” Да обичаш, това значи да си направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато не
станеш купчина пепел.” С тези думи Уилям Шекспир се обръща към всеки един човек готов да обича, подсказвайки трагичната природа на човешките взаимоотношения. Любовта сама по себе си играе ролята на най-големият носител на вътрешна екзалтация, но в същото време с умерена неудовлетвореност. В най-чистата си форма любовта не заражда плод в света на естетиката, тя разцъфва там където душите ни намират общ пламък и именно това ни кара да жертваме себе си дори когато тя е невъзможна.
Най-красивите преживявания в живота обикновено са тези, изпълнени с най-много пречки.
Трагизмът преплетен в любовта е, като че ли неин втори облик. Причините, които обричат любовта могат да бъдат многопластови, например от традиционно и морално естество, могат да бъдат породени от несподеленост или от определени обстоятелства. Дори и да ни се иска да държим в дланите си нечие чуждо сърце, ако то не ни бъде дадено доброволно ние просто се опитваме да извършим кражба, в която откраднатото се обезценява напълно. Едно от най- големите препядствия е да приемеш невъзможната любов като такава, защото тя не позволява на бедните души, които е хванала в клопка да продължат напред. Пътищата на хората се променят или като за начало Клото, Лахесис и Атропос, тъкачките на съдбата, решават да не преплетът съдбите на двама човека един за друг. Едно е сигурно, където има любов има и надежда, сила за протест към съдбата и чувства, които са олицетворенение на всяко вдишване, на всикичко което ни прави живи.