СВИТЪК ЛЕКЦИИ

по учебна дисциплина
„Терминология на сигурността и отбраната”
включена в учебни планове № 1-1-07 и 1-1-09 за курсанти и
№ 1-60-07 „р” за студенти редовно обучение, първи курс, втори семестър
на специалност: „Национална и регионална сигурност”
Образователно-квалификационна степен: „бакалавър”
Разработил:О.р. полк. ПАВЛОВ, Н. П., доц., д-р

Т.1. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ”

Занятие 1.1. „Термини и определения от теоретичните основи на

националната сигурност”

Учебни въпроси:
1. Въведение в изучаването на терминологията на сигурността и
отбраната.
2. Правила на играта, инструменти и норми в политиката за сигурност.
3. Теории, методи и равнища на анализ на сигурността.
4. Еволюция на концепцията за сигурност.
5. Методология за изследване на сигурността, национални интереси,

УВОД
„Сигурност" е едно от най-често употребяваните, но многозначни
съвременни понятия. Сигурността е увлекателна тема, защото засяга
фундаментални проблеми на оцеляването на нациите и държавите, може да
бъде свързвана едновременно с високите етажи на международните отношения
и с практически всеки от аспектите на вътрешната политика, притежава както
широко дискутирана публична страна и в същото време често е обвита в
мистицизъм и секретност. Поради това наличието на ясни представи за
сигурността е важно условие за правилно осмисляне на проблематиката,
концепцията, стратегията и политиката за сигурност.

1. Въведение в изучаването на терминологията на сигурността и

отбраната.
В литературата (Речника на чуждите думи в българския език) под
значението на понятието “термин” има различни тълкования – (на лат.
terminus - предел, граница) 1. Дума или словосъчетание, употребявани в някои
области на науката, техниката и изкуството като наименование на предмет,
явление, свойство, процес или отношение. 2. В логиката – название,
употребявано за означаване на съставните части на съждението: субекта и
предиката.
Понятието “термини” в “Енциклопедия А-Я”, издателство на БАН, е
формулирано като “думи или словосъчетания, употребявани като названия на
 2
предмети, процеси, явления в науката, техниката, изкуството и др. Отличават
се със задължителна еднозначност, специализирано значение, точност, краткост
и яснота; лишени са от емоционална окраска, не се употребяват в преносен
смисъл. Системата от термини в определена област на познанието и практиката
се нарича терминология”.
Всяка наука, всяка теоретична система изработва и борави с понятия с
точно определен смисъл. Сред тях има неголям брой понятия, които имат
особено голямо, ключово значение, защото те в най-общ вид отразяват най-
характерните и съществени страни, връзки и взаимодействия на обектите,
които науката изучава. В отлика от всички други понятия, тези понятия се
определят като “категории” (гр. Kategoria) 1. Указание, свидетелство, разред,
група, степен. 2. Основни и най-широки понятия в дадена наука. Те са взаимно
свързани възлови пунктове в познанието. Категории се наричат предимно
основни философски понятия. Основоположник на учението за категориите е
Аристотел, а по-късно учението за категориите се развива от Кант, Хегел и др.
Категориалният апарат е стожерът, гръбнакът на всяка понятийна
система, на всяка наука. За философията тези категории са “материя”,
“движение”, “време”, “пространство”, “количество”, “качество” и т.н.; за
физиката са “маса”, “вещество”, “енергия”; за биологията са “живот”, смърт”,
“вид”, ”наследство” и т.н. В теоретичните системи: Теория на международните
отношения, Теория на международната сигурност, Международното публично
право, Национална и международна сигурност, Военна стратегия,
Администрация на сигурността и отбраната едни от тези фундаментални,
категориални понятия са понятията “сигурност” и „отбрана”.
Нашата задача е да разкрием същността на основните термини от:
теоретичните основи на националната сигурност; методологията за изследване
на националната сигурност; средата за сигурност; основните аспекти на
националната сигурност; администрацията на сигурността и отбраната и
видовете контрол върху нея; политиката и инструментите на националната
сигурност; практиката на националната сигурност. По този начин ще се
очертаят историческите причини на създаването на системите за сигурност и
отбрана от различен мащаб, логическата връзка между тях, основните им органи,
функции, решения, практически действия, развитие, перспективи и да определим
мястото и ролята на Р. България в тези системи.
Сигурността не е самостоятелна наука и дори научна област. Стриктно
погледнато, не съществува единна теория на сигурността и поради това
нейният предмет не може да бъде определен еднозначно.
Проблематиката на сигурността обхваща както най-голямата социална
система - тази на международните отношения, така и практически всички
страни на националния социум. От гледна точка на правенето на политиката и
нейното осъществяване този факт намира отражение в това, че за всички други
области на държавното управление има съответна специализирана политика и
специализирана институция (външна политика - Министерство на външните
работи, финанси - Министерство на финансите и т.н.). Сигурността обаче е
 3
толкова широка и неструктурирана област, че рядко има тясно специализирана
политика на сигурност.

Сигурността като област на изследване

Често пъти проблематиката на сигурността се представя като
дистанцирана и абстрактна, а политиката на сигурност като някакъв ритуал,
провеждан от малки групи от посветени хора - президенти, избрани политици,
генерали и дипломати. Тази картина категорично не е вярна за обществата, в
които има консолидиран демократичен живот и е действителна в тези
общества, които имат тоталитарен или авторитарен характер.
Обективно погледнато, областта на изследване на сигурността във
всеки конкретен случай се определя от степента на зрялост на обществото и
неговото политическо управление. И в двата случая обаче проблемите от
естеството на сигурността засягат както ежедневния живот на хората, така и
перспективите им на равнище поколение и оцеляване. Поради това е
задължително сигурността да се разглежда като област на социалните
отношения и да се познават актьорите, които определят техния характер.

Проблемен подход към сигурността

Ако се приеме, че „сигурността" е елемент на политическите науки, то
нейната област трябва да бъде търсена както в отношенията между
правителствата на отделните държави по въпроси на „широко дефинираната
сигурност", така и в сферата на вътрешната политика по въпроси, които пряко
(напр. отбрана, разузнаване, граничен контрол, екологичност на индустрията)
или косвено (напр. образование, генетичен фонд, демография, изоставане на
отделни социални или етнически групи) влияят на сигурността. Във всяка една
от тези области могат да се появят проблеми на сигурността и респективно -
да се предприемат действия на сигурност. Те могат да включват широк кръг
въпроси - дипломация, съюзи, обмен на информация, разузнаване,
контраразузнаване, участие в международни организации, война и т.н.
Конкретните дейности във всяка една от тези области представляват отделен
проблемен въпрос. В рамките на всеки проблемен въпрос правителствата на
отделните държави могат да действат в конфронтационен или
конструктивен контекст, да имат враждебно или приятелско поведение по
отношение на други държави, да влизат в съюзи и коалиции, да използват или
да блокират дейността на международни организации.
Проблемните въпроси в дадена сфера на политическото управление на
сигурността съставляват т. нар. аспекти на сигурността. Тук ще споменем
само че спектърът от аспекти на сигурността зависи изключително от
правителството на съответната държава.
Очевидно областта на изследване и правене на политика на
сигурност е интердисциплинарна и е свързана с международните отношения,
социологията, правото, икономиката, историята, социалната психология,
културологията, екологията и други. Поради своето естество традиционно те се
 4
представят в международен и национален контекст. Така са се оформили
областите на сигурност, наречени „външна (международна)" и „вътрешна".

Социално-системен подход към сигурността

Обекти на теорията и практиката на сигурността в международен
контекст са проявите на конфронтация, конфликтност и сътрудничество
между държавите и техните правителства. В този аспект проблематиката на
сигурността се доближава до тази на международните отношения на сигурност
и поради това се нарича международна сигурност. Международната сигурност
се осъществява (юридически, организационно и функционално) в
международната политическа система. С това понятие се определя системата
от отношения между държавите в света, структурирани в съответствие с
определени принципи, правила и модели. Някои от тях са писани
(експлицитни), други се подразбират или са мълчаливо приети (имплицитни).
Те включват въпроси като: кой е член на международната система, какви права
и задължения има, какви действия и противодействия всеки член може да
предприема в конкретни случаи.
Съвременно определение за международна сигурност представя проф.
Георги Стефанов, според който „международната сигурност е състояние на
външните отношения на участващите в международното общуване страни и
на цялата международна система, при което не възниква заплаха за
жизнените интереси на отделните страни и на международната общност, а
в случай че такава заплаха възникне, съществуват надеждни средства да бъде
преодоляна по начин, позволяващ нормалното функциониране на системата и
свободното развитие на всяка отделна страна".
Тази дефиниция съчетава както националните, така и интернационалните
аспекти на сигурността и в същото време обхваща цялата гама от жизнени
интереси на субектите на сигурността без еднозначно да обвързва проблемите
предимно на употребата на сила или на някакви други предизвикателства,
рискове и заплахи.
Вътрешната сигурност се свързва с политическото управление на
държавата и включва въпроси като непромяна на конституционноопределената
политическа система чрез насилие, осигуряване на обществения ред,
контраразузнаване, спазване на човешките и малцинствените права и свободи,
противодействие на криминални дейности и организирана престъпност за
защита на живота и собствеността на гражданите и други. Като концепция и
практика вътрешната сигурност е непосредствено свързана с националната
политическа система.
В общия случай политическата система на една държава се състои от
законодателна и изпълнителна власт, съдебна система и държавен глава. В
някои страни държавният глава е ръководител на изпълнителната власт, в
други той е духовен водач, в трети е монарх с абсолютна или ограничена власт.
В зависимост от разпределението на политическата власт се изгражда
системата от организации за сигурност, дефинира се нейната парадигма
 5
(например „да осигурява сигурност на нацията", „да осигурява сигурност на
държавата", „да гарантира сигурността на владетеля") и се създава система за
контрол (демократична, еднопартийна, религиозна, еднолична, кланова и т.н.).
Международната и националната политическа система са по същество
социални системи. Поради това, връщайки се към предмета на теорията и
практиката на сигурността, е правилно да се възприеме гледната точка, че
националната сигурност трябва да се организира, изследва и осъществява като
социален процес. На тази основа в рамките на двете системи се различават
актьори (субекти) и правила на поведение (често пъти тези установени с
времето поведенчески модели са наричат „правила на играта”). Анализът на
тяхното естество и характерът на действията са същностен въпрос на теорията
и практиката на сигурността.

Актьорите
Актьори или субекти на сигурността се наричат тези легитимни,
непризнати, но конструктивни или разрушителни фактори, които правят и
осъществяват (в една или друга степен) реалната политика на сигурност.
Списъкът им може да варира в зависимост от гледната точка и мащабите на
държавата, за чиято сигурност става дума. С настъпването на сериозни промени
в стратегическата или националната среда на сигурност едни актьори изчезват,
други се преобразяват, а трети се появяват като продукт на нови реални
процеси.
Примерен списък на основни актьори в международната и националната
политическа система е даден по-долу.

Основни актьори в международната политическа система:

Държави; Междудържавни организации; Транснационални
неправителствени организации; Глобални информационни средства; Глобални
религиозни и етнически организации; Международни изследователски и
образователни институции; Международен бизнес.
Основни актьори в националната политическа система:
Държавен глава; Парламент; Правителство и организации за сигурност;
Съдебна система; Етнически и религиозни групи; Медии; Обществено мнение;
Неправителствени организации; Национален бизнес.
Най-важните актьори в сферата на сигурността са държавите,
правителствата с техните организации и органи, междудържавните и
неправителствените организации.
„Държавата” в този контекст е територия с определени граници и
население, в рамките на които дейността се организира, ръководи и контролира
от правителство. Правото и физическата възможност на правителството да
извършва тези дейност се обозначават като „упражняване на суверенитет”
(да приема и прилага закони, да събира данъци и такси, да създава организации
за сигурност и други). Суверенитетът се признава от другите държави - членки
на международната система, по дипломатически път или чрез приемане в
Организацията на обединените нации (ООН).
 6
Като синоним на „държава" често пъти особено в англосаксонската
литература се използва понятието „нация". „Нацията” е население, което
споделя обща идентичност, често пъти свързвана преди всичко с език и
култура. За целите на изследването и правенето на политика на сигурност обаче
това не е достатъчно, важен е въпросът, до каква степен дадена нация може да
бъде определена като „политическа".
„Политическа” е тази нация, която възниква чрез споделяне на общи
политически ценности, като равни политически права и задължения на
етносите и расите, възможности за поддържане на културна самобитност и
изповядване на различни религии и други. Нациите не бива да бъдат
приравнявани с „обществата”. Както посочва X. Хофстеде, „обществата са
исторически органично развити форми на социална организация и понятието за
обща култура се отнася повече към обществата, отколкото към нациите".
Алтернатива на политическите са тези нации, които възникват на
етнически, религиозен или расов принцип. Много от конфликтите в света са
свързани именно с този аспект от произхода на нациите. В повечето от
случаите нацията създава държава и държавата създава нация. Така
комунистическото правителство на СССР провежда политика на създаване на
„съветска нация" (народ) чрез разширяване на политически контрол върху
военно или доброволно присъединени територии и народи.
Налагането на интересите на една нация върху друга/и представлява
политика на „национализъм”. Синоним на „войнстващия национализъм" е
терминът „балканизация" на международните отношения.
От гледна точка на теорията и практиката на сигурността е важно да се
подчертае, че „държавите" и „нациите" нямат политика. Политика имат
правителствата.
В общия случай под „правителство" следва да се разбират тези
„центрове на властта" в рамките на дадена национална политическа система,
които се обединяват от понятието „изпълнителна власт". Тук ще споменем
само, че по отношение на сигурността се налага уточняване на съдържанието
на понятието „изпълнителна власт". Така например президентът на Р България
по дефиниция не е елемент на тази власт, но от гледна точка на сигурността и
особено на въоръжените сили (по конституция президентът е върховен
главнокомандващ на въоръжените сили), той изпълнява конкретни
„изпълнителни" функции, като издаване на укази за удостояване с генералски
звания, утвърждаване на стратегически планове на въоръжените сили и др.
Като неразделна част от изпълнителната власт се разглеждат
„организациите за сигурност” (независимо че в някои случаи част от
организациите за сигурност са подчинени не само на правителството, а и на
държавния глава или на парламента). По принцип сред тези организации са
въоръжените сили, разузнаването, контраразузнаването, полицията и
жандармерията. Един от съвременните възгледи е те да се разглеждат като
„сектор за сигурност”. В САЩ например предпочитат описателни
определения като „стратегическа общност" и „разузнавателна общност", в
Русия - „служби за сигурност". Примерна дефиниция на „сектор за
 7
сигурност" беше предложена в рамките на международен изследователски
проект на Центъра за демократичен контрол над въоръжените сили в Женева.
Според нея „секторът за сигурност може да включва всички организации,
натоварени с легитимно право да използват сила, за да защитават
обществото и гражданите". Така че в списъка могат да бъдат включени
въоръжени сили, паравоенни формирования, полицейски структури, служби за
граничен контрол, организации от системата за правораздаване, както и
тази държавни институции, които са конституционно натоварени с
формулиране и контрол върху политиката за сигурност.
Междудържавните организации са тези, чиито членове са отделни
национални правителства. В сферата на сигурността такива са ООН, ОССЕ,
НАТО, ОНД, ОАЕ и други - в настояще време междудържавните (наричани
още междуправителствени) организации са няколко пъти повече от държавите
в света.
Неправителствените организации са мощен фактор в съвременните
международни и национални отношения на сигурност. Хиляди от тях се
занимават ежедневно с проблеми на сигурността от най-различно естество - от
разузнавателно до екологично, от контрол над въоръжените сили до превенция
на детската престъпност, от хуманитарно разминиране до контрол над
използването на ядрена енергия и т.н.
На национално равнище неправителствените организации са не са
само инструмент за контрол над властите, органите и организациите за
сигурност, но и участват във формирането и осъществяването на стратегията и
политиката на сигурност. В България такива са например Атлантическият клуб,
Съюзът на офицерите от резерва, Центърът за изследване на демокрацията, в
САЩ - Корпорацията „РАНД", Демократическият институт, Фондация за
международен мир „Карнеги" и други.
Международните терористични организации не могат да бъдат
наречени неправителствени, но практически те оперират по сходни принципи -
набират средства от поддръжници, взаимодействат с или атакуват
правителства, население или институции.

2. Правила на играта, инструменти и норми в политиката за

сигурност

Правилата на играта
„Правилата на играта" е малко циничен термин, с който често
публицистите описват инструменти на политиката за сигурност и
правилата/липсата на правила за тяхното използване в различни ситуации.
Обикновено с този термин се спекулира, за да се покаже кой е силният, какви
възможности има, какво цели и какви правила налага. В теорията на
сигурността се използват изрази като „инструменти за въздействие" и „норми"
в политиката на сигурност.
 8
Инструменти
Инструментите, които различните актьори използват, за да наложат
волята си или да променят тенденциите в дадена ситуация на сигурност, са
многостранни и дори противоречиви в случаи на приложение. Основните сред
тях са дипломация, икономически инструменти, информационно въздействие,
операции под прикритие (секретни операции), възпиране и използване на
военна сила.
Дипломацията е най-често употребяваната форма на взаимодействие/
въздействие в сферата на международната сигурност. Това са практики и ин-
ституции, чрез които държавите взаимодействат помежду си. Дипломацията
се осъществява практически ежедневно под различни форми с широк спектър
от цели между заявяване на позицията на дадено правителство по конкретен
проблем на сигурността и добиването на информация по „открити" или
„дипломатически" канали за дадена страна, коалиция или дори
неправителствени актьори. Дипломатите участват в преговори, разрешаване на
спорни въпроси, представляват страната във форуми по сигурността и др.
Икономическите инструменти в политиката на сигурност на дадена
държава имат различни измерения в зависимост главно (но не само) от нейната
мощ, характера на стопанството и възможностите за добив или достъп до
стратегически суровини. Главната парадигма на използването на икономически
инструменти е по този начин да се избегне или минимизира използването на
военна сила. Затова в общия случай заплахата или прякото използване на
войски и оръжия се предхождат и съпътстват от икономически санкции и дори
блокади.
От друга страна, икономическите инструменти се възприемат като едни
от най-ефективните средства за стабилизация, особено след прекратяване на
конфронтацията. Така планът, известен под името „Маршал", за възстановяване
на Западна Европа след Втората световна война е най-успешната програма за
икономическа стабилизация и политическа консолидация.
В съвременни условия икономическите инструменти - под формата на
санкции или на поддръжка - са неизменна част от политиката на сигурност.
Информационното въздействие е фактор с увеличаваща се значимост
за политиката на сигурност. Съвременните възможности за произвеждане и
разпространение на информация от всякакъв характер са колосални. Те са
достояние не само на мощните държави, но и на отделни групи и лица.
Крайностите на „информационната реалност" в сферата на сигурност
варират от тезата за „телевизионните войни" („една война не е спечелена,
докато Си Ен Ен не каже това") до интерпретацията, че съвременният
политически тероризъм е форма на „комуникационна стратегия", при която
чрез жестоки актове се привлича вниманието на медиите върху групи и лица,
които искат да отправят послание или да променят разбирането на глобална
или поне национална аудитория.
Операциите под прикритие или секретните операции включват
дейности като шпионаж, преврати, саботажи и дори, но като изключителни
мерки-убийства. В огромната си част от случаите при тези операции се
 9
нарушава драстично международното право, а нерядко - и националното. При
успех тези действия могат да доведат до намаляване на необходимостта от
използване на военна сила, да ограничат мащабите й или да я направят по-
резултатна, ако все пак се наложи да бъде използвана. При неуспех обаче те
могат неимоверно да усложнят обстановката, да изострят позициите на
засегнатата страна и да разрушат репутацията на извършителя. Впечатлението
от мащабите на секретните операции още от времето на Втората световна
война е толкова голямо, че разузнавателните централи на Великите сили ЦРУ,
КГБ, МИ 5, а и на по-малките като ЩАЗИ, МОСАД са се превърнали в
синоними на суверенитет за действие - т.е. в „държави в държавите".
Противодействието на операциите под прикритие е контраразузнаване.
В действителност това са разузнавателни дейности („шпиониране нa
шпионите") за откриване или противодействие на заплахи за сигурността,
произтичащи от враждебни разузнавателни организации или лица, въвлечени в
шпионски или саботажни операции, преврат или тероризъм. В съвременни
условия това е твърде широк спектър от мероприятия с различен мащаб и
характер, за провеждане на които се привличат не само специализирани
организации, а и организации от други ведомства и агенции.
В ситуации на изчерпване на възможностите държавите или техните
коалиции могат да прибягнат до използване на военна сила и въоръжени сили
под една или друга форма. Трябва да се помни, че през време на по-голямата
част от модерната история на нашата цивилизация понятието „сигурност" е
било синоним на „отбрана" и „военна мощ".
Заплахата с използване на военна сила е същност на възпирането.
Възпирането задейства тогава, когато у една от или и у двете
противоборстващи страни се появи разбиране, че всяко следващо действие на
военна или друга ескалация на напрежението ще доведе до взаимно
унищожение или до неприемливи (несъизмерими) загуби. Това е класическата
рамка. Нейният ядрен аспект е добре структуриран и широко импровизиран по
време на Студената война - апотеозът е Кубинската ракетна криза от 1962 г.
Неконвенционалният аспект е по-скоро хипотетичен, отколкото реален.
Използването на военна сила е последното средство за постигане цели-
те на политиката на сигурност в нейния военен аспект. Това невинаги става под
формата „война". Точно обратното. Последната юридически обявена война е
когато посланиците на Франция и Великобритания връчват ноти за обявяване
на война на Рибентроп на 3 септември 1939 г. След това фактическото
обявяване на война се избягва поради редица международноправни
съображения. Оттук се появяват понятията „военен конфликт" - когато
военните действия се водят от редовни въоръжени сили (например конфликтът
между Ирак и Иран от 1980 до 1988 г.), и „въоръжен конфликт" - когато поне
една от страните е въоръжена, но не е военно формирование (така започва
конфликтът в Чечения 1994-1996 г).
 10
Норми (правила, ценности)
„Правилата" в политиката на сигурност са символ на борбата за
надмощие (в ситуация на конкурираща се сигурност или на т.нар. „дилема на
сигурността"), за балансиране на сигурността (в ситуация на „баланс на
силите" или „мирно съвместно съществуване") или за мултиплициране на
усилията и резултатите в системите за колективна и обща сигурност. В
зависимост от амбициите на политическия актьор или от позицията на
анализатора „правилата на играта" се оценяват като „анархични" и се говори
за „хаос" в международните отношения на сигурност или, точно обратното,
ситуацията се оценява оптимистично и се подчертава, че поведението на
актьорите е в рамките на международното право и следователно е законно и
предвидимо.
Зачитане на суверенитета. Концепцията за суверенитета е една от
основните в международните отношения на сигурност. Суверенитетът,
автономността на управленските решения върху политическата и военната мощ
олицетворяват властта на правителството или държавния глава. Доминиращата
теза на абсолютния суверенитет е, че „държавата има право да предприема
всички мерки, за да оцелее". За целта тя може да елиминира както вътрешни,
така и външни заплахи. Съвременното право видоизменя дефиницията на
абсолютния суверенитет от преди четири века - ООН днес е основният
критерий за статута и състоянието на суверенитета. Така безусловна защита на
суверенитета от страна на държавата по отношение на собствените граждани и
обществените процеси е възможна само в условията на „война" или „военно
положение".
В международните отношения на сигурност суверенната държава е равна
на останалите държави по права и задължения (държавите са равни по статут,
но не и по мощ): тя може да се подготвя за отбрана, да участва в международни
операции по предотвратяване на конфликти и кризи, в случаи когато за това
има решение на ООН или ОССЕ, да се съюзява с цел сигурност и защита, да
обявява война и т.н. Суверенитетът също означава, че държавите нямат право
да се намесват във вътрешните работи на други държави.
Пример за промяна на възгледите по въпроса за суверенитета е
подписаното Хелзинкско споразумение, според което Съветският съюз и
другите страни от Източна Европа се задължават да спазват човешките права
на своите територии.
Респект към териториалната цялост. Държавите се изграждат върху
определени територии. В съвременния свят повечето от териториите на
държавите имат определени (лимитирани) граници. Въпреки това в много
случаи те са резултат на минали войни (Гибралтар), разпадане на колониални
системи (в почти цяла Африка), вътрешнодържавни конфликти (Китай -
Тайван), наложени международни договори (Берлинския конгрес) или
комбинации от размяна на територии между Великите сили (Договора
„Рибентроп-Молотов"). Границите, които не се възприемат от нации, етнически
или религиозни групи, са основен източник на конфликтност в международен и
вътрешен аспект. Респектът към териториалния интегритет е важен принцип на
 11
политиката на сигурност (както и на международните отношения). Тази
тенденция обаче се видоизменя с настъпването на новите транспортни и
информационни технологии, които минимизират ролята на териториите.
Създаващото се кибернетично пространство представлява свят на бизнес,
културни и информационни отношения от споделени персонални интереси, за
които географската основа е нерелевантна.
Юридическо равенство на държавите. Това правило в международните
отношения на сигурност се налага особено след Втората световна война, когато
малките държави започват да получават същото признание, както бившите
колониални империи и новите суперсили. Нарушаването на правилото днес се
квалифицира често като остатъци от „имперско мислене".
Отсъствието на регулативни механизми или тяхното игнориране водят до
анархия в международната сигурност.
Анархията в международните отношения на сигурност всъщност е
начин на разбиране на „правилата на играта". Реалистите например смятат, че
правилата създават анархия. С този термин се означават не толкова пълен хаос
и отсъствие на структури и правила, а липса на централно правителство,
което да бъде в състояние да налага спазването на тези правила.
Във вътрешните отношения правителството (демократично или
тоталитарно) обикновено е в състояние да налага спазване на определени
правила на поведение и да санкционира тези, които ги нарушават. В
международните отношения на сигурност обаче отсъствието на такова
правителство води до това, че мощта на една държава може да бъде
балансирана само от мощта на друга, а държавите могат да разчитат само на
себе си и на своите съюзници. Продукт на анархията в международните
отношения е т. нар. дилема на сигурността.
Дилема на сигурността. С този термин се обозначава ситуация, в която
действията на една държава за гарантиране на своята сигурност (включително
поддържане на по-голяма армия и развръщането й в близост до границите на
друга държава, присъединяване към военен съюз, в който другата държава не
членува, налагане от друга държава на ограничения, засягащи жизнени
интереси на държавата и други) водят до заплаха за сигурността на друга
държава, която от своя страна предприема действия за гарантиране на
сигурността си, които пък водят до нови мерки от страна на първата държава, и
т.н., и т.н. Общо взето, концептуалистите на сигурността се разделят на две по
дилемата на сигурността - едни смятат, че тя е неразрешима, а други, че
създаването на ефективни институции и спазването на нормите в отношенията
на сигурност могат да решат дилемата.

3. Теории, методи и равнища на анализ на сигурността

Теории прилагани при изследване на сигурността

Римският философ Сенека е написал, че „хората се интересуват от
резултатите на войната, не от причините”. Анализирането и правенето на
 12
политика на сигурност изисква да бъдат определени причините за възникването
на даден проблем, криза или конфликт, да бъдат описани характеристиките и
ролите на възможните актьори в ситуацията и особеностите на тяхното
поведение, да бъдат прогнозирани вариантите на за разрешаване на проблема и
бъде оценен рискът от избора на всеки един от тях.
Когато търсенето на отговори, свързани с причините и решенията на тези
проблеми, се поставя на по-широк контекст и изводите се основават на
логически асоциации, подходът е теоретичен. За нашите цели под теория на
сигурността се разбира изложение на причинно-следствените отношения,
определящи характера на даден проблем на сигурността, възможностите за
неговото разрешаване и очакваните последствия.
За излагане възгледите по сигурността също се използват твърдения и
предположения като теоретични перспективи, описващи природата и
взаимовръзките в системите за сигурност.
Безспорно сигурността е изключително практическа дисциплина, но това
не означава, че е допустимо политиката на сигурност на една държава да се
прави по метода на „практически съображения”.
С равнището на теоретичната подготовка на експертите, които подготвят
решения и на лицата, които ги вземат, си измерва степета на конгнитивнос на
цялата система на национална сигурност.
Голдстайн прокарва паралел за предпочитаните методи за анализ и
вземане на решения по сигурността. Според него методите най-общо биват
емпирични или теоретични. Дескриптивния /емпиричния подход на
анализ предполага събиране картината на обстановката и на възможните
алтернативи на решения на мозайка от различни факти, мнения, документи,
данни, изследвания на обществено мнение и т. н. И поради това той се се
реализира предимно чрез емперични или индуктивни методи (извличане на
теория от фактите).
Теоретичният подход в същият контекст се свързва с използване на
компютърни модели и симулации или обикновени математико-логически
подходи на дедукция (т.е. на прогнозиране бъдещето на факти на основата на
теория).
Един от възможните подходи е да се погледне на сигурността в света и в
отделните държави през призмата на основните политически възгледи –
консервативен, либерален и революционен.
За споделящите консервативния или реалистичния възглед въпросите
на сигурността, особено в тяхното международно измерение, са свързани с
разпределението на стратегическите ресурси (хора, територия, суровини,
естествена защитеност и т. н.) между държавите. Сигурността в международен
план и на отделните държави зависят от броя и отношенията между Великите
сили, отношенията и физическата близост/отдалеченост на държавата от тези
Велики сили.
Либералите, плуралистите или идеалистите използват по нюансиран
възглед за отношенията но сигурност. Светът не е просто едн-дву- или
многополюсен. Според Джоузеф Най „силата става многоизмерна, структурите
 13
по-комплексни и държавите по-прозрачни. Тази допълнителна комплекстност
означава, световния ред трябва да се опира на много повече фактори от
традиционния „баланс на силите”. Либералите отдават приоритет на
международното право и държат проблемите да се решават чрез
международните организации за сигурност.
Революционният или марксисткият възглед за сигурността в света е
промяна „сега и веднага”, революционно и дълбоко. За изповядващите този
подход светът на сигурността в международен и национален план се опредиля
преди всичко от икономическите реалности. Редица изследователи смятат, че
този възглед е типичен за държавите от Юга и захранва популизма на
глобалните терористи.

Равнища на анализ на сигурността

Множеството от актьори, теоретични възгледи, презумпции и допускания
в сферата на сигурността определят необходимостта от подреждането им на
различни равнища на анализ. По този начин лицата, които управляват
действията на сигурност, имат възможност да подбират инструментите и
поведението в зависимост от конкретното равнище. Възприети са следните
равнища на анализ - глобално, междудържавно, вътрешно и индивидуално.
Глобалното или системното равнище на анализ се занимава с актьори и
процеси, които имат планетарно поле на приложение и в голяма степен
предопределят поведението на тези от по-долните равнища. Важността на това
равнище се увеличава непрекъснато, но особено остро се чувства след появата
на ядреното оръжие и свързаните с него „гарантирано взаимно унищожение" и
неизбежната за цялата планета „ядрена зима", както и от проблемите с
екологичен характер вследствие замърсяването на атмосферата в северното
полукълбо и изсичането на тропическите гори в южното. Продукт на това
равнище са концепциите за „баланса на силите" и „световните полюси".
Тяхната същност е във въпроса: как се разпределя силата в света -
еднополюсно, двуполюсно или многополюсно. За държави като България
глобалното равнище на анализ е важно, защото както Кенет Уолц определя, при
едно- и двуполярен свят малките държави (особено тези от тях, които се
класифицират като „слаби") са принуждавани да правят избор, т.е. да стават
сателити.
Междудържавното или международното равнище на анализ отразява
влиянието на международната политическа система върху
вътрешнодържавната политика на сигурност и глобалните отношения. На него
се интерпретират отношенията между държавите като устойчиви тенденции и
стабилни перспективи, т.е. без да се държи особена сметка за конюнктурата в
поведението на един или друг държавен или правителствен ръководител. Тук
основната интерпретация на проблематиката на сигурността е тази, която я
свързва с геополитиката (т.е. с обяснението на поведението на правителствата и
историята на държавите с географските им особености). По повод сигурността
се приема, че сред основните Геополитически параметри са мощта на самата
държава, принадлежността й към политически, военни и икономически
 14
алианси, наличието на стратегически суровини или обекти, стратегическото
партньорство/противоречие с една или повече Велики сили. Държави с
потенциал като България обикновено си дават ясна сметка за липсващите
компоненти в тяхната „кошница" и поради това се опитват да ги компенсират
със съюзничество и интеграция в по-големи общности.
Вътрешнодържавното или националното (общественото) равнище на
анализ обобщава ролята и условията, които въздействат върху или определят
поведението на държавата в сферата на сигурността както на международната,
така и на вътрешнополитическата арена. Такава агрегация включва
заинтересовани групи, политически партии и формации, правителството и
неговите министерства и ведомства, медиите, оформящи обществените нагласи
и личностите с индивидуален капацитет за въздействие. Всички те въздействат
различно в условията на различни общества и държави. Националното равнище
на анализ е основно.
Индивидуалното равнище на анализ обобщава представите, възприя-
тията, очакванията и амбициите на отделните хора в спектъра от
„гласоподавател" до „велик вожд". Така че не само лидерите, но и мислители,
учени, народни водачи и трибуни и гласоподаватели определят хода, акцентите
и силата на политиката на сигурност. Чувството за сигурност/несигурност у
всички тях поотделно и като обществена психологическа нагласа в много
случаи определя характера на политическите решения в по-голяма степен,
отколкото уж жизнени национални интереси.

Основни методи за изследване на сигурността

Презумпцията в изложението на методите е, че се обосновава избор на
най-подходящите от тях, които удовлетворяват (1) изискванията за обективно
изследване на проблемите на сигурността и (2) правенето на политика, която да
води до усъвършенстване на сигурността на всяко от посочените по-горе
равнища.
Теоретиците на сигурността споделят мнението, че от гледна точка на
възможностите за изследване методът на системния инженеринг в най-пълна
степен удовлетворява изискванията за комплексност и дълбочина. Този метод
се основава на принципите на общата теория на системите и динамиката на
системите и е свързан със системния анализ и синтез. Системният синтез дава
възможност да се изследва взаимодействието между актьорите в различните
системи, да се прогнозира тяхното поведение и да се предвиждат възможните
резултати (ефекти) от използването на различни инструменти на политиката на
сигурност в различни ситуации и за постигането на различни цели.
По отношение на „правенето" на политика, водеща до усъвършенстване
и развитие на сигурността, изборът на методи се определя от факта, че
сигурността практически се планира и осъществява на три равнища:
- Стратегическо, което е дългосрочно, комплексно и може да е
свързано с промяна на целеви установки и постигане на нови характеристики
на сигурността, въвеждане на нови актьори и инструменти, включително
влизане в алианси и коалиции, подготовка за война (отбрана или агресия) и т.н.
 15
На това равнище на правене на сигурността подходящият метод се нарича
„стратегическо политическо планиране". Чрез него се изгражда национално
консолидирана визия за бъдещето на нацията и държавата, за баланса между
обществените свободи и ограниченията, произтичащи от изискванията на
сигурността, структурира се общественият дебат и се правят анонси към важни
за страната международни актьори. Този метод на планиране и управление се
материализира (изразява) чрез „национални доктрини", концепции за
сигурност, дългосрочни визии, „бели книги" и други концептуални
документи.
- Средносрочно, което обикновено е насочено към приоритетни
направления на сигурността - усъвършенстване на организацията на сектора за
сигурност или на отделни негови звена, създаване на принципно нови звена,
модернизация и превъоръжаване, екипировката на структурите за сигурност,
въвеждане на нови пакети от нормативни регулации и т.н. На това равнище
подходящият метод е „програмно-целево планиране и управление". Чрез
него се осигуряват необходимата системна политическа подкрепа,
непрекъснатото осигуряване на ресурси, натрупването на експертиза и т.н. Този
метод на планиране и управление е оперативен и се документира чрез
„стратегии за национална сигурност" и съответни целеви програми, които
могат да бъдат комплексни или по отделни направления.
- В извънредни ситуации, което обикновено е насочено към реагиране
на ситуации, които са (1) били предварително планирани „по принцип" или (2)
са възникнали като съвършено изненадващи. Методът в този случай се нарича
„планиране и управление в извънредни ситуации". Прилагането му изисква
(1) създаване на системи за ранно предупреждение от аналитично и техническо
естество и (2) изграждане на нормативно-процедурно-организационен процес
на вземане и осъществяване на решения в извънредни ситуации и съответна
материална основа. Методът се документира чрез концепции и други
документи и планове по управление кризи.

4. Еволюция на концепцията за сигурност

„Концепцията" по дефиниция представлява обобщаваща идея в дадена
област.
Концепцията и концептуализирането практически са форма на
изясняване същността на идеята за сигурността. Колкото и да е универсална
проблематиката на сигурността, тази идея е различна за различните нации,
политически платформи и правителства. Концепцията не е документ за
управление. Чрез нея нацията, политическите формации и управленските екипи
публично представят систематизирани дългосрочни възгледи за целите,
принципите и подходите за усъвършенстването на сигурността в
международната система, в рамките на нацията или на държавната територия.
Връзката между концепция и практика на сигурността е безусловна, но е
твърде тънка, ако на нея се гледа формално, както някои управленци
предпочитат. От една страна, ако „теоретиците" не предложат концепция (т.е.
 16
систематизирана идея), „практиците" няма да могат да определят кои заплахи,
какво точно застрашават на сигурността и на тази основа да правят реална
политика на сигурност. Първото условие за успешна практика на сигурност е
да се признае еднозначно логиката на приоритета на концептуализацията пред
търсенето на практически методи за усъвършенстване на сигурността. Само
така може да се избегне смесването на концептуалните анализи с анализите на
необходимите условия за сигурност. Типичен пример в това отношение са
разбирания, че „сигурността е неделима" (т.е. индивидуалното равнище на
сигурност е неделимо от глобалното) или „сигурността или я има, или я
няма" (т.е. отсъствието на нюанс в оценката води до обезсмисляне на
приоритетността, оценката на риска, вариативността в съчетаването на
инструментите и т.н.).
Концепцията за „сигурността" има социален произход и конструкция,
така както концепциите за „войната", „кризата" и „мира". Внимание!
Сигурността не е обективна категория! Тя не може да бъде измерена с
числени параметри, включително с проценти. Съдържанието й се определя от
хората, които периодично или в различни условия придават едно или друго
значение на термина „сигурност".

Сигурност – равно на отбрана

Концепцията за сигурността е относително нов феномен в
международните отношения и социалната антропология. Тя се превръща в
теоретичен въпрос едва през втората половина на XX век. До този момент
дихотомията „сигурност - отбрана" доминира както в международните
отношения, така и във вътрешната политика на сигурност. За целите на
политиката значението на термина „сигурност" се свива до „способност за
военна защита срещу заплаха, идваща от въоръжени сили на други държави.
Появява се необходимостта от алтернативна концепция на тази за
ядрената война. Отговорът е „концепцията за минималното ядрено възпиране,
контрола над въоръженията и ограничената война". Разработките по тях се
правят в периода 1957-1961 г. Резултатът от такова развитие на
военностратегическите идеи за сигурността е отрицателен за международните
отношения. Намирането на алтернатива на „взаимното ядрено унищожаване" в
триадата „възпиране, контрол на въоръженията, ограничена война" води до
„втвърдяване" на дефинициите и отдалечаване на сигурността от нейните
естествени хуманитарни компоненти.
Може би с най-голямо влияние върху реалната политика за излизане от
кризата на сигурността е книгата „Контрол на въоръженията, разоръжаване и
национална сигурност", редактирана от Доналд Бренан през 1961 г. В нея се
доказва, че теорията на ядреното възпиране чрез изграждане на атакуващ
потенциал създава условия, че ядрената атака никога няма да бъде логично
продължение на политиката. Бренан убедително твърди, че контролът на
въоръженията е много по-консервативна концепция от тази за разоръжаването.
Всъщност през време на Студената война между двата подхода практически
 17
няма нищо общо. Оръжията са представени като главния източник на дилемата
на сигурността и разоръжаването е единственият радикален изход.
Въпреки това през 80-те години се налага постепенен процес на
конвергиране на двете концепции главно поради пацифистичните настроения в
Европа и Америка и икономическото изнемогване на СССР. Така в средата на
80-те години започва да се налагат съвместно прилагане на засилен контрол над
въоръженията и радикално разоръжаване. За пръв път се появява по-широко
тълкуване на сигурността, намерило изражение в концепцията за
„кооперативната сигурност". Възприемането или по-точно налагането от М.
Горбачов на тази концепция и на своите генерали, и на САЩ довежда до
няколко важни промени:
- стремеж за намаляване на фокуса върху създаването на
настъпателен военен потенциал;
- стремеж за сключване на „договори, изграждащи доверие" между
страните от НАТО и Варшавския договор;
- поява на концепцията за „ненастъпателната отбрана", или както е
известна у нас „отбранителната достатъчност".
В усилията за разведряване се включва активно и ООН като докладите на
комисиите на Вили Брант (1980) и Улоф Палме (1982) дават новата широка
дефиниция на концепцията за сигурността в международните отношения.
Трябва да се отбележи, че промяна в природата на сигурността става възможна
само вследствие значителното намаляване на напрежението и прякото военно
противопоставяне между НАТО и Варшавския договор. За пръв път от 50-те
години правителствата започват да преосмислят ролята на военния фактор като
политически инструмент и самата природа на националната и международната
сигурност, вместо само периодично да обновяват военностратегическите си
концепции.

Концепция за „широката сигурност"

В началото на 80-те години започва интензивно обсъждане на идеята в
съдържанието на термина „сигурност" да се включи много по-широк кръг от
въпроси в сравнение с досегашната практика. Причината за този
теоретикополитически консенсус е прагматична. В реалностите на периода
1980-1985 г. в Западния алианс разходите за отбрана достигат по 1 млрд. долара
на ден годишно, а Съветският съюз е на границата на икономическия колапс
поради тотална милитаризация на икономиката. За политиците вече е
невъзможно да получат средства за каквото и да е друго, ако „то не е
критически важно за националната сигурност". През този период
Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) е вече факт.
Вследствие това нарастват и амбициите на ООН най-после да излезе от
патовата ситуация, която Съветът за сигурност е наложил на цялата
организация. Важна роля изиграват също природозащитните организации и
„зелените" партии в Европа, които налагат дебата за глобалната екологична
заплаха. В резултат на всичко това сигурността на държавите и населението
започва да се свързва не само с военната заплаха, идваща от конкретна
 18
държава, но и с широк кръг от фактори, които обхващат начина на живот на
хората и естественото състояние на тяхната околна среда. При това на всички
тях следва да се отделя такова политическо и обществено внимание, каквото
преди се отделяше само на военните потенциали и баланса им.
През същия период много активни стават скандинавските групи от
изследователи на сигурността и отбраната. Използвайки успехите на тайната
скандинавска дипломация за постигане на мир в Близкия изток и настъпващите
процеси на реален контрол над въоръженията и разоръжаване, те усилено
разработват темата за сигурността, успоредно с концепцията за
„ненастъпателната отбрана". Около фундаменталната книга на Бари Бузан
"Хора, държави, страхове" през 1983 г. се формира т. нар. Копенхагенска
школа. В нея за пръв път освен военната се идентифицират още четири
ключови области на сигурността: политическа, социална, икономическа и
екологична. Политическата се дефинира като „организационна стабилност на
държавата, ефективно държавно управление, идеологии (на държавното
управление - б. а.), които им гарантират легитимност". Икономическата
област на сигурността е описана като „гарантиране на ресурси, финанси и
пазари, необходими за поддържане на приемливо равнище на благосъстоянието
на хората и мощта на държавата". Социалната сигурност се определя като
„устойчиво състояние на традиционните форми на езика, културата, религията
и националните традиции на нацията, с осигурени възможности за тяхната
еволюция". Екологичната сигурност е дефинирана като „съхраняване и
поддържане на местната и глобалната биосфера като ключова среда за
осъществяване на всички човешки дейности".
Подходът към сигурността коренно се промени след началото на
съветската „перестройка" и тоталните усилия на М. Горбачов да намали
бремето на настоящите и очертаващите се военни и политически разходи на
СССР. На международната конференция „Разоръжаване и развитие",
проведена в рамките на Генералната асамблея на ООН през 1987 г, се
формулира дефиниция, която отразява новия комплексен подход към
сигурността в променящите се условия: „Сигурността е приоритет на
всички нации. Тя представлява фундамент както на разоръжаването, така
и на общественото развитие. Сигурността се състои не само от военен, но и
от политически, икономически, социални, хуманитарни и по човешките
права и екологични аспекти".

5. Методология за изследване на сигурността, национални

интереси, цели и приоритети

Подходи за изследване на политиката за национална сигурност

Съществуват три принципно различни начина да се представи процесът
на формулиране и осъществяване на политиката за национална сигурност.
 19
Първият подход разглежда сигурността като система от
взаимносвързани, но относително обособени аспекти, във всеки от които
съществуват различни условия и действат различни фактори.
Друг подход е този, при който решенията и действията на държавното
ръководство се представят като единна система от организационни действия с
ясна и еднозначна логическа последователност от типа „всеки прави точно
това, което трябва, в точния момент и по идеално добрия начин".
Третият подход е да се разглежда процесът на вземане на решения и
тяхното осъществяване от държавното ръководство като система от
политически, организационни и психологически съображения, формиращи се в
сложна политико-обществена среда (включително международна).
Тук основно внимание е отделено именно на третия подход - социалния -
като най-комплексен, обективен и свързан с реалностите на държавното
управление в България. От методологическа гледна точка именно чрез него
единствено може де се разкрие системата от вътрешни и външни условия и
фактори, които определят характера на решенията в сферата на сигурността.

Социални системи и отношения

Социална е тази система, която се състои от два или повече обособени
субекта (актьора), взаимодействащи на основата на общ интерес или обща цел.
Най-широката от всички системи е тази на международната политическа
система („международната демократическа общност" е елемент на тази
система). Международната политическа система е среда, в която се изгражда и
функционира българската политическа система (нейното положение може да
се определи като „подчинено", в смисъл че не може да доминира над
международната система, така както някои от Великите сили могат да налагат
демокрацията или комунизма на останалите).
Българската политическа система се състои от Народно събрание,
изпълнителна власт (с държавна администрация, вкл. организации за
сигурност), независима съдебна система, президент, организирани групи по
интереси и обществото в най-широк смисъл. Общото между тези актьори е, че
всички имат за цел да участват в разпределението на обществените ресурси по
такъв начин, че едновременно да се постигат целите на националната
сигурност, външната политика, икономическото благополучие и
демократичните свободи.
На по-специализирано равнище се очертават тези организации, органи и
личности, които принадлежат към „националната система за сигурност” и
„системата за вземане на решения по националната сигурност”. С първия
термин се идентифицират предимно организациите от системата и техният
капацитет за реален принос към решаване проблемите на сигурността. Вторият
е още по-специализиран и назовава конкретни органи и лица, чиято постоянна
и единствена отговорност е гарантиране на националната сигурност. Разликата
е в това, че например Министерството на отбраната е организация от системата
за национална сигурност, но като елементи (актьори) от системата за вземане
на решения по националната сигурност от министерството участват (по
 20
смисъла на ЗОВС на РБ) само министърът на отбраната и началникът на
Генералния щаб на БА.
Всички организации и органи могат да бъдат разглеждани като отделни
социални системи, състоящи се от подсистеми.

Национални интереси, цели и приоритети

Терминът „национални интереси" се характеризира със значителна
неопределеност.
Нациите, подобно на отделните личности, имат определени интереси, ос-
новани на техните вътрешни ценности и осъзнати цели и мотивиращи техните
постъпки.
Ценността е всяко нещо, което е значимо за човека и се е утвърдило в
процеса на общественото развитие и обобщаването на социалния опит. Най-
важното за ценностите е, че чрез тяхното приемане, предаване и утвърждаване
се осигурява връзката между поколенията и хората въобще. Независимо от
наличието на т. нар. общочовешки ценности подреждането им по тяхната
значимост (йерархия на ценностите) свидетелства за социалните,
икономическите, политическите, културните и т.н. различия между хората.
Националните интереси представляват потребностите и желанията на
нацията в контекста на международната обстановка. Националните интереси на
държавата и нацията определят нейното участие в събитията на световната
сцена. Те дават направленията за нашите действия и са основа за определяне на
националните цели и формулирането на политика и стратегия за национална
сигурност.
Изследвайки природата на националните интереси, трябва да разкрием
разликата между национални и обществени интереси. Обществените интереси
са свързани повече с вътрешното благополучие на обществото. В Бялата
книга за отбраната и въоръжените сили на Р България е казано:
„Българските национални ценности и интереси ...представляват съвкупност от
интересите на българските граждани, общество и държава. Интересите на
българските граждани се изразяват в реалното гарантиране на
конституционните права и свободи, личната безопасност, повишаването на
качеството и равнището на живота, на социалното и здравно осигуряване.
Интересите на гражданското общество са в утвърждаването на демокрацията,
гражданския контрол върху институциите и свободата на сдружаване, в правата
на религиозните, етническите и малцинствените групи, в съхраняването на
националните духовни и културни ценности и традиции. Интересите на
държавата изискват защита на Конституцията, суверенитета и териториалната
цялост на страната, икономически просперитет, строго спазване на правовия
ред, равнопоставеност и взаимноизгодно международно сътрудничество".
Обществените интереси се защитават от съвкупност от закони и избра-
ни официални лица, задължени да следят за тяхното изпълнение.
Стратегическите интереси са свързани с политическите,
икономическите, военните, а в последно време и с информационните средства
за защита на държавата от съществуваща или потенциална военна заплаха. При
 21
тяхното определяне влияят фактори като: географско положение, военна мощ,
наличните ресурси, науката и технологията и стремежа за ограничаване
неблагоприятните последствия от войната.
Частните интереси са интересите на политическите партии, деловите
среди и други организации. Макар че частните интереси в редица случаи
влияят на националните, недопустимо е те да са определящи.
Категориите се използват за осигуряване на по-добра организация на
интересите по приоритети.
Доналд Е. Нойктърлайн прави извода, че САЩ имат четири дългосрочни
съставляващи национални интереса: необходимост от защита на държавата;
повишаване на икономическото благосъстояние на нацията; създаване на
благоприятен световен ред и разпространение на демократичните ценности.
Той посочва четири критерия за оценка важността на интересите, като използва
допълнителни термини за разграничаване на степента на интензивност.
Критериите и техните допълнителни определения са: необходими за оцеляване
(критични); жизненоважни (опасни); съществени (сериозни); периферни
(предизвикващи безпокойство).
Интересите, които могат да бъдат отнесени към „необходими за
оцеляване", се проявяват рядко и е сравнително лесно да се разпознаят. Те са
засегнати, когато над държавата е надвиснала реална военна опасност.
„Жизнените" интереси се отличават от „необходимите за оцеляване",
основно по наличното време, за което държавата е длъжна да реши какъв да
бъде отговорът на външната заплаха. Освен защита на държавата те могат да
включват икономически, идеологически и други въпроси. Заплахата за
жизнените интереси носи потенциален, даже вероятностен характер, а не
непосредствена опасност. Ръководството на държавата има време за
консултация със съюзниците, провеждане на преговори с противника,
предприемане на политически и икономически мерки за промяна на развитието
на събитията. на допълнителни компромиси. Действията отговарят на
проявленията на важността на интересите, а не ги определят.
„Съществените" интереси са тези, които държавата приема за важни, но
не решаващи за нейното благополучие. Съществените интереси са свързани с
проблеми и тенденции, по които са възможни преговори с противостоящата
страна. В крайна сметка разликата между жизнените и съществените интереси
се заключава в това, кой от проблемите е търпим и кой е нетърпим.
„Периферните" интереси са тези, които не оказват сериозно влияние на
благополучието на държавата като цяло. Те могат да нанесат вреда на отделни
частни интереси.
Цитираните по-горе четири основни съставляващи на националните ин-
тереси и четирите критерия за тяхната важност Доналд Нойктърлайн обединява
в „Матрица на националните интереси"
Матрицата на интересите е по-скоро помагало за системен анализ и избор
на мъдра политика, а не средство, гарантиращо „правилни" отговори.
Главната цел на държавата като политическа организация на обществото
е защитата на националните интереси.
 22
Националните ценности формират правната, философската и етичната
основа за осигуряване по-нататъшното съществуване на нацията, Национал-
ните ценности позволяват на стратезите ясно да осъзнаят целите на нацията.
Ценностите имат ситуационен характер и се променят във времето. Ценностите
често встъпват в противоречие една с друга. Въпреки това националните
ценности лежат в основата на формулиране на националните интереси.
В проекта за Българска национална доктрина „България през двадесет и
първи век" е показана взаимовръзката между национална идея, национален
идеал и национални интереси. Според авторите Националната доктрина
определя дългосрочната стратегическа цел на държавата (националния идеал),
към която трябва да се стреми нацията, както и да посочи средствата и
пътищата за нейното осъществяване. Българската национална идея е
основният мироглед на българската нация и държавност. Националният идеал
представлява концентриран и конкретен израз на българската идея. Той е
образна проекция на стратегическата цел, която нацията и държавата се
стремят да постигнат. Националният идеал възниква на определен етап от
развитието на нацията в зависимост от конкретните исторически, социално-
икономически, политически условия и интереси. Българският национален
идеал представлява: отражение на националната ценностна система;
осмисляне на националното самосъзнание и националния дух; съставна част на
политическата идеология и философия на нацията, функция на националния
идеал са националните интереси. Те са носители на прагматичното начало и
отразяват колективната потребност на нацията. Националните интереси са
израз на историческите стремежи за непрекъснато нарастване на материалното
и духовното богатство на нацията. В цитираната по-горе „Българска
национална доктрина” е посочено, че националният идеал е динамична
категория. Той се актуализира в зависимост от належащите потребности на
времето.
Стратегическите цели посочват основните позиции, към които ще се
стреми малката държава при провеждане на политиката за национална
сигурност за защита на националните си интереси. Те включват:
фундаменталните цели, задачи или намерения на държавата; формулират се на
най-високо управленско равнище; представляват директиви за планирането;
синхронизират дейността на тези, които ги осъществяват; могат да бъдат
разположени във времето (краткосрочни и дългосрочни).
Целите изразяват желание и възможности за осъществяване на
политиката за национална сигурност. Малките държави са принудени да
определят важността на стратегическите си цели, от една страна, съобразно
своите силни и слаби страни, а от друга - от съществуващите благоприятни
възможности в обкръжаващата среда и заплахите на външната среда.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 23
Т.1. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ”

Занятие 1.2. „Среда на сигурността – основни термини и

определения”
Учебни въпроси:
1. Глобални тенденции и промени.
2. Съвременният политически тероризъм и международната
организирана престъпност.
3. Международна организирана престъпност и последици от нея.
4. Системи и организации за международна сигурност.

УВОД
Изясняването на съдържанието на понятието сигурност би било
самоцелно, ако не го използваме, за да характеризираме съвременното
общество, промените, които се извършват в него, и последиците от тях за
сигурността.
Важни въпроси за изучаваната дисциплина от нас са разкриване
същността на концепцията за международния конфликт, съвременният
международен тероризъм, международната организирана престъпност и
системите и организациите за международна сигурност, които са призвани да
генерират мир в регионален и световен мащаб

1. Глобални тенденции и промени

Съвременно общество
Понятието „съвременно общество” се дефинира нееднозначно. За
нуждите на нашия анализ още в началото ще подчертаем, че с него ще
обозначаваме едно ново състояние на част от човечеството и едновременно с
това процес на трансформации, които имат проявления във всички сфери на
обществения живот.
Днес все по-очевидни стават наченките на едно ново състояние на
човечеството, което е следващото голямо стъпало от собственото му развитие.
Досега толкова мащабни промени са се извършвали на два пъти. Първата
става при прехода от варварството към цивилизацията (земеделие, занаяти,
отседнал живот, наченки на наука, изкуство и т.н.) и втората - при прехода от
традиционното общество към общество, основано върху едрото машинно
производство (промишлена революция, велики научни и географски открития,
световна търговия и т.н.). По сполучливия израз на американския изследовател
Алвин Тофлър днес набира скорост третата вълна на промяната, която сега
се изразява в преход към слединдустриално общество. Според него, когато
обществото и културата са в процес на криза и най-общо на революционна
промяна, трябва да се изработват нови социални стратегии.
Главното в набиращата скорост глобализация са не пространствените
измерения, а транснационалните, трансрегионалните и в крайна сметка
световни потоци от хора, стоки, символи, образи, идеи. В невиждани досега
 24
мащаби нараства взаимодействието между политически и икономически
субекти, които трудно могат да се свържат с една държава или с група държави.
Една от най-важните характеристики е, че се трансформират международните
структури.
Преди да се разгърне глобализацията като процес, се появиха
глобалните проблеми, като най-голямо предизвикателство в цялата досегашна
история. Най-характерното за глобалните проблеми е, че те засягат жизнените
интереси, самото съществуване на човечеството. Всепризнати такива са:
световната консумация на енергия; потребностите от чиста питейна вода;
продоволственият проблем и планетарния екологичен проблем.
Най-общо казано, основните предизвикателства в сферата на сигурността
се намират в противоречието между процеса на глобализация и процеса на
партикуларизация на света. Под партикуларизация ще разбираме
диференциализацията, фрагментацията, разкъсването на връзките,
дезинтеграцията, изолационизмът в света.
Погледнато през призмата на сигурността, оптимален би бил такъв про-
цес на глобализация, който поражда партикуларизация от интеграционен
тип. Става дума за нарастващо разнообразие, пъстрота, самобитност, но в кон-
текста на обогатяване на средствата и пътищата за постигане на консенсус, на
търсене и гарантиране на оцеляването на всяка част, но като част на цялото.
Нито решаването на глобалните проблеми, нито удържането на
дезинтегриращите тенденции са възможни без изграждане на колективна
система за сигурност.
Човешкият живот и рисковете за хората навлизат в една нова „територия
на виртуалното време и пространство”.

Мрежовото общество
Мануел Кастелс разглежда формиращата се в глобален мащаб общест-
вена структура като мрежово общество, за което най-важната отличителна
черта е доминирането на информацията или знанията.
По мнението на Кастелс социалната структура на мрежова основа може
да бъде характеризирана с висока динамичност и да бъде отворена за обнов-
ление, при което не рискува загубата на своята балансираност. Мрежите могат
да се окажат институти, способстващи развитието на редица сфери от живота
на хората - световната икономика, всички сфери на труда, на културата на
социалната сфера и т.н.
Днес е в сила афоризма, че електронните средства за масова информация
са превърнали света в глобално село.
Информационното общество е общество със структура, организация и
обществени отношения, основани на достъпа, мрежовия подход и
информационните инфраструктури.
Достигането до една адекватна политика за сигурност е невъзможно без
отчитането на промените в съвременното общество, които се отнасят до огромни
маси от хора, до множество държави, дори до тези, които не може да причислим
към реално живеещи в информационното общество.
 25
Накратко, промените в съвременното общество са:
• Нарасналата уязвимост на държавните граници и
безпрепятственото движение на технологии, стоки и хора.
• Глобалната обвързаност на света. и едновременно с това наличието
на форми на структуриране на социалните групи и обществото, характерни за
доинформационната ера, с всички произтичащи от това катаклизми и
цивилизационни сблъсъци.
• Нарасналата възможност за пренасяне на мощ (чрез пренасяне на
информация), водеща до ерозията на традиционните концепции за гарантиране
на сигурността, нарастването на броя на действащите в мрежа структури в
много страни.
• Нова лоялност към „виртуални", без национално определена
идентичност общества.
• Началото на XXI в. е онзи вододел, от който човечеството може да
тръгне или в потока на старите нагласи и подходи, маскирани с нови послания,
или към изграждане на действителна световна общност, готова да посрещне
предизвикателствата. Именно днес утвърждаването на общочовешките ценнос-
ти не е абстрактно-хуманен императив, а въпрос на оцеляване. Точно в усло-
вията на глобализация хората тестват по нов начин военния фактор и заедно с
него всички останали фактори, които увеличават относителната си тежест за
постигане на сигурност.

Стратегически последици от глобализацията

Първата общопризната стратегическа последица от глобализацията с най-
сериозно влияние върху сигурността е нейният двойствен ефект върху
икономическото развитие. Изгодите от глобализацията са очевидни: по-бърз
икономически растеж, по-високо жизнено равнище, ускорено внедряване и
разпространяване на техническите новости и управленски навици, нови
икономически възможности. В същото време високият икономически ръст е
съпътстван от нарастващо неравенство както вътре, така и между обществата.
На съвременните развити държави принадлежат 70 % от световното богатство,
докато числеността им е само 28 % от жителите на планетата.
Опасност от икономически сепаратизъм съществува и в Русия, там ясно
се различават „региони донори" и „региони на дотации", което поражда
постоянна заплаха от разпадане на държавното единство - „богатите" се
отказват да издържат „бедните".
Глобализираният свят е изправен пред две противоположни тенденции.
От една страна, глобализираният пазар открива възможности за невъобразимо
досега богатство. От друга страна, според X. Кисинджър, се създава нова
уязвимост за политически хаос и отваряне на нова пропаст, вече дори не
толкова между богати и бедни, колкото между хората във всяко общество,
които са част от глобализирания свят на Интернет, и тези, които не са. В такава
среда атаките срещу глобализацията могат да се превърнат в нов
идеологически радикализъм, особено в страните, където управляващият елит е
малък, а пропастта между бедни и богати е огромна и се разширява.
 26
За Жан-Мари Геено най-важната стратегическа последица от
глобализацията е, че тя променя същността на заплахите. Днес на преден
план се извеждат две главни заплахи - гражданските конфликти и
международният тероризъм, което налага да се преосмислят стратегическите
концепции за сигурност.
Новите реалности, породени от необходимостта да се води „война" срещу
международния тероризъм, налагат промяна на стратегиите за национална
сигурност. Първи САЩ се отказаха от прилагане на политиката на сдържане
от епохата на Студената война. Новата доктрина предвижда нанасяне на
изпреварващи удари срещу терористи и враждебни държави, притежаващи
химическо, биологично и ядрено оръжие. Нейното приемане е опит адекватно
да се реагира и на още една от сериозните стратегически последици на
глобализацията - ускоряване на темповете на разпространяване на оръжията
за масово поразяване.
Тенденцията към глобализация ражда два типа войни. Зигмунт Бауман
ги нарича „глобализиращи войни" и „войни, породени от глобализацията".
Целта на глобализиращите войни е да се отстранят пречките по пътя на
действително глобална свобода на икономическите сили. Дълбоката причина за
решението да се започне война е да се отворят закрити досега територии за
глобалното движение на капитали, пари и стоки.
Войните, породени от глобализацията, са неуспешен опит да се
неутрализират негативните последици от глобалните процеси с локални
средства и с локални ресурси. Парадоксалният ефект на глобализацията на
икономиката е нарасналото значение на мястото. За Зигмунт Бауман отбраната
на мястото може да се разбере като „другото лице на глобализацията", като
неизбежен спътник на атаката срещу неприкосновеността на установените
граници и локалния суверенитет.
Стратегическите последици от глобализацията имат противоречив
характер. Те са в широкия спектър от нови заплахи за сигурността до нови
стратегически възможности за нейното укрепване. Това, от което се нуждае
светът, е да изгради в преходния период политическа конструкция с обхват и
визия, подобни на онези, в рамките на които функционира глобалната
икономика. Защото днес глобална война като резултат от конфликт между
враждуващи общности е по-малко вероятна, отколкото глобален хаос от
загубата на политически контрол над събитията

Управление в преходния период

Епохата, в която навлизаме, може да се окаже най-сложната от гледна
точка на управлението. Глобализацията вече има значителни последици, но тя
не е отслабила политическата власт до такава степен, че традиционните
стратегически оценки да са загубили значение. Този период съединява изво-
дите на класическия баланс на силите с елементи от друг свят, в който сигур-
ността се изгражда върху баланса на зависимостите и в който границите между
обществата до голяма степен са заличени, а суверенната власт на държавите -
отслабена. Методите, които осигуряват сигурност в единия контекст, в другия я
 27
подкопават. Тогава какво може и трябва да означава управление на
международните отношения в периода на преход от международния към
глобалния свят?
Според авторите на изследване на Вашингтонския национален
университет за отбрана процесът на глобализация формира раздвоена
международна система. Светът може да бъде разделен на две части: страни,
които са дълбоко интегрирани в еволюиращата система от норми на глобалната
икономика (спазващи тези норми), и страни, които или не могат да намерят
своето място в зараждащия се глобален ред, или се опитват да отправят
предизвикателство към неговите правила.
Като че ли най-очевидното и най-често срещано решение за нов
международен ред е еднополюсният свят. САЩ като единствена „велика
сила" поемат задачата да управляват в трудния преходен период. Аргументите
изглеждат убедителни. САЩ дават за отбрана приблизително една трета от
сумите за военни разходи в света.
В този смисъл във военнополитическата сфера САЩ в крайна сметка са
определяни като гарант от последна инстанция и единствената държава в света,
която може глобално да изнася сигурност. Това е теорията, според която САЩ
играят ролята на „ефективния шериф" или „съдия изпълнител", под надзора
на който последователно се консолидира светът на новите правила и закони.
Реакцията обаче на тази доброволно поета от САЩ роля не е еднозначна.
Главното несъгласие идва от липсата на легитимност.
Най-успешното регионално интеграционно обединение днес безспорно е
Европейският съюз. Той успешно гради институции и механизми за обща
външна политика и политика за сигурност. Така възниква възможност за
представителство на регионалната позиция и интерес на нивото на глобалните
взаимоотношения.
Друг вариант да се запълни институционалният вакуум в периода на
преход от международни към взаимозависими отношения е Организацията на
обединените нации да се реформира, така че да може да играе ролята на
„световно правителство".
Чрез замисляните, но доста бавно осъществявани реформи ООН се стре-
ми да институционализира понятието „световна общност". Това означава
създаване на глобални политически институции (световен съд, световна армия)
и отменяне монопола на държавата върху легитимното насилие. Така би могло
да се постигне примиряване на новите транснационални реалности с понятието
за държавен суверенитет.
НАТО е организация, която също има амбиция да се справи с
политическите задачи, възникващи на транснационално равнище. Нейният най-
сериозен проблем обаче, за разлика от ООН, е, че съюзът има сила, но няма
легитимност. Северноатлантическият съюз има една от най-сериозните заявки
да играе роля на наднационална институция за сигурност. Тя е обоснована в
концепцията за „сигурност на базата на сътрудничество”. Под това понятие
се разбира междудържавна дейност, която се осъществява с цел снижаване на
вероятността за възникване на война или намаляване на последиците от нея, и
 28
не е насочена срещу конкретна държава или група държави. Методите на
политиката, целяща постигане на такъв тип сигурност, са консултация вместо
конфронтация, убеждение вместо заплахи, прозрачност вместо секретност,
предотвратяване вместо поправяне и взаимозависимост вместо едностранни
действия. Това е система и за колективна сигурност, и за колективна отбрана.
И така, какъв ще бъде новият световен ред? Това, около което всички се
обединяват е, че старият световен ред се разпада, но все още няма сигурност
около новото разпределяне на силите. Няма единство даже в разбирането на
понятието „световен ред". Развитието на процесите на глобалния свят като че
ли прави по-приложима либералната представа за световно общество от
народи, а не само от държави, за световен ред, основан на ценности и
институции, а не само на военна сила.

2. Съвременният политически тероризъм и международната

организирана престъпност

Същност, цели и средства на политическия тероризъм

Понятието „тероризъм” се появява като явление, когато обществото
преживява дълбока криза и преди всичко криза в господстващата идеология и
държавната правна система. В тази обстановка в обществото се появяват
различни опозиционни групи - политически, социални, национални и религи-
озни, за които става съмнително законното съществуване на властта и цялата
система на управление. Когато тези групи стигнат до извода, че не могат да
постигнат целите си по законен път, те могат да се опитат да се доберат до
желаното чрез насилие, т.е. чрез тероризъм.
Изследователите на този обществен феномен са формулирали над 40
определения за тероризъм. Тези обаче, които го характеризират най-пълно, са
следните:
Тероризмът е практическо действие, представляващо война против
мирни граждани, инфрастуктурни и информационни обекти и срещу
законните институции. Целта на тези действия е предизвикването на страх и
парализиране на обществото за достигането на конкретни политически и други
резултати.
Тероризмът според Британска енциклопедия е систематично използване
на терор или непредсказуема жестокост срещу правителства, обществени
личности или обикновени хора за постигане на политически цели. Тероризмът
се използва от организации с лява или дясна политическа насоченост, от
националисти или етнически групи, от революционери, армиите и специалните
служби на отделни правителства.
Министерството на отбраната на САЩ определя „тероризма” като
„предумишлено използване на насилие или заплаха с насилие за нагнетяване на
страх с цел да бъде принудено правителството на държавата да приеме
изгодни за терористите действия или заплаха за правителството и
обществото за постигане на политически цели".
 29
От 1983 г. за статистически и аналитични цели правителството на САЩ
използва следните определения за тероризъм:
Терминът „политически тероризъм" означава предумишлено, полити-
ческо мотивирано насилие, извършено срещу невъоръжени цели от
субнационални групи или нелегални агенти, обикновено имащо за цел да
въздейства. Под „невъоръжени" се разбира граждански и военен персонал,
който по време на инцидента няма оръжие или не носи бойно дежурство.
Терминът „международен тероризъм" означава тероризъм, който
включва гражданите или териториите на повече от една държава.
Терминът „групов тероризъм" означава всяка група, осъществяваща или
група, имаща значителен брой подгрупи, които осъществяват международен
тероризъм.
Заедно с това трябва да се имат предвид най-малко четири общоприети и
задължителни критерия: да е извършено тежко престъпление; престъплението
да е мотивирано; да преследва политически или властови цели; да поражда
страх и ужас сред невинните граждани.
Под цел се разбира предвиждането в съзнанието на човека на
резултата, към чието постигане са насочени неговите действия.
Целта, преследвана от терористите, винаги е свързана с политиката.
Основната цел на терористичните организации е преди всичко промяна
на политическата система и публичната власт в дадена държава и създаване на
затруднения в управлението.
Втората цел е промяна на вътрешната или външната политика на
конкретна държава.
Третата цел е отмъщение за историческа несправедливост.
Средствата, използвани от терористите (насилие или заплаха с насилие),
са според конкретните цели за всеки отделен терористичен акт. Те използват
насилие или както е прието в наказателното право, в смисъла на физическа
интервенция върху обекта на терористичния акт (убийство, телесна повреда,
разрушаване, повреждане, унищожаване и др.).

