Зимната нощ в Чикаго беше тъмна и студена, както обикновено

последните години, все пак бяха най-тежките години за САЩ известни като
Голямата депресия. Седях на пейката пред старата сграда, в която
семейството ми живееше. Гледах към небето, опитвайки се да прогоня студа и
глада, които ме обгръщаха вече месеци наред.
Аз, Том бях само на девет години, но вече бях преминал през повече
трудности от колкото би трябвало да се да изживее от човек в целия живот.
Семейството ми беше изправено пред бездна от бедност. Баща ми, Джо,
работеше като строител, но дори и това не можеше да осигури прехрана за
семейството. Майка ми, Ема, домакиня се отиваше всякак да приготви топла
храна и да ни облече с някоя дрипа на гърба.
Една вечер, след като хапнахме по едни къшей хляб, родителите ми
съобщиха, че семейството не можеше повече да издържа финансово и трябва
да продадат всичко, включително мен и брат ми. Казаха, че се надяват това да
ни осигури по-добър живот. Плакахме, прегръщахме се и на сутринта аз и
Джими се сбогувахме с дома си и с всичко, което беше свързано с него.
С Джими бяхме разделени, прекарвайки дни наред в различни домове и
семейства, които се нуждаеха от работна ръка. Успявахме да се виждаме от
време на време, споделяхме болката и борбата си. Винаги се разделяхме с
надеждата, че пътят към по-добро бъдеще е пред нас и ще го отктием.
Годините минаваха, сблъсках се с различни хора и ситуации, научих се на
упоритост, солидарност и в мен нарастваше непоколебима воля за промяна.
Въпреки трудностите, търсех светлина в тъмнината, вярвайки, че един ден ще
намеря път към по-добро бъдеще.
Вече около шестнадесет годишен, след поредната среща с Джими се
прибирах към къщата в която живеех изпълнен с мисли и голяма усмивка на
лицето. Бяхме решили скоро да се съберем и заминем към Калифорния, да
опитаме късмета си там. Звукът на скърцащи спирачки ме изкара от унеса,
видях момиче, блъснато от кола да лежи на улицата. Без да мисля, бързо се
приближих, тя лежеше бездиханна на пътя, а кръвта й се смесваше с асфалта.
Докато се опитвах да я събудя, за части от секундата се почувстах като принц,
който спасява хубавица – а тя беше невероятно красива в моите очи. Усетих
непознато чувство, исках да я погаля, да я спася, да се грижа за нея… но
първо трябваше да потърся помощ. Взех я на ръце и тръгна към близката
болница. Не мислех за нищо друго освен за спасяването на момичето. Тичах
като луд, бях сигурен, че с нея на ръце тичах към бъдещето си.
Успях да я заведа до близката болница и бях сигурен, че тя ще получи
необходимата медицинска помощ, веднага прецениха, че не е случаен човек,
за разлика от мен облечен с дрехите на уличния живот. Опитах се да обясни
ситуацията и поисках разрешение да остана до момичето, или поне пред
стаята, но за хора като мен мястото бе извън двора на сградата.
Дни наред стоях на входа, забравих за всичко, не напусках мястото за
повече от пет минути. Не знаех нищо за нея, притеснявах се, че ако я изпусна
ще изчезне от живота ми за заинаги.
Упоритостта на която ме беше научил досегашния ми живот бе
възнаградена … тя слизаше по стълбите, бледа но още по-красива. Погледна
ме и искра премина през лицето й „Ти ме спаси! Ти си ангелът, който ме
спаси.“ Всички застинаха на стълбите, почувствах се горд и благодарен за
секунда, после се засрамих от мърлявия си вид. Тези хора бяха от друг свят, а
аз бях детето на Голямата депресия.
Родителите на момичето изразиха своята благодарност и ме покниха в
дома си. Приех и много време събирах смелост да отида – бях прекалено
различен и разкъсван от несигурност. Срещите ни със семейството се
превърнаха в редовни събития. Започнах да водя и Джими на неделен обяд.
Смеехме се, разговаряхме играехме карти и ние отновор имахме семейство.
За мен това беше началото на едно специално приятелство, в края на
Голямата депресия.