СУ „Свети Климент Охридски“

Факултет Класически и Нови Филологии

Катедра по Романистика

Жана Кръстева Тончева

УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА ЗА ЦВЯТ В
БЪЛГАРСКИЯ И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК

АВТОРЕФЕРАТ
на дисертация за присъждане
на образователна и научна степен „доктор“

Професионално направление 2.1. Филология

Специалност 05.04.11. Общо и сравнително езикознание
(Френско езикознание)

София
2013
Дисертационният труд е обсъден и предложен за публична защита пред научно
жури от разширен състав на Катедра по Романистика към Факултета по Класически
и Нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ на 18.03.2013 г.

Данни за дисертационния труд:

Брой на страниците – 350, стандартен формат А4
Приложения – 2
Брой на библиографските източници – 237 заглавия и 31 речника

Защитата на дисертационния труд ще се състои на 18 юли 2013 г. от 16,00 часа в

Първа заседателна зала на Ректората на Софийския Университет „Свети Климент
Охридски“, бул. „Цар Освободител“ №15, град София.
 СУ „Свети Климент Охридски“
Факултет Класически и Нови Филологии
Катедра по Романистика

Жана Кръстева Тончева

УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА ЗА ЦВЯТ
В БЪЛГАРСКИЯ И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК

АВТОРЕФЕРАТ
на дисертация за присъждане
на образователна и научна степен „доктор“

Професионално направление 2.1. Филология

Специалност 05.04.11. Общо и сравнително езикознание
(Френско езикознание)

Научно жури:
проф. дфн Силвия Ботева – председател
проф. дфн Стефана Калдиева-Захариева
проф. д-р Албена Василева-Йорданова
доц. д-р Ива Новакова
доц. д-р Мишел Ников

София, 2013
 СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИОННИЯ ТРУД

УВОД..................................................................................................................................... 5
1.  Обект нa изследването.................................................................................................... 6
2.  Цели, задачи и характер на изследването..................................................................... 8
3.  Методологическа рамка на изследването..................................................................... 9
4.  Работни корпуси............................................................................................................ 13
4.1.  Работен корпус №1............................................................................................... 14
4.2.  Лексикографско представяне на работен корпус №1........................................ 15
4.3.  Работен корпус. №2.............................................................................................. 16

ПЪРВА ГЛАВА: ЗА ХАРАКТЕРА И СЪЩНОСТТА НА УСТОЙЧИВИТЕ

СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ........................................................................................................ 18
1.  Свободни словосъчетания vs устойчиви словосъчетания........................................ 18
2.  Устойчиви словосъчетания vs фразеологични словосъчетания............................... 24
2.1.  Тясно vs широко схващане за фразеологичните словосъчетания.................... 24
2.2.  Устойчиви сложни (съставни) названия и термини с нефразеологичен vs
фразеологичен характер...................................................................................... 30
3.  Устойчиви съчетания vs сложни думи........................................................................ 33
3.1.  Френска езиковедска традиция............................................................................ 33
3.1.1.  Семантично схващане за характера на сложните думи......................... 34
3.1.2.  Синтактично схващане за характера на сложните думи....................... 36
3.2.  Българска езиковедска традиция......................................................................... 38
4.  Устойчивите словосъчетания в светлината на терминологичните търсения.......... 40
4.1.  Традиционни терминологични названия............................................................ 41
4.2.  Специфични терминологични названия............................................................. 45
5.  Устойчивите словосъчетания в светлината на съпоставителните изследвания...... 48
6.  Обобщение..................................................................................................................... 50

ВТОРА ГЛАВА: ЛЕКСИКАЛНИ, ГРАМАТИЧЕСКИ И СТРУКТУРНИ

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В БЪЛГАРСКИЯ И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК........... 53
1.  Лексикален състав на устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят.......... 54
1.1.  Дистрибуция на прилагателните за цвят в устойчивите словосъчетания....... 54
1.2.  Номинални компоненти в лексикалния състав на устойчивите словосъче-
тания с прилагателно за цвят............................................................................... 58
1.3.  Вариантност при устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят......... 62
2.  Граматически характеристики на устойчивите словосъчетания с прилагателно
за цвят............................................................................................................................. 64
2.1.  Граматико-парадигматични изменения............................................................... 64
2.2.  Граматико-парадигматична дефективност......................................................... 67
3.  Структурно-позиционна организация на устойчивите словосъчетания с прила-
гателно за цвят............................................................................................................... 69
4.  Правописно оформяне на устойчивите словосъчетания с прилагателно име
за цвят............................................................................................................................. 71
5.  Обобщение..................................................................................................................... 73
ТРЕТА ГЛАВА: СЕМАНТИЧНИ И СИНТАКТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
НА ПРИЛАГАТЕЛНОТО ИМЕ ЗА ЦВЯТ....................................................................... 75
1.  Цветовете и техните названия..................................................................................... 75
1.1.  Екстралингвистична същност на названието за цвят........................................ 75
1.2.  Езиково кодиране на цветовите възприятия....................................................... 76
1.2.1.  Понятието „основни термини за цвят“................................................... 79
1.3.  Символни аспекти на цвета.................................................................................. 84
1.4.  Названията за цвят през призмата на науката за езика...................................... 89
2.  Прилагателните имена за цвят..................................................................................... 91
2.1.  Обща характеристика на категорията „прилагателно за цвят“......................... 91
2.2.  Семантична характеристика на прилагателните за цвят................................... 94
2.2.1.  Семантична категория на „първичните прилагателни“......................... 95
2.2.2.  Дефиниционни характеристики на прилагателните за цвят................. 96
2.3.  Синтактична характеристика на прилагателните за цвят................................. 98
2.3.1.  Синтактични функции на прилагателното за цвят................................. 99
2.3.2.  Семантични интерпретации на функцията съгласувано определение.....100
2.3.3.  Mясто на прилагателното за цвят.......................................................... 103
2.3.4.  Степенуване на прилагателното за цвят............................................... 107
3.  Прилагателното за цвят в именните словосъчетания...............................................111
3.1.  Свободни словосъчетания с прилагателно за цвят...........................................112
3.2.  Устойчиви словосъчетания с прилагателно за цвят..........................................114
3.2.1.  Семантично-функционална характеристика на прилагателното
за цвят в устойчивите словосъчетания..................................................115
3.2.1.1.  Категоризираща функция на прилагателното за цвят ......................115
3.2.1.2.  Категоризираща функция на прилагателното за цвят в устойчиви
словосъчетания с полупредикативен характер...................................118
3.2.1.3.  Интензифицираща функция (функция за подсилване) на прилага-
телното за цвят...................................................................................... 120
3.2.2. Синтактична характеристика на прилагателното за цвят в
устойчивите словосъчетания............................................................................ 125
4.  Обобщение................................................................................................................... 128

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: ПАРАМЕТРИ, СТЕПЕНИ, ОБХВАТ НА УСТОЙЧИВОСТ

ПРИ УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ
В БЪЛГАРСКИЯ И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК......................................................................... 130
1.  Общи параметри на устойчивостта........................................................................... 131
2.  Степени на устойчивост............................................................................................. 135
3.  Параметри и степени на устойчивост при устойчивите словосъчетания
с прилагателно за цвят в българския и френския език............................................ 136
3.1. Параметри на устойчивост при устойчивите словосъчетания с прилагателно
за цвят в българския и френския език............................................................... 137
3.2. Степени на устойчивост при устойчивите словосъчетания с прилагателно
за цвят в българския и френския език............................................................... 140
4.  Обхват на устойчивост............................................................................................... 143
4.1.  Частичен обхват на устойчивост....................................................................... 144
4.1.1. Метонимия................................................................................................ 144
4.1.2. Метафора.................................................................................................. 146
 4.2.  Пълен обхват на устойчивост............................................................................ 148
4.2.1.  Метонимия............................................................................................... 149
4.2.2.  Метафора................................................................................................. 149
4.2.3.  Метонимия и метафора.......................................................................... 150
5.  Обобщение................................................................................................................... 152

ПЕТА ГЛАВА: УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ

С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В ПРАКТИКАТА НА ПРЕВОДА.................... 154
1.  За превода на устойчивите словосъчетания............................................................. 154
2.  Методологически подход и работен корпус............................................................. 156
2.1.  Методологически подход................................................................................... 156
2.2.  Работен корпус.................................................................................................... 157
3.  Проблеми при превода на устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят.... 159
3.1.  Проблеми, свързани с устойчивия характер на словосъчетанията
с прилагателно за цвят................................................................................................ 160
3.1.1.  Разпознаваемост на устойчивите словосъчетания............................... 160
3.1.2.  Запазване на устойчивия характер на словосъчетанието.................... 162
3.1.3.  Незапазване на устойчивия характер на словосъчетанията................ 164
3.2. Проблеми, свързани с превода на прилагателното за цвят като компонент
на устойчивите словосъчетания......................................................................... 166
4.  Анализ на структурната и цветова симетрия и асиметрия при превода на устойчи-
вите словосъчетания с прилагателно за цвят................................................................ 168
4.1.  Структурна и цветова симетрия........................................................................ 169
4.1.1.  Пълна структурна и цветова симетрия.................................................. 169
4.1.2.  Частична структурна и пълна цветова симетрия................................. 171
4.2.  Структурна асиметрия и цветова симетрия...................................................... 171
4.3.  Цветова асимерия................................................................................................ 174
4.4.  Отсъствие на цветова симетрия......................................................................... 176
4.4.1.  Устойчиви преводни съответствия........................................................ 176
4.4.2.  Неустойчиви преводни съответствия.................................................... 178
4.5.  Отсъствие на структурна симетрия (еднословни съответстия)...................... 179
5.  Обобщение................................................................................................................... 181

ШЕСТА ГЛАВА: УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО

ИМЕ ЗА ЦВЯТ И ЛЕКСИКОГРАФСКОТО ИМ ПРЕДСТАВЯНЕ............................. 185
1.  Наблюдения върху съществуващата лексикографска практика............................. 185
2.  Представяне на устойчивите словосъчетания в двуезичната лексикография....... 192
2.1.  Проблеми на лексикографското описание на устойчивите
словосъчетания в двуезичната лексикография................................................. 193
3.  Обобщение................................................................................................................... 196

ЗАКЛЮЧЕНИЕ................................................................................................................ 197

БИБЛИОграфия............................................................................................................ 206
ЛЕКСИКОГРАФСКИ ИЗТОЧНИЦИ............................................................................. 222
РЕЧНИК-ПРИЛОЖЕНИЕ №1........................................................................................ 224
РЕЧНИК-ПРИЛОЖЕНИЕ №2........................................................................................ 320
 УВОДНА ЧАСТ

1. Актуалност на темата на дисертацията

Универсалният и многопластов характер на явлението устойчивост, същ-
ностна характеристика на естествените езици, която пронизва всички равни-
ща на езиковата система, определя интереса на изследователя лингвист към
неговите измерения. Въпросите, които това явление поражда са многобройни:
какви са неговите произход, естество, механизъм на функциониране, какви са
проявите му на различните езикови равнища и как да бъдат описани, какво
е отношението на семантика, синтаксис, морфология, фонология и прозодия
към устойчивостта, какво е значението й за обновяване на лексикалния фонд,
какви са приложните измерения на неговото теоретично описание, каква е
спецификата на изявата му в различни езици.
Интересът към тези въпроси получи нов импулс с навлизането на ком-
пютърните технологии в обработката на електронни корпуси, в създаване и
превод на текстове, в изработване на електронни речници и електронни вари-
анти на тези на хартиен носител.
Обхватът на явлението устойчивост налага към неговото описание да се
пристъпи с оглед на реализацията му в рамките на конкретни устойчиви об-
разувания, във всяко от които то придобива специфични езикови измерения.
Особен интерес представляват устойчивите конструкти, създадени съгласно
синтактичните норми в езика, което ги прави във формален план идентични
със свободните синтактични съчетания.
Към тази категория принадлежат устойчиви именни групи, изградени от
прилагателно и съществително име, споделящи стандартен структурен мо-
дел с този на свободните именни групи. Това е и един от най-продуктивните
структурни модели в процеса на обновяване на лексикалната система.
Тази продуктивност е особено силно изразена при устойчивите словосъче-
тания с прилагателно име за цвят, както в българския, така и във френския
език, което определя и изследователския интерес към цветообозначението
като компонент на тези словосъчетания.
Цветът, в качеството си на универсална човешка перцепция, винаги е при-
вличал вниманието на учени от различни области на знанието. Нестихващият
интерес към цвета се подхранва и от духа на съвременната епоха. Епохата на
аудиовизията, на глобализираното общуване търси своите универсални визу-
ални знаци. А какво по-универсално от цветовото възприятие! Цветът остава,
в известна степен, неподвластен на времето като един от най-устойчивите и
най-конкретни символи. Нагласите на визуално настроения съвременен чо-
век обосновават тенденцията към визуализация на словото или ословесяване
на визията, и то в контекста на глобалното, на универсално споделеното.
7
 Досега в лингвистичната наука, макар и чувствителна към темата за цвета,
проблемът за устойчивата съчетаемост на прилагателните имена за цвят не е
бил предмет на самостоятелно проучване, нито в българския, нито във френ-
ския език, както и в съпоставителен план.