Задачи, обекти и проявление на политическия тероризъм

Задачите на терористичните организации могат да бъдат: създаване на
недоверие в държавните институции от страна на населението на дадена
държава; психологически натиск над определени лица (политици,
общественици, държавни служители или съдебни представители), отделни
части от населението или цялото население; отстраняване на неудобни лица
(политици, общественици, представители на държавната власт и пр.); набавяне
на финансови средства, чрез които поддържат дейността си.
- Обектите на терористичните актове са хората, превозните средства
и/ или сгради, при които разрушенията са огромни, а човешките жертви -
многобройни.
- Основните проявления на тероризма могат условно да бъдат
групирани според целите, мащабите и способите на действията:
 30
Мащабите на терористичната дейност се изразяват в: терористични
актове срещу конкретни личности и срещу конкретни общности от населението
(етнически, религиозни); масови убийства на невинни граждани;
голямомащабни актове на насилие срещу човечеството; огромни разрушения.
Способите за действия са: взривове и палежи, използване на огне-
стрелно оръжие; ядрени взривни устройства и радиоактивни вещества; био-
логично или химическо оръжие; унищожаване или отвличане на транспортни
средства; информационно психологическо въздействие; унищожаване или
кражба на компютърно програмно осигуряване, т.е. прилагане на
кибертероризъм.

Характеристика на видовете политически тероризъм

В зависимост от задачите, които трябва да реши терористичният акт,
тероризмът може да се раздели на криминален и политически.
„Криминалният тероризъм” по своята същност представлява
престъпление (терористичен акт), насочено да принуди друг субект да
извърши престъпление, или несъставомерно деяние, което не е престъпление,
но се извършва от субекта против неговата воля и интереси. При крими-
налния тероризъм не се търси политическа цел, а имуществени облаги.
За разлика от криминалния тероризъм политическият цели винаги
постигането на политически или свързани с тях имуществени резултати.
„Политическият тероризъм” представлява политически мотивирано,
конспиративно организирано насилствено действие, насочено към решаването
на конкретни политически цели
Политическият тероризъм по критерии може да бъде разграничен на три
вида: „идеологически” тероризъм, „религиозен” тероризъм и тероризъм на
„третата вълна".
Идеологическият тероризъм преобладава като обществен феномен в
годините на Студената война. Същественото, което го обособява като
самостоятелна разновидност, е неговата идеологическа мотивация, т.е. целите
на терористичния акт са насилствено налагане или пропагандата на определени
политически цели. Според ориентацията му политическият тероризъм може да
бъде разграничен на „ляв" и „десен".
Съвременният ислямски фундаментализъм е по-скоро реакция срещу
западния модел и култура, отколкото на западната цивилизация като цяло.
Ислямските фундаменталисти искат да управляват обществото с идеите от
миналото и техническите средства на настоящето.
Тероризмът на „третата вълна" представлява най-модерната фаза в
развитието на терористичните актове и е формулиран за първи път от
социолога Алвин Тофлър. Според него тероризмът на „третата вълна" или
тероризмът на информационната епоха е наличен научен потенциал за
създаването на смъртоносно химическо и биологично оръжие, както и за
проникване в още неразгаданите тайни на атома, широк, глобален кръг от
високообразовани хора, достъп до смъртоносно знание и свободни общества,
организирани с цел да се защитават срещу враговете или чужди държави, но ;
 31
не и срещу индивиди или малки групи от хора сред собственото им население.
Тофлър счита, че това е тероризмът на XXI в., чиято начална точка е поставена
с атентата в токийското метро.
Най-новият вид тероризъм е т.нар. „кибертероризъм" - използване на
компютъра и мрежите за връзка (Internet и електронната поща) за
разрушаване на обекти и части от националната инфраструктура за
постигане на своите цели. Той нанася удари по ахилесовата пета на
съвременното общество - непрекъснатото нарастващата му зависимост от
компютърните системи и информационните технологии.
Тероризмът може да бъде организиран от вътрешни и външни субекти.
Външните са специалните служби на отделна държава, международните
терористични организации и международната организирана престъпност.
Вътрешните субекти се състоят от лица и организации с екстремистка,
сепаратистка, религиозна или идеологическа насоченост, вътрешната
организирана престъпност или други неформални структури, които си поставят
за цел промяна на конституционния ред с насилствени методи.
Тероризмът и организираната престъпност се превръщат в първостепенна
заплаха за политическата стабилност и националната сигурност.
Стратегията на международния тероризъм включва: водене на
психологическа война с цел да покаже на света уязвимостта на всяка държава,
колкото и могъща да е тя; обявяване на свещена война („джихад"), за да се
предизвика сблъсък на цивилизации в глобален план и да се придаде
религиозна окраска на чисто терористични цели; опити за сриване на
световната икономика, разбиване на икономическото доверие в САЩ и най-
развитите държави; предизвикване на енергийна криза; създаване на масова
психоза от използването на биологически, химически или токсични вещества;
заплахи от извършване на атаки срещу информационните и компютърните
системи; внасяне на сериозни смущения в транспортните комуникации, застра-
хователното дело и др.

3. Международна организирана престъпност и последици от нея

Международна организирана престъпност

Понятието „международна" се използва за означаване на потоците от
информация, пари, физически обекти, хора или други материални или
нематериални средства през държавните граници, при което един от обектите
не представлява държавата.
Поради това „международната престъпност” се диференцира като
форма на търговска дейност, осъществявана с противоправни средства, с
използване на заплаха и физическа сила, изнудване, корупция, шантаж и други
методи на принуда, а също и чрез привличане на забранени стоки и услуги.
Международната престъпност не може да се ограничи само до различни-
те форми на комерсиална дейност. Тя обхваща цялата световна икономика,
производството и размяната, главно посредством корупция.
 32
Четири са принципите за глобализация на образците за
престъпността: Ерозията на националната държава като инструмент за
сигурност; Пазарният фундаментализъм; Глобализацията на образците за
благополучие; Нарастващото социално-икономическо неравенство.
Международната престъпност се характеризира с процес на консолида-
ция, тя е фактор, който в значителна степен определя живота на съвременното
общество.
Основните характеристики на международната организирана
престъпност са: тя е всеобхватна по отношение на сферата на обществения
живот в държавата; тя е устойчива, адаптивна и организирана.
Международната престъпност играе консолидираща роля между
отделните престъпни организации, тя се усъвършенства. Това е непрекъснат
процес на саморазвитие. Дори се стига до разработване на собствени
изследователски програми. Чувстват се новаторските подходи в управлението
на международната организирана престъпност.

Последици за сигурността от международната организирана

престъпност
Последиците от международната организирана престъпност се проявяват
в две основни форми: престъпност, застрашаваща международните
отношения, и престъпност, застрашаваща новия икономическия ред.

Престъпност, застрашаваща международните отношения

Международната престъпност е заплаха за суверенитета на държавата. Тя
съществува благодарение на отпадналите за нея държавни граници. Но с това
нарушава националния суверенитет на държавата, поради това че през
националните граници преминават потоци от хора, пари, ценности и
информация. Тя е заплаха за: устоите на съвременното общество (злоупо-
требата с наркотици, посредством корупцията се подкопават основополагащите
институции на държавата, независимостта на законодателната, изпълнителната
и съдебната власт, разрушават се основни ценности); живота, здравето, честта
и достойнството на отделния човек; националната стабилност и държавния
контрол; демократичните ценности на обществените институции; националната
икономика; финансовите учреждения; приватизацията и развитието.
Международната престъпност е заплаха за глобалните режими и кодекса
на поведение. Тя може да замени трафика на наркотици с незаконна търговия с
технологии и компоненти на оръжията за масово унищожаване.
Престъпност, застрашаваща новия икономическия ред.
Контрабандата е дейност по пренасочване на пари, стоки или ценности
през държавната граница в нарушение на установения от компетентните органи
ред. Тя винаги е противозаконна и засяга интересите на повече от една страна.
Терминът контрабанда има италиански произход и означава незаконно
прехвърляне на стоки през границата. През последните години този термин все
по-често се заменя с английския термин незаконен трансфер, което означава
транзитиране на стоки. Целта на контрабандата е реализиране на печалба.
 33
Международен трафик на наркотици. Наркотрафикът е най-
разпространената дейност в системата на международната организирана
престъпност. Икономическият ефект от него възлиза на 4/5 от общата печалба
на престъпните организации.
„Трафикът” е дейност по изнасяне или внасяне в една или друга страна
на наркотични вещества или суровини на територията на определени страни.
Имаме два вида трафик: вътрешен и международен.
Контрабанда на нелегални емигранти е значително обвързана с
организираната престъпност и се превръща в международна престъпна
дейност.
Незаконна търговия с оръжие - това е един от най-острите проблеми на
съвременността. Предмет на търговията са конвенционалните и
неконвенционалните оръжия и технологии. Печалбите са огромни. Търговията
с оръжие оказва влияние върху военните конфликти и тероризма.
Незаконна търговия с ядрени материали - това е сравнително нов вид
престъпна дейност, която придобива актуалност с разпадането на Съветския
съюз и общата политическа нестабилност в света през последните години.
Търговия с хора Към този вид престъпност се отнасят: робството,
търговията с роби, търговията с жени, търговията с деца и привличането на
хора към принудителен труд. Тя е изцяло подчинена на икономическите
интереси.
Търговия с човешки органи. На черния пазар през последните две
десетилетия се появи нова стока с много висока цена - човешки органи с цел
трансплантация. Пазарът е в икономически развитите страни, където
незаконното донорство се плаща скъпо.
Кражба и контрабанда на автомобили. Това е една от утвърдилите се
форми на международната икономическа престъпност.
Кражба и контрабанда на предмети с историческа u културна
стойност. Това са кражби с цел задоволяване на местни колекционери или са
включени в контрабандна мрежа, осигуряваща пренасянето им през граница и
намиране на пазари.
Фалшифициране на пари и ценни книжа. Посредством изготвянето и
пускането в обръщение на огромни парични маси в условията на съществуващ
световен пазар се дава тласък на черната икономика, засягат се националните и
международните икономически отношения.
Порнография. Порнографията е гръцка дума, която означава неприлично
писане. Тя е широко развита дейност, осъществявана от отделни лица, групи от
хора или престъпни организации, с която се преследва извличане на огромни
печалби.
Пиратство - това е сложна престъпна дейност, която включва морското
разбойничество като средство за набавяне на пари и хора, откупи за риба,
търговия, преминаване през определени места и рекет. Нападението над съдове
собственост на държавата се счита за акт на агресия и е посегателство срещу
държавния суверенитет.
 34
Хазартът намира израз в игра на зарове, игра на числа (лотарии, тото,
лото, бинго и други), залози при спортни състезания, конни надбягвания, игри с
петли, бикове и др., където един печели, а друг губи. Важно условие за
развитието на хазарта са легализирането на определени игри и установяването
на либерален режим - предимно лицензиран.
Пране на пари. Печалбата от международната организирана престъпност
придобива истинската си стойност, когато се влее в легалната икономика. Този
процес е известен като пране на пари. Прането на пари е организирана,
професионализирана и интелектуализирана дейност, обхванала всички страни в
света.
Други форми на престъпления срещу международния икономически
ред. Това може да бъдат: незаконна търговия с животни, контрабанда с
вторични суровини, кражба на интелектуална собственост и видеопиратство,
включително и литературни произведения, компютърни технологии и други.

Видове престъпност срещу международните политически

отношения
Престъпленията против човечеството са едни от най-тежките
престъпления, които може да се извършват от структури на организираната
престъпност.
Международният военен трибунал предвижда три основни групи
престъпления против човечеството: престъпления против мира; престъпления
против законите и правилата за водене на война; престъпления против
човечността.
Наемничеството е особена форма на престъпна дейност, която сериозно
застрашава отношенията между държавите. Днес е широко разпространено в
локалните конфликти.
Геноцидът е едно от най-тежките престъпления според международното
наказателно право и националните законодателства по света, всъщност това е
унищожаване изцяло или отчасти на определени национални, етнически,
расови или религиозни групи.
Апартейдът е пълно разделение на хората по расов признак, при което
една раса господства над друга. През последните две десетилетия актуалност
придобиха проблемите на биоцида и екоцида.
Биоцидът буквално означава убийство на живота. Той е нов метод за
разрушаване на природната среда със забранени средства, което поставя в
опасност съществуването на човечеството.
Екоцидът е престъпно въздействие върху природната среда, с което се
нарушава екологичното равновесие и е заплаха за човешкия род.

Тенденции за развитие на международната организирана

престъпност
Основните тенденции на международната организирана престъпност се
определят от крайната й цел - глобализация и завладяване на световното
стопанство.
 35
Първата основна тенденция - завършване процеса на конвергенция с
традиционната престъпност.
Втората основна тенденция - конвергенция с икономическата
престъпност чрез засилване на черната и сивата икономика.
Третата основна тенденция - овладяване на стратегическите позиции в
промишленото производство, националната и международната икономика и
финанси и подчиняване на политическата система.
Четвърта основна тенденция - използване на съвременни управленски
теории и научни открития.

Насоки за борба с международната организирана престъпност

Възниква въпросът, какво да се прави като реакция на тези процеси. На
първо място при тези условия борбата с международната организирана
престъпност става въпрос на цялото общество. Три са посоките, в които тряб-
ва да се търсят отговори: ожесточаване на вътрешната репресивност на сис-
темата на равнище национална държава, транснационализацията и привати-
зацията на сигурността.
Тенденциите към приватизация на сигурността се появяват поради
ерозията на националната държава. Един от най-бързо развиващите се в
световен мащаб бизнеси е този със сигурността на частни агенции, охрани,
осигурители, телохранители, с различни системи и устройства.
Глобализацията на престъпността води до транснационализация на
противодействието. Засилва се сътрудничеството на двустранна и
многостранна основа. Нараства ролята на Интерпол, Европол и
Международния наказателен съд. Престъпленията, с които се занимава съдът,
са групирани в четири групи - геноцид, престъпление против човечеството,
военни престъпления и агресия.
Основните рискове и заплахи за сигурността на Р България са свързани с
тероризма и организираната престъпност; политическата нестабилност на
Балканите; икономическата нестабилност в по-голяма част от страните в
региона и умишленото забавяне на икономическото развитие на страните;
наличието на нетрадиционни рискове; бежански и емиграционни проблеми,
трафика на наркотици и оръжие, екологични заплахи.

4. Системи и организации за международна сигурност

Главните форми на стратегическо взаимодействие в една
международна система са двустранните и многостранните съюзи и коалиции и
регионалните и международни организации за колективна сигурност.
Регионалното междуправителствено сътрудничество в сферата на
сигурността в наши дни приема четири основни форми. Първата категория
обхваща изграждането на регионални съглашения по силата на глава VIII от
Устава на ООН, които могат да бъдат институционализирани в общи структури
(Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), Арабската
лига, Организацията за африканско единство). Втората категория се отнася до
 36
профилирани регионални организации за сигурност, като НАТО, а в
исторически план също Организацията на Варшавския договор (1955-1991),
Западноевропейския съюз (1954-1999), Багдадския пакт. Водещото начало при
тяхното създаване е осигуряване на колективна отбрана в даден географски
регион, което се обосновава обикновено с правото за „колективна самоотбрана"
в съответствие с чл. 51 от Устава на ООН. Гражданските регионални
организации представляват третата категория многостранно международно
сътрудничество, чиято дейност не се ограничава единствено до проблемите на
мира и сигурността. Такива са Съветът на Европа, Европейският съюз,
Асоциацията на народите от Югоизточна Азия (АСЕАН). Четвъртият вид на
регионално сътрудничество днес са т.нар. „коалиции на желаещите", които в
действителност са „ад хок” военнополитически съюзи на държави, съюзили се
за разрешаване на конкретен регионален конфликт.
Първата международна публична организация за колективна защита на
световния мир е Обществото на народите (ОН) - наричана още Лига на
нациите (1919-1939)
Организация на обединените нации (ООН)
ООН е създадена на 24.10.1945 г. от 51 страни, които са изпълнени с
решимост да съхранят мира посредством развитие на международното
сътрудничество и осигуряване на колективна сигурност. ООН се явява център за
решаване на проблеми, с които се сблъсква цялото човечество. Дейността на
тази организация се състои в това, че тя я осъществява чрез съвместните усилия
на повече от 30 свързани с нея организации. Всички те съставляват системата
на ООН.
Главни органи на ООН са: Общо събрание (Генерална асамблея); Съвет
за сигурността; Икономически и социален съвет; Съвет за попечителство и
Международен съд.
Главни органи на ООН, на които се възлагат функции да осигуряват между
народния мир и сигурност, са: Общо събрание (Генерална асамблея); Съвета
за сигурност; Международен съд.
Съветът за сигурност на ООН, който не разполага със собствени
въоръжени сили, възлага на силите на НАТО осъществяването на
омиротворителни или мироопазващи операции в различни точки на света
под мандата (от името и под флага) на ООН.

Организацията на северноатлантическия договор (НАТО)

НАТО е създаден на 04.04.1949 г. във Вашингтон, с подписването от 12
страни – учредителки. Той е създаден в съответствие с Член 51 от Устава на
ООН и утвърждава неотменимото право на независимите държави на индиви-
дуална и колективна отбрана.
Целите на НАТО са да гарантира свободата и сигурността на всички свои
членове с политически и военни средства в съответствие с принципите на Устава
на ООН. Седалището на НАТО е във Вашингтон, а европейското му седалище
(Главната квартира) в Брюксел.
 37

• Висши ръководни органи на НАТО

Генерален секретар. Той се назначава от правителствата на страните
членки за председател на: Северноатлантическия съвет, Комитета по планиране
на отбраната, Групата за ядрено планиране, Комитета по въпросите на
съвременното общество, за титулярен председател на други старши комитети,
както и за генерален секретар и главен администратор на НАТО. Той
съпредседателства Евро-атлантическия съвет за партньорство и Групата за
средиземноморско сътрудничество и е съпредседател на Постоянния съвместен
съвет НАТО - Русия и на Комитета НАТО - Украйна.
Северноатлантически съвет (САС). Той е висш военнополитически
орган.
Комитет за планиране на отбраната. В него от постоянните си
представители са представени всички страни членки (без Франция).
Група за ядрено планиране. Тя включва министрите на отбраната на
страните членки, които заседават в Комитета за планиране на отбраната.
Военен комитет. Той е висш военен орган, който дава препоръки на
САС и на Комитета за планиране на отбраната във военната област. Състои се от
началниците на генералните щабове на въоръжените сили на страните членки..
Главнокомандващи
След юли 1994 г. НАТО има само две върховни командвания: Съюзно
командване в Европа и Съюзно командване за Атлантика.
• Администрация на НАТО
Работата на Северноатлантическия съвет и подчинените му комитети се
подпомага от Международен секретариат, а на Военния комитет от
Международен военен секретариат, които представляват администрацията
на НАТО.
• Парламентарни и неправителствени организации на НАТО
Парламентарна асамблея на НАТО - тя е съвещателен орган, чиито
решения имат препоръчителен характер за НАТО.
Евро-атлантически съвет за партньорство (ЕАСП) - той е създаден на
9 юли 1997 г. на основата на Северноатлантическия съвет за сътрудничество и
програмата „Партньорство за мир". ЕАСП е форум за политически консултации
и военен обмен.
Асоциация на атлантическия договор (АТА) - Тя обединява национални
неправителствени организации, създадени на доброволна основа във всяка от
страните - членки на НАТО, с цел да подпомагат усилията на НАТО и на
отделните правителства на страните членки, насочени към осъществяване на
целите на Северноатлантическия договор.
Политическите комитети, организации и агенции са групирани по
следните категории:
- материално-техническо осигуряване;
- тилово осигуряване;
 38
Европейски съюз (ЕС)
През декември 1991 г. Европейският съвет на свое заседание в
Маастрихт (Холандия) взима решение да бъде създаден Европейски съюз.
• Органи на Европейския съюз (ЕС)
Европейски парламент - това е демократичният глас на народите от
страните-членки на Европейския съюз.
Европейската комисия е институцията, натоварена да осъществява
изпълнителната власт в Съюза. Задачите на комисията са да предлага, прилага
и контролира.
Съвет на Европейския съюз. Той е основният орган, който взима
решения в рамките на Съюза. Той се състои от представители на всяка страна
членка на ниво министри. До 2002 г. този съвет се наричаше Съвет на
министрите.
Европейски съвет. Той не е включен в списъка на органите на ЕС, но
неговата функция е твърде важна. Европейският съвет определя основните
политически насоки и приоритети на Европейския съюз. В него участват
държавните и правителствени ръководители на страните-членки.
Европейският съвет не трябва да се бърка със Съвета на Европа, чието
седалище е в Страсбург.
Съветът на Европа. Той е създаден на 5 май 1949 г. Съветът има за цел да
поддържа основните принципи на правата на човека, плуралистичната
демокрация и върховенството на закона и да повишава жизнения стандарт на
гражданите на Европа.
Органи на Съвета на Европа са: Комитетът на министрите,
който взема решения за съвместни действия на правителствата, и
Парламентарна асамблея,, която прави предложения за предприемане на
нови дейности и изпълнява функциите на парламентарен форум в по-общ план.
Съд на европейските общности. Европейският съд в Люксембург е
Върховният съд в общността в сферите, в които действа европейското право
Европейска сметна палата - тя проверява счетоводните отчети и
документи от бюджета на Европейския съюз.
На 12.12.2003 г. в Брюксел е приета Европейска стратегия за си-
гурност. За да защити своята сигурност и да популяризира ценностите си, Евро-
пейският съюз има три стратегически цели: да се изправи пред заплахите; да
създаде сигурност за съседите му; да създаде ефективен международен ред.
• Администрация на Европейския съюз
Работещите във всички структури, подпомагащи дейността на органите на
Европейския съюз, се наричат европейски служители. Съвкупността от тези
структури представлява европейската администрация. Тя е независима от
националните правителства на страните членки.

Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ)

Организацията е основана в периода 30 юли - 1 август 1975 г. с
подписване на Заключителния акт от Хелзинки. Преговорният процес, протекъл
на три етапа, е наречен Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа
 39
(СССЕ). Държавите, подписали акта, са 55 и са от Европа, Азия и Северна
Америка.
От 1 януари 1995 г. СССЕ се структурира в Организация за сигурност и
сътрудничество в Европа (ОССЕ). Тя сключва договорености, които се отнасят
до държавните и обществените отношения и връзки между страните, които са го
подписали. Постоянните изпълнителни и консултативни структури на ОССЕ се
установяват във Виена и Прага. Приет е специален Кодекс за политико-
военните аспекти на сигурността и Декларация за общ всестранен модел за
сигурност в Европа през XXI век.
Предмет на ОССЕ са комплексите от теми: въпроси на сигурността в Евро-
па; сътрудничество в областите на икономиката, науката, техниката и околната
среда; сътрудничество в хуманитарната и други области.
Системата на ОССЕ включва:
• Органи за приемането на политически решения
Срещи на върха - срещи на висшето ниво на организацията с участието
главите на държавите и правителствата, на които се провежда преглед на
дейността на ОССЕ.
Съвет на министрите - това са срещи на министрите на външните работи
на страните - членки на ОССЕ.
Ръководен съвет - това са срещи на високото ниво на политическите
ръководители на външните министерства.
Постоянен съвет - основен постоянно действащ орган на ОССЕ за
политически консултации и приемането на оперативни решения по всички
въпроси влизащи в компетенцията на Организацията.
Форум за сътрудничество в областта на сигурността (ФСС) - орган
за разглеждане на военните аспекти на сигурността.
• Органи за оперативна дейност
Действащ председател на ОССЕ - министър на външните работи на
държавата, заемаща председателския пост.
Бюро по демократичните институти и правата на човека на ОССЕ -
базирано е във Варшава и осъществява съдействие за обезпечение на човеш-
ките права, демокрацията, правовата държава.
Върховен комисар на ОССЕ по въпросите на националните
малцинства (ВКНМ) - има съществена роля в областта на ранното
предупреждение и предотвратяване на конфликти.
Представител на ОССЕ по СМИ - наблюдава делата в областта на
средствата за масова информация в страните – членки. Офисът на Представителя
по въпросите на СМИ се намира във Виена.
Парламентарна асамблея - съдейства на парламентарните институти на
държавите членки в тяхното участие в дейността на организацията посредством
обсъждането на проблемите и приемането на резолюциите и препоръките,
отнасящи се до работата на ОССЕ.
Съдът по помиряване и арбитраж - той е един от механизмите за мирно
урегулиране на споровете между държавите - членки на ОССЕ.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 40
Т.1. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ”

Занятие 1.4. „Геополитика. Регионализъм и регионална сигурност –

основни термини”

Учебни въпроси:
1. Геополитически фактори на сигурността.
2. Регионализъм и регионална сигурност.
3. Форми на сътрудничество в региона на Югоизточна Европа,
инициативи и приети решения.
4. Република България в политиката за сигурност и отбрана в региона.

УВОД
Сигурността е в пряка зависимост от обществените отношения в държа-
вата, а така също и от нейните връзки с останалите субекти на международната
дейност. В зависимост от пространствените измерения тя може да бъде
разглеждана както в глобален, така и в регионален мащаб, където сигурността
на държавите от региона или върху отделни територии в рамките на една
страна придобива първостепенна важност.

1. Геополитически фактори на сигурността

В новата епоха глобализацията не премахва геополитически проблеми, но
влияе върху това как те се проявяват и решават. И днес, както и преди, тлеят
множество политически конфликти, предизвикани от разногласия по повод на
територии, граници и ресурси, военно съперничество, а също етнически или
културни различия. Тези фактори, оказващи негативно въздействие и
създаващи напрежение в геополитическия контекст, продължават съвместно да
съществуват и да си взаимодействат със зараждащата се глобална система.

Глобализация и глобализъм
Това, което непременно трябва да се подчертае, е, че има голяма разлика
между глобализацията като обективен процес и глобализма.
Глобализмът е тип политика на държава (група държави), която се
състои в стремеж към осигуряване на условия за доминиране в света. Това в
крайна сметка е налагане на един модел на икономически, социален,
политически и духовен живот, който в определен момент на практика доказва
своите предимства, но поддържа тези предимства и чрез утвърждаването си с
всички възможни средства.
Днес в условията на глобализацията, и във времето на глобализма като
политика има място за геополитически анализ.

Геополитика и геополитически анализ

Както често се случва в науката и в реалната обществена практика,
понятието геополитика се използва многозначно или иначе казано, то се
 41
отнася до различни неща. Първото и най-важно уточнение, което трябва да
направим, е, че понятието геополитика, от една страна, обозначава
изследването на реални процеси в света и практическите действия на хората, а
от друга - самите тези процеси и действия.
Обектът на геополитиката като интердисциплинарна научна област се
локализира около изучаването на взаимодействието между обществото и
природната среда, по традиция възприемана като географска, но отдавна
излязла извън рамките на обекта на географията.
Предметът на геополитиката, най-общо казано, се отнася до разкрива-
нето на закономерностите на влиянието на средата върху обществото и държа-
вата и на тази база до изследването на средата като фактор, който влияе на
политиката в най-широкия смисъл на това понятие. В литературата обикновено
се акцентира на няколко момента в съдържанието на геополитиката като
област, в която се провеждат изследвания:
Изучаване влиянието, което имат географският фактор -
местоположение, размери, релеф, климат, полезни изкопаеми - и социалният
фактор - количеството и структурата на населението - върху политиката на
една държава и връзките й с другите държави.
2. Научно изследване на общността от интереси на държавите от един
регион и на реалната политическа практика, при която се отчита значението на
природните условия и свързаните с тях икономически, демографски, етни-
чески, културни и други фактори.
Не бива да се пропуска още един смисъл на понятието геополитика,
който също се подлага на научен анализ и се има предвид в практическата
политическа дейност. Става дума за геополитиката като идеология,
използваща аргументите на географските дадености за обосноваване на
експанзионистична политика и реална държавна експанзия.
Основното понятие, което се използва в геополитическия анализ, е голе-
ми пространства – това са основни структурни елементи на света от
геополитическа гледна точка. Това са големи по територия и потенциал
държави или политикоикономически обединения. Между големите
пространства съществуват постоянни отношения, от една страна, на
противопоставяне, а от друга - на сближаване. Тези отношения определят
конкретната геополитическа картина на света.
Класически големи пространства днес са локализирани като
Северноамериканско, Европейско, Руско, Евроазийско и Далекоизточно
пространство.
В съвременния геополитически анализ продължават да се използват
понятията „велики сили" и „свръхсили".
Обикновено понятието „велики сили" се замества с „основни
геополитически играчи" като и в двата случая става дума за сили, които
играят по правила, създадени от самите тях, и имат сериозни сфери на влияние
и въздействие, планетарно присъствие и интерес от такова присъствие.
Другото важно понятие, използвано в геополитическия анализ, е
геополитически възли. От една страна, тяхното оформяне е резултат от
 42
сблъсъка между големите пространства, а от друга - междинните конфликтни
пространства са арената на реалния сблъсък на интересите на големите
пространства. Оттам и определението „възли", в смисъл на затегнато
съсредоточение на много и противоречиви интереси, които трудно се
синхронизират. Обикновено става дума за райони, богати на стратегически
суровини, потенциални пазари или райони с военностратегическо значение,
удобни за дислокация на войски и осигуряване на логистичната им подкрепа.
Днес такива са Кавказ, Близкият изток, Средна Азия, и разбира се,
Балканите. Те променят приоритетното си значение във фокуса на основните
играчи и националната сигурност на страните, намиращи се в геополитически
възли.
Геополитически ключови зони - с това понятие се обозначават
относително малки по обхват зони, които имат изключително значение за
световните комуникации, за търговските връзки и военните операции.
Например зоните на Босфора, Гибралтар, Ла Манш, Берингов проток, Суецки
канал, Панамски канал и др., а също така и железопътни, шосейни и
телекомуникационни възли със световно или важно регионално значение.
Геополитическите ключови зони са не само природно дадени образова-
ния (проливи, проходи и други), а и такива, създадени в резултат на целена-
сочената човешка дейност, която в случая може да се определи като
геополитическо трайно вложение в бъдещето, като заявка за геополитическо
присъствие, признато или оспорвано от останалите играчи.
Сериозният геополитически анализ има смисъл само ако служи за
формулирането на стратегия (геостратегия). Тя е рамката, очертана от
геополитическите фактори, в която се реализира конкретната геополитика на
държава или коалиция от държави. Тук понятието геополитика се използва в
другото му значение - обвързаното с доктрина реално практическо действие.
В своята история човечеството е изработило някои по-трайни
геополитически концепции, които като доктрини са реализирани и на
практика, но естествено, се нуждаят от развитие в новите условия.
Първият тип концепции, които нямат сериозно значение днес, но не са
изчезнали напълно от теоретичния небосклон и от реалната политика, са тези,
при които отношението общество-природна среда се разглежда през призмата
на определящата и изключителна роля на средата. Географският фактор е
изведен и като структуроопределящ обществените процеси и като главна
причина за сблъсъците между хората и държавите.
Вторият тип концепции са свързани с начина на живот на хората като
определящ геостратегията и геополитиката. Тук социалният детерминизъм е
налице, а средата (пространството) се характеризира като необходимо условие
за реализиране на начина на живот. Разделянето на народите на номадски,
уседнали и морски от геополитическа, а не от историческа гледна точка
означава различен тип отношение към средата, към ресурсите и комуника-
циите.
Класическа геополитическа концепция, която има сериозно влияние и
днес, е известна като сблъсък на водата и сушата. За неин основоположник
 43
се смята Алфред Мейън с произведението си „Влиянието на морските сили
върху историята". Основното в неговата концепция е идеята, че световният
геополитически сблъсък може да се определи, ако в структуроопределящата
роля на средата се включат световните морета и океани, не само защото 2/3 от
земното кълбо е покрито от вода, не само защото световният океан е огромен
източник на ресурси, а най-вече защото именно чрез морските простори са
възможни световно присъствие, контрол и гарантиране на по-висока степен на
сигурност.
Модерните геополитически концепции включват в себе си постиженията
от миналото и опита, натрупан в голямата игра. Демографският бум, особено в
глобалния Юг, промени драстично фактора количество население.
Виртуалната среда промени изискванията и подходите към географската среда.

2. Регионализъм и регионална сигурност

В последните две десетилетия като нов дял на политическите науки се
формира научното направление „политическата регионалистика".
Успоредно с това се променя и съдържанието на термините „регион” и
„регионализъм”. Изучаването на регионите дава възможност за задълбочен
анализ както по проблемите на сигурността, така и на тенденциите и
направленията в развитието на политическите, икономическите, социалните и
културните процеси в тях, за конкретните измерения на регионалната политика
и регионалното управление.
Вникването в същността на термина „регион" показва едно твърде
широко тълкуване. Преди всичко регионът предполага пространствена,
физикогеографска среда. Наред с това той има и конкретна културно-
цивилизационна, етническа, историческа, икономическа, екологическа и дори
политико-административна и правна общност.
Световна практика е регионите да се свързват с определени океански и
морски акватории, с имена на полуострови и планински вериги. Много често в
този случай съществува несъвпадане на природни, етнически, културни и
политически граници
Най-големите пространствени обединения в световен мащаб са
цивилизационните региони, исторически изградили се на базата на сходни
културни и исторически характеристики.
Като примери в това отношение могат да се посочат
Западноевропейският регион, Източноевропейският регион
Северноамериканският Самостоятелен цивилизационен регион представляват
Латинска Америка, Югоизточна Азия, Африка на юг от Сахара и др.
Югоизточна Европа (ЮИЕ) – според немския учен Карл Казер обхваща
териториите на север до Карпатите, на изток до Черно море, на юг до Егейско
море и на запад до Йонийско море.
В българските научни и политически среди е утвърдено разбирането, че
Балканите включват Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция,
Македония, Румъния, Словения, Сърбия, Черна гора, Хърватска, Турция. По
 44
чисто политически и цивилизационни съображения към региона се привързва и
остров Кипър.
Черноморският регион се приема, че обхваща България, Румъния и
Турция, които заемат западните и южните брегове на Черно море, а така също и
другите заемащи северните и източните брегове – Украйна, Русия и Грузия.
Обичайно тук се присъединяват и съседните Молдова и южнокавказките
държави - Армения и Азарбейджан, като се приема, че те се възползват от
морския излаз на своите съседи.
Тясно специализираната трактовка на понятието „регион" се свързва и с
външноикономическите връзки.
Сред множеството определения заслужава да посочим това на Ан
Маркузен, според която: „регион” - това е исторически еволюиращо,
компактно териториално общество, което съдържа в себе си физическо
обкръжение, социално-икономическа, политическа и културна среда, а така
също и пространствена структура, която го отличава от другите региони и
териториални единици, каквито се градът и нацията".
Много рационален подход при изследването на проблемите на регионите
и регионализма има професорът от университета в Дортмунд Л. Ремхелд, спо-
ред който понятието „регион" е супертермин, включващ редица основополага-
щи белези като определена територия, население, общо историческо битие,
природни дадености, кръг от съвместни проблеми и др.
Ако трябва да се посочи едно най-общо определение за тази актуална
научна категория, то под „регион” трябва да разбираме област, район, част от
държава или група държави, които са характерни със своето
местоположение или с исторически наложили се обстоятелства и имат
относително устойчиви политически, икономически, национални,
лингвистични или други сходства.
Различно от това определение е модерното, съвременното съдържание на
понятието регион и регионализация. В тази връзка много и най-разнообразни са
съвременните трактовки за регионализма. За френския изследовател Пирьо
Юкарайнен под термина „регионализъм" могат да се крият толкова
разнообразни процеси като например - движението за колективни
малцинствени права на различните етнически групи, сепаратизъм,
децентрализацията на държавите, транснационалното сътрудничество
между съседни административно-териториални единици, интеграцията
между съседни области и др.
С понятието „регионализация" тясно се свързва и другата важна
категория – „регионално развитие”. Това е процес на формирането на
териториални различия в рамките на страните и регионите във всички сфери
на човешката дейност и успоредно с това промяна в значението на
отделните територии за сметка на нарастването на тяхната социална и
икономическа роля. Класически пример в това отношение са държавите от
Западна Европа и главно членовете на ЕС.
В съвременния европейския контекст „регионът” е територия,
разполагаща със съответен административен статут и заемаща
 45
промеждутъчна позиция между централното и местното правителство. Той
може да означава и територия, претендираща за политическа индивидуалност,
характерна с някакви етнически, исторически, лингвистични особености или
отговаряща на подобни характеристики.
През 90-те години на XX век в Западна Европа се формира мощно движе-
ние за регионализъм. На своя асамблея в Базел (Швейцария) на 4.12.1996 г.
движението приема своя Декларация за регионализъм.
В Декларацията за регионализъм се дава изчерпателно тълкувание на
съвременното разбиране за „регион” в неговия европейски контекст като
„териториален орган на публичното право, създаден на ниво, намиращо се
непосредствено под държавното, и притежаващ право на политическо
самоуправление".
„Регионализъм” - в контекста на международните отношения: е подход,
поставящ акцент на регионалните организации като най-важен фактор в
разрешаването на кризи и икономически проблеми, за разширяване търговията и
сътрудничеството, за развитието на икономическата и политическата
интеграция. Регионализмът е важен инструмент в борбата за позиции на
международната арена, най-вече между големите и влиятелни държави, играещи
водеща роля в регионалните организации. Една от чертите на регионализма е
претенцията за изключителна юрисдикция на регионалните структури върху
решаването на спорните и др. въпроси, свързани с мира и сигурността.
„Регионалната сигурност” в системата на взаимоотношенията на
държавите в един регион е важен елемент на геополитиката и на
международните отношения в интерес на мира и стабилността. В този смисъл
„регионалната сигурност” се влияе пряко от проблемите на националната и
на международната сигурност.
Въз основа на най-общи измерения и смисъла на националната и
международната сигурност можем да преценим, че „регионалната си-
гурност”, разбирана като взаимодействие между държавите в определен гео-
графски регион, е състояние на международните и междудържавните от-
ношения, изключващо нарушаването на мира или създаването на заплаха за
сигурността на народите и държавите в региона под каквато и да било
форма.
Евентуални проекти за регионална сигурност е възможно да се базират на
т.нар. „плаващи акценти", които придават ситуативен характер и динамика,
отчитаща изменението на условията и факторите в сферата сигурността, като се
постави ударението върху най-актуалните въпроси.

3. Форми на сътрудничество в региона на Югоизточна Европа,

инициативи и приети решения
Основните форми на сътрудничество, инициативи и приети решения в
региона са следните:
 46

Черноморско икономическо сътрудничество, ЧИС - една от първите

инициативи за регионално икономическо сътрудничество в Европа след
големите международни промени 1989-90. На 3.11.1992 в Истанбул е
парафирана Декларация за черноморско икономическо сътрудничество
(ЧИС) от министри и зам.-министри на външните работи на 9 страни -
Азербайджан, Армения, България, Грузия, Молдова, Румъния, Русия, Турция и
Украйна. На 25 юни с. г. държавни ръководители на 11 държави -
гореизброените плюс Гърция и Албания, подписват Декларацията за ЧИС.
Общо в периода 1992 - 98 са проведени няколко срещи на ниво министри
на външните работи и отраслови министри, на парламентарно и високо
равнище, където са обсъдени редица важни въпроси на икономическото
сътрудничество в региона. Разгледан е въпросът за изграждане на магистрален
пръстен по Черноморското крайбрежие като част от трансевропейската
комуникационна мрежа (юни 1995, Букурещ). Обсъдени са различни аспекти на
изграждането на международни транспортни коридори в контекста на
европейската и регионалната интеграция, приет е меморандум за създаване на
трансрегионален център по развитие на транспортната инфраструктура (21 -
22.XI.1996, София). България излиза с инициативи, целящи свързване на
Черноморския район с др. европейски структури, в които София би могла да
изиграе ролята на свързващо звено между ЧИС, ЦЕИ, ЦЕФТА и ЕС. Решено е
от 1.V.1997 директор на международния секретариат да е български дипломат.
На среща на върха в Украйна през 1998 г., 11 - те държави-членки подписват
Устав на ЧИС, с който структурата се обявява за регионална иконимическа
организация.
Инициатива от Роайомон 1995 (Royaumont Process) - приета на
13.XII.1995 от държавите от Югоизточна Европа, участвали в подписването на
мирните споразумения от Босна и Херцеговина. По инициатива на Франция те
приемат кратка декларация за започване на „процес на стабилизация и
добросъседство".
Инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа 1996 (Southeast
European Cooperation Initiative, SECI) - наричана още „План Шифтър". На
първото си заседание през януари 1997 програмният комитет на Инициатива за
сътрудничество в Югоизточна Европа (И. с. Ю. Е) взема решение да се започне
работа по 6 основни теми: 1) Улесняване на регионалната и трансгранична
търговия, 2) Борба с транспортните задръствания по главните транспортни
коридори, 3) Политика за финансово насърчаване на малки и средни
 47
предприятия, 4) Създаване на зони на енергийна ефективност, 5) Свързване на
газопреносните мрежи, диверсификация на източниците, 6) Програма за
екологично оздравяване на р. Дунав. Европейският съюз изпитва резерви към
И. с. Ю. Е. заради съмнения, че САЩ преследват с нея само политически
ефект, докато източниците за финансиране на Югоизточна Европа остават
програмите на ЕС.
Централноевропейска инициатива, ЦЕИ (Central European Initiative,
CEI) - регионална организация на държавите от Дунавско-адриатическата
групировка (бивша „Пентагонале"), създадена през 1993. На 31 .Х.1995 за
пълноправни членки са приети Албания, Беларус, България, Румъния и
Украйна. На 21 .XI. 1996 в София е проведена конференция на министрите на
транспорта на държавите от ЦЕИ. Обсъдени са въпроси от развитието на
транспортната инфраструктура и изграждането на международни коридори в
контекста на регионалната и европейската интеграция.
Централноевропейско споразумение за зона за свободна търговия,
ЦЕФТА (Central European Free Trade Area, CEFTA) - междуправителствена
регионална организация, създадена през декември 1992 по инициатива на
Вишеградската група в Краков, Полша. Членки учредителка са Полша, Чехия,
Унгария и Словакия. На 26.XI.1995 в него е приета и Словения. Целта на
формацията е засилване на икономическото сътрудничество, премахване на
съществуващите бариери пред свободната търговия между държавите
участнички и ускоряване на интеграцията с ЕС. На конференцията на
министър-председателите от 11-12.IX.1995 са поканени като наблюдатели
представители на България, Румъния и Литва. Там те изявяват желание да
бъдат приети в ЦЕФТА. На 31 .V. 1996 България отправя официално молба за
членство. Пълноправен член е от 1998.
Условие за такова членство е страната кандидат да е член на Световната
търговска организация и да има двустранни търговски споразумения със
страните - членки на ЦЕФТА.
Многонационални мироопазващи сили в Югоизточна Европа, ММСЮИЕ -
военна единица за предотвратяване на кризи и поддържане на мира в рамките на
програмата „Партньорство за мир". След продължителни (близо 4 год.) регионални
преговори под патронажа на американската дипломация на 26.IX.1998 в Скопие, е
подписан учредителен документ за създаването на „балкански миротворчески
корпус". Международни наблюдатели оценяват създаването на ММСЮИЕ като
средство за натиск върху Белград, някои анализатори виждат в него зародиш на
балканска система за сигурност. В началото на 1999 гр. Пловдив е определен за
 48
щабквартира на силите, а през септември 1999 тя започва да функционира.
Избирането на Пловдив за седалище на командването на ММСЮИЕ се приема като
успех за българската външна политика. България участва с механизирана бригада.
Пакт за стабилност в Европа 1995 - идеята е лансирана за първи път от
френския министър-председател Едуар Баладюр пpез 1993 и има за цел преодоляване
на противоречията заради граници и малцинства чрез двустранно и регионално
икономическо и културно сътрудничество. На учредителна конференция,
организирана от ЕС на 26 - 27.V. 1994 в Париж, са приети проекти, които включват
36 инициативи за стимулиране на добросъседството и 98 съпътстващи проекта по
програмата ФАР. За България се предвижда изграждане на гранични пунктове в
Лесово, Бели и Малко Търново, а също път, свързващ Лесово с Лалапаша, Турция;
изграждане на оптичен телекомуникационен кабел между България и Гърция,
сътрудничество в сферата на сигурността в крайграничния район; провеждане на
семинар по сигурността на ядрената енергетика, изграждане на изкуствен басейн
за радиоактивни отпадъци в Козлодуй; по линия на ФАР - работна среща по
толерантността и борбата с етническите предразсъдъци, създаване на профсъюзни
стратегии за работа с малцинствата., обучение на парламентаристи от Румъния,
България и Албания; разработка на проекти за електрификация на ж.п. линии и
строеж на мостове, вкл. реконструкция и електрификация на линията Дупница -
Кулата, изграждане на инфраструктура на граничните пунктове Кулата, Русе,
Гюешево, терминал и ферибот при Видин. На 20 -21.III.1995 по предложение на Ев-
ропейския съюз в Париж е проведена среща на ОССЕ на равнище външни
министри, които одобряват пакт за стабилност, състоящ се от декларация и списък
от договори и споразумения за добросъседство и сътрудничество, и предават
документа на Организацията с мандат за изпълнение.
Пакт за стабилност в Югоизточна Европа 1999, - инициатива на
Европейския съюз, първоначално лансирана от ФРГ и съгласувана на среща на ЕС в
Брюксел от 20.V.1999. Приета на специална конференция в Кьолн с участието на 39
държави, а също на институции като ОССЕ, Световната банка, МВФ и др. Главната
обявена цел на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа е изграждането на бъдеще за
Югоизточна Европа, основано на мира, демокрацията, икономическия просперитет,
интеграцията в евро-атлантическите структури. Важна роля е отредена на
Специалния координатор, който се назначава от ЕС, след консултация с председателя
на ОССЕ. На Истанбулската среща на ОССЕ ноември 1999 председателят на
Европейската комисия Романо Проди декларира готовността на Европейския съюз да
инвестира в Югоизточна Европа 12 млрд. евро до 2006. Президентът У. Клинтьн също
се ангажира с обещание за американски инвестиции в региона в размер до 700 млн.
дол. Предвижда се България да получи в споменатия период 2,1 млрд. евро - най-вече
за хармонизация на законодателството, за инфраструктурни и екологични проекти.
Най-същественото във връзка с П. с. Ю. Е. е ролята му като обща стратегия на
западните държави по отношение на Балканския регион.

4. Република България в политиката за сигурност и отбрана в

региона.
 49

Договори на Р България
„Договори международни” - обвързващи споразумения между
държавите и др. субекти на международното право, регулиращи техните
отношения чрез създаване на взаимни права и задължения в съответствие с
международното право. Договорите се изработват в 4 стадия - преговори,
подписване, ратификация, влизане в сила. Те могат да бъдат обявени за
недействителни, ако противоречат на международното право, нарушават
принципа на суверенното равенство на държавата, сключени са чрез
принуждение, употреба на сила, измама, подкуп на представителя на една от
страните и др.
„Договори на Р България” - действащи международни договори на
страната, сключени след 1990 на междудържавно и междуправителствено
равнище и регулиращи целия спектър на отношенията между България и
нейните външни партньори.
Такива договори за приятелски отношения и сътрудничество със
страните от региона и от другите части на света Р България е сключила с над 30
страни.
Освен договорите Р България е сключила основни споразумения,
протоколи, технически споразумения, приемо-предавателни протоколи,
договори с фирми, меморандуми, анекси, програми за двустранно
правителствено и военно сътрудничество общо над 90 страни.

Проекти за модернизация на въоръжените сили на Р България

I. Проект “Превъоръжаване на въоръжените сили с автомобилна
техника” до 2020.
II. Проект “Придобиване на нови вертолети за Военновъздушните сили и
Военноморските сили и модернизация на вертолети Ми-17 и Ми-24 от състава
на ВВС на Българската армия" 2005-2013.
III. Проект "Придобиване на нов многоцелеви изтребител"
(възстановяване на летателната годност на самолети МиГ-29) 2005-2015.
IV. Проект “Придобиване на нови транспортни самолети” 2004-2007.
V. Проект “Проектиране и строителство на кораб клас “многоцелева
корвета ”
VI. Проект “Брегова радиолокационна система за контрол на
корабоплаването и охрана на морската граница – “Екран” 2007.
VII. “Придобиване и модернизация на кораби “ second hand ” 2005-2007.
VIII. Проект “ Oкомплектуване на батальон от силите за разполагане със
снаряжение и лагерно–походно имущество, съвместимо с изискванията на
НАТО” 2007.
IX. Проект “Развитие на средствата за комуникационно-информационно
осигуряване “ 2004-2010.
X. Проект “Национална програма за утилизация и унищожаване на
излишните бойни припаси” 2005-2015.
 50
XI. Проект “Придобиване на системи за разузнаване, ранно
предупреждение и мониторинг на ядрени, химически и биологически агенти”
2004-2007.

Срещи и други събития проведени в региона

Софийска декларация за добросъседски отношения, стабилност,
сигурност и сътрудничество на Балканите 1996 - документ на проведената на 6 -
7.VII в София среща на министрите на външните работи на страните от
Югоизточна Европа. Тя е организирана по инициатива на България и е
председателствана от министъра на външните работи Георги Пирински. Участват
министрите на външните работи на всички балкански страни, Италия, Франция,
Великобритания, ФРГ, Русия, САЩ, Австрия, Ирландия, Швейцария и някои
международни организации. На конференцията е приет документ под горното
заглавие, в който се очертават насоките на балканското сътрудничество в рамките
на възможния консенсус.
Декларацията набляга на развитието на инфраструктурата като предпоставка
за икономически растеж, разширяване на търговията и регионална стабилност,
препоръчва създаване на зони за свободна търговия в съответствие с нормативите
на ЕС. Тя призовава за: активизиране на сътрудничеството в социалната и
културната област, за разширяване обхвата на хуманитарното сътрудничество и
личните контакти между хората, с каквато цел лансира идеята за премахване на
визите във всички страни от Югоизточна Европа; опазването на околната среда и
взаимодействието в областта на правосъдието, борбата с организираната
престъпност. Като цяло акцентът е върху стремежа - и практическите усилия - на
Югоизточна Европа да се включи в европейския интеграционен процес.
Софийската декларация от 1996 е всъщност един от малкото документи,
пледиращи - макар и формално - за някакво автентично регионално сътрудничество
без клиентска връзка с една или друга велика сила.
Споразумение Костов - Йълмаз 1998 - договореност между българския
мин.-председател Иван Костов и турския му колега Месут Йълмаз по време на
визитата на Костов в Турция на 5 - 7 ноември. Според споразумението Турция ще
внася от България до 4 млрд. квч. електроенергия годишно до 2008, като ще
съдейства за изграждане на съответни мощности. По време на посещението
българският премиер поднася извинение за възродителния процес на митинг в
Бурса. Турция подкрепя българската кандидатура за НАТО и избора на Пловдив за
щаб квартиpa на ММСЮИЕ. Пресата коментира, че турската страна не е реагирала
с реципрочно извинение за 500-годишното османско робство и не е постигнато
удовлетворително решение на въпроса за българските имоти в Турция.
Скопска среща 2000 - среща на високо равнище на държавните
ръководители на Албания, България, Гърция, Македония, Румъния, Турция, СРЮ и
представители на Босна и Херцеговина, състояла се на 25 октомври в македонската
столица. Мотото на дебатите е „Гледаме в бъдещето". Присъстват още върховният
представител на ЕС по ОВППС X. Солана, постоянният представител на САЩ в
ООН Р. Холбрук и координаторът на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа
Бопо Хомбах. В прието общо изявление балканските страни подкрепят политиката
 51
на добросъседство, помирения и разбирателство на страните от региона. Те се
застъпват за демократични и либерални реформи, както и за прилагане на всички
резолюции на Съвета за Сигурност на ООН, отнасящи се до мира и стабилността в
района. Общото послание на срещите и разговорите в Скопие е никога повече
проблемите на Балканите да не се решават с насилие и кръвопролития. С. с. е
централно събитие от оформящия се от 1999 процес на сътрудничество в
Югоизточна Европа.

13-ата Среща на Съвета на министрите на външните работи на

страните членки на ОССЕ в Любляна – 06.12. 2005
Срещат завърши с приемането на „пътна карта” за реформата в
Организацията, както и на повече от 20 други документа. Срещата отбеляза
значителен напредък в работата на ОССЕ по редица от така наречените
“замразени конфликти” и по-специално конфликтите в Грузия и Нагорни
Карабах. С тази среща приключва участието на Р България в Тройката на
ОССЕ. Това бе един период, в който процесът на реформи бе в центъра на
вниманието на Организацията. Българското председателство през 2004 г.
премина изцяло под знака на прилагане на поетите от държавите ангажименти
и на сериозни дискусии по бюджета. Словенското председателство приключва
с приемане на бюджета и на “пътната карта”, която е важен резултат в
предприетите през последните три години активни усилия на ОССЕ да бъде на
нивото на новите заплахи и съвременни реалности.

Регионални преговори за укрепване на доверието и сигурността и за

контрол на въоръженията
Министерството на отбраната участва в преговорите за мерки за
укрепване на доверието и сигурността /МУДС/ и за контрол на въоръженията,
предвидени в Общото рамково споразумение за мир в Босна и Херцеговина
/Споразумението от Дейтън – 1995 - официалното наименование е
„Общорамково споразумение за мир В Босна и Херцеговина"; подписано на 21
.XI.1995 в гр. Дейтьн, Охайо, от президентите на Босна и Херцеговина - Алия
Изетбегович, на Съюзна република Югославия - Слободан Милошевич, и на
Хърватска - Франьо Туджман, и от представители на ООН, САЩ, Русия,
Великобритания, Франция, ФРГ в качеството им на свидетели. Д. с. предвижда
Босна и Херцеговина да бъде запазена като суверенна държава в
международнопризнатите й граници, но разделена на 2 общности -
Мюсюлманско-хърватска федерация върху 51 % от територията на страната и
Република Сръбска Босна с 49%.
В страната се разгръща въоръжена мироопазваща сила, оторизирана от
ООН (Айфор), която фактически има контрол върху цялата територия на
страната.
Договор за неразпространение на ядрените оръжия 1968 (англ. Non-
Proliferation Treaty - NPT) - разработен от Комитета по разоръжаването и
одобрен от Общото събрание на ООН на 12.VI.1968. Към януари 2000 г. страни
по ДНЯО са 187 държави, включително и петте държави, притежаващи ядрено
 52
оръжие. През 1995 г. действието на ДНЯО бе продължено за неопределено
време. Последната Конференция преглед на ДНЯО бе проведена през май 2000
г. Договорът установява система за гаранции чрез Международната агенция
за атомна енергия МААЕ (International Atomic Energy Agency) – тя е
международна междуправителствена организация, създадена в съответствие с
решение на Общото събрание на ООН от 3.XII.1955 с цел развитие на международно-
то сътрудничество в сферата на мирното използване на атомната енергия.
Р България е подписала ДНЯО на 01.06.1968 г., а ратификационните
документи са депозирани на 05.09.1969 г. във Вашингтон, на 18.09.1969 г. в
Москва и на 05.10.1969 г. в Лондон.
МО не притежава, не произвежда и не използва разпадащи се ядрени
материали, подходящи за производство на атомно оръжие. МО работи за
практическо изпълнение на последователната политика на страната в областта
на неразпространението на ядреното оръжие.
Договор за пълна забрана на опитите с ядрено оръжие 1996, ДПЗЯО
(англ. Comprehensive Test Ban Treaty - СТВТ) - процесът започва с Договора за
забрана на опитите с ядрено оръжие в атмосферата, в космическото
пространство и под водата 1963, известен още като Московски договор за
забрана на ядрените опити в трите сфери (на англ. Partial Test Ban Treaty -
PTBT).
Договорът за всеобхватна забрана на ядрените опити (ДВЗЯО) е
подписан от 155 държави и ратифициран от 60, като 30 са от 44-те държави,
чиято ратификация е задължителна за влизане на Договора в сила.
Р България ратифицира договора на 19.09.1999 година. Влизането на
договора в сила зависи от ратифицирането му от страна на 44 държави (сред
които и България). Поради това, че договорът не е влязъл в сила, към
настоящия момент МО няма преки задължения по него. Периодично се
представят на МВнР становища и позиции във връзка с работата на
Подготвителната комисия и Временния технически секретариат на
Организацията на Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити, която
ще контролира забраната за извършване на опити с ядрено оръжие.
Конвенция за забрана на разработката, производството, натрупването и
употребата на химическите оръжия и за тяхното унищожаване 1993 (Chemical
weapons convention, CWC) - разработена от 39 страни на Конференцията по
разоръжаването.
Конвенцията бе открита за подписване на 13.01.1993 г. и бе подписана от
130 държави. Р България подписа КЗХО на тази дата и връчи
ратификационните си документи на генералния секретар на ООН на 10.08.1994
г. КЗХО влезе в сила на 29.04.1997 г. Общият брой на държавите-страни по
КЗХО към август 2000 г. е 136.
МО е един от основните изпълнители на задълженията по Конвенцията.
Ежегодно се представят данни за наличните токсични химически вещества,
които се използват за изследователски и за защитни цели в МВнР, които се
включват в ежегодния доклад. Поддържа се постоянна готовност за приемане
на инспекция от Организацията за забрана на химическото оръжие в Хага.
 53
Народното събрание прие Закон за изпълнение на КЗХО.
Конвенция за забрана на разработката, производството и натрупването на
запаси от биологично (бактериологично) и токсично оръжие и за унищожението
им 1972 (Convention on the prohibition of the development, production and stockpiling
of bacteriological (biological) and toxin weapons and on their destruction) - раз-
работена в рамките на Комитета по разоръжаването в Женева и одобрена от XXVI
сесия на ОС на ООН на 16.XII.1971.
Конвенцията за забрана на биологическото и токсично оръжие (КБО) бе
открита за подписване на 10.04.1972 г. КБО влезе в сила през 1975 г., но
отсъствието на режим за проверка на спазването ограничава нейната
ефективност. Към април 2000 г. КБО има 143 държави-страни. Р България
ратифицира Конвенцията през 1972 г.
МО представя ежегодно данните по механизма за обмен на информация,
които се включват в обобщения доклад, представян от МВнР. МО оказва
съдействие на българската делегация, която участва в преговорите в Специална
работна група по усъвършенстване на механизма за обмен на информация и
разработване на процедури за проверка.
Конвенция за забрана или ограничаване на употребата на конкретни ви-
дове обикновено оръжие, за които може да се смята че нанасят извънредно тежки
увреждания или имащи неизбирателно действие, и три протокола към нея
разработена в Женева на Конференцията по разоръжаването с участието на 80
държави през 1979 - 80. Конвенцията се прилага в случаите, в които важат
Женевските конвенции (1949) за защита на жертвите на войната. Наричана е още
Конвенция за някои нехуманни оръжия (КННО) и е открита за подписване на
10.04.1981 г. Влязла в сила на 15.10.1982 г. Има 49 държави-страни.
Протокол I на КННО се отнася за неоткриваемите фрагменти (забрана на
използването на оръжия, чийто главен ефект е да нанасят поражения чрез
фрагменти, неоткриваеми с рентгенови лъчи). БА няма на въоръжение такива
боеприпаси.
Протокол II забранява и ограничава използване на мини, мини-капани и
други устройства (изменен на 3 май 1996 г.). Ратифициран е от Р България на
03.12.1998 г. Ратифициран е от 41 държави. Разпоредбите на Протокол II се
изпълняват в пълен обем от БА.
МО координира подготовката на информацията на Р България с
участието на Министерството на вътрешните работи..
Протокол III забранява и ограничава използването на запалителни
оръжия. БА изпълнява разпоредбите на Протокол III.
Протокол IV за забрана на използването на ослепяващи оръжия. БА
няма на въоръжение лазерни оръжия, чието предназначение е да ослепяват
личния състав на вероятния противник.
Кконвенция за забрана на използването, складирането, производството и
трансфера на противопехотни мини и за тяхното унищожаване 1997 - подписана в
Отава, Канада, през декември с. г. Освен пълната забрана на всякакъв вид употреба
на този вид боеприпаси при подписването държавите се ангажират да предоставят
500 млн. долара за издирване и изчистване на неексплодирали муниции в Босна и
 54
Херцеговина, Косово, Перу, Еквадор, Камбоджа, Гватемала, Никарагуа. През март
1999 конвенцията влиза в сила. Към началото на 2000 са я подписали 138 държави,
а 89 са я ратифицирали.
Р България подписва КППМ на 03.12.1997 г. и я ратифицира на 4
септември 1998 г.
Националната програма за изпълнение на задълженията по Конвенцията
беше приета на заседание на Министерския съвет през септември 1999 г. В
съответствие с Националната програма запасите от противопехотни мини на
БА са унищожени в края на 2000 година.
МО представя ежегодно на МВнР информацията си, която се включва в
националната информация и разпространява по дипломатическите канали.
Договор за обикновените въоръжени сили в Европа 1990, ДОВСЕ
(англ. Conventional Forces Europe - CFE) - преговорите по обикновените
въоръжени сили в Европа започват във Виена през март 1989, когато големите
политически промени още не са настъпили, но назряват. ДОВСЕ е подписан
само след 18 месеца, на 19.XI.1990 на срещата на СССЕ в Париж от 22 държа-
ви. Официално обявената му цел е да се намалят съществуващите дисбаланси
и да се елиминират възможностите от внезапно широкомащабно нападение на
континента, Влиза в сила през ноември 1992, когато политико-стратегическата
обстановка се е променила драстично. Участнички в ДОВСЕ са 30 държави. Р
България е подписала Договора на 19.11.1990 г. и е връчила ратификационните
си документи на 12.11.1991 г.
ДОВСЕ бе адаптиран със Споразумение за адаптация на договора за
обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) 1999 - прието на
Истанбулската среща на ОССЕ 1999. Основава се не на блоковия, а на
териториалния принцип. Негов район на приложение е сухопътната територия
на континента от Атлантика до Урал, включително островните територии. В
този район всяка държава ограничава, а ако е необходимо - съкращава своите
танкове, бронирани коли, артилерия, самолети и вертолети, така че те да не
надвишават националното равнище и подравнище за редовните части и
подравнището на установените подкатегории. Съгласно разпоредбите на
Споразумението за адаптация Р България има право на национални равнища от
1475 бойни танка, 2000 бойни бронирани машини, 1750 артилерийски системи,
235 бойни самолета и 67 ударни вертолета. Териториалните равнища за трите
сухопътни категории въоръжения са равни на националните. България може да
приема под формата на временно развръщане (продължителността не е
ограничена) над териториалните си равнища до 153 бойни танка, 241 бойни
бронирани машини и 140 артилерийски системи. При поддържане на реални
наличности на въоръженията в трите сухопътни категории по-ниски от
националните равнища, разликата до териториалните равнища може да бъде
запълвана на постоянна или временна основа с чужди въоръжения.
Споразумението за адаптация ще влезе в сила след ратифицирането му от
всички държави-участнички.
Договорът “Открито небе” (ДОН) е открит за подписване на 24 март
1992 г. Не е влязъл в сила, поради това, че не е ратифициран от всички
 55
държави-страни (не са връчили ратификационните си документи Беларус,
Руската федерация и Украйна). Р България подписва ДОН на 24.03.1992 г. и го
ратифицира на 15.04.1994 г. Към момента Р България е в състояние да
провежда наблюдателни полети над чужда територия в съответствие с
Договора “Открито небе”. До влизането в сила на Договора държавите страни
провеждат тренировъчни полети, в които МО е активен участник.

Други договори и споразумения, по които Р България е страна

Република България е страна по следните международни договори и
Конвенции в областта на контрола на въоръженията, към които
Министерството на отбраната има отношение:
- Протокол за забрана на използването по време на война на
задушливи, отровни и други газове и на бактериологически методи за
водене на война (Женевски протокол от 1925 година);
- Договор за Антарктика (англ. Antarctica Treaty) от 1959 г. - договорът
постановява, че Антарктика ще се използва единствено за мирни цели;
-Договор за забраната на атомни опити в атмосферата, в
космическото пространство и под вода (Partial Test Ban Treaty) от 1963.
-Договор за забрана на разполагане на атомни оръжия и други
оръжия за масово унищожение на морското дъно, на океанското дъно и под
почвата (Partial Test Ban Treaty) от 1971 г.;
- Конвенция за забрана на военното или друго враждебно използване
на техники за изменение на околната среда (Convention on the prohibition on
military or any other hostile use of environmental modification techniques, ENM0D) от
1977 г.;
- Споразумение, ръководещо дейността на държавите на Луната и на
други небесни тела от 1979 г.
Периодически се представят становища и позиции при поискване от
Министерството на външните работи.
Мерки за укрепване на доверието и сигурността - виенски документ
1999. МО взе активно участие в прегледа на Виенския документ от 1994 г. (ВД-
94). Целта на прегледа бе чрез включване в него на нови мерки и
осъвременяване на съществуващите положения да се укрепи прозрачността,
предвидимостта и сътрудничеството между участващите държави, в светлината
на настъпилите на континента радикални промени във военнополитическата
област. В приетия Виенски документ 1999, са включени редица положения,
усъвършенстващи действащите механизми по отношение на: обмена на военна
информация чрез конкретизиране на изискванията и унифициране на формата
за предоставяне на информацията; включване на военните дейности,
провеждани съвместно с други държави, в дейностите, подлежащи на
предварително уведомяване, наблюдение и ограничения; засилване на
ограничителните положения за извършване на военна дейност чрез
включването в тях и на броя на артилерийските системи като количествен
параметър; определянето на единен график за провеждане на посещения във
военновъздушни бази; подобряване на верификационните и инспекционните
 56
дейности чрез провеждането на многонационални инспекции и конкретизиране
на условията за отказ от приемане на инспекция при форсмажорни
обстоятелства, както и за провеждане на посещения за оценка.
Най-значителното развитие, прието от всички държави, е добавянето на
нов раздел, касаещ мерките за укрепване на доверието и сигурността в
регионален план.
През октомври 2000 година бе проведено посещение на представители на
държавите от ОССЕ на военновъздушната база в Граф Игнатиево и силите за
бързо реагиране в Карлово.
МО представя ежегодно следната информация:
- към 30.04. информацията по документа “Глобален обмен на военна
информация”;
- отговори по въпросника по Кодекса на поведение в политико-военната
област на сигурността (15.04);
- отговори по въпросника за националната практика и процедурите за
контрол на износа на обикновени въоръжения и копие от информацията по
Регистъра на ООН за износ на обикновени въоръжения за предходната година
(30.06.);
- отговори по въпросника за противопехотните мини

Задължения за Р България, произтичащи от резолюции на Общото

събрание и на Съвета за сигурност на ООН

МО представя на МВнР информация за Регистъра на обикновените

въоръжения на ООН за износа и вноса на въоръжения, за наличните
въоръжения и доставките на въоръжения от национално производство.
Информацията се включва в националните данни и се представя в
Департамента по разоръжаване на ООН.
През юни-юли 2001 г се проведе Конференция на ООН за пресичане на
нелегалните доставки на малки оръжия и леки въоръжения. МО участва
активно в подготовката за конференцията. Предвидено беше до 2006 г. МО да
унищожи малките оръжия и леките въоръжения, които не са необходими за
отбраната на страната.

Регионални преговори за укрепване на доверието и сигурността и за

контрол на въоръженията
Министерството на отбраната участва в преговорите за мерки за
укрепване на доверието и сигурността /МУДС - Confidence and security-building
measures, CSBM) - колективни или едностранни акции на държавите, предприемани
за намаляване на военното противопоставяне и напрежението, както и за
предотвратяване на въоръжен конфликт поради недоразумение или неправилна
оценка на военната дейност на другата страна и за контрол на въоръженията,
предвидени в Общото рамково споразумение за мир в Босна и Херцеговина
/Споразумението от Дейтън/.
 57
В хода на преговорите Министерството на отбраната се ръководи и се
придържа към следните принципи и позиции: преговорите по чл. V са начало
на широк регионален диалог по въпросите на сигурността, насочен към
консолидирането на постиженията на мирния процес в Босна и Херцеговина в
по-широк регионален аспект; преговорите да се концентрират върху мерки,
които по своя характер и обхват да отговарят на специфични проблеми на
сигурността, там където съществуват; бъдещото споразумение трябва да води
до изграждане и увеличаване на доверието, прозрачността и предсказуемостта
чрез приемане на положения, обхващащи въоръжението и техниката на
държавите, които не са страни по ДОВСЕ; задълженията, произтичащи от
ДОВСЕ и по чл.IV от споразумението от Дейтън няма да бъдат предмет на
преговорите; бъдещото споразумение трябва да се разглежда като междинна
стъпка към пълното интегриране на региона в европейската архитектура за
сигурност. То трябва да създаде необходимата основа за държавите, които не са
страни по ДОВСЕ, да се присъединят към него, когато се създадат
необходимите за това условия.

