само едно рамо.

Размер на хромозомите
Размерът на хромозомите варира в сравнително широки граници между отделните видове,
но има приблизително константни стойности при индивидите от един и същ вид. Най-често
дължината варира между 0,2 до 50 μm, а диаметърът между 0,3 и 3 μm.

Полови хромозоми и автозоми

Хромозомите в ядрото на клетката, които имат отношение към формирането на пола се
наричат полови хромозоми, а всички останали се означават като автозоми.

Брой на хромозомите
Хромозомният набор на полово размножаващите се видове е съставен от два комплекта
хромозоми (2n), получени по един от всяка гамета. Такъв хромозомен набор се бележи като
диплоиден. От друга страна, гаметите притежават хаплоиден хромозомен набор (1n) получен в
резултат на редукционното делене при процеса мейоза.
Изхождайки от факта, че хромозомите са носители на всички гени в клетката, бихме могли
да заключим, че половите клетки притежават едно копие на генома, а соматичните - две. Това
осигурява запазване броя на хромозомите в рамките на вида. Броят на хромозомите няма
отношение към еволюционното равнище на вида.

тема 8. Хромозомна теория за наследствеността. Скаченост на гените и кросинговър.

Хромозомна теория за наследствеността

След откриването на хромозомите, изследванията базиращи се на Менделеевите открития
продължили. Независимо от обекта на изследване, в голям брой от експериментите били
потвърдени същите закономерности. От друга страна, бързото развитие на цитологията и
зараждащата се по онова време нова междинна наука - цитогенетиката, по недвусмислен начин
доказали, че хромозомите са носители на наследствената информация в клетката. На тази основа
се изгражда хипотезата, че наследствените фактори (гените) са разположени в хромозомите.
Експериментално било доказано, че съществува механизъм, позволяващ комбинирането на
родителските гени по време на мейозата.

Хромозомна теория за наследствеността според Томас Морган:

- Наследствените фактори (гените), обуславящи съответните признаци, са разположени по
дължината на хромозомите.
- Законът на Мендел за независимото комбиниране на гените и независимото унаследяване
на признаците важи единствено в случаите, когато гените, кодиращи съответните признаци,
са локализирани в различни хромозоми.
- В случаите, в които гените детерминиращи определени признаци са разположени линейно
по дължината на една хромозома - признаците се унаследяват заедно. Състоянието е
наречено скаченост на гените.
- Скачеността на гените не е абсолютна. Рекомбинация между свързаните гени е възможна
благодарение на явлението кросинговър.
- Скачеността на гените и кросинговърът водят до нарушаване на описаните в опитите на
Мендел съотношения на разпадане на признаците при дихибридното и полихибридно
кръстосване.

Скаченост на гените
В един от опитите си Морган кръстосва женска дрозофила с черно тяло /b/ и нормални
криле /V/ с мъжка, притежаваща сиво тяло /В/ и закърнели крилe /v/. В първо хибридно поколение
/F1/ всички потомци били със сиво тяло и нормални криле /ВbVv/. Изхождайки от правилото за
доминантните и рецесивните белези, полученият резултат в първо хибридно поколение бил
напълно очакван. Спазвайки препоръките на Мендел, Морган извършил анализиращо кръстосване
между мъжки индивид от /F1/ и женска дрозофила с хомозиготен рецесивен генотип по двата
признака - /bbvv/ (черно тяло и закърнели криле). Вместо очакваното разпадане в съотношение
1:1:1:1 (закон за независимото разпределение на признаците) в /F2/ се получили 50% черни мухи
със нормални криле и 50% сиви със закърнели (идентични генотипове с двата изходни родителя).
Резултатите показват, че вместо очакваните четири типа гамети (/BV/, /Bv/, /bV/, /bv/)
полученият дихибрид в /F1/ (/BbVv/) образува само два типа гамети - /Bv/ и /bV/. Това показва, че
признаците сив цвят на тялото и закърнели криле, както и алтернативните им прояви - черен цвят и
нормални криле, се предават на поколението заедно (в пакет). Получените данни дават основание
на Морган да предположи, че отклоняващото се от законите на Мендел явление се дължи на факта,
че въпросните признаци се кодират от гени разположени в една хромозома. Това от своя страна
води до свързано унаследяване на проследяваните белези. За първи път било доказано, че гените
разположени в една хромозома образуват една група на скачване - скачени гени.

Кросинговър
Изучавайки явлението скаченост на гените, Морган се натъква на отклонение от вече
доказаният феномен. В един от поредните си опити, той повтаря вече посочената схема, като този
път използва женска дихетерозиготна (BbVv) муха от /F1/ и мъжка хомозиготна по рецесивните
белези /bbvv/ (анализиращо кръстосване). При този експеримент, разпадането между двата белега
било значително по-различно - в 83% от случаите се наблюдавало потомство без рекомбинантни
форми (унаследяване в пакет - аналогично на първият опит), при 17% от случаите обаче се
наблюдавало независимо комбиниране на двата белега (аналогично на дихибридното кръстосване
описано от Мендел) - 8,5% от индивидите били носители на двата доминантни белега, а другите
8,5% на двата рецесивни. Това показва, че скачеността на гените не е абсолютна величина.
По предложение на Морган, явлението свързано с прекръстосване на хромозомите и
обмяната на идентични участъци по между им е наречено кросинговър.

Механизъм на кросинговъра
През профазата на първото делене на мейозата при т.нар. синапсис, хомоложните
хромозоми - едната, идваща от майката и другата - от бащата, които са еднакви по форма и
големина, се подреждат по двойки една срещу друга. След това всяка хромозома се разделя по
дължина на две хроматиди, свързани чрез центромера. Четирите хроматиди на двете хомоложни
хромозоми образуват т.нар. тетради. Настъпва спирализация, при която хромозомите се увиват
една около друга. В профаза I на мейозата се наблюдава своеобразно свързване (като бримка)
между две несестрински хроматиди, наречено хиазма. Предполага се, че при този процес
хроматидите от майчината и от бащината хромозома се разкъсват приблизително на едно равнище,
т.е. на хомоложни локуси на мястото на хиазмата. Краищата на фрагментите се съединяват
помежду си. Едната част от така получените хроматиди, а по-късно хромозоми, произхожда от
майката, а другата - от бащата, при което гените на отделните хромозоми се прегрупират. При
кросинговъра настъпва рекомбинация на скачените гени, което увеличава възможностите за
комбинативната изменчивост при организмите.

Степен на скаченост между гените

Впоследствие Морган и неговите сътрудници установили, че рекомбинацията в резултат на
кросинговъра не е с еднаква честота за всички гени в рамките на една хромозома. В зависимост от
честотата на прекръстосване, Морган създал скала за оценяване на степента на скаченост между
гените, изразена в проценти (%). Въз основа на опитите си той допуснал, че силата на скаченост на
гените се определя от разстоянието между тях в рамките на хромозомата. Това означава, че колкото
по-близо стоят локусите на гените по дължината на хромозомата, толкова силата на скаченост е
по-голяма и обратно.

Хромозомни карти
Хромозомните карти представляват графика, на която са нанесени на съответни опитно
установени разстояния отделните гени от дадена скачена група. Генетичните хромозомни карти се
съставят въз основа на изчисляването на процента на кросинговъра между гените. На тях са
отразени последователността на разположението на отделните гени и относителното разстояние
помежду им.

Лекция №4

тема 9. Прогамно и сингамно детерминиране на пола. Хромозомна теория за определяне на

пола. Мъжка и женска хетерогаметност.

Понятие за пол
В биологичен смисъл, термина пол включва съвкупността от всички признаци и свойства
на организма, гарантиращи възпроизводство и предаване на наследствената информация в
следващото поколение. Въпреки съществуването на безполови механизми за размножаване,
половото възпроизводство се среща при редица микроорганизми, растения и животни. Основните
предимства на половото размножаване се изразяват в:
- Осигурява стабилни механизми за генетична рекомбинация, което от своя страна води до
поддържане на генетично разнообразие.
- Повишава жизнеността на организмите - резултат от хетерозиготността на индивидите.

Прогамно и сингамно детерминиране на пола

Детерминирането на пола представлява биологичен механизъм, при който действието на
определени фактори води до възможността за появата на единия или другия пол. Определянето на
пола при различните организми може да се осъществи през различни етапи от тяхното развитие.
Прогамно детерминиране на пола - При представителите на някои видове насекоми от клас
Rotatoria се формират два вида яйцеклетки - едри и дребни. След оплождане, от едрите яйца се
излюпват женски индивиди, а от дребните - мъжки. Примерът показва, че определянето н пола в
тези случаи се осъществява преди оплождането на яйцеклетката. Примитивният характер на този
тип полово детерминиране го прави характерен за някои видове насекоми, но не и за висшите
организми.
Сингамно детерминиране на пола - определянето на пола на бъдещия организъм се
осъществява по време на оплождането (сливането между сперматозоида и яйцеклетката). Този тип
полово детерминиране е характерен за повечето видове риби, птици и всички бозайници.
Цитогенетични изследвания доказват, че сингамното определяне на пола е в пряка връзка с
хромозомния апарат на клетката.
Хромозомна теория за определяне на пола
Едни от първите опити, доказващи различия в хромозомния набор на мъжките и женските
индивиди са проведени с плодова мушица. Женските екземпляри на този вид притежават 4
хомоложни хромозомни двойки (2n=8), докато мъжките представители демонстрират 3 хомоложни
двойки и 2 морфологично различни хромозоми (2n=8). Въз основа на тези данни, хромозомния
набор за първи път бил разделен на две групи - автозоми (нямащи отношение към пола хромозоми)
и полови хромозоми. На по-късен етап еднаквата морфология на половите хромозоми при
женските индивиди довело до тяхното описване като /XX/, а различните в морфологично
отношение мъжки полови хромозоми като /XY/. Така овогенезата води до формиране на
яйцеклетки с един и същ вид полова хромозома - /X/ (хомогаметен женски пол), а сперматогенезата
води до продукция на сперматозоиди, както с /X/, така и с /Y/ хромозоми (хетерогаметен мъжки
пол).

Унаследяване на пола - мъжка хетерогаметност

При хетерогаметност на мъжкия пол са установени два типа на унаследяване, които се
означават с началните букви на насекомите, при които са открити - Lygaeus turcicus /L/ и Protenor
belfragei /P/.
При първия тип освен автозомите, мъжкият пол притежава две полови хромозоми - /X/ и
/Y/, а женския пол се характеризира с две еднакви полови хромозоми - /XX/. Освен при
дрозофилата, този тип полово детерминиране е характерен за повечето видове бозайници в т.ч. и
човека.
Пример за друг вариант за полово детерминиране при мъжка хетерогаметност е в случаите,
при които женския пол притежава две еднакви в морфологично отношение полови хромозоми -
/XX/, а мъжкият пол се отличава само с една полова хромозома - /X/. Липсата на втора полова
хромозома при мъжките екземпляри се бележи като /X0/. Яйцеклетките винаги притежават една
полова /X/ хромозома. От друга страна, сперматогенезата резултира в генерирането на два вида
полови клетки - половината от сперматозоидите също са носители на полова /X/ хромозома, а
останалата половина не притежават такава - /0/.

Унаследяване на пола - женска хетерогаметност

Женската хетерогаметност е характерна за повечето пеперуди, някои видове риби,
земноводни, влечуги, птици, някои видове растения и т.н. Половите хромозоми в този случай се
бележат със символите /Z/ и /W/. В ядрата на соматичните клетки на женските индивиди са налице
полови хромозоми, които по морфология, а в някои случаи и по брой се различават /ZW/ или /Z0/.
Телесните клетки на мъжките индивиди съдържат две еднакви по морфология полови хромозоми
/ZZ/.

Детерминиране на пола в зависимост от плоидността на зиготата

Полът при някои насекоми се детерминира в зависимост от плоидността на генома на
организма. Пример можем да дадем с половото определяне при медоносната пчела (Apis mellifera).
Диплоидният хромозомен набор на женските представители на този вид (пчели работнички и
майка) се състои от 32 хромозоми (диплоиден хромозомен набор - 2n=32). Овогенезата протича с
мейотично делене, при което яйцеклетките са с намален наполовина хромозомен набор (n=16). От
друга страна, клетките на зрелият мъжки организъм (търтей) притежават хаплоиден хромозомен
набор (n=16). Гаметогенезата при този пол се извършва посредством митотично делене на
зародишните клетки, при което сперматозоидите притежават хаплоиден хромозомен набор (n=16).
След протичане на овогенезата пред всяка яйцеклетка има две възможности: при оплождане от
сперматозоид т.е. сливане на две хаплоидни гамети, се формира диплоидна зигота, от която се
излюпва женски индивид (пчела работничка или майка), или неоплодените яйцеклетки се развиват
като хаплоидни организми от мъжки пол - търтеи. Явлението се бележи като партеногенетично
развитие.

тема 10. Полово свързана наследственост. Ограничени от пола признаци.

Полово свързана наследственост

Установено е, че половите хромозоми /XY/ и /ZW/ може да съдържат не само гени,
контролиращи пола, но и гени, кодиращи други признаци. Един от първите открити примери в това
отношение отново е при дрозофила. Цветът на очите при този вид се кодира от ген разположен в
/X/ хромозомата. При човека, половата /X/ хромозома съдържа гени, отговорни за състояния като
цветна слепота (далтонизъм), хемофилия (неспособност за съсирване на кръвта), мускулна
дистрофия и др. По аналогия можем да дадем пример и с гени, разположени в /Z/ хромозомата при
видовете имащи /ZW/ система за детерминиране на пола. В /Z/ хромозомата на редица породи
кокошки например се съдържа ген, кодиращ цвета на оперението им. Признаците, кодирани от
гени, разположени в половите хромозоми се бележат като половосвързани - половосвързана
наследственост.

Унаследяване на признаци свързани с пола

В /Y/ хромозомата са локализирани малък брой гени, а в /X/ хромозомата са установени
голям брой гени, които детерминират появяването на различни фенотипни признаци. Ето защо
явлението обикновено е свързано с /X/ хромозомата. При хетерогаметен женски пол /W/
хромозомата е бедна на гени, а /Z/ хромозомата съдържа голям брой свързани с пола гени. Научно
обяснение на явлението на базата на хромозомната теория дават Морган и сътрудниците му въз
основа на изследванията им върху Drosophila melanogaster. Дрозофилата нормално има червени
очи. Морган открил дрозофили с бели очи, които са мутантна форма. Закономерностите при
предаването по наследство на свързаните с пола признаци са различни в зависимост от това дали
доминантният или рецесивният признак се притежава от хетерогаметния пол.
При кръстосването между хомозиготна женска дрозофила с червени очи и мъжка с бели
очи в /F1/ всички мухи имат червени очи, защото както женските, така и мъжките получават от
майката по една /X/ хромозома с доминантен ген за цвета на очите. B /F2/ ce наблюдава разпадане в
съотношение 3:1, като всички индивиди с рецесивния бял цвят на очите са мъжки.
 При реципрочната комбинация на кръстосване между хомозиготна женска дрозофила с
бели очи и мъжка с червени очи, в /F1/ всички женски мухи имат червени очи, тъй като получават
от бащата /X/ хромозомата, която носи доминантния ген за червения цвят на очите. Същевременно
всички мъжки кръстоски в /F1/ имат бели очи, защото те получават от майката /X/ хромозомата с
рецесивния ген за белия цвят на очите. Понеже /Y/ хромозомата не съдържа гени, които влияят
върху цвета на очите на дрозофилата, фенотипно се проявява действието на рецесивния ген за
белия цвят (хемизиготно състояние на гена). Този тип на унаследяване, при който майката предава
признаците на синовете, а бащата - на дъщерите, се нарича унаследяване на кръст.
В /F2/ признаците се разпадат в съотношение 1:1:1:1, при което 25% от общия брой на индивидите
са женски с бели очи, 25% - женски с червени очи, 25% - мъжки с бели очи и 25% - мъжки с
червени очи.

Понеже мъжките дрозофили имат само една /Х/ хромозома, опитите по унаследяване на признаци,
свързани с пола, показват ясно в коя хромозома е локализиран генът, който определя дадения
признак. Резултатите от тези опити се смятат като едно от най-ярките доказателства в полза на
хромозомната теория на наследствеността.
Птиците от породата Червен родайланд имат бакъреночервен цвят на оперението. Кожата,
краката и човката са оранжево-жълти. Живата маса на петлите е 2,5 - 3 kg, а на кокошките - 2 - 2,5
kg. Носливостта е над 200 яйца със светло кафява черупка и средна маса 58-60 g. Съществува и Бял
родайланд. При кръстосване на кокошки Бял родайланд (хетерозиготи /ZбW/, като белият цвят е
доминантен пред червения) с петли Червен родайланд (хомозиготи /ZчZч/) се получават
аутосексингови пилета - мъжки бели /ZчZб/ и женски червени /ZчW/. При кръстосване на кокошки
от породата Бял Родайланд с петли от породата Червен Родайланд всички ярки са червени
(хемизиготно състояние на гена), а всички петлета - светли (унаследяване на кръст). В /F2/ се
получава разпадане на признаците на двете изходни породи в съотношение 1/♀/светлосиви :
1/♂/светлосиви : 1/♀/червени : 1/♂/червени. Много важно практическо значение в птицевъдството
има фактът, че при еднодневните кръстоски женските и мъжките пилета се различават по цвета на
пуха. Това дава възможност за сортирането им по пол непосредствено след излюпването
(автосексиране), с което се улеснява правилната организация при отглеждането на пилетата, без да
се използва изискващият много труд и умение клоачен метод за разделяне по пол.
 В Япония са разработени методи за ранно определяне на пола при копринената пеперуда по
цвета на яйцата, от които се излюпват гъсениците. Това има важно значение, защото се избягват
разходите по хранене на сравнително нископродуктивните женски копринени буби. За целта с
помощта на радиационен метод е транслокиран фрагмент от една автохромозома, съдържащ ген за
черен цвят на обвивката на семето на копринената пеперуда, върху половата /W/ хромозома. Тъй
като семето, от което се развиват мъжките копринени буби, не съдържа /W/ хромозома, обвивката
му винаги е бяла. Съществуват сортировъчни машини с фотоелементи, които разпределят машинно
в промишлени мащаби бубеното семе по цвят с черна и със светла обвивка.
Цветната слепота при човека (далтонизъм) се дължи на рецесивен алел /с/ разположен в /Х/
хромозомата. Доминантният вариант на същия ген /С/ кодира нормално цветоусещане. При
наследниците на болна майка с генотип /ХсХс/ и здрав баща с генотип /ХCY/ ще се наблюдава
унаследяване на кръст - всички дъщери ще бъдат носители на генотип /ХСХс/, но ще бъдат
фенотипно здрави, а всички момчета ще са носители на генотип /ХсУ/ и ще бъдат засегнати от
заболяването. При наследниците на жените с хетерозиготно носителство на заболяването
(фенотипно здрави - /XCXc/) и здрави мъже /ХСУ/ се наблюдават следните възможни комбинации:
25% от момичета ще бъдат генотипно и фенотипно здрави (генотип /ХCХC/), 25% - момичета
носители, но фенотипно здрави (генотип /ХСХс/), 25% ще са момчета генотипно и фенотипно
здрави (генотип /ХСУ/) и 25% - момчета генотипно и фенотипно болни (генотип /ХсУ/).
Признаци, ограничени от пола
Гените разположени в автозомите, но чиято експресия се повлиява от половата
принадлежност на индивида, се бележат с термина „ограничени от пола гени“. Към тази категория
се отнасят всички вторични полови белези, обуславящи различията между двата пола при
различните видове (пъстро оперение на мъжкия пол при повечето птици, наличието на рога при
елените, развитието на млечни жлези при женските бозайници и т.н.). Интересен пример за такъв
ген можем да дадем с опадането на косата при мъжете. Касае се за ген разположен в автозомите,
като може да бъде открит и при двата пола. Проявяването на признака е в строга зависимост от
действието на мъжките полови хормони. Така въпреки наличието на посочения ген в женския
геном, неговата експресия е ограничена поради липсата на необходимата хормонална среда.

Функционален и нефункционален хроматин

Не всички участъци от хроматина вземат еднакво участие в генната експресия, поради
което хроматина се разделя на два вида - функционално активен, наречен еухроматин, и неактивен
обозначаван като хетерохроматин. Участъците от хромозомата, в които има натрупване на
хетерохроматин са много по-плътни, поради което са лесно видими с обикновен микроскоп.
Хетерохроматинът може да се раздели на два подвида - конституитивен и факултативен
хетерохроматин. Конституитивният хетерохроматин не взема участие в генната експресия и се
предполага, че молекулите на ДНК в него не носят генетична информация. Такъв хетерохроматин
се наблюдава в дългото рамо на /Y/ хромозомата на човек и в различни области на половите
хромозоми при някои животни. Някои области в хроматина могат да съществуват както в хетеро
така и в еухроматно състояние - тези участъци се обозначават като факултативен хетерохроматин.
Пример може да бъде даден с образуването на телцето на Бар при женските бозайници.

тема 11. Инактивиране на Х хромозомата и компенсация на дозата.

Полови хромозоми

/Y/ хромозомата:
- открива се само при мъжкия пол
- не прилича на буквата Y
- сама по себе си не определя пола
- няколко пъти по-малка от /Х/ хромозомата
- полът се определя от наличието или липсата на ген SRY
- не притежава гени хомоложни на /Х/ хромозомата
- притежава около 70 гена; при хората някои от гените, разположени в нея са свързани с
ушна хипертрихоза, самоувереност, избирателно слушане, изграждане на лоши навици

/Х/ хромозомата:
- притежава около 5% от общото количество на ДНК в клетката
- открива се и при двата пола
- притежава между 800 и 900 гена
- разположените в нея гени нямат значение за пола
- при женските бозайници се открива в двойна доза
- при женските индивиди може да се наблюдава кросинговър между двете /Х/ хромозоми

Сред многото цветове на козината, наблюдавани при котките, мозайката от оранжево и

не-оранжево, известна като tortoiseshell, е една от най-привлекателните. Оранжевите косми са
резултат от действието на /Х/-свързан алел /O/, който предотвратява производството на тъмен
пигмент (черен и кафяв), но позволява производството на оранжев пигмент. Не-оранжевите косми
се дължат на нормалния (див тип) алел /o/, разположен в същият локус, който позволява
производството на тъмен пигмент.
Очевидно и двата алела трябва да присъстват, за да произвеждат мозайка от оранжев и
не-оранжев цвят, тоест котките с разцветка тип tortoiseshell трябва да бъдат хетерозиготни /XOXo/.
Защо някои части от тялото изразяват ефекта на оранжевия алел, докато други части
изразяват това на не-оранжевия алел?
Защо площта на оранжевите и не-оранжевите петна е приблизително равна?
Защо са разпръснати повече или по-малко произволно по цялата козина?

Телце на Бар
След откриването си, телцето на Бар било наречено секс хроматин. Barr и Bertram са
първите, които отбелязват тъмно оцветяващото се тяло при наблюдение на ядра от женски клетки.
В опит да обяснят своите наблюдения те предполагат, че може да е /Х/ хромозома, която е станала
много кондензирана.

Случайна инактивация на /Х/ хромозомата

В наши дни е известно, че малко след стадий морула, при женските бозайници едната /Х/
хромозома (случайно избрана във всяка клетка) претърпява силно кондензиране и инактивация.
Целият клетъчен клон, получен от определена клетка притежава само една активна /Х/ хромозома.

Инактивиране на /Х/ хромозомата и компенсация на дозата

Изборът на /Х/ хромозома за инактивиране е изцяло случаен. Всяка от /Х/ хромозомите при
нормални женски бозайници е активна в приблизително половината от женските клетки. Процесът
на случайно инактивиране на /Х/ дава адекватно обяснение за цвета тип tortoiseshell при котките.
Всяка област оцветена в оранжево е съставена от клетки, в които функционира оранжевият алел, а
всяка област оцветена в тъмен пигмент е изградена от клетки с активен алел за тъмен цвят. Тъй
като изборът за инактивация на една от двете /Х/ хромозоми е случаен, то засегнатите зони
обикновено са по равно за всеки от двата цвята.
В заключение трябва да отбележим, че цветът тип tortoiseshell изисква наличието на два
алела - един кодиращ оранжев и един кодиращ тъмен пигмент. Имайки в предвид, че тези алели
могат да се откриват само в /Х/ хромозомата, то всички котки с този тип космена покривка трябва
да бъдат женски. Нормалните мъжки котки, които имат само една /Х/ хромозома, могат да бъдат
или само оранжеви (/XOY/) или не-оранжеви (/XoY/).

Лекция №5

тема 12. Структура на нуклеиновите киселини. Денатурация, ренатурация и хибридизация

на ДНК.

Генетична роля на нуклеиновите киселини

Въпреки, че са открити през 1868 г., проучванията за генетичната роля на нуклеиновите
киселини стартират едва през 20-те години на XX-ти век. Р. Фойлген /1924/ открива, че
дезоксирибонуклеиновата киселина /ДНК/ е локализирана в ядрата както на животинските, така и
на растителни клетки. По-късно се установява, че нуклеиновите киселини са присъщи на всички
живи организми, включително и на вирусите и фагите. В наши дни е известно, че всички клетки
съдържат дезоксирибонуклеинова и рибонуклеинова киселина. От друга страна, вирусите
обикновено притежават само един от двата вида НК. През 1948 г. се установява, че количеството
на ДНК е константно при отделните видове и зависи от плоидността на клетките - диплоидните
/соматичните/ клетки и зиготата имат два пъти повече ДНК от хаплоидните /половите/ клетки.

Хромозомната теория на Морган и цитогенетичните методи разкриха нови закономерности

и механизми на проявяване на наследствеността и изменчивостта на клетъчно ниво.
Същевременно се поставиха нови проблеми - изясняване структурата и функцията на гена на
молекулно ниво, което бе решено от молекулярната генетика. Тя е клон от молекулярната биология
и изучава на молекулно ниво генетичните механизми на регулация на наследствеността и
изменчивостта при организмите. Методите на молекулярната генетика намират широко
практическо приложение както при прокариотите, така и при еукариотите.

Микроорганизмите като обект на генетични изследвания

- кратък цикъл на размножаване и бърза смяна на поколенията - за 1 денонощие се получава
популация от 1012 бактерии, което допринася за по-голямата точност на генетичните
изследвания
- просто устройство на генома - хаплоидният геном дава възможност да се проявят и
рецесивните гени; геномът е изграден от малък брой гени и лесно се изолира
- геномът е лесно податлив на въздействие от околната среда, включително и на мутагени,
като мутациите лесно се отчитат
- малък обем и лесно отглеждане върху прости хранителни среди в епруветки и петриеви
панички
- системата бактериофаг - бактерия е най-подходящ модел за изследване на молекулно ниво;
генетични анализи са извършени върху червената плесен Neurospora crassa, чревната
бактерия Escherichia coli, бактериофага T4 и др.

