БИЛЯНА ТОДОРОВА

СТИЛИСТИКА
НА
БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

БЛАГОЕВГРАД
2014
© СТИЛИСТИКА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

© Биляна Тодорова

ISBN 978-954-680-957-5

Университетско издателство „Неофит Рилски”

Благоевград, 2014

2
СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор ……………………………………………... 5
І. ЕЗИК И СТИЛ ……………………………………… 7
І.1. Езикът като знакова система ……………………. 7
І.2. Езикови функции …………………………………. 9
І.3. Стилистика. Предмет и задачи на стилистиката.
Връзка с други лингвистични и хуманитарни дис-
циплини ……………………………………………….. 13
I.4. Български национален език. Разновидности …… 19
I.5.Комуникативна компетентност. Същност и зна-
чение …………………………………………………... 24
I.6. Понятието стил. Стил и регистър ……………….. 27
II. СТИЛИСТИЧЕН ПОТЕНЦИАЛ НА ЕЗИКОВИ-
ТЕ ЕДИНИЦИ ……………………………………….... 31
ІІ.1. Стилистични възможности на текстовата гра-
фика ……………………………………………………. 31
ІІ.2. Стилистична фонетика ………………………….. 36
Фонетичностилистични особености на устната ко-
муникация …………………………………………….. 37
Фонетичностилистични особености на писмената
комуникация …………………………………………... 39
Фонетичностилистични фигури ……………………... 40
ІІ.3. Стилистична морфология ……………………….. 47
ІІ.3.1.Съществително име ……………………………. 47
ІІ.3.2. Прилагателно име ……………………………... 55
ІІ.3.3.Местоимения …………………………………… 60
ІІ.3.4. Глагол …………………………………………... 63
Категориите лице и число на глагола ………………. 66
Време на глагола ……………………………………… 71
Вид на глагола ………………………………………… 76
Залог на глагола ………………………………………. 79
Наклонение на глагола ……………………………….. 80
Преизказни и други перфектоподобни форми ……… 81
ІІ.3.5.Неизменяеми части на речта …………………... 82

3
ІІ.4. Стилистичен синтаксис …………………………. 85
Словоред на изречението …………………………….. 85
Хипотаксис и паратаксис. Паралелни структури…… 88
Елиптиране на елементи ……………………………... 96
Обособени, вмъкнати и повторени части на изрече-
нието …………………………………………………… 99
Изреченията по цел на изказването. Стилистични
аспекти ………………………………………………… 102
Синтактичностилистични грешки …………………… 103
Тавтология …………………………………………….. 104
Хипербат ………………………………………………. 105
Амфиболия ……………………………………………. 106
Некоректно съгласуване ……………………………... 107
Неуместни колокации ………………………………... 108
ІІ.5. Стилистична лексикология ……………………... 110
Синоними ……………………………………………... 112
Антоними ……………………………………………… 115
Омоними ……………………………………………..... 118
Пароними ……………………………………………… 121
ІІ.6. Тропи и фигури ………………………………….. 123
ІІ.6.1.Фигури за количество …………………………. 123
Хипербола …………………………………………….. 123
Мейозис ……………………………………………….. 125
ІІ.6.2.Фигури за качество …………………………….. 126
Метафора ……………………………………………… 126
Метонимия ……………………………………………. 131
Ирония ………………………………………………… 134
Сравнение. Сравнение и метафора …………………. 138
ІІ.7. Лингвостилистичен анализ на текст …………… 141
Използвана литература ………………………………. 142

4
 Предговор

Книжното тяло, което държите в ръцете си, е реализация на

една моя отколешна мечта – на желанието да събера на едно място
всичките си записки, бележки, примери, които съм предлагала на
студентите си през последните няколко години в рамките на уни-
верситетския курс по дисциплината Стилистика на българския
език.
Първоначалната ми идея беше да бъде съставено едно пома-
гало, което да ориентира студентите в тази безспорно приятна и
интересна материя. Но се изкуших да поразсъждавам по-
задълбочено върху въпросите и проблемите на стилистиката на
българския език, още повече, че новите изследвания в тази област
не са много.
Учебникът е изграден от два основни дяла. Първата глава
изследва отношенията между езика и стила, разглежда приетите от
мен теоретични постановки за същността и обхвата на лингвис-
тичната стилистика. Разглеждат се и отношенията между стилис-
тиката и другите лингвистични и хуманитарни дисциплини, които
изследват текста и текстовите вариации.
Във втората глава се спирам подробно върху стилистичния
потенциал на различните езикови равнища. Разгледани са тексто-
вата графика, стилистичните възможности на фонетиката, морфо-
логията, синтаксиса и лексикологията. Накрая е обърнато специ-
ално внимание на тропите и фигурите, които традиционно са обект
на изследване от езиковата стилистика.
Илюстративният материал е разнообразен – включва разго-
ворни, медийни, художествени, по-рядко административни и на-
учни текстове. Със значителен брой примери са онагледени мно-
жеството стилистично обагрени употреби, характерни за българс-
ката речева практика.

5
 Бих искала специално да благодаря на проф. д-р Лилия Или-
ева и на доц. д-р Андреана Ефтимова, които се съгласиха да бъдат
рецензенти на този ръкопис и ми дадоха ценни (всъщност безцен-
ни) идеи и насоки. Също така бих искала да благодаря и на коле-
гите си от Катедрата по български език към Югозападния универ-
ситет „Неофит Рилски” и особено на гл.ас. д-р Гергана Падарева-
Илиева за подробните и много полезни бележки, както и на доц.
д-р Лъчезар Перчеклийски, който помогна за техническото оформ-
ление на книгата.
Тъй като за мен беше истинско удоволствие да работя по
осъществяването на идеята за този учебник, се надявам и читате-
лите да се забавляват искрено, докато се запознават със средствата
и механизмите, които правят текстовете интересни и въздейства-
щи.

22.09.2014 г. Авторът

6
 І. ЕЗИК И СТИЛ

І.1. Езикът като знакова система

Едва ли днес са много хуманитаристите, които не споделят

виждането, че езиковата система е знакова система, че общуването
се осъществява посредством символи, които имат своя форма и
значение. Големите открития в науката обаче невинаги стават из-
вестни веднага, понякога те се оценяват след време и добиват пуб-
личност като по случайност. Така например трудовете на Чарлз
Пиърс, гениален учен, който се опитва да създаде формална наука
за знаците, се публикуват десетилетия след като си е отишъл от
този свят. Идеите на швейцарския лингвист Фердинанд дьо Сосюр
имат малко по-добра съдба. Макар и не приживе, а три години
след смъртта му, лекциите му са публикувани през 1916 г. като
„Курс по обща лингвистика” от неговите ученици и стават извест-
ни на европейската научна мисъл.
Разбирането на Сосюр за езика като „система от знаци, изра-
зяващи идеи” (Сосюр 1992: 48), днес се приема като аксиома1.
Езиковата система е йерархична система. По-простите еле-
менти изграждат по-сложните. По-сложните са изградени от ли-
нейно (синтагматично) свързани елементи. Така например фоне-
мите изграждат морфемите, морфемите – лексемите, лексемите –
синтаксемите (фразите и изреченията), синтаксемите – текстемите
(текстовете). От своя страна, езиковите единици, които взаимно се
изключват в една и съща позиция, образуват парадигма. Така нап-
ример парадигматични са отношенията между първо, второ и тре-

1
Освен естествения човешки език, съществуват много други знакови системи.
„Знаковата система е съвкупност от знаци, между които съществуват закономер-
ни отношения” (Добрев, Добрева 1993: 53). Знаковите системи по аналогия с
човешкия език често се наричат езици (език на тялото, език на фотографията, език
на рекламата и т.н.) или кодове. Код (лат. code) – „абстрактна съвкупност от зна-
ци и правила за тяхното комбиниране и използване” (Добрева, Савова 2009: 90).

7
то лице – в една и съща позиция можем да използваме само едно
от тях. Парадигматичните отношения предполагат избор.
Можем да обобщим с думите на М.А.К. Халидей, според ко-
гото езиковата система „е изградена от равнища, свързани пара-
дигматично и проявяващи се синтагматично под формата на текст
със своите вътрешноезикови характеристики, които изграждат
кохезията (свързаността, бел. моя, Б.Т.) на текста” (Хэллидей
1978: 139).
Най-ниското езиково равнище, което се изучава от лингвис-
тиката, е фонетичното. Фонемите, най-малките езикови единици,
не са езикови знаци, тъй като имат своя форма, но нямат свое зна-
чение – фонемата „а” не ни дава информация за някакво значение.
Морфемите, от своя страна, са минималните езикови знаци, които
имат своя форма, свое значение – лексикално или граматично, но
не са свободни в движението си – лексемата вода е изградена от
две морфеми – лексикалната морфема вод- и граматичната морфе-
ма за женски род -а. За разлика от морфемите, лексемите (думите)2
са най-малките свободни езикови знаци (Илиева 2001: 264). Ето
защо в речниците са представени именно те3.
Ние обаче не общуваме с думи. За да могат да изразят ми-
съл, лексемите се свързват в синтаксеми (фрази и изречения), син-
таксемите се свързват в по-големи езикови единици, чиито голе-
мина и структура зависят от комуникативната ситуация. Грамати-
ческите характеристики на надизреченските структури се изслед-
ват от текстолингвистиката. Функционалните характеристики на

2
В лингвистиката се предпочита понятието „лексема”, тъй като понятието „дума”
е с твърде размити граници на значението поради широката си употреба (Илиева
2001: 262).
3
Трябва да имаме предвид обаче, че разделението на думи не е универсална
езикова черта. М.А.К. Халидей (2004) твърди, че в някои езици морфемата е по-
важната единица, а има и езици, където границите между думите са доста неясни.
„Когато древните гърци започнали да пишат, всички думи се пишели слято и
минали няколко века, преди думата да се приеме за напълно отделна единица”
(М.A.K. Halliday 2004:2).

8
езиковите знаци обаче са предмет на езиковата стилистика (линг-
востилистиката).

І.2.Езикови функции

Вече споменахме, че езикът е знакова система, с която хора-

та си служат. Езиковата способност е вродена човешка способност
и в известна степен е независима от други фактори. Езикът функ-
ционира в комуникативния процес, защото извън него той би бил
ненужен (дори когато говорим за вътрешна реч, пак става въпрос
за вид комуникация).

През 1948 г. Шенън и Уивъp (Shannon 1948) публикуват своя

схема на комуникативния процес4. Тя обаче е твърде обща и засяга
както естествени знакови системи като езика, така и изкуствени
сигнални системи.

4
Представената схема е публикувана по Христова (2011: 60)

9
 През 1960 г. Якобсон5 представя свой вариант на тази схема,
който е ориентиран към езиковата комуникация.
Ето и представения от Якобсон модел:

Контекст
Адресант Съобщение Адресат (Получател,
(Отправител, Автор) Контакт Реципиент)
Код

На базата на тази схема той описва няколко езикови функ-

ции, чиято тежест в комуникативния процес зависи от акцента,
който се поставя върху един или друг негов елемент. В същото
време Якобсон прави уговорката, че няма текст, който да изпълня-
ва само една-единствена езикова функция.
Ето и функциите според автора:
 референциална (денотативна, когнитивна) функция – фун-
кцията на езика да представя някакъв обект, явление, идея;
 емотивна (или експресивна) функция, която е съсредото-
чена върху адресанта, и има за цел да изрази отношението на гово-
рещия към предмета на обсъждане.
 конативната функция е ориентирана пък към адресата.
Якобсон дава като пример за проявление на тази функция звател-
ните форми и повелителното наклонение.
Тези три функции са описани още от Карл Бюлер, на когото
се позовава и Якобсон. Бюлер смята, че езикът е органон, средство
за междуличностна комуникация. Когато акцентът е поставен вър-
ху чувствата на автора на съобщението, преобладаващата функция

5
Роман Якобсон е един от най-големите лингвисти на ХХ век, свързан с почти
всички големи филологически проекти на столетието – член на Московската
школа, свързан с ОПОЯЗ, Пражкия лингвистичен кръг, Копенхагенския кръг.
След войните е в основата на неформалния Нюйоркски кръг (Трендафилов 2006).
По-късно става професор в Харвард и Масачузетския технологичен институт.

10
е експресивната. Когато акцентът е върху обекта на обсъждане,
съобщението е неутрално и се активизира репрезентативната
функция (референциална при Якобсон). Когато акцентът е поста-
вен върху получателя на съобщението, особено активна е апела-
тивната функция6 (конативна при Якобсон).
Якобсон отново подчертава важността на тези функции, като
разкрива тяхното проявление в проявите на граматичната катего-
рия лице – първото лице е говорещият, второто – слушащият, тре-
тото – този или това, за които иде реч в съобщението.
Той споменава обаче, че могат да се добавят още допълни-
телни функции като магическата (заклинателна) функция – при
която отсъстващо или неодушевено трето лице е превърнато в
адресат на конативното съобщение.
Фатическата функция, формулирана от Бронислав Мали-
новски7 и заета от Якобсон, осъществява обмен на ритуални фор-
мули и диалози с цел поддържане на комуникацията.
Ако говорещият и слушащият проверяват дали ползват един
и същ код, то предмет на речта става самият код – тогава речта
изпълнява метаезикова (тълкувателна) функция.
Когато вниманието се съсредоточава върху съобщението за-
ради самото него, тогава се активизира поетическата функция на
езика.
Допълнителна функция на езика, свързана със стилистиката
и прагматиката, е манипулативната функция (Добрева 2009: 25).
За повечето от нас терминът „манипулация”8 е натоварен с отри-

6
<http://biolinguistic.yolasite.com/prominent-scholars/karl-b-hler-1879-1963->
7
Бронислав Малиновски (1884 – 1942) е един от най-големите хуманитаристи от
първата половина на 20 век. Привърженик на функционализма в културната ант-
ропология. Роден е в Краков, но живее и работи както в големите световни уни-
верситетски центрове Лайпциг, Лондон, Харвард, Йейл, така и сред племената,
населяващи Океания, Източна Африка, Мексико и т.н. (Murdock 1943).
8
Манипулация (от лат. manus – ръка): 1) действие или движение на ръцете, свър-
зано с изпълнение на определена задача; умело обработване; 2) преносно – ма-

11
цателна конотация, но всъщност тази функция е характерна за
почти всички комуникативни ситуации. Езиковата манипулация по
същество е неявен стремеж за убеждаване на събеседника в право-
тата или несъстоятелността на някаква идея или на някакво дейст-
вие. Както духовито отбелязва Йордан Ведър (2001: 290): „Анате-
мата „манипулатор” е измислена от непрофесионалистите. Това е
все едно да осъждаш кочияша, че използва поводи”.
В процеса на общуване всеки комуникант разкрива своите
мисли и разсъждения и очаква те да бъдат споделени. Естествен е
стремежът у хората, когато не срещнат взаимност, да се опитат да
убедят реципиента в правилността на собствената позиция, като
потърсят подходящи стратегии. „Тъй като комуникацията е и со-
циален процес, в който явленията „въздействие” и „манипулация”
се покриват, можем да се опитаме да докажем тезата, че всяка ко-
муникация е и манипулация. Комуникацията е преди всичко ин-
формационен обмен, а от информационна гледна точка „съобща-
ването” по форма е акт на манипулация” (Цветкова 2009).
Интересна и свързана със стилистиката е и лудическата9 или
игровата функция на езика, при която езикът се използва с цел да
забавлява (Добрева 2009: 25). Тази функция може дори да е воде-
ща при някои жанрове – анекдоти, епиграми и т.н. Когато играят с
езика, комуникантите разчитат на остроумието си и на енциклопе-
дичната и лингвистичната си компетентност.
Няма езиково общуване, което да изпълнява една-едничка
езикова функция. Всеки текст и информира, и въздейства, и изра-
зява отношение. Разликите са в акцента, в това коя функция е во-
деща в конкретната речева ситуация.

шинация, измама, заблуда; т.е. умишлено позитивно и умишлено негативно зна-

чение. (Речник на чуждите думи 1997)
9
от лат. ludus – игра

12
 І.3. Стилистика. Предмет и задачи на стилистиката.
Връзка с други лингвистични и хуманитарни дисциплини

Въпреки че на стилистиката се посвещава отделен курс в по-

вечето филологически специалности на българските университети,
стилистиката е призната като самостоятелна дисциплина от много
малко изследователи (Дачева 2001: 29). Дълго време лингвистика-
та смята изречението за най-висшата езикова единица, която е
обект на нейния интерес, докато текстовете (всъщност художест-
вените текстове) са били обект на изследване от литературознани-
ето.
След периода на неглижиране на нехудожествените тексто-
ве, интересът към тях се покачва рязко след първата половина на
ХХ век, като вече повече от половин век бурно развитие преживя-
ват текстолингвистиката, социолингвистиката, езиковата прагма-
тика, дискурс анализът и т.н. Този бум на текстово ориентираните
изследвания обаче още повече проблематизира самостойността на
стилистиката и поставя под съмнение нейния обхват и функции.
Пражкият лингвистичен кръг10 поставя акцент върху „функ-
ционалното разслоение на литературния език” (Гавранек 1967:
434). Функционалните стилове (подезици според терминологията
на Пражките структуралисти) са „социално обусловени варианти
на речта” (Чизмаров 1976:5), свързани с определени сфери на об-
щуване (Станева 2001: 40). Функционалната стилистика изучава
стилистичните варианти в зависимост от специфичните потреб-
ности на комуникацията, т.е. от жанра в най-широк смисъл (Гиро
1980: 41).

10
Пражкият лингвистичен кръг (ПЛК) възниква през 1926 г. по инициатива на
Вилем Матезиус (1882-1945), чешки англицист и специалист по общо езикозна-
ние, и на Роман Якобсон. Обединява специалисти по славянски и германски
езици и литератури, привърженици на структурния и функционалния подход. С
ПЛК са свързани Богумил Трънка, Бохуслав Хавранек, Ян Мукаржовски,
Н.С.Трубецкой и др. (Кондрашов 1967: 5)

13
 Българската стилистика след 50-те години на 20 в. е повлия-
на от идеите на Пражкия лингвистичен кръг и на теорията на фун-
кционалните стилове на Виктор Виноградов (Попова 1994: 170).
Прието е, че в българския език функционалните стилове са пет
(Андрейчин 1961: 161; Станева 2001:51): разговорен, научен, офи-
циално-делови, публицистичен и художествен. В този учебник
функционалните стилове няма да бъдат разглеждани подробно.
Функционалностиловата деференциация има нужда от от осъвре-
меняване, от преразглеждане на мястото и обхвата на стиловете. В
традиционните медии и във виртуалната сфера възникват много
нови текстове, които обогатяват жанровото разнообразие на вече
съществуващите стилове.
Споменахме, че стилистиката е онази дисциплина, която се
интересува от уместната и въздействаща употреба на езиковите
знаци. Езикът позволява едно и също съдържание да може да бъде
изразено с различни езикови средства – всеки наш израз е продукт
на повече или по-малко осъзнат избор (Степанов 1979: 88). Както
казва Константин Попов (2001) по повод художествения текст:
„Голи идеи няма и не може да има. Художествената стилистика си
поставя за задача да открива материалния еквивалент на художес-
твената идея.”
Идеи и познание обаче се предават не само чрез художест-
вените текстове и дори не предимно чрез художествените тексто-
ве. Информативността е признак на всеки текст (повече за призна-
ците на текста виж Добрева, Савова 1994).
В тази връзка стилистиката изследва както обичайните ези-
кови употреби, които са предмет на функционалната стилистика,
така и необичайните езикови употреби, които са стилистично мар-
кирани, конотативни, индивидуални (виж и Гальперин 1980: 5).
Разбира се, всички тези отклонения от нормата също имат систе-
мен характер, защото те въздействат именно като неин контра-
пункт. Без норма няма отклонение.

14
 Както вече споменахме, мястото на стилистиката сред оста-
налите лингвистични и въобще сред хуманитарните дисциплини
не е безспорно. Ако в края на 19 и началото на 20 век тази наука
преживява разцвет, макар да се развива в различни школи и нап-
равления (Попова 1994: 196-207), то днес като че тя е изместена от
много други лингвистични и по-общи хуманитарни дисциплини
като текстолингвистиката, социолингвистиката, прагматиката,
дискурс анализа, семиотиката. Според акад. Михаил Виденов “ня-
ма по-неясна и по-неустановена област от тези, която традиционно
наричаме стилистика” (Виденов 1998: 163).
Бихме могли да се съгласим, че стилистиката има много до-
пирни точки до споменатите науки (а и не само до тях), но всяка
една има и своите различни методи, подходи и обекти на изслед-
ване. Близостта между тях е породена от факта, че всички те изс-
ледват езиковото съобщение в неговия контекст – т.е. изследват
елементите на комуникационния процес.
Това, което е различно, е акцентът. Текстолингвистиката
също изследва езиковите текстове, но се фокусира върху грама-
тичните им особености. Текстолингвистите се занимават с грама-
тиката на текста, с онези средства, които изграждат надизреченс-
ките структури, изследват признаците на текста, различните текс-
тови типове (Halliday, Hasan 1976; Москальская 1981; Добрева,
Савова 2000). Както казва Елена Николова: ”За разлика от грама-
тиката, чийто обект са само чистите форми и конструкции и която
оперира с модели, отразяващи типичното, неизменното, стилисти-
ката се интересува от детайлите на езика, от автора на текста, от
предназначението на изказването и т.н...Стилистиката не е строго
нормативна наука като граматиката” (Николова 2000).
Свързана със стилистиката е и прагматиката. Прагматика-
та е дисциплина, която се занимава с „изследването на езика от
позицията на неговите ползватели, и по-специално на изборите,
които те правят, на ограниченията, с които се сблъскват при из-

15
ползването на езика в социалната интеракция и на ефекта, който
тяхната езикова дейност оказва върху другите участници в кому-
никативната ситуация” (Crystal 2003: 364; виж още Callies 2013: 9-
10; Black 2006). Очевидна е близостта ѝ със стилистиката, тъй като
ефективното общуване може да бъде факт само при подходящия
избор на езикови средства. Все пак прагматиката е в по-голяма
степен фокусирана върху комуникантите и начините за постигане
на успешна комуникация между тях, докато езиковата стилистика
изследва по-скоро потенциала на езиковите средства за постигане
на определени прагматични цели.
Тъй като процесът на общуване е прагматичен, а не чисто езиков,
то при желание всеки от комуникантите може да пренебрегне определен
брой грешки във формите и структурите в името на осъществянето на
комуникацията и дори да ги приеме за напълно допустими за дадена
ситуация, като им пробие път за конвенционализиране. Употребата на
неуместни стилово структури невинаги се санкционира, даже може да се
превърне в мода в определени среди. Разбирането за „стилистично под-
ходяща реч” подлежи на промяна.
Социолингвистиката като наука изследва езика като соци-
ално явление, в неговия социален контекст (Лабов 1975). Разглеж-
да се обвързаността на езиковото поведение със социалния профил
на автора на съобщението, както и с контекста и конситуацията
(ситуативния контекст). В същото време на друго място Уилям
Лабов (2007) определя много по-широко поле на социолингвисти-
ката. Според него обект на изследване на тази наука „е езикът,
инструментът, който хората използват, за да общуват един с друг в
ежедневието си”. Езикът обаче е обект на изследване на лингвис-
тиката като цяло, а и не само на нея. Ето защо можем да приемем
тук, че обект на изследване на социолингвистиката е социалната
функция на езика, влиянието на социалните променливи върху
езиковите съобщения.

16
 Стилът на едно езиково съобщение без съмнение се влияе от
социалния профил на автора му, а връзката между обществото и
езика е пряка и видима дори за неспециалистите. В същото време
обаче изборът на езикови средства не зависи само от възрастта,
пола, общественото положение и т.н. на комуникантите. То зависи
от индивидуалните характеристики на автора в не по-малка степен
(способността за образно и експресивно изразяване не е обуслове-
на само от социалния произход и невинаги е свързана с добро и
качествено образование – т.е. оригиналният изказ не е продукт
(само) на преднамерено обучение); от сферата на общуване и т.н.
Всъщност функционалната стилистика, водеща началото си
от Пражкия лингвистичен кръг, до голяма степен се оказва близка
до социолингвистиката, в която също се използва понятието стил
(Labov 1972, 1984; SSV 2001 и т.н.), макар да се предпочита поня-
тието регистър (двете понятия ще бъдат обсъдени подробно по-
нататък). В крайна сметка колективните стилове са се оформили
поради нуждата от различни изразни средства в различните сфери
на общуване.
Стилистиката и социолингвистиката са пряко свързани с още
една дисциплина, придобила особена актуалност през втората по-
ловина на 20 век – дискурс анализа. Дискурс анализът често е
определян като анализ, който изучава езика в неговата употреба
(Gee 2011:IX). Има различни видове дискурс анализ – някои от
авторите предпочитат да се фокусират върху съдържанието на
изказването, върху тематичния компонент на общуването; други се
фокусират върху езиковите структури и техните възможности да
предават различни значения (Gee 1999: 8).
Вторият тип изследване има доста допирни точки до стилис-
тиката, но дискурсивният подход предполага включването на кон-
текстите, в които битува един текст в много по-голяма степен,
отколкото стилистиката изисква това: “не просто лингвистичния
контекст, но и етнографския и екстралингвистичния контекст,

17
включвайки и неговия социален, и неговия материален аспект”
(Cumming, Ono 1997: 114). Дискурс анализът излиза от обсега на
лингвистиката, докато стилистиката е лингвистична дисциплина,
която се интересува от контекста само до степен да оцени умест-
ността на езиковите употреби в конкретната ситуация.
По-широк от този на стилистиката е и обектът на изследване
на друга близка научна дисциплина – семиотиката, науката за
знаците. Езиковата система е знакова система и като такава се изс-
ледва и от семиотична гледна точка. Но семиотиката се занимава и
с неезиковите знаци.
Стилистиката в най-голяма степен е свързана с древната ре-
торика, която, като наука за красноречието, цели да убеди „събе-
седника в правотата на някаква кауза” (Тодоров 2000: 12). Както
споменава Маровска (2007: 5) – „три са целите на красноречието –
да осведоми и убеди; да достави удоволстие; да развълнува”. Опи-
сани са следните етапи в изграждането на ораторския текст:
inventio – етап, в който предварително се обмислят идеята, която
ще се изрази, както и аргументите, които биха могли да се използ-
ват. Това е периодът, в който се съставя своеобразен най-общ план
на речта. Вторият етап е dispositio, в който се подрежда материа-
лът, избира се подходящата форма на изказването. Третият етап е
elocutio – това е същинската работа по написването на текста –
обличането на тезите и аргументите в подходящи и въздействащи
езикови изрази. Четвъртият етап е memoria – запомнянето на вече
съчинения текст. Най-накрая следва pronuntiatio (actio) – самото
произнасяне на речта с подходящите интонация, мимики и жесто-
ве.
Напоследък наблюдаваме възраждане на интереса към рето-
риката, която в последните столетия се беше „редуцирала само до
elocutio” (Тодоров 2000: 13, виж още Маровска 2007:27). Има опит
реторичният анализ да се превърне отново в „изследване на начи-
ните, чрез които се опитваме да убедим или да влияем в нашите

18
дискурсивни и текстови практики” (Edwards, Nicoll, Solomon,
Usher 2004:3).
Опитахме се да посочим кои са дисциплините, близки до
стилистиката, за да отграничим обекта на нейното изследване,
защото повечето науки, които изследват текста в неговия контекст,
са склонни да „приватизират” и да обявят като свой обект всички
аспекти на комуникативния процес. В това няма нищо лошо – спо-
ред нас интегрираният подход е много плодотворен. Все пак всяка
една от посочените дисциплини има свой, различен акцент, свои,
различни методи, свои значими научни постижения. Ето защо спо-
деляме разбирането на Вера Маровска, че стилистиката е лингвис-
тична дисциплина, “обхващаща освен реториката, още и теорията
за функционалните подезици, стиловото разнообразие и фактори-
те, от които то зависи; класификациите на културно-историче-
ските, социалните и индивидуалните стилове – изобщо една по-
цялостна теория на езиковото общуване, за която граматическите
данни от традиционните лингвистични дисциплини са само малък,
макар и основен компонент” (Маровска 2007: 27).
В тази книга ще се спрем на стилистичния потенциал на сис-
темата на българския език. Ето защо в следващите страници ще
обсъдим разновидностите на българския език и тяхната връзка със
стилистиката.

I.4. Български национален език. Разновидности

Не е рядкост образован българин да чуе диалектна или жар-

гонна реч и да изрази притеснение, че българският език се разваля
или е обречен на изчезване. Подобни твърдения обаче са напълно
неоснователни. Диалектните и жаргонните форми имат своето
място в системата на езика и са не по-малко български от които и
да е други речеви употреби.

19
 Диалектните и жаргонните думи и изрази са неуместни при
официално общуване, защото са некнижовни. Но българският на-
ционален език и българският книжовен език са две различни поня-
тия и имат различни обхват и значение.
Книжовният език е изкуствена формация, създадена, за да
интегрира носителите на езика в рамките на българската държава.
Има по-кратка история от българския национален език и е негова
разновидност (Йосифова, Илиева 2002: 5).
Националният език е официален за съответната държава и
негови варианти се говорят в рамките на цялото езиково землище.
Той битува в следните разновидности: книжовен език, интердиа-
лект и диалект. Представителите на Пражкия лингвистичен кръг
назовават общонародния език с понятието узус11. Узусът обхваща
„всички речеви варианти в рамките на даден език” (Алексова 2013:
11).
 Книжовният език е този, който интегрира членовете на съ-
ответната национална държава. Той се изучава в училище, използ-
ва се в администрацията, съда, медиите и т.н. Съществува чрез
функционалните стилове (Йосифова, Илиева 2002:5; Ефтимова
2014а: 13). Книжовният език е резултат от кодификацията, която
представлява описание на граматичните, правописните, правого-
ворните и пунктуационните правила на съответния език (Виденов
2003: 75; Ефтимова 2014а: 22).
 Интердиалектът е разновидност на националния език, ха-
рактерна за носителите на българския език, които, въпреки че са
усвоили книжовния език в някаква степен, ползват и диалектни
форми, особено в някои сфери на общуването. Въпреки че не са
кодифицирани, някои интердиалектни форми принадлежат на
нормата. Нормата е „изискване на общественото мнение за при-
емлива организация и употребяване на езиковите средства – гра-

11
Повече за понятията узус – норма – кодификация виж у Виденов 2003.

20
матически и лексикални.” (Ефтимова 2014а: 21). Както виждаме,
понятието норма е по-тясно по значение от понятието узус, но е с
по-широк обхват от кодификацията. Своя норма има всяка езикова
формация.
 Под диалект в тесен смисъл лингвистите разбират говора,
характерен за определена териториална област. Диалектът в широк
смисъл обаче обхваща освен споменатите териториални диалекти,
и социалните такива – социолекти12, жаргони13, професиолекти14 и
т.н.
Все пак териториалните и социалните диалекти доста се раз-
личават. Териториалните говори са живите, естествени варианти
на българския език, затова са пълноценно средство за общуване.
Имат своя фонетика, граматика и речник.
Социолектите са разновидности на националния език, които
имат свой специфичен речник, а граматичните конструкции, които
използват, са тези на националния език. Те възникват на основата
на някакъв общ признак на носителите – възраст, интереси, профе-
сия и т.н.

12
„Социолектите са специфични за определени социални групи и субкултури,
чиито обединяващи параметри са пол, възраст, занимание и др. Някои автори
посочват, че социолектите са езикови варианти на социални и професионални
групи и общности, чиито членове са обвързани със силни професионални, соци-
ални и културни връзки и традиции и са в интензивен контакт помежду си.” (Еф-
тимова 2013б)
13
„Жаргонът е лексика, с която се преназовават предмети и явления от бита на
затворените общности с експресивна цел” (Виденов 2000: 178). Цв. Карастойчева
(1988: 25) предпочита терминът сленг вм. жаргон. Виденов пък смята, че терми-
ните сленг и социолект са синоними. Често в тази група говори се включва арго-
то. То обаче представлява таен говор, „конспиративна лексикална подсистема”
(Виденов 2000: 172). Аргото може да се използва като шифър от занаятчии, хора
извън закона и т.н.
14
„Названието професионален диалект, или още професиолект, изтъква на преден
план ограничеността на даден тип езикови единици и средства в рамките на даде-
на професионална общност. Общата професия – един от най-съществените аспек-
ти на социалната реализация – намира съответно изражение в общи особености
на речта и комуникативното поведение” (Кирова 2001).

