Данаил Aлександров KT 349

Реферат по физиология на тема: Храносмилателна система

1. Функции на храносмилателната система
Храносмилателната ни система е нужна, за да доставяме хранителни вещества, вода,
соли и витамини за нуждите на нашия организъм. Тя има много различни функции,
някои от които са защитна, отделителна (екскреторна), ендокринна и резервоарна,
също така участва във водно-електролитния баланс на организма.
Храносмилателната система има защитна функция, която обезврежда патогенните
микроорганизми и другите вредни вещества, попаднали с храната и не позволява
проникването им в организма. Тази функция се осъществява чрез секреция на слуз,
предпазваща от механични дразнения, чрез антимикробни вещества(лизозим,
имуноглобулин А, дефензини, солната киселина в стомаха), чрез мукозно-свързана
лимфна тъкан, съдържаща се в храносмилателната система и разполагаща с имунни
клетки, които участват в механизмите на придобития имунен отговор, а също и чрез
нормалната бактериална флора на устната кухина и дебелото черво, която потиска
развитието на патогенни микроорганизми.
Екскреторната или още наречена отделителна функция представлява механизъм за
отделяне на редица непотребни и вредни за организма вещества като жлъчни
пигменти, холестерол, лекарства и тежки метали чрез фекалиите.
Кръвоносните съдове (главно вените) на храносмилателните органи изпълняват
резервоарна функция, като при нужда депонираната кръв може да постъпи в
циркулация.
Чрез извършването на резорбция на вода и електролити в храносмилателната система,
до голяма степен се определя водното и електролитното съдържание в организма.
2. Обща характеристика на храносмилателната система
Процеси при храносмилането:
- Двигателна активност. Чрез съкращение на мускулите в храносмилателната
система храната постъпила в организма се раздробява механично, размесва се
със смилателните сокове, придвижва се в посока към изхода на системата, както
и си изхвърля фекалната маса извън организма.
- Секреция. Чрез този процес се секретират смилателни сокове, съдържащи
ензими, които разграждат хранителните вещества и соли и мукус (слуз), който
има защитна функция.
- Смилане. Този процес представлява разграждането на хранителните вещества
чрез ензимите, които са секретирали. Смилането бива 3 вида и зависи от
мястото където се осъществява. То бива луменно, пристенно и вътреклетъчно
смилане. Луменното смилане става в лумена на храносмилателния тракт,
където си изливат соковете на екзокринните жлези (слюнчени, стомашни,
панкреас, черен дроб). Пристенното смилане се извършва на повърхността на
ентералните епителни клетки от ензими, свързани с техните мембрани.
 Вътреклетъчното смилане се извършва в самите епителни клетки на тънкото
черво от техни вътреклетъчни ензими.
- Резорбция. Този процес се характеризира с преминаване на водата, солите,
витамините и крайните продукти на смилането от лумена на храносмилателната
система към кръвта.
3. Устройство на храносмилателната система
Храносмилателната система се състои от последователно разположени органи:
- Устна кухина, гълтач, хранопровод, стомах, тънко черво, дебело черво. Макар
разположени извън нея към храносмилателната система се причисляват жлези, които
изливат секретите си в нея. Такива жлези са слюнчените жлези, които секретират
слюнка в устната кухина, панкреасът, който секретира панкреатичен сок в лумена на
дуоденума и черният дроб, който секретира жлъчка в лумена на дуоденума. Жлъчният
мехур също се причислява към храносмилателната система, защото в периода между
храненията жлъчката се складира в него.
Стената на храносмилателната система е изградена от 4 слоя: лигавица (мукоза),
субмукоза, мускулен слой и сероза. Най-вътрешният слой е изграден от лигавица и
той е в контакт със съдържимото на храносмилателния тракт. Лигавицата е изградена
от епителен слой, хлабава съединителна тъкан и тънък мускулен слой. Мускулният
слой се изгражда от 2 вида мускули- напречно-набраздени и гладки. Напречно-
набраздените мускули изграждат входа- устната кухина, фаринкса и горната част на
хранопровода и изхода- външния анален сфинктер на храносмилателната система.