2. Обект, цели и задачи на изследването

Темата на дисертационния труд насочва към обекта на изследването –
устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския и френ-
ския език.
Конкретен обект на анализ са двукомпонентните устойчиви словосъчетания
с прилагателно име за цвят от структурния тип „прилагателно+съществително“
за българския език (бели стихове, зелено училище, червен вятър) и структурните
типове „съществително+прилагателно“ (nuit blanche, habit vert, produits bruns) и
„прилагателно+съществително“ (noire ingratitude, verte jeunesse) във френския
език, организирани според словоредната норма във всеки от двата езика.
Кръгът на прилагателните за цвят, участващи като компонент в така очер-
тания тип устойчиви словосъчетания, се свежда до девет цветобозначения,
спадащи към основните термини за цвят в българския език (бял, черен, чер-
вен, зелен, жълт, син, сив, розов и кафяв) и във френския език (blanc, noir,
rouge, bleu, vert, gris, rose, jaune, brun).
Изборът на конкретния обект на анализ намира своите основания във висо-
ката честотност и неологична продуктивност на посочения структурен модел
и в двата разглеждани езика, в проблемите, които той поражда в практиката
на превода и трудностите при лексикографското му описание.
Основни цели, които си поставя проучването са:
– изследване на явлението устойчивост в конкретната му реализация в
рамките на посочения тип устойчиви словосъчетания с прилагателно име за
цвят в българския и френския език чрез разкриване на неговите параметри,
степени и обхват.
– изграждане и прилагане на цялостна и възпроизводима система от крите-
рии за разграничаване на свободни и устойчиви съчетания при съвпадение на
тяхната формална структура.
– обособяване на различни видове устойчиви словосъчетания според об-
хвата на устойчивост, съотнесена към механизмите на семантично преосмис-
ляне и структурни трансформации.
– определяне на специфичните семантични функции на прилагателното
име за цвят като компонент на устойчивото словосъчетание за цвят.
– формулиране на изводи от съпоставително естество, приложими в лек-
сикографската и преводаческа практика, въз основа на резултатите от анализа
на горепосочените проблеми.
8
 Във връзка с така очертаните цели разработката си поставя следните из-
следователски задачи:
– описание на лексикално-граматическите и структурни характеристики
на устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския и
френския език.
– изясняване на основните постановки за цвета и за езиковото му кодиране
и разглеждане на особеното място на цветообозначенията в езиковата система.
– анализ на семантико-синтактичните характеристики на свободното и устой-
чиво словосъчетание с прилагателно за цвят в българския и френския език.
– систематизиране и анализ на преводните съответствия на френските
устойчиви словосъчетания на български език.
– преглед на лексикографската практика по отношение на устойчивите сло-
восъчетания и набелязване на проблемите, търсещи решение.
В съответствие с поставените цели и задачи изследването е осъществено в
синхронен план като се съпоставя езиков материал от българския и френския
език – два неродствени езика, но типологично близки по своя аналитичен
характер.
Изследването на посочените проблеми в светлината на съпоставителната
лингвистика определя теоретико-приложния характер на работата, предвид
тясната обвързаност на съпоставителните лексикологични изследвания, от
една страна, с теорията и практиката на превода, а от друга страна, с двуезич-
ната лексикография.

3. Методологическа рамка на изследването

Разбирането за устойчивите словосъчетания като структурно-семантични
единства определя и избора на методологическия модел на изследване. Той
се основава на логическото тълкуване на словосъчетанието като отношение
между признак (прилагателно име) и предмет, носител на признака (съще-
ствително име).
В духа на аналитичната философия и трансформационната граматика на
Харис (1976), приемаме разбирането за простото изречение като минимална
аналитична единица, а именното словосъчетание като редуцирано просто из-
речение.
Простото изречение се разглежда като предикатна структура, при която
двата основни компонента на съждението, субект и предикат, са свързани с
отношение на логическа предикация. Изречението е израз на извършващия се
предикативен акт на съединяване на признак с носител на този признак. Така,
предикативността1 се определя като основен и най-главен структурно-грама-
1
С термина „предикативност“ назоваваме граматическото понятие, а с „предикация“ – поня-
тие от логиката..
9
тичен признак на изречението, което по своята същност е предикатно-аргу-
ментна структура.
Но предикацията не е само от изреченски тип, a както посочва Касабов
(2011: 107) „може да бъде разглеждана и в по-разширения, но по-прецизи-
ращ смисъл на термина. Предикацията в езика не действа само явно – в из-
речението, но и имплицитно […], като вътрешна предикация в неявен вид
– като атрибуция. Неявното („естествено“) приписване на същностно качест-
во на отделно нещо или атрибуцията е „естествено“ езиково-(до)логическо
действие за характеризация на предмета“.
В контекста на разширеното тълкуване на предикацията в настоящото из-
следване именната група на словосъчетанието се анализира като предикатна
структура, като отношение между признак и предмет.
Предикативността е основният параметър на анализа, който позволява да се
дефинира предикативният или непредикативен характер на тези отношения.
При предикативно отношение между признак и предмет предметът е предва-
рително конституиран референт, отличаващ се с определен набор от същностни
(инхерентни) за него признаци. Според комуникативната ситуация един от тези
признаци се абстрахира, „откъсва“ с цел да обрисува конкретния представител
на класа предмети, към чиято референциална категория принадлежи (нишка
(къса, червена, тънка, дебела) → червена нишка → нишка, която е червена).
При непредикативно отношение признакът участва в конституирането на нова
референциална категория. Той характеризира не индивидуалния представител на
съответния клас предмети, а класа предмети в неговата цялост и участва в него-
вото конституиране (червена нишка ‘водеща мисъл, идея’ → *2 нишка, която е
червена).
Ако предмет и признак (предикат) са свързани с отношение на логическа
предикация, т.е. приписване на признак на предмет (носител на признака), то е
налице свободно словосъчетание. За разлика от него устойчивото словосъчета-
ние се характеризира с отсъствие на предикативно отношение. Тук трябва да се
уточни, че не съществува точно обособена граница между свободни и устойчи-
ви словосъчетания и е по-уместно да се говори за континуум между тях.
Отношението между предмет и признак има полупредикативен характер,
когато признакът служи както за индивидуализиране на предмета, така и за
обособяване на отделен подклас предмети (vin rouge, blanc, gris; бяла, кафя-
ва, черна мечка).
Прилагането на предикатно-аргументния инструментариум позволява да
се определят и семантико-функционалните и синтактични характеристики на
прилагателното за цвят в устойчивите словосъчетания.
  Със звездичка се маркират неприемливи синтактично и/или семантично конструкции, а с
2

въпросителен знак – будещи съмнение конструкции.

10
 Възприетият методологичен принцип дава възможност да се преодолее из-
вестна едностранчивост в изучаването на устойчивите словосъчетания като
се обвържат логико-семантичното и структурно-синтактичното равнище на
анализ. Този подход предоставя инструмент за по-проникновен езиков ана-
лиз, защото „един език не може да бъде сведен до лексикалната система; тя
няма статут извън синтаксиса и семантиката“ (Грос, Гюнтнер 2002 : 180).

4. Работни корпуси
Във връзка с поставените изследователски цели и задачи са съставени два
работни корпуса.
Първият корпус е тълковен речник на устойчивите словосъчетания с
прилагателно име за цвят в българския и френския език, представен в Реч-
ник-Приложение №1.
Вторият е преводен (френско-български) корпус от лексикографски тип,
представен в Речник-Приложение №2.
4.1. Работен корпус №1
Работният корпус обхваща 1857 устойчиви двусъставни съчетания с при-
лагателно за цвят, съответно 714 от българския език и 1143 от френския език.
Той е организиран в 18 рубрики, съответстващи на деветте прилагателни име-
на за цвят от двата езика, включени в изследването и участващи като форман-
ти в съответните устойчиви словосъчетания.
Словоформите в работния корпус са ексцерпирани основно от лекси-
кографски издания (тълковни, двуезични, енциклопедични, терминологични
речници), но също така и от текстове от информативната проза, богати на
словосъчетания неологизми, родни или калкирани, които все още не са лек-
сикографски атестирани (сини чипове, черна музика, черно тото; littérature
grise, dîner blanc, chevalier blanc).
Изработеният корпус от 1857 езикови единици има отворен характер. Той
непрекъснато се обогатява, тъй като разглежданият структурен тип предста-
влява активен неологичен модел и в двата езика.
4.2. Работен корпус №2
С оглед на поставената изследователска цел за изучаване на проблемите
на устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в практиката на
превода и формулиране на изводи от съпоставително естество, свързани с
лексико-семантичните характеристики на тези словосъчетания, е съставен
и работен двуезичен корпус от лексикографски тип. Той е изготвен на базата
на тълковния речник на устойчивите словосъчетания с прилагателно име
за цвят (Речник-Приложение №1) като за изходен език е избран френският
език.
11
 Преводните съответствия са ексцерпирани от общи и специализирани реч-
ници (едноезични и двуезични), както и от енциклопедични издания, научна
литература, периодична преса, нормативни актове на Европейския съюз и
интернет сайтове. Източниците са многообразни, предвид не само разноо-
бразието от тематични области, но и фрагментарността при атестиране на
устойчивите словосъчетания, особено в справочната литература на български
език. Неатестираните съответствия са дело на съставителя.

5. Структура на дисертацията
Поставените цели и задачи на изследването определят структурата на ди-
сертацията. Трудът се състои от увод, шест глави, заключение, библиография
с цитираните заглавия и лексикографските източници и две приложения.
В Първа глава се прави преглед на основните теоретични постановки за
устойчивостта и за характера и същността на устойчивите словосъчетания в
лингвистичната наука.
Във Втора глава се описват и анализират лексикалните, граматически и
структурни характеристики на устойчивите словосъчетания с прилагателно
име за цвят в българския и френския език.
Трета глава е посветена на цветообозначенията в системата на езика и на
лингвистичните (семантични и морфосинтактични) характеристики на при-
лагателните имена за цвят в двата изучавани езика.
В Четвърта глава се третира проблематиката, свързана с параметрите, сте-
пента и обхвата на явлението устойчивост при устойчивите словосъчетания с
прилагателно име за цвят.
В Пета и Шеста глава се разглеждат въпросите от приложен характер,
които пораждат устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят с
оглед на преводаческата и лексикографска практика. В Пета глава се ана-
лизират лексикално-семантичните проблеми на превода на устойчивите сло-
восъчетания с прилагателно име за цвят, а в Шеста – въпроси, свързани с
тяхното лексикографско представяне.
Всяка глава завършва с обобщение, в което се посочват основните диску-
сионни въпроси и се представят в систематизиран вид изводите от направе-
ните наблюдения и анализи.
В Заключението се обобщават резултатите от проведеното изследване
върху устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския
и френския език и се правят изводи от съпоставително естество.
Приложенията към дисертационния труд включват два речника – едное-
зичен (тълковен) и двуезичен (френско-български).

12
 П Ъ Р ВА ГЛ А ВА
ЗА ХАРАКТЕРА И СЪЩНОСТТА НА УСТОЙЧИВИТЕ
СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ

Проблемът за устойчивата съчетаемост като свойство на естествените

езици, изразяващо се във възможността групи от самостоятелни лексикални
единици да бъдат възприемани и възпроизвеждани като структурно и семан-
тично цяло, интересува отдавна езиковедите. Техните търсения са насочени
основно към дефиниране и терминологично назоваване на тази комплексна
езикова единица, както и към нейното приобщаване към определено равнище
на езиковата система (лексикално, морфологично, синтактично).
Ото Йесперсен в своята „Философия на граматиката“ (1924, превод на
френски език 1992 : 14-22) посочва съществуването на два противоположни
принципа в езика: свободната и устойчивата съчетаемост, като по този начин
пръв определя устойчивостта като езикова норма, като явление, вътрешно
присъщо на всеки език.

1. Свободни словосъчетания vs устойчиви словосъчетания

Разграничаването между свободни и устойчиви словосъчетания е фунда-
ментален въпрос в изследванията върху езиковото явление устойчивост.
На Шарл Байи принадлежи заслугата да противопостави за първи път в
книгата си Précis de stylistique (1905: 87-114) два типа съчетания от думи –
свободни и несвободни.
Според теорията за тъждествеността на Байи (1909), устойчивите словосъ-
четания се отличават от свободните по възможността да бъдат еквивалентни
на еднословни езикови единици. Този аргумент фактически свежда устой-
чивите словосъчетания до разделнооформен вариант на думата, което твър-
дение намира свое продължение в трудовете на редица съвременни френски
езиковеди.
Духът на постулатите на Байи присъства и в българската езиковедска тра-
диция, която определя свободните словосъчетания като обект на синтаксиса,
а устойчивите – на лексикологията и по-точно на фразеологията като неин от-
носително самостоятелен дял. Изследователите на лексикалния и фразеоло-
гичен фонд на българския език открояват семантичния критерий като опреде-
лящ за статута на словосъчетанието (Спасова-Михайлова 1959; Ничева 1987;
Кювлиева 1985; Бояджиев 1986, 1999). Създадени съгласно синтактичните
норми на съответната езикова система, свободните и устойчивите словосъче-
тания се различават по връзката между общия смисъл на цялото съчетание и
семантиката на всяка отделна дума-компонент.
13
 Друга изтъквана отлика между свободни и устойчиви словосъчетания е
техният генезис, т.е. тяхното зараждане или незараждане (използване в готов
вид) в процеса на речта.
Наред със семантичните си особености двата типа разглеждани съчетания
имат и свои синтактични характеристики. При устойчивото съчетание, както
отбелязва Бояджиев, „синтактичната функция [на устойчивото съчетание],
както и съотнесеността му към част на речта, се определя единно за всички
негови компоненти, а не за всеки поотделно„ (1999 : 208).
Комбинираният подход, който отчита семантичните и синтактични харак-
теристики на двата типа съчетания, се прилага от френските езиковеди Потие
(1974), Грос (1988, 1996), Силберзтейн (1993), Годен, Геспен (2000). Той стои
в основата на тестове, които включват набор от точни и постоянни по брой
критерии (семантични, синтактични, дистрибутивни) за установяване на на-
личието на устойчивост и за определяне на нейните степени. Тези тестове
позволят очертаване и на немалко на брой преливни случаи между свободни
и устойчиви съчетания, тъй като нерядко липсва отчетлива граница между
двата типа съчетаемост.