21
 Разпространено е схващането, че стилистиката се занимава с
книжовния език, диалектите са обект на изследване от диалектоло-
зите, а със социолектите се занимават социолингвистите.
Димитър Попов (2013: 31) предлага друг йерархичен модел
на езика. Националният език може да се представи чрез трихото-
мията стандарт – субстандарт – нонстандарт, като стандар-
тът е реализиран чрез книжовния език и официалноразговорната
реч; субстандартът е представен от диалектите и битоворазго-
ворната реч; просторечието е на границата между субстандарта и
нонстандарта, а нонстандартът е представен от жаргона, сленга и
вулгаризмите. Този модел по-адекватно отразява различните вари-
анти на устното общуване и отделя книжовния език и официално-
разговорната реч като два различни компонента, съставящи стан-
дарта.
Почти няма носител на езика, който да не използва интерди-
алектната разновидност на езика или т.нар. субстандарт. Всички
сме членове на различни езикови колективи и в различни комуни-
кативни ситуации ние следва да използваме различни езикови
форми. Така речта ни ще бъде уместна. Ако общуваме с 80-
годишната си прабаба, която винаги е живяла на село и използва
главно диалектни форми, ние можем да си позволим да не използ-
ваме само и единствено книжовни конструкции. Когато общуваме
в определена професионална среда, е нормално да използваме ду-
ми и изрази, които разкриват нашата принадлежност към нея. Тъй
като стилистиката изследва уместната употреба на езиковите сред-
ства, то стилистичното изследване не може да избегне изучаването
на некнижовните езикови средства.
Трябва да признаем, че те са ограничени като употреба –
срещат се в главно в битоворазговорната реч и по-рядко в медий-
ните и художествени текстове като стилизирани употреби. Изпол-
зват се почти само в устната комуникация, която е предмет на изс-

22
ледване на лингвистиката сравнително отскоро, и вероятно това е
причината за неглижирането им досега.
Разделението писмена – устна реч е много важно за стилис-
тиката. Двата типа реч са много различни по степента на своята
обработеност. Обработената реч стои по начало по-високо в
скàлата престижност-непрестижност. Понятието „книжовен език”
съдържа в себе си понятието „книга”, представяйки по този начин
пресупозицията, че само писмената реч е книжовна реч. Не би
било редно обаче от лингвистичните изследвания да се изключат
устните текстове, тъй като реално те са много повече и са в нача-
лото на всеки тип комуникация. Своя култура имат и безписмени-
те общества. Има безписмени общества, но няма общества, при
които няма различни сфери на общуване.
Едва ли има българин, който да не се гордее, че българският
език има стара писмена традиция. Това, разбира се, не означава, че
езикът ни е по-древен от останалите езици в Европа и по света. Но
означава, че имаме писмени паметници, които ни дават информа-
ция за културата и историята на нашия език. Писаното слово оста-
ва и в това е голямата му сила.

23
 I.5. Комуникативна компетентност.
Същност и значение

През 70-те години Дел Хаймс лансира понятието комуника-

тивна компетентност, противопоставяйки се на идеята на Ноам
Чомски, че владеенето на граматичните норми е равнозначно на
компетентност. По този начин набляга на необходимостта речта да
бъде не само правилна, но и уместна за конкретната комуникатив-
на ситуация. По думите на Хаймс „…нормално дете придобива
знанието за изреченията не само като граматични, но и като умес-
тни. Той или тя придобиват компетентност за това кога да говорят,
кога не, и за това с кого за какво да говорят, кога, къде, по какъв
начин. Накратко, детето е в състояние да реализира репертоар от
речеви актове, да участва в речево събитие и да оценява тяхната
реализация от останалите хора” (Hymes 1972: 277-278).
Комуникативната компетентност на общуващите е от реша-
ващо значение за комуникацията. Нещо повече, тя предполага
коректното използване на езиковите средства според сферата на
общуване, използването на стилистичното богатство на езика.
Кънали и Суейн (Canale, Swain 1980), от своя страна, разра-
ботват модел, според който комуникативната компетентност се
състои от три компонента: лингвистична, социолингвистична и
стратeгическа компетентност. По-късно Кънали (Canale 1984) въ-
вежда четвърти компонент – дискурсна компетентност. Този мо-
дел е придобил голяма популярност, особено в методиката на обу-
чението по роден и по чужд език.
И така, комуникативната компетентност представлява сбор
от:
– лингвистична (или граматическа) компетентност – за да
бъде разбираемо, едно езиково съобщение трябва да е граматичес-
ки правилно;

24
 – социолингвистична компетентност – първоначално спо-
ред Кънали и Суейн тя е обхващала социокултурната компетент-
ност и дискурсната компетентност, т.е. и използването на подхо-
дящи за ситуацията езикови средства, и комбинирането на езико-
вите средства за създаването на свързан текст според изискванията
на жанра. По-късно, както споменахме, дискурсната компетент-
ност е отделена и по тази причина можем да приемем социолинг-
вистичната и социокултурната компетентност като синоними (Еф-
тимова 2007);
– стратегийна компетентност – тя е най-неглижирана от
изследователите. „Включва умения да се преодоляват прекъсвания
в общуването чрез използването на вербални и невербални страте-
гии, да се преодоляват „сривове” в комуникацията” (Ефтимова
2007). Именно затова се набляга на изследване на правилните
стратегии в процеса на изучаване на чужд език, но сривовете могат
да се случат и при общуване на майчин език (Dörnyei, Thurrell
1991).
Стратегийната компетентност обаче би трябвало да изследва
и стратегиите, които общуващият следва във всяка една комуника-
тивна ситуация, защото целта на всеки комуникант е общуването
да е успешно и удовлетворяващо. Затова е ясно, че както езикови-
те средства, жанрът, регистърът, стилът са различни в различните
ситуации, така и преследваните стратегии за успешна комуника-
ция ще бъдат различни в различните ситуации. Ето защо комуни-
кативната компетентност е интегративно понятие – нейните ком-
поненти са взаимосвързани и именно в целостта си могат да дове-
дат до добър резултат.
Успешната комуникация зависи и от енциклопедичната
компетентност на участниците в комуникацията. Тя „се равнява
на тоталната съвкупност от познания на индивида за неговото
природно, техническо и социално обкръжение” (Добрева, Савова
2009: 57-58). Високото равнище на този тип компетентност у ко-

25
муниканта обаче не предпоставя непременно и притежаването на
добра комуникативна компетентност.
Добрева и Савова (2009: 91) споменават и други видове ком-
петентности, които имат по-малко или по-голямо влияние върху
комуникативния процес – поетическа, тематична, текстова и т.н. В
колкото по-голяма степен авторът на един текст притежава раз-
личните видове компетентност, толкова по-вероятно е този текст
да е свързан, информативен, цялостен, завършен, стилистично
еднороден.

26
 I.6. Понятието стил. Стил и регистър

Често се оказва, че термините, които представляват гръбнака

на някоя наука, са придобили толкова широка употреба, че са ста-
нали многозначни. Така се е случило и с основния за науката сти-
листика термин – стила – дори изследователите не са единодушни
за неговите обхват и значение.
Ние всекидневно използваме фрази като „Тя има стил”;
„Много е стилна” или „Не харесвам такъв стил”, като в тези слу-
чаи оценката ни е емоционално-естетическа. Не по-рядко срещаме
изрази като „Къщата им е в модерен стил”, „Вилата е в стил мут-
робарок”, „Не харесвам този стил музика” и т.н. Както казва кул-
турологът Ивайло Знеполски (2001:173): „От гледна точка на цяла-
та културна ситуация създаването на определен стил може да бъде
равностойно на изграждане на цялостен образ на заобикалящия
свят, на определена визия за нещата” .
В тази книга ще се ограничим върху стила като езиково яв-
ление – като начин за изразяване, който може да бъде оценяван
естетически – като „добър” или „лош”, прагматично – като „при-
емлив” или „неприемлив”; функционално – като принадлежащ на
определена сфера и отговарящ на определени норми или като де-
виантен спрямо нормите, и т.н. След като има различни стилове,
има и различни начини на изразяване – в зависимост от епохата,
жанра на текста, ситуацията, собствения идиолект на автора
(Wales 1991:435-437). „Стилът е продукт на избора, направен от
говорещия от възможни варианти на дискурсните форми, които
могат да се използват за изразяване на приблизително едно и също
нещо” (ван Дийк 1991: 328).
Стилът е неразривно свързан с комуникативната ситуация:
„Ако това вариране е функция на контекста (говорещ, перспекти-
ва, аудитория, група и т.н.), ние обикновено го наричаме свойство
на стила на дискурса” (Van Dijk 1997:11).

27
 Стиловете са нива на употребата, те са „отражение на кон-
текста в текста, което се състои от ограничения на възможните
вариации на изложението” (ван Дийк 1991:328). Те отразяват пря-
ко комуникативната ситуация, участниците в нея, а също и общес-
твените ограничения върху подобен тип речеви обмен. „Погрешно
е обществена присъда: това, което се има предвид е „възпитаните
хора използват тази, а не онази форма”. Това са всъщност общест-
вени договори: безсмислени сами по себе си, те представляват
свързваща сила в рамките на една общност...чрез оразличаването ѝ
от друга” (Halliday, McIntosh, Strevens 1964). В зависимост от фун-
кционалната сфера, от типа дискурс, се използват и средства, при-
надлежащи предимно на съответния езиков стил (Добрева, Савова
2000:119).
Традиционното разделение на функционалните стилове е
следствие на именно тази връзка между начина на изразяване и
функционалната сфера, към която принадлежи езиковото съобще-
ние. В същото време изборът на изразни средства зависи и от ин-
дивидуалните предпочитания на автора на съобщението. Да си
представим, че сме поканени на официално събитие и трябва да
сме с вечерен тоалет. Дори да се съобразим с дрескода, ние можем
да изберем според предпочитанието си рокля или костюм, панта-
лон или пола, цветът да е бордо или корал, а материята – коприна
или брюкселска дантела. По същия начин – дори когато имаме
ограничение какви езикови средства да използваме, имаме избор и
този избор разкрива нашия индивидуален стил, нашето предпочи-
тание.
Една от целите на авторите на съобщения, освен да бъдат
информативни, е да привличат вниманието, изказът им да е инте-
ресен, забавен, привлекателен. Именно затова заедно със следва-
нето на нормата, много от комуникантите я нарушават, като из-
ползват езикови средства, характерни за други ситуции, или като
използват неграматични конструкции, създават нови думи, периф-

28
разират пословици и поговорки. Употребата на комплекси от ези-
кови факти със строга функционалноезикова принадлежност „в
съобщение, изградено чрез друг, различен от собствения им функ-
ционален език, ще бъде реторична” (Маровска 2007:21). Тези
употреби са особено интересни за стилистиката.
Освен понятието стил, със доста сходно значение се употре-
бява понятието регистър. За много автори двете понятия не се
различават особено. Йовка Тишева поставя стила в полето на пис-
мената реч, докато за устната предпочита понятието регистър
(Тишева 2012), разбиране, което съответства на определението за
стил на Гиро като „маниер на писане”. Освен това авторката наб-
ляга на прагматичната природа на понятието: „Изборът на езиков
регистър отразява оценъчното отношение на автора на текста към
представяните събития и факти. Поради това като оценъчни могат
да се разглеждат дори и на пръв поглед чисто неутралните общо-
информативни текстове” (Тишева 2013). Прагматична е ориента-
цията на това понятие и според Стефана Димитрова: „регистърът
по-точно и по-конкретно от стила отговаря на въпроса Как?, пос-
тавен във връзка с принципите на изграждане на даден текст.”
(Димитрова 2009: 126)
Ние по-скоро ще се съгласим с Андреана Ефтимова, че об-
вързването на регистъра с устната реч, а на стила с писмената е
ненужно и че разликата между двете понятия е в това, че „стилът е
много по-устойчив на конкретните ситуационни влияния, включва
по-голям и абстрактен репертоар от езикови средства, докато ре-
гистърът е смесица от влиянието на конкретни ситуационни фак-
тори и конкретни езикови средства за изразяване на различни по
рода си социални и личностни взаимоотношения” (Ефтимова
2013а:277). Изборът на регистър при общуване има директен ефект
върху стила на това, което се казва.
Изборът на стил и на регистър пряко зависи от това дали
текстът е устен или писмен. В същото време при самите писмени

29
текстове има разлика дали текстът е писан за собствен прочит, за
четене на глас, за да не се чете изобщо, и т.н. С навлизането на
есемесите и на интернет комуникацията в нашето ежедневие фон-
дът от писмени неформални текстове се обогати значително.
И така, обект на лингвистичната дисциплина стилистика
(лингвостилистиката) са както общите стилистични особености на
речевата продукция за определен период от време, така и стилис-
тичното разслоение на речта в рамките на този времеви период. В
същото време не можем да не се интересуваме от индивидуалните
стилови употреби.
Така понятието стил ще характеризира езиковия избор, като
по този начин ще обхваща както отклоненията от нормата в рам-
ките на идиолектните стилистични употреби, така и типичните
употреби за общуването в определена сфера, които се представят
от колективните (функционалните) стилове.
Отклоненията от нормата обаче също имат системен харак-
тер – т.е. те са в рамките на определено езиково равнище. По този
начин всяко от тях (фонетично, граматично, лексикално) създава
своя стилистична парадигма, при която един член на определена
езикова категория се употребява вместо друг със стилистична цел.
Тези употреби се наричат с различни термини – стилистично мар-
кирани, стилистично оцветени, преносни, конотативни. Ще разг-
ледаме всяко равнище поотделно. Тъй като голяма част от тексто-
вете са писмени, ще започнем прегледа с текстовата графика, тъй
като тя също може да бъде стилистично значима.

30
 II. СТИЛИСТИЧЕН ПОТЕНЦИАЛ
НА ЕЗИКОВИТЕ ЕДИНИЦИ

ІІ.1. Стилистични възможности на текстовата графика

Както вече нееднократно споменахме, езиковата система е

знакова, йерархично организирана, функционална система. Чрез
езика се предава широка палитра от смисли и значения, а езиково-
то съобщение изпълнява множество функции, основни и допълни-
телни, в комуникативния процес.
За реципиента на едно съобщение като че най-явни са пос-
ланията, носени от лексикалното езиково равнище и най-
въздействащи са различните видове тропи. Както обаче споменава
Вера Маровска (2007: 84) „смисълът на речта обикновено е изра-
зен на повече от едно езиково равнище”. Преднамерено може да се
употребяват и най-малките езикови единици – фонемите. Умиш-
лен може да бъде дори изборът на графична структура на текста.
Графиката има свой стилистичен потенциал, тъй като гра-
фичното оформление поражда съответните очаквания към езико-
вия (че и неезиковия) текст. Много езикови продукти са изградени
по твърд модел – и това не се отнася само до стиховете. Такива са
и текстовете от официално-деловия стил – жалби, мотивационни
писма, закони и т.н. Вестникарските текстове също са изградени
по сравнително устойчив модел, този на лийд структурата15 (Коич
1996: 45, Кардоуни 1993: 24, Стоянова 2004: 65 и др).
Стилистично маркирана може да бъде и употребата на пунк-
туационни и други графични знаци. Очакваме изреченията да за-
почват с главни букви и да завършват с точка или друг препинате-

15
Лийд структурата е модел на изграждане на новинарския текст, наречен още
модел на обърнатата пирамида. Когато текстовете следват този модел, най-
важното се казва в началото на текста – в първия абзац. Лийдът отговаря на т.нар.
пет к – въпроса – кой, какво, къде, кога, как.

31
лен знак. Очакваме вътре в рамките на изречението определени
части да бъдат отделени със запетаи или тирета; очакваме групите
от изречения да бъдат отделени в абзаци. Пунктуационните прави-
ла съществуват не защото трябва да се провери нивото на нашата
грамотност. Ако беше така, рядко щеше някой да ги следва. Те
имат своята функция да отделят една мисъл от друга, една изре-
ченска част от друга. Те улесняват разбирането и възприемането
на текста. Практиката показва, че не е рядкост да се игнорират
текстове, в които липсват пунктуационни знаци, сливат се думи,
не се използват главни букви. Тези текстове могат да бъдат от раз-
личен характер – ученически съчинения, мотивационни писма,
молби, информационни бележки, постове във виртуалното прост-
ранство и т.н.
В същото време целенасоченото неспазване на пунктуаци-
онните правила и типичните графични рамки може да бъде нато-
варено с допълнителни функции – експресивни или естетически.
Това е особено характерно за езика на художествената литература,
но не само – може да се срещне в медийната реч, както и в интер-
нет пространството, в писмените жанрове на разговорната реч.
Представителите на някои авангардни поетически течения
от началото на 20 век особено активно експериментират с формата
на произведенията си, макар те да не са пионери в тази област.
Вижте например формата на стихотворението Закланият гълъб и
водоскокът на Г. Аполинер в оригинал и в превод на български
език от К. Кадийски. Формата е запазена и при превода, защото е
не само стилоопределяща, но и семантично натоварена.

32
 Много български поети, сред тях класици като Пейо К. Яво-
ров, Гео Милев, Никола Вапцаров, експериментират с формата на
творбите си. Графичното оформление е неотделима част от поети-
ката, от цялостното внушение на творбите. Ето един кратък откъс
от „Край” на Гео Милев:

Стъпил Добри...

Не ще умери верното зърно

на щастието белий гълъб

: без прелест мрамора сияй:

: обезплодено е любовното зърно:

33
 : не ще долитне белий гълъб
над пурпурния стълб
де прикована моята мечта ридай:(...)

Графичното оформление продължава да е важно и натоваре-

но с различни конотации и в съвременната поезия и проза (Теодо-
ра Димова, Мариана Добрева – Мариан, Ваня Клечерова и мн. др.)

часът преди коледа, думите спят

знаеш ли когато тишината мълчи мълчанието говори пог-

ледът свети а ръката с която ти пиша неистово се огъва към
слънцето знаеш ли животът е бял светофар пресичането е въз-
можно само на червено както аз съм възможна само когато не
дишам знаеш ли снощи отново се събудих повдигнах плаща на
времето и завалях топло и уютно като ноемврийски сняг от очи-
те ми потекоха коледни истории знаеш ли понякога чукам по сър-
цето ти нежно прегризвам дланите ти а погледът ти бие на кухо
знаеш ли когато прерязвам вените на дните си... (В. Клечерова)
Отказът от препинателни знаци, играта с различните кодове,
с главните и малките букви, с формите, разкрива близостта между
различните видове изкуство.
Изследователите на виртуалното пространство обръщат
внимание на смесването на знакови системи в интернет комуника-
цията. Гергана Пенчева-Апостолова нарича тези смесени текстове
съобщения пиктограми и ги определя като „семиотичен комплекс
с втори пласт конвенционалност с общоприети значения: цифри,
препинателни знаци и емотикони, съкращения, вградени в мрежо-
вия контекст и в ситуационния контекст; билингвизъм, изразен в
диграфия” (Пенчева-Апостолова 2014). Причините за актуалността
на смесените кодове в интернет са няколко: интернет общуването
е писмено общуване, но с разговорни характеристики. Пиктогра-

34
мите се опитват да заместят липсващите мимики, жестове, инто-
национни контури – въобще онази част от комуникативната рамка,
която остава скрита за реципиента. В същото време ежедневното
неангажиращо интернет общуване по принуда става преднамере-
но. Макар да е замислено като спонтанно, то позволява редакция,
което го прави благодатно поле за езикова игра (Crystal 2004).
В заключение можем да кажем, че графичното оформление е
важна стилистична характеристика на голяма група от текстове –
административни, медийни, дори разговорни (освен виртуалните
разговорни текстове, графитите, надписите по вратите, бележките,
които се прехвърлят в час, също често ползват смесени кодове и са
оформени графично по определен начин). Разбира се, графиката
най-активно проявява стилистичните си възможности в художест-
вения текст. Именно в литературата графиката става важен струк-
турен и организационен елемент, активизира допълнителни значе-
ния, които се носят от използваните езикови компоненти.

35
 ІІ.2. Стилистична фонетика

Стилистичнофонетичната парадигма е изследвана най-вече

във връзка с езика на художествената литература, особено с езика
на поезията. С проблемите на метричната и звуковата организация
на поетичните текстове се занимава стихознанието. Литературо-
ведът Радосвет Коларов (1983) пръв в българската филологическа
наука подробно обръща внимание на преднамерената звукова ор-
ганизация на прозаичния текст.
Стилистичната фонетика изследва неслучайната и значеща
повторяемост на отделни фонеми, тяхната съчетаемост, римизаци-
ята и ритмизацията на речта. Както вече споменахме, тя е най-
лесна за наблюдение при поетичните текстове, тъй като при тях
имаме стремеж за постигане на модела „минимум форма – макси-
мум значение”. Затова е повечето учебникарски примери за фоне-
тичностилистични фигури са от такъв тип текстове. В същото вре-
ме стихознанието описва множество стилистични средства, които
характеризират само поетическия текст.
И ние ще продължим традицията, давайки примери и с пое-
тически текстове, но смятаме, че стилистичната фонетика има за
обект изследването на всички текстове, при които това равнище е
стилистично активно.
Когато изследваме стилистичния потенциал на равнището
на фонетиката, трябва да споменем, че той много зависи от това
дали текстът е устен или писмен. Второто нещо, което има същес-
твено значение, е дали общуването е официално, или неофициал-
но. Третото важно разделение е художествен – нехудожествен
текст. Димитър Чизмаров (1976: 6-11) не без основание въвежда
следните стилистично значими противопоставяния: разговорен
стил – книжни стилове; устна реч – писмена реч; диалогична –
монологична реч; художествен стил – практични стилове.

36
  Фонетичностилистични особености
на устната комуникация

В устната реч особено важен стилистичен потенциал имат

паравербалните средства – т.е. интонацията, гръмкостта, времетра-
енето, темпото на речта, ритъмът, качеството на гласа (Попов
2013: 30). Пиер Леон даже отбелязва съществуването на специ-
фична интонационна единица, наречена фоностилема, като посоч-
ва, че някои интонационни фигури позволяват изказването да бъде
оприличено или оразличено по стил (Падарева-Илиева 2013: 93).
Когато говорим за произносителни стилове (това са стилове
на устната комуникация), трябва да споменем, че Димитър Попов
(2013) говори за маркиран и немаркиран произносителен стил.
Маркираният стил е нормативен, характеризира се със слаба ре-
дукция на неударените гласни, липсват елизии на съгласни и глас-
ни и т.н. Среща се в два подстила – тържествен и неутрален.
Немаркираният произносителен стил, от своя страна, харак-
теризира ежедневната битоворазговорна реч. Той често излиза
извън границите на книжовната норма. Характеризира се с елизии
(синкопа16, апокопа17, аферезис18) и епентези (комунизъма вм. ко-
мунизма, циливилизацията вм. цивилизацията), неразчленимост на
фразите, наличие на паузи, на паразитни звукове и звукови комп-
лекси, на некнижовен изговор на някои звукове, неравномерен

16
гр. συγκοπή – изпадане на един или няколко звука в средата на думата (тва вм.
това; кво вм. какво и т.н.)
17
гр. αποκοπή – изпадане на един или няколко звука от края на думата. В съвре-
менната българска говорна практика може да е резултат от небрежен изговор, но
може да е преднамерена стилистично маркирана употреба (напр. няма сми вм.
няма смисъл).
18
гр. ἀφαίρεσις – отнемане, лишение – изпускане на звукове в началото на думи-
те. Среща се често в детската реч (дѝната вм. градината; пàтата вм. лопатата),
но е характерна и за разговорната небрежна реч, както и за художествената лите-
ратура.

37
темп на речта, редукция на гласни или затвърдяване на съгласни и
т.н.
Използвани в художествената проза или във филмите, този
тип употреби са стилизирани.19
От съществено значение за произносителния стил на кому-
никантите са регионалният им произход, социалният им профил и
индивидуалните им предпочитания. (Попов 2013: 36-38)
Въпреки съществената разлика между поетичните текстове и
обичайните устни текстове, първите също са твърде зависими от
паравербалните средства. Поезията разчита твърде много на вът-
решната реч на читателя. Не бива да се забравя освен това, че пое-
тични текстове се срещат и в безписмените общества – всъщност
голяма част от древните текстове дълго време са предавани устно,
а записите им са сравнително скорошни. Същото се отнася и за
голяма част от фолклорните текстове. Римизацията и ритмизация-
та на древните поетически текстове са в пряка връзка със синкре-
тизма на древното изкуство, с единството между поезия, танц и
музика.
Радосвет Коларов (1983: 31) прави следното разграничение
между поетичния и прозаичния текст: „звуковата доминанта на
стиха е главно интонационна – особеният интонационен релеф на
словото, поставянето му в едър план, забавеното му възприятие се
определят от акцентуваността, от височината на тона, дължината
на звука, темпа, – т.е. от суперсегментните звукови характеристи-
ки и, на първо място, от стиховия ритъм.”

19
Стилизацията е процес, при който езикови знаци, свързани с определен стил, се
използват преднамерено в текстове, принадлежащи на друг стил (обичайно в
художествени и медийни текстове). При стилизацията се разчита на т.нар. сти-
листичен ефект. Непреднамерената употреба на такива елементи в нетипична
среда показва недобро владеене на нормите на езика и се определя като стилис-
тичен дефект (виж Станева 2002 : 297-300).

38
 Както виждаме, споменатите характеристики се отнасят до
устната реч или поне предполагат, че поетичните текстове ще бъ-
дат произнасяни наум или на глас.

 Фонетичностилистични особености
на писмената комуникация

Писмената реч е вторична, изисква усилия за овладяването

си, но има функцията и ролята да съхранява, да демонстрира, да
индивидуализира. Тя не съхранява само колективния опит, не въз-
пява само живота на героите. Писмеността дава възможност на
всеки, който я е овладял, да се опита да остане в историята като
автор.
Разбира се, авторът като институция претърпява много ме-
таморфози в историята на писмовността. Ценен в Античността,
анонимен през Средновековието, въздигнат през Ренесанса, богот-
ворен през Романтизма, през 20 век той отново се оказва пробле-
матична фигура. Ролан Барт обявява смъртта му в знаменитото си
есе „Смъртта на автора” от 1967 г.
За щастие, новият век донася по-балансирана позиция за не-
говото място в комуникативния процес. След метафоричното обя-
вяване на смъртта на автора и фокусирането върху читателя за-
почна да се говори за авторовото възкресение (Коларов 2004: 222).
В същото време техническата революция, лесният достъп до въз-
можност за публикуване от последните десетилетия отново проб-
лематизират авторовата позиция, тъй като „творецът става безли-
чен не защото няма качества (може да има, може и да няма), а за-
щото в масовото "творческо" производство той по правило губи
шанса да бъде забелязан.” (Стоянов 2004).
Схващането, че е особено важно да се чете, съдържа в себе
си твърдението, че писмените текстове, тези, които могат да бъдат
четени, са по-ценни. И действително, когато говорим за книги, ние

39
имаме предвид почти винаги художествена литература (въпреки че
тя едва ли представлява твърде голям процент от издаваните на
пазара книги). Писмени текстове обаче са и вестникарските текс-
тове, почти изцяло писмена е и интернет комуникацията. Худо-
жествената литература не предполага автоматично писмен канал.
Свързани с него са по-скоро обемните художествени жанрове –
повести, романи и т.н.
Стилистично маркираните употреби в писмените текстове
могат да бъдат разчетени или на базата на вътрешната реч, или
зрително. Тук в много по-голяма степен ще се разчита на повторе-
нието на звукове и звукови комплекси, които са забележими за
окото. Тъй като в голямата си част тези текстове са обработени и
неспонтанни (като изключим някои интернет жанрове и есемеси-
те), вниманието върху отделните фонеми, морфеми, думи е голя-
мо, особено когато става въпрос за художествените или пък за
някои вестникарски текстове.20 Метафонията21 е характерна за
речта въобще и особено за художествената реч. Както казва Радос-
вет Коларов (1983: 30) „в сравнение със стиховия ритъм метафо-
нията е в много по-голяма степен факултативен (незадължителен)
признак на стиха, не е сигнал за появата на стихова реч”.
Следва да споменем основните фонетичностилистични сред-
ства, които характеризират различните текстове.

 Фонетичностилистични фигури

При изследването на звуковата организация на текстовете

изследователите често използват термина еуфония (благозвучие).
Тя се постига най-вече чрез звукописа – т.е. чрез наличието на зву-

20
Обичайно новинарските текстове се пишат бързо поради изискванията на тех-
нологичния процес, докато коментарните текстове и разследванията позволяват
по-голямо внимание върху използваните езикови средства.
21
Р. Коларов (1983) предпочита термина метафония от гр. μετά – след, отвъд, и
гр. φωνία – звучене, съглашение пред гр. ευφωνία – благозвучие.

40
кови повторения в един текст или в част от текст. Тези повторения
са формални, но могат да породят определени усещания и очаква-
ния към текста. Когато значението на лексемите и фразите е в уни-
сон със звученето на определени фонеми, тогава общото въздейст-
вие се засилва. Така например още в древността Дионисий Хали-
карнаски отбелязва, че звукът р дразни слуха, докато л го ласкае
(Коларов 1983: 107).
Статистическите изследвания, които представя Коларов
(1983: 107 – 119), показват, че двете споменати фонеми са в коре-
лация помежду си – там, където се среща често едната, другата
почти не се появява, и обратно. Повишената честота на вибранта р,
особено в речеви отрязъци, където се срещат повече лексеми, кои-
то са свързани с активност и движение, както и с напрежение, има
допълнителна стилистична тежест. Стилистичното въздействие
винаги е по-значимо, когато конотативно активни са повече езико-
ви равнища.
Обратното, латералната съгласна л, при която отсъства това
напрежение, се среща често в лексеми, фрази и изречения, които
изразяват статичност.
Големият литературовед и литературен критик Боян Пенев
(Пенев 1931) пръв отбелязва, че в известния откъс „Гарванът гра-
чи грозно, зловещо/ псета и вълци вият в полята (Обесването на
Васил Левски, Хр. Ботев) е изградена „безнадеждна и страшна кар-
тина, възприета повече слухово, отколкото зрително – картина,
която е само вихър, ридание, вой на вълци и грак на гарвани”.
Очевидно за създаването на такова усещане роля има повтарянето
на вибранта р, и това, че р е част от звукоподражателното22 звуко-
съчетание гр.

22
Звукоподражанието (или ономатопеята от гр. ονοματοποιία) също има стилис-
тична функция. Звукоподражанията са междуметия, които имитират звукове от
неживата и живата природа, напр. мяу, бау, фиу, туп и т.н.

41
 Веднага можем да усетим разликата с лежерното „Съмна в
сънните градини” на Лилиев или „Луната хвърляше блага светли-
на върху нейното мило и бледо лице” (Любов, Елин Пелин).
Разбира се, не всяка честа употреба на р поражда толкова
силно напрежение – срв. „Роса ли градините ръси” (Н. Лилиев) – в
този откъс две от сричките, съдържащи р, са неударени, което до
голяма степен тушира напрежението, което поражда при артику-
лацията си вибрантът. Също така изборът на трисричната стъпка
амфибрахий (– ∕ –) допълнително допринася за музикалността на
фразата. Не без значение е и фактът, че фонетичното равнище
трудно въздейства само – то може само да допълва внушенията,
които се носят от по-високо стоящите йерархично езикови едини-
ци – тук авторът рисува една почти идилична, спокойна картина,
семантиката на употребените лексеми не предполага възникване
на напрежение.
Поради факта, че съгласните фонеми са повече, по-голямата
им честота в някакъв речеви отрязък е по-силно стилистично мар-
кирана. Както видяхме, освен споменатите р и л, другите съгласни
също могат да се повтарят по-често от обичайното. При шумовите
съгласни често се неутрализира опозицията звучни – беззвучни
съгласни, като останалите им общи признаци се активизират и
образуват общо асоциативно поле. М и н, макар и сонори като р и
л, на база на общата си назалност също пораждат сходни асоциа-
ции.
Описаното дотук повторение на едни и същи или сходни
съгласни се нарича алитерация. Тя е често срещана фонетичнос-
тилистична фигура, особено в поезията. Нека видим следния откъс
от стихотворението на Д. Дебелянов „Слънчогледи”:

Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан –
не знам. Неведа черна заслони

42
 бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме. (Слънчогледи, Д. Дебелянов)

В откъса от Дебеляновото стихотворение чудесно се вижда

разликата в звученето на двата цитирани куплета (всъщност пре-
ломът започва с началото на последното изречение в първия куп-
лет и продължава с анжамбман23 в следващия). Въпреки че за це-
лия откъс е характерно повтарянето на н/м, шт (щ), з/с, във втора-
та част активно се включват и повторения на р и д/т. Ако повта-
рянето на съскавите з/с поражда активните асоциации с първород-
ния грях и змията в ролята на изкусителка, особено в думи като
съблазън, наказан, то втората част разкрива отчаянието на лири-
ческия говорител от сполетялото го нещастие. Онова, което прави
впечатление, е наличието на р в думи, които означават активност,
и то не активност на говорителя, а на причинителя на неговите
нещастия. Тези думи, макар и не много на брой, съчетани с пови-
шената активност на преградните експлозивни т и д, създават
впечатлението за обречеността на говорителя.
Въпреки че са по-малко на брой и съответно има по-голяма
вероятност да се срещнат в един текст, без това да е преднамерено,
и гласните могат да имат повишена или понижена честота. Повто-
рението на едни и същи или сходни гласни със стилистична цел се
нарича асонанс. Сред най-известните учебникарски примери за
асонанс е Ботевият стих „Настане вечер, месец изгрее”, където
честата употреба на широката и високотонална гласна е създава
усещане за песенност, баладичност.