Структура на нуклеиновите киселини

Веригите на нуклеиновите киселини са дълги, неразклонени, апериодични
хетеробиополимери. Дължината им е значително по-голяма от тази на белтъците. Те са изградени
от мономери (наречени нуклеотиди), чието подреждане е строго специфично за всеки вид.
Всеки нуклеотид е съставен от три компонента:
- монозахарид - рибоза за РНК и дезоксирибоза за ДНК; в молекулата на нуклеотидите
монозахаридният остатък винаги е с 5 въглеродни атома (пентоза) и присъства в
цикличната си форма
- фосфатна група - фосфатните остатъци придават киселинни свойства на НК; отрицателните
им заряди правят НК реактивоспособни и те лесно се свързват с белтъци, в които
преобладават положителни заради, образувайки нуклеопротеиден комплекс
- азотна база - хетероциклени съединения, които съдържат освен въглеродни, и азотни атоми.
Те имат плоска пръстенна структура. Според химичния си строеж биват два вида:
пуринови и пиримидинови. Пуриновите имат два пръстена (големи бази), а
пиримидиновите - един (малки бази).
Нуклеотидите се свързват помежду си в полинуклеотидни вериги (ПНВ). Това става като
пентозите на два съседни нуклеотида се свържат помежду си чрез фосфатния остатък със здрава
ковалентна връзка. Тази връзка се изгражда между хидроксилната група при третия въглероден
атом на пентозата на единия нуклеотид и фосфата при петия въглероден атом на пентозата на
другия нуклеотид. Връзката се означава като 3`-5` фосфодиестерна. При синтезата на нова
полинуклеотидна верига, образуването на химичните връзки между отделните нуклеотиди (по
описаният начин) отделя молекула вода.
Свързаните по този начин един след друг нуклеотиди образуват полинуклеотидна верига
(полинуклеотид) и изграждат захарофосфатния скелет на нуклеиновите киселини. Двата края на
полинуклеотида се различават помежду си, което определя полярността и насочеността на
молекулата. За начало (5`) се приема краят, в който е локализиран фосфатният остатък, а за край
(3`) на полинуклеотида се счита участъкът в който е хидроксилната група. Нуклеотидната
последователност се записва в посока от 5` към 3` края на веригата, като всеки нуклеотид се
записва с по една главна буква спрямо базата, която носи - Аденин (А), Гуанин (Г), Тимин (Т),
Цитозин (Ц) и Урацил (У). Посоката на прочитане на нуклеотидната последователност е от
съществено значение за правилното прочитане на кодираната генетична програма.

Молекулна структура на ДНК

Въз основа на своите анализи, през 1953 г. Джеймс Уотсън и Франсис Крик представят
своята концепция за структурата на ДНК. Според авторите, ДНК притежава двойно спирален
строеж, като всяка спирала е полярна с 5` и З` краища. Така представения модел предполага, че
двете вериги са антипаралелни. Водородните връзки между А-Т са двойни, а между Г-Ц - тройни.
Комплементарността на двете вериги на ДНК осигурява два пълни набора наследствена
информация, поради което всяка от тях може да служи за матрица при репликацията.
Подреждането на базите в ДНК е произволно и същевременно специфично за всяка молекула ДНК
и всеки организъм. Така подредбата на нуклеотидите в първичната ДНК структура се явява
шифъра или кода на наследствената информация.

Комплементарност:
Аденин - Тимин (ДНК)/Урацил (РНК) (2 х водородни връзки)
Гуанин - Цитозин (3 х водородни връзки)

Типове двойноспирална ДНК

Спиралната конформация на ДНК представлява нейната вторична структура. Според
посоката на конформация ДНК бива дясновъртяща (D) и лявовъртяща (L). Някои ДНК сменят в
определени участъци дясновъртящата си посока в лявовъртяща, при което ДНК придобива
зигзагообразна форма - /Z/ тип. Това са местата, където се извършва кросинговър.

Денатурация, ренатурация и хибридизация на ДНК

Денатурация на ДНК - разделяне на двете комплементарни вериги на ДНК под влияние на
висока температура, при което се разкъсват водородните връзки
Ренатурация - свързване на денатурираните вериги чрез бавно охлаждане и възвръщане на
определен процент (до 15%) от нативната ѝ структура.
Хибридизация - ренатуриране на единични вериги ДНК, произхождащи от различни
видове, при което комплементарните им участъци се свързват. Така се образува хибридна молекула
ДНК. Некомплементарните ѝ участъци остават несвързани и се образуват т.нар. хетеродуплекси.
Това са участъците, които в еволюцията са се изменили и отразяват различията между видовете.
Затова този метод широко се използва в систематиката на висшите организми. Колкото
по-хомоложни са двете вериги ДНК, толкова по-близки са видовете и обратно.

тема 13. Структура на ДНК при прокариотите и еукариотите.

Структура на ДНК при прокариотите

 Прокариотите са хаплоидни организми, съдържащи само една хромозома, която най-често
има пръстенообразна форма. При някои бактериофаги (T2, T4, T7 и др.) хромозомата е
двойноверижна ДНК с линейна форма. Хромозомата на E. coli e двойноверижна пръстенообразна
молекула ДНК, представена като ядрено телце - нуклеоид. В разгърната форма има около 4 cm
дължина. Тази дълга молекула трябва да бъде пакетирана така, че да се събере в малката
бактерийна клетка и всеки ген да е достъпен за репликация и транскрипция. ДНК е нагъната на
10-50 бримки и е суперспирализирана (1 спирала на 100 нуклеотида). Основата на всяка бримка е
свързана от молекула РНК, която като възел я поддържа, за да не се разгъва. Ако се третират
възлите с ензима рибонуклеаза, бримките се разгъват, но суперспирализацията на молекулата
остава. Тази структура позволява при транскрипцията да се транскрибират отделни бримки, без да
се нарушава останалата структура на хромозомата.

Структура на ДНК при еукариотите

Изградената в процеса на еволюцията структура на ДНК на еукариотната клетка
съществено се различава от структурата на ДНК на прокариотите. Прави впечатление огромната
разлика в дължината на молекулите, броя и подрежданията на нуклеотидите в молекулата на ДНК
между еукариоти и прокариоти. При еукариотите съдържанието на ДНК на една клетка е средно с
2-3 степени по-високо, отколкото при прокариотите. Доказано е, че всяка хромозома съдържа една
молекула ДНК. Увеличаването на количеството ДНК в еукариотните клетки вследствие на
увеличението на броя на гените, наличието на повтарящи се подреждания на нуклеотидите и
повишаването на дължината на използваните при транскрипцията цистрони, съставлява около 103
пъти. Изчисленията показват, че ако при бактериите броят на гените е (1-4).103, при висшите
еукариотни организми той е (1-2).105 или дори малко повече. Една от причините за
свръхнормалното количество ДНК в еукариотните клетки е наличието на т.нар. "мълчащи" гени,
които служат на клетката при реализацията на рядко срещащи се генетични програми.
Пакетирането на огромното количество ДНК в хромозомите на еукариотите се осъществява
в резултат на нейната спирализация. Това придава компактност на генома на еукариотите, поради
което неговата дължина в клетката не се различава съществено от дължината на пакетираната ДНК
на прокариотите. Друга особеност на генома на еукариотите е относителната му нестабилност,
което му придава известна пластичност. При някои видове организми се срещат гени с
непостоянна локализация. Те преминават от едно място на друго по дължината на генома на
еукариотната клетка - "скачащи гени". Проучени са преместванията на имуноглобулиновите гени
през периода на индивидуалното развитие на мишки.

Уникални, умерено и многократно повтарящи се нуклеотидни последователности

В еукариотните клетки на висшите организми ДНК е силно диференцирана по дължина.
Едновременно с еднократно срещащи се (уникални) подреждания с определена последователност
на нуклеотидите, в молекулите на ДНК на еукариотите се срещат повтарящи се от няколко десетки
до милиони пъти подреждания на нуклеотидите. Те се делят на умерено повтарящи се и
многократно повтарящи се.

Уникални подреждания на нуклеотидите

 Уникалните нуклеотидни последователности съставляват различен процент от генома на
клетката при различните видове. В тях са разположени голяма част от структурните гени, които са
подложени на активна транскрипция и регулират биосинтеза на белтъчините в клетката. Това е
доказано за гените, кодиращи биосинтеза на основни белтъци - кристалина на очните лещи,
фибрина на коприната, овоалбумина на яйцата, полипептидните вериги на хемоглобина, на
имуноглобулините и др.).

Умерено повтарящи се подреждания на нуклеотидите

Те се разпределят между уникалните последователности по дължината на молекулите на
ДНК, като се подреждат по различен начин. Полимерните гени, които регулират унаследяването на
количествените признаци при висшите организми, представляват умерено повтарящи се
подреждания на нукеотидите. Те са групирани в блокове, разделени от спейсъри. Към тях се
отнасят гените, които кодират биосинтеза на рибозомната РНК. Към гените, намиращи се в
умерено повтарящи се участъци, се отнасят и гените, кодиращи тРНК, както и гените, кодиращи
биосинтеза на хистоните.
Значителна част от генома на еукариотите съдържа голям брой умерено повтарящи се
участъци ДНК от няколко пъти до няколко десетки пъти всеки. Предполага се, че в голяма част от
тези повтарящи се участъци са разположени и регулаторни гени, които съответстват на
промоторите, репликаторите, терминаторите и т.н. пр прокариотите.

Многократно повтарящи се подреждания на нуклеотидите

Състоят се от блокове къси последователности от нуклеотиди, които се повтарят
многократно, и които не кодират гени (сателитна ДНК). Например при мишката подрежданията се
повтарят около 1 млн. пъти, като всеки блок съдържа 6 нуклеотида (хексамер), а именно
ТТТТТЦ/АААААГ. При другите видове организми последователността на нуклеотидите в кратно
повтарящите се участъци е друга, но отново включва малко на брой бази. Броят на многократно
повтарящите се подреждания в генома на еукариотите варира от милион до десетки милиони. В
резултат на това значителна част от цялото съдържание на ДНК в клетката се пада на сателитната
ДНК. Тя е концентрирана неравномерно в определени места на хромозомата - в нейните сателити,
в района на центромерите, теломерите и в малки количества в други части на хромозомите.
Сателитната ДНК участва в изграждането на неактивния в генетично отношение конститутивен
хетерохроматин. Върху сателитната ДНК не се осъществява транскрипция, защото тя не носи
генетична информация. Предполага се, че тя изгражда спейсърите, които разделят структурните и
регулаторните гени, и играе роля в процесите на митозата и мейозата при прикрепването на
хромозомите към нишките на делителното вретено.

тема 14. Рибонуклеинова киселина – строеж и видове.

Рибонуклеиновата киселина (РНК) е нуклеинова киселина, съставена от ковалентно

свързани нуклеотиди. Също както ДНК, РНК е хетеробиополимер съставен от монозахарид
(рибоза), азотна база и остатък от фосфорна киселина. Биохимично тя се различава от молекулите
на ДНК по наличието на допълнителна хидроксилна група, свързана с всеки пентозен пръстен,
както и по използването на нуклеотида урацил (У) вместо тимин (Т). Ако основен пазител на
наследствената информация е ДНК, то основната функция на РНК е нейното откопирване
(транскрипция) и превеждането ѝ на езика на белтъците (транслация). Само по този начин може да
се изпълни основната догма на молекулярната биология: Наследствената информация се предава
от нуклеиновите киселини към белтъците. При повечето живи организми на нашата планета
генетичната информация се движи в посока ДНК → РНК → белтък.

Информационна РНК
Бележи се като иРНК или мРНК (матрична РНК). Отговаря за откопирването и пренасянето
на наследствената информация до рибозомите. Информационната РНК молекула е едноверижна и е
изградена от последователното подреждане на четири нуклеотида (Аденин, Гуанин, Цитозин и
Урацил) във всички възможни комбинации. Количеството на иРНК в клетката е около 5% от
общото количество РНК. Обикновено иРНК се намира в твърде малки количества и има кратко
време на полуживот.

Транспортна РНК
Бележи се като тРНК. Количеството на тРНК в клетките е около 15% от общото количество
РНК в клетката. Характерно за тях е, че не са прикрепени към клетъчни структури, а се движат
свободно в цитоплазмата - разтворими РНК. Тези РНК молекули отговарят за пренасянето на
различните аминокиселини до рибозомите и дешифрирането на кода, носен от информационната
РНК. Транспортните РНК молекули са сравнително къси вериги, изградено от около 70-80
нуклеотида с молекулна маса между 25000 и 30000 u. Всяка аминокиселина има една или няколко
тРНК, които я свързват и пренасят до растящия край на полипептидната верига в рибозомите.
Функцията на тРНК молекулите зависи от тяхната пространствена структура. Въпреки, че
са едноверижни молекули, някои от участъците им са комплементарни едни на други, вследствие
на което веригата се огъва и свързва на определени места. Получената структура притежава
няколко двойноверижни участъка и няколко бримки (изградени от некомплементарни участъци).
Така описаната вторична структура на тРНК може да се оприличи на четирилистна детелина:
- Тимидиновата бримка (T-бримка) отговаря за свързването на тРНК с рибозомата. Включва
7 нуклеотида, между които задължително и псевдоуридин Ψ (също нар. TΨC).
- Вариабилна бримка - функцията ѝ все още не е изяснена.
- Антикодонова бримка - в средата ѝ е разположен антикодонът, съставен от три нуклеотида
с точно определена последователност. На принципът на комплементарността кодонът на
иРНК се свързва с антикодонът на тРНК, при което носената от тРНК аминокиселина се
включва в нарастващата полипептидна верига. По този начин се определя мястото на всяка
аминокиселина в процеса на белтъчния синтез (адапторна роля на тРНК).
- Дихидроуридинова бримка (D-бримка) - открива се от активиращият аминокиселината
ензим и взема участие в свързването на аминокиселината със специфичната за нея тРНК.

Рибозомна РНК
Бележи се като рРНК. Този тип РНК молекули имат скелетна функция за рибозомите.
Асоциирайки се със съответните протеини, рРНК формира рибозомите. Те са изградени от малка
(40S) и голяма (60S) субединица. В малката субединица има само една малка рРНК молекула, а в
голямата - една голяма и една или няколко по-малки. Тези комплексни структури се движат по
иРНК като катализират свързването на аминокиселините в полипептидна верига. Те също свързват
тPHK и други молекули нужни за синтезата на белтъци. Първичната нуклеотидна
последователност на всеки тип рРНК варира, поради което те могат да формират различни
стъбло-бримка структури, с различна пространствена структура. Количеството на рРНК в клетките
съставлява около 80% от общото количество РНК в клетките.

тема 15. Генетичен код. Колинеарност между гена и кодираната от него белтъчина.

Генетичен код
Генетичният код е шифърът на наследствената информация, който се характеризира с
уникалната последователност на двойките нуклеотиди в молекулата на ДНК, детерминираща
разположението на аминокиселините в молекулата на синтезираната белтъчина. Положението на
отделната аминокиселина в полипептидната верига се определя от последователността на група
нуклеотиди в молекулата на иРНК, наречена кодон. Понеже съдържащите се азот бази в
молекулата на РНК, детерминиращи спецификата на нуклеотидите, са само 4, а в изграждането на
белтъчната молекула участват 20 аминокиселини, кодиращата единица (кодонът) в никакъв случай
не може да се състои от един нуклеотид. Последователността на два нуклеотида също не е в
състояние да кодира 20 аминокиселини, защото са възможни 42, всичко 16 съчетания на
нуклеотидите. Освен това има данни, според които една и съща аминокиселина може да се кодира
от повече от един кодон. Съставеният от три нуклеотида кодон дава 43, или 64 възможни съчетания
на нуклеотидите, които превишават броя на аминокиселините.

Кодон
Кодонът за всички аминокиселини се състои от 3 нуклеотида. Такъв код се нарича
триплетен. Доказателства за това са получени при опити с фаг Т4. В рибозомите при синтезата на
белтъчините нуклеотидите в иРНК се отчитат в линейна последователност от единия към другия
край по тройки. Например при последователност на нуклеотидите ЦАЦГЦУЦААГЦУУАЦ и т.н. се
получават следните триплети: (ЦАЦ) (ГЦУ) (ЦАА) (ГЦУ) (УАЦ) и т.н., които кодират свързването
на съответните аминокиселини в нормална полипептидна верига. Триплетите са разположени
последователно без покриване и без прескачане на кодоните.

Идентификация на кодоните
За идентификация на отделните кодони, т.е. за определяне точно кои нуклеотиди се
включват в триплетите за всяка аминокиселина, била използвана безклетъчна система, съдържаща
рибозоми, към която се прибавят изкуствено синтезирани полирибонуклеотиди. Предпоставка за
тези опити е фактът, че вирусната РНК в безклетъчна система играе роля на матрица и синтезира
специфични за изходния вирус белтъчини. Синтетичните полирибонуклеотиди, приготвени с
помощта на ензима полинуклеотидфосфорилаза, могат да се свързват с рибозомите и да
функционират като матрица. Маршал Ниренберг и Йохан Матей (1961) успяват да синтезират
полипептидна верига, съдържаща само една единствена аминокиселина - фенилаланин, върху
прибавена към безклетъчна система полиуридилова киселина (хомополимер). Така се доказа, че
триплетът УУУ кодира присъединяването на фенилаланина в молекулата на белтъчините.
Триплетът УУУ е първият дешифриран кодон на генетичния код. По аналогичен начин чрез
прибавяне към безклетъчна система на синтетични полирибонуклеотиди, които играят роля на
изкуствени иРНК-матрици, е доказано че триплетът ААА служи като кодон за лизина, а ЦЦЦ - за
пролина. Вижда се, че всички кодони са триплети. Но докато метионинът се кодира само от един
триплет, хистидинът се кодира от два, изолевцинът - от три, валинът - от четири, а левцинът - от
шест различни триплета.

Изроден и безсмислен генетичен код

Когато положението в полипептидната верига на една и съща аминокиселина се кодира от
два или повече кодони, съгласно възприетата в теорията на информацията терминология,
генетичния код се нарича изроден. Ако даден триплет не кодира нито една аминокиселина, той се
нарича безсмислен. Този триплет е граница на гените и служи като точка или сигнал за спиране на
синтеза на полипептидната верига. Видяхме, че генетичният код обикновено е изроден, защото
почти всички аминокиселини имат повече от един кодон. В повечето случаи кодиращите дадена
аминокиселина триплети съдържат общи нуклеотиди. Когато първите два нуклеотида в кодона са
еднакви, а третият е цитозин или урацил, триплетът кодира една и съща аминокиселина.

Универсалност на генетичния код

Опитите in vitro с безклетъчни системи показват, че генетичният код почти винаги е
универсален. При най-различни организми (вируси, прокариоти и еукариоти) свързването на
определени аминокиселини се кодира от едни и същи кодони. При опити с безклетъчни системи,
които съдържат рибозоми и иРНК от различни организми, специфичността на синтезираните
продукти се детерминира от принадлежността на използваната тРНК. Така например в безклетъчна
система с тРНК, изолирана от Е. соli и с иРНК и рибозоми, получени от ретикулоцити на заек, се
синтезира хемоглобин на заек, идентичен с хемоглобина, получен с помощта на тРНК от
ретикулоцити на заек. Следователно, антикодоните на тPHK на бактериите и на бозайниците са
еднакви и могат да се свързват с кодоните на иРНК на животни и да участват в биосинтеза на
специфични белтъчини като хемоглобина.

Изключение от универсалността на генетичния код

Изключение от универсалността на генетичния код се наблюдава само при митохондриите,
които имат свой собствен наследствен апарат, обособен от ядрото на клетката. При тях някои
кодони функционират различно от кодоните в клетките на всички видове организми. Така
безсмисленият при клетките кодон УГА в митохондриите кодира включването в полипептидната
верига на аминокиселината триптофан, а кодиращият свързването на левцина в клетките кодон
ЦУГ при митохондриите кодира включването на аминокиселината треонин и т.н. В митохондриите
се синтезират значително по-малък брой различни тРНК молекули, отколкото в ядрото на клетката.
Въз основа на това се приема, че митохондриите еволюционно са симбионти в еукариотните
клетки и произхождат от древни микроорганизми. Предполага се, че в резултат на тази симбиоза са
настъпили промени в генетичния им код. Същевременно пластидите, които също са органели на
клетките, имат еднакви кодони с тези на гените в ядрата на клетките.

Еволюционен прочит на генетичния код

 Универсалността на генетичния код показва, че той се е оформил на ранен етап от
еволюцията на организмите. Възникналите тогава в резултат на мутации промени в генетичния код
са дали материал на естествения отбор. Като стар филогенетичен признак той е консолидиран и
поради биологичната си целесъобразност не се е изменил в течение на дълъг период от
еволюцията на организмите. По-нататъшната еволюционна дивергенция на генетичния код станала
невъзможна поради леталността на настъпилите мутации. Ето защо генетичният код сега е еднакъв
при най-различните видове организми.

Колинеарност между гена и кодираната от него белтъчина

Гените детерминират характерните свойства на белтъчините на базата на колинеарността,
т.е. паралелното съответствие между структурата на гена и структурата на кодираната от него
полипептидна верига. Последователността на нуклеотидите в участъка на ДНК, в който е
локализиран даден ген, определя подреждането на аминокиселините в контролираната от него
полипептидна верига. Доказателства за колинеарността между структурата на гена и на
белтьчината са получени чрез създадените за целта мутационни модели. Нормалната
триптофансинтетаза А на Е. coli съдържа 267 аминокиселинни остатъка. При облъчване с
ултравиолетови лъчи възникват мутации в кодиращия я ген. С помощта на рекомбинационен
анализ е доказано, че положението на засегнатите от мутациите нуклеотиди в гена на
триптофансинтетаза А напълно съответстват на местата на изменените аминокиселини в
съответните мутантни белтъчини. Следователно, съществува колинеарност между
последователността на нуклеотидите в гена trpA на Е. coli и последователността на
аминокиселините в кодираната от него белтъчина.

Лекция №6

тема 16. Изменчивост на организмите – комбинативна изменчивост.

Изменчивост
Както вече се запознахме, изменчивостта е един от двата основни приоритета на науката
генетика, като изменението на признаците се смята за едно от най-важните биологични свойства на
живите организми. Изменчивостта се реализира през онтогенетичното развитие на организма и е
резултат от взаимодействието между генотипа и условията на околната среда. В дълбоко генетичен
смисъл, изменчивостта е диаметрално противоположна на наследствеността. От друга страна,
еволюцията на организмите изисква изключително голям синхрон на техните действия.
Биологичния свят непрекъснато се изменя, а в резултат на наследствеността е възможно
запазването на различните биологични форми, видовете и т.н.
Различията измежду представителите на даден биологичен вид могат да бъдат резултат
както от изменение в гените, така и на изменение на факторите на околната среда, при които се
реализира генотипа. Изхождайки от тази зависимост, можем да разделим изменчивостта на два
основни типа - наследствена и ненаследствена. Към наследствената изменчивост се отнасят
измененията на признаците на организма, които се дължат на изменение в генотипа и се предават
устойчиво на следващите поколения. От своя страна наследствената изменчивост се дели на
комбинативна и мутационна.
Комбинативна изменчивост
Дължи се на комбинацията на гените, получени от родителите и взаимодействието
помежду им. Комбинацията на гените се базира на три основни процеса:
- независимото разпределение на хромозомите в гаметите по време на гаметогенезата
(редукционно делене на мейозата)
- прекръстосване на хромозомите и рекомбинация на гени при процеса кросинговър
- случайния характер на съчетаване на гаметите при процеса оплождане
При този тип изменчивост гените остават в оригиналния си вид, а се изменя тяхното съчетание,
както и характера на взаимодействието им в системата на генотипа.
Комбинативна изменчивост се наблюдава единствено при хетерозиготните индивиди.
Новите комбинации от гени се залагат още в момента на разделяне на хомоложните хромозоми
през профаза I на редукционното делене. В този момент те се разпределят независимо в
следващата генерация от клетки. Това позволява осъществяване на рекомбинация между
несвързани гени, т.е на гени, локализирани в различни хомоложни двойки хромозоми.

тема 17. Мутационна изменчивост – класификация на мутациите според начина на

възникване, вида на засегнатите клетки, фенотипния белег който засягат и преживяемостта
на организма.

Мутационна изменчивост
Според Хуго де Фриз мутационната изменчивост на организмите се дължи на промени в
техните наследствени структури, възникнали под въздействието на различни фактори. Процесът на
възникване на мутациите се означава като мутагенеза, а носителят на определена мутация се
нарича мутант. По същество мутациите представляват промени в структурата на хромозомите или
гените, при които се променя фенотипният облик на организма. Според горе посоченият автор
мутациите се характеризират със следните особености:
- те са качествени изменения в наследственият апарат на клетката
- възникват внезапно, без всякакви преходи
- възможно е едни и същи мутации да възникнат повторно
- получените нови форми са константни, протичат в различни посоки

В зависимост от начинът на възникване, мутациите биват:

- Спонтанни мутации - настъпват в резултат на случайни събития, без да е възможно това да
бъде предсказано. Характерно за почти всички гени е тяхната мутабилност. Настъпването
на мутации не дава адаптивно предимство на клетката или организмът, в които са
възникнали. Под въздействието на естественият отбор, изгодните (даващи предимство)
мутации се предават в поколението, а носителите на вредни мутации рядко достигат до
даване на поколение. Различните участъци по дължината на гена се характеризират с
различна мутабилност. Съществуват характерни едно- или двунуклеотидни
последователности по дължината на даден ген, при които мутациите се срещат значително
повече в сравнение с други участъци от същият ген. Такива високо мутабилни сайтове на
гена се означават като горещи точки.
 - Индуцирани мутации - възникват под въздействието на определени фактори на околната
среда. Някои от факторите на индуцираният мутагенез са рентгеновите лъчи, УВЧ,
радиационен разпад и др.

В зависимост от вида на засегнатите клетки, мутациите биват:

- Соматични - възникват в соматичните клетки на организма, поради което не се предават в
поколението му. Тъй като органите в многоклетъчните организми са изградени от огромни
количества еднакво специализирани клетки, мутациите в една или няколко клетки рядко
предизвикват разстройства във функциите на организма. Мутациите в соматичните клетки
могат да бъдат много опасни при засягане на гените отговорни за пролиферативните
процеси. Така голяма част от туморните клетки се отличават с неконтролируемо нарастване
и непрестанен стремеж към делене.
- Герминативни - засягат се незрелите и зрели полови клетки. Поради това че се предават в
поколението, този тип мутации представляват голям проблем в биологичния свят. В
повечето случаи възникват два вида герминативни мутации - доминантни и рецесивни.
Доминантните се проявяват при всеки организъм заченат от увредена гамета, докато
рецесивните само когато се окажат в хомозиготно състояние, поради което при повечето
организми те остават прикрити при хетерозиготите.

В зависимост от фенотипният белег, който засягат, мутациите биват:

- Морфологични мутации - характеризират се с промяна в строежа на клетките, тъканите и
органите. При животните такива мутации причиняват липса или намаляване дължината на
краката, липса на окосменост
- Физиологични мутации - характеризират се с изменение във физиологичните функции на
организма. Такива мутации засягат гените отговорни за синтеза на протеините при
нискотемпературен стрес при растенията и животните, резистентността към антибиотици
при бактериите и др.
- Биохимични мутации - характеризират се с промяна в синтезата на някои химични
вещества в клетката. Този тип мутации водят до промяна в обмяната на веществата в
клетката. Пример за такава мутация можем да дадем с инсулин зависимият диабет.
Клетките на задстомашната жлеза на болните от това заболяване не произвеждат
достатъчно количество от белтъкът инсулин.

В зависимост от преживяемостта на организма, мутациите биват:

- Летални мутации - предизвикват смъртта на организма, у който се откриват. Голяма част от
леталните мутации са рецесивни и стоят прикрити при хетерозиготните организми. Когато
летална мутация е в хомозиготно състояние (макар и рецесивна) настъпва смърт на
организма.
- Сублетални - предизвикват тежки смущения в развитието на организма. В повечето случаи
носителите на такива мутации се раждат, но не доживяват до настъпване на полова зрялост.
- Субвитални - предизвикват смущения в организма, поради което той не е
конкурентноспособен към условията на околната среда.
 Мутациите не бива да бъдат разглеждани като вредни или полезни, защото влиянието,
което те оказват върху организма зависи от околната среда. Така при едни условия на средата
определена мутация може да бъде полезна, а при други да се окаже вредна. Според измененията
които мутациите предизвикват върху наследствените структури, мутациите биват:
- геномни мутации
- хромозомни аберации
- генни мутации
- цитоплазмени мутации

тема 18. Геномни мутации – полиплоидия и анеуплоидия.

Геномни мутации
Броят на хромозомите в клетката на всеки вид е постоянен и характерен за него. Въпреки
това, при различни родове растения и отделни видове животни броят на хромозомите в клетките
може да бъде изменен. Най-често това е свързано с възникването на състоянията полиплоидия и
анеуплоидия.