2. Устойчиви словосъчетания vs фразеологични словосъчетания

Твърде често изследователите използват прилагателните „устойчив“ и
„фразеологичен“ като синонимни определения на съчетание от думи с по-
стоянен лексико-граматичен състав и цялостно значение. Причината за отъж-
дествяването на устойчиви и фразеологични съчетания е в общата им особе-
ност, а именно – тяхната устойчивост и свързаната с нея възпроизводимост.
2.1. Тясно vs широко схващане за фразеологичните словосъчетания
Преобладаващите изследвания в българската и руската лингвистика, в кои-
то най-задълбочено и многостранно се разработват проблемите на фразеоло-
гията в сравнение с по-скромно отреденото им място във френската езикова
традиция, свеждат изучаването на устойчивите словосъчетания до изследва-
не на фразеологичния фонд на даден език и по-конкретно до решаване на
проблема за неговите граници и обем. В търсене на отговор на въпроса коя
езикова единица е фразеологизъм и коя не е се очертават две концепции, из-
вестни като широко и тясно схващане за фразеологията.
Основоположник на по-тясното разбиране за фразеологията е руският ези-
ковед В. В. Виноградов (1946, 1947), който в учението си за фразеологични-
те единици (термин въведен от него) развива възгледите на Байи, посочени
по-горе.
Сред българските езиковеди Ст. Стойков (1952) и Вл. Георгиев (1978) са
първите привърженици на тясното схващане за характера на фразеологичната

14
единица, дефинирана в най-точен и синтезиран вид от Ст. Калдиева-Захари-
ева като „устойчива, разделно оформена езикова единица, представляваща
семантична цялост, свързана с определен метафоричен образ и обикнове-
но емоционално – експресивно оцветена, която изпълнява вторична номина-
ционна функция“3 (2005 : 34).
Подобно схващане се споделя от Ничева, Спасова-Михайлова, Чолакова
(1974), авторки на Фразеологичен речник на българския език и от Кювли-
ева-Мишайкова (1986), които разработват теоретичните основи на българска-
та фразеология в съвременното ни езикознание.
Привържениците на широкото разбиране за обема и границите на фра-
зеологията (Андрейчин 1953, Генадиева-Мутафчиева 1959, Бояджиев 1986,
1999) включват в тази категория всички типове устойчиви съчетания, незави-
симо от техните семантично-функционални характеристики, т.е. степента на
преосмисляне и съотнесеност на значението на цялото и значенията на ком-
понентите и изпълняваната функция (първична или вторична номинация).
2.2. Устойчиви сложни (съставни) названия и термини с нефразеоло-
гичен vs фразеологичен характер
Сложните (съставни) названия и термини представляват особен интерес за
целите на настоящото изследване, посветено на устойчивите двукомпонетни
съчетания с прилагателно име за цвят, тъй като в повечето случаи тяхната
формална структура представлява атрибутивно синтактично съчетание, със-
тавено от прилагателно и съществително име.
Още в началото на разработване на проблемите на българската фразеоло-
гия С. Спасова-Михайлова (1959) разглежда статута на устойчивите съставни
названия, които назовава „сложни названия и термини“. Тя ги определя като
„особен вид устойчиви съчетания, които се създават в езика наред със са-
мостоятелните думи. Те съчетават в себе си редица характерни черти, които
ги сближават, а, от друга страна, ги и отделят както от самостоятелните думи,
така и от свободните съчетания, а също и от устойчивите съчетания – фразео-
логични единици. Те трябва да се разглеждат като специален дял от устойчи-
вите съчетания в един език“ (Спасова-Михайлова 1959 : 197).
Въпросът за принадлежността на устойчивите съставни названия към фра-
зеологичния пласт на езика се разглежда от привържениците на двете концеп-
ции за фразеологията през призмата на посочените от тях релевантни призна-
ци за фразеологичност.
Т. Бояджиев (1986, 1999), поддръжник на по-широкото схващане, обосо-
бява като отделни и самостоятелни групи устойчиви фразеологични слово-
съчетания „фразеологичните изрази с номинативен характер или съставни

3
  Подчертаванията са направени от авторката на цитираната дефиниция.
15
устойчиви термини“ (напр. съществително име, висше учебно заведение, ну-
лев цикъл) и „устойчиви съставни названия, наричани още терминологични
фразеологични единици или фразеологични термини“ (напр. атомна енер-
гия, момина сълза, лимфни възли), без да уточнява принципа на разграниче-
ние между тях.
Изследователите на българската фразеология, застъпници на най-тясното
схващане за характера и същността на фразеологичните единици (Спасо-
ва-Михайлова 1959, 1974; Чолакова 1974; Ничева 1974, 1987; Кювлиева 1986;
Калдиева-Захариева 2005, 2013), определят сложните (съставни) названия и
термини като нефразеологични устойчиви словосъчетания поради изпълня-
ваната от тях първична номинационна, а не образно-експресивна функция,
дори в случаите на пълна семантична трансформация на компонентите им.
Все пак мнозина от изследователите отбелязват трудността при определя-
не на фразеологичния или нефразеологичен характер на някои от тези устой-
чиви субстантивни словосъчетания, като призовават всеки отделен случай да
се анализира конкретно.

3. Устойчиви съчетания vs сложни думи

Устойчивото и възпроизвеждащо се съчетаване на самостоятелно функ-
циониращи по форма и значение думи в езика в нови сложнооформени езико-
ви единици, характеризиращи се с единство на значението, поставя въпроса
за близостта и отликата между устойчиви словосъчетания и сложни думи.
Този дискусионен въпрос получава различна в известна степен трактовка
във френската и българската езиковедска традиция, с оглед на спецификата на
двете езикови системи.
3.1. Френска езиковедска традиция
Различните по характер критерии, които се прилагат при дефиниране на
отличителните характеристики на сложните думи, позволяват да се очертаят
няколко направления – семантично, прагматично и синтактично.
Семантичното схващане за характера на сложните думи, възникнали по
пътя на композицията, ги определя като сложни лексикални единици, които
препращат „мисловно, не към отделни образи, съответстващи на всяка една
от съставните думи, а към един единствен образ“ (Гревис 1975 : 99). Това
разбиране, споделяно от Дарместетер (1893), Байи (1965), Брюно и Брюно
(1949), Марузо (1961), Мартине (1969) има трайно присъствие във френската
езиковедска традиция.
Близък до семантичното разбиране за характера на сложните думи е праг-
матичната гледна точка на автори като Анскомбр (1990) и Ригел (1988, 1991).
Те изтъкват номинационната функция на сложните думи, т.е. ролята им като
езиков знак, наименование на предустановени понятия.
16
 Синтактичният подход при разглеждане на сложните думи води начало-
то си още от разбирането на Дарместетер за композицията като част от син-
таксиса, тъй като „сложната дума е изречение в съкратен вид“ (1893 : 4-5),
преминава през твърдението на Байи, че „във френския език сложните думи,
въпреки всичко, са много близко до синтаксиса“ (1965 : 95), за да стигне до
тезата на Бенвенист (1974) за сложните думи като за синтактични организа-
ционни структури.
В търсене на формални критерии за дефиниране на категорията сложна
дума Андре Мартине (1960) предлага като неин диференциален признак лип-
сата на собствена актуализация за всеки един от компонентите на съчетанието.
В полето на синтактичната перспектива се разполагат и изследванията на
Гастон Грос (1988, 1996) върху устойчивостта и степените на устойчивост
на многокомпонентните езикови единици – части на речта, в това число и
на сложните съществителни (noms composés). В тази категория авторът
включва именни групи, които, независимо от правописното си оформяне (съ-
единителна чертица, апостроф, интервал), изпълняват синтактичните функ-
ции на прости съществителни.
3.2. Българска езиковедска традиция
Най-общо българската езиковедска традиция прилага формални критерии
при очертаване на границата между сложните думи (независимо от техния
начин на словообразуване) и устойчивите съчетания. Във връзка с това Бал-
това отбелязва, че „не бива да се основаваме само на семантичния критерий
– трябва да се имат предвид и формалните критерии, които в повечето случаи
доказват пълното запазване на граматичните признаци и на двата компонента.
Сложната дума е единица, характеризираща се със семантична и морфоло-
гична цялостна оформеност“ (Балтова 1985 : 84). За разлика от устойчивите
словосъчетания, чиито компоненти запазват своите формално-граматически
признаци, в структурата на сложната дума настъпват и редица промени от
семантичен и морфологичен характер, които могат да доведат до пълна неу-
трализация на граматичните признаци на един от компонентите.
Други критерии са правописното оформяне на сложните образувания (сля-
то или полуслято – за сложните думи и разделно – за устойчивите словосъ-
четания), ударението (наличие на едно главно ударение при сложните думи
и равностойност в акцентно отношение при компонентите на устойчивото
словосъчетание) и тяхната структура (точно определени словообразувателни
модели при сложните думи, възникнали по пътя на композицията).
Може да се обобщи, че критериите, разграничаващи сложната дума и
устойчивото словосъчетание в българския език, са преди всичко от формал-
но и прагматично естество, докато във френския език, „поради относително

17
слабата морфологична оформеност на думата, са по-неясни границите между
производна и сложна дума, сложна дума и словосъчетание“ (Гак 1983 : 224).

4. Устойчивите словосъчетания в светлината

на терминологичните търсения
Пионерските възгледи на Шарл Байи за характера и същността на устой-
чивите словосъчетания не намират свое продължение в пространни и задъл-
бочени теоретични разработки върху тези проблеми във френскоезичното
езикознание. Търсенията на френските лингвисти са насочени основно към
терминологична идентификация на сложните езикови образувания, предста-
вляващи структурна и смислова цялост, било чрез тълкуване на традиционни
наименования като locution, expression, collocation, idiome, tour, било чрез
изковаване на нови термини, отразяващи уникалността на този тип езикови
комплекси. Сред последните особено внимание заслужват термините синте-
ма (synthème) на Андре Мартине (1965), синапсий (synapsie) на Емил Бен-
венист (1974), сложна лекса и полилекса (lexie composée, lexie complexe) на
Бернар Потие (1987) и семантична фразема (phrasème sémantique) на Игор
Мелчук (1995), чието понятийно съдържание отразява теоретичните възгледи
на своя създател.
Плурализмът, характерен за наименованията на устойчивите съчетания
във френската езиковедска литература, контрастира с относително по-хо-
могенния характер на терминологичния апарат, употребяван от българските
езиковеди, в който доминира терминът устойчиви словосъчетания. Някои ав-
тори ги наричат още устойчиви (фразеологични) съчетания, фразеологизми
и по-рядко фразеологични обрати, фраземи (Бояджиев 1986, 1999). Ничева
(1987), Кювлиева (1986) и Калдиева-Захариева (2005, 2013) използват по-
следните термини само за устойчиви словосъчетания, преосмислени по обра-
зен път със значение, различно от значението на лексикалните им компоненти
и изпълняващи вторична номинационна функция.
Като общо, проблемът за терминологично назоваване на устойчивите сло-
восъчетания е незадоволително решен поради прилагане на противоречиви
критерии, критерии, несъотносими с многостранността на лингвистичния
обект или поради използване на твърде общи или многозначни наименования.
В настоящото изследване се използва терминът устойчиво словосъчета-
ние, с който се назовава многокомпонентна разделно оформена езикова еди-
ница, характеризираща се с единство на външна, формална разчлененост и
вътрешна семантична цялост и структурна обвързаност на компонентите.
Устойчивите словосъчетания са надредна категория, която включва словосъ-
четания, притежаващи различна степен на семантична и структурна обвър-

18
заност (фразеологизми, устойчиви съставни названия и термини, обичайни
словосъчетания или колокации)4.

5. Устойчивите словосъчетания в светлината на съпоставителните

изследвания
Съпоставителните изследвания върху устойчивите словосъчетания в два
или повече езици имат скромно присъствие в лингвистиката.
Причините за рядкото прилагане на този изследователски метод изобщо на
лексикално равнище са определени много точно от Андрей Данчев (2001). Това
са дифузният и открит характер на лексикалната система в сравнение със затво-
рения характер на фонологичната и граматичната система, приоритетът, отдаван
на последните две системи в ранните етапи на чуждоезиковото обучение, както и
липсата на универсална и всеобхватна система на семантично описание.
Фундаментът на съпоставителните лексикални изследвания е поставен от
Байи в първите му трудове (1905, 1909), в които той прави ред наблюдения от
съпоставителен характер върху френския и немския език.
Във връзка с по-задълбоченото разработване на фразеологичната про-
блематика в славистиката, съпоставителните изследвания в тази област са
по-широко представени в нея, отколкото във френскоезичната лингвистична
традиция. Сред тях трябва да се откроят съпоставителните лексикологични
и типологични изследвания на Владимир Гак (1977, 1983), който отделя спе-
циално място, макар и неголямо, на проблемите на словосъчетанията и на
фразеологията във френския и руския език.
В българската лингвистика е разработена основно фразеологичната про-
блематика в славянските езици. Самостоятелни изследвания в съпоставите-
лен план на фразеологичните системи на българския език и на романските
езици на практика няма, с изключение на тези, посветени на фразеологизмите
в българския и румънския език (Младенова 1982; Асенова 2002; Калдиева
1993/1994, 2002а, 2002б, 2005).
Френскоезичната лингвистична традиция прилага метода на съпостави-
телното проучване основно по отношения на отделни аспекти на устойчивите
словосъчетания с оглед на техния превод (Бенет 1981, Бенет 1997; Деспорт,
Мартен-Берте 1995, 2001; Конена 1985, Межри 2000, 2008), чуждоезиковото
обучение (Мелчук 1993; Дешан 2004) или лексикографското им представяне
(Робертс 1996; Йорданская, Мелчук 1997; Рамос 2001; Мелчук 2003; Силва,
Коста, Ферейра 2004). Изследвания с поглед към цялостната фразеологична
система на френския език в съпоставка с тази на други езици на практика не
са публикувани.
4
  Тези термини се приемат в светлината на тясното схващане за фразеологията и се използват
за назоваване на различни по своя характер устойчиви словосъчетания.
19
 Направеният преглед на литературата, посветена на проблемите на устой-
чивите словосъчетания, очертава картината на едно комплексно езиково яв-
ление. Неговото изучаване не може да бъде ограничено в рамките на едно
лингвистично равнище на описание (лексикално-семантично, морфологично
или синтактично). Съчетаването на самостоятелни лексикални единици, раз-
познаваеми поотделно и организирани по синтактични модели в нови сложни
структурни и семантични цялости, обуславя необходимостта от взаимосвър-
заност между лексикално-семантичната и синтактична перспектива при тях-
ното изучаване.

20
 В Т О РА ГЛ А ВА
ЛЕКСИКАЛНИ, ГРАМАТИЧЕСКИ
И СТРУКТУРНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
НА УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В БЪЛГАРСКИЯ
И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК

Изучаването на устойчивите словосъчетания е необходимо да започне с на-

блюдения върху тяхната форма, т.е. лексикален състав, парадигматични измене-
ния, организационна структура и правописно оформяне. Този етап е задължи-
телно начало на всяко многообхватно изследване на фразеологичните системи,
тъй като „той помага да се постигне съпоставяне на всички основни равнища
последователно и да се откроят в повече аспекти общите и различните елементи
в характеристиката на две фразеологични системи“ (Калдиева 2005 : 27).
Твърдението на Калдиева по отношение на фразеологичния материал може
да бъде отнесено напълно основателно към устойчивите словосъчетания из-
общо като надредна категория и по-конкретно към изучавания тип устойчиви
словосъчетания в българския и френския език.
Описанието на техните характеристики следва принципа за съпоставителен
анализ на фразеологичната форма, предложен от Калдиева (2005 : 35), който се
осъществява по две координати: изследване на компонентите и изследване на
тяхната организация. Този принцип е обоснован от спецификата на устойчиво-
то съчетание – неговата разделна оформеност и градеж от лексикални единици,
които пазят своята самостоятелност като компоненти на словосъчетанието и
могат да заемат различна позиция в неговата организационна структура.