Гладките мускули се срещат в останалата част на храносмилателния тракт,
разположени в 2 слоя- вътрешен кръгов и външен надлъжен, между които се намира
миентералният нервен плексус. Гладките мускули са от висцерален тип и притежават
свойства на автоматия, електрични синапси и чувствителност към разтягане.
4. Инервация на храносмилателната система
Храносмилателна система се контролира от собствена нервна система, наречена
ентерална, която се състои от огромен брой нервни клетки, разположени основно в два
нервни плексуса- субмукозен и миентерален. Благодарение на ентералната нервна
система функцията на храносмилателната система се запазва дори при пълно
прекъсване на външната й инервация. Външната инервация се осъществява от
соматичната и вегетативната нервна система. Соматичната нервна система инервира
напречно- набраздените мускули на входа и изхода на системата и така осъществява
волеви контрол върху приемането на храна и дефекацията, докато вегетативната
нервна система инервира гладките мускули, жлезите и кръвоносните съдове чрез
парасимпатикови и симпатикови влакна, като осъществяване волеви контрол върху
тяхната активност.
5. Храносмилане в устната кухина
А) Двигателна активност в устната кухина
Тя осигурява механичното раздробяване на храната чрез процеса на дъвкане и
оформяне на хапка, която чрез процеса на гълтане се придвижва към фаринкса.
 - Дъвкане. То се извършва от напречно- набраздените дъвкателни мускули,
чиято функция е да осигурят движение на долната челюст, при което храната се
стрива между зъбите. Движенията на езика осигуряват сортирането на
частиците в зависимост от степента на раздробяването им и спомагат за
смесването им със слюнката и оформянето на хапката.
- Гълтане. То представлява придвижване на хапката от устната кухина чрез
фаринкса (гълтача) и хранопровода до стомаха. То се извършва в 3
последователни фази: орална, фарингеална и езофагеална (хранопроводна).
Оралната фаза подлежи на волеви контрол, докато другите две протичат
неволево.
Б) Секреция в устната кухина
В устната кухина се секретира слюнка от три чифта големи слюнчени жлези-
околоушна, поддолночелюстна и подезична, както и от малки слюнчени жлези в
лигавицата на устната кухина и езика. Дневната секреция на слюнка е между 500 и
1500мл. Слюнката съдържа вода, органични и неорганични вещества. Слюнката има
смилателна функция, чрез ензимите си участва в разграждането на въглехидратите и
липидите. Подпомага гълтането, защото чрез слузта слепва раздробените частици и се
оформя хапката. Защитната функция на слюнката си изразява съдържащите се в нея
антимикробни вещества, които предпазват от инфекции. Слюнката участва в обмяната
на електролити (калций и флуор) със зъбния емайл и чрез нея се отделят крайни
продукти на обмяната (урея, амоняк, пикочна киселина).
В) Резорбция в устната кухина
В нея не се резорбират хранителни вещества, но могат да се резорбират лекарства,
като най често се поставят под езика (сублингвално), което ускорява тяхната
резорбция, тъй като попадат директно в системното венозно кръвообращение, без да
преминават през целия храносмилателен тракт.
6. Храносмилане в стомаха
А) Двигателна активност на стомаха
Тя осигурява складиране на приетата храна, механичното и раздробяване до
превръщането й в течна форма (химус), която се изтласква на малки порции към
дванадесетопръстника (дуоденума).
Б) Регулация на изпразването на стомаха
Такава регулация е нужна, за да се поддържа скорост на изпразване на стомаха, която
да предотвратява препълването му и да осигурява възможност на дуоденума да
обработи постъпилият в него химус. Изпразването на стомаха се стимулира от
неговото разтягане и се инхибира от разтягането на дуоденума и от наличието в него
на висок осмоларитет, висока концентрация на H , продукти от разграждането на
+

белтъците (пептиди и аминокиселини) и на липидите (моноглицериди и мастни

киселини).