Преговори за мерки за укрепване на доверието и сигурността във

военноморската област в Черно море
МО участва със свои представители в българската делегация, която
провежда преговорите за създаване на мерки за укрепване на доверието и
сигурността във военноморската област в Черно море. В преговорите вземат
участие делегации от всички черноморски държави: България, Грузия,
Украйна, Румъния, Руската федерация и Турция. В процес на дискутиране са
мерки за сътрудничество, военни контакти, посещения на военноморски бази и
обмен на информация за военноморските сили.
Провеждат се интензивни политически консултации с оглед по-
скорошното приключване на преговорите и приемането на политически
обвързващ документ.

Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната между Р

България и САЩ – 2006 г.
Споразумението установява широка рамка на стратегическо
сътрудничество по въпросите на отбраната между двете страни. Като част от
него се предвижда български военни обекти да бъдат съвместно използвани със
САЩ и в тях да се разполагат и американски сили и съоръжения. Базите ще
бъдат българска собственост, и ще се използват основно за тренировъчни,
логистични и хуманитарни цели, както и за операции на НАТО. Това ще става
при консултации и отчитане на вижданията на двете страни. Съвместното
използване на военни обекти със САЩ не противоречи нито на ангажиментите,
поети от страната ни в процеса на присъединяване към ЕС и НАТО, нито на
разпоредбите на ДОВСЕ или неговата адаптирана версия, когато последната
влезе в сила.
 58
Международни режими за експортен контрол и участието на
Република България в тях.
Р България участва активно в международните режими за експортен
контрол: Австралийската група, Васенаарската договореност, Групата на
ядрените доставчици, Режима за контрол на ракетните технологии и Комитета
Цангер. Прилагаме стриктно в експортната си политика изискванията,
произтичащи от ръководните правила и списъците на оръжията, стоките и
технологиите с възможна двойна употреба на споменатите режими.
Васенаарско споразумение 1995 - договореност подписана на 19.XII в
холандския град Васенаар от 26 страни, която замества КОКОМ И установява
контрол върху износа на някои конвенционални оръжия и технология с двойно
предназначение. Известна още като НЕОКОКОМ. Р България е 32-та страна,
която е приета за член на тази договореност на 12.VII.1996 във Виена.
Австралийска група (The Australia Group) Австралийската група (АГ)
е създадена през 1984 г. по инициатива на Австралия от 15 страни и
Европейската комисия с цел хармонизиране на експортния контрол на
химическите вещества, които могат да се употребяват с военни цели. Р
България е приета в Групата през септември 2001г. На 5 и 6 октомври 2005г. в
София се състоя семинар, организиран съвместно от Министерството на
външните работи на България и МВнР на Унгария, който бе в рамките на
тяхната програма за обучение с други страни по линия на членството им в
Австралийската група. Експерти от Австралия, България, Германия, САЩ,
Швеция и Унгария направиха презентации пред участниците в семинара и
водиха дискусиите с представители на граничните митнически служби на пет
страни от Западните Балкани - Албания, Босна и Херцеговина, Република
Македония, Сърбия и Черна гора и Хърватия..
На 22 и 23 май 2006 г. в София се проведе следващ международен
семинар за представители, номинирани от пет страни в Западните Балкани –
Албания, Босна и Херцеговина, Република Македония, Сърбия и Черна гора, и
Хърватия. Работата на форума се концентрира върху въпроси на
партньорството с бизнеса по отношение на експортния контрол на търговията
със стоки с двойна употреба и конвенционални оръжия.
Група на ядрените доставчици (Nuclear Suppliers Group). Групата е
сформирана през 1974г. и представлява ефективно споразумение на базата на
доброволно прилагане на Ръководни правила и принципи за осъществяване на
контрол върху трансферите на ядрен материал и свързаното с ядрения цикъл
оборудване и технологии. Р България се присъединява към Ръководните
правила за ядрен експорт на ГЯД с Решение 170 на Бюрото на МС от
23.10.1984 г. На 14.12.1984 г. постоянният представител към международните
организации във Виена уведомява с нота Генералния директор на МААЕ, че
страната ни ще се придържа към Ръководните насоки и принципи на ГЯД.
Комитет “Цангер” (The Zannger Committee). Комитетът Цангер е
неформална организация на държави-износителки, страни по Договора за
неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО), чиято цел е да хармонизират
прилагането на изискванията на ДНЯО и мерките за сигурност на
 59
Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), касаещи ядрения
експорт. Комитетът осъществява ценна връзка с държавите - страни по ДНЯО,
които не са членове на Цангер, и представя позициите на страните-доставчици
на форумите, свързани с ДНЯО. Р България е приета в комитета “Цангер” на
ежегодната среща на държавите-участнички на 22.10.1992 г.
Режим за контрол на ракетните технологии (The Missile Technology
Control Regime) Режимът е създаден през 1987 г. от седем страни с цел
ограничаване разпространението на ракети и ракетни технологии, които могат
да бъдат ядрени преносители. Основатели на режима са Канада, Франция,
Западна Германия, Италия, Япония, Великобритания и САЩ. През 1993г.
обсегът на режима е разширен със средства за доставка на химическо и
биологично ОМУ, а от януари 2003 г. мандатът му включва и предотвратяване
попадането на ракети и ракетни технологии в ръцете на терористи. Р България
участва в Режима за контрол на ракетните технологии от 01.06.2004г.
Васенаарска договореност за експортен контрол на конвенционални
оръжия и стоки с възможна двойна употреба (The Wassenaar Arrangement).
Васенаарската договореност за експортен контрол на конвенционални оръжия
и стоки и технологии с възможна двойна употреба е създадена на 11-12.07.1996
г., с цел: да съдейства за утвърждаването на регионалната и международната
сигурност и стабилност, осигуряването на прозрачност и по-голяма
отговорност при трансферите на конвенционални оръжия и стоки и технологии
с възможна двойна употреба, предотвратяване на дестабилизиращото им
натрупване; да допълва и подпомага съществуващите режими за контрол на
оръжията за масово унищожение (ОМУ). На пленарно заседание, провело се на
11-12.07. 1996 г., с участието на България и Унгария, се определя окончателния
брой от 33 страни-основателки на Договореността и се примат „Основаните
принципи” на ВД.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 60

Т.1. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ”

Занятие 1.5. „Политика, инструменти и структура на националната

сигурност – основни термини и определения”

1. Стратегия и политика в сферата на националната сигурност.

2. Система за национална сигурност.
3. Националната сигурност – основа за съществуването и просперитета на
нацията.
4. Структура на националната система за сигурност.

УВОД
Глобалните геополитически промени като цяло и глобализацията като
водещ фактор в тяхното развитие доведоха до динамика в доверието и
сътрудничеството, разширяване и задълбочаване на интеграционните процеси и
укрепване на мира и сигурността.
Промените в средата за сигурност й придават характер на сложна и
динамична комбинация от противоречия и конфликти в която мирът,
сигурността и общественото развитие са силно взаимообвързани и
взаимнозависими.
На фона на общите глобализационни промени и свързаните с тях
интеграционни процеси националните държави остават ключов политически
фактор. Глобалната сигурност е в пряка зависимост от сигурността на всеки от
световните региони и сигурността на всяка отделна страна.

1. Стратегия и политика в сферата на националната сигурност

 61
В политологията стратегията се разглежда от някои автори, като „спе-
цифично насочена идейна, абстрактно духовна активност на определени лица,
групировка, индивиди, а в най-добрия случай - на даден социалнополитически
субект (партия, класа и социална общност); целеполагане и целенасочено по-
ведение на политически субекти за постигане на желаните крайни резул-
тати”. Във функционален аспект разглежданото понятие се дефинира /като
„определяне на ключовите етапи в достигането на целите" .
Според доцент Танев политическа стратегия е понятие, „с което се оз-
начава правилното (рационалното, оптималното, ефективното) композиране
на верига от действия с оглед постигането на особено важна за субекта цел,
непостижима чрез отделен поведенчески акт".
В теорията на управлението понятието стратегия се разглежда като
„декларация на намеренията, която създава основа за определяне на мисията,
крайните и конкретните цели на организацията и допринася за разработване на
стратегически и конкретни планове за тяхната реализация".
Стратегическото планиране е процес на определяне на дългосрочните
цели на държавата, разработване и избор на стратегия(и) за постигането й (им)
и определяне на необходимите за това средства в съответствие с възмож-
ностите на държавата и въздействията на външната среда.
Стратегията за национална сигурност, или както още я наричат „Голя-
мата стратегия", може да бъде определена както изкуство и наука за изра-
ботване, интеграция и използване на политическите, икономическите, дип-
ломатическите, военните и други елементи на националната мощ и влияния за
достигане на политическите цели в мирно и военно време.
Стратегията за национална сигурност трябва да се отличава от военната
стратегия или доктрина. Както пише Карл фон Клаузевиц, военната стратегия
трябва да произлиза от общите политически цели на националната сигурност и
да им се подчинява, даже и в случай на политическа намеса във военното и
оперативното планиране, което може да донесе много разочарование на
военните.
Средствата и инструментите с които разполага държавата за
осъществяване на избраната стратегия, включват в себе си всички ресурси.
Съществуват три групи инструменти. Към икономическите инструменти на
държавата се отнасят търговските договорености, външната помощ, паричната
маса, данъците, държавните разходи и субсидии. Към дипломатическите
средства и инструменти се отнасят обединения, алианси, специални коалиции,
договори, взаимни услуги, санкции, а така също и преговори. Военните
инструменти включват целия спектър на военната мощ.
Всяка стратегия съдържа известен риск. Под риск („risk" - опасност) се
разбира както съществуваща опасност от неуспех на предприеманите действия,
така и действия, свързани с опасност от неуспех. Различават се безразсъден
риск, когато надеждата за успех се уповава на щастлива случайност, и осъзнат
риск, изграден на основата на анализ, генериращ вяра в успеха. Обект на
изследванията тук е осъзнатият риск, намерил важно място в процеса на
стратегическо планиране.
 62
Политиката за национална сигурност определя водещите ориентири
съобразно които се направлява бъдещото развитие на системата за национална
сигурност. Тя ориентира процеса за вземане на решение в посока която
осигурява постигането на стратегическите цели.
Стратегическата политика се основава върху следните основни
принципи: системност (насочва дейността както на цялата система за
национална сигурност, така и на нейните структурни елементи);
комплектност (направлява дейността на системата в сферата на отбраната,
икономиката, външната и вътрешната политика; и т,н.); йерархичност (дава
определени пълномощия и налага съответния отговорности на стратезите от
различните нива на йерархията); устойчивост (осигурява постоянство и
приемственост в дейността на системата за национална сигурност);
обусловеност (отчита въздействието на ключовите фактори от средата на
сигурността върху системата); съгласуваност (съдържа съгласувани указания
за вземане на стратегически решения за бъдещето на системата); ограниченост
(ограничава търсенето на алтернативни стратегии предварително избраната
област).
Стратегическата политика определя основните насоки на извършване на
стратегически промени за по-дълъг период от време. Тя засяга формулирането,
избирането, контролирането и оценяването на стратегията за национална
сигурност.

Разработване на стратегия и политика за национална сигурност

Разработването на стратегия за национална сигурност е планов,
систематичен и рационален процес, при който съображенията за национални
ценности, приоритети и интереси определят политическите цели, а оценката на
средата за сигурност и достъпните ресурси сочат стратегията за достигане на
тази цел. На практика процесът за изработването на стратегия рядко е така
еднозначен. Влиянието на тенденциите, които наблюдаваме в международната
среда за сигурност, много трудно се поддава на анализ и интерпретация. Това е
особено характерно в годините след края на Студената война и в началото на
XXI в. Стратегията често се разработва стъпка по стъпка в резултат на много
компромиси, постигнати от противостоящите интереси на групи, вземащи
участие при изработването на решение.
В тази връзка съществуват три взаимосвързани проблема:
- променящият се характер на политиката за сигурност;
- актуалността на реалистичния подход при определяне на
националните интереси и провеждането на политиката за национална
сигурност;
- влиянието на нетрадиционните заплахи върху стратегията за
национална сигурност.
В годините на Студената война националната сигурност се измерва
основно под ъгъла на военния баланс, а стратегията в повечето държави преди
всичко се свързва с развръщането на въоръжените сили за поддържане на
националните интереси. В тази връзка Едуард Мийд Ърл казва: „Стратегията е
 63
изкуство за регулиране и използване на ресурсите на държавата или коалиция
от държави, включително неговите въоръжени сили, с цел ефективно
осигуряване и защита от враговете".
В сложната геостратегическа обстановка на XXI в. военната мощ все по-
вече се превръща в един от многото лостове на политиката за национална
сигурност. Това се обяснява с факта, че реалните или потенциалните заплахи за
страната изискват други средства, сили и влияние вместо традиционните
военни средства. От това произтича и вторият проблем - в каква степен реа-
листичният подход при определяне на националните интереси и провеждането
на политиката за сигурност остава актуален.
Процесът на разработване на стратегия за национална сигурност се влияе
както от вътрешни, така и от външни фактори. От една страна, това е един
сложен междуведомствен подход вътре в държавата и, от друга - кооперативен
подход в международен контекст.
Някои от факторите, влияещи на разработването на стратегия за
национална сигурност, имат обективен характер, например географското
месторазположение. Съществуват и фактори, които не подлежат на точно
измерение: идеологията или влиянието на миналия исторически опит. Много
фактори заемат междинно място сред посочените по-горе: например
икономическата мощ. Едни от елементите могат да бъдат измерени, други - не.
Взаимодействието на няколко фактора също влияе при определянето на
националната стратегия.
Основните променливи, използвани от стратезите за разработване на
стратегия за национална сигурност, са: крайните цели, средата на сигурността,
стратегията за достигане на целите, средствата и инструментите, наличните
ресурси и рискът от неуспех.
Стратегията за национална сигурност е изкуство и наука за използване
на всички елементи на държавната мощ в мирно време и във време на война за
осигуряване на защитата на националните интереси. Тя може да бъде наречена
„Национална стратегия", „Стратегия за национална сигурност" или „Голямата
стратегия", формирането на стратегия за национална сигурност е процес на
стратегическо мислене, служещ си с понятия като „стратегически цели",
„способи" и „средства".
Процес на формулиране на стратегия за национална сигурност е мисло-
вен стратегически процес в следната последователност
Национални задачи - цели
Национални стратегически концепции - способи
Национални ресурси - средства
Ако целите не способстват за защита на националните интереси, ако
стратегическите концепции не позволяват постигането на целите или ако за
реализация на стратегическите концепции не достигат ресурси, то моделът на
стратегията е небалансиран от гледна точка на съществуващия риск.
Небалансираният модел на стратегия поставя стратегическия лидер пред
необходимостта за избор между два варианта: или да преразгледа модела, или
да рискува.
 64

Подход на планиране
Теоретично съществува широк спектър от способи за постигане на поста-
вените цели, като се използват съществуващите ресурси. Задачата на стратега е
да намери най-добрите, като се отчита и величината на съществуващия риск.
Последователността за разработване на стратегия за национална сигурност на
малка държава може да включва:
1. Определяне на националните интереси и цели:
а. Национална идея, национален идеал и национални интереси.
б. Национални цели.
2. Оценка на стратегическата среда за сигурност:
а. Анализ на стратегическата среда:
•Външна среда
•Вътрешна среда
б. Разкриване на предизвикателствата, рисковете и заплахите пред
националната сигурност.
в. Определяне компонентите на националната мощ.
г. Дефиниране на политика за национална сигурност.
3. Формулиране на стратегия за национална сигурност:
а. Определяне на основните параметри на стратегията за национална
сигурност:
• Стратегически ориентири
• Стратегически позиции
• Стратегически алтернативи
б. Разработване и избор на стратегия за национална сигурност:
• Същност на стратегическия избор
• Избор на стратегия за национална сигурност
4. Разработване на военна, икономическа, дипломатическа и еко-
логична стратегия
5. Анализ на съществуващия риск
6. Реализиране на стратегията
Главната цел на държавата като политическа организация на общество-
то е защитата на националните интереси. Националните интереси произтичат
от всеобщите, относително трайни и осъзнати потребности на нацията като
цяло и не са подвластни на моментната политическа конюнктура. Основа на
националните интереси са националните ценности.
Националните ценности формират правната, философската и етичната
основа за осигуряване по-нататъшното съществуване на нацията. Национал-
ните ценности позволяват на стратезите ясно да осъзнаят целите на нацията.
Стратегическите цели посочват основните позиции, към които ще се
стреми малката държава при провеждане на политиката за национална сигур-
ност за защита на националните си интереси.
Целите на всяко ниво произтичат от целите на по-високото йерархично
ниво. Съвкупността от стратегически цели може да се представи образно като
дърво на целите.
 65
Целите изразяват желание и възможности за осъществяване на полити-
ката за национална сигурност.
Оценката на стратегическата среда включва: анализ на
стратегическата среда; разкриване на предизвикателствата, рисковете и
заплахите; определяне на компонентите на националната мощ; дефиниране на
политика за национална сигурност.
Външната среда включва различни компоненти, които влияят върху
националните интереси на малката държава. Това могат да бъдат събития,
обстоятелства, обекти и др. Стратегическият анализ на външната среда
преследва следните цели: определяне на потенциалните предизвикателства,
рискове и заплахи за националната сигурност и установяване на евентуалните
възможности и шансове за държавата.
Външната среда се разделя на обща и специфична. Общата среда влияе
чрез политическите, икономическите, социалните, технологичните, природ-
ните, културните, правните, екологичните и други фактори. Специфичната сре-
да се формира от дейността на съществуващите системи за сигурност и тяхното
взаимодействие.
Всяка държава има вътрешна среда на сигурността, която включва раз-
лични компоненти. Тези компоненти при дадени обстоятелства се превръщат
във важни фактори, които формират нейното поведение. Стратегическият
анализ на вътрешната среда е насочен към постигането на следните цели:
определяне на позитивните страни в осъществяването на политиката за нацио-
нална сигурност и съответното установяване на негативните страни.
Компонентите на националната мощ представляват съвкупност от
националните ресурси, които могат да бъдат използвани за постигане на нацио-
налните цели: невоенни (дипломатически, икономически, политически, кул-
турни, географски, технологични, информационни) и военни.
Формулирането на стратегия за национална сигурност е процес, преми-
наващ през определяне на стратегическите ориентири, оценка на стратеги-
ческите позиции и разработване на стратегически алтернативи.
Стратегическите ориентири се използват за трасиране на посоката на
развитие на системата за национална сигурност. Те подпомагат стратезите да
избегнат стратегии, които водят до провал на мисията или до непълно
постигане на целите.
Малките държави в определени етапи от своето развитие са изправени
пред сложен избор - да следват възприетата стратегия или да преминат към
нова стратегия. Във втория случай е необходимо да се намерят подходящи
алтернативи. Анализът на международните отношения показва четири основни
алтернативи: разчитане на собствени сили; ангажимент съвместно с други;
участие в съюзи; комбинация от трите.
Стратегията за национална сигурност е производна на интересите и по-
литиката на държавата. На основата на този принцип се взема решение, какви
държавни задачи (цели) е необходимо да бъдат осъществени (постигнати) за
защита на националните интереси.
 66
Стратегът трябва да има ясна представа за риска и анализа му съобразно
бъдещето. Стратезите трябва да разбират възможния риск и да имат ясна
представа за ползите, спечелени от предприемането му. Рискът за всяка
стратегия трябва да бъде анализиран и описан.
Готовата стратегия за национална сигурност позволява да се пристъп към
разработване на икономическа, дипломатическа и военна стратегия.
Икономическата стратегия е длъжна да обясни как държавата планира
да увеличава темпа на икономически растеж и каква е нейната роля в рамките
на световния и регионалния пазар. Дипломатическата стратегия е длъжна да
разкрие как държавата планира да използва международните контакти с други
държави, непосредствено и на международни форуми, за постигане на
планираните цели. Военната стратегия е длъжна да ги допълва, разкривайки
как военният инструмент на държавната власт може да бъде използван за
оказване на съответното влияние.
Националната военна стратегия е производна на националната политика
и стратегията за национална сигурност. Нейната същност ще бъде разкрита в
следващата тема - „Терминология на отбраната”.
Реализирането на стратегията означава превръщане на стратегическите
намерения в стратегически действия. Реализирането изисква изграждане на
съответстваща организационна структура, провеждането на организационни
промени и конкретизирането на задачите, активирането на наличните ресурси и
разпределението им между отделните изпълнители.
Формулирането и реализирането на стратегията са два различни процеса
- интелектуален и конкретен, формулирането на стратегията насочва усилията
преди действията, а реализирането й - по време на действията. При
формулирането се акцентира върху търсенето на ефективност, а при реали-
зирането - върху търсенето на икономичност. При формулирането се използват
интуитивни и аналитични умения, а при реализирането - лидерски и
мотивационни. В разработването на стратегията вземат участие малко на брой
експерти (стратези), реализирането обединява и координира действията на
много хора.
Разработването на стратегия за национална сигурност е изключително
предизвикателство. Процесът е сложен, вероятностен, съдържащ динамични и
продължително развиващи се проблеми. Както казахме в началото, често се
създава лъжливо впечатление, че формулирането на стратегия е рационален
систематичен подход. На практика изработването на стратегията както вътре в
системата на изпълнителната власт, така и между изпълнителната власт,
президента и Народното събрание е активен политически процес, при който
след продължително договаряне и компромиси се заражда националната
стратегия.

2. Система за национална сигурност

Всички изследователи на проблемите на сигурността изтъкват, че за нея
няма единна дефиниция. Изяснявайки дотук основните компоненти на
 67
сигурността, следва да се премине към конкретно интересуващото ни понятие
„национална сигурност".
Понятието „национална сигурност" се появява най-напред в американ-
ската политология в първите следвоенни години. Дотогава, както и в полити-
ческия речник на другите държави, доминират понятията „отбрана" и „отбра-
нителна способност", отразяващи естествения стремеж за защита на
държавните граници и територия.
В световната литература съществуват повече от 200 определения за
национална сигурност от различни гледни точки, и в понятието се включват и
други елементи. С този въпрос се занимават различни международни инсти-
туции и форуми, правителства и държави, неправителствени организации,
специалисти и учени от цял свят.
Националната сигурност като политологическа категория е динамично
състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност
от въоръжена агресия, политически диктат или икономическа принуда, или ако
такава опасност се появи, те ще бъдат надеждно защитени. Тя отразява
връзката на сигурността с нацията, с определена териториално-държавна
общност, характеризира състоянието на тази нация като цялостна система,
включваща обществените отношения и общественото съзнание, обществените
институти, съдействащи или препятстващи реализацията на националните
интереси. На националната сигурност са присъщи специфични политически,
икономически, социални, етнически, духовни, военни, информационни и
екологични компоненти, всеки от които самостоятелно или в съчетание с
другите, както и с редица странични фактори, може да се окаже критичен за
държавата.
На международната конференция „Разоръжаване и развитие", проведе-
на в рамките на Общото събрание на ООН през 1987 г., е възприето следното
определение: сигурността е приоритет на всички нации. Тя представлява
фундамент както на разоръжаването, така и на общественото развитие.
Сигурността се състои не само от военен, но и от политически,
икономически, социален, хуманитарен, юридически и екологичен аспект.
Сигурността е състояние на обществото, както се изясни по-горе.
Предпоставки за сигурността на всяка една държава са нейната вътрешна
стабилност, наличието на демократична политическа система, социална защита
развита икономика. Националната сигурност зависи и от отношенията със
съседните страни, от обективното отчитане на геополитическите условия,
оптималното участие в задълбочаващите се интеграционни процеси, т.е. в
своята цялост националната сигурност е функция от редица вътрешни и външни
фактори.
За С. Стойчев национална сигурност означава „да се осигури устойчиво
състояние на нацията, държавата и обществото, при което да бъдат
защитени надеждно държавните граници, териториалната и политическата
цялост на държавата, възможностите за възходящо политическо развитие и
жизнен просперитет, демократичните права и свободи на личността и
обществото, националният дух, култура, традиция и жизнеността на
 68
природата, възможността да се провежда суверенна външна политика и
политика за сигурност".
В приетата от Народното събрание „Концепция за национална сигурност"
националната сигурност е определена като състояние, при което са защите-
ни основните права и свободи на българските граждани, държавните граници,
териториалната цялост и независимостта на страната, при което не съще-
ствува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на
конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за
държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните
и гражданските институции, а в резултат обществото и нацията запазват и
увеличават своето благосъстояние и се развиват.
Националната сигурност се смята за гарантирана, когато не съществува
заплаха за националните интереси или заплаха от някаква форма на насилие и
принуда, или е налице възможност тази заплаха да бъде компенсирана
неутрализирана, управлявана.
Най-обобщено в конкретен план под национална сигурност се разбира
динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува
пряка опасност от въоръжено нападение, политически натиск или
икономическа принуда, така че те да могат свободно да осъществяват
своето развитие.
Системата на националната сигурност се характеризира със: наличие на
връзки и отношения между образуващите я елементи; неразривно единство със
средата, по отношение на която системата изразява своята цялост; тя може да
се разглежда като елемент на система от по-висш порядък, докато нейните
елементи могат да бъдат системи от по-нисш порядък; поведението й е
подчинено на постигане на определена цел; притежава способност в процеса на
своето функциониране да променя своята организация, структура и т.н.;
отделните й елементи обуславят определени аспекти на нейното поведение, а
цялостното функциониране се оказва резултат от взаимодействието на
всичките й страни.

3. Националната сигурност – основа за съществуването и

просперитета на нацията.
Глобалната сигурност задължително преминава през сигурността на
отделните държави, защото не може да има сигурен свят от несигурни
държави. В този смисъл състоянието на националната сигурност се явява
основен критерий за участие на съответната страна в позитивните световни
процеси. Не случайно в основополагащите за националната сигурност на Р
България документи тя се обвързва с демократичността на държавата и
благоденствието на народа. Основната цел на националната сигурност,
дефинирана в чл. 9 на Конституцията на Р България е “гарантирането на
суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитата на
териториалната й цялост”.
 69
Националната сигурност обхваща всички области на обществения и
политическия живот на страната и представлява динамична и постоянно
развиваща се система. В нея са включени различни взаимно свързани и
зависими един от друг елементи – политически, икономически, военен,
екологически, духовен, информационен, социален, демографски и др.
Р България разглежда националната си сигурност в пряка връзка с
глобалната, европейската и регионалната сигурност. В този смисъл
присъединяването към колективни системи за сигурност и стабилизирането на
Югоизточна Европа е от национален, регионален и общоевропейски интерес.
Осъзнаването и защитата на международната сигурност като универсална
ценност и интерес е необходимост, която произтича от реалните и обективните
обстоятелства. Активното участие в двустранните, регионалните и
международните инициативи осигурява на Р България ефективен начин за
реално влияние върху процесите и тенденциите на международната сигурност
и й предоставя възможност за участие в процеса на вземане на решения по
въпроси от взаимен интерес. Взаимните гаранции, които предоставят
съвместните инициативи и сътрудничеството, укрепват доверието между
държавите и откриват по-широк спектър от алтернативи за реализиране на
националния интерес.
Върху националната сигурност оказват влияние редица
външнополитически и вътрешни фактори. Главните външнополитически
фактори са:
- Състоянието, възможностите и перспективите за развитие на
глобалните, европейските и регионалните военни-политически системи за
сигурност;
- Политическите и военнополитическите концепции и военни доктрини
на глобалните политически играчи и страните от региона на Балканите;
- Военните потенциали на водещите в глобален мащаб страни и
страните в региона - тяхното състояние, съотношение и тенденции за развитие;
- Характерът на междудържавните противоречия между водещите
страни, геополитическите и геоикономическите им цели и интереси;
- Идеологията и обществената психология в страните от региона, ниво
на възпитание на нациите в демократичните традиции;
- Остротата на екологически, религиозни и етнически противоречия
между държавите;
- Състоянието на престъпността в международен мащаб.
Процесите на европейска и евро-атлантическа интеграция са най-
съществените външнополитически фактори, влияещи на националната ни
сигурност, а разширяването на НАТО и ЕС са определящи за формирането на
геостратегическото статукво през новия век не само в Европа, но и в глобален
план. Особено важно за нас e фокусирането на вниманието на Алианса към
проблемите на Балканския регион чрез разширяването на приноса за
повишаване на сигурността, спомагане на политическите процеси в отделните
страни и усилията в борбата с тероризма. Значението на региона като
транспортно, инфраструктурно и енергийно кръстовище ще нараства и с
 70
бъдещото разширяване на Европейския съюз. Това ще дефинира допълнително
параметрите на сегашната европейска архитектура за сигурност и ще мотивира
необходимостта от отварянето й към пригранични на Европейския континент
територии и пространства.
Главните вътрешнополитически фактори, влияещи върху
националната сигурност на Р България са:
- Особеностите и параметрите на националните ни интереси;
- Нивото на икономическото развитие на държавата и военно-
икономическата мощ;
- Състоянието на вътрешната сигурност;
- Развитието на вътрешнополитическите процеси в обществото и
наличието на стабилна политическа система;
- Нивото на развитие на Въоръжените сили, тяхната бойна мощ и бойна
готовност;
- Състоянието на обществената психология и нивото на възпитание на
народа в ценностите на демократичните традиции;
- Остротата на демографските проблеми;
- Социалните проблеми и др.
Четири са интегриращите фактори определящи състоянието на
националната сигурност на Р България:
 Степента на развитие и ресурсите на страната;
 Ефективността на външната и вътрешната й политика;
 Състоянието на Въоръжените сили;
 Участието на България в колективните системи за сигурност и
икономическо развитие.
В системата за национална сигурност има три равнища (обекта) на
сигурността: на личността, на обществото и на държавата.
Сигурността на личността се постига чрез осигуряване на правни и
нравствени норми и изграждане на институции, позволяващи развитието на
способностите и задоволяване на потребностите на всеки. Сигурността на
обществото означава развитието на институции, норми и обществено съзнание
с цел реализация на правата и свободите на всички групи от населението.
Сигурността на държавата означава наличие на ефективен механизъм за
управление и координация на обществените групи и политически сили, а също
и на действени институти за тяхната защита.
Посочените равнища на сигурността във взаимодействие със средата на
сигурност, формират условно два компонента на националната сигурност –
вътрешна и външна.
Вътрешната сигурност означава съгласие на гражданите, социалните
слоеве, обществените структури, политическите организации по основните
въпроси на националния живот. Тя е жизнено важна за страната и главен
опорен стълб на националната сигурност. Представлява състояние, при което
държавата и обществото със собствени сили и средства могат гарантирано да
неутрализират всякакви вътрешни заплахи. Свежда се преди всичко до
 71
икономическото и екологичното състояние на държавата, социалното
положение на личността и опазването на вътрешния ред.
Външната сигурност се заключава в осигуряване на устойчиво
положение, при което няма реална заплаха за териториалната цялост и
суверенитета на държавата, за нейното национално единство и за коренните й
политически, икономически и културни интереси. Тя следва да гарантира
националната сигурност на страната на три нива – глобално, европейско и
регионално. Външната сигурност е състояние, което в значителна степен
генерира вътрешна сигурност.
Националната сигурност на Р България се изгражда на основата на
следните принципи:
- Р България няма териториални претенции към никоя държава, не
признава такива към себе си и не изгражда собствената си сигурност за сметка
на други държави;
- Пълноправно и пълноценно участие в колективни системи за
сигурност и отбрана т. е. споделяне на национална сигурност. Поддържане на
отношения с други страни на основата на взаимна изгода;
- Националната сигурност се основава на отбранителна Военна
доктрина;
- Българската нация и държава са неделими;
- Осигуряване на безусловна защита срещу посегателствата върху
демократичните права и свободи и сигурността на гражданите и обществото;
- Взаимна отговорност на личността, обществото и институциите;
- Даване на приоритет на правовите, икономическите и социалните
форми и механизми за укрепване на вътрешната стабилност и сигурност.
Националната сигурност е съвкупност от взаимосвързани елементи,
които се явяват определящи фактори за формиране на нейното състояние. Тези
фактори са:
 Военна сигурност – това е състояние на военнополитическата и
военностратегическата обстановка при която за Р България не съществува
военна заплаха, военната заплаха успешно се неутрализира, въоръженото
нападение успешно се отразява.
 Икономическа сигурност - означава стабилизиране, възстановяване
и развитие на българската икономика и довеждането й до състояние да
задоволява интересите на българските граждани;
 Информационна сигурност - включва спазването на
конституционните права и свободи на гражданите в областта на съхраняването
и обмена на достоверна информация;
 Екологична сигурност - включва опазването, възстановяването и
възпроизводство на природата за създаване на благоприятна жизнена среда;
 Вътрешна стабилност на страната - предполага създаването на
необходимите условия за недопускане на действия на организации и лица,
които биха застрашили мира и стабилността в страната;
 72
 Социална сигурност - изразява се в гарантиране на хуманни и
нормални условия за съществуване и изява на българския гражданин, на
неговите икономически, социални и граждански права;
 Демографските и етническите характеристики на населението
са от особена важност на сигурността. Осигуряването на демографското
“безсмъртие” или поне продължителността на съществуването на един народ са
условията без което всички други аспекти на сигурността остават на заден
план;
 Човешкият фактор е един от съществените елементи на системата
на националната сигурност. От състоянието и качествените характеристики на
човешкия потенциал зависят мощта, сигурността и благополучието на
държавата;
 Духовните измерения на националната сигурност влияят върху
всички аспекти на сигурността. Политиката за овладяване на
предизвикателствата, рисковете и заплахите за националната сигурност,
отнасящи се до духовния живот на обществото, може да бъде ефективна
единствено в контекста на цялостната политика за сигурност.
Една от основните задачи, стоящи пред държавата, е да поддържа
системата за сигурност в постоянна готовност за адекватен отговор на
текущите предизвикателства и да защити националните си интереси в
условията на вътрешна или международна криза от военен или невоенен
характер.

Военната сигурност като фактор на националната сигурност

Военната сигурност е един от определящите фактори на националната

сигурност. Тя се постига чрез активно формиране на благоприятна
международна среда, която изключва възникване на военнополитическа криза
срещу страната, а ако такава възникне, тя може да бъде надеждно овладяна
включително със използване на военна сила, отбрана на страната, изграждане и
поддържане на достатъчен военен потенциал.
Тя зависи от състоянието на военнополитическата и
военностратегическата обстановка от една страна и отбранителната способност
на държавата от друга. Военната сигурност е състояние, което се определя от
военните способности на нацията да защитава от външна или вътрешна
интервенция националните интереси и богатство.
Целта на военната сигурност е да осигури необходимият отбранителен
потенциал за неутрализиране на военни заплахи и за надеждна защита на
населението, стратегическите обекти, териториалната цялост и суверенитета на
държавата. Подходите за постигане на тази цел се съчетават с мерки за активно
формиране на благоприятна международна среда, за управление на кризи с
различен характер и за отбрана на страната, както и споделяне на
отговорността за укрепването на мира и сигурността, включително и чрез
 73
генериране на сигурност посредством конкретни инициативи, програми,
концепции и стратегии.
Военната сигурност се осигурява чрез изграждане на достатъчен
отбранителен потенциал, който включва военен потенциал, подготвени за
отбрана територия и население и икономика осигуряваща необходимите
материални ресурси. Военната сигурност е в пряка връзка със стратегическите
приоритети на външната политика на страната. Непосредствените оперативни
въпроси на военнополитическите аспекти на сигурността включват:
количествените въпроси за размера, набирането и снабдяването на
въоръжените сили, включително и основния въпрос за дела на държавните
ресурси, насочени за военни нужди; качествените въпроси за организацията,
състава, оборудването и разполагането на въоръжените сили, включително
видовете въоръжения, разположението на базите, договореностите със
съюзниците и др.; динамичните въпроси за въвеждане в действие на
въоръжените сили – кога и при какви обстоятелства се прилага сила; защо,
къде, как, и с какво да участваме.
Военната сигурност се изгражда на основата на функционираща
икономика, развита инфраструктура, осигурена социална сфера. Поддържането
на реален военен потенциал, достатъчен за оказване на ефективно
противодействие на възникващи военни и други заплахи за агресия е важен
фактор за гарантиране сигурността на страната.
Военната сигурност се реализира и чрез:
 Поддържане на отбранителен потенциал, съобразен с
военностратегическата среда и ресурсните възможности на страната при
стриктно спазване на международното право и договорености в тази област и
оптималното използване на военните, материалните и духовните ресурси за
отбрана;
 Изграждане на въоръжени сили с отчитане задълженията по
колективна отбрана в НАТО. Въоръжените сили са един от инструментите на
военна сигурност. Те са основен гарант на суверенитета, независимостта,
сигурността и териториалната цялост на страната. Те са и фактор за участие на
Р България в колективни системи за сигурност и регионално сътрудничество.
 Активно формиране на благоприятна външнополитическа среда,
която се гарантира от военния фактор.
Военният фактор включва сили и средства за военно въздействие в целия
спектър от елементи, системи, средства и възгледи за тяхното използване при
разрешаването на възникнали противоречия и постигането на определени цели.
Същият представлява разнообразна и разнопосочна дейност, създала и
създаваща военен потенциал, който при определени условия може да бъде
използван за защита на националната сигурност. В тесния смисъл на думата
под “военен фактор” обикновено се разбират въоръжените сили, тяхната
подготовка и възгледите за тяхното използване.
Параметрите на военния фактор се определят от: характера и
източниците на военните предизвикателства, рисковете и заплахите за
държавата; ролята на военната сила в междудържавните отношения; функциите
 74
на въоръжените сили и методите и средствата за тяхното практическо
реализиране; икономическите възможности на държавата; стратегията за
реализиране на националния военнопромишлен комплекс; приоритетите за
развитие на въоръженията и военната техника; военния бюджет.
За управление и реализиране на военния фактор на националната
сигурност държавното ръководство разработва и осъществява военна политика,
която произтича от политиката за национална сигурност и отбрана.
Отбраната е част от националната сигурност и представлява система от
дейности за укрепване на мира и сигурността, за запазване на националните
ценности и за поддържане на въоръжените сили, икономиката и населението в
готовност за действия, както и за действия в условия на кризи и във време на
война (ЗОВС, чл. 3, (1)).
Военната политика от своя страна представлява завършена система от
възгледи, идеи, принципи, положения, задачи и дейности, които определят
мястото и ролята на държавните органи и институции в това число на
въоръжените сили в държавната политика за национална сигурност за
определен период от време.
Заедно с вътрешната, външната, икономическата, екологическата и
информационната политика тя се материализира в дейността на държавните
органи за управление ресурсите на страната за постигане на националните
цели, запазване на независимостта и суверенитета на държавата,
неприкосновеността на държавните граници, осигуряване просперитета и
благоденствието на нацията и изграждане на стабилно демократично общество
и правова държава. Тези цели са постижими само в условията на гарантирана
национална сигурност.
Военната политика се реализира в система от организационно-
практически мероприятия, насочени към изграждането и развитието на военния
отбранителен потенциал (мощ) на държавата.
От определението за отбрана и съдържанието на военната политика на
страната следва, че отбранителният потенциал включва: въоръжените сили;
степента на подготовка територията и населението за отбрана; състоянието на
икономиката.
В този смисъл подготовката на страната за отбрана включва:
подготовка на националната икономика; подготовка на въоръжените сили;
подготовка на територията на страната като театър на военните действия и
подготовка на населението за отбрана.
Подготовката на националната икономика включва:
- разработване и провеждане на военнотехническа политика на
държавата;
- изготвяне и актуализиране на Общ държавен военновременен/кризисен
план;
- координиране и ръководене на планирането за преминаването на
секторите на националната икономика от мирно към военно/кризисно
положение.
 75
За подготовка работата на националното стопанство в интерес на
отбраната Министерският съвет по предложение на Министъра на отбраната
приема Общ държавен военновременен/кризисен план и възлага изпълнението
му. За изпълнението на военновременния план се определят, изграждат и
поддържат производствени мощности и необходимите държавни резерви и
национални военновременни запаси.
Подготовката на въоръжените сили на Република България за отбрана
е комплекс от дейности, провеждани под ръководството на Министерството на
отбраната, Генералният щаб, Щабовете на видовете въоръжени сили, насочен
към: изграждане и развитие на въоръжените сили; провеждане на оперативната,
бойната и мобилизационната подготовка на войските; планиране на тяхното
стратегическо и оперативно развръщане и използване; формиране и
поддържане на висока морално-психологическа устойчивост на личния състав;
изграждане и поддържане на система за управление на въоръжените сили;
усъвършенстване на системата за осигуряване; подготовка на командни кадри.
Подготовката на територията на страната като театър на военните
действия включва: създаване и развитие на най-важните транспортни
комуникации; развитие на държавната съобщителна система; развитие на
системата на енергетиката и енергийните ресурси; създаване на мрежа от
държавни бази и складове за материални средства; създаване на мрежа от
ремонтни предприятия; развръщане и подготовка на мрежа от лечебни
учреждения; развитие на системата за метеорологическо и навигационно
осигуряване; извършване на топогеодезична и топографска подготовка на
територията на страната; развитие на държавната система за водоснабдяване на
населението; подготовка за източване на водата от основните язовири на
страната до минимален работен обем; създаване на необходимата база за живот
и дейност на въоръжените сили и др.
Оперативната подготовка на територията на страната е комплекс от
съгласувани и взаимосвързани дейности, обхващащи в система строителството,
оборудването и поддържането в боеготово състояние на различни
инфраструктурни обекти, предназначени за използване в интерес на отбраната
на страната и гражданска защита на населението. В интерес на отбраната
националната инфраструктура се изгражда така, че да осигурява необходимите
условия за взаимодействие със сили на НАТО.
Подготовката на населението за отбрана включва: поддържане на
националния дух; обучение на кадри от централната и териториална
администрация; натрупване и обучение на мобилизационен контингент;
обучение за действие в областта на гражданската защита и териториалната
отбрана.
От всички направления на реализиране на военната политика основно
място заема изграждането и развитието въоръжените сили, повишаването на
техните оперативни способности и бойна готовност.
Въоръжените сили са основна съставна част на отбранителния потенциал
(способност) на държавата. Главната им конституционна функция е решително
да прилагат въоръжена сила за сдържане на агресора и за защита на
 76
териториалната цялост, суверенитета и независимостта на страната. В процеса
на изграждане, реформиране или трансформация на Въоръжените сили,
държавното и военното ръководство решават три важни въпроса: 1. Какви
мисии искаме да бъдат в състояние да изпълняват нашите Въоръжени сили в
подкрепа на националните ни цели и интереси? 2. При какви условия най-
вероятно ще бъдат изпълнявани те (сценарии за действие)? 3. Какъв военен
потенциал (оперативни способности) ще бъде необходим за изпълнението им
при конкретните условия (варианти за действие)?
Задачите или ролята, които се очаква да бъдат изпълнени от въоръжените
сили в подкрепа на националните интереси се нарича мисия на Въоръжените
сили. Мисиите на Въоръжените сили съответстват на конституционните им
задължения, дългосрочните национални интереси в сферата на сигурността и
отбраната, тенденциите за развитие на стратегическата среда и
интеграционните приоритети на страната. При определянето им се вземат
предвид както вътрешни, така и външни фактори.
Практически израз на военната политика на държавното ръководство на
Р България на настоящия етап е приетата от Народното събрание Визия за
развитие на войските и силите и приетия от правителството на Р България
“План за организационно изграждане и модернизация на Въоръжените сили до
2015 г.”.
В тези документи са определени следните мисии на Въоръжените сили на
България: отбранителна; в подкрепа на международния мир и сигурност;
принос към националната сигурност в мирно време.
(По подробно те ще бъдат разгледани в следващата тема „Терминология
на отбраната”)
В съответствие с оценката на средата за сигурност, характера,
съдържанието и параметрите на определените им мисии и задачи Въоръжените
сили на Р България се изграждат от формирования, окомплектовани с личен
състав, оръжие, бойна техника, имущество и средства за управление,
подготвени за осъществяване на възложените от конституцията и националното
законодателство задачи. Основа на Въоръжените сили на Р България е
Българската армия. В структурно отношение Българската армия се състои от
Генерален щаб, Сухопътни войски, Военновъздушни сили, Военноморски сили
и Съвместно оперативно командване.
Във функционално отношение Въоръжените сили се изграждат съгласно
принципите и изискванията залегнали във визията за тяхното оперативно
използване:
Активни сили:
Пакет от модулни сили за развръщане, които могат да бъдат използвани в
целия спектър от операции под ръководството на НАТО. Нормалният жизнен
цикъл на силите със способност за развръщане трябва да включва етапи на
подготовка и готовност за оперативно използване.
Пакет от малки, но с високи способности сили, от състава на които се
формират силите за незабавно действие за осигуряване на приноса към
 77
националната сигурност в мирно време и по-специално за противодействие на
потенциални асиметрични заплахи.
Поддържащи елементи и сили с по-ниска степен на готовност -
включващи териториални сили за осигуряване и поддръжка, бази, хранилища и
др.
Активните сили са с различна степен на готовност, като са планирани за
изпълнение на задачи при кризи от различен характер, внезапно или с
последващо нарастване на усилията както на територията на страната, така и
извън нея, за изпълнение на международни и коалиционни ангажименти.
Дислокацията на въоръжените сили характеризира начина за
разполагане на съединенията, частите, подразделенията, органите за
управление и учрежденията в мирно време и когато се намират вън от зоната на
военните действия по време на война. Тя зависи от традициите в държавата,
схващанията за използване на войските и силите, ангажиментите, произтичащи
от участието във военнополитически съюзи и възможностите на
инфраструктурата.
Численият състав на въоръжените сили се определя в зависимост от
източника и степента на военната заплаха, характера на възможния военен
конфликт, демографските и икономическите възможности на страната,
организационно-щатната структура на въоръжените сили, възможностите на
потенциалните противници, физикогеографските условия и ограниченията,
наложени от международните договори.
Промените в средата за сигурност и произтичащите от това рискове и
заплахи са обект на постоянен анализ и оценка с цел търсене на пътища за
адекватен и ефективен отговор и гарантиране на националната сигурност и
защита на интересите на страната.
Националната сигурност е приоритет в дейността на държавното
ръководство. Военната сигурност, като един от основните й елементи е обект
на постоянно развитие и усъвършенстване.
При формиране на военната политика се отчитат конкретните
възможности на страната, мястото което тя заема в геополитиката като цяло,
ключовата й роля в регионален мащаб и изграждането на способности за
отстояване на националните интереси.
Характерът и параметрите на рисковете и заплахите за сигурността, както
и съществуващите потенциални конфликти и кризи имат определящо влияние
върху развитието на международните отношения и военната сила запазва
ролята си на основен фактор за гарантиране на националната сигурност.
В отговор на това Българската армия изгражда войски и сили адекватни
на изискванията на средата за сигурност, оперативно съвместими със войските
и силите на НАТО, способни да получават военна поддръжка от съюзниците и
да осигуряват такава за тях, както и да изпълняват целия спектър от мисии и
задачи дефинирани в националните ръководни документи по сигурността и
отбраната на страната.
Интегралната природа на националната сигурност, присъща на
високоразвитите общества с пазарна икономика и плуралистична
 78
парламентарна демокрация, гарантира повече от всички предходни общества
сигурност на различните социални системи и на отделните равнища на
развитие на обществото.
Създаването на система за интегрална сигурност е нов модел за
ненасилствен свят, в който безопасността на всяка страна и на човечеството
като цяло могат да бъдат осигурени само чрез съвместните усилия на всички
държави и политически сили.
Организационно системата за национална сигурност включва
държавните органи, които чрез определените им от Основния закон
(Конституцията на Р България) функции осъществяват националната политика
за сигурност. В страните с развита демокрация важна роля в системата за
национална сигурност имат гражданското общество и медиите.
Съгласно принципа на разделение на властите, заложен в конституцията,
отговорности за националната сигурност на държавата имат законодателната
власт (Народното събрание), изпълнителната власт (Министерският съвет,
държавният глава) и съдебната власт. Законите на страната възлагат
определени задачи и функции по гарантирането на националната сигурност на
всички държавни органи в рамките на тяхната компетентност. Правата,
задълженията и отговорностите на органите на трите власти в държавата се
различават в отделните държави. Изключително важно е обаче постоянно да
функционира система за разпределение на властите, която осигурява контрол и
баланс срещу опитите за политически злоупотреби със системата за сигурност.
Парламентът и правителството имат различни роли по въпросите на
сигурността, но разделят отговорностите за поддържането на добре функ-
циониращ сектор за сигурност.
В много страни изпълнителната власт в лицето на президента (САЩ,
Русия и др.) или правителството (Р България) играят доминираща роля по
въпросите на сигурността. Особено важно е парламентът да разполага с
правомощия и ресурси за ефективен контрол. В някои държави държавният
глава има само церемониални функции, а в други - реална власт. Например в Р
България президентът е върховен главнокомандващ.
Президентът участва активно в провеждането на политика за
национална сигурност. Подписва закони, свързани със сигурността. Има право
на връщане на закони за дообсъждане в парламента. Участва активно в
провеждането на външната политика на държавата. Сключва международни
договори.
Президентът оглавява Консултативния съвет по национална сигурност
(КСНС), чийто статут е определен със закон.
Народното събрание осъществява законодателното изграждане на
системата за национална сигурност. Народното събрание упражнява
парламентарен контрол чрез приемане на закони, които определят и регулират
организациите от сектора за сигурност и техните правомощия, и чрез приемане
на бюджета за гарантиране на сигурността на държавата и контролирането на
процеса за неговото правилно използване. Контролира специалните органи на
сигурността относно законосъобразността и ефективността на действията им и
 79
целесъобразното изразходване на ресурсите в интерес на отбраната на страната.
Оценява рисковите фактори. Както казахме по-горе, парламентът влияе
активно върху системата за национална сигурност, като участва в четирите
фази на бюджетния цикъл: подготовка; одобрение; изпълнение; одит и ревизия.
Чрез постоянните комисии: „Комисия по външна политика”, „”Комисия
по отбрана” и „Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред” се
контролира изпълнителната власт в областта на външните и вътрешните
аспекти на националната сигурност.
Трите най-общи законови възможности парламентът да получи
информация за състоянието на системата за национална сигурност са:
парламентарните дебати; парламентарните питания; парламентарните анкети и
разследвания.
Парламентарните дебати по въпросите на сигурността са ключова
възможност за обмен на мнения и набиране на актуална информация относно
дейността на правителството.
Питанията могат да бъдат писмени или устни. Те са съставна част от пуб-
личната функция на парламента и са една от най-широко използваните пар-
ламентарни процедури. Осигуряват възможност на депутатите да получават
навременна, точна и актуална информация за провежданата политика за на-
ционална сигурност.
Парламентарните анкети и разследвания се използват широко за проуч-
ване на конкретни въпроси. Парламентът дава мандат на определен брой свои
членове да съберат информация, да я проверяват и анализират, да съставят
доклад, по който парламентът дебатира и при необходимост взема решение.
Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната
политика на страната в съответствие с конституцията и законите. Той оси-
гурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото
ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили.
Министерският съвет предлага и провежда политиката за национална
сигурност. Предлага закони и приема подзаконови актове. Разпределя ре-
сурсите на страната за повишаване на степента на защита на националните
интереси. Министерствата и ведомствата разработват и реализират стратегии и
програми за най-ефективно използване на политическите, военните и
икономическите ресурси на страната. МС упражнява пряк контрол на
централно, регионално и местно ниво, формира бюджета, основните насоки и
приоритети на дейността на организациите от системата за национална
сигурност.
Към Министерския съвет е създаден Съвет за сигурност (СС), който
обобщава, анализира и прави изводи от цялата текуща информация за
рисковете пред националната сигурност и дава професионална оценка и
прогноза за динамиката на опасностите.
Президентът, председателят на Народното събрание и министър-
председателят, ръководени от основните цели и задачи, свързани със
сигурността, са заявители на информация в Съвета за сигурност.
 80
Съветът за сигурност представя равна по обем и еднаква по съдържание
информация на президента, председателя на Народното събрание и министър-
председателя.
Министерският съвет е най-близкият до въоръжените сили колективен
орган за управление и контрол. От една страна, той носи колективна
отговорност пред парламента за политиката за сигурност и отбраната на
страната в съответствие с действащата правна уредба. Всяка година министър-
председателят внася в Народното събрание доклад за състоянието на отбраната
и въоръжените сили.
От друга страна, като върховен орган на изпълнителната власт
Министерският съвет съгласува дейността на всички министерства и ведомства,
които пряко или косвено имат отношение към сигурността и отбраната.
Главното съдържание на този процес е формирането на приоритетите в
политиката за национална сигурност и отбрана.
Съдебната власт наблюдава системата за национална сигурност и когато
е необходимо, преследва незаконни действия в системата. Конституционният
съд оценява, интерпретира конституционността на законите. Преценява за-
конността на поведението на личния състав от сектора за сигурност и раз-
глежда случаи на нарушаване на закона, на корупция, измама и др.
Важна роля в системата за национална сигурност имат „гражданското
общество" и средствата за масово осведомяване. Гражданското общество е
важно за процеса на демократизация и е негов пряк израз. Групи в граждан-
ското общество като академични институции, неправителствени организации и
сдружения за защита на човешките права или ориентирани към въпроси на
националната сигурност, външната и вътрешната политика могат да се стремят
към активно въздействие върху провежданата политика за национална
сигурност. Неправителствените организации обикновено са организации с
нестопанска цел и са създадени да представляват различни социални стремежи
и интереси по конкретни теми. Със своята дейност те могат да влияят върху
системата за национална сигурност чрез: провеждане и разпространяване на
независими анализи; мониторинг и укрепване на респекта към законността и
човешките права; поставяне в дневния ред на въпроси, свързани със
сигурността; принос към парламентарната компетентност и развитие на
капацитета с помощта на семинари, дискусии, курсове и др.; предоставяне на
обратна връзка за взетите решения и др.
Независимите медии подпомагат обществото и неговите политически
представители при вземането на решения. Те събират и разпространяват
информация по въпросите на сигурността. От една страна, те подпомагат
органите на властта да обяснят своите решения и политики на гражданите, а, от
друга - допринасят за осъществяване на контрол върху тяхната дейност.

4. Структура на националната система за сигурност

В структурата на националната система за сигурност се включват
следните органи и структури:
 81
1. Народно събрание (НС) с ръководените от него постоянни комисии –
Комисия по външна политика, Комисия по отбраната и Комисия по вътрешна
сигурност и обществен ред.
2. Президент на Р. България с ръководените от него – Консултативен
съвет по национална сигурност (КСНС), Национална разузнавателна служба
(НРС) и Национална служба за охрана.
3. Конституционен съд.
4. Обществен контрол (Граждански неправителствени организации,
Средства за масова информация).
5. Министерски съвет с ръководените от него – Съвет по сигурността
при МС, Дирекция „Национален център при управление на кризи”
5.1. Министерство на отбраната (МО) - Съвета по отбраната; Служба
"Военна информация"; Служба "Военна полиция"; Българската армия.
(Генерален щаб и войскови единици, които обслужват и осигуряват
въоръжените сили; Сухопътни войски, Военновъздушни сили, Военноморски
сили, които включват в състава си войскови единици на родове и специални
войски); Националната гвардейска част; Националната спортна рота); Военна
академия”Г. С. Раковски; Военномедицинска академия; Изпълнителните
агенции: „Социални дейности на МО”, „Военни клубове и информация”,
„Изпитвания и контролни измервания на въоръжение, техника и имущества”
5.2. Министерството на вътрешните работи (МВР) : Органи на
управление: Министър, Политически кабинет, Генерален комисар,
Секретариат, Звено "Планиране, информация и анализ", Дирекция
"Международно оперативно полицейско сътрудничество.
Основни структурни звена: Главни дирекции: - „Криминална полиция”,
„Охранителна полиция”, „Гранична полиция”, „Досъдебно производство”,
„Пожарна безопасност и спасяване”; Специализирани дирекции – „Оперативни
технически операции” и „Вътрешна сигурност”.
5.3. Национална система за управление при кризи с централни органи
за управление – МС, заместник министър-председателите и министрите.
5.4. Министерство на държавната политика при бедствия и кризи – с
главна дирекция и 28 териториални звена.
5.5. Държавна агенция по „Национална сигурност”.
5.6. Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”.
5.7. „Държавна агенция за информационни технологии и
съобщения”.
5.8. „Държавна комисия по сигурността на информацията”.
5.9. Други министерства – със своите Центрове за управление и Отдели
по отбранителна-мобилизационна подготовка.
5.10. Области – Областен съвет за сигурност и управление при кризи,
Център за управление, Отдел по отбранително-мобилизационна подготовка;
5.11 Общини - Общински съвет за сигурност и управление при кризи,
Център за управление, Отдел по отбранително-мобилизационна подготовка
5.12. Обекти.
6. Съдебна система – Следствие, Прокуратура, Съд.
 82
(По-подробно структурата и функциите на основните елементи от
структурата на националната система за сигурност ще бъдат разгледани в Т.3.
„Терминология на администрацията на сигурността и отбраната”)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Т. 2. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ОТБРАНАТА”

Занятие 2.1. „Военна стратегия. Военностратегически възгледи –

основни термини и определения”

Учебни въпроси:
1. Военна стратегия. Военностратегически възгледи - форми на
публикуване, предназначение, характерни черти.
2. Класификация на военностратегическите възгледи.
3. Външносистемна среда за формиране и прилагане на военностратегически
възгледи - критерии за изследване на обществена среда, отбранителен сегмент.
4. Външносистемна среда за формиране и прилагане на военностратегически
възгледи - отбранителни системи, взаимна връзка между колективната и
националната отбрана.
5. Вътрешносистемна среда за формиране и прилагане на
военностратегически възгледи.

УВОД
Глобалните политически, икономически и социални промени са съпроводе-
ни със сериозни промени в средата за сигурност, която представлява сложна и
 83
динамична комбинация от конфронтация и кризи. Възниква потребност от
изграждане на нови адекватни системи за сигурност в международен и на-
ционален аспект, способни да се справят с предизвикателствата към сигур-
ността на XXI век.
Важна част от трансформацията във военната сфера е разработването на
теоретична база, насочена към подпомагане на щабовете при работата им по
доктриналните и концептуалните документи и за усъвършенстване на
обучението във висшите военни учебни заведения. В настоящата тема ще бъдат
разгледани развитието на подходите и схващанията за разработване на военната
стратегия, за мястото и в общата отбранителна политика и обвързаността и с
развитието на военнополитическата и военностратегическата среда.
Изучаването и използването на тези въпроси ще повишат теоретичната
подготовка на обучаващите се в НВУ „В. Левски” курсанти и студенти от
специалност - „Национална и регионална сигурност”

1. Военна стратегия. Военностратегически възгледи - форми на

публикуване, предназначение, характерни черти

Военна стратегия
Българският тълковен речник разглежда термина стратегия като „уме-
ние, изкуство и наука да се води война по добре обмислен план". Аналогично е
разбирането, отразено и в речника на чуждите думи в българския език.
Според американските военни социолози Дюпори, Джонсън и Хейз воен-
ната стратегия е „изкуство и наука за планиране на развитието и използването на
военните ресурси и сили за постигане на целите на националната политика".
При дефиниране на военната стратегия като понятие, производно на
общоприетото разбиране за стратегия (разгледани в предишната тема) възниква
необходимостта от съблюдаване и на някои специфични изисквания. Такива
изисквания са разглежданото понятие да разкрива позицията на овластени органи
за управление и да е приложимо за всички направления за развитие, подготовка,
поддържане, осигуряване и управление на въоръжените сили. Най-важното е то
да изразява позицията на военностратегическите органи за управление относно
реда за постигане на политическите цели с военни средства.
На посочените изисквания, според проф. Й Аврамов, съответства следното
работно определение: „военната стратегия е съвкупност от взаимно
съгласувани идеи, принципи, норми и подходи на овластени органи за
управление относно изграждането, подготовката, поддържането,
осигуряването и използването на компоненти от въоръжените сили за
постигане на конкретни политически цели”.
Така формулираното определение изразява същността на военната
стратегия в следните основни аспекти:
Първо, дава отговор на въпросите: Какво? Как? Кога? и С какво да се
направи?
 84
Идеите са отношение на управляващите субекти към политическите цели,
необходимите военностратегически резултати и начините за тяхната
трансформация в действия на въоръжените сили. Поради това ги разглеждаме и
като израз а професионална и гражданска позиция по проблемите на военната
сигурност и отбрана. Техен градивен материал са категориите и понятията,
които се използват, за да се постигне качествен информационен обмен.
Принципите на военната стратегия са следствие от закономерностите,
на чиято основа се реализира дейността на военностратегическите органи за
управление и въоръжените сили. Затова те са ръководни правила, които са
валидни за конкретни условия и поради това прилагането им се разглежда като
върховна изява на пълководческо майсторство.
Нормите са конкретно проявление на принципите. Те отразяват
професионалните, правните и моралните аспекти на военностратегическата
практика и затова са неин регулатор в мирно и военно време.
Военностратегическите подходи са форма на реализиране на конкретните
идеи, принципи и норми. Те се дефинират от овластени органи за управление.
Второ, военностратегическите възгледи са акт на политико-военни
военностратегически органи за управление.
Трето, военната стратегия е в диалектическа връзка с военностратегическата
практика, която изразява дейността на компетентните органи за управление и на
изпълнителните звена.
Четвърто, стратегическите възгледи по своята най-обща същност са
административно-управленски, защото се отнасят до конкретен отрасъл на
обществената практика, какъвто е отбраната.
Пето, военностратегическите възгледи са не само част от системата от по-
висш ранг, но са и база за формиране на идеи и решения в подчинените органи за
управление на оперативно и тактическо ниво.
Шесто, дефинирането на военната стратегия като декларация за намеренията
на компетентните органи за управление по основополагащи въпроси на мира,
кризите и военните конфликти позволява да се внесе яснота относно насоките на
функцоиниране на отбранителните институции за определен период от време.

Военностратегически възгледи - форми на публикуване, предназначение,

характерни черти

Форми на публикуване на военностратегически възгледи

Анализите на изследваните източници показват, че военностратегически
възгледи се публикуват в ръководни документи на политическо, политико-военно
и военнопрофесионално равнище. Така става възможно да се формира единна
система от възгледи относно отбраната на всички йерархични нива.
На политическо равнище военностратегическите възгледи са компонент на
политиката за сигурност и отбрана. Документите, в които се съдържат, са
политически концепции и доктрини, програми на правителството и др. В Р
България с такъв статут е стратегията за национална сигурност. Редица
 85
положения са отразени в конституцията, конкретни закони и в отделни
административни актове.
На политико-военно равнище акцентът се поставя върху възгледи, които
дефинират специфични отбранителни дейности. В рамките на МО с такъв статут
са т.нар. „Бяла книга за отбраната", а така също концепциите, плановете и
програмите, свързани с развитието на оперативните способности и реда за
тяхното използване за провеждане на бойни операции.
На военнопрофесионално равнище се публикуват възгледи, които
произтичат от политико-военните и съдържат професионални аспекти на реда за
разрешаване на възникнали проблеми. Разглежданите възгледи може да бъдат
публикувани под формата на институционална или работна концепция
(доктрина), а така също да бъде идейна основа на различни програми,
директиви и заповеди.
Военностратегическите концепции са целенасочена представа относно
реда за осъществяване на бъдещи промени. Тя дава отговор на въпросите, отна-
сящи се за това, как да бъдат разрешени перспективни проблеми на отбраната, и
затова съдържа възгледи на компетентните органи относно набелязаните цели и
начините за тяхното постигане с военни средства за продължителен период от
време. По своя обхват военностратегическите концепции може да се разделят на
базова (обща) и специфична (поддържаща).
Базова концепция е националната (съюзната) военна стратегия.
Разгледана като основополагащ документ, тя съдържа възгледите на
военностратегическите органи за управление относно: състоянието и очакваните
промени в политико-военната среда; характеристиката на стратегията, областите
и методите за нейното прилагане; мисиите и задачите на въоръжените сили;
основните форми и принципи на използване на въоръжените сили;
направленията за развитие, подготовката и поддържането на войските и силите;
последователността за планиране на отбраната и въоръжените сили и др.
Поддържащите концепции са ориентирани към относително
самостоятелни проблемни области на военностратегическата практика. Те може да
съдържат възгледи за: военностратегическото сътрудничество и интеграция в
алианс; сдържане на потенциалния противник; участие на компоненти на
въоръжените сили в регулирането на високозначими обществени кризи и
провеждане на кампании (операции) със стратегическо значение; трансформиране,
модернизация, подготовка, комуникационно-информационна поддръжка,
поддържане в готовност, осигуряване и управление на въоръжените сили в мирно
и военно време; участие на компетентни звена в подготовката на националното
стопанство, населението, непроизводствената сфера и територията на страната
(съюза) за отбрана..
Доктрините са документи, съдържащи възгледи, с които се определят
принципите, на чиято основа трябва да се осъществява конкретна дейност със
стратегическо значение. Обикновено те регламентират целите, задачите,
допусканията, ресурсите и принципите за действие на подчинените. Типичен
пример в това отношение са доктрините за бойно и логистично осигуряване,
комуникационно-информационна поддръжка и др.
 86
Плановете са актове на компетентните органи. В Българския тълковен реч-
ник планът се разглежда като „предварително обмислен в подробности начин и
ред за извършване на някоя работа и като система от набелязани
мероприятия". Очевидно е, че планът отразява виждания относно необходимите
действия, които подчинените структурни звена трябва да проведат за определен
период от време. Обикновено към плановете се прилагат приложения (анекси), с
които се конкретизира редът за реализация на конкретни дейности. Типичен
пример в това отношение е приетият от Министерски съвет на Р България План
за организационно изграждане и модернизация на въоръжените сили до 2015 г.
Програмите също са актове на компетентни органи за управление. Те
често пъти се афишират и като планове. Специфичното в тях е, че са
ориентирани към постигането на цели и задачи, произтичащи от дългосрочни и
средносрочни планове. Поради това всяка програма обикновено включва
желаната цел, произтичащите задачи и действията на съизпълнителите на всеки
етап от периода, за който се отнася програмата, основните срокове и
отговорници.
Директивите са документи, с които се дефинира редът за реализация на
част от план и се създават организационни предпоставки за изпълнение на
произтичащите задачи. Типичен пример е директивата за провеждане на
кампания със стратегическо значение (стратегическа операция).
Заповедите, указанията и разпорежданията са административни актове.
С тях се обявяват редът за влизане в сила на посочените дотук документи и се
регламентира последователността за изпълнение на конкретна задача (задачи) и се
конкретизира редът за взаимодействие, осигуряване и управление на
изпълнителите.
Статутът на разгледаните документи ги определя като основа за вземане на
управленски решения и за предприемане на действия на оперативно и тактическо
ниво. В този аспект те се явяват своеобразна форма за трансформиране на
политическите цели във военностратегически, а след това и в конкретни
оперативни и тактически способности и действия.

Предназначение на военностратегическите възгледи

В качеството си на управленски акт военностратегическите възгледи са
призвани да реализират множество функции и цели. Базови функции са:
Първо, да отразяват разбирането на военностратегическото ръководство
относно висшите обществени идеали и интереси. Затова, на тяхна основа може да
се оцени способността на съответния орган за управление да реагира на
актуалните потребности на обществото.
Второ, да дефинират същността и приоритета на преследваните
стратегически цели. По тази причина за определено време са водещ ориентир и
организационно-правна основа в развитието, подготовката и използването на
войските и силите.
Трето, да са инструмент за координиране и направляване на усилията на
оперативните сили, привлечени за участие в изпълнението на съответната
стратегическа задача. По тази причина са база за разработване на конкретни
 87
концепции, планове и програми за действие на органа за управление и на
подчинените формирования.
Четвърто, да са средство за реализиране на конкретни политически
решения и на положенията, застъпени в конституцията и законите на страната, в
стратегията за национална сигурност и в сключените междудържавни договори и
съглашения, в които Р България е страна. В това си качество те са основа, върху
която се осъществява връзката между отбранителната и останалите обществени
системи.
Пето, да отразяват конкретното състояние на военностратегическата теория
и да са среда за нейното обогатяване и развитие.
Шесто, като декларация на намеренията да са предпоставка за своевременно
ориентиране на висшестоящите, взаимодействащите и подчинените институции.
Военностратегическите възгледи реализират посочените функции чрез
система от документи по управлението на въоръжените сили в мирно и военно
време. Обстоятелството, че тези документи са актове на органите за управление
на държавата (коалицията или политико-военния съюз), ги превръща в
задължителни за изпълнителите.
Целите на военностратегическите възгледи се измерват с резултата,
който трябва да бъде постигнат след тяхното реализиране. Поради това се
предопределят от тяхното предназначение и от ролята на разглежданата област
на обществената практика на държавно (съюзно или коалиционно) равнище.
Постигането на разглежданите цели в една или друга степен, е принос за
укрепването на сигурността и отбранителната способност, а косвено и за
просперитета на държавата.
Разгледани като политически, целите на военностратегическите възгледи
може да бъдат приети за основни. Такива цели за Р България са:
• Да се засилва доверието на партньорите към нашата страна.
• Да се интегрира държавата в икономически и военнополитически съюз
или коалиция.
• Да се поддържат конституционно установеният ред в страната и законови-
те права и свободите на гражданите.
• Да се изгражда и поддържа отбранителен потенциал в определени рамки.
• Да се рационализира политиката на разходите за отбрана.
• Да се развиват военнопатриотичните чувства на гражданите.
В съответствие с характера на предприеманите конкретни действия
преследваните цели също са различни. Според нас преследваните частни цели
би могло в най-общ вид да се дефинират така:
- развитие и рационално използване на постиженията на научнотехническия
прогрес при развитието и използването на въоръжените сили;
- прилагане на положителен собствен и чужд опит;
- развитие и реализация на възможностите на наличните структурни звена;
- координиране на усилията на взаимодействащи оперативни и други
войскови групировки;
- развитие и укрепване на сътрудничеството с други отраслови структури на
системата за отбрана;
 88
- укрепване на сътрудничеството с армиите на други държави;
- реализация на образователни и други социални резултати във въоръжените
сили.