1. Лексикален състав на устойчивите словосъчетания с прилагателно

за цвят
Лексикалните компоненти заемат централно място във формалната харак-
теристика на устойчивите словосъчетания. Структурата на изучавания тип
словосъчетание е изградена от две самостоятелни пълнозначни лексикални
единици – съществително име и прилагателно име за цвят, разделно оф-
ормени, но единни в своята семантична обвързаност.
1.1. Дистрибуция на прилагателните за цвят в устойчивите
словосъчетания
Дистрибутивно-статистическият анализ на езиковия материал от работния
корпус показва, че и в двата изследвани езика най-многобройни са устойчи-
вите словосъчетания с прилагателното за цвят бял/blanc, следвани от тези с
прилагателното черен/noir. За българския език те са съответно 172 и 159, а за
френския език – 270 и 222.
21
 Съвпадение е налице и по отношение на най-малобройните устойчиви сло-
восъчетания с прилагателно за цвят, като във възходящ ред те са съответно
за българския език – 16 с прилагателното кафяв, 21 с прилагателното розов
и 37 прилагателното сив, а за френския език – 38 с прилагателното brun, 56 с
прилагателното rose и 65 с прилагателното gris.
В средата на тази своеобразна класация на устойчивите словосъчетания
се наблюдават известни различия по отношение на дистрибуцията на прила-
гателните, обозначаващи основните цветови категории, принадлежащи към
хроматичния спектър (червен/rouge, зелен/vert, син/bleu и жълт/jaune). За
българския език устойчивите словосъчетания с прилагателното червен (107)
са най-многочислени непосредствено след тези с прилагателното бял и черен.
Следват устойчивите словосъчетания с форманти прилагателните жълт (90),
син (64) и зелен (48).
При френските устойчиви словосъчетания веднага след конструираните с
прилагателното blanc и noir също се нареждат тези с rouge (176), следвани от
словосъчетанията с компоненти vert (126), bleu (110) и jaune (80).
1.2. Номинални компоненти в лексикалния състав на устойчивите
ловосъчетания с прилагателно за цвят
Устойчивата съчетаемост на прилагателните за цвят се реализира в ком-
бинация с на практика всички категории съществителни имена. Доколкото
цветът е тясно свързан с материалния свят, с конкретната сфера, преоблада-
ващата част от тези съществителни са конкретни имена, т.е. названия на мате-
риални същини – реално съществуващи предмети, обекти, природни явления,
лица и т.н.. В тази група се откроява присъствието на нарицателните имена с
веществено значение, като най-широко представени са названията на веще-
ства, предмети с естествен характер, артефакти, растителни и животински
видове, храни и напитки, природни явления и обекти.
Прави впечатление почти пълното отсъствие на компоненти соматизми
(имена на органи и субстанции), както и на архаизми, които участват често в
състава на фразеологичните единици.
Наред с открояващото се присъствие на съществителни нарицателни имена с
веществено значение, в лексикалния състав на изучаваните словосъчетания, ма-
кар и доста по-малобройни, участват и нарицателни имена с отвлечено значение.
Направените наблюдения и анализът на номиналния лексикален състав на
устойчивите словосъчетания в българския и френския език налагат извода за
изявената близост между двата езика по отношение на лексикално-семантич-
ната принадлежност и тематична ориентация на именните компоненти.
Обобщените резултати от тези наблюдения са представени в таблица №1,
която онагледява лексикално-семантичната класификация на устойчивите

22
 ЛЕКСИКАЛНО-СЕМАНТИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ
НА УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В БЪЛГАРСКИЯ И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК

УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ

СОБСТВЕНИ ИМЕНА НАРИЦАТЕЛНИ ИМЕНА

като названия на като названия на

5
Лица* Нелица Лица Нелица
(Топоними)
Конкретни предмети Абстрактни предмети

23
одушевени неодушевени

с номинален с номинален с номинален с ономастичен

компонент компонент компонент с компонент
- лице - нелице веществено
значение

Червен кръст Mont blanc бяла робиня черна овца син кит жълти стотинки червен Петко черен хумор
Сивите вълци Forêt noire бял човек червени барети черна каня зелена карта бяла Рада бял кахър
Armée rouge Черно море hommes bleus oie blanche ours blanc arme blanche Anjou blanc peur bleue
Maison blanche Сините камъни soeurs grises cordon(-) bleu flamant rose peuplier noir Anjou rouge verte vieillesse

Таблица №1

*
Устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят – собствени лични имена са названия на организации, институции, сдружения и под., както и на човешкия
колектив на тези организации, институции, сдружения и под.
словосъчетания с прилагателно име за цвят. Тази класификация представя
семантично-функционалната им характеристика, съотнесена към техния ле-
ксикален състав и по-конкретно към вида на номиналния компонент с кате-
гориален признак лице, нелице, веществено значение, абстрактно значение.
1.3. Вариантност при устойчивите словосъчетания
с прилагателно за цвят
Вариантността е езиково явление, присъщо и на устойчивите словосъче-
тания с прилагателно за цвят. Неговата проява е силно ограничена както в
българския, така и във френския език. За лексикален вариант приемаме сло-
восъчетание, при което замяната на един компонент с друг не е довело до
изменение в значението и функцията му.
В рамките на разглеждания структурен тип устойчива именна група
по-подвижният лексикален компонент е съществителното име. Лексикалната
вариантност при него се получава най-често чрез синонимна замяна (бяла
страна/бяла държава, жълта преса/жълт печат, steak bleu /bifteck bleu,
bile noire /humeur noire).
При другия лексикален компонент – прилагателното за цвят, въпросът за
вариантността е много по-деликатен. Съществуват случаи на подмяна на едно
цветообозначение с друго, основно при устойчиви словосъчетания – назва-
ния от областта на ботаниката и зоологията, но те се определят като проява
на лексикална синонимика (жълт/черен имел, жълт/бял оман, raisin rouge/
noir, raisin gris /rose.
Като синоними се определят и словосъчетания като черна/сива икономи-
ка, colère blanche/bleue/rouge/jaune/noire, в които прилагателните за цвят, на
базата на метафорично или метонимично преосмисляне, са развили близки,
но все пак различаващи се по образа, залегнал в основата на тропа значения.
В много редките случаи на вариантност чрез замяна на едно прилагателно
име за цвят с друго, получените устойчиви словосъчетания са паралелни на-
именования на денотат, който е с повече от един ярък, отличителен цветови
признак като например червен/черен кълвач, ébène verte /jaune.
Специфична вариантност се наблюдава в българския език при словосъче-
танията черен (чер) арапин (арап), черен (чер) пипер, черен (чер) трън, черен
(чер) ясен, в които компонентът прилагателно за цвят се явява в съкратена и
пълна форма. Сходен случай на вариантност от формално естество имаме и
при замяна на съществителното име с негово умалително (бял прах /прашец).

2. Граматически характеристики на устойчивите словосъчетания

с прилагателно за цвят
Устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския
език и френския език, както вече беше изтъкнато, не се различават от техните
24
свободни корелати по своята формална структура. В нея прилагателното име
се свързва чрез съгласуване с определяемото съществително, което налага
своите граматически характеристики за род, число и определеност (члену-
ване) на именното словосъчетание, като те се поемат от прилагателното име
във функцията на съгласувано определение. По този начин устойчивото сло-
восъчетание става съотносително на лексико-граматическата категория на
съществителното име. Голяма част от устойчивите словосъчетания с прила-
гателно за цвят функционират с пълната парадигма, характерна за този лекси-
ко-граматически разред.
По отношение на граматическата характеристика за род някои устойчиви
словосъчетания, означаващи лица, имат форми за мъжки и женски род, неза-
висимо от вида на номиналния компонент – съществително име с категори-
ален признак лице или нелице (бели роби/ бели робини; un blouson noir/ une
blousonne noire).
Съществуват и случаи на разминаване на родовата характеристика на
устойчивото словосъчетание с тази на означаваното от него лице (червена
барета, cordon<->bleu), както и на съотнасяне към денотат с две характерис-
тики за род (човешки индивид от мъжки или женски пол), като например бяла
врана, bête noire.
По отношение на граматическата категория число може да се отбележи,
че някои словосъчетания се употребяват предимно в единствено число във
връзка със семантичната им характеристика на названия на видова категория,
мислима като типологизиращо понятие (бял бор, жълт кантарион, saumon
rose, anis vert).
По-честа употреба в множествено число имат устойчиви словосъчетания,
назоваващи множество от еднотипни обекти, общност от индивиди, обедине-
ни от общ признак (зелени площи, червени барети; casques bleus, cols blancs).
Парадигматичните изменения по отношение на граматичната характерис-
тика определеност/неопределеност се реализират при функциониране на
устойчивото словосъчетание в речта, при свързването му с частите на изре-
чението. При устойчивите словосъчетания в българския език членната форма
е съставна част от думата и съответно от структурата на словосъчетанието, в
което прилагателното име е носител на морфологичния показател на опреде-
леността (члена). В рамките на устойчивата именна група във френския език
не се прави опозиция между определеност и неопределеност.
Проявите на парадигматична дефективност при устойчивите словосъчета-
ния с прилагателно за цвят, т.е. на ограничени или липсващи морфологични
характеристики в тяхната структура, са силно ограничени както в българския,
така и във френския език.

25
 3. Структурно-позиционна организация на устойчивите словосъчетания
с прилагателно за цвят
Организационната структура на устойчивите словосъчетания е свързана
с участието и разположението на техните конструктивни елементи, както и
с връзките между тях. Разположението на двата градивни елемента следва
словоредните принципи, специфични за съответния език.
Словоредният модел, изискващ препозиция на прилагателното име, се
прилага без изключение при всички устойчиви словосъчетания с прилагател-
но име за цвят в българския език.
Френският език се отличава с по-голяма позиционна подвижност на прила-
гателното име, което може да бъде както предпоставено, така и задпоставено
спрямо определяемото съществително. Структурната схема с постпозиция на
прилагателното име е преобладаващият начин на организация на елементи-
те в устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят във френския език,
в който обичайното място на съгласуваното определение е вдясно от опре-
деляемото име (tourisme vert, examen blanc, marée noire). Словоредният мо-
дел с препозиция на прилагателното име е далеч по-малко фреквентен (noire
ingratitude, verte jeunesse, rouge-gorge). Той е обвързан със специфична се-
мантика, анализирана обстойно в Трета глава, и е атестиран при 4 от 9-те
прилагателни за цвята, включени в изследването (noir, vert, blanc, rouge).

4. Правописно оформяне на устойчивите словосъчетания

с прилагателно име за цвят
Разделното правописно представяне е един от диференциалните формални
признаци на устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят, чиято
структура е изградена от две разделно оформени, самостоятелни пълнознач-
ни лексикални единици – съществително име и прилагателно име за цвят.
Устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят в българския език
следват без изключение правописния принцип за разделно оформяне.
Този принцип се споделя и от огромното мнозинство от устойчиви сло-
восъчетания с прилагателно име за цвят във френския език, в който обаче
са налице и случаи на полуслято писане, т.е с дефис като неговата употреба
може да бъде задължителна или факултативна.
В работния корпус на настоящото изследване от 1143 устойчиви словосъ-
четания с прилагателно име за цвят във френския език само 20 имат задължи-
телен полуслят правопис (dame-blanche, bouillon-blanc, fer-blanc, mont-blanc,
blanc-bec, blanc-estoc, blanc-manger, blanc-manteau, blanc-nez, blanc-russe,
bec-jaune, gant-jaune, bas-rouge, Croix-rouge, Croissant-rouge, peau-rouge,
rouge-gorge, rouge-queue, col-vert, pic-vert).

26
 Yпотребата на съединителна чертица има незадължителен характер при
9 устойчиви словосъчетания (bas<->bleu, cordon<->bleu, pied<->noir, vert<-
>gallant, enfants<->rouges, Barbe<->bleue, col<->bleu, Croix<->bleue, Cap<-
>vert).
Направените наблюдения относно формата на изучаваните езикови едини-
ци показват, че сходството във формалните характеристики на устойчивите
словосъчетания с прилагателно за цвят в българския и френския език има
превес над различието. Доминиращага изява на общото може да намери обяс-
нение в аналитизма на двете съпоставяни езикови системи.

27
 Т Р Е Т А ГЛ А ВА
СЕМАНТИЧНИ И СИНТАКТИЧНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ
НА ПРИЛАГАТЕЛНОТО ИМЕ ЗА ЦВЯТ

Амбивалентният характер на цвета като физична величина, подлежаща на

неврофизиологично възприятие, от една страна, и като езиков знак, в чиято
семантична структура съжителстват денотативно и символно, от друга, пре-
връща темата за цвета в особено предизвикателство пред нейните изследова-
тели.
Изясняването на екстралингвистичната същност на названията на цветове-
те е задължително, за да бъде разбрано особеното място на цветовата лексика
в езиковата система и да бъде осветлена семантиката на прилагателните за
цвят. Сложната и многопластова същност на понятията „цвят“ и термин за
цвят е в основата на богатата и гъвкава семантична структура на тези при-
лагателни, която се отличава със специфична симбиоза на абстрактност и
конкретност.