Полиплоидия
Полиплоидията е геномна мутация, при която диплоидният брой на хромозомите се
увеличава с цели хаплоидни набори хромозоми. Организмите с троен набор хромозоми (Зn) се
наричат триплоиди, с 4n - тетраплоиди, с 5n - пентаплоиди, с 6n - хексаплоиди, с 8n - октаплоиди и
т.н. Увеличаването на хромозомните набори се ограничава от затрудненията при процеса на
деленето на клетките (митоза и мейоза). Поради характера на процеса на размножаване чрез
самоопрашване, партеногенеза и по вегетативен начин, полиплоидията е силно разпространена
както при дивите, така и при културните растения. Този тип хромозомно отклонение се среща
много рядко при животните, където аномалията е основна пречка за половото размножаване.
Полиплоидията най-често възниква в резултат на неразделянето на хромозомите при
гаметогенезата, вследствие на което гаметите са с нередуциран брой хромозоми. Така се получава
дву-, три- и повече кратно увеличаване на техния брой. При неразделяне на хромозомите в
половите клетки при диплоидно растение възниква тетраплоид, а при оплождането на тетраплоид с
диплоид се получава триплоид. В резултат на кратността на увеличаването на броя на хромозомите
при някои родове растения са се появили различни видове, които образуват полиплоидни редове.
Известни са видове рози със 7, 14, 21, 28 и повече хромозоми. Това показва, че полиплоидията е
една от базите на видообразуването. Много ценни културни видове растения, като пшеницата,
ръжта и др., са полиплоидни форми. Полиплоидията се предизвиква по изкуствен начин с помощта
на алкалоида колхицин. Той задържа образуването на делителното вретено и разделянето на
хромозомата през анафазата. Този алкалоид е използван за създаване на полиплоиди при стотици
видове растения и няколко вида животни. Известни са два вида полиплоидия - автополиплоидия и
алополиплоидия.

Автополиплоидия
Това е увеличаване на хаплоидния брой хромозоми от един и същ вид три или повече пъти.
Хомоложните хромозоми на автополиплоидите структурно са идентични. Поради това през
мейозата те могат да конюгират и между тях да настъпи кросинговър. Естествени автотетраплоиди
са картофите, фъстъците, дървото на кафето, люцерната, а автохексаплоидни са сливата, бататите и
тимотейката. Както спонтанно, така и при изкуствената мутагенеза наред с диплоидните и
полиплоидните растения се наблюдават и хаплоидни с единичен набор хромозоми. Те са дребни и
неустойчиви. Мейозата при тях протича неправилно. Гаметите получават непълен набор
хромозоми. Ето защо плодовитостта им е силно понижена. Поради проявяване действието на
леталните гени често се наблюдава стерилност или летален ефект. Бактериите, едноклетъчните
водорасли и спорообразуващите гъби са хаплоидни организми, но това при тях не е свързано с
понижаване на жизнеспособността им.

Алополиплоидия
Това е полиплоидия, при която се увеличава броят на хромозомните набори, произхождащи
от два различни вида. При мейозата хромозомите на алополиплоидните форми обикновено се
разпределят по двойки и образуват биваленти. Гаметогенезата протича правилно, поради което
повечето алополиплоиди са високоплодовити. Те са жизнеспособни и се отличават с хетерозисен
ефект, което се дължи на включените в техния генотип наследствени детерминанти от два
различни вида. Макар и рядко, конюгацията между хромозомите се нарушава и получените гамети
с небалансиран хромозомен набор са нежизнеспособни. Алополиплоиди се получават при
кръстосването на различни видове автополиплоиди или чрез задържане редукцията на
хромозомите при кръстоски с колхицин. Получени са полиплоидни хибриди между пшеница и
ръж, между зеле и репички и др. Естествени алополиплоиди са пшеницата, ечемикът и др.

Полиплоидия при животните

Среща се предимно при видове, които се размножават партеногенетично, защото
стерилитетът, който обикновено се наблюдава при половото размножаване на полиплоидните
форми застрашава съществуването на вида, от който произлизат. Полиплоидия се наблюдава при
мокрици, пиявици, плоски и кръгли червеи, някои ципокрили, някои риби (шаран), амфибии и др.
От бозайниците за сега е известен единствено златистият хомяк (хамстер) с 44 хромозоми, който е
свободно размножаващ се по полов начин тетраплоиден бозайник. Сивият и обикновеният хомяк,
които са негови близки родове, имат по 22 хромозоми. С помощта на термична партеногенеза чрез
обработка на яйца от копринената пеперуда с топла вода (46 Cо) в продължение на 15-18 min
Астауров успял да създаде автотетраплоидни (с 4n), автохексаплоидни (с 6n) пеперуди
изключително от женски пол с нормална плодовитост. При техните яйца също може да се
предизвика партеногенетично развитие и да се получат неограничен брой поколения, идентични с
изходната майчина полиплоидна форма. Така Астауров създал клон женски автополиплоидни
пеперуди, като проследил около 20 партеногенетични поколения.

Анеуплоидия
Анеуплоидията е мутация, при която броят на хромозомите в клетките е увеличен или
намален в сравнение с диплоидния, но не е кратен на хаплоидния. Това не е свързано с изменяне на
целия набор хромозоми, а се дължи на променения брой на отделни хромозоми. При процеса на
гаметогенезата през мейозата настъпват аномалии в разпределянето на някои двойки хромозоми.
При деленето в едната дъщерна клетка попадат две хомоложни хромозоми, а в другата нито една от
тях. Това нарушава генния баланс в клетките и се отразява върху биосинтезата на белтъчините и
ензимите. Вследствие на отклонението от нормалните процеси в зиготата или при по-късните
етапи от развитието настъпват изменения, които имат летален изход или се отразяват съществено
върху фенотипа и жизнеспособността на организма.
В зависимост от броя на липсващите или увеличените хромозоми в сравнение с нормалния
диплоиден брой на хромозомите за даден вид се различават следните видове анеуплоидни форми:
монозомия (2n-1), нулеозомия (2n-2), тризомия (2n+1), двойна тризомия (2n+1+1), тетразомия
(2n+2) и т.н. Анеуплоидията се среща при растения, животни и при човека. Тя може да засегне
едната или и двете хомоложни хромозоми. Някои организми имат голям брой хромозоми и при
почти всяка двойка може да се наблюдава увеличаване или намаляване на броя им в клетките и в
целия организъм. Като се имат предвид възможностите за комбинации в тази насока, може да се
стигне до заключение за разнообразието на промените, които придружават всяка форма
анеуплоидия. Анеуплоидията се използва за изучаване локализацията на отделните гени в
определени хромозоми. Особен интерес при генетичните проучвания имат монозомиите (2n-1),
защото се проявява действието на рецесивните алели, разположени в единичната хромозома.
Редица наследствени заболявания при хората, при които се наблюдават идиотизъм,
стерилитет и полови аномалии, се дължат на анеуплоидни мутации. Известни са синдромите на
Клайнфелтер и на Търнър-Шерешевски, свързани с увеличаването и с намаляването на броя на /Х/
хромозомата. Промените в броя на автозомите обикновено предизвикват силни разстройства в
развитието и смърт на зародиша, но при по-малки изменения при хората се появяват различни
заболявания. Болестта на Даун, която се характеризира с идиотизъм и изменения на външния вид, е
свързана с тризомия вследствие на увеличаване броя на 21-ва хромозома. Тризомията поради
увеличаване с една на 22-ра хромозома е причина за шизофрения и различни уродства.

тема 19. Хромозомни аберации.

Хромозомни аберации
Представляват структурни изменения на хромозомите, свързани със загуба или
размествания на хромозомни участъци след фрагментация и сраствания на краищата им. При над
90% от случаите на разкъсвания краищата на фрагментите се свързват отново така, че се
възстановява изходното положение, а в останалите случаи възникват хромозомни аберации:
вътрехромозомни - делеция, дупликация, инверсия, и междухромозомни - транслокация.

Делеция и терминална загуба

Терминалните загуби се характеризират с отпадане на участъци от края на хромозомите. Те
се различават морфологично от делециите, при които се наблюдават вътрешни загуби на
фрагменти от хромозомите. При делецията, поради начина на конюгация между хомоложните
хромозоми нормалната хромозома образува бримка. Най-често възникват в резултат на
радиоактивни облъчвания (над 75% от този тип аберации), но може да се появят и спонтанно.
Много често частта от хромозомата, която съдържа центромера, конюгира с другата хомоложна на
нея. Както терминалните загуби, така и делециите могат да бъдат хетерозиготни или хомозиготни в
зависимост от това, дали аберацията засяга само едната или и двете хомоложни хромозоми.
Функционалните нарушения, свързани с липсата на определени гени, и измененията в генния
баланс поради количествените промени на наследствените детерминанти, предизвикват смущения
в развитието и понижават жизнеспособността или довеждат до летален изход на зародиша.
Колкото по-големи са загубените фрагменти, толкова по-силни са аномалиите и в по-ранна фаза от
развитието на зародиша се проявяват отрицателните последствия.
При животните хомозиготните терминални загуби и делеции в някоя от автозомите, а също
така и загубата на участък от /X/ хромозомата при хетерогаметния пол почти винаги са летални.
Летален изход при животните могат да предизвикат и хетерозиготните загуби на по-голям
фрагмент от хромозомата. Това се дължи на загубата на генетичен материал, вследствие на което
организмът се лишава от важни за него функции. При загуба на много малък участък от
хромозомата, съдържащ доминантен ген, се проявява действието на рецесивния алел от хомоложна
хромозома. В случай на летален рецесивен ген, мутацията предизвиква ранна смърт на организма.

Дупликация
Характеризира се с удвояване на определен участък от хромозомата. Тя също може да бъде
хомозиготна и хетерозиготна. Наследствените промени при дупликациите са свързани с нарушения
в генния баланс, поради увеличения брой локуси. При удвояването на големи участъци от
хромозомите се наблюдава понижаване на плодовитостта и жизнеспособността на организма. В
сравнение с делецията, влиянието на дупликацията върху функционалното състояние на зародиша
е много слабо. При дрозофилата са установени изменения във формата и размерите на очите,
свързани с дупликация на малък участък от /X/ хромозомата. Дупликациите са изиграли важна
роля при еволюцията на еукариотните организми.

Инверсия
Представлява структурна аберация, при която поради превъртане на определен участък на
180 градуса се изменя последователността на гените в хромозомите. Микроскопската картина при
хетерозиготната инверсия, особено в гигантските хромозоми, е типична, защото през мейозата при
конюгацията на хомоложните хромозоми обикновено се образува характерна бримка, за да дойдат
съответните алели един срещу друг. Когато при хетерозиготната инверсия се обръща голям участък
от хромозомата, може да се засегнат плодовитостта и жизнеспособността на организма. Голямата
хомозиготна инверсия може да бъде летална, въпреки че при нея няма загуба на генетичен
материал. Това се обяснява с ефекта от положението на гена. Инверсията има значение за
еволюцията на видовете. Тя се среща в природните популации и играе важна роля за дивергенция
на признаците при различните видове животни и растения. Това е наблюдавано при два вида
дрозофили, които не може да се кръстосват поради хромозомните си различия в резултат на
инверсии. Парацентричните инверсии не включват центромерата и двете пречупвания се случват в
едното рамо на хромозомата. Перицентричните инверсии включват центромера и във всяко рамо се
наблюдава точка на пречупване.

Транслокация
Представлява изменение в структурата на хромозомата, при което се обменят участъци
между нехомоложни хромозоми. При нея се наблюдава прегрупиране на скачените гени, поради
образуването на хиазми, разкъсване и срастване на краищата на нехомоложните хромозоми.
Транслокацията обикновено се придружава от делеция. В организъм, който е хетерозиготен по
отношение на дадена транслокация, двете получени в резултат на транслокацията хромозоми при
мейозата конюгират с две хромозоми от изходните типове и образуват кръстообразна
конфигурация. Хетерозиготната транслокация предизвиква намалена плодовитост при
организмите, което е свързано с положението на гена на новото му място в хромозомата. В
хомозиготно състояние транслокацията влияе върху развитието на някои признаци, а понякога
може да предизвика нежизнеспособност на зиготата.

тема 20. Наследственост и среда.

Наследственост и среда
Отделните признаци и качества на организмите са резултат на развитие, което протича под
влиянието на взаимодействието на генотипа и средата. Влиянието на генотипа и на средата върху
конкретното проявяване на различните признаци, т.е. върху фенотипа на организма, в отделните
случаи не е еднакво и варира в широки граници. Някои признаци (кръвните групи при животните и
при човека) зависят изключително от генотипа. Същевременно при пчелите от оплодената
яйцеклетка се развива или пчелна майка, способна да се размножава, или работничка, която е
лишена от тази способност. Разликата в случая се дължи изключително на начина на хранене на
личинките с пчелно млечице и на размера на килийките, в които протича развитието на пилото.
Голяма част от признаците се развиват в резултат на взаимодействието и на генотипа и на
средата. Наследствеността определя границите на развитие на признака, т.е. генотипът обуславя
нормата на реакция на зародиша по отношение на съответния признак, а от средата зависи
конкретното проявяване на потенциалните възможности на даден организъм. За всеки генотип тази
норма на реакция е различна. Действието на гените винаги е свързано с вътреклетъчните условия,
от една страна, и с условията на външната среда от друга, но влиянието на условията на средата не
може да излиза извън рамките на функцията на отделния ген и генотип като цяло.
Типичен пример за взаимодействие между генотипа и средата са промените на т.нар.
хималайски цвят на косъма при домашните зайци и цвета на косъма при сиамските котки. Зайците,
които са хомозиготни по отношение на ген /Аh/, когато се отглеждат при обикновена температура,
са бели с черни уши, нос, крака и опашка. Това разпределяне на цвета на космената покривка се
обяснява с влиянието на температурата върху действието на гена. Когато кожната температура на
заека е над 33 Со, ген /Аh/ потиска синтезирането на пигмента меланин и космената покривка е
бяла. Тъй като излъчването на топлина от ушите, крайниците и опашката е по-силно, кожната
температура на тези места се понижава под критичната точка и пигментът се синтезира. При
оскубване на космената покривка по гърба на новородено зайче и на голото място известно време
се държи лед, там израства черна космена покривка. Когато новородено зайче с такъв генотип се
отглежда при ниска температура, то цялата космена покривка е черна.
Пилетата от породата Легхорн са по-устойчиви към пулуроза в сравнение с тези от тежките
породи. Заразените с високи дози Salmonella pullorum пилета при отглеждане през първата седмица
след излюпването им при температура над 35 Сo са устойчиви, а при отглеждането им при 30 Со
умират. При редица заболявания (рахит, различни авитаминози и др.) генотипът има относително
по-слабо влияние върху характера и развитието им, отколкото условията на средата. Устойчивостта
при говедата срещу пироплазмозата е свързана с техния генотип. Европейското домашно говедо
(Bos taurus) не може да се разпространи в тропичните и субтропичните райони на земното кълбо,
защото се заразява и измира от пироплазмоза. То не може да се приспособи и към високата
температура в тези райони. Зебуто (Bos indicus) е устойчиво срещу пироплазмозата и
приспособено към високата температура. Тези качества то предава на потомството, получено при
съешаването му с европейското говедо. Създадените породи (Санта Гертруда, Шарбрей и др.)
съчетават ценните качества на европейските говеда и зебу.
За установяване на относителната роля на генотипа и средата върху фенотипа на
организма, се използват два метода за изследване:
- при изучаване влиянието на наследствеността се проследява развитието на един и същ
признак при организми с различни генотипове, които се отглеждат при еднакви условия на
средата
- за влиянието на средата се съди по развитието на организми с еднакъв генотип при
различни условия на средата
При животните и човека еднакъв генотип имат еднояйчните близнаци, защото те се получават от
една зигота. В най-ранните стадии от развитието си зародишът се дели на две еднакви части, които
притежават идентичен набор хромозоми и гени. Поради това еднояйчните близнаци винаги са
напълно еднакви (конкордантни) по отношение на всички признаци, които са детерминирани само
от гените, като пол, строеж на белтъчините, кръвни групи, цвят на очите и др. Тъканите им са
имунотолерантни, поради което между тях са възможни трансплантации на тъканите.
Същевременно по маса и умствено развитие, които зависят не само от генотипа, но и от условията
на средата, еднояйчните близнаци се различават помежду си. Установено е, че ръстът в по-малка
степен се влияе от външните условия, отколкото масата.
Двуяйчните близнаци имат различен генотип и не са по-сходни (дисконкордантни),
отколкото сестри и братя, родени през различни години. Те много често са разнополови.
Устойчивостта срещу заболявания при двуяйчните близнаци не е еднаква. Тестове при хора
показват, че когато един брат или сестра е заболял от туберкулоза при еднояйчните близнаци в
87,3% от случаите е болен и другият близнак. При двуяйчните близнаци това се наблюдава в
25,6%, а при пълни братя и сестри, които не са близнаци - в 25,5% от случаите. По-честото
едновременно заболяване на еднояйчните близнаци от туберкулоза показва, че това заболяване при
хората в значителна степен зависи от генотипа на организма. Естествено е, че заразното начало има
твърде голямо значение за разпространяване на туберкулозата.
Когато даден признак зависи изключително от наследствеността той трябва да бъде развит
в еднаква степен при двата еднояйчни близнака. Ако признакът зависи предимно от външните
условия, разликите по този признак при двуяйчните близнаци от един и същ пол трябва да са
същите, както и при еднояйчните. Еднояйчните близнаци при говедото се използват широко за
опити по изучаване влиянието на различни дажби върху млечността и състава на млякото.
Установено е, че достоверността на резултатите при опити с една двойка еднояйчни близнаци се
равнява на достоверността, която може да се получи при изследване с 22 родствено несвързани
крави.

Лекция №7
тема 21. Наследствена патология – основни понятия, взаимодействие между наследствените
и средови фактори при развитието на различни форми на патология, класификация на
наследствените болести въз основа броя на засегнатите гени.

Унаследява ли се?
Това е често задаван въпрос във връзка с широк спектър от симптоми. За съжаление
отговорът при повечето нарушения е „Може би да - може би не!“. Причината обикновено се крие в
недостатъчния брой случаи, необходими за направата на подходящ генетичен и биометричен
анализ. В наши дни ситуацията постепенно се подобрява, тъй като се провеждат повече
изследвания. Анализа на повечето наследствени заболявания изисква достатъчно познания за т.
нар. Менделиращи признаци, популационната генетика и елементарната статистика. Трябва да
отбележим, че освен за ветеринарномедицинската практика, подобни анализи при животните имат
съществен ефект при разгадаване механизмите на подобни заболявания при хората.

Основни понятия:
Генетичен дефект - Към това понятие се отнасят не само сравнително редките груби
морфологични изменения на външните форми (като хондродистрофия, хидроцефалия и т.н.) на
организма, но в по-широк смисъл и всички други изменения, вкл. и функционални, които водят до
понижаване на неговата жизнеспособност, продуктивност и способността да се конкурира с
другите индивиди от същия вид при съответстващите условия на външната среда. В най-общ
смисъл генетичните дефекти понижават адаптационната способност на индивида.
Наследствен недостатък - Отклоненията от нормата са толкова незначителни, че
адаптационната способност на носителите по отношение на определени условия на
обкръжаващата ги среда почти не е нарушена (наличие на повече пръсти при птиците, повече
цицки при кравите, недоразвитие на външното ухо и др.).
Наследствена болест - Касае се за генетически обусловено (генни, хромозомни или
геномни мутации) или намиращо се под генетичен контрол нарушение на взаимоотношението на
организма с обкръжаващата го среда (например херния на мозъка, атрезия на аналния отвор,
липсата на горна и долна челюст и др.)

Общи доказателства за генетична етиология

Ако гените имат някакъв принос за етиологията на дадено разстройство, от това следва, че
ще има положителна връзка между шанса да бъде засегнат даден индивид и степента, до която този
индивид има гени, общи с други засегнатите индивиди. Най-важното практическо значение на тази
връзка се наблюдава в семействата и породите. Членовете на едно и също семейство имат повече
общи гени, отколкото членовете на различни семейства, а представителите на една и съща порода
имат повече общи гени, отколкото представителите на различни породи. Ако честотата на дадено
разстройство е по-висока в някои семейства, отколкото в други в рамките на дадена порода, или
ако честотата е по-висока при някои породи, отколкото при други, едно възможно обяснение е, че
има генетичен принос за етиологията на разстройството. Разбира се, доказателствата за вариация в
честотата между семействата и/или между породите не представляват доказателство за генетичен
принос към етиологията, тъй като негенетичните фактори, общи за членовете на семейството и/или
общи за членовете на породата, може да са достатъчни за изявата на определен клиничен симптом.
Първата стъпка в опитите да се разграничат негенетичните причини от генетичните причини е
премахването или потвърждението на ефекта на идентифицируеми негенетични фактори. Това
може да стане само след подробно проучване на всички негенетични фактори, за които се смята, че
могат да повлияят на появата на разстройството.
Проблемът с този подход е, че изследователят често няма предварителни указания кои
фактори трябва да бъдат изследвани; всеки показател, имащ пряка или косвена връзка с дадена
симптоматика, трябва да бъде изследван. Както можем да се досетим, важните негенетични
фактори може да не са очевидни или ако са очевидни, може да не бъдат лесно измервани или дори
класифицирани. В много случаи вариациите между породите и вариациите в рамките на породите
са пряко свързани. Синдромът на злокачествена хипертермия (MHS) например има изцяло
генетична етиология при различни породи свине. Касае се за рецесивен алел в хомозиготно
състояние. Съществуват значителни вариации в честотата на този алел между породите, от над
50% при породата Пиетрен до по-малко от 5% при Голямата бяла свиня. Именно с тази вариация
между породите може да се обясни честотата на симптома при различните породи свине. Не е
задължително обаче такава връзка да съществува. Всъщност съществуването на генетичен принос
за етиологията в рамките на всяка от няколко породи не означава непременно, че има генетична
разлика между породите. За да продължим с MHS като пример, очевидно е, че ако рецесивният
алел се появи с еднаква честота при две породи, няма да има вариации между тези две породи, но
все пак ще има значителни вариации между представителите на всяка порода.
Последното общо доказателство, което предполага генетичен принос за етиологията на
определен симптом, е когато едно и също или много подобно заболяване определено се наследява
при друг вид животно или при човек.

Взаимодействие между наследствените и средови фактори при развитието на различни форми на

патология
Фенотипното проявяване на всички признаци, вкл. и на болестите, е резултат от
взаимодействието на генотипа и условията на средата. Наследствеността и околната среда са
етиологичен фактор или играят роля в патогенезата, протичането и изхода на всяка болест при
човека и животните. Относителната значимост на тяхното участие при отделните болести обаче не
е еднакво. В зависимост от съотношението на наследствените и средовите фактори в етиологията
на болестите те се разделят на следните групи:
- същински наследствени болести
- болести с наследствено предразположение
- средови болести

Същински наследствени болести

Водещият етиологичен фактор е генетичният (генна или хромозомна мутация). Ролята на
средата се свежда до промяна в силата (усилване или отслабване) на признаците на болестта.
Такива болести са фенилкетонурията, хемофилията, атрезията на ануса, и много други генни
болести с пълно проявяване, а също и хромозомните.

Болести с наследствено предразположение

 При някои заболявания наследствения фактор е водещ, но проявата му е в строга
зависимост от условията на средата. Типичен пример за такива болести е сърповидно-клетъчната
анемия. За проявяване на мутантния хемоглобин /Hb/ при хетерозиготните носители е необходимо
понижаване на парциалното налягане на кислорода в средата. В други случаи основният
етиологичен фактор са условията на средата, но появяването на болестта зависи от генетически
детерминирана индивидуална предразположеност на организма. Към тях спадат хипертонията,
атеросклерозата, язвата на стомаха и дванадесетопръстника и др. при хората.

Средови болести
За възникването на тези болести етиологична роля играят преди всичко факторите на
средата, които обикновено са екстремални, не се срещат нормално в жизнената среда и срещу тях
организмите не притежават защитни механизми. Такива са травмите, изгарянията, измръзванията,
особено опасните инфекции и др. Като етиологичен фактор при тези болести наследствеността
няма никакво значение, но тя може да влияе върху протичането и изхода от болестта (оздравяване,
възстановяване и компенсация на нарушените функции и др.).

Класификация на наследствените болести въз основа броя на засегнатите гени:

Монолокусни /моногенни/ - наричат се още менделиращи - причина за тяхното проявяване
е един генен локус и се унаследяват по законите на Мендел
Мултилокусни /полигенни/ - тези болести се детерминират от различен брой гени, които
може да се намират на една и съща или на различни хромозоми. Влияят се в значителна степен и са
силно зависими от условията на средата. Например, човек може да е носител на патологичния ген,
детерминиращ глюкозо-6-фосфатдехидрогеназната недостатъчност, но ако през целия си живот не
се е хранил с бакла и не е приемал хининови препарати и някои сулфонамиди, то чувствителността
към тях няма да се прояви.

тема 22. Автозомно доминантно и рецесивно унаследяване на наследствените болести.

Основни механизми за унаследяване на признаците

Ако дадено разстройство е разпространено при представителите на една фамилия, след
преценката на всички негенетични фактори, следващата стъпка е да се определи дали наличните
данни отговарят най-общо на който и да е от четирите прости Менделови типа на унаследяване:
автозомно доминантно, автозомно рецесивно, /Х/ свързано доминантно и /Х/ свързано рецесивно.
Въз основа на знанията за Менделовите закони и за популационната генетика е възможно да се
състави списък с критерии, които взети заедно предполагат определена форма на унаследяване.

Автозомно-доминантно унаследяване:
- Oбуславя се от доминантен ген, локализиран в автозомите с фенотипна изява в хомозиготно
и хетерозиготно състояние.
- Разстройството се предава от поколение на поколение, без да се прескачат поколения.
- Всеки засегнат индивид има поне един засегнат родител, с изключение на случаи с нови
мутации.
- Нормалното потомство от засегнатите родители продуцира само нормално потомство.
 - Засегнати са приблизително равен брой мъжки и женски индивиди.
- Ако разстройството е рядко, но не е летално, повечето чифтосвания, произвеждащи
засегнато потомство, ще бъдат нормален x засегнат (/аа/ х /Аа/), като в този случай
очакванията са, че половината от всеки пол сред потомството ще бъде засегнато. По този
начин честотата на сегрегация ще бъде 50% : 50%.
- Ако разстройството е летално, то ще се среща много рядко. Би могло да се установява
спорадично с честота, равна на удвоената честота на мутация.