В) Повръщане
То представлява сложна двигателна реакция, при която стомашното съдържимо се
изхвърля през устата навън. Повръщането се активизира от центъра на повръщането в
продълговатия мозък. При възбуждането му той изпраща импулси към мускулите и
предизвиква стереотипна двигателна реакция. По време на фазата на изхвърлянето на
съдържимото навън дишането спира, с което се предотвратява аспириране на
повърнатите материи.
Г) Стомашен сок
Стомашният сок се секретира от стомашните жлези и от повърхностните епителни
клетки на стомашната лигавица. За едно денонощие се секретират между 2 и 2.5л.
стомашен сок. Стомашният сок освен вода съдържа ензими, участващи в
разграждането на белтъците и липидите, солна киселина, която денатурира белтъците,
поддържа стерилна среда в стомаха и активира пепсиногена; вътрешен фактор на
Castle, който участва в резорбцията на витамин В12; хидрогенкарбонатни йони, които
неутрализират водородните йони в близост до епитела и така го предпазват от
увреждащото им действие и муцини, които образуват слузен слой, покриващ
лигавицата. pH на стомашния сок на гладно е 4- 6, докато по време на храносмилане,
когато е стимулирана секрецията му, то спада под 2.
Д) Резорбция в стомаха
В стомаха не се резорбират хранителни вещества. Резорбцията на течности в него е
ограничена поради бързото им преминаване в дуоденума. Стомаха могат да се
резорбират слаби киселини (като аспирин), които лесно преминават през клетъчните
мембрани, тъй като са в нейонизирана форма поради ниското pH.
7. Храносмилане в тънкото черво
А) Двигателна активност на тънкото черво
По време на храносмилане стените на тънкото черво извършват сегментиращи и
перисталтични движения. Сегментиращите движения представляват пръстеновидно
съкращение на малки участъци на стената, които разделят червото на отделни
сегменти. Съкратените участъци изтласкват съдържимото си в съседните сегменти,
които по това време са отпуснати. След известно време съкратените участъци се
отпускат, а се съкращават съседните им участъци. Сегментиращите движения
осигурявате размесване на химуса с храносмилателните сокове и създават максимален
контакт на химуса с повърхността на епитела, който е необходим за процеса на
пристенно смилане и резорбция. Перисталтичните движения осигуряват
придвижването на съдържимото от тънкото към дебелото черво. Те представляват
локален рефлекс, който се осъществява от ентералната нервна система.
Б) Секреция в тънкото черво
В началната част на тънкото черво (дуоденума) се изливат панкреатичният сок и
жлъчката, а по цялата му дължина се секретира чревен сок. Панкреатичният сок се
секретира от панкреаса (задстомашната жлеза), който е жлеза с екзокринна и
ендокринна функция. Екзокринната му функция се изразява в секрецията на
панкреатичен сок, а ендокринната- секрецията на хормони. За едно денонощие се
секретират 1.5 до 2.5л. панкреатичен сок, който съдържа вода, електролити и ензими.
От електролитите в панкреатичния сок най-важни са хидрогенкарбонатните йони, тъй
като те неутрализират H , постъпващи от стомаха и така създават оптимална среда за
+

действието на ензимите. Ензимите на панкреатичния сок разграждат всички

хранителни вещества.
В) Жлъчка. Жлъчката се образува от клетките на черния дроб (хепатоцити) и чрез
система от жлъчни пътища се изнася от него. Чернодробният канал се слива с канала
на жлъчния мехур и образува общия жлъчен канал. Той се отваря в дуоденума с общ
отвор заедно с панкреатичния канал. В периода между храненията сфинктерът е
съкратен, поради което жлъчката постъпва в жлъчния мехур, където се складира и
концентрира значително поради резорбцията на вода. По време на хранене жлъчният
мехур се съкращава, а сфинктерът се отпуска, което позволява концентрираната
жлъчка да се излее в дуоденума. За 1 денонощие се образуват между 500 и 1200мл.