Характерни черти на военностратегическите възгледи

Вече беше посочено, че военностратегическите възгледи са субективно
отражение на обективно действащи фактори. По тази причина в тях намират
проявление широк спектър от зависимости, които определят
военностратегическата дейност във всички нейни аспекти. В съответствие с тези
закономерности военностратегическите възгледи придобиват качества, които им
придават специфичен характер.
По своя характер военностратегическите възгледи са:
• Променяща се историческа категория, обусловена от необходимостта за
гъвкаво реагиране на съвкупно действащите фактори във военностратегическата
среда.
• Относително устойчиви за определен период от време.
• Комплексни, защото са съчетание от разнообразни разбирания за
политико-военната среда и тенденциите за нейното развитие.
• Ясно дефинирани, което означава, че тези възгледи са дефинирани и
заложени в документи по управлението, които се разпространяват по определени
правила.
• Задължителни за изпълнителите, защото всеки възглед е акт на
овластен орган за управление.
• Мащабни, имайки предвид времето, пространството и ресурсите за
тяхното реализиране.
• Правно регламентирани, защото се основават на влезли в сила закони,
административни актове и международни договори, по които държавата
е страна.
• Морално ангажирани, защото изразяват въжделенията на нацията да
живее в мир и да се възползва от международно признати правила за
защита на националните интереси и идеали.

2. Класификация на военностратегическите възгледи

Разгледани като съвкупност от идеи и организационно-правни норми,
военностратегическите възгледи може да бъдат класифицирани по определени
критерии - времеви обхват, правно-административен статус, предметна
област на прилагане, избран подход и степен на резултатност.
По критерия времеви обхват военностратегическите възгледи може да
бъдат определени като краткосрочни, средносрочни и дългосрочни.
Краткосрочни са възгледите с давност до три-пет години. Те най-често са в
основата на програмите за развитие на въоръжените сили. Към тях се отнасят и
концепциите за провеждане на различни форми на стратегически действия, които
обикновено са с продължителност няколко денонощия или месеци.
 89
Средносрочни са схващанията, които са валидни за период от пет до десет
години. Обикновено те са в основата на плановете за развитие на: видовете
въоръжени сили, родовете и специалните войски; структурите за образование и
научни изследвания; подсистемите за здравно, социално, административно-
правно, жилищно, финансово и кадрово осигуряване на БА в мирно време и др.
Дългосрочните намерения обхващат по-дълъг период от време.
Обикновено съм тях се отнасят националните (съюзните) отбранителни
концепции, дългосрочните планове за трансформиране на въоръжените сили и за
развитие на компонентни системи. По тази причина те имат ярко изразен
вероятностен характер. В тях акцентът се поставя върху правилата за действие на
институциите при потенциални кризисни ситуации, които са възможни на
определен етап от развитието на обществото. Когато в тях са визирани
средносрочни и краткосрочни цели, тяхното постигане се формулира като етапи в
дейността на компетентните организации в конкретните проблемни области.
По критерия административно-правен статус военностратегическите
възгледи са препоръчителни и задължителни.
Препоръчителни са тези, които съдържат принципните положения относно
прилагането на наличните знания във военното дело, развитието на определена
структура, подготовката и реализацията на дейност с възпитателно и
информационно значение.
Задължителни са възгледите, отразени в концепциите, които са част от
правни и административни актове. Те са в основата на закони, заповеди,
устройствени правилници, оперативни и други планове и директиви и съдържат
задължителни норми и предписания относно начина и последователността за
разрешаване на конкретни проблеми.
По критерия предметна област на приложение военностратегическите
възгледи могат да бъдат систематизирани в съответствие с конкретната им целева
насоченост на групи и подгрупи. На основата на този критерий се открояват две
основни концептуални групи - информационни и предметно - целеви.
Информационните концептуални възгледи изразяват становището на
военностратегическите органи за управление относно определени теоретични
постановки на военноприложната наука за дадена област на военното дело. Тези
възгледи се систематизират по посочените вече аспекти на военноприложното
знание: характер и движещи сили на военния конфликт и на други обществени
кризи с участие на компоненти от въоръжените сили; военно сътрудничество;
военностратегическо сдържане; въоръжена борба; изграждане и развитие на
въоръжените сили и стратегическите формирования; форми на стратегически
действия и др.
Предметно-целевите концептуални възгледи отразяват същността и реда
за разрешаване на конкретен практически проблем в рамките на предприеманите
от държавното и съюзното (коалиционното) ръководство усилия за сигурност,
отбрана и мирен просперитет на нацията (съюза от нации).
На основата на този признак се открояват две основни групи възгледи -
комплексни и конкретни. Комплексните визират целия спектър от връзки и
отношения, свързани с отбраната и сигурността. Такъв е възгледът, който е в
 90
основата на националната военна стратегия. Конкретните възгледи са
компонент на вече разгледаните или са самостоятелни.
Пример: В годините на Студената война акцентът във
военностратегическите възгледи се поставя върху подготовката и воденето на
световен сблъсък между двата водещи политико-военни съюза - Варшавски
договор и НАТО. В съвременни условия приоритет имат: военностратегическите
действия за предотвратяване на военен конфликт и деескалиране на политико-
военни кризи; операциите, различни от война; възможностите за намаляване на
относителния дял на отбранителните разходи и т.н.
По критерия подход към проблема се отчитат военностратегическите
цели. На негова основа военностратегическите възгледи се класифицират като
офанзивни и дефанзивни. Първите са ориентирани към придобиване на нови
резултати, а вторите - към защита на статуквото.
По критерия степен на резултатност се показва отношението на
управляващия субект към целите на военностратегическата дейност и степента
на ефективно използване на наличните сили за тяхното постигане. В съответствие
с този критерий военностратегическите възгледи може да бъдат три основни
типа - оптимални, под оптимални и смесени (компромисни).
Оптималните възгледи изразяват позиция, насочена към реализирането на
вариант за действие, който да доведе до постигането на максимален резултат.
Под оптималните възгледи отчитат конкретното съотношение между
факторите, които определят процесите, съдържащи се във военностратегическата
практика. В тях се съчетават очакваните положителни ефекти и възможните
рискове и загуби.
Компромисният възглед е аналогичен на разгледания преди това. В него
обаче се отразява позиция, изразяваща пристрастие към главните цели, и отказ
от второстепенните, както и пълно покриване на налагащите се изисквания
относно реда за постигане на максимален желан резултат.
От всичко изложено е ясно, че военната стратегия е набор от възгледи и
действия, които се предприемат от военностратегическите органи за
ръководство за постигане на конкретни политически цели. Тя изразява начина,
по който се решават поставените и задачи, които произтичат от
предназначението на въоръжените сили. Военната стратегия се генерира като
възглед и се реализира като дейност на най-високо военнопрофесионално
равнище. При това се отчита влиянието на факторите, които определят
състоянието на военностратегическата среда.

3. Външносистемна среда за формиране и прилагане на

военностратегически възгледи - критерии за изследване на обществена среда,
отбранителен сегмент
Разгледаните възгледи са интелектуално и професионално средство, което
се създава и прилага в рамките на определена среда. Тази среда ще се анализира, в
контекста на обстоятелството, че военната стратегия е производна на държавната
(съюзната) и се генерира и реализира в рамките на военностратегическата
 91
практика. Изхождайки от това, може да се разглежда в два аспекта -
външносистемен и вътрешносистемен.
Външносистемната среда се разглежда като природно и обществено
пространство, в което се формира и прилага военна стратегия.
Природната среда е основа не само на човешкия живот, но и на военния
фактор. По тази причина векове наред нейните параметри и ресурси са проблем
на геополитиката и на военната стратегия. Базови параметри са: състоянието на
въздуха, почвата и водата; положението и релефът на географските форми,
климатът, слънчевото и други излъчвания; растителният и животинският свят;
населението и др.
Обществената среда характеризира цялата съвкупност от връзки и отноше-
ния между социални групи, институции, държави и съюзи от държави.

Критерии за изследване на обществена среда

Обществената среда ще бъде анализирана в йерархичен, функционален и
качествен аспект.
В йерархичен аспект обществената среда съществува на пет равнища -
световно, съюзно, коалиционно, държавно и социално-групово. Тази
диференциация отразява историческия ход на човечеството и процесите на
глобализация в икономически, политически, културологичен, отбранителен,
социален и други аспекти.
На всяко от посочените равнища се разрешават актуални и перспективни
проблеми, свързани с регулацията на обществени отношения, включително и с
използването на въоръжени сили. Управленските решения се вземат от
политическите органи за управление, които имат различен статут, състав,
структура и организация на своята дейност. С конкретни нормативни документи
се определят дългосрочни правила и ресурси за гарантиране на сигурността.
Функционалният аспект разкрива отрасловата специфика на
обществената среда. Това е така, защото на всяко от посочените равнища се
разрешават проблеми относно удовлетворяването на конкретни обществени
потребности. С определящо значение са секторите сигурност, икономика,
транспорт и съобщения, социална политика, администрация, образование,
здравеопазване, енергетика, финанси, наука и др.
Секторът сигурност има своите международни и вътрешнодържавни
сегменти: политически, икономически, отбранителен, информационен,
неутрализиране на природни бедствия и промишлени аварии, борба с
организираната престъпност и тероризма, обществен ред, граничен контрол,
етническа и религиозна търпимост и екологична сигурност, здравеопазване,
правна защита и др.
Всеки от посочените сегменти се развива в конкретни ниши на обществените
отношения, функционира на основата на конкретни правни и административни
актове и има изградена собствена функционална структура. Отбранителният
сегмент обхваща целия спектър от дейности за защита на интересите на
гражданите и държавата (съюза от държави) от насилствено увреждане от друг
субект чрез заплаха с използване или неизползване на въоръжени сили.
 92
Качественият аспект разглежда състоянието, в което се намира
обществото. Историческият опит показва, че това състояние се променя под
въздействието на множество фактори. От гледна точка на отбраната тя може да
се характеризира като нормална, напрегната, кризисна или конфликтна.
Нормалната среда се характеризира със сътрудничество и доверие на всич-
ки нива. Тя е предпоставка за трансформирането и подготовката на отбранител-
ната система за бъдещи предизвикателства.
Напрежението в обществената среда показва изострена чувствителност на
политическите опоненти към възникващите проблеми и трудно намиране на
възможности за тяхното разрешаване с невоенни средства. То е своеобразен
сигнал за отбранителната система и предпоставка за активирането й и за
използване на нейни елементи като средство за превенция.
Кризисната ситуация се разглежда като състояние на обществените
отношения, което съдържа елементи, които го дестабилизират. Тези елементи са
тип отношения, които са породени от природни или антропогенни фактори.
От отбранителна гледна точка базов интерес представляват вторият тип
кризисни елементи, които може да се разглеждат и като конфликтни. Това е
така, защото те характеризират типа противоречие, неговата сила, форма на
проявление и т.н., а следователно и възможности за разрешаване. С основно
значение са политическите, защото са свързани с проблема за надмощието
(властта) и отразяват в себе си икономическите, социалните, етническите,
религиозните и културните конфликти, когато ги има. Те може да възникнат
вътре или в отношенията на държавата с други политически субекти.
Разглежданите конфликти настъпват, когато проблемите между страните са се
задълбочили и за разрешаването им се налага да бъде използван комплекс от
неизползвани средства. Такива средства са политическото маневриране и
манипулиране, стремежът към отслабване на позицията на опонента и силовият
натиск, който може да бъде базиран на политически, икономически,
информационни, правни и военни средства. При тези условия отбранителната
система се активира.
Военният конфликт е най-остра форма на двустранни отношения, главно
съдържание на които е въоръжената борба. В рамките на тази борба въоръжехте
сили на всяка от страните създават предпоставки за разрешаване на проблемите,
довели до конфликта. Същността на понятието военен конфликт по-подробно ще
бъде разкрито в следващата тема.
Краткият анализ на базовата обществена среда показва, че тя е
изключително разнообразна и динамично променяща се. С решаващо значение за
формулирането и прилагането на военностратегически възгледи е секторът
отбрана. По тази причина накратко ще се представят неговите най-съществени
аспекти в колективен и национален формат.

Отбранителен сегмент
База за анализ на отбранителния сегмент, като среда за разработване и
прилагане на военностратегически възгледи, е разбирането за понятието
отбрана.
 93
На съюзно ниво отбраната се разглежда в съответствие с базата, на която е
създаден съответният съюз и неговите цели. В НАТО и ЕС са налице някои
различия в това отношение и затова ще акцентираме върху тяхната най-обща
същност.
В НАТО акцентът се поставя върху отбраната като базова функция на
съюза. Това е така, защото още при съюзяването си държавите учредителки са си
поставили за цел „да обединят усилията си за колективна отбрана и за запазване
на мира и сигурността" съгласно чл. 1 от Вашингтонския договор. В чл. 5
отбранителната функция се дефинира като акт на съюзните въоръжени сили,
насочен към отразяване на въоръжено нападение срещу една или повече
съюзни държави в Европа или Северна Америка.
В този акт вземат участие контингенти на националните държави по
решение на техните правителства. Използваните въоръжени сили прилагат
действия, включително и военни, за възстановяване и поддържане на сигурността
в Северноатлантическата зона. Чл. 6 конкретизира, че отбранителни действия се
предприемат и когато войски на съюзните държави се намират в Средиземно море
и в други райони, извън посочената зона.
В съответствие с изложеното изградените политически и
военностратегически звена цялостно са ориентирани към проблемите на
сигурността и отбраната.
Водещ във възгледите за реализиране на отбранителната функция на Алиан-
са е принципът „за колективните отбранителни усилия". В съответствие с този
принцип, съюзното ръководство ясно декларира, че „нападението над един е на-
падение над всички" (чл. 41). Върховенството на този принцип води до две
обстоятелства, които са с първостепенно значение. Първото е, че на негова
основа „съюзниците ползват политически, военни и ресурсни предимства на
колективната отбрана". Така става възможно колективната сила да се превърне
в гаранция, в своеобразен чадър за защита на интересите на националните
държави. Второто обстоятелство е производно на първото. То се изразява с това,
че чрез колективната сила се предотвратява „ренационализацията на
отбранителната стратегия". Това означава, че проблемите на колективната
отбрана се разрешават, без националните държави „да се лишават от своя
суверенитет".
Отбранителната мисия на съюза се реализира с комплексни средства, реша-
ваща роля сред които имат въоръжените сили. Изпълнението на отбранителната
функция се разглежда като елемент от цялостната политика за мир и
просперитет. По тази причина - се търсят и партньори за справяне с възможните
общи предизвикателства, каквито са разпространението на ядрено и химическо
оръжие, терористичните заплахи и действия, хакерството и др.
Съюзът реализира своята отбранителна функция с военна сила в три случая:
Първи, когато политическото ръководство прецени, че съюзните интереси
могат да бъдат застрашени с военна сила. Тогава се предприемат превантивни
действия, включително и на компоненти от въоръжените сили.
 94
Втори, когато разгледаните интереси са застрашени с военна сила. В този
случай възниква потребност от неутрализиране на заплахата с изпреварващи и
насрещни действия.
Трети, когато е извършено внезапно нападение. Тогава акцентът се налага
да бъде поставен върху провеждането на класически отбранителни действия с
последващо преминаване в настъпление.
От казаното дотук става ясно, че използването на въоръжените сили на съюза
се трансформира и разширява. То все повече се ориентира към справяне със
заплахи, които са в своя зародиш, трудно са дефинируеми, но предполагат по-
малки усилия и водят до минимизиране на възможните негативни последствия.
Очевидно е, че „колективната отбрана” е функция на общност от
държави, които доброволно са обединили своите усилия в името на своята
неделима сигурност. Колективната отбрана е единна система от функции,
организационни структури, ресурси и обединени действия за защита на
жизнено важни общи интереси. Тя се реализира по ред, приет с консенсус от
съюзните членове.
В съответствие с изложеното политическото ръководство на Алианса разви-
ва и направлява единните системи за ранно предупреждение, управление и
реагиране. В съответствие с политическите решения въоръжените сили
овладяват нови форми на действие, каквито са превантивните и изпреварващите
операции, включително и извън зоната за отговорност на съюза.
В Европейския съюз проблемът за отбраната се разглежда в два аспекта.
Първият аспект е признаване на приоритета на колективната отбрана и
съдействие за нейното укрепване в рамките на НАТО. Вторият аспект се
изразява с полаганите усилия за участие в управлението на кризи, като за
постигането на тази цел се развиват и при необходимост се използват
отбранителни ресурси.
Трябва да се подчертае, че отбранителните способности и на този съюз се
създават на национално равнище на базата на двустранни и общи споразумения.
Поради това акцентът в отбранителните усилия се поставя върху координацията
на усилията на националните държави по създаване на необходимите
отбранителни способности и рационалното им използване за постигане на общи
цели.
На коалиционно равнище акцентът се поставя върху реализация на
отбранителната функция от коалиращите се държави в рамките на потенциален
или реален военен конфликт. По тази причина държавите се ангажират с
конкретни задължения на основата на своите интереси и на общи правила и
начини за тяхното отстояване.
Възгледите за отбраната на национално ниво са с основополагащо значе-
ние. Това е така, защото отбраната се дефинира като жизнено важна функция на
държавата. Затова усилията по нейната реализация се съчетават със съюзните, а
при определени условия - и с коалиционните.
В съответствие с изложеното дотук понятието отбрана на национално
равнище е детайлно дефинирано и в България.
 95
В Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България
(ЗОВСРБ) отбраната се разглежда като съвкупност от дейности на компетентни
ръководни и изпълнителни органи за постигане на конкретна цел, която се
дефинира като: защита и запазване на независимостта, суверенитета и
териториалната цялост на страната; създаване на вътрешни и
външнополитически условия за гарантиране на националната сигурност,
защита на населението при природни бедствия и катастрофи и опасни
замърсявания в страната и чужбина.
В съответствие с компонентите на посочената цел са дефинирани базовите
дейности за тяхното постигане. Тези дейности са аранжирани по два основни
критерия - йерархичен и функционален.
По йерархичен критерий дейностите са дефинирани на политико-военно,
стратегическо, оперативно и тактическо ниво. Между йерархично обособените
дейности има права и обратна връзка. Правата връзка предопределя
необходимостта от субординация в низходящ ред, а втората - съобразяване с
резултатите, постигнати във възходящ ред.
Анализирани по функционален признак, разглежданите дейности в
ЗОВСРБ са дефинирани в четири групи:
В първа група са дейностите, осигуряващи изпълнението на съюзнически и
други международни задължения. Към нея се отнасят участието на контингенти
от БА в задгранични мисии под ръководството на съюзно командване и създа-
ването на предпоставки за развръщане и използване на съюзни сили на наша
територия.
Във втора група са дейностите, свързани с използването на въоръжените
сили на национална територия. Такива дейности са: охрана на морското и
въздушното пространство, защита на населението и националното стопанство
при извънредни обстоятелства и отбрана на територията при възникване на
военен конфликт, съвместно със сили на съюзниците.
В трета група са дейностите по осъществяване на сътрудничество с други
държави и международни организации, свързано с отбраната на страната и
съхраняването на мира.
В четвърта група са дейностите по създаване на националните
отбранителни способности. С определящо значение в това отношение са: мерките
по поддържане на система за управление на страната и въоръжените сили при
всякакви условия; развитие, подготовка, всестранно осигуряване и поддържането в
бойна и мобилизационна готовност на въоръжените сили; водене на разузнаване и
контраразузнаване; подготовка и поддържане на националното стопанство в
готовност за работа във време на криза и военен конфликт; изграждане и
поддържане на необходимите отбранителни и защитни съоръжения за войските и
населението; оперативна подготовка на територията на страната; подготовка и
осъществяване на териториална отбрана и защита на въздушния и морски
суверенитет; подготовка на населението за действие при извънредни
обстоятелства и във време на война; военнопатриотично възпитание и обучение
на личния състав на въоръжените сили.
 96
От изложеното следва, че националната държава покрива целия спектър от
задачи по реализацията на отбранителната си функция. С определящо значение в
това отношение е дейността на политико-военното и военностратегическото
ръководство на държавата. Тази дейност включва формиране на обща
отбранителна и военна политика; отбранително планиране; разработване и
управление на научно-технически програми; организиране, ръководство, контрол
и отчет на цялостната отбранителна дейност.
На социално-групово равнище отбраната се разглежда по специфичен на-
чин, като се открояват следните по-важни особености:
• Отбраната е ориентирана към тесен кръг от интереси на определена част
от обществото. По тази причина е възможно тези интереси да съвпадат или не с
държавните (съюзните и т.н.) В първия случай защитата на груповите интереси се
превръща в мотив за активна защита на държавните. Във втория възниква
противоборство, което може да се прояви на вътрешно или международно
равнище.
• На международно равнище отбранителните действия на социалните групи
могат да бъдат в рамките на международна организация или на съюз от органи-
зации. Класически пример в това отношение са координираните военни действия
на идейно обединени терористични и екстремистки организации.
• Отбраната отразява и възможностите на съответната група (обединение от
групи) да реализира своите интереси с военна сила. По тази причина средствата и
формите на отбрана са много различни, но като правило са на тактическо равни-
ще. Приоритетно се организират офанзивни действия, като се разчита на изнена-
дата и на нарастваща обществена подкрепа. След овладяване на отбранителните
ресурси на държава и при снабдяване с оръжия за масово поразяване действията
на социалната група придобиват нови размери. С аналогично значение са и
действията, предприемани от органи на екстремистки настроените социални
групи върху масовото съзнание в национален, регионален и световен формат.
От казаното дотук става ясно, че отбраната е комплексно понятие.
Разгледана като функция на овластени организации и на обществото, тя включва
набор от мерки за защита на жизнено важни интереси на обществото (социалната
група) от влиянието на увреждащи ги фактори. Това обстоятелство е наложило на
всяко от разгледаните равнища да се създава отбранителна система със
специфично предназначение, организационна структура, правила и норми за
функциониране и необходими връзки.

4. Външносистемна среда за формиране и прилагане на

военностратегически възгледи - отбранителни системи, взаимна връзка между
колективната и националната отбрана

Отбранителни системи
Предназначението на отбранителната система произтича от чл. 51 на Устава
на ООН, в който е дефинирано правото на всяка държава (политико-военен
съюз) да защитава своите интереси, територия и независимост с комплексни,
 97
включително и военни средства. То се определя от характера и важността на
защитаваните интереси. Затова задачите, съставът, структурата и поведението на
отбранителните организационни единици се определят на основата на степента
на застрашаване на жизнено важните интереси.
Посочените интереси имат своите политически, икономически, социални,
военни и други материални и духовни аспекти. Поради това тяхната защита е
комплексен проблем, чието разрешаване е базова цел на политическите органи
за управление. Тези органи определят основните приоритети на стратегията за
просперитет и сигурност, включително и военна. По тази причина се налага да
бъде подпомагано от множество специализирани системи, една от които е и от-
бранителната.
Отбранителните системи се изграждат на всяко от посочените йерархични
нива. Те се афишират в тесен и в широк смисъл на понятието. Разгледана в тесен
смисъл, отбранителната система е предназначена да разкрива и неутрализира
деструктивното влияние на всички военни фактори върху интересите на
конкретната общност. В широк смисъл тя включва и отчита и деструктивното
влияние на невоенни фактори и в съвременни условия намира широко
приложение.
На входа на отбранителната система постъпва информация за намеренията
или за действията на фактори, насочени към уронване на конкретни обществени
интереси. На изхода се реализира комплексно въздействие върху факторите на
средата до постигане на желания политически резултат. По тази причина
отбранителната система се развива на всяко от йерархичните равнища по
специфичен начин.
На съюзно равнище системата се развива и функционира в съответствие с
клаузите на подписаните съюзен договор и поддържащите го споразумения,
същевременно ръководството на съюза отчита перспективните потребности и
възможностите за тяхното удовлетворяване.
В НАТО разглежданата система покрива неговата организационна
структура Това е така, защото тази структура е призвана да гарантира
политическата независимост и териториалната цялост на държавите членки. В
съответствие с тази мисия нейни основни задачи са да съдейства за
предотвратяването конфликти и да се противопоставя на всяка възможна
агресия. Оттук следва главното изискване към съюзните въоръжени сили да
„възпрат колкото е възможно по-бързо напредването на агресора" и „да
съдействат за постигане на конкретните политически цели". В съвременни
условия нараства относителният дял на хуманитарните операции.
Обстоятелството, че съюзът не разполага със собствени отбранителни
способности в мирно време, предопределя необходимостта неговите усилия да
бъдат концентрирани върху изграждането и подготовката на такива способности
на квотен принцип. За постигане на посочената цел се прилагат единни стандарти
и система за подготовка. Основа на полаганите усилия е възгледът „Да се готвим
поотделно и да действаме заедно".
В ЕС наред с изпълнението на задълженията към НАТО се изгражда и
система за участие в разрешаването на значими обществени кризи по решение на
 98
ръководството на съюза. В рамките на тази система след 2000 г. се развиват
органи за управление (Комитет по политика и сигурност (COPS), Военен комитет
(МС), Военен секретариат (MS), сили за бързо реагиране и механизми за тяхната
подготовка и използване.
Мисиите на съюзните системи се предприемат по искане на национални
правителства или международна организация (ООН, ЕС или ОССЕ).
Подготовката им започва след решение на съюзното политическо ръководство.
За участие в мисии се привличат интегрирани и национални елементи.
Интегрирани са органите за съюзно ръководство, подчинените им въоръжени
сили и правилата за тяхното използване. Такива елементи са обединените
многонационални органи за управление, придадените въоръжени сили и
граждански системи за поддръжка. Въоръжените сили са обединени в единна
групировка. Съставът, структурата и начинът на действие на тази групировка се
определят в съответствие с конкретните условия.
Коалиционният формат на отбранителната система е аналогичен на този на
съюзно равнище. Мисиите на групировката също се определят с решение на
ръководствата на държавите-партньори в рамките на конкретна криза или
конфликт. Разликата е, че коалицията се създава временно и по тази причина
отбранителната система може да включва временно интегрирани елементи на
нациите, участващи в коалицията. Най-често нейна основа е системата на държавата
с най-голям принос.
На национално равнище отбранителната система е предназначена да
реализира широк спектър от възможни мисии. Всяка мисия произтича от
водената отбранителна политика и разкрива каква политическа цел трябва да бъде
постигната, от кого и какви задачи трябва да бъдат изпълнени. Когато държавата е
член на съюз или коалиция, нейните отбранителни усилия приоритетно се
ориентират към изпълнението на задълженията, които тя е поела към съюзниците
(коалиционните партньори).
Анализът на съществуващите възгледи показва, че мисиите на
отбранителната система са ориентирани към защита на конкретни
интереси срещу военни и невоенни заплахи. Защитаваните интереси са
духовни и материални и са обвързани с конкретна географска и обществена
среда. Те могат да бъдат позиционирани в различни райони, във или извън
пределите на националната държава (съюза или коалицията от държави).
Мисиите на отбранителната система на национално равнище са
дефинирани като отбранителна, в подкрепа на международния мир и сигурност
и принос към националната сигурност в мирно време.
• Отбранителната мисия включва дейности, свързани с гарантирането на
националния суверенитет, сигурност и независимост. Тя непосредствено е
свързана със защитата на териториалната цялост на страната и на нейните
съюзници.
• Подкрепата на международния мир и сигурност е ориентирана към
участие в борбата с тероризма, управление на кризи и конфликти извън
територията на страната, укрепване на междудържавното доверие и
сътрудничество, контрол на въоръженията и най-вече на оръжия за масово
 99
поражение и хуманитарни операции.
• Приносът към националната сигурност в мирно време включва
поддържането и използването на способности за съхраняване на националния
суверенитет във въздушното и морското пространство на държавата,
идентифициране и неутрализиране на актуални заплахи за сигурността и
отбраната на страната, сдържане и неутрализиране на терористични и други
престъпни групи, подпомагане на населението при възникване на природни
бедствия и промишлени катастрофи, охрана на особено важни обекти и др.
Многообразието на мисиите налага съставът на отбранителната
система да включва елементи, подредени в йерархичен и функционален
аспект.
Йерархичният аспект позволява към отбраната, като висша потребност,
да бъдат адаптирани различни организационни структури. По тази причина
изразява участието на държавни институции, органи на местната власт и
самоуправление, граждански организации и самите граждани.
Функционалният аспект изразява наличието на системи, които изпълняват
специфични функции, но взаимно се подпомагат за постигане на общата цел.
Такива системи са за предупреждение, реагиране, осигуряване, ръководство и
комуникационно - информационна поддръжка.
Системата за предупреждение е призвана да придобива информация за
целия спектър от фактори и условия, които биха могли да увредят националните
интереси на територията и извън пределите на държавата. По тази причина нейни
базови компоненти са структурите за разузнаване, контраразузнаване,
наблюдение, обобщаване и обработка на наличната информация, ръководство,
осигуряване и комуникационно-информационна поддръжка.
Системата за реакция изпълнява превантивни, сдържащи и ответни
действия спрямо факторите, които дестабилизират националните интереси.
Нейните компоненти, начини и форми на действие се формират предварително
и се активират при необходимост. Компонентите й са ориентирани към
определен тип потенциални заплахи и произтичащите от тях мисии, които вече
бяха разгледани. Те също разполагат със специфични подсистеми за действие
осигуряване, ръководство и комуникационно-информационна поддръжка.
Системата за осигуряване надстройва и интегрира аналогичните
подсистеми на функционално обособените системи. Тя е ориентирана към
потребностите на осигуряваните и възможностите на държавата. В съответствие
със спецификата на предлаганите услуги и ресурси нейни компоненти са
подсистемите за транспортно, материално, финансово, здравно, образователно,
инфраструктурно, правно-административно, енергийно, социално и
информационно осигуряване.
Системата за комуникационно-информационна поддръжка е друг
интегриращ фактор в дейността на разгледаните системи и е предпоставка за
тяхното функциониране. Изградена е от елементи на държавната система,
включително и в международен аспект.
Системата за ръководство на отбраната също надстройва и интегрира
способностите на разглежданите подсистеми. Тя е елемент от държавната и
 100
съюзната и включва два типа органи - интегриращи и функционално
детерминирани, които определят функциите, структурата, състава и
предоставените ресурси на създаваните подсистеми.
Интегриращи са органите за държавно управление и създаваните от тях
надведомствени и междуведомствени съвети, центрове и работни групи с различно
предназначение. Те създават необходимата политическа и нормативна база за
отбрана.
Функционално детерминираните органи са ангажирани на ведомствено и
организационно равнище. За тях отбранителните задачи може да бъдат базови или
допълнителни. Конкретни задачи изпълняват и органите на централната,
ведомствената и местната администрация, съдът и прокуратурата; държавните
медии, някои граждански организации и др., които са структурирани по
функционални направления на стратегическо (централно), оперативно
(регионално) и тактическо (местно) ниво.
Специализираните институции и организации се създават и развиват за
изпълнението на конкретни задачи, поддържат се в необходимата степен на го-
товност и се активират при необходимост. Такива институции са: националните
служби за разузнаване, контраразузнаване и охрана; въоръжените сили; поддър-
жащите ги организации; структурите, ангажирани с развитието и поддържането
на отбранителната инфраструктура, подготовката на населението, националното
стопанство и непроизводствената сфера за функциониране при възникване на
криза и във военно време.

Взаимна връзка между колективната и националната отбрана

Връзката между колективната и националната отбрана, разглеждана в рамки-
те на политиковоенен съюз, е двустранна и се обуславя от целите на отбраната и
условията на тяхната реализация. Тя може да бъде разгледана в два аспекта -
като „чадър" на националните интереси и като общо дело на съмишленици.
Функцията си на „чадър" колективната отбрана реализира по следните
базови направления:
• Колективната отбрана е акт, чиято цел е защита на общност от колективно
признати интереси на съюзните членове.
• Колективната отбрана се реализира от съюз, който концентрира потенциал,
респектиращ вероятните противници и даващ увереност на съюзните членове, че
техните интереси са приоритетни.
• Политико-военният съюз може да защити широк спектър от интереси на
своите членове. Необходимо е само тези интереси да бъдат дефинирани, обсъдени
и приети с консенсус.
• Колективната отбрана предполага концентрация на усилия и ресурси на
всички съюзни членове.
• Колективната отбрана дава възможност да се спести значителна част от
националните ресурси, като целите се постигнат с висока степен на сигурност.
• Обстоятелството, че колективната отбрана се реализира за защита на общи
 101
интереси, я превръща в мощно средство за мотивация на реализиращите я
субекти. То е и предпоставка за демонстрация на съюзна сплотеност.
• Колективната отбрана е не само положително явление в сектора Сигурност.
Тя е и предпоставка за нови параметри на въоръжената борба за разнообразни
мисии и задачи на въоръжените сили, за колективната отбрана, целесъобразни
способи и форми на действие.
• Разгледана като общо дело на съмишленици, колективната отбрана има
редица особености, които също трябва да се имат предвид.
• Колективната отбрана се реализира по решение на политическото и
политико-военното ръководство съставено от представители на държавите,
които имат различна относителна тежест, географско положение и степен на
уязвимост от дестабилизиращи фактори. Тук се явяват трудности.
• При сложни обстоятелства възниква дълга процедура на обсъждане на
необходимите решения. В нейния ход се налага националните ръководства да
преодолеят част от собствените си интереси за сметка на общите.
• Съюзът не разполага със собствени въоръжени сили освен предварително
изградените системи от органи за управление и ранно предупреждение. Това
обстоятелство предопределя необходимостта от максимална акуратност от страна
на съюзните членове при изпълнение на приетите задължения.
• Националните ръководства реализират цели, които пряко зависят от тяхната
политика. В рамките на политико-военен съюз обаче се налага те да провеждат
отбранителна политика, съобразена с влезли в сила общи решения и дълготрайни
съюзни интереси.
• Дейността на националното ръководство има отношение към целия
спектър от отбранителни дейности. То определя отбранителните приоритети,
както и реда за създаване, подготовка, използване, осигуряване и управление на
отбранителните способности.
• По принцип или конкретно за България обстоятелството, че участва във
формирането на колективна отбранителна политика, поставя националното
ръководство пред сериозни изпитания. Тези изпитания са свързани с
разрешаването на поне четири групи проблеми:
- Първата група произтича от съотношението колективен и национален
интерес. Възникват проблеми при операции водени извън зоната за отговорност
на съюза. Разрешаването на възникващите проблеми предполага съюзническа
солидарност и търсене на компенсации.
- Втората група е производна на мащаба и структурата на националните
отбранителни усилия в рамките на колективните действия извън националната
територия. Разрешаването на възникващите проблеми е свързано с
формулирането и изпълнението на конкретни ангажименти към съюза. Тогава
отбранителните усилия се концентрират в един сектор, който включва дейности
по сключването на меморандум за участие в колективната отбрана,
поддържането в готовност на определен контингент от въоръжените сили,
представянето и осигуряването му по искане на съюзното ръководство и
неговото администриране в хода на военните действия.
 102
- Трета е групата, отнасяща се до защитата на националната територия.
Разрешаването на възникващите проблеми предполага наред с посочените по-горе
усилия държавата да развива и използва способности за собствена защита и за
осигуряване на условия за развръщане и използване на съюзнически войски и
сили.
- Четвъртата група проблеми е свързана с необходимостта държавата да
има готовност да се справи с други непредвидими обстоятелства относно
защитата на национални интереси, независимо дали те са застрашени от военен
или невоенен фактор. С разрешаването на тези проблеми се допринася пряко или
косвено за подобряване и на съюзната отбрана.
От изложеното следва, че националните и колективните отбранителни
усилия са взаимно предполагащи се. Тяхната специфика зависи от типа военна
заплаха и степента на нейното проявление.

5. Вътрешносистемна среда за формиране и прилагане на

военностратегически възгледи
Вътрешносистемната среда се формира от дейността на двата компонента на
системата въоръжени сили - управляем и управляващ, и от връзките между тях.
Затова тя се характеризира с понятието военностратегическа практика.
В рамките на тази среда органите за ръководство на въоръжените сили
дефинират конкретни възгледи и работят за тяхната реализация.
Анализът на „въоръжените сили” като среда за прилагане на
военностратегически възгледи показва, че те са обединение на структурни
елементи, включващи личен състав, военна техника, информационни и
други ресурси, а така също връзки и отношения, базирани на правила,
определени по административно-правен ред. Това обединение е
предназначено за постигане на политически цели чрез прилагане на
целесъобразни действия и внушения в разнообразна обществена, информационна
и природна среда. Тази същност на въоръжените сили ги определя като система с
множество специфични качества.
Основни от тях са:
Първо, въоръжените сили са институция, непосредствено свързана с военна-
та сигурност и отбраната на държавата и съюза от държави.
Второ, функциите на въоръжените сили разкриват какво трябва да бъде
направено, за да се защитят жизненоважни национални (съюзни или
коалиционни) интереси срещу военни и други заплахи. Те произтичат от вече
посочените базови мисии на отбранителната система и затова ги разглеждаме
като външно и вътрешносистемни.
Външносистемните функции на въоръжените сили са ориентирани към
външната среда. В съответствие с проблемната им ориентация те традиционно
се дефинират като сдържаща, отбранителна, за подържане на мира, хуманитарна,
интеграционна, издирвателно-спасителна и социална.
Сдържащата функция на въоръжените сили е ориентирана срещу
възможността с мащабно въоръжено насилие да бъдат увредени базови
 103
национални или съюзни интереси. В национален (съюзен или коалиционен)
формат тя се реализира чрез демонстриране на готовност и способности за
неутрализиране на всяка военна заплаха от страна на социална група (друга
държава или организация) и на потенциална агресия. В съюзен формат с
решаващо значение е т.нар. ядрено сдържане.
Отбранителната функция е основна. В съвременни условията се реализира
на съюзно (коалиционно) равнище от многонационални съвместни оперативни
сили, които могат да действат и извън зоната за отговорност на Алианса
(териториите на коалиционните партньори). В тях участват национални
контингенти, които могат да действат на собствена или на друга територия. При
определени условия националните въоръжени сили е възможно временно да
отразяват агресията на противника до подхода и развръщането на съюзнически
войски и сили. В съответствие с конкретните условия компоненти на
въоръжените сили водят бойни действия и съдействат за нарастване на
отбранителните способности.
Прилаганите бойни действия могат да бъдат офанзивни или дефазивни и
да са ориентирани към държавно (съюзно) организиран или друг противник.
Офанзивните действия са предназначени за изпреварване на
потенциалния противник още при подготовката му за агресия на негова
територия. С такива действия е възможно да бъде неутрализирана и
терористична заплаха за съюзните интереси извън зоната на отговорност или да
се премине в настъпление след отразяване на противниковото настъпление.
Реализират се под формата на настъпателни (контратерористични) операции,
сражения и боеве.
Дефазивните действия са реакция на започнала (очаквана) агресия и
затова основно ще се прилагат на съюзна (собствена) територия. Такива са
отбранителните, охранителните, контраразузнавателните действия. В тях ще
участват компоненти от съюзните въоръжени сили (необходимата част от
националния военновременен потенциал).
Отбранителните действия са основни. Те са ориентирани към защита на
територия и се реализират под формата на операции, сражения и боеве.
Охранителните дейности имат за цел да бъдат защитени въздушния и
морския суверенитет на страната и съхранени особено важни обекти с военно
назначение. Реализират се във взаимодействие с други национални институции и
структури на местната администрация на основата на действащите международ-
ни споразумения и национални административно-правен акт.
Антитерористичните действия са за защита на войскови обекти от
терористични групи на територията на страната. Разглежданите действия се
предприемат по определен ред във взаимодействие с органите по сигурността и
обществения ред. В съответствие с взето решение на държавното ръководство
компоненти от въоръжените сили може да участват в информационни операции,
да блокират и обезвреждат терористичните групи.
Контраразузнавателните действия са форма на противодействие на
чуждестранните разузнавателни органи да придобият на територията на
държавата информация със стратегическо значение. Акцентът в тях се поставя
 104
върху изясняване на каналите и средствата за проникване, вербуване на
сътрудници, сътрудничество с аналогични национални организации и
организации на други държави и провеждането на оперативно-издирвателни
дейности и разрушаване на шпионски мрежи. Нов елемент в тяхната реализация е
контраразузнавателна защита на национални контингенти в районите за тяхното
използване извън пределите на страната.
Действията по нарастване на националните отбранителни способности
са свързани с подготовката на страната и въоръжените сили за действие във военно
време и при възникване на кризи. Те се реализират при участие на компетентни
структури в подготовката на националното стопанство, непроизводствената сфера,
инфраструктурата и населението за справяне с възникнали предизвикателства. При
необходимост контингенти от въоръжените сили провеждат мобилизация, след
решение на компетентните органи.
Мироподдържащата функция е в съзвучие с политиката за предотвратяване
или деескалиране на военни конфликти извън пределите на страната. Тя се
реализира чрез участието на национални представители и контингенти в акции на
международни организации за сигурност за подкрепа на мира и сигурността.
Хуманитарната функция се реализира в национален (международен) формат,
в съответствие с взето решение под формата на конкретни операции. Такива са
операциите по търсене, и спасяване, подпомагане на бежанци или пострадали от
различни бедствия, ликвидиране на последствия от промишлени аварии и
природни бедствия, възстановяване на инфраструктура и др.
Интеграционната функция се реализира в национален и международен мащаб.
В национален мащаб тя включва дейности, имащи за цел личния състав от
въоръжените сили и населението да бъдат интегрирани към националните
ценности и интереси. Такива дейности са културнопросветните, социалните,
спортните, ритуалите и др. В международен формат тази функция се реализира на
съюзно равнище с аналогични дейности в съдружие със съюзнически армии.
Спасително издирвателната функция е производна на нарастващата
интеграция между потребностите на обществото и способностите на въоръжените
сили. Свързана е с провеждането на аналогични операции на национална територия
и териториалните води. Възможно е при определени условия да се реализира в
международни води, в зоните за действие на многонационални контингенти или в
места с компактно българско население на територията на приятелска държава.
Социалната функция е производна на вече разгледаните. Реализира се в
подкрепа на социалните интереси на военнослужещите, при тяхното приемане,
развитие и освобождаване от въоръжените сили. С определящо значение са
акциите, ориентирани към подкрепа на болни и на семействата на починали
военнослужещи и адаптиране на приети (освободени) военнослужещи към новите
условия и др.
Вътрешносистемните функции изразяват способността на въоръжените
сили да се саморазвиват и самообучават. Тези функции се реализират от
предназначени за целта организационни структури.
Трето, необходимостта въоръжените сили да изпълняват широк спектър от
функции налага те да се поддържат в състав и структура, съответстващи на
 105
перспективните потребности и на възможностите на държавата (съюза или
коалицията от държави) да ги осигури. Съставът и структурата на въоръжените
сили ги характеризират като подсистема на отбранителната система.
Съставът на въоръжените сили изразява количествено-качествените
параметри на наличните човешки потенциал, въоръжение, техника и други
материални ресурси. Компонентите на състава съдействат за реализацията на
определени способности. Техните параметри се определят в зависимост от
актуалните потребности и възможностите за тяхното осигуряване. Затова в
мирно и военно време те варират в широки граници.
Структурата на въоръжените сили е признак, който показва същността
и разпределението на съставляващите ги елементи в йерархичен и функционален
аспект. По тази причина най-често тя се дефинира като функционална и
организационна.
Функционалната структура е характеристика, която разкрива
предназначението на компонентите на въоръжените сили и реда за тяхното
използване. Тя се формира на основата на продуктите на мисийното планиране,
а това са: прогнозата за потенциалните заплахи за колективната и националната
отбрана; поетите национални ангажименти на съюзно, коалиционно и
двустранно равнище; очакваните ред и място за изпълнение на бойни и
небойни операции; необходимите способности за тяхното провеждане;
произтичащите задачи по осигуряването, комуникационно-информационната
поддръжка и управление на необходимите групировки; разчетите за възможно
рационализиране на отбранителните усилия и др.
В съответствие с изискванията, произтичащи от посочените продукти, и
времето за тяхното удовлетворяване, функционалната структура на
въоръжените сили се развива, за да удовлетворява потребностите на
потенциалните мисии в обозримо бъдеще. Затова мисийно ориентираните
групировки се предвижда да бъдат създавани от компоненти на различни видове
въоръжени сили.
Разглежданите групировки могат да бъдат създавани за изпълнение на
стратегически, оперативни и тактически задачи в различна природна среда.
Стратегическата групировка е предназначена да реализира политически цели в
рамките на военен конфликт с висока интензивност, поради което може да
включи целия военновременен потенциал на държавата (коалицията или съюза
от държави). Тя от своя страна включва оперативни (тактически) групировки,
които могат да бъдат съвместни или самостоятелни.
В съвременни условия за непосредствено постигане на политически цели се
налага да бъдат използвани също така оперативни и тактически групировки
(модули). Тази практика е приоритетна за военен конфликт със средна и ниска
интензивност (контратерористична операция) и при използване на компоненти от
въоръжените сили за провеждане на небойни операции. В рамките на създаваните
групировки се обособяват подсистеми, които изпълняват специфични функции.
Пример: за целите на бойната операция се създават системи за поразяване,
осигуряване и управление.
 106
Системата за поразяване включват структурни компоненти, които
непосредствено генерират боен ефект в борбата с противника. Тя се състои от
подсистеми за огнево, електронно, информационно и психологическо
въздействие по противника. Разглежданата система съчетава в себе си
централизма с децентрализма на основата на интегрирани мрежи за
информационен обмен.
Компонентите, съставляващи системата, са обособени по йерархични нива и
по функционалните си качества. Разгледани във функционален аспект, те
формират подсистеми за противоборство със земния, въздушния и морския
противник, които от своя страна също се изградени от множество компоненти.
Например подсистемата за огнево поразяване се декомпозира на системи и
комплекси за близко и далечно поразяване. За далечно поразяване се създават
групировки от ракетни и артилерийски комплекси с авиационно, морско и
сухопътно базиране, а за близко - от средства на въоръжение в маневрените,
инженерните и други тактически формирования.
Осигуряващите системи съдържат елементи за конкретен вид осигуряване
на стратегическо, оперативно и тактическо ниво. На стратегическо ниво с
определящо значение са системите за: откриване, наблюдение и разузнаване;
осигуряване на мобилност и надеждност; централна логистика; управление на
личния състав; административно-правно обслужване и връзки с обществеността.
Аналогично предназначение има и системата за комуникационно
информационна поддръжка.
Системата за управление е интегриращ фактор. Тя създава
информационни, организационно-правни, психологически, комуникационни,
ергономични и технологични предпоставки за насочване и консолидиране на
усилията на изпълнителните системи. Не по-малко важно е, че тази система
осигурява рационално използване на наличните ресурси и възможности за
тяхното развитие.
Компонентите на разглежданите системи могат да бъдат щатни, придадени,
поддържащи и прикриващи:
• Щатни формирования са обединенията, съединенията, частите и подраз-
деленията, които са създадени по щатовете за мирно и военно време. От това
обстоятелство произтичат конкретни права, задължения и отговорности на
ръководещите лица (командващи, командири и началници) и колективните
органи за управление.
Придадените (временно включените в състава) формирования от други
видове въоръжени сили (институции) на основните компоненти са призвани
да изпълняват конкретни задачи в съответствие с бойните им възможности и
спецификата на обстановката за определено време. Преподчиняването им се
осъществява по заповед на старши ръководните органи. Актът на
преподчиняването се реализира от представителни комисии на двете страни.
Оформя се приемно-предавателен акт, който се санкционира от старшия
командващ (командир или началник) и е организационно-правна основа на
предприеманото действие.
 107
Командващите (командирите и началниците), които приемат в свое
подчинение придадени формирования, им поставят задачи, организират и
контролират техните тактически действия, без да имат право да ги
преструктурират, да упражняват спрямо тях административни функции и
да ги използват за изпълнението на несвойствени за тях и не санкционирани
от старшия командващ задачи.
Преподчинените формирования се осигуряват от командващия
(командира или началника) на структурата, на която са оперативно
подчинени. Изключение правят формированията на BBC и ВМС, преподчинени
на обединения от Сухопътните войски, в случаите, когато отсъстват
възможности за прилагане на друг подход.
• Поддържащите (осигуряващите) формирования също се
привличат със заповед на старши ръководител за изпълнение на конкретни
задачи в интерес на структурите, които имат основна роля в съвместната
операция. Те остават в подчинение на командира (началника) на
структурното звено, чиято щатна съставна част са, и изпълняват задачи,
поставени им от командирите (началниците), чиито формирования ще
поддържат. Такива формирования обикновено са осигуряващите и за огнево
поразяване.
• Прикриващите формирования действат по решение на старшия
командващ (командир) и са в неговото непосредствено подчинение. Те
изпълняват задачи в интерес и на други формирования, по този начин те
влизат в определени взаимни отношения и се налага периодично да съгласуват
действията си. Прикриващи са формированията, които действат в
приграничната полоса и осигуряват развръщането на главните сили;
формированията за ПВО, които изпълняват задачи в интерес на конкретни
войски и сили; групировките, създавани за прикритие на фланговете на войски
и др.
• Организационно-щатната структура разкрива архитектурата на
въоръжените сили. Чрез нея се дефинират: относителният дял на видовете
въоръжени сили, родовете и специалните войски и формированията на
централно подчинение; броят на йерархичните нива, съставът на структурните
звена на всяко от тях и числеността на личния състав, въоръжение, техника и
др.
• Четвърто, въоръжените сили получават от обществото личен
състав, информация, въоръжение, бойна техника, други материални и
финансови ресурси, а така също и морална подкрепа. Всичко това се
трансформира в оперативни способности, които се използват по определен
начин за постигане на конкретни политически цели.
• Пето, въоръжените сили са голяма система, която се отличава с
множество специфични качества.
• Тя е отворена, защото се създава и променя в съответствие с
конкретните задачи и условията за тяхното изпълнение.
• Тя е голяма и сложна, защото е структурирана на множество нива,
включващи в своя състав разнообразие от компоненти.
 108
• Тя притежава възможности да се саморазвива, саморегулира и самообучава.
Тя има йерархичност, строга централизация, отвореност и сложност, като в
основата й е организационно-щатният принцип на функциониране.
Структурирането на съставните й компоненти по нива на управление е на
основата на единоначалието и интеграцията. Тези нива, разгледани в низходящ
ред, са стратегическо, оперативно и тактическо.
Стратегическото ниво се създава на общодържавно (съюзно или
коалиционно) равнище. На него се интегрира необходимият отбранителен
потенциал на държавата (съюза или коалицията от държави). Този потенциал се
използва за постигане на политически цели в рамките на военен конфликт или на
криза с високо обществено значение.
Оперативното ниво се формира от формирования на един или повече
видове въоръжени сили в национален или многонационален формат. На него се
провеждат кампании или големи операции по единен замисъл за постигане на
стратегически цели.
Тактическото ниво е съвкупност от структурирани в низходящ ред
съединения, части и подразделения на родовете и специалните войски. На това
ниво се създават и групировки за провеждане на съвместни операции, боеве и
удари.
Шесто, във въоръжените сили се създават, поддържат и реализират
специфични качества и организация на труда на изпълнителите. За постигане на
тези цели се осъществяват съвкупност от образователни и квалификационни
форми на обучение от специализирани организационни звена. С определящо
значение е и провежданата социална политика.
От изложеното става ясно, че въоръжените сили са йерархично
структурирана система за защита на националните (съюзните и коалиционните)
интереси. В това си качество те са призвани да реализират разнообразни функции
и задачи, които се формулират от органите за политическо и
военностратегическо ръководство. С базово значение е участието им във военен
конфликт.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 109

Т. 2. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ОТБРАНАТА”
Занятие 2.2. „Визия за военен конфликт. Категории на военната
стратегия - основни термини”
Учебни въпроси:
1. Същност и обща характеристика на военния конфликт.
2. Критерии за класификация на военните конфликти.
3. Характеристика на въоръжената борба.
4. Категории на военната стратегия.
УВОД
Обстоятелството, че базова функция на въоръжените сили е
отбранителната, предопределя необходимостта от ясен анализ на средата, в
която тя може да се реализира. Историческият опит показва, че тази среда се
отличава с параметри и качества, които са строго специфични и се означават като
военен конфликт (война).
Изхождайки от изложеното, ще разгледаме актуални аспекти на това
понятие и най-вече на въоръжената борба, като негова базова характеристика.
 110
1. Същност и обща характеристика на военния конфликт
Същността на понятието военен конфликт най-добре може да се разбере, като се
отнесе към значението на термина конфликт - от латински confliktus, което означава
сблъсък между два субекта за разрешаване на възникнало между тях
противоречие. Следователно понятието военен конфликт означава организирано
въоръжено стълкновение с невоенни и военни средства между две държави
(коалиция или съюз от държави) за постигане на конкретни политически цели.
Като негова разновидност се използва и понятието въоръжен конфликт - сблъсък
между редовна армия и въоръжени социални групи. Въоръженият конфликт
отразява специфичните черти на сблъсъка между страните, които се отнасят главно
до административно-правните аспекти, целите, мащаба и формите за действие на
участниците в конфликта, но не игнорират същността му като въоръжено
противоборство.
Целта на военния конфликт е желано състояние на отношенията с
политическия партньор, при което се удовлетворява базов интерес. В нейната
основа е спецификата на интереса, който е нарушен или може да бъде нарушен.
Затова той се характеризира с комплекс от цели, като: създаване на изгоден
обществен ред, придобиване на териториални или ресурсни придобивки,
политически отстъпки или подкрепа, отстраняване на историческа
несправедливост, налагане на ценности и др.
Постигането на тези цели е свързано с промяна на статуквото, която да
допринесе за отстраняване (предотвратяване) на причините за увреждане
(заплаха) на определени интереси. Затова желаният резултат за страните в
конфликта е противоположен и се явява мотив за предприемане на военни и
други силови действия.
Нападащата страна желае опонентът да бъде принуден да се съгласи на
изгодно за нея разрешаване на противоречията, довели до предприемането на
военни действия. С вторично значение са целите демонстрация на сила,
извоюване на нови позиции в системата на регионалните и световните отношения,
изпробване на нови оръжейни системи, преодоляване на напрежение в
собствената страна, налагане на мир чрез сила и др. При всички случаи целта на
конфликта за тази страна е офанзивна.
Отбраняващата се страна е призвана да брани статуквото. Затова нейната
цел е дефазивна, тя може да прерасне в офанзивна.
Обобщавайки казаното дотук, се налага да се подчертае, че ключово понятие
в целите на страните е победата. Възгледите за победата обаче еволюират.
Векове наред победата се разглежда като разгром на противника и
принуждаването му да сключи примирие. Основа на този възглед е схващането за
насилието като базово средство във всеки военен конфликт. По думите на
Клаузевиц, „всяка война е акт на насилие, с който принуждаваме противника да се
подчини на волята ни". На тази основа той преви извода, че крайна цел на
насилието е пълният разгром на противника.
В съвременни условия са налице основания да се предполага, че
политическата цел (примирието) може да бъде постигната без пълен разгром на
противника. Отчита се, че той може да бъде заставен да приеме неизгодно за него
 111
мирно споразумение и когато е дезорганизиран, демобилизиран, включително и
чрез заплаха с употребата на средства, на които той не може да реагира.
Съдържание на военния конфликт са формите, които страните използват
своите способности, за да реализират целите си. То се обуславя от историческото
развитие на военното дело и най-вече от конкретните способности на страните и
условията за тяхното използване.
Формите за противоборство между страните са съвкупност от средства и
начини за тяхното прилагане във времето и пространството. В съответствие с
прилаганите средства за насилие те се делят на два основни класа - невоенни и
военни.
Невоенните форми на борба са елемент на всеки военен конфликт. Те се
предприемат, за да се принуди ответната страна към поведение, съответстващо на
активната страна. В този смисъл те съществено се различават от формите на
конкуренция във всички области на обществения живот и показват, че
противоречията се използват като предпоставка за постигане на значими цели. По
своята предметна насоченост те са политически (дипломатически),
икономически, информационни и психологически и имат конкретни показатели и
начини за реализация. В това си качество те могат да бъдат използвани и като
критерий за оценяване на противоборството между страните.
Политическата борба се води с различни форми и напрежение. Такива
традиционни форми са пропагандата и контрапропагандата, изолацията и
злепоставянето на опонента на международни форуми, скъсването на
дипломатическите отношения, политическият натиск, подкрепата на държави и
организации в интерес на преследваните цели, съдействието с политически
средства за промяна на политическия режим в страната на опонента, създаването
на предпоставки за увреждане на неговите интереси и др.
Икономическата борба е една от най-често прилаганите. Тя обикновено
предшества и съпровожда въоръжената и създава по-добри условия за нейното
водене. Целта на противоборството в икономическата сфера на отношенията
между страните е да се влоши състоянието на икономиката и социалния живот в
страната на потенциалния или реалния противник, а така също и на логистичното
осигуряване на неговите въоръжени сили. С постигането на посочените цели
противникът може да бъде принуден да отстъпи от първоначалните си намерения
или да прекрати своята съпротива.
Основни форми на икономическата борба са: прекъсването на
двустранните и многостранните икономически връзки; изваждането на опонента
от международни икономически организации; блокирането на негови финансови
средства, съхранявани в собствени или на приятелски държави банки и
организации; икономическата блокада (ембарго); дъмпингът; диверсиите над
икономически обекти; отзоваване на икономически експерти и др.
Класически примери в най-новата световна история за реализиране на такъв
подход са някои от съвременните военни конфликти. В борбата срещу иракския
експанзионизъм многонационалните сили налагат ембарго и икономическа
блокада на страната през втората половина 1990 г. Блокадата продължава в
постконфликтния период и не позволява на иракското ръководство да
 112
възстанови военната си промишленост и тежката материална част на
въоръжените си сили.
По време на операцията „Пустинна буря" - 1991 г. и на операцията на НАТО
в бивша Югославия през 1999 г. икономическият аспект на противоборството е
разширен. На поразяване приоритетно са подложени енергийни и
инфраструктурни и обекти, свързани с производството на военна продукция.
Предприеманите икономически стъпки имат решаващо значение в пред
конфликтния период и след конфликтното възстановяване. Това е така, защото
тогава значението на икономическия фактор е най-голямо.
Информационното противоборство има два основни аспекта. Първият е
свързан с поразяване на противниковите и защита на собствените
информационни системи. Вторият е психологическият. Той включва всички
информационни операции, които се провеждат от страните, за да се демотивира
(мотивира) личният състав от въоръжените сили (собствените формирования) и
населението на противника, а така също да се отправи необходимото послание
към трети страни.
Дадените като пример по-горе операции дават основание на много автори да
дефинират съвкупността от цялата им дейност в тази сфера като информационна
война. Такава война може да се води при възникване на криза и да има своя
апогей в хода на най-критичните епизоди на военните действия.
Въоръжената борба е организирано използване на въоръжени сили за
постигане на политически и военни цели. Тази й същност я определя като
решаващо средство за принуждаване на противника да приеме такива условия за
мир, които са изгодни за победителя. Поради това с нейното прилагане
напрежението или кризата в отношенията между страните придобиват характера
на военен конфликт.
Всеки конфликт се отличава с конкретни параметри. Сред тях с
определящо значение са броят на участващите държави (организации), неговата
продължителност, пространствените му размери, динамиката и ефикасността
на противоборството, относителният дял на използваните ресурси, понесените
загуби и направените разходи от страните.

2. Критерии за класификация на военните конфликти

Класификацията на военните конфликти позволява те да бъдат
систематизирани по групи, отличаващи се с относително еднакви параметри и
характерни черти. С прилагането на такъв подход става възможно по-добре да се
изучат и оценят както вече реализирани, така и с потенциал до възникване
конфликти и произтичащите от тях тенденции. Тук ще се акцентира върху
възможността да бъдат прогнозирани бъдещи конфликти на основата на четири
групи критерии: общополитически, военностратегически, правни и времеви.

По общополитически критерии
Общополитическите критерии характеризират политиката на страните
участнички в конфликта. Такива критерии са съставът и положението на
 113
противостоящите страни, типът на разрешаваните противоречия и преследваните
политически цели. Всеки от тях има показатели, които позволяват
класификацията на военните конфликти да се прецизира още повече.
Съставът на противостоящите страни е критерий, който позволява да се
отчетат политическата и стратегическата рамка на воюващите и затова се
използва като изходна база за оценяване на всеки конфликт. Натрупаният опит
показва, че на негова основа може да се анализират различни комбинации от
противостоящи сили и типове сблъсъци между тях, които могат да се системати-
зират в две основни групи - класически и специфични.
Класическите военни конфликти се водят между държави (коалиции
или съюзи от държави). Техните специфични черти се обуславят от конкретните
условия. Това се отнася и за характерните черти на въоръжената борба. Те в
значителна степен предопределят параметрите, а понякога и изхода на военния
конфликт. С определящо значение в това отношение е поведението на Великите
сили.
Специфични са конфликтите, които изразяват сблъсъци между социални
групи или между социални групи и сили на националната държава (коалиция от
държави).
Конфликтите между социални групи водят до обществени кризи с висока
степен на напрежение в националната държава, в отделни региони или в света.
В рамките на националната държава се проявяват като мафиотски сблъсъци или
гражданска война.
Сблъсъците между въоръжени социални групи и въоръжени сили на
националната държава най-често се означават като въоръжен метеж или
революция. Конфликтите от тази група се основават на широк спектър
социални, етнически и религиозни противоречия между социалните групи и
официалните власти. Обединени са от обща идеология и затова по принцип са
масови.
Социалните групи преследват своите цели с комплексни средства:
политически акции (преговори, митинги и демонстрации), икономически стачки и
саботажи; информационни послания и въоръжени стълкновения.
Опитът показва, че въоръжените формирования на социалните групи
разполагат предимно с леко стрелково оръжие и експлозиви и затова прилагат
специфична тактика. Най-често техните действия имат стихиен и огнищен
характер и се концентрират в отделни, главно урбанизирани райони. Те може да
използват и огромни групи от хора, включително жени и деца, като средство за
защита и за постигане на своите цели срещу действията на легитимните
въоръжени сили.
Посочените обстоятелства поставят силите на реда и поддържащите ги
войскови формирования пред дилемата: груба сила срещу масови загуби или
въздържане и загуба на инициатива. Историческият опит показва, че е възможен
и трети вариант, който се свежда до акции на отделни войскови формирования в
подкрепа на социалните групи против законната власт и се реализира чрез
присъединяване към бунтовниците или чрез извършване на държавен преврат.
 114
Сблъсъци от такъв род се явяват предпоставка за сриване на дейността на
политическата система, духовно разединение на обществото, икономически спад
и т.н., което ги превръща в източник и на регионално напрежение. Затова много
често те се преустановяват след международна намеса, включително и с военна
сила, под формата на мироподдържащи операции с широк спектър.
В съвременни условия от първостепенно значение е конфликтът на
международни терористични организации (организации на радикални
екстремисти) и мотивирани държавни, съюзни и коалиционни сили . Този тип
конфликт също е форма на противоборство между неформални и законово
регламентирани организационни структури, но се отличава със следните
особености:
Терористичните организации (организациите на радикалните екстремисти)
преследват специфични цели, за постигането на които се използва военно
насилие срещу цивилни, а по изключение и срещу военни и обекти на силите за
обществен ред и сигурност. Поради това населението не участва в
терористичните акции и много често се явява техен обект.
Целите се преследват от една или от няколко неформални организации,
които създават мрежа от въоръжени структури, които са дислоцирани в различни
региони на държавата или на множество държави. Идейната платформа на тези
организации може да бъде социална, етническа или религиозна, но при всички
случаи е екстремистка. По своите приоритетни цели и начините за постигането
им може да бъде с лява или дясна ориентация или да съдържа някакви специфични
подбуди.
Най-ярки представители на такъв тип организации са тези с етнорелигиозна
и сепаратистка ориентация. Техните ръководители са високообразовани, често
пъти произхождащи от среди с висок обществен статут и икономически
възможности. Те изграждат мрежа от организационни звена (клетки), които са с
променлив състав и най-често са независими една от друга. Членовете на тези
звена са високомотивирани доброволци, въоръжени с леко оръжие, като е
възможно те да бъдат снабдени и с преносими оръжия за масово поразяване.
Групите за действие и за логистична, информационна, образователна и друга
поддръжка се създават и функционират в условията на дълбока конспирация.
Всяка от тях се активира само в конкретни случаи, най-често срещу незащитени
граждански обекти, към които обществото е особено чувствително.
Историческият опит показва, че идейните подбуди на тероризма може да
бъдат свойствени и за отделни държавни ръководства. Подобна ситуация
възникна в Афганистан, след като местните талибани, подкрепяни от външни
екстремистки организации и доброволци (муджахидини), взеха властта през 1996
г. Режимът в тези държави стана източник на геноцид спрямо собственото
население и на напрежение в региона.
Арсеналът от форми на действие на терористичните групи зависи от техните
възможности. Приоритет имат въоръжените акции, но се използват и психологичес-
ки операции, с помощта на т.нар. независими медии, директни информационни
послания, подкупи, рекет, банкови операции, търговия с наркотици и оръжие.
Психологическите операции се ориентират към всяване на страх чрез заплахи,
 115
подчертаване на „величието" на саможертвата на атентаторите, дискредитиране на
противника и разединяване на неговите усилия, формиране на среда за подкрепа и
др.
• Другата страна в разглеждания тип конфликти се представлява от
националната държава или коалиция от държави. Нейната мотивация се основава
на законово регламентирани и международно признати права и отговорности
относно защитата на установения обществен ред. Тя изразява общонационален и
международен стремеж към мир и сигурност в личностен, национален, региона-
лен и световен мащаб. Своите цели тя реализира чрез политическа
дискредитация, икономически ограничения и блокада на финансовите източници,
информационни и психологически операции, правно административни
инициативи и по принуда - военни акции.
В зависимост от конкретните условия съставът на участниците в борбата с
тероризма може да включва целево създадени информационни и комуникации
системи, политически и икономически структури, финансови ресурси, и
съвкупност от правно-административни норми и органи за тяхното прилагане,
мисийно ориентирани формирования от въоръжените сили и органите за
обществен ред и сигурност. Компонентите на въоръжените сили се активират само
при провеждане на конкретни антитерористични или контратерорестични
операции в различни точки на страната и земното кълбо).
Най същественото от спецификата на разглеждания тип конфликти е, че
принципно е обявен, но се води в строго съответствие с целите, възможностите
и зрелостта на конкретната терористична организация или организации.
Отчитайки това обстоятелство в Стратегията за национална сигурност на САЩ,
основателно се акцентира върху обстоятелството, че „борбата с тероризма в
глобален мащаб се различава от всяка друга война. Тя ще се води на много
фронтове, срещу неясен враг и в продължение на дълъг период от време".
Необходимо е да се има предвид, че терористичните групи съзнателно
избягват преки сблъсъци с формирования от въоръжени сили на държавата
(коалицията от държави). Затова сблъсъците с тях ще възникват обикновено в
два случая - след нападение на граждански обекти, военни ръководители и
елементи с важно комуникационно или логистично значение, когато въоръжените
сили нанасят превантивен удар (удари), след получаване на разузнавателна
информация за местопребиваването на терористични групи или на техни
логистични бази.
Съдържанието и начините на борба с противника зависят от наличната
информация и възможностите на страните да се възползват от конкретната
регионална или международна ситуация. С определящо значение и за двете страни
е политическата мотивация за противоборство или търсене на компромис. От
значение е също така волята за обединяване на усилията на организации и
държави със сходна ориентация относно реда за постигане на преследваните
базови цели.
От изложеното следва, че конфликтът между терористични и регулярни
въоръжени сили, е богато нюансиран, несистемен и пулсиращ в много широки
времеви, пространствени и ресурсни граници. Той представлява съвкупност от
 116
стълкновения между асиметрични сили на страните с различни цели, място,
параметри и начин на реализация. „Войната" е обявена като целева дейност без
граници, със строга субординация на предприеманите терористични и
антитерористични действия и за практически неопределен период от време.
Бойните действия в тази „война" са нищожно малък процент в сравнение с
информационното и другите форми на противоборство, но се отличават с богат
емоционален заряд.
В такъв конфликт участват страни с ясно формулирани политически цели,
за постигане на които макар и символично те използват въоръжени военни и
невоенни формирования. Конфликтът преминава през различни фази, които се
определят от ударните възможности на терористичните организации и
разузнавателните способности на коалиционните или националните въоръжени
сили и други силови структури. Той не предполага привеждането на държавата
от мирно на военно положение, но е свързан с голямо напрежение на нейните
духовни и военни сили. От изложеното разглежданият конфликт може да се
приема за некласически, който при затишие на терористичните актове придобива
характера на криза и напрежение.
Положението на страните разглеждаме в три аспекта - географски,
политикоикономически и ценностен.
Географският аспект има повече военностратегическо значение. Той в
значителна степен предопределя участието на всяка страна или регионална
организация в международната политика за сигурност. Съвременните реалности
в значителна степен ограничиха значимостта на геополитиката като водещо нача-
ло в международните отношения, но тя все още има своето значение. Същевре-
менно нарасна ролята на въздушно-космическото и морското пространство като
база за разполагане на голяма част от силите на страните. Аналогично значение
има и разстоянието между мирновременните бази и районите за използване на
съвременните войскови формирования. Затова географското положение на
страните позволява сблъсъкът между тях да се класифицира като регионално, а в
отделни случаи и като световно явление.
Политико-военното положение на всяка страна в конфликта определя
нейната позиция, а следователно и влиянието й върху развитието на
конфликтните ситуации, както и на двустранните и регионалните отношения. На
основата на този показател военният конфликт може да се оцени като доминиран
от една или друга конкретна държава (организация, съюз, коалиция). Опитът от
последните години показва, че възникналите конфликти са между страни с
решително различаващи се позиции и способности. Тези конфликти имат свои
специфични особености и поради това не е целесъобразно те да се използват
като общозначим еталон за оценяване на всички останали.
Ценностната ориентация на всяка от страните във военния конфликт е
критерий с нарастваща значимост. Той позволява по-точно да се дефинира
ролята на всяка от страните в конфликта за защита на общопризнатите човешки
ценности и приоритети. На негова основа действията на страните, които са
насочени срещу носителите на подтисничество, геноцид и тероризъм, се приемат
като справедливи, независимо от това дали те са офанзивни или дефазивни.
 117
Целите на страните, участващи във военен конфликт, са определящ
критерий за оценяване на техните действия. Това е така, защото на тяхна основа
се определят съставът и начинът за използване на необходимите ресурси. Те са и
основанието за най-точна оценка на типа на действията на всяка от страните във
военния конфликт.
За нападащата страна целта, както вече посочихме, е офанзивна и
действията за постигането й може да имат различна насоченост. Векове наред
такава цел са завладяването на природните ресурси на нападаната страна,
възстановяването или овладяването на територии и промяната на съществуващия
обществен ред. По тази причина конфликтът за тази страна е завоевателен, а при
неуспех може да прерасне в завоевателно-отбранителен.
В съвременни условия с офанзивни действия може да бъдат постигнати и
справедливи цели - възстановяване на вътрешния мир в нападаната страна,
наказване на агресор, предотвратяване на възможността за придобиване и
използване на оръжия за масово поразяване от екстремистки ориентирани
национални ръководства и др.
В такива обстоятелства нападащата страна има възможност поцеленасочено
да формира свята концепция за водене на военните действия. При разрешаване
на проблема тя е в състояние да създаде необходимите предпоставки за успех,
като подбира място, време, форма и способи за действие, които в най-пълна
степен съответстват на преследваните цели; подготвя подходящи способности;
формира благоприятен за нея политически климат и много често се възползва от
изненадата, като средство за постигане на превъзходство.
Целите на нападнатата страна също са свързани с типа на
противоречието, довело до военен конфликт. По принцип те са дефанзивни, но
може да прераснат в настъпателни. На тази основа конфликтът за тази страна е
отбранителен или отбранително-настъпателен.
Целите на страните по своя характер може да са противоположни, но и да
съдържат компромисни елементи, поради което сблъсъкът между тях може да
бъде класифициран като унищожителен или неунищожителен.
Визирайки целите на страните, се налага да вземем отношение и относно
позициите на държавите и организациите, които официално не участват във
въоръжения конфликт, които имат три алтернативи - подкрепа на една от
страните, отрицание и неутралитет. Подкрепата може да бъде политическа,
икономическа, информационна и военна, скрита или открита. Откритата военната
подкрепа се реализира чрез включване в конфликта и допринася за неговото
ескалиране. Отрицанието може да бъде към агресора или към действията и на двете
страни. То се изразява по същия начин, както и подкрепата, но води до
деескалиране на конфликта. Най-често включването в конфликта се реализира под
егидата на ООН или на регионална организация за сигурност. Когато целта е
конфликтът да бъде прекратен и от двете страни, предприетите действия се
разглеждат като мироналагащи.
Противоречията, които пораждат военния конфликт, са
основополагащи за социалнополитическата оценка на противоборството между
 118
страните. Те обикновено възникват на основата на политическа, икономическа,
социална, религиозна, културологична, екологична и нравствени интереси.
В съответствие с естеството на тези интереси мотивите за отстояване на
конкретен интерес с военна сила, участието на дадена страна в конфликта, може
да бъде класифицирано като справедливо или не.