Автозомно-доминантни заболявания при животните

Подобно на хората, животните страдат от заболявания или разстройства, които се
наследяват от родител на потомство. Генетичното разстройство се определя като разстройство или
отклонение, което се открива в повече от едно поколение в дадена линия. Повечето от тези
нарушения са нелечими и единственият начин да се предотвратят е чрез подбор срещу животни с
нежеланата аномалия.
 Ахондроплазия при говедата - Ахондроплазията тип A1 се наблюдава при говедата и
особено често при ирландската порода Декстер. Детерминира се от доминантен алел, който в
хомозиготно състояние /АА/ причинява преждевременно раждане (на около 5-6 - месечна възраст
на приплода), мопсовидна глава и скъсени крайници. Скелета в повечето случаи е нормално
развит. В хетерозиготно състояние Aa се раждат здрави приплоди с посочените признаци, като
телетата се предпочитат заради вкусното бяло месо.
Субаортна стеноза при кучетата - Субаортната стеноза е второто най-често срещано
наследствено сърдечно заболяване при кучета. Кученцето се ражда с необичайно тесен канал за
преминаване на кръвта, водещ от сърцето към аортата. Стесняването се дължи на мускулната и
фиброзна тъкан, които продължават да растат по-дълго, отколкото би трябвало. Когато кученце със
SAS (Subaortic stenosis) се роди, сърцето е с леко стеснен канал в посочената област. Тъканта в тази
субаортна зона може да остане с тези леки изменения или да продължи да нараства, което да
доведе до значително намаляване на канала за преминаване на кръвта. Описани са случаи, при
които канала е толкова стеснен, че кучето колабира.
Субаортната стеноза е често срещан, потенциално летален вроден дефект на сърцето при
кучета. Касае се за прекомерно разрастване на тъкан, която частично блокира пътя за оттичане на
кръв от сърцето към аортата. Резултатът е увеличаване на натоварването на лявата камера на
сърцето (компенсаторен механизъм за поддържане на нормална кръвна циркулация). При тежки
случаи може да бъде фатално, но в леки случаи недостатъка може да остане незабелязан от
собственика. Заболяването се унаследява автозомно доминантно, като всички засегнати индивиди
трябва да бъдат изключени от разплод.
Степента на тежест е силно варираща и леко засегнат индивид може да даде потомство
както с тежка субаортна стеноза, така и на безсимптомни носители. Двете основни
предизвикателства пред развъдчиците и ветеринарните лекари са:
- да се идентифицират засегнатите кучета и да се изключат от развъдна дейност - широките
граници на вариране в симптоматиката на заболяването не позволяват детекцията на
отклонението при индивиди с лека форма
- престараването при отстраняването на голям брой индивиди от развъдния процес
(манталитета „ако има сърдечен шум, не го размножавайте“) - може да доведе до
прекомерно премахване на индивиди с добри генетични заложби и да ограничи генофонда
в популацията, от своя страна това може да доведе до развитие на инбридинг и
произтичащите от него негативни последствия
Най-подходящата стратегия включва ДНК диагностика на родителите преди използването им за
разплод.

Автозомно-рецесивно унаследяване:
- Патологичният ген, обуславящ болестта, е рецесивен /b/ и проявява своят ефект единствено
в хомозиготно състояние /bb/.
- Разстройството може да пропусне няколко поколения.
- Засегнати са всички потомци на двама засегнати родители.
- Засегнати са приблизително равен брой мъжки и женски индивиди.
- Ако разстройството се среща рядко, повечето засегнати индивиди имат двама родители
носители; повечето чифтосвания, произвеждащи засегнато потомство, ще бъдат /Bb/ x /Bb/,
 за които честотата на сегрегация е 1/4; носителите /Bb/ обикновено се чифтосват с
хомозиготни нормални индивиди /ВВ/, като половината от потомството им ще бъде носител
на мутацията; чифтосванията между засегнато животно и родствено несвързано нормално
животно обикновено дават само потомство носители; засегнати х носители (bb x Bb)
кръстосвания дават засегнато потомство, като в този случай честотата на сегрегация е 1/2

Автозомно-рецесивни заболявания при животните

Мозъчна херния при говедото - съществуват два основни типа:
- вътрешна хидроцефалия, при която се събира течност в мозъчните камери
- външна хидроцефалия, при която се събира течност извън мозъчната субстанция
Прогресивна ретинопатия при кучето (Progressive Retinal Atrophy - PRA) - Прогресивната
атрофия на ретината (известна също като генерализирана прогресивна атрофия на ретината или
GPRA) описва наследствено заболяване при кучета, което причинява бавно прогресираща слепота
за период от месеци или години. Макар и рядко PRA се среща и при котки. PRA се появява
едновременно в двете очи и обикновено не е свързана с болка. Както можем да се досетим, засяга
се ретината, която конвертира светлината в нервни импулси, които по очния нерв се предават на
мозъка и се интерпретират като зрение. Ретината съдържа фоторецептори с пръчковидна и
конусовидна форма, които позволяват на индивида да вижда на тъмно (пръчковидни рецептори) и
определени цветове (конусовидни рецептори).
- Първият симптом на PRA е нощната слепота; нежелание да излиза навън през нощта или
да се движи в непознати райони в мрак или тъмнина
 - с напредването на болестта кучетата се блъскат в мебели и стени и се спъват в познати
предмети
- нежелание да се движи по стълби
- бавни светлинни реакции
- забавен мигащ рефлекс
- мътна или непрозрачна очна повърхност - сивкаво оцветяване на повърхността на окото
- зеленикав блясък на окото
- катаракта
Диагнозата на PRA обикновено се прави чрез изследване на задната част на окото с офталмоскоп,
за да се търсят характерни признаци на дегенерация на ретината. Друг тест, наречен "ERG"
(електроретинограма) се извършва, ако ретината не може да бъде изследвана. Предлагат се и ДНК
тестове за някои породи кучета. Те могат също така да идентифицират безсимптомни носители,
които могат да предадат болестта на своите потомци.
Профилактика: не развъждайте засегнати животни!

тема 23. Унаследяване на наследствени заболявания детерминирани от доминантни и

рецесивни гени локализирани в Х хромозомата.

Заболявания, детерминирани от доминантни гени локализирани в /Х/ хромозомата:

- Засегнатите мъжки индивиди, когато се чифтосват със здрави женски, предават
разстройството на всичките си дъщери, но на нито един от синовете си.
- Освен ако разстройството не е много често, засегнатите женски при кръстосване с
нормални мъжки предават разстройството на половината от синовете си и половината от
дъщерите си.
- Ако разстройството е рядко, честотата при жените е приблизително два пъти по-голяма
тази при мъжете.
- Всяко засегнато потомство има поне един засегнат родител, с изключение на случаите на
нов мутант.
Заболявания, детерминирани от рецесивни гени локализирани в /Х/ хромозомата:
- Разстройството може да пропусне няколко поколения.
- Засегнати са всички потомци на двама засегнати родители.
- Честотата е по-ниска при женските, отколкото при мъжките индивиди.
- Ако разстройството е рядко: най-засегнати са мъжките индивиди, които са резултат на
кръстосване между здрави родители; повечето чифтосвания, които дават засегнато
потомство, ще бъдат /XDXd/ x /XDY/, за които честотата на сегрегация е нула при женските
и ½ при мъжките; засегнатите мъжки индивиди, когато се чифтосват със здрави несвързани
жени, не предават заболяването на синовете си, но половината от дъщерите им са
безсимптомни носители; засегнатите женски индивиди, когато се чифтосват със здрави
мъжки, предават разстройството на всички свои мъжки потомци, а всички дъщери са
безсимптомни носители.
Заболявания, детерминирани от рецесивни гени локализирани в /Х/ хромозомата при животните
/X/-свързана ектодермална дисплазия (XHED - X-linked Hypohidrotic Ectodermal Dysplasia)
- мутация в ген EDA разположен в /X/ хромозомата; при говедата ген EDA кодира Есtоdуѕрlаsin A
- мембранен протеин, има функция при междуклетъчната комуникация и взаимодействие,
експресира се в кератиноцитите, космените фоликули и потните жлези, води до ненормално
развитие на тъканите
- засегнатите женски са хомозиготни по мутиралия ген
- женските носители са хетерозиготни
- засегнатите мъжки имат 1 мутирал ген (плюс /Y/ хромозома)
- мъжките индивиди не могат да бъдат носители
- мъжките са много по-склонни да проявяват симптоми
XHED води до ненормално развитие на тъканите произхождащи от ектодермата: зъби - намален
брой или недоразвити, козина - хипотрихоза (загуба или редуциране на космената покривка), потни
жлези - хипохидроза (намалена способност за потене/липса на жлези).

Лекция №8
тема 24. Взаимодействия между гостоприемник и патоген. Моногенни и полигенни болести с
наследствено предразположение. Степени на резистентност. Резистентност и
предразположение към заболявания - примери.

Взаимодействия между гостоприемник и патоген

Паразитите и инфекциозните агенти оказват силно влияние върху здравето и
продуктивността на животните в целия свят. От ветеринарномедицинска гледна точка, всяко знание
за техния строеж и функции е от критично значение за опазване здравния статус на отделните
животински популации. Трябва да разберем последиците от опитите на хората да поставят
патогените под контрол. Ще започнем, като разгледаме взаимодействията между гостоприемника и
патогените и генетичната основа на резистентността при гостоприемниците.

Унаследяване на резистентността и предразположението към болести

Болестите с наследствено предразположение се делят на моногенни (монолокусни) и
полигенни (полилокусни).

Моногенни болести с наследствено предразположение

Контролират се от един ген или малък брой гени и възникват в резултат на мутация на
отделни гени. Това създава възможност за предаването на наследственото предразположение към
дадена болест в следващото поколение. В същото време появата на конкретното заболяване е в
строга зависимост от действието на определен фактор на външната среда, който е специфичен за
дадената болест. Животните с наследствено предразположение към болести не заболяват без
въздействието на патогенен агент. При моногенните болести предразположението и
резистентността се унаследяват като алтернативни признаци, което е характерно за законите на
менделизма. Този тип на унаследяване на болестите с наследствено предразположение се среща
рядко при домашните животни.

Полигенни болести с наследствено предразположение

Детерминират се от голям брой гени, патогенният ефект на които се проявява при
взаимодействие с разнообразни фактори на външната среда. Те са мултифакторни болести, при
които влиянието на генетичните фактори и тези на средата варират силно. Наблюдава се
непрекъсната изменчивост на признаците резистентност и предразположение в границите на
дадена популация животни, при която не могат да бъдат ясно разграничени отделни фенотипове по
резистентност. Това е свързано с едновременното участие в контрола на болестта на различни гени
(полигени), ефектът на които се модифицира фенотипно от силното влияние на негенетичните
фактори на средата. Ето защо, полигенно детерминираните болести с наследствено
предразположение се разглеждат като наследствено детерминирани патологични реакции на
въздействието на външните фактори.

Степени на резистентност:
- Пълна възприемчивост - смъртността е висока; при всички или почти всички животни
болестта протича акутно, без или с незначителни локални поражения
 - Слаба резистентност - смъртността не е значителна, локалните поражения се срещат
по-често и са по-добре изразени
- Умерена резистентност - смъртността се среща твърде рядко; местните поражения са
обширни и характерни
- Силна резистентност - летални случаи няма; локалните поражения не са чести и обширни
- Пълна резистентност - животните са абсолютно резистентни

Резистентност и предразположение към заболявания

Резистентността и предразположението към болести в границите на даден вид домашни
животни обикновено не са абсолютни. Те често са относителни, което е характерно за слабо,
умерено или силно резистентните животни. Мултифакторни болести са както голяма част от
заразните и паразитните болести, така и над 90% от хроничните незаразни болести на различни
органи и системи на домашните животни. Те се унаследяват като количествени признаци, които се
характеризират с непрекъснат спектър на преминаване от субклинични форми към форми с ярко
изразени клинични симптоми. Всяка мултифакторна болест се отличава с голям клиничен
полиморфизъм, което затруднява генетичния анализ.

Миксоматоза при зайците

През 1859 г. един носталгично настроен англичанин, на когото му омръзнало да вижда само
кенгуру в имота си близо до Джилонг, Австралия, решил да внесе зайци от Англия. Основната идея
била развъждането на зайците да се извършва с цел техния отстрел от ловци, които да заплащат за
хобито си. Този на пръв поглед невинен бизнес план предизвикал толкова голям проблем, че цялата
селскостопанска индустрия на континента била под въпрос. Липсата на естествени врагове на
зайците довело до тяхното експоненциално размножаване, като броят им достигнал милиони.
Огромен брой селскостопански култури били унищожени. С цел ограничаване на популацията,
през 1950 г. Австралийската научна агенция (CSIRO) решила да разпространи силно вирулентен
щам на вируса предизвикващ болестта Миксоматоза при зайците. Липсата на предходен контакт
между зайците и патогена довело до масова гибел, като почти 100% от инфектираните зайци
умирали.
Комбинацията от чувствителен гостоприемник и вирулентен патоген гарантира схемата за
първоначален успех - заболяването се разпространява много бързо и води до смъртта на десетки
хиляди зайци. В същото време вируса се явява като фактор на средата, предизвикващ много силен
естествен отбор на гостоприемника за устойчивост към патогена. Така кратковременния успех
срещу “напастта” се увенчал с неуспех в дългосрочен план.
Ако не се наблюдава генетично разнообразие за възприемчивостта към миксоматозата в
рамките на популацията, този силен естествен отбор не би имал ефект. Австралийските
ветеринарни власти установяват около 35% вариране в заболеваемостта, което е предпоставка за
много успешен отбор и естествена селекция на генетично устойчиви индивиди. Както можем да се
досетим, резистентността към патогена била предавана в следващите поколения, като няколко
години след първия експеримент, популацията достигнала стойности близки до първоначалния си
обем.
В същото време, трябва да отбележим и наличието на генетични вариации при гените
отговорни за вирулентността на вируса. Така зайците засегнати от по-слабо вирулентния щам на
вируса оставали по-дълго време живи, което е предпоставка за производството на нови
слабовирулентни вирусни частици. Резултат от това събитие бил свързан с преобладаване на
слабовирулентния щам. Това довело до постепенно открояване на по-силно резистентни животни и
в крайна сметка до прекратяване на епидемията.
Нови вирулентни щамове на вируса били разработени в лаборатория и били
разпространени сред популацията зайци. За пореден път първоначалния успех на новия щам на
вируса бил последван от много силен естествен отбор сред зайците и намаляване вирулентността
на вируса. В ситуация като тази съществува много динамично взаимодействие между
гостоприемника и патогена. Очевидно лабораторните лекари могат, и се намесват в това
взаимодействие, но способността ни да упражним траен ефект в желаната от нас посока е
ограничена от биологичните реалности.

Взаимодействия между гостоприемник и патоген могат да бъдат описани:

- на ниво популация (вирусни инфекции в човешка/животинска популация)
- на ниво клетка (индивидуални срещи между клетка на гостоприемник и инфекциозен агент
- бактерия или вирус)
- на ниво организъм (напр. вирус заразява гостоприемник)
- на молекулярно ниво (напр. вирусният протеин се свързва с рецептора на човешка клетка)
Патогените могат да взаимодействат с гостоприемника си без да причиняват заболяване, напр.
когато вирусите причиняват асимптоматични инфекции.

Вирулентността е един от редицата възможни резултати от взаимодействието между

гостоприемника и микробите. Като такава, микробната вирулентност зависи от факторите на
гостоприемника. Така бихме могли да наблюдаваме висока патогенност на авирулентен щам при
взаимодействието му с имунокомпрометиран гостоприемник и ниска (или дори липса) на
патогенност на високовирулентни щамове при взаимодействието им с гостоприемник с добре
функционираща имунна система. Повечето теории за вирулентността твърдят, че патогенните и
непатогенните щамове се различават въз основа на разликите в експресията на факторите на
вирулентността. Изследването на вирулентността е изпълнено с парадокса, че вирулентността,
въпреки че е микробна характеристика, може да бъде изразена само във възприемчив
гостоприемник.

тема 25. Генетична рекомбинация при прокариотите – видове. Плазмиди и устойчивост

на бактериите към антибиотици.

Резистентност към антибиотици

В годините след въвеждането и широкото използване на пеницилин, учените започват да
изолират щам след щам на резистентни бактерии. В последствие се въвеждат нови антибиотици,
но скоро след това започват да се появяват нови резистентни щамове на дадена бактерия. Още
по-лошо е, че много от тези щамове са резистентни на повече от един антибиотик. В
действителност бързата и широко разпространена поява на антибиотична резистентност в
бактериите е главно резултат от способността на бактериите да трансферират гените хоризонтално
(между съвременните индивиди, в рамките на поколенията), както и вертикално (между
поколенията).
Съществуват три основни механизма, чрез които бактериите пренасят гени хоризонтално.
Те са: трансформация (освобождаване на гола ДНК от една клетка и поемането ѝ от друга клетка),
трансдукция (трансфер на ДНК от клетка в клетка посредством бактериофаг) и конюгация
(трансфер на ДНК от една клетка в друга, след обединяването/чифтосването на двете клетки).
Гените за резистентност към антибиотици могат да се прехвърлят хоризонтално чрез трите метода,
като конюгацията вероятно е най-важната. Този процес включва прехвърляне на дублирано копие
на плазмид от една клетка в друга. От своя страна плазмида представлява кръгов сегмент ДНК,
който функционира независимо от бактериалната хромозома. Важността на конюгацията се крие
във факта, че много важни гени за антибиотична резистентност са разположени в плазмидите.
Плазмидите, които носят един или повече гени за резистентност се наричат R фактори.

Трансдукция
При този процес част от хромозомата на една бактерия се пренася и интегрира в
хромозомата на друга бактерия, посредством вектор - вирус или бактериофаг. Обикновено
бактериофага навлиза в определена бактериална клетка и интегрира собствената си ДНК молекула
в реципиентната хромозома. Впоследствие клетката започва да продуцира зрели фагови частици,
които разкъсват клетъчната мембрана и нападат други бактерии. Освен собствената си ДНК, тези
дъщерни бактериофаги носят и отделни фрагменти от ДНК на бактерията. Така при нападането на
нови бактериални колонии освен фаговата ДНК се пренася и ДНК фрагмент от предходната
бактерия. Посредством този механизъм за рекомбинация бактериите разменят определени
участъци от хромозомите си и така придобиват нови свойства. В зависимост от това дали
пренесеният фрагмент може да се включи на всяко място от бактериалната хромозома или само в
специфичен участък, трансдукцията бива специфична и неспецифична. Ако пренесеният фрагмент
не се инкорпорира в ДНК на реципиентната клетка, трансдукцията се означава като абортивна.

Трансформация
Определен участък от хромозомата на клетката донор се пренася и интегрира в
хромозомата на клетката реципиент. Обикновено се касае за приемане на фрагменти ДНК от
загинала наскоро бактерия в близост до реципиента. Пренесеният участък е напълно
функционален и кодира синтезата на специфичен белтък. При деленето на клетката, пренесеният
фрагмент се реплицира заедно с реципиентната хромозома и се предава на дъщерните клетки.
Посредством този механизъм бактериите придобиват свойства като вирулентност, резистентност
към антибиотици и др.

Конюгация
Представлява парасексуален процес, при който бактериите разменят участъци от
хромозомите си посредством специфичен полов фактор - F. Бактериите които притежават такъв
полов фактор се означават като F+ бактерии, а тези при които този фактор липсва се означават като
F-. Процесът се извършва посредством пряк контакт между бактериите, като информацията се
предава от F+ към F- бактериите. При конюгацията проникването на генетичната информация се
извършва посредством временно обединяване на донорната и реципиентната клетка. Това води до
образуването на частично диплоидна клетка означавана като хетерогенота. След протичането на
рекомбинацията (от няколко минути до 12 часа) двете клетки се разделят и отново се превръщат в
хаплоидни.

Значението на хоризонталното прехвърляне на резистентност възниква поради големия

брой бактерии във външната и вътрешната среда на животни и хора. Използването на антибиотици
създава среда, благоприятстваща оцеляването на щамове, които притежават R фактори
(специфичен вид плазмиди). Тези щамове след това действат като резервоар за трансфера на
фактори R към други бактерии (включително патогенни щамове). Известни са много различни
видове R фактори, включително тези, които имат ген за резистентност към определен антибиотик.
Съществуват и плазмиди, за които е известно, че притежават гени за резистентност към повече от
един антибиотик. Първоначално беше трудно да се види как могат да възникнат такива плазмиди,
защото шансът за повече от една съответна мутация, възникваща в същия плазмид, е много малка.
Отговорът на този пъзел дойде с откриването в средата на 70-те години на транспозоните, които са
вид транспониращ генетичен елемент (TGE). TGE са сегменти от ДНК, които могат да се
преместват от едно място на друго в и между хромозомите. В бактериите транспозоните могат да
се движат и между плазмидите и основната бактериална хромозома. Най-важният аспект на
транспозоните е, че те съдържат един или повече гени в допълнение към тези, необходими за
транспониране. За съжаление, тези допълнителни гени често дават съпротива на антибиотиците.
Въпреки, че повечето транспозони носят само един ген за антибиотична резистентност,
лесно е да се види как плазмидите с множество устойчиви гени са възникнали толкова бързо; те
просто натрупват подходящите транспозони. В действителност плазмид, носещ гени за
резистентност към няколко различни антибиотици, е наистина само плазмид, съдържащ
подходящите транспозони. Съществуват изобилни доказателства за ролята, която играе
транспонирането при създаването на плазмиди с множество гени за резистентност, и за ролята,
която играе конюгирането при осигуряване на бързото разпространение на такива плазмиди.
Съществуват и изобилни доказателства, които сочат, че широкото използване на антибиотици в
целия свят дава силно селективно предимство за бактериите, които носят множество резистентни
гени.

β-лактамни антибиотици
Това са клас широкоспектърни антибиотици, които съдържат бета-лактамен пръстен в
техните молекулни структури. Това включва пеницилинови производни (пенами), цефалоспорини
(цефеми), монобактами и карбапенеми. Повечето β-лактамни антибиотици действат чрез
инхибиране на биосинтеза на клетъчните стени в бактериалния организъм и са най-широко
използваната група антибиотици. През 2003 г. е установено, че повече от половината от
използваните в търговската мрежа антибиотици са били бета-лактамни съединения.
β-лактамните антибиотици са бактерициди, действащи чрез инхибиране на синтезата на
пептидогликановия слой на бактериалните клетъчни стени. Пептидогликановият слой е важен за
структурната цялост на клетъчните стени, особено в грам-положителните организми, като е
най-външният и основен компонент на стената.

β-Лактамази
 Представляват ензими, произведени от бактерии, които осигуряват висока устойчивост на
β-лактамни антибиотици като пеницилини, цефалоспорини, цефамицини и карбапенеми.
Бета-лактамазата осигурява антибиотична резистентност чрез прекъсване на структурата на
антибиотиците. Всички тези антибиотици имат общ елемент в тяхната молекулна структура:
четири-атомен пръстен известен като β-лактам. Чрез хидролиза лактамазният ензим разкъсва
отворения бета-лактамен пръстен, дезактивирайки антибактериалните свойства на молекулата.

Характеристика и същност на болестта скрейпи

Заболяването Скрейпи е бавно прогресиращо, предполагаемо инфекциозно,
невродегенеративно заболяване с летален изход при дребните преживни животни, което се
предизвиква от инфекциозен агент - прион. Заболяването за първи път е било наблюдавано през
1732 г. във Великобритания и принадлежи към група от подобни заболявания, познати като
Трансмисивни Спонгиформни Енцефалопатии (Transmissible spongiform encephalopathies - TSE),
които засягат човека и животните и предизвикват дегенерация на централната нервна система.
При хората към тази група се класифицират:
- Спорадична болест на Кройцфелт-Якоб (Sporadic Creutzfeldt-Jakob disease - sCJD)
- Вариант на болестта Кройцфелт-Якоб
- Синдром на Герстман-Щрауслер-Шайнкер (Gerstmann-Straussler-Scheinker Syndrome - GSS)
- Фатално фамилно безсъние (Fatal Familial Insomnia -FFI)
- Куру (Kuru)
При животните, освен Скрейпи, към тази група са класифицирани:
- Спонгиформна енцефалопатия по говедата (Bovine Spongiform encephalopathy - BSE),
известна като “луда крава” (Mad Cow)
- Синдром на хроничното изтощение по елените и лосовете (Chronic Wasting Disease - CWD)
- Трансмисивна енцефалопатия по норките (Transmissible Mink Encephalopathy - ТМЕ)
- Спонгиформна енцефалопатия по котките (Feline Spongiform Encephalopathy - FSE)

Що е прион?
През 1982 г. изследователи от Калифорнийският Университет в Сан Франциско, водени от
Стенли Прусинър, пречистват инфекциозен материал от болни от Скрейпи овце и доказват, че
инфекциозният агент се състои от специфичен белтък. Прусинър нарича този инфекциозен агент с
името “прион”, като името произлиза от думите “протеинов” и “инфекциозен”. Инфекциозният
агент бил наречен “прион”, а специфичният белтък, от който е съставен бил наречен /PrP/.
Прионите са ненормално структурирани (пространствено нагънати) форми на белтъци на
организма хазяин, които са способни да преобразуват структурата на нормалните белтъчни
молекули в подобни на своята ненормална структура. Изследванията показват, че /PrP/ се намира в
тялото дори на здрави хора и животни, но /PrP/ намерен в инфекциозен материал има различна
пространствена структура и е устойчив на протеазите в организма. Нормалната форма на белтъка
се нарича /PrPC/ - /С/ обозначава клетъчен (cellular), а инфекциозната форма се обозначава като
/PrPSc/, като /Sc/ обозначава Scrapie. Нормално /PrPC/ се намира върху мембраните на клетките, но
функцията му не е напълно установена. Въпреки, че идентичността и основните свойства на
прионите са добре познати, механизмът на размножаване на прионите остава тайна. Предполага се,
че /PrPSc/ взаимодейства пряко с /PrPC/, за да го накара да промени структурата си. Въпреки, че
точната триизмерна структура на /PrPSc/ не е позната, знае се че има увеличаване броя на
β-листовете в инфекциозната молекула, които заменят нормалните α-спирали.

Заболяването Скрейпи
Скрейпи е с дълъг инкубационен период, обикновено се проявява при овце и кози на 2 до 5
годишна възраст, много рядко болестта може да се прояви при животни на възраст по-малка от 1
година. В атипичната си форма голям брой от заболелите животни са били на възраст над 5 години,
от което можем да заключим, че заболяването се проявява при сравнително възрастни животни.
Има случаи, при които живота на овцата е твърде кратък или инфекцията е настъпила твърде
късно, за да се развие клиничната форма на болестта. В началото клиничните признаци могат да
бъдат неспецифични, като обикновено започват с лека промяна в поведението. Животното става
“нервно”, реагира бурно на шум, светлина, допир и други стимули. Животното може да изглежда
добре, но при подкарване започва да трепери и изпада в конвулсии. Някои овце проявяват страх, а
други стават агресивни към другите животни и обслужващият персонал. Животните изглеждат
сънливи и обикновено са с наведена глава, проявяват тремор на главата, шията или крайниците, с
необичайно високо повдигане на крайниците при движение. Понякога проявяват слабост в
крайниците и невъзможност за изправяне. Много чести са случаите, при които при подкарване
животните побягват като “подскачащо зайче”. Промените в сетивността се характеризират с
непрекъснато чесане на страничните части на тялото, главата, шията, гърба и задницата в околни
предмети. Понякога главният признак е гризане на различни участъци от тялото. В резултат на
всичко това космената покривка на тези места е нарушена, а кожата е възпалена, като е възможна и
вторична контаминация от бактериален произход.