жлъчка. Тя съдържа вода, електролити и органични вещества, но не съдържа ензими,
които да разграждат хранителните вещества. Жлъчката има и отделителна функция,
чрез нея се отделят вещества, които не могат да екскретират (отделят) чрез урината.
Такива са жлъчните пигменти, получени от разграждането на хемоглобина,
холестеролът, стероидните хормони, тежки метали и други екзогенни вещества (напр.
лекарства).
Г) Чревен сок
Той се секретира по цялата дължина на тънкото черво. Чревният сок има основно
защитна функция, водно електролитната секреция отмива и ускорява елиминирането
на дразнещите вещества, бактериите и техните токсини, а слузта не позволява контакта
им с епитела на лигавицата. Чревната секреция се стимулира от механично и химично
дразнение на червата, което включва локални нервни и хормонални механизми.
Д) Смилане и резорбция на хранителните вещества в тънкото черво
В тънкото черво смилането на хранителните вещества се извършва на 3 места: луменно
(от ензимите на панкреатичния сок), пристенно (от ензими на повърхността на
ентероцитите) и вътреклетъчно (от вътреклетъчни ензими). Пристенното смилане и
резорбция на хранителните вещества се извършват на т. нар. четковидна повърхност
на тънкото черво, представена от микровласинките на епителните клетки на чревните
власинки.
Е) Резорбция на вода и електролити в тънкото черво
Голяма част от течностите, попаднали в тънкото черво се резорбират, като от
попаднали между 8-9л. течност в тънкото черво, само 1.5 до 2л. достигат до дебелото
черво. В тънкото черво има 2 противоположно насочени потока на вода и соли. Водата
и йоните могат да се движат между клетките (парацелуларно) и да преминават през тях
(трансцелуларно). Най-важна е трансцелуларната резорбция на натриеви йони чрез
активен транспорт, който се извършва от натриево-калиевата помпа. Благодарение на
тази помпа натриевите йони могат да се придвижат от чревното съдържимо, където
концентрацията им е по висока към кръвта, където тя е по ниска. Резорбцията на вода
се извършва пасивно чрез осмоза. Осмотичният градиент за нейното придвижване се
създава основно от изпомпването на натриевите йони в междуклетъчното пространство
от натриево-калиевата помпа.
 8. Функции на дебелото черво
Основната функция на дебелото черво е резорбцията на вода и електролити, което
превръща течното чревно съдържимо в твърди фекални маси. В дебелото черво се
складират фекални маси, които си изхвърлят периодично навън чрез процеса на
дефекация. Дебелото черво може да се раздели на 2 функционални части:
а)проксимална, чиято основна функция е резорбцията на вода и соли и б)дистална,
чиято основна функция е складиране и изхвърляне на изпражненията.
А) Двигателна активност на дебелото черво
След попадане на химусът в дебелото черво той престоява дълго време там (18-24ч.),
преди да бъде изхвърлен навън под формата на фекални маси. Този дълъг престой се
осигурява благодарение на много по-бавната и слаба двигателна активност на дебелото
в сравнение с тънкото черво. Стената на дебелото черво извършва 3 вида движения:
сегментиращи, перисталтични и масова перисталтика.
- Сегментиращите движения са подобни на тези в тънкото черво, но са много
по-редки. Те разместват съдържимото и осигуряват контакта му с лигавицата.
- Перисталтичните движения са по редки от сегментиращите. Те са
краткотрайни, ритмични съкращения, които се разпространяват на малко
разстояние както в дистална (анална) посока, така и в проксимална посока.
Антиперисталтичните движения забавят придвижването на съдържимото към
ректума и така удължават времето за резорбция на вода и електролити.
- Масовата перисталтика се извършва само в дебелото черво. Тя представлява
перисталтична вълна с много голяма амплитуда и продължителност, обхващаща
голям участък от червото, която придвижва голям обем фекални маси в посока
към ректума. Тази вълна възниква няколко пъти на ден, обикновено след
нахранване. Когато в резултат на масовата перисталтика фекалните маси
навлязат в ректума и е разтегнат стената му, възниква осъзнат позив за
дефекация.