23
анжамбман – от фр. enjambement – пренасяне. Представлява пренасяне на част
от фразата от един стих в началото на следващия или от една строфа в следваща-
та, при което се получава краестишна ритмическа пауза, несъвпадаща с паузите,
които произлизат от синтактичния строеж на изречението. По този начин се под-
чертават по смисъл думите в края на стиха.

43
 Често асонансът и алитерацията се срещат едновременно в
текстовете. В следния откъс на стихотворението „Тайната на
Струма” чрез алитерацията на с/з, б, м, т/д, р и асонанса на ъ и у се
пресъздава картината на бягащата река.
Бърза бързоструйна Струма,
тайна в хладна гръд таи,
бърза, дума не продума,
само в позлатена шума
влачат бързите струи. (Тайната на Струма, Т.Траянов)

В цитираното Теодор-Траяново стихотворение повторението

засяга цяла група от фонеми. Този тип повторения могат да са дос-
та разнообразни (Коларов 1983: 40-64). Някои от тях образуват
парономазийни конструкции (или псевдоетимологични фигури)24.
Там в морето две глезли
до глезена влезли... (Пет приказки, В. Петров)
Лена лен сеяла,//Лено моме, Лено (БНТ, т.13);
И... няма време! //Или има нямо време! (Еньовден, София, А.
Илков)
Подобно повтаряне на звукови комплекси е характерно още
за най-древните поетически образци (Иванов 1967). Понякога ду-
мите са етимологично родствени и по този начин се образуват
етимологични фигури25. И в тези случаи говорим за въздействие на

24
Парономазия (от гр. παρονομασία,: παρά (извън) и ὀνομάζω (назованото) – „па-
ронимична атракция, при която се наблюдава преднамерено сближаване на думи,
които са сходни по звуков състав, но са различни по значение с цел да се засили
изобразителността” (Ефтимова 2014а: 213).
25
Етимологичната фигура (figura etymologica) “се дефинира като синтактикости-
листично средство със своя ритмообразуваща роля, основана на повторението на
коренна морфема в рамките на една синтактична цялост („дар дарявам“)” (Ивова
2014). Според Илиева (2012: 255) тя е с модел OV (обект – сказуемо – дар дару-
вам). В ГСБКЕ, т.3 (1998: 225) това построение е наречено вътрешно допълнение,
но всъщност неглаголната част може да е наречие или прилагателно име и да не
функционира като обект в изречението: напр. Рано ранила Люляна (БНТ, т.13);
Бял белее се светът. (Архимандрит Серафим) и т.н.

44
повече от едно равнище – реално звукописът се реализира на фра-
зово и изреченско ниво, въпреки че се осъществява и с помощта на
фонемите (затова и тези фигури обичайно се включват само в син-
тактичностилистичната парадигма):
Жетвар жетва женеше, жетварьо льо,//хем женеше, пла-
чеше: (БНТ26, т.13)
Крива коза окривена, Прешо ле (БНТ, т.13)
Где воздух чист владее//по гори високи, цветни,// здравец зе-
лен зеленее//буйни хладни планини! (Спомен месторождения, Г.С.
Раковски)
там, дето баща и братя//черни чернеят за мене. (На про-
щаване, Хр. Ботев)
Бърза бързоструйна Струма (Тайните на Струма, Т. Трая-
нов)
Употребата в контактна позиция на думи с един и същи ко-
рен (в случая – и префикс) е стилоопределящ похват в „Сън за
щастие” на П. П. Славейков (Дейкова 1982:139): Бездомно броди
тя родена// в бездомността на мойте дни... (Безмълвна нощ е
обивила); „в безумний вихър на живота//безумно той се хвърли
сам.” (Безумний вихър на живота) и т.н. Среща се и в съвремен-
ната поезия и проза: Драги ми господине винаги се обръща най-
учтиво към мене, а ако не може да мине без забележка, то той
до такава степен ще намали забележката си, че тя става дребна
колкото едно забележче, тъй че може и да не забележите забе-
лежчето. (Ние, врабчетата, Й. Радичков); Човечеството е чо-
век (К. Терзийски), и в медийни текстове: Но пък късметът, дето
се вика, обича късметлиите... (Из делниците на един луд, 21-
27.07.2014, Т. Филипов, д-р); Национализъм с уклон на национа-

26
Българско народно творчество в тринадесет тома. Т. ХІІІ. Народни песни с
мелодии. Съст. Р. Кацарова, Ел. Стоин, Н. Кауфман, Т. Бояджиев, Д. Осинин. Под
редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2007.

45
лизация (М. Мурджов, Труд, 31.07.2014); Чудеса, чудовища, Чу-
домир (Л. Русева, Редута.бг, 2.08.2014) и т.н.
Звуковите повторения в художествената проза са описани
подробно от Радосвет Коларов (1983). Те се срещат и във вестни-
карските заглавия: Харизват на безценица станциите на власт-
та; Борисов бие баба на белот; Мира си намира половинка за
дует, и т.н.
В обобщение можем да кажем, че звуковата организация е
важна не само за художествените произведения. Звученето на да-
ден речеви отрязък е свързано с естетическото чувство на всеки
носител на езика. Както всеки се стреми в ежедневното си облек-
ло, в избора на мебели, в подбора на бижута или аксесоари да пок-
рива някакви естетически критерии, така всеки говорещ би искал
да се изразява или пише добре, думите му да са радост за ухото
или окото.
Красивата и убедителна реч не е следствие само от формал-
ни критерии като благозвучие на изложението. Но то допълнител-
но допринася за неговото въздействие.
Онова, което особено много отличава художествената и пуб-
лицистичната реч, от една страна, от разговорната, от друга, е, че
разговорната реч е спонтанна, докато художествената е обработе-
на. Художествените текстове, освен това, обичайно са писмено
фиксирани, което допълнително подпомага процеса на обработка и
на внимателно подбиране на езика и формата.
Все пак, каналът за връзка в този случай не е от съществено
значение, въпреки че устната и писмената реч имат своите същест-
вени отлики. Изследването на устната комуникация е възможно
сравнително отскоро, което означава, че голяма част от нейните
характеристики не са изучени. За щастие, в последните години сме
свидетели на някои важни фонолингвистични изследвания и на
българския език (Попов 2004, 2013; Падарева-Илиева 2013).

46
 ІІ.3. Стилистична морфология

За разлика от фонетичностилистичната парадигма, която има

доста ограничена проява, морфологичностилистичната парадигма
е изключително богата. Всяка част на речта притежава богат набор
от граматични категории, които позволяват вариативност на фор-
мите. Стилистично маркираните морфологични употреби са нео-
бичайни, при тях се среща употребата на един член на определена
категория вместо друг член. За целта обаче те трябва да имат нещо
общо помежду си, за да може да се осъществи преносът. Тази
употреба на една морфологична единица в контекст, който проти-
воречи на нейното основно значение, се нарича транспозиция
(Ницолова 1986: 57, виж и Арнольд 1973: 178) или граматическа
синонимия (Станева 2001: 197).

ІІ.3.1. Съществително име

Съществителните имена назовават конкретни или абстракт-

ни същини (предмети или явления, идеи и т.н.). Те, както всички
изменяеми части на речта, са образувани с помощта на лексикални
и граматични морфеми. Понякога тези лексикални афикси, които
се добавят към корена на думата, са стилистично маркирани. Та-
кива са например умалителните (пиленце, чорапче и т.н.) или уве-
личителните суфикси (женище, мъжище и т.н.).
Увеличителните съществителни имена разкриват както из-
вънмерна големина на субекта/обекта, но могат да изразяват впе-
чатление за недодяланост, чудовищност, за ирония (Чизмаров
1978:163, виж и Кочева, Кочев 1973). Често са пейоративни: Раз-
поретина стана външен министър на Луганската република!
(infonews.bg), Путин: Обвиненията срещу Сирия за химическата
атака са идиотщина (24 часа, 31.08.2013); Глезеното детище на
СССР (Сега, 30.01.2014); Грамадно тиквище, което тежи близо

47
100 кг, се превърна в атракция за малки и големи в кварталния
плод-зеленчук на Люлин 10. (Кулинар.бг, 8.10.2013): И побеснял
като слонище аз дълго мачках из лехата,// додето не остана ни-
що, освен петно от красотата... (Вл. Любенов), Друго дете си
тръгва, нашта размахва ръка като съща Бети 2 и ентусиазирано
писука "Тао! Тао!" Магарището му с магарище! (bg-mamma).
Последният тип употреба е разпространена в устната реч и в
художествената проза и изразява учудване на говорителя от нео-
чаквано поведение на обекта на изложението. Може да се използва
и без увеличителния суфикс – Магарето му с магаре!, но така екс-
пресията е по-слаба. Когато обаче се използват жаргонни лексеми,
употребата отново е силно маркирана: Бе не знаеш какво ти крои,
подлярката ѝ с подлярка! (all.bg, форуми)
Увеличителните суфикси -уга, -юга се използват все по-
рядко: Или може би първият собственик на каляската ми е бил
някой схванат старчуга и си е поръчал допълнително тази "екст-
ра" (audibg.com). Изключение прави лексемата бандюга: Отиде си
най-известният бандюга на света (bulgariautre.bg, 1.03.2013);
Гриша Ганчев: Ако бях бандюга, заводите ми нямаше да са пред
фалит (dnes.dir.bg,11 май 2012) и т.н.
Умалителните употреби също могат да отразяват богата па-
литра от конотативни значения – от грижовност през умишлено
подценяване на качествата на назования субект/обект до близост и
опит за скъсяване на дистацията. Сравни:
– Детенцето ми прекрасно! (Майка към детето)
– Няма що. Една къщурка е направил и това е всичко за 70
години. (Жена обсъжда свой роднина)
– О, здравей! Как си? Имаш ли време за едно кафенце?
(Случайна среща на колеги от университета).
Умалителните съществителни са сред средствата, използва-
ни за преумаляване (мейозис), така както увеличителните се из-
ползват при хипеболизиране (преувеличаване).

48
 Освен умалителните и увеличителните суфикси, стилистич-
на функция може да изпълнява словообразуването и на други про-
изводни думи (Велева 1988: 34). Те са характерни за разговорния
стил, но се срещат и в медийните и художествените текстове. Сти-
лопонижаваща роля има например турският суфикс –джия:
Може да се окаже, че едва-що получили заветното разре-
шително, кабелджиите ще се разделят с него (Труд, 14.05.2000);
...Таксиджиите са разпитани (24 часа, 24.10.2000); Терор за би-
раджиите по време на световното (Труд, 27.02.2002) и т.н.27;
третата беше на "истинския" каналджия – актьора Добрин
Досев, който пък е приятел на половинът, та и тримата скочих-
ме от столовете; Да се живее със скандалджия е много трудно
и оставя следи завинаги (bg-mamma).
Продуктивен е и друг суфикс от чужд произход -ар: Млад
скинар заклан в Белене (168 часа, 14-20.07.2000); премине през
Свидетелите на Йехова, та чак до кришнарите (Монитор,
7.05.2002); Пълчища бълхи нападнаха общинарите в Пазарджик
(Труд, 26.06.2000); Психар разби главата на полицай (Стандарт,
17.08.2004) и т.н.
Стилистично маркирана е употребата на съществителни соб-
ствени имена като съществителни нарицателни: Той е донжуан. Тя
е майкатереза. Ти да не се мислиш за супермен? Тази транспози-
ция се нарича още антономазия и според Станева (202: 169) е фи-
гура, свързана с метафората и с метонимията.
Обратният процес също е възможен – нарицателното да се
превърне в собствено (Маровска 2007:156). По този начин са съз-
дадени прякорите и прозвищата, някои от интернет псевдонимите
(т.нар. никове) и т.н.: Иван Тодоров – Доктора, Иванчо Йотата,
Калуда Циганката; Макарон, пънче-мънче, kitarista и т.н.

27
Виж повече у Стоянова 2004: 84

49
 Понякога към корена на съществителните имена с цел експ-
ресия се добавят афикси, които не са непознати за българския
език, но са с ограничена употреба: напр. баба – бабус, бабиера:
Смятам да се сдобия с турбочетката, която пускат от
понеделник, ако ще да се бия с 300 люти бабиери.
Аз преди много се вбесявах на бабусите в парка, че ми дава-
ха указания как да не седя на асфалта, че ще ми настинат яйчни-
ците (bg-mamma).
Стилистично маркирана е и употребата на универбати. Уни-
вербизацията е „преобразуването на номинативно словосъчетание
в лексема чрез различни морфологични и морфолого-синтактични
средства (суфиксация, субстантивация, композиция и абревиация)
при запазване на смисъла” (Тодорова 2013а: 232). Особено често
се срещат в разговорната реч (и в устния, и в писмения ѝ вариант),
както и в медийната реч: Питай в Готварския (подфорум); Аз вече
не съм самотна бременелка, имам си мъж!”; И „почетния мултак "
Рашидов защити Опиц с въпросния мотив.; В жълта къща и чер-
ния ми баварец паркиран отпред.; Много сбъркана откачалка,
дано да ги изкарат в понеделник, ССФ (средностатистическата форумка)
знае всичко (bg-mamma)28; Започва продажбата на винетки за 2014
г., цените остават непроменени (Vesti.bg, 17.12. 2013); Три без-
митни зони ще се приватизират с компенсаторки (Сега,
10.04.2014); Магията на слинга – няколко думи за бебеносенето
(estestveno.com), И сред звездите у нас имаше бебепад. (Хай клуб,
30.12.2011 г.) и т.н.
Стилистичният потенциал на граматичните морфеми се
осъществява в рамките на граматичните категории на съществи-
телното име – род, число, определеност.
В рамките на категорията род, която при съществителните
имена е лексико-граматична, немаркираната употреба обичайно е

28
Виж повече по въпроса у Тодорова 2013а: 438- 446.

50
в мъжки род, докато маркирани са женският и средният. Така нап-
ример изказване от типа: „Тя е учител” звучи книжно и престиж-
но, докато „Той е учителка” съдържа подчертана отрицателна ко-
нотация.
В много европейски езици тече процес на подмяна на форми,
които се определят като сексистки. Има обаче известно съмнение
дали изкуствено наложените форми ще са устойчиви на практика,
тъй като външният натиск често поражда обществено противопос-
тавяне.
Има данни, че носителките на престижни професии предпо-
читат да използват мъжкия вариант като по-престижен – адвокат,
съдия, лекар вм. адвокатка, съдийка, лекарка, а по тази аналогия
се създават маскулинизирани варианти и за не толкова престижни
професии (Сумрова 2011: 31): Научете модния жаргон. Особено
важно е да не бъркате „дефиле“ с „бонфиле”. Запомнете също,
че кварталният бръснар, който ви подстригва, е „коафьор”, а
шивачката, която е ушила рокличката ви, е стилист, или най-
малко дизайнер (24 часа).
По подобен начин често и малкото думи, завършващи на –а,
които обозначават лица от мъжки пол или лица и от двата пола,
биват преноминирани. От този тип е и характерната за форумите
на bg-mamma маркирана мъжкородова употреба половин вместо
същ. име половинка със значение брачен партньор: Даже полови-
нът, дето е уж с яка глутенова непоносимост можа без проблем
да хапне и оцени този вкусен хляб; След повече от 12 г. заедно
половинът продължава да ме носи на ръце и т.н.
Категорията число също може да бъде обект на стилистична
употреба. От една страна, често възникват стилистични дублети,
при които едно окончание за мн. ч. се използва вместо друго – срв.
рог – рогове/роги; лист – листове, листи, листя; дърво – дървета,
дървье, дървеса; мъж – мъже, мъжове; крак – краци, крака и т.н.

51
 Любопитното е, че при децата и чужденците, изучаващи
български език, често се регистрират подобни употреби, но те са
използвани поради недобро познаване на езика. И овладелите
нормата комуниканти обаче могат по различни причини да я на-
рушават, като в този случай не говорим за стилистичен дефект, а
за стилистичен ефект: за рогите на козите (dir.bg) (тук формата
рогите е използвана с цел постигане на ритмизация и римизация);
Честит празник на всички мъжове! (forum.arena.bg); Жълти
Листя (aquariumbg.com); Най-много да се излъжем да топнем
краци у голямата локва. ... (bg-mamma); Ветри, ветри, о, снежни
ветри (С. Есенин, превод Андрей Германов); И с нов дъжд кур-
шуми, камъни и дървье (Ив. Вазов); Не дървесата в тъмната гора
(Н. Гумильов, превод Н. Инджов) и т.н.
Стилистично маркирана е т.нар. сингуларизация: употреба на
ед. вм. мн. ч. с експресивна цел. Сингуларизацията се смята за вид
метонимия: да гледа турчин, че бесней// над бащино ми огнище…
(На прощаване, Хр. Ботев); Коафьорът Ивайло Колев: Българка-
та е стилна, модерна и много суетна (shopaholic.bg); Що планина
съм изкачил! Що обувка съм скъсал! (разг. реч) и т.н.
Съществителните имена, които имат форма само за множес-
твено число (pluralia tantum), могат да образуват стилистично мар-
кирани форми за ед.ч.: Той хляб и дрехи взе си само, затвори къщ-
ния кепенец и там, край селската табела, застана с пушка при
нозе – готов за смърт и за отбрана (Ив. Балабанов)29 и т.н.
Обратното явление – плурализацията – представлява упот-
реба на мн. ч. вместо ед.ч. със стилистична цел. Обичайно има
хиперболизираща функция:
– Сега имам гости. Сестра ми е тук (гостът е един).
– Писна ми от диети! Цял ден не съм яла! (диетата е една).

29
http://ambroziia.blog.bg/poezia/2013/10/29/migraciia-ivailo-balabanov.1198091

52
 – Отрових се от тези лекарства! (пие се само едно лекарс-
тво) и т.н.30
Също така някои съществителни, които имат форма само за
ед. ч. (singularia tantum) се подлагат на плурализация:
Дори по чужбините никой няма да позволи един учител да
се концентрира индивидуално върху определени деца за сметка на
материала, който си върви по разписание. (bg-mamma); Метне се,
да речем, някой на аероплана, за два дни обиколи всичките земни
кълбета и си кацне пак у дома. (Аламинут, Чудомир); Понеже
темата е за смрадове в купето... Някой от вас ползвал ли е от
тези спрейове за прочистване на въздуховодите? (clubcitroen.bg);
Опасни влюбености31.
За плурализационна употреба се приема и използването на
събирателни съществителни при обобщение (Ефтимова 2014а:
202) – донкихотовци, маркототевци и т.н. При тях обаче няма
транспозиция на категорията число, освен ако не квалифицираме
само един човек: – Пак ли си загубил парите? Аман от маркото-
тевци значи...
Стилистични вариации позволява и граматичната категория
определеност. Има тенденция в съвременната публична реч да се
изпуска определителният член, когато субектът/обектът има пре-
тенции за изключителност и уникалност: БЪЛГАРСКА НАЦИО-
НАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ (БНТ) обявява повторен търг с тайно над-
даване за определяне на наемател на Почивна станция (bnt.bg);
Министерски съвет обявява конкурс за студентско есе
(government.bg). Когато обаче тези названия не са сложни, а се
състоят от една лексема, задължително се използва членуваната
форма: Срв. *Парламент обяви конкурс за есе (подобна употреба
би означавала, че не става въпрос за българския парламент).

30
Виж и Чизмаров 1978: 50; Станева 2002: 200.
31
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=154947

53
 Интерес представлява употребата на нечленуваната умали-
телна форма детенце вм. детето (детенцето) ми, която напосле-
дък е характерна за езика на майките. Вероятно тя е създадена по
аналогия с другите нечленуващи се близки роднински названия
като мама, татко, баба, дядо и т.н.: Да ви се оплача, детенце е
болно; 10-15 мин преди хранене сложи детенце по коремче (bg-
mamma); Подобни форми се използват за означаване и на домашни
любимци или части на тялото: Здравче, какво стана с котенце,
ще се гледате ли? На Зейнепче краченце къде е опряно. (bg-
mamma). Макар и по-рядко, по подобен начин се употребяват и
неумалителни именни словосъчетания: Дори няма да чакам мамин
син да се изнесе (bg-mamma).
Ненормативна употреба на нечленувани форми вместо чле-
нувани се среща и при неумалително назоваване на членове от
семейството, когато формите са съпроводени с притежателно мес-
тоимение – мъж ми вм. мъжът ми: Мъж ми не ми дава да си
купувам козметика (mamita-bg.com); Де го сега мъж ми! (разг.
реч)
Стилистично маркирана е употребата на диалектни членни
форми с цел експресия. Така например в интернет форумите се
среща понякога членната форма –о, която е силно диалектно мар-
кирана. Интересно е, че тя също се използва със семантика за при-
надлежност, близост, но не само: но трябва питам мъжо, че аз не
съм много наясно; Преди няколко години бях купила от Метро
една много хубава коралова тениска на мъжо....познайте дали я
облече; Булка ко стана със зъбо (bg-mamma).
Засиленото влияние на западнобългарската произносително
норма породи възможността и в публичното пространство да се
появят несмекчени членувани употреби: цара вм. царя; учитела
вм. учителя: Сорос е и благодетела на Отворено (Затворено)
общество; Търся книга за учитела и т.н. Те се срещат и в писмен
вид в интернет, и особено често в устните разговорни и медийни

54
текстове (за щастие обичайно не са характерни за речта на журна-
листите, а на политиците и обикновените граждани).

ІІ.3.2. Прилагателно име

Прилагателното име е дума, с която се назовава признак, ка-

чество, свойство на предмет (ГСБКЕ ІІ 1993: 147). Тъй като пред-
метите са изразени чрез съществителни имена, обичайно прилага-
телните и съществителните образуват обща фраза. За разлика от
глаголите, които изразяват активен признак, прилагателните имена
представят статични признаци. Съответно, смята се, че колкото
повече съществителни имена има в един текст (повишена номина-
тивна температура), толкова по-малко глаголи има в него (пони-
жена глаголна температура). Това съответно би трябвало да озна-
чава, колкото повече прилагателни има в един текстови отрязък,
толкова по-малко глаголи ще има. Понякога обаче прилагателните
могат да са част не от групата на съществителното име в изречени-
ето, а да са част от сказуемото. Напр. Умни хора впрегнаха целия
си интелект, за да ни убеждават, че сме употребени, манипули-
рани, наивни, продажни. (Р. Ковачева, Редута.бг).
Прилагателното име се характеризира от морфологичните
категории род, число, положение и степенуване (само при качест-
вените прилагателни). Според значението и граматическите си
особености прилагателните имена биват качествени и относител-
ни. С качествените се означават качества, признаци и свойства на
предметите. С относителните се означават качества, признаци и
свойства, съотнесени към друг предмет.
Стилистичната функция на прилагателните имена се дължи
именно на способността им да характеризират, да посочват качес-
твата и свойствата на предметите. В стилистиката е прието прила-
гателните имена, които имат конотативна употреба, да се наричат
епитети. Думата епитет (ἐπίθετος) идва от старогръцки и в буква-

55
лен превод означава прилагателно име (Янакиев 1956). Както спо-
менахме обаче, не всяко прилагателно днес се приема за епитет, а
само тези, които нямат задължителна употреба, не са „логически
необходими” по израза на проф. Мирослав Янакиев32 (1956). Пак
по неговите думи „в модерната стилистика под епитет разбират не
само прилагателните, а и всякакви думи или съчетания от думи,
които изпълняват службата на прилагателни имена” (пак там). Тук
ще обърнем внимание само на прилагателните имена, служещи
като епитети, като ще отбележим, че въпросът кои прилагателни са
задължителни и кои – факултативни за един текст, е труден за раз-
решаване. В добрите художествени (и някои медийни) текстове
употребата на нито една дума не е случайна.
Епитетите са особено важни за художествените, за медийни-
те текстове, както и за някои разговорни текстове.
И преди той да разбере шегува ли се тя или не, видя я току
пред себе си, виждаше мъха на бялото ú лице, червените ú устни
и когато го погледнеше, очите ú го заливаха с мека и сладка
светлина. (Шибил, Й. Йовков)
Безмълвна нощ и адски мрак,//и нигде звук и нигде зрак:
(Безмълвна нощ, П. Яворов)
На къщния праг да седя,//да чакам, когато ще ми-
не//обичният, чакан с години,//далекия път да следя. (На прага,
Дора Габе)

32
Проф. Мирослав Янакиев (1923 – 1998) е български езиковед, утвърдил стилис-
тиката като самостоятелна лингвистична дисциплина. Създава оригинална,
стройна стилистична теория, повлияна от възможностите на статистическите
методи за проследяване на особеностите на различните видове текстове. Като
младеж преболедува от детски паралич и е „с почти пълна пареза на двете ръце и
частична пареза на левия крак”. Въпреки това е изключително продуктивен учен,
чел разнообразни курсове по различни езиковедски дисциплини, автор на мно-
жество книги, помагала и статии, научен ръководител на стотици студенти.
<http://miryan.org>

56
 От пролетта навярно, много бистри// изгряха в нея древ-
ните звезди//и рибите – детинските й мисли – //блестяха златни
в сините води... (Малка балада за голямата река, Хр. Фотев)
Ръцете му пътешестват, развинтени гребла от скования
гръб, устните му рисуват бронзови препускащи букви по гланци-
раното небе – ако се взре, ще разчете посланията им: околос-
ветски рейсове, коварни рифове, пробойни в трюма, среднощни
урагани, пиратски боеве, омайни утрини и залези сред стада от
делфини, солен вятър в мрежите.... (Алфа и Омега, Олга Шурба-
нова)
Дават му тлъст бонус, за да напусне телевизията и го на-
сочват към политиката. (Из делниците на един луд (28 юли – 1
август), Т. Филипов, д-р)
На мястото на неудобното съдружие БСП-ДПС бързо из-
буя топла връзка между ДПС и ГЕРБ. (Р. Ковачева, Редута.бг).
Гримът за лято 2013 залага на акцентите – червени устни,
котешки поглед, дебели вежди, модното ефектно синьо, пищни
мигли, разперени като пеперуда. (Труд, 29.05.2013).
В него различавам силата на собствената Ви политическа
и парламентарна аура на опитен политик с европейска комуни-
кативност и категорична самостойност. Преди да завърша с
полагащото Ви се уважение, Ви уверявам в градивната нагласа
да влагаме политическата си себестойност за националните
приоритети... (Лютфи Местан, председател на ДПС, поздрав по
повод избирането на Михаил Миков за председател на БСП,
28.07.2014)
Сравнително често относителни прилагателни имена се
превръщат в качествени на базата на някакъв пренос – златно син-
джирче, но златно сърце; дървен стол, но дървен философ; бял
ориз, но бял кахър и т.н. Тези употреби до голяма степен вече са
фразеологизирани.

57
 Преносът може да е метафоричен, както в посочените горе
примери, може да е и метонимичен, както се случва при прилага-
телните имена за цвят, използвани, за да обозначат симпатизантите
и членовете на определени политически партии или на спортни
отбори (Колковска 2011: 45, Тодорова 2013b: 80): Ще търсят съ-
що “сини” и “зелени” хора, “България на гражданите”, ВМРО,
профсъюзи, протестиращи и т.н. (Труд, 20.05.2013); В резултат
от редовете на синята партия бяха изключени екслидерът Мар-
тин Димитров плюс депутатите Ваньо Шарков и Димо Гяуров.
(24 часа, 26.11.2012); Тоест, ако употребяваш изрази като “чер-
вени бабички”, отиваш зад решетките. (24 часа, 20.10.2010);
Наистина изборите водят до "синя" купа (Труд, 13.05.2013); А
напоследък в “сините” крака прекалено често топката става
“квадратна” (Труд, 30.05.2013 г.); Нататък игра само "белият"
отбор (Труд, 3.12.2012) и т.н.
От структурно гледище прилагателните имена се делят на
прости и сложни. От словообразувателно гледище прилагателните
имена са производни и непроизводни. Непроизводните не са обра-
зувани от други думи. Те са сравнително малко: голям, слаб, бос и
др. Производни са тези, които са образувани от други думи в ези-
ка, например дърво + ен → дървен, град + ски → градски (ГСБКЕ
ІІ 1993: 150).
Сложните прилагателни имена, тъй като се състоят от пове-
че от една коренна морфема, по-лесно се използват конотативно,
т.е. в преносен смисъл. Те могат да изразяват допълнителни значе-
ния, нюанси, да дават допълнителна информация и т.н. За офици-
ално-деловия, научния и отчасти за вестникарския стил са харак-
терни сложни прилагателни, които се употребяват в прякото си
значение: новоназначен, гореспоменат, административнонаказа-
телно, плитководен, вагоноремонтен, скоротечен, и т.н.
За сметка на това в медийната и художествената реч, както и
в някои разговорни жанрове, сложните прилагателни функциони-

58
рат като епитети, които имат важно изобразително и емоционално
значение:
Ето възсия пред нас светозарната памет на преблажен
наш отец Кирил (Похвала за нашия блажен отец и славянски учи-
тел Кирил Философ, Св. Кл. Охридски);
Ти си имал еднугу синка// златууста, сребромръкъ (СбНУ
10:4, по Илиева 2012: 221);
Гасне мечта златодарна// в мразни, безстрастни лъчи. (Н.
Лилиев);
Всички представители имат черна или кафява коса, а очите
са черни, тъмнокафяви, тъмносини, сиво-сини, а червилото и
лакът са със седефенорозов цвят. (Уикенд, 23.02.2008);
Благоразположен делфин подари риба на 14-годишно бри-
танско момиче (Утро, 8.08.2013).
Прилагателните имена често се подлагат на субстантивация
– т.е. започват да функционират като съществителни: Тюркоазе-
ното, морското и небесното синьо са супер модерните цветове
в очния грим за лятото. (Жълт труд, бр. 21, 29.05.2013); Лечение-
то на диабета зависи 80% от болния (24 часа, 16.08.2013); Аз бих
се смутила от "атрактивната" новина за новородено над 4 ки-
лограма. (24 часа, 16.08.2013); да чакам, когато ще мине// обич-
ният, чакан с години (На прага, Д. Габе); Последното писмо от
любимия (Дж. Мос) и т.н.
Родът на прилагателното име и на местоименията, които за-
местват прилагателни имена, е зависим от рода на съществително-
то име. Промяната на рода на прилагателното име (и на някои мес-
тоимения) е почти напълно невъзможна, освен ако не се имитира
речта на хора, които не владеят добре нормите на българския език
– напр. „малък мече”, „мойто книжка” (в детския език), „мойто
мъж” (в анекдоти и стилизирано в разговорната реч) и т.н.
По отношение на членуването, вече споменахме, че има тен-
денция сложните названия, които се състоят от прилагателно

59
(прилагателни) и съществително, да се използват нечленувани и в
ситуации, когато правилата на книжовния език нееднозначно го-
ворят в полза на определената форма. В тези случаи не се членува
именно прилагателното име, тъй като то е в препозиция – Българс-
ко национално радио съобщава...
Когато съществителното се пояснява от няколко прилага-
телни имена, обичайно се членува само първото от тях. Ако имаме
обаче словосъчетание от две безсъюзно свързани прилагателни
пред съществителното и двете са членувани, то това означава, че
тези определения са равноправни, свързани са съчинително: Мла-
дата, хубавата продавачка беше.
Категорията степенуване има голям стилистичен потенциал.
Суперлативите се ползват активно в медийната реч, в ежедневие-
то, в някои жанрове като рекламите, за да посочат предимствата на
определени идеи, действия или продукти: Николай Тишев: Реше-
нието на ОбС за Пристанището беше най-разумното; Най-
богатият избор на червени портмонета; По-добрият прах за
пране; Кои са най-прекрасните съвременни принцеси на света? и
т.н.