Генетично обусловена възприемчивост и устойчивост към болестта Скрейпи

След прилагането на прионовата хипотеза е открит генът кодиращ /PrP/, учените наричат
този ген /PRNP/. Установено е, че полиморфизмът на /PRNP/ rена е свързан с иницииране на
заболяването както при експериментални, така и в естествени условия. Установени са много
различни мутации, и се смята, че различните мутации по някакъв начин увеличават вероятността
от спонтанно превръщане на /PrPC/ в /PrPSc/. При овцете молекулата на прион протеина (кодирана
от rен /PRNP/) е съставена от 256 аминокиселини, които съответстват на 256 кодона в молекулата
на кодиращият го ген. Местата на тези кодони са номерирани от 1 до 256. Полиморфизъм е
наблюдаван в около петнадесет кодона, но само за три от тях е доказано, че имат пряко отношение
за възприемчивостта към заболяването - кодон 136, 154 и 171. Кодон 136 може да бъде /GCC/ или
/GTC/, съответно кодиращи аминокиселините аланин (А) и валин (V). Според Hunter and Goldmann
(1994) кодонът за валин води до чувствителност, а кодонът за аланин - резистентност. Кодон 154
може да бъде /CGT/ или /CAT/, кодиращи аминокиселините аргинин (R) и хистидин (H), като
според Laplanche et al. (1993) аргинин е свързан с резистентност, докато хистидин е свързан с
чувствителност. Кодон 171 може да бъде /CAG/, /CAT/ или /CGG/, кодиращи съответно
аминокиселините глутамин (Q), хистидин (H) и аргинин (R). Според повечето автори кодоните,
кодиращи аминокиселините глутамин и хистидин са свързани с чувствителност на животните,
докато наличие на кодон кодиращ аргинин - резистентност.
Поради факта, че гените при бозайниците се откриват в двойно количество (диплоиден
хромозомен набор - /2n/), то при овцете наблюдаваме наличие на два алела във всеки индивид. В
единият случай дадено животно може да бъде хомозиготно по даден алел, тогава този организъм
ще продуцира само един вариант на прион протеина, докато организмът, който е хетерозиготен, т.е.
в двете хомоложни хромозоми имаме наличие на различни алели, тогава организмът продуцира два
варианта на прион протеина.
Според повечето автори Скрейпи не е генетично заболяване, а инфекциозно, за възникване
на заболяване са необходими наличие на прион и чувствителен генотип.
При овцете, козите и говедата ген /PRNP/ е разположен в тринадесета хромозома, като
цялата му секвенция при овцата е около 32 kb, при говедото 78 kb и 65 kb при елена.
Функционалната част на /PRNP/ rена се състои от три екзона, като екзон едно и две са сравнително
малки със съответно 52 и 98 базови двойки, докато екзон 3 съдържа цялата останала част - 768
нуклеотида, кодиращи 256 аминокиселини.
Според повечето научни сведения наличието на генотип /PrPARR/PrPARR/ се свързва с
изключителна резистентност към заболяването, докато генотипи /PrPVRQ/PrPVRQ/ водят до много
силно изразена чувствителност на животните към приона.
Благодарение на големите проучвания в тази област се стига до извода, че
най-благоприятният генотип е /PrPARR/PrPARR/, по тази причина усилията на цял свят са обединени
именно в тази посока. Повечето автори са на мнение, че най-лесният и биологично целесъобразен
метод за увеличаване нивото на алел /PrPARR/ сред различните популации животни е посредством
генотипиране на кочовете, и само тези които са хомозиготни по алел /PrPARR/ да бъдат включвани в
разплодна дейност.

Лекция №9

тема 26. Генетика на популациите – панмиксия, видове популации, генотип и генофонд.

Генетика на популациите
Популационната генетика изследва генетичната структура на популацията и нейните
промени под влияние на различни еволюционни фактори. Повечето моногенно унаследяеми
нарушения са редки и следователно не са причина за общо безпокойство. Понякога обаче
разстройство, причинено от един ген достига висока честота сред животните от определен регион
или в рамките на една порода. Икономическите последици от подобно увеличаване на честотата
понякога са доста тежки. Обичайните въпроси към лекарите в такива ситуации са свързани с
възможностите за намаляване честотата на наследствения проблем и механизмите за неговото
ерадикиране. За да дадем полезни съвети, трябва да знаем нещо повече от обикновена Менделова
генетика. Трябва да разберем начина, по който гените се държат в рамките на едно стадо,
развъдник или в породата като цяло. С други думи, трябва да разберем основните принципи на
популационната генетика.

Що е популация?
Популацията е разнообразна по генотип съвкупност на свободно съешаващи се организми
от даден вид, които се размножават на определена територия в продължение на редица поколения,
изолирано от другите съобщества организми от същия вид. Следователно, популацията в тясно
генетичен смисъл е многочислена група на свързани с родствени връзки организми в продължение
на редица поколения. Различните видове са независими еволюционни единици, а популацията е
елементарна единица на еволюционния процес. Отделният организъм, индивидът, не е
елементарна единица на еволюцията, защото неговият генотип остава неизменен през време на
съществуването му.

Панмиксия
За база при анализа на протичащите генетични процеси в популацията се използва
неограничено по численост съобщество организми, които се размножават без отбор или подбор
при еднаква вероятност на всички възможни комбинации на родителските двойки. Такава
популация се нарича панмиктична, свободно съешаваща се. Всички включени в състава на такава
популация организми могат да се комбинират помежду си във всички възможни съчетания
независимо от техния генотип, като вероятността за съешаването между организмите от различен
пол изцяло зависи от вероятността случайно да се срещнат съответните генотипове в популацията.
Такава популация е идеализиран модел, чиито прототипи могат да се срещат с известни
отклонения при различни реални популации животни и растения. Пълна идеална панмиксия може
да се получи само в определен воден басейн, в който голям брой мъжки и женски риби изхвърлят
половите си продукти, като яйцеклетките и сперматозоидите се сливат напълно произволно въз
основа на вероятността, независимо от генотипа на отделната риба.

Видове популации
Локална популация се нарича група организми от даден вид, които живеят съвместно и се
размножават помежду си на една територия. Генетичните изменения, които настъпват в някоя
локална популация, могат да се разпространяват по целия ареал на вида. Разчленяването на вида на
отделни полулации допринася за приспособяването на организмите към определени външни
условия. Популацията е база на еволюционния процес на организмите в природата, а така също на
породообразувателния процес при животните и сортообразуването при растенията. Всяка порода,
отродие или дори отделни стада, които се размножават продължително време самостоятелно, без
използване за разплод на животни от други групи, са обособени популации. Запазването на
генетичната специфичност на популацията е възможно благодарение на изолираното размножаване
на организмите от дадена група. Много от популациите имат общ ареал на обитаване
(симпатрични популации), но някои от тях (например Родопското говедо) са ограничени в
различни географски зони (алопатрични популации). Културните породи животни обикновено са
симпатрични популации, способни да се аклиматизират към най- различни райони.

Генотип vs. Генофонд

Отделният организъм се характеризира в генетично отношение по своя генотип, а
популацията - по своя генофонд. Генофонд се нарича съвкупността от генотипове на всички
организми от популацията.
Генотипът се определя от съвкупността на алелите, изграждащи генома на даден
организъм, а генофондът включва общия сбор на всички алели, изграждащи геномите на всички
организми в популацията.
 Генофондът на популацията при диплоидните видове, наброяващ /N/ организми, се състои
от /2N/ хаплоидни геноми, съдържащи цялата генетична информация на популацията. Той включва
по /2N/ гена на всеки локус и /N/ двойки хомоложни хромозоми. Изключение правят половите
хромозоми и скачените с пола гени, които се намират по един във всеки хетерогаметен организъм.

тема 27. Генетична структура на популацията. Закон на Харди-Вайнберг.

За генетична структура на популацията се съди по:

- честотата на гените и генотиповете
- генетичното равновесие на популацията

Честота на гените и генотиповете

При изследванията на протичащите генетични процеси в популацията е необходимо да се
познават закономерностите на разпределение на гените и генотиповете между индивидите от
дадено поколение. Проучва се дали се изменя това разпределение от поколение на поколение и по
какъв начин се изменя. За това се съди чрез изчисляването на генната честота в дадена популация.
Относителният дял на всички отделни алелни гени в общия генофонд на популацията се нарича
генна честота. При непосредствена работа с организмите се определя само техният фенотип и по
него се съди за генотиповете и гените. Макар и доста скъпо, в наши дни е възможно и директното
определяне на генотипа на всеки представител на дадена популация. От честотата на гените в
популацията зависи съотношението на генотиповете и фенотиповете. Въз основа на това, когато е
известно съотношението на генотиповете и фенотиповете, по него може да се определи честотата
на генотиповете и честотата на гените.
Хемоглобина при овцете се открива в две различни форми (/HbA/ и /HbB/), които са
продукти на два различни алела - /А/ и /В/, разположени в автозомен локус. Двата алела за
хемоглобин могат да формират три различни генотипа (/AA/, /AB/ и /BB/), всеки от които
произвежда отличителен протеинов електрофоретичен модел. Всеки електрофоретичен модел
може да се разглежда като различим фенотип. Т.е. по всеки генотип има различим фенотип. Взети
са кръвни проби от стадо от 175 овце и след електрофореза за определяне на типа хемоглобин за
всяка овца е установено, че броят на генотипите е 91, 28 и 56 съответно за /AA/, /AB/ и /ВВ/.
Вземайки под внимание представената информация, можем да изчислим честотата на всеки
генотип в извадката. За този конкретен пример те са 91/175 = 0,52 (52%) за /AA/, 28/175 = 0,16
(16%) за /AB/ и 56/175 = 0,32 (32%) за /ВВ/. При изчисляването на алелните (генните) честоти
трябва да направим следните уточнения: алел /А/ се открива при всички индивиди с генотип /AA/,
както и при половината от генома на индивидите с генотип /AB/. Така изчисляването на генната
честота за алел /А/ се свежда до следното: 0,52 + ½(0,16) = 0,6 (60%). По същия начин генната
честота на /В/ е 0,32 + ½(0,16) = 0,4 (40%)

Генетично равновесие на популацията

Когато се съешават хетерозиготни организми с генотип /Аа/ при двуалелен локус,
съотношението на генотиповете в потомството е 1/АА/ : 2/Аа/ : 1/аа/. При доминиране се появяват
два фенотипа в съотношение 3:1. На практика при унаследяването на доминантните и рецесивните
признаци при животните (например черен и червен цвят на космената покривка при
Холщайн-Фризийско говедо) се наблюдава значително отклонение от посоченото разпределение на
признаците в потомството. Обикновено се проявява почти само единият от признаците (например
черният цвят на космената покривка). Това се дължи на промените на честотата на генотиповете в
популацията при различните типове кръстосвания.

Закон на Харди-Вайнберг
При изучаването на основните закономерности на признаците в популациите се използва
формулата (известна още като закон) на Харди-Вайнберг. Тя се прилага при анализа на
разпределението на алелите в популацията, т.е. за определяне честотата на гените. Според
Харди-Вайнберг при случайно съешаване на организмите в популацията не настъпват изменения в
честотата на генотиповете от определен локус. Произведението от честотата на съответните алели
е равно на честотата на генотиповете, които се намират в състояние на равновесие.

Случайно чифтосване
Случайно чифтосване за определен признак или локус се случва, когато изборът на
партньор е независим от генотипа или фенотипа за този признак или локус. Тъй като отглеждането
на домашни животни е до голяма степен под контрола на хората, които често решават да изберат
само малка част от индивидите, които да бъдат родители на следващото поколение, може да
предположим, че концепцията за случайно чифтосване е до голяма степен без значение при
домашни животни. Въпреки, че селекцията може да бъде доста интензивна, чифтосването
обикновено е случайно за всички признаци и локуси които не са обект на селективния процес. При
домашните животни, хората базират своите решения върху относително малък брой признаци -
например цвят на козината. За онези черти, които се вземат предвид от хората при планирането на
чифтосване, чифтосването често не е случайно. За повечето други признаци обаче чифтосването
обикновено е на случаен принцип. Въпреки детайлните критерии на селекционния процес, в
повечето случаи кръвните групи на индивидите не са обект на анализ. Така гените отговорни за
този показател се унаследяват на случаен принцип.

Ако се предположи, че даден локус съдържа един от двата алела /А/ и /а/, които се срещат
при мъжките и при женските организми с еднаква честота (/А/ с честота /p/, /а/ с честота /q/), и че
при съешаването мъжките и женските организми се комбинират случайно, в резултат на което
зиготите се образуват от случайно комбиниране на мъжките и женските гамети, честотата на всеки
генотип ще бъде равна на произведението от честотите на съответните алели. Тогава при двуалелен
локус се получава следното разпределение на генотиповете: 1p2/AA/ : 2pq/Aa/ : 1q2/aa/.
- вижда се, че вероятността определен организъм да има генотип /АА/ е равна на
вероятността той да получи алел /А/ от майката, умножена по вероятността да получи
същия алел /А/ от бащата, или /p/ x /p/ = /p2/
- по същия начин се установява вероятността даден организъм да има генотип /аа/, която е
равна на /q2/
- даден организъм е с генотип /Аа/, когато получи алел /А/ от майката и алел /а/ от бащата,
или обратното, ако получи алел /А/ от бащата и алел /а/ от майката; в тези два случая
вероятността е равна на /pq/, а общата вероятност да се получи хетерозиготен организъм с
генотип /Аа/ е равна на /2pq/
 - чрез събиране на вероятностите за различните генотипове се получава формулата p2/AA/ +
2pq/Aa/ + q2/aa/; това е основната формула на Харди-Вайнберг, която се използва при
изчисляване честотата на генотиповете и на гените в популацията; тя може да се редуцира
до (p/A/ + q/a/)2, от което се вижда, че в основата ѝ лежи Нютоновият бином
- сумата от честотите на алелите от даден локус винаги е равна на 1 (p + q = 1), така при
двуалелен локус с честоти /p/ и /q/ се получава р2 + 2pq + q2 = (p + q)2 = 1

Генетично равновесие
Честотата на алелите не се изменя от поколение на поколение при условия на случайно
съешаване в популацията, защото хетерозиготните организми с генотип /Аа/ винаги дават гамети с
еднаква честота на доминантния алел /А/ и на рецесивния алел /а/, и се запазва честотата на
хомозиготните генотипове /АА/ и /аа/. Тогава честотата на алел /А/ в потомството е равна на сумата
от честотата на генотип /АА/ и половината от честотата на генотип /Аа/, т.е. тя е равна на р2 + pq =
p(p+q). Тъй като /p + q = 1/, то p(p+q) = p. Честотата на рецесивния алел /a/ e q2 + pq = q(p+q) = q.
Ето защо съотношението между честотата на доминантния (p/A/) и рецесивния (q/a/), както и
съотношението между честотата на хомозиготните (р2/AA/ и q2/aa/) и хетерозиготния (2pq/Aa/)
генотипове се запазва постоянно от поколение на поколение, а популацията се намира в състояние
на генетично равновесие.
Следователно според Харди-Вайнберг в една неограничено голяма панмиктична
популация, при отсъствието на елементарните еволюционни процеси (мутации, отбор, миграция и
дрейф на гените), честотата на гените не се изменя. Дадено съотношение на генотиповете се
запазва постоянно от поколение на поколение и популацията се намира в генетично равновесие.
При случайно съешаване честотата на генотиповете е свързана с честотата на гените с прости
(квадратни) съотношения.
Когато равновесието в популацията е нарушено, при еднакви изходни честоти на алелите в
мъжките и женските гамети (хетерозиготни, всеки дава гамети /A/ и /a/), в условията на случайно
съешаване (панмиксия) ново равновесие на честотата на генотиповете от даден локус се постига за
едно поколение.
Когато изходната честота на алелите при двата пола е различна (хомозиготни по различни
алели, дават различни гамети - или само /A/, или само /a/), при автозомните локуси честотата на
алелите става еднаква в следващото поколение, защото и мъжките и женските организми получават
половината от гените си от бащата и половината - от майката (т.е. стават хетерозиготни).
Равновесие на честотата на генотиповете в този случай се постига за две поколения.
При скачени с пола локуси равновесие на честотата на гените и на генотиповете се постига
постепенно за редица поколения.
Следователно при нарушаване на генетичното равновесие, в следващото или следващите
поколения при случайно съешаване се създава ново равновесие на генотиповете, което може да се
предава неизменно от поколение на поколение, независимо от това, каква е била честотата на
гените и на генотиповете при изходната родителска популация.

Стабилизиращо и асортативно кръстосване

 Кръстосването, което довежда до изменение на относителната честота на гените, поради
което вместо старото равновесие в първото поколение се изгражда ново равновесие на
генотиповете в популацията, се нарича стабилизиращо кръстосване.
Съешаването, при което върху избора на партньора за заплождане влияе генотипът, се
нарича асортативно съешаване.
При селекцията по устойчивост на животните към инфекциозни и инвазионни болести се
търсят генетични маркери по устойчивост. Съешаването на мъжките и женските животни въз
основа на определен генетичен маркер е пример за асортативно съешаване. Инбридингът също е
вид асортативно съешаване. Краен вариант на асортативното съешаване е самоопрашването, което
е основен начин на размножаване при много видове растения.

Рецесивни алели в популацията

Законът на Харди-Вайнберг се прилага независимо от вида на генното действие във
въпросния локус. Всъщност, докато няма селекция, видът на генното действие в локуса няма ефект
върху честотата на гените или генотиповете. Например, от втората част на закона на
Харди-Вайнберг става ясно, че рецесивните признаци нито ще намаляват, нито ще увеличават
честотата си от едно поколение на следващото, освен ако не се наблюдава селекция, мутация,
миграция или генетичен дрейф, които да променят честотата на рецесивния ген. Всъщност
рецесивните признаци могат да имат честота в диапазона от нула до едно, в зависимост единствено
от честотата на рецесивния ген.
Типичният черен цвят на козината, наблюдаван при говедата от породата Angus, се кодира
от доминиращ алел /В/, докато червеният цвят на козината, наблюдаван рядко при същата порода,
се дължи на хомозиготността за рецесивен алел /b/. Посочените два алела в този локус при
говедата Angus произвеждат три генотипа (/BB/, /Bb/ и /bb/). Поради факта, че /B/ е напълно
доминиращ над /b/, генотипите /ВВ/ и /Bb/ имат абсолютно еднакъв фенотип, а именно черен.
Признаците, унаследявани при доминантно-рецесивни взаимоотношения между алелите се
отличават със скрито носителство на рецесивния алел в хетерозиготно състояние. Можем обаче да
различим червеното (/bb/) от черното (/В_/). За да калкулираме честотата на гените, можем да
използваме разгледаните съотношения от формулата на Харди-Вайнберг - /р2/, /2pq/ и /q2/.
Прилагайки това към случая на червения спрямо черния цвят при говеда Angus и оставяйки /q/ да
бъде честотата на /b/, имаме следната ситуация: p2/BB/ + 2pq/Bb/ + q2/bb/.
Очевидно е, че честотата на червения Ангус е равна на /q2/, което е квадратът на генната
честота на /b/. Следователно честотата на гена на /b/ може да се изчисли като квадратен корен от
честотата на червените телета. Например, честотата на червените телета в родословни стада на
Ангус в САЩ е приблизително 5 на 1000. Изхождайки от честотите на Харди-Вайнберг, оценката
на генната честота на /b/ e 0. 005 = 0. 07. Тъй като единственият друг алел в този локус е /B/,
честотата му трябва да бъде 1 - 0,07 = 0,93.
Вече можем да направим още едно интересно изчисление. Тъй като /р/ = 0,93 и /q/ = 0,07, от
това следва, че честотата на хетерозиготните носители, която е /2pq/, е равна на 2 х 0,93 x 0,07 =
0,13. По този начин 13% от Ангус телетата родени в САЩ са носители на червения алел.
Друг пример за рецесивен признак е жълтият цвят на козината при кучетата от породата
лабрадор, който е рецесивен спрямо черния. Повечето собственици предпочитат златистия цвят
пред черния, така че честотата на жълтия генотип (/ее/) е доста висока при много от популациите.
Например в една австралийска популация честотата на златистия фенотип (съответно
хомозиготния рецесивен генотип) е приблизително 64%. Ако приемем честотите на
Харди-Вайнберг, честотата на ген /e/ при австралийските лабрадори трябва да бъде 0. 64 = 0. 8,
което означава, че честотата на доминиращия алел е само 0,2. Това е добра илюстрация на факта,
че рецесивните гени и рецесивните признаци могат да имат много по-висока честота от
доминантните гени или признаци.
Законът на Харди-Вайнберг е забележителна теория, която е изключително полезна при
отчитането на генните и генотипни честоти при реални популации. Законът може да бъде изведен
чрез наблюдение на това, което се случва с честотите на гените и генотиповете във всяка
популация, която преминава през едно поколение на случайно чифтосване. В тези случаи се
установява следното:
- При свободносъешаващи се индивиди от популация, при която не се наблюдават селекция,
мутации, миграции или генетичен дрейф, честотата на генотипа при потомството се
определя единствено от честотата на гените при родителите така, че: честотата на
хомозиготите е равна на квадрата на съответната честота на гена; честотата на
хетерозиготите е равна на два пъти произведението на съответните генни честоти.
- Генните и генотипни честоти остават постоянни от едно поколение на следващото.

тема 28. Изменения в генетичната структура на популацията - влияние на мутациите,

отбора, миграцията и генетичния дрейф.

Изменения в генетичната структура на популацията

Основните еволюционни фактори за динамиката на честотата на гените в популацията са:
- мутациите
- отборът
- миграцията
- генетичният дрейф

Влияние на мутациите върху генетичната структура на популацията

Мутациите са първоизточник на нови алели. Те са източник на генетична изменчивост в
популацията и стоят в основата на наследствената патология на животните и хората. Но мутациите
възникват с много ниска честота. Ето защо, ако еволюционните изменения зависеха единствено от
мутациите, еволюцията на организмите щеше да протича изключително бавно. Те не могат
самостоятелно да създадат висока честота на мутантния ген, каквато е необходима за
предизвикването на еволюционни изменения в генетичната структура на популацията. Това става
ясно при анализа на вероятността за запазване на отделен рецесивен мутантен ген /а/, възникнал в
многочислена панмиктична популация, състояща се само от организми с генотип /AA/, върху която
не действат никакви фактори, които биха могли да изменят генетичната ѝ структура. Ако е мутирал
единият ген /A/ в мутантен алел /а/, в цялата популация се появява само един организъм с
хетерозиготния генотип /Аа/. Той може да се кръстоса само с хомозиготен организъм от
противоположния пол с генотип /АА/, тъй като в популацията няма организми с друг генотип. Ако
при кръстосването на /АА/ х /Аа/ не се получи нито един хетерозиготен приплод, мутантният алел
/а/ веднага ще бъде отстранен от популацията. При получаването на един приплод вероятността за
отстраняването на алел /а/ ще бъде 0.5, при два приплода - 0.25, при три приплода - 0.125 и т.н.
Честотата на мутантните гени в популацията може да се повиши или под въздействието на
отбора, или в резултат на случаен дрейф на гените при колебания в броя на организмите в
популацията. Мутантните гени не изчезват от популацията, поради това че мутационният процес
може да продължи дълго, като мутират многократно едни и същи гени в рамките на популацията.
Това повишава честотата на мутантните гени в генофонда на популацията и определя ролята на
мутациите като основен източник на материал за еволюцията на организмите в природата и в
одомашнено състояние.

Влияние на миграцията върху генетичната структура на популацията

Миграцията е преместване на организми от една популация в друга. Вследствие на това
могат да настъпят значителни изменения в честотата на алелите в рамките на локалните популации
(особено при малобройните), без да се изменя честотата на алелите в генофонда на вида.
Измененията в честотата на алелите при миграцията на организми от една популация в друга се
нарича поток на гените. Той се определя от разликата между честотата на алелите в популацията, в
която преминават мигриралите организми, от честотата им в пренесената група организми, както и
от броя на организмите в тях. Терминът миграция обединява два вида явления - емиграция и
имиграция.

Емиграция
Емиграцията се характеризира с напускането на дадена популация или отстраняването на
определен брой организми от нея. Когато емиграцията протича случайно, независимо от генотипа
на организмите, които се преместват от многобройна популация, тя не влияе върху генетичната
структура на изходната популация. Когато обаче от популацията се преместват организми с
определен генотип, настъпват промени в честотата на алелите в останалата част от популацията. В
такива случаи емиграцията по същество се явява отбор.

Имиграция
Имиграцията е процес на пренасяне и включване в изходната популация на организми от
друга или други популации. Обикновено имиграцията се отъждествява с процеса на миграцията
въобще. Имиграцията се наблюдава особено често през периода на интензивен
породообразувателен процес при домашните животни. Внасянето на разплодни животни или
дълбоко замразена сперма от други страни за повишаване на продуктивността на нашето
животновъдство се основава на потока на гените, който изменя генофонда на развъжданите в
страната популации с по-ниска продуктивност.

Генетичен дрейф и влиянието му върху генетичната структура на популацията

Дрейф на гените, или генетико-автоматични процеси, се наричат случайните колебания в
честотата на алелите от поколение на поколение при малобройни популации. Дрейфът на гените е
обусловен от вероятността за комбинирането на различни генотипове при съешаването на
организмите. Така ако от популация с генотипове /АА/, /Аа/ и /аа/ в съотношение 1:2:1, т.е. с
еднаква честота на алелите /А/ и /a/ (p + q = 1), се използват за съешаване само два индивида,
вероятността те да бъдат с даден генотип е следната:
- /AA/ x /AA/; /aa/ x /aa/ = 1/16 (два еднакви хомозигота; честота на представения
хомозиготен ген = 1, на непредставения ген = 0)
- /AA/ x /Aa/ или /Aa/ x /AA/; /aa/ x /Aa/ или /Aa/ x /aa/ = 4/16 (хомозигот х хетерозигот;
честота на гена на хомозигота = 0,75, честота на другия ген = 0,25)
- AA x aa; aa x AA; Aa x Aa = 6/16 (два различни хомозигота, или два хетерозигота; честота
на всеки от гените = 0,5)
Вижда се, че само при 6/16 от всички комбинации се запазва изходната честота 0,5 за двата алела
/А/ и /а/. При другите комбинации на генотиповете от изходната популация стойностите на /p/ и /q/
в следващото поколение са различни и се изменят от 0 до 1. При 1/16 от случаите по един от
алелите изчезва, а другият се фиксира в популацията, защото когато /р/=1, /q/=0, или обратното -
/p/=0, /q/=1.
Основно значение за запазване генетичното равновесие има ефективният брой на
организмите в популацията. В него се включват само тези организми, които участват в процеса на
размножаването и оставят приплоди. Индивидите, които не достигат полова зрялост и не оставят
жизнеспособно потомство не влизат в ефективния брой на популацията. При селскостопанските
животни в ефективния брой на популацията обикновено се включва само племенното ядро.
Колкото по-малобройна е дадена популация, толкова по-големи са измененията в честотата на
алелите в поколението в сравнение с предшестващото поколение. При намаляване на броя на
организмите в популацията, дрейфът на гените става по-интензивен, като популацията губи голям
брой алели и генофондът ѝ се стеснява. При увеличаването на броя на организмите в популацията
наличните алели се предават на по-голям брой приплоди, но при липсата на мутации и имиграция
генофондът на популацията не се изменя. При разделянето на популацията на по-малки групи
(изолати, отродия, линии и др.) се наблюдава диференциация помежду им по честота на алелите,
която е по-тясна, отколкото при изходната популация.
През миналите векове по света са върлували различни епизоотии, като чума по говедата,
свинете или птиците, шап по преживните и др. В резултат на това в някои райони са оставали за
разплод ограничен брой животни. Поради липсата на контакти, обмяна на животни за разплод
между различните райони почти нямало и генофондът на локалните популации силно се стеснявал.
След това нормалният брой на животните в тези райони се възстановявал, но вследствие на дрейфа
на гените при тях значително се изменяла честотата на алелите. Това състояние в популацията се
запазвало в следващите поколения. Случайните изменения на честотата на алелите в рамките на
популацията в критични за нея моменти се характеризират образно като преминаването ѝ в
процеса на еволюцията през "гърло на бутилка".

Влияние на отбора върху генетичната структура на популацията

Отборът, естествен или изкуствен, е диференцирано възпроизвеждане на различни
генотипове - оставяне на потомството за разплод от едни и отстраняване от популацията на други
генотипове. Естественият отбор направлява еволюцията на организмите, тъй като осигурява
размножаването предимно на високожизнеспособните, скорозрелите, плодовитите, с високи
репродуктивни възможности организми, т.е. най-приспособените към различни условия на
съществуване. Същевременно той ограничава отрицателните последствия на останалите
еволюционни фактори - мутации, миграция и дрейф на гените.
Изкуственият отбор се провежда по стопански важните признаци и при него не винаги се
отчита приспособеността на организмите.
Организмите с различен генотип се отличават с различна приспособеност. Като
количествена мярка за относителна приспособеност на определен генотип се приема
репродуктивната му възможност, т.е. относителното участие на генотипа в генофонда на
следващото поколение. Тя се нарича приспособеност или адаптивна ценност на дадения генотип.

Лекция №10

тема 31. Произход и особености на домашните животни. Изменения вследствие на

одомашняването.