- Дефекацията представлява сложно координиран двигателен акт, в резултат на
който фекалните маси се изхвърлят навън през ануса. Дефекацията нормално е
комбинация от рефлексни (неволеви) и волеви движения. Тя започва със
разтягането на ректума, което предизвиква осъзнат позив за дефекация и
същевременно включва дефекационния рефлекс. Той се изразява в рефлексно
съкращение на ректума и отпускане на вътрешния анален сфинктер, който е
изграден от гладки мускули. Ако дефекацията в момента е нежелана, волево се
съкращава външният анален сфинктер, който е напречно-набразден.
Б) Секреция в дебелото черво
В дебелото черво секрецията е оскъдна. Тя се състои от вода, муцини и електролити.
Секрецията, подобно на тази в тънкото черво, има главно защитна функция.
В) Резорбция в дебелото черво
От попадналите в дебелото черво между 1.5 и 2л. течност само 150мл. се екскретират в
изпражненията, а останалият обем се резорбира. Най-важна резорбцията на натрий,
която се осъществява чрез активен транспорт. Резорбционната способност на дебелото
черво е голяма, което се използва в медицинската практика за ректално приложение на
редица лекарства.
- Диарията е често (повече от 3 пъти за 24 часа) отделяне на изпражнения с
увеличено водно съдържание (водата е повече от 500мл.). Тя може да бъде: а)
секреторна- дължи се на свръх секреция на електролити и вода в тънкото черво;
б) осмотична- дължи се на вещества, които не могат да се резорбират от
тънкото черво; в) възпалителна- дължи се на увреждане на лигавицата от
бактерии, вируси, паразити, в резултат на което се нарушава резорбцията на
хранителните вещества, водата и електролитите; г) свързана с увеличена
двигателна активност на червата- дължи се на много бързото преминаване на
храната през червата, поради което времето е недостатъчно за осъществяване на
нормалната резорбция. Тежката диария води до голяма хидратация, нарушение
на електролитния баланс и алкално-киселинно равновесие в организма, които
могат да причинят бърза смърт. лечението на диарията е чрез приемане на вода
и електролити и, които да възстановят водно-електролитния баланс.
- Констипацията (запек) представлява рядко (по-малко от 3 пъти седмично),
трудно изхождане на много твърди изпражнения. Дължи се на бавно
придвижване на чревното съдържимо в дебелото черво, в резултат на което се
резорбира много по голям обем вода. Причините за констипация могат да са а)
храносмилателни- прием на малко фибри и вода; б) двигателни- нарушена
перисталтика, поради което фекалните маси не се придвижват с нормална
скорост; в) обструкция на червата- при анатомични промени в аноректалната
област; г) психологични- при продължителен стрес. Лечение се извършва чрез
прием на повече течности и фибри с храната или с прилагане на лекарствени
средства и клизми, в зависимост от тежестта и причината, поради която има
наличие на запек.
9. Функции на черния дроб
Черният дроб има жизненоважно значение за човешкия организъм и тежкото му
увреждане неминуемо води до смърт. Голяма част от неговите функции са свързани
пряко с особеностите в кръвоснабдяването му. Черният дроб получава кръв от 2
различни източника: вратната вена (v. portae), която осъществява функционалното му
кръвоснабдяване и чернодробната артерия (a. hepatica propria), която осигурява
нутритивното му кръвоснабдяване. По вратната вена в черния дроб навлиза венозна
кръв от слезката и храносмилателните органи в коремната кухина, която е богата на
хранителни вещества, витамини, жлъчни киселини и други резорбирани от червата
продукти. По чернодробната артерия постъпва богата на кислород артериална кръв.