ІІ.3.3. Местоимения

Няма да се спираме подробно на местоименията, защото

тяхната група е твърде разнородна. Ще споменем обаче, че те би-
ват идентификатори (Илиева 1985: 19), когато препращат към
вече споменат обект в текста, и деиктори – ситуационно обусло-
вени – свързани с предварителното знание на комуникиращите за
света.
Показателните местоимения и фразите, съдържащи показа-
телни местоимения, могат да заместват едно или дори цели групи
от изречения (Halliday, Hasan 1999: 52-53) – Лягаме, прочетохме
приказката...// – Тази не ми хареса, искам друга. (дете и майка

60
му). Вицепрезидентът на “Нефтохимик” Дянко Димов вчера офи-
циално подаде оставка. С това действие шефът на бургаз-
лии...(Сега, 2.06.2000); Върху ниви и други земеделски земи ще мо-
гат да се строят не само селскостопански сгради, а и хотели,
ресторанти, автосервизи и други обекти. Това предвижда про-
ект за изменение в Закона за опазване на земеделските земи, кой-
то кабинетът внесе в парламента. (24 часа, 26.06.2000).
Често тези местоимения изразяват негативно отношение.
Това се отнася най-вече за разговорните форми оня, оная, онова,
ония, които по-скоро изразяват отрицателна конотация, отколкото
пространствена отдалеченост, особено когато са субстантивирани.
Формите тоя, тая, това, тия също могат да показват неодобре-
ние, но обичайно в по-лека степен. – Остави ги ония! (разг. реч)
...и оная си взима картата и си изчезва (clubs.dir.bg); Какъв е тоя
телефон 112 ли беше? (zadkulisite.com)
Характерна за медийния стил е употребата на лични и при-
тежателни местоимения за 1 л. мн. ч. вместо неутралната, немар-
кираната употреба на 3 л. ед или мн.ч. Целта на подобна транспо-
зиция е изграждането на отношение на солидарност с читателите
или слушателите: Берн ще инвестира у нас 14 млн. франка (Днев-
ник, 2.3.2001); Счетоводител ще ни свири срещу Исландия (Труд,
2.08.2004); Токът ни по-скъп от гръцкия и френския (24 часа,
24.02.2013); Вл. Каролев обясни защо пенсиите ни са ниски. Виж!
(frognews, 9.05.2014).
Фамилиарното обръщение „моето момче”/ „моето момиче”
също представлява транспозиция на категорията лице – вместо
обръщение във 2л. ед. или мн.ч. срещаме първолична употреба на
притежателно местоимение в комбинация със съществително име.
Тази фраза би трябвало в неутрална употреба да се съгласува с
глагол в трето лице, но в този случай се съгласува с глаголна фор-
ма във второ лице: Ти, моето момче, при кого искаш да живееш,
при мама ли? (разг. реч); – Е, моето момиче – каза тя най-сетне,

61
– я ми кажи как пишеш «морска болест»? (Пипи Дългото чорап-
че, А. Линдгрен, превод В. Ганчева) и т.н.
Ще споменем стилистично маркираната употреба на вече
архаизираните дателни форми на местоименията кому, нему, ней,
нам, вам и т.н., както и на различни диалектни форми: Комуто е
писано да свети, ще си проличи и през кал, дебела цяла педя. А
комуто не е писано, няма да свети, ако ще по цял ден да го излъс-
кваш. (Крадец на време, Т. Пратчет, превод Вл. Зарков); Язека
винаги съм си била сиромашко чедо, винаги при мен е било все за-
тягане на коланчето... (mirandolina.blog.bg) и т.н.
За личните местоимения е характерно и т.нар. удвояване на
формите за В.п. и Д.п., когато са в препозиция и служат като до-
пълнение в изречението: Мене ме, мамо, змей люби; На мене ми се
яде. И двете форми не се схващат като стилистично маркирани,
тъй като се използват твърде често за префокусиране на изказване-
то – поставяне на акцент върху обекта, а не върху субекта.
Днес изглежда неграматична удвоената стара дателна форма
мене ми, но тази употреба, макар и архаична, не е неправилна:

Мене ми е странно – ето те пред мен,

мене ми е жадно – гледам те пленен,
мене ми е страшно – дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден. (Среща, П.К. Яворов)

Стилистично маркирани са употребите, при които има кон-

таминиране или объркване на формите: Мене не ме харесва тоя
филм.; Аз ми се плаче и т.н. Срещат се или в просторечието, или
при стилизация.
Голяма част от транспозициите при личните местоимения
засягат и глаголните форми, така че ще се спрем на тях, когато
разглеждаме глагола.

62
 ІІ.3.4. Глагол

Глаголът е най-богатата на граматични категории част на

речта в българския език. Това, разбира се, предполага, че неговата
стилистична парадигма ще е по-богата от тази на другите части на
речта.
Повишената честота на глаголите в текста го прави по-
динамичен, бърз, действен. Глаголната честота може да се измери
количествено – като се изследват процентите на глаголните форми
в определен текстов отрязък. Така може да се открие статистичес-
ка норма за определено произведение, определен автор или опре-
делен стил. По този начин по-лесно могат да бъдат открити откло-
ненията от съответната норма. Мирослав Янакиев въвежда (1972:
73) понятието глаголна температура, което отразява именно гла-
голната честота на 100 думи. Пак той посочва, че глаголната тем-
пература на обикновен разговор е 25. Колкото по-близо до това
число е един текст, толкова по-немаркиран е той, толкова по-
естествено звучи. Има обаче и текстове с доста по-ниска глаголна
температура. Обичайно те са с висока субстантивна температура и
се отнасят към книжните стилове – официално-делови, научен,
художествен (особено поезията). Има поетични текстове, в които
изцяло липсват глаголи:
Тайна усмивка,
усещане някакво
за предстояща реалност
и странна молба
към възможното бъдеще
за искрицата желано щастие. (Тайна усмивка, Елена Минева)

Да припомним и добилото голяма популярност в българско-

то интернет пространство Безглаголно стихотворение:

63
 Безглаголно стихотворение33
Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.
Поля, природа, красота,
река, гора нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.
Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.
Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.
Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.
Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.
Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапал,

33
Първите четири строфи на стихотворението са заимствани от Тома Измирлиев,
брат на Хр. Смирненски. Те са отпечатани най-напред във в. „Утринна хасковска
поща“ на 10.VІ.1928 г., а по-късно и в Т. Измирлиев. Краен елемент, С. 1975, с.
62 и бележка на стр. 451. (Искам да изразя специална благодарност за информа-
цията на gregory от http://grigorweblog.wordpress.com/).

64
 цукало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.
Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък. (Р. Ралин)

Има, разбира се, опити да се създадат и глаголни стихотво-

рения и такива могат да бъдат открити в глобалната мрежа. Гла-
голната температура на някои стихотворения на Ботев и Вапцаров
пък е близка до глаголната температура на разговорната реч –
именно на това се дължи тяхното „естествено” звучене.
Стилистичните възможности на глаголите са твърде много.
Възможно е със стилистична цел възвратни глаголи да се употре-
бят като невъзвратни, какъвто е случаят с глаголите усмих-
на/усмихвам и страхувам:
Усмихнах утрото в очите ти (bis.bg); навя ми летни мисли,
а и ме усмихна! (bg-mamma); авторът се надява да не усмихва
насила никой, съзнавайки ясно вредата върху здравето и психика-
та на усмихваният, както и последващите от това коментари.
(valsodar.blog.bg).
След срещата с вице-премиера Екатерина Захариева стана
ясно, че някой "страхува" комисиите за дюните да подпишат
специализираните кадастрални карти, защото в дюните имало
частни имоти! Кой страхува държавни и общински власти?
Кой? (Биволь, 21.08.2014)
Ето още една подобна употреба: Плевен обезлюдява най-
бързо (Сега, 13.08.2014) вм. Плевен се обезлюдява най-бързо.
Трудно е да кажем дали тази употреба е нарочна или става въпрос
за обикновена граматична грешка.
Също така в рекламите се среща възвратна употреба при не-
възвратни глаголи с цел наблягане на ползата от действието, с ак-

65
цент към възможността за сдобиване с лично притежание: Спечели
си чудесен комплект от Weleda! (purvite7.bg); Спечели си стра-
хотна кафемашина с онлайн играта на Tchibo! (beu.bg) и т.н.
Подобна е и следната употреба, с която се изразява раздраз-
нение: и оная си взима картата и си изчезва (clubs.dir.bg).
Възможността за стилистично транспониране на глаголните
категории зависи от техния характер. Валентин Станков (1994:
187) разделя категориите на две групи – „категории, които имат
предимно отражателен характер, т.е. които отразяват абсолютно
обективно различни отношения в действителността, и категории,
които имат преди всичко интерпретационен характер, т.е. в чието
съдържание преобладава елемент на езикова интерпретация на
отношения, които обективно не се различават помежду си.”
Към първата група според Станков принадлежат категориите
лице, време и наклонение, а втората обхваща вида и залога. Въп-
реки че авторът смята това разделение за условно, той посочва, че
принадлежността към някоя от групите се отразява на възможнос-
тите за преносна употреба. Първата група категории се подлагат
лесно на транспониране, докато втората „в условията на непренос-
на конкуренция, при която всяка от конкуриращите се форми, за-
пазвайки непроменено своето денотативно значение, е употребена
обикновено в контекст, който е по-естествен за противоположната
форма” (Станков 1994: 189).

 Категориите лице и число на глагола

Категорията лице е твърде податлива на граматична транс-

позиция. Тя „е свързана със системата от граматични форми, изра-
зяващи отношението на глаголното лице към участниците в говор-
ния акт (говорещото лице и събеседника, адресата на действието) в
процеса на речевото общуване” (Станков 1994: 189).

66
 Както е известно, категорията лице е тричленна: първо лице
е лицето, което говори, адресантът, второ лице е лицето, което
приема съобщението, адресатът, а третото лице не е комуникант,
то е външно на конкретния комуникативен акт. Съответно когато
имаме диалог, активен разговор, обръщение към някого, по-често
ще се среща употребата на първо и второ лице. Когато се разказва,
при повествованието, по-вероятно е да преобладава употребата на
трето лице.
Категорията лице е характерна и за глагола, и за личните
местоимения, като те са тясно свързани. „Ето защо голяма част от
стилистичните значения на глаголните лица в известен смисъл са и
значения на съответните лични местоимения и на числото на гла-
гола” (Станков 1994:189). Споменаването на числото е много важ-
но, защото има транспозиции, които засягат и двете категории.
Приема се, че употребата на 3 л. е немаркирана, за разлика
от 1 и 2 л. (Маровска 2007: 163), които са маркирани с
+комуникант. Това позволява третото лице да се използва при
безлични конструкции, при изразяване на действия, свързани с
природни състояния и катаклизми, с телесни и душевни състояния
(Станков 1994: 190)
Така например 2 л. може да се използва вместо 1л. или 3л. с
обобщително значение (Маровска 2007: 163; Леков 1958: 84). Така
се образува т.нар. обобщенолично изречение. Употребата е харак-
терна за разговорния и художествения стил, но може да се срещне
и в медийни текстове: Да се завърнеш в бащината къща (Д. Дебе-
лянов); Ангел Мирчев: В борбата е така – падаш, но вървиш нап-
ред! (bdo-bg.com); Аз знам, че сутрин като станеш, метаболиз-
мът е забавен и ако хапнеш нещо, задействаш физиологичните
процеси и той се ускорява (bg-mamma); Лъвов мост – в първата
пряка вляво като тръгнеш към халите. (forums.bgdev.org)
Според Вера Маровска (2007: 163) тук става въпрос за тран-
спозиция по авторство. Авторът би могъл да използва немаркира-

67
ното третолично повествование, както и да избере да говори/ пише
от първо лице, но със стилистична цел избира най-неочакваното –
2 лице.
3л. също може да бъде използвано вместо първо лице. В на-
учните текстове употребата може да е с цел постигане на обектив-
ност на изложението: Авторът на тези редове не счита.... Среща
се в речта на майките, когато се обръщат към своите малки деца:
„Не плачи, мама сега ще дойде, само да ти приготви пюренце-
то”. Среща се в речта на самите деца в най-ранния период на про-
говарянето: Пепи иска бонки (Пепи иска (вм. аз искам) бонбонки).
Среща се и в публицистиката, разговорната и художествена-
та реч с експресивна цел, като отново се цели обективизация на
говорещия: Г. Първанов: Тогава имаше тройна коалиция, не за-
щото Георги Първанов е служил като архитект, а защото коа-
лицията беше тройна и имаше трети фактор, който внасяше
друг тон – НДСВ и най-вече Негово величество Симеон Сакско-
бургготски. (Offnews). – Мамо, ти си виновна, е закъсняхме! – Да
бе, за всичко майка ви е виновна! (разг. реч) и т.н.
При употреба на ироничния израз „моя милост” вместо мес-
тоимението аз също глаголната форма е в 3 л.: Моя милост в руб-
ладжийско-кагебистки инициативи няма как да участва
(aigg.wordpress.com); няколко дни се връщаме с ММ (мъжa ми, бел.
моя, Б.Т.) сутрин до вкъщи, че моя милост все е забравила нещо
(bg-mamma).
Употребата на 3 л. вместо 2 л. също е възможна. В този слу-
чай има стремеж за отграничаване от събеседника, за обективизи-
ране: За тези, които ще кажат „Това не се отнася до мен” (вм. за
вас) (otkrovenia.com), Цеца му се караше: „Нищо не е пипнал днес-
ка, не е работил по пиесата, а идва на репетиция!...” (Ст. Мута-
фова, blitz.bg); Не може чорапите да си закърпи, а седнала акъл да

68
ми дава. По-добре се виж ти какво представляваш (Ем. Кора-
лов)34.
Когато глаголи, които имат форми само за трето лице, се из-
ползват и в друго лице, то употребата е силно маркирана:
Ах, бяла ласка закъсняла,//защо едва сега валиш? (Сняг през
март, Д. Дамянов).
Транспозициите, засягащи категорията число, засягат всички
лица – описани са употребата на 1л. мн.ч. вм. 1л. ед.ч., на 2 л. мн.ч.
вм. 2 л. ед.ч., на 3л. мн.ч. вм. 3 л. ед.ч. (Пашов 1989: 85; Станева
1994: 212; Маровска 1998: 164 и т.н.). Обратната транспозиция е
възможна в речта с цел присвояване на авторство, поемане на от-
говорност и т.н.
1л. мн. ч. вм. 1 л. ед. ч. – Характерно е за научния стил с цел
демонстриране на авторска скромност, напр. Смятаме, че тезата
на автора заслужава внимание. Днес има известна тенденция тази
употреба да се ограничава, ако не става въпрос за работа на автор-
ски колектив. Вместо това като че се предпочита безличното Смя-
та се, ..., употреба, която представя транспозиция по лице, при
която 3л. се използва вместо 1л.
Този тип транспозиция се среща и в разговорната реч и от-
там – в художествената реч: Как сте? – Добре сме, пишем (всъщ-
ност пише само един човек).
Освен това 1 л. мн.ч. се използва също в обобщено значение
(всъщност обичайно заключението е на база личен опит, но се пра-
ви генерализация): Защо ни е необходим на всяка цена друг човек,
за да се чувстваме щастливи и защо е необходимо да търсим ви-
наги щастието си навън, извън самите нас? ( icp-bg.com); Защо ни
е трудно да пазим диети (edna.bg); Вече можем да даряваме и с
SMS и т.н.

34
Примерът е от Маровска 2007: 164

69
 Този тип употреби създават илюзията за общност или за все-
обхватност на проблема или явлението. По този начин 1 л. мн. ч.
може да се използва вместо 2 л. ед. и мн. ч.: И така, ученици, утре
ще се изпитваме (учител към ученици).
Подобна отсенка на солидарност има и при употребата на 1
л. мн. ч. вместо 3 л. ед. ч. Тази употреба е много характерна за
речта на майките (Тодорова 2009): напишкахме се; изядохме си
пюрето току-що; приеха ни в Езиковата и т.н.
2 л. мн. ч. се използва вместо 2 л. ед. ч., когато се използва
т.нар. учтива форма. Тази употреба обаче не е експресивна, освен
ако не се използва със стилистична цел – например в разговор
между много близки хора (в други езици използването на учтива
форма е норма и в рамките на семейството, но в български не е
така):
– Как сте, госпожо Кирилова? // – Добре съм, господин Ки-
рилов. Вечеря Ви проготвям.
2 л. мн. ч. също може да се използва вместо 3л. ед.ч. в речта
на майките: Не сте ли малки за детска кухня? Как ви понасят
имунизациите? Кога пропълзяхте?
Употребата на 3 л. мн. ч. вместо 3 л. ед.ч. също се среща
често. В този случай се набляга на действието, а не на вършителя:
Виж какво колие ми подариха! (може да го е подарил един човек).
Подобна употреба, т.нар. неопределенолично изречение, се среща
често и във вестникарските текстове: Осъдиха адвоката на цар
Киро (заглавие). Текстът обаче продължава с форма за единствено
число: Старозагорският съд потвърди присъдата на Асеновград-
ския, с която адвокатът на Кирил Рашков – Васил Марков – бе
осъден за клевета. (vesti.bg)

70
 • Време на глагола

Според традиционното виждане в българската граматика

(ГСБКЕ ІІ) глаголните времена в нашия език са девет. Техните
стилистични и модални значения са подробно описани от Вален-
тин Станков (1969). В по-ново време с проблематиката се занима-
ват Вера Маровска, Красимира Чакърова и мн. др.
И в рамките на тази категория има много възможности за
транспозиции. Няма да се спираме на всяка една от тях подробно,
защото те са добре описани, но ще ги маркираме.
Сегашното време е най-немаркираното откъм значения, кое-
то позволява то да бъде използвано в множество от ситуации, като
в част от тях употребата вече не се приема като преносна.

 Сегашно (презенс) вместо минало свършено време (ао-

рист) и минало несвършено време (имперфект)

Тази употреба често се нарича сегашно историческо време,

тъй като се използва в историческите романи, в преразказите и т.н.
Пресъздава минали действия като сегашни, пренесени пред очите
на слушателя/читателя.
Тъй като аористът и имперфектът са различни времена с
различни значения, според някои автори те не бива да се изравня-
ват при транспониране. Вера Маровска цитира Поспелов (1966:
226, по Маровска 2007: 171), който нарича транспозицията на ао-
риста сегашно хронологическо, а това на имперфекта – сегашно
описателно време.
Презенс вм. аорист: Велико кехая грабва червената кърпа и
тича към прозореца. (Шибил, Й. Йовков)
Презенс вм. имперфект: Все тъй безстрашно дядо Давид
минава и покрай задницата на коня, но винаги в тия случаи той

71
му се обажда и му подвиква с някоя по-силна дума. (Дядо Давид,
Й. Йовков).
В заглавията на вестникарските текстове често се използват
глаголи от несвършен вид предимно в сегашно време вместо гла-
голи от свършен вид, които означават единични (неповтарящи се)
действия в минало свършено или бъдеще време. В резултат на това
съобщението придобива пренебрежително, скептично, иронично
или най-общо негативно звучене: Консулът ни в Либия се среща с
близките на 6-имата медици” (24 часа, 20.10.2000), Първанов ви-
ка политици за раждаемостта” (Труд, 14. 07. 2004). По подобен
начин се употребяват и непрефигирани (безпредставъчни) глаголи
от несвършен вид в сегашно време вместо префигирани глаголи от
свършен вид в минало свършено време (ГСБКЕ 1993, Замбова
2000, Стоянова 2004):

Журналисти чезнат във Филипините

МАНИЛА – Дванадесет журналисти изчезнаха вчера в пла-
нинска област във Филипините близо да мястото, където ислям-
ски бунтовници държат 21 заложници, съобщи Си Ен Ен. (Труд,
14.05.2000)

 Сегашно време вместо бъдеще време

Валентин Станков нарича тази употреба сегашно предсказно

време (1981: 47): Служебният премиер Близнашки освобождава
всички зам.-министри? (Труд, 5.08.2014)
В същото време с тази употреба могат да се направят прог-
нози и предположения, но тя може да представя и действия, които
са предварително планирани и относително сигурни: Утре пъту-
вам за София. (разг. реч); Рейна отива в Байерн Мюнхен за 2 ми-
лиона. (5.08.2014, gong.bg)

72
 Тази транспозиция е характерна за всички стилове с изклю-
чение на научния стил (Маровска 2007: 173).

 Минало свършено време (аорист) вместо бъдеще време

Минало свършено време може да се използва и вместо бъ-

деще. Тогава очакването за неизбежност на действието е още по-
явно изразено: “Олеле, умрях си” – помисли лисицата и зарипа,
колкото вече можеше по-бързо. (Приказки, Страшното приклю-
чение)35; Огънят слиза надолу – отиде селото (А. Каралийчев)36.
 Минало свършено вместо сегашно време

Тази употреба прилича на предходната (вж. Маровска 2007:

174): Браво, изпратих имейла. (докато все още не е натиснат буто-
на за изпращане).

 Минало несвършено вместо сегашно време

Тази употреба е сравнително рядко срещана и се използва в

случаи, в които действието е замислено (или го представяме като
замислено) преди време, но сега се вербализира: Исках да Ви по-
моля... Също така се използва при необходимост от напомняне: Та
как се казвахте? Та на колко години бяхте?
Освен това може да се използва в изречения за условие при
изразяване на нереални действия: -Ех, да имахме 1000 лева...и т.н.

 Бъдеще вместо минало свършено време

35
http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E745A99B190B3A99BBE9
2E990F5B4E57.znam1?encID=923&article=2082340446&sectionID=5&sq=%EF%BF
%BD%EF%BF%BD%EF%BF%BD+%EF%BF%BD
36
Примерът е от Андрейчин, Попов, Стоянов 1977: 243.

73
 И тази употреба често се нарича бъдеще историческо време
по аналогия със сегашното историческо. При нея „авторът си
представя, че се е пренесъл мислено в даден минал момент, за кой-
то той пише (говори), и от тази темпорална позиция разказва за
действия, които предстои да бъдат извършени” (Москов 1974:
210): Сара ще плаща на Елинор за отделна къща в Хайд Парк и
ще финансира благотворителните ѝ инициативи.37
Също така това време се използва за изразяване на повтори-
телни действия, т.е. вместо минало несвършено време (Андрейчин,
Попов, Стоянов 1977: 246-247): Василена не каза нищо. Понякога
тя биваше приказлива, понякога ще мине покрай човека и няма да
го погледне. (Василена и господарят, Й. Йовков); Санка ще влезе
при нея, тя нито ще я погледне. А друг път ще скочи, ще я хване
през кръста и ще я завърти из стаята. (Чифликът край грани-
цата, Й.Йовков)

 Бъдеще вместо сегашно време

И в този случай имаме употреба, близка до тази на бъдеще

вместо минало време – т.е. при представяне на повторителни дейс-
твия: Аз, например, често съм заговарян от самотна сеньора в
магазин... Срещнала ме, ще сподели колко е пресен хлябът, каква
риба са пуснали, ще ми препоръча новата салчица (луканка) на
месаря и там какво ли не още! ... За да завърши, ще ми посочи най-
горния рафт, където е скрито онова, дето издирва от час, а сега
не може и да стигне. Такива ти ми работи – магазински…38

37
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0
%BB%D0%B8%D0%BD_%D0%94%D0%B5%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B
E_%D0%A0%D1%83%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D1%82
38
http://nikak.bg/?p=16467

74
 Може да изразява и несъгласие с нечие действие/ бездейст-
вие: Няма да го оставят да прави бели по градинките с унуката и
да закача млади булки, ами на доктор.39

 Бъдеще в миналото вместо бъдеще време

И тези употреби приличат на употребите на имперфект вм.

сегашно време: – Какво става? Нямаше ли да ядем? (разг. реч);
Щях да те питам нещо... (разг. реч)
Те са характерни и изреченията с условна семантика, при
които действието не се е осъществило по различни причини: Ако
имаше сега тук едно легълце, как щях да си легна... (разг. реч).
Тази употреба обаче е нормативна и макар да е модална, не е тран-
спозиционна.

 Минало неопределено вместо бъдеще

Използва се отново за изразяване на сигурни бъдещи дейст-

вия: При всичките увещания, заплашвания, Рад Лупу упорству-
ва...Тъй или инак — Рад Лупу е загинал (вм. ще загине). (Към про-
паст, Ив. Вазов).

 Минало неопределено време вместо бъдеще предвари-

телно време.

Използва се със значение, много близко до предходното – за

изразяване на сигурност и увереност в бъдещото действие: Да ус-
корим темпа още малко, и сме ги стигнали (вм. ще сме ги стигна-
ли) европейците (petel.bg).

39
Пак там.

75
  Минало предварително вместо бъдеще предварително в
миналото.

И тук целта е да се придаде картинност на действието и да се

подчертае неотменимостта на бъдещото действие. Използва се в
сложни съставни с подчинени обстоятелствени изречения за усло-
вие: Загинали бяхме, ако не бяха дошли навреме пожарникарите
(разг. реч).

• Вид на глагола

Различните неутрални и модални употреби на глаголните

видове в българския език са предмет на изследване на много бъл-
гаристи (Маслов 1961; Иванчев 1976; Станков 1980, Маровска
1991). Обичайно се смята, че категорията е двучленна и се състои
от две грамеми: свършен и несвършен вид. Не без основание обаче
Вера Маровска смята, че вторичните несвършени глаголи се раз-
личават от първичните.
Вторичните глаголи от несвършен вид са получени в резул-
тат на видообразуване. При тях несвършеният вид се получава от
глагол от св. вид с помощта на наставките <-а-> <-ва-> <-ава-> <-
ува->: видя – виждам; дам – давам; продам – продавам и т.н. Така
се получават видови двойки, които не се различават лексикално, а
само граматически.
Несвършеният вид представя действието като процес, докато
свършеният вид представя резултата, постигнатата цел от този
процес. Вторичният несвършен вид носи значението за резултат,
за цялостност, но комбинирано със значението за продължител-
ност (Маровска 2007: 161): нося (несв. в.) – донеса (св.в.)– донасям
(несв.в.); чета (несв. в.) – прочета (св. в.) – прочитам (несв. в.) и
т.н.

76
 Употребата на глагол от определен вид ще се приеме за ко-
нотативна, ако е нетипична и в противоречие с основните значения
на видовете – цялостност, изчерпаност за свършен вид (действието
като факт) и процесуалност, повторителност, разчленимост за нес-
вършен вид (действието като процес).
Именно поради тези си признаци свършеният вид не може да
образува самостойно сегашно време, а само с помощта на да-
конструкции или след съюзна връзка в някои видове обстоятелст-
вени изречения: Клоп: Ако Хумелс си тръгне, ще изям метлата
(gong.bg, 23.07.2014); Когато гръм удари, как ехото заглъхва (П.
К. Яворов) и т.н.
Затова и малкото успешни опити да се използва свършен вид
със сегашно време са изключително запомнящи се и въздейства-
щи: Настане вечер – месец изгрее,// звезди обсипят сводът небе-
сен;// гора зашуми, вятър повее, //- Балканът пее хайдушка песен!
(Хаджи Димитър, Хр. Ботев); Разгърне го, прелиства го, гледа, а
учениците, спрели дъх, не смеят да се изкашлят (За Бог да прос-
ти, Чудомир); Глaвaтa тегне, a сън очите зaлепя сякaш]... [Изле-
зеш, идеш, в земя корaвa нaпънеш рaло, хaлосaш волa… Мъглaтa
нощнa зaтъне в долa, огрее слънце и чaк тогaвa зa отдих спреш, a
свяст се вий – и пaк поглеж: (На нивата, П. Яворов) и т.н.
В някои случаи употребата на несвършен вид на места, къ-
дето обичайно се среща свършен вид, е с цел да се наблегне на
процеса, а не на факта, дори когато действието е приключило: –
Защо си купувал банички? Има пържени филии. (разг. реч); Мина-
вал ли си днес с прахосмукачката? (разг. реч); Ген. Кирчо Киров:
Не съм купувал пушки на Първанов (24 часа, 21.09.2012) и т.н.
Категориите вид и време на глагола са взаимно свързани. За-
това конотативни са употребите, при които имаме съчетаване на
несвършен вид с минало свършено време и на свършен вид с ми-
нало несвършено време.

77
  Свършен вид – минало несвършено и сегашно време:
Тъй като свършения вид изразява цялостност, изчерпаност
на действието (Станков 1980: 21), той трудно се съчетава със се-
гашно и минало свършено време, които изразяват процесуалност,
продължителност на действието. Въпреки това, в определени си-
туации такива употреби съществуват, като те са силно маркирани
стилистично. Валентин Станков (1980: 40) нарича тази употреба на
свършения вид конкретно-типични. Те рядко се срещат самостой-
но, а не след въвеждащи съюзни връзки (когато, като, ако и т.н.):
Когато станеше да си ходи, той поглеждаше на запад, за да види
не засяда ли слънцето зад облак. (Земляци, Й.Йовков). Тая пътека
беше едничката, по която би могъл да избегне в Балкана, ако
станеше нужда. (Под игото, Ив.Вазов).
Когато обаче се използва не в рамките на подчинените обс-
тоятелствени изречения, комбинациите свършен вид – презенс или
свършен вид – имперфект са силно маркирани и затова – експре-
сивни:
Той тръгваше бавно, съсипан от чакане, измъчен от мис-
ли, капнал за сън, кривнеше към село, после се отбиеше през лива-
дите и скиташе по пътищата безцелно като смахнат (Лепо, Ел.
Пелин); Там, дето либе хубаво, черни си очи вдигнеше, и с оназ
тиха усмивка, в скръбно ги сърце впиеше... (На прощаване, Хр.
Ботев) и т.н.

 Несвършен вид – минало свършено време (аорист)

В този случай конфликтът е между процесуалното значение

на несвършения вид и значението за предходност и неразчлени-
мост на действието, което се носи от аориста. Именно затова и
ефектът е по-силен – придава се продължителност и картинност на
изложението:

78
 – Върни се да го вземеш. Три пъти влиза в стаята и пак не
го донесе (А. Каралийчев).

• Залог на глагола

Страдателният залог е маркираният член на категорията (ако

приемем, че тя е двучленна). Затова неговата употреба често е
маркирана – цели се прикриването на вършителя на действието
или пък се поставя акцент върху засегнатия от действието. Страда-
телният залог и в двете си форми (страдателнопричастна и се-
форма) е предпочитан в научния40 и официално-деловия стил по-
ради способността си да постига безличност и обективност на из-
ложението (Станева 2001: 241): Тъй като в книгата от 1916 г.
наименованието „обща лингвистика” се свързва с мисълта на
Сосюр, то бе запазено в заглавието на настоящото издание
(както и в „Уроци по обща лингвистика”41; Задължават се упра-
вителите или управителните съвети на етажната собственост
и отговорниците на общежития да приемат на общо събрание
Правилник за вътрешния ред, съгласно чл. 43 от Закона за собст-
веността и чл.11, ал. 1, т. 1 от Закона за управление на етажна-
та собственост. 42
Интересни от стилистична гледна точка са двусмислиците,
които може да породи употребата на някои глаголи с частица се,
тъй като тя може да изразява и собственовъзвратно значение, и
взаимновъзвратно значение, и обобщително страдателно значение:
напр. Децата се мажат с крем против подсичане може да означа-

40
виж подробно Мавродиева, Тишева 2010: 35-39.
41
Сосюр, Ф. Записки по обща лингвистика, предговор на издателите.
<http://semkata.net/?p=67>
42
Наредба за опазване на обществения ред, безопасността на движението, спо-
койствието и сигурността на гражданите, раздел ІІ, чл. 3.
<www.triavna.info/documents/.../naredba%201.doc>

79
ва: 1. всяко дете маже себе си; 2. децата се мажат едно друго; 3.
децата трябва да бъдат намазани с крем против подсичане.

• Наклонение на глагола

Наклонението е категория, която изразява отношението на

говорещото лице към глаголното действие. Изявителното накло-
нение (индикатив) е немаркираният член на тази категория. Затова
може да бъде използвано вместо повелително и условно наклоне-
ние.
В част от случаите важно значение за разпознаване на отно-
шението на говорещото лице към глаголното действие имат кон-
текстът и интонацията: – Тръгваме си. Идваш ли? Тази реплика,
произнесена от майка към малко дете на площадката, има по-скоро
повелителна семантика. Целта е чрез употребата на форма за изя-
вително наклонение да се смекчи заповедността на изложението,
като се предостави фиктивно право на избор на детето и се запази
неговото достойнство. Още по-меко звучи употребата на условно
наклонение в подобни ситуации: срв. – Би ли дошъл с нас?
И така, получава се цяла палитра от възможни езикови изра-
зи, които обозначават желанието на другия ние да направим нещо,
като те варират от молба през обикновен въпрос до заповед. Раз-
бира се, употребата на различни модални думи (моля, ако обичаш,
и т.н.) и обръщения (скъпи, миличка, синенце и т.н.) допълнително
допринася за общото звучене: – Затвори вратата! – Ще затво-
риш ли вратата? – Би ли затворил вратата?
Понякога императивът не изразява същинска повелителност,
а изпълнява по-скоро фатическа функция (Чакърова 2004): Аз си
изядох и първото, и второто, и десерта, а ти гледай къде си, ка-
то пиленце ядеш (разг. реч).

80
 Използването на повелително наклонение вместо изявително
се нарича повествователен императив: Уморена съм, как да не
съм уморена. Цял ден тичай по задачи, а това, а онова. (разг. реч).
Повелително наклонение с условно значение има и при
употребата на императив в подчинени изречения за условие (там
обаче немаркираната употреба не е в условно наклонение, а е
форма за сегашно време на изявително наклонение): Цял ден го
накарай да ти работи, няма крак да подвие. (разг. реч) вм. Ако цял
ден го накараш да работи, няма крак да подвие.

• Преизказни и други перфектоподобни форми

Преизказните форми (ренаратив) дълго време са причисля-

вани към категорията наклонение. Днес обаче е ясно, че не са ней-
ни членове, въпреки че няма единодушие към коя категория при-
надлежат.43 Иван Куцаров ги причислява към категорията вид на
изказването (2013: 29), която според него изразява отношението на
говорещото лице към изказването. При преизказването имаме
препредаване на чужди думи, на чужда реч.
Употребата на тези форми в медийната реч се засилва след
1990 г. поради факта, че употребата на ренаратив разколебава се-
риозността на съобщението заради несвидетелската си функция,
приближава го до разговорни жанрове като клюката и слуха: Дан-
ка нахлула с 3 ножа, мъстяла за съпруга си (24 часа, 30.05.2000);
Стойнев бил неразбран от всички за споразумението с "Уестинг-
хаус" (Труд, 8.08.2014) и т.н. Често обаче тези форми се срещат
само в заглавието, тъй като то има „прелъстителна” функция, а в
последващия текст се предпочитат свидетелските форми (виж
Стоянова 2004).