1. Цветовете и техните названия

Специфичната система от цветообозначения в различните езици или ези-
кови групи е класически пример за относителното структуриране на действи-
телността, осъществявано от езика и формулирано в прословутата хипотеза
на Сапир-Уорф (Уорф 1969), според която всеки език разчленява и обособява
по свой начин човешкия опит и познание за света. В конкретния случая той
сегментира едно обективно физично явление (оптическия спектър), възпри-
емано чрез еднакъв за всеки човешки индивид неврофизиологичен механи-
зъм, в различен брой цветови зони.
В подкрепа на тази теза е и наложилата се в съвременната антропология
схема на Бърлин и Кей (1969) за основните термини за цвят. Двамата амери-
кански етнолингвисти анализират названията за цвят в 98 езика и обособяват
7 еволюционни стадия в процеса на езиковото кодиране на цветовете. Без да
се спираме подробно на всеки от тези стадии, е необходимо да се отбележи,
че последният VII стадий с осем, девет, десет или единадесет термина за цвят
е определен от авторите като стадий на развитите общества. Към този, спадат
френският и българският език с по 11 основни термина за цвят. (бяло, черно,
червено, зелено, жълто, синьо, кафяво, мораво, розово, оранж, сиво“, „blanc,
noir, rouge, jaune, vert, bleu, brun/marron, orange, gris, violet, rosе“)
Стадиите в еволюцията на основните термини за цвят трябва да се разби-
рат по-скоро като процес на постепенна диференциация на цветовите катего-
рии, отколкото като поредност при тяхното кодиране.
28
 Последователността на лексикална категоризация на цветовете се опреде-
ля от дължината на вълната на съответните лъчения от видимата област на
оптическия спектър, като първи се класифицират от съзнанието сегментите с
най-голяма дължина на вълната (червен, жълт, оранжев).
Определянето на основните термини за цвят е особено важно с оглед
на изследователските задачи, тъй като именно тези цветообозначения, благо-
дарение на своите семантични характеристики, участват в изграждането на
устойчиви словосъчетания. В настоящото проучване на базата на класическа-
та схема на Бърлин и Кей (1969) и статистическия подход, прилаган от изсле-
дователите на прилагателните за цвят (Тодорова 1987, Вилме 1981, Блумен и
Тасмовски 1982-1983) и като се отчита устойчивата съчетаемост на тези при-
лагателни имена се приемат за основни термини за цвят в двата изследвани
езика следните наименования:
blanc, noir, rouge, bleu, vert, gris, rose, jaune, brun
бял, черен, червен, зелен, жълт, син, сив, розов и кафяв.
Съответстващите си по брой и състав редове от прилагателни имена за цвят
в българския и френския език позволяват съпоставими резултати и надеждни
изводи по отношение на техните семантични и синтактични характеристики
и реализацията на устойчивата им съчетаемост, включително и неологичната
им продуктивност.

2. Прилагателни имена за цвят – основно езиково средство за

назоваване на понятието за цвят
Сред основните езикови средства за назоваване на понятието за цвят, раз-
бирано като качество, свойство на предметите да предизвикват определени
зрителни усещания в зависимост от отразяваната или излъчваната от тях
светлина, прилагателните имена са предпочитаната част на речта.
Дори в езици със слабо развита категория на прилагателните имена (18% от
всички езици според класификацията на Клод Ажеж (1986 : 74-75)) понятията
за размер, време/възраст, оценка и цвят намират своето изражение. Тези при-
лагателни имена обособяват групата на т. нар. „основни или първични прила-
гателни“ с висока честота на употреба и специфични морфологични свойства,
които ги отличават от останалите представители на тази част на речта.
2.1. Семантична характеристика на прилагателното име за цвят
Категорията на качествените прилагателни, към които по дефиниция при-
надлежи прилагателното за цвят, се характеризира в семантичен план с висока
степен на абстрактност, която предполага развита способност на човешкото
съзнание да извежда отвлечени мисловни построения (Шрамм 1979). В това от-
ношение, разбира се, различните видове качествени прилагателни не са едно-
родни, т.е. те се отличават по начина, по който се формира тяхната семантика.
29
 Тази на прилагателните за цвят, независимо от абстрактния характер на
категорията, към която принадлежат, се характеризира с относително висока
степен на конкретност като препраща към съществуващи в действителността
референти.
Въпреки обвързаността на цветовия признак с конкретната сфера и онто-
логично обусловената му еднозначност (физичната величина „цвят“), прила-
гателното име за цвят запазва все пак известна степен на абстрактност. Тази
двойнственост на семантичната му природа създава благоприятни условия
за процесите на семантично преобразуване чрез метафора и метонимия и е в
основата на неговата разнообразна съчетаемост (свободна и устойчива).
2.2. Синтактична характеристика на прилагателното име за цвят
Синтактичната характеристика на прилагателните за цвят се отнася до син-
тактичните функции, които може да изпълнява тази част на речта в отноше-
нията й с други части в рамките на изречението, до мястото на прилагател-
ното спрямо съществителното, което определя, както и до възможността за
степенуване. Разделянето на синтактичните характеристики от семантичните
е донякъде условно, тъй като е невъзможно да бъдат анализирани отделните
синтактични позиции на прилагателното име, без да се разкрие семантиката
на всяка от тях, както и съответните семантични функции, които то изпълнява.
С оглед на обекта и целите на изследването, най-голям интерес представлява
функцията на съгласувано определение (епитет), както и съотнасянето й с тази
на предикативно определение, т.е. разкриването на предикативния или непреди-
кативен характер на отношението между компонентите на словосъчетанието във
връзка с разбирането за именната група като предикатно-аргументна структура.
В качеството си на съгласувано определение в рамките на именното сло-
восъчетание прилагателното за цвят играе ролята на диференциращ признак,
който може да опише обекта като изтъкне неговата цветова характеристика,
но също така може и да го разграничи като го обособи в самостоятелна рефе-
ренциална (под)категория.
Тези две семантични интерпретации дават основание на Гос (1999) да оп-
редели функцията на съгласуваното определение като семантично нехомо-
генна. В настоящото изследване двете функционални роли на прилагателното
име за цвят се разделят на характеризираща и категоризираща като характе-
ризацията е представяне, описание на качествена характеристика на предмет
или явление, а категоризацията е обособяване на определена категория (раз-
дел, група, клас или други) въз основа на общ отличителен признак.
Раздвояването в семантичната интерпретация на функцията на съгласува-
ното определение е свързано с характера на отношението между признака
и предмета, носител на този признак, т.е. с това дали то има предикативен
характер или не. С други думи, поставя се въпросът за съответствието между
30
двете структури – определителната, т.е. именната група със съгласувано оп-
ределение и атрибутивната, при която между прилагателното име и определя-
емото съществително има проста предикативна връзка, изразена с глагола за
съществование être/съм.
Изследванията в рамките на трансформационната теория показват, че не
зад всяка определителна структура стои реална предикативна такава като
неин логико-семантичен аналог.
Възможността определителната структура да се преобразува в атрибутивна
се определя от предикативния характер на отношението между компонентите
на именното съчетание. Това е отношение, което свързва предмета (именния
компонент) с един от неговите същностни признаци, в случая цветовия (при-
лагателното име за цвят).
Същностните (инхерентни) признаци са признаци, обусловени от самата
природа на предмета и като такива те са част от неговата иманентна семан-
тична структура. На базата на предицирания признак вътре в полето на по-
нятието, назовано от съществителното име, се обособява конкретна разно-
видност, носител на този признак. Подобен акт се извършва в семантичната
структура на словосъчетания като жълта рокля и robe verte, т.е. отношението
между нейните компоненти може да бъде определено като предикативно. Тук
подмяната на един признак с друг (от набора същностни признаци) е напъл-
но допустима, защото не се нарушава референциалната идентичност на пре-
дметното име (червена, дълга, скъпа рокля; robe rouge, étroite, élégante).
При словосъчетания като жълт кантарион и habit vert признакът цвят
изпълнява категоризираща функция, като участва в конституирането на нов
клас референциална единица, отличаващ се със специфични характеристич-
ни свойства . Този признак не може да бъде определен като предикативен, тъй
като той е външен за самата природа на предметното име и не е част от не-
говата иманентна семантична структура. Неговата подмяна би нарушила се-
мантичната структура на именната група. Така например, замяната на жълт
с червен в словосъчетанието жълт кантарион би довело до оформянето на
нова номинационна единица червен кантарион – ‘бот вид eдногодишно или
двугодишно растение от семейство Тинтявови, използвано като лечебно, със
светлорозови цветове’, растение с различна видово-родова принадлежност от
тази на жълт кантарион.
2.2.1. Място на прилагателното име за цвят
В рамките на именната група мястото на прилагателното име за цвят е оп-
ределено от съответната за всеки език граматична норма.
За българския език тя гласи „Нормалното място на прилагателните като
определения на главната част e вляво от нея“ (Пенчев 1999: 517) (бяла рокля,
жълта гостенка).
31
 Във френския език, в който съжителстват принципите за задпоставеност и
предпоставеност на прилагателното в качеството му на съгласувано опреде-
ление, случаите на задпоставеност на прилагателните за цвят са внушително
мнозинство (Вилме 1980, 1981).
От гледна точка на мястото им спрямо определяемото съществително, Ри-
гел (2001) разграничава две категории прилагателни във функцията на съг-
ласувано определение – прилагателни с постоянно и с променливо място.
Авторът причислява прилагателните за цвят към първата категория, тази на
прилагателните с постоянно място, като ги определя като задължително зад-
поставени (заедно с прилагателните за форма).
Все пак някои прилагателни за цвят могат да бъдат и предпоставени във
функцията на така наречения епитет по природа (épithète de nature), който
изразява характеристика, традиционно свързвана със съществителното име
(blanche neige, vertes prairies, noirs soucis).
2.2.2. Степенуване на прилагателното за цвят
Степенуването на прилагателните за цвят представлява интерес от глед-
на точка на определянето на предикативния или непредикативен характер на
отношението в именното словосъчетание. Тази семантично-синтактична въз-
можност е в пряка зависимост от семантичните функции на прилагателното
за цвят-епитет в именната група.
Там, където прилагателното за цвят, изпълнява категоризираща функция
и съответно не може да бъде трансформирано в предикативно определение,
степенуването е неосъществимо.
*много зелено училище, много черна металургия
* un mariage très blanc, unе carte très bleue
В този случай се осъществява позициониране на референтната единица,
чието наименование е именното словосъчетание, в класификационна схема с
оглед на определен категориален признак, който не може да бъде мислен като
повече или по-малко застъпен, а само като идентифициращ съответния (под)
клас предмети.

3. Прилагателното за цвят в именните словосъчетания

След като се очерта семантико-синтактичният портрет на прилагателното
за цвят следва да се разгледат неговите характеристики като компонент на
именните словосъчетания, в които то участва и обвързаността на тези харак-
теристики със съответния статут на словосъчетанията – свободен или устой-
чив (несвободен).
В рамките на устойчивите словосъчетания с компонент прилагателно име
за цвят, прилагателното име придобива нови семантично-синтактични харак-
теристики, различни от тези, присъщи на качествените прилагателни в сво-
32
бодните словосъчетания. Анализът на тези характеристики показва, че става
въпрос за две различни логико-семантични структури на двата различни типа
словосъчетания, а не просто за преносната употреба на съответното прилага-
телно за цвят, както твърде често лексикографските пособия посочват.
3.1. Свободни словосъчетания с прилагателно за цвят
Свободните словосъчетания с прилагателно име за цвят са съчетания от
пълнозначни думи, конституирани ad hoc в потока на речта или мисълта с
оглед на конкретна комуникативна ситуация, а именно предоставяне на ин-
формация за цветовата характеристика на обрисувания обект.
В случая функцията на прилагателното е да означи признака, който харак-
теризира предмета чрез описание на една от присъщите му физически харак-
теристики. По този начин то индивидуализира обрисувания обект като го от-
деля сред група обекти. Носителят на признака е предварително дефинирано
понятие и участва като такова в речта. Връзката между признак и предмет е
външна, реално съществуваща и обективно доказуема.
Следователно, отношението между тях може да бъде определено като
предикативно, а съгласуваното определение – трансформирано в предика-
тивно определение, като именната група бъде сведена до просто утвърдител-
но изречение. Копулативният глагол съм утвърждава физическото наличие
на признака цвят по отношение на неговия носител и едновременно с това
осъществява известна дистанция между прилагателното и определяемото съ-
ществително – подлог на предикативната конструкция.
бяло петно → Петното е бяло.
carte bleue → La carte est bleue.
В синтактичен план прилагателното за цвят в свободното словосъчетание
се отличава със своята автономност и гъвкавост, която предполага не само
възможност за заемане на позицията предикативно определение, но и въз-
можност за степенуване /количествено вариране (ярко бяло петно; une carte
très bleue ), за съчинителна връзка с друго качествено прилагателно (бяло и
упорито петно; une carte bleue et froisséе), за номинализация на прилагател-
ното име (белотата на петното, le bleu de la carte). Тази синтактична гъвка-
вост на прилагателното е предопределена от семантиката на функцията му на
характеризиращо определение в рамките на именната група.
3.2. Устойчиви словосъчетания с прилагателно за цвят
Вече беше посочено, че във формално отношение устойчивите именни
словосъчетания с прилагателно име за цвят не се различават от свободните
им корелати. В рамките на именната група прилагателното за цвят, във функ-
цията му на съгласувано определение, подобно на всяко друго прилагателно,
означава „едно общо понятие със съществителното, което пояснява. При това
33
то винаги стеснява обема на понятието, превръща го от родово във видово“
(Куцаров 1999: 324).
3.2.1. Семантично-функционална характеристика на прилагателното
за цвят в устойчивите словосъчетания
В логико-семантичен план устойчивото съчетание с прилагателно за цвят
се отличава с непредикативния характер на отношението между признак и
предмет, тъй като между тях не се извършва предикативен акт на приписване
на същностно свойство на носител на това свойство. Тук мисловният процес
свързва предмета с външен, несъщностен за него признак като обединява две
различни когнитивни полета. Чрез тази семантична операция се осъществява
най-често обособяване на ново понятие, на нова референциална (под)кате-
гория (жълта преса, черен пазар, arme blanche, tourisme vert) като ролята
на прилагателното за цвят е да обозначи онзи категориален признак, който
разграничава новото видово понятие, назовано от именното словосъчетание
от родовото понятие, чийто носител е определяемото съществително.
Категоризиращата функция е най-типичната семантична функция на
прилагателното за цвят в устойчивите словосъчетания. На практика всички
основни прилагателни за цвят в българския и френския език, без изключение,
имат регистрирани употреби в тази функция, като техният брой значително
превишава този на употребите в останалите функции.
Друга специфична роля на прилагателното за цвят в рамките на устойчи-
вите словосъчетания е тази на прилагателно за подсилване (adjectif intensif)
или на интензификатор. Тази употреба е много по-ограничена в сравнение с
предходната, характерна е за малък брой прилагателни за цвят и то нееднакво
разпределени в двата езика. За българския език това са единствено прилага-
телното черен (черна неблагодарност, черна робия). Френският език нато-
варва повече прилагателни за цвят с ролята на изразител на значенията за
абсолютна степен (peur bleue, froid noir, verte réprimande, colère jaune, rouge,
blanche).