По военностратегически критерии
Военностратегическите критерии са предназначени за оценяване на военния
конфликт като въоръжена борба. Те позволяват военните усилия на държавата
(съюза от държави) и на нейните (неговите) въоръжени сили да бъдат оценени в
исторически аспект и да бъдат прогнозирани в обозримо бъдеще. Ще бъдат
разгледани само два критерия - значимост на военните действия и степен на
държавно участие във военен конфликт.
Значимостта на военните действия е критерий, който позволява да се
оцени приносът на въоръжените сили за постигане на целите на съответната
страна. Тя показва как военният фактор се вписва в усилията на политическото
ръководство да разреши актуален проблем с политически, икономически,
информационни и силови, включително и военни средства. На основата на това
обстоятелство действията на войсковите формирования се разглеждат като
главни и подпомагащи.
Действията са главни, когато сами допринасят до отпадане на конкретна
заплаха за националната (съюзната), включително и за военната сигурност. От
този клас са действията в два основни случая. Първият е, когато въоръжените
сили със своето доминиращо присъствие сдържат действията на потенциалния
противник или нарушител на законите на страната. Вторият случай е, когато
всички други средства не са допринесли за постигане на желания резултат и се
използват въоръжени сили за справяне с възникналото предизвикателство.
Действията са подпомагащи, когато допринасят за постигане на
допълващ или нарастващ ефект. Този ефект се постига, когато компоненти от
въоръжените сили се използват в подкрепа на невоенните форми на борба. В
такава ситуация постигнатият резултат е съществен, но не е с решаващо
значение.
Степента на участие на държавата във военен конфликт е базов
критерий за неговата оценка. Основни показатели на този критерий са:
важността на разрешаваното противоречие, съставът на използваните
отбранителни ресурси и техният относителен дял. Те позволяват да се определи
интензивността на участието за всяка от страните. Тази интензивност е прието да
се аранжира в три категории - ниска, средна и висока.
Участието във военен конфликт е с ниска интензивност, когато е
свързано с отстояването на неосновен неин интерес и предполага минимални
загуби. С такава интензивност са военни сблъсъци на тактически формирования в
крайгранични райони, териториални води и въздушното пространство. Към тях
отнасяме и изпълнението на съюзни или коалиционни ангажименти за участие в
конфликти в региони, отдалечени от националната територия. Изследванията
показват, че с ниска интензивност е участието, което се реализира с не повече
 119
от 10 % от военновременния потенциал на държавата. Поради това, най-често то
не води до промяна на режима за функциониране на обществото и държавните
институции. Изключение може да има само в зоната от националната територия и
териториалните води, в която се водят военни действия.
Конфликт със средна интензивност е този, който е свързан с отстояване
на значими национални интереси и предполага използването на не повече от 30
% от военновременните възможности на нацията. При неговото възникване на
национална територия в зоната на бойните действия и прилежащите райони ще
се наложи въвеждането на военно положение.
С висока интензивност е конфликтът, в който се отстояват жизненоважни
за нацията интереси. Такъв базов интерес е отбраната на националната те-
ритория и защитата на националния суверенитет. Поради това неговата защита
ще се реализира с целия военновременен потенциал на държавата и предполага
провеждането на всеобща мобилизация и привеждане на страната от мирно на
военно положение. Поради изложените обстоятелства участието в разглеждания
военен конфликт се определя като война.

По правни критерии
Правните критерии за оценяване на военните конфликти са формулирани
отдавна, но все още не са получили статута, който им се полага. Те са отразени
в международно приети и признати правни актове и са доразвити в законодател-
ствата на националните държави. Те обхващат три групи проблеми – военната
агресия, правилата за прилагане на военна сила в хода на военни действия и
отношението към пленници.
Военната агресия се разглежда в § 4, чл. 2 на Устава на ООН. Определение
за понятието Агресия. Базовото разбиране за агресията е доразвито в
Приложение към Резолюция 3314 на XXIV сесия на Общото събрание на
световната организация на 14.12.1974 г., където е казано, че агресията е
употреба на сила от дадена държава против суверенитета, териториалната
неприкосновеност или политическата независимост на друга държава или
някакъв друг начин, несъвместим с Устава на ООН. По аналогичен начин
световната организация дефинира и правото на защита. В чл. 51 на Устава на
ООН е постановена: „право на всяка държава е индивидуална и колективна
самоотбрана". Тези разбирания са основание всеки въоръжен акт да бъде
класифициран като агресия или не, а следователно - като законен или не.
Правилата за прилагане на военна сила също са пределно ясни.
Подписаните в различно време международни конвенции и договори
регламентират универсални норми за използване на военна сила. Сред тях с
основополагащо значение е принципът за прилагане на военна сила в
съответствие със стратегическата целесъобразност. На тази основа прилагането
на необосновано насилие и ползването на забранени средства (противопехотни
мини, куршуми с изместен център на тежестта и др.) е престъпен акт, който
подлежи на наказателни санкции от международната общност.
Типичен пример в това отношение са действията на тактическа групировка от
въоръжените сили на Република Харватска под ръководството на генерал
 120
Готовина по времето на действията си за освобождаване на т.нар. Сръбска крайна
през 1998 г. извършва масови убийства, включително и на невъоръжени граждани.
По тази причина нейните действия са признати за незаконни, а нейният
ръководител през декември 2005 г. е изправен пред Международния трибунал в
Хага.
С аналогично значение са и забраните и предписанията, регламентиращи от-
ношението на военните власти към цивилните лица, болните, ранените, пленените
и културните паметници. Тези забрани позволяват конкретните действия на
военнослужещите да се третират като престъпление спрямо човечеството.

По времеви параметри
Времевият критерий позволява военният конфликт да се анализира в два
аспекта - продължителност и разпределение във времето на предприеманите
действия.
Продължителността на военния конфликт е относителен критерий. На
основата на сравнителен анализ конфликтът може да бъде краткосрочен, нари-
чан още светкавичен, с продължителност до месец; средносрочен - до една годи-
на, и дългосрочен - няколко години, (конфликтът между Иран и Ирак продължи
от 1980 до 1988 г.).
Разпределението на предприеманите действия във времето позволява
да се обособят 3-4 периода на всеки конфликт - подготвителен, решителен, пос-
ледващ и завършващ.
Подготвителният период е елемент на политико-военната криза и
включва широк спектър от дейности на страните. Определящото е, че
активната страна може с целенасочени информационни, политически,
икономически, подривни военни и други действия да предопредели в
значителна степен хода на конфликта.
Решителният период започва с обявяване на война или фактическо
предприемане на военни действия. Той продължава, докато бъдат постигнати
военностратегическите цели.
Последващият период настъпва, когато се появява обрат в хода на
конфликта. В хода на сблъсъка може да има повече от един такъв период и всеки
от тях да е свързан с доминиране на една от страните в зоната на военните
действия и да завърши с постигане на нейните военностратегически цели.
Възможно обособяването на конкретен период да настъпи по политически
съображения, включително и след настъпване на промяна в състава на
противостоящите си страни.
Завършващият период обхваща действия за постигане на политическите
резултати след „горещата" фаза на конфликта. Той приключва с подписването
на мирно споразумение (договор) или с неговото прилагане. В съвременни
условия се идентифицира с постконфликтното възстановяване на държавата, на
чиято територия са се водили военни действия.

3. Характеристика на въоръжената борба

 121
Характерът на въоръжената борба е съвкупност от черти, които определят
нейния облик. Тези черти са подвластни на определени фактори и закономерности
и затова са исторически развиващо се явление.
Изхождайки от посоченото обстоятелство, могат да се систематизират най-
съществените черти на въоръжената борба в рамките на класически военен
конфликт с висока и средна интензивност в обозримо бъдеще, такива черти на
въоръжената борба са: мисийна ориентация на водещите я групировки;
разнообразие на средствата, формите и способите за водене; пространствен
размах; рационалност на целите; висока динамика на съставляващите я процеси;
фазова обособеност на действията и мрежова интеграция на бойните действия.

Мисийна ориентация на водещите я групировки

Мисийната ориентация на противостоящите си групировки се обуславя от
съвременните тенденции за развитие на военните конфликти. Вече беше
посолено, че в обозримо бъдеще големите и държавите, членки на
политиковоенни съюзи и коалиции, е най-вероятно да водят конфликти с ниска и
средна интензивност. Поради това създаваните от тях групировки ще бъдат
ориентирани към конкретни задачи срещу противник с многократно по-
ограничени оперативни способности и по възможност преди пълното им
развръщане. С определящо значение ще са желаното съотношение на силите,
размерът на зоната на военните действия и количеството на боеспособните
войски, сили и ресурси.
Тези обстоятелства дават основание акцентът все повече да се поставя върху
боеготови от мирно време многонационални, многофункционални и съвместни
оперативни сили. Не по-малко важно е и друго, че силите все по осезаемо ще си
сътрудничат с цивилни и полицейски организационни структури, включително
частни организации, по силата на предварително сключен договор, за провеждане
на т.нар. интегрирани операции.
Налице е тенденция съвместните оперативни (интегрирани) сили да се
създават не само на стратегическо, но и на оперативно и тактическо равнище.
Така възниква възможността на бойното поле да се използват съвместни сили,
които да. провеждат подчинени и поддържащи операции по единен замисъл и
план. Ролята на компонентите от видовете въоръжени сили ще зависи от целите на
операцията и условията, при които тя се провежда. Например по време на
конфликта в Югославия през 1999 г. BBC на съюзниците имат решаваща, ВМС -
допълваща роля, а СВ не участват. В конфликта „Свобода за Ирак" от 21.03 до
09.04.2003 г. решаваща роля имат СВ, но по отношение на огневото и
електронното поразяванe на противника тя е на страната на BBC. В началото на
бойните действия ВМС на определен период също са водещи.
Разглежданият подход предопределя необходимостта от висока оперативна,
административна и логистична съвместимост на съставните елементи на
противостоящите си групировки, което се отнася не само за силите, включени в
първоначалния състав на създаваните групировки, но и за тези, които след
определено време ще ги сменят, ако това се наложи.
 122
Разнообразие на средствата, формите и способите за водене на
военните действия
Използваните средства векове наред са предопределяли специфичния ха-
рактер на въоръжената борба. Тази тенденция продължава и сега. След края на
индустриалната епоха тя придоби нови измерения. Поради това разнообразието
и възможностите на внедряваните средства за поразяване, осигуряване и
управление непрекъснато се подобряват.
Средствата за поразяване на стратегическо и оперативно ниво се развиват
като конвенционални и за масово поразяване, вследствие на което използването
им ще предопределя конкретния военен сблъсък като конвенционален, ядрен,
химически, биологичен и т.н.
В съвременни условия конвенционалните средства за поразяване също се
променят. Те стават все по-далекобойни, по-точни и по-скорострелни, а
следователно и по-ефикасни, например високо точните управляеми ударни
комплекси с различно базиране. Нараства и делът на комплексите за
въздействие върху бойната техника, личния състав и природната среда, базирани
на специфични физически закони.
Средствата за масово поразяване са най-важната и същевременно най-
спорната зона на въоръжаването. В развитието на ядрените средства се
очертават две тенденции. Първата е ядрените държави технологично да
обновяват своя потенциал, като акцентът се поставя върху самите боеприпаси,
техните носители и системите за управление и защита. Правят се опити за
разработването на боеприпаси с минимална мощност, с използването на които
да се търси превенция на най-значимите заплахи. Втората тенденция е клубът
на ядрените държави да се разшири. Налице са признаци, които показват, че
отделни държави може да притежават, или при необходимост да разработят
химическо, биологично и физическо оръжие, базирано на качествено нови
принципи.
Средствата за осигуряване и управление се развиват в синхрон с всички
други. Налице е тенденция за тяхното обединяване в рамките на бойни системи с
различно предназначение. С определящо значение са: системите за придобиване
обмен на разузнавателна информация, включващи високочувствителни сензори
и други разузнавателни средства с въздушно, космическо и морско базиране;
усъвършенстваните комплекси за радиоелектронна борба, проникване в
компютърните мрежи на противника, навигация, защита на собствени
информационни мрежи и др.
Очевидно е, че ефектът от използването на перспективни средства и в бъдеще
ще променя характера на въоръжената борба. Поради това ще акцентираме върху
най-съществените страни на очаквания ефект:
1. Въздействието между страните приоритетно става все по-
дистанционно.
2. Загубите в жива сила в конвенционалния конфликт намаляват, а в
платформи нарастват. При това се увеличават възможностите за изборно
поразяване на противника.
3. Засилва се приносът на ударните средства за поразяване на
 123
икономически и инфраструктурни обекти на противника. Така въоръжената
борба още повече увеличава своя принос в икономическото противоборство.
4. Нарастващият относителен дял на високоефективните бойни системи
допринася за намаляване на приноса на войника като бойна единица. Ролята на
човека ще се реализира като оператор на технически системи с различно
предназначение. Това от своя страна ще промени относителната тежест на
мобилизационното развръщане на войските и структурата на логистичното
осигуряване, за сметка на научно-техническото.
5. Бойните действия придобиват все по-ярко изразен огнищен и
въздушнокосмически характер. Отделни огнища на стълкновение ще възникват
между противостоящи си оперативно-тактически групировки, предимно в райони,
които не е възможно да бъдат обходени. Такъв характер военните действия могат
да придобият най-вече след началните сражения, когато атакуващите
формирования ще проникват в образувалите се междини и ще развиват своя
успех с високи темпове.
6. Високата далекобойност на използваните ударни средства и
стремежът към защита от тях предопределят необходимостта от два подхода.
Първият е силно разреждане на противостоящите си групировки. Отчитайки
това обстоятелство, Брус Бъркоуиц правилно констатира, че „всяка струпана на
едно място армия ще представлява лесна цел". Вторият подход е поразяване на
най-ефективните оръжейни комплекси още с началото на бойните действия. При
неговата реализация акцентът се поставя върху унищожаването на средствата за
далечно огнево поразяване, противоракетна и противовъздушна отбрана,
пунктовете за управление и елементите на комуникационно-информационните
системи.
7. Качеството на високотехнологичните средства за воюване продължава да
бъде решаващ фактор за водене на въоръжената борба. Водеща роля все повече
се отдава на комплексите за електромагнитно излъчване с насочено или обемно
въздействие и на антипрограмните средства (вируси) за проникване в компютърни
мрежи. С електромагнитни бомби и други боеприпаси могат да бъдат разрушени
системата за управление на големи формирования и технически комплекси.
Не по-малко важно е и обстоятелството, че превъзходството на тези
средства съдейства за постигане на синергичен ефект, който се изразява с
възможността за нанасянето на изпреварващи удари и решителен маньовър със
силите, дезорганизиране на противника и нарастващо доминиране над него в
хода на военните действия.
8. Фактът, че оръжията за масово поразяване продължават да се
развиват, предопределя три особено важни явления във въоръжената борба:
нерегулирано унищожаване на значителна част от човечеството; превръщане на
заплахата с използване на оръжията за масово поразяване в действена форма за
сдържане на всеки потенциален противник и за постигане на други политически
цели; съхраняване на защитата от оръжия за масово поразяване като основен вид
бойно осигуряване на всички йерархични нива.
9. Задълбочава се връзката между високите ударни възможности на
маневрените сили и системите за електронно подавяне, информационна и
 124
логистична поддръжка. На основата на тази връзка все по-масово приложение
ще намират разузнавателно-ударните бойни системи, като космически
базираните разузнавателни и информационно обработващи комплекси имат
интегрираща роля за действията на групировки от BBC, BMC и СВ,
включително и на тактическо ниво.
10. Качествено ново явление във въоръжената борба е решаващият
характер на информационното превъзходство. Това явление стана възможно
след внедряване на високотехнологични комплекси за комуникационно
информационна поддръжка, електронно подавяне, компютърна война и за
провеждане на психологически операции.
11. Системата за ръководство на въоръжените сили получи качествено
нов облик, който се определя от качествата на внедряваните интегрално -
децентрализирани мрежи за информационен обмен. На тяхна основа се
реализира тясно взаимодействие между военните експерти и подпомагащите ги
компютърни системи с изкуствен интелект. Така стана възможно
стратегическите и оперативните органи за управление да придобият по-цялостен
поглед върху динамично променящата се обстановка и да делегират по-голяма
свобода на своите подчинени при изпълнение на поставените им задачи. Стана
възможно действията на подчинените да се реализират с темпове, близки или
равни на реалния ход на времето.
12. Налице е скок в развитието и на системите за осигуряване. С определящо
значение са по-високата скорост за изпълнение на задачите, прякото им участие в
получавания базов ефект, високата технологизация на процесите и големият
пространствен обхват. Тези качества на системите за осигуряване стават
възможни след цялостната модернизация на въоръжените сили и чрез
интегрирането на разглежданите системи в рамките на конкретната форма за
водене на военни действия.
Формите за водене на въоръжената борба на стратегическо ниво са
характеристики, които най-пълно разкриват подредеността, съдържанието и
динамиката на случващото се на бойното поле. В зависимост от интензивността и
параметрите на конфликта те са различни.
В конфликтите с висока интензивност с участието на съюзни (коалиционни)
или сили на големи държави с определящо значение са кампаниите, а в тези със
средна (ниска) интензивност - операциите на съвместни оперативни (тактически)
групировки. Като масово явление все повече се утвърждават съвместният бой и
операцията.
Тези форми на въоръжена борба се отличават с конкретни параметри,
последователност за прилагане, брой и относителна тежест. Кампанията е етап
от военния конфликт и се провежда за постигане на стратегическа, а по
изключение и на оперативна цел. Всяка от кампаниите (операциите) съдържа в
себе си набор от подчинени и поддържащи операции (сражения и боеве). Те от
своя страна може да бъдат близки, дълбоки и тилови.
В съответствие със средата, в която се провеждат, кампаниите и операциите
се класифицират като сухопътни, морско-океански, въздушно-космически и
комбинирани. Те от своя страна може да бъдат първи и следващи
 125
В съвременни условия се повиши ролята на операциите за извоюване на
огнево, въздушно (морско) и информационно превъзходство. Такива са
разузнавателно-информационните и разузнавателно-ударните операции. Те ще
предшестват, а при необходимост и ще бъдат част от базовите настъпателни или
отбранителни операции на съвместните сили (на сухопътните войски и
морската пехота) и ще имат характера на ожесточени огневи двубои в
продължение на много денонощия.
Висока значимост имат и информационните операции. Те се провеждат, за
да се дезорганизира противниковата и да се защити собствената система за
управление. Тяхно проявление са и т.нар. хакерски акции. Друга форма на
информационно противоборство са психологическите операции. Те имат за цел
демотивиране на противниковия и мотивиране на личния състав на собствените
сили и населението.
Способите за водене на въоръжената борба характеризират последо-
вателността, начините и средствата за постигане на поставените цели. Затова те
все повече се превръщат в система от взаимно свързани различни форми на
военни действия. Може да са ориентирани към постигането на отбранителни,
настъпателни и комбинирани цели, поради което тяхната същност ще зависи от
положението и целите на всяка от страните и въздействието на другите фактори
на средата, в която се реализират. На основата на така посочените критерии
военните действия на всяка от страните могат да се дефинират като офанзивни и
дефанзивни, изпреварващи и отговарящи.
Налага се да се подчертае, че използването на далекобойни
(непилотируеми), високоточни оръжия, основани на нови физически принципи,
а така също и нарастващото значение на информационните оръжия придават на
бъдещите военни конфликти качествено нови характеристики. Това
обстоятелство дава основание на много специалисти да ги дефинират като
конфликти от шесто поколение. Най-вероятно с оръжия от този вид да бъдат
нанасяни удари по икономически, информационни и обекти с решаващо
стратегическо значение. По тази причина на разузнаването се налага
приоритетно да придобива инструментален характер и да прониква в
програмното осигуряване на противниковите информационни системи и
комплекси. Главно съдържание на тези конфликти ще бъдат продължителните
въздушно-космически-морски ударни операции.

Пространствен размах на военните действия

Пространственият размах на въоръжената борба изразява параметрите на
сушата, въздушната и водната среда в която действат войските и силите. Той
зависи от целите на участниците в конфликта, състава на използваните сили,
физикогеографските условия и възможностите на оръжията и бойната техника.
Под влиянието на посочените фактори се утвърждава тенденцията военните
действия на бъдещето да имат въздушно-космически, междуконтинентален и
междурегионален характер.
Въздушно-космическото (подводното) измерение на военните действия от-
разява резултата от внедряването във въоръжените сили на качествено нови
 126
авиационни (подводни) комплекси и разузнавателни, комуникационни и
информационни системи с въздушно космическо и морско базиране. На
основата на тези средства за водене на въоръжената борба стана възможно
създаваните групировки и техните действия да се ешелонират не само в
хоризонтална, но и във вертикална плоскост.
Междуконтиненталният характер на военните действия стана възможен
след масовото внедряване на авиационни и ракетни комплекси с голям и среден
радиус на действие и на транспортни платформи за бързо пренасяне на
войскови групировки, включително и с оперативен състав. Поради това
военните действия вече може да се водят в много отдалечени един от друг
райони по единен замисъл и план.
Междурегионалният характер на въоръжената борба е следствие от
възможността военните действия да се водят едновременно на обширни
сухопътни и морски (океански) пространства както от обединени, така и от
отделни войскови групи. Тези групировки ще имат приоритетно съвместен състав
и действията им ще се основават на съгласувания огън на далекобойни ракетни,
артилерийски, торпедни и комплекси за близка борба. Усилията им ще се
съгласуват с помощта на многоканални комуникационно информационни
системи, включително и с космическо базиране. Ще разполагат с мрежа от
органи за бойно и логистично осигуряване.
Като следствие от изложеното въоръжената борба стана възможно да се
води в различна обществена и природна среда. Обществената среда може да бъде
анализирана по състоянието на регионалните отношения и тези между
социалните групи в зоната на бойните действия. С не по-малка значимост са и
все по-разнообразяващите се отношения между войсковите формирования и
местните структури на гражданското общество. Природната среда се
характеризира като географски регион и като метеорологична обстановка. По
първия критерий военните действия се класифицират като сухоземни, въздушни,
морски (океански) въздушно-космически и комбинирани. В съвременни условия
се увеличи делът на бойни действия в урбанизирана среда.
Определено значение ще има и изходното положение на страните. В
съвременни условия неговата роля се определя от необходимостта значителна
част от войсковите групировки да бъдат прегрупирани (пребазирани) на големи
разстояния, поради което стана необходимо да бъдат провеждани отделни
операции по транспортиране и прегрупиране на войскови формирования по
суша, въздух и море.

Рационалност на целите
Военностратегическите цели са не само желан резултат, но и критерий за
оценяване на отношението на воюващите страни към разрешаваното
противоречие. Съвременните тенденции показват, че това отношение все повече
се основа на прагматизма. Това означава, че акцентът се поставя върху
постигането на политическите цели с минимални усилия и разходи.
 127
Затова стремежът на всяка от страните не е разгром на противника, а
неговото дезорганизиране и демотивиране. Поразяващият ефект приоритетно се
търси по отношение на оръжейните платформи и по-малко върху личния състав.
В съвременни условия все по-голяма значимост придобива и критерият,
отчитащ състоянието на собствените войски при реализиране на разглеждана
цел. Старата максима „Победа на всяка цена" вече не е приоритет за нито едно
командване. Намирайки се под погледа на гражданското общество,
съвременните военни ръководители се стремят да съхранят поверените им
войски, защото знаят, че всеки пропуск от тяхна страна би генерирал отказ от
обществена подкрепа.

Висока динамичност на действията

Високата динамичност на военните действия показва бързината, с която се
променят положението, състоянието и поведението на противостоящите си
групировки и съставляващите ги компоненти. Тя предопределя времето за
подготовка и провеждане на конкретни форми на бойни действия, за
възстановяване на разходите и загубите и за реагиране на всяка извънредна
ситуация.
Времевата дистанция на разглежданата дейност се определя от
сроковете за подготовка и водене на военните действия и продължителността на
постконфликтното възстановяване. Продължителността на въоръжената борба
ще зависи от: съотношението на силите на страните и ефикасността, размаха и
темповете за развитие на предприеманите военни действия. С определящо
значения са ефикасността на системата за ранно предупреждение на страните,
степента на готовност на техните въоръжени сили, целите и характера на
предприеманите действия, използваните способи за действие и конкретните
условия за тяхното провеждане.
Времето за подготовка на военните действия предопределя възможността
за изпреварващо въздействие по противника и за своевременна защита от
неговите удари. То зависи от сроковете за поставяне на задачата, за вземане на
управленски решения и организиране на тяхното изпълнение. На него се
отразява и изходната позиция на подчинените. То е по-добре разпределено при
участие на въоръжени сили в настъпателен конфликт или офанзивна форма на
военни действия.
Това обстоятелство в съвременни условия предопредели времето като
първостепенен фактор за успех със стратегическо значение. По тази причина
изпреварването на противника се превърна във водещ принцип на военното
изкуство.

Фазова обособеност
Фазовата обособеност на действията на въоръжените сили е в диалектическа
връзка с развитието на военния конфликт. Това е така, защото всеки период на
конфликта е специфичен израз на взаимната връзка между факторите на средата
и най-вече на резултатите от действията на използваните групировки на въо-
 128
ръжените сили. По тази причина на всеки период от развитието на конфликта
обикновено съответства конкретна форма на участие на въоръжените сили.
От своя страна всяка кампания или операция се състои от фази, които могат
бъдат подготвителна, решителна и преходна.
Подготвителната фаза включва действия, насочени към планиране й
създаване на предпоставки за рационално използване на наличните ресурси за
реализиране на поставени военностратегически цели. Тя е производна на
предварителната подготовка и включва: планиране на предстоящите операции;
организиране на подготовката на инфраструктурата, войските и ресурсите;
ръководство на дейностите по информационно противоборство с потенциалния
противник, неговото сдържане и развръщането (прегрупирането) на планираната
групировка в районите за бойно използване.
Решителната (изпълнителната) фаза обхваща бойните действия на
главните сили на отбраняващата се (настъпващата) страна по отразяване
агресията (разгром и овладяване на заповяданата полоса) на противника и
създаване (постигане) на предпоставки за контранастъпление (закрепване на
постигнатия успех).
Преходната фаза включва контранастъпателни (отбранителни) действията
за постигане на стратегическите цели (закрепване на постигнатия успех) и
създаване на предпоставки за сключването на мирен договор. Тази фаза може да
бъде предшествана от оперативна пауза (временно преминаване към отбрана и
продължаване на настъплението).
Когато военният конфликт е на територията на друга държава, е възможно
действията да прераснат в сдържащи и хуманитарни или в противопартизански
(противотерористични). В този случай, участието на въоръжените сили в
конфликта се приема за приключило, когато под ръководството на национално
ръководство са създадени предпоставки за развитие на съответната държава,
отговарящи на политическите цели, предопределили военния конфликт.

Правно-административна обусловеност
Основен критерий за оценяване на правно-административния статус на
предприеманите военни действия са нормите на националното законодателство и
международно признатите правила за прилагане на сила. С определящо значение
са изискванията за ограничаване на избора на средства за насилие, предприемане
на военни операции само срещу аналогични цели, избягване на ненужни щети и
страдания, оказване на закрила и др. Възприетите правила са съобразени с
националните идеали и общочовешките ценности.
В съвременни условия всеки от военните конфликти се подлага на
гражданска експертиза и поради това възможностите за своевременно разкриване
на нарушения са много големи. На основата на събраната информация се
възбуждат международни дебати и наказателни процедури в международния съд
за военни престъпления в Хага.

Мрежова интеграция на информационните процеси

 129
Вече беше посочено, че високотехнологичните средства допринасят за
революционна промяна характера на въоръжената борба.
Внедряването на тези средства прави възможна мрежовата организация на
системите за поразяване и управление на бойните формирования на всички
йерархични нива. Такава организация се характеризира със: интеграция на
информационните процеси; създаване на специализирани мрежи за
подпомагане на командването и управлението; ускорено придобиване,
обработване и обмен на информация. Тя включва и възможности за ползване на
широк спектър от информационни услуги, като представяне на информацията
във вид, желан от потребителя, видеоконферентна връзка на големи разстояния,
експертно подпомагане, защитата на информацията и др.
Главният резултат от всичко това е настъпващата промяна в традиционния
йерархичен принцип на организация на управлението. Тя се свежда до това, че
информационните процеси се интегрират по йерархичен, функционален,
административен и географски принцип и параметрите им варират в много
широки граници. Възниква възможността информационният обмен да протича в
реалния ход на времето.
Командните центрове все по-масово започват да изпълняват координиращи
функции. Възникват предпоставки за децентрализирано вземане на решение.
Действията на войсковите единици вече е възможно да се координират на кле-
тъчно, междуклетъчно и мрежово равнище чрез интегрирани системи.
Тези нови възможности превръщат борбата за информационно превъзход-
ство в основна предпоставка за успех. Разчита се то да бъде постигано чрез:
господство в информационното пространство, преимущество в разузнавателно-
ударните комплекси и системи, възможност за продължително и масирано
използване на високоточно оръжие с различно базиране, ефикасна радиоелек-
тронна борба, надеждна информационна защита, непрекъснато управление на
войските и силите с помощта на АСУ, прилагането на нови технологии и др.
Трябва да се посочи, че достъпът до наличните в мрежата база данни
практически се ограничава. За това допринасят въведените административни
правила за ползване на лицензирани информационни канали. Ползвателите
получават относително пълна и нагледна информация за средата във всички
нейни аспекти - политически, икономически, социални, военни и др. Така става
възможно стратегическите ръководители относително бързо да оценяват
текущата ситуация, да вземат обосновани решения и своевременно да ги доведат
до знанието на своите контрагенти.
От всичко изложено става ясно, че дейността на формированията от
въоръжените сили в рамките на военен конфликт са изключително разнообразни
и с решаващо значение за постигане на целите. Тя протича в много широки
времеви, пространствени и ресурсни граници под въздействието на противника.
По тези причини правилното й определяне се явява главно предизвикателство
пред органите за ръководство на въоръжените сили в два аспекта. Първият
аспект е необходимостта да се разработи военностратегическа концепция за
използване на въоръжени сили във всеки от възможните варианти за въвличане
на страната във военен конфликт. Вторият аспект е своевременното изясняване
 130
на потребностите от сили и средства за действие при различни варианти на
развитие на политико-военната обстановка.
Посочените до тук характерни черти са само една обща представа за
бъдещите военни конфликти. Те са динамично променяща се величина и
поради това за всеки конкретен военен сблъсък ще имат конкретно проявление.
Съобразяването с това обстоятелство е предпоставка за генериране на концепции
за подготовка и провеждане на въоръжената борба от органите за ръководство
на въоръжените сили и за създаване на необходимите отбранителни
способности.

4. Категории на военната стратегия

Категориите на военната стратегия отразяват същността на свързаните с нея
основни средства, явления и процеси. Затова, както вече беше посочено, те са
градивен материал, който се използва, за да се осъществи комуникация между
участниците в разглежданата предметна дейност и другите субекти от
публичното пространство. За да реализират тази своя роля, те трябва да
отговарят на множество изисквания:
1. Да отразяват обективно съществуващи обекти от реалната
действителност и комуникационната система. Удовлетворяването на това
изискване в съвременни условия се затруднява поради бързото обновяване на
предметната област, адаптирането й към съществуващата понятийната система на
страните членки на НАТО (ЕС) и появата на нови знания. Тези проблеми могат
да бъдат разрешени чрез периодично стандартизиране на категориалния апарат и
неговото систематизиране в терминологични и енциклопедични речници.
2. Използваните категории да бъдат субординирани в рамките на една
система. Това изискване произтича от първото и предполага всяка категория да
бъде съпоставена с използваните, както по степента на тяхната общност, така и
по предметната им насоченост. За да се удовлетвори това изискване е необходи-
мо да се познават категориите на науката в целия спектър на националната и
военната сигурност, проблемните области на военната стратегия, оперативното
изкуство, тактиката, всестранното осигуряване и управление на
военностратегическите компоненти на отбранителния потенциал.
3. Категориите да се изучават системно, за да може да се ползват
актуалните постижения на науката.
В съответствие с посочените изисквания категориите на военната стратегия
системно се обновяват и обогатяват. Внедряването на интегрирани информа-
ционни технологии и ускорената реформа в стратегическите звена допринасят за
отпадането на неактуални и внедряването на множество нови категории на
военната стратегия.
Като основополагащи определяме онези категории, които означават
същността, съставните компоненти и функционалните връзки на
военностратегическата дейност. Такива са разгледаните вече категории
отбранителна стратегия, военна стратегия, военностратегическа дейност,
военностратегически преглед и др. С аналогично значение са и категориите:
 131
военностратегическа обстановка, военностратегическа среда,
военностратегически принципи, обществена и военностратегическа среда,
способ за стратегически действия, стратегическа цел, стратегическа мисия,
стратегически център на тежестта, стратегическа концепция,
стратегическо планиране, форма на военни действия и др.
Военностратегическата обстановка е съвкупност от фактори и условия,
които показват конкретно разпределение на политически, икономически,
отбранителни и граждански организации в обществената (международната) среда
и техните действия за постигане на конкретни цели чрез използване или
предотвратяване (деескалиране) на военно насилие.
Разглеждането на военностратегическата обстановка като конкретно
състояние на военностратегическата среда позволява да се разкрие динамиката
на промените не само в професионален, но и във военнополитически аспект.
Тази възможност обаче може да бъде реализирана само когато е налице
механизъм за съчетаване на политическите и военностратегическите възгледи по
проблема. Затова науката генерира единна методология за анализ на
военнополитическата и на военностратегическата обстановка.
Анализирана във военнополитически аспект, военностратегическата
обстановка е конкретен израз на закономерната зависимост на
военностратегическите от военнополитическите възгледи и действия. В
съответствие с това положение тя може да се анализира по три основни критерия:
ролята на военния фактор при разрешаване на противоречията между
противостоящите си страни; нивото и характера на предвижданите или на
реализираните военни действия; моралните и правните основания за използване
на средства и способи за водене на въоръжената борба.
Основен критерий за характеризиране на обществената обстановка като
военностратегическа е ролята на военния фактор. Той позволява по-точно да
се разкрие характерът не само на възникнала, но и потенциална аналогична
обстановка.
Обстоятелството, че в съвременни условия военният фактор придоби
качествено нови роли налага едно разширително тълкуване на разглежданото
понятие. Традиционното му използване като средство за разгром
(неутрализиране) на противника на бойното поле вече е само част от
политическите възгледи по въпроса. Сега е особено актуална ролята на
въоръжените сили като сдържащ и мироопазващ фактор в хода на възникваща
военнополитическа криза. Затова вече може да се говори за военностратегическа
обстановка и при кризисни ситуации.
Основен показател за ролята на военния фактор е съставът на
въоръжените сили. Затова неговото оценяване позволява да се изяснят
относителната тежест на военните усилия на всяка от страните и техните
оперативни възможности. Така става възможно да се определи мащабът на
военните действия, степента на участие в тях на всяка от страните и да се
прогнозират тенденциите за развитие на противоборството.
Разглежданият критерий позволява, също така да се изясни структурата на
военностратегическата обстановка и нейната същност като акт на конкретни
 132
субекти. Разгледана в този аспект, военностратегическата обстановка отразява
единодействието между политическите и професионалните военни институции.
Нивото и характерът на предвижданите или на реализираните военни
действия разкрива пространствено-времевите и ресурсните рамки на
военностратегическата обстановка. Възможно е военните действия (превантивните
действия на компоненти от въоръжените сили) да се водят на следните нива -
между противостоящи си социални групи и въоръжените сили на държавата;
между две държави; от противостоящи си коалиции или политико-военни съюзи от
държави.
Моралните и правните аспекти на военностратегическата
обстановка отразяват как страните спазват общочовешките ценности и
нормативно закрепените правила за прилагане на военно насилие. Основание за
такава оценка са използваните средства и способи за водене на въоръжената
борба или за сдържане на противника. Анализът на тези основания може да
разкрие истинските цели на всяка от страните и да създаде предпоставки за
осъждане или подкрепа от международната общност.
Военнопрофесионалните аспекти на обстановката разкриват нейните
черти като резултат от въоръжен сблъсък на бойното поле. По тази причина
посоките за тяхното изследване може да бъдат систематизирани по
закономерности на въоръжената борба и по принципи на военното изкуство за
всяка от страните.
С водещо значение в това отношение е степента на която са реализирани
възможностите за субординация в съвместните усилия на войсковите групировки
на стратегическо, оперативно-стратегическо, оперативно-тактическо и
тактическо ниво. Не по-малко важни са фактите и явленията, които показват как
са разпределени войските и силите по направления, географски райони и
последователни задачи, как са осигурени и направлявани техните действия и
какви подходи са приложени за да се рационализират тези действия.
Военностратегическата обстановка изразява поведението на
въоръжените сили на страните в различна природна среда, включително и във
въздушно-космическото пространство; на собствена или на чужда територия; на
един или на повече театри на военните действия; за определени дни, месеци или
години.
Във всеки от посочените случаи обстановката се отличава с конкретни
показатели и има конкретно проявление в рамките на военнополитическата
обстановка.
В съвременни условия военностратегическата обстановка все по-пълно
изразява прехода във военното дело към бойни действия от шесто
поколение. Това означава, че тя все по-осезаемо се формира от: съвременните
оръжейни системи, включително и носители на изкуствен интелект;
съответстващите им организационни структури и способи за бойни действия;
стремежът на военните ръководители да минимизират загубите в жива сила и
социалните последствия от участието на държавата във военен конфликт.
В съвременни условия става все по трудно да се откроят критериите, по
които една обстановка може да бъде квалифицирана като стратегическа,
 133
оперативна или тактическа. Това е така, защото при конфликт с ниска (средна)
интензивност, обстановката се моделира от групировки с тактически
(оперативен) състав, но тя води непосредствено до постигане на политически
цели. Особено актуални са особеностите на борбата с международния тероризъм,
която няма ярко изразен институционален характер.
Военностратегическата среда е компонент на обществената. Тя е
резултат от действието на множество фактори, от които с определящо значение
е военният. Това е така, защото тази среда се формира, когато за постигане на
политически цели се използва военният фактор. С нея фактически се
надстройват отношенията между страните, които не са могли да разрешат
възникнали между тях противоречия с невоенни средства. Посочвайки това
обстоятелство, същевременно се налага да се подчертае, че военният фактор при
разглежданите условия става основен и затова променя обществената среда от
мирно във военновременно състояние.
Компоненти на военностратегическата среда са: военните потенциали на
сраните; техният баланс във времето, пространството и ресурсите; взаимната
връзка между политическите и военностратегическите възгледи за изграждане и
използване на компоненти от въоръжените сили; степента на обществена
подкрепа на военния фактор в национален и международен аспект;
съществуващите традиции в отношенията гражданско общество-военен фактор и
др. Посочените компоненти на разглежданата среда се аранжират по
институционални нива в международен и национален (социалногрупов) формат
и имат променяща се относителна степен на важност. Посочените обстоятелства
характеризират военностратегическата среда като динамично променяща се
категория и предопределят възможността тя да бъде оценявана по множество
критерии и техни показатели.
Военностратегическите принципи са определени положения, които
определят насоките и начините за подготовка и провеждане на
военностратегическите дейности. По тази причина, както и категориите, те са
свързани с всяка от посочените вече компонентни дейности и произтичат от
причинно-следствените зависимости, които предопределят хода и изхода на тези
дейности и затова са валидни само, когато са осигурени всички необходими
предпоставки.
Обществената среда е общност на хора, обединени от определени
ценности и интереси в рамките на социална група, държава или съюз от
държави. В тази среда гражданите и социалните групи реализират своите цели,
като спазват установени правила. Затова тази среда е средище на политически,
икономически, социални, военно-професионални и други отношения, които се
формират на основата на значими интереси и се регулират от дейността на
органите на властта и гражданските организации. На нейното формиране влияят
също така икономическите, физикогеографските, етническите, религиозните и
културните отношения, традициите и др.
Така очертаната характеристика на обществената среда позволява на
гражданите и социалните групи да се консолидират в името на коренни
общозначими интереси и да се мотивират за постигането на съответстващи им
 134
цели. Такъв интерес е военната сигурност, която е състояние на обществената
среда, при което не съществува възможност тя да бъде променена чрез военно
насилие или са налице предпоставки това насилие да бъде предотвратено или
неутрализирано.
Постигането на военна сигурност обаче е свързано с разрешаването на
изключило сложен комплекс от проблеми в областта на външните и
вътрешнодържавните отношения. Затова обществото е делегирало на органите на
властта широк спектър права, ресурси и отговорности, за да се справи с
предизвикателствата, които възникват или може да възникнат във вътрешен или
международен аспект.
Стратегически действия е избран вариант, начин й ред за действие на
определени стратегически възможности за постигане на желания резултат.
Компоненти на способа са средствата, направленията, последователността и
начините за тяхното реализиране, осигуряване и управление.
Стратегическата цел е желан краен резултат на военните действия, който
води до коренни промени в стратегическата обстановка на театъра на военните
действия (театъра на войната) и непосредствено способства за постигане на
политически цели. Тя може да бъде сдържане, отслабване на потенциала на
противника (неговият разгром, дезорганизиране или демотивиране), отразяване
на неговото настъпление (удар със стратегически средства), удържане
(овладяване) на стратегически обект (зона на интереси), защита на собствените и
приятелските въоръжени сили и население и др. Тази цел има духовни,
организационни, времеви, ресурсни и пространствени параметри.
Духовният параметър е водещ, защото показва в какво състояние трябва
да са страните, за да бъде предотвратен или прекратен военният конфликт. За
противника това състояние е осъзнаване на потребността от мирен диалог, а за
собствените сили способност за налагане на този диалог.
Организационният аспект разкрива желаното състояние на
организационната структура и връзките, които позволяват на страните да
реализират своите възможности.
Времевият параметър фиксира времето за постигане на политическата
цел с военни средства. Опитът показва, че колкото това време е по-кратко,
толкова останалите резултати са по-добри.
Ресурсният параметър обикновено се разглежда като степен на пораже-
ние на противника, която е необходима той да се откаже от военна съпротива.
Потвърждавайки правилността на този общ извод, същевременно се налага да се
подчертае, че с определящо значение са аспектите на желаната степен на
поражение. Първият аспект е типът средства, които трябва да бъдат поразявани.
Приоритет според нас трябва да се отдава на
комуникационноинформационните, високотехнологичните и средствата за
далечно (масово) поразяване. Не по-малко важно е да се отчита необходимостта
от съотношение, което да осигурява не само доминиране над противника, но и
съхраняване в максимално висока степен на собствените сили.
Пространствените параметри се предопределят от степента на
потенциалния (реалния) военен конфликт и условията за неговата подготовка
 135
(водене). При тяхното определяне с решаващо значение са географските аспекти
на защитаваните интереси и мащабът на свързаните с тях военни действия.
Стратегическа мисия е термин, който обяснява: кой води стратегическото
действие; какво се прави или трябва да се направи; кога, къде и какво трябва да
бъде постигнато. По тази причина компоненти на стратегическата мисия са
преследваните цели и изпълняваните задачи от стратегическите компоненти на
въоръжените сили. Векове наред стратегическата мисия е дело на масови армии,
създавани на национално и съюзно (коалиционно) равнище. В съвременни
условия може да се реализира и от оперативни и тактически групировки,
непосредствено използвани за постигане на политически цели.
Стратегически център на тежестта е понятие, което по думите на
Клаузевиц разкрива „концентратора на всички сили и предвиждания, от които
зависи всичко. Това е точката, срещу която (за защита на която) трябва да се
насочи цялата наша енергия". Според него това е „характеристика, способност
или местоположение, от които зависи дадена военна сила, страна или съюз
черпят своята свобода на действие, физическа сила или воля за борба" Такива
центрове са обединяващата идея за борба, компонентите на отбранителния
потенциал и др.
Стратегическа концепция е систематизирано изложение на идея
(намерението на овластен ръководител), изразяващо как може да бъде постигната
определена военностратегическа цел. Тя разкрива какви ресурси се използват,
времето, района и начина за реализиране на техните възможности и реда за
тяхната подготовка, осигуряване и управление. Тя е основа за разработването на
план.
Стратегическото планиране на отбраната има за цел да бъдат
формулирани: мисията на въоръжените сили и на поддържащите ги структурни
звена; ресурсите за тяхното изпълнение; алтернативни стратегии за постигане на
целите и реда за тяхното оценяване; избиране на оптимална стратегия и
разработването на планове за нейната реализация. Тази цел се постига чрез
съчетаване на цели, невоенни и военни усилия, действия за справяне с
потенциални предизвикателства чрез оптимизиране на съществуващите
политически, финансови, производствени, инфраструктурни и други ресурсни
възможности на държавата (съюза от държави). При необходимост може да
бъдат коригирани целите на конкретна мисия или относителният принос на
въоръжените сили при тяхната реализация.
Нивата на отбранително планиране на национално равнище в България се
интегрират чрез: указания по планирането в областта на военната сигурност от
Съвета по сигурността на Министерски съвет; създаване на обща рамка на
планирането на операциите и за анализ на тяхната ефективност; създаване на
комуникации между отговорните институции и звена и на система за тестване на
разработваните концепции, стратегии, програми и планове.
Форма на военни действия - определен ред, последователност и
организация на комбинирано използване на компоненти от видовете въоръжени
или и на централно подчинение, за изпълнение на определена мисия. За всяка
форма се характерни нейната цел, привличани ресурси, начин за тяхното
 136
използване и групиране, пространствени и времеви параметри, обособени
компонентни структури и подсистеми с различно предназначение.

Т. 2. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ОТБРАНАТА”
Занятие 2.3. „Факторна обусловеност на военностратегическите
възгледи – основни термини и определения”
Учебни въпроси:
1. Научна подкрепа на военната стратегия.
2. Политика и военностратегически възгледи.
3. Взаимната връзка между икономиката и военностратегическите
възгледи.
4. Влияние на географската среда върху военностратегическите възгледи.

УВОД
В предишните теми ние разгледахме същността на военно
стратегическите възгледи и на военните категории. В настоящата тема ще
разкрием от какви външни и вътрешни фактори се обуславят
военностратегическите възгледи.

1. Научна подкрепа на военната стратегия

 137
Научната подкрепа на военната стратегия е определяща за нейното
състояние и развитие. Тази подкрепа се реализира от съответния потенциал на
военната наука, която е съвкупност от: учени, експерти и научни учреждения;
съществуващи теоретични знания; методи на научната дейност и системи за
научно информиране, оценяване, квалификация, управление и осигуряване.
Непосредствено влияние върху военната стратегия оказват наличните експерти и
знания и затова ще го анализираме по-подробно.
Роля на военнонаучните експерти за развитие на
военностратегическите възгледи
Военнонаучните експерти са водещите военни ръководители, щабни
специалисти и изследователи. Организирайки и провеждайки
военностратегически изследвания и проучвания или като оценяващи експерти,
информатори и организатори, те изпълняват ролята на посредници между
научното знание и военностратегическата практика.
Изследователите генерират ново знание. Така те съдействат за
реализиране на шест основни функции на науката, включително и относно
разглежданата предметна дейност. Тези функции според В. Бондаренко са
познавателна, мирогледна, методологична, регулираща, прогностична и
организираща.
Познавателната функция е резултат от непрестанната потребност на
кадрите от военностратегическите звена от нови знания. Реализира се чрез
изпълнението на конкретни задачи в целия спектър на военностратегическата
практика. Такива задачи са:
- изследване на природата и възможния характер на военните
конфликти и обществените кризи в съвременни условия и тяхното стратегическо
съдържание, общите и частните закономерности, на основата на които възникват
и се развиват посочените явления, формите и способите за подготовка и участие
в тях на компоненти от въоръжените сили, редът за осигуряване и управление на
стратегическите групировки;
- формулиране на закономерностите и принципите, които да се имат
предвид при разработване на възгледи с различна насоченост, задачите на
стратегическите компоненти на въоръжените сили, необходимите ресурси за
изпълнението им, редът за развръщане на необходимите групировки и за тяхното
осигуряване и управление;
- изучаване на потребностите на военните конфликти и обществените кризи
и разработването на постановки за подготовка на икономиката, населението,
нематериалната сфера и отбранителната инфраструктура;
- разкриване на взаимната връзка между отбранителната политика,
военната доктрина и стратегия и формулиране на препоръки за нейното
подобряване;
- изясняване на стратегическите възможности и възгледи на
потенциалните противници и съюзници и др.
Мирогледната функция е отражение на познавателната и я допълва с
т.нар. оценъчен елемент. Същността й се свежда до това, че опознавайки
военностратегическата теория, генералите и офицерите и експертите формират
 138
научнообосновано разбиране за ролята, мястото, законите и принципите за
реализиране на военностратегическата дейност. Това разбиране ги мотивира при
разработване на едни или други възгледи и им помага да генерират обективни
предпоставки за успех.
Методологичната функция е присъща на всяка наука, включително и на
военната. Потребността от нея се обуславя от обстоятелството, че специалистите,
които не ползват научна методология, работят по принципа „проба-грешка".
Проявявайки се на стратегическо ниво, научната методология дава отражение и на
по-ниските управленски равнища. Това проявление се изразява в три аспекта:
• Способност да се организира работа на екип, който да разработи концепция.
• Възможност да се използва научен подход при анализ на обстановката.
• Щабна култура, позволяваща разработването на документи, в чиято основа е
генерираният възглед.
Приключвайки анализа на методологията на военната наука, е нужно да се
подчертае, че тя е същностна страна и на щабната дейност при разработване на
всяка една концепция.
Регулиращата си функция военностратегическото изследване реализира
чрез темповете, с които развива теорията на военната стратегия.
Прогнозиращата функция е най-ярък израз на съвременното
предназначение на военната наука. Обогатявайки се с разнообразни средства за
моделиране на стратегическите действия и основавайки се на положителния
исторически пит, тя вече е в състояние с голяма точност да прогнозира условията
за участие и характерните черти на бъдещите кризи и военни конфликти.
Организационната функция на военната наука се изразява с това, че
изследва и дава препоръки за използване на постиженията на другите науки в
интерес на военностратегическата практика.
Специалистите по научно информиране са:
Информационните специалисти и използваните от тях средства и
техники, които са кръвната система на военнонаучния и военнотехническия
прогрес. Те непосредствено съдействат за актуализиране на теоретичната и
методичната подготовка на висшия ръководен и на изследователския състав.
Своето въздействие те реализират, използвайки два подхода - на натиска и на
вакуума.
Първият подход се прилага в системата на оперативната подготовка на
ръководния и изследователския състав, като се поднасят актуални знания,
свързани с рационалното функциониране на органите за управление.
Вторият подход е съобразен с непосредствените потребности от знания на
командващите, началниците и щабните специалисти. Реализира се чрез
предоставяне по различни комуникационни канали на знания, необходими за
изпълнение на конкретни изследователски задачи, което предполага наличието на
развърната информационна система в органите за управление, поддържащите ги
изследователски организации и нейното интегриране с информационните
центрове на НАТО и на водещите държави.
Оценяващите експерти, които са високоподготвени учени,
ръководители и щабни специалисти. Те оценяват актуалните научни постижения
 139
и предлагат възможности за тяхното прилагане. Своите задачи изпълняват
многократно, самостоятелно или в състава на временно създадени екипи в ГЩ на
БА и компетентни структури от главната квартира на НАТО. Така те не само
обменят актуална информация по концептуални въпроси, но и създават
предпоставки за укрепване на сътрудничеството.
Ролята на тружениците на науката за развитие на военната стратегия е
основополагаща. Това е така, защото при разработването на всеки актуален
научен проблем те ползват за своя лаборатория отшумелите или предстоящите
събития с военностратегическо значение. Така те постигат няколко цели
едновременно:
Първо, актуализира се и се обогатява съществуващото научно знание.
Второ, разширява се кръгът на специалистите от стратегическите звена,
които не само задълбочено усвояват актуалните знания, но и методологията за
тяхното получаване, анализ и синтез.
Трето, създават се предпоставки за внасяне на изследователски дух в
дейността на специалистите и стратегическите органи за управление.

Военностратегически знания и военностратегически възгледи

Идентифицирането на военната стратегия като акт на съответен компонент
на въоръжените сили показва, че тя има за своя основа съвкупност от
научнообосновани знания, които са необходими за разрешаване на актуалните
проблеми.

Роля и задачи на военностратегическите знания

Ролята на военностратегическите знания се обуславя от няколко
обстоятелства: отразяват историческия опит и перспективите за развитие на
военната стратегия; обхващат целия спектър от възгледи за същността на
разглежданата предметна област; акцентът в тях се поставя върху същността на
най-съществените съвременни проблеми и възможностите за тяхното
разрешаване, поради което те непрекъснато се обновяват и обогатяват; те са
богато нюансирани, което позволява да бъдат генерирани алтернативни подходи
към възникващите проблеми и да бъде избран най-добрият вариант за действие на
основата на научнообоснована експертиза.
Своята роля военностратегическото знание реализира, като изпълнява
следните основни задачи:
• Разкрива характера и съдържанието на военнополитическите кризи
(военните конфликти), а така също и подходите за тяхното предотвратяване и
управление (водене) с военностратегически средства.
• Изяснява тенденциите, закономерностите, принципите, формите и
способите за подготовка и използване на стратегически формирования.
• Дефинира основните задачи на въоръжените сили и техните
стратегически компоненти.
• Разкрива реда за работа на стратегическите органи за управление.
• Предлага модели за развитие на въоръжените сили и препоръки за
тяхната
 140
подготовка.
• Формулира изисквания към средствата за водене на въоръжената
борба в стратегически мащаб.
• Предлага знания относно възможностите на въоръжените сили на
други държави и реда за тяхната подготовка и използване.
• Анализира и популяризира положителния опит.
• Систематизация на военностратегическите знания.
Военностратегическите знания може да бъдат класифицирани по пет
основни критерия: проблемната област, към която са адресирани, равнището на
изследвания проблем, степента на актуалност, характерът и функциите на
знанието.
В съответствие с проблемната област, на която са посветени,
съществуващите знания могат да бъдат систематизирани в следните
направления:
Теоретични основи на въоръжената борба: характер и
военностратегическо съдържание на въоръжената борба, военните кризи и
конфликти; закони и принципи, които обуславят хода и изхода на въоръжената
борба и на небойните действия на компоненти от въоръжените сили; форми и
способи за предотвратяване, подготовка и водене на въоръжената борба в
стратегически мащаб; осигуряване и управление на въоръжените сили и на
стратегическите групировки.
Подготовка на държавата (съюза или коалицията) за война:
военностратегически аспекти на подготовката на населението, икономиката,
територията, непроизводствената сфера и въоръжените сили за отбрана;
изграждане и развитие на гражданската защита; водене на стратегическо
разузнаване; развитие на системата за ръководство на държавата (съюза) и
въоръжените сили; бойна и мобилизационна готовност и укрепване на съюзните
и партньорските връзки
Военно сътрудничество: военностратегическо сътрудничество с
въоръжените сили на други държави и системи за колективна сигурност;
положение, състояние, състав, организационна структура и възгледи за развитие
и използване на въоръжените сили на други държави; деескалиране на
военнополитически кризи и предотвратяване на военни конфликти с военни
средства.
Военна история: история на войните; история на военностратегическите
структури; история на военното сътрудничество и др.
Други: оперативна подготовка на стратегическите органи за управление;
научно осигуряване на отбраната и стратегическите действия на въоръжените
сили; дейност в стратегическите звена.
По критерия равнище на изследвания проблем военностратегическото
знание се аранжира на пет нива - вътрешнодържавно, междудържавно,
коалиционно, съюзно и световно. Тази аранжировка се отнася за всички аспекти
на военностратегическата практика.
По своя характер разглежданите знания са две групи – фундаментални и
приложни.
 141
Фундаментални са знанията, които изясняват категориалния апарат,
закономерностите и принципите, които обуславят хода и изхода на
стратегическите действия. Такива са и знанията относно характерните черти на
военностратегическите явления, способите и формите за водене на военни и
невоенни действия и тенденциите за тяхното развитие.
Приложните обхващат т.нар. методологични знания, които разкриват
реда за подготовка и управление действията на военностратегическите
формирования в мирно и военно време. Към нея се отнасят и знанията относно
подходите за развитие на необходимите структурни звена.
В съответствие с изпълняваните функции военностратегическите знания
могат да бъдат обособени в две основни групи:
В първа група са т.нар. обяснителни (описващи) знания. Те са резултат от
изследване на историческия опит и съвременната практика и служат като опора
при предприемането на практически действия с различна насоченост. С опреде-
лящо значение са категориите на военностратегическата теория.
Втората група включва прогностичните знания, свързани с бъдещите
стратегически действия. Те са резултат от моделни изпитания и имат водещо
значение за военностратегическата практика. Такива са знанията, отнасящи се до
подготовката и управлението на различните стратегически действия.
Необходимо е да се подчертае, че системата от военностратегически
знания отразява миналото, съвременното и бъдещото състояние на
съответстващата му практика.

Научнотехническият прогрес и военностратегическата практика

Отдавна е доказано, че научнотехническият прогрес е решаващ фактор за
развитие на военностратегическата практика. Това е така, защото той съдейства за
създаването на нови средства за водене на въоръжената борба и за реализиране на
командно-управленската дейност. С въвеждането на тези средства става възможно
военностратегическата практика да придобие нови черти, а формите и способите за
развитие, подготовка и използване на въоръжените сили да се рационализират.
Това обстоятелство винаги се е отчитало при разработването на
военностратегически възгледи. Разгледано в исторически план, влиянието на
научно-техническия прогрес може да се обособи в няколко етапа. Според някои
автори тези етапи са четири основни:
Първият етап се предопределя от възможностите на хладното и първите
образци огнестрелно оръжие. Същността му се свежда до т.нар. „точкова
стратегия”, свързана с воденето на едно стълкновение в много ограничени
времеви и пространствени рамки.
Вторият етап се обуславя от модернизацията и масовото прилагане на
стрелковото оръжие. Той е идентифициран като „линейна стратегия" и
продължава до края на XVIII век.
Третият етап е резултат от масовизирането на армиите след Великата
френска революция и внедряването на средства за далечно огнево поразяване
със земно и морско базиране. Конницата е в разцвета си, а танковете се въвеждат
като бойно средство. Прилагането на тези средства позволява през първите
 142
десетилетия на XX век да бъде разработена и внедрена теорията за т.нар.
„дълбоки операции”, в основата на която е опитът от Първата световна война и
други военни конфликти от този период.
Четвъртият етап се обуславя от масовото внедряване във въоръжените
сили на средства с въздушно базиране и земни оръжия за борба с тях. Този процес
започна през Първата, но се разви през Втората световна война и в последвалите я
конфликти. На негова основа възникват и се развиват възгледите и практиката за
водене на обемни, а през последните десетилетия и въздушно-космически действия.
В съвременни условия има основание да бъде откроен нов пети етап,
който се свързва с бума в информационните технологии. На тяхна основа се
утвърждават т.нар. „мрежово-центрични аспекти на използването на компоненти
от въоръжените сили в кризисна ситуация или военен конфликт”.
От изложеното следва, че ролята на военнонаучната теория и нейното
отражение в обществената дейност са с определящо значение за развитието на
военностратегическата практика. Реализирането на тази възможност обаче може
да бъде постигнато само когато военностратегическите органи за управление
изпълнят две основни задачи: да развиват военнонаучния и военнотехническия
потенциал на страната в съответствие с актуалните потребности и своевременно
да усвояват и прилагат върховите постижения на военноприложната наука и
техника.

2. Политика и военностратегически възгледи

Всеизвестно е, че политиката има водеща роля по отношение на военната
стратегия. От това следва, че могат да се разгледат основните механизми, с
помощта на които политиката предопределя насочеността, обхвата и времето за
формулиране на военностратегическите възгледи.

Политическо ръководство на сигурността и отбраната

Анализът на историческия опит показва, че сигурността и отбраната са
приоритетни проблемни области на политиката на националната държава
(съюза или коалицията от държави). Това е наложило обособяването на система
от органи за формиране и реализиране на отбранителната политика и за
ръководство на въоръжените сили и останалите силови институции.
Отбранителната политика е призвана да „формулира, определя и осигурява
реализирането на главната цел, мисиите и задачите на въоръжените сили". Тя
включва съвкупност от идеи, принципи, подходи и дейности на органите на
държавно (съюзно) управление, като идеите и принципите се формулират в
документи с програмно значение и се подкрепят от целесъобразни
административно-правни актове.
Изхождайки от посоченото обстоятелство, ръководството на въоръжените
сили се разглежда като елемент на отбранителната, и по-конкретно на военната
политика. То е част от общодържавното (общосъюзното) и последователно се
разчленява по конкретни функции, процедури и дейности в низходящ ред. Така
 143
става възможно да се реализира верига от процеси, всеки от които е ориентиран
към разрешаването на проблеми с общодържавна (общосъюзна) значимост.
Ръководството на политическо ниво се реализира от органи, които са
носители на власт, дадена им от обществото по определен ред. Те формират
отбранителната политика като част от общодържавната и механизми за
упражняване на управленски функции на две нива - общо политическо и
политико-военно.

Органи за общо политическо ръководство

Органите за общо политическо ръководство имат функциите да:
формулират базови политически приоритети, включително и относно отбраната
като елемент на сектора сигурност; генерират политически и други механизми за
реализиране на формулираните приоритети с политически, икономически,
информационни, военни и други средства; предопределят ролята на военния
фактор за реализацията на отбранителната политика; дефинират насоките за
развитие, подкрепа и използване на отбранителните способности на държавата
(съюза или коалицията от държави). Всички те се реализират от органите за
държавно (съюзно или коалиционно) управление в съответствие с възприетата от
тях единна политическа стратегия за просперитет, сигурност и отбрана.
Разглежданите органи са аранжирани на съюзно и държавно равнище.
На съюзно равнище в НАТО политическото ръководство е структурирано
в съответствие с чл. 9 на Вашингтонския договор от 1949 г. Орган за такова
ръководство е Северноатлантическият съвет (NAC). Съветът включва
постоянни представители на съюзните държави и заседава не по-малко от един път
седмично. Периодично в неговата работа се включват държавни и правителствени
ръководители, министри на външните работи и на отбраната, които са
равнопоставени.
Най-същественото в неговата дейност е, че приема стратегическа
концепция на Алианса за продължителен период от време и политически
възгледи по най-значимите аспекти на сигурността и отбраната. Решенията се
приемат с консенсус след предварително съгласуване по компетентност в
старшите комитети и националните ръководства.
В рамките на Европейския съюз аналогичен статут имат
Европарламентът, Комисията на съюза и Агенцията за отбрана.
На национално равнище комплексни политически и ръководни функции
имат органите за държавно управление. В съответствие с Конституцията на
Република България такива органи са Народното събрание (НС),
президентът и Министерският съвет (МС).
Народното събрание приема правни актове. С тях то определя:
ресурсите за отбрана и общите насоки за тяхната реализация; правата,
задълженията и отговорностите на държавата, компетентните структурни звена и
гражданите, а така също отношението на държавата към международно признати
договори и спогодби. Неговата дейност се подпомага от комисиите „Външна
политика" и „Отбрана".
 144
Конституцията регламентира, че: Народното събрание решава въпросите за
обявяване на война и сключване на мир (12, чл. 84, ал. 10), разрешава
изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както
и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването
им през нея (12, чл. 84, ал. 11). То обявява военно и друго извънредно положение
на цялата територия на страната или на нейна част по предложение на президента
или на Министерския съвет; ратифицира или денонсира международни договори с
военно значение; приема стратегически концепции с политическо и
военностратегическо значение и упражнява парламентарен контрол. Неговата
дейност се подпомага от Комисията по отбрана.
Президентът е и върховен главнокомандващ на ВС (12, чл. 100, ал. 1). В
това си качество той съдейства за формулиране на целесъобразни политически
възгледи по проблемите на сигурността и отбраната, а така също обявява
частична или пълна мобилизация по предложение на МС (12, ал. 4), положение
на война при въоръжено нападение на страната или при необходимост от
изпълнението на международни задължения, когато Народното събрание не
заседава (12, ал. 5). По предложение на МС президентът утвърждава
стратегически планове за действие и привежда ВС или част от тях в по-висока
степен на бойна готовност (БГ) (8, чл. 28).
След привеждане на страната във военно или друго извънредно
положение президентът: координира външнополитическите усилия на страната
и участва във форуми за прекратяване на военните действия; ръководи
Върховно главно командване (ВГК) и издава актове за подготовка на страната и
въоръжените сили за война и за водене на военни действия; привежда в
изпълнение военновременните планове по предложение на МС (8, чл. 29);
въвежда ограничения във връзка с информационния обмен, а при необходимост
внася в Народното събрание предложение за мир.
Министерският съвет осъществява общо ръководство на въоръжените
сили (ВС) и ръководи тяхното изграждане, подготовка и всестранно осигуряване,
а така също поддържането им в необходимата бойна и мобилизационна
готовност.
Правителството генерира и осъществява военната политика на страната. То
приема: структурата на ВС и на Българската армия (БА); мобилизационни и
планове за организационно изграждане и развитие на въоръжените сили;
правилник за кадрова военна служба; военновременен проектобюджет по
предложение на министъра на финансите; общ държавен военновременен план
по предложение на министъра на отбраната; правила за създаване и разходване на
военновременни запаси; изисквания към отбранителната инфраструктура и други
нормативни актове, свързани с военната сигурност и отбраната.
В съответствие с дадените му пълномощия правителството: развива
целенасочено сътрудничество с външнополитическите си партньори по
въпросите на сигурността и отбраната; координира дейността на подчинените
му институции при привеждане на страната от мирно на военно положение;
координира своята дейност с други органи на властта; при необходимост
приема и реализира мерки за деескалиране на възникваща политико-военна
 145
криза и за противоборство с потенциалния и реалния противник с политически,
икономически и информационни средства; поддържа необходимата система за
ръководство, оповестяване и комуникационно-информационна поддръжка на
отбранителната система и т.н.
Дейността на Министерския съвет се подпомага от Съвет по
сигурността, Междуведомствен съвет по въпросите на военнопромишления
комплекс и мобилизационната готовност, Съвет по интеграцията в НАТО,
временни работни комисии и др. Съветът по сигурността се ръководи от
председателя на Министерския съвет и в него членуват заместник на премиера,
министрите на външните и вътрешните работи и на отбраната, началникът на
ГЩ на БА, ръководителите на разузнавателните и на контраразузнавателните
служби. Той анализира наличната информация и прави изводи относно рисковете
за националната сигурност, планира конкретни мерки за защита на националните
интереси, координира плановете и усилията на компетентните институции и
предлага на правителството годишен доклад за състоянието на сигурността.