43
Виж подробната дискусия на страниците на бр. 2-3/2013 на сп. Съпоставител-
но езикознание.

81
 Тъй като представя чужда реч, изложеното с помощта на ре-
наратива действие не е сигурно. Затова то понякога се използва и
за да изрази изненада или съмнение по отношение на дадено дейс-
твие или събитие (тези форми често са наричани адмиративни)44:
Я, то валяло! Да бе, нов приятел имала!

ІІ.3.5. Неизменяеми части на речта

Стилистичните възможности на незименяемите части са от-

носително по-ограничени. Въпреки това и те се употребяват коно-
тативно.
Наречията са разнородна група пълнозначни думи и стилис-
тичните им възможности зависят и от семантиката им, и от кон-
текста, в който се използват. Местоименните наречия са иденти-
фикатори или деиктори, както местоименията, и имат функция,
подобна на местоименната.
Количествените наречия първо, второ, трето и т.н. имат ор-
ганизационна функция в научните текстове, както и в публицис-
тичните аргументативни текстове.
Според Станьо Георгиев (1983: 48) някои наречия могат да
се отделят в самостоятелна част на речта – „детерминативи”. Те
могат да изразяват констатация и потвърждение, като действител-
но, естествено, все пак, именно, лично, наистина, например, по съ-
щество, предимно, преди всичко, просто, пусто, прочее, респек-
тивно, също, случайно, точно, тъкмо, фактически и др.; подчер-
таване и разяснение като впрочем, всъщност, изобщо, единствено,
значи, напротив, обратно, особено, поне, сравнително, туйто,
междувременно, сиреч, тоест, същевременно и др. и модална
определеност – напр. безспорно, вероятно, да не би да, едва ли,

44
Виж обзорът на Алексова 2013б: 10-11.

82
като че ли, комай, навярно, неминуемо, очевидно, при все това, си-
гурно, сякаш, ей тъй е, сякаш че и др.
Посочените думи и изрази имат специална синтактична
функция и често служат както за създаване на кохезия (текстова
свързаност) в рамките на изречението и текста (и тогава може да
не функционират като наречия), така и за изразяване на модалност
(Димитрова 1999: 110-118; Чакърова 2007).
Част от тях се срещат главно в книжните стилове и са срав-
нително елегантен начин за изразяване на позиция, могат да заси-
лят внушението или да го тушират, т.е. функционират и прагма-
тично: Вероятно няма да дойда; Той е сравнително млад; Той ка-
то че ли е пораснал малко; Тя естествено не харесва снаха си и
т.н.
Съюзите, освен другите си стилистично оцветени употреби,
образуват фигурите асиндетон (безсъюзие) и полисиндетон (мно-
госъюзие).
Асиндетонът представлява нарочното изпускане на съюзи
между еднородните части на изречението или между простите
изречения в рамките на сложното изречение (Русинов 2000: 155),
напр. Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,//ще вперя поглед в
мрака да те видя. (Прощално, Н. Вапцаров); Настане вечер – ме-
сец изгрее,//звезди обсипят сводът небесен;//гора зашуми, вятър
повее, –//Балканът пее хайдушка песен! (Хаджи Димитър,
Хр.Ботев).
Полисиндетонът представлява повторение на съюз в нача-
лото на всяка еднородна част в рамките на изречението или на
всяко просто изречение в рамките на сложното, или на всяко изре-
чение в рамките на микротекста: И защото не знаех лицата на
хората, нито одеждите им, нито къщите им, виждах само поз-
латени мантии, чаши, бели зъби и бяла плът. И нещо бучеше като
кошер и дрънчеше като торба с пари. И макар да виках, никой не
ме чу, а и сам оглушах. (Време разделно, А. Дончев); Че злъчка

83
препълня сърца угнетени,//че огън в главите разсъдък суши,//че
молния свети в очи накървени,//че мъст, мъст кръвнишка жаду-
ват души. (Арменци, П.К.Яворов).
При употребата на предлозите има риск от неправилна
употреба на един предлог вместо друг (Кашкавалът е на 10 лева)
или пък от прекомерно повторение на предлога на (Москов 1974:
41).
Частиците имат експресивна функция, употребени в разго-
ворната реч или при имитация на разговорна реч (в художествена-
та литература): Добре ми дошъл бе, юнак!...Седни де, седни и разп-
рави кое-що. (Кой както я нареди, Чудомир); Абе Танасе, що не
ядеш ябълковска пуска! (segabg.com); Добре, ами ако не искам да
съм Супержена?!” (cosmopolitan.bg) и т.н.
Стилистично оцветени могат да са и междуметията. Те
имитират звуци от живата и неживата природа (ономатопеи) или
вербализират мимики, жестове, реакции (Станева 2001: 225). Те
въздействат и метафонично (виж Стилистична фонетика): Имах-
ме в нашата група един врабец, викахме му Пиук, защото той по
цял ден хвъркаше и съчиняваше песнички, като си тананикаше:
Пиук, пиук, песента ми започва оттук! Или пък: Пиук, пиук, пе-
сента ми завършва дотук!]…[ Опитайте и ще видите, че ви гово-
ря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник! (Тананик,
Й. Радичков); И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опъ-
нал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюле-
тините като перушина из стаята: – Юряаа!... Юряааа!... Юряа-
ааа!... (Юряаа! Чудомир); Уууу! Аха! Ама свършиха ли? Че много
бързат бе! (Навици, Чудомир).

84
 ІІ.4. Стилистичен синтаксис

И синтактичностилистичната парадигма е с богат конотати-

вен потенциал. В рамките на фразите и изреченията има немалки
възможности за маркирани употреби. Изречението представя за-
вършена мисъл, но освен информационния си товар носи и богат
набор от допълнителни значения, изразени чрез словореда, връзка-
та между елементите (равноправна или неравноправна), чрез елип-
сата (или брахилогията – пропускане на елемент) и плеоназма (до-
бавянето на елемент), чрез избора на изречение според целта на
изказването и т.н.

 Словоред на изречението

Словоредът в българския език е относително свободен, въп-

реки наличието на по-възможни и по-нетипични варианти. Това
вероятно е наследство от времето, когато българският език е имал
падежи – обичайно падежните езици са със свободен словоред,
защото падежните окончания маркират синтактичните позиции в
изречението. Аналитичните езици (например английският), тъй
като придобиват определена функционалност не чрез окончания, а
чрез позицията в изречението, са с относително фиксиран слово-
ред.
Въпреки съществуващата свобода на позициониране на еле-
ментите в рамките на българското изречение, обичайно изречение-
то започва с подложна група, като към нея се прибавя групата на
сказуемото, в която са и допълненията, както и обстоятелствените
пояснения: [Младата девойка] [пресече улицата на червен свето-
фар]. Много обстоятелствени пояснения обаче могат да се срещат
и в началото на изречението, пояснявайки цялото изречение, без
тази употреба да е маркирана (това не се отнася за обстоятелстве-
ните пояснения за начин): Вчера Петър ни заведе до Бачиново.

85
Този словоред, при който подложната група предхожда сказуемна-
та, се нарича обективен. Това, че подлогът е най-често в началото
на изречението, се дължи и на факта, че “подлозите, особено на
транзитивните глаголи, клонят към това да бъдат деятели, деяте-
лите клонят към това да бъдат хора, а хората имат склонност да са
предмет на дискурса; тогава е вероятно те да са познати”
(Cumming, Ono 1997: 122) – т.е. антропоцентризмът на езика пред-
разполага към обективната словоредна структура.
За разлика от него субективният словоред е свързан с някак-
ва инверсия, с промяна на обичайните места на частите на изрече-
нието. Причините за словоредните вариации могат да са различни
– стилистично немаркиран отговор на конкретен въпрос (– Кого
видя днес? – Петър видях.); постигане на определено звучене, осо-
бено в поезията (Отдавна пътищата ни разминати//затихнала
жарава скътаха завинаги. –Обичта на вятъра, Ел. Стефанова);
поставяне на акцент върху някаква информация (Вън се чу неясен
тропот и неясни гласове. – Д. Талев) и т.н. Иначе казано, „синтак-
сисът е не просто средство за правилна употреба или за декорация,
но може да носи послание или поне да подсили посланието към
аудиторията” (Gill, Whedbee 1997: 175).
В първите години след промените от 1989 г. стана актуална
тенденцията заглавията на вестникарските материали да са с обър-
нат, субективен словоред – т.е. прякото допълнение и подлогът да
са с разменени места. Причината за тази своеобразна „мода” е ясна
– колкото по-необичайно, по-интересно и интригуващо е заглавие-
то на един вестникарски текст, толкова по-добре се продава вест-
никът.
Първите броеве на в. 24 часа, който въвежда този модел в
българския печат, са изпълнени с подобни примери. Постепенно
тази тенденция престава да е толкова актуална и се превръща
просто в един от начините за изграждане на заглавията: Парти с
козунаци вдигна “Мис България 1999” (Труд); 750 000 лева за ми-

86
нералната вода отпусна Правителството (knnews.bg); Енергоне-
зависима къща строи фирма (Монитор) и т.н.
В стилистиката е прието, когато елементите в рамките на
фразата и на изречението са променени със стилистична цел, да
говорим за инверсия. Инверсията е една от многобройните синтак-
тичностилистични фигури. Използва се често освен в публицисти-
ката, и в художествената реч:
Аз пак съм сам и пак ридай// в сърце нестихналата жал// по
радости невкусени,// по недостигнат роден край,// в калта зах-
върлен идеал// и блянове покрусени. (Победен, Д. Дебелянов).
Още живее и пълни душата трепетът на преживените
ужаси, пред погледа още въстават и чезнат кървавите видения
на боя, още глъхне някакво далечно, смътно ехо на топовни гър-
межи, на замиращи ура. (Край Одрин, Й. Йовков)
срв. Аз пак съм сам и нестихналата жал по невкусени ра-
дости, по недостигнат роден край, (по) захвърлен в калта идеал и
покрусени блянове пак ридай в сърце; и Трепетът на преживените
ужаси още живее и пълни душата, кървавите видения на боя още
въстават и чезнат пред погледа, някакво далечно, смътно ехо на
топовни гърмежи, на замиращи ура, още глъхне.
Инверсията е резултат от разместване на елементите в срав-
нение с обичайния им словоред. Разместването е вид стилистична
редакция, наричана още еналагична стилистична редакция (Яна-
киев 1972: 11): т.е. език свещен е еналагична редакция на свещен
език.
Свързано със словореда е и едно друго явление, споменато
от Руселина Ницолова (1999: 119). В пресата се забелязва активи-
зиране на изреченски модели, в които подлогът изпълнява не се-
мантичната роля агенс (деятел) или пациенс (потърпевш), а ефек-
тор, причина, инструмент. То е необичайно поради причината,
посочена вече по-горе – езикът е антропоцентричен и обикновено
подлогът е човек. Ето такива примери от вестникарските страни-

87
ци: Експлозия погуби миньори в Китай; Памперс спаси бебе
(Труд); Езици объркват разширението на ЕС; Грип тръшна Кисе-
личков; Ядки гасят стреса (24 часа) и т.н.

• Хипотаксис и паратаксис. Паралелни структури

Отношенията в синтагмите45 могат да са два вида – съчини-

телни (паратактични) и подчинителни (хипотактични). Съчетава-
нето на еднородни или разнородни елементи е и въпрос на стилис-
тичен избор. Така например изреченията Вече се стъмваше, а ба-
ща им още не се беше прибрал. и Въпреки че вече се стъмваше,
баща им още не се беше прибрал. представят почти една и съща
информация, но в първия случай двете прости изречения в рамките
на сложното са равноправни, а във втория случай първото изрече-
ние е подчинено на второто. Всеки комуникант, когато създава
речеви съобщения, прави множество подобни избори (просто или
сложно изречение; обособяване или подчинено изречение; сложно
съчинено, сложно съставно или сложно смесено изречение и т.н.),
като е воден от различни мотиви – поставяне на акцент върху ня-
коя част на изречението, лично предпочитание към някоя от конс-
трукциите и т.н.
Изречението обаче не е само синтагма. То е йерархична
структура, в която всеки елемент функционира и благодарение на
другите, и затова хипотаксисът е по-често срещаното отношение.
Различните пояснения на главните части – подлог и сказуемо, имат
изключително важна функция в изречението.
Именните групи се състоят обичайно от съществително име
и могат да бъдат пояснявани от определения, които могат да са
прилагателни, числителни, местоимения, други съществителни

45
от гр. σύνταγμα. Синтагмата е поредица от най-малко две лексеми, разположени
в линейна последователност една след друга в речевия поток. Използва се като
синоним на фраза, изречение или микротекст.

88
имена, предложни фрази и т.н. Употребата на тези определения,
както споменахме в частта Стилистична морфология, често е сти-
листично маркирана и те играят ролята на епитети (художествени
определения). Целта на епитетите е да направят изказа по-ефектен
(Брезински 1994: 11). Самите епитети често са съчинително свър-
зани помежду си и са вид плеоназъм (словно излишество): виж-
даше мъха на бялото ú лице, червените й устни и когато го пог-
леднеше, очите ú го заливаха с мека и сладка светлина. (Шибил,
Й. Йовков); Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безк-
райното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се пре-
даде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци.
(Косачи, Ел. Пелин)
Често с цел да се засили картинността на изложението и да
се акцентира върху определенията, те се обособяват, както е в пър-
вото изречение на „Косачи”.
Впрочем началото на „Косачи” е твърде интересно и от дру-
га гледна точка. Така например първият абзац е подлаган на сери-
озна преработка от автора. Ето и двата варианта, които се отлича-
ват главно по словореда си и по избора на хипотак-
сис/паратаксис46:
1928 г.: Чудна лятна нощ, прохладна и свежа, падна над зе-
мята. Безкрайното тракийско поле потъна в мрак, сякаш изчезна
и разруши пределите си по четирите страни на необозримия не-
босклон, и се предаде на дълбока почивка под сладостния и моно-
46
„Публикуван за пръв път с подзаглавие „Разказ“ и подпис Елин Пелин в сп.
Демократически преглед, I, кн. 24, септември 1903, с. 477–478. С „Косачи“ се
открива първият сборник „Разкази“ на Елин Пелин (С, 1904, с. 3–9), по-късно той
е начело на т. I във всичките му издания. Преработван е от автора, предимно
стилистически, при първото му включване в Разкази, 1904, и доста основно за
Съчинения на Елин Пелин (под редакцията на Т. Боров, I, 1938), но пак предимно
по отношение на художествените средства, без да е изменена композицията или
идейното съдържание на разказа. Поправките са многобройни и биха могли да се
оценят само при паралелно съпоставяне на текстовете от Разкази, т. I, 1928, и
Съчинения I, 1938. В Събрани съчинения от 1958, т. II, с. 317–322, са посочени по-
значителните.” <www.slovo.bg >3.01.2014

89
тонен напев на жаби и щурци. Под лятното величие на дълбоко-
то звездно небе, що сипеше мир и ведрина, природата в безмълвна
тишина отвори страстните си гърди и, волно отдадена в насла-
да, замря в обятията на могъщата нощ.

1938 г.: Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безк-

райното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се пре-
даде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци.
Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори
страстните си гърди и замря в наслада.

Вторият вариант е по-обран откъм епитети, синтаксисът е

по-компресиран – изреченията са по-кратки – прости и сложни
съчинени, част от обособените фрази липсват. Прави впечатление
симетричното разпределение на епитетите към подлога на първото
изречение: чудна лятна нощ, прохладна и свежа. – по този начин
се акцентира върху всеки един от тях.
Съкращаването на изреченията, инверсията на част от епите-
тите прави фразата по-динамична, по-стегната, пречи на натрупва-
нето на статични признаци и на прекомерната обстоятелственост
на описанието.
Подобно равномерно разпределение на епитетите е наречено
от Стeфан Брезински (1994: 35-36) рамкирано-балансирана разпо-
дялба. Той посочва широката му употреба в народните песни и в
лириката на Ботев: Какви е деца раждала//раждала, ражда и се-
га//българска майка юнашка” (Хайдути, Хр. Ботев); с черни очи
еленови,//с тънка снага самодивска,//с дълги клепки босилкови,//с
бели зъби бисерови.47
За българския фолклор са характерни определен кръг посто-
янни епитети за описание на външни характеристики на героите:

47
<http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=228&WorkID=7222&Level=1>

90
снага тополова, очи черешови; вежди гайтанени и т.н. Те могат да
бъдат изразени и чрез съществителни имена, скрити сравнения:
очи-череши; снага-топола и пр.
Паралелизмът в структурирането на фразата и изречението е
характерен и за други синтактични фигури – синтактичният пара-
лелизъм, отчасти за някои видове повторения като анафората,
епифората и мезофората, за които ще стане въпрос малко по-
късно.
Синтактичният паралелизъм е синтактичностилистична
фигура, която е резултат на еднакво структурно изграждане на
поредица фрази в рамките на изречението или на поредица изре-
чения в рамките на някакъв текстов отрязък (Брезински 1994:81;
Русинов 2000: 147 и др.). Той се основава на принципа на повторе-
нието, но не на едни и същи лексикални, а на едни и същи грама-
тични единици. Ефектът от това повторение е създаването на вът-
решен ритъм на фразата, на усещане за хармония:
Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която
мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна
слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че от
никъде няма помощ. (На браздата, Ел. Пелин); Кора – и кожа,
кръв – и мъзга (Дафне, Ст. Пенчева).
Често се комбинира с лексикални повторения:
и нямаше там ни надежда, ни спомен -//и нямаше там ни
пространство, ни време... (Миг, Д. Дебелянов) и т.н.
Синтактичният паралелизъм може да е организиращ похват
на целия текст, както е в следното стихотворение, което е структу-
рирано по модела подчинено обстоятелствено изречение за усло-
вие – главно изречение.48:

48
По подобен начин, от синтактично паралелни структури са изградени и много
класически поетически творби като „Хайдушки песни” на Яворов, „Боже, твоя
светъл гняв свещен е...” (Н. Лилиев), „Помниш ли, помниш ли тихия двор” на Д.
Дебелянов и мн. др.

91
 Ако имаш красива приятелка –
Запознай ме със нея
Ако имаш тенджера под налягане –
Свари ми в нея вкусен борш
Ако имаш пистолет –
Услужи ми с него – за да се застрелям
Ако имаш много пари –
Брой ги и им се радвай като на женски гърди
Ако имаш черга на пода –
Позволи ми да поспя на нея
Ако нямаш нищо –
Седни и с мене си поговори! (Ако, К. Терзийски)

Синтактичният паралелизъм е застъпен и в притчите, в пос-

ловиците и поговорките, в религиозни текстове, в публицистиката,
в есеистиката и т.н., защото при изброяването на емоционални
твърдения се получава градация:

Този, който отвръща с най-хубавото за полученото по-

малко хубаво, е добър човек.
Този, който отвръща с по-лошо за полученото по-добро, е
егоистичен.
Този, който се опитва дори при размяната да бъде добър, е
практичен... (Ин.Хан);
А вашите очи са блажени, защото виждат, и ушите ви,
защото чуват. (Ев. от Матея 13:16)
Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не
извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. (Ив. Вазов)
Гневен става, бит сяда. Едно си баба знае, едно си баба бае.
Жени мързеливи – деца въшливи. Зина, та продума, рече, та отсе-
че. (нар. пословици) и т.н.

92
 Както се вижда и от примерите, повторението на синтактич-
ни структури обичайно се съчетава с повторението на част от из-
ползваната лексика. Тези лексикални повторения образуват сти-
листичните фигури анафора, епифора и мезофора.
Анафората е повторението на едни и същи звукове, срички,
думи или фрази в началото на съотносими речеви отрязъци: песни
юнашки, хайдушки,// песни за вехти войводи –// за Чавдар стра-
шен хайдутин,// за Чавдар вехта войвода –// синът на Петка
Страшника! (Хайдути, Хр. Ботев); Пет века робство, тъмота!//
Пет века варварства, ужас (Напред!, П.К.Яворов,) А то градушка
ни удари,// а то порой ни мътен влече (Градушка, П. Яворов,);
Боже, твоя светъл гняв свещен е.// Моите сестри са рожби бед-
ни,]....[Боже, твоята любов е мощна.// Моите сестри са слаби,
бледни (Боже, твоя светъл гняв свещен е..., Н. Лилиев) и т.н.
Повторението на едни и същи елементи в края на съотноси-
ми речеви отрязъци се нарича епифора:

НЕБЕТО е безумно синьо,

полето празнично звъни,
там моята душа ще мине
към неизвестни далнини.
Ще пръска времето забрава
над позлатените вълни
и моята душа ще плава
към неизвестни далнини. (Н. Лилиев);

Често се случва в един речеви отрязък да са използвани и

анафора, и епифора, както в следното стихотворение на П.К. Яво-
ров:

Македонец съм овчар,

сиромах козар;

93
 но с еднаква леснина
ръката ми кривака вий
и с пушката за приказ бий!...
Който знае – нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.

Македонец съм копач,

сиромах орач;
но с еднаква вещина
земя копам и ора
и турски кожи аз дера!...
Който знае – нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата. (Македонец съм овчар, П.К. Яворов)

Когато една и съща дума или фраза се среща и в началото, и

в края на даден речеви отрязък, се образува анепифора – тя рам-
кира съответния пасаж. Така например първият куплет на стихот-
ворението „На прага” на Дора Габе се повтаря в края на стихотво-
рението:

На къщния праг да седя,

да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя.

Ще дойде ли рано в зори,

на сън да ме свари честита,
за мене, когато попита,

94
 ликът му божур да гори.

На пладня ли дойдеш, ела

в най-тежката сънна омара
на двора липата ни стара
над нас ще отпусне крила.

А вечер, по здрач и тъма,

познати зачуя ли стъпки,
в тревога и радостни тръпки
към теб ще изтичам сама.

На къщния праг да седя,

да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя...

Епанафората е повторение на един и същи елемент в края

на един стих, една строфа или едно изречение и в началото на
следващия: какви е деца раждала//раждала, ражда и сега... (Хай-
дути, Хр.Ботев);49 Да бяха, либе, да бяха,// да бяха злато ковано...
(Хайдушки песни, Яворов).
Мезофората е повторение на елементи в средата на съотно-
сими речеви отрязъци: Ледена стена — под нея съм роден.
//Стъклена стена — отвред съм обграден. //Хладната стена —
замръзна моя дих. //Вечната стена — с глава я не разбих… (Леде-
на стена, П. Яворов).
Антиметаболата е фигура, при която на базата на синтак-
тичния паралелизъм и на повторението се създава каламбур (игра
на думи). При тази фигура има симетрично повторение на думи с

49
Този тип епанафора се нарича често спирално повторение – повторение на
последната дума от предходния стих в началото на следващия (Русинов 2000).

95
един и същи корен, но с променена синтактична функция (Кузне-
цов 2005: 37): Ям, за да живея, но не живея, за да ям.

 Елиптиране на елементи

Вече споменахме, че обичайно българското изречение е син-

тагма, която се състои от група на подлога, последвана от групата
на сказуемото. Това са т.нар. двусъставни изречения. В същото
време в речта се срещат изречения, в които някоя от тези групи не
е експлицирана. Ще обърнем внимание на тези изречения, тъй като
тяхната употреба обичайно е стилистично оцветена.

 Пропускане на подлога

Не всяко пропускане на подлога в българското изречение е

стилистично значимо. Напротив, тъй като информацията за гла-
голното лице се носи от глаголното окончание, често подлогът,
когато е изразен с лично местоимение или е ясен от контекста, се
пропуска. В тези случаи по-маркирана би била употреба с явен
подлог – тя ще е белег за поставяне на логическото ударение върху
подлога. Напр.:
Загорих яденето. (немаркирана употреба, подлогът не е екс-
плициран, но е ясен за реципиента);
Аз загорих яденето. (в този случай изречението е контра-
пункт на предположението или твърдението, че друг е развалил
гозбата).
Изречението с пропуснат подлог в 1л. и 2 л. ед.ч. и мн.ч.
(т.нар. определенолично изречение) се среща особено често в раз-
говорната реч, в художествената литература, в публицистиката и
медийната реч и т.н.
Безличните изречения също са безподложни. Тяхната
употреба също не е силно стилистично маркирана. Разбира се, в

96
случаите, в които те изразяват страдателна семантика, целта е да
се отклони вниманието от автора на съобщението или вършителя
на действието и да се наблегне върху съобщението: Каза ти се, че
няма вафли!
– Къде е чашата с червените точки? –Счупи се.
В научните текстове подобна употреба цели „дистанциране”
на автора от текста и засилване на обективността на изложението”
(Мавродиева, Тишева 2010: 37): Напр. Смята се, че асерцията е
това, което се твърди, а пресупозицията е това, което се пред-
полага.
Маркирана употреба имат два вида безподложни изречения,
наречени неопределенолични и обобщенолични.
Неопределеноличните изречения имат сказуемо в трето
лице, мн. ч. В този случай субектът остава неясен, защото третото
лице не е участник в комуникационния процес. Чрез употребата на
този тип изречение се набляга в по-голяма степен върху действие-
то, докато подлогът е неявен или защото не е важен, или защото
някой няма интерес да го експлицира. Така например в медийните
текстове често се използват подобни неперсонифицирани употре-
би: Намалили бюджета на „Пирогов” като наказание за протес-
тите (Сега); Бавят рейнджър за лечение в чужбина (24 часа);
Топят фенове на Бойко Ноев (Труд); Обвиниха общински служи-
тел от Струмяни в опит за изнасилване (Труд); В Реал отлъчиха
Лопес (gong.bg) и т.н.
Обобщеноличните изречения са със сказуемо във второ
лице, ед.ч. Чрез тази употреба „съобщението придобива характер
на сентенция” (Русинов 2000:78). Тук пропуснатият подлог „ти” е
с референт „всеки, който и да е”: Връщаш стар хладилник, взимаш
нов със 120 лв. кяр (в. Марица); Унинието: Да се вземеш в ръце или
да потънеш (pravoslavie.bg); Недей дочаква и зори,// Върви ори,
ори, ори... (На нивата, Яворов); Да се завърнеш в бащината къ-
ща... (Да се завърнеш, Д. Дебелянов) и т.н.

97
  Пропускане на сказуемото

Пропускането на сказумото е много по-рядко срещано явле-

ние. Затова обичайно безсказуемните изречения са силно маркира-
ни стилистично. Много рядко е възможно да се срещнат няколко
последователни изречения без сказуемо – изключение правят ня-
кои поетични текстове, за които споменахме, когато обсъждахме
стилистичните възможности на глагола.
Именните изречения представят предмети заедно с техните
статични признаци и носят в себе си представата за сегашно време:
Залепнали устни, неподвижен език, стегнат ларинкс... (Хлапачка-
та и пеликанът, Веселин Стоянов); Голяма черна точка. Край.
(Кръчмарят идва, Ст. Стратиев).
Могат да се изразят и чувства и емоции: Глупости на търка-
лета! Много неприятна работа! (разг. реч). Какво бяло лице! И
тънка в кръста, а полите и широки, като на кукла. (Шибил, Й.
Йовков); -Помощ! (Кал, Ел. Пелин); Пет века робство, тъмо-
та!//Пет века варварства, ужас. (Напред!, П.Яворов) и др.
Срещат се обичайно в художествените текстове. В разговор-
ните жанрове невинаги са стилистично маркирани, защото може
информацията да е ясна от контекста. –Скалпел! (хирург към опе-
рационна сестра) –Какво си купи? – Рокля. (разг. реч) и т.н.
Последният пример, който е откъс от диалог, освен безска-
зуемно изречение, представя и т.нар. непълни изречения. „Непъл-
ните изречения – изречения, в които е пропусната някоя структур-
на част, но се подразбира и може да бъде възстановена – са сти-
листично, контекстово или ситуационно ограничени” (Русинов
2000: 84): — Лъжеш! //— Не! (Кал, Ел. Пелин) –Е, хайде, вземи ме
ти!// – Кой? Аз ли? (Шибил, Й. Йовков)
Всички посочени изречения са основани на брахилогията.
Думата идва от старогръцки и значи краткословие (Янакиев 1972:
10). Тя е единият от четирите вида стилистична редакция, заедно

98
със заместването (троповата редакция), прибавянето (плеонастич-
на редакция) и разместването (еналагична редакция).

 Обособени, вмъкнати и повторени части на изречението

Обособяването е отделяне на определени части на изречени-

ето, за да се акцентира върху тях. В устната реч обособяването
става чрез разместване на обичайната позиция, отделяне с паузи и
промяна на интонацията. В писмената реч обособените части се
отделят със запетая.
Обособените части са пояснения, на които е дадена по-
голяма граматическа самостоятелност, но и които обичайно „обо-
гатяват и разширяват изказните възможности на речта” (Андрей-
чин, Попов, Стоянов 1977: 399).
Най-често се обособяват определенията, но могат да бъдат
обособени и обстоятелствените пояснения, макар и по-рядко – и
допълненията.
Обособените части са белег на интелектуализация на речта,
затова се срещат в художествената реч, в публицистиката и т.н.:
Насреща, на шосето, от малката падина изскочи конник, възпря
се, погледна, бутна кончето и пресрещна шествието. (Земя, Ел.
Пелин) През оная заран, прострян върху тигровите кожи, от-
метнал назад глава с щръкнала, рядка, остра като тел рижа
брада, Мехмед хан ми се стори страшен. (Случаят Джем, В. Му-
тафчиева); Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега,
скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе
сближил, започна да се изпарява. (Мисия Лондон, Алек Попов) и
т.н.
Обособените части могат да се превърнат в подчинени изре-
чения с добавянето на глагол (дори това да е частично десеманти-
зирания глагол съм). В същото време употребата на сложно със-
тавно изречение с подчинено изречение е стилистично по-

99
немаркирана в сравнение с варианта с обособена част (Пометкова
2012: 374).
За разлика от обособените части, вметнатите части на изре-
чението нямат синтактична връзка с останалата част от изречение-
то. Те обаче имат експресивна и комуникативна функция, разкри-
ват отношението на говорещия към съобщението. Използват се
широко в разговорната реч, в художествената литература, в пуб-
лицистиката. В научните текстове също може да се срещнат вмет-
нати предложни изрази, числителни имена или наречия от типа на
първо, второ, трето; впрочем; от една страна, от друга страна
и т.н.
Но ето, да кажем,//вий вземете, колко? (Вяра, Н. Вапца-
ров); За съжаление, не можаха да го излекуват (Датски мемоари,
Ст. Стратиев); Но пък късметът, дето се вика, обича късметлии-
те... (Из делниците на един луд, Т. Филипов, д-р); Между друго-
то, ще припомня, че в речта на мнозина има колебание в самата
форма на причастието дошъл, което се среща и във вида дошел.
(Вл. Мурдаров); Впрочем тази стилистична опозиция не е ново-
въведение на преводача (Л. Селимски) и т.н.
И вметнатите, и обособените части разширяват изречението
и могат да бъдат определени като плеонастични средства. Същата
роля имат и повторените части на изречението. Ние вече споме-
нахме за различни видове позиционни повторения със стилистична
цел (спирално повторение, анафора, епифора, мезофора и т.н.).
Частите могат да бъдат повторени обаче и в контактна позиция,
като по този начин имат стилистична употреба – обичайно изразя-
ват продължителност, но може да са и механични, с цел създаване
на художествен ритъм (Янакиев 1972: 63): От много, много отда-
леч (М. Белчев); Емигранти. Далече, далече с единствения (Жена-
та днес); Слаби са, слаби са детските мускули; О, тежка, о, теж-
ка съдба котешка! (Бяла приказка, В. Петров); Мика: Сам-

100
самичка съм (Стандарт); Фиат изгоря цял-целеничък по пътя за
Гюешево (Блиц) и т.н.
Както се вижда, в някои от случаите се повтаря словообразу-
вателен вариант на съответната дума (гол-голеничък, цял-целеничък
и т.н.).
Това съседно повторение, което има повече от две степени –
т.е. лексемата се повтаря повече от два пъти, се нарича климакс:
Играй! Играй! Играй! (Копче за сън, В. Петров); Конници, конници,
конници, кървави конници (Н. Фурнаджиев); Набърчили го мисли —
//все черни, черни, черни. (Черно и бяло, Ел. Пелин).
Разновидност на това повторение е акумулацията, при коя-
то не се повтарят едни и същи лексеми, а се натрупват синоними,
като по този начин се засилва внушението:
Едно име ново, голямо, антично (Опълченците на Шипка,
Ив. Вазов); Но имаше и нещо опасно: понякога в тия примитивни
души избиваше болката на униженията, на вечното тегло, на
обидите, понасяни през цял живот... (Жетварят, Й.Йовков); То е
близо до онази уникална, чисто българска, пожелателна конст-
рукция (Кажете на Гутенберг, Ст. Стратиев) и т.н.
Акумулацията често се нарича възходяща градация (Руси-
нов 2000: 148). Според Мирослав Янакиев (1972: 67) с градацията
е свързано всяко нарочно повторение.
Присъединените конструкции също имат плеонастична фун-
кция, но освен това допринасят за емоционалността и експресив-
ността на изказа. Те са интонационно независими, но синтактично
зависими от предходното изказване (ГСБКЕ ІІІ, кн.2 1998: 15). Тъй
като недовършените, контекстово зависими изречения са харак-
терни за устната реч, присъединените конструкции в писмен текст
са силно маркирани: Помпадур се казва. Чудо кон. (Помпадур, Й.
Йовков); Какво бях спечелил с тоя напън ли? Много. Време. (Слу-
чаят Джем, В. Мутафчиева); И шапката му литва до небето, и се
плезиш на всички, дето са ти викали: „Не може”. Че и на учителя

101
по физика. (Деца играят вън, Г. Данаилов); Господи, дай на моята
България... И на Стоян. (Светът според Стоян, Ст. Стратиев) и
т.н.