3.2.2. Синтактична характеристика на прилагателното за цвят в

устойчивите словосъчетания
Прилагателното за цвят в устойчивите словосъчетания се отличава със за-
губа на синтактична автономност, изразяваща се преди всичко в невъзмож-
ността му да заема позицията на предикативно определение, т.е. именната
група не може да бъде трансформирана в предикативна структура.
зелено училище → * Училището е зелено.
nuit blanche → * Cette nuit est blanche.
Ограниченията в свободното синтактично функциониране на прилагател-
ното за цвят се обясняват, както със семантично-функционалните му характе-
34
ристики в рамките на устойчивото словосъчетание (категоризираща, интен-
зифицираща функция), така и със свойствата на атрибутивната фраза, чийто
предикат не бива да съдържа дефиниционни елементи (Морел 1993 : 23).
Силно или напълно ограничената синтактична автономност на прилагател-
ното за цвят има своята проява не само в неговата невъзможност да изпълня-
ва функцията на предикативно определение. Отсъствието на предикативни
отношения между двата компонента в устойчивата именна група обуславя и
други ограничения като невъзможност за субстантивация на прилагателното
име, невъзможност за съчинителна връзка с друго прилагателно име. Избро-
ените ограничения са в основата на набора от синтактични критерии, който
предоставят възможност да бъдат установен устойчивият характер на слово-
съчетанието и да бъде определена неговата степен на устойчивост.

35
 Ч Е Т В Ъ Р Т А ГЛ А ВА
ПАРАМЕТРИ, СТЕПЕНИ, ОБХВАТ НА УСТОЙЧИВОСТ
ПРИ УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В БЪЛГАРСКИЯ
И ФРЕНСКИЯ ЕЗИК
Устойчивостта е качество, признак на съчетания от самостоятелни лекси-
кални единици (най-малко две), възприемани и възпроизвеждани като единно
структурно и семантично цяло. Двата аспекта на това единство дават основа-
ние да се говори за семантична устойчивост и структурна (синтактична) устой-
чивост. Според Грос (1996: 8) това са „двeте лица на едно и също езиково явле-
ние, които не бива да бъдат разделяни изкуствено. Всяко разчленимо значение
се проявява в съответна съизмерима синтактична свобода и обратно“.
Устойчивостта има своята проява на всички езикови равнища, като носи
спецификата на всяко от тях. Тази специфика не пречи да бъдат обособени
общите параметри на явлението устойчивост, които следва да бъдат установе-
ни и прецизирани в рамките на всяка една категория устойчиви образувания,
обект на лингвистично описание.

1. Параметри на устойчивост
Общите параметри на явлението устойчивост, формулирани от Грос
(1996), включват 6 необходими условия, на които трябва да отговаря устой-
чивото словосъчетание:
– Полилексикалност;
– Семантична непрозрачност (неразчленимост);
– Блокиране на трансформационните свойства (взависимост от типа на
езиковата единица (именна, глаголно-именна и т.н.);
– Невъзможност за актуализация на структурните елементи;
– Блокиране на лексикалната парадигма от синоними;
– Невъзможност за вмъкване (non-insertion).
Посочените шест свойства на явлението устойчивост, независимо от своя
универсален характер, не намират реализация в еднаква степен и по един и
същи начин при всички устойчиви словосъчетания. Във връзка с това преди
да се пристъпи към определяне на конкретните параметри на устойчивостта
за всяка отделна категория устойчиви езикови единици, е от особена важност
да бъде изяснено понятието „степени на устойчивост“.

2. Степени на устойчивост
Понятието „степени на устойчивост“, въведено от Грос (1988), позволява
да се разкрие едно съществено отличие на езиковото явление устойчивост
36
– неговия градуален характер. Устойчивостта не е компактна величина, не
може да бъде определена еднозначно с „да“ или „не“ и да бъде дефинирана
с един единствен критерий. Между свободна и устойчива съчетаемост няма
рязко очертана граница, а по-скоро съществува един континуум от степени на
изява на различните параметри на устойчивостта.
На практика само една незначителна част от устойчивите словосъчетания
удовлетворяват всички необходими условия, които определят наличието на
устойчивост5. Между тази категория и тази на свободните словосъчетания
се разполага преобладаващото мнозинство от многокомпонентни формации,
при които параметрите на устойчивостта се реализират не в еднаква степен и
не по един и същи начин. Именно тази междинна група поставя и най-дели-
катните проблеми по отношение на лингвистичното си описание.
Все пак, за да може да се говори за степени на устойчивост, е необходимо
да сме в състояние да идентифицираме това явление и да преценим кой е
прагът, отвъд който прекрачваме в пространството на несвободното, на зак-
репеното.
За тази цел от първостепенно значение е да се изгради стройна система
от критерии за измерване на степента на устойчивост, която да се базира на
общите параметри на явлението, адаптирани към конкретните му реализации
в различните типове устойчиви словосъчетания.

3. Параметри и степени на устойчивост при устойчивите

словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския
и френския език
Посочените общи параметри на явлението устойчивост са релевантни
по отношение на устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят в
българския и френския език. Основание за това твърдение дават направени-
те наблюдения и заключения относно преобладаващото общо в лексикалния
състав, общограматически характеристики и структурна организация на раз-
глежданите съчетания.
При определяне на параметрите на устойчивост на именните словосъче-
тания с прилагателно име за цвят подходът е обратен на този, възприет при
представяне на общите параметри на устойчивостта. Той се състои в посоч-
ване на трансформационните свойства от синтактичен, семантичен и морфо-
логичен порядък, присъщи на свободните именни словосъчетания. Според
броя на свойствата, нереализирани от словосъчетанието, може да се съди за
степента на неговата отдалеченост от свободната съчетаемост или с други
думи за степента на неговата устойчивост.
5
  Според Грос (1988: 70) във френския език този брой е едва 10% от всички именни групи,
при които е атестирана устойчивост.
37
 Обичайните трансформационни свойства, които характеризират отноше-
нията между прилагателно име за цвят и съществителното име в рамките
на свободните именни словосъчетания са предикативност, субстантивация,
лексикална парадигма при прилагателното име, граматико-парадигматични
изменения, определяне от наречие, съчинителна връзка с друго прилагател-
но име, правило за тъждественост, лексикална парадигма при съществител-
ното име.
Без да йерархизира тези критерии, все пак Грос (1988) поставя на първо
място критерия за предикативност, т.е. предикативния (или непредикативен)
характер на отношението между компонентите на словосъчетанието, разгле-
дано като предикатна структура. Семантично-функционалната характеристи-
ка на прилагателното за цвят в именното словосъчетание е определяща за
типа на това отношение и за броя и естеството на наблюдаваните трансфор-
мационните свойства.
Изброените трансформационни свойства могат да бъдат приложени като
критерии за определяне на степента на тяхната семантична и синтактична
обвързаност. Както обобщава Грос, „съществува обратнопропорционална
връзка между устойчивостта на групата съществително име + прилагател-
но име и броя на наблюдаваните трансформационни свойства. Когато дадено
съчетание се поддава на всички посочени преобразувания, неговото значе-
ние е напълно аналитично и то се определя като свободно. Обратно, ако нито
едно от тези свойства не е осъществимо, тогава е основателно да се говори за
устойчивост“ (Грос 1988: 69).
Между посочените два полюса съществува една многостепенна скала на
възможни ограничения по отношение на потенциалните трансформационни
свойства, присъщи на именното словосъчетание. В това пространство се раз-
полагат и по-голямата част от устойчивите словосъчетания в българския и
френския език като тяхното лингвистично описание и лексикографско пред-
ставяне е най-трудно за моделиране.

4. Обхват на устойчивост при устойчивите словосъчетания с прилага-

телно име за цвят в българския и френския език
Обхватът на устойчивостта (portée du figement) e свързан с механизмите
на семантична деривация, които са в основата на голяма част от устойчиви-
те словосъчетания с прилагателно за цвят. Семантичната деривация може да
засяга само един от двата компонента на словосъчетанието (номиналния или
адективния) или да обхваща и двете части, т.е. цялото словосъчетание. Пър-
вия случай определяме като частичен обхват на устойчивостта, а във втория
е налице пълен обхват.

38
 Традиционните способи за лексикално-семантично словообразуване във
френския и българския език се реализират и при устойчивите словосъчетания
с прилагателно име за цвят. Това са метафора и метонимия6.
Между лексикализирания характер на тези тропеични преноси и явление-
то устойчивост съществува дълбоко същностно сходство. Както понятието
устойчивост, така и езиковата метафора се определят като нещо трайно, за-
стинало, неизменно.
В същото време прилагателните имена за цвят със своя доста широк и
пластичен семантичен обем са особено благодатна почва за изява на тро-
пеичния потенциал. От една страна, обвързаността на термините за цвят с
конкретната сфера създава добри условия за метонимичен пренос. От друга
страна, термините за цвят препращат към абстрактни цветови категории, с
размити граници и богато нюансирано съдържание, което дава поле за изява
на метафоричното преосмисляне.
4.1. Частичен обхват на устойчивостта
Най-често семантично пренасяне и преобразуване се осъществява при
адективния компонент – прилагателното име за цвят. Поради вече изтъкна-
тата близост с конкретната сфера, метонимията е най-продуктивният способ
за преосмисляне.
4.1.1. Метонимия
Цветът е едно от основните осезаеми и видими белези на обектите от зао-
бикалящата действителност, които веднагат става забележими при досега на
човек с тях. Така по типичната за метонимията формула част-цяло цветът, ха-
рактеризиращ обекта според окраската на някаква негова част, на съставящите
го елементи или на друг обект, намиращ се в съприкосновение с него, се избира
като отличителен белег на цялото, като диференциращ признак за дадена кате-
гория обекти (зелени площи, бяло братство, sœurs grises, tourisme blanc).
Частичен обхват на метонимичен пренос при номиналния компонент на устой-
чивото словосъчетание e често налице при названия на отличителни атрибути на
награди, отличия (черен колан, жълта фланелка, ruban bleu/rouge, rosette rouge).
4.1.2. Метафора
Случаите на метафорично преосмисляне на прилагателното име за цвят в
устойчивите словосъчетания в българския и френския език са многобройни
и разнообразни като сред тях могат да бъдат откроени прояви както на общ,
така и на различен вид тропеичен пренос.
Интересен факт е големият брой устойчиви словосъчетания в българския
и френския език с прилагателното име черен/noir, при които се реализират
общи метафорични подтипов върху основата на асоциативна връзка между

6
Обект на наблюдение са само езиковата метафора и езиковата метонимия.
39
цвят и отрицателно възприемани или характеризирани преживявания, състоя-
ния (черна работа, черни мисли, idées noires, noir destin) и между цвят или
нелегално или полулегално възприемани събития (черно минало, travail noir).
За разлика от черен/noir при прилагателното бял/blanc общите метафорич-
ни значения са с различна степен на реализация в двата езика.
Концептуализирането на бял/blanc като ‘липса, отсъствие, несъществува-
не’ е значително по-широко застъпено във френските устойчиви словосъче-
тания (coup blanc, mariage blanc, examen blanc, nuit blanche), отколкото в бъл-
гарските (бяла бюлетина, бели стихове). Обратно, метафоричното значение
на бял/blanc като ‘нещо добро, нелошо, положително’ се среща по-често в
устойчивите словосъчетания в българския език (бял ден, бял свят, бял човек),
отколкото във френския (ange blanc, magie blanche).
4.2. Пълен обхват на устойчивостта
Словосъчетания с пълен обхват на устойчивост са тези, при които се про-
явява най-ярко параметърът семантична непрозрачност, т.е. невъзможността
значението на устойчивото словосъчетание да бъде изведено непосредствено
от значенията на неговите компоненти.
Този вид словосъчетания са нехипонимични в семантично отношение
(черна овца не е вид овца, а човек, който силно се отличава от другите; oie
blanche буквално ‘бяла гъска’ не е гъска, а наивно, глупаво момиче). При тях
и двата компонента са получили семантично развитие чрез метонимия, мета-
фора или метафора и метонимия заедно.
4.2.1. Метонимия
Устойчиви словосъчетания с прилагателно за цвят с два метонимично
преосмислени компонента по формулата част – цяло са особено характерни
за френския език (blouson noir, pied-noir, robe noire, col(s) blanc(s), bas-bleu,
peau-rouge, ventre jaune). Въпреки че номиналният компонент не назовава
лице, те са нарицателни имена, с които се означават лица.
Някои устойчиви словосъчетания, създадени по същата формула, са назва-
ния на представители на фауната (rouge-gorge, rouge-queue, bec rouge).
В българския език този тип устойчиви словосъчетания е по-рядък (жълти
павета, сиво вещество) и често става въпрос за калки (сини каски, червени
барети, жълти страници).
4.2.2. Метафора
Изтъкнатата семантична пластичност на прилагателните за цвят е в осно-
вата на богатото разнообразие от метафорично преосмислени словосъчета-
ния в българския и френския език (черна овца, черна станция, жълти сто-
тинки; ballet rose, papillons noirs, merle blanc, cordon<->bleu).

40
 Тези словосъчетания са ярка проява на идиосинкразията в езика, макар
все по-често калкирани словосъчетания с общ източник (английския език)
да навлизат в българската и френската лексикални системи на двата езика.
Всеки от тях по специфичен начин „създава условия“ за изява на метафората.
4.2.3. Метонимия и метафора
Някои случаи на пълен обхват на устойчивост са резултат обикновено от
комбинация между метонимично преосмислен адективен компонент и мета-
форично преосмислен – номинален (жълта гостенка, червени боклуци, сини
мравки, черна перла, diamant noir, or noir/ rouge/rose, éminence grise).
В по-редки случаи номиналният компонент има метонимична употреба, а
адективният – метафорична (черна каса, caisse noire).
Устойчиви словосъчетания с метафорично или метонимично преосмис-
ляне на един от двата компонента се характеризират с непредикативен или
полупредикативен характер на отношението между тях.
Метафора и предикация са две несъвместими семантични операции, тъй
като метафоричният пренос предполага асоцииране на две различни когни-
тивни полета, което противоречи на предикативното приписване на същ-
ностен за предметното име (номиналния компонент) признак. Оттук и не-
възможността или силно ограничената възможност за трансформация на
устойчивата именна група в просто утвърдително изречение или опасността
от двусмислие при подобно преобразуване.
un vieillard vert → *Ce vieillard est vert.
бяло училище → Училището е бяло (а не зелено).
Обвързването на формалната структура на съчетанията със семантични-
те механизими на преосмисляне доказва още веднъж, че устойчивостта не е
нито само лексикално, нито само семантично или синтактично явление. Това
обосновава необходимостта от взаимовръзка между различните равнища на
лингвистичен анализ.