Произход на домашните животни

Проблемът за произхода на домашните животни не се изчерпва само с установяването на
дивите им предшественици. Интересът към него произтича от стремежа да се изучи еволюцията
им в домашна обстановка. Ето защо е необходимо да се установят закономерностите при
измененията на животните от диво състояние до създаването на съвременните високопродуктивни
породи.
Опитомяването и одомашняването на почти всички домашни животни е станало в дълбока
древност, когато още не е имало писменост. Така за произхода и изменението на животните се съди
по редица косвени данни. Такива сведения ни дават биологичните науки палеонтология,
сравнителна анатомия, физиология, ембриология, серология, систематика и екология, а също така
и обществено-историческите науки археология, етнография, лингвистика, литература, изкуство и
пр. Особено важно практическо значение за установяване на връзката между домашните животни и
сега съществуващите диви видове има хибридологичния метод. При съешаването на домашни и
диви животни се обръща внимание дали полученото потомство е плодовито, т.е. дали е биологично
пълноценно, или не. Когато приплодите са плодовити, дивият вид може да се смята за
предшественик на дадения вид домашни животни или поне да направим извода, че двата вида имат
общ произход.

Опитомено животно
Опитомени са тези животни, които са взети от природата и са подчинени на волята на
хората. Въздействието на домашната обстановка в случая се ограничава само върху отделния
индивид. По тази причина те още не са приспособени към условията, при които са заставени да
живеят, не могат да се размножават при домашна обстановка. Безплодието при тях е една от
най-често срещаните разлики с домашните животни. В много редки случаи опитомени животни
могат да дадат потомство в домашна среда. В не редки случаи опитомените животни се използват
за стопански цели. Така например в някои страни ловците си служат с опитомени соколи при
преследването на зайци и птици. В Индия опитомени слонове пренасят дървесни трупи и други
тежки предмети.
Домашни животни
Домашни се наричат тези създадени от хората полезни животни, които са в тясна
зависимост от стопанските условия, способни са да се размножават при тях и в продължение на
редица поколения са подложени на изкуствен отбор. Те са продукт на навигиран от човек
селекционен процес. В най-общ план и домашните животни са предимно птици и бозайници. Част
от домашните животни, които непосредствено се използват в производството, условно се отделят в
самостоятелна група - селскостопански животни. Така котките, гълъбите, фазаните, пауните,
лебедите и др. не се включват към селскостопанските животни, но отговарят на определението
домашно животно. Следователно понятието домашно животно е по-широко и включва понятието
селскостопанско животно.

Подивели животни
Подивели са тези бивши домашни животни, които са избягали от хората и са се
приспособили отново към условията в дивата природа. Под влияние на начина на живот те се
изменят до такава степен, че зоолозите понякога не могат да ги различат от дивите. Подивели се
смятат сардинските свине, кипърските кози, кучето Динго в Австралия и др. Измененията при
подивяването на животните хвърлят известна светлина върху произхода и измененията на
животните в домашно състояние.

Изменения вследствие на одомашняването

Поставени при домашна обстановка, животните се отличават с голяма изменчивост в
сравнение с дивите си предшественици, както по отношение на морфологичния си строеж, така и
на физиологичните функции. Ето защо в много от случаите е извънредно трудно по отделен
признак да се определи от кой вид произхожда дадена порода или дори даден вид домашно
животно. Най-съществените морфологични изменения, които настъпват при животните под
влияние на одомашняването са:
- Жива маса и размери на тялото - Голяма част от културните породи, като Сименталското и
Шортхорнското говедо, тежковозните породи коне и др., са по-едри от дивите си
предшественици. Същевременно са създадени много дребни породи от различните видове
животни, каквито не се срещат в диво състояние.
- Тип на телосложение - Селекционерите са създали специализирани породи с различна
насока на продуктивност, които се отличават по конституция и екстериор както помежду
си, така и от дивите си прародители. Понякога одомашняването е повлияло дори и върху
пропорциите на телосложението.
- Кости - При домашните животни костите са загубили грубостта си, нямат силно развити
издатъци и хълмчета на местата, на които се залавят мускулите. Ставните им повърхности
са станали по-малки. Увеличила се е порьозната (гъбестата) част на скелета за сметка на
плътната. Костите на почти всички домашни животни са по-тънки и слаби в сравнение с
тези при дивите им аналози. Изключение се наблюдава при коня, при отбора на който се
обръщало особено внимание върху здравината на скелета. Силно се изменил черепът.
Лицевата му част при някои породи говеда, кучета, свине и др. е силно променена.
Колебания се наблюдават и по отношение на формата и големината на рогата.
- Мускулатура - При домашните животни, особено при тежковозните коне и при породите,
специализирани за месо (говеда, овце и др.) мускулатурата е много по-добре развита,
отколкото при дивите им предшественици. Месото им е по-сочно, защото между
мускулните влакна се отлагат по-високо количество мазнини.
- Вътрешни органи - Новите условия на живот засягат преди всичко храносмилателните,
дихателните и млекообразуващите органи, като са се изменили масата, формата, обемът и
строежът им. Дължината на червата в зависимост от условията на хранене при някои
домашни животни се намалила, а при други се увеличила. Храносмилателната система е
особено силно развита при културните породи специализирани за мляко, които се
отличават и с добре развито виме.
- Строеж на кожата - При породите за месо подкожната съединителна тъкан е много добре
развита. При различните видове домашни животни се наблюдават клепнали и удължени
уши.
- Космена покривка - В домашно състояние тя е необикновено разнообразна. Удължаване на
космената покривка се наблюдава при овцете, козите, зайците, котките, морските свинчета
и др. Удължаването на косъма при различните видове животни било наречено ангоризъм.
Доместикационни явления са и къдравостта на космената покривка при мериносовите
овце, при каракулските агнета, при херефордските говеда, при мангалицата и др., както и
липсата на косми при различни видове животни. При одомашняването най-силно се е
изменила вълната на овцете, защото има важно стопанско значение за хората и е била обект
на отбора.
- Цвят на космената покривка - С помощта на отбора и подбора хората създали породи с
най-различен цвят на косъма.
- Нервните процеси при животните били нарушени силно при одомашняването. Домашните
животни загубили много от условните рефлекси, които притежавали дивите им
предшественици и придобили нови. Променил се и техният темперамент. Те станали
по-спокойни и доверчиви към хората. Поради това, че хората обезпечавали хранителните
им нужди, при някои домашни животни отслабнал и инстинктът за търсене на храната.
Някои породи кокошки (Легхорн, Минорка и др.) почти загубили инстинкта си да мътят.
Кучето и конят придобили способност да се ориентират и дресират, докато овцата, свинята
и говедото загубили много от тези способности на дивите си прародители.
- Възпроизводителните способности на животните също претърпели големи промени под
влияние на новата обстановка. Голяма част от тях могат да раждат през всеки сезон. Това
дава възможност на хората да регулират процеса на размножаването им в зависимост от
стопанските си потребности. При конете, овцете, козите и други видове домашни животни
сезонността на размножаването се е запазила и досега. Плодовитостта на домашните
животни се повишила многократно. Това извънредно много улеснява възпроизводството и
развъдно-подобрителната работа в областта на животновъдството. Скорозрелостта на
животните при одомашняването също се повишила.
- Продуктивността на селскостопанските животни е многократно по-висока от
продуктивността на дивите. Следователно хората изменили значително одомашнените от
тях животни, като подобрили стопански полезните им качества.
тема 32. Порода – характерни признаци и структура. Фактори на породообразуването.
Аклиматизация и адаптация на породите.

Порода
Породата е група животни с общ произход, създадени в определена област чрез
целенасочена дейност на човека, сходни по генетично обусловен екстериор, конституция,
стопански полезни признаци и способни за вътрешнопородно развъждане. Породата трябва да има
определен брой животни за развъждане "в себе си". Тя устойчиво предава по наследство едни
признаци, а други се изменят под влияние на околната среда - пластичност. Към момента в света се
развъждат около 1000 породи едри преживни животни, над 600 породи овце, 400 породи свине, над
250 породи коне и над 500 породи кокошки.

Порода - характерни признаци:

- Общност на произхода - При създаването на нова порода се провежда продължителна
работа с определени изходни породи, като се използват всички познати развъдни методи и
разплодници с отличителни развъдни качества. Например Българското кафяво говедо е
получено чрез кръстосване на местното Сиво искърско говедо с кафяви алпийски бици.
- Еднородност на морфологичните, физиологичните, конституционните и стопански
полезните качества на всички животни от породата. Този признак се основава на общността
в произхода, на провеждане на отбор и подбор по еднакви показатели и на еднаквите
условия на хранене и отглеждане на животните. Еднородността на дадена порода по
отделните показатели се движи в определени граници. Така средната жива маса на кравите
от породата Българско кафяво говедо варира от 500 до 520 кг, живата маса на телетата - от
38 до 40 кг, а средната млечност - от 3200 до 3400 кг. Преминаването на тези граници
изключва животните от породата. Еднородността на животните в породата, а също и
индивидуалните различия между тях се дължат на генетични фактори. Генетичното
сходство на животните от една порода се дължи на постепенното натрупване на еднородна
наследственост. Един от механизмите за бързо натрупване на подобни заложби е чрез
използването на инбридинг в началото на развъждането.
- Брой на животните в породата - Трябва да е достатъчно голям, за да се избегне родственото
съешаване. Според повечето автори, при естественото заплождане са необходими около
5000 чистопородни женски животни и 150 разплодника. Както можем да се досетим тези
цифрови изражения могат да бъдат доста различни в зависимост от животинския вид. При
говедата минималните изисквания са 800-1000 крави и 40-50 бици; овце - 1500-2000 майки
и 50-70 кочове; свине - 300-500 майки и 30-40 нереза.
- Райониране. Всяка порода се развъжда в най-подходящия район в страната, който е
съобразен с биологичните ѝ особености. Компактността на дадена порода в определения за
нея район не дава възможност за поглъщането ѝ от други породи и предпазва животните от
превръщането им в ползвателен тип.
- Константност - Това е способността на породата устойчиво да предава характерните белези
в продължение на няколко поколения. Константността се основава на доминантния и
епистатичния характер на унаследяване на редица признаци, на повишаването на
хомозиготността и честотата на ценни гени и генотипове, което е резултат на отбора и др.
 - Изменчивост - Тази особеност е противоположна на константността, но осигурява
непрекъснато усъвършенстване на породата и нейния прогрес. Изменчивостта осигурява и
известна нееднородност вътре в породата, което е от значение за повишаване на
жизнеспособността и устойчивостта на животните към редица неблагоприятни условия.
При правилно съчетаване на константността с изменчивостта в развъдната работа се
осигурява непрекъснат възход на породата.

Структура на породата
Породна група - Това е първото временно звено при създаването на породата, със собствен
стандарт, племенна книга и зона на разпространение. По-късно породната група се разраства и се
превръща в порода, или изчезва, ако не отговаря на икономическите изисквания. Така у нас беше
създадена Пъстрата дерманска свиня чрез кръстосване на Бялата българска свиня с Беркшир и
Мангалица в Ловешка област. Свинете от тази породна група бяха предназначени за мас. В наши
дни породата е изгубена поради търсенето на бекон. През първия етап на създаване на породата се
формира породна група, която все още не предава устойчиво наследствените признаци, няма
достатъчна численост и ареал на разпространение. Впоследствие породната група се разраства и
консолидира в порода или изчезва.
Вътрешнопороден (зонален) тип. Това е най-голямата структурна единица на породата.
Възникването на зоналните типове е във връзка с различните еколого-географски и икономически
условия в нашата страна. Вътрешнопородният тип е популация животни, които дълго време се
развъждат в определени природно-икономически условия, най-добре са приспособени към тях и се
отличават с висока продуктивност в сравнение с животни от същата порода, но от друга зона. В
такова стадо може да се отличат животни с преимуществено развитие към определена
продуктивност. Така например при говедото съществуват породи животни с месен, млечен,
месо-млечен и млечно-месен тип. При Голямата бяла свиня са известни три типа: за месо/бекон, за
мас, и за месо и мас. Вътрешнопородните типове имат не само биологично, но и икономическо
значение, защото позволяват в зависимост от изискванията на пазара да се повиши
продуктивността на животните от даден тип.
Породна линия:
- Генеалогична линия - група животни, произхождащи от общ предшественик, независимо от
тяхната продуктивност и качества.
- Заводската линия - еднородна качествено своеобразна група, създадена чрез отбор и подбор
при определени условия и сходна по конституция и продуктивност с родоначалника. Така
чрез развъждане по линии, индивидуалните качества на родоначалника на линията се
превръщат в групови, характерни за голям брой животни в породата. След определен
период от време цялата порода стига до равнището на родоначалника на линията. Смята се,
че развъждането по линии е най-висшата форма на чистопородното развъждане.
- Семейство. Това е група женски животни, произхождащи от една родоначалничка и сходни
по редица биологични и стопански признаци.

Развъждане по линии:
 - Избор на елитен родоначалник на линията, който да предава устойчиво на потомството
ценните си биологични и стопански качества. Качествата на потомството трябва да
превишават значително качествата на техните майки.
- Преценка на разплодниците по качествата на потомството. Тази преценка е един от
основните моменти при развъждането по линии. По резултата от нея може да се съди дали
определен елитен родоначалник е създал линия или не. Всяка линия придобива свои
специфични особености и свой стандарт.
- Продължителност на съществуване на линията - Зависи от качествата на родоначалника.
Ако родоначалникът е с много ценни качества, линията може да съществува 5-6 поколения.
Смята се, че след V поколение линията изчезва и се заменя с нова. В някои случаи вместо
един, продължители на линията могат да станат два ценни разплодника с различни
качества. Така линията се диференцира на две нови линии, което се нарича пъпкуване на
линиите.
- Брой на линиите в една порода. За да не се стигне до родствено съешаване, смята се, че
най-малкият брой е 5-6, но при някои стари породи се срещат и над 10 линии. Родствено
съешаване в линията е допустимо.

Класификация на породите по продуктивност

Въз основа на продуктивността и количеството и качеството на вложения за създаването им
труд, породите от всички видове се разделят на три групи: заводски (културни), примитивни и
преходни. Заводските породи са по-скорозрели и продуктивни, а примитивните са къснозрели,
ниско, но универсално продуктивни, и устойчиви на болести. Преходните породи заемат междинно
място по тези показатели.
- Породите говеда се подразделят на специализирани млечни, месни, комбинирани
(млечно-месни и месо-млечни), работни и др.
- Породите свине биват за месо, за мас, за месо и мас и за бекон.
- Породите овце се подразделят на тънкорунни (за вълна, за вълна и месо, и за месо и вълна),
полутънкорунни (за вълна и месо и за месо и вълна), полугрубовълнести (за месо и вълна),
грубовълнести (за шуби, за мляко, за месо и лой, за месо, вълна и мляко и за месо и вълна).
- Породите коне се класифицират на ездови, рисисти, за впряг и тежковози.
- Породите кокошки биват за месо, за яйца, за яйца и месо.

Класификация на породите по ареал

Ареалът на всяка порода е в зависимост от адаптационните ѝ свойства, равнището на
продуктивност, историческите, икономическите и други фактори.
- Породи с широк ареал - развъждат се в редица страни и континенти. Те са многобройни и с
висока продуктивност.
- Междузонални породи - заемат определени климатични и икономически зони и са
по-малобройни.
- Зонални породи - заемат определена зона и са добре адаптирани към нея.
- Локални породи - заемат ограничена зона. Имат по-ниска продуктивност, но са добре
адаптирани към местните условия и са високо устойчиви към болести. Използват се като
основа за създаване на нови заводски породи.
Фактори на породообразуването
Създаването на нови породи животни е в пряка връзка със социално-икономическите
условия на живот на хората. В света са създадени породи с висок генетичен потенциал на
продуктивност, които са широко разпространени и интензивно се използват. При формиране на
породите в значителна степен влияят условията на средата - особености на климата, почвата,
релефа на местността, наличие на болести и други природо-географски фактори. Така например
Родопското говедо е добре приспособено към планинските условия на Родопите. В районите на
горещ и влажен климат, където е разпространена пироплазмозата, най-приспособено е зебуто и
зебовидните говеда. Важен фактор в интензивната селекция на животните за усъвършенстване на
местните животни е използването на най-продуктивните родствени породи животни. Така
например при създаването на Българското червено говедо е взело участие Червеното степно
говедо, при Българското кафяво говедо - Кафявото алпийско и т.н.

Аклиматизация и адаптация на породите

При преместване на племенни животни в стопанства с други климатични условия и
хранителен режим понякога се променят възпроизводителните качества, жизнеспособността и
устойчивостта към болести. Адаптацията е процес на такива изменения във функцията на
организма, които му осигуряват не само съществуването в определена среда, но и запазване на
ценните стопански признаци и способност към възпроизводство в новите природо-технологични
условия на отглеждане. Адаптационните промени обаче са в границите на генотипа, според типа на
модификационната изменчивост. Адаптацията е първият стадий на аклиматизацията.
Аклиматизацията е процес, който включва преустройството на генотипа и фенотипа на
животните под влияние на факторите на външната среда и различните методи на селекция в редица
поколения. Така например внесената за първи път у нас нова порода животни са от I
генетико-екологично поколение, получените от тях дъщери и синове са от II, внуците им - от III и
т.н.
Аклиматизацията зависи от вида на породата, конституцията, възрастта, условията на
хранене и отглеждане. От селскостопанските животни най-лесно се аклиматизират птиците, тъй
като се отглеждат в затворени помещения, независещи от условията на средата. Говедата и овцете
се аклиматизират сравнително лесно, но в зависимост от температурните различия на климата.
Животните, създадени в северните райони, трудно се аклиматизират в южните. Отделните породи
се различават по аклиматизационните си особености. Едни лесно се аклиматизират, други бавно, а
трети въобще не се аклиматизират. Примитивните породи по-трудно се аклиматизират, отколкото
културните. Младите животни по-лесно се аклиматизират в сравнение с възрастните. По-лесно се
аклиматизират всякакъв вид животни, ако им се осигури пълноценно хранене и оптимални
технологии на отглеждане. При кръстосването на внесените у нас с местните породи се получава
потомство, което съчетава високата продуктивност с добрата приспособеност към местните
условия. Често при внасяне на животни от други зони или страни се нарушава физиологичната
хомеостаза, жизнеспособността, продуктивността, плодовитостта и т.н.
При аклиматизацията имат значение също температурата и влажността на въздуха,
количеството на валежите, надморската височина, съставът на почвата, растителността и др.
По-лесно се аклиматизират животните, които идват от район с по-топъл към по-студен климат.
Необходимо е да се има предвид сезонът, през който се аклиматизират животните. Ако се пренасят
от по-топли в по-студени райони, това трябва да се извърши през летния сезон , а от по-студени в
по-топли - през зимния сезон.
Механизъм на аклиматизацията - Измененията при по-благоприятно протичане на
аклиматизацията се изразяват във временни отклонения от нормалните функции на животните:
смущения в половия цикъл на женските животни, нередовно разгонване и трудно раждане. При
мъжките животни се понижава половото влечение, спермата е с понижена гъстота, понижена
жизнеспособност и заплодяемост. Намалява се също жизнеспособността на животните и
устойчивостта им към болести. При пренасяне на животни от културни породи те често заболяват
от болести, разпространени сред местните породи в района, тъй като нямат имунитет към тях. Това
затруднява аклиматизацията на културните породи.
При неблагоприятно протичане на аклиматизацията се наблюдават следните промени:
преобразуване, закърняване и изграждане (дегенерация) на породата. Преобразуването на породата
се придружава с понижаване на продуктивността, но със запазване на плодовитостта. Изменя се
типът на телосложението, като животните придобиват външен вид, подобен на примитивните
породи. Закърняването е резултат от лошите условия на хранене и отглеждане на животните, които
влияят продължително върху редица поколения. Появяват се екстериорни недостатъци: влошава се
телосложението на животните - костите стават слаби и лесно трошливи, гръдният кош - сплеснат и
плитък, крупата - надстроена и др. Тези изменения обхващат по-голяма група животни.
Израждането (дегенерацията) се характеризира с по-тежки и неблагоприятни изменения в
екстериора и конституцията. Лицевият череп се скъсява и деформира, а репродуктивните качества
(половите функции, а също и плодовитостта) се понижават. Намалява и устойчивостта към
болести.
Профилактиката се състои в провеждане на организационни аклиматизационни
мероприятия, които улеснят приспособяването на животните към новите райони. Затова е
необходимо да се спазват следните условия:
- да се съобразят съответните породи с климата и условията на хранене и отглеждане на
района, в който ще се пренасят
- да се прилага поглъщателно кръстосване, като се внасят само ценни мъжки разплодници,
вместо да се закупуват големи стада женски животни; по този начин ще се използва
генофондът на местните породи, които са добре приспособени към условията на района и
са устойчиви към заразни и паразитни болести
- да се осигурят най-благоприятни условия на хранене и отглеждане, които ще
благоприятстват аклиматизационния процес при импортираните животни

тема 33. Закономерности при онтогенезата на домашните животни. Влияние на генотипа

върху растежа и развитието.

Закономерности при онтогенезата на домашните животни

Индивидуалното развитие е непрекъснат процес на качествени и количествени изменения в
организма на животните през целия им живот. През всички етапи на онтогенезата организма на
животните е в постоянно взаимодействие с околната среда. При конкретните условия на средата се
проявяват генетическите заложби на организма, програмирани в зиготата, оформят се видовите,
породните и индивидуалните различия и се проявяват полезните стопански качества. Онтогенезата
на животните включва два основни процеса: растеж и развитие.
Растежът отразява количествените изменения през онтогенезата - увеличаване на масата на
клетките, тъканите, обемните и линейните размери.
Развитието изразява качествените изменения в организма, свързани със специализацията и
диференциацията на органите и тъканите. Процесът на развитие протича различно и е в
зависимост от възрастта. При младите организми броят на новообразуваните клетки преобладава
над разрушените. В зряла възраст тези процеси са в равновесие, а при старите животни
преобладават разрушителните процеси.
При онтогенезата са характерни следните закономерности: периодичност, неравномерност
и ритмичност.

Ембрионално развитие
Този период започва от оплождането и завършва до раждането. При отделните видове
животни има различна продължителност (дни): кон - 340, магаре - 360 , говедо - 280 , овца и коза -
150, свиня - 115, заек - 30. В някои случаи има отклонения в зависимост от породата, условията на
хранене и отглеждане, здравословно състояние и др.
Основните периоди на ембрионалното развитие са следните:
- Зародишен - започва със зиготата и завършва с имплантацията и образуването на плода.
При говедото продължава 35 дни, при овцата - 30 дни, при свинята - 25 дни. През този
период се извършва дробене на зиготата, залагане на органите и тъканите и оформяне на
телосложението на ембриона, характерно за вида. Образува се плацента. Растежът е бавен.
- Предплоден - това е преходен период от зародишния към плодния. Продължителността му
при говедото е 25-26 дни, при овцата - 17-18, при свинята - 12-17 дни. Започва вкостяването
на скелета, формиране на мускулатурата и полова диференциация.
- Плоден - започва от края на предплодния и завършва с раждането. Растежът на плода през
този период е много интензивен. Завършва диференциацията на тъканите, органите и
системите.

Постембрионално развитие
Започва от раждането и завършва със смъртта на животното. Различават се 5 периода:
- Период на новороденото - продължава 2-3 седмици. Новороденото животно се адаптира
към условията на следутробното развитие. Развиват се функциите на кръвообращението,
терморегулацията, отделителната система и др. Изработват се условните рефлекси.
Основната храна е коластрата и млякото.
- Млечен период - продължителността му при говедото е 6 месеца, при овцете - 3,5-4, при
коня - 6-8 месеца. Освен мляко, животните постепенно се приучават към растителна храна.
- Полова зрялост - изграждат се половите функции (половите жлези, половите рефлекси,
вторичните полови белези). Започва узряването на половите клетки. Оформя се типът на
телосложението. Половата зрялост настъпва при кобилата на 12-18 месеца, при говедото на
6-9 месеца, при овцата и козата - 6-8 месеца, при свинята на 4-5 месеца.
 - Физиологична зрялост - характеризира се с разцвет на всички функции - най-висока
продуктивност и възпроизводителна способност. При говедото продължава от 5 до 10
години, при овцата от 2 до 6, при свинята от 2 до 5 години.
- Стареене - постепенно угасване на всички функции.

Влияние на генотипа върху растежа и развитието

Всички етапи на онтогенезата са генетично контролирани. Стадиите от дробенето до
ранната гаструлация не се контролират от генома, а от цитоплазмата. Следващите стадии се
контролират от генома. Превключването от цитоплазмен в ядрен генетичен контрол е важен етап
на ранната ембриогенеза. Предполага се, че в този момент се прекратява развитието на тези
ембриони, които носят доминантни и запазени рецесивни мутации или са с небалансиран
хромозомен набор. Това съответства на един от критичните периоди от онтогенезата. Активността
на гените, контролиращи онтогенезата, се извършва от нехистоновите и хистоновите белтъчини и
от някои хормони. Например кортикостеронът въздейства върху синтезата на ензимите в клетките
на черния дроб. Нивото на отделните хормони и ензими корелира със скоростта на растежа (и
развитието) и може да служи като показател на генната активност. Активността на киселата и
алкалната фосфатаза корелира с прираста и т.н.

тема 34. Конституция и екстериор на животните.

Конституция
Конституцията е съвкупност от морфологични и физиологични особености на органите и
тъканите, обуславящи общото телосложение на организма. Тези особености са заложени през
онтогенезата на основата на наследствеността и се изразяват чрез характера на продуктивността,
устойчивостта и начина на реакция към факторите на околната среда.

Груба конституция
Животните с груба конституция имат тежка глава, масивни рога, с груба кожа, покрита с
дебели косми, масивни груби кости, обемиста мускулатура и средно развити вътрешни органи.
Животните са с флегматичен темперамент, къснозрели, лошо оползотворяват храната и слабо се
угояват, но са по-слабо предразположени към заболявания. С такава конституция са говедата за
работа и грубовълнестите породи овце.

Нежна конституция
Тя е противоположна на първия тип. Животните имат лека и малка глава, тънки рога, тънка
и еластична кожа с многобройни гънки на шията. Костите са тънки, но плътни и здрави.
Мускулатурата е слаба, а вътрешните органи са добре развити. Темпераментът е жив. Животните
са скорозрели, високопродуктивни, взискателни към условията на хранене и отглеждане и
предразположени към различни заболявания. Нежна конституция имат кравите за мляко и ездовите
породи коне.

Сурова конституция
 Подкожната съединителна тъкан е силно развита, но недостатъчно плътна, с прекомерно
развитие на подкожната мазнина. Кожата е тестообразна и дебела. Мускулатурата е обемиста,
прослоена с тлъстини, а костите са тънки и недостатъчно здрави. Животните са флегматични,
добре се угояват и са ниско устойчиви към заболявания.

Плътна (суха) конституция

Животните имат здрави кости, ясно очертани стави и сухожилия, плътна еластична кожа,
добре развити мускули и вътрешни органи. Съединителната тъкан е слабо развита. Животните не
са склонни към отлагане на мазнини, имат висока продуктивност и са устойчиви към заболявания.

Екстериор
Под екстериор се разбира външните телесни форми на животните. При оценка на
животните по екстериор се отчита типът на конституцията, породните особености, здравословното
състояние и продуктивността. Екстериорът се основава на закона на Дарвин за корелацията между
органите в организма и зависимостта между форма и функция. При съвременните методи на
развъждане все по-голямо значение има определяне на стопанската ценност на животните по
външния им вид. Оценката на екстериора се извършва чрез външен оглед (окомерна оценка),
измерване на отделните части на тялото, построяване на индексите на телосложение, екстериорен
профил и фотографиране.
При оценката на екстериора се отчитат също общото развитие, типът на конституция,
породата, полът, възрастта, физиологичното състояние, производственото предназначение и
равнището на продуктивност на животните. Особено важно е при отчитане на екстериора да се има
предвид пропорционалността на развитие на отделните части и стопанското предназначение.
Например при оценка на екстериора на кравите за мляко и свинете майки най-голямо внимание се
отделя на вимето, а при оценка на конете - на мускулите, сухожилията и връзките. В някои случаи
даден екстериорен недостатък може да бъде недопустим за едни животни с определено стопанско
предназначение и същевременно допустим за други с различно предназначение. При оценка на
екстериора трябва да се обръща внимание върху цвета на космената покривка, който при някои
видове може да бъде отличителен признак на породата, а при овцете, зайците и дивите животни
има стопанско значение.