 Изреченията по цел на изказването.

Стилистични аспекти

Според целта на изказването изреченията биват съобщител-

ни, въпросителни, подбудителни, желателни и възклицателни.
Всяко едно от тях има свой стилистичен потенциал, като най-
немаркирано е съобщителното изречение. Разбира се, то също мо-
же да бъде употребено конотативно, но това не е задължително.
 Въпросителните изречения също могат да бъдат стилис-
тично неутрални, когато с тях се търси информация за нещо. Често
обаче въпросителните изречения се използват вместо съобщителни
– при т.нар. реторични въпроси, при които само формата е въпро-
сителна, но реално се припомня нещо очевидно: Кой не знай Чав-
дар войвода, //кой не е слушал за него? //Чорбаджия ли изедник,
//или турските сердари? (Хайдути, Хр. Ботев); Какво им даваш
от разкоша си//ти – толкоз щедър към едни,//а към бездомните
Гаврошовци//жесток от ранни младини? (Братчетата на Гав-
рош, Хр. Смирненски); Ахх, Шоколад, кой не го обича (страница в
социалната мрежа Фейсбук); Видал: Кой не би бил доволен, че
Манчестър Юнайтед го иска? (Novsport) и т.н.
Въпросителните изречения може да изразяват и други значе-
ния – да служат като индиректна подбуда, като представяне на
друга гледна точка и т.н.: Напр. Идваш ли с мен? вм. Ела с мен!;
Възможно ли е да не го е направил нарочно и просто да е бил умо-
рен, когато ти го е казал?
 Подбудителните изречения представят богата гама от
значения – забрана, заповед, молба, съвет и т.н., което е предпос-
тавка за тяхната експресивност. Освен с формите за повелително

102
наклонение, подбудителните изречения могат да се образуват и от
съобщителни и въпросителни по форма изречения, но изразени с
определена подбудителна интонация (в писмената реч такъв мар-
кер е удивителният знак) – Няма да говориш глупости!; – Какво
ти казах аз на тебе, бе! и т.н.
 Желателните изречения са близки до подбудителните,
но при тях действието не зависи нито от говорещия, нито от слу-
шащия (Пашов 2004: 250). С тях се изразяват различни благопоже-
лания и клетви, които са важна част и от фолклорното наследство
на народа ни, и от съвременната култура: Бог да те благослови!;
"Проклет да е Цеко!" (Грамада, Ив. Вазов); Жив да си, Марко
Тотев! (Хр. Буковски); Нека да е лято! (М. Башева) "Да бъде ден!
Да бъде ден!" (Хр. Смирненски) и т.н.
 Възклицателните изречения са винаги стилистично мар-
кирани. Всяко съобщително, въпросително, подбудително или
желатело изречение може да стане възклицателно, когато е изре-
чено с определена интонация и изразява чувство и засилена емо-
ция (Андрейчин, Попов, Стоянов 1977: 335; Пашов 2004: 294-295 и
т.н.): – Браво, Комур! Браво. (Шутият вол, Й. Йовков); Какво тук
значи някаква си личност! (Н. Вапцаров, Прощално); – Ах ти, глу-
паче мустакато! (Тошко Африкански, А. Каралийчев); Ти целия
скован от злоба си,//о, шумен и разблуден град,//и твойте елект-
рични глобуси//всуе тъй празнично блестят! (Братчетата на
Гаврош, Хр. Смирненски); Гергов за Миков: Това е човекът! (24
часа); и т.н.

• Синтактичностилистични грешки

Обичайно „неправилната” реч е белег за недостатъчна линг-

вистична компетентност. За съжаление обаче не е прецедент и
хора с добро образование и усет към езика да допуснат стилистич-
ни грешки. Така например при превод от чужд език неопитните

103
преводачи често следят за правилното предаване на смисъла на
текста, а неглижират словореда, поради което чуждият словоред
прозира в преводния текст. Например:
Ленинградското шосе се оказа претъпкано с превозни сред-
ства и пътят от летище Шереметево се превърна за Валерий
Ритер в сериозно изпитание (Законът за трите отрицания, А.
Маринина 2011:20) вм. Ленинградското шосе се оказа претъпкано
с превозни средства и пътят от летище Шереметево се превърна
в сериозно изпитание за Валерий Ритер. В целия роман има
множество подобни примери.
В следващите редове ще посочим някои от най-често допус-
каните неуместни стилистични употреби.

 Тавтология

Някои автори определят тавтологията като „тези частни слу-

чаи на словно излишество, при които съдържанието се повтаря
чрез думи от един и същи корен или идентични по значение сино-
ними” (Димов 1971: 14). В такъв случай обаче в състава на това
понятие трябва да включим етимологичните фигури, различните
видове повторения (анафора, епифора, мезофора, спирално повто-
рение и т.н.), които не само че трудно могат да бъдат определени
като дефект, но и определено постигат ефект. При тавтологията
повторението не е преднамерено, не преследва някакви стилис-
тични цели. Напротив, обичайно тя е резултат на бързане или на
неумение за създаване на текстове. Другото важно уточнение е, че
обичайно тавтологията не се забелязва в ежедневната устна реч, тя
се наблюдава предимно в писмените текстове, от които се очаква
да са обработени.
Красимира Чакърова (2001) въвежда две понятия – тавтоло-
гия и неблагозвучно повторение. Под тавтология разбира семанти-
чен плеоназъм, който е нарушение на комуникативната норма, при

104
което имаме „съдържателно излишество” (термин на В. Виногра-
дов, по Чакърова 2001): Какви са нашите представи за реалната
действителност? (vmh-bg.com) Също така се чувствам и кога-
то собственикът дойде за наема, започнах да го мразя и нена-
виждам. (Нервност, Н. Нешева) и т.н.
При неблагозвучните повторения (формалните плеоназми)
според авторката се нарушава естетическата норма. В този случай
се повтарят и еднокоренови думи: Това е достатъчно, за да ги
освежи. Увийте свежите крайчета… (btv.bg), Десет минути пре-
ди края на редовното време Роналдо сложи край на спора в сре-
щата и на надеждите и на двата отбора да продължат напред.
(actualno.com); Въпреки че е един от любимците на водещия,
Солтарийски не е имал честта Дългия да присъства лично на
сватбата му, макар че е бил сред първите официално поканени.
(в. Струма) и т.н.

 Хипербат

Хипербатът е явление, при което главната и подчинената

дума са твърде раздалечени и в резултат трудно може да се уста-
нови връзката между тях. Терминът хипербат идва от старогръцки
и е означавал „прескок, преминаване през препятствие” (Янакиев
1972: 86). Хипербатът може да е резултат от неуместна инверсия:
Напр. Сесия от изискващи проява на конкретни отговори въпроси
вм. Сесия от въпроси, изискващи проява на конкретни отговори;
Трио гардове на Братя Галеви с трима сотаджии биха в заведе-
нието на Георги Първанов дупничаните Ангел Марков и Иван
Вантов (в. Вяра) вм. ...биха дупничаните Ангел Марков и Иван
Вантов в заведението на Георги Първанов и т.н.
Той може да бъде обаче и умишлено постигнат, особено в
поетичната реч, за да отговори изразът на ритмичната структура на

105
изречението: Там в морето две глезли//до глезена влезли... (Пет
приказки, В. Петров).
Освен че затруднява разбирането и не отговаря на естети-
ческите критерии за благозвучие на фразата и изречението, хипер-
батът е предпоставка за амфиболии (двусмислици).

 Амфиболия

Амфиболията (двусмислицата) е сравнително чест и затова –

сериозен недостатък, който засяга не само възприемането, но и
разбирането на дадена фраза или изречение. За щастие обичайно
неяснотите се изясняват от контекста и рядко комуникацията е
сериозно застрашена.
Въпреки че е един от любимците на водещия, Солтарийски
не е имал честта Дългия да присъства лично на сватбата му,
макар че е бил сред първите официално поканени. (в.Струма). В
това сложно изречение не става ясно кой се жени и кой е поканен
на сватбата. Разбира се, на базата на предварителните познания на
читателите и благодарение на околния контекст въпросите нами-
рат своя отговор. Неприятното впечатление от объркания изказ
обаче остава.
Причините за поява на амфиболия са много и различни (Бре-
зински 1994: 121-136) и сега няма да се спираме подробно на тях.
Ще споменем обаче нарочната амфиболия (каламбурът), ко-
ято е стилистичен похват и която разчита именно на възможността
за различни интерпретации на израза. Нарочната амфиболия се
основава на омонимията, на алюзията, на играта на думи и в този
смисъл не е толкова синтактично, колкото лексико-граматично
явление. Характерна е за всички хумористични жанрове: Прода-
вам булдог. Яде всичко. Много обича деца. (в. Стършел, пр. на Ст.
Брезински);

106
 – Ама госпожо, направете забележка на детето си, посто-
янно ме имитира!
– Иване, престани да се правиш на шут! ;

– За последен път настоявам да ми върнете десетте хиля-

ди!
– Слава богу, че е за последен, че ако трябва да съм честен,
почти ме разколебахте с настойчивостта си!

 Некоректно съгласуване

Най-често се допускат грешки при съгласуването на сказуе-

мото с подлога:
Пътуването сред природата, сред красивите кътчета на
България, сред останките, които крият тайни от историческото
ни минало, осмислят ежедневието ѝ. вм. Пътуването сред при-
родата, сред красивите кътчета на България, сред останките,
които крият тайни от историческото ни минало, осмисля ежед-
невието ѝ.
В резултат на хипербат в това изречение подлогът и сказуе-
мото са се отдалечили позиционно, което е довело и до неправил-
ното съгласуване.
Понякога обаче се среща умишлена употреба на сказуемо в
ед.ч. вм. в мн.ч.: Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе.
(Косачи, Ел. Пелин); Дигна се уплашен глъч и врява. (Нова земя,
Ив. Вазов); В колата екна смях и кикот и започна боричкане, вол-
но и весело. (Кумови гости, Ел. Пелин); Лавнаха кучета, дигна се
писък и рев. (Антихрист, Ем. Станев) и т.н.
Видно е, че в горните случаи подлозите са еднородни, близ-
ки по значение и представят абстрактни понятия (Андрейчин, По-
пов, Стоянов 1977: 362), което и позволява употребата да е ефект-
на, а не „дефектна”.

107
 Често се допускат грешки при съгласуването на относител-
ните местоимения чийто, чиято, чието, чиито: Младежът, чий-
то пари са откраднати, е от Сандански. вместо Младежът, чии-
то пари са откраднати...50
Има една важна правописна и правоговорна особеност при
съгласуването на формите за учтивост. Когато сказуемото съдържа
минало деятелно причастие, то трябва да е в мн. ч.: Бихте ли ме
изчакали? Виждали ли сте такъв екземпляр преди? Плакали ли
сте?
Когато обаче се използват страдателно причастие или прила-
гателно име, те са в единствено число и се съгласуват с рода на
лицето, към което се обръщаме:
Госпожице Петрова, Вие сте прекрасна! Господин Иванов,
зает ли сте?

 Неуместни колокации

Дори свободните словосъчетания в речта е по-вероятно да се

срещат в комбинация с едни думи по-често, отколкото с други
думи. И синонимите невинаги са взаимозаменяеми, без това да
повлияе на изразителността на словосъчетанието.
Колокацията е словосъчетание от думи, които се срещат за-
едно в речта толкова често, че трудно можем да си помислим, че
това е произволно и случайно съвпадение. Така например обичай-
но казваме „ремонт на жилище”, но „поправка на обувки”. Въпре-
ки че ремонт и поправка са синоними, комбинациите поправка на
жилище и ремонт на обувки са по-необичайни. Именно поради
това са и стилистично по-силно маркирани. В последните десети-
летия, в стремежа за привличане на вниманието на реципиентите,

50
Местоимението чийто, чиято, чието, чиито се съгласува със съществителното
зад него, а не с дума от главното изречение.

108
авторите на езикови съобщения все по-често прибягват до необи-
чайно съчетаване на думи и изрази.
Във вестникарските текстове все по-често се срещат причуд-
ливи словосъчетания, които са резултат от смесване на думи от
различни лексикални пластове, на думи, които не е обичайно да се
срещат заедно (Стоянова 2004: 148): Буш-младши се издъни на
препитване (24 часа, 6.11.1999); Куртев рови за сини далавери в
Свиленград (24 часа, 27.05.2000); Пръкна се ВМРО-2, ще се коали-
ра със СДС (24 часа, 12.02.2001); САЩ и евреите скочиха за Гу-
сински (24 часа, 14.12.2000); Българският език се смалява, пълно е
с полуграмотни политици...(25.05.2000); Езици объркват разши-
рението на ЕС (24 часа, 6.11.2000); Кабинетът може да се изку-
ши от парите, които ще дойдат от приватизацията на втория
GSM, БТК...(24 часа, 5.02.2001); СДС си вкара гол с воаяжа до
Берлин (24 часа, 15.01.2001); Крадец помъкна ½ магазин след себе
си...(24 часа, 23.10.1999); Отрязаха безплатните прегледи за ос-
теопороза...(24 часа, 26.06.2000); Удрят пропан-бутана с пътен
данък днес; Отглеждаме бизнес в инкубатори (24 часа,
12.10.2000) и т.н.
В художествената литература и в някои жанрове на публи-
цистиката необичайните колокации са обичаен и търсен стилисти-
чен похват и допринасят за изобразителността на изложението, а
могат да носят и допълнителни значения като ирония или сарка-
зъм: наднормено количество млади и богати вдовици (Т. Филипов,
д-р); Свирепо настроение (Й. Радичков); свидна пролет (Смърт-
та, Яворов) и мн. др.
Стилистичната фигура зевгма се основава именно на необи-
чайната съчетаемост на думите. При нея се свръзват полуфразео-
логизирани съчетания от поне две съществителни с гла-
гол/прилагателно. Признакът, носен от глагола или прилагателно-
то, се свързва логически само с едното от съществителните: Гледа
ме на кръв и урина. Тази ракийка е огън и жупел. и пр.

109
 ІІ.5. Стилистична лексикология

Лексикалното равнище има най-голям стилистичен потенци-

ал и затова често е предпочитано от изследователите. Отношения-
та между думите са динамични, семантиката им се променя с вре-
мето и в зависимост от контекста, в който са използвани, и така се
създават изключително много възможности за възникване на ко-
нотативни употреби.
Много думи, освен своето основно, денотативно значение,
имат още поне няколко вторични, преносни значения. Различните
значения на една и съща дума влизат в сложни отношения както
помежду си, така и поотделно.
Съществуват обаче някои ограничения. Въпреки че лекси-
калните значения са много повече от граматичните и като че въз-
можността за избор е по-голяма, някои лексеми се използват само
в определени контексти и извън обичайния си контекст имат силно
маркирана употреба. Така например архаизмите, поетизмите, жар-
гонизмите, диалектизмите и т.н. рядко се срещат в ежедневната
реч и всяка тяхна употреба има стилистичен ефект. Употребата на
тези разнородни лексеми в едно изречение или в един микротекст
води до т.нар. стилов еклектизъм (стилово смесване), който се
смята за сериозен стилистичен дефект на един текст. В някои слу-
чаи обаче стилистично нееднородни изрази се използват предна-
мерено за постигане на определено въздействие: В цялата исто-
рия виждам две гъски и един шмульо, който се опитва да го играе
срамлива благородна девица. (bg-mamma).
Архаизмите са думи, които се използват рядко и които но-
сителите на езика определят като остарели, като характерни за
миналото. Те назовават съществуващи и днес денотати, но назва-
нията вече не са актуални: мермер вм. мрамор; възток вм. изток и
т.н. Те са много и различни, употребяват се главно в исторически-
те романи и в текстове, в които се пресъздава бита от миналото.

110
Могат, разбира се, да се използват изолирано и в ежедневната реч,
и в публицистиката с експресивна цел. Така например следният
откъс е част от обсъждане на проблема за красотата във форума
bg-mamma: Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са
народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които
бият повече на очи. Тъй вънкашната лъскавина на работите пра-
ви му най-силни впечатления. Следствието е взето вместо сама-
та причина, отражението — вместо самата същност. Повърх-
ните впечатления оставят и повърхни познания: а от такива
познания излизат криви разсъждения. От това — и криви убеж-
дения, които представят смешни умове.
Употребата на толкова голямо количество архаизми в толко-
ва модерно общуване като виртуалното не може да не бъде забеля-
зана и да не произведе съответното впечатление.
Историзмите се различават от архаизмите по това, че назо-
вават вече несъществуващи предмети или явления – напр. болярин,
роб, логотет, говеене, прикя и т.н.
Неологизмите, за разлика от остарелите думи, са новопоя-
вилите се думи в езика. Неологизмите обичайно бързо навлизат в
активния речников състав на езика и престават да правят впечат-
ление. Често те са от чужд произход: таблет, лаптоп, уикенд,
презентация и т.н.
Оказионализмите приличат на неологизмите по това, че са
новопоявили се думи, но те са и новосъздадени, при това напълно
преднамерено, с някаква стилистична цел (Бонджолова 2009, То-
дорова 2013a и др.): преживелищност; шалоплетене; чайопиене,
утешно, усмихна ме, фрапирай и т.н. Използват се в ежедневието,
в журналистическите текстове, в художествената литература, в
рекламите и т.н. Често оказионализмите си остават обвързани само
с конкретния контекст и употребата им остава изолирана. Поняко-
га обаче се оказват сполучливи, придобиват популярност и се
превръщат в неологизми.

111
 Диалектизмите са диалектните названия на определени
предмети, явления, признаци или действия като например чебап-
чето (кебапчето) от Банско или доматито (доматите) от Търновс-
ко. Тези думи са силно маркирани и внасящи особен колорит на
изказа.
Жаргонизмите са думи и изрази, характерни за младежния
говор и за говорите на други затворени групи (Карастойчева 1988):
бамбина (хубаво момиче); яко (хубаво, добро); диспаретър! (ма-
хай се!); кофтейшън (неприятно) и т.н.
Поетизмите са думи и изрази, които се срещат преди всич-
ко в художествената литература и които почти не се използват
извън лириката. Разбира се, специфичното поетическо звучене се
постига не само чрез употребата на такива думи, но те са ясен бе-
лег за претенциите на автора: На заник догарят; Гасне мечта
златодарна (Н. Лилиев); Но кълни, майко, проклинай таз турска
черна прокуда (Хр. Ботев); Копнежи; Ти смътно се мяркаш//из
морната памет (Д. Дебелянов) и т.н.
Разбира се, по различни критерии стилистично маркираните
думи могат да се разделят на още групи.
Лексикалната парадигма е изградена от думи, които са в
конкуренция помежду си за определена позиция в синтагматичния
ред. В конкуренция влизат близки по форма или по значение думи,
както и противоположните по значение лексеми. Така се създават
отношенията на синонимия, омонимия, паронимия и антонимия.
Те се изследват от лексикологията, но и от стилистиката.

• Синоними

Традиционната дефиниция за синонимите гласи, че те са ду-

ми, близки по значение, но различни по форма. Поради възмож-
ностите на думите да изразяват множество отсенки на значения, да
са свързани с определени контексти, с определени сфери на упот-

112
реба, синонимията разширява своя обхват и съответно стилистич-
ния си потенциал.
В текста синонимите служат като свързващо средство и
обозначават съвпадането на денотата (Москальская 1981: 20; Пер-
нишка 1989: 8; Йорданова 1993: 186-189 и т.н.). В същото време те
имат висока информативна стойност. Особено важно е да споме-
нем, че синонимията не се изчерпва до равнището на думата.Тя
може и често се простира до цял израз и дори до изречение (Попо-
ва 1975: 97).
Като синонимни се определят отношенията между книжов-
на, диалектна или жаргонна дума (момиче – момè – гърла), както и
между думи от български и чужд език с еднакво денотативно зна-
чение (езикознание – лингвистика). За езика на вестниците, както
и за художествения стил, не са рядко явление и нетрадиционните,
оказионални употреби на думи и изрази, което прави полето на
синонимията необятно (Пернишка 1989: 14-16). Ето защо Янакиев
(1964: 21) твърди, че „потенциално всички изрази са синонимни,
даже антонимите”. Така при иронизиране се „назовават нещата с
противоположните им имена” (Псевдо-Аристотел 2004: 46). Напр.
Тя беше ниска, трътлеста, с голям топчест нос и черни мустачки
под него. Неземната й красота беше причина... Някои наречия
интензификатори също се използват в противоположно на денота-
тивното си значение и образуват изрази, които са почти оксимо-
ронни: ужасно красива, безумно точна и т.н.
Отношенията на „включване на един семантичен обем в дру-
гия” (Маровска, 1998: 102) също влизат в рамките на синонимията
(хляб – погача; птица – врабче и т.н.). За някои изследователи
обаче тези родово-видови отношения на включване са квазисино-
ними (Апресян 1974, по Пернишка 1989: 10).
И така, макар и рядко, синонимите могат да са абсолютни,
т.е. напълно заменяеми във всички контексти. Това се случва нап-
ример при употреба на термини от български и чужд произход:

113
експорт – износ; дистрибуция – разпределение и т.н. Повечето
синоними обаче се използват или в различни контексти, или имат
различен обхват, или носят допълнителни значения.
Това, което кара автора на едно съобщение да използва си-
ноним или синонимен израз, е стремежът за избягване на повторе-
нието и за повишаване на експресивността, от една страна, и же-
ланието за даване на нова информация, от друга.
Синонимията е широко използвана в художествения, в ме-
дийния стил, както и в ежедневната реч. По-рядко се използва в
научния и официално-деловия стил по обясними причини – там
думите се използват в прякото, денотативното си значение, защото
различните интерпретации на теориите и законите не са желател-
ни.
Особен интерес за стилистиката представляват контекстови-
те синоними, които трудно биха могли да се съотнесат към съот-
ветния денотат извън контекста. В Яворовите „Арменци” като
контекстови синоними на арменците служат фразите изгнаници
клети; отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик; дечи-
ца на майка робиня тревожна; жертви на подвиг чутовно велик и
т.н.
Когато говорим за синонимни фрази, трябва да споменем, че
те могат да са два вида – стилистично неутрални и стилистично
маркирани.
Стилистично неутралните синонимни изрази се наричат още
парафрази. Парафразата замества денотата с описателен израз
(Добрева, Савова 1994: 178-179). В този смисъл при парафразата
се цели да се разгърне информацията за самия обект, а не да се
посочи отношението на говорещия към него. Срещат се в научния,
официално-деловия стил, по-рядко в медийния стил, и то обичайно
в т.нар. сериозна преса: Майкъл Дъглас – 56-годишният актьор
(24 часа); Княз Кирил – по-малкият син на цар Симеон ІІ –. Кирил
Преславски, който е и почетен председател на Управителния

114
съвет на съюза на работодателите в България (Дневник); Годе-
ницата на актьора Пиърс Броснан – журналистката Кийли
Смит (Дневник) и т.н.
По-често в речта се използват т.нар. перифрази – т.нар. кон-
текстови синонимни изрази, които са стилистично обагрени и раз-
криват отношението на говорещия към денотата. Срещат се в раз-
говорната реч, в художествената литература (Яворовите номина-
ции на арменците са всъщност перифрази), в медийните текстове и
т.н.: Наоми Кембъл – топманекенката с най-гадния характер (24
часа); Еди Ървайн – плейбой №1 във Формула 1 (24 часа); Шибил,
страшният хайдутин – Тънък и висок, малко отслабнал, малко
почернял, но хубав и напет. (Шибил, Й. Йовков); Тошко – този мил
гостенин – този проклет африканец (Тошко Африкански, А. Ка-
ралийчев) и т.н.

• Антоними

Антонимите са думи, различни по звуков състав и противо-

положни по значение. Антонимите винаги имат обща база – често
едното поражда в съзнанието идеята за противоположното. „Анто-
нимите съдържат противоположни семи и заемат крайните точки
на един семантичен ред, но те не само се отблъскват, а и взаимно
се предполагат, защото са носители и на общи семи, изразители са
на понятия с еднаква същност” (Ватева 2010: 27).
Не всички думи могат да се противопоставят, обичайно това
са думи, които означават признаци. В същото време дуалистично-
то разбиране за света е толкова фундаментално за човешката кул-
тура, че много често на всяко явление се търси контрапункт. Така
например бял и черен отдавна се приемат за антонимна двойка, но
в контекста на българския футбол антонимна двойка са и червен –
син. Това означава, че антонимията също може да не е системна, а
контекстова.

115
 Освен това системноезиковите синоними също могат да бъ-
дат различни – според структурата си могат да еднокоренни (лош –
нелош; краен – безкраен и т.н.) и разнокоренни (млад – стар; ден –
нощ); според семантиката си – речникови и стилистични (Коспар-
това 1970, Вътов 1998, Вътева 2010). Речниковите синоними са
стилистично неутрални, за разлика от стилистичните, които имат
ярка емоционално-оценъчна окраска: прекрасен – ужасен и т.н.
Според вида на логическите връзки между тях антонимите
биват контрарни, комплементарни и векторни (Бояджиев 2002,
Вътева 2010). Контрарните антоними допускат степени в промяна-
та на признака, т.е. между двете противоположности може да се
появи нещо средно (преяждам – похапвам – гладувам; рус – кес-
теняв – чернокос и т.н.). При комплементарните антоними отри-
цанието на единия води до утвърждаване на втория – виновен –
невинен; война – мир, вреден – безвреден и т.н. При векторните
антоними се изразяват противоположно насочени действия или
движения: излитам – кацам, влизам – излизам и т.н.).
Качествените прилагателни имена най-лесно образуват ан-
тонимни двойки (млад – стар, слаб – силен; слаб – дебел и т.н.), но
също така има антоними наречия (вътре – вън; горе – долу; ляво –
дясно), антоними глаголи (влизам – излизам, ставам – лягам; пла-
ча – смея се), антоними съществителни имена (ден – нощ; сила –
слабост; мъж – жена), дори предлозите могат да изразяват про-
тивоположни отношения (пред – зад, под – над) и т.н.
Антонимните двойки имат стилистичен потенциал и често се
свързват съчинително в паратекстове на художествени произведе-
ния – Богат, беден (Ъ. Шоу); Война и мир (Л. Толстой); Дни и но-
щи (Р. Кисьов); Любов и омраза (Дж. Дейли); Здравей и сбогом (Р.
Бредбъри) и т.н.
Освен това в рамките на едно и също изречение или в един
микротекст могат да се срещнат на една и съща синтактична пози-
ция, образувайки синтактичен паралелизъм:

116
 Има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небе-
то:
Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане,
и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне,
и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и
време за ликуване;
Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и
време за хвърляне;
Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и
време за говорене;
Време за обичане и време за мразене; Време за война, и вре-
ме за мир. (Еклесиаст, 3 глава)
Подобни структури срещаме при брачните клетви, характер-
ни са за пословици и поговорки и т.н. Стилистичната фигура, коя-
то се получава в този случай, се нарича антитеза. При антитезата
„в една смислова и синтактична цялост се свързват думи и изрази,
които имат противоположно значение” (Русинов 2000: 148).
Друга синтактична фигура, образувана с помощта на проти-
воположни по семантика думи, е оксиморонът. Оксиморонът, за
разлика от антитезата, предполага подчинително отношение меж-
ду противоположните по значение думи. В рамките на това подчи-
нително словосъчетание се свързват изключващи се взаимно семи,
като по този начин съчетанието се оказва на пръв поглед парадок-
сално. Именно в това обаче се крие стилистичният му заряд: жив
мъртвец, близката далечина, грозна красота и т.н.

117
 • Омоними

Омонимите са думи, които нямат обща семантика, но съвпа-

дат по форма. Това съвпадение е случайно, немотивирано и е в
резултат на историческия развой на езика. По своята немотивира-
ност омонимията се отличава от полисемията, при която една ду-
ма има няколко значения, възникнали на базата на някакъв пренос.
Така например в следния откъс лексемата обичам е използвана в
различен смисъл от двамата комуниканти, което и поражда съот-
ветния стилистичния ефект:

И сервитьорката ме попита:
Ще обичате ли нещо?
Аз ѝ казах: Едва ли...
Мисля, че няма да обичам нищо тук
Прекалено съм беден, за да обичам
Нещо тукашно
Освен тебе, може би
Освен тебе (Прекалено беден, К. Терзийски)
Поради многото допълнителни, стилистично маркирани зна-
чения на една и съща дума, полисемията е богат извор на игросло-
вици и е обикнат похват в хумористичните жанрове, както е в
следните популярни анекдоти:
Мъж пасе говедо в градинките в двора на университета.
– Какво прави тук това говедо? – питат минувачи.
– Това не е говедо. Това е рушветът. Говедото е вътре на
изпит!

Доктор към пациентка:

– Да-а-а...Нещо не ми харесвате...
– И Вие не сте някой красавец!

118
 Понякога разликата между полисемията и омонимията е
трудно забележима, защото различните значения на думите с общ
произход може дотолкова да се раздалечат, че да бъдат възприети
като различни лексеми и съответно като омоними (Маровска 2007:
106).
Омонимите могат да са пълни или частични. При пълните
омоними всички форми на думите съвпадат: коса (съвкупност от
косми по главата на човек) и коса (инструмент, който служи за
косене на трева или тревисти растения); маса (вид мебел) и маса
(голямо количество хора) – маса (физична величина); нота (музи-
кален знак) – нота (вид дипломатическо обръщение) и т.н. При
частичните омоними само част от формите съвпадат – мед (вид
метал) – мед (пчелен продукт). Частичните омоними могат да при-
надлежат и на различни части на речта, тогава често са наричани
лексикално-граматични: син (мъжка рожба) – син (вид цвят); къс
(кратък) – къс (парче); мит (стр. прич. от глагола мия) и мит (пре-
дание, легенда) и т.н. Понякога съвпадат някои граматични форми
на една и съща дума – върви (форма за сег. време и форма за импе-
ратив) и т.н.
Омофоните са думи, които се пишат различно, но се произ-
насят по един и същи начин – форд (марка автомобили) – форт
(укрепление); шеф (началник) – шев (място, където две парчета
плат се съединяват с конец) и т.н.
Омографите са думи, които се пишат еднакво, но се произ-
насят различно – обичайно с различно ударение – зàвет (място,
защитено от вятър) – завèт (завещание); колà (автомобил) – кòла
(вид напитка); чувàл (торба от плат или найлон) – чỳвал (мин. деят
причастие на глагола чувам)и т.н.
Стилистичните възможности на омонимите са много. Свър-
зани са главно с възможността за игра на думи, за алюзия, за кон-
таминация на значенията. Тези възможности се използват в хумо-

119
ристичните жанрове, по-рядко в художествената литература, както
и в ежедневните разговори.
Така например през лятото на 2013 г. в социалните мрежи
придоби широка популярност снимка на футболиста Валери Бо-
жинов в доста оскъдно облекло. Това породи следния коментар в
интернет форумите: „Божинов е станал гол майстор на сезона”
(bg-mamma). Ироничният ефект от тази фраза се дължи именно на
контаминирането на значенията на двата частични омонима гол
(успешен удар във футболната врата) и гол (необлечен).

Следващото детско стихотворение също залага на омоними-

ята:

Чайка и Чайче
Една майка
Чайка
си имала Чайче.
– Слушай, майче,
искам да пийна чайче –
рекло на майка Чайка
малкото Чайче.
– Виж какво,Чайче,
знай че
чайките нямат обичай
да пият чай –
отвърнала майка Чайка
на малкото Чайче.
Но то писука:
–Чайче, та чайче! (М. Ганчев)

120
 • Пароними

Паронимите са думи, различни по значение, но близки по

форма. Някои пароними имат и сходна семантика, но не означават
едно и също понятие или признак (икономия – икономика; дипло-
матичен – дипломатически и т.н.), други имат далечна или нямат
никаква семантична близост помежду си (алюзия – илюзия; мант-
ра – мандра; полуфабрикат – полуфабрикант).
Паронимите се употребяват или от хора с недобра езикова и
обща култура (Ефтимова 2010), или с някаква стилистична цел –
ирония, пародия и т.н. Понякога е трудно да се определи каква е
употребата, ако не познаваме автора на съобщението. Паронимите
нямат никакво отношение към системните отношения между ду-
мите, а са случаен „страничен дефект”. Той може да бъде превър-
нат в ефект, когато се използва целенасочено, както е в следния
случай:
Срещам я веднъж на улицата натъжена.
– Какво има – питам, – кума, къде си ходила?
А тя въздиша тежко и дума:
– Ава на г-жа Попова, моята приятелка, умряло детенцето,
че ходих у дома й да я одуша.
– Как – казвам – ще я удушиш добрата и нещастна жена,
какво ти е направила?
– Ава, не бе, кумец! Не! Да я отдуша бе! Да я отдуша... да я
отуша... иии... как се казваше?
– Да я утеша, да я утеша – казвам. И пак се разбираме.
(Кумата Берта, Чудомир)
Използва се освен в хумористичните жанрове на художест-
вената литература, и в българската разговорна реч, и в телевизи-
онните шоупрограми: Алисия в страната на чудесата вм. Алиса в
страната на чудесата; Ние, братчедите вм. Ние, врабчетата;
Шайкафарма вм. Чайкафарма; кисело мляко „Малиция” вм. кисе-

121
ло мляко „Милица”; –Кой е женският род на химик? – Химикал-
ка!; – Кой е женският род на пианист? – Пияница! и т.н.
Стилистичната фигура, при която преднамерено се сближа-
ват думи със сходен звуков състав, но с различно значение с цел да
се повиши изобразителността или пък за да се постигне хуморис-
тичен ефект, се нарича парономазия51 (Маровска 2007: 109; Ефти-
мова 2014а: 203). Както споменахме, парономазията е обикната от
авторите на хумористични текстове.
Понякога вместо определена дума се използва друга, несъ-
ществуваща дума. Тези оказионализми отново може да са резултат
от незнание на коректната форма (джисем вм. джиесем), а може
да са и умишлено създадени (Добри-Войниковите названия на
думата цивилизация – цирвизакция, циливилизация) и т.н.