Органи за формиране на политико-военни възгледи и ръководство на

въоръжените сили
Органите за формиране на политико-военни възгледи изпълняват както
политически, така и експертни функции. Те са предназначени да вземат
политически решения и да направляват дейността на компонентните организации
относно изграждането на националните (съюзните) отбранителни способности.
Препоръчват политическите цели, за чието постигане да се използват
въоръжените сили, разработват необходимите документи, които трябва да се
приемат на общо политическо ниво, осъществяват международното отбранително
сътрудничество и направляват интеграцията на страната в политико-военни
съюзи и коалиции. Същевременно разработват и реализират концепции и
планове за разрешаване на организационни, икономически, социални,
административно-правни и други проблеми, свързани с изграждането,
функционирането и подготовката на въоръжените сили на съюзно и национално
равнище.
На съюзно равнище в рамките на НАТО органи с политико-военен
статут са Комитетът по планиране на отбраната и Групата за ядрено
планиране.
Комитетът по отбранително планиране (DPC) прави периодичен
преглед на актуалните проблеми, дава ръководни указания на всички работни
органи на съюза и подпомага дейността на Северноатлантическия съвет по
проблемите на отбраната. Дейността на комитета от своя страна се подпомага от
Отдел по планиране на отбраната и операциите, ръководен от помощник на
генералния секретар на Алианса, той и ръководител на комитета по преглед на
отбраната.
Групата за ядрено планиране (NPG) е с аналогичен състав. Тя подготвя
възгледи по ядрената политика на Алианса.
В рамките на Европейския съюз (ЕС) с водещи функции са
Европейската агенция за отбрана и Военният комитет.
 146
На национално равнище политико-военното ръководство на отбраната и
въоръжените сили се осъществява от министъра на отбраната. Конкретни
компетенции по формулиране на политико-военни възгледи имат и други министри.
Специфични функции изпълняват ръководителите на „Националната
разузнавателна служба” и на Държавната агенция „Националната сигурност”,
Министерството на държавната политика при бедствия и аварии, Държавната
комисия за защита на класифицираната информация и др.

Политическите ръководители - движещ фактор на процеса на

формулиране на военностратегически възгледи
Политическите лидери разглеждаме като движещ фактор на процеса на
формулиране на военностратегически възгледи поради обстоятелството, че
носят отговорност за защита на националните (съюзните) интереси с военна
сила. Те са овластени да идентифицират базовите национални интереси и
потенциалните заплахи, както и да дефинират целите по сигурността, начините и
ресурсите за тяхното постигане. Тази роля политическите лидери реализират на
основата на своята професионална, включително и военностратегическа
подготовка, политическа и организационна култура.

Военностратегическа подготовка на политическите лидери

Високата значимост на отбранителните проблеми винаги е била и ще бъде
водещо начало, ориентир в политиката на управляващите. Поради това в
програмите и дейността на политическите ръководители неотклонно присъства
стремежът да гарантират жизнените обществени интереси, включително и с
използването на военна сила. В съвременни условия постигането на тези цели се
усложни и се отличава с множество особености, някои от които са:
Първо. Отбранителните, включително и военностратегическите,
проблеми се налага да бъдат разрешавани на политическо и експертно равнище
във взаимна връзка с всички други. Базовите национални интереси са подвластни
на външнополитическите отношения. Те се отстояват в международна (съюзна,
коалиционна или световна) среда. Политическите цели се формулират след
оценка на глобалните процеси и на основата на конкретни договори и
споразумения, в които Република България е страна. По тази причина се налага
да бъде прилаган сложен бюрократичен механизъм.
Второ. Използването на военни средства за постигане на политически
цели става все по-разнообразно, а следователно и по-трудно предсказуемо.
Традиционните бойни операции вече не са достатъчни. Появи се
необходимостта от включване на въоръжените сили в процесите на
мироопазването, хуманитарната подкрепа на населението, международното
сътрудничество и т.н. Поради това вземането на политически решения за
развитие и използване на оперативните способности на държавата (съюза от
държави) е свързано с провеждането на множество експертни изследвания в
целия спектър на обществената практика.
Трето. Динамиката на отбранителните процеси е много ниска, което се
обуславя от развитието на обществените отношения на посочените вече равнища. Тя
 147
много често се предопределя от високата степен на неопределеност на ситуациите, в
които политиците трябва да действат. Поради това се налага те да имат не само
резервни ходове, но и ресурси за справяне с възможните предизвикателства.
Четвърто. Използването на военна сила има решителен характер. Това е
така, защото по този начин се защитават главните обществени интереси.
Натрупаният опит показва, че развитието и използването на оперативни
способности е свързано с огромни разходи, победи или загуби на бойното поле,
независимо от модификациите през които те преминават. Затова резултатите от
използването на военна сила за продължителен период от време се отразяват
върху материалния и духовния живот на гражданите, а при определени условия
предопределят съдбата на конкретни държави и съюзи от държави.
Очевидно е, че вземането на политическо решение за развитие и
използване на военна сила е със съдбовни последствия. Поради това винаги е било
и ще бъде изпитание не само за политическата зрялост, но и за
военнопрофесионалната компетентност на политическите лидери и институции.
В съответствие с изложеното военностратегическата подготовка се
разглежда като набор от минимално необходими специфични знания и умения.
Придобиването на военностратегическа подготовка е резултат от
многостранна дейност. То включва реализацията на образователни и
квалификационни програми, участие в научни форуми, делови контакти с
компетентните експерти и самостоятелно изследване и осмисляне на
перспективните предизвикателства в разглежданата сфера на обществените
отношения. С определящо значение са дискусиите по актуални проблеми, които
позволяват да се формират единни разбирания относно тенденциите за развитие на
процесите, свързани със сигурността и отбраната.
Резултатите от тази подготовка са база за пълноценна изява на
политическия лидер като експерт.
В основата на професионалните качества е разбирането за националните
интереси и възможностите за тяхната защита с отбранителни средства. На негова
основа става възможно: да се формира среда на реализиране на необходимите
начинания; да се разработят целесъобразни критерии за тяхното оценяване и да
се избере най-добрата алтернатива за разрешаване на перспективните проблеми.
Немаловажна е и способността да се води съдържателен диалог с военните
експерти, правилно да се оценяват техните предложения и компетентно да се
реализират най-значимите.

Политическата култура на лидерите

Политическата култура се разглежда като съвкупност от правила,
навици, обичаи, позиции, ценности и знания, които са усвоени от личността,
натоварена с ръководни функции, и предопределят нейното мислене и действие.
При това е необходимо да се има предвид, че тя се обособява не само на
индивидуално, но и на: социално-групово, партийно, национално, регионално и
общочовешко равнище, като по този начин става платформа и средство за
реализиране на конкретни цели (ценности, норми и правила), на конкретна
общност или съвкупност от общности.
 148
Опитът показва, че политическата култура на политическите лидери е
резултат от натрупан индивидуален опит и отразява господстващите партийни
или общи възгледи.
Разглеждана като фактор, който пряко влияе на развитието и използването
на оперативни способности, политическата култура съдейства за формулиране
на конкретни приоритети, които трябва да се отстояват със система от конкретни
възгледи и действия.
В генерираните модели приоритет се дава на идеологията, която
обосновава представата за желания резултат и механизмите за неговото
постигане.
Не по-малко важно е и обстоятелството, че по силата на обществения си
статус политическите лидери съдействат за изграждане на аналогичен манталитет
и у военните ръководители и гражданите.
Политическата култура намира израз в различни аспекти на
военностратегическите решения и действия.

Управленските умения на политическите лидери

Реализирайки своите ръководни функции, политическите дейци и
институции създават и необходимата организация за формулиране и прилагане на
налагащите се военностратегически възгледи. Тази своя мисия те изпълняват
чрез ясно дефиниране на предназначението, задачите и основните рамки за
действие на въоръжените сили в необходимото време, място и параметри. Една
от предпоставките за това са управленските им умения, които могат да бъдат
разгледани два аспекта - като отношение към ценностите на организацията и
като способност за генериране и прилагане на целесъобразни управленски
решения.
Анализирани в първия аспект, управленските умения предполагат
съблюдаване на актуалните политически ситуации и на произтичащите от тях
последствия.
Вторият аспект на управленските умения е производен на първия. Той
отразява набора от знания, навици и способности за справяне с
предизвикателствата в разглежданата област на обществените отношения и
ръководството на държавата (съюза от държави).
Комплексен израз на тези умения са прилаганите управленски подходи.
Системният подход е отношение на ръководителя, базирано на
разбирането, че защитата на националните (съюзните) интереси с военни
средства е компонент на държавното (съюзното) строителство и че тя е функция
на отбранителната система като елемент на държавната (съюзната), че
въоръжените сили са компонент на отбранителната система и има конкретни
функции, състав, структура и начин на функциониране и т.н.
Мисийният подход се базира на обстоятелството, че необходимата
организираност в действията на въоръжените сили се внася, когато
своевременно и ясно се определят техните основни цели и задачи, те са база за
разработване на политико-военна стратегия за сигурност и отбрана, планове и
 149
програми за развитие на отбранителните способности и за политическа подкрепа
на въоръжените сили при изпълнение на възложените им задачи.
Прилагането на тези подходи позволява по-точно да се координират и
интегрират полаганите усилия на ведомствено, национално и съюзно равнище.
Координацията и интеграцията са дейности, ориентирани към постигане
на единодействие между политическите, административните,
военностратегическите, правните, икономическите и социалните институции.
В основата на всяка координация са политическите приоритети, правно-
административните норми, възможностите на компетентните организации и
моралните принципи, които са дефинирани в доктринални или правнонормативни
актове.
В мирно време акцентът се поставя върху реда за разрешаване на
проблемите, свързани с военното сътрудничество, изграждането и развитието на
въоръжените сили и използването на техни компоненти за провеждане на операции,
различни от война.
В кризисна ситуация обстановката най-често е динамично променяща се,
което предопределя необходимостта от гъвкаво използване на широк спектър
от средства, включително и военни, за разрешаване на конкретните
политически проблеми.
При опасност от възникване или при възникване на военен конфликт
връзката политика-военна стратегия не само че придобива по-голяма динамика,
но и става много по-решаваща. Тя обикновено преминава през три етапа -
подготовка, водене и прекратяване на военните действия.
При подготовката на военните действия политическото ръководство решава
задачи във външно- и вътрешнополитически аспект. В първия аспект акцентът се
поставя върху определяне на преследваните политически цели и намиране на
външнополитическа подкрепа за тяхното постигане в рамките на съюза или
конкретна коалиция, спечелване на нови съюзници и сътрудничество с
неутралните държави и международни организации, изолиране и дискредитиране
на потенциалния противник или търсене на възможности за деескалиране на
кризата в отношенията с него.
Специфично задължение на политическото ръководство е да определи
процедурата по обявяване на война в рамките на действащото международно
право и конкретното развитие на ситуацията.
Във вътрешнополитически аспект се полагат усилия за ускорено
привеждане на страната от мирно на военно положение, конкретизиране
задачите на въоръжените сили и политическа подкрепа на предприеманите от
тях действия.
След започване на военните действия усилията се съсредоточават за
ръководство на отбраната и цялостния живот на държавата (съюза), като се
предприемат стъпки за укрепване и разширяване на външната подкрепа и
сътрудничество, устойчиво функциониране на обществения живот и подкрепа на
въоръжените сили и другите отбранителни структури. Усилията се концентрират
за формулиране на политиката за противоборство с противника в политическия
(дипломатическия), икономическия, информационния и военния сектор на
 150
противоборството с него и за задълбочаване на сътрудничеството със
съюзниците или коалиционните партньори. На основата на политическите
решения военностратегическото ръководство планира действията на
активираните компоненти от въоръжените сили и създава предпоставки за
нарастване на техните усилия.
Приключването на военните действия е преходен етап от развитието на
обстановката, който се подготвя с конкретни действия в хода на конфликта.
Опитът показва, че с решаващо значение е победата на въоръжените сили. Това е
така, защото условията за сключване на примирие, а впоследствие и на мирен
договор се определят от изхода на военните действия и подкрепата на водещия
съюз (коалиция) и други фактори на международната среда.
При такива условия военностратегическото ръководство укрепва
положението и състоянието на войските и силите на бойното поле, планира и
реализира план за тяхното деактивиране и привеждане в мирновременно
положение. Когато компоненти от въоръжените сили на страната участват в
състава на съюзна или коалиционна групировка на чужда територия, е възможно
по силата на политически акт част от силите да участват във възстановяване на
мира за определен период от време.

Типът политическо ръководство на държавата

Типът политическо ръководство на държавно равнище може да се
разглежда като производен на принципите, на които се основават отношенията
между субектите, вземащи главни решения. На основата на тези принципи
базовите типове държавно управление се дефинират като авторитарен,
тоталитарен и демократичен.
При авторитарните и тоталитарните режими решенията се вземат от
ограничен кръг ръководни дейци. (Познаваме това време и последиците от него).
В държавата с демократична политическа система са налице:
разпределение на властта и компетенциите; плурализмът на мненията; механизми
за тяхната ненасилствена синхронизация; законност и равенство пред закона;
отчетност и изборност на обществените длъжности; подчиненост на военните на
легитимно избрано ръководство и наличието на граждански контрол над тяхната
дейност.
От казаното дотук се налага изводът, че типът държавно управление е с
водещо значение и за формиране на военностратегически възгледи. Очевидно е,
че значимостта му нараства, когато се налага да бъдат подложени на всестранен
анализ на възможните ситуации за използване на въоръжена сила и да бъде
реализиран комплексен подход към създаването, използването и подкрепата на
тази сила.

Особености на политическото ръководство на коалиционно, съюзно и

световно равнище
В рамките на коалицията политическото ръководство е целево. То се
формира на специален форум на национални ръководители и функционира на
 151
основата на сключено конкретно споразумение между партньорите. Поведението
на националните представители се обуславя от политически приоритети, в
рамките на предприетата колективна мисия.
В съюза влиянието на политиката също се реализира чрез съчетаването й
на две нива - съюзно и национално. Разликата е, че в съюза има постоянно
действащи политически и военностратегически органи за ръководство на основата
на предварително сключен дългосрочен договор..
В ЕС органите за ръководство реализират целия спектър от връзки и
отношения, както и в националната държава. По тази причина проблемите на
сигурността и отбраната на съюзните интереси се разрешават като част от всички
други. Това обстоятелство води до по-конкретно съчетаване на невоенните и
военните усилия за сигурност и до по-ефикасно използване на отбранителните
ресурси.
Обстоятелството, че в Европа действат два съюза, предопределя
необходимостта от координиране на техните усилия в световен и регионален
На световно (регионално) ниво националната държава участва като
самостоятелен субект в обсъждането на общите проблеми на мира и
международната сигурност. При реализиране на своите намерения държавата
членка на съюз или коалиция отчита водещите колективни интереси и съгласува
действията си със съюзниците. В Съвета за сигурност на ООН право на вето имат
само държавите, които са негови постоянни членове
От изложеното следва, че типът политическо ръководство е с
определящо значение за дейността на военностратегическите органи за
управление на национално, съюзно (коалиционно) и световно равнище.

Дипломация и военна стратегия

Дипломацията е средство за специфична връзка между политиката и
военната стратегия на разгледаните равнища. Реализирайки своите прерогативи,
дипломатическият корпус е не само непосредствен изразител на възгледите на
политическия елит, но и средство за реализиране на тези възгледи. В съответствие
с тази своя роля той прилага разнообразни подходи за укрепване на
междудържавните и произтичащите от тях групови и междуличностни отношения
на двустранно и многонационално равнище.
Поради изложената причина дипломатическият корпус е и средство за
координация на всички практически действия по линия на политико-военното
сътрудничество. Той е източник на конкретна информация по актуални
проблеми на отбраната и компетентен съветник, включително и на
военностратегическото ръководство.
Тази роля на дипломацията се реализира от всички нейни представители,
но с водещо значение е дейността на военните аташета и националните
представители в различните международни организации.

3. Взаимна връзка между икономиката и военностратегическите

възгледи
 152
Взаимните връзки между икономиката и военностратегическите възгледи
поизтичат от факта, че и двете са свързани с удовлетворяване на жизненоважни
обществени потребности: икономически просперитет и военна сигурност.
Икономическият просперитет е водещ национален и общочовешки
интерес. Неговата реализация предполага ползването на икономически ресурси
и пазари на изделия и услуги, а така също и икономическа сигурност. По тази
причина политическите и икономическите ръководители (държавни и
корпоративни, включително и многонационални) търсят възможности за
преодоляване причините водещи до икономическа несигурност, кризи и
катаклизми. Приоритетно значение се дава на глобализацията,
трансформацията, приватизацията и развитието на маркетинга и мениджмънта
на предметните дейности.

Военната стратегия - фактор за защита на икономическата

инфраструктура
Разглеждането на икономическата инфраструктура като обект за защита
предопределя пред въоръжените сили множество конкретни задачи, чието
изпълнение предполага конкретни управленски решения. Такива задачи са
подпомагане на населението при ликвидиране на последствията от природни
бедствия и аварии, привеждане на икономическите структури от мирно на
военно положение и тяхната защита от ударите на потенциалния противник по
време на военен конфликт или терористичен акт.
Дейността по изпълнението на посочените задачи включва планиране и
използване на компоненти от Българската армия в операции, недостигащи
прага на война, и отделни акции в рамките на военен конфликт.
Изпълнението на тези задачи води до укрепване на позициите на
Българската армия в гражданското общество и доверието на чуждестранните
икономически партньори. То обаче в съвременни условия придобива нови
измерения, които се обуславят от следните основни причини.
Първо. Динамично се променят формите на собственост на стопанските
обекти.
Второ. Разширява се възможността за въздействие по икономически
обекти с военни средства.
Трето. Пазарната икономика сложи край на централизираното държавно
планиране. Поради това е много трудно да се организира защитата на значими
обекти.
Четвърто. Последствията от поразяването на икономически обекти
стават разнообразни и мащабни. Те са особено значими за енергийните и
инфраструктурните обекти.
Посочените причини налагат преосмисляне на реда за организиране на
защита и отбраната на икономическите обекти и афиширането им като задача с
първостепенно значение.

Материално осигуряване на отбраната и военностратегически

възгледи
 153
Стратегията за материално осигуряване на въоръжените сили и отбраната
има множество субекти и направления за реализация, а така също правно-
организационни, научно-технически, образователно-квалификационни и
социални аспекти. Всеки от тях е свързан с удовлетворяването на конкретни
потребности, защита на национални, фирмени и ведомствени интереси. Поради
това се налага органите за управление на политико-военно и
военностратегическо ниво да провеждат конкретна проучвателна,
координационна, възлагателна, съпроводителна, внедрителска и отчетна
дейност по целия жизнен цикъл на изделията и услугите, които икономиката
осигурява за въоръжените сили.
За по-детайлно вникване в проблема ще се разгледат част от
механизмите, които политико-нормативната система, производството на
средства и услуги за въоръжените сили, военният бюджет, качествата на
инфраструктурата и потенциалът на населението влияят на същността и реда за
формулиране на военностратегическите възгледи.

Механизми за координиране на усилията

Механизмите за регулиране на връзките между органите за ръководство на
икономическите структури и на въоръжените сили са средство за управление на
икономическите фактори върху отбранителната система. Отчитайки това
обстоятелство, държавното (съюзното) ръководство е създало и периодично
актуализира система от принципи и органи за управление, които регулират
отношенията между икономическите (държавни и частни) и
военностратегическите субекти в рамките на своите пълномощия. С
определящо значение в това отношение са: специфичните закони; Стратегията за
национална сигурност и Националната военна стратегия; Дългосрочната визия за
изграждане на националните отбранителни способности, Концепцията за
модернизация на въоръжението и техниката в БА; системата от специални закони
(за отбраната, за бюджета на страната за мирно и военно време, за обществените
поръчки, за класифицираната информация и др.); военновременният план на дър-
жавата; програмата за действие на Министерския съвет през мандата на неговото
управление; издадените постановления по конкретни проблеми и др. Не по-малко
важни са инструкциите за сътрудничество между министерствата на икономиката
и енергетиката, финансите, транспорта и съобщенията, отбраната и др., както и
договореностите с частни национални и международни партньори, решенията на
междуведомствени и ведомствени съвети; приетите стандарти и др.
Подчертавайки основополагащото значение на тези документи,
същевременно се налага да се посочи, че тяхното качество зависи от експертната
работа на: специалистите в комисиите на Народното събрание по външна
политика, финанси, отбрана и сигурност; Съвета по сигурността към
Министерския съвет; Съвета за интеграция в НАТО и ЕС; Министерството на
държавната политика при бедствия и аварии и на други общодържавни
институции с отбранителна насоченост на своята дейност.
В рамките на Министерството на отбраната с решаващо значение е
системата за управление на развитието на въоръжените сили. Водещо
 154
значение имат решенията на Съвета по отбраната. Проблемите на БА в
разглежданата област се разрешават от началника на ГЩ на БА подпомогнат от
Военния съвет на началник-щабовете и създаваните експертни технически
комисии. Качеството на вземаните решения се обуславя до голяма степен от
експертното участие на управленията на ГЩ на БА, щабовете на видовете
въоръжени сили и академичната общност.
В своята дейност компетентните ръководители и експерти се
ръководят от актуалната нормативна база и работят за нейното развитие. С
определящо значение в рамките на МО са Политиката по развитие на
отбранителните способности, Планът за развитие и модернизация на въоръжените
сили, Правилникът за жизнения цикъл на изделията с отбранително
предназначение и др.
Влиянието на икономиката като фактор за осигуряване на отбраната
на страната се отчита в два аспекта - пряко и косвено.
Прякото влияние се разглежда като количество и качество на
предоставените на въоръжените сили средства за поразяване на потенциалния
противник и за осигуряване и комуникационно-информационна поддръжка в
стратегически мащаб.
Чрез осигуряването на стратегически средства за поразяване се
създават предпоставки за доминиране.
Средствата за поразяване със стратегическо значение са оръжията за
масово поразяване, а така също и далекобойните конвенционални и управляеми
ударни средства.
Доставката на средства за осигуряване и поддръжка е с не по-малка
важност. Нейното значение в съвременни условия нарасна особено много по
отношение на средствата за разузнаване и комуникационно-информационна
поддръжка на управлението.
Своите функции спрямо въоръжените сили икономиката реализира
на основата на собствените си възможности и съществуващите
политикоадминистративни, икономически и правно-организационни
норми. Отношенията между икономическите субекти и военностратегическите
органи за управление се основават на следните принципни положения:
Първо. Взаимодействието с фирмите, в които държавата е мажоритарен
собственик, се реализира чрез овластени органи за управление, чрез които тя
подпомага по определен начин тези икономически звена.
Второ. Отбранителните потребности на въоръжените сили се
удовлетворяват чрез закупуване на изделия и услуги от национални и
международни доставчици, което е свързано с разрешаването на множество
проблеми. Такива базови проблеми са: доставката на средства за въоръжените
сили е свързана с огромни разходи за продължителен период от време и затова е
политически въпрос, налагащ отчитането на дългосрочни цели и приоритети;
необходимост от разностранно проучване на потребностите и възможностите за
тяхното удовлетворяване, спазване на определени със закон правила за
реализиране на налагащите се обществени поръчки; научно-техническото
 155
съпровождане на сделките през целия жизнен цикъл на закупуваните изделия и
др.
Трето. Интегрирането на националните въоръжени сили в отбранителна-
та система на НАТО и ЕС налага качествено нова ситуация относно
икономическото осигуряване на отбранителните потребности, която се
характеризира с необходимостта от паралелно интегриране, или поне съчетаване
както на икономическите възможности в разглеждания сектор, така и на
потребностите в колективен аспект. По тази причина се развива сложна система
от органи и процедурни правила за консолидиране на усилията - националните
и тези на съюзниците.
Четвърто. За да реализира своите функции, икономиката е длъжна да
отчита количествено-качествените параметри на изделията, от които въоръжените
сили имат нужда. По тази причина се реализира процес на проучване на
перспективните потребности и търсене на възможности за тяхното
удовлетворяване, включително и чрез научно-техническо сътрудничество между
експертни звена на изпълнителите и на Министерството на отбраната. Тук е
възможен натиск от икономически субекти за приемане от въоръжените сили
на това, което те предлагат. Така става възможно да се внедряват или не изделия,
които морално са остарели, по реална или друга стойност.
Тези условия за взаимодействие с икономическите субекти
предопределят необходимостта от адекватно поведение и на
военностратегическите органи за управление. Главен е стремежът да се
постигне компромис между приоритетите на националната политика,
възможностите на икономиката и отбранителните потребности на страната, като
определящо значение има системата за отбранителна аквизиция.
За постигане на тази цел и за удовлетворяване икономическите
потребности на въоръжените сили компетентните органи за управление
реализират своите функции чрез:
• Лобиране, като изложат по най-добър начин отбранителните
потребности на страната.
• Рационализиране на дейността по планиране и използване на
ресурсите и производствените мощности, които страната може да задели за
реализиране на своите отбранителни цели.
От изложеното става ясно, че организационните аспекти на връзката между
икономическите и военностратегическите субекти в мирно и военно време са
основополагащи за икономическото осигуряване на отбраната.

Производство и доставка на средства и услуги за въоръжените сили

Обстоятелството, че икономиката осигурява средства за въоръжените сили,
предполага своевременно прилагане на ефикасни подходи за използване на ней-
ните възможности за удовлетворяване на перспективни отбранителни потреб-
ности. По тази причина акцентът в дейността на компетентните органи за уп-
равление се поставя върху вноса или доставянето на изделия и услуги собствено
производство. Тази дейност се реализира по Закона за обществените поръчки,
 156
като се отчитат конфиденциалният характер на някои от заявките и търговските
интереси на страните.

Финансово осигуряване на отбраната и военна стратегия

Финансирането на въоръжените сили в национален формат се реализира
чрез бюджета и правилата за неговото разходване, а така също и с помощи от
други държави и организации за сигурност. Разгледан като финансов план за ре-
ализиране на отбранителната политика на държавата, бюджетът по отбраната е
средството, което осигурява изпълнението на планираните задачи. В частта си за
Министерството на отбраната той предопределя темповете на военнотехническия
прогрес, степента, с която се удовлетворяват потребностите на въоръжените сили
с ресурси и услуги, и възможностите за тяхното развитие. В съответствие с
изложеното органите за стратегическо управление (МО и ГЩ на БА) концент-
рират своите усилия в четири основни направления - оптимизиране параметрите
на средствата за държавно финансиране, получаване на собствени приходи, оси-
гуряване на помощи и икономия на средства.
Първото направление е свързано с прилагането на нови технологии за ос-
тойностяване на разходите за издръжка и развитие на отбранителните способ-
ности. Основа на дейността в това направление са: Въпросникът за отбрани-
телно планиране на НАТО за периода 2004-2009 г.; националната позиция по
предложенията за целите на Въоръжените сили, приета от Съвета по отбраната
на 18.12.2003 г.; прогнозата на макроикономическите показатели; очакваните
цени за периода 2005-2015 г. и др.
Данните показват, че за своята сигурност България харчи 12-13 % от
брутния вътрешен продукт. Тенденцията е годишната бюджетна рамка на
разходите за отбрана през следващите 10 години да бъде в пределите на 2,55 %,
от които непосредствено за въоръжените сили - 2,4-2,45 %, а през отделни
години и по-малко. Ежегодно бюджетът на МО може да нараства с 12,8 % [15]. За
да се рационализират разходите за отбрана, е необходимо:
1. Да се подобри експертната дейност на компетентните органи в МО и
Г1Ц на БА.
2. Да продължи интегрирането в НАТО и ЕС и в дейността на
създаваните в техните рамки икономически и финансови структури.
3. Военните единици и в бъдеще да се освобождават от дейности,
които не са свойствени за въоръжените сили,
4. Да се провежда конкретна изследователска дейност по разглеждания
проблем.
5. Второто направление е свързано с осигуряването на собствени
приходи като част от бюджета на ведомството. За постигане на посочената цел се
налага да се развиват възгледите за поставяне на редица дейности във
въоръжените сили на пазарен принцип. Такива дейности са свързаните с
ефективното ползване на обекти, предоставени от правителството за
стопанисване от Министерството на отбраната, разпродажбата на излишните
материални средства и извършването на образователни и други услуги.
 157
Третото направление е осигуряването на помощи на базата на съвместни
програми с чуждестранни съюзници и партньори, представители на едрия бизнес и
патриотични и други организации.
Четвъртото направление обхваща усилията, полагани за рационално
разходване на бюджетните средства в мирно и военно време. Ударението се
поставя върху търсене на възможности за усъвършенстване на структурата на
разходите и за тяхното минимизиране. Основа за постигане на първата цел са
възгледите, водещи до усъвършенстване на структурата и функциите на
въоръжените сили и на системата за тяхното осигуряване и управление. Например в
рамките на бюджета се предвижда относителните разходи за текуща издръжка на
личния състав да намалеят от 29 % през 2005 г. на 16 % през 2015 г.;
същевременно брутните средства в това направление да се увеличат с 33 %, а за
модернизация - с 471 %. Тези параметри на бюджета са резултат от предприетите
стъпки за привеждане на състава и структурата на БА в съответствие с
възможностите на държавата.
С не по-малко значение за минимизиране на разходите са разработваните
възгледи за: оценка на ресурсните разходи и за въвеждане на научнообосновани
норми за тяхното използване; внедряване на бойна и спомагателна техника с по-
добри експлоатационни и бойни качества; усъвършенстване на системите за
обучение и мотивация на личния състав; възлагане на услугите на граждански
организации чрез конкурс; усъвършенстване на формите и способите за използ-
ване на компоненти от въоръжените сили и др.

Населението като военностратегически фактор

Собственото население
Потенциалът на населението на дадена държава предопределя състава на
нейните въоръжени сили в мирно и военно време.
Вътрешната емиграция предопредели и продължава да влошава
териториалното разпределение на населението. Основната част от живеещите на
територията на страната се концентрира в големите градове. По тази причина се
затруднява поддържането на отбранителната инфраструктура, а въоръжените
сили се лишават от възможността да реализират определени социални функции в
обширни планински и пригранични райони и да набират кадрови войници и
сержанти.
Външната имиграция също довежда до негативни резултати.
Обстоятелството, че емигрират предимно млади, висококвалифицирани граждани
на страната, допринася до занижаване на възможностите за по-голям подбор на
кадри за въоръжените сили.
Застаряването на населението е факт с трайни последствия. На въоръжените
сили то се отразява за много дълъг период от време. Това е така, защото в
близките години се затруднява комплектуването на войсковите структури и прави
процеса в далечно бъдеще още по-трудно управляем.
Всичко това води до съществени промени в организацията и реда за
провеждане на мобилизацията и до преодоляване на проблемите относно подбора
 158
на кадровите войници, подготовката на резервистите, обновяването на системата
за нейното управление на мобилизацията.
Качественият състав на населението придобива приоритетно значение.
Влиянието на този фактор е най-съществено в три аспекта - медицински,
образователен и морално-психически.
Медицинският аспект се обуславя от влошаващия се здравен статус на
младежите и нарастващите изисквания към физическата дееспособност на
военнослужещите.
Образователният аспект придобива първостепенно значение по две
причини. Първата е, че военнослужещите все повече се превръщат в оператори
на сложни технически комплекси, поради което те трябва да имат не само висок
приоритетно техническо образование, но и да притежават способности за
динамична промяна на своята професионална квалификация.
Духовният аспект се обуславя от нарастващата отговорност на
военнослужещите да отстояват общопризнати духовни ценности и от
необходимостта продължително време да работят при високо психическо
натоварване, включително и в мултирелигиозна и многонационална среда.
Анализирайки населението като фактор, обуславящ
военностратегическите възгледи и действия, се налага да се посочи и все по-
нарастващата роля на гражданско-военните отношения.
За разрешаването на тези проблеми усилията се координират на държав-
но и ведомствено равнище по конкретни планове и програми.

Населението в потенциалните райони за прилагане

на военна сила
Тук следва да бъдат взети предвид поне три базови контингента чуждо
население - противник, взаимодействащи и съюзници (партньори).
Разглеждано като елемент от мощта на потенциалния противник,
населението на всяка отделна държава е съществен военностратегически проблем.
Опитът от локалните конфликти недвусмислено показва, че средствата и
способите за въздействие може правилно да бъдат определени само когато са
отчетени: реалните етнически, религиозни и културологични особености на
гражданите; техните икономически потребности, политическа нагласа, права и
свободи.
Връзките между партньорите и съюзниците са не по-малко важен фактор.
Влиянието му намира проявление в отношенията между: населението на
партниращите (съюзните) държави, населението на тези държави и каузата на
коалиционното или съюзното ръководство, местното население и чуждестранната
военна групировка, която се развръща и функционира на негова територия,
населението на коалиционните партньори (съюзниците) и потенциалния
противник и др.

Други икономически фактори и военната стратегия

 159
Обзорът на икономическите фактори няма да бъде пълен, ако не се взема
предвид и такива елементи на икономиката, каквито са търговията, селското
стопанство, енергетиката и транспортът.
Търговията е фактор, който влияе на военната стратегия пряко и косвено.
Пряко е, когато се реализира чрез доставяне на изделията направо за въоръже-
ните сили. Косвеното влияние се проявява чрез облекчаване на механизмите за
заявяване, придобиване и продажбата на военноприложни изделия, съдействието
за укрепването или не на военното търговско сътрудничество и получаването на
допълнителни ефекти.
Селското стопанство като ресурсен източник също е фактор със
стратегическо значение. Неговото влияние се трансформира чрез възможностите
на държавата да дотира и усвои неговото производство. То се проявява чрез
мащаба и структурата на военновременните запаси, реда за съхранение на
запасите и организацията на текущото осигуряване на въоръжените сили със
селскостопански продукти по линия на централизираните доставки.
Енергетиката е отрасъл на икономиката, който е с определяща роля за
създаване и развитие на националните отбранителни способности, включително и на
въоръжените сили. Това обстоятелство превръща нейните елементи в приоритетни
обекти за охрана и защита. С решаващо значение са компонентите на ядрената
енергетика и на язовирите. Това е така, защото тяхното поразяване е свързано с
огромни щети и вторични ефекти както за държавата, така и за въоръжените сили.
Транспортната система е базова предпоставка за функциониране на
въоръжените сили в мирно и военно време. Това обстоятелство е наложило
военностратегическите органи за управление да отчитат даденостите и да
планират разностранни мерки за развитие на съществуващите национални и
съюзни възможности. С определящо значение за развитието и използването на
въоръжените сили са възможностите на видовете транспортни подсистеми,
тяхното географско разположение и редът за привеждането им от мирно на
военно или друго извънредно положение. Разрешаването на възникващите
проблеми относно транспортното осигуряване на въоръжените сити е предмет на
двустранно сътрудничество между компетентните органи на МО и
Министерството на транспорта. С определящо значение са въпросите по
осигуряване на превозите на: националните контингенти за участие в
международни мисии; съюзнически (партньорски) сили, които преминават през
или се развръщат на националната територия, реда за ползване на въздушното и
морското пространство, възможностите за ползване на летища и други елементи
на транспортната система за военни цели и др.

4. Влияние на географската среда върху военностратегическите възгледи

Географската среда се разглежда като съвкупност от природни дадености
и техни антропогенни модификации, които се отличават с конкретно
положение, качества и параметри. Елементите на тази среда са земната
повърхност, хидрография, залесеност и качества на почвите); моретата и
океаните климатът, природните ресурси и въздушно-космическото
 160
пространство. Тяхното влияние върху военностратегическите възгледи се
реализира косвено чрез политическите решения и пряко чрез въздействието
върху действията на подчинените войски и сили.
На политическо ниво географската среда е рамката за формулиране и
реализация на конкретни концепции и доктрини, включително и на
отбранителните.
Натрупаният опит показва, че борбата за природни ресурси и за
рационалното им използване е с определящо значение и затова е приоритет в
политиката за просперитет и сигурност на всички овластени субекти.
В съвременни условия факторът, който формира отношението към
геополитическото и геофизическото пространство, е глобализацията.
Икономическата глобализация допринася за формирането на международни
производствени, търговски и финансови институции, които имат достъп до
наличните природни ресурси, независимо от това на територията на коя
национална държава се намират.
Този процес предопределя качествено нови аспекти в развитието и
използването на въоръжена сила. С определящо значение е стремежът на
националните държави (съюз или коалиция от държави) да използват въоръжените
си сили за създаването на международна среда, която да е благоприятна за
техните икономически интереси. Възможни са следните основни случаи:
Административната глобализация е следствие от икономическата. Това е
така, защото икономическите отношения са основополагащи за просперитета на
всяка обществена структура. Затова те в исторически аспект са предопределили
възникването на националните държави, а в съвременни условия създаването на
посочените вече обединения и необходимостта от цялостна интеграция на
съответствените общности в политически съюзи, федерални държави, коалиции и
т.н. На тази основа възникват и нови явления във военното дело:
• Появява се необходимостта от военна сила, която да защитава новите
образования, така както векове наред това са правили въоръжените сили на
държавите. Тези сили се изграждат, развиват и използват по правила,
съществено различаващи се от националните.
• Създадените съюзи променят не само геополитическата, но и
геостратегическата ситуация в света. Те предопределят качествено нова
политическа и военна стратегия, а така също и механизмите за тяхната
реализация при различни състояния на обществените отношения. Затова все по-
често се налага проблемите на мира и войната да бъдат разрешавани в ООН и в
рамките на регионалните организации за сигурност.
• Обособяването на междудържавни обединения внася нова
организация в Развитието и използването на съюзните (федералните или
коалиционните) сили.
• Комуникациите между хората са друг базов феномен на
глобализацията тя се реализира по всички области на обществените отношения и
със средства, които са върхови постижения на научнотехническия и социалния
прогрес. Прякото й влияние върху военната стратегия може да се анализира в два
аспекта
 161
• Комуникациите позволяват на хората да бъдат всестранно
информирани в целия спектър на техните интереси.
• Засилените комуникации направиха възможно сътрудничеството
между хората и националните отбранителни институции, което е приоритет и на
военностратегическите ръководители.
• Международните комуникации се реализират непосредствено и с
помощта на съвременни технически средства, които, разгледани във
военнополитически аспект, се развиват в посока на непрестанен стремеж към
развитие на посочените средства, усвояването на нови информационни
технологии, въвеждането на механизми за добиване и защита на обменяната
информация. Същевременно те са и обект за атака или защита за множество лица,
организации и държавни (съюзни) структури.
Разгледана в политико-военен аспект, глобализацията влияе на
военностратегическите възгледи в три аспекта. Първият включва разширената
географска среда като обект, който трябва да се защитава или да се овладява.
Вторият е влиянието на глобализацията като фактор, обуславящ кризите
(конфликтите) в обществените отношения. Третият е военнопрофесионалният,
който отразява интеграционните процеси в концептуалното и технологичното
обновяване на военното дело. Всички те се проявяват във взаимна връзка и по тази
причина се налага своевременно да бъдат прогнозирани и отчитани в политико-
военната практика.
Климатът остава универсален фактор и за всички географски региони.
Новото в неговото влияние се проявява в две насоки. Първата произтича от
необходимостта контингенти от БА да бъдат подготвяни в кратки срокове за
действие в райони, чийто климат съществено се различава от този на национална
територия, втората насока е производна на регионалните и глобалните промени на
климата като следствие от антропогенна дейност. Неблагоприятните
последствия е възможно да предизвикат криза, понякога и конфликт между
страните, причиняващи драстични изменения на климата, и всички останали.
Икономогеографските фактори изразяват връзката между антропогенна
дейност на суша (морета и океани) и дейността на въоръжените сили. Такива
фактори са сруктурата и разположението на различните икономически обекти,
природни ресурси и инфраструктурните елементи.
Икономическите обекти се разглеждат като цели за овладяване или
отбрана и в оперативен и тактически аспект. Част от тях са със стратегическо
значение и следва да се имат предвид в хода на съответното оперативно
планиране. Пример в това отношение е операцията на НАТО срещу СРЮ - 1999
г. Тогава поразяването на съвкупност от икономически обекти, доведе до
постигане на съюзните политически цели без загуби на личен състав. С
аналогично значение са и обектите, които са източник на тотално замърсяване на
околната среда в обществено значими размери или имат решаващ дял в
икономическото осигуряване на отбраната.
Природните ресурси са фактор, който има както тактическо, така и
стратегическо значение. Със стратегическо значение са източниците на нефт,
природен газ, уран, злато и др. В недалечно бъдеще такова значение ще получат
 162
и източниците на питейна вода. Затова овладяването (отбраната) им може да бъде
приоритетна политическа и стратегическа цел.
Инфраструктурните елементи са определящи за развръщането,
действията и осигуряването на военните действия. Такива обекти са
отбранителните, снабдителните, транспортните и комуникационните. Те се
проектират и развиват, а при необходимост - отбраняват или овладяват, в
съответствие с базовите цели на военния конфликт или криза и интересите на
съответната държава (съюз или коалиция от държави). В съвременни условия
нарасна значението на конкретни обекти: отбранителни (военни летища,
пристанища, отбранителни съоръжения и др.); снабдителни (складови бази,
петролопроводи, газопроводи, язовири и т.н.); транспортни, комуникационни,
културно-исторически и др.
Обстоятелството, че Република България се намира на възел от
кръстопътища със световно и регионално значение, предопределя изключително
важната роля на отбранителната инфраструктура за състоянието и действията на
въоръжените сили в мирно и военно време.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Т.3. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА

СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА”

Занятие 3.1. „Същност, система и функции на администрацията на

сигурността и отбраната - основни термини и определения”

Учебни въпроси:
1. Същност на държавната служба, военната служба и на държавната
служба в МВР.
2. Същност на администрация на сигурността и отбраната и основни
 163
аспекти на нейната дейност.
3. Система на администрацията на сигурността и отбраната.
Администрация на сигурността и отбраната, подпомагаща Народното събрание.
4. Администрация на сигурността и отбраната, подпомагаща дейността на
президента на Р България.

УВОД
Важен момент в системата на изучаването на учебната дисциплина
„Терминология на сигурността и отбраната” е, отличното усвояване и
анализиране на учебния материал от последната тема „Терминология на
администрацията на сигурността и отбраната”. Това ще ни помогне да
обвържем в едно цяло преминатия теоретичен материал и да осъзнаем как се
реализира в практиката на бъдещите офицери и експерти.

1. Същност на държавната служба, военната служба и на държавната

служба в МВР

Трайно изграден правов институт в публичната администрация е

институтът на държавната служба. Като част от системата на публичната
администрация в администрацията на сигурността и отбраната законодателно са
регламентирани институтът на военната служба и институтът на държавната
служба в МВР.
Законодателната уредба не дава задоволителни дефиниции на посочените
понятия.
В Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България от
1995 г. първоначално бе регламентирано, че военната служба във
Въоръжените сили е държавна служба с особено предназначение, която се
изпълнява съгласно Конституцията и закона. След изменение на закона през
2000 г. тази дефиниция се запазва, с изключение на това, че военната служба не
се изпълнява само във Въоръжените сили. С последното изменение на ЗОВС от
28.11.2008 г. е записано, че военната служба е държавна служба с особено
предназначение, която се изпълнява съгласно Конституцията и ЗОВСРБ.
Лицата, изпълняващи военна служба, са военнослужещи.
Военнослужещите се ползват с всички права по Конституцията и законите,
доколкото друго не е предвидено в ЗОВСРБ. Военнослужещите при
изпълнение на служебните си задължения са неприкосновени и се намират под
защита на закона. Неприкосновеността на военнослужещите се изразява в
специалната защита на живота и здравето им от закона.
Закона се прилага към всички български граждани, намиращи се в
страната или в чужбина. Той има действие и по отношение на юридическите
лица, регистрирани по българското законодателство.
Държавната служба в МВР не е дефинирана законодателно.
За разкриване същността на понятията военна служба и държавна служба в
МВР е необходимо да се дефинира общото понятие държавна служба, вследствие
на което да се изведат отличителните характеристики на тези правни институти.
 164

Държавна служба
Държавна служба е едно от древните понятия на държавноправните науки,
но и до днес има доктринарен характер. В българското законодателство то не е
дефинирано, но се употребява в редица текстове на основните закони -
конституциите. По този въпрос се е произнесъл с решения и Конституционният
съд на Република България, което помага при изясняването на неговите правна
същност и обхват.
В правната и особено в административноправната литература съществуват
множество доктринарни определения, разкриващи същността на понятието
държавна служба.
В исторически аспект държавната служба придобива значимост през
XVIII-XIX в. с увеличаването на административно-полицейския апарат и
глобалното разрастване на държавната собственост.
Държавната служба винаги се е свързвала с наличието на държавата, като
понятието за нея традиционно е придобивало смисъла на служене на държавата.
Чрез държавната служба се осъществяват функции от името на
държавата. Чрез реализиране на правомощия на нейните органи се осъществява
управление в различни области на обществения живот. Администрациите, които
подпомагат тези органи при реализирането на техните функции, предоставят
публични услуги на гражданите. Отделните държавни органи имат своя
самостоятелна компетентност и я проявяват, като вземат решения или издават
актове. За да могат да действат реално, те се нуждаят от такова установяване,
което да осигурява тяхното функциониране чрез назначени в структурите на
държавната администрация държавни служители, помощен и технически
персонал.
Анализирайки различни гледни точки за разкриване същността на
понятието държавна служба, могат да бъдат направени следните изводи:
- държавната служба е едно от най-древните понятия в
юридическата наука;
- тя е комплексен институт на публичното право и е съвкупност от
правни норми, регулиращи обществени отношения;
- отрасълът, към който се отнася този институт, е предимно този на
административното право;
- институтът на държавната служба има съществено значение за
обществените науки, отнасящи се до организацията и управлението извън
сферата на материалното производство.
Държавната служба се осъществява на основата на правото. Тя винаги е
правно регламентирана. В този смисъл държавната служба е трайно изграден
правен институт.
В организационен аспект държавната служба има важно значение за
структурата на органите на държавно управление и на
държавноадминистративния апарат за осъществяването чрез тях на нормална,
непрекъсваема, ефективна и качествена работа за задоволяване на нуждите на
самата държава.
 165
Във функционален аспект държавната служба се разглежда като
съвкупност от дейности по осъществяване функциите на държавата, чрез
предоставени правомощия на нейните органи, действащи от нейно име и в неин
интерес, като тези дейности се разпределят за изпълнение от отделни структури на
държавната администрация, в които се назначават държавни служители и лица,
работещи по трудово правоотношение.
В този смисъл авторът Николай Арабаджийски в учебника си
„Администрация на сигурността и отбраната” възприема, че:
Държавната служба е дейност за осъществяване функциите на
държавата чрез предоставени правомощия на органите, осъществяващи
управление в различни сфери на обществения живот, структурирани в
апарата на държавната администрация, подпомагани в дейността им от
държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение,
назначени в нея.

Военна служба
В Конституцията на Народна република България от 1971 г. е
регламентирано, че военната служба е задължителна за всички граждани съгласно
закона. През този период продължава действието си Законът за всеобщата военна
служба.
В Конституцията на Република България от 1991 г. е регламентирано, че
изпълнението на воинските задължения, условията и редът за освобождаване от
тях или за замяната им с алтернативна служба се уреждат със закон.
Изпълнението на воинските задължения се регламентира в глава осма на Закона
за отбраната и въоръжените сили на Република България от 1995 г.
Воинските задължения на гражданите обхващат дейности по изпълнение на
военната служба в мирно и военно време, служба в мобилизационния резерв и
служба в постоянния резерв и задължения по военния отчет.
Законът регламентира различните видове военна служба:.
Кадровата военна служба се изпълнява като професия в Българската
армия, Министерството на отбраната и в структурите на подчинение на
министъра на отбраната при условия и по ред, определени в този закон и в
сключения договор. Кадровите военнослужещи са офицери, сержанти и
войници.
Кадровата военна служба във военните съдилища и военната прокуратура
се упражнява като професия по ред, определен в ЗОВСРБ, в Закона за
съдебната власт и сключения договор.
Държавата гарантира на кадровите военнослужещи заемането на кадрови
военни длъжности и съответстващото им кадрово развитие съгласно сключения
договор, професионалната квалификация и резултатите от служебната дейност
при зачитане интересите на военната служба и на военнослужещите.
С договора за кадрова военна служба се определят срокът на службата,
правата, задълженията и изискванията и отговорностите при неизпълнението на
договора.
 166
Приетите във военните училища за нуждите на въоръжените сили
сключват договори за кадрова военна служба, в чийто срок се включва срокът
на обучението. Срокът за кадровата военна служба след завършване на
училището е не по-малък от 10 години.
Службата в мобилизационния резерв включва изпълнение на
задълженията за поддържане на мобилизационна готовност, за придобиване на
военна специалност и за повишаване на военната квалификация.
Мобилизационният резерв е предназначен за комплектуване на
военновременния състав на Министерството на отбраната и на въоръжените
сили и на Министерството на вътрешните работи.
Определянето на мобилизационен резерв, предназначен за
комплектуването на Министерството на вътрешните работи, се извършва по
ред, определен от Министерския съвет.
Служба в постоянния резерв - Постоянният резерв е предназначен за
комплектуване на мирновременния състав на въоръжените сили.
Числеността на постоянния резерв се определя със заповед на министъра
на отбраната. На служба в постоянния резерв се приемат български граждани.
Военновременната служба е служба в състава на въоръжените сили по
време на военно положение или положение на война и е задължителна за
българските граждани съгласно Конституцията и ЗОВСРБ.
От часа и деня на обявяване на "военно положение" или "положение на
война" започва военновременната служба на: обучаващите се във военните
училища, които са положили военна клетва; военнослужещите, които са на
кадрова служба; резервистите, намиращи се в момента във въоръжените сили.
За лицата, които не са положили военна клетва, военновременната
служба започва след полагането й.
Резервистите с мобилизационно назначение се считат на военновременна
служба от момента на оповестяването им.
Вследствие на изложеното могат да бъдат направени следните изводи:
- понятието военна служба не е изследвано задълбочено и дефинирано
прецизно в теорията на сигурността и отбраната;
- българското законодателство (отменено и действащо) ясно
разграничава военната от държавната и от гражданската служба;
- във функционален аспект военната служба може да се разглежда като
съвкупност от дейности за осигуряване отбраната на страната, която е част от
националната сигурност;
- военната служба се изпълнява с оръжие;
- лицата, които ще изпълняват военна служба, трябва да са годни за
нея и да са положили клетва.
Като обобщено заключение може да се посочи, че военната служба е
правов институт, който се отличава на този етап от института на държавната
служба.
В този смисъл цитираният автор Николай Арабаджийски възприема, че:
 167
Военната служба е особен вид държавна дейност за реализиране
функциите на държавата по осигуряване на отбраната като част от
националната сигурност, която се изпълнява от военнослужещи.

Държавна служба в МВР

Изразът държавна служба в МВР се използва в българското
законодателство за първи път в Закона за МВР от 1997 г. Той се отнася само до
дейност, която представлява осъществяването на функции на държавата от
органите на една администрация - МВР, които предоставят публични услуги по
защита на националната сигурност, противодействието на престъпността и
осигуряването на обществения ред.
Повечето от определенията на общото понятие държавна служба
рефлектират при дефиниране на понятието държавна служба в МВР.
Осъществяването на държавни функции при регулирането на обществените
отношения, свързани с управлението, защитата на националната сигурност,
противодействието на престъпността и осигуряването на обществения ред,
налагат в съвременни условия употребата на института на държавната служба
в МВР.
В организационен аспект понятието държавна служба в МВР има важно
значение за структурата на администрацията на вътрешното ведомство.
Във функционален аспект то трябва да се разглежда като особен вид
държавна дейност за осъществяване на функции от органите на МВР по защита
на националната сигурност, противодействието на престъпността и
осигуряването на обществения ред.
В закона на МВР с последните изменения от14.11.2008 г. е записано:
Служители на МВР са: държавните служители; лицата, работещи по
трудово правоотношение.
Статутът на държавните служители в МВР се урежда със Закона за МВР
Статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда
при условията и по реда на Кодекса на труда и на този закон.
В този смисъл автора Николай Арабаджийски възприема, че:
Държавна служба в МВР е особен вид държавна дейност за
осъществяване функциите на държавата чрез предоставени правомощия на
органи на МВР, реализиращи управлението по защитата на националната
сигурност, противодействието на престъпността и осигуряването на
обществения ред, структурирани в администрацията за вътрешен ред и
сигурност.

2. Същност на администрация на сигурността и отбраната. Основни

аспекти на нейната дейност

Същност на администрация на сигурността и отбраната

Администрацията обикновено се свързва с държавната организация.
Всяка държава има многобройна и развита администрация, предназначена да
осигурява сигурността и отбраната й.
 168
Терминът администрация е многозначен и невинаги конкретно използван.
Той има латински произход и означава „служа, обслужвам". С него се обозначава
най-общо: ръководство, управление, разпореждане, персонал и др.
В българския език понятието администрация се свързва с органите на
изпълнителната власт в една държава, длъжностните лица в едно управление,
административния персонал или помещението за управата на дружество или
предприятие.
Администрацията на сигурността и отбраната възниква едновременно
с възникването на държавата.
Администрацията на сигурността и отбраната не е законодателно
установена като самостоятелна администрация, каквито са например
митническата администрация; морската администрация, данъчната
администрация и др. Това е така, защото органите и структурите на
администрацията на сигурността и отбраната са установени в администрациите
на законодателната, на изпълнителната и на съдебната власт, в президентската
администрация, в администрациите на организациите за публични услуги, на
тези с идеална цел, на публичните стопански предприятия с държавно,
преобладаващо държавно и общинско имущество и в международните публични
организации. В този аспект администрацията на сигурността и отбраната е част
от посочените администрации.
Това разнообразие и сложност на администрацията на сигурността и
отбраната създава затруднения за нейната дефиниция. В специализираната
административна литература понятието администрация на сигурността и
отбраната не е дефинирано.
Авторът на учебника „Администрация на сигурността и отбраната” –
Николай Арабаджийски в своето изследване стига до следните изводи, че
администрацията на сигурността и отбраната е:
- дейност по постигане на публични цели, на резултати от
обществени интереси, свързани с осигуряването на сигурността и отбраната
на страната;
- проявяваща се дейност в трите вида власти - законодателна,
изпълнителна и съдебна. Тук следва да прибавим и администрацията на
президента. Всички те имат обслужваща администрация, предназначена да ги
подпомага при реализирането на функциите им, свързани с осигуряването на
сигурността и отбраната;
- политическия процес на държавното управление в сектора за
сигурност и отбрана;
- различна от частната (бизнес) администрация.
Администрацията на сигурността и отбраната представлява дейността на
група хора, обединили усилията си за постигането на общи цели, свързани с
осигуряването на националната сигурност. Смисълът на тези общи цели е дa
бъдат публични и да са насочени навън към обществеността като цяло.
Администрацията на сигурността и отбраната може да се свързва с
ефективното предоставяне на услуги в посока от изпълнителната власт към
хората. Тя включва вътрешния процес на вземане на решения как да се
 169
предоставят публичните услуги сигурност и отбрана, а също и вътрешната
динамика както в действащото правителство, така и във всяка държавна или
недържавна организация и институция, която действа в полза на народа.
Теорията за администрацията на сигурността и отбраната се създава
от тези учени, които творят и изследват тази област.
С практическата администрация на сигурността и отбраната се
занимават тези, които използват обществените ресурси, за да доставят услугите
сигурност и отбрана на обществото. Службата в името на народа е само част от
дефинирането на понятието за администрацията на сигурността и отбраната.
Абсолютно разделение между този вид администрация и политиката няма.
Администрацията на сигурността и отбраната се свързва предимно с
държавния сектор и включва както централната държавна администрация, така
и администрацията на ниво местно управление, но се отнася и за
неправителствените организации, които не са частни, както и до администрациите
на законодателната и съдебната власт и президентската администрация.
Администрацията на сигурността и отбраната може да бъде определена
като комплекс от процеси, организации и лица (действащи официални
длъжности и роли), свързани с изпълнението на законите и други нормативни
актове в сферата на изпълнително-разпоредителната (административната)
дейност на държавата за осигуряване на националната и сигурност.
Тази администрация се определя и като организация на дадени видове
дейност на различни държавни административни органи.
Администрацията на сигурността и отбраната се разглежда и като дейност
за постигане на публични цели, свързани с осигуряването на сигурността и
отбраната, на резултати от обществени интереси. Тя проявява дейността си
в законодателната, в изпълнителната и в съдебната власт, както и в президен-
тската институция и има обслужваща функция.
Администрацията на сигурността и отбраната е едновременно научна дис-
циплина, специализация, магистърска програма и практика.
Не трябва да се забравя и връзката на тази администрация с действаща-
та политика, независимо от политическия неутралитет на нейните служители.
В тесен смисъл понятието администрация на сигурността и отбраната
се разглежда като обществена система, продукт на човешката дейност.
Администрацията на сигурността и отбраната е съвкупност от отделни
подсистеми в системата на националната сигурност, които са изградени
съзнателно в резултат на целенасочената дейност на субективния фактор. Те са
формални подсистеми и имат съзнателна формална структура.
Дефинирането на понятието администрация на сигурността и
отбраната е продиктувано от необходимостта да се изясни спецификата на
възникването и функционирането й в системата на националната сигурност.
Цитираният автор дава следното обобщено определение:
Администрация на сигурността и отбраната е административна
организация, която включва структури на сигурността (службите за
сигурност) и структури на отбраната (Въоръжените сили, специализирани
служби, държавни органи, органи на местното самоуправление и местната
 170
администрация, организации и граждани), функционира в сферата на
публичната администрация и служи за постигане на административни цели по
осигуряване на националната сигурност, притежава устойчивост на
съставляващите я части и стабилност на връзките, и е комплекс от процеси,
структури и лица, свързани с изпълнението на Конституцията, законите и
други нормативни актове в сферата на административната дейност на
държавата.

Основни аспекти на дейността на администрацията на

сигурността и отбраната
Значимостта на администрацията на сигурността и отбраната се определя
от нейните взаимоотношения с обществото, държавата, организациите,
гражданите и към живота. Тази администрация изпълнява задачи на държавната
и местната политика в областта на осигуряването на националната сигурност,
тези задачи са свързани със задоволяване на нуждите на населението. Само
администрация на сигурността и отбраната се състои от хора, които определено
разбират целите на административните организации и активно са ангажиран
решаването на проблемите.
В този смисъл администрацията на сигурността и отбраната се концентрира
върху няколко важни професионални и теоретични характерни особености. Най-
важните характеристики на публичната администрация са: публичността,
задоволяването на обществения интерес, определянето и развитието на
политиката, демократизирането на публичната администрация,
превръщането й в посредник между общество и държава, човешкият
елемент, административните знания и опит. Адаптирано към администрацията
на сигурността и отбраната, тези особености са също валидни.
Всички публични административни организации - държавни, местни,
обществени, се занимават с публични дела, с неща, които представляват
обществен интерес на големи групи от населението.
Администрацията на сигурността и отбраната е основен фактор за
развитието на обществото, осигурявайки му необходимата сигурност. Най-важна
задача и отговорност на тази администрация е да установи и посрещне
очакванията за максимална сигурност на населението и на тази база да определя
целите на административните организации, на които се възлагат функции по
нейното осигуряване.
Задоволяването на обществения интерес е главното предназначение на
административната дейност. Той се проявява като обща насока и основание за
функциониране на администрацията на сигурността и отбраната.
Администрацията на сигурността и отбраната е важен фактор в
определянето и развитието на политиката на държавно и местно ниво в областта
на осигуряването на националната сигурност. Административните организации
трябва да участват в установяването и идентифицирането на проблемите на
сигурността и отбранително-мобилизационната готовност, изискващи решение.
Те трябва да проучват и обобщават обществените интереси, да подпомагат
участието на гражданите при търсенето и намирането на сполучливи социални
 171
решения, да обосновават и преценяват отговорно взетите решения.
Администраторите следва да участват активно и в законодателния процес в
областта на сигурността и отбраната. Законите не идват от само себе си в
пленарната зала. Администраторите са тези, които служат в практиката и усещат
необходимостта от промяна. Много често те изготвят проектите на закони или
други нормативни актове за бюджет или административни програми.
Осъществяването на нормалното функциониране и практическата
реализация на държавната политика в областта на националната сигурност
е традиционно най-важната задача на администрацията на сигурността и
отбраната.
Демократизирането на администрацията на сигурността и отбраната е
много важен момент. Тази администрация притежава възможността да съдейства
и сама да изгради демократична система на държавно управление..
Администрацията на сигурността и отбраната е посредник между общест-
вото и държавата. Интерпретирането на социалните проблеми на национал-
ната сигурност е важна задача на тази администрация, която стои между дър-
жавната власт и гражданите.
Човешкият елемент в администрацията на сигурността и отбраната е
много важен за разбирането и функционирането й. Голяма част от
административната дейност е посветена на отношения с гражданите. Самата
администрация осъществява действия чрез отделните администратори, които
освен държавни служители, кадрови военнослужещи и лица, работещи по
трудово правоотношение в администрацията на сигурността и отбраната, са и
хора с индивидуални човешки особености.
От голямо значение за тази администрация са изучаването и
анализирането на административния опит. Администрацията на сигурността и
отбраната е организация и дейност, които се основават на научни подходи при
изследването им. Изучаването и анализирането на собствения и чуждия опит са
необходими за поддържането й на нивото на съвременните изисквания.

3. Система на администрацията на сигурността и отбраната.

Администрация на сигурността и отбраната, подпомагаща Народното
събрание

Система на администрацията на сигурността и отбраната

Държавната власт в Република България се разделя на законодателна,
изпълнителна и съдебна. Функциите на държавата по осъществяване на
държавната власт се извършват от държавен апарат, който обхваща системата
от всички държавни органи.
 172
Държавните органи представляват единна система, състояща се от:
органите на държавната и местната власт и самоуправлението, които имат
законодателни (нормотворчески) функции - Народно събрание, общински съвети;
органи на държавната и местната администрация, които имат изпълнителни
функции - Министерски съвет, министри, министерства и други ведомства,
областни управители и областна администрация, кметове и специализирани
изпълнителни органи на общините; съдебните органи - съдии и съдилища -
върховни, окръжни, районни, военни и пр., прокурори и прокуратури.
Органите на държавната власт на Република България осъществяват
ръководство на съответната им администрация. При осъществяване на своите
правомощия по осигуряване на сигурността и отбраната органите на държавната
власт се подпомагат от администрация на сигурността и отбраната.
Функциите по осигуряването на сигурността и отбраната се реализират
чрез дейността на органите на държавната власт, които осъществяват
ръководство на други държавни органи, длъжностни лица и служители от
администрацията на сигурността и отбраната. В този смисъл тази
администрация е част от системата на публичната администрация и
нейните органи, длъжностни лица, служители и структури имат точно
определено място в нея.
Публичната администрация представлява обособена и сложна
обществена система, която обхваща: държавната администрация на
различните власти (законодателна, изпълнителна, съдебна), администрацията
на президента; администрацията на организациите за публични услуги;
администрацията на публичните организации с идеална цел;
администрацията на публичните предприятия с държавно, преобладаващо
държавно и общинско имущество и администрацията на международните
публични организации.
Николай Арабаджийски възприема следното определение, че:
Системата на администрацията на сигурността и отбраната е част
от системата на публичната администрация и обхваща структурите на
сигурността и структурите на отбраната, които се ръководят и подпомагат
дейността на различни органи на държавната власт и на президента.
Държавната администрация включва администрацията на
законодателната власт, президентската администрация, администрацията
на изпълнителната власт, администрацията на съдебната власт.