Чернодробните клетки (хепатоцити) имат възможност да захващат хранителните
вещества и другите продукти от кръвта, да ги преработват, след което да секретират
една част от тях жлъчните каналчета или обратно в кръвта. Синусоидите (кръвоносен
съд с отворени пори) са покрити с фенестриран ендотел, който позволява филтриране
на значителен обем плазма с всички съдържащи се в нея вещества, включително и
белтъци. Голяма част от филтрираната течност заедно с белтъците се дренира в
лимфната система, която е много добре развита в черния дроб. Синусоидите освен
ендотелни клетки съдържат макрофаги, които фагоцитират всички вредни материали
(бактерии, вируси, паразити, токсини, увредени еритроцити, имунни комплекси),
попаднали във венозната кръв от червата. Така те предотвратяват навлизането им в
системното кръвообращение, с което изпълняват важна защитна функция. Черният
дроб изпълнява също така следните функции:
- Метаболитна функция. В него се извършват основните метаболитни процеси,
свързани с междинната обмяна на 3 хранителни вещества- въглехидрати,
липидни и белтъци. Черният дроб е най-важният глюкостатичен орган,
отговорен за поддържането на нормалната концентрация на глюкозата в кръвта.
Когато нивото на глюкозата в кръвта е високо, глюкозата се складира в него под
формата на гликоген. Когато концентрацията на глюкозата в кръвта спадне,
гликогенът се разгражда и глюкозата се освобождава в кръвта. Освен това при
гладуване в него се извършва усилена глюконеогенеза от аминокиселини,
лактат и глицерол, което също спомага за поддържане на нормалното кръвно-
захарно ниво. Черният дроб има централна роля в липидния метаболизъм, тъй
като в него се синтезират големи количества триглицериди, фосфолипиди и
холестерол, които под формата на липопротеини се секретират в кръвта. Черния
дроб има много важна роля за белтъчния метаболизъм. В него става
деаминиране на аминокиселините и освободеният амоняк, както и този,
резорбиран от червата, се превръща в урея. Ако функцията на черния дроб се
увреди, амонякът се натрупва в кръвта и предизвиква развитие на чернодробна
кома и смърт. В черния дроб се синтезират всички плазмени белтъци с
изключение на имуноглобулините.
- Депо на витамини и минерали. В черния дроб се складират витамини А, D и
B12. Тези депа могат да задоволят нуждите на организма в продължение на
няколко месеца, а по отношение на B12 дори на няколко години. Чернодробните
клетки има резерв от желязо под формата на феритин. Когато нивото на
желязото в кръвта намалее, хепатоцитите освобождават желязото в кръвта, с
което допринася за поддържане на постоянната му плазмена концентрация.
- Резервоарна функция. Черният дроб е кръвен резервоар, в чиито вени и
синусоиди нормално се съдържат около 450мл. кръв. При сърдечна
недостатъчност, когато има застой в системното кръвообращение, този обем
може да се увеличи с 1л. и обратно, при кръвозагуба от черния дроб може да
постъпи в кръвообращението обем кръв, равен на 10-15% от общия обем на
кръвта.
- Храносмилателна функция. Тя е свързана със секрецията на жлъчка, която е
необходима за смилането и резорбцията на липидите.
- Детоксична функция. В черния дроб се обезвреждат амонякът, алкохолът,
редица лекарства и други ксенобиотици. Ксенобиотиците представляват
внесени отвън, чужди за организма химични съединения, някои от които са
токсични.
- Екскреторна функция. Чрез жлъчката се отделят от организма жлъчни
пигменти (билирубин), холестерол, стероидни хормони, тежки метали и други
екзогенни вещества (например лекарства), които не могат да се отделят с
урината.
- Регулаторна функция. Черният дроб образува редица вещества, които играят
ролята на хормони. В него се ин активират редица хормони като кортизол,
 алдостерон, естрогени, тестостерон, инсулин и по този начин се контролира
нивото им в кръвта. Затова при увреждане на черния дроб се покачва нивото на
някои от тези хормони, което предизвиква белези, характерни за
хиперфункцията на съответната ендокринна жлеза.
- Кръвотворна функция. През ембрионалния период черния дроб е кръвотворен
орган.