51
стргр. παρονομασία – извън назованото;

122
 ІІ.6. Тропи и фигури

Понятието троп идва от гр. τρόπος и означава начин, обрат

на речта. Обичайно в групата на тропите се включват метафорич-
ните и метонимичните тропи. Тропите са част от по-голямата гру-
па на стилистичните фигури, за които вече стана дума.
В този раздел ще разгледаме фигурите за вторична номина-
ция, които се включват в рамките на понятието тропи. Това са фи-
гурите за количество (хипербола, мейозис, литота); фигурите за
качество (метафора, метонимия, ирония) и сравнението, което е
фигура на тъждеството като синонимията, но по традиция още
от времето на Аристотел се разглежда паралелно с метафората.
Тъй като вече ги споменахме, няма да разглеждаме сега фигурите
на неравенството (градация, каламбур, зевгма) и фигурите на
противоположността (антитеза, оксиморон) (виж Ефтимова
2014а: 199; Станева 2001: 139).

ІІ.6.1. Фигури за количество

 Хипербола. Хиперболата е фигура, с употребата на която

умишлено, със стилистична цел се засилват, преувеличават харак-
теристиките или качествата на даден обект или действие. Названи-
ето на термина идва от гръцки (ύπερβολή) и в превод означава пре-
увеличаване, надхвърляне (Wales 2001: 190).
Хиперболизирането е характерно и за разговорната реч, и за
публицистиката, и за художествената реч:
При доктора имаше страшна опашка. Цяла вечност чаках
за едно направление (разг. реч). Стига си ме питал 100 пъти за
едно и също нещо! (разг. реч); Порои заливат България от утре
(flagman.bg, 6.04.2013); Паника от ебола тресе Малко Търново
(Блиц, 18.08.2014); И как безумна бе ми радостта,//кога дочух

123
гласът ти да звучи (Замиращи звуци, Д. Дебелянов); Адски е до-
садна емоцията (Кожа, С. Томова) и т.н.
Както се вижда от посочените примери, хиперболизирани
могат да са количествени признаци, епитети, метафори и т.н.
В ежедневната реч хиперболата е средство за изразяване на
чувства и емоции – раздразнение, учудване, досада и т.н. Както в
ежедневието, така и в медийните текстове обаче често се използва
и за манипулиране – чрез хиперболизирани и/или подвеждащи
заглавия се създават лъжливи очаквания за съдържанието на текс-
товете:

Младежи се напиха като животни и почти загинаха, до-

като Кали кърми пред 10 000 души

Върната от Оня свят отворила очи и изрекла първите си думи: Трябваше

да се снимам с Константин и Илиян, искам да си ходя!
Над 10 000 благоевградчани куфяха на концерта на фолкиз-
пълнителите на “Планета Пайнер – Лято 2014” в Благоевград.
Най-голям интерес на концерта предизвика Кали. Тя бе дошла с 3-
месечния си син Александър и го накърми пред сцената, съобщава
в. "Вяра". Петима младежи обаче бяха откарани по спешност в
СПО в Благоевград в нетрезво състояние след концерта. Групата
изправи на нокти медиците в спешното отделение, които повече
от три часа се бориха да спасят живота им след солидния пиянс-
ки запой. Младежите са доведени от свои приятели директно от
площада, където се състоя концертът.

124
 В най-тежко състояние е прието младо момиче, което се
напило до умопомрачение от радост, че вижда любимите си из-
пълнители. Девойката била ужасно зле, прелята й е една банка,
след което е трябвало да остане в реанимацията, но по нейно
настояване си тръгнала, информира говорителят на МБАЛ – Бла-
гоевград, Даниел Петров. Очевидци твърдят, че след като била
свестена, първият въпрос, който задала на лекарите, бил:
„Свършиха ли да пеят? Трябваше да се снимам с Константин и
Илиян, искам да си ходя”. На останалите четирима лекарите
приблизително три часа преливали банки, за да ги свестят. След
като били стабилизирани, медиците извикали родителите им, за
да си ги прибират у дома... (blitz.bg)
Текстът е придружен от две снимки – на екзалтирани мла-
дежи и на певицата Кали, която храни бебе с мляко от шише. Има
поне няколко противоречия между заглавието и снимките и текста
след това – явно е, че певицата не е кърмила публично, а е дала
мляко от шише на бебето си, очевидно също така едно от момиче-
тата не е било с опасност за живота, след като след една прелята
банка е станало и си е тръгнало. Текстът обаче е издържан в ти-
пичния за таблоидите вулгарно-манипулативен стил.

 Мейозис. Мейозисът (стргр. µείοσίςе – умаляване) е фигу-

ра, противоположна на хиперболата. Изразява се в преднамерено
преумаляване на качествата, свойствата на обекта или явлението
със стилистична цел. И чрез мейозиса се разкрива отношението на
говорещия към обсъжданите обекти и към слушателя: Храната в
ресторанта става за ядене. Имаш прилично жилище. Той е отно-
сително богат. Момченце, за какъв се мислиш! Лилипут! Вчера-
шен пикльо! Млякото ти е още на устата/ Имаш още жълто
около устата)!
За разлика от хиперболата, мейозисът може да се срещне и в
научните, и в официално-деловите текстове. Сравнително рядко се

125
среща в езика на медиите, освен като средство за евфемизация
(Ефтимова 2014б): спасителна мисия вм. инвазия; негативен ръст
вм. рецесия; второстепенни щети вм. мирни жертви и т.н.
Разновидност на мейозисът е литотата (от гр. λιτότης – прос-
тота, скромност, спестовност), която обаче се опира на отрицание-
то и формално се изразява с наличието на отрицателната частица
не: Тази риза не е лоша. Девойката не е несимпатична и т.н.

ІІ.6.2. Фигури за качество

 Метафора. Метафората е троп, привличащ вниманието на

изследователите още от древността. Терминът идва от старогръц-
ката дума μεταφορά и означава пренасяне. В своята Поетика
Аристотел определя метафората „като пренасяне на чуждо име
върху даден предмет – или от род върху вид, или от вид върху род,
или по аналогия” (Аристотел 1975: 91).
Търсенето на аналогия, на сходство между обективно нес-
вързани явления, предмети, качества или свойства е специфично
умение на човешката природа. Метафоризацията е не само средст-
во на изящната словестност, тя е и словообразувателно средство
(по аналогия с крака на човека или животното възникват названия-
та крак на маса, стол и т.н.; по аналогия с главата на човека или
животното възникват названия като глава на някои растения с
кръгла форма – глава лук, глава цвекло и т.н.). Този тип пренос
обаче, въпреки че е метафоричен, не е стилистично маркиран.
Особено значение за стилистиката имат „живите метафори” спо-
ред названието на Рикьор, т.е. метафорите, които впечатляват,
въздействат, очароват; авторските метафори, тези метафори, които
не са изтъркани от употреба.
Метафорите са особено характерни за художествената реч,
характерни са и за езика на медиите. Не по-малко типични са и за
разговорния стил – Исак Паси (1995: 13) ни припомня бележката

126
на Боало, че „за един ден на пазара могат да се чуят повече тропи,
отколкото в цялата Енеида или в няколко последователни сесии на
академията”.
Метафоричността е характерна за човешкото мислене и све-
тоусещане и в последно време когнитивните (концептуалните)
метафори се радват на голям интерес от страна на изследователи-
те. Според Лейкъф и Джонсън (2002: 3) „метафората е проникнала
във всекидневния живот и то не само в езика, а и в мисълта, и
действията ни. Нашата обичайна понятийна система, чрез която
ние мислим и действаме, е принципно метафорична по своята
природа”.
Медийните текстове също изобилстват от такъв тип метафо-
ри. Така например често бюджетът е разглеждан като храна, а
престъпността като човек (Досев 2013): Бюджетът е изяден само
за 6 месеца (Стандарт); Посланик Пардю: Престъпността спъва
развитието на България (Сега) и т.н.
Въпреки съществуването и на граматически метафори, при
които една граматическа форма се използва вместо друга поради
някаква семантическа аналогия между тях (Маровска 2007: 160),
метафорични обичайно са думите и изразите.
Метафорично могат да се употребяват различни части на
речта. Могат да са съществителни имена: Под една кичеста круша
в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто
китено чердже, на което седели две лебеници или, както ги нари-
чат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и
неразделност, или, да кажа по-понятно, едната лебеница, която
била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а
другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебе-
ница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило
едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи.
Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облече-
на в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени

127
пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял
фес. (Мамино детенце, Л. Каравелов); Улицата никак не я привли-
чаше, защото там дрипите от зеленина бяха повече работа за
свинете. (Патицата, Й. Радичков) и т.н.
Могат да са прилагателни имена и тогава тези метафори
всъщност са метафорични епитети: с твоите вити веж-
ди,//вити вежди гайтанови, с твоите черни очи,//черни очи че-
решови. (Български фолклорни мотиви, т.2. Балади.); и от наст-
ръхналите клони// листа увехнали отрони. (Есенни мотиви, Яво-
ров); Канят ме, мамо, на тежка сватба (К. Христов); В един миг
само се мярна в съзнанието й човечеството отвъд тлъстите
брегове (Патицата, Й. Радичков); и т.н.
Могат да са глаголи: ...както млад овчар разстила вакло
стадо от падина на падина (Самодива, Ел. Пелин); Нейният про-
зорец може би дарява задрямалите улици, безсънните дървета,
закъснелите минувачи с още малко светлина. (Пухче от топола, Р.
Димитров); Хубавото Наде яхна черно BMW (Стандарт,
21.09.2007); Опитът за атентат срещу Ахмед Доган окупира
социалните мрежи само за минути. (bnews, 19.01.2013) и т.н.
Могат да са наречия: Тия думи ме клъцнаха отровно в сър-
цето (Самодива, Елин Пелин); Тя погледна жадно лицето му
(Тютюн, Д. Димов) и т.н.
Често метафоричността може да засяга цели изрази, изрече-
ния, дори целия текст.
Някои видове метафори са твърде разпространени и поради
това имат собствени названия. Такива са:
 Олицетворението (персонификация, хоминизация) е
разновидност на метафората, при която на природни явления, рас-
тения, животни, предмети се приписват човешки черти и качества.
Особено характерно е за някои фолклорни жанрове – песни, при-
казки, както и за художествената литература. Среща се обаче и в
ежедневната разговорна реч, и в медийния стил: Заплакала е гора-

128
та,//гората и планината,//и на гората дървето.52; Баба Косте-
нурка //взела пъстра хурка, //седнала, запрела //прежда за флане-
ла. (Баба Костенурка, Н. Соколов); — Скрий ме, братко! — замо-
лил се вълкът. (Вълкът си е вълк, А. Каралийчев); Земята отвори
страстните си гърди и замря в наслада. (Косачи, Елин Пелин);
Отидохме ние в градската градина, казахме всичко на старите
врабци и тогава те ни посъветваха да вземем прашки и да върнем
със същото на децата. (Ние, врабчетата, Й. Радичков).
Последният цитиран откъс е от творба на Йордан Радичков,
която изцяло се основава на олицетворението като художествен
похват, тъй като повествованието се води от нелице. Мая Велева
приема, че в случая става въпрос за граматическа метафора (Веле-
ва 1990: 88-89).
 Анимализацията е метафора, при която качества и
свойства, характерни за животните, се приписват на човешки съ-
щества или на неодушевени предмети: Едно старче от партера –
прозорецът му доскоро беше тъмен, Петров беше сигурен в това
– изкудкудяка пискливо (На истината краката са къси, в. Стър-
шел); Не знаеш и едно нещо за мен, к’ъв си ти и к’во си мислиш?-
изграчи жената. (Черен петък, hulite.net); Господине, господине –
изчурулика момичето (момичетата винаги чуруликат) – елате
при мен под чадъра! (Дъжд, Д. Грудев); Вятърът мучеше над
дърветата, прегракнал, чужд. (Восъчната персона, Ю. Тинянов,
превод Б. Мисирков); и вятър се опита да излае (Мои часове, П.
Дубарова) и т.н.
 Синестезията е троп, при който се наблюдава смесва-
не на сетивни усещания, пренос на впечатлението от едно усещане
върху друго (Чакърова 2002: 58; Ефтимова 2014а: 201 и т.н.): Тоя
лек укор, прикрит под формата на шега, причини мъничка досада
на дамата, която направи кисела усмивка. (Урок, Ив. Вазов); и

52
http://pesni.wordpress.com

129
само химикалът ми да шушне//по бели листи със мастилен
глас]... [Но блика пак звънецът сив мажор. (Мисли в час, П. Ду-
барова); Топла дума, сладка усмивка и любов в очите...
(bulgariasega.com) и т.н.
Barcelona (2000) приема синестезиите за метафори, мотиви-
рани метонимично. Bierwiaczonek (2005: 29) обяснява метонимич-
ната връзка с това, че сензорните полета образуват обща семан-
тична матрица. Те се активират едновременно и образуват непре-
къснато единство.
 Алегорията и символът са тропи, близки до метафо-
рата, тъй като те разчитат на иносказанието, а иносказанието пък е
основано на аналогията. Както казва Исак Паси (1995:81): „несъм-
нено метафората е по-директна, отколкото е алегория-
та...алегорията е развита, разгърната метафора, защото и тя съпос-
тавя сравними реалности, съставяйки по този начин някаква загад-
ка и пренасяйки едно значение върху друго, с което и разгадава
съответната загадка”.
Алегорията е основен похват в някои фолклорни и художес-
твени жанрове като басни, гатанки, приказки, притчи и др.: Да е
лед, не е лед, да е мед, не е мед, а е твърдо като лед и е сладко
като мед. (сладолед); Пониква слънце от зрънце (слънчоглед);
По поръчение на Зевса и по точни негови указания Проме-
тей създал хората и зверовете. Но нали бил голям хуманист, пра-
вил хората всеки поотделно, а животните — на матрица. Така и
не усетил как създал много повече животински видове, отколко-
то човеци.
Зевс го укорил за неговата несправедливост и му заповядал
известно число от животните да превърне в хора.
Изпълнил заповедта Прометей, дал човешки образ на някои
животни, но това било само по външност. Иначе по душа и по
зъби те пак си останали кръвожадни, алчни, хищни, па и силни.

130
 Така са произлезли тираните. (Прометей и хората, Р. Ра-
лин)
Символът, за разлика от алегорията, е знак, който обознача-
ва клас обекти или абстрактна същина. Той е многозначен, свобо-
ден от явлението, което символизира, защото може да символизи-
ра и други неща (Паси 1995: 84). Така змията може да е символ и
на изкушението, и на фармацевтиката, лъвът – на властта въобще,
но и на българската държава в частност, и т.н. Значението на сим-
волите е културно обусловено – възможно е в различни културни
традиции да се изразяват напълно различни значения чрез един и
същ знак – символ.
 Антономазията е фигура, свързана и с метафората, и с
метонимията. При нея, както вече споменахме, собственото име се
превръща в нарицателно на базата на някаква специфична своя
особеност, като по този начин вече служи като символ: Марко
Тотев, Бай Ганьо, Батман, Дон Жуан и т.н. Те често са герои в
кратките хумористични жанрове като анекдотите и вицовете, но не
само: Дон Кихот от Ла Вранча (в.Сега, авторът на материала се е
подписал като Сънчо Панса); Бай Ганьо отишъл на гости на аме-
риканеца... Хванал Батман златната рибка и тя му се примоли-
ла...и т.н.

 Метонимия. Метонимията (от стргр. μετωνυμία – преиме-

нуване) е троп, при който названието на един обект се използва
вместо названието на друг обект на базата на някаква вътрешна
връзка между тях. Метонимията е резултат от брахилогия, при
която обстоятелствената връзка между изходното понятие и вто-
ричната номинация не е вербализирана.
При метонимията може да има заместване на:
 името на предмета с названието на материала, от който
е направен: Тя цялата е окичена в злато (вм. в златни накити); Я

131
слез и в железа стегни нозете му! (Прикованият Прометей, Ес-
хил, превод Ал. Ничев);
 името на автора вместо названието на произведението:
Откраднаха Пикасо и Дега за 1 млн. евро (Стандарт); Чета Дос-
тоевски, гледам Де Ниро, слушам Бах (Стандарт); Когато слушам
Бетовен//усещам що значи безсмъртие (hulite.net) и т.н.
 названието на съдовете се използва вместо съдържание-
то в тях – Някаква част от него се качи в следващия автобус,
отиде до Кучи слог, механично прекопа двата реда царевица в
градината, изяде две паници пилешка чорба и поговори с майка
си, без да разбира какво точно тя му казва или пък какво той от-
говаря. (hulite.net); Майкъл Джексън пиел по 6 бутилки вино на
ден преди смъртта си (novinite.bg);
 названието на качеството се използва вместо неговия
носител: Любовта прави чудеса – любовта вм. влюбеният човек.
 предметът се назовава с конкретна негова част – това е
т.нар. синекдоха, частен случай на метонимията: Със стъпката на
сомнамбул той следва огромните очи. (Смъртта в китайския
квартал, Вл. Полянов) – огромните очи вм. жената с огромните
очи; Българинът обича много книгата и ако не я прочита с удо-
волствие, я нарязва във вид на цигарени книжки. (Чете българи-
нът, чете, Чудомир) – българинът вм. българите; Родна стряха
(Р. Босилек) – стряха вм. къща; Призовката е официално съобще-
ние, че лицето трябва да се яви в съдебната зала на определена
дата и час. (Софийски районен съд) – лице е синекдоха на човек и
т.н.
 името на столицата или на държавата се използва вмес-
то гражданите на държавата или вместо нейните институции –
Москва и Киев постигнаха споразумение за руския конвой (dir.bg)
– Москва и Киев вм. Правителствата на Русия и Украйна; Герма-
ния ликува (bnt.bg) – Германия вм. хората в Германия и т.н.

132
 Съществуват още много възможности за възникване на ме-
тонимичен пренос – цветът на спортните екипи може да назовава
целия отбор – Белите победиха с 2:0 на реванша, но това се оказа
недостатъчно (dnes.bg) – Белите вм. Реал Мадрид; Вирус стряска
"сините" преди мача с "Литекс" 21:25 (Стандарт) – сините вм.
Левски и т.н.; цветът на настилката може да назовава самата нас-
тилка или състезанието и т.н. – Титла „на зелено” за Григор – на
зелено вм. на трева; 11 стартират на първата Бяла олимпиада за
младежи (Стандарт) – бяла олимпиада вм. зимна олимпиада и т.н.
Метонимията е характерна за всички стилове, като в научния
и официално-деловия стил е по-скоро словообразувателно средст-
во, докато за другите стилове е и средство за езикова експресия.
Перифразата и парафразата също се смятат за разновидности
на метонимията. Техните особености бяха разгледани вече, когато
обсъждахме стилистичните възможности на синонимията. Сега ще
обърнем внимание на евфемизма като частен случай на този тип
описателни изрази.
• При евфемизма неприятни и непристойни изрази се за-
местват с по-приемливи такива: Тя има запомнящи се черти вм. Тя
е ужасно грозна. Той почина. вм. Той умря. и т.н.
Евфемизмите често се постигат с помощта на фигури като
мейозиса и са резултат от стремежа да се спазват социално прием-
ливи норми за поведение, да се пази лицето на събеседника, както
и с наложени във времето табута и забрани за назоваване на пред-
мети и действия, свързани с материално-телесната долница, с вяр-
ванията и религиите и т.н.

• Ирония

Думата ирония (εἰρωνεία) има гръцки произход и означава

„привидно невежество”. Исторически е свързана най-напред със
Сократовия подход да се представиш като привидно незнаещ, про-

133
явявайки по този начин чуждото незнание (Паси 1979: 246), през
Шлегел, който я приема за „напълно обмислена преструвка” (Паси
1979: 257; Бенин 2012) и Киркегор (1993), който приема иронията
като противоположност между мисленото и изразеното с езика.
Въпреки че според Станева (2002: 114) тя „може да бъде об-
щоезикова, устойчива, особено ако в семантиката на езиковата
единица се съдържат иронични семи”, иронията е преди всичко
контекстово зависима, свързана е с комуникативната ситуация.
Иронията пряко засяга съдържанието на изказването и е винаги
отнесена към него – ироничното се носи от цялото съобщение, от
целия текст, не от отделните езикови единици. В този смисъл не е
чудно, че от лингвистичните дисциплини иронията се изследва
главно от стилистиката.
Иронията обаче може да се разглежда и от прагматична
гледна точка. Защото тя е преднамерена – т.е. пряко зависима от
комуникантите. Зависима преди всичко от адресанта – защото мо-
же да бъде белег на личен стил (както е при Сократ), но и зависима
от адресата, ако приемем, че той е обект на иронията, както се
случва нерядко. Дори когато говорим за несъщинската ирония, за
„иронията на съдбата”, ние приемаме, че тя е резултат на предна-
мереното действие или желание на някого (Съдбата, Бог), който
управлява човешките животи и е в състояние да причини онова, от
което някой друг винаги е бягал.
Именно с прагматиката са свързани едни от най-
коментираните напоследък в лингвистичната литература теории за
иронията. Сърл (1986: 195) например приема, че иронията е косвен
речев акт. Спърбър и Уилсън пък поставят под съмнение разбира-
нето на Сърл за иронията със своето разбиране за иронията като
ехо, като метаинтерпретация, като „непряка реч” (Sperber, Wilson
2004). Те дават следните примери:
1. Питър: Днес е чудесен ден за пикник. (Те отиват на пик-
ник и денят е слънчев)

134
 Мери (радостно): Днес е чудесен ден за пикник, наистина.
2. Питър: Днес е чудесен ден за пикник. (Те отиват на пик-
ник и денят е дъждовен)
Мери (саркастично): Днес е чудесен ден за пикник, наистина.
(Sperber, Wilson 2004: 239)

Иронията, както споменахме, може да бъде свързана пряко

със слушащия, особено ако той е обект на иронизиране. Тя показва
отношението на говорещия към иронизирания обект и съответно
може да варира по интензитет – словосъчетанията лека ирония и
безпощадна ирония като че разкриват двете крайни точки на ска-
лата.
Иронията може да бъде насочена към трети човек, като по
този начин отново служи за повече или по-малко елегантен начин
за изразяване на отношение.
Иронията може да бъде изразена за ситуация по принцип,
като по този начин е свързана най-тясно с т.нар. „езикова игра”
(Cristal 1998; Дачева 2002: 20) – тя е начин да се изпита удоволст-
вие от способността да бъдат превъзмогнати думите, да им се вло-
жи смисъл, противоположен на буквалния. Огромно значение за
рецепцията на иронията има контекстът, защото има случаи, в
които тя „възниква чрез контрастиращите оценки в следващи една
след друга предикации” (Велева 1993: 74).
И така, със сигурност иронията е стилистично средство, чия-
то употреба е пряко зависима от личността на говорещия, от него-
вия начин на изразяване и виждане на света; по-малко, но все пак
зависима от слушащия. Особено уютно се чувства тя при обсъж-
дането на определена тематика и в ситуации, които позволяват
езикова игра. В същото време иронията е силно контекстно зави-
сима – тълкуването на едно изказване като иронично е пряко свър-
зано с познаването на контекста и конситуацията. „При иронията
разликата между това, което се казва (значението, прикрепено

135
конвенционално към лингвистичната форма или значението на
изречението), и онова, което се комуникира (значението, което
говорещият влага с употребата на дадено изречение или значение-
то на говорещия), е толкова голяма, че се предава точно обратното
значение на онова, което е прикрепено конвенционално към линг-
вистичната форма" (Генова 1997: 70). Например: Не ми е работа,
как’Сийке, и не съм от тях, ама изпъденото й слугинче разправяло
на Бона Кевина, пък тя казала на наша Кица Събчовата. (Не съм
от тях, Чудомир).
В устната комуникация за възприемането на иронията голя-
мо значение имат интонацията (Падарева-Илиева 2013: 120), ми-
миките, жестовете. Без тяхна помощ трудно може да се разчете
съобщението като иронично или не – нужно е да има някакъв знак,
който да показва, че трябва да приемем за истинно обратното на
онова, което се твърди.
Иронията се постига чрез различни лексикални средства –
чрез употребата на омоними, антоними, синоними, пароними (виж
подробно Тодорова 2014).
В писмената комуникация поради липсата на паравербални
средства особено значение придобива контекстът, както вече спо-
менахме. Допълнителната информация за обсъжданите субек-
ти/обекти позволява разчитането на съобщението като иронично
или неиронично: А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкем-
бето му – де можеш направи такова шкембе – да събереш шкем-
бетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече наро-
ден имот да са изяли; главата му – пет такива глави, каквото
има "нашето доктор", макар то да е професор "на букурещкото
медицинско факултето" и с конския си ум е зачудило и мало, и
голямо. (Това ви чака, Хр. Ботев); О, не – усмихнах се, – тук съм
вие да ми дадете интервю относно вашето колоритно жилище.
Откога живеете в този кашон от пералня? (Вашта къща, Весел
Цанков)

136
 Допълнителен ключ към правилното разчитане на съобще-
нието е използването на хиперболизирани, гротескни твърдения,
които трудно биха могли да се възприемат безрезервно (Констан-
тинова 2014): Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж,
а? Аз от три месеца си я повтарям като молитва и пак не мога
да я докарам. Германска дума била, пуста да остане! (Аламинут,
Чудомир); Ами първата ми жена избяга, защото не беше съгласна
всеки ден да си вади медицинско, че не е заразна. Втората пък аз я
изгоних, защото настояваше да си свалям наметалото и проти-
вогаза, като си лягаме. (Как да станем екологично чисти, Иво
Сиромахов).
Иронията може да е резултат от сблъсък на абстрактното с
конкретното, което води до стилистичен дисонанс поради сблъсъ-
ка на ежедневното и претенциозното: Стар социалист беше Кольо
Качулят, организиран, тъй да се каже, и класосъзнателен до
мишниците, и два занаята владееше фарси. (Еди-как-си, Чудо-
мир); Цял месец обикаля селото, посети стотици семейства, но
визитите й останаха без успех. Накрай, изпосталяла от ходене,
тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха,
без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за
нашата почтена фамилия. (Преди да се родя, Ив. Петров).
Може да е породена от неочакваните, парадоксалните при-
чинно-следствени връзки, които в следния абзац са съчетани с
умишлена тавтология: Завърших почти с отличие специалността
“Обща педагогика” с втора специалност “Българска филология”,
но не това е причина за настоящото ми състояние. Предполагам,
че в основата му е петвековното османско присъствие по на-
шите земи, съчетано с турско робство. (Блогът на местния
идиот, В. Цанков), от неочакваните качества и свойства, придава-
ни на обсъжданите обекти: Винаги съм завиждал на хора, чиито
истини се движат пъргаво, стигат надалече, проникват с ед-

137
наква сила както в най-изисканите салони, така също и в най-
бедните пастирски колиби (доколкото у нас са останали тук и
там бедни пастирски колиби, колибарски махали и селища). (За
воденицата, Й. Радичков).
Може да е резултат от необичайни сравнения: Екологично
чист съм като сълза. (Как да станем екологично чисти, Иво Си-
ромахов)
Общото при тези похвати е нарушаването на съответствие-
то, когато се използват стилистично разнородни думи и изрази,
създаването на ефект на излъганото очакване, на изненадата (Да-
чева 2002: 59).
Може да се обобщи, че иронията чудесно се съчетава с други
стилистични средства. Среща се и в разговорната реч, и в худо-
жествената литература, и в хумористичните медийни текстове.
Това не е случайно. Иронията е белег на интелектуализация на
речта, тя предполага добро познаване на словното богатство и
усещане за превъзходство у адресанта на съобщението.

 Сравнение. Сравнение и метафора

Сравнението е фигура на тъждеството, за разлика от мета-

фората и метонимията. То обаче прилича на метафората – често тя
е наричана „скрито сравнение”. Аристотел (1993: 165) дори твър-
ди: „Сравнението е също метафора. Различава се от нея малко.”
И при сравнението, и при метафората имаме пренасяне на
качества от един обект върху друг. При метафората обаче проце-
сът на сливане на значенията на двете понятия е завършил – когато
наречем Иван Петров тази лисица ние вероятно имаме предвид, че
той е хитър като лисица. Употребата на метафората обаче позво-
лява много по-широко тълкуване на близостта между Иван Петров
и лисицата, което не се ограничава само до неговата хитрост. Зато-

138
ва и Исак Паси (1995: 37) споменава, че „метафората не е синтак-
тична, а семантична проблема”.
Според Сапир (1949) сравнението е най-древният вид инте-
лектуална дейност, която предхожда дори смятането. Разбира се,
виждането на сходството между обектите при сравняването им е
характерно и за метафората, и за самото сравнение.
Стилистичният троп сравнение е синтактична структура от
три компонента (бял като сняг), чиито латински названия са
comparandum, comparatum и tertium comparationis.
Comparandum се нарича първата част на сравнението, качес-
твото, което се приписва на обекта (бял); comparatum е последната
част – обектът, с който се сравнява (сняг); tertium comparationis е
свързващият елемент (като). Освен като, за връзка между компо-
нентите могат да служат и други думи и изрази – сякаш, подобно
на и т.н.
Сравненията могат да са устойчиви – т.е. фразеологизирани
– силен като бик, черен като катран и т.н., могат да са и авторски,
интересни, „чудати”, както ги нарича М. Янакиев (1964:29).
Янев (2013: 201-202) ги разделя на а) логични, устойчиви –
които отразяват стереотипи в разбирането на света – червен като
домат; кротък като агне и т.н.; б) алогични, оксиморонни, но
устойчиви – умен като гъска; в) логични, оказионални – умен ка-
то слон; г) алогични, индивидуални (оказионални) – умен като
амеба.
Сравненията винаги са образни, независимо от честотата на
употребата си, но, разбира се, най-въздействащи са авторските,
оказионалните, независимо дали са логични или алогични (иро-
нични): Над старото тържище ален//бе залезът като домат
(Любов, Ат. Далчев); Най-старият от тях, петдесетгодишен
мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка,
тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. (Косачи, Ел.
Пелин); Откритият огън на огнището го напичаше, той стоеше,

139
както го бяха посадили, не смееше да си поотмести калпака на
тила, а събраният по пътя студ изтичаше през носа му като
през водосточна тръба. (Преди да се родя, Ив. Петров); След
време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на пла-
тото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху
камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради
туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както
ръждата яде желязото... Самите дяволи седели като турци
край огъня и много приличали на турците, които въртели овни
на шишове. (Верблюд, Й. Радичков) и т.н.
Както виждаме, сравненията могат да бъдат словосъчетания
(стар като света), но и разгърнати в цели изречения, както в гор-
ния пример от „Верблюд” на Радичков.
Сравненията са характерни за разговорната реч, за езика на
медиите и за художествените произведения. Заедно с останалите
тропи и стилистични фигури правят езиковото общуване не само
полезно, но и приятно.

140
 ІІ.7. Лингвостилистичен анализ на текст

Лингвостилистичният анализ е анализ, при който се изслед-

ват стилистичните характеристики на конкретни речеви произве-
дения (Йосифова, Илиева 2002: 138).

За да може един текст да бъде изследван успешно, анализът

трябва да обхване:

1. Екстралингвистичните фактори, които имат отношение

към получения текст: особеностите на комуникативната ситуация,
в резултат на която текстът е факт; водещите функции на текста;
каналът за връзка – устен или писмен; функционалната сфера, на
която принадлежи; жанровата му специфика.
2. Лингвистичните характеристики на текста: употребата
на неутрални или стилистично маркирани средства на всяко едно
езиково равнище – фонетично, граматично, лексикално; употреба-
та на тропи; наличието на стилистични недостатъци и т.н.