41
 П Е Т А ГЛ А ВА
УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ В ПРАКТИКАТА
НА ПРЕВОДА

Проблемите при превода на устойчивите словосъчетания с прилага-

телно име за цвят са присъщи на превода на устойчивите словосъче-
тания изобщо. Устойчивостта неизменно е едно от големите изпитания
за майсторството на преводача. Картината се усложнява, когато той се
изправя пред семантичната универсалия цвят и системата на цветообо-
значения в езика.
Анализът на тези проблеми има за цел да насочи вниманието към някои
практически трудности при превода на този тип словосъчетания, но едно-
временно с това позволява да се направят някои изводи от съпоставително
естество, свързани с лексико-семантичните особености на изследваните
устойчиви съчетания и мястото им в лексикалната система на българския
и френския език.
Обобщените наблюдения върху емпиричен материал от 1170 преводни
единици на български език, съответстващи на 1143 френски устойчивите сло-
восъчетания с прилагателно име за цвят, е систематизиран въз основа на три
критерия: устойчив характер на преводната единица, наименование за цвят
и структурно-формален модел. Статистическите резултати са представени в
Таблица №2 в края на тази глава.
Според тези резулати само при превода на една трета от устойчивите сло-
восъчетания с прилагателно име за цвят се атестира пълна структурна и цве-
това симетрия като най-ярко тя се проявява при словoсъчетания с компоненти
noir (42%), rouge (37%), brun (34%), jaune (34 %) и blanc (33%) и намалява
постепенно при vert (27%), bleu (25%), gris (23%) и rose (21%).
При избора на признак за цвят като диференциален признак в процеса на
номинация на обекти от заобикалящата действителност не се наблюдава съ-
ществено различие между двата езика.
Преобладаващият брой преводни съответствия на български език, при кои-
то отсъства название за цвят или то не се реализира в устойчиво словосъче-
тание, свидетелства за нееднаквия начин, по който френският и българският
език използват езиковия си ресурс от цветообозначения. Основание за този
извод е и значителната разлика в броя на атестираните устойчивите слово-
съчетания с прилагателно име за цвят в техните лексикални системи (1143 за
френския език и 714 за българския).

42
 ТАБЛИЦА НА ПРЕВОДНИТЕ СЪОТВЕТСТВИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
НА ФРЕНСКИТЕ УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ ЗА ЦВЯТ

Запазване на названието Замяна на Отсъствие на

Устойчиви за цвят названието название Едносъставна
словосъчетания за цвят (друг цвят) за цвят лексема
с компонент

УС* НЕ-УС** УС НЕ-УС УС НЕ-УС

биелементна полиелементна
структура структура
Blanc 88 14 44 4 - 55 44 24
(270)
Bleu 28 5 16 3 2 15 40 14
(110)
Brun

43
13 2 1 4 - 9 7 2
(38)
Gris 15 2 8 4 1 13 20 3
(65)
Jaune 27 5 14 5 1 9 11 11
(80)
Noir 93 8 25 4 1 30 44 22
(222)
Rose 12 2 19 - - 3 15 5
(56)
Rouge 65 12 33 1 - 26 33 10
(176)
Vert 36 6 22 - - 10 40 11
(126)
Таблица №2

*УС- запазване на устойчивия характер на словосъчетанието ** НЕ-УС- незапазване на устойчивия характер на словосъчетанието

50
 Тази диспропорция обаче не може да бъде обвързана с различни домини-
ращи словообразувателни модели в двата езика. Основание за това твърдение
дава незначителният брой еднословни преводни съответствия (9% от общия
брой еквиваленти) на устойчивите френски словосъчетания. Във формално
отношение българските преводни съответствия са основно устойчиви или не-
устойчиви именни словосъчетания (дву- или многокомпонентни).

44
 Ш Е С Т А ГЛ А ВА
УСТОЙЧИВИТЕ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ С ПРИЛАГАТЕЛНО
ИМЕ ЗА ЦВЯТ И ЛЕКСИКОГРАФСКОТО ИМ
ПРЕДСТАВЯНЕ

Системният и последоватователен подход при представяне на устойчивите

словосъчетания е едно от най-големите предизвикателства пред авторите на
едноезични и двуезични речници. Направените наблюдения показват, че той
твърде често е интуитивен и много по-рядко се опира на сериозен теоретичен
модел, определящ параметрите на явлението устойчивост и неговата реализа-
ция на различни езикови равнища.
Анализът на семантико-синтактичната структура на устойчивите слово-
съчетания, определянето на степента на семантично преосмисляне и струк-
турно срастване на техните компоненти трябва да стои в основата на класи-
фицирането на отделните видове съчетания и съответстващото на всеки вид
лексикографско представяне.

1. Проблеми на лексикографското описание на устойчивите

словосъчетания в двуезичната лексикография
Основните въпроси, които търсят своя отговор при представянето на раз-
личните типове устойчиви словосъчетания в общите двуезичните речници са
следните:
– въпросът за източниците при подбора на устойчиви словосъчетания;
– критериите за подбор на устойчивите словосъчетания;
– статут и място на представяне на устойчивите словосъчетания;
– начин и форма на представяне на устойчивите словосъчетания;
– въпросът за преводните съответствия.
Не по-малко важни са съпътстващата металингвистична информация, осо-
бено тази за стилистичния регистър, представяне на вариантността, илюстра-
тивните примери.
След като бъде решено кои устойчиви словосъчетания да бъдат включени,
къде да бъдат поставени и как да бъдат представени, остава още един осно-
вен въпрос: какъв да бъде редът на представяне на словосъчетанията вътре
в речниковата статия или в отделните й семантични подразделения, така че
максимално да се улеснява ползвателят. Възможните подходи са – по азбучен
ред на първата дума на словосъчетанието, според граматическата категория
на компонентите на словосъчетанието или с групиране на синонимните сло-
восъчетания с еднакви преводни еквиваленти.

45
 Като общо трябва да се изтъкне, че е трудно и може би ненужно да се тър-
сят универсални формули, но е необходимо лексикографското описание да
се опира на сериозна теоретична и методологическа основа, която да опреде-
ли общите параметри на явлението устойчивост, да разкрие неговите специ-
фични свойства за различните категории устойчиви комплекси и да изработи
скала за степените на тяхната устойчивост с оглед на адекватното им лекси-
кографско отразяване.

46
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Направените статистически наблюдения, описание на лексикалните, гра-

матически и структурни характеристики на устойчивите словосъчетания с
прилагателно име за цвят, анализ на семантичните отношения между техни-
те компоненти, проучване на междуезиковата трансформация при превод и
на лексикографското представяне на словосъчетанията, както и натрупаният
опит при съставяне на двата работни корпуса (тълковен и двуезичен) дават
възможност да се направят следните изводи от съпоставително естество:
1. Броят на устойчивите словосъчетания с прилагателно име за цвят във
френския език значително надхвърля този на българските словосъчетания
(1143 срещу 714).
Причините за тази диспропорция между френския и другите, включително
и българския, езици трябва да се търсят в някои типологични особености.
От една страна, това е по-широкият спектър от адективни възможности на
българския език, който му позволява да разнообразява изразните си средства
при експлициране на атрибутивни отношения в рамките на словосъчетания
от прилагателно и съществително име. От друга страна, за френския език се-
мантичното преобразуване и преосмисляне, включително и на качествените
прилагателни имена, е основен модел на номинация. Тази лекота на семан-
тично преобразуване изследователите отдават на така наречения абстрактен
характер на френския език (Байи 1965, Гак 1983).
Всички тези аргументи осветляват тенденцията към устойчива съчета-
емост във френския език, която го отличава не само от българския, но и от
други аналитични езици. Широката семантика и недиференцираност на зна-
чението налага неговото конкретизиране, стесняване по пътя на словосъче-
танието.
2. Наблюденията върху устойчивите словосъчетания с прилагателно за
цвят в българския и френския език по отношение на лексикален състав, гра-
матически характеристики и структурна организация позволяват да се открои
предимството на приликите пред отликите. Сходството във формалните ха-
рактеристики на устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят намира
обяснение в аналитизма на двете съпоставяни езикови системи.
3. По отношение на семантико-синтактичните характеристики на прилага-
телното за цвят като компонент на устойчивата именна група е налице съвпа-
дение на семантико-синтактичния профил на прилагателното име.
Категоризиращата функция е типичната семантична функция на прилага-
телното за цвят в устойчивите словосъчетания. На практика всички основни
прилагателни за цвят в българския и френския език, без изключение, имат

47
регистрирани употреби в тази функция, като техният брой значително преви-
шава този на употребите в останалите функции.
По отношение на интензифициращата функция (функция за подсилване) –
в българския език тя е присъща единствено на прилагателното черен, докато
френският език натоварва повече прилагателни за цвят с ролята на изразител
на значение за абсолютна степен (noir, jaune, blanc, rouge, vert, bleu). Френ-
ският език си служи и със синтактичен инструментариум при реализация на
функцията на интензификатор (място вляво от номиналния компонент).
4. Прегледът на символните значения на прилагателните за цвят, които се
реализират в устойчивите словосъчетания в българския и френския език, без
да бъде в центъра на проблематиката на изследването, позволява заключение-
то, че универсалното доминира над специфичното. Тази констатация намира
свое обяснение не само в принадлежността на двата езика към общ езиков и
културен ареал, но и в характеристиките на съвременната епоха, които оказ-
ват влияние върху развитието на езика.
5. С последната констатация е свързана тенденцията за навлизане в българ-
ския и френския език на все повече устойчиви словосъчетания с прилагател-
но за цвят (обикновено калкирани интернационализми).
6. Разглеждането на обхвата на устойчивост, свързан със семантичното
преобразуване на компонентите на съчетанието, предоставя интересни на-
блюдения относно механизмите на този пренос в устойчивите словосъчета-
ния за цвят. И в двата езика голяма част от словосъчетанията са метафорично
и метонимично преосмислени. Един от моделите на пълен обхват на устой-
чивост, а именно метонимичният пренос по формулата част-цяло се откроява
във френския език и е застъпен по-слабо в българския език.
7. С оглед на практиката на превода, според данните, получени при обра-
ботка на преводния корпус, само една трета от устойчивите словосъчетания
с прилагателно име за цвят във френския език имат напълно тъждествени в
семантично и структурно отношение съответствия на български език, при
непроменен цветови компонент. Тази констатация говори за един относи-
телно невисок праг на предвидимост при превода на разглеждания езиков
материал.
8. По отношение на лексикографското представяне на устойчивите слово-
съчетания с прилагателно за цвят, което бе проучено в хода на подготовката
на работните корпуси, се констатира, за съжаление, сериозен дефицит в бъл-
гарската лексикография по отношение на представянето на устойчивата съче-
таемост, с изключение на двата фразеологични речника на българския език.
Френската лексикографска традиция предлага много по-богато и многостран-
но системно описание на френския език, но по отношение на устойчивите
изрази сериозните справочни издания не са многобройни.
48
 Всички направени дотук анализи и обобщения не изчерпват богатата про-
блематика, която пораждат устойчивите словъсъчетания с прилагателно име
за цвят във френския и българския език. Напротив, те отварят нови и интерес-
ни изследователски перспективи, свързани с:
– изработване на цялостна и пълна картина на реализацията на явлението
устойчивост с оглед на степените на устойчивост, подпомогнато от възмож-
ностите на компютърната лингвистика, които позволяват да бъде моделирано
езиковото описание;
– проследяване на процесите на лексикализация и прехода от свободни
към устойчиви словосъчетания;
– задълбочено изследване на механизмите на метафорично и метонимично
преосмисляне при устойчивите словосъчетания с прилагателно за цвят;
– разширяване на наблюденията върху превода на устойчивите словосъче-
тания в контекст и в посока роден – чужд език;
– изследване на националноспецифичните аспекти на употребата на назва-
нията за цвят в устойчивите словосъчетания в светлината на лингвокултуро-
логичните проучвания.
В заключение можем да обобщим, че българският и френският език черпят
по свой специфичен начин от цветовата палитра, за да назовават и изобразя-
ват обекти, явления, състояния.
Като цяло задачата тук не беше да отсъдим кой от двата езика е по-цветен
или по-цветист, а да разберем как срещата на езика на цветовете с цвета на
езика – устойчивите изрази обагря нашето слово.