Лекция №11

тема 35. Естествен и изкуствен отбор. Теория на Дарвин.

Естествен отбор
Естественият отбор се базира на диференциалното оцеляване и възпроизводството на
индивидите поради разликите в техния фенотип. Това е ключов механизъм на еволюцията, основан
на промяната в наследствените черти, характерни за една популация през поколенията. Чарлз
Дарвин популяризира термина "естествен отбор", като го сравнява с изкуствения такъв, който
според него е умишлен, докато естественият се основава единствено на приспособеността на
организма към условията на средата.
 Вариация съществува във всички животински популации. Това се случва отчасти, защото
случайни мутации възникват в генома на отделен организъм и техните потомци унаследят
въпросните мутации. През целия живот на индивидите, генома взаимодейства с факторите на
средата, което провокира възникването на фенотипни вариации. Индивидите с определени
варианти на конкретен ген са склонни да оцеляват и да се възпроизвеждат с по-добри темпове от
индивидите с други по-малко успешни варианти на гена. Това е основната предпоставка за
наличието на еволюционен процес.
Естественият отбор действа върху фенотипа, характеристиките на организма, които
действително взаимодействат с околната среда, но генетичната (наследствена) основа на всеки
фенотип, която дава на този фенотип репродуктивно предимство, може да стане по-често срещана
в популацията. С течение на времето този процес може да доведе до популации, които се
специализират към определени екологични ниши (микроеволюция) и в крайна сметка може да
доведе до видообразуване (появата на нови видове, макроеволюция). С други думи, естественият
отбор е ключов процес в еволюцията на популацията.
Естественият отбор е крайъгълен камък на съвременната биология. Концепцията,
публикувана от Дарвин и Уолъс в съвместно представяне на статии през 1858 г., е разработена във
влиятелната книга на Дарвин от 1859 г. - “Произходът на видовете чрез пътя на естествен отбор
или запазването на предпочитаните раси в борбата за живот”. Книгата описва естествения отбор
като аналогичен на изкуствения отбор, процес, при който животните и растенията с признаци,
считани за желани от животновъдите, систематично се предпочитат за размножаване. Концепцията
за естествен отбор първоначално се развива при липса на валидна теория за наследствеността; по
времето на писането на Дарвин науката все още не е развила съвременни теории за генетиката.
Обединението на традиционната дарвинова еволюция с последващите открития в класическата
генетика формира модерния прочит от средата на 20-ти век. Добавянето на молекулярна генетика
доведе до еволюционна биология на развитието, която обяснява еволюцията на молекулярно ниво.
Докато генотиповете могат бавно да се променят чрез произволен генетичен дрейф, естественият
отбор остава основното обяснение за адаптивната еволюция.

Теорията на Дарвин
През 1859 г. Чарлз Дарвин предлага теорията си за еволюция чрез естествен отбор като
обяснение за адаптация и видообразуване. Той определя естествения отбор като “принцип, по
който се запазва всяка малка вариация (фенотип), ако е полезна”. Концепцията е сравнително
проста, но много иновативна за времето си: индивидите, най-добре адаптирани към
обкръжаващата среда, са по-склонни да оцелеят и да се размножат. Докато съществува известна
вариация между тях и тази вариация е наследствена, ще има неизбежен подбор на индивиди с
най-приспособените фенотипове. Ако вариациите са наследствени, тогава диференциалният
репродуктивен успех води до прогресивна еволюция на определени популации от даден вид. Това
от своя страна води до възникването на нови видове.

Изкуствен отбор
Изкуственият отбор е процес на идентифицирането от хората на желаните черти при
растенията и животните и предприетите стъпки за подобряване и продължение на тези черти в
бъдещите поколения. Изкуственият отбор функционира по същия начин като естествения, с
изключение на това, че при естествения отбор природата, а не човешката намеса, взема тези
решения.
Дарвин е бил вдъхновен от еволюцията, която е видял в чертите на гълъбите, не поради
естествения отбор, а по-скоро в резултат на изкуствения такъв. Развъждането на гълъби било
популярно хоби в Англия по времето на Дарвин, а и сега. Избирайки кои гълъби могат да се
чифтосват, хората оказват силно влияние върху външния им вид, като формата и размера на
ключовете им и цвета на перата им. Развъждането на кучета е друг отличен пример за изкуствен
отбор. Въпреки, че всички кучета са потомци на вълка, използването на изкуствен отбор е
позволило на хората драстично да променят външния им вид. В продължение на векове кучетата се
развъждат с различни желани характеристики, което води до създаването на широка гама от
породи - от Чихуахуа до Немски дог.
Целенасочен метод за подобряване на породите чрез запазване на индивиди с желани
признаци и отстраняване на други с нежелани такива. Отбирането на най-високопродуктивните,
най-добрите, най-здравите, най-ценните за по-нататъшно развъждане животни. Изкуственият
отбор бива групов (селекция между отделни популации) или индивидуален (селекция в рамките на
популацията).

тема 36. Изкуствена селекция при животните.

Изкуствената селекция е похват, при който хората избират да включат в развъдна дейност
определени животни, а други да останат без потомство. Изборът може да бъде направен между
няколко популации и/или в рамките на една популация. При използването на тези два подхода
селекционерът полага усилия за промяна на популацията чрез развъждане само онези животни,
които според актуалните тенденции на пазара са най-желани.

Сравнение между популациите

Повечето развъдчици имат любима порода, като имат свои собствени причини за
предпочитанията си. Очевидно е, че индивидуалните предпочитания се различават значително
сред животновъдите. Не е трудно да се мисли за много ситуации, при които различни породи се
използват от различни животновъди за една и съща цел. Този подход определя и сравнително
субективният характер на селекционният процес.

Изкуствена селекция
Ефективната селекция изисква добре планирани сравнения между породите.
Ефективността се определя главно от броя на мъжките разплодници, представени във всяка
тествана популация. Трябва да се измерва продуктивността на поколението във всеки сезон от
годината. Селекцията трябва да се води в посока уеднаквяване на качествата на популацията,
независимо от климатичните условия, при които се поставят животните.

Селекция в рамките на популацията

След първоначалното опитомяване на животните, хората се опитват да променят
животинските популации чрез изкуствена селекция. Огромният набор от различни породи при
домашни животни, които съществуват днес, е свидетелство за ефективността на такъв подбор.
Въпреки многото промени, които вече са настъпили в резултат на изкуствения подбор, все още са
необходими много подобрения, особено по отношение на икономическата ефективност на
производството на мляко, яйца, вълна, месо и други животински продукти. Съществува и
постоянно търсене на по-бързи коне и по-интелигентни кучета водачи. В повечето ситуации
особеностите, които трябва да се подобрят, са количествените характеристики. Нещо повече,
съществува постоянна необходимост от намаляване на честотата на наследствените заболявания.
Борбата с тях се води отново с похватите на изкуственият отбор.

Оценка на репродуктивната стойност на животните

Ефективността на селекцията зависи от това колко точно и надеждно могат да бъдат
оценени генетичните признаци на избраните животни. Определянето на размножителната стойност
на индивида означава оценка на неговия генотип, който взаимодейства с околната среда, за да
образува фенотипа. Генетичната стойност на индивида се изразява със средната фенотипна
стойност на тяхното потомство.

Обща и специфична развъдна стойност

Общата развъдна стойност показва средната стойност на индивида, използван за разплод в
популацията. Отклонението на средната фенотипна стойност за потомството за даден признак от
средната стойност за популацията на майката характеризира общата размножителна стойност на
оценявания индивид. Анализа показва до каква степен нивото на продуктивност на избраните
родители ще се прояви в продуктивността на тяхното потомство.
Специфичната развъдна стойност се определя от генетичния ефект, дължащ се на
доминиращите и епистазните взаимодействия и зависи от комбинативната способност на
родителите. Това е отклонение от общата разплодна стойност и не е толкова важно за развъдната
дейност, тъй като ефектът от тези генни взаимодействия не се предава на потомството.

Източници на информация за оценката

Източници на информация за оценка на племенната стойност на животните са данните за
произхода, данните за неговите роднини, собствен фенотип и данните за потомството. Когато се
използват всички източници на информация, преценката се нарича комплексна, а когато се
използва само един от изброените източници - едностранчива. Колкото по-точно и пълно се
оценяват тези източници на информация, толкова по-ефективен ще бъде отборът.
Комплексната оценка на разплодните животни, в зависимост от източниците на
информация, включва фенотипа и генотипа. Оценката на фенотипа включва преценка на
екстериора, интериора, растежа, развитието и продуктивността. Оценката на генотипа се състои от
преценка на родителите, страничните родственици и потомството.

Процедура на оценяване
Индивидуалните методи за оценка на разплодните животни се използват в следния ред.
Когато се роди животно, първото преценяване се основава на неговия произход. В случай на добри
качества на родителите и пълноценно ембрионално развитие, то индивида се преценя като ценен за
развъдно-подобрителния процес в стадото. Следващата оценка се основава на развитието,
екстериора, интериора, конституцията и продуктивността. Тази оценка не трябва да бъде
еднократна, а да се извършва няколко поредни години. Преценката, базирана на роднини, в някои
случаи може дори да надмине преценката върху собствения фенотип. Последна е оценката на
потомството. Качеството на потомството трябва да се следи с години, тъй като е установено, че
степента, с която бащите предават своите качества на потомството, се променя с възрастта.

Селекция по няколко признака:

- Стъпка 1: Поставяне на цел. Това включва изготвяне на списък с признаците, които бихме
искали да подобрим, независимо от това дали те са евтини или скъпи или дори невъзможни
за измерване на кандидата. Например в програма за селекция на свине може да поискате да
подобрите скоростта на растеж (G), оползотворяване на фуража (F) и процентното
съдържание на месо в тялото (L). Първата черта е лесна за измерване на кандидатите,
втората е скъпа за измерване и следователно може да бъде записана само на ограничен
брой кандидати, докато третата особеност е невъзможна за измерване на кандидатите, тъй
като може да бъде записана само от трупове.
- Стъпка 2: Определяне на критерии. Както вече видяхме, критериите за подбор са
признаците, които действително се оценяват при кандидатите и/или техните близки. Те
могат да бъдат същите като целите на размножаване или да бъдат различни; няма
ограничения за това кои характеристики могат да се използват като критерии за подбор,
при условие, че те са измерими, и при условие, че са налице оценки на съответните
генетични и фенотипни параметри. За току-що споменатия пример при прасета да
предположим, че единствените две черти, които действително са измерени, са скоростта на
растеж (G) и дебелината на сланината (В). Първата от тези особености е една от целите и е
свързана с другите цели; втората измерена черта не е цел, но е свързана с целите.
- Стъпка 3: Калкулация на очакваната стойност на подобрение за всяка цел при всеки
кандидат. Това включва използването на специфични измервания, описани по-рано.
Стойността за темпа на растеж например може да се изчисли само от собственото
представяне на кандидата за тази характеристика. Допълнително могат да се вземат в
предвид и стойностите при негови родственици.
- Стъпка 4: Определяне икономическият ефект. За всяка цел икономическата стойност /r/ e
допълнителната печалба, очаквана от подобрението при индивидите от породата. За целта
трябва добре да познаваме изискванията на пазара и да използваме иновативни софтуерни
продукти, предвиждащи печалбата дори при малки темпове на нарастване на дадена
продуктивност.
- Стъпка 5: Действие.

Изкуствена селекция при животните

Изкуствената селекция в рамките на популацията може да доведе до постоянно подобрение
на средните стойности на определени показатели при животните и следователно доходността.
Въпреки това средното ниво на инбридинг също показва стабилно увеличение, дори ако
кръстосването е изцяло случайно сред избраните кандидати. В допълнение, колкото по-интензивна
е селекцията, толкова по-голямо е увеличението на средното ниво на инбридинг. По този начин
успешните селекционни програми в затворени популации водят до инбредна депресия, която има
най-голям ефект върху черти, свързани с жизнеспособността и репродуктивната способност. Това
налага селекционният процес да бъде добре планиран и да се извършва при популации с висока
численост. Ако броят животни е сравнително малък, постоянното нарастване на инбредната
депресия може да започне да влияе неблагоприятно върху рентабилността. Разбира се, този
проблем може да бъде компенсиран на практика чрез случайното въвеждане на несвързани
животни в иначе затворена популация.

тема 37. Степен на родство и инбридинг. Положителни и отрицателни страни на инбридинга.

Инбридинг
Инбридингът е производство на потомство в резултат на чифтосването на индивиди,
имащи родствени връзки помежду си. В по-широк смисъл понятието включва и кръстосванията
между индивиди с висока степен на генетична хомоложност. Основното последствие от
инбридинга е постигането на хомозиготност при редица гeни. Това увеличава шансовете
потомството да бъде засегнато от наследствени аномалии, кодирани от рецесивни алели. В
повечето случаи явлението се свързва с временно отклонение в здравословния статус, намалена
приспособимост и фертилност на популацията (инбредна депресия). В същото време повишената
хомозиготност увеличава вероятността от фиксирането на полезни алели в популацията. Макар и
на висока цена, инбридингът може да доведе до “прочистване” на вредни алели от популация.

Степен на родство и инбридинг - За какво са ни нужни тези знания?

- развъждане на животни
- контрол на наследствените заболявания
- управление на популациите от зоологически градини и застрашените видове
- оценка на наследствеността
- програми за изкуствен отбор

Инбридинг - Съешаване на животни, които имат родствени връзки помежду си (до пети пояс от
родословната таблица). Генетична същност - повишаване на хомозиготността както на
доминантните, така и на рецесивните алели. Използва се само в племенното животновъдство при
създаването на нови породи.

Коефициент на инбридинг
Най-простият случай включва разглеждането на един локус при два потомъка /В/ и /С/,
имащи един общ родител /А/. /А/ се нарича общ предшественик на /В/ и /C/. При всеки локус има
шанс /В/ и /С/ да получат копие от същия ген (същия сегмент от ДНК), който съществува в /А/.
Когато това се случи, казваме, че /В/ и /С/ имат гени, които са идентични по произход (от /А/) .
Гени са идентични по произход, ако те са копия на сегмент от ДНК, който се среща в общ
прародител.
Да предположим, че /В/ и /С/ се съешат и произведат потомство /D/: на всяко място, ако /В/
и /С/ имат идентични по произход гени, има вероятност /D/ да наследи два еднакви алела, които са
идентични по произход - един от /А/ до /В/, а другият от /А/ до /С/.
Коефициентът на инбридинг на определен индивид е вероятността двата гена,
присъстващи на място в този индивид, да са идентични по произход. Коефициентът на инбридинг
обикновено се дава със символа /F/. Ако индивидът има два гена, които са идентични, то
индивидът трябва да бъде хомозиготен по този локус. По този начин коефициентът на инбридинг е
отражение на хомозигозността.
Коефициентът на инбридинг не измерва хомозигозността в абсолютен смисъл. Всъщност
измерва намаляването на хетерозиготността по отношение на базовата популация, при която
всички индивиди се приемат за несвързани и имат нулево ниво на инбридинг. С други думи той
измерва степента, в която индивидът е по-малко хетерозиготен от индивидите, за които се
предполага, че имат нулево ниво на инбридинг.

Степени на родство:
- Кръвно родство (кръвосмешение) - до III-ти пояс: включва общ прародител в I-ви и
II-ри/III-ти пояс, или общ прародител в II-ри пояс от двете страни;
- Близко родство - до IV-ти пояс: включва общ прародител в II-ри и III-ти пояс, в I-ви/II-ри и
IV-ти пояс, или в III-ти пояс от двете страни;
- Умерено родство - до V-ти пояс: включва общ прародител в III-ти и IV-ти пояс, в I-ви/II-ри
и V-ти пояс, или в IV-ти пояс от двете страни;
- Далечно родство - от V-ти пояс нататък: включва общ прародител в IV-ти и V-ти пояс, в
III-ти и V-ти пояс, или в V-ти пояс от двете страни.

Положителни страни на инбридинга:

- Близко родственото кръстосване увеличава наследствената едностранчивост.
- Позволява по-точно прогнозиране на фенотипа на следващото поколение.
- Бързо натрупване на адитивни гени, отговорни за количествени признаци при животните.
- Бързо идентифициране на рецесивни алели в популацията и елиминиране от развъдна
дейност на техните носители.
- Въпреки всички отрицателни страни на инбридинга, той е единственият възможен похват
при някои изчезващи видове.

Отрицателни страни на инбридинга:

- Хомозигозността фиксира дори най-незначителната нежелана черта в определена порода.
- При продължителен инбридинг физическите характеристики и външният вид на животните
са значително отслабени.
- Тясно свързаните кръстосвания неблагоприятно засягат репродуктивната функция и
жизнеспособността на животните.

Инбредна депресия - включва всички негативни последици от инбридинга:

- висока ембрионална смъртност
- аборти
- раждане на нежизнеспособни плодове
- висока заболеваемост и смъртност при новородените
- намаляване на плодовитостта
- нисък прираст
- лошо оползотворяване на фуражите
 - висока възприемчивост към заболявания
- кратка продължителност на живота

Chillingham white cattle

Особено интересен пример за инбридинг при животните е породата Чилингхамско бяло
говедо, която съществува изолирано в североизточната част на Англия в продължение на около 700
години. Полудивото състояние на породата води до само един мъжки разплодник за цялото стадо
през по-голямата част от съществуването на породата. При остаряването му той се заменя от някой
от неговите синове. Всички кръстосвания при породата са свързани с родствено съешаване. При
генотипирането на стадото по общо 25 ДНК маркери е установено много високо ниво на
хомозиготност (24 от 25 локуса). Как тази инбредна линия е оцеляла? Очевидният отговор е, че
всички летални алели, които първоначално са присъствали в популацията, случайно са се
загубили. С други думи, добитъкът от "Чилингхам Уайт" е точно като една инбредна линия, която
по случайност оцелява. За всяка такава преживяла линия има много линии, които ще са изчезнали
поради случайно фиксиране на летален алел.

Използване на инбридинг с цел повишаване продуктивността на популацията

Инбридингът е един от трите основни метода на развъждане, използван от векове за
подобряване продуктивните качества на животните и растенията. Инбридингът има огромно
значение при производството на лабораторни животни, тъй като генетично еднакви линии на
плъхове, мишки и др. са необходими за биологични и медицински изследвания. От практична
гледна точка, селекцията и кръстосването са методи, на които се базират редица развъдни
програми. В повечето случаи, инбридингът се явява трети вариант, позволяващ постигането на
добри резултати. В литературата, инбридингът често се описва като "нож с две остриета”, който
може да причини пагубни ефекти върху популацията. Въпреки това, прецизното му използване
може да доведе до огромни темпове на развитие при съответната порода.

Създаване на нови породи

Инбридингът е често срещан похват при обособяването на нова порода. В много случаи
това е неизбежен етап от развъдния процес. Нови породи могат да възникнат в резултат на
случайно кръстосване, или да произхождат от един индивид с необичаен или желан фенотип,
какъвто е случаят с породата коне Морган (американска порода, основана от жребец на име
Джъстин Морган). В момента, в който породата е все още нова и малобройна, инбридингът е
неизбежен. При първоначалното обособяване на породата в популацията се открояват един или
няколко мъжки екземпляра със значително по-добри качества от останалите. Умишленото
съешаване на този (тези) индивид/и с неговите дъщери и внучки води до натрупване на неговите
качества в следващите поколения. Така породата придобива характерните черти на избрания
екземпляр. Така се създава "породен тип" (определена конформация на тялото). Инбридингът може
да бъде задълбочен в случай, че един или двама от синовете на родоначалника се използват за
разплод с женските представители на популацията. След първоначалното намножаване на
индивидите от новосъздадената порода се преминава към традиционните методи на развъждане.

Инбридинг с цел разкриване и елиминиране на вредни рецесивни алели в популацията

 Инбридингът може да се използва като екстремна форма на тестване на потомството за
откриване на вредни рецесивни алели и елиминирането им от популацията. Подобен тип тестове се
провеждат чрез кръстосване между индивиди с доминиращ фенотип с животни, които са
хомозиготни по рецесивния вариант на дадения ген (анализиращо кръстосване). В случай, че
индивида, демонстриращ доминантен генотип, е хетерозиготен носител на конкретния ген,
половината от потомството ще бъде с рецесивния белег (разпадане 1:1). Посредством родствено
съешаване бихме могли да открием всички носители на дадена рецесивна мутация и да я
изкореним от популацията. В същото време, носителите на доминантните генотипове ще получат
числов превес в рамките на породата. Подобен тип развъдни програми са свързани с редица
трудности и висока смъртност на засегнатите индивиди, тъй като трябва да бъдат създадени много
инбредни семейства, за да се идентифицират и спасят малцината, които са свободни от конкретна
мутация. Въпреки това, инбридингът позволява селекцията на изключително ценни животни в
рамките на няколко поколения.

Лекция №12

тема 38. Чистопородно развъждане. Развъждане по линии.

Методи на развъждане: чистопородно развъждане - неродствено (аутбридинг), топкросинг

(кръстосване на майки от аутбреден произход с инбредни производители) и родствено развъждане
(инбридинг); кръстосване - възпроизводително, поглъщателно, облагородително, промишлено и
променливо; хибридизация

Чистопородно развъждане
При чистопородното развъждане се съешават животни от една и съща порода, при което се
получава чистопородно потомство. Основната цел е запазване на ценните качества на породата и
усъвършенстването ѝ. Чистопородното развъждане служи като основа на кръстосването, при което
са нужни чистопородни запазени животни.
Всяка порода се характеризира с наследствена нееднородност на животните, което
позволява чрез селекция да се създадат стада с висока племенна ценност. Чрез метода на
чистопородното развъждане са усъвършенствани известните ценни породи с висока млечност като
Черношареното говедо, с висока масленост - Джерсейското говедо, с добри месодайни качества -
Шортхорнското и Херефордското говедо и др.
Чистопородното развъждане е основен метод в племенните стопанства и осигурява ценни
племенни животни за подобряване на стоковото животновъдство. Чрез него се консолидират
качествата на новосъздадените породи и се увеличава числеността им. Поради това, че в
продължение на много поколения се съешават близки по тип и продуктивност индивиди при почти
еднакви условия на отглеждане, животните придобиват устойчива наследственост, което е особено
важно за разплодниците.
Отборът на най-добрите животни в породата за възпроизводство се осъществява чрез
сравняване на продуктивността и племенните им качества със стандарта на породата. Стандартът
на породата представлява минималните изисквания по продуктивност, тип на телосложение и
произход при бонитировка на животните. Стандартът на породата периодично се изменя, което
осигурява нейния прогрес. Чистопородността на животните се доказва чрез племенните книги и
ДНК тестове.
Основният метод на съешаване при чистопородното развъждане е аутбридингът, но за
закрепване на наследствените качества на животните и създаване на устойчива наследственост в
линиите и фамилиите се прилага и инбридинг. Най-ефективен метод за усъвършенстване на
породата е развъждането по линии.

Развъждане по линии
Линиите биват генеалогични и заводски.
Генеалогичната линия произхожда от далечен общ предшественик без отчитане на
продуктивността и племенната ценност на потомството. Животните не са еднородни помежду си,
тъй като са получени без целенасочен отбор и подбор.
Заводската линия е сравнително еднородна група животни, които се характеризират с
висока продуктивност и ценни племенни качества. Получава се чрез целенасочен отбор и подбор.
Заводската линия се създава постепенно вътре в генеалогичната линия. При създаване на линията
първите две поколения се получават чрез инбридинг. Чрез хомогенен подбор по отношение на
ценните качества и чрез инбридинг на най-добрите дъщери и внучки на родоначалника се
закрепват неговите ценни качества в потомството. Броят на заводските линии в породата може да
бъде различен в зависимост от продължителността на съществуването на породата, от броя на
животните в нея и от равнището на провеждане на селекционната работа.
Всяка линия има своя структура с отделни клонове и родствени групи. Клонът е част от
линията. Най-добрите клонове могат да прераснат в нова линия. Те дават възможност за
вътрелинеен подбор и изключват прилагането на близък инбридинг. Всички линии в породата са
специализирани. Така в говедовъдство линиите са специализирани по млечност, масленост и
месодайни качества, в овцевъдството - по дължина, гъстота и нежност на вълната, в
свиневъдството - по многоплодие, едрина на прасетата и др. За усъвършенстването на линиите се
използват най-добрите животни, отговарящи на стандарта на линията, наречени моделни.
Крос-линии - те се получават в резултат на кръстосване на животни, принадлежащи към
различни линии. Кросът е успешен, когато се кръстосват добре отселекциоирани линии с
консолидирани качества. Така двете линии допълват качествата си. Кросът се предхожда от
проверка за съчетаемост на линиите. Комбинативната способност е генетично свойство, което
зависи от голям брой гени със слабо индивидуално действие.
Синтетични линии - Тези линии се основават на чистопородното развъждане и
кръстосването на различни породи. Първо се създават специализирани линии с определен стандарт
и консолидация, след което се провежда селекция по съчетаемост и се открива комбинационната
способност. В крайния етап се отбират най-добрите майчини и бащини форми и се създават
хибридни типове животни. Синтетичните линии се използват широко в свиневъдството,
птицевъдството и овцевъдството.
Развъждане по семейства - Семейството произхожда от една високопродуктивна
родоначалничка. Основната цел е да се създадат ценни качества в дъщерите, внучките и
правнучките на родоначалничката чрез подходящ подбор на разплодник от най-добрите линии.
тема 39. Кръстосване – хетерозис. Възпроизводително и поглъщателно кръстосване.

Кръстосване
Съешаването на животни от различни породи се нарича кръстосване. Този метод се прилага
за създаване на нови и за подобряване на вече съществуващи породи. Неговата биологична
същност се състои в обогатяване на наследствеността и повишаване на изменчивостта и
хетерозиготността на кръстоските. Обикновено потомството от /F1/ е с интензивен растеж,
скорозрелост, повишена плодовитост и продуктивност (хетерозис). Кръстосването се използва
преди всичко за създаване на нови породи.
Кръстосването представлява чифтосване на индивиди от различни популации (породи).
Това е вторият основен метод за използване на генетичното разнообразие, като селекцията е
първият. Животните, които са резултат от кръстосване, се наричат кръстоски, а животните, които
са резултат от съчетания в рамките на една популация се наричат чистокръвни. Редица фермери
разсъждават за кръстосването като похват за съешаване на индивиди от инбредни линии. Въпреки,
че този похват демонстрира добри резултати в растениевъдството, инбридинга при животните е
доста рисков похват. По тази причина, този тип кръстосване (на инбредни линии) се прилага
единствено при някои видове риби и птици. В най-общ план под термина кръстосване се разбира
съешаването на индивиди, принадлежащи към популации, които са били изолирани една от друга
за продължителен период от време.

Систематично кръстосване
С термина систематично кръстосване се описват случаите, в които едно и също
кръстосване се извършва редовно, с цел да се получи определен вид потомство. Причините за
подобни кръстосвания са две:
Потомството на кръстосаните индивиди обикновено показва хетерозис или хибридна сила
за определени показатели. Хетерозисът възниква, когато средното представяне на кръстосано
потомство е по-добро от средното представяне на двамата родители. Разпознават се различни
видове хетерозис, включително хетерозис отнасящ се до репродуктивните способности на
индивида, и индивидуален хетерозис, отнасящ се до продуктивните възможности на индивида.
Степента на хетерозис за даден признак може да варира значително в зависимост от околната среда
и от качествата на кръстосаните популации. В повечето случаи хетерозисът е най-голям при
признаци, свързани с репродуктивността и жизнеспособността; колкото по-голямо е генетичното
разнообразие между две популации, толкова по-голям е хетерозисът при кръстоски между тях.
Причините за тези заключения могат да бъдат обобщени накратко, както следва: Хетерозис
възниква само ако има неадитивно генно действие (доминиране и/или епистаза) в локусите,
засягащи даден показател; и колкото по-голяма е разликата в алелните честоти между двете
популации, толкова по-голям е хетерозисът.
Второто предимство на систематичното кръстосване е възможността за взаимно допълване
между популациите (комплементарност). Има се предвид допълнителната рентабилност, получена
от кръстосването на две популации, произтичаща не от хетерозис, а от начина, по който два или
повече признака се допълват взаимно.