Администрация на сигурността и отбраната, подпомагаща

Народното събрание
Народното събрание (НС) е постоянно действащ орган, който
осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. НС
приема закони за всички министерства имащи отношение към сигурността и
отбранта. С тях то определя: ресурсите за сигурността и отбрана и общите
насоки за тяхната реализация; правата, задълженията и отговорностите на
държавата, компетентните структурни звена и гражданите, а така също
отношението на държавата към международно признати договори и спогодби.
 173
Конституцията регламентира, че: НС решава въпросите за обявяване на война и
сключване на мир (12, чл. 84, ал. 10), разрешава изпращането и използването на
български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди
войски на територията на страната или преминаването им през нея (12, чл. 84, ал.
11). То обявява военно и друго извънредно положение на цялата територия на
страната или на нейна част по предложение на президента или на Министерския
съвет; ратифицира или денонсира международни договори с военно значение и
такива свързани със сигурността; приема стратегически концепции с
политическо и военностратегическо значение и решава всички други въпроси
свързани със сигурността и отбраната.
Народното събрание (НС) избира от своя състав парламентарни
комисии, които биват постоянни и временни.
В XXXX Народно събрание са избрани „Комисия по отбрана”,
„Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред”, в която е създадена
„Подкомисия за контрол върху работата на службите за сигурност и на
службите за обществен ред”, и „Комисия по външна политика”.
Заседанията на посочените комисии са закрити. Всяка постоянна комисия
приема Вътрешни правила за работа.
Временните комисии по определени въпроси на сигурността и
отбраната се избират за проучвания и анкети. Те изготвят становища и
предлагат решения от НС. Те се избират по предложение на председателя на
НС или на 1/10 от народните представители. Комисиите преустановяват своята
дейност след изтичане на срока, за който са създадени или предсрочно с
решение на НС.
НС избира от своя състав постоянни делегации в международни
организации. Такива парламентарни делегации, участващи в работата на
международни публични организации за колективно сигурност и отбрана са:
- Делегация в Парламентарната асамблея на НАТО;
- Делегация в Парламентарната асамблея на ОССЕ;
- Делегация в Съвместния парламентарен комитет България – ЕС;
- Делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.
Администрацията на НС подпомага дейността на неговия председател. В
нея няма изградени структури на които да се възлагат дейности, свързани със
сигурността и отбраната.
Тази администрация подпомага и дейността на парламентарните комисии.
Тя се ръководи от главен секретар и се състои от служители към ръководството,
към парламентарните групи и към постоянните комисии, назначени в дирекции,
самостоятелни отдели и сектори. Основни структурни звена в администрацията
на Народното събрание, на които се възлагат дейности, свързани със
сигурността и отбраната, са: сектор „Защита на класифицираната инфор-
мация", сектор „ Отбранително-мобилизационна подготовка ", дирекция „За-
конодателна дейност и европейско право " и дирекция „Международни връзки
и протокол ".
 174
4. Администрация на сигурността и отбраната, подпомагаща
дейността на президента на Р България
Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията
и представлява Република България в международните отношения. Президентът
е върховен главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България,
които гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и
защитават нейната териториална цялост.
Въоръжените сили на Република България се състоят от формирования,
окомплектувани с личен състав, оръжие, бойна и друга техника, имущество и
средства за управление, подготвени за осъществяване на възложените им от
Конституцията и от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република
България функции по гарантиране на националната сигурност.
Личният състав на Въоръжените сили се състои от военнослужещи от
Българската армия, Министерството на отбраната и структурите на
подчинение на министъра на отбраната. При изпълнение на функциите си
Въоръжените сили използват оръжия, бойна, специална и спомагателна техника и
прилагат военните си и други умения, похвати и действия в съответствие с
конвенциите по международното хуманитарно право, по които Р България е
страна.
Президентът назначава и освобождава висшия команден състав на
Въоръжените сили и удостоява с висши военни звания по предложение на
Министерския съвет.
Президентът възглавява Консултативния съвет за национална сигур-
ност, чийто статут се определя със закон. Консултативният съвет за национална
сигурност е съвещателен орган по въпросите на националната сигурност.
Членове на Консултативния съвет за национална сигурност са: председателят
на Народното събрание; министър-председателят; министърът на
отбраната; министърът на вътрешните работи; министърът на външните
работи; министърът на финансите; началникът на Генералния щаб на
Българската армия; по един представител от всяка парламентарна група.
В зависимост от обсъжданите въпроси по решение на Консултативния
съвет за национална сигурност за участие в заседанията му могат да бъдат
привличани и други държавни и политически лица.
Консултативният съвет за национална сигурност обсъжда въпроси,
свързани със: външната и вътрешната политика на страната във връзка с
националната сигурност; гарантирането на гражданския мир, обществения ред,
правата и интересите на българските граждани; действията по пресичане или
предотвратяване на възникнала опасност за националната сигурност.
Консултативният съвет за национална сигурност изготвя становища и
предложения.
При военен конфликт или война президентът на републиката съгласно
Конституцията и ЗОВСРБ: обявява положение на война при въоръжено
нападение срещу страната или при необходимост от неотложно изпълнение на
международни задължения, военно или друго извънредно положение, когато
НС не заседава. В тези случаи то се свиква незабавно, за да се произнесе по
 175
решението; координира външнополитическите усилия за участие в
международните организации и структури за сигурност с цел прекратяване на
военния конфликт или на войната; ръководи Върховното главно командване,
издава актове за подготовката на страната и въоръжените сили за война и за
водене на военни действия; привежда в изпълнение военновременните планове
по предложение на Министерския съвет; въвежда ограничителен режим върху
информацията, свързана с отбраната на страната; внася предложение в
Народното събрание за сключване на мир.
С въвеждането на военно положение, обявяване на война или с
фактическото започване на военните действия президентът формира Върховно
главно командване. Върховното главно командване подпомага върховния
главнокомандващ при ръководството на отбраната и въоръжените сили.
Върховното главно командване включва: министър-председателя,
министъра на отбраната, министъра на вътрешните работи, министъра на
външните работи, министъра на транспорта, министъра на регионалното
развитие и благоустройството, министъра на извънредните ситуации,
председателя на Държавната агенция за информационни технологии и
съобщения, началника на Генералния щаб и други лица, определени от
върховния главнокомандващ.
Основа на отбранителния потенциал на Република България е
Българската армия. Тя се състои от:
1. Генерален щаб и войскови единици, които обслужват и осигуряват
въоръжените сили;
2. Сухопътни войски, Военновъздушни сили, Военноморски сили, които
включват в състава си войскови единици на родове и специални войски.
3. Националната гвардейска част, която е представително военно
формирование. Структурата, организацията и редът за използване на
националната гвардейска част се определят с акт на Министерския съвет.
4. Националната спортна рота е военно-спортно формирование извън
числения състав на Българската армия, в което може да се изпълнява военна
служба. Структурата, организацията, численият състав и редът за използване на
спортната рота се определят с акт на Министерския съвет.
Организацията и редът на функционирането, както и на носенето на
военната служба във въоръжените сили се уреждат с устави.
Уставите на въоръжените сили се утвърждават от министъра на отбраната
и се обнародват в "Държавен вестник".
Началникът на Генералния щаб на Българската армия е най-старши
по звание и длъжност кадрови военнослужещ в Р България и е пряк началник
на целия личен състав на БА. Началникът на Генералния щаб на Българската
армия е подчинен на Президента на Република България при осъществяване на
правомощията по ЗОВСРБ на Върховен главнокомандващ на въоръжените
сили.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия е непосредствено
подчинен на министъра на отбраната.
 176
При обявяване на режим "военно положение" и "положение на война"
началникът на Генералния щаб на Българската армия е главнокомандващ на
въоръжените сили и пряк началник на техния личен състав.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия се назначава от
президента на Република България по предложение на Министерския съвет за
срок 3 години.
Длъжността началник на Генералния щаб на Българската армия се заема
измежду заместник-началниците на Генералния щаб на Българската армия и
командващите на видовете въоръжени сили. Срокът може да бъде продължен
до 2 години.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия издава заповеди
относно: организационното изграждане, подготовката, планирането и
поддържането на бойната и мобилизационната готовност на Българската армия;
подготовката и извършването на мобилизацията на въоръжените сили; които се
утвърждават от министъра на отбраната.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия издава
организационни заповеди за изпълнение на заповедите на министъра на
отбраната относно: участието на войскови единици от Българската армия в
ликвидирането на последиците от бедствия и аварии; участието на войскови
единици от Българската армия в умиротворителни операции, в хуманитарни,
спасителни и други мисии извън територията на Република България и в
състава на многонационални формирования на територията на страната.
Генералният щаб подпомага началника на Генералния щаб при
ръководството на Българската армия и координацията на дейностите във
въоръжените сили.
Генералният щаб във военно време е Генерален щаб на въоръжените
сили.
Началникът на Генералния щаб: участва в разработването на военната
доктрина на страната и изпълнението на задачите по реализацията й от
Българската армия в мирно време и от въоръжените сили - във време на война,
както и ръководи разработването на Военна стратегия на Република България и
на др. ръководни документи.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия получава пряко
цялата информация относно Българската армия, добита от Държавна агенция
"Национална сигурност", служба "Военна информация" и служба "Военна
полиция".
Началникът на Генералния щаб на Българската армия представлява
Българската армия при контактите й с представители на чужди армии и войски.
Началникът на Генералния щаб издава директиви, заповеди и
разпореждания.
Началникът на Генералния щаб има трима заместници:
- първи заместник-началник на ГЩ на БА
- заместник-началник на ГЩ на БА по ресурсите
- заместник-началник на ГЩ на БА по операциите и подготовката.
 177
Към началника на Генералния щаб се създава Военен съвет на
началника на Генералния щаб като съвещателен орган.
Членове на съвета са заместник-началниците на Генералния щаб и
командващите на видовете въоръжени сили в Българската армия. В заседанията
на съвета по решение на началника на Генералния щаб могат да участват и
други длъжностни лица.

Сухопътни войски, Военновъздушни сили, Военноморски сили,

които включват в състава си войскови единици на родове
и специални войски
Съгласно Военната доктрина на Р България,1999 г. Войските и силите на
БА по степен на комплектуваност се подразделят на Активни сили и Резервни
сили.
По предназначение Активните сили се подразделят на Сили за
развръщане и Основни сили за отбрана.
Силите за развръщане включват сухопътен, военновъздушен и
военноморски компонент. Те се изграждат с възможности да бъдат
прехвърляни по въздух, суша и/или море; с висока степен на логистична
автономност; комплектувани са с професионален личен състав; поддържат
висока боеспособност, живучест и оперативна съвместимост. Комплектувани са
не по-малко от 90 % с личен състав и 100 % с въоръжение и техника и имат
материални средства за самостоятелно логистично осигуряване. Част от Силите
за развръщане се заделят като Сили за незабавно действие, комплектувани 100
% с личен състав, въоръжение, техника и материални средства. Те се изграждат
и подготвят да бъдат напълно съвместими със силите за незабавно и за бързо
реагиране на НАТО. В мирно време те участват в спасителни и хуманитарни
операции, в операции за поддържане на мира извън територията на страната,
водят борба с въоръжени терористични групи.
Основните сили за отбрана включват Активните сили - с изключение на
Силите за развръщане. Основните сили за отбрана имат в състава си
формирования от видовете въоръжени сили, комплектувани до 70 %, но не по-
малко от 40 % с личен състав и 100 % с въоръжение и техника.
Резервните сили се подразделят на Сили за нарастване и Сили за
териториална отбрана.
Силите за нарастване имат в състава си формирования от видовете въо-
ръжени сили с ниска степен на комплектуваност и се използват за поддържане
на техниката и въоръжението на дългосрочно съхранение и за подготовка на
резервисти за всички специалности, предвидени в щата на съответните военно-
временни формирования.
За Силите за териториална отбрана не се отделя мирновременен състав
от Българската армия. Те се формират във военно време на териториален
принцип. Формированията на Резервните сили са комплектувани 80-100 % с
въоръжение и техника, поддържани на дългосрочно съхранение. Основните сили
за отбрана от състава на Активните сили и Резервните сили формират Сили за
отбрана на националната територия.
 178
При провеждане на операции за отбрана на страната се включват всички
формирования на Въоръжените сили.
Резервът на Българската армия е предназначен за докомплектуване на
щатовете за мирно и военно време, за развръщане на военновременни форми-
рования и за поддържане на комплектуваността по време на мобилизацията, в
хода на кризи и военни действия. По своето предназначение резервът се дели на
постоянен и мобилизационен.
Постоянният резерв се състои от подбрани на договорна основа
резервисти, предназначени за докомплектуване на отделни длъжности от
щатовете за мирно време на Силите за развръщане и останалите Активни сили.
Мобилизационният резерв е предназначен за докомплектуване на
формированията до щатовете за военно време, за попълване загубите на силите в
хода на операциите и за развръщане на военновременни формирования. Част от
мибилизационния резерв се поддържа във висока степен на подготовка.
Военните формирования извън състава на Министерството на от-
браната се девоенизират и се преобразуват в държавни предприятия със закон.
Тези държавни предприятия поддържат готовност и осъществяват някои
мобилизационни и териториалноотбранителни функции във военно време.
С решение на Министерския съвет Въоръжените сили сформират,
подготвят и поддържат в готовност за действие контингенти от сили и средства
за участие в операции за поддържане на мира и в операции, различни от война.
В Министерството на отбраната се създават центрове за развитие на
оперативната съвместимост и за подготовка на контингенти за участие в
операции, различни от война. Кадрите, преминали такава подготовка, се водят
на отчет и в запаса.
Сухопътните войски (СВ) са вид въоръжени сили, които включват
формирования на родовете войски и на специалните войски. В мирно време те
поддържат постоянна бойна и мобилизационна готовност и провеждат подготовка
за водене на високоманеврена и устойчива отбрана и за участие в операции,
различни от война. В условия на криза имат готовност за формиране на
необходимите контингенти за операции, различни от война. При военен конфликт
отразяват ударите на противника и удържат оперативните райони на театъра на
военните действия. С активни действия във взаимодействие с Военновъздушните
сили, а на Приморското направление и с Военноморските сили Сухопътните
войски разгромяват вклинилите се противникови групировки и възстановяват
териториалната цялост на страната.
Сухопътните войски (СВ) имат:
- Командващ на Сухопътни войски;
- Заместник - командващ Сухопътните войски;
- Началник на Щаба на Сухопътните войски;
- Заместник - началник на Щаба на Сухопътните войски по подготовката;
- Заместник - началник на Щаба на Сухопътните войски по ресурсите.
Организационната структура на Сухопътните войски включва – Щаб,
бригади, полкове, обслужващи и осигуряващи формирования. По
 179
функционален признак те се разделят на Сили за развръщане, Сили за
територията на страната и Формирования за осигуряване на обучението.
Военновъздушните сили (ВВС) са вид въоръжени сили, които включват
формирования на тактическата авиация, войските за противовъздушна отбрана и
родовете войски. В мирно време те осъществяват контрол за спазване на режима
на въздухоплаването и неприкосновеност на въздушното пространство на Р
България; при поискване участват в контингенти за операции, различни от война.
Във военно време, самостоятелно или съвместно с другите видове въоръжени
сили, изпълняват задачи за: завоюване и удържане на превъзходство във въздуха;
противовъздушна отбрана на войски и обекти от територията на страната;
изолиране района на бойните действия; авиационна поддръжка на Сухопътните
войски и на Военноморските сили; водене на разузнаване и специални действия.
Военновъздушни сили (ВВС) имат:
- Командващ на Военновъздушните сили;
- Заместник-началници на Военновъздушни сили;
- Заместник-командващ на Военновъздушните сили;
- Началник на Щаба на Военновъздушните сили;
- Помощник-началник на Щаба на Военновъздушните сили по
подготовката;
- Помощник-началник на Щаба на Военновъздушните сили по ресурсите.
Структура: Щаб на ВВС; Авиационен оперативен център с Оперативен
център за въздушен суверенитет; Авиационна база с многоцелеви тактически
изтребители; Авиационна база с бойни и транспортни вертолети; Авиационна
база с транспортни самолети; Учебна авиационна база; База за предно
разполагане; Зенитно-ракетна бригада; Радиотехнически полк;
Военновъздушна учебна база; Подразделения за бойна поддръжка и логистично
осигуряване.
Военноморските сили (ВМС) са вид въоръжени сили, които включват
формирования на родовете и специалните сили. В мирно време те поддържат
благоприятен оперативен режим в морските пространства на Р България и при
поискване участват в контингенти за операции, различни от война. Във военно
време самостоятелно или съвместно с другите видове въоръжени сили отразяват
агресията на противника откъм море, осигуряват морските комуникации и оказ-
ват съдействие на приморския фланг на Сухопътните войски.
Военноморските сили (ВМС) имат:
- Командващ на Военноморските сили
- Главен щаб на ВМС с пряко подчинени части и подразделения и три
съединения (ВМБ – Варна с корабни дивизиони и подразделения за бойно и
МТМО, ВМБ – Бургас с корабни дивизиони и подразделения за бойно и МТМО
и Бригада леки сили).
Условията и редът за изпращане на български въоръжени сили извън
територията на Р България и за протичане на кадровата военна служба в тях се
уреждат в ЗОВСРБ и в Закона за изпращане и използване на български
въоръжени сили извън територията на Република България.
 180
Непосредственото ръководство на Сухопътните войски,
Военновъздушните сили, Военноморските сили и другите формирования в
Българската армия се осъществява от съответните командващи на видовете
въоръжени сили, командири и началници.
Към командващите на видовете въоръжени сили в Българската армия се
създават военни съвети като съвещателни органи. Членове на военните съвети
са офицерите от вида въоръжена сила, които заемат длъжности, изискващи
висши офицерски звания. В заседанията на съвета по решение на командващия
могат да участват и други длъжностни лица.
При осъществяване на функциите и задачите командващите, командирите
и началниците издават директиви, заповеди и разпореждания.
През 2004 г. Министерският съвет на Република България прие План за
организационно изграждане и модернизация на Въоръжените сили до 2015 г.
Планът регламентира организационното изграждане на Въоръжените сили
за 10-годишен период и остава отворен за промени от Министерския съвет и от
компетентните органи за пълно отразяване на настъпващи изменения в средата
за сигурност и съгласно приетия от НАТО цикъл за отбранително планиране.
Планът подлежи на усъвършенстване при запазване на основните
параметри, приети от Народното събрание в дългосрочната визия за развитие и
основни параметри за изграждане на Въоръжените сили.
Организационното изграждане и модернизацията на Въоръжените сили се
извършват на три основни етапа:
Първи етап - от януари 2005 г. до декември 2007 г. През този период прио-
ритетно се реорганизират и привеждат в готовност за използване декларираните
сили за НАТО в сроковете, посочени във въпросника за планиране на отбраната
(DPQ), и силите, предвидени за участие в Многонационалните мирни сили за
Югоизточна Европа, в т.ч. поддържащите и осигуряващите ги сили и средства.
Създава се действаща структура на Съвместното оперативно командване и се
привежда в съответствие с визията основната командна структура на Българската
армия и силите от структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната.
Стартира реформата във военнообразователната система и започва
модернизацията на войските и силите съгласно приетите от Министерския съвет
решения.
Втори етап - от януари 2008 г. до декември 2010 г. През този период ще
бъде завършена професионализацията на Българската армия, ще се реорганизи-
рат основните съединения и части от Българската армия и поддържащите еле-
менти и сили с по-ниска степен на готовност съобразно разчетите за модерниза-
ция на основното въоръжение и техника и разчетите за трансформация на личния
състав. Ще бъде завършена реформата във военнообразователната система и ще
продължи модернизацията на Въоръжените сили.
Трети етап - от януари 2011 г. до декември 2015 г. През този период ще
бъдат завършени модернизацията на Въоръжените сили и освобождаването от
излишно въоръжение и техника. Ще бъдат приведени в съответствие с визията
всички структури на Въоръжените сили.
Национална гвардейска част
 181
Общото ръководство на Националната гвардейска част се осъществява
от министъра на отбраната.
Началникът на Генералния щаб на Българската армия осъществява
непосредствено ръководство на Националната гвардейска част.
Националната гвардейска част включва: командване, щаб, основни и
обслужващи поделения.
Основни поделения в Националната гвардейска част са:
- гвардейското поделение за отдаване на почести;
- гвардейският представителен духов оркестър;
- артилерийското поделение за провеждане на салюти и празнични
илюминации.

При президента на Република България и на негово подчинение са:

Национална разузнавателна служба (НРС)

Националната разузнавателна служба, е създадена през 1992 г. след раз-
формироването на Първо главно управление на МВР. До 2002 г. се намира в
състава на Въоръжените сили на Република България, след което е извадена от
състава им и е подчинена на президента на страната.
НРС е специализирана разузнавателна и информационна служба,
подчинена на президента, която осигурява върховното ръководство с
информация за вземане на важни политически и икономически решения, както
и на решения в интерес на националната сигурност.
Разузнаването се води по направления и региони.
Основните направления са: политическо, икономическо, асиметрични
заплахи и технологично.
Регионите се определят от интересите на държавата. Те могат да бъдат:
балкански, западноевропейски, централноевропейски, близкоизточен,
черноморско-кавказки и т.н.
Основните фактори, оказващи влияние на изпълнение на задачите, са:
икономически, ефективност и участие в колективната система за сигурност.
Икономическият фактор е свързан с икономическото развитие на
страните и регионите, богати на енергоизточници и суровини, коридори, пазари
и високи технологии.
Вторият фактор - ефективност се определя от провежданата вътрешна и
външна политика. За целта е необходима точна, своевременна и изпреварваща
информация за световните, европейските и регионалните процеси. Освен това
се изисква укрепване на международното право. Същевременно се запазват
ролята и значението на военния фактор, особено в борбата срещу тероризма. С
ефективността са свързани процесите, развиващи се в глобалното
информационно общество, европейската интеграция, Балканите като зона на
конфликтни ситуации и значението на региона за транспортните и енергийните
комуникации.
Необходимо е да се отчита водещата роля на САЩ, ЕС и НАТО.
Националната разузнавателна служба решава следните основни задачи: води
 182
външнополитическото разузнаване с цел добиване на информация за
политическата обстановка и перспективите за нейното развитие; осигурява
икономическа сигурност съвместно с другите специализирани служби; разкрива
асиметрични заплахи и извършва информационна работа.
Във фокуса на задачите са националните интереси и националната
сигурност.
Основните способи за разузнаване, прилагани от НРС, са агентурата,
използването на открити източници и технически средства и сътрудничество с
партньорите.
Агентурното разузнаване се води на чужда и на българска територия. На
чужда територия се използват дипломатическите представителства,
търговските представителства, студентите и специализантите. На българска
територия се използват областните бюра и чуждестранните граждани,
пребиваващи в страната.
Откритите източници са широко застъпени. Използват се печатът,
радиото, телевизията и Интернет. Техническите средства се използват
съобразно конкретната задача.
Сътрудничеството с партньорите се извършва на най-високо ниво и е
свързано основно с обмен на информация. В момента има сътрудничество с 46
разузнавателни и контраразузнавателни служби.
От особена важност е осигуряването на разузнавателната дейност. То се
изразява в гарантирането на сигурност на операциите, на защита на
класифицираната информация, в контраразузнавателно осигуряване на
пребиваващите зад граница и информационно осигуряване.
Информационната работа трябва да бъде така организирана, че да
предоставя на потребителите общи оценка за политическата и икономическата
обстановка в световен, европейски и регионален мащаб; оценка на рисковете и
заплахите; степен на защитеност на националните институции и прогнози.
Потребителите на информация се осигуряват централизирано и
децентрализирано. Централизираното осигуряване се отнася за строго
определени потребители. Децентрализираното осигуряване се извършва тогава,
когато става дума за отделни министерства.
НРС се ръководи от директор. Структурата на службата включва
ръководство и административни звена за: информация и анализ; защита на
информацията; международно сътрудничество и връзки с обществеността;
оперативна дейност; човешки ресурси и логистика.

Национална служба за охрана (НСО)

Устройството и дейността на НСО са регламентирани с правилник.
Службата е юридическо лице на бюджетна издръжка и съгласно правилника
представлява специализиран военизиран държавен орган, подчинен на
президента на Република България.
НСО осигурява лична, постова и техническа охрана, специализиран
транспорт и пропускателен режим по месторабота, местоживеене, пребиваване
 183
в страната и в чужбина на президента, председателя на Народното събрание,
министър-председателя и вицепрезидента. Службата осигурява лична охрана и
специализиран транспорт на председателя на Конституционния съд, на
председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния
административен съд, на главния прокурор и на омбудсмана. При повишена
степен на застрашеност им осигурява и друга охрана на основание решение на
комисия.
НСО осигурява специализиран транспорт на членовете на
Конституционния съд, заместник-председателите на Народното събрание,
заместник министър-председателите, председателя на Сметната палата,
управителя на Българската народна банка и на директора на НСО. При повишена
степен на застрашеност им осигурява охрана на основание решение на комисия,
чийто състав се определя от президента.
НСО се ръководи от началник. Структурата на службата включва
ръководство и административни звена за: охранителна дейност;
оперативна дейност; транспортна дейност; техническа дейност;
материално-техническо и финансово осигуряване и човешки ресурси.
Сравнителният анализ на действащото законодателство и теоретичните
разработки показва различия при определянето на вида на тези служби.
В законодателството те се определят като специализирани служби
(ЗОВСРБ), специализиран военизиран държавен орган (Правилник за
устройството и дейността на НСО) или служби за сигурност (ЗЗКИ), а в
теорията се определят от посочените автори като специални служби.
Някои автори под специални служби разбират, че това са
„специализирани държавни органи, осъществяващи функции по разузнаване,
контраразузнаване и защита на конституционно установената
общественополитическа система".
Други автори под специални служби разбират „само държавни органи,
обслужващи информационно вземането на управленски решения от висшите
органи на държавната власт или изпълняващи по тяхно разпореждане
действия, известни в литературата като „специални операции”, или
„държавни органи от системата за национална сигурност, които добиват с
тайни (секретни)методи и средства и при спазване условията за
конспиративност информация,необходима за целите на държавното
управление”.
Необходимо е унифицирането на теоретичните и законови определения
за тези служби, като се извеждат основните характеристики , които определят
тяхната идентичност.
Президентската администрация подпомага реализирането на
функциите на президента на България. В нея се назначават секретари и
съветници на президента по въпроси на различни публични сфери. По
въпросите на националната сигурност о отбраната президентът има секретар
по националната сигурност и секретар по отбраната.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 184

Т.3. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА

СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА”
Занятие 3.2. „Администрация на сигурността и отбраната,
подпомагаща органите на изпълнителната власт - основни термини и
определения”
Учебни въпроси:
 185
1. Администрация на сигурността и отбраната на Министерския съвет.
2. Администрация на сигурността и отбраната на министъра на
отбраната.
3. Администрация на сигурността и отбраната на министъра на
вътрешните работи и на министъра на държавната политика при бедствия и
аварии.
4. Администрация на сигурността и отбраната на държавните агенции
и комисии.
5. Администрация на сигурността и отбраната на териториалните
органи, съдебната власт и на организациите за публични услуги.

УВОД
При осъществяване на своите правомощия органите на изпълнителната
власт се подпомагат от администрация.
Органите на изпълнителната власт биват централни и териториални.
Централните органи на изпълнителната власт са: Министерският
съвет; министър-председателят; заместник министър-председателите и
министрите.
Териториални органи на изпълнителната власт са: областните
управители и кметовете на общини.
За органи на изпълнителната власт се считат и: председателите на
държавните агенции и държавните комисии; изпълнителните директори на
изпълнителните агенции и ръководителите на държавни институции, създадени
със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции
във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.
Администрацията на изпълнителната власт е централна и
териториална.
Централната администрация на изпълнителната власт включва
администрацията на: Министерския съвет; министерствата; държавните
агенции; държавните комисии; изпълнителните агенции; административните
структури създадени с нормативен акт, които имат функции във връзка с
осъществяването на изпълнителната власт.
Териториалната администрация на изпълнителната власт включва:
областната администрация;общинската администрация;специализирани
териториални администрации, създадени като юридически лица с нормативен
акт.

1. Администрация на сигурността и отбраната на Министерския

съвет (МС)

Централен орган на изпълнителната власт, осигуряващ обществения

ред и националната сигурност, както и общото ръководство на държавната
администрация и на Въоръжените сили, е Министерският съвет. В този смисъл
 186
Въоръжените сили не са част от системата на държавната администрация.Те са
част от военната администрация.
Министерският съвет (МС) (правителството) е централен орган на
изпълнителната власт и оглавява нейната система. МС е колективен орган по
своя състав и се състои от равноправни членове. МС е изборен орган, който не
се избира пряко от избирателите, а от НС. Той е орган с обща компетентност.
МС ръководи и осъществява вътрешната и външна политика на страната в
съответствие с Конституцията на страната.
Министър-председателят е централен едноличен изпълнителен орган на
изпълнителната власт с обща компетентност. Той свиква и председателства
заседанията на Министерския съвет. Министър-председателят ръководи общата
политика и текущата дейност на МС. Той определя правомощията и ресорите
на заместник министър-председателите и координира работата им, както и
назначава и освобождава от длъжност заместник-министрите от
министерствата. Към МС на Р България от 1998 г. е създаден Съвет по
сигурността (Постановление № 216 на МС от 1998 г.).
Административно-техническото обслужване на дейността на Съвета по
сигурността се осигурява от администрацията на МС. От името на МС
министър-председателят на Р България ежегодно внася в НС доклад за
състоянието на отбраната и Въоръжените сили. МС може да създава служби
за подпомагане и осъществяване на функциите му в областта на отбраната и
Въоръжените сили.
Администрацията на МС осигурява неговата текуща дейност и
подготовката на неговите заседания. При изпълнение на своите функции тя
координира дейността на централната и териториалната администрация на
изпълнителната власт.
В общата администрация на Министерския съвет е създадена Дирекция
„Национален център за управление при кризи", която подпомага Съвета по
сигурността.

Министри
Министърът е централен едноличен орган на изпълнителната власт със
специална компетентност и ръководи отделно министерство. Министърът
ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика
според своите правомощия.
По своята правна природа и по мястото, което заема в държавния апарат,
той е изцяло в сферата на изпълнителната власт, като присъства и работи в нея
в няколко качества. Министърът е член на правителството. Той е едноличен
държавен орган със специални компетенции, който ръководи и отговаря за
определен ресор в изпълнителната власт. Министърът стои на върха на една
административна пирамида в отделен ресор на държавното управление. Той се
избира по съответен ред и длъжността му има политически характер.
Функциите по осигуряването на сигурността и отбраната основно се
възлагат на министъра на отбраната и на министъра на вътрешните работи,
които са централни органи на изпълнителната власт.
 187
През 2005 г. в Република България се създава Министерство на
държавната политика при бедствия и аварии. Дейностите по
предотвратяване, овладяване и преодоляване на последиците от кризи се
възлагат през 2005 г. на министъра на държавната политика при бедствия и
аварии.
Управлението при кризи е елемент на националната сигурност на
страната. Организацията, основните функции, задачите, правата и
задълженията, както и принципите на взаимодействие на органите на държавна
власт и местно самоуправление, на физическите и юридическите лица при
управление при кризи се регламентират със Закон за управление при кризи.
Целта на закона е да осигури опазването на живота, здравето и
имуществото на населението, територията, околната среда, културните и
материалните ценности на страната чрез изграждането на Национална
система за управление при кризи. Законът не се прилага при обявяване на
режим „положение на война", „военно положение" или „извънредно
положение" по смисъла на ЗОВСРБ.
Криза по смисъла на Закона за управление при кризи е такава внезапна
или очаквана промяна на установеното състояние на живот, предизвикана от
човешка дейност, събития или природни явления, при която са нарушени или
застрашени животът, здравето и имуществото на големи групи от хора,
територията, околната среда, културните и материалните ценности на страната.
В случай на криза на територията на друга държава компетентните
органи осъществяват необходимите действия за реагиране при криза по реда на
този закон.
Националната система за управление при кризи
Националната система за управление при кризи включва:
- Органи за управление - централните органи (Министерският съвет
(МС), министър-председателят, заместник министър-председателите и
министрите), териториалните органи (областни управители и кметове на
общини) на изпълнителната власт, както и председателите на държавните
агенции, държавните комисии, изпълнителните директори на изпълнителните
агенции и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с
постановление на МС, които имат функции във връзка с осъществяването на
изпълнителната власт.
При осъществяване на правомощията си МС се подпомага от Съвета по
сигурността, а за всеки конкретен случай - от Национален кризисен щаб.
Създадена е и Комисия за възстановяване и подпомагане при кризи към
Министерския съвет, която се ръководи и представлява от министъра на
държавната политика при бедствия и аварии и се подпомага от Главна
дирекция „Национална служба „Гражданска защита" от специализираната
администрация на Министерството на държавната политика при бедствия и
аварии, към която има 28 териториални звена.
- Центрове за управление - те се създават в администрацията на органите
за управление. Център за управление при кризи в администрацията на МС е
Националният център за управление при кризи.
 188
- Комуникационно-информационна система - тя обхваща системите в
органите за управление при кризи.
- Сили за реагиране при кризи - такива са:
- структури на администрациите на органите на изпълнителната
власт:
- Главна дирекция "Пожарна безопасност и спасяване" на МВР -
специализирана служба за пожарна безопасност и защита на населението при
пожари, бедствия, аварии и катастрофи;
- Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита" на
Министерството на държавната политика при бедствия и аварии -
осъществява дейност по гражданската защита на населението при бедствия,
химически, биологични и радиационни замърсявания вследствие на
технологични аварии, терористични актове и катастрофи;
- Въоръжените сили - в мирно време при наличието на природни
бедствия, промишлени аварии, катастрофи и опасни замърсявания те
изпълняват възложените им задачи по участие в превантивната и
непосредствената защита на населението и провеждане на спасителни и
неотложни аварийно-спасителни работи, по ред, определен със Закона за
управление при кризи;
- формирования на юридическите лица;
- екипи на центровете за спешна медицинска помощ, на други
лечебни заведения или на здравни заведения;
- доброволни формирования - такива се създават по ред, определен от
Министерския съвет на територията на населените места за подпомагане
органите на Главна дирекция "Пожарна безопасност и спасяване" на МВР
за предотвратяване, ограничаване и ликвидиране на пожари; ограничаване и
ликвидиране последствия от бедствия, аварии и катастрофи; спасяване на хора
и имущество.

2. Администрация на сигурността и отбраната на министъра на

отбраната
Министърът на отбраната ръководи и отговаря за провеждането на
държавната политика в МО и в БА.
При изпълнение на правомощията си министърът на отбраната се
подпомага от началника на ГЩ на БА и от заместник-министрите на отбраната.
При изпълнение на правомощията си министърът на отбраната се
подпомага от политически кабинет по смисъла на Закона за администрацията.
Министърът на отбраната, заместник-министрите и другите членове на
политическия кабинет са цивилни лица.
Министърът на отбраната ръководи МО и осъществява граждански
контрол върху Българската армия, като: ръководи планирането на отбраната в
Министерството на отбраната и в Българската армия; съставя проект на
държавния бюджет в частта му за МО; разпределя бюджета на МО и ръководи
финансовото и материално-техническото осигуряване на БА; ръководи
 189
кадровата политика и отговаря за окомплектуването на БА с личен състав и за
подготовката на офицерските кадри; ръководи дейността по осигуряване на
информация в интерес на отбраната и националната сигурност; осъществява
общо ръководство на военното образование и на научноизследователската
дейност; съгласувано с министъра на образованието и науката прави
предложения за откриване, преобразуване и закриване на военни академии,
висши военни училища, факултети, филиали, институти и колежи към тях,
както и военнонаучни организации; ръководи осъществяването на здравната
политика в Министерството на отбраната и в Българската армия; осъществява
международно сътрудничество в областта на отбраната; ръководи и осигурява
социалната политика; стандартизира, кодифицира и сертифицира военната и
специалната продукция за нуждите на въоръжените сили; разрешава участието
на войскови единици от Българската армия при овладяване и преодоляване на
последиците от природни бедствия, промишлени аварии, катастрофи и опасни
замърсявания по ред, определен със закон и ръководи всички останали
дейности на МО.
Към министъра на отбраната се създава Съвет по отбраната като
съвещателен орган. Членове на Съвета по отбраната са началникът на
Генералния щаб на Българската армия, заместник-министрите на отбраната,
заместник-началниците на Генералния щаб и командващите на видовете
въоръжени сили.
В заседанията на Съвета по отбраната по решение на министъра на
отбраната могат да участват и други длъжностни лица.
Министърът на отбраната информира върховния главнокомандващ за
заседанията на Съвета по отбрана.
Министерството на отбраната е администрация, която подпомага
дейността на министъра на отбраната при осъществяване на правомощията му,
осигурява технически дейността му и извършва дейности по административното
обслужване на физическите и юридическите лица.
Главният секретар осъществява административното ръководство на МО
в изпълнение на законните разпореждания на министъра на отбраната.

Звено "Сигурност на информацията"

Звеното се ръководи от служител по сигурността на информацията и е на
пряко подчинение на министъра.
Звеното отговаря за защитата на класифицираната информация в
министерството.
Дирекция "Вътрешен одит"
Дирекцията е на пряко подчинение на министъра и осъществява
вътрешен одит по Закона за вътрешния одит в публичния сектор.
Дирекция осъществява дейността по вътрешен одит на всички структури,
програми, дейности и процеси в министерството в съответствие с чл. 13 от
Закона за вътрешния одит в публичния сектор.
Директорът на дирекцията докладва директно на министъра.
 190
Инспекторат
Инспекторатът на министерството осигурява изпълнението на
контролните функции на министъра при провеждането на държавната политика
в областта на отбраната.
Инспекторатът извършва контролни и други проверки по указание на
министъра в министерството, Българската армия и в структурите на
подчинение на министъра.
Инспекторатът участва в проверките на бойната подготовка, войсковия
ред и дисциплина.
Инспекторатът е на пряко подчинение на министъра и се ръководи от
главен инспектор.
Инспекторатът осъществява съдействие и контрол по привеждане в
изпълнение на препоръките и предложенията на омбудсмана.
Организацията на дейността, видовете проверки, както и условията и
редът за извършването им се определят от министъра.

Обща администрация на МО
Общата администрация подпомага осъществяването на правомощията на
министъра, създава условия за осъществяване на дейността на
специализираната администрация и извършва техническите дейности по
административното обслужване.
Общата администрация на министерството е организирана в 3 дирекции:
- Дирекция „Административно и информационно обслужване”;
- Дирекция „Финансово-стопански дейности”;
- Дирекция „Връзки с обществеността”- подпомага министъра при
осъществяване на дългосрочната медийна политика на министерството и на
БА, като планира, координира и ръководи всички дейности по връзките с
обществеността;

Специализирана администрация на МО
Специализираната администрация подпомага и осигурява
осъществяването на правомощията на министъра и на заместник-министрите в
рамките на делегираните им правомощия и определените им функции.
Специализираната администрация е организирана в една главна
дирекция и 4 дирекции:
- Дирекция "Политика за сигурност и отбрана" - подпомага
министъра в процеса на формиране, провеждане и контрола по изпълнението
на политиката за националната и колективната сигурност и отбрана, в т. ч.
участието в разрешаването на кризи от военен и невоенен характер; извършва
периодични прегледи и оценка на съответствието на стратегическите
документи, свързани с политиката за сигурност и отбрана, с действащата
нормативна уредба; координира провеждането на прегледи на отбраната и на
въоръжените сили и формулира политиката за тяхното развитие; изготвя
Указания по отбранителна политика и Годишен доклад за състоянието на
отбраната и въоръжените сили; провежда изпити съгласно стандарта на НАТО
 191
STANAG 6001 и осъществява общ контрол за прилагане на политиката и
процедурите в системата на езиковото обучение; ръководи изграждането и
развитието на автоматизираната система за управление на човешките ресурси и
води отчета на личния състав от структурите на подчинение на министъра и
висшия команден състав.
- Дирекция "Правно-нормативна дейност"
- Главна дирекция "Инфраструктура на отбраната"- подпомага
министъра при формиране и реализиране на политиката по управление на
военната инфраструктура на министерството и на инвестициите. Тя има
териториални звена в София, Пловдив, Хасково, Сливен, Варна и Плевен.
- Дирекция "Планиране и управление на бюджета"
- Дирекция "Политика по въоръженията"- - формира политиката в
областта на отбранителната аквизация и координира нейната реализация;
изгражда и поддържа национална кодификационна система, съвместима със
системата на Организацията на Северноатлантическия договор, и организира
дейностите по кодификация на материални средства за отбрана на страната и
др. дейности.

Административни структури на подчинение на министъра на

отбраната
- Служба "Военна Информация"- тя е юридическо лице на бюджетна
издръжка - второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към министъра на
отбраната. Служба "Военна информация" добива, обработва, анализира,
съхранява и предоставя информация в интерес на отбраната и националната
сигурност на Република България. Организационно-щатната структура на
службата се утвърждава от министъра на отбраната, а дейността й е
регламентирана с Правилник, утвърден от Министерския съвет.
- Служба "Военна полиция"- тя е специализирана военизирана служба,
която осъществява поддържането на реда и сигурността в Министерството на
отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на
отбраната. Службата осъществява своите функции и спрямо едноличните
търговски дружества с държавно участие, в които министърът на отбраната
упражнява правата на държавата, и чиято дейност е свързана с производство,
ремонт или търговия на оръжие, стоки или технологии с възможна двойна
употреба.
Служба „Военна полиция” има следните функции и задачи: Извършва
дейности за опазване на реда в Министерството на отбраната, Българската
армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната за
предотвратяване, разкриване и разследване на престъпления и за издирване на
извършителите им; Осъществява охрана на мероприятия, обекти и лица в
Министерството на отбраната, Българската армия и структурите, подчинени на
министъра на отбраната, на чуждестранни делегации и инспекции, на
транспортни средства, с които се превозват личен състав, бойна техника,
въоръжение, боеприпаси и други общоопасни средства, както и на
чуждестранни военни формирования, преминаващи през територията на
 192
страната или участващи в международни учения; Упражнява контрол по
спазването на правилата за движение по пътищата от водачите на военни
превозни средства и от организирани групи от военнослужещи и извършва
регулировъчна дейност; Осъществява цялостен противопожарен контрол в
Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение
на министъра на отбраната. Разследва авиационни произшествия и инциденти с
военни въздухоплавателни средства; Осъществява самостоятелно или във
взаимодействие с други органи антитерористичната дейност във въоръжените
сили; Извършва дейности по събиране, обработване, съхраняване, анализиране,
използване и предоставяне на информация, свързана с поддържането на реда и
сигурността в Министерството на отбраната, Българската армия и структурите
на подчинение на министъра на отбраната.
- Военномедицинска академия;
- Национален военноисторически музей;
- Военна академия „Георги С. Раковски".

Изпълнителни агенции
Към министъра на отбраната функционират изпълнителни агенции.
Изпълнителната агенция е администрация към министъра на отбраната за
административно обслужване на физически и юридически лица, както и за
изпълнение на дейности и услуги, свързани с осигуряването на дейността на
органите на държавната власт и на администрацията. Агенцията се ръководи и
представлява от изпълнителен директор. Той се назначава от министъра на
отбраната съгласувано с министър-председателя за срок 5 години без
ограничения за броя на мандатите, за които едно лице може да заема тази
длъжност.
Главният секретар на изпълнителната агенция осъществява админи-
стративното ръководство на агенцията в изпълнение на законните разпорежда-
ния на изпълнителния директор.
- Изпълнителна агенция "Социални дейности на Министерството на
отбраната" - осъществява социалните дейности на Министерството на
отбраната, тя осигурява отдиха и възстановяването на личния състав на МО и на
БА, настанява нуждаещи се кадрови военнослужещи и граждански лица в
общежитията на МО, организира изпълнението на решенията на Отрасловия
съвет за социално сътрудничество. Към нея премина и бившата агенция
„Военни клубове и информация”

Други централни органи, участващи в отбраната на Република

България
Такива са: министърът на финансите, министърът на транспорта и
съобщенията и органите за управление на БНБ - управителният съвет,
управителят и тримата подуправители (институция, която е независима от
изпълнителната власт и на която управителят се назначава от Народното
събрание).
 193
В съответствие със Закона за администрацията от 1998 г. общата адми-
нистрация на всяко министерство включва дирекция „Управление при кризи и
отбранително-мобилизационна подготовка”, както и служител по сигур-
ността на информацията.

Обучителни институции на МО
Обучението, квалификацията и професионалната подготовка на
кадровите военнослужещи се извършват във военни и граждански академии,
училища и учебни центрове. Военни училища са: военните академии и
висшите военни училища.Учебните центрове са обучителни институции на
Министерството на отбраната, в които се провежда подготовката на военни
специалисти за Въоръжените сили.
- Национален военен университет „Васил Левски» (НВУ)
НВУ е държавно висше училище и има три факултета:
- факултет „Общовойскови" – гр. Велико Търново;
- факултет „Артилерия, ПВО и КИС" – гр. Шумен;
- факултет „Авиационен" – гр. Долна Митрополия.
Основните задачи на НВУ са: да провежда обучение за придобиване на
висше образование по специалности от областта „Сигурност и отбрана», както и
по специалности в областта на природните, обществените и техническите науки;
да провежда обучение за повишаване квалификацията на кадрови военно-
служещи и граждански лица; да извършва научни и приложни изследвания; да
провежда процедури за присъждане на научни степени и научни звания в
съответствие с действащото законодателство;
НВУ включва в структурата си основни звена, обслужващи звена, филиали
и административни звена.
Основни звена на НВУ са факултетите, департаментите, институти-
те и колежите.
Обслужващи звена на НВУ са: сектори; центрове; библиотеки;
лаборатории; опитни станции; издателски комплекс; производствени бази;
хотелска, спортна и други бази.
Административни звена на НВУ са управление, отделения и служби.
Управлението на НВУ се осъществява от изборни академични органи и
назначени ръководители.
Органите за управление на НВУ са общото събрание, академичният съ-
вет и началникът.
Орган за вътрешен контрол върху дейността на НВУ е контролният съвет
Началникът на НВУ е кадрови военнослужещ
Заместник-началникът на НВУ по учебната и/или по научната част е ха-
билитирано лице.
Органи за управление на факултетите на НВУ са общото събрание,
факултетният съвет и началникът на факултета.
Началникът и зам.естник–началника на факултета са кадрови
военнослужещи и са хабилитирани
 194
Катедрата е звено на факултета или на департамента, филиала и колежа,
което осъществява учебна и научноизследователска дейност по една дисциплина
или по група сродни дисциплини и включва не по-малко от 7-членен академичен
състав на основен трудов договор в университета
Органи за управление на катедрата са катедреният съвет и началникът
(ръководителят) на катедрата.
Служителят по сигурността на информацията е пряко подчинен на
началника на НВУ. В НВУ има териториалнизвена на Военна полиция и ДАНС.
- Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров"
Има два факултета и аналогична администрация както НВУ „В Левски”
- Военна академия „Георги С. Раковски":
Целта на В А „Г.С. Раковски" е да обучава слушатели и студенти в
областа на висше образование „Сигурност и отбрана" и да осигурява
специализирана подготовка на български и чуждестранни офицери и граждански
лица за командни щабни длъжности и управленски отговорности в оперативно-
тактиче звена на Въоръжените сили на Република България, във висшите
стратегически равнища на Министерството на отбраната, Генералния щаб и
държавната аднистрация, в структурите и щабовете на НАТО и за участие в
съвместни многонационални мисии.
Основни звена на ВА са факултетите, департаментите, институтите
и филиалите. Факултетите, институтите и филиалите се откриват, преобразуват и
закриват от Министерския съвет. Департаментите се откриват, преобразуват и
закриват от академичния съвет.
Управленски звена на ВА са командване и отдели.Останалите органи са
аналогични с тези на НВУ.
Обслужващи звена в структурата на академията са както при НВУ:
центрове; библиотеки; лаборатории; издателска; хотелска, спортна и други
бази.
Служителят по сигурността на информацията е пряко подчинен на
началника на академията и изпълнява задачите, възложени му със Закона за
защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) и нормативните актове по
прилагането му.
Институтът е основно звено, което обединява секции за извършване на
дългосрочна научноизследователска дейност. Той включва не по-малко от 20 ха-
билитирани лица. Структурата на института се определя от академичния съвет на
ВА „Г.С. Раковски" и чрез началника на академията се предлага за утвърждаване
по установения законов ред.
Органи за управление на института са: общото събрание, съветът на
института и неговият директор. Те се избират с мандат 2 години.
В академичната общност за извършване на дългосрочна
научноизследователска дейност могат да се включват представители на
изследователски центрове, лаборатории и други звена със същия предмет на
дейност.
 195
3. Администрация на сигурността и отбраната на министъра на
вътрешните работи и на министъра на държавната политика при бедствия
и аварии.

Администрация на министъра на вътрешните работи

Министърът на вътрешните работи е централен едноличен орган на
изпълнителната власт, който ръководи, координира и контролира
осъществяването на държавната политика за защита на правата и свободите на
гражданите, националната сигурност и обществения ред. МВР е администрация
с йерархичен характер и централизъм в управлението. То е юридическо лице
на бюджетна издръжка.
При осъществяване на своите правомощия министърът на вътрешните
работи се подпомага от заместник-министри и генерален комисар на МВР.
При изпълнение на функциите си министърът на вътрешните работи се
подпомага от политически кабинет.
Заместник-министрите подпомагат министъра при осъществяване на
политиката на правителството и при изпълнение на неговите правомощия.
Генералният комисар на МВР е висшата професионална длъжност в
министерството. Той ръководи дейността на главните и областните дирекции,
При осъществяване на своите правомощия генералният комисар на МВР
се подпомага от заместници.
Политическият кабинет е пряко подчинен на министъра на вътрешните
работи, има съвещателни и информационно-аналитични функции и
осъществява връзките на МВР с обществеността.
Политическият кабинет подпомага министъра на вътрешните работи при
формулиране и разработване на конкретни решения за осъществяване на
правителствената политика, както и при представянето й пред обществото.
В политическия кабинет се включват заместник-министрите, началникът
на кабинета, парламентарният секретар и директорът на специализираната
административна дирекция за връзки с обществеността.
Основните задачи на МВР са: защита на националната сигурност;
противодействие на престъпността и опазване на обществения ред; защита на
правата и свободите на гражданите и опазване на техните живот, здраве и
имущество; осигуряване на разследване на престъпления; осигуряване на
пожарна безопасност и извършване на пожарогасителна и аварийно-спасителна
дейност при пожари, бедствия, аварии и катастрофи; охрана и контрол на
държавната граница; защита от тероризъм; информационно осигуряване на
министерството и органите на държавна власт; оказване на съдействие на други
държавни органи; международно сътрудничество; предоставяне на
административни услуги и осъществяване на контролна дейност.
Основните структури на МВР са: главните дирекции; областните
дирекции; специализирана дирекция "Оперативни технически операции";
дирекция "Вътрешна сигурност"; специализираните административни
дирекции; Академията на МВР; Медицинският институт на МВР;
научноизследователските и научно-приложните институти.
 196
Главните дирекции на МВР са: Главна дирекция "Криминална
полиция"; Главна дирекция "Охранителна полиция"; Главна дирекция
"Гранична полиция"; Главна дирекция "Досъдебно производство"; Главна
дирекция "Пожарна безопасност и спасяване".
Главна дирекция "Криминална полиция" се състои от: дирекция
"Противодействие на общата престъпност" и "Противодействие на
организираната и тежката престъпност".
Главна дирекция "Охранителна полиция" се състои от: дирекция
"Охранителна и пътна полиция"; дирекция "Транспортна полиция"; дирекция
"Жандармерия"; дирекция "Миграция"; дирекция "Български документи за
самоличност".
Главна дирекция "Гранична полиция" има териториални звена.
Областните дирекции на МВР се създават и закриват от Министерския
съвет по предложение на министъра на вътрешните работи. Областните
дирекции на МВР са юридически лица.
Министърът на вътрешните работи може да създава и закрива районни
управления в областните дирекции на МВР.
Академията на МВР е висше училище, създадено с решение на
Народното събрание. Академията на МВР е юридическо лице. Академията на
МВР се ръководи от академичен съвет и ректор.
Медицинският институт на МВР е научноизследователски и научно-
приложен институт за осъществяване на дейността по здравеопазването в МВР.
Научноизследователските и научно-приложните институти се
ръководят от директори – хабилитирани лица.
Специализираната дирекция "Оперативни технически операции" се
ръководи от директор, който се назначава от министъра на вътрешните работи.
Главна дирекция "Криминална полиция" е национална
специализирана оперативно-издирвателна структура на МВР за
противодействие на престъпността.
Главна дирекция "Охранителна полиция" е национална
специализирана охранителна и контролна структура на МВР за опазване на
обществения ред и противодействие на престъпността.
Главна дирекция "Гранична полиция" е национална специализирана
охранителна и оперативно-издирвателна структура на МВР за охрана и контрол
на държавната граница.
За охраната на държавната граница и контрола за спазването на
граничния режим Главна дирекция "Гранична полиция" извършва дейностите
си в граничната зона, в зоните на граничните контролно-пропускателни
пунктове, международните летища и пристанища, вътрешните морски води,
териториалното море, прилежащата зона, континенталния шелф, българската
част на река Дунав и другите гранични реки и водоеми.
Главна дирекция "Досъдебно производство" е национална
специализирана структура на МВР за разследване на престъпления.
 197
Главна дирекция "Пожарна безопасност и спасяване" е национална
специализирана структура на МВР за пожарна безопасност и аварийно-
спасителни дейности при пожари, бедствия, аварии и катастрофи.
Областните дирекции на МВР са териториални структури за
оперативно-издирвателна, охранителна, пожаробезопасна, пожарогасителна и
аварийно-спасителна дейност при пожари, бедствия, аварии и катастрофи и
дейност по разследване.
Органи на главните, областните, специализираните административни
дирекции, специализираната дирекция "Оперативни технически операции",
дирекция "Вътрешна сигурност" и на техните структури и звена са държавните
служители.
Полицейски органи са органите на Главна дирекция "Криминална
полиция", Главна дирекция "Охранителна полиция" и органите на съответните
им звена в областните дирекции, органите на Главна дирекция "Гранична
полиция" и на дирекция "Вътрешна сигурност".
Органи за пожарна безопасност и спасяване са органите на Главна
дирекция "Пожарна безопасност и спасяване" и органите на съответните й
звена в областните дирекции.
Разследващите полицаи са органите на Главна дирекция "Досъдебно
производство" и органите на съответните й звена в областните дирекции.
Разследващите полицаи извършват разследване по реда на
Наказателнопроцесуалния кодекс.
Оперативно-издирвателната дейност е дейност за защита на
националната сигурност и обществения ред в Република България, на живота,
здравето, правата, свободите и имуществото на гражданите от престъпни
посегателства. Дейността се осъществява от оперативно-издирвателните и
оперативно-техническите структури на МВР чрез гласни и негласни методи и
средства съобразно компетентността им при условия и по ред, определени със
закона, с акт на Министерския съвет и от министъра на вътрешните работи.
Органите на МВР осъществяват обща и индивидуална превантивна
дейност на правонарушенията, като при необходимост издават разпореждания
до държавни органи, организации, юридически лица и граждани.
Информационната дейност е дейност по събиране, обработване,
систематизиране, съхраняване, анализиране, използване и предоставяне на
информация на потребителите от МВР, на държавни органи, организации,
юридически лица и граждани съобразно функционалната компетентност на
МВР.

Администрация на министъра на държавната политика при

бедствия и аварии
Министърът на държавната политика при бедствия и аварии е
централен едноличен орган на изпълнителната власт, който разработва и
провежда държавната политика в областта на предотвратяване, овладяване и
преодоляване на последиците от бедствия и аварии. При осъществяването на
политическата програма на правителството, при разработването на проекти на
 198
нормативни актове и при изпълнението на правомощията си министърът се
подпомага от четирима заместник-министри.
Министърът образува на свое пряко подчинение политически кабинет,
който включва началника на кабинета, заместник-министрите,
парламентарния секретар и директора на дирещия „Връзки с
обществеността". Политическият кабинет има съвещателни, контролни и
информационно-аналитични функции.
Министерството на държавната политика при бедствия и аварии е
администрация, организирана в дирекции, която подпомага министъра на
държавната политика при бедствия и аварии при осъществяване на
правомощията му, осигурява технически дейността му и извършва дейности по
административното обслужване на гражданите и юридическите лица.
Министерството е структурирано в главна дирекция с 28 териториални
звена, 11 дирекции, звено за вътрешен одит, инспекторат, звено по
сигурността на информацията и финансов контрольор.
Главният секретар осъществява административното ръководство на
министерството в изпълнение на законните разпореждания на министъра.
Звеното за вътрешен одит е на пряко подчинение на министъра и
осъществява вътрешен одит по Закона за вътрешния одит в публичния сектор.
Звеното по сигурността на информацията е на пряко подчинение на
министъра и лицето, което го ръководи, е и служител по сигурността на
информацията.
Инспекторатът е на пряко подчинение на министъра и осъществява
контрол върху дейността на администрацията и на второстепенните
разпоредители с бюджетни кредити към министерството.
Финансовият контрольор се назначава съгласно Закона за финансово
управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС) и е на пряко подчинение на
министъра.
Общата администрация е организирана в 6 дирекции: „Правно-
нормативна дейност, административно обслужване и човешки ресурси";
„Финансово-стопански дейности"; „Управление на собствеността и обществени
поръчки"; „Връзки с обществеността"; „Информационно обслужване";
„Протокол".
Специализираната администрация е организирана в главна дирекция и
5 дирекции:
- Главна дирекция „Национална служба „Гражданска защита" с 28
териториални звена;
- Дирекции: „Планиране и превантивна дейност"; „Национален учебен
център и подготовка на частния сектор"; „Комуникационни и информационни
системи"; „Международна дейност"; „Подпомагане и възстановяване".

4. Администрация на сигурността и отбраната на държавните

агенции и комисии
 199
Администрация на държавните агенции
Държавната агенция е администрация на пряко подчинение на
Министерския съвет за разработване и осъществяване на политика, за която не е
създадено министерство.
Държавни агенции, които осъществяват дейности, свързани със сигурността
и отбраната, са:
 Държавна агенция „Национална сигурност” (ДАНС)
Съгласно закона за Държавна агенция „Национална сигурност”, тя е
специализиран орган към МС за изпълнение на политиката по защита на
националната сигурност. Тя е юридическо лице на бюджетна издръжка,
първостепенен разпоредител с бюджетни кредити, със седалище София.
ДАНС изпълнява дейността си самостоятелно и във взаимодействие с
други държавни органи.
Взаимодействието и координацията между ДАНС и МВР се
осъществява от председателя на агенцията и генералния секретар на
Министерството на вътрешните работи.
Агенцията извършва дейност за наблюдение, разкриване,
противодействие и предотвратяване на замислени, подготвяни или
осъществявани посегателства срещу националната сигурност, включително в
МО, БА и структурите на подчинение на министъра на отбраната, свързани
със: разузнаване в полза на чужди сили; опасност за суверенитета,
териториалната цялост на държавата и единството на нацията;
противоконституционна дейност; участие на лица, заемащи висши държавни
длъжности, в корупция и връзки с организираната престъпност; прилагане на
сила или използване на общоопасни средства с политическа цел; опасност за
икономическата и финансовата сигурност на държавата; опасност за
екологичната сигурност на държавата; нарушаване функционирането на
Националната система за защита на класифицираната информация;
застрашаване сигурността на стратегически за страната обекти и дейности;
деструктивно въздействие върху комуникационни и информационни системи;
международен тероризъм и екстремизъм; незаконна международна търговия с
оръжие, изделия или технологии с двойна употреба; незаконно производство,
съхраняване и разпространение на общоопасни средства, изделия или
технологии с двойна употреба, наркотични вещества и прекурсори, когато това
поражда опасност за нормалното функциониране на държавните органи;
трансгранична организирана престъпност, когато поражда опасност за
националната сигурност; незаконни миграционни процеси, застрашаващи
националната сигурност; сключване на неизгодни договори, изпиране на пари
и усвояване на фондове на Европейския съюз чрез измама.
Агенцията осъществява информационно-аналитична, прогностична,
контролна, координационна и методическа дейност със собствена и на други
държавни органи информация от значение за националната сигурност.
Самостоятелно или съвместно с други специализирани органи агенцията
осигурява контраразузнавателна защита на стратегически за страната обекти и
дейности.
 200
Агенцията получава, съхранява, проучва, анализира и разкрива
информация, получена при условията и по реда на Закона за мерките срещу
изпирането на пари.
Агенцията е орган по криптографска сигурност на класифицираната
информация в Р България и в дипломатическите и консулските й
представителства за придобиване, систематизиране и обработка на информация
от чужди източници в интерес на националната сигурност и оперативен
контрол на националния радиочестотен спектър.
Агенцията осъществява пряк контрол във връзка с функционирането на
Националната система за защита на класифицираната информация.
Агенцията осъществява контролна дейност във връзка с пребиваването
на чужденци в Република България.
Агенцията осъществява международно сътрудничество във връзка със
своята дейност.

Оперативно-издирвателна дейност на агенцията

Оперативно-издирвателната дейност се осъществява от оперативно-
издирвателните и оперативно-техническите структурни звена на агенцията чрез
гласни и негласни методи и средства съобразно компетентността им при
условия и по ред, определени със закона, с акт на Министерския съвет и на
председателя на агенцията.
Оперативно-издирвателната дейност има за цел: разкриване,
противодействие и предотвратяване на престъпления и други нарушения,
свързани с националната сигурност; установяване самоличността на лица,
подготвящи, извършващи или извършили престъпна дейност, съставляваща
заплаха за националната сигурност; придобиване на информация за действия
или бездействия, които създават заплаха за националната сигурност; изготвяне
и съхраняване на веществени доказателствени средства и предоставянето им на
съответните органи на съдебната власт.
Дейността се осъществява чрез специфични способи и средства, чрез
специални разузнавателни средства, както и чрез граждани, приели доброволно
сътрудничество с органите на агенцията при изпълнение на функциите им.

Информационна дейност на агенцията

За изпълнение на възложените й със закон правомощия агенцията
изгражда, поддържа и ползва информационни фондове.
Информационната дейност е дейност по събиране, обработване,
систематизиране, съхраняване, анализиране, използване и предоставяне на
информация на потребителите от агенцията, на държавни органи, организации,
юридически лица и граждани съобразно функционалната компетентност на
агенцията. За изпълнение на задачите и дейностите по закона структурните
звена на агенцията могат да събират и лични данни.
Министерствата и ведомствата предоставят достъп до информационните
си фондове на агенцията по ред, определен със съвместна инструкция на
 201
председателя на агенцията и съответния министър или ръководител на
ведомство.
Агенцията има директен независим достъп до информационни фондове
на Министерството на вътрешните работи.

Контролна дейност на агенцията

Държавна агенция „Национална сигурност” осъществява контролна
дейност във връзка с функционирането на Националната система за защита на
класифицираната информация.
Предписанията на председателя или на оправомощените от него органи
на агенцията са задължителни за длъжностните лица.
Агенцията осъществява контролна дейност във връзка с пребиваването на
чужденци в Р България, като дава задължителни становища по молби за:
предоставяне на убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна
закрила по Закона за убежището и бежанците; издаване на разрешения за
продължително и постоянно пребиваване и на визи и включва чужденци в
информационния масив на нежеланите за страната чужденци по Закона за
чужденците в Република България.

Органи на управление на агенцията

Агенцията се ръководи от председател, който се назначава с указ на
президента на Република България по предложение на Министерския съвет за
срок 5 години.
Председателят се подпомага от двама заместник-председатели, които се
определят с решение на Министерския съвет за срок 5 години по предложение
на председателя на агенцията.
Председателят на агенцията: организира, ръководи и контролира
дейността на агенцията и я представлява.
Председателят на агенцията изпълнява своите функции пряко и с
помощта на заместник-председателите.
Структура на агенцията
Администрацията в Държавна агенция „Национална сигурност” е обща и
специализирана.
Общата администрация подпомага осъществяването на правомощията
на председателя, като осигурява организационно-технически неговата дейност
и дейността на специализираната администрация.
В общата администрация има 6 дирекции: „Човешки ресурси”;
„Международно сътрудничество, протокол и връзки с обществеността”;
„Правно-нормативна дейност”; „Финансово-стопанска и управление на
собствеността”; „Управление при кризи и отбранително-мобилизационна
подготовка”; „Административно и информационно обслужване”.
Специализираната администрация подпомага и осигурява председателя
при осъществяването на правомощията му. Тя е организирана в четири главни
дирекции и дирекции.
 202
Главни дирекции са: „Вътрешна сигурност”; „Контраразузнаване”;
„Икономическа и финансова сигурност”; „Технически операции”.
Дирекциите са също четири: „Финансово разузнаване”; „Инспекторат”;
„Информация и архив”; „Координация и информационно-аналитична
дейност”.
Агенцията има териториални дирекции, чиито структура и функции се
определят с правилника за прилагане на закона. Седалищата и районите на
действие на териториалните дирекции се определят от Министерския съвет.
Териториалните дирекции се ръководят от главни директори, които се
назначават от председателя на агенцията и са преки ръководители на
служителите в дирекциите.
Главните директори осъществяват общото и непосредственото
ръководство на главните дирекции.

• Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”

Съгласно своя устройствен правилник тя е специализиран орган на
Министерския съвет. Тази правна регламентация е в противоречие на
установеното в чл. 47, ал. 1 на Закона за администрацията от 1998 г., където е
казано, че държавната агенция е администрация на пряко подчинение на МС за
разработване и осъществяване на политика, за която не е създадено
министерство.
Тази държавна агенция провежда държавната политика в областта на
планирането, създаването, съхраняването, опазването, обновяването,
поддържането, освобождаването, ползването, отчитането, финансирането и
контролирането на държавните резерви и военновременните запаси на страната в
съответствие с интересите на националната сигурност.
Агенцията осъществява държавния надзор върху създаването,
съхраняването, ползването и възстановяването на задължителните запаси от
нефт и нефтопродукти по Закона за задължителните запаси от нефт и
нефтопродукти.
Управление на държавни резерви и военновременни запаси е дейността
по тяхното планиране, създаване, съхраняване, опазване, обновяване,
поддържане, освобождаване, ползване, отчитане, финансиране и контролиране и
се регламентира със закон.
Условията и редът за организиране на дейностите по държавните ре-
зерви и военновременните запаси се регламентират с наредба.
Условията и редът за продажба на държавни резерви и военновремен-
ни запаси се урежда с наредба.
Държавните резерви представляват основни суровини, материали,
горива, хранителни продукти, лекарства и болнично-домакинско имущество и
други, определени с номенклатурен списък от Министерския съвет или със
закон, предназначени за задоволяване потребностите на националното стопанство
и населението при кризи, положение на война, военно или извънредно
положение.
 203
Военновременните запаси представляват материални ресурси,
определени с номенклатурен списък и предназначени да осигурят при
положение на война или военно положение производството на военна продукция
за потребностите на Въоръжените сили, на структурите, изпълняващи задачи по
отбраната на страната, националното стопанство и на населението за период от
време, определен от Министерския съвет с общия държавен военновременен
план.
Министерството на отбраната и Министерството на вътрешните работи
създават за техни нужди ведомствени военновременни запаси при условия и по
ред, определени с наредба на Министерския съвет.
Държавните резерви и военновременните запаси са частна държавна
собственост. Създаването, съхраняването и поддържането им са за сметка на
държавния бюджет.
Агенцията е организирана в дирекции, главна дирекция, звено по
сигурността на информацията и инспекторат.
Председателят на агенцията се определя с решение на Министерския
съвет и се назначава от министър-председателя.
Главният секретар осъществява административното ръководство на
агенцията в изпълнение на законните разпореждания на председателя.
Инспекторатът е обособена структура, пряко подчинена на председателя
на агенцията и осигурява изпълнението на контролните му функции при провеж-
дане на държавната политика в агенцията.
Звеното по сигурността на информацията е на пряко подчинение на
председателя на агенцията и лицето, което го ръководи, е и служител по сигур-
ността на информацията.
Общата администрация е организирана в дирекция „Финансови дейнос-
ти и административноправно обслужване „.
Специализираната администрация е организирана в: Главна дирекция
„Управление на държавните резерви и военновременните
запаси” ;дирекция ,,Обществени поръчки, продажби и информационно
обслужване”; дирекция „Управление на задължителните запаси от нефт и
нефтопродукти”.

• „Държавна агенция за информационни технологии и съобщения” –

провежда държавната политика в областта на информационните технологии и
съобщенията с цел изграждане на информационно общество, което да осигури
ускорено социално-икономическо развитие на страната, като осигурява
далекосъобщения, свързани със сигурността и отбраната на страната, и за
управление при кризи. Агенцията е администрация, която подпомага председателя
на агенцията при осъществяване на правомощията му, осигурява технически
дейността му и извършва дейности по административното обслужване на
гражданите и юридическите лица.
Председателят на агенцията се определя с решение на Министер-
ския съвет и се назначава от министър-председателя. Той е специализиран орган
на изпълнителната власт, който провежда държавната политика в областта на
 204
информационните технологии и съобщенията въз основа на Закона за
далекосъобщенията, Закона за пощенските услуги, секторната политика в
областта на далекосъобщенията, секторната пощенска политика и държавната
политика по планиране и разпределение на радиочестотния спектър.
Главният секретар ръководи, координира и контролира дейността на
администрацията.
Инспекторатът е на пряко подчинение на председателя и осъществява
контрол върху ефективността и ефикасността на дейността на администрацията.
Звеното по сигурността на информацията подпомага служителя по
сигурността на информацията при изпълнението на възложените му със
Закона за защита на класифицираната информация функции.
Финансовият контрольор е на пряко подчинение на председателя на
агенцията.
Общата администрация е организирана в 4 дирекции:
„Административно-информационно обслужване и връзки с обществеността „;
„ Финанси, бюджет и управление на собствеността „; „Стопански дейности
и снабдяване „; „ Човешки ресурси „.
Специализираната администрация е организирана във: Главна дирекция
,, Национална държавна мрежа за сигурност и отбрана” и 7 дирекции:
„Правна”;„Европейска интеграция и международна дейност „;„Политика в
съобщенията”;„Информационно общество и информационни технологии”;
„Иновации и управление на проекти”;„Интегриране и планиране на мрежи”;„
Управление при кризи, отбранително-мобилизационна подготовка и
военновременни запаси „.

Администрация на държавните комисии

Държавната комисия е колегиален орган към Министерския съвет или
към министър за осъществяване на контролни, регистрационни и разрешителни
функции по прилагането на закон или постановление на Министерския съвет.
Държавна комисия, която осъществява такива функции по прилагането на Закона
за защита на класифицираната информация, е Държавната комисия по
сигурността на информацията (ДКСИ).
ДКСИ осъществява политиката на Република България в областта на
защитата на класифицираната информация и е постояннодействащ колегиален
орган, който се състои от петима членове, включително председател и
заместник-председател. При осъществяване на своите правомощия ДКС
подпомага от администрация.
Председателят и членовете на ДКСИ се назначават от министър-
председателя за срок от 5 години.
Главният секретар ръководи, координира и контролира
функционирането на администрацията.
Финансовият контрольор е на пряко подчинение на председателя на ДКСИ
Общата администрация осигурява технически дейността на ДКСИ и
нейната специализирана администрация и е организирана в две дирекции:
 205
„Финансово-стопански дейности, управление на собствеността и човешки
ресурси „;„ Канцелария „,
Специализираната администрация подпомага ДКСИ при
осъществяването на правомощията й и е организирана в четири дирекции:
„Правна и международноправна дейност „;„ Сигурност „;„Вътрешен ред и
охрана „; „Информационни фондове и системи „.

5. Администрация на сигурността и отбраната на териториалните

органи, съдебната власт и на организациите за публични услуги.

Администрация на областните управители

Областният управител е едноличен орган на изпълнителната власт в
областта, който осъществява държавното управление по места и осигурява
съответствие между националните и местните интереси при провеждане на
регионалната политика. Той представлява Съвета по сигурността и
управление по кризи, като организира отбранително-мобилизационната
подготовка на населението, ръководи защитата му при бедствия и аварии,
отговаря за спазването обществения ред и ръководи планирането и подготовката
на административно-териториалната единица за отбрана, спазването обществения
ред и ръководи планирането и подготовката на административно-териториалната
единица за отбрана.
Областната администрация подпомага областния управител в
осъществяване на неговите правомощия. В съответствие със Закона за
администрацията областният управител ръководи планирането и подготовката
на административно-териториалната единица за отбрана.
В структурите на областните администрации на Р България са изградени в
общата им администрация дирещия „Административноправно обслужване,
финанси и управление на собствеността” , както и са назначени служители по
сигурността на информацията”

Администрация на органите на местното самоуправление

Кметът на общината е орган на изпълнителната власт в общината. Той
и кметовете на кметства, се избира пряко от населението при условия и ред,
определени със Закона за местното самоуправление и местната
администрация. Кметовете на райони в Столичната община и в градовете с
районно деление се избират от общинския съвет по предложение на кмета на
общината за срока на пълномощията на общинския съвет. В своята дейност кметът
се ръководи от закона, актовете на общинския съвет и решенията на населението.
Правомощията на кмета се определят със закон. Кметът на общината назначава
за срока на мандата си един или повече заместник-кметове в съответствие с
одобрената структура на общинската администрация. В по-големите градове са
назначени заместник-кметове по сигурността. Кметът на общината
председателства Съвета по сигурност и управление при кризи.
 206
Общинският съвет е орган на местното самоуправление и се избира от
жителите на общината при условия и по ред, определени от закона, и одобрява
структурата на общинската администрация по предложение на кмета на
общината. Общинският съвет приема правилник за организацията и дейността
общинския съвет, неговите комисии и взаимодействието му с общинската
администрация.
Общинската администрация осъществява своята дейност в
териториалните предели на общината. Кметът на общината утвърждава
устройствения правилник на общинската администрация, в която могат да се
включат структури, осъществяващи дейности, свързани със сигурността и
отбраната.