Въпреки че обичайно се анализират художествени текстове,

които представят една вторична, условна действителност и при
които акцентът пада върху специфичните, нетипичните употреби,
всеки един текст може да бъде подложен на лингвостилистичен
анализ. Чрез него могат да се откроят както системните, типичните
характеристики на определени текстове, автори, исторически пе-
риоди, така и индивидуалните специфики, които правят един текст
по-въздействащ от друг.

141
 Използвана литература:

Алексова 2013а: Алексова, Кр. Езиковите нагласи и вариантността

в устната реч (върху материали от национална представителна
анкета) (Littera et Lingua Series Dissertationes 4), София, Фа-
култет по славянски филологии, Софийски университет „Св,
Климент Охридски“, 2013.
Алексова 2013б: Алексова, Кр. Съвременни гледни точки за еви-
денциалността и за преизказването в българския език, В: Съ-
поставително езикознание, 2-3/2013, стр. 5-16.
Андрейчин 1961: Андрейчин, Л. На езиков пост. София, 1961.
Андрейчин, Попов, Стоянов 1977: Андрейчин, Л.; К. Попов, С.
Стоянов. Граматика на българския език. София: Наука и из-
куство, 1977.
Аристотел 1975: Аристотел. За поетическото изкуство. София,
1975.
Аристотел 1993: Аристотел. Реторика, София: Софи-Р, 1993.
Арнольд 1973: Арнольд, И.В. Стилистика современного английс-
кого языка (Стилистика декодирования), Ленинград, 1973.
Бенин 2012: Бенин, Н. Иронията и гротеската в „Мисия Лондон” на
Алек Попов. <http://www.public-republic.com/magazine/20
12/03/86538.php> 1.10.2013
Бонджолова 2009: Бонджолова, В. (Не)съществуващите думи:
оказионализмите в медийния текст. В. Търново: УИ „Св.св.
Кирил и Методий”, 2009.
Бояджиев 2002: Т. Бояджиев, Т. Българска лексикология. С., 2002.
Брезински 1994: Брезински, Ст. Синтаксис и стилистика. София:
УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994.
Брезински 2012: Брезински, Ст. Българска реч и писмо. Да говорим
и пишем правилно. София: Издателство Изток–Запад, 2012.
Ван Дийк 1991: Дийк, Тойн ван Новината като дискурс, сп. Съвре-
менна журналистика, №1-4, 1991.

142
Васева 1991: Васева, Ив. За езика и стила на днешния печат, сп.
Съвременна журналистика, №1-4, 1991.
Василева, Сотиров 1995: Василева И.; П.Сотиров Лексикалната
кохезия в английския и българския журналистически стил
(социолингвистични аспекти), В: Проблеми на социолингвис-
тиката ІV, С., 1995.
Ватева 2010: Ватева, В. Антонимите при прилагателните имена в
българския език. В: Научни трудове на Русенския универси-
тет, 2010, том 49, серия 6.3, стр. 27-30.
Ведър 2001: Ведър, Й. Реторика. София: УИ ”Св. Кл. Охридски”,
2001.
Велева 1993: Велева, М. Иронията като елемент от стила. В: Съ-
поставително езикознание, 3-4/1993, стр 73-77.
Велева 1988: Велева, М. Стилистика на журналистическите жан-
рове, София, 1988.
Велева 1990: Велева, М. Стилистичният анализ на художествения
текст. София, 1990.
Велева 1995: Велева, М. Текстът на новините в печата, В: Пробле-
ми на социолингвистиката ІV, С., 1995.
Виденов 1998: Виденов, М. Социолингвистическият маркер. Со-
фия, 1998.
Виденов 2000: Виденов, М. Увод в социолингвистиката. София:
Делфи, 2000.
Виденов 2003: Виденов, М. Българската езикова политика. София:
Международно социолингвистично дружество, 2003.
Вътов 1998: Вътов, В. Лексикология на българския език. Велико
Търново, 1998.
Гавранек 1967: Гавранек, Б. Пражский лингвистический кружок.
Сборник статей. Москва, 338-443.
Гальперин 1980: Гальперин И.Р. Проблемы лингвостилистики. В:
Новое в зарубежной лингвистике, т. 9, Лингвостилистика, стр.
5-34.

143
Генова 1997: Генова, Д. За репрезентацията на значението и упот-
ребата на езика. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Мето-
дий", 1997.
Георгиев 1983: Георгиев, Ст. Морфология на съвременния българ-
ски език (неизменяеми думи). София, 1983.
Георгиева 1980: Георгиева, Ел. Актуално членение въз основа на
графично отбелязване на интонацията и на синтактичните па-
узил В: SBORNÍK PRACÍ FILOZOFICKÉ FAKULTY
BRNĚNSKÉ UNIVERZITY STUDIA MINORA FACULTATIS
PHILOSOPHICAE UNIVERSITATIS BRUNENSIS A 28, 1980,
p. 215 – 224.
ГИ 1989: Грамматические исследования. Функционално-
стилистический аспект. Под ред. на Д.Н.Шмелев, Москва,
1989 г.
Гиро 1980: Гиро, П. Разделы и направления стилистики и их проб-
лематика. В: Новое в зарубежной лингвистике, т. 9. Лингвос-
тилистика, Москва, стр. 35-68.
ГСБКЕ ІІ 1993: Граматика на съвременния български книжовен
език, т.2. Морфология, 1993.
ГСБКЕ ІІІ 1998: Граматика на съвременния български книжовен
език, т.3. Синтаксис. В. Търново: Абагар. 1998.
Дачева 2001: Дачева, Г. Семиостилистика, София: СемаРШ, 2001.
Дачева 2002: Дачева, Г. Стилистични кодове на комичното. Со-
фия: СемаРШ, 2002.
Дейкова 1982: Дейкова, О. Проблеми на българското стихосложе-
ние, София: Наука и изкуство, 1982.
Дикова 2014: Дикова, Б. Транспозиции на глаголните форми в бъл-
гарския и чешкия език. Автореферат на дисертация. Пловдив,
2014.
Димитрова 1999: Димитрова, Ст. Езикова демагогия. София: Нау-
ка и изкуство, 1999.

144
Димитрова 2009: Димитрова, Ст. Лингвистична прагматика, Со-
фия: Велес, 2009.
Димов 1971: Димов, Д. Словното излишество (плеоназмът), София,
1971.
Добрев, Добрева 1992: Добрев Д.; Ел. Добрева Справочник на се-
миотичните термини. Глаукс, 1992.
Добрева 2009: Добрева, Ел. Увод в общото езикознание. В. Търно-
во: Фабер, 2009.
Добрева, Савова 1994: Добрева, Ел.; Ив. Савова. Проблеми на изг-
раждането на текста. Шумен: Глаукс,1994.
Добрева, Савова 2000: Добрева, Ел.; Ив. Савова. Текстолингвисти-
ка, Шумен: УИ ”Еп. К. Преславски”, , 2000, стр.257.
Добрева, Савова 2009: Добрева, Ел.; Ив. Савова, 2009: Текст &
дискурс. Терминологичен справочник. В. Търново: Фабер,
2009.
Досев 2013: Досев, Вл. Когнитивни метафори в политическия дис-
курс. В: Лингвистиката: история, предизвикателства, перспек-
тиви. Благоевград, 2013, стр. 324-330.
Ефтимова 2007: Ефтимова, А. Към общ модел на комуникативна-
та компетентност в езиковото обучение. In: LiterNet,
26.01.2007, № 1 (86). <http://liternet.bg/publish9/aeftimova/
kompetentnost.htm>
Ефтимова 2010: Ефтимова, А. „Народният” език в „народната”
аптека. В: LiterNet, 24.08.2010, № 8 (129).
<http://liternet.bg/publish9/aeftimova/narodniiat_ezik.htm>
Ефтимова 2013a: Ефтимова, А. Понятията за стил и регистър –
опити за дефиниране и разграничаване. В: Лингвистиката: ис-
тория, предизвикателства, перспективи. Благоевград, 2013.
стр. 270 – 277.
Ефтимова 2013б: Ефтимова, А. Опит за диференциация на журна-
листическите социолекти и регистри. В: Newmedia 21. eu. Ме-

145
 диите на 21 век. Онлайн издание за изследвания, анализи,
критика. 10.07.2013.
<http://www.newmedia21.eu/analizi/opit-za-diferentsiatsiya-na-
zhurnalisticheskite-sotsiolekti-i-registri/ >1.08.2014.
Ефтимова 2014а: Ефтимова, А. Медиен език и стил: теория и съв-
ременни практики, София: УИ”Св.Кл. Охридски”, 2014.
Ефтимова 2014б: Ефтимова, А. Doublespeak: политическа корект-
ност или език на лъжата в политическия дискурс. В: LiterNet,
08.08.2014, № 8 (177)
<http://liternet.bg/publish9/aeftimova/doublespeak.htm>
Замбова 2000: Замбова, А. Манипулативни стратегии в печата,
София, 2000.
Зидарова 2011: Зидарова, В. Преглед на титрологичните практики
в новата българска преса. 20.02.2011.
<http://www.belb.net/personal/zidarova/headlines_press.htm>
Знеполски 1991: Знеполски, Ив. Новата преса и преходът. Трудно-
то конструиране на „четвъртата власт“. София: Дружество
Гражданин, 1997, 191 стр.
Йорданова 1993: Йорданова, Л. Езиковата ситуация в макросоци-
алните общности – генератор на идеи, В: Проблеми на социо-
лингвистиката, В. Търново: УИ ”Св.св. Кирил и Методий,
1993, стр. 28-32.
Йосифова, Илиева 2002: Йосифова, Р.; М. Илиева Стилистика.
Теоретични бележки. Задачи и текстове за упражнения. В.
Търново: Фабер, 2002.
Иванов 1967: Иванов, В. Заметки по сравнительно-исторической
индоевропейской поэтике. In: To honor Roman Jacobson, Essays
on the occasion of his 70th birthday.T.2. The Hague. 1967.
Иванчев 1976: Иванчев, Св. Морфо-семантико-функционалната
теория на глаголния вид в славянските езици и спецификата
на българския език. В: Помагало по българска морфология.
Глагол, С, 1976.

146
Ивова 2014: Ивова, Н. В търсене на figura etymologica. Доклад,
четен на Националните филологически четения за студенти и
докторанти, Благоевград, 9.05.2014, под печат.
Илиева 2001: Илиева, Л. Увод в общото езикознание. Благоевград:
УИ ”Неофит Рилски”, 2001.
Илиева 2012: Илиева, Л. Българският народен поетически език,
София: Буквица, 2012.
Карастойчева 1988: Карастойчева, Цв. Българският младежки
говор. Източници. Словообразуване. София: Наука и изкуст-
во, 1988.
Кардоуни, 1993: Кардоуни, Дж. Как се правят новините, София,
1993.
Касабов 1983: Касабов, Ив. Стилистика на езика, стилистика на
речта или семантическа стилистика, В: Български език,
XXXIII (1). стр. 48-52.
Кенанов 2009: Кенанов, Д. Метафрастика – движение за развитие
на художествения език. В: Приятели на науката. Сборник в
чест на д.ф.н. Тодор Балкански по повод неговата 65-
годишнина. В. Търново: ИК „Знак 94”, 2009, стр. 167 – 173.
Киркегор 1993: Киркегор, С. Върху понятието за ирония. София,
1993.
Кирова 2001: Кирова, Л. Пространствен динамичен модел на поле-
то на професиолекта на компютърните технологии и на соци-
олектите на компютърно базирани групи. В: LiterNet,
14.11.2001, № 11 (24). < http://liternet.bg/publish3/lkirova/
model.htm>. 1.08.2014.
Коич 1996: Коич, Бр. Новина. В: Граматика на журналистиката, С.,
1996.
Коларов 1983: Коларов, Р. Звук и смисъл, София, 1983.
Коларов 2004: Коларов, Р. За автора – post mortem. В: Изпитания
на теорията. Литературоведски диалози. ИК „Александър Па-
нов”, София, 2004, стр. 214 – 234.

147
Колковска 2011: Колковска, С. Семантични неологизми при при-
лагателните имена за цвят в българския език. В: Многообра-
зие в единството, 2011, No 1, с. 44–49.
Кондрашов 1967: Кондрашов, Н. Пражский лингвистический кру-
жок. Предисловие. Москва, 1967, стр. 5-16.
Константинова 2014: Константинова, Д. Иронията във фразеоло-
гията. Начини за изразяване на ироничен ефект във фразеоло-
гията. В: LiterNet, 02.03.2014, № 3 (172) <http://liternet.
bg/publish29/daniela-konstantinova/ironiata.htm>
Коспартова 1970: Коспартова, М. По въпроса за антонимията.
Известия на ИБЕ, кн. ХІХ, 1970.
Кочева, Кочев 1973: Кочева, Ем.; Ив. Кочев. Номина аугументати-
ва ет пейоратива. Славянска филология,т.ХІІ. Езикознание. С.,
1973, стр. 183-192.
Кузнецов 2005: Кузнецов, И.Н. Современная риторика. Учебное
пособие. Москва, 2005.
Куцаров 2013: Куцаров, Ив. Преизказването, В: Съпоставително
езикознание 2-3/2013, стр. 17-49.
Мавродиева, Тишева 2010: Мавродиева, Ив.; Й. Тишева. Акаде-
мичната комуникация. София: Сема РШ., 2010.
Маровска 1991: Маровска, В. Пореден опит за интерпретация на
глаголната опозиция аорист / имперфект. В: Съпоставително
езикознание, 1991, № 6.
Маровска 2007: Маровска, В. Стилистика на българския език,
Пловдив, 2007.
Маровска 2009: Маровска, В. Стил и видове стилистики, В: Сти-
листика и лингвистика. Сборник изследвания, посветени на
проф. д-р Д. Чизмаров (1920-1986), Ст. Буров (ред.), УИ
„Св.св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2009, стр. 20-33.
Маслов 1961: Маслов, Ю. Проблема сходства и различия между
славянскими и германскими языками в области глагольного
вида // Тез. докл., предназнач. для обсуждения на 1-й Всесоюз.

148
 конф. по вопросам славянско-германского языкознания (27—
30 ноября 1961 г.). Мн., 1961. С. 22—24.
Миленкова-Киен 1999: Миленкова-Киен, Р. Увод в семиотиката.
София, 1999.
Москальская 1981: Москальская, О. И. Грамматика текста, М.,
1981.
Москов 1974: Москов, М. Български език и стил, София: Наука и
изкуство, 1974.
НВЛ 1980: Новое в зарубежной лингвистике, т. 9, М. 1980.
НВЛ 1988: Новое в зарубежной лингвистике, т. 20, М., 1988.
Николова 2000: Николова, Е. Стилистика и социолингвистика, В:
LiterNet, 26. 07. 2000. <http://liternet.bg/publish/enikolova/
stil.htm>
Ницолова 1986: Ницолова, Р. Българските местоимения, София,
1986.
Падарева-Илиева 2013: Падарева-Илиева, Г. Интонацията и прин-
ципът за езиковата икономия, Благоевград, 2013.
Паси 1979: Паси, И. Смешното. София, 1979.
Паси 1995: Паси, И. Метафората. София: УИ „Св. Кл. Охридски”,
1995.
Пашов 1989: Пашов, П. Практическа българска граматика, София,
1989.
Пенев 1931: Пенев, Б. Христо Ботев. София, 1931.
Пенчева-Апостолова 2014: Пенчева-Апостолова, Г. Виртуалната
„неграмотност” – проявления и употреба. В: Есета върху
електронната култура и електронния човек, ел. списание „Ре-
торика и комуникации”, брой 12, 2014.
Пернишка 1989: Пернишка, Ем. Лексикалните синоними в художест-
вения стил, С., 1989.
Пометкова 2012: Пометкова, Я. Синтактични средства за интелек-
туализация на езика и обучението по български език. В: Ези-

149
 кът и културата в съвременния свят, Бургас, 2012, стр. 373 –
382.
Попов 2004: Попов, Д. Фоностилистика на дискурса, Шумен: УИ
„Еп. К. Преславски”, 2004.
Попов 2013: Попов, Д. Българската легостилистика в режим на
стандарт, субстандарт и нонстандарт. В: Лингвистиката: исто-
рия, предизвикателства, перспективи. Благоевград, 2013. стр.
29-43.
Попов 2001: Попов, К. Художествената стилистика – ефектен мост
между лингвисти и литературоведи. В: „Лит. вестник”, бр. 25,
27.06-03.07.2001. <http://www.slovo.bg/old/litvestnik/125/lv
0125018.htm>
Попов, Попова 1975: Попов, К.; В. Попова. Въпроси на езиковата
стилистика. София: Народна просвета, 1975, стр. 108.
Попова 1994: Попова, В. Българската стилистика до 50-те години
на ХХ век, София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994.
Протохристова 1996: Протохристова, К. Благозвучието на дисо-
нанса. Опити върху текстовостта. Шумен, 1996.
Псевдо-Аристотел 2004: Псевдо-Аристотел. Реторика към Алек-
сандър, София: СОНМ, 2004, стр. 160.
Русинов 2000: Русинов, Р. Практическа стилистика. Просто изре-
чение. Синтактично-стилистични фигури. В. Търново, 2000.
Русинов, Василева-Радославова 1984: Русинов, Р.; Ст. Василева-
Радославов. Пароними в българския език, София, 1984.
СЕ 2013: Съпоставително езикознание, 2-3/2013.
Сeрль 1986: Серль, Дж. Косвенные речевые акты. В: Новое в зару-
бежной лингвистике, ХVІІ, 195-222.
СЛ 2009: Стилистика и лингвистика. Сборник изследвания, посве-
тени на проф. д-р Д. Чизмаров (1920-1986), Ст. Буров (ред.),
В. Търново: УИ „Св.св. Кирил и Методий”, 2009.
Сосюр 1992: дьо Сосюр, Ф. Курс по обща лингвистика. София,
1992 г.

150
Станева 2001: Станева, Хр. Стилистика на българския книжовен
език. В. Търново: Абагар, 2001.
Станева 2002: Станева, Хр. Речник по българска стилистика. Со-
фия: Хермес, 2002.
Станков 1969: Станков, В. Българските глаголни времена, София,
1969.
Станков 1980:Станков, В. Глаголният вид в българския книжовен
език, София, 1980.
Станков 1981: Станков, В. Стилистични особености на българс-
кия глагол, София, 1981.
Станков 1994: Станков, В. Стилистични и модални особености на
глаголните категории. В: Стилистика на съвременния българ-
ски книжовен език (Учебно помагало), Хр. Станева (ред.), В.
Търново, 1994, 187-207.
Степанов 1979: Степанов Ю. Семиотика, София: Народна просве-
та, 1979.
Стоянов 2004: Стоянов, Ст. Културата на пясъка. В: Електронно
списание LiterNet, 08.05.2004, № 5 (54).
<http://liternet.bg/publish11/stilian_stoianov/kulturata.htm>
Стоянова 2004: Стоянова, Б. Структура на публицистичния текст.
Дисертация. Благоевград, 2004.
Сумрова 2011: Сумрова, В. Динамика при назоваването на лица
жени в съвременния български книжовен език през последно-
то десетилетие на XX век. В: Студии по лексикология. Со-
фия: АИ „Марин Дринов”, 2011.
Тишева 2012: Тишева, Й. За някои особености на официалното
общуване. В: Тенденции и предизвикателства в развитието на
икономиката. Варна: Наука и икономика – ИУ, 2012, т.4, 509-
514.
Тишева 2013: Тишева, Й. Езиковите стандарти, езиковите регистри
и медийната комуникация. Реторика и комуникации, 2013, бр.
9. <http://rhetoric.bg> 30.07.2014.

151
Тодоров 2000: Тодоров, Цв. Семиотика, реторика, стилистика,
София: Сема – Р.Ш., 2000.
Тодоров 2004: Тодоров, Цв. Поетика на прозата, София: ЛИК,
2004.
Тодорова 2009: Тодорова, Б. Стилистични транспозиции на кате-
гориите лице и число в речта на форумските майки. Във: Фи-
лологически факултет. Научни трудове, т. 47, кн.1, Сб. Б,
Пловдив, 2009, стр. 238-246.
Тодорова 2013а: Тодорова, Б. За някои специфични лексикални
употреби във форумите на bg-mamma, В: 70 години българска
академична лексикография, София: АИ „Проф. Марин Дри-
нов”, 2013, стр. 438-446.
Тодорова 2013b: Тодорова, Б. Определения за цвят в новата бъл-
гарска преса. В: Етнопсихолингвистични и социолингвистич-
ни аспекти на езика на медиите в България. Бургас, 2013, стр.
78-84.
Тодорова 2014: Тодорова, Б. Начини за изразяване на ирония при
общуването в интернет (по материали от форумите на bg-
mamma). В: сп. Езиков свят, т.12, кн. 1, Благоевград, 2014, стр.
56-61.
Трендафилов 2006: Трендафилов, Хр. Роман Якобсон, литературо-
ведът. В: Електронно списание LiterNet, 07.09.2006, № 9 (82)
<http://liternet.bg/publish3/htrendafilov/jakobson.htm> 31.07.2014.
Хэллидей 1978: Хэллидей М.А.К. Место “функциональной перс-
пективы предложения” (ФПП) в системе лингвистичного опи-
сания, В: Новое в зарубежной лингвистике, вып. 8, 1978.
Христова 2011: Христова, Ев. Вътрешноорганизационни комуни-
кации в България и политика на Европейския съюз. Дисерта-
ция. НБУ, София, 2011.
Цветкова 2009: Цветкова, М. Всяка комуникация е и манипула-
ция. В: Медии и обществени комуникации, септември, 2009.
<http://media-journal.info/?p=item&aid=68 > 31.07.2014.

152
Чакърова 2001: Чакърова, Кр. Още веднъж за тавтологията като
стилистичен недостатък. – В: Езиковедски изследвания (в па-
мет на професор Русин Русинов (1930-1998), Велико Търново,
2001.
<http://georgesg.info/belb/personal/chakyrova/tavtologia2.pdf>
Чакърова 2002: Чакърова, Кр. Синестезията в творчеството на
Петя Дубарова. В: Сборник доклади. Творчеството на Петя
Дубарова. Пловдив, 2002, стр. 58-72 <http://georgesg.info
/belb/personal/chakyrova/Dubarova.htm>
Чакърова 2004: Чакърова, Кр. Императивът в българската кни-
жовно-разговорна реч. В: Проблеми на българската разговор-
на реч. Книга шеста. Велико Търново, 2004, стр. 279-289.
Чакърова 2007: Чакърова, Кр. Още веднъж по въпроса за морфо-
логичния статут на българските детерминативи. Научни тру-
дове на УХТ – Пловдив. Научна конференция с международно
участие „Хранителна наука, техника и технологии 2007”, том
LIV, свитък 3, 2007, стр. 344-350.
Чизмаров 1976: Чизмаров, Д. Стилистика на българския книжовен
език. Част 1. Учебно помагало за студенти. В. Търново, 1976.
Чизмаров 1978: Чизмаров, Д. Стилистични особености на същест-
вителното име в българския книжовен език, София: Народна
просвета, 1978.
Якобсон 1975: Якобсон, Р. Лингвистика и поэтика, В: Структура-
лизм – за и против, М.,1975, стр. 193-230.
Янакиев 1956: Янакиев, М. Стилистични фигури. Във: в. Вечерни
новини, 1956, № 5, Бюлетин на нашия дописник и кореспон-
дент, с. 11–15. <http://miryan.org/htm/stilistichni_figuri.html>
3.08.2014.
Янакиев 1959: Янакиев, М. Типични езиково – стилни грешки. В:
Бълг. език и литература, 2/1959, стр. 12-20.
<http://miryan.org/download/tseg_podlog.pdf>

153
Янакиев 1964: Янакиев, М. Записки по стилистика на българския
език, София, 1964 <www.miryan.org/download/zapiski_po_
stilistika.pdf> 25.07.2014.
Янакиев, Иванов 1972: Янакиев, М.; Д. Иванов. Стилистика на
българския език. Помагало за ученици. София, Народна прос-
вета, 1972.
Янев 2013: Янев, Б. За образните сравнения и мястото им в линг-
вистичната наука (факти на езика и/или факти на речта). В:
OPERA SLAVICA, XXIII, 2013, 4, стр. 197-207.
<http://digilib.phil.muni.cz/bitstream/handle/11222.digilib/129025
/2_OperaSlavica_23-2013-4_30.pdf?sequence=1>
Barcelona 2000: Barcelona, Antonio. On the plausibility of claiming a
metonymic motivation for conceptual methaphor. In: Metaphor
and Metonymy in the Crossroads. Ant. Barcelona (ed.). Berlin.
New York. Mouton de Gruyter, 31-58.
Bierwiaczonek 2005: Bierwiaczonek, B. On the neutral and conceptual
basis of semantic relations and metonymy. In: Metonymy –
Metaphor Collage, El. Gorska, G. Radden (ed.), Warsaw Univ.
Press. pp. 11-36.
Black 2006: Black, El. Pragmatic Stylistics, Edinburgh University
Press, 2006.
Canale, Swain 1980: Canale, M.; Swain, M. Theoretical Bases of
Communicative Approaches to Second Language Teaching and
Testing. Applied Linguistics (1): 1–47
Canale 1984: Canale, M. A communicative approach to language
proficiency assessment in a minority setting. In C. Rivera (Ed.),
Communicative competence approaches to language proficiency
assessment: research and application: p. 107-122. Clevedon:
Multilingual Matters.
Callies 2013: Callies, M. Advancing the Research Agenda of
Interlanguage Pragmatics: The Role of Learner Corpora. In:
Yearbook of Corpus Linguistics and Pragmatics 2013. New

154
 Domains and Methodologies, ed. Jesús Romero-Trillo, Springer
Dordrecht Heidelberg New York London, 2013, pp. 9-34.
Crystal 1998: Crystal, D. Language Play. The University of Chicago
Press, 1998.
Crystal 2003: Crystal, David. A dictionary of linguistics and phonetics ,
5th ed. Malden: Blackwell.
Crystal 2004: Crystal, D. Language and the Internet, Cambridge Univ.
Press, 2004.
Cumming, Ono 1997: Cumming, S., & Ono, T. Discourse and
grammar. In T. van Dijk (Ed.), Discourse as structure and process:
Discourse studies: A multidisciplinary introduction. (pp. 112-138).
London: SAGE.
Cutting 2002: Cutting, J. Pragmatics and discourse, Routledge, 2002.
Dörnyei, Thurrell 1991: Dörnyei, Z.; S. Thurrell. Strategic competence
and how to teach it ELT Journal Volume 45/1 January 1991.
Oxford University Press 1991, p. 16-23.
Duncan, Vanguri 2013: The Centrality of Style, Ed. by Mike Duncan
and Star Medzerian Vanguri. Parlor Press, Anderson, South
Carolina, 2013.
Edwards, Nicoll, Solomon, Usher 2004 : Edwards, R., K. Nicoll, N.
Solomon and R. Usher. Rhetoric and Educational Discourse.
Persuasive texts? Routledge Palmer, 2004.
Foolen 1997: Foolen, Ad. The expressive function of language.
Towards a cognitive semantic approach. In: The Language of
Emotions: conceptualization, expression, and theoretical
foundation, ed. by S.Niemeier and R. Dirven, Amsterdam: John
Benjamins, 1997, p. 15-29.
Gee 1999: Gee, James Paul. An Introduction to Discourse Analysis.
Theory and method. Routledge,1999.
Gee 2011: Gee, James Paul. How to do Discourse Analysis. A Toolkit,
Routledge, 2011.

155
Gill, Whedbee 1997: Gill, Ann; K. Whedbee. Rhetoric, In: Discourse as
Structure and Process, SAGE, 1997.
Halliday, McIntosh, Strevens 1970: M.A.K. Halliday, McIntosh A.,
Strevens P. The Users and Uses of Language, In: Readings in the
Sociology of Language, Mouton, 1970.
Halliday, Hasan 1976: М.А.К. Halliday, R. Hasan 1976: Cohesion in
English (English Language Series) London: Longman.1976.
Нalliday 2004: Halliday, M.A.K. Lexicology. In: Lexicology and
Corpus Linguistics. An Introduction. ed. by M.A.K. Halliday,
Wolfgang Teubert, Colin Yallop, and Anna Cermakova.
Continuum, 2004.
Haspelmath 2014: Haspelmath, M. The Leipzig Style Rules for
Linguistics
<https://www.academia.edu/7370927/The_Leipzig_Style_Rules_f
or_Linguistics> 25.07.2014
Herrick 2005: Herrick, James A. The History and Theory of Rhetoric,
3rd edition, Pearson Education 2005, Boston.
Hymes 1972: Hymes, D.H. On Communicative Competence In: J.B.
Pride and J. Holmes (eds) Sociolinguistics. Selected Readings.
Harmondsworth: Penguin, pp. 269-293.
Kuczok 2014: Kuczok, Marcin. Metonymic motivation in English and
Polish denominal verbs Linguistica Silesiana 35 (2014) (in press).
Labov 1972: Labov, W. Sociolinguistic patterns. Chap. 3, "The
isolation of contextual styles" (70-100); Chap. 5, "Hypercorrection
by the lower middle class as a factor in linguistic change."
Philadelphia: University of Pennsylvania Press.
Labov 1984: Labov, W. Field Methods of the Project in Linguistic
Change and Variation. In John Baugh and Joel Sherzer, eds.,
Language in Use, Prentice-Hall: 28-53.
Labov 2007: Labov, W. Sociolinguistics: an interview with William
Labov. Revista Virtual de Estudos da Linguagem – ReVEL. Vol.
5, n. 9, agosto de 2007. ISSN 1678-8931 <www.revel.inf.br>.

156
Lacoff, Jonhson 2003: Lakoff, G. and М. Johnson. Metaphors We Live
By. The University of Chicago Press, 2003.
Leech 1983: Leech, G. Principles of Pragmatics, Longman, 1983.
Martin, Ringham 2000: Martin, Bronwen. Felizitas Ringham.
Dictionary of semiotics, CASSELL, London and New York, 2000.
MD 2009: Metaphor and discourse, ed. by A. Musolf and J. Zinken,
Palgrave Macmillan, 2009.
MMC 2005: Metonymy – Metaphor Collage, ed. by E. Gorska and G.
Radden. Warsaw Univ. Press, 2005.
Murdock 1943: Murdock, G. Bronislaw Malinowski, In: American
Anthropologist, 45:441-451, 1943.
<http://www.aaanet.org/committees/commissions/centennial/histor
y/095malobit.pdf>
Ninio, Snow 1996: Ninio, Anat. and C. Snow. Pragmatic development,
Westview Press, 1996.
Oddo 2013: Oddo, J. Discourse-Based Methods Across Texts and
Semiotic Modes: Three Tools for Micro-Rhetorical Analysis. In:
Written Communication 30(3) 236–275© 2013 SAGE
Publications.
Sapir 1949: Sapir, E. Culture, Language and Personality: Selected
Essays. Univ. of California Press.
Shannon 1948: Shannon C.E. A Mathematical Theory of
Communication. In: The Bell System Technical Journal, Vol. 27,
pp. 379–423, 623–656, July, October, 1948 <http://cm.bell-
labs.com/cm/ms/what/shannonday/shannon1948.pdf>
Sperber, Wilson 2004: Sperber, Dan; D. Wilson. Relevance
Communication and Cognition, Second Edition, Blackwell, 2004.
SSV 2001: Style and Sociolinguistic Variation, ed. by Penelope Eckert
and John R. Rickford, Cambridge Univ. Press, 2001, p. 359.
Steen 2014: Steen, G. Metaphor and style. The Cambridge Handbook of
Stylistics, Ed. by Peter Stockwell and Sara Whiteley, 2014

157
<https://www.academia.edu/2390733/Metaphor_and_Style>,
25.07.2014.
Van Dijk 1977: Van Dijk, T. Text and context. Explorations in the
semantics and pragmatics of discourse, Longman, 1977.
Van Dijk 1997: Van Dijk T. Discourse as Social Interaction, In:
Discourse as Social Interaction, SAGE, 1997, рр.1-34.
Van Leeuwen 2012: Van Leeuwen, M. Rhetorical effects of grammar.
In: Critical Approaches to Discourse Analysis across Disciplines.
<http://cadaad.net/journal> Vol. 5 (2): 88 – 101.
Wales 2001: Wales, K. A Dictionary of Stylistics, 2nd ed., Pearson
Education Limited, 2001.
Wodak 2008: Wodak, Ruth. Handbook of Communication in the Public
Sphere, ed. by Ruth Wodak and Veronika Koller, Mouton de
Gruyter, 2008.
Yearbook 2013: Yearbook of Corpus Linguistics nd Pragmatics 2013,
ed. by Jesús Romero-Trillo, Springer Science+Business Media
Dordrecht 2013, p.289.

158
 СТИЛИСТИКА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Биляна Тодорова

Рецензенти:
проф. д-р Лилия Илиева
доц. д-р Андреана Ефтимова

Тираж 300 Формат 60/80/16 Печ. коли 10

Пореден № 27 от Издателския план за 2014

Издател: Университетско издателство “Неофит Рилски”,

2700 Благоевград, ул. Иван Михайлов 66

Печат: Печатна база при ЮЗУ „Неофит Рилски“,

2700 Благоевград, ул. Александър фон Хумболдт 4

159