Възпроизводително кръстосване
 Използват се две или няколко изходни породи с цел получаване на нова порода, която
съчетава най-ценните признаци на изходните породи. Това кръстосване е най-сложното, като
повечето известни породи животни от различни видове са създадени чрез него. При
възпроизводителното кръстосване трябва да се спазват следните стъпки:
- разработване стандарта на новата порода (тип на телосложение, направление на
продуктивност, ареал на разпространение и др.);
- избор на изходните породи;
- отбор на майките за кръстосване с най-добрите разплодници от породата подобрителка;
- изготвяне на ясна схема за особеностите на племенната работа с всяко поколение на новата
порода;
- прилагане на инбридинг за консолидация, съчетан със строг отбор и създаване на линии и
семейства;
- осигуряване на подходящи условия на хранене и отглеждане.
Обикновено животните от /F1/ са много разнообразни и не са подходящи за развъждане помежду
си, поради което женските кръстоски отново се заплождат с разплодници от породата
подобрителка. Кръстоските от /F2/ с ¾ кръвност от породата подобрителка се развъждат
"вътрешно" (помежду си) за консолидиране на качествата им. По необходимост може да се
приложи и инбридинг поради липса на достатъчен брой животни с желан тип. Избраните животни
със здрава конституция и устойчива наследственост се развъждат чистопородно.

Поглъщателно кръстосване
При това кръстосване в продължение на няколко поколения нископродуктивна група
животни се превръща във високопродуктивна заводска порода. За целта майките от местната
подобрявана порода, а след това техните дъщери, внучки, правнучки и т.н. от съответните
поколения се кръстосват с чистопородни разплодници от подобряващата породa. Така породата
подобрителка постепенно поглъща подобряваната порода и в V поколение кръстоските са сходни с
чистопородните животни. Основната цел е кръстоските от IV и V поколение да съчетаят ценните
качества на подобряваната порода (издръжливост, адаптация и жизнеспособност) с висока
продуктивност на породата подобрителка. У нас всички местни ниско продуктивни породи са
подобрени чрез поглъщателно кръстосване. Създадени са Българското кафяво говедо, Плевенския
и Дунавския кон.

тема 40. Кръстосване – хетерозис. Облагородително, промишлено кръстосване и

променливо кръстосване.

Облагородително кръстосване (впръскване на кръв)

Чрез този метод се усъвършенстват само отделни качества или се отстраняват недостатъци
в ценната порода. Необходимо е разплодникът да се вземе от близка по тип порода подобрителка.
Чистопородните майки от подобряваната порода се кръстосват еднократно с разплодника
подобрител. В следващите поколения до F3 женските кръстоски от всяко поколение се кръстосват с
разплодници от подобряваната порода с цел да се възвърне 15/16 кръвност от нея. Кръстоските с
15/16 кръвност се развъждат помежду си. При този метод не се извършва коренно преобразуване
на породата, а частична промяна на отделни качества.
Промишлено кръстосване
Използва се за получаване на стокови ползвателни животни от /F1/ с изразен хетерозис по
отношение на стоковата продукция. Бива просто (кросбридинг) с участие на две породи, и сложно
(трипълкросинг) с повече от две породи. Женските от /F1/ поколение се съешават с разплодник от
третата порода и т.н. Прилага се при всички видове, но е най-ефективно в свиневъдството и
птицевъдството.
Да разгледаме две популации прасета, едната /A/ с много добро усвояване на фуража и
по-бърз растеж, но с ниски репродуктивни заложби, а другата /В/ с лошо усвояване на фуража, но с
много добра фертилност. Да предположим, че нерезите от /А/ редовно се чифтосват със запазени
свине майки от /В/, за да се получат кръстоски, които се отглеждат единствено за производство на
месо. Дори ако няма хетерозис за усвояване на фуража, т.е. дори ако средното представяне на
кръстосаните свине е точно междинно между това на двете родителски популации, общата
рентабилност на тази конкретна кръстоска вероятно ще бъде много по-голяма от рентабилността
получена при чистопородното развъждане на популациите /А/ или /В/.
В най-опростения си вариант, промишленото кръстосване представлява регулярното
кръстосване между животни принадлежащи към две популации (чисти породи /А/ и /B/) с цел
получаване на кръстосано потомство /AB/ в първо поколение /F1/. Понякога мъжкият родител в
кръстосването винаги идва от една популация, а женският родител винаги идва от другата
популация. Това обикновено е свързано с търсенето на максимална полза от кръстосването. Когато
това се случи, двете родителски популации се наричат съответно бащина и майчина линия.
Очевидно, за да се поддържат линиите като отделни, както мъжките, така и женските линии трябва
да бъдат размножавани самостоятелно в отделни популации - родителски стада. За целите на
кръстосването обаче, се използва само единият пол от всяка родителска популация.
Друга форма на това кръстосване позволява кръстосването между 4 популации -
кросбредното потомство от две отделни кръстосвания се кръстосва с цел получаване на
комерсиално ориентирано потомство: /AB/ x /CD/ → /(AB)(CD)/. Както бащината, така и
майчината форма на потомството е кросбредна. В зависимост от доброто съчетание между
избраните породи, това позволява постигането на максимални стойности на хетерозисен ефект при
хибридното поколение.

Променливо кръстосване
Двупородното промишлено кръстосване продуцира потомство, което е 100% хетерозиготно
(във всеки генен локус се откриват по един алел от всяка изходна популация). На фенотипно ниво
това се свързва с 100% индивидуален хетерозис. В същото време, промишленото кръстосване не
предполага развъждане на индивидите от /F1/, т.е. предполага се използването на чисти родителски
стада от двете изходни популации. При променливото кръстосване индивидите от /F1/ се използват
като майчина или бащина линия при кръстосване с една от родителските популации: /AB/ x /A/ или
/B/ → /(AB)A/ или /(AB)B/. При този тип кръстосване, кръстосаният родител е 100% хетерозиготен
и следователно показва 100% родителски хетерозис. Потомство обаче е резултат от сливането на
гамета, съдържаща например всички гени /A/ (от родителската порода) и гамета, съдържаща
средно половината гени /А/ и половината гени /B/ (от кръстосания родител). Това означава, че в
половината локуси потомците ще имат два гена /А/, т.е. ще са хомозиготни за гени от /А/
популацията, а в другата половина локуси ще имат един ген /А/ и един ген /B/, т.е. те са
хетерозиготни. С други думи, кръстосаното потомство е средно с 50 процента по-малко
хетерозиготно в сравнение с първото кръстосване (/AB/ потомството). Следователно те ще показват
средно около 50% хетерозис.
По-добър начин за експлоатиране на хетерозиса е използването на т. нар. трипородно
кръстосване, при което кръстоските от /F1/ (/АB/) се чифтосват с животно от трета популация /С/,
при което се получава поколение /(AB)C/. Това кръстосване позволява пълно използване на
майчиния хетерозис, тъй като кръстоските са 100% хетерозиготни. Така и двете кръстосвания
резултират с животни с пълно изявен хетерозис (100% хетерозиготност).

тема 41. Хибридизация при животните.

Алтернатива на регулярното кръстосване е извършването на едно или няколко

кръстосвания между две или повече популации на различни видове, за да се получи една
популация от животни, съдържаща смес от гени от изходните популации/видове. Единична
популация, която представлява смес от различни популации, се нарича синтетична или композитна.
След като синтетичната линия се образува, основната цел е да се извърши целенасочена селекция
вътре в популацията, като се цели бързо постигане на стандартите за популацията. В много
ситуации резултатът от селекцията в рамките на синтетичната линия е формирането на нова
порода. Пример можем да дадем с породите Санта Гертрудис, Ямайка Хоуп, Австралийски
Фризийски Сахивал и т.н., получени чрез кръстосване на говеда от вида Bos taurus със Зебу (Bos
indicus). В по-широк смисъл терминът “хибридизация” може да бъде използван и при
кръстосването на различни линии животни принадлежащи към един и същ вид.
Приплодите, които се получават при съешаването на животните от различни видове се
наричат хибриди. Те обикновено служат за ползвателни цели. Чрез хибридизацията се създават
нови породи и видове, при които се проявява силен хетерозисен ефект. Приплодите, получени при
хибридизацията се наричат хибриди. Първият хибрид, който е получен преди 4000 години е
мулето, което е с уникална издръжливост, дълголетие и работоспособност, но е безплодно.
Приплодите, получени при съешаване на животни от различни линии, при което се получават нови
синтетични, инбредни и други линии, също се наричат хибриди. При междувидовата
хибридизация се наблюдават отклонения в размножителния процес при оплождането - развитието
на зародиша, жизнеспособността при раждането и по-късното полово узряване на хибридите.
Всичко това е причина за трудното получаване на хибридите и частичното или пълното безплодие
на получените хибриди. Генетичните механизми на тези причини са образуването на
нежизнеспособна зигота, различният брой и структура на хромозомите в гаметите, различните
анатомично-физиологични особености на двата вида, смущенията в протичането на
сперматогенезата и овогенезата при хибридите, имуногенетичната несъвместимост и др.
Стерилността на хибридите е резултат от ненормалното развитие на гонадите и аномалии в
мейозата.
Пример за хибридизация можем да дадем с кръстосването между два вида бовиди - Bos
taurus c Bos indicus. Получените нови породи са способни да оцелеят при тропически и
субтропически климат при високи нива на различни продуктивни показатели. В повечето случаи
целта е да се комбинират продуктивните способности на породите Bos taurus c толерантността към
топлина и устойчивостта на кърлежи на породите Bos indicus.
Ако се върнем достатъчно назад във времето, става очевидно, че много от днешните породи
са били сформирани като хибридни популации под една или друга форма. В някои случаи фазата
на системно кръстосване между изходните популации е продължавала през изключително дълги
периоди от време. В определен момент полученият хибрид се е превърнал в самостоятелен вид
и/или порода. От гледна точка опазване на биоразнообразието това е един доста лош ход на
естествения отбор, но от гледна точка на видообразуването това е нормалният ход на
еволюционния процес.
Основните насоки, които трябва да се следват при хибридизацията са:
- Да се гарантира, че животните, използвани при първоначалните кръстосвания, притежават
възможно най-високата развъдна стойност по целевите показатели.
- Животните, използвани при първоначалните кръстосвания да бъдат родствено несвързани,
което ще гарантира високи нива на биоразнообразие и ще ограничи размерите на
инбредната депресия през етапите на вътрепородно развъждане.
По отношение на хетерозиса, най-простото очакване е, че ако има n популации,
допринасящи по еднакво за хибридната популация, тогава (1 - 1/n) от хетерозиса, присъстващ във
/F1/ (първото кръстосано потомство) се запазва във /F2/ (потомство в резултат на съчетания сред
/F1/) и в следващите поколения. В случаите, в които хибридната популация не се поддържа с
адекватен размер или ако подборът е много интензивен, инбридната депресия може да ограничи
размера на хетерозисния ефект. Основното предимство на хибридизацията се състои в
поддържането на само една популация, а не на две или повече родителски популации, необходими
за класическите програми за кръстосване.

Лекция №13

тема 29. Консервационна генетика - Измерване на генетичното разнообразие в

популациите, генетична дистанция, филогенетични дървета.

Консервационна генетика
Загубата на биологично разнообразие е сериозен проблем или потенциален проблем в
много части на света. По отношение на одомашнените животински видове, Организацията за
прехрана и земеделие (FAO) на ООН, чрез своя световен списък за наблюдение изчислява, че 12%
от документираните породи вече са изчезнали и поне 30% от останалите породи са изложени на
риск от изчезване. За неодомашнените видове гръбначни животни степента на изчезване през
последните 400 години е около 0,6 вида годишно, като приблизително 60% от настоящите
гръбначни животински видове са включени в списъка на Международния съюз за опазване на
природата (IUCN) като застрашени от изчезване. Консервационната генетика обединява онези
аспекти на молекулярната, популационната и количествената генетика, които ни помагат да
разберем причините и последиците от изчезващите популации. Необходимо е да се разработят
стратегии за опазване на генетичното разнообразие в бъдеще.

Измерване на генетичното разнообразие в популациите, разнообразие в един локус

 Измерването на генетичното разнообразие в един локус изисква наличието на методи,
позволяващи разграничаване на генотипите в този локус. В миналото това е правено чрез
определяне на кръвните групи или протеинова електрофореза. С появата на молекулярните
технологии, генотиповете вече могат да бъдат определени чрез откриване на рестрикционно място
в ДНК (RFLP) или микросателити с помощта на PCR, чрез директно секвениране на алели или
чрез откриване на полиморфизми посредством SNP чипове. Най-основната мярка, използвана за
еднолoкусно генетично разнообразие, се базира на наблюдаваната хетерозиготност, което е просто
общият брой на хетерозиготите, разделен на общия брой животни, които са генотипирани. Друга
полезна мярка за детерминиране на генетичното разнообразие е алелното разнообразие - броят на
алелите в локуса, открити в дадена популация. Сроден параметър е ефективният брой алели - броят
на алелите, които биха осигурили даденото ниво на хетерозиготност, ако всички алели в локуса се
срещат с еднаква честота.

Измерване на генетичното разнообразие в популациите, разнообразие в няколко локуса

Оценките, базирани на един локус, не са надеждна индикация за генетично разнообразие в
целия геном. За да се постигне надеждна оценка е необходимо да се генотипира всяко от група
животни в набор от локуси, които са представителни за целия геном, напр. три локуса, избрани на
случаен принцип от всяка хромозома. Споменатите по-горе мярки (наблюдавана хетерозиготност,
очаквана хетерозиготност, алелно разнообразие, ефективен брой алели) след това могат да бъдат
изчислени като средни стойности за всички генотипни локуси. Друг параметър на разнообразие
също може да се оцени от комбинираните данни, а именно делът на локусите, които са
полиморфни. Това е делът на локусите, при които има повече от един алел.

Измерване на генетичното разнообразие сред популациите

Генетичното разнообразие сред популациите може да бъде измерено по отношение на:
- вариация във външния вид или измерената продуктивност
- вариация в генотипите в група локуси
- вариация в ДНК последователността в един или повече локуси

Различия във външния вид или измерената продуктивност

Животните могат да бъдат класифицирани по редица фенотипни признаци и тези
субективни класификации могат да бъдат количествено определени чрез използването на
стандартизирана система за оценяване. Обикновено се наблюдава вариация в механизма на
оценяване при различните оценители, което води до получаването на субективни оценки. Въпреки
това, често единствените налични данни са именно такива измервания при редица популации,
всяка измерена в собствената си среда. С такива (не коректни) данни объркването на генетичните и
екологичните ефекти е често срещано явление. Правилното оценяване налага измерване
показателите на популацията при различни условия на външната среда. Това позволява коректно
отчитане на фенотипните различия между популациите независимо от условията на околната
среда. След като бъдат събрани, субективните данни могат да бъдат подложени на статистически
анализ, където да бъдат изчислени количествените параметри средно аритметично, средно
квадратно отклонение, корелация между определени показатели и т.н.
Различия в алелните честоти - генетична дистанция
Степента, в която честотите на алелите се различават между две популации, се нарича
генетична дистанция между тях. Както при хетерозиготността и алелното разнообразие,
генетичната дистанция се оценява най-добре при представителен (репрезентативен) набор от
локуси.

Различия в ДНК последователността

Генетичното разнообразие между две популации може да бъде оценено чрез отчитане
различията в нуклеотидната последователност в определен генен локус. Базирайки се на
изродеността на генетичния код, можем да предположим, че промяната в генетичния код може да
не е свързана с промяна в аминокиселинната последователност на протеина. В случай на такова
съмнение, възможен похват за отчитане на биоразнообразието е сравняването на
аминокиселинната последователност на конкретен протеин, наличен в двете изследвани
популации.

Филогенетични дървета (дендрограми)

Всеки от изброените механизми за оценка на генетичното разнообразие сред популациите
обикновено се оценява за всички двойни комбинации от набор от популации (породи или
изолирани популации или видове). От тях е възможно да се изгради филогенетично дърво,
показващо връзката на всяка популация с всяка друга популация. В най-простия тип дърво
дължината на клоните, разделящи всякакви две популации, е правопропорционална на степента, до
която тези популации се различават по отношение на външния вид, продуктивността, честотата на
алелите или ДНК последователността.

тема 30. Загуба и опазване на генетичното разнообразие при домашните и дивите животни.

Значение на генетичното разнообразие

Защо е важно генетичното разнообразие? По същество това е единственото средство, чрез
което популациите могат незабавно да реагират на селекция (изкуствена и/или естествена) - сега,
или когато обстоятелствата се променят в бъдеще. При одомашнените видове, генетичното
разнообразие включва потенциално ценна “банка” от всички алели, предоставящи възможност за
адаптация към факторите на околната среда, които макар и да не са значими днес, могат да имат
голямо значение за изхранването на човечеството в бъдеще.
Съществуват множество рецесивни алели, които са вредни в настоящия контекст, и които
следователно се поддържат в много ниска честота чрез баланса между отбора и мутациите. Ако
обстоятелствата се променят, възможно е предишният вреден алел да дава предимство, като в този
случай популацията може автоматично да реагира на новите селективни сили, което води до
увеличаване на честотата на “благоприятния” алел при новите условия на средата. В случай, че
този алел е загубен от популацията (елиминиран от селекционния процес), единственият
механизъм за отговор на новите условия на външната среда би бил свързан с повторна поява на
същия алел вследствие на мутация. До голяма степен това е въпрос на случайност, което би
поставило популацията пред риск от изчезване.
Загуба на генетично разнообразие
Генетичното разнообразие може да бъде загубено в резултат на изкуствен подбор и/или в
резултат на намаляване на броя на популацията поради естествени или навигирани от човека
причини.

Загуба на генетичното разнообразие при домашните животни

Най-голямата заплаха за генетичното разнообразие при селскостопанските животински
видове в последно време е селекцията между породите - благоприятстването на малък брой породи
за животновъдство по целия свят, почти независимо от адаптивността на тези породи към
условията на средата. В някои тропически страни например внесените говеда от рода Bos taurus
изцяло са заменили местните породи. На по-късен етап става очевидно, че внесените животни не
са толкова продуктивни в новата среда, колкото в страните от които произлизат. При млечните
говеда, световната тенденция е доминирането на определен вариант на Холщайн-Фризийските
говеда, а именно този развъждан в САЩ. Краткосрочните ползи от заместването на местните
варианти на всички Холщайн-Фризийски говеда с американските са значителни - продуктивността
на импортираните животни е по-висока. В резултат на масовото импортиране на животни от САЩ,
в някои страни местните, добре адаптирани вариации на Холщайн-Фризийското говедо са почти
изцяло изгубени. Трябва да отбележим и тоталната доминация на тази порода в световен мащаб.
Това води до силно ограничаване на други породи, имащи потенциално по-добри млечни качества.
Липсата на съзнателна политика за опазване на породното и вътрепородно разнообразие би могло
да има пагубен ефект върху животновъдството в бъдеще.
Изкуственият отбор в рамките на породата също има склонност към намаляване на
генетичното разнообразие. Всъщност, теоретичният резултат от непрекъснатия и целенасочен
отбор е фиксиране на най-благоприятния алел във всеки локус, допринасящ за вариация в
избраната черта. Достигането на тази точка води до хомозиготност във всеки локус, който има
отношение към даден признак - всички останали алелни вариации за този признак са изчерпани.
На практика дори дългосрочните експерименти с насочена селекция при лабораторни видове рядко
завършват с пълна хомозиготност - всъщност в повечето експериментални популации не изглежда
да е имало значително намаляване на адитивните генетични вариации въпреки насочения отбор
при редица поколения. Причините за това най-вероятно включват по-голямо от очакваното
създаване на нови генетични вариации чрез мутация и естествен отбор, противопоставящ се на
изкуствения такъв.
Друга потенциална причина за безпокойство е инбридинг ефектът от селекцията. Колкото
по-интензивен е отборът, толкова по-голяма е тенденцията животните, избрани за родители, да
бъдат свързани помежду си, а оттам и по-голямото нарастване на нивото на инбридинг в
популацията. Неизбежният резултат от инбридинга е намаляване на хетерозиготността и
последващо увеличаване на хомозиготността. Тази загуба на хетерозиготност има два ефекта:
наблюдават се по-малко адитивни генетични вариации и следователно по-малък отговор на
селекцията; наличие на инбредна депресия (намаляване производителността, тъй като нивото на
инбридинг се увеличава).

Загуба на генетичното разнообразие при дивите животни

 За дивите видове основната заплаха за генетичното разнообразие е посегателството на
човека. С намаляване размера на популациите хетерозиготността намалява поради инбридинга. От
своя страна инбредната депресия води до намаляване на жизнеспособността и репродуктивната
способност на популацията, т.е. намалява способността за оцеляване на популацията.

Опазване на генетичното разнообразие при домашните животни

При селскостопанските животни загубата на биоразнообразието обикновено се дължи на
целенасочена селекция по определени признаци. Критично значение за правилното провеждане на
селекционния процес има едновременното селектиране на животните по определен признак от
една страна, и стремежа за запазване на генетичното разнообразие при всички останали показатели
от друга. Загубата на генетично разнообразие в резултат на отбора между породите е по-сериозен
проблем. В по-големият брой от случаите това касае конкретна местна, добре адаптирана порода,
която не притежава достатъчно високи продуктивни показатели, с които да се конкурира с
модерните за епохата породи. Икономическият натиск върху фермерите налага използването на
други породи, като числеността на местната популация постепенно намалява. От своя страна това
повишава нивото на инбридинг и спомага за постепенното изчезване на породата. В такива случаи
най-честия въпрос е “Струва ли си да запазваме такива породи?”.
Аргументите в полза на опазването са, че не знаем какъв тип животни ще се изискват в
бъдеще и следователно трябва да запазим всички налични генетични вариации като застраховка
срещу неизвестните бъдещи промени в околната среда. От друга страна животновъдите, които се
стремят да изкарват прехраната си от животни, не могат да си позволят да гледат твърде далеч в
бъдещето; те оценяват аргументите в полза на опазването на биоразнообразието, но не са в
състояние да покрият относително високите разходи за опазване на популациите, които е малко
вероятно да бъдат използвани през техния собствен живот. Затова не е изненадващо, че
финансовата отговорност за опазването на такива породи често пада върху публичния сектор или
върху организациите, създадени специално за тази цел. На международно ниво, напр. ФАО и
подобни органи във всяка държава полагат съгласувани усилия за събиране на съответни данни за
породи, които изглеждат застрашени от изчезване. В Ирландия например съществува програма за
опазване на породата говеда Кери, която се провежда от 1982 г. насам. Тя се състои от умерена
държавна субсидия за всяко регистрирано теле, държавна подкрепа за поддържането на
националния парк на най-голямото останало стадо, и достъп до софтуер за изчисляване на
родствените връзки между потенциални партньори, с цел да се сведе до минимум нивото на
инбридинга.

Опазване на генетичното разнообразие при дивите животни

Тук предизвикателствата са плашещи, но не и невъзможни. Когато даден вид е застрашен
от изчезване в дивата природа, една от възможностите е да се заловят оцелелите и да се направи
опит за тяхното размножаване в плен, с крайната цел да се увеличи достатъчно големината на
популацията, за да могат потомците да бъдат пуснати обратно в дивата природа. Тези така
наречени програми за отглеждане в плен стават все по-популярни, особено в зоопарковете, а някои
вече са постигнали целта си. Важно е обаче да се осъзнаят ограниченията на такива програми.
Например, дори ако броят на популацията в крайна сметка да нарасне до стотици или дори хиляди,
нивото на хетерозиготност е същото като при малкото първоначално оцелели, тъй като
увеличаването на популацията само по себе си не създава нови алели. Всъщност, единственият
източник на нови алели са мутациите, а за съжаление те са болезнено бавно средство за
регенериране на веднъж изгубени алели. Друго ограничение е, че колкото по-дълго популацията се
отглежда в плен, толкова по-силно тази популация се адаптира към тази среда, което може да
компрометира шансовете ѝ за оцеляване в естествената среда на обитание в природата.
Друго ограничение е инбридната депресия, засягаща редица показатели имащи директно
значение за оцеляването на индивида. Да предположим например, че сред оцелелите от определен
вид само една двойка произвежда потомство. Когато тези родители умрат и единственото оцеляло
потомство е готово за размножаване, няма алтернатива освен да се чифтосват пълни братя и
сестри, което води до потомство с 50% ниво на инбридинг. От своя страна това може драстично да
намали шанса за оцеляване на това потомство. Следователно е възможно програмата за
размножаване в плен в действителност да завърши с изчезването на вида. Ако допуснем обаче, че
оцелелите от даден вид са имали тясна родствена връзка помежду си, може да наблюдаваме
относително малък размер на инбредната депресия през следващите поколения, защото оцелелите
вече са хомозиготни по редица гени.
Като цяло важното заключение, което трябва да се направи, е че програмите за развъждане
в плен не са лишени от рискове, и че хората не трябва да бъдат твърде оптимистични относно
резултатите от която и да е програма. В много случаи обаче друга възможност не съществува.
Все по-често зоопарковете водят родословни записи и изчисляват връзката между всички
възможни чифтосващи се двойки, които биха могли да се появят при определен вид или популация.
Тези изчисления могат да бъдат направени съвместно за няколко различни зоологически градини, с
цел обмен на животни (или сперма), така че инбридинга да се избегне в максимална степен. Това
позволява ограничаване последствията от инбредната депресия. Малко по-различен подход е да се
организира съешаване, така че да се сведе до минимум средното ниво на сродственост на
популацията. Последният спасителен пояс за някои домашни и диви животни е криоконсервацията
на гамети и зиготи. Тази технология обаче е достъпна само за много ограничен кръг от видове.

Red wolf (Canis lupus rufus)

Червеният вълк е канид, разпространен в югоизточната част на САЩ, отличаващ се с
червеникаво кафяв цвят на козината. Морфологично той е междинен между койота и сивия вълк и
е много тясно свързан с източния вълк, разпространен в източна Канада.
Червените вълци са критично застрашени каниди, ендемични за югоизточната част на
САЩ. Въпреки, че някога са били многобройни в целия югоизточен край на континента Северна
Америка, преследването и загубата на местообитания са ограничили червените вълци до щатите
Луизиана и Тексас. Живота на популацията бил допълнително застрашен от високите нива на
опаразитеност и хибридизация с койоти (Canis latrans). Заплахата от изчезване принуждава
Службата на САЩ за опазване на дива природа (USFWS) да стартира програма за опазване на този
биологичен вид през 70-те години на миналия век. Всички открити животни са приютени в
специално създаден за целта развъдник. С цел избягване на родствено съешаване и опазване
биоразнообразието, всички открити 14 мъжки индивида са използвани при намножаването на
популацията. През 1987 г. намножената популация от червени вълци е обратно интродуцирана в
природата в рамките на природен резерват в северна Калифорния.
 Програмата за възстановяване популацията на Червения вълк на USFWЅ поддържа
подробни записи, включително родословни таблици, дати на раждане, причини за смърт, състав на
глутницата и родословие за цялата популация. Съвременната популация се отличава с повишени
нива на инбридинг, свързани с ограничения размер на новородените. Въпреки това леталните
еквиваленти са почти нулеви, което предполага минимална инбредна депресия. Настоящите
процедури за опазване биологичното разнообразие на популацията включват целенасочено
кръстосване на вълци при възможно най-ниски нива на инбридинг.