Администрация, подпомагаща дейността на органите на съдебната

власт
Съдебната власт е държавна власт, която осъществява правосъдието в Р
България. Системата на съдебната власт включва: съдебни органи и съдебна
администрация.
Съдебните органи са: съдилищата, прокуратурите и следствените
служби, съответно - съдиите, прокурорите и следователите.
Броят на съдебните райони и седалищата на районните, окръжните,
военните и апелативните съдилища се определят от Висшия съдебен съвет.

• Администрация на военните съдилища

Делата за извършени престъпления на държавни служители и
военнослужещи от администрацията на сигурността и отбраната се разглеждат от
военни съдилища. Компетентността на военните съдилища се определя със
закон. Военните съдилища са приравнени на окръжните съдилища. Военният съд
се състои от председател, един или повече негови заместници, съдии и младши
съдии.
Военният съд има общо събрание, което се състои от всички съдии.
Младшите съдии могат да участват в общото събрание със съвещателен глас.
Административните ръководители на военните съдилища и военните
прокуратури са: председателят на военноапелативния съд,
военноапелативния прокурор, председателят на военноокръжния съд и
военноокръжният прокурор. В своята дейност административните ръководители
се подпомагат от заместници, определени от Висшия съдебен съвет.
Съдебната администрация подпомага органите на съдебната власт. Тя
е администрация на Висшия съдебен съвет, на Върховния касационен съд, на
Върховния административен съд, на главния прокурор, на Върховната
касационна прокуратура, на Върховната административна прокуратура, на
Националната следствена служба, на съдилищата, на прокуратурите и на
следствените служби.
Министърът на правосъдието, съгласувано с Висшия съдебен съвет,
издава правилник за организацията на съдебната администрация, функциите
на службите във военните съдилища и за статута на съдебните служители.
 207
Министърът ръководи дейностите по управление при кризи и отбранително-
мобилизационната подготовка, утвърждава и упражнява контрол при
разработването на плановете за работа във военно време и за управление при
кризи в Министерството на правосъдието. Той председателства Висшия съдебен
съвет.

• Администрация на военната прокуратура

Прокуратурата в Република България се състои от главен прокурор, Вър-
ховна касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, апела-
тивни прокуратури, военноапелативна прокуратура, окръжни прокуратури,
военноокръжни прокуратури и районни прокуратури. Прокуратурата е единна
и централизирана. Всеки прокурор е подчинен на съответния по-горестоящ по
длъжност, а всички - на главния прокурор.
При военния съд има военна прокуратура и военни следователи. Воен-
ният съд разглежда делата в състав от един съдия със съдебни заседатели, освен
ако със закон е предвидено друго. Когато военният съд заседава в състав от
трима съдии, единият от тях може да бъде младши съдия. Съставът на съда се
председателства от най-старшия съдия.
Военните прокурори и военните следователи при изпълнение на длъж-
ността си са независими от военните органи.
Военните следователи извършват предварително следствие по наказателни
дела в предвидените от закона случаи.
Административните звена в прокуратурата са: администрацията на
главния прокурор, администрацията на Върховната касационна прокуратура
(ВКП), администрацията на Върховната административна прокуратура
(ВАП), администрацията на апелативните, Военноапелативната, окръжните,
военноокръжните и районните прокуратури .
Администрацията на прокуратурата е специализирана и обща, органи-
зирана в дирекции, отдели, сектори и служби. Тя се ръководи от ръководителя
на съответната прокуратура, подпомаган от неговите заместници, а дейността й
се организира и контролира от заемащите ръководни длъжности, посочени в
Единния класификатор на длъжностите (ЕКД) за съдебните служители в адми-
нистрацията на органите на съдебната власт.
Администрацията на главния прокурор включва: главен секретар, ди-
рекция „ Организационно-административна дейност ", началник на кабинета,
канцелария, дирекция „Финансова дейност", отдел „Информационно
обслужване и технологии", сектор „Човешки ресурси" и 6 служби: „Защита
на класифицираната информация"; „Вътрешноведомствен финансов
контрол";„Регистратура и деловодство "; „Архив ";„ Техническа " и служба
„Отбранително-мобилизационна подготовка ".
Администрацията на Военноапелативната и военноокръжните
прокуратури включва: съдебен администратор, административен секретар,
началник административна служба и административни служби. Общата
администрация на тези прокуратури включва 5 служби:
Финансовостопанска";„Защита на класифицираната информация ";
 208
„Информационно обслужване и технологии, статистика и анализ";
„Пресслужба”и служба „ Техническа ".
Функциите на специализирана администрация в тези прокуратури се
изпълняват от служба „Регистратура и деловодство", съдебните секретари и
съдебните архивари.
С правилник се уреждат организацията на работата на съдебната
администрация, функциите на службите в районните, окръжните, военните и
апелативните съдилища и статутът на съдебните служители.
Съдебната администрацията включва: съдебен администратор, адми-
нистративен секретар и съдебни служители от общата и специализираната
администрация съгласно длъжностното разписание на съда.
Тя се ръководи от председателя на съда, а дейността й се организира от
съдебния администратор.
Съдебната администрация на военния съд е организирана в обща и в
специализирана администрация.
Общата администрация подпомага дейността на председателя на съда,
съдебния администратор и специализираната администрация. Тя е организирана
в следните 5 служби: „Финансова дейност и снабдяване";”Управление и
поддържане на съдебните сгради"; „Човешки ресурси ";„Информационно
обслужване и технологии ";„Пресслужба ".
Специализираната администрация подпомага и осигурява осъществя-
ването на съдебната дейност. Тя е организирана в следните служби: „Регистра-
тура”; „Съдебни секретари”; „Деловодство”; „Архив”; „Служба по връчване на
призовки и съдебни книжа”. Службите на специализираната администрация
могат да се ръководят от завеждащи служби.
Със заповед на председателя на военния съд може да се създаде и служба
„Статистика и информация".

Администрация на организации за публични услуги, на тези с идеална

цел, на публични стопански предприятия с държавно, преобладаващо
държавно и общинско имущество

Администрация на организации за публични услуги

Организациите за публични услуги са администрации, подпомагащи
дейността на ръководители, на разположение на които са дадени определени
средства, съоръжения и имущества, за да осъществяват функции на държавата в
определени сфери на обществения живот. Организации за публични услуги, които
подпомагат дейността на ръководители от администрацията на сигурността и
отбраната, са:
- публичните учебни заведения - такива са държавните висши и
средни училища и професионални центрове за обучение. Специализирано
обучение от областта на висшето образование „Сигурност и отбрана" за
придобиване на степени от висшето образование се провежда в: Националния
военен университет „Васил Левски", Висшето военноморско училище „Н.Й.
Вапцаров", Военната академия „ Г.C. Раковски " към Министерството на
 209
отбраната; Академията на МВР; Университета за национално и световно
стопанство и др.;
- публичните ведомства в сферата на културата и
инфраструктурата - такива са: Националният военноисторически музей,
Музеят на МВР, Военният театър, Централният военен клуб, „Военно
издателство" ЕООД, Военният телевизионен канал и др.
Тези публични организации представляват организиран от държавата
комплекс от персонални и имуществени елементи, начело на които стои
държавен ръководител. Те са учредени съгласно закон, за да извършват
определена дейност, свързана с предоставянето на публични услуги от
държавата в областта на сигурността и отбраната. Тяхната дейност е свързана
със задоволяване на определени потребности и интереси на населението.
Структурата на администрацията на организациите за публични услуги се
определя с правилници за тяхната организация и дейност, които се издават въз
основа на функционални закони или въз основа на акта, с който са създадени.

Администрация на публични организации с идеална цел

Администрацията на публичните организации с идеална цел подпомага
техните органи за управление (общо събрание и управителен съвет). Публични
организации с идеална цел, които подпомагат органите на сигурността и
отбраната, са: Българският червен кръст (БЧК); спортни дружества; фондации
и др.
Българският червен кръст (БЧК) е единствената национална организация
на Червения кръст на територията на Р България. Той е част от международното
движение на Червения кръст и Червения полумесец. БЧК осъществява своята
дейност в съответствие с българското законодателство, разпоредбите на
Женевските конвенции от 12 август 1949 г., Допълнителните протоколи към тях
от 8 юни 1977 г., както и с основните червенокръстки принципи установени от
международните конференции на Червения кръст.
Тази организация играе важна роля за оказване на хуманитарна помощ на
ранените по време на военни действия и при настъпили кризи. БЧК е автономна
организация, която подпомага държавата в хуманитарната област, в подготовката
за действия при военно положение, военни конфликти и бедствия, за опазване и
укрепване здравето на населението и за възпитанието му в дух на висока нрав-
ственост, милосърдие и благотворителност. Организацията се подпомага от дър-
жавата. Държавните институции в Р България и извън нея, търговските дружества
и гражданите са длъжни да подпомагат БЧК при изпълнение на неговите задачи.
Спортните дружества и сдружения от администрацията на сигурността и
отбраната в областта на физкултурата и спорта са: Централният спортен клуб
на армията, спортните дружества към МВР и др.
Фондациите се създават по инициатива на граждани или техни
организации въз основа на обособено имущество, което е предназначено за
задоволяване на определени лични или обществени интереси. Фондациите нямат
 210
качество на корпорации. Оттам и органите на фондацията не са някакви органи на
лицата, които се ползват от нейната дейност, нито пък са техни представители.
Структурата на администрацията на публичните организации с идеална цел
се определя с устав от нейните учредители.

Администрация на публични стопански предприятия с държавно,

преобладаващо държавно и общинско имущество
Държавните предприятия, кооперациите и другите юридически лица
със стопанска цел се уреждат с Търговския закон. В сферата на промишлеността
са изградени предприятия на военнопромишления комплекс. Създаден е
Междуведомствен съвет по въпросите на военнопромишления комплекс и
мобилизационната готовност на страната. Със съдействието на
министерствата и другите ведомства, съобразно компетентността им, той
събира, обработва и анализира информация в областта на отбранителната
промишленост, отнасяща се до: приемане на проекти на национални и отраслови
програми за развитие на военнопромишления комплекс; издава лицензи за
извършване на външнотърговска дейност с оръжие и със стоки и технологии с
възможна двойна употреба; издава лицензи за право на транспорт на оръжие и на
стоки и технологии с възможна двойна употреба; разработва проекти на актове за
производство на изделия, свързани с националната сигурност, и на средствата за
тяхното изпълнение.
Държавни предприятия от военнопромишления комплекс са: заводите в
Казанлък, Сопот, Русе, Лясковец, Червен бряг, Панагюрище и др.
В зависимост от спецификата на търговските дружества - публични
стопански предприятия, те определят структурата на администрациите, които
подпомага дейността на управителните им органи.

Т.3. „ТЕРМИНОЛОГИЯ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА

СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА”
Занятие 3.3. „Контрол над специализираните служби за сигурност”
Учебни въпроси:
1. Контролът основна управленска функция.
2. Контрол над специализираните служби за сигурност от
законодателната власт.
 211
3. Контрол над специализираните служби за сигурност от
изпълнителната власт.
4. Контрол над специализираните служби за сигурност от
съдебната власт.
5. Обществен и граждански контрол над специализираните служби
за сигурност.

УВОД
От гледна точка на социалното управление гражданското общество може да
се разглежда и като своеобразна, голяма, цялостна система със структурен строеж.
Тя представлява изключително динамична, сложна, самоуправляваща,
самоорганизираща и самоусъвършенстваща се система. Тя непрекъснато се
изменя и развива както във времето, така и в пространството. При това развитие
контролът в гражданското общество се явява основна управленска функция, която
обобщава качествената определеност на системата въз основа на предварително
зададени законови изисквания. Управленската функция, осъществявана чрез
контрола оказва значително въздействие както върху личността, така и върху
междуличностните отношения в дейността й. Оказва и значително въздействие
върху дейността на институциите.

1. Контролът – основна управленска функция

Социално управление
Контролът в гражданското общество разкрива най-цялостно своите същност и
характеристика в системата на социалното управление.
Управлението може да бъде възприето и като предварително определяне на
последващо насочено въздействие върху даден обект, дейност или система.
Понятието социално управление изразява не само целенасочено
въздействие на субекта на управление над обекта в системата на обществото, но
съдържа също така и изискването това целенасочено въздействие да се
осъществява над цялото общество от гледна точка на потребностите и
интересите му. По такъв начин възприемането на управлението само като
въздействие, насочено за постигането на определена цел, означава, че някой
предварително е поставил такава цел.

Организация на социалното управление

В организацията на социалното управление се различават понятията
формална организация и неформална организация:
• Формалната организация се характеризира със законно установени
норми, правила, принципи на дейност и стандарти за поведение на хората в
организацията. Основният й признак са точността, яснотата и определените
организационни норми и действия.
• Наред с формалния тип организация функционира и система на
спонтанно възникналите връзки. Това е неформалната организация. Тя е
 212
система на непредписаните социални роли, неформалните институти и санкции,
еталони на поведение, предавани чрез обичая и традицията, които възникват
стихийно в хода на ежедневните взаимодействия. Неформалните социални групи
играят важна роля в дейността на всяка организация.
Организацията на дейността на службите, осигуряващи националната
сигурност, е определена в нормативните актове (законови и подзаконови).

Източници на правото, видове нормативни актове

Източници на правото са актовете на компетентните държавни органи, с
които се създават или санкционират правни норми.
Основните свойства на източниците на правото са:
- Юридическата сила - тя е свойство на източниците на правото и означава
правна задължителност. Наличието на юридическа сила е единственото условие, за да
могат правните норми да пораждат правни последици.
- Действие на източниците - това е насочеността на реализирането на
нормите, съдържащи се в тях. Общоприето е, че правните норми действат във
времето, в пространството и по отношение на правните субекти.
Законови нормативни актове са:
Конституцията. Особено място сред правните нормативни актове,и по-
специално сред законите, заема конституцията. Според чл. 5, ал. 1 от действащата
Конституция на Република България „тя е върховен закон и другите закони не
могат да и противоречат". Конституцията представлява своеобразен политико-
юридически договор, израз на общоприетата воля, поради което се приема от
специален орган - у нас това е Великото народно събрание.
Върховенството на конституцията като законов източник на правото е
институционално осигурено и гарантирано посредством функционирането на
специален орган - Конституционен съд. Единствено той може да установява
несъответствието между действащ закон и конституцията.
Кодекс. С него се уреждат обществени отношения, предмет на цял клон на
правната система или на особен важен негов дял.
Закон. Този нормативен акт урежда пълно всички обществени отношения,
които се подават на трайна уредба.
Подзаконови нормативни актове са:
Постановлания. Издават се от МС, когато приема правилници, наредби и
инструкциии; когато урежда съобразно законите и указите неуредените от тях
обществени отношения в областта на неговата изпълнителна и разпоредетелна
дейност.
Правилник. Издава се за прилагане на закон или указ в неговата цялост, за
организацията на държавните и на местните органи или за вътрешния ред на тяхната
дейност.
Наредба. Издава се за прилагане на отделни разпоредби или други
подразделения на нормативен акт от по-висока степен.
 213
Контрол
Чрез термина сопtrо1е във френскоезичния свят се обозначава „проверяване
на съответствието с норма на решение". Това е действие, при което се проверява
дали държавен орган отговаря или е отговарял на изискванията за тяхната функция
или на засягащите ги правила. Правилата са регламентирани в правната норма.
В българския речник думата контрол произлиза от френското сопtrо1е, което
има значение преди всичко на „наблюдение, надзор, проверка" или установяване на
състоянието на нещо. Предметът на контрола е спазването от администрацията на
принципа на законносъобразността.
В управленската литература понятието контрол се разглежда като процес,
който трябва да се състои не в инспектирането в края на производствения цикъл, а в
превръщането на качеството в елемент на процеса. За качеството трябва да
отговаря всеки заинтересован индивид. Ефективният управленски контрол се
състои от три части: норми; информация; коригиращи мерки.
Понятието социален контрол има строго определени същност и
съдържание, които произтичат от природата и функциите на контрола в системата
на социалното управление, а именно за оценяване на степента на
несъответствието между предписаните мерки в реалното състояние и
оказването на конкретно въздействие при протичащите процеси. В основата на
контрола стоят обратната връзка и стремежът към изправяне на евентуалните
отклонения и нарушения във функционирането и развитието на дадена социална
система.
Под контрол се разбира преценка за съответствие на процеса на
функциониране на обекта спрямо характера (параметрите) на приетото
решение - разкриване и измерване на резултатите от въздействието на
субекта върху обекта; допуснатите отклонения от изискванията на закона,
изпълнението на управленските решения и определяне на необходимостта от
регулиране на системата за управление.
Аспектите на контрола го конкретизират като управленска функция по
наблюдение, проверка и регулиране на поведението и дейността на обекта на
контрол от страна на контролиращия го субект.

Етапи на контролния процес

В конкретно разглеждания от нас случай всеки цялостен контролен процес се
изгражда от следните етапи: наблюдение на контролирания обект; изследване
(изучаване) на контролирания обект в процеса на неговото функциониране и
развитие преди изпълнението на дадената програма, по време на изпълнение на
програмата и след изпълнението й; съпоставяне (сравнение) на постигнатото
състояние или резултат с програмираното (планираното); анализ на това
състояние или резултат; обобщение (синтез) на различните данни за факторите и
показателите, съдействали или пречили за постигане на поставената цел;
изработване на изводи и оценка на състоянието на контролирания обект;
изработване на решения и мероприятия за преодоляване на евентуалните
отклонения или нарушения от приетата програма; прилагане на съответстващи
 214
санкции за проявените отклонения и нарушения от виновните органи, инстанции
и лица.

Видове контрол
За изграждането на общата теория на социалния контрол определено значение
има разработването на проблема за видовете му.
Ето защо е необходимо да се разработи стройна система от критерии, за да се
разкрият съществените и възможните групи видове социален контрол.
Първият критерий отчита отношението между субекта и обекта на
контролната дейност. Според него социалният контрол се разделя на:
□ Вътрешен - при който в дадената социална система една нейна част
или елемент извършва контролна дейност над другите части, елементи на системата,
независимо от нейния ранг и мащаби. Когато е в рамките на едно ведомство, той
може да е и ведомствен контрол.
□ Външен - който се извършва над дадена социална система от субекта
на контрола, който стои обикновено извън системата. Ако този външен контрол
излиза извън прерогативите на дадено ведомство и се осъществява от някакъв
държавен специализиран орган, той представлява извънведомствен социален
контрол и може да се раздели на: финансов; административен; медицински;
санитарно-хигиенен и противоепидемичен.
Всеки от посочените тук видове социален контрол се дели на специализиран в
отделните сфери на социалния живот.
Според критерия кой е субектът на контролната дейност, социалният
контрол може да се раздели на три големи групи:
> Институционален - осъществява се от специални органи и
организации. Те са оправомощени със съответните права и компетенции да
санкционират отчитаните негативни явления и нарушения във функционирането и
развитието на контролирания обект.
> Обществен - упражнява се от гражданските обединения,
политическите партии, синдикалните организации и средствата за масово
осведомяване и др. Субектът на този контрол не е организиран в съответните
специални органи за такава дейност. Контролният обект в случая са службите,
осигуряващи националната сигурност, които не са задължени нормативно да се
съобразяват с него. За предпочитане е те да го имат предвид при изпълнение на
поставените им цели.
> Граждански - може да се упражнява от всеки гражданин на основание на
неговите конституционни права. Субектът на контрола не е организиран в съответни
специални органи за такава дейност.
Гражданският контрол върху държавната политика за сигурност и отбрана и
органите, които я изпълняват, се гарантира от конституцията и законите на
Република България.
Освен по изброените критерии социалният контрол може да се дели на
основни видове още според: вида контрол (стратегически, тактически и
оперативен); обема на контролната дейност; продължителността на контролния
 215
процес; етапа на изпълнението на целта на контролния процес; използваните
средства; използваните методи и т. н.

Форми на контрол
В литературата се приема се, че формите на контрол биват:
- проверка - тя може да бъде тематична, масова, комплексна, единична;
- вътрешен одит - вътрешна и независима дейност за предоставяне на
увереност и консултиране, предназначена да носи полза и да подобри дейността на
организацията;
- ревизия – основна дейност на финансовия контрол, при която се
подхожда организирано, системно и последователно към проверката и изучаването
на всички документи на определен обект от сферата и задълженията на финансовите
органи за известен период от време;
- систематичен контрол - при него са налице всички етапи и процедури на
контролния процес.

Понятие за гражданско общество

Въпреки че липсва цялостно определение за понятието гражданско общество,
то се очертава най-общо: Гражданското общество е съвкупност от
демократично изградени държавни институции с преобладаване на
инициативите, предприети от независими граждански обединения и граждани
с активни социални позиции, които поотделно и съвкупно толерантно
защитават формите на собственост, личните свободи в икономическата,
политическата, социалната и духовната сфера.
Основните характеристики на гражданското общество са: Съвременните
общества се дефинират чрез представителства; Съвременните общества са
системи; Мирното организиране на конкуренцията за властта има за нормална
изява изборите; Съвременното общество предполага строго и точно институци-
онално разделение на властите; Наличие на плуралистична партийна система;
Управлението в обществото се основава на принципа на мнозинството;
Независима съдебна система, основана на закона; Свобода на словото и мисълта.
Сравнително висока степен на икономическо развитие.
Посочените характеристики не противоречат, а допълват тези, които
определят социалните взаимоотношения, типични за гражданското общество в
развитите икономически страни.

Контрол на специализираните служби за сигурност при специални

обстоятелства
Съществуват извънредни състояния, такива като война, военно или Друго
извънредно положение, в които държавата трябва да приложи специални мерки и
процедури за справяне с кризата. Тези ответни мерки трябва да се прилагат, без да
засягат демократичната система на управление.
Войната, военно или друго извънредно положение налагат активната намеса на
служителите на МВР и МО в тях. При това тези държавни служители остават
подвластни на редица международно приети принципи и гаранции. Такива са актовете
 216
на Международното хуманитарно право и трябва да останат под демократичен
контрол. Човешките права също трябва да бъдат съблюдавани до възможната степен.
Тези, за които се смята, че са ненакърними, по никакъв начин не могат да бъдат
ограничавани.
Една от задачите на Народното събрание е да контролира дали изпълнителната
власт спазва международно приетите ограничения. Тези ограничения се отнасят до
Министерски съвет относно използването на заплаха за война и водене на военни
действия и дали изпълнителната власт не превишава правомощията си по време на
конфликт.
В случай на война, военно или друго извънредно положение, настъпили по
време или след изтичане на мандата на Народното събрание, срокът на неговите
пълномощия се продължава до отпадане на тези обстоятелства. По време на тези
специални обстоятелства парламентът може да взема няколко решения, а именно:
- за обявяване на война и за сключване на мир.
- да обявява военно или друго извънредно положение върху цялата
територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на
Министерски съвет.

Концепции за граждански контрол в гражданското общество

Концепция за професионализма - тя обобщава, че съвременното
офицерство е професионална група и съвременният офицер е професионалист.
Субективният граждански контрол предлага голяма власт на цивилните
граждански ръководства в силовите ведомства.
Обективният граждански контрол се основава на отсъстващите
политически позиции на униформените. Тези позиции се заменят с високи
професионални качества.
Концепция за делегирания и активния граждански контрол
Делегираният граждански контрол е интерпретиран като потенциална
военна намеса в граждански въпроси.
Активният граждански контрол отчита прекаленото обвързване на
гражданските ръководства със силовите ведомства.
Концепция за интервенцията - тя определя като централна теза, че
равнището на интервенцията (намесата) в дадена страна на гражданското общество
зависи пряко от равнището на политическата му култура.
Според концепцията за споделената отговорност в развитите
демократични държави възникват проблеми не когато държавните служители
изземат гражданския контрол, а преди всичко, когато политиците поради незнание
или неумение изостават в своите отговорности.
Теорията на съгласието не изисква конкретна форма на функциониране на
правителството в конкретна държава. Не се изисква и определен интерес на вземане
на решение или избор на институции за вземане на решение. В основата на теорията
е залегнала необходимостта от засилен диалог. Това съгласие може да бъде
регламентирано в нормативни актове или да е въз основа на добрите практики.
Концепцията за толерантността - тя предполага наличието на общоприети
етични норми, които са в основата на разграниченията в отношенията както между
 217
подструктурите на гражданското общество, така и в самите подструктури на
законова основа.

2. Контрол над специализираните служби за сигурност от

законодателната власт
При изпълнение на правомощията си държавните институции осъществяват
контрол относно спазването на законовите и подзаконовите нормативни актове.

Понятие за институционален контрол

В зависимост от политическите и културните си традиции всяка страна
изгражда свой собствен ефективен модел за институционален контрол над дейността
на специализираните служби за сигурност.
В този случай институционалният контрол е средство на държавата за приемане
на нови решения в управленския процес, който се провежда чрез нейните институции.
Институционалният контрол се осъществява от всички органи, имащи право да
го провеждат в хода на изпълнението на предоставените им права и задължения, за
които се държи отговорност. Чрез него става възможно бързо да се преценят
резултатите от дейността на контролирания и незабавно да се направят констатации
относно степента и качеството на изпълнените задачи
Използват се следните критерии, класифициращи институционалния контрол:
♦ вертикален, осъществяван от по-висшестоящите в йерархическо
отношение органи над дейността на подчинените им нисшестоящи;
♦ хоризонтален, изразяващ се в контрол на гражданското общество над
определени сфери от дейността на държавата и нейните органи, при което
гражданското общество извършва общ политически, юридически и морален
контрол над отделни титуляри на властта и върху властта като цяло.
Според мястото на субекта спрямо обекта:
♦ вътрешен – като функция на управлението на контролът, който се
реализира вътре в системата е, вътрешен;
♦ външен - при всяко друго проявление на контролната функция в зависимост
от мястото на субектите спрямо обектите, намиращи се във възходяща степен или
извън поделението, контролът ще бъде надведомствен или външен.
Упражнявайки институционален контрол, институциите на икономически
развитите държави създадоха постоянно действащи структури за взаимодействие и
контрол над дейността на специализираните служби за сигурност. Съществуват
Национален съвет за сигурност в САЩ; в Италия - Висш съвет на отбраната,
Обединен разузнавателен комитет, Комитет за специални политически акции,
Обединен комитет по научно-техническо разузнаване; в Англия - Комитет за
сигурност; Израел има Координационен комитет при Съвета за национална
сигурност и др. САЩ, Германия и Англия са приели нормативни актове,
регламентиращи парламентарния контрол над дейността на специализираните
служби за сигурност.
У нас такива функции има Съвета по сигурността, който има следните
правомощия:
 218
- обобщава, анализира и прави изводи от цялата текуща информация за
рисковете пред националната сигурност и дава професионална оценка и прогноза
за динамиката на опасностите;
- планира конкретни мерки за неутрализиране на опасностите и предлага
решения в условията на криза;
- координира плановете на специалните органи за добиване на ин-
формация и дава становища по разпределението на ресурсите;
- разработва и предлага на Министерския съвет годишен доклад за
националната сигурност.
Съществува и Консултативен съвет за Национална сигурност, оглавяван от
президента на Република България. Този съвет обсъжда въпроси, свързани със:
- външната и вътрешната политика на страната във връзка с наци-
оналната сигурност;
- гарантирането на гражданския мир, обществения ред, правата и
интересите на българските граждани;
- действията по пресичане или предотвратяване на възникнала
опасност за националната сигурност.
Тези два съвета, са стъпка за доближаване към модерните демократични
образци и опит с политическо решение да се неутрализират проблемите, породени от
действащата конституционно-правна уредба, наред с институционалния контрол,
който се прилага от институциите.
Специализираните служби за сигурност могат понякога да бъдат използвани и
за теснопартийни интереси. За да бъде предотвратено каквото и да било
неконституционно използване на тези служби, е нужен действащ институционален
контрол над тях.
Институционалният контрол трябва да се основава както на нор-
мативната основа, така и на взаимното доверие, изказаните мнения, идеи и
доводи между контролиращи и контролирани. Налага се да съществува
търпимост към възгледите, изказани от страните. Изразените мнения, доводи и
факти трябва да се зачитат взаимно от страните, за да не се изпадне в ситуация
на конфликтност.

Контрол над специализираните служби за сигурност, осъществяван

от законодателната власт
Същността на парламентарния контрол не може да бъде изяснена, ако той
се разглежда откъснато от останалите елементи на парламентарната форма на
управление.
Народното събрание на Република България осъществява законода-
телната власт и упражнява парламентарен контрол. Парламентарният контрол е
форма на държавен контрол. Той се явява и юридически контрол, но със своя
специфика. Тази негова специфика е обусловена от мястото и ролята, която
Народното събрание има в държавния и политическия живот на страната.
Правното основание за осъществяване на парламентарния контрол над
специализираните служби за сигурност се съдържа в изрични конституционни
разпоредби. Тези разпоредби очертават водещата роля на Народното събрание
 219
по отношение на тези служби и произтичащото от това обстоятелство право на
контрол над тях. Предмет на парламентарния контрол е както юридическата,
така и неюридическата дейност на специализираните служби за сигурност и
ръководните им длъжностни лица. Този контрол е както за
законосъобразността на издаваните правни актове и извършваните действия,
така и за тяхната правилност. Парламентарно представените партии,
включително и опозиционните, имат възможността да оказват натиск, който се
проявява като политическо мнение. Представителният характер на Народното
събрание неизбежно придава и политическа характеристика на осъществявания
от него юридически контрол. Чрез дейността му се осъществява и голяма част
от политическата гласност за дейността на специализираните служби за
сигурност. Този контрол включва преценка за съответствие на дейността на
специализираните служби за сигурност с тази, която е регламентирана в
нормативните актове.
Когато се поставя въпросът, кой е субект на парламентарния контрол,
обикновено отговорът е кратък и категоричен - парламентът. Това е така, но са
необходими и някои уточнения. Субект на контрола може да бъде най-напред
Народното събрание като цяло. В този случай контролът се осъществява от
него и той действа като колективен и колегиален орган. Субект на
парламентарния контрол могат да бъдат и постоянните, и временните комисии
на парламента, както и всички народни представители.
Обектът на парламентарния контрол също е определен. Това са
Министерският съвет като цяло, министър-председателят и отделните
министри. В разглеждания от нас случай това е дейността на някои от службите
към Министерство на вътрешните работи, Министерство на отбраната и
Министерство на финансите.
Съществуват и някои особености:
Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана
въз основа на чл. 102, ал. 3, т. 5 от Конституцията на Република България са
служби към Президентството. По тази логика, то президентът на Република
България трябва да им се явява ръководител, което не е правилно, тъй като той
трябва да се явява на парламентарен контрол относно тяхната дейност. Но това
противоречи на Конституцията на Република България.
Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана
прилагат ЗОВСРБ до приемането на закони за организацията и дейността им.
Въз основа на § 58, ал. 3 от ЗОВСРБ ръководителите на НРС и НСО имат
правомощията на министъра на отбраната до приемането им на закони. Въз
основа на чл. 90, ал. 1 от Конституцията на Република България „народните
представители имат право на въпроси и питания до Министерски съвет или
до отделни министри, които са длъжни да отговарят'''. Ръководителите на
тези служби обаче не са членове на Министерски съвет. По тази логика те не
могат да се явят на парламентарен контрол, защото не са членове на
Министерски съвет, а структурно би трябвало да са към Министерство на
отбраната. Да, но те се числят към Президентството.
 220
Тези служби трябва да са организационно и структурно към изпълнителната
власт, като запазят своята специфика на дейност (НРС - като оперативно-
разузнавателна специализирана служба за сигурност, а НСО като охранителна
специализирана служба за сигурност).

Контролни функции на Народното събрание

Функциите на висшия орган на законодателната власт произтичат пряко от
същността на Народното събрание. То е изборен орган, който реализира
представителството на основните социални и политически групи от населението.
Една от основните му функции е осъществяването на парламентарен контрол, която
е особено характерна както за изградените, така и за изграждащите се граждански
общества. В тоталитарните общества тази функция почти не е прилагана.
Контролните функции на Народното събрание над дейността на
специализираните служби за сигурност са:
- Оценка за качеството на проектозаконите, представени от
Министерски съвет, отнасящи се до дейността на специализираните
служби за сигурност.
Една от основните контролни функции е оценката на проектозаконите,
които регулират обществените отношения в интересуващата ни област. В този
смисъл отговорността на съвременното правителство има политически характер. Тя
винаги е резултат от оценка на правителствената политика. Суверенитетът на
законодателната власт обаче остава неоспорим.
- Оценка за спазване на процедурата при провеждането на пар-
ламентарния контрол.
Парламентарният контрол винаги протича по процедура, определена в
Конституцията и в Правилника на Народното събрание. При него е съществено
изискването за юридическата форма. Неспазването на формата води до
невъзможност да се реализира отговорността на правителството.

Форми на парламентарен контрол

Първата форма на парламентарен контрол е писмената. Тя се използва при
представяне на въпросите с актуален характер и при питанията.
Втората форма на упражняване на парламентарен контрол е устната. Тя се
използва от народните представители при задаване на въпроси в заседания за
парламентарен контрол;
Третата форма на упражняване на парламентарен контрол са
конклудентните действия. Те не са правно регламентирани в Правилника за
организация и дейност на Народното събрание, но се използват емоционално от
народните представители в конкретни ситуации относно одобрението или
неодобрението на конкретно събитие или ситуация.
Формите на парламентарния контрол са разнообразни. Те имат различен
интензитет, реализират се по различен повод и процедура и имат различен резултат.
Огромно значение за осъществяването на действен парламентарен контрол
има неговата своевременност.
 221
Механизми на парламентарен контрол
Парламентарният контрол се осъществява винаги по специфични поводи, и то
със специфични средства.
Парламентарните механизми за контрол над правителството са разнообразни.
Такива могат да бъдат:
• Избор на министър-председател. Политическата сила (партия или
коалиция от партии), спечелила най-голям брой депутатски места, предлага на
Народното събрание да избере министър-председател. Обикновено това е лидерът
на най-голямата политическа сила. Чрез изказванията на депутатите и чрез
декларациите на парламентарно представените групи се осъществява своеобразен
вид контрол, тъй като гражданското общество следи тези дебати.
• Въпроси с актуален характер, макар че актуален характер имат и не
може да нямат и питанията. Въпросите се отличават от питанията по начина на
поставяне, по характера на проблемите и по процедурата на реализиране. Те са
предназначени главно за получаване на актуална информация, необходима за
работата на народния представител и на парламента като цяло.
• Питания. Парламентарните групи и отделните народни представители
имат право на питания до Министерския съвет или до отделни министри. Питането е
механизъм за парламентарен контрол, но в случая контролната дейност на народния
представител е поставена в по-особена светлина. По този начин може да се
осъществи основната цел на контрола - получаване на информация, разкриване на
действителното състояние на контролирания обект, предприемане на мерки за
въздействие. Наред с това питането е средство за упражняване на парламентарен
контрол над правителството или над неговите членове.
• Разисквания. В Конституцията и в Правилника за организацията на
дейността на Народното събрание се допуска по предложение на една пета от всички
народни представители да се правят разисквания по питането и да се вземе решение.
Като крайна мярка за отхвърлянето на политиката на кабинета Народното
събрание може да гласува вот на недоверие, след което министър-председателят
задължително подава оставката си.
• Постоянните парламентарни комисии в Народното събрание в своята
дейност могат да се проявяват и като механизми за парламентарен контрол. В тях по
същество се предопределят голяма част от решенията на Народното събрание. В
постоянните комисии често се постига необходимото съгласие между
представителите на различните парламентарни групи по законопроекти, решения
и други въпроси.
Те също упражняват контрол над министрите и другите длъжностни лица по
въпроси от тяхната компетентност. Парламентарен контрол върху автоматизираните
информационни фондове на специализираните служби за сигурност към МВР се
осъществява от постоянната комисия „Сигурност и вътрешен ред".
Контролът по защитата на правата на физическите лица при обработването на
личните им данни и при осъществяването на достъп до тези данни се упражнява от
Комисията за защита на личните данни при условията и по реда, определени със
Закона за защита на личните данни. Постоянните парламентарни комисии на
 222
Народното събрание осъществяват от негово име парламентарен контрол, който
може да бъде само политически.
• Временни парламентарни комисии. Важен механизъм на Народното
събрание за упражняване на парламентарен контрол е дейността на временните
специализирани комисии за проучвания и анкети. Тяхното основно предназначение е
именно контролът. Създават се за проучвания и анкети, ако Народното събрание
прецени, че даден проблем изисква детайлно изследване. При тези проучвания и
анкети е необходимо да се спазват и общоприетите етични норми.
• Парламентарни групи. Като механизъм за парламентарен контрол
могат да бъдат използвани и парламентарните групи. Те се състоят от депутати от
определена партия или коалиция от партии. Оказват влияние (пряко или косвено)
върху контролната дейност на парламента чрез изказаните възгледи въз основа на
поставените общи цели от политическата сила.
• Политическият контрол е специфичен механизъм за осигуряване на
сдържано поведение на служителите от специализираните служби за сигурност.
Той е упражняван от Народното събрание. Могат да се разкриват
незаконосъобразни действия на тези служби, които са в противоречие със закона.
Въз основа на тях е необходимо да се осъществи корекция. Този контрол може да
се осъществява и от ръководството на МВР и МО.
Политическите кабинети към МО, МВР и др. министерства, имащи
отношение към сигурността и отбраната подпомагат министрите при формиране и
разработване на конкретни решения за осъществяват на правителствената политика,
както и при представянето й пред обществото.
• Граждански контрол. Гражданите могат да се обръщат с предложения,
сигнали и жалби, засягащи дейността на специализираните служби за сигурност, към
Народното събрание чрез депутатите, избрани от техния регион. Предметът на
парламентарния контрол може да бъдат не само неизпълнението, лошото или
неточното изпълнение, но и въобще забелязаните слабости в дейността на
специализираните служби за сигурност.
Според механизма за контрола, реализиран от законодателната власт, се
констатира, че парламентарният контрол над дейността на специализираните
служби за сигурност се осъществява в две основни направления:
• Общ парламентарен контрол. Според Конституцията Народното събрание
упражнява парламентарен контрол за спазване на законите. Той трябва да осигури
точното изпълнение на конституционните разпоредби и е контрол както за
законосъобразност, така и за целесъобразност (според политическите пристрастия).
Поначало парламентарният контрол, когато се употребява в юридически
аспект, конкретизира следните ефекти:
- информационен ефект - чрез контрола се установява фактическото
състояние на контролирания обект;
- оценъчен ефект - преценяват се резултатите от дейността на контро-
лирания, докъде и как се изпълняват задачите, свързани с поставената цел.
Съобразявайки се с тези ефекти, контролиращият орган може да взема
подходящи мерки за въздействие, регламентирани в правните норми, в зависимост
от конкретните констатации.
 223
• Специален парламентарен контрол - осъществява се от парламентарни
комисии, които биват два вида:
- Постоянни. Те упражняват контрол над специализираните служби за
сигурност чрез контролиране на бюджета, числеността на кадрите, вътрешното
преструктуриране на службите, приемането на годишни доклади от ръководителите
на специализираните служби за сигурност и чрез запознаване с отделни тайни
операции, особено важни за вътрешната сигурност.
- Временни. Тези комисии се създават от парламента за разследване на
конкретен случай с участието на специализираните служби за сигурност, имащ
неблагоприятни последици за обществото или международните отношения.
Същността на работата на тези комисии се състои в парламентарно разследване на
отделни операции с негативно действие и предлагане на мерки за неутрализиране на
последиците и промяната на съответните правила и норми.

Правомощия на Народното събрание относно парламентарния

контрол над специализираните служби за сигурност
Парламентарният контрол може да се очертае като система от правомощия на
парламента, предоставени му от конституцията, да осъществява проверка на
действията и актовете на правителството с оглед на тяхната законосъобразност и
целесъобразност. Този контрол включва задължителното издаване на правни актове,
които отразяват резултатите от контролната дейност, както и необходимите във
всеки отделен случай мерки. В този случай парламентарният контрол включва
системно наблюдение, проверка, оценка и при необходимост - коригиране на
дейността на правителството с политически правни средства.
Без действително прилаганото правомощие на Народното събрание -
парламентарният контрол, не е възможно демократичното развитие на страната.
Парламентарният контрол, осъществяван от народните представители, е най-
ефективното правно и политическо средство за утвърждаване на ценностите на
парламентарното управление.
Необходимо е да се отбележи, че утвърждаването на ролята и мястото на
парламентарния контрол в преходния период в страната ни има решаващо значение
за по-нататъшното изграждане на гражданското общество.

3. Контрол над специализираните служби за сигурност, осъществяван от

изпълнителната власт
Изпълнителната власт обхваща съвкупността от органите на държавно
управление, които притежават държавно-властнически правомощия. Тези правомощия
се осъществяват в една изпълнително-разпоредителна дейност, реализираща
задачите и целите на държавата. Дейността е насочена към осъществяване на
функциите на държавата по един законосъобразен, а също и целесъобразен начин.

Външноведомствен контрол над дейността на специализираните

служби за сигурност
 224
Външноведомственият контрол се осъществява върху обекти, които са
ведомства, външни спрямо контролиращия орган. Той се извършва от органи, които
са специално оправомощени за тази цел, тъй като навлизат в чужди управленски
системи. Поради тази особеност контролът е по-безкомпромисен. Обикновено той
приключва с пряка реализация на самите контролни органи чрез прилагане на
формата на административно-наказателната отговорност. Предмет на контрола са
общите и специалните нормативни актове, по които осъществяват дейност
специализираните служби за сигурност.
Специализираният външноведомствен контрол се извършва на специално правно
основание. Това означава, че законодателят изрично със закон е овластил определени
административни органи да извършват контрол от по-особено естество..
Обекти на специализирания външноведомствен контрол са онези адми-
нистративни ведомства, техните ръководители и длъжностни лица, които осъществяват
съответна управленска функция или дейност. Тази функция или дейност е в предмета
на конкретния вид на контрола и е свързана със защитата на националната сигурност. В
този смисъл ограничение на обектите, подложени на такъв контрол, няма. Важното е те
да съставляват административни ведомства и техните ръководители и длъжностни лица
да са в щата на тези ведомства. Специализираният външноведомствен контрол е
независим от вътрешноведомствения, присъщ на всяко административно ведомство.
Контролът, осъществяван от изпълнителната власт над дейността на
специализираните служби за сигурност, се разглежда според мястото на субекта
към обекта. Този външен контрол се разделя на:

Финансов контрол
Народното събрание избира Сметна палата, която осъществява контрол за
изпълнението на бюджета. Тя е държавен орган за външен одит на бюджета и други
публични средства и дейности извън Закона за Сметната палата. Основна задача на
Сметната палата е да допринася за доброто управление на бюджетните и другите
публични средства, както и да предоставя на Народното събрание надеждна
информация за използването на средства съгласно принципите за законосъобразност,
ефективност, ефикасност и икономичност и за достоверно отчитане на изпълнението
на съответните бюджети.
Сметната палата осъществява одитната си дейност чрез извършването на:
- финансов одит, който включва одит на финансовото управление и одит
на финансовите отчети;
- одит на изпълнението;
- други специфични одити.
Сметната палата одитира дейността по изграждането и функционирането на
системите за финансово управление и контрол в бюджетните организации, каквито са
и специализираните служби за сигурност. Те в повечето случаи са второстепенни
разпоредители с бюджетните кредити.
Сметната палата може да внесе в Народното събрание и Министерския съвет
становище за промени в законите и подзаконовите актове с цел подобряване на
бюджетната дисциплина и управлението на бюджетите и\или другите публични
средства и дейности. В своята дейност тя сътрудничи с органите на Агенцията за
 225
държавна финансова инспекция с цел повишаване на ефективността на контролната
система над дейността на специализираните служби за сигурност.
Органите на Сметната палата при упражняването на своите правомощия имат
право на свободен достъп до служебните помещения на специализираните служби за
сигурност и до всички техни документи, отчети, активи и пасиви, свързани с
финансовото управление на одитните обекти. Тези органи имат право да изискват и
получават информация от специализираните служби за сигурност, както и достъп до
базите им от данни във връзка с дейността на Сметната палата.
Ръководителите на специализираните служби за сигурност са длъжни да
оказват съдействие на органите на сметната палата. Тези длъжности лица не могат
да се позовават на държавна, служебна, търговска, банкова или друга защитена от
закона тайна при извършване на финансовия контрол. Когато се налага достъп до
класифицирана информация, се спазва условията и редът на ЗЗКИ.

Административен контрол
Административният контрол е способ за обезпечаване на законосъобразна и
правилно действаща организация в сферата на административната дейност на
държавата, осъществяван от органите на администрацията.
Той се извършва от административни органи от структурата на изпълнителната
власт. По своя правен характер е юридически контрол и представлява специфична
контролна изява на държавноуправленска дейност.
Принципът на централизма във взаимоотношенията между административните
органи с обща и специална компетентност обуславя нуждата от контрол на този,
който притежава обща компетентност, за да я упражни спрямо органа със специална
компетентност. Министерският съвет осигурява обществения ред и националната
сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на
Въоръжените сили. Той се явява орган с обща компетентност.
Министър-председателят ръководи и координира общата политика на
правителството и носи отговорност за нея. Министрите ръководят отделни
министерства, освен ако Народното събрание реши друго. Те носят отговорност за
своите действия. Служителите в специализираните служби за сигурност са със
специална компетентност и над тяхната дейност се осъществява контрол от
органите с обща компетентност.

Медицински контрол
Медицинска помощ на населението се организира от здравни заведения по
Закона за народното здраве и по Закона за лечебните заведения.
Здравните заведения са юридически лица. Държавната политика в областта на
здравеопазването се осъществява от Министерски съвет. Специализиран орган за
провеждане на държавната политика по здравеопазването е Министерството на
здравеопазването, което пряко или чрез своите органи ръководи, координира и
контролира дейността по опазване и възстановяване на здравето на населението.
В Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи,
Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта и съобщенията
 226
могат да се създават ведомствени здравни служби за ръководство, координация и
контрол на дейността на публичните лечебни заведения, създадени към тях.
Методическото ръководство и контролът над тези лечебни заведения се осъществява
от Министерството на здравеопазването.
Министърът на отбраната ръководи Министерството на отбраната и
осъществява граждански контрол върху Българската армия, като ръководи
осъществяването на здравната политика в Министерството на отбраната и в
Българската армия. Подобно е и положението в МВР.
С Постановление № 45 на Министерски съвет е разрешен проблемът за
осъществяването на този контрол в НРС и НСО. Определени са специфичните
контролни функции за извънболничната и болничната помощ, а именно:
- профилактика, диагностика, лечение и рехабилитация;
- медицинско осигуряване на бойната и физическата подготовка на
личния състав;
- извършване на експертиза за годност;
- организиране на мероприятия по предпазване от вредни условия.

Санитарно-хигиенен и противоепидемичен контрол

Министерството на здравеопазването упражнява държавен санитарен контрол
чрез специализирани органи, определени в правилника за прилагане на закона.
Органите на държавния санитарен контрол отстраняват от колектива,
настаняват задължително в болници или изолират заразноболни, заразоносители и
носители на паразити, които са опасни за здравето на околните, като поставят под
карантина или медицинско наблюдение контактните лица със заразноболни. Те имат
право да посещават по всяко време обектите, подлежащи на контрол, и да изискват от
длъжностните лица и от гражданите сведения и документи, необходими за изясняване
на санитарното и епидемиологичното състояние. Имат право и да вземат хранителни
продукти, вещества, предмети и материали за лабораторен анализ или за химическа
експертиза, при необходимост да възлагат извършването на експертизи на на-
учноизследователски учреждения и лаборатории независимо от тяхната подчиненост.
Имат право да дават и задължителни предписания за прилагане на необходимите
санитарни и противоепидемични мерки.
Държавните учреждения, общините, юридическите и физическите лица
извършват санитарно-хигиенни и противоепидемични дейности за опазване на
околната среда от замърсяване, за осигуряване на хигиеносъобразни условия на
труд, бит и почивка на гражданите и за предотвратяване на заболявания. Центровете
за спешна медицинска помощ, както и лечебните заведения към Министерския
съвет, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи,
Министерството на правосъдието и Министерството на транспорта и съобщенията
се създават от държавата.
Органите на Министерството на вътрешните работи и ръководителите на
учреждения в него и стопански организации са длъжни да оказват необходимата
помощ и съдействие на санитарните органи при упражняване на държавния
санитарен контрол.
 227
Министърът на отбраната, министърът на вътрешните работи, министърът на
транспорта и съобщенията съгласувано с министъра на здравеопазването определят
реда и начина за извършване на санитарен контрол в подчинените им поделения и
служби.
Военномедицинска академия към Министерство на отбраната осъществява
хигиенно-противоепидемичен и санитарен контрол в специализираните обекти на
Българската армия, Министерството на отбраната, Националната разузнавателна
служба и Националната служба за охрана.
Вътрешноведомствен контрол над специализираните служби за
сигурност
Вътрешноведомственият контрол се осъществява по линия на йерархическа
служебна зависимост между отделните лица от държавния апарат, които упражняват
функциите си в една административно-организационна единица на управление -
„ведомство". Той е пряк административен контрол, осъществяван от ръководител на
основание на ръководното му положение и съответстващите на това правомощия.
Сам или чрез контролен апарат ръководителят следи за съответствието между
изискванията на закона и изпълнението им от ръководените от него служби и личния
състав.
Вътрешноведомственият контрол над дейността на специализираните служби
за сигурност се осъществява чрез контролните функции, които притежават
отделните ръководители на съответните национални служби.
С преобладаващо вътрешноведомствени контролни функции са следните
дирекции, органи и звена в разглежданите специализирани служби за сигурност:

Инспекторат
Дирекция „Инспекторат" на МВР осъществява контрол за изпълнението на
актовете на министъра на вътрешните работи.
Инспекторатът на МО осигурява изпълнението па контролните функции
на министъра на отбраната при провеждане на държавната политика на МО, в
БА и в структурите на подчинение на министъра на oотбраната..
Служби „Инспекторат" има и в НРС и НСО които са с подобни задачи и
дейности като тези, регламентирани за дирекция „Инспекторат" на МВР.

Координация и информационно-аналитична дейност

Дирекция „Координация и информационно-аналитична дейност" на
МВР организира и контролира кореспонденцията на МВР, както и изпълне-
нието на изискванията за работа с документи и други информационни но-
сители, съдържащи класифицирана информация.
Министърът на отбраната ръководи дейността по осигуряване на ин-
формация в интерес на отбраната и националната сигурност.
Подобно е и състоянието с извършваните дейности относно инфор-
мацията и аналитичната дейност в НРС и НСО. Ръководители на тези звена са
съответните ръководители на националните служби.

Финансово и ресурсно осигуряване

 228
Дирекция ,,Финансово и ресурсно осигуряване" на МВР подпомага
министъра на вътрешните работи в качеството му на първостепенен
разпоредител с бюджета на МВР. Съставя проектобюджета и периодичните фи-
нансови отчети. Съгласувано с основните структурни звена на МВР изготвя
планове за финансирането им и осъществява текущ финансов контрол.
Министърът на отбраната ръководи МО и осъществява граждански
контрол върху БА, като: съставя проект на държавния бюджет в частта му за
Министерство на отбраната; разпределя бюджета на МО и ръководи фи-
нансовото и материално-техническото осигуряване на БА; ръководи дейността
по осъществяване на контрол върху материалноотговорните лица в МО, БА
иструктурите на подчинение на министъра на отбраната.
Има изградени подобни звена в НРС и НСО, които са пряко подчинени
на ръководителите им

Ревизионно
По разпореждане на министъра на вътрешните работи или на
оправомощено от него длъжностно лице от дирекция „Ревизионна" извършва
финансов контрол върху дейността на материалноотговорните лица в
специализираните служби за сигурност към МВР
Министърът на отбраната ръководи дейността по осъществяване на
контрол върху материалноотговорните лица в МО, БА и структурите на
подчинение на министъра на отбраната.
В НРС и НСО съществуват звена, пряко подчинени на ръководителите
им, които осъществяват ревизионна дейност.

Здравеопазване
В МВР контролната дейност по здравеопазването е поверена на
директора на Медицинския институт на МВР.
Министърът на отбраната ръководи осъществяването на здравната
политика в МО и БА. Контролира дейностите по създаване на безопасни и
здравословни условия на труд в МО и БА.
Медицинските пунктове, създадени в НРС и НСО, са непосредствено
подчинени на ръководителите на съответните служби.

4. Контрол над специализираните служби за сигурност,

осъществяван от съдебната власт
Съдебният контрол за изпълнението на законите е своеобразен и
отграничаващ се от контрола на другите власти не само със своите цели, форми
и методи, но и с устройството, организацията и кадровото осигуряване.
 229
На първо място налице е контрол вътре в съдебната система. Това е
административен контрол за изпълнение на законите от служещите в
правосъдието, който се осъществява от специализираните органи на
Министерството на правосъдието.
На второ място заедно и паралелно с него е налице и съдебен
процесуален контрол от висшестоящите съдебни органи в хода на
съдопроизводствена инстанционна дейност. Този контрол е и специализиран.
Съдебният процесуален контрол не обобщава данни, не събира
контролна информация извън производството, не типизира нарушения. В този
смисъл той е специализиран, а не общ, и може да се раздели на централен и
местен според инстанционността спрямо вътрешната съдебна система.
Процесуалният контрол на съда съдържа конкретна информация, събрана
по пътя на проучване на факти, доводи и съображения и тяхното съпоставяне.
Тази информация има стойност както за самия съд, така и за възможните по-
високи степени на процесуален контрол..
Характеристиката на съдебния процесуален контрол вътре в системата
на съдебната власт има значение и се отнася и за контрола на съда, провеждан
спрямо външните обекти на управление.
Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите,
юридическите лица и държавата. Тя осъществява правосъдието и това е
същността на нейната дейност, но има и задължението да защитава правата на
личността, като гарантира необходимата свобода на гражданите.
Като вид управленска дейност контролът, упражняван от съдебната власт,
включва преценка за съответствие на дейността на обекта на контрола. Така
гражданското общество и в това отношение може да има адекватна на неговата
свобода съдебна власт, реализираща контролната функция.

Съдебен контрол над специализираните

служби за сигурност
Съдебният контрол е утвърден и авторитетен механизъм за законност в
поведението на държавната администрация. Той се оказва един от най-
съществените правни фактори за надеждна правна защита на правата и свободите
на гражданина при взаимоотношенията му с държавната администрация.
Общият съдебен контрол над администрацията е конститутивен елемент
на гражданското общество. Той не накърнява независимостта на ор ганите на
изпълнителната власт, тъй като е ограничен само до законността на актовете и
действията им. Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен
надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.
Следователно съдебният специализиран контрол поначало е допустим
за всички актове на администрацията, докато общият - за всички действия на
административните органи.
Институтът на съдебния контрол произтича от мястото на съда в
системата от държавни институции и отредената му роля в гражданското
общество. Съдилищата осъществяват контрол за законност на актовете и
действията на държавните служители от специализираните служби за
 230
сигурност. Съдебният контрол за разлика от административния е винаги
контрол за законосъобразност на административните актове и действията на
служителите.
Нa военните съдилища са подсъдни делата за престъпления, извършени от:
военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република
България;
- генерали, офицери и лица от сержантския и редовия състав от други
министерства и ведомства;
- сътрудници на органите от МО и МВР при или по повод изпълнение на
възложените им задачи;
- гражданските лица на служба в Министерство на отбраната, в
Българската армия и в структурите на подчинение на министъра на отбраната,
в МВР, в Националната служба за охрана и в Националната разузнавателна
служба при или по повод изпълнение на службата им.
На военните съдилища са подсъдни и дела за престъпления, в
осъществяването на които са участвали и граждански лица.

Надзор от прокуратурата над специализираните служби за

сигурност
Прокуратурата е съставна част на съдебната власт. Като контролна
система тя има редица общи белези със съда и поради това направената
характеристика за съдебните органи се отнася и за нея. Същевременно
прокуратурата се различава от тези органи в редица насоки.
Преди всичко прокуратурата е централизирана йерархическа система.
Прокурорският процесуален надзор има свои особености и спрямо
външните обекти на контрол. За разлика от съда той упражнява инициативен
контрол. Прокурорът действа не само при сезиране, но и по свой почин.
Източниците на информация на прокурорския надзор могат да бъдат и
неофициални, важно е да съдържат данни за неизпълнение на законите от
обектите на социално управление. Те могат да бъдат и анонимни, стига да са
конкретни по обекти и факти.
За разлика от съда прокуратурата има една пряка административна
функция - да приема жалби и да проверява оплаквания за извършени
самоуправни действия и в резултат на това да изготвя писмени разпореждания
за тяхното отстраняване. Контролната дейност на прокуратурата се представя
като самостоятелна в единната система за контрол в гражданското общество,
при която главният прокурор лично или чрез определени от него прокурори
извършва ревизии и контролира работата на всички прокурори.
Като специфична контролна дейност той се осъществява на практика в
няколко форми:
- общ надзор на прокуратурата;
- следствен надзор на прокуратурата;
- съдебен надзор на прокуратурата;
- прокурорски надзор над местата за лишаване от свобода;
- прокурорски надзор при задържане.
 231
Особено място сред функциите на прокуратурата, които засягат
дейността на държавното управление, заема функцията по общия надзор за
законност.
Обект на прокурорския надзор за законност в държавното управление се
явява, условно казано, цялата държавна администрация. Тук влизат и
специализираните служби за сигурност.
Над основните дейности на МВР се извършва контрол под формата на
прокурорски надзор от страна на прокуратурата. Прокурорският надзор
трябва да следи за спазване на законността, като:
- привлича към отговорност лицата, които са извършили
престъпления;
- поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер.

Контрол от разследващите органи над специализираните

служби за сигурност
Разследващи органи са следователите и дознателите. Досъдебното
производство включва разследване и действия на прокурора след приключване
на разследването. Органи на досъдебното производство са прокурорите и
разследващите органи.
Органи на предварителното следствие са следователите. Чрез
прилагането на закона и свободното си вътрешно убеждение те утвърждават на
практика контролните си функции. Това им дава възможност да оказват
законно въздействие над дейността на органите от специализираните служби за
сигурност за оптимизиране на протичащите там процеси.

5. Обществен и граждански контрол над специализираните служби за

сигурност

Обществен контрол над специализираните служби за сигурност

В гражданското общество гражданските обединения действат на всички
нива в социалната йерархия. Някои от тях са посредници между отделните
групи от граждани. Оказва се, че има начин те да влияят върху
правителствените решения, осигурявайки чрез своята дейност един по-широк
поток от информация в обратната връзка между държавното управление и
обществото.
За разлика от гражданското общество в тоталитарното подобни
обединения се контролираха, утвърждаваха и следяха от държавната власт.
Днес в резултат на повишената им автономност гражданските обединения
не само че не се контролира от властта, но много от тях се стремят да
влияят върху нейните решения и търсят от нейните органи отговорност
за действията им.
В съвременните условия трябва да има допустима прозрачност и над
действията на длъжностните лица от специализираните служби за
сигурност, която в определени граници трябва да позволява на обществото да
 232
осъществява контрол за законосъобразност и целесъобразност на тяхното
функциониране.
Общественият контрол над дейността на специализираните служби
за сигурност се осъществява от обществените, гражданските и
неправителствените организации, средствата за масово осведомяване,
правозащитните организации и др. Тези субекти може да осъществят както
формален, така н неформален обществен контрол:

Неформален (нерегламентиран) обществен контрол

Осъществява се от гражданските обединения въз основа на групи по
интереси. Този контрол не е държавен, не е юридически, но това не
намалява неговата ценност. Основава се на общите правила за поведение в
обществото.
В гражданското общество неформалните обединения от хора, или
неформалните групи, са не само допустими и тяхното съществуване се смята за
естествено, но без тях то е немислимо. Те се образуват и съществуват без
предварително договаряне, но при споделяне на общоприети за членовете на
отделната група рационални правила на взаимоотношения, действия и
взаимодействия.
Групи по интереси. Неформалните групи обикновено са — сдружения на
граждани, свързани на основата на взаимна симпатия. Всъщност това може да
бъде допадане по характер, споделяни ценности или сходен начин на мислене.
Неформални групи с краткотрайно съществуване възникват навсякъде в
гражданското общество и при най-различни поводи. Общественият контрол,
който осъществяват те над дейността на специализираните служби за
сигурност, е на емоционално равнище, при което се откриват,
предотвратяват и отстраняват определени нежелани отклонения. Този
контрол дава възможност за оказване преди всичко на етично отношение от
тяхна страна.

Формален (регламентиран) обществен контрол

Осъществява се по силата на законово определени задължения и
правомощия па гражданските обединения чрез политическите партии,
синдикалните организации, неправителствените организации и средствата
за масово осведомяване.
Обществен контрол осъществяват и формалните групи. Те се
образуват, когато са налице редица обективни и субективни предпоставки.
Когато по едни или други причини тези предпоставки отпаднат, дадената
формална група престава да съществува.
Формалните групи участват в нормативното уреждане на всички
основни групи обществени отношения. Общественият контрол, който те
осъществява над дейността на специализираните служби за сигурност, дава
възможност за оказване па законно въздействие върху протичащите в тези
служби процеси.
 233
За да може да съществува и действа, формалната група трябва да е
структурирана. Структурата се определя чрез възприемането на определени
принципи и оповестяването им чрез декларация. Такава обществена група е и
политическата партия или движение.
Политически партии или движения. За образуване на политическа
партия или движение е необходимо да се спазват предписанията в
нормативните актове, определящи тяхното действие. Регламентирано е, че те,
както и други граждански асоциации, имат свой устав.
В съвременната епоха политическите партии са едни от най-активните
субекти, упражняващи обществен контрол над дейността на специализираните
служби за сигурност.
Контрол над дейността на специализираните служби за сигурност могат
да упражняват както управляващите партии, така и партиите в опозиция.
Те могат да контролират чрез органа, ръководещ дадена партия, а също и чрез
членовете си, които изразяват мнение и възгледи по принципни и по конкретни
поводи. Могат и да настояват пред министъра на вътрешните работи и
министъра на отбраната, директорите на Националната разузнавателна служба
и Националната служба за охрана за разрешаването на конкретни проблеми.
Кадровите военнослужещи са длъжни да не членуват в политически
партии, движения или коалиции с политически цели, както и да предприемат
действия по служба, с които да нарушават и политическата си неутралност за
целия период на службата си. Аналогични са задълженията и в другите
структури на сигурност.
При осъществяването на обществен контрол от НПО над
специализираните служби за сигурност се включват и представители на
правозащитни организации. След осъществяването на контролната дейност те
обикновено изготвят съответни анализи.
Неправителствените организации (НПО) използват обществения контрол
като вид управленска дейност.
Средства за масово осведомяване. В нашата страна при
изключителната развитост и зрялост на средствата за масово осведомяване
възможностите за формирането на нагласи, съответстващи на преломния
момент, практически са неограничени.
Като четвърта власт средствата за масово осведомяване играят
първостепенна роля в обществения контрол над дейността на специализираните
служби за сигурност. Това те осъществяват чрез търсенето на прозрачност,
откритост и гласност. Защитавайки гражданските си права, гражданите могат
да се обръщат към средствата за масово осведомяване в случаите, когато са
нарушени конституционно гарантираните им свободи или когато са
застрашени техният живот, здраве и имущество.
При положение че печатът, а и значителна част от електронните медии
вече са частна собственост, основателно се поражда въпросът, доколко
журналистиката като творческа и обществена позиция ще успява да надмогне
частните и груповите интереси. За да се реализират обаче като фактор на
обществения контрол над дейността на специализираните служби за
 234
сигурност, пред средствата за масово осведомяване в периода на политически
преход стои въпросът за утвърждаване и съчетаване на собствените етични и
професионални стандарти. Необходимо е моралът да бъде съчетан с
отговорност.

Граждански контрол над дейността над специализираните

служби за сигурност
Гражданският контрол представлява по-скоро система за активна защита
от страна на гражданите на гражданските им интереси и права, о т колкото
търсенето на санкции в нормативен акт. Разработването на проблема за
социалната активност на гражданите има важни практически ориентири, които
се свеждат до отговорност за собствената cигурност.
В съответствие с българското законодателство „върху дейността на
МВР се упражнява граждански контрол от предвидените в
Конституцията и Закона за МВР органи. Гражданският контрол гарантира
върховенството на гражданското общество над органите па МВР с цел
поддържане на конституционния ред в страната, както и „върху
въоръжените сили се упражнява граждански контрол от предвидените в
Конституцията и ЗОВСБР органи.Така стои въпросът и при ДАНС.

Социалната активност на гражданите

В динамичния свят на гражданското общество гражданите успяват
много по-ефективно да използват широкия кръг от възможности, които им
предоставя гражданското общество.
Социална активност. Тя произтича от личностното осъзнаване на
обществените задачи и на тази база се представя като антипод на отчуждената
дейност.
Контролната дейност е основен способ и средство за разгръщане на
потенциалната активност на гражданите чрез неговите индивидуални
характеристики. Активността на гражданите може да се оценява като форма на
дейността на индивида в обществото.
За да функционира ефективно гражданското общество, е необходимо
активно гражданско участие.
Политическата активност на гражданина е един от показателите на
проявление на индивидуалната му същност.
Социалната активност е основна форма на проявление на
дейността, тя е начин на съществуване на социалните субекти и
обществото като цяло. Можем да срещнем и аргументацията за социалната
активност и за взаимното уважение като основание за толерантността.
В Административно-процесуалния кодекс е регламентирано, че
гражданите могат да проявят своята активност чрез жалби, предложения и сиг-
нали.
В жалбата гражданите могат да поискат събирането на доказателства
или да се вземат предвид факти и обстоятелства, които не са били съобразени
 235
от министъра на вътрешните работи, министъра на отбраната или
ръководителите на НСО и НРС преди това.
Гражданите могат да правят предложения до съответните
административни органи в специализираните служби за сигурност за
усъвършенстване на организацията и дейността им.
Своята активност гражданите могат да проявят и чрез изготвени от тях
сигнали. Тези сигнали се подават за злоупотреби с власт и корупция, лошо
управление или за други незаконосъобразни или нецелесъобразни действия
или бездействия на специализираните служби за сигурност и техните
служители, с които се засягат държавни или обществени интереси, права или
законни интереси на други лица.
Активното участие на гражданите в гражданското общество е
качествена характеристика за равнището на развитие на личността. Тази сфера
на активност има за свое съдържание отговорността за собствената
сигурност, проявяваща се като реализация на способността да се вза-
имодейства ефективно с правоохранителните органи в системата
„гражданско общество-специализирани служби за сигурност". Нейният
смисъл е да се преобразува тази среда в съответствие с интересите и
очакванията на гражданите.
Освен социално активен, гражданинът може да бъде и пасивен.
Отдръпването им от политиката има своите причини. Те се оттеглят, защото
имат усещането, че от тях няма нужда, че са излишни освен по време на
избори, когато трябва да делегират властта си на избрани от тях политици или
когато са засегнати техни интереси.
Предложенията, сигналите и жалбите, които са писмени, се внасят
регистрират в деловодствата на МВР и МО. В установените от закона срокове
на гражданите или организациите, вносители на запитвания и заявления за
достъп до информация, се предоставят мотивирани писмени oтговори,
подписани от съответния директор или упълномощен от него ръководен
служител. Отговорът в законно установения срок се явява важна правна
гаранция, която фактически може да бъде отчетена.
Гражданският контрол е основен механизъм за осъществяването на
проверки по заявителски и критични материали, подадени от
гражданите. Гражданският контрол е самостоятелен вид контрол.
Изразява се във формалното пряко участие на гражданите в контролната
дейност.
Фактически всички граждани, които желаят да подадат заявителски
материали, могат да се обадят и по телефона. Техните сигнали се приемат от
представител на съответното министерство.
Съществено значение за ефективния граждански контрол над дейността на
специализираните служби за сигурност има информираността на гражданите.
Това е познаването от гражданите на обективното състояние на институцията -
специализирани служби за сигурност.
Правната норма позволява на гражданите да отправят своите искания и за
достъп до определена, касаеща ги информация. Правото на информация и
 236
свободата на словото са сред основите на гражданското общество. Един
сравнително нов механизъм за осъществяване на непосредствен граждански
контрол над специализираните служби за сигурност се осигурява и чрез
приетия Закон за достъп до обществената информация.
Правната норма позволява на всеки български или чужд гражданин или
юридическо лице да подава искане за достъп до информации и да получава
достъп до нея.
Сведенията от автоматизираните и други информационни фондове на
националните и специализираните дирекции, които съставляват държавна,
служебна или следствена тайна, са закрити за достъп и въз основа на това
гражданите не могат да упражняват контрол над тях. Те могат да упражнят
контрол, спазвайки законовата процедура чрез активни действия, които водят
до регулиране на поведението на специализираните служби за сигурност.
Преди всичко регулиращо поведение на системата като обект па
граждански контрол оказват и самите държавни служители. Те са
интегрална част от обществото, а не са извън него, не съставляват изолирана
съсловна група, подчиняваща се на свои вътрешни закони.
Признание за проявената активност на гражданите
Активността на гражданина може да бъде възприета като суверенна форма на
неговото съществуване. Тази форма на съществуване води неминуемо до
толерантността, която обаче не бива да бъде разбирана като крайна цел. Много
повече тя има задачата да води към по-висша цел, която е признанието. От това
следва, че дейността на специализираните служби за сигурност не се изчерпва с
установяването на толерантност, а продължава извън това, като дава възможност за
признание. Признанието отрича произволното насилие, приема другия
сериозно въпреки съществуващите различия. Признанието се основава на
силата да приемеш другия и да уважаваш индивидуалността му чрез
определена нормативна възможност.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