49
 ЦИТИРАНА В АВТОРЕФЕРАТА ЛИТЕРАТУРА
Ажеж 1986 : Hagège Cl. La structure des langues (2e éd.corrigée). Paris: PUF.
Андрейчин 1953 : Андрейчин Л, К. Попов, М. Иванов. Съвременен български език.
Учебник за I курс на учитеските институти (Лексикология). София: Народна
просвета, 256 с.
Анскомбр 1990 : Anscombre J.-C. Pourquoi un moulin à vent n’est pas un ventilateur. //
Langue française, 86, 103-125.
Асенова 2002 : Асенова П. Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския
езиков съюз. София: Изд. „Фабер“.
Байи 1905 : Bally Ch. Précis de stylistique française. Genève: A. Eggimann et Cie.
Байи 1909 : Bally Ch. Traité de stylistique française, vol. 1 et 2. Genève-Paris: Librairie
Georg et Librairie C.Klincksiek. (1e édition 1951).
Байи 1965 : Bally Ch. Linguistique générale et linguistique française. Berne: A.Francke.
(4e édition).
Балтова 1985 : Балтова Ю. Двусъставни субстантивни конструкции в съвременния
български книжовен език. Към въпроса за езиковата номинация. // Известия на
Института за български език, 26, 81-133.
Бенвенист 1974 : Benveniste Е. Problèmes de linguistique générale II, Paris: Gallimard.
Бенет 1981 : Bennett T.J.A. Translating colour collocations. // Meta, 26, 272-280.
Бенет 1997 :  Bennett P. Compositionalité et figement des locutions : étude comparative du
français et de l’anglais. // P. Fiala, P. Lafon, M.-Fr. Pignet (éds). La locution : entre
lexique, syntaxe et pragmatique. Paris: INALF, Klincksieck, 11-17.
Блумен, Тасмовски 1982-1983 : Bloemen J., L. Tasmowski. Les noms de couleur en fran-
çais : catégories et focus. // Linguistica Antverpiensia, 221-241.
Бояджиев 1986 : Бояджиев Т. Българска лексикология. София: Наука и изкуство.
Бояджиев 1999 : Бояджиев Т. Лексикология. // Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев.
Съвременен български език София: ИК „Петър Берон“, 12-276.
Брюно и Брюно 1949 : Brunot F., Ch. Bruneau. Précis de grammaire historique de la
langue française. Paris: Masson.
Бърлин, Кей 1969 : Berlin B., P. Kay. Basic Color Terms: Their Universality and Evolu-
tion. Berkeley-Los Аngeles: Universality of California Press.
Вилме 1980 : Wilmet M. Antéposition et postposition de l’épithète qualificative en français
contemporain. // Travaux de linguistique, 7, 178-201.
Вилме 1981 : Wilmet M. La place de l’épithète qualificative en français contemporain. //
Revue de linguistique romane, 45, 17-73.
Виноградов 1946 : Виноградов В.В. Основные понятия русской фразеологии как
лингвистической дисциплины. // Труды юбилейной научной сесии ЛГУ. Секция
филологических наук (1899-1944), Ленинград.
Виноградов 1947 : Виноградов В.В. Об основных типах фразеологических единиц в
русском языке. // А.А. Шахматов (1864-1920), Сборник статей и материалов,
Москва-Лениград, АН СССР, 339-364.
Гак 1977 : Гак В.Г. Сопоставительная лексикология. Москва: Международные отно-
шения, 264 с.
Гак 1983 : Гак В.Г. Сравнительная типология французкого и русского языков. Москва:
Просвещение, 287 с.
50
Генадиева-Мутафчиева 1959 : Генадиева-Мутафчиева З. // Към въпроса за фразеоло-
гичните съчетания в българския език. // Известия на Института по български
език, кн.VI, 129-163.
Георгиев 1978 : Георгиев Вл. и Ив. Дуриданов. Увод в езикознанието. София: Наука
и Изкуство, 359 с.
Годен, Геспен 2000 : Gaudin Fr., L. Guespin. Initiation à la lexicologie française.
Bruxelles: Duculot, 358 с.
Гос 1999 : Goes J. L’adjectif. Entre nom et verbe. Paris, Bruxelles: Duculot, 348 с.
Гревис 1975 : Grevisse M. Le bon usage. Gembloux: Duculot (10e édition revue).
Грос 1988 : Gross G. Degré de figement des noms composés. // Langages , 90, 57-72.
Грос 1996 : Gross G. Les expressions figées en français: noms composés et autres locutions.
Gap-Paris, Ophrys
Грос, Гюeнтнер 2002 : Gross G., Fr. Guenthner. Comment décrire une langue de spéciali-
té? // Cahiers de lexicologie , 80, 2002-1, 179-199.
Данчев 2001 : Данчев А. Съпоставително езикознание. Теория и методология. Со-
фия: УИ „Свети. Климент Охридски“, 224 с.
Дарместетер 1893 : Darmesteter А. Traité de la formation des mots composés dans la
langue française comparée aux autres langues romanes et au latin, 2e éd. revue, cor-
rigée et en partie refondue, Paris: Librairie Honoré Champion.
Деспорт, Мартен-Берте 1995 : Desporte Ar., Fr. Martin-Berthet. Stéréotypes comparés
noms d’animaux en français et en espagnol. // Cahiers de lexicologie, 66, 115 – 135.
Деспорт, Мартен-Берте 2001 : Desporte Ar., Fr. Martin-Berthet. Noms d’animaux et ex-
pressions en français et en espagnol. // Langages, 143, 71-90.
Дешан 2004 : Deschamps C. Enseignement/apprentissage des collocations d’une langue
de spécialité à un public allophone: l’exemple de la langue juridique. // Etudes de
lingustique appliquée, 135, 361-370.
Йорданская, Мелчук 1997 : Iordanskaja L., I. Mel’čuk. Le corps humain en russe et en
français. Vers un Dictionnaire explicatif et combinatoire bilingue. // Cahiers de lexi-
cologie, 70, 103-135.
Калдиева-Захариева 1993/1994 : Калдиева-Захариева Ст. Някои семантични парале-
ли в областта на българската и румънската фразеология. // Български език, №
5-6, 441-446.
Калдиева-Захариева 2002a : Калдиева-Захариева Ст. Библеизмите във фразеология-
та на българския и румънския език. // Българско езикознание, Т. 3, София: АИ
„Проф. Марин Дринов“, 172-196.
Калдиева-Захариева 2002б : Калдиева-Захариева Ст. За някои проблеми на двуезич-
ната фразеография. // Българско езикознание, Т. 3, София: АИ „Проф. Марин
Дринов“, 438-456.
Калдиева-Захариева 2005 : Калдиева-Захариева Ст. Проблеми на съпоставителното
изследване на българската и румънската фразеология. София: АИ „Проф. Ма-
рин Дринов“, 415 с.
Калдиева-Захариева 2013 : Калдиева-Захариева Ст. За основните термини въвфразе-
ологичната наука. // 70 години българска академична лексикография. София: АИ
„Проф. Марин Дринов“, 449-471.

51
Касабов 2011 : Касабов И. За връзката между словесните конотации и фразеологич-
ното значение. // Езиковедски изследвания. В чест на проф. Сийка Спасова-Ми-
хайлова. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 102- 123.
Конена 1985 : Conenna M. Les expressions figées en français et en italien: problèmes lexi-
co-syntaxiques de traduction. // Contrastes, 10, 129-144.
Куцаров 1999 : Куцаров И. Морфология. // Т. Бояджиев, И. Куцаров, Й. Пенчев. Съ-
временен български език, София: ИК „Петър Берон“, 277-497.
Кювлиева-Мишайкова 1986 : Кювлиева-Мишайкова В. Фразеологизмите в българ-
ския език. София: Народна просвета, 93 с.
Ледюк-Адин 1980 : Leduc-Adine J.-P. Polysémie des adjectifs de couleur. // Cahiers de
lexicologie , 37, 1980-II, 67-90.
Марузо 1961 : Marouzeau J. Lexique de la terminologie linguistique. Paris: Librairie orien-
tale Paul Gueuthner.
Мaртине 1960 : Martinet A. Eléments de linguistique générale. Paris: A. Colin.
Мaртине 1965 : Martinet A. La linguistique synchronique. Paris: PUF.
Мaртине 1967 : Martinet A. Syntagme et synthème. // La Linguistique, 2, Paris: PUF, 1-14.
Межри, Бакуш 2000 : Mejri S., T. Bacouche. Terminologie et traduction (cas de l’ornito-
logie et de la traduction). // Meta, XLV, 3, 437-444.
Межри 2008: S. Mejri. Figement et traduction: problématique générale. // Meta, v.53, №
2, 244-252.
Мелчук 1993 : Mel’čuk I. La phraséologie et son rôle dans l’enseignement/apprentissage
d’une langue étrangère. // Études de linguistique appliquée, 92, 82-113.
Мелчук 1995 : Mel’čuk I., A.Clas, A. Polguère. Introduction à la lexicologie explicative et
combinatoire. Louvain-La-Neuve: Duculot.
Мелчук 2003 : Mel’čuk I. Collocations dans le dictionnaire. // T. Szende (éd). Les écarts
culturels dans les dictionnaires bilingues, Paris: Honoré Champion, 19-64.
Милнер 1978 : Milner J.-C. De la syntaxe à l’interprétation, quantité, insultes, exclama-
tions. Paris: Seuil.
Младенова 1982 : Младенова О. Структурно-семантични и фразеологичниуспореди-
ци между българския и румънския език. (Към проблема за езиковата интерфе-
ренция). Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „Канди-
дат на филологическите науки“, София.
Морел 1993 : Morel J.P. Des adjectifs de relation en latin. // L’Information grammaticale,
58, 23-26.
Ничева 1974 : Ничева К. Към въпроса за специфичните черти на фразеологичната еди-
ница. // В памет на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. София, 475-479.
Ничева 1987 : Ничева К. Българска фразеология. София: Наука и изкуство, 245 с.
Ничева, Спасова-Михайлова, Чолакова 1974 : Ничева К., С. Спасова-Михайлова,
Кр. Чолакова. Основни теоретични въпроси за съставянето на фразеологичен
речник на българския език. // Фразеологичен речник на българския език. София:
Издателство на БАН, Т.I, 11-36.
Онест 2004 : Honeste M.-L. Approche cognitive de la fonction adjectivale. // L’adjectif en
français et à travers les langues, Caen: PUC, 135-150.
Пенчев 1999 : Бояджиев Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език, Со-
фия: ИК „Петър Берон“, 498-655.
Потие 1987 : Pottier B. Théorie et analyse en linguistique, Paris: Hachette.
52
Потие 1974 : Pottier B. Linguistique générale. Théorie et description, Paris: Klincksieck.
Приор 1993 : Приор Ж. Универсалните символи. София: Изд. „Гутoранов и син“, 231 с.
Рамос 2001 : Ramos M. Alonso. Construction d’une base de données des collocations bi-
lingue français-espagnol. // Langages, 143, 5-27.
Ригел 1985 : Riegel M. L’adjectif atribut, Paris: Presses universitaires de France, 222 c.
Ригел 1988 : Riegel M. Vrais et faux noms composés: les séquences binominales en fran-
çais moderne. // Actes du troisième colloque régional de Linguistique. Strasbourg,
371-395.
Ригел 1991 : Riegel M. Ces noms dits composés. Arguments et critères. // Studia Romanica
Posnaniensia, 16, Poznan, UAM, 148-161.
Ригел 2001 : Riegel M., J.-C. Pellat, R. Rioul. Grammaire méthodique du français. Paris:
Quadrige/ PUF, 646 c.
Силберзтейн 1993 : Silberztein M. Les groupes nominaux productifs et les noms compo-
sés lexicalisés. // Lingvisticae Investigationes, XVII : 2, 405-425.
Силва, Коста, Ферейра 2004 : Siva R., R. Costa, F. Ferreira. Entre langue générale etlan-
gue de spécialité : une question de collocations. // Etudes de lingustique appliquée,
135, 347-358.
Спасова-Михайлова 1959 : Спасова-Михайлова C. Някои основни видове устойчиви
съчетания в българския език. // Известия на Института за български език, 6,
165-171.
Тодорова 1987 : Тодорова Е. Семантично-функционални особености на прилагател-
ните имена в съвременния български книжовен език. София: Издателство на
БАН, 153 с.
Харис 1976 : Harris Z. Notes du cours de syntaxe, Paris: Éditions du Seuil, 237 p.
Уитакер 2002 : Whittaker S. La notion de gradation. Application aux adjectifs. Berne:
Peter Lang.
Уорф 1969 : Whorf B.L. Linguistique et anthropologie. Paris: éd. Denoël-Gonthier.
Шрамм 1979 : Шрамм А. Очерки по семантике качественных прилагательных. Ле-
нинград: Издательство Ленинградского Университет.

53
 Справка за научните приноси в дисертационния труд
Предложеният дисертационен труд е първо по рода си самостоятелно научно из-
следване в българското и френското езикознание върху устойчивата съчетаемост на
прилагателните за цвят в българския език и френския език и в съпоставка помежду
им. Основните приноси и резултати са следните:
1.  Съставят се две лексикографски приложения – тълковен речник на устойчивите
словосъчетания с прилагателно име за цвят в българския и френския език и преводен
френско-български речник на тези словосъчетания.
2.  Прави се обстоен преглед на езиковедските постановки върху устойчивата съче-
таемост и се дефинира понятието устойчиво словосъчетание като надредна категория,
включваща словосъчетания, притежаващи различна степен на семантична и структур-
на обвързаност.
3.  Изяснява се сложната и многопластова същност на понятията „цвят“ и „термин
за цвят“, която определя особеното място на цветообозначенията в езиковата система.
4.  Описват се лексикално-граматическите и структурни характеристики на устой-
чивите словосъчетания с прилагателно за цвят в българския и френския език като се
откроява общото и различното.
5.  Очертава се семантико-синтактичният профил на прилагателното име за цвят с
оглед на неговото участие в свободни и устойчиви именни словосъчетания.
6.  Проучва се междуезиковата трансформация при превод като се открояват тен-
денции в преводните решения и се отбелязват сходства и особености от лексико-се-
мантичен и структурен характер по отношение на съпоставяните езици.
7.  Разглеждат се основните проблеми на лексикографското представяне на устой-
чивите словосъчетания.
8.  Формулират се изводи от съпоставително естество, приложими както в лексико-
графската и преводаческа практика, така и в дидактиката и чуждоезиковото обучение.

54
 Публикации, свързани с темата на дисертацията
1.  Lе traitement lexicographique des séquences figées „nom+adjectif de couleur“ (étude
contrastive du français et du bulgare). // Communication verbale et paraverbale. Actes du
Colloque international, Sofia, 24 et 25 octobre 2003, à l’occasion du 80e anniversaire du
Département d’études romanes. Sofia: Éditions de l’Université de Sofia „Saint Clément
d’Ohrid“, 2005, 109-116.
2.  За устойчивостта на устойчивите двусъставни словосъчетания с прилагателно за
цвят във френския и българския език (лексикосемантични и лексикографски про-
блеми). // Изследвания по Фразеология, Лексикология и Лексикография (в памет
на проф.д.ф.н. Кети Анкова-Ничева), София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2008,
154-162.
3.  Прилагателното за цвят в устойчивите словосъчетания : семантично-функционал-
ни и синтактични характеристики (върху материал от българския и френския език).
// Това чудо – езикът! Изследвания в чест на проф. д-р Живко Бояджиев, София:
УИ „Свети Климент Охридски“, 2007, 249-257.
4.  Лексико-семантични проблеми на превода на устойчивите словосъчетания с при-
лагателно за цвят в български и френски език. // Превод и междукултурно общу-
ване. Доклади от Международна конференция по Романистика „Лингвистични и
социокултурни проблеми на превода“, организирана от Катедра по Романистика
при ФКНФ на СУ „Св. Климент Охридски“, 29 септември – 1 октомври 2006 год.,
София: УИ „Свети Климент Охридски“, 2010, 245-251.
5.  За устойчивите словосъчетания и представянето им в двуезичната лексикографска
практика. // Лексикографията и лексикологията в съвременния свят. Материали
от IV национална конференция с международно участие на Българското лекси-
кографско дружество в чест на проф.д.ф.н. Кристалина Чолакова, Велико Търно-
во: Изд. „Знак 94“, 2007, 241-250.
6.  A propos des couleurs – un regard sur les séquences figées contenant un adjectif de cou-
leur en français et en bulgare. // Analele Universităţii „Ştefan cel Mare“ Suceava. A.Lin-
gvistică, t.XV, nr.1, 2009. Suceava: Editura Universităţii din Suceava, 2009, 189-198.
7.  Игра на цветовете в устойчивите словосъчетания на българския и френския език
– за една специфична употреба на прилагателното за цвят. // Езици и култури в
диалог. Традиции, приемственост, новаторство. София: УИ „Свети Климент Ох-
ридски“, 2010, 127-131.
8.  Лексико-граматични и структурни характеристики на устойчивите словосъчетания
с прилагателно за цвят в българския и френския език. // Езиковедски изследвания
в чест на проф. Сийка Спасова-Михайлова, София: АИ „Проф. Марин Дринов“,
2011, 311-328.

55